�

ОБЩИТЕ ГРАНИЦИ НА РАЗБИРАТЕЛСТВОТОБЪЛГАРИЯ И ТУРЦИЯ ПАРТНЬОРИ В XXI ВЕК

COMMON BORDERS OF UNDERSTANDINGBULGARIA AND TURKEY – PARTNERS IN THE 21st CENTURY

�

COMMON BORDERS OF UNDERSTANDING

BULGARIA AND TURKEY – PARTNERS IN THE 21st CENTURY

Edited byDr. Darina Petrova

International Center for Minority Studies and Intercultural Relations

Sofia, 2009

�

ОБЩИТЕ ГРАНИЦИ НА РАЗБИРАТЕЛСТВОТО

БЪЛГАРИЯ И ТУРЦИЯ ПАРТНЬОРИ В XXI ВЕК

Съставител д-р Дарина Петрова

Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия

София, 2009

�

Сборникът се издава по идея и със съдействието на Посолството на Република България в Анкара във връзка

с отбелязването на 130 години от установяване на българо-турските дипломатически отношения.

This book was published on the suggestion and with the support of the Embassy of Republic of Bulgaria in Ankara to mark

the 130th anniversary of establishment of Bulgarian-Turkish diplomatic relations.

© Посолство на Република България в Турция© Посланик Бранимир Младенов – предговор© Дарина Петрова – съставител© Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия© Автори – България / Турция© Превод: Марко Хайдиняк, Орлин Аврамов

ISBN 978-954-8872-65-2

�

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Бранимир Младенов: УВОДНИ ДУМИ ...............................................................................7Branimir Mladenov: INTRODUCTORY WORDS ................................................................13

I. ИСТОРИЯ – ДОКУМЕНТИ И ПАМЕТ

HISTORY – DOCUMENTS AND MEMORY

Дженгиз Хаков: АТАТЮРК И БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ ............................19Dzhengiz Hakov: ATATÜRK AND THE BULGARIAN-TURKISH RELATIONS ................27Иван Д. Станчов: ДИПЛОМАТ И ГРАДИНАР. МЕМОАРИ .............................................35Ivan D. Stancioff: A DIPLOMAT AND A GARDENER. MEMOIRS .....................................49Хюсеин Мевсим: ПРЕМИНАВАНЕТО НА СИМЕОН II ПРЕЗ ИСТАНБУЛ И ИЗМИР (1946) ....................................................................................................................63Hussein Mevsim: CROSSING OF SIMEON ІІ THROUGH ISTANBUL AND IZMIR (1946) .....................................................................................................................................73Евгения Калинова: БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ ОТ 20-ТЕ ДО КРАЯ НА 50-ТЕ ГОДИНИ – В ТЪРСЕНЕ НА ВЕРНИЯ ТОН ......................................................83Evgenia Kalinova: BULGARIAN-TURKISH RELATIONS FROM THE 1920s TO THE END OF THE 1950s – IN SEARCH OF THE RIGHT TONE .................................................97Искра Баева: БЪЛГАРСКИЯТ МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ ИВАН БАШЕВ И БЪЛГАРО-ТУРСКОТО СБЛИЖЕНИЕ ........................................................................... 111Iskra Baeva: THE BULGARIAN MINISTER OF FOREIGN AFFAIRS IVAN BASHEV AND THE BULGARIAN-TURKISH RAPPROCHEMENT .................................................119Йорданка Бибина: ИЗ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ (60-ТЕ – 70-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК) .............................................................................127Yordanka Bibina: FROM THE HISTORY OF THE BULGARIAN-TURKISH RELATIONS (1960s and 1970s) .................................................................................................................135Невена Матеева: СПОМЕН ЗА ОФИЦИАЛНОТО ПОСЕЩЕНИЕ НА МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ИВАН КОСТОВ В ТУРЦИЯ ............. 143Nevena Mateeva: RECOLLECTION OF THE OFFICIAL VISIT OF THE BULGARIAN PRIME MINISTER IVAN KOSTOV IN TURKEY .................................................................. 149

II.ЕТНОГРАФИЯ И ФОЛКЛОР

ETHNOGRAPHY AND FOLKLORE

Валентина Ганева-Райчева: КОНСТРУИРАНЕ НА ИДЕНТИЧНОСТ И ФОРМИ НА МЕЖДУКУЛТУРЕН ОБМЕН В ПРАЗНИЧНАТА СФЕРА (ПО МАТЕРИАЛИ ОТ АСЕНОВГРАД) .............................................................................................................157Valentina Ganeva-Raycheva: CONSTRUCTION OF IDENTITY AND FORMS OF INTERCULTURAL EXCHANGE IN THE CELEBRATION SPHERE (BASED ON MATERIALS FROM ASENOVGRAD) .........................................................163

�

Георг Краев: ДИАЛОГЪТ МЕЖДУ ПОСТФОЛКЛОРНИТЕ КУЛТУРИ И ЕТНИЧЕСКИТЕ СТЕРЕОТИПИ ........................................................................................169Georg Kraev: DIALOGUE BETWEEN POSTFOLKLORE CULTURES AND ETHNIC STEREOTYPES ...................................................................................................................173Николай Ненов: ГРАДСКИТЕ МИТОВЕ ЗА КАЛИОПА И МИДХАТ, СААФЕТ И ЙОРДАНЧО. СВЕТЪТ НА СТАРИТЕ РУСЕНЦИ ............................................................177Nikolay Nenov: THE URBAN MYTHS ABOUT CALLIOPE AND MITHAT, SAAFET AND YORDANCHO. THE WORLD OF OLD TIME RUSE RESIDENTS ..........................185Наталия Рашкова: ФОЛКЛОРНА МУЗИКА БЕЗ ГРАНИЦИ (ВЗАИМОВРЪЗКА И ДИАЛОГИЧНОСТ СРЕД МУЗИКАНТИ ОТ БЪЛГАРИЯ И ТУРЦИЯ)...........................193Natalia Rashkova: FOLKLORE MUSIC WITHOUT BORDERS (INTERACTION AND DIALOGUE BETWEEN MUSICIANS FROM BULGARIA AND TURKEY) .....................199

III.ЕЗИКОЗНАНИЕ И ИЗКУСТВОЗНАНИЕ

LINGUISTICS AND ART STUDIES

Хайрие Сюлейманоглу Йенисой: ИЗ ИСТОРИЯТА НА ТУРСКО-БЪЛГАРСКИТЕ И БЪЛГАРСКО-ТУРСКИТЕ РЕЧНИЦИ ...............................................................................207Hayriye Süleymanoðlu Yenisoy: FROM THE HISTORY OF THE TURKISH-BULGARIAN AND BULGARIAN-TURKISH DICTIONARIES ...............................................................211Благовеста Иванова: БЪЛГАРСКИТЕ ХУДОЖНИЦИ В ЦАРИГРАД ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ ДО 20-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК ..................................................215Blagovesta Ivanova: BULGARIAN ARTISTS IN TSARIGRAD FROM THE SECOND HALF OF THE 19TH CENTURY TO THE 1920s .................................................................223

IV. ЛИТЕРАТУРА НА СЪСЕДА – ПРЕВОДИ ОТ ТУРСКИ НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

LITERATURE OF THE NEIGHBOUR – TRANSLATIONS FROM TURKISH TO BULGARIAN LANGUAGE

Туна Киремитчи: ИЗ „МОЛИТВИТЕ ОСТАВАТ“, превод Паулина Mатеева ................233Йомер Йозтюрк: ЧАСОВНИКАРЯТ, превод Милена Йорданова ...................................239ИЗБРАНИ СТИХОВЕ ОТ ТУРСКИ ПОЕТИ, превод Жана Желязкова ............................243

ЗА АВТОРИТЕ ....................................................................................................................259ABOUT THE AUTHORS .....................................................................................................267

�

У В ОД Н И Д У М И

Възстановяването на българската държавност през 1878 г. поставя началото на съвременната българска дипломация.

Основна стратегическа цел на младата Българска държава, възобно-вена върху част от националната територия като малко васално княже-ство според условията на Берлинския договор (1878), става национал-ното обединение. През първите години на свободния живот усилията на младата дипломация се насочват към укрепване и защита на държавния суверенитет и подготовка за осъществяване на националното обедине-ние. Съгласно разпоредбите на Търновската конституция (1879), князът е върховен представител на страната в международните Ј връзки. Чл. 17 му дава право с одобрението на Народното събрание да сключва догово-ри със съседните държави и да обявява война.

Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ) е създадено с княжески Указ № 23 от 17 юли 1879 г. въз основа на чл. 161 от Търновската конституция като централна държавна институция за организиране, ръководство и провеждане на външната политика на Бъл-гария чрез дипломатически представителства в чужбина (агентства, кон-сулства, легации). Първите български дипломати са хора със солидно европейско образование, които с вдъхновение и чувство за дълг поемат задачата за установяване на нормални дипломатически отношения на Княжеството със съседните страни и Великите сили.

От 1879 г. датират първите дипломатически мисии на младата дър-жава. С указ от 19/31 юли 1879 г. са назначени първите български дипло-матически агенти в Сърбия, Румъния и Османската империя (Турция).

Така преди 130 години, на 19 юли 1879 г. е открито първото българ-ско дипломатическо представителство в Истанбул (Цариград), което се е наричало тогава Дипломатическо агентство. По инициатива на МВнР на този ден се отбелязва Празникът на българската дипломация.

Правителството се ограничава с агентства в съседните държави по-ради ограничените финансови възможности на Княжеството и неукреп-налото му международно положение. През следващите години, успоред-но с натрупването на опит, последователно се върви към разширяване на външнополитическите връзки. На 6 септември 1885 г. е провъзгласено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. С подписва-нето на Топханенския акт от 5 април 1886 г. Съединението е признато от Османската империя и от Великите сили.

�

В продължение на 30 години българската дипломация води после-дователна политика за отхвърляне на бремето на васалността. Въпреки протестите на Високата порта, България е допусната в Европейската ко-мисия по Дунавския въпрос в Галац (1880–1882), взема участие в Кон-ференцията във Виена за изграждане на международната ж.п. линия Ви-ена-Белград-София-Цариград. На Втората световна конференция за мир в Хага (1907) българските представители гласуват отделно и независимо от османските дипломати и подписват всички постигнати съглашения. Естествен завършек на дългогодишните усилия за игнориране на огра-ниченията, произтичащи от васалния статут на държавата, е провъзглася-ването на независимостта на 22 септември/5 октомври 1908 г. в Търново със специален манифест на княз Фердинанд, обявяващ България за не-зависимо царство. Признаването на този акт от Великите сили става на 5 април 1909 г. чрез подписване на пет спогодби, уреждащи финансовите въпроси, откупуването на Източните железници и турската собственост на територията на страната. България се изравнява със своите съседи Сърбия и Румъния, получили независимост след Берлинския конгрес от 1878 г. На 6 април 1909 г. в Цариград, в присъствието на посланиците на Русия, Великобритания и Франция, Андрей Ляпчев и Рифат паша под-писват протокол, в който Османската империя декларира, че признава новото политическо положение в България, т.е. нейната независимост.

Свободна и независима България не може дълго да се ползва от въз-можностите, които се откриват пред нея за развитие на международните връзки. Политиката на цар Фердинанд и неговите правителства по време на Балканската и Междусъюзническата война довежда до първото скъс-ване на дипломатическите отношения с редица балкански страни. По-бедена България е принудена да подпише на 28 юли 1913 г. в Букурещ мирен договор със Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора, а сключеният на 16 септември 1913 г. в Цариград договор с Османската империя поста-новява възстановяване на дипломатическите отношения с нея (чл. 3).

През 1923 г. се появява нова държава – Република Турция. Две го-дини по-късно – на 18 октомври 1925 г. в Анкара между Турция и Бълга-рия е подписан Договор за приятелство, който влиза в сила на 17 август 1926 г. През декември същата година са разменени пълномощни мини-стри. Така официалните дипломатически отношения са уредени и през следващите три десетилетия в тях не настъпват сериозни сътресения. Към Договора от 1925 г. има допълнителен Протокол и Конвенция за установяване, които съставят юридическата основа за решаване на про-блемите, свързани с правата на малцинствата в двете страни, вкл. пра-вото на свободно изселване. До края на десетилетието се доизграждат

�

международноправните рамки, в които е възможно развитието на добро-съседски отношения.

За България, преживяла две национални катастрофи и загубила зна-чителни територии, сближаването с Турция, с която за разлика от други-те си съседи няма териториални и репарационни спорове, е естествено и желано. Своеобразна кулминация в тази насока е посещението на бъл-гарска правителствена делегация начело с премиера Никола Мушанов в Анкара през декември 1931 г., която е приета от основателя на Турската република и неин първи президент Мустафа Кемал Ататюрк.

През 30-те години все по-ясно се оформят контурите на важен въ-прос в българо-турските отношения, който ще бъде един от определящи-те фактори в тяхното развитие през следващите десетилетия – изселни-ческия проблем.

В началото на Втората световна война България и Турция запазват неутралитет. Водени от стремежа да избягват конфликтни ситуации, на 17 февруари 1941 г. двете страни подписват декларация за ненападение, разширяване на търговския обмен и поддържане на умерен тон в печата по отношение на другата страна.

След Втората световна война отношенията между България и Тур-ция отново започват да се влошават в резултат на набиращата скорост Студена война и принадлежността на двете страни към противостоящи политически и военни групировки. В условията на изострящото се бло-ково противопоставяне изселническият въпрос отново става централен в българо-турските отношения и задълго остава доминиращ негативен фактор в тях.

Както се вижда от този кратък и непълен исторически преглед, от-ношенията между двете държави, чиято 130-годишнина отбелязваме през настоящата 2009 година, винаги са заемали особено, важно място в българската външна политика и дипломация. Двустранните диплома-тически отношения имат вече дълга история; те несъмнено са минали както през трудни, така и през добри периоди, имали са своите върхове и спадове. Доброто познаване на историята на тези отношения е основа-ние да оценим и да се стремим да съхраним сегашното им състояние.

Нашето виждане е, че двустранните българо-турски отношения ни-кога не са били в такова добро състояние, както се намират сега – 130 години след тяхното официално начало. И това важи за всички области на сътрудничеството – в политиката, икономиката, културата, регионал-ното сътрудничество и взаимодействието между парламентите, граж-данските и неправителствените организации, общинските ръководства, отделните граждани. Това са отношения не само между две държави,

�0

добри съседи и приятели, но и отношения между съюзници и партньори в международните организации. И това е базата, върху която България и Турция дават своя принос за регионалната стабилност и сигурност.

В изключително сложната международна обстановка през послед-ните години България съумя да провежда последователна, прагматична, дейна външна политика, основаваща се на националните интереси и ев-роатлантическата принадлежност на страната. Тази политика Ј спечели авторитета на отговорен партньор в общността на демократичните стра-ни – предвидим съюзник, на който може да се разчита.

Нашата водеща философия е да градим мостове, а не да копаем пропасти. Впрочем този подход е полезен във всички сфери на общест-вено-политическия живот. България е доказала своя потенциал като во-дещ фактор в решаването на регионалните проблеми на сигурността. Постоянна задача на българската дипломация е активното участие на страната в съществуващите форми на регионално сътрудничество: Ор-ганизацията за Черноморското икономическо сътрудничество, Процеса на сътрудничество в Югоизточна Европа, Съвета за регионално сътруд-ничество и др. В техните рамки поддържаме добро сътрудничество с турската страна.

Как възникна идеята да отбележим по достойнство забележителна-та годишнина от началото на дипломатическите ни връзки с Турция? При обсъждане в Посолството на възможни прояви решихме, че един юбилеен сборник, съставен от разработки на български и турски уче-ни, представящ многообразните аспекти на нашето съжителство като две съседни държави през годините, най-добре би изпълнил нашия за-мисъл. Желанието ни да представим разностранен, компетентен и не-предубеден поглед върху историята на двустранните дипломатически отношения получи естествено продължение с очертаните в тематиката на сборника раздели, насочващи към мостовете в културата, изкуството, етнографията, фолклора, литературата.

Шестнадесет автори откликнаха на молбата ни да представят свои материали, свързани по един или друг начин с историята на отношени-ята между двете държави. Благодарни сме за техния труд, който няма да бъде възнаграден по друг начин, освен като техен принос за развитието на добросъседството и разбирателството между двете съседни държави България и Турция. За да разширим максимално кръга от читатели, ко-ито биха проявили интерес към научната стойност на тази книга, реших-ме да подготвим паралелен превод на материалите на английски език, с което се надяваме тя да постигне тази цел.

��

Благодарни сме на Международния център за изследване на мал-цинствата и културните взаимодействия в София в лицето на неговия председател д-р Антонина Желязкова за оказаното ценно съдействие по редакцията, превода и отпечатването на юбилейния сборник.

Дължим благодарност на Министерството на външните работи на Р България, което финансира издаването на книгата в рамките на Програ-мата по Комуникационната стратегия на Р България в ЕС.

Анкара, март 2009 г. Посланик Бранимир Младенов

��

��

I N T R O D U C T O RY W O R D S

Restoration of the Bulgarian statehood in 1878 marked the beginning of the modern Bulgarian diplomacy.

National unification became the fundamental strategic goal of the younghe fundamental strategic goal of the young Bulgarian state, restored on only a part of the national territory as a small vassal principality in accordance with the Treaty of Berlin (1878). In the first years after the liberation, the young Bulgarian diplomacy devoted most of its efforts to strengthening and protecting the state sovereignty and preparing the ground for the national unification. In accordance with the Tarnovo Constitution (1879), the Prince was the supreme representative of the country in its international relations. Art. 17 of the Constitution gave him the right – with the approval of the National Assembly – to conclude treaties with the neighbouring countries and to declare wars.

The Ministry of Foreign Affairs and Religious Denominations was established by Royal Decree No. 23 on July 17, 1879, in line with Art. 161 of the Tarnovo Constitution, as a central government institution responsible for organizing, governance and implementation of the foreign policy of Bulgaria through diplomatic missions abroad (agencies, consulates, legations). The first Bulgarian diplomats had a solid European education, inspired by the high duty to work for the establishment of normal diplomatic relations with the neighbouring countries and the Great Powers.

The first diplomatic missions of the young country were established in that period. The first diplomatic agents were appointed in Serbia, Romania and the Ottoman Empire (Turkey) by the Decree of July 19/31, 1879.

Thus 130 years ago on July 19, 1879 the first Bulgarian diplomatic mission in Istanbul (Tsarigrad) was opened, called at the time Diplomatic Agency. Following the initiative of the Ministry of Foreign Affairs, this date is observed as the Day of the Bulgarian Diplomacy.

The government confined itself to having agencies only in the neighbouring countries due to the limited financial resources of the Principality and its unconsolidated international standing. During the following years, simultaneously with the accumulation of experience, consecutive steps were taken to expand the foreign political relations. On September 6, 1885, the unification of the Principality of Bulgaria with the province of Eastern Rumelia was proclaimed. With the signing of the Tophane Act on April 5, 1886, the unification was recognized by the Ottoman Empire and the Great Powers.

��

The Bulgarian diplomacy conducted a consistent policy for rejecting the vassal burden over the next 30 years. Despite the protests of the Sublime Porte, Bulgaria was allowed to join the European Commission on the Danube Question in Galaţi (1880–1882), and to participate in the Conference in Vienna regarding the construction of the international railway Vienna – Belgrade – Sofia – Istanbul. At the Second Peace Conference in The Hague (1907) the Bulgarian representatives voted independently from the Ottoman diplomats and signed all concluded agreements. The natural conclusion of the long-standing efforts for overcoming the limitations imposed by the vassal status of the country was the Declaration of Independence on September 22 / October 5, 1908 in Tarnovo with a special manifesto of the Prince Ferdinand, which proclaimed Bulgaria an independent Kingdom. The Great Powers recognized this act on April 5, 1909, when five agreements were signed settling financial issues, the purchase of the Eastern Railways and the status of Turkish property on the territory of the country. Bulgaria became equal to its neighbours Serbia and Romania, which had received their independence at the Congress of Berlin in 1878. On April 6, 1909 in Tsarigrad, Andrey Lyapchev and Rifat Pasha signed a protocol in the presence of Russian, British and French Ambassadors, in which the Ottoman Empire declared that it recognised the new political situation in Bulgaria, i. e. its independence.

The free and independent Bulgaria did not have much time to make use of the opportunities, which opened before the country for developing its international relations. The policies of Tsar Ferdinand and his governments during the two Balkan Wars resulted in the first severance of diplomatic relations with a number of Balkan states. After the defeat, Bulgaria was forced to sign a peace treaty with Serbia, Greece, Romania and Montenegro on July 28, 1913 in Bucharest. The Tsarigrad agreement of September 16, 1913 restored the diplomatic relations with the Ottoman Empire (Art. 3).

In 1923, a new state appeared – the Republic of Turkey. Two years later, on October 18, 1925 a Treaty of Friendship between Turkey and Bulgaria was signed in Ankara. It entered in force on August 17, 1926, and in December of the same year the two countries exchanged Ministers Plenipotentiary. The official diplomatic relations were thus established and over the next three decades no significant concussions occurred. The Protocol to the Treaty of 1925 and the Convention on Settlement became the legal base for solving problems related to the minority rights in both countries, including the right to unhindered emigration. By the end of the decade, the international legal framework, which made the development of good neighbourly relations possible, was completed.

��

For Bulgaria, which had experienced two national catastrophes and lost significant territories, rapprochement with Turkey, the only neighbour with which the country had no disputes regarding territory and reparations, was natural and desired. A culmination of that development was the visit of the Bulgarian government delegation headed by the Prime Minister Nikola Mushanov to Ankara in December 1931, where it was welcomed by the founder of the Turkish Republic and first President Mustafa Kemal Atatürk.

In the 1930s the outlines of an important problem in the Bulgarian-Turkish relations that would be one of the determining factors in their development became clearer – the emigration problem.

In the beginning of the World War II, Bulgaria and Turkey preserved their neutrality. The aspiration to avoid the conflict situations lead the two countries to sign on February 17, 1941 a declaration on non-aggression, expansion of trade and preservation of the moderate tone in the press regarding each other.

After the Second World War the relations between Bulgaria and Turkey worsened as a result of the Cold War that was gaining momentum, and their membership in opposing political and military alliances. On the background of the escalating bloc confrontation, the emigration issue again acquired central place in the Bulgarian-Turkish relations and remained a dominating negative factor in them for a long time.

As it can be seen from this brief and far from full review, the relations between the two countries – the 130th anniversary of which we mark in 2009 – have always been a corner-stone in Bulgarian foreign policy and diplomacy. The bilateral diplomatic relations have such a long history that it hardly comes as a surprise that they have passed both through difficult and good periods – that they had their peaks and freezing points. A good knowledge of the history of these relations is a necessity for appreciating their current state, preserving and further enhancing it.

In our opinion, the bilateral Bulgarian-Turkish relations have never before been as good as they are now – 130 years after their official beginning. This goes for all the spheres of cooperation – politics, economy, culture, regional cooperation and partnership between the parliaments, civic and non-governmental organizations, municipal authorities, and individual citizens. These are not simply the relations between two countries which are good neighbours and friends, but relations between allies and partners in the international organizations. This is the fundament on which Bulgaria and Turkey give their contribution to the regional stability and security.

In the extremely complicated international environment during the recent years, Bulgaria managed to pursue a consistent, pragmatic and active foreign

��

policy, based on its national interests and the Euro-Atlantic affiliation of the country. Because of this policy, Bulgaria was recognized as a responsible partner in the community of democratic states – a predictable and trustworthy ally that can be relied upon.

Our leading philosophy is to build bridges, not to create divides. Such an approach is beneficial in all spheres of public and political life. Bulgaria has proven its potential as a leading factor in solving the regional security problems. Permanent task of Bulgarian diplomacy is the active participation of the country in the existing forms of regional cooperation: Organization of the Black Sea Economic Cooperation, South-East European Cooperation Process, Regional Cooperation Council etc. Within these processes we also cooperate well with Turkey.

Where did the idea to appropriately mark the remarkable anniversary of our diplomatic ties with Turkey come from? After discussing the possibilities at the Embassy, we reached a conclusion that an anniversary collection of articles written by Bulgarian and Turkish scholars would be the best way to present the diverse aspects of our cohabitation as two neighbouring countries over the years. Our desire to present a multifaceted, knowledgeable and unprejudiced approach to the history of the bilateral diplomatic relations naturally continues in the outlines of this collection, as the topics of its chapters direct our attention to the bridges in culture, art, ethnography, folklore and literature.

Sixteen authors have responded to our request to present their materials, linked in a certain way with the history of relations between the two countries. We are grateful for their effort, for which their contribution to the development of good neighbourliness and understanding between the two neighbouring states Bulgaria and Turkey will be the only reward. To expand maximally the circle of readers who could be interested in the scholarly value of this book, we decided to translate the materials into English and by doing so, we hope this goal would be accomplished.

We are grateful to the International Centre for Minority Studies and Intercultural Relations and its Chairperson Dr. Antonina Zhelyazkova for the valuable assistance in editing, translating and publishing of this anniversary collection.

We owe appreciation to the Ministry of Foreign Affairs of the Republic of Bulgaria, which financed the publication of the book through the Program for the Communication Strategy of the Republic of Bulgaria in the EU.

Ankara, March 2009 Ambassador Branimir Mladenov

��

I.

ИСТОРИЯ – ДОКУМЕНТИ И ПАМЕТ

HISTORY – DOCUMENTS AND MEMORY

��

��

АТАТюРК И БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОшЕНИЯДженгиз Хаков

Нормализирането на българо-турските отношения след Балкански-те войни и тяхното прерастване в добросъседски приятелски отноше-ния в периода между двете световни войни са свързани непосредствено с името на Мустафа Кемал Ататюрк. През есента на 1913 г. той присти-га в София с чин майор като военен аташе в турското посолство и се за-връща в Турция след успешно изпълнена мисия като подполковник през ранната пролет на 1915 г. Неговата мисия се състои в това да съдейства за включването на България на страната на държавите от Тройния съюз и за разработването на плановете за военно сътрудничество между Бъл-гария и Турция в предстоящата Първа световна война. С политическите аспекти на това сътрудничество се заема скоро назначеният преди това турски посланик в София Али Фетхи Окяр. Двамата се познават много добре като активни участници в младотурското движение, и двамата са еднакво недолюбвани от младотурските ръководители заради своя непокорен характер. Това е втората причина, поради която младотур-ското правителство ги изпраща в София с цел да ги държи по-далеч от Истанбул.

Мисията на Ататюрк в София е изключително трудна, имайки пред-вид поражението на България във Втората балканска война и загубата на повечето територии, завоювани от нея в Първата балканска война в Източна и Западна Тракия, Родопите и Македония. Турция си възвръща Източна Тракия с Одрин, Вардарска Македония преминава към Сърбия, Егейска Македония към Гърция, Южна Добруджа към Румъния и само Пиринска Македония остава за България1. Освен това Русия и Англия от своя страна действат за привличането на България към Антантата, като Ј обещават цяла Източна Тракия, безплатно превъоръжаване на българ-ската армия и голяма финансова помощ.

България от своя страна поставя като условие за присъединяване-то си към Тройния съюз да Ј се предаде цяла Източна Македония, да се коригира в нейна полза българо-турската граница по поречието на р. Марица, да се върнат обратно българските бежанци от Тракия и да се изплати обезщетение за тях. Тези условия са неприемливи за Тур-ция и Ататюрк работи усилено за тяхното изменение и за получаване

1 Международни актове и договори 1648–1918. С., 1958, 330–332.

�0

съгласието на България да се присъедини към Тройния съюз. Неговите усилия се подкрепят от австро-унгарската и германската дипломация в София, тъй като с привличането на България към Тройния съюз се оси-гурява непрекъсната сухопътна връзка между неговите членове. А това има голямо военно-стратегическо значение за успешни военни действия в Първата световна война.

Оценявайки положението на България в навечерието на войната, на 6 март 1914 г. Ататюрк пише до турския Генерален щаб, че невъзмож-ността на България да владее цяла Македония нанася незарастваща рана на българския народ, армия и правителство. Българите смятат, че могат да излекуват тази рана единствено като си върнат онези части от Маке-дония, които са завладени от Сърбия и Гърция, и че за постигането на това на българите им е необходимо да се споразумеят с турците2. А що се отнася до претенциите на България да установи пълен контрол над басейна на р. Марица и да завладее Одрин, те на практика са неосъщест-вими. За всеки случай Ататюрк препоръчва да се прехвърлят допълни-телни въоръжени части към Одрин, които да респектират българите3.

При изпълнението на своите служебни задължения в България Ата-тюрк се среща многократно с български висши военни, като военния министър ген. Големан Бояджиев, началника на Генералния щаб ген. Н. Жеков и генерал-щабните офицери, упълномощени да водят преговори-те за българо-турското военно сътрудничество. Той установява близки приятелски отношения с бившия български военен министър ген. Сти-лян Ковачев, с когото на противоположни позиции са участвали в Пър-вата балканска война в Източна Тракия. Ататюрк се среща и с македон-ските революционни дейци в София, които го приемат много радушно като свой земляк от Македония. Сред тях са депутатът Диме Ачков, ген. Протогеров, историкът Панчо Дорев и др. Особено добро приятелство Ататюрк създава с повечето от 17-те турски депутати в българския пар-ламент, между които са най-близките му приятели Зюмрюзаде Шакир бей от Варна, Хафъз Садък от Русе, Исмаил Хаккъ от Кавала, Салим Нури бей от Кърджали, Ибрахим Ефенди от Айтос. Контактите и прия-телствата, които Ататюрк установява в България, му помагат да изпълни по най-добрия начин своите служебни задължения като военен аташе и главната си мисия – да склони България да се присъедини към Тройния съюз.

2 Мустафа Кемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи (1913–1938). Анкара, 2002, раздел II, док. 11, 151–152.II, док. 11, 151–152., док. 11, 151–152.

3 Пак там, док. 13, с. 163.

��

Като военен аташе в София Ататюрк отговаря и за Сърбия, Черна гора и Румъния. Но поради сравнително краткия си престой в България, той няма възможност да посети Белград, Цетине и Букурещ. Въпреки това в своите доклади той дава фактологично обоснована и обективна оценка за политиката на балканските държави в навечерието на Първата световна война4.

Усилията на германската, австро-унгарската и турската дипломация за привличането на България в Тройния съюз накрая дават очаквания ре-зултат. С помощта на сключените с България тайни споразумения през август 1915 г. България става член на Тройния съюз5. Според тези спо-разумения на Турция се гарантират военните доставки през българска територия и се удовлетворяват териториалните претенции на България към Сърбия, Гърция и Румъния, но не и към Турция, за което изключи-телно голяма заслуга има Ататюрк. Неговата дейност като военен аташе получава висока оценка както от турска, така и от българска страна. Тур-ският Генерален щаб го повишава в чин подполковник, а българският цар Фердинанд го награждава с орден „Свети Александър“ III степен.

По време на своето пребиваване в България Ататюрк посещава раз-лични градове и села, интересува се от социално-икономическото, по-литическото и културното развитие на страната. По такъв начин той се убеждава в големия напредък на България след провъзгласяването на нейната независимост от Османската империя. България става за Ата-тюрк най-близката Европа, където доузряват неговите идеи за рефор-мирането и модернизирането на Турция. Той се връща в Турция по свое желание, за да участва на различни фронтове във войната, отнасяйки със себе си най-топли приятелски чувства към българския народ, които по време на неговото президентство на Република Турция се отразяват най-благоприятно върху развитието на българо-турските отношения.

Освободителната война на турския народ срещу страните от Ан-тантата се следи с много голям интерес в България, защото една побе-да в тази война би означавала начало на разрушаването на Версайската система от несправедливи мирни договори, наложени от победителите в Първата световна война на победените държави, в това число на Тур-ция и България. Затова българското правителство начело с Александър Стамболийски, въпреки забраната на Антантата, съдейства за изпраща-нето на военна и стопанска помощ на анкарското правителство. За целта българските власти дават съгласието си за неофициалното установяване

4 Пак там, док. 11, 15, 18. 5 Международни актове и договори..., 366–369.

��

в София на един от близките съратници на Ататюрк – Джеват Аббас, който организира изпращането на помощи за Освободителната война. След поражението на войските на полк. Джафер Таяр в Тракия 385 офи-цери, 3 229 войници и 22 000 цивилно турско население преминават в България и биват материално и финансово подпомогнати от българското правителство6.

Победата на турския народ в Освободителната война се посреща в България с голямо удовлетворение и определени надежди. Министър-председателят Ал. Стамболийски, без да дочака окончателното подпис-ване на Лозанския мирен договор, изпраща българския генерален консул в Одрин – генерала от запаса Тодор Марков, за лична среща с Ататюрк. Тази среща се осъществява в края на януари 1923 г. в Измир. Тук два-мата държавници стигат до заключението, че няма никакви пречки да се установят приятелски и добросъседски отношения между Турция и България. А що се отнася до искането на България за дипломатическа подкрепа от Турция за нейния излаз на Егейско море чрез Западна Тра-кия, Ататюрк по принцип дава съгласието си. Обобщавайки резултатите от тази среща в Измир, Ататюрк казва:

„Щом България няма агресивни намерения спрямо Турция, разбира-телството с нея ще стане много лесно. На нас ни е нужен един приятел-ски народ на Балканите, а българският народ географски, политически и икономически най-добре отговаря на нашите нужди. Едно приятел-ство между двата народа ще направи и нас, и вас по-силни и независи-ми...“7

В присъствието на ген. Т. Марков Ататюрк изпраща телеграма до ръководителя на турската делегация на Лозанската конференция Исмет Иньоню да подкрепи българските искания за излаз на Егейско море чрез Западна Тракия8.

Разговорите в Измир между Ататюрк и Т. Марков потвърждават взаимната заинтересованост от установяване на добросъседски прия-телски отношения между България и Турция. По инициатива на турска-та страна през май 1923 г. започват официални преговори между двете страни. Но поради натиска на Антантата над България и главно поради

6 Централен държавен архив (ЦДА), ф. 176К, оп. 4, а. е. 2401, л. 144; а. е. 1298, л. 81; Великов, С. Кемалистката революция и българската общественост 1918–1922. С., 1966, 81–85, 149–152; Хаков, Дж. История на Турция през XX век. Анкара–София,XX век. Анкара–София, век. Анкара–София, 2000, 144–145.

7 Мустафа Кемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи..., раз-дел III, док. 29, с. 227–245.III, док. 29, с. 227–245., док. 29, с. 227–245.

8 Пак там, док. 41–42, с. 284–286.

��

извършения военен преврат на 9 юни 1923 г. и убийството на българския министър-председател Ал. Стамболийски, започналите българо-турски преговори се проточват около две години. За необходимостта от тяхното ускоряване Т. Марков, вече като ръководител на българската дипломати-ческа мисия в Истанбул, пише до София:

„Подписаният в Лозана мирен договор е една голяма политическа победа на турците... При създалите се от войната отношения към дру-гите съседи и при онзи враждебен обръч, който те са обтегнали около нас, остава ни само към Изток един отвор, през който можем да диша-ме – към Турция, която ни е дала много доказателства за добро разпо-ложение към нас...“9

Проточилите се българо-турски преговори завършват успешно на 18 октомври 1925 г. в Анкара с подписването на Договор за приятелство между Царство България и Република Турция10. В Договора се говори за установяване на нерушим мир, искрено и безкрайно приятелство между двете страни, за изграждането на дипломатически отношения между тях въз основа на международното право, за необходимостта от сключва-нето на търговска конвенция и Договор за арбитраж. Подчертава се, че Конвенцията и Протоколът към Договора са неделима част от него.

Допълнителният протокол към Договора се отнася за правата на малцинствата в България и Турция, които се третират на реципрочна основа според международните договори с идентични клаузи. Съгласно буква „В“ от допълнителния Протокол недвижимите имоти на българите от Източна Тракия, които са се изселили в България (без българските имоти в Истанбул), и недвижимите имоти на мюсюлманите от територи-ите на Турция, преминали към България след Балканската война, както и тези на изселилите се в Турция остават собственост на държавата, в която се намират. Конвенцията за установяване пък определя условия-та на живот и работа на българските поданици в Турция и на турските граждани в България.

С подписания Анкарски договор и последвалите го други двустран-ни договори българо-турските отношения придобиват най-желаната форма, утвърдена в международните отношения. Зачестяват посеще-ния на министри, депутати, журналисти, научни и културни дейци от двете страни. Но официалното посещение на българската делегация в Турция през декември 1931 г. начело с министър-председателя Никола

9 ЦДА, ф. 176К, оп. 4, а. е. 2304, л. 219.10 Мустафа Кемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи..., раз-

дел I, док. 4, с. 51–67.I, док. 4, с. 51–67., док. 4, с. 51–67.

��

Мушанов се превръща в демонстрация на сърдечното българо-турско приятелство11. Навсякъде българската делегация е приета изключително сърдечно. Предмет на преговорите между българските и турските дър-жавници са стопански и политически въпроси, членството в Общество-то на народите, балканските конференции, подготвящи сключването на Балкански пакт и други въпроси от общ интерес за двете страни. Накрая Н. Мушанов бива приет от президента Ататюрк, с когото води дълъг и сърдечен разговор за настоящето и бъдещето на българо-турските прия-телски отношения12.

Българският вестник Утро, обобщавайки отзивите в българския и турския печат за посещението на Н. Мушанов в Турция, пише:

„Царското посрещане, което турското правителство направи на на-шия министър-председател, ще остави незабравими спомени в сърцата на целия български народ. Ние отдавна знаем, че големият реформатор на Турция Гази Мустафа Кемал обича българския народ, но грандиоз-ното посрещане, което беше устроено на неговия представител, завина-ги циментира това приятелство.“13

Сключеният между Турция и Гърция през 1933 г. Пакт за гаранти-ране неприкосновеността на турско-гръцката граница14 се посреща с не-одобрение от част от българската общественост и печат. Той се оценява като насочен срещу България, която има претенции за излаз на Егей-ско море. За да потвърдят още веднъж миролюбивите цели на турската външна политика и да разсеят съмненията на българската страна в това отношение, министър-председателят И. Иньоню и външният министър Т. Р. Арас правят официално посещение в София през септември 1933 г. На България се предлага да се присъедини към Пакта и той да стане тристранен – между Турция, Гърция и България. Българският министър-председател Н. Мушанов отклонява поканата с мотива, че участието на България в този пакт би означавало доброволен отказ от нейните пре-тенции за излаз на Егейско море. За искреността на Турция към Бълга-рия говори фактът, че турската страна редовно информира българската за хода на водените турско-гръцки преговори. Затова Турско-гръцкият пакт, макар и неодобряван от българското правителство, не се отразява негативно върху българо-турските отношения. Това се потвърждава от

11 Пак там, раздел V, док. 75–76, с. 544–561.V, док. 75–76, с. 544–561., док. 75–76, с. 544–561.12 Пак там, док. 77–79, с. 562–566, 567–575, 576–581.13 Пак там, док. 83, с. 596..14 Soysal, Ý. Türkiye’nin Siyasal Andlaşmalarý. Cilt I (1920–1945). Ankara, 1983,–1945). Ankara, 1983,1945). Ankara, 1983,. Ankara, 1983, Ankara, 1983,

433–434.–434.434.

��

продължаването с пет години на Договора за неутралитет, помирение, съдебно разбирателство и арбитраж между България и Турция от 1929 г. След посещението на И. Иньоню и Т. Р. Арас в София коментарите в българския печат подчертават, че нищо не може да попречи на по-ната-тъшното укрепване на българо-турското приятелство15.

През 1934 г. с активното участие на Турция се сключва Балкански пакт между Турция, Гърция, Румъния и Югославия16. България БългарияБългария не участ-ва в този пакт, който има за цел да защитава балканските граници на четирите държави срещу нападение от друга балканска държава поради териториалните Ј претенции към някои от участниците в този пакт, като Гърция и Румъния. Въпреки това българо-турските отношения запазват своя приятелски и добросъседски характер.

Смъртта на Ататюрк през 1938 г. се възприема като незаменима за-губа както за турския народ, така и за българо-турските приятелски от-ношения. На траурната церемония ръководителят на 130-членната воен-на българска делегация – военният министър ген. Даскалов – заявява:

„Преждевременната смърт на Ататюрк както навсякъде по света, така и в България събужда дълбока скръб, защото с неговата смърт човечеството загуби една велика личност, чието място лесно няма да може да се запълни.“17

В своя уводна статия вестник Днес пише: „Ататюрк почина, но неговият дух е вграден в грандиозното му тво-

рение Нова Турция, която винаги ще живее... Хора от такава величина през вековете се срещат само веднъж. Историята на днешна Турция е история на този изключителен човек.“18

В заключение искам да подчертая, че по времето на Ататюрк Бълга-рия има най-добри отношения с Турция в сравнение с която и да е друга балканска държава.

15 Мустафа Кемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи..., раз-дел V, док. 87–91, с. 608–644.V, док. 87–91, с. 608–644., док. 87–91, с. 608–644.

16 Soysal, Ý. Türkiye’nin Andlaşmalarý..., 454–462.–462.462.17 Мустафа Кемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи..., док.

94, с. 655–656.18 Пак там, док. 95, с. 657.

��

��

ATATÜRK AND THE BULGARIAN-TURKISH RELATIONSDzhengiz Hakov

The normalisation of the Bulgarian-Turkish relations after the Balkan Wars and their transformation into good neighbourly relations in the period between the two World Wars were directly linked with the name of Mustafa Kemal Atatürk. In the fall of 1913 he arrived to Sofia with the rank of a Major as a military attaché at the Turkish Embassy and returned to Turkey as Lieutenant Colonel in the spring of 1915 after successfully completing his mission. His mission was to contribute to the effort to include Bulgaria on the side of the Central Powers and to develop plans for the military cooperation of Bulgaria and Turkey in the approaching First World War. Ali Fethi Okyar, recently appointed as a Turkish Ambassador in Sofia, was in charge of the political aspects of this cooperation. The two men knew each other well, as they were both active participants in the Young Turk movement, but were both equally unpopular among the Young Turk leaders due to their insubordinate character. This was another reason why the Young Turk government had decided to send them to Sofia with the goal of keeping them away from Istanbul.

