брой 3 (год. 8) декември, 2012

Списание на храм „Св. Атанасий“ гр. ВарнаСписание на храм „Св. Атанасий“ гр. Варна

брой 3 (год. 8) декември, 2012

Вести от православния святПовече от 45 хиляди изповядват Правос-лавието в Ирландия по последни данни. Това е четири пъти по-вече, отколкото в 2002 година, с което Пра-вославието се явява

най-бързо растящата религия в Ирландия. Най-крупният православен център е графство Дъблин, където живеят 1168 православни, сред които мнозинство са румънци по националност, след тях – ирландци и латвийци.

В днешно време основен приоритет на Румънската Пра-вославна църква се явява оказ-ването на помощ на болни и нуждаещи се. Това заяви Патри-арх Даниил,откривайки заседа-нието на Светия синод на РПЦ. Иерарсите са утвърдили текста на пастирското послание, което ще бъде прочетено в първата неделя след Рождество Христово. В него

монасите и свещениците призовават към още по-ак-тивноучастие в оказване на помощ на болните и нужда-ещите се. Другата основна тема, разисквана от Светия синод на Румънската ПЦ е била за усъвършенстване на богословското образование на фона на засилващата се секуларизация на обществото.

Към лика на почитаните светци на Православ-ната Църква в Киевска епархия е причислена схи-игумения София (Гринева, †1941). Чинът на просла-вянето й се е състоял по време на светата Божествена литургия в Покровския женски монастир на Киев, огла-вяван от Блажнейшия Митрополит Киевски и на цяла

Украйна Владимир. Паметта на схиигумения София - основателка на обителта в чест на иконата на Божията Майка “Утешение и ра-дост” в Калужска губерния и насто-ятелка на Покровския монастир в Киев, ще бъде чествана на 24 март / 4 април (деня на кончината й) и 28 април / 11 май (деня на прена-сяне на мощите й).

Св. Синод на Константи-нополската църква причисли към лика на светците преп. Ни-кифор Прокажени (в света Ни-колай Дзаникакис). Св. Никифор се родил в селско семейство в критското село Сирикари. На 13 години се разболява от проказа и когато започнала да се раз-пространява по лицето и ръцете му, един йерей го посъветвал да

отиде на о. Хиос, където имало лепрозорий (социално заведение за лечение на прокажени), построен от преп. Антим Вайянос. Николай пристигнал в Хиос през 1914 г. на възраст 24 години. Там се открила възможност да се усъвършенства в добродетелите - работел в градините, бил певец в храма. Молел се денонощно. После заради болестта той загубил зрението си. Заради безгранич-ното си търпение и любов към ближните Господ му дал дара на пророчеството и утешението на страдащите. Познаващите го разказват, че през живота си не бил наскърбил нито едно сърце. Когато на 4 януари 1964 г.починал, от мощите му благоухаели. Многочислените чудеса, случили се по неговите молитви, били записани от ученика на преподобния отец Евмений и вярващите.

Посетете интернет страниците: www.mitropolia-varna.org, www.pravoslavieto.org

На 4 октомври град Шабла бе огласен от камбанен звън, разне-съл се от купола на нова-та камбанария при храм „Св. свщмчк Харалампий”. Една дългогодишна идея и мечта на вярващите

вече е реализирана. Варненският и Великопреслав-ски митрополит д-р Кирил освети четирите камбани в съслужение със свещеници от Варна, Каварна и Шабла. Камбаните са четири на брой, изработени са в гр. Воро-неж, като най-голямата е с тегло 230 кг, а останалите три тежат общо 100 килограма. Върху най-голямата камбана има икони на св. Харалампий, на Възкресение Христово, св. Богородица, св. апостол Павел, св. Николай Чудотво-рец и св. Георги Победоносец, изписани са имената на най-значимите дарители.Още при изливането им, кам-баните са синхронизирани по звук и тоналност.

След мъжкия отбор по футбол към Варненската и Великопреславска митрополия вече има и детски. Идеята за него е на църковното настоятелство към храм “Свети цар Борис” във варненския квартал Аспарухово и на дългогодишния футболист и треньор Валери Це-лов. Няма друг подобен отбор в страната. Митрополит Кирил му дава името “Юнак”. На първия си официален мач малките състезатели получиха екипите си лич-но от митрополит Кирил, наместник-председател на Българската православна църква. Те са в цветовете на знамето на Варненската и Великопреславска мит-рополия. Знакът й стои на гърдите на младите футболисти. 50 деца вече тренират в новия отбор. И защото са към храма “Свети цар Борис”, нари-чат ги “царете”.

Епархийски новини

1

СпаСителят, Който Се ражда днеС, е нашият мир

Архимандрит Павел Стефанов Спасителят, Който се ражда днес, е нашият мир. Всички ние, които жадуваме за справед-ливост и спокойствие, нека приемем пос-ланието на Рождество, за да отекне то не само из християнските храмове, но и по це-лия свят. Иисус се ражда, за да укрепи връзки-те, които обединяват хората и народите както със самия Него, така и помежду им...

На 25 декември отново честваме Рождест-во Христово. Въпреки че този празник стана официален в България след половин век мъл-чание и гонение, днес той е силно комерсиали-зиран и превърнат в празник на коледните ба-зари, на буйните надпивания, на приготвянето на баници и пържоли. Никой не отрича, че на този прекрасен ден трябва да се веселим, но първо трябва да си припомним истинското, духовното значение на празника, да проче-тем Евангелието от св. Матей, което говори за Рождество Христово, да отидем на църква и да се причастим, за да ни благослови Бог сега и утре. За съжаление нито повечето български картички, които се продават, са свързани с Рождество, нито украсите напомнят за Витле-ем, пастирите и ангелите, поклонили се на но-вородения Спасител, нито обстановката у нас и по света има нещо общо с ангелския призив: “На земята мир и между човеците благоволение”. Войни, атентати, убийства, раз-врат, мизерия царуват в света, който все пове-че се отчуждава от Бога.

В своите пес-нопения и про-поведи Право-славната църква

ни напомня, че Христос е нашият мир. Безпо-мощното бебе върху сламата в тъмната пещера идва в света, за да върне достойнството на всеки човешки живот и да вдъхне надежда на хората, разядени от съмнение и отчаяние. Иисус идва в този свят, за да изцели раните на живота и да вдъхне смисъл дори на смъртта. Чрез бъдещия подвиг на това невинно Дете Бог унищожава греха и насажда семето на новото човечество. То е призвано да осъществи предвечния план за спасението на Вселената и да преодолее ограниченията на материалното с благодатта на изкуплението от Христос и в Христос.

Спасителят, Който се ражда днес, е нашият мир. Всички ние, които жадуваме за справедли-вост и спокойствие, нека приемем посланието на Рождество, за да отекне то не само из хрис-тиянските храмове, но и по целия свят. Иисус се ражда, за да укрепи връзките, които обединяват хората и народите както със самия Него, така и помежду им. Той идва на земята, за да ни напра-ви наистина братя и сестри, въпреки всичките ни външни различия. Той слиза от небесния свят, за да срути стената на разделението, изградена от човешкия грях, и да превърне човечеството в задружно семейство. Затова ние трябва да се молим за мир, понеже неговият извор е Бог. За-

това ние трябва да жадуваме за мир, за да направим света по-добро и по-свято място. Затова ние трябва да работим за мир навсякъде и вина-ги, за да построим общество, което отразява Божията правда и любов. Честито Рождество Христово!

праЗниЧно поСлание

2

Христос се роди! Наистина, Бог като

човек се роди на земя-та! Защо? – „за да бъдем живи чрез Него“ (1 Йоан. 4, 9). Без Богочовека - Господа Иисуса Христа, човешкият живот е са-моубийствена безсмис-лица, смърт – наистина, най-явната и най-ужас-ната безсмислица на земята. Да се осмисли смъртта- означава да се осмисли животът в цялата му дълбочина, висота, безкрайност. И това прави само Всечо-веколюбивият Господ, който поради неизмеримата си любов стана човек и завинаги остава Богочовек в света. Човешкият живот само като Бого-живот, жи-вот с (в) Бога, придобива своя вечен смисъл. А извън Него животът е безсмислен, преиз-пълнен с обида и горчивина. Твоят живот, човече, само с (в) Бога придобива своя един-ствено разумен, ясен, единствено логически смисъл. И твоята човешка мисъл, братко, придобива своята божественост само с (в) Бога, само като Бого-мисъл. По същия начин и чувствата ти, човече, само с (в) Бога нами-рат безсмъртност, а без Него са най-безжа-лостният ти мъчител, постоянно разпъващ те на вечния кръст, след който няма възкре-сение. А смъртта - моя и твоя, и изобщо на всички хора, не е ли най-страшното мъчение за човешкото същество в цялата вселена? Но и тя достига своя вечен смисъл в човешкия свят, след като бе победена чрез възкресе-нието на Богочовека Господа Иисуса Христа. Така и целият човек само в обожаващото и всеоживяващото Тяло на Богочовека Христа-

Църквата, придобива своя божествен, вечен и богочовешки висш смисъл.

С въплъщението Си, с въчовечаването Си, Бог по най-очевиден начин влезе в самата утроба, в недрата на човешкия живот, вле-зе в кръвта, в сърцето, в центъра на всичко съществуващо. Изтлас-кан чрез доброволния човешки грях от света, от тялото, от душата човешка, Бог чрез въ-плъщението, чрез въ-човечаването се връща

обратно - вселява се в света и сред тварите, промисля за тях, осветява ги, спасява ги, пре-образява ги, обожествява ги. Въплъщението на Бога е най- изумителното и най-промис-лителното събитие, както на земята, така и на небето. Ако до този момент сътворението на света от нищото е било най-голямото чудо, то въплъщението на Бога в човек, несъмнено е надминало сътворението и е станало най-ве-ликото чудо. Ако при сътворението на света, Божиите слова са се облекли във вещество, то при въплъщението на нашия Господ Иис-ус Христос Самият Бог се е облякъл в тяло, в плът. Затова въплъщението на Бога е станало промислително за цялата вселена: за всяка личност, същество и твар.

И ти живей чрез Него и ще се изцелиш от всяка смърт, грях и страст, от всякакъв демонизъм. Нека твоят живот да стане Бо-го-живот. В това е цялата твоя небесноземна тайна, о, човече - веднага щом станеш член на Църквата- член на Богочовешкото Тяло Христово. А как да живеем в Христовата

праЗниЧно Слово

Бог влеЗе в недрата на ЧовешКия живот

Преподобни Юстин (Попович)

3

Празнично словоцърква?- Чрез светите тайнства и светите добродетели. Затова и постим преди Рож-дество. Постим и заедно с това се молим. Тези две основни добродетели довеждат човека при Спасителя и мъдро ни учат как да живеем чрез Него и в Него. Какво да пра-вим с тялото, дадено ни от Бога? – очистваме го, освобождаваме го от всяка нечистота, от всяка страст, от всяко зло, от всеки демон. А какво означава това? – това значи да се от-ърсим от всеки грях, защото чрез него рабо-ти дяволът и поробва свободната ни воля. И на теб, и на мен са ни дадени всички сред-ства за победа над тези бесове, над всички-те страсти, над всичките грехове, над всяка смърт в нас и около нас. На първо място са молитвата и постът. Всеистинните уста на Господ Иисус Христос са изрекли и тази жи-вотворяща истина: „Тоя пък род не излиза,

освен с молитва и пост.” (Мт. 17, 21),– родът на всички видове грехове, страсти, бесове.

Рождеството е пред тебе, пред мене - пред всички нас, братя и сестри: Бог се ражда като човек, „за да получим живот чрез Него“ и Той да изпълни и душите , и телата ни. А това ста-ва с молитва и пост. Те чистят, и тялото, и ду-шата, за да се всели с радост в тях чудесният и пресладкият Богомладенец Господ Иисус. Защото именно за това, човече, са сътворени и тялото, и душата ти, за да се изпълнят с Бога и да живеят чрез Него в горния Божий свят. А смирената молитва и смиреният пост- тези святи и основни евангелски добродетели, са дадените ни от Бога учители за това. Нека ле-тят с нас, нека ни подготвят, и на всички въз-вестяват всеспасителното и всерадостното благовестие: Христос се роди!

Превод от руски език: Йоанна Калешева

Що е истина?

митЪт За ХриСтоС

Свещеник Анатоли Тодоров

„Защото ще дойде време, когато човецитене ще търпят здравото учение, но, водени от

своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си

от истината и към басни ще се обърнат...”/2 Тимотей 4:3-4/

Навярно мнозина днес ще потвърдят, че в разговори по въпросите, свързани с тайни-те на битието, смисъла на човешкия живот и възможността да съществува „нещо” за нас

след физическата ни смърт, нерядко е каз-вано: „Върнал ли се е някой от оня свят, че да ни каже?”, „Да ядем и да пием, защото това ще ни остане!”, „Абе, има някаква сила, там

4

Що е истина?горе...”, „Всичко е късмет”, „Как-вото му е писа-но на човек”... и така нататък. В главите на мнозина наши съвременници е налице оче-видна неясно-та по вечните теми, светлина върху които хвърля само Онзи, у Когото е пълнотата на всяко знание и премъдрост – Първоизточникът на всичко съществува-що. Но точно Той е останал непознат за тях, забравили са Го или не искат да си спомнят за Него в дните на своя временен живот: „...Сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши мъчно слушат, и затворили са очите си, за да не би някак с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обър-нат, и ги изцеря” /Деяния 28:27/. Когато за-говорим обаче за неизвестната „Сила”, неве-домo управляваща света и събитията в него, наричайки я по Име, срещаме недоверие, уклончивост или категоричен отпор! Сви-детелствуваме, че не безлична енергия дава щастие на едни, а лишава от добър живот други, но че Вечносъществуващ Бог създа-де Вселената и промисля с любов за всичко сътворено в нея; че този Бог не пожела да остане скрит за хората - венецът на сътво-реното от Него, а властно и смирено влезе в човешката история, приемайки нашата плът. И точно чудото на това небесно посещение, извършено от Живия Бог в Личността на Ии-суса Христа, бързат отрицатели и несведу-щи да заклеймят като невъзможно.

Рождението на Христос е исторически факт. Факт, засвидетелствуван от съвремен-ниците му по различни начини и от различ-ни гледни точки, които не само не обезсил-ват случилото се някога в Палестина, но категорично подкрепят свидетелството на

Светото Еван-гелие. В годи-ните на земния живот на Иисус от Назарет не е съществувал спор относно историческата Му Личност – тя е била безспор-на. Големият въпрос, стоящ пред човеците от онова време, бил в тайната

на тази Личност: „Кой си ти?” /Йоан 8:25/.Навярно можем да кажем, че днешните

образовани люде са изоставили стария си навик да вярват в чудеса, само защото са древни и са придобили нов – да не вярват в никакви чудеса, ако не са съвременни. Склонни са да отхвърлят историческото съ-ществуване на Иисус Христос, приемайки Го за благочестив мит, само защото епохата на Неговия земен живот е отделена от тяхната. Иска се усилие на волята и подвиг на вярата, за да осъществиш в дела заветите на Бого-човека; само в изпълнението им се разбул-ва тайната на Христовото съществуване, на Неговото реално присъствие в света и във всеки един от нас. „Не бой се, малко стадо” – казва Христос на последователите Си /Лука 12:32/. Но нашето слово сега ще бъде насо-чено към мнозинството, отхвърлящо исто-рическото съществуване на Богочовека.

Съществуват древни писмени паметници, ревниво пазени от юдейските книжници и равини, в които категорично и еднозначно се говори за идването на обещан от Бога Спаси-тел, в Когото човечеството ще получи проще-ние на злините си и надежда за вечен живот: „(Господи!) Кой повярва на това, що е чул от нас, и кому се откри мишцата Господня? За-щото Той изникна пред Него като младочка и като израстък из суха земя; няма в Него ни из-глед, нито величие; ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към

5

Що е истина?Него. Той беше презрян и унизен пред лю-дете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше пре-зиран, и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе наши-те недъзи; а ние мислехме, че Той беше пора-зяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за на-шите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, - и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни. Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заве-ден на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си. От затвор и съд Той биде грабнат; но рода Му кой ще обясни? защото Той бе изтръгнат от земята на живите; за престъпленията на Моя народ претърпя смърт. Отредиха Му гроб със злодейци, но Той биде погребан у бога-тия, защото не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа. Но Господу биде угодно да Го съкруши, и Той Го предаде на мъчение; а кога душата Му принесе умилостивна жертва, Той ще види дълговечно потомство, и волята Гос-подня успешно ще се изпълнява чрез Него-вата ръка. С доволство Той ще гледа подви-га на душата Си; чрез познанието, което ще имат за Него, Той, Пра-в е д н и к ъ т , Моят Раб, ще о п р а в д а е мнозина и греховете им върху Си ще понесе. Зато-ва Аз ще Му дам дял меж-ду великите, и със силни-те плячка ще дели, задето душата Си на смърт пре-

даде, и към злодейци биде причислен, кога-то между това Той понесе върху Си греха на мнозина, и за престъпниците стана ходатай” /Исаия 53 гл./. Тълкувателите на свещените текстове отнасят тези пророчески стихове към Месия, Когото цялата старозаветна древ-ност трепетно очаквала. И ето – излизайки на обществена проповед, Иисус Христос при-лага горепосочените слова към Своята Лич-ност: „И дойде в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в сина-гогата, и стана да чете. Подадоха Му книгата на пророк Исаия; и Той, като разгъна книгата, намери мястото, дето бе писано: "Дух Госпо-ден е върху Мене; затова Ме помаза да благо-вестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповяд-вам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчени-те, да проповядвам благоприятната Госпо-дня година". И като сгъна книгата и я даде на слугата, седна; и очите на всички в синагогата бяха насочени в Него. И почна да им говори: днес се изпълни това писание, което чухте. И всички Му засвидетелствуваха, и се чудеха на благодатните Му думи, които излизаха от устата Му, и казваха: не е ли този Йосифовият син?” /Лука 4:16-22/. Въпросното повествува-ние съвсем не е художествен сюжет на ро-мантична поема, а исторически случай, който

бил послед-ван от злобна-та реакция на книжниците и фарисеите: „Като чуха това, всички в синагогата се изпълниха с ярост; и ста-наха, та Го из-караха вън от града и заве-доха навръх рътлината, на която бе по-строен градът

6

Що е истина?им, за да го блъснат надолу”/пак там, стихове 28-29/.

Ако поразсъждаваме дори само върху тази история, ще ни направи впечатление, че е избухнал скандал около конкретна Личност, позната добре на съвременниците й: „Не е ли този Йосифовият син?”. Нямало съмнение относно съществуването на Иис-уса, недоверие и изумление будело Собст-веното Му свидетелство за Самия Себе Си: „Дух Господен е върху Мене”. Имаме исто-рическа бележка относно времето, когато се е родил „Йосифовият син”: „През ония дни излезе от кесаря Августа заповед - да се направи преброяване по цялата земя. Това преброяване беше първо, когато Кири-ний управляваше Сирия. И отиваха всички да се записват, всеки в своя град. Тръгна и Иосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запи-ше с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. А когато бяха те там, дойде й време да роди; и роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата” /Лука 2:1-7/. В исторически план тук евангелист Лука се позовава на реалния факт, че през около седмата-шестата години преди нова-та ера наместникът на Римската провинция Сирия, към която спадала Юдея, Публий Сулпиций Квириний провел преброяване на населението, с оглед реорганизацията на данъчната система, започната двадесет години преди това от император Октавиан Август /30г. пр. Хр.-14 г.сл. Хр/. Ирод Вели-ки, който в това време управлявал Иудея, макар да бил самостоен цар, съюзен с Рим, не успял да попречи в изпълнението на тази разпоредба на римското правителство; сам той бил получил своята власт от Рим и без разрешението, му не можел нищо да по-зна-чимо да предприеме. Народните преброя-вания, които се извършвали по повелята на чуждо правителство, били оскърбителни за националното чувство – те още повече го

подчинявали и облагали с тежки данъци. За да не избухнат народни недоволства и ме-тежи, римляните ги провеждали съобразно националните особености. В Иудея същест-вувало делене по колена, родове и домове, което представлявало удобство – по-голяма част отколената и родовете продължавали още да живеят в своите родови участъци; онези пък от тях, които живеели по дру-ги места, отивали да се запишат в родните места, защото за тях било важно да поддър-жат връзки с близките си, от които зависе-ли наследствените и други права. За такова събитие в живота на Христовото семейство именно свидетелства евангелист Лука в го-репосочения текст – събитие действително и исторически правдоподобно.

Земната участ на Богочовека преминава по линията на най-голямото съпротивление – живее без подслон, изпитва скърби и го-нения, остава неразбран и не бива приет от своите Си. Злобата и ненавистта на юдейските духовните водачи към свидетелството Му : „Аз и Отец едно сме” /Йоан 10:30/ достига до сво-ята закономерна кулминация: Христос бива предаден на съд с категоричния им апел пред римската власт: „Заслужава смърт”. Там, пред очите на цял Иерусалим, страда и умира Пра-ведникът, за Когото пророк Исаия писа векове по-рано, Който взима в обятията Си бедните и отхвърлените, който прощава грехове и леку-ва болки. Изправено пред тайната на Кръста Христов, вярващото сърце се стреми да вни-кне възможно най-дълбоко в тази действител-но основоположна истина на християнската вяра. При всяка Света Литургия в православ-ния храм, както и в частния молитвен живот, звучи вероизповедният текст на Никео-Цари-градския символ на вярата, в който е казано: „Христос бе разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и бе погребан” /член 4/. Пилат бил 10 години римски наместник в Иудея /26-36 г. сл. Хр/, тъй като още през 63 г. пр. Хр тази страна била завладяна и превърната в римска провинция. Иудейският висш орган на дър-жавно самоуправление – Синедриона – бил

7

Що е истина?с отнето право да издава смъртни присъди, поради което членовете му повели Иисуса за утвърждава-не на присъда-та над Него при Пилат. У римския прокуратор про-извело дълбо-ко впечатление величественото спокойствие и достойнство, с което се държал П о д с ъ д и м и я т ; римлянинът се обезпокоил, ко-гато научил за праведността Му от съпругата си, която в съновидение постра-дала на Христа. А когато му казали, че Хрис-тос заявявал Себе Си за Син Божий, той още повече се изплашил. Пилат отново разговаря с Иисуса и насаме Го пита: „Откъде си Ти?” /т.е. от какъв произход си Ти? не си ли присвояваш родство с по-висшите от човека същества?/. Какво трябвало да се отговори на този езич-ник, който предвечното рождение на Словото от Отца да постигне не могъл, а за безсемен-но въплътяване от Пресвета Дева Мария и да слуша не трябвало? Иисус Христос не му дал отговор.

