айката и бащата на Марио не можаха да получат от-пуска през лятото, а на мен

ми дадоха карта от работата и предло-жих да взема Марио и Алианка. Децата копнееха да отидат на море. Така потег-лихме тримата за Варна.

Стаята ни беше на 10 минути от пла-жа. Наоколо имаше много зеленина. Де-цата си намериха приятелчета, също брат и сестра, на тяхната възраст – Наско и Лаура. Те бяха дошли с майка си, защо-то баща им пътуваше често и сега беше в чужбина. Заедно ходехме на плаж, заед-но се хранехме, децата играеха докъсно в парка около станцията.

Една вечер, когато дойде време да си лягаме, започнахме да ги търсим. Няма-ше и следа от тях. С майката се притес-нихме и се разделихме, за да обхванем

целия парк. Скоро тя от-кри двете момиченца

в най-отдалечената част. Не ни чували, като

ги викахме. Обаче от момчетата нямаше и следа. Лаура спомена, че преди извест-но време – не знаеше колко – ги видяла да излизат от парка и да тръгват по шо-сето. Изплашихме се. С няколко души от станцията се разпределихме на групи и тръгнахме из целия район край шосето.

Около час обикаляхме и най-сетне един от мъжете ги срещнал на малка, лъ-катушеща уличка в комплекса, запълнен до краен предел с хотелчета, заведения и туристи. Изглеждали объркани и из-плашени – вече беше тъмно. На въпро-са какво правят там Марио обяснил, че Наско искал да му покаже някаква стра-хотна вила, където летували преди с ба-ща му. Явно се бяха загубили.

Когато мъжът ги доведе в нашия парк, Марио гледаше гузно и ми каза тихо:

– Съжалявам, че те разтревожих.Наско обаче се нахвърли грубо сре-

щу майка си – коя била тя, че да му се бърка, откъде накъде си позволявала за нищо и никакво да вдигне цялата стан-

ция на крак, щяла да види после... Всич-ки – възрастни и деца – стояхме и го гле-дахме изумени. Майка му мълчеше и се усмихваше извинително.

Единият от мъжете, които участваха в търсенето, не издържа и го прекъсна, като го хвана за ръката:

– Момче, ти на колко си години?– На 11 – изсъска Наско, без да го пог-

ледне.– Я се осъзнай! Чуй се какви ги при-

казваш на майка си. Вместо тя да ти се скара, че си й изкарал акъла...

Наско не го доизслуша, а тръгна с гневни крачки към тяхната стая.

Като се прибрахме и ние в стаята си, Алианка първа наруши тишината:

– Защо Наско беше толкова ядосан и озлобен към майка си?

– Държа се дръзко, защото доста се беше уплашил, че сте се загубили. И му се струваше, че се е изложил пред хора-та – отговорих аз.

– Да, и реши да си го изкара на май-ка си – съгласи се Марио. – А тя защо не го спря?

– Хората стават дръзки, когато никой не слага граница на злото, което се изли-ва от тях – опитах се да обясня. – По съ-щия начин се самозабравят в дързост-та си към Бога, защото бъркат Неговата милост с мекушавост. А Той иска да се отнасяме към Не-го с благоговение, не с дързост. Бла-гоговението обаче е любов, в него ня-ма бунт.

Ниско прелита врабчето,високо лети самолета.

Малък на вид е потока,голяма - реката широка.

Светла е сутрин зората,тъмна е нощем гората.

Тънки цветята израстват,дебел и масивен е брястът.

Бавно влечугите кретат,бързо препускат конете.

Тихо снежинките падат,гръмко шуми водопадът.

Плитка е пълната кана,много дълбок - океана.

Близо е хълмът, полето,далеч са звездите в небето.

Има сравнения много,но нека прославяме Бога.

От Него са всички неща, Той върши велики дела.

Над целия свят сътворендовека е Той възвисен.

Кралят на Англия Канут живеел в разкош и ве-ликолепие и винаги бил заобиколен от много прид-ворни. Те мислели, че като превъзнасят краля, ще заслужат неговото благоволение.

– Ти си силен и могъщ! – казвали му всеки ден. – Никой няма да рискува да ти противоречи. Славата ти ще бъде вечна. Ти си толкова могъщ, че никой не би посмял да ти отнеме дори късче земя!

Накрая на краля му дотегнало да слуша тези възхвали. Той бил мъдър и разбирал, че слугите му не казват истината. Все пак ги изслушвал без възражения.

Веднъж кралят заповядал на слугите си: – Донесете ми трона!Слугите изпълнили думите му. Тогава той им казал:– А сега вървете след мен. И вземете трона!Слугите се учудили много, когато Канут ги завел на брега

на морето. Било по време на отлива. Кралят се приближил до водата и заповядал да сложат трона там. След това, без да пророни дума, седнал на трона.

Всички се изненадали от неговото поведение, но ни-кой не се решил да го попита каквото и да било.

След известно време започнал приливът. Неголяма вълна с плясък покрила плажа и ходилата на краля. Намок-рили се и краката на слугите. Тогава Канут станал, протег-нал ръка към морето и извикал със силен глас:

– Земята, на която стоя, е моя! Никой не смее да се противи на моята власт! Заповядвам ти, море, да не пови-

шаваш нивото на водата и да не ми мокриш краката! Отстъпи, море!Като казал това, той отново седнал на трона. Но още докато ся-

дал, втора вълна се разбила на брега. Тя намокрила не само ходила-та на краля, а и глезените му. Водата покрила краката и на слугите, които не смеели дори да помръднат.

