84
Животоописанието ми Никола Бацаров (Изд. на Отечествения Фронт, София, 1986) Съставителство, предоговор и бележки - Вера Василева Увод НИКОЛА БАЦАРОВ И НЕГОВАТА БИОГРАФИЯ Никола Бацаров, автор на публикувания тук ръкопис, е от онези скромни и по-малко известни възрожденски дейци, които, без да заемат челно място в редицата на най-изтъкнатите радетели за политическо и културно издигане на народа ни, са достойни представители на интелектуалната среда на своето време и възторжени участници в борбите за църковна и културно-национална самостойност на българите в епохата на Българското възраждане. За скромната и светла личност на дългогодишния учител, книжовник и общественик Н. Бацаров се знае твърде малко *1+. Причините за това трябва да търсим не само в оскъдните досегашни сведения за неговата народополезна дейност, но и в недостатъчното, несистемно и непълноценно използуване на наличните документални материали за живота и дейността му както за периода преди Освобождението, така и за периода след 1878 г. Никола Бацаров е роден през 1818 г. в гр. Калофер. Първоначално учи в родния си град и в училището в Куручешме в Цариград. Няколко години по-късно, през 1836 г., жаждата за знания го отвежда в Габрово, където за кратко време усвоява, взаимоучителния метод при изтъкнатия български педагог Неофит Рилски. Известно време младият Бацаров учи при Неофит Бозвели в училището, което Йосиф Соколски открива при Габровския манастир. След напускането на Габрово следват години на упорита борба с невежеството и чуждия духовен гнет, години на неуморен труд за възкресяване и налагане на българския дух. През 1849 г. Бацаров се преселва в Мачин, Добруджа, където се .проявява като общественик и начинател на редица благородни и патриотични инициативи, оставили трайна диря в народната памет. Така само за няколко години в резултат на дейността му бил извършен обрат в развитието на учебното дело (до 1849 г. обучението се провеждало на гръцки и влашки език) и били положени основите на българщината в Мачин. Големи са заслугите му за основаване на българско училище в града, прилагане на взаимоучителния метод и въвеждане на българския език в обучението, довели от своя страна до постепенното и окончателно изместване на гръцкия език и до укрепване на националното самосъзнание на тамошните българи.

Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Embed Size (px)

Citation preview

Page 1: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Животоописанието ми

Никола Бацаров (Изд. на Отечествения Фронт, София, 1986)

Съставителство, предоговор и бележки - Вера Василева

Увод

НИКОЛА БАЦАРОВ И НЕГОВАТА БИОГРАФИЯ

Никола Бацаров, автор на публикувания тук ръкопис, е от онези скромни и по-малко известни

възрожденски дейци, които, без да заемат челно място в редицата на най-изтъкнатите радетели

за политическо и културно издигане на народа ни, са достойни представители на интелектуалната

среда на своето време и възторжени участници в борбите за църковна и културно-национална

самостойност на българите в епохата на Българското възраждане.

За скромната и светла личност на дългогодишния учител, книжовник и общественик Н. Бацаров се

знае твърде малко *1+. Причините за това трябва да търсим не само в оскъдните досегашни

сведения за неговата народополезна дейност, но и в недостатъчното, несистемно и непълноценно

използуване на наличните документални материали за живота и дейността му както за периода

преди Освобождението, така и за периода след 1878 г.

Никола Бацаров е роден през 1818 г. в гр. Калофер. Първоначално учи в родния си град и в

училището в Куручешме в Цариград.

Няколко години по-късно, през 1836 г., жаждата за знания го отвежда в Габрово, където за кратко

време усвоява, взаимоучителния метод при изтъкнатия български педагог Неофит Рилски.

Известно време младият Бацаров учи при Неофит Бозвели в училището, което Йосиф Соколски

открива при Габровския манастир. След напускането на Габрово следват години на упорита борба

с невежеството и чуждия духовен гнет, години на неуморен труд за възкресяване и налагане на

българския дух.

През 1849 г. Бацаров се преселва в Мачин, Добруджа, където се .проявява като общественик и

начинател на редица благородни и патриотични инициативи, оставили трайна диря в народната

памет. Така само за няколко години в резултат на дейността му бил извършен обрат в развитието

на учебното дело (до 1849 г. обучението се провеждало на гръцки и влашки език) и били

положени основите на българщината в Мачин. Големи са заслугите му за основаване на българско

училище в града, прилагане на взаимоучителния метод и въвеждане на българския език в

обучението, довели от своя страна до постепенното и окончателно изместване на гръцкия език и

до укрепване на националното самосъзнание на тамошните българи.

Page 2: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

В Мачин около 1850 г. с цената на големи усилия Никола Бацаров успял да постигне и заменяне на

гръцкото богослужение със славянско. И не случайно през януари 1860 г. в. „България" пише:

„Могат ли да се гърчеят българи, които Бацаров е напоил преди осем години с народен дух. *2+

През 1854 г. по време на Кримската война (след тържественото посрещане на княз Горчаков и

руските войски в Мачин на 12 март) Бацаров е избран за съветник в градското управление и

развива активна родолюбива дейност по записването на 150 души български доброволци от града

и околните села, проявявайки се по този начин като борец за политическо освобождение на

българите.

След прочувствена реч, произнесена от мачинския учител на 25 март, е осветено знамето на

доброволците, донесено от капитан Васил Вълков. Сформираният доброволчески отряд под

ръководството на кап. Христо Кашикчиев по-късно е изпратен и помощ на русите при град

Силистра. За тази си дейност през 1856 г. Н. Бацаров е награден от руския император Александър

II с орден. Същата година той присъствува в Москва и на коронацията на императора като член на

делегацията на български преселници.

Две години по-късно, през 1858 г., Бацаров се установява в Шумен, културен и преуспяващ град,

дал своя принос в общия духовен и политически подем през Възраждането. Тук до 1866 г. той е

учител заедно със съпругата си Мария Бацарова във взаимното девическо училище.

Невъзможно е да се изброи всичко, което скромният възрожденски труженик прави за разпалване

на българския дух в град Шумен през едни от най-трудните и решителни години на

Възрожденската епоха.

Безкористен в служенето си, предан на отечеството си, през 1866 г. той е избран за главен

секретар на цьрковно-гражданската община в Шумен. През него в тези години (1860—1866)

преминава и цялата преписка по църковния въпрос между Шуменската община и нейния

представител в Цариград — д-р Вичо Панов. Заставайки на страната на така наречената млада

класа в града, Бацаров води упорита борба срещу гръцкия владика Венеамин за издигане на

народностния дух на българите и за извоюване на независима българска йерархия, влагайки така

своя скромен принос за развитието и победата на черковно-националната борба през 70-те

години на XIX век.

Така в Шумен Бацаров се проявява като личност, чиято дейност надхвърля рамките на строгото

просветителство. И не случайно Илия Блъсков го характеризира като един от „най-доблестните

ратници на нашето възраждане".

От този период датира и дейността му като сътрудник на „Цариградски вестник", „Слово",

„Български книжици" и "Дунавски лебед". *3+ Със самия Раковски Бацаров поддържа обширна

кореспонденция *4+, като същевременно му изпраща материали за отделни дописки и статии.

Бацаров изиграл немалка роля и за основаване на читалище „Напредък" в Шумен. Изключителен

ентусиаст, той става инициатор и на първото всенародно чествуване в Шумен на празника на

Кирил и Методий — 11 май 1859 г. Тук, в града, Бацаров поддържа близки отношения и с Добри

Page 3: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Войников *5+, когото подкрепя във всички негови инициативи в областта на просветното дело.

Воден от патриотични подбуди, той отпечатва на свои разноски и историята на Войников,

подпомагайки по този начин косвено нейното разпространение из българските земи.

Изключителен патриот, Бацаров се вълнува и от страданията и копнежите на българския народ

през епохата на национално-освободителните борби. Значим възрожденец и интересна личност,

народен учител и обществен деец, поддържал връзки с Одеското българско настоятелство и с

Българската община в Цариград, Бацаров през целия си живот е обладан от стремеж към духовна

и политическа свобода. Затова може би в негово лице сме склонни „да съзрем събирателната

същност на нацията: хора, създатели на челяд, имане, занаят, но и хора бунтовни и

свободолюбиви". *6+

След 1866 г. Бацаров развива народополезна дейност като учител в градовете Варна, Русе,

Провадия, в с. Дивдядово и повторно в Шумен, като изключително големи са заслугите му за

уреждане на Варненската църковно-училищна община. Както сам твърди в спомените си, в тези

години той съставил и един правилник („Законник"), състоящ се от 16 члена, за уреждане на

църковните дела в епархията. Така с този „Законник" цялата Варненска епархия получила стегната

организация, начело на която било поставено българското духовенство и Варненската българска

църковно-училищна община като главна.

Дългоочакваната свобода Бацаров посреща с неизмерима радост. „Ти, сине мой — споделя

старият учител, — може да мислиш, че ако и не богат, ако и не на висока служба, може да не съм

доволен от положението си, от себе си — не, напротив, при тая светла свобода, когато до вчера

бяхме роби и от роби по-окаяни, в тия честити за мене благословени дни, в тоя щастлив за мене

час аз трябва да ти кажа откровено, че се намирам на връх блаженството. . ."

И след Освобождението този неоправдано забравен деец на националното ни пробуждане

продължава своята богата и полезна обществена дейност и преди всичко учителската си и

просветителска дейност, макар и твърде скоро по здравословни причини да е принуден да се

откаже от нея. До смъртта си през 1892 г. заема редица административни длъжности като

председател на Градския съвет и кмет в Нови пазар, а по-късно като мирови съдия в същия град.

* * *

Личният архив *7+ на Никола Бацаров, съхраняван в Българския исторически архив *8+ при

Народната библиотека „Кирил и Методий", обхваща 551 документа, групирани в пет дяла *9+. От

тях особен интерес заслужават материалите от дял втори — Кореспонденция, и от дял трети —

Дейност, съдържащи изключително ценни данни както за хода на църковно-националните борби

на българския народ в периода 1861-1866 г., така и за развитието на учебното дело в България

преди Освобождението.

Публикуваният тук ръкопис, озаглавен „Описанiе на бiографiята ми (или животоописанието ми)",

документира на първо място живота и дейността на Бацаров за периода 1824-1884 г., родното му

място, семейната и обществената му среда, учението му в Калофер, Цариград и Габрово (при

Page 4: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

учителя Неофит Рилски) и училището при Соколския манастир (с учител Неофит Бозвели),

учителствуването му в гр. Мачин (1849-1858), както и настъпилия след идването му в този град

обрат в учебното дело, дейността му като съветник в градското управление на гр. Мачин (1856 г.),

участието му (като член на депутация) в тържествата тю случай коронацията на Александър II в

Москва (1856 г.), участието му в борбата против протестантската пропаганда в Шуменско (60-те

години на XIX в.), заслугите му по организирането и укрепването на църковно-гражданската

община в гр. Варна, както и учителската му дейност в градовете Калофер, Шумен, Варна и

Провадия.

Освен тези отделни моменти от живота на Бацаров ръкописът съдържа и интересни данни за

икономическия и стопанския живот в българските земи, както и отделни податки за социалната

структура на българското общество през този период. Но безспорно най-интересни и подробни са

сведенията и фактите, свързани с църковно-националните борби на населението в Шуменско *10+

и Варненско, както и с развитието на учебното дело в България преди Освобождението. Тези

сведения и факти ясно свидетелствуват за разрастването и укрепването на националното

самосъзнание на българите от този край и твърдото им решение да се борят безкомпромисно за

защита на своята справедлива кауза.

Не на последно място „Биографията" съдържа сведения и за лица и събития, свързани с нашето

икономическо, политическо и културно развитие през един период от близо 60 години.

Оттук идват и подбудите на съставителя за .необходимостта от цялостно *11+ публикуване на

цитираната по-горе биография на Бацаров, което, надяваме се, ще даде възможност по

документален път да се уточнят не само най-важните периоди от неговия тревожен живот, но и

ще разкрие в пълна светлина наситената му с просветителски жар дейност — както преди, така и

след освобождението от османско иго.

Не по-малък интерес за историка представляват и материалите, свързани с дейността на Бацаров

като секретар и член на българската църковно-гражданска община в Шумен и Варна. В посочените

документи могат да се открият сведения за състоянието на килийните училища в Шуменско,

откриването на новобългарски училища и въвеждането на взаимоучителния метод в тях,

заплатите на учителите, провеждането на годишни изпити и системата на обучение, както и

сведения за отделни учители. *12+ Застъпени са и въпроси, свързани със строежа на училища, с

изпратените от М. Бенли, К. Палаузов, П. Берон и др. помощи за училищата в Шумен, девическото

училище във Варна и др., с учението на българчета в чужбина, с празнуването на празника на

Кирил и Методий в Шумен, с развитието на учебното дело в Котел и Варна и др.

Както бе посочено, документите хвърлят обилна светлина и по въпроса за създаването на първата

българска църковно-гражданска община в Шумен, обсъждането на църковния въпрос в смесените

българо-гръцки комисии, изгонването на гръцкия владика Венеамин от Шумен, дейността на

народните представители (от отделните епархии) в Цариград и др.

Публикуваната тук „Биография" съдържа общо 44 листа с 88 ситно изписани с лилаво мастило

страници. *13+ Правописът и пунктуацията са осъвременени, като са запазени всички стилни и

Page 5: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

езикови особености, присъщи на автора и на епохата. Поставени са препинателни знаци според

смисъла на текста, както и главните букви в началото на изреченията. Разграничени са отделните

изречения. Възприета е известна нормализация в квадратни скоби. Глаголната форма „ся",

употребявана на много места неправилно, е изправена според контекста на „се" или „са".

Поправени са явни правописни грешки, както и пропуснати на места буквени знаци. Учтивата

форма с запазена така, както е употребена от автора. Съмнителни разчитания на думи или изрази

в текста са посочени с въпросителен знак, сложен в скоба. Поради ясното им съдържание

срещаните на няколко места в текста изрази или отделни изречения на руски език не са дадени в

превод. Кръглите скоби и многоточията са на автора. Пропуснат текст в публикацията е отбелязан

с три точки в прави скоби.

Публикацията е съпроводена с кратки обяснителни бележки, които нямат характер на пълен и

изчерпателен исторически коментар, а главно поясняват накратко споменатите в текста имена на

лица и селища.

ВЕРА ВАСИЛЕВА

Бележки

1. Определени заслуги за осветляване делото на този изтъкнат възрожденски деец има неговата внучка

Екатерина Златоустова, която публикува повече от десет съобщения, свързани с живота и дейността на своя

дядо. По-подробно за тях виж НБКМ—БИА, ф. 612, а. е. 2, л. 1—9. (Библиография на трудовете на Ек.

Златоустова). В същия фонд се съхранява и подготвен от нея ръкопис, посветен на Никола Бацаров, под

работното заглавие: „Опит за биография на Н. И. Бацаров — народен учител, обществен деятел, църковен

певец и проповедник" НБКМ—БИА, ф. 612, а. е. 74, л. 612—712.) За живота и дейността на Н. Бацаров виж и

библиографията, приложена накрая на тази публикация.

2. България, I, № 44, 23 ян. 1860, с. 175.

3. Разпространяван в Шумен от Никола Бацаров. Вж. Дунавски лебед, № 23, 28 февр. 1861.

4. От тази кореспонденция са запазени само три писма на Н. Бацаров до Г. С. Раковски. Вж. НБКМ—БИА, ф. I

б, № 888—890. Вж. и бел. в края на настоящата публикация.

5. Войников ценял много своя колега заради неговата полезна обществена дейност. В знак на уважение към

личността на Бацаров той му посвещава своята Кратка история. Вж. Войников, Д. Кратка българска история

от Добря П. Войникова. Издание първо. 1861. Във Виена... 196 с. По повод отпечатване на Кратка българска

история на Д. Войников вж. и ОМ — Шумен, Писма от Хр. Г. Данов до Н. Бацаров и Д. Войников, както и

писмо на Бацаров до Д. Войников (№ 1867— 1868). Никола Бацаров е спомоществовател и на книгата на

Найден Геров „Извод от физиката", издадена през 1849 г. в Белград, както и на „Методическо ръководство

за първоначалната аритметика..." на Т. Икономов и „Пълна математическа и физическа география от

Спиридона Петрова. За употребление ка народните училища. Част първа. Издание първо. Русе, 1865.

6. Вж. Маркова. Ил. Книгата, която всеки може да напише. Народна култура, XXV, № 3, 15 ян. 1982.

7. Архивът на Н. Бацаров е комплектуван въз основа на постъпления през годините 1954, 1959, 1962 и 1964 и

е предаден в Народната библиотека „Кирил и Методий" от Матей Златоустов (внук на Н. Бацаров). По данни

Page 6: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

на Ек. Златоустова голяма част от архива е била унищожена от самия Бацаров при различни неблагоприятни

обстоятелства в живота му, а друга част неволно е била разпръсната след смъртта му от неговите близки.

8. Фондът се съхранява под номер 328.

9. Дял I — Документални материали с биографични данни за фондообразувателя; Дял II — Кореспонденция;

Дял III — Дейност; Дял IV — Документални материали с общо съдържание; Дял V — Документални

материали от, до и за членове от семейството на фондообразувателя.

10. От 1860 до 1866 г. Бацаров е главен секретар при Българската община и отговаря пряко за поддържането

на преписката .н с Цариградската община по църковния въпрос. В своята „Бjографjа" той подробно се спира

на тази преписка и посочва редица интересни данни за дейността на представителя на гр. Шумен в

Цариград — д-р Вичо Панов.

11. Части от съдържанието на Биографията са били цитирани или използувани от отделни автори в

миналото, както и от някои научни работници в по-ново време: В. Тонев. Добруджа през Възраждането. С.,

1973; Ек. Златоустова. Българите и коронацията на царя освободителя Александър II. Мир, № 8599, 2 март

1929; Принос към Възраждането на гр. Варна. Мир. № 8920, 29 март 1930.; Участие на българите в

Кримската война. Родолюбие, № 6, 10—11.

12. Д. Войников, Ст. Изворски, Ил. Блъсков, П. Славейков и др.

13. На отделни места авторът е правил поправки и допълнения с черно мастило.

Част първа

Шумен, 1884 година, октомврия, 6-й ден, събота

НАЧАЛО

Описание на биографията ми (или животоописанието ми)

I

Аз Никола, син на Ивана Николов Бацаров, съм се родил в лето 1818, месец март, 9-й ден, в

паметта на Св. четиридесет мъченици; роден и възпитан в селото Калофер, Пловдивско окръжие

(сега Източна Румелия) от православни родители, именуеми баща ми Иван Н. Бацаров, а майка ми

Въла (или Васила). Най-първо съм се учил в оновавремешните училища, които биваха учредени

при църквите, в черковни стаи, или келии именуеми, и за учители имаха църковните слуги

(кандиловжигатели или кандилари), които всякога биваха някои духовни лица от монастирите в

Света гора и Святий „Йоан Рилский". Моите учители бяха: първий — отец Сава, светогорски монах,

служител на черковата „Св. Атанасий", при когото учих от първоначално, додето изучих часослова

(наустницата), *14+ а вторий — отец Симеон, служител и певец на чгрковата „Света Богородица" —

Page 7: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

и той хилендарец от Св. гора, при когото изучих псалтира *15+, апостола *16+ и други църковни

служебни книги, които тогава за българите бяха учебните книги на наший матерний

славянобългарский язик. И в него време, който свършеше тях и знаеше да чете в черковата, той

биваше съвършено учен и се считаше за най-учено и просветено лице между народа след ония,

които бяха ходили вън от Отечеството ни България и бяха се просветили на чужди язик, който

изключително беше гръцкият, и те се думаха учени двуязични.

Като се изучих до тази степен, както горе казах, и станах на четиринадесет години момче, баща

ми, на когото занаятът беше абаджилък, т. е. да купува хаби и шие и приготовлява чрез други

шивачи дрехи от хаби и шаяк и ги носи в Цариград и ги продава (както сега донасят нам от Немско

готови панталони, сюртуци и други френски дрехи), защото това беше по онова време главната

търговия в нашето село Калофер, като, от една страна, беше съвсем безграмотен, а, от друга,

правеше в търговията си съдружество с цариградски жители гърци, имаше нужда да води с тях

кореспонденцията си по гръцки язик. Той на 1831 г. ме заведе в Цариград и ме даде да се уча на

гръцки язик. Тук аз, като следвах редовно в едно енорийско гръцко училище две години, се научих

(по първоначелните гръцки науки) на гръцки язик, колкото да говоря, да прочитам свободно и да

пиша на баща си нужните писма за търговията му. Баща ми, обрадован от този мой успех, нямаше

де да ме тури. Един ден ми казва: „Синко! Ти нели захвати да ми пишеш самичък и на гръцки да

не ходя и търся за писмата си писар отвънка (които писари тогава бяха рядкост), стига ти това

учение, то е за мене доволно. Аз думах на ума си: „Ей, татьо! За тебе е доволно, ама за мене не!"

„Айде сега да седнеш при мене на занаят да се научиш, да печелиш пари." Колкото и да беше това

мъчно и несгодно за мене, нямаше какво да правя. И тъй баща ми ме задържа на занаят при него

в Цариград още две години, като ходех и на училище, ама не редовно.

В това мое четиригодишно живеене в Цариград аз, като жадущ за наука, всякога си приговарях

учените уроци. По матерния наш язик нямахме никакви други книги освен славянските: часослов,

псалтир, апостол и проч., а по гречески имах първоначалните учебни книги: Кратка свещена

история, Катехизис, *17+ География, Граматика, Аритметика, Христоития и други, защото по онова

време освен черковнославянските нямахме на българский говорим язик никакви други книги,

само едничката най-първа, която беше написана от д-ра Петра Берова (Берона *18+) и напечатана в

Брашов на 1824 г. и която прочитахме с най-голяма сладост и усърдие. И защото имаше

изображения (риби и други разни животни) наричахме я Рибений буквар *19+ (буквар, защото

захващаше от А, Б). И втора една Св. История *20+ със 104 примера от вехтий и новий завет, превод

от руский от А. С. Кипиловский, печатана в Будин на 1825 година.

Като прочетох славянските книги, познавах, че в тях няма да научи человек нищо друго за наука

освен да се моли на бога и като всякое неразвито и набожно дете си мислех, че това е вече за

человека най-нужната наука: да знае да се моли на бога и познава всичко, което се отнася от тоя

свят за в бъдещия живот. Много обичах да ходя в черкова и да гледам изображенията на иконата,

която се наричаше Йерусалим (изображение на второто Христово пришествие, на която имаше

изобразени Страшният съд, раят за праведните и вечната мъка за грешните). В неделен ден и

други празници повечето време проминувах в черквата „Св. Богородица" на Галата, *21+ дето

беше близо и дюгенят на баща ми, който много ми се радваше за това ми набожно поведение.

Page 8: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Но когато прочитах от гръцките си книги „Географията" и виждах, че тя разказва за света — де

какъв град се намира, колко морета и суша има и проч., сетне някои басни Езопови и други

историйки, аз колкото и да не можех да се досетя без разказванието на учител, се ми дохождаше

на ума, че има освен черковното и друго учение за този свят, и си думах: защо ние българите да го

нямаме по наший язик? Учението, което имаме ние по черковно, имат го и гърците, ама това,

което имат те, както казах: география, аритметика, граматика и проч., защо да го нямаме и ние по

български? Това ми е много чудно! Аз ще се уча още по гръцки, казвах пак в себе си.

Един път казах на баща си: „Татьо! Аз искам да отида да се уча още на гръцки." Той ми отговори:

„Нели знаеш да говориш и пишеш, колкото да си вършим работата, защо ти е повече учение на

този гръцки язик? Стой си долу, няма да те оставя и свършено." Това отиде така до 1835-та година,

докогато се разчу в Цариград, че в България, в Габрово се отворило ново българско училище, *22+

в което се преподавало българска граматика, аритметика, география и други науки, които бях учил

на гръцки.

Като се научих за това, аз една вечер разказах на татя и му известих, че желая да ме пусне, или по-

добре да кажа, да ме заведе и настани там да се уча и после, като се изуча, да си дойда при него

да му помагам в работата. Той ми каза решително: „Синко! Тебе ти стига колкото знаеш. Я гледай

твоите връстници, на нашите съседи синовете, които са се захватили по-рано на работа, спечелили

пари и станали търговци,. а ти малко ли време изгуби с това учение, ами сега пак искаш да отидеш

на Габрово. Ще те съветвам и кажа, че аз, ако и да не зная нито да чета, нито да пиша, с честното

си отношение между търговците про-минувам най-добре живота си и работя свободно търговията

си. Затова те съветвам отечески, което искам добре да помниш. Най-главното нещо в живота ти да

бъде честното слово (ихтибарът по турски), защото мене, каза той, се е случвало да остана без

пари, а хората ми са вярвали за хиляди да ми дадат в заем, както и досега. Аз не те оставям веке

да ходиш да губиш време, това намерение ти го извади от ума си и си налягай мястото, защото аз

зная и другояче!" Като узнах наздраве, че баща ми няма да ме остави веке и ще да ми

припятствува в намерението, и аз захватих да мисля другояче, т. е. как да се отделя от него и да си

отида на Отечеството при майка си, та барем нея дано приклоня да ми даде воля и помощ да

отида в Габрово на учение.

Захватих да се тъжа пред татя, че станаха 4 години как съм се отделил от мама и ми е много мило

за нея, та искам да си отида на вениат (на село). Тогава баща ми, колкото и да беше строг и

неразсъдителен, понеже мама много пъти му беше писала да ме проводи при нея да ме види, се

склони на просбата ми и на 1835 (по октомврия месеца) ме изпроводи с тогавашната манда поща

(биволски кола, които донасяха стоката от Сливен в Цариград) и след 21 ден пътувание си отидох в

Калофер.. Аз стигнах през ноемврия, а баща ми си дойде за Коледа (през декемврий). През

всичката зима се молих на мама, щото ако напролет татьо, като ще отиде в Цариград, поиска пак

да ме заведе с него, тя да ме не пуЩа, ами да ме остава при нея да й помагам в работата, да си

изваждам разноските за в къщи, като му представи, че след отиванието му в Цариград тя посреща

големи мъчнотии, защото големий ми брат Христо, като нямаше добро поведение, не слушаше

нито баща ни, нито майка ни и се занимаваше отделно с терзилък, колкото за своето си

препитание. На пролетта през априлия (1836), като щеше да отиде за Цариград, баща ми една

Page 9: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

вечер с мама ведно (види се, че предварително се бяха съгласили) ми казаха това радостно

известие: „Синко Николчо, каза татьо, аз няма да те водя с мене, ами ще те, оставя тука при мама

ти да гледаш чарковете и да й помагаш, защото тя сама не може, а пък аз ще взема със себе си

свако ти (зетя ни) Христа (който водеше сестра ни Мария) за съдружник да ми помага на

работата." Аз, без да показвам голяма охота за оставанието ми при мама, в себе си тайно много се

възрадовах и си помислих, че бог ще ми изпълни желанието, което бях намислил и беше това: ако

и майка ми не ме пусне с добро да отида в Габрово, да побягна скришом от дома.

На 25 априлия изпроводихме татя със зетя ни за Цариград. През всичкото лято слушах мама добре

и във всякой благоприятен случай й споменувах и се молех да ме пусне да се уча. Но и тя, от една

страна, види се, защото си улесни работата с мене, а, от друга, дето в онова време не се

оценяваше какво добро нещо е учението, когато за най-учени се считаха поповете, един ден ми

каза: „Бре, синко! Какво е това чудо от тебе? Току си рекъл учение, учение! Проглуши ми главата с

това учение. Няма да те правим поп, я, пък ако и тъй да е, аз те слушам, че ти понякога четеш и

канероваш в черковата по-добре от поп Веля, който едно време бил овчар във Влашко и пак

станал поп. Забрави това нещо, знаеш добре, че баща ти не става каил, затова и аз съвсем няма да

те пусна." Тогава, като чух това от мама, захватих вече да мисля как да побягна скришом и отида

да постигна желанието си.

Бележки

14. Наустница (Часослов) — книга с молитви за различни часове на денонощието.

15. Псалтир — част от Библията, книга с псалми.

16. Апостол — църковна книга от Новия завет, която съдържа апостолските деяния и апостолските послания.

17. Катехизис — кратък курс по християнската вяра във форма на въпроси и отговори.

18. Д-р Петър Берон (Петър Хаджиберович) (1800—1871) — български възрожденски просветен деец,

книжовник и общественик. Реформатор на българското учебно дело. Съставя през 1824 г. първия български

учебник, провъзгласяващ принципите на светско образование — Рибен буквар. Радетел за девическо

образование. Завещава значителна част от голямото си състояние в полза на българските училища.

Многостранната научна дейност на Берон е отразена в повече от 20 големи труда, които засягат въпроси из

областта на метеорологията, физиката, химията, астрономията, математиката и др.

19. „Буквар с различни поучения, собрани от Петра х. Беровича за болгарските училища.... В годе 1824

(Брашов)."

20. „Священое цветообрание или сто и четире священи истории, избрани из вехтиат и новиат завет в полза

на юношеството от г. Йоана Гибнера... (1925)."

21. Галата — район в европейската част на Цариград.

22. Габровско училище — първото българско обществено светско училище. Открито на 2 януари 1835 г. по

почин на В. Априлов. Пръв учител в него е Неофит Рилски. От 1840 г. се превръща в класно училище, а през

1871—1872 г. — в гимназия.

Page 10: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

II

През всичкото лято от мая до октомврия нищо друго не имах пред вид, нищо не мислех, а само

това: как ще побягна и оставя мама оскърбена и безпокойна, като съвестта ми ме мъчеше, че тя

ще плаче от милост за мене. Но колкото и да се мъчех да победя волята и желанието си да не

ходя, не можех. Нищо — нито майчината милост, нито страх, нито бедствие, което би ме

постигнало в странство, не можа да надвие решителната ми самостоятелна воля. Като днес помня:

Беше по месец ноемврия, ден събота, в който в нашето село ставаше пазар и дохождаха от

околните села много хора да си пазаруват. Времето беше мъгливо и дъждовно. Аз скришом от

домашните си обух цървулите, които имах приготвени, взех си само 10 гроша пари и харическите

книги (които по него време турците даваха на всяко момче, като стане на 9 години), помолих се на

бога, оставих бащинии си дом и се упътих за Шипка, отдето ще премина Балкана за в Габрово. А

накъде е пътят? Само го бях чувал, а никога не бях го виждал. Като излязох от село на края,

съдружих се с двама пътници българе, на име Вельо, и Георги, които по случай дохождали в

Калофер на пазар и си отиваха за в Шипка. Тръгнах с тях наедно и те из пътя ме питаха и

разпитваха. Кое съм момче, къде отивам в такова време така само с една торбичка на рамо, в

която имах някои нужни книги и малко хляб. Сега аз, като им разказвах, най-първо ги излъгах, че

не съм от Калофер, но съм родом от София и се именувам Никола Стефанов и отивам в Габрово да

се уча в новооткритото българско училище, което тогава беше се прочуло по цяла България. При

това като учен им приказвах някои баснички от Езоповите, които помня и днес. Те бяха: за жабата

и орела и заради магарето и петела, дето пасли наедно и прочие. А те, като прости и не чували

други път такова нещо, захватиха да ме облажават и да ме съжаляват, дето съм вървял толкози

дълъг път от София до в Габрово. Виждаше се да се представляваше в ума им, че София се намира

на другий край на света. Те ми се обещаха, че като стигнем в Шипка, ще ме заведат на добро

място да се установя и оттам да се отправя през Балкана за в Габрово. И тъй като се осигурих в

пътуванието си, аз не че вървях, но като че хвърчах из пътя до Шипка, която е от Калофер на

разстояние 6 часа. Те ме заведоха в гостилницата на дяда, именуем Кир Шиньо, и дето

кондисвали всичките кираджии, които отиват за Габрово.

Този дядо Шиньо беше много добър и набожен человек, имаше две момчета, по-малки от мене:

едното Дянко, на 12 години, а по-малкото — Николчо, на 9 години, затова не ме остави да

нощувам в гостилницата му при другите пътници, но ме заведе в дома си и предаде на баба

Шиньовица като другар на момченцата й. Вечерта, като вечеряхме, дядо Шиньо ме разпита, както

и другарите ми из пътя, отде съм и къде отивам? Аз му разказах всичко, както и тем из пътя, и по

случай му казах, че нямам повече от 10 гроша пари и зная занаят терзилък, мога да шия дрехи. Той

ме задържа у тях два-три дена, додето да намери сигурни кираджии, с които да ме отправи за

Габрово. В това време му уших няколко дрехи, за които, ако и да не исках нищо, той ми даде още

10 гроша и станаха парите ми 20 гроша, които в това време бяха за человека цял капитал. След

това на четвъртий ден ме изпроводи с добри кираджии, които отиваха с празни коне и ме

занесоха даром на един кон до в Габрово.

