Изповедта на един македонски четник

Алберт Сониксен

(Трето издание, София, 1983, Изд. на Отечествения фронт)

Предговор

Книгата на американския журналист и писател Алберт Сониксен "Изповедта на един македонски

четник", издадена през 1909 г. в Ню Йорк, е едно от малкото произведения на чужденци,

посветени на борбите на българите в Македония и Одринско за национално освобождение. Тя е

интересна с това, че в нея се разкриват важни моменти от дейността на Вътрешната македоно-

одринска революционна организация (ВМОРО) в един от най-трудните и слабо проучени периоди

от нейното развитие – след въстанието от 1903 г., когато наред с борбата срещу поробителя тя

трябва да защищава населението и от пристъпите на чуждите въоръжени пропаганди. В същото

време сред ръководните дейци на организацията се появяват разногласия по отделни въпроси,

което създава допълнителни трудности в революционната дейност. Стойността на книгата се

увеличава от това, че авторът е непосредствен участник и свидетел на събитията, конто разказва.

Алберт Сониксен е роден през 1878 г. в Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. Умира в 1931

година. През 1899 г., като участник в американската експедиция срещу Филипините той

преминава на страната на местните въстаници. Впечатленията си от пребиваването в техния лагер

по-късно описва в книгата "Десет месеца пленник във Филипинските острови", излязла в Ню Йорк

през 1901 година. След Илинденско-Преображенското въстание, когато интересът към

македонския въпрос и борбата на българите се засилва далече на Запад, Сониксен се свързва с

българи – емигранти в САЩ, и се включва в движението в полза на потиснатите в Македония и

Одринско. Като секретар на Македонския комитет в Ню Нюрк, в средата на 1904 г. той решава да

посети България, за да се запознае отблизо с борбите на македонските българи.

Тук той пристига като журналист, кореспондент на различни вестници и с намерение, както личи,

да събере материал за едно по-подробно изложение за борбите в Македония.

В България Сониксен се свързва с представителите на революционната организация и взема пряко

участие в освободителното движение. Сам той в началото на записките си отбелязва този факт,

като посочва, че преди да замине за Македония, "две години наред" се въртял из българската

столица, дружейки с хора със съмнителна репутация в очите на турските дииломатически

представители. Решението да влезе в Македония и се присъедини към четите на ВМОРО се

утвърждава у него постепенно и е резултат на едно искрено желание да проникне по-дълбоко в

същността на борбата и да окаже непосредствена подкрепа на борещото се население.

В разстояние на няколко месеца (от февруари до първите дни на ноември 1906 г.) Сониксен

посещава като нелегален голяма част от Македония, като на два пъти престоява по-

продължително време край Ениджевардарското езеро и в Битоля. През тези месеци той се среща

и разговаря с най-различни хора – обикновени селяни и граждани, четници и войводи, терористи

и ръководители на местни комитети. Опознал характера на българите по време на пребиваването

си в свободна България, тук той намира потвърждение на техните положителни качества. Като

говори за едим от четниците на Лука Иванов, той отбелязва: "Аз можех да се доверя на неговите

забележки, чисти от фалшив ентусиазъм, национална гордост и предразсъдъци. Той дори

умаляваше достойнствата на своя народ, което е характерно за българите изобщо, в ярка

противололожност на фанатичния шовинизъм на гърците." А за селяните в Битолско пише: "При

първа среща тия кора не ви привличат. Едри, с груби лица, нито брадясали, нито бръснати, като

хванете дланта на ръцете им, като че напипвате рогчета. При поздравление те леко си стискат

ръцете и после ги прибират в своите широки червени пояси ... те гледат на революцията сериозно,

така сериозно, както гледат на своята религия ... свободата за тях стоеше по-горе от владичеството

на българина, тя беше една система еднакво приложима за българи, гърци и турци, един вид рай,

към който трябва да се стреми целият свят."

Но Сониксен не е обикновен наблюдател и регистратор на отделни събития. Той е активен и

съзнателен участник в тях – участвува във вземането на решения и в тяхното изпълнение, в

съставянето на документи на организацията, в осветляването на чуждото обществено мнение за

същността на борбата и пр. Той не само познава отблизо организацията и нейното вътрешно

състояние, но и има установено отношение към отделните групи и течения в нея. Наистина, някои

от събитията са предадени по разкази на други лица, които явно не са безпристрастни в оценките

си, но това също има значение като илюстрация за състоянието на духовете в революционната

организация през онези години.

С кореспонденциите си от България и Македония, както и с книгата си Сониксен се налага като

познавач на македонския въпрос в Съединените американски щати. За това съдействува и по-

сетнешната му дейност в подкрепа на борбата на македонските българи. Затова в края на Първата

световна война в навечерието на Парижката мирна конференция той е поканен от правителството

на САЩ да състави доклад за положението на Македония в народностно отношение, който да

послужи за осветление на американската делегация... Сониксен продължава да проявява интерес

към съдбата на българите в Македония и през следващите години... Издирването и

обнародването на подробности за неговата дейност ще бъде един принос към българо-

американските отношения в миналото.

* * *

На български книгата на Сониксен досега е издавана два пъти. Първото издание е от 1927 г. по

превод и с предговор от М. А. Мавродиев. В него са извършени някои съкращения в текста – глава

IХ от изданието на английски език, както и отделни пасажи от други глави.

Второто издание е направено през 1968 г. от Издателството на Отечествения фронт. То повтаря

първото, като е снабдено с нов предговор и с пояснителни бележки, написани от Д. Ризов.

Включени са и нови илюстрации.

Настоящото трето издание на български език също има в основата си изданието от 1927 г. с някои

редакторски промени. Тук обаче е добавен изпуснатият в първите две издания текст.

Допълнителният превод (с. 69 – 75; с. 135 – 143; с. 172 – 173; с. 177 – 180) е направен от Вася Хр.

Данова. Книгата е снабдена с нови бележки, дадени с поредна номерация накрая. В тях наред с

изясняването на отделни термини и понятия се дават по-подробни и точни сведения за самия

Сониксен, както и за лица и събития, за които се говори в книгата, уточняват се някои неточности,

пресилени оценки и др.

КОНСТАНТИН ПАНДЕВ

С редовен транспорт

Моето отиване в Турция стана напълно по законния ред. Турският дипломатически агент в София

не се поколеба да визира паспорта ми, макар две години наред *1+ да се бях въртял из малката

българска столица, дружейки с хора със съмнителна репутация в очите на консулските чиновници

[2].

– Да не сте от някоя актьорска група? – попита той, като гледаше добре избръснатото ми лице.

Въпросът ми даде една идея. Кой консулски чиновник не би помогнал на един закъсал актьор по

пътя му към Кайро, известният сборен пункт на всички изпаднали водевилни артисти?

– Да – казах аз, – от Солун навярно ще отида в Кайро.

И така, вечерта на 28 февруари 1906 година *3+ минах границата и през Одрин стигнах в Солун, без

да срещна някаква по-голяма пречка от конфискуването на един неподвързан роман.

В продължение на 10 дни аз видях официална Турция, както я описват една дузина добри книги. В

Солун се явих като журналист. Обиколих местните учреждения и първенци, повечето гърци, макар

че градът в болшинството си да е еврейски.

Една сутрин тръгнах във вътрешността със специално разрешение, получено чрез американския

консул, също грък.

Железницата до Битоля минава през широко блатисто поле. Наляво се вижда Олимп, чиито

върхове стърчат като кули над горите. Планината е толкова близо, че могат да се различават

пукнатините из скалите; тя продължава навътре в непрекъсната верига от каменисти върхове. Но

това забелязвах мимоходом. Погледът ми бе съсредоточен надясно, към блатистото поле.

Минавахме сред тръстика и вода. Тракането на колелетата се обръщаше понякога в глух шум,

когато минавахме над открити мостчета. В далечината се виждаше езеро и гора, в която стърчеха

черните голи клони на изсъхнали дървета, чиито силуети се очертаваха на ниския, блед хоризонт.

Виещи се орляци черни птици, гарги или гарвани само увеличаваха тъжната безжизненост на

гледката.

Така изглеждат блатата на Караферия, гледани от прозореца на влака.

На редовни промеждутъци минаваха селища, сгушени в подножията на хълмовете. От тях се

виждаха белите минарета на джамии. Ето Караферия, Негуша и най-сетне, когато пътят изви по

първите възвишения – Воден. Тук е древна Македония. Тук също тъй е съсредоточена най-лютата

борба, която прави от Македония най-кървавото бойно поле в наше време.

Паспортът ми даваше правото да престоявам по един ден във всеки град по пътя. Аз слязох във

Воден. Носех само един куфар със стари дрехи, а в джоба си имах пари само за един обед. Нищо

за конфискуване. Минах през гарата и се смесих с навалицата, излязла да гледа пристигналите.

Срешу мен се спуснаха момчета за багажа, но аз държах здраво куфарчето си, докато не забелязах

едив як, млад човек, който носеше бял фес и стоеше в най-задната редица на момчетата. Той се

промъкна сред навалицата и улови багажа ми. Другите отстъпиха. Младежът ме последва. От

гарата до града има около един и половина километра.

– Ще ви заведа в гръцкия хотел – каза младежът на български. – Така ми поръчаха да ви кажа.

Следобед най-напред при каймакамина *4+, после в гръцкото училище, а ако остане време и при

гръцкия владика. След това в четири часа ще ви чакам пред хотела.

Тои младеж вършеше своята работа като най-изпечен заговорник. Ние преминахме тясната и

крива главна улица и стигнахме хотела. Тук моят носач, в усърдието си да играе ролята си

реалистично, ми поиска толкова голямо възнаграждение, че аз се слисах. Съвсем не бях подготвен

да се преструвам на щедър чужденец. Пред очите на събралите се зрители дадом и последните си

пари, които момчето прие, без да прояви особена благодарност.

Хотелът беше малко по-добър от обикновен хан, но Воден няма нужда от повече. В кафенето на

първия етаж няколко турски чиновници, граждани и неколцина попове пиеха сливовица и играеха

карти и табла. Чужденецът бе достатъчно рядко нещо, за да възбужда общо любопитство.

Съдържателят на хотела уж беше грък, а говореше на слугите си български; по-късно научих, че

той говорел гръцки, колкото и аз. Нищо чудно! Нямало ли е по времето на Цезар римляни, които

не са знаели латински?

Следобед излязох през просеките в общата маса ниски каменни постройки, които минаваха за

улици в тая страна. Бях облечен с горно палто с пелерина, което е доста обикновено в тая част на

Ориента, но дюкянджиите, седнали с кръстосани нозе пред дюкяните си, минаващите турски

войници, безделниците в селяните, които идеха за пазара, ме зяпаха с нескривано любопитство.

Воден е официално гръцки град, но разговорите, които чувах наоколо си, бяха само на български

или турски. Трябваше да питам за пътя и не знаех какво да правя. Турски не можех да говоря, а за

български беше уговорено да се преструвам, че не владея. Суетните ми усилия да разбера къде е

къщата на каймакамина събраха наоколо ми тълпа турци и християни. Някои произнасяха отделни

френски думи, всички желаеха да поведат разговор с мене. Мислено проклинах местния комитет,

дето не ме бе снабдил с преводач. Идеше ми да заговоря умишлено на развален български език,

който да мине за руски, но чух да се наговарят:

– Хайде да му намерим един от руските полицейски *5+ офицери: те говорят френски или немски.

– Не, нека го заведем при доктор Филчев *6+ – подхвърли един, – той говори немски.

Докторът навярно помисли, че тълпата иска да напада къщата му, защото изскочи доста набързо.

Той беше висок, красив човек, с изфинена външност. Изгледа ме студено за момент, после

спокойно обърна гръб и заговори на тълпата:

– Кой ви каза, че знам немски – попита той рязко на български. – Нямам време. Водете го при

началника на гарата, той е австриец *7+.

Тоя упрек не направи такова тежко впечатление на тълпата както на мене. Поведоха ме отново.

Хората сякаш бяха решили да не отидат по работата си, докато не турят край на тревогата ми. Един

турски подофицер предложи на развален български език, ако началникът на гарата не свърши

работа, да ме заведе при някакъв бей в крайните квартали, който се учил в Париж и знаел всички

европейски езици. За мое щастие, срещнахме началника на гарата в следната улица и с него

заговорихме доста добре на немски. Навалицата около мене, която на всяка улица се

увеличаваше, остана много доволна, че е свършила работата си и се разпръсна.

Австриецът толкова много се зарадва от случая да се срещне с чужденец, че ми предложи да

отидем в единственото заведение, където продаваха бира на бутилки. Приех поканата. После

отидохме при каймакамина, който беше такова вежливо, добро човече, че почувствувах

съжаление за тревогата, която щях да му причиня, преди да се измине още един ден.

От каймакамина тръгнахме за гръцкото училище. Австриецът, който не можеше да допусне, че

друг чужденец освен журналист може да посети Воден, се зае да ми достави материал за една, по

негова преценка, безпристрастна, обстойна статия по положението в Македония. Съвсем

доверено, между четири очи, той ми откри, че турското управление било хилаво. Загатна ми обаче

недвусмислено, че гръцката черква държи в ръцете си административната машина, която

действува отлично. Гърците били чудесен народ – весели хора.

– Ако българите стояха мирни – забеляза той, – всичко щеше да върви наред.

– Значи, българите са смутителите! Но не е опасно; те са такова меншество, че не могат да

направят нищо.

– Ех – призна той, – днес не се разбира кой е грък, кой е българин.

– Ами по езика?

– Много гърци са българогласни. Някои пък са тайни българи и поддържат разбойниците из

планините. Нека ви предупредя, не ходете вън от града без силна стража. Тука се навърта един

разбойник – Лука го казват, – той и неговите бандити слизат чак до града.

Аз благодарих за това предупреждение.

Директорът на училището, който беше истински грък, пришелец, говореше немски. Аз не бях

дошъл да обсъждам политически въпроси с него, но почнах да виждам, че политическата

ненавист на тия хора е тъй напрегната, щото е почти непонятна за чужденеца. Тук хората се

събуждат и започват дневната си работа с люта ненавист на първо място в сърцата си, деня

прекарват с планове да унищожат другите и лягат да спят с цел да сънуват перспективите на

злобата си.

– Пазете се от българите – бяха последните думи на директора при нашата раздяла, – те са

предателски народ. Те са еретици [8].

Когато излязохме от училището, моят водач каза:

– Тук наблизо има фабрика за памук. Нейният управител говори английски. Господин Григораки е

бил в Англия. Да го посетим.

Аз наострих уши при това име. То ми беше познато. Възкачихме се по тясна пътека, която

изчезваше между стръмни скали. На върха се виждаше сградата на фабриката, заградена със

стени като бойна крепост. Тежко въоръжен часовой в албанска униформа нн посрещна при

вратите. След това минахме покрай добре въоръжените пазачи и влязохме в двора на фабриката.

Един човек на средна възраст, отпуснат, в европейско облекло, ни посрещна при вратата на своето

бюро. Синкавите торбички под очите му и около устата говореха за неговия заседнал живот. Това

беше Григораки.

Той говореше мек, плавен английски език, приятно убедителен. Веднага предложи да ни разведе

из фабриката, показа ни машините, манипулирането. Изглеждаше погълнат от интереса към

предприятието си. Случайно се докоснах до политиката.

– Това е гръцко предприятие – каза той. – Затова българите не го обичат. Те се опитаха да го

хвърлят във въздуха.

Не толкова фабриката, колкото самия Григораки, мислех си аз. Направи ми впечатление, че от

няколкостотин работници само 10 – 20 бяха възрастни; повечето бяха момичета от 8 до 14 години,

българки, както можах да чуя от говора при минаване край тях, но не опасни българки.

Върнахме се в малкото, мръсно бюро да пием кафе. Григораки продължи да говори. В един ъгъл

на стаята стоеше подвижно легло. Над него, на стената, висеше модерна пушка. Като разглеждах

непретенциозната мебелировка, аз мъчно можех да повярвам, че по-скоро тук е истинският

център на управлението на тази размирна област, отколкото в канцеларията на каймакамина.

Не беше лесно да се повярва, че този безобиден наглед, затлъстял грък, с вид на нюйоркски

продавач на леблебии, е началник и организатор на такъв кървав съюз на разбойници.

Но Григораки умееше да не изглежда разбойник. В очите на дипломатическа Европа той беше

човек на закона и реда, за какъвто минаваше и неговият другар, владиката. Григораки бе човек с

организаторски качества. Той бдеше за благоденствието на светата гръцка черква в тая област. Със

своята овчарска гега той достигаше всяка овца, която побягваше от стадото на патриарха. Чрез

своите агенти той ги достигаше и при удобен момент ги премахваше от полето на дейността им. За

тази цел той поддържаше организирани чети, от християнски войни, чиято длъжност беше да

режат главниците на най-високите житни стебла в нивата. Григораки туряше в действие огъня,

който чистеше, той измиваше греховете на хората с кръв, с тяхната кръв, разбира се.

Аз се върнах в хана преди четири часа'. Австриецът ме напусна, като мислеше сигурно, че ще се

заловя да преработя материала, който бях събрал.

Младежът се разхождаше по улицата. Отбих се да изпия един чай и веднага излязох. Тръгнах да се

скитам, като незабелязано следвах белия фес на моя водач. Той вървеше далеч пред мене по

извити тесни улички. Постепенно стигнахме края на града. Тук снажният младеж неочаквано се

спусна и се вмъкна в една отворена врата. Аз се огледах. В един момент, когато не виждах никого

на улицата, последвах водача си. Вратата се притвори след мене. Качих се по тъмни дървени

стъпала и се намерих в една осветена стая, постлана с черги и възглавници. Трима души седяха на

чергите. Те станаха и ме поздравиха:

– Добре дошъл, друже.

Един от тях беше докторът, който със своята нелюбезност ме беше натъжил тоя ден. Той прихна да

се смее, когато го познах.

– Eine unangenehme Begegung in der Strasse kann doch sehr angenehm sein, wenn sie zu Hause ist.

(Една неприятна среща на улицата може да е много желана в къщи.)

Той говореше немски като всеки студент от Хайделберг, но многото знание понякога е вредно.

Бележки

1. Алберт Сониксен пристига в България през лятото на 1904 г. Пратеникът на ВМОРО в САЩ Иван Радулов в

писмо от 4 юли 1904 г. до Димитър Стефанов в София го препоръчва по следния начин: "С настоящото си

желая да ви препоръчам Mr. Albert Sonnichsen, секретар на Македонския комитет в New York. Той иска да се

запознае по-отблизо с македонския въпрос; и понеже се интересува много от него, иде чак в България да

стори това. Имайте доверие в него и бъдате откровени към него във всичко. Само му обаждайте кое е за

пресата и кое не е. Той е изряден момък и ще бъде полезен за делото в Америка. Той е заемал главно

участие във Филипините като въстаник. Говори малко немски, испански и чисто английски. Не го оставяйте

под влиянието на генералите; той ги мрази, но пак по-добре да няма много близки сношения с тях."

След това в писмото се иска Сониксен да бъде запознат с някои войводи и да му се даде "материал за разни

приключения. и геройства из македонското движение", което показва, че той още в началото е

възнамерявал да напише по-подробно за революционното движение в Македония.

2. След освобождението на България до обявяването на независимостта през 1908 г. чуждите

дипломатически представители в страната се наричат дипломатически агенти и генерални консули.

Турският представител в София носи титлата комисар на вакъфите. В съшия период от време българските

дипломатически представители в чужбина се наричат дипломатически агенти, а консулските представители

в Турция – търговски агенти. От май 1909 г. дипломатическите представителства в чужбина стават легации, а

търговските агентства – консулства.

3. Датата не е точна. Датите у Сониксен са по нов стил. Тук става дума за първите дни на февруари по нов

стил или за края на януари 1906 г. по стар стил. Срв. датите в бел. 1.

4. Каймакам(ин), тур. – управител на каза (околия) с административни и военни функции, околийски

началник.

5. Не полицейски, а жандармерийски офицери. Мюрцщегската реформена програма, наложена на Турция

от великите сили след Илинденско-Преображенското въстание, предвижда като една от мерките за

умиротворяване на страната, реорганизация на жандармерията в Македония. Преустройството се извършва

под ръководството на италианския генерал Диджорджис, към когото се придават като помощници офицери

от великите сили (без Германия, която отказва да участвува в реформата). Реформената област е разделена

на пет жандармерийски сектора: Скопски санджак с офицери от Австро-Унгария; Битолски – от Италия;

Солунски – от Русия; Серски – от Франция и Драмски – от Англия. Град Воден влизал в Солунски санджак и

съответно в руския сектор.

6. По понятни причини, когато говори за легални дейци на организацията, Сониксен употребява

псевдоними. Някои от тях вероятно са истинските псевдоними на съответните ллца, а други – измислени от

самия него. В случая Филчев е псевдоним. Българският лекар във Воден през 1906 г. се нарича д-р Николов.

Запазени са документи, в които се говори за покушение срещу него, извършено на 25 юли 1906 г. в Солун от

гръцки терористи. Бил ранен леко и след десетина дни лечение се завърнал във Воден.

7. Железниците в Турция по онова време са строени и експлоатирани от чужди компании. Служителите в тях

са предимно чужденци, от страната, която ги е построила.

8. След създаването на Българската екзархия (1870 г.) поради непримиримостта на българските църковно-

народни дейци по въпроса за македонските епархии, населени предимно с българи, но невключени в

състава на Екзархията, Цариградската гръцка патриаршия свиква през 1872 г. църковен събор, който обявява

българската църква за схиматична (отцепническа), а признаващите нейната духовна власт – за схизматици,

Патриаршията дори настоява пред турското правителство да наложи на българските свещеници да

променят облеклото си, за да се отличават от гръцките. С това се цели да се внесе смут сред вярващите и да

се спре процесът на преминаване на населението от македонските епархии към Екзархията. Българите

обаче не обръщат внимание на схизмата. Напротив, тя става за тях знаме в борбата за национално

обособяване и признаване.

Борбата продължава с особена сила след Руско-турската освободителна война, когато Македония и

Одринско остават извъи пределите на свободната българска държава. Важна роля в тази борба играе

Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която въпреки различията по отделни въпроси

е Екзархията, като цяло подкрепя нейната родолюбива дейност. Патриаршията продължава да си служи с

аргументи, че българите екзархисти са еретици. Но понеже това не дава резултати, след Илинденско-

Преображенското въстание се организира гръцката въоръжена пропаганда, която със силата на оръжието се

опитва да задържи българите-патриаршисти под властта на гръцките владици. Под предлог да сложи край

на взаимните борби между българи и гърци турското правителство обявява т. нар. статукво от 1903 г.,

според което до умиротворяването на областта се забранява преминаването на християнското население от

едно духовно ведомство в друго. В действителност тази мярка се оказва насочена само срещу българите,

тъй като турските власти не само не създават спънки на преминаващите с насилие под ведомството на

Патриаршията села, но и подкрепят дейността на гръцката пропаганда. Не са редки и случаите, когато в

състава на гръцките чети, нападащи и тероризиращи български села, влизат и въоръжени турци.

Присъединяване към четите

Имаше още един час до мръкване, когато се върнах в хотела. Кафенето бешс препълнено с хора.

Един млад полицай ме покани да пием нещо.

Той говореше достатъчно немски, за да се разберем, но зад случайните въпроси долавях

желанието на местните власти да открият намеренията ми за утрешния ден. Той предложи да

играем домино; играхме два пъти и аз изгубих. Станах и мимоходом попитах кога ще бъде готова

вечерята. Ханджията рече:

– След половин час.

Погледнах часовника си и после казах:

– Ще имам време за една разходка до гарата.

Страхувах се полицейският да не ме придружи. Той се задоволи само да ме предупреди, че в

мръкнало хотелът се затварял, войници обграждали града и никой не смеел нито да влезе, нито

да излезе от него.

Аз напуснах хотела и тръгнах полека по улиците за гарата.

Тук-там се мяркаха хора, които бързаха да се приберат по домовете си. Точно зад последните

няколко къщи имаше мост. Двама души в грубо селско облекло стояха там, облегнати на оградата.

Когато приближих, тръгнаха бавно из пътя. Аз ги последвах, като не се стараех да ги настигна.

Наоколо не се виждаше никой друг.

На половината път до гарата двамата се отбиха и се втурнаха през едно лозе. Бързо тръгнах след

тих и между лозовите пръчки, които бяха американски и по ръста ми, ги настигнах. Без да

проговорим, ние вървяхме по лепкавата, влажна почва. Беше валяло, прокапваше даже и в

момента.

Преминахме около един и половина километра през лозята и градините, прескачахме плетове,

пресичахме пътеките предпазливо, най-после излязохме на полето. Беше се вече съвсем

стъмнило. Спряхме за няколко минути, закрити зад едни храсталаци. Единият от хората ми подаде

револвер нагант с колан, който беше натъпкан с куршуми.

– Внимавай сега – пошепна той, – ще минем железния път.

Тръгнахме през полето полека и предпазливо. Когато в тъмнината се провидя насипът на

железопътната линия, коленичихме наблизо, а единият от спътниците ми пропълзя да разгледа

мястото.

Както границите, тъй също и железопътните линии в Турция внимателно се пазеха от войници.

Човекът отпред свирна тихо. Ние се втурнахме нагоре и минахме линията. Около половин

километър далеч от нас група стражари се бяха събрали пред малък огън. Нощта бе станала

толкова тъмна, че с мъка разпознавах двете фигури пред мене.

Почти веднага навлязохме в планинска местност и започнахме да се изкачваме по хълмовете в

подножието й. Цели два часа вървяхме непрекъснато. Спирахме само да се ослушваме. Въздухът

ставаше все по-хладен и все по-често се виждаха тук-там, зад някое дърво или скала, петна сняг.

Най-сетне спряхме и седнахме под върха на един хълм. Единият от водачите нададе вик; отгоре

отговори свиркане, а малко по-късно един човек се яви при нас. Той водеше кон.

– Качете се – предложиха ми, – вие не сте свикнали на много ходене.

Благодарих, защото моите слаби обуща и измокреното ми палто почнаха да забавят вървежа ми.

След няколко минути почивка тръгнахме отново нагоре по една стръмна пътечка; един от

селяните водеше коня ми. Вървяхме около час и стигнахме една поляна. Лаенето на кучета

издаваше близостта на някакво село. Скоро се намерихме между група колиби. Кучетата се

нахвърлиха върху нас, но няколко гласа ги навикаха и те постепенно млъкнаха. Една по една,

около десетина фигури изскочиха от тъмнината и спокойно ме поздравиха със стискане на ръка.

Твърди, загрубели ръце; виждах, че това са селяни. В мрака можах да доловя очертанията на една

оградена къща. От нея излязоха пет сенки; като се доближих до тях, разпознах, че са ездачи,

загънати с големи бели, овчарски пелерини. От дясното рамо на всеки един стърчеше по една

черна пръчка – дуло на пушка. Преди да се ръкувам с тях, знаех, че са комити.

– Добре дошъл, друже – посрещна ме един младежки глас на чист литературен български език. –

Ние слязохме да ви поздравим. Останалите са по-нагоре.

Аз се сбогувах с моите двама водачи и всички се качихме на конете. Нашият път беше още тъмен,

но пред и над нас белите снежни върхове сияеха с бледи светлини. Вървяхме нагоре през снега и

попадахме в дълбоките преспи, които вятърът беше навеял.

Хоризонтът надясно гореше. Пълната луна внезапно се появи на очистеното небе и освети дивата,

скалиста планинска местност. Далечните дървета израснаха ясно пред очите ми, но фигурите с

пелерините оставаха в едно неясно съчетание на светлина и сянка. Водачът се обърна, та ми даде

цигара. Неговото младежко лице изглеждаше почти женствено под синкавата светлина на луната.

Качването ставаше бавно и трудно между скалите и сипеите. Усещах как раменните мускули на

моя кон се издуваха и движеха под колената ми. Понякога яздехме по тесни пътеки, които

извиваха край надвесени скали. След половин час минавахме по същия път, само че на

няколкостотин метра по-високо.

Най-после стигнахме подножието на голяма надвиснала скала. Седнахме до основата, която беше

тъй стръмна, че снегът се задържаше само в пукнатините й. Кучета лаеха, като че във въздуха горе.

Оттам стигна и един зов, на който другарите отговориха. Чух трясъка на камъни, които се изсиваха

по надвесената скала, после различих човешки фигури, които бавно слизаха по тясна пътека, и

долових блясъка на оръжието им. Редица от петдесет души слизаше надолу. Приближихме и ние.

Начело на дошлите различих висок човек с брада и широкопола шапка. Той ме назова по име и аз

улових ръцете на моя стар познайник от София Лука Иванов *9+. Страшният Лука, от когото

любезните гърци ме предпазваха!

Повечето момчета от неговата районна чета *10+ бяха тук. Като поехме по стръмната основа на

скалата, ние постепенно се изкачихме до едно село. Четата се пръсна по къщите, като остави само

Лука, четирима негови другари и мене със селяните.

След няколко минути в една от къщите накладоха огън. Дрехите ми бяха вкоравени от студ.

Започна се оживен разговор. Аз съблякох моите парцали и облякох най-напред тежко вълнено

облекло отдолу, после сиви потури, грубо изплетени чорапи, бели навуща, опинци от волска кожа

и една сива, добре пристегната куртка, каквато носеше и Лука.

– Гледай как дрехите преобразяват човека – засмя се младият помощник на Лука. – Ако някой

войник само види тоя цвят, дори през далекоглед, маузерката му загърмява.

Селяните се струпаха в стаята, а една баба ми довесе нещо топло за пиене – някаква смесица с

коняк. Всички бяха възбудени, всеки селянин настояваше лично да поговори с чужденеца, който

дошъл от далечна Америка да прави комитаджилък. Старият селски поп държеше на правото си

да каже поздравителните думи, които по-скоро бяха изтърпени, отколкото са слушани. Седнахме

да вечеряме – една вечеря, която можеше да засрами кухнята на първия хотел в София. Имахме

цяло опечено агне, пилета, прясно мляко, яйца, запазено грозде, ябълки, орехи, печени кестени и

бира в бутилки, донесени от Солун.

Почна да се зазорява, когато легнахме да спим. В полусън усетих, че някой полека ме покрива с

дебел козяк. Това беше Лука. Той вярваше, че само българинът може да понася суровия живот.

Потребна бе цяла седмица, за да го убедя, че съм спал с дрехите си и по-рано и че мога да спя

съвсем удобно без нощна шапка.

Бележки

9. Лука Иванов – роден пред 1867 г. в гр. Панагюрище. Завършва Военното училище в София и служи в

българската армия като офицер. Включва се в македоно-одринското революционно движение през 1900 г.

По време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета във Воденско. След въстанието

участвува активно в борбата срешу гръцката въоръжена пропаганда във Воденско и Ениджевардарско.

Умира на 25 август 1906 г. от раните, получени при нападение на гръцки андарти в Баовските колиби край с.

Сборско, Воденско.

10. Четите са въоръжена сила на революционната организация. Създават се през 1899 г. като околийски

агитационно-организаторски чети. Тяхната задача е да разясняват целта на ВМОРО сред потиснатото

население, да разширяват организационната мрежа, като укрепват съшествуващите и създават нови

комитети, да съдействуват за въоръжаване на населението, да го подготвят в боево отношение и да

поддържат неговия дух. С разрастването на ВМОРО се стига до масово въоръжаване на населението. В

селата всички въоръжени членове на организацията съставят т. нар. селска милиция. Освен това се създават

селски чети, в които според правилника влизат "най-решителните и най-деятелните работници в селото".

Ролята на селската милиция и селските чети се засилва след въстанието, когато върху тях пада главната

тежест при защитата на селата от нападенията на чуждите пропаганди. Предвижда се създаване и на

градски чети, но в градовете борбата срещу враговете и шпионите фактически се поема от терористите на

организацията.

С четниците

Приятели журналисти ми приписаха желанието да правя сензация с присъединяването си към

четата на Лука. Ние не мислехме за това: нито аз, нито Лука.

Телеграми, съобщавали с положителност за смъртта ми, били обнародвани в американските и

европейските вестници и тъй си останали неопровергани. Софийските вестници едва не дали

портрета на моите убийци, а гърците имали документални доказателства, че това убийство било

извършено от Лука.

Между туй ние не подозирахме нищо от това възбуждение и бяхме изненадани от енергичните

мерки, които били взети във Воден. Вечерта на следния ден селяните, които бяха пратени в града

уж на пазар, се върнаха с вестта, че имало необикновени раздвижвания на войски. Един куриер

донесе писмо от местния комитет, в което се казваше, че полицията претърсила всяка къща в

подозрителните части на града. Всеки, който се бе срещнал с мене, бил хвърлен в тъмница.

Няколко правителствени чиновници и полицейски офицери от Солун пристигнали в града заедно с

американския консул. *11+

Същата вечер рано тръгнахме на път. Един час след излизането ни от селото войниците го

обкръжили и почнали да претърсват всяка къща, макар че половината от жителите са

мохамедани. Да беше през лятото, щяхме да избягаме от преследването на военните много

лесно, като се скрием из горите, но дълбокият сняг ни принуждаваше да търсим покрив. Четата се

раздели на три. Всяка част тръгна в различни посоки из района. Правехме дълги, усилени нощни

походи. След нас минаваха овчари със стадата си, за да заличават следите. Нямаше ден, през

който да не чуем сигнали за приближаване на аскера. Веднъж се натъкнахме на кавалерийски

патрул, но щом забелязаха, че сме колкото тях на брой, войниците възвиха и изчезнаха от погледа

ни. Но те ни бяха видели, а това значеше, че ние трябва да се махнем от тази местност, преди да

дойде цяла дружина и я преброди навред.

Тази нощ слязохме в долината на Воден и минахме толкова близо до града, че видяхме неговите

къщи и железопътната линия. Следващия ден прекарахме в едно полско село.

При залез слънце, възседнали на коне, тръгнахме отново. Заваля. Пороен дъжд се изля върху нас,

а полето се наводни. Понякога сякаш минавахме през безбрежни езера. Конете затъваха дълбоко.

Трябваше да дигаме високо оръжието и нозете си, някъде да плаваме, скопчени за шията на

конете. На разсъмване възлязохме на някаква височина, отдето се спуснахме в едно село от

няколко колиби.

– Сега сме близо до нашата нел – каза Лука. – Нощес ще бъдем там, дето турски аскер не може да

ни тревожи.

След закуска и малка почивка продължихме пътя пеша, като оставихме конете да бъдат върнати

там, отдето ги бяхме наели.

Пред нас дърветата се губеха в синя мъгла. Въздухът изглеждаше така, сякаш всеки момент пред

нозете ни ще се открие бездна. Ние стъпвахме по мека мочурлива пътека, която ненадейно

свърши до брега на буйна, тъмна река. Тук бяха завързани четири лодки.

– Ще се прехвърляме ли? – попитах.

– Да, където дяволът казва сбогом – обади се Тодор, младият заместник на Лука.

– Забележи на картата си с червен молив тая местност – каза Лука, – тя е наша по правото на

окупацията.

Влязохме в лодката четирима на брой и плувахме по течението на синята мъгла. Обзе ни особено

усещане на подем, като че се устремявахме в пространството. Нищо не се виждаше, даже мътната

вода, по която се движехме. Над главите ни бързо се полюляваха и изчезваха клони, като черни,

тайнствени предмети. Движехме се с голяма бързина.

Мъглата започна да оредява и неочаквано да се отдръпва, като откри околната местност.

Лодките ни бягаха по широк канал, край нас се движеха гори полунаводнени, черни, безлистни.

дървета и пълзящи растения, легнали и треперащи над калната вода. Тук-там се откриваха

пространства черна тръстика, между която неподвижно седяха и гледаха чудовищни

масленозелени жаби. Те имаха големи очи с жълти кръгове около тях, сякаш носеха фантастични

златни очила.

Отклонихме се от широката река и почнахме да се провираме между черните стволове на

дърветата по тунели от преплетени клони. Плувахме бавно. Един тласкаше лодката с прът, който

опираше в дъното на водата. Рояк диви птици се виеха над главите ни. От едно гнездо излетя

сокол и разнесе силна миризма на мърша. Навлязохме в малки лагуни, от които се виждаха

открити пространства вода. Диви патици и гъски се вдигаха. Зърнах неподвижни и съзерцателни

жерави, които се оглеждаха в тихата блатна вода.

Дърветата почнаха да оредяват. Плавахме по тесен воден път, криволичещ през висока тръстика,

която някъде преплиташе стъблата си, та минавахме под техния свод.

Неочаквано за мене излязохме в открито езеро и срещу нас се очерта малък остров, на чийто бряг

имаше две папурови колиби. От едната димеше. Чу се вик и около двадесет души излязоха от

колибите. Това бяха хора с дълги коси, някои с бради, но всички облечени с познатите сиви потури

и бели навуща. Те се събраха на пристана и едновременно ни поздравиха с ура. Нашите хора от

лодката им отговориха.

– Това е нашият постоянен гарнизон – обясни ми Лука.

Бележки

11. Запазени са три писма от българския търговски агент в Солун Атанас Шопов до Министерството на

външните работи в София, с копия до дипломатическия агент в Цариград и до търговския агент в Битоля, в

които се съдържат сведения за изчезването на Сониксен. В първото, с дата 12 февруари 1906 г., се

съобщава:

"Тия дни злобата на деня в тукашните кръгове е изчезванието от града Воден на един млад момък, който е

пристигнал преди няколко деня с американски паспорт и с карта на кореспондент на "Ню йорк Хералд".

Името на тоя момък е Албер Сушин (Souschin) и е пристигнал от Будапеща на 1 февруарий. Явил се е със

своя паспорт при тукашния американски консул, препоръчал се е за кореспондент и е поискал да му се

извади тескере за Битоля. На възраст е бил около 26 години и е говорил английски, немски и шпаньолски.

Забележено е, че е живял много бедно. На 3/16 февруари е тръгнал за Битоля и по пътя се отбил във Воден,

дето се спрял в хотел "Стамбул". Същия ден посетил гръцките училища и воденската фабрика за памучни

изделия, а на другия ден посетил и българските училища, след което, същия ден вечерта, изчезнал

безследно. Белгийският офицер Бюро бей ходи от Солун във Воден да произвежда следствие и разказва, че

като багаж на изчезналия Сушин в хотела намерили една мръсна риза и едни скъсани обуща. Нищо повече.

Правят се разни предположения за това изчезване. Едни казват, че американецът се е самоубил от нищета в

красивите околности на Воден, други предполагат, че е възможно да го е задигнала за откуп някоя гръцка

или българска чета. Гръцкият източник твърди, че това е бил български революционер с американски

паспорт, който е постъпил в някоя чета около Воден."

Във второто писмо, изпратено на следния ден, се правят някои уточнения според сведенията на турската

полиция:

"В допълнение на писмото си с вчерашна дата под No 254 по изчезналия във Воден американски

кореспондент, имам чест да Ви явя, че той, според сведенията на солунската тайна полиция, се казвал не

Албер Сушин, а Албер Сонишен; дошъл е от София с редовно визиран от комисарството паспорт; преди да

пристигне в Солун, отбивал се е в Одрин, Драма и Кавала; бил женен за българка, името на която било

Наталия и която в настоящото време била в София; бил човек на българските комитети и при

пристигванието си в Солун посещавал гръцките училища, а през нощта се срещал с подозрителни личности

българи; във Воден, преди да изчезне, се бил срещал с председателя на Воденската българска община;

жена му Наталия телеграфирала от София до тукашния американски консул, за да пита за участта на мъжа

си.

Това са сведенията на солунската полиция за изчезналия американец. Положително обаче още нищо не се

знае."

Третото писмо е изпратено на 27 февруари 1906 г. В него Шопов предава данни, получени от главния

инспектор по реформите в Македония Хилми паша. В писмото се посочва, че в Солун "вече с достоверност

се твърди, че изчезналият във Воден американски кореспондент Sonneckson е постъпил в четата на Лука,

която се движи във Воденския район.

"При това Хилми паша ми съобщи – добавя Шопов, – че тоя американец и други път бил постъпял в една

българска чета, която се движила около границата в Горноджумайско, обикалял няколко време по горите с

тая чета и пак се завърнал в България."

Блатата на Караферия

Някога цялата тая блатиста земя на Южна Македония била в ръцете на турското правителство.

Водили се преговори с един чуждестранен синдикат да я пресуши и да използва богатия износ на

тор за земеделски цели. Френски учени и инженери я прегледали, изследвали, написали за нея

блестящи доклади. Както всичко, турците я карали полека-лека. Между това войската имала

постове тук по островите и гарнизон. Но първото лято маларичната треска ги нападнала и всички

се принудили да се оттеглят в планинските села. През същото лято една чета била притисната от

кавалерийски патрул някъде в полето. Българи-рибари дали лодките си на нелегалните да избягат

в блатата. Местността харесала на комитите и те решили да се настанят в нея. Изгорили

казармите, като оставили за себе си само два поста.

Когато есента турските войски се върнали, за да заемат старите си места, те не знаели какво се е

случило. Един залп от манлихерови пушки, който изгърмял сред високата тръстика, донесъл смърт

за някои, а на останалите отворил очите. Един млад офицер, по-глупав ог другите, извикал:

– Ние сме аскер! Ким син сис? *12+

От тръстиките отговорили:

– Ние сме комити, ура!

Някои от войниците, наплашени, за да се прикрият, нагазили в тинята, но вместо спасение,

намерили смъртта си, затънали в тинята. Останалите се оттеглили въпреки бесните заповеди на

командуващия паша, който се бил разположил на пет километра назад. Всички виждали, че е

смешно да се отива срещу един невидим неприятел с малки, неудобни лодки през един канал,

един метър широк.

На следния ден се събрал цял корпус войска и с 12-сантиметрови оръдия обстрелвали блатото, но

чуждестранните офицери, пристигнали от Солун, забелязали, че е срамно да се хвърлят 12 см

гранати срещу някакви си 20 – 30 комити. Тогава турците построили специални лодки, обковани с

метал, и се опитали да изпратят целия корпус наведнъж срещу скрития враг. Но приближаването

до него ставало само по единствения канал, който давал достъп на лодките една по една, при

което опасността за аскера била явна. Турското правителство вдигнало ръка и оставило блатата на

нелегалните...

Аз нямах нужда от експерти, за да оценя удобствата на нащата позиция, още повече, като имах

пред вид първобитната тактика на турските войски. Ние бяхме обградени от плитка, но тинеста

вода и заслонени от всички страни с тръстика, висока повече от три метра. Сред острова се

издигаше високо дърво, от клоните на което денонощно бдеше часовой. Оттук се виждаше Олимп

и между подножните хълмове белите здания на Караферия, Негуш и Воден. Наблизо блестеше

открита вода, през която нападателят трябваше да мине.

Но тези стратегически предимства аз оцених по-късно. Отначало полюбопитствувах да се опозная

с хората около мене. Досега познавах само Лука и Тодор, защото селяните можеха да ни

разквартируват на малки групи. Останалите бяха за мене неопределени фигури, наметнати нощно

време с пелерини, една редица от мълчаливи сенки, които се движеха по тъмните планински

пътеки.

Тук изпъкнаха в жизнения блясък на реалността – една тълпа без бради, весели и приказливи

момчета, живописни по външност, в цветни пояси, някои с дълги коси, макар и съвсем различни

от бандитите, които ни представят театралните директори. За такова нещо имаше твърде малко

лични накити и твърде много добродушни лица. Като да бяха някакъв лагер на милиционни

доброволци. Всички бяха в сива униформа, макар и на някои малко покъсана, закърпена и

износена. Един далечен влак, който пухтеше и свиреше, когато минаваше железопътния мост, ме

разбуди от моето съзерцание, но не ме убеди, че се намирам в нелегален лагер.

Момчетата изглеждаха срамежливи.

– Те си представляват – прищепна ми с усмивка Тодор, – че вие сте един вид международна

комисия с македонската конституция в чантата си.

Вечерта се събрахме в голямата колиба, гдето четниците спяха. По средата се разгоря голям огън,

димът от който се прецеждаше през тръстиката на покрива. В дъното постлаха голяма черга върху

дебелата настилка от папур. Тук Лука, Тодор и аз установихме своята постоянна квартира. Никой

аристократичен салон не е бил по-добре украсен с оръжия; над главата на всеки спящ четник

висяха манлихерова карабина, щик и нагант.

Макар че Лука беше човек с военно образование (той е бил офицер в българската армия),

неговите отношения към момчетата бяха демократични. Те се събираха около него в полукръг и

всеки можеше да задава въпроси, на които Лука отговаряше. Скоро разбрах, че тия момчета не са

невежи по световните работи. Повечето от тях са бивали в България.

Две от момчетата ми направиха особено силно впечатление. Те бяха от студентския тип и такива

бяха в действителност – единият беше дезертьор от Софийското военно училище.

За да не направя фалшиво впечатление, което може би съм създал тъкмо сега, нека добавя, че

Лука не беше оръдие на българската политическа пропаганда в Македония. В действителност той

взел участие в заговор за детронирането на княз Фердинанд и установяване на българска

република. Разкриването на заговора довело до смъртна присъда за Лука, но Народното събрание

я изменило в краткосрочен затвор, като един протест срещу княза, който по това време бил в

конфликт с народните представители *13+.

Известно време е бил редактор на радикален вестник, след това избухнало въстанието от 1903

година в Македония и той предложил доброволно своите военни познания. Оттогава той бе

останал в Македония като началник на Воденския район. При едно от годишните му посещения в

България, правени за доставяне на военни материали, които Централният комитет купуваше от

австрийски търговци, аз бях представен на Лука от Дамян Груев, главния организатор на

революционната организация *14+.

Първата си нощ в тоя лагер прекарах в здрав сън. Когато се събудих, всички бяха станали. Часовоят

отгоре нададе вик. Станах, излязох вън и забелязах една лодка, която идеше от тръстиковия

шубрак към нас. В нея имаше трима души. Първият, който скочи на брега, беше лек, мургав човек

на средна възраст, с бели, албански тесни, опнати потури, с широки ръкави риза, въоръжен не

само с манлихерка и нагант, но и с кама със сребърна дръжка, увиснала на неговия патрондаш. И

да не го познавах, щях да налучкам кой е, защото неговите портрети висяха във всички кръчми на

България, тъкмо в тези комитски дрехи.

Бях се срещнал с Апостол *15+ в София миналата година и той ме позна веднага.

Ако имаше някой от размирните гяурски поданици на Абдул Хамида, към когото той да храни

лична ненавист, това бе Апостол войвода. За случайния наблюдател отвън и за обикновените

селяни, християни или мохамедани, той бе видната личност на революцията. Чуждестранни

полицейски офицери и консулски чиновници, невежи по вътрешното развитие на организацията,

водеха тайни преговори с Апостола, за да узнаят неговите възгледи по различните въпроси за

реформата. Те вярваха, че той е представителят на селските маси. Аз съм свидетел, че султанът

прати един от своите роднини при Апостол войвода, за да узнае условията, при които той би се

оттеглил от революционна дейност.

Апостол беше македонският Робин Худ. Тринадесет години той бе носил оръжие. Още преди

Дамян Груев да организира прочутия Централен комитет, Апостол бе кръстосвал планините. Той

бе от ония фантастични герои, които се явяват сред потъпканите народи през всичките

полуварварски периоди на историята и чиито подвизи са възпявани от народите. Те са се

въодушевявали едничко от идеята за смърт и разрушения, първия инстинкт на първичните,

непросветени хора.