Чудото на Христовото Възкресение след преживените от Него доброволни страдания всъщност най-ярко посочват действителност-та на Божието влизане в човешката история. Светите Апостоли, до този момент страхливи и уплашени, заключили се в един дом „пора-ди страх от иудеите” /Йоан 20:19/, получават твърдото уверение за това: „Когато те приказ-ваха за това, Сам Иисус застана сред тях и им каза: мир вам! Те, смутени и изплашени, по-мислиха, че виждат дух; но Той им рече: защо се смущавате, и защо такива мисли влизат в

сърцата ви? Ви-жте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попи-пайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кос-ти, както виждате Мене, че имам. И като рече това, показа им ръцете и нозете. А поне-же те от радост още не вярваха и се чудеха, Той им рече: имате ли тук нещо за ядене? Те му дадоха късче печена риба и во-щен мед. И като взе, яде пред тях.

И рече им: ето това е, за което ви бях говорил, когато бях още с вас, че трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в Закона Моисеев и у пророците и в псалмите”/Лука 24: 36-44/. От този момент нататък се извършила драма-тична промяна в поведението и живота им - уплахата и малодушието рязко се сменят с твърдост при изповядване вярата в Божест-вената Личност на Христа и готовност да бъде пожертван дори собствения живот за Благо-вестието. Честъртън прекрасно описва ес-теството на първите християни: „Имало нещо в тона на тия люде и в тяхната организация. Те били случаен сбор от варвари, роби, бе-дни и незначителни хора, но обществото им било войнстващо. Движели се заедно и били абсолютно сигурни кой и какво наистина при-надлежи към тяхната малка система, както и в онова, което казвали. И макар да говорели кротко, словото им отеквало с металически звън. Хората, привикнали към всякакви ми-тологии и нрави, не можели да разбулят тази загадка и в крайна сметка стигнали до любо-питното предположение, че привържениците на новата религия наистина вярват в това, ко-ето говорят”...

8

Що е истина?...Наистина, чудновато – никой не дръзва

да оспори историческото съществуване на Пилат, преброяването на Квириний също не се посочва като измислено, свидетелства се в гражданската история за мъченическата смърт на неизброими множества християни по рим-ските амфитеатри, но всичко, което светите Евангелия разказват за Личността и делата на Божия Син, се отхвърлят днес с лека ръка, като да не са исторически. И причината за това не е в тяхната съмнителност или недоказуемост,

а в проявата на злата воля, на злото сърце. Приемайки, че Христос съществува, приема-ме, че е победил смъртта чрез могъществото на Своето Божество. Тогава става очевидно, че повелите Му не са просто „добри пожелания за порядъчен живот”, а имат естеството на за-поведи, за безразличието към изпълнението на които всеки ще отговаря пред Него в по-следния Ден. Уместно е да завършим с думи-те на протодякон проф. Андрей Кураев: „Има Христова Жертва – значи има Бог”...

Поглед

в оЧаКване на новата година

Протойерей Дончо Александров

На прага сме на Но-вата година. За една част от обществото, живяло през тота-литарния режим, нахлуват спомени, свързани с порто-калите, бананите и дядо Мраз. Тогава за Рождество Христово не се говореше, нито можеше да се праз-нува открито. Бяха му сложили етнограф-ски рамки, клеймо за архаичност и ненуж-ност. Замениха го с честването на Нова година. Спомням си как в ония времена

мой съученик попи-та учителката какво представлява неиз-вестният за нас праз-ник Коледа. Отгово-рът бе категоричен: ”на този ден стопани-те колят прасето”. По-срещането на новата година бе наложено като семеен празник, съпътстван от еуфо-рия и тържественост. Макар и да е вече с променен от няко-гашните времена об-лик, и днес все още носи заряда на голям празник. Трепетно се очаква стрелките на

9

Погледчасовника да отбележат на-стъпването на новата година.

Пред мно-зина християни стои въпросът как да отбеляз-ват този ден - често получа-вам подобни питания. Ясно е, че за вярва-щите Рождест-во Христово е истинският празник, изпълнен с духовен смисъл, отпра-вящ послание и имащ отношение към чо-вешкото спасение. Посрещането на нова година е напълно светски празник. Някои християни заемат крайна позиция, че този ден не трябва да се отбелязва, защото няма религиозен смисъл. Вярно е, че за мнозина новогодишната нощ е повод за преяждане и прекаляване с алкохола или безпаметно гле-дане на телевизия. Ние никого не следва да осъждаме, но и сами да не участваме в това. Необходимо е да се водим от думите на един духовник: ”така да прекараме новогодишна-та нощ, че на следващата сутрин съвестта в нищо да не ни изобличава”.

Летоброенето има смисъл за нас, чове-ците, тук на земята, а „за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години - като един ден”(2Петр 3:8). Като християни знаем, че въпреки отчитането на годините, стоим пред безкрайния океан на вечността, „защо-то тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим”(Евр. 13:14). От тази перспектива в отбелязването на всяка нова година е необ-ходимо да влагаме християнско отношение. Преди всичко посрещането на новолетието е повод да благодарим на Бога. За всяко нещо, независимо дали е било добро, изпитание или трудност, да намерим думи на благодар-ност. Разбира се, изричането на тези думи да не е пропито с формализъм, а с дълбока

вяра в Божия промисъл за нас. Господ ни превежда през най – различни ситуации, но търси наше-то спасение. В съзнанието ни стои винаги препоръката на св.ап.Па-вел: „за всичко благодарете”( 1Сол.5:18).

Посрещане-то на новата година ни подтиква като христи-яни да направим равносметка за изминалите дванадесет месеца. Прелистваме още една страница от книгата на земния ни живот. Как-во написахме в нея?: Нека видим къде сгре-шихме спрямо Бога и човеците. Борихме ли се със страстите си. Падайки, ставахме ли. Може би не винаги вярата ни е била жива и силна. Живяхме ли пълноценно в Църквата. Родиха ли се плодове от духовния ни живот. Намирах-ме ли време за близките си. Отзовавахме ли се на хорските нужди. Проявихме ли милост. Имаше ли в сърцата ни достатъчно любов. Простихме ли на онези, които са ни наранили. Трудихме ли се достатъчно на работното си място. Няма как, изпращайки старата година, да не размисляме за всичко това. Да си вземем поука от недостатъците, пропуснатото време, шансове и се стремим към духовно издигане и живот угоден на Бога. Успехите да приемем със смирение, отдавайки ги на великата Бо-жия милост спрямо нас.

С настъпването на Новата година да от-делим време за молитва. В молитвеника има специална молитва за този повод. Нека я прочетем пред иконата и запаленото кан-дило с вяра. Да отправим молитвени вопли не само за себе си, за близките, но и за Оте-чеството, народа ни и целия свят.

Гледаме на новата година с надежда. Оч-акваме да е по благодатна, благословена,

10

Погледизпълненена с мир. Да чувстваме винаги Бо-жията закрила. Надяваме се да изпитваме по-често радостта от истинското човешко обще-ние. Времето да използваме пълноценно за промяна, трудейки се за спасението на ду-шата си. Да се сбъднат онези наши желания, които са угодни на Господ и не са под властта на преходността и суетата на този свят.

Ето, с такава настройка да отбележим на-стъпването на Новата година. Да вложим в това събитие духовен смисъл. Нормално е в тази нощ да се съберем със семейството и приятелите. Да прекараме времето в хубави и стойностни разговори. Със сигурност можем да споделим опит и интересни случки от жи-вота ни. С молитва да седнем около трапезата. Да се повеселим несъгрешавайки. Ние не сме аскети и отшелници - живеем в този свят, ма-кар и да не сме от него. Разбира се, по този на-

чин може да се посрещне новолетието, когато всички около нас споделят и живеят христи-янската вяра. Но когато в семейството и сред приятелите ни има невъцърковени хора, свикнали пищно да отбелязват новогодиш-ната нощ, е по-трудно. В тази ситуация е необ-ходимо да проявим мъдрост и разсъдливост. Трезвият християнин не изпада в крайности. Нужно е да се намери златната среда - хем да не обидим и скараме с близките си, но и да не повредим на себе си. А ето повод да засвиде-телстваме нашата вяра, бидейки изпълнени с любов, мир и радост.

И така, нека си припомним онази извест-на фраза, която съдържа доста голяма исти-на: ”Както посрещнеш Новата година, така и ще я прекараш”. Да я посрещнем с вяра, упование в Бога и те да ни съпътстват във всеки неин ден!

вярата - дело на СЪрцето

Митрополит Месогейски и Лавреотикийски Николай (Хаджиниколау):

Преди много години дойде при мен един юноша. Нерешително, но заедно с това с настойчивостта на търсещ човек, той заяви, че не е вярващ, че много би искал да повяр-ва, но не успява. С години се е опитвал да почувства Бог, но безуспешно.

Общуването с професори и образовани хора не удовлетворило жаждата му за нещо много сериозно. Чул за мен и решил да спо-дели проблемите на собственото си битие. Помоли ме да му дам научно обяснение за

съществуването на Бог. – Ти разбираш ли от интеграли и уравне-

ния? – попитах го. – За съжаление - не! – отвърна ми той –

студент съм в хуманитарен факултет. – Жалко, защото можех да ти дам доказа-

телство – отговорих му с усмивка. Той се почувства обезокуражен и замъл-

ча за известно време. – Послушай, – казах му, – прости, че мал-

ко те подразних. Бог – не е уравнение, нито

Начала

11

Началаима математиче-ско доказателство за Него. Ако беше така, то всички об-разовани хора биха повярвали в Него. Знай, че Бог се по-знава по друг на-чин. Ти някога бил ли си на Света Гора? Срещал ли си в жи-вота си истински подвижник?

– Не, отче, но имам намерение да посетя Атон - много съм слушал за него! Ако кажете, ще тръг-на още утре. Позна-вате ли там някой образован, за да се срещна с него?

– Избирай: ис-каш да видиш обра-зован, който може да ти замая главата или свят човек, който може да те „събуди“ ?

– По-добре образован. От светии се боя. – Вярата – това е дело на сърцето. По-

пробвай да започнеш със светия. Как се каз-ваш?

– Гавриил – отговори той. Насочих го към един подвижник. Обяс-

них му как да се добере до него и му дадох необходимите напътствия. Даже и план със-тавихме.

– Ще отидеш при него – казвам му аз – и ще попиташ същото, каквото попита и мен. Ще му кажеш: „ Аз съм невярващ, но искам да повярвам. Затова се нуждая от доказа-телство за съществуването на Бог“.

– Но аз се боя, стеснявам се… – казва студентът.

– Защо се стесняваш и се боиш от пра-ведния старец, а от мен - не? – Просто иди и му задай своя въпрос.

След няколко дни Гавриил отишъл, наме-

рил този подвиж-ник, който разго-варял на двора с някакъв юноша. Срещу него още четирима го ча-кали, седейки на дръвника. Към тях се присъединил и Гавриил. Не мина-ли и десет минути и Геронда завър-шил разговора си с младежа.

– Как сте, деца? – попитал той, – Взехте ли си вече от локума, пийна-хте ли водичка?

– Благодарим, Геронда! – отвър-нали те със светска учтивост.

– Ела тук – из-викал той Гавриил,

– аз ще прибера водата, а ти донеси кутия-та с локума. И се приближи насам, за да ти кажа една тайна: „ Да, невярващи хора има, но да носи човек името на ангел и да бъде невярващ…?! Такъв за първи път срещам в живота си!

Нашият приятел само дето не получил инфаркт от изненада: Откъде старецът зна-ел името му? Кой е разказал за проблема му? Какво в края на краищата е искал да му каже с това Геронда?

– Отче, мога ли малко да поговоря с вас? – само това могъл да каже в отговор.

– Виж, скоро ще се мръкне. Вземи си ло-кумче, пийни си водичка и отивай в близкия монастир да пренощуваш..

– Отче, но аз искам да поговоря с Вас. Не е ли възможно?

– За какво да си говорим с тебе, мой мили? Ти защо си дошъл тук?

„По време на тези негови думи, изведнъж усетих, че вдишвам с пълни гърди – разказ-

12

Началаваше той после – сърцето ми се изпълваше с вяра, вътреш-ният ми мир се сгряваше и въ-просите ми се разрешиха без всякакви аргу-менти и диску-сии.

От само себе си рухнаха всич-ки мои „ако“, „защо“, „може би“. И останаха само „как“ и „какво“ да правя от този момент нататък.

Този отговор, който студентът не можа да получи от образовани хора, му го дари със своя деликатен съвет святият човек, който

беше завършил всичко на всич-ко само четири класа. Святите хора са много мъдри. Те те оперират така, че даже не ус-пяваш да изпи-таш болка. Те ти правят транс-п л а н т а ц и я , без да отварят тялото ти. Те те въздигат на неприс т ъпни

върхове, без да се имаш нужда да се опреш на стълбата на мирската логика. Посяват в теб вярата, без да уморяват ума ти.

Превод от руски език: Валя Марчелова

Гласът на отците

Слово За пророК даниил и За тримата Свети момци, в отговор на твЪрдяЩия:

«‚‚днешното време е лУКаво, не мога да Се СпаСя»’’

Свети Ефрем Сирин Да размислим за това какво се разказва за пророк Даниил и за светите момци. Тези праведници живели в дните, когато Господ за греховете на народа предал Иерусалим в ръцете на Навуходоносор, вавилонския цар. От ранна възраст те били неотклонно

внимателни към себе си — ето защо при толкова различни изкушения и скърби, те се оказали благоизкусни. Какви трудности претърпели тези боголюбиви момци при смута, настанал по време на оня плен, ко-гато отначало видели как немилосърдно

13

Гласът на отцитеасирийците потискат избрания народ; по-неже Иеремия говори: от лице свещениче-ско не се засрамиха, старица не пощадиха (Плач. Иерем. 4:16 по слав. текст), князете с ръцете си избесиха, и юношите в пранги изнемощяха (Плач. Иерем. 5:12-13 по слав. текст) и тъй нататък. А после, като виждали, че светият град е опустошен от нечестивци, храмът Божий — изпепелен с огън, че до светите съсъди се допират ръце на безза-конници и ги турят в идолски капища, про-роците са оковани с железни вериги, тези момци не се отвърнали в сърцата си, не клеветили Бога, не се поколебали от съмне-ние, както някой казва на едно място: «ето каква неволя от Господа! Какво да чакам занапред от Господа?» (4 Цар. 6:33). После вече ги отвеждат в плен; непомерно тегло понасят те по време на пътуването, търпят жестоко отношение, голота и глад, само и само да не се осквернят със забраненото. След това ги довеждат във Вавилон. Там им предстои нов подвиг. По свидетелството на Писанието, отбират момци (Дан. 1:3-6) и към избраните са причислени Даниил, Ана-ния, Азария и Мисаил. Ненавистникът на доброто вижда, че през време на обсадата на светия град не е могъл да ги отвърне от Господа, нито по време на пътя е успял да ги убеди да вкусят нечисто; затова влиза в сърцето на беззаконния цар и му внушава да повели, да им дават «всекидневна храна от царската трапеза и вино, което сам пи-еше... (за) три години» (ст. 5)., та поне чрез властта на мъчителя да ги застави да вку-сят от забраненото. И забележи змийското коварство —не ден или месец определил царят срок, но удължил подвига им до три години, та със страх и дълговременност да повали на земята любещите благочестието. Ала те, без ни най-малко да се убоят от това и без да се срамуват от закона на отците си, тайно помолили началника на скопци-те да им дава семена, та да не се осквернят от царската трапеза (ст. 8) и не се побояли от опасността да открият у тях непослуша-ние или противене. После, когато скопецът

не се съгласил да им дава семена, те не оставили своето боголюбиво намерение. И Господ, Който прославя и възвеличава прославящите Го, като желаел да ги запази за още по-бляскави подвизи, предразполо-жил сърцето на поставения над момците началник на скопците да им дава онова, що просели. А за да познаеш ти в станалото с тях делото Божие — ето, те и с мъдростта си по книга и с външния си вид се показа-ли по-високо от ония, които се хранили от царската трапеза. Но ако те бяха плашливи и нерешителни, тогава щяха да прибягнат към такива разсъждения: «Какво да пра-вим, братя? Налегна ни нужда — царят ни заплашва със смърт, за какво да си навли-чаме мъчения с непокорност? Така било уг-одно Богу. Сам Той вижда принудата, с коя-то ни насилват, затова ще прости нам, които по принуда престъпваме закона. Ние живе-ем като преселници, държат ни в робство, изгубихме своята страна. И ако от суровата храна тялото ни изнемогне, тогава кой ще се погрижи за нас, кой ще ни посети? Ня-маме си ни баща, ни майка, ни братя, ни роднини; никой не ще ни посети в скръбта, защото всички живеем в оскъдица, всички сме в чужда земя, всекиго държат като роб и никого от своите не виждаме в благопо-лучие, освен ония, които получават пай от царската трапеза. А нас и подир смъртта не ще удостоят с погребение, но ще изхвърлят телата ни за храна на псетата». Но тъй като тези раби Божии се решили драговолно да страдат за истината, те дори не помисли-ли нещо подобно и не избрали за себе си такава храна поради туй, че семената им лежали на сърце. Размисли сега каква е славата на тия, които се насищали от цар-ската трапеза и пиели благоуханни вина, и не поискали да се потрудят за истината, — и каква е славата на ония, които се отрекли от приятното в живота и понесли труд за истината. Господ и нас да удостои да имаме дял с последните и заедно с всички Негови светии! Амин.

14

Преживяно

ХималайСКо иЗКаЧване КЪм ХриСтаКогато започнем да опознаваме Бога като личност, виждаме Неговия почерк не само в настоящия си живот, но и в събитията от миналото ни, които са ни направили таки-ва, каквито сме сега. Осъзнаваме как чрез полуистините Той ни е довел до пълнотата на Истината и продължава да ни води към цялостното разбиране на тази истина. Както пише св.Серафим, „когато открием Христа, никоя истина, която сме разбрали, няма да бъде загубена.”

Заобиколен от петте най-високи върхо-ве на Хималаите, стоях на 14 000 фута ви-сочина и се взирах в залеза над планината Анапурна. Бях започнал изкачването си в Непал преди няколко седмици и това беше кулминацията. Гледайки девствената красо-та, извисяваща се над мен, в ума ми се про-крадна една мисъл, която не можех да игно-рирам : „Какъв е смисълът?” Егото ми веднага реагира:”Как така, какъв е смисълът? Смисъ-лът е, че извървя всичкия този път, за да се насладиш на великолепната гледка отгоре.” Добре, си помислих аз, наистина пейзажът е великолепен, най-красивото нещо, което съм виждал досега, но какво ще стане с това усещане утре, когато вдъхновението вече няма да го има? Светското щастие никога не ми е носило пълно удовлетворение, беше очевиден факт, но явно се налагаше да дос-тигна покрива на света, за да го осъзная и приема. Това бе първата ми крачка към Хри-ста и Православието. До този момент целият ми живот бе посветен на удовлетворяване на различни страсти. Завърших университе-та на 21 г. с намерение да започна бизнес, като в същото време се стремях и към кари-

ера в изкуството. След година плановете ми се развиваха добре и вече работех за IBM в Лондон. Позицията ми беше хубава и скоро ме очакваше повишение. Личният ми жи-вот не се различаваше от този на повечето ми връстници – случайни връзки, стремеж към комфорт и постоянни развлечения, ко-ито да ми помогнат да не изпадам в само-анализ. Горе-долу по това време голямата ми сестра стана православна монахиня в Аляска. Може и да е чисто съвпадение, но от този момент нататък стремежът ми към светско щастие започна да намалява. На-блюдавах колегите си и виждах,че никой от тях не е истински доволен от живота си. Това илюзорно чувство на удовлетворение все ни мамеше „зад ъгъла”, но никога не го постигахме. Пътуванията, спортът или сре-щите „на чашка” с приятели ми изглеждаха все по- банални. Понеделник си задавахме дежурния въпрос: „Как мина уикендът?”, а в петък „Какви са ти плановете за уикенда?” Лондон ми се струваше все по-сив и ску-чен, а постоянният ръмеж не можа да отмие чернилката в мен. Вместо да се задълбоча и открия в себе си причината за отегчението си, аз приписах вината за това на корпора-тивната култура. Помислих, че отвращение-то ми от света се дължи изцяло на стремежа ни за повече пари. Напуснах IBM, взех си багажа и се върнах в Америка. Поддавай-ки се на омразата си към благополучието и търсенето на социален имидж, започнах да водя бохемски начин на живот. Странно, но не забелязах, че същите принципи, ко-ито важеха за придобиването на социално положение, съществуваха и в новия ми ал-

15

Преживянотернативен стил. Ако заменях коженото яке с костюм, татуировката с Ролекс и обицата на веждата с копчето за ръкавели, щях да стана същия човек. Записах магистратура по изкуство и започнах работа в Музея за Модерно Изкуство. Правех рисунки от кат-ран на големи самоделни платна. Катранът още не се използваше като художествено средство и творбите ми веднага придобиха популярност. Опитвах се да се вдъхновявам от странните модерни философи, от различ-ните шоута в стил „пост-пънк” и от нощните партита, но всичко това много ме изморява-ше. Реших,че нещо ми има, щом не успявах да обсъдя сериозно някоя галерийна излож-ба, показваща кошница със счупени алуми-ниеви канчета или бельо, висящо на жица. Не се въодушевявах и от театралните поста-новки, в които главният герой крякаше като пиле в продължение на 15 минути. Бързо се наситих на „алтернативния начин на живот” и когато един приятел се обади от Япония и ме покани там, веднага взех решение да замина. Винаги съм се интересувал от азиат-ските култури и лесно свикнах със средата. Започнах да уча езика и скоро намерих ра-бота като учител по английски. Странно ми беше,че хората не заключваха автомобили-те си, когато отиваха да пазарят.Честността беше норма и това предизвика промяна у мен. Съвестта ми се пробуди. Чувствах голя-мо облекчение, когато изпълнявах стриктно изискванията на закона, без да се отдавам на излишни размисли, и започнах да дишам по-леко.

