3-9.10.2018 Год. 27

32

Брой 321,50 лв.

Надежда Стоянова за Чавдар Мутафов Танц и стил

в съня с баща ми бяхме редовни клиенти на книжарницав неяосвен стари и антикварни книгисе продаваха понита и конепри всяко посещение питах дали има кон за под две хиляди левапървия път ми показаха създаниебеше с пера човка и гребенбеше като хищен динозавър с размери на жребецказах че е кокошкасъгласиха сетакива му били предците специална порода еследващ път бях останал сам попитах отновопродавачка изникна зад гърба ми караше ми се „ние не сме виновни че сте беден какво само ни занимавате кон та кон стига вече“изплаших се и се събудихразказах съня на приятелтой каза че елиас канети някъде цитира една племенна мъдростспоред която богатството е в броя книги и в броя коне кон нямам

Стефан Иванов

Смъртта – най-страшният начин на Бог да покаже, че е жив. Любовта – най-красивият.

Най-големият отказ от себе си не е жаждата, не е гладът, не е бедността, не е бездомността, не е щедростта, не е съчувствието, не е състраданието, а всичко това,взето заедно в любовта.

Константин Костов, Инструменти на разширение. От изложбата „On Time”

Рая Заимова

за Надежда Александрова

Кристиян Янев за Ричард Фланаган

Светлана Стойчева за „1943. Антология за деца“

Людмила Миндова

още на стр. 16

Нова българска

Елена Алексиева

Чавдар Ценов

Яница Радева

Стефан Икога

Гласовете им чувамеБианка Белова

2Литературен вестник 3-9.10.2018

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: Професорско каре – „Сянката“.Прочетете: Литературният канон на Божидар Кунчев; Свила Величкова – „Битките на сценографа“.

Връзката между паметта и Църквата е в центъра

на новия 133 брой на сп. „Християнство и култура“. Белене е място на памет за цялото човечество, настоява в интервюто си отец Паоло Кортези, енорийският свещеник, който обгрижва остров Персин и концлагера от времето на комунизма. В статията си Вениамин Пеев описва историята на суперинтендант Янко Иванов и арестите на „пасторите шпиони“ през 1948 г., а Десислава Георгиева разказва за дейността на свещеник Василий Шумарев (1919-1977 г.). Дейвид Бентли Харт размишлява над мита за схизмата, а Татяна Деркач анализира възможния разкол заради автокефалията на Украинската православна църква. Радостин Марчев се спира на християнските реакции на Дарвиновата теория, а писателите Сибиле Левичаров и Наджем

Вали размишляват в обща книга как Авраам среща Ибрахим. Темата „християнство и литература“ е представена с откъса от мемоарите на отец К. Вирджил Георгиу „Света Богородица в Петричани“, както и с кратките есета за размисъл и молитва на Калин Михайлов. Броят е илюстриран с фотографии на Марин Христов.

ПОДРИВНА ИГРА: ХУДОЖНИЦИТЕ СРЕЩУ МЕХАНИЗМИТЕ ЗА СОЦИАЛЕН КОНТРОЛХЛОИ ИРЛА, ДЕЙВИД ПЕЙДЖ, ДАНИЕЛА КОСТОВА, ЛУАНА ПЕРИЛИ, РЕЙЧЪЛ ПИЧЕЙ И ПОЛ МОСИГ, СОНГЮЛ БОЙРАЗКУРАТОР: ИЗАБЕЛ ГАЛИЕРА05.09.2018 – 13.10.2018, ГАЛЕРИЯ СТРУКТУРА

Изложбата е фокусирана върху темата за играта като критическа концепция и средство за изразяване. Тя се занимава с обектите и местата за игра като поле, пропито с противоречиви очаквания и създадено за и с човешкото тяло. Обикновено асоциираме играта със свобода и творчество, но тя често включва социални норми, дълбоко вградени

в институционалните структури. Показвайки и пресъздавайки такива различни места, художниците в изложбата предизвикват липсата на прозрачност на подобни норми, които определят начините на движение и поведение на човешкото тяло в публичното пространство.Седемте международни автори в изложбата размишляват върху подривния потенциал на играта, за да покажат и да се противопоставят на различните контролиращи механизми, които управляват човешките тела в общественото пространство. Мултимедийната инсталация на Хлое Ирла се превръща в метафора на регулаторните технологии на властта, изследвайки връзката между game и play в обществени и институционални пространства. Внимателно изработените триизмерни предмети на Дейвид Пейдж предизвикват очакванията ни за регулирана игра, както като цяло, така и по-конкретно при стандартизираните играчки, които възпрепятстват творческото изследване, което е важен процес в развитието на децата. Мултимедийната инсталация на Даниела Костова поставя под въпрос по-широките последици от въздействието на изискванията за безопасност върху това, което представлява безопасна и творческа игра в различни социални и културни контексти. Видеото на Луана Перили подчертава ролята на играта като критическа стратегия за възстановяване и преобразяване на опустошени места и травматичната памет, която те носят. Работата на Рейчъл Пичей и Пол Мосиг отразява глобалния интерес към приключенските детски площадки и дава визуална форма на риска – едновременно като концепция и като дейност, необходима за подкопаване на контролиращите технологии на властта чрез играта. Фотографската серия на Сонгюл Бойраз запечатва импровизираните площадки за игра и условията на живот на сирийските бежанци в Турция.

ИНСТИТУТЪТ ЗА ЛИТЕРАТУРА ПРИ БАН ИФАКУЛТЕТЪТ ПО СЛАВЯНСКИ ФИЛОЛОГИИ НА СУ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“

Ви канят на представянето на антологиите

„Български поетически авангард. Антология / „Болгарський поетичний авангард. Антологiя“ и „Український поетичний авангард. Антологiя / Украински поетически авангард. Антология“, (Издателски център Боян Пенев“, С., 2018).

10 октомври, 18 часа, СУ „Свети Климент Охридски“, Нова конферентна зала

П О К А Н И

„Литературен вестник“, с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“, обявява годишен конкурс работилница за литературна критика. В конкурса могат да участват автори до 35-годишна възраст. За участие в конкурса се приемат литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през 2017 и 2018 г. Текстовете (с посочени име на автора, дата на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 1 ноември 2018 г. на адрес: lv_konkurs@abv.bg

В конкурса ще бъде присъдена една голяма награда „13 века България“ в размер на 400 лв., която ще бъде обявена през януари 2019 г. Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от тричленното жури на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в специална ежеседмична рубрика в „Литературен вестник“, както и на сайта на изданието. Авторите на номинираните текстове ще имат възможност да участват в творчески работилници, в които ще се включат утвърдени критици и редакторите на „Литературен вестник“.

К О Н К У Р С

Национален дарителски фонд „13 века България“

Н А Г Р А Д И

НА 30 СЕПТЕМВРИ БЯХА ОБЯВЕНИ ГОДИШНИТЕ НАГРАДИ НА СЪЮЗА НА ПРЕВОДАЧИТЕ В БЪЛГАРИЯ ЗА 2018 Г.

В ОБЛАСТТА НА ПРЕВОДА НА ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА:

Награди за ярки постиженияДаря Хараланова – за превода от руски език на Автобиография на един труп от Сигизмунд Кржижановски, изд. „Аквариус“;Ния Трейман (посмъртно) – за превода от френски език на романа Черният кабинет от Макс Жакоб, изд. „Ерго“;Пламен Хаджийски – за превода от немски език на Дуински елегии от Райнер Мария Рилке, изд. „Изток-Запад“;Стоян Гяуров – за превода от немски език на сборника Емигрантите. Четири дълги разказа от В. Г. Зебалд, изд. „Колибри“.

Специална награда за изключително високи постиженияЗдравка Петрова – за превода от руски език на романа Репетиции от Владимир Шаров, изд. „Факел експрес“.

Награда на СПБ „Елена Мутева“ за ярко постижение на млад преводач на художествена литератураСтефан Радев – за превода от английски език на романа Животът и приключенията на Джак Енгъл от Уолт Уитман, изд. „Лист“.

Награда за ярки постижения в областта на превода от български на чужд езикХайри Хамдан – за превода от български на арабски език на антологията на съвременния български разказ В началото бе епилогът, изд. „Албайруни“, Йордания.

Почетна грамота за особено големи заслуги за развитието на преводаческото изкуство в БългарияДора Барова (посмъртно) – за всеотдайността и големите ѝ заслуги като преводач и редактор при представянето и популяризирането на японската литература и култура у нас.

Награда за цялостна дейност в областта на превода, присъждана само на членове на СПБЖела Георгиева – многостранната дейност на Жела Георгиева като преводач, редактор и издател впечатлява българските читатели с богата палитра преведени текстове на различни по натюрел автори от страните на

бивша Югославия и от Русия.

В ОБЛАСТТА НА ПРЕВОДА НА ХУМАНИТАРИСТИКА:

Награди за ярки постиженияАлександра Велева – за превода от френски език на Публични врагове от Мишел Уелбек и Бернар-Анри Леви, изд. „Факел експрес“;Проф. Кольо Коев – за превода от немски език на Фигури на културата / Фигури на властта от Макс Вебер, изд. „Критика и Хуманизъм“;Милена Иванова – за превода от английски език на Героят с хиляди лица от Джоузеф Кембъл, изд. „Елементи“.

Специална награда за изключително високи постижения Ина Кирякова и проф. Цочо Бояджиев – за превода от италиански и латински език на Средновековното мислене от Умберто Еко, изд. „Изток-Запад“. В ОБЛАСТТА НА ТЕОРИЯТА, ИСТОРИЯТА И КРИТИКАТА НА ПРЕВОДА:

Награда за ярки постиженияМария Пилева – за книгата ѝ Бунт. Надежда. Изкупление: Англоезичните преводи от българския XIX век, изд. „Кралица МАБ“.

Специална награда за изключително високи постиженияАдриана Ковачева – за книгата ѝ (Не)забележимата преводачка. Еманципационни преводни практики на Дора Габе, изд. „Фабер“.

Награда за цялостна дейност в областта на превода, присъждана само на членове на СПБПроф. Йонка Найденова – за изключителния ѝ изследователски принос в развитието на теорията, историята и критиката на превода в областта на унгаристиката и българистиката, на литературната история и съпоставителните изследвания на превода, както и за преводаческото ѝ майсторство при представяне на унгарската литературна класика и на водещи съвременни унгарски автори на български език.

Награда на УС за особени заслуги на изтъкнат чуждестранен преводачТомас Фрам, Германия – за заслугите му за представянето на българската литература и култура пред немскоезична публика и за превода от български на немски език на История на българската литература, том 1(Geschichte der bulgarischen Literatur, Band 1) от Милена Кирова, изд. CHORA, Германия.

Специална награда на УС за изключително високи постижения в областта на преводаМария Петкова – за превода от руски език на Руската култура от акад. Дмитрий Лихачов, изд. „Изток-Запад“.

Литературен вестник 3-9.10.2018 3

В И З И Я

На 18 септември в столичната галерия „Ракурси“ се откри изложбата „On Time”. Серията от тринайсет широкоформатни живописни произведения бе изложена в залите на галерията до 2 октомври. Експозицията бе открита от галеристката Румяна Йонева с думите: „За нас е удоволствие да открием есенния сезон на изложбите в галерия „Ракурси“ с „Навреме/ON TIME“ на Константин Костов. Константин е млад автор, който няма още 30 години, но е добре познат на публиката и ценителите със своята силна живопис, с многобройните си участия, изложби и награди. Това е неговата първа самостоятелна изложба в София и е много лична. Тя е посветена на майка му. Мисля, че работата върху тези голямоформатни произведения, вдъхновени от едно пътуване, от лични случки и впечатления, които буквално са се излели върху платното, му е помогнала да превъзмогне загубата на майка си, да преживее този тежък момент, и в този смисъл тя идва за него точно навреме, като всяко нещо в живота.“Експозицията представя тринадесет художествени произведения, към които може да се погледне по различни начини. Ключове се откриват още в текста към нея: „Толкова ми е жал, че трябваше да преживееш всички тези тревоги. Но животът е дълъг, а това е само един кратък мрачен период. Слънцето ще изгрее отново и ние всички ще бъдем щастливи. Много те обича и целува. Мама“ (из Ингрид Бергман. „Моят живот“). Заглавието „On Time” сякаш посочва нещо конкретно, което е предизвикало появата на изложбата в точно този момент. Финото ядро на експозицията се основава на загубата и на това, което следва. Тя е посветена на майката на художника – Емилия Костова, която той губи преди година и половина. Част от произведенията провокират

въпроси като дали е навременно сбогуването и навреме ли претърпяваме граничните ситуации в живота си?„On Time“ събира миналото и бъдещето, за да ги представи в двуизмерно пространство, което можем условно да разделим на три смислови момента. Първата част от платната представя сюжети от посещение на художника в Рим. Втората препраща към човешките събития, над които не може да бъде упражняван избор. Третата част се обръща към предстоящото. Какво всъщност предизвиква Константин Костов да съчетае в хомогенност тези теми и какво изобщо стои зад „On Time” като намерение, художникът коментира така: „Със спокойствие, но и с трепет се разхождах отново по римските улици. Някак се чувствах навреме там. Може би и това стана повод за настоящата ми изложба – едно навременно посещение на Рим. Когато тече нашето си време, ни се случва да преминаваме рязко напред в мечтите и плановете си за бъдещето или да се свираме с любопитство в преоценки върху изминалото. В прекарването на време „някъде другаде“ преминаваме през нови изпитания, които срещаме в навременни случки“.Един от римските сюжети, за който авторът също говори, е изобразен в работата „Приказка без край II (В мир)“. Това е второто произведение на тема въртележка в портфолиото на автора (след по-ранната „Приказка без край I“). Този път въртележката е покрита и образът й носи съвсем други смисли: „... Тогава ме връхлетя усещането, че сега тя е извън употреба неслучайно, не завинаги, била е покрита за определено време, а именно времето, в което аз я срещам. С началото на октомври, може би тихо ще изчака следващия сезон и приказката няма да има свой край, но сега всичко беше спряло. В своята „пауза“

стоеше на открито, уязвима за всички погледи на минувачите. Никой не й обръщаше внимание – в този момент беше никому ненужна. Но пак величествена и пак приказна, просто изчакваща своето продължение – навреме. (...)”За автора „on time” е нещо назовимо. Въпреки неговата непредвидимост, той го определя като: „състояние, което те събира в цялост. Състояние, което едновременно ти дава възможност да си, но и да не бъдеш. Започнах да вярвам, че навреме загубваш някого, но и навреме се появява друг в живота ти – не спираш да обичаш. Навреме те връхлитат опустошителни чувства, които преобръщат всичко с главата надолу, но и навреме идват новите впечатления, за да наредят един нов свят. Навреме спираш, навреме продължаваш, навреме си човекът, откривателят, пътешественикът, авантюристът, творецът, приятелят, синът, ученикът, учителят... себе си. Това поле на навременното ми даде усещането за възможностите и увереността, че всичко ще настъпи с времето си. Но дори да е така, жадно ще се стремя да бъда навреме в своето си време“.В тези думи можем да различим едно усещане за предопределеност. Макар и да не можем да влияем на всяко събитие от живота си, Константин Костов оставя открехната вратата за човешката свободна воля: „(…) Може би навреме се появяваме на този свят – и пак навреме имаме възможност да правим това, което обичаме. Мисля, в това е целият смисъл. Вярвам в това, надявам се, и вие! Посвещавам тази изложба на моята майка, Емилия Костова, която вярваше, че всичко ще се случи навреме“.В картината „In memoriam” той вплита две от произведенията на своята майка, също художничка. Креслото в центъра на експозицията е празно, заменено от

множеството цветни петна. Пред него, сякаш току-що прочетена, е оставена книгата „Сенки в рая“ от Ерих Мария Ремарк.Изложбата дава насочващи знаци за съществуването като нещо неспирно. След „Закуска на тревата“, разказваща още един от вариантите за човешки колапс, идват и „Инструменти на разширение“ и „Инструменти на проучване“. Дори и самите заглавия на работите коментират възможността на човешкото същество да пренарежда установените си принципи, ритми и начин на живот. Експозицията ни запознава с една времева линия, върху която художникът е отразявал събития. Едно след друго редува случки на удоволствие от нови впечатления, след които се появяват жестоки събития. В основата на големия разказ на изложбата „On Time“ може би стои продължението. Художникът не говори за ново начало, а само за миг, в който въртележката на живота не работи.

ВАЛЕНТИН СЛАВЕЕВ

„On Time“ – състояния на навременност

След като през 2016 г. издателство „Колибри“ публикува „Тесният път към далечния север“ на Ричард Фланаган – произведението, за което авторът е отличен с наградата „Ман Букър“ за 2014 г., тази година на българския книжен пазар се появи и дебютният роман на автора от Тасмания „Смъртта на речния водач“, отново в превод на Владимир Молев. Сравнението между двете творби – първият му романов опит и книгата, която му донася световна слава, показва както развитието и узряването на художествения потенциал на автора, така и това, че като романист Фланаган продължава и обогатява много от зададените още в началото на творческия си път теми и наративни похвати. Това личи в интереса към историята на родната Тасмания и Нова Зеландия, в конструирането на сложни и психологически уплътнени персонажи, намиращи се в екстремни житейски ситуации, както и във фрагментарната структура, проследяваща няколко различни сюжетни линии и времеви пласта. Обаче докато „Тесният път към далечния север“ е роман, посветен на поколението австралийци и новозеландци, преживели ужасите на войната в Пасифика и японските военнопленнически лагери, то „Смъртта на речния водач“ се насочва по-назад в австралийското минало и проследява сложната и травматична история на Земята на Ван Димен, както някога се е наричал родният остров на автора.В дебютния си роман Ричард Фланаган се връща назад до времето, когато Тасмания е била една от най-страшните части от някогашната Британска империя, където каторжниците са се изправяли срещу сурови и непосилни изпитания,

а местното население е преследвано и доведено почти до изчезване. В „Смъртта на речния водач“ това травматично минало бележи съдбата на героите и в съвремието, предопределя тяхната проблематична идентичност на наследници на емигранти, каторжници и аборигени, за които родовата история е неясно, често срамно и болезнено наследство. Именно през съдбата на главния персонаж – речния водач Аляж Козини – и неговото семейство в романа е реконструирано това премълчавано, отричано, но неизменно присъстващо в съзнанието на местните минало на острова. В своята амбициозна задача да опише историята на Тасмания Фланаган избира добре познат и – може да се каже – дори стереотипен мотив, който той интерпретира по оригинален начин, за да изгради сюжета на своя роман. Вярването, че в последните мигове от живота целият досегашен опит и всички преживявания, оставили отпечатък върху личността, минават пред очите й сякаш на кинематографска лента, стои в основата на „Смъртта на речния водач“. Произведението на австралийския писател представлява именно предсмъртните мисли на давещия се Аляж, за когото минутите преди смъртта му се превръщат в своеобразно безвремие, което му позволява да наблюдава множество събития от собствения си живот и този на своите близки. Фрагментарното повествование в „Смъртта на речния водач“ позволява на писателя да обедини в един общ разказ преплетените съдби на своите герои, да се прехвърля свободно между различните времеви пластове и да изобрази бурната история на родното си място през

гледната точка на отхвърлените, пренебрегваните и забравените в голямата история личности. Още двата епиграфа в началото на романа – от Райнер Мария Рилке и Уилям Блейк – предвещават сложната структура на романа, ретроспективно обхващащ „миналото, бъдещето, днес“ (Блейк), и изграден от видения, за които иначе „сетивата… са закърнели“, защото са „изтласкани от живота чрез ежедневна съпротива“ (Рилке), но които са извикани в съзнанието на героя на прага на смъртта му.В последователността от „величествени, страховити, смайващи, помитащи“ видения, които на пръв поглед изглеждат като непоследователни спомени и хаотични халюцинации на умиращия речен водач, обаче има логика, която го води все по-назад в собственото му минало и му позволява по-добре да опознае себе си в края на живота си. В „света на измислиците, на халюцинациите“, чиято достоверност Аляж първоначално поставя под съмнение, той си припомня своите житейски провали и неуспехи, довели го до инцидента край придошлата тасманийска река, както и злополучното пътуване, коствало живота на член на туристическата му група. Освен това пред очите му се развива цялата му семейна история, за която преди това не е подозирал. В този смисъл романът функционира и като родова хроника, проследяваща живота на няколко поколения от семейството му и разкриваща му истината за неговия смесен произход, както и преживяванията на неговите предшественици в суровата тасманийска природа, която е описана като едновременно привличаща и плашеща, величествена, но и

заплашителна. Описанията на Тасмания, на могъщата, но непредсказуема река Франклин, са лирични, пълни с възхищение към величието на острова, но и носят предупреждение към човека, озовал се сам срещу стихиите – както се случва със самия Аляж, баща му и дедите му, всеки от които се е изправял срещу изпитанията на дивата природа.Въпреки че сюжетът изобразява болезнената и тежка съдба на поколения хора и травматичното наследство, с което те са обременени, романът на Ричард Фланаган – може би парадоксално на пръв поглед – не оставя тягостно усещане у читателя, а показва помъдряването и примирението на речния водач преди смъртта. Защото, както самият Аляж заявява, ако не сподели предсмъртните си мисли, „тяхното вълшебство ще се превърне в товар“. Вместо това бремето на собствените житейски поражения и миналото на родната му земя донасят катарзис за героя, както и предсмъртно спокойствие, постигнато в откритата хармония с величествената тасманийска природа.