Когато се създала революционната организация с програма за обща дейност, Апостол войвода, в

различие от мнозина свои колеги от разните части на страната, предложил услугите си, въпреки

всички ограничения, които е трябвало да понесе поради дисциплината в тази организация, да се

отказва от плячката си и да слуша заповедите на анемичните градски учители.

От това време животът на Апостол бил само подвизи. Преди девет месеца той и тридесет и осем

негови четници били обкръжени в едно село до река Вардар. Водили дванадесетчасово сражение

с половин корпус войска. От Солун по железницата била докарана артилерия, кавалерия и пехота,

но Апостол не отстъпил от позицията си. Най-после четата била унищожена; само двама избягали,

като преплували реката по мръкнало. Единият от тях бил Апостол *16+.

В сражението паднали триста души от аскера, но правителството не обръщало внимание на това,

защото вярвало, че Апостол е убит. След една седмица обаче валията *17+ получил писмо с печата

на Апостол, в което се съобщавало, че войводата е оздравял от леката си рана. Това неприятно

съобщение не било оповестено. Един султански пратеник отишъл при жената на Апостол в

родното му село и и съобщил, че правителството ще даде богата пенсия на нейния мъж, даже

след смъртта му, ако той престане да действува.

Дори после, когато го срещнах в блатата на Караферия, в България не се знаеше, че е жив, а в

Солун турски офицери носеха медали, дадени им за участие в неговото убийство.

Апостол и четата му заемаха един от двата поста, взети от турските войски. Неговата чета

защищавала този пост, когато войските искали да го завземат.

Той дойде да покани Лука, Тодор и мене да го посетим и да обядваме с него.

Ние тръгнахме с две лодки, криволичихме из тръстиката и излязохме в едно езеро, по-голямо от

нашето. Постът на Апостол приличаше на чифлик; из езерото плуваха питомни патици и гъски, а

около трите хижи скитаха пилета, кокошки, овце и кози. Имаше и един овен, късметът на четата,

едно немирно животно, което влизаше и излизаше, когато си ще из колибите, газеше и

събуждаше заспалите и бодеше с рогата си, когато го пъдеха. Разказаха ми, че тоя овен бил

чудесен другар в нощните походи. Той ходел начело на редицата зад войводата.

Ненадейно той ще спре, ще изпръхти особено и ще тупне по земята с предните си крака. Това

предупреждение е било винаги основателно; някой има на пътеката, приятел или враг. По този

начин овенът спасявал четата от множество изненади.

Видя ми се, че хората на Апостол по интелигентност стоят по-долу от хората на Лука. Повечето

бяха прости, неграмотни селски момци. Блатото беше станало убежище на всички, които бягаха от

турското правосъдие. При Апостол имаше едно момче на четиринадесет години, което бе

откраднало пушката на един турски поляк *18+, когато спял на полето. Друго момче на

седемнадесет години, шивашки калфа, избягало тук, защото мушнало с нож един пиян войник,

който го биел. Един старец дошъл нощно време при блатото и бил прибран в лагера. Той убил

един албанец, управител на чифлик. Една седмица по-късно тук се приютил и синът му – почти

дете, който ранил с камък някакъв стражар. По такъв начин Апостол бе събрал един голям лагер

от невоюващи привърженици. "Приютът за сираци на Апостол", както го наричаше Лука.

Апостол се оплакваше, че не можел да задържи дълго време секретар. Лука потърси погледа му и

се усмихна. Апостол не беше от оня вид началници, които един студент би предпочел.

Дори в организацията имаше предубеждения против Апостол, на които аз никога не съм

съчувствувал. Но младите войводи обикновено казваха за него: "Този стар разбойник". Бедният

Апостол, за него бе трудно да върви в крак с еволюционните разбирания в организацията. Трудно

бе да остави някакъв хилав даскал, дошъл от града, да критикува тактиката му и да се бърка в

сметките му. Още по-трудно бе да се диктуват военните му действия от хора, които никога не бяха

прилагали по-нападателно оръжие от бастуна. Но той се подчиняваше. До края остана лоялен.

Апостол войвода бе дете на природата, неговата наивност бе мила. Той разказваше за подвизите

си като момче. Неговата гордост за работите, в които бе участвувал, бе така явна, че не

изглеждаше егоистична. Когато почувствуваше, че вярата на слушателите му е на изпитание, очите

му се отваряха като два кръгли петака и кимаше глава тържествено; в такива моменти той биваше

очарователен.

До една седмица от моето идване ние получавахме всеки ден рапорти от Воден за шума, който се

вдигаше там около моето изчезване и за движението на войските. Тези вести се четяха около

огъня и ни забавляваха. Но, както очаквахме, на единадесетия ден шумът престана изведнъж,

чиновниците се върнаха в Солун и войските се изтеглиха от селата. Моето писмо беше стигнало в

Ню Йорк и бе публикувано.

Тогава замислихме да тръгнем отново по планините, но получихме вести чрез доверени хора, че

гръцката черква готвела поход из полските села. Едновременно с това се получи известие, че една

силна чета от "Христови войници" нахлула в мочурляците до Солун, като се продоволствувала с

храна от околните гръцки села.

Апостол изпрати десет момчета на разузнаване, те отсъствуваха вече три дни. На втория ден се чу

престрелка от юг, която трая половин час. Когато на следния ден се върнаха, те съобщиха, че

срещнали също такава разузнавателна група гърци, която идела насам. Открили огън и убили

четирима гърци, а една лодка и пушки взели плячка. Тази случка ни накара да бъдем нащрек.

Дните вървяха твърде бързо, поне за мене. Често ходех на лов и за риба с Тодор или с някого от

четниците. Лука не обичаше този спорт. Считаше го за лек, а освен това имаше някакви скрупули

на толстоист.

След Тодор и Лука мой другар беше Александър, някогашен кадет.

Той беше приятен събеседник, начетен и гледаше на македонската революция като на една

историческа случка. Подобно мнозина интелигентни българи беше надъхан със социалистически

идеи, но не приемаше безкритично всичко. Аз можех да се доверя на неговите забележки, чисти

от фалшив ентусиазъм, национална гордост и предразсъдъци. Той дори умаляваше достойнствата

на своя народ, което е характерно за българите изобщо, в ярка противоположност на фанатичния

шовинизъм на гърците.

Моят най-постоянен спътник беше Тодор. И двамата имахме навика да се разхождаме напред-

назад пред колибите, докато останалите пушеха. Той имаше не само силно чувство за хумор, но и

още по-рядко срещаната дарба да придава хумористична окраска на привидно сериозни неща.

Именно това качество му даваше възможност да разказва за миналите си подвизи без сянка от

самоизтъкване.

Той обичаше да разказва най-много за своите ученически дни. Забавна беше историята с

измъчването на един стар мюсюлманин, който ги учил по турски. Учениците пущали камъчета в

джобовете на голямото му широко палто и пишели пародии на сантиметалните стихове, които той

съчинявал. Такива истории Тодор разказваше много, но човек не трябваше да изпуска неговата

лична история.

По-старите ученици се организирали като клон от революционната организация, под надзора на

местни агитатори, които били, разбира се, учители в гимназията. Българската черква, която

уреждала просветата на македонските българи, назначила в училището един шпионин, който да

донася за делата на своите другари. Екзархът, макар да не бил смъртен враг като гръцкия

патриарх, не бил и приятел на революционната дейност.

За да се отърват от шпионина, учителите накарали учениците да искат от местния владика

преместването му. Тодор бил избран за оратор на делегацията, която трябвало да се яви при

владиката с това искане. За да бъде по-красноречив, ораторът пийнал от евтиното вино, чието

действие подценявал, преди да влезе в стаята на владиката. Неговата реч излязла убедителна, но

не за ухото на един божи човек.

Последвал голям скандал, училището било затворено, а Тодор и останалите делегати били

изключени, без да получат дипломи. Тая диплома можела да го направи учител през следната

година. Без нея станал четник.

По това време Тодор бил болезнен момък и войводата често го пращал в града да се поправя,

както и да извършва нужните покупки за четата. Един ден той се срещнал в града с други трима

четници и отишли в кафенето на приказка. Когато един от тях вадел кесията си да плаща, извърнал

полата на палтото си. Един грък, който седял на съседната маса, съзрял дулото на скрития под

дрехата револвер. При това ги чул да приказват и български. Не се минали и пет минути,

четиримата четници били уловени на улицата и откарани в участъка.

Подложили ги на изтезания. Тодора били с дървен чук по челюстите и му слагали врели яйца под

мишниците. Ударите не се чувствуват, когато се нанасят, ми разказваше той, но като че горещи

игли бодат и разкъсват сърцето. При все това от него не узнали нишо. Един от другите издал

всичко и после полудял. Неговите признания направили голямо впечатление на турците, защото

дотогава организацията за тях била само басня, на която те не биха обръщали внимание, ако

гръцкият патриарх, с неговите по-точни сведения не ги подтиквал.

Същата нощ *19+ в Солун били арестувани няколкостотин българи, между които и целият

Централен комичет. На първо място Дамян Груев, първият организатор на движението, д-р Хр.

Татарчев, виден лекар, покровителствуван от чуждестранната колония и женен за дъщерята на

гръцкия консул, и дузина други, не толкова видни, но не по-малко дейни. Европа била смаяна.

Организацията за една нощ била почти смазана.

Процесът бил международно събитие, ловко използувано от турците. Повечето заговорници били

осъдени по на сто и една година заточение в Мала Азия. Тодор прекарал една година в крепостта

Акия, в Арабия. Организацията им изпращала пари, защото затворниците трябвало да се издържат

сами, макар че иначе те не били третирани зле.

Един ден комендантът на затвора предложил на Тодор и четиримата му другари:

– Дайте ми двадесет лири и ще ви помогна да избягате.

Те поискали един ден време да си помислят.

– Тогава дайте шест лири и ще бъдете свободни - пазарел се бинбашията *20+.

Но те трябвало да поговорят помежду си, защото подозирали някаква игра.

Тодор се бил сдружил с един телеграфист, арабин. Той го намерил и попитал:

– Има ли важни новини днес?

Телеграфистът се ухилил хитро:

– Значи, знаете? – попитал той.

Тодор не знаел нищо, но дал на арабина една меджидия и му смигнал:

– Добрите новини правят човека щедър.

Човекът се засмял:

– Искате да знаете подробностите. Е, добре, утре вечер всички заточенци ще отправят за Смирна.

Не обаждайте само, това не се казва още.

На другия ден всичко станало ясно: Европа издействувала обща амнистия, която бинбашията

искал да използува, за да изнуди затворниците.

Тодор се върнал в родното си село, поседял там една седмица и хванал отново балканите. В

продължение на няколко месеца той станал войвода на една чета.

Разказваше своите изпитания като главатар.

При неговото лице всичко това изглеждаше твърде нелепо. Чифт очила биха отивали отлично на

очите му. С почти същия тон, с който ми бе описал една шумна история по време на лекция, той

ми разказа как със седем от момчетата си обкръжил пет "войници на Христа" в едно каменно

здание, как другарите му привличали огъня по фронта, докато той се промъквал през един

прозорец на избата отзад, как турил един динамитен заряд на съответното място, подпалил

фитила и се измъкнал навън тъкмо навреме, за да не изхвръкне към небесата от експлозията

заедно с петимата гърци.

В съседен на неговия район била изпратена чета от известен български генерал в София, който

твърдял, че знае най-добре как трябва да бъде освободена Македония. Това бяха дните, преди

още македонците да разберат каква свиня е българският княз Фердинанд. Тази именно чета се

занимавала със събиране на данъци. Нейните четници носели сребърни верижки, златни

пръстени и в джобовете им дрънкали турски лири. Тодор преследвал тази чета и се опитвал да я

ликвидира, но поради тактическа грешка постигнал само отчасти целта си.

Общественото настроение в България било засегнато и солидният генерал плачел пред широка

публика. За момента организацията не била в състояние да се противопостави на българското

правителство и за да се успокои дебелият генерал и неговият княжески покровител, Тодор бил

свален от своя пост. Тогава Лука с удоволствие го взел при себе си като свой заместник.

Вечерите прекарвахме весело. Имаше един младеж, на име Сотир, твърде нисък и със състарено и

набръчкано лице, който непрестанно играеше ролята на шут. Той имитираше особено сполучливо

и един от главните му номера бе да представя как каймакаминът командува движението на

войските си от своето седалище в града. Той правеше всичко от прозореца; получаваше

съобщения, изпращаше отговори, издаваше заповеди на своите адютанти, ругаеше въображаеми

офицери, наблюдаваше далечни придвижвания с бинокъл, така че човек получаваше ясна

представа за големи военни маневри, които се извършват навън.

Неговият шедьовър обаче беше подражаването на ходжа, който проповядва в джамия. Това

представление обикновено се пазеше за неделните вечери, когато колибата се изпълваше с

гостуващи селяни и хората на Апостола. С помощта на червен пояс Сотир си правеше огромна

чалма, а от домашно платно, което използувахме за почистване на оръжието си, импровизираше

широка дреха. От парче тел измайсторяваше огромни очила. След това вземаше екземпляра с

правилника на Лука, който трябваше да представлява Корана, и започваше провлечено да

припява. Ходжата спираше за момент, скриваше се зад една въображаема завеса, отпиваше от

малка бутилка, след което смирено молеше Корана за прошка. Проповедта включваше намеци за

присъствувашите и за ежедневните събития. Тя приключваше обикновено с гореща молитва към

аллах да излее незабавно своя гняв и вечно наказание върху тези грешни гяури и комитаджии.

Момчетата можеха да се забавляват при всяко повторение на номера с ходжата, защото Сотир

никога не го изпълняваше по един и същи начин.

Ако това весело време продължаваше повечко, щях да остана с впечатлението, че

комитаджийството е нещо много забавно. Но един ден стана нещо, което изглеждаше специално

предназначено да ми напомни, че ако мрачната страшна игра, която тези хора играеха, изглежда

да спира понякога, тя не става от това по-малко ужасна или реална.

Загатнах вече за деветте села от полето, срещу които гърците крояха нещо. Гръцкият владика

искаше да знае какво става в тях и кой води неговите "духовни чеда" по кривите пътеки.

Една вечер, когато ядехме, един селянин пристигна и донесе писмо на Лука. Той го прочете със

свити вежди, бутна го в чантата си и хвърли поглед към хората. От тези, които бяха свършили

вечерята си, той повика пет души, заповяда им да придружат куриера на връщане и да останат

под заповедите на селския комитет.

Когато се завивахме да спим, Лука ми каза:

– Навярно утре ще имаме гости.

На сутринта, едва бях свършил закуската си, чух шум и викове. Излязох вън. Две лодки полека

приближаваха, подкарвани от пет наши момчета. Очите ми се спряха върху коленичилите фигури

в преднището на една от лодките. Това бяха двама селяни с вързани назад ръце. Внезапно,

неестествено мълчание надвисна над лагера; можех да чувам плискането на водата в предниците

на приближаващите лодки, докато те не се удариха в сушата. Насъбралите се четници направиха

път на новодошлите да слязат. И наистина, те слязоха, но аз имах впечатлението, като че те се

отдръпнаха с внезапен ужас.

Единият пленник беше мургав, не още стар, мръсен и зле облечен. Макар че ни поздрави леко на

местното наречие, личеше, че не е българин. Той беше отвратителен, сякаш сега се беше

измъкнал от блатната тиня.

– Добър ден, Лука – каза той с мазна, самоуверена усмивка. – Тук значи живеете вие.

Никой не отговори.

Другият беше посивяло, сбръчкано, приличащо на мишка същество. Той беше по-чист от другаря

си, съшо облечен в селски дрехи. Аз го виждах за първи път, но беше явно, че цялата му

физиономия е неестествено разкривена. Беше загубил всякаква надежда.

Навалицата се раздели на две, за да пусне пристигналите в колибата. Лука ме взе под ръка и ние

влязохме след тях. Пленниците седнаха, единият на едната, другият на отсрещната страна на

огъня. Лука се спря замислен. Един по един в колибата влязоха всички четници. Те седнаха до

стените. Аз и Тодор – на чергите. Стори ми се, че Лука се колебае с кои думи да започне. Най-сетне

вдигна очи към пленниците и попита:

– Какво търсите по нашите села?

Дебелият отговори веднага:

– Искахме да купим жито.

Той произнесе думите си като на подбив. Трябваше ли Лука да му задава такъв неуместен въпрос!

Разбира се, те са търсили жито из българските села!

– Писаха ми от селото – продължаваше невъзмутимо Лука, – че ти си от гръцкия манастир зад

Негуш, истина ли е това?

Дебелият мигна с едното си око и отговори вече не така свободно.

– Да – аз съм слуга там. Игуменът ме прати да купя жито...

Лука го прекъсна.

– Кой е твоят приятел?

– Селянин, който съм наел с коня му.

– Дай да ти видя ръката, старче.

Старият механично откри дланта на ръката си и даже аз видях, че тя е мека и бяла като на

чиновник.

– Аз съм стар и не мога да работя – обясни той, – моят син ме поддържа.

– Ти лъжеш, ти нямаш син.

Всички се обърнахме. Лицето, което каза тия думи, стоеше до вратата. Той беше най-старият

четник, с голяма бяла брада, която падаше до гърдите му.

Лука попита строго:

– Откъде познаваш тоя човек?

– Бяхме съседи – отговори четникът.

Той се приближи до пленника, наведе лицето си до очите му и попита:

– Познаваш ли ме, байно? В онова време ти не държеше кираджийски коне. Тогава беше писар в

канцеларията на прокурора. Ти превеждаше обвинителните писма на турски и гръцки, защото

знаеше езици. Нещо повече от това не знам за тебе, но мъчно ще ни излъжеш, че тая свиня е наел

тебе и коня ти да пътувате за жито. По-скоро ти си го взел под наем. Познаваме те, старче.

Пленникът не отговори. Четникът се обърна, запали цигара и излезе от колибата.

– Дайте ми торбата, която сте взели от тях – каза Лука и Александър му я подаде.

В това време един от четниците беше направил кафе и поднесе по чаша на двамата пленници,

като че те ни бяха гости. Друг един им предложи тютюн и цигарени книжки, но старият трепереше

и не можеше да си свие цигара. Свиха я и му поднесоха главня да запали. Двамата машинално

взеха кафетата, по пиха малко, повечето изляха.

Тодор започна да разглежда документите, които бе извадил от торбата. Той четеше гръцки.

– Думите са разместени – каза той, – но те могат да имат само едно значение. Житото е по-

изобилно в Негуш, отколкото тук. Не се пътува цял ден по тия места за чувал жито.

Лука не каза нищо, внезапно стана и излезе вън. Тодор и аз скоро го последвахме. Намерихме го

седнал замислен върху една обърната лодка. Един по един дойдоха и четниците, а накрая

изведоха и пленниците.

Лука стана и започна да се разхожда нервно. Дебелият пленник махаше с ръце и разправяше

нещо на мълчаливите четници, а старият само чупеше пръсти. Лука внезапно се извърна и спря.

– Пуснете ги да си идат. Антоне, заведи ги на долното пристанище. Яни, Стефане, Стояне, идете и

вие. Тръгвайте вие двамата и друг път да не дохождате по нашите села!

Четиримата четници влязоха в колибата да си вземат оръжието. Антон, най-старият, избута двете

лодки. Вързаха отново ръцете на пленниците. Дебелият повдигна своя кози япанджак, но един от

четниците му го взе. За първи път дебелият изгуби своята самоувереност. Той почна да хленчи,

краката му се подгъваха, а откритите космати гърди се тресяха.

– Моят япанджак – надуваше се той от плач, – дайте ми япанджака. Аз съм сиромах човек.

Лука взе дрехата и я хвърли върху рамото на човека.

Най-сетне двамата седнаха, всеки в предната част на лодката, като два безпомощни пингвина.

Когато те обърнаха гърбове, забелязах, че Антон вмъкна една секира в лодката. Четниците стъпиха

отзад по двама и бутнаха прътовете. Всички се струпахме на брега, между нас беше и Лука.

Наблюдавахме двете лодки, докато се изгубиха в тръстиката.

Тодор и аз продължихме разходката си пред колибите. Другите лежаха наоколо, както

обикновено, само че по-мълчаливи. Преди да минат двадесет минути, двете лодки се върнаха, но

никой от четиримата четници не продума, нито някой ги попита нещо, когато влязоха в колибата

да закачат своите карабини.

Креслив орляк врани прелетя над главите ни и почна да се вие на два километра от нас. Аз не

можах да възпра ужасната представа, която неволно ми се натрапваше, и влязох в колибата. Лука

лежеше на чергата, кръстосал ръце и сложил глава върху тях. Той остана така до залез.

Бележки

12. Ким син сис? – Кои сте вие?

13. Това сведение на Лука Иванов (предните две изречения) не е вярно и може би затова е изпуснато при

превода от М. Л. Мавродиев. Той не е бил и редактор на вестник.

14. Дамян Груев – роден през 1871 г. в с. Смилево, Битолско. Учи в родното си село, в Битоля и Солун, а след

това в Белград и София. През 1891 г. по време на следването си във Висшето училище в София прави опит да

създаде революционна организация за освобождението на Македония и Одринско. На 23 октомври 1893 г.

в Солун заедно с д-р Христо Татарчев, Петър Попарсов, Иван Хаджиниколов, Андон Димитров и Христо

Батанджиев полагат основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Груев е

избран за секретар-касиер на Централния комитет, но фактически той е главният ръководител на

организацията във вътрешността. На Смилевския конгрес през април 1903 г. е избран заедно с Б. Сарафов и

Ан. Лозанчев за член на Главния щаб на въстанието в Битолски революционен окръг. След въстанието

остава сред населението и възстановява разстроената организация. Участвува в Прилепския конгрес на

Битолски революционен окръг през май 1904 г., а на общия Рилски конгрес през октомври 1905 г. е избран

за член на ЦК на ВМОРО. Загива на 10 декември 1906 г. в сражение с турска потеря край с. Русиново,

Малешевско.

15. Апостол Петков Терзиев (Апостол войвода, Ениджевардарското слънце) – роден през 1869 г. в с.

Боймица, Гевгелийско. Дългогодишен войвода първоначално на хайдушка чета, а по-късно на чета на

революционната органиэация. Участвува във въстанието през 1903 г., като дава няколко сражения на

турската войска. След въстанието воюва срешу гръцката въоръжена пропаганда в района на

Ениджевардарското езеро. След Младотурската революция от 1908 г. става легален, но не след много,

разочарован от политиката на младотурците, забягва в България. През 1910 г. подновява нелегалната си

революционна дейност и влиза отново с чета в Македония. Убит от засада на 2 авгусг 1911 г. край с.

Крушари, Ениджевардареко.

16. На 1 март 1905 г., издадени от овчари арнаути, край с. Смол, Гевгелийско се обградени четите на Апостол

войвода и Сава Михайлов – всичко 42 души. Според сведенията на българския търговски агент в Солун

сражението продължава, 4 – 5 часа. Загиват 36 четници заедно със Сава Михайлов, Апостол войвода, ранен

в петата, се спасява заедно с 5 души четници. Турското правителство награждава всички участници от турска

страна в сражението с медали, повишения и пари.

17. Валия, тур., управител на вилает (област), обикновено носи титлата паша. В случая се има пред вид

солунския валия.

18. Поляк – пъдар, полски пазач.

19. Тук, както и на други места, където предава събитията по разкази на други лица, авторът не е съвсем

точен. Става дума за т. нар. Солунска афера от януари 1901 г., при която са арестувани членовете на

Централния комитет на ВМОРО и организацията е сериозно разстроена. Делото се гледа на 26 февруари до

14 март 1901 г. Пред съда са изправени 19 души българи. От тях 3 души са осъдени на смърт; 7 души, сред

които Христо Матов и Пере Тошев – на "вечен крепостен затвор"; трима души, в това число и д-р Христо

Татарчев и поп Стамат – на "петгодишен тъмничен затвор в окови"; един – на "двегодишен прост затвор" и 5

души са оправдани. Осъдените са изпратени на заточение в Мала Азия, крепостта Подрумкале (някогашният

Халикарнас). Амнистията е издействувана от българското правителство през втората половина на 1902 г.

Дамян Груев е арестуван през август 1900 г. в Битоля. Осъден е на 17 март 1901 г, и е изпратен на заточение

също в Подрумкале през май 1902 г. Освободен е през пролетта на 1903 г.

Името Тодор не фигурира сред имената на осъдените и заточените по Солунската афера.

20. Бинбашия, тур. – началник на 1000 войници, дружинен командир.

Опожаряването на Ниси

Най-после настъпи тревогата. Отдавна я чакахма и тя дойде.

Селяните от двете села в полето, наричано Сланица, за които загатнах по-рано, са от славянски

произход, но гръцкият владика в Караферия размахва като хипнотизатор ръце и им казва: "Вие сте

гърци". Те, в ужас от "Христовите войници", покорно отговарят. "Ние сме гърци" – макар че това

не могат да произнесат на класическия език, а прибягват до варварския жаргон, наречен

български език.

Това станало преди няколко години, преди агитаторите да се явят във Воденско.

Веднъж гръцкият владика се научил, че неговото стадо в Сланица поканило четата на Лука. После

още по-лошо, че селяните помагали на четата, давали храна и водачи, че престанали да плащат

десятъка на черквата, не посещавали гръцките училища и че купували пушки и амуниции от

контрабандистите. Това разгневило владиката, той повикал капитана на своите банди и му казал:

– Коста, ние трябва да запазим чистотата на нашите хора. Пиши им братско писмо и ги предупреди

за коварството на тия български разбойници. Бъди кротък – по-твърд.

Капитан Коста турил молива в устата си и се замислил. Вдъхновението дошло направо от Христа,

чиято фигура на кръста била отпечатана начело на писмото. Той написал:

"Февруари, 7. 1906 г.

До моите братя от селата Мориново, Лековищица и Янчища.

Научихме, че сте били гонени от българите-разбойници, които насила искат да се откажете

от своята народност и вяра. Учим се, че те са ви принуждавали да протестирате пред

европейците срещу войниците на вярата, като лъжете, че те ви преследват.

Аз ви моля да си отворите очите. За в бъдеще не правете такива протести. Ония, които не

слушат, ще ги накажа. Такива ще бъдат убити; няма да бъдат пощадени и техните жени и

деца; телата им ще разкъсваме на парчета. Ще убиваме всеки, който не е с нас.

Надявам се, че ще ме разберете и слушате. Ваш брат по вяра

(п) Константин Акритас." [21]

Това послание, разпръснато между селяните, било предадено на Лука от тях, а по-късно

изпратено до Балканския комитет в Лондон, за да добият представа в Англия за гръцкия

темперамент...

Справям се със своя дневник и виждам, че смутовете почнаха на 10 март *22+.

Това беше пролетна, светла, пълнолунна нощ. Беше толкова светло, че можехме да видим всеки

стрък от близката тръстика.

Ние лежахме около огъня и приказвахме, когато до колибата долетя далечен гърмеж. След малко

зловещото пукане се повтори.

Всски се спусна към оръжието си.

– Бият се в Мориново – извика часовоят над главите ни.

Бързо приготвиха шест лодки и двадесет човека се качиха в тях. Започна се едно бясно тласкане с

прътите и пляскане във водата, което за късо време ни докара до сушата. В полето стрелбата

продължаваше; огънят от пушките се виждаше. Ний хукнахме бегом през гьолища, трапове и

плетища. Вече виждахме покривите на къщите пред нас, когато изстрелите оредяха и всичко

утихна. Влязохме в селото и на всички страни извикахме паролата. Въоръжени селяни изскочиха

от каменните сгради и ни поздравиха.

Една гръцка чета от петдесет души влязла в селото и отишла в къщата на председателя на местния

комитет. Тези, които влезли в дома, били с маски. Председателят го нямало и те насилили да

отвлекат децата и жените. Дигнала се тревога из селото, излязла селската милиция, на брой

двадесет души, и от оградите на къщите открили огън срещу "Христовите войници". Сражението

продължило около половин час, докато пристигнала милицията от съседното село. Като видели и

нея, гърците почнали да бягат без всякакви правила за отстъпление и оставили пет души убити.

Ние повдигнахме един от тях; той беше висок, красив човек с брада; в чантата му имаше

канцеларски материали. Беше явно, че това е секретарят на капитан Коста. От селяните беше убит

само един човек.

Ние се върнахме веднага, като се опасявахме да не дойдат турските войници от Негуш. На другия

ден научихме, че войниците били из селата и действували така, сякаш имало споразумение между

командуващия паша и капитан Коста.

Войските били влезли във всички села около Мориново, но по някаква "грешка" пристигнали

малко по-късно, след нападението на гърците, и селата успели да изпратят своята милиция на

помощ. Когато селяните се връщали, аскерът ги пресрещнал. Повечето успели да хвърлят пушките

си зад храсталаците и плетищата, за да не бъдат обвинени, но пет души били хванати с оръжие и

закарани във Воден. За чест на каймакамина, той ги освободил на следния ден.

– Аман от тези гърци – казвал той между своите хора.

След тази случка някаква мисъл занимаваше Лука. Системата на опожаряване и избиване била

практикувана от гръцките чети от година насам. Само в района на Лука пострадали петнадесет

села, защото давали поддръжка на революционното движение. В другите части на Македония

било същото. Кой читател на европейскитс вестници не си спомня за клането в Загоричани през

1905 г.? *23+ Жени и бебета били набождани на щикове посред бял ден от наемните войници на

гръцката черква. С една сдържаност, породена от погрешно схващане на европейската

цивилизация, Македонският революционен комитет беше забранил репресалиите, като се

надяваше с това да спечели симпатиите на общественото мнение, като че ли политиката се движи

от такива човешки слабости. Лука познаваше света повече от своите колеги и схващаше тази

грешка.

Тодор беше също замислен. Една вечер го поведох да се разхождаме. Подозирах, че буйни мисли

бяха обхванали главата му.

– Лука – каза ми той с нисък глас – е много замислен. Иска ми се да му говориш. Ти имаш влияние

върху него. Аз не смея да зачеквам тоя въпрос, преди да ме покани.

– Не познавам положението достатъчно, за да съдя – отговорих аз.

– Във всеки случай теоретически аз не мога да одобря репресалии върху хора, които не са пряко

виновни. Нали знаете, че не можем да се доберем до самите андарти.

Тодор ме погледна за момент.

– Не ме разбираш – отговори той. – Аз мисля като тебе. Палежът на къщите на невоюващите, дори

никой да не бъде убит, не е по вкуса ми. Това не е борба – да оставим това на гърците и

башибозука.

Аз заговорих с Лука. Той почувствува облекчение, че пръв засегнах болния въпрос.

– Да – каза той ядосан, – мисля да направя нещо. Акритас и неговите главорези се крият в

мочурляците при гръцкото село Ниси. Те не са укрепени, но се крият в папура и самият дявол не

може да ги намери. От Ниси вземат провизии, куриери и водачи. Ако изгорим селото, те ще

избягат оттам. Може би тогава ще можем да ги срещнем в полето на открито сражение. Ако не

мога да изловя тия влечуги, най-малко ще изгоря тяхното гнездо.

– А на другия ден – отговорих аз – всички европейски вестници ще съобщят преувеличено

случката, ще кажат, че е имало убити жени и деца. Доброто мнение на Европа за вас ще бъде

изгубено. Ще кажат: всички са еднакви – и гърци, и турци, и българи.

Аз бях готов да говоря още, но Лука ме прекъсна с усмивка, една добросърдечна усмивка, на

която вече свиквах от няколко дни.

– Вие сте забавен – каза той, – напълно достоен за вашия съотечественик Марк Твен. Като

разбивате старите традиции и едновременно ги защищавате с открито лице, струва ми се, че това

е чисто американски хумор. Но, сериозно, драги приятелю, вие не говорите сега с Тодор. И вие, и

аз сме се въртели из разни сфери, и двамата сме работили журналистика и сме били зад кулисите

малко нещо. Колцина в Европа се колебаят къде да ни турят – при революционерите или при

разбойниците, плячкаджиите. За всеки случай, това не ме задържа. Аз се колебая пред

неприятния акт. Или, по-право, предпочитам да се справя с виновните хора. Ако можеш да ми

кажеш как да се добера до гръцкия владика, няма да изгарям никакво село.

Все пак аз настоявах и го убедих без голяма мъка, защото той не по-малко от мене се

отвращаваше от жестокостите.

Накрая той каза:

– Добре, няма да правим нищо. Но нападнат ли ни още веднъж, ще дойде нашият ред.

Ние се здрависахме.

Но аз се радвах много малко време на силата си да убеждавам. През нощта часовоят ни разбуди с

викове. Веднага излязохме вън. Над тръстиката, в северна посока, небето беше румено и стълб

черен дим и искри хвърчеха нагоре в тихата нощ. Чу се тежък гръм – динамитна бомба беше

хвърлена.

Една от лодките на Апостол се вмъкна в нашето пристанище и пратеникът поиска 10 човека.

Нападението ставаше на негова земя.

Ние трябваше да останем и да се пазим срещу възможни нападения по-близко до нас, защото

гърците бяха минали блатото недалеч и това можеше да е хитрост, с която да отвлекат силите ни

от островите. Пламъците, които се виждаха от дървото на часовия, почнаха да загасват. Имаше

рядка стрелба. Тодор отиде при Апостол. Сутринта нашите хора се върнаха. Те видели гърци да се

качват на лодките, които се отправили към Ниси. Дори не дочакали да отговорят на залпа от

четата на Апостол. Две къщи в края на селото били опожарени, един селянин убит.

– Ще имаме и по-големи осветления – забеляза Лука. По-нататъшни диспути за мнението на

Европа не станаха.

Легнахме да спим и се събудихме веднага след изгряването на слънцето. Наскоро населението в

Караферия се беше организирало и преди една седмица бяха ни донесли подарък цяла дузина

шишета с бира. Празните веднага се напълниха с газ. Всеки четник внимателно прегледа

карабината си.

На обед двадесет и пет души се качиха в осем лодки – оставихме само шест души на поста.

Апостол ни чакаше с хората си. Всички станахме петдесет и пет човека. Тодор отиде с пет лодки

напред като патрул. Останалата част от флотата го следваше на няколкостотин метра назад;

лодките пътуваха близо една след друга. Пътувахме на югозапад към отворените води на езерото

Енидже, през места, които не приличаха на видените от мене досега. Нямаше никакви дървета,

само блатиста трева, понякога тъй ниска, че можех да се изправям и да оглеждам тъмножълтото

море от разиграна трева на километри наоколо. Макар да тикахме с пръти лодките, те се движеха

бързо. Някъде тревата се губеше и водният път се откриваше широко пред нас.

Бяхме обхванати от нервно веселие. Подмятахме шеги за македонската флота и за адмиралите,

Лука и Апостол. Давахме заповеди на моряшки език.

Следобед, към три часа, навлязохме в широка пълноводна река, по която плавахме около два

часа, носени от течението. Един час преди залез пак навлязохме сред блатната трева и скоро

стигнахме малък остров, на който се виждаха обгорелите греди на една колиба. Тук слязохме, за

да вечеряме хляб и сирене и да починат гребците. Бяхме близо до местоназначението. Никой не

говореше високо, шепнехме само. Лука предаде последните наставления; паролите бяха

"Македония" и "Свобода", който не отговори на втората дума след първата в тъмнината, да се

счита враг.

Беше вече мръкнало, когато бавно се раздвижихме по блатото между ниския папур. Прави в

лодките, ние можехме да виждаме подножието на един хълм; после, не по-далеч от 600 – 700

метра, видяхме къщи и хора, които се движеха между тях.

Нашата лодка вървеше напред. Лука, Апостол и аз бяхме заедно, момчето, което гребеше, било

рибар из тия места. То полека ни удари о един насип, вдаден в езерото. Другите лодки бързо се

наредиха край него и спряха на сушата. Всички изскочиха и се събраха на пътеката към височината

на насипа. Пълна, червена луна се показваше.

Тръгнахме и след няколкостотин крачки излязохме на една поляна. Пътят вървеше успоредно с

брега. Една пътека се отклоняваше към селото.

Апостол и неговите хора тръгнаха към горната част, а Лука със своите двадесет човека се отправи

към долната част на селището. Всеки четник носеше шише с газ в лявата си ръка. Осем души

тръгнахме няколко метра напред по главния път и залегнахме там, да не ни изненада аскерът,

който беше на гарнизон в едно село, половин час далече.

Щом легнахме в праха на пътя, чух зачеващия лай на кучета, които усещаха наближаването на

чужденци. Някъде в полето овчар подсвиркваше на стадото си. При пълната светлина на луната

видяхме покривите на къщите, но никъде не можах да видя тъмните фигури, които знаех, че се

движат из селото. Настъпиха мъчителни минути на очакване.

Сърцето ми трепна. Едно светло кълбо пропълзя по стената на някаква къща, разшири се, блесна и

избухна в голям огън. Виенето на кучетата не оставяше да се чуят други викове. Последваха три

залпа от манлихерови пушки.

В долния край на селото почна да гори друга къща; първата изгаряше в бесни пламъци. Покривът

й падна глухо, като изпрати нагоре облак от искри. Чувахме ясно пращенето на пламъците и

шумния рев на тая пещ. На зловещия фон се виждаха силуетите на бягащи хора. Запалиха се почти

всички къщи. В една от тях почнаха да пукат с адски трясък взривни вещества. Избухнал бе един от

складовете на капитан Коста. Над главите ни се носеше голям червен облак от дим и искри.

Времето не се усеща при такива събития. Може би бе изминал час. Цялото село гореше в един

пламък, който гърмеше и се развяваше. В това време, ние, осемте, бяхме зрители. Страшното

бездействие ме правеше чувствителен към мисълта за аскера. Аз поглеждах ту в пожара, ту към

пътя отзад. По едно време видях един блясък, чу се остър и силен гръм. Помня, че извиках.

– Идиотите! Защо не се върнат! Ето го аскера върху ни!

Екна залп. Не беше от манлихери.

– Не е аскерът! – извика Антон, който беше до мене. – Гърците са.

Веднага скочихме на крака. Капитан Коста беше дошъл.

От селото се чу втори залп, или по-скоро отделна бърза стрелба на много хора, защото нашите

бяха пръснати. Ние, осемте, не отговорихме, а бързо се отдалечихме по пътя, за да вземем

позиция, преди да бъдем открити. Легнахме по гърди. От ляво манлихерите продължаваха да

крякат, удавени от гърма на гръцките пушки "гра". От тяхното стреляне заключавахме, че гърците

не са повече от нас. Стрелбата стана обща. Чувахме свистенето на куршумите и техните удари по

стените на къщите.

Гърците не напредваха, държаха се на пътя край нас, като целяха навярно да ни пресекат

отстъплението към лодките. Тогава осемте започнахме да стреляме лудешки бързо, за да

направим впечатление, че сме многобройни. Свистенето на куршумите се насочи към нас,

прелиташе над главите ни като фученето на орляк металически птици. Някои куршуми се забиваха

в калището наоколо.

Внезапно гръцкият огън отслабна и съвсем секна. Далече някъде, но не от селото, се чуха глухи

изстрели.

– Това е аскерът – извика един от нашите хора.

Апостол и хората му се оттеглиха. Ние изтърчахме към лодките. Лука със своите момчета също се

появи. Един последен залп, качихме се на лодките и отплувахме отново сред водната тръстика.

Никой не бе убит, нямаше нито един ранен. Пътувахме цяла нощ. Зад нас блестеше едно зловещо

небе, което поугасна едва при утринната светлина.

Бележки

21. Поручик К. Мазаракис, по-късно генерал. Селата са Света Марина, Луковица и Янчища, Негушка нахия,

Берска (Караферийска) каза.

22. Датата е по нов стил.

23. Клането в с. Загоричани, Костурско, е извършено на 25 март 1905 г. Голяма сборна гръцка чета под

ръководството на Вардас (поручик Георгиос Цонтос) напада селото и подлага на безразборна сеч жителите

му, единствената вина на които била, че не искали да признаят духовната власт на Гръцката патриаршия.

Опожарени са над 30 къщи, убити – около 50 души селяни, ранени – 7, а други 28 мъже са отвлечени и след

това избити в планината.

Из Воденските планини

Никога не узнах как са обяснявали консулските рапорти изгарянето на Ниси, но европейските

вестници го описаха с най-живи краски. Френските вестници, вдъхновявани от гръцки източници,

съобщаваха, че петстотин четници, водени от офицери от българската ариия, са изклали мъже и

жени. А от селяни се научихме как хората на Коста ходили из улиците на Негуш и се хвалили, че ни

били прогонили в лодките в такъв безпорядък, та едва сме имали време да приберем своите

убити.

Чистата истина е: тридесет къщи, около половината в селото бяха изгорени. На следната заран

войниците намерили шест души убити. Един от тях бил албанец, домоуправител на бея, който,

като мислел, че селото е нападнато от башибозук, спуснал се и викал, че е мюсюлманин. Някой от

хората на Апостол сметнал, че албаненът иска да ги заблуди и го убил. Другият убит бил

шестнадесетгодишен младеж, ударен от случаен куршум, а третият бил убит умишлено, защото

хората на Лука познали в него стар шпионин, избягал от сланишките села. Тези трима бяха

известни на нас, другите бяха хора на Коста, които останали неприбрани в тъмното.

Нашите хора помагали на селяните да си изкарат добитъка и покъщината. Върху мирните селяни

никой не дигнал ръка и всички успели да се отстранят от огъня и стрелбата. Само една млада

жена, напреднала много в бременността си, останала назад заедно с мъжа си. Лука ги задържал,

докато престоял в селото, а когато ги напуснал, оставил им едно писмо до селяните. Той писал на

гръцкото население, че опожарил техните къщи не от племенна омраза, а като защитна мярка

против нашествията на Коста в селата, които помагат на революционното движение. Предупредил

ги същевременно, че ако не дават убежище на наемниците на гръцката църква, никога няма да

посяга върху тях и имотите им *24+.

Това предупреждение постигна целта си. Оттогава Коста се усмири.

Български села не бяха подпалвани вече тази година. По-късно селяни, отиващи или връщащи се

от пазара, биваха причаквани по пътищата и убивани, но винаги далеч от селата. Дори и тези

нападения не бяха вършени от андарти, а от маскирани хора, които очевидно бяха жители на

Негуш, крепостта на гръцките терористи.

След няколко месеца, по време на олимпийските игри, четох във вестниците, че на една вечеря,

дадена в чест на чужденците, които посетили Гърция, държал речи Константин Акритас, капитан

от гръцката редовна армии, "току-що завърнал се от обиколка из Македония"...

Няколко седмици наред турските войски правиха опити да ни изловят из мочурляците. При

водните пътища и пристанища бяха поставени засади, но това ни принуди само да пазим диета,

като ядем сирене, след като бяхме изяли добитъка от "чифлика" на Апостол. Други несгоди

нямаше.

Пролетта топеше снеговете, луди потоци се спущаха из полето и пълнеха блатото. Един ден

Апостол с повечето от своите хора тръгна за планините. Ние също прегледахме раниците и

обущата си и когато водите поспаднаха малко, една нощ четиринадесет души от четата, в това

число Тодор и Александър, взехме лодките и слязохме до Сланишко. Пред очите ни се откри

широко поле, а в далечината се очертаваха тъмните сини планини.

Времето ни оживяваше, ние с удоволствие тъпчехме отново твърдата земя. Високата фигура на

Лука се люлееше напред, другите вървяха вързо с безшумни стъпки, по-скоро подскачахме с

отпочиналите си нозе.

Патрулът, който беше пред нас, даде сигнал за опасност. Ние коленичихме и заредихме пушките.

След малко момчетата от предния отряд дойдоха с един много изплашен турчин, селянин, който

тръгнал да търси изгубения си кон. Налегна ме тежко чувство, че тоя турчин ще бъде пожертвуван

заради нашата безопасност.

Селата, през които минавахме, бяха пълни с войннци. Но Лука му чете една лекция относно

неблагоразумието да ходи по полето тъй късно. После го попита:

– Да речем, че те пусна да си ходиш, аскерът ще дойде ли подир нас след един час?

– Не, за бога, не – закле се турчинът на развален български език. Зъбите му тракаха от страх.

– Ти ми се виждаш честен човек – каза Лука, – аз ще се доверя на твоите думи. Иди и намери коня

си. Но пази се за в бъдеще. Понякога ние стреляме, без да предупреждаваме.

Помислих, че турчинът ще целуне ръката на Лука, но един от четниците го отстрани. Ние си

тръгнахме.

– Няма ли да ни издаде? – попитах аз.

– До една седмица не – отговори Лука. – Ако не бяхме го уловили, да. Сега той е наш приятел.

Турският темперамент не се поддава лесно на шпиониране, за това трябват гяури. Той ще

заговори, когато се увери, че сме вече далеч. Тогава ще стане героят на една лична среща с

петдесет страшни, дългобради комити, които са го надвили, защото били повече, но са му

пощадили живота, възхитени от неговата смелост. Всеки път, когато ще разказва тая история, той

ще преувеличава дължината на нашите бради, очите на неговите прости слушатели ще се блещят,

ще клатят глави и ще викат "Машалла! Машалла! Страшни хора са тези комити, жалко, че не са от

правата вяра!"

Цялата нощ ходихме все към планините. Призори започнахме да се възкачваме нагоре, а когато

настъпи денят, вече се влачехме през една дълбока урва, към рамото на един висок, горист

гребен. Но като погледнах нагоре, изглеждаше да сме останали още при подножието на тези

огромни, назъбени купища от скали. При една рядка борова гора спряхме на лагер. Като

погледнах надолу, видях, че се намираме на голяма височина. Шейсетте километра от полето,

които бяхме изминали през нощта, изглеждаха унищожаещо къси. Под лъчите на утринното

слънце се виждаха водите на езерото Енидже. На неговия бряг лежеше Ниси, още по-далече се

виждаха ясно сивите стени и черкви на Солун при самите води на Егейско море.

Горе, на високото, бе студено. Дърветата в прохода бяха още голи, но през дебелата покривка на

боровите игли, върху които спахме тоя следобед, вече се показваха минзухар и кокиче. Веднага

следобед поехме пътеката наново. Няколкочасов бавен ход ни изведе на едно малко плато,

където имаше една колибка, скрита в дъбовия храсталак. Тук намерихме петима души, трима

въглищари и двама свинари, чиито свини ровеха за желъди между дърветата. Селяните дойдоха

при нас без страх и ни поздравиха сърдечно. Те бяха власи и приятели, защото румънската черква

беше създадена неотдавна в Македония като протест против тиранията на гръцките черковници.

За това андарите отплащаха на власите с пожари и убийства. Петимата селяни се втренчиха, когато

им разказахме за изгарянето на Ниси.

– Трябва да дойдете в наше село, бай Лука – каза един от тях. – Нашите хора имат дух, но те

трябва да видят за малко четата.

– Искате някоя нова "афера" в селото ви – закачи се весело Лука. – Не ви ли стигна

миналогодишният Месимер.

– Ще си отидете преди зори, само толкова – предложи селянинът.

Те продължиха да говорят по това.

Аз чух името Месимер и през ума ми мина най-хубавата и най-любима народна песен. Мнозина

от младежите във Воден бяха лежали в затвора, защото са я свирили с уста из улиците.

Месимер е близко село до Воден, лежи зад казармите. Партизанството е много силно там,

защото, както и във Воден, част от населенисто е гъркоманско, т. е. българи, останали още верни

на гръцката черква, а следователно верни и на султана. Но имаше и отцепници, отдавна тук беше

образуван и революционен комитет. От време на време четата идвала да агитира, да прегледа

сметките на касиера и да учреди съд.