Page 11: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Тука не бях препоръчан от никого до никого и като недохождал друг път в този град, не познавах

никого. Само предварително знаех, че има и други страни *от други места+ ученици, които бяха:

Калист Лучов *23+ от Сопот, хаджи Захария Петков *24+ и Танас Стоячов от Ески Захара (Стара

Загора). Аз си дадох кураж и попитах де квартируват тези ученици. Като ме заведоха при тях и се

здрависахме и запознахме, казах там, че нямам никого, който да ме е препоръчал до нейде или

да ме поддържа, и нямам сила да отида на хана и им се помолих да ме приемат да нощувам при

тях някой ден, додето намеря да ме приемат нейде само да квартирувам и да им послужвам

нещо. А за прехрана нито помислювах отде ще вземам, само гледах до постъпя един път и хвана

да ходя в училището. Казаните трима ученици не живееха в един дом. Хаджи Захария Петков

живееше особно *25+ в друга къща и понеже беше възрастен человек, той ме взе при него и като

видя, че аз взех да му слугувам, т. е. да помитата, да нося вода и паля собата и стаята, в която

живееше *и тъй като тя+ беше обширна и имаше място, доволно за живение, ми каза: „Николчо, аз

не ти ща нито пара за кирия. Живей колкото време обичаш при мене, ама друго нищо не мога ти

помогна." Аз му благодарих и с голяма радост останах при него. Той ме заведе в училището и ме

препоръча на учителя даскал Неофита *26+. Помня, че беше на 24-й ноемврия (1836).

След като ме изпитаха, туриха ме в приуготовителнии клас, в който имаше до 20 ученика, защото

училището имаше само 1-й клас, понеже беше второгодишното му течение от отварянието му и

първоначалните ученици следваха взаимний способ *27+ по Ланкастерската метода *28+.

Как преминах през нея зима, няма да казвам. Какви противности посрещнах откъм поминъка,

колко пъти съм оставал гладен и без други нужни за живение *неща+. Само ще кажа, че захватих

да чувствувам себе си радостен и задоволен в живота си. Много пъти ми домиляваше за мама и

като помислях какво ли плаче тя сега за мене, като не знае де съм, си поплаквах, ама

ученолюбието ми надвиваше, та с него се утешавах и я забравях.

Знае се вече, че в габровската планина има монастир, който се именува Сокол (или Соколский)

*29+ и който тогава беше отново заправен (захватен на 1833 г.) и се още правеше. Неговий игумен

и подстроител беше известний на всичките българи по събитието на съставянието на българската

в Цариград уния (1860) *30+ българския униатский патриарх дядо Йосиф Соколский *31+. Той

дохождаше често от монастиря при моя другар Хаджи Захария и се разговаряха с него надълго.

Един път каза на Хаджи Захария, че отворил в монастиря училище да се учат братята калугерите и

за учител довел Хилендареца, духовника Неофита Бозвелията *32+ (известний на всичка България

двигател и деец по черковний наш въпрос и гонител на гръцките владици), който се беше върнал

из Сърбия, дето бе ходил да печата книгите „Първоначално детеводство" *33+ на българский язик

в шест части, преведени от елински. Аз слушах този разговор с голямо внимание. А пък дядо

Йосиф, като ме гледаше, че живея оскъдно, и му се оплаквах, че нямам пари да си купя нужните

книги за писане, понякогаш ми даваше по 2—3 гроша и ми думаше: „Бре, синко! Защо не дойдеш

в монастиря да се учиш. Там имам по-добър учител от вашия Неофита Рилеца и проч." Дълго и

широко ме поддумваше да оставя Габрово и отида в монастир да се уча.

Един ден от притеснение и немание с какво да се поддържам ми беше вече дотегнало. Като

дойде дядо Йосиф, аз се оплаках и му се помолих да ми помогне откъм храна, т. е. да ми проводи

Page 12: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

малко брашно от монастиря: После се изповядах и му казах истината за всичко, което дотогава

криех, тоест: кой съм и че не съм от София, ами от Калофер и проч. докрай. А той, види се, това е и

очаквал от много време да чуе от мене. Отведнъж ми отговори по следующий начин: „Синко, каза

той, защо досега не ми си обадил кое си момче? Понеже аз, като седях в Калоферския монастир

игумен, с баща ти съм много приятел, затова не те оставям вече тука да се наказваш. Ще те заведа

на Сокола (монастиря) и там ще се учиш по-добре, стига само ти да имаш желание, и в случай ако

не щеш да следваш там при духовника Неофита, аз пак ще те доведа тука в училището. Ама зная,

дето там ще ти се понрави по-добре, защото в монастиря имам особен учител, който преподава

музика (псалтика). Той ще те учи, а ти имаш добър глас и от това ще се ползуваш двойно. И след

като се изучиш, дето отидеш да станеш учител, като знаеш и музика да пееш, ще вземеш двойна

плата. Това като ми изговори, мене ми се обърна сърцето и му казах: „Да си помисля до утре и ще

ви обадя." Взех да мисля какво да направя. Мислих и разсъждавах много, но като ми обещаваше,

че ще ме изучи и на псалтика, реших се да отида, защото на тогавашното време учителството се

ценеше повече по псалтиката (пението), а не по науките. След два дни той ме заведе на монастиря

Соколский.

Тук заварих и други 4 момчета да се учат — трите от Габрово, а едното от Ново село (Севлиевско

окръжие). Габровчетата се именуваха — двамата Николовци, а единът Христо, а новоселчето се

именуваше Спиридон. Всичко беше добре наредено. Учителят „духовник Неофит" преподаваше

на славянобългарский язик от неговите шесточастни книжки *34+: граматика, аритметика,

география, писмовник и още други уроци от свещеното писание. Псалтика ми преподаваше

особно на дяда Иосифа дяконът — Иларион, който беше свършил това учение в Търново и си

дошъл в монастиря. Аз се установих тука и захватих да следвам, както желаех, добре спокоен от

всяка страна и нямах веке грижи за нищо, освен да се уча и думах в себе си: „Ако с божията воля

се закрепя и следвам редовно най-малко поне две години, щото да свърша и музиката (пението),

след това веке не ще имам никоя друга нужда. Ще отида да стана учител, дето искам, и ще си

поминувам спокойно. Но каква е человеческата съдба непостижима! Щастието непостоянно!

Също така, както казва пророк Давид: „Вечер водворится плач, а за утра радост..." Тъй също и

моето щастие не отиде за дълго време, но се преобърна обратно словото пророческо: „Вечер

водворится радост, а заутра плач." Това стана за мене според следующето не по серцу моему

превращение, което ще опиша в следующата глава.

Бележки

23. Калист Луков (Калистрат) — възрожденски учител, и книжовник, ученик на Н. Рилски. Роден в Сопот.

Учителствува в Габрово (1839—1841), Самоков (1843—1844), Сопот (1845) и Одрин (1848). По-късно става

търговец.

24. Захарий Княжески — псевдоним на Жеко Петров Русев (1810—1877) — възрожденски учител, книжовник

и просвен деец. Ученик е на Н. Рилски. Учителствува в Габрово (1837). Търново (1838) и Ст. Загора (1847). В

периода 1839—1845 г. продължава образованието си в семинарията в Одеса. От 1869 г. е на служба в

руските консулства в Търново и Русе. Той е един от пионерите за българо-руско сътрудничество. Автор е на

няколко книги.

Page 13: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

25. Особно — от рус. особный — отделен а, о; специален.

26. Неофит Рилски (светско име Никола Поппетров Бенин) (1793—1881) — български книжовник, просветен

деец, пръв новобългарски учител. В Букурещ (1834) се запознава с Бел-Ланкастерския метод и го прилага в

първото българско взаимно училище в Габрово. Учителствува още в Копривщица и в Рилския манастир,

където от 1852 г. се посвещава на книжовна дейност. Автор е на „Болгарска граматика" и „Взаимоучителни

таблици."

27. Взаимно училище — светско начално училище, в което се прилага Бел-Ланкастерският метод на

обучение. В България е господствуващ тип от 1835 до 1868 г. Първото българско взаимно училище е отрито

по почин на В. Априлов в Габрово на 2 януари 1835 г. от Неофит Рилски, който съставя и първите

взаимоучителни таблици на български език (66 на брой). Взаимните училища давали елементарно

образование и се издържали от населението. Обучението в тях траело около две години.

28. Бел-Ланкастерски метод — форма на учебни занимания в началното училище, при която напредналите

ученици под ръководството на учител обучават останалите. Възниква в Индия. В Европа е разработен от А.

Бел (1753—1832) и Дж. Ланкастер (1778—1838).

29. Соколски манастир — построен на висока отвесна скала в долината на р. Янтра, около 9 км южно от

Габрово. Основан през 1833 г. от архиеп. П. Соколски. В Соколския манастир са намирали убежище

български революционни дейци. По време на Априлското въстание той е бил определен за сборно място на

Габровската чета, ръководена от Ц. Дюстабанов.

30. След Кримската война (1853—1856) в резултат на засилена католическа пропаганда в България намира

почва униатството — черковно политическо движение за създаване на автономна българска черква под

върховенството на римския папа. На 18 дек. 1860 г. Др. Цанков и архиеп. Й. Соколски подписват акта за уния

с римската курия. За униатски архиепископ е ръкоположен Й. Соколски.

31. Йосиф Соколски (около 1786—1879) — български архиепископ, униат. През декември 1860 г. заедно с

водителите на униатското движение подписват акт за черковна уния с папата и е ръкоположен в Рим за

български униатски архиепископ. Непризнат от българите, той се отказал от унията и бил отведен в Русия,

където умира. Основател е на Соколския манастир до Габрово.

32. Неофит Бозвели (Неофит Хилендарски — Бозвели) (около 1785—1848) — български възрожденец,

организатор на черковно-националната борба, книжовник. Бил свещеник и учител в Свищов (1814—1836),

където заедно с Е. Васкидович съставя един от първите български учебници — „Славеноболгарское

детеводство". Радетел е за откриване на българско училище, издаване на български вестник и заместване

на гръцкия език с български. Изпратен е на заточение от гръцката патриаршия в Света гора (1841—1844,

1845—1848), където умира. Автор е на учебници, диалози, стихотворения, в които описва духовното,

политическото и социалното робство.

33. „Славеноболгарское детеводство. Крагуевац. 1835".

34. Виж. бел. 33.

Page 14: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

III

Подир шест месеца един ден ме повика учителят духовник Неофит на особно и ми каза: „Николчо.

синко! Ще ти кажа едно нещо, за което те съветвам да ме послушаш. Аз съм забелязал, че в теб

има един дух мирен, спокоен и отдалечен от всички други световни мисли, които препятствуват

человеку на добрия успех, при това дух успевателен в науката от всичките други мои ученици.

Игуменът, дядо Йосиф, иска да те вземе наместо за син и да те направи дякон. Пък сетне, ако и да

останеш недосвършен в учението (защото аз след два-три месеца, като свърша Евангелието, за

което ме е задължил търновский владика *35+ да го препиша и наредя по черковното служение да

се чете наред, без да се търси по зачало, ще отида да го печатам), той ще те издържа, както ти се е

обещал, като щял да те доведе от Габрово тука и ще те проводи или пак в Габрово, или дето искаш

да отидеш да се учиш. Затова те съветвам да ме послушаш, пък после аз, ако сполуча, както мисля,

да стана български владика, ще те взема при мене певец (псалт)." (Това ми казваше, защото

черковний наш въпрос беше захватен да се работи още от 1834 лято, когато той (Неофит Бозвели)

е бил в Свищов хилендарски таксидиотин и с елинский учител Емануил Васкидова *36+ превели на

български шестях части на своите книги, които и напечата на 1835 лято). Като изслушах този негов

съвет, когото, види се, те двама с дяда Иосифа предварително са скроили, аз, не знам от що, не

можах нищо да му отговоря, само помня, че нещо ми се нажали и заплаках. Той ме попита защо

плача. „Защото ще си отидеш, му отговорих, и не ще имам при кого да се уча. Ако искаш да дойда

с теб, дето отидеш, тогава ставам дякон, ако ли не, ако и да остана тука, не ставам. Аз още не

отбирам нищо на този свят, само желая да се уча, а вие искате да ме правите калугер, да ми се

смеят другите момчета. Не ща!" И дотук свършихме разговора, който за мене не предсказваше

добро бъдеще.

След малко време, додето седя той в монастиря„ двамата с дяда Иосифа (по наговорка, познава

се) въртяха ме, сукаха ме с обещание, че дядо Йосиф ще ме поддържа да се уча, додето свърша

колкото науки се преподават в Габровското училище. Също и за музиката, която много желаех да

науча, и най-сетне придумаха ме и склоних да ме направят дякон. Това стана на 1837 лято, когато

съм бил на 19 и съм щял да постъпя в двадесетгодишна възраст. Това не ли е измама? Какво съм

отбирал от света? Само чувствувах в себе си едно желание, и то да се уча, а нищо друго повече.

Подир това събитие учителят остави Сокола и отиде да печата Евангелието. Аз останах при дяда

Иосифа, който ме заведе в Габрово, дето свърших преподаваемите български науки: граматика,

география и трите части аритметика до тройно правило, писмовник за примери да пишем писма и

Пасхалната ръка, *37+ на която имам препис от правилата й, и тъй курсът е вече свършен.

По него време, понеже дяконът Иларион (учителят по музиката) напусна монастиря и си отиде, аз

оставах несвършен в това учение, за което най-много горях. Той, дядо Йосиф, ме заведе в Трявна

при едим хилендарски духовник, който беше свършил музнкос (певец), да се уча. Но след малко и

тука друга беда за мене, ама тя ще бъде в моя полза. Дядо Йосиф, като се научил, че търновский

владика ме видял, обикнал и иска да ме вземе при него, дохожда ненадейно в Трявна и без да ми

вярва в това, което го уверявах, да бъде спокоен, защото мразя гърците и няма да отида да

Page 15: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

слугувам на гръцки владика, ме взема оттам, без да свърша учението си, и ме заведе в монастиря.

С това той показваше своята обич към мене, а, от друга страна, и страх да го не оставя и отида при

владиката.

Като не щях да седя в монастир, защото тука беше за мене като да живея в гроб, без да свърша

курса на пението, и той според обещанието си нямаше право да ме спира, се принуди и ме заведе

в отечеството ми Калофер, дето ме остави да живея у дома при мама и ходя в училището да се

уча. Тука учител беше Георги Хаджистефанов *38+, мъж съвършен на елинский язик и на пението

(той преподаваше на гръцки), при когото се учих още на гръцки и за две години время свърших

курса на псалтиката. Додето дойдох до тая степен в учението си, минаха четири години от

побягванието ми. Това беше в 1840 лято, по Димитровден, когато умря султан Махмуд *39+ и се

възцари султан Абдул Меджид *40+. Додето се учех при учител Георги, като не бях в клас, но ми

преподаваше особно, той ме представи па училищний епитроп, който с една малка заплата (по 50

гроша в месец) ме постави за негов помощник да предавам на първоначалните ученици по

взаимний способ (Ланкастерската метода). По свършванието на октомврия учителят Георги остави

Калофер и отиде в отечеството си Хаджар *41+ за учител. След него доведоха от Карлово учителя

Брайка *42+, при когото си следвах да бъда помощник и да пея в църквата „Св. Богородица".

Бележки

35. Иларион Критски — търновски митрополит 1821—1827), (1831—1838).

36. Емануил К. Васкидович (Манолаки Васкидов) (около 1795—1875) — български учител, просветен деец и

книжовник. Учил в Мелник и на о. Хиос, където изучава старогръцки, новогръцки, латински, френски и други

езици. Открива първото елинско взаимно училище в Свищов (1815), в което е главен учител до 1845 г. и от

1854 до 1863 г. Известно време учителствува и в Плевен (1845—1854). Отпечатва граматика на

старобългарски език и издава 15 други учебници и книги. Съавтор е с Н. Бозвели на „Славеноболгарское

детеводство", ч. 2, 3 и 5 (1835).

37. Пасхалната ръка — начин за определяне на датата на празника Пасха и датата на останалите християнски

празници, които са на определено време от Пасхата според пролетното равноденствие.

38. Гено Серафимов Хаджистефанов — учител в Калофер (1839—1840). Преподавал свещена история,

землеописание и гръцки език.

39. Махмуд II — турски султан (1808—1839).

40. Абдул Меджид (1823—1861) — османски султан (1839—1861), син на Махмуд II. Продължава

реформаторското дело на баща си за укрепване на централизма и модернизирането на военното дело в

Османската империя. Издава Гюлханския хати-шериф (1839). Подчинява икономиката и външната политика

на Турция на интересите на Англия и Франция. Под техен натиск обявява Хатихумаюна (1856). При

управлението му стават много бунтове и въстания на покорените народи.

41. с. Хаджар (Аджар) — дн. с. Свежен, Пловдивско.

42. Брайко Хаджи Георгиев (Хаджигенович), известен още и като Брайко Г. Попович (около 1814—1865) —

ученик на Р. Попович и Н. Рилски. Пръв въвежда взаимния метод в Калофер, където учителствува от 1840 до

Page 16: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

1843 г. След 1843 г. учителствува в Карлово и Пловдив. Спомоществовател е на книги. В края на живота си е

архиерейски наместник.

IV

Сега ще кажа, че му дойде часът, щото да изиграя и аз дяда Иосифа, както изигра и той мене в

1837 лято и ме принуди от желанието си за учение да склоня да ме направи дякон. Затова, като си

свърших учението, и аз напуснах веке Соколския монастир, също и него, защото за мене се отвори

друга домашна длъжност, която ме принуди да забравя, че съм дякон. Казах вече, че в 1836-та

побягнах от бащиний си дом и отидох да се уча. След моето побягвание баща ми, като си дошъл от

Цариград и не ме намерил у дома, се принудил и с молба прикротил брата ми Христа, с когото се

съдружили и отишле в Цариград да търгуват (защото зет ни, мъжът на сестра ни Мария, беше

умрял). А след три години, когато ожениха брата ми Христа, той не щя веке да ходи с баща ми в

Цариград, ами се отдели от него и остана в село. Баща ми най-сетне по септемврия се принуди и

отиде сам си в Цариград. И кой знае от какво, види се от притеснение, едно от старост, защото

имаше на 65 години, а друго и най-много от отчаяние, дето го остави брат ми самичък и нямаше

веке на никого надежда за помощ, през зимата по януария приех от него писмо, в което ми

пишеше тъй: „Синко дяконе! Аз съм много болен, ама ако бог ми помогне да уздравям, напролет

по Гергев ден ще напусна веки този пусти Стамбол *43+ и си дойда при теб, пък няма веке да те

пущам да отидеш на монастиря, ами да ми помагаш да си гледаме чарковете и се проминуваме в

село. А сега ти се моля да гледаш майка си добре, защото зная, че от Христя няма никаква помощ,

и като си дойда, ако дип насилиш да си отидеш, и аз ще дойда с теб заедно в монастир. . ." Иван Н.

Бацаров, 1841, януария 12, Цариград.

Когато прочетохме писмото, майка ми взе да плачи и като всяка жена тя имаше право, защото

имаше още голям товар на себе си. Този товар бяха двете ни по-малки от мене сестри — Дона и

Дена, които още бяха момичета, и малкий ни брат Димитър, болен. Аз живеех при тях и нямах от

нийде други приход да им помагам освен онова, което ми плащаха от църквата, дето пеех — 70

гроша в месец и от училището по 50 — всичко 120 гроша. Това бащино ми писмо ми даде голямо

впечатление. Прочитах го всякой ден по няколко пъти и като че предчувствувах, дето той не ще

постигне желанието да си дойде, си думах: „Ах, боже! Какво ли му е мъчно. Помогни му да

изпълни желанието си, че аз няма да оставя вече бащиний си дом и ще се кая за първата си

постъпка, дето побягнах." И тъй бях забравил и дяконство, и всичко и като че си бях пак първий

Никола, рекох на мама: „Мамо, не се грижи. Аз, додето си дойде татьо, няма да те оставя, ще ти

помагам, колкото мога. Пък и след дохожданието му ще видим какво ще направя. Ти от брата ми,

няма да видиш помощ, то се знае, както и татьо не видя."

Като се запролети, през априлия, приехме известие, че баща ми се поминал в Цариград (1841). По

право сега кажете ми как трябваше да направя? Можех ли и биваше ли да оставя милата си майка

да се наказва с три сирачета, две момичета за женене и едно момче, болно от неизцерима болест

(болестта му беше камък в мехура и не можеше да си пуща вода свободно), и да отида да се

затворя в монастир при калугерите. „Никога, казвах, няма да направя това! Проклет да бъде, който

Page 17: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

ме излъга и почерни. А пък някога, като размислях по-зряло, казвах: „Е, и от това нищо, сега ако и

да не съм почерней, в това си положение пак няма да се женя, додето не прекарам тия нужди,

които има майка ми, т. е. додето не оженим сестрите и оздравя, ако е възможно, брата си. Сега

съм на 23 години, додето стана на 30, има още 7 години да търпя дотогава в това положение, че

тогава какъвто ми ум дойде, тъй ще правя."

След малко време дойде ми друго на ума, което беше по-лесно средство за нуждите ни и то беше

това: понеже ме беше викал търновский владика, както и по-горе казах, да му дяконувам, аз

според църковний въпрос, колкото и да бях гонител на гръцките владици, взех лозинката (девиз)

„нужда закон изменява", напуснах училището в Калофер и отидох в Търново. Там се представих на

деспотия (той беше Неофит *44+, с когото Патриархията излъга българите и им го проводи наместо

Неофита Бозвелията), който ме прие да му служа и захватих да печеля повече пари, с които можех

да спомогна на майка си да оженим и двете си сестри в две години едно по друго, а брата си

Димитър оздравих, като след много и разни лекувания го рязаха в слабите места и извадиха от

него един камък 12 драма, след което захвати да ходи на училището.

Като слугувах при владиката три години, на четвъртата, понеже се приносях добре, той се

благодарил от поведението ми, направи ме поп и на 1844 г. ме проводи в Лесковский монастир

наместо игумен, защото нямало други кого да проводи. Но защото майка ми често ми пишеше и

се оплакваше от брата ми, че я заставял за бащино наследие, що беше останало, като воденица,

ниви, къща и проч. (понеже пари нямаше), и не й давал спокойствие, аз не можах да седя тука

нито една година, ами се принудих пак да се върна в отечеството си Калофер.

Това беше на 1845 лято, по месец мая. Един ден старците, или селската община, ме повикаха и ми

представиха да ме поставят игумен на Калоферский монастир. Най-напред се почудих как може

да бъде това, когато аз, млад на 28 години, а в монастиря си имаха стари калугери, които живели

там по 30—40 г., и тях презират, а мене предлагат игуменството и им рекох: „Защо предпочитате

мене повече от тях, когато те са стари духовници в зряла възраст и прочие." Старците ми казаха:

„Ние те знаем още от дете, ти си роден и пораснал в селото ни между нас, пък и на друго място,

дето си живял, ние сме се научили и знаем какво поведение имаш. Затова имаме доверие на теб,

а от нашите стари духовници сме видели съблазън, затова ги не щем! Искаме да те поставим да

бъдеш техен началник, да им даваш пример, да видят как трябва да живеят като калугери или ако

не, то нека се изженят." Това, което старците представиха за вина на техните духовници, беше

тяхната простота, заблуждение и разврат, от които и аз бях се погнусил. Затова и много пъти в себе

си явно казвах: „Който ще бъде калугер, нека следва званието си в пълното му значение, да бъде

образ на нравствеността, а който не може да обуздава и владее себе си както трябва, нека се

ожени законно и живее честно и почтено."

Най-сетне склоних и приех да стана игумен, но в условията ни, които направихме за три години,

имаше и това: ако мога да преборя калугерите, които заварих там, и ги накарам да се оставят от

своите заблуждения и тръгнат в правия път, ще остана в монастиря и повече време. Ако ли,

напротив, видя, че не ще да надвия на злото им поведение, ще оставя монастиря и отида

свободно, където искам. Но най-главната ми мисъл беше тая, да мога да опазя девството и честта

Page 18: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

си и ако видя, че ще мога да опазя това, ще живея в монашеското звание, ако ли, напротив, не ще

да мога, ще се оженя по закон и бъда само на една жена мъж, както казва апостол Павел... и си

добия и възпитам чада по закон божи, а не да се заблуждавам и лицемерствувам в тъмнотата на

порока и безчестното.

Още на втората година на игуменството си аз познах, че се съблазних много от монашеский чин,

защото ако и да бях се покалугерил преди 8 г., не бях живял в монастиря при много калугери да

им видя делата, но като бях занят в учение и други наши домашни грижи, както горе казахме,

мислех и вярвах, че калугерите живеят девствено, та ако и да бях се излъгал в мало-летствието си

да приема този чин, можех и да търпя и го изкарам до смърт. А сега, като видях какъв живот

живеели мислимите от мирските хора, както и от мен, за светци калугери, аз веке решително

намислих да напусна това звание и се оженя, и то поне час по-скоро, за да опазя девството си чрез

законната женитба. И тъй, додето да се изминат трите години на съгласието ми, в което време се

помина и брат ми Димитър (1847), аз нямах нищо друго да мисля и се занимавам, освен да гледам

майка си и да си намеря някое момиче, което да се склони и ме последва по желанието ми.

Такова момиче не можеше да се намери за мене от мирските момичета, защото, като женитбата

ми щеше да стане вън от отечеството, момиче от по-горна и състоятелна фамилия не щеше да

остави родителите си и ме последва. А да взема някое просто, от какъв и да е род, и него не

възприемах да направя. Следователно трябваше да намеря такова момиче, което да е от добър

род, да няма майка и баща, да е излъгано и то като мене и дадено (по обещание на бога) в

калугерките да се учи и след смъртта на родителите му оставено там против неговата воля. (Такъв

обичай съществуваше в наш Калофер: като имаше четири женски монастири, в които се намираха

много такива, без техна воля останали там момичета и оплакваха денете си през целий си живот,

защото и живущите в тях калугерки бяха веке преминали предела на монашеството и изгубили

честта и уважението си.) Щом се реших на това предприятие, бог ми просвети ума и намерих

момичето, което ми било, както казват бабите, орисано и за което се реших, че ако то се склони и

ме последва, дето отида да се приготвя за женене, ще се оженя, ако ли то откаже, ще си остана

мирско лице, учител, -и ще си премина живота далеч от съдружеството на монасите. Това момиче

се именуваше Марийка Хаджииванова, останало малолетно без майка и баща, то било дадено от

родителите си в монастиря Света Троица да се учи и след тяхната смърт нямало отпосле кой да го

потърси и вземе: останало, без да му е по волята, там, пораснало при калугерките и се научило да

чете и пише добре. Сега как да се приближа и сприятеля с него, тука е изкуството.

Най-напред придумах сестра си Мария да ми даде нейното момиче Анна, която взех за свое чадо

и го дадох при Марийка да се учи, да чете и да й слугува, а пък аз да го храня и обличам, защото

тогава още нямаше обичай да ходят девиците в училище, ами ги даваха в калугерките на учение.

Това беше първата ми постъпка за приближаванието ми към нея. След няколко време писах на

Марийка едно писмо, с което я попитах позволява ли ми, когато отида у тях, да й поговоря нещо

извънредно, което съм намислил заради нея и мене, и ако ми позволява или не, да ми отговори.

Това направих тъй, с писмо, защото знаех нейната строгост и се боях да не я разсърдя нещо и ми

изпъди момичето. След малко време тя ми отговори, че съм свободен да й говоря каквото искам.

Page 19: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Тогава аз, като приех такъв свободен отговор, отидох у тях и най-първо й известих, че желая да

имам с нея приятелство, и то затова, защото бях уверен, дето при нея не ходят никои вънкашни

мирски приятели, както ходят при другите калугерки, та не ще да ме узнае никой, че ходя у тях и

водя с нея приятелство, което и аз много строго пазех да бъде в тайно. А колкото за ходението ми

у тях, по вън се знаеше и говореше, че е заради надзиранието на сестриното ми момиче Анна,

която се учеше при нея. Тя остана съгласна на моето желание, като ми извести, че била на същото

мнение, и ме помоли да го държа тайно, защото в противен случай, ако би някак да се чуе от

роднините й, ще се откаже от мене. Съгласието помежду ни следува много време, пишехме си и

наговаряхме взаимно, а писменосец беше сестриното ми момиче. Най-напред не лично, а

писмено й известих, че я любя и съм влюбен в нея дотолкова, щото ако не би можалг да се събера

и живея наедно с нея, животът ми е в опасност. Това беше истина, понеже захватих да се

побелявам по малко, без да усещам от какво. Най-сетне един път, като бях при нея, тя ми извести

устно, че и тя страдала като мене от същото безпокойство заради мене, ама няма що да направи,

когато няма средство за събиранието ни да живеем наедно, защото сме... Тука сега дръзнах и й

предложих, че съм сторил намерение да хвърля калугерството и да се оженим, на което тя ми

отговори: „Това ли си помислил? Аз те имам като брат, а ти какво ми говориш. Това не може да

бъде!" Аз си отидох, без да й говоря друго нищо повече. После й писах, че съм склонен и на това

да живеем като брат и сестра, само да сме наедно. На това тя ми отговори, че не ще като брат и

сестра, ами като приятели. И тъй, като следвахме писмено и тайно съгласяванието си до две

години време (до 1848), най-сетне се съгласихме по този начин: да оставя Калофер и отида, дето

намеря за добро да преобразя личността си и стана мирски, като се настаня за учител, подир да я

заведа там да се оженим. Като се решихме и двамата и турихме вече вяра и клетва, че Марийка

ще ме последва дето и да отида, за мене не оставаше нищо друго да правя освен да се откъсна

първо от игуменството на монастиря, после да настаня майка си (която беше прекарала живота си

и беше близо до смъртта) при брата ми да живее и се поменува спокойно в последните си дни и

отида да търся сгодно място за изпълнение на желанието ни.

Бележки

43. Стамбол — дн. Цариград.

44. Неофит Византиос — гръцки митрополит в Търново (1840—1846, 1848—1856).

V

Трите години се изпълниха, аз предадох монастирската сметка на селските старци редовно, както

се следваше, и обадих им, че не ща веке да седя в монастиря. Те като нямаха какво да ми кажат и

с какво да ме убедят, поставиха пак стария си преждебившнй игумен Венедикта, а пък мене пак не

ме пуснаха отведнъж да отида никъде навън от селото ни, ами ме взеха и поставиха певец в

църквата „Святий Атанасия". Това беше пролетта, през месец мая (1848). През лятото, като живеех

в Калофер, аз се работех повън с писма да намеря място да отида за учител и току-речи бях веке

оставил калугерството настрана и се считах като мирски человек.

Page 20: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

На есента, по Димитровден, ме поканиха за учител от Брацигово (малък градец в

Татарпазарджишкото окръжие). Аз отидох и се съгласихме с гражданите, но като носех духовна

налика, владишкият епитроп — наместник ме принуди да отида в Пловдив (Филибе) да взема от

владиката позволително писмо и тъй може да позволи да ме приемат за учител. Защото по него

време, като бяхме веке захватили да работим (агитираме) по църковний въпрос, който е захватен

тъкмо през 1848 г., когато се отвори в Цариград Българска народна църква, ако и много в тайно и

предпазливо, пък и работниците, колкото да бяха нарядко, и то само в Търновската и Пловдивска

епархии, бяха се подушили и угадили от гръцките владици. Затова те се бяха разпоредили така със

своите епитропи (агенти) навън по епархиите си, щото колкото учители имаше — да се хващат в

новите български училища да преподават по новата взаимна Ланкастерска метода, или както го

казваха: новото българско учение да бъде под владишкото ведомство, а най-много ония, които са

духовни лица. Затова и аз, като един от последните категории, трябваше да се покоря на

владишкото повеление, за да можа да стана учител в Брацигово. Оттук, като взех съгласителното

си писмо от общината, се отправих за в Пловдив. Но като че си предвиждах, дето няма да се върна

обратно, казах на училищното настоятелство: „Ако ме застави владиката с нещо противно, което

не ми доди угодно според намерението, не ме чакайте, няма да се върна, ами ще си отида пак в

Калофер."