КРИСТИЯН ЯНЕВ

Ричард Фланаган, „Смъртта на речния водач“, превод от английски Владимир Молев, ИК „Колибри“, С., 2018.

Миналото, бъдещето, днес

П Р И П И С К И

Константин Костов, Закуска на тревата (Катастрофата). От изложбата „On Time”

4Литературен вестник 3-9.10.2018

В И Т Р И Н А Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Името на чешката писателка Бианка Белова стана известно извън родината

й след появата на романа „Езерото“ през 2016 г. Той й носи авторитетната чешка

литературна награда Magnesia Litera, както и Наградата за литература на Европейския

съюз. За двете години от появата на романа досега са издадени или се подготвят

седемнадесет негови превода на различни езици.

Преди да напише „Езерото“, авторката е публикувала още три прозаически книги.

Настоящият разговор с нея е свързан с току-що издадения български превод

на „Езерото“ (изд. „Изида“, прев. Васил Самоковлиев). За авторката той има по-

различно значение от останалите – защото, макар да е родена и да живее в Прага, тя

има и български произход.

Госпожо Белова, две години след появата си романът Ви „Езерото“ вече е публикуван на множество езици. Това е твърде интензивен процес на чуждестранна рецепция на една творба дори и в съвременния литературен контекст, принципно доминиран от процесите на превод. На какво отдавате този интерес към Вашата книга?Този въпрос би трябвало да зададете на читателите и издателите, които са харесали книгата. Аз си го обяснявам с класическия сюжет, в който героят тръгва по света, за да опознае и намери себе си, след което се връща, за да внесе равновесие в живота си. Текстът е непретенциозен, без експерименти в езика, в повествованието или в задълбочена интроспекция; навярно и затова е прилично четивен. Всичко това обаче е оценка ex post, пост фактум – когато пиша, не се и замислям да го правя така, че да се харесам на читателите.

Романът Ви всъщност представлява антиутопия. От Ваши интервюта и изказвания оставам с впечатлението, че сте ангажирана с проблемите на съвременността, със случващото се в момента по света. (Споменавали сте например, че в импулс за написването на книгата са се превърнали снимки на превърнатото в пустиня Аралско море в сп. National Geographic.) Има ли връзка този Ваш ангажимент с избора на жанра на антиутопията? И как виждате мястото на своя роман в дългата антиутопична традиция в литературата от XX, а вече и от XXI век? Не мисля, че пиша в някакъв жанр, в никакъв случай не и преднамерено. Неотдавна прочетох, че един чешки писател заявил, че не можел да прочете романа на носителя на Нобелова награда Ишигуро „Погребаният великан“, защото фентъзито не му било интересно. Не знаех да се смея ли...За мен на първо място е историята, която искам да разкажа, фонът и средата служат единствено на нея. Нямам никакви политически или обществени послания или амбиции, просто съм разказвач на случки. За мен най-интересното при писането е това, че в текста всеки читател ще намери нещо свое – за някого той е антиутопия, за друг политически роман, за трети класически разказ за възмъжаването. Един читател в Полша откри в книгата полски реалии от 80-те години, когато самият той е израснал, друг – северночешките въгледобивни мини.„Езерото“ не е антиутопия, а просто разказ за това какво ще стане, когато човекът поема в ръцете си историята на света и я приспособява към своите нужди. Ако погледнем например разрухата вследствие социалното инженерство в областта на Аралското езеро и как тя се отрази на околната среда и обществото, на неговото здраве и благополучие, ще открием, че реалността е много по-драстична от моята „антиутопия“. В никакъв случай не се смятам за

антиутопист, пък и не познавам много такива.

Няма как да не Ви попитам за българския Ви произход, и най-вече влияе ли върху писането Ви фактът, че идентичността Ви е формирана между две култури?Възможно е атмосферата на „Езерото“ да се окаже близка за българския читател. Българският контекст и обстановка ми се сториха доста по-подходящи от средноевропейските – използвах много неща от тях. От кухнята през човешките взаимоотношения до характера на общественото пространство. А като четях българския превод на Васил Самоковлиев имах чувството, че текстът си е дошъл у дома; като че на български той звучи по-автентично, отколкото на езика, на който бе написан.Български владеех свободно, докато всяко лято прекарвах ваканциите си в България, четях и много книги на български език. Миналата година взех участие в литературен фестивал в Русе и там установих, че език, който не се ползва постоянно, лесно се забравя. Май ще имам нужда да прекарам още много ваканции в България.

Във Ваше интервю отпреди няколко години прочетох, че първият написан от Вас роман така и не вижда бял свят. Казвате също, че сюжетната линия в него е свързана с историята на Вашата баба по българска линия. Кажете, случи ли се нещо с този ръкопис по-нататък, смятате ли да го преработите или издадете? Както и каква е историята, свързана с баба Ви?Този роман наистина не излезе – никой така и не пожела да го издаде. Сега обаче се радвам, макар тогава доста да си поплаках. Добре че редакторите проявиха взискателност в преценката си, аз я нямах. Текстът бе прекалено приповдигнат, прекалено „измислен“, с твърде много компоненти. Всъщност този опит е много полезен и аз бих го препоръчала на начинаещите автори – да си напишат текста и с чиста съвест да го забравят в някое чекмедже, а после отново да започнат да пишат, по-добре, както трябва. Естествено, има и редица автори, които блясват със своя дебют (често обаче не написват нищо по-добро), и това също е факт. Всеки автор е различен и пише различно. И трябва да извърви свой собствен път.Аз се радвам, че записах спомените на баба си за нейния богат на събития живот. Била е всичко – българска царица на красотата, коронована от самия цар, млада майка, домакиня, глава на семейство, народен представител, чувствителна поетеса, но най-вече любяща баба. За мен тя бе олицетворение на широката, чувствителна българска душа, на великолепните гозби, на песните, на планините и на невероятния диапазон от емоции. Когато си отиде, имах чувството, че сякаш се стъмни – това усещане всъщност не ме напуска и до днес.

Има ли разлики в начина, по който книгата Ви е приемана от публиката в различните страни, където е преведена, или тематиката й прави възприемането й универсално?Общо казано, не виждам големи различия, но е факт, че различните читатели я възприемат от различен аспект. В Италия например питаха за

колективизацията в селското стопанство и за колхозите. Поляците се интересуваха от присъствието на руската окупационна армия. Немците търсеха в текста предизвикателствата на цивилизацията и глобализацията. За мен като автор това всъщност е твърде забавно.

Изглеждате като човек, който се отнася резервирано към литературната суета – твърдите например, че не държите да пишете на всяка цена, както и че предпочитате да се определяте като „автор“, не като „писател“. Защо, какво влагате в понятието „автор“?Знаете ли, като вляза в библиотека, в книжарница или съм на панаир на книгата, винаги ме обзема отчаяние, като виждам толкова много книги накуп. Защо все още който и да е да пише каквото и да е? Защо да се издаде дори още една-единствена книга? И защо точно моята? Имам ли действително какво да кажа? Наистина ли е толкова интересно, новаторско, откривателско, та да си струва хартията, на която ще бъде напечатано? Или пиша просто защото това се очаква от мен? Така че всяка дума, която ще бъде отпечатана, трябва да си заслужи мястото върху листа. Докато преди „Езерото“ ме знаеха само неколцина читатели, днес не минава ден някой да не ме попита: „А пишете ли нещо? Очакваме го с нетърпение!“ А това за автора е донякъде ангажиращо, дори задължаващо. Освен това имам и немалко ангажименти в подкрепа на книгата, излизаща на различни езици, интервюта и прочее – така че за писане почти не остава време. Писателят е човек, който пише по някакви рационални съображения, например за пари или за слава (което в никакъв случай не означава, че текстовете му са лоши), просто програмирано. Такъв е човекът, който нарича себе си писател. JА авторът е човек, който пише, защото инак текстът в ума му ще го взриви.

Следите ли интензивно съвременната литература – чешка и чуждоезична? Как бихте характеризирали процесите в нея?Да, чета съвременна чешка и чужда литература – втората определено повече, най-вече англоезичната. Не съм литературовед, не умея да анализирам и синтезирам тенденции и процеси в литературата. Мога само да кажа какво ми харесва у съвременните автори, които аз чета: предлагат сюжетни линии и поанти, до които читателят обаче трябва сам да се добере, със собствените си усилия и фантазия да разбере къде между редовете е скрито послание… това ме забавлява.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Преведе от чешки ВАСИЛ САМОКОВЛИЕВ

Всяка дума трябва да заслужи мястото си върху листаРазговор с писателката Бианка Белова

Бианка Белова. Сн. Марта Режова

Ян Новак, Яромир 99, „Затопек“, превод от чешки Васил Самоковлиев, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2018. Жанрът на комикса става

все по-популярен и разгръща все повече художествените си и тематични възможности. Графичната новела „Затопек“ от писателя Ян Новак и художника Яромир 99 (псевдоним на Яромир Швейдик) разказва за живота на известният атлет от средата на миналия век Емил Затопек. Появата на книгата е повод и за по-мащабно представяне на историята на чешкия комикс чрез изложбата „В това време на едно друго място. Сто години чешки комикс“, която ще гостува на тазгодишния Международен литературен фестивал в Русе.

Бохумил Храбал, „Прекалено шумна самота“, превод от чешки Анжелина Пенчева, ИК „Колибри“, С., 2018.„Прекалено шумна самота“ е една от

най-важните книги на отдавна наложилия се като класик на съвременната литература Бохумил Храбал. Писан през 70-те години на миналия век, но издаден официално едва през 1989 г., романът е пример за типичния авторски почерк на Храбал. Текстът е конструиран като безкраен монолог на главия герой

и повествовател, в който като в калейдоскоп попадат случки от собственото му битие и от протичащия край него живот.

Владимир Шаров, „Репетиции“, превод от руски Здравка Петрова, изд. „Факел Експрес“, С., 2018.„Репетиции“ попада в онази дълга романова

традиция на XX в., където историческите събития се превръщат не просто в художествен сюжет, а във възможност за осмисляне на значението, логиката и кръговратността на историята. Книгата започва с добре познатия сюжетен ход, в който случайно намерен стар документ се превръща в повод за изследване на миналото. Оттук нататък обаче авторът не следва никой от познатите романови прийоми, а разгръща своеобразно повествование и собствена рефлексия за хода на историята. Преди дни преводът на книгата от Здравка Петрова бе отличен с награда на Съюза на преводачите в България.

Литературен вестник 3-9.10.2018 5

В И Т Р И Н АН А Ф О К У С

Монографията на Надежда Александрова „Еничарите“. Преплетени истории в османския контекст на ХIХ век” излезе наскоро в авторитетното издателство „Изток – Запад“. Авторката подхожда сериозно и задълбочено към темата за еничарите, напомняйки на читателската публика, че става дума не за документи от балкански или друг произход, а за литературната представа за еничарите в османския контекст на ХІХ век. Разгръщайки книгата, ставаме свидетели на откриването на оригиналния френски текст на романа „Еничарите“, преведен на български от Иван Богоров и публикуван на страниците на „Цариградски вестник“ (1848-1850). Става дума за събития от последните десетилетия на съществуването на еничарския корпус, за великодушни султани и за любовната връзка между християнката Ерминия и просветения турчин Неджип. Доскоро се смяташе, че този пръв популярен роман в българската възрожденска култура има само предполагаем автор, от който е направен преводът. Н. Александрова не подхожда еднозначно към изворите на Иван Богоров, а събира всички възможно достъпни преводи от различни народности и езици в Османската империя. Успешно установява техния първоизвор – романа „Еничарите“ от Алфонс Роайе. Изворовият й фонд от текстове включва най-напред френския оригинал на романа, дело на френския писател и либретист А. Роайе (изд. Брюксел, 1842 и Париж, 1844 г.), публикуван на гръцки в Смирна през 1843 г. и въз основа на това издание – на румънски (Букурещ, 1848-1850), на караманлийски (1854) и на арменски (1870). Разполагайки с този фонд, авторката подбира възможно най-подходящ сравнителен метод на работа. От обстойния преглед на компаративистичната литература, поместен в началото на първата част на книгата, се убеждаваме, че въвеждането на термина „преплетени истории“ е най-подходящо за случая. Културните процеси вървят от Запад към Изток в модерното време, черпейки сюжети и идеи от предходни пластове, интерпретирайки събития от близкото и далечното минало. Романът на Роайе излиза на показ за читателите от Югоизтока най-напред на гръцки език. Всеки следващ „преводач“ се възползва опосредствано от френския писател, за да изгради своя национален разказ.Авторката провежда току-речи детективско проучване с цел установяване идентичността на преводачите. Възстановява картината на рецепцията на романа „Еничарите“ за периода от 1840-те до 1870-те години. След преглед на преводаческата работа на мнозина известни и по-малко познати българи от ХІХ в. и тяхната социална принадлежност анализът обхваща и други среди в Османската империя като тези на гърците, на арменците мехитаристи и др. Акцентува се на рецепцията на преводната литература подчертано в общоосмански контекст, на широката палитра от жанрове, стилове, теми, подбор на езика на превода. Установяват се взаимовръзките между отделните общности, преплетени в общ културно-исторически контекст.Знайно е, че френската литература от XVII и XVIII в. задава, прокарва модерния път на европейските народи и Русия. Търсят се образци в античната и новата литература за оформяне на развлекателни четива. Приключенията на Телемах и Робинзон Крузо обхващат среди от християни, евреи, мюсюлмани в Османската империя, обединени от свои общи интереси. Н. Александрова отдава значение на уредените по просвещенски читалища и пътищата на разпространение на печатната книга в Цариград, провинциите и оттатък Дунава. Анализира пътя на проникване на „Еничарите“ най-напред в Смирна, славеща се с динамично развитие през 1840-те години, и биографията на

преводача на гръцки Йоанис Скилисис, обръща внимание на българската литературна критика по случая с Богоров, на болярския син от Брашов Атанасие Пъкляну, на преводача от караманлийски Евангелилинос Мисаилидис и на арменския превод от Димитриос Чолакидис. Изследователката установява, че преводачите следват изцяло френския и/или

гръцкия превод, без да го адаптират или „побългаряват“. Темата за невъзможната любов е характерен мотив за популярните западни романи и тепърва навлиза в патриархалното общество, а изневярата и отмъщението са присъщи и познати в живота на османските управници. Въз основа на западната историография и Есад ефенди ориентализираният образ на еничарите се вмества в читателското въображение, възприемат се събития от близкото минало, формират се легенди, независимо от етническата и верската принадлежност, от „народния език“. Във втората част от книгата Н. Александрова представя романтика Алфонс Роайе с широкомащабната му дейност като прозаик, драматург, пътеписец, преводач. Кръгът от приятелите му (не от Фейсбук!) включва Нервал, Готие, Рожие, известни романтици. Обръщам внимание на авторката, че Виктор Юго не може да бъде причислен към пътешествениците, предхождали Роайе в пътуване до Ориента. Неговите мечтани пътувания са само мислени или фикция, споделена най-вече в поемите „Les Orientales”.„Пътните приключения“, преките впечатления на Роайе от Турция (1830-1831) и вкусът му към ориенталската тема допринасят за назоваването му като Роайе бей. Българската публика открива откъси от пътеписа му едва през 1981 г. в изданието на „Френски пътеписи за Балканите, ХІХ в.“, където той намира място заедно с откъси от неговия съименник Ламартин. Този негов съвременник изпъква с благосклонността си към българите, както и с критиката си срещу деспотичната система в Османската империя, докато Роайе е по-скоро склонен да изразява оптимизъм спрямо реформите на същата империя. Бих добавила следния коментар, който би послужил на Н. Александрова за друг вид сравнително изследване. Съдейки не по откъсите, а по пълните текстове, двамата пътеписци диалогизират по актуалните въпроси на Турция и за ролята на Русия на Босфора. По ред причини Ламартин остава значима и конфликтна фигура в пловдивското Възраждане и до днес паметта за него не е избледняла, дори е музеифицирана. На парижка сцена пофранцузено Вагнерово произведение загубва своя оригинален дух благодарение на интерпретациите на либретиста Роайе. Авторството пък на последния има същата съдба с романа „Еничарите“, когато в османски контекст името на Роайе потъва в мрак. Остава сюжетът, който е единен за чуждите преводи: еничарите се идентифицират с класическия стереотип за свирепите турци, реформите и управниците в империята са на почит, прокарва се интрига за несподелена любов между християнка и мюсюлманин в стила на рицарските романи. Женските образи напомнят тези от творчеството на Мадам дьо Лафайет и Сен-Пиер и са плод на фантазията на Роайе, докато мъжките имат свои прототипи от реалността и в отделни случаи отразяват „поевропейчения турчин“. Невидимата фигура на султана стои зад кадър и се появява едва при развръзката. В случая романистът не се отдалечава от традиционното пресъздаване на образа на най-първия владетел в империята. Този стереотип е присъщ на френската драматургия още от Ренесанса, когато е създадена първата драма на османска тема „Султанката“ (1561) от Габриел Бунен.

Цариградската обстановка е тази, която обединява миналото и сегашното, предходните културни пластове с етномногообразието от гърци, турци, евреи, българи, араби... Проучванията на Н. Александрова са насочени към определянето на жанра на „Еничарите“. Популярният roman feuilleton от 1830-те години във френската литература добива различна окраска в османския контекст. Въз основа на редица примери от приемните култури авторката посочва неизбистрена жанрова характеристика. Подбраният от Богоров еничарски сюжет е продиктуван от желание да се даде правдива версия за злите еничари от близкото минало. Познаването на гръцкия, българския и френския език отварят възможност на българския читател за срещи с чужди култури. Затова и романът е част от нов репертоар по образец на рицарския с цел изграждане по свой маниер на любовни заявки като „куната“ или медальона със скрит портрет на жена. Преводите на „Еничарите“ са елемент от големия просвещенски проект за модернизация на манталитетите през ХІХ в.Третата част на монографията е посветена на „Еничарите“ в историите на българите под османска власт. В анализа си Н. Александрова показва, че представите за еничарите от романа кореспондират с тези в учебната българска литература, публицистика, очерци. Повечето учебни книги почиват на преводи от автори, поданици на империята или проимперски настроени (Н. Малуф, К. Фюре), към тях се прибавят цитатите от известни западни имена като Й. Хамер и Сен-Дени. От друга страна, в българските учебници (преди 1878 г.) се поставя акцент на Средновековието, а за османския период се акцентува пестеливо на връзката еничари – султани. Началният период на еничарството и „кръвния данък“ отсъства. Съвсем основателно авторката заключава, че говоренето е насочено към тогавашното съвремие в борбата срещу насилниците. Н. Александрова отваря различна страница в българската компаративистика, подрежда мозайката от дейности на Алфонс Роайе, реално съществувала личност и автор от ХІХ в. с богата творческа биография. Наред с него се споменават за пръв път и имената на редица преводачи от Балканите. Авторката борави с различни по вид текстове, написани на няколко езика, привлича по-стари и модерни научни изследвания. Работата й е плод на сериозни и задълбочени търсения. Науката ни продължава да бъде в дълг към онези неизвестни или предполагаеми книжовници от османските Балкани, които в културно-исторически и образователен план свързват Запада с Изтока и чиито творби разкриват многообразието, словесния диалог на ХІХ в. Алфонс Роайе е един от многото френски автори, останали в сянка не само за нас. Френскоезичната литература, пътеписната, както и тази, която служи за исторически извор за Балканите, не е достатъчно известна в наши дни. Франкофонската преса от века на Националното (деветнадесети век) и от по-късно време все още не е достатъчно проучена. Несъмнено приносите на Надежда Александрова по отношение на преплетените истории в приемната култура задават и нова насока за по-нататъшни търсения, подсказани и от съвременни медийни теми, които не бива да ни оставят безучастни в актуалното време на ХХІ в.

