ХІ. Кристалчо

АЛЕКСАНДРА ДАРИЙСКА – МАРИЯ МАГДАЛЕНА И АНГЕЛЪТ Книга трета: ДЯВОЛЪТ

КРИСТАЛЧО


Въпреки откритата, но често пъти прикрита ненавист на своя враг, който често пъти й се явяваше като неин най-близък приятел, роднина или любим, Мария Магдалена нито веднъж не се подлъга и не кривна от своя път.

Дяволът все повече се ожесточаваше в опитите си да сломи сърцето й и измисляше хиляди капани, в които се надяваше да я улови и да спре делото й. Раняваше най-съкровените й чувства, често пъти я объркваше, но никога не успяваше да сломи волята и духа й, понеже самото й оцеляване зависеше от това и тя не преставаше да се бори. Причината за нейната сила се състоеше в причината за въплъщаването й, а следователно не можеше да бъде сломена. Можеше временно да бъде отслабена, но не и победена.

Последният коз на дявола бе страстта, с която тя се бе вкопчила в търсенето на сродната си душа, в стремежа си към пълно сливане. Веднага щом се отказа от тази страст и


спря да вярва, че в този живот ще го открие и ще бъде щастлива, тя бе освободена от ноктите на демона, който си бе устроил палат в сърцето й.

- Сигурно не в този живот, но в другия ще заслужа да бъда с него и да изпитвам задълго живителната светлина на истинската любов.

Така си казваше и укротяваше болката в

гърдите. След като се примири, че в

настоящото си въплъщение няма да изпита щастието на взаимната любов, Мария Магдалена мигом бе изпълнена с черни облаци и чувство на обреченост. Отново бе в изходна точка. Отново не знаеше коя е. Толкова дълго се бе взирала в очите на една илюзия, че се разклати вярата й в смисъла на собствения й живот.

Демоните ликуваха, смятаха, че най-сетне са я победили. Демоните


бяха част от изпитанието. Те не знаеха, че една дълбоко скрита частица от вярата й все още светеше на дъното и поддържаше живота на надеждата у тази жена.

Настъпи привидна смърт в душата й, но това бе знак за ново раждане! Като уби вярата си за собствено щастие и спасение чрез любовта към сродната си душа, която може би вече познаваше в лицето на ангела, а може би все още не бе срещнала, Мария Магдалена се отказа от себе си и от привързаността си към живота. Така тя се издигна още едно стъпало нагоре в своята земна еволюция. Сега вече бе абсолютно освободена от всякакви ограничаващи страхове, от страха си от смъртта, и въпреки силната болка, с която плати израстването и пълното си освобождение, се чувстваше лека като перце. Знаеше, че е нищо в целия този безкраен Свят. И че е нещо – че е едно със Светлината. Князът на света е много мощен и коварен. Намираш ли се в земен палн,


си застрашен от непрекъснатите му домогвания и атаки. Мария Магдалена непрестанно се молеше на Бог да я избави от неговите лапи, да й даде сила постоянна, за да извърви отреденото време в плана на Земята.

В света на хората, на шума, цивилизацията, градовете и селата, където властта на Княза на света или сатаната, е неограничена, тя трудно можеше да оцелее. Трябваше ежесекундно да води битки с него, а това я изтощаваше до краен предел и тя с дни, дори с месеци не можеше да възстанови изгубените си сили. Освен това дълбоки кармични връзки я свързваха с членовете на собственото й семейство, на което тя отдавна вече не бе член, но те не го знаеха.

Идеше мигът, когато щеше да се откаже от всичко, да изпъни последния си дълг към близките си, към дедите си и към бъдещите поколения, и щеше да бъде абсолютно свободна да извърви своя път, да бъде себе си и да изпълни обещанието си пред своя Учител. Но


още две години я деляха от това събитие. Като знаеше това, Мария Магдалена се въоръжи с търпение и смирено вършеше задълженията си, без да бърза.

Прие безропотно съдбата си на обругавано и оплювано човешко същество, прегърна враговете си, които нито за миг не я оставяха на мира. Противно на това обаче, сънуваше всяка нощ сънища, които известяваха победите й.

Великият от Хималаите виждаше добре всичко, което се случваше в душата й. Телепатично я окуражаваше, когато тя изпадаше в крайно униние, а когато се налагаше над скритите си врагове, я поздравяваше за победата. През това време й се яви няколко пъти насън и й предаде изключително важни знания, с което й показваше, че е много необходима помощта й и че не бива да се отказва от живота, въпреки задушаващата депресия.


Една от трудните задачи, с които се бе нагърбил Великият, наричан от своите братя и сестри Безименният, защото имаше безброй много имена, бе да свърже всички прогресивни мъже и жени, независимо дали са старци, старици, младенци, юноши и девойки, или вече зрели и самостоятелни индивиди, в една обща идея, внушавайки на всички тях едновременно /при някои това се случваше по-късно, при други по-рано според степента на възприемане/ насоките за бъдещото развитие на човечеството.