Преди една година Лука отишъл в България за муниции. Една нощ Тодор отишъл в Месимер с

четиринайсет души и имал неблагоразумието да остане в селото и на следния ден. Един гъркоман

ги забелязал и предал на войската. Селото било обкръжено. Четата се укрепила в една каменна

къща. Оттам тя се бранила през целия ден, следващата нощ и част от новия ден. Привечер

паднала гъста мъгла в долината и седем оцелели четници се опитали да си пробият път през

турските редици. Тодор и четирима четнини избягали, но двама, заблудени в мъглата, отишли към

казармите и там били убити *25+. Оттогава Лука забранил на четите да влизат в Месимер.

Тази случка е възпята от народа. Има особено една песен, в която се разказват всички

подробности на битката. Като всеки първобитен народ, македонците записват големите събития

на своя живот в народни песни, които понякога остават през вековете.

Никой не знае кой съчиняна тези песни, навярно някой неизвестен селски учител. Децата ги пеят

пред каймакамина, те могат да бъдат само смъмрени или ударени в най-лошия случай, но господ

да е на помощ на възрастния, който бъде чут дори само да ги подсвирква...

Лука и петимата овчари се споразумяха. Един отиде да приготви приема ни в Месимер.

Останалите накладоха огън и опекоха едно малко прасенце върху жарта.

Беше вече мръкнало, когато тръгнахме. Пътят ни водеше надолу през гъста гора. Минахме една

местност, която беше историческа за Тодор. Миналата година той попаднал тук и се сражавал с

предшественика на капитан Коста, капитан Теодосий. Двете страни се обстрелвали, прикрити зад

скалите, но когато пристигнал аскерът от Воден, битката почнала от три страни. Един ранен грък се

плъзнал в една пропаст и се закачил за един капинов храсталак. Като минахме това място, Тодор и

тия, които са били с него, намериха на един клон парче плат, изгнил от времето. Те се

развълнуваха и казаха, че парчето е сигурно от фустанелата на гърка.

– Фустанелата прилича на рокля на балерина - обясни ми Лука, – тя точно отговаря и на хората,

които я носят.

Стана съвсем тъмно, но скоро изгря луната. Ние излязохме от гората и пред нас се откри същински

амфитеатър от светлините на околните селища. Тук ни очакваха двама селяни.

– Тоя път няма да стъпим направо в капана – каза Лука. – Само петима от нас ще слязат долу.

Другите ще останат тук и ще ни пазят от изненади.

Лука, Тодор, Александър, един четник и аз почнахме да слизаме, като си помагахме с ръце.

Двамата селяни ни водеха. Трябваше да пазим да не падне и най-малкото камъче, защото в нощта

и най-слабият шум можеше да се чуе. Най-сетне се промъкнахме между дърветата на една

градина, преминахме я и се вмъкнахме в някаква къща.

Стаята бе натъпкана с мъже и жени, които ни поздравиха от все сърце, но очевидно се безпокояха.

Повечето от мъжете бяха възрастни, груби хора, всички с дебело навити широки пояси от

подмишниците долу до под бедрата. Всички бяха бръснати, защото брадата в Македония вън от

градовете се смята от властите за признак на размирие. Мислеше се, че само комитите са брадати

хора. Изключение прави само селският свещеник.

Всички изслушаха внимателно късата, но пламенна реч на Лука. След нея започнаха свободни

разговори. Изтълкувани им бяха новите закони на организацията, защото едва преди шест месеца

първият конгрес от представители на революционните маси *26+ бе съставил един устав, който

даваше право на всеобщо гласоподаване на селяните в работите на комитета. След това, поне на

теория, никой не можеше да дига въстание без съгласието на тия, които трябваше да се бият и в

случай на неуспех да пострадат най-много. Досега назначаваните от района войводи, местни

комитети, трябваше вече да се избират. За такъв избор сега нямаше време, но Лука даде

наставление как да се извърши, след което листата на новите членове да се прати на районния

комитет във Воден.

Беше минала полунощ, когато напуснахме къщата и се присъединихме към нашите другари, които

ни чакаха. Двамата водачи-селяни се качиха с нас до скалата горе.

Като пиша за тези селяни, нека добавя какво научихме от едно писмо, изпратено ни от Воден

седмица по-късно. Макар че престояхме в Месимер по-малко от четири часа, влязохме и

излязохме оттам съвсем тайно, на другия ден гърците узнали, че сме били там. Следната вечер

двамата наши водачи били намерени в гората заклани. На единия от тях била закачена бележка с

печата на военната ръка на гръцката черва. Бележката гласяла. "Такава е участта на всички, които

предават черквата на схизматика – разбойник Лука.

Свестете се, селяни. Когато разбойниците влязоха във вашата къща миналата нощ, окото на

светата черква бдеше върху вас." Нямаше нужда от Шерлок Холмс, за да се издирят убийците.

Григораки от Воден можеше да каже кои са.

След като напуснахме Месимер, прекарахме два дни между надвисналите скали, но третата вечер

минахме нагоре и се възкачихме на по-спокойно място. Най-голямото село от района на Лука ни

поддържаше с храна три дни. В гората ни намери една чета – милиция ог седемдесет души. Тя ни

преведе към селото си, може да се каже, с развято знаме посред бял ден. Главатарят на

милицията беше един белобрад свещеник. Като на всички схизматици-попове, ръцете му бяха

загрубели от работа; той беше дърводелец и пчелар. На другия ден ходих у дома му и с

удоволствие го наблюдавах докато той режеше един труп, облечен в черно, закърпено расо, а

върху раменете му се развяваха белите кичури коса.

В селото бяхме сигурни. На всяка височина около него стоеше по един дървар, който уж сечеше

дърва, а всъщност наблюдаваше хората, които идеха към селото. Тук живееха само две

мохамедански семейства. Мъжете бяха ковачи, едно занятие, от което християните отбягват. Тия

мохамедани бяха верни като всички жители. Когато Лука и аз срещнахме един от тях, той каза:

– Добре дошъл, бай Лука. Когато ти влезеш в селото, бог ме прави сляп и глух.

– Това показва, че бог те пази – отговори му Лука. – Той иска да живееш много години.

Посетихме училището и аз се чувствувах като училищен настоятел по обиколка. Децата изпяха

Месимерската песен и други подобни песни. Учителката, едно младо момиче, облечено по

европейски, говореше литературен език. Тя повика една от по-възрастните си ученички. Детето

застана пред нас, издекламира поздравителна реч и ми подаде китка планински цветя. След това

научих от Александър, че Тодор и учителката ми устроили тая церемония. Тодор го биваше за

такива работи.

Доста късно следобед седнах при прозореца на квартирата си и се загледах към ниските

кирпичени стени на една недовършена къща, разположена върху една могила. Група деца се бяха

събрали там. Заинтересувах се от играта им.

Десетина по-възрастни момчета се бяха качили на стените и дигаха оглушителна врява срещу

тридесетина юноши, налягали в подножието на могилата. Внезапно момчетата от по-голямата

група се спуснаха дружно към могилата с викове: "Аллах! Аллах!" Отгоре ги посрещнаха с облак

буци земя и викове "ура!" Започна същинска битка, но беше явно още отначало, че атакуващите

трябва да бъдат разбити. Те почнаха да се търкалят по гърбовете си надолу, а обсадените тичаха

след тях и ги мушеха с тояги.

Когато бяха избутани всички нападатели от могилата, битката престана. Тогава "умрелите" станаха

и се събраха с другите на нещо, което аз мислех, че е мирна конференция, дордето не бях

просветен от един писклив глас:

– Аз не искам да бъда аскер.

Това бе любимата игра на македонските деца. Често към виждал да я играят из улиците на Битоля

пред очите на турци и войници, които се забавляваха от гледката както и аз. И наистина, каквото и

да ставаше през време на кланета, турците бяха удивително толерантни към децата.

Продължихме отново своя път към север, агитирахме по селата, слушахме отчети, правехме

избори и разрешавахме местни спорове, защото по новата тактика на революционния комитет

турските съдилища бяха бойкотирани. Повечето от делата бяха за граници на имоти. След

разрешаването им Лука казваше на хората:

– Нека се знае, че тия решения са в сила, докато Македония получи свобода. След това вие

можете да представите своите разправии пред редовен съд: вие, българите, обичате да се съдите,

но е по-добре, ако посветите силите си за по-важни работи, които ни предотоят.

Аз схванах саркастичната нотка в неговите думи, тъй като бях живял в България, където

амбициозният младеж с практически дух следваше право.

Една нощ влязохме в някакво село до брега на езеро и в основата на голяма скала, на чийто връх

видях живописно разположена сграда.

– На кой феодал е този замък? – попитах Лука, като исках да бъда духовит.

– На кого, ако не на феодалния господар – отговори Лука.

Аз го погледнах въпросително.

Лука продължи:

– Ти още не си свикиал с нашите условия. В двадесетия век селянинът се експлоатира от

посредници и борсаджии, а тук феодалите от петнадесетия век още не са изчезнали. Тях наричаме

тук бейове; те вземат само половината от произведенията на селянина. Това, вярвам, ще

приемеш, че е по-съвестно. Но потърпи малко, тая нощ ще участвуваш в една сцена, взета от

романите на Скот.

Не беше се изминал и половин час, откак седяхме в кръга на приказливите селяни, когато пред

нас гордо се появи една живописна личност с огненочервен фес, чийто пискюл висеше като коса

на жена до раменете. Човекът беше облечен в златошит елек, който оставяше ръкавите свободни

до лактите, широки и сдиплени като криле. Потурите му, много издути, се губеха при коленете в

дебели бели навуща. Беше препасан с колан, по който висяха кама и други страшни оръжия, пред

които нашите бледнееха. Неговите мустаци бяха големи и твърди; врабчета можеха да кацат

върху тях.

Той се поклони на Лука, като доближи ръката си до сърцето, после до устните и най-сетне до

челото. След тоя ориенталски поздрав сграбчи ръката на Лука и попита на най-обикновено селско

наречие:

– Как си?

Доколкото разбрах, той беше домоуправител на бея и беше дошъл да ни покани при господаря си

на вечеря. След един час Лука, Тодор и аз се изкачихме по каменните стънала на хубавата къща

върху скалата. Двойката врата на двореца беше отворена и през нея се виждаше дълъг коридор, в

дъното на който през други врати влязохме в салон, осветен с ламба. Посрещнаха ни множество

въоръжени прислужници, всички в красиви албански костюми. Само беят стоеше в осветения

салон. Той имаше изтънчените черти на млад княз, облечен не толкова великолепно, по по-богато

от своите хора. Беше въоръжен с оръжия, украсени със скъпоценности и филигран. Той посрещна

всички ни с целувки. След това ни поведе по широката стълба. В една стая оставихме оръжието си.

Оттук минахме през другата врата. Там беят се обърна, направи лек селям и ни въведе в голям

салон. В него нямаше мебели, а само красиви цветни черги на пода, богато везани възглавници и

по средата една софра. Беят повторно доближи ръка до сърцето си, устните и челото и ние

седнахме на чергите. Аз успях да пошепна на немски на Лука:

– Не е ли опасно да останем обезоръжени в къщата на тоя човек?

– Той е албанец – отговори Лука – и ние сме в дома му. И друг път сме му гостували. Някой ден

може да ми отсече главата, но сега той е роб на своите племенни традиции. Ако дойде аскер и ни

нападне, той пръв ще стреля срещу него.

Беят беше важен, сериозен млад човек. Той говореше, макар и развалено, на български, защото

нито Лука, нито аз знаехме турски. Отначало разговорът беше откъслечен. Той ни каза, че дошъл

за една седмица на лов и че в града не бил много добре със здравето си. По-късно говорихме за

гърците, за изгарянето на Ниси и за местната администрация, която аз не познавах. От

държанието на хазаина разбрах, че позна в мое лице американеца, който бе дигнал толкова шум

във Воден, но не зададе никакви въпроси по това. Не считаше, че е негова работа какво търся аз

сред българските комити. Не ни обля и с ориенталското ласкателство, нито осъди, нито похвали

нашата работа. Намекна за младотурската партия *27+, като ни даде да разберем, че й

симпатизира.

Вечерята бе сложена от двама прислужници, които бяха свалили оръжието си. Имаше едно цяло

опечено агне, няколко варени пилета, чорба и чудесно сирене. Домоуправителят седна при нас на

трапезата, всички бяхме пет души. Беят и домоуправителят доста изкусно разкъсаха с ръце месото

и го поднесоха. Нямаше ножове и вилици. По-късно сложиха вино. Двамата мюсюлмани пиха,

макар че Коранът забранява това.

Беше полунощ, когато се разделихме с разменяне на целувки както по-рано. Един от

прислужниците бе изпратен да извести на четата, че идем. Намерихме я да ни чака на открито.

Веднага тръгнахме към планините, защото близо до селото минаваше железница.

По-късно срещнах и други бейове. В интерес на мнозина от тях беше да са приятели с четите,

защото обявеният бойкот от революционния комитет бе съсипал много турски земевладелци.

Комитетът, от своя страна, намираше за изгодно да вдига бойкота по отношение на приятелски

настроените бейове, защото не само селяните страдаха от него, тъй като трябваше да работят по-

лоша земя, но и защото в присъствието на земевладелеца в селото аскерът и андарите не можеха

да закачат народа. Справедливо е да се добави, че имаше нещо повече от личен интерес в

приятелството на някои от тези мюсюлмански земевладелци. Някои бяха искрени партизани на

младотурците, а имаше дори и мнозина по-радикални с явни социалистически тенденции.

Настъпи и последният ми ден с Лука. Бяхме се спрели на лагер в планината, северната граница на

неговия район. Тук при нас дойдоха двама четници, проводени от войводата на съседння район,

за да ме отведат до Леринско. Александър щеше също да ме придружи като постоянен другар в

моите скитания.

Макар че преживях с Лука и Тодор само два месеца, не ми беше приятна раздялата. Момчетата

също се нажалиха. Антон, когото не обичах, защото екзекутира двамата шпиони в блатото,

говореше нещо като наивно дете.

Когато тръгнахме, погледнах четата в горичката. Всички махаха с ръце и кърпи. След няколко

месеца аз пак се видях с тях или по-право с останалите живи от тях.

Бележки

24. Освен това писмо Лука Иванов изпраща и друго, с дата 1 март 1906 г., до каймакамина в Бер

(Караферия), на когото се посочват причините за опожаряването на с. Ниси. Българският търговски

агент в Солун, който няколко дни по-късно видял писмото, го оценява като "много грамотно и

смислено написано". Той предава накратко съдържанието му. "Войводата Лука казва на

караферийския каймакамин, че гръцка чета, съставена от селяни от някои гръцки караферийски

села, нападнала на 28 февруари (на посочената от Сониксен дата по нов стил съответствува 25

февруари по стар стил – бел. К. П.) българското село Св. Марина, стреляла дълго време и убила

един невинен селянин. При всичко, че знаел кои са нападателите на селото, каймакаминът не

отишъл да преследва тях, а арестувал някои от самите нападнати селяни.

На 27 февруари било нападнато пак от гръцка чета ениджевардарското село Голо, дето били

изгорени две къщи и ранен человек. Властите знаели кои съставлявали гръцката чета и наместо да

ги уловят и накажат, те правели отговорни самите пострадали."

Френският консул в Солун в рапорта си от 18 април 1906 г. също предава съдържанието на

писмото (в свободен превод):

"Лука, войвода на българска чета

до каймакама на Караферия

1/14 март 1906 г.

Господине,

Гръцка чета, съставена от селяни от различни села на Караферийска каза на 28 февруари ст. ст.

нападна българското село Св. Марина и след като стреля дълго време с пушки, уби един невинен

селянин. При все че знаехте нападателите – вместо да ги преследвате и арестувате, вие

арестувахте невинни от нападнатото село.

Освен това на 27 февруари ст. ст, гръцка чета нападна село Голо, Епиджсвардарска каза, където тя

изгори две къщи и рани един човек. Властите знаят много добре кои са нападателите, но

обвиняват самите жертви.

Вследствие на това, като виждам, че вместо да преследват виновните, властите ги

покровителствуват, а преследват изключително невинните жертви, аз, Лука, реших да накажа

някои от виновните и затова опожарих село Ниси и убих двама от жителите му, които бяха взели

участие в злодеянията на гръцките чети.

Занапред ще се постарая да наказвам виновните, които властите покровителствуват. Съжалявам

обаче, че от това ще пострадат и интересите на чифликчиите."

Според консула в Ниси били изгорени 27 къщи. Не много след това на телеграфните жици край с.

Постол, Ениджевардарско били окачени главите на трима убити от гърците българи с надпис: "Ето

съдбата на тези, които горят села."

Документи със сведения във връзка с опожаряването на с. Ниси се съхраняват и в английските

дипломатически архиви. Наред с другото, запазени са и преписи от две писма на самия Алберт

Сониксен. На 17 март 1906 г. английският генерален консул в Солун Р. Грейвс в рапорт да

посланика в Цариград Никола О'Коцър пише:

"Имам честта да съобщя, че през нощта на 13 т. м. българска чета нападнала малкото гръцко село

Ниси, близо до станцията Гида на ж. п. линия Солун – Битоля. Селото, което е чифлик на богатия

солунски евреин М. Модиано, италиански поданик, било изгорено от комитите и според

официалното съобщение 25 къщи, заедно със значително имущество и около 60 глави добитък

били унищожени, а пъдарят бил убит и едно шестгодишно дете изгоряло. Жителите избягали в

Гида и други съседни села. Научавам, че италианският генерален консул е разговарял с Хилми

паша по повод на понесените от М. Модиано щети, които се твърди, че възлизат на 1500 турски

лири.

На следващия ден гръцка чета нападнала българското село Голишани, близо до Негуш, изгорили

четири къщи, убила един селянин и ранила друг."

Няколко дни по-късно, на 22 март 1906 г., Грейвс изпраща поверително до О'Конър в Цариград

препис от писмо на Сониксен, за когото посочва, че е кореспондент на нюйоркския вестник

"Ивнинг пост", че е изчезнал от Воден на 16 февруари, че е прекарал един месец с четата на

българския войвода Лука Иванов и че е очевидец на опожаряването на с. Ниси. Грейвс подчертава

като важна съдържащата се в писмото на Сониксен декларация, че "войводите на българските

чети във Воденска и Енидженска околия са решили да изоставят отбранителната тактика, която

бяха възприели след Битолското въстание от 1903 г. и да предприемат активни наказателни мерки

срещу гръцките чети". Ето и текста на писмото на Сониксен:

"До британския консул,

Солун, Турция.

Господине,

Вие вероятно ще познаете в долуподписаното име американския гражданин, който изчезна от

Воден на 16 февруари. По този начин ще научите, че аз съм бил с революционерите точно един

месец и нека добавя, имах възможност да наблюдавам всички инциденти, станали в това време

между македонските революционери от тази околия и въоръжените чети на гръцките владици.

В интерес на делото, което вярвам, че е едно от най-справедливите, за които някога са се борили

хората, аз пожелах като вас да събера фактите, всеки от които ще намерите потвърден от

безпристрастно проучване, които доведоха до изгарянето на гръцкото село Ниси през нощта на 14

март от революционерите под ръководството на Лука Иванов и Апостол. Аз бях очевидец на

повечето от тези събития и имах възможност да ги проуча внимателно. Като американец, вие

можете да знаете, че предубежденията, които имам, не са основани на расова или религиозна

омраза. Естествено, аз съм предубеден, но моите предубеждения са основани на твърдата

увереност в справедливостта нз едната страна в тази борба и егоистичните мотиви на

ръководителите на другата. Но даже и такова пристрастие не би следвало да повлияе на фактите,

които представям.

На 7 февруари (стар стил) селяните от Марина, Караферийска каза, получили писмо от Коста

Акритас, войвода на чета от гръцки "войници на Христа", предупреждаващо ги, че ако се оплакват

пред европейците или турците от гръцките чети и ако не се обявят веднага за привърженици на

гръцката църква, техните къщи ще бъдат изгорени, те, техните жени и деца и целият им род ще

бъдат убити и нарязани на малки парчета. Те трябва също да отиват да пазаруват в града Негуш.

Селяните отбягваха този град като известно свърталище на гръцките чети.

Писмото веднага беше изпратено на Лука Иванов, революционен ръководител на тази околия,

след което аз го изпратих нз Лондонския Балкански комитет, заедно с друго подобно.

Никаква бележка не беше взета от тази заплаха. През нощта на 10 март (н. ст.) в селото внезапно

нахлула гръцка чета, която влязла в една къща и започнала да насилва обитателите. Някои от

селяните, със стари пушки и револвери, заели позиции и открили огън. Гърците отвърнали на

огъня и шумът довел на помощ мъже от едно съседно село, които помогнали на тези от Марина

да отблъснат гърците. Те отстъпили, като оставили след себе си петима убити. От селяните един

бил убит. При лунната светлица гърците били видени да отстъпват едни към Негуш, други към

Ниси. В същото време, докато ставало това, турски войници влезли в съседното село Янчиша и тъй

като селяните се връщали от сражението в Марина, те уловили един - Леко, и го подложили на

мъчения, за да признае къде е скрито оръжието. По-късно аз го видях; гърбът му беше една

незараснала рана. На кръста му се виждаше също рана от щик.

Сутринта на 13 март гърците отново нападнали село Голо, изгорили две къщи и ранили един

селянин, но накрая били отблъснати от селяните. Било забелязано, че гърците отстъпват през

блатата към Ниси.

Лука Иванов и Апостол със своите подвойводи се срещнаха и взеха решение за бърза наказателна

мярка срешу Ниси, което беше известно като главен център на гръцката чета. Предния ден те бяха

приготвили обръщения към консулите, че след две години на въздържане те не могат повече да

търпят гръцките действия и занапред българите трябва да защищават своята кауза пред

европейското мнение, което досега не е обръщало внимание на безчислените влашки и

български села, изгорени от гръцки чети. Тези документи бяха захвърлени настрана, хората бяха

събрани заедно и през нощта се отправиха към Ниси.

Като очевидец на събитието, давам подробности. Иванов с 20 души влезе в горния край на селото,

Апостол с 20 – в долния край. Десет души бяха оставени отвън като охрана. Два залпа бяха

изстреляни над покривите, за да предупредят жителите да избягат. Тогава къшите в центъра на

селото бяха подпалвани една по една, след като първо се проверяваше да не е останало назад

някое дете. В няколко къщи, особено в къщата на попа, имаше големи складове от бойни припаси

за пушки "гра", които избухнаха, когато огънят стигна до тях.

Бяха давани чести залпове, за да се предупредят евентуално дошлите на помощ, че силите са

значителни. За да се подсили това впечатление, вън от селото беше възпламенена връзка

динамит. Бяха убити двама албанци и един грък случайно, а друг нарочно, тъй като беше известен

като голям шпионин. Дали са пострадали и други, ние не знаем.

Един мъж и жена с две деца бяха останали в селото и бяха взети под личната закрила на Иванов и

по-късно им бе дадено писмо, адресирано до кмета на селото, в което се обясняваше защо бе

изгорено селото. Нищо не бе ограбено, даже запасът от цървули, намерен в хана, беше оставен да

изгори.

Междувременно "войниците на Христа" не бяха далеч и откриха огън от блатата. Отначало

революционерите отвърнаха, но след като се видя, че те са вън от обсега и останаха така през

цялото време, докато ние бяхме там, повече не им се обърна внимание. Селото беше окупирано

два часа, от 3 до 5 (по турски). По-бедните къщи в горния край на селото не бяха изгорени.

От моя опит с по-легално воюване аз прецених, че би могло да има опасност от беззаконие. Но

хората на Иванов и Апостол всички до един постъпваха с по-голяма сдържаност и спокойствие,

отколкото съм наблюдавал да проявяват американските войски във Филипините. Вие може би

знаете от инцидентите от вашата собствена война с бурите, че даже дисциплинирани войници е

трудно да се управляват в дела от този род. Всички правила, съблюдавани от цивилизованите

армии, бяха спазени в Ниси срещу хора, които от своя страна не постъпват така.

Отсега нататък всяко нападение, извършено от гърци върху непатриаршистко село, ще бъде

последвано от наказателна мярка върху патриаршистко село. Това е решението, взето от

войводите на тези два района. Друга тактика беше безуспешна следвана от две години; гръцките

чети сериозно отказват да се срещат с въоръжени революционери и само тероризират

невъоръжени общини и отделни личности. Това съм помолен да ви съобщя с посочените

съображения. Подобна декларация е изпратена до каймакама на Караферия. Не се сметна за

нужно да се безпокоят другите консули и цивилните агенти, тъй като досега не е имало никакви

резултати от оплакванията до тях.

Не зная какви са вашите средства за получаване на информация и точни данни за положението на

населението във вътрешните околии на Македония. Ако мога да ви бъда в услуга в това

отношение, ще ми бъде драго да ви снабдявам с резултатите от моите наблюдения, тъй като зная,

че ще ги използувате честно във вашите доклади. Ако решите да отговорите на това писмо,

приносителят ще вземе вашия отговор. Разбира се, аз ще смятам всяко съобщение от вас като

абсолютно поверителио.

Искрено ваш

(подписал) Алберт Сониксен."

А ето и следващото писмо на Сониксен, преписи от което Грейвс изпраща в Цариград с

поверителен рапорт от 25 април 1906 г.:

"До британския консул,

Солун 5 април 1906 г.

Уважаеми господине,

В последния конгрес на Българския революционен комитет, състоял се през миналия октомври,

беше решено занапред всички оплаквания или молби от населението до чуждите представители

да се отправят направо до консулите. Тъй като цивилните агенти досега са се отзовавали на

оплакванията на населението като бездушни стени, занапред те ще бъдат по същия начин

пренебрегвани. Войводите на Воденски, Караферийски и Пазарски революционен район са

единодушни във вярата, че от всички чужди консули в Солун само вие, представителят на

Великобритання, бихте проявили човешки интерес към положението на населението в

Македония. Вярва се поне, че вие ще направите всичко, което зависи от вас, за да представите на

вашето правителство фактите такива, каквито са. По тази причина аз отправям това писмо само до

вас.

Преди няколко седмици ви писах, като обясних защо революцнонните сили в тези райони

изгориха Ниси. Казах ви, че е било взето местно решение за всяко българско село, нападнато от

четите на гръцкия владика, да се изгаря гръцко село. През нощта, след като беше изгорено Нисн,

гърците отново нападнаха българите, като изгориха три къщи в село Голишани, убиха един

селянин, раниха друг и изклаха 17 вола. Въпреки взетото решение, вземайки пред вид също, че

Ниси пострада тежко и с надежда за мир, не беше преприета никаква наказателна мярка.

Инцидентът беше подминат.

Дори това обаче, че са дали последния изстрел, не удовлетворява гърците. В последвалата през

седмицата война те бяха тежко потърпевшите, тъй като техните нападения на села във всички

случаи бяха отблъсквани. Сега те прибягват към друга тактика.

Тази сутрин получихме новината, че миналата нощ, когато селяните се връщали от пазар в

Караферия, гърците ги нападнали и убили 4 и ранили 2. Убитите са Доне Париш от Миноспата,

Ангел Гешов, ранен, от съшото село, Джоджа Тръпчок и Търпо Попиванов от Долно Купаново и

Георги Лутак от Голишани, убити. Ранен Паско Пешов от Царбор.

Вероятно ще си спомните, че на 24 септември м. г. невъоръжени селяни бяха убити от гръцка чета

на връщане от пазар във Воден. Единственото отмъщение от страна на революционерите беше да

посъветват селяните да бойкотират града Негуш, известното свърталище на войниците на гръцката

църква. Други подобни инциденти в по-малък размер ставаха често, но те бяха подминавани.

Последният инцидент обаче не може да бъде пренебрегнат. Убийците са ясно разпознати като

жители на Негуш. Тъй като турското правителство, въпреки факта, че тяхната самоличност може да

бъде доказана, не ще вземе мерки срещу тях, революционните ръководители ще трябва да го

направят. Това е очевидно дело на терористите на гръцката църква. Тъй като настоящите убийци

ще бъдат вероятно съшо добре защитени от турските войници, за да не бъдат заловени, ще се

вземат други наказателни мерки. Желанието на войводите тук е да накажат най-виновните, но тъй

като това е невъзможно, ще бъдат преследвани тези, които им дават поддръжка. Когато всички

други средства за отбрана пропадат, трябва да се прибегне до убийство за убийство.

Ние ви пишем с надеждата, че вашето правителство може по някакъв начин да употреби своето

влияние, за да се сложи край на този гръцки тероризъм, и по този начин да не се допусне щото

революционерите да бъдат заставени да започнат подобни действия на тероризъм в защита на

населението. Във властта на вашето правителство е да направи това, защото без подкрепата на

турските правителствени чиновници гърците не биха могли да продължават тази игра нито

седмица повече. Султанът, както и гръцкият патриарх, са действителните фактори, на които трябва

да се въздействува. Това във всеки случай вие вероятно знаете толкова добре, колкото и ние.

Искрено ваш

(подписал) Алберт Сониксен."

Нападенията на гръцки чети срещу български села и отделни селяни обаче продължават и през

следващите месеци. В едиа кореспондеция от Солун, публикувана в броя на в. "Таймс" от 20 юни

1906 г., са изброени 14 български села, нападнати от гърци в разстояние само на три месеца. В

същото време турските войски, които с настървение преследват и унищожават българските чети,

всячески се стараят да отбягват срещи с гръцките чети.

25. Според сведенията на Българското търговско агентство в Солун сражението станало на 22

февруари 1905 г. Четата се състояла от 11 души и отседнала в две гъркомански къщи. От едната

група, наброяваща 6 души, петима се измъкват и един загива, а от другите четирима са убити, а се

избавя само един - писарят на четата Сотир Николов от с. Месимер.

26. Общият Рилски конгрес на ВМОРО заседава през октомври 1905 г. Избира се нов Централен

комитет, съставен от Даме Груев, Пере Тошев и Тодор Попантов, Задгранично представителство –

от Гьорче Петров, Димитър Стефанов и Петър Попарсов, и редактор на "Революционен лист" –

Димо Хаджидимов. По въпроса за устройството и управлението на организацията в конгреса

надделяват привържениците на широката децентрализация и изборност на ръководните органи.

Това намира израз в преработените документи – устава и правилника за вътрешното устройство

на организацията. Приемат се също нов правилник за четите на ВМОРО и правилник за селските и

градските чети.

27. Младотурска партия – комитет "Обединение и напредък", основан в края на ХIХ в. като тайна

организация, обединяваща противници на феодално-абсолютистичния режим на султан Абдул

Хамид. В комитета членуват представители на буржоазията, либерално настроени офицери,

чиновници и хора със свободни професии. Главният център на младотурското движение се

намира в Париж, но постепенно се създават организации и в самата Турция. През юли 1908 г.

комитетът извършва Младотурската революция, като заставя султана да възстанови конституцията

от 1876 г. За известно време се установяват демократични права и свободи, но не след дълго

младотурските управници възобновяват гнета и преследванията срешу нетурските народности.

Това довежда до ново засилване на революционната борба и ускорява избухването на

Балканската война през 1912 г.

Как станах турски поданик

Първите десет дни в Леринско прекарах без събития. Те оставиха у мене само спомена за една

ветровита и камениста страна. В нея прекарахме Великден, като се криехме от турците, дето бяха

тръгнали да ловят комити, които може би бяха достатъчно смели, за да прекарат празниците в

селата.

Нашата чета се състоеше от двама нелегални и осем селяни-милиционери, които се числяха при

нас няколко седмици. През тия десет дни тъгувах и безгранично желаех да видя отново Лука,

Тодор и боровите гори на Воден. Тодор искаше да дойде с мен, но Лука едва не се разсърди от

това:

– Не – извика той, – вземи Сандо, той ще ти бъде полезен, остави ми Тодор.

Това ми се видя детинско. Сега го разбирам. Първата година из Воденско Лука се е чувствувал

самотен.

Аз погледнах хубавите черти на Сандо, неговите тъмносини умни очи и се помирих. Сега схващам,

че така е било по-добре. Ако бях прекарал изпитанията си с Тодора, много нещо от урока щеше да

остане ненаучено. Той притежаваше оня несъзнателен ентусиазъм, който пренебрегва слабите

страни на положението, като вижда само най-хубавото, един темперамент, който е заразителен,

но измамчив. Сандо не бе такъв. Може би дори повече отколкото подозирам, той повлия за

решението ми да не оставам завинаги в Македония.

Една вечер Сандо и аз казахме сбогом на нашите спътници и заедно с един водач тръгнахме към

битолските низини. Няколко часа преди разсъмване стигнахме хълмиста местност. Един поставен

пост ни се обади. Той трябваше да ни заведе в селото, гдето на следния ден имахме среща с Тане,

леринския войвода *28+.

Неочаквано излязохме пред редица каменни къщи. Зад градинските огради се чуваше ръмжене.

При влизането ни в селото не се мярна нито едно куче, а само преди половин час от хълмовете

чувахме лаене.

– Трябва да има аскер в селото – пошепнах аз Сандо.

– Железницата минава наблизо – отговори водачът ни, – а казармите са далеч оттук – петнадесет

минути.

По улиците не видях хора. Къщите изглеждаха необитаеми като антични развалини. Стигнахме

един ъгъл и там долавих блясък на лампа от някакъв прозорец. Водачът извика тихо и една врата

се отвори, колкото да се промъкнем в къщата. Семейството, един млад селяни и жена му, две

деца,и стара баба, ни очакваха. Те бяха сварили чорба на огнището и ние тримата вечеряхме.

Водачът разпита какви новини има, дали бирникът е в селото, дали андартите са направили

някъде пакости и где са разположени местните гарнизони. Той от своя страна изложи

разположението на войските през нашето еднодневно пътуване и за техните вероятни движения

през следните двадесет и четири часа. Това осведомяване македонските селяни бяха развили до

наука. Аз не зная случай техните сведення да не са излезли точни. Рядко съм бивал в опасност,

която не е била предсказана, нито ще забравя изкуството, което владеят тия селяни, за да

избягнат от някое тежко положение пред аскера.

След ядене, още като разговаряхме, Сандо и аз почнахме да се разсъбличаме. Най-напред

коланите с куршумите и бомбите, след това навущата и униформите. Всички бяха добре свити в

един чувал и скрити в дупка под пода. Когато излязоха от стаята жените и децата, ние се

съблякохме напълно. Нашето дебело, тясно вълнено долно облекло не отговаряше за селската

носия, в която трябваше да се преоблечем.

Младият селянин ни даде дрехи от груб конопен плат. Върху тях облякохме потури, прилични на

балони при бедрата и досадно стегнати под коленете. После ни дадоха домашно плетени чорапи,

палто от груб памучен плат, по един червен пояс и волски опинци. На главите си сложихме

калпаци, аз се обръснах, а Сандо подстрига своите руси коси. Погледнахме се за миг и прихнахме

да се смеем. Селяните ни пригласяха от симпатия, защото несъмнено те не можеха да оценят

колко смешно нелепи изглеждаме един на друг. След малко легнахме да спим, като се

чувствувахме в безопасност ог нашествие на любопипния аскер.

Шум от тих разговор ме събуди сутринта. Отворих очи и видях един човек в европейско облекло

да разговаря с нашия хазаи. Непознатият, като забеляза, че съм буден, тръгна към мене, протегна

лявата си ръка и усмихнат ме поздрави.

– Добър ден, бай Алберт!

Видях, че десният му ръкав висеше празен.

– Ти си генерал Ноги?

Той се засмя за името, с което го нарекох, защото то беше псевдонима, с който той се подписваше

в официалните книжа.

– Да, аз съм – призна той, – но съм и учител.

Той беше секретар на местния,комитет и беше наредил нашия прием в тази къща. След

милиционната чета неговата компания бе освежителна. Докато закусвахме топло овчо мляко и

хляб, Ноги остана на приказки с нас, после излязохме заедно из селото. То лежи в една дупка

между хълмове с лозя, поотворено само откъм железопътната линия, която беше толкова близо,

че се виждаха двамата войници, които я охраняваха. Повечето от мъжете бяха из село и ни

поздравяваха с усмивки и дяволити кимания. Най-после стигнахме до хана, гдето няколко стари

хора стояха без работа. С тях пихме сливовица, едно люто питие, правено само за гърлото на

селянина. Синът на ханджията скоро се бе върнал от Америка и с него разисквахме върху

работническия проблем в каменовъглената област в Пенсилвания *29+. Той повореше английски,

но не владееше езика за всякакви разговори. Най-после обърнахме на български, но след като

направихме впечатление на публиката, че младежът е понаучил нещо. Внезапно една жена

дотича и извика:

– Аскерът иде! Битолският път гъмжи от войници.

Сандо и аз скочихме на крака, но учителят и старците се отнесоха спокойно. Младият емигрант

отиде в една задна стая и се върна с три мотики.

– Ах, това е добре – каза ханджията, – но е по-сигурно да отидете в лозята, ако войниците спрат

тук и ни заприказват.

– Вие сте дегизиран добре – каза учителят, – но езикът ще ви издаде и под тоя костюм.

Ние нарамихме по една мотика и придружени от сина на ханджията, излязохме на улицата и

поехме пътя за лозята. В тоя момент конният авангард на войската влизаше в селото. Той мина

толкова близо, че можахме да различим белите мустаци на командуващия стар офицер. Разбира

се, не ни заплашваше голяма опасност да бъдем открити, но аз усещах остро оня страх от

множеството черни униформи, който е общ за всички, дето носят оръжие незаконно в Македония.

– Не е приятно такова зрелище, когато човек държи само мотика на рамото си – забеляза Сандо.

Стигнахме лозята и заедно с двадесетина работници почнахме да копаем, като скришом

наблюдавахме кавалериствите, които пояха конете си при чешмата на близката главна улица.

Един старец свиреше с гайда. Под ритъма селяните работеха, а някои и пееха.

– Ей, Яни – извика едно момиче, което работеше зад мене, – не сечи корените.

Хората около нас прихнаха да се смеят. Аз погледнах назад и видях, че момичето се изчерви. То

ме беше взело за Яни навярно по потурите, които, изглежда, принадлежаха на някой Яни и се

познаваха по четвъртитата кръпка на седалището.

– Дали е Яни или не – извика старият свирач, – ти си права, Стоянке. Научи го как се копае лозе.

Той добре ще схване, ако ти го учиш. Хайде, не се срамувай.

– Надуй по-добре гайдата, дядо – отговори момичето, – засвири нещо весело.

Шеговитите закачки продължиха. Работниците почнаха да се събират. Из близкото лозе също

прекратиха работата и младите мъже и моми дойдоха при нас на почивка. По височината на

хълма се зададе бързо младеж в полуалбански ксстюм. Аз се стреснах. Той беше въоръжен,

сигурно – бекчията *30+ на бея.

– Ей хора, пак почивате, а! – извика той.

– Не дигай толкова шум – отвърна Стоянка, беят го няма.

Бекчията се хилеше и мигаше.

– Е, добре – извика той, като хвърли пушката си. – Не крякайте като кокошки. Ако не искате да

работите, играйте хоро. Дядо, я надуй гайдата.

Работниците се настроиха добре. Край бейския човек се събраха около десетина момчета и

момичета. Той улови ръката на най-ближния до него селянин, заловиха се всички и почнаха да

удрят земята с мудни, ритмични стъпки по песента на гайдата. В дясната си свободна ръка водачът

на хорото завъртя кърпа, полетя две стъпни напред, една назад, изви редицата навътре, разгъна я

навън. Както знаех от България, селяните в полето често спират работата за такава половинчасова

почивка и затова смятах тази забава съвсем спонтанна.

Аз хвърлих поглед към селото и забелязах, че войниците се движат безцелно по улиците.

– Те няма да подозрат нищо – забеляза един до мен, – докато ни виждат, че сме весели и играем

хоро.

Някои се опитаха да уловят мене и Сандо за хорото, но ние се държахме настрана и

предпочитахме да бъдем само зрители. Хорото беше една действително красива гледка. Повечето

от момичетата бяха хубави. Бронзовата коса на Стоянка се развърза и част от нея падна на

раменете й. Със засилване на играта нейните бузи се зачервиха.

Сандо улови ръката ми във внезапна тревога.

– Погледни, аскерът иде насам. Да бягаме нагоре!

– Стойте! – обади се един от селяните. – Правете каквото ще ви кажа и нищо няма да се случи.

Той ни бутна при играещите. Едно момиче се спусна и потегли Сандо, а Стоянка улови моята ръка.

Старият гайдар наду по-силно бузите си, по-лудо се залюля хорото.

Видях един офицер и десетина войници, които се приближаваха по пътеката към нас. Като

стигнаха до хорото, техните мургави, изгорели от слънцето лица, се засмяха добродушно.

Бекчията, който досега ни водеше с равни стъпкн, направи няколко скока и викна нещо по турски.

Офицерът плесна с ръце и отговори с нещо, което можеше да значи:

– Карайте, дявол да го вземе, и аз ще скачам с вас.

Като гледах лицата на играчите от двете си страни, аз не можех да открия в тях друго, освен

веселието на момента. Все пак ми се стори, че почувствувах нервно напрежение в Стоянкиното

стискане на ръката ми.

– Малко почивка! – извика бейският човек, като се тръшна на земята и извади кърпата да обърше

челото си. Хорото се разтури. Стоянка не пусна ръката ми и ме задърпа нагоре към лозята. Същото

направи със Сандо и неговото момиче.

Колко забавен беше бекчията! Той разсмиваше офицера, войниците и селяните, които се събраха

около него.

Аз не долавях шегите и бързите закачки и отговори, но войниците очевидно мислеха тези гяури за

чудесни хора. Старият дядо също опита шеговитите закачки и отговаряше с такава сръчност, че

турците подскачаха от възторг.

Поискаха хоро отново. Бекчията заигра няколко смешни хора с един вик, който се понесе по

хълмовете. В това време се чу ясният зов на тръбата. Турците се обърнаха, извикаха и бързо

тръгнаха към селото. Дядото засвири, но не вече за хоро, а една тъжна народна песен, докато ние

наблюдавахме войниците, които на дълги колони излизаха от селото и извиваха нататък по

хълмовете. Последните роти още се виждаха, когато Сандо и аз слязохме по пътеката. Искаше ми

се да кажа нещо на селяните, но повечето от тях бяха изчезнали. Дядото свиреше и не

забелязваше никого. Всички веселяци изведнъж бяха станали отново безстрастни и изнурени

селяни, или, както ги наричат някои писатели – "мрачни и мълчаливи българи".

Бележки

28. Тане Горничевски от с. Горничево, Леринско, един от войводите в Леринско, води чета от 6 – 7 души.

Убит с трима другари в края на юни 1907 г. при с. Чеган, Воденско.

29. Поради влошеното положение, след 1903 г. много млади хора напускат Македония и отиват на работа в

чужбина, предимно в Съединените американски щати. Според френския консул в Битоля, до края на 1906 г.

само от Битолски вилает заминали около 30 000 души. Много от емигрантите обаче не остават задълго в

Америка и след известен престой се завръщат в родните места.

30. Бекчия, тур. – пазач в бейски чифлик, доверено лице на бея.

На пазар

Сандо и аз се върнахме в селото и срещнахме учителя, който имаше замислен и сериозен израз.

Запитахме го какво се е случило и той ни съобщи събитието, което трява да отбележа, като едно от

най-трагичните в македонската история.

Миналата седмица турската войска унищожила Георги Сугарев и цялата му чета. Учителят ни

прочете подробностпте от едно писмо, получено с куриер от Битоля.

Една от причините да отида в Битоля беше и моята назначена среща с Георги Сугарев *31+, главния

ревизор на вилаета. Административните поделения на организацията съвпадаха почти точно с

установените от турското правителство. Всяка каза бе един район, управляван от комитет,

представляван от войводата и четата му. Няколко кази съставляваха вилает или окръг, управляван

от окръжен комитет, съставен от по един делегат от всеки район. Този по-горен комитет бе

представен от ревизора, който контролираше районните воеводи. Над това идваше само

прочутият Централен комигет, съставен от по един делегат от всеки вилает. От всички пет вилаета

Битолският се считаше най-важен, защото в него гърците действуваха най-силно и ставаха най-

сериозните въстания *32+.

Освен ревизор на Битолския вилает, Георги Сугарев беше един от най-способните между големите

воеводи и пръв организатор заедно с Даме Груев. Преди всичко той беше един от малкото

останали неповлияни от вътрешните партизански борби, създадени в организацията от Борис

Сарафов. Той беше известен и със своята извънредна честност. Споменавам този факт, защото е

важен за събитията, за които ще разказвам.

Нещастието с Г. Сугарев не носеше никаква особеност. В Македония тия истории са обикновени.

Четата влязла в едно село, била предадена, изненадана и заобиколена от войска. Започнало

сражение – нито един от двадесет и петте четници не могъл да избяга. Загадка останало само

изчезването на Сугарев и всяка следа от него. Войниците намерили само двадесет и четири трупа.

Нито смъртните останки, нито пушката на Сугарев. Месеци подред се носеха слухове, че той

избягал и лежал някъде ранен. Днес за нас, които бяхме по това време в Битоля, няма никакво

съмнение какво в действителност се е случило с младия войвода. Но нека продължа.

Учителят беше необикновено унил. Знаеше се, че той е близък другар на Сугарев. Той казваше, че

ще напусне Битоля, загатваше дори за емигриране в Америка.

– Смъртта на един човек не значи пропадане на Македония – намекна Сандо.

– Но когато честните борци един по един загиват и остават само мошениците, каква надежда има?

Неговата ядовитост ме смая, но като не виждах особени основания за нея, тогава аз я отдадох на

подтискащата обстановка.

Късно следобед дойде Тане; той и неговите четници яздеха пъргави кончета. Те обикаляха

низините и големите ридове като татарски скитници. Понякога аскерът ги забелязваше, но те се

движеха толкова бързо, че преследването им беше невъзможно.

Тане беше забележително красив мъж, с тъмносиви блестящи очи, добре опредени черти, дълга

кестенява коса и златиста брада. Той носеше албански потури с палто, европейски скроено. Беше

пълна противоположност на помощника си, един едър мъжага, облечен с английски Норфолкски

костюм, с бакенбарди като английски турист или ловец на едър дивеч.

Поздравът на Тане беше една любопитна смесица от държането на невежия селянин, поласкан от

срещата си с европеец и милостивия господар от областта, и изтънчевия джентълмен от висшето

общество. Неговият опит да разговаря на литературен български говор бе толкова забавен,

колкото и говорът на някои провинциален негър от Алабама, който се мъчи да говори като бял.

При все това той имаше славата на юначен борец. Моето запознаване с него беше кратко, защото

беше събота, а в понеделник трябваше да отида на пазар в града.

Следобед, доста късно, Сандо и аз тръгнахме през полето, придружени само от един селянин.

Беше вече мръкнало, когато стигнахме в малко селце и бяхме заведени в една махала от ниски,

сиромашки колиби, някои от които построени върху развалини на по-големи къщи. Такива

развалини видяхме на всички страни. Цареше необикновена тишина, не се чуваше даже лай на

кучета.

– Някой трябва да е умрял – казах аз.

– Това са последствията от въстанието – отвърна Сандо.

– Ако четата може да се промъкне до това село, у народа отново ще се събуди надежда. Днес тия

хора са на произвола на всеки вагабонтин с пушка.

Нашата колиба се осветяваше от един голям фитил в блюдце със зехтин; светлината не беше

много голяма, за да оовети всички ъгли на едничката стая, но ни позволяваше да видим ниските

греди, почернели от пушека на огъня, обикновено горящ в средата на глинения под, но сега едва

мъждеещ.