Животът в древната японска столица, храмовете, градините и обичаите хранеха с красота задръстената ми с катран душа. Привлечен от обаянието на традициите, за-почнах да се интересувам от Дзен Будизъм. В тази религия обаче има само един един-ствен начин, по който може да се извърши дадено действие, и той трябва да е съвър-шен.Оказа се, че моите поклони бяха твър-де енергични, а стойката ми не достатъчно изправена. Като ме видеше свещеникът, направо изтръпваше. Накрая се отказах и

от това си увлечение не поради своето не-съвършенство, а защото не изпитвах радост там. Всичко беше някак механично, натисни това копче и ще получиш просветление. След медитация наистина изпитвах спокой-ствие, но с какво това помагаше на другите? Лесно бих постигнал такова състояние и с помощта на успокоително хапче.

След три години в Япония бях овладял езика и чувствах, че съм събрал всичко по-лезно от тамошната култура. Имах хубава работа, добра заплата и можех да си пред-ставя как лесно си живея следващите 40 години в уютното си местенце. Подобна са-модостатъчност обаче, не беше моята цел. Напуснах работата си и започнах бавния си път обратно към Америка. Пътувах из цяла Азия, от Виетнам до Сингапур, без да имам конкретен маршрут. Вълнението от новите места и интересните спътници ме разноо-бразяваше през деня, но вечер тъпата бол-ка от празнотата се завръщаше. Все още отчаяно търсех нещото, което липсва в жи-вота ми. Когато пристигнех на някое све-щено място за будистите или хиндуистите, вече планирах следващото си пътуване. Един ден се озовах на път за храм, постро-ен на върха на планината Мандалай. Дока-то се изкачвах, срещнах един будистки мо-нах. Стигнахме заедно горе и поседнахме да гледаме залеза. След някои общи думи подхванах темата за политическото състо-яние в Бирма. „Но защо искаш да говорим за това, попита той, знаеш ли, че миналата седмица гледах един филм, който се казва-ше „Иисус от Назарет”, какъв прекрасен жи-вот е имал Христос!”, каза той. Следващите 10 минути събеседникът ми възхваляваше добродетелите на Христос. Осъзнавай-ки, че един будистки монах ме агитира за християнството, направо онемях. Мислех, че отдавна съм приключил с тази религия, но думите на монаха ме накараха да се замисля,че може да съм пропуснал нещо много стойностно. Все още не бях готов да се заровя отново в християнството, но „се-мената” вече бяха посяти.

16

ПреживяноСкоро след това отидох в Непал за едно

изкачване с приятели. Пристигнах по-рано от уговорката и реших да прекарам време-то в тибетски манастир, където провежда-ха курсове по английски. Очаквах, че там ще намеря смесица от религии и бях доста скептичен. След първите дни обаче, мне-нието ми напълно се промени. Хората там се интересуваха от истината и вярваха в съществуването на ада, който за тях бе ло-гичният резултат от един пропилян живот. Заинтригувах се и се заслушах в излагането на другите им доктрини. Основната им теза беше, че всички живеем в една преходна ре-алност на желание и страдание. Страдание-то се поражда от преследването на преход-ни неща, затова хората трябва да се стремят към истината, която е непреходна. Начинът да се постигне това е, да загърбим собстве-ното си его и да заживеем за другите. Само когато поставим щастието на другите над нашето собствено, ще се почувстваме наис-тина щастливи. Тази идея ми се стори рево-люционна и в същото време някак позната, сякаш я бях чувал някъде.

Скоро приятелите ми пристигнаха и ние се отправихме към полите на Анапур-на. Изкачването беше трудно, а пейзажите невероятни, но всяка нощ преди да заспя, старото чувство на празнота изпълваше душата ми. Най-после дойде денят, когато стигнахме върха. Слънцето тъкмо изгрява-ше, а гледката наоколо беше зашеметява-ща. Изведнъж една мисъл се прокрадна в съзнанието ми „Какъв е смисълът на всич-ко това?” Тогава чак се замислих, че цяло-то пътуване беше само за мое лично удо-волствие. Когато преминеше моментната еуфория, всичко щеше да си е както преди. Трудностите, които бях преживял по пътя, щяха да се обезсмислят и цялото усилие всъщност бе в служба на моето его. Къде останаха високите ми будистки идеали? В този миг разбрах, че трябва да посветя живота си на някакъв по-висш принцип от земните удоволствия. Върнах се в тибет-ския манастир и няколко месеца изучавах

тяхната философия и техниките за меди-тация. Имаше някои неща обаче, които не можех да приема - като доктрината за ка-рмата.Тя сякаш изключваше свободната воля на човека. Решението да направиш добро или зло беше винаги под контрола на предишни действия. Как ще можеш да се освободиш, ако всяко решение е пре-допределено. Ако човек грешеше от не-запомнени времена, както те казваха, как щеше да се пречисти в такъв кратък живот? В известен смисъл това твърдение беше трудно да се възприеме, защото звучеше много логично, сякаш беше измислено от човек. Но идеята за саможертвата се бе вкоренила в мен, макар че не можех още да я приложа на практика. Прочетох „Пътят на поклонника” и в образа на поклонника видях израз на себеотрицание и състрада-ние, което проповядваше тибетският бу-дизъм, но тези две добродетели всъщност идваха от християнството. Запитах се защо не съм ги чувал в католическия храм, в кой-то бях възпитан. Спомних си и за странния факт,че сестра ми стана руска православна монахиня, а аз все още не знам нищо за мистичните качества на религиите. Реших, че не съм готов да бъда будист и че е по-добре да потърся нещо в моята култура.

След многото ми неуспешни опити, най-накрая стигнах до извода, че пътуванията ми са безсмислени и трябва да се върна у дома и да се установя на едно място. На-мерих евтин полет до Истанбул и реших да го взема, защото летището там е отправна точка за Америка и Западна Европа. Пре-возвачът беше Аерофлот. Хрумна ми, че Аерофлот е руска компания , а сестра ми живее в Москва, и попитах дали ще има ка-цане там. Оказа се, че има. Купих си билет с право на престой 3 седмици и в деня на свети Герман пристигнах в Москва. Сестра ми ме посрещна на летището и тогава за-почна моето запознаване с Православието. Пред мен се отвори един нов свят. Тук хо-рата умираха за Христа, а общуването със светците беше нещо нормално. Християн-

17

Преживяно

ството не беше просто привидна общест-вена норма, хората понасяха невероятни трудности и страдаха за истината. Започнах да чета много православни книги, посеща-вах храмовете и обсъждах със сестра си разликите между християнство и будизъм. А тя все ми повтаряше, че в християнството истината не е понятие, а Личност. Тогава не можех да разбера колко е важно това. Не виждах разликата между абстрактна сила и личност.

По това време срещнах о.Артемий, извес-тен московски свещеник с голямо паство. Видях го на съботното бдение в неговия храм заобиколен от много хора чакащи за изповед. Изведнъж усетих как той ме издър-па напред, хвана ме за раменете и започна да ми говори на цветист английски, а когато искаше да наблегне на нещо, удряше чело-то си в моето. Стори ми се, че той знаеше много повече за мен, отколкото трябва, но чувствах и неговата голяма загриженост за душата ми. Каза ми, че преживяванията ми в Непал са ми били дадени от Бог, за да ме откъснат от материализма и ми обясни защо християнството е истинската вяра, само то имало личностен Бог.

После посетих Св.Сергиевата Лавра и за

първи път можех да се поклоня на мо-щите на светец. Сто-ри ми се, че в онези „сухи кости” имаше повече живот, откол-кото в цяла южна Ка-лифорния. Но кулми-нацията на престоя ми беше във Валаам-ския Метох, където посрещнах Рождест-во. Там около мен стояха обикновени хора, но с душата си пребъдваха в Рая. Възможно е христи-янството да е рели-гия, която не всеки може да разбере, но

аз получавах съвсем ясни доказателства за нейната истинност, накъдето и да се обър-нех.

Като ме изпращаше на летището, сестра ми каза :” Скъпи мой, щом можеш да прека-раш 3 месеца с будистите, може да отделиш един и за православните.” Това и направих. Ускорих завръщането си и в навечерието на Благовещение вече пътувах по черния път към манастира на св. Герман в Аляска. Първото ми впечатление от монасите беше, че изглеждат като някакви „антики” в 20 век. Бяха се отказали от комфорта и по лицата им се виждаше, че водят някаква духовна битка. Бяха готови да отдадат живота си за своята истина, а такова нещо не бях видял в IBM, в колежа по изкуство или в Япония.

Дойде Лазаровден. Събудиха ме за Ли-тургията в съседния манастир, но неусетно съм заспал пак. Когато станах, в манасти-ра нямаше никого. Спомних си думите от писанието:” Ето младоженецът иде в по-лунощ, и блажен е тоя раб, когото намери буден, ...” Бог бе почукал на сърцето ми и бе предложил да участвам в празника, а аз не приех поканата. Дали това няма да е по-следният ми шанс да Го открия, си мислих,

18

Преживянодокато бързах надолу към пътя с надежда, че някой ще ме закара до другия манастир. През главата ми преминаха събитията от сутринта, а те сякаш нарочно се бяха слу-чили така. Може би Бог бе допуснал да закъснея, за да ме накара да преодолея своята нерешителност. Тогава изведнъж осъзнах – всичко беше нагласено от Бога, Който е Личност. Няма как някаква безлич-на сила да ми праща послания за спасение на душата ми, а също и да се интересува от това какво се случва с мен. Тя не може и да обича, нито пък да бъде обичана. В мига, в който най-после разбрах, че Бог е Личност, чух зад себе си кола. Беше единственият ни

съсед в планината, който по някакво „съв-падение” слизаше веднъж в седмицата до магазина, намиращ се непосредствено до манастира, в който отивах. Пристигнах на-време за Литургията.

Оттогава изминаха 2 години и сега съм расофорен монах или пък „антика”, ако така ви харесва. Вътрешните ми битки не са при-ключили, но лутанията със сигурност.Поня-кога съжалявам за времето, което изгубих в търсене на истината, но като се замисля, виж-дам как Бог ме е водил дори и в най-трудните дни. Сега Той ме е довел тук поради някаква причина, която тепърва ще разбера.

Превод от английски : Весела Митева-Костова

Начала

За СЪниЩата и виденията

Архимандрит Клеопа (Илие)

Старецът: Какво се случи с теб, брате Йоане? От известно време все те виждам потиснат. По-рано не беше такъв. Какво стана, защо си толкова угрижен и потънал в своите мисли? И защо не идваш да ми разкажеш, какви мисли и неприятности уг-нетяват душата ти, че са те довели до това състояние?

Братът: Разбирам, преподобни отче настоятелю, че по вида ми разбрахте душев-ното ми състояние. И понеже, струва ми се, днес сте по-свободен, моля ви да ме благо-словите да остана при вашето преподобие и да ви открия мислите, които ме смущават и измъчват.

Старецът: Добре, брате Йоане, но ре-шил ли си и готов ли си да се изповядаш сега?

Братът: Да, преподобни отче! И моля ви да ми простите: трябваше да направя това отдавна, но леността ме спираше и не смеех да дойда да разкрия своята съвест и да ви помоля за разяснение на онова, което ме безпокои.

Старецът: Но какви мисли те измъчват, брате Йоане, и какви недоумения имаш в душата си?

Братът: Преподобни отче, терзае ме следното: От известно време постоянно чувам, че в света се появили хора, които се

19

Началаудостоили от Господа да получат небесни видения, и че някои получили дар да про-рокуват и да предсказват онова, което ще се случи в бъдещето. А други дори били удос-тоени да видят ангелите на светлината, Бо-жията Майка и Самия Спасител Иисус Хрис-тос. Чух, че много хора са отишли при тях и ги почитат като пророци, изпратени от Бога в света, за да проповядват покаяние. И като знам това, силно скърбя, защото вече толко-ва много години - от детството ми, се трудя в манастира и изобщо не съм преуспял ду-ховно, защото Господ нито веднъж не ме е удостоил с такова видение. Това е причина-та на моята скръб, преподобни отче, че не съм достоен да получа подобно утешение. Много ви моля, обяснете ми това и ми дай-те съвет, как да избегна тези мисли, защото много ме безпокоят.

Старецът: Знай, брате Йоане, че спо-ред учението на светите и божествени отци, има седем основни пътища, по които в ума и сърцето на човека влиза гибелното за ду-шата прелъстяване с бесовски видения и мечтания.

Братът: Моля ви, преподобни отче, кажете и на мен, кои са тези пътища.

Старецът: Брате Йоане, първата и най-известна хитрост, с помощта на която дяволът извършва в ума и сър-цето на човека прелъстяване с бесов-ски видения и мечтания, е великият и гибелен грях на гордостта, според за-служаващото пълно доверие свидетел-ство на светия и божествен отец Йоан Лествичник, който казва: „Когато бесът на високомерието се утвърди в свои-те служители, тогава, той започва да им се явява насън или наяве в образ на светъл ангел или светии, на които им е дадено откриването на тайни, та тези, като се подмамят, да изгубят напълно своя разум”.

Втората хитрост, с помощта на коя-то дяволът осъществява прелъстяване чрез свои видения и мечтание, е тщес-лавието, което е първият израстък и

клон на проклетото дърво на гордостта. Това потвърждава и божественият отец Иса-ак Сирин в съвета, който дава на св. Симеон Дивногорец, казвайки: „Твое преподобие, като помниш тази слаба страна на видени-ята, внимавай за призраците на бесовските помисли. Това обикновено се случва с мона-сите с тънък ум и обичащи суетната слава”.

Третият път, по който в душата на човека прониква прелъстяване с лъжливи видения и сънища, е слабият и неизкушен ум. Тази истина изразява същият свети божествен отец Йоан Лествичник, казвайки: „Бесовете на тщеславието изпитват слабите умствено (неизкушените)”.

Четвъртата причина е безумната и без-разсъдна ревност, обхванати от която хора със слаб ум започват да се предават на су-ров и продължителен пост, и на други тежки подвизи, за да получат от Бога дар на чудот-ворство, да се удостоят с явявания на анге-ли, с небесни видения и откровения или да заприличат на някой от светците. За подоб-

20

Началана безумна ревност е писал светият отец Ис-аак Сирин: „Онзи, в който има зла ревност, страда от тежка болест”. А на друго място, говорейки за онзи, който се подвизава със зла ревност и зла цел, пише така: „Който дръзва да моли Бога, желаейки чрез него да се извършват чудеса и сили, е изкушаван в ума си от бяс-присмехулник”.

Безумна ревност, подобна на тази, е има-ло и при онзи монах, за който се разказва в „Патерика”: той молел Бога да го удостои да заприлича на патриарх Исаак и поради това безразсъдно желание бил поруган от дяво-ла по най-жалък начин.

Петата причина за попадане в капана на виденията и бесовските мечтания е непо-слушанието и своеволието, както е казано в „Патерика” в случая с брат Авраамий и уче-ника на авва Ираклит.

Шестата причина, водеща човека към падение в пропастта на мечтанията, в бе-совските видения и в други прелъстявания,

гибелни за душата, е проклетото самочиние и неизповядване на помислите на духовни-те отци.

Седмата и последна от причините, по-ради които човек попада в гибелната за душата опасност, е непознаването на себе си и непознаването на Божествените Писа-ния. Защото човек, който не познава нито себе си, нито Божествените Писания, вед-нага изпада в самомнение и затова бива лесно обхванат от прелест. А този, който е достигнал основателно познаване на себе си и на дълбочината на своята нищожност, трудно може да мисли себе си за достоен да получава небесни видения. Затова св. Исаак Сирин говори за онзи, който е познал себе си, така: „Този, който се е удостоил да вижда себе си е по-добър от онзи, който се е удос-тоил да вижда ангели”.

И наистина, велика и силна помощ за чо-века е познаването на собствената немощ, защото няма да му позволи да падне в капа-

на на бесовските мечтания и в други велики грехове. Съ-щият св. Исаак Сирин нарича познаването на себе си осно-ва на всяка добродетел: „Бла-жен е този, който осъзнава своята немощ”. И продължа-ва: „Защото това знание ста-ва за него основа на всички блага”. И божественият отец Петър Дамаскин казва за са-мопознанието: „Няма нищо по-добро от това да позна-ваш своята немощ и неведе-ние, и няма нищо по-лошо от това, да не го знаеш”.

Такива са, брате Йоане, седемте основни пътища, по които дяволът всява в ума и сърцето на човека прелес-тта на сънищата и видения-та, гибелна за душата. Добре си постъпил, откривайки ис-крено сърцето си пред Бога и пред моето недостойнство

21

Началаи решавайки да дойдеш и да изповядаш тези помисли, пагубни за душата. С това, брате мой, си успял с Божията помощ да извлечеш от леговището на ума си мисления змей, заг-нездил се там, и от дълбочината на сърцето си – онзи, който непрекъснато се е плодил в теб и отравял душата ти със смъртоносната отрова на своето коварство и прелест.

Знай и помни, брате Йоане, че душа-та ни прилича на кораб, който плува по неспокойните вълни на този свят, а умът, който е окото на душата, е предназначен от Бога да бъде кормчия на този кораб. И знай още, че на нашия кораб му предстоят много и големи опасности. Тези опасности идват от вълнуващото се житейско море – насрещни и много силни ветрове, тоест нападения върху нашата плът, връхлитат отвън и проникват в нас чрез отворените врати на петте ни чувства. От дълбочината на нашата душа се вдигат яростни вълни, тоест нашите зли и разнообразни поми-сли, произлизащи от сърцето, както е ка-зал Господ: „От сърцето излизат зли поми-сли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (Мат.

15:19). Очакват ни мислени хищници, то-ест най-коварни бесове. Ние засядаме на плиткото, което всъщност е слепотата на нашето неведение, и попадаме в дълбоки водовъртежи, те възникват внезапно на пътя, като ни заплашват с корабокруше-ние. И всичко това е духовната неподгот-веност на нашите души. А когато кормчи-ята на кораба, тоест умът, дреме, тогава водата се надига и влиза в кораба и може да ни потопи в бездната - това е неизпо-вядване на нашите грехове.

И така, брате мой, ако не беше побързал да дойдеш тук - пред лицето на Бога и пред моето недостойнство да освободиш в изпо-вед душата си от отровната вода на грехо-вете, то мисля, че още малко, и душевният ти кораб щеше да потъне в адската бездна. Брате Йоане, ето какво искам да ти кажа: знай и вярвай с цялото си старание, че по-мислите, които са те мъчили и които си из-повядал сега пред мен, са израснали в ума и сърцето ти от проклетия корен на великия грях на гордостта.

Превод от руски език: Презвитера Диана Янчева

Преживяно

майЧината молитва

Владимир Крупин"Майчината молитва и от морското дъно спасява" – всички знаят тази пословица. Ала колко от нас са убедени, че тя не е просто поетичен образ, а е абсолютно вярна, по-твърдена от много примери през вековете.

Отец Павел, който е монах, ми разказа едно свое преживяване. Той говореше така, сякаш всичко именно по този начин е тряб-вало да се случи. Разказът му ме порази, и ще го споделя – мисля, че би учудил и вас.

22

ПреживяноВеднъж една

жена на улицата се приближила до отец Павел и го помолила да отиде при ней-ния син и да го изповяда. Каза-ла му адреса.

„- А аз много бързах, - раз-казваше отец Павел, - и в съ-щия ден не ус-пях. Но, да си призная, забра-вих и адреса. И ето, че рано сутринта, на следващия ден, тя се появи отново, силно развълнувана, и настойчиво започна да ме моли да отида при сина й. По някаква при-чина, даже не я попитах защо, не дойде с мен. Качих се по стълбите, позвъних. Отво-ри ми млад мъж, със западнал вид, от пръв поглед се забелязваше, че пие сериозно. Гледаше ме дръзко. Аз бях с расо. Поздра-вих го и казах: „Майка Ви ме помоли да Ви посетя. Той се ядоса: „Стига лъгахте, майка ми е починала преди пет години”. А на сте-ната, сред много други, висеше и нейната снимка. Посочих я и казах: „Точно тази жена ме помоли да ви навестя.” Той предизвика-телно отговори: „Значи Вие сте дошли от оня свят, за да ме приберете?” – „Не, - казах му, - засега от този. Но изпълни това, което ще ти кажа: утре сутрин ела в храма” – А ако не дойда?” – „Ще дойдеш: майка ти те моли. Грях е, да не се изпълняват заръките на ро-дителите.”