РАЯ ЗАИМОВА

Надежда Александрова, „Еничарите”. Преплетени истории в османския контекст на XIX век”, изд. „Изток – Запад”, С., 2018.

Преплетени истории

Мартин Райнер, „Поетът. Роман за Иван Блатни“, превод от чешки Красимир Проданов, изд. „Изида“, С., 2018.Поетът, прозаик и издател Мартин Райнер е сред най-интересните и авторитетни

личности на съвременната чешка литература. Романът му „Поетът“ е посветен на живота на Иван Блатни – един от най-важните чешки лирици от втората половина на XX в. Но „Поетът“ далеч не е просто документален роман – той е много дълбоко навлизане не само в личността на Блатни, но и в проблематиката на творчеството, както и в превратностите на сложния XX век.

„Български поетически авангард. Антология / „Болгарський поетичний авангард. Антологiя“, съставителство, предговор и бележки Михаил Неделчев, Елка Трайкова, Мариета Иванова-Гиргинова, превод Надия Мискив, Олга Сорока, Остап Сливински, Издателски център „Боян Пенев“, С., 2018. „Український поетичний авангард. Антологiя / Украински поетически авангард. Антология“, съставителство и бележки Олег Коцарев, Остап Сливински, Юлия Стахивска, предговор Олег Коцарев, Юлия Стахивска, превод Албена Стаменова, Владимир Колев, Райна Камберова, Издателски център „Боян Пенев“, С., 2018.Двутомната двуезична антология на българския и украинския поетически авангард е резултат от мащабно и солидно начинание. Дори преводът на авангардната поезия е достатъчно предизвикателство и постижение. Но съставителите на антологията подхождат много по-амбициозно – изданието съдържа пространни предговори и систематични бележки, по отношение на българския авангард авторите въвеждат и свои тези за историята и същността на явленията от периода. Паралелното представяне на авангарда в двете литератури отваря множество ракурси за осмислянето му както в съпоставка, така и в рамките на съответната литературна традиция.

Иън Макюън, „В черупката“, превод от английски Надежда Розова, ИК „Колибри“, С., 2018.В навечерието на предстоящото гостуване на Иън Макюън у нас на български се появява още един негов роман – написаният през 2016 г. „В черупката“.

Вариация на сюжета на „Хамлет“, разказана през гледната точка на все още неродено дете от майчината му утроба – дори това схематично описание на книгата е достатъчно, за да стане ясно, че тя представлява поредното повествователно и тематично предизвикателство в романистиката на Макюън.

6Литературен вестник 3-9.10.2018

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

След цели 75 години в къщата музей на Ангел Каралийчев е открит проектът на Дружеството на детските писатели за антология на поезията и прозата за деца, датиращ от 1943 г. Откривателите на находката са Румяна Пашалийска и Петър Величков, които решават да направят реконструкция на сбирката по събраните, но необработени и неподредени до момента на откриването материали, описани в предговора като снимки, био-библиографични бележки, стихотворни и прозаически текстове на 67 български писатели, разчетени по техните ръкописи. Така излиза с днешна дата книгата “1943. Антология за деца”. Закъснялото съставяне и издаване на антологията навява мистериозност: какво е попречило идеята да бъде реализирана докрай? Отговорът е повече от логичен – радикалните обществени промени в историческата 1944 година. Съдбата на затлаченото издание е част от съдбата на дружеството, а и на някои от неговите участници. Днес е интересно да наблюдаваме как тази антологична книга, появила се в самия край на т.нар. „златен период” на българската детска книжнина (между двете световни войни), продължава нейните естетически, етически и граждански традиции; как, от друга страна, поставена на прекъснатия мост на времето (1943-1944), тя се оказва изведнъж „стара”, дори „ретроградна”, т.е. напълно несходима е идеологическата платформа на новия обществен строй (причината да не се появи); а от трета страна, след като се появява в XXI в., при отново променени обществени обстоятелства, можем да я видим и като един „дядо Йоцо” на българската съвременна литература за деца (появяваща се изненадващо в напълно различен културен контекст от този, който я поражда, и провиждаща/проявяваща негови съществени липси). Нека направим някои бегли литературноисторически наблюдения. Точно десет години делят поканата за участие в антология през 1943 г., адресирана до 99-имата членове на Дружеството на детските писатели, от предишната първа антология „Огнище”1. Ако сборното издание от 1933 г. легитимира самото Сдружение (създадено през 1931 г.), то замислената през 1943 г. антология би трябвало да свидетелства за разрастването му и творческото развитие на неговите членове. Можем да кажем, че изданието на Пашалийска и Величков предлага един непознат досега сюжет на историята на българската литература за деца от посочения период. Фигурират немалко напълно непознати днес имена на автори, останали извън канона на литературата ни за деца: Иван Карановски, Санда Йовчева, Стефана Цанкова Стоянова, Христина Стоянова, Георги Костакиев, Ненчо Савов, Стефан С. Султанов, Вълчо Вълканов, Георги Сърненски, Неделчо Тинчев, Цветан Михайлов-Струмски, Милка Петрова-Коралова, Радка Станимирова, Васил Павурджиев, Вера Бояджиева-Фол, Евдокия Обрешкова, Васил Дунавски, Боян М. Балабанов, Вуйчо Ваню, Петър Стъпов... Дори и да съществува явлението „хонорарен фураж” (Кирил Кръстев)

1 “Огнище. Отбрани стихове, приказки, разкази и сценки за деца“, Издание на дружеството на детските писатели, София, 1933.

заради щедрото финансово стимулиране на детско-юношеската литература от страна на Министерството на просвещението2, нейните количествени напрупвания за периода от 20-те – 30-те и началото на 40-те години на XX в. все още не са нито описани, нито оценени от литературните историци. Реконструираната антология е поредното доказателство, че българската литература за деца живее не толкова в издадените книги (независимо от внушителното им количество), а преди всичко в периодичния печат3, христоматиите и сборните издания. Дори без присъствието на такива значими автори за деца като Елин Пелин, Константин Константинов, Николай Райнов, Георги Райчев, Светослав Минков, на самия председател на Сдружението Ран Босилек и др. (живи, когато започва събирането на антологията), както и на Симеон Андреев, Емануил Попдимитров, Димитър Подвързачов, Стилиян Чилинчиров, Дядо Благо, Чичо Стоян (починали преди 1943 г.), събраните тук автори са цели 67 – канонични и неканонични, водещи или не, но съставляващи фактурата, атласа на литературата за деца от периода. Иван Карановски например няма издадена книга, но има осезаемо присъствие в антологията и в периодичния печат. Драго Попов – също. Присъствието на Стефана Цанкова Стоянова, Христина Стоянова и Яна Язова е такова, че убедително допълва листата на писателки за деца от периода, традиционно изчерпвана с четворката Дора Габе, Елисавета Багряна, Калина Малина и Веса Паспалеева (може би поради симптоматичното им следващо участие в социалистическото словесно строителство през 50-те). Никола Фурнаджиев е представен с цели единадесет стихотворения, а дотогава няма публикувана стихосбирка за деца – първата излиза през следващата 1944 г. Погледнато през Антологията, тя вече е била узряла, но за да прекрачи преходната година, опитният поет или служителят в Министерството на пропагандата (там Фурнаджиев работи от 1944 до 1945 г.) й придава удивително актуално звучене. В предговора към антологията Румяна Пашалийска споменава онези от представените автори, които попадат веднага след 1944 г. в т.нар. „черен списък” поради цензорската офанзива на новата власт: Фани Попова-Мутафова, Димитър Шишманов, Йордан Стубел, Светослав Камбуров-Фурен, Змей Горянин, Славчо Красински, Никола Никитин (като списъкът не е изчерпателен). Ето някои от формулировките за упадъчната и вредна литература, за каквато се обявява и продукцията на изброените автори: фашизирана просветна политика, великобългарски шовинизъм, мистика и суеверие4. Знае се, че това определя не 2 Например подозрителната продуктивност на един от авторите в Антологията Петър Стъпов, издал 5 книги само през 1943 г. 3 Едно сравнение: през 1933 г., когато е публикуван сборникът „Огнище”, излизат 49 детско-юношески периодични издания; през 1934 г. – 61, а в годината на събираната настояща антология – 34 (нека си спомним отново, че през 1943 г. България е във война). Данните са по: Иванов, Ст. Българската детско-юношеска периодика. 1878-1944. Издание на Дома на литературата и изкуствата за деца и юноши. София, 1992.4 Правителствена програмна декларация от

само творческата, но и житейската съдба на тези автори (както на Змей Горянин, репресиран само защото за кратко е бил цензор в Дирекцията по печата през 1942 г., така и на Яна Язова, чието творчество за деца е припомнено чак след 71 години благодарение на същия Петър Величков, съставител на настоящата антология5 (детските й книги излизат през 1941 г., а в периода на социализма никога не са преиздавани).Проблемът със съдбата на антологията прозира още в избраното от днешните съставители обръщение Малки българчета!, взето от списание „Прозорче” от времето на нейния замисъл: Новата 1943 г. ...заварва почти целия български народ обединен в общо отечество под мъдрото ръководство на нашия любим цар Борис III... Нека се помолим Богу да простре десницата си върху нас и да ни пази от врагове, за да живеем свободни и щастливи. Само една година по-късно нашият любим цар ще се превърне в нашия любим вожд, а Бог ще стане Партията. Единствено леко колебливият консенсус в почти целия български народ ще бъде коригиран в целия български народ. Не само в това обръщение, но и в много от текстовете в антологията можем да припознаем матриците, върху които се наслагват малко по-късно метафорите на новия строй (напр. стихотворението „Майка” на Иван Карановски, в което се повтаря рефренът Майко, радостта си ти! – достатъчно е само да се замени обръщението с Партийо).Какво и как ни говорят авторите от антологията? Съвсем не е за учудване присъствието на повдигащите родолюбивия дух произведения (но не националистично

17. IX. 1944 г. В: Установяване и укрепване на народно-демократичната власт: Септември 1944 – май 1945 г. Сборник документи. София: БАН, 1969, с. 133-134.5 Язова, Я. Таралеж се жени. Избрани творби за деца. Съст. Петър Величков. София: Изток-Запад, 2012.

надъхани, а най-често молитвени, в стила Пази земята ни, о, Боже на Ненчо Савов), след като България вече е включена във Втората световна война. Това е една от отличителните теми в тази антология в сравнение с предишната от 30-те години. Доста от произведенията споделят радостта от възвръщането на Южна Добруджа (Крайовска спогодба, 1940) и българското административно управление във Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Западна Тракия след 1941 г. (след като Германия окупира тези земи) с надеждата отечеството да бъде обединено (няколко от стихотворенията на Дора Габе са посветени на тази тема, Разцветников също предлага посветено на освободената македонска земя стихотворение, почти всеки втори автор). Особен акцент се слага на възпитанието в християнските и патриархалните ценности, на детската чувствителност към сираците, бедните и изобщо онеправданите, на връзката с природата. Откриват се и пророялистки стихотворения (те най-лесно се трансформират по-късно в партийно-култови). Естетическото равнище на поместените произведения не е еднородно. Репетират се като че ли всички стилистични практики: от възрожденския дидактизъм (продължава традицията на свързването на

учителството с литературата за деца) до декоративните стилизации ала „Родно изкуство”. В този смисъл антологията предлага обилие от интертекстуални връзки. Метафората на доброчестината и радостта, използвана от Никола Никитов (той има близък до Каралийчевия начин на разказване, но доста по-дидактичен), като че ли синтезира атмосферата, която създават тези писатели за своите читатели. Можем да добавим и добросърдечието (или, както Дядо Коледа обяснява на Митко в пиеската „На Бъдни вечер” от Евдокия Обрешкова, няма по-голямо богатство от доброто сърце). Тъкмо тази атмосфера липсва в съвременната литература за деца. Липсва и общата национална или културна кауза. Ето защо тя може да излъчва каталози, но не и антологии. Колкото и да ни се иска (като на дядо Йоцо), трудно бихме открили връзки между литературата на 1943 г. и днешната. Като че ли класиката потвърждава, а не запълва нейните (най-вече сърдечни) празнини (говорим за обща атмосфера, а не за отделни проявления, каквито, разбира се, има). P.S. В архивите на бившия Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши би трябвало да се намира още една непубликувана антология на литературата за деца, но от по-ново време (между 1962 и 1992 г.), включваща поетически и белетристични творби на 134-ма автори. Нейната нереализация явно е свързана с първото закриване на Дома през 1995 г. и освобождаването от работа на повечето от шестимата й съставители. Колко ли години (и тя на свой ред) ще отлежава, докато се обърнат потомците към нея?

СВЕТЛАНА СТОЙЧЕВА

„1943. Антология за деца“, съставители Румяна Пашалийска и Петър Величков, изд. „Просвета“, С., 2018.

Класиката проговаря с днешна дата: антология на „доброчестината и радостта”

Литературен вестник 3-9.10.2018 7

П А М Е Т

Валерия КратинаЧавдар Мутафов

Изкуството на Валерия Кратина се състои не толкова в непосредственото предаване на музикалния мотив, колкото в търсенето на една по-първа причина, обща за музиката и танца – воля за движение. Така, тази воля търси през музикалната фраза само общия ритъм на душевното, за да го въплоти в жест; ала това въплощение е симболно, дадено в паралелна претълкуемост, вместо в непосредствена зримост – затова и самият танц на Картина е отначало почти абстрактен, очертан музикално само в единството на жеста. Жестът, прочее, у Кратина, е само условен съпровод на известна музикална тема, – това не е обикновеният посредник между действието и неговия смисъл, както в пантомимата, нито произволното заключване на музикалната форма в ритмична архитектоника, както е в балета, – жестът тук носи в себе си интензитета на самия музикален израз: така той се превръща в значимост, която включва в себе си една по-първична духовност, един по-непосредствен и по-скрит израз на мисъл – самата музика. Затова този жест в основата си е вътрешен, музикален, и е подчинен на една дълбока ритмична връзка, обединяваща волевото и сетивното в ритмична фраза. Пластично обаче този жест търси своето реализиране в образни елементи, в пространствени съчетания: най-напред през линията и нейното триизмерно обединение – пластиката. Така той става художествено осмислен – става стилен. Оттам почва играта на Кратина. Линията при Кратина е наистина твърде стилна и сякаш разрешена повече статично, отколкото динамично: тя е дори аритмична, със самостоятелно стилово съдържание, което само през афинитета на общия ритмичен мотив покрива музикалната форма. – Една стилова линия, освободена от всякакъв класицизъм, избягваща дори нарочно хармоничните преходи, търсеща някаква диатоничност, модулираща и експресивна. Тъй тя отрича идеализиращата пропорционалност, формалната красота, дори грацията, заради едно по-висше структивно единство – заради едно стилово единство: и ако би тряба да се търси паралел в изобразителното изкуство за самия стил, то би могъл да бъде определен като неоготически. Наистина, това е линията в известни средновековни гравюри, а щриховете на един Кранах, или Дюрер, или Петер Брюгел. Това е отвлечеността на една духовна форма – безразлично

дали като екстаз, религиозно чувство или музикална култура – въплотена непосредствено в живота през осезателната почти действителност на образа: тогава линията става витален белег, сама приемаща форми жизненост, едно широко и просто преображение на чистата природност; но така тя е странна, екстензивна и могъща, далеч от идеализиращия шаблон, несъвместима с формалната красота, тя е дори грозна. Ала тя е и възвишена, проста и монументална – тъй както я познаваме в картините на нео-традиционистите – на един Морис Дени, или в статуетките на Майол. За тренираните в модния журнал, тази линия е, разбира се, лишена от елегантност – за щастие: фокстротът тук не може да помогне!Кратина не стилизира по-нататък тази линия; като я оставя елементарна и широка, търсеща само чрез нея декоративния мотив, тя по необходимост избягва и характеристичните подробности, пикантните детайли, стилизирания орнамент. Напр. в индийския танец, дето тази линия, особено в корема, ръцете и китките би могла да получи едно по-диференцирано стилизиране, което е специалитет на някои индийски танцувачки от вариететата – Кратина дава само първоначалния хиератичен мотив в поза и развива този мотив само ритмично през общата линия на тялото. Така пластиката на Кратина, търсеща стилово единство през линеарния мотив, обединява линията в проста, донякъде примитивна структивност – и затова действува широко, отвлечено и монументално. Може би така тази пластика става малко монотонна, малко неподвижна, съсредоточила образното във вътрешния ритъм и избягваща ефектните видимости. Тя изглежда понякога дори не особено оригинална, понякога произволна – и тежка. На места, особено дето характеристичната подробност е дадена в самата музика, дето ритмичното е стегнато в конструктивна прецизност, напр. в полонеза на Шопен – тая пластика остава назад в своя израз, не смогваща да преодолее динамичното и изглежда затова ритмично разкъсана. Наопаки, когато вместо характеристика тряба да се постигне образно единство, пластичният мотив може да добие такава ширина и завършеност, че музикалната форма, колкото и сродна ритмично, да стане излишна – и Кратина ни показа това в танеца здрач, дето наистина с пластични средства се интерпретира ритмично един чисто музикален мотив.

Надежда Стоянова

Всички, които са се занимавали с текстовете на Чавдар Мутафов, знаят, че много от тях не са публикувани повторно. От голяма помощ за изследователя е библиографията на произведенията на автора от единственото по-пълно издание на неговите съчинения „Избрано“ от 1993 г. (Мутафов 1993: 425-429). Данните за различните единици обаче не са уеднаквени, а за редица от текстовете са и непълни – посочено е само периодичното издание без година и брой или е дадено единствено заглавието на текста. Без каквато и да е библиографска посочка са критическите отзиви: „Изложбата на Янко Анастасов“, „Изложба на силуети в Тръпковата галерия“, „Балет на Клотилда и Александър Сахарови“, „Лилиан Гиш“, „Валерия Кратина“, „Анти-Мандрил“, „Табу“ и „Д-р Калигари“, като днес читателят вече има достъп до последните три от изброените текстове, както и до други, неописани в библиографията, благодарение на работата на Катя Кузмова-Зографова1. Предвид факта, че авторът има разностранни интереси и публикува в множество периодични издания (поне около 30), някои от които кратковременни и към настоящия момент в лошо физическо състояние, намирането на тези текстове се оказва трудно, времеемко и невинаги успешно начинание. В настоящия текст ще представя два отзива, които, доколкото ми е известно, не са се появявали след първите им публикации съответно през 1921 и 1922 г. Първият от тях е „Валерия Кратина“, публикуван е във в. „Нова комедия“ № 31 от 7 октомври 1921 г. и е посветен на посещението на известната немска танцьорка. Както стана ясно, библиографските данни за него не се откриват в „Избрано“, но съвременният читател може да попадне на тях в книгата на Виолета Консулова „Из историята на българския балет“, в главата „Бунтът на Валерия Кратина“ (Консулова 1981: 118-119). Вторият отзив е „Тамара Карсавина“, публикуван е в първия и единствен брой на в. „Женска мисъл“ от 15 април 1922 г. след представлението на популярната руска балерина в България. Библиографията за него е налична в изданието „Избрано“ (Мутафов 1993: 427).Вероятно в коментара на един литературен историк ще убягнат онези особености, които специалистът по танцово изкуство би откроил, но настоящият текст няма за цел да се фокусира върху историята на балетните постановки у нас, а да се опита да зададе контекста на повишаващия се интерес към танца и танцовата жестовост в българската междувоенна култура и литература, да потърси мястото и да набележи значението на отзивите за двете балерини сред другите текстове на Чавдар Мутафов. И не на последно място – да проследи рефлексията на българския модернист върху постигането на стила при две характерни за 1920-те, но твърде различни в израза си танцови явления, тъй като Валерия Кратина е представителка на немския изразен танц, а Тамара Карсавина – на класическия руски балет.