Беше доста късно, когато стопанянът и семейството му се върнаха от работа. Ичо, местният

председател, мършав и измъчен човек, съвсем не беше тъй мизерен както колибата му. Той

живееше с брата си. Техните жени подкладоха огъня и сложиха ядене. Помагаше им и вдовицата

на загиналия във въстанието трети брат. Тук беше и майка им. Тя беше много стара за работа и

трепереше до огъня. У двамата мъже имаше мрачна бодрост, която възстанови моето доверие.

Братът на Ичо е бил в Америка, дори в родния ми град Сан Франциско. Двамата братя заемаха

видно място в местната организация; под техен надзор бе пощенската куриерска система между

града и южния район. Миналата година те завели Даме Груев, преоблечен като поп в града. Груев

бил главнокомандуващ на въстаналите. Късно през нощта вечеряхме. Старата до огъня се оживи.

– Двама, двама от тях са дошли! – извика тя възбудено. – Двете момчета с хубави чела.

– Така мамо – отговори Ичо, – те са наши момчета.

– Пазете се хубаво, момчета. Те имат остри нокти. Те са вълци, те имат дълги зъби. Те ще ви изпият

малкото кръв.

– Тя си изгуби ума, когато турците ни опожариха – обясни Ичо.

– Не се сърди, мамо, тези дни вълците се опитомяват.

– Аз ги видях – продължи тя да говори, – няколко дни те бяха тук. Разкъсваха жени и деца. Те

убиха моя син Ичко горе в планините.

Тя склони глава отмаляла. Поставиха я да спи. Ичко бил с една чета през време на въстанието.

Когато се завърнал след амнистнята, майка му не го познала.

Събудихме се рано сутринта. След като изпихме по едно кафе, помогнахме на Ичо и брат му да

натоварят четири коня със стока за пазара. В облеклото си извършихме няколко промени – около

калпаците завихме вълнени чалми с краища, завързани под брадите. След това всеки определи

какъв ще бъде. Сандо ще се нарича Мичо от село Бурешмика *33+, син на Никола; аз бях Иванчо от

същото село, син на Стефан. Повече от това турчинът не пита. Качихме се на конете и потеглилме

по главния път. Моето настроение се повиши, когато слязохме всред откритите нивя, защото тук,

долу, в равнината дърветата и ливадите бяха вече зелени и овощните градини – розови и бели от

цвят.

От всеки хълм на пътя виждахме белите минарета на града, а зад тях зеленина и планини.

Срещнахме група селяни мюсюлмани, тръгнали за Лерин, които ни поздравиха с добродушие,

вдъхнато от чудесното време. Когато преминавахме железопътната линия, група войници ни

поздравиха.

– Добър късмет на пазара, приятели!

Ичо и брат му отговориха:

– Да сте живи, братя!

Разминавахме се с много селяни, едни весели, други мълчаливи. Те кимаха с глава. Срещнахме на

магарета и жени с яшмаци, но винаги придружавани от момчета. Под сянката на няколко дървета

при един извор почиваха десетина албанци със свирепи погледи, въоръжени с револвери и ками.

Те са конекрадци, но са почтени хора в тая земя на анархията.

Срещнахме и един стар ходжа, с широк халат и бяла чалма, придружен от малка група

послушници, всички качени на магарета. Те също ни поздравиха приятелски:

– Да ви даде бог големи печалби! – каза старият белобрад ходжа. Наистина, мъчно можеше да се

каже, че в тази страна цари ненавист и раздор. Всички са прости и добри хора; дори десетина

пияни аскерлии около хана на едно село, през което минахие с голям страх от моя страна, се

пошегуваха добродушно с нас. От една височина неочаквано се откри цяла Битоля, с червени

покриви, между които стърчеха зелени дървета и бели куполи с тънки минарета. В крайната

махала се извисяваха редица тополи. От ляво и дясно имаше кафенета с градини. Тук седяха и се

разхождаха мъже и жени, облечени полуевропейски, офицери, момчета в кадетска униформа,

стари мюсюлмани с луксозни чалми. Няколко невъоръжени войници се скитаха безцелно,

примигваха и сякаш се подиграваха по наш адрес.

Премина колона от момичета, облечени в сиви униформи, след които вървяха две жени и един

албанец гавазин. В дрехите на тези две жеви имаше нещо поразително познато и когато се

разминавах с тях, долових отчетливо три думи "Далече ли е?" Това беше добре познатото ми

произношение, което не бях чувал вече няколко години. Групата беше от американското

мисионерско училище *34+. Положението ми обаче не позволяваше да се поддам на силното ни

желание да се представя на моите две сънароднички. Това удоволствие не изпитах и след това.

Най-сетне стигнахме до октроата *35+, но чиновникът, който стоеше там, не ни обърна внимание и

ние минахме в многолюдните тесни улици. Слязохме от конете и ги поведохме сред навалицата.

Излязохме на главната улица, оттам през един мост, после по странични улици стигнахме в двора

на един хан. Тук слугата ни взе конете, а ние се качихме в една стая. Дадохме книжата си на

ханджията, а той сам отиде да ги предаде на надлежното място. След петнадесет минути се върна.

– Всичко е наред – прошепна той, – елате с мене.

Сандо и аз се сбогувахме с Ичо и неговия брат. Излязохме на улицата, като вървяхме малко по-

назад от водача, уловени ръка за ръка, както младите селяни ходят из града.

Влязохме в една черква. Пред олтара десетина селяни тихо се молеха. Присъединихме се към тях

и наведохме глава, като се кръстехме, щом чухме монотонната песен на свещениците. Когато

минахме край вратата на черквата, един стар свещеник засегна лакътя ми. Обърнах се и го

последвах в двора, оттам се промъкнахме през едпа странична врата и по тъмна стълба се

качихме в стаята.

Почувствувах облекчение, че най-после играта бе свършила.

Бележки

31. Георги Сугарев – роден през 1876 г. в Битоля. Завършва Битолската българска гимназия и известно време

учителствува. Четник и по-късно войвода. Участвува във въстанието в Битолски революционен окръг. След

въстанието остава сред поробеното население и възстановява разстроената организация. На 23 март 1906 г.

попада на турска засада край с. Паралово, Мориховско, и загива с цялата си чета.

32. Македония обхваша части от три вилаета – Солунски, Битолски и Скопски. Освен тях в територията на

революционната организация влиза и Одринско. Революционните окръзи са шест – Солунски, Битолски,

Скопски, Струмищки, Серски и Одрински.

33. Вероятно с. Борешница, Леринско.

34. По време на борбата за самостоятелна българска църква през ХIХ в. в българските земи проникват чужди

религиозни пропаганди – униятска (католишка) и протестантска, подкрепяни от западните държави.

Протестантската пропаганда се извършва от американски мисионери. В Македония тя има влияние в

Разложко и Битолско. В Битоля съществува девическо училище. Пропагандата на мисионерите сред

българите се води на български език. Техният орган в Цариград в. "Зорница" излиза на български и често

застава на страната на българите в борбата им срещу Гръцката патриаршия.

35. Пост от държавни служители (колджии), които следят да не се внесат в града необложени с данък

определен вид стоки. Приходите от това облагане се използуват за изплащане дълговете на Турция към

западните държави-кредиторки.

За интригите на един княз

Тук историята ми прекъсва, може би в разрез с литературните изисквания, но по необходимост, за

да даде място на сухи исторически факти, без които всичко преживяно може да се превърне в

разказ за някаква безсмислена авантюра. Освен това те не са чак толкова сухи за човек, който има

вкус към дворцови интриги, човешки страсти и алчност, маскирана с княжески одежди.

Когато революционната организация в Македония със своите безбройни членове и поделения

стана влиятелен фактор във вътрешните работи на Европейска Турция, нейните ръководители

решиха, че тя трябва да бъде представена в чужбина от Комитет на представителите *36+. Неговата

задача беше да излага и разяснява на европейската общественост истинските цели на

революционна Македония, да разсейва създалото се убеждение, че четите са разбойнически

банди, а техните водачи – само жадни за плячка разбойници. 3а тази цел комитетът трябваше да

издава всяка седмица свой печатен орган.

В Княжество България има 50 000 македонски емигранти, повечето от които са политически

бежанци, потърсили убежище през границата между свои кръвни родственици, защото по своя

произход българите и македонците са едно. Много от тези емигранти преуспяваха, някои бяха

изключително богати, а други се бяха издигнали на високи правителствени постове. Ето защо

съвсем естествено беше Комитетът на представителите да се установи в България, защото една от

неговите функции беше да събира средства за каузата на революцията от преуспяващите

македонци в България.

Изборът на председател на комитета не беше лесен. Той трябваше изцяло да се посвети на тази

работа; останалите представители можеха да бъдат доброволни сътрудници, които не беше

необходимо да изоставят работата си. Председателят обаче трябваше да умее да преговаря с

министри, с представители на печата и дори да разменя приятелски реплики с чуждестранните

дипломатически представители. Необходимо беше да бъде тактичеи, енергичен и вещ в

журналистиката. Съшо така трябваше той да бъде приемлив и за българските власти, защото през

България преминаваше главният канал, през който военните снаряжения, закупувани в Австрия,

биваха прехвърляни през границата в Македония. Тови избор паднал върху блестящ млад офицер

от българската армия – Борис Сарафов *37+, роден в Македония, добре образован, с изключителна

интелигентност и обаятелна личност. Дори враговете на Сарафов не можеха да отрекат, че по

време на избирането му той изглеждаше най-подходящият кандидат за поста.

На българския трон седеше един княз, също бивш офицер, амбициозен, властен и дипломат.

Несъмнено на него му допадна личност като Сарафов. Съвсем естествено, в един толкова малък

град като София, те се срещнаха и откриха, че имат общи интереси. Казах вече, че княз Фердинанд

е амбициозен. Подобно на всички други принцове неговият поглед следеше какво става отвъд

границите на държавата. Той виждаше един народ, откъснат от собствените му поданици само

чрез произволни политически граници. Тези двама авантюристи се сближика, търсейки помощ

един от друг. Но за нещастие на Македония авантюристът на трона беше по-ловкият от двамата.

От самото начало Сарафов сякаш потвърди, че Комитетът е направил уместен избор. Като

журналист той направи името на Македонския комитет известно в цяла Европа и дори в Америка.

И тъй като скромността не спадаше към неговите качества, до днес много редактори вярват, че

Сарафов беше ръководителят на революционна Македония. Но особено добре той се справи с

нещо много по-важно: със събирането на средства от македонските емигранти в България.

В касата на революционерите започнаха да се стичат пари, а в Македония – манлихерови пушки.

Младите водачи по места бяха изпълненн с ентусиазъм, поради което не проявяваха особено

любопитство по какъв начин Сарафов осигурява средствата, нито имаха достатъчен

административен опит, за да преценят значението на факта, че върку прикладите на

манлихеровите пушки с изобразен българският държавен герб. Ако някои все пак разбереше, че

това са държавни пушки, чийто брой е прекалено голям, за да бъдат откраднати, той не се

замисляше върху това, че правителствата не правят подаръци, водени от сантиментални

съображения. Преките участници в битките не разсъждават върху моралната страна на начините,

по които те се снабдяват със средства за воюване.

Сарафов събра огромни парични суми. Онези, които преди даваха по един франк от любов към

родината, сега даваха по два и повече, водени от други мотиви. Сарафов и неговите агенти бяха

лаконични и категорични. Или ще дадеш, или ще умреш! Мнозина понесоха тази санкция, за да

бъдат повлияни останалите. Разбира се, имаше и протести, но каква полза от тях, когато

полицията е срещу теб. Както се вижда, разбирателството между Сарафов и княза даваше

материални резултати. Естественото заключение е, че княз Фердинанд очакваше от това

споразумение бъдещи придобивки. Междувременно успехите на Сарафов му даваха още по-

голяма власт и той стана единственият представител на революционна Македония пред света

извън турските граници.

Но младият революционер най-накрая извърши грешка – прояви недискретност. Той изпрати един

от своите добре въоръжени заместници извън територията на своя приятел, княз Фердинанд.

Един румънски журналист в Букурещ, използувайки общественото настроение, публикува

неприятни факти относно методите на действие на Сарафов. Издаваният от него вестник попадна

в Македония и бе прочетен от местните водачи. Сарафов нареди да го убият *38+.

Румънската полиция имаше по тези въпроси по-различно разбиране от българската полиция. Тя

изиска убиецът да бъде наказан и в подкрепа на нейното искане по протежение на дунавския бряг

бяха струпани румънски войски. Тогава Сарафов бе арестуван в София по обвинение в убийство.

По-късно, когато общественото негодувание в Румъния утихна, той бе съден и оправдан, но

неговият коронован съдружник реши, че в интерес на сдружението ще бъде по-добре, ако

Сарафов предприеме пътуване в чужбина. И така Сарафов прекара известно време в парижките

кафенета и булеварди.

Междувременно бе назначен негов приемник, но без да бъде избран от Македонския комитет. На

мястото на Сарафов бе поставен един улегнал, възрастен български генерал на име Цончев – още

едно тъжно име в македонската история. Той обаче не е пряко свързан с настоящата история.

След падането на Сарафов последва анкета на неговите методи. Тя бе извършена от македонските

местни водачи, Сарафов бе строго осъден. Водачите се опитаха да реорганизират Софийския

комитет, но човекът на Фердинанд, генерал Цончев, отказа да напусне мястото си. В негови ръце

беше машината за събиране на средства, а също и официалният орган на революционерите *39+, и

техните опити да го отстранят се оказаха напразни. Чрез официалния македонски орган и чрез

българския печат той успя да накара македонците в България да повярват, че той е

представителят на революционна Македония. Нещо повече, той имаше зад гърба си подкрепата

на полицията.

За нещастие, точно по това време стана известното предателство в Солун, за което се говореше в

една предишна глава *40+.

Главните ръководители се намираха в затворите в Мала Азия и за известно време Цончев беше

изцяло госпадар на полето на действие. По същото време стана още едно важно събитие, за което

ще говоря в последната глава на тази книга *41+.

По-късно европейски дипломати упражниха морален натиск, с който принудиха султана да обяви

обща амнистия. Ръководителите бяха освободени и използувайки предоставената им голяма

парична сума (получена по начин, описан в последната глава), обявиха въстание в Битоля,

надявайки се да предизвикат намесата на Европа.

В този подходящ момент Сарафов се появи отново и смирено предложи своите услуги. Той се

сражава героично под командуването на Груев и поради това миналите му прегрешения бяха

простени.

Тогава именно Сарафов използува същите тези свои качества, които му осигуриха на времето

назначаването му в София. И сега неговата завладяваща личност му спечели сляпото възхищение

и вярната подкрепа на онези млади войводи, чиито умове бяха склонни да се подчиняват само на

лично ръководство, и още не бяха достатъчно зрели, за да схванат една абстрактна идея, която да

насочва техните действия.

Въстанието, разбира се, разстрои цялата революционна организация. Всички сили от района бяха

съсредоточени в Битоля и много от войводите бяха убити или извадени от строя.

След въстанието последва реорганизация. В различните райони бяха определени нови войводи.

Несъмнените способности на Сарафов като военен организатор и сега му осигуриха значително

влияние над останалите ръководители. Когато комитетът осъзна, че половината от войводите по

места бяха измежду онези, които Сарафов успя да хипнотизира, вече бе твърде късно да се

поправи грешката. Именно решителните усилия за промяна на това положение раздели

организацията на два враждебни лагера.

В случая определението трябва да бъде много точно. Когато една организация достигне на брой

два милиона членове, включвайки цели градове и окръзи, тя престава да бъде нещо като клуб или

комитет. Сега вече е очевидно, че Вътрешната македоно-одринска революционна организация е

надраснала своето име и се е превърнала фактически във временна система на управление,

установена от македонското селячество на мястото на турската анархия. Макар и несъвършена в

някои отношения поради пречките, възникващи пред нея, това е по своята форма една добре

изразена република, която се издига над изкуствената повърхност на една остаряла система.

Какво е Централният комитет по своята същност, ако не ядката на едно народно събрание,

представляващо федерация от области или щати? Какво по-добро определение може да се даде

на четите от това, че те са полицейската сила на тааи нелегална република? Опасностите за тази

народна организация се криеха именно в нейния таен характер, който се налагаше по

необходимост, и както ще отбележим, административната власт бе възложена на групи, а не на

отделни личности, и контролът върху четите, въоръжените сили на тази система, беше дотолкова

децентрализиран, доколкото позволяваше изискването за неговата ефективност. Страхът от

едноличен контрол бе толкова силен, че постоянната тенденция беше към децентрализация и

отслабване на властта на Централния комитет.

В това се криеше и шансът за един авантюрист като Сарафов. Колкото по-голяма бе

децентрализацията, толкова по-малка бе силата, която му се противопоставяше, поради което той

не можеше да бъде лесно отстранен. Когато управлението е разпръснато, един демагог има

възможност да спечели влияние, като въздействува върху народните чувства и стремежи. Да

запази вярното приятелство на войводите означаваше да контролира тях и техните чети, а да

контролира четите означаваше да държи властта на цялата нелегална република в свои ръце.

Срещу него бяха някои от най-умните и далновидни личности, но зад него бяха невежите маси и

всички онези, които можеха да бъдат купени с пари, а той боравеше така умело с подкупите, както

някой нюйоркски политик. Княз Фердинанд финансираше именно тази кампания на корумпиране.

Не знам нито един от моите приятели, имащ някакво влияние, който по едно или друго време да

не е бил изкушаван с пари от Сарафов или неговите агенти.

За момента неговите изгледи за успех бяха големи. Получавайки властта над организацията в

Македония, той можеше да разчита на външната подкрепа на княз Фердинанд, който имаше една

от най-добре организираните армии в Европа. Така той можеше да запази положението си на

диктатор до момента, когато в резултат на естествения еволюционен процес, подпомаган от

човешки усилия, турската власт падне, оставяйки в негови ръце съдбините на Македония. Защото

тогава никой не вярваше в силата на младотурското движение.

Но достатъчно говорих за Сарафов. Неговите начини на действие бяха безскрупулни, но може би в

стремежа си към крайната цел той не бе воден единствено от егоистични чувства. Възможно е в

плановете си да е предвиждал възстановяването на българската империя, управлявана от

германски привц, ненавиждан от всички българи, но все пак български цар. Несъмнено той

виждаше себе си най-близко до царския трон. За да дадем точна представа за опозицията срещу

него, трябва да поясним, че българинът, по своя характер, е склонен към демократичност и

ненавижда империализма. Това е характер, който естествено клони към социализъм. Повечето от

противниците на Сарафов действително бяха социалисти и в негово лице виждаха единствено

креатурата на княз Фердинанд. Тяхното влияние се разрасна до такава степен, че на последния

конгрес те поставиха Сарафов на колене. Той излезе със сълзливи протести, като изтъкваше, че се

придържа към принципа "Македония за македонците" и все пак успя чрез незначително

мнозинство да запази официалното си положение и влиянието си като един от двамата главни

ревизори за още една година. Другият ревизор, в който опозицията имаше доверие, бе поставен

по-скоро да контролира Сарафов *42+. Това беше неговият последен шанс. В края на краищата той

отново изневери на доверието, но заплати с определеното наказание, което сполетя и неговия

партньор, когото той успя да подкупи. Но това са бъдещи събития. По времето, за което се отнася

разказът ми, той все още беше ревизор.

Бележки

36. Авторът смесва функциите на две институции – Задграничното представителство на ВМОРО, учредено в

София в края на 1896 г., и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), създаден през 1895 г. и който се

избира периодически на конгреси от делегати на македоно-одринските дружества в България. От

изложението по-нататък обаче се вижда, че тук той има пред вид Върховния комитет, когато начело на него

застава Борис Сарафов.

37. Борис Сарафов – роден през 1872 г. в с. Либяхово, Неврокопско (дн. Илинден, Гоцеделчевско). Завършва

Солунската българска мъжка гимназия и Военното училище в София, след което служи като офицер в

българската армия. През 1895 г. взема участие в четническата акция на Македонския комитет в Турско, а от

1899 до 1901 г. е председател на ВМОК. През това време между Върховния комитет и Вътрешната

организация в лицето на нейните задгранични представители Гоце Делчев и Гьорче Петров се установява

тясно сътрудничество, което съдействува за засилване на революционното движение.

През 1903 г. Сарафов участвува в Илинденско-Преображенското въстание като член на Главния щаб в

Битолски революционен окръг, заедно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев. След въстанието продължава да

участвува в революционното движение като ръководител на група т. нар. "сарафисти". Убит е заедно с Иван

Гарванов на 28 ноември 1907 г. в София.

Оценката на Сониксен за Б. Сарафов и неговите привърженици е пресилена, в нея личи влиянието на

тогавашните борби сред дейците на македоно-одринското движение. Има и отделни фактически

неточности. Напр. Сарафов не е журналист, на внасяните от България пушки не фигурира българският

държавен герб и пр.

38. Думата е за румънския журналист Стефан Михайляну, куцовлах от Македония, който в своя вестник

"Балкански полуюстров" издавал тайни на революционната организация. Убит на 22 юли 1900 г. от терорист,

изпратен от Върховния комитет. По настояване на Румъния и великите сили през февруари 1901 г. Сарафов

и другарите му са арестувани. Начело на комитета като председател застава поетът Стоян Михайловски, а

ген. Иван Цончев е избран за председател. В започналата борба срещу привържениците на Цончев Борис

Сарафов е на страната на Вътрешната организация.

39. Орган на ВМОК е в. "Реформи", който излиза в София от 1899 г.

40. Солунската афера от 1901 г. Вж. бел. 19.

41. Пленяването на американската протестантска мисионерка мис Елена Стоун. Вж. бел. 75.

42. Става дума за представители на отделни революционни окръзи, избирани от съответните окръжни

ръководства. Другарят на Б. Сарафов, за когото се споменава тук, е Иван Гарванов, убит заедно с него на 28

ноември 1907 г. в София.

Иван Гарванов е роден през 1896 г. в Стара Загора. Завършва физика и математика в София и след

специализация във Виена става учител в Солунската българска мъжка гимназия. През 1897 г. под влияние на

Екзархията създава Българско тайно революционно братство, което се противопоставя на революционната

организация. След разтурянето на братството е включен е състава на Солунския комитет, а от 1901 г. застава

начело на ЦК на ВМОРО. Под негово ръководство през януари 1903 г. в Солун заседава конгресът, който

взема решението за въстание. След въстанието се установява в София и продължава да участвува в

македоно-одринското движение.

Градът Битоля

Аз и Сандо се намерихме в една малка стая, подобна на килия. В неи имаше подвижно легло, два

стола, една маса, поставена под зарешетения прозорец, и една етажерка, върху която лежаха

църковни книги. Попът, който ни доведе, седна до масата. Той беше стар, почтен човек. Дългите

му сребърни коси се спущаха върху широките плещи, а бялата му брада спокойно се стелеше

върху черното лъскаво расо. По устните му играеше весела усмивка.

– Какъв костюм за един американски гражданин – забеляза той и се ръкува.

– А вие, отче, наистина сте... Току-що научих...

– Да, една видна личност в историята – Мирабо *43+ – отговори той шеговито.

Аз знаех, че той е председател на окръжния комитет и един от първите хора на Груев. Беше един

от малцината ветерани на организацията, още неоткрити и необявени за нелегални. Когато

говореме, в стаята влезе друго лице, облечено в хубав европейски костюм, с елегантен бастун и

фес, кокетно накривен над ухото.

– Здравейте, другари – поздрави ни той небрежно. След това огледа стаята. Попът се смееше.

– Дявол да го вземе! – извика неочаквано господинът на чист английски език. – Не сте ли вие

американецът?

И той сърдечно ми стисна ръката.

Леринският учител беше словоохотлив, затова лесно познах Орела, делегат от Леринско в

окръжния комитет и негов секретар.

Орела отиде да ни приготви по-безопасна квартира. След половин час Сандо и аз излязохме на

улицата. Вървяхме бавно сред празничната навалица, следвайки една млада жена, облечена в

особено зелена рокля.

Минахме край потока, който се спуща по главната улица и стигнахме в Йени махле, която е

разположена в покрайнината на града. Издебнали благоприятния момент, незабелязано влязохме

в красивия двор на една голяма къща. След малко бяхме вече настанени в широка и уютно

наредена стая. Дойдоха при нас няколко млади момичета, едно момче на шестнадесет години и

домакинята. Скоро дойде и бащата. Той беше възрастен, едър българин. Смехът му беше кротък и

благ. Неговото присъствие насърчи момичетата, та се започна такова обожаване на героя, което

бе в едно и също време и затруднително, и крайно. Домакинята ни предложи да направим баня.

Слязох долу и се окъпах в едно корито, пълно с вода. Стори ми се, че измих не само дебелия кир

от леринските прахове, но и всичкия блясък от комитлъка, който имах, защото не може човек да

се чувствува живописен в чисти дрехи от проста обикновена кройка, каквито ни дадоха да

облечем.

Когато се качих отново горе, в стаята влязоха още момичета, тъмноруси, с кестеняви очи,

славянски момичета, красиво, но не живописно облечени, тъй че изглеждаше като да участвуваме

в най-обикновено фамилно събрание.

Дойде време за обяд. Насядахме около софрата със скръстени крака – един обичай, който е чужд

на европееца, но покривката, салфетките, ножовете и вилиците и отделният прибор за всеки от

нас – всичко това бе приятно конвенционално, а край нас седнаха момичетата и момчетата,

младшите членове на фамилията, подобно жреци в храма, тълкуващи думите на боговете и

регулиращи обожанието.

Следобед със Сандо се изтегнахме върху възглавниците, сложени в една от ъглите на стаята.

Под влияние на всичко това Сандо се разтопи дотам, че разказа едно сражение, нещо, което

никога не съм чувал да прави по-рано.

Едва сега, за пръв път откак бях напуснал Воден, можах да се почувствувам свободен от онова

нервно напрежение, което е присъщо на всеки нелегален в Македания.

Вечерта наближаваше и разговорите ставаха все по-оживени и по-весели. Неочаквано вратата се

отвори и влезе Орела, усмихнат и закачлив.

– Здравейте, драги – извика той, като хвърли феса си настрана. – Изглежда, сте добре тука.

В стаята сякаш опустя. Всички млъкнаха. След малко момчетата станаха и си отидоха. Хазяинът се

приближи и предложи чаша вино на Орела, чието лице бе селяшко по своята тъпа важност.

Моето раздразнение от този студен душ скоро мина; най-после, естествено е един член на

окръжния комитет да вдъхва такъв трепет, особено всред младите. После, Орела беше пълен с

новини, защото току-що бе се върнал от великденската ваканция, прекарана в България. Затова аз

забравих всичко друго в оживения разговор, що поведохме с него, макар по-късно да забелязах

случайно, че Сандо е заспал. Е, малко егоистично от моя страна, но бяха минали месеци, откак не

бях чувал английски.

Никой не би мотъл да отрече, че Орела беше действително очарователен човек. Свършил висше

училище във Франция, след това заминал за Англия, където прекарал няколко години, той бе

имал възможност да добие голяма европейска култура. Говореше английски превъзходно. Роден

в България, по негово искане той беше назначен за учител по математика в Битолската гимназия.

Като български поданик той имаше близки връзки с българския дипломатически агент и други

чужди представители, а всичко това му помагаше да има по-сигурно положение. За да можеше

полицията да посегне върху него, трябваше да има необходимите доказателсвва за виновността

му.

На тази първа вечер той говори много малко по нашите работи, защото трябваше да задоволява

тримесечното ми невежество по текущите събития.

Вечеряхме заедно. Орела хвърли няколко закачки на момичетата, които прислужваха. Това

развесели хазяина ни Ташко. Разговорите се водеха на български език. Сандо и Орела си

спомниха, че някога са се запознавали в България.

Понеже бяхме много уморени, аз и Сандо се оттеглихме да спим. Поради строгостта на закона за

нощното ходене по улиците, Орела остана да спи при нас в съседната стая. Нямаше значение, че

дюшеците бяха поставени направо върху излъскания под. Чудесно беше да вмъкнем затоплените

си тела в хладните бели чаршафи и да оставим съзнанието ни да избледнее и да отплува в сън без

сънища.

Бележки

43. Мирабо – поп Търпо Поповски от Костурско, председател на Окръжния революционен комитет в Битоля.

Една подземна разходка

Събуждането през тая първа сутрин в Битоля бе редица от объркани илюзии, най-напред сякаш

бях пак в блатото, после в България и най-после в затвора. Последното усещане ме събуди съвсем

и аз подскочих. Сандо седеше пред мене, току-що събуден, с лице подуто от сън.

– Той си е отишъл – казах аз, когато видях, че леглото на Орела е празно.

– Да – отговори Сандо, – орлите излитат рано.

След това добави:

– Чувал съм магаре да се оприличава на лъв, но никога на орел.

– Това е измяна – протестирах аз. – Той с един весел другар.

– Аз ще кажа нещо повече за него – добави Сандо. – Искам да кажа, че никога не съм виждал

ястреб с пера на орел.

– Изглежда, че не го обичаш?

– Не го обичам.

Тъкмо в това време на вратата се почука и майката ни поднесе кафе. След това намерихме в една

бохча два ката добре ушити дрехи и по един чифт обуща за всекиго от нас – всичко ново. С тях ние

трябваше да се преоблечем. Сандо изглеждаше странно в новото си облекло. Липсваше му само

корава черна шапка, за да може да мине по Бродуей, където би направил впечатление на добре

облечен. И той също се учуди на моята внезапна представителност. Турихме на главите си по един

ален фес.

В бохчата беше оставена бележка от Орела. Той ни съветваше да не излизаме още по улиците и да

го чакаме до вечерта. Тогава щял да дойде, за да вечеряме заедно.

За Сандо денят трябва да е бил скучен, защото момичетата бяха на училище и дойдоха късно

следобед и дори тогава изглеждаше да се стесняват от нас. Ташко дойде при нас на закуска с

присъщото му добро настроение. Той бе майстор-строител и твърде зает през това време от

годината, така че ни остави рано следобед.

Трябваше ми доста време, за да прегледам кореопонденцията от България, която получих чрез

Орела ведно с дрехите. Аз започнах да отговарям, но това беше трудна работа, защото повечето

писма бяха с шифър. Даже австрийската поща не беше сигурна.

Късно следобед Орела дойде с една връзка чуждестранни вестници.

Те съдържаха описания на разрушението на моя роден прад Сан Франциско вследствие силното

земетресение. Това ме разстрои през цялата вечер.

– Ние ще вечеряме в друга къща – кава Орела, – ще ни посрещне там касиерът на комитета.

И така, ние трябваше да напуснем своите добри приятели Ташко и семейството му. Излязохме

през задната част на градината, минахме през една вратичка на задната стена, влязохме във втора

градина и оттам в друга къща на друга улица. Там ни посрещна и въведе домакинята – стара,

пъргава жена, която отпосле, в продължение на цяла вечер, не се яви.

– С утрешния трен заминавам за Солун – каза Орела, когато седнахме върху меките възглавници. –

Възможно е да отсъствувам една седмица, а може и повече, затова решихме да ви преместим в

по-безопасна квартира. Тази част на града е винаги предмет на подозрение. Вие ще бъдете близо

до хълмовете в махалата Бел Шишман, в къщата, която Груев направи своя главна квартира.

Понеже не познавах града, не се противопоставих на тая работа, въпреки че Йени махле ми

харесваше много.

Аз се развеселих под въздействието на обаятелната реч на Орела, но Сандо остана замислен и

мрачен, сякаш не моят, а неговият град бе пострадал от земетресение.

Почувствувах, че Орела проучва моите партизански тежнения, но аз имах достатъчно разум да

поддържам, че съм неутрален, при все че не можех да скрия факта, че моят паспорт бе подписан

от комитета на представителите в София *44+, сега вече всички открити противници на Сарафов,

тъй като по това време вече генерал Цончев бе елиминиран от македонските работи.

В това време пристигна касиерът. Той беше млад, с грубо лице и приличаше на селски даскал.

Като всички и той имаше псевдоним. Него забравих, но името му още помня. Петър Лигушев.

Запомних го, защото имаше доста причини за това *45+.

Вечеряхме веднага. Разгозорът продължи между Орела и мене. Лигушев беше разсеян.

През време на яденето забелязах един ученик от гимназията в униформа, който мина през стаята

и се опря пред входа за горното отделение. Той ме погледва остро няколко пъти и след това

отново излезе вън.

– Пази се – каза Лигушев. – Да не узнаят кой си. Не казвай никому, че си американец, защото, ако

узнаят от полицията, че си в града, ще претърсят всички наши къщи. Да нямаш работа с ученици –

те са добри момчета, но бъбриви, особено момичетата.

Този съвет ми се виждаше умен – тяхна работа беше да ни предпазят от всички опасности, които

можеха да се случат по тези места.

Наскоро след вечерята Лигушев излезе.

– Да бях на ваше място, нямаше да си отида - каза Орела на Лигушев, когато той запали своя

фенер *46+.

– Не искам да спя в тая къща – мърмореше той, – пък и пътят не е дълъг.

Орела трябваше да си легне по-рано тая нощ. На сутринта, когато се събудихме, той беше пак

излязъл. Старата жена ни поднесе кафе.

Сега тя беше по-приказлива, но нейният диалект беше толкова особен и зъбите й толкова лоши, че

дори Сандо едва разбираше нещо, освен това, че често споменаваше за някой си на име Михаил.

На обяд дойде младият ученик и ние обядвахме заедно. Той беше син на старата жена.

Стеснително, но все пак настойчиво, той се опитваше да ме разпитва.

– Вие говорите български с чужд акцент – забеляза той.

– Да, ходил съм в чужбина.

Той разбра, че го лъжа. Когато си отиде, Сандо каза:

– Защо подигра момчето?

– Не чу ли какво каза Лигушев миналата нощ?

Той размисли една минута, после каза:

– Интересно нещо, вчера всички момичета можеха да знаят кой сте, а днес учениците, които са

най-деятелните членове на местния комитет, не трябва да знаят.

– Виждам, че са поправили грешката си – казах аз. – До Ташковата къща няма и двадесет крачки, а

момичетата не се показват.

– Градинарската врата от тази страна е заключена – отговори Сандо. – Тук трябва да е живяло

някое турско семейство.

След това прочетох чуждите вестници и повиках бабата и я помолих да ги изгори, защото почти

всички бяха нелегални.

– Аз никога не горя печатни книги или вестници – каза тя и продължи – Михаил винаги говореше:

"Мамо, нашият народ ще се освободи само тогава, когато узнае какво има в книгите" – тъй че аз

никога не ги горя; такива неща са святи.

Тя отиде при една полица и показа етажерката, изпълнена с подвързани книги и брошури. Аз взех

няколко и ги прегледах. "Сила и материя" от Бюхнер и Карл Маркс, преведена от някой неизвестен

български писател. Имаше брошури от Кауцки, Вандервелд, Мил, Бернщайн и един роман на

руски език от Леонид Андреев. Разгърнах една от книгите и прочетох: Михаил Х-в.

– Да не сте майка на Михаил Х-в?

– Да, аз съм – отговори гордо тя. Сандо се приближи с видим интерес към нея.

Името беше известно из цяла Македония. Това беше един от най-даровитите водачи.

– Но ако тези книги ги намерят при някой обиск? – попитах строго аз.

– Какво биха могли да сторят на една стара жена? – отвърна майката.

– И какво могат да разберат турците от тези заглавия? – намеси се Сандо.

– Друг е въпросът, ако, са младотурци – те са наши приятели!

Аз исках сега да видя отново по-младия син на бабата, ако не за друго, поне да се извиня за

грубостта си. Но преди да дойде той, яви се един човек с дреха като кимоно, който трябваше да ни

заведе в новата квартира. Ние тръгнахме. След дълго лутане стигнахме до онази махала на града,

която започва да възлиза по самата планина Пелистер – близо до зеленчуковите градини. Тук

влязохме в малка селска къща, която напомняше колиба. Вътре намерихме един селянин –

стопанина, жена му и няколко мръсни деца.

– Какво е правил Груев тук през тия шест месеца? – запитах Сандо, когато легнахме върху

сламената рогозка.

– Бахчеванджилък *47+ – отвърна той.

Бележки

44. Задграничните представители на Вътрешната организация.

45. Петър Котев Лигушев – един от членовете на окръжния комитет в Битоля. По-късно става предател и

издава много тайни на революционната организация.

46. Движението нощем по улиците със запален фенер било задължително.

47. Бахчеванджилък, тур. – градинарство.

Една самотна разходка

От верандите на къщите в махалата Бел Шишман град Битоля представлява живописна гледка,

защото оттам се виждат само покривите и минаретата. Туристите-писатели са величаели този

изглед на града, но малцина са влизали в тесните, мръсни, пълни с кучета улици и са се смесвали с

пъстрата навалица от евреи, турци, гърци и българи. Спроти населението си, шестдесет до

седемдесет хиляди, градът е раснал в малко пространство – твърде малко, ако се сравни с онова

на модерна София.

Една модерна санитарна власт би била тъй разрушителна тук, както и една нахълтала армия.

Но за един затворник дори живописната гледка е отегчителна. Сандо и аз още на втория ден

открихме, че сме затворници в Бел Шишман. Горкият Сандо страдаше повече от мене, защото аз

имах повече работа през първата седмица.

Най-напред ни принудиха да не се доближаваме до отворените прозорци. После човекът с

кимоното ни донесе новината, че Йени махле е била обискирана от полицията. Отгоре на това се

пусна слух, че отец Мирабо е арестуван.

Нашият хазяин Ицо се върна късно и излезе рано, но при нас беше дружелюбен. Аз го запитах за

Груев, но той отговори, че се настанил в тази къща от миналото лято и не знаеше кои са живели

по-рано. През деня оставахме сами с жена му, която бе общителна колкото прага на вратата.

Въпреки това ние си живеевме добре. Всеки ден пратеникът донасяше шишиета с бира, сардели и

други деликатеси, пращани от Лигушев. Но в пакетите се намери една къса бележк, която ни

предупреждаваше да се държим близо до своето скривалище. Ако и някой друг, освен пратеникът

дойдеше да ни посети, нашето положение нямаше да бъде толкова тежко, но дори когато чухме,

че Орела се е върнал от Солун, в нашето уединение не настъпи промяна.

Беше изминала около една седмица от нашето уединение, когато Ицо дойде в необикновено

добро разположение. Сандо и аз се бяхме скарали по един незначителен повод, Ицо забеляза

нашата намусеност и поиска да узнае причината. Сандо изрази нашите оплаквания в няколко

сърдити думи.

– Вие трябва да се разхождате на чист въздух – отговори Ицо. – Утре сутринта ще ви водя на баня.

Съгласихме се да отидем в 7 часа на баня един по един. Сутринта се събудих рано. Ицо отвори

вратата, погледна надлъж по улицата и като зидя, че е чиста, тръгнахме по нея един до друг. Най-

сетне се смесихме с минаващите и стигнахме до един малък площад, на който имаше голямо

тухлено здание на върха с куполи; през неговите многобройни дупки излизаха пари.

Прислужниците в банята бяха турци. На едната страна забелязах стаята за събличане, пълна с

железни легла. На стените висяха черни войнишки униформи. Но ние влязохме в другата стая,

гдето имаше само четири легла.

– Тук дохождат военните – обясни Ицо, когато бяхме сами и се събличахме. – Тук не е опасно,

никой няма да ви задири и малцина християни дохождат в тия бани. Турците не задават никакви

лични въпроси. В басейна беше трудно да се наблюдават хората, всеки беше гол, опасан само

около бедрата, а топлата парна атмосфера беше тъй разслабителна, че отстраняваше всяко

любопитство към хората; теляците пазеха гробно мълчание.

Ние се върнахме в стаята за обличане, обвихме се в хавлии и пешкири и като полегнахме в

леглата, пихме кафе. На леглото срещу мене лежеше един стар, белобрад мъж, обвит с хавлия.

– Много е горещо – каза той, като се отправи към мене. – Трябва да отворят някоя от дупките.

Неговата правилна реч ме заблуди, че е българин, затова аз отговорих:

– Но тая топлина добре ще ви изпоти.

Той отговори и един вял разговор изглеждаше неминуем. Но Ицо се намеси и отвлече интереса на

непознатия в друга посока. Той обаче скоро стана и се облече. Аз едва сдържах нервите си, като

видях, че той спокойно облича униформата си на полицейски чиновник. Най-сетне си тури феса и

излезе, като отправи едно темане към нас. Ицо трябва да е забелязал моята уплаха, та се засмя.

– Кой беше този човек? – пошепнах аз.

– Подначаланикът на полицията.

Когато се върнах в къщи и Ицо излезе, аз разказах на Сандо какво се бе случило с мене, като

прибавих думите на полицейския началник, който беше казал на Ицо, че тоя ден отива на село.

Ние се съгласихме, че по това време не ще има голямо преследване в града, щом висшите

полицейски чиновници отиват в отпуск.

Наокоро след това Сандо си взе феса, който беше зад рамките на една картина.

– Ще отида в града и ще гледам да науча нещо – каза той.

– По-добре ще направиш да не ходиш! – отвърнах аз.

Той помълча и после попита:

– Защо не?

– Може наистина да има опасност – казах аз. – Арестуването не е толкова лошо за мене, колкото

за тебе. Ето защо, по-добре ще бъде да отида аз. Искам да зная нещо повече за Орела и Лигушов,

преди да се разделим, дори ако ще да е за нямолко часа. Те могат да ми кажат, че си арестуван.

Сандо ме погледна замислен.

– Допускаш ли да се случи това? – продума той бавно.

Последва дълга пауза. Внезапно аз сложих феса си, преди да му дам възможност да се съпротиви,

и влязох в кухнята.

– Вратата – казах аз на жената, – погледни!

Тя разбра и излезе вън на двора. Отвори вратата, погледна навън, нагоре, надолу по улицата и

като влезе вътре, кимна с глава. Аз излязох.

По улицата имаше жени и деца, но всички бяха българи. Вървях по същия път, по който Ицо ме

заведе на баня и бързах, сякаш имах работа.

На всеки завой и ъгъл си поставях мислено знаци, като внимателно следях общата посока по

високите здания и минаретата, които се издигаха над покривите на къщите. Най-сетне стигнах

големия пазар, отрупан със селски коли, коне и продавачи: отстрани на площада бяха наредени

ниски, открити дюкяни, чиито притежатели повечето бяха евреи. Тук се скитах повече от половин

час, заинтересуван от живота и движението на пазара.

Преминах площада и стигнах главната улица, която ми беше позната. Исках да отида в черквата, в

която намерих отец Мирабо. Отначало не успях.

Влязох в една малка селска гостилница и там пих топло овче мляко. Момчето, което ми

прислужваше, почна да ме разпитва. Най-после то ми посочи черквата.

Аз се приближавах към далечните сини куполи на черквата по тясната улица, когато се отвори

една градинска врата и някакво момиче изскочи, та почти се сблъска с мене. И двамата се

спряхме. Тя ме поздрави усмихната, макар явно зачудена. Това беше най-голямата дъщеря на

Ташко.

– Не стойте тук – каза тя, улови ме за ръката и ме въведе вътре зад вратата. – Аз мислех, че сте

отишли вече в планините.

– Не – отговорих аз. – Но се крием. Навярно знаете, че обискът в Йени махле се направи заради

нас. Безпокоиха ли ви много стражарите?

Нейните очи се разшириха от учудване.

– Обиск ли? – повтори тя. – Какъв обиск?

– Полицията не претършува ли къщите в Йени махле един или два дена след като напуснахме

махалата?

– Не.

Аз се престорих на равнодушен и казах:

– О, да, може би тава са били измислици на старата жена. Но не е ли имало арести напоследък?

– Да, арестуваха само един поп. Но доказателства против него не е имало. Пратиха го в едно село.

Но учителят не ви ли е казал тия неща?

– В последно време не съм го виждал. Струва ми се, че вие не го обичате много.

Моята откровеност я стресна, но тя скоро дойде на себе си.

– Да – каза решително тя, – ние не го обичаме.

Понякога участта зависи от такива незначителни думи. В това вроме схванах, че един слаб подтик

би я накарал да ми се довери. И следващите събития можеха да вземат друга насока. Но аз вече

бях придобил инстинктивната предназливост в годишния курс по революционно държане, когато

Македония ме учеше.

Така пропуснах един добър случай. Ние се сбогувахме и се разделихме.

Бързешком се върнах в къщи. Почнах да се сърдя на Орела и на онези, които мислеха за нужно да

ни тъпчат с глупави лъжи. Пратеникът беше там и го задържах, докато написах едно писмо до

Орела.

Рано сутринта получих от Орела следния отговор:

"Драги ми другарю,

Сигурно ти си много несправедлив към мене. Можеш ли да си представиш позора за нас, ако,

намиращ се под наша грижа, ти се случи някое нещастие? Ти си с безстрашен темперамент,

та е потребно да ти се преувеличава опасността, за да се пазиш от нея. Върни се в Йени

махле още веднъж, но аз смятам, че там си изложен на риск. Моля те да се държиш там с оная

секретност, която е тъй необходима за твоето безопасно стоене в нашия град, пълен с

предателство. Пази се, приятелю, от младежите, които приказват много."

Тази вечер ние се върнахме в Йени махле твърде много доволни, за да не забравим своето по-

раншно сърдене.

Пак в Йени махле

Седмицата, която прекарахме след завръщането си в Йени махле, мина при по-добро

разположение на духа. Нашето ново жилище беше в по-добре мебилирана стая, с два отворени

прозореца, под гъстите листа на дърветата в къщната градина. Хазаинът беше не по-малка личност

от председателя на градския съвет, една важна служба в Битоля. Вън от това отличие той беше

добросърдечен, пълен, с розово лице; псевдонимът му беше "Мойсей". По занятие той беше

дюкянджия, по вяра презвитериянин *48+, прозелит на американските мисионери, но от разговор

намерих, че подобно на всички българи, аспириращи за онова състояние на интелигентност,

проявена чрез палто с европейска кройка, той е грешен безбожник.

– Сенките на големите броненосци, зад които се крият нашите мисионери в Турция, са сгодно

прибежище за всички, които погазват султанаските закони.

Тук имаше и друг член на местната организация, който често идваше на обяд при нас; Георги беше

човек гъвкав, сух, русокос, с едно синьо око. Харесвах го дори когато научих тънките му дела

заради неговата свирепа, варварска мъжественост, съчетана с поривиста веселост, почти толкова

симпатична, колкото веселостта на Мойсей. Изобщо спазваше се благоразумието никой да не

поздравява нелегален, когато ходи из улиците, но през време на моите разходки, когато Георги

минеше край мене, той не пропускаше да ми намигне с единственото си око. Работата му беше

тъкмо по неговия характер; той беше главният пазител на оръжието – едно по-вежливо име за

главен терорист, защото именно той ръководеше борбата срещу въоръжените хора на гръцкия

владика – една люта борба, която вземаше по една жертва най-малко веднъж в седмицата от

някоя от страните, докато бях в Битоля. Той бдеше така също да не се вмъкнат шпиони в

организацията.

Както Сандо, тъй и аз често се разхождахме в града и в двора на градината, вън из нивята, из

крайните махали. Обикновено отивах в града да си купувам пури, каквито имаше само в един

дюкян; гражданите пушеха цигари, които сами си завиваха. Този дюкян се държеше от един стар

турчин, който говореше неправилно български, тъй че нямаше за какво да се боя от него. Ние

дори станахме по-близки, като си разменяхме запитвания за здравето ни и материалното ни

добруване.

Един ден Сандо бе изпаднал в трагикомично положение. Седял в едно кафене и си поръчал кафе.