И той дойде. На изповедта, целият се тресеше от плач, каза, че изгонил майка си от къщи. Тя живяла при чужди хора и скоро починала. Той дори не разбрал веднага, и не бил на погребението й.

Вечерта след изповедта, за последен път срещнах майка му. Тя беше много ра-

достна. Носеше бяла кърпа, а не черна, как-то преди. Горещо ми поблагодари, и каза, че синът й е простен, тъй като се е покаял и изповядал, и че тя се видяла вече с него. На другата сутрин отидох до мястото, където живееше сина й. Съседите казаха, че вчера бил починал и го закарали в моргата.

Ето това разказа отец Павел. Аз, грешни-ят, си мисля: значи на майката е било даде-но да види сина си от мястото, в което се е намирала след земната си смърт. Било й е дадено да знае часа на смъртта му. Навяр-но и там молитвите й са били така горещи, че й било дадено да се въплъти, за да по-моли свещеника за изповед и причастие на нещастния неин син. Защото е страшно да умреш без покаяние и причастие.

И най-важното: значи тя е обичала сина си дори такъв - пияница, прогонил собст-вената си майка. Значи тя не се е сърдела, скърбяла е за него. И като е знаела вече, повече от всички нас, за участта на греш-ниците, е направила всичко тази участ да отмине сина й. Издигнала го е от греховно-то дъно. Именно тя, и само тя, със силата на своята любов и молитва.

Превод от руски език: Вероника Димитрова

23

Слово за живот

многоСтрадалният йов: СлУшал ли е Бог дявола?

Свещеник Димитрий Агеев Много от хората, достигнали до Вярата и Църквата, се запознават с книгата на пра-ведния Йов. Разказът, в който Бог послу-шал дявола и отнел на праведния и верен Нему Йов всички блага, неприятно учудва и разстройва хората.

Защо Бог говори с дявола? Защо Бог по-стъпва така жестоко по отношение на чо-века? Защо Йов приема волята Божия със смирение? Има ли справедливост в нашия свят? Какво представлява Божествената справедливост и Божествената любов?

С тези сложни въпроси се обърнахме към свещеник Димитрий Агеев, свеще-нослужител в храма на иконата на Божи-ята Майка „Радост на всички скърбящи” в Москва.

Струва ми се, че книгата за праведния Йов е посветена не само на взаимоотно-шенията между Бога и дявола, не само обяснява защо Господ е избрал този на-чин, а не някой друг, но преди всичко раз-казва за взаимоотношенията между Бога и човека. Именно по този начин трябва да разглеждаме този разказ.

Това е разказ за взаимооотношения-та между Бога и човека, за доверието на човек към Бога и доверието на Бога към човека. Господ има свой промисъл за все-ки от нас. И всеки от нас, Господ води към спасение, по едни или други пътища, по-някога напълно неизвестни и неясни, по-някога трудно обясними от човешка глед-

на точка. И няма значение какви способи избира Господ за осъществяване на този промисъл. Не са важни и външните обсто-ятелства, които могат да съпътстват Божия промисъл. Съгласете се, че няма никакво значение защо Господ е избрал за начин на спасение предателството на един от учениците, защо е избрал именно Кръст-ната смърт. Защото Господ е могъл да постъпи и по друг начин. Например, пре-дателството е могло изобщо да не бъде извършено. Но Божият промисъл е бил такъв и външните обстоятелства са били съответстващи.

Същото е и с праведния Йов – изобщо не е важно, защо Господ е избрал един или друг модел на взаимоотношения между Бога и Човека, но важното е, че Йов се е отзовал с доверие на Божественият при-зив и на обстоятелствата, които внезапно са го застигнали.

За съжаление, доверието е изчезнало от живота ни: изгубило се е доверието на човек към човека, на човека към Бога. Много важно е да усетим в разказа за пра-ведния Йов именно как това доверие се възстановява, как Йов приема със смире-ние всичко случващо се с него - възпри-ема го като изпратено от Бога, приема го със благодарност и смирение.

Приятелите му идват да го утешат - все-ки по свой начин, но в крайна сметка, ни-кой от тях не успява, защото най – главно-

24

Слово за животто утешение, е утешението от Бога.

Книгата на праведния Йов е изключи-телно важна, в нея има много мъдрост и трябва да я препрочитаме възможно най-често, защото в житейската, от човешка гледна точка, несправедливост и мъка, Йов вижда и чува Бога. Този разказ за сре-щата на човека и Бога е много важен. Тази среща трябва да се случи и ние трябва да сме готови за различните обстоятелства, които я съпътстват – те може да са радост-ни или тъжни, но ако ние вярваме в Бога и му се доверяваме изцяло, бихме могли да понесем тези обстоятелства и да ги прие-мем.

Много често се опитваме да построим взаимоотношенията между човека и Бога и, като цяло, между Бога и другите съще-ства, на принципа на човешките взаимо-отношения.

Да, ние бихме постъпили именно по нашия си начин – няма да изслушаме до-край, ще отговорим, ще се обърнем, ще

свием рамене и ще се отдалечим, ще ви-кнем нещо подире, ще разкажем на всички какъв невъзпитан човек е другият и колко погрешно е всичко. А Господ не постъпва така. Той винаги изслушва и отговаря, за-щото Бог вярва във всеки човек, вярва, че всички, включително и падналият ангел могат да се поправят. С това Той се отли-чава от човека.

Господ вижда всеки от нас такъв, ка-къвто е – вижда ни като създадени от Него, като чисти същества. Затова и този различен поглед позволява съвсем раз-лична оценка.

Защо Господ е изслушал дявола, защо му е отговорил? Защо му е заповядал да постъпи така? Такава е била волята Му. Не можем да тълкуваме въпроса „защо” и да му отговаряме. Можем, разбира се, да си имаме свои предположения. Можем да ка-жем, например: „да, аз днес си счупих ръ-ката, защото не помогнах на старицата да пресече улицата, сигурно, това е наказа-

ние”. Е, това би могло отчасти да бъде някакво обяснение, кое-то да ни помог-не да разберем самите себе си, но, всичко това е едно мно-го нагласено, изсмукано от пръстите, чисто човешко обяс-нение. Така се е случило, защо-то това е била Божията воля.

И, в края на краищата, няма значение защо това се е случи-ло, много по-ва-жно е да се за-мислим за себе

25

Слово за животси, за живота си, без значение, дали сме си счупили ръката ли не сме - да размисляме върху себе си всеки ден и да си правим оп-ределени изводи.

Аз мисля, че хората, идващи в Църква-та, чуват различни истории – това може да са Евангелските истории, историите на Стария завет. И, навярно е важно да чуят нещо радостно и леко, ако изобщо, може да се каже, че в Библията има леки места. Но важно е да виждат в Бога, преди всичко, Милостивия баща, а не страшния съдия.

Това се случва именно когато изгубва-ме доверието си, затваряме се в себе си и преставаме да вярваме, че Бог обича, спа-сява и изцелява всеки един от нас, и че непременно ще ни протегне ръка. Бог не наказва никого – той обича всеки.

На нас не ни достига любов в сърцата, обикновена човешка любов, а да не гово-ря за Божествената любов. Господ обича всеки един от нас, гледайки ни през при-змата на своята Божествена любов, затова

и наказанията Му са през призмата на лю-бовта. Ние не притежаваме даже човешка любов. Затова и всички наши разсъждения за справедливостта и истината, които тол-кова обичаме да изказваме и по отноше-ние на себе си, и по отношение на другите, често са лъжливи. Не може да съществува никаква справедливост, никаква истина без любов, а любовта липсва...

Затова много често, за съжаление, оце-няваме неправилно случващото се с нас, не виждаме истинския му смисъл, той ни убягва.

От човешка гледна точка, справедли-вост на този свят, разбира се, няма. Не е и необходимо да я търсим, защото ако светът беше справедлив, не биха разпъ-нали невинния Христос. Ето ви и отговор за това, дали съществува справедливост в света. Няма я. Не е нужно да се търси чо-вешката справедливост, а Божествената справедливост е любовта. Тя е вечна.

Превод от руски език: Вероника Димитрова

Богословски размисли

оБраЗЪт на меСия преди явяването в плЪт на нашия гоСпод ииСУС ХриСтоС

Протойерей Теодор Стойчев

Контекстуалният поглед към личността на Иисус Христос ще помогне за по-ясното й разбиране. Наличните писмени свидетел-ства създават трудности при тълкуването. Тяхното разнообразие дава основания на

съвременните изследователи да заключат, че в юдаизма не съществува един цялостен образ на Месия.

В библейските изследвания се открояват две основни тези, свързани с месианските

26

Богословски размислиочаквания от времето преди рождението по плът на нашия Господ Иисус Христос.

Първата е отрицателна: не е ясно, до-колко в книгите на Стария Завет и в извън библейските свидетелства от времето на втория храм действително съществува ме-сианизъм.

Втората теза е утвърдителна: застъпен е динамичен старозаветен месианизъм.

Православното богословие се придър-жа към последната теза. Някои богослови са склонни навсякъде в Стария Завет да виждат безспорни пророчества за Иисус Христос. Но всеки непредубеден прочит на старозаветните текстове говори против по-добен месиански абсолютизъм.

В старозаветните свещени такстове ду-мата Месия („Помазан”) се среща 38 пъти, като два пъти се отнася за патриарсите, шест пъти за първосвещениците, един път за Кир и двадесет и девет пъти за израел-ските царе – Давид, Саул и неименуван Да-видов монарх.

Може със сигурност да се каже, че текстовете, в които се среща думата Месия, имат кон-текстуално историческо значе-ние, което много трудно може да надхвърли конкретните граници на времето.

Царските псалми, които чес-то се приемат за месиански, по-скоро говорят за временното, земно управление на Давид, от-колкото да обозначават някаква есхатологична фигура. В (Пс. 2) се говори за управлението на цар Давид, а не за някакъв бъ-дещ есхатологичен освободител. Подобен смисъл бива открит и в (Пс.17:49-51; Пс.20; Пс.88; Пс.131). (Пс. 22) не прави особено изклю-чение. Ако има някаква христо-логична отнесеност, тя е типоло-гична, а не историческа.

Въпреки това, поради дъл-бинното съдържание, тези псал-

ми са получили разширена употреба и са позволили на ранната Църква да ги прило-жи към личността на Иисус Христос.

Псалмите, въпреки историческата си обусловеност, съдържат в себе си послани-ето за идеалния цар. Това се забелязва в Но-вия Завет: „Благословено царството на отца ни Давида, което иде в име Господне! Осана във висините!” (Мк. 11:10).

Пророческите книги, които са контексту-ално обвързани, също създават по-широка идeйна перспектива. Традиционно се при-ема, че в (Дан. 9:25) е представен есхато-логичен Месия, но голям брой учени са на мнение, че контекстуалният анализ говори за убит първосвещеник. Тук се забелязва обаче, или поне е възможно да се допусне, една по-широка перспектива.

От друга страна, Синът Човешки в (Дан. 7) е разглеждан месиански още от средата на 1в. пр. Хр. (Кумран 4Q246, Притчите на Енох, 3 Ездра, раби Акиба и св. Юстин Фило-соф и др.).

27

Богословски размислиПодобно, на чисто историко-критич-

но ниво, библейските перикопи (Бит. 3:15; Бит. 9:25-27; 12:3; Изх.12:42; Чис. 24:17; Втор. 18:15-18 и др.) не получават еднозначна месианска оценка.

Това не означава, че месианското очакване липсва в старозаветните тек-стове. Освен типологизирането на ня-кои от великите личности на Израил в пророческата литература, са налице явни предсказания за идването на Спа-сител (Ис. 59:20; 62:11). Тук текстът на Седемдесетте говори конкретно за осо-бен Спасител (σοι ό σωτήρ παραγίνεται). Дори да бъдат направени опити за исто-рицизиране на тези библейски откъси, техният пророчески смисъл не може да бъде отнет, нито стеснен.

Оскъдната и неясна употреба на ду-мата Месия кара някои библеисти да насочат своите изследвания към тек-стове, които не съдържат самото понятие, но въпреки това говорят за бъдеща надеж-да. Зад личността на Иисус Христос не стои просто обръщението Месия. Към Него са от-несени още много други титули: „Христос”, „Господ”, „Син Човешки” и „Син Божий”, „Цар”, „Първосвещеник” и др..

Подобно разширено изследване на ме-сианската идея предполага разглеждането на ангеломорфна христология (буквално „ангелообразна” христология), защото не-бесните посредници участват по определен начин в управлявания от Бога свят и в него-вото спасение. Месия е един от тези посре-дници.

В раннохристиянската литература между христологичните титули стои и този на анге-ла: „Бог роди от Себе Си (като) „Начало” пре-ди всички създания - определена рационал-на сила, която един път е наречена от Светия Дух „Слава на Господът,” а на (друго място) „Син”, или „Ангел”, или „Бог”, или „Господ” и „Слово”; сам той нарича себе си началник на войнството, когато се яви в човешка форма на Иисус Навин (Justin Martyr Dial. 61.1). Този откъс от св. Юстин Философ показва, че ан-

геломорфната христология не е била чужда на ранните християни. Въпреки че не може да се постави знак на равенство между Ии-сус и ангелите, ангеломорфната лексика е използвана в християнските среди до 4в.

Кумранските свитъци1 са от особено значение за темата, защото отразяват пози-цията на една известна група, съществувала по времето на Господ Иисус. От приблизи-телно 700 небиблейски ръкописни текста, думата месия се среща в 17 от тях: CD 2:12; 6:1; 12:23; 14:19; 19:10; 20:1; 1QS9:11; 1QSa 2:12, 14, 20; 1QM 1:7; 1Q30 1 2; 4Q252 1 ν 3; 4Q266 [Da] 10 i 12; 4Q267 [Db] 2 6; 4Q270 [Dc] 9 ii 14; 4Q287 10 13; 4Q375 1 i 9; 4Q376 1 i 1; 4Q377 2 ii 5; 4Q381 15 7; 4Q458 2 ii 6; 4Q521 2 ii + 4 1; 8 9; 9 3; 6Q15 [D] 3 4; 11QMel2:18. Само в 11 ръкописа ясно се указва личността на Месия, а в 4 - подобно указание е малко ве-роятно. В други два ръкописа този термин говори основно за самия акт на помазване,

1 Значението на някои от използваните тук съ-кращения: CD Дамаския документ, 1QS Устав на новия съюз, 1QSa Устав на събранието, TS Храмов свитък, 1QM Военния свитък, 4QFlor. Антология от месианско- есхатологични текстове, (4Q521) или 4QMessianic Apocalipse.

28

Богословски размислиа не за личността на Христос. Успоредно с тези ръкописи има и такива, които описват личността на месия, без да използват сама-та дума. По такъв начин ръкописите, които могат да бъдат изследвани за определяне на месианското разбиране на кумранитите са 23 текста.

Kумрански текстове (1QSa 2.11-12; 1QSa 2.20-21; 1QS 9.10-11) говорят за няколко Ме-сии2, които предстои да се явят. Свитъците, обаче, нито указват времето на явяването, нито очертават функциите на Месиите. Не става ясно, какво ще се случи с тяхното (не-говото) идване?

Тази месианска неопределеност е на-лична в 4QMessianic Apocalypse (4Q521). Бог е активният в този ръкопис. Той посещава праведника, изцелява наранения и възкре-сява умрелия. Не е ясно засвидетелствана посредническата функция на месия при възкресението на умрелите.

Дамаският Документ (CD 12.23-13.1; 14.19; 19.9-11; 20.1) също не определя функ-цията на Месия.

Някои кумрански текстове привличат вниманието с това, че образът на свещеника доминира над този на царя (TS 58:18-19). Не може да остане незабелязана важната роля на Давидовия потомък. Библейските тексто-ве от (2 Цар. 7:12-14; Амос 9:11) получават в (4QFlorilegium=4Q174) есхатологично зна-чение. Явяването на давидовия потомък, заедно с тълкувателя на Закона, се случва в последните времена.

В (1QM 11:1-7) се прославя Божията сила, която винаги се е проявявала, когато еврейският народ е в нужда. В този откъс е намерил място и следният библейски текст (Числ. 24:17-19): „Виждам, ала не сега още, гледам Го, ала не отблизо. Изгрява звезда от Иакова, и се издига жезъл от Израиля; Яко-ва поразява князете моавски и съкрушава всички Ситови синове...”. Непосредствено

2 Съществува научен спор относно броя на ме-сиите в кумран. Това обаче не е важно за нашата тема.

след този библейски цитат в (1QM 11:7,8) е показано, че Бог чрез Своите царе е избавял многократно народа си.

За предложената тема е от значение и друг старозаветен текст: „Не ще липсва скиптър от Юда, Нито управителен жезъл отсред нозете му, докле дойде Сило; И нему ще се покоряват племената” (Бит. 49:10). В тази част на еврейската Библия се говори само за властта на Юда „докато дойде Сило” и трудно може да бъде изведено някакво месианско звучене. Но когато изследовате-лят обърне своето внимание към текста на Седемдесетте, месианизмът става очеви-ден: „έως άν έλθη τά άποκείμενα αύτό καί αύτός προσδοκία έθνω̃ν” („докато Той дой-де, за Когото тези неща са запазени и Той е очакваният от народите”).

В Кумранските тесктове има ясно засви-детелствани, макар и не обстойно и ясно дефинирани, месиански изрази: „Месия на Аарон и Израил” (оставяйки настрана дис-кусията за смисъла на този израз), „скиптър”, „Клон на Давид” и „Принц на Общината”. Въ-преки това липсва единен образ на месия, а и тези които откриваме, не са ясно преда-дени.

Друг вид литература е неканоничната литература.

Месианският образ в Псалми на Соло-мон (1 в. пр. Хр.) е ясен и неговите функции са очертани. Месианското време е предви-дено от Бога. Месия е определен като син на Давид (17:21), Който ще царува над Израил. Той ще очисти Израил от езичниците и ще изгони грешниците от Божието наследство (17:25,26). Ще съди народите и нациите спо-ред мъдростта на своята правда (17:29). „И самият Той ще бъде свободен от грях, за да управлява велик народ. Той ще изобличи управителите и ще изгони грешниците чрез силата на своето слово” (17:36). Той тряб-ва да „разруши неправедните управители,” „да очисти Иерусалим от езичниците,” „да строши арогантността на грешниците” и „да съди колената.” Въпреки че никъде другаде не могат да бъдат открити по-ясно очер-

29

Богословски размислитани функции на месия, трябва да се каже, че той е напълно подчинен на Бога: „Сами-ят Господ е Негов цар...” (17:34). Въпреки че Месия няма свръхестествен произход, той е безгрешен и ще управлява с мъдрост, спра-ведливост, милост и сила.

В (1 Енох 37-71) терминът месия се среща само в два стиха (1 Енох 48:10; 52:4), които обаче не говорят за неговите функции, и за-това почти нищо не може да бъде научено за самия него. Въпреки това есхатологични-ят контекст е налице.

В (4 Ездра) по категоричен начин месия е споменат в (7:28-,11:37-12:1, 12:31-34, 13:3-13, 13:25-52 и 14:9). Само тук се среща идея-та за умиращ месия, без обаче да се посочва какъв е смисълът на неговата смърт.

В петото видение образът на месия (ви-дение за орела) играе значителна роля. Той ще накаже последното царство и ще избави остатъка от божия народ (12:33, 34). Месия е скрит за поколенията (13:52).

В (4Езра 13) се споменава на два пъти „Моя Син”, което напомня на някои обръ-щения към Иисус Христос. Тук, обаче, Синът е представен като войн (13:11). Бог запазва Своето превъзходство, а месия не заема централно място. Неговото присъствие в структурата на книгата е инцидентно и не дотам развито. Въпреки това, той е част от есхатологичната композиция на текста.

Всичко изложено показва, че е преси-лено да се говори за развита месиалогия в Стария Завет. Въпреки това, идеята за Оч-аквания присъства в старозаветните книги. Обещанията често напускат своята истори-ческа конкретика и се насочват към неопре-делено бъдеще. Както пише Th. Schreiner: “Ние справедливо можем да кажем, че Ста-рият Завет е вдъхновен от есхатологична надежда ”.

Именно липсата на широко прието и формулирано разбиране за Месия е причи-на учениците на Иисус Христос да не разбе-рат Неговото учение.

Възкресението, обаче, дава възможност за нов прочит на библейските текстове. Гос-

под Иисус излиза извън рамките на тради-ционната царственост и приема есхатоло-гичен образ. Това се забелязва в самия Нов Завет. Евангелията поставят Христос, като че ли в сянката на Отца, а посланията на апостолите предават вярата на Църквата в прославения Господ Иисус Христос. Пропо-ведта на ранната църковна община е пове-че христоцентрична. Писанието на евреите след Възкресението е „пренаредено”.

Иисус Христос е Новата реалност, а Све-тият Дух продължава започнатото. Новата община живее в Духа (Йо. 16:12,13).

Обещанието, дадено на Давид в (2 Цар. 7:12, 13), придобива в новозаветните тек-стове есхатологичен смисъл. Надеждата е пренесена в по-далечно време. Потомъкът на Давид е представен в пророческата ли-тература като вечно управляващ (Иезек. 37:24,25). Новият Завет също говори за това. Св. Йоан Кръстител пита: „Ти ли си Оня, Кой-то има да дойде, или другиго да чакаме?” (Мт.11:3).

Новото разбиране на старозаветните текстове е възможно поради изпълнението на пророчествата. Църквата прави възмож-но съчетаването на старозаветните образи и пророчества с личността на Иисус Хрис-тос, благодарение на типологичния подход.