1 Рецензията на Мутафов върху филма „Кабинетът на д-р Калигари“ на Роберт Вине и текстът „Анти-Мандрил“ са публикувани в книгата „Възкресението на Дилетанта“ (Кузмова-Зографова 2001: 368-370), а „Табу“ – в „Литературен вестник“, 1996, бр. 39, с. 7.

„Танцът на живота“

Александър Балабанов, Чавдар Мутафов, Михаил Кремен са сред имената на големите ценители на танца след Първата световна война, когато у нас започва и същинското художествено осмисляне на танцовото изкуство. За това има фактологични основания – след 1917 г. през България минават редица руски балетисти и критици, които, макар да се сблъскват с предразсъдъците на обществото и слабото държавно финансиране (вж. Консулова 1981: 82-91), оказват влияние върху развитието на танцовата култура в София и страната. От голямо значение са и гастролите на представители на модерния европейски танц – на балерината Валерия Кратина, ансамбъла „Милча Майерова“, школата „Боденвизер“ и др., получили широк отзвук в българската периодика (отразени включително от Мутафов). Повишеният интерес към сценичния танц обаче не може да се разглежда изолирано от масовото увлечение по популярните танци – танго, уан степ, фокстрот, чарлстон и др. Освобождаването на движението от статиката на заучената поза, устремът на импровизацията, интригуващата дисхармоничност на екстатичната телесност са проявления, през които

намира израз както драматичният следвоенен опит, пресъздаден от модерния сценичен танц, така и фриволната празничност на кабаретния танц. И в това прозира вярата на разтерзания човек във възраждащото се човешко тяло. Танцът през 1920-те и 1930-те е една от проявите на „възшествието“ на плътта, което само по себе си не е случаен, извънисторичен порив, а бива мотивирано от Найден Шейтанов като съществен аспект от развитието на хуманистичните идеи и модернизацията на западния свят: „Плътосъзнанието, което се яви през Възраждането на Европа, порасна с Френската революция и се разпламтя като демократичен бунт на тялото след последната, велика война“ (Шейтанов 1928: 45). Зад това „възшествие“ стоят актуализирани постулатите на философията на живота, но обосновани през тези години не само от науките за духа, но и от науките за природата. В научнопопулярните четива, публикувани в България през междувоенните години, се забелязва сублимация на идеята за живото тяло като чиста материалната присъственост, представяйки живота като интензивност (Гюйо 1925) и движение (Перие 1929). Обосновавайки

Та н ц и с т и л Чавдар Мутафов за Валерия Кратина и Тамара Карсавина

на стр. 10 на стр. 10

Вал

ерия

Кра

тин

а

8Литературен вестник 3-9.10.2018

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Има особено очарование в юбилеите, защото те, съзнателно или не, винаги ни предразполагат към някаква равносметка. Карат ни да се обърнем назад във времето и да оценим случилото се, да видим себе си в прогресия – къде сме били тогава, къде сме сега. Човек изпада в една сантименталност, от която е по-полезно бързо да се оттласне и впери поглед в бъдещето, защото то е това, което ни принадлежи. Този текст обаче е за настоящето. За този кратък интервал между минало и бъдеще, между две вдишвания, в които ефимерността на театъра опитва да живее; за умението да продължаваш да правиш панаири въпреки всичката суета в изкуството и разказ преди всичко за хората, без които тези панаири биха били немислими.Като се замисли човек, на София винаги е липсвал голям театрален фестивал, какъвто навярно всяка столица заслужава. Тази чест се е полагала на Варна или дори Пловдив, но тук, поне до 1 юни 2002 г., когато стартира първото издание на „Панаира на куклите“, такъв формат на пълнометражен фестивал отсъства. От друга страна, България съвсем не е изключение в тази посока и ако погледнем Англия, Франция, Полша, та дори и Румъния, ще видим, че именно най-големите фестивали са извън столицата.Друго обаче остава по-важно и това е устойчивостта им във времето. Тя е най-мощното мерило за тяхната значимост, за добавената стойност, която имат в развитието на културния сектор и неговите публики. Не на последно място, оглеждайки се в себе си, в своите участници, фестивалът развива театралния език и изразните средства, с които борави, както на сцената, така и на площада. Възможността за срещи между творци от цял свят, колаборации с театри от два или повече континента, международните уъркшопи и отворени класове са на практика това, което осмисля битуването на един фестивал, осмисля панаира и неговите „шатри“, до които си струва да стигнеш, от които си струва да „купиш“.Биеналетата имат и още един свой чар. Като красивите жени и те успяват грациозно да скрият своята възраст и житейски опит, и се явяват пред нас все така млади. Истината е, че зад детската възраст на 10-годишния панаир, стоят младежките 16 години и само едно издание ни дели от пълнолетието – тази вододелна линия на легитимация пред близките и общността, заслуженият праг на самостоятелността, след който влизаме в света на възрастните – и така, докато ни има.Провелият се между 14-23.09.2018 г. Десети международен фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“, като че ли нарочно е избрал да се разположи в десет дни, за да не изневери нито семантично, нито времево на нулата и единицата, на театралния код в своето юбилейно издание. Десет дни, пълни с уличен и куклен театър. Десет дни, наситени с изложби и уъркшопи, водени от световни имена в кукления сектор. Десет дни, събрани в срещи на хора с хора, които за първи път са се видели тук преди десет издания и продължават да идват именно заради тези срещи.Разбира се, както във всяка програма, така и в тази на „Панаира на куклите“, основният гръбнак остават спектаклите, около които се подрежда останалата паралелна програма. Още самото заглавие на фестивала предразполага към деление в две ясно заявени направления – уличен и куклен театър. И ако второто понятие е доста дискусионно, но нека кажем, че в него се сбира преди всичко идеята за спектакли, затворени на сцена, то не така седи въпросът с уличните представления, който съвсем ясно дефинират топоса на своето случване.Ще се спра на някои от най-ярките представления в тези две категории, които бяха обект на явен зрителски интерес по време на юбилейното издание на „Панаира на куклите“.Винаги е голяма гордост, когато един фестивал може да представи в рамките на своята програма и поне една премиера. За радост, тази чест се падна именно на домакините от Столичен куклен театър, които откриха юбилейното издание с премиерния спектакъл „Страната на Оз“. Съвсем вярна е референцията, която това заглавие отключва в нас, подсещайки ни за

„Вълшебникът от Оз“. Драматизацията по приказката е на режисьора на спектакъла Елица Георгиева, която не е непозната за театъра, където постави своята дебютна

работа „Продаденият смях“ от Джеймс Крюс. Всъщност за Елица важи с пълна сила клишето една от младите надежди на българския куклен театър и тъкмо защото е клише, е съвършено вярно. Талантлив и всеотдаен към професията си артист, който има усет към куклата, към визуалния образ; който умее да създава атмосфера на сцената и не на последно място – да разказва увлекателно големите истории за пред малките-големи хора. По всичко личи, че сцената й принадлежи, а аз не се сещам за друго, по-вълнуващо за бъдещето на българската куклена режисура обстоятелство от това. И все пак нека кажем, че успехът на „Страната на Оз“, както и на другия спектакъл в програмата на фестивала, на който тя е режисьор – „Джелсомино в страната на лъжците“ – продукция на Старозагорския куклен театър, се дължи и на сценографите на тези два спектакъла – Ива Гикова и Ивайло Николов. Невероятният дует на сцената и в живота, отдавна е показал, че може да работи еднакво добре и в драматичния и в кукления театър, но когато единомишленици се съберат на едно място и гледат в една посока – резултатите никога не закъсняват. А и какво е режисьорът без художника до себе си, а? И при Франк Баум, и при Джани Родари, Елица избира особен ъгъл, собствен фокус, през който да разкаже популярните истории и тъкмо зад него прозорливо се подава умението да достига до същността на това, с което вечните текстове ни занимават периодично през годините. В международен план спектаклите, които се превърнаха в акцент, са гръцкият „Жираф“, испанският „Визуални поеми“, хърватският „Кащанка“ и холандският „Чудовища“.„Жирафът“ на Hop Signor Puppet Theatre разказва много трогателно историята на едно момченце, което иска да си купи самолет-играчка; на старец, който обича небето и иска да полети и на една касичка, във формата на жираф, която копнее да бъде нещо повече от пазител на монети. Желанията и на тримата се преплитат в една обща история, чийто лайтмотив се синтезира в идеята, че способността да обичаш и да бъдеш приятел може да бъде най-силният ти коз в живота.Хърватският спектакъл „Кащанка“ на Theatre in Varovitica & Zadar Puppet Theatre по разказа на А. П. Чехов е друга трогателна творба, която вече беше наградена в началото на месец септември т.г, когато на Пловдивския куклен фестивал „Двама са малко, трима са много“, актрисата Сара Лустиг получи актьорска награда за ювелирното й боравене с куклата на Кащанка. Именно майсторството, с което е представен разказът за Кащанка и неговия строг стопанин, техните взаимоотношения – тъгата от раздялата и радостта от повторното събиране, прави спектакъла много емоционален за зрителите.Големите гвоздеи в програмата обаче си остават Жорди Бертран и Дуда Пайва. Първият е необикновен виртуоз, оживявайки на сцената дунапренови букви, които под ритъма на музиката застават в различни форми и изписват по този начин думи и фрази, и така отключват у зрителя хумор или дори драма, но във всеки случай успяват да впечатлят с простотата на движението си. „Визуални поеми“ е много минималистичен спектакъл, вдъхновен от стиховете на каталунския поет Хуан Броса и неговата игра на букви, с която илюстрира своята визуална поетика.Другата базисна фигура, която всички чакаха с интерес,

е Дуда Пайва и неговата компания. В „Чудовища“ звярът си ти! Тримата танцьори и изпълнители на сцената, освен че владееха до съвършенство типичните за Пайва кукли, бяха научили и целия текст на спектакъла си на български, което, може да се каже, впечатли българската аудитория. Спектакълът е доста специфичен с наратива в себе си и на моменти преминава някаква мислена граница на възприятие за обема и формата на кукленото изкуство като такова, предизвиквайки у една част от гледащите по-скоро дистанцираност, та дори разочарование, отколкото емпатия към видяното. Това

впрочем бяха и първите реакции на публиката

при срещата й с Дуда Пайва в родния спектакъл, продуциран от СКТ – „Свят/о“.Ако проследим другия меридиан – този на уличните спектакли, веднага може да набележим три, които концентрираха цялото внимание в себе си.Първият е спектакълът „Динозаври“ на холандския Close-Act Theatre. Без значение дали в Южния парк, парка „Заимов“ или пространството пред НДК, гигантските кукли с мащаби досущ като съвсем истински динозаври, впечатляваха публиката от най-малките до най-възрастните. Голямо предизвикателство е това за актьорите на кокили, които на практика са се вмъкнали в нещо, което трудно бихме нарекли костюм, а по-скоро цяла механична постройка, която управляват отвътре. Движенията обаче никак не са механични – тъкмо напротив, и походката, и звукът, който издаваха, напомни за емблематичния Джурасик парк. „Светещите барабанисти“ от Франция – Moz Drums бяха сред най-любопитните трупи на миналото издание на фестивала и съвсем не допусках, че две години по-късно към тях ще продължи да има интерес. Нищо подобно. Хората следваха трупата по шествията й из града, радвайки се на ударните им ритми, на светещите ефекти на костюмите и цветовете им, променящи се с движенията на тялото и хореографията на танца.Едно от най-силните заглавия в репертоара на фестивала остава спектакълът „Тишина“ с режисьор Павел Шкотак на легендарната полска трупа Teatr Biuro Podrozy. Трупата, която е известна със своя спектакъл „Carmen Funebre“, който изследва въздействието на войната върху цивилното население, сега се обръща отново към сходен сюжет, използвайки в представлението целия възможен сценичен арсенал на физическия театър, огъня, тежкия декор от автобуси и мотори, актьорите на кокили, внушителните кукли и разбира се, силната и въздействаща музика и всичко това, за да разкаже историята на бежанците и мигрантите, влезли в спиралата на войната, бленуващи по-добър живот. Фокусът тук е при децата, които се явяват невинни свидетели на смъртта и насилието, жертви са на глада и неспирното бягство в името на свободата. Спектакълът е много интензивен, определено силно въздействащ, без да можем да кажем на всяка цена дали в положителна посока, тъй като на моменти става арогантен и дори жесток спрямо публиката. Тази крайност се засилва не само от сцените на насилие и кръв, но и от съвсем реалните палежи, при които цял автобус, уж като на театър, изгаря пред очите на публиката, чинно застанала до пилоните на Националния дворец на културата.Разбира се, много е трудно да уловиш пулса на един фестивал, който 10 дни се е придвижвал от едно място на друго, развивал се е, метаморфозирал е, горял е и в него са горели, затова и не бива да го правиш. Сега, когато сърцето е спокойно и вече е в ритъм, си струва преди всичко едно – да не забравяме, че зад всичкия този адреналин, зад всички тези чудовища, динозаври и кукли, стоят хора. Хората от Столичен куклен театър, които вече 16 години движат конците на „Панаира на куклите“ – Кирякос Аргиропулос, Иван Райков и всички останали, за които театърът е мисия, кауза и начин на живот. Последните аплодисменти са за тях. (АPPLAUSE.)

МИХАИЛ БАЙКОВ

Панаир на куклите – страстта към играта

„Динозаври“, идея и реализация Close-Act Theatre, фотограф Теодора Тодорова

Литературен вестник 3-9.10.2018 9

Елена Алексиева

Влакът излизаше от тъмното и се втурваше отново в него и това ставаше толкова бързо, че тъмното изглеждаше непрекъснато, особено иззад прозореца на купето. Но пътникът знаеше, че в мрака винаги има прекъсвания и когато си вътре в него, той е изцяло твой и всичко друго, дори най-дребната светлинка, ти изглежда чуждо и несъществено. На него му се струваше, че влакът се движи прекалено бързо. Сигурно защото той самият за никъде не бързаше. Пътуваше от часове и щеше да пътува още часове, а където отиваше, никой не го чакаше, така че му беше все едно. Тръгнал беше към морето. Отдавна не го беше виждал, а му се искаше. Там животът беше по-лесен. Искаше да се качи на някой кораб и да замине. Никога не се беше качвал на кораб. Щеше да е хубаво. Беше сам в купето, а може би и в целия вагон. Не искаше да спи. Не искаше нищо да прави, освен да пътува в тъмното и да го гледа. Мислеше, че когато умре, мракът вътре в него ще се слее с този отвън и от това сигурно ще изпита голямо облекчение, а може би дори радост. Той беше много уморен. Уморил се беше цял живот да носи в себе си мрака и да го пази да не се разплиска. Представяше си го като мастило. С мрака също можеше да се пише, както с мастилото. Можеха да се пишат писма и дори цели книги, но той нямаше на кого да пише и сигурно затова толкова му тежеше. Знаеше, че когато хората се уморят, отиват на море и там всичко им минава. Ето, и той като тях беше тръгнал към морето. Искаше му се земята да свърши и той да застане точно на това място, а после да се качи на кораба. Други планове засега нямаше. Изведнъж с пръхтене и скърцане на железните си нокти влакът спря. Пътникът политна напред. Навън все така не се виждаше нищо, освен дългия, беззвезден тунел на есенната нощ. Смъкна прозореца и подаде глава. Беше студено и тихо, но студът беше мек, а тишината пълнеше ушите като памук и от нея на душата олекваше, защото не беше повсеместно и мъртво мълчание, а нормалното състояние на нещата. Седна на мястото си и зачака влакът да тръгне, но той не тръгваше. На пътника му беше все едно. Нямаше почти никакъв багаж. Всичко, което носеше, се побираше в джобовете му. Той не помнеше някога да е имал нещо свое – такова, за което да страда, ако се раздели с него. Затвори очи, както правеше винаги, когато искаше да изчезне и никой изобщо да не знае, че е имало такъв човек. Когато ги отвори отново, мракът в него се беше излял навън, толкова гъст беше станал. Той се смути. Помнеше, че преди правеше нещо, което пазеше мрака там, където си беше, и го успокояваше, но не помнеше какво. Обзе го тревога: беше забравил най-важното. Приведе се, удари чело в коленете си и притисна тила си с преплетените си пръсти. После изведнъж се сети: нямаше нужда да прави нищо, нали беше излекуван. Така му бяха казали: ти вече си излекуван, върви си. И той си беше тръгнал. Това беше чудо. Те не пускаха никого току-така. Другите, за да си отидат, първо трябваше да лежат известно време на пейката в мазето под стълбата, докато не дойде линейката от града да ги откара с чаршаф на лицето и без сирената. Сирената струваше пари, така им бяха обяснили. Затова и за тях никога не я пускаха – защото бяха бедни и нямаха пари да платят. Когато пейката се освободеше и човекът, който беше лежал върху нея, изчезнеше, на негово място идваше друг. Другият беше съвсем различен, но и това беше заблуда, защото всъщност те всички бяха еднакви. Понякога минаваха много години, преди новодошлият също да легне на пейката. То беше като някаква игра. Всички знаеха, че ще дойде и техният ред и не припираха. Нито страдаха излишно, когато дойдеше ред на някой друг. Ти не си за тук, така му казаха. А закъде съм?Закъдето ти видят очите. Живей. И той съвсем честно наистина се опита да живее някое време, но не му се получи. Оказа се, че да се живее навън е по-трудно, отколкото да се умре вътре. Затова реши да иде при морето, да си почине от живеенето. Щеше просто да легне на морския бряг и да чака да дойде корабът. Той знаеше, че има Бог, но не вярваше в него. Вярваше само във Вселената. Представяше си я като голяма безразлична риба, която си хвърля хайвера, където й падне. Тя не беше майка и Бог нямаше абсолютно никакво отношение към тази работа. Преди да го излекуват, докато още правеше нещото, което държеше мрака вътре в него на място и не му позволяваше да се изплиска навън, беше убеден, че всичко зависи от него. Правеше нещото всеки ден и винаги, когато се наложеше извънредно, за да може всичкото да продължи да съществува. Беше съвсем механично, от него се искаше само да не пропуска, но и това беше лесно, защото правенето на нещото скоро се беше превърнало в навик. Понякога огромната власт, която притежаваше, го изпълваше с непоносимо напрежение и тогава се опитваше да я махне някак от себе си, да я извади от вътрешността на тялото си. Не, казваха му, не. Грешиш. Ти всъщност си никой и там няма нищо. И той се укротяваше, като виждаше колко са заблудени. Иначе, когато просто правеше нещото, което трябваше да прави, му беше съвсем добре. Дори му беше малко скучно, защото освен да пази света от мрака, друго нямаше какво да върши.