Някои от тях се свързваха на физическо ниво и създаваха помежду си тесни, приятелски връзки. Други го осъщесвяваха чрез книги, музика или въобще някаква форма на изкуство, като всички те по време на сън или в будно, медитативно състояние се свързаваха със сферата на влияние на своя духовен Учител, която от своя страна бе част от космическото знание. “Смучеха” оттам идеите и после,


озарени от знание и прозрения, с помощта на вдъхновението претворяваха всичко в реалността: едни с картини, музика, песни, други с поезия, с белетристика, трети чрез слово.

По този начин достигнатото от тях знание ставаше достъпно за по-напредналите човешки умове, които заразяваха и останалите хора със своя огън.

Изтощителна бе борбата на Мария Магдалена с дявола. Понякога той така успяваше да я омаломощи, че изпаднала в крайна слабост и безпомощност, тя изпитваше ужасен, убийствен срам от себе си. Този срам бе тъй жесток, че тя не можеше вече да живее сред хората, нито да ги среща по пътя си или да разговаря с тях. Чувстваше се като болна от неизлечима болест, като прокажена и избягваше всякакъв контакт с когото и да било.

Общуването с малкото приятели, които имаше, също и бе неприятно, понеже те имаха някакви очаквания от


нея и, когато я виждаха такава странна, непонятна, изгубена, очакванията им не се оправдаваха. Въпросите “защо” и “как стана”, с които я обсипваха безмилостно, я измъчваха не по-малко от хулите и униженията на близките и познатите й. Стигна се дотам, че започна да избягва дори и приятелите си.

Ако имаше някой в света, който поне малко я разбираше, това бяха дъщеря й и Кристалчо, малкото бръмбарче, което толкова много искаше да полети, но не можеше, понеже крилцата бу бяха закърнели по рождение.

Кристалчо бе от особена порода бръмбари – голям, тежък и тромав, с блестящи на слънцето тъмносини твърди криле. За жалост, този вид бръмбари е лишен от способността да лети, но пък върши много друга полезна работа, като се превръща в естествена и много питателна храна за птиците. Ето защо птиците го


обожават, както и описаният вид бръмбари обожава тях.

Тази порода бръмбари се нарича бръмбари-монаси поради целомъдрения, усамотен живот, който води всеки един от представителите й след излюпването си от яйцето.

Как се възпроизвеждат? Интересен въпрос. Те не се възпроизвеждат в буквалния смисъл на думата, а осиновяват други бръмбари, като с течение на времето се превръщат също в “бръмбари-монаси” и крилата им закърняват. Това е особена, изчезваща порода бръмбари, наречени още “жертвоготовници”, понеже не се отличават със собствен път и търсене, а даряват безвъзмездна помощ на други същества. Могат да бъдат сравнени с духовете закрилници на домашното огнище – ларите – които са се отдали в служба за закрила на семейството, рода и отделни негови членове. На това ги учи безкрайната им любов към хората. Може би в един друг живот, в който Кристалчо нямаше да се


прероди като бръмбар, а като мъж, наистина щеше да избере живота на монах.

- Докога ще живея в такава самота, Господи! Това ли е цената, която се съгласих да платя, преди да дойда тук, на тази грешна земя?… Болката в гърдите ми не спира, Боже, не отминава. Страданието ми е вечно. Това ли е съдбата ми – да вървя по вечния и славен път на знанието, но да го извървя сама? Мислех, че ще издържа, но чувствам как силите ми ме напускат, а болката и скръбта ми неимоверно са се увеличили. Докога ще трае всичко това! Господи помилуй... Господи помилуй... Господи помилуй... Господи помилуй... Господи помилуй...

Не спираха да капят сълзите от очите й.


Както гледаше към един раззеленил се клон, огрян от слънцето, изведнъж Мария Магдалена видя целия си живот като на длан. Винаги бе вървяла самичка, дори приятелките й, приятелите й, собствените й родители, всички, които твърдяха, че я обичат, никога не я бяха разбирали истински.

Те обичаха сянката, която духът й хвърляше върху земята, докато през това време самият й дух се рееше високо във висините като орел, а те дори не подозираха това.

Принудена да пази мълчание и да не споделя нищо от онова, което изживяваше, тя цял живот старадаше в своето безмълвие и дори да имаше един-двама души, с които можеше да обмени по някоя дума, все пак далечни те оставаха за нея и тя за тях. Единственият, който я разбираше или поне си даде такъв вид, бе ангелът, но той нямаше смелостта да поеме с нея по общия им път, а предпочете да остане сам.


Същото направи и Мария Магдалена. Въпреки това, за краткото време, през което се приближиха максимално един до друг, на нея й се стори, че някой най-сетне я приема такава, каквато е, и харесва това, което е тя.

