Данаил Крапчев и в. “Зора”

Незабравимото (Интервюта, писма, документи) –

Цвета Трифонова

(2006)

Съставител и редактор Цвета Трифонова (Велико Търново, 2006 г.)

Цвета Трифонова

Увод. Как и защо се роди тази книга

Нито една книга не се появява на света съвсем случайно. Още по-малко такава, която е посветена

на един бележит българин. Сборникът “Данаил Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото” има

генезисна и тематична връзка с предишния ми труд “Писатели и досиета” / 2004 г./.Някъде в

октомврийската есен на 2004 г. с мен се свърза г. Гео Крапчев, племенник на Данаил Крапчев. Той

беше видял телевизионните предавания за “Писатели и досиета”,още не бе прочел книгата, но бе

решил авансово да ми окаже своето доверие.Само след една среща ме заведе в дома си и без

никакви уговорки и условия ми предостави свитък от пожълтяли машинописни копия в насипно

състояние. Това бяха интервюта със спомени за неговия родственик и виден журналист Данаил

Крапчев. Каза ми, че са му били предадени от Стоян Аршинков, член на редколегията на в. “Зора”

през 1991 г., малко преди човекът да си отиде от този свят. Веднага ми даде и трите тома на

“Изминат път” с публицистиката на Крапчев, знаейки, че аз по никакъв начин не мога да се снабдя

с тях. Така Гео ме задължи най-напред с безусловното си доверие, че “мога да свърша тази

работа”, която десетилетия наред е очаквала своя час. Тъй като съм архивист по професия,

зарадвах се на находката - на това, че уникален архивен материал е оцелял в продължение на три

десетилетия, въпреки превратностите на нашенското социобитие. Поразителен е фактът, че

тоталитарните години на политическо мракобесие - от 1944 до 1972 г. - не са успели да пречупят

духа на един образован българин - неизвестният за мен Стоян Аршинков, събирателят на

интервютата, който е проявил инициатива, упоритост и смелост през далечната 1972 г. След

деветосептемврийския преврат почти всички сътрудници на “Зора” са избити, осъдени на затвор

или прогонени в чужбина. Без съд и присъда са погубени Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Райко

Алексиев, Петър Николчев, Александър Дякович, Борис Стефов, Борис Димитров, други като

Димитър Талев, Никола Крапчев, Любен Крапчев, Боян Мирчев са хвърлени в концлагерите “Св.

Врач”, Дупница, Богданов дол и Куциян. Малцина са оцелелите, Аршинков е един от тях. До края

на живота си този човек не се е примирил с неправдата спрямо елитния колектив на в. “Зора”,

който според екзекуторите се състоял само от “фашисти” и “народни врагове.Не е могъл да

забрави моралният си дълг към паметта на един скъп приятел, имал е нужда да изговори истината

за оскверненото и отречено минало. Затова е тръгнал да разпитва различни хора - съвременици

на отминалите събития, роднини, познати и колеги на Д. Крапчев. Но Аршинков не е милеел само

за името на поругания шеф на “Зора” – бил е е уверен, че историята на четвъртвековния

всекидневник представлява важен сегмент от културната и от политическата история на България.

Постъпката му е израз на интелектуално съзнание, което знае цената на историческата памет за

бъдещето на един народ. Начинанието няма да види бял свят и няма да постигне своята цел в

границите на собствения му живот - цели 20 години, до смъртта му през 1991 г. трудът не е

публикуван. Вече се бях докосвала до енигматичната психограма на други такива хора. Посветила

съм много години труд и усилия на творчеството и кореспонденцията на Яна Язова, изчела съм

277 стр. арестантски дознания на Цвети Иванов, които всъщност са добре промислена книга за

бурните политически събития в България през повратните години - 1945-1947. Затова изпитвам

истинско преклонение пред нравствената сила на тези изключителни личности, които работят,

пишат и творят напук на враждебните обстоятелства, без да се надяват на признание и възмездие,

дори без да имат надежда за реализация на своите усилия. Затворени в личната и социалната си

самота, изолирани от културните кръгове, тези тайнствени и тихи съзидатели вярват в нещо,

независещо от конюнктурата и от човешката воля. Въпреки всичко са уверени, че времето ще

опази и пренесе техните мъки и послания към бъдното. Силната им воля да изпълнят своя дълг и

да надмогнат обстоятелствата успява да оттласне духовните им жажди напред в темпоралната

перспектива, помага на мисълта им да излети от дъното на угнетението като невидим пламък на

духовността .

В същия аспект повеляващо въздейства и книгата на известния емигрант Христо Огнянов, поет,

преводач и изследовател на бълг. култура, кореспондент на “Зора” в Берлин по време на ІІ св.

война. През всички години на своето изгнание той не е забравил нищо, свързано с Д. Крапчев и

неговия вестник и с неизменен пиетет поддържа спомена за “фамилията Зора” в предаванията си

по радио “Свободна Европа”, събрани по-късно в книга *1+. Професионалната ми съвест бе

покорена от неговата културологична визия, че “непременно някой ще си възложи благородната

задача да представи по-изтъкнатите публицисти през ІІІ-то бълг. царство до 9. ІХ. 1944 г.” и “че все

някой някога ще проучи основно въпроса за приноса на “Зора” за българската литература”. *2+ За

съжаление по много обективни причини аз не ще мога да съм този дълготърпелив изследовател,

но реших, че е редно да направя малкото, което мога в отреденото ми време .

Така за кой ли път, както при Яна Язова и Писателите – страдалци, отново попаднах в ситуация без

алтернатива – почувствах се малка брънка от една дълга човешка верига, която нямам право да

предам или да загърбя, защото тя идва до мен, заредена с потайна и горестна надежда – да й дам

нещо от себе си, да я превърна в глас, в слово и в живо присъствие, изтръгвайки я от магията на

мълчанието и несправедливостта. Това състояние на морален и изследователски ангажимент се

затвърди окончателно, щом зачетох томовете на Данаил Крапчев, озаглавени “Изминат път”. И

половин страница от неговите текстове е достатъчна, за да се разбере, че е публицист от висока

класа, успял да събере и опише за потомството политическите превратности в живота на България

за близо половин век. Навремето неговите томове са обиколили света, стигнали са до Лондон,

Париж, Ню Йорк, Рим, Филаделфия, а тук в продължение на 60 години те са низвергнати,

забранени, унищожени. Единствено поради факта, че в тях е описана истинската, а не

фалшифицираната и модифицирана по комунистически стереотип история на българската

държава през първата половина на 20 век.

Разгръщайки тези три тома, разбрах, че имам шанса да общувам с един проникновен мислител и

ревностен патриот, чийто глас е бил важен за обществения процес в страната, защото е сред тези,

които създават общественото мнение, имайки зад себе си многобройна читателска публика.

Патриотизмът и родолюбието са неизменни константи на личността и творчеството му, изявявани

директно, всекидневно и непрестанно. При това изчистеният стил, пластиката на речта,

безапелационната аргументация и ясна мисловна логика и до днес поддържат сугестивната мощ

на неговите статии, спомени, есета .

За мен животът на Д. Крапчев и неговият вестник “Зора” са възел, в който са вплетени всички

драматизми на българското битие през първата половина на отминалия век .Съдбата му се вписва

в десетилетните битки за Македония, той понася твърде тежко мъката от безвъзвратната й загуба,

животът му е пронизан от всички перипетии, войни и въстания, братоубийствени разцепления,

надежди и покруси, грешки и изкупления, въздигания и гибел на държавата и нацията. Стигмата

на Данаил Крапчев е една единствена - “живот и смърт за България”. Дори и смъртта му не е само

негова – и тя е емблема на линчуването и умирането на българската интелектуална и творческа

мощ в кървавия двубой на идеологиите в средата на катастрофичния двайсти век.

Харизмата на значимите личности те подчинява инстинктивно, лесно и естествено се поддаваш на

величието на духа и на високите ценности и светли идеали, каквито липсват в убийствената

грозота на днешното ни всекидневие. Навлизането в техния свят, изпълнен с борба и с висши

емоции, е несравнимо преживяване, което си заслужава труда, времето и усилията.Това са

накратко личните ми мотивите, заради които се заех да направя тази книга. Тя има структурата на

сборник и съдържа разнообразни жанрови компоненти – единадесет интервюта, 14 писма от и до

него, две статии и справочен апарат – 147 бележки, библиография на източниците и именен

показалец. Всичко в съдържанието е подчинено на една обща цел – да се очертае личността и

делото на Д. Крапчев, но не сами по себе си, а на широкия исторически и обществен фон на

неговата епоха. В текстовете на интервютата изпъкват имена на политици и дейци, на събития и

процеси, които са знакови за периода между двете световни войни. Ролята и мястото на Крапчев в

обществото са с такава тежест, че около него непрестанно кръжи история. Понесен в нейния

въртоп или опитващ се да я направлява, той неусетно започва да я олицетворява.Дори само този

факт осмисля необходимостта от публикуването на сборника. Той е важен колкото за паметта на

създателя на “Зора”, толкова и за историята на българската журналистика, защото съдържа богат

изворов материал в тази насока.В интервютата се разгръщат колоритни подробности от медийния

живот между двете световни войни – правенето на вестника, съперничеството между изданията и

журналистите, борбата за тиражите, атмосферата в редакциите и пр.Още тогава в общественото

съзнание битува признането, че в. “Зора “е флагманът на българската журналистика *3+ и еталон

по европеизъм в пресата .Сегашните медии могат да се огледат в тези интервюта, да се сравнят с

корените и традициите от които са тръгнали, за да прогледнат какво е изгубено и какво е научено

по дългия път през годините.

В. “Зора” се вписва, както в политическите процеси, така и в културния живот, а директорът му е

меценат и приятел на видни имена в българската литература и култура, те често гостуват в

стаичките на неговата редакция и в страниците на изданието. Затова литературните историци ще

намерят тук нови сведения за именити писатели и за известни заглавия, за взаимоотношения,

етика и традиции, свързани с историята на националната литература, но премълчавани досега по

идеологически причини. Историографията също би могла да извлече полезни факти от

споменните страници, особено ще се отнася до македонските работи. Тя без друго трябва да си

каже отново думата за т. н. “великобългарски шовинизъм”, заради която фалшификация погинаха

много честни патриоти. Казано накратко, книгата “Д. Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото” запълва

липсващо досега късче от панорамата на българската духовност и култура, изопачавани и

осакатявани в продължение на 60 години.

В един от сегментите си споменните текстове налагат като съпътстваща линия битовия разказ.

Макар и второстепенен, именно чрез него интервютата се одухотворяват и интимизират, навлизат

в личния и социалния бит на българите от онази бурна епоха. В този аспект са представени

семейните ценности и взаимоотношения, манталитета и моралните норми на обществото. Без

друго трябва да съжаляваме за разбитите родови връзки, като видим как Д. Крапчев е държал на

многобройните си племенници и роднини - Крапчеви и Станишеви - как се е грижил за всички и е

сплотявал големия род, впрягайки неговите способности, лоялност и всеотдайност пак в името на

любимия си вестник. Интимно-битовият дискурс носи спомен за топлия уют и взаимната

сърдечност на погубената българска патриархалност.С наслада се потапяме в тази тема, защото в

нея се провиждат помръкналите днес представи за сцеплението на видните български родове

като сърцевина и крепост на българщината.

Ключова фигура за жанра на интервюта е личността на питащия. Ст. Аршинков е предразполагащ

събеседник, познава хората с които разговаря, те са негови колеги, познати или приятели. Това

личи от въведенията към всеки разговор – те са неговият собствен автограф в обема на текста.

Предварителното познанство предполага искреност и доверие между събеседниците, кара ги да

споделят “своята“, а не официозната истина за случките и лицата, да си спомнят собствените

преживелици, мислейки ги като резонанс на историческото време. Иначе Хр. Бръзицов не би бил

така откровен, когато разказва за преживяното в затвора, защо и как се е спасил. Нито В. Сеизов

би разправил надълго собствените си перпетии, които обаче са репрезентантни за страданията на

хилядите македонски българи по време на войните.

Както всяко човешко творение и това издание си има своите малки слабости. Да кажем,че една от

тях са стереотипните въпроси към всички събеседници – интервюиращия поставя едни и същи

въпроси и повежда диалога в предварително очертани русла. Поради това се повтарят варианти

на една и съща информация. Обаче събеседниците на Аршинков са толкова ярки и оригинални

личности, че успяват да надмогнат вкостенаващата рамка на питанията и да внесат в разговора

своя индивидуалитет. Това се отнася за Любен Крапчев, Христо Бръзицов, Петър Лунгов, Васил

Сеизов - те се справят с ограниченията, вмествайки в текста и личните си биографии и

характерологични черти.

На второ място ще отбележа автоцензурата и явната подтиснатост, която се разпознава в

отговорите на интервюираните. Лесно се разчита съобразяването с идеологическите клишета и с

партийно-пропагандния образ на събитията, но трябва да се има предвид, че разговорите се

случват в началото на 70-те години на тоталитарното полувековие. Зад казаното стои страхът от

политическа репресия. Да не забравяме трагедията, която са преживели роднините и колегите на

Крапчев след преврата на 9. ІХ. 1944 г. Затова останалите живи знаят, че стъпват на хлъзгава почва

и че трябва да премерват всяка изречена дума. Опитват се да нагодят оценките и тълкуванията си

съобразно диктата на идеологическата догма – например за отношението на Крапчев към Ал.

Стамболийски, към политиката на кръга “Звено” и към комунистите, с късна дата се стараят да го

оневинят в очите на неговите идейни врагове. Въпреки това истината избликва зад затаеното

млъчание.Едва сега например, една от събеседничките се осмели да изговори премълчаното и да

разкаже за покушението над Д. Крапчев, на което е била свидетел *4+. Разбира се автоцензурата

не се отнася за изказванията на Димо Казасов, той си остава верен на себе си – самовлюбен

кариерист, чиято позиция е пресметливата дистанция. Все пак и той запазва почтеност спрямо

фактите. Много по-долу в скалата на морала стои Георги Кулишев, също в списъка на

интервюираните, чийто текст оставих извън съдържанието. Едно, защото се старае да не казва

нищо и второ, защото в оскъдното пустословие, изпълено с банална фразеология, се разчита

гузната съвест на изменника на идеалите на македонското освободително движение .Отговорите

му са сухи, дистанцирани, думите излъчват студенина и страх. Човекът е разпродал съвестта,

идеалите и другарите си за високи постове и доживотни привилегии, та е съвсем естествено, че не

иска и да си спомня за тях .Сметнах, че това което казват другите за Кулишев е достатъчно

изразително и че няма място за неблагодарността в рамките на книга, посветена на една чиста

памет.

В крайна сметка достатъчни са дванадесет различни гледни точки и разнородната чувствителност

на толкова персонажи, за да се очертае пълнокръвният образ на Данаил Крапчев.

Многообразието на отраженията улавя монументалните, устойчивите характеристики на тази

забележителна личност – всеотдайност в работата, бистър ум, страстен патриотизъм, хуманност и

човещина, чувство за дълг, журналистическа дарба.Спомените за Крапчев и в. “Зора”, заедно с

всички други имена, фигуриращи в текстовете, еднакво носещи на плещите си националния

драматизъм, автентично пресъздават атмосферата и духа на отминалата епоха .Показват

гигантското напрежение и дълбоката покруса, изживяни от българина в борбата му срещу

разцепването на етномонолита. Това са стойности и измерения на българския канон, които не

трябва да бъдат забравени от новите поколения. Изтеклото време не ги девалоризира, а

напротив, инциира ги като спояващото “незабравимо” в живота на общността.

Втори в композиционната схема е епистоларният дял. Той се появи след продължителни

проучвания на редица фондове в Държавния исторически архив *5+. Търсех да открия всичко,

свързано с Крапчев. Каквото успях да намеря, включвам го тук с малки изключения, защото не

правя все пак пълно академично издание, а първа стъпка в тази насока. В раздела са включени

четири оригинални писма на Данаил Крапчев до Пейо Яворов, датирани от 1910 до 1913 г. и

непубликувани досега. Те се съхраняват в Яворовия архивен фонд в ДИА. Съдържанието им

визира конкретиката на четническата епопея по врме на балканските войни. Тук включвам и

писмото на П. Яворов до Данаил Крапчев, вече публикувано в т. 5 на “Събрани съчинения” /1979/

на поета, издание на “Български писател”. Ценният документ тук си попада в контекста и става

компонент в епистоларния диалог на двамата достойни синове на България. В Яворовия архив е

инвентаризирано и писмото на Тодор Александров до Данаил Крапчев. То е изпратено от Ница

през 1912 г. и показва безусловното доверие на бележития вожд на ВМРО към неговия другар и

съмишленик, що се отнася до комитетските тайни и тревоги. С него се документира една вярна

рицарска тройка – Тодор Александров - Пейо Яворов – Данаил Крапчев -, а не както бе ампутирана

досега.

По време на тези дирения бях изненадана да открия, че в ДИА е формиран персонален фонд на

името на Данаил Крапчев/ № 1797/, заделен от друг архивен – на журналиста Петко Тихолов *6+.

Придобитото от него, неизвестно как, се оказва и единствено оцеляло от унищожения по време на

бомбардировките личен архив на Д. Крапчев. Това са приветствените писма и телеграми послучай

30 годишния му юбилей през 1936 г. Тук публикувам по-съществената част от тази

кореспонденция. Тя разкрива уважението и признанието, с което се е ползвал в обществото,

очертава елитния кръг на неговите познанства и приятелства. Той е човек, принадлежащ към

елита на България, но си е извоювал това място сам,с македонската си упоритост, с всеотдайния

си труд и с качествата на своята личност.

Като финал на темата намерих за необходимо да включа статията на известния революционен

деец и летописец на националноосвободителните борби на Македония Христо Силянов. Това е

много силен и правдив текст, както се казва слага точка над “и”-то. С точни оценки, изводи и

квалификации Силянов обобщава параметрите на едно народополезно дело, обективно очертава

приносите на Крапчев в общественото и културно развитие на страната в един от нейните

кризисни периоди.

Отдавам голямо значение на поместените тук снимки и факсимилета на писма и документи. Тези

материали подкрепят жанровия статус на изданието, на своя визуален език участват в разказа,

документират и разширяват смисъла на споделеното от хората. В тях е запечатан автентизма на

онова време, те са неопровержимите свидетели на историята и са духовно – материалните следи

на посланията, завещани от предците ни. Съжалявам, че броят им остана ограничен, не по моя

вина. Аз направих необходимото, но в определени случаи не срещнах отзивчивост от другата

страна.

Сигурна съм, че след тази книга на бял свят ще излязат още много документи, съхранени в чужди

фондове и в различни архивохранилища. Много колеги ще подхванат темата, ще разширят и

надминат обемите, събрани тук. Признавам си, че нямам средства и възможности, нито

достатъчно време да се ровя във всички архиви и музеи. Не успях да се справя дори с музея

“Чудомир” в Казънлък, където има писма на Д. Крапчев до Чудомир, въпреки няколкомесечните

ми усилия. Уредникът П. Терзиев не си направи труда да извади прелюбопитната кореспонденция

на двама бележити културни труженици. Може да е политическа креатура, поставена там да

пречи, а не да популяризира културното ни наследство. Но по-вероятно е да съм се натъкнала на

банално чиновническо бездушие и провинциална апатия. Срещнах и други разочароващи

поведения на недоброжелателност и немара – след половингодишни молби и надежди от моя

страна не се отдаде възможност да включа в книгата оригинални семейни реликви и снимки от

юбилея на Крапчев през 1936 г., запазени в неговия семеен албум. В тях са запечатани най-

щастливите мигове от живота на Д. Крапчев, обкръжен от обичта и признанието на близки,

приятели и колеги. Тъжни и обезкуражаващи са примерите на разбито културно съзнание, на

изтъняла родовата памет, но за щастие те се балансират от противоположни прояви на висока

гражданска съвест, за които ще спомена по-долу.

Длъжна съм да отбележа, че сборникът е също така изпълнение на служебен ангажимент към

научния проект “Литература и политика”, който получи финансова подкрепа по конкурс на МОН за

научни изследвания през 2005 г.

Изказвам сърдечната си благодарност на потомците на хората от екипа на “Зора”, които ми

предоставиха книги, сведения и ценни снимки за илюстративния дял, а те са Гео Крапчев, Надя

Петкова, Стоян Аршинков, задължена съм също на доц. Стефан Велев, на г-н Матей Грънчаров и

доц. д-р Николай Петков за тяхната морална подкрепа и съдействие.

Благодарност и дълбок поклон към спонсорите, без които тази книга нямаше да се появи на бял

свят – г-н Дими Паница и г-н Божидар Крапчев – и то не само от мен, а надявам се от цялата

културната общност, милееща за историческото и духовно наследство.

Всъщност книгата “Данаил Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото” е резултат на колективното

съпричастие и усилие на много хора, затова тя е една българска книга на паметта.

Цвета Трифонова

Бележки

1. Огнянов, Хр. Данаил Крапчев. Спомени. Македония прес. Б. г.

2. Пак там, с. 89, с. 120

3. Вж. Статията на Хр. Силянов “Данил Крапчев. 30 години журналистическа дейност.”

4. Отнася се за спомена на Радка Крапчева от 4 март 2005 г.

5. Изброени са в “ Библиография на източниците”.

6. Петко Тихолов /1903-1978/. Род. в Трявна. Завършва политич. науки в Своб. у-тет /1931/.Занимава се с

журналистика и поезия. Сътрудник на различни издания с левичарска насоченост: в-ците Народ, Дъга,

Изгрев, Трибуна, Искра и пр. Член на СБЖ и на СБП. Поезията му е ангажирана със септ. в-е г. 1923, с

революционните настроения, с партизанското движение. Автор е на книги с интервюта на видни писатели,

артисти, художници. Откъде и как се е снабдил с тази документация не е известно.

Стоян Аршинков - събирателят

Роден в 1902 г. в с. Долно Камарци, Софийско. Завършва Първа мъжка гимназия в София, където

негов учител е бил Цветан Радославов, автор на текста на националния химн “Мила Родино”.

Аршинков участва в създаването на стенографската азбука и стенографското движение в България,

заедно с чеха Антон Безаншек. Учи право в СУ “Кл. Охридски”, завършва семестриално. Работи

като стенограф в Народното събрание, след това е сътрудник на сп. “Демократически сговор”.

Започнал работа в редакцията на в. “Зора” през 1923 г. и е човекът, който пръв е въвел

фотографията във вестника. Там е редактор , стенограф и репортер до 9. ІХ. 1944 г. След преврата

е арестуван и три месеца е в Софийския централен затвор. През 1945 г. работи като стенограф във

в. “Ден”, издание на СБЖ. След това преминава във в. “Земеделско знаме” и “Отеч. фронт”.

Автор е на първата и единствена книга, посветена на Цветан Радославов - “Мила родино”, изд.

БАН, 1985 г. Умира през 1991 г. като преди това предава събраните от него материали на Гео

Крапчев, син на Никола Крапчев и племенник на Данаил Крапчев.

Спомените

Неша Станишева-Крапчева за своя съпруг

Род. 1897 г. в гр. Кукуш, Македония. Нейни братя са проф. Ал. Станишев и видните дейци на

македонското движение Христо Станишев и Константин Станишев. Завършила е Солунската

гимназия и учила георафия в СУ. Умира в 1983 г.

“Беше принципиален и върл противник на политическите убийства”

Във вестник “Зора”, създател на който бе Данаил Крапчев, отначало негов главен редактор, а

впоследствие директор и главен акционер, притежател на повече от половината акции, работих 22

години, от 1923 до спирането му през 1944 г. След неговата трагична смърт на 9 септември 1944 г.

се постарах да събера възможно най-пълни сведения за неговия живот и изключително дело на

неповторим виден журналист, публицист и общественик, да го представя такъв, какъвто са го

запомнили негови близки сътрудници, журналисти и общественици.

Най-напред се отнесох към неговата съпруга Неша Данаил Крапчева, по баща Станишева, сестра

на видния хирург Александър Станишев *1+ и на д-р Константин Станишев *2+. Поставих й

предварително подготвени 28 въпроси, на които тя писмено ми отговори.

/Стоян Аршинков/

_____________________________________________________________________________________

- Към биографичните данни, дадени от Йордан Бадев в тритомния сборник от негови

публицистични статии “ Изминат път” – заявява тя – не мога нищо повече да прибавя. Те са

напълно изчерпателни и абсолютно достоверни. Първоначалното участие на покойния ми съпруг,

както и публицистичния му принос към това движение е даден безупречно.

- Какво ще ни кажете за дружбата му с Пейо Яворов и Тодор Александров; как е посрещнал

кончината на Яворов; имате ли запазени спомени, писма, снимки?

- С Пейо Яворов и Тодор Александров *3+ са го свързвали тесни приятелски връзки. Много тесни и

много искрени. По особено за приятелството им с Яворов и за съвместната им работа са

поместени доста статии в трите тома на “Изминат път”. Мисля, че са много искрени и хвърлят

обилна светлина върху това приятелство. Същото, разбира се, се отнася и до Тодор Александров

*4+. Доколкото си спомням, за него стати в “Изминат път” няма. Когато е ставало дума за Тодор

Александров, много рядко и инцидентно, мъжът ми е подчертавал, извън широко известното, още

и изключителната скромност и безкористност на големия деец на македонското революционно

движение. Писма и документи не са останали поради засегналата къщата ни бомбардировка над

София и бурните събития, съпътствали края на Втората световна война.

Притежавахме, макар и не вече, около пет-шест от книгите на Яворов с приятелски посвещения на

мъжа ми. В посвещенията неизменно съществуваха обръщенията “на моя приятел”, “скъп другар”,

“на Данаил като спомен от съвместната ни работа” и т. н. Между тези книги си припомням

драмата “В полите на Витоша”. Дълги години я пазехме, но поради посочените причини вече не

притежаваме четническото наметало на Пейо Яворов, с което е бродил из Македония, както и

чифт кожени ръкавици, приятелски дар на мъжа ми от него. От Тодор Александров имаме

запазена една снимка с автограф. Тя е оцеляла съвършено случайно.

- Как стана запознаването Ви, а после и женитбата? Къде живеехте в първите години?

- За първи път видях съпруга си заедно с поета Пейо Яворов в Солунската гимназия, която те

двамата посетиха като почетни гости от България. Запознанството ни стана по-късно, през

Балканската война, когато бъдещият ми съпруг Данаил и приятелят му Григор Василев гостуваха в

бащиния ми дом в град Кукуш. Още преди бракът ми с него, Данаил Крапчев подържаше тесни

приятелски връзки с двама от братята ми – д-р Констатин Станишев и проф. Александър Станишев.

Годежът ми се обяви в дома на Григор Василев *5+. Първият, който ни поздрави между поканените

гости, бе г-н Андрей Ляпчев *6+. Бракосъчетанието ни стана у дома на брат ми проф. Ал. Станишев.

Първото ни жилище бе ергенската квартира на мъжа ми – някъде на ул. “ Белчев”. Тя се намираше

в красива старинна посторойка, разположена в една грижливо подържана цветна градина с

великолепни розови лехи. Впоследствие живяхме за сравнително крътък период от време в

сградата на ул. “ Ангел Кънчев” 13, собственост на близки роднини на мъжа ми. След това се

преместихме в новопостроената ни къща на ул. “ Добри Войников” 23, срещу парка на днешния

Агрономически факултет. В първоначалния период на съвместния ни живот се хранехме било в

ресторант “ Първа шуменска”, било в журналистическия клуб на ул. “ Раковски”. Много често на

обед или вечеря бивахме с господата Александър Божинов *7+, Райко Алексиев *8+, Никола

Антонов, дъщерята на проф. Милетич и много други наши приятели.

- Слабото заекване в говора на Крапчев на какво се дължи - на вроден или придобит навик?

- Това не зная. То обаче не му пречеше красиво да изразява мислите си и при случаи да произнася

обширни речи. Впрочем, сигурна съм, че Вие сте присъствали в някои от тези случаи. Това не беше

недостатък на говора, а по-скоро едно задържане в говорния поток, може би за по-задълбочено

промисляне …Никога не съм отдавала някакво значение на това задържане. Нито пък съм чувала

някои да отдава значение на това задържане.

- Знаете ли нещо по-характерно от редакторството на Данаил Крапчев във в. “Пряпорец”? Кого

от колегите си е ценял най-много?

- Не мога да кажа нещо конкретно. Привързаността му към демократическите и подчертано към

парламентарните принципи на държавно управление го насочва към редакцията на в. “

Пряпорец”. Не на последно място тй отива там и от чувството на възхищение, което има към

дейността на Петко Каравелов. В това отношение си припомням топлите чувства на г-жа Екатерина

Каравелова към съпруга ми, макар че същевременно му се сърдеше заради тясната му дружба с

Яворов.

- Кои са инициаторите за основаването на в. “Зора? Вестникът субсидиран ли е от Крум

Чапрашиков [9] и Александър Паскалев или са участвали само с притежаваните от тях акции? В

първите години Крапчев имал ли е неприятности и какви с водачите на управляващия

Земеделски съюз? Какви са били връзките му с водачите на Демократическата партия-

Малинов, Мушанов, Ляпчев?

- Мога да кажа, г. Чапрашиков първоначално е бил един от основните акционери в акционерно

дружество “ Български печат”, което издаваше в. “Зора”. В дружеството са притежавали дялове

/акции/ и голям брой малки акционери. Струва ми се, че един от първите редактори тогава е бил

г. Петко Пенчев. Още с влизането си във вестника съпругът ми е започнал и непрекъснато и

упорито продължаваше да влага по-голямата част от заплатат си в предприятието. Това ставаше

като откупуваше малки количества акции. Така в разстояниеи на 10-12 години той придоби повече

от половината акции на д-во “ Български печат”. Повтарям още веднъж, че още със самото си

встъпване във вестника, съпругът ми е закупил част от акциите. Каква – не знам. Що се касае до

въпроса за “други субсидии”, то сигурна съм, че такива не е имало. Между другото, подобни

въпроси се поставяха във връзка с делата на Народния съд от 1944-45 г. От самия обвинителен акт,

връчен на наследниците на Данаил Крапчев, ставаше извънредно ясно, че всички обвинения от

подобен род отпаднаха. През целия си живот вестникът се издържаше сам, изключително сам, от

своя тираж и търговска реклама. Непрекъснатите усилия на покойния ми съпруг към финансовото

укрепване на акционерно д-во “Български печат” имаха единствената цел да обезпечат

независимостта на в. “Зора”, т. е. никаква друга зависимост, освен от членовете на Управителния

му съвет. Амбициите на мъжа ми още от първите години на издаването на вестника, та чак до

неговия край бяха той да ратува и се бори за парламентарна демокрация.С господата Малинов и

Мушанов го свързваха приятелски връзки и сходство в идейни отношения .Мъжът ми бе демократ

и симпатизираше на Демократическата партия. Никола Мушанов *10+ е бивал наш гост по време

на Втората световна война. Мисля, че с г-н Ляпчев това сходство по идеи бе по-слабо, въпреки

чувствата на адмирация, които мъжът ми хранеше към него като един от големите демократи в

новата ни и тъжна политическа история. Не на последно място чувствата на симпатия към

министър-председателя Андрей Ляпачев се дължаха на неговия македонски произход.

При редица случаи обаче съпругът ми оценяваше извънредно високо личността на Александър

Стамболийски *11+, неговите дарби на политик и човешки характер. Смяташе обаче, че г-н

Стамболийски не е успял да подбере сполучливо хората около себе си. Тук виждаше той един от

главните недостатъци в управлението на Земеделския съюз. Не съм в течение на някакви свади

или по-остри полемики освен тези, които се отпечатваха по това време във вестника на уводно

място. Чувала съм, че група лица, вероятно със земеделски убеждения, са нападали печатницата

на в.“ Пряпорец”, където по това време се отпечатваше и в. “Зора”. Те се опитвали да повредят

машините, но безуспашно и вестникът е излязъл на другата сутрин. Между впрочем по-късно

мъжът ми се намираше в отлични връзки с някои от земеделските водачи след епохата на Ал.

Стамболийски – като с г-дата Димитър Гичев *12+, Стефан Цанов и др.

- Изразявал ли е Данаил Крапчев пред Вас или в разговори с ваши близки разбиранията си

относно македонското освободително движение, недоволствата от убийството на Т.

Александров и Александър Протогеров, а след това от взаимните македонски

самоизтребления? Правил ли е лични постъпки пред водачите на ВМРО за слагане край на

убийствата?

- Разбиранията си относно македонското освободително движение покойният ми съпруг излагаше

често в колоните на вестника. По-малко при разговори. Мисля, че основното му схващане по този

въпрос би могло да се синтезира така: Българските правителства нямат право да се отказват от

такъв национален капитал, каквото представляват македонците от български произход в

пределите на Югославия и Гърция. Не става въпрос за тяхното освобождение. Мъжът ми не

желаеше България със сила да освобождава загубените си земи. Той знаеше, че това е

невъзможно. Имам предвид естествено – в условията на 30-те години. Но той желаеше България

да не се отказва от правото на национално самоопределние на синовете си извън нейните

тогавашни предели. Вякога основната мисъл е била, че по пътя на културното приобщаване на

нашите сънародници под чужда власт ще стане възможно отстояването на гражданските им права

като така, чрез мирни средства се достигне един ден до признаване правото им на национално

самоопределение. Убийствата на Тодор Александров, на ген. Александър Протогеров и други той

счете като трагична грешка не само за съдбата на македонското освободително движение. Той бе

принципиален и върл противник на политическите убийства изобщо. В тази насока заслужава

особено внимание статията му “Политическите убийства” / в. “Зора”, 2.ХІV, 1923 г./ Тя започва с

думите: “Няма нищо по-безчовечно, по противообществено, по-антикултурно от политическите

убийства.” Чувала съм, че е правил неколкократно постъпки да се прекратят убийствата помежду

теченията на македонското движение. Не си спомням кога бе това, но той се завърна щастлив в

къщи и каза, че е получил уверение от някои от водачите на движението, че повече убийства няма

да има. Това обаче не стана. Водачите не бяха удържали дадената дума.

- Кои от сътрудниците на вестника е ценял най-много и какво е било мнението му за тях като

хора, характери и като работници?

- На този въпрос трудно мога да отговоря. У дома ни почти никога не се говореше за работата в

редакцията на вестника. Мисля, че Вие ще имате правилен поглед в тази насока, тъй като добре

познаватне персонала на вестника от неговия “ златен” период - втората половина на 30-те

години.

- При избухването на Втората световна война какво бе убеждението на Крапчев- Германия ще

изгуби или ще спечели войната? Одобряваше ли определянето на България на нейна страна?

Упражнявано ли е от германски представители някакво давление към него и вестника и ако е

имало някакви внушения и пожелания, как ги е посрещал той?

- Началото на Втората световна война, доколкото си спомням, го завари в София. Съпругът ми бе

угрижен и изказваше становище, че Европа и България ги очакват тежки времена. Не мисля, че

можеше да отговори на въпроса и че изобщо някога е отговарял дали Германия ще спечели

войната. Смяташе, че германската армия е изключително силна. Не по-малко смяташе, че

Великобритания, бранена от своята флота, няма да бъде победена. Изказваше мнение, че е

твърде вероятно след продължителна война в Европа да се стигне до един компромисен мир.

Разбира се, по това време не можеше да се предполага, че Германия ще нападне Съветския съюз.

Между впрочем, мъжът ми се намираше в отлични отношения с г-н Фьодор Разколников *13+,

съветския посланик в София. Той го беше поканил на филм, прожектиран, доколкото си спомням,

в “Славянска беседа”. Филмът показваше големи маневри на Червената армия в областта на Киев.

Той направи силно впечатление на мъжа ми, който и преди това считаше съветската армия за

огромна сила. За одобрение свързването на България с Тристранния пакт не ставаше дума.

Ставаше дума да се запази българския народ и държава или от една война с Германия, резултатът

от която можеше съвършено ясно да се предвиди, или от една враждебна окупация на страната от

въоръжените сили на Райха. В този смисъл и само в този “свързването” му се виждаше удобна

формула, която позволяваше да се избягнат двете опасности. Още повече, че след броени дни

стана ясно, че България може да разчита на ревизия на границите си. Впрочем от статия, която

още се помни - “Защо те не спряха германската армия?” *14+ може ясно да се разбере

становището му в онези съдбоносни дни. Разбира се при условие, че съществува желание да се

разбере становището на мъжа ми. Ясно и открито се казва в нея, че България е твърде малка да й

окаже съпротива. Освен това цяла централна и цяла югоизточна Европа не оказа такава.

Навремето тази статия бе посрещната с голямо одобрение от цялото общество. Чувала съм, че

германският аташе по печата в София, г-н Обермайер, изразявал недоволстов от “Зора”, понеже

помествала информации предимно от английски и американски източници като “Асошийтед

прес”, “Юнайтед прес” и т. н. Мъжът ми бе възмутен от това и смяташе, че тези мнеия

представяляват опит за вмешателство. От своя страна той е протестирал. Наскоро след този

инцидент г-н Обермейер мисля е бил отзован в Германия. При всеки опит за давление и дори за

какво да е внушение, съпругът ми реагираше най-остро. Той смяташе, че вестникът, който

оглавява, трябва да бъде напълно независим. Ето защо той държеше сътрудниците му да работят

единствено само във вестника. Не допускаше сътрудничеството им в чужди информационни

агенции. Това бе негов принцип, от който той не се отклони.

- Цар Борис ценеше извънредно много вестника и неговия директор Данаил Крапчев. Имал ли е

срещи с него? Искано ли му е мнението след прочитане присъдата над Дамян Велчев, ген.

Заимов и какъв съвет е дал относно неизпълнението на смъртното наказание?

- За преценки на цар Борис за съпруга ми не съм чувала. Мисля, че ако такива симпатии е имало,

те са се дължали на позицията, която “Зора “ зае след преврата на 19 май 1934 г. Тази позиция се

състоеше в безкомпромисна защита на Търновската конституция, включително и на държавния

глава като важен конституционен фактор. Държавният глава бе обект на нападки от страна на

новата власт. По различни поводи Царят награди съпруга ми с ордените “За гражданска заслуга” и

“Св. Александър”. Изцяло изключвам мисълта някой да му е искал съвет относно присъдите на

съда срещу, г. Дамян Велчев *15+, а още по-малко по това, възбудено срещу ген. Вл. Заимов.

- Как мъжът Ви Данаил Крапчев посрещна награждаването му от Хитлер с германски орден?

- Посрещна го като преждивременно. Защото смяташе, че ако има някакви заслуги в тежките

времена на Втората световна война, то те се състоят в усилията му към събиране под общ покрив

на всички българи. Но войната все още бушуваше, изходът й ставаше все по-несигурен за

Германия. Още по-несигурни ставаха и изгледите за запазване новите граници на обединена

България. В този смисъл именно смяташе награждаването му за преждивременно. Ненужно.

Данаил Крапчев не считаше каузата на Германия за такава на българската държава, а още по-

малко за своя. Но затова пък смяташе, че Македония е българска земя. Тук се корени това

противоречие в становищата му. По начало той не отдаваше значение на декорации, звания и

отличия и посрещна с явно безразличие награждаването му с орден “Германски орел” първа

степен.

- Знае се неприязненото отношение на звенарите към в. “Зора”. Правен ли бе опит от тяхна

страна за спирането или откупуването на в. “Зора”?

- Отоношението на кръга “ Звено”, на правителството, което той излъчи или по-скоро, в което

участва със свои представители към в. “Зора” бе отрицателно единствено поради това, че

вестникът оспорваше превратите като средство за извършване на политически промени, защото

той се бореше за нормален политически и партиен живот в рамките и в духа на Търновската

конституция. Чувала съм да става дума, че след 19 май 1934 г. представтели на кръга “ Звено”,

правителството на г. Кимон Георгиев, са искали да откупят свободните акции на д-во “Български

печат”, издание на което бе в. “Зора” – тези, които не са били собственост на мъжа ми – и по този

начин да добият контрол над вестника. И като вземат контрола – да направят вестника изразител

на идеите на политическия кръг “ Звено”. Но след като се установило, че болшинството от

акционерния капитал е в ръцете на съпруга ми, те преустановили усилията в тази насока и

изоставили идеята. Затова пък още в първите дни на преврата съпругът ми бе интерниран в

Карлово. Причините за това са били: борбата му за парламентарен режим и и обявяването му

против правителството на г. Кимон Георгиев.

- Знете ли нещо за негови срещи и разговори с Елин Пелин, Йордан Йовков, Чудомир и как ги е

привлякъл за сътрудници на в. “Зора”?

- Знам, че с нашите големи писатели Елин Пелин и Йордан Йовков съпругът ми бе в приятелски

отношения. Как точно е станало привличането им във вестника, не знам. Но не ми е мъчно да си

представя. Вестникът бе разтворил колоните си за цвета на нашата белетристика, поезия, научна

мисъл и живопис без оглед на нейната принадлежност, на отделните автори. Амбицията на мъжа

ми бе да създаде литературна страница на вестника, в колоните на която да намерят мяасто

талантливи представители на изкуството от всички течения. Не току така някои млади

комунистически разказвачи са публикували първите си работи в “Зора”. Разбира се, на това не

всеки гледа еднакво. Искам да припомня във връзка с въпроса Ви за Йовков, че “Чифликът край

границата” вижда бял свят и достига за пръв път до българския читател чрез колоните на в. “Зора”

*16+. Едва по-късно “Чифликът” излиза в отделна книга. Този факт не бива да бъде отминаван,

когато се преценява културната роля на вестника и по-конкретно благотворната роля, която

съпругът ми е играл в тази насока. Що се отнася до Чудомир, и не само до него, мисля, че той не е

привлечен, а е открит от в. “Зора” и по-точно от съпруга ми Данаил Крапчев. Гостували сме

няколко пъти у дома му в Казанлък. Много вероятно е без него Чудомир да е останал неоткрит за

многобройните си почитатели. За чудене е, че не “Чудото”, а негов приятел спомена името на в.

“Зора” в тази връзка и на колоните на в. “Литературен фронт”.

- Какво бе отношението на Крапчев към Димитър Талев, към първите му творби? Вярваше ли че

ще се развие като наш голям писател-белетрист ?

- Естествено, че вярваше. Дълбоко бе убеждението му, че бъдещето на младия тогава Димитър

Талев е в битовия разказ, в изобразяване то на душевността и въжделенията на българина в

Македония, в изобразяване народната стихия на Илинденското въстание.Данаил Крапчев бе

свързан с Талев не само чрез силното чувство към родната Македония, не само чрез вестника и

тясна роднинска връзка, *17+ но и една винаги жива приятелска връзка съществуваше между

двамата. Тази приятелска връзка бе достатъчно силна до последните дни на съпруга ми.

Последният измежду близките ни, с който е разговарял в навечерието на смъртта си в Горна

Джумая е бил Димитър Талев. Той ни донесе и последните поздрави от съпруга ми. Като

изоставям темата за приятелството между двамата, желая българската интелигенция да знае, че

до голяма степен името на Димитър Талев като писател се утвърди в колоните на в. “Зора” под

благосклонния поглед на мъжа ми. Зарадван от изгрева на едно голямо дарование в литературния

ни живот. Съвременният читател може би не знае, че най-хубавата творба на Талев от

преддеветосептемврийския му период – Хаджи Серафимовата внучка” *18+ видя бял свят за пръв

път в “Зора”. Тази творба е откъс и основа на бъдещия “ Железен светилник “ на Димитър Талев.

- Какви са роднинските връзки и отношения на съпруга ви с Кръсте Цървенковски [19], кога той е

идвал в България и с каква цел? Какви са били тогавашните му разбирания за македонското

освободително движение, за българщината в Македония?

- Кръсте Цървенковски е син на племенница на Данаил Крапчев. В България той идва, струва ми

се, в началото на 1942 година с намерение да следва философия в Софийския университет. Кръсте

имаше комунистически убеждения. Беше против присъствието на българската армия в

Македония, да не говорим за германската. Нашето отношение към него бе сърдечно, тъй като

чувствата на мъжа ми не се обуславяха от политическите разбирания на хората. Потвърждение на

това може да се намери и в избора на сътрудници на вестника – между тях имаше явни или

известни привърженици на почти всичкси политически течения в България, включително и

комунисти.

В какво се изрази борбата на Крапчев против въведената от деветнадесетомайците цензура

върху печата, колко пъти и за какви провинения вестникът беше наказван с временни

спирания?

- Борбата му срещу цензурата на печата се прояви в това, че на няколко пъти той не й се подчини –

вестникът излезе със забранената от цензурата негова статия. В отговор на това министър-

председателят Георги Кьосеиванов спря вестника в петдневен срок. Мярката се оказа

несполучлива. Забраната трая два дни или приблизително толкова. Статиите, които обикновено

биваха спирани, най-често изискваха по-скорошно връщане към условия на нормален

политически живот, т. е. вдигане забраната върху политическите партии, провеждане свободни

избори и излъчване на представително и отговорно правителство. Това от една страна може да ви

се види невероятно, но мъжът ми бе един от първите в България, който в колоните на в. “Зора”

повдигна въпроса за устоновяване на дипломатически отношения със СССР. *20+ Това той не

направи, ръководен от някакви симпатии към комунистическата форма на управление, а от

съображението, че България не бива да изпада в изолация и че би било по-добре за българската

държава да се намира в контакт с такава велика сила като СССР.

- Разкажете ми какво знаете за Йордан Бадев [21], литературният редактор и един от стълбовете

на “Зора” като литературен критик, като характер, за участието му във ВМРО преди и след

разцеплението, в македонската междуособица?

Беше ли заплашен от хората на Иван Михайлов и застъпвал ли се е Крапчев лично пред него за

Йордан Бадев?

- На този въпрос не мога да отговоря, тъй като не знам нищо определено.

- Имал ли е Крапчев някакви възражения срещу едновременното участие на Йордан Бадев и в

“Зора”, и в “ Нови дни”, официоз на 19-то майското правителство?

- Зная, което е известно и на Вас. На г. Бадев е било предложено да води литературния отдел на “

Нови дни”. Мъжът ми се противопостави на това и е казал на Бадев, че трябва да избира между

двата вестника- или “ Нови дни”, или “Зора”. Мъжът ми решително не одобряваше преврата на 19

май и следователно печатният орган на неговите автори. А той не одобри преврата, защото както

вече казах, считаше го за удар срещу парламентарно демократическия политически живот, за

диктатура. Мъжът ми беше винаги срещу диктаторските форми на управление – леви или десни.

Както може да се види в случая с преврата от 19 май, ставаше дума за диктатура от дясно. Мъжът

ми се обяви против нея и както вече отбелязах, бе интерниран и заплашен. Вестник “Зора” стана

трън в очите на цензурата.

- Занимаваше ли се Данаил Крапчев у дома си с научни, литературни и публицистични въпроси;

имаше ли богата биллиотека, от какви книги и кои автори предпочиташе и ценеше? Да Ви е

говорил за Жорес и че от него се е учил на публицистика?

- Завършил историческия факултет на Софийския университет, той редовно отделяше по няколко

часа от денонощието за четене. Става дума за историческа философска и политическа литература.

Четеше предимно френски автори. Мъжът ми владееше силно френски език. Притежаваше много

обширна библиотека и завиден подбор от известните тогава енциклопедии : около петдесет тома

“ Брокхаус” на руски и немски езици, шесттомното издание на “Ларус”, “Малая съветская

енциклопедия “, 24 тома “Майер лексикон” и много други.Трябва да Ви кажа, че мъжът ми бе

много чест клиент на чуждестранната книжарница на днешния буелевард “ Руски” и винаги

намираше някой интересен том за купуване. Някои хора може би ще се учудят, ако кажа, че бе

редовен клиент и на съветската книжарница. Но е така. И особено често купуваше историческа

литература на руски език. Съветски издания. Спомням си, между многото други, че предпочиташе

и преглеждаше често един многотомник, посветен на френската история, на великата френска

революция от Лавис и Рембо. Превод от френски на руски. Съветско издание. Мъжът ми бе добър

познавач и на руската класическа литература още от младини. От художествената литература,

която следеше редовно, но на която посвещаваше по-малко време, избираше само съвременни

български автори. За чужди автори той рядко намираше време. Не се интересуваше може би от

тогавашната модерна преводна литература. Тя бе предимно западноевропейска и американска.

Мъжът ми проявяваше жив интерес към театралното изкуство и посещаваше често Народния

театър. Че се е учил от Жорес на журналистика – това често казваше. Жорес бе неговият голям

учител.

- Имаше ли паспорт и швейцарска виза за себе си и за членовете на семейството и кое го е

накарало да иде в Горна Джумая, при кого, и да не замине за чужбина?

- Както знаете, мъжът ми често пътуваше в чужбина. Понякога с мен или синът ни Живко. Ние

изобщо притежавахме постоянен семеен паспорт. Швейцарска виза нямаше. Истината е ,че не

съществуваха никакви пречки за заминаването му и че ние – членовете на семейството му –

настоявахме той да замине в чужбина. Съпругът ми обаче категорично отказваше като изтъкваше

винаги две съображения. Не желае хората да мислят, че бяга в чужбина; да мислят, че това е

бягство от отговорности. Но преди всичко изтъкваше, че не е направил нищо, което да му тежи на

съвестта.; че основното в неговата публицистична дейност се знае какво е: разбуждане на

националното съзнание, развитие на парламентарната демокрация и политическите свободи,

ревизия на несправедливите мирни договори от края на Първата световна война. Идейната борба,

която бе водил срещу някои становища на комунстически дейци, срещу такива на някои леви

земеделци или на дейци от 19 май 1934 г. не му се струваше основателна причина да търси

спасение в чужбина.Верую в живота му бе и си остана: за идеи не може да се посяга на човешката

личност.

В Горна Джумая отиде на отдих. Далеч от София. Мисля, че се намираше в резигнацията на човек,

преживял рухването на току-що постигнат идеал: новото разделяне на родна Македония от майка

България!…

- Какво бе отношението му към процеса “Д-р Пеев – Вапцаров”? Знаете ли да е участвал в

банкет за честване на полицая Гешев [22]?

- Не знам да е изразявал някакво отношение към процеса, за който говорите. Във всеки случай

нищо не е писал за това. Изобщо силно се съмнявам да се е познавал с полицейски служител, за

когото споменавате. Неговото име никога не съм чувала. Сигурна съм, че приказките за участието

му на въпросния банкет е чиста измислица, която се прибавя умишлено към много други. Мъжът

ми изобщо няма никакво отношение към административни проблеми. Никога не се е стремял да

вземе участие в управлението. Той си беше и винаги си остана човек на идеите и перото.

- Имаше ли лични връзки с Тодор Павлов; говорил ли е нещо за него, за неговото отношение

към македонските българи?

- Мисля, че се познаваше с Тодор Павлов. Но не зная нищо по въпроса, който поставяте. При

даден случай се е застъпвал за г. Павлова. Но при тази обстановка едва ли някой ще признае това.

- На какво се дължеше неприязненото му отношение към митрополит Стефан,[23] ако е имало

такова?

- Може би това неприязнено отношение се е дължало на опитите на митрополита да даде

подкрепа на безпартийния режим на преврата от 19 май 1934 г. и на неговите проюгославски

чувства, ако мога да се изразя така.Все пак той никога не е давал открит израз на враждебност

спрямо митрополит Стефан.

- Правеше ли разлика между групата на Дамян Велчев и хората около Кимон Георгиев?

- Вероятно, доколкото считаше дейците около Д. Велчев като перманентни организатори на

преврати, а Кимон Георгиев не дотам свързан с политиканстване чрез войската.

- Знаете ли и Йордан Бадев да е имал паспорт и ако е имал, кое го е заставяло да не напусне

страната?

- Не ми е известно. -

На какво се дължи свалянето на Данаил Крапчев от заглавната страница на “Зора” и заменянето

му с името на административния директор Иван Трифонов?

- От една страна на възраста, умората и депресията го караха да се оттегли от вестника, който ден

след ден бе създавал в течение на четвърт век. От друга страна идваха нови времена, нови

концепции. Мъжът ми не можеше, не желаеше и не мислеше да променя убежденията си. Затова

и слезе от сцената. По този начин той даваше една възможност на вестник “Зора” без него да се

преориентира.

Живко Крапчев – син на Д. Крапчев

Род 1923 г. в София. Завършва право в СУ “Св. Кл. Охридски” и икономика в Свободния у-тет.

умира в 1992 г.

“Беше човечен и имаше благородно сърце”

9 март 1972 г.

Намерих го у дома му на ул. “Чаталджа” 26 към 18,30 часа. Направи ми впечатление , че и той като

баща си има любов към книгите, натрупани в библиотечка и маса в ъгъла да вратата, подпирани

от бронзов бюст на баща му *1+. Предаде ми писменият отговор на въпросите, които преди това

бях връчил на неговата майка. Между другото, при четенето на ръкописа, той направи известни

допълнения.

_____________________________________________________________________________________

Наметалото на Яворов *2+. Спомням си го много добре. То беше сиво, шаечно наметало /ямурлук/

, за което баща ми казваше, че като комита в Македония Яворов е бил с него. След като се

завръща от четничеството си , подарил му го за спомен, понеже другарували по това време и

почти ежедневно били заедно. Това той пише в “Изминат път”, но ще видите, за наметалото не е

споменал нищо, но за приятелството им майка ми говори.

Посещението на Солунската гимназия. Заедно с Яворов те направил посещение на Солунската

гимназия. Директорът ги представил и майка ми за пръв път чула името на Яворов и за пръв път

видяла бъдещият си съпруг. При женитбата им кумувал Григор Василев.

Говорът. Заекването не му пречеше. Това беше по-скоро задържане на фразата, макар и на

половината на думата и контролиране на мисълта. Аз говоря винаги в поток, но не винаги си

конторлирам мисълта. Не можеш да помислиш нещо и да го кажеш спонтанно. Братът му Живко

Крапчев е бил със съвършен говор, много контактен и много общителен, какъвто в известен

смисъл баща ми не беше.

Баща ми беше интерниран в Карлово не защото беше привърженик на еднопартийна или

безпартийна система на управление , а обратно – защото беше привърженик на партийна , и то

многопартийна система на управление.

Екатерина Каравелова хем го обичала като човек на партията, интересувала се от него като

журналист и човек на подрастващото поколение, като остро и дори жлъчно се изразявала по

отношение на Яворов - и в тая връзка едва ли не му се сърдела за приятелството с Яворов. Още

със самото влизане във вестник “ Зора” баща ми закупил част от акциите на дружеството. Баща ми

не е бил член нито на кръга “Звено”, нито на Обществената сила на Кьосеиванов, на “Родна

защита” или легионерите. Да речем, че е допуснал грешки във външната политика. Та не беше ли

това една национална съдба, дори една континентална съдба, не беше ли съдба на цяла

югоизточна Европа и дори на цяла Европа? Това си е история. Това са неща, които трудно могат да

се обгърнат от един мозък, дори на най-големите , ако щете. Не беше ли дори и Съветският съюз,

който се излъга в своите пресмятания? Значи ли сега, че човекът трябва да де срине със земята?

С Никола Мушанов се виждаха. Говорили са за това, че демокрацията трабва да се устоява. Но във

време на война това беше мъчна работа. Мушанов се мъчеше да устоява правото на

демокрацията в парламента, но какво можеше да направи при една такава обстановка?

Навсякъде хората се съобразяваха с реалната обсатновка и с държавната политика. За баща ми

беше извънредно важно дали партийният или парламентарният механизъм ще оцелее или няма

да оцелее. Ако оцелее – поне така считаше баща ми – колкото и да е погрешна политиката на една

партия, рано или късно ще бъде коригирана с един вот.

Отношението му към Земеделския съюз. Понеже в Земеделския съюз се забелязвала една

тенденция на овековечаване, тук именно го е “стягал чепика” и той е бил против неговата

политика. Той беше против тези правителства, които бяха за зациментиране на статуквото. Не е

вярно , че е бил против личността на Стамболийски. На няколко пъти, припомням си, че той го е

ценял много като личност. При редица случаи аз съм го чувал да се възхищава от него и да го

поставя между даровитите личности на България, който се е стремял да направи нещо за страната

и нейния народ, като изтъкваше в това отношение трудовата повинност и други мероприятия на

земеделското правителство. Югославската ориентация го дразнеше и смяташе, че антуражът

около Стамболийски има в най-голяма степен вина и от негова гледна точка е компрометирал

управлението на Земеделския съюз.Той не се е водил от никакво озлобление към Стамболийски,

както изтъкнах възхищаваше се от неговата личност и отделни негови дела и заслуги, затова и

дума не може да става за някокво злорадство, за одобряване на трагичния му край. Който

познаваше Данаил Крапчев, много добре знаеше, че той беше човечен и че имаше благородно

сърце. Сигурен съм, че и Вие ще потвърдите това.