Двама полицейски чиновници влезли вътре и заели съседната маса. Скоро почувствувал, че го

гледат с необикновено внимание. С леко движение той се нагодил така, че да може лесно да се

измъкне от вратата. В това време доловил няколко думи от разговора им, а Сандо е родом от

Варна и знае добре турски език.

– Аз не съм виждал по-рано тоя младеж – казал единият от тях, – струва ми се, че моята памет за

лице не ме лъже.

– Истина е – отговорил другият, – той е наскоро пристигнал. От няколко дена го имаме под око.

Той е селски даскал, дошъл да се цери, виж го колко е бледен.

И тъй, при старанието си всеки един да направи впечатление на другия със своята

проницателност, Сандо успял да избяга от разследването, което някой от тях можеше да намисли.

Орела ни посети няколко пъти, като обикновено идваше след пладне за един или два часа. Аз бях

предоволен от сегашното си положение и той беше доста умен, за да не събуди у мене

предишното лошо настроение. Гимназията наистина била претърсвана за комитетски архиви, каза

ми той, и както научих по-късно, това наистина станало. В порив на доверие той ми разправи за

своите неприятности със социалистическата партия в местната организация *49+, която желаела да

повлияе в бъдещите избори, за да прокара своята политика – безнадеждно идеалистична и

непрактична.

Мечтатели ги нарече той. Това бе първият намек, който чух за местната борба.

Аз имах много работа – пишех многобройни статии върху положението и приготовлявах едно

окръжно на Централния комитет, което трябваше да се изпрати на чуждестранния печат и разни

дружества. То засягаше най-вече гърците. Централният комитет ме натовари да уредя "Дирекция

на печата", в която аз имах правото на инспектор-ревизор, с извънредната привилегия да

публикувам всичко, що събирах, като ми се забраняваше да съобщавам лица от организацията.

Комитетът ми даде достатъчно свобода, което беше най-сигурната политика, тъй като истината

нямаше да повреди на организацията.

И може би ще е добре да добавя тук, че моята заплата бе равна на оная на всеки друг член от

организация, значи, равна на нула.

Орела се зае да ми помага, като уреждаше срещи с чуждестранните жандармерийсни офицери и с

английския консул. Диалогът с английския консул се оказа доста забавен. В продължение на

петнадесет минути Орела му обяснявал кой съм аз и че моето желание било да се срещна с

консула, за да разменим инфориации, които могат да бъдат взаимно полезни. Най-сетне консулът

го попитал:

– Но как е стигнал тук? С трена ли? С паспорт ли? Разбира се, ше ми бъде приятно да се срещна с

всеки пътуващ американец, който събира сведения. Ходил ли е при каймакамина?

– Вие не ме разбирате – казал Орела. – Той е бил в планините с комитите. Той се е присъединил

към тях във Воденско; навярно сте чули за неговото изчезване?

– Ах, да, искате да кажете за човека, който беше убит от разбойниците? Та той се присъедивил

към тях, а? Но тогава положението се изменя; той е нелегален.

– Нека изразя работата по друг начин – добавил, Орела. – Той е кореспондент на вестници от наша

страна.

– От ваша страна ли? Та това може ли да бъде сериозно? Две страни няма – английското

правителство не е признавало никаква въоръжена сила, насочена против Турската империя.

– Но аз искам да се срещнете с него неофициално, само като частно лице, един господин с друг

господин. Той няма да дойде като революционен представител.

– Но това няма значение. Тук аз съм дипломатически агент на Негово Величество, а този господин

е нелегален.

Орела се уплашил, че този извънредно точен дипломат ще го изложи, но най-после изтръгнал от

него обещанието, че разговорът ще остане в тайна. Тоя опак човек беше изключение; при няколко

от другите чуждестранни представители аз нямах такива затруднения. Един от тях дори ми даде

подписано от него писмо.

Един ден следобед, като седях в стаята да пиша, чух гласове в градината. Погледнах през

прозореца и видях Сандо, който разговаряше с един младеж в европейско облекло. По-късно,

когано Сандо дойде при мене, попитах за непознатия. Той каза:

– Един четник живее в съседната къща. Само той е останал от Сугаревата чета. Тъкмо преди

сражението, поради болест, останал в едно село. Дошъл е тук да се справи с гръцкия владика. За

това ще бъде по-добре да не казваш нищо на Орела.

Това беше добре дошло. Терористите на гръцката черква бяха станали много дейни. Те стреляха

на два пъти на пазара върху един член на местната организация. Комитетът още не беше си

отплатил, но аз знаех от една изтървана дума на Георги, че се замисля убийството на някой

висшеостоящ човек, което да направи впечатление.

Няколко дена след това Сандо и аз се преместихме наблизо в ново жилаще. Тук бяхме по-приятно

наставени, защото имаше втори етаж, в който можехме да се разхождаме, без да се доближаваме

до прозорците. Семейството беше голямо; башата беше шивач, а един от синовете му – учител.

Ние се бяхме преместили в неделя. Струва ми се беше вторник вечерта, когато семейството се

събра и ние седнахме да вечеряме. Мойсей и Георги се промъкнаха при нас на приказка. Сетне,

когато си отидоха, вратите се заключиха. В това време два револверни изстрела се чуха вън на

улицата, последвани от вик.

Всички изскочихме на стълбата и излязохме на балкона отвън пред предните прозорци. Долу в

улицата някой извика три пъти.

"Деврие *50+, деврие, деврие!" – и веднага нощният патрул се затича към мястото, като един от

стражарите носеше фенер.

– Гърците са ударили Георги или Мойсей – каза тревожно учителят до нас.

Видяхме стражарите, които вдигнаха падналото тяло от улицата и го отнесоха зад един ъгъл. Една

жена се върна тичешком.

– Какво се е случило? – попита учителят.

Жената отговори няколко несвързани думи, но ние можахме да схванем само думата "доктор".

Върнахме се от балкона в стаята, където жените от цялото домакинство се бяха събрали.

– Гръцките терористи носят ли револвери "Нагант"? – попита Сандо.

– Не, не носят такива револвери – отговори един от мъжете. – Тия изстрели от "Нагант" ли бяха?

Пак се чуха бързи стъпки отвън, учителят се наведе през прозореца и извика:

– Кой е застрелян?

– Петър Лигушев – беше отговорът, тъй ясен, че всинца го чухме.

На следната сутрин събрахме по-подробни сведения за стрелбата. Лигушев вървял по нашата

улица на път за в къщи, когано някакъв непознат изскочил от една уличка и стрелял срещу него.

Един от куршумите го пронизал във врата и той беше в критическо положение, макар че

надеждата за оздравяването му не беше изгубена.

След това злодейство се очакваха бързи репресии срещу гърците, но те не последваха. Сандо се

опита да намери четника Стоян, но се оказа, че той заминал на друго място.

Въпреки сравнително по-голямата ни свобода, в нашия кръг дохождаха много малко хора.

Надявах се пак да видя брата на Михаил Х-ев и един път го срещнах на улицата, но той ме замина,

без да се издаде, че ме е познал. Това беше обикновената предпазливост. Няколко пъти срещнах

Ташковите момчета, но и те се предпазваха. Един ден, в края на нашето престояване в Битоля,

открихме причината за своето уединение от младите хора, с които бихме искали да се виждаме

по-свободно.

След като си свършех работата, късно следобед аз отивах на балкона, лягах там и наблюдавах

минувачите по улицата, без опасност да бъда забелязан от тях. Моят постоянен другар беше

Спиро, едно десетгодишно момче от семейството, в което квартирувах. То ми посочваше

познатите си лица.

Две момичета минаха няколко пъти и привлякоха вниманието с хубавото си облекло, което не

съответствуваше на културната среда в Битоля. Едното от тях беше осемнадесеттодишво, много

хубаво, тънко, високо, чудно в една страна, гдето повечето от хората са от селско потекло. Веднъж

момата неочаквано погледна нагоре и очите ни се срещнаха, лицето й почервеня, като че се

почувствува виновна.

– Кое е това момиче? – попитах Спиро. – Това ли, което си реши косата нагоре като европейците?

– Да, със сивото облекло. – Това е Елена, сестра на Т-ев. – Той произнесе името на един от

изтъкнатите водачи във въстанието, избягал в България. Сандо беше в стаята и изви глава да види

предмета на моето запитване. Момичето беше ученичка в гимназията и живееше по-горе на

същата улица със свои приятелки.

Няколко дни след тая случка аз бях седнал на задния балкон над градината. Долу стоеше един от

пратениците, който ми донесе писма: той беше от хората на Георги. Беше останал да пие една

сливовица и да размени някоя дума с жените. Сандо беше към задната част на градината и четеше

книга под едно дърво. На вратата се почука и една от жените отвори. След това чух женски глас,

който попита за мене. Куриерът, който беше отишъл зад къщата, се върна и запита – защо искаш

да го видиш?

– Твоя работа ли е това? – попита ядовито гласът, който идеше от една врата в долния етаж.

– Дали е моя работа? Да! – отговори куриерът. – Аз съм един от вардачите, които го охраняват.

Вземи позволение, ти знаеш откъде.

Изтичах към вратата и се спуснах долу. Щом влязох в долната стая, през един прозорец видях

Елена Т-ева, която стоеше пред вратата с пламнало от яд лице.

– Подлизурко ниедин, ти скоро ще видиш новите си господари – подигра го тя и си излезе.

Тръгнах към вратата, като исках да я повикам. Докато слизах долу, Сандо скочи и улови куриера за

врата.

– Свиня! – извика той, като го разтърси. – Какво право имаш да връщаш нашите посетители?

Аз скочих отгоре, хвърлих се между тях и ги разтървах. Куриерът се залюля и се подпря на стената,

с ръка, вмъкната в гънките на пояса. Но не извади нож.

– Това е подло, другарю – извика той. – Аз изпълнявам задълженията си, така ми е заповядано, а

ти ме удари, като че съм грък. Но аз не мога да те ударя, това е подло.

– Защо я върна? – питаше Сандо разгневен, – тя не е шпионка, нито гъркоманка. Не може ли да се

доверим на сестрата на Т-ев?

И аз бях сърдит като Сандо, но се въздържах.

– Ти си прав, другарю – намесих се аз, – никой не те осъжда. Иди си гледай работата. Може би е

по-добре, че тя не влезе. Кой й е казал, че сме тук?

Дипломацията не винаги е най-доброто средство за една цел. Моите думи погладиха

разрошените пера на куриера, но жените ме чуха и думите ми бяха повторени от едно от

момичетата на хазайското семейство, интимна другарка на Елена. Куриерът замина с всички

признаци, че случката е изгладена.

Тази вечер дойде Орела и с него разисквахме как да замина за западните райони. Колково и да се

мъчех, аз не можех да надвия раздразнението, създадено у мене от случката следобяд. Не бях тъй

интимен към Орела, както по преди, Сандо се държеше почти нахално с него. На запитванията за

моя път, след като оставя Битоля, аз отговарях с нескривана уклончивост. Разделихме се на

следната сутрин с взаимно лошо настроение.

Определи се да напуснем Битоля в четвъртък. Комитетът трябваше да извести на най-близката

чета да ни срещне в едно село, пет часа далеч, в Лизело, едно име, което никога няма да забравя.

Четвъртък дойде, а нас все ни бавеха още; определиха неделя. Забавиха ни най после до идния

четвъртък.

Тази нощ, преди да тръгнем, учителят дойде в къщи силно разтревожен.

– Има още едно убийство – ни каза той. – Стоян, един от старите четници на Сугарев, който беше в

града...

– Е, убил владиката – прекъснах го аз възбуден.

– Не, намерен е убит на полето с нож и гърба.

– Това е работа на гърците – казах аз.

– Все гърците – изтълкува Сандо. – Каква кървава шайка са те!

Бележки

48. Презвитериянин – протестант. Протестантите и униятите се ползуват с привилегиите на чуждите

поданици в Турската империя.

49. Върху развитието на националноосвободителното движение в Македония и Одринско определено

влияние оказват и социалистическите идеи. Голяма част от дейците на ВМОРО изпитват благотворното (?)

въздействие на тези идеи. Революционните марксисти в свободна България следят с интерес развитието на

освободителното движение, а някои от тях вземат непосредствено участие в него. За разпространяване на

социалистическите идеи сред емиграцията в България и сред потиснатите във вътрешността в София се

създава като част от БРСДП Македонска революционна социалистическа група (МРСГ), която след

въстанието се преименува в Македоно-одринска работническа социалдемократическа група (МОРСДГ).

Групата издава в. "Революция" (1895 г.) и в. "Политическа свобода" (1698 – 1899 г.), както и редица

брошури, с които пропагандира идеите на социализма и на революцията. В Македония и Одринско

социалистите действуват в редовете на ВМОРО и спомагат за внасяне на по-прогресивни и демократични

идеи в освободителното движение.

50. Деврие, тур. – нощен патрул.

Избиването на една чета

Беше почти средата на май, с пролетно време като северно лято. Макар че изпитвахме сладостите

на градския живот, кръвта ни копнееше за чист въздух и за бойните другари, които бяха в

хладните планински гори.

Георги и Мойсей дойдоха в четвъртък следобед и ние четиримата тръгнахме като на вечерна

разходка. Ръка за ръка вървяхме по един път, който криволичеше из нивите. Тук ускорихме

крачката и в по-малко от половин час стипнахме до купчина колиби и една млекарница, където

гражданите често идваха през летните месеци да си похапват сирене и прясно мляко. Мойсей и

Георги се разделиха с нас. С искрено съжаление и с мили чувства си спомням тая раздяла.

Ние със Сандо бързо се преоблякохме в селски дрехи и тъкмо преди мръкнало тръгнахме с двама

селяни за едно полско село, около седем километра далеч.

Тук беше главният източник, от който градът си доставяше мляко. Полето беше пълно със стада

овце и пасбищата стигаха до стените на къщите; едва ли се виждаше някаква градина.

На следния ден трябваше да чакаме. По това време млекарите стачкуваха, за да получат по-високи

цени, та имаха големи количества прясно мляко. По тия места млякото се вари, преди да се пие, а

след това му прибавят малко захар. Но Сандо се научи от мен да го пие студено и неварено; в тоя

ден, струва ми се, изгълтахме два гюма мляко.

Привечер Сандо бе обхванат от остри болки в стомаха. Почувствувах болки и аз. През нощта Сандо

го втресе. Против волята си трябваше да отложим нашето пътуване – и двамата страдащи от

мъчителни болки. Може би това беше справедливо наказание за нашето чревоугодничество, но

скоро болките понамаляха.

На другата сутрин бяхме по-добре и спахме до следобед. Ядохме яйца, хляб и сирене и се

оправихме, а за да не губим много време, следобяд тръгнахме с двама овчари пешком към едно

село, където се надявахме да намерим войводата Пецов и неговата чета. Ние вървяхме паралелно

с шосето, към горния край на Битолското поле, където се събираха хълмовете.

След един час стигнахме до една уединена колиба, временно убежище на овчарите през

студените нощи. Двама от тях бяха там, а стадата им пасяха наблизо. Седнахме да си починем

малко и да си поприказваме. По време на разговара един от овчарите скочи и извърна глава като

хрътка, която души нещо.

– Какво има, бе чичо? – попита Сандо.

– Следобед чувам някакви особени звуци – отговори старецът. – Струва ми се, че преди час чух

залп срещу Лизело; сега съм сигурен, че чувам копита на кавалерийски коне. Я чуйте, застанете

двамата зад колибата.

Нямаше никакво съмнение – откъм ниския храсталак край шосето се чу звук на тръба. След това

минаха четирима конници. Лесно можеше да се разбере, че това е турски кавалерийски разезд.

На стотина метра зад тях се появи цяла дълга колона кавалерия, която препускаше. След няколко

минути последва друг ескадрон, след него трети, всичко триста души аскери. Това не беше разезд.

Сандо и аз се спогледахме; лицето му беше бледо.

Шом войските минаха, ние двамата и нашите водачи ускорихме ход. Пред нас теренът постепенно

се възкачваше. Когато приближавахме върха, чух звук, който ускори моя пулс. Приличаше на късо,

остро раздиране на кораво платно.

Стигнахме върха. Пред нас лежеше обширен амфитеатър, полукръг от хълмове, които се

разстилаха към по-нататъшните планини. Като в корито видяхме червените тухли на селце,

откроило се сред живия зелен цвят на градините и лозята. Трите ескадрона кавалерия тъкмо се

бяха отклонили по по-тесния път, който водеше нагоре към него. И четиримата се затичахме към

хълмовете вдясно. За половин час стигнахме овча диря, която водеше към селото на около един и

половина километра далеч и която вървеше по една стръмнина, обърната към низината и почти

срещу Лизело. В това време стрелбата се засили; стреляше се с манлихери и маузери.

Изтичахме в една низина. Лизело и голяма част от долината бяха закрити за нас. Най-сетне

стигнахме при колибите точно под една стръмнина, закрита от северните ветрове. Горе на върха

имаше повече от стотина мъже, жени и деца. Качихме се при тях силно запъхтени.

Нямаше голям шум; само от време на време жените издаваха по някое възклицание. Шестима

мъже се подпираха на пушки "гра", а други на мотики. Жените гушеха бебетата си в пазвите; едно

момиче, седнало гърбом към долината, подпряло с ръце лицето си, хълцаше. Но лицата на всички

останали бяха обърнати в една посока – към Лизело, не повече от три километра далеч от нас.

Нямаше нужда от далекогледи, за да се види какво става. Над Лизело, между стръмните лозя,

имаше широк полукръг от черни фигури – легнали с лице на земята. Понякога някой скачаше,

изтичваше и пак лягаше. Долу, в селото, зад един каменен зид бяха наредени конете на трите

ескадрона без ездачите.

В обсаденото село не се виждаше никакво движение. Към оная страна, дето къщите бяха по-гъсто,

имаше едно хубаво здание, конакът на бея. Нямаше нужда да бъде човек експерт, за да разбере,

че Пецов и неговата чета се сражаваха от стените на това здание. Колко време наблюдавахме тази

неподвижна сцена, не знам. Може би не дълго, защото с идването на подкрепленията щяха

веднага да последват решителни действия.

Стрелбата отслабна. След това с внезапен порив тя се разрасна на две големи отделни групи,

които се спуснаха по склона към конака. Един остър, зловещ залп разцепи въздуха, после друг –

все от манлихери.

При нас селяните почнаха да говорят ниско, но възбудено.

– Атака! Бог да им е на помощ!

Тичащите групи се понесоха към конака. Стрелбата престана. Кълбо бял дим се вдигна по-горе в

градината на сградата, последвано от тежък гръм като звук на тенекиени листове, ударени във

въздуха над главите ни.

Аскерът тутакси залегна.

– Това беше бомба от Пецов – извика някой.

Войниците пак скочиха, спуснаха се напред и почнаха да прескачат каменните стени около конака.

Ясно видях как няколко души паднаха и се търколиха надолу.

Друго кълбо дим – после гръм и нова стрелба. Оглушителен рев от гласове се разнесе на вълни из

долината.

Слънцето залязваше и предметите се стопяваха в падащите сенки. Над конака се показа малка

синя мъглица, а след това през полумрака светна огън. Когато се стъмни, сградата избухна в

пламъци и стрелбата намаля съвсем; чуваха се само отделни изстрели. Някои от жените при нас

лежаха с лице към земята и хълцаха. В тежкия мрак на безлунната нощ ние слязохме със селяните

в техните колиби. Ако някой от четиринадесетте Пецови четници бе избягал, на следния ден

патрули щяха да шарят из цялата местност; ние не можехме да останем там.

Но тия страхове напразно ни измъчваха. Четата на Пецов беше унищожена така пълно, както оная

на Сугарев *51+.

Бележки

51. Четата на войводата Пецо (Пеце, Петър Георгиев, роден в Битоля) е унищожена на 5 май 1906 г. в с.

Лисолай, Битолско.

Сред народа

Дори в метежническа Македония мирът и тишината са нормалното положение, а насилието е

изключение, макар че изключението е доста често, за да направи нервите чувствителни към

атмосферата, претоварена с електричество от човешка злоба. Ето вече месец след избиването на

Пецовата чета ние със Сандо се скитахме из битолските села, един период без приключения,

освен някои дребни случки, които ме запознаха по-добре с живота и обичаите на народа. Нашата

предпазливост от злощастията стана обикновена привичка, непридружена от никаква възбуда.

Като да бяхме на някаква екскурзия, санкционирана от всички формалности на властта.

Пътят ни отиваше към запад, но беше дълъг и заобикаляше, защото трябваше да избягваме

селата, в които имаше турци. По ниските места пътувахме нощно време, но дори това ни беше

изгодно, защото дните бяха топли и прашни. Когато се изкачвахме в планините, походите ни

ставаха често и през деня.

Макар че бяхме в селско облекло, народът знаеше, че сме комити, а като комити ни приемаха и се

грижеха за нас, както селяните от феодална Европа са се грижили за скитниците калугери. Често

пъти обстоятелствата ни налагаха да останем по няколко дена в някое село и тогава прекарвахме

свободното си време понякога с жените и децата, понеже мъжете работеха по нивите, а най-често

в горите, гдето дъбовите храсталаци ни закриваха от случайни минувачи. Жените ни донасяха

храна и вода тук, а за минаване на времето приказваха с нас по един-два часа.

Аз забелязах със задоволство, че селяните бяха убедени в почтеното ни поведение към техните

жени. Можете да дойдете при тия хора като чужденец с паспорт, поставен в кожена подвързия,

подписан и приподписан от дузина консули и паши, но ще видите много рядко техните жени. Едно

късче книга обаче, подпечатано с печата на Централния комитет, е свидетелтво за вашия

нравствен лик. Дори младите момичета не се срамуват от нас. Често те идваха в гората, без да ги

принуждава някой, за да поприказват или да разменят с нас весели шеги.

Най-вече ме порази хубостта на децата: тъмнокоси, златоруси, кестеняви очи, бяла кожа, макар и

деликатно оцветени от кремаво до тъмнокестеняво там, дето лицата и голите ръце и крака бяха

изложени на слънцето. Те идваха съвсем без страх, най-напред свенливо, а по-сетне често се

катереха по нас и обвиваха ръце около вратавете ни.

Доверието беше приятно – не като пряка лична дан, защото беше нещо повече, а поради онова,

което показваше. Много войводи и четници бяха минали преди нас, повечето от тях въоръжени,

натоварени с неограничената власт на организацията, но никой от тях не беше злоупотребил с

доверието на тези прости и добри хора.

През цялото ми стоене в Македония това ми правеше силно впечатление, особено след като се

върнах в светската среда, гдето можех да мисля за него отдалече.

Мнозина от тези въоръжени революционери, които, както знаех, водеха разпуснат живот в

България, се скитаха из Македония с години и живееха тъй целомъдрено като монаси, без

монашеския фанатизъм, които да ги поддържа. Това е един от законите на комитета, който аз

видях, че се опазва съвсем стриктно, дори и от такива хора като Апостол и Тане от Леринско. Доста

любопитно беше това, че дори и старите хайдути, които не са познавали друпи закони освен

своите, не само пазеха женското целомъдрие, но и отмъщаваха на онези, които са вършили

такива престъпления. Колкото се отнася до самите селяни, те не търпят накакви престъпления

против законите на целомъдрието, без да правят разлика дали грехът се върши от мъже или

жени.

Рано вечер, когато хората се връщаха от полето, местният комитет свикваше общо събрание.

Сандо и аз сядахме на столове по един от двете страни на огнището, всички други сядаха в стаята с

лице към нас, а старейшините образуваха полукръг на пода пред другите. Тогава ние започвахме

да говорим. Тази длъжностни се налагаше, защото за тях бяхме жреци на революцията, които

изпълняват своята служба.

При първа среща тия хора не ви привличат. Едри, с груби лица, нито брадясали, нито бръснати,

като хванете дланта на ръцете им, като че напипвате рогчета. При поздравление те леко си стискат

ръцете и после ги прибират в своите широки червени пояси. Ако гръцката митрополия бе

измислила един бог на трогателното търпение, той щеше да прилича на македонски селянин.

Неговите изгърбени рамене поддържат всички: изроденото управляващо племе, развратеното

духовенство, една кървопийна порода земевладелци и една революционна организация, която,

макар и да са си я наложили сами, на времена изглеждаше да пази наградите си за бъдещите

поколения.

При все това те гледат на революдията сериозно, така сериозно, както гледат на своята религия.

Наистина, тя беше ясно проявление на силния религиозен дух у тях, отклонен от обикновения

канал на черковната служба, защото те са хора, които приемат по-скоро делата, отколкото вярата.

Аз чувствувах как грубата недисциплинирана мозъчна сила на моите слушатели се пречистваше

чрез мене, като отблъскваше всичко, което беше недостойно за едничкия интерес – грядущето

освобождение. Струва ми се, че това беше силата на отвлечената мисъл, която те пазеха в

съзнанието си, мисъл, която беше далеч от шовинизма, защото свободата за тях стоеше по-горе от

владичеството на българина; тя беше една система, еднакво приложима за българи, гърци и

турци, един вид рай, към който трябва да се стреми целият свят.

Руската революция *52+ ни достави неизтощим материал за разговор. Те вече схващаха, че онова,

което направи Русия за България, не може да се очаква втори път. Те знаят повече, отколкото знае

мужикът, че руското правителсво и руският народ са разделени по интереси. По някой път всред

обсъжданията някой младеж ще стане и ще започне да се разпростира върху доктрината, която

дори тогава проникваше в масите на градовсте – социализма. Неговите идеи по въпроса, събрани

от някой селски учител, можеше да не бъдат съвсем определени, но те обгръщаха цялото

човечество. Че не само българите, радикални по темперамент, приемаха тази нова доктрина, за

мене стана ясно от една случка, която ни бе разказаха, когато стигнахме в планините на

Демирхисарската каза.

Селският учител, при който прекарахме няколко дена, беше един прозаичен младеж, местен

секретар и съвсем не социалист. Той ни разказа случката просто за да илюстрира особените

обрати, които може да вземе турският дух.

Учителите от демирхисарскитс села решили да искат по-голяма заплата. За да обсъдят един общ

план на действие, те решили да се съберат в един централен пункт на района. За тая цел избрали

един стар полусрутен манастир, където могат да говорят вечерта и да спят там през нощта.

Току-що се събрали и разисквали по въпроса, влязъл при тях един селянин и ги предупредил за

приближаването на аскера. Понеже тяхното събрание не било против законите, те останали и при

едно силно почукване на вратата отворили. При тях влезли един юзбашия *53+ и взвод войници.

Турският офицер ги изгледал подозрително.

– Вие сте революционери – казал той.

– Не сме – отговорил един от учителите. – Ние се събрахме да обсъдим искането за по-големи

заплати – и той показал едно писмо, което почнали да пишат до българския владика в Битоля.

Капитанът казал на войниците си да излязат навън.

– Драго ми е – казал той, – че нямам работа с комити.

Сам той седнал и проявил жив интерес за тяхното положение, техните заплати и скъпотията на

живота.

– Обичам хората, които желаят да подобрят своето положение – продължил той. – Вие, учителите,

трябва да се организирате навсякъде в Македония. Защо комитетът не ви помогне?

Те се постеснили при тоя деликатен въпрос.

– Братя – казал той, като поставил едната ръка върху гърдите,ои, – не искам никой да се издава.

Зная че всички сте революционери. И макар че моята сегашна длъжност ме прави ваш враг, моето

сърце е с вас. Не казвайте нищо, което да компрометира отделни лица, но нека разискваме

въпроса общо. Аз желая да науча вашето мнение, вие ще узнаете моето.

Неговите уверения били тъй убедителни, че учителите станали свободни и почнали да говорят по

предмета на съвещанието си до късно вечерта. Най-после един от учителите казал:

– Явно е, че вие сте младотурчин.

– Аз съм такъв и нещо повече – отговорил офицерът, – моята вяра е по-широка от Турция – аз съм

социалист.

– Как така – попитал учителят – можете да служите на един тиранин като султана?

– Защото – отговорил офицерът – аз не съм индивидуалист. Аз вярвам в масовите действия.

Армията изобщо трябва да бъде с нас и ако ние прогресистите я изоставим, как ще превърнем

тези, които остават? Когато болшинството не е още с нашия ум, армията слуша султана и ние

трябва да му слушаме покорно, догдето убедим болшинството, че то не трябва да се покорява на

султана. Всяка друга тактика ще ни направи безнадеждни партизани.

Към среднощ той ги напуснал, като ги молел да не говорят по тия въпроси пред селяните, които,

като мислят, че той е либерал, ще очакват, че той ще затваря очи пред незаконните действия и ще

причинят тревоги на себе си.

– Кажете на вашия войвода, че аз искам да се срещна с него. Не в качеството си на длъжностно

лице – добавил той шеговито, – но като приятел. Аз ще дойда сам, където и да ми определи

ерещата. Такова свиждане ще бъде полезно и за двама ни.

Наскоро преди да тръгнем за Ресенската каза, над езерото Преспа, очаквайки да влезем във

връзка с ресенската чета, получихме други неприятни новини. При този случай селяните не бяха

толкова унили, защото от шестнадесет четници само девет били убити, а бяха паднали около сто

войници убити и тежко ранени. Останалите седем души си пробили път с бомби през турските

линии по мръкнало. Ние не можахме да се срещнем с войводата, бивш калугер, наричан

"дяконът", който отишъл в града да се цери, преоблечеп като поп *54+.

Тогава се върнахме към Демирхисар и влязохме в съобщение с Ташко, районния войвода *55+. От

селските учители се научихме, че той бил влах, млад човек, който обичал химията, че неговата

чета никога не е бивала повене от шест души и че той бил ученик в гимназията. Един ден

получихме писмо от него, в което ни определи среща в планината, близо до село Бабино.

Тази нощ ние вървяхме доста бързо и на следната сутрин стигнахме при една купчинка овчарски

колиби, кацнали по стръмната тясна урва. Тук спахме цял ден и като се събудихме, получихме

известие, че Ташко ще пристигне през нощта. Беше студено и ние заедно с овчарите се струпахме

около огъня на окадената колиба. Поставиха патрул далеч повече от един километър и половина в

три посоки, защото се знаеше, че наблизо има патрул от аскер, несъмнено от ротата на офицера –

социалист.

Към среднощ един далечен сигнал на часовия ни събуди от дрямка, а след петнадесет минути

шест въоръжени човека с япанджаци влязоха в колибата и ни поздравиха с братска целувка.

Всички бяха момчета, най-старият от тях беше Ташко; един дребен, уморен, тесногръд младеж, с

малки неправилни бакенбарди, провиснали по острата му долна челюст. Той седна до мене

изнурен.

– Значи, вие сте били в Битоля? – попита той.

– Да, нещо преди месец – оттоворих аз.

– Как са хората там?

– Много добре. Сигурно биха ви пратили поздрави, ако знаеха, че ще се срещна с вас.

Ташко ме изгледа критически за момент.

– По дяволите с техните поздрави – отвърна той най-после. – Аз бих им изпратил стрихнин заради

техните поздрави.

– Те изглеждат тъмни личности – признах аз, – но не мога да кажа нищо определено лошо за тях.

– Лошо! – извика той, като се надигна на лакътя си гневно. – Те убиха Сугарев!

– Отде знаеш това?

– Сугарев беше честен човек – продължи Ташко – и той се готвеше да тури край на техните

мошеничества. Те убедиха едничния честен човек между тях, един глупав стар поп, на когото

Сугарев се доверяваше, да го повика в полето за важна среща. Аз се съмнявам дали старецът знае

и досега, че е имало предателство в комитета.

Това бе поразително разкритие, но само половината от онова, що имаше още да чуем.

– А какво ще кажеш за Пецов? – попита Сандо.

– Пецов беше груб, необразован човек – продължи Ташко, като се облегна отново, защото бе

явно, че е много изморен, – ала той можеше да схване двойната им игра. Но той не подозираше,

че те се говят да го издадат. Те извикаха и мене долу в полето, но аз рязко отказах. Аз съм един

антисарафист, от когото те не тъй лесно могат да се отърват.

Сандо и аз разменихме смаяни погледи. Имаше за какво да се замисли човек.

Бележки

52. Става дума за първата руска буржоазно-демократична революция от 1905 – 1907 г. Насочена е срещу

царското самодържавие, за премахване на остатъците от крепостничеството и за установяване на

демократична република. Хегемон на революцията е пролетариатът, а негов главен съюзник са селяните.

Изразява се в масови стачки и демонстрации, селски вълнения и въоръжени въстания. Революцията намира

широк отзвук в много страни, в това число в България и сред потиснатите в Македония и Одринско.

53. Юзбашия, тур. – началник на 100 войници, ротен командир, капитан.

54. Дякон Евстатий (Георги Шкорнов) – роден през 1873 г. в с. Нестрам, Костурско. Посветен в

революционното дело от Д. Груев. Участвува във въстанието през 1903 г., след което остава сред

пострадалото население. Продължава революционната си дейност и по-късно. По време на Балканската и

Първата световна война ръководи чети, с които действува в тила на врага. Умира през 1935 г.

Сражението, за което говори Сониксен, станало на 1 май 1906 г. в с. Вълкодер, Ресенско. Четата наистина се

състояла от 16 души, но 4 от тях се отделили още преди сражението. "Останалите 12 души – четем в един

рапорт от 6 май 1906 г. – били поделени на две, 7 души с войводата заедно се укрепили в една къща, а 5-

мата – в развалините на друга една къща. Последните всички били избити, а от първите имало двама убити

и 5-ма, от които двама четника и войводата ранени, сполучили да избягат. Имало и една жена и двама

селяни убити и един друг селянин ранен. От войската двама солдати убити, двама стражари и трети един

войник тежко ранени, един турчин башибозук убит и един такъв ранен."

55. В документ, в който се изброяват четите в Битолски вилает през 1906 г. (вероятно началото на годината),

за четата на Ташко е отбелязано, че се състои от 8 души, но трябвало да има 17 четници.

Войводата с любимото занятие

Оше на втория ден аз научих за славата на Ташко като химик. Ние слязохме в Бабино и там, в

избата на една от къщите, той ми показа своята лаборатория или по-право своята стая за снимки.

Той се интересуваше от химията дотолкова, доколкото тя можеше да се приложи при

фотографията. От дъските на едно газено сандъче беше приготвил камера колкото една голяма

кутия за хапове. Вместо лещи употребяваше стъклата на един стар бинокъл. Показа ни някои от

произведенията на това странно съоръжение, в негативи и готови отпечатъци. Едно

представляваше четата, средните фигури на която бяха доста ясни, но към краищата те се

разширяваха върху съседния пейзаж, сякаш бяха отразени в изпъкнали огледала.

Когато отивах в Македония, носех със себе си един малък, плосък "Кодак", голям 4 на 9, добър

образец. В блатата на Караферия Лука и аз имахме различни приключения с апарата. Първо, той

падна във водата, или по-право, аз паднах във водата с раницата, в която беше апаратът и Лука го

прати в Солун за поправка. След това Воденският комитет взе известно количество направени

негативи, за да се проявят, но понеже били отворени преждевременно, развалиха се. Лука искаше

да нахлуе в града с наказателна експедиция. Втората пратка също се беше развалила, защото

куриерът поставил пакета с плочките под палтото си и се запотил. Третата пратка отнесох със себе

си в Битоля и я дадох на Орела, за да се проявят снимките, но оттогава и досега не съм чул нищо

за нея.

След това носих апарата с мене само защото беше ценен и не исках да го хвърля.

Видях радостната усмивка на Ташко, когато извадих моя "Кодак" от раницата. Тя се повтори,

когато откри, че той има две дузини плаки, годни за моя "Кодак".

Благодарение на другарството с Ташко, за една седмица ми се стори, че не бях прекъснал своята

рсволюционна дейност. Дори Сандо и четниците се заинтересуваха от фотографията.

Ташко изследваше с любов моята камера, разглобяваше я и пак я сглобяваше. Прекарахме целия

ден в селото, употребихме една дузина плаки, като се снимахме един друг, сами, в групи и цялата

чета. След това наредихме група деца и употребихме и двете камери.

Когато първите сенки на здрача почнаха да падат, ние се вмъкнахме в мазето и почнахме да

проявяваме снимките. Първо, избрахме една от плаките на моята камера и тя се оказа напълно

сполучлива. След това дойде ред на групата с момичетата, снети с кутията за "хаповете". Ние

наблюдавахме тревожно негатива и бавната поява на светлите места, тъмната стена във фона,

червените ивици на полите, червените чорапи, хогато изведнъж някой извика: "Аскер! Аскер! –

Бягайте! Обкръжава селото!"

Ташко сложи внимателно блюдцето, което съдържаше течността за проявяване на снимките, а

след това изтърси една гневна псувня. В къщи долу имаше голяма тревога.

– Пусни го в банята и го покрий отгоре – извиках аз, – ние ще го вземем по-късно.

Той направи това и ние се впуснахме по селската улица. Кучетата лаеха свирепо в долния край.

Учителят, секретарят и членовете на местния комитет се въртяха около нас в тъмнината.

– Къде са? – попита Ташко с висок шепот.

– При реката – отговори един селянин. – Уловили са стария Начо, мухтаря *56+.

Ние чухме далечна блъсканица и говор от разтревоженн гласове.

– Едно отделение мина от другата страна на реката и отиде към горния край на селото – извика

един селянин, който тичаше към нас.

– Нико – каза Ташко на своя помощник, – тръгни напред през черковния двор. Мини по пътеката

на горния гребен, там те не ще са поставили много войници. А вие, останалите, пригответе

бомбите. Аз ще ви настигна.

Тръгнахме след Нико. По стръмния склон над селото вървяхме бързо, макар предпазливо. Шумът

между къщите се увеличаваше, а светлините блещукаха насам-натам, от къща в къща.

Нико вървеше напред; мина черковния двор; дойдохме до една овча пътека, която се качваше по

билото. Тук залегнахме с пушки в ръце, като гледахме черната линия на хоризонта.

– Тук да изчакаме, Ташко – пошепна Нико, като пипаше торбата с бомбите.

Почакахме десетина минути. След това се чу леко шумолене в храсталака зад нас.

– Вървете – пошепна Ташко, – ще се впуснем срещу тях, ако са там.

Ние тичахме бързо нагоре, малко наведени напред. Стори ми се, че чух един странен звук, сякаш

тенекия се влачеше по земята. Стигнахме върха – една ранна полянка. През нея пропълзяхме по

корем и се спряхме, когато трябваше да слизаме по срещуположната страна.

– Нека починем – прошепна Ташко.

Ние легнахме пак на земята. Изминаха няколко минути.

– Погледни – пошепна Ташко. Очите ми следваха неговата ръка. На стотина метра от нас, в синята

мъгла на долината се мяркаха фигурите на една дузина хора, мълчаливи, сгушени, като че им

беше студено. Сенки, които бяха страшни наглед.

– Аскер – промърморих аз. – С тях можем лесно да се справим.

Ташко прихна да се смее тихо.

– Остави ги, те може да са социалисти.

Стори ми се, че даже в тъмнината забелязах неговата насмешлива, подигравателна усмивка към

моя ентусиазъм да искам среща с младия турски офицер.

Промъкнахме се през една гора с дъбови младоци, излязохме на една пътека и тогава поехме

бързо нагоре. И тъй вървяхме все нагоре, час след час, макар че почивахме често. Настъпи зора, а

след нея светъл ден. Ние бяхме дълбоко в една гора с гъст храсталак. Ташко бе останал назад. Аз

се обърнах и го видях да върви. В едната си ръка носеше манлихера, а в другата една тенекиена

кофа. Когато се доближи до нас, видях, че тя е покрита с къс дебел плат, който беше измокрен.

– Не исках да го оставя на тия дебелаци да го барат и да го повредят – каза той.

Моят волен смях го оскърби малко.

– Изглежда, вие не обичате това изкуство – извика той разгневен. – Нима ще оставя на тоя мръсен

аскер да развали работата?

Настанихме лагера там, дето бяхме, а малката кофа бе внимателно скрита в едно кухо дърво.

Около обяд дойде един селянин от Бабино и съобщи, че аскерът си заминал. В селото бил

младият социалист и не безпокоил селяните повече, отколкото трябвало. Привечер дойде

учителят с едно момче, което водеше магаре, натоварено с кутията от хапове и с всички други

фотографически принадлежности. Веднага се заловихме да промием снимките още същата вечер,

като построихме един вид палатка с нашите япанджаци, за да се браним от звездната светлина. За

щастие водата беше много студена и желатинът на спасения негатив не беше разтопил. Снимката

бе донякъде успешна. И до ден днешен аз пазя отпечатъка от нея – три малки момиченца в група.

Останахме три дни на това място, като посвещавахме всяка минута от часовете си през деня на

фотографията. Един пътуващ продавач ни донесе нови стъкла от Битоля, поръчани от Ташко една

седмица по-рано, когато другите бяха на свършване. Трябва да прибавя, че по това време и мене

ме беше уловила манията към фотографията, навярно заразен от горещия ентусиазъм на младия

влах.

На другия ден от срещата ни бях изпратил чрез Ташко писмо до Охридския район, в което

съобщавах за пристигането си и за моето желание да се срещна с четата. След една седмица се

получи отговор. Петруш *57+ със своята чета ще ме чака в едно село няколко часа далеч оттук.

Тръгнахме в тъмно и след силен ход все нагоре по една пътека излязохме внезапно на една

височина, дето ни залаяха няколко кучета, а след това се намерихме между редица къщи. Някой

даде знак, отвори се една врата и ние влязохме вътре. Беше тъмно; отвори се втора врата и ние

влязохме в светнала от огъня стая. От срещуположната страна се надигнаха осем слабички

момчета.

След ръкуването ми трябваха десет минути, за да дойда на себе си. Тия момчета бяха пристегнати

в кадетска униформа и носеха ученически шапки с козирки. Нито едно от тях нямаше мустаци;

техните лица бяха гладки като на момичета. И най-старият от тях беше Петруш, висок, прав, с

черти на паж от средновековните дворци.

При тая гледка Ташко се ухили. По-късно, когато бяхме в другата стая, за да се преоблечем, той

забеляза.

– Едно ефрейторско отделение от военното училище, нали?

Бележки

56. Мухтар, тур. – кмет на село или на махала в градовете. Мухтарите обикновено се извикват да

придружават полицията или войската, когато предстои обиск или трябва да бъде арестуван някой в дома

му.

57. Петър Чаулев – роден през 1882 г. в Охрид. Завършва Битолската българска гимназия и става учител в

Охрид. Участвува във въстанието като войвода в Охридско и Крушовско. През 1911 г. влиза в състава на ЦК

на възобновената революционна организация. Участвува като ръководител на чети в Балканската война и в

съпротивата срешу сръбския режим в Охридско. След Първата световна война отново е член на ЦК на

революционната организация и взема участие в преговорите с прогресивните сили в революционното

движение и в изработването на т. нар. Майски манифест. Убит на 23 декември 1924 г. в Милано, Италия.

Войводата съдия

Първият ни разговор с Петруш трая цяла нощ. Той беше словоохотлив младеж, обичаше да се

хвали. Макар че трябваше да се разисква върху много сериозни въпроси, преди да се загънем в

нашите япанджаци, за да спим, той ни разправи как изхитрил петстотин души аскер, като се

промъкнал няколко пъти през тях, че той отказал на един италиански жандармерийски офицер да

се срещне с него, че свършил петия клас на гимназията и че неговият баша, който бил рибар на

Охридското езеро, използувал копринена мрежа за ловене на риба.

Двете сдружени чети образуваха по-голяма сила и ние се осмелихме да спим в селото чак до

обед. Охридските момчета ми се видяха много интелигентни. Всичките са били в България. Едного

от тях, чието теме беше голо като лицето му, наричаха "Ходжата", защото много приказваше. То

ходило даже до Русия. Всичките говореха на чист български език. Тук ни се даваше последната

възможност да употребим фотографията. Аз и Ташко направихме няколко снимки,

фотографирахме цялата чета, двете наедно с всеки от нас поотделно. Разделихме стъклата между

нас, като обещахме да изработим снимките и да ги изпратим един на друг.

Скоро следобед селяните доведоха десет коня, по един за всеки, който щеше да пътува. Ташко ми

подари цял комплект от нужните фотографически химикали, няколко табли, един къс червено

стъкло, от което се образува тъмната стая в сандъчето, и няколко дузини стъкла "Люмие". След

това Петруш и неговата чета, Сандо и аз се качихме на конете и тръгнахме по една стръмна пътека

към снежните върхове на планините и когато влязохме в една млада дъбова гора, размахахме

ръце на демирхисарската чета за сбогом.

Нашите животни бяха жилави планински кончета. Те ни носеха по тесните извиващи пътеки,

каменистите легла на сухите планински потоци, между канари, по ронливия пясъчник и мускулите

им се движеха като стоманени лостове под нашите бедра. Отдолу под нас, ту на лявата, ту на

дясната страна, оставаше в синя мъгла Демирхисарско и колкото повече се отдалечавахме,

ставаше все по-плоско, а селата из него се превръщаха на обикновени червени точки. Наравно с

нас орли и соколи се въртяха мързеливо в кръг. Въздухът ставаше по-остър и по-освежителен,

думите и виковете се чуваха по-ясно. Тук всеки можеше да се отпусне. Нито аскер, нито шпиони

можеха да ни видят, нито маузеров куртшум можеше да ни стигне. По същите тия височини Филип

и Александър Македонски са се катерили с войските си, за да нападат варварите илирийци в

дефилетата долу. Но това беше една преходна мисъл, едно съзерцание на миналото, което не

тревожеше никого от нас, защото колкото по-високо се качвахме, толкова по-високи ставаха

виковете, смеховете и разговорите на момчетата, които се намираха под влиянието на своята

възбуда.

Това беше към края на месец юни и макар слънцето да залязваше зад белите върхове, здрачът

идваше полека и се сгъстяваше неохотно. Слънчевите лъчи горяха в облаците над главите ни,

пръскаха през атмосферата румената мъгла и оцветяваха върховете на планините с огнена

червенина. Още едно усилие и нашите кончета почнаха да препускат по една равнина между

снежните склонове. Ние се намирахме вече в дефилето под върха. Тук слязохме от конете и

накладохме огън от сухи дърва, които момчетата донесаха от гората. "Ходжата" почна да пее една

турска народна песен и да приготвя ръжен за ярето, което селяните ни бяха дали. Тези, които не

взеха участие в приготовляването на вечерята, се наредиха около разпаления огън и разкриха

своите япанджаци така, че топлината да остане в образувания кръг. Тогава всички почнаха да пеят

една войнствена революционна песен, като я пресичаха с викове и крясъци. Всичко вървеше така,

като че аз познавах Петруш и неговите момчета много отдавна, сякаш бях на ученически излет.

Двамата селяни, които ни придружиха, за да върнат конете, ядоха с нас и никак не им се искаше

да се върнат. Струва ми се, че беше късно, макар и не тъмно, когато тръгнахме да вървим пеша.

Петруш и аз вървяхме напред и разговаряхме, но всички бяхме по-сдържани. Един внезапен завой

откри просторен изглед към низините, които бяха потънали в румена светлина и една дълга ивица

от пламтяща червенина блестеше на югозападния хоризонт. Там беше прочутото Охридско езеро,

което един ден ще стане център на европейските туристи. Нататък далеко към запад беше се

очертала крива бяла линия. Това бяха планините на Албания, стара Илирия.

Струваше ми се, че слизаме надолу в мрак, в черна влажна мъгла, все по-дълбоко и по-дълбоко.