- Не бих могла да продължавам така жалкото си съществуне! – казваше си тя. - Дадох дума, че ако не го открия, ако не открия момчето от моите среднощни видения, ще сложа край на живота си или ще отида в манастир, където ще страдам до края на злочестия си живот. Не се бях замисляла за възможността, че мога да го открия и въпреки това да бъда разделена с него. Сега, когато зная, че той реално съществува, съм изпълнена със съмнения, които връщат предишния ми копнеж, че ако това не е той, значи има някой друг! О не, крайно време е да задуша мъката и да повярвам, че никога


няма да го срещна, че не ми е отредено да имам лично щастие. И тъй като не мога да сложа край на живота си, остава ми да се оттегля от този жалък свят завинаги и да постъпя в манастир, или да заживея в отшелничество. Всеки ден чакам писмо от него и всеки мой ден завършва в агония, защото не получавам вести.

- Колко ссси глупава! – изсъска внезапно в ухото й един познат глас. – Та той те подлъга, излъга те, измами те да повярвашшш и да го обикнешшш, а посссле те захвърли като използвана носссна кърпичка!

Беше дяволът.

- Не ме е подмамил! Сама го търсех.- Ссспомняш ли ссси как го

молешшше да ти даде куфара ссси, понеже твоят бе сссчупен и нямашше къде да ссложиш


дрехите сси, а той категорично отказа ссс думите: “Не мога да ти дам куфара ссси! Излезз довечера и ссси купи един.” Помнишш ли колко груб беше като произнасссяшше теззи думи. О, той е ссстиснат, цени вещите сси повече от теб, а ти сси просссто една оглупяла досссадница за него, нишшто повече.

- Не е вярно. Отказа да ми даде куфара си, защото бе шокиран от заминаването ми, от решението ми да го сторя. Беше озлобен, разочарован и се опита да ми отмъсти по този дребен начин.

Дяволът се разтресе от смях. Хвана се за

корема и продължи да се тресе. Минаха няколко минути, докато се успокои.

- Каква наивница сссамо! Ти сси една от най-големите глупачки, които сссъм сссссрещал някога.


Може би даже биешшшш рекордите по глупосссст и наивносссст… А помниш ли, когато донессссе пиячка, за да празнувате заедно една вечер посссссле най-чинно си я прибра обратно в ссссака си? Помнишшшш, не може да ссси забравила, защото това те жегна. Ти не понасссяшшшш стисссснатите, а той се показа точно такъв. Колко бешшше шокирана тогава от това, признай ссси! Много криво ти ссстана, беше неприятно изненадана, но пак го оправда, понеже ссси твърде горда да си признаешшш провала.

Съскането и хриптенето на Дявола, заврял лигавата си муцуна в ухото й, бе толкова противно, че тя сбърчи нос и извъртя глава встрани.

- Не си прав! На него и през ум не му е минавало, че аз имам нужда


от алкохол, докато самият той обича да пие водка. Затова и прибра бутилката тогава.

- Че какъв ангел е, шштом пие?! По-сссскоро наисстина е това, за което го сссмятах и преди – сссамовлюбен, егоиссстичен, сссссамозабравил ссе мошшшеник и комплексар, който лесссно би си легнал сссс вссяка по-хубава мадама! Не сси мисссли, че сси единствена. Кой знае колко жени му ссе лепят, отдавна те е забравил, бъди ссигурна. И чессстно да ти кажа, не съм срещал по-празноглаво сссъздание от теб! Направо ме учудваш. Мен, дявола, усспя да учудиш. А аз ссе сславя с това, че никога на нищо не ссе учудвам. Колко ссси жалка! Наистина ми е жал за теб! Вярваш в приказки и мечти като малко дете. А ходиш като зомби, като същинско чучело, съкрушено в собствените сссси надежди. Онова, което си


приемала за реалност, никога не е съществувало. То живее сссамо в собствената ти глава, плод е на фантазията ти. Затова и образите, които си обичала, не са реални. Мине не мине време, и тези, с които те е свързвала уж голямата любов, изчезват някъде. Няма ги. Като че ли никога не са съществували. Ссссъщински призраци! Защо тогава сте се кълняли във вечна любов, като само след броени месеци или години “голямата любов” отива по дяволите. И сега е така. Само че този път попадна в собствения ссси капан. Влюби се в нещо, което много прилича на измисления образ от виденията ти. Този образ, “ангел”, “принц” или там както благоволиш да го наричаш, не е нищо повече от самовлюбен, търсещ сссебе си мъж, който никога не е имал сссериозни чувства, нито намерения към теб. Откажи се от


него и заживей живота ссси, необременявана от натрапчиви идеи.

- Сигурно съм полудяла, но не вярвам на нито една твоя дума! – рече Мария Магдалена, махна с ръка и дяволът изчезна, но болката в гърдите, превърнала се в хронична, се засили. – Може и да боли, но поне ще умра вярваща, а не сломена.

Documents

ХІ. Кристалчо