На 12 ноемврия стигнах в Пловдив. Представих се пред владиката Никифора *45+, който беше

владикувал в епархията си 30—40 години. Той понеже ме познаваше отблизо много добре и ме

бил подушил, че съм от дейците по черковния въпрос и гонител на гръцките владици, искал да ме

ограничи, познава се, в Калоферский монастир. Затова най-първо, като му казах, че съм се

съгласил в Брацигово за учител и му поднесох съгласителното да го потвърди и ме има във

ведомството си като свое духовно чадо, ми каза с добро: „Аз, чадо, се чудя с вас! Защо ставате

така безумни да си напущате спокойствието и отивате да се мъчите. Чудя се от какво подбуден

сега оставяш поста на игуменството си в Калоферския монастир и отиваш да ставаш учител в

Брацигово, когато и чорбаджиите (тъй наричаха по онова време старейшините) дохождаха и ми се

оплакваха, че си напуснал монастиря, без тяхната воля. Затова аз, без да искам да си налагам

волята, те отечески съветовам да си отидеш на мястото и си спокойствуваш. Не ти трябва

учителство." Аз му отговорих последующий начин: „Владико святий! Имаш право за всичко, което

ме съветваш, но мисля, че трябва и е наша длъжност да вземем пред вид и другата страна на

бедния наш народ, т. е. че той няма толкова голяма нужда от монастири и игумени, ами най-

голямата му нужда е от училища и учители, за да се просвети нравствено и морално и обогати

материално и тогава е за всички ни добре. Затова, като съм се трудил и учил толкова, мисля, че по-

голяма полза ще принеса на народа си с учителството, а не с игуменството. Същото вярваме ще

бъде и за моето душеспасение, отколкото ако се затворя в монастир... На този мой отговор той се

разсърди и ми каза: „Е, вие сега сте многознающи, стоите насреща и на владиката! Аз като не съм

учен, не знам ни граматика, ни дяволика, пък се удостоих и с архиерейски чин (в истина той беше

много прост и неучен человек), управлявам епархията си става 40 год., *46+ в което време сте

родени и вие, и имам печат от Патриархото. *47+ Ти сега трябва да ме слушаш без прекословене,

защото зная и другояче да се отнасям с человека, я!" „Във всичко имаш право, му казах (защото

дереш народа и даваш повече злато на Патриархото, рекох на ума си), затова те почита

Page 21: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

патриархът и чорбаджиите, както зная. Но ще те помоля още един път да имаш добрината и ми

дозволиш да стана учител и с това ваше добро аз като съм ви запомнил от дете, че сте все вие

владика в Пловдивската епархия. Ще ви помня, додето съм жив." След тия мои думи той, като

помълча и помисли малко, ми отговори с фанариотско лукавство и каза: „Добре, като си намислил

веке да отидеш да ставаш учител, иди долу при протосингела ми и той ще ти даде едно писмо, с

което моят епитроп в Брацигово ще те приеме да учителствуваш." Отидох при него и той ми каза:

"Ела утре и ще приемеш нужното писмо." На утрото отидох и той ми каза: „Господине, ще ти дам

писмото, ама трябва да платиш, едно за деспотия филотимо (помощ) 500 гроша и друго

фамилиатико (за прислугите владишки) 200 гроша, всичко 700 гроша, и при деспотия няма веке да

се явяваш, защото вчера си го много оскърбил с твоите против волята му отговори, та не ще вече

да те вили. Това ти казвам решително от негова страна: или 700 гроша и да отидеш в Брацигово,

или да си вървиш в Калофер, както ти е казал и той вчера."

На това отгоре, като си помислих малко и разсъдих от разговора на протосингела, аз познах, че

тука има за мене скроен някой фанариотский кюляф (обмана), щото хем да ми вземат парите, хем

след малко време с една заповед от правителството да ме вземат от Брацигово и проводят в

заточение, от което се и най-много страхувах. Казах на протосингела с едно голямо и притворно

смирение (като му влиперих *48+ в ръката две бели меджидии) *49+: „Моля ти се, агие

протосингеле, да ме изведеш пред деспотия да му целуна десницата да ми прости. Аз се разкаях,

няма да ставам учител, ами ще си ида в Калофер, както ме той посъветва." Протосингелът се засмя

и ме потупа по гърба, заведе ме при владиката. Той ме прие благосклонно, прости ми и

благослови и на другия ден си тръгнах за Калофер. Тука разумех, че сега гърците в тоя случай

направиха с мене по тяхната пословица „Българина, казват те, или го уплаши, или го измами."

Защото първом се мъчиха да ме уплашат, а после да ме измамят, но не сполучиха нито в едното, а

пък аз с търпението си ги изиграх най-добре.

Като си дойдох в село, помислих си и рекох: „Понеже владиката ме е познал, че съм техен гонител

и работник по черковний въпрос, то аз към Пловдив и Брацигово не ще мога да извърша това,

което съм намислил, защото той като ми е противник, ще намери причини да ме проводи в

заточение, дето ще и да си умра. Нека си променя плана и отида на друго място, дето ме не

познават." И тъй останах у дома да презимувам при брата си и майка наедно. По щастию

епитропът на църквата „Света Богородица" ме съгласи да бъда певец и ми плаща по 100 гроша в

месец и така с ония пари, що останаха у мене, които щях да дам на владиката, и от пението, що ми

плащаха, се прехраних през зимата най-спокойно, без да харча нещо готово, и се приготвих за

напролет да отида въз друга страна да търся щастие, за да свърша намерението си.

През тази зима аз извърших и друга една наша нужна домашна работа, която стоеше висяща и

трябваше да се свърши. Тя беше тая. В третата глава на настоящето описание казахме, че брат ми,

когато бях в Лесковский монастир, заставлявал майка ни за бащино наследие, а после, като си

дойдох да живея в Калофер, за това нещо веке не се споменуваше между нас, защото аз станах в

нашето семейство наместо баща и го крепях. Но сега веке, като се реших да напусна отечеството, в

което не щях да се завърна, трябваше да уредя и това нещо, както се следва, и наредя майка си да

бъде спокойна след моето отсъствие. Един ден събрах всичките сестри, брата си и майка,

Page 22: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

повикахме няколко лица от старейшините и направихме делението на бащинията помежду си. Но

понеже бащиният ни имот се състоеше в една къща, половин воденица, едно лозе и две ниви и не

идеше да се дели на части всекиму отделно, ние го оценихме на пари. На четиритех сестри, от

които най-голямата беше кака Ивана (на екзарха Иосифа 1-й *50+ майка му), кака попадия (Рада),

кака Мария и Дена (Дона я нямаше в Калофер, защото мъжът й Вельо, като имаше овцете си в

Добруджата, беше се преселил и живееха във Варна). Аз им повърнах пари и взех частите им, що

им се падаше, същото и с майка си направих, и остана всичкото да го делим с брата си двама.

Тогава казах на брата си: „Е, брате. Не ща нищо от тебе. Аз като желая да те оставя на бащиното

огнище наместник, искам само да гледаш майка ни добре, да живее при тебе спокойна, додето е

жива (като й отделих и 1000 гроша и му ги дадох да ги държи с лихви и да й дава по 200 гроша в

годината за харчлък). И така свършихме и тая важна работа за делението. Бележка: Тука с това не

искам да се хваля, че съм бил много богат, та затова съм показал към брата си такова голямо

великодушие. Не! Но искам да кажа, че намерението ми беше да го докарам на вяра, т. е. да доди

в съзнание и стане чувствителен и милостив към майка ни, защото той беше много див и жесток

человек, както и отпосле стана много добър. А колкото за мене, ще кажа: аз във всичкий си живот

никога не съм събрал много пари на едно място да стана богат, но и никога не съм видял бедност,

защото всякога съм имал пари за потребите си. Ама бях много отворен в ръката, не мислех за

сетнината и *да+ бъда скъперник. На това мое сполучвание ми спомагаше цеlта ми, която беше в

мене врождена като закон непристъпим, то е това: никога да не харча пари напразно за

разкошество и да не седя празен и губя време напразно. И с това поверявам казаното от мъдрия

англичанин Франклина *51+, който е казал, щото времето е пари и който губи времето напразно,

губи капитал.

Додето бях момък (неженен), никога не стоях празен, ако бях занят с учителство и вземам плата,

аз нощя в дългите нощи зиме и в свободното си време работех занаята терзилък и си изкарвах

разноските. Ако за шев нямаше какво да шия, подвързовах книги, защото и това художество *52+ в

един благоприятен случай бях изучил добре още като бях игумен. Същото правех и след

оженванието ми. Да дойда на предмета си: като се разделихме с брата си и му направих нужните

свидетелства, с които да си вземе от правителството документи (тапия) и стане наследник на

бащинията ни, той стана съвсем други: дойде в любочастие и захвана да гледа майка ни най-

добре. Аз се успокоих и от тая страна, която беше най-голяма пречка на моето намерение. Додето

доди пролетта, събрах всичко, щото имах вземание-давание в Калофер, пресметнах си и намерих,

че имам капитал, останал на мене в пари само 6000 гроша (шест хиляди). От тия пари купих стека

(гайтан) за 3000 гроша, за две хиляди направих полица да ги взема в Цариград, дето щях да отида,

а хиляда гроша оставих у себе си за харашлък (да харча). Като приготвих това, не чаках нищо

друго, само да доди Гергюв ден и тръгна.

Беше 1-й мая 1849 лято, когато ние с Марийка се наговорихме: аз да отида в Цариград и оттам,

когато ще замина за в Тулча, *53+ дето бях намислил и приготвил място (да хвърля калугерството)

да се съглася и стана учител, да й известя с пощата, та и тя да остави Калофер и отиде в Свищов да

ме чака, щото като се приготвя, както казахме, в Тулча, оттам да отида да я намеря и като се

венчаем, да я заведа обратно да живеем там. В Цариград стигнах на 11 мая и седях до 24-й юлия.

Page 23: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

В това два месеца и повече время в Цариград аз ходех често в Българската новоотворена църква

*54+ да науча нещо за първите поборници и двигатели на църковний наш въпрос — архимандрит

Неофит (Бозвелията), моя учител, и Илариона Стояновича, *55+ които бяха проведени от гръцката

патриархия на заточение в Св. гора; също и да науча нещо за течението на работите по въпроса.

При това, ако и да криех намерението си от всичките паши калоферци, имах обаче един верен

приятел, комуто се поверявах за всичко и с когото много пъти си говорехме и съветвахме как би

могло да се даде някак по-живо движение на този наш въпрос. Най-сетне дойдохме до

заключение, че трябва да се работи вън от Цариград, между народа, в непросветените още места.

И тъй, ако и по-първите лица от калоферците, като Тъпчилещови, Бракаловци и проч., *да+ ми

предлагаха да остана на българската църква да действуват и ме направят владика, мене ми

стигаше умът, че Патриархията, щом ме подуши, че съм с духа на работника по церковний въпрос

Неофита Бозвели, веднага ще ме проводи в Св. гора при него да си почивам, затова им и отказах.

Една вечер, като си приказвахме, верний ми приятел каза: „Я не слушай ти никого, следвай

намерението си и от него по-добро няма. Защото ти като мирски можещ да работиш както щеш,

ама като духовно лице не можеш нищо направи. Само ще станеш без време жертва на

фанариотите и кой да плаче за тебе!" На това отгоре аз заплаках, целунах го и му казах: „Така ще

бъде и нищо повече (больше ничего)." От стоката ми беше останало малко, която щях да нося с

мене, колкото да се намирам на работа като търговец. Като тръгнах от Цариград, и известих, както

казахме, на Марийка, че отивам в Тулча. И тя, като приела писмото ми, направила както се бяхме

съгласили и отишла в Свищов да ме чака. В парахода по пътя ме хвати морето и не зная как е

станало, съм изгубил пътното тескере (паспорт), та когато излязох в Тулча, правителството ми

поиска поръчител. Аз имах познат приятел и съотечественик (именуем Петър Грозев), *56+ с когото

се знаяхме от отечеството и се бяхме споразумели писмено, та знаеше с каква цел отивам в Тулча.

Той се поръчи за мене и правителството ме остави свободен. Тука аз промених личността си

(обръснах брадата, облякох други дрехи и турих на главата си фес) и станах търговец. След

няколко дена, току-що се готвех да отида в Свищов да взема Марийка, ето че ме посрещна друго

препятствие, друго нещастие и беда!

Там, дето се бях установил в гостилницата, имаше странници маджари и сърби емигранти, които

бяха избягали от унгарската война (революция) в Турско (1848) *57+. Една вечер си правеха гуляй и

аз, като техен съсед в гостилницата, отидох при тях да се поразтуша от притеснението. Те ме

приеха учтиво, захватихме да приказваме като приятели всякой за своето отечество, кой дето го

боли и проч., и те, като изгонени от отечеството си, се жаловаха против Русия, че помогнала на

Австрия и ги развалила, та не могли да си постигнат желанието, за което били въстанали. От моя

страна аз нямаше съобразно с тях какво да им приказвам, защото ние българите тогава

политически още спяхме в летаргически сън. Само им поразказах донейде, че народът ни желае

да се освободи от гръцките владици, от духовното им владение. Между това те свиреха с

различни инструменти, пееха народни песни и най-сетне, като се накадихме малко (т. е.

понапихме се с вино), поканиха и мене да им попея някоя българска народна песен. По злощастие

ли да кажа или как, не зная, аз като не можа да ми доди на ума никоя от старите юнашки песни,

запях от новопоявившите се тогава български песни „Къде си вярна ти, любов народна" и проч.

Page 24: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

докрая. След нея пях „Стани, стани, юнак балкански, от сън се дълбок събуди, срещу народа

отомански ти българите поведи" и проч. и понеже бях гръмогласен, то се чуло и дето не трябвало.

От това останаха благодарни всичките събрани и преминахме нея вечер много добре. Но тези

хора, като емигранти, били под полицейски надзор и нея вечер имало там полицейски шпионин,

който слушал какво сме говорили и какво съм пял и ме забележил за лошав и подозрителен

человек.

На утрето дойде един джандарм и ме повика да отида в правителството. Като отидох, управителят

ми каза: „Ти онзи ден дойде от Цариград без тескере, показа се търговец, даде поръчител и ние те

оставихме свободен. А то, види се, си бил другар на емигрантите, затова снощи с тях заедно си

гулял и пял бунтовнически песни." Аз му се оправдавах, че не съм от тях, но по случай се намерих

в тази гостилница кондисал, при това си имам поръчител и проч. Най-сетне той решително ми

каза: „И сто поръчители да ми представиш, няма да те оставя в Тулча да живееш, но с утрешний

параход ще те проводя в Русчук при пашата и там се оправяй, както знаеш. Само това добро ще ти

сторя, дето няма да те вързувам, ами свободен с един джандарм ще отидеш, но ще си прибереш

всичко, що имаш тука, било стока, било дрехи и друго, каквото и да е. А до утре ще бъдеш под

арест." И ме туриха в затвора. До на утрото, додето дойде параходът, колкото и да се мъчи

приятелят Петър Грозев да ме освободи от тази беда, не можа по никой начин.

Беше на 8-й августа, се качих на австрийский параход и се отправихме с джандарма за Русе. На

Галацката скеля, дето се разменяват морските параходи с дунавските, се бавят пасажерите

понякога по цял ден. В тоя случай аз, възползувам от времето, намерих приятели, които ме

познаваха, написах едно писмо до зетя си Лазара Топалова, който водеше на сестра ми, „кака

попадия", момичето и живееше в Букурещ, известих му за всичките си случки и намерения

открито и го помолих да дойде до Русчук да ми помогне да се избавя, да не би да пострадам от

турското правителство нещо зло. Додето да стигна в Русчук, той дошел в Гюргево *58+ и понеже

тогава имаше във Влашко карантина, писал до неговите приятели Мавриди *59+ и братия Хаджи

Петкович в Русе, с които водел търговска комисионна и които тогава бяха първи търговци и най-

влиятелни пред правителството, за да ме защитят и да станат поръчители за мене. Като стигнах в

Русе, джандармът, що ме съдружаваше, ме заведе от парахода право пред Саид паша *60+, който

беше русчушкий губернатор. Той ме попита какъв съм человек и отде съм родом. Аз му разказах

всичко по тънко и право, както е било всичкото мое житие, и че обвинението ми е клевета i нямам

никого противника (доваджия). „Имаш ли тука в Русчук някого познайника" — каза ми пашата. Аз

му отговорих: „Имам (казаните търговци) братя Хаджипеткови." Тогава той заповяда да ме

заведат в полицейската одая да седя, а познайниците ми да повикат и представят пред него да ги

пита и после да реши съдбата ми. И тъй като преседях в правителството под надзор един ден,

дойдоха казаните братя, поръчиха се за мене, освободиха ме от правителството и ме взеха при тях

в търговската си катастемя. *61]

Те ме разпитаха за обстоятелствата, които са ме довели до този ред да изпадна в ръцете на

правителството. Аз като им разказах случката, която ме последва в Тулча по причина на

емигрантите, разказах им открито и за всичкото мое житие и намерение и дойдох до тука, т. е. да

им кажа, че искам да отида в Свищов, понеже Марийка ме чака там. Тия господа одобриха

Page 25: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

намерението ми, извадиха ми ново тескере и като оставих при тях калабалъците си, отидох да

намеря и взема Марийка. Но когато стигнах там и видях приятеля си, който знаеше (ако Марийка е

там) на кое място е, да ме заведе при нея, още в първото ни впждание, като го погледнах, по

лицето му познах, че тя не е в Свищов, защото първата му дума беше тая: „Закъсня, приятелю!

Марийка дойде, чака те доволно време и се върна обратно пак в отечеството ви... Като чух това от

приятеля Коста, само това помня, че ми притъмня на очите и се забравих де бях! След малко ли,

много ли време е било, не помня, като се свестих и дойдох на себе си, попитах го: „Знаеш ли сега

де е отишла? Той ми отговори: „Не зная". От този отговор останах като поразен и не знаех вече

какво да правя, напред ли да вървя или назад да се върна. Разкаях се за постъпката си, но беше

веке късно и без полза. Разкаянието ми не беше за друго, защото аз за себе не мислех нищо, то

беше само за нея. Защо да стана причина да пострада и това невинно и непорочно момиче! И

думах в себе си: „Ах, колко безумие у мене. Защо побързах да й кажа да доди тука да чака?

Трябваше по-напред аз да дойда и тогава да й пиша да доди, когато забавата ми стана по причина

на правителството от казаната случка. Но засега няма какво да се прави, както и да е, според

пословицата ще кажем: „Когато се притурят колата, тогава человек вижда много прави пътища",

пък и наистина сега стана така, както планетите, без да се срещнат, разминуват се в течение на

пътя си. След всичко това аз си поплаках доволно и се върнах пак самичък, без нея, обратно в

Русчук и разказах на приятелите за нещастието, което ме посрещна в Свищов. Те ме раздумваха и

утешаваха, като ме съветваха да търпя и с търпението си ще добия всичко, щото желая.

Дотука преминах й свърших аз калугерския си живот, оставих името Йосиф и приех пак

кръстителното си име Никола и захватих нов период на живота си. А миналото си излагам за

знание на всякого и който пожелае, нека да знае и верува така: дето променението на моя живот

не е станало, както може би някой и да си предположи, от напоследователност или непостоянство

и разврат, но първо — задето ме покалугериха отначалото в малолетствието ми с измама от дяда

Иосифа, както се каза. Второ — от съблазнението, което видях в монашеския живот на ония, които

бяха от същия орден в Калоферския монастир, а трето — и най-главното, за да мога да преживея

живота си честно и почтено и работя свободно по народното ни възраждание и образование.

Защото инак, ако живеех в монашеството, щях да бъде като вързан, поробен и подчинен под

гръцката фанариотска духовна власт, щото да не мога да направя нищо, което е против тях, освен

да живея като тях (по фанариотски) в тъмнотата на невежеството, с ограничение на свободата ми

и се валям в заблуждението на разврата, от което заблуждение, благодаря бога, че ме просвети,

можах да се избавя по с време.

Край на първата част, 1885, априлия 20

Бележки

45. Никифор — пловдивски митрополит за годините 1824— 3850.

46. Виж. бел. 145.

47. Патриархото — употребено в смисъл на Патриаршия.

Page 26: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

48. Влиперих — връчвам, давам в ръце.

49. Меджидие — турска сребърна монета от времето на Абдул Меджид.

50. Екзарх Йосиф (светско име Лазар Йовчев) (1840— 1915) — български екзарх (1877—1915), обществен и

просветен деец, почетен член на БКД. Завършва правни науки в Париж (1870). През 1876—1877 г. е

ръкоположен за епископ, а на 24.IV.1877 г. — за екзарх. Работи за укрепване на Българската екзархия и на

черковното и просветното дело в останалите под турска власт български земи. След Освобождението

издействува берати за назначаването на български владици в Скопие, Охрид, Неврокоп, Велес, Битоля и др.

51. Бенджамин Франклин (1706—1790) - северноамерикански държавен деец, публицист и учен. Основава

първата в страната обществена библиотека (1731), Пенсилванския университет (1740) и др. Участвува в

съставянето на Декларация за независимостта на САЩ (1776) и на Конституцията от 1787 г. Бил ревностен

привърженик на демокрацията и противник на робството.

52. Художество — употребено в смисъл на изкуство.

53. Тулча — град в Румъния.

54. Църквата в Цариград е осветена на 9 октомври 1849 г. Най-вероятно Бацаров греши при посочването на

месеца.

55. Иларион Макариополски (светско име Стоян Стоянов Михайловски) (1812—1875) — български висш

духовник, един от водачите на черковно-националната борба. Приема монашеството в Хилендарския

манастир (1852). Учи в гръцката велика школа в Куручешме. От 1841 г. ръководи в Цариград заедно с Н.

Бозвели черковно-националната борба. През 1845—1850 г. е заточен в Света гора. След освобождаването

му е ръкоположен за търновски архиепископ, но остава в Цариград и продължава борбата. На 3 април 1860

г. отхвърля фактически властта на цариградската патриаршия, като не споменава името на патриарха. За

това повторно е заточен в Мала Азия (1861—1864 г.) След учредяването на Българска екзархия (1870 г.) е

член на Временния смесен екзархийски съвет и на първия синод. От 1872 г. е търновски митрополит.

56. Петър Грозев — син на Иван Грозев от Калофер. Иван Грозев (1847—1916) — стопански и обществен

деец преди и след Освобождението; член на частния револ. комитет в Карлово; строителен предприемат и

промишленик; през 1885 г. основава в София „Българско строително дружество Грозев и съдружие", което

съществува до 1918 г.

57. Става дума за революцията в многонационалната Австрийска империя от 1848—1849 година. Целта на

революцията е да сложи край на реакционния режим на Хабсбургите и да се освободят чехи, унгарци,

поляци и др. от национално потисничество. Кулминационен пункт на австрийската революция е народното

въстание във Виена (6.Х.1848).

58. Гюргево — град в Румъния.

59. Иван Г. Мавриди — виден български търговец, поддържал дълги години преписка с Г. С. Раковски.

Разпространявал неговите издания в Русе и други селища.

60. Вероятно Саид Мирза Мехмед паша — валия на Силистра, а по-късно й на Видин (1859).

61. Катастемя (гр.) — търговски магазин.

Page 27: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Част втора

I

Новий свой възрожден и свободен живот аз захванах в Русе при братя Хаджипеткови, които бог да

награди с всички добрини, защото ми сториха голямо благодеяние със своите приятелски и

искрени съвети, които ми даваха относително върху моя първоначален светски живот, когото

наченвах да живея. Те мислеха по Димитровден да ме настанят в Русенското градско училище за

учител (тогава в Русе имаха само едно главно училище и едно по-малко при църквата „Св. Георги")

и в църквата за певец. Но след малко време те като първи хора, разширочени в търговията и

познати във всичките крайдунавски градове, приеха от Мачин *62+ едно писмо, с което тамошните

българи търговци ги молят да им намерят, отдето веке знаят, един учител, който да бъде певец

(псалт), да знае гръцкий язик и да им го проводят, защото имали голяма нужда. Като прочетоха

писмото, повикаха ме и ми казаха, че това място е таман за мене, защото добре познават ония,

които им пишат, а от друга страна, като бяха опознали и мене по нрава и поведението, ми рекоха:

„Това нещо ще бъде добро и за двете страни." Аз им отговорих: „Засега като съм смутен според

случката, която ме посрещна в Свищов, не мога се успокои да седна на работа, додето не се науча

това момиче де е отишло да живее."

От тези братя по-старият, хаджи Петър, ме взема със себе си и ме заведе у дома си и като

седнахме двама и пийнахме малко вехто хубаво винце, ми каза така: „Николчо, ти мене слушай!

Аз съм преминал много подобни случаи и в търговията, и в женението си и знам всичко как става.

Сега веке иде зима и не може да се ходи нашироко, защото пътищата се затварят и всякой трябва

да се установи на зимовище, а такава работа, каквато мислиш да правиш, лесно не става, ами иска

малко търпение. Я послушай ме ти мене и иди, както те съветуваме, в Мачин за учител: там е

добро място и ще сполучиш, защото, като става сега първоначало на българщината, според

желанието ти, ще принесеш голяма полза, а второ, това място е сгодно и за търговия, та ако

искаш, и нея можеш да направиш там с по-голям успех. При това, като се приготвиш и настаниш

там всичко до пролет, можеш и да се известиш от някой приятел чрез писма заради момичето де

е отишло, за което нещо можем и ние да попитаме насам-нататък през приятелите си. И като се

научиш наздраве де е, тогава на лято можеш свободно и от Мачин да отидеш да го вземеш и си го

заведеш там и се ожениш, за което щем и ние да ти спомогнем по възможност."

Като се поразмислих малко, мене този Хаджипетров съвет ми се много поправи и като си казах на

ума гръцката пословица „Кате ембодион диа килон", т. е. „всяко препятствие бива за добро

человеку", аз склоних и рекох: „Бати Хаджи! Да бъде в добър час и за доброто ми. Ще отида в

Мачин". Ние си оздравихме работата с тях: те ми приготвиха препоръчителните писма и тъй на 20-

й октомврия 1849 г. се качих на една дунавска гемия, натоварена с храна (мамули) от същите

братя Хаджипеткови, които я изпратиха в Мачин, дето в него време по причина на карантината

във Влашко ставаше претоварянието на гемиите за Цариград. В пътуванието си, додето преминах

плуванието по Дунава, из и през ума ми се въртяха и преминуваха такива мрачни, непостоянни,

Page 28: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

безпокоителни и несносни за мене мисли и въображения, като че отивах към онзи свят и се

отдалечавах от надеждата на намерението си, което като че не ще веке да мога да постигна и

което всякой влюбен като мене млад може да си въобрази. След 6 дена стигнах благополучно в

Мачин тъкмо на 26-й октомврия, на Димитровден. Тук тамошните българи ме посрещнаха и

приеха с такова възхищение и радост, като че дойде при тях вторий Месия и спасител в тоя град на

българщината, която беше потъпкана от гърцизма. И то не че имаше там много гръцко население,

но защото нямаше учени българе, които да достигнат и дотам и да удовлетворят желанието на

живущите там събрани от разни места преселенци българи.

Като си починах от пътуванието два-три дена, събраха се училищните и църковните епитропи и ми

предложиха да се съглася да бъда учител, обаче с условие за три години. Аз, ако и да не ми се

щеше да се увързовам за толкова дълго време, като не можах да ги преклоня да се съгласят за

една година, склоних на това тяхно предложение и се съгласихме за три години за 10500 гроша,

което количество по него време струваше много, защото за учител, който е и певец, тогава имаше

и от църквата много други дребни приходи, като дискос, от сватба, кръщение, опело на умряло и

проч., та ставаше платата му доволна. За училище имаха купена и приготвена особна къща, в която

трябваше само да се направят столове и полкръзи, способни за Ланкастерската метода, която по

него време се считаше най-улеснителна за първоначалните ученици в България. Всичко това се

приготви в най-кратко време и на 8-й ноемврий (1849) училището се освети с голямо тържество в

присъствието на всичките жители българи и власи (румъни). След свършението на обряда изрекох

следующата реч:

РЕЧ

Казана в Мачин при тържественото освещение на новобългарското училище, открито с настояванието на

първите български търговци господа: Боби Лазаров, Минчо Владев, Друми Върбанов и проч. търгующи

българи.

Во имя пресвятия троица отца и сина и святаго духа, амин. Дето е добро началото, там бива и добър конец.

Дето има любов между обществото, там е и сам бог.

Любезни наши братя българи! Вие знаете вече в каква тъмнина се е намирал наший българский народ в

преминалите времена и досега, от които времена и ние застигнахме и видяхме отчасти. Какво беше и какво

учение се преподаваше в нашето общо отечество България? Освен това, ако и никаква полза не

придобиваха от него ония, които се учеха, и него учение с голям труд и много скъпо можаха да придобият, и

то пак само ония, които пожелаяха да се научат колкото за нуждите си, защото и то не се намираше вредом

на всяко място. Но сега, слава богу! Можем и ние да благодарим и с апостола Павла да речем, че „когато бог

благоволил да изгрее от тъмнотата свет, той е огрял в нашите сърца, за да се избавим от тъмнотата и

преминем в светлина". Сега, думам, и нас, без да искаме, самото време захвати да ни принуждава да се

учим и просвещаваме за собствената си нужда, защото человекът е подръжателен във всичко, каквото види

у другите, и той иска да го има. Например куцият, като гледа, че всичките около него человеци са с по два

крака, и той, ще, не ще, труди се да си направи макар от дърво още един крак, за да бъде равен с другите.

За това нещо пример сме самите ние и ето как: ние, ако и да нямахме досега наши народни училища, в

които да се преподаваше учение по язика ни да се учим и просвещаваме внешно, освен църковното, като

гледахме инородците, *63+ живущи около нас, че са в по-горно знание, трудехме се с чужди езици да се

Page 29: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

изучим, просветим и украсим, само колкото да можем да си вършим търговската работа, да бъдем равни с

тях и ако не напълно, то поне донейде.

А сега как да кажем? Гледаме от десет години насам, откакто захватиха да се отварят тук-таме из

отечеството ни България училища, взеха да се появяват и между нас учени хора, захватиха да се улесняват

всичките наши работи, т. е. взеха да се съставляват търговски дружества и да работят с различни търговии:

търговията хвати да се развива и разпространява повън от държавата в различни страни на света. Това от що

произхожда? Не ли е се от училищата? Тия неща не ли са плодове, които се раждат от училищата? Да.

Человекът, когато се роди на света, с нищо повече не се отличава от едно животно. Пък и като порасте и

стигне на възраст, тогава се отличава само по естеството и словесността от другите животни.

А само когато се възпитае в училището и излезе оттам с понятие от разни науки, тогава става достоен да се

нарече истински человек. Тия са, прочее, плодовете, които се възраждат в него, додето ходи и се учи в

училището.

С това намерение и ние днес искаме да ви кажем, както в началото рекохме, че като направихте доброто

начало на вашето новобългарско общонародно училище в града ви, за да бъде и конецът на бъдещето му

траяние добър, не остава вече нищо друго освен ваша длъжност, щото занапред да не останете с това си

нареждание, но и делом да покажете вашата ревност и желание към просвещението и всякой от вас да

доведе чадото си в училището и го предаде на учителя: от най-първий богат до най-последния сиромах (то

време мъчно си пращаха децата в училището, а не както сега). Няма веке с какво да се извинявате за

удържанието им, защото като учителят ще се плаща от общината, никой няма да плаща нито една пара,

само ще бъде задължен да праща чадото си всякой ден в училището! *. . .+ *64+ Дано всевишний това

желание (за освобождението ни от гръцкото духовенство) и в нашите сърца да възбуди и запечатлее и над

нас благодатните свои дарби да излее. Та с неговата божествена промисъл да достигнат нашите млади

отрасли и придобият желаемото от нас за тях наименование да се наричат не само богати търговци, а най-

много учени и образовани българи, което ще бъде за нас най-красний венец на трудовете и най-сладка

рожба на плодовете ни, от което ще бъдем и ние радостни, и първоначалното българско училище, извор на

всяко народно добро, на много лета.

Мачин, 8-й ноемврия 1849 год. Н. Ив. Бацаров

Тука ще се отстраня малко от предмета си, за да кажа нещо за деятелността си по изтреблението

на гърцизма в Мачин и после пак ще се повърна и следвам за намиранието ми на Марийка.

Казахме по-горе, че мачинските българи искаха учител, който да знае и гръцкий язик. Трябва да

разясним и защо са искали това. То било с такова намерение: те желаели да бъдат в едно

общество със своите съседи власи (румъни), но понеже от тях (румъни) няколко души от по-

първите, надъхани с гръкоманство, искали да учат децата си на гръцки, по тази причина искали,

щото българский учител да знае и гръцки, за да могат да изтикат гръцкий, когото аз заварих там.

Затова, прочее, се въведе в училището и гръцкий язик по същата Ланкастерска взаимоучителна

метода.

За мене сега се отвори широко поприще за голяма и свръхестествена борба с гърцизма, защото

заварих всичко погърчено, което беше за мене като една смърт. Във вехтото им училище следвали

гръцки и влашки язици: в църквата за богомолство нямаше никаква българска книга освен гръцки

и влашки. Свещениците, единият — влах, а другият, вместо българин — грък. И тъй в църквата

Page 30: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

трябваше да чета и пея по гръцки, което ми идеше толкоз противно, щото дохождаше ми да си

хвана света и уверявам те, читателю, че тука, ако да не беше се посрещнала народността и

сърцето ми с народността и сърцата на по-първите тамошни търговци и настоятели училищни, не

можеше ме удържи нищо да остана и продължа живението си в този град: нито моята нужда на

положението ми, нито наступающата люта зима, нито друго нещо от да побягна и отида, където

ми видят очите. Да кажа именно: от настоятелите по-старата класа бяха Боби Лазаров, Минчо

Владев и Ради Иванов от Русчук и Друми Върбанов от Шумен, а от по-младите на моя възраст бяха

Христо Пенчов, габровец, Гено Стамов от Котел, Тодор Марков, Тончо Владев, Никола Георгев,

също от Русе, Петър Михалев от Шумен и прочий. Тези хора, понеже ни се посрещаха с тях

мислите и намеренията, ми даваха кураж и подкрепяха ме да търпя, да работя и действувам,

каквото веке зная и видя, че е за добро и полза на българщината в тоя град. И за всякой противен

случай, каквото би ми станало нужда, ми се обещаваха да ме крепят и подпомагат морално и

материално. Като приемах такова насърчавание от тях, аз играех голяма роля в преобразованието

на обществените работи, а за принципи държах това. Пазех най-много, щото да бъдат всякога и за

всичко и двете класи, стари и млади, съединени наедно и се слушат помежду си. Младите да се

покоряват на старите, а старите да не правят нищо без мнението на младите, с които беше и

моето мнение. Това правех тъй не за друго, а само че ако и да нямаше гръцко население повече от

една само фамилия — Алекси Георгиев, този Алекси чорбаджи (тъй го именуваха) имаше такова

влияние в правителството, както и върху по-старата класа на българското население, щото каквото

речеше той, това и ставаше, та можеше и като захватя да преобразувам и побългаря Мачин, да ми

препятствува в някои случаи със съдействието на по-старата класа, която беше задължена да не

прави нищо без знанието на младите.