Atatürk’s mission in Sofia was exceptionally difficult, considering the Bulgarian defeat in the Second Balkan War and the loss of most territories the country had conquered in the First Balkan War in Eastern and Western Thrace, Rhodope Mountains and Macedonia. Turkey got back the Eastern Thrace with Edirne, Vardar Macedonia was taken by Serbia and Aegean Macedonia by Greece, Romania took South Dobrudzha and only Pirin Macedonia remained in Bulgaria.1 In turn, Russia and England tried to draw Bulgaria to the side of the Entente by promising it the whole of the Eastern Thrace, free rearmament of the Bulgarian army and a large financial aid.

Bulgaria made the following conditions for joining the Central Powers: the acquisition of the whole Eastern Macedonia, the correction of the Bulgarian-Turkish border along the Maritsa river valley to the Bulgarian benefit, the return of the Bulgarian refugees to Thrace and financial compensation for them. These conditions were unacceptable for Turkey and Atatürk worked hard to change them and to obtain the Bulgarian consent to join the Central

1 Международни актове и договори 1648–1918 (International Treaties andInternational Treaties and Treaties andTreaties and andand Agreements 1648–1918), Sofia, 1958, pp. 330–332. 1648–1918), Sofia, 1958, pp. 330–332.Sofia, 1958, pp. 330–332., 1958, pp. 330–332.pp. 330–332.. 330–332.

��

Powers. His efforts were supported by the Austro-Hungarian and German diplomats in Sofia, as Bulgarian participation in the Central Powers alliance would create an unbroken land link between its members. This had a great military-strategic significance for the successful military operations in the First World War.

Evaluating the situation in Bulgaria on the eve of the war, Atatürk wrote on March 6, 1914 to the Turkish General Staff that the inability to rule over the whole of Macedonia was like an unhealed wound for the Bulgarian nation, army and government. Bulgarians believed that they could heal this wound only if they got back those parts of Macedonia, which had been conquered by Serbia and Greece, and that this goal could be realized only through agreement with Turks.2 Regarding the Bulgarian claims to full control over the Maritsa river valley and Edirne, Atatürk wrote, they could not be realized. Nevertheless Atatürk recommended that additional army units should be deployed to Edirne as a warning to Bulgarians.3

In the line of his duties in Bulgaria, Atatürk met on numerous occasions many of the high-ranking Bulgarian military officials like the Minister of Defence Gen. Goleman Boyadzhiev, the Chief of the General Staff Gen. N. Zhekov and the General Staff officers in charge of the negotiations on the Bulgarian-Turkish military cooperation. He established close family relations with the former Bulgarian Minister of Defence Gen. Stilian Kovachev, whom he fought against in the First Balkan War in the Eastern Thrace. Atatürk also met with the Macedonian revolutionaries in Sofia, who treated him very cordially as their fellow countryman from Macedonia. Among them were the Member of Parliament Dime Achkov, Gen. Protogerov, historian Pancho Dorev and others. Atatürk was exceptionally good friend also with most of the 17 Turkish members of the Bulgarian Parliament, especially with Zümrüzade Şakir Bey from Varna, Hafız Sadık from Ruse, Ismail Hakkı from Kavala, Salim Nuri Bey from Kardzhali, and Ibrahim Efendi from Aytos. The contacts and friendships Atatürk made in Bulgaria helped him implement his duties as military attaché in the best possible way, including his main mission – to persuade Bulgaria to join the Central Powers.

As military attaché in Sofia, Atatürk was responsible also for Serbia, Montenegro and Romania. But due to his relatively short stay in Sofia, he did not have enough time to visit Belgrade, Cetinje and Bucharest. Despite that,

2 Mustafa Kemal Atatürk and Turkish-Bulgarian Relations in Documents (1913–1938). Ankara, 2002, section II, doc. 11, pp. 151–152.

3 Ibid., doc. 13, p. 163.

��

his reports presented a factual and objective estimation of the policies of the Balkan states on the eve of the First World War.4

The efforts of the German, Austro-Hungarian and Turkish diplomacy to draw Bulgaria to join the Central Powers in the end gave the expected result. Through secret agreements made in August 1915, Bulgaria joined the Central Powers.5 These agreements guaranteed that Turkey would receive military supplies through Bulgaria and that the Bulgarian territorial claims to Serbia, Greece and Romania would be satisfied, but not also its claims towards Turkey, for which Atatürk was largely responsible. His work as a military attaché was highly evaluated both by the Turkish and the Bulgarian side. The Turkish General Staff raised him to the rank of Lieutenant Colonel, and the Bulgarian Tsar Ferdinand awarded him with the order “St. Alexander” III Class.

During his stay in Bulgaria, Atatürk visited different towns and villages and was interested in the social-economic, political and cultural development of the country. In this way, he became convinced in the large progress Bulgaria had made since its liberation from the Ottoman Empire. Bulgaria became for him the nearest Europe, and his ideas about reform and modernisation of Turkey matured there. He returned to Turkey on his own wish to participate on different fronts during the war, but he took with him the warmest friendly feelings for the Bulgarian nation – something which reflected most favourably on the development of the Bulgarian-Turkish relations during his term as the President of the Republic of Turkey.

The liberation war of the Turkish nation against the Entente countries was followed with considerable interest in Bulgaria, because the Turkish victory in this war would represent the beginning of the demolition of the Versailles system of unjust peace treaties, forced by the victors of the First World War upon the defeated countries, including Bulgaria and Turkey. That is why the Bulgarian government of Aleksandar Stamboliyski, despite the Entente prohibition, assisted the deliveries of military and economic assistance to the Ankara government. For this reason the Bulgarian authorities agreed with the unofficial settlement of Cevat Abbas, a close Atatürk’s friend, in Sofia, from where he organized the sending of aid for the liberation war. After the armies of Colonel Cafer Tayar were defeated in Thrace, 385 officers, 3,229 soldiers and 22,000 Turkish civilians came to Bulgaria, where they received material and financial assistance from the Bulgarian government.6

4 Ibid., doc. 11, 15, 18.5 Международни актове и договори 1648–1918 (International Treaties and

Agreements 1648–1918), pp. 366-369.6 Централен държавен архив (ЦДА) (Central State Archive), f. 176К, op. 4, a. u.

2401, p. 144; a. u. 1298, p. 81; Velikov, S. Кемалистката революция и българската

�0

The victory of the Turkish nation in the liberation war was received in Bulgaria with huge satisfaction and certain hopes. The Prime Minister Stamboliyski, without waiting for the final signing of the Treaty of Lausanne, sent the Consul General in Edirne – General-in-reserve Todor Markov, to meet with Atatürk in person. This meeting occurred at the end of January 1923 in Izmir. The two statesmen reached a conclusion that there were no obstacles for the two countries to establish friendly and good neighbourly relations. Regarding the Bulgarian request for the Turkish support for the Bulgaria’s outlet on the Aegean Sea through the Western Thrace, Atatürk agreed in principle. Summarizing the results of the Izmir meeting, Atatürk stated:

“Since Bulgaria has no aggressive intentions towards Turkey, it will be very easy to reach an agreement with her. We are in a need of a friendly nation on the Balkans, and the Bulgarian nation geographically, politically and economically best suits our needs. A friendship between the two nations will make both, you and us, stronger and more independent.”7

In the presence of General T. Markov, Atatürk sent a telegram to the head of the Turkish delegation at the Lausanne conference Ismet Inönü, instructing him to support the Bulgarian demand for the outlet on the Aegean Sea through the Western Thrace.8

The talks between Atatürk and T. Markov confirmed the mutual interest in establishment of good neighbourly and friendly relations between Bulgaria and Turkey. On the Turkish initiative, in May 1923 the official negotiations between the two countries started. But due to the pressure of Entente on Bulgaria and especially because of the military coup on June 9, 1923 and the murder of Prime Minister Stamboliyski, the negotiations between Bulgaria and Turkey dragged on for two years. T. Markov, then already the head of the Bulgarian diplomatic mission in Istanbul, wrote to Sofia about the need for acceleration of the negotiations:

“The signing of the Treaty of Lausanne was a huge political victory for the Turks… Having in mind the relations the war has created between us and our neighbours and the hostile ring they have stretched around us, there is only one outlet left for us in the East, through which we can breath – Turkey, which has given us many proofs that she was well disposed towards us…”9

общественост 1918–1922 (The Kemalist Revolution and the Bulgarian Public 1918–1922). Sofia, 1966, pp. 81–85, 149–152; Hakov, D. История на Турция през XX век (History of Turkey in 20th Century). Ankara – Sofia, 2000, pp. 144–145.

7 Mustafa Kemal Atatürk and Turkish-Bulgarian Relations in Documents (1913–1938), section III, doc. 29, pp. 227–245.

8 Ibid., doc. 41–42, pp. 284–286.9 Централен държавен архив (ЦДА) (Central State Archive), f. 176К, op. 4, a. u.

2304, p. 219.

��

The prolonged Bulgarian-Turkish negotiations were concluded successfully on October 18, 1925 in Ankara with the signing of Agreement on Friendship between the Kingdom of Bulgaria and Republic of Turkey.10 The Agreement spoke of the establishment of a lasting peace, genuine and endless friendship between the two countries, establishment of diplomatic relations based on the international law, the need for Trade Convention and Agreement on Arbitration. It was stressed that the Convention and the Protocol accompanying the Agreement were its integral part.

The Additional Protocol to the Agreement dealt with the rights of the minorities in Bulgaria and Turkey, which were to be treated on reciprocal principle according to the international treaties with the identical clauses. In accordance with the Article “B” of the Additional Protocol, the immovable property of those Bulgarians from the Eastern Thrace who had migrated to Bulgaria (the Bulgarian property in Istanbul was excluded), and the immovable property of Muslims from those Turkish territories, which became part of Bulgaria after the Balkan Wars and also of those who had migrated to Turkey, was to become the property of the country in which the said property was located. The Convention of Settlement determined the conditions for life and work of the Bulgarian citizens in Turkey and of the Turkish citizens in Bulgaria.

The Bulgarian-Turkish relations acquired the most desired form after the conclusion of the Ankara Agreement and other bilateral agreements, which followed it. The exchanges of visits of ministers, members of parliament, journalists, scientists and people of culture became frequent. However, the official visit to Turkey of the Bulgarian delegation, headed by the Prime Minister Nikola Mushanov in December 1931, truly demonstrated how cordial the Bulgarian-Turkish friendship was.11 The Bulgarian delegation was received exceptionally warmly everywhere. The Bulgarian and Turkish statesmen discussed a number of important issues, which were in the common interest of both countries, including the economic and political questions, membership in the League of Nations, and the Balkan conferences on which the formation of the Balkan Pact was being prepared. In the end N. Mushanov was received by the President Atatürk, and the two had a long and cordial discussion on the present and the future of the Bulgarian-Turkish friendly relations.12

10 Mustafa Kemal Atatürk and Turkish-Bulgarian Relations in Documents (1913–1938), section I, doc. 4, pp. 51–67.

11 Ibid., section V, doc. 75–76, pp. 544–561.12 Ibid., section V, doc. 77–79, pp. 562–566, 567–575, 576–581.

��

The Bulgarian newspaper Утро (Morning), summarising the reflections from the Bulgarian and Turkish press on the N. Mushanov’s visit, wrote:

“The royal reception, which the Turkish government organized for our Prime Minister, will leave the unforgettable memories in the hearts of all Bulgarian nation. We have known for long that the great Turkish reformer Gazi Mustafa Kemal loves the Bulgarian nation, but the grand reception organized for its representative has cemented this friendship forever.13

The Turkish-Greek Pact on Inviolability of the Turkish-Greek Border,14 concluded in 1933, was received with disapproval on the part of the Bulgarian public and press. It was perceived as being directed against Bulgaria, which had claims for the outlet on the Aegean Sea. To confirm for one more time that the Turkish foreign policy had peaceful goals and to disperse the Bulgarian suspicions in this respect, the Prime Minister I. Inönü and the Foreign Minister T. R. Aras made an official visit to Sofia in September 1933. They proposed to Bulgaria to join the pact, which would thus become a tripartite pact – between Turkey, Greece and Bulgaria. The Bulgarian Prime Minister N. Mushanov refused the offer with a motivation that participation of Bulgaria in such a pact would mean that the country free-willingly gave up on its claims to obtain an outlet on the Aegean Sea. The Turkish sincerity towards Bulgaria was confirmed by the fact that the Turkish side regularly informed the Bulgarians on the progress of the Turkish-Greek negotiations. For this reason, the Turkish-Greek Pact did not reflect negatively on the Bulgarian-Turkish relations, despite being disapproved by the Bulgarian government. To confirm the good relations, the Agreement on neutrality, reconciliation, legal understanding and arbitration between Bulgaria and Turkey from 1929 was prolonged for 5 years. After the visit of I. Inönü and T. R. Aras in Sofia, the comments in the Bulgarian press stressed that nothing could prevent the further strengthening of the Bulgarian-Turkish friendship.15

In 1934 a Balkan Pact was formed between Turkey, Greece, Romania and Yugoslavia with the active Turkish participation.16 Bulgaria did not participate in this Pact, which had among its goals the protection of the Balkan borders of the four countries in the case of an attack by another Balkan country due to territorial claims against any of them, for example Greece

13 Ibid., section V, doc. 83, p. 596.14 Soysal, I. Türkiye’nin Siyasal Andlaşmaları. Cilt I (1920–1945) (Turkish Political

Agreements. Vol. 1. 1920–1945). Ankara, 1983, pp. 433–434.15 Mustafa Kemal Atatürk and Turkish-Bulgarian Relations in Documents (1913–

1938), section V, doc. 87–91, pp. 608–644.16 Soysal, I. Türkiye’nin Siyasal Andlaşmaları. Cilt I (1920–1945) (Turkish Political

Agreements. Vol. 1. 1920–1945), pp. 454–462.

��

and Romania. Despite that, the Bulgarian-Turkish relations preserved their friendly character.

Atatürk’s death in 1938 was perceived as an irreplaceable loss not just for the Turkish nation, but also for the Bulgarian-Turkish friendly relations. The Military Minister Gen. Daskalov, who headed the Bulgarian military delegation of 130 people on the mourning ceremony, stated:

“Atatürk’s premature death has aroused in Bulgaria, just like everywhere else in the world, a deep grief, because with his death the humanity has lost a great person, whose place will not be filled easily.”17

The newspaper Днес (Today) wrote in its editorial piece:“Atatürk has passed away, but his spirit will live forever in his grandiose

creation the New Turkey… People of his magnitude come along only once over many centuries. The history of today’s Turkey is a history of this exceptional man.”18

In conclusion I want to strongly underline that during Atatürk’s lifetime, Bulgarian relations with Turkey were the best in comparison with any other Balkan state.

17 Mustafa Kemal Atatürk and Turkish-Bulgarian Relations in Documents (1913–1938), doc. 94, pp. 655–656.

18 Ibid., doc. 95, p. 657.

��

��

ДИПЛОМАТ И ГРАДИНАР. МЕМОАРИ�

Иван Д. Станчов

Двадесет и пета главаИСТАНБУЛ

В Одрин се сбогувах с шофьора и натоварих куфарите си на вла-ка – осакатена останка от Ориент експрес. Спалният вагон с познатата спарена миризма, сапунената люспа в умивалника и червените рошави одеяла моментално ме върна назад, от детството ми допреди войната, и внезапно преживяното през последните пет години ми се стори нереал-но. След толкова молитви и плахи надежди бяхме спасени, а сега това ми се виждаше – както всички добри неща – нещо напълно естествено и редно.

На следващата сутрин, 2 септември, в Истанбул ме посрещна цели-ят състав на консулството: Пецо Иванов, драгоманът, който ми беше стар приятел от училище, аташето по печата и военният аташе от легацията в Анкара, тримата куриери и досегашният консул г-н Бисеров. Всички се бяха строили на перона.

– Кой е останал в консулството? – запитах.Отговорът беше, че всички естествено са дошли на гарата и консул-

ството е затворено. Опитах се да им внуша, че целта на тяхното – и на моето – присъствие в чужбина е да се грижим за консулските въпроси, и понеже не е неделя, ги моля да се върнат на работа. Дипломатическите чиновници твърде често не съзнават каква омраза към тях самите и към държавата, която представляват, предизвиква у заетите и притеснени хора табелката „Затворено“.

След като се запознах с персонала на консулството, започнах офи-циалните си посещения. Владиката Андрей беше екзарх на Българската православна църква. Както той, така и самата черква във Фенер бяха под моя юрисдикция. Първата ми работа беше да уредя неприятно заплете-ните отношения между владиката и един от по-видните свещеници. Този свещеник трябвало да живее със семейството си в съседна на черквата (изключително грозна черква от лят чугун) сграда, която според попади-

1 С любезното съдействие на Иван И. Станчов и издателство ЛИК публикуваме с известни съкращения 25 глава от Иван. Д. Станчов. Дипломат и градинар. Мемоари. С., ЛИК, 2000, 190–206.

��

ята била влажна и нездравословна. Поради това преди пристигането на владиката семейството се преместило в сградата на Екзархията. Когато владиката пристигнал и ги заварил настанени в собствените му поме-щения, ги помолил да напуснат, понеже като черноризец не можел да допусне да е под един покрив с жени. Семейството на свещеника въз-разило, че ако се върнат във влажната къща, ще измрат, и отказало да напусне. Като правителствен представител заговорих с гласа на закона: семейството на свещеника си стегна багажа, владиката се успокои и ми-рът бе възстановен.

Предстоеше ми също да посетя българската болница. Скоро щях да опозная лекарите и сестрите и да се сближа с тях повече, отколкото бях очаквал. Съществуваше също многоброен дюкянджийски еснаф и дреб-ни търговци, чиито прадеди се бяха заселили в Истанбул преди поколе-ния. Всички те търсеха от консулството съвет и при нужда – закрила.

Едно от първите ми официални посещения беше при валията на Истанбул. Той ме прие много любезно и между всички други неща спо-мена колко добре са образовани идващите от България турци. Те се бяха изселвали от България спорадично между двете войни и при заселване-то си в Турция мнозина поради грамотността си бяха станали държавни служители и по-специално – полицаи. Уверих го, че поради слабите ми познания по турски език ми е особено приятно да ме упътват из този великолепен град на родния ми език.

Другото ми посещение беше при съветския консул. И той ме прие учтиво, но през цялото време, докато останах при него, в стаята при-състваше въоръжена охрана със зловещ израз на лицето. Консулът беше добре образовано произведение на „Советская дипломатическая акаде-мия“. Това ми обясни самият той, когато го запитах къде е научил отлич-ния си френски и отличния си английски. Прибави, че това е нормалният път за влизане в съветското Министерство на външните работи. Обясни, че старият тип борци вече не се назначават, добре образованият дипло-мат допринасял повече за страната си от невежия партиец, независимо от партийните му заслуги. Дори се предпочитали безпартийни, тъй като били по-гъвкави и по-лесно вземали завоите на официалната политика... Скоро консулът ми върна визитата и понеже беше без телохранител, се държа доста по-естествено, отколкото при първата ни среща.

На 28 октомври в Москва се подписа примирие между съюзниците и България. Да участват в изработването на условията в Москва, бяха до-летели Чърчил и британският външен министър Идън. България трябва-ше да се откаже от всички окупирани територии в Македония и Тракия. Добруджа оставаше българска. Същия ден моят драгоман Пеце Иванов

��

се върна от десетдневния си отпуск в София. В младостта си Пеце беше учил в „Галата Сарай“ и говореше отлично френски, персийски и тур-ски. „Галата Сарай“ е отлично държавно училище, където поданиците на Отоманската империя влизат със стипендии. Пеце, от Македония, бил турски поданик до 1912 г. и след това отишъл да учи във френския колеж в Пловдив. Там се сприятелихме. Сега ме предупреди в никакъв случай да не се връщам в България. Самият той, по семейни причини, нямал избор. Но мен непрекъснато молеше да се вслушам в предупреждението му.

От София току-що бе пристигнал нов консулски секретар, Петко Дренков. Познавах баба му, българската феминистка г-жа Каравелова, познавах цялото му семейство, включително чаровната му съпруга Пепа. Родителите Ј бяха загинали в една от бомбардировките над София през 1944 г. и тя се радваше, че е напуснала лобното им място. Тези двама младежи ми бяха голямо богатство.

Бисеров, моят предшественик, и съпругата му си оставаха извън-редно гостоприемни, непрекъснато ме канеха на обяд или вечеря и ме развеждаха из Цариград. Те вече си събираха багажа и се готвеха да се връщат. Макар че новото правителство уволни шестнадесет души от ди-пломатическата служба още на 10 септември, Бисерови се надяваха, че нещата скоро ще се нормализират. Надеждите им рухнаха бързо. Пора-ди колебанията на валутния пазар Бисеров бе обърнал целоживотните си спестявания в злато. Той тръгна от Истанбул на 24 септември. На българската граница неговото „капиталистическо натрупване“ било кон-фискувано и заедно със семейството му го оставили да се оправя както може.

На 23 септември през Истанбул минаха на път от Кайро за София двама българи. Единият беше Стойчо Мошанов, злощастният депутат, изпратен да започне преговори със съюзниците и прекарал два месеца едва ли не под домашен арест в хотелската си стая, докато руснаците прекъснаха преговорите, преди те изобщо да са започнали. Другият бе Георги М. Димитров, известният Гемето, който беше прекарал войната извън България под протекцията на съюзниците и сега се завръщаше в родината с намерението да поеме ръководството на Земеделския съюз. И него го чакаха горчиви разочарования, и то твърде скоро.

Преместих се да живея в консулството в края на септември. Апар-таментът беше голям. Близо три месеца по-късно, когато успях да из-пратя писмо на съпругата си, Ј го описах подробно. Пишех Ј, че „би бил великолепен, да не беше обзаведен някога от някое неизвестно пра-вителство с мебели на старо. В огромната гостна има гарнитура рококо

��

от времето на султан Абдул Хамид в бяло, златно и бледосиньо и друга, стил луикенз, облицована с противно жълт брокат. Столовата се състои от рахитична стара маса и шест стола. Към това се прибавят една малка картина на Борис Денев и „Глава на селянка“ от неизвестен художник. В трите спални се мъдри едно единствено неудобно легло. В допълнение по стените висят портрети на царя и царицата, три красиви ориенталски килима, изпочупени чаши, прибори от различни сервизи и кристален полилей. Завеси липсват.“

Още преди да се нанеса в апартамента, започнах да се срещам с нови хора и да подновявам познанства. В американската информаци-онна служба в Истанбул работеше един любезен професор по история на изкуствата, Лорънс Моор, който навремето преподавал археология на Византийската империя в Роберт Колеж и между другото помагал на проф. Уитимор да почисти знаменитите мозайки на „Св. София“. В един момент Моор бе преподавал и в Американския колеж в София и сега искаше от мен съвет, как да постъпи, за да възстанови отношенията си с моите сънародници.

Групата офицери и журналисти, които по мое предложение тръгна-ха за България на 3 септември, бяха пристигнали по живо по здраво, но два дни по-късно ги бяха изхвърлили от страната по искане на руските съюзници. След месеци американска и британска мисия, възглавявани съответно от генерал Крейн и генерал Оксънъм, получиха разрешение да заминат за София, но през двете години, прекарани там, дейността им се затрудняваше от твърде многото спънки и проблеми, които им създа-ваха.

След връщането ми от Анкара ме утешиха многобройните телефон-ни разговори с чудесните ми британски приятели, които бяха научили, че съм в Истанбул. Били Алън, специалистът по история на Кавказките царства, когото познавахме още от 1921 г., сега работеше в Британска-та информационна служба. Със същите „военни задачи“ се занимаваше един още по-известен историк и скъп приятел, Стивън Рънсиман. Два-мата ми казаха, че сър Морис Питърсън, британският посланик, който беше пълномощен министър в София през 1937 и 1938 г., ще идва от Анкара и иска да ме види. В Истанбул беше и Харолд Бъкстон, епископ на Гибралтар и брат на наши стари приятели. И тримата бяха силно про-български настроени и епископът ми засвидетелстваше несекваща лю-безност. Същото мога да кажа и за американския представител Джордж Ърл, който не пазеше лоши спомени от времето, в което бях принуден да го ескортирам до границата през декември 1941 г., когато България скъса дипломатическите си отношения със САЩ.

��

Що се отнася до сър Морис Питърсън, той наистина ме потърси веднага след пристигането си от Анкара на 9 ноември, дори преди още да е видял собствения си консул, и ме покани на вечеря. Няколко дни по-късно ме поканиха да прекарам деня с него на борда на яхтата на по-солството. Сър Морис не говореше много. Той така пестеше думите си, че по време на престоя му в София дамите, настанени от двете му страни на някоя вечеря, се басираха по колко думи могат да му измъкнат и тър-жествуваха, ако успееха да го накарат да каже нещо повече от „да“ или „не“. Във Външното министерство се твърдеше, че неговата способност да мълчи обяснява успешната му кариера, тъй като дискретността е за-дължителна за дипломата. На мен лично британската неразговорливост ми действа освежително. Но в случая, докато кръстосвахме Мраморно море и плавахме по Босфора, нищо не ни удържа да споделим впечатле-нията си от неотдавнашните събития. Друга вечер сър Морис ме покани да вечерям с него в казиното „Таксим“, което се смяташе за много шик. Бях идвал многократно след пристигането си. Канейки ме тук, сър Мо-рис показваше на света с характерния си ненатрапчив маниер, че прия-телствата надживяват войните. След два месеца щеше да го покаже още по-ясно.

Освен Стивън и Бил Алън, и Джордж Ърл, който пребиваваше в Ис-танбул като „личния представител на президента Рузвелт“, се срещах и с много хора от други националности: гърци, норвежци, евреи и, разбира се, турци. Една очарователна възрастна дама, туркиня, поетеса, прите-жаваше къща край Босфора и канеше там вечер какви ли не интересни хора. Имах приятели и сред духовенството. Вече споменах българския православен владика Андрей, както и Харолд Бъкстон, епископа на Ги-бралтар. С радост срещнах тук и друг стар приятел, апостолическия пра-теник монсиньор Ронкали. Той беше прехвърлен от София в Истанбул още преди десет години, но все още носеше обичта към България в бла-городното си сърце.

Един ден поканих тези трима видни духовници на обяд на остров Принкипу. Екуменичната среща стана в градината на тихо ресторантче. Според турските закони свещеническото облекло е забранено на пуб-лични места и моите епископи бяха облечени в костюми. Епископ Бък-стон беше слаб, изискан, с безупречен костюм. Дядо владика Андрей се беше наконтил с доста старомодна сламена шапка, а монсиньор Ронкали, приветлив и шишкав, бе загатнал сана си само с тънка пурпурна лента над пояса. Но независимо от облеклото, от пръв поглед ставаше ясно, че тримата са духовници. Можеха да разговарят само на френски, с доста ограничен речник и изобилие от акценти, но ги свързваше любовта към

�0

България. Без съмнение не им беше нужно да търсят специални теми за разговор. Между всички други неща епископ Бъкстон спомена какви промени били направени току-що в параклиса на посолството. Когато се качихме на параходчето на връщане, той ни запита дали ще ни бъде интересно да разгледаме обновения храм. Съгласихме се веднага и пре-ди да се опомним, бяхме коленичили един до друг в параклиса. Накрая епископът на Гибралтар се обърна колебливо към монсиньор Ронкали:

– Монсиньор, мислех, че не ви се разрешава да се молите в нашите черкви.

– Драги ми, знаете, че Бог е навсякъде и трябва да му се молим на-всякъде.

На 1 ноември владиката Андрей отслужи молебен, на който аз трябваше да произнеса реч по случай рождения ден на царицата. За-щото формално България още беше – и щеше да остане още една годи-на – монархия. Овдовялата царица и седемгодишният цар бяха буквално затворници в двореца във Врана, а сестрата на царя, княгиня Евдокия, за известно време бе хвърлена в затвора.

На 19 ноември Никола и Олга Балабанови заминаха за София, за да се представят във Външното министерство. Никола трябваше да остане две седмици и беше обещал, като се върне, да ми разкаже как е минало. Същата вечер, след като бяхме вечеряли с Джордж Ърл в „Таксим“, сто-яхме на улицата и разговаряхме с надеждата отнякъде да се появи такси. От Босфора духаше силен мразовит вятър. Докато дойде такси, замръз-нах от студ и на следващия ден, 20 ноември, бях на легло с температура 40 градуса. Д-р Лазаров от българската болница поклати глава и изпрати да повикат болногледачка. На следващия ден треската беше особено сил-на и на 23 ноември температурата ми се качи на 40,2 градуса. Очевидно бях развил пневмония. Тогава за първи път научих за съществуването на пеницилина. Джордж Ърл, чул за заболяването ми, телеграфирал в Кай-ро да му изпратят от „чудотворното лекарство“. То така и не пристигна, но аз му благодарих за загрижеността. Но това стана после, а в момента бях толкова зле, че нищо не ме интересуваше. Чух д-р Лазаров да казва на болногледачката, че може и да не изкарам нощта. Щом той си отиде, помолих сестра Николова да се обади в Апостолическата мисия и да им каже, че искам да получа последно причастие. Монсиньор Ронкали изпрати свещеник, пред когото се изповядах. Той ме причести, но каза, че няма да бърза да ми даде последното причастие, освен ако не го пови-кат отново. Сестрата, чудно сръчна и компетентна, изпълнена с доброта, също се оказа католичка. Ритуалът я трогна повече, отколкото мене. На

��

следващия ден отново бях зле, но температурата не надхвърли четириде-сет градуса и на 27 ноември се събудих без температура.

Към трети декември отново бях на крака, изпълнен с благодарност, че живея. Много бях слаб все още, но вече можех да се срещам с хора. Между посетителите ми беше монсиньор Ронкали, чиято топлота и ос-троумие ми действаха оздравително. Той обеща да се върне скоро. Но стана така, че следващия път, когато се видяхме, срещата ни стана във Ватикана, а той беше папа.

Никола Балабанов се отби при мен още в деня на пристигането си от София. Според него, без да бъде безнадеждно, положението бе твърде тежко. Видял се с царицата, чиято храброст го поразила. Никола смя-таше, че тя не осъзнава напълно грозящата я опасност. Неколцина от приятелите му социалдемократи все още се опитвали да работят с пра-вителството, но комунистите завземали позиции всекидневно.

Посети ме още д-р Бакиш, чийто баща познавах от София като преуспяващ производител на автомобилни гуми. Младият Бакиш беше официалният представител в Истанбул на войнстващата организация „Цион“, известна като „Групата Щерн“. Беше идвал у нас веднъж-дваж с Нора Леви, една приятелка, чийто съпруг възглавяваше еврейската общ-ност в София. При посещението си този път Бакиш се държа неочаквано официално и за мое смайване ми поднесе документ, написан, както ми се стори, с червено мастило. Последва обяснение:

– Този документ ви се дава като признание за помощта, която оказ-вахте на нашите хора, като им давахте паспорти. Той е символ на благо-дарност и е написан с еврейска кръв. Пазете го. Някой ден ще ви помог-не, както вие ни помогнахте.

Съжалявам, че не можах да запазя този документ. „Групата Щерн“ се заплете в няколко доста зрелищни убийства на британски официални лица в Палестина и четири седмици преди срещата ни с Бакиш бе орга-низирала убийството на лорд Мойн, резидента в Близкия изток, в Кайро. Когато през март следващата година показах удостоверението на Морис Питърсън, докато ме укриваше в британското посолство в Анкара, той ме застави да го изгоря. Предстоеше ми да летя за Англия и сър Морис каза твърдо:

– Иван, не можете да вземете това със себе си. Достатъчно неприят-ности преживяхме, докато ви осигурим британска виза. С този документ ще ви окошарят още при кацането.

През първата седмица на декември получих телеграма от Външното министерство, в която ми се нареждаше да се върна в София, за да оглавя протокола, пост, който даваше ранг на министър. Отговорих, че се съв-

��

земам от току-що прекараната пневмония и не мога да пътувам. Следва-щата новина беше, че е назначен нов консул и нов драгоман, който вече бе пристигнал, за да замести заминалия за София Пеце Иванов. Човекът беше много приятен, но сигурно е знаел повече, отколкото казваше. Ден-два по-късно ме намери един от консулските куриери и ми каза:

– Господине, трябва да знаете, че ако се върнете у дома, няма да ви бъде много лесно. Всъщност научих, че направо не бива да се връщате. А и тука трябва да внимавате, нали знаете, автомобил може да прегази човека дори на тротоара...

През следващите няколко дни Бил Алън ми писа от Анкара, за да ми съобщи, че положението се влошава, че англичаните в София прежи-вяват лоши моменти. Предупреждаваше ме да не се връщам. Писмото, което получих от Морис Питърсън, казваше почти същото и ми предла-гаше да му гостувам в Анкара.

Това съвпадение ме накара да се размисля. Още от началото ми беше ясно, че няма да се сработя с Отечествения фронт. А сега кому-низацията набираше скорост. „Предложението“ да оглавя протокола ми бе направило впечатление с няколко нелогични пункта и не исках да го приемам. От друга страна, войната все още бушуваше, точно по това време Германия все още държеше Белгия и Холандия и половин Италия и беше много възможно военните действия да продължат година-две. Не можех по никакъв начин да преценя колко време ще ми трябва, за да се събера със семейството си, независимо дали с моите в Швейцария или с роднините в Англия. Не бях се възстановил напълно, но дори да бях в цветущо здраве, пак не можех да си намеря работа в Турция. Ако напусна – къде да отида? Никоя от воюващите държави няма да ме при-еме, а не мога да замина за неутрална страна. Не можех и да помисля да подам оставка. Най-добре беше да оставя нещата да се развиват от само себе си. Не ми беше възможно да обсъдя положението със съпругата и семейството си и това още повече затрудняваше решението ми. Не бях получавал писма от Марион от юли насам и не Ј бях писал от началото на август. Единственият начин на общуване беше с телеграми, а тях все-ки можеше да прочете.

На 18 декември получих следното писмо от монсиньор Ронкали:

��

Истанбул17 декември 1944

Апостолическа мисияДраги и добри ми приятелю,Предстои ми да взема трудно решение. Ако френското правител-

ство ми даде агреман, ще трябва да замина за Париж още преди Нова година, за да заема там поста си на апостолически нунций.

Разбирате сега защо не можах да Ви посетя – бях зает да под-реждам нещата си във Викариата и в Мисията, за да ги предам на при-емника си. Засега временно ще предам поста на монсиньор Папалардо (който, между другото, още не е успял да отпътува от София), а чрез него – на новия апостолически нунций, който сигурно ще бъде определен скоро. Моля Ви да ме извините и да приемете най-добрите ми поже-лания, в случай че не успеем да се видим, преди да замина. Наказан съм заради греховете си да работя без секретар. Нека стиснем зъби, и Вие, и аз, драги ми Иван Станчов. Мисля за Вас. Никога няма да Ви забравя, нито Вас, нито скъпата Ви майка и милото Ви семейство. Благославям всички ви от сърце и желая да се видим отново един ден, загърбили мъ-ките и изпитанията на миналото.

С обич, Ронкали

Никога не съм обичал да пиша писма, но сега ми се отдаваше въз-можност да разкажа на семейството си как са минали последните пет месеца с всичките им драматични събития. Седнах и написах подробно писмо на Марион. Изпратих го до Апостолическата мисия – все още бях твърде слаб, за да отида лично – с молба до нашия любезен приятел да го препрати в Швейцария от Париж. Той го е сторил веднага и Марион получила писмото ми на 9 януари. До тази дата обстоятелствата отново се бяха променили. Марион чула по швейцарското радио, че в Истанбул е назначен нов български консул, и не знаела какво става с мене.

Междувременно успокоен, че писмото ми е заминало, аз прекарах Коледата безшумно. Имах вече достатъчно сили, отидох на коледната служба и по празниците се видях с неколцина приятели. На 1 януари 1945 г. дадох традиционния прием за българската колония. Не знам дали гостите разбраха, че това е прощалният ми прием, но аз вече бях преце-нил, че не мога да продължавам да работя в такава несигурност. На след-ващата вечер вечерях с Хърст, британския консул, на четвърти януари дадох в консулството обяд за епископ Харолд Бъкстон и владиката Ан-дрей. През изтеклите месеци непрекъснато разговаряхме с приятелите за това, какъв ще бъде светът след войната и какво ще бъде нашето място

��

в него. Сега разговорите ми бяха все по-обезкуражителни. Гигантски-те сили, които войната бе подредила като чипове на табла, сега се пре-нареждаха. Можехме до голяма степен да предвидим общия ред, но не виждахме ролята на личността в този променящ се свят. Продължаваха да гинат милиони човешки същества и това ни показваше, че личността е загубила правата си и че човек трябва да се чувства щастлив, ако е още цял и непоробен.

На следващия ден, 5 януари, получих официалния документ, с кой-то София ме отзоваваше и ме уведомяваше, че е назначен мой приемник. Като формалност поисках отпуска, за да посетя семейството си, преди да се върна. Очевидно с това се слагаше край на службата ми за моята страна. Взех нощния влак за Анкара. На следващия ден обядвах с Морис Питърсън, който ми предаде поздрави от сестра ми в Шотландия и ми даде добър съвет. Настоя да остана при него в британското посолство в Анкара и там да изчакам да се събера със семейството си. Останах до 9 януари, обядвах с Владо Данев, стар приятел и аташе по печата, вечерях с Пеев, легационния секретар, виждах се често с Никола и Олга Бала-банови, които постепенно бяха стигнали до решението, взето от мене преди четири месеца – да не се връщат.

В Истанбул започнах да подбирам и стягам немногобройните си вещи. Имах много малко пари. Продадох каквото можеше да се прода-де; г-жа Нора Леви, която познаваше всички магазини в града и беше практична и умна жена, освен че беше вярна приятелка, пое грижата за колекцията ми от марки, един часовник, излишните дрехи и някол-кото сребърни свещника и обърна каквото можа в пари. През октомври бях получил случайно доста странна сбирка от вещи. Турският аташе по печата, този приятен човек, който известно време бе живял под наем в къщата ни в София, ми беше изпратил в старинен мексикански кожен скрин, който години наред бе красил вестибюла ни, невероятна смесица от сребърни прибори, медни тигани и одеяла. Журналистът пишеше, че през бомбардировките се преместил в Чамкория и взел със себе си някои домашни вещи, които след това не успял да върне, така че те пристигна-ли в Истанбул заедно със собствения му багаж. Пишеше също, че камък му е паднал от сърцето, че може да ги върне, а аз го уверих, че съм още по-щастлив от него, защото ми е изпратил спомени от миналото.

През тези последни дни в Истанбул се срещах с много приятели. Стивън Рънсиман беше един от малкото посветени в моето решение и уреди с британския консул да му се позволи да пази багажа ми, докато успея да си го взема. За разлика от мен, повечето от приятелите ми не разбираха, че си вземаме сбогом.

��

На 15 януари полковник Крум Лекарски, когото бях познавал едва ли не цял живот, се отби на път от София за посолството в Анкара. С влизането си той забеляза портрета на цар Борис на стената зад бюрото ми и каза гневно:

– Свали това нещо, ние нямаме цар! – Все още имаме монархия. Не се отказвам от клетвата, която съм

дал. Докато съм тук, и портретът ще е тук.Лекарски само дето не се обърна да си излезе веднага.Портретът и аз останахме още два дни. На 18-и куфарите ми бяха

изпратени в британското консулство. Същата вечер се сбогувах с ле-вантинската си прислужница Шарлот, която много ми беше помагала, и отидох в Апостолическата мисия, където останах, докато взема влака за Анкара.

На следващата сутрин, 19-и, сър Морис ме посрещна на гарата. Още щом стигнахме в посолството, той повика лекар, като заяви, че изглеж-дам много зле. Лекарят ме прати на рентген, но макар че резултатът беше задоволителен, останах под наблюдение още известно време. Излизах само с автомобил, и то към обяд. И без това нямах никакво желание да излизам. Все пак два пъти обядвах с Балабанов, който възнамеряваше да изпрати оставката си в София. Дойдоха да ме видят епископ Бъкстон и Бил Алън, но през по-голямата част от времето – с изключение на една голяма вечеря за дипломати – Морис, кучето му и аз живеехме доста без-шумно. На 30-и от Англия пристигна и съпругата на Морис, Ейнджъл. Тя беше типична представителка на онази влюбена в природата англий-ска раса, която притежава извънредна привлекателност и голямо сърце. Зарадвах се, че се видяхме отново.

На 2 февруари приятният ми престой при домакините и мирното ми съвземане след болестта бяха брутално прекъснати от новините на Радио София. Съобщиха, че предишната нощ са били разстреляни „101 фашистки предатели“. Между тях бяха княз Кирил, двамата други реген-ти, осем царедворци, двадесет и двама бивши министри и шестдесет и осем депутати. По ирония на съдбата същата тази сутрин Петко Дренков ми беше телефонирал от консулството в Истанбул, че ми е отказана от-пуската, която официално бях поискал. И тъй като нямах намерение да се завръщам в София, кариерата ми свърши тихо и безславно на фона на кървавото върдало в този трагичен ден.