30

Богословски размислиСв. Ириней Лионски учи, че пророчество-то е енигматично до неговото изпълнение. Това означава, че евреите не са имали въз-можност да разберат Писанието. Апостоли-те, които са свидетели на живота на Иисус Христос, могат да дадат конкретен смисъл на старозаветните типове. Затова ние живе-

ем в новата реалност на Църквата. Прочитът на Стария Завет излиза от историческата си обусловеност и намира въплъщение в ли-чността на Иисус Христос. Той е новият кон-текст, в който Св.Писание получава своето тълкуване.

Адам и Ева

приятелСтво, влюБеноСт, люБов

Свещеник Павел Гумеров

Ако искаш да придобиеш приятел, придо-бивай го след изпитване и не му се скоро доверявай.

(Сир. 6: 7) Имаше период, през който, отивайки

на гости при свой приятел - протодякон, непрекъснато спорех със съпругата му за това, възможна ли е любовта от пръв по-глед. И макар да не съм любител на спо-ровете, твърдо отстоявах позицията: „Не, не е възможна”. Тя пък беше на противо-положно мнение, основано на нейния собствен семеен опит, и казваше, че те със съпруга й се обикнали от пръв поглед веднъж и завинаги.

Тези въпроси: съществува ли любов от първата среща, възможна ли е изобщо лю-бовта преди брака, какво е състоянието на влюбеност и любов ли е тя – наистина вълнуват много хора. Ще се постараем да разнищим всичко това.

И така, може ли да има любов от пръв поглед и изобщо възможна ли е истин-ската любов преди брака? Нека да пере-

фразираме въпроса така: може ли да има приятелство от пръв поглед? Та нали при-ятелството и любовта са две сродни по-нятия, понятия, които много си приличат. На приятелството също са присъщи отго-ворността, верността, търпението. Умени-ето да бъдеш приятел е голямо изкуство. На всеки е ясно, че приятелство от първа среща е невъзможно. Ето, видях един чо-век, и той ми се стори симпатичен, надеж-ден. И веднага реших, че той ще ми бъде приятел за цял живот? Не, нужно е да мине немалко време, преди да разберем, че с този човек искаме да дружим, че можем да му се доверим. «Приятелят няма да те изостави в беда, няма да разпитва излиш-но”- така се пее в една детска песничка. „Приятел в нужда се познава”- казва по-словицата. Значи, приятелството трябва да премине през определени изпитания, през проверка за издържливост. С прияте-ля е нужно да преживеем и тежки, и при-ятни моменти от живота, за да разберем, как той преживява нашата мъка и нашата

31

Адам и Ева

радост. Та нали приятелят трябва не само да помага в беда, но и да умее да се радва заедно с нас на нашето щастие, а не да ни завижда. И е нужен срок, за да се укрепи връзката между две души, която се нарича приятелство. А от пръв поглед е възмож-на само симпатията, взаимното благораз-положение. Неслучайно има приятели, има и добри познати, т.е. хора, с които ни е приятно да общуваме. Но това още не е приятелство.

А се случва и така: човек изобщо да не ни хареса при запознанство, или да не сме му обърнали никакво внимание, но след това, поради различни обстоятелства по-между ни да се завърже приятелство.

Казват още: „Старият приятел е по-до-бър от двама нови”. Това означава, че ис-тинската дружба трябва да се провери с времето – да се изпита в годините (като ху-бавото вино) и с нелеките обстоятелства в живота. Неслучайно е толкова здраво ка-зарменото или студентското приятелство - хората са преминали през много неща заедно, научили са се на много неща заед-но.

Така е и в любовта. И не трябва да бър-каме чувството на добро разположение,

увлечението, което често възниква при първата среща между мъж и жена, с лю-бовта- това дори не е влюбеност. Макар, разбира се, да има и такива случаи, кога-то това взаимно първо влечение между двамата да премине в любов с течение на времето. Но за да се превърне първона-чалното чувство в любов, са нужни не мал-ко сили и труд. И разбира се, ще мине не-малко време, преди влюбеността да стане силна любов.

Увлечението, страстта, влюбеността могат дори да пречат на любовта. Не на-празно случаите, в които бъдещите съпру-зи са се харесали от пръв поглед, са доста редки, почти изключителни. Като прави-ло, това първоначално чувство далеч не е взаимно, а по-скоро едностранно. А чес-то хората изобщо нямат особени взаимни чувства при първата среща.

Ако съпрузите са имали преди брака горещи взаимни чувства и са съумяли да ги съхранят или умножат, заслужават пох-вала и чест. Значи, те правилно са постро-или семейния си живот и са отгледали от семенцето на първоначалното увлечение -прекрасното растение на любовта.

Мой приятел излизаше с едно момиче.

32

Адам и Ева

Но тяхното общуване беше някак вяло и на пръв поглед не обещаваше да завърши с нищо сериозно. Аз виждах, че те много си подхождат; момичето - от благочести-во семейство и имаше много достойнства. Но на всичките ми уговорки да му обърне внимание като на бъдеща съпруга, той ми казваше примерно следното: „Не мога, та тук няма нищо!”- и показваше към сърце-то си. Един вид, на сърцето не можеш да заповядаш. Слава Богу, приятелят ми се оказа умен човек и вглеждайки се по-вни-мателно в приятелката си, наистина успя да „види” в нея онова, за което му говорех аз. Сега те са женени и не могат един без друг.

Дали са влюбени мъжът и жената от пръв поглед, от първата среща, или не, това не е така важно. Дали ще се обикнат, зависи само от тях, от техния избор и ре-шението да се обичат. И от това, как ще строят дома на семейното си щастие.

ВлюбеностНещичко и за влюбеността Периодът на влюбеност е прекрасно

време, и като правило, това време оставя в душите ни красиви спомени. Спомням си как ние с моята съпруга забравяхме за всичко на света: за родителите, приятели-те, ученето, задачките за деня- и по цял ден бяхме заедно. Можехме по цели часове да

„висим” на телефона и без да забелязваме нито студа, нито дъжда, до късно да оби-каляме улиците на Москва. Истина е, че „щастливите не поглеждат часовника”.

Никой не отрича, че влюбеността е щастливо и радостно преживяване. Но то не продължава безкрайно дълго вре-ме. Или прераства в нещо по-голямо - в истинска любов, или отминава завинаги. Психолозите казват, че 90% от състояни-ето на влюбеност се определят от сексу-алното влечение, привличането. И те са прави, не случайно влюбеният преживява не само душевни, но и телесни чувства: любовен плам и прочее. Влюбеността не може да се нарече любов, защото в осно-вата на влюбеността стои егоизмът: добре ми е, приятно ми е да сме заедно, той/ тя има хубав глас, големи очи, гладка кожа, благоуханна коса и т.н. А любовта е пре-одоляване на егоизма - тя е умението да жертваш нещо за любимия, да прощаваш недостатъците му, да живееш за него, дори когато той не те радва.

Влюбеността е период на леко умопом-рачение, когато влюбеният не вижда ни-какви недостатъци в обекта на любовта; очите му са затворени, той не е адекватен и е склонен само да идеализира и роман-тизира любимия.

Ясно е, че мъжът и жената трябва да имат взаимно благоразположение, сим-

33

Адам и Евапатия един към друг още преди сватбата – ако това липсва, по-добре да не встъпват в брак. Но пламенните чувства всъщност не показват дълбочина. И пламъкът на влю-беността трябва да премине в тих и споко-ен огън на семейно огнище.

Любов Бедата е там, че много хора не разби-

рат какво точно е любовта. Те несъзна-телно или съзнателно смесват понятията „влюбеност”, „любов”, „себелюбие”, „жела-ние”. Ние каваме „Обичам да карам коле-ло” или „Много обичам класическата музи-ка”. И можем да кажем: „Обичам съпругата си”. Макар че за много хора наистина няма особена разлика между любовта към ра-ботата, хобито и любовта семейството, към съпругата (съпруга). Понякога дори семейството е на последно място в този списък. При това те искрено са убедени, че всичко това може да се нарече любов. Някои приемат за любов страстното си еротично влечение, влюбеността. Един мой многодетен познат остави жена си и децата си и заживя с друга жена. Мотиви-ра се с това, че те със съпругата си никога не са се обичали. А извън дома той явно намери „истинската любов”. И какво става: той може да изостави майката на децата си и да отиде да живее с по-младата и по-сим-патичната? И освен това е прието да каз-ват: „Аз вече не я обичам. Обикнах друга”. Разбира се, това е абсурдно. Как можеш да твърдиш, че си обикнал някого, ако не го познаваш добре? За това, че съпрузите не са достигнали до любовта, вината е само тяхна. Значи те не са успели да съхранят и преумножат онова, което са имали помеж-ду си. Защото без чувства почти никой не встъпва в брак.

И какво в крайна сметка е любовта? Емоция, усещане, чувство или нещо пове-че?

Мнозина наричат любовта чувство, но тя е много повече. В това отношение е сравнима с вярата. Чувствата са онова, ко-

ето ние усещаме чрез телесните си органи: зрение, слух, обоняние, вкус, осезание; а също и интуитивно, на душевно ниво.

А пък истинната любов, както казва апостол Павел, трябва да е вечна: «Любо-вта никога не отпада» (1 Кор. 13: 8). Та, за да чувстваме любовта вечно, трябва да ре-шим твърдо: да обичаме на всяка цена. Не-зависимо, дали навън е мрачно или свети слънце, независимо дали сме бедни или богати, млади или стари. Дали сме срещ-нали по-красив човек, от настоящия ни избранник, или не. Ако не приемем такова решение, нашата любов и семейният ни живот ще бъдат неустойчиви и небаланси-рани, и ще зависят от огромно количество обстоятелства. Например, човек остарява, разболява се, променя се. Ние сме се оже-нили (омъжили) за един човек, а след из-вестно време той се е променил външно и по характер. И ако не възприемаме любо-вта като вечно, постоянно чувство, излиза, че трябва да си търсим друг партньор, за-щото този вече не ни е подходящ.

Сега е време на икономическа нес-табилност, и напълно е възможно да ни очаква бедност, даже нищета, и какво да правим - да търсим някой по-богат, по-обезпечен?! Не говоря изобщо за това, че съпрузите, за съжаление, не винаги си носят радост, но понякога се огорчават и дори си причиняват мъка. И само твърдата решителност да обичаме човека, правей-ки избора си сега и завинаги, може да по-могне на семейството да не се разпадне, съпрузите да не се разведат и да пренесат любовта през десетилетията.

Какво е нужно да бъде направено за укрепване на тази решителност? Да съгря-ваме, да възпитаваме в себе си и в другия този дар на любовта. Любовта е много пре-тенциозна, нежна, нуждае се от постоянна грижа.

Превод от руски език: Йоанна Калешева

34

Призив

да не БЪдем роБи на греХа!

Сръбски Патриарх Павел (Стойчевич)Вярвайки в Господа, осъществяваме сми-съла на живота

За нас, вярващите, Господ е всичко. Той е хлябът на живота, Той е живата вода, Той е светлината, Той е добрият пастир. Така че Той е всичко в нашия живот. Вярвайки в Него, ние живеем чрез Него и по този начин осъществяваме смисъла и целта на нашия живот, като ставаме способни да влезем в непреходното блаженство на Небесното Царство. Затова трябва винаги да помним, че сме живи чрез Христа. Св. ап. Павел каз-ва: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Чрез този вечен живот в Христа и с Христа, ние ще осъществим сми-съла и целта на своя живот, а това, според светите слова на Евангелието, представлява блаженството на непреходното Божие Цар-ство. Желая и на вас, и на себе си да влезем в това блаженство на Небесното Царство още в този свят.

За християнската ревностСпасителят изгонил търговците от хра-

ма, както се казва при апостол Йоан, поради ревност, защото след това събитие ученици-те му си спомнили, че към него се отнасят думите: «Ревността за Твоя дом ме яде». Тук Господ ни показва пример на ревност. Но ако ние искаме във всяка ситуация да знаем каква трябва да бъде нашата ревност, необ-ходимо е да обърнем особено внимание на думите на апостол Павел за онези предста-вители на юдейския народ, които не приели

Христа. За тях апостолът казва: „Свидетел-ствувам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум” (Рим. 10:2).

Истинската ревност е разумна, евангел-ска, както тази, която е показал Спасителят. Такава ревност трябва да имаме и ние – раз-умна ревност. Ако я имаме, ще избегнем всякакъв фанатизъм и крайности. Да ни по-могне Господ да имаме такава ревност в до-бродетелта и във всяко добро дело, каквато е имал Той по отношение на дома на Своя Отец!

За безкрайната Божия любовСкъпи братя и сестри, ние имаме пред

духовните си очи онази безкрайна любов на Сина Божий, Който заради нас, греш-ниците, дошъл в този свят, родил се като човек, претърпял всичките гонения, стра-дания и най-накрая – кръст и смърт – за-ради нас и нашето спасение, от любов към нас. Да отговорим и ние с любов към Него. Макар и да не сме като богати царе, които му донесли злато, тамян и смирна, но да му принесем чисти сърца и чисти души, за да ни признае и да ни приеме като свои, кога-то се представим пред Него. Винаги повта-рям това и на себе си, и на вас, и на всички, които имат уши да слушат, за да се възрад-ват нашите предци, когато се представим пред тях, да познаят в нас своите потомци и да ни приемат като най-близки. Бог да ви благослови!

35

ПризивСмирението е майката на добродете-лите

С м и р е -нието, бра-тя и сестри, е майка на всички еван-гелски до-б р о д е те л и , защото Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благо-дат. Онзи, на когото се противи Бог (защото всъщност самият грешник се про-тиви на Бога), не може да има никаква бла-годат, никакво преуспяване в нищо. Той ще получи вечна гибел, ако не се покае. Така че смирението е фундаментът и основата на всички евангелски добродетели. Това не означава пасивност, това не е духовно бездействие. Напротив, смирението изис-ква огромна сила, за да преодолеем в себе си гордостта – греха, превърнал ангела в дявол. И това смирение е имала Пресвета Богородица, а онези особени Нейни качест-ва, благодарение на които Тя се е удостоила да бъде Майка на Божия син, - това именно са били духовните качества – добродетели-те, които Тя – с Божията помощ, но Сама – е проявила.

Затова св. Йоан Златоуст напомня на християните-родители, колко е важно да се трудят да развият тези добродетели в своите дъщери и синове. „Ти, - казва той, - се стара-еш да подготвиш на дъщеря си богати даро-ве, да я облечеш в коприна и кадифе и да я украсиш със златни накити, а погледни Она-зи, Която е избрана да бъде Майка на Божия Син!”. „Всичката слава на царската дъщеря е вътре”, - казва пророк Давид (Пс. 44:14). Да се трудим децата ни да придобиват тази въ-

трешна красота и да я запазват - да бъде ос-новното и най-важно задължение на роди-телите, особено на майките! Това, разбира се, не означава, че родителите не трябва да се грижат и за материалните нужди на сво-ите деца, за да им осигурят възможност да започнат и да водят самостоятелен живот. Но най-главното е да се постараем със своя живот и със своята православна вяра да способстваме децата ни да придобият тези вътрешни съкровища, като се започне от смирението и се стигне до любовта, която е венецът на съвършенството, най-съвърше-ната от всички добродетели.

Да живеем според евангелската наука всеки ден, час и минута

Това, какво ще правят другите, зависи от тях, а това, което ще правим ние - е в наши-те ръце. Бог и нашите свети предци очак-ват от нас да постъпваме винаги като Божи народ, като съзнателни хора, като такива, които знаят, какво правят. Защото има и та-кива, които не знаят това, според думите на Господа, казани на кръста за онези престъп-ници, които Му викали под кръста, а Той се молел на Отца: „Отче, прости им: те не знаят, какво правят”. И така, ние, братя и сестри, винаги да бъдем от онези, които знаят, как-

36

Призив

во правят, и да постъпваме така, както тряб-ва, да се държим съгласно евангелската наука. Защото християнството е знание на евангелската наука, науката на Господ Иис-ус Христос, и живот според тази наука всеки ден, час и минута.

Да не бъдем роби на греха!Има две свободи, братя и сестри, и два

вида робство. Едната свобода е тукашна, светска, свободата на този свят, а другата свобода е свободата от греха. По този начин, едното е робство в този свят, произлизащо от хора престъпни и изобщо от силните на този свят, а другото робство – е на греха. Безспорно е, че сме и телесни, и земни, и ни е необходима свобода в този свят. И както на нашия, така и на всички други истинолю-биви народи им е необходима свобода! Но ние се състоим и от душа, и затова ни е нуж-на свобода от греха.

Онази първа свобода, както и животът, ще премине и преминава. Но свободата от греха, свободата на праведниците – никога, тя ни съединява с всичките светци в Небес-ното Царство. Така че внимавайте да не бъ-дете роби на греха. Вие знаете и по себе си, и

по другите, какво пред-ставлява това робство. Развиваме малки, така да се каже, страсти, а какво робство е това! Спомнете си само пу-шача, алкохолика, а да не говорим за другите грехове - блудството и престъпленията. Кол-ко голямо робство е това!

Царството Небесно е нашето истинско оте-чество и родина

Да се стараем да проявяваме своята вяра чрез свети и бла-городни дела и по този

начин да се приближим към Бога, и да ста-нем достойни потомци на нашите предци, които са успявали да го правят в този свят, и затова са наследили Небесното Царство, ко-ето е нашето истинско отечество и родина. Нека да помним в какво се състои истински-ят смисъл на нашия живот, за да заслужим тук чрез своята свята православна вяра и живот според тази вяра онзи непреходен свят, блаженство в него, заедно с небесните сили и нашите блажени отци и майки бли-зо до Бога, в единството на Божията Църк-ва. Това си казвам винаги и на себе си, и на вас, братя и сестри, защото ни предстои да напуснем този свят и да се представим пред праведния Съдия.

Невярващите ни упрекват, че ние, право-славните свещеници, не само напомняме на вярващите за смъртта, но и ги плашим с нея. Това не е така. Ние и на себе си, братя и сес-три, и на всички, които имат уши да чуват, казваме истината: ще напуснем този свят. Това го знаят и невярващите, но не искат да разберат, че душата е безсмъртна и че тя ще се представи пред Божието лице, за да приеме вечно блаженство или вечни мъки.

37

ПризивА ние трябва да знаем това, трябва да бъдем такива, които разбират, какво правят.

Сърцето ни ще е чисто, ако се потрудим да го очистим от греха

Сърцето ни ще е чисто, ако се потрудим да го очистим от греха. Дяволът посява в ума и сърцето ни зли помисли, грешни ми-сли. Ако се стараем с всички сили да ги от-хвърляме от себе си, сърцето ни ще е чисто. Но ако дяволът намери в нас свои помощни-ци, и ние се спираме на грешните помисли, задържаме ги и ги разгаряме, те ще растат и ще прерастват в грях и ние ще бъдем винов-ни. Много пъти са ни казвали и казват това най-често невярващи хора от този свят: „По-кажете ни Бога и ние ще повярваме!”. Те не разбират, че сърцето е онова огледало, оно-ва око, с което може да се види Бог. А какво са сърцата ни, колко са помрачени от греха, че в тях не може нито да се отразява, нито да се види Бог - Всесилният и Всечистият!

За нашето времеПовтарям и на себе си, и на вас: Господ

ни е поставил в нашето време и ни е дал за-дачи, които трябва да изпълним в семей-

ствата си, в обществото, в Църквата и пред цялото човечество. Дали ще изпълним тези задачи с всичката сила, която ни е дал Бог, и с пълното желание - това зависи от нас. Често казваме, че ако се бяхме родили в ня-кое по-щастливо и по-добро време, бихме били по-добри. Това е само оправдание! Бог ни е дал сили в момента, в който ни е поста-вил в това време, такива сили, които са ни необходими с Негова благодатна помощ да издържим, да преодолеем трудностите и да изпълним своите задачи.

Ако си пропиляваме силите за нищожни неща, няма да ни остават за най-важното. И освен това, ще живеем противно на това, което е заповядал Бог, и няма да поиска-ме после да вървим по Неговия път. Ше се отдалечим в противоположна посока и ще заслужим вечна мъка. Блаженството на Не-бесното Царство – онова, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 1:9), - или вечната мъка, „дето червеят им не умира и огънят не угасва” (Марк 9:44).

За следването на ХристосОтказът на християнина да носи кръста

е отричане от Хрис-та. Невъзможно е да бъдеш Христов уче-ник, без да си готов за трудности. Важно е да не създаваме трудности на другите, а идвашите от света, който „лежи в злото”, съзнателно да при-емаме като път, като свой кръст. „Върви, - казва Той на младе-жа, - след мен”. А той му отговаря: „Господи, позволи ми, първом да отида и погреба баща си”. А Иисус му казва: „Остави мърт-

38

Призиввите да погребат своите мъртъвци, а ти вър-ви след мен и благовествувай Царството Бо-жие”. Бащата на този младеж е бил още жив, а Господ казва за него, че е „мъртъв”. За Него мъртви са и онези, които са още живи в този свят, но нямат вяра в Него или живеят спо-ред духа на този преходен свят, потънал в злото. Ние винаги трябва да имаме предвид това, което са знаели нашите предци и това, в което са вярвали: по-добре е да бъдеш мър-тъв заради Христос и мъртъв в очите на този свят, отколкото да бъдеш мъртъв в Христови-те очи. Дотолкова ние трябва да бъдем пре-дани на Христос. Това не означава, че търсим

смъртта. Правилото на християнското мъче-ничество е да не търсиш мъченичество.

Ние не предизвикваме мъченичество, но когато се сблъскаме с въпроса – отричане от Христа или отсичане на главата, тогава тряб-ва да изберем пътя на майка Ефросиния, коя-то казвала на сина си: „По-добре е да изгубиш главата си, отколкото да оскверниш душата си с грях!”. Умирайки за Христа, мъртвият чо-век е жив пред Бога и жив в Бога, в Небесното Царство. Мъртъв пред Него е само грешни-кът, който не се кае и не вярва в Него.