Като си наредих училището и захватих да следвам сам си предаванието и на двата язика,

българский и гръцкий (отначало нямаше повече от 40—50 ученика и те наредени по взаимний

способ), най-голямата ми грижа беше тая: къде да пиша и намеря да ми проводят

църковнославянски книги и да доведа един български свещеник. За тия две най-нужни неща

щастието ми помогна по следующия начин. След три месеца, по февруария, по случай дойде от

Ибраила *65+ един руский архимандрит, който пътуваше за Света гора и като стигнал в Ибраила, а

зимно време не работи по Дунава параходът, да може да отиде нагоре, намислил да мине през

Мачин и отиде по сухо. Той дойде в мачинската черкова да се черкува и като чул да четем и пеем

по гръцки, това не му дошло угодно на слуха. И след отпуска на църквата полюбопитствува да

види и училището ни. Дойде с мене на одаята ми, която беше в училищното здание, и след

разгледванието на училищната ни наредба, ме попита: „Вы кажется грък? (Вие трябва да сте

грък)?". „Съвсем напротив, не! му отговорих, аз не само дето не съм родом грък, ама още съм и

много противен на гърцизма." После му разказах подробно как населението е чисто българско и

отчасти румъни, а гърци има само една фамилия, но като нямаме учени българи, които да

достигнат и дотука, за да станат учители и свещеници, гръцкото духовенство, което е владеющо,

възползуваме от този случай, подавило със своя гърцизъм българското население. Казах му още,

че става три месеца как съм дошел тука и все се старая да намеря отнейде да си купим славянски

църковни книги — минеи *66+, триоди *67+, осмогласници *68+ и проч., да си четем в църквата по

язика ни, ама не можах да сполуча. Затова сме принудени да четем по гръцки, додето дойде лято,

Page 31: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

и тогава може би да пишем и до Одеса в Русия да ни проводят. Архимандритът, като изслуша този

мой разказ когото му изговорих с голямо сърцеболезнено изражение, ми каза: „Ах, чадо! Аз имам

цяло църковно тяло книги, които нося със себе си да си чета правило. Ако да беше сега да се

връщам обратно за в Русия, давах ги на вас даже и с една малка цена, но сега не мога." За мене

беше доволно само дето чух това от него, т. е че имал църковни книги. Аз захватих да му се моля

тъй горещо, щото само не плачех с глас да се смили за толкова българско население, което ще

слуша богомолствието на свой матерний язик и доди в съзнание (ще те споменува вечно) и дето

по никой начин не е простено человеку да се моли богу по чужди за. него язик, което и той

признаваше. Най-сетне му казах: „Духовний наш отче! Аз вярвам това, което вие по-добре знаете

от нас, че ако дадете нам тия ваши църковни книги да четем и се молим на бога по матерний си

понятен нам язик, бог ще ви прости дълга, задето вие ще останете без правило, додето стигнете в

Св. гора и там можете да си купите други книги с парите, конто ние ще ви платим за тия." Той, ако

и отначало съвсем да ми отказваше ка молбата, като си помисли малко по-обширно, ми каза:

„Вярвай ми, чадо, че нищо друго не можеше ме приклони на твоите моления, освен това дето ми

казваш, че името ми ще остане вечно забелязано в този град и ще се помни от населението.

Затова давам ви книгите за 120 рубли сребърни, които по 17 1/2 правят 2100 гроша." Аз, без да му

кажа друго повече, целунах му десницата и му благодарих с крайно задоволствие. Дадох му 120

рубли, взех книгите, без да кажа нещо никому от настоятелите, а той взе парите и си отиде."

Следующата неделя занесох книгата „Осмогласник" в църквата и захватих и свърших пението си

по български. Като се свърши службата и всякой българин по любопитство ме питаше отде съм

взел книги и съм пял по български. Аз поканих настоятелите, както и всякого, който е любопитен,

да заповядат и дойдат в училището на одаята ми и там ще се научат за всичко, което желаят да

знаят. Те ме послушаха и дойдоха всичките. Тука аз им съобщих всичко, което стана, както горе

казах и както е последвало. Турих книгите всред одаята на масата и им казах: „Ето книгите

български! Цяло църковно коло (тяло), ама да видим парите 120 рубли отде ще вземем да ги

платим?" Тука сега казаний грък Алекси чорбаджи не можа да се стърпи да не изкаже гнева си

против мене, като ми каза: „Тия книги, господине учителю, трябва да ги платиш ти, защото те на

теб трябват да пееш в църквата и проч." На това му отговорих: „Право имате, господине Алекси!

Ако книгите са само за мене, то когато си отида, за което вие може би предполагате за скоро да

бъде, аз ще си ги взема, а вие ще си служите пак по гръцки. Но да видим българските ваши съседи

какво ще кажат, ще ли може това да бъде тъй." Това казах едно само да опитам патриотизма на

нашите българи, а друго — да видя какво впечатление ще им направят тия мои думи, които казах

на гърка.

Тогава, като се усети едно безпокойно движение между събравшите се, най-разпаленнй патриот

господин Боби Лазаров каза: „Учителю, моля ви не се безпокойте. В тоя случай ние всичко ще

направим като българи и защото и ти си наш, и книгите са за нас, то и парите ще намерим и дадем

пак ние. А господин Алекси, ако ни обича и желае да го имаме за наш съсед, ако ще, нека помогне

нещо, ако ли не, воля негова, той знае." Тогава гъркът ми попроси извинение, задето ме докачи, и

всичко се уравни. След това, като захватихме да събираме парите, всякой от събравшите се

българи пожела да купи по една книга, на която да си запише името за спомен. Но понеже

Page 32: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

книгите бяха само 20 части, а охотниците *69+ за купувание от събраните бяха по-много, затова се

съдружиха и подписаха на някои части от книгите по двама и трима, в което число влези и казаний

грък господин Алексий самичък на една част, която и заплати.

За това, което казвам, ако някой се съмнява, нека отиде в Мачин и като намери в казаните книги

подписите, написани с моя ръка, ще се увери.

Дотука казах как се сдобихме с църковни български книги, сега да кажем и как добихме българин

свещеник. Между абаджийский еснаф в града имаше един млад наскоро женен человек, родом

българин от Русе, на име Марко. *70+ Той знаеше да чете добре в църквата, ама по влашки

(румънски). Аз го повиках и му рекох: „Марко, когато имаш свободно време, дохождай при мене и

за малко време ще те науча да четеш български и да те направим поп на българите, а да изпъдим

гръцкия. Той понеже беше малко надъхан от мене против гърцизма, на драго сърце ми каза:

„Дохождам, даскале! И ако можеш само да издействуваш, щото българите да ме приемат на

всичките техни махали за свещеник, готов съм и нощя да се трудя, за да се науча български да

чета." Той почна да се учи и за пет-шест месеца захвана да помага в църквата, да чете и пее добре

по българский и подир малко време го опопихме и си добихме и българин свещеник, а гръцкия

изпроводихме да си отиде, отдето беше дошъл.

След шест месеца, като се обозрехме да видим, догде сме дошли, видяхме, че сме се сдобили с

български църковни книги и изхвърлихме гръцките. Имаме си поместен свещеник българин, а

страния *чуждия+ гръцки си отиде по работата. А само за да има църквата ни по-голям приход, на

някои царски празници за удовлетворение на няколкомито *няколкото+ гърци гемиджии, които

всякога се намираха в Мачинското пристанище, изпявах по някои стихири *71+ и тропари *72+ на

гръцки, защото, както казахме, само едно гръцко семейство имаше в Мачин и то беше Алекси

чорбаджи. И така с посрещанието на големи противности от този грък до изтичанието на първото

ми тригодишно учителско условие можах да успея и преобразя всичко от гръцки на български,

щото градът Мачин стана цял български град със свой народен свещеник, народно училище и

църква и всичко друго, с изключение само дето румънските жители си имаха свой особен

представител (азма — азни) при правителството.

Да се повърна пак на предмета си и да видим кога и де ще намеря Марийка да се оженим. Цяла

година се беше изминало. Аз се’ пишех в село Калофер до брата си Христа да ме знае де съм и до

най-верния си кореспондент поп Кръстя в Калофер, през когото работех и провеждах писмата си

до Марийка, още като бях в Цариград. След толкова време, колкото и да бях писал нему и на

други много приятели, отнийде не можах да приема никакво радостно известие, нито пък самата

тя беше ми писала, защото може би и не знаеше де съм. Това време на мене ми се видеше

толкова дълго и нетърпимо, като че бях преживял цял век в заточение. Един път бях писал на поп

Кръстя и му исках да ми каже някои новини от Калофер, като му споменувах нещо и за Марийка,

да й каже за мене (де съм). На това писмо той (помня като днес, че беше през месец марта) ми

отговори и при другите новини, коiто ми съобщаваше за там, види се неволно и без да иска, ми

казваше така: "Марийка Хаджииванова била много жестока и непреборима, напусна хубавото ни

село и сега, както се научих, отишла от Филибе *73+ в селото Конаре да живее там при калугерките

Page 33: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

г-жа Евгения и Елисавета и колкото и да я съветваха нейните сродници да си доди тука и живее

спокойно, тя не щя, ами остана и до днес там да живее." Това известие беше доволно за мене, то

блесна пред моите очи като небесно мълние и разпръсна всичкия мрак, който досега ме държеше

в крайна неизвестност за нейното съществувание и де се намира. О, боже всевишния, извиках аз.

Благодаря ти, дето не си ме забравил, но си чул моята молба и вместо ангела своего употреби

попа Кръстя, през когото да ми известиш де живее и се намира моето сърце и душа.

След приеманието на това известие не мислех вече нищо друго освен ако е възможно, да хвръкна

и отида да я намеря, но като това не беше възможно, намислих да напусна училището и отида в

селото Конаре (Пловдивско окръжие) при нея. В това мое недоумение притекох при г-н Боби

Лазарова да се съветвам какво да направя. Той, ако и да беше прост человек, като по-стар и

опитен във всичко, ми каза: „Учителю, не се възхищавай отведнъж да бързаш. Мене слушай и ще

ти се изпълни желанието с най-добър и удовлетворителен начин. Нели се научи за момичето де се

намира и си уверен, че ще доди, то се казва веке, че е тука, само живот да имаме, ще се съберете

и аз ще ви стана кръстник да ви венчея. Ти сега не трябва да правиш нищо друго освен да

проводиш направо един человек с писмо дотам, дето е момичето, и като се увери наздраво и

донесе отговор от него, че ще доди, тогава ще ти дадем воля за 10-15 дена да отидеш да го

доведеш и си направиш сватбата с тържество, както мяза на един учител. Слушай ти кръстника си

зерем (?), според пословицата: „бързото нещо сляпо се ражда"; ще похарчиш малко пари, ама

работата ще стане добра и похвална, ти да си жив да печелиш." Аз му отговорих: „Пари ли ще

похарча! Нищо не гледам, от всичко друго за мене е най-скъпо момичето." Послушах го и

направих както ме съветва. През априлия, по Гергов ден, проводих, человек (тоя беше един

момък, който ми слугуваше и го учех) с едно писмо, който ходи до селото Конаре и ми донесе

писмено отговор от Марийка, която при всички други уведомления, които ми даваше заради

нейното положение, ми казваше, че ще дойде, но сега не била приготвена, ами да почакам още

три месеца и като се приготви, ще ми пише да отида да я доведа в Мачин. С тоя отговор всичко се

свърши.

Сега трябваше и аз да се приготвя, щото щом приема известието, да отида при нея. Додето се

изминаха трите месеца, видяха ми се като три години. Настъпваше вече 15-й августа, Св.

Богородица, когато приех от Марийка последното писмо, с което тя ме викаше да отида да я

взема и доведа в Мачин, дето щяха да се свършат и за двама ни всичките беди и мъчнотии, които

теглихме взаимно от любовта един за други. На първий септемврия тръгнах и след пътуванието си

през Русчук, Свищов, Ловеч, Троян, Конаре и обратно на 15-й през същаго се завърнах и стъпих пак

благополучно в Мачинското пристанище заедно с Марийка, посрещнат от приятелите и кръстника

Боба с голямо възхищение, което, като съм веке заборавил как беше, не мога да го опиша. Като се

приготвихме в още 15-тех дена за сватба, на 2-й октомврия (1851) направихме сватбата си

тържествено в града Мачин и се венчахме в църквата „Св. апостол Петра и Павла" от свещеника

Марина и кръстника Ради Иванов, защото господин Боби отстъпи това право нему, който беше

негов зет и по-млад в тяхното семейство.

Тука сега повярвах, че гръцката пословица „всяко препятствие бива за добро", която си помислих,

като щях да тръгна от Русе за Мачин, била истина, защото ако бях застигнал Марийка в Свищов,

Page 34: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

щяхме да се венчаем само в присъствието на свещеника и кръстника, а сега се венчахме в

присъствието на всичкий народ от мачинското население и си направих сватбата тържествено.

Дотука се свършва най-важната част от человеческий живот. И това е най-важното дело, което

трябва да свърши всякой смъртен, който пожелае да домородствува и остави името си

безсмъртно в този лъжовен и кратковременен живот. И аз свърших това, което от сърце желаех, и

захващам новий период на живота си, защото постъпвам в житейското поприще и като съпруг

веке ще се трудя да домородствувам и стана стопан и баща.

Бележки

62. Мачин — град в Северна Добруджа (Румъния), разположен на един ръкав на Дунав.

63. Инородец — който произхожда от друг народ.

64. Пропуснат текст с религиозен характер. От същия характер са и останалите пропуснати текстове в

биографията.

65. Браила — град в Румъния.

66. Миней — богослужебна книга на православната църква, която съдържа службите за цял месец по

календарен ред.

67. Триод — богослужебна книга с молитви от по три песни, която се чете преди и след Великден.

68. Осмогласник — богослужебна книга, използувана в източноправославната църква. Съдържа песнопения,

изпълнявани на осем гласа.

69. Охотници — доброволци.

70. Марко Стоянов — пръв български свещеник. в Мачин.

71. Стихири — похвална песен на вечерно и утринно богослужение.

72. Тропари — църковна песен в чест на светец.

73. Филибе - дн. Пловдив.

II

Аз захватих да живея веке свободно и като стопан: захватих да мисля какво ми трябва, както на

всякой хазяин человек. Покъщина горе-долу имахме, кое аз, дето бях си спестил, кое Марийка

дето донесе нейни неща прикя, *74+ колкото да си курдисваме *75+ и ние като всякои къщовници,

но къща нямахме. Затова най-първо усетих, че тя беше необходимо нужна. Затова само за нея

мислех и гледах да намеря някоя готова турска къща да си купя. На догодината, 18-й августа

(1852), ми се доби първото чадо Кириякица *76+, което ми принесе голяма радост, която донася

всяко първорождено чадо на оногова, който стане баща. На другата година през месец юния

Page 35: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

сполучих и си купих една добра турска къща, която имаше добра градина и лозе. Поправих я по

вкуса си и се установихме в нея. Това стана през месец юлия 1853 г., когато се готвеше веке

Кримската война, за която вестниците обнародваха открито. До месец октомврия 23 същата

година ми се намери второто чадо Ставрица и тогава вече се обяви войната. През нея зима Мачин,

понежe е пункт за преминуванието на Дунава от руските войски, стана средоточие (меркез) на

турската армия. Пrавителството от страх за шпионирание поиска от гражданите един верен

человек за преводчик (тюрджеман), който да знае български и гръцки язик, за да прочита

писмата, които донасяше пощата отвън, и после да се провеждат за мястото им. В града, както

веке казах, като нямаше други такива хора, гражданите се принудиха и представиха моя милост на

правителството, като същевременно за тази работа ми умножиха платата. Това тъй направено те

го мислеха, че за мене станало по-добре, но аз сам си зная как изкарах тази зима, додето на

пролетта дойдоха русите и се отървах. Да описувам и казвам теглилата си, които претеглих от

турските паши да седя по цели часове пред тях на колене и чета и превеждам писмата, които

донасяше пощата, това нито може се описа, пито може се изказа с думи. Но само благодаря бога,

че ми даде яка душа, та го изтърпях и останах жив.

Както да е, зимата, която по злощастие беше много люта, се прекара от населението много тежко

и мъчно, защото жителите бяха принудени от правителството да живеят по четири семейства в

една къща, а трите изпразнени къщи се напълниха с войска, която нямаше приготвени бордеи за

нея в крепостите. Додето дойде пролет, двете противоположни войски от двете страни на Дунава,

турска и руска, се нападаха и се посбиваха по малко. Най-първо на 30-й ноемврия, на Андреев

ден, второ, на 6-й декемврия, на Никулден, и на новата 1854 г., но се' русите побеждаваха.

Турците обаче, ако и да си предвиждаха, че няма да могат да устоят насреща, се' се хвалеха с

техните съюзници френци и инглизи, че с тяхната помощ ще отидат не зная догде в Русия (до

Киево), да си вземат конските торби и проч....

Най-сетне пролетта дойде и, види се батушките бяха се веке решили да прескочат реката. На 10-й

марта захватиха да се бият наздраве на под Баши (място турско срещу Ибраила). Тая битка се

продължи два дни непрестанно. В това време турските жители заедно с турската войска, която се

оттегли, оставиха Мачин и отидоха навътре къде Добруджа. На 13-й марта 1854 *77+, в събота по

пладне руската победоносна войска с княза Горчакова *78+ начело влезе тържествено в Мачин,

посрещната от духовенството и населението с голямо възхищение. След установлението на

войските в града издаде се една прокламация да се събират български волентири (опълченци),

които да отидат с русите наедно под Силистра. Тогава дойде от Ибраила някой си капитан Васил

Вълков, *79+ родом от Котел, и донесе едно хубаво изработено знаме, което осветихме в

Мачинската църква и на освещението му аз изрекох следующата реч:

РЕЧ

Казана при освещението на I-вото българско знаме в Мачин

Любезни мои братя българи!

Page 36: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Знаеме защо е дошел часът да се събудим от сън. Защото сега е по-близо нам спасението, неже когато

поверовахме. Нощта си замина, а денят се приближи. Да отхвърлим, прочее, тъмните дела и да се облечем

в оръжие светло *...+, защото искам да ви кажа, че сега е за нас време най-благоприятно и ден за спасение.

Да се подигнем и с помощта на нашите еднокръвни братя „русите" да се освободим от турското иго. Затова,

като хвърля един кратък поглед върху нашето минало, нашите теглила и мъчения, които нашите праотци,

или по-добре да кажа, наший народ е претеглил от турците, ще ви кажа, че от днес по-благоприятно време

за нас нито е било, нито ще бъде. Затова не трябва да чакаме друго по-добро от него.

Всички знаем, че страданията, които наши и българский народ е търпял и търпи досега четири и повече

векове време, са удивили всички просветени народи на света, защото никои народ, които е имал такова.

славно царство, каквото е било нашето българско във времето на Крума, Бориса и Симеона, след

изгубванието му не е робувал толкоз дълго време, колкото е робувал наший народ, или ние българите, а

всякога в кратко време се е пак подигал и освободявал от чуждото иго. Но това събитие с нас, мили мои

братя, да не мислим, че е последвало от народната ни слабост или от немарение и несъгласие на нашите

праотци? Не? Никой и никога да не би помислил това, защото смъртно съгрешава пред бога. Нашите

праотци, думам, след паданието на нашето царство, както сме уверени от. народните предания и песни,

всякога са имали това: желание и тази свята мисъл в сърцата си, т. е. да въстанат и се освободят. Но като

били притиснати морално от чуждото за нас гръцко духовенство, което ни е владяло и владее до днес, не са

могли по никой начин да осъществят своето желание и намерение. Защото това духовенство, или тия

гръцки владици не са били, нито сега съществуват между нас за нищо друго освен за едно шпионство на

турското правителство, за да могат със своите черни клевети да сполучват да ни държат и до днес под

турската власт, която да ни владее и съблича политически, а пък те да ни дерат духовно. Затова трябва да

знаем, че днешното наше робувание е двойно: турците ни владеят телесно, а гърците духовно, което

робство (душевното) за нас е по-тежко и по-гибелно и веднъж отървани от него, другото е по-лесно, т. е.

политическото можем по-лесно да добием.

В нашите прадеди е съществувало всичко: имало е идея, желание, ревност, предводители и последователи

и всичко и в разни времена те са се подигали да се отърват от турското тиранство. Но всякога издавани от

гръцките владици, се е осуетявало тяхното предприето намерение и те, изловени и избесени от турското

правителство, с жалост и надежда в земята отишли. С жалост, думам! Защото не могли да достигнат своето

намерение, а с надежда, че като са давали пример. на своите потомци, които сме ние, вярвали дето ще

изпълним тяхното желание. Вярвам, братя, че това дотука казано за миналото на наший народ е доволно да

просвети всякого от нас, даже и най-нечувствителний българин да познае в какво страдателно и унизително

положение е достигнал днес наший мил народ, когото не други някои, а самото гръцко духовенство

(гръцките владици) са довели до този унизителен степен.

Затова към вас се обръщам, о млади потомци на храбраго Крума и Симеона! Вам казвам, че нашите

прадеди на нас оставиха своето заветно и желателно намерение, ние да го изпълним! Ние, думам, трябва

днес да станем всички като един человек и се съдружим с едноплеменното и еднокръвно нам руско

войнство и с оръжие в ръце да отидем на бойното поле и изгоним от милото наше отечество тиранина и се

освободим от несносното му иго. Доста и доволно е, думам, вече да спим в този летаргически сън и гледаме

хладнокръвно да се тъпче милата наша народност от двойните вечни наши врагове турци и гърци, защото

нам принадлежи да изпълним този завещан от прадедите ни свещен подвиг.

Ето сега с молитвите на народните наши свещеници се освещава това първо наше българско знаме, на което

гледаме на зелено поле златно изобразен славний балканский лев, който реве и иска от нас да си отмъстим

за всичките наши избити и избесени братя. Нам сега не остава друго да направим освен всички да се

Page 37: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

съберем под казаното знаме и като си изберем достойни предводители, да тръгнем към бойното поле за

отмъщение. И там, там, уверявам ви в името на народността, че като се подвизаваме и бием, и сенките на

нашите прадеди ще присъствуват при нас невидимо и ни насърчават в подвизите ни против нашите тирани

и молят бога да ни помага *...+ Нека, прочее, сега се покажем на дело кой от нас е горещ патриот и кой обича

отечеството и е готов да умре за неговата свобода, от които първий съм аз, който влизам под това първо

народно знаме, което издигаме за народна свобода.

Да се помолим всинца единодушно всевишнему богу да поживи самодържявнейшего и милостивого

господаря императора всеросийского Николая Павловича, силнаго покровителя на православните

християни на много лета. Да благослови неговото славно и победоносно войнство и му споспеши против

неприятеля. Да благослови новоосвещеното наше знаме и охрабри всички нас, които се под него подпишем

против нашите тирани, щото с божията всесилна десница и помощта на нашего защитителя да изгоним

тиранина от милото ни отечество и живеем свободно на много лета. Да живее всесилний монарх

всеросийский! Многое лета! (Три пъти!)

Н. Ив. Бацаров Мачин, марта 25-й, 1854 година

След тържественото освящение на новобългарското знаме, което беше с ушит златен лев на

зелено поле (копринен атлаз), като бях, както се горе каза, се записал начело, захватих да

записвам волентири (тогава тъй се наричаха опълченците) и за два дни записах до 150 души (сто и

петдесет) чисти българи от Мачин и окръжните български села и се приготвихме да отидем под

Силистра. В това време генерал-майор Веселитский, управляющий отдела на войската, като приел

предписание от висшето началство, дойде от Ибраила в Мачин, придружен с ибраилский жител

българин Костаки Попович *80+, да състави българско правителство. Той събра всичките граждани

и ги накара да си изберат лица, които да ги управляват. Те избраха Боби Лазаров за управител на

града и округа и го нарекоха градски глава, а мене избраха за негов помощник и главен секретар

на управлението (в него време нямаше учени българе, затова ме принудиха да заема две

длъжности — служби), Друми Върбанов за казначей и други още 10 лица, на които имената не

помня, само помня, че в тях фигурираше и името на казаний гръцки жител Алекси чорбаджи. Но

аз, разпален от патриотизъм, като желаех по-много да отида да предвождам волентирите,

отколкото да бъда чиновник в новобългарското управление, представих списъка на волентирите и

казаната ми реч при освящението на знамето пред генерала и му казах: „Ваше високо

превъзходителство. Аз съм написал и сформирал една рота от тия 150 души волентири и желая,

както и те, да отида с тях под Силистра да се бием за свободата на отечеството си."

Той, като беше веке изпитал всички избрани членове, които щяха да съставляват персонала на

българското в Мачин правителство, и беше познал, че няма никой от тях, който да може да води

работата в канцеларията, прочете казаната ми реч, която К. Попович му преведе на руски,

помисли малко и се прослези, стана и ме целуна в челото, пък ми каза: „Николай! Аз познавам от

постъпката ти, че ти си добър патриот и много разпален за отмъщение на турците, щото желаеш

да оставиш името си безсмъртно. Ама аз те уверявам, че ако ме послушаш и останеш тука в

правителството, ще заслужиш по-много на отечеството си и то ще помни твоите заслуги, защото с

перото в ръка се заслужава повече, отколкото с оръжие. Не видиш ли, че няма други, който да

завземе мястото в канцеларията, и тъй ти, като седиш тука, по-добре можеш да послужиш на

Page 38: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

твоята волентирска рота, отколкото да бъдеш с нея и я управляваш, защото войниците на бойното

поле искат поддържание, а то ще да се доставя от приходите на това ваше новосъставено

правителство." И аз като нямах какво да отговоря на тия генералеви думи, склоних и останах в

Мачин в канцеларията, а за волентирската рота избрахме и поставихме за ротний командир някой

си капитан Христо Кашикчиев, родом от Русе, и с командата на негово високоблагородие капитан-

майор Бжезинский, който се назначи за военний началник в Мачин, изпроводихме волентирската

рота под Силистра. Ама ако и да останах, както казах, в Мачин на служба, додето руската войска

обсаждаше Силистра от марта до юлия, ходих под Силистра да нагледам своите братя волентири,

които се опълчваха срещу неприятеля за отечеството и с които и аз опитах щастието си в няколко

сражения с турските башибозуци.

След като царувахме и управлявахме 4 месеца, разумява се ако и под руска команда, взехме май

да мислим, че сме се вече освободили, защото градский ни глава г-н Боби понякога думаше така:

„Брей, сладко нещо било това царството." На 15-й юния приехме предприсание от

главнокомандующий под Силистра генерал Лидриса, с което ни заповядваше, щото понеже

руската войска се оттеглюва от Силистра и Мачинский пункт се опразнява, българското

правителство със служителите си да се дигне и пренесе (премине) в руската граница. До 20 юния

се прибрахме всички мачински и окръжни жители и натоварени на кораби по Дунава, додето

стигнем в Ибраилското пристаршще, Мачин се запали и изгоре и стана на пепел. Тука като чакахме

разпорежданието на руското правителство да се отправим през границата на преселенство,

гледах всички българе обрадовани, че ще отидат в Русия и се отърват от турчина, и бързаха по-

скоро да вървят. Същото правеше и предводителят градский глава Боби Лазаров. Само аз бях

обезпокоен и обладан от неприятни мисли. Сърцето ми се люто късаше. „Ах, боже, думах в себе

си, ако сега Русия не може (както и не можа) да ни помогне да се отървем от турското иго,

компрометиран като въстаник пред турското правителство, не ще веке да се върна в отечеството!

Какво, ще празя? Ще го изгубя и няма да го видя никога! Това е за мене повече от смърт, защото

поне костите ми няма да останат в родната ми земя." Задълбочен в подобни размишления исках

поне в Ибраила да се помаем няколко време, както ни съветваше и генерал Веселитский, да

постоим няколко дена, додето ни се направят и нужните свидетелства от него, задето сме

слугували на отечеството, защото нямаше секретаря му там, който да ги напише. При това

генералът, като ни обичаше много, беше ни дал адреса си да ходим свободно, когато искаме, в

дома му и в канцеларията му на чай.

Един ден, като бяхме при него, г-н Боби захвати да се сърди и мъмри, дето се маял в Ибраила, и

да иска по-скоро да му се дозволи да върви в Русия и без свидетелство. В отговор на това той му

каза няколко думи, които бяха толкова умни и справедливи, щото останаха написани в сърцето ми

със златни букви и личат и досега, като ги пиша. Те съкратени бяха следующите: „Бобе — каза

генералът, — ти си стар человек, ама по ума Никола е по-стар от тебе, затова няма да те слушам. В

истина вие чувате, че Русия е добра и милостива към българите. Това е святата истина, т. е. Русия е

добра. Но аз ти казвам това, за което виждам, дето ти още нямаш понятие, и то е, че на този

божий свят добрите хора са рядкост и нарядко се намират. Тъй също и в Русия законите са добри,

но добрите чиновници, които да ги изпълняват точно, нарядко се намират. Сега аз да мога да зная,

Page 39: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

като отидете там, на какъв чиновник ще изпаднеш и в противен случай не ли ще хватиш пак мене

да проклинаш, че съм те оставил без нужното свидетелство за препоръчвание. Затова ти казвам,

потърпи още ден-два и аз ще ви заведа и двама ви с Николай с парахода, който е под

разположението ми до града Рейни *81+ (Томарово), и ви препоръчам на началството, което ще се

разпореди за вас, както се следова да бъдете спокойни и вие, и семействата ви." На тия негови

думи Боби не можа нищо да възрази, но остана съгласен да чакаме разпорежданието му. След

два дни той като приготви, даде ни нужните свидетелства, които гласяха така:

СВИДЕТЕЛСТВО

„Обявiтел сего болгарин Николай Иванов был гражданин болгарского города Мачина и по общему к нему

доверию и уважению был избран и назначен мною советником и главннм помощником главы города

Мачина и округа, оного из тринадцати селений состоящего. Обязанность он исполнял в продолжений

четырех месяцев с усердием, расторопностьо и честностью и тем заслужил похвалу начальства и

благодарность жителей. В удостоверение чего свидетельствую зто моею подписью с приложением герба

моего печати.

25 юня 1854 г., города Браилов

Генерал-майор Веселитский (имам го особно) и при тях един открит лист за всичкото население,

което ни последуваше. Взема двама ни, както казах, в парахода, заведе ни в Рейни и ни

препоръча на тамошното правителство, отдето преминахме руската граница и се поселихме с

всичкото мачинско и окръжно население. Тук всички ние членове, които съставяхме българското

правителство (освен гърка Алекси, който не дойде с нас), останахме в Рейни, който град е под

Галац на 2 часа разстояние край Дунава, а повечето от преселенците се настаниха по окръжните

рейнски села и там живяхме, додето се свърши войната.

След няколко дена от установленнето ни, на 15-й юлия (1854) се помина второто ми чадо

Ставричка. Кримската война, както всеки знае, се продължава три години. В това време, като бях

без служба, пък и пари нямах повече от 5 до 6 хиляди гроша, може би читателят да си помисли как

съм можел да се издържам. На това му отговарям с народната пословица „Скитливата лисица е

по-добра от нехарния вълк", т. е. человек, който се труди и не губи времето си напразно, никога не

остава гладен. В Русия няма свободна търговия, която да не подлежи на гилдия *82+ освен

винопродавството (кръчмарството), затова наех една кръчма, разумява се с един слуга, и продавах

вино и правех ястия (ахачлък), а волентирите, които вардеха край Дунава по кордоните и живееха

в Рейни, дохождаха при мене и се хранеха, та правех добра продажба. И тъй криво-ляво преминах

казаното време и спечелих прехраната на семейството си, без да похарча една пара готова. На

1855 г., февруарий 25, ми се роди трето чадо Тодоричка, която след година се помина на 10

августа 1856 година. В същата година се свърши войната и през месец марта, като се заключи

Парижкият мирен договор, *83+ се даде воля, щото всякой да си отиде на мястото в своя си дом.

Page 40: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

ЗАБЕЛЕЖКА ВЪН ОТ БИОГРАФИЯТА МИ

Чадо Иванчо! *84+

Това, което ще ти кажа тука, ако и да е вън от животоописанието ми, понеже е практически от мене

изпитано и познато за истина, моля те да го вземеш во внимание и имаш за водител през живота си *...+

За да ти дам пример на това, ще ти кажа, че в началото на Кримската война, когато бях в Мачин,

като, преминаха руските войски Дунава, с тях наедно надойдоха българи (един бюлюк) от Влашко,

Бесарабия, Одеса и проч. Всичките чисто облечени, показваха се пред нас учени, народни и

доброжелателни. С едва реч като светци, готови да си пролеят кръвта, за да освободят

отечеството ни от турците. Аз, като и всичките мачински жители, които най-първом бяха вдъхнати

от мене с народно чувство, ги имахме за такива, каквито бяхме и ние: чистосърдечни,

правдолюбиви я народолюбци. Когато след едно време, додето ние като граждани се

занимавахме с военните командири заедно да турим порядък в града и приготвим нужните неща

за лагера на войската да си готвят ястия, напразно дойде при мене един от учениците ми и

уплашено ми каза: „Учителю, скоро ела! Едни хора, не знам какви са, счупиха вратата на

училището и обраха всичко, що имаше вътре, даже и на прозорците железата извадиха и твоите

книги из додалите (книгохранителница) всичките ги взеха и побягнаха надолу къде Дунава."