На 3 февруари семейство Балабанови – той бе подал оставка – отпъ-туваха от Анкара за Истанбул и след това за Швейцария, където учеше синът им. Същата вечер Сарачоглу, турският външен министър, когото познавах от години, дойде на вечеря в британското посолство и насо-

��

чи разговора към моята родина. Когато германските войски шестваха из Европа, турците бяха силно обезпокоени. Сега с германското отстъпле-ние настроението им се беше променило в умерен оптимизъм, основан на надеждата, че западните съюзници ще ограничат съветската наме-са. Трябваше да изтече цяла година, за да се разпръснат всички илю-зии относно руските намерения. Югославският пълномощен министър Шуменкович, който също присъстваше на вечерята, се печеше на бавен огън. В Маракеш Чърчил беше дал зелена светлина на Тито и по този начин бе подписал смъртната присъда на Михайлович и храбрите му партизани; сега патриотичните сърби не знаеха какво да правят.

Вече се чувствах по-силен и предприемах дълги разходки. В сту-дения зимен въздух гледката на руините на крепостта и поредицата от древни постройки, особено величественият храм на Август, ме опия-няваше. Изгледът към Анадолското плато беше също величествен. Сър Морис ме заведе на лов за патици, отидохме и на конни състезания. Чес-то се виждах с Бил Алън и с чаровната му съпруга Наташа. Тя беше не само остроумна и весела, но и специалистка по икони. През 1969 г., след нейната смърт и в нейна памет Бил подари цялата Ј колекция от икони на музея в Дъблин.

На 27 февруари се появи още един стар приятел. Стоян Петров-Чо-маков, дотогава български посланик в Токио, пристигна в Турция през Русия. Бяха му наредили да се завърне в София. Той нямаше никаква представа, как са се развили събитията, тъй като японското и руското ра-дио работеха на вълни, различни от европейските, и затова не беше сигу-рен как да постъпи. Осведомих го за хода на събитията в България и той реши, че е по-добре да отиде при съпругата и децата си в Женева колкото е възможно по-скоро. На 5 март двамата с него поискахме швейцарски визи, като се питахме кога, ако изобщо ги получим, ще е възможно да ги изполваме и какво ще правим междувременно.

Със семейство Питърсън често обсъждахме този въпрос. Преди сед-мици сър Морис поискал британска виза за мен, за да мога да отида при зет си в Шотландия и там да изчакам възможност да замина за Швейца-рия. Беше раздразнен, че още не е получил положителен отговор. Об-съждаше възможността да ми издейства виза за Кения и аз започнах да си мисля колко ли ще пребивавам на тази tеrrа incognita. На 23 март сър Морис ме уведоми, че британската ми виза е излязла, и чак тогава ми разказа колко му е било трудно да я получи. Преди войната не се бях колебал да изказвам мнението си за външния министър Идън. Публично го бях обвинил за катастрофата на британската политика спрямо Ита-лия и последвалото обвързване на тази страна с Хитлер. Сигурно това е стигнало до ушите му, иначе как да се обясни фактът, че лично и упорито

��

настоявал да ми се откаже виза – в края на краищата спрямо него аз бях незначителна личност. Нещо повече, той уведомил сър Морис, че е учу-ден от решението му да укрие в посолството на Негово британско Вели-чество един военнопрестъпник и че щяло да бъде най-добре сър Морис да ме предаде на българските власти. На което сър Морис, за своя чест, отговорил, че ако Идън няма доверие в неговия избор на приятели, не би трябвало да има доверие и в качествата му на посланик. Очевидно това бе накарало външния министър да си затвори устата и в крайна сметка ми дадоха виза.

Междувременно, на 19-и, двамата със Стоян получихме и швей-царските визи и започнахме да се сбогуваме. Подадох молба за турска изходна виза и за египетска транзитна виза, които се получаваха срав-нително лесно. Но тъй като вече не работех в системата на българското Външно министерство, не можех да пътувам с дипломатическия пас-порт и отидох в българската легация, за да си извадя нов. Положението беше ненормално. Антонов, приемникът на Балабанов, беше, разбира се, привърженик на новия режим (до след няколко години, когато сам той потърси политическо убежище). Първият секретар Пеев беше със същите убеждения и ми отказа паспорт. Военният аташе, същият, който поиска да махна портрета на царя от консулството, дори ме посети в британското посолство, за да ме уведоми, че съм предал страната си, тъй като съм се възползвал от гостоприемството на западните плутократи. Другите от посолството обаче продължаваха да се държат приятелски, например Владо Данев, аташето по печата, и Ганчев, който, рискувайки, си остана приятелски настроен и ми даде обикновен нов паспорт, в кой-то поставиха новите ми визи. На една от прощалните вечери присъст-ваха семейство Йонеско (съпругата беше старата ни приятелка Теофана Хаджикалчева, която се беше омъжила за румънски дипломат), дошли специално в Истанбул. Като последен жест им препоръчах Шарлот, мо-ята чудесна прислужница в консулството, и тя остана с тях до ранната смърт на Теофана на следващата година.

През последната си седмица в Анкара най-сетне получих писма – с два месеца давност – от съпругата си и от майка си и сестра си във Фри-бур. Малко след заминаването на монсиньор Ронкали от Истанбул в края на декември нашият съсед в София, дон Франческо Галони, бил експул-сиран от България. Чудесното му училище, дало стипендии на толкова българчета, било конфискувано, а учителките разпръснати – чужденки-те експулсирали, а на българките забранили да напускат страната. След това жестоко преживяване дон Франческо остана временно в Апосто-лическата мисия в Истанбул. Именно благодарение на църковния канал писмата от семейството ми най-сетне бяха стигнали до мене.

��

��

A DIPLOMAT AND A GARDENER. MEMOIRS�

Ivan D. Stancioff

Chapter 25STAMBOUL

At Adrianople I said goodbye to my driver and piled my bags into the train: a truncated relic of the Orient Express. The sleeping car, with its familiar stuffy smell, its little cake of soap and the red woolly blankets, immediately brought back all the past, from my childhood until the war, and suddenly it was the last five years which seemed unreal. Now all of my immediate family and myself were ‘outside the war.’ This was something we had prayed for and barely dared to hope for, and yet it seemed – as all good things do seem – perfectly natural and right.

In Stamboul next morning, September 2nd, I was met by the entire consular staff: Petse Ivanov, the dragoman (translator), who was an old school friend, the Press Attaché and the Military Attaché from the Legation in Ankara, the three messengers, as well as the retiring Consul, Mr. Bisserov, who were all arrayed on the platform.

– “Who is left at the Consulate?” I enquired. The reply was that they had naturally all come to the station and that the

Consulate was safely locked up. I tried to impress on them that the purpose of their presence – and mine – abroad was to look after consular business, and since this was not a holiday I asked them to get back to work. Public servants are too often unaware of the murderous feelings engendered against them and the country they represent when busy, harassed people are confronted by a sign which reads: “Closed.”

After making closer contact with the personnel of the Consulate I began my round of official calls. The Bulgarian Bishop, Andrei, was Exarch of the National Church, and therefore under my jurisdiction. There was also, of course, the Church itself, situated opposite the Fener. My first task was to straighten out an unpleasant tangle between the Bishop and the senior priest. The latter, with his family, was supposed to live in a building attached to the church – an extraordinarily ugly church built of cast iron; this building, ac-

1 With the kind cooperation of Ivan I. Stancioff and the LIK publishing house we publish a somewhat shortened Chapter 25 from the book Ivan D. Stancioff: A Diplomat and a Gardener. Memoirs. Sofia, LIK, 2000, pp. 190–206.

�0

cording to the priest’s wife, was damp and insalubrious, and before the arrival of the Bishop the whole family had moved into the Exarchate building. When the Bishop arrived and found them installed in his quarters he asked them to leave, as he, being a monk, could not allow females under his roof. The priestly family protested that the damp would be their death and refused to move. As the Government’s representative I spoke with the voice of the law; the priest’s family packed their bags, the Bishop calmed down and peace was restored.

There was also the Bulgarian Hospital to be visited, with a staff of doctors and nurses that I was soon to get to know and appreciate much better than I expected. There was a sizeable colony of shopkeepers and small business men who had been in Stamboul for generations, and who all looked to the Consulate for advice, and if necessary, protection.

One of my first official calls was on the Vali (Prefect) of Stamboul. He received me very courteously, and, among other things, spoke of the high educational level of the Turks from Bulgaria. These had come in driblets between the wars, and were settled in Turkey where many of them, because of their literacy, had become government employees, particularly policemen. I assured him that since my Turkish was very limited it was very pleasant for me to be able to ask my way in my native tongue throughout his magnificent city.

Another of my calls was on the Consul of the U.S.S.R. He, too, received me politely, but the sinister-looking armed guard remained watching through the open door during the whole of my visit. The Consul was a well-educated product of the Sovietskaya Diplomaticheskaya Akademia. This he told me when I asked where he had learned his excellent French and English. He added that this was now the normal way of entering Soviet Foreign Affairs. The old guard types were no longer being appointed, he explained; a fully trained diplomat was of more use to his country than an ignorant Party man, no matter how good his political record. In fact, “bespartiini” (non-Party-men) were preferred, as they were more flexible and less likely to “deviate” during the fluctuations of official policy. He shortly returned my visit, and since he was unaccompanied he was much less official than on the former occasion.

On October 28th an armistice was signed in Moscow between the Allied Powers and Bulgaria. Churchill and Eden had flown to Moscow to take part in the preparation of the terms. Bulgaria was to abandon all territories occupied in Macedonia and Thrace. The Dobrudja, having been ceded by Treaty, she was allowed to keep. That same day, my dragoman, Petse Ivanov, returned from ten days leave in Sofia. In his youth he had learned perfect French, Persian and Turkish at the Galata Saray. This was an excellent school run by

��

the Turkish Government, where Ottoman subjects could win scholarships. Being a Macedonian by birth he had been under Turkish rule until 1912; he then transferred to the French College in Plovdiv where we became friends. He now told me on no account to return to Bulgaria. For family reasons he told me that he would have no choice, and would eventually have to return. But he begged me repeatedly to heed his warning.

A new consular secretary, Petko Drenkov, had just arrived from Sofia. I had known his grandmother, the Bulgarian Feminist leader, Mrs. Karavelova, and all his family, including his wife, Pepa, an enchanting girl. Both her parents had been killed in 1944 in one of the air raids on Sofia and she was glad to have left the scene of their death. These young people were a great asset to me.

Bisserov (my predecessor at the Consulate) and his wife had been very hospitable, asking me to meals and showing me round. They were now packing up to go home. Although sixteen members of our foreign service had been dismissed on September 10th by the new government, Biserov was still hoping that things would soon be ‘normal’. His hopes were rapidly shattered. Because of the currency fluctuations he had invested his life savings in gold. He left Stamboul on September 24th and on reaching the Bulgarian border his “capitalist hoard” was confiscated, and he and his family were left to face the future as best they could.

On September 23rd two Bulgarians passed through Stamboul on their way from Cairo to Sofia. One was Stoytcho Moushanov, the unfortunate Member of Parliament who had been sent to begin talks with the Allied Powers and had spent two months more or less incommunicado in his Cairo hotel until the Russians put an end to the negotiations before they had even begun. The other was Georgi M. Dimitrov – known as “Ghe-Me” – who had waited out the war under Allied protection and was going home with the intent of leading the Agrarian Party. He too was soon to have bitter surprises.

I moved into the Consulate at the end of September. It was a large apartment. I described it to my wife when I was at last able to get a letter through to her nearly three months later. As I told her, “it could have been splendid, but it was furnished at some remote time by an anonymous government representative with second-hand furniture. There was a large drawing room containing a suite of Abdul Hamid Rococco in white, gold and pale blue, and another in Even Bey Louis XVI covered in dark pi-pi coloured brocade. The dining room contained a tired old table and six chairs. Also a tiny painting by Boris Denev and a ‘Head of a Peasant’ by an unknown artist. In the three bedrooms there was one not-very-good bed. In addition, there were photos of

��

the King and Queen, three handsome oriental rugs, no curtains, odd crockery and cutlery and a crystal chandelier.”

Even before I had moved into my flat I was kept busy meeting a number of “contacts,” old and new, who wanted to get in touch. At the U.S. Office of Information Services in Stamboul there was a kindly professor of Art History, Lawrence Moore, who while teaching Byzantine Archaeology at Robert College had helped Professor Whittemore reveal the famous mosaics of St. Sophia. He had at one time taught at the American College in Sofia and now wanted to know how to go about resuming relations with my compatriots.

The small group of officers and newsmen who had left for Bulgaria at my suggestion on September 3rd had arrived there safely, but after two days in Sofia found themselves escorted out of the country by courtesy of their Russian allies. Months later, an American and British Mission, headed respectively by Generals Crane and Oxenham, were permitted to go to Sofia, but they were much impeded in their movements and functions during the two years they stayed.

After my return from Ankara I had been very much comforted by calls from excellent British friends who had discovered my presence in Stamboul. Bill Allen, the historian of the Caucasian Kingdoms, whom we had known since 1921, was working for the British Information Service. Engaged in the same “war-work” was an even more renowned historian and very dear friend, Steven Runciman. They both told me that Sir Maurice Peterson, the British Ambassador (who had been Minister in Sofia in 1937–1938) would be com-ing down from Ankara and wanted to see me. There was also Harold Buxton, Bishop of Gibraltar, a brother of our old friends, Noel and Charles. All three were very bulgarophile, and to me the Bishop showed great kindness. So did the former U.S. representative, George Earle III, who in no way resented my having escorted him to the frontier when we severed relations in December, 1941.

As for Sir Maurice Peterson, when he did come from Ankara on November 9th, he immediately asked me to dinner at the Stamboul Embassy2 – even before he had seen his own Consul. A few days later I was invited to spend the day with him on his Embassy yacht. He was a man of very few words. In fact, he was so chary of them that, during his stay in Sofia, ladies who found they were to sit beside him at dinner would bet on how many words they could draw out of him during the meal and were exultant if they got more than a

2 Although the Embassies were all removed to Ankara at the invitation of President Atatürk, the imposing building in Pera built by Lord Stratford de Redcliffe which now houses the British Consulate is still referred to as “the Embassy.”

��

“yes” or a “no”. At the Foreign Office it was said that his capacity for silence had been the secret of his success in his career, discretion being the better part of diplomacy. There is to me a restful quality in British silence. In any case, we had no difficulty in communicating our impression of recent events as we cruised round the Sea of Marmara and along the Bosphorus. Another evening, Sir Maurice asked me to dine with him at the Taksim Casino. This was “the” place to go in Stamboul of an evening, and I had often been there since my arrival. By taking me to such a public place he was showing the world, in his quiet way, that friendships survive wars. Two months later he was to demonstrate this even more effectively.

Besides Steven and Bill Allen and his sparkling Russian wife, Natasha, and George Earle – who was staying on in Stamboul as “Roosevelt’s Personal Representative” – I also saw many people of other nationalities: Greeks, Norwegians, Jews, and, of course, Turks. There was a delightful old Turkish lady, a poet, at whose house near the Bosphorus all sorts of interesting people gathered in the evening. Then there were my ecclesiastical friends. I have al-ready mentioned the Bulgarian Orthodox Bishop Andrei, and Harold Buxton, Anglican Bishop of Gibraltar. I was delighted to find another old friend, the Apostolic Visitor, Monsignor Roncalli. He had been transferred from Sofia to Stamboul ten years before but had kept a wonderfully warm place for Bulgaria in his great heart.

One day I asked these three dignitaries to lunch on the Island of Prinkipo. My ecumenical gathering took place in the garden of a quiet little restaurant. Turkish law forbids the wearing of clerical garb in public, so my bishops were clad in business suits. Bishop Buxton was thin and dignified and nicely tailored. Monsignor Andrei sported a rather antiquated straw “boater” and Monsignor Roncalli, cheerful and fat, had only a minute purple piping visible over his waistcoat, but the trio which sat down to eat lobster together was unmistakably ecclesiastical. French – rather limited, and in a variety of accents – was their only common language. Affection for Bulgaria was a link between them. There was certainly no lack of conversation that day. Among other things Bishop Buxton had been talking about the alterations that had just been made at the Embassy chapel. Going back on the boat he asked if any of us would be interested to see the renovated church. All accepted with alacrity and the next thing we knew we were all on our knees together in the Embassy Chapel. Presently, the Bishop of Gibraltar said hesitantly to Monsignor Roncalli:

��

– “Monseigneur, je croyais que vous n’aviez pas le droit de prier chez nous?”3

– “Mon cher, vous savez, le bon Dieu il est partout et il faut prier partout.”4

On November 1st Monsignor Andrei celebrated a “moleben” (Thanksgiving Service), which I attended and where I had to make a speech in honour of the Queen’s birthday. For Bulgaria was still – and continued to be for another year – nominally a Monarchy. The widowed Queen and the seven-year-old King were virtually prisoners in their country Palace of Vrania; and the late King’s sister, Princess Evdokia, was actually in prison for a time.

On November 19th, Nikola and Olga Balabanov left for Sofia to report to the Foreign Office. He was only to stay for two weeks and would tell me about it on his return. After dinner in a Taksim restaurant that night, I stood in the street talking with George Earle and wishing the taxi would appear, as the wind blew cold and raw down the Bosphorus. I was chilled to the marrow by the time the cab came. The next day, the 20th, I was in bed with a temperature of 40° centigrade (104° Fahrenheit). Dr. Lazarov from the Bulgarian Hos-pital shook his head and sent for a nurse. The next day the fever was higher and by the 23rd it was 40.2° and I clearly had pneumonia. It was then I first heard of penicillin. George Earle III, hearing of my illness, cabled to Cairo for some of the “miracle drug.” Although it never reached me I was grateful for his effort when I was told about it. At the time, I was too sick to pay much attention to anything; though, on the 24th I did overhear Dr. Lazarov tell the nurse that I might not live through the night. As soon as he left I made Sister Nikolova call the Apostolic Delegation to say that I wished to receive the last sacraments. Monsignor Roncalli sent a priest who heard my confession and gave me Holy Communion but said he would wait to give me Extreme Unction until he was called again. The nurse, who was wonderfully kind as well as skilful, happened to be a Catholic and she was more moved than I. The next day was bad, and the fever stayed at 40° but on the 27th, when I awoke, the fever had gone.

By December 3rd I was up again and very thankful to be alive. I was still weak but able to see people. Among my visitors was Monsignor Roncalli whose warmth and wit were curative. He promised to come back soon, but as it turned out the next time we met was in the Vatican and he was Pope.

3 “Monsignor, I thought you were not allowed to pray in our churches.”4 “My dear, you know God is everywhere and we must pray to him everywhere.” (Said

with a rolling Italian accent).

��

Nikola Balabanov stopped in the same day on his way back from Sofia. Although not yet quite hopeless about the situation he was far from optimistic. He had seen the Queen, whose courage was impressive. He hoped she did not completely realise the full danger of her position. A few of his social democrat friends were still trying to work for the government, but the communists were taking over more and more every day.

Another visitor was Dr. Bakish, whose father I had known in Sofia when he was a prosperous tyre manufacturer. The young Bakish was the official Stamboul representative of the militant Zionist group known as the Stern Gang. He had come in for a cocktail once or twice with Norah Levy, a friend whose husband had been head of the Sofia Jewish Community. On this occasion his manner was unexpectedly formal and to my surprise he pulled out a document apparently written in red ink. He explained:

– “This is in recognition of assistance you gave our people in procuring passports. It is a token of gratitude and is written in Jewish blood. Keep it. Some day it may help you as you helped us.”

I wish I still had that beautiful certificate. Unfortunately, the Stern Gang were implicated in a number of rather showy murders of British officials in Palestine and had been responsible for the assassination of Lord Moyne, the Resident Minister in the Near East, at Cairo four weeks earlier. When I showed it in March to Maurice Peterson who was then sheltering me in his Embassy at Ankara, he made me burn the document. I was about to fly to England, and Sir Maurice firmly said:

– “No, Ivan, that you cannot take with you. We’ve had a hard enough time getting you a British visa. With this, you’d be clapped into jail on landing.”

The first week in December I received a wire from the Foreign Ministry recalling me to Sofia to take over the Protocol Department, a post which carried ministerial rank. I replied that I was recuperating from pneumonia and could not travel. The next thing I heard was that a new chancellor and dragoman had arrived to replace my friend, Petse Ivanov, who had returned to Sofia. The man was pleasant enough, but he must have known more than he let on to me. One of the Consulate messengers came to me a day or two later and said:

– “I think you ought to know, Sir, that things won’t be smooth if you go home. In fact, from what I hear you’d better not go back. And even here, you ought to take care; you know, people get run over, even on the side-walk...”

Within the next few days, Bill Allen wrote to me from Ankara saying that things were getting worse, that the English in Sofia were having difficulties and warning me against going back. There was also a letter from Maurice Peterson in much the same tenor and suggesting a visit to Ankara.

��

All this coming together gave me food for thought. From the beginning it had been clear that I should not be able to work with the “Fatherland Front” for long. Now the pace of communization seemed to be accelerating. I had taken the “offer” of the Protocol Department with several pounds of salt and had no intention of going back to Sofia. On the other hand, the war was still raging – this was the time of Germany’s last comeback in Belgium and Holland, and half of Italy was still occupied, and it might drag on for a year or two. There was no means of judging how long it would be before I could reach any part of my family, either those in Switzerland or in England. I was still in wretched health and could not have found a job in Turkey even had I been in perfect fettle. As for leaving, there was literally no place to go. No belligerent power would have received me and there was no neutral power that I could reach. As yet there was no palpable ground for resigning. It seemed best therefore to let things ride. The impossibility of talking the situation over with my wife and family made it even harder to make a decision. I had received no letter from Marion since July, and she had none from me since early August; telegrams were entirely too public a medium for such a discussion.

On December 18th I received the following letter from Monsignor Roncalli:

Istanbul, December 17th, 1944.

The Apostolic Delegation.My dear and very good friend,A heavy tile has fallen on my head in these days. If the French Government

will give me the agreement, I should before the New Year be in Paris as Apostolic Nuncio.

You will therefore understand why I couldn’t come and see you, as I was caught up in the difficulties of putting everything in order at the Vicariate and the Apostolic Delegation so as to be able to hand them over to whoever will come after me. I’ll hand over provisionally to my secretary, Monsignor Pappalardo (who, by the way, has not yet been able to leave Sofia) and through him to the new Apostolic Delegate, who, I am sure, will be nominated very soon. Please accept my apologies and my very warm greetings in case we will not be able to see each other before I leave. For my sins I am here without a secretary. Let us screw up our courage, I and you, my dear Ivan Stancioff. I think of you. I will never forget you with your dear mother and your darling

��

family which I bless wholeheartedly with the wish that we will all be able one day to meet again after the trials and tribulations of the past.

Most affectionately, RONCALLI

I have never been an enthusiastic letter-writer, but here was a chance to give my family an account of the last five months and their dramatic events. I sat down and wrote to Marion in detail. I then sent the letter to the Apostolic Delegation – for I was still much too weak to go myself – asking my very kind friend to send it to Switzerland from Paris. This he did most faithfully and Marion received it in Chateau D’Oex, where she and the children were spending the Christmas holidays, on January 9th. By then, circumstances had changed again. She had heard over the Swiss radio that my successor had been appointed to the Consulate in Istanbul and she had no clue to my movements.

Meanwhile, having got my letter off I celebrated Christmas quietly. I felt strong enough to go to Mass and saw a few friends during the holidays. On January 1, 1945 I gave the usual reception for the colony. I don’t know whether the guests realised that this was my farewell party but I was well aware that I would not be able to go on much longer in such an uncertain situation. The next day I dined with Hurst, the British Consul, at the Embassy; on the fourth Harold Buxton, the Bishop and my own Bishop Andrei came to lunch at the Consulate. For months past the conversation had turned on the topic of what the post-war world would be like and what one’s own part in it would be. Talks with my friends became less and less encouraging. The gigantic forces arrayed by the war were falling into new patterns. These were to a great extent foreseeable but it was impossible to gauge the part of any individual in this changing world. The recent, and still continuing destruction of so many millions of human beings had taught us that the individual had lost any rights he might ever have had and that he was lucky if he was still whole and not a slave.

The next day, January 5th, I received my official recall to Sofia and was informed of my successor’s nomination. As a formality, I applied for leave of absence to visit my family before returning. This was obviously the end of my service to my country. I took the night train to Ankara. The next day I lunched with Maurice Peterson who gave me news of my sister in Scotland and some good advice. He insisted that I should come and stay at the Ankara Embassy while I waited to go back to my family. I stayed in Ankara until the 9th, lunching with an old friend, Vlado Danev, the Bulgarian Press Attaché, dining with Peev, Legation Secretary, and seeing a lot of Nikola and Olga

��

Balabanov, who were gradually coming to the decision I had reached four months earlier – not to go home.

When I got back to Stamboul, I began to sort and pack my few possessions. I had very little money. Everything I could sell I sold; Mrs. Norah Levy, who knew all the shops in the city and was a very practical and clever woman, as well as an excellent friend, took charge of my stamp collection, a watch, superfluous clothes and some silver candelabra and turned what she could into cash. An odd collection of things had reached me by chance in October. The very pleasant Turkish Press Attaché who had for a while rented our house in Sofia sent me an antique Mexican painted leather chest which had long been the chief ornament of our entrance hall. It contained a curious medley of silver, copper saucepans and blankets, and he wrote explaining that at the time of the bombardments he had moved to a cottage in Chamkoria and had taken with him these few household necessities which he had subsequently been unable to send back to Sofia, so they had come to Stamboul along with his own baggage. He assured me he was happy to be able to return them and I assured him that I was even happier to see these relics of our past.

I saw many friends during those last days in Stamboul. Steven Runciman was one of the few who knew my decision and he arranged with the British Consul to keep my trunks until I could send for them. Most of my other friends did not know, as I did, that this was the final goodbye.

On January 15th Colonel Krum Lekarsky, whom I had known all my life, stopped in to see me on his way from Sofia to the Embassy in Ankara. As he entered my office his eyes lighted on the picture of King Boris on the wall behind my desk. He said angrily:

– “Take that thing down, we have no King.” – “Our country is still a Monarchy,” I replied, “and I don’t go back on my

oath of allegiance. While I stay, the picture stays.” Lekarsky left almost at once. The picture and I stayed two more days. On the 18th my trunks were sent

to the British Consulate. That night I said goodbye to my helpful Levantine maid, Charlotte, and left for the Apostolic Delegation where I stayed until I took the train for Ankara the next night.

Next morning, the 19th, Sir Maurice was at the station to meet me. As soon as we got to the Embassy he sent for his doctor saying I looked very ill. The doctor insisted on X-rays of my chest which turned out to be favourable, but I was nonetheless put on a convalescent regime for a while. If I went out at all it was only by car and in the middle of the day. I didn’t feel much like going out anyway, but I did lunch twice with Balabanov who was about to send in his resignation. Bishop Buxton and Bill Allen came to see me, but most of the

��

time (apart from a big diplomatic dinner) Maurice and his dog, Brindle, and I led a quiet life. On the 30th, Angel Peterson arrived from England. She was unmistakably “out-of-doors English” with all the good and reliable qualities of the type and a warm heart as well, and it was good to see her again.

On February 2nd my thoughts were brutally deflected from my kind hosts and my pleasant convalescent existence by the news which came over Sofia Radio. It announced that on the previous night “101 Fascist traitors” had been shot. The number included Prince Kyril and the two other Regents, eight members of the Palace staff, twenty-two former Cabinet Ministers and sixty-eight members of Parliament. That morning, ironically, Petko Drenkov had called me from the Stamboul Consulate to tell me that my official request for leave had been refused. Since I had no intention of returning to Sofia, my career came to a quiet and inglorious end, in the bloody welter of that tragic day.

On February 3rd the Balabanovs – having resigned – left Ankara for Constantinople and eventually for Switzerland where their son was a student. The same evening, Saracioglou – the Turkish Foreign Minister whom I had known years before – came to dine and we talked about my country. The Turks had been extremely nervous while German armies were spreading over Europe. As they retreated, the Turkish mood had changed to a moderate optimism, founded on the hope that the Western Allies would curb Soviet interference. This hope was as yet not entirely abandoned and it was to be another year before all illusions as to Russian intentions were dissolved. The Yugoslav Minister, Choumenkovich, who was also present, was in a quandary. Churchill at Marrakesh, had given the green light to Tito and ipso facto signed the death sentence of Mihailovich and his courageous partisans; it was hard for a patriotic Serb to know where to turn.

I was beginning to feel stronger and took long walks in the cold wintry air. I was fascinated by the ruins of the citadel with its succession of ancient structures, and in particular the grandiose Temple of Augustus. The view over the Anatolian Plateau was vast and magnificent. Sir Maurice took me duck shooting and we went to the races. I was seeing a lot of Bill Allen and his charming and brilliant Russian wife, Natasha. Besides being full of wit and sparkle, she was an expert on icons and they had begun to assemble the collection which Bill, in 1969, presented to the Dublin Museum after her death and in her memory.

On February 27th another old friend turned up. Stoyan Petrov-Tchomakoff who had been Bulgarian Ambassador in Tokyo, arrived in Turkey via Russia. His orders were to return to Sofia. He was quite out of touch with events because of the diverse slants of the Japanese and Russian radios and was

�0

uncertain what course to take. I brought him up-to-date on events in Bulgaria and he decided he had better join his wife and children in Geneva as soon as feasible. On March 5th he and I applied to the Swiss Legation for visas rather wondering how long it would be before we could use them – if we got them – and what to do in the meantime.

The Petersons and I had often discussed this matter. Sir Maurice told me he had applied weeks before for a British visa for me so that I could stay at my brother-in-law’s in Scotland until I could reach Switzerland. He was annoyed not to have had an affirmative reply. He began to talk about getting me a visa to go to Kenya and I began trying to visualise myself waiting for an indefinite time in that terra incognita. On March 23rd Sir Maurice told me that my visa for England had come through. It was not till then that he told me of the difficulties he had been up against to obtain it. I had never minced my words about Eden before the war and had, in public, attributed to him a disastrous influence on British policy toward Italy and the consequent involvement of Italy with Hitler. This opinion of mine must have reached his ears, for I am otherwise at a loss to account for the personal and persistent interest he took in denying a visa to such a minor personality as myself. Moreover, he informed Sir Maurice that he was surprised to learn that he was harbouring a war-criminal at His Britannic Majesty’s Embassy and that he would do better to hand me over to the proper authorities in Bulgaria. To which Sir Maurice, to his everlasting honour, replied tersely that if he – Eden – had no confidence in his Envoy’s choice of friends, he did not see how he could have confidence in him as Ambassador. This apparently silenced the Foreign Secretary and in due course, the visa was granted. Friendship of this quality grows more and more rare in our bureaucratic, time-saving, dehumanized society.

Meanwhile, Stoyan and I had both received our Swiss visas on the 19th, and I had begun my goodbyes. I now set about getting the Turkish exit visa and the Egyptian transit visa, both comparatively easy to obtain. But since I no longer belonged to the Bulgarian Foreign Service, I could not travel on a diplomatic passport and went to the Bulgarian Legation to obtain an ordinary one. The situation was anomalous. Antonov, Balabanov’s successor as Minister was, of course, a partisan of the new regime (until he himself became a refugee some years later). The First Secretary, Peev, was of the same mind, and refused me a passport. The Military Attaché – the same who demanded the removal of the King’s picture from the Consulate – even called me up at the British Embassy to inform me that I was a traitor to my country inasmuch as I had accepted the hospitality of Western plutocrats. Some of the other members of the staff were, however, still friendly such as Vlado Danev, the Press Attaché, and Ganchev who, at some risk to himself, was as friendly

��

as ever and gave me my plain new passport. This I now had stamped with my array of visas. One of my farewell dinners was with the Ionescos (she was our old friend, Teofana Hadji Kaltcheva from Sofia and had married a Romanian diplomat) who had come up from Stamboul, and as a last gesture I recommended Charlotte, the excellent maid I had had at the Consulate. She stayed with them till Teofana’s very premature death in Stamboul the following year. I heard that she was nursed during her last illness by the admirable Sister Nikolova who had nursed me through pneumonia.

During my last week in Ankara, I was fortunate in getting letters – two months old, it is true – from my wife and my mother and sister in Fribourg. Not long after Monsignor Roncalli left Constantinople in late December, Don Francesco Galloni, our Italian neighbour in Sofia, was expelled from Bulgaria. His fine school, which had given scholarships to so many Bulgarians, was confiscated and the teaching sisterhood he had founded dispersed – those of foreign birth expelled and the Bulgarians forbidden to leave. After this cruel experience he had stayed on in Stamboul in temporary charge of the Apostolic Delegation. It was through this ecclesiastical channel that my family’s letters had reached me at last.

��

��

ПРЕМИНАВАНЕТО НА СИМЕОН II ПРЕЗ ИСТАНБУЛ И ИЗМИР (�946)*

Хюсеин Мевсим

Исторически повратните събития, които протичат в България през септември 1946 г., се следят със засилен интерес от турските средства за масова информация. Почти всекидневно предимно на първите стра-ници на водещите вестници се появяват материали, отразяващи подроб-но вътрешнополитическите новости у съседа, към които, независимо от идеологическата ориентация или платформа на изданието, се подхожда безпристрастно и обективно. Вниманието на турските вестници и жур-налисти към България нараства извънредно много след обявяването Ј за република в резултат на проведения референдум и след разпространя-ването на информацията, че царското семейство, принудено да напусне страната, ще мине през Истанбул. Тук ще се опитаме да възкресим тази картина, изхождайки от материалите по страниците на високотиражни-те през въпросния период вестници Джумхуриет (Република), Ватан (Отечество), Тасвир (Описание) и Сон поста (Последна поща), които най-пълноценно откликват на събитието.

Всекидневникът Джумхуриет, отстояващ непоклатимо от основа-ването си през 1923 г. до днес народнорепубликански и лаически пози-ции, в броя от 16 септември 1946 г. на първа страница помества статия, озаглавена Обявяване на република в България, в чието подзаглавие се съобщава, че Младият цар, заедно с майка си и сестра си, на път за Египет ще премине през страната ни. В материала се извежда фактът, че „парламентът, потвърждавайки резултатите от референдума, обяви създаването на Народна Република България“. Разпространените слухо-ве, че царското семейство поискало от Турция политическо убежище, по категоричен начин са опровергани от съответните инстанции. Съобщава се също, че Симеон заедно с царицата-майка и княгинята ще живее в Египет при дядо си, бившия крал на Италия Виктор Емануил.

В следващия брой статия на първа страница със заглавието си опо-вестява, че Бившият български цар е на турска земя. От съдържанието Ј

* Текстът под заглавие „Знае ли се какво ще стане на Балканите...“, или преминаването на Симеон ІІ през Турция (1946 г.) е публикуван в: Историческо бъдеще, 2004, № 1–2, 264–272.

��

узнаваме, че „към 23.00 часа специален влак с два вагона за царското се-мейство и един предназначен за багажа им ще пресече турската граница и на следващия ден сутринта в 8 часа се очаква да пристигне в Истанбул“. Изданието осведомява читателите си, че царското семейство незабавно ще се прехвърли в готвещия се за круиз по Източното Средиземноморие параход „Аксу“, за да продължи пътуването си за Александрия.

Изключително обширна и изпъстрена с фотографски материал е статията в броя от 18 септември 1946 г. – Вчера българското царско се-мейство премина през Истанбул, като в подзаглавието се информира за това, че Младият цар, царицата-майка и княгинята, напуснали стра-ната си след обявяването Ј за република, слязоха от влака, директно отидоха на пристанището Галата и се качиха на очакващия ги параход „Аксу“.

Проевропейски ориентираният и проповядващ либерално-демокра-тични принципи вестник Ватан, издаван без прекъсване в периода от 1940 до 1961 г. от Ахмет Емин Ялман1, най-обстойно описва посрещане-то на царското семейство на гара „Сиркеджи“ в Истанбул, разположена непосредствено на брега на Златния рог:

„В 11 часа бяхме на гарата, претъпкана още от ранни часове от нетър-пеливо множество. Първият перон е препълнен с журналисти и служите-ли на обществената безопасност, а от прозорците и вратите на електрич-ките в съседните коловози са нависнали пътници, любопитни да видят пристигането на височайшето семейство. След малко сред посрещачите се появяват българският консул М. Карагьозов, заместващ задържания преди няколко месеца на българската граница на път за Турция бивш генерален консул М. Поповски и пресаташето М. Николов.“

Отразяващият събитието за Ватан репортер Синан Корла се при-ближава към М. Карагьозов, но той нервно му отвръща, че в случая не притежава никакъв официален статут и се намира тук, за да помогне при необходимост, а неопитният в кариерата М. Николов често се обръща към репортерите, разпитвайки ги за непознати нему хора сред чакащите. Междувременно на гарата пристига със сина си бившият посланик на България в Анкара М. Антонов, научил за свалянето си от поста пре-ди няколко месеца по радиото и отказал да се завърне в родината си. Според репортера именно последните са „единствено верните хора на

1 Ахмет Емин Ялман (1888–1973) – турски журналист, роден в Солун. Учи в Со-лунското военно училище, Немската гимназия в Истанбул и защитава докторат по фи-лософия в Колумбийския университет в Ню Йорк. Собственик и издател на вестниците Кайнак, Хюрватан и др., заточаван и въдворяван под арест поради политическите си убеждения и позиции. Автор на пътеписи и мемоари. Умира в Истанбул.

��

Симеон“. Към 12.20 ч., а според в. Сон поста – 12.10, специалният влак бавно навлиза в пределите на гарата. На прозореца на вагона след фур-гона се появяват госпожа и госпожица. В първия момент всички пред-полагат, че това са царицата и княгинята, и се устремяват в тази посока. После става ясно, че те са служителки, и множеството се насочва към следващия вагон със спуснати пердета, чиято заключена врата се отваря и М. Антонов и М. Николов влизат в него. След малко се показва пре-саташето и обявява пред журналистите и фоторепортерите, заели пози пред вратата на вагона, че „царицата е преуморена, благодари за внима-нието и не желае да разговаря“. Според Джумхуриет после във вагона влизат генералният посланик на Италия и консулът Пиетро Маркети, които разговарят известно време с царицата. Сред множеството от мест-ни и чуждестранни журналисти присъства Константин Сагаев2, както и служители от българската легация. След няколко минути на вратата се показва младият цар, „облечен със сиви дрехи, светла риза и червена вратовръзка, като в лявата си ръка държи ръкавици“. Веднага след него „цялата в черно, с воал на главата си и пелерина до колената“ се появя-ва царица Йоанна, „чието лице излъчва тъга“. Симеон позира няколко минути на вратата, после пропуска майка си и сестра си да слязат. На перона „от дясната страна на майката върви младият цар, прихванал я за ръката, а отляво – княгиня Мария-Луиза“. След тях се изреждат сестрата на покойния цар Борис – Евдокия, вдовицата на принц Кирил, неговият адютант и две жени от свитата на царицата. Според наблюденията на репортера, докато „младият цар изглежда малко притеснен, княгинята е във весело настроение“.

Ватан също обръща внимание на състоянието на членовете на ви-сочайшето семейство. По пребледнялото и наскърбено лице на царицата „ясно се открояват следи от преумора, напрегнатост и загриженост“, а у самия цар и сестра му се улавя „стеснителност и неувереност, породени от стълпотворението и шума на гарата“.

Пред погледите на насъбралата се пред гарата „петхилядна любо-питна тълпа“ (Сон поста), височайшето семейство мълчаливо се качва в чакащата ги кола, според Джумхуриет тя е на българското посолство, и по моста Галата пристига на едноименното пристанище в района Кара-

2 Константин Сагаев (1889–1963) – автор на стихове, разкази и драми. Роден през 1889 г. в пловдивското с. Фердинандово, дн. Първенец. Завършва гимназия в Пловдив, след което учи право в София, Белград и Виена. Участва в Балканската война. После е учител, редактор на вестници и списания. Основател и директор на Българска драмати-ческа школа (1921–1936), както и на театър за деца и юноши (1922). В периода от 1931 до 1933 г. е директор на Народния театър и Народната опера. Умира в София.

��

кьой, където ги посрещат представители на българската общност в Ис-танбул, известно време почиват в пътническия салон на кораба „Аксу“, където на повторната молба на журналистите, изявили желание да бе-седват с тях, майката малко нервно повтаря, че „нищо няма да говорят“, а младият цар, „кимайки с глава, също каза не“. Но винаги когато Симе-он забелязва, че обективът се насочва към него, „става от стола, изправя се и застава в сериозна поза“. След това изкачилите се на палубата цар и княгиня следят внимателно крановете, с които се товари багажът. По разписание в 13.10 ч. параходът трябва да поеме по своя курс, но все още продължава товаренето на багажа, транспортиран с шест камиона, а според Джумхуриет – два, а броят на куфарите, които се качват и под-реждат в каютата, е 48. Сред тях се намират и велосипедите на царя и княгинята. През това време настоятелните репортери се стремят да из-копчат информация, свързана със сцените на раздяла на царското семей-ство с родината, но всеки от запитаните отговаря, че се е качил във влака в последния момент. Междувременно на кораба пристига съпругата на съветника в италианското консулство Гуляминети с букет, който поднася с фин реверанс на царицата. В 13.45 ч. „Аксу“, според Сон поста с 85 пасажери, сред които е и иракският дипломатически представител в Тур-ция, и 120 тона багаж вече е готов да отплава, но се налага да поизчакат отишлия до банката да тегли пари генерал Маркулев. От откъслечните отговори и реплики на различни членове на царската свита репортерът на Ватан подрежда следната „мозайка“:

„Пътуването на царя премина много добре. Тъй като от дълго време не беше пътувал, то много му хареса. Въпреки че снощи заспа късно, тази сутрин се събуди рано и внимателно разгледа местата, през които минахме. Царицата бе много тъжна, до границата непрестанно плаче-ше, стараейки се да не издаде сълзите си пред децата. Когато пресича-хме българската граница, покрусата Ј бе тотална. Тя бе изгубила апетит и не яде почти нищо по време на пътя. „Съобщиха ни да напуснем стра-ната в неделя, когато в двореца се готвехме за официална вечеря, чиито покани бяха предварително разпратени. Даже не успяхме да съобщим на всички поканени за отменянето на вечерята.“

Интерес представлява и дочутият от репортера на Сон поста раз-говор, който се води между двама от придружителите по време на прид-вижването на групата от гарата към автомобилите:

„Качих се във влака на царя с неколцина свои приятели в Пловдив. Царицата бе навела глава и мълчеше. Когато видя познати сред ново-качилите се, Симеон леко се усмихна. На някои места по пътя забе-лязвахме мълчаливи човешки маси. По едно време царят се показа на

��

прозореца на влака и започна да им маха с ръце. Те му отвърнаха със същото.“

В потеглилия вече параход се оказват и репортерите на Джумхури-ет, Ватан и Тасвир, решили да работят по мускетарския принцип „Един за всички, всички за един“, поради което съдържанието на информации-те със заглавия Пътуване с бившия български цар до Измир (Ватан, 19 септември 1946, първа страница, автор Фарук Феник), Беседа с българ-ското царско семейство (Тасвир, 19 септември 1946, първа страница, автор Кадри Каябал), които те диктуват по телефона от Измир в редак-циите си, в общи линии се припокрива. Най-впечатляващ е материалът със заглавие Едно вълнуващо пътуване с царското семейство до Измир, чийто автор е правещият тогава първите си стъпки в журналистиката Метин Токер3. Подзаглавията на статията също са твърде интригуващи – Стражата на царя никого не допускаше до него, но „хитростта“ на журналиста преодоля всички препятствия, и се търсят отговори на такива въпроси като „Как е проведен референдумът в България и как царското семейство напуска София? Тайната около смъртта на бившия цар, изключително интересните показания на един от прислугата; ин-формацията, получена от царицата-майка“.