По македонския въпрос смяташе, че духовното родство с българите в Македония няма защо да се

отрича и няма защо да се отхвърля.Смяташе го чисто и просто като национално качество.Това е

негова дума, негов израз. Както виждате , сега пак тази теза се намира в колебание. Той желаеше

да се допуска там, в Македония, българска книжнина. Знаеше, че никой няма да тръгне против

целостта на Югославия, но искаше там македонските българи да се оформят като културно

малцинство, което в пределите на Югославия да устоява своите права, пък когато му дойде

времето ще предяват и правото си на самоопределение, макар и като българска малцинствена

група в пределите на кралството. Другото дойде като последица от един причини, които не

зависеха от България. – това движение на Германия в южна посока към Средиземно море.

Г-жа Разколникова *3+ беше позната, близка на майка ми. В книгата си “Това беше вчера” Топалов

*4+ е много далече от историята. Един път бяхме на вечеря в “България” скоро след германската

окупация. Дойдоха някакви германски офицери на съседната маса. Баща ми тогава забележи: “Ето

ги, тук ядат си сега спокойно, като обикновени хора….Ако не бяхме направили това /даването на

съгласие за преминаване на германските войски през България - б. м./ ако не бяхме направли тази

стъпка, щяха да дойдат тук като гаулайтери… Ние ли ще ги спрем!”

Смятам, че сега вече е изградена в България една здрава система на управление, която не бива да

позволява да се гледа на нашето историческо минало толкова дребнаво на нещата, че трабва да

се погрижим за душевността на българина. Защото какво ще стане с тоя българин, когато видните

му личности в миналото, пък и сега,биват събаряни и окаляни? В това отношение книгата на

Топалов е просто неокачествима.Толкова е измислена. Писани са неща, които са абсолютно

неверни.

- В книгата “ Предава Боевой” [5] е казано, че на банкет на Гешев е присъствал и баща ти?

- Това име изобщо не съм слушал. Името на Кочо Стоянов, който не е по-светъл от Гешев, съм

чувал. Но за Гешев дума да не става. Баща ми беше на посещение в Румъния през 1943 г. Тогава

отказа да иде на Източния фронт. Първия път , в началото на 1941 година се излъга. Знам , че

съжаляваше. Съжаляваше в този смисъл, че победата клони към съюзните войски. Но като отиде в

Румъния баща ми единствен категорично отказа да посети Източния фронт. Но това не му

помогна. Той разбра вече, че войната е загубена за Германия.

Бележки

1. Бронзовият бюст на Д. Крапчев и досега се пази от наследниците, в дома на внучката г-жа Невена

Крапчева.

2. Вж: Крапчев, Д. Спомени за Яворов. В. Зора, бр. 46061 4. Х. 1934 г.

3. Съпругата на Фьодор Разколников – съветският посланик в България преди ІІ световна война.

4. Михаил Топалов -

5. Кондов, Т. Предава Боевой. Документална повест. ДВИ. С. 1970, с. 373. Дължа да отбележа , че

документална е само основата на тази повест, чиято цел е да прослави и героизира дейността на

шпионската група “Боевой” в полза на Съветския съюз по време на ІІ Световна война. Документални са

имената и събитията, а ситуациите, диалозите, събитията и характерите са въобразени от автора, което е

допустимо за избрания от него фикционален жанр.

Любен Крапчев

Роден на 24.ІІ.1904 г. в гр. Битоля. Баща му е родом от Прилеп, от стар български род.

Пристига в София след І св. война. Завършва гимназия в София /1924 г./ и юридическия

факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” /1924-1928/. Сътрудничи в спортния отдел на в. “Знаме”,

орган на Демократич. партия на Ал. Малинов, също и във вестниците “Промяна “и “Ново

слово” на д-р Шумналиев. По-късно става ред. на македонското младежко издание – сп.

“Родина”. От 1930 г. ВМК на македонската емиграция го изпраща в Женева като пом. редактор

на седмичника “Ла Македониан” с гл. ред. Симеон Ефтимов. По това време става кореспондент

на в. “Зора”. От 1929 до 1944 г. работи във вътрешнополитическия отдел на вестника. След

присъединяването на Вардарска Македония през 1941 г. посещава многократно родния край на

своите родители и публикува много статии и репортажи за положението там. След

преврата на 9. ІХ. 1944 г. е арестуван и изпартен в Софийския центр. затвор. През пролетта

на 1945 г. е въдворен в концлагерите в Свети Врач и Дупница, заедно с други сътрудници на

“Зора”. между които и Димитър Талев. След освобождаването му работи като дърводелец. До

края на живота си пише статии и пиеси за македонски книжовници и дейци. Умира на 12. Х.

1992 г.

“Й. Йовков и Данаил бяха големите мълчаливци”

София, 9 февруари 1972 г.

“Срещата ни се сътоя у дома му на ул. “Райко Жинзифов” в присъствието на жена му. Поисках да

ми разкаже каквото знае за чичо си Данаил Крапчев, за работата в редакцията, отделни случки.”

/Ст. Аршинков/

_____________________________________________________________________________________

Спомням си един разговор на Крапчев с Христо Огнянов *1+, кореспондент на вестника в Берлин

по време на войната и преди избухването й. Беше предложено от германците те да поемат

телефонните разговори на вестника с Берлин. Крапчев обаче решително се противопостави:

- Не, аз не приемам! – възрази нервно. - Не! Ние печелим. Имаме пари. Вестникът има

възможност да си плаща разговорите. Има възможност и хонорари да плаща на своите

кореспонденти, където и да се намират те. По никакъв начин!

Отказа решително и вестникът редовно си плащаше разговорите в телефонната станция. И аз

когато търсех от Женева, винаги търсех за сметка на редакцията.

- Обикновено аз Ви търсех, понеже предварително се уговаряхме за времето на разговора.

- Слушай - обръща се събеседникът ми към жена си и сочи към мен - за негова чест, когато на

телефона чуех от чужбина или пък от вътрешността на страната, когато бях в Женева или в

Румъния, където бяхме с К. Купенков и Христо Бръзицов *2+ беше с нас, като чуех гласа на Стоян

Аршинков или ако ми кажеха, че го няма, че е зает на другия телефон, ще чакам по две три минути

на телефона да се яви Стоян Аршинков. Защото знаех, че приема ли той, работата ще се даде

хубаво, защото той ще ме коригира, ако има фактически грешки- ще ги премахне, стилово ще

оправи кореспонденцията ми и ще излезе нещо свесно. Такова голямо доверие имах у него.

Знаех, че труда ми няма да отиде напразно и че няма да има неприятности. Защото вестникарите

много се ядосват, когато видят на другия ден, че работат е зле схваната, зле приета, зле

предадена.

- Имахме и такива случаи, когато Кулишев се обадеше от Женева, ако аз не съм на телефона,

затваряше слушалката.

- Ето, това е също една характеристика на нашите колеги. Ние имахме отношение помежду си,

знаехме кой какво може. Ти беше обигран вестникар, професионалист. Данаил Крапчев много те

ценеше. И когато се обадеше кореспондент, особено от чужбина, викаше: Аршинков, Аршинков

ще дойде, той е за тая работа. Уважаваше те. Данаил много обичаше добрите работници. Добре ги

възнаграждаваше. Беше и материално внимателен към тях. Следеше материалното им

положение, интересуваше се за състоянието им, за семейното им положение. Той правеше това и

защото много милееше за вестника - милееше за вестника повече, отколкото за себе си, за живота

си, за семейството си. Той просто беше се самоотрекъл от всичко друго. Нямаше личен живот.

Чист беше и в интимния си семеен живот като кристал. Беше голям патриот, кристален патриот,

голям родолюбец. Вестник “Зора” с участниците в него, с персонала си – технически и

редакционен – като че ли персонифицираше обединението на българския народ. В него работеха

хора от Добруджа, от Балкана – тебе имам предвид, от Западните покрайнини - Крум Пасков, от

Видраре, Тетевенско имахме четири души. Даже пропорционално Македония като че ли беше по-

слабо застъпена.

- Да си спомняш по интересни срещи, в които Крапчев да е изразявал свое становище по важни

въпроси?

- В Народното събрание имаше една среща да речем с Филов по еврейския въпрос. Говорехме в

един от кулоарите и се канехме да тръгнем към редакцията. В този момент от залата излиза

министър-председателят Богдан Филов – появява се изпод кадифената завеса на изхода от залата,

който е срещу неговия кабинет. Вижда пред себе си Крапчев и го поздравява. Но вместо отговор

на поздрава, Крапчев почервенява някакси, както когато се гневеше и му каза:

- Всичко Мара втасала, само не се вчесала, господин министър-председателю!

Филов спря, стъписа се, погледна го, учуди му се :

- Какво искате да кажете? – повиши тона и той.

- Това исках да кажа, което Ви казах, госдподин министър- председателю – за гласувания закон

срещу евреите. Това ли само оставаше - всичко друго е в ред…

- Е, господин Крапчев, - отвръща Филов – Вие забравяте с кого говорите… аз съм все пак министър-

председател на България, другояче може да го кажете…

- Ами казвам Ви го тъкмо на Вас, защото сте министър-председател - натъртя последните две думи

Крапчев.

И така свърши разговора. Филов продължи и се прибра в кабинета си. На тая сценка бях очевидец.

Ако те интересува…

- Разбира се, това повече го характеририза и дава представа за неговото отношение по известни

въпроси, отколкото ако напишеш цяла страница свои приказки. Затова държа повече на

епизоди, на срещи на разговори, отколкото на общи приказки. Затова ако знаеш други епизоди,

които са ти направили силно впечатление и си ги запомнил, разкажи ги.

- Бил съм свидетел, когато се разпределяха печалбите от вестника. Пита ме: “Какво ще струва

клишетата на вестника да се подредят, да има ред и всякога да намерим клишето, което ни е

необходимо? “Говорих с уредничката на Народната библиотека и му съобщих. Даде ми правото и

свободата да направя всичко, което е необходимо. И накрая заключи:

- Не искам печалби: тринадесета, четиринадесета заплата ще дадете, разхвърлете я, вестникът да

не показва печалба.

- Други епизоди, свои разговори, случаи, да ти е давал нареждания в Народното събрание –

неща които го характерирзат като човек, като журналист, като личност?

- За поета Никола Йонков Вапцаров, синът на Йонко Вапцаров. Веднъж той ме срещна, беше

въздържан, мълчалив, скъп на приказките си, затворен в себе си, като поет. Загатнах след това на

Данаил, че Вапцаров е без работа, че много ми е станало жал. “Ами – каза ми той – нека напише

нещо,да даде нещо, нека се завърти около редакцията, нека идва. “Това нещо аз го казах на

Вапцаров при едно излизане от кафене “Цар Освободител” на ул. Раковски”: Виж какво Вапцаров,

виждам, че си без работа, всеки може да изпадне, тежко е ,братче. Знаеш Данаил колко държи на

връзките си с баща ти, познава и тебе, ако мож дай нещо, идвай в редакцията, с готовност ще го

приемем…” *3+

- Той какво ти отговори?

- Нищо. Изслуша ме и нищо не каза.

- При разглеждане на делото на Вапцаров, говорил ли си с Крапчев?

- Казах му веднъж: “Абе, Йонко Вапцаров толкова е близък с цар Борис, излиза от задния вход,

когато дойде в София, когато царят ходи в Банско, отива при него. Най-после син му е, той е поет,

писател, млад човек, българската литература ще загуби, ще бъде тежко засегнато и семейството

му…” Нищо не каза. Не беше ли в течение, не знаеше ли, че такава опасност го грози. Или защото

военните бяха неумолими, а с тях нямаше контакт. Но той много зле посрещна присъдата, много

зле.

- Защо и комунистите го бутнаха там - намеси се жената на Любен - за да го загубят ли? Трябваше

и те да го пазят! Те знаеха, че военните закони са много строги…

Въпреки това – продължи Любен Крапчев- съдът можеше да намери един модус, както беше за

народния художник Стоян Сотиров *4+, който беше председател на Съюза. Как се застъпиха наши

хора? Като Пано Попандов, като Кирил Минджов- каква смела защита поеха пред съда. В

македонското младежко движение Стоян Сотиров като художник и особено като студент в

списание “Родина” беше ми дясната ръка, цялото списание, дори заглавието му беше

илюстровано от Стоян Сотиров и то безвъзмездно.

- Да ми кажеш нещо за отношението на Крапчев към Йордан Йовков, към Чудомир?

- С Йордан Йовков бяха много близки. Единствен виновник, за да излезе в Зора романът му

“Чифликът край границата” е Данаил Крапчев. Йовков даже се противопостави - присъствах на

разговора им.: - “Ще ми подбиеш книгата, Данаиле.” – Няма да я подбие, то ще е реклама за

книгата ти, защото това е вестник, еднодневка, кой ще пази подлистниците!” Съгласи се и получи

много богат хонорар, мисля, че над петдесет хиляди лева. Крапчев ценеше Йовков извънредно

много като писател. Йовков и Данаил бяха много задружни. Те бяха големите мълчаливци.

Спомням си един конкурс между двамата, когато Йовков идваше в редакцията да коригира

романа си на шпалти. Стоеше на една маса между Данаил и Бадев. Бадев, който обичаше тия

работи, държеше контакт с нас, обичаше шегите, идваше и ни питаше какво ново има “зад

кулисите”, идва и ни казва:

- Да ви съобщя сега за един конкурс - кой ще го спечели не знам – между Йордан Йовков и Данаил

Крапчев: кой ще наруши мълчанието. Минаха пет минути. Бадев идва и казва: Още няма резултат.

Беше в нашата стая, която се намираше малко по високо от стаята на Данаил и Бадев – там беше

ти, там идваше и Сеизов, там бяха Дякович, Д. Григориев, П. Николчев. Идва Бадев след нови пет

минути - пак няма резултат. Най-после идва след доста време и порвъзгласи: “Спечели конкурса

Йордан Йовков - наруши мълчанието Данаил Крапчев!” Обаче при каква обстановка и кой бе

виновният. На уличицата срещу редакцията, имаше един кафеджия, костурчанин, бай Пешо, който

беше легнал почти изцяло на нашия гръб. Трифонов му даваше всяка седмица по някоя сума: дал

кафета, дал локум, дал бяло сладко, което едвам се виждаше от замърсените чаши дали е бяло

или не, минаваше покрай нас и питаше кой ще пие кафе, кой иска локум или сладко. Дошъл в това

време бай Пешо пред бай Данаил, който се обърнал към Йовков и го запитал: “Йордане какво

искаш - кафе, локум или бяло сладко?” И това е било причината да наруши мълчанието си

Крапчев. Иначе докога е щял да продължи тоя “конкурс” и кой щеше да го наруши с разговор,

никой не знаеше. Такива велики мълчаливци бяха и Йордан Йовков, и Данаил Крапчев.

- Чорбаджийски [5] идваше ли в редакцията?

- От Георги Боршуков *6+ знам, че “Чудото” е импулсиран и може би създаден като фейлетонист от

“Зора” и то лично от Данаил Крапчев, който предварително му даваше по шест, по десет хиляди

лева при идването. Аз лично съм го слушал в администрацията като казваше: “Чакай бе, Данаиле,

какво е това - аз нищо не съм дал!”- “Ще дадеш бе, ще дадеш… когато дадеш. Все ще изпаднеш в

настроение… когато напишеш.” И Чудомир беше някак си задължен и като се върнеше в Казанлък,

хайде из казънлъшките села, затваряше се в къщи и гледаше да се издължи.Така се раждаха

неговите прекрасни фейлетони и неговите оригинални скици, които впоследствие, заедно с други,

бяха издадени в отделни книги. И Георги Боршуков ми казваше:” Да, един от виновниците за това

е “Зора” и то лично Данаил Крапчев, който умееше да подтиква и да кара “Чудото” да седне на

за.…. и да пише, защото той не вярваше в силите си и беше малко така….”

- Какво би ми казал сега за себе си и за твоята журналистическа работа във вестника?

- Своето вестникарство аз започнах още като гимназист. В последния клас, от април до докември

1924 г. работих като редовен платен сътрудник в спортния отдел на в. “Знаме”, орган на

демократическата партия. Демократите начело с Малинов бяха се вече отделили от

Демократическия сговор. Главен редактор на “Знаме” беше Димитър Христодоров. Работил съм

като ученик и във в. “Промяна”, на д-р Шумналиев,започнал да излиза след деветоюнския

преврат. Започна тогава да излиза и в. “Свободно слово” също под редакцията на Шумналиев и

жена му, собственици на печатница “Балкан” на бул. “Дондуков”, обаче от тях не получих и

стотинка. В “Зора “постъпих след като завърших университета. Работих пет-шест месеца като

стажант адвокат при Петър Ачков, но не устоях на задълженията си, влязох във връзка с чичо ми

Данаил и той с готовност ме прие в 1929 г. в “Зора” като редовен млад сътрудник, репортер. От

1926 г. обаче бях главен редактор на списание “Родина”, орган на Македонския младежки съюз.

Там бях и редактор, и коректор ,и всичко. Най-много настояваше да поема това редакторство

нашият добър колега Кръстьо Веляьнов, известен на времето публицист, редактор на в. “Устрем”-

аз и там сътрудничех и оттам ме познаваше. Спряха обаче всички органи на македонското

освободително движение, за да се даде възможност да излиза в. “Македония “като ежедневник.

Остана само “Родина” като месечно издание, за да поддържа връзка с македонската младеж.

Тогава, въпреки моето възражение, по настояване на Кр. Велянов, бях назначен на 22 годишна

възраст за редактор на списанието, което продължи излизането си до 1930 г. Тогава се освободих

от ангажимента си към списанието и се отдадох само на работата в “Зора”.

- Кажи ми сега нещо по-съществено за отношението на Крапчев към македонския въпрос, какви

връзки е имал с неговите ръководители, какво е било отношението му във връзка с

македонските убийства, имал ли е някои срещи с първениците и въздействал ли е в една или

друга посока, бил ли е отявлен привърженик на михайловистите?

- Направо конкретно. Аз имам непосредствени впечатления не, ами наблюдения и възприети от

слуха ми негови декларации. Както си беше той рязък, лапидарен, кратък в стила си, както казва

съдения от нар. съд проф. Арнаудов …. “той беше създател на сгъстения, лапидарен стил у нас, на

най-кратките къси статии” – това е впечатлението на проф. Арнаудов, пък и на нас, всички колеги

казваха: “Ако искаш нещо да научиш, в малко думи много нещо казано, прочети уводната статия

на Данаил Крапчев”, мисля, че и ти си свидетел, който дълги години води най-неприятната

рубрика…

- Аз имам впечатление, но от тебе искам да чуя.

- Аз си спомням много често, когато чуеше от тебе да се обаждаш за убийство по македенските

улици, той грабваше каскета и бастуна си, тръскаше вратата и казваше: ” Мен ме няма в

редакцията, не ме търсете, не ме интересува какво ще пишете…Аман от тия убийства! Това са луди

или полулуди хора!” Такава беше остра, енергична реакцията на Данаил Крапчев. Отрицателна.

Обаче се чувстваше безпомощен. Негодуванието му беше много силно. Убийствата му създаваха

лошо настроение, което траеше с дни. Разбира се, Крапчев познаваше, беше във връзка, в

течение, връстници и близки му бяха мнозина от ръководителите на двата лагера. Йордан Бадев,

който беше наш литературен редактор, редактор по културните въпроси, или както се изразяваше

Крапчев, че той води “парфюма “на редакцията, беше от водачите на протогеровистите; по-късно

се забрави Протогеров, продължиха личните му връзки с Георги Кулишев. Той имаше извънредно

големи, близки приятелски връзки и с Баждаров *7+, и с Кирил Пърличев *8+, и с Георги Томалевски

*9+, с когото го свързаваха даже и роднински връзки. За съжаление мнозина от тах станаха жертва

на тези убийства. А бяха големи хора, интелигентни и културни като Баждаров, Кирил Пърличев,

Наум Томалевски *10+. А и в другия лагер Крапчев имаше много близки хора, какъвто беше

например Константин Станишев, брат на жена му, председател на Македонския национален

комитет, който със своето влияние, с целия си авторитет оказа подкрепа на другата страна с

намерение този, който е по-силен да овладее положението, та да се избегнат убийствата, да се

даде възможност на тия, които имат и слата и най-многото последователи сподвижници, след

овладяване на самата организация да продължат борбата в Македония, за да може другият, по-

слабият, да спре, да отстъпи. Това бяха съображенията, други съображения нямаше. И

действително, Константин Станишев и цялото ръководство на младежкото македонско движение

бяха възприели тая линия, за да се тури край на убийствата, които не се харесваха и не се

одобряваха от цялата македонска организация в Америка. Аз, като редактор на “Родина”, знаех

разбиранията му, знаех и разбиранията на Кръстьо Велянов който напусна редакцията на в.

“Македония” и Кулишев, който също напусна в. “Македония”. Но останаха всуе тези желания и

тези протести, и тези възмущения на Данаил Крапчев. Ти сам знаеш – с Йордан Бадев вървеше

под ръка – непрекъснато съвети, беше във връзка с Георги Кулишев- непрекъснато съвети;

колкото можеше поддържаше пряка или непряка връзка и с Баждаров- съветваше: “Престанете,

отстъпете засега, вие сте били довчерашни другари, не посягайте един на друг, затворете спусъка

на револверите, на оръжието, защото във всеки случай страда само Македония и македонското

освободително дело, за което толкова жертви са се дали и което такава славна история има!”

Крапчев прие Йордан Бадев в редакцията само ,за да го спаси. И това бе едно от главните му

съображения. И трябва да ти кажа, че Крапчев е имал възможност да предаде – не знам лично

или чрез хора- на Иван Михайлов предупреждението: “Ако засегнете Йордан Бадев, ако нещо

стане с него, ако стреляте срещу него, знайте, че стреляте срещу мен и срещу “Зора”. Това са думи,

които съм чул лично от Крапчев- като предупреждение в случай, че виси някаква опасност над

Бадев. Както знаеш, Георги Кулишев *11+ ме замести като кореспондент на вестника в Женева.

Най-важната роля, за да отиде Кулишев в Женева, игра Данаил Крапчев. Разбира се, последната

дума за това имаше Никола Мушанов като министър-председател и министър на външните

работи.Крапчев на няколко пъти искаше от мен:” Любене, не забравяй тази вечер, като видиш

Мушанов…- той ни приемаше всяка вечер като свършеше работата си, даже в 11-12 часа, дори до

1 часа след полунощ, той не можеше да свърши своя работен ден, без да се срещне с

вестникарите- и винаги аз му напомнях: Крапчев иска да знае какво става с Кулишев? Той

отговаряше: “Знам, разбирам, схващам грижата на Данаил. И аз споделям неговото разбиране,

макар че нямаме нужда от такъв специален кореспондент на БТА в Женева. Има агенции. Но се

касае да спасим човека от пукотевицата.”

- Как гледаше на тия междуособици тогавашният министър-председател?

- Той беше тревожен и озадачен, но като че ли чувстваше известно безсилие. Винаги, когато ни

приемаше, той най-напред питаше:

- Какво ново има? Кажете Вие, пък после ще говоря аз.

И когато го информирахме – пак македонско убийство, какво смятате да правите?

- Какво можем да правим - вдигаше ръце той – луди хора! Кажете вие как да се справим с луди

хора - и добавяше: - Разбира се, това няма да го пишете.

Разбира се, и между нас, вестникарите, имаше тогава известна дисциплина, вестникарска,

професионална дисциплина: да се пише това, да не се пише онова. Наистина, между нас и

читателите нямаше никаква преграда, никой не ни ограничаваше в нищо. Но ние знаехме, че

каквото напишем вечерта, на другия ден го знаят стотици хиляди граждани, че ние държим в

ръцете си едно страхотно оръжие. И въпреки това се съобразявахме с такива предупреждения- да

не се пише това или онова, за да не излагаме държавни интереси, да не накърняваме национални

интереси.

- Кулишев беше изпратен Женева?

- Той отиде като кореспондент. На българската телеграфна агенция. Тогава той идваше при мен в

Женева да ме пита за някои връзки, за някои места като източници на информация. Защото

българските въпроси там се губеха.

- Колко време седя като кореспондент?

- В Женева аз бях сътрудник на в. “Ла Македоан”, който се издаваше предимно за чужденците, за

политическите държавници в Женева. Редактор и директор на вестника беше Симеон Евтимов,

*12+ извънредно даровит и способен мъж, който също стана жертва на македонските

междуособици - падна убит в София на ул. Александър І”, срещу Военното министерство, тогава

там имаше трамвайна спирка.

- Като кореспондент в Женева през коя година беше?

- 1930 година, с прекъсване стоях около година и половина. Трябва да кажа, че ние в “Зора”

създадохме за първи път в историята на българския печат редовното предаване на новини от

чужбина. Може би преди нас е имало инцидентни предавания, но редовно, систематично

предаване от редовни, щатни кореспонденти в повечето европейски столици и на Балканите,

създаде в. “Зора”. А особено Женева тогава за нас представляваше важен политически център. В

Обществото на народите се поставяха важни политически и наши стопански въпроси. Тук идваха

постоянно наши делегации. Имаше случаи, когато в Женева пребиваваха по трима-четирима наши

министри. Тогава постоянен представител на българскато правителство пред Обществото на

народите беше Димитър Николов, който за известно време бе и наш кореспондент. Даже веднъж

бяха се събрали Александър Малинов *13+, Никола Мушанов, Андрей Ляпчев, Стефан Стефанов.

Като журналист тогава бях доста облагодетелстван, защото можех да разполагам с интересни и

важни новини, коити интересуваха българската общественост.Знаеш, че вестникарите не обичат

да бездействат и да стоят без работа, те се чувстват като риба във вода, само когато могат да се

радват на обилие от новини. Тогава се разглеждаше и македонската петиция до Обществото на

народите. Тая петиция, изхождаща от населението на Македония и подадена от двама известни

общественици в Македония, единият Шалдев, адвокат в Скопие, а другият от Кавадарци,

настояваше за освобождаването и обособяването на Македония като самостоятелна, отделна

автономна единица. Тая петиция подигна доста голям шум и се коментираше от всички

телеграфни агенции и вестници, в продължение на месеци поддържахме интереса към нея и в

нашия печат. Но разбира се, великите сили, противоречивите интереси и пр., наложиха тя да мине

в архивата. А беше един крупен факт, един високо повдигнат глас от Македония за защита правата

на българите в нея, които се бореха за своето освобождение, против кралските режими, против

диктатурата и насилието, на които тогава беше подложено македонското население.

- Да минем към други някои епизоди, на които си бил свидетел, например в Народното

събрание?

- Да, Данаил Крапчев имаше връзки като вестникар с представителите на всички партийни

течения.

- Имаше много близки връзки с демократите. Какви връзки е поддържал с другите партии?

- Добре. Ти беше засегнал неговото отношение към македонския въпрос. Ами то датира много

отдавна. В 1903 г. той беше четник заедно с Йонко Вапцаров, бащата на поета Вапцаров.

- Яворов в същата чета ли е бил?

- Да. Обаче като минава границата оттатък Рила - Банско тогава е било в Турско - понеже е бил

слаб, физически, несгодите на четничеството, войводата и другарите му видяли, че той ще бъде в

тежест, може и излишна жертва да стане, а те го ценеха, защото го знаеха като журналист,

редактор на нелегалния в. “Дело”, който издавали двамата с Яворов, върнали го, придружен от

четник, по каналите обратно в България. Но неговото силно желание било да се бори с пушка в

ръка за свободата на македонските българи.

- С Яворов [14] са били много близки, нали?

- Да, той писа няколко пъти и в “Зора” спомени, откровения *15+. Беше се разнежил нещо. Когато

излезе една от неговите работи за Яворов, намерих го на масата му в редакцията много уморен.

Сложих ръката си през рамото му и го погалих по косите. А когато беше преуморен, той

поглеждаше с една особена благост в очите, беше много кротък и смирен, отговаряше с благ тон.

Неговата работа беше много нервна и много редки бяха такива моменти на благост, кротост,

смирение. Когато го погалих по косата, той запита:

- Какво бе, внучко? Какво има?

- Абе, хубава ти беше работата за Яворов. Чудесен беше, но …редко ги пишеш. А толкова неща

знаеш сигурно!..

- И ти си прав!…Трябва някой път… и това ще трябва да стане.

- Яворов е това !… А сте имали толкова близки, приятелски връзки с него!…

- Има време… Какво, смяташ да ме умориш ли?

- Не бе, ама никой не знае съдбата си, не знае богинята на съдбата Атропос кога ще резне

нишката…

- И ти си прав, трябва някой път…И това ще стане…

Внукът на Яворов, д-р Найден Найденов, народен представител, син на неговата сестра, ми

показваше навремето писма на Крапчев до Яворов, на Яворов до Тодор Александров, на Тодор

Александров до Крапчев. От тях се виждаше, че след смъртта на Даме Груев и преди това на Гоце

Делчев, негласни ръководители на македонската организация са били тримата : Тодор

Александров начело, Яворов и Данаил Крапчев. И затова в тоя наш разговор с моя чичо, аз

продължих:

- Според д-р Найденов, вие тримата сте били фактическите ръководители на движението

продължително време, някакси негласни представители на освободителното революционно

движение в Македония. Виждал съм и псевдонимите, с които сте си служили…

За съжаление д-р Найденов почина рано, заболя от рак в кръвта. Той беше подготвил своя книга,

голям том за Яворов, в който засягаше тия въпроси. Не беше се съгласил с някои условия на

издателствата за съкращения.

- Книгата не излезе?

- Не излезе, защото не се съглраси с исканите съкращения. В тази книга Найденов очертавал

ролята на Яворов в македонското движение още от самото начало.

- Да-а, далечни стари корени на участието и на Крапчев в македонското революционно

движение…

- Още повече, разбира се, за това влияеше и тоя факт – че той е роден в Прилеп. Аз си спомням

сега чудесните думи на главния редактор на вестника Матей Бончев – Бръшлян *16+ пред

народния съд. Когато го запитали, беше ли Данаил Крапчев за оста Рим - Берлин – Токио, той

отговорил твърдо:

- Данаил Крапчев държеше само на една ос - оста София-Прилеп!

- И това е абсолютно вярно. Той не знаеше бъкел немски. Следвал беше в Женева, но завърши

Софийския университет по специалност история. И беше добър историк, обичан и уважаван.

- Спомням си как понякога говореше за нашите исторически реки, които се вливат в топлото

Средиземно море, за римските пътища през Балканите…

- За Виа Игнация - този стар път на римляните през Албания-София – за Цариград, по който са

минавали легионите на Рим, когато са воювали.

- Знаеш ли нещо за лични срещи на Крапчев с Иван Михайлов, за упражняване влияние върху

него за спиране на македонските убийства?

- На мен не ми е загатвал, пазил се е. Аз лично като вестникар съм имал лични срещи с Иван

Михайлов. Но Крапчев не ми е загатвал за нещо конкретно, специално.

- Някои говорят, че е имал лична среща с Иван Михайлов, но той му казал: “Влияй на Бадев, на

вашите влияй!”

- Може, предполагам. Имам основание да предполагам, че той не се е боял, нито е скривал

възмущението си и сигуно е давал съвети чрез д-р К. Станишев, даже чрез проф. Ал.Станишев,

който имаше пряка, непосредствена връзка с Иван Михайлов, когато е идвал в София.Защото и К.

Станишев, и изобщо нямаше човек, който да одобрява македонските убийства, като изключим

някои съвършено крайни, фанатизирани елементи.Но в тоя ред на мисли мога да ти кажа. Видях

един ден чичо Данаил да излиза от кафенето на Югрев *17+ …

- “България”?

- Не, където ходиха Никола Вапцаров, Людмил Стоянов …

- “Цар Освободител”?

- “Цар Освободител”. Оттам излиза и продължава към редакцията. Беше възбуден. Каза ми:

- Преди малко ме повика старият – така той назоваваше цар Борис – и влязох от задния вход

/входът в двореца откъм ул. Московска”/. Знай го това. За Дамян Велчев искаше съвет. Искаше

моето мнение по-скоро, дали да потвърди присъдата или не. Аз съм решително против

политическите убийства, не съм за смъртното наказание. Казах му “Ваша воля, Вие ще прецените,

Вие решавате. Но аз съм против.”Знай го това, Любене. Макар че ми е идеен противник, макар че

съм против звенарите, против превратите, против техните дела, против насилията, те посегнаха и

на Търновската конституция…”

- Който е запознат с неговия “Изминат път”, ще намери там шедьоври против политическите

убийства, прекрасни статии. И наистина, на мен ми стана драго. Не знам откъде идва и това мое

отношение против политическите убийства, но аз свалям шапка на борците за идеи, решително

съм против насилията, каквито и да са те, срещу борците за идеи и идеали. Тогава разбрах, че

Данаил Крапчев е дал на царя да му се наложи каквото и да е друго наказание, но не и смъртна

присъда. Не си спомням дали се издаде смъртна присъда, но той е дал съвет за смекчаване на

наказанието. Това е, което знам непосредствено от него.

- Понеже започнахме въпросът за звенарите, знаеш ли нещо за намерението на звенарите след

19 май 1934 год. да откупят вестник “Зора” или постъпки от тяхна страна за спирането му?

- Знам, че Крапчев беше интерниран от звенарите в Карлово. Аз не можах да ида там да го видя,

но Иван Трифонов и други ходиха и държаха връзка с него. Пък и той се обаждаше по телефона,

подържаше контакт с редакцията.Знаеш колко болезнено беще привързан към “Зора” –

непрестанно се интересуваше как вървят нещата. Но нямам сведение за намерението им да го

спрат…

- Значи друго нещо съществено във връзка със звенарите не можеш да кажеш?

- Звенарите и мен заплашваха с интерниране. Вътрешен министър беше Рашко Атанасов. Бяхме

при частния му секретар. Дойде министър Рашко Атанасов и обръщайки се към мене троснато

каза /бях писал нещо във вестника/ :

- Крапчев, как смееш да пишеш…? Знаеш ли че за тая работа може да те интернирам?

Бележки

1. Христо Огнянов - роден в с. Тресонче, Македония. Завършва стоп. науки в СУ “Св. Кл. Охридски”. От 1937

г. започва работа във в. Зора”, сътредничи на сп. Златорог, “ Бълг. мисъл, “Вестник на жената”, “Лит. час” и

др. Кореспондент на в. “Зора” в Берлин по време на ІІ световна война. Има докторат по право в у-тета в

Инсбрук. Следва славистика в Мюнхен и Сиракюз, щата Ню ЙОрк. Лектор по бълг. език в същия у-тет.

Емигрант, поет, публицист,мемоарист. От 1962 г. работи в радио “Свободна Европа” в Мюнхен. В Папския

източен институт В Рим изследва бълг. история, език и литература. Починал 1997 г. в Залцбург, Австрия. Вж.

Георги М. Григоров. Един живот за България.

2. Христо Бръзицов - /1901-1980/ г. род. в Цариград. През 1921 г. постъпва като репортер във в. “Зора”. От

1932 г.до 1942 е редактор на в. “Мир”, от 1942-1944 – на официоза в. “Днес”, за което е осъден от нар. съд

на 8 години затвор. Умира в 1980 г. в София.

3. Във в. “Зора”, 10 юли, 1935 г. за пръв и последен път е публикувана импресията “Мирът на Щъркелов” от

Никола Вапцаров. Никога след това и до днес това заглавие не е включвано в многобройните издания на

Вапцаровите съчинения.

4. Стоян Сотиров /1903-1984/, род. с. Градево, Блгр. – художник, член на Д-вото на новите художници.

5. Димитър Чорбаджийски- Чудомир - /1890-1967/, род. в с. Енина, Казанлъшко. Специализира рисуване в

Париж. Художник и фейлетонист. Сътрудничи в. “Червен смях”, “Барабан”, “Слово”, “Зора”. Член на

Върховния читалищен съюз, директор на историко-етнографски музей в Казънлък и предс. на читалище “

Искра” в същия град. Автор на поредица от разкази и фейлетони, събрани н книгите” Не съм от тях “ / 1935-

38/ и “ Нашенци”/ 1939/.

6. Георги Боршуков /1903-1975/, род. в Казанлък. Журналист, публицист, историк. Завършва право в СУ.

/1947/. Гл. ред. на в. “Дъга” на в. “Отеч. фронт”. Преподавател по журналистика в СУ. Автор на стати, студии

и книги върху историята на бълг. журналистика. Професор. Най-важният му труд е “История на българската

журналистика” 1844-1878 ; т. ІІ 1878-1885.

7. Георги Баждаров - /1881-1929/. Деец на МВРО. Участник в Илинденското въстание. Учител по историа в

Солунската българска гимназия. Гл. редактор на в. “Македония”. Задграничен представител на ВМРО. един

от основателитге на Македонския научен институт. Жертва на македонските междуособици като

протогеровист.

8. Кирил Пърличев - /1875 – 1944/. Роден в Охрид, с ин на Григор Пърличев. Деец на Македонското

освободително движение Участник в Илинденското въстание в четата на Хр. Чернопеев. Учител в Солунската

гимназия и в София. През 1941-1944 г. е директор на историческия музей в родния Охрид. Автор на книгите

“Сръбският режим и революционната борба в Македония” /1917/ и “36 години ВМРО”/1999/. През 1944 г.

арестуван от комунистите и предаден на сръбските власти. Умира в югославския затвор при неясни

обстоятелства.

9. Георги Томалевски - /1897-1988/. Род. в гр. Крушово, Битолско. Завършва физика в СУ “Св. Кл. Охридски”.

Член на младежката олганизация на ВМРО от 1923 г. Сътрудник на сп. “Родина” орган на ММС. Писател и

есеист. Основател на Есеистичното общество в България. По известни негови съчинения са есето “Душата на

Македония” /1927/, повестта “Крушовската република” /1954/, “Мраморната чешма” /1976/ и мн. др. Член

на Бялото братство на учителя Дънов.

10. Наум Томалевски - род в Крушово, Битолско. В бащината му къща е обявено Илинденското въстание, в

което той самият взема дейно участие. Завършва социални науки в Женева и Фрибург. Бил е кмет на

Крушово. Виден деец на македонското освободително движение. Убит на 2. ХІІ. 1930 г. от Владо

Черноземски, марсилският атентатор, по заповед на ВМРО /Ив. Михайлов/ Вж. в “Зора”, бр. 3427, 4. ХІІ.

1930., статия на Д. Крапчев “Фатални удари” “И Наум Томалевски убит…”

11. Георги Кулишев - /1885-1974/, род. в Дойран, Македония. Учи в Солунската гимназия. Завършва право в

СУ “св. Кл. Охридски”. Сътрудничи във в. “Българин”, “Македония”, “Вардар”, сп. “Родина”. Политик и

журналист, близък до полит. кръг “Звено”.След 9. ІХ. 1944 г. минава на комунистически позиции. Министър

на външ. работи в правит. на Кимон Георгиев /1946/, нар. представител в нар. събрания от 1945 до 1974 г.

Дистанцира се от Данаил Крапчев и отказва да говори за него.

12. Симеон Евтимов - /1897-1932/. Виден деец на македонското нац. освободително дело, сподвижник на

Иван Михайлов. Седем години издава в Женева в-к “La Macedoine” на френски език, за да популяризира

идеите на ВМРО сред европейската общественост. Гл. Редактор на в. “Македония”. Убит от идейните

противници на михайловизма на 31.ХІІ. 1932 г.

13. Александър Малинов - /1867-1951/, виден политически и държавен деец. Един от лидерите на

Демократическата партия. Многократно е народен представител, председател на НС /1931-34/, министър-

председател на България /1908-1911, 1918, 1931 г./. Убит в затвора през 1951 г.

14. Вж. кореспонденцията между Яворов и Крапчев, публикувана тук за пръв път.

15. Статии и спомени за П. Яворов от Д. Крапчев в сборника “ Изминат път”, 1936 г., т. І, с. 325; т. ІІІ, с. 618, с.

629.

16. Матей Бончев – Бръшлян - /1881-1956/, род. в Котел. Журналист, гл. редактор на в. “Зора”. Съден от нар.

съд след преврата на 9. ІХ. 1944 и лежи в затвора.

17. Югрев е собственик на известното писателско кафене “Цар Освободител” на бул. “Руски” в столицата до

руската църква. Съборено през 70-те год.

Христо Д. Бръзицов

Роден 1901 г. в Цариград. През 1921 г. постъпва като репортер във в. “Зора”. От 1932 до 1942 г.

е редактор на опозиционния в. “Мир”. От 1942 до 1944 работи в официоза на правителството

в. “Днес”, за което след 9. ІХ. 1944 е осъден от народния съд на 8 години затвор.

“Беше почтен човек. Неподкупен, неподкупен!”

_____________________________________________________________________________________

С Христо Д. Бръзицов сме стари колеги и другари. Той работеше в редакцията на в. “Мир” *1+, аз.

“Търговско промишлен глас”, по това време ежедневник, орган на Българския търговски съюз.

Печатниците на двата вестника бяха съседни една на друга. По-рано “Търговско- промишлен глас

“се печаташе в печатница “Право” / сега печатница на БЗНС/ на Тодор Плочев, която също се

намираше срещу печатницата на в. Мир и в която като фактор рабетеше бащата на другарката

Бързицова, з. а. Катя Спиридонова *2+. Имахме навика след приключване на работата често пъти

да се отбиваме с другарките си в някой от аперативите на ул. “Леге”, след което си отивахме за

обед. Затова когато го посетих у дома му на 3 февруари 1972 година, той и другарката му ме

приеха, както се казва, с открито сърце. Изминал беше близо половин век от нашето познанство и

приятелство. Разговорът течеше непринудано и сърдечно. Без заобикалки, непритворно и

искрено, Бързицов отговаряше на въпросите ми, свързани с неговата журналистическа дейност в

миналото и преди всичко с хората от в. “Зора”, в който той е направил първите си крачки като

професионален журналист.

Първият ми въпрос – дали би могъл да ми даде характеристика на някои от по-видните

представители на печата в миналото, с които е имал по-близки отношения в началната си

журналистическа дейност, Бръзицов посрещна малко скептично.

- Не знам дали, дали ако някой предаде някоя личност от онова време в по-благоприятна

светлина, дали това ще бъде хубаво и дали ще се рентира?

- Смятам, че това е история и че ние сме длъжни да я предадем обективно такава, каквато е била.

Другото нека оставим на бъдещия историк, който ще се рови в нашите спомени и който ще търси

истината, за да даде правдива картина на нашето време.

Моят отговор като че ли разпръсна съмненията на събеседника ми и той, унесен в дебрите на

близкото и далечното минало, започна разказа си.

- Аз бях индивидуалист. Не влизах в никаква политическа партия. Единствено признавах

Дружеството на столичните журналисти. Преценявах хората не по това, кой в коя партия влиза, а

самият той колко струва. Затова, че Данаил Крапчев например, бил демократ, аз не можех да го

презирам и да кажа:” е, станал партизанин…” Нито пък можех да го уважавам за това, че е

директор- “ей, голяма клечка, дайте сега да му паднем на колене…” Преценявах хората съвсем

свободно. И дори някой да ме удареше, ако аз го уважавах, пак не му се сърдех. Предпочитах

това, отколкото някой, когото презирам, да ме погали…

Особено след девети септември мнозина искаха да узнаят вземал ли е Крапчев подкуп от някоя

държава. Тогава аз самият си задавах въпроса : Защо ще са му били на Крапчев чужди пари, когато

и българските, които получаваше чрез вестника, и те са му били излишни.Данаил Крапчев аз съм

го виждал в първите години след основаването на вестник “Зора” да вечеря с една или да кажем с

две ябълки. Жена му беше много скромна, не се увличаше от модата, за да харчи много пари.

Според мен, подкупи вземат хората, които живеят да речем, както живееше Стефан Танев…

- Или Георги Вълков [3].

- … хора, които играеха на карти, които пиеха много, които гонеха жени и на които дори и

подкупите не им помагаха, защото им бяха нужни много-много пари. Но Крапчев можеше да

живее днес с пет лева, дето се вика - защо ще му са чужди пари? Та в такъв смисъл аз мога да дам

една преценка. Аз мога да призная негови полтически грехове, но като морална личност аз не

мога да отрека Данаил Крапчев. Морален човек беше той. Никога не би взел подкуп. Никога. Виж,

един Атанас Дамянов *4+ е друго нещо. Ние сме съвременници и ги знаем тези работи.

Ще ти разкажа един случай с Иван Пеев Плачков *5+ - дългогодишен мастит редактор на в. “Мир”,

макар че не се отнася пряко до нашия разговор. Бившият италиански пълномощен министър в

София Пиачентини беше поискал да прокара във в. “Мир” две статии за Италия като фашистка

държава - истински фашистка, не както сега така нашироко употребяваме този термин. Статиите

донесе известният тогава в нашите среди Жорж Нурижан, който от дълги години живееше в

София, беше на работа в италианската легация и говореше много добре български език. След като

излезе от стаята на Пеев – плачковм, разбарах, че му предложил една добра сума, не мога да си

спомя колко, за да напечати в “Мир” тези две статии. Знам обаче отговора на самия Пеев. Той му

казал:” Аз тези статии ще ги обнародвам без никакви пари, ако намеря, че са хубави, полезни

,свестни, нали разбираш, ако влизат в работа. Но ако намеря че не струват, че не трябва да ги

пусна, и милион да ми давате, пак няма да ги публикувам!” Неподкупен човек! Докато обратно,

както имаме някои сведения, Атанас Дамянов е получавал редовно от някои легации пари да

печати каквото му дадат, без да се интересува дали е умно, дали е много полезно за България. Бог

да го прости, ще кажем, но такава е истината.

Но понеже ме питаш за “Зора”, нека не се отвличам. Сега за Крапчев. Нека да не лицемерим. Аз

бях много огорчен от Крапчев, ако трябва да кажа истината. Когато се ожених, вместо да ми каже:

“Ха, честито, Христо!”, да ме подпомогне, както по-късно го правил с други, и помощи е отпускал,

и подаръци е правил- взе, че ме уволни. Това разбира се е работа, която не влиза в историята на

журналистиката, но казвам ти го, за да видиш какъв е бил характерът му…аз работех в “Зора” и по

едно време ме привлече Пеев-Плачков във в. “Мир”, което според мен не пречеше на роботата

ми в “Зора”, защото вестниците излаза в различно време: единият излиза сутрин, другият –

следобед. Това не хареса на Крапчев- един вид като че ли изневерявам с това, че отидох и в друга

редакция. А пък аз отидох в “Мир”, защото си удвоявах заплатата, получавах повече пари. И той

взе да ме гледа накриво. Усетих също, че Николчев почна да прави шушу-мушу. Един ден поисках

отпуск, за да ида с младата си булка във Варна. Добре, ама в “Мир” така се бяха сложили нещата,

че първата седмица, след като получих отпуска, трябваше да остана на работа, докато се уреди

въпросът с моя заместник ли, какво беше точно не си спомням. Крапчев научава, че след като съм

взел отпуск, не съм заминал, а в “Мир” съм продължил да работя. Пък и Николчев не пропуснал

интригата:” Виждате ли, оттук взе отпуск, а в “Мир” повече заляга за народняците!..” Лично

Крапчев нема куража да подпише писмото за уволнението ми, подписал го беше

администраторът на вестника Александър Георгиев. Все пак направих сватбения си воаяж

огорчен, с огорчението, че губех материално, но губех и морално, защото бях обикнал вестника и

мъчно се разделих с него. Ние сме честни хора: където работехме, все гледахме да бъдем

полезни. Не както забелязвам сега, пък и в миналото – някой работи някъде, а пък псува… та какво

исках да кажа?

- Може би при женитбата ти не е постъпил така, както по-късно го е правил, защото вестникът

още не беше стъпил на краката си. Доколкото си спомням, към 1923 г. вестникът имаше едва

към 14000 броя тираж.

- Да, да … имам и други преживелици с този човек. Че Крапчев не е бил подкупен човек, не е бил!

Но в първите години у него се забелязваше една друга черта- беше голям скъперник. а

скъперниците могат ли да се подкупят? Както поменах, той можеше да се задоволи само с една

ябълка. Може би има и скъперници, които могат да бъдат подкупни, ако боледуват от страста да

трупат все по-голямо състояние. А у него, когато вестникът се замогна и печелеше много, се

наблюдаваше тъкмо противоположа черта – просто пилееше пари и се стремеше да задоволи

колкото може повече сътрудниците си. За неговата пестеливост, за да не употребя пак думата

скъперничество, ще приведа друг пример. В първите години след като Хитлер завзе властта, преди

преврата на 19 май, група журналисти бяхме поканени на посещение в Германия. Имаше

представители на двете “Независимост-и”, на двата “Демократически сговор-а”, Хадживасилев от

“Знаме”, представител на “Пряпорец”- тогава имаше много партии, затова и групата ни беше

голяма. Настанени бяхме в хотел “Адлон”, аз на четвъртия етаж, Крапчев на първия. И всяка

сутрин рано Крапчев идваше да ме събуди, за да му дам самобръсначката, за да се обръснел.

- Аб-б-бе, за-за-бравих я в София!- заекваше той- знае се ,че имаше тоя недостатък в говора си.

- Абе, аланколу, като си забравил самобръсначката си, като вървим из улиците на Берлин виждаш,

че магазините са пълни със самобръсначки, влез и си купи една. На сегашни пари струваха не

повече от един лев. Не е нужно всяка сутрин да се качваш на четвъртия етаж, да ме будиш рано, за

да вземеш самобръсначката ми! Това според мен говори за скъперничество. Всеки друг би си

купил самобръсначка. Още един характерен пример. Матей Бончев – Бръшлян, главен редактор

на вестника, дали от пушене или някакъв неизлекуван бронхит, имаше един лош физиолегичен

навик – много храчеше. И все късаше от приготвените за писане шпалти вестникарска хартия,

изплюе се и хвърли късчето в кошчето за отпадъци. Какво да прави човекът, не можем да го

упрекнем! Но една вечер Крапчев, който работеше на съседната маса, му вика:

- А бе, Матей, има толкова излишни хартии, непотребни стари вестници, те са за тая цел… Защо

използваш чистите шпалти?..

А използваното късче от чистите шпалти не можеше да се измери дори и със стотна от стотинката!

Тази забележка на Крапчев ми направи много силно впечатление. Спомням си също по повод на

някаква годишнина на вестника, с часове обмисляли с администратора Ал. Георгиев как по-

скромно да се направи една проектирана вечеря с персонала на вестника.

Виж - казал му той със заекване – в в някакво по-малко заведенийце да стане … пък няма да

преяждаме и препиваме…

Георгиев го издаде по-късно. Ей такъв си беше Крапчев в първите години на вестника.

- По-късно той се оправи, нямаше вече нищо общо с този Крапчев, когото ти описваш. Може би

тогава е искал да заздрави вестника, да го изправи на крака. Защото тогава вестникът не е

печелил, а при това е трябвало да се бори с един утвърден и опасен конкурент, какъвто е бил в.

“Утро”. Но по-късно, когато вестникът започна да печели…

- Искам да попълня картината с още един случай. Дошъл бе на посещение в България един турски

депутат. Понеже съм знаял турски, джиросаха ми го да поразведа, да полафувам с него, да му

разкажа някои хубави работи за нашата си България. За жалост, не обичах този, високопарния

турски език. За разлика от нас гърци и турци имат два различни начина на говор - народен и

аристократически. Ако да речем има пожар, интелигентът казва: “Перустя, перустя!” докато

народът казва: “Фотя, фотя!” - съвсем друга дума употребява. И у турците е така. Разбира се, с

турския депутат аз трябваше да говоря на един по-приповдигнат език, а аз си говоря обикновен

турски, истамбулски език. Както и да е, в общи черти се разбрахме. Депутатът поиска да го

запозная с Крапчев. Поръчах такси и го заведох в редакцията на “11 август”. Както знаеш, качихме

се по тези малки и неугледни стълбички и се намерихме в “кабинета” на Крапчев, който

представляваше малка стаичка като кутийка. Аз поведох разговора, пък и Крапчев знаеше по

някоя турска дума – знаеш какво се говори в такива случаи: за приятелство между двата съседни

народа, за добросъседски отношения, приказки, които открай време са омръзнали. Понякога са

искрени, но по някой път не са. Чаках с нетърпение да приключи разговора, да го отведа в хотела

и да се отърва. Чувствах, че не са за мене такива работи. Но когато си тръгнахме, депутатът мина

напред, Крапчев ме дръпна ръката и ми вика:

- От Дружеството на журналистите да купите пет килограма ориз и да му дадете… Да си носи

армаган. Ама да не забравиш!…

- Няма, няма да забравя - успокоих го аз. Ами какво си мисли той! На един турски депутат и

журналист за какво са му пет килограма ориз! В Турция по улиците не можеш да минеш от ориз.

По-скоро той да беше му подарил, да кажеше: “Е, вижте в България какъв пазарджишки ориз се

ражда!” Аз даже и не предадох заръката на Крапчев на нашите колеги. В такъв случай се дава

някой скъп подарък, някой пръстен или нещо друго…

За политика аз с Крапчев не съм говорил. Изобщо в редакцията не говорехме за политика. И все

пак той ми е казвал по нещо. Например за сърбите той говореше така: “Сърбите, Христо, са

държавнотворен елемент. Не ги обичам, но в това отношение трябва да им свалим шапка. Умеят

да създават държава!” И което е вярно. Досега поне беше така. Те успяха да асимилират

македонците. Ако не беше новата вълна на социализма, на комунизма и пр., досега македонците

нямаше да говорат нито на македонски, нито на български. Но и сега те, сърбите, командват все

пак в Югославия, въпреки че хървати –мървати се опитват да се надигат. Какво ми казваше

Крапчев за македонските междуособици, за убийствата, които се вършеха от едната и от другата

страна? ” Аз- доверяваше ми се – много съм говорил на Иван Михайлов против тия работи. Но той

ми възразяваше: “Вместо да говориш на мен, кажи го на твоите бадевци, на твоите пундевци,

изобщо на твоите литератори. Те, литераторите, ще унищожат Македония… Мен- добавил Иван

Михайлов – не ме страх от револверджиите, от комитите – литераторите са най-опасните, те

вършат предателство спрямо Македония.И нека не ти е чудно, че ги тепаме, и ще ги тепаме…” Но

Крапчев казваше: “Кръв ми капе от сърцето от тия работи…Тия убийства всъщност не убиват

отделни личности - те убиват Македония! Не, Крапчев беше голям патриот! Как сега мога да кажа,

че е бил предател? Е, вестникът се беше увлякъл. В това няма какво да се лъжем. Предаваше

новините в полза на Германия с ентусиазъм, нали?

- Доколкото аз знам, това го вършеше пак Николчев.

- Фатален човек беше той.

- Фатален беше не само във вътрешните отношения между хората от вестника, фатален беше

изобщо за повединието на вестника по международните събития. Вечерно време той оставаше

последен, до приключването на вестника, последните новини обикновено идваха късно и той ги

предаваше, както намери за добре. Знам, че Крапчев му е правил често забележки за това.

- Поставяше бомбастични заглавия като: “Край на Съветския съюз”…а няма какво да се лъжем.

Както целият български народ и ние, журналистите, посрещнахме Хитлеровото нападение срещу

Съветския съюз като попарени. В момента, когато се пръсна новината за това нападение, аз бях

тръгнал за Витоша: подкосиха се краката ми, нямах сили повече да вървя. Рекох си :” Край, край на

Германия, а това значи и на нашите въжделения!” Защото право или криво, бяхме се свързали с

Германия и аз поне, в това виждах осъществяване на нашите национални въжделения. Не само

със своите маймунски мустаци, но изобщо Хитлер беше неприятна фигура. Както и Мусолини.

Затова в тоя момент си казах: “Край, край на всичко!” Опитах се да се измъкна от в. “Мир”, където

бях подчинен на тази политика на правителството. Но по едно време ми казаха:” Добре, но ние не

можем да Ви оставиме, ще Ви мобилизираме граждански и ще Ви пратим в Белград във в.

“Устрем”, там да редактирате вестника.” Аз пък вече бях научил, че “Устрем” се ръководи от

германците. Значи – от трън, та на глог”, та даже по-лошо: тук поне български пари ядем, а там …

германски. И по едно време, рекох си “Пък като капитан на кораб, последен ще се давя…” Нямаше

накъде да се върви – ни насам, ни натам. Но това вече няма нищо общо със “Зора”, ами с мен

лично. Но Крапчев си остана жертва на тоя свой патриотизъм или национализъм да го кажем,

както щеш. Да си види свободен родния град. А то – това е България всъщност. Какво ще се

убеждаваме! Срамота е да говорим. Но хванахме се на хорото и … направихме си сметката без

кръчмаря. Хитлер се оказа един неномрмален човек. Крапчев ми казваше и друго: “Ние трябва да

бъдем много доволни, че цар Борис не направи глупостта да се опъне на Хитлер - нали знаеш, той

написа статията “Защо вие не ги спряхте?”, а искате ние да ги спрем. Защото – казваше - тук знаеш

какво щеше да бъде? Каквито са брутални германците, нямаше да останат нито комунистите, нито

евреите… “Което всъщност беше верно. Ако бяха влезли брутално, във всеки град щяха да намерят

хора и щяха да съставят списъци за всеки град на комунистите и евреите: в Ямбол - 200, в еди кой

си град – 100 и т. н. Можехме ли да се хванем на тая опасна игра да спираме германците? Не ги

спряха във Франция, не ги спряха в Чехия… И сега, когато някои казват: “Защо тогава не проявихте

тоя героизъм?” – отговарям: “Не говорете така, защото не е справедливо такъв упрек да се

отправя.”