Превод от руски език: Презвитера Диана Янчева

Вяра и живот

терапията на тишината

„Тишината лекува”(надпис в коридора на психиатрична клиника)

Свещеник Ясен шинев

Живеем в хаотичен свят. Предизвикател-ствата пред нас са все повече и повече, а динамиката на връхлитащите дни помитат представите ни за сигурност и стабилност. Несигурността се е превърнала в реалност, а неспокойствието в нашето най-естествено душевно състояние. Ние не живеем, а ви-брираме от нестихващо напрежение, което изпълва духа ни, притиска слепоочията ни и ни тласка напред към неясните коридори на връхлитащото битие. Чувството за неадек-ватност е станало наш постоянен спътник, а тревожността е вече естествена ни среда.

Нормалното се превръща в ненормално, а ненормалното се приема за нормално. Кол-ко хора от нас са изгубили истинските си лица и дори вече им е неимоверно трудно да ги открият…

Но как можем да намерим себе си? Кое би ни помогнало да отърсим от душата си полепналата кал от общуването с другите и да успокоим разстроените си умове? От-говорът е прост – тишината, като терапевти-чен метод на Православието. Две хиляди го-дини християнството лекува заразеното от грях човечество и с благодатното си учение

39

Вяра и животпредлага изцеление от всички телесни, духовни и психически болести. Във висша степен това се отнася именно за Правосла-вието, което повече от всички други деноминации носи духа на ранната църква, съхранила вечния завет между Христос и Светите апостоли. През пре-вратностите на времето пре-дава най-важното си съкро-вище - духа на Светите отци и го поднася на поколения хора неподправен, истински и бла-годатен. Неговото познание е пречистено във всеки детайл и поднесено изключително просто, ясно и достъпно. Пра-вославният човек е дете на Твореца, опия-нен от идеята за Царството Божие и вдъх-новен от желанието да освети всичките си инстинкти и обожи себе си. Православието няма за цел да завоюва света с някаква сво-ебразна социална утопия, нито да предста-ви Иисус като рекламен агент на бъдещото царство, а да излекува човешката душа. То е най-съкровеното учение на християнството, неговата ‘’светая-светих’’. Изповедническо учение, което дори не претендира да бъде система… С благодатните си творби, Свети-те отци на Изтока са предали Неговия Дух на поколения последователи и са го превърна-ли в съкровище от мъдрост и проникнове-ния, което обогати цивилизацията. Те учат човека да забави ритъма на ежедневието, да излезе от трескавата динамика на деня и да утихне…Тихо и кротко му прошепват да навлезе в себе си и да чуе вътрешния ритъм на сърцето си. Да събере останките от раз-пиляната си личност и да я потопи в неизка-заната мистика на благодатта. Но задължи-телно да се обърне към вътрешния си свят и чрез Спасителя Христос да осмисли це-лия си жизнен път. Най-точен израз на този стремеж са словата Му – ‘’А Ти кога се молиш, влез в скришната си стая и като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, който

е на тайно’’ (Мат. 6:6 ). Истинската среща между Бог и човека, Твореца и творението не е някъде в пространството и времето, а именно в дълбините на душата, като мисти-чен център на личността. От Вседържител се превръща в Тайновидец и Утешител на едно разбито, вечно лутащо се и прогонено от Рая същество. Укротяването на страстите, успокояването на телесната възбуда и пре-кратяването нападението на помислите са задължителното условие за беседата на чо-века с Бог. Няма как Христос да се превърне в повелителя на нашия вътрешен свят, без поне малко да не се уподобим на Него. Да приемем заповедите Му и да ги отпечата-ме в сърцето си не като външни повели, а като наше достояние и постижение. Светът може да ни разочарова непрекъснато, но ние трябва да знаем, че колкото повече се обръщаме към себе си, толкова повече се обогатяваме. Колкото по- искрено се окай-ваме за нищожеството си, толкова повече се възнасяме на небето. Светите отци ни учат, че благодатта слиза върху смирените, а мъдростта посещава само преклонилите главите си пред Небето.

Човекът е болен и истинската диагноза на неговото състояние е грехът. Носи товара на своите големи и малки отстъпления , осъ-ден на страстите си и преследван от видими

40

Вяра и живот

и невидими врагове. Призван за Небето, но осъден и прикован за земята. Застанал на кръстопът, объркан и смутен, неспособен за просветление без подкрепа’’свише’’, той за-почва да преоткрива себе си, когато остане насаме, успокои пулса си и замълчи. Тиши-ната носи някаква особен лек за неспокой-ния ум. Потопява го в мъдростта на всемира и му донася спокойствието на необятния космос.

Всички Свети отци на Църквата са препоръчвали безмълвието като метод и практика. Св.Исаак Сирин обичал да пов-таря; ‘’Мълчанието е лечение за ума.’’ Най-чистите прозрения в духовния живот са придобити след отдалечаване от суетата на света и избягване от шума на връхлита-щата цивилизация. Най-богатите плодове на ума са узрели след съкровено уеди-нение, далеч от борбите в света. Най-кра-сивите цветя в градината на мъдростта са израснали след тихите дъждове на небес-ните посещения.

Прогонен от блаженството на Рая, чове-кът има нужда от лечение от чистите извори на благодатта. Св.Петър Дамаскин истински е проумял това като е оставил откровение-то –’’Всички хора се нуждаем от това умение за себеотдаване в безмълвие –отчасти, или изцяло. Без него е невъзможно някой да

постигне духовно познание и смирение.’’ Ду-мите на този духовен мъж са отправени не до избрани и посветени в някакво особено знание, или само за монаси или отшелници, а до всички хора. Те са обръщение към всяка вярваща душа, независимо от нейния пол, характер или съсловие, стенеща в нестихва-щата борба за спасение. Нещо повече - явно, че са плод на дългогодишно наблюдение върху молитвения опит на подвизаващите се в цялата му пъстрота и многообразие. Те са като предписание за задължително практикуване на метода на безмълвието и рецепта за постигане на истински духовни резултати. Познанието и смирението в тяхната задълбоченост могат да бъдат по-стигнати само от вярващ, който е потопил личността си в чистите води на мълчание-то. Радостта от общуването с Божествената благодат може да бъде изживяна в пълнота само от една утихнала душа и успокоен ум. Много интересен пример за силата на мъл-чаливото общуване с Бога дава митрополит Антоний Сурожски в книгата си ‘’Молитвата и животът’’. Той цитира светец от ХIХ век , който запитал един селянин, какво всъщ-ност прави, наблюдавайки как мълчаливо е застанал в храма, без дори да се моли. А той му отговорил - ‘’ Аз гледам Него,Той гле-да мене и ни е добре заедно’’. Коментарът на

41

Вяра и животавтора е следният: ‘’Този човек се е научил да се говори с Бога, без да нарушава с думи тишината на близостта. Ако постигнем това, можем да употребяваме всяка фор-ма на молитва’’. Митрополит Антоний сочи това като ключ за всяка форма на молитве-но общение с Живия Бог.

Колко много хора говорят с Бога, но вътрешно мълчат и колко малко, външно мълчат, а вътрешно говорят с Него! Да оби-чаш Бога, означава да споделиш всичко свое с Него, да разгърнеш гънките на душа-та си и да Му отдадеш дори и най-тихите си часове. В съкровеността си да намериш ди-

алог, а в диалога –съкровеност. Да бликаш любов навсякъде и във всичко –и в многоо-бразието на шума, и в дълбочината на мъл-чанието. Тишината e разковниче към тайна-та на молитвата и метод, който ни довежда до истинското навлизане в делата на духа. Тя не само успокоява, а и лекува с невиди-мото си величие. Нейната лекота обгръща с нежния си воал душата на вярващия и тихо я насочва чрез молитвата към живия извор на благодатта - Светия Дух, който нестихва-що утешава и животвори по волята на Все-подателя Бога, сега, винаги и во веки веков. Амин.

Богословски размисли

БогоСловСКа оценКа и еКлеСиологиЧеСКи поСледСтвия от Кремацията на

мЪртвите

Митрополит Навпактски и Cвятовласиевски Иеротей (Влахос)

Всички културни народи от древността са се грижили за своите покойници, дори по-вече, отколкото за живите, като при това у повечето народи е имало възможност да се избира между погребение и изгаряне на мъртвото тяло. Счита се, че изгарянето е било предизвикано от страха от мъртвия човек, както и да не бъде той източник на зараза. В Гърция – и древна, и в класиче-ските времена, и в днешните дни преоб-ладава традицията да погребват своите мъртви, доколкото вярвали, че душата на непогребания човек не може да влезе в Елисейските полета ( Царство на мъртви-

те) и блуждае дотогава, докато не получи гроб. Не по-малко, в омировата епоха се срещаме с примери на изгаряне на тела-та на умрелите. В по-нови времена кре-мацията на мъртвите е била приета във Франция след Революцията с априлски указ от 1789г. В съвремието е широко раз-пространена в различните протестански църкви, в атеистическите общества, сред масоните.

Изгарянето на мъртвите в древността винаги е имало два съществени признака. Първо, то се е съпровождало от определен религиозен обряд, второ – не се е използ-

42

Богословски размисливал методът на пълното унищожение, на превръщането в пепел. След изгарянето са се събирали останалите кости и поста-вени в скъпо ковчеже, са се погребвали в специални гробове. Т.е.това е било и изга-ряне, но и погребение на тялото, а не пъл-но изпепеление. Кремацията в специални пещи се явява нововъведение, неизвестно в древните времена. Това трябва да бъде особено подчертано.

От началото на християнския период не намираме никакви доказателства за доброволно изгаряне телата на мъртвите. Християнството винаги е държало за по-гребение на цялото тяло. Не съм намерил решение на Вселенските или Поместни събори, които забраняват кремацията, но това е, защото на никого не му е идвало наум да поставя въпроса за изгаряне на телата на умрелите. Косвено всеки може да се обърне към апостолските слова: « Ако някой разори Божия храм, него Бог ще раз-ори; защото Божият храм е свет; а тоя храм сте вие. (1 Кор. 3: 17). Това място свидетел-ства против всяко разрушение на телата.

Съществува решение на Светия Синод на Еладската Църква по този проблем. Ко-

гато през 1960 година тялото на прочутия музикант и диригент – почетния академик Димитрий Митропулос било кремирано, според завещанието му, и пепелта сло-жена в урна, Еладската Църква е отказала отслужването на опело и дори обикновена лития.

Богословска оценка Човекът е Божие творение - има опре-

делено начало, но няма край, защото така е пожелал Бог. От само себе си се разбира, че всичко тварно, което има начало има и край. Но по Божия воля, това не се отнася за човека. Връзката на душата с тялото е много силна и можем да я проследим онто-логически - не само в процеса на смъртта, но и в живота след това - т.е. както при из-хода на душата от тялото, така и в процеса на новото съединение на душата с тялото.

Сътвореният човек е определена ипос-тас – лице, отличаващо се от всяка друга същност. И не се определя само от душа-та, но се разпростира върху цялото му ес-тество. Изключително важно е това, което казва св, Иустин Философ, давайки след-

ното определение на човека: «Какво е човек, ако не живо разумно съ-щество, състоящо се от душа и тяло? Нима душата сама по себе си е човек? Не, тя е душа на човека. А нима тялото може да бъде наречено човек? Не – то е тяло на човека.». И продължава, че човек не е нито едно от двете – само душа или само тяло, а « единствено същество, състоящо се от съедине-нието на едното и друго-то, се нарича човек ».

Това означава, че тяло-то не е просто затвор за душата, както са считали

43

Богословски размисли

разните идеологически и философски тече-ния от древността, а е съществена съставна част на човешката ипостас. Душата присъст-ва в тялото в своя енергия – тя го оживотво-рява. Показателно е, че в своите погребални стихири преподобният св. Йоан Дамаскин, говорейки за бездушното тяло, което се на-мира в гроба, го нарича «по образ Божий»: « И виждам в гроба лежащата, създадената по образ Божий наша красота, обезобразена, безславна…». Т.е. мъртвото тяло продъл-жава да се нарича образ Божий. От това не бива да се подразбира, че Бог е плът, но е ка-зано в два смисъла: Първо – Словото Божие, Христос, когато се изпълнили времената за това, се въплътил, въчовечил и Той е истин-ският архетип на човека. Второ – както Гос-под оживотворява цялото си творение, така и душата на човека оживотворява тялото.

Действително, свети Григорий Палама казва, че по „образ Божий” създаденият чо-век превъзхожда създадените «по образ Божий» ангели, макар и хората, и ангелите да имат за свой пример образът на Света-та Троица – т.е. притежават ум, слово и дух.

Душата на човека, заедно с неговия дух, животвори съединеното с нея тяло, как-вото ангелите не притежават. Т.е. ангелите имат дух, но не животворящ, доколкото нямат тела. А умната и словесна природа на душата на човека, така както е била сът-ворена заедно със земното тяло, «от Бога е възприела и дух животворящ». И дейст-вително, душата така е свикнала, даже и изпитва към тялото любов, «че никак не желае да се раздели с него и да го напусне, но е принудена – поради тежка болест или травма отвън».

Този здрав съюз между душата и тяло-то е виден и от обстоятелството, че спа-сението на човека не се отнася само към душата, но се разпростира върху целия човек, т.е. и към тялото му. Богослужени-ето и тайнствата на Църквата са обърнати към човека в неговата цялостност. Чове-кът, състоящ се от душа и тяло, възроден и живеещ в Духа,се явява член на Тялото Христово. Когато говорим за членовете на Църквата, то в действителност разби-раме членовете на обожената плът, която

44

Богословски размислиХристос е възприел от Пресветата Дева. Връзката ни с Църквата не е мислена, не е мистериозна, но реална - доколкото ние съставяме Тялото Христово. Тя е не само духовна, душевна и психическа, но и те-лесна. И естествено, когато говорим за спасението, имаме предвид съхранението на целия човек. Думата «спасение» про-излиза от две думи: «невредим» и «съхра-нявам». Много важно е следващото място в посланието на ап.Павел: « А Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух и душата, и тялото да се запази без по-рок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа» (1 Солун. 5: 23).

Това, че човекът е ипостас, състояща се от единството на душа и тяло, е видно от това, че душата не желае да се раздели с тялото и след смъртта. Великото тайнство на смъртта не се изчерпва просто с факта, че човек загубва и се разделя с обичните за него хора, но е в това, че душата напуска възлюбената от нея стихия, т.е. тялото. Ду-мите на св. Йоан Дамаскин са много точни: « Наистина страшно е тайнството на смър-тта, когато душата и тялото насилствено се разделят, когато естест-веният, свързан в хар-мония по Божие повеле-ние съюз, се прекъсва». Съществува природ-на естествена връзка между душата и тялото; между тези две части на човешката ипостас се съхранява хармонията, и следователно раздя-лата между тях е болез-нена, но в съгласие с Бо-жията воля.

Дори и след разлъка-та на душата от тялото, човешката ипостас не се разрушава. Тази бо-гословска истина е ви-дна от две важни поло-жения. Първо - душата,

отделяйки се от тялото, запазва спомен за него. Това може да се прочете и в тропара от Канона на Велика Събота, където се каз-ва, че адът видял Словото Божие, ранено, но всесилно. Свети Никодим Светогорец обяснява православно и светоотечески, че в ада е слязла душата заедно с Божество-то. Тогава раните, които видял адът са били рани на Божеството или рани на душата? Първото се изключва, защото на Кръста е страдала човешката природа, а не Божест-вената, тъй като тя е безстрастна. Следова-телно, раните, които е видял адът са били раните на душата. Но как е възможно това, когато раните са били върху тялото? Някои от душевните сили действат самостоятел-но (ум, размисъл), а други се нуждаят от енергията на тялото (фантазия и чувства). Тъй като раните на Христос са осезаеми, то те са били общи и за тялото, и за душата. Когато е била бичувана и страдала Божест-вената плът, « смътни образи и усещания от раните и страданието са се запечатали и в самата душа. Когато чуваме, че душите на грешниците отиват в ада, то те носят със себе си отпечатъка и знаците на техните

45

Богословски размислигрехове».

Второ – Независимо, че душата се раз-деля от тялото, а и самото то се разпада на части, душата ги познава и не се отдалеча-ва от тях. Св. Григорий Нисийски казва, че душата отива в местата, където се намират останките на цялото тяло – при което тя е в близост до своето тяло, но не влиза в об-щение, и не се смесва с материята на тези негови останки.

Следователно, душата и след отделяне-то от тялото, знае и разпознава елементите и частите му, така че със силата и енергия-та Божия отново ще влезе в разпознатото тяло и така ще се извърши възкресението на мъртвите тела. Особено показателно е пророчеството на св.пророк Иезекиил, което описва това чудно възкресение на телата (виж: Иез. 37: 1–14).

Разбира се, тялото на човека при въз-кръсването от мъртвите ще бъде негово-то, но нетленно, безсмъртно и обновено. Апостол Павел по този повод казва: « Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тле-ние - възкръсва в нетление;

сее се в безчестие - възкръсва в слава; сее се в немощ - възкръсва в сила;

сее се тяло душевно - възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно » (1 Кор. 15: 42–44). Т.е. възкръсна-лото тяло на човека ще има характерните признаци на неговата ипостас,но ще бъде обновено, доколкото във времето на вто-рото Христово пришествие ще стане нова твар, без следи от тленност и смъртност. Възроденото тяло ще е подобно на телата на Адам и Ева до грехопадението, подобно на тялото на Христа след славното Негово Възкресение. Това, че човек ще стане обно-вено създание, като при това няма да загу-би признаците на собствената си ипостас, е видно от светоотеческото учение. Според него, ще изчезнат всички болести и недос-татъци на човешкото тяло. Св. мчк Иустин Философ казва, че ако Христос при пър-вото си пришествие на земята е изцелявал болките и допълвал всички недостатъци

на човешките тела, колко повече от това ще направи при общото възкресение като ще възкреси плътта в нейната цялостност и без никаква повреда.

Така откровената истина, както е изра-зена в Светото Писание и в светоотеческите текстове убеждава, че съществува най-тяс-на връзка между душата и тялото и че неза-висимо от разделянето на душата от тяло-то, не се разрушава и не изчезва личността на човека, а душата знае и познава частите на своето тяло и, разбира се, цялото тяло – преобразено и обновено, ще възкръсне при второто Христово пришествие.

Пастирски и еклесиологически послед-ствия

Тези богословски обосновки, трябва да са достояние на нашия църковен живот. Доколкото живеем в едно осквернено об-щество, е необходимо да се очертаят па-стирските и еклесиологическите параметри на разгледаната тема. Древните християни са изпитвали безгранично уважение към мощите на светиите, които, подлагани на мъчения, бивали и изгаряни. Събирали са останките от огъня, полагали са ги на осо-бени места с благоговение и им се покла-няли. Почитали са даже и малките частици, защото и в разчлененото тяло е пребивава-ла неразделно благодатта. Т.е. при светиите се е правила аналогията с Христос. Душата на Христос се е отделила от тялото, но е пребивавала неразделно от Него - заедно с Божеството е слязла в ада, а тялото с Бо-жеството е останало в гроба. Подобно нещо се случва и със светиите - когато душата се отлъчи от тялото, в мощите остава Божията благодат, свидетелстваща за себе си.

За съжаление, много от днешните освет-скостени християни по друг начин гледат на тази тема и считат за напълно приемли-ва практиката за кремация на телата. Как можем да походим към този проблем от па-стирска и еклесиологическа гледна точка. Трябва да се подчертаят два момента.

Първо. Църквата не може да се съгласи

46

Богословски размислис кремацията на мъртвите и да благослови за това своите чада, защото уважава човеш-кото тяло, счита го за храм на Светия Дух, за един от съставните елементи на човешка-та ипостас. Осъзнавайки, че незвисимо от отделянето на душата, целостта на човеш-ката личност се запазва, такова действие, каквото е кремацията може да се оцени като насилие над природата, доколкото е естествено разлагането на телата, а всяко насилие над природното естество поражда екологически проблеми. Също не приема-ме и платоническата теория за природата на смъртните и безсмъртни тела. Не можем да приемем кремацията на телата, защото тези, които се съгласяват с такава, самите изповядват платонически и древни фило-софски възгледи, разглеждащи тялото като затвор за душата или като неподлежащо на възкресение, или като съд за наслаждения, който трябва да бъде презрян, за да се спа-си душата. Така, в съгласието за кремация, се крие пренебрежение към тялото, неве-рие във възкресението, отрицание на съ-ществуването на душата след смъртта.

Има случаи, когато телата на светиите за били палени и изгаряни по различни при-чини. Но има разлика между доброволното и насилствено изгаряне. В първия случай Господ не засвидетелства неуважение към тялото. А във втория случай, когато човек постъпва така по собствена воля, се по-казва неговото неверие. И в първия, и във втория случай Бог ще възкреси и въздигне тялото от пепелта, доколкото при второто пришествие всички хора ще възкръснат – и тези, които са пострадали при гоненията, и тези, които са били изядени от зверовете или са били изгорени. Това, което има зна-чение за нас, е идеята, която стои зад при-емането практиката на кремация на телата. И Църквата изследва внимателно този въ-прос – покрай богословските основания има и други – психологически, социални, които не се съгласуват с изгарянето на по-чиналите хора.

Второ. Тези, които дават съгласие за

кремация на собствените си тела, защото имат други възгледи за съществуването на душата, възкресението на телата и вечния живот, но едновременно желаят и цър-ковно опело, създават голям проблем за Църквата. Какво трябва да направи тя? Да опява покойник или да погребва пепел? Да се съгласи ли да извърши опело над мърт-вото тяло, знаейки, че след това то ще бъде изгорено в пещта на крематориума и после да погребе само пепел ?

Тези въпроси пораждат пастирски и ек-лесиологически проблеми, които касаят богословските виждания. И Църквата тряб-ва да заеме ясна позиция по тях.