Метин Токер започва репортажа си, като напомня разпространеното мнение, че „пътуването подмладява човека“, но според него тази макси-ма не би могла да бъде отнесена към журналистите, следящи царските семейства. В случая той визира „водената битка още от първата минута след настаняването в кораба за Измир“ и признава, че „никак не е лесно дори да се доближи до царското семейство, което пътува съпровождано от телохранители от НРБ“. Младият журналист информира читателите на вестника, че царското семейство се придружава от 14 души, че „то пъ-тува с един общ паспорт, на чиято първа страница върху допълнително залепен лист с надпис „Народна Република България“ има обръщение към всички приятелски страни с молба да се отнесат добре към царското

3 Всепризнатият доайен на турската журналистика, Метин Токер (1924–2002) е роден в Истанбул. След завършването на лицея „Галатасарай“ следва френска филоло-гия в Истанбулския университет и завършва Института за политически науки в Париж (1953). Популярността му на журналист и общественик расте след брака му с дъщеря-та на втория президент на Република Турция и най-близък съратник на Ататюрк, Исмет Иньоню. През 1954–1968 г. издава сп. Акис (Отзвук), след чието закриване води автор-ски колони в различни вестници и пише мемоарни книги и изследвания за вътрешно-политическия живот в Турция – Десет години с Исмет паша (1965), От еднопартиен към многопартиен режим (1971) и др. От 1977 до 1980 г. е сенатор във Великото наци-онално събрание от контингента на Президенството. Умира в Анкара.

��

семейство“. Токер набляга на обстоятелството, че „трима от 14-те при-дружаващи – генерал Николай Михайлов, Христо Маркулев и Стефан Христов – даже са членове на правителството на народната република. В паспортите на тези тримата надписът „издаден от НВ Симеон II“ е премахнат и е заменен с „Народна Република България“. Те са получили от началниците си категоричната заповед никого да не допуснат до бив-шия цар.“ Журналистът изрично отбелязва и „яката физика“, особено на двама от придружаващите, заключавайки, че „би било несправедливо да не се признаят усилията им да се справят успешно със задълженията си“. По-нататък той описва положението на фоторепортера Намък Гьор-гюч, който още с насочването на обектива към Симеон „се сблъсква“ със Стефанов, който го предупреждава, че „младият цар не желае да бъде сниман“, като действията му недвусмислено подсказват, че при повторен опит „Намък заедно с фотоапарата или само фотоапаратът ще се ока-же в морето“. След като разбират, че този подход за сближаване с царя е безнадежден, те променят стратегията си, опитвайки се да спечелят благоразположението на стражата. И успяват в определено отношение, защото играят на табла с Маркулев и даже го побеждават, но нищо по-вече... От дистанцията на почти шест десетилетия звучат интригуващо наблюденията на младите репортери:

„Царското семейство и хората от свитата бяха изключително мили. Особено царицата и княгинята толкова скромно са облечени, толкова са аристократични в постъпките си, че не бихте могли да не почувствате възхищение към тях. Представете си, че чорапите на обличащата се в траур след смъртта на съпруга си царица претърпели един малък „ре-монт“. И никак не е трудно веднага да се разбере, че това не е в резултат на бедност.“ (Джумхуриет)

Скоро журналистите усещат, че с всеки свой жест една възрастна дама от прислугата с лице, излъчващо аристократизъм, и не разделяща се с „Мистер Чипс“ – любимото куче на Симеон, е добронамерена към тях. Докато другите му колеги се занимават с разсейването на телохрани-телите, минавайки покрай гръцкия о. Митилини (Лесбос), най-младият сред тях, Токер, се вживява в ролята на любител на кучета и продължава отблизо наблюденията си над семейството:

„Ето ви един пример за „твърдостта“ на придружаващите – вечеряха на съседна на царското семейство маса. Между нас казано, наблюдавах специално как вечеряше едно височайше семейство. Никой не започва-ше да яде преди царя. От време на време майката помагаше на децата си. Княгинята, изглежда, нямаше апетит, но иначе двете деца бяха в добро разположение. Впоследствие разбрахме, че малкият цар излиза

��

за пръв път в живота си на такова пътешествие и вероятно Истанбул и пътуването с кораба са го развълнували. А княгинята възнамерява да си води дневник. Нашата мила позната я съветва всеки ден да си води записки, препоръчва Ј подробно да опише пътешествието им. Царят проявява голям интерес към механиката, интересува се отблизо от тех-ника. Това владеещо до съвършенство английски, френски, немски и италиански „короновано“ дете, според показанията на обкръжаващите го, проявява вродени наклонности към техниката. 14-годишната княги-ня е голяма почитателка на киното и не пропуска нито един филм. На парахода тя най-много бе впечатлена от обръснатата глава на колегата ми и през цялото време на пътуването не откъсна поглед от нея. И до-като тъй си седях, на съседната на царя маса придружителят Стефанов, вероятно обзет от мисълта, че се подслушват държавни тайни, видимо се раздразни, нервно се пораздвижи и заповяда на гарсона да увеличи гласа на радиото до краен предел.“

Докато колегите му са заети с разсейването на стражата, Токер ухаж-ва „Мистер Чипс“ и по такъв начин още повече спечелва благоразполо-жението на възрастната прислужница. От нея разбира, че „не царското семейство, а придружителите не разрешават то да бъде снимано“. Тогава той се обръща към нея, „една от най-любезните жени в света“, и брат Ј с молба да му съдействат да фотографира семейството и да вземе интер-вю от царицата. От тях журналистът научава за това, как „в неделя им било оповестено незабавно за 24 часа да напуснат страната“. Царското семейство направило своите приготовления и „в понеделник се качило на влака в Казичене, гаричка на десетина километра от София“. Според разказа на свитата, ако им било разрешено да се качат в София, „тя може би щеше да изживее един от историческите си дни“. Но официалните органи сметнали за удобно, съответно за безопасно Казичене и въпреки всичко „там също се насъбрал достатъчно народ“. Разказаното от стра-жата на репортерите, че царят не е обичан в България, се опровергава от членовете на свитата и когато се намеква за референдума, те почти недоумяват:

„В България референдум ли се проведе?“, продължавайки как „до допитването всичко било натъкмено, в това число и новите знамена. Семейството узнало за резултатите от референдума от радиото и тъй като отрано ги предполагало, не се разочаровало.“

Но за царица Йоанна, „живяла 14 години в тази страна и възприема-ща я като своя, раздялата, разбира се, се оказала мъчителна. А децата бяха малки, за да осъзнаят всичко произтичащо. Когато се разделяха с Истанбул, царицата и сестрата на покойния Борис плачеха, наблюда-вайки града.“

�0

Запитана за мнението на царицата относно проведения референдум, „милата прислужница“ от нейно име отговаря: „Ако имаше действител-но допитване...“ Въпреки всичко официалните власти „не са извършили грубости над семейството – единствено не им било разрешено да отне-сат със себе си вещи, освен такива за лично ползване, а и сандъкът със сребърните сервизи се счупил по пътя“.

После журналистът от в. Джумхуриет успява да привлече в разго-вора човек, който 15 години бил на служба при покойния Борис. Запитан за загадъчната му смърт, той отговаря, че „поради невъзможността по-вече да удържи на натиска на германците царят се самоубил, изпивайки отрова, но това се държало в строга тайна, за да не се повиши влиянието и престижът му в страната“.

Преди да се раздели със София, височайшето семейство посетило „гроба на покойния цар в двора на двореца, който вече ще се използва като правителствена сграда на НРБ“. Идва ред да се изпълни послед-ното желание на Метин Токер, а именно – да фотографират царицата. И в това начинание им помага „милата прислужница“ – когато другите двама репортери уговарят стражата за „слънчева баня“, тя им казва: „Ка-чете се горе!“ Репортерите незабавно се оказват на капитанския мостик и повтарят молбата си към намиращата се там царица: „Тя не възрази и снимките бяха направени“. Слизайки от палубата, те подхвърлят на Сте-фанов защо не им разрешава да я снимат, на което той отвръща: „Какво да правим. Ние бихме разрешили, но царицата не желае“. В коридора между каютите братът на милата прислужница бързо се доближава до Метин Токер и

„...пъхна късче хартия в ръката ми: „Нищо не променяйте, пишете както си е. Царицата изпрати.“ Развълнуван, разтворих късчето хартия, на която на френски бе написано следното: „Твърде съм разчувствана от вниманието, оказано на мен и децата ми по време на преминаването ни през Турция.“ Представете си, че даже едно такова безобидно изявле-ние царицата бе принудена да направи тайно.“

За пътуването на кораба „Аксу“ от Истанбул до Измир и по-конкрет-но за поведението на царското семейство интересни наблюдения ни пре-доставя и Фарук Феник, чийто репортаж Как израства един цар? се поя-вява малко след отшумяването на събитието във Ватан на 23 септември 1946 на втора страница:

„Малкият цар никак не приличаше на 9-годишно дете. Вероятно още от малък е бил възпитан в такъв дух. Не успяхме да се сближим много с него, защото притежаваше зрелостта на 30-годишен мъж. Когато децата

��

на негова възраст подтичваха и се гонеха по палубата, той играеше на бридж с един полковник, адютант на покойния му баща. Независимо че бе оставил в България короната, престола и дворците си, малкият цар отнася със себе си непокътнато достойнство и авторитет. Околните се обръщат към него с „Ваше Величество“. Бе крайно изискан и вежлив, но нито веднъж не чухме да се обърне към обкръжението си с молба. Например не казваше „бихте ли дошли, бихте ли отишли“, а винаги императивно – „елате, идете“. Съгласно протокола майка му вървеше след него. Царят винаги сяда на почетно място на масата и докато той не започне да яде, никой не може да протегне ръка към ястията. При ставането от трапезата се спазва същата церемония. Но въпреки това уважение към него, прихващайки го за ръка, когато минават през тясно или високо място, майката като че ли му напомня, че все пак е дете. На кораба не смениха дрехите му. Симеон не говори много, предим-но слуша това, което му се разказва. С помощник-капитана, който му разказа интересни морски истории, беседваха на английски. Зададе му доста въпроси, свързани с карти, компаси и морските дълбочини. Спо-ред думите на околните, Симеон говори български, английски, френ-ски, италиански и немски. С майка си разговаряше ту на български, ту на италиански. По едно време си говорехме с готвача и аз го запитах за любимите ястия на Симеон. Без особено да се замисли, той отвърна: „Боб. Това е българското национално ястие. Малкият цар предпочита боба пред всички останали блюда.“ През цялото време с изражението на лицето, позата и начина на разговаряне, той категорично внушава: „Аз съм цар!“ Ако някой, без да го познава, го срещнеше случайно, не-пременно би казал: „Това момче колко много прилича на цар!“4 Според мен не бяха толкова унили и натъжени, каквито ги описваха. Говорене-то, походката, поведението и жестовете им като че ли издаваха задовол-ство от това, че са спасили живота си. И единствената им утеха бе, че пътуваха с царските си паспорти. Това беше последният жест на новото държавно ръководство към височайшите особи.“

В Измир на царското семейство се предоставя възможност да посети града и открилия се на 20 август традиционен индустриално-търговски

4 Твърде интересно е, че почти шест десетилетия по-късно подобни мисли споде-ля и журналистката Лейля Умар след срещата си с вече избрания за министър-предсе-дател Симеон Сакскобургготски в кабинета му в София непосредствено в навечерието на визитата на турския премиер Бюлент Еджевит. В статията си със заглавие, в което извежда думи на Симеон, Завръщането в родината си ли? Даже не можех да си и меч-тая за това (в. Сабах, 30 януари 2002), тя пише следното: „Още в първия миг, когато го видях, от устата ми неволно излезе обръщението „Ваше Величество“ и докато разгова-ряхме с него, множество пъти го повторих. Защото, ако бях видяла Симеон на улицата като обикновено облечен мъж или го бях срещнала на някакъв прием, непременно щях да си кажа: „Този човек би трябвало да бъде крал!“

��

панаир. Вестник Ватан публикува на първа страница две фотографии, които отразяват посещението на крепостта „Кадифекале“ на придруже-ното от губернатора на града Шефик Сойер семейство. В заключител-ната част на материала си в Джумхуриет журналистът Токер извежда пророчески разсъждения и пожелания5:

„Този 9-годишен снет от престола си цар отиваше в Александрия при дядо си, 80 и няколко годишния детрониран крал на Италия Виктор Емануил. Симеон, подсказващ с всеки свой жест и състояние царската си особа, понякога свъсвайки вежди, придобиващ сериозен вид, дали помни думите на гръцкия крал Георги, изречени в изгнание: „Знае ли се какво ще стане на Балканите... Днес там сте нищо и никой, а на следва-щия ден – крал.“ Нека бъде открит пътят на младия цар!“

Материалите на младите турски репортери, напористо и вдъхновено отразяващи преминаването на българското царско семейство през Тур-ция, макар и на места с явен превес на търсене на пикантното и сенза-ционното, безспорно представляват неподправени свидетелства на това повратно в най-новата история на България събитие.

5 С умиление и носталгия Метин Токер се връща към тази тема след сбъдването на пророчеството му. В броя на в. Миллиет от 20 юни 2001 г. в авторската си колонка От бележника той помества материал под заглавие: Виж го ти нашия Симеончо!, в който си припомня сцени от пътуването на кораба до Измир.

��

CROSSING OF SIMEON THROUGH ISTANBUL AND IZMIR (�946)�

Hussein Mevsim

The crucial historical events that took place in Bulgaria in September 1946 were followed by the Turkish media with increased interest. Almost daily the front pages of the leading newspapers featured materials, reporting in detail on the internal political affairs in the neighbouring country. Regardless of the ideological orientation or platform of the newspaper, these materials were presented impartially and objectively. The interest of the Turkish press and journalists in Bulgaria increased dramatically after the country was proclaimed a republic as a result of a referendum and after the spreading of information that the royal family, forced to leave the country, would pass through Istanbul. Here we will try to revive this picture on the basis of the materials featured on the pages of the then widely circulated newspapers Cumhuriyet (Republic), Vatan (Fatherland), Tasvir (Description) and Son Posta (Last Mail), which covered the event most comprehensively.

The daily Cumhuriyet, from its establishment in 1923 until today strongly based on national-republican and secular positions, featured on September 16, 1946 on its front page an article, entitled “Proclamation of Republic in Bulgaria.” Its subheading reported that “the young Tsar, together with his mother and sister, will pass through our country on his way to Egypt.” The article further explained that “the parliament, based on the results of the referendum, declared the formation of People’s Republic of Bulgaria.” The widespread rumours that the royal family asked Turkey for political asylum were categorically denied by the relevant institutions. It was also reported that Simeon, together with his mother the Queen and his sister the Princess, would live in Egypt with his grandfather, the former King of Italy Victor Emanuel III.

The front page of the next issue brought the title “Former Bulgarian Tsar is on Turkish Soil.” The article told us that “at about 23.00 a special train with two carriages for the royal family and one for their luggage will cross the Turkish border and is expected to arrive to Istanbul at 8 o’clock next morning.” The newspaper also informed its readers that the royal family

1 Article under the title “Знае ли се какво ще стане на Балканите...”, или преминаването на Симеон ІІ през Турция (1946 г.) (“Do We Know What Will Happen on(“Do We Know What Will Happen on the Balkans...“, or How Simeon II Crossed Turkey. 1946) was published in Историческо бъдеще (Historic Future), 2004, № 1–2, pp. 264–272.

��

would immediately board the steamship “Aksu,” which was ready to start its cruise across the Eastern Mediterranean Sea, to continue their journey to Alexandria.

The article published on September 18, 1946 was exceptionally detailed and illustrated with several photographs – “Yesterday the Bulgarian Royal Family Crossed Istanbul.” Its subheading informed that the “the young Tsar, the Queen-mother and the Princess, forced to leave their country after it was proclaimed a republic, went straight from the train to the Galata port, where they boarded the steamship “Aksu,” which was awaiting them.”

Pro-European and based on liberal-democratic principles newspaper Vatan, published by Ahmed Emin Yalman2 between 1940 and 1961, described detailly the reception of the royal family on the Sirkeci Train Station in Istanbul, located on the very shores of the Golden Horn.

“At 11 o’clock we were at the station, filled by the impatient crowds since early morning. The first platform was full of journalists and the employees of the public security, and from the windows and doors of trains on neighbouring tracks people were leaning, anxious to see the arrival of the distinguished family. After a while, the Bulgarian Consul M. Karagyozov, a deputy of the Consul-General M. Popovski, who was arrested several months ago on the Bulgarian border on his way to Turkey, and the press attaché M. Nikolov, also joined the welcoming party.”

Vatan’s reporter covering the event was Sinan Korla. He tried to talk with M. Karagyozov, who nervously replied that on this occasion, he had no official status and was there only in case if some help should be necessary, while the inexperienced M. Nikolov often turned to journalists, asking them about the identity of various people in the crowd. In the meantime, the former Bulgarian Ambassador in Ankara M. Antonov also came to the station together with his son. Antonov learned that he was relieved from his position several months ago on the radio and refused to return to his homeland. According to the reporter, these people were “the last people faithful to Simeon.” Around 12.20 (12.10 according to Son Posta), the special train slowly entered the station. A lady and a young girl appeared on the carriage window. In the first moment, everyone thought that these were the Queen and the Princess, and rushed in that direction. It soon became clear that the two women were servants,

2 Ahmed Emin Yalman (1888–1973) – Turkish journalist, born in Thessalonica. He studied at the Thessalonica military school, German gymnasium in Istanbul and later defended his doctoral degree in philosophy at Columbia University in New York. Owner and publisher of newspapers Kaynak, Hürvatan and others. Arrested and imprisoned for his political convictions and stands. Author of several travelogues and memoirs. Died in Istanbul.

��

and the crowd turned to the next carriage with closed curtains. The locked doors opened and M. Antonov and M. Nikolov entered. A while later the press attaché reappeared and declared to the journalists and photo-reporters, waiting in front of the doors, that “the Queen is exceptionally tired, that she thanks for the attention and that she does not want to talk.” According to Cumhuriyet after this the Ambassador of Italy and the Consul Pietro Marceti entered the carriage and talked with the Queen for a while. In the crowd of local and foreign journalists was also Konstantin Sagaev,3 as well as the members of the Bulgarian legation. A few minutes later, the young Tsar appeared on the door, “dressed in grey clothes, light shirt and red tie, holding his gloves in his left hand.” Right behind him, the Queen Giovanna appeared, “all dressed in black, with veil on her head and a face full of sorrow.” Simeon lingered on the door for several minutes, after which he stepped aside to let his mother and sister to exit the train. On the platform, “the young Tsar walked on his mother’s right side, holding her hand, and on her left side – the Princess Maria-Louisa.” Behind them walked Evdokia, sister of the late Tsar Boris, widow of Prince Kiril, his aide-de-camp and two women from Queen’s entourage. According to the observations of the reporter, while “the young Tsar looked slightly troubled, the Princess was in a jolly mood.”

Vatan also paid attention to the mood of the royal family. The pale and worried face of the Queen “clearly displayed signs of exhaustion, tension and anxiety” while the Tsar and his sister appeared “shy and insecure due to the confusion and noise on the station.”

In front of “the crowd of five thousand curious people” (Son Posta), the royal family silently entered the car, which was waiting for them (and according to Cumhuriyet belonged to the Bulgarian Embassy), and crossed the Galata bridge to reach the port of the same name in the Karaköy area. There they were greeted by the representatives of the Bulgarian community in Istanbul, and they spent some time resting in the passenger lounge of the ship “Aksu,” where the journalists again expressed their wish to talk to them, to which the mother nervously replied that “they will not talk,” while the young Tsar, “nodding his head, also said no.” But every time Simeon noticed that a camera was aimed at him, “he rose from the chair, stood up and took

3 Konstantin Sagaev (1889–1963) – author of poems, stories and dramas. Born in 1889 in Plovdiv village Ferdinandovo (today Parvenec). Completed gymnasium in Plovdiv, after which he studied law in Sofia, Belgrade and Vienna. Participated in the First Balkan War. Afterwards he worked as a teacher, and editor of newspapers and journals. Founder and director of the Bulgarian Drama School (1921–1936), and of the theatre for children and youth (1922). Between 1931 and 1933 he was a director of the National Theatre and National opera. He died in Sofia.

��

a serious pose.” Afterwards the Tsar and the Princess carefully watched the cranes, which were lifting the luggage on the ship. The ship was supposed to sail away at 13.10, but was delayed because more time was needed to load the entire luggage, which arrived in six trucks (in two according to Cumhuriyet). Altogether 48 suitcases were brought to their cabin, including the bicycles of the Tsar and the Princess. During this time, the persistent journalists tried to extract information connected with the scenes of separation of the royal family from their homeland, but all their respondents replied that they have boarded the train in the very last moment. In the meantime, the wife of the councillor from the Italian Embassy Guglielminetti boarded the ship and offered a bouquet of flowers to the Queen with a fine curtsy. At 13.45 “Aksu,” according to Son Posta with 85 passengers on board, including also the Iraqi diplomatic representative in Turkey, and with 120 tons of luggage, was ready to sail, but they had to wait for the return of General Markulev, who had to go to the bank to draw money. Reporter from Vatan compiled the following mosaic from separate answers and statements he received from various members of the royal entourage:

“The Tsar’s journey passed very well. He did not travel for a very long time, so he enjoyed the experience. Although he went to sleep very late, he woke up early and was carefully observing the places we passed through. The Queen was very sad, she cried ceaselessly until the border, trying to conceal her tears from the children. When we were crossing the Bulgarian border, her grief was immense. She lost her appetite and did not eat anything during the journey. We were told to leave the country on Sunday, when we were preparing for an official dinner in the palace, for which the invitations had been sent in advance. We did not even have time to inform those invited that the dinner was cancelled.”

Son Posta’s reporter captured the following dialogue between two royal companions while the group was walking from the train station to the cars:

“I boarded the train in Plovdiv with a few friends. The Queen bowed her head and was silent. When he saw familiar faces among those who boarded the train, Simeon smiled lightly. In some places along the way, we saw groups of silent people. At some point, the Tsar showed himself on the window and waived at them. They waived back.”

When the steamship departed, reporters from Cumhuriyet, Vatan and Tasvir were also on board. As they decided to work following the principle “One for all, all for one,” the information provided in the articles “Journey with the Former Bulgarian Tsar to Izmir” (Vatan, September 19, 1946, front page, author Faruk Fenik) and “Talk with the Bulgarian Royal Family” (Tasvir, September 19, 1946, front page, author Kadri Kayabal), which they

��

dictated to their editors over the telephone from Izmir, were generally the same. The most impressing article, entitled “An Exciting Journey with the Royal Family to Izmir,” was written by Metin Toker,4 who was making his first steps as a journalist at the time. His subtitles were very intriguing: “The Tsar’s guards do not allow anyone to get close to him, but there are no obstacles for the slyness of a journalist.” At the same time they tried to answer the questions like “How was the referendum in Bulgaria conducted and how did the royal family leave Sofia? The secret regarding the death of the former Tsar; Exceptionally interesting testimony of one of the servants; Information obtained by the Queen-mother.”

Metin Toker started his report by quoting the well-known opinion “that a journey makes a person younger,” adding that according to him that was not the case with journalists following the royal families. In this concrete case, he was referring to “the battle which has started just minutes after the boarding of the ship for Izmir” and admitted that “it was not easy at all to even get close to the royal family, who travelled in the company of bodyguards from the People’s Republic of Bulgaria.” The young journalist informed the readers that the royal family was accompanied by 14 people, and that it was “travelling with one common passport, on the front page of which a paper with the heading People’s Republic of Bulgaria was attached and which addressed all friendly countries with a request to treat the royal family well.” Toker stressed that three out of 14 companions – General Nikolai Mihailov, Hristo Markulev and Stefan Hristov – were actually members of the government of the People’s Republic. In the passports of these three, the line “issued by his Royal Highness Simeon II” was substituted with “People’s Republic of Bulgaria.” They were given a strict order from their superiors not to allow anyone near the former Tsar. The journalist specifically pointed out the “physical strength’ of two of the companions, adding that “it would not be just if their efforts to fulfil their obligations were not recognized.” He further described the problems of the photo-reporter Namık Gürgüç who

4 Generally acknowledged as a doyen of Turkish journalism, Metin Toker (1924–2002) was born in Istanbul. After finishing the Galatasaray lycée, he studied French philology at the Istanbul University and graduated at the Institute for Political Sciences in Paris (1953). His popularity as a journalist and a public figure increased after he married the daughter of the second President of the Republic of Turkey and the closest Atatürk’s associate Mustafa Ismet Inönü. Between 1954 and 1968 he was publishing the journal Akis (Echo), and after its closure continued to publish columns in various newspapers and to write memoirs and studies on internal political life in Turkey – 10 Years with Ismet Pasha (1965), From Single-party to Multi-party System (1971) and others. From 1977 to 1980 he was a senator in the Grand National Assembly from the President’s quota. He died in Ankara.

��

pointed his camera towards Simeon, but clashed with Stefanov, who warned him that “the young Tsar does not want to be photographed,” making it clear with his actions that if he tried again “Namık and his camera, or at least the camera, would end up in the sea.” After realizing that attempting to get closerattempting to get closer get closer to the Tsar was hopeless, they tried to win the favour of his guards. And to an extent they succeeded, as they played backgammon with Markulev and even won over him, but nothing more… The observations of the young journalists sound intriguing from the distance of six decades:

“The royal family and their entourage were exceptionally nice. Especially the Queen and the Princess were dressed so modestly and at the same time they were so aristocratic in their acts that you cannot fail to admire them. Imagine that the socks of the Queen, dressed in black in mourning over her deceased husband, had to be slightly ‘repaired.’ And it was not at all difficult to understand instantly that this was not done as a result of poverty.” (Cumhuriyet)

The journalists soon realized that among the servants, an older lady with aristocratic-looking face who never separated from “Mister Chips,” Simeon’s favourite dog, was well disposed to them. While his other colleagues were distracting the bodyguards as the ship was passing by the Greek island Mitilini (Lesbos), the youngest among them, Toker, acted as a dog lover to get a closer look at the family:

“Here is one example of the ‘toughness’ of the escort – they had their dinner on the table right next to the royal family. I was observing closely how the royal family dines. Nobody started to eat before the Tsar did. From time to time mother helped the children. The Princess, so it seemed, had no appetite, but otherwise both children were in a good mood. Later we learned that the little Tsar was on such a journey for the first time in his life and probably Istanbul and the journey with the ship excited him. The Princess planned to write a diary. Our well disposed acquaintance suggested her to take notes each day and to describe the journey in detail. The Tsar was very interested in the machinery and wanted to learn more about how the ship works. According to the people around him, this child, fluently speaking English, French, German and Italian, had an inborn interest in engineering. The 14-year old Princess is a great fan of the cinema and hardly misses a film. On the steamship she was most impressed by the shaved head of a colleague of mine and hardly ever turned her eyes away from him. And while I was sitting and observing, Stefanov, sitting on the table next to the Tsar’s table and probably troubled by the thought that other people were listening to the state secrets being discussed, became visibly angry, started to move around nervously and ordered the waiter to turn the radio up to the maximum level.””

��

While his colleagues were busy with distracting the bodyguards, Toker courted “Mister Chips,” receiving even more sympathies from the old servant. He learned from her that “not the royal family, but those accompanying it do not allow photographs to be taken.” Then he turned to her, “one of the nicest women in the world,” and her brother with a request to help him to take a picture of the family and to make an interview with the Queen. He learned from them that “on Sunday the family was told to leave the country within 24 hours.” The royal family made the arrangements and “boarded the train on Monday in Kazichene, a small station 10 km from Sofia.” According to the entourage, if the family was allowed to get on the train in Sofia, “Sofia would perhaps witness one of its historic days.” But the authorities saw Kazichene as more suitable and safer place, but in spite of everything, “a large number of people appeared also there.” The claims of the guards that the Tsar was not loved in Bulgaria were refuted by the entourage. When asked about the referendum, they were almost puzzled:

“There was a referendum in Bulgaria? Everything was prepared in advance, including the new flags. The family learned about the results of the referendum from the radio, but has foreseen them in advance, so they were not disappointed.

But for the Queen Giovanna, who lived 14 years in that country and considered it her own, the separation, of course, was very difficult. And the children were too little to fully comprehend everything. While they were departing from Istanbul, the Queen and the sister of late Boris were looking at the city and crying.”

Asked what the Queen thinks about the referendum, “the nice servant” answered: “If there really was a true referendum…” Despite everything, the authorities “did not treat the family roughly – they only did not allow them to take all their belongings with them, but only the personal items, while the box with the silverware broke on the journey.”

The Cumhuriyet reporter managed to talk with a person, who was in the service of the late Boris for 15 years. When asked about his mysterious death, the man replied that “the Tsar committed suicide by drinking poison, because he could no longer resist the German pressure, but that this was kept a top secret so that his influence and prestige in the country would not increase.”

Before departing from Sofia, the royal family visited “late Tsar’s grave in the backyard of the palace, which will now be used as a government building of the People’s Republic of Bulgaria.” The time came for Metin Toker’s last wish – photograph of the Queen. “The nice servant” helped again. While the other two journalists were trying to convince the guards to go sunbathing, she told them to “go upstairs.” The journalists immediately climbed up to the

�0

captain’s bridge where the Queen was waiting. “She accepted our requests and the pictures were taken.” Returning to the deck, they asked Stefanov again why he does not allow them to take Queen’s picture, to which he replied: “What can I do? We would allow, but the Queen does not want to.” In the corridor between the cabins, the brother of the nice servant quickly approached Metin Toker and

“…pushed a piece of paper in my hand. He said: ‘Do not change anything, write it the way it is. The Queen sends it.’ Excited, I opened the piece of paper, on which the following was written in French: ‘I am deeply touched by the attention shown to me and the children during our crossing of Turkey.’ Imagine that the Queen was forced to make in secrecy even such a harmless statement.”

Faruk Fenik left us additional interesting observation on the journey of “Aksu” from Istanbul to Izmir and especially on the conduct of the royal family in his report “How a Tsar Grows Up?,” published on September 23, 1946 on Vatan’s second page.

“The little Tsar did not resemble a 9-year old child. He was probably raised in such spirit since being very little. We were not able to get close with him, because he displayed the maturity of a 30-year old man. While other children of his age were chasing a ball across the deck, he was playing bridge with one Colonel, an adjutant of his late father. Although he has left behind in Bulgaria his crown, throne and palaces, the little Tsar carried along his untouched dignity and authority. People around him are addressing him with ‘Your Highness.’ He was exceptionally elegant and polite, but we never heard him to turn to his entourage with a request. For example, he never said ‘would you come, would you go,’ but always in the imperative – ‘come, go.’ In line with the protocol, his mother was walking behind him. The Tsar always sat on the honourable seat behind the table and everyone was waiting for him to start eating before reaching for the food. When the meal was finished, the same ceremony would take place. But despite all this respect for him, when they were passing through a narrow or a high place, his mother held his hand, as if to remind him that after all, he was still a child. While on the ship, they did not change his clothes. Simeon did not talk much, he mostly listened to other people. He spoke English with the Captain’s assistant, who told him several interesting sea stories. The Tsar asked him many questions about maps, compasses and the depth of the sea. According to the people around him, Simeon speaks Bulgarian, English, French, Italian and German. He spoke with his mother in Bulgarian and Italian. I talked also with the cook and asked him about Simeon’s favourite dishes. Without giving it much thought, he replied: ‘Beans. That is a Bulgarian national dish. The little Tsar likes beans above all other dishes.’ During all the time, the

��

expression on his face, his pose and the manner of talk clearly suggest: ‘I am the Tsar!’ If someone, who did not know him, would meet him, he would certainly say: ‘How strongly this boy resembles a Tsar.’5 In my opinion, they were not as low-spirited and sad as described. Their manner of speech, walk, behaviour and gestures seemed to show satisfaction over the fact that their lives were saved. Their only comfort was that they were travelling with their royal passports. This was the last gesture made by the new state authorities to the royal persons.”

In Izmir the royal family was offered a possibility to visit the city and the traditional Fair of Industry and Commerce, which started on August 20. The newspaper Vatan published on the first page two photographs made during the visit of the family, accompanied by the city governor Şefik Soyer, on the fortress “Kadifekale.” In the last part of his material in Cumhuriyet journalist Toker listed his prophetical thoughts and wishes:6

“This 9-year old deposed Tsar went to Alexandria to his grandfather, 80-year old deposed King of Italy Victor Emanuel. Does Simeon, who demonstrates with his every gesture and condition that he is a royal person, remember the words the Greek King George pronounced in exile: ‘Do we know what will happen on the Balkans... Today you are nothing and nobody there, and on the next day – you are a King.’ Let there be a wide open road in front of the young Tsar!”

The materials of the young Turkish journalists, who covered the crossing of the Bulgarian royal family through Turkey, despite their occasional attempt to dig out something spicy and sensational, represent beyond doubt a genuine testimony of this crucial event from the Bulgarian recent history.

5 It is very interesting that six decades later, something similar was written by a journalist Leyla Umar after meeting Simeon Saxe-Coburg-Gotha, then already elected as the Prime Minister of Bulgaria, in his cabinet in Sofia just before the visit of the Turkish Prime Minister Bülent Ecevit. She used Simeon’s own words, “Return to My Homeland? I Did not Dare Even to Dream About It,” for the title of the article (Sabah, January 30, 2002) in which she wrote the following: “In the very first moment when I saw him, the words ‘Your Highness’ spontaneously came from my mouth and while we spoke, I repeated it several times. Because, if I had seen Simeon on the street dressed as an ordinary man or met him on some reception, I would undoubtedly say to myself: this man should have been a king.”

6 Metin Toker returned to this topic with affection and nostalgia when his prophecy fulfilled. On June 20, 2001 in his regular column “From the Notebook” in Milliyet he published an article entitled “Take a Look at Our Little Simeon” in which he remembered the scenes from the ship journey to Izmir.

��

��

БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОшЕНИЯ ОТ 20-ТЕ ДО КРАЯ НА 50-ТЕ ГОДИНИ – В ТЪРСЕНЕ НА ВЕРНИЯ ТОН Евгения Калинова

На 29 октомври 1923 г. на картата на Балканите се появява нова дър-жава – Република Турция. Две години по-късно – на 18 октомври 1925 г., в Анкара между Турция и България е подписан Договор за приятелство, който влиза в сила на 17 август 1926 г., а през декември същата годи-на са разменени и пълномощни министри1. Така официалните дипло-матически отношения са уредени и през следващите три десетилетия в тях като че ли не настъпват сериозни сътресения. Към Договора от 1925 г. има допълнителен Протокол и Конвенция за установяване, които съставят юридическата основа за решаване на проблемите, свързани с правата на малцинствата в двете страни, вкл. правото на свободно изсел-ване. До края на десетилетието се доизграждат международноправните рамки, в които е възможно развитието на добросъседски отношения2. За България, преживяла две национални катастрофи и загубила значи-телни територии, сближаването с Турция, с която, за разлика от другите си съседи, няма териториални и репарационни спорове, е естествено и желано. Своеобразна кулминация в тази насока е посещението на бъл-гарска правителствена делегация начело с премиера Никола Мушанов в Анкара през декември 1931 г., когато Мустафа Кемал Ататюрк произна-ся знаменателните думи: „Турция и България трябва да бъдат приятели. Този, който е против България, той е и против Турция.“3

1 Хаков, Дж. Българо-турските отношения и турското население в България. – В: Изследвания в чест на проф. Страшимир Димитров. Т. 2. С., 2001, 693–696.

2 На 12 февруари 1928 г. е подписан Договор за търговия и мореплаване; на 6 март 1929 г. – Договор за неутралитет, помирение, съдебно уреждане и арбитраж; на 23 декември 1929 г. – Конвенция за предаване на престъпници. На 27 май 1930 г. в Анкара е подновен Договорът за търговия и мореплаване, а на 21 декември 1933 – и Допълнителна търговска спогодба. – Пеева, К. Българо-турски договори и спогодби и регулирането на двустранните отношения в 1908–1938. – В: Изследвания в чест на проф. Стр. Димитров..., 710–712.

3 Саръкоюнджу, А. Турско-българските политически отношения през периода на Мустафа Кемал Ататюрк (1920–1938). – В: Българско-турските военнополитически отношения през първата половина на ХХ век. С., 2005, 144–147.

��

В началото на 30-те години в политическия климат на Балканите все по-ясно се очертава стремеж към постигане на обединение на мно-гостранна основа, което да гарантира статуквото в региона. Турция има амбицията да играе водеща роля в изграждащия се Балкански пакт, до-като за България участието в него би било равносилно на отказ от по-литиката на национално обединение, насочена именно към ревизия на прекроените в неин ущърб балкански граници. Българската страна от-казва участие в опитите на Анкара да създаде блокова структура на Бал-каните. През есента на 1933 г. Турция сключва договори с Гърция и Ру-мъния, с които на практика се противопоставя на българския стремеж за връщане на Западна Тракия и Южна Добруджа4. Настъпва охлаждане в българо-турските отношения, задълбочено от създадения през февруари 1934 г. Балкански пакт, в който Турция е инициатор и радетел за военно-политическото обвързване на всички съседи на България за запазване на статуквото на полуострова. На 19 май 1934 г. с военен преврат е свален кабинетът на Народния блок, с който е свързано успешното развитие на връзките с Турция след 1931 г. За Анкара това е негативен знак и в тече-ние на година напрежението в двустранните отношения нараства.

На този фон все по-ясно се оформят контурите на важен проблем в българо-турските отношения, чиито проекции се простират и в след-ващите десетилетия – изселническия проблем. На основата на Конвен-цията за установяване, в края на декември 1934 г. Анкара прави офи-циално предложение: „Ако българското правителство иска да се осво-боди от турското население в България, да се споразумеем взаимно, да го изтеглим постепенно в един период от 5-6 години, като уредим чрез преговори въпроса за изселването... Това ще е най-доброто разрешение на въпроса.“5 Българската страна възлага на комисия от различни ми-нистерства да обсъди всички аспекти на подобен вариант. Към средата на 1935 г. управляващите вече са категорични, че едно „постепенно и бавно“, добре подготвено изселване отговаря на държавните интереси, особено ако то се извърши от крайграничните области и там се засели българско население. Анкара продължава да настоява България да поз-воли на 600 хил. български турци в продължение на 10 години да се из-селят в Турция. Двете страни постигат договореност за дългосрочно из-селване по 10 хил. души годишно. През 1935 г. се изселват 22 650, а след

4 Петров, Л. България и Турция през 30-те години на ХХ век (Политически отно-шения). – В: Българско-турските военнополитически..., 115–116.

5 Централен държавен исторически архив (ЦДИА), ф. 321к, оп. 1, а. е. 3141, л. 6–7.

��

това до 1939 г. вкл. годишно страната напускат по 15 хил., или общо през втората половина на 30-те години – между 80 и 100 хил. души6. Това е времето, когато се формира както българският, така и турският модел на поведение по отношение на изселването. Според Конвенцията от 1925 г. изселването трябва да е свободно и доброволно, но и двете страни из-вършват нарушения – българските власти използват различни форми на принуда, за да придадат масов характер на изселването, а турските още през 1937 г. се опитват да го ограничат и контролират както по брой, така и по региони, като поощряват изселването от далечната североизточна част на страната и не разрешават разреждане на турското население по границата с Турция7. По-късните изселнически вълни на практика пов-тарят в по-голяма или по-малка степен елементите на този модел.

Напрежението в българо-турските отношения отслабва в края на 30-те години пред лицето на засилващата се заплаха от нов военен конфликт и при осъзнаване от българска страна, че при евентуално ново поставяне на въпроса за националното обединение България ще има нужда от бла-госклонното отношение на Турция. Взаимодействието между двете дър-жави по въпросите за промяната на статута на Проливите през 1936 г. (изгодна за Турция) и при подписването на Солунското съглашение от 1938 г. (премахващо военните ограничения за България) подсказва пе-риод на затопляне на отношенията. България се съобразява с искането на Турция от 1937 г. за силно ограничаване броя на изселващите се бъл-гарски турци, мотивирано с икономически проблеми. Този факт, както и военновременните условия водят до рязко спадане на изселванията8.