….А пък Крапчев по едно време беше вдигнал ръце да се предва: разбра, че е окончателно загубен

и си махна името от вестника - вместо “директор Д. Крапчев” остана “админситративен директор:

Ив. Трифонов”. Беше в последните три-четири месеци.

- Не беше ли след като бе нападнат на “Стара планина и “11 август”?

- Точно не мога да си спомня, но името на Крапчев отпадна от вестника. Тъкмо в това време

срещнах Йордан Бадев и Александър Дякович при Военното министерство. И коменттирахме тоя

случай с Крапчев. Бадев казваше така: “Тежко му и горко на Данаил, ако мисли, че с това

заличаване на името си е застрахован срещу бъдещи неприятности. Ако дойдат на власт

комунистите, както се е задало вече – то вече се е задало - няма да му простят затова, че в

последните месеци той се е оттеглил от вестника.” – “Ами - казвам аз - или го е направил затуй,

или за да спаси вестника; ако се почне утре чистка, вие, които го наследявате, да кажете: “Ние с

Крапчев нямаме нищо общо, ние вече сме го зарязали – ето вече махнахме го… един вид да

минете за чисти, за девствени…” Бадев се смее: “Кой не ни знае, че и ние сме същото

тесто…Крапчев и да си махне името от вестника, и в дън земя да влезне, - ще плаща…Пък и аз, и

всички вие, които сме били на тия позиции за обединение…” – Та - възразявам му аз –

комунистите да не са против България?” - Не – отговаря той – но те са на други позиции, за друга

система. Те не могат да приемат, че германците са били прави.” Изобщо Йордан Бадев

разсъждаваше разумно. Той беше умен човек. Само преди пет- шест месеци Георги Караславов

ми казваше:” Ех, Бръзицов, аз навремето се опитах да го скрия и да го спася, но не можах да го

открия. Някъде изчезна, потъна като че ли вдън земя. Не че го обичах – аз не го обичах и ние,

комунистите, не можехме да го обичаме. Той много ни хапеше.” *6+ – “Вярно е, хаплив беше –

съгласих се аз. – “Но нямаше да позволим това… Както много хора, които не обичахме, оставихме

ги да поживеят и после се оказаха полезни. Той щеше да бъде полезен и днес, както един

Владимир Василев. И той не беше добре гледан, но отпосле свърши много работа…” – “Пък и моя

случай може да прибавим до известна степен. Мен ме оставиха- после и аз свърших някои

полезни работи. Ами проф. Михаил Арнаудов *7+! Ако беше отишъл под ножа! а виж какво прави и

сега проф. Михаил Арнаудов - в отделите “нови книги” на вестниците колко често се появява

неговото име!”

Бадев изглежда е разчитал на Георги Кулишев. И аз отидох при Кулишев след девети септември, в

началото на октомври. Той обаче ме посъветва: “Или - казва – да се криеш като дявол, или да се

предаваш…” Е, къде да се криеш- “възразих му аз. Обади се тогава на Лев Главинчев *8+.”

- Да, тогава той беше поддиректор на милицията…

- Аз само като чух името му - спомних си един случай с него и Симеон Груев в Пловдив. Ние с него

не се гледахме накриво, но той не можеше да търпи Симеон Груев.

… В Пловдив беше евакуиран нашият вестник. Седяхме един предиобед със Симeон Груев или

както го наричахме всички Груйчо, пред тогавашния хотел “Молле” и се чудехме какво да правим.

извахаме само едно малко вестниче, на една осминка от страницата. Бяхме разпуснали

персонала. Идваха по за два три дена и Стойне Кръстев, и Милко Григоров, аз стоя два-три дена. И

не бягахме. По цяла нощ в Пловдив разбиваха тепетата, за да правят скривалища. А това

представляваше страшен морален тормоз през цялата нощ. Току заспиш: - “Ба-а-а-ан”. Се едно, че

извършваха бомбардировка. Та като стоехме на тротоара, чудехме се какво да правим, да бягаме

ли… По едно време застана пред нас човек на тротоара. Гледам – Лев Главинчев. Поздрави и

подаде ръка. Аз поех ръката му. Пита: “какво правиш?” Отговарям му обичайното: “Добре съм”.

Подаде след това ръка на Груйчо. А той провлечено така казва: “На предатели ръка не давам!”Не

че ме хвана страх – по онова време Главинчев бе обикновен гражданин като нас. Но ми стана

неудобно - как може да кажеш в очите на човека така! Ти си подай ръката, пък мисли за него

каквото щеш. Лев Главинчев пожълтя от яд. “Хайде - намесих се тутакси – не така…остаряхме вече

пък правим детински шеги!” Лев Главинчев отново ми подаде ръка и само каза : Хайде,

довиждане!… Пък доще време пак да се видим!” Но някак си натърти думите “пак ще се видим” и

си продължи. Веднага смъмрих Груйчо: “Абе, ти защо постъпи така?” – “Аз иначе не мога. Един

човек като го презирам, не мога да правя компромиси.”- Но това не е компромис, а е въпрос на

възпитание. След девети септември и Груйчо попада в милицията… Какво представляваше

например Каран Алтимиров! Озлобил беше цялата колегия…

От щаба на партизаните мен ме отведоха в Дирекцията на милицията. Качих се по един малки,

тесни стълбички и спряхме пред килията, за да предам, какнвото имам: колан, връзки на

обувките, пари. По едно време гледам – идва край мен едно познато лице – беше разсилен във в.

“Днес”. Ходеше до Министерството на външните работи и носеше бюлетините на телеграфната

агенция. Като го видях, помолих го за малко да почака, извадих молив и малка хартийка- кой знае

откъде я намерих в джоба си – и написах: “Лев Главинчев, аз съм тук.” Това момче като ме видя,

стана му неприятно, че съм изпаднал така и понеже аз се държах добре с него, приятно му беше,

че ще може да ми услужи. И той веднага отишъл при Лев Главинчев. Смятам, че тази бележка

изигра голяма роля за положението ми в Дирекцията на милицията… Сигурно беше казал: “Я, сега

този човек да се държи малко по-меко!” Но фирмата ми беше голяма: директор на правителствен

вестник. Един даже ми каза: “Абе, ние не ви съдим като Христо Бръзицов, ние ви съдим като

директор на вестник. “

Аз не бях писал нищо по еврейския въпрос, защото не бях за тоя закон. Но все пак в тоя вестник,

на който аз бях директор, се пускаха материали и не мога да кажа, че това не ме засягаше. Но аз

лично не написах и един ред. Е, направил бях някои възражения. Един бивш земеделец

например, Деню Костов, ми беше донесъл една статия по повод евреите да се прибират в 9 часа

вечерта: “Вместо - пишеше – да ходят късно вечер по улиците в тая влага, да се прибират при

своите булки и да играят с тях табла..” На подигравка го избиваше. И понеже му отказах да я пусна

във вестника, той поискал да прави във Народното събрание питане, защо директорът на ветника

не искал да печати такива материали след като вече има закон, та да вземат да ни уволнят. Във

вестник “Мир” бях неотговорен, но не винаги се подчинявах на цензурата. През 1943 г., в деня на

освобождението на България, написах малка статия, че въпреки това, че нашия народ и нашата

държава се намират в неблагоприятно отношение, нашият народ не може да забрави делото на

руския народ, който ни освободи от турско робство. Правех си сметка, че трябва да се каже това

нещо, неизависимо от всичко. Държавите са си държави, войните са си войни – народите остават

вечни. Ние сме братски народи и сме освободени от руския народ. Цендозорът Данчев взе, че

махна тази статия. Може би от негово гледище беше правилно. Обаче аз я пуснах във вестника.

Той вдигна след това една патърдия пред Далкалъчев *9+, как мога аз да не се покорявам на

директивите, какъв съм аз и пр.. На Далкълъчев обясних, че смятам, че така е по-полезно, по-

хубаво е и за България. Казвам му :” Нека да видят в Москва, че нашият народ не е против Русия.

Може да има хора против комунизма, може да има, но може и да няма – но против руския народ

ние не сме.” Имах за това доста неприятности и с чорбаджиите. А пък този Данчев до такава

степен беше заслепен германофил, че когато германците съобщаваха в своите комюникета че

правят “гъвкаво отстъпление”, “стратегическо отстъпление”, той вземаше, че зачеркваше някои от

тези работи в германските телеграми. Аз му възразявах :” Ама това е съобщение на германската

телеграфна агенция!”, а той отговаряше :” Някой път и те се увличат в своите съобщения.” –

“Увличат – неувличат – сопвах му се аз – може ли да коригираме ние официални съобщения,

колкото и да са неприятни за нас?” – “Остави, остави – настояваше той – както съм го направил,

така ще бъде. “– “Няма така да бъде ! - отвръщах му накрая и пусках съобщението, както е дадено

от германската телеграфна агенция.

Сега да се върнем пак на “Зора”. Когато постъпих в “Зора” заварих като коректор Димитър

Подвързачов *10+ – “Хамлет принц Датски”. Омарчевски *11+, тогавашният министър на просветата

в кабинета на Ал. Стамболийски, беше въвел нов правопис без Е двойно. И тогава той каза:” Хайде

да направим един брой, всичко така да го наредим някакси, че да не се покорим на заповедта…” –

“Е как?” – “Ще напишем например – албанският крал влезе в джамлията салон, вместо в

стъкления салон. “Така цял един брой на “Зора” излезе в такъв вид. Тогава се печаташе в

придворната печатница на ул. “Московска”, срещу двореца.

- И вестник “Трибуна” беше там.

- Да, и “Трибуна “беше там. После редакцията се премести на пл. “Славейков”, където се печаташе

“Пряпорец”. Ще ти разакажа и друга една весела история. Когато оранжевогвардейците взеха да

нападат София и беше опожарена редакцията на в. “Пряпорец”, беше заплашена и редакцията на

“Зора”. И двете редакции се намираха в малки приземни магазинчета, където сега се намира

сладкарницата до кино “Славейков”. Там вечерно време коригираше вестника Позвързачов на

една маса, която цялата се люлееше, беше много нестабилна. Отидох му една вечер на гости, по

какъв случай не знам, нали работех в “Зора”. “Какво правиш бай Димитре?” – питам го аз. Той

вдигна глава, поздрави ме и отново се наведе над коректурата. По едно време чувам, вътре в

масата му нещо шуми. “Абе, какво е това, бай Димитре?”- “Как какво?.. Револверът си играе…” -

“Как револвер, какъв револвер?” – “Ами нали знеш, неспокойни времена… Та Крапчев ми даде

един револвер, ако нещо ме нападнат дружбашите, да се браня. И аз го вземах. Ако влязат и аз

веднага грабвам револвера.” – Ама ти не си за такава работа, бай Димитре…”

И той отваря чекмеджето, дърпа нещо увито във вестник и вързано с канап. “Е, къде е

револверът? - очудвам се аз. – “Къде е, вътре във вестника е …Увил съм го във вестник и го вързах

с канап, за да не изпадне… После ще го нося в къщи.” – Е, тогава как ще си послужиш с него ако

нещо стане? Ти докато отвържеш канапа…” – “И да го вържа, и да не го вържа - смее се

добродушно – все едно… Ами да не пада и да не трака като се клатушка масата: във вестник като

е, не трака…”

По едно време бяхме принудени да бягаме в печатницата на широките социалисти - беше на ул.

“Ломска”, доколкото си спомням. Тя пък беше една печатница – малка, смачкана! Там излизаше

вестника като че ли на готварска книга, толкова мъничък беше! С една малка статийка, както ги

пишеше Крапчев. Така че аз помня няколко жилища на “Зора”: в придворната печатница, на

“Славейков”, в печатницата на “Пряпорец” и на “Ломска”. Аз започнах на “Славейков”, в

печатницата на “11 август” не съм работил.

Друго за себе си за “Зора” какво да ти кажа? Отначало правех обикновен репортаж. Преди да

постъпя в “Зора” работех в “Общински вестник” като коректор, участвах в експедицията му като

лепех адресите на абонатите. Чета по едно време в “Заря” – търсят коректор. Там беше известният

по това време Иван Икономов.

- През коя година беше то?

- През 1917 година. Трябваше обаче да напусна общината. Пак по това време прочетох обявление

в “Пряпорец”, че и там търсят коректор. Отидох право при Крапчев. Тогава той беше сам редактор.

– “Е, как си – пита ме той – разбираш ли ги тия работи?”- “Ами разбирам ги.” Вече имах понятие от

коригиране и пр. – “Как се казваш?” – “Христо Бръзицов” – На кой бе, на Димитър ли си син?- “На

Димитър Бръзицов.” – “Щом си син на Димитър Бръзицов – може.” Баща ми беше македонски

деятел и Крапчев добре го знаеше. Сметна ме едва ли не за свой човек. Отидох в стаята на

коректора / в същата, в която две години по-късно работеше Подвързачов/. Тогава коректор беше

Димитър Христодоров. Изписваше едни букви като зрънце, като мъниста. Седнах на масата и

започнах да коригирам. Така започна кариерата ми на журналист.

Данаил Крапчев аз не можех да го почувствам като приятел. Винаги се държеше на разстояние. А

понеже говореше малко запънато, не можеше и да се отпуска. Добре се държа към мене човека,

не мога да се оплача. Заплатите бяха скромни. По едно време Коста Купенков ме намира в клуба

на журналистите- намираше се срещу тогавашния ІV полицейски участък, на който едва ли не

пожизнен началник беше Митович, на ул. “Гурко”. по-рано в същото помещеине се намираше в.

“Камбана”. Намира ме Коста Купенков. Пита ме :” Какво правиш?” – “Е, какво правя - пия!” –

“Искаш ли да дойдеи при мене в “Зора”?. Той беше шеф на репортажа в “Зора”.- “Па искам, защо

да не искам?”

- В коя година беше това?

- Да кажем кръгло – в 1920 г. Отивам във в. “Зора” Дадоха ми репортаж. Коректорството си в

“Пряпорец” обаче продължавах. По едно време напуснах и “Пряпорец”.

- Защо го напусна?

- Знаеш ли защо? Димитър Христодоров доведе жена си за коректор и станахме трима. Натежа на

бюджета и естествено, аз трябваше да напусна. Тъй или иначе започнах репортаж в “Зора” и се

проявих много добре.

- Какъв репортаж?

- Какъв ли не! Оттук-оттам, Министерство на вътрешните работи, Народното събрание. Скоро след

постъпването ми Хенри Левинсон *12+ беше откраднал от Народното събрание нещо важно, пък аз

го пипнах и му го отнех, набих го даже и му го взех. Беше някакъв по-хубав материал, окръгно ли,

законопрект ли. На Крапчев му хареса това, че аз съм готов даже да се бия, за да взема новини за

вестника. Той много си обичаше вестника и беше готов на всички жертви в името на вестника.

Навикнах аз на тая работа.

Един ден като си седях в Градската градина, гаргите отгоре почнаха да пускат мръсотии. И аз взех,

че написах една бележка “На безобидни теми” като рубрика, за гаргите нещо като фейлетонче -

малко подигравка, малко политика: че не само гаргите цапат,… но и хората. Тъй или иначе

Крапчев го хареса и пусна на втора страница на горната колона. Каза ми: “И пиши повечко такива

материали, пак така из живота…” Почнах да пиша такива “бележки на деня” всеки ден, всеки ден.

По едно време почнах полемика с вестник “Свободна реч”, вторият орган на Демекратически

сговор. Пишех главно против Цанков и неговото деветоюнско правителство. “Зора” беше против

Цанков и с Ляпчев. Даже в едно фейлетонче писах: “По-добре щеше да бъде ако “Свободна реч”

се наричаше “Свободна сеч”. Обвинявах един вид Цанков, че сече. Александър Божинов пък

работеше в “Свободна реч” – правеше карикатури и малко хумор. Той пък писа: “Зора” иска свое

правителство. Крапчев – министър-председател, Хр. Д. БР. - министър на просветата и културата.”

Аз пишех много против Цанков в тия “бележки”.Изобщо може да се каже, че “Зора” има големи

заслуги за свалянето на Цанков от власт. Считаха го някои за фашист, според сегашните понятия, а

той тогава си беше, как да кажа, краен националист. Така или иначе, тръгнах аз с тая колонка :

всеки ден, всеки ден пиша с инициалите Хр. Д. Бр., Хр. Д. Бр.

Георги Белчев работеше по това време като синекурна личност на една маса: прегледа някой

ръкопис, па го остави и си отиде. Иначе всичката работа тежеше на Матей Бончев-Бръшлян-

целият материал минаваше през ръцете му: преглежда, поправя… храчи и хвърля храчката,

загърната с парче от приготвените за писане шпалти, в кошчето. На мен Бръшлян взе да ми

позавижда, понеже и той имаше претенцията, че има добро перо, и той е пописвал по-рано

“Бележки” – беше му като че ли малко неприятно, че печеля почва. Пък той нещо попийваше

повече, особено след приключване на работата. И дали пиенето му беше попречило, дали

възрастта, но някак си тежко и бавно пишеше. Та не ме обичаше много Бръшлян, изглежда, че и

той беше попаднал под влиянието на Николечев и ми турнаха динена кора…

Какво да ти разкажа за Бръшлян? Аз държа много на почтеността. Може самият аз да не съм

толкова почтен, може да имам някои грехове, но в това отношение уважавам много Бръшлян.

Обичам почтените хора. Крапчев също беше много почтен човек: неподкупен, неподкупен.

Нямаше дето се казва земна сила, която да го накара да прокара някакъв материал. Почтен

българин беше и Бръшлян. Той имаше произхода си от Котел, от някаква възрожденска фамилия.

Обаче какво да кажа, темпераментът му беше такъв, беше педант, държеше на точицата, на

запетаята. Работлив човек беше - последен излизаше от редакцията. И на него Николчев му

правеше номера. Злият гений беше тоя Николчев на това хубаво предприятие, на тоя хубав

колектив, в който хората общо взето се уважаваха. Не съм имал с Бръшлян някакви неприятности,

но чувствах, че някак ми позавиждаше. Особено когато давах своите бележки на деня – аз пък

винаги ги давах на Крапчев. Бях по назначение репортер на вестника, но репортажа малко го

поизоставих на заден план, защото чувствах, че някакси се издължавам на вестника - всеки ден

давах по една “бележка на деня”. Като се ожених жена ми взе, че изряза всичко и го подреди в

обширна документация. Имам ги и сега. Право да ти кажа, не ми се услаждаше репортажа. И него

бях обърнал на шега.

По едно време намерих Александър Оббов *13+ в басейна на софийската минерална баня. “А, бе и

тука ли – казва – ме намери? Ей, това вестникарите сте опасна напаст.” - “Е, щом са толкова опасни

и са ви неприятни, да приключим по-скоро срещата. Моля да ми отговорите на следния въпрос”.

Имаше тогава някакво голямо събитие, голяма новина, някакъв законопрект ли, не си спомням

точно. И пордължих: “кажете ми го и ще Ви предоставя на теляка.” А Марко Турлаков го намерих

във Варна на плажа, на пясъка. Нямаше бански костюм, а беше по долни гащи до над колената.

Посрещна ме с въпроса: “Е, какво и тука ли?” – “Защо не - засмях се аз ,– В България толкова неща

се градят на пясък, та нищо чудно, че и едно интервю ще направя на пясъка…” Искам да кажа - и

репортажа си бях обърнал на фейлетон.

Друг интересен случай с Данаил Крапчев. Когато научи, че Йосиф Хербст *14+ е изчезнал, каза ми с

мъка: “Ех, Бръзицов, това не бих искал да става.” А точно по това време или малко преди неговото

изчезване двамата с Хербст водеха полемика. Йосиф Хербст пишеше: “Дан-дан Крапче” на

подигравка де, а пък той му отвръщаше “Хер пес”. Днес трябва да признаем, че в нашия печат

такива неща не се правят. Както трабва да се признае, че коректурата днес прави чест на нашия

печат, печатат без грешки или много рядко ще се допусне някаква грешка. Докато в миналото се

правеха грешки, че след това – поправки, че опровержения. както и да е – сега да говорим за

онова време. Много му беше мъчно на Крапчев. И тогава добави:” Не трябваше това да става. А на

мен ми е още по-мъчно, защото с него бяхме на различни позции, водехме полемика, може някой

да каже: “Е, сега Крапчев като че ли е доволен…” Не съм доволен. Този начин на разрешение – да

убиваш противника – не е разрешение. Той щеше да си пише “Дан-дан Крапче”, аз щях да пиша

“Хер пес”, доде един ден може би щяхме да се разберем.”

- Помниш ли тогава, че имаше търпимост между вестникарите? През деня спорят, карат се във

вестниците, а вечерта се събират в клуба на журналистите, често пъти заедно гуляят и

приятелски разговарят.

- Ето, аз пишех в “Зора” против “Свободна реч”, но това не ни пречеше вечерно време в клуба на

журналистите заедно да се съберем с Гришата /Димитър Григориев/, с Иванчо Бояджиев, да си

пием виното заедно, без да говорим за политика, за вестници. Изобщо не се гледахме като

противници. Може би някои правеха грешки, други повече се напиваха. Но може би единствен,

който отбягваше нашата среда и никога не идваше в клуба на журналистите, или както тогава го

наричахме Дома на печата, пак ще кажа Бог да го прости, беше Петър Николчев. Този човек, който

се домогваше до положението да води хората, да командва техните съдбини, изпадна в ужасно

грозно положение пред очите на хората от “Зора” и на цялата колегия- задигна от бюрото на

администратора Александър Георгиев 30000 лв, за което навремето бе осъден от военния съд, тъй

като кражбата бе извършена при обявено военно положение след атентата в катедралата “Св.

Неделя”. Знаеш го много добре тоя случай .

- Много добре, присъствал съм даже при разглеждането на делото от военния съд.

- Аз може да съм пийнал с няои момчета, да сме се събирали на ха-ха, хи-ху, но кражби, подкупи,

такова нещо не можех направи. А той го правеше, той беше готов и подкуп за вземе… аз смятам,

че затова толкова много се сгъваше пред Крапчев, за да се реабилитира и да заздрави своето

положение в редакцията. Само Дякович малко се доближавяше като интригант до Николчев.

- Да ми кажеш впечатленията си от Йордан Бадев?

- За Бадев Йордан Мечкаров *15+ казваше: “Страх ме е от тоя човек..” Защото той заемаше

първенствующо място и от своята страница, каквото кажеше, четяха го хиляди и хиляди хора. а по

онова време вестник “Зора” беше стигнал значителен тираж. “Бадев – продължаваше Й. Мечкаров

– каквото напише за книга, за представление, за актьор , за режисьор, приема се като меродавно.

Опасен стана тоя човек за нашата култура...” Разбира се, като го казваше това, Мечкаров не

влагаше лична тревога, защото той никога нямаше да пострада от Бадев. Но вярно е, че понякога

Бадев имаше един предизвикателен стил. Хапеше много. Когото хвали – хвали го, ама когото

ухапе - тежко му и горко. По едно време между Бадев и Стефан Танев в колоните на “Зора” и

“Утро” се поведе една отвратителна полемика, в която се стигна до лични нападки, намесваха и

семействата си, дето се вика. Вярно е, че Бадев се пазеше малко, докато Танев беше по-остър.

Знаеш го кой беше Танев. Един експлозивен човек, често пияничък. Още не изтрезнял и сяда да

пише. Но и Бадев беше груб и хаплив. В ръцете на такива хора перото е опасно нещо. Никога един

спокоен човек не може да си позволи такива неща, каквито пишеше Бадев. Той писа против

Смирненски например несправедливо. Не че сега Смирненски стана много голямо име и ще го

плакнем. Но Смирненски винаги е бил една значителна личност. Не беше прав Бадев да застава

против него, даже да го отрича. Но той го отричаше повече не като поет, колкото като човек на

идеи, които не се харесваха на Бадев- той беше против комунизма. В театъра, както знаем, Йордан

Бадев беше страшилище. Това са ми казвали много познати и близки. Влезел ли в театъра,

артистите казвали: “Ей, тази вечер Бадев е тук!” Захапеше ли някого, така ще го захапе, че ще му

посинее месото, че пет години не може да се оправи.Краен беше и във хвалбите си. Като хванеше

някого да хвали, издигаше го над всичките, та каквото ще да стане. Беше човек на крайностите и в

хвлабите, и в хапенето, и в отрицанието. Разбира се, както казва Георги Караславов, не би

трябвало такава участ да го постигне. Можеше и той, като всички други, да премине така малко по

–леко, можеше и той да си помисли върху своите грехове и грешки. Но в оная бъркотия, казва

Караславов, не можехме да го спасим.

- Все пак някои от съвременните литературоведи признават, че още нямаме критик като Бадев.

- Така е, като културен човек стоеше на голяма висота, обаче като отрицател на комунистите беше

много краен. Чел съм някои неща и критики – колкото и да бяха хапливи, личеше от тях, че е човек

с ерудиция. Беше способен човек. В македонското движение на времето също беше личност. И

пак добре се отърва. Един Борю Зевзека *16+ например, защо трябваше да си отиде? И все пак

Бадев се спаси в македонските междуособици благодарение на Крапчев. Чудни времена, големи

времена!

- С Коце Каменов [17] какво стана?

- Коце Каменов мина през затвора. Осъден беше на пет или седем години, но лежа само две

години.

- Ти на колко беше осъден?

- На осем години.

- Там с някои от нашите колеги видяхте ли се ?

- Бяха ни разпръснали по килиите. Но след време както аз, така и други участвахме в работни

групи из града - копаехме, разкопавахме, в Подуене копаехме основи за постройка на някакво

здание. Водач ни беше Кольо Спространов. Той беше голям хитрец - иде при директора и

издейства образуването на работна група и след това вика мен, вика Борис Димитров, вика Борис

Коцев…

- С Борис Димитров какво стана?

- Ето какво стана с Борис Димитров. Излизахме ние ту на Овча купел, ту в друг един квартал,

копаехме, разкопавахме… използваха нашия труд. И ние бяхме щастливи, че вършим тая мръсна

работа, но затуй пък веднага съобщим по телефона, дойдат жените донесат по нещо, похапнем,

попийнем. Както и да е. С Борис Димитров излизахме към гробището да копаем и разкопаваме

едно място, да го оправяме от американските бомбардировки, да зариваме дупките, изровени от

падналите бомби. Закривахме ги, за да направим градина за затвора. По едно време дойде един

надзирател и го взема. Минаха около 15 дни - няма го. Един ден пристига. Бяхме изкарани от

затвора в един свинарник. Нищо не говореше, а и ние си знаехме, че не е за питане. После той ли,

някой друг ли го каза. Бил повикан от някакви важни хора. Имаше срещу него съмнение, че

работил като агент в някакво чуждо разузнаване против Съветския съюз. Имаше такова

обвинение. Не знам дали си го чул. И навярно затуй го бяха повикали. Докато един ден дадоха

намаление на присъдите: който е до пет години - вънка, който е … и т. н. Мисля, че той беше

осъден на седем години, но беше лежал доста време. Излезе той от затвора. Всички се

зарадвахме и му пожелахме:” Хайде, на добър час!” Той също беше много радостен, обещаваше,

че ще идва, че ще ни носи вино, цигари. Както и да е, излезе той на свобода. Тръгнал след туй да

търси работа. Отишъл в Комитета за изкуство и култура. Дали му нещо да прави, да човърка.

Видял се на свобода, тръгнал той от улица на улица, от кръчма на кръчма… ха-ха, хи-ху, вицове,

майтапи, подигравки - нали го знаеш, езикът си не можеше да държи, не можеше да го командва.

И казват, че на някаква изложба някакви чужденци, американци ли, англичани ли - разглеждали

картините и се изказвали на английски за отделни картини. Той се намесил в разговора – тая

картина така, оная картина – инак, пък покрай картините може би да е казал и някоя дума…Един

ден, както вървял по тротоара, спряла до него една кола, отворила се вратата, излезли от нея

двама, спярли го и му казали:” Дяволе, влизай!” Влязъл той в колата и от тоя момент вече го няма.

- По кое време е станало това?

- Трябва да е било 1946 или 1947 година… Вероятно се е установило, че наистина е бил на служба

на англичаните или американците против Съветския съюз. А имаше у него едни пориви, малко

мошенически. Дали пиянлъкът не беше го направил такъв!…

Но да се върнем пак на въпроса. Дори и в съда при разглеждане на делото се установи, че няма

някакви сведения за Крапчев да е вземал от някъде чужди пари. В съда даже и майтап си

правехме. Едно еврейче дойде и ми вика:” Такива като вас докараха катастрофата на България!..

Викам: “Защо? Каква катастрофа сме докарали?… Искате да кажете, че сме съдействали за

смяната на режима? Та комунизма катастрофа ли е?”… Ама така, сериозно го казвам. Тогава той се

сопна: “какво искате да кажете?” - “Искам да кажа, че такива като нас, дето работеха в оня режим,

с нашата лоша, недържавническа политика, докарахме комунизма. Комунизмът катастрофа ли е?

– отново повтарям аз. Всички се засмяха. “Затова – казва той – сега вие ще лежите в килията и ще

размисляте…” – “Абе, отвръщам аз - отец Паисий лежа в килията за българската история, пък

такива като мен ще лежим от български истории…”

По такъв начин малко създадох при гледането на делото една атмосфера не само за мен, но и за

процеса, журналистическа, фейлетонна, да не е напрегната. И вярно, че минахме в процеса добре:

нито една смъртна присъда нямаше… Не, чакай, задочно имаше смъртна присъда срещу Антони

Николов, главен редактор на в. “Вечер”, но той беше избягъл, и срещу неговия помощник Никола

Панчев, и него осъдиха на смърт, но и той вече беше изчезнал.

… Аз се предадох в щаба на партизаните, който тогава заемаше хотел “Славянска беседа”. Защото

като прочетох закона за народния съд- че всеки, който е съдействал с перото си и т. н….. рекох си :

няма какво повече да отегчавам близките си – отидох там и се предадох. Мислех си: те са

идеалисти хора, пък каквото Бог даде. Оттам ме заведоха в Дирекцията на милицията на площад

“Лъвов мост”. Една сутрин ме изведоха от ареста със шмайзер в гърба в една голяма стая, където

всички пишеха показания.Преди да вляза в стаята, един се затича по коридора при мен и ме пита:

- Чакай бе, вие ли сте същият този, който също така с перото си пишеше, я ела тук…

- Не, аз бях, но сега не съм нищо…

- Вие сега със същото това перо, с което пишехте, ще напишете историяата на миналото: какво

Хитлер е казал на Борис, какво Борис е отговорил на Мусолини…

- Е, – викам – много искате от мене…Но ми дойде наума една прилепска мисъл: направи се на

будала, че можеш да го напишеш. Викам му: - Добре, ще напиша за всичко, за Борис…. само ми

създайте условия. Сега ние сме 30 души в стая, лежим на кълка, не можем да се обърнем от

джоба си носна кърпа да извадим…”

- Чувайте тогава, ще ви изпратим в дома на слепите.

Но като помисли малко добави:

- Там е още по-лошо… по-добре да ви изпратя в затвора, там ще напишете всичко подробно за

бившето управление.. Разбира се, което има обществен интерес.

- Добре - съгласих се аз. Все пак имах една придобивка – че от сутрин до вечер стоях там, в

големия салон: мрачен, мръсен, гладен, но все пак не бях в една стаичка с 30 души, да легнем

така, на верев и да не можем да се обърнем. По едно време се оказа до мен Никола Шумелов и

ми вика:

- Не пишете толкова много! Какъв смисъл има?

- Има смисъл – казвам му – това е моята “шехерезада”, пиша – пиша, докато ме изпратят в

затвора, там ще имам по-добри условия – и не пиша нищо, с което да отегча нечия съдба.

- Е, така може …- съгласи се той. Макар, че и той писа много. Вчерта ме приберат горе в килията,

легна като труп. Не ядях никак, почти гладен си лягах. А сутринта чакам с нетърпение да се отвори

вратата на килията. Мисля си : дали пък няма да ме викат, да ме спрат да пиша. По едно време се

явява милиционерът на вратата и вика: - “Христо Димитро-ов!” Веднага рипам, слизам по

обичайния начин със шмайзера зад гърба, сядам на масичката и отново пиша, пиша. Надвечер

като излизах, предавах написаното на Данон. Данон се казваше следователя. И той лежа след

девети септември в затвора. Наново се обръщам към него с молба:

- Нали ми казахте, че ще ме пратите другаде…

- Абе, - укончливо отговаря той – проучвам... В Дома на слепите е много лошо. Освен да останете

горе, на тавана някъде. Ама има казва, един Огнян…” Тоя Огнян преди това беше в Щаба на

партизаните. По едно време в Дирекцията на милицията и той ме беше извикал в стаята си, опря

шмайзера в главата ми и вика:” Има ли Бог, има ли Бог?” Точно в тоя момент влиза Данон и му

казва: “Тоя е мой човек…”

Искам да ти кажа, че това, което пишех беше наистина моята “шехерезада”, за да мога да се

измъкна от Дирекцията на милицията и да ида в затвора. Смятах, че в затвора ще бъде вече по-

добре. Както и стана. В затвора Данон ми каза как ми е спасил живота. Имаше в Дирекцията на

милицията един следовател на име Пузеев. Той бил същият, който навремето в дирекцията на

полицията е бил бит толкова жестоко, че неговата риза впоследствие Никола Петков бе показвал в

Народното събрание *18+. Като влязъл в стаята на Пузеев, Данон видял на масата му един списък:

еди кой си, още не знам еди кой си - вечерта да ги издат и вече да не ги връщат. В тоя списък съм

бил и аз. Тогава Данон *19+ изтичал при Димо Дичев *20+ и му казал:

- Другарю Дичев, вие нали искахте този човек да го запазим? - Разбира се, за тайните, които той

знае като журналист, ще ни трябва…- потвърдил му отново той. Тогава вече Данон ме изпраща в

затвора. Какво значи случайност: когато ме откарваха в големия салон, дойде при мен и поиска да

пиша; после - че видял тази бележка и се намесил чрез Димо Дичев… Собствено, когато Данон ме

спря пред големия салон, каза ми: “Седнете и пишете така, че да не ви постигне съдбата на

Крапчев, когото обесихме в Горна Джумая!”….. “когото обесихме” – така каза. Изпусна ли се, какво

– не знам.

Останали бяха хората тогава с впечатлението, че като съм писал много, потопил съм много хора!

Аз имах следната система: описвах пресконференциите. Как например през време на войната

Никола Захариев казваше пред журналистите: “Ще видите, че скоро ще има скара!…” Това беше

през 1944 г. И аз пиша в моите показания: “Разбира се, не само скара, но и фасул нямаше. И точно

когато ни убеждаваше, че скоро ще има скара, влезе частният му секретар и му съобщи нещо.

Никола Захариев се обърна към нас и каза: “Прощавайте, господа журналисти, вика ме обер

групен фюрера… Бекерле.” Тогава един от нашите колеги каза:” Щом го вика Бекерле – скара няма

да има!”

….Искам да кажа, че тия мемоари стоят, могат да се видят и да се проверят. Не съм писал за човек,

чиято съдба може да утежня и да кажа нещо лошо. Например ако бях писал за Коцев, че той ни

събираше и казваше: “Пишете против тия мръсни комунисти и пр., можеше да го натоваря. Обаче

аз обратното – казвах, че беше много толерантен, че не си гледаше работата, въобще, че не ни е

карал да пишем против комунистите, което всъщност беше истината. Писал съм против Цанков,

бях строг към личности като Филов *21+ и Божилов *22+, чиято съдба нито можех да отегча, нито да

облегча. Каквото и да напишех за тях, не можех да променя тяхната съдба. Писах за Филов, че той

беше голям археолог,, но както беше тръгнал, щеше да превърне България в археологически

разкопки. С това, което писах за Филов, аз не можех да го очерня повече, че да накарам да го

убият, или пък ако бях казал, че Филов беше най-добрият човек на света, можех да го спася. Виж,

за цар Борис, макар че никога не съм му бил приятел и не съм роялист, не писах – не писах,

защото намирах, че ще бъде много гнусно сега да се докарвам: цар Борис тъй, цар Борис онъй.

Напротив, някъде даже намекнах, че той със своето поведение към евреите е проявил една

хуманност. За някои хора казах и някои благоприятни неща. За малък човек, скромен човек и една

дума не съм написал. Защото за малкия човек всеки грам натежава. Добре, ама добри приятели се

постараха да ме очернят - че съм бил злепоставил някого. Аз който през целия си живот съм

правил интервюта - при тоя, при оня, при Страшимиров, Елин Пелин, все съм издигал хората, все

съм ги качвал нависоко, сега ще взема аз да ги замазвам хората. Не е вярно, не е вярно.

- Имали ли сте случай да говорите с Крапчев за неговото отношение към Елин Пелин, към

Чудомир, към Йордан Йовков, за тяхното отношение към “Зора”, чувствали ли са се те добре

приети, добре платени?

- Ето какво ще ти кажа:” С Йовков не можеше да се говори - беше безкрайно затворен човек. Той

като че ли се страхуваше, че ако говори може да си изприкаже мислите, които воже да напише.

Беше скъперник на мислите си, скъпеше ги. Но с Чудомир съм приказвал. И той ми казваше така:”

Ако има нещо, за което да благодяра на “Зора”, то е че ми плащат, без да ми искат материал. Не

че няма да им бъде приятно, ако им дам материал- ще им бъде приятно, защото иначе нямаше да

ме ангажират. Но не знам защо, нещо не ми се пише, не ме тегли. Крапчев, казва е най любезен от

всички към мен. Всички там ме уважават и мен ми е даже малко съвестно. И се опитвам. Ето,

опитах с два подлистника за Италия и спрях: отдолу пише следва, пък на другия ден нищо не

последва. Видях, че не ми върви на пътеписи. ..

- Нещо да е поменал пред тебе за своите фейлетони? Много от разказите, събрани в излезлите

наскоро два негови тома, са печатани в “Зора”. И ако не беше го притиснала с това, че му плаща

редовна месечна заплата…

- И това нямаше да го напише. Мене, - казваше ми той - дай ми табла, но да седна пиша…. дотяга

ми. По едно време бяха укорили “Зора”, че е провъзгласила Димо Сяров за “голям писател”…

- Той беше голям приятел на Крапчев и заклет експерт-счетоводител на д-во “Преса”.

- Трябва да е било затова. Защото правеше впечатление на писателите: през ден, през два - разказ

от Димо Сяров! За още един ме попита?

- За Елин Пелин.

- Веднъж той ми каза: “Царят ме упреква, че не пиша по-често. Аз му казвам, че във вестниците не

можеш да се разпуснеш много. Един разказ не винаги може да се приключи с един подлистник.

Трябва да пишеш следва”, пък Крапчев не обичаше да “следват” разказите му. Ако е роман, може

да продължи и една година. Но разказите според Крапчев, трябвало да свършват в един брой.

Един път се излъга, та пусна мой разказ - хвана половин страница и след това ми се сърди. Като че

ли аз насила съм го карал да го печата…Но това са евтини приказки- те не са много важни. Това

било пречката, че се ограничавал.

- С Райко Алексиев бяхте добри приятели, но повече на служебни начала.

- За какво напусна той “Зора”? Имаше четири пъти в месеца хумористична страница и Крапчев

му плащаше доста добър хонорар Имало ли е някакво неразбирателство между тях?

- На мен ми каза веднъж “Абе, най-напред материално аз сега съм по-добре. Колкото и Крапчев

да беше щедър, публиката сега е по-щедра от него. После, не обичам чорбаджиии. Все някой път

ще ми каже: туй не така, онуй – не така. Особено когато карикатуря политическа личност. Ако

някой му е приятел – недей този закача, недей онзи закача, особено Ляпчето да не го закачам, не

знам кого да не окарикатуря. Макар да казваше, че ми дава пълна свобода, под различни форми –

с потупване по рамото, по гърба - караше ме да не закачам тоя или оня. Чувствах, че не съм

свободен. В “Зора” например Кънчо ди Милано нямаше да мога да го бъзикам. Сега мога да си

пиша каквото си искам. Господин Стефан мога да си го мяткам колкото си искам. Абе, по-свободен

човек съм. Сам виждаш, теб спирам ли те …Верно е, че аз бях негов редовен сътрудник във всеких

брой. Каквото исках можех да пиша. И понеже пишех много, подписвах се под едното Бурян, под

другото Войдан, под третото Х. Б., под четвъртото примерно “Парашутист”, ако има някакво

събитие с парашутисти, изобщо във връзка със събитията турях си разни имена и псевдоними. Не

ме е ограничавал в нищо, не ми е казвал: не се закачай тук, не се закачай там. Само веднъж му

стана неприятно, когато през войната Йордан Стубел *23+, който кандидатстваше за директор на

радиото ми каза: “Абе, как е възможно по радиото да свирят английски марш?” И аз между

другото взех, че написах пет-шест реда в “Щурец”. А в радиото музикален редактор бил Й.

Икономов. оказа се после, че тоя марш бил нещо ценно в класиката, което се боготвори от

музикалната публика, не е някаква айдамашка работа. И някой писал писмо на Райко: “Не бива

“Щурец”…. Тогава Райко писа: “Щурец” в собствения си капан” – извини се пред музикалната

публика, че е сбъркал. Все едно сега да пишем нещо против Верди или против Бетовен. По тоя

повод един единствен път Райко ми направи бележка. Иначе проявяваше пълна толерантност. И

той си отиде на хакере…

- Беше ли запален германофил?

- Не, не. Беше запален българофил. много се радваше на това, че ще се разширим. Казваше ми :

…Затова са тия три момчета/ за неговите малки тогава деца/ и четвърто, и пето ще направя.

Голяма България ще иска много хора, ние ще трябва да имаме много деца. И ти, какво стоиш

още!… “И когато ми се роди второто момче, изпрати ми хиляда лева в един плик извън хонорара.

Така, като подарък. “Ние, казваше, трябва да създаваме поколение за голяма България.

Несъмнено правил си е сметката и за “Щурец” – че ще се удвои тиражът му Та, радваше се не като

германофил, а като българин… Аз например като се радвах, да не мислиш, че германците съм ги

обичал? Общо взето тоя народ не ми е на сърцето.

- И което най-много изигра роля, то беше даването на Добруджа още преди войната.

- Именно. Аз съм казвал на Атанас Буров *24+, когато ми се караше, че съм давал съобщения за

германците и техните победи: “Ами – викам му – съобщават за победи, ще ги дам на първа

страница. Ако англичаните направят нещо голямо - и него ще дам на първо място, на първа

страница.

- “Не, не – продължаваше той – германците са наши врагове…”

- “Но англичаните да не са ни приятели? Ако англичаните направят нещо голямо…”

- “Не, не, остави тая работа. Германците са наши врагове.”

- “Но ако Англия победи, ние ще загубим и това, което имаме сега. А германците, криво или

право, ни дадоха Добруджа, сигурно ще стигнем до положението да получим и Македония.”Аз

бях един от тия българи, които смятаха, че германците, добри или лоши, способстват за

осъществяване то на нашите вековни идеали. Ето на, от дума на дума, спомних си и това. Крапчев

казваше така:” Христо, аз не съм съгласен със системата на Хитлер, на това еднопартийнон

управление - само една партия да управлява Германия, терористична, диктаторска партия. Но

нека свърши войната. Сега сме съюзници, не можем да си позволяваме луксове. Свърши ли

войната и станем ли голяма държава, десет партии ще има в България. Както си е било. България

ще бъде демокрация. “Това ми го е казвал. Той си беше убеден демократ. “България – казваше –

ще бъде демокрация, но сега ще гледаме да минем моста.” Това ми го е казвал Крапчев, не мога

да го скрия…Но отиде си така, защото такива бяха събитията- отидоха си и по-невинни, и по-

виновни. Може би, ако не беше завършил така трагично, най-малкото щеше да откара една

доживотна присъда.

- Сигурно не по-тежка от присъдата на Стефан Танев [25].

- Стефан Танев също беше осъден на доживотен затвор… Е, Стефан Танев не издържа в затвора,

защото много ядеше. Нали беше глезльо, обявяваше се за болен, заявяваше, че трябва да има

силна храна, да поддържа хормоните си и издействал беше чрез лекарка на затвора, докато на

нас ни се пращаше храна един-два пъти в месеца, той понеже бил болен, жена му правила,

струвала, продавала каквото има и му пращаше храна два пъти в седмицата. Цели кошници –

пилета, не знам какво. Вярно е, че даваше и на тия около себе си, на някои блюдолизци, които го

ласкаеха, но и той много ядеше – стана на 120 кила. Такъв човек не издържа.

В затвора аз имах ползата, че нямаше алкохол. Вънка така се бях малко опиянчил с тия компании -

“ура “не знам за какво, България става велика, хайде още по едно кило, още по едно. А дето има

вино, има и ядене. И ей така, малко се поотпуснах. А в затвора няма ядене, няма пиене. И сърцето

се поуспокои, закалих се, понеже нямаше печки и отопление. Получи се една смешна работа – че

в затвора се оправих. Уверявам те. После трябва да се признае, че в затвора нямаше тормоз,

нямаше побоища над затворниците. Напротив, караха ни да работим по книговезници, по

обущарни, излизахме навънка, копаехме. Добре, ама на слънце работиш! Виждаш ли – труд!

Нямаш ли доживотна присъда, всеки ден ти се брои за ден и половина. Това стимулира. Плюс това

– плащаха по нещо. В затвора имахме лавка. Там пристигаха и мандарини, и лимони. Не, трябва

да се признае: имаше една хуманност. Не може да не се говорят тия работи - срамота и грехота е.

Да. Но е затвор! На Златни пясъци или в Боровец да те затворят осем години, ще кажеш: Оставете

ме с вашите планини и морета, я ме пуснете малко по улица “Пиротска”…

- Помена, че със Смирненски сте били добри приятели. Писал ли си нещо за това?

- Понаписах /става от стола и ми показва на стената една малка снимка, на която още като

ученици са се фотографирали с група другари, между които и Смирненски/.

- Виждахте ли се в затвора с Димитър Павлов, бивш редактор на “Демократически сговор”?

- Да. Беше много нетактичен: често ми натякваше, че аз, редактор на в. “Днес” съм осъден на осем

години, а той – надоживотен затвор. Както и Никола Шумелов, който беше председател на

казионните профсъюзни организации. Среща ме в коридора на затвора и плаче:

- “Преди малко ни докараха. Аз имам условна присъда, има един час откакто ни върнаха и още не

ме пускат…”

- Абе, викам му – в канцеларията сега поставят всичко в ред и може би след два, след тричаса или

следобед ще те пуснат. Нямат право да те задържат.

- “Ами случайно ако ме задържат?”

- “Нали съдът те е оправдал, какво повече искаш? “

И какво всъщност стана: аз туберколозния, утешавам хремавия! Щял да стои в затвора още два

часа! Какви нетактични хора! И Павлов: на мен ми се полагало да получа тежка присъда... Защо ще

ми се полага? Цял живот аз пишех прогресивно, бях против чорбаджиите, против думбазите,

против крадците, против безпорядките. Против Цанков съм писал, по-рано – срещу Стамболийски.

Е, право или криво, не му харесвах тия пуканици по улиците! Както и да е, общо взето бях

прогресивен. Не съм бил фашист. Радвах се, както поменах, на победите на германците, на

увеличаването на българските земи, на приобщаването на всички българи. Признавам, и сега съм

готов да вляза пак в затвора, ако мога да помогна с някакво писане. Но свършиха вече тия

работи!.. Но защо Павлов ще ми казва, че било заслужено и мен да ме осъдят на доживотен

датвор? Вярно е, че бях редактор на вестник. Какво да правя? Ами занаятът ми е такъв… Мен ми

предлагаха, не помня кой министър беше, да ме направят директор на държавната печатница.

Питаше ме колко вземам от “Мир”. Казах му – 3700 лв, после като станах главен редактор – 5000

лв месечно. Отпуснаха се чорбаджиите- пет хиляди лева на месец! И какво стана? При

положението, че тогава получавах 3700 лв, те ми предложиха 8000 лв. Но аз не работех в “Мир”

само за пари. На мен ми е сладък занаята, обичам си занаята. Значи аз бях във “Мир”, обаче

заплатата не ми стигаше. Знаеш, че тогава заплатите бяха скромни. Три хиляди и седемстотин лева

тогава не бяха много пари. И затова опитах с Крапчев да се повидим и да му кажа, че

едноврменно ме канят във в. “Време” на Димитър Гичев и Вергил Димов *26+ и във вестник

“Изгрев” на Димо Казасов *27+. И това беше вярно. Казасов беше ми казал: “Я ела при мене,

господин Бръзицов!” Исках да дам на Крапчев да разбере: ето от “Време” ме търсят, от “Изгрев”

ме търсят, не ще ли е по-добре един вид ти да ме вземеш, да се върна пак при старата любов, при

“Зора”. Обаче той, не знам защо, не пожела да ме вземе обратно. Какво ли си каза: тоя като е

тръгнал по много редакции - не е вярна жена, не е вярна съпруга…Затова ми каза: “Ще приемеш,

Бръзицов, да идеш, но недей във в. “Изгрев” – иди във “Време”.

- А защо предпочиташ да ида във “Време”, вместо в “Изгрев”? - запитах го аз.

- Защото “Време “е български вестник и българи го издават. И Гичев, и Вергил Димов, изобщо

Земеделският съюз е български. А “Изгрев” *28+ е един вестник на един кръг от хора, които един

ден ще потопят България в реки от кръв!…”

Ей, големи думи! Това ти го казвам дословно така, както той ми го каза: “Недей - казва - ходи при

тях. Те не са българи. Те са един кръжок, който един ден ще потопи България в реки от кръв!... “Ех,

майка му стара!

И какво стана? Отидох във “Време”. От “Време” ми възложиха да водя парламентарния репортаж.

Но не щш ли, като ме натисна след това Казасов, с когото сме пътували по Европа по разни

екскурзии: “Ела казва при нас- Давайте ни такива художествени репортажи. Вие ги пишете

добре…” И а з отидох там. И въведох в “Изгрев” “Репортаж с четка и палитра” – всеки ден на втора

страница: посещение в циганската махала, посещение в халите, в зоологическата градина- все

такива едни екстравагантни ги давах. Няколко часа в Борисовата градина, какво става, влюбени

двойки, не знам какво си: имаше и критика, и поезия, и всичко, което може да се каже. И ги

подписвах с пет точки. Не си слагах името. Което разбира се беше една глупост, но както и да е.

От в. “Изгрев” много мъчно си вземахме заплатите. И Спас Мулешков беше там. Беше някакакъв

роднина. Даже накрая, като напуснах вестника, дадох оплакване, та чрез съда си получих няколко

заплати. А от в. “Време” пък си получавах заплатите по нереден начин. Имаше един

администратор Мицо Андонов. Чакахме го да се върне от мини Перник, които бяха в ръцете на

Гичев като министър на търговията, да донесе оттам пари, та да ни изпалит заплатите. Как ставаше

това, не ми е ясно. Към Перник ли бяхме…

- Сигурно от бюджета на мините…

- Хей, да му се не види! Какво падение беше на всеки случай. Оная демокрация не беше много

редна, лъжедемокрация беше малко …

Та седим ние в кръчмата и чакаме до полунощ да се върне администратора Мицо Андонов [29].

Поръчаме си вино, мезета, седим, ядем и чакаме. По едно време Мицо Андонов пристига и

възвестява радостно. “Нося!” .. Раздаде на всекиму заплатата и ние се разплатим в кръчмата на

този, дето ни е дал яденето и пиенето.И така, събраха ми се три вестника. Най-куриозното беше,

че и на “Време” правех парламентарния отчет. Седа аз в журналистическата ложа с две шпалти

пред мен. На едната шпалта водя репортажа по “изгревски”: “… Часът е четири. Напарзно

звънецът призовава народните представители. Техният брой е 250, обаче в момента се намират

само 30 души. Къде са другите? Слизам в бюфета и ги намирам долу. После пак се качвам горе. По

едно време виждам, министър Върбенов надникна, погледна, затвори вратата и не влезе. Не

влезе, за да не отбележа, че за един месец е влязъл в Народното събрание само един път…”

Значи, аз правех една рушителна критика, подигравах се с парламента: как някой викнал, как

някой стенограф заспал, защото сметнал, че тия мисли не заслужават отбелязване. Ей такива

майтапи си правех. Все таки казвах, ако някой закон мине или не мине, казвах го но все таки

майтапчийски. На другата шпалта пък пишех: “Министърът на търговията Димитър Гичев каза:

“Законопроектът трябва да се приеме, защото той …” - както се полага за едно правителствено

изложение. Отида във “Време” на ул. “Бачо Киро” към 8-9 часа, оттам се вдигна, ида срещу

общината във в. “Изгрев” – там имаше едно здание, на мястото на което сега се издига грамаден

20-етажен блок, там пък дам другия ръкопис. И след това се прибера у дома, капнал от умора.

Сутрин от 8-8.30 до към 1-1.30 съм във в. “Мир”, връщам се обядвам, следобед – пак на работа.

Три заплати! И пак нямахме пари. Ами какви заплати бяха те! едно, че бяха малки и второ – не се

плащаха редовно. Само “Мир” плащаше честно. Стара фирма! Но “Изгрев” кога плати, кога не

плати; ония от Перник, когато има кюмюр- плащат, когато няма кюмюр – не плащат.

Плюс това Д. Б. Митов *30+ издаваше “Литературен глас”. Там пък давах по една среща с Антон

Страшимиров, с Елин Пелин и пр. Цели страници! Пък това искаше време, а не знаех и

стенография. Работех много, жестоко работех и чудех се как издържах. Сега ако човек работи

толкова много – ще забогатее. Сега плащат добре. Добре хоноруват.

- Хоноруват материалите и заплатите си получават.

- И заплатите са добри, и хонорарите са добри. Какви бяха хонорарите навремето? Бяха скромни.

- Тези, които тогава бяхме щатни сътрудници, отделни хонорари за написаните материали не

получавахме.

- Сега това не ми харесва: редактор на “Стършел” пише в “Добър вечер”, редакторът на “Добър

вечер” – пише в “Стършел”. Е, не е правилно това. Всеки трябва да се старае да надделее, да бъде

интересен. Сега редакторите си разменят като че ли … и жените. То е разбира се за хонорар.

Всичко е за хонорар…

Та Крапчев смяташе, че звенарите са опасни. Прав ли, крив ли бе – това е въпрос на историята.

- Не ги обичаше, но не влияеше на хората да пишат така или инак за тях.

- В началото ме попита на какво отдавам това недобро разположение на Крапчев към мен, за да

напусна вестника. Не вярвам то да се дължеше на женитбата ми. По-скоро сега ми дойде на ум,

като казваш, че не обичал да се бърка в работата на хората си… Именно защото той не обичаше да

се бърка в работата на хората, мен ме сметна за неудобен. Сега си спомням. Защото докато

Цанков беше на власт, аз в тази рубрика, материалите от която пазя и мога да ти ги дам да ги

видиш, всичко е тук - яда го, хапя го здравата. Но когато падна Цанков и дойде на власт Ляпчев, аз

по инерция започнах да се подбъзиквам - прощавай за думата - и с Ляпчев. Той погледна един

път, два пъти погледна – беше много верен на Демократическата партия и на Ляпчев като

македонски българин и като негов съредкатор в “Пряпорец” и приятел. Може би беше прав, че

Лляпчев по онова време беше по-поносим като го сравняваме с Цанков например. И какво стана?