Разбрах, че минаваме през гориста местност само по клончетата, които тупкаха лицето ми. Най-

сетне стигнахме една колиба на малка поляна. Под тоя груб покрив десет души се събрахме да

пренощуваме, като оставихме двамата овчари да пазят нас и стадото си. Утрото беше ясно. Тъкмо

под нас имаше село, до което слязохме по стръмен склон. И тук въстанието е било бурно, защото

стърчащите стени бяха почти равни по число с обитаемите къщи, а дърветата в градините бяха

голи и черни.

При закуската сутринта забелязах една връзка със стари оплескани книжа, които бяха натъпкани в

чантата на Петруш. Между тях имаше един екземпляр от устава и правилници.

– Защо носите районните архиви? – попитах аз.

– Тия книжа не са архиви. Това са дела. Нося го със себе си, за да ги разглеждам.

– Дела ли? – извиках аз. – Какви дела?

Стори ми се, че моето незнание го оскърби. Той ми обясни пространно и търпеливо така:

– Членове 10 до 15, отдел IV от устава казват: "Войводата разрешава спорове и прочее" *58+. Вие

знаете, че сме бойкотирали турските съдилища.

– Нима имате писмена процедура? – попитах аз учудено.

– Защо не? Аз не мога да ги разглеждам как да е. Ето например едно дело за земя. Едната страна е

представлявана от попа, а другата от учителя. Преди двадесет и пет години Иван дал на Стоян

една нива на изполица. Преди десет години Иван поискал да му се върне нивата. Стоян отказал да

я върне, ако не му се плати построеният от него хамбар и плодните дървета, които бил посадил.

Те са ходили при турските съдилища, но процесът продължил, докато се обяви бойкот на тия

съдилища. Ето делото е заведено пред мене.

– Някой ден – казах аз – редовният съд ще гледа отново тези дела.

Той се съгласи, но струва ми се, че прочетох мислите му.

Петруш виждаше делата, разглеждани отново след години, но виждаше също и себе си, вече

свършил правото, да ги отсъжда наново.

Не се мина много време и Петруш назначи заседанието по тия дела. Местният комитет ни въведе

в едно училище, което беше празно, защото беше съботен ден. Най-напред ние поприказвахме

със селяните, но скоро Петруш заповяда да извадят масите и столовете, хвърли своя япанджак в

един ъгъл, седна върху него и покани Сандо и мене да седнем по един от страните му. Местният

комитет и четниците заеха места покрай стените на стаята, а селяните останаха в средата назад.

Заседанието се откри.

Имаше твърде много ищци и ответници. Те образуваха групи от двете страни на съда. Останалите

селяни гледаха на заседанията като един вид борба на петли. Първото дело беше общинско и се

представяше от местния комитет. По-рано аскерът идвал в селото и обложил общината с шест

лири за поддържане полицейски постове, които да охраняват селяните от разбойниците, когато

отиват на пазара в Охрид.

– Преди шест месеца те дойдоха – каза мухтарят – и ни биха по краката, защото не сме платили

тия пари. Тогава бяха дванадесет лири. Да оставим ли сега да ни бият само за шест лири?

– Даже ако бяха само шест пари – каза Петруш, – аз щях да ви бия, ако ги платите. Във всеки

случай, те пак ще ви бият, но вие не плащайте тия шест лири. Щом ви бият, изпратете делегация в

Битоля и се оплачете на чуждите консули, докато си вземат бележка.

– Тази игра с полицейските постове се практикува отдавна – ми каза Петруш настрана. – Народът

дава парите от години, защото областта беше пълна с албански разбойници, но полицейски

постове все още няма. Парите отиват в джоба на каймакамина.

Другото дело беше обвинение против един от местните бейове, който притежавал единствената

мелница в общината.

Той повишил цената на мленето с една трета, бе оплакването

– Не отивайте на неговата мелница – продума Петруш.

– Няма друга.

– Постройте си, вие имате вода.

– Никой от нас няма пари.

– Тогава направете я на обща сметка. Работата няма да ви струва нищо. Упълномощавам ви да

изтеглите от касиера нужните суми за стойността на материалите. Тия суми ще върнете на касиера

от първите приходи на воденицата. След това воденицата ще покрива своите разноски, а ако има

малка печалба, ще я предадете на касиера.

След разглеждането на общинските дела, от народа срешу правителството – разбира се,

ответникът не присъствуваше, – явиха се частни дела. Една жена настояваше да се разгледа

отдавнашата молба за развод. Предавам текстуално основанието на молбата:

"Несходство на характерите. Старецът е съвсем наред, но не можем да се разберем по нито един

въпрос."

Почти извиках от изненада. Сякаш се бях върнал в Америка:

– Та и у нас за това се развеждат.

– Ако след толкова дълго време не сте могли да се погодите – каза Петруш – и аз решавам да се

разделите. Попе – обърна се той към селския поп, – гледай да поставиш работата така, че

владиката да одобри моето решение.

Друго углавно дело. Селянин отишъл в далечно село и откраднал един кон. Престъпникът беше

осъден на двадесет удара с тояга. Петруш му каза:

– Другата неделя ще вземеш паспорт и ще заминеш за България. Тук ще останат жената и децата

ти. Аз ще ти дам писмо до представителите на комитета в София, които ще ти намерят работа и ще

поддържат семейството си. До една година няма да се връщаш в Македония. Ако извършиш

някое престъпление и в България, ще предам твоята жена и децата ти на роднините и ще изгоря

къщата ти.

Трите седмици, които прекарахме в Охридско, бяха нещо като странствувания на подвижно

съдилище. Освен със съдебни дела, занимавахме се и с избори, каквито предвиждаше уставът.

Всеки избор се придружаваше с лекции по гражданско управление. Той стигна дори дотам, че

предизвика един районен избор, в който той беше кандидат за преизбиране като войвода. Както

по-късно ми писа, той спечелил, макар че съществувала опасност от неуспех. По всяка вероятност

за него това удоволствие си заслужаваше риска.

Лятната горещина направи нашето спане невъзможно в полските села, тъй че почнахме да

живеем на открит въздух. В гората посрещахме селяните, съдехме хората и правехме избори тъй,

както това ставаше по къщите.

Нашият излет трая цели три седмици. Местността не беше тъй дивна, горите бяха стари, дърветата

големи и нямаше ситен храсталак, както по други места. Спирахме се на поляна с висока трева,

готвехме си храната, а най-често печахме яре или агне на ръжен, поставен на два забити чатала,

един срещу други над огъня, след което започвахме да го въртим. Младежите от селата идваха

при нас да се борят, да се състезават на скачане, да хвърлят камъни и да правят други юначни

упражнения. Ние можехме да крещим и да пеем колкото ни глас държеше. Аскерът не са

изкачваше толкова далеч, когато планинските потоци са пресъхнали. Ние можехме да уталожим

жаждата си само с тънката струя вода между камъните, но тя не бе достатъчна за петдесет или сто

войници.

В лицето на "Ходжата" имахме един весел другар, който беше смешник като Сотир от

Караферийските блата. Той знаеше безброй комични песни, повечето от тях пародия на народни

сантиментални мелодии. Той обаче обичаше да имитира революционните оратори в България,

които спомагаха на делото само със своето ораторство. Ако присъствуваше някой свещеник,

особено някой, който е над средната интелигентност на съсловието си, "Ходжата" произнасяше

типична социалистическа реч. В тези страни, където свещеникът е тъй влиятелен,

социалистическите оратори ставаха особено ядовити, когато говореха за църквата. Заключението

обикновено се изричаше със страшна разпаленост: "Не ще има мир на земята, докато последният

цар не бъде обесен с пояса на последния поп." Българите са особени хора, те са надарени с хумор,

който може да изтръгне смях дори от личности, които се смятат свещени.

Не религиозни в обикновения смисъл, почти без национална гордост, наглед неспособни за бурни

емоции, вие напразно ще търсите у тях ония качества, които изглеждат необходими за фанатизма

на мъченичеството. Човек трудно може да свърже една Жана д'Арк или епископ Латимър с племе

от хумористи.

Въпреки това тези български младежи, които ми се струваха тъй лишени от почит към онова, що

наричаме висши идеали, и които не вярват в утехата на духовното следсмъртие, умират не по-

малко драматично от първите мъченици на християнството. Аз не говоря за тези, които загиват от

ръката на врага. Трябва да се отбележи като рекорд, че никоя чета не се е предала на неприятеля,

макар че такова предложение винаги се прави. Много рядко някой четник попада жив в плен.

Трудно ми е да приведа факти, без да се вълнувам, но аз мога да съобщя цял списък от оцелели

четници от една обсадена чета, които, като видят, че друго средство не им остава, освен да се

предадат, сами турят край на живота си с последния куршум. Какво решение щях да взема, ако на

мене ми се паднеше такъв избор, не знам, но именно това чувство у моите революционни другари

придаваше на вика "Аскер!" особено зловещ отглас в ушите ми.

Вече загатнах за сражението между аскера и ресенската чета, от което бяха избягали седем души,

тежко ранени. Главатарят, наричан Дякона, отишъл в Битоля да се лекува, но другите намерили

убежище в планините, където ги лекувал подвойводата от друг район, студент по медицина

някога.

Ресен е близо до Охрид и влиза в плана на пътуванията ми. Ние се опитахме да влезем във връзка

със заместника на Дякона, Кръстьо Трайков, но мястото на комитетската болница било тъй тайно,

че писмото бе пътувало доста дълго време, преди да стигне до предназначението си. Най-сетне се

получи отговор от Кръстьо, в който се съобщаваше за неговото оздравяване и оздравяването на

другарите му и се определяше среща на границата между двата района.

По това време бяхме спрели в село Плакие. От няколко дена насам там се носеше слух, че

прочутият разбойник Ислям чауш напуснал албанските планини и се навъртал по тия места, за да

може да улови някоя богата плячка. С религиозна ревност той правел тия посещения всяко лято в

продължение на деветнадесет години и рядко пропущал да се отвлече някой заможен селянин, за

да получи откуп. Въпреки всички усилия на Охридския комитет да го унищожи, той продължавал

разбойничеството си. През миналото лято Петруш се бе сблъскал с тоя стар разбойник, разменил с

него по няколко изстрела, но по погрешка на сигналите селската милиция не успяла да пресече

пътя на отстъплението му.

Няколко дена проследихме Ислям и най-сетне намерихме следите му в околностите на Плакие. По

всички села се пратиха куриери с подробни наставления; всяка негова стъпка се следеше през

деня, нощно време му се устройваха засади. Целият план беше така добре скроен, че после даде

блестящи резултати.

В Плакие се научихме, че Ислям и неговите седем човека побягнали в едно турско село, където

имаше гарнизон от аскери. Той стоеше там, докато ние поддържахме трескаво наблюдение от

съседната планина към селото. За да ускорим крайния резултат, ние написахме писмо до

италианския жандармерийски офицер, който се беше установил в Охрид. Това писмо на

италиански съставих аз. То беше може би малко несвързано, защото съм учил италиански отдавна

и не методично. За един обикновен интелигентен човек ставаше ясно, че това писмо не е писано

от българин, нито от западноевропеец. Американското краснописание се различава от

европейското, с изключение може би на английското. Във всеки случай този, който го е получил, е

разбрал, че писмото е написано от чужденец. А вече се знаеше, че между комитите има само един

чужденец.

В това време пристигна писмото на Кръстьо Ресенски. Понеже нашето съобщение до

жандармерийския офицер, изглежда, не даваше никакви резултати, а селската чета бе заела

всички изходни точки за отстъпление на Исляма и поради това, че срещата беше толкова близо до

турското село, колкото и до Плакие, ние решихме тази нощ да се присъединим към четата на

Кръстьо.

Тръгнахме преди мръкнало, – едно малко безгрижие, на което обикновено се предавахме след

дълъг период на необезпокоена сигурност. Ресенската граница се намираше в една гола долина и

когато минахме през зелените ниви, несъмнено съгледателите на Исляма, поставени в гората над

турското село, ни бяха забелязали.

След поход от четири часа ние отново навлязохме в пресечена местност. Петруш ми разказваше

какво знаеше за Кръстя. Той дошъл преди една година от България четник с един войвода, пратен

от Централния комитет – един учител с деликатно здраве. След шест месеца войводата видял, че

животът е твърде тежък за крехките му физически сили. Затова се върнал в България, а Кръстьо, в

изпълнение на предварителните планове на Борис Сарафов, на когото бе предан почитател, поел

командата на четата. Но поради някаква причина, която Петруш не можеше да обясни, Кръстьо се

скарал с окръжния комитет в Битоля и Дякона бил изпратен да го замести в командуването.

Между Дякона и Кръстьо станало някакво спречкване, вследствие на което Кръстьо веднага

тръгнал за България, но един бърз протест от страна на селските комитети заставил Дякона да го

задържи *59+.

При пълнолуние ние се приближихме до мястото на срещата – един горист хълм. Едно силно

свиркане предупреди нашия човек, който беше изпратен напред, да разузнава. След това от

гората излязоха няколко тъмни фигури. Един широк, брадясал, подобен на горила човек, се спусна

към нас и сграбчи ръцете ни, един след други, като че забиваше ножове на своите врагове при

разпалена схватка. Неговият тъмен, впит в тялото албански костюм, без власатите ръкави, му

придаваше изглед на току-що изскочил в живота млад Хенри Осми (от Холбайн) – едно

наподобяване, което още повече се засилваше от особеното наречие, на което с громък глас

изказваше своите поздравления. Почувствувах силата му, когато сграбчи ръката ми. Той я задържа

кратко време, след това ме улови за рамото, с другата ръка преметна ремъка на карабината си на

другото рамо и ни повлече към дърветата, като че бяхме негови пленници.

През една ивица стари дъбове и храсталаци излязохме на поляна на височината на хълма. Кръстьо

ни сложи на едно легло от клончета и сухи треви, постлано под голямо дърво, и се просна между

нас. Другите момчета, осемнадесет на брой, се разположиха като нас под дърветата.

Хубаво беше да се чувствува човек отново гост на такава голяма чета.

Аз можех да наблюдавам лицето на Кръстьо на лунната светлина, докато той говореше дебело и

гърлено, като че из гърдите си. То бе широко, обкръжено с буйни червени бакенбарди, брада и

куп кестенява коса. Не е чудно, мислех си аз, че Сарафов е сила в организацията при такива

привърженици.

– Аз чувах много за вас в Битоля, Кръстьо - казах аз.

– С кого се срещахте там? – попита той.

– С вашия ресенки делегат, например Лигушев.

– Този проклет вълк – изръмжа Кръстьо. – Но нищо, ако сте му приятел, аз няма да ви закачам, но

недейте стоя в този район повече, отколкото ви е нужно. Не вярвам да сте му приятел, иначе той

би ви предупредил да не идвате тук.

Ето ви още една загадка за разрешаване. Защо Кръстьо сарафовистът бе във вражда с Лигушев.

Подобно много други прости загадки, нейното разрешение бе скрито от самата й простота.

Бележки

58. Чл. 11 от устава на ВМОРО, приет на Рилския конгрес през 1905 г., гласи: "За разглеждание съдебни дела

и спорове учреждава се съдебен институт." Подробностите за делата от неорганизационен характер са

разгледани в глава ХV от правилника, озаглавена "Граждански съдилища" (чл. 207 – 214).

59. В споменатия документ за четите в Битолски вилает (бел. 55) за Ресенско е отбелязано: "Сега разполага с

войводата Евстати Дякончето с 4 четника и Кръсте с 11 души. Сега засега съществува ужасна крамола."

Кръстьо Трайков (Ресенски) – роден през 1875 г. в с. Круше, Ресенско. Участвува във въстанието като четник

в Охридско. След въстанието до Балканските войни действува в Ресенско. Умира през 1942 г. в Ресен.

Кръстьо Ресенски

На другия ден се събудих от гръмливия глас на Кръстя.

– "Вземете му пушката" – каза Дякона, но нито един четник не вдигна ръка. Тогава той се обърна

към милиционния войвода и му каза: "Ако не го обезоръжиш, ще те бия." "Бий ме тогава, каза

селянинът. Аз ще взема пушката на Кръстя само ако ми я даде той." После той извика на Дякона:

"Защо не я вземеш ти сам?" Той не отговори.

"Аз ще отида в България – казал Кръстьо. – Не искам за войвода такъв патагонски разбойник като

тебе. Но аз ще нося пушката си със себе си до границата."

И той тръгнал с четирима от момчетата, но когато стигнали до Крушево, дошла една делегация от

Ресен, която му казала, че ако той си отиде, те не искат да имат никаква чета в ресенския район.

– Кой започна кавгата? – попита Петруш.

– Комитетът в Битоля. Той назначи районен комитет в Ресен, когато комитетът трябваше да бъде

избран. И какви мошеници назначиха! Все търговци. Добре, но скоро селяните дойдоха да ми се

оплакват, че били принуждавани да купуват стоките си от тези членове на комитета на двойни

цени. Аз разследвах това. Те наричаха това бойкот срещу неприятелите на организацията. Те

искаха да съсипят другите търговци, които не искаха Лигушев за окръжен делегат и настояваха да

се проведат избори. Дявол да го вземе, те бяха прави. И аз изпратих няколко здрави селски

младежи в Ресен и те разтуриха комитета. Тогава дойде Дякона и аз му се подчиних, защото

видях, че той е образован, а аз съм само един неграмотен човек и не разбирам от такива работи и

от това възпитание на масите, което иска новият устав. Аз зная само да се бия, а не това е нужно

сега. Но Дякона започна терор. Всичките му тактики бяха против нашите хора, против учителите. И

после той все бъркаше в селските каси и пращаше парите на хората в Битоля. Скоро щеше да има

разправия, ако не беше сражението. Не само раните заведоха Дякона в града. Аз не съм го виждал

от сражението насам, той се измъкна по един път, останалите от нас по друг.

В това време се разклатиха листата на храстите и се появи един изпотен селянин. Той коленичи до

Кръстьо и му разправи нещо шепнешком. Гласът на Кръстя не можеше да се снишава лесно. Аз чух

отговора му.

– Два батальона! Къде са сега?

– Единият взе позиция на отсрещния връх, а другият се пръсна на малки групи, които пазят

пътеките из гората. Онези, които са по хълма, лежат ниско и не можем да ги видим.

Аз скочих малко стреснат, Кръстьо се обърна към Петруш.

– Твоите хора са мислили, че се разхождаш из градската градина в София снощи – измърмори

сърдито той.

Един от нашите патрули пропълзя тихо до нас и съобщи, че едно отделение аскер върви по

пътеката, която следвахме миналата нощ. Настъпи обща, но тиха тревога между нашите момчета.

Чуваше се тракането на пушките и дрънкането на патрондашите. Селянинът забърза надолу из

храстите. Последва напрегнато мълчание. Всички приклекнахме на коляно и напълнихме пушките.

В това време се чу по камъните тропот на много крака и дрънчене на клинци от подкованите

ботуши. Те отминаха и шумът от пушките престана. Селянинът бързо се върна при нас.

– Вървят само по пътеката – каза той.

Целия ден лежахме там, само си шепнехме и при всяко движение в храсталака се стряскахме,

защото мислехме, че часовоят иде да ни предупреди за приближаването на аскера. Обикновено

селяните идваха или да съобщят за движението на патрула, или да ни донесат храна, но винаги

носеха секира на рамото си, за да правят впечатление, че идват по тия места да секат дърва.

Приближаването на нощта донесе малко облекчение на нервната натегнатост, но ние останахме

там, където бяхме, защото селяните бяха забелязали, че по всички пътеки са поставени засади.

Предпочетохме да останем на същото място и положение, отколкото да открием сражение, което

би се съпроводило с жертви, за да се пробие път през аскера.

На сутринта с нетърпение очаквахме новини от селяните. Най-после един дойде и ни каза, че

аскерът още се навъртал тук, но главното ядро се движело севрно от Охрид към Плакие. Към обед

ни казаха, че и последното отделение войска заминало. Четниците се отпуснаха и Ходжата искаше

да изпее една весела песен на турски, но Кръстьо не му позволи.

Още беше видело, когато разтурихме лагера и се пуснахме по пътеката край потока. Тръгнахме по

посока на Крушево. Някой извика:

– Я погледнете оня човек, който иде от Свинище.

Един човек яздеше бързо по пътеката на отсрещната планина. Наблюдавахме го мълчаливо, без

да се крием от него, защото се виждаше, че е селянин. Като стигна срещу нас, той ни видя и

внезапно спря. Спусна се през храсталака и като силеше коня си към нас, извика, преди да се

приближи:

– Ислям избяга, преди да го настигнем. Тръгнал е следобяд, преди два часа минал през Свинище,

уловил стария Сава, сина му, пет коня и побягнал в планините. Бях тръгнал за Крушево, за да ви

съобшя това.

Кръвта на Петруш завря и в деликатните черти на лицето му се появи румен блясък. Устните му се

свиха, докато даваше резките си нареждания:

– Кръсте, ти ще ми помагаш. Ти ще пазиш южния проход, а пък аз ще заградя Плакие. Хайде,

момчета, стегнете си коланите. Това ще бъде най-бързото и най-дългото преследване. А на вас,

стари другарю, и на тебе, Сандо, сбогом. Няма защо да идвате с нас. Чак подир седмица ще

можете да се върнете тук.

Ние гледахме как осемте другари тичаха по планиската пътека към Свинище и изчезнаха в мрака.

На следния ден се настанихме в една планинска местност, от която се виждаха южните пътища от

Дебър за Албания. По-предната нощ Кръстъо беше заел тия пътища със селската милиция. Ислям

не можеше тъй бързо да върви, защото му пречеха пленниците. Към обяд чухме един залп, идещ

от охридския път.

– Петруш го е уловил – забеляза един четник. Кръстьо се просна на земята и почна да слуша.

– Ислям не носи маузерки – отговори той бързо.

Стрелбата продължи до падането на мрака. В това време, вярвайки, че целият аскер е горе,

където ставаше сражението, и като мислехме, че Ислям ще използува това отвличане на аскера, за

да мине покрай нас, ние се дигнахме от мястото си и слязохме долу в долината. Сандо с няколко

четници на Кръстьо премина рекичката и продължи пътя по срещуположната страна, разделен от

нас с рекичката.

И изведнъж видяхме две фигури, които излязоха от гъсталака, към който отиваха Сандо и

четниците. Още от първия поглед се разбра, че са от аскера и очевидно преден патрул на

приближаващата се войскова аст.

– Я погледнете, вълците пред нас – изрева Кръстьо, но едва когато четниците щяха вече да се

сблъскат с двамата патрулни. И двете страни веднага се спряха, а двамата турци се връщаха и

бежешком се вмъкнаха в гората.

Четниците бързо се присъединиха към нас и тогава всички, начело с Кръстьо, минахме през

храстите все на юг и стигнахме до селото, в което отивахме. Много бързо се приближихме до

къщите и кучетата почнаха да ни лаят. Селяните ни дадоха хляб и сирене, с които напълнихме

раниците си. В това време едно запъхтяно момче дотича и извика, че много аскер се приближавал

и че отивали по нивята от двете страни на селото, очевидно да ни обградят. Ние се пръснахме в

бойна верига и притичахме по изораните ниви към разредената гора. Почна да се стъмня и от по-

голямо разстояние не можеха да ни видят. Във всеки случай не стреляха срещу нас, макар че

кучешкият лай ни показваше приближаването на големи групи хора. Като се дръпнахме в гората,

пак се наредихме в боева линия, като бързо се изтеглихме назад.

Този нощен поход беше твърде усилен. Минахме през изорани ниви и пресякохме долината, за да

отидем в отсрещните планини. Призори спряхме и спахме в гъсталака при едно село, но през

нощта направихме друг усилен поход, който ни заведе горе по веригата на планината, която

разделя Охридското езеро от Ресен.

На втория ден се научихме, че войниците вървели усилено по дирите ни. Кавалерията обикаляла

местността, а пехотни патрули заели всички планински пътеки. На няколко места офицерите се

опитвали да подкупят децата с пари и кротки думи.

– А бре, деца, чули ли сте нещо за американеца? Американският комита бил ли е във вашето

село?

От това ставаше ясно, че присъствието в четите на един чужденец, който се занимава с

журналистика, беше голяма досада за властите.

Една нощ се озовахме на брега на езерото Преспа – един простор от вода, който отстъпва само на

Охридското по големина и хубост. На едно уединено място по крайбрежието намерихме да ни

чакат шестима рибари, които ни качиха в две големи лодки.

Не знам точната ширина на Преспанското езеро, но помня, че само в ясен ден може да се види от

единия бряг до другия. Ние пътувахме две нощи от северния бряг до един пролив на половината

път до западния бряг. При светлата луна гребяхме край една редица от високи, неравни канари,

пробити от малки пещери, В една от тях видях олтара на една черквица, построена преди много

векове, навярно когато римляните са преследвали последователите на Христа. Дори досега

рибарите се молят там и палят свещи пред една стара икона, увиснала на скалната стена.

Тук околностите са слабо населени и са диви и почти непроходими над езерото. На втория ден се

спряхме на широк пясъчлив бряг, между две високи канари. Полегатият бял пясък се миеше от

плискащата вода при краката ни тъй ясно, че можеше да се види как дъното върви надолу

полегато до петнадесет метра, преди да потъне най-после в сините дълбочини нататък. Риби,

сами или на множество, малки и големи, плуваха наоколо тъй ясно за погледа ни, като че ли

минаваха през синя мъгла. Ние се къпехме през деня свободно в езерото, дори по няколко пъти.

След това ловяхме риба, по-големите риби за печене се ловяха само от рибарите.

Над пролива имаше село, което Кръстьо и аз посетихме няколко пъти. Председателят на местния

комитет беше един млад албанец, който се излежаваше до нас по цели дни, като да беше

заможен селянин. Кръстьо ми каза, че той бил беят в тази околия и притежавал всичката земя

край селото. Той наредил да бъдем прекарани с лодки дотук. Кръстьо го наричаше "бейчето",

косто показваше тяхната дълга интимност, но на мене ми трябваше дълго време, за да свикна с

един албанец в организацията. Скоро схванах, че беят е във връзка със свои съотечественици зад

планините и че между тях се засилва революционната дейност. Да имаше време, бейчето щеше

да ни устрои среща с една революционна албанска чета, която действуваше към Корча.

След едноседмичен излет край езерото ние почнахме да се връщаме на север, като поред

посещавахме рибарските села. По това време тревогата на властите за моето появяване с уж

унишожената чета бе утихнала. След нещастието от месец май нашите посещения подействуваха

благотворно и освен това повдигна се ентузиазмът на селяните от ония героични случки, които им

разказваха четниците.

При нашето първо селско събрание Кръстьо почти ме уплаши със своята яростна реч. Населението

от тези места беше особено обедняло, тъй като всичко било разрушено през въстанието и само

отчасти възстановено оттогава насам. Касата на касиера, която била натъпкана от данъка, който

селяните от други села плащали за сечене на дървен материал, била изпразнена от заемите,

давани на местните жители в общината. Кръстьо открил това, когато искал да му се даде сметка.

Никой касиер не можеше да събере тия дългове, макар че всички длъжници бяха налице.

Помислих, че Кръстьо ще им одере кожите веднага. Но той постави един четник на вратата и

почва ужасно да им се кара. Никакви пари не се събраха.

– Знаете ли какво ще ви направя! – викаше той.

Събраните мълчаха като неми.

– Вие, патагонски разбойннци! – това беше негов укор. Той бъркаше Патагония с Калабрия, за

разбойниците на която беше слушал. – Аз ще ви кажа какво ще направя. Ще назнача три стари

жени за местен комитет и вие ще им се покорявате. Те ще знаят как да пазят парите ви.

Това заплашване им направи впечатление. Те събраха една малка сума, но имаше да се събират

още двадесет лири. Хората познаваха Кръстьо – неговият гняв утихна.

– Дявол да ги вземе – пошепна той настрана. Какво да ги правя? Ще ги понахокам малко, за да не

се учат на такива работи.

Тогава той се обърна към касиера:

– Ще ми дадеш ли малко въглен да си запаля цигарата? Я ме погледни. Ще назнача за касиер

твоята жена и така ще ти съсипя домакинството.

По същия начин той разрешаваше и местните спорове. След няколко дни аз и селяните свикнахме

с неговата избухливост. Един от четниците ми каза, че Кръстьо не биел престъпниците. Разказа ми

също за едного, който давал сведения на каймакамина и поради това Кръстьо едва се спасил от

аскера. Когато довлекли престъпника да го съдят, оказало се, че той има шест малки деца. В друг

район той не би избягнал смъртното наказание. Обаче Кръстьо го осъдил да не излиза сам от

селото. Той не можел да отива сам в гората да сече дърва, ако не е придружен от човек на

селската милиция. Това беше единствен случай от шпионаж в този район.

Като стигнахме пак в Горни Ресен, трябваше да се движим по височините. Тук получихме писмо от

Петруш. Сандо го прочете с висок глас на събраните четници и селяни. То имаше следното

съдържание:

"След като ви напуснахме, ходихме цяла нощ по дирите на Исляма и на следната сутрин се

доближихме до него. Щяхме да го спрем, ако не се бяхме натъкнали на една рота аскер, която ни

принуди да държим отбранително положение. Каймакаминът лично ръководешe сражението и

ние с един куршум му строшихме глезена. Това нараняване го разсърди толкова, че той отиде в

Плакие и там обеси един селянин. В сражението паднаха двама от аскера, а през нощта ние се

оттеглихме без убити и ранени.

В това време селската чета отсякла пътя на отстъплението на Ислям и той бил преследван от тях до

землището на турското село. Влязъл там и поискал да сменят конете за него, неговите хора и

пленниците. Когато селяните отказали, той започнал да бие техния мухтар, но в това време го

застреляли. Те пуснали пленените да се върнат в Свинище, където ние ги срещнахме и научихме

от тях как бил сложен край на Ислямовото бягство и разбойничество."

Всичко това Сандо прочете високо, но в писмото имаше и лични работи за мене. Петруш наглед се

показваше доволен, че Ислям е убит най-после, но ако четях правилно мислите му през редовете,

неговата радост бе смесена с остро съжаление. Той съжаляваше, че не бе успял да улови Исляма

жив и да го съди надлежно в една редовна сесия на съдилището си.

Пак в Йени махле

Редица планини, на които най-високият връх е Пелистер, отделя Битолската долина от

Преспанското езеро. По един път, който минава през пролома на тия планини, рибарите от

Преспанското езеро пренасят риба, за да я продават на Битолския пазар. През един горещ ден на

месец август трима изпотени човека, очевидно рибари, караха две натоварени магарета с риба по

прашното шосе към града. Едното от тия лица беше сам авторът на тази книга, но той беше тъй

добре предрешен, че и по-проницателни очи от тия на часовия при поста на върха не можеха да го

различат от двамата му другари.

Беше още рано слсдобед, когато минахме акцизните власти при градските врати. Оттук

продължихме пътя си по топлите и тесни улици на Витоля, дойдохме до центъра на града и през

главната улица, която води към месопродавниците, карахме бавно и насила магаретата. Най-сетне

влязохме в един хан, предадохме двете животни на едно момче и занесохме рибата в рибарските

бараки. Преди да я премерят, аз вързах три доста големи риби на една връв, вмъкнах се в

навалицата и тръгнах из улиците.

Аз не се чувствувах тъй уверен в себе си, както може би изглеждах. За пръв път трябваше да

разчитам на своята хитрост и способност и да се справям с несигурността на моето положение. По

причини, които няма да обяснявам тук, Сандо беше останал с Кръстьо и неговата чета.

Моето пристигане не беше известено. Първо, Кръстьо преди няколко време беше скъсал

отношенията си с окръжния комитет въз основа на това, че докато Ресен не прати редовно избран

делегат в Битоля, районът остава непредставен. Вместо веднага да нареди произвеждането на

избор, окръжниот комитет обявил Кръстьо за нарушител на законите на организацията и за

осъден на смърт. Но досега никой не бе се осмелил да изпълни присъдата.

Освен това от сведенията, които бяхме събрали, вече имаше съмнения относно съществуването на

окръжния комитет. Трима от неговите членове, включително и Орела, бяха избягали от турска

територия, а за Лигушев се предполагаше да е в затвора. Оставаше още един, когото познавах,

един еврейн лихвар, но на него аз не смятах да се доверя.

Селският учител ми бе дал наставления да премина шумната част на града и да отида в къщата на

неговите родители, които живееха в една крайна махала. Те ме приеха любезно. Според

наставленията на техния син, те бяха приготвили за мене един кат дрехи, каквито се носеха в

Битоля. Двамата старци знаеха твърде малко за местната революционна политика, тъй че тяхната

къща ми служеше само за временно убежище. Все пак аз научих, че докато мнозина от старите ми

познати са избягали, а някои са в затвора, окръжният комитет си останал непокътнат и Мойсей все

още бил негов член. Един ден аз видях Георги да минава по улицата, така че беше налице поне

един активен орган на окръжния комитет. Написах една бележка на Моисей, че съм тук.

Той дойде следобед и ме поздрави радостно, запъхтян и изпотен от ходенето.

Тогава аз реших да продължавам да вярвам и досега, че каквото и предателство да има при

смъртта на Пецов, той няма никакво участие в него.

Същата вечер се преместих в Йени махле. Като вървях по кривите улици, видях познати хора, на

които лицата светнаха от радост, щом ме познаха. Тъкмо в това време Спиро и едно друго момче

се караха пред вратата. Като ме видя, той се спусна към вратата, влезе вътре и я остави

полуотворена. Събраното семейство ме поздрави като стар приятел и ме заведоха на трапезата за

вечеря, където предварително бяха приготвили място и за мене. Мойсей ги беше предупредил за

идването ми.

В продължение на няколко дни бях доста зает и уреждах кореспонденцията си с България, която

напоследък бях прекъснал. В това време успях да схвана и местното положение. Георги дойде да

обядва при мене и беше доста искрен. Арестували го, но го пуснали без разследване. Орела и

Лигушев били предадени от социалистическата група в града *60+.

За Елена Т-ева, момичето, което се опита да се срещне с мене, не можах да науча нищо

определено. Спиро мислеше, че тя е заминала за България да следва в Софийския университет.

Братът на Спиро, учителят, каза, че тя прекарвала ваканцията в едно село до крайните махали на

града при една своя приятелка. Аз не исках да питам повече за нея, защото, според моите

сведения тя беше членка на омразната социалистическа фракция и името й все още отчуждаваше

мнозина, които съвсем не бяха безчестни. Обаче случаят ми помогна.

Един ден, като пишех записките си в една от стаите на горния етаж, дойде стара жена и ме

предупреди че имало общ обиск в Йени махле. Изведнъж тревогата се разпространи в цялото

семейство. Набързо събрах нещата си и с тях натъпках вътрешните си джобове тъкмо когато силно

се чукаше на вратата. Аз скочих от задната стена в другата градина. Във всички дворове жени и

деца тичаха насам-натам в нервно напрежение. Спиро ме беше изпреварил от една дупка на

стената, аз го последвах през една врага, минахме край група уплашени жени и се промъкнахме

от градина в градина. Току щяхме да изскочим на една уличка, но една жена ни тикна назад и

тръшпна вратата пред цяло отделение стражари. Впуснахме се в друга посока. Спиро тичаше пред

мене с отчаяна енергия. При последния двор между къщите бяхме спрени от навалица жени.

– Оттук, оттук – извика някой и аз се втурнах през една вратичка в глуха улица. Едно момиче ме

улови за ръка и двамата затичахме силно по уличката, като оставихме Спиро зад нас. Минахме

уличката, влязохме в един проход между къщите и стигнахме на открито поле.

– Върви по тази пътека – каза момичето – и иди към нивите. Когато се стъмни, върни се по същия

път, аз ще те чакам.

Аз продължих да вървя по пътеката и когато излязох на полето, тръгнах по-бавно. Беше рано

следобед, през един хубав, ясен летен ден. Когато стигнах до дърветата и до високата трева,

вълнението ми поутихна. Започнах да се разхождам. Като стигнах до една рекичка, тръгнах край

брега през зеленото поле. Най-сетне дойдох до едно място, където се пресичаха две каменни

огради и тука, под едно огромно дърво, див кестен, аз си полегнах. На това място сладко си

почивах в дълбочината на тревата, като слушах шумоленето на листата. Струваше ми се, че бях

задрямал, когато чух гласове и приближаването на леки стъпки.

– Тук ще се разделим – казваше един женски глас. – Тази вечер ме чакай.

– Да, ела рано, ще спим на балкона.

И отговорът беше на жена, но гласът ми беше познат. Повдигнах се на лакът. Едно момиче бавно и

заднишком се приближаваше към мене. Другото вървеше също заднишком в противна посока. Те

си казаха сбогом и се обърнаха. Тази, която беше по-близо до мене, се стресна, като ме видя,

защото аз се бях изправил и облегнал на оградата. Тя продължи пътя си, като гледаше пред себе

си. Още един път тя ме погледна под око и след това се спря. Очевидно едва сега ме позна.

– Какво правите тук? – извика тя. – Не знаете ли, че полският патрул минава по тоя път? Той може

да ви зададе въпроси, на които не ще можете да отговорите.

– Полицията сега е много заета в Йени махле и няма време да идва тук – отговорих аз. – Как

можахте да ме познаете?

– Аз съм ви виждала често – каза тя. – Това беше през миналото лято, когато бях в София. Веднъж

ви видях с Груев, като пиехте бира, тогава моят брат ми каза кой сте.

Настъпи мълчание. Когато вече я намерих, не знаех какво да й говоря. Но най-сетне казах:

– Казаха ми, че сте отишли в София.

– А вие как разбрахте коя съм аз?

– Аз ви видях, при вратата на... от един прозорец – изтърсих аз.

Тя се изчерви и стисна устни. Веднага разбрах, че започвам недодялано.

– Това беше делово посещение – отвърна тя с твърд глас. – Страхувате ли се от този човек?

– Това не бихте говорили, ако знаехте как се отнесоха с него, когато вие си отидохте.

– "Може би беше по-добре, че не я видяхме" – повтори тя някогашните ми думи със злобна

подигравка. "Кой й е казал, че сме тук?"

Мой ред беше да се изчервя.

– Тези думи – продумах аз горчиво – бяха казани, за да ви защищят и да не станете предмет на

махленски приказки.

Настъпи ново мълчание.

– Хайде да се махаме от тоя път – каза тя най-сетне. – Вие не трябва да останете тук сам. Но защо

не са пратили някой да ви придружава? Да вървим полека към воденицата нагоре.

Ние тръгнахме бавно през нивите, следвайки една едва видима пътека. Първа тя наруши

мъчителното мълчание:

– Недейте се сърди на Марийка, тя не е предала това като клюка. Тя ми повтори тези ваши думи,

за да ме отклони от желанието да се срещна с вас, тъй като и аз я молех да ми помогне да се

срещнем. Вярно е, че тя ви е следила, но това е сторила не с цел да ви направи пакост, а да ни

предпази от някои грешки.

– Но защо дойдохте вие?

– Да наредя една среща между вас и един човек, който желаеше да говори с вас.

– Кой човек?

– Той е заминал за България, но не е важно кой е.

Тя не каза истината.

– Вие сте били в четите? – запита тя, за да промени темата.

– Да.

– При кого?

– Бяхме тръгнали да се присъединим към Пецов, но за щастие се забавихме в едно село. –

Отговорът ми бе съвсем случаен, но попадна точно в целта.

– Какво! – възкликна тя.

– Те са наредили да се присъедините към Пецов?

– Да. Може би вашето посещение е причина за това. Аз се държах много лошо с Орела онази

вечер и той може би е помислил, че зная повече, отколкото в действителност знаех.

– Спомням си – промълви тя замислено. – Марийка ми каза, че и двамата сте били много зле

настроени един към друг през онази вечер. Но... защо сте отново тук?

– Имам лична работа в София, която не мога да уредя от района. Бих дошъл и преди, но нямах

доверие на Лигушев.

– А имахте доверие на войводите?

– Защо не? Всички с изключение на Дякона са честни хора.

– Бяхте ли в Ресен?

– Да, бях, заедно с Кръстьо.

– Кръстьо! Но той е изпратен от Сарафов.

– Може би. Но чувството му за чест е по-силно от партизанщината му. Той бе осъден на смърт от

Лигушев, защото поиска насрочване на избори според новия правилник.

– Според вас останалите не са ли негови привърженици?

– Напълно съм сигурен. Нито един от онези, които срещнах, а също и Ташко и Петруш.

– Колко жалко – каза тя тъжно, – че не знаехме това. Боже мой! Защо не ви срещнах по-рано?

Помислих, че сълзи ще рукнат от очите й.

– Вече много ли е късно? – попитах аз.

– Много късно? Да, твърде късно. Тукашната ораанизация с унищожена, най-добрите ни хора са

избити или потърсиха убежище зад граница. Никога няма да можем да се възстановим.

Бяхме стигнали до малка горичка и седнахме под сянката на дърветата сред гъстата трева.

– Другарю – поде тя внезапно, – интуицията ми подсказва, че мога да ви вярвам. Освен това

излагам на риск само себе си. Онова, което исках да ви кажа миналия път, през май, ще ви кажа

сега и дори ако някой ден го публикувате или разгласите по друг начин, няма да има нищо срамно

за Македония. Ние имахме честни хора.

"Всичко това се случи през последните осемнадесет месеца след въстанието. *61+ По време на

боевете бях с брат си и помагах в лазаретите, но когато нашите сили се прегрупираха в летящи

чети, слязох в града и оттогава съм непрекъснато тук. Онова, което ще ви кажа не са слухове,

понеже съм свидетелка на всичко, което стана.

Градът беше пълен с жени и деца от опожарените села, но най-способните мъже, организаторите

на тукашните комитети намериха убежище в планините или заточени. Дезорганизацията беше

пълна. Това означаваше, че трябва да започнем всичко от самото начало.

След няколко месеца Груев пристигна в града и започна да реорганизира. Георги Сугарев и Борис

Сарафов правеха същото в районите и всички предполагахме, че работят под ръководството на

Груев *62+. Но нямаше градивен материал. Новият окръжен комитет се състоеше от простовати,

необразовани търговци и работници, които нямаха никакви организаторски способности.

Единственият интелигентен човек от групата бе отец Мирабо, но той беше седемдесет и пет

годишен. Когато Груев си тръгваше, остави отец Мирабо за председател на окръжния комитет.

После, в резултат на въздействието на Сарафов, в комитета влязоха Петър Лигушев и Черния

Петър от Дебър. Черния Петър беше ханджия и всеизвестен експлоататор на селяните. Обаче

нямаше кой да се противопостави, защото общата амнистия още не бе обявена и нашите мъже ги

нямаше, а ние, жените, изобщо не бяхме признати за членове на новата организация. Измежду

останалите членове на окръжния комитет имаше честни хора, но те бяха слаби, неопитни и

изобщо не разбираха положението. Лигушев и Черния Петър започнаха да ги отстраняват един по

един, а не след много в комитета влязоха Израел Евреина и неговият брат Габриел. Те и двамата

бяха лихвари и в замяна на техните услуги и даренията, които събираха измежду богатите евреи,

получиха монопол да ограбват бедните селяни, чиито къщи бяха опожарени по време на

въстанието.

След това бе организиран районният или окръжният комитет и Мойсей го възглави. Дотолкова,

доколкото знаем, Мойсей е безупречен по отношение на парите, но неговите огромни амбиции

съвпадат точно с плановете на сарафовистите. Във всеки случай той се намира изцяло под

влиянието на Лигушев.

Под претекст, че ще се борят с шпионите на гръцката църква, те организираха терористична група

и за неин шеф определиха Георги, който бе известен като голям поклонник на Сарафов. Лигушев,

в качеството си на помощник на Сарафов, имаше надмощие над Георги. Имайки подкрепата на

терористите, комитетът придоби неограничена власт.

Преди една година, когато се откри гимназията, се появи Орела, назначен от българската църква,

която е подчинена, разбира се, на господаря на Сарафов. Естествено, когато един млад българин

със завършено европейско образование напусне обещаваща дипломатическа кариера, за да стане

учител във второстепенна гимназия, веднага ще се досетите, че тук се крият някакви политически

причини. Окръжният комитет прие Орела като делегат на Леринско, въпреки че нито той

познаваше Леринско, нито там го познаваха. Ето, това са главните членове на нашия комитет,

групата, която контролира Битоля, най-важния окръг на революционна Македония.

Следващата им задача бе да си осигурят пълен контрол над районите. Ние знаем само, че Сугарев

беше главното препятствие пред тях, но кои войводи бяха назначени от Сугарев и кои бяха

креатури на Сарафов, вие знаете по-добре от нас, защото по онова време заточениците едва

започваха да се завръщат. Знаем, че Пецов е бил изпратен в града от Сугарев, за да се срещне и

разговаря с комитета и че са стигнали до кавга. Нямаме никакви писмени доказателства, обаче

сме убедени, че Сугарев е бил увещан да слезе долу в равнината, за да участвува в конференцията

и че Лигушев го е предал, знаейки, че Сугарев никога няма да се остави да го хванат жив. Убедени

сме също и че Сугарев се е спасил от сражението, въпреки че е бил тежко ранен. Пристигнал в

града за медицинска помощ, без изобщо да подозира измамата, и тук е бил убит. Нито трупът му,

нито пушката му бяха намерени.

По това време някои от заточениците вече се завърнаха. Един от тях беше Атанас, млад учител,

социалист и естетвено противник на Сарафов и неговите завоевателни проекти. Ние, учениците в

гимназията, бяхме достатъчно зрели, за да възприемем идеите на Атанас и се организирахме в

група, чиято главна задача беше да се противопоставя на комитета. Почти всички учители и някои

от честните търговци и работници е присъединиха към нас. Когато бе обявено новото устройство,

ние вече имахме солидна основа под краката си.

Междувременно отец Мирабо, който считахме за честен човек, започна да долавя истината или

реши, че другите отиват прекалено далеч. Несъмнено те виждаха в негово лице пречка, защото

той бе предаден по необясним начин и изселен в някакво село.

Отначало ние открито настоявахме за избори. Комитетът отговори, че селяните не са се

възстановили достатъчно от нещастията, последвали въстанието, за да могат да изберат

подходящи ръководители. Настояхме да бъдат разпространени копия от правилника, но

комитетът отговори, че още не разполага с нито един брой, въпреки че ние имахме доказателства

за изгарянето на цяла връзка екземпляри, изпратени от Централния комитет, тъй като намерихме

парченца от текста сред пепелта в печката на долния етаж на гимназията.

Най-накрая ни обещаха, че ще насрочат окръжни избори. Те се проведоха в гимназията, но когато

всички гласове бяха подадени, отказаха на нашите наблюдатели да присъствуват на

преброявансто. Един от тях, Владимир *63+, още гимназист, започна да протестира и когато се

опитаха да го изхвърлят от стаята, удари Мойсей и предизвика бой. При суматохата кутията от

бюлетините се преобърна и Владо грабна част от тях и избяга навън. Когато ги разгледахме

покъсно, установихме, че повечето бяха подправени. На следващия ден комитетът заяви, че

преизбира съществуващия комитет, но ние, разбира се, отказахме да приемем тази измама.

Няколко дни по-късно полицията обискира гимназията. След като претърсиха сградата, полицаите

преровиха печката и намериха останки от изгоряла хартия. Нали знаете, че мастилото се чете

върху опепелена доброкачествена хартия? Те събраха достатъчно материал, за да разчетат писмо,

адресирано до Централния комитет. Известно ви е, че според правилника никой, освен публично

изобличен враг на организацията, не може да бъде осъден на смърт от друг, по-нискостоящ орган

от Централния комитет.