В началото на Втората световна война България и Турция се стре-мят да запазят неутралитет, но върху отношенията им пада сянката на взаимни подозрения, подхранвани от сложните външнополитически комбинации на въвлечените във войната държави. Все пак надделява стремежът към избягване на конфликтни ситуации и на 17 февруари 1941 г. двете страни подписват декларация за ненападение, разширяване на търговския обмен и поддържане на умерен тон в печата по отношение

6 Стоянов, В. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., 1998, 88–89, 237–239.

7 Дипломатически архив на Министерството на външните работи (ДА на МВнР), оп. 11п, а. е. 305, л. 7–8.

8 Статистическите данни за броя на изселилите се в Турция български турци през втората половина на 30-те години и до края на Втората световна война не са съвсем точни и различните автори посочват различни данни – между 80 и 100 хил. души. – Стоянов, В. Турското население в България..., 88–89, 237–239.

��

на другата страна9. Макар България да е съюзник на Третия Райх (от 1 март 1941 до 26 август 1944 г., когато повторно обявява неутралитет), а Турция – неутрална чак до 2 август 1944 г., когато скъсва дипломати-ческите отношения с Германия, в отношенията между двете страни се запазва дух на добронамереност.

След Втората световна война победена България е оставена в съ-ветската сфера на влияние и се управлява от лява коалиция, доминирана от Българската комунистическа партия (БКП). В първите следвоенни го-дини българо-турските отношения не са обременени с военновременни проблеми и до 1946 г. двете страни се стремят да ги запазят на добро равнище, тъй като нямат териториални и репарационни претенции една към друга и се нуждаят от сигурен тил при решаването на приоритетни-те за всяка от тях външнополитически задачи, свързани с други държа-ви. Не липсват обаче и поводи за взаимни подозрения. Турция се чувства застрашена от съветските войски на българска територия и от претен-циите на София към Западна Тракия, още повече че СССР настоява за промяна на режима на контрол върху Проливите, което за Анкара е по-сегателство върху турските национални интереси.

Първоначално България, ангажирана с участие във войната срещу Германия, отделя първостепенно внимание на вътрешнополитическата си реорганизация и на борбата за справедлив мирен договор с победите-лите. Затова тя се стреми да не отговаря на острия тон на турската преса, насочен срещу превръщащата се в съветски сателит страна, и поставя ударението върху търговията и транспортните връзки. От края на 1944 до 1947 г. на двустранна основа са решени успешно редица проблеми, свързани с подобряването на железопътния транспорт, а стокообменът устойчиво расте, макар и да се реализира на основата на компенсацион-ните сделки и неговият дял да не е особено значим в търговските връзки на двете държави10.

В първите следвоенни години в българо-турските отношения липс-ва напрежение и по изселническия въпрос. След 9 септември 1944 г. новите управляващи от коалицията Отечествен фронт (ОФ) се стремят да приобщят мюсюлманското население в България към своята поли-тика. Властта проявява особено внимание към него, отграничавайки се

9 Петров, Л. България и Турция 1931–1941. С., 2001, 191–192, 232. 10 Григорова, Ж. Балканската политика на социалистическа България 1944–1970.

С., 1985, 338–340; Калинова, Е. Преориентацията на българската външна търговия (септември 1944–1949). – В: Двадесетият век. Опит за равносметка. С., 2003, 285–286, 287–288.

��

от линията на предишните кабинети11. През 1945 г. се възобновява из-даването на вестници на турски език; държавата поема издръжката на турските училища и увеличава броя им; през 1948 г. 80% от турчета-та вече ходят редовно на училище; за тях се организират читалища и детски градини. Проявяваната толерантност е и заради необходимостта България да се представи добре в навечерието на изготвянето на мирния договор. Действително в него няма отделна клауза за малцинствата. Ви-сшето мюсюлманско духовенство и по-видните турски представители официално застават зад политиката на ОФ, която осигурява нови при-добивки – земеделска пенсия за турските селяни наравно с българските; гарантирано от държавата безплатно образование на роден език12; дос-тъп до висшите училища. Турци са включени в комитетите на ОФ и в администрацията.

От края на 1946 г. отношенията между България и Турция отново започват да се влошават в резултат на набиращата скорост Студена вой-на – България е плътно интегрирана политически и икономически в съ-ветската сфера, а през март 1947 г. с доктрината „Труман“ САЩ започват да подпомагат военно Гърция и Турция, за да ги обвържат в общ блок срещу комунизма. На 12 юли 1947 г. е подписан и американско-турски Договор за икономическа и военна помощ, докато през март 1948 г. Бъл-гария сключва с другата суперсила – СССР, Договор за „дружба, сътруд-ничество и взаимна помощ“. Негативно влияние върху политиката на Анкара към България оказва и изострянето на съветско-турските отно-шения във връзка с проблема за режима на Проливите, както и противо-положните позиции, които двете съседни страни заемат към гражданска-та война в Гърция – България подпомага Демократичната армия на ген. Маркос, докато Турция подкрепя правителството в Атина. От края на 1947 г. зачестяват граничните инциденти и острият тон в печата.

В условията на изострящото се блоково противопоставяне изселни-ческият въпрос отново става централен в българо-турските отношения и

11 Проблемите в българо-турските отношения от средата на 30-те години се от-разяват върху политиката към българските турци. Властите поощряват изселническата вълна и стриктно се придържат към частния статут на малцинствените училища, които са с много ограничени финансови възможности и броят им непрекъснато спада – от 605 през 1936 г. на 367 през 1944 г. Обучението в тях е на ниско равнище, което е и следствие от политиката на управляващите. – Стоянов, В. Турското население в Бъл-гария..., 89–91.

12 В чл. 79 на Конституцията на НРБ от 4 декември 1947 г. се постановява, че малцинствата имат право да се учат на своя майчин език и да развиват националната си култура, като изучаването на българския език е задължително. – Български консти-туции и конституционни проекти. С., 1990, 50–51.

��

задълго остава доминиращ негативен фактор в тях. В следващите години той ту затихва, ту се разгаря, според зигзагите в тези отношения и непо-следователната българска политика по националния въпрос. Изостряне-то на проблема в края на 40-те години е резултат от успоредното дейст-вие на два фактора. Първият е свързан с дълбоките промени в живота на българските турци: наред с подобреното им положение в обществото, с демонстрираното уважение към тях от страна на властта и с позитивни-те промени в бита им те изпитват смут и несигурност. Дълбоките соци-ално-икономически промени, които обективно съдействат за модерни-зирането на турската общност, влизат в противоречие с манталитета на консервативно настроената маса. Тя посреща с недоверие и неприязън политиката на правителствата на ОФ, насочена към коопериране на зе-мята, равенството на мъжа и жената, атеистичната пропаганда13.

Вторият фактор за надигането на изселническата вълна е връщането на Турция към тактиката отпреди войната – да използва изселническата пропаганда за въздействие върху мюсюлманските общности в съседни-те страни и за постигане на свои външнополитически цели. Опасенията на българските турци от преобразованията в страната са умело използ-вани от Анкара, която активизира дейността си сред тях. Внушенията, които се правят от турската преса и радио, чрез идващи от Турция писма на роднини, разговори със служители от турската легация и консулства и особено агитацията на турските учители14 трябва да предпазят българ-ските турци от „аклиматизиране“ към новата по-толерантна политика и да поддържат у тях убеждението, че Турция е родината им и е готова да ги приеме. Налице е приемственост с линията на Анкара отпреди Вто-рата световна война, но започващата Студена война внася и нов щрих – използването на турското население в България за борба срещу иде-ологическия противник, за да бъде той дестабилизиран във вътрешен план и дискредитиран във външен.

Засилената пропаганда за изселване обаче съвсем не означава ши-роко отворени врати, защото икономическата ситуация в Турция не поз-волява масов прием на изселници. Още в средата на 1947 г. наблюдени-ята на българските власти показват, че турските консулства внимателно подбират желаещите да се изселят. Към предвоенния критерий, който позволява изселване най-вече от североизточната част на страната, но

13 Желязкова, А. Социална и културна адаптация на българските изселници в Турция. – В: Между адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция. С., 1998, 16–17.

14 ДА на МВнР, оп. 11п, а. е. 312, л. 34.

��

не и от Южна България, се прибавя чисто икономически: безпроблемно се разрешава да се установяват в Турция хора, които са заможни, имат роднини, които ще поемат издръжката им, или са квалифицирани специ-алисти, от които страната би имала полза.

През май 1947 г. Анкара обявява, че е готова за дългосрочно при-емане на турци от балканските страни на основата на съществуващите изселнически спогодби15, а в следващите месеци поставя и въпроса за положението на турското малцинство в България16. Преброяването на населението в България през декември 1946 г. показва, че броят на бъл-гарските турци е 675 000 (9,61%). Сред тях се надига изселническа въл-на под влияние на започващата Студена война и засиленото недоверие и дори враждебност между социалистическа България и капиталистиче-ска Турция.

Българските ръководители отчитат тези настроения, като техните позиции са повлияни от влошения климат в международните отноше-ния. На 4 януари 1948 г. лидерът на БКП Георги Димитров дава красно-речив израз на опасенията, породени от вътрешни и външни фактори, и на начините, които властта смята да приложи за решаването на пробле-ма. На пленум на партията той припомня, че „има един голям въпрос, който не от вчера съществува. Той е, че по нашата южна граница имаме всъщност небългарско население, което представлява постоянна язва за нашата страна.“ Според Димитров задачата е „да го махнем оттам и го заселим на друго място, а там да заселим наше, собствено, българско население“17. Моделът, който Г. Димитров предлага, съвсем не е спе-цифично български или присъщ само на комунистическия режим18. Но

15 Турция води политика на размяна на населението от 1923 г. Спогодби в този дух са подписани през 1923 г. с Гърция, 1925 г. с България, 1936 г. с Румъния и 1938 г. с Югославия. През 1934 г. Анкара приема т. нар. поселищен закон, който дава възмож-ност на всеки мюсюлманин от турския езиков и културен кръг да се пресели в Турция. Спогодбата от 1925 г. продължава да е в сила след Втората световна война и е заместе-на от нова изселническа спогодба едва през 1968 г.

16 В Меджлиса се разисква по положението на „братята-турци“ извън Турция, а турската страна многократно протестира пред българското Министерство на външните работи за нарушените права на българските турци. – Стоянов, В. Турското население в България..., 103–104; Тодорова, Р. Българо-турските отношения след Втората световна война (40-те – 60-те години). – Исторически преглед, 1994–1995, № 5, 35–36.

17 Централен държавен архив на Република България (ЦДА на РБ), ф. 1Б, оп. 5, а. е 19, л. 17.

18 Достатъчно е да се припомни съдбата на насилствено изселените през 1913 г. българи от Източна Тракия и Мала Азия, чиито имоти не са компенсирани от турската държава, но и писанията в гръцката преса през 1946 и 1947 г. по повод на българското население в Беломорието. То е наречено „трън, който в скоро време ще предизвика

�0

поръката на Г. Димитров въпросът да се реши още през 1948 г. не се осъществява поради променените приоритети в резултат на конфликта Тито–Сталин.

През 1948–1949 г. изселническите настроения обхващат все по-ши-роки слоеве, но българското ръководство не изглежда готово да позволи масово изселване. Особената важност на въпроса за изселването и плът-ната обвързаност със СССР изисква „сверяване на часовника“ с Кремъл. То става при посещението на българска партийна делегация при Сталин на 29 юли 1949 г. Той е категоричен, че „ние би трябвало да се осво-бодим от турците, да намерим възможности и начини действително да ги изселим. Тоя елемент е неблагонадежден.“19 Този „съвет“ разсейва и последните колебания и на 18 август 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП заема категорична позиция: да не се пречи на желаещите да се изселят български турци, но докато са на българска територия, да спазват бъл-гарските закони, а ако Турция откаже да ги приеме до края на годината, те да бъдат заселени в северните райони на страната, като на тяхно мяс-то се настани българско население, на което ще може да се разчита да прибере тютюна и да брани границата20.

Българските власти издават изселнически паспорти на всички же-лаещи, а промяната в позицията им предизвиква ответната реакция на Турция, опасяваща се от масов приток на емигранти. Ситуацията от края на 30-те години се повтаря. Турският пълномощен министър в София прекратява призивите пред българското Министерство на външните работи да се разреши свободно изселване и вече твърди, че Турция не желаела изселването на всички турци, а само равнопоставеното им тре-тиране в България21.

В края на декември 1949 г. на Министерството на външните работи е възложено да направи официални постъпки пред Турция за приемане на български турци от южните райони, желаещи да се изселят. Според българските изчисления изселването трябва да обхване около 250 000 души и да завърши във възможно най-кратък срок (три месеца). Сред българските турци настъпва изселническа еуфория, поощрявана от вла-

гнойна рана“ и „рак в дробовете на Гърция“, а призивите са: „Те трябва да си отидат... Трябва да се наложи на България да приеме и да настани далеч от нашите граници тия 60 000–70 000 фанатични сънародници“. – Трифонов, С. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912–1915. С., 1992, 162–182; Даскалов, Г. Българите в Егейска Македония. С., 1996, 254–255.

19 ЦДА на РБ, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 42, л. 46.20 ЦДА на РБ, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 653, л. 4–5.21 Тодорова, Р. Българо-турските отношения..., с. 37.

��

стите, но ограничавана от турската страна, която в противоречие с офи-циалната Ј пропаганда в защита на правото на българските турци да се приберат „час по-скоро в отечеството-майка“, бави издаването на визи за изселниците. Те стават заложници на враждебната политика на двете съседни държави – напуснали работа и с разпродадено имущество, из-селниците седмици наред чакат разрешение от турската страна да минат границата. Забавянето е плод на нежеланието на Анкара „да разреди“ контингента, на който разчита в България, както и на страха, че сред влизащите в Турция може да има носители на „комунистическа зараза“. Главното обаче е невъзможността на Турция да отдели нужните средства за настаняването на изселниците22.

В началото на август 1950 г. българската страна официално про-тестира срещу бавното уреждане на формалностите. Като напомня, че Турция е подтикнала и насърчавала изселването, тя предупреждава, че в скоро време ще завърши издаването на паспорти на около 250 хиляди български турци, пожелали да се изселят, и призовава Анкара също да изпълни задълженията си по Конвенцията от 1925 г. и да приеме тези хора. В нарушение на същата Конвенция българската страна поставя и срок – три месеца23. В последвалата размяна на дипломатически ноти, пълни с обвинения, Анкара протестира срещу „масовото депортиране“ на българските турци, което според нея било причинено от потъпканите им човешки права. Тя нарушава Конвенцията от 1925 г., като изисква декларации за политическите убеждения на изселващите се и гаранции, че имат роднини в Турция, които ще ги издържат, и дори се опитва да интернационализира проблема, като го отнася до ООН24.

В началото на октомври 1950 г. Турция затваря границата и настоя-ва българската страна да приеме обратно миналите на нейна територия

22 В редица материали от турската преса през 1950 и 1951 г. се говори за „окая-ното положение“ на пристигналите в Турция изселници. То се признава и от редица турски политици, надяващи се Западът да подпомогне финансово страната им. – ДА на МВнР, оп. 11п, а. е. 318, л. 2, 4–6, 15, 17–18.

23 В българската нота се припомня, че „мъчно може да бъде забравен случаят с българското малцинство в Източна Тракия и Мала Азия, което бе насилствено изселе-но от пределите на Турция, лишени от възможност да ликвидират своите имоти – бук-вално ограбени“, както и фактът, че България е приела и хиляди арменски бежанци от Турция. – Баев, Й., Н. Котев. Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война. I част. – Международни отношения, 1994, № 1, 22–24.I част. – Международни отношения, 1994, № 1, 22–24. част. – Международни отношения, 1994, № 1, 22–24.

24 Препоръката на ООН е правителствата на отделните страни да осигурят еднак-ви права за всички свои граждани, а не да създават специални права за отделни групи, които най-често водят до допълнителното им обособяване. – Баев, Й. Военнополити-ческите конфликти след Втората световна война и България. С., 1995, с. 160.

��

без редовни документи лица от цигански произход. Те са само повод за прекратяване на наплива от изселници, с които Турция не може да се справи25. Изселващите се плащат и цената на това решение, тъй като хиляди остават на границата, без да могат да продължат напред, нито да се върнат назад. България отстъпва и след два месеца изселването се подновява. За 1950 г. броят на изселилите се български турци достига 55 746 души26.

През 1951 г. Турция се стреми да забави темповете на изселване. Използвайки като претекст минаването на границата на нямащи право на изселване цигански семейства, на 7 ноември 1951 г. Анкара за втори път затваря границата. В отговор на 30 ноември 1951 г. България обявя-ва, че прекратява изселването, за да не бъде използвано то за антибъл-гарски цел, и дълго след това българската страна е непреклонна, че няма да позволи такова масово изселване: между 1948 и 1951 г. страната на-пускат над 150 хиляди български турци27. След 1951 г. България преус-тановява издаването на визи за изселване и границата остава затворена до 20 февруари 1953 г., когато двете страни се споразумяват България да приеме обратно изселилите се неправомерно цигански семейства. Както решението на Турция да затвори границата, така и българският отказ да се разрешава изселване на желаещите български турци са крайни дейст-вия в нарушение на договореностите от 1925 г. (Конвенцията обаче не е денонсирана). Върху тях тежи отпечатъкът на най-острата фаза на Сту-дената война. Нарастват българските опасения от военното обвързване на южната съседка със САЩ, които Ј отреждат водещо място в своите стратегически планове28.

25 През декември 1951 г. официалното турско обяснение е друго: „Първото реше-ние, което взехме да затворим турско-българската граница, ни бе наложено от факта, че българските власти бяха превърнали изселването в масово и принудително и едва след това решение българското правителство се съгласи с молбата ни да ограничи и определи числото на изселниците, които ни бе възможно да приемаме месечно.“ – ДА на МВнР, оп. 11п, а. е. 318, л. 29.

26 Стоянов, В. Турското население в България..., 114–115.27 Според С. Трифонов броят на изселилите се между 1948 и края на 1951 г. е 156

410 души, а В. Стоянов посочва, че те са „над 154 000“. – 000“. –000“. – Трифонов, С. Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944–1989). – В: Страници от българската ис-тория. Ч. II. С., 1993, 211–212;II. С., 1993, 211–212;. С., 1993, 211–212; Стоянов, В. Турското население в България..., с. 116. Според официалното турско становище от началото на 1950 до края на 1951 г. в Турция са приети 152 755 изселници. – ДА на МВнР, оп. 11п, а. е. 318, л. 29.

28 В съобщението на БТА от 30 ноември 1951 г. за прекратяване на изселването директно се посочва, че „засилването на враждебните намерения, които Турция питае спрямо България, несъмнено е във връзка с присъединяването Ј към Атлантическия пакт и с факта, че тя бе натоварена от военноподпалвачи като Англия и САЩ със за-

��

В междудържавните отношения продължава духът на Студената война, засилен от влизането на Турция в НАТО (февруари 1952 г.) и от създаването година по-късно на нов Балкански пакт с участието на Тур-ция, Гърция и Югославия29. От Анкара не пропускат да напомнят, че са готови да приемат желаещите да се изселят български турци, и много-кратно представят пред българските власти конкретни искания за съби-ране на разделени семейства30.

Първите признаци за смекчаването на идеологическото противопос-тавяне между двете съседни страни се проявяват през втората половина на 1953 г. Инициативата е на България и за пореден път е внушена от Москва, която след смъртта на Сталин променя външнополитическата си концепция31. Новите инструкции са България да активизира поли-тиката си на Балканите, за да се смекчат неблагоприятните за съветски-те интереси процеси, свързани с разширяването на НАТО. Българската страна няколко пъти предлага на Турция да се извърши демаркация на границата, за да няма възможност за нарушаването Ј. Положителният отговор на Анкара идва едва през есента на 1955 и през март 1956 г. е постигнато съгласие по този въпрос, което донякъде намалява напреже-нието. Броят на граничните инциденти рязко спада, подготвя се възоб-новяване на търговския обмен32. В началото на 1955 г. е подписана нова Търговска и платежна спогодба, която поставя търговията между двете страни на клирингова основа. През май 1956 г. усилията на българската страна за установяване на културни контакти най-после дават резултат – в България гостува известният турски диригент Дж. Решид, а през ав-

дачи, които да смутят реда и мира на Балканите“. – ДА на МВнР, оп. 11п, а. е. 318, л. 27, 30. За мястото на Турция в плановете на НАТО вж. документите от 1951 и 1952 г. в електронния документален сборник НАТО на Балканите (CD-ROM).CD-ROM).-ROM).ROM).).

29 ДА на МВнР, оп. 11п, а. е. 40, л. 14–22.30 След второто затваряне на границата до средата на 1955 г. Турската легация в

София настоява пред МВнР да се разреши на общо 313 семейства (1780 души) да се изселят при вече изселилите се в Турция свои близки роднини. Година по-късно броят им е вече 2347 и легацията продължава да връчва подобни ноти. – ДА на МВнР, оп. 11п, а. е. 313, л. 15; а. е. 200а, л. 62–63.

31 През юли 1953 г. В. Червенков е извикан в Москва заедно с другите източно-европейски комунистически лидери, за да им бъдат разяснени новите съветски изис-квания след смъртта на Сталин и отстраняването на Лаврентий Берия от борбата за сталиновото наследство. Червенков оповестява новата линия към съседните държави на 8 септември 1953 г., като заявява, че българското правителство иска нормални от-ношения с Гърция, Турция и Югославия и е готово да уреди чрез преговори спорните въпроси. Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи 1939–2005. С., 2006, 197–198; ДА на МВнР, оп. 11п, а. е. 36, л. 113.

32 ЦДА на РБ, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 2192, л. 142–143.

��

густ 1958 г. българското консулство в Истанбул успява да организира турне на балета на Софийската опера33. Надеждите, че тези инициативи ще поставят началото на плодотворни културни връзки, се оказват на-празни – до началото на 60-те години те остават единствените културни прояви между двете съседни страни.

Независимо от позитивните промени, които са част от общото смек-чаване на противопоставянето Изток–Запад в средата на 50-те години, изселническият проблем продължава да тегне над българо-турските от-ношения. В средата на 50-те години започва ново надигане на изселни-ческата вълна в България, обусловено от непреставащата турска пропа-ганда34 и от натиска върху българските турци за коопериране на земята. Турция настоява да се възстанови свободата на изселване и през юли 1956 г. българските управляващи изразяват готовност да разрешат на близките на вече изселилите се турци да напуснат страната, но обвърз-ват разрешението с искане да се сключат споразумения по финансови, транспортни и други въпроси от взаимен интерес. Така те се надяват, че изселническият въпрос няма да бъде поставян като предварително усло-вие за нормализиране на отношенията, а ще бъде решен впоследствие, когато атмосферата в отношенията между двете страни стане по-благо-приятна35.

В закъснелия с половин година турски отговор обаче се настоява да се даде свобода за изселване на всички български турци като предвари-телно условие за развитието на отношенията. На 5 юли 1957 г. Турция предлага незабавни преговори и заявява, че би могла да приема дневно до 1000 емигранти в периода април-септември и до 500 души в остана-лите месеци, като изселването се извършва на основата на Конвенцията между двете страни от 1925 г.36 Българските управляващи си дават смет-ка, че подобно решение ще доведе до масово изселване, което не само ще създаде стопански затруднения37, но и ще бъде лоша „реклама“ за социалистическия строй в страната. Така България дава съгласие да се

33 Калинова, Е. Европейските капиталистически страни в международната кул-турна дейност на България (1956–1966). (Непубликувана дисертация), 359–360.

34 През май 1956 г. българската страна официално протестира, че турската лега-ция в София и турските консулства в Пловдив и Бургас „са предприели открита акция на подстрекателство на турското население за масово изселване“. – ДА на МВнР, оп. 11п, а. е. 334, л. 21–22.

35 Тодорова, Р. Българо-турски отношения..., 49–50.36 ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 3372, л. 92–93. Преброяването от декември 1956 г. по-

казва, че в страната има 656 025 български турци. – Стоянов, В. Турското население в България..., с. 111.

37 ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 3372, л. 95–96.

��

изселят само 2500 души, поименно посочени в списъци, за да се съберат разделени семейства.

Новото десетилетие поставя нови изпитания, но дава и нови шан-сове на българо-турските отношения. Двете държави остават разделени от „желязната завеса“, но тя вече не изглежда така непреодолима. Про-мените в международния климат, очертали контурите на „мирното съв-местно съществуване“, усложнената ситуация на Балканите във връзка с Кипърския проблем и не на последно място – стремежът на българските и турските политици и дипломати към повече реализъм и прагматизъм проправят пътя към сближаването и разбирателството между двете съ-седни страни и народи.

��

��

BULGARIAN-TURKISH RELATIONS FROM THE �920s TO THE END OF THE �950s – IN SEARCH OF THE RIGHT TONEEvgenia Kalinova

A new state appeared on the map of the Balkans on October 23, 1923 – the Republic of Turkey. Two years later, on October 18, 1925, an Agreement of Friendship between Turkey and Bulgaria was signed in Ankara. It entered in force on August 17, 1926, and in December of the same year the two countries exchanged Ministers Plenipotentiary.1 The official diplomatic relations were thus established and over the next three decades no significant concussions occurred. The Protocol and the Convention on Settlement, which became the legal base for solving problems related with the minority rights in both countries, including the right to unhindered emigration, were added to the 1925 Agreement. By the end of the decade, the international legal frame, which made the development of good neighbourly relations possible, was completed.2 For Bulgaria, which has experienced two national catastrophes and lost significant territories, rapprochement with Turkey, the only neighbour with which the country had no disputes regarding the territory and reparations, was natural and desired. A culmination of such development was the visit of the Bulgarian government delegation headed by the Prime Minister Nikola Mushanov in Ankara in December 1931, when Mustafa Kemal Atatürk pronounced his significant words: “Turkey and Bulgaria must be friends. Those who are against Bulgaria are also against Turkey.”3

1 Hakov, D, DD. “Българо-турските отношения и турското население в България” (Bulgarian-Turkish Relations and the Turkish Population of Bulgaria) inBulgarian-Turkish Relations and the Turkish Population of Bulgaria) in-Turkish Relations and the Turkish Population of Bulgaria) inTurkish Relations and the Turkish Population of Bulgaria) in Relations and the Turkish Population of Bulgaria) inRelations and the Turkish Population of Bulgaria) in and the Turkish Population of Bulgaria) inand the Turkish Population of Bulgaria) in the Turkish Population of Bulgaria) inthe Turkish Population of Bulgaria) in Turkish Population of Bulgaria) inTurkish Population of Bulgaria) in Population of Bulgaria) inPopulation of Bulgaria) in of Bulgaria) inof Bulgaria) in Bulgaria) inBulgaria) in) inin Изследвания в чест на проф. Страшимир Димитров. Т. 2Страшимир Димитров. Т. 2 (Studies in Honour of Prof. Strashimir Dimitrov, Vol. 2). Sofia, 2001, pp. 693–696.

2 The Treaty on trade and marine navigation was signed on February 12, 1928; The Treaty on neutrality, reconciliation, judicial settlement and arbitration on March 6, 1929; and the Convention on transfer of prisoners on December 23, 1929. The Treaty on trade and marine navigation was renewed in Ankara on May 27, 1930, and on December 21, 1933 an additional trade agreement was signed. Peeva, K. “Българо-турски договори и спогодби и регулирането на двустранните отношения в 1908–1938” (Bulgarian-Turkish Treaties and Agreements and the Regulation of Bilateral Relations from 1908 to 1938) in Изследвания в чест на проф. Страшимир Димитров. Т. 2 (Studies in Honour of Prof. Strashimir Dimitrov, Vol. 2), pp. 710–712.

3 Sarikoyuncu, A. “Турско-българските политически отношения през периода на Мустафа Кемал Ататюрк (1920–1938)” (Turkish-Bulgarian Political Relations in the

��

The political climate on the Balkans in the beginning of 1930s was marked by a visible aspiration for achieving a multilateral alliance, which would preserve the status quo in the region. Turkey’s ambition was to play the leading role in the construction of the Balkan Pact, while participation of Bulgaria in it would mean that the country gave up on its policy of national unification, aimed exactly at the revision of the Balkan borders, which have been shaped at its expense. The Bulgarian side thus declined the participation in Ankara’s attempts to set up a bloc on the Balkans. In the fall of 1933, Turkey concluded treaties with Greece and Romania, thereby in practice opposing the Bulgarian aspirations for the return of the Western Thrace and South Dobrudzha.4 As a consequence, the Bulgarian-Turkish relations cooled down, even more so after the Balkan Pact was established in February 1934 and in which Turkey was the initiator and champion of the military-political commitments of all Bulgarian neighbours for the preservation of the status quo on the peninsula. The military coup of May 19, 1934 brought down the government of the People’s Bloc, which was credited for the successful development of the relations with Turkey after 1931. This was a negative sign for Ankara and in the course of the next year, the tensions in the bilateral relations increased.

The shapes of an important problem in the Bulgarian-Turkish relations – the problem of emigrants – became even clearer against this background. On the basis of the Convention on Settlement, Ankara made the following official proposal at the end of December 1934: “If Bulgarian government wants to be relieved of the Turkish population of Bulgaria, we can reach an agreement to gradually withdraw it over a period of 5-6 years through negotiations on the emigration… This will be the best solution to this question.”5 The Bulgarian side formed a commission, which included people from various ministries, to discuss all aspects of such a possibility. By the middle of 1935, the government was already convinced that a “gradual and slow” well-prepared emigration would be in the interests of the state, especially if it was conducted in the border regions and if Bulgarian population was settled there. Ankara continued to insist that Bulgaria should allow 600,000

Time of Mustafa Kemal Atatürk 1920–1938) in Българско-турските военнополитически отношения през първата половина на ХХ век (Bulgarian-Turkish Military-Political Relations in the First Half of the 20th Century). Sofia, 2005, pp. 144–147.

4 Petrov, L. “България и Турция през 30-те години на ХХ век (Политически отношения)” (Bulgaria and Turkey in the 1930s. Political Relations) in Българско-турските военнополитически... (Bulgarian-Turkish Military-Political…), pp. 115–116.

5 Централен държавен исторически архив (ЦДИА) (Central State Historical Archive), f. 321к, op. 1, a. u. 3141, p. 6–7.

��

Bulgarian Turks to settle in Turkey over the course of 10 years. The two countries reached an agreement on a long-term emigration of 10,000 people per year. In 1935 22,650 people left Bulgaria, followed by 15,000 more each year until the 1939 (including) – all together between 80,000 and 100,000 people in the second half of the 1930s.6 This was the period in which both the Bulgarian and the Turkish behaviour model regarding the emigration was shaped. According to the 1925 Convention, the emigration had to be free and voluntary, but both countries have violated this – the Bulgarian authorities have used different forms of coercion to make the emigration more massive, while the Turkish tried to limit it already in 1937 and to control not only the number of emigrants, but also the regions from which the emigrants came from, encouraging emigration from the remote north-east part of the country and not allowing the Turkish population along the border with Turkey to thin out.7 The subsequent emigration waves reiterated to a smaller or larger extent the elements of this model.

The tensions in the Bulgarian-Turkish relations weakened in the end of the 1930s under the rising threat of the new military conflict and after the Bulgarian side realized that if it raised the question of national unification again, Bulgaria would need the benevolent attitude of Turkey. The cooperation between the two countries on the issues of the change of the regime of the Turkish Straits in 1936 (favourable to Turkey) and on the signing of the Thessalonica Agreement in 1938 (revoked the military limitations for Bulgaria) suggested that the relations were warming up. Bulgaria complied with the Turkish 1937 request for a significant reduction in the number of emigrating Bulgarian Turks, motivated by the economic problems. This fact and the beginning of the war sharply reduced the emigration.8

In the beginning of the Second World War, Bulgaria and Turkey tried to preserve their neutrality, but their relations with each other were overshadowed by the mutual suspicions, heightened by the complicated foreign policy designs of the countries involved in the war. In the end the aspiration for avoiding the conflict situations gained the upper hand and on February 17, 1941 the

6 Stoyanov, V. Турското население в България между полюсите на етническата политика (Turkish Population of Bulgaria between the Poles of the Ethnic Policy). Sofia, 1998, pp. 88–89, 237–239.

7 Дипломатически архив на Министерството на външните работи (ДА на МВнР) (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 11п, a. u. 305, p. 7–8.

8 Statistical data on the number of the Bulgarian Turks who have emigrated to Turkey during the second half of the 1930s and during the World War II are not accurate and different authors present different numbers – between 80,000 and 100,000. Stoyanov, V. Турското население в … (Turkish Population of Bulgaria …), pp. 88–89, 237–239.

�00

two countries signed a declaration on non-aggression, expansion of trade and preservation of the moderate tone in the press regarding the other country.9 Although Bulgaria was an ally of the Third Reich (from March 1, 1941 to August 26, 1944, when it again declared neutrality), and Turkey remained neutral until August 2, 1944 when it broke the diplomatic ties with Germany, the relations between the two countries preserved the spirit of benevolence.

After the Second World War the defeated Bulgaria came under the Soviet influence and was governed by the left coalition, dominated by the Bulgarian Communist Party (BCP). The Bulgarian-Turkish relations were not burdened by war-time problems and until 1946 both countries tried to stay on good terms with each other as there were no territorial and reparation claims between them and as both needed a secure rear while they tried to settle their priority foreign-political problems with other countries. There were, however, also reasons for mutual suspicion. Turkey felt threatened by the presence of the Soviet army on the Bulgarian territory and by Sofia’s claims to the Western Thrace, even more so because the USSR insisted on the change of the regime of control over the Straits, which for Ankara was a violation of the Turkish national interests.

Initially Bulgaria, which was engaged with the participation in the war against Germany, devoted first-class attention to its internal political reorganization and to its struggle for a just peace treaty with the victors. For this reason an attempt was made not to reply to the sharp tone of the Turkish press, directed against the country, which was turning into a Soviet satellite, and to concentrate on the trade and transport links instead. A number of problems, linked to the improvement of the railway transport, were successfully solved through bilateral efforts between the end of 1944 and 1947. In the same period, the trade exchange steadily grew, although it was largely based on barter deals and its share in the overall trade of both countries was not particularly large.10

The issue of emigration caused no tensions in the Bulgarian-Turkish relations during the first post-war years. After September 9, 1944, the new government under the Fatherland Front (FF) tried to win the support of the

9 Petrov, L. България и Турция 1931–1941 (Bulgaria and Turkey 1931–1941). Sofia, 2001, pp. 191–192, 232.

10 Grigorova, Z. Балканската политика на социалистическа България 1944 – 1970 (The Balkan Policy of the Socialist Bulgaria 1944 – 1970). Sofia, 1985, pp. 338–340; Kalinova, E. “Преориентацията на българската външна търговия (септември 1944–1949)” (Re-orientation of the Bulgarian Foreign Trade. September 1944–1949) in Двадесетият век. Опит за равносметка (The 20th Century: Drawing up a Balance Sheet). Sofia, 2003, pp. 285–286, 287–288.

�0�

Muslim population of Bulgaria. Making a turn from the line of the previous cabinets, the new government dedicated special attention to these people.11 In 1945 the publication of Turkish newspapers was resumed; the state took over the financing of the Turkish schools and increased their number; in 1948 80% of Turkish children attended schools regularly; libraries and kindergartens were organized for Turkish children. This display of tolerance was necessary also because Bulgaria needed to make a good impression in the period before the peace treaty was concluded. Indeed when this was accomplished, no clause regarding the minorities was added to the treaty. The high Muslim clergy and the prominent representatives of the Turkish community officially supported the policy of the FF, which guaranteed the new gains – agricultural pensions for Turkish villagers equal to those received by Bulgarians; free of charge education in the mother tongue and guaranteed by the state;12 access to universities. Turks were included in the FF committees and in the state administration.

In the end of 1946 the relations between Bulgaria and Turkey made another turn for the worse as a result of the Cold War, which started gaining momentum – Bulgaria was tightly politically and economically integrated into the Soviet sphere, and in March 1947 following the Truman Doctrine, the USA started sending military aid to Greece and Turkey to include them in a common bloc against communism. On July 12, 1947 the American-Turkish agreement on economic and military aid was signed, while in March 1948 Bulgaria concluded an agreement of “friendship, cooperation and mutual assistance” with the other superpower – USSR. The policy of Ankara towards Bulgaria was further negatively influenced by the deterioration of the Soviet-Turkish relations regarding the regime on the Straits and by the opposing position the two countries took regarding the civil war in Greece. Bulgaria assisted the Democratic Army of General Markos, while Turkey supported

11 The problems in the Bulgarian-Turkish relations from the mid–1930s on have reflected on the policies towards the Bulgarian Turks. The authorities have encouraged the emigration and strictly followed the principle that the minority schools can be only private – as such they were with very limited financial resources and their numbers were continuously decreasing from 605 in 1936 to 367 in 1944. The level of education in these schools was low, which was also a result of the government policies. Stoyanov, V. Турското население в … (Turkish Population of Bulgaria …), pp. 89–91.

12 Article 79 of the Constitution of the People’s Republic of Bulgaria from December 4, 1947 stated that minorities have the right to education in their mother tongue and to develop their national culture alongside the compulsory study of the Bulgarian language. Български конституции и конституционни проекти (Bulgarian Constitutions and Constitutional Projects). Sofia, 1990, pp. 50–51.

�0�

the government in Athens. By the end of 1947 the number of border incidents increased, and the tone in the press became sharper.

On the background of the straining confrontation between the two blocs, the emigration issue again acquired the central place in the Bulgarian-Turkish relations and remained a dominating negative factor in them for a long time. During the subsequent years, it faded away and roused again on many occasions, depending on the turns in the relations and on the inconsistent Bulgarian policy regarding the national question. The deterioration of the problem in the end of the 1940s came as a result of two parallel factors. The first was linked with the profound changes in the life of the Bulgarian Turks; alongside the improvement of their public status, the respect with which the authorities started to treat them and other positive changes in their lifestyle, they felt confused and uncertain. The profound social-economic changes, which have objectively contributed to the modernisation of the Turkish community, clashed with the mentality of the conservative masses. They viewed the policies of the governing FF regarding the collectivisation of the land, gender equality and atheist propaganda with mistrust and hostility.13

The second factor for the raising of the emigration wave was that Turkey had returned to its pre-war tactics – to use the emigration propaganda to influence the Muslim communities in the neighbouring countries to achieve its foreign-political goals. The fears of the Bulgarian Turks regarding the transformations in the country were skilfully exploited by Ankara, which had increased its activities among them. The suggestions made by the Turkish press and radio, letters sent by the relatives in Turkey, conversations with the members of the Turkish legation and the consulates and especially the agitation of the Turkish teachers14 aimed at preventing the “acclimatization” of the Bulgarian Turks to the new, more tolerant policies and to sustain their conviction that Turkey was their motherland and that it was ready to accept them. The continuity with the line Ankara took before the Second World War was clear, but the emerging Cold War added a new touch – the Turkish population of Bulgaria was used in the fight against the ideological opponent to destabilise it internally and to discredit it externally.

The intensified propaganda regarding the emigration by no means meant that the doors of Turkey were wide open, because the economic situation in

13 Zhelyazkova, A. “Социална и културна адаптация на българските изселници в Турция” (Social and Cultural Adaptation of Bulgarian Immigrants in Turkey) in Между адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция (Between Adaptation and Nostalgia. Bulgarian Turks in Turkey). Sofia, 1998, pp. 16–17.

14 ДА на МВнР (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 11п, a. u. 312, p. 34.

�0�

the country did not allow for a mass reception of the émigrés. The Bulgarian authorities have noticed already in the mid–1947 that the Turkish consulates carefully selected those who wanted to emigrate. In addition to the pre-war criterion to permit the emigration above all from the north-east part of the country and not from South Bulgaria, a new economic condition was introduced: only those people who were wealthy, had relatives in Turkey who could support them, or were qualified specialists who could benefit the country, were allowed to settle in Turkey without problems.

In May 1947 Ankara declared that it was ready to accept Turks from the Balkan countries based on the existing emigration agreements,15 and in the next months raised the issue of the situation of the Turkish minority in Bulgaria.16 The Bulgarian census of December 1946 showed that there were 675,000 (9.61%) Turks in Bulgaria. Influenced by the emerging Cold War and the increased distrust and even hostility between socialist Bulgaria and capitalist Turkey, the growing number of them began considering the possibility to emigrate.

The Bulgarian authorities have noted these attitudes, while at the same time they were also influenced by the deteriorated climate in the international relations. On January 4, 1948, the BCP leader Georgi Dimitrov eloquently expressed the apprehensions, caused by the internal and external factors, and outlined the ways the authorities intended to use to solve the problem. On the party plenum he reminded that “there is one large issue, which did not appear yesterday. That is the fact that on our southern border we have a non-Bulgarian population, which represents a permanent ulcer for our country.” According to Dimitrov, the task was to “remove it from there and settle it in another place, and to settle there our own Bulgarian population.”17 The

15 Turkey has led the policy of the exchange of population since 1923. Such agreements were signed with Greece in 1923, with Bulgaria in 1925, with Romania in 1936 and with Yugoslavia in 1938. In 1934 Ankara passed the so-called Settlement Law, which gave a chance to every Muslim from the Turkish linguistic and cultural circles to settle in Turkey. The 1925 agreement remained in force after the Second World War and was substituted with a new emigration agreement only in 1968.

16 In Meclis debates were held on the situation of “Turkish brothers” outside Turkey, and the Turkish side on numerous occasions protested to the Bulgarian Ministry of Foreign Affairs about the violations of the rights of the Bulgarian Turks. Stoyanov, V. Турското население в … (Turkish Population of Bulgaria …), pp. 103–104; Todorova, R. “Българо-турските отношения след Втората световна война (40-те – 60-те години)” (Bulgarian-Turkish Relations after the Second World War. 1940s – 1960s) in Исторически преглед (Historical Review), 1994–1995, № 5, pp. 35–36.