На 1 април или на 1 май тогава Ляпчев направи едно изявление, че ще уреди жилищния въпрос –

беше нещо около определянето или нормирането на наемите, много вашен въпрос, който

тормозеше гражданите – и той каза :” Тоя въпрос аз ще го уредя.” И аз написах една” бележка на

безобидни теми” в “Зора”: “Всичко хубаво, само че това изявление министър-председателят го

прави на 1 април, което го поставя под съмнение…” Тогава Крапчев ми каза: “Е-е, как допусна това

нещо!” Виж, за Ляпчев не си прав – това не е Цанков…” И понеже и друг път си позволих пак за

Ляпчев някаква шега, почувствах че му е криво, загдето аз нагазвам вече в една територия, според

него забранена. А той какво ли си е помисли: “Това копеле - с извинение – аз не мога всеки ден да

го контролирам.” Неудобно му е било на него, един чист демократ, за какъвто той се считаше, да

прояви по отношение на мене известна автократичност като ми забранява да пиша това или

онова. Станах може би и затова малко неудобен. Аз не бях вече само репортер – аз вече пишех,

водех общественото мнение. Смятам, че това е било по-важната причина да се освободи от мен,

защото съвпада с времето на уволнението ми. По това време то стана. Пък прибави се и случаят с

в. “Мир” - че отидох и във “Мир”, пък и особено когато Николчев направи интригата, че ме видял в

София, въпреки че съм взел отпуск от “Зора”. Събраха се оттук - оттам няколко работи. Но

независимо от всичко и след това си останахме с Крапчев най-добри приятели, бяхме с него в най-

добри отношения. Аз ходих един ден в квартирата му на ул. “Добри Войников”. Взех “Един час при

Данаил Крапчев” - разговор и с него, както с Антон Страшимиров, с Елин Пелин, в който

разисквахме каква е и каква трябва да бъде пресата /печата / у нас. На четири очи ми каза и някои

неща по македонския въпрос : как много влияел да не стават убийствата, как някой му казал:

“Радвай се, че и до теб не опрахме”. Ей такива интимни работи, които не можеха да се пишат. Но

запазихме добри отношения, макар че това уволнение много ми тежеше. Аз не бях свикнал да ме

уволняват. Отдръпвах се сам от някой вестник -–или защото не плащат, или защото намирах, че

вестникът не чини. Както имаше по едно време един вестник “Ново време”. Такива едни малко

объркани вестници. Попаднах там заради някои приятели, но гледам – работата не е сериозна. И

сам се отдръпнах. Защото да те уволнят, особено от такъв вестник, не е приятно.

- … На всеки случай аз трябва да се поклоня пред гроба на Крапчев, защото ако ме беше задържал

в “Зора” може би днес нямаше да бъда жив, тъй като “Зора” със своето поведение по време на

войната стана много омразен, благодарение на такива като Николчев, които форсираха

заглавията:” Пропадането на Съветския съюз”… Глупости! Така не се пише. “Зора” плати доста

тежък данък. И аз може би щях да бъда в това число. Както и да е – това е съдба. Бог да го прости

Крапчев и всички, които и оттук, и оттам паднаха все заради тая пуста България. Да не би нещо да

мреме за Турция! Все за България мреме и страдаме. Дано отсега нататък да бъде само за добро!

Няма по-големи миролюбци от нас, които платихме тоя жесток данък. И през войната бяхме зле, и

след войната известно време. А сега, когато се пооправихме, дойде пък възрастта. Тя е

непоправима и неизбежна. Но все пак ще ти кажа: не е справедливо да нападаме възрастта.

Защото по-добре ли щеше да бъде, ако бяхме умрели на 30-40 години!

Така завърши нашият продължителен разговор. Предавам го точно, без прибавки или изменения,

защото смятам, че така най-добре е обрисувана една картинка от нашето минало, което трябва да

бъде показано на нашето поколение такова, каквото в действителност е видено и преживяно от

един съвременик.

Как работеше Данаил Крапчев?

Данаил Крапчев се родил през 1880 г. в Прилеп. Поминал се през 1944 година на 64 годишна

възраст. Син на прилепския гражданин Васил Крапчев, един от оглавяващите борбата срещу

гръцката патриаршия и опитите на Белград да настани сърбизма в Македония.

Първоначалното си образование младежът завършил в Битоля и Солун, където Българската

екзархия бе открила редовна гимназия с всички пособия и и с изряден учителски състав. Още като

ученик в Солун младежът Данаил Крапчев си бил спечелил името на подстрекател срещу

съществуващия султански режим. Той подклаждал борбата срещу турцизма като пише, говори и

действа / доколкото са позволявали обстоятелствата/ срещу поробителите на Македония. Опитал

се да образува кръжок, но скоро шпиони открили намеренията му и трябвало временно да свие

знамето на борбата. Все пак могъл е да изяви волята си за борба, сътрудничейки през 1906 г. в

“Македоно-одрински преглед” – трибуна на наболялите македоно-тракийски проблеми. За да

добие всички данни, нужни за борбата, младият човек се записал в Софийския университет като

студент по история и щял да си остане историк, а не да бъде журналист, ако през 1907 г. поетът

Пейо Яворов и и Васил Пасков да не са го били привлекли като съредактор на вестник “Илинден”.

Там вече журналистическият плам на младежа се развихрил и така била решена съдбата му.

Данаил Крапчев е следвал в Швейцария, където, четейки френския вестник “Л, Юманите”, харесал

начина по който големият публицист Жан Жорес пише статиите си – кратки, лаконични … и въвел

това писане в България. След обявения в Турция хуриет /младотурска революция/ през 1908 г.

Данаилр Крапчев заработил в органа на българските конституционни клубове, установени в

резултат на възстановената / преди това суспендирана от султан Хамид/ конституция. Вестникът се

казвал “Отечество” и работел за въвеждане в Македония на човешки условия за живот.

Младотурците обаче не падали по-долу от старотурците и спрели вестника. Крапчев преименувал

вестника “Родина” и отново се появил на свят български вестник в Солун. Но и него спрели

младотурците … Тогава младият журналист се прехвърлил в столицата на свободна Бълтария,

откъдето е могъл безболезнено да развива своите идеи за изтръгване на Македония от робството.

В София той почнал вестник “Вардар”, но не с предназначение за населението в свободната

държава, а за да бъде пращан в Македония и Тракия. Отначало той успял, но младотурците бързо

схванали предназначението и на този вестник и забранили влизането му в пределите на

Османската империя. Тогава редакторът го преименувал на вестник “Места”, после на

“Брегалница”, на “Струма “, на “Марица”…Повече не могло да се дейсдтва – явно младотурците,

на които отначало населението в Македония се бе до известна степен доверило, се оказаха по-

опасни за българското население със своята бдителност и относителна интелигентност

/сравнявани с миналия режим/. Те дебнели всяка българска проява на “отваряне очите “на

населението и бързо спирали вестници, затваряли кулбове, обезоръжавали, пращали чети под

формата на неотговорни фактори. При това положение Данаил Крапчев предпочел да отиде в

Македония и да опита там да организира борбата. За това до известна степен подбудител бил

поетът Пейо К. Яворов. Заминали заедно с чета по посока на Сер. Почнала и Балканската война.

Сега отново се налагало журналистът да се прояви и Данаил Крапчев почнал да издава вестник

“Българин”. Скоро обаче в Солун, където бил печатан вестника, поради междусъюзнишката война

влезли гръцки войски и излизането на в. “Българин” станало толкова трудно, колкото и в турско

време… “Братята християни” не по-малко от турците са гонели и са пречели. Подир

междусъюзнишката война, която изпепелила т. н. “български национални идеали” Данаил

Крапчев се прибрал в София и тук влязъл в редакцията на вестник “Пряпорец”, орган на

Демократическата партия, възглавявана от Александър Малинов. Сам Данаил Крапчев се

присъединил към тази партия с това нейно хубаво име, без обаче името да я прави

демократическа в днешното наше понятие за истинска народна демокрация. До известна степен

тя е имала заслугата, че се е противопоставяла, поне на книга и на слово / а по малко на дело / на

т. н. либерална, а по сетне национал-либерална партия или т. н. “народна партия” на

консерваторите.

В “Пряпорец” Данаил Крапчев работеше рамо до рамо с Васил Пасков *31+, с когото бяха

редактирали наедно /и с Яворов/ вестник “Илинден”. Напълно солидарни и сработени в полето на

македонския национализъм, тия двама редактори водеха чрез “Пряпорец” непрестанна

деятелност за коригиране на положението в Македония, та било дори с война. Дали защото

шефът на Демократическата партия Малинов се е опасявал, че партията му бива твърде много

ангажирана в еднопосочна борба /а Малинов беше с по-широки амбиции/, Крапчев замисли и

осъществи издаването на нов вестник, който да не ангажирва никоя партия. Така бе създаден

вестник “Зора” след Първата световна война при всеобщата разруха, обзела победена България.

Отначало се възнамеряваше в “Зора” да участва и другият македонски деятел – Петко Пенчев

/завършил кариерата си на политик като звенар и участник в преврата на 9. ІV. 1923 г., макар да бе

член на ръководството на Малиновата Демократическа партия/… Крапчев обаче не можеше “да

мели” с всекиго и скоро двамата уж единодейци се разделиха. Крапчев привлече от редакцията

на в. “Дневник” кроткият, покоряващ се на шефство Матей Бончев., известен като публицист с

псевдонима Бръшлян /да не се смесва с Цоню Бръшлянов/. Бръшлян щеше да бъде дясната ръка

на Крапчева в грубата редакционна кухненска работа. Привлече и юриста Коста Купенков и

себелюбеца Георги Белчев /изкарал златни дни като аташе в парижката легация/, и Наум

Томалевски /приближен на Тодор Александров и през епохата на македонската “беса та беса”

убит/. Художник на вестника бе Борис Зографов *32+, пак от македонски произход/ това бе

слабостта на Крапчев – да се обкръжава все с българи от Македония/. Така той назначи за

репортер и племенника си Любен Крапчев, а по-късно и племенницата си … Крапчева за

коректорка. Други по-малко важни фигури бяха репортерите: Венцислав Студенов и Никифор

Богданов, после Александър Дякович и Петър Николчев *33+.

Ако споменавам имената на хората, работили във в. “Зора”, не се отдалечаваме от темата “Как

работеше Данаил Крапчев”, напротив, доближаваме се. Защото по избора на тия лица може да се

съди за вкуса на главния редактор и за намеренията му. Той искаше да има около себе си

безспорно добри работници, но още повече – покорни. а всички изброени се оказаха покорни,

безпрекословни. При тия редове става трудно да говоря за собствената си личност като

изключение, защото всъщност нямаше срещу какво да воювам: когато Коста Купенков ме покани

да заработя в “Зора” като репортер, бях едва двайсетгодишен и не можех да говоря за твърди мои

схващания и “концепции” – на мен най-много ми импонираше мирисът на печатарско мастило,

който мирис познавах от петгодишна възраст, гостувайки на баща ми в редакцията му в Цариград,

където българската екзархия издаваше вестник “Вести”. Този мирис ми остана най-любимият ми

аромат през целия ми живот. При това Данаил Крапчев в началото ме прие като син на Македония

,благодарение на дейността на моя баща, българин от Дойран и на дядо ми, българин от Прилеп.

Ще повторя като кажа – при моето кандидатстване в редакцията на “Пряпорец” за коректор през

Първата световна война, около 1917-18 година, той щом чу името ми, веднага разпореди да бъда

назначен, защото туй име било гаранция, че съм от “сой”. А нещата после се промениха, но то е

далечна история, окол 1927 година, когато аз продължих атаката си срещу кое да е правителство –

отначало замеделското, после Цанковисткото, а най-сетне правителството на Андрей Ляпчев…

- А, не …- каза ми твърдо Крапчев - Андрей Ляпчев е наш човек, демократ и е от Македония…

Настъпи момент, когато “паднах в очите”, както се казва, на моя шеф. И отсега нататък ме

очакваха неблагоприятни дни. А иначе беше много търпим към мене. На един “илинденски ден”,

когато в Княжево по традиция се устройваха празненства от страна на оцелелите и живеещи в

София илинденци, аз се трогнах повече, отколкото се полага и влязох в редакцията с

неравномерни стъпки. Седнах да пиша и опиша тържеството, но явно бе ,че съм се почерпил

извън мяра Тогава Крапчев ми каза да си вървя и да си почина - друг щял да довърши моята

работа. А на другите бил казал, както узнах на другия ден, че на Илинден всеки добър българин

може да си позволи да залее с алкохол мъката си. Все в тоя македонски стил Крапчев бе приел,

щях да пропусна, в редакцията и Методи Янчулев, твърде приближен на Организацията, а по едно

време и частен секретар на министър-председателя Андрей Ляпчев.

Но на темата – “как работеше Данаил Крапчев?” До известна степен като султан, като Хамид…

Отговорът звучи малко несериозно и все пак не е случаен, тъй като е свързан до известна степен и

с моята съдба. Прочие, бидейки автократ, Данаил Крапчев имаше нужда от твърде верни хора, но

не само за редакционна работа добри, а и като доносници, слуги…Такъв бе Петър Николчев…Той

допринесе до известна степен, за да се струпа върху мен още повече незадоволството от Крапчева

страна. Бях заработил едновременно и във в. “Мир”, защото едната заплата не стигаше, а аз току-

що се бях оженил и беше естествено да потърся увеличаване на доходите си. Моята съпруга бе

млада, начинаеща оперна актриса /Катя Спиридонова, “българската Аида”/ и именно като

начинаеща получаваше твърде скромна заплата. Тогава хората на изкуството бяха истински

пролетарци. Младоженец, поисках да отида с булката във Варна и получих отпуск от Крапчев. В

същото време обаче работех и в “Мир”… Нека не звучи неясно - “Зора” излизаше сутрин, а “Мир”

подир обед и ставаше възможно да се работи в два вестника. Идейно не се различаваха твърде,

пък и аз във вестник “Мир” имах в първите години повече техническа дейност. Но на темата.

Когато поисках от главния редактор на “Мир” Иван Пеев Плачков отпуск, за да отида във Варна,

той ме склони да остана още няколко дена, докато се върне един репортер. Николчев ме видял на

улицата и веднага докладвал на своя шеф, че аз, който съм напуснал “Зора”, за да отида в отпуск,

в същото време съм верноподан на в. “Мир” и си гледам там работата…Данаил Крапчев, както

вече ще да е станало ясно, беше болен на тема “Зора”. Той мереше добродетелите и

отрицателните качества на сътрудниците си по отношението им към вестника. Помислил си /па

комай и го казал/: “значи Бързицов пренебрегна “Зора”, а в същото време не се отдели от “Мир”…

Той предпочита вестник “Мир”, не е верен на “Зора”, не може да се разчита на него всецяло. Не се

е отдал от сърце и душа на мен… Виж, Николчев е друго нещо”…И един ден, след като Николчев

ме подредил пред Крапчева, получих писмо, че съм уволнен от вестника… Писмото беше

подписано от Александър Георгиев/ Сандо/, главен администратор на вестника/ сменен по-късно

от Трифонов, роднина на Крапчев и естествено – македонски българин/ … Досрамяло го Крапчев

сам да подпише писмото… А отде туй верподаничество на Петър Николчев към Крапчева? Случаят

е твърде неприличен : този млад човек си позволил да бръкне в касата на администрацията,

винаги пълна с пари- било от обявления, каквито в. “Зора” печаташе в изобилие, било с пари

приготвени за заплати,за печатница, за хартия…Изобщо “реколтата “на Николчев бил добра. Но –

не си спомням как била открита кражбата – Данаил Крапчев възложи на Коста Купенков и на мен

да отидем при Николчева и го накараме да върне парите, ако иска лесно да се отърве… Аз не

отидох – беше ме срам да гледам в очите тоя човек! Пък и жестоко ми се виждаше да се явявам

като следовател, като обвинител…Както и да е, макар и да не бях отишъл /отиде само Купенков/,

Николчев узнал, че и аз съм бил предназначен за делегат и сега ми отмъщаваше, клеветейки ме

пред Крапчев.А всичко това Николчев вършеше, за да заличи пред шефа престъплението си …

Страшно е, когато човек веднъж се залови с доносничество- няма откачване! Защото Николчеву не

бе първица моя случай – той донасял на шефа всичко, което чувал да се говори за него, а знайно е,

че и най-добрият шеф е прицел на клюки от страна на подчинените си и те си позволяват да казват

по нещо, макар и безобидно.Ако Крапчев би простил на Петър Николчев грешката, да речем на

младостта му и не го посочил на властите за наказание, би звучало по един начин. Но когато

виждаме, че срещу прошката си той получавал дивиденти…почваме да гледаме на опрощението

му с малко по-друг поглед! Цялата тази история би звучала като чужда, ако не показваше все пак

как е работел Данаил Крапчев. Работел е, ползвайки се от “уши”, точно по султан Хамидовски. А

соча именно това име, защото в писанията си срещу отоманското робство и султаните, той често е

укорявал Хамида, че си служи с многобройни хафиета / шпиони/.

Обкръжен от верни хора, било защото са роднини, било защото са македонци, било от вродено

качество за вярност към началството, било от подлеци като Николчев, Данаил Крапчев имаше

време да надниква в цялата машинерия, в целия лабиринт на вестника. То й се бе отдал цял на

“Зора”, излязла през 1919 год. и спряла през 1944 год. Цели 25 години, четвърт век, този човек не

си е лягал рано и не си е доспивал, за да бди над своето дело, смятайки “Зора” за по-важно дело

едва ли не …от самата България! И какъв юбилей гласеше! Макар да не работех вече в “Зора” не е

чудно, че до ушите ми бе стигнало какво е гласял Крапчев послучай 25-годишнината на “Зора”,

която трябваше да бъде отпразнувана през 1944 г. Специалният брой щял да излезе в 20 страници

при същата цена като дар на читателя. Със статии от всички по-видни български общественици,

писатели, с рисунки от художници, с какво ли не! Бил пазел някакви специални материали, като

мемоари и разкрития около Ботева и Левски… и други такива или подобни личности митически, за

да направи голяма сензация като свърже юбилея на “Зора” с тия именити българи…. Щял бил да

даде тройни заплати на сътрудниците си… Чудеса!

В “Зора” по едно време бе открита хумористична страница, редактирана от Райко Алексиев. След

като той си създаде голяма популярност и след като не успял да получи по-голямо

възнаграждение за труда си, заблагонамерил да пусне свой хумористично сатиричен вестник

“Щурец”. При това положение Крапчев покани за редактор на веселата страница Александър

Божинов. Тия именно хумористи Крапчев щял “да впрегне” в специалния юбилеен брой да

напишат, нарисуват, редактират две страници! До това време каквото бе пожелал Данаил

Крапчев, все се бе сбъдвало - само този юбилей не се осъществи - настана Девети септември!

А мечта на Крапчев бе да се сднабди със свое здание - и се осъществи. Отначало “Зора” се

печаташе и редактираше в Придворната печатница, току зад двореца, близо до ония стълбички,

които днес съединяват площада на Партийния дом с булевард “Дондуков”. После “Зора” се

премести в зданието на Демократическата партия /площад “Славейков”, където днес е кино

“Славейков”/. Сетне за много късо време – в печатницата на в. “Народ”, орган на широките

социалисти, на ул. “Ломска”. Това бе, когато привърженици на Земеделския съюз нападнаха

печатницата на вестника на площад “Славейков”. И най-сетне “Зора” се намести в свое собствено

здание на ул. “11 август”, зад бул. “Дондуков”. Зданието било построено специално за печатница

и редакция, но самата му архитектура издава психиката на създателя си: “малко гърненце - сладко

ядивце”…. Тази българска подумка, която издава характера на бедния през робството българин:

да се радва на малкото, защото голямото е непостижимо… Редакцията на “Зора” представляваше

малки стаички, тесни, неприветливи, да няма къде да се обърне човек. Както беднякът се

задоволява от най-малкото, стига да е негово- тесни стаи, стълби, високи стъпала, беднота!

Иначе Крапчев беше добър търговец и знаеше кого да кани за сътрудник. Така например той

плащал на Йордан Йовков богат хонорар, за да печати Йовков своите разкази в “Зора”.

Бе ангажирал също Чудомир със заплата, независимо от това дали Чудомир ще пише или не.

Важното било: напише ли, хрумне ли му тема, изпълни ли я - на “Зора” е длъжен да я даде…. По

тоя повод спомням си думите на Чудомир: “….Как да не се съгласиш на такива условия?… Аз общо

взето не съм прекалено продуктивен. Пиша малко, по елин-пелиновски, ако мога да си позволя

това сравнение… Малко пиша, рядко….Все настроение чакам, все време не ми остава. Защото се

пилея по редица обществени работи в Казанлък - читалищни, ходатайства, какво ли не…Пък и

таблата ми отнима много време, признавам си греха…Също и художеството, което комай

предпочитам пред писането. Както и да е, за мене има сметка в договора ми със “Зора”, защото и

да пиша, и да не пиша заплатата си тече… Така погледнато, аз съм най-добре платеният български

писател.”

- Не ти ли тежи все пак такъв договор? Нямаш право да печатиш другаде, освен в “Зора”?

- Какво да ти кажа… В буржоазните вестници да печатам- няма да има отлика от сътрудничеството

ми в “Зора”. Пък и кои са буржоазните вестници? Все партийни, злоезични, ангажирващи… “Зора”

поне минава за информационен, търговски вестник, а не орган на партия. При това има много

голям тираж, а аз обичам да пиша за голяма аудитория.

Покрай големите имена, с които Крапчев свързваше вестника си, той си позволяваше и

компромиси именно в интереса на вестника. Така например редовно поместваше разкази от

Димо Сяров, един писател, чието име днес изобщо не звучи. Макар и със значителна култура,

Димо Сяров беше по-малко писател и повече търговец. Той бе много близък на тютюневия магнат

Чапрашиков, който пък е ползвал Крапчева със заеми и други парични благоволения във времето,

когато вестникът се бореше да заеме сигурно място и особено по време на строежа на собствено

здание. Крапчев търсел благоволението на Димо Сяров при уреждане сделките си с Чапрашиков.

Самият Димо Сяров, с когото се познавах така, както съм се познавал като журналист с хиляди

други, веднъж ми каза:

- Аз не се чувствам писател… Веднъж се опитах на шега и дадох разказа си на Крапчев. Той го

помести. Това ме окуражи и аз продължих да съчинителствам … Но право да си кажа, понякога ми

се струва, че Крапчев прекалява с благоволението си към мен и ме е срам от читателите, дали

няма да кажат: “Аман от тоя Димо Сяров! Та до него ли опря вестник “Зора”? Няма ли други

писатели? “Във всеки случай не ще се откажа от доброто отношение на Крапчев, защото

писателството ми се услади: аз имам пари, не работя за хонорари, но друго е да имаш не само

пари, а и слава!

А аз си помислих: славата на близък до “Зора”, на силен, на опасен човек, който чрез влиянието на

този вестник подрежда работите – и свойте, и на шефа си Чапрашиков…

Търговският дух у Крапчева изобщо бе силно избуял, все в името на обичта към “рожбата”, както

наричаше той своя вестник. Много пари не са му и трябвали за личен живот и не за пари е гонел

голям тираж, аза власт, за влияние, за сила и слава. Почувствал се бе Наполеон на пресата, на

печата…И не е лъжа, че вестникът на Крапчев се четеше. Защото другият утринен вестник – “Утро”

*34+ не вдъхваше добри чувства сред интелигенцията. Докато “Зора” не беше поела погрешния си

път през Втората световна война, тя минаваше все пак за демократичен, културен вестник и

противовес на “Утро” с неговите сензации шантажи. И именно тук отново виждаме как работеше

Крапчев. Готов бе и на компромиси в името на вестника си, за да го наложи и с популярност, и с

тираж над “Утро”. Така той стигна дотам, че да обявява конкурс “Мис България”, какъвто бе

обявил вестник “Утро”. Тогава за “мис България “бе избрана Станишева, негова роднина,

избраница по македонска линия. И наистина, широките маси започнаха да търсят вестник “Зора”

само заради образите на красавиците - ето една нова публика! Крапчев казваше открито, без свян:

“И с дявола ортак ще стана, но ще стъпя на врата на Атанаса.” Атанас беше Дамянов, стопанинът

на “Утро”, а по –сетне на “Заря”. Този човек бе пълна противоположност на Крапчев: по нрав

гуляйджия, женкар и с нестабилен морал, що се отнася до подкупността.Трябваха му много пари

за жените, които го обкръжаваха - предимно провинциални или оперетни артистки. Беше

осиновил сина на репортера си Панайот Станчев, но синът не можа да стане истински журналист, а

само по име, нали “баща му” беше директор на вестник! Стефчо Дамянов завърши кариерата си

като носач на гръб вестниците на софийската гара за влака, който ще ги отнесе в провинцията…

В борбата си срещу Дамянова Крапчев беше неуморим и неумолим! Той воюваше и с двамата

съдружници от весткоразпространителското дружество “Куриер”- Владо Митев и Нако Петров,

които укоряваше, че били взимали страната на Дамянова. В това имаше нещо верно- най-напред

тия тримата си приличаха като родни братя, особено Нако. С Крапчев нямаха нищо общо. И

двамата бяха с по едно око, бивши вестникопродавци, но енергични момчета, които създадоха

мрежата за разпространение на българския печат. Нако разпиляваше големите печалби по жени и

кръчми /особено кабарета/, а Владо строше къща след къща. Крапчев отиваше при тия двамата в

тяхното гнездо и още от вратата размахваше бастуна си: “Вие мене за идиот ли ме смятате? Не

виждам ли, че изкуствено подържате тиража на Дамяновите вестници във вреда на “Зора”?

Настоятелите ви искат примерно 500 екземпляра от “Зора”, но вие се преструвате на неграмотни и

не задоволявате искането им, а в същото време пращате повече екземпляри от “Утро”!. Това ми се

каза от самите ваши настоятели…” В обвинението на Крапчев е имало нещо твърде вероятно:

защото Дамянов, бидейки сам той с лабилен морал, прилагал системата на подкупи и към

двамата тия собственици на дружеството “Куриер”. Той ги бе просто направил акционери на

неговото дружество, което издаваше вестниците му. Акционери, които естествено ще имат

интерес да вървят техните вестници, а не “Зора”…

Аз имах познанство с тия двамата. Още като ученик издавах списанието “Родна лира” /1915/, а в

края на 1916 г. подготвихме с Христо Измирлиев - Ведбал /по-сетне Христо Смирненски/

списанието “Смях и сълзи”. Поради това много често ходех при тях, за да измолвам аванс, с който

да плащаме на печатари и продавачи на хартия. Не мога да се оплача – у тях имаше човечност,

особено у Владо Митов, услужваха ми …И по-късно подържах връзка поради други списания и

вестници, например второто издание на “Смях и сълзи” през 1925 год., когато след атентата в

църквата “Св. Неделя” бе конфискувано. Тогава бях накарал карикатуриста да нарисува проф. Ал.

Цанков с нож в ръка. По време на разговори с Митов и Петров те много се оплакваха от Крапчев.

Казваха нещо такова : “Как може Крапчев да мисли, че ние изкуствено вдигаме тиража на “Утро”?

Такива работи насила не стават. Чисто и просто народът предпочита по-простичкия вестник, с

повече сензации, криминални истории… А “Зора” е за интелигенцията, която е по-

малобройна…”Утро” развива криминалните истории като в романи, по цели страници, като

например историята с Митко и Първолетка, които се бяха самоубили… Хората се бият да купуват

вестника, а “Зора” съобщава това същото в десет реда. Какво сме виновни ние? Нека и “Зора”

започне така и ще си вдигнат тиража! А Крапчев ни заплашва с бой… Само с един юмрук ще го

свалим, толкова му е силата… Ама всъщност другаде му е силата и веднъж дори ни го каза:

”Арнаут башка да бол билир”. Което на турски значи, че арнаутинът и друг път знаел, а по смисъл

това значи, че може и нож да играе… Но не ножът на Крапчев, който не може да го държи, а ножът

на ВМРО, на организацията. И право да си кажем, страх ни хваща, защото нали виждаш тия хора

избиват всеки ден по някого. Какво им струва и нас да утрепят?!”

Но Крапчев си гонеше тиража. Веднъж ми каза: “У нас се взима гонитбата на тираж на подбив- че

се преследват материални интереси. А значението на тиража съвсем не е само гонитбата на пари.

Големият тираж дава възможност на вестника да прокарва своите идеи, целещи доброто на

страната или какъвто е случаят със “Зора” - поддържане будно съзнанието на народа по

македонския въпрос. Занимаването на българския печат с македонския въпрос не почна с

излизането на “Зора”, разбира се. Още когато заработих във вестник “Пряпорец”, Андрей Ляпчев,

първият сътрудник на Александър Малинов, ми възложи да се занимая надълго и нашироко с

една френска статия /мисля от в. “Матен”/, която разглеждаше турските реформи. Сложете ги в

кавички…”

Друг път Крапчев ми каза: “Но колко е нерадостно да се констатира, че статии за македонски и

други подобни общонародни, големи, съдбоносни въпроси не правят тираж, а конкурсът за “мис

България”! Слава богу, че това не е така само у нас, а в цял свят. И най-сериозни вестници на запад

си имат редовен кът за хумор, карикатури… Това е човекът – иска сензация, забава, отмора, а не

проблеми!

Как работеше Данаил Крапчев? Вече видяхме, че е обичал да подбира добри работници,

включително роднини и македонски българи като туй последното според него е гарантирало

верността към вестника и идеите му. Така подбирайки добри, съвестни и способни работници, той

още в началото бе взел за коректор известния преводач, езиковед, поет, хуморист и сатирик

Димитър Подвързачов. Този човек се ползваше сред поетите със славата на “баща”. Нему са

сваляли широкополите си шапки поети като Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев /самоубил се

поради любовна трагедия/, дори опакият Кирил Христов, който не търпеше авторитети.

Доколко привързан е Данаил Крапчев към Андрей Ляпчева не личи само от реагирането му,

когато написах шегата с Ляпчев, а личи и от реагирането му, когато Димитър Подвързачов също си

беше позволил една закачка с Андрей Ляпчев. Влошените отношения между Крапчев и

Подвързачов скоро станаха причина той да напусне вестника. Стана коректор в конкурентния

сутринен вестник “Свободна реч”, когото аз назовавах в моите фейлетони “Свободна сеч”

виждайки в тоя вестник орган на кървавия проф. Ал. Цанков.

Някои укоряваха Крапчева, че пише статии по четвърт колонка… Той отговаряше, че се научил на

тая система от Жан Жорес, редовен сътрудник на “Л, Юманите”. Но шегаджиите или

злоумишлениците подържаха ,че Крапчев бил пишел така икономично от цицилък,

скъперничество… Бил болнав любител на парите… Той обаче по същото време, когато ходеха

такива шеги, бе отхвърлил поканата на италианския пълномощен министър Пиачентини да плати

за поместването в "“Зора"”на няколко статии в полза на режима на Мусолини.

Друг случай за безкористието на Крапчева е следният: Захарните фабрики “България” не зная по

какви причини държеха много на добри отношения с печата. С какво можеше да им бъде полезен

печатът, не ми е ясно. Може би просто "за всеки случай". Или както бе казал директоръът на

белгийската компания за електрическото осветление на София Кастерманс” Един куч по-

малко…”Захарните представители си имаха като посредник между тях и печата една личност –

Панчо Дорев, бивш дипломат или нещо подобно, добре платен адвокат на фабриките. По негов

почин от време на време в домовете на журналистите биваше пращана по една каса захар…, ей

тъй, като подарък. Срещу фабриките за захар въобще не се бе подел никакъв вой… Данаил

Крапчев обаче върнал касата веднъж, върнал я дваж, трети път … докато престанали да го

даряват.

Парите Крапчев обичал във формата на … голям тираж, както вече казахме с риск да повторим и

потретим: да има голям тираж, за да може да набива в съзнанието на големия брой читатели

своите идеи на македонски българин, на буржоа, на роялист. Все в името на големия тираж, той

бе склонен от време на време, както видяхме със случая “мис България”, и на компромиси. Такъв

компромис той бе готов да направи и по повод едно мое решение да посетя Съветския съюз,

нещо, което вече съм разказвал, но тук само маркирам с няколко думи, за да свържа мислите

относно манталитета на Крапчев, що се отнася до тиража и пак до тиража, и все до тиража! Когато

узна, че ще отида до Съветския съюз, той ме потърси /вече работех във в. “Мир”/ и ме покани да

стана кореспондент и на в. “Зора”, в смисъл да дам и на неговия вестник кореспонденциите си от

Съветския съюз. Отговорих му, че това няма да може да стане, защото "Зора" е на някакви свои

позиции по отношение на болшевизма, а аз съм си дал честна дума пред съвестта - да разкажа

нещата така, както съм ги видял, дори ако това не е приятно на нелюбещите Съветския съюз. Той

ми възрази, че аз и като сътрудник на в. “Мир” не бих могъл да възхвалявам Съветския съюз… Но

аз му поясних, че съм сключил с главния редактор на “Мир” Иван Пеев – Плачков спогодба да

пиша за тая моя екскурзия в брошура, а не във вестник “Мир”. Възражението ми беше логично и

би могло да се предполага, че би разколебало намеренията на Крапчев. Но - не би! Той ми каза, че

е готов да печати дори благоприятни впечатления от моята екскурзия в средата на тоя “наш

братски народ” като се акцентувало на освободителната роля на руския народ и прочее…Сиреч:

щом като е за повдигане на тиража на “Зора”, Данаил Крапчев допущаше едно временно

отклонение на своята линия спрямо Москва! /Този мой излет в Съветския съюз въобще не можа

да се осъществи … главно по вина на Данаил Крапчев. Неговите хора раздрънкаха за моето

намерение и за поканата на Крапчев към мен да пиша в “Зора” кореспонденции. И тогава

съперникът на “Зора” – в. “Утро” и респективно главният редактор Стефан Танев се възползва от

връзките си с министъра на вътрешните работи Александър Гиргинов *35+ и се получи разпоредба

на границата с Турция да не бъда допуснат до Цариград. А аз възнамерявах оттам да отида до

Съветския съюз по море през Одеса. Направо от българските власти нямаше да мога да получа

разрешение за посещаване на Съветския съюз, нито пък в София имаше съветско

представителство, което да ми даде виза. Двамина адвокати на тогавашния бул. “Мария Луиза “,

единият, мисля, Данаилов, представляваха съветския “Интурист” и ми обещаваха да получа виза

от съветското консулство в Цариград. Прочее, Стефан Танев поиска да ми попречи, защото щях да

се явя с кореспонденции от Съветския съюз именно в “Зора”, а не в “Утро”. Но и иначе нямаше да

мога да осъществя излета си – съветска виза сто на сто нямаше да получа, щом съм работник в

буржоазния вестник “Мир”, а тогава отношенията между Москва и западния свят бяха обтегнати.

Приключвайки с тая история искам да подчертая за последен път колко е бил готов на жертви,

дори и от идеологическо естество, Даниел Крапчев, все в името на тиража и тиража!

Упорито работеше Крапчев, но и който много работи, може понякога много и да сбърка. Така

сбърка той като нае за водещ културния отдел на вестника Йордан Бадев - все по македонска

линия. По-раншният литературен съветник на “Зора” Наум Томалевски бе убит при македонските

междуособици. По едно време той бе редактор на неделното издание на Крапчев “Неделна зора”,

издадено в отговор на Атанасдамяновото “Неделно утро”- пълни с илюстрации и всякакъв

белетристичен и забавен материал. Но Наум Томалевски, макар и увлечен в борба, беше по-

толерантен от Йордан Бадев - не бе си създал толкова противници. Бадев режеше жестоко

всекиго, когото не харесваше и особено хората от левицата, прогресивните елементи в

литературата и изкуството. Тук Данаил Крапчев беше сбъркал, защото докара по едно време

работите дотам, че привържениците на комунистическата идея у нас да престанат да купуват

вестник “Зора”. А това не беше малък удар като се има предвид големия брой на комунистите. Та

кого не бе “ял” Йордан Бадев! Докато и тогава и днес името на Христо Смирненски внушава само

удивление и преклонение, Бадев се бе нахвърлил върху Смирненски, подкрепян от своя

съидейник Владимир Василев, редактор на злополучния “Златорог”. Изобщо “Зора” стана прицел

на антипатии и от страна на прогресивни, и от страна на македонци, които бяха във война с

Йорданбадевото крило.

Данаил Крапчев влизаше в редакцията пръв, още почти веднага след пладне, към два или три

часа, било зима, било лято. Първата му дума не бе поздрав към главния администратор

Александър Георгиев, инвалид от миналата война, а питане:

- Какъв е вчерашният тираж за София? Има ли промени в провинцията?

Ако администраторът кажеше, че тиражът е макар с една бройка по-голям от вчерашния, Крапчев

засияваше. Чуеше ли, че е макар и с една бройка по-малък от вчерашния, зафъфлюваше и просто

не можеше да си намери езика, за да говори…Комплекс ли се казва това състояние, не зная, но

въпросът за тиража беше съдбоносен за тоя човек. А тиражът за ония времена не бе малък като се

има пред вид, че хората не търсеха вестниците толкова, колкото днес. Крапчев се навеждаше над

книжата на администратора и жадно се вглеждаше в тях. Сравняваше с тиражите от оня и по-оня

ден.. Ровеше се за сведения от провинцията … След още разпит за хартия, мастила, предмети,

свързани с редакцията, Крапчев влизаше в другата стая и веднага се залавяше за телефона.

Редакцията по това време биваше още пуста - сутринен вестник не се редактира в два часа след

обед… Той търсеше телефона на търговците на хартия и почваше:

- Нахмиас, искам да ми осигуриш хартия до края на годината… Не съм доволен от ритъма на

снабдяването ти… “Зора” не може да рискува да остане без хартия или да си намали изкуствено

тиража по липса на хартия! Ти знаеш, Нахмиас, че съм приятел на евреите и дръж сметка за това…

Какъвто беше малък и лек, Крапчев рипваше от стола си и тичаше пак при администратора:

- Ами не ми каза за обявленията. Какви бяха вчерашните постъпления? Днес има ли нови?

И си записваше в една тетрадка-дневник, навярно най-сърдечният му в живота дневник…Отново

се връщаше в стаята и взимаше телефонната слушалка:

- Вангеле, ти ли си? – почваше той разговор с цинкографа Вангел, прочут с майсторството си, който

заедно с брата си снябдяваше с клишета най-важните издателства в София. - Вангеле, правя ти

бележка за вчерашното клише на министъра…, не беше ясно, не ми хареса…Залягай повече…ти

знаеш, че думата ми пред финансовия министър е важна и мога да ти помогна с данъците…

Ето че отново скача от стола си и влиза в стаята на администрацията. Сандо Георгиев бе излязъл

някъде, но на мястото му стоеше Крум Пасков, негов помощник. Крапчев се обръщаше към него:

- Круме, колко кила излязоха старите непродадени вестници, които си продал завчера? Колко ? И

защо на такава цена? Добрини ли правиш на евреите от битпазар?

Всички тия разговори Крапчев не водеше така лесно, както са дадени в тези страници… Тези

разговори му струваха усилие, той пелтечеше и затова е толкова по за удивление неговата воля

или по-точно инат да говори, да говори, да говори – не толкова по-важни въпроси - но щом е до

неговата “Зора” той и без език би говорил…Ей го изведнъж грабва смачканата си шапка и

изхвърчава от редакцията. Ако го проследите, ще го видите как влиза във

вестникоразпространителното дружество “Куриер” на ул. “Искър”, много близо до улицата на

“Зора”. Там той отдаеч маха с бастун срещу съдружниците Нако и Владо и почва нападки за

тяхното толериране на вестник “Утро” срещу интересите на “Зора”. Следват оправдания от Нако и

Владо и нападки от Крапчев, докато погледне часовника си, затворен с капак и носен на

хлътналото му шкембе, в жилетка, и като види че е време за работа в редакцията, амнистирва

двамата съдружници и бяга към “Зора”. По пътя Крапчев среща вестникопродавче и го спира:

- Ти продаваш ли “Зора” бе момче? Продаваш значи… Ами колко харчиш от нея? Двайсет броя ли?

А по-рано? Пет! Значи сега повече… Продавай, продавай… Влизай в кръчми, дюкяни, спри пред

банята като излизат хората, навирай се навсякъде, па като ми кажеш някой ден, че си продал сто…

ще ти дам нещичко!

Все в порядъка на темата как работеше Крапчев трябва да споменем и за случая “Спас Икономов”.

След Първата световна война радиото беше още в пелените си и не можеше да се ползва

нашироко. А Спас Икономов си бе създал връзка с Божурище, където негови приятили по чашка,

Черганов и други, имаха радиовръзака и снабдяваха приятеля си с последните новини… “Бай

Данаил”, както често се обръщаха към Крапчева, държеше тогава Спас само за тия радионовини,

които вършеха голяма работа на вестника… Спас Икономов изчакваше пратеника от Божурище в

една кръчма на ул. “Левски” до ъгъла на пл. “Славейков”, където единият подаваше

радионовините, а другият – хонорар и бутилка вино…

Един хитроумен работник в “Зора” беше и Александър Дякович. Той, както се казва, бе “влязъл

под кожата “на Крапчев и командваше във вестника. В замяна на своите услуги получаваше

увеличения на заплатата и добавъчни възнаграждения. Бидейки фаворит на такъв голям човек

като “бай Данаил”, Дякович си бе спечелил омразата на колегите и в редакцията на “Зора”, и в

други редакции.. Но… така работеше Дананил Крапчев - като историк той трябва да си е правел

сметката, че всички големи хора в историята са си имали, доносници, шпиони / хафиета по

“хамидовски”. И най-интересното, че между двамата доносници – Николчев и Дякович- нямаше

както се казва “духовен афинитет”, душевно сродство, каквото се полага между хора,

изпълняващи една и съща задача. Напротив, те се мразеха и взаимно клеветяха! Но “султанът” не

губеше от това и го толерираше, а може би и насърчаваше.

*****

Данаил Крапчев пишеше статиите си бързо и стръвно, като че ли се бореше с писалището.

Пръстите му едва държаха писалката, която се изпълзваше поради влажността им! Самият

Крапчев – също тютюнясъл, пушеше цигара след цигара като ги палеше една след друга. Бе добил

тютюнев цвят, лицето му – мумия. И кашляше, и храчеше – просто неприятен събеседник. Докато

един ден, както пишеше, така и се смъкна от писалището. И телефони, помощи, лекари … докато

го спасиха. Но от тоя ден той вече не слагаше цигара в устата си – бе получил тютюнево отравяне,

никотиново. Напишеше ли статията /или по-точно статийката/ Данаил Крапчев отиваше до масата

на Матей Бончев – Бръшлян в дъното на стаята и я оставяше на писалището. Не за да я чете

Бръшлян и да си даде мнението, не. Такова нещо нямаше, а просто защото от масата отиваха към

печатницата всички материали за отпечатване.

Аз давах матерала си на Крапчев /което се зловидеше на Бръшлян/, но Крапчев я го погледнеше, я

не го погледнеше – имаше доверие в мене – и отиваше и го оставяше пак на писалището на

Бръшлян. Този също не винаги се взираше в матерала ми и така, когато момчето от печатницата от

време на време пристигаше за материал и моят отиваше в повечето случаи непрегледан. Пишех

всеки ден “На безобидни теми” – най-разнообразни закачки във връзка с министерски изявления,

с разни гафове в Народното събрание, против спекула, черна борса и пр., а по едно време дойде

ред да пиша и за нещастния Христо Ясенов *36+, а вестникът на общоделците “Народ” препечати

писаното от мене, защото редакцията им нямаше кураж сама да заеме становище относно

неговото изчезване.

Крапчев четеше на писалището си наши и чужди вестници, особено сръбските, но винаги следеше

под око кой влиза и излиза от голямата редакционна стая /това бе на пл. “Славейков”, където,

слаба Богу, стаите наистина бяха големи/. Той следеше кой пише, кой шушука, кой повече пуши,

отколкото работа да върши…, но не правеше бележки, а само си взимаше бележка.Щях да

пропусна да спомена и репортера Владимир Шопов, специалист по инфрации, девалвации и други

такива …ации.Баща му беше в Дирекцията на Народната банка и младият човек разбираше от

банковия език. Той обаче беше много муден, тежък и Крапчев с нетърпение очакваше да го види

как си оставя най-сетне ръкописа на Бръшлян, за да се махне от редакционната стая - не обичаше

темерути. Не може да се откаже ревността на Крапчев към точността на информацията. Когато

някой репортер с възторг съобщаваше за свое откритие – някакъв нов закон, някакво събитие –

Крапчев го караше да излезе, да отиде, да се разтъпчи здравата, за да се увери във верността на

новината. Самият той, когато пишеше статията си, по едно време ще вземе телефона на проф.

Йордан Иванов *37+ или проф. Мутафчиев *38+ /баща на съвременната писателка Вера

Мутафчиева/ :

- Тук Крапчев… Моля ти се, Йордане, услужи ми с една справка… Кога точно била битката при…?

Коя година цар Самуил…. и пр.

Постоянно проверяваше. И това изискваше от всички- непроверени новини не му трябвали. По-

добре да изпусне една новина, отколкото да се орезили неговата любов - “Зора”.

Крапчев работеше на два фронта: в редактирането на “Зора” и в администрирането.

Интересуваше го както доброто редактиране /“списване” – казваше той/ на вестника, така и

доброто администриране и най-специално – поддържането на висок тираж и гоненето на още по-

висок. Той обичаше добрите работници с писалки, но комай имаше по-голяма слабост към ония,

които по всякакви други пътища допринасяха за успеха на вестника: с връзките си като хитреца

Спас Икономов, с мюзервиджийството си като Петър Николчев, макар последният да бе образец

на отрицателно поведение.

Имах случай да пътувам с Крапчев в Германия, когато ни поканиха немските журналисти по време

на Хитлеровите непрестанни плебесцити за “да” или “не” … преди войната. Тогава отседнахме в

хотел “Адлон” и макар да ме деляха три-четири етажа от Крапчевата стая, той ги изкатерваше, за

да си служи с моя бръснач, защото бил забравил своя в София... а един бърснач в Берлин струваше

не повече от един лев… Ще речете – скъперник. Да, очевидно. Обаче това показва, че не имал

нужда от много пари ,, за да се вярва на обвинението, че бил получавал подкупи. .. Скъперникът

няма нужда от много пари…. а ето и антитезата – скъперникът няма нужда от пари, но ги обича…

Във всеки случай никой не присъства при даването и получаването на подкупи, за да може да

бъде смятан за свидетел при обвинение за подкупничество.

Данаил Крапчев беше сприхав, холеричен тип. Тежко и горко, ако му се случиш при такова

насторение – ще те уплаши с държанието си. Но му минаваше и като че ли съзнаваше

прекалеността си. Но не прощаваше цял живот на всекиго, който се е провинил пред … “Зора”. Във

вестник “Свободна реч” работеше като репортер един младеж – Левенсон *39+, брат на другия

Левенсон от Дирекцията на печата. Веднъж той опита да задигне един законопроект /в

земеделско време/ само за своя вестник и аз се сборичках с него. Аз отдавна бях забравил това, а

Крапчев не забравяше как Левинсон искал да ограби “Зора”… Днес Левинсон е професор.

Силен бе Крапчев и в обичта си, и в омразата си. Той така мразеше Стамболийски, че дори се

съгласи на един компромис - за да бъде уязвен Стамболийски, да бъде чукнат цар Борис, когото

Крапчев уважаваше…Случаят е такъв: написах фейлетон за една държава Улгаристан с един цар

Орис, ксойто наказвал народа, защото този народ изгонил от престола баща му Ердинанд…

Скроено с бели конци - та и децата от забавачката ще се сетят за кого и за какво става дума. /Аз

обвинявах цар Борис, че наказва народа… без да съм прав, защото отсетне се установи, че когато

цар Фердинанд искал да гостува в България като турист, Борис не дал съгласието си – страх го

било от интригите на стария цар./ На Крапчев му бе неприятно, че съм засегнал Бориса, но

получаваше компенсация, че съм “чукнал” Стамболийски.

Данаил Крапчев имаше всичката възможност да се разположи добре в така наречения

Журналистически квартал, при чист възсух, тишина, уютност. Но все от любов към своята “Зора”

взе, че се настани възможно най-близо до редакцията на ул. “11 август” – оттатък бул. “Дондуков

“, на днешната улица “Янко Забунов”. Пазачът на редакцията сутрин още го нямало, когато

Крапчев надниквал в печатницата, в редакцията… с бастуна си в ръка, сякаш готов да бие някой

нарушител на порядъка в святото помещение на “Зора”.

Когато събтията назряха до степен да се вижда вече и от слепия, че войната е загубена за

Германия, а това значеше и за онези българи, които подкрепяха нейната политика, Данаил

Крапчев махна от подзаглавието на вестника своето име- за директор остана административния

директор Иван Трифонов…

Бях в градчето Златица, когато за пръв път излезе вестник “Зора” без името на Крапчев. Такъв

тъжен 25 годишен юбилей! Да ти бъде изхръвлено името от вестника, който си създал и обичаш

едва ли не повече от родното си дете! В Златица беше и Георги Кулишев със семейството си –

тогава софиянци се бяха разпръснали накъдето им очи видят – евакуирали се бяха, казано на

тогавашен език. Като казах на Кулишев, че името на Крапчев вече не стои на вестника, той ме

погледна изпитателно дали не се шегувам… Защото и той, както сега разсъждавам, е смятал за

невероятна такава съдба на един създател, родител… И ми каза:

- Бедният Данаил! Ако мисли, че с това ще спаси “Зора”! И с него, и без него този вестник през

войната доби лошо име и е нетърпим при онова, което неминуемо ще настъпи в най-скоро време.

В София срещнах Йордан Бадев. По същия повод той ми каза, че постъпката на “бай Данаил” е все

едно криенето на щраусовата глава…Напразно Крапчев си правел илюзии, че като си махне името,

бъдните управници на България- комунистите- ще търпят тоя вестник… По нататък се знае:

Крапчев плати сам данъка на своите заблуждения.

В заключение: Данаил Крапчев стана жертва не на авантюри, нито на гешефтарски сделки, а на

своя идеализъм и на беззаветната си обич към общата майка България. Дори да е грешал в

търсенето и прилагането на методите, това не може да му се вмени в грях, защото не беше

користно и злоумишлено. Понякога и най-добрите родители с някоя своя постъпка, от много обич

към детето си, могат неволно да му напакостят. Крапчев съвсем не беше “немски агент”, както се

приписва това прозвище на някои. Той само казваше, че немците ни помагат да се обединим и

като така трябва и ние да им помагаме, колкото и каквото можем. Що се отнася до режима им –

мисля, че повтарям- мине ли войната, обедини ли се българският народ, ние отново ще се върнем

към нашата българска демокрация, а на немците ще оставим да си правят каквото щат, тяхна

работа. И накрай: Данаил Крапчев остава едно име, с което българинът може да се гордее,

независимо от печалната му съдба, а може би тъкмо поради нея…

Христо Бръзицов

Бележки

1. В-к “Мир” /1894-1944/. Орган на Народната партия. Основател и пръв гл. ред. е Константин Стоилов.

Редактори са били Мих. Маджаров, Ст. С. Бобчев, Т. Теодоров, Ив. Пеев Плачков. Консервативен вестник с

англофилски и антихитлеристки дух. Оказва силно влияние върху общественото мнение и политическия

живот в страната.

2. Катя Спиридонова /1902 -?/ – оперна певица, сопрано, вокална педагожка. Завършила е ДМА,

специализира в Лайпциг. От 1925 до 1944 г. е солистка в Софийската опера. От 1948 г. преподава в ДМА.

3. Георги Вълков /1897-1942/, род. във В. Търново. Деец на БЗНС, журналист. Завършва инженерство в

Чехия. Редактор на задграничното издание на в. “Земеделско знаме” /1923-28/; Създател и редактор на в.

“Пладне” /1928-34/. Член на ПП на БЗНС /обед./; През 1936 г. посещава СССР, след което развива активна

шпионска дейност против България. Осъден на смърт за държавна измяна и обесен през 1942 г. Синът му

Виктор Вълков след 10. ХІ. 1989 г. бе издигнат от БСП за външен министър на България и за посланик в

Турция.

4. Атанас Дамянов - /1871-1948/, род. в Сопот. Издател, журналист. Учи в търговска академия в Букурещ,

следва право във Венеция и Париж. Завършва докторат в Швейцария. Създава първото вестникарско

предприятие в Б-я, основател на в. “Утро” и в. “Заря”, също и на в. “Дневник”

5. Иван Пеев – Плачков - /1864-1942/ - филолог и публицист, редовен член на БАН, секретар на академията.

6. Георги Караславов заблуждава събеседника си. Той не се е опитвал да спасява никого от старите

литературни дейци, тъкмо напротив - яростно ги напада в печата и дава показания против тях пред нар. съд.

Вж. Трифонова, Ц. Писатели и досиета. В. Търново, 2004 г.

7. Михаил Арнаудов - /1878-1977/, род в Русе. Завършва славянска филология във Висшето у-ще в София.

Специализира в Лайпцигски и Берлински университети, защитава докторат в Прага / 1905/. Виден бълг.

учен, фолклорист, етнограф, филолог и литературовед. Редактор на сп. “Бълг. мисъл”. Председател на СБП /

1922-1932/. Директор на Народния театър. Ректор на Су “Св. Кл. Охридски”. академик. Става министър на

просвещението в кабинета на К. Муравиев, за което е осъден от Народния съд и лежи в затвор до 1947 г.

Освободен е по застъпничеството на съветския акад. Державин и български общественици.

8. Лев Главинчев – вж. Троански, Хр. Убийствено червено. С. 2004.

9. Климент Далкълъчев. Един от “голямата петорка” на водачите на движението “Ратници за напредък на

българщината”. Директор на Дирекция на националната пропаганда, сътр. на в “Идеи и дела”, организатор

на радио “Обединена България”; сътрудник на в. “Днес “и “Вечер”. Изчезнал безследно, т. е. убит след 9. ІХ.

1944 г., въпреки това е съден от нар. съд.

10. Димитър Подвързачов - /1891-1937/, род. в Ст. Загора. Поет, сатирик и фейлетонисти журналист.

Сътрудничи във в.Зора, Епоха, Дем. сговор, Македония и др. Ред на сп. “Звено”, сп. “Отечество” и в. “Военни

известия”. Работи в изд. “Ал. Паскалев”. Заедно с Д. Дебелянов е съст. на “Българска антология” /1910 г./.

11. Стоян Омарчевски - /1885-1941/. Политически деец на БЗНС от 1905 г. Завършва философия и право в СУ.

Министър на просвещението в правит. на Ал. Стамболийски/ 1920 –23/.Член на ПП на БЗНС. В 1929 г.

преминава към БЗНС “Врабча 1”. Гл. ред. на в. “Зем. знаме” /1927-1933/. Депутат – 1913-1923; 1927-1934;

1940-1941;

12. Хенри Левинсон - /1892-1963/, род. в Ню-Йорк. Завършва право в СУ. Работи в Мин. на въшните работи.

Журналист и преводач. Печата във в. “Българан”; Превежда худож. литература и либрета на опери и

оперети, както и мн. пиеси от рус., френ., нем., англ.

13. Александър Оббов - /1887-1975/ - деец на БЗНС, участвал в разцепването на съюза в полза на

комунистите. Мин. в правителството на Ал. Стамболийски /1919-1923/ и в правителствата на Кимон

Георгиев /1945-46 / и Георги Димитров /1946-47/ след деветосептемврийския преврат.

14. Йосиф Хербст - /1875-1925/. Род. в Одрин. Журналист и общественик. Директор на Агенцията по печата

/1913-1918/. Убит през април 1925 г. след атентата в църквата “Св. Неделя”.

15. Йордан Мечкаров - /1891-1954/, род. в Кюстендил. Директор на Дирекция на националната пропаганда,

пълномощен министър в Загреб; съден от нар. съд след 9. ІХ. 1944 г.

16. Борис Руменов – Зевзека. /1884-1944/, хуморист, редактор на сп. “Барабан”. Убит по грешка, вместо Елин

Пелин на 9. ХІ. 1944 от Станислав Вихров, приближен на Тодор Павлов.

17. Константин Каменов - /1900-1953/, художник-карикатурист. Сътрудничи в хумористичи издания и във

веселата страница на в. “Зора”. Съден от нар. съд.

18. Контаминирана история – Н. Петков показва в Нар. събрание ризата на журналиста – земеделец Петър

Костов, арестуван и измъчван в ДС.

19. Шемтон Данон - следовател в Държавна сигурност, нар. обвинител на Х нар. съд за съдене на

стопанските дейци и индустриалците, след това самият той осъден за злоупотреби. Един от вероятните

убийци на Д. Крапчев в Горна Джумая.

20. Димо Дичев - / 1902- ?/ род. с. Обручище, Ст. загорско. Комунистически функционер от 1919 г. Член на

ЦК на БКП / 1945/. През 1925 г. е осъден на смърт за подривна антидържавна дейност, но в 1927 г. е

амнистиран. Интербригадист в Испания. След 9. ІХ. 1944 работи в отдел “Кадри” на ЦК на БКП; Председател

на ЦК на СБПКФ. Носител на комунистически ордени и звания ,” герой на НРБ” и пр.