Казаха му, че е излекуван и това го озадачи, защото никога не се беше чувствал болен. Опита се да възрази, да им обясни, че онова, което наричаха „излекуване“, може да има необратими последици за световния ред. Отвърнаха му да не шикалкави, а да си вземе живота в ръце и да си потърси работа. И че ако някога отново има нужда от тях, да заповяда, но по-добре никога да не се връща. Намери си работа като нощен пазач на един паркинг. Никой не го попита кой е и откъде е. Плащаха малко и на ръка. Денем не спеше. Ходеше из света, който беше забравил, и гледаше с всевиждащи очи. Светът се ронеше по краищата и трепереше под краката му като смъртно ранено животно. Не му беше жал, но и не тържествуваше. Знаеше, че ще продължи безкрайно дълго, когато него самия отдавна вече нямаше да го има. На негово място щяха да дойдат други, непознати. Те нямаше да правят нещото. Щеше да им е трудно. Но и те щяха да са деца на Вселената. Тя нямаше да ги обича, защото не беше майка. Той също нямаше да ги обича, защото не беше обичал никога и не знаеше как се прави това. Когато събра достатъчно пари за билет за влака, вече се беше уморил. Нямаше представа, че е толкова уморително да държиш живота в ръце. Беше като змия, хваната за опашката. Постоянно се извиваше назад и го хапеше. Ухапаното не му причиняваше болка, но отровата се трупаше в кръвта му. Кръвта ставаше гъста и черна. Чувал беше, че понякога, когато заколят свиня, от кръвта й правят такава супа, но никога не беше ял. Мислеше за пейката в мазето. Един ден, когато се умореше до смърт, щеше да се върне и да легне там. Нямаше къде другаде да иде. Мракът в него се умири и той отвори очи. Светлините в купето бяха изгаснали. От радиатора под прозореца вече не лъхаше топлина. На пътника това не му пречеше. Свикнал беше на студено. Ако стиснеше зъби и се заслушаше, можеше да чуе морето. Сега то също беше мрак и се плискаше кротко в своя гроб, който самó си беше издълбало. След малко отвън се зададе светлина. Тя чезнеше и плахо се появяваше пак, движеше се на подскоци. После вратата на купето се плъзна и светлината нахлу при пътника, неканена и нахална като куче. – Рекох да видя как сте – каза човекът, който я носеше и уж неволно я хвърли право в лицето му. После неволно освети и себе си. Той беше кондуктор с униформа и фенер. Лицето му беше старо от нощните влакове. Тялото му – голямо и безплътно. В него имаше болест и смърт, но човекът не им обръщаше внимание. Пътникът неволно вдигна ръка, за да се предпази от светлината, и кондукторът я отмести. – Един час почивка – рече кондукторът. – Защо?– Четири часът е, мой човек. Връщаме часовника с един час назад, сиреч три. Има заповед за едночасов престой, докато пак стане четири. Иначе разписанието се обърква и току-виж станала някоя катастрофа. – Защо? – попита пак пътникът, друго не му хрумваше. – Защо, защо... За две по сто. Нали ти казвам, заповед. Не го мърдам аз времето, началството решава. Все ще изтраем някак един час, не е цяла вечност. Ти закъде си?– За морето.– Има още път до морето – ухили се кондукторът. – Що не легнеш да поспиш? Ще ти донеса одеяло. – Тъмно е. – Няма начин. Никакво осветление и отопление по време на престой. Разпореждане на началството. За икономии. Иначе ще ни удържат от заплатите. – Не искам одеяло – каза пътникът.

– Ако щеш. Аз съм през два вагона, ако ти трябва нещо, свиркай. И без това си сам в целия влак. Да ни пита някой за какво се бъхтаме. С тоя едночасов престой никой не ще да пътува с нас. Не че иначе са се изпотрепали, де. Аз догодина излизам в пенсия, така че не ми пука. Направо да ни закриват и да пращат влаковете за старо желязо. Сега народът все по рейсовете се вози. Разглезиха се. То и народ не остана. Пътникът мълчеше. Кондукторът ската надеждата си да завърже разговор за по-добри времена. Въпреки това пътникът му се стори неблагодарен. Понеже беше добър човек, реши да му даде един последен шанс. – Вестник да имаш?Пътникът поклати глава. Видя му се странно да има вестник, когато нямаше нищо. – Хубаво. Не ти се говори. Хайде, аз ще вървя. Пък ако размислиш...– Къде е нужникът?– Къде да е – засмя се кондукторът и светлината подскочи в ръката му като жива. – Там, където си е бил винаги. В края на вагона. Ако имаш нужда, да дойда да ти светя?Пътникът се взря в светлината. Когато не стреляше в лицето му, изглеждаше безопасна. Дощя му се да отвори уста и тя да влезе вътре. Сигурно беше топла и хранителна, като супа. – Битието определя съзнанието – рече той. – Ако няма битие, възможно ли е да има съзнание? Според мен бит и битие не е едно и също. Кондукторът го погледна и лицето му остаря още повече. – Нали ти казах, на мен ми е все тая. Тя, моята, е изпята. Жена ми умря миналото лято. А беше пет години по-млада от мене. Виках си: ще ме надживее. Като я погребах, пералнята не знаех откъде се пуска. Едни яйца не можех да си опържа. Тя ми беше и битието, и съзнанието. Е, после се научих, де. И каква полза? Не ми стана по-леко. Тогава разбрах, че освен битие и съзнание, има и любов. А ти по каква нужда? Голяма или малка?Пътникът се замисли. – Още не съм се определил.– Не че ми влиза в работата, но да знаеш, че може само по малка. По голяма е разрешено по време на движение. При престой правилникът забранява. То и не е редно, де. Замърсява се релсовият път. Току-виж после станала някоя авария. – А при движение не се ли замърсява?Кондукторът почваше да губи търпение. Стана му жал за себе си – че се беше доверил на такъв опак човек, беше му разправил съдбата си, като че ли чуждият може да ти влезе в положението. Но ако не чуждият, тогава кой, зачуди се кондукторът. И въпреки това се ожесточи. – Аз ти казвам какъв е правилникът, пък ти както щеш. Обаче хвана ли те в нарушение, ще се глобяваме. Имам право дори акт да ти съставя. Като ти се сере, излез навън и сери. Свят голям. В тая тъмница никой няма да те гледа. Пътникът се опита да си представи покойната жена на кондуктора. Тя беше пълничка и миловидна, с пустия, леко учуден поглед на кърмачка, от която животът изтича под формата на хранителни вещества. Беше хранила своя мъж до последно, а когато нямаше какво повече да му даде, легна и умря съвсем смирено, стараейки се да не му създава излишни притеснения. Кондукторът дълги години си беше мислил, че вече съвсем не я обича така, както на младини.

Из романа „Свети Вълк“

на стр. 14

Кон

стан

тин

Кос

тов

, Опи

т з

а са

моу

бийс

тво

, От

изл

ожба

та

„On

Tim

e”

10Литературен вестник 3-9.10.2018

се неведнъж със закона на Айнщайн за еквивалентността на масата и енергията (Е = mc2), авторите говорят за живота като взаимно превращение на веществото и енергията (Златаров 1926: 3; Льо Бон 1926: 23; Дастър 1930); където веществото/материята е „модалност” на енергията (Златаров 1926: 15), нейна „кондензация” (Златаров 1926: 15) или „стабилна форма” (Льо Бон 1926: 19). Така енергията се превръща в основен определител не просто на живота, но и на действителността, сетивната удостоверимост на която не се приема вече като меродавна: „Енергията е действителност” – казва проф. Асен Златаров в статията си „Вечен възврат” (Златаров 1926: 152). Тоест когато става въпрос за възхода на тялото, трябва да се каже, че това е живото, будното, активно тяло, чиято най-автентична проява се явява танцът. Дързък и енергичен, той задава темпа на новото, динамизирано време: „Звено между безбройните школи би могъл да бъде типичният за епохата ни динамизъм, който тук се казва не спорт, а танц“ – заявява Найден Шейтанов (Шейтанов 1923: 378). Танцът не е само едно от изкуствата, той е основата, на която се надграждат всички артистични прояви в света: „Днешното изкуство е значи динамизирано: поезията – танц с думи; живописта – танц с бои, линии, музиката – танц с тонове“ (пак там). Рудолф фон Лабан – един от големите танцьори, педагози и теоретици на модернизма – защитава тезата, че танцът прави абстрактното пространство действителност (вж. Попов 1997: 10). Може да се каже, че Найден Шейтанов отива по-далеч, настоявайки, че това изкуство прави действителни за човека различните измерения на света, представя ги като съредни на онова, което субектът определя като „реалност“. Така танцът като изкуство и изкуството като танц се превръщат в същински провокатор на начеващите през 1920-те години глобализационни процеси, и то отвъд границите на сетивно усвоимото: „А понеже за танц, както и за спорт, трябва простор, затова и днешното изкуство е обсебило цял свят – историчен и етнографичен, животен и растителен, подокеански и въздушен, микроскопичен и телескопичен свят“ (пак там).Авторите често правят опити да степенуват изкуствата и дават безспорно предимство на танца. Особено възторжен е Александър Балабанов, който настоява, че „... от всички изкуства най-силно, най-бляскаво, най-дълбоко, най-сериозно е танцът. Защото той е най-непосредственият израз на човека“ (Балабанов 1929). „Най-непосредствен“, тъй като отразява извечната надежда за надмогване на тленната природа чрез забравянето/игнорирането на смъртта и честването на земното съществование: „Истинският танц е борба за обезплътяване на плътта, но не чрез смъртта, а чрез огъня на живота“ (Балабанов 1929). Сходен в идеологията си, но различен в основанията е Кирил Кръстев, който в „Биологичен поглед върху изкуството“ (1931) поставя танца редом до архитектурата, музиката, модата, приложните изкуства, оценявайки ги като по-значими поради тяхната „целесъобразност“ и по-висока „жизнена функционалност“ от останалите изкуства (Кръстев 2014: 99, 101). Чавдар Мутафов не е толкова еднозначен

2 Разгърнала съм въпроса в статията „Тнацуващият човек от 20-те години на ХХ век (Върху критически текстове и разкази на Ч. Мутафов, В. Полянов, Ф. Попова-Мутафова)“ (2013): https://bgmodernism.com/Nauchni-statii/n_stoya-nova_2

и патетичен в рефлексията си върху танца, но е особено внимателен и последователен в оценката му като естетически факт, като във всичките му статии се разпознава желанието за исторически прочит и мотивация на модерната изразност. Танцът за автора не е проява на физиологическия прираст на енергия в режима на антропоцентричния подход на Кирил Кръстев. В текстовете на Мутафов могат да се разчетат податки към философията на Шопенхауер, през призмата на която танцът е представен като обективация на волята за живот – ирационална, инвънвременна, метафизична, но същевременно той не е преживяван като такъв/не е „изтанцуван“, а наблюдаван – отстранено и безстрастно, поради което именно може да бъде разпознат като красив, да бъде осмислен като „изкуство за себе си“ (Мутафов 1928: 1). Танцуващото тяло е всеки път чуждо. В есето „Танцът в миражи и преображения“ от началото на 1922 г. той е представен като форма за превъплъщение на Красотата/любовта/„волята за щастие“; той е пролука към „тайната“ на земното съществование, над което неизбежно тегне смъртта. Танцът е кратковременна и исторически променлива одежда на бляна по вечност; той е винаги вече отминалата надежда за щастие, поради което е само спомен (за любимо тяло) и всякога тъга (Мутафов 1921-1922: 113, 114). Във въпросния текст наблюдаващият има художествена роля. Неговата фигура обаче придобива друга, критическа функционалност в статията „Сецесионен танц“ (1928)3, защото само съзнателната дистанцираност може да тушира „сантименталните възхищения“ и да създаде условия за стилов анализ на школите в тяхното непрекъснато самопреодоляване. Тази дистанцираност предполага и ироничния прочит, който може да се види в „Хронология на танца (По случай гостуването на школата Боденвизер)“ (1929), където в 12 фрагмента авторът представя различни етапи от естетическото осъзнаване, идеологическите употреби и масовизацията на това изкуство. Двата отзива, посветени на Валерия Кратина и Тамара Карсавина, имплицират критическото хладнокръвие на наблюдаващия и експлицират опита за рационализация на стиловите принципи в класическия и модерния танц, игнорирайки емоционалните възторзи и театралния снобизъм на неподготвената българска публика.

Валерия Кратина и „несъвършенствата“ на модернизма

Валерия Кратина е известна немска танцьорка, хореографка и педагожка, възпитаничка на школата на Жак-Далкроз, на Рудолф фон Лабан и Мери Вигман. Тя идва на посещения в България три пъти – през 1921, 1922 и 1929 г., с което прави популярен повлияния от експресионизма немски изразен танц и оказва сериозно въздействие върху развитието на българския модерен танц – на балетистите Мария Димова, Анастас Петров и др. (вж. Консулова 1981: 7; Попов 1997: 26-27), години наред нейното име е безспорен авторитет сред българските културни среди4. Тя има трайно приятелство с Александър Балабанов, с когото водят кореспонденция между 1915 и 1926 г. и той остава сред най-верните й почитатели у нас (Консулова 1981: 111-114). Широк е отзвукът след първата й поява през 1921 г., когато в периодичния печат на нейните представления откликват Чавдар Мутафов (Мутафов 1921), Юлия Слонимска (Слонимская 1921), Светослав Камбуров – Фурен

3 Благодарение на инициативата на Сирма Данова този текст може да се прочете в „Литературен вестник“, № 3, 30. ян. – 5. февр. 2008. 4 Отношението на българската публика се вижда от отзивите за балерината Маргита Цонева (дъщеря на Беньо Цонев), която е силно впечатлена, повлияна (Нашите танцьорки 1926) и подкрепена от самата Валерия Кратина (Савов 1927).

(Фурен 1921), Александър Балабанов (Без автор 1921) и др. Слонимска и Фурен поставят акцент върху основни модернистични аспекти в танците на Кратина – отказа от „полетите“ на класическия балет, стремежа да се даде израз на жизнеността на тялото чрез притеглеността му към земята (Слонимска 1921: 2) и същевременно – опита за изразяването на вътрешното състояние на човека, за освобождаването на духа от давленията на материята (Фурен 1921: 516). Чавдар Мутафов вижда в Кратина опита да се пресъздаде първопричината на музиката и танца, която той нарича „воля за движение“, след което дава обяснение за абстрактната изразност на балерината, като се опитва да анализира танца, извеждайки съставните му части: жеста, линията, пластиката, позата, обединени в стила, който се осмисля през рационализираната художествена единност на произведението. През прочита на Мутафов:Жестът престава да е семпъл придатък без собствено значение, а е равностоен на музиката елемент, който придава единност на мисълта и движението. Линията носи експресионистичния заряд на авангардното изкуство, сама по себе си нехармонична и дори гротескова, тя, бидейки „възвишена“, стои далеч от красивото и завършеното, но точно като такава тя може да бъде включена в абстрактния образ на цялото. Пластиката е не толкова постигнатото в движението и формите на тялото, колкото потенциалът на танца да възпроизведе вътрешната музикалност на произведението, правейки самата музика излишна.

Танц и стил

Позата – откритието на модерния свободен танц – не е сковаване на тялото в дълга неподвижност, а самата ритмична същност на танцовото движение. Всичките тези елементи формират стила на танца, който се реализира в неговата самодостатъчност като изкуство. Тази самодостатъчност прави гротесковата поетика на експресионизма, проявяваща се в привидната недообработеност и незавършеност на произведението, да изглежда необходима и художествено обоснована. Така всъщност Мутафов естетически мотивира модерния танц в български контекст.

Тамара Карсавина и съвършенството на класиката

Тамара Карсавина е известна руска балерина, възпитаничка на класическата школа на Императорското театрално училище в Санкт Петербург, прима балерина на Мариинския театър. Става популярна в Европа с гастролите на „Руският балет на Дягилев“, а след 1917 г. емигрира в Англия, където дълги години е вицепрезидент на Кралската академия по танцово изкуство. Предполага се, че в началото на 20-те години е била в България заради дипломатически дела на съпруга си и макар и с трудности (Консулова 1981: 85, 86), през 1922 г. успява да се представи пред българската публика. Два значими отзива бих откроила от това събитие – на Юлия Слонимска (1922) и на Чавдар Мутафов (1922). И в двата отзива се забелязва опитът да се потърси мотивацията на класическото изкуство на фона на ставащия все по-актуален модерен танц. Юлия Слонимска извежда на преден план „лекотата“ на движението, освободеността от земната тежест, придаваща онази „опечалена красота“, която никаква веселост не може да прикрие (Слонимска 1922: 243-244). В рецензията на Мутафов се акцентира върху безусловната постигнатост на стила, представен чрез съвършенството и ненакърнимата пунктуалност на едно изкуство, зад което стои вековна традиция. Всъщност текстът не търси пътищата, по които силът като неизменна „закономерност“ бива създаден, а възможните опасности пред него, които биха разрушили неговата хармоничност и единност.През прочита на Мутафов: Стилът е мяра, която оставя встрани всяка ексцесивност, всяка извънредност, ненужната показност и я определя като нехудожествена. Това е естественост и едновременно с това виртуозна

Добила обаче едно такова самостоятелно значение, пластиката на Кратина си служи с едно ново средство, непознато на класичния соло-танц – позата. Тази поза, естествено, няма нищо общо с традиционните пет положения на балета, – това не е стойката на тялото, а неговият пластичен израз; заради това тази поза носи в себе си и самия пластичен мотив, в който са дадени и всички елементи на играта – един обединяващ образ на самото ритмично въплотяване: с него обикновено Кратина почва и завършва своите танци. Тия завършвания обаче не са обикновените условни жестове, заковани в поза и измъчващи окото с продължителността на изкуственото си траене. Кратина наопаки търси позата, за да завърши с нея самия жест: така ритмичното минава естествено в пластично – и остава накрая като обединяващ образ между духовното и неговото въплощение. От преобладаването, прочее, на пластичния елемент в играта на

Крaтина, следва и самият характер на музиката, служеща за основа на нейните танци: тя не може да има самостоятелно архитектонично значение с формално третиране на темата, каквато е напр. класичната музика. За Кратина тряба по-скоро декоративна, описателна музика, с почти образни мотиви, със свободна ритмика, с непостоянна тоналност – такава е модерната музика, и Кратина танцува тъкмо нея: Григ, Регер, Дебюси. В нея декоративния елемент на музикалните мотиви се съчетава напълно със стиловата пластика на играта, и там Кратина е съвършена. В тях Кратина подбира ирационалното, екзотичното и гротескното в широки пластични очертания, закръглява характеристичния рисунък в линеарни фигури, превръща неочаквано жеста в поза – и накрая дава една елементарна и стилна одухотвореност. Може би тъй нейното изкуство не е особено понятно, – за нешколуваното око то е без грация, без темперамент, без жанр. А за дошлите с бинокъл, изкуството на Кратина е излишно.

в. „Нова комедия“, № 31, 7 октомври 1931, с. 2.

Валерия Кратинаот стр. 7от стр. 7

Тамара Карсавина

Литературен вестник 3-9.10.2018 11

въздържаност, която, зададена от опитността на дълголетната европейска и руска култура, трудно може да бъде разпозната от неподготвената българска публика. Стилът е дискретност, недоизказаност, символност. На фона на класическото изкуство, модерното – в стремежа си да бъде отличително и ново – става крещящо, многословно, обяснително, поради което често и тавтологично – добива „симболна еднаквост“. Стилът е постигнатост на изкуството като целесъобразност без цел. Пресилената поза на недообразованите сноби, утилитаризмът на всекидневието и семплата среда на кабарето бележат пределите на класическото изкуство, защото то се явява там, където се открива стремежът към хармоничност, а не удоволствието от лесната постигнатост на формата. И все пак съвършенството на грацията в танците на Тамара Карсавина, тяхната символна яснота са разчетени от Мутафов не просто като средство за предаване на сюжетното послание на конкретното произведение, а като интуиция или по-скоро форма на метаразбиране на класическия танц и неговата съдба, където стилът се явява границата между началото и края на онова, което може да бъде определено като изкуство.

***В различните си текстове Чавдар Мутафов търси основанията на танцовото изкуство, но не в самото телесно движение, а в предхождащата го воля за неговата направа или вече в съзнанието за неговата завършеност. Сюжетната наситеност и динамиката на представленията остават извън обсега на интереса на автора, защото той визуализира траекториите на жестовете и те се реализират пред него не толкова като последователност, а в синхрония – като изображение на абстрактна картина, поместила в себе си не движението, а порива за движение: защото той не разказва за историята на танца, а вижда танца отвъд времето на неговото конкретно осъществяване, както и живота – отвъд патетиката на неговото настояще.