Като чух това, смаях се и се чудех кой ще направи това, когато сме веке под руска защита! Затекох

се, отидох на мястото на сцената да видя и какво видях? Вратата на училището строшена,

библиотеката ми и всичко друго из училището, както каза ученикът, обрано до суш. Като слязох по

дирята на крадците, стигнах ги тъкмо в пристанището на Дунава, когато се готвеха да бягат. Те,

господиновците, бяха от ония почтени патриоти, които бяха дошли от Бесарабия, родом из

Белград, с които се бях добре запознал от по-напред. Като ги попитах и рекох: „Абе, господа

Христо и Иванчо, що е това чудо от вас? Ние ви приехме като наши братя българи и ви направихме

гостоприемство и чест с надежда, че вие като честни и богати хора, живели в свободна Русия, ще

ни помогнете нещо на училището и ни подарите някои нови книжки да се замогнем като

нововъзраждаеми в просвещението си, а вие сте обрали и тия, що ги имахме и ги бяхме събрали

със сиромашията си." Тия господиновци без всякои церемонии или поне като человеци с учтивост

и извинение някак да отговорят тихо се отнесоха към мене съвсем варварски със следующите

думи по руски: „Что ты за чорт дурак, ты невежа, мужик, турецкий дух. Мы пришли из Росию вас

освободит от турков, а вы не имеете никакое уважение к нами. Тепер время военное. Так надо

разпоряждаться всякой человек в землю неприятеля. А ты что за дурак, ступай к чорта." Додето се

трудих и им разказвах по български с добро, че нещата в училището са мои, понеже аз съм

градский учител и прочее, тий си оттеглиха варката от пристанището и се упътиха и отидоха

тихичко по Дунава към Ибраила. Аз ги изгледах и казах: „Тюх, брей! Язък ми за трудеца, отидоха

ми книжките! Както и до днес. Ето ти тебе българи, ето народни доброжелатели. Туй са те

бесарабчаните. Сега де и кому да ги обадя и се жаловам и де да ги търся и намеря?" Това е

първий факт на доказателството ми за лошите человеци на света.

След четири месеца, както вече знаете, ние се преселихме в Бесарабия в града Рейни, дето

живяхме, додето се свърши войната и се заключи Парижкий мирен договор. В това тригодишно

Page 41: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

време като емигранти да кажа, или преселенци, ние се събрахме сума българи, от разни места

преселени: от Турско, от Влашко, Ибраила, Галац и тамошни из Белград и Одеса, в трактира *85+,

дето пиехме чай и приказвахме, а приказката, ни беше се тази: Кога ще помогне бог и дано по-

скоро помогне на Русия да победи и освободи България! Според пословицата „гладна кокошка се'

просо сънува". Всичките тамошни жители българе, като уж по-образовани и цивилизовани и по-

богати от нас, правят ни икрам, да видиш ти, и се готвят, щото като се освободим от турчина и си

дойдем в Отечеството, ние да ги препоръчваме за началници и гласоподаваме за тях, черпят ли

черпят и ни титлуват се с господин Боби, господин Друми, господин Минчо, а мене господин

учителю и проч. Казват ние ще направим такова добро, онакова добро за България, защото тя е

наше отечество и нашите бащи и деди са оттам избягнали, както сега и вие и проч.

Аз понякога седях насаме и се замислювах, пък си казвах: „Брей, защо се грижим толкоз много и

таквиз богати учени и доброжелатели българи има тука, които промишляват повседневно за

България, а ние сме се загрижили какво ще правим и как ще се отървем от турчина и не знам

какво си. Те да са живи, ще помогнат за всякой противен случай и всичко ще се свърши, хайде!" А

то било мигар всичко за кокала. Защото, като се свърши войната, реши се, че България ще си бъде

пак под турско владение. Ние захватихме да мислим като упуйчени за нас си, както и за

волентирите, какво ще правим сега, като сме компрометирани пред турското правителство за

бунтовници, как ще се върнем в отечеството и проч. ...

Един ден, когато, думам, ние с господина Боби Лазаров в събранието предложихме на всичките,

че трябва да съберем волна помощ и определим няколко души (депутация), които да отидат в

Измаил *86+, дето беше още волентирската рота неразпусната, да им направят едно угощение и ги

поутешим поне морално да се не грижат понеже тъй било божията воля...

Тий всичките, що бяха в събранието по-богати и първи българи от Влашко и по-местните от

Белград *87+ и Одеса, какво да чуем от тях. Ето какво: „Вие, беженари *88+ (не казват барем

преселенци, ами бегачи), хора ли сте? Вие по крайней мере ум нямате. Да имахте ум не щяхте да

се подигате срещу турците, ами щяхте да си живеете на местата. А вие се подигнахте, та станахте

да се биете с турците, взехте им имането и дойдохте тука в Бесарабия. Става три години, патихме

си чудо от вас! Хайде сега вървете, отдето сте дошле, да ви дере турчинът, додето ви дойде умът в

главата." Тогава мене ми се нажали и възмути сърцето до плач. „Е, рекох им, господа! Не бойте се,

нито се безпокойте! Ние много сме търпели и това ваше насмивание ще претърпим и понесем.

Ама ако бог ме поживи да достигна и видя България освободена и вас да дойдете в отечеството

ни да се курдисвате и продавате пак за родолюбци, не забравяйте, че тогава ще ви възмерим с

мярката, с която вие сега нам мерите, според евангелското слово, което казва: „С каквато мяра

мерите. Ще да се мери и вам."

След това изкушение ще кажа, че от толковато множество българе се намериха отлични патриота

от тях, които работеха с чисто патриотическо сърце и с правда, едвам четири души, а именно:

Николай Христофоров Палаузов, *89+ който беше и чиновник в руска служба, от одеските българи,

Костаки Попович от Ибраила, Григор Питаро от Гюргево и доктор Юрдан Селимински, *90+

сливналия, които спомогнаха нещо. Пък и ние двама с г-н Боби Лазаров, които се заехме и

Page 42: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

събрахме помежду от нас, преселенците, помощ доволно количество пари, отидохме в Измаила,

направихме угощение на волентирите и се опростихме с тях като братя и състрадалци. По

угощението аз им казах следующите думи: „Драги мои братя и сподвижници! Вярвам, че вие

помните моите насърчителни думи, които ви казах в Мачин още в началото на войната при

освещението на нашето народно знаме, под което събрани тръгнахте за под Силистра да се

подвизавате за народната свобода. Вярвам и зная още, че вие от тях подбудени, взехте оръжието

в ръце. Пък с какво предполагание и възхищение ние ви изпроводихме, а вие тръгнахте към този

подвиг. Ах! И сега съм уверен, че и вие съществувате с мене как ми се къса сърцето, като ще се

разпръснем след несполуката в желанието си и отидем кой накъдето види. Ах! Тежка е в истина за

нас, българите, тази печална случка и мъчно може да се носи, ама няма какво да правим, ще я

понесем и ще изпием и тази горчива чаша *...+ и при това с пълно уверение да знаем, че това наше

въстание, което в тази война направихме, ако и то да остана без полза и се осуети, тази несполука

ще бъде само привременна, защото то е един пример, когото ние даваме на потомството. То е,

думам, като едно семе, което, като се хвърли на една добра земя, нито спи, нито почива, и деня и

пощя расте и което рано или късно ще порасне и даде своите добри плодове. Братя, ще свърша.

Засега това е веке нашето последно вижданне с вас. Ние ще се разделим и всякой от нас ще отиде,

както горе казахме, където го бог просвети. Но нека не забравяме, че наша свята длъжност е да

разсяваме това свято семе, кой в която страна попадне, между наший българский народ, да

вдъхнува, думам, този либерален и свободолюбов дух на своите братя и да бъде всякой уверен,

че който бъде жив, ще види отечеството ни освободено от турското иго, а който се пресели на

вечността, преди да види, него всеблагий бог ще го вчисли в лика на небесните Христови

страдалци, които са се подвизавали на бойно поле и умрели за Христовата вяра и народната

свобода. В знак на нашата братска раздяла нека пием за здравето на наший покровител, силний

монарх император всерусийски, негово височество Александър II *91+ и да живее многодетно и

бог да му помага." След като свърших речта си и пихме наздравица за царя освободителя,

целувахме се всички наред братски, свършихме угощението и на другий ден се върнахме пак от

Измаил в Белград. Това е вторий факт, с когото доказвам, дето человеците на този свят са

повечето лицемерни и работят притворно. Ето затова сега и тука, като имам пред вид, дето

доживях и видях бесарабчаните, които нахлуха и като скакалци нападнаха отечеството ни пък със

същата си притворност, за да го опропастят. Казвам как правдата не умира, примерите на

праведните человеци живеят и подир смъртта им. Тези примери рано или късно, думам, ще

светнат и ще открият тяхната неправда и възтържествуват над нея.

С тази моя забележка аз потвърдявам, дето думите на генерал Веселитский са прави и истинни в

това отношение, в което ги той каза, че всичко на този свят е добро, само добрите человеци, които

са най-доброто божие сътворение, са рядкост, т. е. рядко се намират.

Бележки

74. Прикя (гр.) — зестра, чеиз.

75. Курдисвам — употребено в смисъл на нагласявам, натъкмявам.

Page 43: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

76. Кириакица Бацарова (по мъж Христова Клявкова) — дъщеря на Никола Бацаров. Учителка в Шумен през

70-те г. на XIX в.

77. Руските войски влизат в Мачин на 12 март 1854 г.

78. Михаил Дмитриевич Горчаков (1793—1861) — руски военен деец; генерал от артилерията; участник в

Отечествената война и задгранични походи (1813—1815), както и в Руско-турската война (1828—1829). По

време на Кримската война е командуващ Дунавската армия.

79. Васил Хадживълков (Васил Хаджипетрович) (неизв. — 1882) — български революционер, по произход от

Котел. Доброволец в Руско-турската война (1828—1829). Един от организаторите и ръководителите на

Браилските бунтове. Доброволец в Кримската война (1853—1856). Оставил ценни исторически спомени.

80. Костаки Попович — виден търговец и обществен деец от Браила. По произход от Ямбол.

81. Рейни — дн. гр. Рени, Бесарабия.

82. Гилдия — занаятчийско сдружение.

83. Парижки мирен договор — завършил Кримската война (1853—1856), подписан на 18.III.1856 г. от

представителите на Франция, Австрия, Англия, Прусия, Сардиния и Турция, от една страна, и Русия, от друга.

84. Иван Бацаров — син на Никола и Мария Бацарови. Санитарен генерал и началник на санитарната част

през периода на Първата световна война.

85. Трактир (рус.) — кръчма,

86. Измаил — град в СССР, Одеска област.

87. Болград— град в Украинска ССР.

88. Беженар — бежанец, преселник.

89. Николай Христофорович Палаузов (1821— 1899) — български възрожденски обществен деец. Основател

на Одеското българско настоятелство и негов председател. Попечител на Габровското училище. Поддържал

връзки с видни руски обществени и държавни дейци и се стараел да ги спечели за българското дело.

Почетен член на БКД. Сътрудничел със статия по „българския въпрос" на в. „Одески вестник" и „Цариградски

вестник."

90. Д-р Иван Селимински (1799—1867) — български обществен и политически деец, учен и лекар. Участвува

в църковно-националната борба и в просветното движение. Открива частно училище в Сливен. По време на

Кримската война организира български доброволчески отряд в помощ на руските войски. Родоначалник на

материалистическата традиция в българската философска мисъл. Автор е на съчинения по философия,

социология и история, предимно на гръцки език.

91. Александър II Николаевич (1818—1881) — руски император от 1855 г. Син на Николай I. Отменя

крепостното право (1861) и осъществява буржоазни реформи. Стреми се да затвърди руското влияние на

Балканите. При него са ликвидирани най-тежките клаузи на Парижкия мирен договор (1856). В резултат на

войната с Турция (1877—1878) при Александър и е освободена България. Убит е от народоволци.

Page 44: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

III

Тогава през месец мая се събрахме в Болград всички по-първи и по-учени българи преселенци,

направихме съвет и се съгласихме да действуваме през Одеското българско настоятелство *92],

като имахме за съдейственик казаний в бележката ми Николая Христофоров Палаузова, и просим

от руското висше началство да се издаде такава заповед за преселенците българи, щото всички те

да се завърнат в отечеството си на своите пепелища и нито един да не остане на поселение в

Бесарабия (която се отстъпваше на Румъния), както оставали в другите руски войни с Турция.

Прошението ни се проводи в Одеса и през месец юния дойде оттам един чиновник, който, като

съобщи на преселенците желаемата от нас заповед, поиска от тях да си изберат една

четворочленна депутация, която да отиде в старата руска столица Москва да присъствува на

свещената коронация на тогавашний общ християнски благодетел, православний монарх, а

сегашний о бозе почивший наш освободител Александър II и да му връчи благодарствений адрес

от страна на всичките преселенци. Като станаха изборите, избраха се от подсилистренските

преселенци трима: дядо Георги *93+, поп Иван *94+ и дядо Цаньо Калянджи *95+ от Лясковец

(Търновско окръжие). И тука лошите и неправедни хора играха своята интересна роля. Този дядо

Цаньо не беше преселенец, ама син му Иван Калянджиев Иванов, *96+ който тогава живееше в

Одеса, издействува да тикне баща си (когото след заключението на мира повикал от Лясковец) в

депутацията, за да издействува като депутатин да се приеме по-малкият му син Павел Калянджиев

*97+ за стипендиант в Одеский университет, както и стана. А най-малкият им брат Стефан, когото

прекарах през рейнската карантина, ми изяде 2 австрийски жълтици, които му дадох в заем и не

ми ги върна и до днес. А понеже учените хора бяха рядкост, мачинските и сакчанските преселенци

избраха мене като интелигентно лице, който зная да защитавам народните интереси. Това беше

право, защото другите трима депутати бяха хора прости селяни (неграмотни) освен поп Иван,

който знаеше да чете само на попския си требник, *98+ с когото венчава, кръщава и опява.

На 15-й юния се отправихме от Белград за в Москва чрез Одеса, дето се сформирувахме с ново

особно облекло (по старобългарский костюм форма от бяло донско сукно), с което щяхме да

бъдем облечени на свещената коронация и се явим пред негово височество императора. От Одеса

тръгнахме на 5-й юлия с пощата и (тогава нямаше железен път) като вървяхме деня и нощя, едвам

за 24 дена стигнахме в Москва. Коронясването стана на 26 август 1856, на което присъствувахме и

ние с другите чуждестранни представители. Мястото ни, дето стояхме, беше при църковните

врата, близо при турский представител, който беше Кяброзля Мехмед паша. *99+ В навечерието на

коронацията ни наградиха всички ни (депутати) и мене с два медала — един златен за носение на

гърдите за сформируванието ми на волентирската рота, а другия — сребърен, за носене на шията

за представителството, и двата за усердие. След коронясването, като дойде ред и до нас, приехме

се и ние на аудиенция от техни императорски величества царя и царицата. Аз, като най-млад от

депутатите, подадох на негово императорско величество благодарствений адрес със следующите

думи: „Приеми, господарю, излияние чувств болгарского народа" (изливанието чувствата на

българския народ). Този адрес беше написан под такъв вид, щото ако и да се подаваше само от

преселенците, имаше мисъл, като че е от страната на целий българский народ. За жал обаче

Page 45: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

нямам сега този адрес да го приложа тук. Причината за неманието е тая, че на 1877. когато се

захвати войната, като запряха Д. Войников *100+ в Шумен, у когото се намериха мои писма, и

казаха, че ще претърсят и в моята къща, понеже съдържаше отвратителност към турските

варварства, които тегли българският народ, с другите по-важни по въстанието ни революционни

документи изгорих и него. *101+

Аудиенцията ни трая цял един час. Царят и царицата ни разпитваха за много неща върху живота

на наший народ. Ние им отговаряхме на всичките въпроси точно и вярно: как се отнасят с нас

турците, как ни мъчат, какви злодейства теглят българите от тях, затова правим въстания във

всякоя война, дано се избавим. Но познаваме, че ако не ни се помогне от заветний дяда Ивана

(Русия), на когото, както сме слушали, още нашите прадеди имали надежда, както и сега ние,

нашите сили са недостатъчни за това. След всички тия въпроси и ответи, що следваха между нас,

най-сетне императорът Александър II-й даде заключение на разговора ни с тия думи: „Ако и сега

по причина на Франция и Англия, които се намесиха да помагат на Турция, да не можа да се

изпълни желанието на покойний ми баща, както и моето, аз, ако бог ме поживи, няма да оставя

България под турското иго. Но понеже султанът издаде Хатихумаюна *102+ за правдини на

християните в Турско, сега вие гледайте да се ползувате от него, сиреч да се учите и просвещавате.

Пак се занимавайте с църковний си въпрос (за когото бяхме напомнили в разговора си по-

отпреди), додето му дойде времето."

Подир тази царска аудиенция нас ни водиха особно на гости при всичките високи особи от

царската фамилия, именно: при техни царски височества Константина, Николая и Михаила

Николаевичи, при наследника Николая, Александра и Сергия Александровичи и при всичките

министри. Особно ще кажа за военний министър „сухозанятий", че той ни прие с отлично

гостоприемство, т. е. на чай и закуска. В приеманието ни, както се ръкувахме, той се изрази с тия

думи, които добре помня: „Е, братя болгаре! Аз ви тъй горещо обичам, щото вие всякога на

сърцето ми лежите (я вас та к горяче люблю, что вы всегда на сердце мое лежите)."

Поискахме и ни заведоха при московский митрополит Филарета *103+, и то не за друго, а само по

моето желание дано намеря сгодно време да отворим дума и за църковний наш въпрос, който

тогава се беше породил в народа ни и за когото аз вече отдавна работех. Случайно намерихме там

(при московский) и одеский митрополит Инокентия. Те ни запитаха заради гръцките владици, като

са другородни и другоязични, как се обхождат с нас българите, по кой язик извършват

богослужението в църквите ни и проч.

Тука в тоя случай аз намерих благоприятно време и разказах на тяхно високопреосвещенство за

всичките техни фанариотски злоупотребления, които те упражняват върху нас, невинните и

простодушия българи, и как служат по гречески и се мъчат да ни погърчат и слеят в техний

елемент. Техни високи преосвещенства останаха зачудени от разказа ми и след няколко минути

мълчание най-сетне одеский архиерей, негово високопреосвещенство Инокентий, който беше и

горещ българофил, ми възрази тъй: „Чадо, человек може да си служи с чужди язик за всичко друго

само в богомолението не е възможно да слуша человек божествената служба на чужди язик да

бъда благоприятна богу, понеже това е даже и богопротивно. И вие, българите, добре сте се

Page 46: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

завзели да се отървете от гръцките владици, само постоянствувайте и ще ви се помогне чрез

издадений Хатихумаюн да сполучите и си възобновите българската йерархия, която сте си имали и

отпреди."

След това на 5-й септемврия ни определиха да отидем в столичний град Санкт Петербург да се

разходим и да видим всичките царски палати, музеуми, древности и проч. Там ние, ако и да

имахме до два месеца срок да седим, не можахме да утраем и седим повече от 20 дена, защото

по влиянието на суровия климат всички се побелихме и осиптавехме, *104+ та по съвета на

докторите се принудихме по-скоро да се върнем в Москва. И като преседяхме до месец

октомврия, понеже имаше много навалица по правителствените канцеларии и не можаха да

смогнат да ни приготвят нужните свидетелства, а, от друга страна, от другарите ни дядо Георги не

можа да се поправи от поболяванието си в Санкт Петербург и затова не можехме да чакаме

повече. На 10-й октомврия се отправихме обратно за Одеса, отдето ни се дадоха за получените

награди (декорации) нужните свидетелства. В началото на ноемврия стигнах благополучно в града

Рейни, у дома при семейството си. Но защото додето се върна аз от мисията си, всичките

преселенци си бяха отишли в Турско (в своя си земя), затова и аз не се бавих много в Рейни, но

като си починах няколко дена, на 15-й същаго (1856) тръгнах за Галац, отдето щях да мина Дунава

и си отида в Мачин.

Но като беше зимата много люта, Дунавът замръзна и не можах да го мина, останах в Галац да

зимувам. Тази зима ми дойде много тежка и затруднителна, защото тука всичко беше скъпо,

разноски тежки. Аз нямах работа, какво да правя не зная! И сега ми послужиха готовите пари,

които имах и ги пазех за в нужда. Ама пак не седях съвсем празен: намирах работа, шиех

терзийски дрехи и си спомагах в разноските поне наполовина. И на пролетта, през марта на 20-й

(1857) си отидохме в Мачин. Но през зимата, додето бях в Галац, ако и да ми писаха от Русчук да

отида там за учител, като мачинлиите не ме оставяха, аз ги послушах и не отидох. Затова сега

гражданите ме приеха с радост и съгласиха за учител. Училището, ако и да беше пострадало от

войната и беше разорено донейде, пак се поправи, нареди и постъпи в първий свой порядък.

Обаче аз не можех да живея за дълго време в Мачин, и то по следующата интригантска причина.

По-горе казах, че когато осветихме знамето, в словото си, което казах на освящението му, бях

казал как гръцките владици, що живеят между нас, българите, ме живеят за друго освен само за

шпионлук на турското правителство. Ето това сега действително се изпълни върху мене, защото по

наважданието на силистренский владика (грък) Дионисий, който тогава живееше в Тулча, аз бях

подозрял от турското правителство, че понеже съм имал от руский цар награда (нишани), съм бил

руский агентин (както и действително бях), та като едвам изкарах първата година учителството си,

познах, че не ще мога веке да продължавам и живея в този град. Затова, повикан от шуменската

община пак за учител, оставих Мачин и се преселих в Шумен, отдето захватих нова епоха на

действията си по църковний наш въпрос и гонението на гръцките владици през побуждението

(агитирание) народа ни да си искаме независима йерархия и наше народно духовенство.

Page 47: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Бележки

92. Одеско-българско настоятелство — обществено-благотворителна организация на българските емигранти

в Одеса, основана през 1854 г. Наред с благотворителните и просветни задачи настоятелството има за цел

създаване на независимо княжество с помощта на Русия. Идеологията му е либералнобуржоазна.

93. Георги — от с. Алмали, Силистренско.

94. Поп Иван Лясковчанина (Паисий Пущиняка) — роден в Дряновско. Преди 1854 г. бил монах в

Петропавловския манастир край Лясковец, а след това свещеник в Белград.

95. Цаньо Килянджиев (1798—1868) — роден в Лясковец. Участник като доброволец в Руско-турската война

(1828— 1829) и в Кримската война (1853—1856). Избран е за почетен гражданин на Кишинев.

96. Иван Степанович Иванов (същинското му име е Иван Цанев Калянджиев) (1831—1902) — роден в

Лясковец. Учи в Свищов, Елена и Киев. След Кримската война известно време е учител в Белград, а след

това инспектор в Кишинев. Полага грижи за уредбата на българските училища в Бесарабия. Подпомага

революционното движение и организирането на българското опълчение. През Освободителната война

заема административни служби в Русе, Пловдив и Сливен, а след това живее в Кишинев. Писал статии в

руски периодични издания в защита на българския народ.

97. Павел Цанев (Клатев) Калянджиев (1838— 1890) — роден в Лясковец. Учител, книжовник и общественик,

дописен член на БКД. През Кримската война е доброволец в руската армия, а след това учи в гимназия и

Ришельовския лицей в Одеса. Учителствува в България, Румъния, Бесарабия. След Освобождението издава

в. „Свободна България". Автор е на учебници.

98. Требник — богослужебна книга, която съдържа молитви, изпълнявани при треби.

99. Кяброзля Мехмед паша, Емин (1813—1865) — роден в Кипър. Велик везир по време на Абдул Меджид и

Абдул Азис (1853—1858); валия на Халеб, Крит и Одрин.

100. Добри Попов Войников (1833—1878) — възрожденски учител, писател, общественик и журналист.

Създател на българския национален театър и драма; пръв български режисьор. Първоначално учителствува

в Шумен, където за пръв път въвежда изучаването на българска история и нотно пеене. В същия град през

1859 г. съставя ученически хор и оркестър, на които по-късно става ръководител. През 1864 г. бил принуден

да емигрира във Влашко, където учителствува в Браила (1865— Д871) и Гюргево (1871—1873). В Браила

организира и първата българска театрална трупа (1866—1870). Автор е на училищни диалози, басни,

комедии и др. Редактор е на в. „Дунавска зора" (1867—1870).

101. От „Причината за неманието е тая..." до края в оригинала текстът е даден под линия.

102. Хатихумаюн — султански манифест, издаден на 18.II.1856 г. в навечерието на Парижкия мирен договор.

С Хатихумаюна се потвърдили дадените с Гюлханския хатишериф гаранции за въвеждане на буржоазен

правов ред в Османската империя. Обещаната в него свобода на вероизповеданието била използувана

.като легална база в борбата на българския народ за извоюване на черковна независимост.

103. Филарет (Василий Михайлович Дроздов) (1783—1867) - московски митрополит от 1821 г. Преподавател

по гръцки и еврейски език; професор по философия:, участвувал в превода на Библията на руски език. Автор

на много трудове.

Page 48: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

104. Осиптавявам — преграквам.

IV

В Шумен училището не беше само едно първоначално или основно както в Мачин с един учител,

който сам да се разпорежда и го управлява по съвестта си. Тука то се делеше на няколко

отделения: имаше основно отделение, приуготовително и класно. Всичките тия бяха под

надзиранието и разпорежданието на директора Сава И. Доброплодни *105+, които водеше голямо

приятелство и дружба със съвременний Преславски владика (грък византиец) Венеамин *106+.

Мене с един помощник ме поставиха да управлявам първоначалното отделение според взаимний

способ по Ланкастерската метода, да преподавам на приуготовителното отделение

първоначалните науки и да пея в черквата. Директорът Доброплоднн, види се от славолюбие,

наричаше четворокласното училище, както го беше и надписал на входните врата „Шуменска

полугимназия" и за угождение на някои гръкомани от гражданите, които приятелствуваха с

владиката, пееше в църквата от едната, дясната страна по гръцки, който язик се вмешаваше и в

училищната програма и се преподаваше в класовете от него. За другари в класното отделение той

имаше тия, които аз заварих: Добря П. Войникова, Симеон Хаджиенчева, хаджи Анастаси

Блюдарова, шуменци, Йосифа Милановича *107+, сърбин *108+, и Мехмед ефенди за турский язик,

който беше въведен в българските класни училища. Като се установих на работата си, мене не ми

трябваше друго освен най-първо да науча и узная духа на гражданите и, второ, на другарите си

съучители. По щастие между гражданите малко имаше, и то от старите, които, надъхани повече с

гръкоманство, обичаха владиката, а младата класа почти всички го мразеха и ненавиждаха. А пък

от учителите Войников и хаджи Анастас Блюдаров тъй се прилепиха при сърцето ми и се

обикнахме и съеди нихме духом, щото братя да бяхме, не можехме да си уйдисаме и бъдем

толкова съгласни в мнението си, както ние тримата. Същото посрещах и в младите поучени и

интелигентни граждани. След малко время училищний настоятел и някои от по-първите граждани

бяха вдигнали уважението си от директора Доброплодни по някои негови семейни случки и

искаха да го изключат, пък и той, види се, като познаваше, че не ще да може веке да живее в

Шумен според казаните домашни приключения, беше се съгласил писмено със сливненци да

отиде там за учител, дето и отиде на 1-й майя (1859), като заведе със себе си за другар едного от

учителите — Симеона Хаджиенчев.

След заминуванието на Доброплодни училището, като остана под управлението на Добря П.

Войникова до свършека на тази година, взе друго направление. В това време ние, както казахме,

съединени тримата учители, вдъхнахме на гражданите еснафи да уничтожат едноличното

настоятелство върху училищата, защото това настоятелство, като беше оставено на едно

гръкоманско лице (Хаджи Симеонка) *109+, което, подпомагано от владиката, се разпореждаше и

представяше учители само по угодата си и за вреда на училищата. Еснафите, убедени, че това,

което им казвахме, е истина, пък и според правото си, дето те поддържаха училищата

материално, на 1860 г. се събраха в метоха, отхвърлиха тази дотогава водена по владишко

направление система, т. е. „едноличното настоятелство", и си наредиха ново шесточленно

Page 49: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

настоятелство от 6 души, избрани от еснафите, человеци деятелни, които да се грижат за

училищните нужди без намесата на гръцкий владика. Узакониха, щото учителите да не се

условюват когато да е, както правеше настоятелят хаджи Симеон, но само на Новата година — 1-й

януарий, и то за по три години, защото от честото променявание на учителите през годината не

можеше да се познае трудът и ползата на учителя (кой как се труди и каква полза принася). Затова

на 1860 унищожиха първий ми контракт, когото бях заключил с първий настоятел и владиката за

три години по 6000 гроша, и отново ме съгласиха пак за три години по 8000 гроша. Също съгласиха

и другите казани учители, с изключение на сърбина Милановича, когото заместиха с А. П.

Гранитски *110+, родом котленец. И жена му (на Милановича) Александра *111+, която беше

учителка, отчислиха и я заместиха с мама ти Марийка Н. Бацарова. *112+ Това учителско съсловие

следува редовно до свършението на трите години, т. е. до началото на 1863 година. А онова, което

казах, че след Доброплодни училището взе друго направление, то е следующето.

Новото настоятелство отреди и постави за главен учител Д. П. Войникова, който да има грижата за

организиранието на училищата и нарежданието програмата на уроците. Той след съвещанието си

с нас се залови за работа наздраве: най-напред свали надписа на високомечтателното от

Доброплодни училищно название „полугимназия" и го замести с надписа „Шуменско народно

училище" и с това извадихме на лице думата „народност" и която, дотогава скрита в

гръкоманството около гръцкий владика, я нямаше в Шумен между народа. Тази дума „народност"

ние тримата учители взехме за главна лозинка (девиз), за да я вдъхнем в сърцата на народа, а най-

много на младораслите отрасли, учениците си. И за да съживим това име (народност), ние се

съгласихме и разпоредихме да направим това чрез проповеди (сказки) така: аз и Блюдаров да

проповядваме всякоя неделя и на големите и еснафски празници в църквата, а Войников след

отпуса на църквата като главен учител в училището на учениците, дето се събираха и от

гражданите доволно слушатели. Тука сега аз намерих широко поле от добра земя да посея онова

семе, което придобих в своята Русия и което ми вдъхнаха двамата росийски йерарси, тяхно

високопреосвещенство московский и одеский митрополити Филарет и Инокентий, когато ходих в

Москва на священата коронация. Намерих, думам, и отворени уши да слушат онова спасително

слово, което чух от тях йерарси и проповядвах открито всичко, което ми казаха относително върху

нашата българска свещена йерархия и народно духовенство. Проповедите, които проповядвах аз

в църквата, се отнасяха върху съживяванието на народността ни, а най-много върху гонението на

гръцките владици да ги заместим с наши народни и по течението на църковний наш въпрос. А

сказките, които се даваха в училището, се отнасяха върху народното ни просвещение,

отечестволюбие и народната свобода. Това направление следвахме трима задружно и ако бяхме

живели на едно място, щяхме да следваме до края на живота си. Но съдбата не беше решила така,

защото след малко време изгубихме Блюдарова, когото убиха турците в Шумен на 7-й септемврия

1862 г., а Войников следва' до 1864, априлия 25-й и по една противна случка напусна училището и

отиде във Влашко, дето стана учител в Ибраила. А пък аз, колкото живях в Шумен (до 1866), се

следвах и проповядвах в църквата по църковний ред и проповедите, които си имам написани в

два тома, си ги пазя и до днес за ваше наследие. *113+

*Забел.+ Тука има забравено, което се туря накрая с прибавка последна.

Page 50: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Бележки

105. Сава Хаджи илиев Доброплодни (1820—1894) — български възрожденски учител, книжовник и

театрален деец. Учителствува в Котел (1842—1847), Шумен (1849—1853), Сремски Карловци, Австрия

(1853—1855), Сливен (1859—1861), Варна (1862—1863), Тулча и др. Основава в Шумен първото в България

девическо училище и става инициатор за създаване .на читалище „Архангел Михаил". След

Освобождението е учител и училищен настоятел. Съставя и издава учебни помагала.

106. Митрополит Венеамин — последен шуменски владика (1851—1860). Изгонен от шуменските граждани.

107. Йосиф Миланович Майзнер — роден в Сушице. Учи в Прага и Виена. След смазването на Юнската

революция (1848) е принуден да напусне Чехия и емигрира в Сърбия, където работи като учител. В

Шуменското училище преподава чужди езици, история, география и естествена история. След като напуска

Шумен, заминава за Пловдив, където сътрудничи на Хр. Г. Данов в издаването на първите български карти.

През 1862 г. отново заминава, този път за Белград. Тук Миланович Майзнер развива ползотворна дейност

по организирането на сръбски културни и просветни организации.

108. Виж. бел. 107.

109. Хаджи Симеон (Симеонко) Хаджи Вичев Хаджимихов (около 1812—1895) — един от първите граждани

на Шумен и богат абаджия. Роден в Шумен. През 50-те години на XIX в. като представител на абаджийския

еснаф влиза в състава на градския съвет и училищното настоятелство. Един от първите стопански дейци и

пионер в областта на модерното земеделие, осмислял идеята за създаване в Шумен на земеделско

дружество. В стремежа си да внедри механична сила при обработването на земята доставил от Чехия

различни земеделски машини, отворил спиртна фабрика и изнася земеделски произведения в голямо

количество. Спомоществовател на „Общое землеописание" от К. Фотинов (Смирна, 1843) и др.