21. Богдан Филов - /1883-1945/ - международно известен бълг. учен, професор по археология. Член на БАН,

на австрийския и германски археологичеси институти. Министър на народното просвещение и министър

председател на Българпия от 1938 до 1942 г. Регент – 1943-44 г. осъден на смърт от І –ви народен съд, убит

на 1. ІІ. 1945 г.

22. Добри Божилов - /1884-1945/. Известен финансист, управител на БНБ /1935-38/. Министър-председател

/1943-44/. V Регент. осъден на смърт от народния съд и убит на 1.ІІ. 1945 г.

23. Йордан Стубел - /1897-1952/, род в София. Поет. Следва право в СУ. Специализира в Париж /1925-26/.

Ред. на седмичния в-к “Съвременик” /1930/, уредник на лит.-худож. отдел на радио “София. Сътрудник на

сп. “Златорог”, в. “Зора”, “Българан”, “Лит. глас”, на сп. “Везни”, “Листопад”, “Сила” и пр. Автор на голямо

поетическо творчество за деца. През 1944 г. е арестуван и осъден от нар. съд на 1 г. затвор, след което

заболява тежко.

24. Атанас Буров - /1875-1954/, род. Г. Оряховица. Доброволец в Балканската и в І св. война. Завършва право

в Сорбоната, Париж, учи в Швейцария и англия. Предприемач, банкер, политик. Ръководител на Нар. портия

и Демоккр. сговор. Нар. представител в 9 ОНС и в V ВНС. Мин. на търг. и промишлеността /1913/, / 1919-

1920/, мин. на външн. работи в правит. на Ал. Малинов /1926-31/ и в злополучното правит. на К. Муравиев

/1944/. След преврата на 9. ІХ. 1944 е съден от народния съд, интерниран в Дряново и в концлагера в с.

Дулово. През 1950 г. е арестуван и хвърлен в Пазарджишкия затвор, където го убиват през 1954 г.

25. Стефан Танев - /1888-1952/. Журналист и публицист, гл. ред. на в. “Утро”. Съден от нар. съд, умрял в

затвора 1952 г.

26. Вергил Димов - /1901-1979/. Политик, деец на БЗНС / Врабча 1/, нар. представител, министър на

обществ. сгради и благоустройството в правит. на Н. Мушанов /1932-33 г./

27. Димо Казасов /1886-1980/, род. в Трявна. Завършил право в СУ. Деец на БРСДП, член на ЦК /1927-1934/.

Журналист, ред на в. “Трибуна”, “Народ”, “Изгрев”, сп. “Звено”. Участник в три антиконституционни

преврата – 1923, 1934, 1944 г. Пълномощен мин. в Белград /1934-1936/. Министър на пропагандата в

правит. на ОФ /1944-1947/. Автор на мемоарни книги.

28. В. “Изгрев” – /1932-34 г. Утринен в-к, орган на военнополитически кръг “Звено”. Ред. Димо Казасов, по-

късно Кимон Георгиев, Ив. Харизанов, П. Тодоров.

29. Мицо Андонов - /1901 - ?/, род. в Кукуш, Македония. Театрален критик. Завършва философия в СУ

/1925/. През 30-те г. сътрудничи в левите издания – в.” Кормило”, “Лит. преглед”, “Щит”. Гл. ред на сп.

“Начало” /1926-28 г./. След 9. ІХ. 44 работи в САБ.

30. Димитър Б. Митов - /1898-1962/, род. в Казанлък. Литературен историк, театрален критик. Завършва

слав. филология в СУ. Библиотекар и преподавател във Френския институт в София. Редактор и сътрудник на

в-ците “Развигор”/1927-28/ и “Лит. новини” /1927-29/. Създател и гл.ред. на в. “Литературен глас”. Член на

БКП от 1944 г. Преподавател във ВИТИЗ. Автор на книги по литературна история и въхру театралното

изкуство. Преводач.

31. Васил Пасков - /1872-1934/, род. в. Огняново, Блгр. Журналист, общественик, деец на македонското

освоб. движение. Делегат на конгреса на Петрова нива.Член на Демократическата партия. Предс. на

Дружеството на столичните журналисти. Гл. ред на в. “Пряпорец”, един от ред. на в. “Илинден” заедно с

Крапчев и П. Яворов.

32. Борис Зографов - / 1891- ?/, род. в Битоля. Журналист, сътр. на в. “Зора”.

33. Петър Николчев и Александър Дякович са сред убитите без съд и присъда след 9. ІХ. 1944 г. и обявени за

безследно изчезнали.

34. В-к “Утро” /1911-1944/ - информационен всекидневник. Основател Атанас Дамянов. Гл. ред Стефан

Танев. Предназначен за най-масова читателска аудитория. Националистически, антикомунистически,

антисъветски, заради което двамата са съдени от нар. съд след 9. ІХ. 1944 г.

35. Александър Гиргинов - /1879-1953/. Завършва право в Лайпциг. Адвокат и политик, член на

Демократическата партия. Един от водачите на Демократическия сговор. Вътрешен министър /1931-34/,

нар. предст. в десет ОНС. Участва в правит. на К. Муравиев /ІХ. 1944/, осъден от нар- съд на 1 г. затвор.

Умира в концлагера в Белене 1953 г.

36. Христо Ясенов - /1889-1925/, род. в Етрополе. Следва в художеств. рисувално у-ще в София /1907-1919/.

Поет и журналист. Участва в Балк. и в І св. война. През 1919 г. заедно със Хр. Смирненски и Кр. Кюлявков

започва да издава сп. “Червен смях”. От 1923 г. е привлечен във военно-техн. комисия към ЦК на БКП.

Интерниран е в Горна Джумая /1924 /, но след остър протест на група видни интелектуалци е освободен.

След атентата в църквата “Св. Неделя” през 1925 г. е арестуван в Дирекция на полицията и убит. Най-

ценната му стихосбирка е “Рицарски замък” /1921/.

37. Йордан Иванов - /1872-1947/. Род. в Кюстендил. Завършил славянска филология в СУ и специализирал в

Лозана. Виден учен и проф. по бълг. и слав. литература.Литературен историк, фолклорист, археолог и

историк. Член на БАН.

38. Петър Мутафчиев - /1883-1943/. Проф. по средновековна история, изследовател на Добруджа. Автор на

историч. изседвания “История на бълг. народ” и “Книга за българите”, инкриминарани от комунистическата

власт след 9. ІХ. 1944 г. Баща на писателката Вера Мутафчиева.

39. Хенри Левинсон - /1892-1963/, род. в Ню Йорк, САЩ. Журналист и преводач.

Петър Лунгов

“Имаше пиетет към героите и жертвите на националната кауза”

С Петър Лунгов бяхме близки като колеги и като стенографи, деятели в миналото на Съюза на

ученическите стенографски дружества. С готовност прие да разкаже за себе си като журналист и

близък сътрудник на в. “Зора”. Срещата ни се състоя у дома му.

_____________________________________________________________________________________

Петър Лунгов е роден на 8 април 1909 год. и е син на Велю Лунгов, роден през 1869 г. в Дряново, и

на Дона Лунгова, родена на 1878 г., учителка в Габрово и София до 1942 г. Баща му е починал в

1915 г. в Първата световна война. Бил е един от първите социалистически народни представители

от 1899 г., редактор за известно време на “Работнически вестник” с Досю Димитров, на списание

“Право дело” и вестниците “Борба”, “Заря” и други. При разцеплението на

Социалдемократическата партия минава на страната на Янко Сакъзов. Преди това е бил близък

приятел на Димитър Благоев, с когото си разменяли писма, намиращи се сега в партийния архив.

Разривът между тях настъпил при разцеплението в 1905 г.

По-големият брат на Петър Лунгов бил един от видните културтрегери в Габрово, издал няколко

книги. Починал на 120 годишна възраст. Заедно с брата на д-р Никола Михов, виден български

юрист - Михаил Михов, известен с псевдонима “Карас” и д-р Рачо Ангелов образувал един от

първите социалистически кръжоци в Габрово.

Петър Лунгов завършил гимназия през 1928 г., а Юридическия факултет в София – през 1932 г.

Издържал през 1935 г. изпита за съдийска и адвокатска правоспособност, но се отдава на

журналистическата професия. Още като ученик от V клас на габровската гимназия сътрудничи на

възобновения вестник на баща му “Борба”, за което било намалено поведението му. Председател

е на ученическото въздържателно дружество “Подем”, на ученическото стенографско дружество

“Полет” и на философско –марксическото общество. Сътрудничи на местния вестник “Известия”,

на научната библиотека “Априлов-Палаузов”, на списание “Млад стенограф и на в. “Стремеж”.

При следването си в София е председател на студентското стенографско дружество през 1929 г.,

редактира неговото издание “Бързопис” заедно с Благовест Долапчиев и други. По-късно става

председател на гражданските стенографски дружества до 1937 г. и редактор на изданието

“Български стенограф”. През 1929 г. П. Лунгов е член на редакционния комитет, а от 1930 до 1932

г. – редактор на в. “Социалистическа младеж” От 1931 г. работи като сътрудник по външно и

вътрешнополитически въпроси в органа на социалдемократическата партия /широки/ в. “Народ”

до неговото спиране на 19 май 1934 г. След 19 май вестникът се трансформира под редакцията на

д-р Иван Пастухов в “Искра” с редактор Ботю Султанов, в който завежда страницата “Младежка

искра”.Малко преди 19 май 1934 г. започват издаването на редактирания от него и Георги

Боршуков в “Дъга”. През есента на 1937 г. по културната спогодба между България и Полша е

изпратен от Дружеството на столичните журналисти във Варшава, където остава до април 1939 г.

Сътрудничеството на Петър Лунгов във в. “Зора” започва главно през времето на пребиваването

му във Полша. Затова го помолих да разкаже по-подробно за характера на това сътрудничество и

за впечатленията си от ръководителите на вестника, за срещите и разговорите, които е имал, за

тяхното отношение към редакционните работници.

В “Зора” – казва той – винаги съм бил хоноруван сътрудник. Първите мои материали излязоха

през лятото на 1936 г. във връзка с процеса срещу Каменев и Зиновиев. Тези материали бяха

неподписани. След отиването ми в Полша изпращах редовно кореспонденции на вестника по

пощата вече с мой подпис. Хонорарите срещу тези материали бяха определени от Крапчев или

административния директор Иван Трифонов. Редовно получавах по 4-5000 лева месечно, а имаше

месеци, когато съм получавал и по 7000 лв. Без преувеличение мога да кажа, че Крапчев беше

един от най-добрите работодатели, който извънредно много се грижеше за моята по-широка

подготовка. Затова често ми отпускаше със сметкоразписка по 500, по 1000 лв. за покупка на

книги. Всяка година по Коледа и Великден получавах извънредно по 2000 лв. Когато се ожених

през 1939 г. получих като подарък, доколкото си спомням, пет хиляди лева.

През юни 1940 г. постъпих на работа в Дирекцията на печата като завеждащ информацията със

заплата 4,700 лв., но едновременно сътрудничах и на “Зора” с познатото възнаграждение. Когато

през юни 1941 г. след основаването на нашата легация в Загреб, дотогавашният директор на

печата Йордан Мечкаров *1+ пожела да ида с него в качеството на аташе по печата, Данаил

Крапчев ми предложи да не заминавам, а да остана като редовен сътрудник на “Зора” като

добави: “Ако имаш някакви претенции, кажи да ти увелича възнаграждението.” Обясних му, че не

става дума за това, че и досега щедро съм бил възнаграждаван за сътрудничеството си във

вестника, но че искам да мина в друга област на работа. В Загреб Крапчев ми изпрати третия том

на своя “Изминат път” с наслов: “На колегата и приятеля Петър Лунгов”.

По време на пребиваването си в Полша сътрудничих и на вестниците “Днес” *2+ с редактор В.

Протич и в. “Слово” *3+ с редактор Йордан Мечкаров. Пращах редовно материали и на Иван

Писковски от Пловдив за редактирания от него в. “Борба”. Двамата с Г. Боршуков издавахме през

1933-34 г. в. “Око”. По същото време до 19 май 1934 г. бях уредник и завеждащ отдел на списание

“Червена трибуна”. С Георги Боршуков редовно издавахме на 2 юни “Ботев лист”. Сътрудничил

съм в листовете за Пушкин, Смирненски, Асен Златаров. При смъртта на д-р Асен Златаров през

декември 1936 г. като редактор на в. “Дъга” *4+ бях включен в общогражданския комитет “Асен

Златаров” и ми беше възложено заедно със Сава Гановски да уредим сборника “Завета на Асен

Златаров”, който излезе с предговор от мен в две издания.

С Данаил Крапчев съм разговарял както по външно и вътрешно –политически, така и по културни

въпроси. Специално съм разговарял за неговото отношение към Русия, Франция, Германия.

Напомних му неговите статии във в. “Пряпорец”, които са явно насочени против Германия. Той

обясняваше това свое поведение в края на Първата световна война с явната опасност за България

да се свързва само с Германия. И на тая почва е бил редактор на демократическия вестник

“Пряпорец”. След войната, когато Александър Паскалев *5+ започва да издава вестниците

“Трибуна” и “Зора”, Крапчев държи същата линия. При моите разговори с него в навечерието на

войната от 1939 г. той неведнъж подчертаваше, че България не трябва да води едностранчива

външна политика и че трябва да се опира и на Русия. За него беше доста тежко, че поради

материалите, които бяха поместени в “Зора” през годините 1936-1939 относно действията на

Сталин, именно за процесите в Съветския съюз от 1936 до 1938 г. и 11 юни – процесът срещу

съветските воини, той беше заличен от списъка на лицата, които бяха канени в съветската легация.

Затова и аз имах отчасти вина, понеже давах тези материали, за които черпех сведения главно от

чуждестранния социалистически печат: “Социалистически вестник”, “Арбайтер цайтунг “и др.

Веднъж при среща той направо ми каза: “Лунгов, ти знаеш ли, че ме скара със съветската

легация?” Въпреки това аз самият поддържах връзка със съветската легация, даже посещавах

легацията и съветският аташе по печата ме снабдяваше с материали специално по речите на

Молотов и други. Когато Молотов държеше своите речи, БТА обикновено закъсняваше

предаването им и затова Крапчев ме натоварваше да стенографирам тези речи от руски на

български и да ги предавам на вестника, като за бързина ги диктувах на Александър Дякович.

По време на простоя ми в Полша бях във връзка с представителя на ТАСС във Варшава

Павликовски, с когото бяхме се доста сближили. Преди конгреса на ВКП /б/ през 1939 г. имах с

Павликовски много интересен разговор. Той ми разкри какво ще бъде становището на Сталин по

отношение на Германия. Тогава аз написах един материал под заглавие – “Съветският съюз –

неутрален между двете оси”, който беше поместен на уводно място във в. “Зора” без подпис, без

мястото на изпращането и с подзаглавие в скоби – “разговор със съветски дипломат”. При

изпращането на този материал лично на Крапчев бях добавил източника на моята информация с

молба да не бъде съобщаван, за да не злепоставя Павликовски. След като се върнах в България,

Крапчев ми съобщи, че от германската легация специално са питали достоверен ли е този

матерал. Като знаел неговия източник, казал, че е абсолютно достоверен. След като на 23 август

бе сключен германо-съвесткия пакт, в края на октомври при среща в редакцията Крапчев ми каза:

“Знаеш ли, от германската легация отново ми казаха, че тази статия е допринесла за това

Германия да се увери, че Съветския съюз не е свързан напълно със Запада и че може да се сключи

пакт с него.” Не бих искал да си приписвам някакви заслуги в случая, но факт е, че този материал

бе предизвикал особено жив интерес.

След връщането ми в България отново поместих анонимно бележка “Разговор със съветски

дипломат” /Становището на Съветския съюз относно връщането на Бесарабия/. Скоро след това

въз основа на германо-съветския договор от 1939 г., през пролетта на 1940 г. Германия се съгласи

Румъния да върне Бесарабия на Съветския съюз, а по-късно и Южна Добруджа на България.

По отношение на вътрешната политика съм имал някои неприятности с Крапчев. След 19-майския

преврат, в. “Дъга”, за да запази своето съществуване, бе принудена да дава доста материали в

полза на новоустановената власт. Но и след падането на Кимон Георгиев ние помествахме такива

материали, между другото и един разговор, който аз имах с Кимон Георгиев в неговия дом –

нещо, за което Д. Крапчев малко ми се поразсърди. Разбира се, аз никога не съм бил привъженик

на звенарите. Това беше изпълнение на моя дълг като журналист информатор. Относно

културната политика, която провеждаше в. “Зора” съм имал няколко разговори с Данил Крапчев

във връзка със сътрудниците, които той е привличал. По време на редактирането от него на в.

“Пряпорец” той привлече като сътрудници Димитър Подвързачов и Асен Златаров, който пишеше

под псевдонима “Аура”, изобщо хора на перото, които впоследствие въз основа на тези

подлистници издадоха свои книги, каквито са книгите на Златаров. Те са печатани като

подлистници в “Пряпорец”. В разговорите ни Крапчев изтъкваше, че според него

информационният вестник трябва да се занимава не само с политика в тесния смисъл на думата,

но и с обширна културна информация, с поместването на художествени материали. Така той ми

разказа как е привлякъл в “Зора” Чудомир. Според него в. “Зора”, след напускането на Райко

Алексиев, който водеше страницата “Смях и закачки” в сряда и събота и заместването му с

Александър Божинов, претърпял известна криза. Затова когато Чудомир изпратил първия си

разказ с подпис “Чуд” веднага се заинтересувал не може ли да бъде привлечен за по-често

явяване във въстника. Чудомир обаче не искал да поеме ангажимент за такова често

сътрудничество. Тогава Крапчев постъпил по следния начин: наредил на администрацията да му

се определи месечно възнаграждение, месечна заплата, като знаел, че той като добросъвестен

човек, ще оправдае тези пари с по-често явяване във вестника. Според мен Д. Крапчев

притежаваше една особена черта в характера си – той беше чужд на всякакво тесногръдие. Когато

Райко Алексиев напусна “Зора” и започна издаването на свой хумористичен вестник – “Щурец” –

Д. Крапчев не му се разсърди и не само не му се разсърди – прие “Щурец” да се печати на същата

машина, на която се печаташе “Зора”. Една от най-големите заслуги на Данил Крапчев в областта

на нашата литература е отношението му към Йордан Йовков. Може би без Крапчев големи творби

на Йордан Йовков като “Чифликът край границата “и “Ако можеха да говорят” нямаше да се

появат като романи. И в случая Крапчев беше извънредно щедър и даваше сериозна материална

подръжка на писателя, за да може спокойно да се отдаде на своето творчество. Същото

отношение на насърчение и подкрепа имаше Д. Крапчев и към Димитър Талев, чийто роман

“Железният светилник “почна да се печати в “Зора”. Това отношение на Крапчев към нашите

писатели е продължение на неговата политика изобщо в областта на нашия ежедневен печат. В

затвора имих възможност подробно да разговарям както със Стефан Танев, така и с Матей Бончев

Бръшлян. Припомняхме си миналото и разсъждавахме по въпроси на нашата журналистика. Танев

беше искрен и признаваше, че предприятието на Атанас Дамянов действително експлоатирало

своите сътрудници – журналисти и също така достатъчно искрен, за да признае, че тъкмо

обратното отношение е имал Крапчев към своите сътрудници, към които винаги се отнасял

човешки и отзивчиво. Матей Бончев, съредактор на Крапчев още от “Пряпорец”, винаги

изтъкваше стремежа на Крапчев, който сам е карал една бедствена младост, да подпомага

българските журналисти, както при подобряване на техния бит, така и за тяхното културно

издигане. Танев призна, че не винаги е бил честен по отношение на “Зора” – нещо, на което

Крапчев никога не е отвръщал със същото. Сам припомни случаят с прочутата кореспендениця на

Стоян Стоянов от Париж по телефона, която по погрешка е била прехвърлена на телефонната

линия на “Утро”. Вместо да посочи грешката и да препрати кореспондента на правилния адрес,

Танев записал неговата кореспонденция, понеже “Утро” нямал кореспондент в Париж и я

отпечатал във вестника. Крапчев е можел да го осъди за тази му постъпка, но оставил тя да тежи

на неговата съвест.

Матей Бончев ми разказваше за отношението на Крапчев към читателите.

- Данаил Крапчев – казваше той – уважаваше своите читатели и никога не си служеше с

вестникарски лъжи. Той се стараеше да дава колкото може повече и по-ценни материали на

читателите си. За постигането на тая цел той не жалеше средства. Той например можеше да

издава вестника в по-малко страници. Но беше си поставил за цел да стигне едва ли не

английският вестник “Таймс”. Харчеше много средства за кореспонденти в чужбина и с това

накара и “Утро” да мине на същата система, макар и в това отношение да стоеше твърде назад.

Държеше за хубавия печат, за хубава хартия. И понеже някой му беше казал, че най-добре се чете

върху жълтеникава хартия, доставил беше едно голямо количество такава вестникарска хартия. С

тая своя политика той изобщо издигаше нивото на нашия ежедневен печат. Разбира се, той се

стараеше да дава четиво за всички читатели, за читателите от всички слоеве. На това именно се

дължи и поместването във вестника на романи на страници. Матей Бончев припомни случаят с

печатането в подлистници на романа “Хиляда и една нощ”. Каза, че идеята била дадена от него.

Отначало Крапчев сметнал, че това не е подходящо за вестника, но като видял колко голям успех

пожънал вестника с тоя роман, убедил се, че и тоя род четиво е необходимо за читателите. Матей

Бончев ми разправи и за тъй наречения пенсионен фонд на Дружеството на столичните

журналисти. Този фонд бил основан през 1922 г. с възможност да се включат в него и работещите

журналисти от 1912 г. Когато членуващите в него журналисти навършили двайсетгодишен стаж

през 1932 г., били пенсионирани Данаил Крапчев, Стефан Танев, Георги Кулишев, Георги Белчев,

Матей Бончев, Коста Купенков, Димитър Григориев. Единствен Крапчев обаче се отказал от

получаването на полагащата му се пенсия от пенсионния фонд на Дружеството на столичните

журналисти.

В нашите дълги разговори Матей Бончев – Бръшлян се спираше и на сътрудниците на вестника.

Той категорично отхвърляше мълвата, че Крапчев е приемал на работа във вестника само

македонци.

- За него – казваше М. Бончев – имаше значение само способността на журналиста, която се

изразяваше в неговата интелигентност и експедитивност. Ето – казваше той – вземете да кажем

Коста Купенков, Димитър Григориев, Александър Дякович – те не са никакви македонци.

Пак Матей Бончев изтъкваше, че въприки широко разпространеното мнение, че в. “Зора” е близък

на крилото на Иван Михайлов, Крапчев не е вземал страна в македонските борби. И посочи като

пример, че литературен редактор на вестника е бил Йордан Бадев, известен протогеровист, който

със своята книга за убийството на Тодор Александров застана на напълно противоположна

позиция на версията, разпространена в книгите на привържениците на Иван Михайлов. Крапчев

покровителствал Йордан Бадев дори когато той, поради приятелството си с Георги Кулишев и

други се съгласил да бъде сътрудник на в. “Нови дни” - вестник, който е имал явно цел да удари в.

“Зора”, след като Крапчев отказал да отстъпи вестника си на деветнайстомайците.

Имах интересни разговори с Крапчев през 1934 г. във връзка с 20-годишнината от смъртта на Пейо

Яворов, когато във в. “Дъга” поместих разговори по случая Яворов – Лора с г-жа Каравелова и

следователя Иван Божилов. Смятах, че Крапчев ще вземе пристрастно поведение или че като

демократ, бивш редактор на “Пряпорец” и близък на г-жа Каравелова, ще държи поне едно

неутрално поведение. Обаче аз, който тогава бях близък с проф. Асен Златаров и изказах опасение

в това отношение, получих от него уверение, че Крапчев няма да се поддаде на никакви чувства и

ще застане твърдо на страната на истината. И действително в “Зора” излезе известното писмо –

отговор на атаките срещу Яворов от Димо Сяров, Асен Златаров и Михаил Арнаудов /ноември

1934 г./ за разлика от други наши вестници като в. “Мир” например, в който тезата на г-жа

Каравелова беше подкрепена от един враг на Петко Каравелов – “Сеяч” / д-р Борис Вазов/. Някога

Крапчев е бил извънредно близък на Пею Яворов и той му остана верен докрай.

Матей Бончев – Бръшлян твърдеше, че всъщност Крапчев се бил отдалечил от партията, към която

някога е принадлежал. Това проличало особено в преломния момент, когато през 1931 г. неговият

стар приятел от “Пряпорец” Андрей Ляпчев трябваше да отстъпи властта на другия негов приятел

от Демократическата партия – Алекандър Малинов. Всъщност – подчертаваше Бръшлян – Крапчев

беше застанал на позиция на една чисто българска политика и от тази позиция вземаше

отношение към политическите движения у нас. На тая почва беше и неговият голям спор с вестник

“Пладне”, който започна да излиза след идването на власт на Народния блок и продължи

съществуването си до 19 май 1934 г., когато беше спрян. Отначало Крапчев поведе борба срещу

Георги Вълков *6+ тъкмо на почвата на неговото отсъпничество по нашите национални въпроси,

специално по отношение на Югославия.

По това време – допълни Петър Лунгов – аз работех във вестник “Народ”и нашата редакция се

помещаваше в същата стая на ул. “Узунджовска”, в която се помещаваше и редакцията на в.

“Пладне”. На съседни маси работехме с пладненци: Георги Вълков, Методи Вечеров, Васил

Павурджиев, Стефан Симов и др. Вестник “Народ “беше заел позицията, на която стоеше и Данаил

Крапчев спрямо тъй наречената тогава идея за интегрална Югославия – за сближение с Югославия

без оглед на македонския въпрос и т. н. Когато Георги Вълков започна калната борба против

Данаил Крапчев като помести един пасквил срещу него: че негов роднина предал някакво село в

Македония и писа : “Ой, Крапче, Крапче, що предаде Врабче”, аз имах няколко разговора с инж. Г.

Вълков. Казах му, че този начин на борба не може да го изведе на добър край. Вълков беше доста

искрен, за да ми признае, че борбата на “Пладне”, вдъхновявана тогава от Бенеш *7+, се водеше по

линията на Малкото съглашение, което е крайно недоволно от Крапчева, загдето не подържа

идеята за Балканския пакт. Вълков ми каза: “Чехословакия не може да прости на Народния блок

отказа от влизането на България в Балканския пакт. Ето защо се води борбата в БЗНС срещу

Димитър Гичев. Затова няма защо да се очудваш, че ние атакуваме Крапчев.” Не съм имал тогава

възможност да говоря с Крапчев по тази полемика, но от разговора с Вълков останах с

впечетлението, че поведението на “Пладне” спрямо Крапчев имаше за цел лично да го

компрометира, без всякакво основание за това. Д. Крапчев беше много чувствителен що се отнася

до тиража на вестника. В това отношение имах голяма възможност да наблюдавам неговите

непрестанни грижи и напътствия, тъй като “Дъга” отначало се печаташе н печатница “Преса”, в

която се помещаваше редакцията и се печаташе “Зора”. Той всекидневно следеше продажбите в

София и провинцията. Близък бях и с административния директор Иван Трифонов и от него знам

как постоянно го е поощрявал в изпълнение на неговите задачи. Стремежът на Крапчев беше

вестникът да стигне до всички, които се интересуват от него. През лятото, когато читателите се

изместваха от градовете към курортите, много внимателно се дирижираше увеличението и

намалението на изпращаните вестници. По отношение на амбициите, които Крапчев имаше за

своите вестници, мога спокойно да кажа, че неговата задача беше да създаде един образцов

информационен вестник, който да прави чест на нашата страна като се знае, че преди

утвърждаването на “Зора” нашите вестници имаха едва ли не някакъв провинциален характер и

поради малкия си тираж нямаха никаква представителност. Затова не е чудно, че той имаше като

образци вестниците “Тан”, “Таймс” и др. европейски вестници. На тая почва Крапчев беше

критикуван от много страни и което е най-интересното – и от страна на някои македонски дейци,

които го обвиняваха в недостатъчна защита на македонската кауза. Интересно е, че това

отношение към вестника и неговия фактически собственик и ръководител продължи и по-късно.

През 1945 г. при моето посещение във Виена имах възможност да прегледам документацията на

тогавашното тъй наречено задгранично национално правителство на Александър Цанков, което се

помещаваше в хотел “Империал”. В досието по македонския въпрос намерих едно изложение на

Иван Михайлов, в което той, спирайки се между другото на отношението на българския печат към

македонския въпрос, иронизираше вестник “Зора” и Крапчев, че вестникът му се стремял да бъде

“българският Таймс”. Това според мен е още едно доказателство, че Данаил Крапчев не се

отдаваше на дребнавости и на лични чувства и винаги се мъчеше да издига нивото на своя вестник

до големите общонационални задачи.

Известно е, че преди 19 май 1934 год. цензура върху печата нямаше с изключение на

съществуващото към Дирекцията на полицията така наречено “Бюро Преса”, което контролираше

комунистическия печат, изземваше някои броеве, спираше вестници за дни, за седмици или

завинаги. В събота на 19 май 1934 г. “Зора” излезе с извънредно издание само на две страници.

Втората страница беше “смях и закачки”, а първата беше със сведения за извършения преврат.

Тогава още не беше въведена цензура и в “Зора “бяха писали, че един от министрите, Никола

Захариев, бил насила закаран в министерския съвет и направен министър. Веднага след това беше

въведена цензура и тая работа не мина без наказание за “Зора”. Както споменах дори 19-майците

искаха да вземат в. “Зора”, отмъщавайки между другото и лично на Крапчев, който скоро преди

това беше ги нарекъл “политически скопци”. Но благодарение на това, че позициите на звенарите

отслабнаха и вестникът им “Нови дни “не можа да постигне целта си и спря, позициите на “Зора”

се закрепиха. Но той беше постоянно под ударите на цензурата. Крапчев обаче не искаше да се

подчини на цензурата. Аз съм наблюдавал следното: написва своята статия, за която има много

малка вероятност да бъде пусната от цензурата, дават я след това на словослагателите да я

наберат с курсивен шрифт. Изваждат се коректури и в съответни екземпляри се праща на

цензурата. Тя задрасква статията и съответно подпечатаната шпалта се връща в редакцията. Това

не спираше Крапчев на другия ден да прати в цензурата друга статия. На моя въпрос какво цели с

това, той отговаряше: “Първо, статията не минава безследно, понеже тя е докладвана на шефа на

цензурата и безспорно става достояние на правителството. Второ, тя остава като документ на

историята.” При това Крапчев беше наредил на племенника си Любен Крапчев да събира всички

тези недопуснати статии и да ги съхранява за бъдещето. Разбира се, трябва да се смята, че тия

статии са изчезнали. За нещастие за разлика от Съветския съюз и много други страни, в които

всички стари архиви са запазени изцяло, у нас цензурата не пазеше своите архиви и всичко това

трябва да се смята за безвъзвратно загубено.

Друго нещо, което ми е направило силно впечатление у Данаил Крапчев, това бе неговият пиетет

към героите и жертвите на националната кауза. Той бе скътал в сърцето си едва ли не култовска

обич към своя по-голям брат Живко Крапчев. Този млад човек, който е загинал във войната за

нашето национално освобождение, беше за Крапчев обект на преклонение. Живко Крапчев е бил

много ценен и надежден млад учен и публицист. Крапчев, който се отличаваше със своята

скромност, м и е казвал, че не може да се сравнява с покойния си брат. Не случайно той беше

нарекъл своя първороден син на името на своя брат.

Макар сам Крапчев да имаше висше исторческо образование и да беше добър и ерудиран

историк, той не пардираше със своята наука. Но неговата добра научна подготовка проличаваше и

в неговата публицистика. Неведнъж той цитираше такива видни историци и социолози като

Сеньобос, Сорел и други. Когато посещавах Крапчев в неговата нова къща на ул. “Врабча”,

възхищавах се на неговата библиотека. Не знам какво е било, когато живееше на ул. “Добри

Войников”, но тук той беше събрал извънредно ценни книги, между които и голяма литература на

френски език по история и социология.

Правило ми е впечатление, когато съм ходил в редакцията, че Крапчев беше леко охраняван – в

коридорите имаше само един постоянен прислужник, който ме познаваще и никога не ми е

правил пречки. Доколкото схващах, това бе ше по-скоро една мярка за успокоение на

сътрудниците по времето, когато се извършваха тъй наречените “македонски убийства”,

отколкото мярка за опазването на самия Крапчев, защото много често си отиваше нощем сам или

придружен само от един работник в печатницата на вестника. До послединя момент не съм го

видял да си служи със своя автомобилна кола.

Трябва да призная, че малко съм разговарял с Данаил Крапчев по еврейския въпрос. Обаче той

знаеше, откъде не знам, че уреждам еврейския вестник “Пробуда”, а когато се разигра аферата с

Калпакчиев, че съм взел дейно участие със статии в “Еврейски вестник” с редактор Давид

Йерохам. Направи ми впечетление, че Крапчев взе най-остро отношение по аферата Калпакчиев

*8+. Погрешно би било да се свързва това с факта, че в печатница “Преса” и в “Български печат”

играеха известна роля еврейски капитали на братята Нахмиас. Смятам, че това бе една чисто

търговска страна на работата и тя нямаше никаква политическа отсенка. Наистина Крапчев беше

близък с хора като Жак Асеов и поради връзките си с Ротари клуб беше в контакт с евреи –

финансисти и индустриалци, но неговото отношение към еврейския въпрос беше отношение

съвсем безкористно. Спомням си, когато събирах материалите за сборника против расизма и

антисемитизма, посетих у дома му на ул. “Граф Игнатиев” и Александър Малинов, който ми

продиктува своето мнение, отпечатано в сборника заедно с неговия портрет. Съпругата на

Малинов беше от еврейски произход, известната наша общественица Юлия Малинова, но в случая

становището на бившия шеф на Демократическата партия и на самия Крапчев беше съвършено

безкористно, незаинтересовано. Затова трябва да се смята, че Крапчев никога не се е присъединл

към расистките идеи и никога не е поддържал германския националсоциализъм в гоненията

срещу евреите.

Доколко Данаил Крапчев държеше за стойността на вестника като вестник, а не само като

търговско печелившо предприятие, показва и следния факт. За разлика от “Утро”, който правеше

икономии и увеличаваше почелбите като излизаше на по-малко страници, “Зора “непрекъснато

увеличаваше страниците си и стигна до 8 и 12 страници на брой. Това беше затруднително за

предприятието тъй като печатарската машина на “Зора” между другото и поради недостатъчно

помещение, беше половин ротативна машина и изкарването на тиража беше доста затруднено.

Въпреки това Крапчев не позволяваше вестникът да се пуска за печат преди да се очертаят и

последните новини от чужбина, които идваха, както бе формулирано в специална рубрика “след

полунощ”. За всеки брой бяха точно определени колоните за вестникарските материали и за

обявленията. Дори да се явяха повече обявления, те не се поместваха за сметка на четивния

матерал и поради това сумите за тях бяха загубвани. За Крапчев беше много неприятно, когато

трябваше да намалява страниците на вестника поради недостиг на хартия, въпреки че това

всъщност увеличаваше печалбата.

Данаил Крапчев никога не завиждаше на своите колеги. Наблюдавал съм, че винаги когато се

честваше някой наш колега послучай негова годишнина, заминаване в чужбина или заемане на

правителствен пост и пр., той се отзоваваше и участваше в тези чествания. обикновено не вземаше

думата, понеже нямаше дар слово. Това обаче не му пречеше да има извънредно цветист език в

своите писания и неговите статии да бъдат забележителни със своята краткост, стегнатост,

съдържателност.

Д. Крапчев беше извънредно добър организатор в областта на нашия печат. Макар че вестникът

отначало е бил създаден от Александър Паскалев и Крум Чапрашиков заедно с в. “Трибуна”, от

двата вестника се закрепи само този, който се ръководеше от Крапчев – “Зора”, а в .“ Трибуна”,

който е бил на същото ниво като “Зора”, е угаснал преждивременно. Наблюдавал съм как следи

всеки матерал, който влиза във вестника. Тъй като “Зора “не излизаше в понеделник, с Матей

Бончев – Бръшлян те си бяха поделили останалите дни от седмицата – всеки дежуреше по три

дни. В определените дни Крапчев най-редовно отрано заставаше на своя пост надвечер и

оставаше до приключването на броя. Неговата маса беше извънредно скромна и се намираше в

общата стая с другите сътрудници. Бюрото му не се заключваше. Всички материали стоеха

направо на масата. Тези от тях, които не влизаха в съответния брой, той набучваше на един дълъг

гвоздей и така често на масата му се трупаше сериозен куп от набучени мателиали. От време на

време той преглеждаше тези материали и повечето хвърляше в коша, за да направи място за

нови. Беше особено придирчив към дължината на получените материали. Помня добре, че много

се ядосваше на статиите на ген. Христо Луков *9+, които бяха много издържани, но прекалено

дълги. Тези статии обикновено бяха печатани на първа страница с продължения на някоя от

следващите. Същото беше и със статиите на проф. Георги П. Генов *10+. Макар да не ги

съкращаваше, тяхната дължина го ядосваше.

С техническия персонал Крапчев се държеше извънредно фамилиарно. Всички технически

работници – словослагатели, машинисти, стереотипери - бяха заплащани над средните заплати,

давани в другите печатници. Получаваха освен това и допълнителни възнаграждения. Затова те

бяха особено привързани към вестника и в предприятието изобщо нямаше текучество. Такъв беше

случаят и с администраторите, с коректорите и т. н. А тъй като държеше извънредно много

вестникът да бъде лесно четен, имаше предубеждения към линотипните машини /при изливането

на редовете те даваха доста дефекти и паразитни частици/. Затова, въпреки че беше по-скъп,

“Зора” дълго време продължаваше да си служи с ръчен набор. А ръчният набор затрудняваше

връзването на вестника, забавяше работата на метърапажа и заради това му бе даден помощник.

Това увеличение на разходите се правеше в името на доброто възприемане на вестника от

читателите.

Относно последните месеци от живота на Данаил Крапчев през февруари 1945 г. имах възможност

да разговарям във Виена с представителя на автомобилни фирми Златарев, който имаше

магазини на пл. “Александър І” и “Търговска”, срещу двореца. След като научи, че съм работил

някога в “Зора”, той ми каза следното: “Просто ми е непонятно защо Крапчев остана в България.

Той имаше швейцарска виза за себе си и за цялото си семейство. Видях го малко преди девети

септември /1944/ в София и най-настоятелно го поканих с някоя от моите коли да замине за

чужбина. Той обаче категорично отказа. На какво се дължеше това негово решение и до днес не

ми е ясно, защото явно беше, че неговият живот беше в опасност.”

Бележки

1. Йордан Мечкаров – /1891-1954/, род. в Кюстендил. Журналист, директор на Дирекция на нац.

пропаганда, заради което е съден от нар. съд след 9. ІХ. 1944 г.

2. В-к “Днес” - /1937-1939/. Политически и информационен всекидневник. Официоз на правителството. Дир.

Трифон Трифонов. Ред. Васил Протич, Коста Купенков.

3. в. “Слово” – /1923-1944/. Всекидневник за политика, стопанство и културен живот. Дир. Ал. Греков и

Никола Милев, Г. Кулишев и Тодор Кожухаров. Ред. Йордан Мечкаров и Петко Стайнов.

4. В-к “Дъга” - Информационен следпразничен вестник. Дир. Г. Минчев. Ред. Г. Боршуков, Ат. Москов, П.

Лунгов, Славчо Васев. Социалдемократически орган.

5. Александър Паскалев - /1879-1946/, род. в Хасково. Книгоиздател. Завършва право в СУ. През 1908 г.

създава книгоизд. “Ал. Паскалев и сие”. Отпечатва поредицата “Всемирна библиотека” с 806 тома

чуждестранна худож. литература. Освен това издава пълни съчинения на българските класици П. Яворов,

Пенчо Славейков, Елин Пелин, Кирил Христов и др. В различни години издава списанията “ Съвременна

мисъл”, “Златорог” /1920-22/, “Бълг. мисъл” /1925-44/, в. “Развигор”, много детски списания. Меценат и

приятел на бълг. писатели и поети.

6. Георги Вълков - /1897-1942/, род. във В. Търново. Завършва инженерство в Чехия. Деец на БЗНС

/обединена/. Журналист. Ред. на задграничното изд. на в. “Зем. Знаме” /1923-1928/. Създател и редактор на

в “Пладне” /1928-1934/. Член на ЦК на БЗНС /об/; през 1936 г. посещава СССР, след което развива активна

политическа и шпионска дейност против България. Осъден на смърт и обесен през 1942 г.

7. Едуард Бенеш - /28.V.1844-3.ІХ.1948/. Чехословашки държавен деец. Учил в Пражкия университет, в

Сорбоната и в университета на Дижон, където завършва юридически науки. През 1918 г. е министър на

външните работи на Чехословакия и министър – председател /1921-1922/. Президент на Чехословакия от

1935-1938 г. Един от основателите на Малкото съглашение. След окупацията на страната на 5. Х. 1938 г.

емигрира в САЩ, където преподава в Чикагския университет. От 1940 г. е председател на задграничното чех.

правителство в Лондон. След освобождението на Чехословакия отново е избран за президент /1946/ и се

отстоява нейната независимост, против съветската окупация. Обвинен е в заговор и свален от власт от

болшевишката агентура /7. VІ. 1948 г./. Умира наскоро.

8. Аферата “Калпакчиев” се състои в отвличането и изнудването на богати евреи за пари в Пловдив и София

от лицето Стефан Калпакчиев.

9. Ген. Христо Луков – /1888-1943/, род. във Варна. Офицер и политик. Основател и председател на Съюза на

бълг. национални легиони. Убит на 13.ІІ 1943 г. в София от бойна комунистическа група.

10. Георги П. Генов – /1883-1967/, род. в Котел. Завършва право в СУ. Специализира международно право в

Париж и Рим. Проф. по международно и междудържавно право в СУ Ректор на СУ “св. Кл. Охридски” /1937-

38/. Политически деец, привърженик на Радикалната партия и на Нар. блок. Гл. ред. на в. “Радикал” и на сп.

“Междудържавно право”. Автор на много научни трудове в обл. на правото и политиката.

Васил Сеизов

“Д. Крапчев трепереше просто над националните интереси на българщината”

17 януари 1972 г.

Мен ме завари Балканската война ученик в трети прогимназиален клас в родния ми град

Кавадарци. Веднага след завземането на тая част от Македония от сръбската войска бяха

затворени българските училища, забрани се българската литература, вестници, списания, каквито

се получаваха от София, обявиха ни за сърби и накрая на фамилните ни имена поставиха по едно

“ич”. От Васил Сеизов аз станах “Сеизович”. Преследваше се по всички линии всяка проява на

българско съзнание. Всичко това предизвика сред населенито голяма омраза срещу сърбите и в

нашия край намери израз по време на Междусъюзническата война. Българските войски при

настъплението си от Щип стигнаха до Вардар, на 14-15 км. от Кавадарци. Нашият край бе

освободен от сърбите – те се бяха изтеглили вечерта – едни на север, други към Солун. Макар в

града ни да не влезе българска войска, властта беше завзета от новосформираната милиция, която

тръгна да воюва срещу сърбите, защото се получи съобщение, че към Градско, което е на 15-16 км

от Кавадарци, в северна посока настъпват сърби. Голяма част от въоръжената милиция, в това

число и моят баща, даже и хора над 60 години, тръгнаха да пресрещнат сръбската войска и да й

попречат да се върне отново в родния ни край. Но това беше само за няколко дена. Настъпи

примирието в Букурещ. Като се върнаха, сърбите избиха маса българи и в Кавадарци, и в Неготин,

което отстои на 7-8 км. от Кавадарци, и в много други села. Жертвите в нашия край, избити от

сърбите или турски башибозуци, които бяха се присъединили към тях, за да отмъщават на

българите за 1912 г., се изчисляваха на повече от 500 души. В Кавадарци цялата чаршия беше

опожарена, една махала на края на градчето също бе опожарена. Само на едно място в града бяха

избити над 50 човека начело с Тасе Божков, първенец и виден гражданин, без съд и присъда. А в

Неготин две трети от града беше опожарен и бяха дадени към 300 човешки жертви. Голяма част от

населението на кварталите, които бяха по-близко до Вардара, успя да прехвърли реката и да

избяга в България. Дойдоха много бежанци в България, но след като престояли известно време,

мнозина от тях бяха се принудили да се върнат наново.

Борбата срещу сърбите започна. Сърбите отвориха свои училища. Кавадарци имаше само основно

училище, нямаше прогимназия. Който от нашия край и изобщо в Македония искаше да се учи в

сръбски училища, получаваше стипендия за следване в гимназията в Скопие. Нито аз имах

желание да уча в сръбско училище, нито баща ми даваше съгласието си. През турското робство

баща ми е бил осъждан на 101 години затвор – така турците наричали доживотния затвор- за

участие в революционните борби.

През ноември 1914 година, без да кажа на родителите си – само на майка си казах, че отивам при

леля, нейната сестра в Неготин, с около 20 динари, които бях събирал дълго време в една дупка,

се упътих за България. С неизбежните перипетии стигнах във Велес, оттам в Щип и Радовиш, а

оттам със селяни – в Малашевско. Тогава сърбите не бяха вече във война и аз сам се чудя как не са

разбрали. Отивам в непознат град и казвам на случайни хора: “Абе, аз съм от Кавадарци, дошел

съм да бягам в България.” А бях дете на 15-16 години.

- С какво пътуваше?

- Пътувах с влак, от Велес до Щип с файтон, от Щип до Радовиш – с пощаджията. И ми дават съвети

хората: “Тук е лесно прехвърлянето на границата. На пазара идват хора откъм границата, от

Малашевско, ще кажеш на някой от тях.” Останах в Радовиш два дена. Дочаках пазара. Дойдоха

селяни. Казвам им, че искам да избягам в България.

- Лесна работа – казват те - хайде с нас!

Качиха ме на един кон. Отидохме в планината на Малашевско, в колибите на село Русиново. След

като престоях там два дена, дойде един четник, заедно с него трима дезертьори, които били

сръбски войници, но не искат да се връщат във войската, искат да бягат в България. Тоя четник

Лесо беше също от Малашевско, което граничи с Кюстендилския край. Там главният град е

Берово. През нощта минахме границата през непроходими гористи места, където се смята, че

няма засада. Спряхме на едно място и Лесо извика: “Лягайте сега!” А след малко: “Сега подир мен

тичешком!” Изтичахме и прехвърлихме границата. Изморен и развълнуван, аз с облекчение се

прекръстих. Отбихме се в плевнята на едно изоставено от турците село, мушнахме се в сламата да

се постоплим, понеже по пътя бяхме газили във вода. Като се съмна, пред нас се откри изгледа на

Струмица, отстояща на около 15 км.

- Ей това е града – посочи ни Лесо.

Спътниците ми, бегълци от сръбската армия, знаеха къде отиват – имаха си роднини, близки. Само

аз съм сам и нямам никого. Намерих в Струмица двама-трима нашенци, много внимателни и

отзивчиви. Единият от тях веднага ме прибра за живея у дома му. Незабавно постъпих в трети

прогимназиален клас на струмишката прогимназия, след като бях загубил две години при

сърбите. Там беше също Дино Кьосев, сега външнополитически наблюдател на в. “Работническо

дело”, избягал със семейството си от Дойран, там беше пак избягал от Дойран, Киро Илиев, който

след девети септември беше кмет на Димитровски район. Завърших прогимназия. Не исках

повече да тежа на моя благодетел – той работеше сам от семейството, беше чиновник, затова

след като стоях при него няколко месеца, настанихме се с един нашенец в изоставена

гръкоманска къща като получавах храна от местния гарнизон и по половин хляб дневно. Така се

издържах. Съучениците ми събраха пари помежду си и ми купиха дрехи. Като завърших трети

клас, станах работник по шосето от Струмица за Петрич. Припечелих доста пари с цел да дойда в

София. Пристигнах тук през август 1925 година. Тук вече намерих доста нашенци, между тях и мой

братовчед. Той бил сръбски войник, но се предал и избягал в Австрия, откъдето дошел в България.

Избягал заедно с други двама нашенци, пак дезертьори. Всички се настанихме в една стая на ул.

“Беласица" Постъпих на работа в една пивница като келнер. Като се откриха училищата през

септември, аз се записах в механотехническото училище. Не ми беше много настроението за

такова училище, защото нямам технически похвати, но приятели на баща ми настояваха да

следвам в него, защото ще получа хем образование, хем занаят. Но наново се обяви мобилизация.

Закриха се училищата, закри се и нашето училище. В София се формира ХІ македонска дивизия.

отивам в полковете и искам да се запиша доброволец. Не ме приемат - малък съм бил и при това

дребен на ръст. Заминах за Кюстендил. Там баща ми имаше приятел, доста заможен човек,

притежаваше бакалница и питиепродавница. Посрещна ме с думите: “Тук ще останеш. Македония

ще се освободи и тогава ще те изпратим там”. Започнах работа при него в кръчмата, помагам му в

бакалницата. Но ме напира желанието да се бия за свободата на Македония. Опитах късмета си в

Кюстендил: отидох при командира на 46-ти полк при полк. Герасимов, вашият съсед, който след

завършването на войната си направи къщичка на ул. “Орфано”. Това беше запасен полк, излъчен

от 29-и ямболски и 32-и новозагорски.

- Господин полковник - рапортувах му по войнишки - имам голямо желание да участвам в боя

против сърбите!..

Прие ме. Постъпих във войската доброволец и взех участие в самите боеве. За проява на храброст

в боевете ме наградиха с “кръст за храброст” и ме произведоха в чин “фелдфебел”.

- Тогава на колко години беше?

- На 16 години. Когато войната свърши бях на гарнизон в Призрен. Войници някои, оставили деца

колкото мен, ми викаха: “Е, Василчо, имаше смисъл твоето стоене тук докато освободим

Македония. Македония е вече свободна. Сега трябва да поискаш да те освободят и да

продължиш образованието си. “И един от подофицерите от Новозагорско написа докладна

записка: “Моля да бъде освободен… за да продължи образованието си.” Извика ме полковника –

тогава бях старши подофицер, когато подписах “докладната записка”. .. В нашия полк по това

време бяха дошли допълняющи части, понеже бяхме дали много жертви. В моята рота около

половината от войниците паднаха на бойното поле- убити или ранени. Моят шинел също бе

надупчен от куршуми, но аз бях оцелял: от едната ми страна падаха едни убити, от другата – други

– по чудо бях останал жив. Войниците полагаха големи грижи за мен. Сами гладуваха, но като

намери някой нещо за ядене, ще ми донесе и даде. Грижеха се за мен като за свое дете. ..и като

се явих при полковника, той се обърна към младите офицери с думите:

- Това е героят на полка… - хвали ме много и накрая заключи: Няма какво повече да го задържаме!

Уволниха ме с чин фелдфебел. През февруари бях отново в родния си град Кавадарци. Постоях

известно време, докато се открие българската гимназия в Скопие. Работих като писар в местното

акцизно управление. Записах се в гимназията в Скопие. Там се запознах с Димчо Талев.

- Той не беше ли по-голям от теб?

- На една възраст сме. Балканската война го заварила в ІV клас на Солунската гимназия, а мен в ІІІ

клас в Кавадарци. Беше следвал в Скопие, затова вече беше в V клас на гимназията. И понеже аз

загубих 1915 – 1916 година, когато България се намеси във войната, записах се в ІV клас. Но се

стегнах, подготвих се през ваканцията за изпит върхуе материата за V клас, в началото на учебната

година издържах изпита и минах направо в VІ клас. Обаче Димчо Талев бяха го взели вече войник

с 41 набор, а мен ме взеха по-късно, с 43 набор. Отидох в Разград, където беше 19-та допълняюща

дружина и подадох молба да бъда изпратен на фронта. Но настъпи катастрофата. Върнах се в

Македония и завърших средното си образование в Ягодина, Шумадия, в педагогическото

училище.

- Вече на сръбски език?

- На сръбски език. Нямаше вече българско училище. Там като ученик бях арестуван за една моя

реч вна събрание на комунистическата партия в Кавадарци. По-късно тя бе забранена. Но

непосредствено след 1918 година, когато в Македония се появиха сръбските партии, нямаше

никаква възможност за образуването на българска македонска партия и понеже единствената

партия, която признаваше съществуването на македонския въпрос и правото на определение,

беше югославската комунистическа партия, всичко патриотично настроено се ориентира към тази

партия и масово народът гласуваше за комунистическата партия. След нейното забраняване

започна преследването на тия, които са участвали в нейните редове и бях арестуван за

комунистическа дейност като ученик. Но следователят или бе комунист, или съчувственик и след

като ме държаха в ареста една седмица, освободиха ме по липса на доказателства.

- Какаво по-конкретно знаеш за отношението на Данаил Крапчев към националните проблеми?

- Крапчев се интересуваше извънредно много от българските национални проблеми. Той просто

имаше възрожденско отношение към нашия национален проблем. Той беше напълно на ясни

позиции, що се касае до обединението на всички българи в една държава. Идеята за независима

автономна Македония той я приемаше както и мнозина от македонските дейци като етап към

обединението при тогавашните условия. Вече не можеше да се говори за присъединението на

Македония към България, затова идеята за автономна Македония се явяваше по-реалистична, по-

достъпна, можеха да се намерят повече подръжници на тази идея. Но както отбелязах вече, той я

приемаше само като етап към обединението на всички българи. Неговото схващане се покриваше

напълно със становището на първите основатели на ВМРО. Председателят на първия македонски

централен комитет, основан през 1983 г. в Солун, д-р Христо Татарчев в спомените си казва:

“Когато обсъждахме въпроса за целта на организацията, спряхме се в края на краищата на

автономията, считайки, че условията за обединение с България, поради съществуващите

противоречия на Балканите, не са назрели. Обаче приехме идеята за автономия на Македония с

надеждата, че един ден развитието на условията ще позволи да стане това, което стана в 1895 г. -

Съединението. Ако обаче развитието на условията не позволи това, то така поне, Македония като

авномна област, в която българското малцинство ще бъде гарантирано като най-голямо, ще има

пълна възможност за народностно развитие и Македония като автономна единица ще може да

играе ролята на обединително звено между балканските народи”. Всичките до един,

следователно, са се ръководели от българските национални интереси. И затуй, както за сърбите,

така и за ,гърците ВМРО беше и по своя народностен състав, и по своите стремежи - българска.

Схващанията на Данаил Крапчев се покриваха именно с тази идея. Това беше сващането по-късно

и на Тодор Александров, и на хората около него като Баждаров и Никола Милев *1+. Левицата

обаче, най-изтъкнат представител на която се яви, особено след 1918 г. Димо Хаджидимов *2+,

беше възприела пак идеята за самостоятелна Македония, но в рамките на една прецизно

определена, със свое социално устройство и идеология, Балканска федерация. И за тях обаче

македонските славяни бяха българи. Има една много важна подробност за отношението на

Крапчев към комунистите. Тодор Павлов се върна от Съветския съюз в 1935 или 1936 година - не

си спомням точно кога. Той живееше на ул. “Тетевенска”. Вечер, когато се прибираше в къщи, той

се отбиваше в “Зора” при мен, за да узнае новините. И аз по мой почин го запознах с Крапчев.

Между двамата се създадоха много хубави, искрени приятелски връзки. Общото обаче между

Тодор Павлов и Данаил Крапчев беше това: македонските славяни са българи и правото на

Македония на свобода. Особено много му харесваше на Крапчев, че личното схващане на Тодор

Павлов си остава това, което винаги е било становището на Димитър Благоев в миналото – че

македонците са българи. А по това време беше вече в сила новото становище на коминтерна,

задължително за всички партии, включително и за българската – становището от 1934 год., че

македонските славяни са отделна нация, не са сърби, но не са и българи. Тодор Павлов не се

примиряваше и не можеше да сподели това становище – той явно го отричаше. И на няколко пъти

те се срещаха в тясното кабинетче на Крапчев в редакцията, участвах и аз, и водеха много

сърдечни разговори.

Когато Тодор Павлов беше задържан на 22 юни, след като Съветския съюз бе нападнат от

Германия, жената на Тодор Павлов ,Яна идва в редакцията на “Зора” при мен, казва ми това, аз я

свързах с Данаил Крапчев, за да видим не може ли нещо да му се помогне. Крапчев обаче нямаше

възможност и искрено съжаляваше за това, че не може да помогне на Тодор Павлов.

- Какво бе отношението на Крапчев към комунистите?