Канут отново станал.– Нека бъде известно на всички хора по земята – тържест-вено провъзгласил той, – че кралете нямат никаква власт, ако Бог не им я даде! Властта на краля не е огромна. Ни-кой освен Бога не е достоен да се нарича Крал или Цар – само Той, Който е създал морето и земята! Неговото

Слово е закон на небето и земята!После Канут и неговите слуги мълчаливо се вър-

нали в града. След тази случка никой повече не се осмелявал да възхвалява краля за неговата власт и за

величието му. По-късно именно на това място в Анг-лия, където станали тези събития, бил построен град Саутхемптън.

Там, върху стената на една къща близо до дока, видях неголяма бронзова табелка със следния надпис:

Такова поведение Бог нарича дър-зост по отношение на Него. Биб-лията предупреждава: „Макар грешникът да върши сто пъти зло и да постоянства в него, аз зная, че ще бъде добро на онези, които се боят от Бога, които благоговеят пред лицето Му; а за нечестивеца няма да има доб-ро и като сянка, кратко време, ще пребъде онзи, който не благоговее пред Бога” (Екл. 8:12-13). Дръзките хора не могат да избегнат наказа-нието.

Бог обещава, че ще настъпи време, когато вече няма да има

зло, няма да има грях, нито страдание. Той обещава небесното Царство на онези, кои-то Го обичат, смиря-ват се пред Него и Го слушат. Бог казва: „А за вас, които благого-веете пред името Ми,

ще изгрее Слънцето на правдата и изцеление ще има в лъчите Му” (Мал. 4:2).

Ако искаш животът ти да бъ-де интересен и радостен, ако ис-каш да има мир в сърцето ти, обърни се към Бога, довери Му се и живей както учи Той. Тогава це-лият ти живот ще бъде в Негови-те ръце. Той ще те води и ще те пази, към Него ще можеш да се об-ръщаш във всяка беда, защото ще знаеш, че винаги те чува.

Бог познава сърцата на хора-та, затова казва в Библията чрез Соломон, най-мъдрия човек на зе-мята: „Блажен е онзи, който вина-ги пребъдва в благоговение; а кой-то ожесточава сърцето си, ще падне в беда ” (Пр. 28:14).

Но ти може би ще възразиш, че около тебе няма почти никой, който да благоговее пред Бога – всички постъпват неправилно, лъжат, крадат, пушат и правят неугодни на Бога неща. При това често си служат с Божието име.

икой никога не е виждал Бо-га: невъзможно е Бог да бъ-де видян. Но Той същест-

вува! Точно както съществуват топлината и светлината, ра-достта и любовта, мирът и поко-ят. В Библията се разказва много за Бога: за това, какъв е – за да можем да Го разбираме; за това, какво прави – за да

Го обичаме и да благоговеем пред Него. Не разбираш какво значи да „благоговееш”?

В „Азбуката на вярата” тази дума се обяснява така: „Благогове-нието е преклонение пред величи-ето и всемогъществото на Бога, безкрайно доверие към благостта на Твореца и трепетно чувство на съпричастност към реализаци-ята на това благо могъщество в човешкия свят. В благоговението

се съединяват: въз-висяване на духа,

смирение, упование и самоотвер-женост. „Благоговението е страх от Бога, преодолян и преобразен от любовта” (И. Илин). Св. Атана-сий Велики казва, че благоговение-то е нужно, за да познаеш Бога, а Йоан Златоуст определя благого-

вението като състояние на ду-шата, необходимо при че-

тенето на Свещеното Писание.”

1. Известия, съобщения (I Сол. 3:6).2. Град, в който ап. Павел посещава приятелите си на път за Рим (Деян. 27:3).3. Синът, когото Бог обещава на Авраам (Бит. 21:1-3).

4. Къде един от братята на Йосиф на път към дома си открива сре-брото, което знае, че е оставил в Египет (Бит. 42:25-28)? 5. „Надеждата, която за душата ни е като непоклатима и яка _____” (Евр. 6:19).6. Името на нашия Спасител.7. „___ човек е силен и разумен човек укрепва силата си” (Пр. 24:5).8. „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на _____” (Мат. 21:42).9. „Не се оставяй да те надвива злото, а надвивай злото с ______” (Римл. 12:21).10. Какво освен ечемичните хлябове дава момчето, за да нахрани Иисус 5000 души (Йоан 6:9-10)?11. „Отче Мой... нека Ме отмине тази чаша, но не както Аз ______, а както Ти” (Мат. 26:39).12. Какво означава името Тавита (Деян. 9:36)?13. Как нарича пророк Захария първите порти от крепостната стена около Йе-русалим (Зах. 14:10)?14. „Ще почива върху Него Дух Господен, Дух на премъдрост и ______” (Ис. 11:2).15. Тревисти цъфтящи расте-ния (Пес. 2:12).16. Другото име на хълма Сион в Израил (Вт. 4:48).

Нямало в град Йерихон друг човек, тол-кова мразен от всички, колкото Закхей. Той работел за ненавистните езичници

римляните, които завладели страната. Не само събирал данъци от народа за поробителите, а и наел за тази цел помощници. Затова Лука в свое-то Евангелие го нарича началник на бирниците. Родителите му обаче, когато давали името на де-тето си, възложили на него всичките си надежди – Закхей в превод от еврейски означава „досто-ен, чист”.

Но жителите на Йерихон не го смятали нито за достоен, нито за чист. Иначе биха се държали по друг начин, когато на път за Йерусалим Иисус минал през техния град. Хората наизлезли, за да видят Иисус. Всички знаели, че Той изцелява сле-пите и прокажените, храни с няколко питки хи-ляди и дори възкресява мъртви. Всеки искал да види този велик Човек. Всички, от малък до най-възрастен, стоели край прашния път и чакали ко-га неповторимият Пророк ще мине оттам.