110. Анастас Поппетров Гранитски (1825, Котел — 23. V. 1879, Търново) — учител, книжовник, лекар и

общественик. Учил в Цариград и гръцкото училище в Куручешме и Имперската медико-хирургическа

академия на Галата сарай. Секретар на сръбската агенция в Цариград. Преподавател по френски, гръцки,

турски и български език в Шумен (1860—1863), Ловеч (1863), Търново (1863—1876). Радетел за национална

просвета и култура на българите. Писал по въпроси на медицината, теологията, философията, литературата,

лингвистиката, търговията. Автор е на буквар за малките деца (1849). Превеждал от френски и гръцки език.

111. Александра Майзнер (1836—1900). Родена в Нови сад. По предложение на С. Доброплодни и по лично

настояване на Г. С. Раковски е назначена за главна учителка в Шуменското девическо училище (1856). След

заминаването си от България в Белград продължава с голямо усърдие своята дейност в полза на българския

народ; помагала при организиране на български доброволчески чети през 1876 г. През 1897 г. написва

спомените си, които се съхраняват в Белградската библиотека.

112. Мария Бацарова (1828—1916) — учителка в Шумен и Варна. Съпруга на Никола Бацаров.

113. НБКМ, БИА, ф. 328, а. е. 6, л. 500—697.

Page 51: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

V

Какво съм работил в първото 3-годишно течение на учителствуванието ми в Шумен. Първий знак

за гонението на гръцкий владика Венеамина се даде по този начин. На 1860, като щеше да се

освещава долнемахленската нова църква, един ученик (Никола Стойчев), поддуман от нас,

открадна от олтаря на владиката гръцката книга (евхологон) *114+, с която той щеше да я

освещава, за да не може да я освети по гръцки язик. Това направихме по тази причина: ние

съветовахме епитропите да не бързат да я освещават, ами да почакат, защото ще изпъдим

гръцхий владика и като дойде наш българин, тогава той да я освети по български, а те не

послушаха. Затова, като скрихме книгата и нема’ с какво да чете по гръцки, той (владиката) накара

поп Костадина, котленский иконом, та чете молитвите за освящението по български. За тази

случка стана голямо смущение между гражданите. Но после, като се премина смущението, с нея

книга заедно изгорихме и всичките църковни гръцки книги, които имаше в църквата, и се отърва

Шумен конечно от гърчещината. Подир тази случка на 8-й майя с една проповед, която изрекох в

църковата, принудих свещеника поп Георги (Герчо), който служеше, та изхвърли и не спомена

името на гръцкий владика, ами спомена името на султана Абдул Меджида, за което се и

телеграфира в Цариград от Шуменската община до вестника „България" *115+, за да обнародва

следующата телеграма:

„Шумен, 8-й майя 1860. До редактора на вестник „България" Драган Цанков *116+

Господине Цанков! Днес на литургията се спомена славното име на негово височество Абдул

Меджида, нашия император. Народът припознава и иска с възхищение своята народна йерархия

и отхвърля веднъж за всякога гръцката. Българска община."

Гореказаното обаче аз дръзнах да направя по основанието на една притурка на в. „България", която

приехме с вестника заедно от 4-й априлия 1860 г. и която гласеше така, както го тука и излагам: „Чрез

следующия ни брой нашите българи повън ще приемат подробности на две големи приключения, които се

случиха в нашата църква на Фенер на първия ден на Великден — първо посред нощ и после до пладне.

Посред нощ, когато негово преосвещенство Иларион щеше по обичаю да помене името на гръцкия патрик,

една обща протестация се изрече от всичките уста и го възбрани. Отвсякъде викаха занапред да не

споменуват името на патрика и наместо него да се молят за негово височество султана. Негово преподобие

Иларион трябваше да се съобрази с искането на народа. Следователно името на гръцкий патрик не се

спомена никак и молиха се за негово височество султана. По пладне, на второ възкресение, Евангелието се

чете на старо- и новобългарски, влашки, турски, арнаутски и на латински..., на гръцки никак. Всякой хортува

за тия две важни приключения и проч..."

След тия приключения, станали в Цариград и повън, като мина през Шумен великият везир

Кяброзля Мехмед паша, владиката Венеамин се оплака на него. Той се помъчи да накара със сила

гражданите да го приемат пак да служи в църквата, но нашите свещеници не щяха веке да му се

подчинят. И тъй като видя, че не ще може веке да направи нищо, отиде на селото Върбица *117+ и

Page 52: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

седя там при някой си турски султан (спахия) през цялото лято и на 10-й октомврия (1860) си отиде

съвсем в Цариград и се отърва народът от него: Бележка: По него време ми се доби петото чедо

Кръстника *118+, на 14 септемврия 1860, като живяхме в дома на Неня хаджи Дойчина.

В това време, види се, черковний наш въпрос е взел веке живо и деятелно движение, защото

подир четири месеца (27 февруарий 1861) от Цариград с окръжно писмо се поиска както от

всичките епархии, и от Преславската един представител за нарежданието и решението му. Това

писмо ето какво гласи:

„Почитаема българска община в Шумен! Фанариотските нечестиви владици имаха на 24-й на тоя месец

събор в Патрикханата *119+, в който събор изхвърлиха от свещений чин нашите свещеноначалници.

Фенерските кръвопийци на наший народ мислиха, види се, да уплашат българите с мнимата важност на

събора си, но никой от тукашните наши съотечественици не се смути от тази мръсна постъпка на отчаяната

гръцка патриаршия.

Народните наши свещеноначалници са също спокойни и един от тях служи вчера в народната ни

българска църква. На службата присъствуваше едно извънредно множество наши

съотечественици, които бяха се събрали от всичките краища на великия тоя столичен град, като че

искаха с това да покажат на фенерските мръсници, че тяхното фенерско сборище напразно си губи

времето да прави събори противу българите и противу техните свещеноначалници, защото няма

кой да слуша нечестивите им решения. Во времето на службата се изрече едно слово, в което се

представи ничтожността на отчаяната постъпка на фанариотските владици, като се напомни, че

тай сами са изключени не само от духовний чин, но и от християнската църква със силата на

святото писание и съборните определения.

Народът тука е много разпален и реши да стане в четвъртък народен празник, в който при

служението на двоицата ни свещеноначалници ще се произнесе всенародно отлъчението на

фанариотските владици от обществото на християнската църква. Извържението, което е направил

гръцкий патрик противу нашите владици, ще се негли изгори публично и тържествено на тоя

празник. Не се съмняваме, че всякой истинен българин и повън ще се възпали с огъня на една

благочестива ревност и патриотически пориви и ще действува съобразно с тях. Фанариотските

владици за скоро щат изчезнат от благословените български страни за слава божия и слава на

милостивейшия ни цар султан Абдул Меджид.

Отлъчението на фанариотските владици, което ще направим до неделя, ще ви съобщим, както и

по всички други места, за да се извърши напълно. Цариград, 27-й февруария 1861. П. 3. Гръцката

Патрикхана няма вече да се слуша и за да се нареди народният ни въпрос, и от вашия град чака се

един представител: снабдете го с пълномощно писмо само от града ви за народната йерархия и с

пръв параход през Варна за насам да дойде. А от Джумая *120+, Пазарджик, Котел и Осман Пазар

[121] един поп за петата цел и с едно пълномощно. Подписи: Христо и Никола Тъпчилещови *122+,

Хаджи Николи *123+ и Гешолу *124+ и проч. Бележка: Датата на писмото, т. е. денят 27-й, е бил

понеделник, а четвъртък, когато е бил народний празник, който се споменува в писмото, е бил на

2-й марта, а отлъчението на гръцките владици в неделя, на 5-й марта 1861.

Page 53: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

След прочитанието на това писмо гражданите се заеха да си съставят и наредят в града църковно-

гражданската община, която да възприеме грижата да избере и проводи искания от Цариград

представител. Тази община се нареди през месец марта и с нейното съгласие аз на 16-й ден

априлия, в неделя (на Връбница), с една проповед в църквата тържествено проклех и изхвърлих

името на гръцкий патрик и владиците му и провъзгласих българска народна йерархия (това го

имам написано в проповедите си, том вторий, лист 60). В първото си заседание още в метоха

общината по обще вишегласие избра за епархиалний представител шуменский гражданин доктор

Вичя Панов *125+, който на 25-й априлия (1861) със следующето пълномощно писмо отиде за

Цариград.

ПЪЛНОМОЩНО ПИСМО

Долуподписаните християне българи, жители в Преславската епархия, като се събрахме и размислихме

зряло, направихме решение, та избрахме и поставихме господина доктора Вичя Панова за наш пълномощен

представител да отиде в Цариград за възобновлението на нашата българска народна независима йерархия.

Пълномощието, което даваме на вишепоменатия наш представител за истия подлог, състои се в

следующите точки:

1. Поставляваме този наш представител да действува в Цариград заедно с почитаемите представители от

другите български епархии за възобновлението на независимата наша народна българска йерархия.

2. Поставляваме горепоменатия наш представител да представи и обясни, комуто принадлежи, че ние

българите имаме пълно право според вероизповеданието си да имаме една независима народна йерархия

и искаме да се наслаждаваме с тържествено обнародваните уже царски предписания (в Хатихумаюна) а

отношение на веротърпимостта в нашето отечество и

3. Като протестираме епархиално, в истото време постановляваме: упоменатий наш представител да

протестира в името на епархията ни против 15-тях обманчиви *126+ и мними отстъпки на патрика *127+ на

урумите *128+, който иска чрез тях не да задоволи нашите религиозни нужди и просвещение, но с лукавство

да граби повече отпреди в тиранските си нокти и верноподанкий внсокославному султанскому праеителству

българский наш народ.

4. Заради това даваме на истий наш представител настоящето пълномощно писмо, потвърдено и с особна

мазба от местний царский меджилис, за да действува според общето желание на цялата епархия. За

уверение следват подписите. Шумен, 20-й априлия 1861. Н. Ив. Бацаров („Копие", стр. 45.) *129+

Същевременно при избиранието на представителя се избра и постави за църковний надзирател и

управител на свещениците икономът поп Васил, който за събирание помощ за поддържанието

представителя издаде следующето окръжно писмо до епархиалните свещеници:

Благоговейни свещеници, що свещенодействувате в нашата Преславска епархия! След като ви братски о

Христо целуваме, идем с настоящето си да ви известим какво като е нужно за пари да се посрещнат

разноските, които следват за представителя ни, когото, както знаете, сме изпроводили в Цариград за

свещения наш въпрос. Нашите граждане в едно обще събрание намериха за благословно и решиха, щото да

даде всякой свещеник, който принадлежи в съсловието на Преславската епархия, по сто (100) гроша, които

пари ще се прихватят на емватика *130+ му священически за текущата 1861 година. Тъй прочие, ние тука

Page 54: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

всички братя свещеници, като платихме, задължиха ни гражданите да ви пишем и изпроводим настоящето

си, с което да ви кажем да дадете и вие всякой по същето количество за своята длъжна част.

Затова изпровождаме нарочно тоя человек, що ви носи писмото ни, и същевременно ви казваме, като го

прочетете, дайте всякой на приносящия казаните по 100 гроша пари. А за доказателство, че сме платили

речения священ данък, ние имаме на ръцете си уверително писмо, което ни дадоха гражданите, подписано

от тях, затова бъдете спокойни. При това още да знаете, че ако би някой от тях да се възпротиви и не даде

парите, както казахме, той е принуден да дойде лично в града и даде отговор за това свое противление. Ако

ли не ще и да дойде, да знае, че е празен от свещенослужението и ще се замести с друг свещеник. Ако ли

някой се покаже непокорен на тази наша заповед, тогава със силата на църковните свещени правила и чрез

гражданите виновният ще бъде принужден да плати двойно наказанието си. Това вам накъсо доказваме и

оставяме всякого на съвестта му сам да разсъди как подобава да следва. Здравейте. 28-й септемврия 1861.

Иконом поп Васил (писал Бацаров).

През месец октомврия 23 същата година общината прие от Цариград едно писмо с осемтех точки,

които бяха подали представителите на Високата порта и с които мислеха да се удовлетвори

българский народ. (Копие", стр. 205). На това писмо общината, като нямаше още определен

постоянен председател, не можа да отговори наскоро, но остави отговора за по-сетне, до 15-й

януария 1862 г., и тогава отговорихме на тези 8 точки и дадохме мнението си, което имаме

написано (С подпис: Жеку Х*аджи+василев *131+, „Копие", стр. 62-78.)

На 28-й ноемврия (1861) си даде оставката от кметството Хаджи Димитраки Х*аджи+панев *132],

който дотогаз беше представител (чорбаджии) на българите в гр. Шумен и окръга, пред

правителството и със съгласието на вейте жители от града и окръга се избра и постави за кмет и

водител на новата община Жеко Хадживасилев (Чолако) със следующето съгласително писмо.

ОБЩО СЪГЛАСНО РЕШЕНИЕ („КОПИЕ", СТР. 115)

Понеже знаем, че е неизбежна нужда да имаме в града си един общий главен представител

(чорбаджии), който да се грижи за всяка обща и частна работа, която се отнася до честното

правителство. Пък ако и да имахме досега за такъв господин хаджи Димитракия, той обаче като от

нас с нищо незадължен, а от друга страна, от старост уморен, даде си самоволно оставката, че не

ще и не може веке да изпълнява тази длъжност.

Затова ние, като зряло размислихме, съгласно решихме да си поставим един способен человек,

който да се грижи и изпълнява в пълно и точно гореказаната обща нужда. И защото той не ще има

друго занятие, а всичката му грижа ще бъде това, да извършва всякоя нужна обща и частна работа

както на гражданите, тъй и отвън на селяните, с едно слово, в който час го потърсят, да бъде готов,

та да не остават работите ни назад, в което положение са достигнали днес. Затова му

определяваме една годишна плата, съразмерно с достойнството му..., която плата според

правителствените, трябва да се събира и плаща общо от всинца ни граждани и селяни, които

принадлежат на Шуменский окръг, съразмерно според населението на всяко село. И за да не

следват помежду недоверия, раздори и несъгласия, затова назначаваме отде по колко ще се

плаща в годината по следующия разпис. Следва разположението кое село колко ще плаща. Селата

са на брой 17, има ги именно в „Копието", стр. 115.

Page 55: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

За тази гореказаната сума както в града, тъй и във всяко село почитаемите първи старци ще имат

грижата да събират това количество както им дойде по-лесно в обстоятелствата. В уверение на

това наше обще съгласие и за здравото изпълнение потвърдяваме настоящето със

собственоръчните наши подписи от града, а от селските първи старости с прилаганието на

селските мухтарски *133+ печати. Шумен, 28-й/10-й ноемврий 1861 г. (следват подписите и

печатите), написал Н. Ив. Бацаров.

Подир три месеца (на февруария 17-и 1862) за спомен на освобождението ни от гръцките владици

поправи се и прочисти митрополията и се премести писалището на кмета от метоха в нея, дето да

заседават кметът с еснафските членове и иконома и управляват гражданските и църковни дела.

Като се свърши поправката, направи се освящение, на което в присъствието на кмета, членовете и

по-първите граждани аз казах следующата реч:

Почитаеми граждане, братя българе! Дето е началото добро, бива и конецът добър, казва народната

пословица. Вие днес според нужното си съгласно предуготовление струвате началото и назначавате това

общо здание, щото то отсега за в бъдеще време да бъде място за събирание, разгледвание и

размишлявание за общополезни народни дела. Но защото такова едно предприятие трябва да си има своя

предназначен път, по който, като върви и се развива, постепенно да може с добър успех да достигне

благополучно своето намерение, затова ние днес, като счетохме за длъжност да ви изложим накратко хода,

по който трябва да върви това предназначено възприятие, и като член от това също общество ще ви помоля

да се трудите с гореща ревност и съдействувате делом и словом, за да може то да достигне своята цел, за

която се е завзело.

Както е известно, всякой народ при възраждението си посреща големи препятствия от своите неприятели,

то и наший народ, който в днешний 19-й век приема своето възраждение и изход от тъмнотата, в която го

бяха затласкали неговите вечни неприятели лукавите фанариоти, както е посрещал досега и има да посреща

още много препятствия, тъй също и вие ще има да посрещате мъчнотии в това ваше свято намерение.

Затова, думам, в такъв случай за вас най-нужно е да бъдете съгласни, единомислени и свързани с братска

любов, да се трудите задружно за отблъсванието на всяка подобна противност. А за да съедините вашите

мисли, както го изисква нуждата, трябваше да се възприеме и начертае това поприще, което вие, слава богу,

с божията воля направихте със съставянието на тази църковно-гражданска ваша община.

Това общо събрание, което ще заседава от днес занапред редовно в тоя дом от избраните еснафски

членове под председателството на главния градски представител при царското правителство, ще се

занимава със следующите главни общи потреби: Първо — да осигури всичките общи имоти и приходи и да

се не изгубва или похарчва нито една пара напразно, но всичко да се употребява за общата полза на

всичките градски жители, която полза се касае и до най-последний сиромах, защото общите приходи са

душата на всяко общество.

Второ — да обезпечи жителите от всяка съмнителна мисъл за разпорежданието и събиранието на всякой

данък, който се събира чрез това общество по царска заповед, щото частно лице, което принадлежи на

обществото и плаща данък, да принася и плаща с благодарение и спокойствие своята част и

Трето — да се труди за най-нужното и потребното за наший народ дело, т. е. да се съгласим народно и общо

да възродим и съживим угасналата в нашите сърца искра на народността си, да се защищаваме и пазим

един други взаимно както в общо, тъй и в частно нападение и онеправдание от която и да бъде противна

Page 56: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

страна, както правят всичките народи по света. С една реч, съединени с братска народна любов, всякой

според силата си съгласно да се трудим и грижим за общето наше народно добро. Да няма между нас горен

и долен, но всякой според степента на състоянието и поведението си да има своята чест. И ако би, не дай

боже, да се случи някоя погрешка между членовете на това обществено заседание, не да ги осъждаме с

укорителни и поругателни слова задочно на всяко място, кой дето си ще, както е ставало досега между нас

българите навсякъде, но свободно и открито да им се доказва и поправлява погрешката благоразумно, без

никаква съблазън между народа, защото с първий начин в нищо не ще да може да успее народното наше

обществено добро.

Аз, братя, не съм достоен да ви ставам съветник и не ви казвам това, за да ви давам ум, но като ваш

единородец българин, който днес живее между вас, като гледам вашето усърдие и народно чувство и

вашите неуморими трудове, които полагате за усъвършенствуванието в добрия порядък на града и на

общите ваши учебни заведения, както и за всичките ваши граждански и църковни дела, разпален от огъня

на народната своя любов, дерзая и ви казвам, че тъй е прилично и тъй трябва да постъпите и се

съобразявате с течението на сегашний 19-й век, който за нас се счита най-благоприятен, и с отворени гърди

да защитавате всякой обществен интерес.

Наконец трябва да знаем и това, че ние днес с общите наши и чрез молитвите на свещениците, като

освящаваме и очищяваме това наше народно архиерейско свято жилище, което досега беше осквернено с

нечистите дела на досегашните чужденародни за нас гръцки владици, длъжни сме да се помолим на

всевишнего бога да благоволи, щото с неговата свята воля и нашето усърдно съдействие да бъде отсега това

място непристъпно на чуждеродци сквернители и подпиратели на божията светиня. Но всевишний да ни

помогне, като достигнем нашето народно желание, да се видим щастливи с нашите народни пастири и с

нужните украшения *134+, които са потребни за всякой особен народ на света. *...+

Написах в Шумен на 17-й февруария 1862.

След тази реч каза и икономът поп Васил накратко няколко думи. Те са написани в книгата ми

„Копие", страница 199.

В същата година през лятото турците захватиха да правят много и големи злодейства както по

селата в окръжието, тъй също и в града. Това ставаше, едно, от политиката на правителството, а,

друго, и повече от немарливостта на управителя, който беше поместен жител Юсмен паша. В това

време станаха в града и убийства, както следва: някои от шуменските жители пияници турци

дойдоха във Взаимното ни училище, което управлявах аз, и като гръмнаха отвън с пищов, убиха

един ученик на име Герчо Добрев, който гледал от прозореца на джама, като те се боричкали

отвън училището. А други някои, пак такива краевци, убиха учителя хаджи Анастасия Блюдарова

накрай града в Странджанската махала. Затова гражданите, стреснати от тия опасни постъпки на

турците, в едно общо събрание на общината решиха и дадоха пълномощие писмено на

председателя общинский Жека Хадживасилев (Чолако), който, след като телеграфира на Вали

паша в Русчук и не се взе във внимание, на 15-й октомврий отиде в Цариград, отдето издействува

да се промени управителят Юсмен паша и се замени с други, на име Аптараман паша, който, като

дойде, озапти и усмири краевците и въдвори тишината в града (пълномощното писмо го има в

„Копие", стр. 200).

Page 57: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Това общинско управление, наредено по този начин, вървя със съгласието на еснафите много

добре до 1864 година. В това четиригодишно време еснафите куюмджийски, кожухарски,

терзийски и дикиджийски, като издържаха представителя в Цариград една и половина година с по

10 лири турски в месец, поддържаха и училищата свободно и плащаха на учителите редовно на

всякой месец. *135+

Бележки

114. Евхологон (гр.) — църковен требник; съдържа молитви, изпълнявани при църковни служби от частен

характер.

115. В. „България" (1859—1863) — обществено-политически вестник, пропагандиращ унията с католическата

църква. Проводник на френско влияние. Излизал в Цариград. Редактор Драган Цанков.

116. Драган Цанков Киряков (1828—1911) — български обществен и политически деец, роден в Свищов.

Първоначално учи при Хр. Павлович и Ем. Васкидович, а по-късно — в Одеса, Киев и Виена. От 1857 до 1863

г. е учител във френско католическо училище, печатар и журналист в Цариград. През 1860—1861 г. стои

начело на униатското движение и редактира в. „България". През август 1876 г. — януари 1877 г. заедно с М.

Балабанов предприема дипломатическа обиколка по европейските столици. През 1877 г. е вицегубернатор

в Търново. След Освобождението взема активно участие в политическия живот на страната като водач на

Либералната партия. Бил е министър-председател.

117. с. Върбица, Шуменско.

118. Кръстина Бацарова — дъщеря на Никола Бацаров. Родена в Шумен. Учителка в България преди и след

Освобождението. Завършила Фундуклеевската гимназия в Киев.

119. Употребено в смисъл на Патриаршията.

120. Джумая (Ески Джумая), дн. Търговище.

121. Осман Пазар — дн. Омуртаг.

122. Христо и Никола Тъпчилещови (1808—1875), (1817—1893) — български обществени дейци, преселници

в Цариград. Основатели на търговска къща Хр. П. Тъпчилещов в Цариград (след 1847 г. братя Тъпчилещови

се разграничават в дейността си). Участвуват дейно в обществено-политическия живот на българската

емиграция, главно в черковно-националната борба.

123. Хаджи Никола (Николи) Хаджидимов Минчоглу (1826—1892) — търновски първенец, активен участник

в църковното движение и представител на Търновска епархия в Цариград (1856—1872); притежател на

търговска къща в Цариград до 1871 г.

124. Д. И. Гешов (около 1815, Карлово — 1887, София) — търговец и общественик, представител на първото

поколение на рода Гешови. През 1852—1877 г. управлява търговска кантора в Цариград. Владее турски,

гръцки и италиански език. Взема дейно участие в черковно-националната борба. Член е на Българската

община в Цариград. Съдействува за изграждане на черквата „Св. Стефан". Един от организаторите и деен

член на Българското читалище в Цариград. Подпомага издаването и разпространението на български книги

и вестници. Участвува в изработването на Екзархийския устав от Черковно-народния събор (1871).

Page 58: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

125. Д-р. Вичо Панов (1827—1916). Роден в Шумен. Учи в родния си град и в Цариградската гръцка гимназия

в Куручешме. С подкрепата на Ст. Богороди следва във Франция, където завършва медицина през 1853. От

1854 г. е на държавна служба в разни градове на Османската империя (Габрово, Шумен, Кюстендил).

Известно време е емигрант в Румъния. Професор е по хирургия в Букурещкия институт. След завръщането

си е избран през 1861 г. от Шуменската община за народен представител в Цариград от името на

Преславска епархия. От 1864 до 1878 г. е на руска държавна служба в Александрия. Включва се като лекар в

щаба на Опълчението. След Освобождението е околийски лекар в града (1881—1892).

126. Обманчивый (рус.) — измамлив, лъжовен.

127. Патрик (гр.) — патриарх.

128. Уруми — гърци.

129. Бацаров оставял за себе си копия от всички писма и по-важни документи, които е писал или издавал от

името на общината в Шумен. Копията се съхраняват в БИА, ф. 328, а. е. 6, л. 1—135.

130. Емватик — данък, плащан от свещениците на владиката.

131. Жеко Хадживасилев (Жеко Чолака) (1818—1883) — пръв градоначалник на Шумен; член в съдебния

мезлиш. Някои автори свързват името на Жеко Чолака с Жеко Хараланов Чолаков (1813—1889), родом от

Шумен; Жеко Хадживасилев е търговец, който бързо забогатява през Кримската война като доставчик на

турски гарнизон и закупува обширни недвижими имоти в околностите на града. От 1862 до 1878 г. почти

непрекъснато е член на черковно-гражданската община, градоначалник и член на турския административен

съвет.

132. Димитраки Хаджипанев — богат шуменец и градоначалник на българската община; собственик на

абаджийски работилници.

133. Мухтарски печати— кметски печати.

134. В оригинала следва бележка под линия със следното съдържание: „Тука е казано изуст (?) и друго

нещо, което се крие под думата „украшение", ама не може да се напише, защото написаната реч я (в)земаха

и други да я четат."

135. В оригинала следва текст под линия със следното съдържание: „Всичко което се съдържава в петий

параграф, го имам написано в особна книга, наречена „Копие", в която ще видите още и други подобни

писма, съгласителни, подбудителни и проч. Но понеже всичко това съм работил вън от учителското си

занятие, пък и повече нощем, зато(ва) го прилагам тука при животоописанието си да видите, чада, колко

труд съм полагал, за да вдъхна и възбудя народността в сърцата на нашите стари и млади българи по онова

време."

VI

Бележка на една важна случка, която се случи в първото ми тригодишно учителствувание след

дохожданието ми в Шумен.

Page 59: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Когато дойдох в Шумен, заварих, че в града имаше двама протестантски мисионери, именно

Бретман *136+ и Лонг *137+. До това време, като не бях виждал подобни мисионери,

проповедници на Христовото евангелие, това за мене беше ново нещо. Но понеже те, ако и да

страняха от църквата ни по причина негодуванието на гръцкия владика, дохождаха често в

училището и се разговаряхме с тях като с учени хора европейци за различни учебни предмети, от

които ние българите, като нововъзраждаеми, имахме голяма нужда, та бяхме се сприятелили с тях

всичкото учителско тяло. Тий бяха взели под наем една особна къща, която имаха наместо църква,

в която си правеха богослужението, дето понякога и ние за любопитство ходехме всички учители

на богомоление. Службата им се свършваше с няколко песни и словословия църковни и с

проповедание на евангелието Христово.

Други църковни обряди нямаха никакви в църквата си. Това се продължи до две години време. Аз

катоне бях виждал, даже и не чувал за такива нови християнски проповедници на Христовата

вяра, поисках да се науча за техните догми (вероизповедни правила, знакове). Според това мое

любопитство се съдружих много тясно с едногото от тях на име Бретман, щото захватихме да си

ходим един на други фамилиарно на гости и се разговаряхме на пространно по вероизповедните

си убеждения. И тъй, щото в две години време аз можах да изуча добре всичките техни догми и

всичката тяхна мисия защо е била и защо те ходят из България между българите, то било за това.

Понеже в него време се водеше църковний наш въпрос против гръцката патриаршия, те се

готвели, щото ако би тя (Патриархията) да не даде на българите правото за свое народно

духовенство, а те българите не щат да се подчинят на нея, тий да ги накарат българите да

протестират против патриарха, както те протестирали едно време против папата и се отделили от

него, тъй и българите да направят по техний пример и ги последват. А те (протестантите) ще да

защитават българите пред турското правителство и ще си добием свое духовенство. От всичкото

това аз, като познавах по-добре народния дух на нашите българи, познах, че те ходят боси из лука

и няма да сполучат нищо. Ама се наблюдавах постъпките им и давах голямо внимание да узная

какво се ражда и какво може да се породи от тяхното проповедание между нашия прост селский

народ, помежду когото те често ходеха и сновяха по селата под вид на .доктори, защото имаха и

това изкуство, т. е. действително бяха и доктори. Току-речи, че ако те бяха протестантски

лропагандисти, аз бях пък българский. По едно време аз узнах и се уверих наздраве, дето те чрез

религията и по черковний наш въпрос не щат да могат да направят нищо, защото и аз от друга

страна всякоя неделя и празник проповядвах в църквата, пък и когато намирах време, ходех и по

селата и разказвах на селяните тяхното вредително намерение за нас българите. Само се боях от

това и наблюдавах да не би да отворят тяхно особено частно училище, защото познавах дето с

това ще сполучат да направят голямо смешение между наший народ, който тогава се намираше в

религиозно анархическо положение.

След две години обаче и те, види се, познали това, дето като нямат църковните наши обреди,

само с евангелската проповед не ще могат да вкарат старите българи в кошарата на тяхната секта,

намислили да посеят своята пропаганда в младото българско юношество. Като намислили, това,

поискали от първогражданите воля, която им се дала, да отворят едно частно училище, в което да

събират малки и възрастни сиромашки деца и от еснафите калфи и чираци да ги учат вечер (когато

Page 60: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

тий имат време да ходят) безплатно и с това уж щели да направят едно благодеяние на жителите.

И за да възбудят ревност и убедят жителите върху това свое добро намерение, тий на 1862 г.,

марта 2-й вечерта, призоваха с билети всичките по-влиятелни граждани и нас учителите в дома,

когото бяха приготвили за училище, дето държаха проповед (сказка) *138+ върху тяхното

посланичество (мисия) като проповедници на Христовото евангелие. *...+ Като свършиха

проповедта си, която имаха написана, те прибавиха още устно, че България, за да се просвети и

освободи, имала голяма нужда от училища, учители, учение и проч. От тази тяхна проповед се

веке узна, че те турили това намерение, с което може би и щяха да сполучат. Тогава, за да изстудя

и отвърна нашите братя българи да не отиват в тяхното училище и да пресека съвсем

пропагандата им, аз съчиних една проповед против тяхната, в която изложих всичкото тяхно

намерение, с което те са преплували страшний и пространний океан и дошли чак от другий свят и

се въртят около нас българите не за друго, а само да ни смущават религиозно. И като я

проповядах и в двете (горна и долна) махленски църкви, доказах на народа тяхното гибелно за

нас, православните българи, учение и народът като по божие манование се оттегли съвсем от тях

(тази моя проповед, която имам написана във втората книга на проповедите си, е казана в третата

кръстопоклонна неделя на великите пости, марта 12-й). След това, съгласно с другите учители,

отворихме вечерно училище да преподаваме наред на ония, които от еснафските момчета

пожелаят да се учат, и тъй вместо при мисионерите, да дохождат в народното училище да се учат.

С този начин сполучих да спра отварянието на тяхното училище и тяхната в Шумен пропаганда,

защото народът захвати да се пази от тях като от холера. И тий, като усетиха каква е работата, след

два-три месеца се утребиха съвсем от Шумен и до днес. Но при всичкото това мое строго

наблюдавание и отстранявание гражданите от тях пак не можа да се опази без народен пастир

стадото Христово чисто от тяхната зараза *139+, защото и днес се съзира, че някои в тайно от тях

посети семена проникват и се появяват между православното население в Шумен.

Бележки

136. Става дума за Уесли Претиман — американец, мисионер от дружеството на методистката протестантска

църква. За дейността му в Шумен по-подробно вж. М. Стоянов, цит. в литературата съч.

137. Алберт Лонг (1832—1901) — американски протестански мисионер в нашите земи от 1857 г. През 1863 г.

се установява в Цариград, където по-късно .издава българския, вестник „Зорница" и участвува в превода на

Библията на български език. От 1872 г. до края на живота си е преподавател в Робърт колеж. Почетен член е

на БКД.

138. Следва приписка под линия със следното съдържание:

„Ръкописът от тази проповед, аз като бях с Бретмана, който я проповядва, тясно приятел, както горе казах,

поисках я от него и той ми я даде и я имам и пазя за антика." (Вж. БИА, ф. 328, а. е. 6, л. 488, 499.)

139. В оригинала под линия следва следният текст: „Тука аз съм си предполагал, че ако имахме духовен

пастир владика, протестантите са щели да се изтребят от помежду ни по-скоро, но съм бил излъган в това.

Защото и днес гледам дето нито един от нашите български свещеноначалннци не си отваря устата да каже

дума против тях, а пропагандата се умножава повседневно, додето някой ден ще ни превъзмогне и

погъ(л)не."

Page 61: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

VII

През 1864 г. черковно-училищната каса се управляваше от дикиджийски еснаф и по някои

каприции, които не заемат място в настоящето мое описание, захвати да се гони икономът поп

Васил под предлог, че не бил учен и не можел да управлява църковните дела, както се следва.