- За него комунистите бяха идейни хора. Той уважаваше тяхната идейност. Той обаче намираше,

че тази голяма обществена сила се е впрегнала в колесницата на една световна идеология,

абстрактна според него за нашите национални идеали и просто съжаляваше, че тя всъщност е

загубена за българската национална идея. Докато към “пладненци” той се отнасяше като към

съзнателни предатели, чужди оръдия и направо оръдия на великосръбските стремежи, не само да

си осигурат условия за безпрепятствена асимилация на българското население в Македония, да

откъснат окончателно Македония от България, но дори с течение на времето да се използва

България за империалистическите цели на Сърбия, релефно изразени в националната политика на

сърбите още в 1844 година, изградена от сръбския държавник Гарашанин. Неговата идея беше

възстановяване на Душановото сръбско царство, когато сръбската държава е била с най-широки

граници и е обхващала много български земи. Гарашанин казваше, че те се стремят към

обединение на южните славяни като разбираше обединението под ръководството и хегемонията

на Сърбия. Те считаха Сърбия за най-държавнотворния южнославянски фактор – че тя именно

може да осъществи тая идея. Но съвременното възстановяване на Душановото царство

означаваше поробване на останалите южни славяни. И Данаил Крапчев много държеше, когато

срещна такива сръбски материали, в които това е отразено, да му ги давам, за да ги използва. Той

отделяше извънредно широко място на материалите за Югославия. – не само за отношенията на

Югославия с България, но и за вътрештното й положение и особено за развитието на хърватския

въпрос. В лицето на хърватите виждаше искрен български съюзник в общата борба против

великосърбизма.

- За Данаил Крапчев и звенарите не бяха симаптични, митрополит Стефан също не му беше

симпатичен. Той смяташе, че Стефан или е заинтересован или некритично става проводник на

антибългарската политика на Белград, която тук се явяваше под плаща на приятелство, на

югославянско обединение, на южнославянско единение. А всъщност сръбската политика в

България се стремеше към това, както се беше изразил веднъж аташето по печата Кривошич – да

скарат всички с всички, България да бъде обезвредена за Сърбия като фактор, който пречи на

асимилирането на българите в Македония и Западните покрайнини. Крапчев смяташе, че в това

отношение и някои от звенарите са крайни в провеждането на тоя курс на сближение с тогавашна

Югославия на базата на съществуващото статукво, т. е. като България се откаже от всички свои

стремежи, национални аспирации и приеме това положение: е, Македония е вече в границите на

Югославия, това си е вече сръбска работа, да правят каквото щат! Та струва ми се, че именно тия

звенари той имаше предвид, главно тези около Дамян Велчев. Тях той смяташе за много опасни.

По отношение на звенарите и тракийците сърбите си служеха с тоя аргумент: ние можем да ви

бъдем полезни на вас, българите, можем да ви помогнем да излезете на Егея, да получите излаз

на морето. Но затова пък вие трябва нас да разберете – трябва да турите край на всякаква дейност

в Македония, която има за цел да поддържа българското национално съзнание в Македония, да

спрете всякаква българска пропаганда. И звенарите, включително и тракийците, бяха възприели

това становище. По това време секретар на Тракийската организация беше Петканов *3+ и в тая

насока той написа статия за интегрална Югославия. Звенарите и тракийците подържаха тезата:

“ние трябва завинаги да изоставим максимализма – всичко или нищо; да възприемем по-

реалистична програма на етапи; засега да се разберем със сърбите, да не ги дразним, да не им

пречим, да ни помогнат да излезем на Егея; когато това постигнем, тогава пък ще мислим за

Македония. “Така мислеха Петканов и Орманджиев. С Петканов съм говорил много пъти. Лично аз

вярвах в българския патриотизъм на Петканов. Но му казах – вие тракийците, както и звенарите не

познавате историята на Сърбия. Те са лъгали дълго време в миналото, особено хърватите; те

лъжеха България, докато проникнат в Македония с четите си, особено след Илинденското

въстание. Един от най-запалените звенари за сближение, дори обединение с Югославия, беше

Петър Тодоров. Един ден, 1935-та или 1936-та година, една-две години след като звенарите

паднаха от власт, се срещнахме с Петър Тодоров на Орловия мост. И аз му казах:

- Господин Тодоров, ако вие звенарите познавахте що-годе дипломатическата история на Сърбия,

щяхте да си спестите много разочарования.

- Да, да! Вярно е! – поиска той да избегне по нататъшен разговор.

По същото време горе-долу, спирам при пощата Петко Пенчев, който беше един от идеологизите

на сближенческата политика. Заговорихме по същия въпрос:

- Чакай бе, чакай - заоплаква се той - сърбите са непоправими шовинисти. Тъй не може! – И бързо

добави – има зесега един изход – да се хвърлим в обятията на Съветския съюз.

Данаил Крапчев също имаше за Петко Пенчев мнение като за добър патриот, но той го считаше за

непостоянен човек, за неустойчив. Той е бил в македонското движение, играл е навремето голяма

роля, бил е краен левичар – санданист, а после краен десничар, идеолог на борбата против

Сандански. Данаил Крапчев трепереше просто над националните интереси на българщината. Той

мечтаеше за единството на всички българи. И много се беше ядосал, когато след убийството на

Симеон Ефитимов в 1932 година бяха го погребали на Пирин и се направи нещо като македонска

демонстрация против официална България. В това Крапчев виждаше един много печален факт и

се възмущаваше. Лично той правеше големи усилия да се стигне до разбирателство между двете

враждуващи македонски групи. Не е вярно, че той както го обвинваха, взел страна. Ти /обръща се

към мен/ това още по-добре го знаеш. Той никога не е казвал, нали, ще пишете в полза на

михайловистите.

- И никога не е поправял мои ръкописи, когато аз съм му ги давал да се информира за събитието,

отколкото да вземе отношение по него.

- Той полагаше искрени усилия да се стигне до разбирателство, до помирение между двете

враждуващи крила. И дори един ден поиска да идем заедно при Мишо Шкартов *4+ който беше

един от изтъкнатите протогеровисти. Около него се въртяха много хора от четниците-терористи,

които отиваха във вътрешността на Македония и правеха атентати. Това бяха хората, с които

организацията провеждаше своята дейност – пращаше тройки или чети, които правеха сражения и

извършваха атентати. Мишо Шкартов беше много деен човек, беше както се казва “звезделия”

човек. В къщата му винаги софрата беше сложена и всеки, който иде там, сядаше да се нахрани и

отново излизаше по възложената му работа. Обичаше да си посръбва. Бай Мишо Шкартов беше

любимецът на комитаджиите, на терористите, на тия, които винаги бяха готови на жертва, дето се

казва в огъня да се хвърлят. Данаил Крапчев знаеше за това негово влияние сред голяма част от

кадрите на организацията. И затова ме накара да отидем заедно при Мишо Шкартов. Отидохме.

Крапчев положи големи усилия да убеди Шкартов, че е в интерес на Македония и на

българщината да се тури край на борбата между михайловисти и протогеровисти, да си подадат

братска ръка. Големи усилия положи…

- Това беше ли по време на убийствата?

- Именно. Тогава ходихме заедно при Шкартов. Точно по това време “Пладне” обвиняваше “Зора”,

че вземала страната на михайловистите. А всъщност Крапчев полагаше големи усилия за

помирение. Спомням си и една друга подробност, когато отивахме при Мишо Шкартов - по пътя

Крапчев ми каза, че “Зора” има голям дял и заслуги за сменяването на Цанков с Ляпчев. Дори така

съм го запомнил, той каза: “Три четвърти от делото за смъкването на Цанков е дело на “Зора”, и с

това той се гордееше. Защото – допълваше – с идването на Ляпчев на власт положението в

България коренно се промени – престанаха сътресенията, настъпи известно спокойствие. “Сега

между комунистите има една такава тенденция, знам че и Тодор Павлов е на това мнение, - че

Ляпчев от тая гледна точка трябва да бъде реабилитиран, да се подчертае голямата разлика

между управлението на Цанков и управлението на Ляпчев. Та значи Данаил Крапчев именно в

това отношение казваше, че “Зора” е действала правилно и той считаше това дело за гордост на

неговия вестник.

- Особено характерна в борбата на “Зора “срещу управлението на Цанков и неговото

обкръжение бе рубриката на вестника “Характеристики и портрети, от журналистическата ложа

снети”.

- Това бе точно по време на полемиката по въпроса за интегрална Югославия, повдигнат от проф.

Михалчев *5+. Обнародваната в неговото списание “Философски преглед “статия пледираше за

обединението на България и Югославия като крайна цел в една държава, в една цялостна

Югославия. Тази статия на проф. Михалчев предизвика бурна дискусия в българската

бощественост, която бе разделена на два лагера: едните за, другите против сближението с

тагавашна Югославия.Един от най-активните писачи против тоя курс на сближение беше Христо

Статев, който като изгнаник е вече покойник. После в една брошура Михалчев беше отговорил на

всички противници на това сближение. И от мен имаше една уводна статия във в. “Зора”, в която

бях изтъкнал, че известни факти убедително показват, че всички факти показват, че Белград няма

искрено желание за едно сближение с България, че за такова сближение и през ум не му минава,

докато напълно не се увери, че българското население в Македония и Западните покрайнини е

окончателно посърбено. Докато това не стане, Белград не мисли искрено за сближение, камо ли

за обединение с България в една държава. Всичките тези неща проф. Михалчев беше събрал,

резюмиреа, цитирал мнозина от авторите, които се бяха обявили против неговата теза като

даваше и своя отговор. Аз не съм запазил тази брошура, но сигурно в Народната библиотека ще се

намери.

- Какво беше отношението на Данаил Крапчев към българските политически партии?

- Някога Крапчев е бил демократ, числял се е към Демократическата партия. Но като издател и

директор на “Зора” той не беше партиец. Неговите симпатии обаче бяха на страната на Ляпчев и

Малинов. Имах чувството, че той се мъчеше да играе ролята на една връзка между двамата – да

не се късат мостовете между двамата стари другари. По убеждение той беше буржоазен

демократ. Особено комунистите нападаха Крапчев затова, че бил германофил, че бил фашист. Те

не знаеха, че всъщност Крапчев беше по убеждение демократ. Към националсоциализма той

имаше отрицателно отношение. Но той размисляваше: “Ние сме много малка държава. Нищо не

можем да направим в тая голяма борба между националсоциализма и антинацизма. Ние ще

трябва така да нагаждаме нашите интереси и доколкото можем да излозваме който и да е голям

фактор от международната политика, трябва да го използваме.” Той казваше: “Щом като един

Съветски съюз прави общо дело в името на външни цели с ултракапиталистическа Англия и по-

късно с ултракапиталистическа Америка, защо ние, в името на нашите международни интереси и

нашите национални интереси да не приемем временнно едно сътрудничество с Хитлерова

Германия, която обещава да ни помогне? Това обече съвсем не означава отказване от

демократизма.” В случая много голяма пакост правеше – Бог да го прости – Петър Николчев. Той

беше една фатална личност за вестника. Той, смятайки че ще угоди по тоя начин на Крапчев,

просто изопачаваше понякога новините и излагаше на присмех “Зора”. Той оставаше последен

при свързването на вестника и пускането му за печат. Помня обаче, веднъж бях предизвикан нещо

от Николчев и бях реагирал остро пред бай Данаил.

- Е-е, туй е …кому не изнася, да си върви! – възрази ми той много остро. – Знам го, знам го, но с

кого да го заменя?

Крапчев смяташе, че Николчев е незаменим за вестника и като физиология, и като привързаност

към работата. Но той си даваше сметка и за минусите му. Николчев беше много издръжлив, но

Крапчев смяташе, че може да бъде и много пакостен със своите прекалености. Спомням си също

така, че Крапчев имаше отрицателно отношение и към така наречения “македонски събор “в

Горна Джумая на който се вдигна много шум по въпроса за създаването на “независима”

Македония. Това нещо Крапчев схвана като една неразумна демонстрация против официална

България.

- Коя година беше?

- През 1932 година. Струва ми се, беше наскоро след смъртта на Симеон Евтимов. Свикана беше

македонската емиграция под председателството на Христо Станишев *6+ и на тоя събор се

подчертаваше много дебело, че македонското движение е съвършено независимо, че то се бори

за независима, отделна Македония – нещо като държава в държава. Тия работи на Крапчев не му

харесваха. Той си беше за единството на българския народ и никога не е приемал като постоянна,

крайна цел идеята за автономна Македония, за него автономията можеше да бъде само етап към

обединението на всички българи в една държава.

Данаил Крапчев държеше много на приятелските отношения с хърватите. Когато през време на

войната, 1939 или 1940 г., след като Цветкович направи споразумение с Мачек и последният влезе

в правителството на Цветкович като подпредседател, в София пристигна на официално посещение

министърът на търговията, хърватинът Андерш, с бай Данаил му направихме посещение в къщата

на г-жа Чапрашикова, където беше отседнал. Гостът остана много доволен и пред нас говореше

като съюзник, като враг на великосърбизма. Тогава той направи изявления, аз ги записах на

хърватски и “Зора” ги публикува на уводно място. От тези изявления на хърватина бяха много

недоволни в сръбската легация. Сръбският аташе по печата обаче не знаеше за срещата, а бе

прочел само изявленията във вестника и за симпатиите на “Зора” към хърватите. Тогава той беше

изпратил доклад в Белград, в който беше окачествил тези изявления като “антисръбски”, насочени

против единството на Югославия. На тоя доклад аз се натъкнах през 1941 г. в Загреб. Беше го

запазил кореспондентът на органа на Мачек в. “Дневник”, който по това време е бил в Белград.

Той беше идвал тук, запознахме се и ми го даде в Загреб. Аз бях кореспондент на същия вестник в

София. Дописките, които изпращах оттук, подписвах с инициали и кореспондентът знаеше, че съм

близък с “Дневник”. Тази среща на Д. Крапчев беше също така много интересна за онова време,

преди създаването на хърватската държава. Когато се създаде независимо Хърватско като

самостоятелна държава, Крапчев ценеше българофилството на хърватите, но в себе си остана

несъгласен със следващия курс на Хърватско, който беше отражение на националсоциализма.

Данаил Крапчев беше решителен противник на погромите, които се вършеха против евреите от

ратници и легионери. Помня, веднъж той ми казваше, срещнал проф. Кантарджиев *7+, който

беше водач на ратниците, но се носеше с голямо уважение към бай Данаил. Казал му: “Абе,

професоре, та там ли намерихте разрешението на българския национален проблем – да

устройвате погроми над евреите, вместо да имате към тях едно отношение като към български

граждани, които никога не са били против България! “Крапчев беше решително против

антисемитизма в България. На Кантарджиев говорил много рязко. Онзи само го слушал и нищо не

му възразил.

След като излязох от затвора през 1946 г., бях се сближил с Никола Ланков, който беше един от

петте обвинители в процеса срещу журналистите, писателите и пр. Оттам ме знаеше. И като се

видяхме, той ми каза:

- Сеизов, аз имам представа за твоя случай - ти не си направил кой знае какво зло за България. Ние

обаче имаме нужда от такъв човек като тебе - /Ланков беше главен секретар на българо-

югославското дружество, което имаше читалище в бившата сладкарница “Цар Освободител”/ – да

следиш югославския печат и литература, да ни превеждаш като имаме нужда от нещо. Той пръв

ми подаде ръка и от време на време аз припечелвах нещо за издържане на семейството ми.

После ми дадоха да преведа петгодишния югославски план, което ми даде възможност да

изкарам два-три месеца със семейството си. Непосредствено след 9. ІХV 1944 г. Никола Ланков *8+

редактираше в. “Народен съд” и един ден аз го попитах:

- А, бе, началство, като си писал толкова много материали в “Народен съд”, натъкнахте ли се на

данни, от които да се вижда, че Данаил Крапчев е взимал пари от германците или италианците?

- Не можахме да открием абсолютно нищо против Данаил Крапчев – беше отговорът му.

Лично Н. Ланков е търсил да открие такива материали, но както сам се изрази, абсолютно нищо не

е могло да бъде открито. Освен това, той ми каза още, че в антуража на цар Борис имало хора,

които са държали поне символично да изпратим войска на Източния фронт, но Борис бил против

тая работа. Натъкнали се били и на такива документи. Но думата беше за бай Данаил. Може би си

спомняш, че в “Бурни години” Димо Казасов се спира на две личности, които имали печата в

ръцете си – на Атанас Дамянов и на Данаил Крапчев. Но като говори за Крапчев казва, че той може

да бъде обвинен във всичко - че е десен контрареволюционер, реакционер, но не може да бъде

обвинен в едно – че е вземал подкупи. Докато Дамянов не е вземал само от там, откъдето не са

му давали. Че е имало добри отношения между Димо Казасов и Данаил Крапчев разбрах по

следния повод. Д. Казасов беше публикувал една брошура за Югославия, по скоро една

информационна книга. В нея обаче имаше някои фактически грешки, както например беше си

пробила път звенарската тенденция за сближение с Югославия на базата на статуквото, което

значеше за нас да капитулираме. Казах на бай Данаил: “Бихме могли да напишем нещо за него…”

Крапчев обаче каза: “Нека не го закачаме, Димо има известни заслуги към “Зора”. Не каза какви

заслуги. Тази подробност си спомням много добре - “Казасов има известни заслуги.” Спомням си

пак така, малко бегло, малко смешно. Наскоро след 19 май, когато сред звенарите е имало

настроение да спрат или да вземат “Зора”, бай Данаил беше поместил уводна статия от Иван

Харизанов за политиката на звенарите – тяхната програма. Обаче статията на Харизанов беше

много неясна. Изобщо в главата на Харизанов … винаги е имало мъгла. И след като пишеше –

звенарите искат това, звенарите искат онова … накрая казва “Ясно ли е?” А то всъщност нищо ясно

нямаше. И по-отрицателна пропаганда за звенарството едва ли можеше да има. Но тя излезе на

уводно място в “Зора”.

- Мен ме интересуват също някои епизоди на срещи, на разговори между теб и Д. Крапчев, да

знаеш той да се е срещал с някои хора, отношението му към други и т. н.?

- Веднъж с него се срещнахме с полския пълномощен министър Тарановски. Ставеше дума за

становището на вестника към Гърция. След нахлуването на германците в България, Крапчев писа

статията “Защо вие не ги спряхте?” И тогава на тая среща Тарановски каза:

- Е, верно е, че Гърция е малка държава. Давид и Голиат - това са две несравними сили. Обаче все

пак симпатиите на човечеството са на страната на Давид. И колкото да имате спорове с Гърция,

Вие не бяхте прав - каза Тарановски на Данаил Крапчев. В тоя дух беше написано и писмото на

Тарановски до Крапчев, по повод на което отидохме в полската легация. Посрещна ни много

внимателно, срещата протече гладко. Бай Данаил се отнесе с голямо уважение към него и към

Полша. А за Полша в “Зора” бяха излезли много благоприятни материали. Изгладиха се

отношенията между двамата и Тарановски вече не спомена тая работа. Много е възможно това да

беше повлияло на бай Данаил да бъде по-внимателен в претенциите си към Гърция – той беше

човек, който вземаше акт от добрите съвети, поучаваше се. И докрая “Зора” запази едно много

хубаво отношение към Полша и поляците бяха признателни за това. Що се отнася специално за

Гърция, Крапчев помести статии от Христо Силянов, когото много уважаваше, макар той често да

казваше за него, че бил “темерутин”. Аз обаче възразявах по тоя повод:

- Бай Христо, може би държанието му е такова, че прави впечатление на темерутин, но знай едно:

бай Данаил много те уважава .

А някои от статиите на Силянов бяха благоприятни за Метаксас *9+, който бе поел управлението на

Гърция и стягаше гръцката държава. Но на Силянов, като идеолог и човек на организацията, макар

да водеше борба против гръцката антибългарска пропаганда, в случая това му харесваше.

Независимо от антибългарския курс на Метаксас, на Силянов импонираше това, че успя да стегне

гръцката държава и да тури повече ред. И когато в 1936 г. хор “Родина”, част от някогашната

“Гусла”, отиде в Атина и даде концерти, в групата на хора бях и аз. По това време Никола Трайков -

Зоте, дългогодишен кореспондент на “Зора” беше аташе по печата в Атина. С него ходихме при

Метаксас, тогава военен министър и при други гръцки държавници. Взетите от нас интервюта

излязоха на страниците на “Зора” и в. “Утро”. При представянето ми на Метаксас като

кореспондент на в. “Зора”, той ме помоли да предам неговите благодарности на редакцията за

хубавите статии за него. В момента мен ми стана малко неприятно, помислих си: “Дявол да го

вземе, един великогрък, който ожесточено преследва всяка проява на българско съзнание, който

строго беше забранил да се говори на български и изпраща хората на заточение по островите,

където бяха строго третирани, сега вместо да ми каже: “Зора” много ме атакува”, той иска да

предам благодарността му на редакцията на вестника! Но това се отнасяше именно за

Метаксасовата дейност като гръцки патриот и в статиите си Силянов пожелаваше да се намери и

българин, български държавник, който като Метаксас да постави ред, да стегне държавата, да

възроди патриотизма на българина, възторга му, полета и ентусиазма му. Значи успоредно с

борбата против преследванията на българщината, “Зора” беше поместила статии от Силянов,

благоприятни за Метаксас. И после Пападополус, гръцкият аташе по печата у нас, използваше като

източник за осведомяване главно това, което излизаше в “Зора”, защото го смяташе проверено,

точно и вярно предадено.

Друга една характерна подробност за Данаил Крапчев и отношението на “Зора” към нашите

съседи е следният факт. Българо-югославската лига развиваше много оживена пропаганда за

сближение с Югославия. А от тая работа гърците не бяха много доволни, защото те смятаха, че

това става в ущърб на гръцките интереси. Намериха се обаче общественици, между които и бай

Данаил, които сметнаха, че ние нямаме интерес да настройваме гърците против нас по линията на

сближението с Югославия, от което нямаме никаква полза и че би трябвало да има едно

равновесие. Е, с Югославия правим политика за поддържане на добри отношения, защо да не

правим същата политика и с Гърция! И затова беше образувано Българо-гръцко дружество с

председател Богдан Филов. Това дружество подкрепи и Данаил Крапчев. и по линията на Българо-

гръцкото дружество се направи едно посещение на български общественици в Гърция. Чрез мен

председателят на Софийската камара Димитър Савов покани Данаил Крапчев да участва в тая

група. Но когато му съобщих за поканата той каза: “Не, ти ще идеш.” Аз не знаех, че по същото

време той е заминал със съпругата си по частен път, на свои средства и останах крайно изненадан,

когато при разглеждане на едни от забележителните паметници на старата Елада, го срещнах там.

- И Филов беше, и Йордан Мечкаров, и Тодор Кожухаров *10+. И после като отворили едни уста тия

наши общественици, кой на немски, кой на френски език, взели ума на гърците.

- На един от банкетите в Солун Борис Димитров, член на Централния комитет на Търговския съюз,

държа на френски език такава реч за старата гръцка култура, че самите гърци останаха

изненадани и нескрито казваха: “Вие знаете по-добре нашата история, отколкото самите ние.”

- Крапчев имаше положително отношение към Българо-гръцкото дружество именно в противовес

на Българо-югославянското, по скоро като едно уравновесяване, не че нещо очакваше и от него.

Но стопанските деятели знаеха може би по-добре в какво направление да се насочи нашата

политика.

- Какво беше отношението на Данаил Крапчев към германското нахлуване в Съветския съюз? От

страна на германците упражнявано ли е някакво давление върху неговото поведение?

- Знам, че германците са предлагали по време на войната вестникът да не плаща телефонните

разговори с берлинския кореспондент…

- Така беше.

- Бай Данаил отхвърлил това предложение, докато “Утро” се възползва. Той искрено съжаляваше,

че се стигна до германо-съветското сблъскване. Това го е изразявал пред мене. Искрено

съжаляваше и за жертвите на взаимната разправа в Сърбия, за взаимното изтребление между

партизаните и хората на Дража Михайлович. Жалеше, че като народ сърбите дават толкова много

жертви. Както и за Испания. Съжаляваше испанския народ: “Дават си там сражение великите сили

за сметка на испанския народ.” Пак повтарям: съжаляваше, че се стигна до война между Германия

и Съветския съюз.

- Какво бе отношението му към външните сътрудници на вестника?

- Доколкото си спомням проф. Йордан Иванов публикува две статии в “Зора” за родното място на

отец Паисий - че е от Банско. Крапчев беше особено щастлив и му плати по 1000 лв за едната

статия. Не зная такъв голям хонорар да е плащан за една статия в тогавашния български печат. А

по това време в Дамяновите вестници три хиляди лева се смятаха за добра месечна заплата.

“Зора” има много големи заслуги за проявата на таланта на Чудомир.

- А за таланта на Йордан Йовков?

- Към Йовков той изпитваше голямо уважение. А за Чудомир не знам дали си спомняш как стана

тая работа. Чудомир взе да се явява в “Зора” след като Райко Алексиев напусна и започна

издването на “Щурец”, който се печаташе пак в печатницата на “Зора”. Между него и Крапчев

приятелството не се наруши, те си останаха големи приятели. Обаче след излизането на Райко

трябваше да продължи седмичната весела страница на “Зора”. Именно тогава Чудомир започна

да пише. Имам трите тома от съчиненията на Чудомир, които сега излязоха. В тях намерих много

от материалите, които съм чел в “Зора”. Чудомир стана известен на българската общественост

чрез “Зора”. Друг куриоз от вестникарска гледна точка беше устройването на първия конкурс “Мис

България” от в. “Зора”.Останало ми е в ума, че тиражът на “Зора” се е увеличил тогава с 10000

броя.

- Друга голяма личност в “Зора”беше Йордан Бадев. Какво можеш да ми кажеш за него като

личност, като журналист, като културтрегер?

- Йордан Бадев беше безспорно даровит човек и Крапчев много го ценеше. Но имам

впечатлението, че в отношението си към писателите – левичари Бадев беше по-краен, отколкото

Крапчев смяташе за допустимо. Но двамата бяха много близки. Крапчев уважаваше много Бадева.

Смяташе обаче, че в някои отношения Бадев отива по-далече, отколкото трябва, че прекалява. И

двамата бяха големи личности. По това време Талев играеше почти незначителна роля като

работник в “Зора”. Талев беше се оженил за братовата дъщеря на г-жа Крапчева. И понеже Д.

Крапчев имаше слабостта да подпомага роднините си, взе Талев на рабата в редакцията, за да се

занимава с литературните подлистници. В “Зора” се създадоха приятелските връзки между Талев

и Бадев. Скоро след убийството на Протогеров Талев взе страната на Иван Михайлов и от коректор

стана редактор на в. “Македония”. Аз го заварих като коректор на в. “Македония”. Помня един

ден Бадев ми каза: “Абе, Василе, Талев не е писател…” А той беше вече написал романа “Усилни

години”. Йордан Бадев, както изобщо хората на литературата и изкуствата, с редки изключения,

не беше много обективен. Той твърде много беше свързан с литературния лагер на “Златорог”, с

Владимир Василев, на когото беше голям приятел. Ако даден писател беше от тоя кръг, Йордан

можеше да го похвали, да го подкрепи – ако не е – да мълчи или може да се обади в отрицателен

смисъл. Една вечер, излизайки от редакцията на “Зора” за у дома си, аз му казвам:

- Йордане, кой знае на колко начинаещи писатели си подрязъл крилата?

- Кой, аз ли? Аз съм напълно обективен, когато пиша за дадено произведение, напълно се

абстрахирам от личността…

Това обаче не беше вярно. И Бадев, като повечето литературни критици, не беше обективен на

времето – за тях хората на изкуството и литературата бяха “наш” и “ваш”. Динеков *11+ например

много беше писал - той беше още отначало едни млад и даровит учен в областта на литературата.

Но Бадев нищо не беше отбелязал за него. Обаче след като Динеков беше се свързал със

“Злагорог”, Бадев взе да го хвали. Но мога също да кажа, че един от първите млади писатели,

когото Бадев лансира, беше Стоян Ц. Даскалов. Даскалов беше съвсем неизвестен провинциален

учител. Ето един случай на пълна обективност, проявена от страна на Йордан Бадев. Той изтъкна

Ст. Ц. Даскалов като човек, който има перспектива за развитие и по-късните работи на младия

писател потвърдиха това негово разбиране. Дори веднъж като срещнах Стоян Даскалов в

редакцията на “Работническо дело” искаше ми се да му кажа: “Другарю Даскалов, спомняте ли си

какво беше писал навремето за Вас Йордан Бадев? От него за пръв път съм чел за Вас… “Но Бадев

си беше свързан с литературни лагер на “Златорог” и особено съм писателите-комунисти имаше

отрицателно отношение. И Данаил Крапчев смяташе, че Бадев е допринесъл повече за

отрицателното отношение на комунистически ориентираната интелигенция към “Зора”.

- Така е.

- Но независимо от това Бадев си беше един много даровит литературен критик.

- Бадев пишеше и музикални рецензии. Според мен той грешеше като се занимаваше с музикални

и театрални рецензии. Това трябваше да се остави на по-компетентни хора. Струва ми се, че в тая

област не беше достатъчно подготвен - излагаше се понякога и предизвикваше и други хора

против себе си. В това направление можеше да бъде полезен на вестника например проф.

Брашованов *12+, един обективен човек. Не знам, може би и от Брашованов да е зависело, може

би не е предложил. Бадев обаче си беше истински талант, беше голям патриот и работеше за

обединението, макар да беше един от идеолозите, който имаше за официална програма

“независима Македония”. Но си беше за обединението.

- Какви му бяха връзките с протогеровистите?

- Именно там грешеше той. След убийството на ген. Протогеров *13+, когато настъпи разцепление

между македонските дейци, едни се ориентираха към Иван Михайлов, а други образуваха групата

на протогеровистите. Той беше един от главните представители на протогеровистите, не само

ориентиран към тях. И беше непримирим по отношение на Иван Михайлов. А преди това ми е

казвал “Аз не можех да си представя македонското движение без Иван Михайлов. Обаче това

което Иван Михайлов направи с убийството на Протогеров, това разцепление, което докара в

македонското освободително движение, с нищо не може да се оправдае, не искам да чуя за Иван

Михайлов и го смятам за голямо зло.” Толкова много го ценеше в началото. И той, и Баждаров.

Бадев беше един от главните, така да се каже, четири-пет души, представители на лагера на

протогеровистите. Обаче Протогеров съвсем не беше някакаво знаме - нямаше културата нито на

Бадев, нито на Баждаров.

- И именно тук се вижда колко голямо беше приятелството между Данаил Крапчев и Йордан

Бадев. Макар че Крапчев би предпочел като по-малко зло да види начело на движението Иван

Михайлов, отколкото кой да е от протогеровисткия лагер, в който вече нямаше големи личности-

революционери. Например Перо Шанданов, който минаваше за войвода, не можеше да се

сравнява с Иван Михайлов. Значи ако бяха основателни твърденията, че симпатиите на Данаил

Крапчев са на страната на Иван Михайлов, Бадевите симпатии са подчертано антимихайловистки.

Той беше един от ръководителите на протогеровистите в тая борба. Това обаче не попречи на

Бадев и Крапчев да работят заедно. И в “Зора” те работеха в духа на общонационалната линия.

Разликата бе тая, че Бадев понякога се увличаше и отиваше по далеч в работата си, отколкото да

речем Крапчев можеше да допусне. Но те си останаха приятели докрай. И Бадев като Крапчев е

имал паспорт и е можел да се спаси, обаче и двамата предпочетоха да останат в България. Йордан

Бадев беше много тясно свързан с Георги Кулишев, който бе един от най-близките хора на Кимон

Георгиев. И Кулишев смятал Йордан да не напуща България – това не съм проверил, но съм го чул.

И Бадев е разчитал, че Кулишев ще го защити. Кулишев обаче не баше в състояние да направи

това. Не се съмнявам, че би го направил, ако можеше. Не е имал тази възможност. Иначе, може

би Бадев щеше да напусне България.

Но за Данаил Крапчев във връзка с края на живота му. Г-жа Крапчева е убедена, че Данаил

Крапчев е убит. По-късно от софийския затвор бях изпратен в горноджумайския да се лекувам.

Там заварих почитатели на бай Данаил, с когото били едновременно в затвора. Те бяха убедени,

че Крапчев се е самоубил. Там имало карцер. В единия бил бай Данаил, в другия – друг затворник.

В карцера на Бай Данаил се изтропало, никой обаче не се отзовал да види защо се тропа. После

отворили и го намерили самообесил се на някакъв гвоздей отвътре на вратата, с примка от

разкъсани чорапи. Всички, с които говорих, твърдяха, че се е самообесил. И друга една

подробност, която затвърди у мен това впечатление. След като ме върнаха в софийския затвор, по

една време докараха група държавни обвинители, осъдени за корупция. Между тях беше и

Данон. Вземали рушвети като следователи. Запознах се с Данон. Един ден като се разхождахме из

двора на затвора, стана дума за бай Данил. Данон ми каза, че като евреин бил изселен от София в

Горна Джумая, където го заварва девети септември. Той лично бил арестувал бай Данаил в Горна

Джумая, видял го и го арестувал. Съобщихме, казва, в София, откъдето се получи нареждане:

“Бдете да не се случи нещо с него. При първо поискване да ни го изпратите тук.” И после добави:

“Ние не обърнахме внимание да бдим върху него и той ни изпревари и се самоуби.”

Нещо друго пак във връзка с редакцията. Най-близкият човек на семейството на Крапчев беще

административният директор Иван Трифонов. Децата на Крапчев не можеха без него, а и той сам

много ги обичаше. След девети септември той работеше в една чесларска кооперация. Христо

Огнянов сега бил в “Свободна Европа”, там пишел на литературни теми. Казваше ми Стойне

Кръстев, че при едно пътуване Христо Огнянов поискал среща с него. Срещнали се и разговаряли

надълго и най-приятелски. По едно време при разговора Огнянов се разплакал. Живко Гелев пък,

както ми каза Борис Станишев, бил музикален критик на “Нюйорк Таймс”. Там се издигнал много

Мишо Пъдев.

- Говори се, че бил съветник на Рузвелт по българските въпроси.

- Ходил навремето и в Съветския съюз.

Бележки

1. Никола Милев - /1881-1925/, род. в с. Мокрени, Костурско. Професор по история, публицист,

общественик. Завършил лицея “Галата сарай” в Цариград и история в СУ. Специализира нова история във

Виена. От 1915 г. е проподавател по история на балк. народи в СУ. Активен политик, създател на Народния

сговор и основател на в. “Слово” Близък приятел на Тодор Александров, член на ВМРО от 1898 г. Участник в

Балк. война, член на делегацията, която подписва Лондонския мирен договор /1913/. Публицист, борец за

национално самоопределение на българите от Вардарска Македония, противник на комунистческото крило

в македонското движение. Убит по заповед на комунистическата централа във Виена на 13.ІІ. 1925 г.

2. Димо Хаджидимов - /1875-1924/, род. в с. Горно Броди, Серско. Деец на левицата в македонското револ.

движение. От 1903 г. е член на БРСДП на Дим. Благоев, след І св. война става член на ЦК на БКП. През 1920 г.

създава Емигрантски комунистически съюз. Убит по заповед на ВМРО.

3. Константин Петканов - /1891-1952/, род. в с. Каваклия, Лозенградско. Следва слав. филология в СУ. През

1913 г. е доброволец в македоно-одринското опълчение, участва в І св. война. Един от водачите на

Тракийската организация, секретар на Върховния тракийски комитет. Академик /1945/. Ред. на сп. “Тракия”

и сп. “Балкански преглед”. Автор на исторически повести и романи, най-известното му произведение е

романът “Морава звезда кървава” /1934/.

4. Михаил Шкартов - /1884-1936/, род. в Кавадарци, Македония. Деец на македонското освободително

движение. Член на ВМРО. Четник при Яне Сандански, с когото участва в похода към Цариград в помощ на

младотурците. През 1912 г. е войвода във Велешко, 1913 – ръководи въстаие против сръбските окупанти в

Тиквешко. От 1920 г. е войвода и ръководител на Солунския революционен окръг. От 1930 г. – член на ЦК на

ВМРО /об/.

5. проф. Димитър Михалчев - /1880-1967/, род. в Лозенград. Философ, общественик, социолог и дипломат.

Академик, член на БАН и на Словашката АН. Завършва философия в СУ /1905/ и специализира в Германия.

Член на Кантовото филос. д-во и на Ремкианското научно д-во в Берлин. Декан на историко-фолологич. ф-

тет в СУ /1922-23/. Посланик в Чехия /1923-27/ и в Съветския съюз / 1934-36 и 1944-46/. Основател и

редактор на сп. “Философски преглед” /1929-36/. Председател на БАН.

6. Христо Станишев - /1863-1952/, род. в Кукуш, Македония. Деец на македоноодринското освободително

движение. Завършва инженерство в град Гент, Белгия. участва в изграждането на първите шосета и мостове

в България, също в строежа на Народния театър в София и църквата “Св. Неделя”. Член на Върховния

македонски комитет от 1896-97 г. и негов председател. Член на Изпълнит. к-т на македонските братства и на

Македонския научен институт /1930/. Председател на Великия македонски събор в Горна Джумая /1933/.

7. Асен Кантарджиев - род. 1898 г. в Самоков. Участва в І св. война в македоно-одринското опълчение.

Носител на 4 кръста “за храброст”. Следва право в СУ и индустриална химия в Шарлотенбург, Германия.

Завършва агрономство в Бон, специализира с Рокфелерова стипендия в САЩ. Професор, декан на

Агрономическия факултет към СУ /1932-33/. Основател и водач на националистическото движение “Ратници

за напредък на българщината”. Заради дейността на организацията е съден 4 пъти и няколко пъти е

интерниран. Полуконспиративното движение “Ратник” към 1944 г. наброява 120 хил. чл, в него членуват

видни бълг. интелектуалци. След 9. Х- 1944 г. проф. Кантарджиев напуска България и е член на

задграничното правителство на проф. ал. Цанков. Задочно е осъден на смърт от. т. н. народен съд.

8. Никола Ланков - /1902-1965/, род. в с. Голямо Дряново, Ст.загорско. Участник в септемвр. в-е 1923 г. Член

на БКП от 1923 г. Работи в редакциите на партийните вестници РЛФ, Наковалня, Поглед и др. През 1941 г. е

интерниран в концлагера Еникьой. След 9. ІХ. е народен обвинител в състава на VІ народен съд за съдене на

интелектуалците, писателите и журналистите. Автор на пропагандна партийна поезия за “героичното

минало” на БКП, българо-съветската дружба, соц. строителство, днес напълно забравена и без значение за

бълг. култура. Въпреки това е удостоен със звание “народен деятел на културата”.

9. Йоанис Метаксас - /1871-1941/, гръцки държавен и политически деец. Получил е военното си

образование в Германия. Работи като офицер в ГЩ. Заради участие в подготовката на военен преврат е

осъден на смърт /1921/. Емигрира в чужбина, в 1924 г. се завръща в Гърция и работи активно за реставрация

на монархията. Става военен министър, вицепремиер и премиер-министър на Гърция /1936/ като

установява военна диктатура.

10. Тодор Кожухаров – /1891-1945/, род. в Асеновград. Политически деец, журналист и публицист. Участник

в Балк. и в І свет. война като офицер. Народен представител, министър на железниците /1935-36/. Директор

на в. “Слово”. Автор на полемични статии и фейлетони, на много книги и брошури с антикомунистическа

насоченост. Известен с псевдонимите си Федя Чьорни и Щабскапитан Копейкин.След 9. ІХV 1944 е осъден на

смърт от народния съд и разстрелян на 1. ІІ. 1945 г.

11. Става въпрос за акад. Петър Динеков - /1910-1992/, род. в с. Смолско, Софийско. Завършва клав.

филология в СУ, специализира славистика във Варшава. Директор на Института по фолклор, зав. катедрата

по бълг. литература в СУ, зав. секция по стара и възрожд. литература в И-т по литература при БАН; Директор

на Кирилометодиевския център при БАН; Почетен доктор на Варшавския у-тет; член на международния

комитет на славистите и на Европейската академия на науките, изкуствата и литературата в Париж. Носител

на Кирилометодиевската награда на БАН; Гл. редактор на множество научни списания и поредици. Автор на

голям брой научни трудове върху старобълг. лит., възрожденска лит., фолклористика и нова литература.

Академик. Учен с международен авторитет и широк спектър на научните си интереси.

12. проф. Стоян Брашованов - /1888-1956/. Музиковед. Завършва музикознание в Лайпцигски ун-тет /1923/

и защитава докторска дисертация. От 1931 г. е преподавател в Държавната музикална консерватория.

Професор по история на музиката и директор. Ред. на сп. “Родна песен” /1925-42/, автор на учебника

“История на музиката” /1946/.

13. ген. Александър Протогеров - /1876-1928/, род. в Охрид. Военен и политич. деец, един от

ръководителите на македонското рев. движение. Завършил е Военното у-ще в София. Доброволец в

Сръбско-бълг. война /1885/. Участва като войвода в Илинденското въст. Командир на Македоно-одринското

опълчение по време на Балк. война. Генерал-лейтенант. През І св. война е командир на окупационния

корпус в Моравско. Комендант на София по време на Владайските събития, ръководи разгрома на

бунтовниците. От 1915 г. е член на ЦК на ВМОРО, на ВМОК. Заедно с Т. Александров организира атентатите

в Щип и Кочани в Македония. Подписва позорния майски ванифест през 1924 за съвместни действия с ком.

партии на Балканите. Разцепва ВМРО и влиза в конфронтация с Иван Михайлов. Осъден на смърт от ВМРО

/Ив. Михайлов/ като подбудител на убийството на Тодор Александров и убит на 8 юли 1928 г.

Димо Казасов

“Крапчев беше сърбофоб, аз – сърбофил”

Роден в Трявна, 1886 г. Завършил право в СУ “Св. Кл. Охридски”. Деец на БРСДП и на

политическия кръг “Звено”. Журналист и редактор във вестниците “Трибуна”, “Народ”,

“Изгрев”, сп. Звено”. Участник в три антиконституционни преврата – през 1923, 1934, 1944 г.

Пълномощен министър в Белград /1934-36/, мин. на пропагандата в ОФ правител. на Кимон

Георгиев /1944-47/. Автор на редица мемоарни книги.

На едно от общите събрания на извънщатните журналисти уведомих другаря Димо Казасов, че

искам да поговоря с него по определени въпроси. Затова когато му се обадих по телефона, той с

готовност ми определи час, в който на другия ден, 10 март 1972 г. мога да го посетя. Посрещна ме

сърдечно, топло. Казах му целта на моето посещение и му предадох писмено въпросите, на които

бих желал да ми отговори. След като ги прочете със задоволство отбеляза:

_____________________________________________________________________________________

- Личи, че добре сте помислили, когато сте писали въпросите.

Добави обаче, че след някой ден ще ми даде и той отговора, написан също на пишуща машина.

Въпреки тази уговорка подхванатия разговор течеше плавно и спокойно и на някои от поставените

му въпроси той отговори по-подборно и по –сочно от това, което впоследствие получих в писмена

форма. Затова ще си позволя да ги предам точно така, както бяха записани на магнетофона.

Не си спомням точната дата – каза той – но през 1919 год. се основа вестник “Зора”.

- Струва ми се, че първият брой е излязъл на 11 май 1919 г., празникът на солунските братя

Кирил и Мтодий.

- Вестник “Зора” беше притежание на акционерното дружество “Български печат”. Големите

акционери на това дружество бяха Крум Чапрашиков и известният книгоиздател Александър

Паскалев. Но тъй като Ал. Паскалев принадлежеше на социалдемократическата партия, в

ръководството й се очерта известно недоволство от факта, че той подпомага парично един

буржоазен вестник, какъвто беше “Зора”. Начело на “Зора” тогава беше д-р Петко Пенчев, а

главен редактор беше Данаил Крапчев. За да се отчете към партията, в съгласие със своя

съдружник Крум Чапрашиков, решиха да издават един вечерен вестник със социалистическа

тенденция, който да се ръководи от член на социалдемократическата партия. ЦК на партията

посочи мен за главен редактор на този вестник, на когото дадохме наименованието “Трибуна”

единият, и другият вестник “Зора” сутрешен и “Трибуна” – вечерен, се редактираха и печатаха в

едно и също здание, в така наречената “Придворна печатница”, която се намираше на ул.

“Московска” срещу двореца. От тая дата датира и моята непосредствена връзка с Данаил Крапчев

и с Петко Пенчев.

Вестник “Трибуна” започна да излиза през м. юни 1919 г. Както знаете, през тази година избухна

транспортната стачка. Като социалдемократ и като професионален деятел аз не можех, освен да

поставя в услуга на стачката в “Трибуна”. Това се зловидя на Крум Чапрашиков, който основателно

се боеше, че може да бъде подложен на известни репресии от властващата партия и като главен

акционер спря в “Трибуна”. Следователно той има кратко съществуване – от юни 1919 до края на

септември същата година.

Много пъти Данаил Крапчев ме е канил да взема участие в “Зора” с отделни статии като е

подчертавал, че ще ги помести без каквото й да е изменение - такива, каквито бих му ги

предложил. През цялото време на съществуването на “Зора” обаче аз съм написал само две

статии. Съдържанието на първата не беше нищо друго, освен изработената програма на

политическия кръг “Звено”, която още не беше намерила публично разпространенине. Когато му

поднесох статията, Крапчев се озадачи и каза, че има в нея нещо, което на него не му е ясно. Но

все пак помести статията във вестника. Три дена от излизането на тази статия бе обнародвана

програмата на “Звено”. И тогава той разбра, че един вид аз съм го подвел. Но не ми се е сърдил за

тази ,до известна степен ,моя непочтена постъпка. Втори път поместих една също така къса статия,

в един момент когато във върховната македонска организация на Иван Михайлов се заговори за

“македонска нация”. Застъпих становището, че македонска нация не съществува, че Македония е

географско понятие и в нейната теротория живеят различни нации – гърци, турци, евреи, сърби.

Всички те са македонци. Редом с тях в Македония живеят и българи. И не можем с термина

“македонец” да покрием цялото население, особено българското население, което представлява

най-големия и най-ценен елемент. Както имаме българи-тракийци, българи-добужанци, българи-

мизийци, ние трябва открито да кажем, че имаме и българи-македонци. Македония, македонец

обозначава територия, в която живеят българите, но в никакъв случай не може да обозначават

тяхната етнографска принадлежност. Това горе-долу беше моята статия.

- Да-а, това е единственото правилно становище.

- Така е.

- Да сте пътували заедно с Крапчев в чужбина?

- При едно пътуване за Италия с него се случи малка злополука. В Любляна ни посрещнаха

местните журналисти и ни поканиха в бюфета на малка закуска. Тръгнахме след това за Триест.

Още като излязохме от бюфета, рекохме да се преброим да не би някой да липсва. Открихме, че

Крапчев го няма. Това ни поразтревожи, защото знаехме, че в Югославия Крапчев е мразен и от

самите журналисти. Оказа се, че нашият влак се бе изтеглил на друга линия, а на тази от която ние

слязохме, заел място влакът от Австрия за Белград. В бързината си Крапчев се качил на този влак и

тръгнал обратно за Белград. Понеже ни придружиха до границата люблянско-словенски

журналисти, те взеха грижа за откриването му и изпратиха телеграми, че такъв и такъв човек

объркал влака. Някъде към Зидани мост, шеста станция между Любляна и Загреб го намират,

свалят го и с друг влак го връщат. Спомням си, че той ни настигна във Венеция. Така при това

пътуване ние изживяхме една тревога за Крапчев.

- Да ми кажете нещо за Коста Купенков [1] ?

- Той ми е съученик. С него сме завършили заедно гимназията в Русе. Бяхме и си останахме през

всичкото време добри приятели. През последните години много исках да го видя, но не можах да

открия адреса му. Чакайте да видя дали го няма в някои от тефтерчетата.

Другарят Казасов извади от бюрото си десетина малки тефтерчета, порови в тях, спря се на едно

от тях и продължи:

- Ето на, реших да събера у дома мои съученици, които живеят в София: Атанас Недков - ул. Гаврил

Генов”, Кеко Пенков - ул. “К. Янев” 43, Георги Рашев – “Цар Шишман”, Г. Баларев, Петър Петров,

Михаил Антонов - адвокат, Д. Консдтантинов - ул. “Московска”, той беше брат на старозагорския

митрополит, Стоил Станев, стенограф в Народното събрание, Доганов, съдия, но същевременно

той беше много добър акварелист и устрои няколко изложби. Оказа се, че един отсъства, друг

отсъства, някои умряха. От тези десетина души Недков, Купенков, Баларев, П.Петров, М. Петров,

Ст. Станев са вече покойници. Не бива човек да отлага добрите инициативи….

- Рашев не беше ли учителят по френски език във Втора мъжка гимназия през време и след

Първата световна война?

- Не. Учителят Рашев по френски език беше женен за дъщерята на жената на Христо Ботев. Този

Рашев беше инженер-химик. Притежаваше малко текстилно предприятие, което в няколко години

разви като образцова фабрика, в която работниците бяха поставени на много високо ниво. Жив е.

Национализираха фабриката му. Постъпи в едно предприятие на ГНС. Автор е на рецептата за

производството на продаваната сега в София боза. Направиха го ръководител на предприятието,

но се яви някакъв претендент, който го измести. Сега живее с една малка пенсия.

- Да ми кажете нещо за Коста Купенков от ученическите години?

- Ами Купенков!… Какво опустошение правят годините! На младини той беше много буен. Моята

квартира беше до тяхната къща в Русе. Има руски произход. Майка му е от Бесарабия, а баща му

струва ми се, е руснак. Родителите му имаха една дъщеря и три момчета. Най-малкият е Федя, а

най-големият Симеон, дългогодишен инспектор при Министерството на финансите. Федя беше

началник на професионалното образование при софийската търговско-индустириална камара.

Сестра им се казваше Антоанета. Бяха много симпатични и възпитани деца. Коста беше добър

човек. Умен човек в редакцията на “Зора” беше Матей Бончев-Бръшлян. Порядъчен човек. Имаше

в редакцията на вестника солидни хора. Спомням си тая категория журналисти - Власаков-

Подвързачов. И Подвързачов беше в “Зора”. Това бяха фигури в нашата журналистическа

професия, не бяха случайни лица, макар и репортери. Един Иван Харизанов например…

- И Харизанов даде след 19 май 1934 г. една статия в “Зора”. Крапчев гледаше да се пригоди…

- Да спаси вестника…

- … Та пусна статия и на Харизанов. Но нали знаете, че Харизанов не беше много ясен в мислите

си, малцина можеха да разберат какво искаше да каже Харизанов.

- А, още едно нещо сега си спомням. По едно време изпаднах в затруднение - нямах никаква

работа, никакви доходи. Крапчев знаеше това. И един ден ми предложи, но аз не приех. Трябва

обаче да кажа, че ми продложи… Беше през 1926 или 1927 година. Прекарах доста тежко. Имах

петчленно семейство. Предложи ми. Казах му: благодаря, нямам нужда. Спомням си това. И си

спомням къде беше. Тук, на моста на “Граф Игнатиев”. Аз излизам оттук, от дома си и се срещаме

на моста - той си отиваше в къщи, живееше на ул. “Добри Войников”, в съседство с Петко Пенчев.

- Нещо за Йордан Бадев?

- Мразят го писателите… защото той беше безпристрастен в оценките си. Той беше литературно

подготвен човек, не беше случаен човек… Между впрочем, колко души наброяваше персоналът на

“Зора”?

- Не повече от 15 души литературни работници, общо с административния персонал – около

двадесет и няколко души.

- Аз съм останал с впечетление, че редакционният персонал наброяваше 22 души. Това беше най-

многочислената редакция. В “Утро” бяха много по-малко.

След като се позамисли малко, някак разсеяно, събеседникът ми продължи:

- …Нямаше да му простят на Крапчев… щяха да го мъчат страшно… Скоро ме питаха във Варна.

Казах им, че репортерът трябва да бъде любознателен, общителен, да притежава упоритост до

нахалство: като хванеш някого и искаш да изтръгнеш някаква информация, да не го оставяш.

Такива качества трябва да има репортерът.

Благодарих на другаря Казасов за оказаното ми внимание и за отделеното скъпо време. Само

след няколко дена получих и писмен отговор. Отговорът на първия ми въпрос беше вече

изчерпан. Ето моите въпроси и отговорите на другаря Казасов:

- Данаил Крапчев Ви ценеше много и изпитваше голямо лично уважение към Вас. Спомням си,

че при запитването на наш колега по повод на Ваша брошура, не може ли да напише малка

критична статийка, той го отклони с думите: “Не бива, Димо Казасов има големи заслуги към

вестника.” Бихте ли ни разказали в какво се състоят тези заслуги?

- Заслуги към “Зора “нямам. Имаме само едно краткотрайно съжителство, за което вече

говорихме.

- Вие сте съвременник на Крапчев, отблизо сте следили неговото развитие като журналист и

публицист от най-ранно време като редактор на в. “Пряпорец”, а след това и като ръководител

и главен акционер на “Зора”. Бихте ли желали да направите характеристика за него като човек,

журналист и общественик?

- Родом от Прилеп, Данаил Крапчев беше фанатично привързан към родината си и живущите там

българи и копнееше за освобождението им. Той вярваше, че това освобождение може да се

постигне само по пътя на една германска интервенция, на която беше и защитник и апологет. Като

журналист той беше последователен в своите схващания, а като човек беше един скромен и

честен гражданин.

- В много случаи Вашите и неговите позиции по големи въпроси на нашата политика и

управление не са се схождали или са били противоречиви, например по сближението с

Югославия, по преврата и политиката на 19-майското управление. Можете ли да кажете в какво

се състояха различията между вас по тия и други въпроси на нашата вътрешна и външна

политика, имали ли сете с него лични срещи и разговори по тях?

- В областта на политиката с Данаил Крапчев бяхме ярки противници. Той беше буржоазен

демократ и принадлежеше към Демократическата партия /Ал. Малинов/, аз бях социалдемократ

и член на политбюро на Социалдемокретическата партия /широки/, а от 1920 до 1923 год. –

главен редактор на партийния орган вестник “Народ”. Крапчев беше сърбофоб, аз – сърбофил; той

беше приятел на германския фашизъм, аз – негов противник; той беше приятел на ВМРО, аз – ярък

неин противник. Дължа обаче да отбележа, че въпреки тия коренни различия, нашите лични

отношения бяха добри.

- Убеден демократ по разбиране, а и по принадлежност към Демократическата партия, Д.

Крапчев и неговия вестник се оказаха решителни противници и поведаха борба срещу кабинета

на Ал. Цанков, в който и Вие участвахте. Какви бяха неговите подбуди, в какво отношение не

одобряваше политиката на деветоюнското правителство, на кои обществени групи или

тежнения ставаше изразител?

- Данаил Крапчев посрещна и приветства възторжено деветоюнския преврат от 1923 г. По-късно,

когато Демократическата партия на Ал. Малинов се очерта като противник на Цанковия режим, Д.

Крапчев защиштаваше последователно нейната политика. Като мандатьор на партията си, аз

участвах в кабинета на Цанков от 9 юни 1923 г. до 14 февруари 1924 г., когато си подадох

оставката.

- Още по-зле Крапчев посрещна 19-майския преврат. В какво се изразяваше неговото

отрицателно отношение към новото правителство, какви бяха намеренията и настроенията на

ръководните фактори по отношение на “Зора”, в какво се изрази борбата на Крапчев срещу

установената цензура върху печата? Съществуваше ли някаква разлика в отношенията на

Крапчев и “Зора” към привържениците на Дамян Велчев и към хората на Кимон Георгиев, че

докато първите изобщо схващат македонския въпрос като чисто сръбски, вътрешен, хората

около Кимон Георгиев се отнасят по-критично към политиката на Югославия и не изоставят

българските национални интереси. В какво се изрази официалното правителствено становище

по този въпрос, което трябваше да застъпвате като негов пълномощник в Белград?

- Деветнайстомайският режим имаше положителна ориентация към Югославия, не беше

разположен към Германия и гравитираше към Франция. Свръх всичко той беше противник на

ВМРО и не закъсня да я разтури и да обуздае ръководството й. Отношението на Крапчев към тоя

режим не можеше да е освен отрицателно, поради изложените по-горе негови отношения към

Германия, Сърбия и ВМРО. По тия въпроси различни мнения между Кимон Георгиев и Дамян

Велчев не са съществували.

- Да са Ви направили впечатление някои други срещи и разговори с Данаил Крапчев?

- При срещи и разговори с Д. Крапчев той всякога прямолинейно и непримиримо е защитавал

своите схващания и позиции. Той беше твърд, упорит и неотстъпчив събеседник.

- Бихте ли прибавили нещо към характеристиките на други сътрудници на “Зора”?

- Аз отбелязах вече. Познавам Матей Бончев – Бръшлян като спокоен и коректен журналист,

Йордан Бадев - като подготвен литературен критик и Коста Купенков – като интелигентен, страстен

и динамичен репортер, като добър и верен приятел.

Бележки

1. Коста Купенков – /1866 г. - ?/. Журналист и редактор на в. “Зора”, в. Последна поща” /1924-44/, в.