Закхей също искал да види Иисус. Но тъй ка-то бил нисък на ръст, а хората не му давали да си пробие път през тълпата, изтичал напред и без да мисли дълго, се качил на едно дърво. Библията казва, че това било смокиня. Закхей много искал да види Човека, Който не се гнусял да общува с такива като него.

И ето, Иисус се приближавал! До Него върве-ли учениците Му, апостолите. Когато Иисус стиг-нал дървото, на което седял Закхей, се случило нещо, което развълнувало Закхей до дъното на душата му: Иисус се обърнал към него. При това

по име! Той казал: - Закхей! Слез по-бързо, защото

днес трябва да дойда в дома ти.

Извън себе си от радост, Закхей слязъл от дървото и повел Иисус и Неговите ученици-те към дома си. А народът наоколо започнал да роптае:

- Вижте при кого отива на обед Иисус от Назарет! Нима в нашия град няма по-до-стойни хора?! Намерил при кого да отиде – при такъв грешник!

Не мисля, че хората си шепнели, зато-ва и апостолите, и Закхей, а и Иисус чували за какво говорят. В онези времена и по оне-зи места не обядвали в стаите, а – на двора, под сянката на лозовите клонки, или – на по-крива на къщата, под навес. Съпругата на Закхей бързо сложила масата. Децата му с любопитство надничали зад завесата, която закривала входа за вътрешните помещения на дома...

Учениците били изморени и гладни след дългия път. Започнали да ядат с благодарност и радост. Изведнъж Закхей станал и казал на Иисус:

- Господи! Половината от имота си ще дам на бедните и ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще го върна четворно.

Можем да си представим как всички за-мълчали от изненада. И в тази тишина проз-вучал мекият и силен глас на Иисус, Който ка-зал на Закхей:

- Днес стана спасение на този дом, за-щото и този е син на Авраам, понеже Човеш-кият Син дойде да подири и да спаси погина-лото.

Тези забележителни думи, казани от Ии-сус на Закхей, се повтарят вече две хиляди

Прочети тази история в Библията и от пос-ледните думи на цар Давид ще разбереш как се е отнасял към Бога, какво е било най-важ-но за него и защо досега, а вече са изминали три хиляди години от тези събития, ние не го забравяме и взимаме пример от него.

Бог обитавав непреходна слава,престолът Му веченв зари е облечен.

С величие святов небето познатовладее светас могъща ръка.

Но скрит си остава,защото съзнавам:да видя не могалицето на Бога.

Когато смиренопрекланям колено,достигам чрез вярапрестола на Царя.

Отварям вратата за Него в душатаи става ми ясно,че Той е прекрасен.

Щом слушам гласа Му,ликувам и нямаза мен на земятапо-ценен Приятел.

Велик е и зная,че в слава сияе,но мойта молитвадо Господа литва.

Той всичко ми дава,надежда дарява.Отец Го наричами Него обичам.

Б Л А Ж Е Н ЕО Н З И Ч О В Е К

К О Й Т О В И Н А ГИ П Р Е Б Ъ Д В А ВБ Л А Г О Г О В Е НИ Е А К О Й Т О О ЖЕ С Т О Ч А В А С ЪР Ц Е Т О С И Щ Е

П А Д Н Е ВБ Е Д А

Прочети стиха от

Библията, написан върху

семената на слънчогледа.

Вместо числата в облаците

напиши съответстващите им

букви от азбуката и ще прочетеш

стих от Библията. (Азбуката е

дадена около слънцето.)

Дешифрирай стиха от Библията!

Името на този човек става известно на децата от мо-мента, когато получат първата си книга за морски пъте-шествия или когато чуят първите разкази за далечни стра-ни и смели мореплаватели. Христофор Колумб е човекът легенда, открил Америка.

ДЕТСТВО И ЮНОШЕСТВОЗа детството и юношеството на великия мореплава-

тел не се знае много. Той е роден през 1451 г., вероятно в Генуа, Италия. Бащата на Христофор бил тъкач. Неговите

изделия се продавали из цяла Европа, тъй като търговци-те от Генуа пътували по всички държави на тогавашния цивилизован свят. Някои от тях успявали да посетят дори такива тайнствени и недостъпни страни като Индия, Ки-тай и Сипанго (по онова време европейците наричали така Япония).

Като малък Колумб помагал на баща си: разчепквал вълната, обслужвал клиентите в магазина, а от юношески-те си години се включвал в неголеми търговски пътешест-вия край бреговете на Италия. Тогава той обикнал море-то: неговия безкраен простор, страшната сила на бурите, тишината на успокоената след ветровете водна стихия. Слушал с увлечение разказите на опитните моряци, които в тихите вечери описвали увлекателно далечните брегове, кръвожадните пирати, безкрайните богатства на загадъч-ния Изток.

ЦЕЛТА НА ЖИВОТАИзтокът... Той толкова силно привличал европейци-

те, но само единици от тях успявали да видят приказни-те дворци на падишасите, да чуят екзотичната музика на непознатите инструменти, да се насладят на блясъка от скъпоценните камъни и златните късове, които според слуховете се срещали там като крайпътни камъни! В Пор-тугалия, Англия, Франция и Италия докарвали от Изток

цветни платове и скъпи подправки. Тези съкровища обаче били достъпни само за хора с кралска кръв. Разказвачите предупреждавали, че пътят към „Индия” (както се изра-зявали тогава) бил труден и опасен, малцина успявали да стигнат дотам и още по-малко смелчаци се оказвали спо-собни да се върнат.