Службата на погребението е тясно свър-зана с човешкото тяло, а не с пепел. Всички тропари говорят за умрелия, а не за изпе-пеления; за тялото, което е пред нас, за по-следна целувка и т.н. Как би могло да се из-върши погребение без тяло. От друга страна – службата на опелото има непосредствена връзка с погребване на тялото, а не с погре-бение на пепел. Така и двете заключения ни водят към извода, че не бива да се извършва служба на погребение нито до кремацията, нито след нея. В първия случай няма да има погребване на тялото, а във втория – няма да има тяло, а само пепел.

В заключение - Църквата е длъжна да не се поддава на духа на този свят и да про-дължава да опява и погребва тела, които биха могли да са окажат след време мощи на светии. Те ще почиват в очакване на сво-ето възкресение и когато бъдат открити, ще има възможност да се получи уверение за светостта на починалия, защото нетлен-ността и чудотворенето на мощите е до-казателство за обожението на човека, тъй като Божията благодат пронизва и цялото тяло. И така, по застъпничество на всички тези, чиято святост е доказана както от тех-ния богоугоден живот, така и от благодат-ните им мощи, можем и ние с вас да бъдем спасени.

Превод от руски език: Валя Марчелова

47

Слово за живот

поглед КЪм един СЪвременен превод на новия Завет

Валерий Андонов

Държа в ръцете си един екземпляр от Новия завет на английски език, чието подзаглавие гласи: New International Version, т.е Нова ин-тернационална версия.

Намерих го в корабната си каюта, в едно чекмедже и веднага ми хрумна да направя съпоставка между него и екземпляра от Си-нодалния превод на български, който нося винаги с мен. И тъй, ден след ден разлиствах и сравнявах превода на текста, търсейки сходства и разлики, отчитайки, разбира се, особеностите на езика на Шекспир, със съзнанието, че не трябва да търся буквално припокриване, а смислова еквивалентност.

Най-напред, след заглавието се чете, че изданието е предназначено за безплатно ползване в цял свят и издателят е Между-народното Библейско общество в Колорадо Спрингс, САЩ. Като центрове за разпрос-транение по света са посочени Бангкок, Хайдарабад, Мексико Сити, Найроби, То-ронто и др.

В предговора е поместено кратко обяс-нение за това кой е Иисус Христос, какво представлява Неговото учение, кои са авто-рите на новозаветните книги.

Следва ръководство за ориентиране по теми, глави и стихове, придружено със схеми и илюстрации. Редът на поместване на самите книги е според протестантския общоприет начин - четириевангелие, Дея-ния, послания на св.ап.Павел, послания на св.апостоли Иаков, Петър, Йоан и Иуда, и

Откровението. Темите в библейския текст са маркирани в отделни заглавия в сами-те глави, например: "Иисус нахранва 5000 души", "Притча за лозарите" и т.н. Цитатите от Стария завет са поместени по средата на страниците, като стихотворения. В заключе-ние е дадена историята на създаването на тази нова версия, процесът на изготвянето й, мотивите на издателите. В завършек - мо-литви, придружени с цитати от Новия завет, оформени като пропаганден материал с цел усилване на вярата.

На читателя става ясно, че идеята за съз-даване на новата версия на Новия завет се е зародила при среща на представители на Християнската Реформистка Църква и На-ционалната Асоциация на Евангелистите през 1966г. в Палос Хайтс, Илинойс. Тогава се създава т.нар. Комитет за Библейски пре-води в състав от 15 души, в който влизат студенти и учащи от университети, колежи и семинарии. Те се заемат да популяризират идеята и скоро срещат подкрепа от различ-ни протестантски деноминации като бапти-сти, методисти, лутерани, презвитериани, свободни евангелисти, Църква на Христос, Божие общество и много други от целия ан-глоезичен свят - САЩ, Обединено Кралство, Канада, Австралия, Нова Зеландия. Полу-чени са хиляди писма от вярващи, в които се приветства идеята за нов съвременен превод на Свещеното Писание, за да може Словото Божие да бъде изложено във вид,

48

Слово за животеднакво достъпен за "млади и стари, високо и слабо образовани, министри и работни-ци", както е упоменато в заключението, и да бъде предпазено от сектантски уклон" (from sectarian bias).

Спонсори за проекта са намерени още през следващата 1967г. В Ню Йорк е създа-ден координационен комитет от представи-тели на гореизброените страни и деномина-ции. Той ръководи преводаческата дейност на различните екипи преводачи, като над превода на всяка отделна книга от Новия завет работи независима от другите група от студенти и колежани със специалност древни езици - древноеврейски, арамейски и библейски гръцки. Всяка вече преведена книга преминава през проверката на Коми-тета за библейски преводи, преди да бъде одобрена за печат.

Какви са насоките, дадени на преводачи-те? Преди всичко, преводът трябва да бъде на опростен и разбираем съвременен език, понятен за всички. Новата версия трябва да се различава съществено от Библията на крал Джеймс VI (или, Яков I, издадена в нача-лото на XVIIв.). За разлика от тази най-попу-лярна в протестантския англоговорящ свят Библия, езикът на новата версия трябва да бъде, както казват издателите "идиоматичен, но не и идиосинкратичен, съвременен, а не архаичен". В резултат са изхвърлени, пре-работени или видоизменени редица думи, изрази и обръщения "независимо дали се отнасят към Бог или към хората". Взети са под внимание новооткрити от археолози ръкописи, особено тези от Мъртво море.

Знайно е, че всички новозаветни кни-ги, освен Евангелие на Матея, са писани на гръцки език. Спрямо всички гръцки манус-крипти, казват издателите, ние се отнесохме с „текстови критицизъм". Поради големия брой такива, предоставен на преводачите, на тях е дадена свобода кои да вземат под внимание и кои не. И така, преводачите се отнасят към тях еклектично. Като уверяват, че все пак са избрали най-доброто от всич-ки и са го използвали. И все пак, това личи

най-вече от бележките под линия, в които е упоменато: "в някои ръкописи е писано..." и именно там, а не в самия текст може да се намери приликата с нашия Синодален пре-вод. В отхвърлените думи...

В крайна сметка, в 1973г. излиза от печат Новата Интернационална версия на Новия завет, а в 1978г. - и Старият завет. Екземпля-рът, който намерих е от второто издание, 1983г.

Какво е общото впечатление от този нов превод? Преди всичко, постигнатата от из-дателите цел за съвременност, простота и разбираемост е с цената на принесената в жертва автентичност и специфика на биб-лейската реч. Силата на изразните средства оскъдява и губи от красота и степен на вну-шение, когато разказът е предаден на езика на XX век. Дори един исторически сюжет (пример - Шекспир в превода на Валери Петров, един гениален превод на български език) може да звучи нелепо и изкуствено, ако не се вземе под внимание езика и изоб-що духа на епохата. Колко повече за един библейски разказ, в който имаш чувството, че лицата в тях са на улицата пред нас, обле-чена в джинси, тишъртки и маратонки.

Спомням си как преди години разгър-нах една Библия на български език, но от протестантско издателство. Още в псалом първи, гл.1, стих 1 открих крещяща разлика - за блаженството на човека, който "в сбо-рището на развратители не седи" (Синод. предвод), там бе написано "в събранието на присмиватели не седи". Очевидна е разли-ката в силата на двата израза - сборище или събрание, развратители или присмиватели. И не е в полза на второто.

Но да се върнем към Новата Интернаци-онална версия на Новия завет. Ще посоча само някои примери, които илюстрират духа на този осъвременен превод. В нарицател-ните обръщения: в Мат.23:33, в изобличени-ето на книжниците и фарисеите на мястото на "рожби ехиднини!" стои "вие, змийско гнездо!" (по същият начин и в Лук.3:7 и на др.места). В 2 Тим.3:6 "прелъстяват женуря,...

49

Слово за животобзети от похоти" - а тук - "слабоволни жени ... обзети от дяволски желания". В Гал.4:15- "кол-ко благатки бяхте тогава" - и "какво се случи с цяла-та ваша радост?" (новата версия). В Марк.10:17 - вместо "учителю благий" - само сухото "до-бри учителю" и т.н, могат да се дадат още много подобни примери.

Като например - в 2 Кор.13:13 "общу-ването на Светаго Духа" - тук общуване е преведено, кой знае защо с fellowship - дру-гарство, братство - съвсем непригодно за смисъла на изречението.

Или - в края на Първо послание до Ко-ринтяни автентично звучащото "който не обича Господа Иисуса Христа, да бъде анате-ма, маран-ата!" е заменено с "който не обича Господа (Иисуса Христа липсва) - проклятие да бъде над него. Ела, о Господи" ?!?

В конструктивно отношение също се за-белязва сухота на предаваната реч, диало-зите са протоколно предадени: пример - в Синодалния превод, Йоан.1:23 - "аз съм глас на викащия в пустинята: оправете пътя Гос-поден", както е казал пророк Исайя, в новата версия е "Йоан отговори с думите на пророк Исайя : аз съм глас на един викащ в пустиня-та, направете прав пътя на Господа". Първият израз е съставен по-добре в конструктивно отношение. Както и следващия пример: раз-мяната на "Бог" и "Слово" в третата част на стих 1, глава 1 в Евангелие на Йоан - вместо " и Бог беше Словото", в новата версия е "и Словото беше Бог" (and The Word was God). След като не само в гръция вариант стои "и Бог беше Словото" (ке Теос ин о Логос), но така е и в латинската Вулгата (et Deus erat

Verbum). Коментарът е излишен.В някои стихове липсват характерни

обръщения, изпуснато е и заключителното "амин" (2 Кор.13:14). Умишлено или не, дума-та "пост" липсва в стихове като 1 Кор.7:5, 2 Кор.11:27, Марк.9:29 и др. Дали наистина е случайно, като се има предвид протестант-ското отношение към постите?

Още по-фрапиращо е, че там, където се говори за греха мъжеложство (хомосек-суална връзка между мъже) е употребена думата perverts, която означава развратен човек (но какъв?), защото може да означава и ренегат, т.е. отстъпник. Съмнително е дали тази подмяна не е реверанс към едно явле-ние, отдавна толерирано на Запад като "част от човешките права" и "правото на свободен избор".

Волунтаристичният подход на протес-тантството към превода и тълкуването на Св.Писание не е от вчера. Традицията да-тира още от времето на неговия основател - Мартин Лутер. В желанието си да се раз-граничи от папския схоластизъм и да ре-формира християнската църква, той ратува за радикални промени, които целят възвръ-щане към първоизвора на чистото, апос-толско християнство. И полага основите на една нова трактовка на Божието слово, коя-то уви, надхвърля границите на полезното и

50

Слово за животпреминава отвъд полето на допустимото.

Така например, с отричането на Све-щеното Предание се губи богословска-та основа за правилното тълкувание на Св.Писание. Следва отказа от алегорично - мистичния подход към тълкуванието, за сметка на буквалния такъв. И най - накрая, подлагането на съмнение на самия канон на Св. Писание.

Още в първия превод на Библията на немски език, Лутер изказва съмнение от-носно евангелския дух на посланията до Евреите, Иаков, Иуда и Откровението и ги премества в края на превода си (1534г.) Възприели същия подход, неговите после-дователи обявяват единадесетте некано-нични книги на Стария завет за апокрифни и ги изключват от Библията. Постепенно се подлагат на критики и съмнения и но-возаветните текстове. Разни теолози и изследователи от различни школи на про-тестантизма се съмняват в истинността на евангелията. В крайна сметка не остава новозаветна книга, която да не е критику-вана и подложена на съмнение.

Това е в резултат на гореупоменатия волунтаристичен подход, според който всеки вярващ има право свободно да тъл-кува и интерпретира Словото Божие, т.е. човешкият ум и воля над всичко! По-късно принципът „колкото повече мнения, толко-ва повече многообразие” в християнството се изразява на практика и във все по-на-растващия брой на протестантските дено-минации, повечето от които се превръщат в различни секти, тайни и явни общества, отдалечили се на хиляди мили от първоиз-вора на вярата.

Съвременният превод на Новия завет в Новата Интернационална версия се явява логичен продукт от еволюцията на протес-тантското отношение към превода и тъл-куванието на Св. Писание. Не може да съ-ществува по-отговорна задача от това, да се опиташ да поднесеш изреченото от нашия Спасител и неговите ученици, и апостоли слово на читателите, които могат да бъдат

от убедени вярващи до колебаещи се, за пръв път разтворили Свещената книга на книгите хора. Защото освен ерудиция и зна-ние на древни езици, тук е нужна чиста вяра и страх Божий, който е начало на премъд-ростта (Сирах.1:15).

Сред екипажа на кораба, с който плавах, имаше група моряци от Тувалу - островна държава в Тихия океан, Микронезия. Бяха приветливи и работливи младежи. Четяха Библията от същия превод, безкритично гълтайки наред с нея и купища йеховистка и друга сектантска литература, дарена от разни мисии. Определяха се като христия-ни, но изобщо не бяха наясно от кое точно вероизповедание. Очевидно, като жители на бивша английска колония, бяха покръс-тени от протестантски мисионер. Но не зна-еха своята религиозна идентичност, освен в най-общ смисъл.

На въпроса ми дали са баптисти, отго-

51

Слово за животваряха - да. Методисти ? - Да. Или може би лутерани, евангелисти, презвитериани? От-говорът неизменно биваше положителен.

Веднъж, на шега ги попитах, да не би да са православни християни. O, yes, кимаха усмихнати, we are orthodox christians. А аз, колко съжалявах аз, че нямам възможност да им дам православна литература на ан-глийски език. Като всичките онези мисио-нери.

Руснаците от екипажа обичаха да се ше-гуват с тях, зад гърба им, разбира се. Пееха онази известна от близкото минало песнич-ка на Висоцки за това, защо аборигените изяли капитан Кук. Звучеше плашещо – в действителност тези дружелюбни момчета бяха потомци на автентични човекоядци отпреди няколко поколения. Но темата за канибализма бе табу за тях.

Мисля, че метафората в онази песен може да се впише и в тази прословута версия на Новия завет. Водени от благо-родни мотиви за общодостъпност, разби-раемост в съвременна одежда, преводачи и издатели са хвърлили несъмнено много труд и средства, за да излезе на бял свят това издание. Оформили са го лишено от царските одеяния на древността, подобно на техните протестантски храмове - с голи стени без икони, стенописи, канделабри, тамян и свещи; подобно на коя да е свет-ска зала от институционален характер. И не са забелязали един очевиден пропуск. За който подхожда рефрена от спомената-та песничка - "А почему аборигены сьели Кука? За что - неясно, молчит наука...".

Призив

ЗлопаметноСтта е дУХовен раК

Архимандрит СофианВодени от думите на светите отци, ние посто-янно напомняме, че постът означава не само въздържание от блажна храна, месо и млечни продукти. Някои вярващи спазват много стро-го този пост, и това е добре, но не е достатъч-но. Към физическия пост – отказа от храна – ние винаги трябва да добавяме онова, което представлява сърцевината, най-важното в него - отказът от злото. Да постим с цялото си същество, за да може и умът, и устата, и ръце-те, и краката – всичко да се удържа от злото. Ако успеем да съединим този душевен пост с

телесния, това ще бъде именно онова, което иска от нас Бог. Но ако спазваме само телесен пост, а за другия, душевния, не се грижим, то-гава нашето постене става безполезно: ние се трудим, но не получаваме награда.

Да се замислим добре за това, защото всеки от нас има нужда от Бога. Има такива обстоятелства в живота, когато хората наис-тина не могат да ни помогнат, и тогава ние се издигаме с ума и сърцето към небето и викаме: „Господи, помогни ми!”. И Бог ни по-мага, ако стоим на Неговия път. Но ако пра-

52

Призиввим, каквото си искаме, вършим само злини и говорим, каквото не трябва, тогава Бог не слуша нашата молитва, както казва за това св. ап. Яков. Вие не получавате помощ и оставате нечути, защото се молите лошо, искате това, което всъщност не ви е полезно, или молите Онзи, Когото доскоро само презирахте. Когато ти е необходимо, молиш Бога в молитва, а после пак се връщаш към обичайния си живот, най-често – греховен.

Затова би било добре да се обърне внимание на страстите, които обземат и вълнуват вътрешния ни живот. Възмуте-ни от самите себе си, ние възмущаваме и онези, които ни обкръжават, и нашият живот нерядко се превръща в ад - цели-ят ни земен живот със скандалите в се-мейството, в работата, навсякъде, с все-възможни конфликти поради амбиции, гняв, разклатени нерви и т.н. Затова ще бъде добре в тези постни дни, който може да спазва телесния пост, да спаз-ва, но да го съчетава с душевен пост, да внимава във всичко, което смущава на-шия вътрешен и външен живот.

Една от страстите, свирепстващи в нашия живот, е гневът, и вървящите с него ръка за ръка караници, конфликти, които понякога стигат твърде далеч. Ако не успяваме да се помирим в същия ден с този, с когото сме се скарали, като последица от гнева в нас се настанява още една опасна страст – злопаметност. И ти ходиш с тази злопаметност, не можеш да се молиш, в ума си непрекъснато водиш диалог с човека, с когото си се скарал. Всъщност другият също ти се сърди и също изпитва гняв. Той ту гле-да настрани, ту надолу – на него му е тежко и противно да те гледа, защото си го оскърб-ил, а и ти изпитваш същото.

Тази страст, наричана злопаметност, е дя-волският плод на гнева. За нея искам да ви почета от творенията на св. Йоан Лествич-ник. Този велик духовен психолог -монах, живял през VI–VII век на нашата християн-

ска ера - като нито един психиатър на на-шето време, е анализирал човешката душа и човешката личност, улавяйки най-тънките нюанси на вътрешния живот на хората, и за-това е бил внимателен към страстта, за коя-то говорим сега - злопаметността. Той казва, започвайки своето Слово 9, така:

„Светите добродетели приличат на стъл-бата, видяна от Якова, а непотребните по-роци – на веригите, паднали от върховния ап. Петър. Добродетелите, бидейки свърза-ни една с друга, издигат към небето оного-ва, който ги усвоява; а пороците се раждат един от друг и се укрепват един друг” (гл. 1). Защото ти вършиш зло, лъжеш, ненавиж-даш, крадеш, поддаваш се на много дру-ги страсти, и всички те се стягат около теб като вериги, и ти заприличваш на истински роб. Ако вършиш добро, ако преуспяваш в

53

Призивдобродетелите, както казват светите отци, тогава вътрешността ти се освобождава от тази отрова на страстите, ти все повече се просветляваш, ставаш все по-спокоен и усе-щаш, че се молиш, чувстваш, че Някой те закриля, че имаш Владика, Който може във всеки момент да ти помогне.

„И чухме сега от безумния гняв, че зло-паметността е една от неговите собствени рожби, то по реда за нея и ще говорим сега” (гл. 1). Злопаметността е краят, към който води гневът, то е плод на гнева, „опазване на съгрешенията, омраза към правдата, погуб-ване на добродетелите” (гл. 2), защото както ракът изяжда клетките на нашето тяло, така и злопаметността изяжда добродетелите, добрите дела – наши и на други хора.

„… Омраза към правдата, погубване на добродетелите, ръжда на душата, червей на ума, посрамване на молитвата…”. Защо посрамване? Защото се молиш Бог да ти прости, а самият ти не прощаваш! И тряб-ва да те е срам да молиш Бог да ти прости,

когато самият ти се сърдиш на своя бли-жен.

„… Пресичане на прошението…” – защо-то когато се молиш, ти искаш Бог да пресече това твое моление. Ти нямаш право да бъ-деш простен, ако сам не прощаваш.

„… Отчуждение от любовта, забит гвоз-дей в душата, неприятно чувство, при огор-чение обичано с услада, непрестанен грях, неуморно законопрестъпление, ежечасна злоба” (гл. 2). Тоест злопаметността е „тъмна и гнусна страст, една от ония страсти, които се раждат, а не раждат. Ние нямаме намере-ние да говорим много за нея” (гл. 3).

„Онзи, който е престанал да се гневи, е убил злопаметността; защото докато баща-та е жив, дотогава има и детераждане” (гл. 4). Докато гневът живее в нас, продължава и злопаметността. Затова, заедно със све-тите отци, и самият св. Йоан Лествичник на друго място казва: „При конфликт, ко-гато се разгневяваш на някого, не давай воля на първата дума, въздръж се”. Ако ти,

54

Призивразгневен и изкаран извън себе си, кажеш първата дума, ще кажеш и втора, по-тежка от първата, ще добавиш и още, по-зла, и ще избухне конфликт, като огън, като пожар, който вече много трудно се изгася. Кон-фликтът все повече се обостря, разпалва се и този гняв, разправията и ненавистта продължават, и ти вече не можеш в същия ден да поправиш извършеното.

„Когато след труден подвиг не можеш да изкорениш тези тръни (на злопаметността), тогава разкайвай се и се смирявай поне на думи пред оногова, към когото се озлобя-ваш, та, като се засрамиш от дългото лице-мерене пред него, да можеш да го възлюбиш напълно, бидейки жигосван от съвестта си като с огън” (гл. 11).

„Че ти съвършено си се избавил от тая гнилота (злопаметността), ще узнаеш не то-гава, когато се помолиш за твоя оскърбител (внимание!), или когато за злото му въздадеш с дарове, или го поканиш на трапезата си, но когато, като чуеш, че той е паднал в някоя душевна или телесна злополука, ти скърбиш за него като за себе си и се просълзяваш” (гл. 12). Това е свойството на любовта, за което говори св. ап. Павел в глава 13 на Първото послание към Коринтяни: да страдаш заед-но със страдащия, дори ако е твой враг. Ако страдаш заедно с него и се молиш за него в голяма беда, си изцерил и него, и себе си”.