Първий двигател на това гонение беше един от първите предводители на дикиджийски еснаф

(дядо дикиджи Друми). Този человек полека-лека, в една година време преуспя и състави една

голяма и страшна партия от по-влиятелните първи граждани. На другата 1865 г. (в която година аз

лежах много зле болен до смърт и тогава ми се роди на 16 августа шестото и последното ми чадо

Иванчо) за управлението на черковно-училищната каса казанджийски еснаф писа в Търново до

поп Петка да намери и проводи някой по-учен свещеник за управител на църковните дела. А той

(поп Петко), вместо да търси другиго, дойде сам си в Шумен. Общето гражданско съгласие беше

това да му дадат махла да слугува, както и другите градски свещеници. Попа Петка, възползувай

от партиите, не възприе да слугува по този начин. Той поиска да управлява църквата вместо

владика и да му плащат от обществената каса по 12000 (дванайсет хиляди) гроша в годината. И

както казах, по причина на партиите той сполучи това, услови се за три години с гражданите, които

му предадоха църковното управление със следующето пълномощно писмо от страна на

свещениците („Копие", страница 216.)

ПЪЛНОМОЩНО И ОБЯЗАТЕЛНО ПИСМО

Понеже гледаме, че разпрата, която имаме с Фенер за народния ни религиозен въпрос, се продължи и

може да се продължава и сме останали без свещеноначалник, който да управлява както гражданското, тъй

и епархиалното ни духовенство, а като сме в безначалие, се пораждат всякакви противозаконности в града

ни и по епархията. Затова днес с одобрението на почитаемата градска община съгласно и единодушно се

събрахме и решихме и наредихме една духовна комисия, съставена само от духовни лица, които ще се

събират под председателството на църковний иконом отец поп Петка, при когото ще бъде пръв член

икономът ни отец поп Васил. В тази духовна комисия ще се разгледват всички духовни дела, които се

отнасят до апостолските предания и правилата на светите отци или, с една реч, всичко, което се касае до

църквата и духовенството било и града ни или в епархиалните градове и села, и ще се решават чрез тази

комисия до решението на църковний наш въпрос и дохожданието на наш народен свещеноначалник.

И понеже според убеждението ни в нуждата и по желанието на градската община става тази духовна

комисия, ние, свещениците, с добрата си воля определяме за председател негово благоговейнство отца поп

Петка. Затова убедително и чистосъвестно се обещаваме да бъдеме покорни на неговите наставления и

изпълняваме всичко, което се одобри от речената духовна комисия.

При това речений иконом отец поп Петко ще ни бъде вместо свещеноначалник и което познава за

неправилно, че се върши в църковните ни свещенослужения и обряди, като ни оправи и даде правилните

наставления, ще го слушаме и във всичко ще му бъдем покорни. В противен случай, ако някой от нас се

покаже непокорен, ще има пълно право да отрежда и дава всякому духовното наказание според свещените

правила.

Page 62: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

В уверение на всичко това дава му се настоящото пълномощно писмо, подписано от всички нас

собственоръчно.

Шумен, 1-й януария 1866 година. Следват подписите на свещениците.

От съдържанието на това пълномощно писмо се разумява, дето и икономът поп Васил е имал в

партиите свои поддържатели, та за лице и него турят пръв член в Д. комисия под

председателството на поп Петко. Това пълномощно го написах така еластически, както го види

читателят, като че се е писало от страна на свещениците и по тяхното желание, а в същност аз

знаех истината, дето всичките свещеници, както и повечето от гражданите, негодуваха от неговото

дохождание в Шумен. Защото предвиждаха, че от това ще пострада черковно-училищната каса,

както и училищата, което, както отпосле се научих, последовали след моето заминувание от

Шумен за Варна.

За действията ми в Шумен по народните ни дела относително по черковний въпрос и общинско

епархиалното управление преди дохожданието на поп Петка, ако и да съм поместил тука при

животоописанието си някои от тях, но те са много и всичките са описани в особната ми книга

„Копие от обществени писма" затова не ги вмещавам в настоящото си описание, а поръчвам на

наследниците си, щото ако поискат или им потрябва нещо да се научат за преминалото по

народните наши дела, нека прочетат казаната ми книга и ще научат всичко, което искат, или което

има в нея.

VIII

ПРЕСЕЛЕНИЕТО МИ ОТ ШУМЕН ВЪВ ВАРНА

Като прие поп Петко в Шумен управлението църковно, както казах в предидущия си параграф, ако и да ме

повикваше той понякога да му напиша някое окръжно писмо до епархиалните свещеници, то обаче

оставаше в неговите архиви. Аз веке се освободих от писмоводителството на Шуменската църковно-

гражданска община и това следва тъй почти седем месеца — от януария до юлия 1866.

На пролетта, по Гергев ден, както всяка година и таз година отидох на Джумаята на панаир. Там по обичая,

като се срещахме, събирахме и виждахме с учители и търговци от разни места и със съотечествениците си от

Калофер, таз година се срещнах с варненски търговци българи, от които имаше и някои мои

съотечественици калоферци — Д. Павлов *140+, Христаки Попов и Костаки Х*аджи+ тюлев *141+. И като се

разговорихме на пространно върху разни предмети, а най-много върху българското възраждание в техний

крайморски град Варна, аз ги попитах как отиват те по църковний наш въпрос и какво участие вземат в него

в Цариград (защото тогава във Варна си седеше още гръцкият владика), проводили ли са техен особен

представител за тази работа в Цариград, пък ако се реши въпросът по-скоро и ако тий не побързат да

съставят българска църковна община, в която да приберат и съединят епархиалните свещеници от селата,

които са в округа им и населени от чисти българи, наедно, то без друго Варна ще си остане пак в гръцки

ръце и тогава ще им отиде напразно движението, което те правеха, за да се покажат като народни деятели

и прочее. Те като изслушаха с внимание всичките мои приказки, в отговор ми казаха: „Во истина, господин

Бацаров, това, което ни поучавате, ние признаваме, че то е чиста истина, ама какво да направим? Не знаем!

Page 63: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Представител в Цариград сме проводили дяда Атанаса *142+ от селото Хадърча *143+ (Варненско окръжие) и

се трудим всякак дано да можем някак да отървем Варна от ръцете на гърците, но нямаме такъв человек,

който да отбира от църковните ни работи и да ни поведе, та да можем да си съставим църковна община във

Варна. А ние, казаха ми те още, като хора търговци, всякой занят с търговията си, нямаме никак време да

ходим подир това нещо." Пък като си помислиха малко и щяхме вече да се разделим, те ми казаха тъй:

„Най-сетне ние тебе да ти кажем ли, г-н Бацаров". „Кажете ми", рекох аз. „Ето ние сме тука почти всички

ония, които предвождаме българите във Варна. Като си отидем и се съгласим и като ти пишем, дохождаш

ли ти във Варна да ни станеш хем учител в училището, хем певец в новобългарската пи църква, хем

предводител да си съставим нова българска църковна община и приберем, както ни казваш, българите и

свещениците от селата във всичката епархия, та като се реши църковният въпрос, да проводят и нам

български владика." Аз им отговорих: „Братя мой! Ще ви кажа открито. Мъчно нещо е като за мене,

фамилист человек с дребни деца (то време таман бяхте всички малки и Иванчо още на 8 месеца), да се

местя от място на място, когато и в Шумен ми е добро мястото и не зная дали ще ме оставят, но понеже

работата се касае да общонародната наша полза, ако се съгласим за платата и пътните мм разноски,

дохождам и направям това приселение. Й тъй, като се съгласихме и останахме съгласни, се разделихме.

Годишното изпитание на училищата в Шумен се свърши през месец юлия и за през август, като имахме

разпуст, се готвехме да отидем на разход по окръжните села. Отведнъж, ненадейно аз получих из Варна от

настоятелството писмо, с което ме викат да стана според обещанието си да се съгласим в намерението си.

Сега нямаше какво друго да направя и на първия августа отидох и седях във Варна до 20-то число същаго. В

това време, като се съгласихме за три години да им бъда учител със съпругата си (майка ви) Марийка

заедно, сторихме начало на урежданието на новобългарската община и съставих следующия временен

„Законник", по който ще се води и управлява обществото и епархиалното духовенство до решението на

церковний наш въпрос.

ПРИВРЕМЕННИИ ЗАКОННИК

Съставен от Варненското българско общество за управление на епархиалното българско

духовенство.

Ние всички, духовни и мирски лица, които подписваме настоящия законник, като гледаме, че се продължи

решението на църковний наш въпрос и останали в духовно безначалие, се боим, че от това безначалствено

положение между наший народ може да последуват някакви противозаконности в църковните ни дела. За

да дадем предварителни предупазвания на подобни случки, днес съгласно и единодушно се събрахме,

размислихме и наредихме настоящий „Законник", който съдържа 16 (шестнадесет) членове, по които ще се

водим и управляваме църковно до решението на църковний въпрос.

1. Всичките епархиални свещеници, които принадлежат на нашето българско общество във Варна, се

задължават да се събират два пъти в годината: през мая, от 4-й до 8-й, и през септемврия, от 16-й до 20-й, и

правят обще заседание, в което ще разгледват и решават въпроси, които се отнасят за священческите

погрешки, що се случват вън от епархията или между двама свещеници, или между свещеника и мирско

лице. В това събрание ще се решава още и за променяванието на свещениците от едно село в друго. Това

обаче ще става всякога с желанието и одобрението на селските жители.

2. Ако някой от свещениците по някои обстоятелства и необходими нужди не може да дойде в казаното

обще заседание, длъжен е да постави векил другиго от съседните си братя свещеници, като го снабди с

пълномощното си писмо.

Page 64: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

3. Никои свещеник не ще може да свещенодействува в някое село без знанието и одобрението на

Варненското българско общество и без нужното от него поверително писмо, нито селяните ще имат сили да

приемат свещеник без такова доказателство.

4. Всякой свещеник, като слугува на своята енория, не ще може да свещенодействува в енорията на другиго

свещеника без неговото дозволение. А в противен случай ще се осъжда от събранието по църковните

правила.

5. Ако някой селянин се разсърди на своя свещеник и повика от друга енория свещеника да му

свещенодействува в някоя религиозна нужда (което често се случва между нашите селяни в сегашното ни

анархическо положение), свещеникът, освен дето не бива да отхожда, дължен е да се старае да ги примири

помежду им, а в противен случай ще се счита за законопрестъпник.

6. Никой свещеник не ще си дозволява да венчае някого, без да вземе вула *144+ от обществото, защото

другояче ще се накаже законно от църковните правила.

7. Всякой от свещениците ще има по една книга, която се нарича МЕТРИКА *145+ и в която ще записва

всичките деца, които кръсти, и всичките человеци, които венчае, като им дава под номер кръстителни и

венчателни писма, които ще му се дават от нашето общество.

8. Селяните никога не щат правят года *годеж+ без знанието на свещеника и свещеникът, повикан за това,

ще разгледва добре за сродство и ако нямат законно препятствие, да им дава воля да си правят годата. Ако

ли за някой род не е в състояние да разсъди, длъжен е да се допита от Обществото или да ги проводи с

едно писмо до Обществото да се допитат.

9. Ако някое съпружество, мъж и жена, по някои благословени причини искат да се парасят (напуснат), в

такъв случай, понеже това никога не ще става на село, тий ще се отнасят до тукашната община и

духовенството да им се разгледва и решава разпрата.

10. Всички противозаконности, които, ако и не назначени в настоящия „Законник", се отнасят до църковните

правила, ако се случи да станат, ще се разгледват и решават и от тукашното варненско общество по

църковните свещени правила.

11. Въобще всичките свещеници са длъжни да имат добро отношение към християните, да бъдат,

внимателни в поведението си, да живеят с народа и помежду си в духовна любов, братско съгласие и бъдат

подбудители и предводители към всяко общополезно народно добро, както се изисква от тях за

украшението на святата наша църква.

12. За обдържанието на Обществото понеже са нужни и разноски, длъжни сме всички свещени и мирски

лица да му приносяме своята материална помощ. Затова за такава помощ се определяват следующите

даждия *146+: всякой свещеник, който принадлежи на обществото ни, за енорията си вместо свещен данък

(ембатик) ще плаща по 60 шейсет пари на венчило.

13. Всичките селяни (и граждани), които се придържат у нашата във Варна община и са павство на нашето

българско епархиално духовенство, ще плащат на общината за посрещание на разноските и по един шиник

*147+ жито на венчило или по 6 (шест) гроша пари.

14. За венчание вула, която ще се дава от Обществото, когато вземат, ще плащат по 15 (петнайсет) гроша.

Page 65: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

15. Селяните, когато ще си хващат учител за общето си селско училище, са длъжни, когото натерят за такъв,

първо да го доведат или проводят с едно писмо до Обществото да се изпита и оцени в знанието си и после

да го съгласяват и имат.

16. Понеже при свършванието на всяка година ще се разгледват общите сметки, то всичките епархиални

села и градове се задължават да си проваждат по един представител да се намери във время на

разгледванието им, та да знаят всичките епархиоти що е работило Обществото през годината.

В заключение казваме, че всички подписани духовни и мирски лица се задължаваме да се стараем с

всичката си сила и съдействуваме с всичкото си прилежание за полаганието в действие настоящия

„Законник". И ако някой от нас се покаже престъпник в някоя точка, със съгласието на всички членове ще се

накаже примерно, както се следва. Написан във Варна на 18-й августа 1866 год. от учителя Н. Ив. Бацаров

[148].

Тука ще забележим на читателя, че трябва да знае, както може и сам да се досети, дето този

„Законник" по съдържанието си се държи повече у два предмета: Първо, да привлече българите

от епархиалните села да се съединят и станат едно българско народно общество, отделно от

гръцкото, каквото общество не съществуваше дотогава във Варна. А, второ, да овърже

свещениците най-много и учителите да се покоряват и някак страхуват от това общество, което

щеше да се припознае и се припозна отпосле от правителството. А защото по него време гръцките

владици си вършеха агитациите повече през тях (свещениците и даскалите), затова и „Законника"

не съм го разпространявал в много подробности от църковните свещени правила, но съм го

ограничил само повече върху свещениците и техните священодействия по селата, на простия

народ, между когото те можаха тогава да правят и правеха много противоцърковните правила

действия *149+.

Духовно учреждение или поверително писмо, което се дава на свещениците, съгласно с член 3-й

от временний „Законник":

Почитаеми старци и черковни епитропи и всички православни християни, що живеете в селото

(което и да е). Днес нашето Варненско българско общество одобри и определи за

свещенослужител на вашето село отца поп (който и да е), който ще ви свещенодействува текущата

(1866) година и изпълнява всичките ваши религиозни нужди. Затова чрез настоящето си

учредително писмо ви заповядваме да го приемете благоговейно и му се покорявате синовно като

на духовний ваш отец и слушате духовните негови наставления. При това още да му плащате

доброволно за всяка свещена услуга определеното право: приходско, частно и обществено, щото

да може и той да се поменува помежду ви спокойно, както се изисква от свещените правила за

духовното му достолепие. А той, освободен от житейските грижи, ще ви благославя и се моли богу

да ви прости греховете и ви подари спор и берекет *...+ 18-й августа 1866 год. Н. Ив. Бацаров.

В Бълг*арското+ общество („Копие", 266 стр.)

След съставянието на тези документи аз се върнах да взема семейството си от Шумен и тъй на 15-

й септемврия (1866) се преселих във Варна фамилиарно. Тук, след като наредих училищата,

мъжко и първоначалното девическо, което отново отвориха в една особна стая в същий дом, в

Page 66: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

който се установих да живея с децата си, а учителка, както казах, беше госпожата ми Марийка,

почнах отново деятелността си по народното ни възраждание и съставянието на нова българска

община. Захватихме отначало да нареждаме обществените черковни работи, избраха се и

отредиха четирима мирски лица за членове, които да ги управляват под председателството на

свещеника поп Костадина *150+, когото бяха довели от селото Хадърча (Варненско окръжие) да им

свещенодействува и бъде иконом на новоотворената им българска църква, която се помещаваше

в долний кат (етаж) на училището. Мене оставиха тази длъжност, т. е. като си гледам и уреждам

училището с още един учител другар и помощник, само да давам команда на общинските дела и

водя писмено работата за колкото писма станат нужди и колкото дела има да се приложат в

архивите. Моята длъжност по видимому е незначителна, но по дело е най-тежката, защото се

състои в предводителство и всичките дела, за които дам направление (команда) да станат, ако

съдействителните членове от обществото бъдат деятелни и способни да ги приспособят и положат

в действие, то ще бъде добро и похвално от всичките. А, напротив, ако не можат да се приложат в

действие, то тогава кой с виноват? Пак предводителят, че не обсъдил право и не дал добро

направление и прочие. Това казвам тъй, защото бях щастлив да го посрещна и видя, че

действително стана така при съставянието на тази нова българска община във Варна. Този

свещеник Костадин, когото поставиха председател, от една страна беше даровит в църковната си

служба, имаше добър глас да украсява църквата. Но всичката му дарба беше само това. Друга

наука нямаше, а най-много му бъркаше това, дето ходеше много из града нагоре-надолу и някак

деморализирам, ленив и недеятелен, тъй щото, когато го потърсиш, никога не можеш да го

намериш на едно място или да узнаеш де се намира. Минаха се два месеца време и той, ако и да

беше задължен да ходи по селата да подбужда (агитира) българите и свещениците и ги накара да

се съединят с варненското общество (защото додето бях в Шумен, ние бяхме откъснали и

присъединили повечето варненски села при Шуменската община), не отиде наникъде отвън

града. А пред мене, когато го попитвах защо стои и не ходи да действува както се следва, за

извинение лъжеше и казваше: „Грешката е у общинските предводителни членове, защото не

вървят право." И така най-сетне ме принуди и на първий октомврия направих към общинските

членове едно писмо, с което да го оправдая и отдам вината на застойството на работите на тях.

Това писмо аз написах и го имам в книгата („Копие", стр. 225.)

Членовете, като прочетоха това мое писмо, докачени на честолюбието си, привикаха ме на особно

и ми разказаха подробно всичко относително за неговото поведение, дето те го знаяли най-добре,

що е за человек, ама защото нямало други по-достоен и даровит, щото да служи и украсява поне

за лице българската нова църква пред гърците в града Варна, затова го търпели. Но ми казаха,

щото аз да го не слушам и не давам доверие на неговите думи, защото той имал дарбата да прави

и мюзеверлик, ами да си следвам и държа работата здраво, както зная. Минаха се още три

месеца, настъпихме 1867-мата година, напечата се „Законникът" и трябваше да се разпръсне

навън по селата. Из епархията се провеждат едно след друго окръжни писма да дойдат

свещениците да им се дадат, никой от нигде не се обади или дойде. Настоятелството го

принуждава да излезе и отиде по селата да го разнесе и трябваше да отиде, за да може по-скоро

да се положи в действие („Законникът"). А той захвати да казва: „Аз сам си не отивам, ако не

дойде и учителят с мене заедно." Най-сетне през месец февруария ме принудиха (ако и да

Page 67: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

нямахме в условието си това) и оставих училището на помощника си да го гледа, та отидохме с

него, попа Константина, и обиколихме цялата епархия от Провадийското и Варненското окръжия.

В това обикаляние какво си потеглих, само един бог знае! Свещеникът Костадин само знаеше да

се курдисва на простолюдието като владика и да иска от селяните да му донасят хубаво вино и

добро ястие и в тоя случай аз, от моя страна, трябваше да върша всичко, за което бяхме тръгнали

по мисията си. Затова най-много настоявах, щото на всяко село и градец да се събират жителите в

църквата и, колкото можех, им проповядвах словото божие и разпалвах народността и сърцата на

простолюдието въобще.

При всичко това най-главната ми цел беше да взема мнението на по-събудените ни и по-учени

хора, които познавах за такива, също и на свещениците, т. е. дали бива да пишем в Цариград на

дяда Илариона, комуто името тогава се споменуваше в нашите български църкви, да ни проводи

оттам някой по-събуден свещенник за предводител, за да можем да действуваме по-живо, щото

да се даде отвън натиск в Цариград за по-скорошното решение на църковний наш въпрос.

Навсякъде, дето предложих този въпрос (разумява се скришом от попа Костадина), се показваха

всичките съгласни, а най-много свещениците, защото нямаха към него уважение и симпатия и

като го гледаха такъв разкошен, не искаха да го слушат и му се покоряват, когато той им се

курдисваше като владика я искаше да им заповяда. Това обикаляние се продължи повече от

месец, защото помня, че се завърнахме чак през марта на 17-й. Като си дойдох във Варна, дадох

разчет на Обществото за всичко, щото свършихме в мисията си. Открито пред всичкото събрание

казах, че навсякъде епархиотите ни приеха почтено, подписаха съгласителното и занапред ще

припознават и се покоряват на Обществото и изпълняват „Законника": и отец иконом поп

Константин ще ходи свободно като владишки наместник да обхожда селата и събира даждията,

които се обемат в казаний „Законник" и и прочие.

А в тайното си заседание, което направихме особно с членовете на Обществото, без попа

Константина, им разказах всичкото право, дето мнението и желанието на епархиотите и

свещениците е това: да пишем в Цариград и си доведем други свещеник, защото ако държим поп

Константина, тий не щат да му се покоряват, ами ще отиват пак при гръцкия владика и ще се

развали обществото ни и прочие.

Обществото, като изслуша и узна това от мене, реши и писахме в Цариград на дяда Илариона,

който тогава живееше в българската народна главна църква, и след изминуванието на една

година от дохожданието ми във Варна и след прекарванието ми на толкова мъки и неволи от

ходението ми по селата, едвам на 20-й октомврия (1867) проводиха там архимандрита Панарета

*151+, родом от Сливен, и се отървахме от мерзавицата поп Костадина.

Но трябва да забележим, че ако през цялото лято от марта до октомврия, седем месеца време,

той (поп Константина) не отиде никъде от Варна навън, като дойде архимандритът, за да покаже

явно своите зли намерения и задни мисли, отведнъж излезе по селата и беше придумал някои

подобни нему от свещениците, щото да се отцепят от Варненското българско общество с

Page 68: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

намерение да стане униатски предводител и уреди униатска църква във Варна, което нещо съвсем

не беше за неговите уста лъжица, ама фандасванието *152+ какво не направя человека?

Но благодарение на деятелността и средствата, които употребихме с членовете на Обществото и

го ограничихме чрез правителството, и той като видя, че ще стане по-зле за него, поклони се на

архимандрита, припозна Обществото и отиде да живее в селото си Хадърча.

И понеже архимандритът Панарет беше человек разумен и опитен в църковните правила, ние

захватихме с него работата добре. Той я поведе редовно, както се следваше, и додето да се

свърши тригодишното време на условения ми контракт, ние можахме да успеем, щото да се

нареди и установи Обществото тъй порядъчно, дето Варненската епархия остана на цяло свободна

от гръцкия.владика и се управляваше свободно от Обществото. Всичкий приход според законника,

по 6 гроша на венчило и по един и половина гроша от свещениците, се събираше от архимандрита

редовно, порядъчно и прочее.

Тука сега таман беше му дошло редът за мене, щото след толкова трудове да си почина и поживея

в този крайморски новопобългарен град Варна и се порадвам на новосъставеното под мое

предводителство Българско общество. Но както знаем, дето на този свят человек никога не може

да бъде напълно задоволен в щастието си, ще кажем, че тъй и мене обстоятелствата на

световното непостоянство не ме оставиха да имам това удоволствие, защото по една немислима,

неприменуема и независеща от мене причина бях принуден, щото след изтичанието на трите

години да напусна града Варна и отида в Провадия, и то по следующата в деветий параграф

описана случка. Обаче, ако и да отидох в Провадия по необходимост от нуждата си, варненци,

понеже фамилията и децата ми останаха да живеят във Варна, като ме считаха пак за техен съсед,

всякога, когато се случеше да имат нужда в обществените си епархиални събрания, викаха и мене

като предначинател на обществото им да присъствувам в заседанията им до 1872 г., додето

заминах от Провадия за в Русе. И който полюбопитствува да види още нещо писано от мене за

Обществото, нека прочете книгата ми „Копие" от страница 246 до 265 и всичко, което е писано

като прибавки на „Законника", *както и по+ повод на представителя за Цариград и прочее, все

моята ръка е работила освен писмата, които са приемани от Цариград, както се показва и от

подписите им.

Бележки

140. Вероятно Дамян Д. Павлов, калоферец; виден търговец в Цариград и Варна; управлявал във Варна клон

от кантората на Димо Хаджитюлев.

141. Костаки Хаджитюлев — виден търговец в Цариград; собственик на търговска кантора във Варна,

управлявана от брат му Хр. Хаджитюлев.

142. Атанас Георгиев — кмет на с. Хадърча (дн. с. Николаевка, Варненско). Роден в с. Гулица (дн. Голица,

Варненско). Има заслуги за откриване на първото българско училище в с. Хадърча (1847), което е и първото

българско училище във Варненска околия. През 1861 г. заминава за Цариград като представител на

Варненска епархия. Заменен е по-късно с Господин Хаджииванов.

Page 69: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

143. Хадърча — дн. Николаевка, Варненско.

144. Вула - писмено разрешение от църковната власт за извлечение от метрическата книга за венчавка.

145. Метрика - извлечение от метрическата книга за датата на раждането.

146. Даждия (остар.) — данък, данъци.

147. Шиник — крина, мярка за зърнени храни.

IX

Във Варна живееше сестра ми Дона (леля ви Дона), която, овдовяла от първий си мъж, имаше

трима синове, останали сираци без баща, и като повторила и се оженила за един богат старец от

селото Гевреклери *153+ (Варненско окръжие), те се разпилели кой накъдето видял. Големият,

Недялко, безграмотен, се представил при един грък гагавузин *154+ слуга, средният, Иван станал

кундурджия *155+, а най-малкият, Желяз, отишъл в Провадия и се устоял при чичовия сит син

Иванча Стоянов, който, като го изучил донейде да прочита и пише, колкото да държи списък на

вземане-даване, го турил на един свой бакалски дюген на работа. През зимата, когато ние

отидохме във Варна, и сестра ми с мъжа си по една случка, която станала в селото им, дето

турците щели да го оберат и убият, се преселиха във Варна, дето си купиха къща и останаха да

живеят и до днес. След малко подир дохожданието им и малкий й син Желяз, не зная как е

станало, обвинен в побой, дето ранил едного кръчмарина в Провадия, и осъден на осем месеца в

затвор, го докарали във Варна и го затворили в тъмницата.

Тя дойде при мене и като всяка майка захвати да плаче и да ми се моли като на брат: „Батьо,

думаше тя, децата ми останали сираци, нямат нигде никого, кой други ще го потърси и се погрижи

за него. Той там ще си изгние в затвора." Принуден и приклонен от тия нейни тъжби, аз като имах

в правителството малко влияние според Българското общество, действувах посредством на някои

приятели, както знаех и можех, щото след два месеца по рапортиранието на доктора, че бил уж

болен, го освободих от затвора да довърши срока на арестуванието си у тях в дома и под моето

поръчителство. А през лятото (1867) по случая минуванието на султана Азиса през Варна се

освободи съвсем. Аз го взех като свой племенник; около себе си у дома, додето си намери работа

(тука трябва да забележим, че понеже рапорта, когото ми даде докторът, беше за хатър, а

противникът протестираше, затова платих на доктора таман хиляда (1000) гроша, или 200 лева).

Един ден Желяз ми казва: „Вуйчо! Ето аз ти оставам сега длъжен хиляда гроша освен другите

дребни разноски и добрини, които си направил на мене, за което аз не мога ти се изплати никога.

Затова ще ти кажа едно нещо, пък както обичаш, тъй направи. В Провадия бакалията печели

много. Когато бях при батя Иванча (чичовия му син), той ме беше отделил на особен дюген с

капитал на една малка сумица от две-три хиляди гроша стока и догодината, като си прегледа

сметката, намери се печалба 6 (шест) хиляди гроша, ама аз бях при него с плата за 800 гроша.

Затова ще ти де помоля да ми дадеш сума (капитал) не много, до пет хиляди гроша, да отида и

Page 70: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

отворя там един бакалски дюген. Уверявам те, че без друго за една година време ще ти изкарам

десет хиляди гроша печалба — за двама ни наполовина. Тогава аз, като неопитен в такива работи,

понеже имах около двадесет хиляди гроша капитал, помислих и рекох в себе си. Като му дам пет

хиляди гроша, и след една година взема още пет печалба, и пак да си следвам учителската работа,

от това какво по-добро искам?

Като се свърши първата година и прегледахме сметката, какво да видя! Додето ме лъжеше и

казваше, че с пет хиляди капитал ще ми даде още пет хиляди печалба, а то с четиринадесет

хиляди едвам шест хиляди гроша печалба се показа. Сега аз познах, че съм излъган, ама нямаше

какво да направя, за да мога да се отърва от него. Работата заплетена, капиталът разпилян по

вересии и тъй остана пак да следва и за втората година. Моят капитал с кяра наедно стана 17000

(седемнадесет хиляди) гроша, а той пак няма нищо, защото онова, което му се падна печалба, той

го изхарчил до пара.

На втората година, като прегледахме сметката, печалбата, вместо да се уголеми съразмерно с

капитала, а то се умалила едвам до четири хиляди, на двама ни по две хиляди гроша. Но лукавий

Желяз, за да ме върти и лъже, той разширочил работата, отворил на селото Тестеджии *156+ още

един дюген, турил друг съдружник, захватил да прави чифлик и прочее. Аз го питам: „Желязе, как

отива работата ни? Мене не ми харесва май така, както се разпореждаш ти." А той ми казва:

„Добре е, вуйчо, не се бой. Ако щеш, напусни учителството и ела тук при мене. Можеш и тука да се

поминуваш по-добре."

Тогава аз, като видях, че работата отива на вятър, ща не ща, на третата година не щях вече да се

съглася с Варненското общество, и на 1869 година оставих децата във Варна и по Димитровден

отидох в Провадия, прегледахме сметката и какво да видя? Прах и пепел! Намерих току-речи само

капитала. И то срещу двадесет хиляди гроша капитал в дюгените в Провадия и в селото

Тестеджии, едвам за шест хиляди гроша стока, и то остатък (мърда), а другите пари раздадени по

вересии и щат да се събират след харман в жито. Нямаше вече какво друго да правя, останах там

да зимувам, да събирам жито и ходя да го продавам на девненските воденици, та дано се събере

барем капиталът.

Тая година (1870) аз седях в Провадия без работа да пречистям Желязови боклуци: децата

отделно във Варна, разноски на две места, във Варна само за къщи кирия плащах по хиляда и

петстотин гроша и в нея година се случи, та ходих в Киево да заведа Кръстника в пансиона да се

учи, дето се забавих два месеца, и тъй до свършека на годината все готово харчих.

Когато прегледахме последната сметка, намерихме, че от капитала ми останало само 12000

гроша, а другите отишле в загуба и разноски. И това че е чудно, защото нея година нямах приход

от учителството, а в къщата ми не стигаха 7-8 хиляди гроша разноски в годината. Аз като видях

веке, че съм оплетен и работата ми е на пропадане, за да не седя празен и губя време, съгласих се

е провадийците и станах им учител. Според контракта ни Желяз прие отгоре си всичкото и ми се

задължи с два записа за останалите 12000 гроша да ми ги плаща с определени срокове — единия

запис за четири хиляди гроша да ми наплати за една година, а другия — за шест хиляди гроша, да

Page 71: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

ми ги плаща за три години по две хиляди гроша в годината, а двете хиляди да ми брои и тъй

свършихме всичкото съдружество.

На пролетта (1871) по Гергев ден доведох децата в Провадия, но току-речи бях свършил всичките

си пари, които ми бяха останали вън от капитала, когото бях дал на Желяза, и като не ми стигаше

платата, която вземах от учителството, за къщните разноски: защото децата ми бяха още малки и

масрафът ми беше голям, чаках да взема от Желяза да се спомагам, додето си намеря друго, по-

горно място да отида за учител с по-голяма заплата, защото в Провадия не можаха да ми платят

повече от шест хиляди гроша. Но господин Желяз не бил свършил още злодействата си, които си

бил предначертал да ми направи и въздаде в награда за благодеянията, които му направих, но

имало още да ме играе и мъчи, както ще видите описано надолу.

Той, без да се обади на мене, като откраднова и скрива тефтерите, които имахме и бяха у мене,

обявил в правителството несъстоятелност (фалимент), че имал да дава и на други кредитори, и

тъй работата се отнесе до правителството да се съдим,. Сега аз (какво да правя сиромах) трябваше

или да изгубя всичко, или да давам пари на адвокатин, или пък да напусна работата си и седя още

една година празен и ходя по правителството да се съдя с него, което нещо беше за мене готова

смърт, в което положение бях фамилиарно: деца дребни, таман за най-големи разноски. Затова,

за да се спогодим по мирен начин между търговци, аз, ща не ща, склоних и от 10 хиляди слязох на

пет хиляди гроша, и то да ми ги плаща с определени срокове, които щяха да се свършат до 1873

година. Додето седях в Провадия до 1872 г., даде ми две хиляди гроша, а на 22-й юлия същата

година, като щях да замина за в Русчук за учител, за свършванието на сметката ни с него

упълномощих Илия Добрев, който след една и половина години, като я свършил, ми проводи

остатъка едвам две хиляди гроша и свърших всичко, като останах без пари. Ето как ме изигра и

изгори душицата ми този мой сестрин син и по такъв начин ми заплати за добрината, щото му

направих, както горе казах. Зато*ва+ и сега много пъти си напомнювам, че е права народната

пословица, която казва „с роднина (свой) яж и пий, ама алъш-вериш недей прави".