У Христофор се зародила мечтата да намери най-крат-кия и безопасен път към далечните морски земи. А за това били необходими знания, труд и упоритост. От дете Ко-лумб изучавал морското дело: можел да прави прогноза на времето (включително да предвижда бурите, което се ценяло особено), познавал посоката на ветровете, умеел да използва компас, да разчита и да прави карти, да изчисля-ва разстояния, като използва скоростта на кораба. По-къс-но той пише в автобиографията си: „Господ е благосклонен

към моите желания. Той ми е дал знания, въоръжил ме е с наука, подарил ми е способ-ност да разбирам и да рисувам Земята.”

Изминали много години, преди проектът за покоряването на из-точните земи да стане готов. Всички разходи, броят на корабите, не-обходимият състав на екипажите били прес-метнати. Дори бил из-числен курсът – право на запад, тъй като, ако вярваме, че Земята е

кръгла, като се движим на запад, можем да стигнем Изто-ка! Оставало само да се намерят пари, с които да се органи-зира експедицията. Търговците от Генуа се страхували да рискуват капитала си. Тогава Колумб отишъл в Португа-лия, но крал Хуан II, след като изслушал с интерес доклада, също отказал на упорития мечтател. Ето защо скоро той отпътувал за Испания.

По това време Испания се управлявала от католичес-ките монарси Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска. Те изслушали италианския търговец и не му отказали, ма-кар да не дали веднага съгласието си. За кралското „да” се наложило Колумб да чака цели седем години! Накрая то все пак прозвучало...

ден станал официален празник за откриването на Амери-канския континент.

Самият Колумб до края на дните си бил уверен, че е намерил пътя към Индия, затова и туземците, които сре-щал, наричал „индианци”. Така това погрешно название се запазва и до днес.

Завръщането на Колумб било триумфално. Откритите земи били присъединени към Испания. Скоро европейци-те се запознали с вкуса на картофите, царевицата, какаото и много други полезни растения.

Самият Колумб посетил още три пъти Новия свят, как-то по-късно започнали да наричат Америка. По време на последното пътешествие той заболял тежко.

Христофор Колумб починал на 20 май 1506 г. в град Валядолид, Северозападна Испания. Тогава бил на 55 го-дини. Последните му думи гласели: „В Твоите ръце, Госпо-ди, предавам духа си.”

По името на великия мореплавател са наречени: дър-жавата Колумбия в Южна Америка, федералният окръг Колумбия в САЩ, столицата на щата Южна Каролина в САЩ, едноименната река в САЩ и Канада, както и много други географски обекти.

ПО ПЪТЯ КЪМ ЦЕЛТАВ началото на август 1492 г. корабите „Санта Мария”,

„Пинта” и „Ниня” отпътували към далечна „Индия”. На 12 октомври 1492 г. малко след полунощ дежурният моряк на „Пинта” отчаяно закрещял: „Земя! Земя!” Пред тях лежал най-източният остров от Бахамския архипелаг, който Ко-лумб нарекъл Сан Салвадор, като издигнал там зеленото знаме с кръста и инициалите на испанските крале. Този

Африканците твърдят, че зебрите (лат. Hippotigris) са черни с бели райета, а европей-ците смятат, че цветът на зебрите е бял с черни

райета. Всяко конче на райета има своя неповто-рима шарка, която е толкова индивидуална, както

отпечатъците на пръстите при човека. По този признак жреб-четата разпознават своите майки. Първите няколко дни след раждането кобилата не пуска никого при новороденото жребче – то трябва да я запомни добре и да не я бърка с другите. Върху шарката на зебрите влияят и някои географски факто-ри. Тези животни имат много добра памет и отлично зрение, затова още отдалече различават своите роднини и приятели от съседните групи. Нещо повече, преливащият се чер-но-бял цвят на зебрите им помага да се прикриват: когато стадото се отдалечава, то изчезва в неясните очертания на хоризонта, сякаш се разтваря в него.

Зебрите са много сплотени. Например, ако хиена се опита

да отвлече жребче, майката го води в центъра на стадото и ця-

лото семейство го защитава. Нем-ският зоолог Ханс Клингел, който дълго изу-чава живота на африканските зебри, описва как те се бият с лъвове. Цялото стадо зебри настига и заобикаля в плътен кръг застраша-ващия го лъв. Така на „царя на животните” не остава нищо друго, освен послушно да тича в посоката, в която се движи стадото. Щом хищникът се изтощи, зебрите го пребиват с копитата си. Когато се защитават, те са много свирепи – отчаяно хапят и бият противника с копитата на предните си крака. Семейният съюз между мъжкия и женската при зебрите трае цял живот.

Зебрите се делят на равнинни, пус-тинни и планински. Равнинната (Equus

quagga), или бърчелова, зебра е най-разпространеният вид. Наречена е така в

чест на британския ботаник и природоизсле-довател Уилям Бърчел (1782-1862). Тя се среща най-вече в Югоизточна Африка (от Южна Етиопия до източ-ната част на ЮАР и Ангола).

Съществувал е и четвърти вид зебри – куага, – но те са били из-требени в края на XIX в. Имали са

райета само по шията. Последната дива куага е била убита през 1878 г. в

ЮАР, а след 5 години, през 1883-а, е умряла и последната такава зебра в зоопарка в Амстер-дам, Холандия.

Зебрите се хранят с твър-

д о вл а к н е с т а растителна хра-

на, но стомахът им няма сложно устройство. В него живеят най-прости мик-роорганизми, които помагат за храносмилането на зебри-те: изяждат значителна част от трудносмилаемата целу-лоза, размножават се бързо, а когато попаднат в червата, снабдяват зебрите с белтъци и витамини.

Дешифрирай стиха от

Библията и ще разбереш

до какъв извод е стигнал

Соломон.

Напиши отговорите на въпросите във вертикалните редове ква-дратчета. После попълни междинните квадратчета в хоризонтал-ния ред с първата буква от названията на животните, изобразени над тях. Така ще узнаеш началото на библейския стих, даден тук.