17 Централен държавен архив на Република България (ЦДА на РБ) (Central State Archive of the Republic of Bulgaria), f. 1Б, op. 5, a. u. 19, p. 17.

�0�

model, proposed by G. Dimitrov, was not a specific Bulgarian invention, nor was it characteristic only for the communist regimes.18 However, Dimitrov’s instruction to solve the question already in 1948 was not implemented because the change of priorities after the Tito – Stalin conflict.

In the 1948–1949 period, the number of people inclined to emigrate continued to grow, but the Bulgarian authorities seemed reluctant to allow the mass emigration. The exceptional importance of the emigration issue and the fact that Bulgaria was tightly bound to the USSR required that “the watch was set right” according to Kremlin. This happened when the Bulgarian party delegation visited Stalin on July 29, 1949. Stalin was explicit that “we should get rid of Turks, to find possibilities and ways to really resettle them because this element is unreliable.”19 This “advice” dispersed the last hesitations and on August 18, 1949 the Politburo of the Central Committee of the BCP took a categorical position: there would be no obstacles for those Bulgarian Turks who wanted to leave, but while they were still on Bulgarian territory, they had to respect the Bulgarian laws, and if Turkey refused to accept them before the end of the year, they should be resettled in the north of the country, while the Bulgarian population would be put in their place to guarantee that the tobacco would be harvested and the border protected.20

The Bulgarian authorities issued the exit passports to all those who wanted it. The change in the Bulgarian position caused a corresponding reaction of Turkey, which was afraid of the mass influx of emigrants. The situation from the end of the 1930s was repeated. The Turkish Minister Plenipotentiary in Sofia stopped his appeals to the Ministry of Foreign Affairs to permit the free

18 It suffices to remember the fate of Bulgarians forced to leave Eastern Thrace and Asia Minor in 1913, whose property was not compensated by the Turkish state, and the writings in the Greek press in 1946 and 1947 regarding the Bulgarian population of the Aegean area. They were referred to as “a thorn, which in a short period of time will cause a festering wound” and “a cancer in the lungs of Greece.” The press called that “they should leave. Bulgaria has to be forced to accept and settle far from our borders its 60,000-70,000 fanatical compatriots.” Trifonov, S. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912–1915 (Thrace. Administrative Organisation, Political and Economic Life 1912–1915). Sofia, 1992, pp. 162–182; Daskalov, G. Българите в Егейска Македония (Bulgarians in Aegean Macedonia). Sofia, 1996, pp. 254–255.

19 ЦДА на РБ (Central State Archive of the Republic of Bulgaria), f. 1Б, op. 5, a. u. 42, p. 46.

20 ЦДА на РБ (Central State Archive of the Republic of Bulgaria), f. 1Б, op. 6, a. u. 653, p. 4–5.

�0�

emigration and started to claim that Turkey did not want the emigration of all Turks, but only their equal treatment in Bulgaria.21

At the end of December 1949 the Ministry of Foreign Affairs received an order to take official steps to persuade Turkey to accept the Bulgarian Turks from the southern regions, who wanted to leave. According to the Bulgarian calculations, the emigration should affect around 250,000 people and should be completed in the shortest possible term (three months). The emigration euphoria spread among the Bulgarian Turks, encouraged by the Bulgarian authorities, but limited by the Turkish side, which was slow to issue visas to the emigrants, contradicting its official propaganda about the protection of the right of the Bulgarian Turks to return “as soon as possible to the motherland.” The emigrants thus became hostages of the hostile policies of the two neighbouring countries – having quit their jobs and sold their property, the emigrants were waiting for several weeks to receive the permission from the Turkish side to cross the border. The delays were caused by Ankara’s reluctance to “dilute” the contingent it was counting on in Bulgaria, and by its fear that among those entering Turkey there might also be carriers of the “communist infection.” The main reason, however, was the inability of Turkey to provide the necessary funds for the settlement of the emigrants.22

In the beginning of August 1950 the Bulgarian side officially complained over the slow arrangement of formalities. By reminding that Turkey used to incite and encourage the emigration, it warned that the issuing of passports to around 250,000 Bulgarian Turks, who expressed their wish to emigrate, would be concluded soon and called on Ankara to fulfil its obligations according to the 1925 Convention and thus to accept these people. In a violation of the same Convention, the Bulgarian side set a deadline – three months.23

21 Todorova, R. “Българо-турските отношения…” (Bulgarian-Turkish Relations…), p. 37.

22 Numerous materials from the Turkish press from 1950 and 1951 spoke about “the deplorable situation” of the emigrants after their arrival to Turkey. This was acknowledged also by many Turkish politicians, who hoped that the West would provide financial aid to their country. ДА на МВнР (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 11п, a. u. 318, p. 2, 4–6, 15, 17–18.

23 The Bulgarian note also reminded that “the case of the Bulgarian minority from the Eastern Thrace and the Asia Minor, which was deported by force from the territories of Turkey without the right to sell their property and which was thus literally robed, cannot be easily forgotten” nor can be forgotten the fact that Bulgaria accepted also thousands of Armenian refugees from Turkey. Baev, Y., Kotev, N. “Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война. I част” (The Question of Emigrants in the Bulgarian-Turkish Relations after the Second World War. Part I) in Международни отношения (International Relations), 1994, № 1, pp. 22–24.

�0�

The exchange of diplomatic notes full of accusations followed, and Ankara protested against “the mass deportation” of the Bulgarian Turks, which was according to Ankara caused by the violation of their human rights. Turkey violated the 1925 Convention by demanding declarations regarding the political convictions of the emigrants and guarantees that they have relatives in Turkey, who would provide for them. It even tried to internationalize the problem by taking it to the UN.24

In the beginning of October 1950 Turkey closed the border and insisted that the Bulgarian side accepts back persons of Roma origin who have crossed over to the Turkish territory without proper documents. This was just an excuse used to cut the influx of emigrants with which Turkey was not able to cope.25 The emigrants had to pay the price of this decision too, as thousands remained trapped on the border, unable to continue forward or to return back. Bulgaria gave in and the emigration was halted for two months. In 1950, 55,746 Bulgarian Turks left the country.26

During 1951 Turkey tried to slow down the emigration process. Using the pretext that Gypsy families without the right to emigrate have crossed the border, Ankara closed the border for the second time on November 7, 1951. In response on November 30, 1951 Bulgaria declared that it was putting an end to the emigration to prevent it being abused for anti-Bulgarian purposes. For a long period afterward, Bulgaria was uncompromising regarding its position that it would not allow such mass emigration again: between 1948 and 1951 over 150,000 Bulgarian Turks have left the country.27 After 1951

24 The recommendation of the UN to both governments was to provide the same rights to all their citizens, and not to give special rights to particular groups, which most often leads to their additional isolation. Baev, Y. Военнополитическите конфликти след Втората световна война и България (Military-Political Conflicts after the Second World War and Bulgaria). Sofia, 1995, p. 160.

25 In December 1951 Turkey gave a different official explanation: “The first decision we made to close the Bulgarian-Turkish border was imposed on us because the Bulgarian authorities turned the emigration into a mass and forced one, and only after this decision the Bulgarian government has agreed with our request to limit and specify the number of emigrants, which we are able to accept monthly.” ДА на МВнР (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 11п, a. u. 318, p. 29.

26 Stoyanov, V. Турското население в … (Turkish Population of Bulgaria …), pp. 114–115.

27 According to S. Trifonov 156,410 people have emigrated between 1948 and the end of 1951, while V. Stoyanov writes that they were “over 154,000.” Trifonov, S. “Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944–1989)” (Muslims in the Politics of the Bulgarian State 1944–1989) in Страници от българската история. Ч. II. (Pages from the Bulgarian History. Part II). Sofia, 1993, pp. 211–212; Stoyanov, V. Турското население в … (Turkish Population of Bulgaria …), p. 116. According to the official Turkish position,

�0�

Bulgaria put an end to the issuing of emigration visas and the border remained closed until February 20, 1953, when the two countries reached an agreement that Bulgaria would accept back the Roma families, which have emigrated illegally. Turkey’s decision to close the border and the Bulgarian decision to prevent the emigration of those Bulgarian Turks who wanted to leave were extreme acts violating the agreement from 1925 (the Convention itself was not denounced, however). These acts were also burdened by the fact that the said period witnessed the harshest phase of the Cold War. Bulgaria was increasingly afraid that Turkey would become a military ally of the USA, which considered Turkey a priority in their strategic plans.28

The relations between the two states continued to be marked by the spirit of the Cold War, even more so after Turkey entered NATO (February 1952) and after a new Balkan Pact was established a year later with the participation of Turkey, Greece and Yugoslavia.29 Ankara did not fail to note that it was ready to accept all the Bulgarian Turks who wanted to emigrate and on numerous occasions presented to the Bulgarian authorities concrete requests for bringing together the divided families.30

The first signs of the softening of the ideological confrontation between the two neighbouring countries appeared in the second half of 1953. The initiative came from the Bulgarian side and was again suggested by Moscow, which has changed its foreign policy concept after Stalin’s death.31 The new

in 1950 and 1951 152,755 emigrants were accepted into Turkey. ДА на МВнР (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 11п, a. u. 318, p. 29.

28 The announcement of the Bulgarian News Agency from November 30, 1951 on the cessation of emigration directly noted that “the increase in the hostile intentions Turkey bears against Bulgaria is beyond doubt linked with its joining the NATO pact and the fact that warmongers like the USA and England gave Turkey the task to disturb peace and order on the Balkans. ДА на МВнР (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 11п, a. u. 318, p. 27, 30. For more on the place of Turkey in the NATO plans see the documents from 1951 and 1952 in the electronic document collection НАТО на Балканите (NATO on the Balkans) (CD-ROM).

29 ДА на МВнР (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 11п, a. u. 40, p. 14–22.

30 Between the second border closure and mid–1955, the Turkish legation in Sofia insisted before the Ministry of Foreign Affairs that 313 families (1780 persons) were allowed to emigrate and join their close relatives who have already settled in Turkey. A year later the number already reached 2347 and the legation continued to deliver similar notes. ДА на МВнР (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 11п, a. u. 313, l. 15; a. u. 200а, p. 62–63.

31 In July 1953 V. Chervenkov was summoned to Moscow along with the other East European communist leaders to be instructed on the new Soviet requirement after the death of Stalin and after Lavrenty Beria was removed from the battle over Stalin’s heritage.

�0�

instructions were that Bulgaria should become more active on the Balkans in order to alleviate the processes unfavourable for the Soviet interests and linked to the NATO expansion. Bulgaria made several proposals to Turkey for the demarcation of the border in order to prevent the possibilities for its violation. Ankara replied positively only in the fall of 1955 and in March 1956 an agreement was reached, which somewhat decreased the tensions. The number of border incidents sharply declined, and preparations were made for renewal of bilateral trade.32 In the beginning of 1955, a new trade and remuneration agreement was signed, setting the trade between the two countries on the clearing principle. The Bulgarian efforts to establish cultural contacts finally brought about a result in May 1956, when the famous Turkish conductor C. Reşid visited Bulgaria. In August 1958 the Bulgarian Consulate in Istanbul managed to organise a tour of the ballet of the Sofia Opera House.33 Hopes that these initiatives would represent only a beginning of fruitful cultural ties remained unfulfilled – until the beginning of the 1960s, they remained the only cultural manifestations between the two neighbouring countries.

Despite the positive changes, which were a part of the general softening in the East-West confrontation in the middle of the 1950s, the emigrant problem remained a burden for the Bulgarian-Turkish relations. In the mid–1950s a new emigration wave began to rise in Bulgaria, caused by the ceaseless Turkish propaganda34 and by the pressure on the Bulgarian Turks to join the agricultural cooperatives. Turkey insisted that the freedom to emigrate was restored and in July 1956 the Bulgarian authorities expressed their readiness to allow the relatives of those who have already emigrated to leave the country, but conditioned the permission with their request for concluding agreements

Chervenkov proclaimed the new approach towards the neighbouring countries on September 8, 1953 by stating that the Bulgarian government wanted to have normal relations with Greece, Turkey and Yugoslavia and was ready to settle all the outstanding issues through negotiations. Kalinova, E., I. Baeva. Българските преходи 1939–2005 (Bulgarian Transitions 1939–2005). Sofia, 2006, pp. 197–198; ДА на МВнР (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 11п, a. u. 36, p. 113.

32 ЦДА на РБ (Central State Archive of the Republic of Bulgaria), f. 1Б, op. 6, a. u. 2192, p. 142–143.

33 Kalinova, E. Европейските капиталистически страни в международната културна дейност на България (1956–1966). (Непубликувана дисертация) (The European Capitalist Countries in the International Cultural Activities of Bulgaria 1956–1966 – Unpublished Dissertation), pp. 359–360.

34 In May 1956 the Bulgarian side officially protested that the Turkish legation in Sofia and the consulates in Plovdiv and Burgas “engaged in an open action of inciting the Turkish population to emigrate en masse.” ДА на МВнР (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 11п, a. u. 334, p. 21–22.

�0�

on financial, transport and other issues in mutual interest. By doing so they hoped that the emigration question would not be put as a precondition for the normalisation of the relations, but would be solved subsequently, when the atmosphere in the relations between the two countries had improved.35

The Turkish reply, which was delayed by half a year, however insisted that the freedom to emigrate for all Bulgarian Turks was a precondition for development of relations. On July 5, 1957 Turkey proposed the immediate negotiations and declared that it was ready to accept up to 1000 emigrants per day from April to September and up to 500 in the remaining months, and that the emigration would be based on the 1925 Convention between the two countries.36 The Bulgarian government was aware that a similar decision would result in the mass emigration, which would create not only the economic difficulties,37 but would be also a bad “advertisement” for the socialist system in the country. For this reason, Bulgaria agreed on emigration of only 2500 people, listed by name, so that the divided families could be reunited.

The new decade laid ahead new challenges, but also provided new possibilities for the Bulgarian-Turkish relations. The two countries remained separated by the “iron curtain,” however it no longer seemed as insurmountable as before. The changes in the international climate, which have outlined the contours of “the peaceful coexistence,” the complicated situation on the Balkans in connection with the Cyprus problem and last but not least – the aspirations of the Bulgarian and Turkish politicians and diplomats for more realism and pragmatism have created a path towards rapprochement and understanding between the two neighbouring countries and nations.

35 Todorova, R. “Българо-турските отношения…” (Bulgarian-Turkish Relations…), pp. 49–50.

36 ЦДА на РБ (Central State Archive of the Republic of Bulgaria), f. 1Б, op. 6, a. u. 3372, p. 92–93. The census of December 1956 showed that 656,025 Bulgarian Turks lived in the country. Stoyanov, V. Турското население в … (Turkish Population of Bulgaria …), p. 111.

37 ЦДА на РБ (Central State Archive of the Republic of Bulgaria), f. 1Б, op. 5, a. u. 3372, p. 95–96.

��0

���

БЪЛГАРСКИЯТ МИНИСТЪР НА ВЪНшНИТЕ РАБОТИ ИВАН БАшЕВ И БЪЛГАРО-ТУРСКОТО СБЛИЖЕНИЕИскра Баева

За да бъде разбрана една от най-важните външнополитически ини-циативи на българския външен министър Иван Башев – началото на бъл-гаро-турското сближение, историческият разказ се нуждае от две пред-варителни уточнения. Първото е необходимостта да се проследи поли-тическият път на Башев до поста външен министър в комунистическа България, а второто – да се имат предвид външнополитическите условия на Студената война и отражението им на Балканите. От биографията на Иван Башев до голяма степен зависи както идейната основа, върху която той гради политиката си, така и способността му да лансира нови идеи и да ги налага в трудните политически условия на държавния социали-зъм от съветски тип, наложен в България след Втората световна война. А от специфичните условия на Студената война, започнала след края на горещата Втора световна война, се определят водещите тенденции в българо-турските отношения през десетилетието на министър Башев в българската дипломация (1962–1971).

Иван Башев влиза в политиката по повелята на повратното време от неговата младост – 30-те и 40-те години на ХХ в. Това е епоха на големи идеологически и политически противоборства не само в бъл-гарското общество, а и навсякъде в Европа. В големия идеологически спор преди Втората световна война на практика не участват радетелите на парламентарната демокрация, той се води от нейните противници, макар и принадлежащи към съвсем различни политически семейства. Става дума за ентусиазираните леви и десни привърженици на револю-ционното разрушаване на европейската политическа система, за да бъде изградено на нейно място нещо радикално ново – политическа система, в която водеща историческа роля трябва да играят масите (според леви-те) или нациите (според десните).

В българските условия европейското противоборство се проявява като спор между интернационалисти и националисти, изправил пред избор повечето социално чувствителни и патриотично настроени бъл-гарски младежи. Софиянецът Иван Башев обаче не е особено затруднен – той твърдо залага на интернационалната идея, която обещава подобря-

���

ване на положението на „унизените и оскърбените“ във всички страни и отхвърля национализма като движеща сила в историята. Още през 30-те години Башев избира левите идеи и им остава верен до края на живота си, въпреки че в хода на политическите промени в годините след 9 сеп-тември 1944 г. (когато съмишлениците му поемат властта) вярата му е подложена на не едно изпитание, а той лично изживява и немалко разо-чарования.

Същевременно Иван Башев е много различен от типичния образ на следвоенния политик комунист. Най-характерните му личностни особе-ности са следните: неговият интернационализъм не е толкова идеоло-гически, колкото заложен в семейната му среда, тъй като майка му е от чешко-немски произход; семейството му не е бедно, затова изборът на левите идеи при него не е предопределен от произхода му, а е плод на социалната му чувствителност и идейните му убеждения; той води за-можен живот1 в добър софийски квартал; учи в Немското училище, без това да го тласне към прогермански и пронацистки нагласи; увлича се от спорта, но не по футбола – масовия спорт на младежите от бедните софийски квартали, а по волейбола, ските и туризма.

Различен е пътят на Иван Башев и след политическия поврат на 9 септември 1944 г. в България. Башев се включва в младежката орга-низация, но не в страната, а извън нея – в международното младежко движение, като в продължение на няколко години работи в неговите европейски центрове Париж, Прага, Будапеща. След завръщането си в България в началото на 50-те години той отново проявява своеобразие, като се насочва не към партийна, а към държавна кариера. От повечето следдеветосептемврийски политици Иван Башев се отличава и по непо-литическите си качества – има широка обща култура, натрупана първо в семейството, а след това и по време на пребиваването му в чужбина, като тя е плод не само на формалния контакт с европейската култура, а на личните му интереси. Още в младежките си години и в семейната среда Иван Башев овладява до съвършенство немски език, към който прибавя много добър френски, а по-късно английски и руски език. И на последно, макар и не по значение място, като лична специфика трябва да се отбележи стилът на работа и общуване на Иван Башев с хората – стил, напълно лишен от силно разпространения по онова време администра-

1 В официалната кадрова справка, изготвена от ЦК на БКП на 19 март 1953 г., произходът на Иван Башев е записан като „средно занаятчийско семейство“. ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 1942, л. 221–222.

���

тивно-бюрократичен подход2. Самият Башев осъзнава, че е нещо като „бяла врана“ сред колегите си: по-надарен, умен, начетен и с по-големи интелектуални възможности от повечето от равните му по ранг, а и от мнозинството висшестоящи. Понякога това съзнание му помага, а поня-кога му пречи в политическата кариера, затова пък се оказва изключи-телно важно за външнополитическите му контакти.

Иван Башев става заместник-министър на външните работи през 1961 г. Това е времето, когато Европа и Балканите започват да излизат от най-мрачния период на глобалното противопоставяне на Студената война, но все още не са изработили правилата за мирното си съжител-ство. След смъртта на Йосиф Сталин (5 март 1953 г.) и ХХ конгрес на КПСС (февруари 1956 г.) новият съветски лидер Никита Хрушчов пода-ва сигнали към Запада за нормализиране на отношенията, които офор-мят параметрите на „размразяването“. Този процес обаче е съпроводен с неочаквано остри конфликти – още в първата дипломатическа година на Иван Башев се стига до изграждането на Берлинската стена, която ще олицетворява разделението между Изтока и Запада в продължение на повече от четвърт век.

Що се отнася до българо-турските отношения, те продължават да се намират в заледено състояние, създадено от изселването на над 150 хи-ляди български турци в периода 1949–1951 г. и от затворената от страна на Турция граница3. Студенината се подсилва и от противоположните позиции, заети от двете държави в световното противопоставяне – през 1952 г. Турция се присъединява към НАТО, военнополитическия блок на Запада, а на 14 май 1955 г. България участва в учредяването на Вар-шавския договор, източния военнополитически блок. За характера на българо-турските отношения говори предложението на предшественика на Иван Башев на поста министър на външните работи Карло Луканов, направено на 15 април 1957 г. То звучи по следния начин: „Вземайки повод от последната турска нота, считам за правилно да предложим на турското правителство радикално разрешаване на въпроса за изселване-то в Турция на наши граждани от турска националност.“4

В тягостната атмосфера на балканско противопоставяне на 27 но-ември 1962 г. започва първият мандат на Иван Башев като български външен министър. По-късно Башев ще характеризира позицията на Бъл-

2 Дипломатът Барух Гринберг разказва за това в спомените си. Гринберг, Б. В служба на българската дипломация. Спомени. С., 2007, 55–56.

3 Баева, И., Е. Калинова. Следвоенното десетилетие на българската външна по-литика (1944–1955). С., 2003, 202–208.

4 ЦДА, ф. 1Б, п. 6, а. е. 3234, л. 89.

���

гария в този момент по следния начин: „Както е известно, политиката на Гърция и Турция беше на изолиране на България и имаше моменти, когато се намирахме в пълна изолация. С Югославия бяхме в лоши от-ношения, а с Гърция и Турция – не само лоши, но и остри.“5 Именно за-ради тази изолация една от първите задачи, които Башев си поставя като външен министър, е необходимостта да се нормализират отношенията на Балканския полуостров и на първо място да се решат проблемите със съседните страни, натрупани след края на Втората световна война.

Архивните документи позволяват да се направи категоричният из-вод, че Иван Башев лично и пряко допринася за поставяне на ново нача-ло в отношенията с Гърция и Турция. Прави го на основата на прагма-тизма, характерен за човек, готов да преодолее стриктно идеологизира-ния подход във външната политика и да изведе на преден план широко разбираните национални интереси на България. На Башев е предоста-вена инициативата да формулира завоя в навлезлите в задънена улица отношения с Атина и Анкара, допълнително влошени след Паметната бележка на турското правителство от 28 септември 1961 г. Конфликтът между Гърция и Турция за Кипър, очертал се по същото време, създава допълнителни благоприятни обстоятелства за новата роля на България – тя има шанс да се превърне и за двете страни в необходим партньор. Но от гъвкавостта на българската дипломация и на нейния пръв ръково-дител зависи доколко ще бъдат оползотворени тези благоприятни въз-можности, създадени както от глобалното разведряване, така и от про-менените балкански условия.

След кратко колебание към коя от двете балкански страни – членки на НАТО, да се обърне за подобряване на отношенията, Башев реша-ва, че приоритет има Гърция. Предимството Ј се определя от факта, че България има с Гърция неуредени въпроси още от мирния договор от 1947 г., който България е принудена да подпише като победена държа-ва. С останалата неутрална във Втората световна война Турция Бълга-рия няма подобни проблеми, затова тя е поставена на второ място. Но и в отношенията с нея се забелязва положителна промяна. Това личи от шифрограмите на българските посланици в балканските страни6.

До средата на 1964 г. новата политика на Башев към Гърция дава желаните резултати и идва ред на другата съседка от НАТО – Турция.

5 ДА на МВнР, оп. 21, а. е. 1750, л. 82.6 Българският посланик в Белград Атанасов съобщава на българското МВнР,

че „турските и гръцките дипломати се държат подчертано любезно с нас“ в своята шифрограма № 10229 от 25 септември 1963 г. ДА на МВнР, оп. 5ш, а. е. 76, л. 401.

���

Само няколко месеца след първия си голям външнополитически успех в Гърция, на 17 октомври 1964 г., Башев лансира стратегически документ за осъществяване на поврат и в отношенията с Турция – това е негови-ят доклад за промяна на политиката към Турция. Още от мотивацията личи, че става дума за обща външнополитическа стратегия: „Успешно-то приключване на българо-гръцките преговори и подписаните с Гър-ция спогодби показват, че въпреки трудностите, при правилен подход и гъвкавост, могат да бъдат решени и сложни въпроси. Усилията сега трябва да бъдат насочени към по-нататъшно развитие на взаимоотно-шенията ни с другата наша южна съседка – Турция.“7 Разбира се, пре-гледът на близкото минало в двустранните отношения отразява преди всичко българската позиция: „Нашата страна неведнъж е правила опити за подобряване на отношенията между България и Турция. Положени бяха усилия за разширяване на търговията, на културните и спортни-те връзки между двете страни. Освен това през последните седем-осем години направихме предложения за сключване на спогодби за ветери-нарно-санитарна защита; за растителна защита и карантина; за развитие на туризма; за риболов в Черно море; за международния транзитен и автомобилен транспорт; Консулска конвенция; Митническа конвенция. Турското правителство продължително време не отговори на нито едно от нашите предложения.“8 Наред с това Башев честно очертава пробле-мите в двустранните отношения, първо място между които заема въпро-сът за българските турци, за които Турция иска да бъдат признати за „малцинство“.

Иван Башев вижда шанса за позитивна промяна в българо-турските отношения в развитието на общобалканските процеси – най-вече в раз-витието на Кипърския конфликт, който противопоставя двете съюзнич-ки от НАТО Гърция и Турция. При това положение и особено след нор-мализиране на отношенията на България с Гърция, турското правител-ство ще бъде принудено по нов начин да подходи към България, като се откаже от ултимативните искания от 1961 г. Доказателство за правотата на този анализ са изказванията на турския министър-председател Исмет Иньоню и на други висши турски политици пред българския пълномо-щен министър и дипломати в Анкара9. Променящото се съотношение на силите на Балканите, изразено в два паралелни процеса – увеличаване

7 ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 5657, л. 29.8 Пак там.9 Включително и по време на приема в българското посолство във връзка с наци-

оналния празник през 1964 г. Пак там, л. 30.

���

на противоречията между прозападните страни и смекчаване на проти-вопоставянето между двата блока, създава благоприятни за България възможности да постигне нормализиране на наситените със сложни ис-торически традиции отношения с Турция.

За да излязат българо-турските отношения от задънената улица, са необходими не приятелски жестове, а да се поставят на масата за пре-говори основните проблеми и да се потърси тяхното решаване. Точно това прави Иван Башев в доклада си за промяна на политиката към Тур-ция. Първият голям проблем (всъщност най-големият) е за „турците от България“. Законовата рамка за регулирането му продължава да бъде двустранната Конвенция за установяване и Протоколът към Договора за приятелство между България и Турция от 1925 г., според които „няма да се прави никаква пречка на доброволното изселване на турците от България и на българите от Турция“10.

Когато анализира въпроса за българските турци, Иван Башев очер-тава обстоятелствата, които са водещи в българската политика към граж-даните от турски произход – тяхната по-висока раждаемост, нуждата от тях като работна ръка в районите със смесено население, силните им мюсюлмански вярвания в атеистична България, турския национализъм, който лесно може да се използва за намеса във вътрешните работи на България. Изводът на Башев е, че предварително условие за сближава-нето между България и Турция е разрешаването на проблема с българ-ските турци. Според него това може да стане, като се позволи на „всички турци, които желаят това“11, да се изселят в Турция, но този процес да бъде контролиран и ограничен във времето.

Прави впечатление, че още в този принципен документ български-ят външен министър Башев разработва и механизмите, по които трябва да се осъществи доброволното изселване на българските турци, възпри-емащи Република Турция като своя родина. Той предлага процесът да бъде улеснен, като в окръжните центрове с компактно турско население се открият изселнически бюра, които да уреждат документацията с по-мощта на турските консулски служби.

Вторият голям проблем са „имуществените и финансовите въпро-си“, тъй като според Конвенцията от 1925 г. „изселниците ще имат право да отнесат със себе си движимия имот и добитъка си и да ликвидират не-движимите си имоти“12. Евентуалните финансово-имуществени после-

10 Пак там, л. 31.11 Пак там, л. 32.12 Пак там, л. 34.

���

дици от предвидената първа стъпка за нормализиране на отношенията с Турция – изселване на българските турци, както Турция неколкократно е искала, могат да бъдат тежки за България. Финансовите резултати от изселването през 1949–1951 г. са задължения на България, надхвърлящи 11 млн. щатски долара. Затова Башев предвижда България да издигне пакет от контрапретенции Турция да изплати за имотите на българите, изселени насилствено през 1914 г., за имуществото на изселените бълга-ри по Конвенцията от 1925 г., за имотите на Българската екзархия и дру-ги, чиято обща стойност надхвърля българските задължения – според неговите изчисления те са със 7,5 млн. долара повече. На пръв поглед изглежда, че тези финансови сметки могат да затруднят сближението, но всъщност изчистването на финансовите спорове е необходимо пред-варително условие, както показва процесът на сближение на България с Гърция в началото на 60-те години.

Третият проблем, който Башев поставя в документа, се отнася до желанието на турската страна българските турци да бъдат признати за „малцинство“. Той отхвърля категорично подобно искане – за целта под-чертава юридическите и фактическите права, с които разполагат бъл-гарските граждани „от турски произход“, държавните грижи за тях, ко-ито значително надхвърлят задълженията по международните договори, неадекватността на издигането на религиозния (ислямския) принцип в условията на новите порядки в България.

Все пак българският външен министър не може да отрече, че опира-нето на отдавна сключени договори – на първо място, договорния пакет от 1925 г., създава сериозни трудности пред политиката на следвоенна България. Затова Иван Башев предлага България да денонсира тези до-говори и да поиска замяната им с нови, отговарящи на дълбоко промене-ните следвоенни геополитически реалности.

Докладът на Башев представлява и план за уреждането на новите българо-турски отношения. В него са изброени първите договори, които вече са предложени на Турция. Между тях са спогодбите за: ветеринар-но-санитарна защита; растителна защита и карантина; развитие на тури-зма (вече подписана); риболов в Черно море; международния транзитен и автомобилен транспорт; Консулска конвенция; Митническа конвенция Но Башев предлага и нови: дългосрочна търговска спогодба и спогод-ба за плащания; за въздушни съобщения; за железопътния транспорт; културна спогодба; спогодба за правна помощ по граждански, семейно-

���

брачни и наказателни дела; погранична спогодба; спогодба за съоръже-ния по реките Марица и Тунджа13.

Докладът на Башев от 17 октомври 1964 г. е основополагащ доку-мент за осъществяване на дълбок и многостранен поврат в отношенията между България и Турция. Той е в духа на времето, когато подозрител-ността и поддържането на бойна готовност постепенно са изместени от добросъседските отношения между държавите, независимо от раз-личните им вътрешно- и външнополитически условия. Той е разгледан и приет от ръководството на БКП, което в тогавашна България решава всички важни за страната въпроси. По такъв начин Иван Башев става инициатор на преговорите с Турция за уреждане на спорните въпроси и за договаряне на двустранните отношения. През последвалите три годи-ни двете страни осъществяват трудни преговори за доброволното изсел-ване на български турци14. И в края на краищата през 1968 г. е сключена Спогодбата за частично изселване на български турци, а впоследствие са подписани 10 двустранни спогодби.

13 Пак там, 39–40.14 Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи 1939–2005. С., 2006, 209–211.

���

THE BULGARIAN MINISTER OF FOREIGN AFFAIRS IVAN BASHEV AND THE BULGARIAN-TURKISH RAPPROCHEMENTIskra Baeva

To properly understand one of the most important political initiatives of the Bulgarian Foreign Minister Ivan Bashev – the beginning of the Bulgarian-Turkish rapprochement, we need to start the historical narrative with two preliminary explanations. The first is the necessity to examine the political path of Bashev leading to his appointment as Foreign Minister of the communist Bulgaria, and the second deals with the foreign policy conditions of the Cold War and their reflection on the Balkans. The biography of Ivan Bashev had to a large extent determined the ideological content on which his policies were based and his ability to launch new ideas and implement them in the difficult political conditions of Soviet-style state socialism, imposed on Bulgaria after the Second World War. And the specific conditions of the Cold War, which began after the end of the Second World War, have set the leading tendencies in the Bulgarian-Turkish relations during the decade of Minister Bashev in the Bulgarian diplomacy (1962 – 1971).

Ivan Bashev entered the politics during the crucial years of his youth – the 1930s and 1940s. This was the age of great ideological and political confrontations not just in the Bulgarian society, but all over Europe. The champions of parliamentary democracy in practice did not participate in this great ideological dispute before the Second World War – it was conducted by the opponents of democracy, even though belonging to completely different political families. We talk about the enthusiastic left and right followers of revolutionary demolition of the European political system, wanting to build something radically new in its place – a political system in which the leading historic role would be played by the masses (according to the left) or the nations (according to the right).

In the Bulgarian conditions, the European confrontation was revealed as a dispute between the internationalists and nationalists, which confronted most of the socially aware and patriotic Bulgarian youths with the necessity to choose sides. For Ivan Bashev, a native of Sofia, the decision was not particularly difficult – he strongly supported the international cause, promising the improvement of the situation of “the humiliated and offended” in all countries, and rejected the nationalism as the driving force in history. Bashev

��0

chose the leftist ideas already in 1930s and remained faithful to them until the end of his life, despite the fact that the political changes after September 9, 1944 (when his adherents took the power) put his faith to the test more than once, while he also suffered a number of personal disappointments.

At the same time, Ivan Bashev was very different from the typical post-war communist politician. His most characteristic personal features were: his internationalism was not so much ideological as defined by his family environment, as his mother was of Czech-German origin; his family was not poor, therefore his decision to follow the leftist ideas was not predetermined by his descent, but was a result of his social sensitivity and persuasions; he led a well-off life1 in a good Sofia neighbourhood; he studied in the German school, but this has not pushed him towards pro-German or pro-Nazi inclinations; he was fascinated by sports, but not by football massively popular among the youths from the poorer Sofia neighbourhoods, but by volleyball, skiing and mountain trekking.

Ivan Bashev was walking a different path also after the political turn on September 9, 1944 in Bulgaria. He enrolled in a youth organization, but not in a national one, but in an international youth movement and worked for several years in its European centres in Paris, Prague and Budapest. After returning to Bulgaria in early 1950s, he again demonstrated his peculiarity by turning not to a party, but to a state career. Ivan Bashev was different from the other post-September 9 politicians also for his non-political qualities – he had a wide general culture, accumulated first in his family and later during his stay abroad. This was not only a result of his formal contact with the European culture, but also of his personal interests. Already in his youth and in the family environment, Ivan Bashev perfected his German language, to which he added a very good French, and later also English and Russian languages. Last but not least, a personal characteristic should be noted – his style of work and communication with people, which was completely free from the administrative-bureaucratic approach so wide-spread at the time.2 Bashev himself was aware of the fact that he was something like “odd man out” among his colleagues: more talented, smarter, well read, and with larger intellectual capabilities than many of his equals, but also than many of his superiors. This

1 In the official personnel reference, prepared by the Central Committee of the Bulgarian Communist Party on March 19, 1953, the origin of Ivan Bashev was described as “middle-class artisan family.” ЦДА (Central State Archive), f. 1Б, op. 6, a. u. 1942, p. 221–222.

2 A diplomat Baruch Greenberg wrote this in his memoirs. Greenberg, B. В служба на българската дипломация. Спомени (In the Service of Bulgarian Diplomacy. Memoirs). Sofia, 2007, pp. 55–56.

���

awareness sometimes helped and sometimes hindered his political career, but it was exceptionally important for his foreign policy contacts.

Ivan Bashev became a Deputy Minister of Foreign Affairs in 1961. This was the time when Europe and the Balkans began to emerge out of the darkest period of the global confrontation of the Cold War, but had yet to work out rules for peaceful coexistence. After the death of Joseph Stalin (March 5, 1953) and the 20th Congress of the Communist Party of the Soviet Union (February 1956), the new Soviet leader Nikita Khrushchev sent signals to the West regarding the normalisation of the relations, which formed the parameters of “the thaw.” This process, however, was accompanied by unexpectedly sharp conflicts – already in the Bashev’s first diplomatic year, the Berlin wall was raised – an embodiment of the division between East and West for over a quarter of a century.

Regarding the Bulgarian-Turkish relations, they remained literally frozen as a consequence of the emigration of over 150,000 Bulgarian Turks in the 1949–1951 period and the Turkish closure of the border.3 The coldness was intensified by the fact that the two countries took the opposite positions in the global confrontation – in 1952 Turkey joined NATO, the Western military-political bloc, and on May 14, 1955 Bulgaria participated in the establishment of the Warsaw Pact, the Eastern military-political bloc. Much about the character of the Bulgarian-Turkish relations can be understood from the proposal made on April 15, 1957 by Karlo Lukanov, Bashev’s predecessor on the post of Bulgarian Minister of Foreign Affairs. He said: “On the occasion of the latest Turkish note, I consider it appropriate to propose to the Turkish government a radical solution for the question of emigration to Turkey of our citizens of Turkish nationality.”4

The first mandate of Ivan Bashev as Bulgarian Foreign Minister started on November 27, 1962 in a painful atmosphere of Balkan confrontation. Bashev later described the Bulgarian position in that moment in the following way: “As it is well known, the policy of Greece and Turkey at the time was to isolate Bulgaria and there were moments when we were in a complete isolation. We had bad relations with Yugoslavia, and the relations with Greece and Turkey were not only bad, but harsh.”5 Precisely because of this isolation, Bashev set as one of his priorities as a Foreign Minister the need to normalise

3 Baeva, I., E Kalinova. Следвоенното десетилетие на българската външна политика (1944–1955) (Post-war Decade of the Bulgarian Foreign Policy 1944–1955). Sofia, Polis, 2003, pp. 202–208.

4 ЦДА (Central State Archive), f. 1Б, op. 6, a. u. 3234, p. 89.Б, op. 6, a. u. 3234, p. 89., op. 6, a. u. 3234, p. 89.5 ДА на МВнР (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 21, a. u.

1750, p. 82.

���

the relations on the Balkan peninsula and in the first place to resolve the problems with the neighbouring countries, accumulated after the end of the Second World War.

The archive documents allow for a categorical conclusion that Ivan Bashev personally and directly contributed to a new beginning in the relations with Greece and Turkey. He did so, based on the pragmatism, characteristic for a person who was ready to overcome the strictly ideological approach towards the foreign policy and put ahead the widely understood national interests of Bulgaria. It was up to Bashev to initiate a turn in the relations with Athens and Ankara, which were then in the dead-end street, and deteriorated even further after the Memorial note of the Turkish government on September 28, 1961. The conflict between Greece and Turkey over Cyprus, which began at the same time, created additional favourable conditions for Bulgaria’s new role – it had a chance to become an indispensable partner for both sides. But the extent to which Bulgaria would be able to exploit these favourable conditions, created by the easing up of the global atmosphere, as well as the changed Balkan circumstances, depended on the flexibility of the Bulgarian diplomacy and its head.

After a short hesitation to which of the two Balkan states – NATO members, should he first turn to improve the relations, Bashev decided that Greece was a priority. This was determined by the fact that Bulgaria had unsettled issues with Greece since the peace treaty of 1947, which Bulgaria was forced to sign as a defeated country. Bulgaria had no such problems with Turkey, which remained neutral in the Second World War, and for this reason Turkey was placed second. But the relations with Turkey also turned for the better. This was noted in the communiqués of the Bulgarian Ambassadors from the Balkan countries.6

By the middle of 1964 the new policy of Bashev towards Greece gave the desired results and the turn came for the other neighbour from NATO – Turkey. Just a few months after the first great foreign policy success in Greece, Bashev launched on October 17, 1964 a strategic document for making a turn in the relations with Turkey – his report on the change of policy towards Turkey. The introductory part left no doubt that he talked about general foreign policy strategy: “The successful conclusion of Bulgarian-Greek negotiations and the agreements we have signed with Greece testify that despite the difficulties,

6 The Bulgarian Ambassador to Belgrade Atanasov informed the Ministry of Foreign Affairs that “Turkish and Greek diplomats are treating us with marked politeness” in his communiqué No. 10229 from September 25, 1963. ДА (Diplomatic Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 5ш, a. u. 76, p. 401.

���

with the right approach and flexibility even the complicated issues can be resolved. Now the efforts have to be directed towards further development of relations with our other southern neighbour – Turkey.”7 Of course, the review of the recent past in the bilateral relations reflected above all the Bulgarian position: “Our country has tried more than once to improve relations between Bulgaria and Turkey. We have made efforts to expand trade, and the cultural and sport ties between the two countries. In addition, over the last seven-eight years we made proposals for concluding agreements on the veterinary-sanitary protection; on quarantine and protection of plants; for development of tourism; for fishing in the Black Sea; for international transit and automobile transport; the Consular Convention; the Customs Convention. The Turkish government did not answer to any of our proposals for a very long time.”8 Along with this, Bashev honestly outlined the problems in the bilateral relations, on the first place the question regarding the Bulgarian Turks, as Turkey demanded that they were recognized as a “minority.”

Ivan Bashev saw a possibility for a positive change in the Bulgarian-Turkish relations in the development of the Balkan processes – in the first place the development of the Cyprus conflict, which set two NATO partners Turkey and Greece against each other. He believed that under these circumstances and especially after the normalisation of relations between Bulgaria and Greece, the Turkish government would be forced to take a new approach towards Bulgaria, giving up the categorical demands from 1961. The confirmation of the correctness of this analysis were the statements of the Turkish Prime Minister Ismet Inönü and other high Turkish politicians made before the Bulgarian Minister Plenipotentiary and other diplomats in Ankara.Minister Plenipotentiary and other diplomats in Ankara. diplomats in Ankara.9 The changing power balances on the Balkans, expressed in two parallel processes – strengthening of the contradictions among the pro-Western states and the decrease of confrontation between the two blocs, created favourable possibilities for Bulgaria to achieve normalization of relations with Turkey, which have suffered from the complicated historic traditions.