Църковний наш въпрос беше се веке решил, защото (на 1871), додето бях още в Провадия учител,

ходихме с учениците наедно на провадийската станция да посрещаме и изпроваждаме

българския екзарх дяда Антима I *157+, който замина и отиде в Цариград да заеме длъжността си и

управлява Българската екзархия. На 22-й юлия, както казах, оставих Провадия и отидох в Русчук,

отдето бях повикан, и се установих за учител в девическото училище със съпругата си наедно. Но

понеже додето бях още във Варна, бях подал на руския консул г-на В. Нягина прошение заради

сина си Николча *158+ (който тогава беше на 13-годишна възраст), за да го приемат за руски

възпитаник (степендиант) в Николаевския пансион и чаках решението да го проводя и като се

забави и не дойде (решението му), аз го дадох в дирекцията на Русе — варненската линия на

железницата, отдето го изпроводих за ученик на станцията „Шумпарод" при Каспичан да следва и

се учи.

В Русчук учителствувах само две години. От тези две години първата (1873), ако и да беше за мене

материално най-тежката и най-прочувствителна и усилна, понеже имах нужда за пари да

провеждам по нещо за подкреплението на чадото си Кръстника, което, както веке казах, бях завел

Page 72: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

в Киев на учение. Обаче морално за мене тя беше най-радостната и весела година, защото

доживях и видях решен църковний наш въпрос, за когото се бях трудил 32 години (от 1840 до

1872) и посрещнах българский архиерей дяда Григория Доростолочервенский *159+, който през

месец августа същата година дойде от Цариград в града Русе и се посрещна с голяма слава и

тържество от всичките учители, учителки и ученици, и ученички, и духовенството от цялата му

епархия, също и от гражданите на различните народности, в което тържество, мисля и

предполагам, нямаше никой други по-радостен и по-възхищаван духом, от мене повече. В града

Русчук преживях двете си години, занят само с учителството си и повечето с моите къщни грижи,

понеже, като я бях замотал (работата си) откъм парична страна, нямах време, или по-добре да

кажа похта (охота) да се впущам към размишление или писмо за народните наши недокончани

още обществени дела, които в това време се мътеха в странство, в Сърбия и Влашко, заради

политическото наше освобождение. Освен само дето се наслаждавах душевно, едно, дето моят

сестрин син Лазар Йовчев *160+, сегашний екзарх Йосиф I, ми писа и извести, че постъпил в

Екзархията в духовний чин и го ръкоположили за дякон, а, друго, дето в Русчук дядо Григория

ръкоположи за епископ дяда Климента Бранитский *161+ и моя сродник Константина за

архимандрит, който сега е врачанский митрополит, и тъй не усетих как се изминаха тия двете

години.

На третата година владиката дядо Григорий поиска да ме проводи за учител в Силистра, дето

имаше за свой наместник същаго архимандрита Константин (моя сродник). Аз ходих

предварително в Силистра и се съгласих със Силистренската община, но като се върнах да взема

децата от Русе, отдето отидох и в Каспичан да навия и сина си Николча, и при връщанието си в

Русчук приех от Шумен телеграма, с която ме викаха настоятелите да отида пак там за учител.

Тогава ние се съветовахме със съпругата си какво да направим в тоя случаи. Де да отидем, кое

място да предпочетем: Шумен ли, дето бяхме живели и отпървом, или Силистра, дето тогава

щяхме да отидем за първи път? И понеже беше и чадото ни Николчо на станцията при Каспичан,

която е близо до Шумен, ние предпочетохме за по-добре да отидем в Шумен, отколкото да

отидем в Силистра, която дохожда отстранена и по-надалече, отдето живееше и чадото ни

Николчо.

На 5-й августа (1874) се преселихме вторий път вседомовно от Русе в Шумен и се установихме в

дома на г-на Димитраки Кърджиева *162+ да живеем. Тука аз след две години учителствувание се

поболях. Болестта ми беше тая, която бях придобил още от ходението ми след Кримската война

(1856) в Москва на свещената коронация на блаженопочившия наш освободител, императора

всеросийского Александър -го: тя е все същата, която ме държи и до днес „периодическа

кашлица", която се появява понякога и с изплювание кръв. Тази болест ме захвати сега по-силно с

емоптисия (кръвоплюение) и докторът ми запрети да не пея вече в църквата и ми определи да

отида да живея в селото Дивдядово (Ченгел *163+), което е близо до Шумен три-четвърти часа, и

да следвам някои лекарства, та да мога, ако искам, да живея още много време. Смаях се какво да

правя... Тогава за да не стоя празен, защото къщата ми иска разноски и децата не бяха веке малки,

ами се се изискваше да работя, да имам приход, понеже Кица порасти и беше нужда да я

задомим, като й излезе късметът, аз се съгласих с дивдядовчани и станах там учител и ако и с по-

Page 73: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

малко заплата, учителствувах две години до 1878, дето с голямо предпазвание и лекувание като и

учителската ми работа беше по-лека, отколкото в Шумен, слава богу, едвам можах да се подкрепя

и изцеря от казаната болест и да доживея да видя и освобождението на милото ми отечество от

турското тиранство и петвековно иго.

След освобождението ни аз захватих да чувствувам силите си да упадат и не ще веке да мога да

следвам и изпълнявам учителската длъжност, както се изисква да бъда в пълното си значение

учител. Тогава понеже бях учителствувал (от 1840 до 1878 год.) близо до 40 години, ми казаха да

подам прошение и прося от правителството да ми назначи пенсия. Но аз, като помислих в себе си,

че, от една страна, не съм послужил още нищо в новоосвободеното си отечество, освен във

възражданието му чрез учителството, с учението си и възбужданието (агитиранието) за

освобождението, както съм казал за в Кримската война на 1853/56, по черковний въпрос и

прочее, казах си тъй:

„Силите ми, слава богу, ако и слаби, помагат още да послужа донейде по немание на достойни

человеци." А, от друга страна, възхищен от радост, дето след толкова трудове и деятелност и

толкова премеждия по народните ни движения за освобождението ни бог ме поживи да достигна

и видя отечеството свободно и началото на наший свободен живот, рекох си така: „Хайде нека

послужа сега, докогато мога, че когато веке съвсем изнемощея и не мога, тогава ще прося

пенсия."

И така постъпих в правителствена служба най-напред старший джандарм на III-й участък в селото

Дивдядово (Ченгел), който участък се състоеше от девет села покрай реката Камчия. След една

година ме избраха и назначиха за председател на градский съвет в градеца Новий пазар, а подир

това според изменението на законите се избрах от населението за градский кмет. А по-сетне след

една година, на 1880 година, октомврия 16-й ме назначиха от Министерството на правосъдието за

мировий съдия пак в същия градец Новий пазар, дето слугувах до 1882 година. И като веке

отслабнах съвсем и не можех да слугувам, тогава през месец марта на 13-й в същата година

подадох оставката си в Министерство на правосъдието и то ме уволни, та през априлия се прибрах

в Шумен. В това време, като усетих, че болестта ми ревматизъм, която имах като прибавка върху

другата ми болест кашлицата, захвати да се развива в краката ми и се усилва много, отидох в

София да се лекувам в минералните бани, дето седях два месеца, и тогава чак подадох в

Министерството на народното просвещение прошение, с което просих и ми се назначи пенсия

пожизнена, която захвати да ми се дава от 15 юлия 1882 година.

Но понеже с назначената ми пенсия по шестдесет лева в месец не можех да се издържам, затова

аз се пак трудех и ходех при прошенописците, та се занимавах с прошенопиство, от което

изваждах по нещо помощ за поддържанието си. А след като изпроводихме Николая в Париж *164+

на 1883 година, марта 19-й, по септемврия месеца шуменското училищно настоятелство ми

предложи да приема и преподавам Закон божи в училището на класовете само десет часа в

седмицата, за което да ми плащат по 40 лева в месец.

Page 74: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Аз приех и мислех, че ще мога да следвам и изпълнявам тази длъжност и се поддържам свободно,

но като следвах два месеца, на третий (на 25-й ноем-врия) ме прихвате пак моята стара болка

периодическата кашлица, и то толкова силно, щото докторите, като ми запретиха съвсем веке да

се не занимавам никога с учителство, съветоваха ме и това, че ако искам да поживея още няколко

време, трябва да не ходя никъде от дома навън освен тогава, когато времето е ясно и топло и

въздухът сух. И тъй оттогава досега аз живея в неподвижност (като запрян) все в дома си.

Оттука нататък, чадо мое, ти веке знаеш биографията ми как е следвала, затова свършвам да пиша

и ти говоря за нея. *...+

Шумен. Свърших описанието на 1-й юния 1885, в събота.

Забел. Последна прибавка забравена, която трябва да се напише след четвъртий параграф, пред

параграф петий, с § V.

Когато дойдох най-първом в Шумен, писах до нашите приятели калоферци, които се намираха в

Цариград, да ги попитам кой има от моите познайници или сродници там, щото да си намеря

някого за кореспондент, с когото да водя кореспонденция, за да се известявам за вярното и

редовното течение на църковний наш въпрос, който по него време, ако и да не беше още захватил

да се разгледва официално от Високата порта, се мътеше между народа и приближаваше да

избухне и се открие. В тоя случай по щастие ми се обади батьо ви Стоил Попов *165+, който тогава

беше дошъл от Калофер в Цариград и живял в Балкапан *166+. Ние захватихме с него да си пишем

взаимно като свои и сродници за всичко и водихме редовна кореспонденция (от 1859 до 1864

година), додето той живееше в Цариград, а с Г. С. Раковски, който тогава беше в Сърбия, имах

особна кореспонденция по политическите наши български движения *167+. И тъй в началото на

взаимнописанието си не знам как ми дойде на ума, попитах Стоила: „Как отиват младите

интелигентни българи в Балкапан, имат ли поне на ума си за това нещо, т. е. да подновят паметта

на нашите български , и общославянски просветители св. Кирила и Методия и проч..." На това той

ми отговори и каза, че те още миналата 1858 г. извършили това, т. е. подновили и празнували

паметта им, но с голямо усилие, защото гръцката патриархия не им дозволявала, затова и

тържествуванието им не станало толкова великолепно, както те искали, ама като всяко

първоначално българско нещо по него време все станало и било удовлетворително (това наричам

аз събитието в Цариград).

Като приех това писмо, прочетох го на другарите си съучители Д. П. Войников и Хаджи Анастаса

Блюдарова, с които се и съгласихме да направим и ние тоза начало и в Шумен. След

съгласяванието си между нас трима ние съобщихме и на по-учените младежи от интелигенцията,

които, като останаха съгласни с нашето мнение, възприеха на себе си труда да събират изпомежду

ни материалната волна помощ, понеже, разумява се, без нея нищо не става. Тогава аз с още един

другар Н. Патоев *168+ отидохме при гръцкий владика Венеамина и му обадихме намерението си,

като го поканихме и да служи в църквата на 11 майя, за да стане по-тържествено празнуванието

ни. Той от най-напред съвсем ни отказваше. като се помъчи да ни докаже, че уж Св. Кирил и

Методий не били приети от нашата православна църква за светии и няма в църковните книги

Page 75: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

служба за тях, затова не бивало да им отдаваме и чест като на светии и проч. Другарят ми, като

человек непонятен от църковните правила и закони, не можа да отговори на владиката нищо и

току-речи беше готов да склони, щото да се оставим от намеренията си. Аз, като видях такава

слабост у другаря си, захватих да доказвам и му рекох със смирение и благоговение (ако и малко

неточно): „Владико святий, аз съм бил в православна Русия, която, както ви е известно, е

покровителка на целий православен християнский род. От нея по-много и материално се

подкрепя нашата православна патриаршия (тогава беше още и наша). Защо там (в Русия)

празнуват тоя празник (тука го излъгах) и имат особена книга с правилото на тези светии, която аз

имам (това беше книгата за възрождението на новой болгарской словесности *169+), съчинена от

Юрий Венелина *170+ в Москва на 1838 г., и му я показах... Тогава той и след това, като не можа

със съпротивлението си да устои, срещу просбата ни, пак не даде да се чете или пее нещо от

славянските наши църковни минеи, ами взе самичък, та съчини стихирите, които бяха нужни да се

четат и пеят в тяхна слава на памятний им ден 11 мая (защото беше страшен богослов и ритор), и

накара мене, та ги преведох на славянский, и след това той ги пя в църквата от дясна страна по

гречески, а пък аз от лявата по славянски и по този начин се отслужи първата служба на св. Кирил

и Методий в Шумен на 1859 г., майя 11-й, подир цариградското начало и после постепенно

захвати да се празнува по цялото ни отечество... *171+

Бележки

153. с. Гевреклери — дн. Калиманци, Варненски окръг.

154. Гагаузи — малка тюркоезична група от българския народ, която обитава главно Североизточна

България (Варненски и Шуменски окръг).

155. Кундурджия — обущар.

156. с. Тестеджии — дн. с. Житница, Варненски окръг.

157. Антим I — Атанас Михайлов Чалъков (1816— 1888) — обществен и политически деец, първи български

екзарх. Завършва богословското училище на о. Халки (1848) и Московската духовна академия (1856). След

завръщането си от Русия е за известно време ректор на училището в Халки. Участвува в народните борби за

църковна независимост. Противник на унията. Член е на временния съвет на Българската екзархия (1871).

Избран е за екзарх на 16.II.1872 г. Съдействува за националното единство и за просветно-културното

издигане на българския народ. След Априлското въстание е свален от престола и заточен в Мала Азия. След

Освобождението (1878) взема дейно участие в устройството на българската държава. Председател е на

Учредителното събрание и на Първото ВНС (1879).

158. Никола Н. Бацаров (1858—1890) — син на Н. Ив. Бацаров и М. Н. Бацарова. Първоначалното си

образование получава в Шумен, Варна и Русе. През 1871 г. е приет на служба като ученик телеграфист към

Дирекцията на тогавашната жп линия -Русе — Варна, а по-късно назначен като редовен телеграфист на гара

Каспичан. От 1876 г. е на работа в Дирекцията на жп компанията Русе — Варна. След Освобождението е

назначен за главен секретар при Главна дирекция на пощите и телеграфите под управлението на Р. Иванов.

През 1883 г. е изпратен в Париж да следва електротехника и през 1887 я завършва. Първият

електроинженер след Освобождението. Автор е на „Ръководство по електрическия телеграф".

Page 76: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

159. Григорий Доростолочервенски (Г. Немцов) (1828—1898) — висш духовник, черковен и обществен деец;

редовен член на БКД (1884), доктор по богословие (1863). Като духовник се оформя под влиянието на

Иларион Макариополски и Неофит Бозвели. Включва се активно в черковно-националните борби.

Допринася за устройване на Българската екзархия и за успеха на училищно-просветното дело, но се

проявява като противник на революционното движение. Улеснява Високата порта за свалянето на екзарх

Антим I. Председател е на Първото ВНС. Деен член на Синода на Българската православна църква.

160. Вж. бел. 50.

161. Митрополит Клемент Търновски (Васил Николов Друмев) (около 1841—1901) — български писател и

общественик; почетен член на БКД. Поддържа църковно-националната борба като публицист, остро реагира

срещу униатството на Драган Цанков. Участник е в I българска легия. Сътрудничи на „Цариградски вестник"

и на сп. „Български книжици". Един от учредителите и организаторите на БКД. Заедно с В. Стоянов основава

„Периодическо списание". След Освобождението (1878) активно участвува в обществения и .културен

живот. Ректор на Петропавловската семинария край Лясковец.

162. Вероятно става дума за Д. Кърджиев, син па Тодор Кърджиев — богат манифактурист и търговец,

собственик на панталонджийска работилница. Проявява интерес към духовния живот в страната, владее

немски, гръцки и полски език. Собственик е на чифлик, обработван с модерни машини. Вж. ОДА—Шумен, ф.

637к, опис 1, „Тетрадка на Д-р П. Кърджиев за произхода на рода и семейния бит на фамилията

Кърджиеви".

163. с. Ченгел — дн. квартал на гр. Шумен.

164. Вж. бел. 158.

165. Стоил Попов (Стоил Д. Балкански) (1839—1890) -— редактор на в. „Дунав"; сътрудничи на в. „Дунавски

лебед" и подпомага набирането на доброволци за легията на Раковски (1862); търговски служител в

Цариград.

166. Балкапан — район с прочут пазар в Цариград.

167. Във фонда на Г. С. Раковски са запазени две писма от Н. Бацаров, съдържащ податки за съществуваща

кореспонденция между двамата. Вж. НБКМ, БИА, 16, 887—890.

168. Н. С. Патоев (1833—1874) — изтъкнат училищен, читалищен й обществен деец през 60—70 г. на XIX в.,

автор на оригинални пиеси; участник в революционното движение; дописник на в. „Македония".

169. Става дума за „Заради возрождение новой болгарской словесности или науки. Сочинение или книжица

рускаго исторо-писателя Венелина. Москва, 1838. Превел... М. Кифалов, Букурещ, 1842.

170. Юрий Иванович Венелин (Георги Хуца) (1802—1839) — украински историк, славяновед. Проявява

интерес към българското минало и култура. През 1829—1841 г. излиза съчинението му „Старите и сегашните

българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите".

171. Биографията на Н. Бацаров е недовършена (липсва последният лист). Според Е. Златоустова

първоначално тя била написана в два екземпляра. Първият (или оригиналният) екземпляр се намирал у нея,

а другият — у наследниците на д-р Иван Н. Бацаров. От оригиналния екземпляр имало изгубен един лист,

впоследствие възстановен от Ек. Златоустова по преписа. Според нея разлика в съдържанието между

Page 77: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

оригинала и преписа няма. Те били сверени от Ек. Златоустова с оглед намерението й да подготви за печат

автобиографията на Никола Бацаров.

Дописки и писма

1

Из „Слово" на Николай Бацаров в защита на борбата на българския народ за извоюване на

църковна независимост и в подкрепа, на акцията за събиране помощи за българската църква в

Цариград (22.I.1861)

Нашият български народ е станал днес според апостола Павла: „позор миру и ангелом и

человеком", т. е. всичкият свят гледа и се чуди днес с нашия народ, дори и ангелите божии от

небето, как сме седели и седим да търпим да бъдем в такова ниско положение. Затова не трябва

вече, братя, да седим и гледаме с такова равнодушие, но да се съземем и ния с пророк Давида и

да кажем: „Милост и истину сретоста ся, правда и мир облобезаста ся, истина от земли возсия и

правда с небесе приниче." Я това ще рече: милостта и истината да се посрещнат в нас, а правдата

и мирът да се целунат и тогава истината, като светне в нас на земята, и правдата божия ще

погледне на нас от небето.

Тая истина, видим днес, че светна с радост между всинца ни вообще българи. Тая истина, думам,

захвана своето начало от Цариград с изхвърганието на името на гръцкия патрик. Честити сме ние,

че се родихме в тая епоха, а дваж по честити, че във времето на тоя наш милостив самодържец

с*ултан+ А*бдул+ Меджид ефенди наш, комуто вишний да умножи дните му. Честит е и той, думам,

че в неговото царуване взема нашият народ възражданието на писмеността си и обновлението на

изгубената от гърци усвоена праотеческа своя свещена йерархия. Честит е, думам, най-много за

това, защото неговото име ще остане на век записано със злат*н+и слова в наште потомци.

Тоя милостивий наш цар е благоизволил и преди единадесет години дал воля да се съгради в

столния му град една народна българска църква. За тая наша драгоценност мястото е подарил

единородният наш съотечественик светлейший княз Стефанаки Богориди. Тая църква отначалото

по злощастие подпадна под големи борчове и при другите необходими нужни потреби нашите

тамошни братя настоятели българи в разстояние на това време, като се трудиха да се удържат и

снабдят с всичките й потребни неща, мислеха всегда да я съградят отново и в такова великолепие,

което да съответствува на количеството и славата ма нашия български народ. И тъй сега, като им

се даде отново ферман да си направят свободно тоя великолепний храм, а защото за такова едно

голямо, красно здание требоват доволно количество пари, настоятелите, прочее, като добре

разсадили, намерили прилично, определили и изпроводили негова милост г-на А. Конковичя, мъж

разпален с народност, готов да послужи на отечеството и на своите еднородни братя, да подкани

и подбуди всичките еднородни и любородни да помогне всякой според силата си за това здание и

който още от миналата *1+859-та година, като се изпроводи с приличните писма и запечатани,

кодик тефтери, след като забиколи почти всичката Тракия, Македония и всичката горна страна на

България, едвам днес достигна до нашата Преславска епархия. Прочее, тука остава нам, като

Page 78: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

праворазсъдим, че нашият град е бил от старини столний град на нашата свещенна йерархия, без

друго да се потрудим да спомогнем всякий според силата си за тая обща народна българска

църква и тъй усърдно, щото да се не покажем по-долни от нашите събратя в другите епархии. Това

дотука въобще за съдържанието на тоя общополезннй предмет. Нам остава наконец да направим

заключението на словото си и замечянието върху тая наша свята българска нова църква.

Целта на нашия народ е тая: като направим тая обща средоточна българска църква в царствующий

град, ще я наречем главна или майка на всичките други български черкви, което значи, че от нея

ще се поведе и роди избавлението и освобождението на нашия народ от гръцкото фанариотско

иго. Трябова, прочее, и ние да следваме примера на израилския народ, който, за да се освободи

от египетското фаравоново робство, възприя да претърпи всякакъв вид беди и изкушения, само да

достигне един ден, в който да може свободно да принесе богу своите жъртви и моления в

скинията на сведението. Трябова както тия, когато им повелял Мойсей да принесат помощта си за

направа на скинията (църквата), не пожалиха нищо от иманието си и принесоха всичките свои

скъпоценни неща и ги дадоха на Моисея, за да им съгради скиния, тъй също тряба да направим и

ние днес за новосъздаемата наша българска църква в Цариград. Длъжни сме, думам, воистина за

всичките въобще църкви и манастири да спомагаме, каквото е и обичай между нас българите, да

ходим на Св. гора, на божий гроб, и то нели се’ с пара става! Но от т*а+я помощ, от тях пари се

ползуват другите народи, т. е. гърците, а за нас никоя полза няма. А тая помощ, която сега ще

направим за нашата българска черква, тя надминува всичките други добрини, защото ще бъде за

нашата обща полза. От нея ще се роди голямо добро за нашия народ, голяма бъдъщност

очаковаме ние от нея църква, която за в бъдещето время ще промишлява за нашето общо добро.

Там ще може всякой беден наш брат да намери утешение във всяка противна случка в странството

си, което се случява въобще на всинца ни да ходим да странствуване. С една реч, там ще

прехвърлим отсега за в бъдещето всичката наша надежда, а не на другаде, както по злощастно

някои от нашите братя направиха. Това тии, без да разсъдят, направили и за голям срам на нашия

българский народ, който в по-опасни и страшни времена се е сдържал непоклатен във всичките

беди и напасти, а сега от каква нужда да изменяваме старите си праотечески църковни обряди и

догми? Слава богу, в златния век на царуванието на нашия милостивий цар с*ултан+ А*бдул+

М*еджид+ ефенди хан ще си получим всичките правдини, които сме имали, без да могат вече да

действуват и да ни клеветят нашите неприятели, гръцки владици, защото според техните лукави

клевети на нас и според техните черни дела имаме право да извикаме днес всички ние с един глас

и да речем: долу караказан, гръцката патрикана! Долу този вертеп на светокрадното

разбойничество! А да живей българското чисто и свято православие, да опровергава и

поборствува против тия еретици, отстъпници и Фотиеви последователи гръцки владици!

Това дотука от прискръбно сърце можах да изрека, а вие, братя мои, всякой за себе си

разсъждавайте по-надалеч. Аз от сърце народно желая освобождението на нашия беден народ.

Здравейте!

Шумен, 22-ий януарий 1861

Page 79: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Съчинено и изречено от учителя Николай Ив. Бацарова

Факсимиле от писмо на Никола Бацаров до Г. С. Раковски в Белград от 17 февруари 1861 год.

Page 80: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

2

Шумен 17-ий февруарий 1861

Господине Г. Раковский, здравей в Белград!

Едвам и аз най-после му докарах реда да намеря причина и приемна честта да ви се явя писмено,

с недоумение обаче как ще можа да ви се призная кой съм *172+. Само това ми до *й+ де на ум да

ви кажа да си въобразите в 1850-та *173+ година в Балкапан, че бях една вечер във вашата одая и

правихме гуляй, като имаше и някой ваш котленец на име Васил Чергата...

Както и да е било, да оставим миналото и да гледаме за в бъдещето, давно благоволи всевишний

да се видим и разговорим лично, за което голямо желание, питая *174+. Сега за пръв път ви

известявам какво се намирам в Шумен „като най-нижайший и недостойний" в учителско звание.

Като стигна и до нас (и то чрез други приятел от Цариград) вашият издаваемий лист под заглавие

„Дунавский лебед" и видях в разписа на настоятелите ви, че само нашият Шумен няма, до *й+ де

ми много чудно! Как от толкова любородци да се не намерило барем един за настоятел, та да се

подпишем и приемиме от тая чисто българска драгоценност.

Тъй като не можах да се стърпя, потрудих се, пригласих и склоних на мойто намерение още трима-

четир*и+ма приятели. Затова сега ви моля, като приемните настоящето ми, с първа поща да ми

изпроводите от почитаемия ваш вестник Д*унавски+ л*ебед+ 5 (пет) листове през господ*ин+ Ива*н+

Мавриди в Русчук право за в Шумен с надпис до нази (до: Николай Иван Бацаров), който адрес ще

наместите при другите си настоятели *175+. Забележете, че като приема първите 5 листа, с първото

ви известие през кого ще ви пратя 5 (петтях) жълтици за първа шестомесечна предплата. Речените

5 жълтици са у мене готови, но понеже не знаех отгде да ви ги упътя, затова оставих да чакам

вашето известие.

Това колкото засега тъй молим да направите, а за в бъдеще надея се да ви умножа

спомоществувателите в значително число. Бъдете, прочее, снизходителнина нашето желание и

вярвайте, че ще ви бъдем полезни за в бъдещето. С тая надежда като оставам, имам честта да ви

бъда за всегда ваш искрений и усърдний приятел.

Учител в Шумен и родом калоферец "

Николай Иванов Бацаров

*Бележка на П. С. Златов+

Следвайте да ни пращате още 2 листа от вестника ви, защото гледаме от сегашните по 1 по-малко

ни пращате и спомоществувателите роптаят.

19-го февр. Ив*ан+ Мавр*иди+ и П. Златов *176+

Page 81: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

*На гърба адрес:+ До господина Георгия С. Раковского, издателя на вестник „Дунавскаго лебеда" в

Белград

Факсимиле от писмо на Никола Бацаров до Г. С. Раковски в Белград от 17 март 1861 год.

Page 82: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

3

Шумен, 17-ий марта 1861

Господине Георги Раковский, здравей

в Белград!

С голямо благодарение приехме петтях листове от ваший почитаемий нам вестник, без особно

обаче от вас писмо, с което се надявахме да ни уведомите през где да ви пратим парите за

шестомесечната предплата. Ето сега пак ви забележдваме да проводите и още три листа повече,

та да станат осем, но и последните да за(х)ваните пак от 24-ий брой, сиреч да проводите и първите

бройове, кои сте пращали от началото до нас, защото се появиха йоще трима желатели за вашата

драгоценност. Надея се, че йоще ще ви умножа числото за в бъдеще. А сега с първо ви моля да ми

се отговорите писмено за гореречените и дали ще приемете и вместите във вестника си, ако ви

съобщим нещо ново-вехто от града ни, така също и за други някои обстоятелства...

Заради адреса на фирмата ми имате погрешка, т. е. вместо да пишете (кажете) в Шумен у

г*осподи+на Никола И. Бацарова, а вие сте казали (у г*осподи+на Ивана Бацарова). Затова молим

поправете го. Без друго же на конец, като ви братски от сърце любезно поздравлявам, оставам в

надежда за желаемото си и желая завсегда да бъда ваш усърдний приятел.

Николай Иван Бацаров

*На гърба адрес:+ Господину Г. Раковский, уреднику на „Дунавского лебеда"

в Белград

4

Шумен, 27-ий априлий 1861

Господине Г. С. Раковский, здравей!

Приех вашето честно писмо от 11-ий текущаго *177+, проумях писаните ви точно и ето что ви

отговарям,

Аз приказах на г-да спомоществуватели, що ми пишехте заради, че що се следова порт на турската

поща от Русчук до Шумен, требова да плаща всяк спомоществувател и тий остават съгласни на

това. И тъй днес пиша на г*осподи+н И. Г. Мавриди в Русчук да ни извести колко требова да

платим и кому да проводим парите и да се свърши работата. А вам казваме сега да следувате

изпращанието на вестника. Стойността им за предплатата шестмесечна утре изпращам в Цариград

до г*осподи+на Д. Добрович според вашата заповед. И така бъдете спокойни. Сега за пръв път ви

пиша следующите новости от нашия град Шумен, за които ви моля да ги вместите по-скоро в

почитаемия ваш лист.

Page 83: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Като прочетохме *178+ във вашия почитаемий лист, както и във вестник „България"

обнародванието на постъпките, които направили нашите съотечественици българи в разни села и

градове по България, като афоресали, проклели и изхвърлили гръцкия патрик с неговото

духовенство от съобщението с нашите народни български църкви, и ние днес, като одобряваме и

уважаваме тяхната народна патриотска ревност, съобразихме се с тях, решихме общонародно и

епархиално, проклехме и изхвърлихме речения гръцки патрик с духовенството му от съобщението

му с нашата народна Преславска епархия и от българските наши народни църкви. Това

направихме на 16-ий априлия, в деня на цветоносната неделя, като се свърши съборно-

божествената служба. Във времето на причястната възлези един от учителите *179+ ни на амвона и

като изрече едно тържествено слово *180+ за слава на празника, на конеца прочете и проклятието

с тия думи: „Братя българе! Като имаме всичките явни доказателства от свещеното писание и

правилата на светите отци за гнилостта на гръцкото духовенство, защо йоще стоим и не

изпълняваме длъжността си, както направиха нашите братя по всичките епархии из България? Или

не видим, че с това наше равнодушие приемаме на себе си грях и осуждение от бога, от закона и

от целий наш българский народ укорение.

Защо, братя, днес, като се утвърдим на апостолските правила и светото Христово евангелие, също

както казва 12-то правило на Лаодикийския събор тъй: „Който владика се постави на тоя чин не

заради учението и доброто му поведение, но защото дава по много дари да нахрани гладостта на

патрика, да е проклет и извержен от църквата", а това ние видим явно, което се доказва от

притесненията, които правят гръц*ките+ владици на народа за пари. Да съединим, прочее, нашите

мисли и единогласно да речем: да бъдат от днес нататък извержени от нашата българ*ска+ с*вя+та

църква патрикът и владиците му гърци и общонародно да бъдат проклети...

Според третата и четвъртата книга на царства да бъдат наказани от бога както Иеровоама, Гиезий,

Дитина и Авирона и да бъдат изпъдени от нашата българ*ска+ църква, както изпъди и прокле

апостол Петър Симона вълхва, който дръзна да дава пари да си купи дух святий.

Такива владици, които купуват и продават духа святаго с пари и обръщат вярата на търговия, те са,

както казва с*ве+ти Тарасий, по-нечестиви от еретиците: Македония духоборца, Ариа Савелий,

Нестория и Юда предателя, който предаде Христа за пари.

Такива според правилата 14-то на седмий и 23-то на шестий собори не само се изхвърлят от

духовния си чин из църквата, но и работите им, които са вършили, наричат ги не еретичество, но

безбожество, защото са по-мръсни пред бога от еретичеството.

Гръцкият патрик и синодът му, като развалят апостолските правила, които повеляват *в+секи народ

да има по езика си и от своя род своите духовни пастири, и те не дават: да бъде проклет той и

синодът му.

Които ходят из народа българский с дух папнщашский и проповяд*в+ат, че унията е по-добро за

българите, да бъдат проклети (три пъти).

Page 84: Животоописанието ми - Никола Бацаров (1986)

Конто българи се отричат от народа си български, гонят своята народност, хортуват за гърците

добро и помагат къмто тях да бъдат, да бъдат проклети от с*вя+тата българска църква и от народа

(три пъти).

Дотука като свършихме проклинанието, след отпуст на църквата направиха заседание нашите

граждани и съгласно отбраха и одобриха за представител г*осподи+на доктора Вича Панова, кого

снабдиха с потребните пълномощни писма, и утре 28-ий текущого, ще се отправи за царствующий

град да се присъедини с другите представители от другите епархии и да действуват за

общонародната наша полза.

Тия са, прочее, новините ни в града Шумен, които са в пълно истински, затова казвам да нямате

нещо съмнение.

Наконец, като ви братски поздравлявам, оставам желающ да бъда завсегда ваш усьрдний приятел

и ваш наздраве верен дописник като чист народен българин.

Николай Иван Бацаров *181+

*На гърба адрес:+ Господину Георгио С. Раковский, редактор „Д. лебеда"

в Белград.