„– – – – – – – – – – – – – – – – – от зло и устата си от коварни думи.“ 1. „За греховете и беззаконията им _______ вече да си спомня“ (Евр. 10:17).2. Син на Адам, който убива своя брат (Бит. 4:25).3. Жената на Авраам (Бит. 11:29).4. „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ______“ (Марк 12:10).5. Ева е първата ______, която Бог създава (Бит. 2:22-23). 6. Кой е взет жив на небето заради богоу- годния си живот (Бит. 5:22-24)?7. Братът на Яков (Бит. 25:25-27).8. Жената, която прославя Бога за ражда- нето на Месия (Лука 2:36-37).9. Царят на Юдея по времето, когато се ражда Христос (Мат. 2:1).

А -

Б -

В -

Г -

Д -

Е -

З -

И -

Й -

К -

М -

Н -

О -

П -

Р -

Т -

Ш -

Я -

,

.

Бил е човек непорочен,винаги честен и точен.Ходил е в пътя Господен,бил е на Бога угоден.

Така разгневил сатана,той вдигнал над него ръкаи искал с това да покаже,че може съвсем да го смаже.

И с колко злини го притискална книга се трудно описва.В това изпитание голямоостанал животът му само.

Но дяволът зъл не успял,накрая понесъл провал.А Бога да слави готове бил непорочният _ _ _ .

От пламъка огнен не се побояли,с удива ги гледали всички тогава.В пещта нажежена се те озовали.На името Божие дали прославаи Той ги опазил от страшния огън.За царя това се оказало благо.А тримата юноши, верни на Бога,се казвали _ _ _ _ _ _ , _ _ _ _ _ и _ _ _ _ _ _ _ _.

В рода на Адам той седми е бил.Живеел чрез вяра, добро е вършили жив на небето приел го е Бог.А този човек се нарича _ _ _ _ .

– Какво ти казват твоите очи? – попита Дауди, помощни-кът на доктора в джунглата, като обърна Луту, която беше сляпа, с лице към слънцето. – От тази страна не е толкова тъмно – отговори момичето.– Прекрасно! – каза Дауди. – С Божията помощ ще върнем

светлината за твоите очи, когато ти направим операция. Но ето какво искам да кажа: по-важно е да виждат вътрешните, а не външните ти очи.

– Как така? – попита Луту. – Ела вечерта при баобаба да чуеш разказа за малката

сляпа маймунка – отговори Дауди.

„Жалко – промърмори Буху. – Знам правилата, които трябва да спазваш, когато ходиш при тръстиковите хра-сти. Преди всичко, не бива...”

Веднъж сляпата маймунка си проби-ваше път пипнешком по пътечката сред джунглата. Неочаквано спря. Нещо й подсказваше, че пред нея има някакво огромно животно.

„Извинявай – прекъсна го маймунката, – но много искам да разбера как изглеж-да слонът.” „Слонът ли? Ами иди на онзи хълм и ще видиш кокосовите палми. Там, под тях...”

„Извинявай, ти слон ли си?” Вър-вящият срещу нея хипопотам Буху също спря. „Нима не виж-даш, че съм хипопотам?”

Змията бързо я приближи и с престорена дружелюбност се обърна към нея: „Здравей, май-мунке! Къде си тръгнала и какво търсиш?” „Искам да разбера как изглежда слонът.”

Буху искаше да се убеди, че май-мунката го е разбрала, но тя

вече беше тръгнала към хълма. Змията Нцока, носо-

рогът Фару и хиената Мбизи забелязаха маймунката.

„Но как ще ги видя, нали съм сляпа?” – силно извика маймунката. „А, да – въздъхна Буху. – Второто правило гласи: „Ако усетиш мирис на захарна тръстика, не продължавай нататък.“

„Там е работата, че не виждам – тъжно отговори маймунката. – Ослепях, откак-то паднах в лепкавата локва при тръс-тиковите храсти. Клепачите ми слепна-ха и оттогава нищо не виждам.”

Носорогът изпръхтя, а хиената сложи лапа пред муцуната си, като едва се сдържаше да не се разсмее. „Знаеш ли – каза змията, докато се опитваше да смекчи своето съскане, – в наше време за него се говорят всякакви неща.”

„Надявам се той да не възрази” – си помисли маймунката и се опита да се изкачи по него, но носоро-гът с едно движение я изхвърли настрани.

Маймунката отговори с доста твърд, неприсъщ за такова малко животно глас: „Иска ми се да се запозная със сло-на.” „Това ли е всичко? Лесно ще го уре-дим” – каза змията.

Когато маймунката се изравни с но-сорога, този огромен звяр се обър-на, дигна глава и с рога си удари горката маймунка право в гърдите.

Хиената Мбизи се засмя ехидно: „Сега научи всичко, което трябва да знае за слона.” Антилопата Дик-Дик беше наблизо и видя какво стана.

„Ти ли си слонът?” – попита настой-чиво маймунката, като се изправи на крака. „Разбира се, това е сло-нът” – бързо прошепна змията. „Но той ми препречва пътя!

Тя кимна на носорога, който тихо мина напред и легна на пътеката. „А сега върви – прошепна змията, – върви само напред.”

Тя падна, като дишаше тежко, после стана и с усилие тръгна по края на пътечката. Когато носорогът видя това, махна рязко с опашката си.

Тя препусна бързо по пътечката и спря до маймунката, която се дръпна изплашено. Задъхана от тичането, Дик-Дик каза: „Не се страхувай, аз съм антилопата, твоя приятелка.

Той е спънка! – с учудване каза маймун-ката. – А аз мислех, че е добър и отговаря на всички, които се обръщат към него. По-добре да го заобиколя.”