Използвана литература

Балабанов 1929: Балабанов, Александър. Силата на танца. // Вестник на жената, № 361, 16 март 1929.Без автор 1921: Без автор. Кратина. // Развигор, 1921, № 36, с. 2.Гюйо 1925: Гюйо, Ж.-М. Монистичният натурализъм и безсмъртието. С., 1925.Дастър 1930: Дастър, Албер. Животът на материята. С., 1930.Златаров 1926: Златаров, Асен. Вечен възврат. // Ауербах, Феликс. Царицата на света и нейната сянка: Учение за енергията и ентропията. С., 1926, с. 3-33.Консулова 1981: Консулова, Виолета. Из историята на българския балет. София, 1981. Кръстев 2014: Кръстев, Кирил. Биологичен поглед върху изкуството. В: „Манифести. Статии. Есета“. С. 2014, 97-107.Кузмова-Зографова 2001: Възкресението на Дилетанта. София, 2001. Льо Бон 1926: Льо Бон, Густав. Що е материя?: Превръщане на веществото в енергия. С., 1926.Мутафов 1921-1922: Мутафов, Чавдар. Танцът в миражи и преображения. // Листопад¸1921-1922, № 4-5, 109-114.Мутафов 1929: Мутафов, Чавдар. Сецесионен танц. // Лит. новини, № 28, 5 апр. 1929. (Още в: Лит. вестник, № 3, 30 ян. – 5 февр. 2008).Мутафов 1929: Мутафов, Чавдар. Хронология на танца. // Литературни новини, № 26 от 24.3.1929, 1-2.Мутафов 1993: Мутафов, Чавдар, Избрано. София, 1993. Перие 1929: Перие, Едмон. Принципът на еволюцията. Бургас, 1929.Попов 1997: Попов, Теодор. Немският свободен изразен танц. Част 1. София, 1997. Слонимска 1922/: Слонимска, Юлия. Карсавина вечер. // Златорог, 1922, № 3-4, 243-246.Слонимская 1921: Слонимская, Ю. Танците на Валерия Кратина. // Развигор, № 40, 8 окт. 1921.Фурен 1921: Фурен, С. Валерия Кратина. // Златорог, 1921, № 8, 516-517.Шейтанов 1923: Шейтанов, Найден. Динамизирана епоха. // Златорог, 1923, № 6.Шейтанов 1928: Шейтанов, Найден. Бунтът на тялото. // Златорог, 1928, № 1.Нашите танцьорки 1926: Нашите танцьорки. // Вестник на жената. № 228 от 27.02.1926.Савов 1927: Ботьо Савов за Маргита Цонева. // Вестник на жената, № 274 от 19.03.1927.

Тамара КарсавинаЧавдар Мутафов

Изкуството на Карсавина е тъй точно, че отначало изглежда неразбрано и чуждо. Лишено от ефекти, избягващo всякакви литературни или музикални заимствувания, то остава съвършено, екзактно и осамотено – изкуство само за себе си! – и през строгата му формалност се очeртава благородството на една голяма традиция. – Традицията на френския балет – онова класично изкуство, създадено в Консерваторията, кристализирало в законите на схемата, очъртаващo се в пространството със своите Positions, Pas et Mouvements като геометричен сън, едновременно грациозно и екзактно, бързо и невeсомо, комплицирано и очевидно. И затова танцитe на Карсавина са мислими само през висшата школа на балета – в системата на една абсолютна пропорционалност, дето красотата е дадена само в границите на съвършенството. – Една странна красота: математична, отвлечена и непогрешима, – може би тъй изкуството на Карсавина добива някаква формална ограниченост, някаква виртуозна заключеност, ала тъкмо с това и – значението на високо изкуство: да преодолее тепърва еднообразието на клишето, вцепенеността на рутината, абсурдите на схемата – за да реализира накрая законите на хармоничното. – И поставено върху строго рационална основа, то има една единствена смисъл: с т и л . За да се разбере неговата същност тряба едно формално зрение, умозрение; едно око, възпитано в духа на френския класицизъм – в тези чудни скулптури на един Пигал, Фалконе или Худон, дето линеарното съвършенство на формата се съчетава с идеалната пpопорционираност на пространственото в почти абсолютно единство – и може би не само око: тогава изкуството се превръща в уравнение от естетични коефициенти, в система от граници, очъртания, образи – ясно като знак, чисто като мисъл, точно като механизъм. – И заключено в догмите на стила, такова изкуство не изобразява нищо: то и з р а з я в а само себе си. Наистина, играта на Карсавина не изобразява нищо – за това тя е твърде стилна, твърде съвършена: тя дава само своя собствен израз на изкуство. Обаче в това изкуство се очъртава един странен и хармоничен свят, съчетан от линии, ритмика и движение; там всяко желание има своята стъпка и всеки устрем – своя скок; – един изкуствен свят, възвишен и празничен, фантастичен и мъдър – и в него формата преобразява внезапно тленното на човешкото тяло, за да го извие в красота: от там почва играта на Карсавина.Най-напред в Шопеновия валс Cis moll: безшумно, точно – една игра в бяло, губеща тежестта си в хармонията на скоковете, гравирана в нежни и тънки линии, потопена в пространството като в сън. Може би тъкмо тук музикалната мелодия се пресреща с движението в границите на чистата линия – и тази линия ритмична и точна, носи някаква деликатна резигнация, някаква уморена наивност: тогава няма защо да се мисли за паралелност на мотивите, за обяснителност на пластичното – ритмичният мотив носи сам в себе си Cis moll, и разгънат в пространството той преодолява дори валса на Шопена. За възпитаните в духа на модерния танец това би звучало като светотатство: за тях естествено танецът тряба да обяснява, изобразява, илюстрира; сигурно така играта би станала израз на душевното, духовното – ала такава игра, уви! би се превърнала в средство, макар и съвършено: вместо стилово единство, тя

би постигнала с и м б о л н а еднаквост – и тук се крие недоразумението. (Недоразумението и копнежите на цялото модерно изкуство: от една страна абсолютните закони на стила, онази безлична и безпогрешна закономерност, реализираща себе си в изкуство – Енгр! А от другата страна – един страстен копнеж към познание, признание, претълкуване; болките на душата, търсеща своя естетически еквивалент; тайната на живота, блуждаеща в безсмислицата на несъвършенното, експлодираща в творчество – Делакроа!)Тогава възпитаните в духа на модерното изкуство биха могли все пак да разберат онази капризна и рафинирана преплетеност в линиите на Шубертовото шерцо – онези тъй внезапни, тъй комплицирани съчетания от скокове и каприоли, тази бравурност на бързината, отекваща в своенравна грациозност – най-важното: липсата на всяко усилие. – Защото играта на Карсавина е съвършена: там няма технически трудности, дилетантски маркирания, професионални coups de force. И тъкмо тъй Карсавина е голямата артистка: за нея всичко е е д н а к в о , единно – подчинено само на общата линеарна идея, съградено с идеална правилност в пространството – тя танцува еднакво лесно наред с най-обикновените стъпки най-комплицираните salto – тя става само танцуваща архитектоника, която превръща непосредствено музикалния мотив в ритмичен елемент, за да съгради тепърва през него пластичния израз в пространствени съотношения. И това, което дори като мисъл е тъй трудно за постигане, тя разрешава с една очевидност, която се разбира по себе си: защото Карсавина знае тайната на простотата. Тази простота изключва всичко излишно, ефектно, виртуозно и антихудожествено. Това е рафинираната простота на една голяма култура, която, минала експлозиите на възможностите, кристализира в непогрешимост. И може би тъкмо в Моцартовата Нощна музика Карсавина показва онази стилова редуцираност, която постига със съвсем прости средства една истинска класичност. Тук всичката техническа комплицираност е съвършено равна, почти незабележима в преходността си, – дискретно стилизирана в ъгли при Диана, с вертикална опростеност в духа на ранния ампир, въздушна и симетрична в овчарския танец. Това са стилови пренасяния в пространството, наивни и парадни, в чара на недоказаното и коректното, едновременно строги, лекомислени и хармонични: тогава дори кринолината може да бъде балансиращото фермато върху шеметния трилер на стъпките – и, закрепена на самата граница на дискретното, Карсавина знае все пак да начъртае с върха на нозете си най-съвършения bon ton, без да се прекатури в комичното. Наистина, чувството за такт у Карсавина е почти неразделно със стиловата постройка. Едва ли

би могъл да се мисли другояче танцът Hurdy Gurdy Man без тази стилизирана дискретност, без изисканата маниерност на гротескното, без непогрешимия механизъм на характеризирането. И може би тъкмо тук свършва изкуството на Карсавина – на границата на характеристичния танец –, ала този свършек е един балетен шедьовър; безкрайно чист, невероятно труден, прецизно едностранчив, пунктиран само с върха на нозете в нежна дантела от контури – сякаш тънка и сатирична рисунка от Бердслей. И все пак, изкуството на Карсавина е д р у г о – много по-високо и чисто: когато се даде в крайния си израз, в пълната си кристаличност – като последна тържествена и безполезна глория на цяла традиция: Le Cygne mourant. Карсавина танцува този танец в пълната униформа на класична балерина – и може би не напразно. През този танец сякаш самият балет е смъртно ранен: това благородно, бяло и съвършено изкуство, съчетано само от линии, движение и стил – високото изкуство на строгата формалност, на безпогрешната логика, на чистото зрение. Изкуство, което уви! умира, банализирано в оргиите на снобизма, разпиляно в стереотипията на ежедневното, развратено под електрическите блясъци на забавата. Тогава сънищата от толкова епохи се превръщат в кошмари, брутални и перверсирани като рисунки от Дега и Ропс; изкуството на живота се преобразява в страшен чар от изкуствен живот: съвършенството става цинизъм. И може би тъкмо славянската нежност на Карсавина тряба за последен път да проясни с някаква печална и чиста красота строгите линии на класичния балет, за да превърне хармоничната му завършеност в някакъв безкраен копнеж за съвършенство, в бял и смъртно ранен идеал за Чистата Форма. – И маркираща беглите му видения с колебливия ритъм на една безгрешна пластика, тя сякаш прави вече г р е ш к и , сякаш еклипсира от симетричната постройка на стила, победена от израза, – за да завърши най-сетне в несмела и тиха неподвижност. – Тогава, търсейки симбола като край, Карсавина сякаш симболно танцува края на своето собствено изкуство: голямото класично изкуство на балета – чисто като светлината, нежно като съня, бяло като душата на умиращ лебед.

в. „Женска мисъл“, бр. 1, 15 април 1922, с. 3.

При публикуването на текстовете от Чавдар Мутафов е

запазен оригиналният правопис.

Тамара Карсавина

12Литературен вестник 3-9.10.2018

Чавдар Ценов

(…) Беше донесла таблета си и побърза да го включи. Лиза в Златния дворец в Банкок, Лиза в Забранения град в Пекин, Лиза се разхожда по Великата китайска стена, Лиза пред „Свети Петър“ в Рим, Лиза пред „Свети Павел“ в Лондон, Лиза пред пирамидите в Гиза, Лиза и Ереван, Лиза и Лисабон, Копакабана, бялата църква в центъра на Хелзинки, левия бряг на Сена, иглата на Адмиралтейството зад Нева... И още, и още много други... Лиза никога не е била особено деликатна, но този път наистина прекаляваше. Разбирах, че не би могла да ми разкаже най-последната си история, пропускайки пътуванията си, и все пак – нямаше ли чувството, че може би и на мен ми се пътува, че имам някакво отношение към географските недвижимости – планини, селища, долини? По-важно ли й беше да се изфука пред мен, отколкото всячески да се стреми към запазване на моето душевно спокойствие? Моето душевно спокойствие за нищо ли не би й послужило, сега и в бъдеще?Въпреки всичко не можех да й се ядосам, толкова време не бяхме се виждали след последното ни скарване, че сега благо кротувах като новоизлюпено серафимче с три чифта крила. С първите закривах радостните си от срещата с нея очи, с вторите пречех на обидчивостта и мнителността ми да се проявят, а с третите... Третите бях вдигнал като ръце към небето и се молех поне този път в Лиза да не надделее свадливият й нрав и да не си тръгне, докато не изпием до капка удоволствието от евентуалното преплитане на телата ни. Защото тази вечер тя наистина беше много привлекателна и аз внимавах в разговора, донякъде и с нечисти помисли, но внимавах, опитвах се да вниквам в разказите й, разглеждах несвършващите снимки. Част от тях представляваха Еверест на баналното – и ако в Лиза пред „Мона Лиза“ все пак имаше нещо, то от Лиза пред Белия дом, Лиза пред Кремъл, Лиза пред Бъкингамския дворец можеше само да ти се доповръща. Таблетът побираше колкото искаш снимки, гледах да са по-неутрални и подбирах въпросите:– Къде е този хотел?– В Гуанджоу.– Искаш да кажеш Кантон?– Точно така. Гуанджоу е тукашното му име.– Тамошното!– Не разбрах...– Какво има за разбиране... Хотела май си го бива.– Фоайето му е толкова голямо, че побира палми и водопад.– Това отвън не са ли също палми?– Палми са, много е горещо. Там за първи път ми се случи – като слязох от автобуса, очилата ми се изпотиха. Нали се сещаш, обикновено е обратното – изпотяват ти се, когато през зимата влезеш в автобуса...– А тази лодка?– В Банкок. Прилича на Венеция – целият в канали, но по-автентичен – надвиснало пране от къщите, мръсотия, крясъци, казаха ни, че се случвало бандити да се гонят със скутери и да се гърмят. Досущ като на филм…Това можеше да продължи цяла вечер. Откъде да зная с колко фотографски папки разполагаше Лиза в таблета. Дори тази, която ми беше отворила, още не бях разгледал. Не че не ми беше интересно, но предпочитах утре сутрин да продължим с интересното, а сега просто да си легнем. Със задружни усилия да придърпаме полата (сивата) в обратна посока, така да се каже. Но Лиза не беше човек, който ще позволи подобни волности, преди часовникът да е ударил полунощ, преди езикът да я е заболял от говорене, а от подутите ми уши да започнат да излизат мехурчета. Тъй че нямаше друг изход, освен да продължа с живия си интерес към световните забележителности: – Размазаната?– Това е на един от римските хълмове. Огромна ключалка на портата. Зад нея се помещава Малтийският орден. Най-старият рицарски орден в света. Сам себе си счита за държава, дори има статут на наблюдател в ООН. Закачката е в това, че ключалката те свързва с още две държави – двора на Ордена, после специално направения отвор, за да се види в него „Свети Петър“, а самият ти зяпаш от Рим. Само че моят фотоапарат не е с такива възможности – да запечатва закачка в три държави. Затова е размазана.– Тези денивелации май не се сещам от кой град са...– Люксембург! Малък, но извънредно живописен... Живописни са и самите люксембургци. Докато са мънички, вкъщи им говорят на люксембургски. Започват училище на немски и така я карат до края на прогимназията. В гимназията се учи само на френски. Вестниците излизат на немски, държавната

администрация работи на френски. Излишно е да ти казвам, че всички знаят английски.– Този автобус?– Пак там е. Не се стърпях и го снимах. В него бяхме петдесетина

души от 28 държави. Връщахме се превъзбудени от семинар и всички говореха. На всякакви езици. Общо взето прилично, без високи тонове, но не можеш да си представиш какво жужене настана. Затворих очи и си представих, че това е жуженето на Вавилонската кула. Само дето не виждах причина кулата да бъде разрушена. Макар и неразбираемо в детайлите, всеки си превеждаше жуженето: заедно сме, помагаме си, не се мразим, не воюваме помежду си, а си разказваме кой откъде е дошъл, какво си мисли и за какво мечтае. Нещо като това, дето си ми разказвал за облаците, как се прибирали вечер в бюфета на баба ти и започвали... – Някакво представление ли е това?– Виетнамски воден куклен театър. Плитък басейн заема сцената. В дъното му има завеса, зад нея са актьорите, които с дълги прътове разиграват куклите в басейна. Всъщност водата служи да придава реалистичност на движенията. Преди киното това е било най-раздвиженото изкуство. Виж отстрани на басейна, върху стъпаловиден подиум е насядал оркестър и свири тогавашна музика... – Доста голи и напечени сгради!– Ереван... Заводът за коняк „Арарат“. През деветнайсети век го е основал някакъв руснак. Богаташ и ексцентрик, направил изключителна рекламна кампания на Запад. Влиза някое конте в парижки ресторант, поръчва на воля, пръска пари, накрая иска десерт и чашчица арменски коняк ли, бренди ли, не знам пред французите как са го наричали, във всеки случай „Арарат“. Моля, какъв „Арарат“ – недоумяват келнерите. Как, вие нямате от този еликсир?! – вдига скандал контето. Така на едно място, на второ, на трето, едно конте, второ, трето конте... скоро из цял Париж се говорело за необикновеното питие.– Това не е ли същият хотел в Кантон?– Да, над Перлената река е. Имахме интересна случка там. С нас беше областният управител на Варна и една сутрин, докато се разхождахме по брега, той и моят шеф заспориха накъде тече реката.– Как накъде?– Ами буквално, в коя посока. Някак, като гледаш водите, ту ти се струва, че наляво текат, ту обратното. Шефът ми е голям инат, а областният, той пък го играе на морски човек, как, ти на мен, морския, ще ми кажеш. Решихме да питаме първо преводачката, после другия придружител. И двамата не знаеха. Нещо повече, сякаш не разбираха какво ги питаме. Обяснихме им го по друг начин – в коя посока е морето, към което реката влачи водите си. Пак не получихме отговор. Шефът ми се амбицира и след няколко часа, при официалната среща с местните власти, постави въпроса, така да се каже, на държавно равнище: „Накъде тече реката?“. Отново не получихме отговор. Или не разбираха какво ги питаме, или простичкото нещо – накъде тече реката – липсва поначало в светоусещането им, което ни беше трудно да си представим във връзка с координатните системи, които ни помагат да тръгнем в една или друга посока: реките извират отнякъде и се вливат другаде, шосетата се прокарват от точка А до точка Б... Или имаше нещо трето, напълно неразбираемо за нас?Тогава се сетих за теб. Колко важно беше за теб да ми обясняваш коя река откъде извира и къде се влива. Кои са й притоците, колко й е дължината, водосборният й басейн. И какво ли не още. Ами ако всички тези неща изобщо не ги интересуваха? Ако бяха преминали отвъд, там, където всичко това е само излишна информация, никому ненужна статистика? Ако нещо съвсем различно виждаха в самото течение, в могъщата река? Но главата ми не побираше какво би могло да е то...– Разбрахте ли накъде тече?– В един момент си помислихме, че не получаваме отговор, защото питаме някак важно, тежко, сякаш поставяме въпрос от национален интерес. Те се стряскат, не могат да разберат накъде бием и бавят отговора. Затова решихме просто да попитаме на рецепцията. Едва ли не между другото. Те също не знаеха, но бързо извадиха лаптоп, нещо гледаха, нещо сверяваха и категорично ни посочиха една от двете възможни посоки. Дали беше така, кой да ти каже. Пък и на нас ни беше станало все едно. Вече не се интересувахме толкова накъде тече реката, колкото защо не могат от раз да ни отговорят. Просто не знаят, или зад това се крият по-дълбоки културни различия.Така и не можахме да си отговорим. Ситуацията с нещо напомняше... май не ти го разказах... в този хотел в Гуанджоу, Кантон де, беше пълно с американци. Семейни двойки, които разнасяха пеленачета по етажите. Бяха дошли да ги осиновяват. Някои водеха със себе си седем-осем годишни деца, също от китайски произход. Явно ги бяха осиновили някога и сега се бяха завърнали да им вземат братче или сестриче. В един момент шефът ме дръпна встрани и ми зашепна, сякаш ми доверяваше свръхсекретна служебна информация. Като бил студент в Америка, научил за тази практика – да идват бездетните американци в Китай. Това хич не било лесно и проучването на семейните двойки траело няколко години. Китайците имали доста изисквания към тях, едно от които повелявало в никакъв случай осиновителите да не бъдат дебели. „Защо?“ – не разбрах аз. „За да не получат културен шок децата. И без това нацията им е по-дребна. Пък и китайците

обикновено са слаби, пъргави, стегнати...“ – на шефа ми му звънна телефонът, той ми махна с ръка – после ще ти доразправя – и тръгна към рецепцията.Малко след това във фоайето на втория етаж видях семейство много дебели американци с китайско дете. В първия момент щях да се изсмея на глас и да догоня шефа, за да му натрия носа, но в следващия забелязах – детето беше с увреждане. Дадох си сметка, че най-вероятно за деца с увреждания правеха изключение от стандарта – родителите можеха да са дебели... Разказвам ти всичко това по повод на реката. Както при осиновяването има най-различни казуси и спокойно може да не забележиш някой от тях, вероятно и при въпроса „накъде тече реката“ оставаше нещо скрито, нещо, което пропускахме...