Friendly gestures were not enough to pull the Bulgarian-Turkish relations out of the dead-end street – to make this possible, the main problems had to be placed on the table for negotiations so that solutions could be found. This was exactly what Ivan Bashev has done in his report on the change of policy towards Turkey. The first big problem (actually the biggest one) dealt with

7 ЦДА (Central State Archive), f. 1Б, op. 6, a. u. 5657, p. 29.8 Ibid.9 Including during a reception in the Bulgarian Embassy in the honour of the national

holiday in 1964. Ibid., p. 30.

���

was “the Turks from Bulgaria.” The legal framework for the regulation of this issue continued to be the bilateral Convention on Settlement and the Protocol to the Agreement on Friendship between Bulgaria and Turkey from 1925, according to which “no obstacles will be made for the voluntary emigration of Turks from Bulgaria and of Bulgarians from Turkey.”10

When analysing the question of the Bulgarian Turks, Ivan Bashev outlined the circumstances, which played the leading role in the Bulgarian policy towards its citizens of Turkish origin – their higher birth rate, the need for them as work force in the regions with mixed population, their strong Islamic beliefs in atheist Bulgaria, the Turkish nationalism that could easily be exploited for interference in the Bulgarian internal affairs. Bashev’s conclusion was that finding a solution to the question of the Bulgarian Turks was a precondition for rapprochement between Bulgaria and Turkey. According to him, this could happen if “all Turks who want it”11 were allowed to migrate to Turkey, but on the condition that this process was controlled and limited in time.

The fact that even in this general document the Bulgarian Foreign Minister Bashev developed mechanisms, which should enable the voluntary migration of all Bulgarian Turks who perceived the Republic of Turkey as their homeland, is impressive. He made a proposal how to facilitate this process by opening emigration bureaus in all regional centres with a compact Turkish population where those wanting to leave would receive the needed documents with the assistance of the Turkish consular services.

The second large problem were “the property and financial matters,” since according to the 1925 Convention, “the émigrés will have the right to take away all their movable property and the cattle and to sell their immovable property.”12 The possible financial and property consequences from the envisaged first step towards the normalization of relations with Turkey – the emigration of Bulgarian Turks, which Turkey had demanded on numerous occasions, could be very hard for Bulgaria. The financial consequences of the 1949–1951 emigration wave for Bulgaria exceeded 11 millions of US dollars. For this reason Bashev proposed a package of Bulgarian counter-claims – Turkey should pay for the property of Bulgarians exiled against their will in 1914, for the property of Bulgarians who left in accordance with the 1925 Convention, for the property of the Bulgarian exarchate and other property. The aggregate value of these properties exceeded the value of the Bulgarian

10 Ibid., p. 31.11 Ibid., p. 32.12 Ibid., p. 34.

���

obligations – according to his calculation by 7.5 million US dollars. On the first sight, these financial calculations could hamper the rapprochement, but in fact clearing up the financial disputes was a necessary precondition, as demonstrated by the process of rapprochement of Bulgaria with Greece in the beginning of 1960s.

The third problem, which Bashev outlined in the document, was the desire of the Turkish side that the Bulgarian Turks were recognized as a “minority.” He categorically rejected such a demand – for this purpose he stressed the legal and factual rights enjoyed by the Bulgarian citizens of “Turkish origin” and which substantially exceeded the requirements of the international treaties, and the inadequacy of advancement of the religious (Islamic) principle in the conditions of the new order in Bulgaria.

However, the Bulgarian Foreign Minister could not deny that the Agreements concluded long ago – above all the package of agreements from 1925, were a serious obstacle for the policies of the post-war Bulgaria. Ivan Bashev therefore proposed that Bulgaria should denounce them and substitute them with the new ones, acknowledging the profoundly changed post-war geopolitical realities.

Bashev’s report represented a plan for settlement of the new Bulgarian-Turkish relations. It listed the agreements, already proposed to Turkey. Among them were the agreements on: veterinary-sanitary protection; protection of plants and quarantine; development of tourism (already signed); fishing in the Black Sea; international transit and automobile transport; the Consular Convention; the Customs Convention. Bashev also proposed new agreements: long-term trade agreement and payment agreement; air communications; railway transport; cultural agreement; agreement on judicial assistance in civil, family and penal lawsuits; border agreement; agreement on installations on the rivers Maritsa and Tundzha.13

Bashev’s report from October 17, 1964 was a fundamental document leading to a deep and multilateral turn in the relations between Bulgaria and Turkey. It was made in the spirit of the time when suspicion and permanent readiness for military action gradually gave way to the good neighbourly relations between the states, regardless of their internal and foreign policy conditions. The report was examined and accepted by the leadership of the Bulgarian Communist Party, which was then responsible for taking all decisions important for the country. In this way Ivan Bashev became the initiator of negotiations with Turkey for the settlement of disputed questions and agreements on the bilateral relations. In the course of the next three

13 Ibid., p. 39-40.

���

years, the two countries conducted difficult negotiations on the voluntary emigration of the Bulgarian Turks.14 In the end, in 1968 an agreement on partial emigration of the Bulgarian Turks was reached, later followed by 10 other bilateral agreements.

14 Kalinova, E., I. Baeva. Българските преходи 1939–2005 (Bulgarian Transitions 1939–2005). Sofia, 2006, pp. 209–211.

���

ИЗ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОшЕНИЯ (60-ТЕ – 70-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК)Йорданка Бибина

Темата за българо-турските отношения след 1878 г. до наши дни все още е сравнително слабо проучена в българската историография, въпре-ки наличието на редица публикации, засягащи едни или други нейни ас-пекти и базиращи се на богат архивно-документален материал. Немалко данни по въпроса са представени в книгата на проф. Жоржета Григоро-ва, посветена на външната политика на България с балканските страни в периода от 1944 до 1970 г.1, както и в някои статии и студии от други автори2. Все още обаче липсва обстойно и задълбочено монографично изследване на двустранните отношения, обхващащо целия период след Освобождението до наши дни. Отварянето на българските архиви за из-следователите, както и вдигането на редица идеологически „табута“ съз-дадоха благоприятни възможности за нови проучвания в тази насока.

Втората световна война поставя България и Турция в различни по-зиции – първата излиза като победена, докато втората успява да запа-зи своя неутралитет. Това довежда до определено замразяване на дву-странните отношения, продължило и след края на войната поради на-стъпилото преразпределение на сферите на влияние между държавите от коалицията и последвалото блоково разделение. Подобно състояние на нещата обаче не може да продължи дълго в сферата както на между-народните, така и на междусъседските отношения. След мирното уре-гулиране от 1947 г. докъм края на 40-те това положение се запазва. По-степенно се проявява тенденцията към смекчаване на международния

1 Григорова, Ж. Балканската политика на социалистическа България. 1944–1970. С., 1985.

2 Петров, Л. България и Турция (1931–1941). С., Иврай, 2001, 280 с.; Тодоро-ва, Р. Външната политика на България (февруари 1947 г. – януари 1949 г.). – В: Меж-дународни отношения и външна политика на България след Втората световна война. С., 1982; Същата. Българо-турските отношения след Втората световна война (40-те – 60-те години). – Исторически преглед, 1994–1995, кн. 5, 34–57; Баев, Й., Н. Котев. Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война. – Международни отношения, 1994, кн. 1, 16–27; Добриянов, Т. Външната политика на НР България (1949–1956). – В: Международните отношения и външната политика...

���

климат, включително и на Балканите3. Поради смяната на старите елити – политически, интелектуални, творчески, дипломатически, се налага да се проучи и преразгледа състоянието на дипломатическите отношения с оглед на новите реалности. По-късно, в края на 50-те години, по извест-ни причини, започва и постепенното преодоляване на последствията от Студената война, което се отразява и в сферата на двустранните бълга-ро-турски връзки, а 60-те години бележат една вече видима и осезателна положителна промяна в тях. Тези процеси на смекчаване, развиващи се твърде колебливо в началото на 60-те години, след 1964 г. започват да набират скорост. Започналата положителна промяна и в българо-тур-ските отношения несъмнено се дължи, на първо място, на нормализа-цията на дипломатическите отношения в периода 1953–1964 г. На тази основа по-късно не само се доразвиват, но и значително се разширяват отношенията между двете съседни балкански страни в различните сфе-ри на политиката, икономиката, културата, спорта и др.4 Видим признак на това е издигането през май 1966 г. на българската легация в Анкара и турската в София в ранг на посолства. Интересът на турското пра-вителство, особено към разширяване на търговските и икономическите отношения, е друг положителен признак. Българските дипломатически среди отчитат, че още правителството на Исмет Иньоню прави някои стъпки за подобряване на отношенията със социалистическите страни5. От друга страна, в България също започват да се проявяват новите под-ходи в сферата на външната Ј политика и особено в отношенията Ј със съседните държави.

Все пак подобряването на българо-турските отношения и създава-нето на предпоставки за по-нататъшното им развитие не би могло да се постигне отведнъж. Първоначално българската дипломация търси час-

3 Тодорова, Р. Външната политика на България..., с. 43.4 Бибина, Й. „Вятърът на промяната“: Българо-турските отношения през 60-те

години на 20. в. – В: Турция, Балканите и Европа. История и култура. Изследвания в чест на проф. Дженгиз Хаков. С., 2003, 114–146; Същата. Българо-турските отноше-ния през 60-те и 70-те години на ХХ в. – В: Проблемът Изток-Запад. България и Бал-каните. С., 2006, 276–308; Същата. Културните взаимоотношения между България и Турция през 60-те – 70-те години на ХХ в. – В: Юбилеен сборник. Изследвания в чест на 80-годишнината на проф. Кръстьо Манчев. С., 2006, 488–505; Същата. Европей-ските граници: стремежи и съмнения (Турция в ЕС). – Историческо бъдеще, 2006, бр. 1–2, 87–116; Eadem.. Bulgarian-Turkish Relations in the First Half of the 1970s through theBulgarian-Turkish Relations in the First Half of the 1970s through the-Turkish Relations in the First Half of the 1970s through theTurkish Relations in the First Half of the 1970s through the Relations in the First Half of the 1970s through theRelations in the First Half of the 1970s through the in the First Half of the 1970s through thein the First Half of the 1970s through the the First Half of the 1970s through thethe First Half of the 1970s through the First Half of the 1970s through theFirst Half of the 1970s through the Half of the 1970s through theHalf of the 1970s through the of the 1970s through theof the 1970s through the the 1970s through thethe 1970s through the 1970s through thes through the through thethrough the thethe Eyes of Bulgarian Diplomats. – Etudes balkaniques, 2006, No 2, 45–70; of Bulgarian Diplomats. – Etudes balkaniques, 2006, No 2, 45–70;of Bulgarian Diplomats. – Etudes balkaniques, 2006, No 2, 45–70; Bulgarian Diplomats. – Etudes balkaniques, 2006, No 2, 45–70;Bulgarian Diplomats. – Etudes balkaniques, 2006, No 2, 45–70; Diplomats. – Etudes balkaniques, 2006, No 2, 45–70;Diplomats. – Etudes balkaniques, 2006, No 2, 45–70;. – Etudes balkaniques, 2006, No 2, 45–70;Etudes balkaniques, 2006, No 2, 45–70; balkaniques, 2006, No 2, 45–70;balkaniques, 2006, No 2, 45–70;, 2006, No 2, 45–70;No 2, 45–70; 2, 45–70; Eadem.. Bulgarian-Bulgarian--Turkish Economic Relations (1965–1975). – International Turkologia (Paris), vol. 1, 2006, Economic Relations (1965–1975). – International Turkologia (Paris), vol. 1, 2006,Economic Relations (1965–1975). – International Turkologia (Paris), vol. 1, 2006, Relations (1965–1975). – International Turkologia (Paris), vol. 1, 2006,Relations (1965–1975). – International Turkologia (Paris), vol. 1, 2006, (1965–1975). – International Turkologia (Paris), vol. 1, 2006,International Turkologia (Paris), vol. 1, 2006, Turkologia (Paris), vol. 1, 2006,Turkologia (Paris), vol. 1, 2006, (Paris), vol. 1, 2006,Paris), vol. 1, 2006,), vol. 1, 2006,vol. 1, 2006,. 1, 2006, No 1, 55–76. 1, 55–76.

5 АМВнР, оп. 24, а. е. 2439б, л. 298.

���

тични практически решения на спорните въпроси по пътя на преговори-те, за да се премине по-късно от постигането на отделни спогодби към изграждането на цяла система от търговски, транспортни, финансови, съобщителни, културни и други споразумения. В този смисъл положи-телните промени, настъпили особено в средата на 60-те години, се опре-делят като „курс на политически реализъм“6. По отношение на Турция този процес е улеснен и от факта, че за разлика от другите балкански страни7, по традиция в отношенията Ј с България не се повдигат тери-ториални претенции.

От 1964 до 1968 г. българската страна връчва на турското посолство в София общо 13 проектоспогодби и конвенции – за пощенски съобще-ния и далекосъобщения, за взаимни митнически улеснения, гранична спогодба, конвенция за растителна защита и карантина, ветеринарно-са-нитарна конвенция, за риболов в Черно море, за сътрудничество при из-ползване водите на реките, протичащи през територията на двете стра-ни, за превоз на пътници по шосе, договор за оказване на правна помощ по граждански, семейно-брачни и наказателни дела, за мореплаване, консулска конвенция, спогодба за пътя Бургас–Созопол–Мичурин–Мал-ко Търново–Лозенград, спогодба за научно-техническо сътрудничество в областта на риболова в Черно море, а от турска страна – пет, меж-ду които проектодоговор за установяване на пряка железопътна линия, проект за изменение и допълнение на старата Ветеринарно-санитарна конвенция от 1933 г., за сключване на конвенция относно уреждането на произшествия и конфликти, възникнали на границата между Република Турция и НР България, консулска конвенция, конвенция за правна по-мощ8.

Наред с това през 60-те години се постига и сравнително добро уре-гулиране на един от най-болезнените въпроси в двустранните отноше-ния – изселническия. След изселническата вълна от 1950–1951 г. тур-ската страна често поставя уреждането на изселническия въпрос като предварително условие за подобряване на двустранните отношения. Българската страна отговаря, че има готовност за решаване на този въ-прос, когато за това се създадат необходимите предпоставки. До края на 50-те години случаите на изселване са единични9.

6 Григорова, Ж. Балканската политика..., с. 48. 7 Като например с Румъния – за Южна Добруджа, с Гърция – за Западна Тракия, с

Югославия – за Западните покрайнини, предадени Ј още с Ньойския договор. 8 АМВнР, оп. 24, а. е. 2439б, л. 182–183. 9 АМВнР, оп. 24, а. е. 2439б, л. 119.

��0

Постепенно се полагат все повече усилия да се преодолее отрица-телното влияние на този негативен фактор, който пречи на развитието на двустранните отношения. В края на 1964 г. Политбюро на БКП пре-ценява, че съществуват благоприятни условия в българо-турските отно-шения. Прави се официално предложение за цялостното решаване на изселническия въпрос. Идеята е да се даде възможност да се изселят в Турция „всички български граждани от турски произход, които добро-волно желаят да сторят това“10. Преговорите започват в края на 1966 г. в София и с прекъсване от около една година продължават и приключват в Анкара през февруари 1968 г.11 Въпреки че са продължителни и теж-ки, те довеждат до сключването на Спогодбата за изселване в Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г. Спогодбата е подписана по-късно, при посещението на Тодор Живков в Турция. Според оценката на тогаваш-ния български външен министър Иван Башев, „въпреки че не решава цялостно проблема за изселването, тази спогодба има важно значение, защото, макар и ограничено, урежда един щекотлив въпрос между двете страни“12. Практически със Спогодбата от 22 март 1968 г.13 към онзи момент се постига правно, макар и частично уреждане на този болезнен за двустранните отношения въпрос.

Анализът на българо-турските отношения през 60-те години и осо-бено през втората им половина показва, че действително те са навлезли в един качествено нов етап. Постепенно от състояние на дългогодишно „замразяване“ българо-турските отношения се нормализират, създават се предпоставки за пълно или частично решаване на най-острите или висящи въпроси помежду им, като например граничния и изселниче-ския. Търсят се нови възможности за разширяване на сътрудничеството в множество неизползвани дотогава направления. Междудържавните контакти на високо и най-високо равнище се превръщат в установена практика. Разширяват се връзките между представители на обществе-ните и политическите среди в двете страни. Създават се условия за по-

10 Пак там. 11 Турската делегация заявява, че не е упълномощена да разисква цялостното

уреждане на въпроса, поради което се преговаря само за изселването на близки род-нини.

12 АМВнР, оп. 24, а. е. 2439б, л. 120. Доклад на Иван Башев до ЦК на БКП за посещението на Тодор Живков в Турция.

13 Спогодба между Народна Република България и Република Турция за изселва-не от НР България в Република Турция на български граждани, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г. – Държавен вестник, бр. 82, 21 октомври 1969.

���

добряване на културния обмен и духовното общуване между писатели, журналисти, научни дейци, творци в областта на изкуствата. Сключват се немалко спогодби и конвенции, отговарящи на съвременното състоя-ние на отношенията. Фактори за това се оказват редица явления в меж-дународните отношения, т. е. извънбалкански и извъннационални тен-денции, но най-вече взаимното желание на двете страни „да се отворят“ една към друга. Друг е въпросът, че потенциалът за развитието им е мно-го по-голям от тяхната реализация, най-вече в сферата на икономиката, културата, научното сътрудничество, туризма.

Ако през 60-те години основна задача на българската дипломация е да се решат висящите въпроси между двете страни и да се урегулират отношенията чрез система от нови договори и спогодби, то в следва-щото десетилетие става очевиден стремежът да се разшири максимално сферата на двустранните отношения, като се постави своеобразен ак-цент върху икономическото сътрудничество.

Това се проявява на свиканото на 20 януари 1970 г. извънредно засе-дание на Колегиума на Министерството на външните работи в кабинета на министър Иван Башев. В изказването си Николай Минчев, шеф на ІІІ отдел в министерството, отговарящ за отношенията с Турция, подчерта-ва тяхната особена важност и заявява: „Сега считам, че отношенията ни с Турция са едни от най-добрите на Балканите. (к. м., Й. Б.).“14 Тази външнополитическа линия намира експлицитен израз и в специална-та секретна инструкция до българския посланик Марин Вачков, в коя-то също ясно се сочи, че „във външната политика на нашата страна Турция заема първостепенно място (к. м., Й. Б.)“15. Това е в пълно съ-гласие с подкрепяната от министъра на външните работи по онова вре-ме Иван Башев позиция за това, че отношенията с Турция са „главното направление за активизиране на българската политика на Балканите и дейността на дипломацията трябва да се изрази преди всичко в засил-ване на двустранните връзки, че е необходимо да се убеди българското правителство в необходимостта за изработване концепция и практика в икономическата област, които да съответствуват на политическата ли-ния за активизиране на отношенията с Турция...“16 Това обяснява силния акцент върху икономическите и културните отношения, които имат ва-

14 АМВнР, оп. 21п, а. е. 260, л. 18. Колегиум за инструкцията на Турция, 1970 г. 17 януари – 13 февруари 1970.

15 Пак там, л. 1–2. Инструкция за работа на посланика на НРБ в Турция.16 Пак там, 25–26.

���

жната задача да служат за подобряване на представата за България сред турското общество.

Отбелязвайки като най-важно в областта на политическите отно-шения посещението на Сюлейман Демирел, България се стреми да раз-шири и активизира връзките си в най-широк спектър. През 1970 г. се осъществяват две посещения на българския министър на енергетиката и горивата Константин Попов, като при второто се подписва Спогодба за свързване на електроенергийните системи на двете страни. Зачестилите взаимни посещения на различни равнища, макар и оценявани за недос-татъчни, са важна крачка напред в развитието на взаимните отношения и пораждат очаквания за активизирането им в следващите години17. В резултат на водени преговори се подписва Протокол за туристически обмен между двете страни, регулират се някои спорни въпроси по съв-местната туристическа пропаганда и откриването на нов туристически път, който да свърже Турция с Българското Черноморско крайбрежие. Положително приключват започналите през 1968 г. преговори по свърз-ване на енергийните системи на двете страни с подписване на Спогодба през 1969 г.18 В този период обаче културният обмен с Турция все още продължава да бъде крайно ограничен.

Развивайки се в една постоянна политическа рамка на постигнатото ниво на добросъседство, през 70-те години двустранните отношения се фокусират върху разрешаване не на големи, глобални проблеми и въпро-си, а по-скоро върху детайлите във всяка сфера на двустранните връзки. Известни трудности пораждат честите смени на политическите сили в Турция на кормилото на властта, но турската външна политика има по-стоянен характер, особено спрямо съседните страни, така че това не се отразява толкова на естеството на отношенията, колкото на някои пока-затели, като интензивност, обхват, финансови параметри. Политически-те отношения се развиват с постоянно нарастващо темпо. Положителен обрат настъпва през 1975 г. с поемането на властта от коалиционно пра-вителство начело със Сюлейман Демирел, което за краткото време от по-ловин година активизира срещите и контактите на най-високо равнище между двете страни и довежда до практически резултати (заседанието на Смесената комисия, подписването на спогодби).

В първата половина на 70-те години българо-турските връзки се развиват едновременно по линията на задълбочаване и на разширява-

17 Пак там, оп. 21п, а. е. 259, л. 10. Планове и отчети на посолството в Анкара, 1970 г.

18 Пак там, л. 10–15. Планове и отчети на посолството в Анкара, 1970 г.

���

не с включването както на повече области, на нови форми на сътрудни-чество, така и на все повече субекти, особено в икономическата сфера, културата, изкуството, научния и техническия обмен. Същевременно, въпреки положителните резултати и сравнително възходящия развой на отношенията в отделните сфери, се забелязва, че от подписването до ре-ализацията на определени спогодби или договорености понякога изми-нават много години, какъвто е примерът със Спогодбата за енергийното свързване, подписана през 1969 г., но започнала да се реализира на прак-тика цели пет години по-късно.

Всичко това често пъти дава основание на българските диплома-ти да оценяват нивото на връзките и сътрудничеството като реализация под нивото на възможния потенциал. В Отчетния доклад за 1974 г. на Генералното консулство в Истанбул експлицитно се изтъква, че „постиг-натият стокообмен с Турция далеч не отговаря на съществуващите въз-можности. При това той е най-малък в сравнение с останалите страни, въпреки че сме съседи и това дава редица преимущества“19.

От 1960 до 1975 г. между България и Турция са подписани над 20 спогодби, конвенции и протоколи за сътрудничество в различни области, които в основни линии се изпълняват успешно. Осъществени са взаим-ни посещения на най-високо ниво – на българския държавен глава Тодор Живков през 1975, 1976, 1979 г., на българските министри на външните работи през 1970, 1972, 1975; на министър-председателите на Турция през 1975 и 1978; на турските външни министри – през 1973, 1976, 1977, 1979, 1980 г. Със създаването през 1975 г. на Смесен българо-турски ко-митет за икономическо и техническо сътрудничество с редица подко-мисии в областта на транспорта, съобщенията, енергетиката, туризма, селското стопанство и др., икономическите връзки получават сериозен тласък. Разменени са гостувания на парламентарни делегации, общест-вени и политически дейци, представители на медиите, учени, културни дейци и хора на изкуството. Ако трябва да обобщим, до средата на 70-те години двустранните връзки се развиват много добре във всички посоки и на всички нива, така че този период – от средата на 60-те до средата на 70-те години, бихме могли да наречем и „десетилетие на добросъсед-ството“.

19 АМВнР, оп. 25п, а. е. 165, л. 34.

���

���

FROM THE HISTORY OF THE BULGARIAN-TURKISH RELATIONS (�960s AND �970s)Yordanka Bibina

The subject of Bulgarian-Turkish relations since 1878 to this day is still relatively little explored in the Bulgarian historiography, despite a number of publications, dealing with their different aspects and based on a rich archive of documents. A book of Prof. Zhorzheta Grigorova, dedicated to the Balkan policy of Bulgaria in the period 1944–1970,1 as well as some articles and studies of other authors, provide a lot of information on the topic.2 However, a detailed and thorough monographic study of the bilateral relations from the liberation to the present days has yet to appear. The opening of the Bulgarian archives for the researchers and the lifting of a number of ideological “taboos” have created favourable possibilities for new studies on the subject.

The Second World War placed Bulgaria and Turkey in different positions – the former was among the defeated states, while the latter managed to preserve its neutrality. This resulted in a certain freezing of the bilateral relations, which continued also after the war when the states from the winning coalition created new spheres of influence, causing the division into blocs. Such situation could not last long neither in the international nor in the bilateral relations between neighbours. In the end of the 1940s, a gradual

1 Grigorova, Z, ZZ. Балканската политика на социалистическа България. 1944–19701944–1970 (Balkan Policies of the Socialist Bulgaria. 1944–1970). Sofia, 1985.

2 Petrov, L. България и Турция (1931–1941) (Bulgaria and Turkey. 1931–1941). Sofia, 2001; Todorova, R. “Външната политика на България (февруари 1947 г. – януари 1949 г.)” (Foreign Policy of Bulgaria. February 1947-January 1949) in Международни отношения и външна политика на България след Втората световна война (International Relations and Foreign Policy of Bulgaria after the Second World War). Sofia, 1982; Todorova, R. “Българо-турските отношения след Втората световна война (40-те – 60-те години)” (Bulgarian-Turkish Relations after the Second World War. 1940s and 1960s) in Исторически преглед (Historical Review). 1994–1995, Vol. 5, pp. 34–57; Baev, Y., N. Kotev. “Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война” (Emigration Question in the Bulgarian-Turkish Relations after the Second World War) in Международни отношения (International Relations). 1994, Vol. 1, pp. 16–27; Dobriyanov, T. “Външната политика на НР България (1949–1956)” (Foreign Policy of People’s Republic of Bulgaria. 1949–1956) in Международни отношения и външна политика на България след Втората световна война (International Relations and Foreign Policy of Bulgaria after the Second World War). Sofia, 1982.

���

thaw in the international climate, including on the Balkans, started.3 As the old élites – political, intellectual, artistic and diplomatic – were substituted with new ones, the diplomatic relations had to be reconsidered in the light of these new realities. Later, in the end of the 1950s, for well-known reasons, the consequences of the Cold War were gradually surmounted, which also reflected on the bilateral Bulgarian-Turkish relations, and in the 1960s visible and evident positive changes occurred. Very hesitant in the beginning of the 1960s, these changes gained momentum after 1964. This positive shift in the Bulgarian-Turkish relations was beyond doubt a result of the normalisation of the diplomatic relations in the 1953–1964 period. This was the basis on which the relations between the two neighbouring Balkan countries later not only developed, but also significantly expanded in different spheres of politics, economy, culture, sports and others.4 A visible sign of these changes was the fact that in May 1966 the Bulgarian legation in Ankara and the Turkish one in Sofia were upgraded into embassies. The interest of the Turkish government, especially towards the expansion of trade and economic relations, was another positive indicator. The Bulgarian diplomatic circles had already noted that the government of Ismet Inönü had taken certain steps to improve relations with the socialist countries.5 On the other hand, a new approach in the foreign policy was introduced also in Bulgaria and especially in its relations with the neighbouring countries.

3 Todorova, R. “Външната политика на България” (Foreign Policy of Bulgaria), p. 43.

4 Bibina, Y. “Вятърът на промяната: Българо-турските отношения през 60-те години на 20. в” (Winds of Change: Bulgarian-Turkish Relations during the 1960s) in Турция, Балканите и Европа. История и култура. Изследвания в чест на проф. Дженгиз Хаков (Turkey, Balkans, Europe. History and Culture. Studies in the Honour of Prof. Dzhengis Hakov). Sofia, 2003, pp. 114–146; Bibina, Y. “Българо-турските отношения през 60-те и 70-те години на ХХ в” (Bulgarian-Turkish Relations during the 1960s and 1970s) in Проблемът Изток-Запад. България и Балканите (The East-West Problem. Bulgaria and the Balkans). Sofia, 2006, pp. 276–308; Bibina, Y. “Културните взаимоотношения между България и Турция през 60-те – 70-те години на ХХ в” (Cultural Relations between Bulgaria and Turkey during the 1960s and 1970s) in Юбилеен сборник. Изследвания в чест на 80-годишнината на проф. Кръстьо Манчев (Anniversary Collection. Studies in the Honour of Prof. Krastyo Manchev). Sofia, 2006, pp. 488–505; Bibina, Y. “Европейските граници: стремежи и съмнения (Турция в ЕС)” (European Borders: Aspirations and Doubts – Turkey in the EU) in Историческо бъдеще (Historical Future). 2006, No. 1–2, pp. 87–116; Eadem. “Bulgarian-Turkish Relations in the First Half of the 1970s through the Eyes of Bulgarian Diplomats” in Etudes Balkaniques. 2006, No 2, pp. 45–70; Eadem. “Bulgarian-Turkish Economic Relations (1965–1975)” in International Turkologia (Paris), Vol. 1, No 1, 2006, pp. 55–76.

5 АМВнР (Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 24, a. u. 2439b, p. 298.

���

However, the improvement in the Bulgarian-Turkish relations and the creation of preconditions for their future development did not occur overnight. In the beginning, the Bulgarian side looked for partial practical solutions for the existing problems through negotiations, and later moved from separate agreements to the establishment of an entire system of trade, transport, financial, communication, cultural and other agreements. The positive changes, which occurred in the mid–1960s, were therefore defined as a “course of political realism.”6 This process was easier in the case of Turkey because traditionally its relations with Bulgaria did not include any territorial claims, which was not the case with the other Bulgarian neighbours.7

Between 1964 and 1968, the Bulgarian side submitted 13 draft agreements and conventions to the Turkish Embassy in Sofia, dealing with post and telegraph communications, a mutual custom facilitation, a border agreement, a convention for plant protection and quarantine, a veterinary-sanitary convention, agreements on Black Sea fishing, on cooperation on the use of water resources of rivers flowing through both countries, on transportation of passengers on the roads, agreement on legal assistance in civil, family and criminal proceedings, on sea traffic, a consular convention, an agreement on the construction of the road Burgas – Sozopol – Michurin – Malko Turnovo – Lozengrad, an agreement on the scientific-technical cooperation in the Black Sea fishing. The Turkish side submitted five documents, including the draft agreement on a direct railway connection, a draft for amendments and expansion of the old veterinary-sanitary convention from 1933, a convention on settlement of accidents and conflicts occurring on the border between the Republic of Turkey and the People’s Republic of Bulgaria, a consular convention, and a convention on legal assistance.8

In addition, during the 1960s one of the most painful questions in the bilateral relations – the issue of the emigrants – was at last regulated relatively well. After the wave of emigration in 1950–1951, the Turkish side often made the settlement of the emigration question a precondition for the improvement of the bilateral relations. The Bulgarian side replied that it would be ready to

6 Grigorova, Zh. Балканската политика на социалистическа България (Balkan Policies of the Socialist Bulgaria), p. 48.

7 For example with Romania over South Dobrudzha, with Greece over the Western Thrace, and with Yugoslavia over the Western Territories, which Yugoslavia received with the Neuilly treaty.

8 АМВнР (Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 24, a. u. 2439b, p. 182–183.

���

deal with this question if the necessary preconditions were created. Until the end of the 1950s, the cases of emigration were rare.9

Gradually more and more efforts were made to overcome the negative influence of this factor harming the development of the bilateral relations. In the end of 1964 the Politburo of the Bulgarian Communist Party assessed that the conditions in the Bulgarian-Turkish relations were favourable. An official proposal for a comprehensive settlement of the emigration question was made. The main idea was to offer the possibility to emigrate to Turkey to “all Bulgarian citizens of Turkish origin who wanted to do so.”10 The negotiations started in Sofia in the end of 1966 and after being interrupted for a year, continued and concluded in Ankara in February 1968.11 Despite being long and difficult, the negotiations led to the Agreement on migration to Turkey of Bulgarian citizens of Turkish origin, whose close relatives had emigrated to Turkey before 1952. The agreement was signed later, during Todor Zhivkov’s visit to Turkey. According to Ivan Bashev, then Bulgarian Minister of Foreign Affairs, “although it did not comprehensively solve the issue of emigration, the agreement was very important because, although only partially, it regulated a delicate question between the two countries.”12 Practically, the Agreement of March 22, 196813 did achieve a legal, if only partial, solution of this painful for the bilateral relations question.

The analysis of the Bulgarian-Turkish relations in the 1960s and especially in the second half of the decade shows that these relations indeed entered a completely new stage. After many years during which they had been “frozen,” they were gradually normalized and preconditions were created for a partial or comprehensive resolution of many outstanding and difficult issues between the two countries, for example the issues of border

9 АМВнР (Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 24, a. u. 2439b, p. 119.10 Ibid.11 The Turkish delegation stated that it was not authorised to discuss the comprehensive

settlement of the question, and as a result only the emigration of close relatives was discussed.

12 АМВнР (Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 24, a. u. 2439b, p. 120. Report of Ivan Bashev to the Central Committee of the Bulgarian Communist Party on Todor Zhivkov’s visit to Turkey.

13 “Спогодба между Народна Република България и Република Турция заСпогодба между Народна Република България и Република Турция за изселване от НР България в Република Турция на български граждани, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г.” (Agreement between People’s Republic of Bulgaria and Republic of Turkey concerning emigration from the People’s Republic of Bulgaria to the Republic of Turkey of Bulgarian nationals of Turkish origin whose close relatives emigrated to Turkey before 1952) in Държавен вестник (State Gazette), No. 82, October 21, 1969.

���

and emigrants. Both countries also started to look for new possibilities to expand the cooperation in many previously neglected directions. The bilateral contacts on the high and the highest levels became a regular practice. The ties between representatives of the public and political circles in both countries also expanded. The conditions for improvement of cultural and creative exchange between writers, journalists, scientific workers and artists appeared. A large number of agreements and conventions were signed, corresponding to the change in the relations. All these developments came as a result of many factors in the international relations, but above all of the mutual desire of both countries “to open up” to each other. On the other hand, the potential for development, especially in the spheres of economy, culture, scientific cooperation and tourism remained much larger than what was in fact achieved.

During the 1960s, the main task of the Bulgarian diplomacy was to resolve the open issues between the two countries and to regulate the relations through a system of new agreements and treaties. However, during the next decade, the desire to maximally expand the sphere of bilateral relations, especially in the economic cooperation, became obvious.

This became apparent on the extraordinary session of the College of the Ministry of Foreign Affairs, held on January 20, 1970 in the cabinet of Minister Ivan Bashev. Nikolai Minchev, the head of the Third Department of the Ministry, responsible for the relations with Turkey, highlighted the importance of these relations in his lecture, when stating: “I believe now that our relations with Turkey are among the best in the Balkans.”14 This foreign policy direction was explicitly expressed also in the special secret instructions for the Bulgarian Ambassador Marin Bachkov, in which it was clearly stated that “Turkey occupies a first-class place in the foreign policy of our country.”15 This was in full accordance with the position supported by the Minister Ivan Bashev that the relations with Turkey were “the main direction for activation of the Bulgarian policies on the Balkans and the activities of the diplomacy should above all result in the strengthening of the bilateral ties, and that the Bulgarian government has to be convinced that it is necessary to create a concept and practice in the economic sphere, which would correspond to the political line on activation of the relations with Turkey…”16 This explains the

14 АМВнР (Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 21p, a. u. 260, p. 18. Колегиум за инструкцията на Турция, 1970 г. (College for Instruction of Turkey, 1970).College for Instruction of Turkey, 1970).. January 17 – February 13, 1970

15 Ibid., p. 1–2. Инструкция за работа на посланика на НРБ в Турция (Instructions for the Work of the Ambassador of the People’s Republic of Bulgaria in Turkey).

16 Ibid., p. 25–26.

��0

strong accent on the economic and cultural relations, which had an important task of improving the image of Bulgaria in the Turkish society.

Noting Süleyman Demirel’s visit as the most important event in the political relations, Bulgaria tried to expand and intensify the relations in the broadest possible sense. In 1970, the Bulgarian Minister of Energy and Fuel Konstantin Popov visited Turkey twice. During his second visit, Agreement on connection of the electric power systems of the two countries was signed. Exchanges of visits on various levels had became more frequent, although still perceived as insufficient, and this was an important step forward in the development of the bilateral relations, which created expectations for even more active relations in the coming years.17 As a result of negotiations, a Protocol on tourist exchange was signed by the two countries, and several problematic questions regarding the mutual tourist advertisements and the opening of a new tourist road linking Turkey with the Bulgarian Black Sea coast were resolved. The negotiations on connecting the energy systems of the two countries, which had started in 1968, were rounded up successfully with the signing of the Protocol in 1969.18 During this period, however, the cultural exchange with Turkey continued to be extremely limited.

Having established a stable political frame of good neighbourly relations, the two countries did not focus in the 1970s on resolving large, global problems and issues, but rather on details in every sphere of their bilateral relations. Certain difficulties occurred as a result of the frequent political changes in Turkey, but the Turkish foreign policy displayed a stable tendency, especially regarding the neighbouring countries, and therefore this did not reflect so much on the essence of their relations, but only on certain indicators like intensity, range and financial parameters. The political relations were constantly improving. A positive turn occurred in 1975, when the coalition government of Süleyman Demirel came to power and in a short period of six months increased the contacts and meetings on the highest level between the two countries, which had very tangible results (meeting of the joint commission and signing of agreements).

During the first half of the 1970s, the ties between Turkey and Bulgaria developed both in depth and variety, with the inclusion of more fields and forms of cooperation, as well as with the increased number of subjects, especially in the spheres of economic, cultural, artistic, scientific and technological

17 Ibid., op. 21p, a. u. 259, p. 10. Планове и отчети на посолството в Анкара, 1970 г. (Plans and Reports of the Embassy in Ankara, 1970).

18 Ibid., p. 10–15. Планове и отчети на посолството в Анкара, 1970 г. (Plans and reports of the Embassy in Ankara, 1970).

���

exchange. At the same time, despite the positive results and the relatively ascending development of relations in the various spheres, it can be noted that it sometimes took years before certain signed agreements or contracts were implemented. Such was the case with the Protocol on connecting the energy systems signed in 1969, but put in practice only five years later.

This situation gave the Bulgarian diplomats a justification to conclude that the level of practical realization of relations and cooperation was below the level of its potential. The 1974 Report of the Consulate General in Istanbul explicitly noted that “the achieved level of trade with Turkey is far from the existing possibilities. Above all, it is the smallest if compared to other countries, despite the fact that we are neighbours, which gives us many advantages.”19

Between 1960 and 1975 over 20 agreements, conventions and protocols on cooperation in various fields were signed between Bulgaria and Turkey. Most of them were to a large extent successfully implemented. Visits on the highest level were realized. The Bulgarian head of state Todor Zhivkov visited Turkey in 1975, 1976 and 1979, the Bulgarian Ministers of Foreign Affairs made visits in 1970, 1972 and 1975, while the Turkish Prime Ministers visited Bulgaria in 1975 and 1978, as did the Turkish Ministers of Foreign Affairs in 1973, 1976, 1977, 1979, and 1980. The economic relations received a significant boost with the creation of the Joint Bulgarian-Turkish Committee for Economic and Technical Cooperation in 1975. It included a number of sub-commissions in the spheres of transport, communications, energy, tourism, agriculture and other. The parliamentary delegations exchanged visits, as did the public and political figures, media representatives, scholars, cultural officials and artists. In conclusion, we can say that until the mid–1970s, the bilateral ties were developing very well in all directions and on all levels. Thus this period – from the mid–1960s to the mid–1970s – could be classified as “a period of good neighbourliness.”

19 АМВнР (Archive of the Ministry of Foreign Affairs), op. 25p, a. u. 165, p. 34.

���

���

СПОМЕН ЗА ОФИцИАЛНОТО ПОСЕщЕНИЕ НА МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ИВАН КОСТОВ В ТУРцИЯНевена Матеева

По време на над трийсетгодишната ми кариера в системата на Ми-нистерството на външните работи като преводач с турски език и по-къс-но като дипломат, съм имала възможност да се срещам и общувам с раз-лични български и турски политически дейци, депутати, общественици и други публични личности. Дългогодишната ми практика на преводач на правителствени делегации е изключително трудна професия, която изисква много познания, концентрация, енергия. Професия, която неве-роятно много изхабява физически и психически човек, но едновременно с това дава възможност да общуваш отблизо и да почувстваш излъчване-то на много политици, с които си имал контакти. Професията ме срещна с политици както от периода преди ноември 1989 г., така и след промя-ната на режима в България, като бившите президенти д-р Жельо Же-лев, Петър Стоянов и настоящия президент Георги Първанов, с бившите министър-председатели, като Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, външните министри Георги Пирински, Надежда Михайлова, Соломон Паси и много други. Като дългогодишен преводач и по-късно дипломат в Посолството на Република България в Анкара съм имала шанса да осъществя служебни контакти с видни турски политици, като бившите министри на външните работи Ихсан Сабри Чаалаянгил, Юмит Халюк Байюлкен, Ердал Иньоню, син на известния политик и съратник на Ата-тюрк Исмет Иньоню, Исмаил Джем, с бившия министър-председател и по-късно президент на Турция Тургут Йозал, с известните политици на Турция Сюлейман Демирел и Бюлент Еджевит, с настоящия министър-председател Реджеп Тайип Ердоган и президента Абдуллах Гюл и много други. Била съм свидетел на развитието на българо-турските отношения в един дълъг тридесетгодишен период. Професията ме е сблъсквала с различните характери на горепосочените български и турски политици, давала ми е възможност, макар и за кратко време, да ги опозная отблизо и да добия преки впечатления за техния начин на общуване, виждания и поведение.