Празнични вести” /1926-44/ и в. “Днес” /1936-39/, смятан за официоз на правителството на г. Кьосеиванов,

заради което е съден от народен съд.

Радка Крапчева

Родена в 1912 г. в София. Племенница на Данаил Крапчев. Завършва английска филология в СУ

“СВ. Кл. Охридски” /1936 г./ Специализира англ. език и литература в Екситър колидж в Алнглия.

От 1937 г. до 1944 г. е редовен преводач във в. “Зора”, от 1944 до 1947 г. е на работа във в.

“Знаме”, орган на Демократическата партия на Ал. Малинов. През 1948 г. с установяване на

тоталитарния режим е интернирана в Ботевград. Завръща се в София едва през 1962 г. и е

принудена да работи на гара Искър като обикновен работник и снабдител. Не престава да

превежда от английски и да преподава частни уроци по езика.

“Само за вестника си мислеше и болееше”

Дългогодишни колеги от редакцията на вестника, между мен и Радка Крапчева, още от времето

досега, е съществувало взаимно приятелство и уважение. Затова, когато й се обадих и обясних

целта на моето посещение на 13 януари 1972 г., тя ме прие у дома си.

_____________________________________________________________________________________

- Данаил Крапчев – разказа ми тя – е бил отгледан от чичо му, моят баща Никола Крапчев. В София

чичо Дани е учил история и е специализирал в Швейцария. Той беше подарил на баща ми своята

книга “Изминат път” с наслов “На моя благодетел”. Всички от нашия род – чичо Илия, чичо Борис,

баща ми и леля ми, майката на Величко Попов, нямаме роднини в Македония. Само чичо Дани по

линията на сестра си има родство с Цървенковци. Кръсте Цървенковски, който игра роля в

Македония след Втората световна война е негов племенник. Преди това като младеж, преследван

за прогресивните му идеи, живя дълго време у тях. За него стрина Неша може да ви каже повече.

- Да ми кажеш най-напред няколко думи за себе си?

- Във вестника бях преводач на романи. Всъщност те представляваха забавно четиво без особена

литературна стойност от гледна точка на съвременния роман. Това бяха вестникарски

подлистници, забавно четиво, което имаше за цел да привлече повече читатели и абонати, главно

от средата на домакините. Мога да кажа, че в това отношение вестникът имаше голям успех.

Превела съм над стотина романи, между които си спомням много малко – “Неговият час” от

английски автор, Шест дни”, имаше един от типа на “Тримата мускетари” – Капитанът”. След

девети септември превеждах романи за издателствата. Това бяха книги с голяма литературна

стойност, на които съдържанието се помни - например биографията на Ван Гог - “Жажда за живот”

или “Кралица Виктория”. Това са книги с литературна стойност.

Отначало работех в къщи, не в редакцията. Още като ученичка в V клас преведох романа

“Магали”. Завърших гимназия през 1931-1932 г. Първият роман преведохме със сестра ми Лили и

братовчед ми Величко Попов. По време и след завършване на университетското си образование

също давах подлистници.

- Кой преведе в подлистници “Хиляда и една нощ”?

- Мара Крапчева. Тия подлистници вдигнаха може би двойно тиража на вестника. По едно време

пуснахме в подлистници и “Прочути исторически процеси” от Анри Робер. Дадохме и големия

исторически процес “Драйфус”. Ами знаете ли какво представлява Анри Робер? Той беше голям

френски юрист. И ако ни хванеше, че препечатваме книгата му без негово съгласие и без да се

съобразим с авторското право, не можехме по никой начин да му го платим. Изобщо всички

превеждахме контрабанда - никого не питаш за авторско право. Но тогава и България не беше

толкова популярна, за да попадне вестника в ръцете на някой от превежданите автори.

По начало чичо Дани не беше контактен човек. Беше човек крайно затворен. И да те види и да

иска да изрази нещо, той не го изразяваше. Аз в много случаи съм получавала и в детинството си

само едно погалване. Когато работеше във в. “Пряпорец” и след като се ожени за стрина Неша, те

живееха у нас. Тогава още не бяха добре материално. Стрина Неша често ми е казвала:”Ти беше

много мило, сърдечно дете. Дори някой бонбонче да ти дадеше, ти ще отвориш вратата и ще ми

бутнеш бонбончето…” Но от чичо Дани аз нямам впечатление. Обикновено като те види, хвърляше

един бегъл поглед към тебе, благ и съчувствен, от което разбираш, че има добро чувство, наведе

след това очи и отминава. Такова впечатление имам от него.

- Кои други от редакцията са ти правили впечатление?

- Купенков беше една сърдечна и приятна личност. Гришата /Димитър Григориев/ беше също

очарователен. Съвсем друг тип бяха те – изявяващи се, общителни: ще ти се зарадват, ще те

прегърнат. Докато чичо Дани беше, дето се вика, борсук, без да е лош човек. Дефектът в говора му

го правеше такъв. Райко Алексиев също беше една сърдечна и колоритна личност. До избухването

на Втората световна война аз се водех на щат, но не идвах в редакцията, работех у дома си. Като

започна войната рабатох в редакцията като слушах и приемах главно новини по радиото от

чуждестранни станции.

- Като дадеше новините, приети по радиото, Крапчев изразяваше ли някакво мнение,

отношение?

- Не. Сложех ги на масата му – няма да ти каже нито една дума. Често пъти обаче като идваше при

нас ни казваше: “Слушайте, слушайте! Да следите и да спазвате точно времето…” Умираше от

страх да не се изпусне нещо и да не би “Утро” да го даде. Ако откриехме някоя станция, която

други не я знаят и дава интересни новини – това представляваше за него голяма радост. Ние

имахме добра информация, доколкото можеше да се хванат новини по радиото. Но да изказваше

впечатление, мнение, да коментира полученото – нямаше такива работи.

- Някой път да си чула нещо за отношението му към войната?

- Аз не. Но от стрина Неша съм чула, че когато войната започна, той бил в Англия ли, някъде в

чужбина и още тогава казал: “Германия ще изгуби войната, но ние нямаме друг път.” Той беше

подкупен, така да се каже, от връщането на Добруджа на България и се надяваше, че най-после и

Македония ще се присъедини към България. Ето това беше самата истина. Приказват си сега –

“Дрън, дрън ярина”-давали му пари! Глупости! Вестникът беше много богат, за да има нужда от

пари. Целият номер беше в това, че Германия беше готова да ни даде загубените териотории, а

другите не ни даваха нищо. Ето това беше истината по моему. Това съм чувала от стрина Неша, че

го е казвал. От него нищо не съм чула. Все пак мога да кажа, че чичо Дани следваше една твърда

политика. Защо? Защо? Кой вестник беше цитиран колкото нашия? Кой вестник не се

подчиняваше на цензурата? Помниш ли? Тоя фон Зац ли беше, като се мъкнешще из редакцията –

за какво идваше той? Сигурно той идваше да иска нещо, особено когато започна отстъплението и

вече беше ясно, че войната ще бъде загубена от германците. Този фон Зац, каквото диктуваше на

“Вечер” и “Днес” – това пишеха. А “Зора” даваше съобщения, че германските войски еди къде си

са обградени. И затова сумати време бяхме спрени за неподчинение на цензурата. Точно не мога

да си спомня датите. Все пак не бяхме това, което бяха “Днес “и “Вечер”. Зная, че чичо Дани рязко

се е отнасял с този фон Зац и не се подчиняваше на това, което са му искали. Аз не съм била при

техните разговори, но Марин Петков често викаше: “Доде фон Зац, пак ще ни спрат вестника.”

Марин има много добра памет. Той знае много неща.

- Какви бяха отношенията му с известните тогава наши писатели?

- Знам, че е бил в близки приятелски отношения с Елин Пелин и Йордан Йовков. Тук обаче искам

да ти кажа нещо за Орлин Василев. Аз членувах в “Клуб 39”, в който членуваха писатели,

художници, артисти. Събираха се в клуба. И аз често отивах след работата в редакцията. Орлин

Василев знаеше, че работя в “Зора”. По това време той с Петър Славински работеха в списанието

на Столичната община. Като влезех в клуба, той винаги много любезно ме посрещаше: “Елате,

заповядайте, г-це Крапчева, най-очарователната, най-симпатичната…” Мислех си аз “Тоя пък какво

ми се ливри!” И после започваше:

- Вашия чичо, нали… аз съм написал… ако може да дадете това на Йордан Бадев, да каже някоя и

друга дума за мене… И след като той драпаше Бадев да напише нещо за него, след девети

септември Рончето, жената на Бадев, отишла при него – от леля Райна знам това – отишла при

него, казала му: “Вие имахте отношение към него, знаете го, той не е политическа личност” –

молела го да се намеси, а той отвърнал: “Малко му е това!” Единственият, който хубаво се беше

отнесъл, беше Николай Райнов. Мисля, че Рончето имаше и писмо от него, писано преди

събитията. По някакакъв случай Бадев го защитил, макар да е знаел, че е комунист по убеждение.

И той му написал благодарствено писмо с обръщението “Братко по перо”. Рончето се чудеше, че

след това с нищо не му помогнал. Имаше такива събития, но аз съм била много встрани от тях.

Леля Райна за бате Йордан може да ти приказва много. А и за чичо Дани. Тя знае отношенията на

бате Йордан и чичо Дани. Докато бате Йордан в отношенията си с хората от редакцията беше

сърдечен, чичо Дани беше затворен - мисля и поради дефекта в говора си, но и от желание да

подържа дистанция, да не подкопава авторитета си на ръководител на вестника. Обикновено той

всяка вечер минаваше по стаите на радиослушателите да види дали всички са по местата си. В

едната от стаите бяха Величко Попов, Павел Коняров и Христо Въргов, в другата бяхме аз, Борис

Станишев, Живко Гелев. Слушаше на английски и Пастора. Той обаче не беше симпатична личност,

беше човек с който винаги се държиш на разстояание. Докато Атанас Душков например беше

много мил - беше едно такова топло същество, и сега е такъв - ще те срещне, ще ти се радва. А

Пастора беше чисто “протестанска” работа.

4 април 2005

“Зора” беше неговата рожба. Живееше за вестника. Пренебрегна жена, деца, само за вестника си

мислеше и болееше. Беше абсолютно безкомромисен по отношение на грешките. Сутрин ставаше

много рано и още преди портиера отиваше в редакцията. Оставаше там до през нощта, когато

излизаше броя. Беше преди войната. От Съветската легация го поканиха заедно с Тодор

Кожухаров да посети Москва. Когато се върна написа поредица от статии за това което видя.

Написа истината за мародерствата на Сталин, за процесите срещу старите болшевици, за страха на

хората. Това вбеси комунистите и започнаха заплашванията.

От преводач на чужда литература аз станах радиослушател на чужди радиостанции. Редакцията

имаше един хубав немски “Телефункен”, търсехме информация от цял свят. През 1943 г. зимата

беше много люта. Започва рано, от октомври и продължи до март. Германците просто нямаха

шанс. Замръзваха, както си стоят сред снеговете на Русия. Фронтът почна да пропада, но

официозните вестници предават само официалните контролинирани сведения.

По това време германския аташе по печата фон Зас контролираше информацията в България.

Вбесен от точните и обективни сводки от съветския фронт, които излизаха в “Зора”, един ден той

пристига в редакцията и заявява, че трябва да се предават официалните бюлетини. Тогава Данаил

Крапчев стана, отвори вратата на кабинета и само каза: “Вън! Това е независим вестник.” Тогава

“Зора” го спряха за една седмица, след това правителството го спря за един месец, многократно

го спираха заради независимия дух и достоверната информация.

Сега за покушението върху Крапчев – беше през лятото на 1944 г. Редакцията беше на ул. “11

август” и по едни стълбички излизаше на бул. “Дондуков”. Беше точно по обяд. Аз стоях с един

познат, Деянов, на ъгъла на “11 август” и ул. “Росица”. Чичо Дани мина покрай нас и даже ме

закачи леко. След малко виждам как двама млади мъже го нападат с ятаган, събарят го на земята

и почват да замахват с ятагана. Събраха се хора, аз също се втурнах натам и те побягнаха. Единият

побягна нагоре по стълбичките, другият – в обратна посока, по ул. “Росица”. Полицията ги

подгони, а ние веднага се обадихме по телефона на Александър Станишев, хирурга. Те бяха

роднини с Крапчев по линията на Неша Станишева, но бяха скарани тогава и не си говореха.Бяха

се скарали заради министерстването на Станишев в правителството на Иван Багрянов. Той си

беше германофил, защото беше следвал в Германия, беше доктор хонорис кауза на най-големите

германски университети и още вярваше, че нещата могат да се променят към добро за България.

Тогава чичо Дани му беше казал: “С България е свършено, а ти си тщестлавен глупак.” Но като му

телефонирахме веднага пристигна, вдигнаха го и го откараха в болницата. Беше ранен в главата, в

рамото и ухото. И оттогава вече не се върна в редакцията. Иван Трифонов остана като заместник –

директор. Беше им казал: “Няма да пишете нищо. С вестника и с България е свършено. Не можем

нищо да направим.“ А с двамата комунисти-терористи какво стана – единият се беше скрил в едно

мазе на ул. “Росица” и при престрелката с полицията загина. Другия го настигат на пл.

“Александър Невски” и там го застрелват. Даже имаше на самото място плоча с надпис, но името

не си спомням. Само от този случай е ясно, че животът на Крапчев бе в опасност, особено след

преврата на 9 ІХ. 1944 г. Германците му даваха самолет, както на Ал. Цанков, да замине с цялото

си семейство, но той отказа: Казваше: “Моята съдба е тука.” Но нямаше право да жертва

семейството си, сина си Живко и дъщеря си Невенка. За нея проф. Иван Апостолов сказваше, че

никога не е имал студент с такова силно перо като нея. Беше много талантлива, родена беше за

журналистка. И двамата ги изключиха от университета. Взеха им всичко и ги изселиха в Добруджа,

живееха в землянка и турците им помагаха да оцелеят.

Много от сътрудниците на “Зора” пострадаха след преврата. Петър Николчев, редактор на

новините – безследно изчезнал. Александър Дякович - спортен редактор, също изчезнал. Борис

Стефов, коректор – повикват го долу на вратата и край. Йордан Бадев – ръководеше цялата

културна страница на “Зора”, бил е директор на Народния театър. Хвърлят го в затвора, там от

побоищата ослепял, бил болен. Убиват го в затвора и не връщат тялото на семейството му. Жена

му Рончето ходила при Орлин Василев, директор на радиото след 9. ІХ. 44 г. и му се молила да

помогне на Бадев. Орлин Василев казал: “Малко му е! Той е морален убиец на писатели.” А аз го

познавах този лицемер. Беше се промъкнал в клуба на интелектуалците – клуб 39 и се домогваше

чрез мен до Бадев - да напише нещо за него. Чувала съм го като казва: “Какво е Елин Пелин? И аз

ако бях в учебниците, и аз щях да съм Елин Пелин.” Е, туриха го след девети в учебниците, но не

стана личност и не стана Елин Пелин.

Тодор Павлов пък казва на проф. Александър Станишев: Ти няма защо да заминаваш! – въпреки

че македонците са искали да го изведат по канал. После обаче като го арестуват и съдят с нищо не

му помогна. И след убийството му от Филаделфия идват документи, че е удостоен за доктор

хонорис кауза на тамошния медицински университет.

Кръсте Цървенковски е сестрин брат на чичо Дани. Живее в къщата му докато следва в София,

чичо Дани го издържа. А след това се отказа от родниството си.

Единствен който се опитваше да помогне на децата на Крапчев в онези времена, бе Симеон

Радев. Бе взел Невенка да му помага като машинописка.

Аз също бях изселена в Ботевград, защото завърших специализация в Англия като степендиант,

заедно с проф. Марко Минков, на Британския съвет. В Англия имах наставник, който ме

ръководеше. После същия мистър Ритърдж ми предлага да стана секретарка в Бритиш консилиум.

Каза ми: “Германия е загубена. Където са парите, там е силата.” А по това време Англия е

империя, петрола на света е в ръцете й. Аз обаче се върнах в България, а там заварвам вече

германската пета колона. Както се казва – червена котка ми мина път. Затова – от 1944 до 1953 г. –

в Ботевград, работа на пулпа с циганите. Дори станах отговорник в ТКЗС, издавах вестник

“Черносливка”. От 1953 г. се укривах в село Бистрица. Правех преводи на Теодор Драйзер,

“Последния Титан”.

Марин Петков

Роден през март 1898 г. в с Видраре, Тетевенско. Завършва Търговско училище в София. През

1922 г. започва работа във в. “Зора” като касиер и администратор и работи там до

спирането му. Още двама негови братя - Гаврил и Петър - работят в редакцията на вестника.

След 9. ІХ. 1944 г. М. Петков дълго време е безработен, от 1949 г. до 1955 работи в рекламния

отдел на в. “Вечерни новини”. Умира в 1977 г.

“Линчували го на улицата с камъни и дървета”

София, 5 април 1971 г.

Срещата се състоя у дома му на ул. “Криволак” 19 от 17 часа. Присъстваше през повечето време и

неговата съпруга.

_____________________________________________________________________________________

На 10 септември 1944 г. сутринта аз се отправих към редакцията на в-к “Зора”. Вестникът вече

беше спрян, на негово място излезе “Отечествен фронт”. Бяхме заедно с Иван Трифонов,

административен директор на вестника. В редакцията намeрихме Крум Пасков, с когото работех

заедно в администрацията на в-к “Зора”. Той беше приет и оставен на работа като администратор

на в. “Отечествен фронт”. Качих се в редакционната стая на горния етаж. Там работеха директорът

на вестника Данаил Крапчев, Йордан Бадев, до тях на три бюра в дясно работеха Стоян Аршинков,

Александър Дякович и Петър Николчев. На бюрото на Крапчев сега седеше Лозан Стрелков. Още с

влизането ми той се обърна към мен:

- Да ни се предаде автомобилната кола.

- А камиона? - запитах го аз.

- Не, с него си служете.

Още при първата ни среща Крум Пасков ми каза:

- Марине, аз съм тук. Каквото за мен - това за теб. Толкова време ние сме били заедно!…

Моето и семействата на Крапчев и Трифонов бяха евакуирани отначало в родното ми село, но

впоследствие семействата на Крапчев и Трифонов се преместиха в Ботевград. Напуснахме

редакцията със свити сърца. Чудехме се какво да правим. Трифонов предложи:

- Хайде да вървим при семействата си.

- Но нали трябва да търсим работа? – колебаех се аз.

Заминахме с камиона за Ботевград.

- Кога да се върнем? - питам по пътя Трифонов.

- Когато искаш.

Това беше в неделя. Пристигнахме в Ботевград, а след обед аз отидох във Видраре. Смятах да се

върна с багажа и семейството си в сряда, но се върнах във вторник следобед. Разтоварихме

багажа в дома и с шофьора Тодор потеглихме към града. Когато стигнахме до пазара при Римската

стена, Тодор се обърна към мен учудено :

- Я, ето я Ружка /малката дъщеря на Крапчев/, облечена в черно!

Спряхме. Изневиделица изхвръкна и Цветко Момчилов, баджанакът на Крапчев, вади от джоба си

телеграма и вика:

- Марине, нашият директор е починал. Викат ни от Горна Джумая да го погребем.

Имах в джоба си 50-60 000 лв. служебни пари.

- Добре, да тръгваме веднага.

- Ами бензин? – намеси се шофьора.

- Тръгнахме да търсим бензин. Отидохме в кино “Култура”, където се помещаваше милицията. Те

се съгласиха и ни дадоха бензин. Кого да поканим? Отидохме в редакцията и казвам на Крум

Пасков:

- Директорът е починал, ето телеграмата, викат ни за погребение.

- На мен ми е неудобно - отказа той.

Срещнахме случайно Борис Станишев, но и той се одума:

- Аз не съм сигурен за своя живот, камо ли да се грижа за други…

Тръгнахме за Горна Джумая. В кабината при шофьора са Неша Крапчева и дъщерите й Ружа и

Венчето, зад шофьорската кабина сме аз, Цветко Момчилов и Боян Георгиев, който също

работеше в администрацията. Когато отидохме в Горна Джумая, аз и Венчето Крапчева отидохме в

общината. Питаме за трупа на Крапчев. Човекът с когото говорихме започна да мънка.

- Ами той… той…

- Но ето телеграмата, викате ни да го погребем.

- А, такива ги погребват в пясъка под града…

Чудехме се пак къде да отидем. С Венчето решихме да идем в румънското училище при един

доктор, името на когото ни посочиха. Като го запитахме за Крапчев, той заплака… Но личи, че се

въздържа и не иска да каже нещо определено. Намери се обаче един пожарен командир, млад

мъж, нисък на ръст, с криви крака. Той не скри:

- Погребан е в гробищата- заяви той.

Отправихме се към гробищата, но не намерихме никакъв пресен гроб. Връщаме се пак при

пожарния командир.

- Там е - настоя той, качи се на камиона и изкомандва на шофьора: “Карай към гробищата”. И

както седяхме в будката, той извика на шофьора: “Спри!” При пристигането към гробищата видял

един от гробарите, млад човек и като спряхме, запита го:

- Защо не казваш на хората къде е гроба на Крапчев - смъмра го той.

Гробарят започна да фъфли нещо, пък и ние не можехме да го разберем, тъй като бяхме много

развълнувани и тревожни: отишли сме на погребение, не на сватба…Пожарният командир

заповяда на гробаря:

- Качвай се на камиона!

- Той се подчини. Отидохме до гробищата. Зад тях като продължение имаше голяма тучна ливада,

цялата заградена, не по малко от 20 декара. В дъното на ливадата, до оградата беше изкопан

пресен гроб, метър на метър и нещо, но след като трупът е бил погребан, гробът е бил изравнен с

нивото на ливадата. Близо до него имаше някакви основи.

- Ето, това е гробът - каза той.

Всички коленичехме и заплакахме. Съпругата му Неша Крапчева само продума :

- Данаиле, Данаиле! За България ти умря!

Поседяхме - колко време, не мога да кажа. Минутите бавно течаха. Надойдоха обаче и други

граждани. Никого не познавахме. Но със загриженост ни предупредиха:

- Правете, струвайте, но тук не замръквайте!…

И шофьорът като подгони камиона, в 10 ч. вечерта стигнахме в София.

Пропуснах да кажа нещо важно. Крапчев имаше златен джобен часовник с големи капаци. Още

при първото ни отиване в общината, казаха ни:

- Часовникът му е тук. Можете да си го вземете. ..

В залисията и бързината да открием трупа му, ние не го поискахме. Там обаче поддържаха

първоначалната версия като неопределено ни казаха:

- Те такива самообесили се ги погребват в пясъка долу, във върбалака.

На връщане отидохме за чосовника, но не го дадоха, оправдаха се, че някой го прибрал, но сега го

нямало…

Това, дето лансират, че се обесил в клозета в ареста с чорапите си, е вятър работа. По-късно аз

случайно срещнах една другарка, с която случайно се събрахме да работим във “Всестранни

услуги”. Като се заприказвахме един ден кой къде е работил, тя ми каза:

- Крапчев го убиха под моя прозорец. Живеехме в партера, къщата се намираше на две улици.

Като го видели, няколко души бяха се спуснали към него и почнаха да го линчуват с камъни и

дървета. Чух го само да казва:

- Народе, народе, български народе, осъзнай се!”

Като се струполи на земята, две еврейчета го простреляха с пистолетите си…

Какво ги е накарало да пращат след това телеграма и да викат семейството му за погребение, не

можахме да си обясним!

След като беше нападнат и посечен на ул “11 август” до “Стара планина”, Крапчев почти не

идваше в редакцията. Не може да се каже, че гледаше работата си. Когато руските войски

наближаваха вече нашата граница, областният управител от Горна Джумая дойде в редакцията и

го покани:

- Данаиле, ако искаш ела при мене в Горна Джумая, пък каквото за мен, това и за теб…

Но моето впечетление е, че когато властта е била вече завзета от Отечествения фронт, той не се е

погрижил за него, оставил го е на произвола, сам на себе си. Нямахме време да потърсим къде е

живял в Горна Джумая, след като ни предупредиха да не замръкваме в града, да идем дори в

Кочериново, но да не оставаме там…

Гео Крапчев

2 април 1990 г.

Баща ми Никола Крапчев е роден на 16 март 1903 г. в София. Той е племенник на Данаил Крапчев

по бащина линия. Учил е две години финанси в Щутгарт, Германия. Работи като директор и главен

счетоводител на печатница “Преса”, собственост на Д. Крапчев и братя Нахмиас. Почина през 1992

г.

На 28 август 1944 по време на евакуацията в Пещера г. се разболява от жълтеница. Постъпва в

болница, където остава до края на октомври. В деня на излизането от болницата е арестуван и по

етапен ред е докаран в София, в Дирекция на милицията на Лъвов мост. Лежи в килия на

последния етаж, заедно с други задържани. След няколко дни е откаран в затвора и е държан там

до месец март 1945 г. Не е бит и мъчен. През март минава на комисия, която заседава в Дома на

слепите зад затвора. Тази комисия не е съд, а само на базата на досието наказва с изпращане на

лагер. Баща ми е въдворен в лагера “Св. Врач” край Сандански затова, че е заместник-председател

на акционерно дружество “Преса”, а това означавало, че е буржоа. Печатница “Преса” е била

акционерно дружество, собственост на братята Витали и Шарло Нахмиас /51 %/ и Данаил Крапчев.

Лагеристите са работили на строежа на ж. п. линията Петрич-Симитли. Освободен е на 20

октомври 1945 г. от министъра Руси Христозов по настояване на тогавашния зам. министър на

вътрешните работи Любомир Ангелов, син на д-р Рачо Ангелов. Той е бил съученик на баща ми и е

знаел, че не се занимава с политика. Майка ми след дълги мъки, плачове и молби пред него

успяла да го склони да се застъпи пред Христозов за освобождаването на баща ни. Тези неща

баща ми разказа едва през 1990 г., в началото на април. Много дати не помни, защото е на 87

години.

За Данаил Крапчев си спомня, че е бил член на Демократическата партия. Спомня си за атентата

срещу него през месец юли 1944 г. Бил е съборен и удрян с ятаган по главата, срязан е черепът му

и резката достига до мозъка. Откаран е в болницата в Овча купел. За 2-3 седмици е загубил

паметта си. Атентаторите са преследвани от полицията и единият се самоубива в мазе на стара

къща на днешния булевард “В. Левски”, другият е преследван до сградата на Св. Синод и там е

убит в храстите.

След непълно излекуване, по настояване на Методи Янчулев, Крапчев заминава за Горна Джумая.

Янчулев е бил личен секретар на Андрей Ляпчев. Крапчев е трябвало да бъде гост на командира

на гарнизона - полковник. Там обаче отсяда в дома на Караджов, пунктов началник на ВМРО. От

неговия дом е арестуван от групата на Данон - адвокат и народен обвинител. Предполага се, че

веднага е убит, защото няма сведения да е стигнал до арест. Вероятната дата е 10 септември 1944

г.

Опит за атентат е правен и няколко месеца преди това. Подробностите са следните: една група

работници и журналисти тръгват от печатница “Преса” на ул. “11 август” по посока на площад

“Александър Невски”. В групата е и директора на “Зора “Иван Трифонов. Той си приличал с

Данаил, носел е подобни дрехи и шапка. Водел е за ръка Крапчевия син Живко. След групата е

вървял човек, който явно ги е следял, смятайки, че това е Д. Крапчев. Това е забелязал баща ми,

който по една случайност е вървял на 50 метра от преследвача. Групата се разделя пред хотел

“Славянска беседа” и Трифонов си тръгва с Живко Крапчев. Преследвачът – след тях. Тогава баща

ми изтичва до близкия участък и алармира полицията. Двама полицаи пресрещат съмнителния

човок и го арестуват. При ареста той хвърля оръжието си на земята. Оказва се, че това е шивашкия

чирак Демир Борачев, след 9. ІХ. 1944 г. става генерал. За този случай баща ми е бил арестуван

след работа на път за дома и разпитван през 1956 г., след унгарските събития. Разпитът се води в

продължение на 48 часа, без да спи. Баща ми е обяснил, че така би постъпил всеки, ако негов

близък е смъртно заплашен. След изясняване на случая следователят се опитал да го вербува да

стане информатор.

Ние нямахме никакви сведения за него и два дни с майка ми обикаляхме болници, участъци,

съдебна палата. Навсякъде ни отговаряха, че нямат сведения за лицето Никола Крапчев.

Райна Кондова

“Блокираха къщата на Йордан Бадев и всичко взеха”

Балдъза на Йордан Бадев, Райна Кондова е вече на 93 години. При посещението ми на 14

февруари 1972 година я намерих в леглото – почиваше си. Беше към 17,30 часа. Въпреки това тя

стана, облече се и седна до масата на стола. Недочуваше и затова се налагаше да викам по-

високо. Често пъти тя не отговаряше на въпроса ми, а говореше за това, което си е помислила, че я

питам. С майчинска болка по скъпата загуба, тя заговори още в самото начало на разговора ни:

- Тук беше леглото на моята сестра, съпругата на Йордан Бадев. Заболя от рак и пет месеца беше

много болна.

Обясних й, че съм дошъл, за да ми разкаже каквото знае за Йордан Бадев.

- В София, - започна тя - Бадев дойде в 1913 година, като се върна от войската.Услужили му

роднини на жената на Чолчев. Обекли го като служащ в пътнически влак, за да избяга от Солун.

Избяга в началото на 1913 г. Моят мъж също избяга. Бадев беше учител в Битоля. И тук работи

една-две години като учител и след това се прехвърли във в. “Зора”. Учил беше във Швейцария.

На всеки случай беше много положителен човек. Но държането му беше остро… Първата серия,

които бяха задържани след събитията /преврата на 9. ІХ. 1944 - б. м./ пострадаха най-жестоко –

унищожиха ги. Тук наблизо живееше един голям писател, комунист. Беше отишъл Бадев в тази

къща и някакъв спор имали. Тогава той беше му казал: “Ако аз бях направил това, което вие

направихте, на улицата бихте ме съсекли!”Не помня кой беше, за някакакъв спор с артисти ли…

- Да е било с Орлин Василев?

- Да, да с него имаха спор. Останал беше с едно лошо впечатление от тоя човек.

- Спомняте ли си точно кога отиде в “Зора”?

- След директорството си в театъра отиде в “Зора”. Събитията бяха в 1944 г. По време на

бомбардировките те бяха в Ловеч, на квартира в къщата на един офицер. Ние бяхме изнесени в

Хасково. Един ден през септември, преди събитията, се върнах в София. Няма да го забравя, бях

сама в тоя дом - беше даден под наем на французи, но и те през бомбардировките бяха напуснали

София и дали ключовете на един адвокат. Аз останах тук съвършено сама, ужасена, защото беше

пусто навсякъде…Сутринта той беше седнал на канапенцето, детенцето до него, дори не се

целунахме. Като тръгнах, гледам го, той беше замислен - получил беше съобщение, че ще дойдат

да го вземат и ги чакаше… Дойдоха до вратата, а той дори не ме погледна, горкият… Ние бяхме

близки, много близки. Рядко интелигентни хора бяха и всички около него. Йордан беше по-

приветен, великолепен. Но учител беше само една година. Гонен беше, нали македонците бяха

две партии.Един ден беше подгонен, но не се изплашил - знаел че го следят…

Нощес сънувах един много лош сън. Дохажда една група от десетина души бежанци от

Македония- някаква нова партия трябвало да образуват. И къде ще отидат? Ще отидат при

Томалевски. Той навремето беше център на македонското движение…Аз имам вече правнучета,

правнук имам войник. Събудих се ужасена. Помислих си: още ли ще ни преследват и в сънищата…

Колкото и да се аклиматизирахме, все родината си е родина… аз съм родена в Солун. Тогава той

беше голям културен център. Баща ми беше от Прилеп, а майка ми от Велес. Много сме си

приказвали с Йордан – къде населението е по-будно, къде по-напреднало. Прилеп в културно

отношение беше по-напред, а Велес беше по-напреднал в търговско отношение, защото там има и

железница и затова е търговски център. Още навремето тате е ходил във Виена. Там и хората са

по-културни, и животът е друг, нали знаете…

- Да, да, където има търговия, там има и повече култура. Когато станаха междуособиците, Бадев

имаше ли някакви заплашвания, някакво предупреждение?

- Изглежда не... После, впоследствие…

- Когато за последен път видяхте Бадев, той не говори ли нещо?

- Не, само мълчеше. Беше ужасно съсипан. Виждаше ясно, че той свършва.

- Колко дена след 9 септември го вземаха?

- Когато бяха последните аероплани.Аз като дойдох в тая къща, една нощ пак имаше сирени и

трябваше в университета да се крием. Бадев не е идвал в тази къща, аз отидох в Народния театър.

Той ми каза: “Я, жено, остави тази къща, ела си при нас.” И много мълчалив, много съкрушен

беше. Много пъти приказвахме със сестра ми след това – не е споделял нищо и с нея. “Всичко е

свършено, всичко е свършено – повтарял – не може да се направи нищо.” Те нали бяха така …

против комунистите.

- Не е ли мислил да избяга, да е имал паспорт?

- Не, аз знам само този спор с Орлин, че той отишъл..

- Орлин отишъл при Бадев?

- Не, Бадев отишъл при Орлин. Той по-скоро пак от македонците беше предаден.

- Разбрах, че той е разчитал много на Кулишев?

- Не, Кулишев излезе тогава много слабодушен. Разбирате, нали, всеки с характера си. А Йордан

беше смелчага. За него живота беше нищо. Беше личност действително много скъпа за

македонците.

- Следили ли сте неговата културна работа?

- Когато той се прояви като писател, тогава слушах разговори. После 8 години живяхме заедно на

“Цар Борис” 73. В тази къща много събрания са ставали, когато бяха убили Протогеров. Настъпила

беше една суматоха! Може би 18-19 души бяха се събрали в салона ми. Там беше и Баждаров. И

по едно време не можах да се стърпя - убийството беше станало вече и казваха, че два милиона и

нещо от касата били изтеглени от Ванчо - и аз отворих вратата и рекох: “Като не сте успели да

предвидите тези неща, сега няма какво повече да приказвате върху това.” Защото спорът беше

голям и се упрекваха едни други. Наругах ги по македонски, после много ми се караха. След това

Бадев по една случайност е спасен на ул. “Гурко”. Усеща, че е следен, но убиецът не е могъл да

стреля.

- Какво е направил, за да се спаси, като е усетил, че го следят?

- Застанал насреща му, задали се хора, наругал го…Бадеви живяха повече от една година в Париж.

Имаха само една стая, а и момиченчето си бяха взели с тях. Той пак беше много зает с нашите

македонски работи. Вечерно време ние сме седнали, той работи, пише.

- Вие запазили ли сте нещо от книгите на Бадев?

- Нищо нямам, нито сестра ми можа да запази нещо. Нищо. Те оставиха къщата си и само с най-

необходимото бяха в една стая.

- Неговите архиви, неговата библиотека, вземаха ли ги?

- Всичко си остана у дома му. Блокираха къщата и всичко взеха. Той изчезна … свиждане никакво

не е имала жена му… Много добър човек беше Бадев, рядко културен. Много сполучи и с

женитбата си. Като човек беше великолепен, разбран, сдържан, всяка приказка у него беше

отмерена. И какъв добър възпитател беше на моите деца! Какво нещо е съдбата! При атентата в

театър “Одеон” Бадев е бил с жена си, впрочем те още не бяха женени, моята сестра, трите ми

деца и мъжът ми. Йордан слязъл долу при един солунски учител, не му помня името, много

сериозен човек, но след като поговорил, станал и си отишъл при своите. Бомбата избухва на

същото място, където е бил приятелят му и го убива. В съседната до тях ложа също е убит човек.

Нашите са посипани с прах. А аз нищо не знам. Чакам ги да си дойдат – няма ги. Излизам за малко

и както вървя по “Царя”, виждам Баждаров с негов приятел. Те знаят, че Йордан е в “Одеон”, но

никой не знае жив ли е или не. По едно време мъжът ми се обажда:

- Жено, запали днес кандилото и да благодариш на Бога, че живи и здрави толкова души се

връщат от “Одеон”.

Писмата

Данаил Крапчев до Пейо Яворов

ДИА, ф. № 10К, оп. 3, а. е. 264

Писма на Данаил Крапчев до Пейо Яворов /1910-1913 г./ [1]

София, 26. Х. 1910 г.

Драги Пейо,

И двете карти получих. Благодаря ти. Ще прощаваш, че и на двете едвам сега ти отговарям. От

пусти немукает не ти писах навреме.

Бях ти писал да се срещнеш със Шериф паша, само за да му видиш акъла, с чисто информационна

цел. Положението вътре продължава прегресивно да се влошава. Обаче и реакцията против ново

революционно движение не е престанала в нашите среди, особено в градовете. Населението още

се чувства изморено. Една малка надежда блясва: в средата на младотурския комитет разпритите

и личните амбиции и апетити растат. Махмуд Шефкет паща се старае да отстрани съвсем

влиянието на цивилните елементи от комитета. Сега заседава в Солун младотурски конгрес:

решенията му може да станат съдбоносни за самия него. Човек, който се дави и за сламката се

залавя. Нали? Такъва е може би и горната моя надежда.

Наумов ме викаше в Солун да редактирам вестника му, но не отидох – нали знаеш – защото е

вагабонт. Аз сега работя в “Пряпорец”, за да не умра от глад. Много ми се иска да дойда нататъка

къде Германия, за да понауча малко немски и за да избегна това мъчително положение. Но уви! –

сиромашията не ми позволява тоя лукс. Ти как си? По-добре ли?

Поздрав от приятели.

Твой Д. Крапчев.

_____________________________________________________________________________________

Сер, 4. ХІ. 912

Пейо,

Иванчо нещял да дойде. Аз го дира да му взема пушката, но го няма. Славчо не пуска Занков.

Траянова също. Архимандритът ми даде шестдесет лева, които ти ги изпращам с Георги, понеже

Бирбучука заминал, без да го вида. Предадох му твоята разписка. Аз задържам единия кон и утре

заминавам за Солун. Лазо ще остане с мене, понеже е болнав. Научавам, че полковник Николов

заповядал да бъдеш обезоръжен още на Каца поляна, защото не си заминал веднага.

Около Лозенград са паднали 16 хиляди наши от първата дивизия /софиянци/. Гърците щели да

изпразнят Солун.

Твой Крапчев

/Р. С/ Георги заедно с конете е бил задържан от Тачо. Казаски ми иска пушката. Аз не му я давам,

толкоз повече защото ми каза, че ми я оставят вместо карабината.

п. Д. Крапчев

_____________________________________________________________________________________

Солун, 14. ІІ 1913 г.

Драги Пейо,

Писмото получих преди всичко за твоето идване тук. Ти питаш дали си необходим? Да. Защото аз

съм останал сам. Само Баждарев е човека, с когото мога да се съветвам. а има толкоз много

работа да се върши. Ако не те задържат домашни причини, ти трябва да дойдеш тук за малко

време. За жестокостите на четите писа ми и Викторов. Аз му отговорих, че ще ви улесним, ако

предприемте някаква анкета. Сега почти всички наши хора от местата, дето са станали

изстъпления, заминаха за Малгара. Ето защо малко сведения ще може да се съберат без

специална обиколка по тия места.Ако може оттам да потеглят хора и да обиколят ония места,

добре. Ако ли не, мчъчно ще можем да съберем много материали. Ако има желающи за такава

анкета там, Организацията ще им помогне и с парични средства. Поне аз мисля, че тя трябва да

помогне. Обаче едва ли ще може да стане и това, понеже ония места, дето станаха изстъпленията

са планински и са покрити с дебел сняг и е студено.

Вестник не издаваме, защото трябва да вземем позволително от гръцките власти. Иначе не може.

А това е равнозначно Организацията да признае гръцката власт. После вестниците се цензурират

от гръцките власти. Ето защо не почваме вестник след спирането на “Българин”, който не се

цензурираше и за който не се взе позволително от гръцките власти, защото бяхме силни, тъй като

войските не бяха заминали оттук. Сега чакаме пак да дойдат войските, за да се наложим.

Много поздрави на жена ти.

Твой Д. Крапчев.

_____________________________________________________________________________________

Лъжане, 27. ІХ. б.г.

Пейо,

научавам се, че вие още сте там. Аз тук закрепнах. Вчера телеграфирах да ми пратят парабел.

Надявам се утре Мълчанков да ми го донесе. ако дотогава не сте заминали, пак ще дойда с вас.

ако ли не ще замина за Неврокоп с Млъчанкова. Паспалев и Палиев заминаха за София.

Целува те твой Д. Крапчев.

Бележки

1. За отношенията между Д. Крапчев и П. Яворов вж. в сборника “Изминат път”, т. І, ІІ, ІІІ. /С., 1936-1941/. Там

са публикувани общо шест статии и спомени за големия поет, за общата им дейност в Македония, за

човешката им дружба. Заглавията са следните: “Спомени за Пейо Яворов” /т. І/; “Пейо Яворов предчувства

катастрофата през 1913г.” /т. ІІ/; “С Яворов в Солун преди 30 години”/ т. ІІ/; “С Яворова на война” /т. ІІ/; “В

една редакция с Пейо Яворов” / т. ІІ/; “Пейо Яворов в политиката”/ т. ІІІ/;

Пейо Яворов до Д. Крапчев

ДИА, ф. № 10 К, Оп. 3, а. е. 382

Господин Данаил Крапчев

журналист - Солун

7. ян. 1913 г.

Драги Данаиле,

Спотаил си се – и нищо не се чуе нито от тебе, нито за тебе.

За бога, обади се. Какво правите там? Кои от приятелите и другарите са в Солун?

Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си ногти в търдите на Македония и разкъсват

дробовете й.

Писах и на Тодора Александров. Не е ли краен час да се предпириеме нещо? Где е Матов, где е

Доктора, где са другите?

Трябва да бъдеш тук в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето

национално дело. Всичките македонски планини с гробовете на толкова паднали борци, сякаш

лежат на гърдите ми – и аз не мога да дишам.

Пейо.

Писмо на Тодор Александров до Данаил Крапчев

ДИА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 566

Драги Крапчев,

Тревожните новини, които получавам за здравето на Лазарова и за положението вътре и

обстоятелството, че не можем да намерим възможност за покупка и пренос на оръжия /пушки/ за

вътре са ме направили да зарежа секакви удоволствия и да забравя и жени, и разходки, и музика

и сичко.

Живея един скучен калугерски живот : ядене, лежане, четене, лежене, ядене, четене, само за да

наваксам загубеното от здравето си, за да се върна по-скоро за вътре, дето ме чака трудна и

важна работа.

От сичко най-много ме тревожи въпроса за доставката на оръжие и здравето на Лазарова. Как ще

дам възможност за отбрана на селяните, които са дали хиляди лири за покупка на оръжие,

особено сега, когато ги нападат и турски и сръбски банди? …Парите стоят, но откъде и как да

доставим оръжие? Правя усилия тук, но Лазаров като става неспособен да ми помага в работата,

кой ще е заместника му?

Целувам те сърдечно.

Божидар *1+

Ница

28/ІІІ 912 г.

Р С. На Пейо писах 2-3 карти и много поздрави. Понеже той не благоволи поне да ме поздрави и

сега, когато е свободен от семейни грижи и задължения, ще го поздравиш без целувки. Вчера

четох телеграма в редакцията на 1 тукашен вестник “Le petit Nicois” - намерени са 10 бомби по

железнопътната линия Солун – Битоля на 174 клм. близу до Флорина. Пак Чаулева работа ли е?

подпис. Ал

Сега получих Христовото писмо. Ще му отговоря. подпис Ал.

_____________________________________________________________________________________

Писма до Данаил Крапчев послучай неговия 30 годишен юбилей

Асен Златаров до Д. Крапчев

ДИА, ф. № 1797 “Данаил Крапчев”, а. е. 97

София, 29. V. 1936

Драгий Данаиле,

Бях десет дни в провинцията и съжалявам, че не можах и аз да да дойда и те поздравя за твоя

заслужен празник. Радвам се на работата ти! Помня те от младини: та нали често ни е свързвала

обща мисъл за за доброчестина за земята и народа ни? Наистина, понякога ти, понякога аз –

порязделяхме пътищата си …Но в едно ще бъдем всякога съгласни: че за Родината трябва да се

работи предано и честно и че в служба на това дело вестникът ще трябва да е на първа линия- но

вестник - трибуна, вестник с дух и стил, вестник, който служи на права и народополезна кауза и

който неподкупно ще следва фронта на народа. Нали?

Бъди здрав и бодър, драги Крапчев!

подпис: Ас. Златаров *2+

_____________________________________________________________________________________

Проф. Михаил Арнаудов до Д. Крапчев

ДИА, ф. № 1797, а. е. 29

София, 24 май 1936,

денят на Св. Кирила и Методия.

Драги г. Крапчев,

Приятно ми е да се наредя покрай толкова Ваши приятели и почитатели, които днес Ви

засвидетелствуват привързаността си послучай 30 годишната Ви публицистична дейност. Давал

съм неведнъж израз на добрите си чувства за човека на дълга и на вещото перо, и сега мога само

да се радвам, че оставате все същият прозорлив и талантлив обществен мъж и патриот.

Стискам Ви най-сърдечно ръка и Ви пожелавам да доживеете и 60 годишен писателски юбилей и

тържество на българските идеали!

Ваш предан проф. М. Арнаудов

_____________________________________________________________________________________

Симеон Радев до Д. Крапчев

ДИА, ф. № 1797, а. е. 216

Лондон, 5 юни 1936 год.

Драги Данаиле,

Откакто го получих, сборникът с твоите статии е на писалищната ми маса. Това не е разбира се

една книга, която до се прочете наведнъж. Прелиствам я всеки ден и впечатлението ми от нея

става все по-силно.

Едно голямо и опасно изпитание е за името на един журналист, когато се съберат наедно

писанията му от толкова години. Може да се види, че по много въпроси се е лъгал. ; може да се

види, че си е противоречал често; може да се види, че мисълта му е остаряла и езикът му е

увехнал. Това изпитание ти много победоносно го минаваш – много редко нещо за един

журналист, който не е под ярема на една партия, а пише с пълна свобода по събитията и хората –

всичко писано от тебе показва единство на мисълта и се слива в един определен мироглед. Освен

на твоето здраво съждение и на историческата ти култура, която ти позволява да поставиш всяко

историческо явление в неговата рамка и всеки човек в неговата категория, твоят мироглед, тъй

ярко очертан, се дължи на това, че си българин от Македония. Хората от нашето поколение,

родени и възпиштани в Македония по времето на големите бърби за народност, свобода, са

синове и внуци на хора, които предеи нас бяха водили старите борби /ако не за свобода, то за

народност/. Ние сме, въпреки възрастта си, от епохата на Възраждането. Ние я продължаваме. Тя

определя нашето място в живота на българския народ. Тя ни дава една мисия за изпълнение. Чрез

“Зора” ти служиш на тая мисия като никой друг. Ти си, поради това единственият българин, чието

място бих желал да имам.

Статиите ти ми правят и друго впечатление, много голямо: по езика им. Милев ми казваше често:

“Данаил пише силно, но кораво.” Действително, тоя отривист, стегнат език като че ли има един

металически блясък. Но това не е недостатък То му дава една извънредна здравина. Той няма да

има бръчки, както толкова други начиин на писане, днес бляскави, утре увехнали. Много би било

интересно да се направи едно сравнение между Милева и тебе като журналисти. /Може би

сигурно даже някой млад човек ще направи това/. Милев имаше мекост, хармония, гъвкавост;

една тихо проникваща убедителоност; една гладко очарование и заедно с това известна липса на

енергия в езика и релеф в мисълта. В твоята логика има един неудържим и пряко насочен устрем.

Тя удря като чук. Всичките ти идейни атаки са фронтални, фразата ти се прилепва към мисълта

като добре скроена дреха и е пълна с динамична сила. Тя не е като танцувачка, а като атлет.

В сборника има някои работи, непознати на мене досега, които откриват обаче и един друг изглед

в твоето писателство. Аз не подозирах, че има в тебе една лирическа страна. Статията ти за

смъртта на Вазова трепти от сдържано вълнение и се издига до много високи акценти. Дописките

ти от фронта показват едно силно чувство за природата. Има там някои пейзажи, предадени с

езика на истински художник. Стилът ти е също така поетичен, както самото виждане на нещата.

“Пред делтата” е един настоящ и прекрасен разказ. Първите два параграфа на “Един символ” са за

христоматия. Колко жалко, че не си писал повече такива работи!

Пиша ти, тъй да се каже тичешком, защото утре тръгва пощата за министерството и съм много

зает. Но жена ми, на която изказах своите впечатления за сборника, настоя да ти ги съобщя

веднага, докато те са пресни у мене. Много ми е мъчно, че не знаех за чествуването, което се

устрои в твоя чест, за да ти пратя една телеграма.

подпис: Симеон Радев *3+

_____________________________________________________________________________________

Леон Ламуш до Д. Крапчев

ДИА, ф. № 1797, а. е. 145

Париж, 6 VІІ. 36 г.

Многоуважаеми господине,

При всичко, че съм досега чел само една малка част от Вашата книга “Изминат път”, виждам, че

ще има за мене голям интерес и искам без да чакам по-дълго време, да Ви благодаря сърдечно за

любезната мисъл, която имахте да ми я испратите. Искам първо да Ви поздравя като македонец,

родом този красив град Прилеп, гнездо на народолюбиви чисти българи и огнище на българско

народно чувство.

Аз Ви поздравявам за Вашето дълго журналистическо деяние и за Вашите важни услуги за

народната българска кауза. Трябва особено да Ви благодаря за редовното изпращане на Вашия

толко интересен вестник “Зора”, който чета винаги с най-голяма грижа и с удоволствие и от който

често пъти задържам статии, отнасящи се до важните въпроси на българския живот или до

вътрешните борби в съседната държава между сърби и хървати. Със “Зора” мога всеки ден да

живея един час в своята мила България.

Приемете, моля, многоуважаеми господине, изражението на моите отлични чувства.

Леон Ламуш

български генерален консул *4+

_____________________________________________________________________________________

Проф. Георги П. Генов до Д. Крапчев

ДИА, ф. № 1797, а. е. 63

София

26. V. 936

Любезний г. Крапчев,

Бързам да Ви поздравя за заслужения 30 годишен юбилей в полето на българската публицистика

и журналистика. Благодарение на Вашите усилия България можа да се сдобие с преса по

европейски образец. Макар че в София понастоящем излизат малко по брой вестници, но те се

приближават вече до онова, за което някога мечтаехме: да имаме истинска преса по западен

образец. Със “Зора” Вие заслужихте на българския обществен и държавен живот повече от всички

други.

Моля Ви, любезний г. Крапчев, приемете моите сърдечни поздравления по случая с топлите ми

благопожелания да отпразнувате 60 години обществена и публицистична дейност като дотогава

се изпълнят всички надежди на добрите българи, за които “Зора” и Вие лично тъй много сте

работили.

Благодаря за изпратения ми екземпляр от юбилейния сборник. Ще го прочета с най-голямо

внимание, защото той е нагледна история на славните борби, които Бългаия и Македония водиха

в пътя на обединението и освобождението.

С хиляди поздрави и благопожелания за още по-добри дни.

Проф. Георги П. Генов *5+

_____________________________________________________________________________________

Стилиян Чилингиров до Д. Крапчев

ДИА, ф. № 1797, а. е. 278

28. май 1936 г.

София

Драгий ми Данаиле,

Повърнах по твоя “Изминат път”, походих няколко часа по него и изпитах истинска наслада. Пред

мене се разкри нашето доскорошно минало с всичките си блянове, надежди и разочарования. И

сред него – ти – нито много възторжен, нито много отчаян. С предопределеността на чистия

българин ти винаги знаеше зад хубавото да видиш лошото и зад лошото – хубавото. В първия

случай трябваше за опомване, а във втория – будеше вяра в бъдещето. Един народ, който е бил и

ще пребъде не може да бъде подхвърлян под превратностите на съдбата.

Позволи ми след тия думи да ти предам моите сърадвания за заслужения и щастливо дочакания

30 годишен юбилей в областта на нашето вестникарско дело, издигнато от тебе до завидна

висота. Да те сърадвам ида ти пожелая още толкова години работа - твоята най.голяма радост и

утеха в живота. Стискам ти сърдечно ръката.

твой Ст/илиян/ Чилингиров *6+

_____________________________________________________________________________________

Георги Николов до Д. Крапчев

ДИА, ф. № 1797, а. е. 185

9 юни 1936,

Детроит, Мичиган, САЩ

Уважаемий г.н Крапчев,

Искрено и сърдечно Ви сърадвам не само за изминатия път, но и за светлата диря, която оставяте

в нашия бурен обществен живот. Ако ми позволите ще направя и една констатация, която може

би ще бъде отминат с мълчание. Македония даде на България между всичко друго и много

даровити журналисти. Едни от тях се посветиха на политиката, други самоотвержено загинаха в

борба с тъмните сили на нашия обществен живот и само малцина останаха да бранят със своето

огнено перо здравите основи на българската държава и националните идеали на българщината.

Между малцината пръв бе и ще остане българинът от Прилеп – Данаил Крапчев. Трябва да се

благодари на Провидението, че Ви запази през последните неспокойни години. Към

констатацията и едно скромно признание: Много нещо от Вашия живот може да послужи за поука

нам, по-младите. Но това, което на всяка цена трябва да усвоим, то е да останем до края на

живота си тъй последователни, тъй честни в мисълта и делата си, както бяхте и ще останете Вие.

Пожелавам от сърце Бог да Ви дари дълги дни, по-честити и по-щастливи от тези, които

преминаха. И както преди 30 години почнахте своята дейност в Солун, да даде Бог пак там да

сложите точка на тъй очакваната уводна статия, в която ще възвестите свободата и щастието на

поробените ни братя! Да бъде!

Искрено Ваш свещеник Георги Николов.

Сърдечно Ви благодаря за книгата, която за мен е цяло откровение.

_____________________________________________________________________________________

Александър Малинов до Д. Крапчев

ДИА, ф. 1797, а. е. 155

24 май 1936 г.

Сърдечно Ви поздравявам с 30 години журналистическа дейност и от душа пожелавам още много

години да можете с перото си честно и смело, както до сега да служите на родината.

Александър Малинов

Бележки

1. Божидар – един от псевдонимите на Тодор Александров.

2. Асен Златаров /1885-1936/, род. в Хасково. Учен-химик и публицист. Следва органична химия в СУ и

завършва н Женева /1907/. Доктор по химия и физика на университета в Гренобъл. Специализира в Мюнхен

химия на храненето. Основоположник на биохимията в България, професор, ръководител на катедрата по

орг. химия в СУ. Автор на много научни открития и научни трудове. Голям оратор и ерудит, изнася над 1000

сказки и доклади пред широка публика. Пише стихове и романи. Член на БРСДП от 1906 г. През 1935 г.

посещава Съв. съюз и в резултат на това издава книгата “В страната на съветите” /1936/, придобила голяма

популярност сред ком. среди в България.

3. Симеон Радев - /1879-1967/, род. в Ресен, Македония. Учи в Ресен, Охрид, Битоля, завършва “Галата

сарай” в Цариград. Следва право в Женева /1902/. Член на ВМОРО от 1895. Участва в Балк. и

Междусъюзническата война. Член на делегацията, която сключва Букурещкия мирен договор /1913/.

Дипломат от кариерата. Пълномощен министър в Букурещ, Берн, Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и

Брюксел. Публицист, редактор, лит. критик, историограф, мемоарист. Съред. и гл. ред. на сп. “Художник”

/1906-09/, дир. на в. “Воля” /1911-12/, кореспондент на много бълг. вестници между двете световни войни.

Публицистич. му дейност обхваща около 1400 загл. на статии, репортажи, интервюта, памфлети, фейлетони

и пр. След 9. ІХ. 1944 г. е уволнен. Забранява му се достъп до печата, до обществена и политич. дейност.

Живее в мизерия и изолация, но не престава да пише спомени и историографски трудове. Част от

ръкописите му са откупени от БАН, но и до днес не са публикувани.

4. Леон Ламуш /1860-1945/, френски историк, голям приятел на България. Преподава история и култура на

славянските народи в университета на град Монпелие. По време на І св. война защитава интересите на

България. Живее в Сер и Солун, изучава живота на българското население в Македония. От 1921 г. е

български генерален почетен консул в Париж. Автор е на исторически трудове: “България в миналото и

настоящето си” /1892/; “България” /1928/; “Петнадесет години бълканска история. 1904-1918” /1928/.

Превежда на френски ез. разказа на Ив. Вазов “Иде ли?”