Няколко дни след обиска повикаха Атанас и Владо в полицията. Поискали от тях да кажат какво

знаят за революционната организация в града. Разбира се, те заявили, че те знаят нищо.

– Глупаво е да отричате, че ги познавате и да ги прикривате – казал началникът на полицията, – те

са ви осъдили на смърт.

Той им показал останките от писмото до Централния комптет, в което се искало смъртно

наказание за известни лица. Само две имена се четели – Атанас и Владо *64+.

Скоро след това Орела отиде в Солун, където по същото време се намираха трима членове на

Централния комитет. Той се опитал да ги убеди да осъдят на смърт нашите другари, но, ако онова,

което научихме по-късно, е вярно. Централният комитет отказал да направи това, освен ако

обвинените не бъдат изправено пред съд.

Междувременно Лигушев беше зает със свои собствени интриги. Един млад, доста заможен

селянин, който бил взел дейно участие по време на въстанието, се криел в града. Имал красива

жена, която живеела законно в града като бежанка от опожареното й село. Един ден Лигушев

дошъл в къщата, където живеела, и посегнал на нея, но тя се развикала и съседите й се притекли

на помощ. Преди още жената да може да се срещне с мъжа си, Лигушев отишъл в неговото

скривалище и му казал да бяга в гората, защото полицията е по следите му. Той му дал писмо до

Дякона в Ресен и младият човек напуснал града, без да види жена си. По пътя обаче го настигнала

буря и дъждът измокрил писмото в дрехата му. Той го извадил, за да го постави в калпака си, но

видял, че от влагата пликът се отворил. Извадил писмото и го прочел. В него се нареждало на

войводата "да убие този човек веднага, щом получл писмото, тъй като е опасен за нас."

Селянинът се завърнал в града и намерил подслон в къщата на приятел, където останал без

знанието на комитета. Когато тайно посетил жена си, научил за опита на Лигушев и разбрал

всичко. Той срещнал случайно един стар другар по оръжие, бивш секретар на Сугарев, който се

намирал в града по здравословни причини. На този четник, на име Стоян, той разказал цялата си

история и от него ние я научихме. Той ни донесе писмото до Дякона и ние го пазим като

допълнително доказателство при разобличаването на Лигушев пред Централния комитет.

По това време вие бяхте в града, но ако не бяха момичетата на Ташко, ние никога нямаше да

узнаем това. Изгубихме ви дирята, но един ден Марийка ни каза, че сте в тяхната къща. Комитетът

не подозираше, че тя поддържа връзки с нас. Чела съм ваша статия в български вестник, от която

останах с убеждението, че сте социалист. Освен това знаех, че сте близък на Груев. От това съдех,

че не можете да бъдете човек от групата на Сарафов и да поддържате техните планове за

български цар. Казах това на моите другари и решихме, че ако ще минавате през районите и

влизате в контакт с войводите, по-добре ще бъде да узнаете истинското положение на нещата,

защото, ако има пълно разбирателство между нас и някои от честните войводи, ще можем да

уредим сметките си с комитета. Не се решавахме да изпратим човек от нашата група, защото

писмото на Лигушев до Дякона ни караше да мислим, че много от войводите са на негова страна,

още повече, че никога не сме смятали Дякона за сарафовист. Това беше и причината за моето

посещение.

Междувременно селянинът, чиято жена бе оскърбена, продължил да се укрива. Един ден Стоян

му дал своя наган и същата вечер той стрелял по Лигушев в Йени махле, но за нещастие изстрелът

не бил точен. Стоян бил заподозрян в съучасничество. Предполагаме, че Георги го е поканил да се

разходят в полето и го убил с нож.

Един от нашите другари познава един албанец, чиновник при валията. При една среща албанецът

му казал:

– Веднъж ти ми направи приятелска услуга. Искам да ти се отблагодаря по същия начин.

Внимавайте, във вашата организация има двама предатели.

– Кои са те?

– Единият е евреин, другият – син на фурнаджия. Лигушев е син на фурнаджия. Нашият другар

поискал някакви доказателства.

– Имам копия от тайни официални доклади у себе си – продължил албанецът. – Няма да ти

покажа всички, но ще видиш имената на онези, които се намират в опасност.

Той му показал списък с имената на всички онези от нас, които бяха против окръжния комитет.

– Зная и нещо повече – добавил албанецът и изредил имената и длъжностите на всички членове

на окръжния комитет.

Нашият приятел незабавно ни свика. Определихме среща за следващия следобед, за да решим

как да действуваме.

На срещата на следващия ден Атанас не се яви. Цели два дни претърсвахме града и дори

отидохме в затвора, за да разберем дали не е арестуван. Тогава дойде един човек, който живее

зад гимназията. Той ни разказа ужасяваща история. Неговата жена забелязала, че Георги и още

един терорист влизат в сградата заедно с Атанас. Приближила се до прозореца и видяла, че

Атанас лежи на пода с гърло, разрязано от ухо до ухо. Георги и другият копаели дупка близо до

купчина дърва. Жената избягала ужасена и когато стигнала у дома си, получила нервна криза.

Мъжът й се завърнал и тя му разказала всичко.

Съшия следобед Владимир и няколко учители слезли в мазето. Те забелязали, че купчината дърва

е пренаредена, а на пода, покрит с плочи, имало стъпкани буци пръст. В единия ъгъл видели

лопата. Те преместили дървата и под тях се открили разместени плочи. Един от тях започнал да

копае и почти веднага изровил парче плат. Не могли да го изтеглят, но познали дрехата на Атанас.

Тялото все още е там.

Незабавно изпратихме един от нашите другари в София, който добре познава Груев. Бяхме чули,

че Груев е в София. Той успял да се свърже с него. Носеше достатъчно доказателства, за да убеди

не само Груев, но и други. Очевидно Сарафов е предупредил своите хора, че Централният комитет

знае всичко, защото Орела, Черния Петър и Гаврил внезапно изчезнаха. Някой ги видял да се

качват на влака за Солун. По-късно научихме, че са в София. Лигушев остана, но се предаде на

турците. Очевидно той се е страхувал да отиде в България. Можете да си представите какво

означава неговото арестуване. Човекът, който бе такъв страхливец, че не взе участие във

въстанието, нямаше кураж да се изправи лице с лице с пратениците на Централния комитет, в

случай че дойдеха тук.

В това време повечето от нашите хора бяха задържани. Владо и сега се укрива, а аз считам за

благоразумно да не ме виждат много по улиците."

Тук Елена прекъсна разказа си. Не е необходимо да предавам моите въпроси и нейните отговори.

Тръгнахме към града. Момичето ни чакаше на една пътека, но все пак се спряхме за малко.

– Това означава, че комитетът е унищожен – казах аз.

– Така мислите вие – възрази тя. – Не, той все още съществува, но неговото изпълнително бюро

сега се намира в турски затвор. Мойсей все още изпълнява заповедите на Лигушев и нещо по-

лошо, Георги, главното оръдие на Лигушев, е на свобода и не може да бъде арестуван. Вие сте в

безопасност, защото, ако пострадате, Лигушев няма да може да си намери място на земята.

Чуждестранните консули подозират как стоят нещата. И ако бъдете предаден на властта, това би

означавало доказателствата ви да бъдат разгласени прел обществеността. Ние обаче можем само

да чакаме или идването на представителите на Централния комитет, които ще имат пълномощия

да отстранят Мойсей, евреина и Георги, или ние ще трябва да премахнем Георги. В негово лице

комитетът вижда своята последна опора. Без терористите той е безпомощен. Разделихме се на

пътеката. Забелязах, че всеки нерв на крехкото й тяло трепереше при разказването на тази

зловеща история. Преди да си пожелаем лека нощ, уговорихме следващата си среща.

Бележки

60. Става дума за по-радикално настроени младежи в града, които се обявяват против старото ръководство

и настояват за промени в устройството и управлението на организацията. Противниците им ги наричат дори

"върховисти" и искат от Централния комитет да се вземат крайни мерки срещу тях.

61. В изложението, което следва до края на главата, се предават събития, станали през цялото време на

въстанието до средата на 1906 г. Поради липсата на достатъчно конкретни сведения от други източници,

трудно е всички те да бъдат възстановени с точност.

През 1904 г., непосредствено след въстанието, в Битоля се противопоставят старите ръководители и някои

от по-младите дейци, които настояват за промени в устройството и управлението на организацията. Външно

спорът е около двата проектоправилника, изработени от Д. Груев и П. Тошев на окръжния конгрес в

Прилепско, единият от които застъпва дотогавашната строга централизация, докато другият препоръчва

широка децентрализация и изборност на ръководните органи. През 1905 г. към тези разногласия се

прибавят и спорове във връзка с представителството на окръга в София. Налага се Борис Сарафов, но част от

ръководителите се обявяват против него ...

Според Тома Кърчов още през пролетта на 1904 г. в Битоля се съставил окръжен комитет с участие на

представители на околиите. "В Окръжния битолски комитет влизаха следните лица: Петър Котев Лигушов,

представител на Битоля, Гиче Ошавков – на Дебър, Евгений Попсимеонов – на Кичево. Представител на

Леринско бе Ракиджиев, а Петър Нейчев Шишков бе, ако се не лъжа, представител на Ресенско. Ако се не

лъжа, в окръжния революционен комитет влизаха и Боян Биолчев и Михаил Джеров.

Наокоро в така образувания комитет възникнаха несъгласия между сарафисти и груевисти за надмощие. По-

късно бе повикан поп Тома, който влизаше в окръжния комитет, и той трябваше да помирява и двете

страни. А как да се помирят? Сарафов изпращаше на своите хора чрез евреина Рафаел и неговия брат

Менахем пари и те живееха нашироко..."

Това състояние на нещата се променя с идването на Павел Христов в Битоля. По негова инициатива в

Илинската планина се свиква окръжен конгрес, който избира нов състав на комитета. Според него това било

през март 1906 г. (Вж. Борбите в Македония и Одринско (1878 – 1912). Спомени, С., 1981, 569 –570), но в

действителност то е станало през следващата година. По времето, когато Сониксен пребивавал в Битоля,

несъгласията между членовете на комитета продължават да съществуват.

62. След въстанието Б. Сарафов не остава в Македония, а се завръща в България. Груев влиза в Битоля към

края на декемери 1903 г. и остава в града до края на февруари 1904 г.

63. Владимир (Владо) – Никола Трайков Нарев, роден през 1888 г. в с. Вранешица, Кичевско. Учи в

Битолската българска гимназия и завършва в София (1907 г.) После следва славянска филология в

Софийския университет и учителствува в Златица и София. Участвува в Балканската и Първата световна

война. След войните работи като културен съветник в българските легации в Букурещ и Атина. От 1947 до

1958 г. е преподавател по гръцки език в Софийския университет. Автор е на исторически трудове. Умира

през 1963 г. в София.

64. Управляващият Българското търговско агентство в Битоля по това време А. Петров с поверителен рапорт

от 14 август 1906 г. съобщава за осъждането на учителя Алтъпармаков на 5 години затвор, "защото се е

доказало, че той е писал протокола, част от който бе намерен в печката на гимназията при обиска".

"Намират се под арест още – продължава Петров – и ще бъдат съдени като хора на комитета Петър Лигуш,

певец в българската църква, Константин Георгиев, учител от тукашната гимназия, който бе веднъж пуснат и

след два дни наново арестуван, и Любомир Драндаров, тоже учител, арестуван напоследък. Последните

двама ще бъдат дадени под съд на основание на едно писмо на тукашното бюро на Вътрешната

организация, отправено до онова в Солун, в което се казва, че учителите Георгиев, Драндаров, Гавазов и

още един, името на когото не си спомням, образували заедно с няколко ученици от гимназията отделен

комитет, като съмишленици на върховистите и следователно тяхното погубвание е наложително. Това

писмо е попаднало, кой знае как, в ръцете на Хилми паша и е дало повод за арестуването на тия двама

учители."

Недовършена екскурзия

Претърсването на Йени махле от полицията беше обща мярка, не насочена към някое определено

лице. При все това тя беше предлог за мене да променя жилището си и да отида в къщата, където

Сандо и аз бяхме прекарали една нощ и един ден. В къщата на майката на Михаил Х-в. Тя се

смяташе за най-безопасна в Йени махле, защото кварталът имаше неправилна форма и полицията

не можеше да го обгради лесно.

Бабата ме посрещна по-сърдечно, отколкото по-рано. Оттогава досега тя бе посрещала повече от

дузина нелегални и можеше лесно да ме забрави. Беше сама с дъщеря си. Нейният по-млад син

беше заминал за България.

Привечер Мойсей и Георги дойдоха да ме видят и трябва да призная, че независимо от дългата си

близост с хора, които бяха отнели човешки живот, непосредственият контакт с човек, който може

да подмами жертвата си в едно мазе и там предумишлено да го убие, след което да скрие трупа,

ми бе наистина непоносим. Не мога да кажа дали успях да прикрия инстпнктивното си

отвращение от него. Това бе последният път, когато го видях жив.

Едва излязоха Мойсей и Георги, а вратата бе заключена за през нощта, една странична врата в

градинската стена се отвори и Елена, последвана от три други момичета, в това число и Саша, най-

голямата дъщеря на Ташко, дойдоха при мене. Десет минути по-късно пристигнаха още двама

ученици. Единият беше Владимир, за когото ми беше говорила Елена. Особено ми харесваше

Владо. Той беше осемнадесетгодишно момче, откровено с приятно лице, но малко слабичко;

нищо в него не показваше борбеността, която бе проявил по време на изборите.

Тази нощ беше приятна и спокойна. Едно другарско събрание, такова, каквото не бях прекарвал в

Македония. И при най-добро разположение българинът е е твърде ограничен речник за ясно

определено изразяване при обсъждането на сложни въпроси и понякога ми правеше впечатление

несъответствието между чисто македонското наречие и чуждестранннте френски, немски и руски

думи, които моите нови приятели употребяваха. Саша ми се видя в съвсем друга светлина. Никога

не допущах, че тя е толкова интелигентна, колкото беше наистина. Не бях виждал по-начетена

жена от нея на нейната възраст. Вън от своите училищни занятия, те бяха устроили малки групи за

изучаване на литература и политическа икономия. По първия предмет те повече бяха склонни към

реализма на Зола, Виктор Юго, Мопасан и най-вече руските писатели, които четяха в оригинал.

При тази тенденция нищо не беше по-естествено от това, че тяхната политическа икономия ги бе

довела до социализма.

Момичетата си отидоха рано през нощта, а Владо остана и ние говорихме с него до съмнало. На

сутринта, когато се събудих, той беше си отишъл. Новите приятели често ме посещаваха.

Към края на следната седмица получих бележка от Бел-Шишман махле, в отговор на която

веднага отидох там и влязох в къщата на моя стар познайник Ицо. На пода лежаха двама в селско

облекло, очевидно спяха, но при моето влизане те скочиха и ме поздравиха. Тези двама бяха

Сандо и Кръстьо. Последният беше си обръснал брадата и беше се преобразил на едър,

добродушен търговец на добитък. Тази нощ останах при тях. По-късно Владо и друг един от

учениците дойдоха при нас. Кръстьо, който едничък от нас имаше пари, ни даде великолепна

вечеря и толкова бира, че последната част от нощта прекарахме доста весело.

На следната сутрин аз се върнах в Йени махле, но не можах да взема Сандо с мене, защото слязох

в града с намерение да отпътувам до Солун с железница с фалшив паспорт и оттам по море за

България, което беше твърде рисковано за двамина. Сандо и Кръстьо бяха дошли в града без

знанието на Мойсей и Георги.

Вече бях научил не само че Дяконът е все още в града, но и в коя къща се укрива. Особено се

тревожех той да не узнае за присъствието на Кръстьо в града, защото бе напълно в състояние да

му навреди. Никой от нас обаче не можа да разбере по какъв начин той е научил след около

седмица, че Кръстъо се намира в града. Още на следващия ден той избяга, отново преоблечен в

свещенически дрехи, и аз дълго след това не знаех нищо за него, докато не се озовах в София и го

заварих там, че се радва на протекцията на Сарафов.

Дните минаваха бързо. Занимавах се или с писане, или с фотография. Вечерно време рядко

прекарвах сам. Често си спомням с удоволствие за събранията, които правех с младежите *65+.

Много пъти следобяд Владо и аз, понякога придружени от момичета, се скитахме из полето. В

тези разходки нямаше почти никаква опасност, защото през това приятно време на годината

гражданите излизаха масово. След триседмичното ми престояване в града, един съботен ден

устроихме излет. Със себе си взехме ядене и целия ден прекарахме под дърветата край рекичката,

която минаваше в полите на Пелистер.

Рано сутринта в събота при мене дойде Саша. Тя беше единствената от социалистическата група,

която можеше да ходи съвсем открито из улиците. Елена и Владо, които живееха наблизо,

трябваше да минат през града по околни пътища, по тесни улици и проходи. Саша носеше една

кошница на ръката си и с русите плитки по гърба си изглеждаше достатъчно невинна, за да

измами и най-проницателния полицай.

Както споменах вече, местните хора трябваше да се преструват по улиците, че не познават

нелегалните. Когато видят някого, те трябва да вървят напред, а нелегалният да ги следва на

известно разстояние. Като стигнахме главната улица, аз тръгнах по-бавно, за да дам възможност

на Саша да мине напред. Донякъде тя вървя напред, но изведнъж се обърна и ме хвана за ръката.

– Това е подло – каза тя. – Мене не ме е страх. Треперещата й ръка опровергаваше думите й.

– Не бъди глупава – отговорих аз. – Върви напред, както правят другите.

– Не се боя – повтори тя.

– Друг път няма да изляза с тебе, Саша – казах аз.

Тя се изсмя, но при все това ние продължавахме да вървим заедно. На един ъгъл тя се спря и купи

един голям симид. Разкъса го на две и даде на мене едната половина.

– Вземи, яж – каза тя. – Ако се държим като идиоти, никой не може да ни подозре.

По цялото продължение на главната улица ние лапахме своите късаве симид и се кикотехме.

Минахме градския затвор, навлязохме в полето и оттам поехме нагоре към хълмовете. Елена,

Владо и други екскурзианти бяха стигнали там преди нас и образуваха голяма група. Много от тия

момичета и младежи не познавах, но всички бяха приятна компания. При това и самата местност,

където бяхме спрели, беше по-приятна, отколкото полето зад Йени махле. Тук имаше дървета и

храсти в изобилие, и поляни с трева, където можехме да се скитаме.

Ние не вдигахме шум. Някои дори бяха донесли книги за четене. На обед ядохме в тревата, близко

до рекичката, в която тече бистра планинска вода, още незамърсена от града.

Че всички принадлежаха към социалистическата фракция, бе ясно от общото обсъждане на

случките, и между младежите, с които Елена ме беше запазнала, вече имаше един, завършил

гимназията миналата година. Той току-що се бе върнал от София и каза, че се е виждал с двама

членове на Централния комитет и им е обяснил истинското положение. Те го уверили, че ще се

вземат сериозни мерки за очистването на Битоля от Лигушевците.

Следобяд се развеселихме повече, пяхме народни песни и се ловихме за ръце да играем хоро,

придружавайки играта с пеене. На няколко пъти забелязах, че минувачи край шосето, което беше

под нас, хвърляха поглед към нас и си заминаваха. Някои дори ни махаха с ръце.

Привечер се събрахме на разговор под един огромен дъб.

– Струва ми се, че чух изстрел в града – каза някой.

Всички погледнахме към далечните червени тухли и чухме само тропота на една кола.

След половин час се разделихме на групи по двама-трима. Аз не виждах вече Елена. Неочаквано я

съзрях с Владо, по една пътека, която пресичаше хълма на долната страна, закрита с дървета.

Малко по-далече зад тях вървяха бързешком двама селяни.

Елена и Владо се спряха и почнаха да махат с ръка към нас. Другите групи не ги забелязаха, но аз и

двамата ми другари се спуснахме към тях. Двамата селяни се бяха скрили в храстите. Владо

носеше две бохчи.

– Бързайте! – извика Елена, – Облечете тия селски дрехи. Преди половин час Георги бил застрелян

пред неговата къща. Улиците гъмжат от полиция, арестуват всеки непознат.

Владо и аз се вмъкнахме в храстите.

– Убит? – потворих аз.

– Мъртъв като камък – отговори Владо. – Ударен в челото между очите.

Преоблякохме се бързо и излязохме пак там, където Елена, Саша и другите наблюдаваха долния

край на най-близките махали. Бързо и мълчаливо се сбогувахме, а ние двамата поехме нагоре към

планината. Малко по-горе на една пътека стояха двамата селяни, които ни чакаха: Сандо и

Кръстьо.

– Бързайте! – извика Кръстьо. – Трябва да застигнем четата, преди да се съмне.

Бележки

65. По време на това пребиваване в Битоля Сониксен на два пъти посещава и Българското търговско

агентство в града. По този повод управляващият агентството на 14 август 1906 г. пише. "Преди няколко дена

се представи при мен известният американец Алберт Сониксен, който, ще да Ви е известно, е пристигнал в

Македония като американски поданик и с редовен паспорт е пътувал до Воден, отгдето дирите му са биле

изгубени от турските власти. Той е прекарал шест месеци с българските чети и е обиколил почти целия

Битолски виалет. Запознал се е много добре с работите на тукашната оргнизация и неговите отзиви за нея

не са толкова лоши, напротив. Неговите сведения за някои от казите на Битолския вилает, като например

Костурската и Охридската, са отрядни. Там всичко било добре наредено и затова нямало гръцки чети по тия

места. Най-слабите места на организацията биле Битолската и Леринската кази, но напоследък и тук биле

вземени мерки да се поправи положението. Разногласията, които съществували в Битолско между двете

партии на Комитета, били изравнени и сега задружно се работило.

Г-н Сониксен дохожда и вчера да ме види и да ми съобщи, че днес тайно заминава за България, отгдето

имал намерение да отиде в Англия и Америка. Той престоял тука, в Битоля, около 15 дни, без да бъде ни

най-малко заподозрян."

Аскерът

Моето бягство от града в началото на месец септември прекъсна връзката ми с битолската

организация. Това, което се бе случило след мене, научих по-късно от верен източник и по

слухове. Няколко дни след моето заминаване Елена и другите момичета отишли в България с

лъжливи паспорти, преоблечени като кадъни. На следната зима ги видях в Пловдив. Те се готвеха

да постъпят в университета. Някои от познатите ми момчета постъпили в четите.

След един месец две големи чети, едната под командата на Михаил Х-в, пристигнали в Битолския

вилает. Десет здрави младежи влезли в града и с помощта на местните членове унищожили

неколцината останали партизани на Лигушев. Мойсей също бил принуден да бяга от една сила, от

която неговите американски протестантски приятели не можеха да го закрилят.

Лигушев бил изкаран на съд и за учудване на всички турският прокурор станал и драматично го

изобличил като предател, който служи на двете страни и лъже и двете. Пратили го на доживотно

заточение в една от крепостите на Мала Азия, където той навярно бил в най-голяма безопасност.

По-сетне той бил освободен и се завърнал в Битоля, където бил убит на улицата, както бил убит и

нещастното му оръдие Георги.

След една година, на минаване през Париж за дома, аз срещнах един приятел българин от София,

студент по медицина. След няколко дена ние обялвахме заедио. При тази нова среща той

внезапно извика:

– Снощи в българския клуб срещнах един ващ приятел Б-в, той бил учител по математика в

битолската гимназия миналата година. Праща ви много здраве.

– Какво прави в Париж – попитах аз.

– Той е аташе в българската легация.

По такъв начин, за разлика от злодеите в романите, Орела свърши щастливо, награден от своя

господар – да бъде украшение на една служба, чиято етика за нас, простосмъртните, е най-малко

странна.

Една последна дума за Сарафов, героя на тези интриги. Както бе съобщено под големи заглавия

дори и в американския печат, неговите погрешни сметки го доведоха до съдба, подобна на тази,

която имаше неговото невзрачно оръдие в Битоля – Георги терористът. В един момент, когато

изглеждаше, че неговите проекти ще се увенчаят с успех и че революционните сили в Македония

ще преминат под негов контрол или под контрола на господаря му – "цар" Фердинанд, един

изтъкнат ръководител от Северна Македония сложи край на кариерата му, като го застреля на

прага на собствената му къща.

За да бъдем справедливи към Сарафов, ще си позволя да добавя, че поне за мене, а аз го познавах

доста добре, бе съмнително дали той беше добре запознат с двойнствената игра на своето

протеже Лигушев. Сарафов беше авантюрист, а може би дори и мошеник, но неговите постъпки не

трябва да се приравняват с долното изменничество на Лигушев. Сарафов може би бе готов да

убие политически противник, но той никога не би го предал на турците. Ако не беше корумпиран

от амбициозния княз Фердинанд, вероятно неговите несъмнени способности и енергия биха му

отредили едно почтено място в македонската история.

Владо, Сандо и аз останахме около две седмиии в Ресен с Кръстьо и неговата чета. Най-сетне

видяхме дългоотлагания избор и трябваше да тръгнем веднага на юг към Воденско, защото беше

настъпило времето, когато Лука и аз трябваше да участвуваме в едно дело, което бяхме

планирали още когато бях при него. Той и Апостол искаха с един бърз поход да се отиде до

гръцката гранина и там нощно време да се изненадат гръцките погранични постове. Това се

правеше, за да се докаже, че те търсят бойните сили на гърците, а не безвредните селяни.

Но между нас и Костур, района на юг от Преспа, лежеше широко поле и там не можеше да се мине

при светлината на пълнолунието.

Една нощ ние тръгнахме рано: Владо, Сандо и двама четници, Матей, Сава и аз. Двамата четници

ни предвождаха чак до Корбовите планини, които разделят Преспа от Костур. Към среднощ,

преди да изгрее месечината, пристигнахме в едно село, което лежеше в началото на езерото

Преспа и там прекарахме деня. В гората.

До планините ни оставаше петчасов ход. Нямаше голяма опасност да се срещнем с аскера, но

можеше да се сблъскаме с турци от множеството турски села наоколо, тъй като през време на

жетвата те често спяха по нивите.

Вечерта рано се измъкнахме от гората и влязохме в едно наше село. След дълго разискване

убедихме десет души от милицията да ни придружават. Те бяха истински селяни, зле въоръжени с

гръцки пушки "гра". При все това те ни даваха една сила, поради която турските селяни едва ли

биха ни оспорвали пътя.

Беше тъмна, макар и ясна нощ. Спомням си, че минахме през едно равно тресавище, езерото

блестеше като сребриста струя в далечината. Понякога блатата от застояла вода ни пречеха да

ходим и на някои места газехме широките и плитки потоци. Разбира се, ние не смеехме да ходим

по шосето, където обикновено вървят селяните, и за нещастие нашата милиция, която ни водеше,

беше сбъркала пътя, та заобиколихме повече, отколкото трябваше.

Навярно беше минало полунощ, месечината светеше на хоризонта, когато стигнахме езерото и

тръгнахме по пътя край брега.

Когато месецът се издигна, под неговата блестяща светлина разбрахме, че се намираме под

турските села. Езерото оставаше от дясната ни страна, високата тръстика стигаше почти до шосето.

Наляво, на повече от един и половина километра, се издигаха право нагоре стени от планински

канари. Но между нас и тях имаше села. Ние трябваше да извървим няколко километра покрай

брега на езерото, преди да минем полето.

Последния час вървяхме доста бързо. Савата, един от милицията и аз вървяхме заедно начело на

групата и другите ни следваха.

– Нека починем тук няколко минути – каза Савата, като сочеше необикновено гъстата ниска

тръстика. – Ей сега ще почнем да вървим из стърнищата, а това ще бъде тежко с мокри и окаляни

крака.

Тази заповед се предаде на цялата редица и всички налягахме в гъстата растителност. Петима

души, които представляваха отделна група, разговаряха шепнешком. Внезапно един от милицията

се повдигна на колене, после се изправи на крака, макар все още свит и почти на две. Един друг

зад нас се повдигна, след него и всички се понадигналме предпазливо. Някой произнесе късата,

но остра дума:

– Аскер!

В този момент при светлината на месечината видях фигури, които излизаха на пътя едва на

стотина метра далеч от нас. Ние веднага се спуснахме към полето.

– Дур! *66+ Дур! Дур-р-р! – чуха се множесто гласове, а след това последва блясък и един изстрел.

Неколцина от нас извадихме своите наганти и стреляхме в масата, която ни следваше. Залп от

пушки изгърмя след нас, куршумите пищяха над и около нас. Ние продължавахме да тичаме и да

стреляме. Милиционерите се пръснаха по нивите, няколко души се спънаха и един падна. Савата

и аз останахме заедно. Стрелбата зад нас продължи, смесена с викове.

По едно време ми се стори, че тичам сам, след това стигнах до една каменна ограда, прескочих я

и видях хора, които тичат пред мене. Внезапно стрелбата отзад спря, дори виковете престанаха.

Четири или пет души тичахме в една пръсната група. Тичането отслабваше. Нивите почнаха да се

възвишават към основата на канарите, които не бяха по-далече от един километър.

Стигнахме до друга каменна ограда, преминахме и през прелеза за добитък и се спряхме

запъхтени. Някои бяха стигнали там и чакаха, а други още се прибираха.

– Колко са? – запита един запъхтян.

– Ако се съди по стрелбата, най-малко петдесет – каза Савата.

– Ще ни преследват.

– Нека ги почакаме... зад тези камъни.

Стояхме зад оградата мълчаливо и дишахме тежко. От ляво се чу вик.

– Тука те ще ни пресекат пътя – предупреди Сандо.

– Там горе, под оградата, има една скалиста могила – каза един от милицията. – Там можем по-

добре да им се противим. Пътеката с точно над нас. Може да успеем да стигнем горе.

Спуснахме се тичешком през нивите в пръсната редица. Виковете се чуха отново зад нас и след

това рядка стрелба. Изкачихме се по изровения склон на могилата и залегнахме между големите

камъни на върха, където имаше прикритие за всички. Основата на оградата беше няколкостотин

крачки по-нататък. Една права гола пътека пресичаше диагонално нагоре скалистата стена и се

обръщаше на тесен пролом на стотина метра далеч от нас.

Там лежахме няколко минути запъхтени. След това аз съзрях разредената редица от тъмни

фигури, които напредваха през големи стърнища. Те идваха към нас с къси и бързи прибежки, с

голяма предпазливост и при всяко приближаване се навеждаха към земята. Някои бяха легнали,

когато открихме силен, напрегнат огън. Войниците отговориха остро, а след това като че и двете

страни съзнаха безполезността на тази безцелна стрелба. Тя бе спряна от двете страни и настъпи

тишина. Далече някъде се чуваше лаят на кучетата в турските села. Неочаквано се чу вик и някакви

думи, но аз не можах да ги разбера.

– Какво е това? – попита Савата.

– Слушайте!

След малко викът се повтори.

– Да сложим оръжие – отговори Сандо. – Те щели да се отнесат добре с нас. При тях имало

италиански жандармерийски офицер, който искал да дойде горе и да говори с нас.

– Отговори им нещо! – казах аз.

– Да, ще им кажа нещо за свинята – каза Савата.

Трети път извикаха, но сега на български език.

– Ей, другари, сложете оръжие! Падишахът ви дава прошка. Европеецът гарантира това.

Савата вдигна и двете си ръце до устата и почна да говори нещо доста грубо, което тук не може да

се напише, разбира се, но нещо досежно свинска мас. Друг вик не последва.

Аз не разбрах какво се случи, но тичащи фигури се спуснаха от всички страни по полето, събраха се

и бързо се отправиха към нас. Зачудих се, като видях, че Савата пали цигара. Неговият профил

светна от пламъка в дланта на ръката му.

След това всички почнахме да стреляме нервно. Войниците се спуснаха с викове: "Аллах! Аллах!

Аллах!", но тъй пресипнало, че не можах да разбера значението на думите. Тук-там някой падаше

или се спъваше и политаше напред, сякаш да се гмурне в земята. Със свиреп едновременен вой

войниците стигнаха до основата на нашата могила и започнаха да лазят нагоре. Видяха ми се най-

малко сто души. Тъкмо в това време Савата направи едно силно движение – една светла,

трепкаща точка от огън се устреми надолу, пламък се понесе през нощта и избуча под нас. Когато

очите ми се отвориха от ослепителната светлина, аз можах да видя маса войници изпобити, и

други, които се пръснаха по разни посоки и изчезнаха. При все това ние продължихме стрелбата.

Веднъж пипнах цевта на карабината и опарих ръката си.

През тези няколко минути нервната тревога беше по-изтощителна, отколкото тичането по нивите.

– Чудесно беше, нали? – извика Савата тържествуващ.

– До един час няма да се спуснат към нас.

Всички почнахме да викаме "ура". Това се повтори и потърси, смесено с нечленоразделни

ликуващи викове. Савата стана и изрева:

– Бягайте, мохамедански свине. Намазахме ви опашките със сланина.

Челното място, което свинята, изглежда, заемаше в мислите на Савата, ме развесели до крайност

дори в този момент.

Мълчанието беше по-лошо от шума. Ние трябваше да сдържаме желанието си за безразборна

стрелба.

– Погледнете! – извика един селянин.

Той посочи основата на оградата. Между дъбовите храсталаци нещо се движеше.

– Те ни пресичат пътя – извика Савата. – Но няма да им позволим това. Хайде, момчета, спуснете

се срещу тях – сега, когато са разстроени.

Никой не отговори, но се почна общо раздвижване.

– Ти им хвърли твоята бомба – прошепна Савата на мене. Той ми показа една запалена цигара в

дланта на дясната си ръка.

Те очевидно не усетиха намеренията ни, докато не стигнахме до средата на отделящото ни

пространство. Савата и аз тичахме напред заедно. Щом войниците почнаха да стрелят, ние се

спряхме и той ми подаде цигарата. Аз поднесох запалката, а тези, които бяха зад нас, минаха към

пътеката. Тогава аз я хвърлих и ние избягахме.

Експлозията почти ме свали на земята, но аз се свестих и започнах да тичам след другите, отчаяно

се силех да вървя по скалистата пътека, тук-там се спъвах и употребявах карабината си като

подпорна тояга. По-нагоре някъде пътеката се разширяваше и там седнахме да си поемем дъх.

Някои от милиционерите, останали без амуниция, продължиха пътя си и изчезнаха в мрака на

урвата. В това време куршумите отдолу почнаха да пращят по скалите над нас.

Още едно усилие и ние се изкачихме горе. Един четник пред мене се спъна, падна и се търколи

под мене, като ме препъна. В това време аз зърнах бялото лице на Сандо, направих едно усилие

да го задържа, но той се отърколи в бездната и изчезна.

– Бягай! За бога, бягай! – чук гласа на Савата. Той ме сграбчи за ръката, но аз политах насам-натам,

ослепяван от късчета, които куршумите къртеха от скалите. По едно време чувствувах, че ту ме

тикат, ту ме влачат. Бях напълно смутен, но все се силех да вървя напред. Пляскането на

куршумите в скалите престана.

– Ние сме добре сега – чух гласа на Савата. – Сега е лесно, ох, боже, аз повръщам кръв.

Очите ме сърбяха болезнено, но при силно мускулно усилие на клепките виждах толкова, че

можех да направлявам стъпките си. Стрелбата отдолу престана.

Когато можах да виждам ясно, ние вече се катерехме по тясната урва, полека и с почивки. След

половин час изпълзяхме на една равнина, обрасла с дървета и налятахме под тях. Там бяхме

Матей, Савата, Владо, двама селяни и аз.

– Ние ще те заведем в овчарските колиби – каза един от селяните, – другите тръгват по северната

пътека за дома. Ние ще те заведем.

На следния ден ние прекарахме на едно по-горно ребро на планината. В това време ме надви

душевното униние. Някои паднаха убити, други ранени, това вече знаехме; но аз разбрах само

това, че съм изгубил Сандо.

Бележки

66. Дур, тур. – стой.

Пак във Воденско

Между малкото Преспанско езеро и Костур се издига голата планина Корба, именувана в

древността Скарбус. През месец септември Владо и аз минахме нейните върхове и влязохме в

една страна, съвършено различна от другите части на Македония, които аз бях видял. Наистина, тя

беше гола като планините, които минахме, без гори и скалиста, но в дъната на малките долинки

растяха златно жито и зелени лозя. Първите дни прекарахме в едно село, което приличаше на

градец. Някои от къщите бяха двуетажни, каменна структура с украсени фасади. Черквата била

бомбардирана и отчасти разрушена през време на въстанието, но била наново иззидана с кула,

каквито са западните черкви. Тук през 1903 г. сражението било най-силно, при все това

съвземането станало най-бързо. По-голямата част от населението са зидари, които работят в

големите градове на балканските държави. Пътуването на тези хора подействувало в такъв

смисъл, че те проявяват по-жив интерес към политическите и общите текущи събития. Един от

тези хора беше получил книжка от Америка, в която за пръв път видях фотографирани

развалините на Сан Франциско от земетресението.

Ние влязохме в черквата. Там бяха събрани около сто деца, всички насядали на пода, някои

четяха, други пишеха, а едно решаваше аритметическа задача на черната дъска. Две момичета ги

ръководеха и двете облечени в селски дрехи, но те ни поздравиха на правилен български език.

– Защо нямате училище – попитах аз – и защо нямате столове за децата?

– Защото това е караулно училище – обясни едната от учителките.

Тя ме заведе до един от прозорците и ми посочи близкия връх на хълма. Две деца седяха там под

сянката на една скала. Разбрах. Те бяха пазачите. Ако някоя рота аскер почнеше да се приближава

по пътеките, които водят към селото, острото око на тия деца ще забележи това движение. Те

навреме ще предупредят и от учениците няма да остане никаква следа. Двете учителки ще почнат

да бият масло или да перат дрехи. Костур е едно от ония места, в които схизмата не е призната от

турското правителство и поради това градът се намира под временното ведомство на гръцкия

владика. Естествено, той бе забранил училищата, в които се говори български език и понеже

населението е чисто българско, не говори гръцки, то не можеше да търпи учители, които не знаят

да говорят на неговия роден език. Ето защо беше решено да няма никакви училища. При все това

българите имаха училища. Елена и Саша се подготвяха да бъдат учителки в такива училища.

Както във Воден, така и в Костур гръцката черква употребяваше огромни усилия, за да потъпче

революционното движение сред народа. През време на въстанието гръцките попове

придружавали турските войски в наказателните експедииии и посочвали кои села да се изгарят и

кои селяни да се убиват. Поради това хората бяха сега особено ожесточени срещу гръцката

черква. В този район е селото Загоричани, в което се случи едно от най-забележителните събития

в сегашната история на Македония *67+. Гръцките попове подкупили един турски офицер да

извършва чести претърсвания на селото и това накарало селяните да скрият своето оръжие на по-

далечни места. След това старейшината на селото получил бележка, подписана от един "приятел",

с която се предупреждавали селяните, че след няколко дена ще се направи друг, по-пълен обиск.

Мнозина от селяните заровили пушките.

На определената дата всички селяни се събрали в черквата. Като чули свиренето на тръба и

видели въоръжени хора да се приближават към селото, те помислили, че предупреждението се

изпълнява и че аскерът е дошъл да търси оръжие.

Съвсем неочаквано един залп изпочупил прозорците на черквата и убил десетина души от

събраните. Между богомолицте настъпила паника и някои хукнали да бягат навън, но се видели

обкръжени от стотина "Христови войници", повечето в гръцка униформа. Трима от водителите

били облечени в униформата на гръцки офицери.

Тази чета изклала шестдесет селяни от Загоричани. Пет от тях били деца, по-малки от петнадесет

години, седем жени, от които две в напреднала бременност и двадесет и двама мъже, повечето

над шестдесетгодишна възраст. Въстанието било оставило някои здрави къщи и десетина от тях

били изгорени заедно с двадесет и осем временни колиби. Всичко това било извършено посред

бял ден, съвсем близо до един голям гарнизон от войски, квартируващ на един пушечен изстрел.

Това злодеяние бе извършено в името на Христа, устроено от гръцката черква, към чийто

ръководител в Цариград представителите на европейските държави се отнасят почтително и с

когото се съвещават, когато трябва да се разбере "волята на народа". "Аз не зная как може да се

обвинява цял народ – казва Бърк. – Но когато един цял народ акламира подобно дело, като това,

чрез своята единодушна преса и от амвона, нарича го патриотическо и героично и дава публични

обеди на неговите извършители, какво трябва да се каже за такъв народ? Не това, което ще кажат

навярно за него като потомък па Сократ, Перикъл и Солон (по име поне) и избран народ на

Байрона."

Една вечер към нас се присъедини чета, която беше от района на войводата Пандо Кляшев *68+.

Двама войводи разделяха администрацията на Костур помежду си. Единият се наричаше Митре

Влаха *69+, от петнадесет години нелегален. Митрето беше от румънско потекло, прост овчар, но

неговите несъмнени способности и честност го издигаха дори над враждебността на

сарафовистите. Разбирайки, че неговите способности имат само военна цена, той поиска да

раздели командуването с Пандо Кляшев, за да му помага в административната работа, която

Митре смяташе за по-важна.

След Лука аз не съм срещал друг, по-добре подготвен интелектуално за войвода от Пандо Кляшев.

Той беше с правилни черти, аристократическа осанка. Неговата чиста реч се приближаваше до

руския език. Беше облечен просто, с пристегната униформа. С изключение на платнените му

навуща, кожения кобур на револвера и колана му с патрони, нищо друго не издаваше

призванието му. Той бе учил в Софийския университет и струва ми се, го бе свършил. Негов

помощник бе Карчаков, малко по-млад, свършил гимназия. Те двамата не бяха прости боеви хора,

а имаха определени теории за икономическа организация. Те бяха уредили кооперативни

магазини и четири мелници. И "караулното" училище беше тяхно дело.

Когато стигнах в селото, те бяха извършили едно дело, което може би ще остане като материал за

народни легенди на бъдещите поколения.

В селото Песодер живеел един гръцки поп, който по чин стоял по-долу от владиката, но по

правене на зло бил по-горен от него. Този отец Ставре бил организирал шпионска мрежа, която

доставяла на гръцката черква най-точни сведения за революционните агитатори. Най-напред той

се отличил с това, че по време на въстанието дал енергична помощ на турците за издирване

членовете на местния комитет. На два пъти участвувал в клане. Въпреки неговото настояване един

турски офицер отказал да изгори едно село, но отец Ставре насъскал албанските разбойници и те

изгорили селото. Селяните ми казаха, че един стар турски майор отказал да се сдружи с попа, като

казал пред войниците, че "било безчестие да се търси помощта на този звяр".

С предаването и убиването на Лазар Поптрайков *70+, един умен организатор, цената на поп

Ставре се повдигнала пред гръцката черква. Той донесъл главата на Поптрайков в Костур,

фотографирал я и отпечатаните снимки раздал на селяните. Но най-майсторското му дело било

клането в Загоричани.

Отец Ставре ръководил операциите на терористичните чети. Мястото му помагало да преследва

своите цели, защото турците държали гарнизон в Песодер.

Доста любопитно е това, но чудовището било човек просветен и с изискани маннери. Той можел

да измами всеки чуждестранен журналист и силата му върху жените била огромна. По тази

причина гръцката черква често го пращала в чужбина с дипломатически мисии. Той бил начело на

делегацията, изпратена от "македонския народ", която посрещнала английския крал на

олимпийските игри. Миналото лято той обиколил Европа и ангажирал симпатиите на дипломати и

общественици за каузата на гръцкото разширение.

Веднъж една жена намерила писмо по планинските пътеки, очевидно изтървано от някой куриер.

Тя го предала на четата, Пандо Кляшев го отворил, и то се оказало гръцко шифровано писмо. Като

дете карали Пандо насила да учи гръцки език. Той почнал внимателно да изследва писмото. Към

него бил приложен един списък на няколко имена, които се оказали на турски жандармерийски

офицери. Те били написани с обикновени букви, но срещу всяко име имало думи в цифри.

Работещ с приблизителни догадки, кои могат да бъдат полицейските участъци, Пандо започнал да

дешифрира писмото и по една случайност открил ключа на шифъра.

Макар и безименно, писмото очевидно било от гръцкия владика и било отправено до капитан

Вардас – главнокомандуващ боевите сили. В него се развивал план за изгарянето на селото Буф,

голямо българско село, отчасти намаляло по население поради емигриране в Америка. Авторът на

писмото нареждал на капитан Вардас да изпрати някой си капитан Белус да се посъветва с отец

Ставре, който щял да му даде последните упътвания.

Кляшев повикал на съвет Митре. Двамата събрали четата в района и отишли в планината, която се

намира над Песодер. Измежду по-малките местни водачи имало един ученик от гръцката

гимназия в Атина, който говорел безпогрешно гръцки. Той бил избран да изиграе главната роля.

Преди няколко месеца четата била заловила неколцина пленници от една гръцка чета. Те били

обезоръжени и проводени в Гърция в селско облекло, а техните униформи били запазени като

трофеи. Кузо, подвойводата, и шестима от четниците се облекли в гръцки униформи. След това

написали едно писмо с гръцкия шифър и го проводили в Песодер по един селянин. В него искали

отец Ставре да дойде по работата за "Буф" и писмото било подписано от "капитан Белус".

След няколко часа четата, която била скрита в гората, видяла как двама души от селото се качват

по планината. Единият бил в попско расо, а другият в униформата на турски стражар. Когато тези

двама души стигнали до едно голо място, те срещнали четата от седем души в гръцки униформи,

от които единият пристъпил напред и се представил за капитан Белус.

Един час след това, когато гарнизонът в Песодер се спуснал в планината, за да разбере какви са

тия пушечни изстрели, намерили отец Ставре и неговия другар убити.

Жал ми е, че не можах да се срещна с Митре, който беше отишъл в Битоля да се лекува. С Кляшев

и неговата чета, Владо и аз преминахме Костур до Леринско и оттам се разделихме с тях, за да

продължим пътя си към Воденско. След няколко месеца всички, освен подвойводата, бяха убити.

Ако някога ви се случи да отидете в малките кафенета на българските емигранти в Америка, вие

ще видите портрета на Пандо Кляшев, а някъде и на Карачков. Една сутрин влязохме в същото

село, в което аз и Сандо за пръв път срещнахме Тане. Сега пак го намерихме. Прекарахме цялата

нощ заедно. Той ми каза, че във Воденско имало сражение, при което Лука бил ранен в ръката.

Гърците стреляли по четата от засада, но нямали голям успех.

Ние отново се впуснахме на път, преминахме Леринско и една сутрин стигнахме в селото, което

лежи под планината и в което се разделихме с Лука. Селяните ме познаха и от все сърце ми

подадоха ръка.

– Къде е Лука? – попитах аз председателя на местния комитет.

– Не зная – отговори той. – Струва ми се, че е в блатата.

– Истина ли е, че гърците нападпали четата от засада?

Неговите очи светнаха.

– Истина е – каза той. – Аз помогнах да погребат петимата гърци, които бяха оставени убити,

единият от тях беше капитанът.

– Има ли някое наше момче убито или ранено?

– Един четник... Яни... Влах... той беше убит. Казват, че Лука е ранен в рамото. Това се случило тук,

отгоре. Четата идвала към селото. Късно през нощта тя отишла в овчарските колиби. Имало пълна

месечина. Навярно часовоят е спал и на съмнало гърците успели да се промъкнат до един горист

гребен над колибите. Те стигнали там пълзешком, през урвата, и нашите момчета ги усетили едва

когато един залп от пушки "гра" пронизал колибите. Четата изскочила вън и почнала да стреля, но

гърците отбягнали да се бият на открито. Яни паднал в колибата, без да разбере какво е станало.