Маймунката тръгна пипнешком и се натък-на на носорога, който преграждаше пътя. Тя усети неговия огромен гръб, грубата му кожа и големите му неравни кости.

На маймунката й се стори, че са я ударили с клонче от тръни. Тя за-стена от болка и като залиташе, тръгна обратно.

Змията те излъга. Ти искаше да видиш слона, а тя те пра-ти при носорога.” „Това не беше слонът, така ли?” – учу-ди се маймунката.

„Не се плаши – каза Дик-Дик – и не бягай. Ти вече се запознаваш със слона.” Със слабо гласче маймунката отвърна: „Трудно е да разбереш оно-ва, което не виждаш...”

Маймунката намери още един голям крак, после – още един и накрая – пос-ледния. „Слонът прилича на четири дървета с дишаща кора” – се усмихна тя.

„Разбира се, че не! – отговори Дик-Дик. – Ела с мен и ще разбереш как изглежда слонът.“ Тя побутна маймун-ката. „Оттук. Да вървим заедно.”

„Това са неговите бивни – обясни антилопа-та. – Веднъж те ме спасиха от хиената и ча-кала. А сега опитай ето това.” Маймунката се вцепени от ужас, когато лапите й докоснаха някакво дълго, извито, гъвкаво тяло.

Дик-Дик също се засмя: „А сега пипни това.” Маймунката затрепе-ри, когато хвана студената остра кост, сякаш насочена към нея.

Антилопата спря под една палма и каза: „Ето го.” Маймунката приближи слона и докосна с лапата си единия от задните му крака.

Върни се и поговори с него. Той винаги отговаря на онези, които се обръщат към него.” „Сигурна ли си?” – попита май-мунката, като се хвана за едно дърво.

Хоботът е най-удивителният нос на света! С този нос той ми

спаси живота, като ме извади от една тъмна и дълбока яма.

Слонът е силен, добър и нежен.

Тя помисли, че това е змията и хук-на да бяга панически. Антилопата обаче отново се оказа до нея: „Не се страхувай! Това не е змия. Това е хоботът на слона.

„Това ли е слонът? – попита тя развълнува-но. – Онова, което пипнах, ми напомня на нещото, с което ме удари носорогът, когато беше застанал на пътя ми.“ Тя се отдръпна и главата й се удари в още една студена кост.

Като го пипна за крака, тя въздъхна: „Слонът прилича на голямо дърво.” „Продължавай да го опознаваш” – каза Дик-Дик добродушно.

„Разбира се. Да вървим.” И те за-бързаха заедно обратно към пал-мите. Дик-Дик си пое дъх: „Ето го. Иди, поговори с него.”

Знаехме, че не трябва да си пъхаме муцунките там, но направихме точно това... Оттогава нищо не виждаме.” Сло-нът наведе голямата си глава: „А би ли искала отново да виждаш?”

Маймунката, като преодоля страха си, попита с хриплив глас: „Ти наистина ли си слонът? Ти си силен и...” Един друже-любен глас й отговори: „Да, аз съм сло-нът. Ела по-близо и ще си поговорим.”

„Довери ми се – каза слонът – и всич-ко ще бъде наред.” Маймунката по-чувства как струя топла вода започна да се стича по нейната муцунка.

Маймунката остана неподвижна. Извед-нъж клепачите й се отвориха, тъмнината изчезна и тя видя дърветата, цветята и скачащата от радост антилопа.

„Боя се, че това вече не е възмож-но” – отговори маймунката. „Мно-го възможно е даже – продължи слонът. – Кажи само „да” и ще ти върна зрението.”

„Аз съм сляпа” – каза маймунката, като заекваше. Слонът докосна с хобота си малката й муцунка: „Отдавна ли не виждаш?” В сърцето на маймунката изведнъж стана удивително спокойно.

Тя усети топлината и силата на хо-бота, който нежно докосваше очи-те й. Все повече и повече вода се изливаше по муцунката й.

После видя четири големи кра-ка – като стволове на дървета. Тя докосна плахо сияещите бели бивни.

„Да, много искам да виждам!” „Тогава да вървим.” Хоботът на слона нежно се спус-на върху гърба на Дик-Дик, а маймунката с лапичките си се хвана за големите му бив-ни и заедно тръгнаха към реката.

Тя заговори облекчено: „Ние бяхме четири. Отидохме в тръстиковите храсти и попаднахме на голяма леп-кава и сладка локва...

Сякаш някаква сила започна да повдига клепачите на маймунката. „Още веднъж – каза слонът, – само не мърдай.”

И очите й се срещнаха с очите на този добър великан. Гласът на маймунката беше изпълнен с щастие: „Сега знам как изглеж-да слонът и какъв е той!”

„Това не е ли прекалено голяма чест за някаква си нищо и никаква майму-на?” – промърмори хиената Мбизи.

Дик-Дик, която стоеше до нея, каза: „Сега знаеш какво може да направи за теб слонът, ако му се довериш.”

„Типично е за слона винаги да си пъха хобота в чуждите работи“ – злобно из-съска змията от бодливия храст.

Слонът също беше щастлив. Въпреки че двете си говореха тихо, неговите големи уши чуваха всяка дума.

„Не ми говори за хобот – изръмжа носорогът. – Рогът е много по-до-бър. Несравнимо по-добър!”

„Да, ти си права – прошепна май-мунката. – Сега трябва да намеря останалите маймунки и да ги дове-да при слона. Толкова е хубаво да можеш да виждаш!”

Когато изслуша разказа, Луту сложи ръка на рамото на Дауди:

– Какво трябва да направя, за да за-почнат да виждат вътрешните ми очи?

– Какво направи маймунката? – по-пита Дауди. – Тя намери слона и се вслуша в думите му. Така придоби на-дежда. Помоли за помощ и я получи.