5. Георги П. Генов - /1883-1967/, род. в Котел. Завършва право в СУ. Специализира международно рлаво в

Париж и Рим. Проф. по междунар. и междудърж. право в СУ /1925–44/. Ректор на СУ /1937-38/. Политически

деец, член на Радикалната партия и на Народния блок. Гл. ред на в. “Радикал” и на сп. Междудържавно

право”. Автор на юридически и политологически трудове, учен с международна известност. След 9. ІХ. 1944

г. е съден от нар. съд и лежи в затвора.

6. Стилиян Чилингиров /1881-1962/, род. в Шумен. Завършва педагогика в СУ /1909/, специализира история

на литературата в Берлин и Лайпциг /1909-911/; Ред. на в. “България” /1911/ и сп. “Бразда” /1914-15/;

Поддиректор на Народната библ.в София /1916-19/; Директор на Етнографския музей /1923/. Един от

учредителите на СБП и негов председател /1941-44/. Предс. на Върховния читал. съюз. Народ. представител

в ХV ОНС.

Оценката

Христо Силянов: Данаил Крапчев. 30 години журналистическа дейност

Вестник на вестниците

бр. 82, 1 юний 1936 г.

Със сборници от написани съчинения са бивали досега чествувани у нас само присатели-юбиляри.

Журналистът, автор не на съчинения и трудове, а на статии-еднодневки, които умират заедно с

прочетения вестник, не би могъл да мечтае – у нас поне – за подобна чест.

Данаил Крапчев прави щастливо изключение. Група негови приятели са си дали труд да съберат в

един сборник от 330 страници част, твърде малка част от статиите, написани от него през

изтеклите 30 години (Г-н Йордан Бадев, комуто се дължи разкошния външен вид на сборника и

подборът и подреждането на статиите, ни дава и един сбит, вещо написан и пропит с топло

чувство, очерк върху юбиляра като журналист и общественик. Дан. Крапчев заслужава тази радост.

Един организиран юбилеен шум съвсем не би подхождал нему, който е изобщо враг на всяка

външна бляскава парадност. Дан. Крапчев заслужава сборника си и със своя талант на журналист,

и с особените заслуги към българския печат.

Крапчев е една от най-подчертаните индивидуалности в нашия журналистически свят: със свои

идеи и разбирания, с темперамент и морални принципи в професията и в обществения живот, със

собствен оригинален език. Аз имах случай да сътруднича отблизу с него през 1908 г. във в.

“Илинден”, където заедно с покойния П. К. Яворов, Васил Пасков и Петко Пенчев отстоявахме

една умерена националистическа идеология в македонското освободително движение срещу

пристъпите на група социалисти, теоретици на т. н. “сандинистко течение”, което още преди

младотурския преврат сочеше спасението на Македония в общото възраждане на мозаичната и

първобитна турска империя под знамето на “отоманизъма”. Макар и в началото на кариерата си,

Крапчев изпъкна като оформен журналист- богат със знания и с проникновен исторически поглед

върху националните и освободителни борби. Заради дълбочината на неговите анализи, за

историческите му аналогии и за строгата принципност във водената полемика, нашите

противници от в. “Одрински глас” бяха го нарекли “тежката артилерия на “Илинден”. Години

наред оттогава, Крапчев, верен на клетвения си обет от ученическата скамейка, служи

изключително почти на освободителния идеал. Служи му с едно пламенно, но просветено

родолюбие, което никога не се изражда в патриотарство и с един реалистичен критерий, който

държи винаги сметка за възможностите през отделните етапи на борбата. Без патос, с твърде

сдържан лиризъм в дни на триумф, но със запазена вяра и без сянка от униние в дни на всеобща

национална покруса.

Разширил след втората катастрофа интереса си върху целия усложнен политически живот на

България, Крапчев твърде бързо се наложи на нашата общественост. През това време доби своето

ярко очертание и неговата физиономия на български общественик и журналист. Макари краен в

своята фанатична упоритост, сурова прямолинейност и рязкост, Крапчев упражни и продължава

да упражнява положително въздействие върху нашия обществен живот, защото неговите крайни

качества са поставени в услуга на ясни, здрави и съвсем некрайни начала. Той е борец за

демокрация и свобода, за социален напредък и за една целесъобразна национална политика,

приспособяема към фактическото положение, вътрешно и международно, на страната, но винаги

съвместима с националното ни достойнство и чужда на всяко пораженство.

През тоя период еволюира и фразата на Крапчева. Кратката ударна статия замести някогашните

по-обстойни аналитични статии от “Илинден”, “Отечество” и “Родина”. Сбитото писане достигна у

него да краен предел, но то като че ли подхожда повече на днешното нервно време. Изляна в

къси енергични изрази, неговата мисъл приковава вниманието ви, независимо дали я споделяте

или не. Насочена пък срещу противника, тя действува със сигурността на хладно оръжие,

употребявано от силна и опитна ръка. Чудно ли е прочие, че Крапчев е много почитан от едни и

много ненавиждан от други?

Заслугата на Крапчева към българския печат е неоценима, историческа. Крапчев е направил

първия напълно сполучлив опит да се създаде у нас един модерен всекидневник на бързата и

точна информация, без да бъде “булеварден “и “жълт”. Вестник всестранно интересен -

необходимо условие за неговото широко разпространение и в същото време носител на здрави

идеи, могъщ положителен фактор в политическото и духовно развитие на страната и бдителен

страж на националните интереси. “Зора” можа да се издигне до тая висота и да стане най-

необходимия и най-предпочитания вестник на просветеното гражданство благодарение на Д.

Крапчев. Крапчев е организаторът и идейния вдъхновител на “Зора”. Нему дължи тоя вестник своя

духовен облик, своя непрекъснат напредък в информация, в печатарска техника и в размери. За

това постижение – колосално при условията на нашата малка и бедна страна – бяха нужни остър

професионален усет, организаторски дар, вещ ръководен похват, упорита воля, личен авторитет,

солидни общи познания, вкус към литература и художество. Всички тези качества, щастливо

съчетани у Крапчева, създадоха “Зора”. Всичко от вестника – за усъвършенстването на вестника.

Това начало, неизменно прилагано от Крапчева, събуди у всички други издателства домогване до

по-високо ниво и направи от “Зора” ръководен двигател в развоя на българската журналистика.

Като ръководител на вестник Крапчев се прояви и с една друга черта, която непосветените в

тайните на професията едва ли можеха да подозират у тая, толкова сдържана и сурова наглед,

личност. Той съумя да сдуши волите и амбициите на сътрудниците си около интересите на “Зора”,

като че ли се касае за тяхно собствено предприятие. Как? Чрез другарство, човечност и

справедливо възнаграждение на труда им. Без да е най-доходното вестникарско издателство,

“Зора” постави наемния журналистически труд при такива условия, които напразно се стремят да

постигнат тружениците на перото от останалите редакции. Ето защо всички сътрудници на “Зора”

засвидетелстваха сега по един трогателен начин почитта и съчувствията си към своя директор-

юбиляр.

Нека и занапред пътят на Крапчева бъде все тъй светъл и още по-ползотворен за българския печат

и за българската национална култура.

Цвета Трифонова: Създателят на българския “Таймс”

роден на 15 декември 1880 г. в град Прилеп, Македония, убит на 10 септември 1944 г. в Горна

Джумая.

Данаил Крапчев е сред най-значимите публични имена в периода между двете световни войни и

без колебание може да бъде определен като човек-институция в политическата и културната

историята на България. Фигура, която със своя независим дух и забележително публицистично

творчество запълва четвърт век от историята на родната журналистика и от живота на българската

държава. Той е бащата, създателят, творецът на вестник “Зора”, който е излизал цели 25 години,

от 1919 до 1944 г. А вестник “Зора” сам по себе си е огромно държавническо и културно дело,

което е по силите и по плещите единствено на човек с възрожденски нравствени мащаби. Всеки

би могъл да се увери в това, ако има куража да се зарови в чупливите и прашни страници на 25-те

годишнини на всекидневника. Там са отложени протуберансите на отминалата епоха, фиксирани

са събития, разтърсвали света и Европа, ден след ден се вихри кървавата история на страната ни.

По тези страници тече параноята на всекидневието с хиляди човешки драми, природни и

социални бедствия, с политически и битови престъпления, но също тъй се извисяват духовните

стремежи на времето, стегнато в обръча между две ужасяващи световни войни.

Роден е през 1880 г. в старинното градче Прилеп в Македония, “прилепнало” в скута на прочутите

Маркови кули, където и до днес са застинали в безвремието на вековете средновековни

крепостни руини.От там, от Климентовските духовни извори край бреговете на Охридското езеро,

от Самуиловите руини и Прилепското княжество на Вълкашин и Марко тръгва житейският път на

много бележити българи и революционни дейци, оставили ярка следа в националната история.

Старинната прилепска църква “Свето Благовещение” /1838/ с надвесения над нея хилядолетен

чинар, древните църквици и скитове, запазени и до днес в покрайнините, площадът с

ориенталския силует на Сааткуле /1858/, са декорът и атмосферата сред които израстват

книжовници като епичния писател Димитър Талев и Марко Цепенков, събрал 10 тома с народни

умотворения, апостоли и революционери като Пере Тошев, един от основателите на ВМРО, Георги

и Петър Ацеви, Димитър и Йордан Чкатрови, архиереят Методи Кусевич и десетки други деятели,

учители, поборници. *1+ Големият Крапчев род произхожда от село Крапа в Македония и е

датиран назад до началото на 18 век - 1705 г., когато негови клонки, с имената на Йовче и Ристе се

преселват в близкия град Прилеп.В града и досега съществува фамилията “Крапчев”, а в

далечното минало една улица е носела името на Данаиловия баща - “Васил Крапчев”, поборник

за църковна независимост и национално самоопределение на българите в Македония. Ако в

прилепското възрожденско училище са се трудили сеятели и будители като Димитър Миладинов,

Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, то е разбираемо защо

старите хроники да свидетелстват, че Прилеп е бил най-яката твърдина на българското

самосъзнание в рамките на Македония *2+. Данаил Крапчев е достоен син на своя род и на

родното си място- още в ранните си години в училищата в Битоля и Солун се включва в

националноосвободителното движение. След като завършва история в Софийския университет и

специализира в Швейцария, той бързо намира призванието си на културното поприще и след

младотурския преврат /1908 г./ и започва да издава в Солун вестници със звучни имена -

“Илинден”, “Родина”, “Вардар”, Струма”, “Места”, “Брегалница”, ” Марица”, “Българин”,

“Отечество” и пр., сменяйки названията на реките и синонимите на етноса след всяка цензурска

забрана, в неутолимимия стремеж на македонската интелигенция да се отстояват териториите на

българското присъствие до бреговете на Бяло море. Вестниците, издавани от Д. Крапчев на

български език в славянското средище Солун, са изразители на вековните стремления на етноса

да заживее свободен в единна общност, а в ролята си на журналист през този период, той се

оказва един от идеолозите на националноосвободителните борби против отоманизацията на

поробените земи. Многобройните му статии по тази тема демаскират политиката на младотурския

елит спрямо немюсюлманските народности в империята. С убедителни политологически анализи

доказва, че идеята за “отоманизация” на всички народностни групи в пределите на турската

държава е превърната в инструмент на великотурския национализъм, а широко прокламираната

отоманска консти-туция лишава християнското население дори и от досегашните му културни

права. Фактите са налице и Д. Крапчев бие тревога за посегателствата над училищата, над езика,

над религиозните и икономическите права на българите в турските предели. Паралелните му

анализи на политиката на Туция, Австрия и Швейцария спрямо съставните народи доказават, че

“отоманската” доктрина е обречена на крах. “Равенството на отоманите” – заявява той - служи

само за “маскиране на действителността”, а управляващите кръгове в Турция отъждествяват

държавата само със своето съсловие и със своето племе. “Под красивия модерен етикет

“конституционна държава” Хамидовата абсолютна монархия се е превърнала едва ли не в бегска

олигархия, една юнкерска Турция” *3+ – твърди Крапчев. Неговите бозкомпромисни позции по

този въпрос са в противоречие с политиката на Сандинисткото движение за съглашателство с

младотурците. Още тогава се проявява непоклатимата логика и прозорливостта на един блестящ

политически ум, който ще диктува и по-нататъшният му житейски и творчески път. Статиите във в.

“Отечество” и “Родина” обуславят следващите крачки на родолюбивия прилепчанин. Освен с

пламенно слово, той е готов и с делата си да отстоява своите патриотични убеждения, освен с

перо и с оръжие да се бори за освобождението на Македония. В онези далечни времена

примерът на хора като П. Яворов и Д. Крапчев доказва, че руслото на българската история все още

се е държало здраво за възрожденския корен, че не е заглъхнала традицията на великите

апостоли на словото, борбата и саможертвата в името на Отечеството.

По време на Балканските войни Данаил Крапчев вече е на поста си като редник в четническото

движение, а негови другари и съмишленици в комитските приключения са Тодор Александров и

Пейо Яворов. В представения тук сборник със спомени и документи четящата публика за пръв път

ще се запознае с инкриминираната и непубликувана досега кореспонденция между него и Пейо

Яворов, посветена на бурните събития от началото на миналия век.От нея и от споделянията на

самия Крапчев на страниците на в. “Зора” *4+ се запълват някои бели петна и в биографията на

големия поет. Научаваме конкретни неща за македонската епопея и житейските перипетии на

Пейо Яворов, за силното мъжко другарство и съмишленичество между двама. Само смъртта

прекъсва тяхната дружба и се оказва, че Данаил Крапчев е бил по-милостивият приятел, отказал

да даде отровата на поета *5+.

След двете национални катастрофи, в които България губи изконни територии и надеждите си за

постигане на своя национален идеал, а до голяма степен и моралните си устои, Д. Крапчев е от

малцината духовни лидери, които се възправят с цялата си енергия срещу унинието и отчаянието,

обхванали обществото.. В годините на най- дълбока стопанска и морална криза той започва да

издава ежедневния вестник “Зора”, пестейки от залъка си, треперейки за всеки къс хартия, както

свидетелстват съвременниците му. Денонощно е стоял на поста си в бдение за нивото, качеството

и разпространението на вестника, който се оказва най- свидната рожба на неговия живот.Сам така

си го наричал – “рожбата”. Стремежът му е да създаде обективен и независим информационен

всекидневник като за образци му служат най- реномираните европейски вестници “Тан” и

“Таймс”. За сметка на това е бил иронизиран от Ванче Михайлов например, че вместо да посвети

“Зора “на македонската кауза, той се мъчел да го превърне в “българския Таймс” *6+. Вестникът се

издържа сам, железен закон за Крапчев е да не взема от никъде и от никого нито стотинка, за да

се отстои независимостта на изданието и свободата на словото, което тече от “Зора” към хората.

Затова дори т. н. “народен съд”, колкото и да се е трудил, не намерил компромат в тази посока.

[7]

Човек с широка историческа образованост и култура, владеещ перфектно френски език, Данаил

Крапчев притежава голяма библиотека с чуждоезични издания на френски и руски език по

история, политология, социология. Обожавал е речите на известния френски журналист и политик

Жан Жорес и следва неговия публицистичен маниер. Европейските интелектуални мащаби на

главния редактор пряко се отразяват в неговата авторска публицистика, във вида и съдържанието

на вестник “Зора”. Новини от световните информационни агенции и от собствени кореспонденти в

Лондон, Париж, Рим, Берлин, Женева; телеграми на “Зора” и телеграми на БТА; коментари,

анализи, научни статии; репортажи, хроники, стенограми, последни радионовини и други

разнообразни рубрики запълват колоните на вестника. Всекидневно се осигуряват потоци

информация от целия свят и българската общественост е осведомена за събитията по света, за

балканската политика в нейната емпирика и процеси, за вътрешното положение в страната дори

до малката паланка ; Но освен тях голямо място се отделя за култура, забавление и книжовност

под формата на литературни страници, илюстрована страница, весела страница, спортна

страница, университетска страница, подлистници с преводна белетристика, плюс седмично

културноинформационо издание “Седмична Зора” /1926 г./. Това са най-общо сигментите,

съставящи структурата на най-меродавния български ежедневник в неговата дълга,

четвъртвековна история. В хилядите страници са съхранени автентичните извори за националната

история, политика, икономика, социален бит и културен живот. Тук са регистрирани в снимки и

горещи репортажи всички перипетии, събития, трагедии, заплахи и възходи, преживяни от народа

ни в десетилетията между двете световни войни – несправедливите тегоби и жестоките

репарации на Ньойската “догма”, както я нарича Крапчев; деветоюнският преврат и убийството на

Стамболийски, коминтерновските попълзновения и септемврийските метежи през 1923 г.;

покушението върху цар Борис ІІІ при Арабаконак и атентатът в църквата “Св. Неделя” през 1925 г.

;комунистическите конспирации и провокации; асимилационната политика и тиранията на

балканските съседи спрямо българското население в заграбените територии; политическите

интриги между партиите ; междуособиците в македонското движение и убийствата на видни

дейци като Тодор Александров, проф. Никола Милев, ген. Ал. Протогеров, Симеон Евтимов, гл.

редактор на в. “Македония”, нар. представител Петко Д. Петков и мн. др. Тук подробно са

описани саможертвените акции на Менча Кърничева и Мара Бунева, скалъпеният процес срещу

българските студенти в Скопие, гръцкото клане в граничното село Тарлис и още безброй

катаклизми, след които човек се чуди как изобщо е оцеляла нещастната наша държавица.

Разбира се, поради хора от ранга на Данаил Крапчев, изправени на страж на българската

държавност. Трябва човек да изчете стотиците уводни статии в “Зора” или трите тома с

публицистика “Изминат път “с авторството на Д. Крапчев, за да разбере, че в негово лице

България е имала не само едно могъщо журналистическо перо, а преди всичко прозорлив и

далновиден политически анализатор. Трезвите му преценки за хора и събития, за процеси и тайни

заговори, както на международната, така и на вътрешнополитическа сцена са безпогрешни и

непостижими. И други умни мъже са в състояние да оценят и квалифицират ставащото и текущото

в политическото злободневие - Данаил Крапчев обаче го предрича. За разлика от събратята си по

перо той не следва събитията по петите, а ги изпреварва, още в техния зачатък умее да разчете

намеренията, следствията и разбира се - резултата. И което е особено важно – да посочи изхода

или пътищата за разрешаване на всяка сложна ситуация. За добро или за лошо- винаги се оказва

прав. Сред стотиците примери ще посоча само един – пръв сред демократично мислещите

журналисти Данаил Крапчев започва кампания срещу правителството на проф. Александър

Цанков.Още в началото на 1924 г., отначало предпазливо и дипломатично, а впоследствие

открито, той доказва, че дори да е било историческа необходимост, то се е превърнало в бреме за

нормализацията на страната и настойчиво започва да пледира за оставка.Две години след 9 юни

1923 г. Крапчев пише :” Девети юний по никой начин не трябва да остане една традиция, защото

подобна традиция ще погуби България.” *8+ Кой да чуе трезвият, разумен глас – следват още два

преврата, наистина пагубни за демократичното бъдеще на страната. Не само по този повод, а

многократно, изпъква доминантата на неговия политически мироглед - парламентаризма и

демократичното устройство на обществото, против всеки авторитаризъм или диктатура,

независимо откъде се задава тя. Тази демократическа позиция го сближава със средите и

лидерите на Демократическата партия, най-вече с Андрей Ляпчев и Александър Малинов. Крапчев

неизменно поддържа и защитава демократичните си принципи в десетки свои заглавия, напр.:

“Полицейска и правова държава”, “Силата на парламентарния режим”, “Демокрация и силна

власт”, “Въпросът за диктатурата” и др. Позволявам си да цитирам откъс от статията му “Военна

диктатура ли?” *9+ освен като доказателство за демократичния възглед на автора и като

предупреждение към днешното време:

“България или ще бъде спасена от Народното събрание и чрез Народното събрание или ще

погине. Авторитетът на Народното събрание трябва да се издигне. Никой управник не може

да се счита необходим за България. Необходимо е само Народното събрание. Трябва то да сочи

кои управници са необходими в даден момент. Във всеки случай България може да бъде спасена

само от своето Народно събрание, ако то стане истински господар и съдия на

правителството. България ще бъде изкарана от сегашното си положение не чрез диктатури,

които ще я опропастят, а чрез истински парламентаризъм и контрол над правителството.”

Какъв блестящ урок за сегашните политици, ако те си правеха труда да четат заветите на умните и

образовани мъже на България! В контекста на тези редове лъсва унизителната сервилност и

отблъскващо лакейство на днешните ерзац “парментаристи”, когато твърдяха, че видите ли, само

“негово величество Кобургготски” бил единствената ни гаранция за всичко. Сакаш не съзнават, че

сами си плюят в лицето. Гаранция е той, но за личната им кариера, за оглозгването на рилските

гори, за наглите и безнаказани грабежи, цинично квалифицирани като “нов морал”. Впрочем,

заради тия господа специално ще спомена, че бащата на сегашния задкулисен играч е бил доста

по-мъдър – в някои кризисни моменти се е допитвал и до Данаил Крапчев, т. е. до гласа на

общественото мнение, например за смъртната присъда на Дамян Велчев през 1935 г. И въпреки

че Крапчев твърдо стои на позициите на конституционализма, а не на авторитарния режим,

въпреки че се противопоставя на смъртното наказание за антимонархиста Д.Велчев, царят го

награждава с орден “За гражданска заслуга” *10+, докато превратаджиите от кръга “Звено” го

интернират в Карлово.

Истински гражданин и пламенен патриот стои начело на вестник “Зора”, щом във всеки брой бие

тревога за съдбините на българите в Македония, Беломорска Тракия, Западните покрайнини,

Южна Добруджа. Пестеливо и лаконично, с неопровержими факти, разобличава шовинизма на

сръбските и гръцки власти спрямо българското население, изважда наяве тайните козни на

балканските политикани и подтиква международното мнение към действия в защита на

поробените сънародници. Според него нашият народ повече от половин век “не престава да дири

цялата си душа”. Нито за миг не го напуска мисълта за мъчениците, останали извън разпокъсаното

Отечеството, затова вестникът му докрай изпълнява патриотичната си мисия – да поддържа жива

духовната връзка между метрополията и откъснатите територии, да вдъхва на народа си “вяра в

бъдещето” *11+. Стегнато и убедително, без сянка от демагогия, словото на Крапчев съумява да

държи будна съвестта на българското общество и не допуска да изгасне болежът и съпричастието

на българина към страдащите събратя отвъд границите. Навсякъде той прокарва убеждението си,

че “всичко е в движение” *12+ и никоя неправда не трае вечно, че всяко статукво подлежи на

промяна и рано или късно “България ще събере в едно своята монолитна душа”. В поредица от

публицистични текстове Д. Крапчев анализира сложните балкански взаимоотношения -

“Българите от Гръцка Македония “, “Петицията на поробена Македония”, “Тракийският въпрос “,

“Гръцки роби”, “Гръцкото двуличие”, “Кръвта не е вода”, “Грабеж”, “Скопският процес”,

“Убийствата нямат край” и пр. *13+. Той разгръща тези отношения в различни аспекти –

международни, политически, териториални, културни, икономически и инфраструктурни. Ще

отбележа само един пример за оригиналност и дълбочина на неговия политически интелект –

въпросът за ролята на реките в политиката. Никъде другаде, освен в публицистиката на Д. Крапчев

не съм срещала подобна държавническа култура и прозорливост, позволяващи му да провиди

ключовото значение на водните пътища като важен фактор в историческия и стопански

просперитет на нацията. За него трите реки – Искър, Струма и Марица - са “скелетът на

българската държава”. Тази идея настойчиво се провежда в редица статии, онасловени: “Бученето

на реките и политиката”, “Устията на българските реки”, “По трите реки”, “Марица и Вардар”.

Големите български реки в тях са провидяни не само като инфраструктура на националната

икономика, но и като пътища на културното проникване и обединение на българите, разпръснати

из Балканския полуостров. Но освен с прагматични измерения, отношението на Крапчев към

изконните водни артерии на земите ни синтезира дълбинни историкокултурни пластове -

митологично- езическото обожествяване на водите, национално идентичното и поетико-образно

светозрение - родното вече се идентифицира не с само Балкана, и свещените реки стават “гръбнак

“или “скелет”, т. е фундамент на българщината. По свой път журналистът модифицира

яворовското копнежно обожание спрямо символните полета на “родното”, в което “Вардар,

Дунав и Марица” тревожат сънищата на изгнаниците редом с величавите силуети на Балкана,

Странджа и Пирин /“Заточеници”/. Кой от кого е повлиян, дали прагматикът от поета или обратно

някакси няма значение – те чувстват еднакво и мислят по един и същ начин за българския космос.

Ако един журналист от миналото мисли и пише по този държавнически и съкровено-поетичен

начин за българските реки, то какво да кажем за сегашните политици, особено в контекста на

затлачените днешни реки, които не служат за друго, освен за изкуствен потоп! Господа политици,

издайте по-скоро забравените томове на Крапчев, те са си същинска библия за политика! Още

повече, че на България и без това й липсва академия за национална политика.

Уводните колонки с негов подпис, посветени на болшевизма и на Сталин, на политическия терор и

процесите в Съветска Русия разкриват далновидната мисъл на Крапчев. Зад външната

идеологическа пропаганда той разгадава трагедията на руския народ, упорито разобличава

имперските амбиции на комунистическата мегадържава и начините, по които ги осъществява като

дестабилизира малките страни като България. Тази тема изисква самостоятелна и обстойна

разработка и очаква един ден бъдещите историци на родната журналистика да обърнат поглед

към нея. Тя включва едно сложно отношение на евюлюция от страна на големия публицист –

отначало то е отношение на любопитство и дори на известни надежди за развитието на Русия

след октомврийската революция. Това е времето на в. “Пряпорец” и 1917 г., когато младият

Крапчев се мъчи да разбере какво точно ще се роди от хаоса, разтърсващ необятната империя.

Началната точка на тази еволюция се съдържа в следните редове:

“Ясно е, че сто и осемдесет милионна Русия дири и ще открие сред себе си своя майстор –

немиропомазан от Бога, без папска инвеститура, без патриаршески жезъл, сигурно и без

корона. Той действително няма да е богопомазан, но той ще да е народопомазан.” [14]

Следващите 25 години обаче са период на внимателно вглеждане, проследяване и анализиране

на събитията в съветската държава. Ставащите там трансформации на живота и на хората са сред

постоянните теми на в. “Зора”. Само с факти и цифри се показват големите провали на съветската

икономика и робския живот на руските граждани. Статиите на Крапчев и информациите на “Зора”

разбулват истината за предизвикания глад, довел до канибализъм в Украйна, за изгонването на

Лео Троцки и убийството на жена му З. Троцкая като сценарий от личната диктатура на Сталин,

експлицират разправата с коминтерновските лидери в светлината на абсолютната власт и новия

руски национализъм, описват изселването на заможните селяни в сибирските лагери на смъртта и

пр. Чрез свидетелства на очевидци и сведения от авторитетни световни агенции като Ройтерс,

читателите на “Зора “са наясно с мизерията и повсеместния терор в Русия, както и с

коминтерновските заговори срещу демокрацията в Европа. През октомври 1941 г. заедно с група

български журналисти Д. Крапчев най-сетне се решава да види с очите си фамозната съветска

действителност. Озовава се сред сюрреалистични картини на “изгорената страна” по заповед на

азиатския сатрап, на нечовешка нищета и призрачни сенки, загубили човешкия си образ. Тогава

написва покъртителните си репортажи оттам убеден, че ако българските граждани видят с очите

това, което той е видял и разбрал, никога не ще помислят за комунизъм.В поредица от заглавия

*15+ в ноемврийските броеве на “Зора” /1941/ се рисуват безподобни картини на материална и

духовна разруха, на първобитно оскотяване на т. н.” съветски труженици”, които според Крапчев

са “фантазия на болшевишките дервиши”, зад която се крият поробените и обезличени нации на

поляци, латвийци, украинци и пр. Като апостроф на статиите от в. “Пряпорец” сега прозвучават

мрачните му заключения:

“В земите на Съветския съюз, които ние минахме и по пътя през който минахме, над две

хиляди километра, никъде не видях цвете - нито по запазените села, нито през разрушените

напълно градове. И останах с впечатлението, че съветските територии са най-

безрадостните земи на земното кълбо.” [16]

Тук трябва да спомена, че именно тези репортажи, изобразавящи мрачната империя на насилието

и страха, написани както обикновено лаконично, с конкретни имена и факти и поради това

звучащи абсолютно достоверно, вбесяват до ярост българските комунисти.Заради тях те

подписват смъртната присъда на Данаил Крапчев и включват името му в списъка на българските

общественици и политици, които трябва да бъдат ликвидирани *17+. Мотивите им са изредени от

професионалната “революционерка” и доживотен кадър на ЦК на БКП Цола Драгойчева с езика на

патологичната омраза. Ето го:

“Отровното журналистическо перо на тоя мерцавец фабрикуваше без умора всевъзможни

вестникарски пасквили, които насищаха със змийска отрова политическия климат, насъскваха

властта към безпощадна разправа с комунистическата “зараза” и съпротивителното

движение, венцехвалеха хитлеровите победи и клеветеха болшевишка Русия. Беше най-

усърдният водещ член от групата престъпници на перото, сред които се мъдреха още Тодор

Кожухаров, Йордан Мечкаров, Йордан Бадев, проф. Генов, Ал. Ганчев, Петър Джидров и още

неколцина други” [18].

Видните български журналисти са наречени още “мизерни рупори” и “престъпни оръдия”.

Ниският стил на речта на ръководната функционерка е самоопровержение за това, кой именно

“насища със змийска отрова” политическия климат на България, още повече че змийските

инструкции се въплъщават и в “насъскване,” към “героични дела” на специални “екзекуторски

групи”, които са чиста проба “престъпни оръдия” на екстремистките призиви на Г. Димитров по

радиото от Москва /17.Х.1942 г./, на Задграничното бюро и ЦК на БКП. След като застрелват от

засада ген. Христо Луков, ген. Кочо Стоянов и полк. Пантев и се измъкват невредими, дързостта и

самочувствието на терористите нарастват. Опитват се да “зачеркнат” един след друг набелязаните

имена от списъка. Идва редът и на Д. Крапчев. Два пъти правят опит да го убият. Първият е

неуспешен, атентаторът е арестуван още докато проследява набелязаната жертва. Вторият опит е

през лятото на 1943 г. - посред бял ден двама терористи от бойната група на Славчо Радомирски

го събарят и нападат с ятагани на ъгъла на бул. “Дондуков “и ул. “11 август”. Раняват го в главата и

рамото, без малко да го постигне участта на Стефан Стамболов. Притичват се хора и полиция и го

спасяват - уви, временно! Коментарът на Драгойчева за този случай е следният. “Продажният

слуга на перото се отърва само с леки наранавания, докато нашите бойци загинаха”. И вижте само

кого обвинява за неуспеха на акцията – “пак тая потеря от случайни минувачи, която се юрва диво

след тях.” Същата потеря или “проклетата опашка” от столичани, чакащи за мляко на два пъти се

“юрва като ято хищници” и след атентаторите срещу инженер Кулчо Янакиев. Описанието на

Драгойчева достига най-високия регистър на абсурда и трагикомизма – та “случайните минувачи”

и “проклетата опашка” в своята множественост, повторителност и анонимност не са ли извадка от

народа? Но като народа “се юрва да лови народни отмъстители” и като ги залавя ги предава на

властта, то се оказва, че “народният съд” не е негов и убийците не са негови. Затова той става “див

и хищен”, става “потеря”, докато те са си “ангели”, само че “черни”, както ги бяха изтипосали в

един филм с красиви млади артисти, между тях и сегашният културен министър.Наистина, какво са

могли да сторят тези ангели, “макар въоръжени с пистолети и бомби срещу настръхналата

многобройна потеря”, както ги оплаква Ц. Драгойчева. И за оплакване са, щом и пистолетите и

бомбите не им помагат срещу собствения им народ. Но ще дойде време да му отмъстят

подобаващо. Дотогава, щат не щат, трябва да се изпокрият и да чакат Червената армия. Е, с

днешна дата трябва да сме благодарни на Цола затова, че в многотомното си съчинение е

направила поне това – разграничила е народа от нарочените “народни отмъстители”и без много

да му мисли е казала каква е всъщност истината.

Не е възможно в рамките на настоящият очерк да се обхване цялостно биографията и огромното

публицистично наследство на Д. Крапчев. Книгата има преди всичко мемоарни и морални

функции - да върне във вниманието на обществото и в аналите на българската култура ярката

фигура на един голям патриот, политик и строител на българската държавност. Да може поне в

известна степен да опровергае болката на Крапчев, когато твърди, че “ние българите сме с къса

памет”, “нямаме усет към еволюцията” и затова сме “народ без исторически опит” *19+.

Друг парлив проблем е отношението му към Втората световна война и към Германия - и не само

парлив, той се оказва съдбовен за най-уважавания редактор и журналист в страната до фаталната

дата 9. ІХ. 1944 г. – коства му живота веднага след нея. В дъното на тази трагедия стои пак

фанатичната, болезнена любов към непрежалимия роден край, възвърнат към протородината от

германските войски през 1941 г. в устрема им на Изток. Световните новини за придвижването на

германските армии из пределите на Русия, за огромните загуби на руска бойна техника и хилядите

руски пленници се появяват всеки ден в информационните рубрика на “Зора”. Това е повод

вестникът да бъде обвинен от “радио Москва” в подкупничество за сметка на Германия. Истината

обаче е друга и тя е лесно разбираема за всяко българско сърце. Радостта от обединението на

всички сънародници в целокупното им Отечество има високата цена на многовековно и

изстрадано национално въжделение. Бурни възторзи и искрено вълнение от постигнатия

национален идеал се изливат в страниците на “Зора” чрез перото на видни общественици като

Петър Мутафчиев, Димитър Талев, Йордан Бадев, Константин Щъркелов и мн. др. Всекидневникът

отделя вече специална страница, изпълненена със снимки и репортажи за настъпващите промени

в Македония. Патриотичният дух и всенародната еуфория там вървят едновременно с

изпълнението на управленска и икономическа програма за подпомагане и възстановяване на

възвърнатите предели. Д. Крапчев не остава безучастен към инсинуациите на Москва, петнящи

почтеното име на “Зора “и отговаря публично по следния начин:

“Що се отнася до някакъв подкуп от германците, трябва да признаем, че в това обвинение

има нещо вярно. Германците ни подкупиха с факта, че повърнаха Добруджа на България. Те ни

подкупиха още повече, когато ни съдействаха да вземем Западна Македония и Беломорието.

Действително това не е малък подкуп, това е най-големия подкуп, какъвто можем да си

въобразим и за който в-к “Зора” ратува близо четвърт век. Що се отнася обаче до паричен

подкуп,, него получаваме от нашите читатели, служейки на техните разбирания.” [20]

Позволявам си този дълъг цитат, защото е равнозначен на изповед – не само лична на патриота Д.

Крапчев, а на цялата българска интелигенция. За пореден път публицистът изговаря мислите и

чувствата на почти всички социални слоеве - политически, интелектуални, масови, с изключение

на комунистите, разбира се. Само в няколко изречения авторът дава отговор на въпроса за

мотивацията на българската политика спрямо Германия през този период. Доказва, че тя не е

въпрос на каприз, на случайност, на емоция, а на изконния национален интерес. Изтерзана и

разпокъсана от европейските геополитически игри в продължение на векове, след толкова

кръвопролитни въстания и войни, България за пръв път вижда как националеният блян от мираж

се превръща в реалност. Възможно ли е изобщо да обърне гръб на съдбата, за пореден път да

отвърне лице от чедата си, заробени от чужди държави? Ако това е възможно за

коминтерновските безродници, чиято Мека е Москва, то не е възможно за синовете на

Македония, за комитите, проливали кръвта си за нейната свобода, за безбройните радетели,

чийто корен е впит дълбоко в историята на свидния им роден край. Нека не забравяме

решаващата политическа, социална и културна роля на милионната македонска емиграция в

обществения живот на България по това време. Тя има свои мощни институции и организации

като ВМРО, ВМОК *21+, Съюза на македонските братства, Македонския научен институт и пр. Най-

видните и авторитетни български политици, министри, индустриалци, учени, общественици,

културни дейци са родом от Македония и тяхната дума има голяма тежест при формиране на

гражданските настроения. Животът на тези хора, тяхното мирозрение и менталност са фокусирани

около незабравимия силует на Пелистер и равното Пелагонийско поле, магнетично ги мами

снежното чело на Бабуна планина, в сънищата им непрестанно изплува онова прозрачно и

мистично Охридско езеро, загърнато от зелените хълмовете на Галичица. Тяхната парола на

живота е “Вардар”, а клетвата им – да умрат за Македония и нищо не може да я анулира, най-

малко името на налудния фюрер или на свирепия азиатец.Те са могъща стража, бдяща над

хоругвите на народния идеал. Тогава дали е било мислимо и възможно при наличието на

императивния исторически и етнопсихологически рефлекс и на мощния граждански натиск, което

и да правителство да се откаже от макар фаталния “подкуп”, както го определя Крапчев? Да

пренебрегне най-светите чувства и надеждите на своя народ, да погази паметта на хилядите

мъченици, паднали по фронтовете и по македонските планини в името на свята цел – свободата и

обединението на българското Отечество? Но да не пропуснем да си кажем и “кривицата” по

съвета на В. Левски - нелицеприятната наропсихологическа черта, че ние българите, вечно чакаме

и се надяваме на поредните “освободители” и дарители, а сами сме постигнали едно единствено

нещо – Съединението през 1885 г. И като наготово ни дават онова, което сме изгубили и сами не

можем да си върнем, то кога е било да не целуваме ръка на Дарителя! Крачката, която България

прави в съюза си с Германия през 1941 г. е колкото премерена, толкова и рискована, а

впоследствие и фатално погрешна, но в онзи исторически момент тя е без алтернатива. Такава е

тогава мярката за патриотизъм. Друг е въпросът, в че исторически аспект мярката постоянно се

сменя според това, откъде вее вятърът, т. е в чии ръце е силата.

Темата за вините и грешките в нашата история и за личната позиция на Крапчев е наистина

неизчерпаема, но може да се каже и само в едно изречение, изречено от Матей Бончев - Бръшлян

пред VІ състав на народния съд през 1945 г.. Когато го разпитват за отношението на неговия

патрон към оста Рим- Берлин – Токио, стремейки се да скълъпят обвиненията си във “фашизъм”

спрямо един от стожерите на българската демокрация, подсъдимият отговаря в прав текст

“Данаил Крапчев държеше само на една ос - оста Прилеп - София.” *22+

С надеждата, че ще мога да представя набелязаните тук аспекти на огромното журналистическо

наследство в по-разширен мащаб при други обстоятелства, преминавам към темата, която

естествено ме вълнува - ролята на Д. Крапчев и на в. “Зора” за развоя на българската литература.

Най-напред ще отбележа големия културен капацитет на вестника - негови сътрудници са видни

имена от академичните среди – професорите Боян Пенев, Никола Милев, Ал. Т. Балан, Любомир

Милетич, Йордан Иванов, Александър Балабанов, Гаврил Кацаров, Михаил Арнаудов, Стоян

Романски, Христо Вакарелски, Стефан Консулов, Георги П. Генов и редица други, които представят

на страниците на изданието научни разработки от своята сфера - езикови въпроси, антична

история, български паметници в Македония, фолклористика, археология, театрално и музикално

изкуство, литературна история, международно право и пр. достигат до редовия читател на най-

високо академично равнище. В още по-голяма степен това важи за литературния раздел в

структурата на всекидневника.

Обширното място, давано на литературните материали, е израз на благоговейно отношение към

световната и към родната литература. Веднъж седмично, веднага под заглавката, с удебелен

шрифт се отпечатва специално заглавие “Днес “Зора” с литературна страница” и едва след него се

изписват останалите информационни наслови. Добива се впечатление, че това е специална опция,

очаквана и обичана от читателите на “Зора”. Нищо чудно да е така, щом в нея за пръв виждат бял

свят култови произведения на родната белетристика.Разкази от циклите “Ако можеха да говорят

“и “Вечери в Антимовски хан” на Йордан Йовков, любимецът на Д. Крапчев, един след друг се

подреждат на втората страница на “Зора”. Българската литература дължи на “Зора” и появата на

повестта “Чифликът край границата”, публикувана тук с продължения /1933 г./. Трифон Кунев

често дефилира с псевдонима си Риналдо Риналдини като автор на злободневни фейлетони и

мемоарни съчинения за отминалите войни. Крапчевият всекидневник е гнездото, откъдето

изхвръкват много таланти и вероятната причина за това е широкоскроеният духовен мащаб на

главния редактор, щом дава място за сатиричните миниатюри и на своя коректор, а той не е кой

да е, а “Хамлет, принц Датски, а всъщност поетът-сатирик Димитър Подвързачов. Под крилото на

Крапчев за известно време е пребивавал и нежноскръбният лирик на България – Димчо

Дебелянов – вадил си е хляба като коректор в неговия в. “Отечество”, заведен там от П.Яворов.

Несравнимият бокачовски хумор на Райко Алексиев се лее два пъти седмично във “Веселите

страници” -“ Смях и закачки” до края на 1932 г.: тук в карикатрури, фейлетони, вицове и анекдоти,

шеговити стихчета и весели закачки, знаменитият Fra Diavolo шеговито или хапливо –саркастично

разиграва нашенската българановска комедия в нейните политически, битови или

социопсихологически тъжносмешни картинки. Тук се появяват фейлетонните му герои Генчо

Завалията, отец Тарапонти и Гуньо Гъсков, отработва се прототипът и набира сили бъдещият

вестник “Щурец”. На страниците на “Зора” през 1932 г. се печата в продължения и великолепната

“Хумористична история на българите” от Райко Алексиев. Николай Райнов публикува в “Зора”

разказите си под общ наслов “Хора в скици”,а Йордан Бадев е естетическият арбитър на

годишните продукции. Той е редакторът на литературната страница и същевременно е автор на

галерия от портрети на съвременните му български писатели със заглавие “Скици на живите”.По-

късно тези публикации се събират в самостоятелни авторски книги.

Никола Ракитин, Добри Немиров, Борис Руменов, Георги Райчев, Димитър Шишманов, Димитър

Бабев, Георги П. Стаматов, Дора Габе, Змей Горянин, Ст. Л. Костов и мн. др. също са сред

литературните имена на “Зора”, гостоприемно отворила страниците си за стойностните

произведения, без това да означава осъзнаването им като класика по онова време. Вестникът

просто си има безпогрешна мярка за качество и отстоява своя престиж чрез високо естетическо

ниво на литературната продукция.

Книгата със спомени за Д. Крапчев, доказва, че всички негови сътрудници са единодушни в едно –

Димитър Чорбаджийски, известният по-сетне писател и фейлетонист- народовед Чудомир е

станал такъв благодарение на Данаил Крапчев. Откривайки таланта още в първите творби на

непознатия провинциален разказвач, Крапчев прави всичко по силите си, за да подтикне и развие

писателската му дарба. Освен запазеното място във вестника и своята добронамереност и

приятелство, осигурява му големи хонорари предварително, задължавайки го да седне и да пише

по съвест, за да ги оправдае, “когато може, както може”. За съжаление след тримесечни

телефонни молби към уредника на Чудомировия музей в Казанълк не успях да получа копия от

Крапчевите писма до Чудомир. Чиновникът Терзиев не се помръдна, сякаш архивът на видните

люде на България му е бащиния или което е още по-отчайващо – за безличието архивът просто си

е куп плява, не служи за нищо и само му разваля рахатлъка.

Че вестник “Зора” е инкубатор на литературни дарования, а главният му редактор – довереник и

меценат на българските писатели си проличава не само от сърдечното другарство с гениалния

Пейо Яворов, а и от факта, че под неговата стряха се подслонява и могъщия епик на родната

литература – Димитър Талев, когато вестник “Македония” *23+ е спрян след преврата на 19 май

1934 г. Така “Зора “има шанса да даде път на още една епохална творба - романът “Железният

светилник”. През 1944 г. тук излизат 12 откъса от него със заглавие “Хаджи Серафимовата внучка”.

Известна е съдбата на автора и на романа след 9. ІХ. 1944 г. *24+

Отделна тема са литературните подлистници на “Зора”, които за своето време са истинско

съкровище. Спомагат да се превъзмогне провинциализма на българската култура, довеждайки в

лоното й висши образци на световната класика. Тук се печатат преводи от Морис Льоблан, Кнут

Хамсун, Август Стриндберг, Ги дьо Мопасан и Анатол Франс, Андре Мороа, А. П. Чехов, Ив. Куприн,

К. Балмонт, Мих. Зощенко, Карел Чапек, Ярослав Хашек, Бласко Ибанес, Рабиндранате Тагор и

Десанка Максимович и мн. др., серийно се точят разказите от “Хиляда и една нощ” и на още

много световни романи. На този фон е впечатляващо, че в същата журналистическа модификация

е включен и Алековият “Бай Ганю”, т. е. още през 1927 г. в. “Зора” отчита мястото на

емблематичната българска книга сред световните бетселъри. В следващите години изчезва

специалната литературна страница, но в замяна на това литературните произведения вече имат

запазено място на втората страница и в подлистник на всеки един брой. От изброените дотук

примери е очевидно, че в. “Зора” се оказва родилната ясла на голям брой прочути български

книги.С учудващо постоянство, толерантност и компетентност вестникът грижливо засява,

обработва и отглежда полето на родната литература. След време плодовете се превръщат в

безсмъртна класика. Дори само с тази своя мисия в. “Зора” е заслужил мястото си в

духовнокултурната, а не само в политическата история на България.

Последното, което не мога да отмина, е безспорното уважение и авторитет на Данаил Крапчев

сред българската и международната общественост, извоювани с къртовски труд и нравствено

постоянство в продължение на три десетилетия.Тези човешки и граждански добродетели съвсем

естествено му отреждат място и в Ротарианския клуб в София, основан през 1933 г.от уважавани

индустриалци, журналисти, политици и хора на изкуството заедно с много чужденци, най-вече

английски дипломати, журналисти и фабриканти *25+. Целта на клуба е да бъде “антена”, която да

свърже страната ни и с най-отдалечените страни на земното кълбо. Адмирациите към личността и

делото на Крапчев намират израз по време на юбилейното честване на 30 годишната му

журналистическа дейност, устроено на 24 май 1936 г., не от него, а от приятели и сътрудници.

Тогава скромността, професионализма и мисионерската всеотдайност на този човек са

възнаградени от почитта на десетки известни люде от България и от света. Към него потичат писма

и поздравителни телеграми, носещи думи на признание и уважение към родолюбивото му дело

*26+. Сред тях са професорите Г. П. Генов, М. Арнаудов, Л. Милетич, Асен. Златаров, бившият мин-

председател Ал. Малинов, Симеон Радев, Кирил Кръстев, Тодор Кожухаров, Анг. Каралийчев и Д.

Немиров, кметът на София Ив. Иванов, ген. Добри Попов, бащата на Фани Попова-Мутафова,

посланикът на Чехия Прокоп Макса и французинът Леон Ламуш, български генерален консул в

Париж, библиотеката на Филаделфия, САЩ, свещениците на българските общности в Детроит и

Ню Йорк, софийският митрополит Стефан, военни дейци и много чужденци. Всички те оценяват

високо заслугите му за издигането нивото на българската преса до европейските критерии,

прекланят се пред патриотизма и таланта на големия публицист, посветил живота си на

националната кауза. Тогава Леон Ламуш развълнувано признава, че “с вестник “Зора” мога всеки

ден да живеея един час в своята мила България”, а Симеон Радев му изпраща от Лондон

знаменателно приветствие, в което определя Крапчев и себе си като синове и внуци на борците за

свобода и народност и поради това - хора от епохата на Възраждането. Дипломатът - летописец на

“съвременна България”, изказва мисълта, че Данаил Крапчев е “единственият българин, чието

място бих желал да имам.” Слава богу, че в него момент съдбата е била глуха!

Не така мислят обаче коминтерновските вождове и техните оръдия в България. Маститата фигура

на редактора на “Зора”, влиянието му в обществения живот и силата на авторитетното му слово

предизвикват в тях само ненавист и отмъстителност, както се видя по-горе. Довършват си

несвършеното през 1943 г. на 10 септември 1944 г., вече в безопасни за тях условия на беззаконие

и терор, под закрилата на шмайзерите и червените им братушки. След като е предупреден какво

го очаква, могъл е да избяга, имал е швейцарска виза за цялото семейство, но е останал. И се

питам - защо? А дали е могъл да загърби смисъла, ядрото, същността на целия си съзнателен

живот? Да избяга и да избегне участта на десетките си скъпи приятели, които сам е оплаквал -

героичните македонски комити, напоили с кръвта си родните планини и полета? Как би се отказал

от гордостта и достойнството, че е бил един от тях, че заедно с тях се е борил за свободата на

своята свидна Македония? Би ли могъл да живее далеч от родината си човек, срастнал се с

нейната съдба още от майчиното мляко. Единствено в негов текст, съм прочела, че кристалният

извор на Охридското езеро при манастира “Св. Наум” - това са сълзите на македонските майки,

чиито синове са загинали за родината. Сравнението разкрива онтологична слятост с архетипите на

родното, с пулса, с мъките на народността и съдбините на земята рожденна. Тя е неговата

единствено възможна вселена. Такъв човек няма и не може никъде да отиде, освен да се върне в

свещената й утроба.Данаил Крапчев става една от първите жертви на комунистическата жестокост

след преврата и разбираемо е защо – трябва да се смаже, да изчезне този тип човешки индивид -

носителят на националното достойнство, на родолюбието и дълга. Да се забрави изобщо истината

за македонските българи и за нещастната Македония.Само като се съборят славните

възрожденски сенки, ще се отвори място за лицата на демагогията и лъжата, за националните

предателства на сервилните Сталинови марионетки. Линчуват Крапчев на улицата в града Горна

Джумая, називаем и до днес Благоевград, нали бяха прекръстили цяла България на слепите си

антибългарски идоли. Последните му думи са били досущ като кънтящия въпрос на Левски:

“Народе, български народе, осъзнай се!” *27+ Въпреки това името му фигурира в обвинителния акт

на VІ състав на т. н. народен съд, който съди българските писатели, журналисти и издатели като

виновници за световната война. Бил “починал”, но съдят убития човек, за да заграбят

имуществото и интернират семейството и децата му в Делиормана, където са живели в землянка.

Избити са, впрочем, почти всички сътрудници на в. “Зора”. Краят на вестника, който в

продължение на четвърт век е бил стандарт за европеизъм, за свобода на словото и обективност

на информацията, символизира краят на една ера и началото на ново историческо пропадане - на

поробване и потъпкване на традиционните ценности, добродетели и идеали в живота на

България.

Затова положих целия си труд при създаването на тази книга върху една крехка надежда – че ако

се възкреси споменът и образът на пламенния патриот и гражданин, на талантливия публицист и

културен строител, може би това ще се редуцира като възраждане на частица от изгубеното

национално достойнство на днешния българин, съзнателно и нарочно впримчен и задушен във

веригите на деградацията и безизходността. Защото как иначе народът би търпял в продължение

на толкова години “демокрация” съществуването на онзи уродлив монумент – паметникът на

съветските окупанти – в центъра на българската столица. За мен, а вероятно и за хиляди други

българи той е знак на позора и унижението на нашата нация, гавра с паметта на хилядите жертви,

изтребени след злокобния преврат на 9. ІХ. 1944. Но най-страшното и подтискащото, лъхащо от

помпозната композиция е, че тя вече символизира не някаква “признателност”, а е нагло стърчащ

белег на примирението и безсилието на обществото ни да премахне иглата, която всекидневно му

избожда очите и вече половин век му се надсмива с думите на Вазов: “Нека носим йоще срама по

челото/ синила от бича, следи от теглото/ нека спомен люти от дни на позор/ да висне кат облак в

наший кръгозор.” Къде се изпокриха онези смелчаци, прононсираните и прономерирани

дисиденти? Поне тая работа да бяха свършили всичките вкупом сини, тъмносини, морави, десни,

ултрадесни, либерални и незнам какви борци за свобода и демокрация, ужким бяха и управници!

Пълно мълчание и безхаберие от страна на ратниците на “гражданското общество”, нали си се

бореха само за кокъла! Не ги ли е срам поне от ЕПН, от ПАСЕ, от ЕС и от целия свят, из който си

правят безконечни командировки, докато ние тука все си чакаме да ни “приемат” в Европа! Защо

в Европа, в Евразия по-добре! Само там има простор за мутрите с колоритни прозвища и за

крадливите ни политикомафиотчета, вече заедно лустросани като “елит” и “класа”.

Държавнотворното и културно-мисионерско дело на Данаил Крапчев в най-тежките години на

националните катастрофи, неговата духовна сила и скромност, непрестанният му труд и

всеотдайност, посветени до последен дъх на българската кауза, доказват, че изход и надежда за

страната ни все пак има - и тя е в морала и във висотата на отделния човек, а не в която й да е

партия. Освен историческите и културологични сведения, събрани в настоящата книга, тя носи и

една поука - че Отечеството ни е въздигано и прославяно от градивните и творчески личности, а е

проваляно вдън земя от многобройните партии и котерии. Само трябва да прочетем книгата на

един живот като страница от историята на една държава.

Бележки

1. Константинов, Георги. Прилеп и прилепчани. В. “Днес”, бр. 394, 6. VІІІ. 1941 г.

2. Вж. Иван Дуйчев. Прилеп в нашето минало. Реч, произнесена на 4. VІІ. 1941 г. в гр. Прилеп в сайта Google.

3. Крапчев, Д. Съсловно и расово господство. В. “Отечество”, бр. 62, 23. ІХ. 1909 г., Солун.

4. Крапчев , Д. Пейо Яворов; П. Яворов в политиката “Изминат път”, т. ІІІ. С. 1941 , с. 618; 629.

5. Крапчев, Д. Спомени за П. Яворов. В: Изминат път. т. І, С. 1936, с. 325-328.

6. Вж. спомените на Петър Лунгов, репортер във в. “Зора”.

7. В спомените на Васил Сеизов , репортер във вестника, пред когото народният обвинител, Никола Ланков

признал за липсата на подкупи и чужди пари за “Зора”, въпреки обстойните ровения на “нар. съд” за

свидетели и документи.

8. Крапчев, Д. Незавършен подвиг. В. Зора, бр. 1786, 8 VІ. 1925 г.

9. Крапчев, Д. Военна диктатура ли? В. Зора, бр. 1428, 17 март 1924 г.

10. Вж. спомена на Неша Крапчева.

11. Това е заглавие на една от неговите статии, която бе препечатана във в. “Детонация” през м. септември

2005 г.

12. Заглавие на статия в. т. ІІ на “Изминат път”, с. 146.

13. Справка – Д. Крапчев, т. І, ІІ, ІІІ на “Изминат път”, С., 1936-1941 г.

14. Крапчев, Д. Русия дири майстора си. В-к “Пряпорец”, бр. 100, 6 май 1917 г.

15. Вж. Крапчев, Д. Изминат път. Т. ІІІ, с. 667-690: “По следите на разбитите болшевики”; Руското село”;

“Низкото ниво в Съветския съюз” “На бал с комбинезони в Брест Литовск”; “Най-слабото място на Съветския

съюз”; “Генералната линия на Сталин”; “Едничката връзка между съветските народи” и др.

16. Крапчев, Д. Разбулени факти. В. “Зора”, 8 ноември 1941 г.

17. Вж. Драгойчева, Ц. Победата. Повеля на дълга. С., 1979, с. 166-170. Тук авторката разкрива кой е

вдъхновителя на пъклените планове за убийствата, кой стои зад решението и ръководството на

екзекуторските групи и изрежда лицата в черния списък, определени за ликвидиране.

18. Пак там, с. 173.

19. Усет към еволюцията. В: Изминат път, т. ІІ, с. 177.

20. Крапчев, Д. Подкупът е извънреден. В. Зора, бр. 6626, 20.х VІІ. 1941.

21. Върховен македоно-одрински комитет – ръководен орган на македонските дружества в България,

учреден през 1895 г. с поредни председатели Трайко Китанчев, ген. Данаил Николаев, Борис Сарафов, Стоян

Михайловски.

22. Вж. спомена на Васил Сеизов.

23. Дотогава Димитър Талев е гл. редактор на в.” Македония”, орган на македонската емиграция в

България.

24. Вж. Трифонова, Ц. Тайната биография. В: Писатели и досиета. В. Търново, 2004 г.

25. Кадийски, Цвятко. Българо-британски ротариански връзки. В: Седемдесет години Ротари клуб – Изд. на

Britsh consil; Intime. София. 2003 г.

26. Трябва да се има предвид, че това вероятно са само част от материалите по тази тема. Отделени са от

чужд архив – на Петко Тихолов.

27. Вж. спомена на Марин Петков.