„Злопаметният безмълвник е змия, която се крие в дупката и носи в себе си смърто-носна отрова” (гл. 13).

„Споменът за страданията на Иисуса ще изцери злопаметността, силно посрамяна от Неговото незлобие” (гл. 14).

„В дърво, което отвътре е гнило, се заражда червеят; и във видимо кротките и мълчаливи, но всъщност не такива, се крие продължите-лен гняв” (гл. 14). Ти се държиш добре, усмих-ваш се, но вътрешно в себе си изпитваш зло. Псалмопевецът казва някъде: „Думите им са меки и нежни, но режат като мечове”. По този начин лъжливият мир в душата ти е някакъв етикет… Ти се усмихваш, но винаги си готов да забиеш нож в сърцето на другия.

„Който прогонва от себе си гнева, той по-лучава прошка на греховете, а който се при-вързва към него, той се лишава от Божието милосърдие. Някои започнаха да се трудят и да се подвизават, за да получат прошка; но един незлопаметен човек ги изпревари. „Про-щавайте” малко „и простени ще бъдете много” (гл. 14-15), - така казва някъде св. ап. Лука.

И така, тайната се състои в следното: да се примириш със своя враг в същия ден. „Слънце да не ви залязва гневни” – така ни съветва Светото Писание. Слънцето да не ни залязва гневни, и тогава ще се освободим от злопаметността и ще се нормализират отно-шенията между мен и теб, и другите.

„Незлопаметността е признак на ис-тинско покаяние; а който носи в сърцето си злопаметност и мисли, че върши по-каяние, той прилича на човек, който бяга насън” (гл. 16). Може би сте имали такива сънища, когато бягате, тичате, изплашени от някой, а когато се събудите, се оказвате в леглото си. Приблизително такъв е онзи, който иска да държи злото в себе си: из-глежда, че се кае и външно става кротък, но вътре в себе си подхранва злобата. Той е също като онзи, на който му се струва, че бяга насън.

„Аз видях заразени от злопаметност, ко-ито увещаваха други да забравят обидите, а после, като се засрамиха от своите думи, оставиха тая страст” (гл. 17). По-лесно е да се говори, отколкото да се прави.

„Никой да не мисли, че тая мрачна страст е маловажна, защото тя често се прокрадва и в духовни мъже”( гл. 18).

И последният абзац, накратко: „Девето стъпало: който е стигнал до него, с дръзно-вение да моли Спасителя Иисуса за опроща-ване на греховете си.”

Амин.

Превод от руски език: Презвитера Диана Янчева

55

Култура и изкуство

той ни доведе до прага, КЪдето ни ЧаКа ХриСтоС

(в памет на Булат Окуджава)

Свещеник Георгий Чистяков:

Както Вергилий в «Божествената комедия» на Данте, така и Булат Окуджава – той, езич-никът, ни преведе през ада и ни доведе почти до прага, където ни чака Христос… Неговата «Молитва» повтаряха хиляди хора, които до този момент никога не бяха се мо-лили, нито пък отваряли Евангелието…

Именно заради това праха на времето не може да покрие песните на Окуджава и като техен изпълнител твърдя, че макар и с четвъртвековна давност, те могат да се из-пълняват пред всякаква аудитория.

Булат Шалвович Окуджава е представи-тел и на скъпите на целия свят демократиче-ски и интернаци-онални традиции на руската ин-телигенция — невероятно е, че през 1993 го-дина в Швеция, на тържество за връчване на Но-беловите награ-ди било решено да бъдат покане-ни от Русия един-ствено Дмитрий Сергеевич Лиха-чев и Булат Шал-вович.

Някога, пре-

ди много години жената на този прочут бард, шестдесетгодишния Булат Окуджава — Ольга – отишла при известния със сво-ята праведност отец Иоанн Крестьянкин в Псково-Печерския монастир. В разговор с йеромонаха била засегната темата за рав-нодушието на Булат по въпросите на вярата - самият той бил некръстен, а и нямал никак-во намерение да се приобщи към Църквата. Това много безпокояло вярващата Ольга.

В отговор на нейните притеснения, отец Иоанн спокойно отбелязал: «не се вълну-вай- сама ще го кръстиш». Ольга отворила широко очи: как така тя, която няма тази

56

Култура и изкустводуховна власт, при това и жена, да извърши свето Кръщение над своя мъж! « Ами така –ще го кръстиш!» – загадъчно отвърнал ста-рецът. Ольга плахо попитала: «А как ще го нарека? Нали Булат не е православно име?» В отговор отец Иоанн казал: «Ще го наречеш Иван, като мен», — и забързано тръгнал да върши своите дела.

Този странен разговор Ольга си припом-нила след много години в Париж – и даже не в тези дни, когато Окуджава умирал, а непосредствено след смъртта му. Преживя-ванията и скръбта, свързани с кончината на съпруга й, замъглили спомена за тази случ-ка, но по-късно, припомняйки си я, останала поразена от прозорливостта на стареца.

А ето какво се случило: преди самата си смърт Булат Шалвович споделил със съпру-гата си неочакваното желание да се кръсти. Но бил толкова зле, че било вече късно да се вика свещеник. Ольга знаела, че в особе-ни случаи като този, Църквата признава за действително тайнството Кръщение, дори ако то е извършено от мирянин. — главно-то е, да има вяра - искрена и гореща. Така-

ва била ситуацията в Париж. В отговор на своята съпруга за това, какво име желае да придобие след кръщението, Булат Шалво-вич сам казал: «Иван!».

Така и отмина Булат Окуджава в другия свят - с име на кръстен во Христа раб Божий Иоанн, 15 години след прозорливите слова на стареца отец Иоанн (Крестьянкин) – ар-химандрит на Псково-Печерския монастир, който знаеше, че така ще се случи.

Опяха Иоанн- Булат Окуджава в Москов-ския храм „Свети безсребреници Козма и Дамян”.

Изпратиха го и го оплакаха много прия-тели, другари, почитатели на таланта му. Но повече от всички, най - искрено скърбеше за него провинциалната интелигенция - учи-тели, селски лекари, вестникари, жителите и служителите от градските покрайнини, които имат почит към Бога и към пратения от Него певец за утешение и просветление на вечно тъгуващата по нещо руска душа.

Превод от руски език: Валя Марчелова

Призив

оСЪждането, иЗоБлиЧаването и раЗСЪдителноСт

Архиепископ Йоан Руставски и Марнеулски

Често питат: каква е разликата между осъж-дането и изобличаването, и какво е разсъ-дителността? За осъждането Господ казва: «Не съдете, за да не бъдете съдени... и с

каквато мярка мерите, с такава ще ви се от-мери » (Мт. 7: 1–2). А що се касае до изобли-чаването, Евангелието учи: «Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи наса-

57

Призивме; ако те послу-ша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или два-ма, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църк-вата; но, ако и църквата не пос-луша, нека ти бъде като езич-ник и митар» (Мт. 18: 15–17).

А разсъди-телността, как-то посочват светите отци, е една от главни-те добродетели. Често вярващият не знае, как да различи едно от друго осъждането, изобличаването и разсъждението. Често осъждането се именува изобличаване или разсъждение, макар осъждането и изобли-чаването всъщност доста да се различават едно от друго. На първо място трябва да отбележим, че осъждането изключва лю-бовта, то представлява слово, казано без капка любов към ближния, само с цел да покажем своята осведоменост и да блес-нем пред останалите. Думи, изказани без любов, неизбежно се оказват лично оскър-бление за човека както пред него самия, така и пред другите. Получава се отъжде-ствяване на личността на осъждания човек с конкретна постъпка, абсолютизиране на греха и грешката, разпространение на гре-ха върху цялата личност и затъмняване на добрите и положителните качества на чо-века.

Изобличаването на първо място пред-полага любов към човека, когото изобли-

чават. Целта на изобличаването е извеж-дането на ближния от грешката и грижа за духовното му спасение.

Най-добрият пример за изобличаване можем да намерим в Свещеното Писание. Нека си спомним как е постъпил пророк Натан, когато е искал да изобличи цар Давид за извършеното прелюбодеяние с Вирсавия. Той дошъл при царя като ми-рянин и му разказал притчата за това, как един богат човек отнел на бедния люби-мото агънце и почерпил с месото му госта си. Когато разяреният от чутото цар Давид възкликнал, че за такава постъпка богата-шът заслужава смърт, едва тогава Натан отговорил, че този богаташ е самият цар, който отнел на Урий единственото му бо-гатство- красивата съпруга. Така мъдрият пророк съумял да накара цар Давид да осъди сам себе си. След това изобличе-ние последвал и добър плод - искрено разкаяние.

Ето така трябва да различаваме осъж-дането от изобличаването. А нашите изоб-

58

Призив

личения, независимо, че често са справед-ливи, заради малодушието и отсъствието на любов придобиват характер на осъж-дане. Когато изобличаваме престъпление, по този начин казваме истината, но от тази истина остава изключена грижата за спа-сението на човека и искреното желание да го изведем от тази грешка. Изоблича-ването без любов никога няма да даде до-бър плод, защото в това време се забравят много от добродетелите на изобличава-ния човек.

Затова преди да изобличим ближния, трябва да се помолим на Господ, да се ус-покоим, добре да обмислим и едва след това да говорим, помнейки, че нашата цел е спасението на човека, а не неговото уни-жение. Така че истинското изобличение изисква от нас търпение, великодушие и

любов. В противен случай ще изгубим и онази малка истина, която сме имали, и ще си има-ме работа не с изобличението, а с осъждането, което на всяка цена ще произведе по-голямо зло. Вероятно, ще бъде посея-на ненавист, плодовете на коя-то ще пожънем ние и вместо да станем единни, още повече ще се отдалечим от ближния.

Ние бъркаме изобличение-то с осъждане заради това, че нямаме добродетелта на духов-ната разсъдителност. Апостол Павел казва, че имаме разум Христов – имайки предвид себе си, апостолите и благочестиви-те християни. Да притежаваш разум Христов- значи да имаш дълбоко духовно разсъждение и да го придобиеш чрез опит, молитва и пост. За придобива-не на такъв опит помага изуча-ването на трудовете на светите отци и техните жития. Един чо-век може да бъде защитен от това да осъжда другите, кога-то придобие добродетелта на

разсъдителността. Съвършено ясно е, че причина за ос-

ъждането е нашата духовна леност. Ние се леним да анализираме духовно всички явления и нашите действия, вследствие на което разговаряме и действаме меха-нично, повърхностно. Придобиването на духовен опит става когато преодоляваме връхлитащите ни изпитания с вяра. Господ изпраща на всеки от нас достатъчно изпи-тания, за да можем по-добре да познаем самите себе си и за да започнем поправя-нето най-първо на нас, самите. Работейки над себе си, с осъзнаването на своята гре-ховност и искреното желание да я прео-долеем, придобиваме опита на духовното разсъждение, който безпогрешно ни по-казва, какво трябва да е истинското изоб-

59

Призивличение и така да се избавим от греха на осъждането.

Когато прощаваме на себе си, тогава прощаваме и на другите, а когато сме стро-ги към себе си, тогава разбираме колко теж-ко им е на другите, и ставаме по-човеколю-биви, благосклонни и милосърдни. Може да знаем много примери от житията на светиите, но без притеснението за собстве-ните си грехове и получения по този начин опит, няма да придобием разума Христов и няма да можем да избегнем попадане-то ни в ямата на осъждането. Всеки от нас знае, че първо трябва да извади треската от собственото си око, за да види, как да из-вади прашинката от окото на брата си- но, за съжаление, знаейки, не изпълняваме, за което носим наказание и ако не се попра-вим, ще бъдем наказани и в бъдещия век. Това явление започва от личността, а после се разпространява върху семейството, в обществото и сред целия народ.

И така, ако не се просветим духовно, ни-кога не ще можем да се освободим от духа на осъждането; завистта и мързелът посто-янно ще бъдат в нас, което, разбира се, ще донесе горчив плод.

Много хора са склонни да се оправда-ват с динамиката на съвременния живот, който сякаш не дава възможност на човек да се вглъби в себе си. Ала струва ми се, и този бърз темп е предизвикан от нашия неправилен подход към живота. Господ казва: «И тъй, не се грижете за утре... дос-та е на всеки ден злобата му.» (Мт. 6: 34). Ние забравяме за тази заповед. Без да сме извършили нищо добро днес, се грижим за утрешния ден и се опитваме да го съз-дадем още днес. И така попадаме в света на илюзиите, защото се грижим за това, което няма под себе си твърда почва и ос-нования, започваме изкуствено да създа-ваме тези основания, от което и произти-ча с нищо неоправаданото ускорение на темпа на живот; онова, което не е узряло, ние искаме да съберем днес; и в същото време нямаме кога да събираме онова,

което вече е узряло, защото бързаме да се погрижим за утрешния ден и за един ден се стараем да се справим с всичко онова, което изисква години труд. В това отношение на Запад нещата външно из-глеждат по-добре, защото в икономиче-ско отношение там правят повече и успя-ват повече, но в резултат на всичко това, невидимо се разрушава човекът като личност, разрушава се и семейството, а където се рушат личността и семейството, там тази участ очаква и държавата. Ико-номическите и политическите успехи ще бъдат твърди и носещи истинна полза на човека, единствено ако имат твърда нрав-ствена основа.

Следователно, чрез неправилното си отношение и подход, ние сами ускоряваме ритъма на живот, а след това недоволства-ме и недоумяваме, защо не ни достига вре-ме за самопознание и духовно развитие. Причина за това е и завистта, тъй като не-прекъснато се съревноваваме помежду си в придобиването на материални богатства и земна слава.

В световен мащаб този процес вероят-но е необратим, но това не означава, че отделните личности не могат да променят ритъма на собствения си живот. Чрез дос-тигане на духовен опит, образованост и стремеж към благочестив живот, те могат да придобият добродетелта на духовната разсъдителност, т.е. разума Христов. Ос-нова на това е любовта към нашия Господ Иисус Христос. Който няма любов към Хри-ста, той никога не ще постигне успех в ду-ховния живот. Затова най- първо трябва да търсим в себе си любов към Христа, която се явява и залог за очистване и избавяне от всеки грях, включително и от греха на осъждането, защото любовта към Христос непременно включва в себе си и любовта към ближния.

Превод от руски език: Йоанна Калешева

60

Съдържание

Енорийски животПравославни беседи - петък от 18:15 чНеделно училище за деца - неделя от 10:30 чБиблиотека - петък от 18:00 - 19:00 ч и неделя от 10:30 - 11:00 чПоклоннически пътувания по манастирите

БогослужениеМолебен канон към Света Богородица - петък от 18:00 чВечерня - събота от 17:00 чУтреня - от 8:00 чСв. Литургия - неделя от 9:00 чСв. Литургия се отслужва на всички по-големи църковни празници

Редакционен екип

ПротойерейДончо Александров

ПротойерейТеодор Стойчев

СвещеникЯсен Шинев

Йоанна Калешева

Весела Митева - Костова Крикор Андреасян Панайот Минев Валя Марчелова

СПАСИТЕЛЯТ, КОЙТО СЕ РАЖДА ДНЕС, Е НАШИЯТ МИР . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 1БОГ ВЛЕЗЕ В НЕДРАТА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2МИТЪТ ЗА ХРИСТОС . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 3В ОЧАКВАНЕ НА НОВАТА ГОДИНА. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 8ВЯРАТА – ДЕЛО НА СЪРЦЕТО . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10СЛОВО ЗА ПРОРОК ДАНИИЛ И ЗА ТРИМАТА СВЕТИ МОМЦИ, В ОТГОВОР НА ТВЪРДЯЩИЯ: ‚‚ДНЕШНОТО ВРЕМЕ Е ЛУКАВО, НЕ МОГА ДА СЕ СПАСЯ’’ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 12ХИМАЛАЙСКО ИЗКАЧВАНЕ КЪМ ХРИСТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 14ЗА СЪНИЩАТА И ВИДЕНИЯТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 18МАЙЧИНАТА МОЛИТВА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21МНОГОСТРАДАЛНИЯТ ЙОВ: СЛУШАЛ ЛИ Е БОГ ДЯВОЛА? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 23ОБРАЗЪТ НА МЕСИЯ ПРЕДИ ЯВЯВАНЕТО В ПЛЪТ НА НАШИЯ ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС . . . . . . . . . 25ПРИЯТЕЛСТВО, ВЛЮБЕНОСТ, ЛЮБОВ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30ДА НЕ БЪДЕМ РОБИ НА ГРЕХА! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34ТЕРАПИЯТА НА ТИШИНАТА . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38БОГОСЛОВСКА ОЦЕНКА И ЕКЛЕСИОЛОГИЧЕСКИ ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ КРЕМАЦИЯТА НА МЪРТВИТЕ . . . 41ПОГЛЕД КЪМ ЕДИН СЪВРЕМЕНЕН ПРЕВОД НА НОВИЯ ЗАВЕТ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 47ЗЛОПАМЕТНОСТТА Е ДУХОВЕН РАК . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 51ТОЙ НИ ДОВЕДЕ ДО ПРАГА, КЪДЕТО НИ ЧАКА ХРИСТОС . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 55ОСЪЖДАНЕТО, ИЗОБЛИЧАВАНЕТО И РАЗСЪДИТЕЛНОСТ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 56

Начала

Посетете интернет страницата ни: www.sv-atanasii-varna.org

Дарения за храма:BIC COD: STSABSF

IBAN: BG 49STSA930000104501152„Банка ДСК“ ЕАД клон Варна

На 6 декември Никулден, в храм „Свето Благовещение“ град Провадия, новият ено-рийски свещеник свещеник Георги Стоименов отслужи Света Божествена Литургия. Празникът продължи с литий-но шествие до старинен храм „Св. Николай Чудотворец“, където с водосвет бе поставе-

но началото на дарителска кампания за ремонт и възстановяване на храма. Тази уникална църква с огромна културна и историческа стойност е по-строена през 1844г и се нуждае от спешен ремонт на покрива. Църковното настоятелство призовава всички граждани, институции и учреждения да подпомогнат за възстановяване на този уникален и значим за града и областта храм. Всички жела-ещи могат да осъществят своето дарение в храм “Свето Благовещение” гр Провадия.

На 30 септември 2012 г. се откри новата учебна година на всички школи за деца при храм ‘’Св. Атана-сий’’ във Варна. Стартира и нова школа по иконопис за деца, ръководена от иконографите Катя и Мла-ден Костадинови. Занятията ще се провеждат всяка не-деля от 11:00 ч. Църковното настоятелство при храма предлага разнообразни творчески занимания за деца.

В навечерието на празника в чест на Св. Йоан Рилски, не-бесен покровител на народа ни, излезе първият брой на детско списание ‘’Камбанка’’. Издава се от храм ‘’Св. Атанасий’’ гр. Варна с благословението на Варненски и Великопреславски митропо-лит Кирил. Редакционият екип се ръководи от протойерей Дончо Александров, а неговият състав е от млади хора, участващи активно

в енорийския живот на храма. Нуждата от духовна просвета сред децата и липсата

на подобно четиво е мотивът на екипа, издаващ списа-нието. То обхваща възрастова група от 4 до 12 години. На страниците му, освен запознаване с Библията, пра-вославната вяра и жития на светиите, които са богато илюстровани, са включени приказки и разкази, съдър-жащи интересни истории и насърчаващи към доброде-телност. В изданието е отделено място за развиване на детските способности и мисъл чрез оцветяване, реша-ване на кръстословици и ребуси, откриване на разли-ки в картинките, справяне с лабиринти. Стимулирано е трудолюбието чрез рецепти за готвене и направа на полезни неща със собствените им ръце. Предвидени са рубрики, запознаващи с интересни събития, свързани с гражданската и църковната история, храмове, мана-стири, както и с живота на бележити духовници, писа-тели, художници, музиканти.. То се явява като естествен продължител на работата с деца в школите към храма. Първоначално е предвидено списанието да излиза три пъти в годината. Всеки брой ще е в тираж 1000 екзем-пляра и се разпространява безплатно.

През периода септември-ноември се състояха две поклонически пътувания. Първото бе в Южна

Гърция. Посетихме мана-стирите около Коринт с поклонение пред мощи-те на св.Патапий, остров Евбея пред мощите на св.Давид, гроба на ста-реца Яков Цаликас, чест-ните мощи на св.Йоан Руски.Честити бяхме да стъпим на остров Егина и благоговейно да преклоним колене пред мощите на един от големите светии на 20 век св.Нектарий Егински. Пътуването продължи по манастирите около Атина.Тук наш гид бе архимандрит Атанасий Султанов, предстоятел на българския храм в Атина. Сърдечна благодарност за помощта му.

Второто поклонение бе до Света Гора за мъже-те от енорията. Взехме участие в есенния празник на Зографския манастир, след което посетихме манастирите Великата лавра, Каракал, Ивер, Фило-тей, Котлумуш, скитовете „Св.Йоан Кръстите” и „Св ап.Андрей”. Навсякъде се поклонихме на множество светини – св. мощи и чудотворни икони. Незабрави-мо ще остане пътуването до градината на Божията Майка с благодатната атмосфера, в която пребивава-хме и придобитата духовна полза.

В деня на християн-ското семейство има-хме голямата радост да посрещнем в храм ‘’Св. Атанасий’’ възпитаници-те на Училище ‘’Малкият принц’’ гр Варна.

Децата бяха под-готвили кратка поздра-

вителна програма за присъстващите учители и ро-дители. След това протойерей Дончо Александров говори за чествания празник - Въведение Богоро-дично и посланието, което то носи на съвременни-те семейства. Интересът на учениците бе огромен. Въпроси валяха един след друг и продължиха дори след края на срещата. Макар да бе трудна раздялата, остана обещанието за нови съвместни инициативи.

Енорийски новини

Разпространява се безплатноРазпространява се безплатно