– Мисля, че вътрешните ми очи за-почват да виждат – бавно каза Луту.

Довери се на Бога и Той ще ти покаже какъв е в действителност.

ВОДОРАВНО1. Човекът, който тайно от всички идва при Иисус (Йоан 3:1-2).4. Мъжът на Сара (Бит. 17:15).7. Най-малкият син на Яков (Бит. 42:4-13).9. Бащата на Ной (Бит. 5:28-29).10. Човекът, на когото е казано, че докато не види Господния Помазаник, няма да умре (Лука 2:22-26).11. Син на Аран и внук на Тара (Бит. 11:31).13. Военачалник на Давид (II Лет. 2:18).

ОТВЕСНО1. Сирийски военачалник, който е изцелен от проказа, след като 7 пъти се потапя в р. Йордан (IV Цар. 5:1-14).2. Римски управител в Сирия по времето, когато се преброява населе-нието (Лука 2:1-2).3. Човек, невисок на ръст, който иска да види Иисус (Лука 19:2-3).5. Цезарят, заповядал да се преброи населението в годината на раж-дането на Иисус (Лука 2:1).6. Първият водач на израилския народ (Изх. 3:4-14).8. Бащата на пророчицата Анна (Лука 2:36-38).11. Братът на Ревека (Бит. 28:5).12. Съработник на Павел, когото апостолът нарича свой син (ХХII и ХХIII книга от Новия Завет).

3

1 2

4

8

9 10 11 12

13

5 6 7

есетгодишният Давид се интересуваше от всич-ко необичайно голямо. В музея той обичаше да

разглежда останките на динозаврите, харес-ваха му снимките на мамонтовото дърво – ги-

гантската секвоя.Когато в църквата обявиха, че учен християнин от

Канада, който живее в Швейцария, в продължение на няколко вечери ще чете лекции за произхода на чо-века и всемирния потоп, Давид много се зарадва. Той слушаше с огромно внимание и присъства на всички лекции. Особено интересно му стана, когато лекторът заговори за рефаимите – великани, за които се споме-нава в Библията.

След лекциите Давид искаше да отиде при учения и да го разпита по-подробно, но хората го изпревариха и не успя да поговори с него. Тогава реши сам да потърси материали за тези великани: къде и кога са живели, с

какво са се занимавали.Той разбра, че „рефаим“ на иврит оз-

начава „великан“. Рефаимите са едни от най-древните народи. Те се отличава-ли с необикновено висок ръст и сила.

Съществували като народ още по времето на Авраам. Живеели във Васанската, Моавската и други области.

Когато евреите влезли в Обещаната земя, рефа-имите вече не били цял народ, а от тях останали само отделни потомци. Например в книгата Второзаконие се споменава, че дължината на леглото на Ог – последния рефаимски цар – била 4,5 м (3:11).

Една от долините в Израил е наречена по името на тези хора – Рефаимска долина. Тя се намирала близо до Йерусалим (на югозапад), била плодородна, осея-на гъсто с полета с житни култури. Тук израилтяните по времето на цар Давид неведнъж се сражавали с фи-листимците. Но Голиат, когото Давид побеждава, не бил от рефаимите, а от енакимите – също великани. В Рефаимската долина са намерени останки от най-древ-ни предмети. В музея на древните занаяти „Ейн Яел“, разположен в Йерусалим под открито небе, всичко е запазено както е било в библейските времена: тераси-те, градините, земеделските земи, оръдията на труда. Днес арабите наричат Рефаимската долина Ел Бекаа.

1. От дъното на душата си викам към Тебе, Господи.2. Господи, чуй гласа ми. Да бъдат ушите Ти внимателни към гласа на молбите ми.

4. Но у Тебе е прошката, нека благоговеят пред Тебе.5. Надявам се на Господ, надява се душата ми; на Неговото Слово се уповавам.

7. Нека се уповава Израил на Господ, защото у Господ е милостта и пълно е у Него избавлението,

3. Господи, ако Ти забелязваш беззаконията, кой ще устои, Господи?

6. Душата ми очаква Господ повече, отколкото стража – утрото, много повече, отколкото стража – утрото.

8. и Той ще избави Израил от всичките му беззакония.

П омня как, когато синът ми беше ма-лък, заедно строяхме замък. Имах-ме цяла кутия лего. Той издигаше

стените, а аз – кулите и портите. Но колкото по-високи ставаха стените, толкова по-нес-табилен беше нашият дворец. Той съвсем не приличаше на онази рисунка върху капака на кутията, която ни служеше за модел. Явно бяхме сгрешили някъде и вече не можехме да поправим нищо. Някои от детайлите липсва-ха, други бяха прекалено много. Тогава синът ми каза: „Татко, дай да разрушим всичко и да започнем отначало.” Наложи се да се съглася

с него и започнахме отново, като сверявахме внима-телно всяка своя стъпка с инструкциите.

Нещо подобно се случва с християнството. В про-дължение на много векове различни хора се занима-ват с църковно строителство и всеки строи така, както смята за правилно, като разчита на своя разум и често забравя да погледне инструкцията, която ни е оста-вил самият Христос. Инструкцията е Библията, а строителите са служителите на Църквата, които понякога се вслушват внимателно в Божията воля, а понякога се карат помежду си и строят своите собствени къщи, като забравят за основната, общата работа. В резултат на това хиляда и петстотин години след като Христос се възна-

ся на небето, Църквата в Европа спира да прилича на онзи прекрасен строеж, който е замислил Създателят.

Един от водачите на Католическата църква през XV в. пита в своя проповед: „Кога в историята на Църквата животът ни е бил в по-голям упадък, кога претенциите ни са били толкова безмерни, алчност-та – така всепоглъщаща, а безкрайните грехове – по-безразсъдни?” Искрените хора по онова време не мо-гат да гледат равнодушно отклоненията в живота на Църквата и решават да направят реформи.