Още дълго Лиза се въртя около пътуванията си. Заби се в някакъв залез на португалския бряг. И двамата споменахме по този повод, че сме свикнали слънцето да се изтръгва от морето, не да се удавя в него. После се втурна към някакъв ветровит шведски остров. Оттам се прехвърли на самолет, превозил я по линията Прага – Люксембург. Ниско над земята. С очарователни гледки. И още. И още. Май се налагаше да й кажа?Внезапно добих смелост, пък и не издържах вече. Наместих се до нея и безцеремонно я прекъснах. Как ли? Като напъхах ръка под алената фланела. Лиза се стресна, изгледа ме възмутено, но само за миг. Проумя, че ми е паднало пердето. Благоразумно реши да се прави на разсеяна. Тоест продължи да ми разказва за реката, докато ръката ми свободно се прехвърляше от едната на другата гърда. Щеше да е смешно, ако не беше толкова възбуждащо. Обожавах гърдите й. Пък и такива ги помнех на големина, но дали не бяха поомекнали? Не, не бяха...– Накъде тече алена фланела?– Моля?– По-точно алена фанела.– Чакай! – Лиза сбърчи чело. – Имаше нещо...– Палиндром се казва нещото. Тече еднакво и в двете посоки – четеш алена фанела от ляво надясно, и четеш алена фанела от дясно наляво.– И каква е връзката с реката?Пъхнах си главата под алената й фланела, такава беше връзката, зацелувах я цялата и ако не бях така зажаднял за гърдите й, щях да й река следното, и то в очите, а не наум.Стига с тая река, Лиза, реката географска недвижимост или движимост е, как смяташ? Знаеш ли, мила, говори си, разправяй за разни страни и народи. Не ми пречиш, макар че никога не си била особено тактична. Обаче ми прави впечатление, че в целия си разпрострян нашироко разказ за градове и реки май не стана въпрос за начините на придвижване насам-натам из географията.– Знаеш ли, Лиза... – измъкнах се изпод фланелата-фанела.Тя млъкна в очакване. Усещах, че всеки миг ще задиша тежко. Разколебах се кога да й го кажа. Потърсих устните й, езиците ни се сблъскаха жадно. Продължих да й говоря наум, сякаш да се окуража.При цялата ми образованост, Лиза, никога не съм си представял, че ще си купя билет и ще отпътувам нанякъде с влак или параход, камо ли със самолет. Все вълшебни килимчета, бързоходни ботуши и магически пръчици се мяркаха в сънищата ми. Мечтателността развива мързел, а мързелът поражда нова доза мечтателност. Това е омагьосан, но сладостен кръг, в който се въртиш и мечтаеш, въртиш и сънуваш, въртиш и пътуваш. Преброждаш света развълнуван...Е, знаеш много добре, че аз не успях да го пребродя. Но трябва да ти призная още нещо. Дръпнах се от нея, поех си дъх, погледнах в очите й от упор и казах:– Знаеш ли, Лиза, аз никога не съм излизал навън. – Къде не си излизал? – не разбра тя.– Ами никъде не съм излизал. Разбираш ли – никъде! Извън България става въпрос. Никога никъде не съм ходил...– Нали ми разказваше как още като ученик си ходил до Сурдулица, до Варшава и Братислава?!... Казваше, че не си ходил много, но си ходил! Споменаваше Виена, Будапеща, Мюнхен... Казваше, че тепърва ти предстоят големите пътувания. Обеща да ме заведеш в Патагония, не помниш ли?– Измислях си. Не забравяй, че знам наизуст всякакви маршрути... Какво ли не съм разправял, но дори до граничен пункт не съм стигал, камо ли да го премина. Е, да не прекалявам, виждал съм как заминават. На летището с часове съм седял и съм гледал как пътниците подават паспортите си на първия контрол. Това не е точно граничен пункт, но какво значение има. Нали тези хора след няколко часа ще се разхвърлят из различни краища на света. Освен това в Стрезимировци съм седял в колата на един завой. В дъното след завоя е границата със Сърбия. Бях си наумил само да погледна, и то отдалеч, от дъното на завоя към граничния пункт. Обаче като виснах. Гледах, пуших, гледах, пълно беше с коли. Минаваха към Сърбия, пристигаха оттам други. Висях, висях, докато капнах от висене... Сега беше ред на Лиза да ме прекъсне. Тя сложи длан върху устата ми да замълча, после горещо ме прегърна, замря за минута-две. Когато се размърда, каза:– Сега си обяснявам някои неща.

Из романа „Накъде тече реката“

Литературен вестник 3-9.10.2018 13

Гласът й потрепери и тя... се разплака. Зацелувах сълзите й. Със сладостта си те ми напомниха някогашния дъжд над Скатово. Бях прокарал едната си ръка под мишницата и разпервах длан зад врата й, с другата я галех по гърба и си припомнях гънките му. Сякаш не се беше променил, същата плътност и нервност на кожата, по която от време на време пробягваха тръпки. Ето как се получаваше. Физически добре се бяхме опознали в онази няколкомесечна връзка, придружена с непрестанни раздели. Оттогава копнеех по тялото й. Иначе... – Знаеш ли как навремето се влюбих… в теб? На десет трябва да съм била, драсках, свряна в ъгъла, там, в кабинета на баща ми. В университета. Вие двамата си говорехте, аз рисувах, не помня дали спорехте, но ръкомахахте яко. Ти не можеше да застанеш на едно място, насам-натам, луда ставах да те следя с очи. В един момент спря пред глобуса на бюрото му и го завъртя с цяла длан. В жеста ти нямаше нищо господарско, не беше от рода на „земята ми принадлежи“, по-скоро напомняше за нещо домашно, свойско – нещо от рода на „цялата Земя е наш дом, бихме могли навсякъде да сме си у дома“. Първо сме жители на Земята, после сме българи, джинкитайци и всякакви други, а не обратното... Плени ме този жест. Оттогава те гледах жадно, с ей такива очи. Не минаваше ден да не си мисля за теб. Молех се, докато порасна, да не се ожениш… Когато наистина пораснах обаче, се влюбих в друг, после в трети. Ожених се набързо, разведох се. Бях те изтрила от съзнанието си. Една вечер... каква идиотщина само... седнах да гледам „По света и у нас“. Това въртящо се кълбо, внезапно лумналият спомен, завъртя се всичко, обърка се в главата ми... и защо пък да не ти се обадя... изчервих се цялата само при мисълта...Тук някъде я прекъснах с устни сякаш уплашен, че прекалено много откровения ще станат за една вечер. Зацелувахме се, после пак говорихме, пак се целувахме... На сутринта осъзнах, че това беше най-хубавата нощ в живота ми. Лиза никога до този момент не е била така привлекателна, страстна, неудържима. Пушех, галех леко голотата й в нахлуващата през пердетата дрезгавина и се чувствах прекрасно – уталожен, и нещо така необичайно за особата ми – доволен от себе си. Най-вече защото й признах, че не съм ходил никъде. Дори на Коста не бях го споменавал. Под претекста, че не е ставало въпрос. Макар че веднъж за малко да се изпусна по друг повод, но както винаги ловко се проврях между капките. Да, истина беше. На 50 години щях да стана, а не бях излизал извън страната. Нито сантиметър извън свещените ни несправедливи граници не бях пристъпял. Дори до Сурдулица не отидох, каквато възможност ми се яви на 13-годишна възраст. Нашите ми дадоха пари да се запиша за ученическата екскурзия. В последния момент обаче се разболях. Въпреки това можех да отида, но ми се видя някак прекалено мижаво първото напускане на отечествените предели да е сред сополи и кихавици. Не така си го представях. С температура, подсмърчащ, едва кретащ из уличките на някаква си Сурдулица, намираща се на мижавите 150 километра от София... Още същото лято се отвори втори шанс – за Варшава и Братислава. Обясних вече кой ме отряза тогава и как беше записала в преиначалника, че нямало такова нещо. После, когато нещата с държавата ни се промениха, когато всички имаха паспорти и мнозина се запиляха по света... Тогава не го направих от честолюбие. Всички се бяха юрнали, къде да вървя! Нима аз, натрупалият толкова много география, с подробна и много дълго изработвана карта на света, ще се фукна на пазар в Истанбул? Или ще ида да разглеждам Виена, като да не я знам наизуст? А може би да прескоча до онази убавиня – Битоля? Или най-после, да взема да ида до Сурдулица толкова години по-късно? И защо, нима не знаех подробно как се стига дотам? Минаваш Трън, влизаш в съседна Югославия, десетина километра асфалт се вие и изкачва, докато стигнете Власинското езеро. Оттам се спускате още толкова километри и ето ви я Сурдулица. Близо е шосето от Ниш за Скопие, а следователно – от Белград за Атина, а следователно – от Берлин за Йоханесбург. Можех да застана с вдигнат палец край шосето и да се устремя наляво или надясно. Можех, вече се пътуваше свободно, само че целият почернявах от обида колко много съм изпуснал и едва ли ще успея да наваксам. Все пак на няколко пъти щях да го направя, но всеки път бързо се разколебавах – защо пък да ида до Тасос, не би ли трябвало първото ми пътуване да е по-забележително – до Марсилия например? А защо пък Марсилия, не е ли по-добре Валядолид? Когато човек не извърши нещо навреме, после става по-трудно, а още по-после – още по-трудно. Казвах си и си повтарях, че това е трябвало да бъде извършено преди трийсет години, сега каква полза, за чий дявол сега да тръгна да пътувам? Дори дяволски късмет да имам, не мога да наваксам изпуснатото. Каква я мислех, каква я мечтаех, каква я предвкусвах, пък тя каква стана. Вместо развълнуван да пребродя света, останах да се вълнувам из Люлините...

Появата на романа предстои скоро под знака на издателство „Жанет 45“.

Предизвестена смърт

Поезията е на прага на сънуване, че нещо бута,че я има, че е жива, диша и променя.Лети.А всъщност точи лиги и сънува мокри сънищаза времена, в които са били родени само мъртвите.

Поетите се правят на много отворени,умират от яд, че с рапа израстват деца, а със стихосбирките им подпират крачета на масички.

Пишещите поезия не говорят на хората, закотвени кораби в сумрачни стаи.Пишат, за да не бъдат прочетени,четат и не чакат разбиране.Носят си книжки по чантите,скучни до доказване на противното.

Едва-едва кретащи в потока от информация,без плавници, смисъл, удавници от най-честите,дето си мислят, че плуват добре.Потъват по-бързо от заспиващата си публика, със скоростта на недокосната корица,с огъня на неразбрания текст.Палят факли с големината на клечки кибрити заради тях кибритопродавачката умира от студв края на приказката.

Истината

На косъм от реалността играя тай чи, мия чинии във ваната. Прекалих до надебеляване със забравянето,обикновен син на компютъра си. Зареждам гориво от фейсбук.Най-добрите ми приятели са сандвичи.Танцувам на кофти музика с палции пачка и имам десет хиляди лайкана снимката на която душа политикс възглавница.

Обвинен до доказване на невинното,вегетиращ месояден в продънен диван,заспивам, мърморя прозинато,а за десерт си говоря с клошар.

Гурме цар без царица на трона си,готвя принцеси, за да се наям,и дишам единствено и само за себе си,за да порасна голям.

Млади хора

Ядем от въдица.Не търсим бъдеще.Крадем от себе сии препродаваме.

От много сънища,не си доспиваме,все още млади,остаряваме.

Берем си бурии умирамеда бъдем първив някво минало.

С чадъри вдигнати,глави във облаци,ловим светкавиции ни е имало.

Модерно

Виртуално втренчени човечета в дисплейчета,пропускат да възкръснатдоброволно.Имат лайк, но нямат време.

Не се подхлъзват лесно на банан. Никой не им казва като наседнат дъвка.

Не е лесно да си сам.Земята е омекнала. Основите ни са в клауд,не сме на харддиск и сме крехкикато кучето под пейката,зависещо от милостиня.Едно момиче го е срам да ти признае, че блещука в тъмното,когато се ръкувате.

Деконструкция на хипстъра

Не харесва очила,носи очила, харесва неща,за които още не е чували други неща, още неща,без неща е голяма,кръгла нула.Не обича храна,наложително хапвакаквото гурме роботътв кухнята му е сготвили с лека ръка, ако не му харесва,просто го изсипва на пода, за котката.Няма мнение,има крака, не му се ходи много. Разбира от кич и знае как да го превърне в дизайнерска дрога.Едва стига без уайфайс празна платнена торба вмагазина. Натъпква я сцигари, кутии чай, киноа,кола лайт, диск със сръбска музика,няква книга на няква туркиня,която няма да прочете никога.Отегчен от невъзможносттада плати с биткойннервно изгризва крайчеца намустака си и мисликак да нарича майка сипред другите.Дребнав до мозъка на гостите си,дребните все не му стигат,за да си купи кафе от машина, добре че такова не пие,особено ако някой го гледаили когато го снимат.

Кон

стан

тин

Кос

тов

, Гал

ерия

та

е в

рем

онт

(Л

юбо

пит

ство

).

От

изл

ожба

та

„On

Tim

e”

Стефан Икога

14Литературен вестник 3-9.10.2018

По едно време даже му беше по-приятно по цяла седмица да кръстосва нагоре-надолу с влаковете, отколото да се прибира у дома. После разбра, че не е бил прав, но беше късно. Кондукторът изобщо не беше висок, обаче жена му пък беше съвсем нисичка. Сега тя навсякъде вървеше след него, криеше се зад гърба му и от време на време щастливо опираше чело до рамото му, но той не я усещаше. Беше му мъчно и самотно без нея, а на женичката тъкмо затова й беше леко и весело. В известен смисъл тя дори се радваше, че е умряла и че мъжът й толкова страда за нея. Знаеше, че скоро ще му мине, можеше дори съвсем да я забрави и да се прежени, но засега така й беше добре. Иззад рамото на кондуктора полъхна хлад и той си каза, че ако постои още малко тук, на сутринта вратът му със сигурност ще се е схванал, а може и старата дископатия да се обади. Обърна се да види кой от прозорците в коридора е останал отворен и дори се канеше да сгълчи пътника, но прозорците до един бяха затворени. След малко в неотопления влак щеше да бъде по-студено, отколкото беше навън. Той порови още малко в душата си, но не намери други теми за разговор. – Аз съм през два вагона – рече тежко и примирено, сякаш се сбогуваше завинаги. После се обърна с все фенера си и светлината побягна пред него, мотаейки се в краката му, безгрижна и глупава като дете. Пътникът изчака да чуе щракването на вратата в далечния край на коридора. Преброи до седемдесет и осем, стана и тръгна по стъпките на кондуктора, но не натам, накъдето беше отишъл, а откъдето беше дошъл. Той скочи от последното стъпало и чакъленото легло на релсите изхрущя под краката му. Те лежаха, притиснати под тежестта на влака, и сега, когато пътникът беше слязъл от него, може би съвсем мъничко им беше олекнало. Той не смяташе, че е направил нещо добро. Напрегна се пак да чуе морето. Стори му се, че няма как да не е наблизо. Кондукторът, този отчаян човек, трябва да го беше излъгал. Пътникът повървя край линията, докато не намери по-рехав шубрак и не се промуши от другата страна. Зад прозореца на купето си беше представял нощта другояче. Сега обаче тя го обгърна от всички страни, като жива, и нетърпеливо го привлече в себе си. Лъхаше в лицето му свежо и го щипеше с премръзнали пръсти по кожата, макар да не беше вече млада. Той й се остави. Там, откъдето идваше, нощите винаги бяха по-лоши от дните. Затова и се беше научил да ги отбягва. Те не бяха предназначени за покой, а за каляване на характера. Само че накрая характерът винаги се разваляше, и то така, че на човека нищо друго не му оставаше, освен да легне на пейката. Мъжът се стремеше да не обръща внимание на нощта, държеше се, сякаш си е най-обикновен ден и нищо не се е променило. Когато децата идваха при него да ги утеши, той ги слагаше в леглата им, завиваше ги презглава, както обичаха, и дълго им разправяше за Чингачгук, Оцеола и Гойко Митич, докато полека-лека не преглътнеха страха и не го избутаха по-навътре в червата си, където не им пречеше толкова много и те най-сетне успяваха да заспят. Единствен той будуваше. Длъжен беше. Децата бяха деца на Вселената, не бяха негови. И понеже Вселената не е майка, все някой трябваше да се грижи за тях. Тази нощ обаче беше по-различна, а и пътникът вече не беше там, беше напуснал тази земя на живота си и тръгнал към друга, която нямаше да е никаква земя, а само солена вода. Докато беше пазач, нощем често мислеше за децата, спомняше си имената им и дори ги изговаряше на глас, сякаш можеха да му отвърнат. Някои бяха по-стари от него, но и те бяха деца. Всичките до едно бяха грозни и будеха в сърцето жал и отвращение, но не и любов. Понякога се обичаха помежду си, а най-често не. Живееха си и не подозираха, че ще им е по-леко да не живеят. Но от пейката не се бояха. Страхуваха се от другите живи неща. Нощта се разтваряше все по-безсрамно пред него, мамеше го все по-навътре и по-навътре и пътникът с насмешка си мислеше колко трябва да е заблудена, щом си въобразява, че може да й бъде мъж и като такъв да легне върху нея, както влакът лежеше върху релсите, и да я засити, дори само с тежестта си, той, който беше нищожна прашинка от мирозданието и не разбираше от любов. Тъпа курва, мислеше си и му ставаше приятно, че така, с думи, може да я унижи, когато беше най-желателна и беззащитна. Нощта беше празно пространство, а пътникът – живо същество. Нямаше как да се съединят. Оставаше им само да се обиждат. Все по-натам вървеше той, отдалечаваше се от влака, а с гърба си усещаше как железният червей кротко си почива на линията, наместил празния си търбух, в който като зловонен газ се пластеше и тихо пукаше мракът. Вътре, подобно на Йона в корема на рибата, седеше сам-самичък грешният кондуктор и разговаряше с умрялата си жена. Питаше я разни неща и си отговаряше от нейно име, после с дясната си ръка плахо милваше лявата, както много отдавна беше правила тя. А покойницата, която го наблюдаваше оттам, откъдето всички мъртви наблюдават живите, се разнежваше от ласката и жалеше, че вече няма тяло, та да пророни поне една сълза на умиление и прошка.

Може би там някъде беше морето.

Публикуването на романа предстои тази есен в издателство „Факел Експрес“.

от стр. 9

Яница Радева

На Кр. Л.