Ние проводихме един кон за Лука. Аз го видях изправен до едно дърво много блед и загърнат в

япанджак.

– Но къде са сега? – попитах аз.

– Казах ви, че не зная. Тодор беше в С ... *72+ преди два дена с десет души четници. Може да е там.

Не можах да изтрая до настъпването на нощта. Веднага следобяд Владо и аз тръгнахме към

планините. Посред нощ стигнахме до селото С... Там, в горичката оставих Владо да ме чака, докато

се завърна, и се впуснах в селото без всякакво предизвестие. Няколко селяни изскочиха от една

къщи ме обезоръжиха. Като ме познаха, те ми върнаха пушката.

– Къде е Тодор? – попитах аз.

– Той е към Родиво.

– Знаете ли къде е Лука!

– Тодор каза, че той заминал към границата за муниции.

Двамата селяни поискаха да ни заведат при четата и като взехме Владо, тръгнахме отново към

планината. След един час стигахме до един връх, където имаше поляна, в средата на която се

намираше кошара за овце. Един от двамата селяни, които ни придружаваха, изсвири и веднага

получихме отговор от кошарата. Аз тръгнах към входа. Вътре греше огън от въглища, около който

лежаха половин дузина хора, загънати в япанджаци. Неколцина се повдигнаха на лакти, като че

сега се събуждаха.

– Тодоре! – извиках аз.

Една гъвкава фигура скочи и в следния миг Тодор и аз се прегърнахме лудо.

– Къде е Лука? – попитах аз.

За момент Тодор не отговори.

– Ранен е в рамото и в корема – каза той. – Ние се опитахме да го отнесем, но...

– Къде е сега?

– Той беше жив само осем часа, след което умря, вярвайки, че е убит от аскер *73+.

Бележки

67. Вж. бел. 23.

68. Пандо Кляшев – роден през 1882 г. в с. Смърдеш, Костурско. През 1900 г. завършва Битолската българска

гимназия и една година е учител в родното си село. От юли 1901 г. е четник в четата на Марко Лерински, а

след това става войвода. Участвува активно във въстанието от 1903 г. След него отново е войвода на чета в

Костурско. През 1906 г. е избран за член на Витолския окръжен революционен комитет. Загива на 31 юли

1907 г. в сражение с турска войска край с. Дреновени, Костурско.

69. Димитър Пандуров (Панджаров) – Митре Влаха, роден в с. Кономлади, Костурско. Дългогодишен

войвода и активен участник във въстанието и в борбата срешу гръцката въоръжена пропаганда. Убит в

сражение с турска войска през март 1907 година.

70. Атанас Кършаков – роден в с. Косинец, Костурско, дългогодишен войвода. Участвува в борбата срещу

гръцката пропаганда. Убит през 1907 г.

71. Лазар Поптрайков – роден през 1876 г. в с. Дъмбени, Костурско. Посветен в революционното дело още

като ученик в Солунската българска мъжка гимназия и основава първите комитети в Костурско. Участвува

във въстанието като член на ръководителното тяло в района. През септември 1903 г., ранен, попада в

ръцете на ренегата Коте, който обещал да го излекува, но го убива и предава главата му на костурския

гръцки владика Каравангелис.

Самият Коте е заловен от турските власти през лятото на 1904 г., осъден е на смърт и е обесен през 1905 г. в

Битоля.

72. Вероятно с. Сборско, Воденско.

73. В същност Лука Иванов е предаден от каракачаните, при които нощувал с четата си. По-подробно за

убийството му вж. Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. 2, С, 1943, с. 175– 176.

Султанският пратеник

В обширната военна литература има една област, която, мисля, е била пренебергвана или слабо

засягана. Хората, които се събират да воюват, особено ако воюват отбранително, са силно

разноложени към взаимна обич, почти тъй напрегната, както половата любов. Навярно това е

един естествен инстинкт, на който целта е да улесни една добра организация, но в него има силна

сантиметална връзка, която, като се разкъса, изпитват се най-остри мъки.

Смъртта на Лука бе състарила Тодор, ако не по вид, поне духом. Аз съм убеден, че тази смърт му

причини повече страдания, отколкото ударите по краката, които му бе нанесла солунската

полиция. Наистина, той още не беще изгубил своя хумор от по-прежните времена, но го

примесваше с горчивина. Винаги бе считал, че воюването е глупава преживелица на дивачеството.

Но сега, уверен съм, той го мразеше ужасно. В продължение на една или две седмици, което

време бяхме заедно, станахме по-интимни, отколкото при двумесечното си близко общуване в

блатата. По това време Воденско ми се виждаще мрачно и, доколкото зная, то беше такова и за

него. Неговото безцелно опустошение още повече засилваше нашата болка. Лука, откъснат от нас

в разцвета на живота си, от една чета селяни – наемници, при по-благоприятни обстоятелства

можеше да бъде мощен фактор при достигане идеалите на същинската цивилизация. И тук трябва

да забележа, че това беше само един типичен случай от огромните загуби на интелигентна

младеж в цялата страна, който случай почувствувахме по-непосредствено поради близкия контакт

с една личност, или, както бе в моя случай, с две, защото Тодор никога не беше особено близък

със Сандо.

Тодор желаеше да остана във Воденско и искаше да се откаже от своето войводство в този район

в моя полза, като ме уверяваше, че тази негова постъпка ще се одобри от избирателите. Едва

тогава схванах какво дълбоко уважение питаеше Тодор към мене. Ако ми беше предложил

короната на една империя, честта нямаше да бъде по-голяма от предложението да заместя Лука.

Обаче Сандовата смърт и редица други съображения ме караха да се въздържам от подобно

участие и вярвах, че в друга посока можех да бъда по-полезен за делото. У мене все повече се

затвърдяваше убеждението, че въоръжената сила е престанала да бъде фактор за човешкия

прогрес, че човешките дела се ръководят от по-могъщи сили. Наистина въоръжената сила и

справедливостта никога не изглеждат, че са една и съща страна. Аз напуснах Воденско и ако

имаше един способен водител, който да заеме мястото на Лука, Тодор щеше да дойде с мене.

След като почнах да пиша тази книга, получих писмо, което прибави към дългия списък на моите

стари другари и Тодора, паднал в тази нескончаема борба.

Един от неговите хора, селянин, заловен в дребни кражби, го убил и после заедно с неколцина

други станал хайдук от стария тип.

Братът на Лука, мирен търговец в България, събрал около себе си двайсетина комитетски четници,

пребродил Македония и бързо отмъстил за Тодоровата смърт. После се завърнал в България при

търговията си, тъкмо когато била обявена конституцията.

Аз имах един смътен план да взема Владо със себе си до Солун и оттам с някой параход да го

промъкна до черноморските пристанища, за да отиде в София да следва науките си в

университета. Този план ме заведе в блатата, където моят стар приятел Апостол беше разширил

своите владения няколко километра на изток, като беше завзел и един друг остров. В това време

ние се научихме, че редица арести в Солун разнебитили местния комитет, а това значеше, че

нашият план ставаше невъзможен. При все това на мен ми беше *74+ приятно да прекарам една

седмица с Апостол и неговите забележителни бойци и бежанци.

В това време стана една случка, която смятам за една от най-важните през моето престояване в

Македония.

Както споменах по-рано, Апостол обичаше да говори за миналото си и когато си лягахме, той ми

разказваше по цели часове какво се е случило с него. Аз го слушах, но да си кажа правото, някак си

мързеливо. Но изведнъж моят интерес порасна.

– Но какво е това – прекъснах го аз. – Не можах да го схвана. Моля те, повтори още веднъж.

– Говоря ти за един важен големец от Стамбул, братовчед на султанския престолонаследник... от

султанска фамилия, истинска кръв. Получих неговото писмо чрез един от местните бейове. Ето

съдържанието му: "В името на Негово Величество Падишаха, аз желая да поприказвам с вас. Аз

ще ви срещна, където обичате – в планините или блатата." Помислете и! Европейците ме наричат

разбойник, а един член от императорското семейство иска да се срещне с мене. Той има доверие

в мене и не се бои за живота си. Какво мислиш за това, а? Той не ме смята за разбойник.

– И какво му отговори? – попитах го аз, като станах.

– Не съм му отговорил – и какво да му отговоря? Той иска да ме подкупи... както се опитваха

веднъж да ме подкупят чрез жена ми. Какво ще си помислят другарите ми от другите райони?...

Това ще повреди на моето име.

– Апостоле! – казах аз тържествено. – Ние трябва да се видим с тоя султански човек. Моето

присъствие на срещата ще запази името ти. Трябва да се срещнем с него... Нека дойде... Той ще ни

даде материал за една кореспонденция, ако не излезе нищо друго. Помисли си, ако напиша, че

един делегат на султана те среща в твоята крепост, с това ще дам най-доброто свидетелство на

света кои сте вие и какви са четите в Македония.

Ние събудихме Владо, за да напише писмото. Той знаеше отлично турски език. То бе веднага

отнесено на бея, който беше посредник. Чакахме два дена.

Един куриер пристигна с писмо. Надписът върху плика беше на турски език. Разкъсахме го и Владо

преведе писмото:

"До воеводата Апостол, глава на четите, поздравления от Селяник Л. Мектеб Хамидис Хюсеинде

Хюсеин Конайнда Шейх Ахмед Кемал бей, аз ще стигна на определеното място утре, за да имам

преголямото удоволствие да разговарям вечерта с вас и вашите другари."

Колко от този надпис е име и каква част от него е титла, не зная, но мисля, че в него се включваше

и адресът му. Точно така е записано в дневника ми, написано от шейх Кемал и преведено от

Владо.

На следната сутрин ние изпитахме прикрита тревога. Пратихме двама четници с една лодка да

посрещнат посетителя при слизането му и след това чакахме знака на далечния часовой. Дори

Апостол беше заразен от моето настроение.

Рано следобед чухме вика на часовоя. След десет минути лодката се показа в езерото и се

приближи до нашето пристанище. В предната част стоеше един човек в Норфолкски ловджийски

жакет, с ловджийска пушка на коленете. Неговият висок фес беше обвит с муселинена покривка,

която бе спусната върху раменете му и защищаваше врата от слънцето. До него стоеше едно

ирландско ловджийско куче.

Щом лодката доближи, той стана и стъпи на брега. Махна покривката си и пред нас се показа

младежко лице с червеникава брадица от двете страни на неговата остра челюст, светлокестенява

коса, високи, макар и не изпъкнали лицеви ябълки и светлокестеняви очи, които се смееха в

унисон със слабите бръчки от двете страни на неговите малки уста. Той имаше приятно лице,

макар и силно турско. Насмешливото примигване на неговите кестеняви очи ми направи трайно

впечатление.

Всички ние останахме назад, а Апостол с достойнство, което не подозирах досега, излезе напред и

тържествено се целуна с него, след това Владо, помощникът на Апостол, и аз бяхме представени и

по същия начин се поздравихме. Отидохме в голямата колиба и четниците по турски обичай

поздравиха посетителя. Насядахме на церемониалната черга. Един четник веднага сложи кафе на

госта, а шейхът даде на всички ни сладкиши.

Всеки, който познава турската психология, ще знае, че шейхът няма да каже целта на посещението

си този ден. Ние засягахме обши въпроси, при все това разговорът ни беше много интересен.

Шейхът не говореше български, знаеше малко френски. Аз не говоря нито френски, нито турски,

но Владо и Апостол говореха турски. Разговорът се поведе на този език, но аз малко пропуснах от

него. Колкото се отнасяше до мене, Апостол настоя да ми се преведе всяка изговорена дума.

Направи впечатление на шейха, че аз заемам важно положение в организацията. Владо беше

добър преводач. Понякога шейхът добавяше някоя френска дума, която аз разбирах, но не можех

да съставя отговора.

Ако се съди по думите му, Кемал бей не беше реакционер, макар че носеше султански

пълномощия. Още тогава подозирах, че той е младотурчин.

– Защо сте грабнали оръжието? - поддържаше той. – Въоръжените революции са безсмислени,

безполезни. Следвайте постъпките на младотурците, приемете нещата такива, каквито са, но

агитирайте. Присъединете се към тях и направете прогресивното движение една здрава сила...

Болшинството турци и християни са прогресивни хора, но то държи за миролюбивите средства...

Вие разрушавате, унищожавате, защо не изграждате?

Понякога той се разпалваше, но не беше ядовит. Апостол се държеше вежливо. Владо и аз бяхме

западняци, даже шейхът се разгорещаваше. Но тъкмо в тези моменти, когато речта му идваше до

някое възклицание, неговата хумористична усмивка се разширяваше, той пускаше някоя шега и

ние всички се смеехме. Той беше очарователен събеседник.

Струва ми се, че още в самото начало той подозря кой съм аз, но не ми зададе никакви лични

въпроси. Апостол ме представи като другар. Най-сетне Владо му каза. Неговият интерес беше

явен, но не прояви никакво любопитство по отношение моите съображения да се присъединя към

четата.

И така, ние поговорихме до късно тази нощ. Показахме му чифлика, кошерите, пилетата,

мисирките, блатото на патиците и кошарата. Той си каза мнението по практичното земеделие.

Към среднощ се разделихме. Ние четиримата се проснахме на чергата пред огъня. Преди съмнало

Апостол ме събуди. Беше доста студено. Шейхът спеше спокойно до нас, свил се на кълбо под

един япанджак – навярно му беше студено.

– Той не е навикнал на такова легло – прошепна ми Апостол.

Той стана, хвърли своя япанджак върху младия турчин и се вмъкна под моята покривка.

На сутринта след изпиването на кафето ние излязохме да се поразходим. Аз посъветвах Владо да

оставим шейха и Апостол да преговарят насаме. Но те настояваха да присъствуваме и ние. След

това шейхът разкри целта на своето посещение.

Той покани Апостол да отиде в Цариград като гост на султана за един месец, негово величество

признава Апостол за човек с удивителна военна и административна способност и водител на

народа. Негово величество желае да изучи подробно желанията на народа, но направо от неговия

вожд. През време на посещението в Бариград аскерът ще бъде изтеглен от района на Апостол и

той ще може да се сношава със своите подвойводи всеки ден чрез специални куриери. Апостол

ще бъде приет и угощаван в двореца с царски почести.

Едва ли шейхът бе много изненадан, когато Апостол, след като изслуша мълчаливо цялото

предложение, решително го отхвърли. Явно той знаеше по-добре положението, отколкото самият

султан. Въпреки написаните десетки книги, всяка една под авторството на някой дипломат, аз съм

убеден, че прехваленото знание на Абдул Хамид за собствената му империя не е вярно. Султанът

е имал мъгляво понятие за революционното движение, когато с мислел, че Апостол е едничкият

важен фактор в него.

След това шейхът помоли Апостол да потвърди своя отказ писмено. В този смисъл се написа

писмо до негово величество, с което бе признато изпълнението на мисията от страна на шейха. В

това писмо бе добавено. "Ако всички чиновници са като шейх Кемал, много малко недоразумения

ще има между народа и неговия господар."

В това време аз показах моя "Кодак" на шейха. Той се зарадва и извика:

– Фотографирайте Апостол и мене заедно. Това ще бъде един скъп спомен за моето посещение.

Аз ги фотографирах двамата заедно, седнали рамо до рамо. След това се оказа, че нямам

достатъчно течност за проявяване. Шейхът се наскърби, но аз казах:

– Аз ви давам непроявения негатив, под условие обаче, че вие ще ми изпратите една снимка. Ето

ви моят адрес в България.

Той обеща. Тогава аз завих негатива в една червена хартия и му го дадох.

Шейхът си отиде следобяд.

– Ако някога дойдете в Цариград – ми каза той, – потърсете ме. Да, зная, че вие сте нелегален... но

аз не съм полицейски чиновник. Не мога да ви представя в двореца, но бих ви приел царски в моя

дом.

Когато той изчезна зад тръстиката с лодката, четниците го поздравиха с "ура". Той стана, направи

темане, а след това неочаквано свали феса си и го размаха във въздуха.

На другата зима, когато пристигнах в София, намерих едно писмо, адресирано до мене и

облепено с турска пощенска марка. Вътре имаше една снимка от прочутия негатив, не твърде

чиста, но ясна. Имаше и едно писмо, което свършваше с думите: "Бог да ви пази във вашите

приключения." На гърба на фотографията беше написано само "Кемал".

По-късно четох във вестниците, че той бил назначен за каймакамин в Ениджевардарската каза.

След успехите на младотурците аз често разгъвах вестниците и макар че няколко пъти се

повтаряха някои от неговите имена, но те не бяха подредени така, както бяха записани в моя

дневник.

Бележки

74. Това е т. нар. Мацанова афера. През юли 1906 г. в ръцете на солунската полиция попада дневникът на

учителя Кочо Мацанов, в който той записвал разни сведения за дейците на революционната организация

сред колегите му учители. Арестувани са много учители и обикновени граждани. Мацанов обаче се

умопобърква в затвора и това улеснява обвиняемите. От 24 души подсъдими в началото на март 1907 г. са

осъдени само 6 души, а останалите са оправдани и освободени. Самият Мацанов е изпратен на лечение в

болница и по-късно е осъден на три години затвор.

Изповедта на меланхоличния четник

След като оставихме Апостол, ние започнахме постепенно да се насочваме към север. Като

минахме реката Вардар, дойдохме в Кукуш и там, в обширната тръстика на Аматовското блато, се

срещнахме и прекарахме няколко дни с Дамян Груев. Той беше по обиколка за уреждане на

изборите за делегати на предстоящия общ годишен конгрес, който трябваше да се проведе близо

до границата с България. Тогава фотографирах този виден водач. Аз не мислех тогава за

стойността, която ще има този портрет за македонците. Малко повече от месец след това Груев бе

убит в едно сблъскване с аскера.

Ние бяхме шестима и вече пет дена се криехме и бягахме от военните патрули, което не бе лека

работа при сто патрона муниция, манлихерова пушка и каракачанско кебе, тежко осем килограма.

На шестия ден стигнахме до полите на Струмишките планини в Северна Македония. Ние

изтривахме потта от очите си, когато гледахме нагоре към прохладните сини височини.

– Ще се качим там горе – казах аз и моята войска от пет души извика единодушно, че съм изрекъл

мъдростта на един велик генерал. Но вън от обещанието за сигурност тези планини имаха в себе

си и друг един предмет на остър интерес за мене, тъй като в техните гори скиташе един човек,

чиято анонимна слава се носеше из цяла Европа и Америка. Аз исках да го видя и да чуя другата

страна на една история, която в продължение на шест месеца пълнеше колоните на

американските вестници и страниците на американските списания *75+.

Ние чакахме скрити в една гориста клисура, а на третия ден дойде кривокрак куриер, който

трополеше надолу по скалите. Носеше отговор на писмото ми. То казваше:

"Ще те чакам под върха при белия дъб. Вземете куриера със себе си."

Ние пътувахме усилено цялата нощ и когато настъпи мъгливата утрин, качвахме се мъчително по

един стръмен планински склон, през гъсти дъбови фиданки, чиито листа вече бяха станали

тъмножълти от първите мразове на настъпващата зима. Пронизително изсвирване отгоре насърчи

нашата редица за още един напън и ние скоро стигнахме на една равна поляна сред тълпа яки

четници. Извърши се обикновената мълчалива размяна на братската целувка и всички насядахме

в широк кръг около един огън. Един висок, свадлив човек ораторствуваше. Той говореше като

човек, който има да пропагандира идеи.

– Този ли е Христо Чернопеев? – попитах аз съседа си, едип спокоен, нисък човек, който не беше

говорил досега.

– Не – каза той на много ясен, отсечен български език, като се усмихваше иронично.

– Аз съм Христо Чернопеев. *76+

Аз се извърнах към него веднага.

– Значи, вие – казах аз – пленихте мис Стоун, нали?

Той кимна глава с мрачна усмивка.

– Да - призна той. – Но не ме осъждайте, без да сте ме чули. Вие като четник трябва да бъдете по-

справедлив. Искам вие да разберете как беше това – за тях аз не давам две пари. – И той махна с

ръка към границата. Аз знаех, че той разбираше цяла Европа.

Той беше дребен човек с лице, което, когато бе спокойно, бе лице на селянин: права, кестенява,

остра коса, ниско остригана, стърчаща нагоре, упорита, малки жълтеникави мустаци. Това бе,

както казах, лице на селянин, но когато той се усмихваше, в тази усмивка бе всичко, което беше

свръхселско у Христо Чернопеев. Два дена говорихме за други работи: за относителните

достойнства на манлихеровата и маузеровата пушка, за еволюцията и революцията и дали в

балканските страни има пролетариат, въпрос, по който много добри специалисти могат да спорят,

като всичко това ни сближи до такава степен, че следващата история дойде съвсем естествено.

Бяхме се отдалечили от лагера на една открита полянка върху планински склон, от която можехме

да виждаме ясно рилските върхове, що разделят Македония и България. В промеждутъчното

разстояние лежеше театърът на прочутия инцидент. И така, въпросът възникна отново.

– Да – каза той. – Яне Сандански *77+ и аз направихме това с осемнадесет добри, здрави момчета.

Господи! Кой можеше да помисли, че ще трае пет месеца. Но, все едно кой знае, това сега вие

можете да наречете: "Изповедта на един меланхоличен четник."

– Да, то трябва да е било опасна работа – казах аз съчувствено.

– Опасно! – повтори той презрително. – Не ме разбрахте. Нямах предвид опасността. Ако бяхте по-

възрастен и отдавна женен ... Били ли сте някога изправен продължително време пред

съпротивата на жена на средна възраст, изпълнена с решителност и със силна воля? Тя се държи

така, сякаш има срещу себе си див варварин, и вие го усещате. Твърда съпротива, но без

физическо насилие, това помага, час след час, ден след ден ...

– Но това не е историята, която ... – възразих аз.

– Може би не. Аз само пресъздавам атмосферата. Това се дължи на четенето на литературната

притурка на нашия революционен вестник. Исках само да ви предам точната представа от моята

гледна точка. Бих искал да разберете това – каза той и вдигна ръка към посивелите коси по

слепоочията си. Помисли за момент и внезапно започна да говори, без да се спира:

– Това стана след падането на Сарафов, когато княз Фердинанд бе установил властта си над нашия

комитет от представители в София, като постави в него генерал Цончев. Цончев, приятелят на

княза. Разбира се, ние го отхвърлихме. Ние във вътрешността нямаше да признаем за наш

представител един български генерал, назначен от княз Фердинанд.

Цончев обаче не само настояваше, че е наш представител, но и претендираше да ръководи цялата

Македонска революционна организация. Представете си, че един германски адмирал пристигне в

Съединените шати и заяви, че той е ваш министър-председател. Вие или ще го изритате, или ще

му се изсмеете. Но откритата наглост на Цончев се поддържаше от златото на Фердинанд, с което

се купуваха хора, пушки и муниции. И като твърдеше, че подготвя революция, той започна да

изпраща големи въоръжени чети през границата, за да бъдем изтласкани от нашите райони.

Разбира се, ние се съпротивлявахме. Но точно тогава стана предателството в Солун и целият

Централен комитет и десетки други способни ръководители, на които разчитахме за

финансирането на нашите доставки, бяха арестувани и изпратени на заточение в Мала Азия.

Организацията рухна. В цяла Северна Македония останахме само Сандански и аз. Точно тогава

Цончев започна да изпраща през границата своите чети, за да завладеят терена за въстание.

Ние ги посрещнахме – отначало с протести, а после – с оръжие. Разполагахме с много хора,

защото населението беше с нас, но за такава работа не са подходящи бойци без оръжие. Нямаше

Централен комитет, който да ни помогне дори и със съвет. А пътищата ни да търсим помощ от

македонските емигранти в България бяха прекъснати. Разбирате ли, македонците в България едва

ли знаеха как стоят нещата, защото нашият вестник бе попаднал в ръцете на Цончев. Хората

черпеха сведения от него и затова продължаваха да изпращат своите пожертвувания на Цончев.

Положението беще отчаяно. Изглеждаще, че ние и цялата организация ще бъдем унищожени, а

наемниците на княз Ферлинанд ще се настанят на бойното поле, за да правят каквото поискат. За

да влоши още повече нещата, Цончев нае и изпрати един стар разбойник, който бе действувал в

началото, преди организацията да го отстрани. Това беще Дончо, който залавяше турци и

християни и ги държеше, докато не получи откуп, който задържаше за себе си. Хората го

ненавиждаха. Аз бях заедно със Сандански. Бяхме толкова зле въоръжени, че дори не смеехме да

се срещнем с четите на Цончев. Бягахме пред тях като да бяха аскер.

Ние се нуждаехме от пари. Затова решихме да заловим някой богат турчин и да вземем няколко

хиляди лири откуп. Опитахме веднаж, но не успяхме. По това време при нас дойде един четник,

който е бил ученик в американското училище в Самоков.

– Заловете някой от мисионерите – предложи той – и турското правителство веднага ще плати

откупа, за да избегне усложненията.

– Тази идея ни завладя. Знаете, не беше приятна работа. – Никога не бяхме залавяли турчин за

откуп. Когато чухме, че доктор Хауз *78+ идва насам, решихме да заловим него. Д-р Хауз винаги е

бил приятел на селяните. Когато чухме, че той решил да не идва, аз например почти не съжалявах.

Няколко дена по-късно чухме, че мис Стоун е в Банско и че след няколко дена ще пътува на юг.

Спуснахме се към Банско. За мис Стоун аз не държах много. Тя често проповядваше против нас,

като казваше на селяните, че господ ще ги отърве от бедите, а не четниците. Все безобидни

приказки – никой не ги вземаше за сериозни, но това направи работата по-лесна за преглъщане.

В Банско имаше гарнизон и селяните не можеха да ни донесат дори храна. Но в продължение на

два дена Сандански и аз бяхме в селото, облечени като селяни. Следяхме мис Стоун и уреждахме

работата. Селяните ни убедиха да не правим това в Банско. Те се страхуваха от репресии.

Куриерът, който по-късно бе водач на групата на мис Стоун, бе наш човек. Той я доведе при нас.

Спомняте си навярно как се нахвърлихме върху тях, когато те минаваха. Ние всички бяхме

преоблечени като башибозук, но бяхме толкова изгладнели, че не ни дойде наум да се

въздържим от ядене на свинско, когато разтворихме чантите с храната.

Бяхме решили да вземем една българка като другарка на мис Стоун. Ние наистина искахме да се

държим с нея колкото е възможно по-добре. Но възстарата жена, която бяхме избрали, се

разболя толкова много, че не можеше да се мръдне.

В групата имаше много млади момичета, но ние се страхувахме от приказки.

– Ето госпожа Цилка – каза водачът. – Тя е женена.

– Ние харесахме изгледа й. Тя не беше много млада и имаше вид на матрона. Но ако знаехме

какво имаше да става – бебето, знаете, бихме се решили да вземем неомъжена жена. Или бихме

се задоволили без другарка на мис Стоун. Ние платихме скъпо за приличието.

– А турчина, когото убихте? – вметнах аз.

– О, оня, когото убихме? За да направим "впечатление" ли? – отговори той с ядовит сарказъм. За

да им дадем да разберат, че работата е сериозна? Така описваха работата вестниците. Отнели сме

един невинен живот, за да създадем един артистичен ефект. Не! Ние нямаме нужда от ефекти.

Тоя турчин, албанец по-скоро, беше бекчия, управител на един чифлик и скубеше селяните. Те

дойдоха при нас много преди това и казаха, че ако не убием този човек, не виждат какво добро

могат да имат от организацията. Вие знаете бекчиите и добрите, и лошите, но ние не убиваме

нито едините, нито другите само загдето скубят. Но тази свиня бе изнасилила две селски

момичета едно след друго и ние се разправихме с него.

– Уплашиха ли се жените? – попитах аз.

– Естествено. Този поход през първата нощ им извади душата. Но по-късно – ех, ние бяхме

неопитни. Ние им дадохме един месец, като вярвахме, че ще получим парите от Цариград след

седмица. Разбира се, ние искахме да ги накараме да гледат сериозно на тази работа. Тези

мисионери са нещо различно от нас, но ние знаем, че някои са много корави. Страхувахме се от

едно нещо – тя можеше да се реши да стане мъченица. За щастие, това не стана.

Ние нагласихме драматически сцени. Аз бях най-добре в тях, затова аз съм "лошият човек". Но Яне

Сандански имаше инстинктите на френски учител по танци. Аз съм го виждал с пот на голата му

глава, всред зимните мразове около нас. Виждал съм го да избягва сам между дърветата и да

стиска големите си юмруци и да скърца със зъби. Ех, той получи наградата си. Той бе записан в

историята като "добрия човек".

– Но какво стана, когато изтече първият срок.

– Ах, та това беше мъчно, я, блъфът не сполучва, а не бяхме привикнали на блъф. Ние се мъчехме

да го поддържаме. Но какво може да се направи пред една гневна, възрастна и много почтена

жена, която ви гледа сърдито? Веднъж тя направи едно внезапно движение с чадъра си. Тя винаги

носеше този чадър, Библията си и старата си шапка. Ех, може да е било въображение от моя

страна това движение с чадъра, но аз се стъписах назад през вратата на колибата, за да спася

своето достойнство. Но не спасих много от него.

Тя не ни оставяше да пушим. Не го забраняваше с изрична заповед, знаете, но така: "Имате ли вие

човешки сърца?", или "Нямате ли никакво уважение към безпомощните жени?" Казано с писклив

глас, знаете. Не можете да пушите в нейно присъствие след такава сцена.

– В разказа на мис Стоун, вметнах аз, се говори на едно място за суеверните страхове на един от

четниците. Изобщо, вие сте правили впечатление на много невежи селяни. Кои бяха четниците?

Той изкриви устни, когато отговаряше:

– Един беше Кръстьо Асенов *79+. Вие сте чували за него. Той беше основен учител с гимназиално

образование. Един едър, силен човек, когото мис Стоун наричаше "мечката". Ние всички имахме

псевдоними. Бедният Кръстьо бе убит във въстанието.

После беше "Чаушът". Това бе Александър Илиев, също основен учител с полузавършено

университетско образование. Дончо го уби с брадва, когато спеше. И после с нас беше докторът.

Той е учил медицина в Париж, струва ми се. Той беше Петров. С нас беше и Сава Михайлов *80+.

Вие сте го виждали, висок и аристократичен – суеверието не го мъчи много. И Петър Китанов,

воеводата на Джумайско, сега с нас, оня, с когото снощи говорихме за "Морската жена" на Ибсен.

Повечето от тях бяха основни учители, много от тях уволнени поради радикалните им възгледи.

Аз не се съмнявам, че поведението на мис Стоун бе искрено, но то бе забавно, вземайки пред вид

една случка, която ми идва наум сега. Тя се залови за Кръстьо Асенов със своята Библия – искаше

от него да прочете една набелязана глава. Той каза: "Ще прочета главата, ако вие прочетете една

моя брошура. Вие ще се запознаете с моята вяра и аз с вашата." Тя се съгласи. Той взе Библията и

й даде някаква брошура, от Кауцки, струва ми се. На следния ден той я попита дали е готова да

разменят мисли. Тя се опита, струва ми се, но не разбираше нищо. Може би не беше привикнала

на терминологията. Кръстьо повтори някои места от библейската глава по памет. "Виждате ли,

каза той, по-лесно е за мене да науча вашата вяра, отколкото вие да научите моята."

После дойде бебето. Около това време именно косата ми посивя. Представете си, новородено

бебе на път с нас! Колко пъти трябваше човек да си скрива главата в някоя дреха, за да задуши

една кихавица. После, помислете, едно здраво плачливо бебе е с нас, а областта гъмжи от аскер,

но странно, как едно безпомощно бебе действува върху човека, особено ако дълго време е бил

далеч от жени и деца. То беше смъртта на нашия авторитет. Мисля, може би несъзнателно, мис

Стоун, както и майката, започнаха да ни смятат за малко повечко хора след това. Сигурен съм

също тъй, че нашият страх от аскера и от Дончо не беше чисто егоистичен. Когато се стигна до

сражение с Дончо, не можете да си представите как момчетата пазеха жените. Аз не бях там по

това време, а се намирах във фланга на Дончо, докато другите се измъкваха заедно с жените.

Сандански ми каза, че те така се държали за него, сякаш не са искали да бъдат освободени по

такъв начин.

Нали разбирате, Цончев беше изпратил Дончо след нас, за да "избави" пленничките. Той не

искаше ние да получим откупа. Ако двете жени бяха загинали в наши ръце, това щеше да послужи

на неговите цели. Ясно е, че Македония щеше да бъде обърната наопъки и най-щателно

преровена, ако наистина нещо се случеше с тях. И ако в резултат на някаква голяма случайност

избегнехме това, тогава Груев и останалите му хора щяха да ни убият, когато излязат от затвора. Те

не одобриха нашата постъпка, когато разбраха за нея, но ние вече бяхме получили парите.

Разказвам ви различните опасности, които ни заплашваха и ме караха нощем да се потя.

Най-после ние бяхме така зле натиснати, че се решихме на голям риск. Ние минахме границата на

България. Там стояхме доста време и това беше един период на почивка. Стояхме скрити на

няколко километра от Кюстендил, където са казармите, но никой не допускаше, че сме в такова

съседство. Тогава именно аз ходих в София и се видях с мистър Дикинсън *81+, американския

представител. Той ме мислеше за обикновен селянин, нает от "разбойниците". Братът на Петър

Китанов, Сандо, беше преводач на френски. Аз не изглеждах дори да разбирам български, тъй

както бях облечен. "Десет хиляди лева, каза той, нито сантим повече." Не можахме да дойдем до

съгласие.

– Когато бях в Самоков – казах аз, – един от мисионерите ми каза, че когато комисията се

срещнала с "разбойниците", между тях имало един такъв интелигентен човек, че те го помислили

за другаря на Груев, Гоце Делчев. Кой беше той?

– Това беше сам Кръстьо Асенов. Делчев беше едничкият от големите водители, който не бе в

затвора. По това време беше към Битоля и не знаеше нищо за аферата, докато не се свърши

всичко. Освен това се говореше, че Сарафов е бил замесен – това са глупости – Сарафов,

креатурата на княз Фердинанд, съмишленик на Цончев.

– Какво стана с парите,които взехте?

Един комитет бе натоварен с тях. Д. С. *83+ сега в София, и старият М. *84+ в Дупница, вие

познавате и двамата – хора, чиято честност е над всяко подозрение. Третият беше Гоце Делчев.

Цончев знае какво стана с част от парите – но за негова сметка. Повечето от парите финансираха

въстанието през 1903 г. в Битоля. И после – тук той ми се усмихна – аз взех малко от тях. Те ми

дадоха пет лири, за да си отида за Коледа у дома. Другите не взеха нищо.

Ние останахме, смълчани дълго време, той мислеше унесено. Аз бях чувал много за тази история

по-рано от други.

– А Дончо – добавих аз тихо, почти на себе си, – сега е почтен, преуспяващ гражданин и живее в

собствена къща в Дупница.

– Зная – отговори той мрачно. – Хвалеха го във вестниците, въпреки че той е събрал повече откупи,

отколкото биха ни донесли десет като мис Стоун. Но ние сме нзвън закона. За себе си не ме е

грижа, но другите – повечето от тях загинаха за идеите си и никога нямаха дори и лира в джоба си.

Но те бяха само разбойници. Господи! Какви лицемери са те! Тези самодоволни дипломати,

вестникари и духовници, с техните увиснали бузи и закръглени шкембета. Да, ние сме

разбойници. Те допускат нашите жени и малки бебета да бъдат изнасилвани и избивани и когато

търсим помощ или поне прекратяване на тези безчинства в името на бога, те ни отвръщат с благи

лъжи. А после, когато подложихме една от техните жени на малко неудобства, които и ние

споделяхме с нея, само за да намерим средства, с които да спасим милиони жени от смърт и дори

от нещо по-лошо, те ни наричат разбойници. Защото това беше една от техните жени, а за бедната

госпожа Цилка изобщо нехаеха. Не, само за мис Стоун. Затова ние сме разбойници, престъпници,

хора извън закона. Да бъде проклета такава цивилизация! Тя не е истинска!

Така обикновено той даваше израз на огорчението си, защото ние водихме още много разговори

по този въпрос. Той ми направи силно впечатление, както и всички онези млади учители, които

събираше около себе си, въпреки че неговите знания не се дължаха много на училището.

Често съжалявах, че не направих краткото отклонение, необходимо, за да се срещна със

Сандански в Разложко. Чувствувах, че той е водещият ум. Сандански прекрати последната интрига

на княз Фердинанд в Македония, като елиминира Сарафов от полето на действие. Той и

Чернопеев бяха ръководителите на социалистическото крило в Македония *85+, което бе готово

да прибегне до заместване на въоръжените акции с икономически действия. Когато младотурците

обявиха конституцията, те двамата и техните сподвижници отговориха първи, като положиха долу

оръжието си. Младотурците ги приеха в Солун с отворени обятия. Няма нищо чудно в това, защото

младотурското движение е така свързано със социализма, както революционното движение в

Русия. Днес четите в Македония принадлежат на миналото.

Сега, когато пиша тези редове, чета във вестниците, че Сандански бил начело на една дружина,

състояща се от стотина българи, следвана от смесени батальони от гърци, евреи и турци, пред

вратите на Цариград *86+.

Успехът на младотурците наистина ме избави от обикновените пророчески предсказания, с които

е прието да завършват подобни книги. Когато започвах разказа си, никога не бих могъл да

предскажа събитията, които станаха след това. Предричането, че днес турци, българи и гърци ще

маршируват рамо до рамо към Цариград, за да свалят султана, би накарало да избухнат в смях

всички трезвомислещи политици. Същите тези добри, разумни политици с тромави схващания

вече са започнали интриги, за да спрат хода на революцията. Но Млада Турция се вдъхновява от

един идеал, за който Турция е само нещо преходно.

През нощта на 9 ноември Владо и аз, с десетина други, се промъкнахме през границата и моите

македонски приключения свършиха *87+.

Бележки

75. Става дума за аферата "Мис Стоун", т. е. пленяването за откуп на американската протестантска

мисионерка Елена М. Стоун и българката Катерина Стефанова – Цилка. Пленяването е извършено на 21

август 1901 г. на пътя от Банско за Горна Джумая (дн. Благоевград) от чета, ръководена от Яне Сандански,

Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов. Двете жени, са държани в плен близо шест месеца, през което време

четата се сблъсква с големи трудности, преследвана от турски потери и върховистки чети. Положението се

усложнява от това, че К. Цилка. била бременна и ражда по време на пленничеството. Революционерите

обаче устояват на трудностите и довеждат акцията докрай. Откупът от 14 500 турски лири е получен на 20

януари 1902 г. в Банско, а жените са освободени на 10 февруари 1902 г. край с. Градошорци, Струмишко.

Акцията добива широка известност не само в България и Америка, но и в много други страни, като

допринася за популяризиране делото на революционната организация. Самата мис Стоун, въпреки

преживените страхове и несгоди по време на пленничеството, след завръщането си в САЩ изнася беседи и

пише статии, в които осъжда турския режим и подкрепя борбата на поробените българи.

76. Христо Чернопеев – роден през 1868 г. в с. Дерманци, Ловешки окръг. До 1899 г. служи като подофицер

в българската армия, след което се включва в македоно-одринското освободително движение.

Грврвоначално е войвода на чета в Кукушко. След приключване на аферата "Мис Стоун" участвува в борбата

срещу четите на ген. Ив. Цончев. След въстанието е ръководител на Струмишки революционен окръг, а след

Младотурската революция участвува в учредяването и ръководството на Народната федеративна партия в

Солун. В края на 1909 г. минава в нелегалност и през 1911 г. е включен в ЦК на възобновената ВМОРО,

заедно с Петър Чаулев и Тодор Александров. Участвува в Балканската и в Първата световна война. Загива

като офицер на 6 ноември 1915 г. в боя при Криволак.

77. Яне Сандански – роден през 1872 г. в с. Влахи, Мелнишко. Израства в гр. Дупница (дн. Станке Димитров),

където семейството му се преселва след Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. Участвува в дейността

на легалната организация в България, а от април 1901 г., когато влиза със своя чета в Македония, се отдава

изцяло на освободителната борба на поробените. Воюва срещу върховистките чети на ген. Цончев. След

въстанието от 1903 г. се утвърждава като ръководител на Серски революционен окръг и на левицата в

македоно-одринското движение. Участвува с чета в Балканската война. Убит на 22 април 1915 г. в Пирин от

противници в революционното движение.

78. Д-р Хауз – началник на протестантските мисионери в Солун.

79. Кръстьо Асенов – роден през 1877 г. в Сливен, племенник на Хаджи Димитър. Завършва Висшето

училище (университета) в София и под влияние на Гоце Делчев се включва в борбата за освобождение на

Македония и Одринско. Взема участие в подготовката на въстанието, но непосредствено преди започване

на въстаническите действия е убит от противници край с. Корнишор, Ениджевардарско.

80. Сава Михайлов – роден през 1877 г. в с. Мачуково, Гевгелийско. Завършва Солунската българска мъжка

гимназия, след което става учител. След пленяването на мис Стоун напуска Горна Джумая, където е учител и

районен ръководител, и се присъединява към четата на Яне Сандански и Христо Чернопеев. От началото на

1903 г. е войвода в Гевгелийско. Загива в сражението на 1 март 1905 г. край с. Смол, Гевгелийско, Вж, бел,

16.

81. Чарлз Дикинсън – генерален консул на САЩ в Цариград, който пристига в София, за да преговаря с

представители на ревелюционерите, пленили мис Стоун и Катерина Цилка.

82. Гоце Делчев – най-видният организатор, ръководител и идеолог на ВМОРО до 1903 г. Роден е през 1872

г. в гр. Кукуш. Завършва Солунската българска мъжка гимназия, след което през 1891 г. постъпва във

Военното училище в София. Изключен през 1894 г. за разпространяваие на социалистическа литература, той

става учител в Македония и се отдава на революционна дейност. От края на 1896 до 1901 г. заедно с Гьорче

Петров е задграничен представител на ВМОРО в София. В същото време обикаля с чети из Македония и

Одринско и съдействува за разширяване на организационната мрежа, за укрепване на нелегалните канали,

за създаване на четническия институт. Загива на 21 април / 4 май 1903 г. в сражение с турска потеря в с.

Баница, Серско.

По време на аферата "Мис Стоун" Гоце Делчев се намира на обиколка в Югозападна Македония; връща се

през март 1902 г., когато откупът е вече получен и жените са освободени.

83. Димитър Стефанов – роден през 1872 г. в Бесарабия. Завършва право в Московския уннверситет. През

1897 г. идва в България и работи като съдия и юристконсулт. Участвува в македоно-одринското

освободително движеиие. През учебната 1900 – 1901 г. е директор на българската мъжка класическа

гимназия в Битоля и ръководител на организацията в окръга. От септември 1901 до края на 1902 г. заедно с

Туше Делииванов е задграничен представител на ВМОРО в София и води енергична борба срешу

привържениците на ген. Ив. Цончев. Участвува във въстаническите действия в Пиринския край през 1903 г.

На Рилския конгрес от 1905 г. отново е избран за задграничен представител нв ВМОРО. Привърженик на

левицата в освободителното движение. Умира през 1940 г. в Бургас.

До него е адресирано писмото от 4 юли 1904 г., с което А. Сониксен се препоръчва на дейците на

освободителното движение в София.

84. Никола Малешевски – роден в с. Берово, Малешевско, дългогодишен пунктов началник на ВМОРО в

Дупница (дн. Станке Димитров), близък другар и съратник на Гоце Делчев.

85. Яне Сандански и Христо Чернопеев са ръководители на левицата в македоно-одринското национално-

революционно движение. Те посрещат с възторг Младотурската революция, но когато започва

младотурската реакция, те се отдръпват – Чернопеев подновява въоръжената революционна борба, а

Сандански се оттегля в Мелнишко.

86. През април 1909 г. реакционно настроените среди в Цариград правят опит за контрапреврат. В подкрепа

на младотурците към столицата се отправят много дейци на македоно-одринското движение. Начело на

отрядите на левицата застава Яне Сандански.

87. Към края на годината се завързва следната преписка по повод на А. Сониксен. На 12 октомври 1906 г.

управляващият Българското дипломатическо агенство в Цариград пише "бързо" и "поверително" до

Министерството на външните работи в София:

"Вторий секретар на с*еверно+американското посолство ми съобщи вчера следното от страна на посланика

си:

Алберт Сониксон с*еверно+американски гражданин, женен за българка (?), заминал за Македония с цел да

се присъедини към някоя българска чета. В Солун той дал да се разбере, че отива да влезне в някоя чета,

което и направил през изтеклий месец февруарий при г. Воден. Такива били сведенията на Амбасадата.

Обаче от Високата порта й заявили официално, че г. Сониксон бил забелязан покрай езерото (блатото) при

Енидже, после край Дойран и че оттам се прехвърлил в България, гдето по настоящем се намирал в София в

хотел "Централ" или в други някой хотел и сновел между България и Македония в качеството си на

инспектор на организацията.

При тия сведения и при отсъствие на каквото и да било известие от г. Сониксон, американский посланик се

опасявал да не би неговият поданик да е убит, а турците да крият това и да заблуждават посолството...

Поради това той моли да се проверят турските сведения в София."

По-нататък управляващият агентството пише, че разполагал със сведенията, съдържащи се в рапорта на

търговското агентство в Битоля от 14 август (вж. тук бел. 65), но не ги съобщил на събеседника си. Той иска

да му се изпратят по-подробни сведения за Сониксон, както и инструкции за отговора, който трябва да

предаде в американското посолство. После добавя, че получил и изпраща като приложение препис от

писмото на председателя на българската община в Енидже Вардар, "отгдето се вижда, че някакъв си

англичанин ходил край тамошното блато..."

В София ген. Рачо Петров нарежда да се направи проверка чрез Министерството на вътрешните работи.

След един месец, на 18 ноември 1906 г., оттам отговарят, че "от събраните чрез столичното градоначалство

сведения се установява, какво въпросният Алберт Сониксон се е завърнал на 4 того (17 ноември по нов стил

– бел. К. П.) от Македония, гдето бил с една чета, установил се в хотел "Македония" и на 12 того заминал за

Русе, откъдето щял да отиде в Румъния. Същият бил редактор на някакъв английски вестник, но не могло да

се узнае на кой вестник, понеже не давал никакви сведения за дейността си изобщо по македонското дело."

Тези сведения в началото на декември се изпращат на дипломатическото агентство в Цариград.

Писмото на председателя на българската община в Енидже Вардар свещеник Н. Анкутов има дата 5

октомври 1906 г. и е адресирано до екзарх йосиф I. В него се посочва, че "нарочно прикомандированият

Джемал бег – син на Пайтар Миралай от солунските власти, в съдружие с местния ни Хаки бег и един

англичанин, на 30 миналий м. септемврий влезли в блатото при някой си Апостол войвода, с когото правили

тайни преговори по предаванието му с цялата чета (дружина) или сам той.

До какъв резултат са зели тия им преговори, се нищо положително не знае, а само това е известно, че

Джемал бег – човек интелигентен, на 30-год*ишна+ възраст и посетил повечето европейски главни градове –

веднага замина за Солун на докладване заедно с англичанина."

Няма съмнение, че въпросният "англичанин" е султанският пратеник, шейх Ахмед Кемал бей, който посетил

Апостол войвода в Ениджевардарското езеро. Както посочва Сониксен, той бил облечен в "Норфолкски

ловджийски жакет". Останалите са лицата от турска страна, които са го придружавали до езерото.

КОНСТАНТИН ПАНДЕВ