Мартин Лутер, учен и монах от Августинския ор-ден във Витенберг, Германия, на 31 октомври 1517 г. заявява публично своя протест против продажбата на индулгенции – удостоверения за прошка на грехове. Докато чете Писанието и наблюдава развитието на

християнството по онова време, Лу-тер разбира, че вярващите трябва да се върнат към началото, да отхвър-лят човешките предания и да строят Църквата според Божия план.

Църковните ръководители на Лутер се разгневяват: „Как смееш да протестираш срещу епископи-те и папата в Рим?” През 1521 г. те му заповядват да се яви на събора (събрание на висшето духовенство) във Вормс, където го карат да се отрече от рефор-маторските си възгледи, но смелият монах заявява тържествено в присъствието на императора: „Ако не можете да ми докажете от Писанието, че не съм прав, няма да се отрека! Държа на това и не мога да постъпя по друг начин!“

Лутер е отлъчен от Църквата. Но един от немски-те князе, който тайно съчувства на смелия монах, застрашен от смъртно наказание, го отвлича и дълго го крие във Вартбургския замък. Там Лутер превежда Библията на достъпен за обикновените хора немски език.

Така народът започва да чете Писанието и да раз-бира, че с Църквата наистина нещо не е наред и е не-обходима промяна. Мартин Лутер става национален герой и се заема с въвеждането на реформи в църков-ния живот. Ето как се слага началото на ново движе-ние в християнството.

Много народи в Европа предприемат реоргани-зации в своя църковен живот, като се стараят да го приведат в съответствие с божествената инструкция – Библията. Лутер им показва пример как се правят такива реформи.

Той проповядва на разбираем език, говори на хо-рата за спасението чрез вяра, прави по-просто и по-нятно самото богослужение, премахва сложната цър-ковна обредност.

Разбира се, всяка реформация е свързана с разру-шаване, болка и неразбиране. Мнозина са възмутени от това, че се унищожават старите порядки и възгле-ди. Започват религиозни войни, които продължават от средата на XVI до средата на XVII в. Няколко мили-она души загиват в тези ужасни войни, стотици гра-дове са заличени. Но Реформацията отстоява своето право Христос да бъде изповядван в съответствие с Писанието.

Мартин Лутер запалва огъня на Реформацията и мъжествено се сражава за нея. Водачите на Реформа-цията след него разпространяват нейното учение по

целия свят, като показват силата на Христовата бла-годат и колко важно е постоянно да изпитваме своята вяра дали е според Божието Слово, защото единстве-но Свещеното Писание е безусловен критерий за ис-тината.

От много отдавна чета списание „Пътечка“. Освен това съм

член на клуб „Пътечка“ в Костинброд. Харесвам списанието, защо-

то има много нови неща, които мога да науча за нашия Спасител

и Избавител Иисус Христос. Има красиви картини, нарисувани от малки и по-

големи деца, има много интересни истории, които те карат да се замислиш.

Харесва ми, че всички кръстословици са свързани с истории от Библията или

са измислени от хора (деца), които обичат Божието Слово!

Препоръчвам списание „Пътечка“, защото наистина е много полезно и

променя хората към по-добро!!!

З дравейте, списание „Пътечка“!Аз харесвам вашето списание. В него чета интересни ис-

тории, в които винаги има поука. Те ни учат какво не трябва

да правим. Обичам също така и кръстословиците, нищо, че са много трудни,

както и различните игри.Изпращам ви мои рисунки.

Здравейте, скъпи редактори на списание „Пътечка“! Тези дни, като четях от Стария Завет, ми

стана интересно за народа на филистимците и реших да потърся в по-стари броеве на „Пътечка“ нещо за тях. Накрая намерих, а докато разлиствах списанията, видях различни детски рисунки. Това ме подсети, че отдавна не бях рисувала нещо за „Пътечка“, и се вдъхнових да го направя. Ето я причината да ви из-пратя тази рисунка. Мисля, че наис-тина подтикът беше от Бога!

Бъдете благословени!

То е списание „Пътечка“,

за него няма пречка.

За нас е като печка,

защото стопля нашите сърца

и ние ставаме Божии деца.

То е за деца списание,

но по Божието Писание,

за Иисус ни дава знание.

Важно е то, знай

и добре го опознай.

Това списание „Пътечка“

е нашата пътека

към Божието Царство

заедно с нашето братство.

Следвай това богатство!

1. В Египет той става пръв след фараона (Бит. 41:37-43).2. Първият човек (Бит. 2:7-25).3. Първата жена (Бит. 3:20).4. Мястото, където ще отидат грешниците (Лука 16:23).5. Какво е било в самото начало (Йоан 1:1)?6. Арамейската дума за „баща“ (Марк 14:36).7. Кой пуска гълъб от ковчега след потопа (Бит. 8:6-8)?8. Христос казва: „ __ съм пътят и истината, и животът“ (Йоан 14:6).

1. Как се казват първите хора (Бит. 2:25; 3:20)?2. Христос разказва Притчата за добрия ________ (Лука 10:30-37).3. „Слава за децата са ______ им“ (Пр. (17:6).4. Една от трите най-важни добродетели (I Кор.

13:13).5. Човекът, на когото Бог обещава, че потомството му

ще е колкото са звездите на небето (Бит. 22:16-18).6. Жесток и зъл богаташ, който има красива и умна жена (I Цар. 25:2-35).

7. Мястото, където е положен „камъкът на препъване“ (Римл. 9:33).

8. Най-голямото животно, споменато в Библията (Йона 2:1).

9. Какво дава Бог на Соломон (III Цар. 4:29)?