Видяхме, когато колата ти влезе в селото. Беше рано сутринта, а вече селяните не са като едно време, и никой друг не те забеляза. Със сестрите ми тъкмо се бяхме съблекли да се къпем в реката. Косите ни блестяха на слънцето като изплетени от паяжина. Сестрите ми изпискаха, когато чуха мотора, понеже понякога забравят, че не могат да привлекат погледа на някого. Не само косите ни са като паяжина, а може би сме самата паяжина – понякога блестим като видение в бял контур, но обикновено не може да ни забележи човек, освен някой като теб, но такъв не бях срещала от дълго време и краката ми натежаха от изненада, когато усетих погледа ти. Но тогава аз се усмихнах на писъците на сестрите ми, понеже имам опит по-отдавна, още когато тук не влизаше никакъв автомобил, а в изоставената къща край селото, която привлича обективите на фотографите, живееше семейството на мелничаря. По-нагоре е мелницата, ти така и не я видя, защото не тръгна по реката, а влезе в селото да търсиш голямата къща. Сестрите ми се спуснаха да си намятат роклите, а аз се загледах в лицето ти, скрито зад слънчевите очила. Зная, че така упорито ги носите, но не мога да разбера защо, вероятно искате да скриете душата си, обаче едва ли от нас. Зная, че сме ви безразлични, но бях любопитна и се изправих след автомобила, преминах реката и тръгнах след него, отивам да видя къде ще спре, казах на сестрите си, няма ли да се облечеш поне, Вита, каза по-малката ми сестра, неприлично е. Засмях се и вдигнах роклята от тревата, една пеперуда излетя в посока към селото. И аз съм натам, казах, а сестрите ми остават да се къпят и да плетат венци. Не обирайте всички цветя, ей, казах им, а ти не пощръклявай всички хора, ей, отговориха като ехо – малко сърдито ехо, защото ги оставях, за да скитам. А аз скочих и полетях с бялата си рокля. Тя се разпери като чадър, под който вятърът пожела да пъхне ръката си, но така го ритнах, че зави с глас на вихрушка, развилня се из селото, пръсна струпаната смет и избяга засрамен или сърдит. Не ме интересува сръднята на вятъра, дори не ми се занимаваше въобще с дъртия развратник, който чака зад всеки вратник да се покаже я пола, я рокля. Забравих го веднага, защото видях пред голямата къща колата ти. Ти беше влязъл в двора и търсеше домакините. Те се помайваха над кафето в кухнята, понеже не се бяха разбудили като хората. Взех едно камъче и го хвърлих по прозореца. Хазайката го чу и погледна. Видя те и излезе. Чух къде те настаниха. Вмъкнах се на пръсти в стаята ти, като мислех, че няма да ме забележиш, както другите не ме забелязват. Но ти влезе с багажа си и вместо да започнеш да го разопаковаш, а аз да надничам какво носиш, спря погледа си на мен и попита, и какво ще правим сега, а аз избягах. Когато се озовах на двора,

размислих, че съм постъпила много грубо, да изляза без да се представя и без да те попитам кой си, затова реших да се върна и да ти кажа, че живея със сестрите си в края на селото, в изоставената къща, така се нарича от всички тук и наглед е наистина като изоставена, но ако дойдеш, ще си добре дошъл и ти обещавам, че няма да се чувстваш изоставен. По-малката ми сестра ще ти направи венец, макар че е по-полезно да го сложим в чайника, вместо да ти го слагаме на главата като диадема. Диадема от цветя не е подходяща за мъж, а корона. Най-малката ми сестра ще ти изпере дрехите на реката, ако имаш нужда, тя и моята рокля пере и я прави по-бяла, отколкото когато аз правя това, мисля, че дори и пералните не перат по-добре от нея. А пък аз съм Вита, най-голямата. Колко? Колкото – толкова.Вита не знае какво е спокойствие, кръвта й ври повече от вино, а може би и самата й кръв да е вино, защото с вино, а не с мляко е закърмена, поне така се говореше някога. Заради това или заради друга причина не израсна като всички и все беше в някакъв друг свят, ту забързана за него, но в същото време бавна за този. Бялата й рокля е бяла само в нейните очи, както и светът е друг в нейните очи, със сигурност много по-хубав, защото винаги е усмихната, но кой би могъл да знае. Вита се усмихва пред голямата къща, през чиято ограда преминава, все едно е от някаква виртуална материя, защото просто я прескача, а кучето на стопаните я гледа с четирите си очи – две от бяла и кафява козина, а другите две – черни като маслини и също толкова лъскави.Прозорецът на стаята ти беше отворен и се промъкнах през него. Тебе те нямаше. Беше извадил багажа си от куфара и всичко подредил – на едната страна беше сложил дрехите си, а на другата – книга с молив, книгата имаше красива корица, а вътре, както всяка книга – редове с букви, но буквите се превърнаха в лодки и заплуваха пред погледа ми по вълните на река от думи и почувствах как тези вълни ще ме глътнат, а може би от тях щеше да изскочи голяма риба. Значи това е вълшебен предмет, казах си, а мъжът не може да е магьосник, зная, че такива хора не съществуват, но как само ме забеляза, единствен от всички. От това цялата пламнах и отидох да се огледам в огледалото на стената, където преди това стоях, но огледалото не ме видя, знаех си, само ти можеш да ме видиш, и седнах да те чакам, за да хвана двата края на роклята си и да ти се поклоня, макар че това дали е редно, ние със сестрите ми на никого не се покланяме, и да кажа, аз съм Вита – най-голямата съм. Колко? Колкото – толкова. Дълго те чаках, но ти не идваше. Столът беше голямо кресло, а стаята широка, не толкова като поляна, а и не обичам тавани над мен, но седях и чаках, макар че ми беше задушно. Когато разбрах, че няма да се върнеш, или поне няма да е скоро, а търпението ми се превърна в пот, аз реших да ти оставя знак, свалих едно листо от венеца си и го пъхнах между страниците.Мъжът плаща престоя си на домакинята и разпитва

Голямата сестраИз романа „Свети Вълк”

Кон

стан

тин

Кос

тов

, In

mem

oria

m (

посв

етен

о на

моя

та

май

ка Е

мил

ия К

ост

ова)

. От

изл

ожба

та

„On

Tim

e”

Литературен вестник 3-9.10.2018 15

общо за нещата из селото, за съседите и останалите почиващи, както човек пита от любезност, не от любознателност. Докато говорят пред загасналата камина с чаша кафе в ръка, той усеща болка в главата. Болката е морава и тежка. Има жълта болка, която е като огъня, който липсва на камината, а когато огънят те прониже, става червена и остра като кинжал или като заливане с горещ чай. От болката в бяло се припада, но неговата е ливава и тежи като камбана, всеки момент ще забие оглушително, а той е в камбанарията на болката. Досеща се, че има нужда от аптека, но домакинята казва, че има чак през три села в четвъртото. Тъй като е решил да си почива, а не да се превръща в издирвач на аптеки и лекарства, мъжът решава да се спаси с душ, но преди да се върне в стаята си се досеща какво може да му помогне и пита за канела, предпочитал за кафето, което накрая остава непипнато. Жената се усмихва извинително, нямала такива неща в къщата, ще го има предвид за друг път. Не се е сетила, че някой може да има и такива предпочитания. Той й пожелава приятен ден и се връща в стаята, сваля дрехите си и се хвърля към спасението на банята. Когато по-късно, освежен и планирал остатъка от деня си, се спира пред огледалото, си задава онзи въпрос, който обича да си повтаря, и какво ще правим сега?Видях те да отиваш към музея. Аз не обичам музея, защото е пълен с пеперуди, набучени на карфици, най-прекрасните крила от поляната са в кутии. Веднъж застанах пред една такава и сърцето ми щеше да се пръсне, избягах като ужилена, а всъщност бях обидена. Навън плаках толкова неудържимо, че от плача ми на една жена й прилоша. Когато отвориха музея и надписът му блестеше нов и с големи букви, се радвах като дете. Думата ме подведе, оттогава не се доверявам на думите, преди да се уверя, че не лъжат. Тези в книгата ти изглеждат други, приличат на лодки и водят някъде. Онзи надпис казва, че музеят е природен и научен, но аз не разбирам вашето отношение към природата, макар че се опитвам. Повярвай ми, имам много време да размишлявам за мъртвите пеперуди и реките без вода. Зимите тук са дълги и аз предпочитам да размишлявам, вместо да внимавам за ръцете на вятъра. Седя в изоставената къща и гледам как снегът затрупва селото, земята се превръща в царство на съня, а венецът на главата ми е от все по-суха трева. Нямах нищо против да разгледаш музея, щях да те почакам на площадката пред него, не желаех да влизам, важното беше, че те намерих, защото се тревожех, че не съм оставила знака на подходящото място и ти не си го открил. Имах да ти разказвам много неща, всъщност те не са толкова много, освен това, че е важно някой да те вижда. Иначе просто си загубен. За цветята и венците ще ти говорят сестрите ми, те могат да намерят за теб всякаква билка, стига да им кажеш от какво се нуждаеш. Понякога хората търсят билки за подмладяване, а аз не разбирам защо са им, та те и с този живот, който разполагат, не могат да се оправят, а искат още. Влизам през прозорците им и ги гледам, но не е за гледане и си тръгвам бързо. Когато се настаних в изоставената къща със сестрите ми, там имаше легла за всяка от нас, три легла за три сестри. Но аз се смутих, жената на мелничаря скоро се беше възнесла от някое от тях, все си мислех, че ще легна върху душата й, която се връща да потърси тялото, и ще я стъпча, затова и до днес лягам на всяко легло, на което ми се случи да легна, в края му, съвсем в края или съвсем до стената, за да не преча на някоя душа да диша. Твоето легло как ти се стори? Преди два дни в него нощува двойка, нощува не знам дали е точната дума, но по-добре да се бяха възползвали от завесите, отколкото от светлината на лампата, макар че можеш да кажеш, да не съм надничала в прозореца. Аз в бърлогите на животните мога да вляза, ако реша, и как се оформя яйцето в патицата съм виждала, и във вира – поповите лъжички как помъдряват, но това за завесите всички го говорят, пък аз съм ехо. За мен най-красиви са пеперудите, приличат на цветя върху цвете, а тези двамата приличаха на богомолки. Осем епилирани крайника с две глави се премятаха в четирите края на леглото ти, а всеки път, когато женската глава се навеждаше към мъжката, се плашех, че сутринта хазайката ти ще замита части от череп под леглото. Ти тогава се засмя и аз се засрамих, защото по-скоро говорех на себе си и не бях сигурна дали следиш мисълта ми, понеже беше избързал по пътеката, затова и се бях отплеснала със странични неща. Не исках срамът ми да личи, затова реших да си поиграя с теб, накъсах стръкове и започнах да те гъделичкам по краката, докато вървиш. Ти започна да подскачаш и вярвам, че беше много забавна тази игра. Когато стигна музея, те оставих, пък и аз имах да свърша някои неща в селото.Мъжът се чуди как може да не поддържат алеята в по-добро състояние. Сякаш съм някакъв рейнджър. Представата за себе си като екшън герой му се струва толкова нелепа, а смехът – толкова намясто, че избухва по пътеката, а тя се стеснява и става стръмна. Тогава смехът се свива в гърлото и жажда дращи с нокътя

си, но не му се ще да спира насред стръмното, после ще почива, пък и ще полее главата си с бутилката, за да стане лавандуловата му болка поне розова, но ако имаше лавандула вместо канела, би било по-добре, но тук само коприва, всякакви стръкове от всякакви треви го шибат по краката, но копривата е най-жестока – като нажежено до жупел желязо. Може би сбърках пътя, пишеше екопътека, но това на нищо не прилича. Щом стига, оглежда краката си и освен копривна треска, забелязва и обрив от бълхи. За щастие, в раницата има флакон, случаят не е като с канелата. Тогава вижда, че към него се доближава възрастна жена. Следва поздрав както се поздравяват непознати в планината. Няма ли друга пътека към музея, пита – има, казва жената, как да няма, даже се чудех защо си тръгнал по самодивската – стори ми се, че видях табела, отговаря й – странно, казва тя, човек се заблуждава понякога, но тази заблуда не е страшна, по пътеката има диви ягоди, а щом не си срещнал самодиви, е добре – само бълхи – това е почти същото, казва жената, намажи се с ябълков оцет, като се прибереш. След като сложих вода на животните, събрах яйцата на кокошките и ги отнесох на сестрите ми. По-малката се зае да меси питка с мълчаната вода, която беше наляла, така че не ме спря с дума, когато тръгнах към селото, а най-малката беше пак на реката. Минаваше обед, когато влязох в селото, стомасите на всички в къщите за гости работеха усилено, докато очите им се затваряха. Видях те на един шезлонг в двора на голямата къща. Очевидно беше, че не спиш, защото ръцете ти държаха вълшебния предмет. Доближих те и надникнах над главата ти. Ти вероятно ме забеляза, защото започна да четеш на глас и това много ме зарадва, приседнах до малините, късах от плодчетата и те слушах, но това не продължи дълго, ти спря да четеш на мен и продължи пак на себе си. Мислех да те помоля да продължиш на глас, но ти стана и влезе в къщата. Реших да мина пак през прозореца, но беше сложен комарник, а през комарници ми е трудно да се промушвам. Тогава се разстроих, че така бързо приключи тази наша среща и не успяхме да поговорим, а когато се натъжа, кучетата започват да вият. В такива случаи стопаните им излизат от къщите и гърмят към небето, а старите жени, но това беше някога, кълнат. Този път нищо такова не стана, аз напук на кучетата пак седнах до малините и чаках, а кучето с четирите очи лаеше така, сякаш щеше да скъса синджира. Тогава ти все пак реши да излезеш, скочих след теб да те догоня, но ти бързаше и затвори вратата на колата си под носа ми.

Посетих те вечерта, комарникът беше пак пуснат, но затова пък някой от обитателите беше оставил вратата на къщата открехната. Шмугнах се като котка през отвора и понеже в тъмното се ориентирам много добре, защото в изоставената къща съм свикнала, веднага различих вратата към стаята ти. Отвори се много лесно, все едно стана течение и аз влязох, ти не беше заспал още, въртеше се в леглото и нещо размишляваше или се опитваше да заспиш, но очите ти бяха отворени. Седнах пред теб и знаех, че ме виждаш, бях си облякла най-бялата рокля, толкова бяла, че дори четириокото куче не посмя да гъкне, като ме видя, а на главата си имах нов венец от набрани току-що омайниче, мащерка и самодивска трева. Когато погледите ни се срещнаха, ме заля синя светлина, а после зелена, а

по-после заваля лилав дъжд, който намокри венеца ми. Свалих го и ти дадох стрък мащерка. После почувствах слабост, реших да си тръгна, но вратата се беше хлопнала, тогава отворих комарника. Когато излязох, разбрах, че всичко мълчи, цялата природа, и кучето с нея, а аз съм подгизнала от лилавия дъжд. Разбрах, че този дъжд ми пречи да чувам звуците и отидох да го измия във вира. В него плуваха пъстърви и гладките им кожи светеха от луната луничави, а тя ме заливаше в бяло, но колкото и да светеше и колкото и да опитвах да се измия, все ми се струваше, че не успявам. Моите ръце не са сръчни като тези на сестра ми. Тогава дойде вятърът и ми се присмя, хвана ме за косите, захвърли ме в къпините, прокапа кръв, роклята ми се изцапа. После ме влачи по брега и накрая ме бутна във вира. Тогава съвсем останах без сили, затворих очи и усетих как се разтварям. Първо водата пое лилавото и го раздели на червено и синьо и го раздаде на шипките и касиса. После взе роклята ми и я раздели на парченца – всяко привърза за крака на спяща птица, а венеца ми взе за себе си и го остави да плува. Тогава, както лежах на дъното на вира, се издигнах високо и видях селото от тази височина, голямата къща беше малка, а изоставената, в която спяха сестрите ми, беше в тъмнина. Когато се издигнах още по-високо, остана само споменът за лилавото, което тук съществува единствено като лента на дъгата. Прекрасна е дъгата от височина като тази, толкова прекрасна, че не мога да се наситя да я гледам. В нея плават лодки и старовремски ладии, дъгата е като вълшебния ти предмет и от нея се чете като от книга без край, а аз не питам кой и кога я написал, само зная, че твоята е част от тази, една глава от голямата книга на вечността. Зная, че няма да успееш да прочетеш всички книги и когато се изкачиш както мен до дъгата, ще имаш още много за четене. Тогава ще имаме цялото време да си разкажем всичко.Мъжът се събужда рано, лежи в леглото и се опитва да си припомни какво му се беше присънило – не успява. Леко замаян, посещава банята, а после и стаята със загасената камина. Предполага, че няма да намери никого, но не е така. Домакинята е приготвила мекици и има чаша мляко. Току-що издоено е. Млякото е бяло, чак свети. Тогава си спомня бялата светлина от съня и нищо повече. Мога да ви предложа и чай от мащерка, дали искате, казва домакинята. Малко сваля кръвното и не всеки го предпочита. Лицето на мъжа се озарява, желае, да, дори две чаши. А после ще тръгва. Можете да минете покрай вирчето ни, сутрин е много красиво. Понякога се къпят местните момичета, най-често едни сестри, които живеят на края на селото. Те са съвсем беднички, клетите, и са като самодиви – събират гъби и плодове цяло лято и ги продават на изкупвачите. Бяха три, останаха две – но това е местна история, да не ви отегчавам. А конфитюр дали искате? Мъжът не желае, изпива чая, после бялото като светлина мляко и се качва в колата. Колебае се дали да мине покрай това вирче, или да не мине. Решава, че не му се спира, не е любопитен и е доста отпаднал, натиска газта. Край пътя две момичета берат къпини.

Кон

стан

тин

Кос

тов

, Гра

дини

те

на В

ила

Бор

гезе

. От

изл

ожба

та

„On

Tim

e”

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“ ISSN 1310 – 9561

Людмила Миндова

Вятърът първо влиза на всеки под дрехите и оттам право в сърцето. Това е промяната.

Най-много поезия има в мълчанието – казва ми пеперудата, докато чета, а тя ме перва с крилото си.

Най-много светлина има в мрака – отговарям, докато гася лампата и се моля и утре да я видя.

Какво става с дъгата, в която те бяха облекли, след първия кален дъжд, след първия ръждив пирон, след първата нелечима зараза? Кого ще облечеш и ти с дъга преди първия кален дъжд...

Денят на мързела и денят на труда не значат нищо за кучето, котката и тояжката на просяка.

Показват ми стълби и ме предупреждават: нямаш право да се качваш, позволено ти е само да слизаш. Не се безпокойте, казвам. Няма нито да се качвам, нито да слизам. Само ще ги измия.

Колкото по-дълго и жестоко те унижават, толкова повече започва да им харесва. Ти търпиш, понеже знаеш, че не знаят какво правят. Те продължават, понеже правят с теб това, което не смеят да направят със себе си. Ще разберат последни кога униженията са се превърнали в корона на главата ти. Отстрани ще виждат блясъка й, ти ще чувстваш тръните й.

Лицето на Медуза

На Ясен Василев

Вторачена в лицето на Медуза, което исках да снимам, така и не разбрах кога и как съм успяла да й подаря фотоапарата си – моят малък семеен албум с любими лица. Водата в Юстиниановите щерни плискаше това гладко каменно лице на вечността и почти бях забравила за всичко, докато не видях в пиеса на приятел как езикът се ражда в мълчанието на Медуза, как езикът – това жилаво нещо без кости – умира и възкръсва с толкова много лица, с толкова много имена и като погледнеш в него е същото като да гледаш в Медуза, в смъртта и безсмъртието едновременно, във времето и вечността, в слънцето и в мрака... Да гледаш и накрая нищо да не виждаш. Да направиш прекрасни снимки на невъобразими земни места и да си кажеш: „Боже, тук искам пак да се родя!“ И точно когато решиш да покажеш и на друг всичко това, да се събудиш. Да се събудиш. Без нито една снимка в ръката. И ето това е езикът, Медуза, лицето на вечността.

Смиреният човек

В памет на Стоянка Грудова

смиреният човек не подлива вода не подлага крак пред зла сабяне прекланя глава не клевети не обижда не се страхува не заплашва не иска чуждото раздава своето да се запита човек човек ли е смиреният изобщо

Стефан Иванов

карта на рая

с пунктир от избърсана и чиста светлинас надупчени като скъпо сирене пътища в чиито пробойни спят орди пеперудите не напускат потъващия асфалтзакриляни от армия лястовициусърдни като музикантите на „титаник“изпълнени с желаниеда оспорят гравитацията да приспят времетопрелитат край празен и горещбасейн в полунощкъдето две тела си играят на една тайнаскрита в порцеланова кутия от вяра и надеждамракът се плаши че ще светне и изчезнепомни белезите от лъчи по никое времеот целувки на гугутки върху клонитебелези като мек и топъл хляб с отчупена плът и коричкапрояден от пръсти правещи се на тестени молцикарта на рая където хиксът е с форма на усмихващи се очив които не се крие нищо неизвестносамо букет от непознати досега цветя

в почти цъфналата ръж може да се лежи на одеялоно за кратко защото слънцето напича и въздухът нашепва буря

в приспания град може да се ядат вафли и бонбони на площадано за краткозащото кафето изстива и предстои път преди залеза

в магазина се купува вода метла и шоколадно набързо защото е ненужно губене на време

в ресторанта край езерото се яде пъстърва и салатаедва туккъдето на поляната керамична снежанка остарява с джуджетата сичасовникът се заседява като сърна втренчена в нещо което поне засегане е от нейния святно знае че няма да я нарани

какво да отговоришкогато човек във фейсбук ти напише в четвъртък в 23,44 часаче има нова лампа?

честита и светла ли да кажеш?да свети като крушка?светлина на корем да имаш?витамин де да ти дава?тен да ти донесе?пълнени чушки да готви?в билла да пазарува?сън да не я лови и все да ти служи и ток да не й е нужен?на късо да не дава?и в банята да си я носиш касетофон да ти бъде?морална подкрепа да ти е като се катеришда вика надъхващода подскача в екстаз?или да бъде толкова добраче да може да се изключва за да те оставя да спиши като е тъмно в съня ти наум да свети и да прогонва мракабез да разбереш?

Константин Костов, Приказка без край II (В мир). От изложбата „On Time”