Съхранила съм много спомени и впечатления от контактите ми с тези хора, но бих желала да споделя един от тях във връзка с офици-

���

алното посещение на министър-председателя Иван Костов в Турция на 4–6 ноември 1998 г. по покана на министър-председателя на Република Турция по онова време Месут Йълмаз.

В българската делегация бяха включени министърът на културата Емма Москова, заместник-министърът на външните работи Марин Рай-ков, председателят на Комитета по енергетика Иван Шиляшки и други висши служители от различни министерства и ведомства. По време на посещението беше подписано прословутото споразумение „инфраструк-тура срещу електричество“, което и до наши дни представлява нерешен проблем в двустранните отношения.

След деловата част на посещението в Анкара, където се проведоха разговори между двете делегации, пресконференция и официална вече-ря, програмата предвиждаше посещение в Истанбул и Бурса.

Бях особено впечатлена от няколко момента от посещението на г-н Костов в Турция, които бих желала да споделя.

Програмата в Истанбул беше добре подготвена благодарение на стройната организация на посещението в този град от генералния кон-сул по онова време в Истанбул и настоящ посланик на България в Анка-ра г-н Бранимир Младенов. Според програмата, в Истанбул министър-председателят трябваше да произнесе реч на импровизиран митинг пред изселници от България. Митингът се състоя пред художествена галерия в един от кварталите на Истанбул, в която бяха изложени картини от бъл-гарски художници. След като делегацията посети изложбата, г-н Костов произнесе слово, в което осъди българските власти, предприели т. нар. възродителен процес, прокудил в Турция хиляди български граждани от турски произход. Словото имаше изключително емоционален заряд, а българският министър-председател го произнесе много развълнувано и искрено, което беше посрещнато със съответната реакция от хората на митинга. Очевидно и аз бях повлияна от вълнението на премиера и се опитах в своя превод да предам емоцията на словата на министър-пред-седателя. Спомням си, че след речта имаше бурни овации и възгласи, а г-н Костов ми стисна ръката и благодари за превода.

След този митинг делегацията се отправи към Българската болница в кв. „Шишли“, отнета от турските власти през 1988 г. Пристигнахме в болницата, която вече беше собственост на Фондация на Дирекцията на вероизповеданията и дадена под наем на вестник Тюркийе. От бол-ница „Евлоги Георгиев“ тя беше преименувана в болница „Йълдъръм Баязид“. Директорът на Фондацията, собственик на болницата, ни прие в своя кабинет, представляващ една съвсем малка стая. Г-н Костов изло-жи нашето становище във връзка с болницата, като изрази искането на

���

българската страна в болницата да имат възможност да се лекуват без-платно членовете на българската общност в Истанбул, както и желание-то на входа на болницата на бъде поставена табела, на която да пише, че болницата е била построена с дарения на българите в Истанбул и че се е казвала „Евлоги Георгиев“. Турският министър-председател г-н Месут Йълмаз обеща, че желанията на българската страна ще бъдат изпълнени в най-скоро време, но за съжаление това не се случи и до наши дни.

След Истанбул ни предстоеше посещение в град Бурса, където Председателят на Конфедерацията на дружествата на изселниците от балканските страни г-н Турхан Генчоглу, беше организирал среща на г-н Костов с изселниците от България.

Шести ноември беше слънчев, топъл ден. От Истанбул до Бурса трябваше да летим със самолети. Летището на град Бурса е малко и не можеше да приема големи самолети, затова се наложи делегацията и придружаващите журналисти да пътуват с малък тип частни самолети, тип частни самолети,тип частни самолети, предоставени от бизнесмени от Бурса.

След като пристигнахме на летището на Бурса, настъпи пълен хаос. Протоколът на турското Министерство на външните работи не беше на особена висота по време на това посещение. Беше определена само ко-лата на двамата министър-председатели, останалите членове на деле-гацията се качваха в другите коли, които не бяха номерирани. С г-жа Москова и съпругата на българския посланик г-жа Сталева попаднахме в луксозен ягуар, собственост на г-н Турхан Генчоглу. Шофьорът оче-видно нямаше опит да кара в кортежа на колите на официалната деле-гация и затова изостанахме. Пристигнахме пред голямата спортна зала на града. Навсякъде имаше много строга охрана от турските специални полицейски части. В момента, когато пристигнахме до залата, се оказа, че колите на членовете на официалната делегация отдавна бяха дошли и делегацията беше влязла в залата. След нашата кола пристигна и колата с посланика в Анкара г-н Стоян Сталев и г-н Иван Шиляшки. Те също бяха изостанали от кортежа на делегацията.

Оказа се голям проблем нашата групичка да влезе в залата, защото полицейският офицер, на когото се опитвах да обясня, че сме част от официалната делегация, не искаше и да чуе за това и ни заяви, че можем да минем само през задния вход. Посланик Сталев беше много ядосан, но нищо не можехме да направим, освен да минем през някакви стълби, които ни изведоха зад местата, които бяха определени за официалните гости. За да стигнем до тези места, се наложи да прескочим, да, наисти-на трябваше да прескочим през една не много висока ограда. Това дос-та затрудни дамската част от групичката, тъй като ние с г-жа Москова

���

бяхме с поли, но все пак се справихме с „препятствието“. Седнахме в тази част на залата, която не беше за официалната делегация, но след упоритото настояване на посланик Сталев бяхме настанени при делега-цията на допълнително донесени столове. След толкова много вълнения и притеснения, които изживях, се отпуснах на стола и едва тогава усетих атмосферата, която цареше в препълнената с хора зала. Имаше повече от две-три хиляди души, които държаха в ръцете си малки български и тур-ски знамена. Залата кънтеше от възгласи, скандирания. Въздухът сякаш беше наелектризиран. Срещу тази част, където бяха настанени официал-ните гости, беше издигната трибуна с микрофони. Телевизионни камери и огромна група от турски и български журналисти, сред които беше и известната телевизионна репортерка Севда Шишманова, бяха застанали пред трибуната и чакаха да започне срещата на българския министър-председател с изселниците от България.

След кратки речи на кмета на град Бурса и на г-н Генчоглу на трибу-ната излезе турският министър-председател Месут Йълмаз. Един от ос-нователите на Отечествената партия, опитен политик, сдържан и с лице, което не изразяваше никакви емоции, г-н Йълмаз говори за българо-тур-ските отношения и за приноса на настоящото посещение на г-н Костов в развитието на тези отношения. След него на трибуната застана българ-ският министър-председател. Той отново говори развълнувано и словото му беше изпълнено с много емоция, както на митинга в Истанбул. Речта му често беше прекъсвана от бурни овации, но когато г-н Иван Костов заяви, че от името на българското правителство иска да се извини на из-селниците за това, което са преживели по време на т. нар. възродителен процес, залата се взриви. Беше невероятна еуфория. Струваше ми се, че всички бяха настръхнали от заредената от емоции атмосфера. Действи-телно беше много силен момент.

В този момент си помислих за нелеката съдба на тези хора, напус-нали земята, на която са се родили, своите домове, възрастни родители и дошли на тази земя, изградили отново свои домове, впечатлили местно-то население със своето трудолюбие и знания. Тези хора, които понякога са се чувствали чужди сред българите в България и отново тук в Турция, като носители на по-различна култура, се чувстват по-различни от свои-те сънародници, за които те си остават „гьочмени“ (изселници).

Бих искала да спомена с много обич и благодарност моите добри приятели – някои от тях изселили се от България преди години, а други – след 1989 г., с които съм поддържала контакти по време на дългого-дишния ми служебен „гурбет“ в Анкара. Тяхната топлина, приятелство и добри чувства към мен никога няма да забравя, особено по време на

���

последния ми мандат в Анкара в периода от 2003 до 2006 г., когато бях сама, без семейството си. Това е моята сърдечна приятелка Хатидже Аалач, завеждаща редакцията за предавания за България на Турското радио и телевизия, на която винаги много съм разчитала, прекрасните три сестри от Кърджали Санийе ханъм, Айше ханъм и д-р Елван ха-нъм, всяка една от тях със своята неповторима красота и излъчване, бившите преподавателки в Катедрата по български език и литература в Анкарския университет Леман ханъм и Хилмийе ханъм, и моята бивша преподавателка от Катедрата по турски език и литература в Софийския университет г-жа Хайрийе Мемова, които много обичам и уважавам, ар-тистичната и сърдечна Джанан ханъм и нейната чудесна майка от град Бурса, известната певица Йълдъз Ибрахимова-Динчер, която е не само изключително талантлив, но и невероятно топъл човек, майка Ј Евшен ханъм – жена със страхотен дух и млада душа. Бих искала да спомена и прекрасния, за съжаление вече покоен съпруг на Йълдъз, Али Динчер – известен турски политик, който е бил кмет на Анкара, зам.-председа-тел на Народнорепубликанската партия и зам.-председател на турския Меджлис. Наистина един голям човек, известно име в турските полити-чески кръгове, уважавана от всички личност в Турция. Няма да забравя и срещата ми с деветдесетгодишната майка на приятелката на Айше ха-нъм, Йълдъз ханъм. Тази възрастна дребна женица, изселила се в Турция още като дете, която още когато влязох в хола на техния апартамент, ме повика при себе, хвана ме за ръката и ми прошепна с голямо вълнение: „Искам да те докосна, защото ти си България.“

Всички мои приятелки, изселници от България, успели и уважавани хора, винаги говореха с най-топли чувства за земята, на която повечето от тях бяха родени, отрасли и живели. Земя, която бяха напуснали, но очевидно споменът за нея беше останал в сърцата им и тази частица от България, с всички лоши и добри спомени, те щяха да носят в себе си до края на своя живот.

Не бих искала да давам оценки на събития, станали в историята на българо-турските отношения, на които съм била свидетел, но за мен по-важното е да направим така, че да съхраним добрите чувства на хиляди-те изселници от България и да знаем, че това е нашето българско лоби в съседна Турция.

���

���

RECOLLECTION OF THE OFFICIAL VISIT OF THE BULGARIAN PRIME MINISTER IVAN KOSTOV IN TURKEY Nevena Mateeva

During over the thirty years of my career in the Ministry of Foreign Affairs, where I worked as a translator in Turkish and later as a diplomat, I had the possibility to meet and talk with various Bulgarian and Turkish political figures, members of parliament, and other social and public persons. Being a translator for government delegations is an exceptionally difficult profession, which requires many skills, concentration and energy. It is a profession, which takes an enormous physical and emotional toll on a person, but at the same time gives an opportunity to communicate with and get close to many politicians you are in contact with. My profession gave me the opportunity to meet politicians both from the period before November 1989 and from the period after the change of the regime in Bulgaria. They included the former Presidents Dr. Zhelyu Zhelev and Petar Stoyanov, the current President Georgi Parvanov, the former Prime Ministers Ivan Kostov and Simeon Saxe-Coburg-Gotha, the former Ministers Georgi Pirinski, Nadezhda Mihailova, Solomon Passy and many others. As a long-term translator and later diplomat at the Embassy of the Republic of Bulgaria in Ankara I had the privilege of having professional contacts with important Turkish politicians such as the former Ministers of Foreign Affairs Ihsan Sabri Çağlayangil, Ümit Haluk Bayülken, Erdal Inönü – son of the well-known politician and close Atatürk’s associate Ismet Inönü, and Ismail Cem, with the former Prime Minister and President of Turkey Turgut Özal, with the well-known Turkish politicians Süleyman Demirel and Bülent Ecevit, with the current Prime Minister Recep Tayyip Erdoğan and the President Abdullah Gül, and many others. I have witnessed the development of Bulgarian-Turkish relations over a long, 30-year period of time. My profession has confronted me with different characters of the above mentioned Bulgarian and Turkish politicians and gave me an opportunity, albeit for only a short time, to get to know them closer and to directly observe their way of communication, thinking and behaviour.

I have preserved many memories and impressions from my contacts with these people, but would like to share one of them: the official visit of the Bulgarian Prime Minister Ivan Kostov in Turkey on November 4-6, 1998 on the invitation of the Turkish Prime Minister Mesut Yilmaz.

��0

The Bulgarian delegation included the Minister of Culture Emma Moskova, the Deputy-Minister of Foreign Affairs Marin Raykov, the Chairman of the Committee of Energy Ivan Shilyashki, and other high-positioned officials from various ministries and departments. During the visit the notorious agreement “infrastructure for electricity” was signed. This agreement has remained an unresolved problem in the bilateral relations to this day.

After the official part of the visit to Ankara, during which talks between the two delegations, a press conference and an official dinner were held, visits to Istanbul and Bursa were planned.

I was especially impressed by several events from Mr. Kostov’s visit to Turkey, which I would like to share.

The program in Istanbul was well prepared thanks to the excellent organization of the visit by the then-General Consul in Istanbul and the current Ambassador of Bulgaria in Ankara Mr. Branimir Mladenov. According to the program, the Prime Minister was supposed to deliver a speech on an improvised meeting with Bulgarian emigrants. The meeting was held in front of an art gallery, where paintings of Bulgarian artists were exhibited. After the delegation had visited the exhibition, Mr. Kostov gave a speech in which he condemned the Bulgarian authorities, responsible for the so-called revival process, which forced hundreds of thousands of Bulgarian citizens of Turkish origin to go to Turkey. The speech was exceptionally emotionally charged, and the Bulgarian Prime Minister delivered it very excitedly and honestly, which was met with the corresponding reaction by the people on the meeting. Obviously, I was also influenced by the Prime Minister’s excitement and I tried to capture the emotions of his words in my translation. I remember the ovations and exclamations after the speech, and Mr. Kostov shook my hand and thanked me for the translation.

After the meeting the delegation went to the Bulgarian hospital in Şişli district, which was taken away by the Turkish authorities in 1988. We arrived at the hospital, which was already the property of the Foundation of the Directorate for Religious Affairs and rented to the Türkiye newspaper. It was renamed from “Evlogi Georgiev” into “Yildirim Bayazid.” The director of the Foundation, the owner of the hospital, accepted us in his small office. Mr. Kostov presented our views regarding the hospital, expressing the Bulgarian request that the Bulgarian community in Istanbul should have free access to medical services in the hospital, and our desire to have a sign placed at the entrance of the hospital, stating that it was built with contributions from Bulgarians in Istanbul and that its name used to be “Evlogi Georgiev.” The Turkish Prime Minister Mesut Yilmaz promised that Bulgarian wishes

���

would be realized in the shortest possible time, but unfortunately this has not happened to this very day.

After Istanbul we visited the city of Bursa, where the Chairman of the Confederation of Associations of Balkan Immigrants Mr. Turhan Gençoğlu had organized a meeting of Mr. Kostov with Bulgarian emigrants.

November 6th was a warm and sunny day. We were supposed to fly from Istanbul to Bursa. The Bursa airport is small and cannot accept large airplanes, therefore the delegation and the accompanying journalists had to travel with small private airplanes provided by businessmen from Bursa.

When we arrived at the Bursa airport, chaos ensued. The protocol of the Turkish Ministry of Foreign Affairs was not on a very high level during this visit. Only the car for both Prime Ministers was designated, while the rest of the delegation had to find a random place in other cars. Ms. Moskova, the wife of the Bulgarian Ambassador Ms. Staleva, and me ended up in a luxury Jaguar, property of Mr. Turhan Gençoğlu. The driver had no experience with driving in the procession of an official delegation and we fell behind. We arrived at the large sport hall in the city. There were many guards from the Turkish police force everywhere. When we arrived, we learned that the cars of the official delegation had arrived long ago and the delegation was already in the hall. The car with our Ambassador in Ankara Mr. Stoyan Stalev and with Mr. Ivan Shilyashki arrived even after us. They had also fallen behind the procession.

It was a big problem for us to enter, because the police officer to whom I tried to explain that we were part of the delegation did not even want to listen and told us that we can only enter through the back entrance. The Ambassador Stalev was very angry, however we could not do anything but to climb up some stairs, which took us behind the place, where the official guests were seated. In order to get to this place, we had to climb – yes, indeed we had to climb across a not-too-high fence. The ladies in the group had quite a few difficulties with this task, because Ms. Moskova and me were wearing skirts, but nevertheless we managed to overcome this “obstacle.” We sat down in a part of the hall, which was not for the official delegation, but on the insistence of Ambassador Stalev we were finally seated with the delegation on additional chairs, which were brought. After so much excitement and trouble, I relaxed on my chair and only then noticed the atmosphere in the hall full of people. There were more than 2-3 thousand people present, waving small Bulgarian and Turkish flags. The hall echoed with exclamations and chanting. The air seemed to be electrified. A tribune with microphones was erected in front of the official guests. The television cameras and an enormous group of Turkish and Bulgarian journalists,

���

among which was also the well-known TV reporter Sevda Shishmanova, stood in front of the tribune and waited for the beginning of the meeting of the Bulgarian Prime Minister with the Bulgarian emigrants.

After the short speeches of the Bursa mayor and of Mr. Gençoğlu, the Turkish Prime Minister Mesut Yilmaz got on the tribune. One of the founders of the Motherland Party, an experienced politician, reserved and with a face which showed no emotions, Mr. Yilmaz spoke about the Bulgarian-Turkish relations and about the contribution of Mr. Kostov’s visit to the development of these relations. After him the Bulgarian Prime Minister took the stage. He again spoke with excitement and his speech was full of emotions, just like on the Istanbul meeting. His speech was often interrupted by ovations, but in the moment when Ivan Kostov stated that he wanted to apologize in the name of the Bulgarian government to the expatriates for everything they had to go through during the so-called revival process, the hall exploded. The euphoria was unbelievable. It seemed to me that everyone was overtaken by the atmosphere, charged with emotions. It was a truly unforgettable moment.

At that moment I thought about the difficult fate of these people, who had left the land where they were born, their homes, their old parents, and who had come to this land, where they built new homes and impressed the local population with their hard work and skills. These people, who sometimes felt as foreigners among Bulgarians in Bulgaria, again here in Turkey, as bearers of a different culture, felt different from their co-nationals, for whom they remain “göçmen” (immigrants).

I would like to mention with much affection and gratitude my good friends – some of whom left Bulgaria years ago, and others who did so after 1989, and with whom I have been in contact over the long years of my “gurbet”1 in Ankara. I will never forget their warmth, friendship and good feelings for me, especially during my last mandate in Ankara between 2003 and 2006 when I was there alone, without my family. This is my very dear friend Hatice Aalaç, editor-in-chief regarding the reports concerning Bulgaria at the Turkish Radio and Television on whom I have always relied very much; the three wonderful sisters from Kardzhali, Saniye, Ayşe and Dr. Elvan,yşe and Dr. Elvan,şe and Dr. Elvan, each of them with a unique beauty; the former lecturers at the department of the Bulgarian language and literature of the Ankara University Leman and Hilmiye; and my former teacher of Turkish language and literature at the Sofia University Ms. Hayriye Memova, whom I love and respect very much; artistic and hearty Canan and her wonderful mother from Bursa; the famous singer Yıldız Ibrahimova Dinçer, who is not only exceptionally talented, but

1 Foreign work; work abroad (translator’s note)oreign work; work abroad (translator’s note)

���

also an unbelievably warm person, and her mother Evşen – a woman with a strong spirit and young soul. I would like to mention (with regret) also the wonderful late husband of Yıldız – Ali Dinçer – a well-known Turkish politician and former mayor of Ankara, Deputy Chairman of the Republican People’s Party and Deputy Chairman of Meclis (the Turkish parliament). He was a truly great man, well-known in the Turkish political circles, respected by everyone in Turkey. I will also not forget the meeting with a 90-year old mother of Aişe’s friend, Yıldız. This old delicate lady, who moved to Turkey when she was still a child, called me to her at the very moment when I entered their apartment, grabbed my hand and whispered to me with great emotion: “I want to touch you, because you are Bulgaria.”

All my friends, emigrants from Bulgaria, accomplished professionals and respected people, have always talked with the warmest feelings about the land in which most of them were born, grew up and lived. The land which they have left, but obviously the memory of it remains in their hearts and this little piece of Bulgaria, with all bad and good memories, they will keep in their hearts until the end of their lives.

I would not like to give evaluation of the various events, which have occurred in the history of the Bulgarian-Turkish relations and which I have witnessed, but for me it is most important that we try to preserve the good feelings of the thousands of emigrants from Bulgaria and to be aware that they represent our Bulgarian lobby in the neighbouring Turkey.

���

���

II.

ЕТНОГРАФИЯ И ФОЛКЛОР

ETHNOGRAPHYAND FOLKLORE

���

���

КОНСТРУИРАНЕ НА ИДЕНТИЧНОСТ И ФОРМИ НА МЕЖДУКУЛТУРЕН ОБМЕН В ПРАЗНИЧНАТА СФЕРА (ПО МАТЕРИАЛИ ОТ АСЕНОВГРАД)

Валентина Ганева-Райчева

Ще представя някои наблюдения от Асеновград, в който екип от изследователи, сред които съм и аз, извършва проучвания през 2002 г. Разположен на границата между Родопите и горната част на Тракийска-та низина, той наброява около 65 000 души. Градът е известен с многого-дишното съжителство на различни етнически общности (гърци, българи, арменци, турци, цигани и др.). Днес етничната картина на Асеновград е малко по-различна. Сегашният облик на населението е плод на няколко миграционни вълни през ХХ в. Миграциите са свързани с компактното изселване на гърци и турци в началото на миналия век, със заселване на бежанци от Егейска Македония и Тракия (1913, 1923–1924 и 1944 г.), на турци от кърджалийските села (60-те години на ХХ в.), на българи мюсюлмани от Средните Родопи. През годините градът привлича и за-селници (българи християни) от околните селища.

Образите, чрез които днешните жители изграждат представата за своя град, показват континуитета на културата, наследяването, оцен-ностяването на културни реалии и топоси от миналото, съхранени въ-преки миграциите. От различните емблеми при описанието на града бих искала да обърна внимание на тези, които засягат особености на насе-лението и взаимоотношенията между жителите (многоетничен град, за-дружно население, южняшко гостоприемство).

В публичното пространство най-видими са българската и турската общност. Последната има самосъзнание за активно присъствие в град-ския живот, за свое място при решаване на проблемите в града. С пози-ции и авторитет е местната структура на Движението за права и свободи (ДПС). Представители на общността демонстрират добро самочувствие, самосъзнание за добродетели, които спомагат за високия престиж на групата. Общуването на български език не е проблем, особено когато той се усвоява в семейството или още в детската градина.

Етничният маркер не е релевантен в описанието и самоописанието на отделните общности. В интеракцията и самоназоваването се ползва с предимство религиозният признак. Наличието на различни културни

���

общности в града се възприема като наследство от миналото. Христи-янството и ислямът се изразяват като „традиционни“ религии за Асе-новград. Като емблема на хармоничното съжителство на различните религии се сочат издигащите се от години в центъра на града три рели-гиозни храма – джамията, православната църква „Св. Атанасий“ и еван-гелистката църква.

Всички интервюирани, представители на различни общности, от-читат, че не е имало и няма напрежение в междуобщностното общуване. Единственото социално напрежение е свързано с ромите – около полу-чаването на социални помощи, нередовното плащане на електричество, кражбите.

Добрите взаимоотношения между турци и българи са наследени от миналото („Никога не е имало разделение“). Възродителният процес се сочи като единствения случай, когато се е породило напрежение и не-доверие между двата етноса. Той е травматично място в паметта и на турци, и на българи. В същото време се разказват многобройни случаи на подкрепа и зачитане правото на избор за именуване според традици-ите на общността. В аргументативния дискурс функционират разкази за оправдано доверие към съседи българи при изселването в Турция през 1989 г.

Българи и турци се описват взаимно като добри съседи и приятели. За турците се казва, че са по-добри съседи от българите; че са много честни и работливи хора. („Турците са много работливи – корави хора са; яде само лук и хляб, само работи и му спори работата.“)

Културните специфики на етничните общности се изразяват чрез религиозната принадлежност и религиозната празнична система. Рели-гията се мисли като наследена с раждането, като традиция, която трябва да се следва. Спазването Ј е гаранция за успешен житейски път. В двете религии се откриват общи послания. В града видимо се показва уваже-ние към другото вероизповедание. Липсата на религиозна вяра се тълку-ва като недостатък и това се отразява особено на отношението към ци-ганите. Вярващият човек се конотира с морален. Поколението на 30–40 годишните турци осъзнава, че няма подготовка за смислите и послания-та на исляма, но възприема религията като система от морални правила, които е полезно да осъзнаеш, защото те се обвързват и с поведението на индивида в общността и обществото.

Християните се гордеят, че религиозната традиция е спазвана и в годините на тоталитарното управление. Емблематични за религиозната традиция са Великден, Коледа, литийните шествия. Калиница (24 юни)

���

и Мартуване (1 март) се сочат за характерни за Асеновград традиционни празници, възстановени след известно прекъсване.

За практикуващите религията мюсюлмани „празниците през годи-ната са петъчните молитви“. Като специфични за културата на турската общност се описват Рамазан и Курбан Байрам. Тяхната значимост се об-вързва не толкова с религиозното, колкото със семейството и родствения кръг („Празниците са повод да си простиш с някого, да уважиш по-въз-растния“). Характерни за общността са и ежегодните молитви за дъжд на Мандагьол и Долни Воден. В спомените за детството се откроява и Хадерлез с пеенето на китки, търкалянето в житата. Празникът се опис-ва чрез сравнения с християнския Гергьовден.

На словесно и поведенческо равнище жителите на града изразяват познания за културната специфика на другите и уважение към чуждата култура. Дискурсът за празниците съдържа междукултурни сравнения и открояване на общи културни модели (например Курбан Байрамът се сравнява със Сирни Заговезни заради вземането на прошка). Познани-ето за другата култура се гради още в училище. Практика в района е учителите да преподават на децата в училище история на исляма и на християнството.

Уважението към чуждата култура е друг израз на толерантността на жителите. На първата копка на християнски храм винаги присъства и цялото джамийско настоятелство.

Споделянето на своя празник с другите е израз на взаимно призна-ване. По време на празници дългогодишна традиция е да се почете ет-ничният и религиозният друг. Това се изразява в раздаване на обредна храна в училище (на съучениците), в службата (на колегите), на съсе-дите. Християните носят великденски яйца и козунак; мюсюлманите – байрамски мекици, баклава, месо от курбана. На Задушница христия-ните раздават варено жито и сладки на приятели мюсюлмани. Разгово-рите, а и личните ни наблюдения показват, че християни и мюсюлмани зачитат празника на другите, честитят го, канени са на гости, празнуват съвместно.

В разкази за Долни Воден се отбелязва, че мартаджиите с хелидона влизат във всички къщи – български и турски.

Отношението към сакралното предоставя редица примери за култу-рен обмен. Мюсюлманите често ходят в християнски храмове, особено в Бачково и на Кръстова гора. Турци участват с труд и пари при постро-яването на християнски храмове. Мястото за църквата „Св. Атанасий“ е дарено от турчин. Един от първите дарители на новопостроения храм „Св. Иван Рилски“ в града е турчин.

��0

За решаването на значими житейски проблеми българи и турци се доверяват на силата и на двете сакрални сили – християнска и ислям. (Туркиня съветва бездетната си приятелка да отиде в църквата „Света Богородица – златната ябълка“ в Горни Воден и да се включи в обредния комплекс на празника на църквата. След два месеца тя забременяла.)

Съвместният живот поражда и други културни заимствания. На първи март мюсюлманите също връзват мартенички на децата и на ско-ро родените животни. В някои турски семейства боядисват яйца за Ве-ликден заради децата.

В ритуални практики от жизнения цикъл също се регистрират кул-турни заимствания, които са последица от съвместния живот. В съвре-менните турски сватби е въведено кумуването. Обичаят се изпълнява по каноните на българската традиция (игра с петел, торти и др.). Не са редки случаите християнка да кани за шаферка на сватбата си приятелка мюсюлманка. Мюсюлманите възприемат християнската традиция на по-лагане на снимки на гробовете, издигане на надгробни паметници и др.

В ежедневието е чест обменът на кулинарни техники и традиции (например умението да се точи баклава). В последните години зачестя-ват смесените бракове (турчин и българка, българи мюсюлмани и бълга-ри християни).

Наблюденията показват, че жителите на града мислят различието като разнообразие на културите. В различието се откриват и общи кул-турни модели, и общи морални ценности. Всъщност емблемата „много-етничен град“ е трансформирана в „град на културното разнообразие“.

Символната морфология на града не подхранва идеята за територи-ализирани култури в рамките на градското пространство (като изключим религиозния храм). Културните практики се осъществяват в култовите сгради и на обществени публични места (площада, читалището, град-ската библиотека, ресторанта) – общи символни пространства. Тук рав-ностойно място имат Коледа и Великден на християните и Курбан Бай-рамът и Рамазан Байрамът на мюсюлманите. Големите мюсюлмански празници присъстват в празничния календар на общината. Празничните дни се обявяват за неработни и неучебни за цялата община. Публичните измерения на мюсюлманските празници включват концерт на площада и организиране на борби. Фолклорната програма с професионални изпъл-нители или самодейни групи е част от празника.

Общите за всички градски жители празници експлицират идеята за безпроблемното съжителство на християни и мюсюлмани, изграждат представата за една по-голяма общност, общността на градските жите-ли. Такъв градски празник, емблематичен за християни и мюсюлмани,

���

основан на християнската религиозна и фолклорна традиция, но с ре-дица светски иновации и проявления е Трифон Зарезан, известен като празник на виното. Публичното му измерение следва схемата: дегуста-ция на домашно вино в най-големия ресторант на града – „Асеновец“ с излъчване на най-добрите винопроизводители и празник с трапеза и концертна програма на 31 януари; повсеместно излизане до параклиса „Св. Трифон“ на 1 февруари, където се раздава курбан, организират се борби, събират се компании на импровизирана трапеза, на която пак по традиция се пие много вино, пече се месо на скара, а веселието се озву-чава от „жива“ музика.

Друг общ празник, утвърдил се вече като традиция, е походът-по-клонение в памет на Васил Левски до манастира „Св. Петка“ (в земли-щето на близкото с. Мулдава) по случай 19 февруари. Изборът на мяс-тото се свързва с преданието, че Левски е пребивавал там. Празникът включва официална, тържествена част (поднасяне на венци на барелефа на Левски при входа на манастирчето), раздаване на курбан и празнично веселие с музика сред природата. Това е и първият за годината поход, който организира градското дружество на БТС.

Като резултат от общинския проект Родопската Света гора, фи-нансиран от програма ФАР „Развитие на българския културен туризъм“, през 2004 г. бяха предложени три нови празника към културния календар на Асеновград, единият от които – пролетен фестивал „Сватбени риту-али на етносите в региона“. Идеята бе на него да намерят среща старите сватбени ритуали и съвременните модели, изработени от местни фирми за булчински рокли; традиционните обредни хлябове и съвременните сватбени торти, както и прочутите станимъшки сарми и асеновградски мавруд. В периода от 2004 г. досега инициативата се обвърза с празника Калиница и на градския площад се пресъздават моменти от сватбените традиции на различни региони в България, както и моменти от турските сватбени ритуали.

Наблюденията показват, че празниците и ритуалите ползват обща схема, зададена от традицията и претворена от съвременната визия за нея. Така конструират връзка с миналото, с определено наследство и изразяват местната уникалност. Едновременно с това се създават нови символни полета, плод на съвременния светоглед и съвременната култу-ра и в подкрепа на емблемата „града на културното разнообразие“.

Ритуалите, които хората свързват с представи за старинност, за традиция и са опора на локалната идентичност, често са подвластни на политически употреби. Културните политики на местно и национално равнище са синхронизирани и изразяват две идеи: за равнопоставеност-

���

та на различните религиозни традиции и съвместното съжителство на етничните общности у нас. Градската празнична култура се артикулира като въплъщение на това съжителство, използва се като аргумент към тезата за български етничен модел, лансирана от лидера на ДПС. С при-съствието си на празничните прояви местна и централна власт деклари-рат съпричастието си към празничното изживяване и легитимират опре-делен модел на политическо и културно управление.

В ежегодната молитва за дъжд (общоселищния курбан) на мюсюл-маните се включват различни институции: политически (изпълнителна и законодателна власт, партии), религиозни (мюфтийство, джамийско настоятелство), образователни (училище). Празникът съчетава светско-то и религиозното. Поздравленията на официалните лица са на българ-ски и на турски език и се свързват с настоящия политически момент. Важен акцент е съвместното съжителство на различни етнични общно-сти, членството ни в НАТО и Европейския съюз. Празникът се изважда от контекста на локалното му предназначение, от специфичната религи-озна практика и му се придава общонационална значимост, приписват му се общочовешки послания. Политическо и друго институционално присъствие се регистрира и при отбелязването на Трифон Зарезан, както и на годишнината от обесването на Васил Левски.

През 2004 г. кметът на с. Мулдава предложи друг публичен израз на съвместното съжителство, като организира общ празник за българи, турци и роми. Празникът се основава на традициите на трите общно-сти да отбелязват Гергьовден/Хадерлез на обща дата – 6 май. Той съчета курбан в местната църква „Св. Троица“, борби, състезания с велосипеди, празнично веселие.

Жителите на Асеновград изразяват мнението, че „българският ет-нически модел“ е дело на обикновените хора. Той е изграждан във все-кидневието, потвърждаван е в социалното и културното общуване, в спокойни и кризисни дни.

Асеновград представя пример за това, как различните общности се легитимират чрез форми на културните традиции и наследство и така създават образите на града. Публичното изразяване на собствената кул-турна специфика създава условия за ценностно преосмисляне на раз-личието и неговото възприемане като разнообразие на културите. Тази представа е основен ресурс за диалога между различните общности.

���

CONSTRUCTION OF IDENTITY AND FORMS OF INTERCULTURAL EXCHANGE IN THE CELEBRATION SPHERE (BASED ON MATERIALS FROM ASENOVGRAD)

Valentina Ganeva-Raycheva

This article will present some observations made by a team of researchers including the author in Asenovgrad during our work there in 2002. The town is situated on the border between the Rhodopes and the Thrace valley and has a population of 65,000. Asenovgrad is well known for its long standing tradition of cohabitation of different ethnic groups (Greeks, Bulgarians, Armenians, Turks, Roma and others). Today the ethnic situation is different to some extent. The contemporary structure of the population is a result of several migration waves during the 20th century. The beginning of the century saw a compact emigration of Greeks and Turks, which was followed by a settlement of refugees from the Aegean Macedonia and Thrace (1913, 1923–1924 and 1944), of Turks from the Kardzhali region villages (1960s), and of Bulgarian Muslims from the Rhodope Mountains. The town has also attracted Bulgarian Christian settlers from the surrounding villages.

The images, through which the inhabitants of the town construct their perception of it, show the continuity in culture, inheritance, value of cultural realities and themes from the past, which have been preserved despite the migrations. Among the different symbols describing the town, this report will concentrate on those concerning the specific features of the population and relations among the inhabitants (multiethnic town, united population, southern type of hospitality).

The Bulgarian and Turkish communities are the most visible in the public space. The latter is self-conscious regarding its active presence in the life of the town and participation in the resolution of its problems. The local structure of the Movement for Rights and Freedoms (MRF) has good positions and reputation. The representatives of the community display good self-confidence and self-consciousness about the virtues, which support the high prestige of the group. Communication in Bulgarian language is not a problem, especially if it is learned in the family or in the kindergarten.

The ethnic mark is irrelevant for description and self-description of the separate communities. The religious affiliation is more important in interactions and self-identification. The presence of different cultural communities in the

���

town is viewed as heritage from the past. Christianity and Islam are considered “traditional” religions for Asenovgrad. The fact that one can find a mosque, an Orthodox church, and an evangelical church in the center of the town is considered a symbol of the harmonic cohabitation of the different religions.

All respondents from the different communities state that there are no tensions in the inter-communal interactions. The only social tension is related to the Roma – the social welfare, irregular payments of electricity bills, thefts.

The good relations between Turks and Bulgarians are inherited from the past (“There has never been any separation“). The Revival Process is indicated as the only case when tensions and distrust appeared between the two ethnoses. This is a traumatic memory for both Turks and Bulgarians. At the same time numerous examples of support and respect for the freedom to choose one’s name are given. The argumentative discourse is abundant with stories of justified trust in Bulgarians during the resettlement to Turkey in 1989.

Bulgarian and Turks describe each other mutually as good neighbours and friends. Turks are said to be better neighbours than the Bulgarians, honest and hard working (“The Turks are very industrious – they are strong, they can eat only onion and bread and still work well.“).

The specific cultural features of the ethnic communities are expressed through the religious identity and the religious system of celebration. Religion is perceived as inherited by birth, as a tradition, which must be observed. The observance is a guarantee for the successful life. Common messages can be found in both religions. The respect for the other denomination is visible in the town. The lack of religious belief is considered a shortcoming and that reflects especially in the attitude to the Roma. The believer is a moral person. The generation of Turks at the age of 30–40 is aware that it has no proper training in the ideas and messages of the Islam, and perceives religion as a system of moral rules, which should be comprehended, because they are related to the behaviour of the individual in the community and society.

The Christians are proud that they managed to observe the religious traditions even during the totalitarian rule. Symbols of the religious tradition are Easter, Christmas, and the religious processions. Kalinitsa (June 24) and Martuvane (March 1) are depicted as celebrations that are typical for Asenovgrad and were restored after a considerable interruption.

“The Friday prayers are holidays during the entire year” for the practicing Muslims. Ramadan and Kurban Bayram are described as specific for the Turkish community. Their significance is related not as much to religion as to the family and relatives (“The holidays are an occasion to forgive, pay

���

respect to the elder”). Another tradition are the annual prayers for rain at Mandagyul and Dolni Voden. The childhood memories are related with the Haderlez – singing and playing in the crop fields. This holiday is compared to the Christian Gergyovden (St. George’s Day).

The town inhabitants display knowledge of the cultural features of the others and respect for the foreign culture at oral and behavioural level. The discourse on the holidays contains inter-cultural comparisons and identification of common cultural models (thus Bayram is compared to Sirni Zagovezni because of the tradition of asking forgiveness). Learning about the other culture starts at school. It is a regional practice for the teachers to teach both the history of Christianity and of Islam.

The respect for the other culture is an expression of tolerance (when the constructuion of a Christian temple starts, the Muslim leaders are also present).

The sharing of one’s own holiday with the others is an expression of mutual recognition. It is a long-standing tradition to pay respect to the ethnic or religious holidays of the others. Thus, the ceremonial food is distributed at school (to the classmates), at work (to the colleagues), and to the neighbours. The Christians bring Easter eggs and cakes, the Muslims bring Bayram mekitsa, baklava and meat. On All Souls Day the Christians bring boiled wheat and sweets to their Muslim friends. The interviews and the observations revealed that Christians and Muslims respect the holidays of the others, congratulate them, and invite each other and celebrate together.

The attitude towards the sacral provides many examples of cultural interchange. Muslims often visit the Christian temples especially in Bachkovo and Krastova gora. Turks participate with labour and money in the construction of the Christian temples. The place for the “St. Atanasii” church has been donated by a Turk. One of the first to donate for the newly built “St. Ivan Rilski” temple was also Turkish.

Bulgarian and Turks rely on both sacral forces – Christian and Muslim – to resolve serious problems. (A Turkish woman advised her friend who did not have children to go to the church “Sveta Bogoroditsa – Zlatnata Yabalka” in Gorni Voden and to participate in the ceremony there. Two months later the woman became pregnant).

Living together leads to other cultural exchanges. On March 1, the Muslims also tie martenitsi on their children and the young animals. Some Turkish families also paint eggs on Easter for the children.

The cultural exchange is observed also in the ritual practices of the life cycle. The contemporary Turkish weddings have introduced the figures of the Best Man and the Maid of Honour. The ritual follows the Bulgarian tradition

���

(game with a rooster, cake etc.). It is not rare for a Christian woman to invite as bridesmaid a Muslim friend. Muslims have adopted the Christian tradition of putting pictures on the graves, to erect monuments on the graves and others.

Part of the everyday life is the exchange of cooking techniques and traditions (e.g. preparation of baklava). The number of mixed marriages has increased (Turkish and Bulgarian; Bulgarian Christian and Bulgarian Muslim).

The observations reveal that for the citizens of the town the differences are actually a variety of cultures. The common cultural models and moral values are found among the differences. Actually the emblem “multiethnic town” has transformed into “town of cultural diversity.”

The symbolic morphology of the town does not support the idea of territorialized cultures within the town’s space (with the exception of the religious temples). The cultural practices are conducted in the cult buildings or at public places (the square, the cultural center, the town library, the restaurant) – the common symbolic places. Christmas and Easter, Bayram and Ramadan are on equal footing. The great Muslim holidays are part of the municipal calendar. They are declared officially as non-working days. The public dimensions of the Muslim holidays include concerts on the square and organization of wrestling competitions. The folklore programme including professionals and amateurs is part of the holiday.

The fact that the holidays are common for all inhabitants displays that Christians and Muslims cohabitate without problems, and creates the perception of a greater community – a community of all inhabitants of the town. Trifon Zarezan – the Day of the Wine – is a town holiday, emblematic both for Christians and Muslims, based on the Christian religion and folklore tradition, while at the same time including a number of secular innovations. Its public dimension follows this scheme: tasting of home-made wine in the biggest restaurant of the town “Asenovets,” announcement of the best wine producers, and then a celebration with food and music (January 31); a visit to the “St. Trifon” chapel follows on the next day, where meat is eaten, wrestling competitions are organized, improvised companies eat together, and traditionally a lot of wine is consumed while the entire happening is accompanied by live music.

Another traditional common holiday is the memorial march for Vasil Levski to the “St. Petka” monastery (in the nearby village of Muldava) on February 19. The place is chosen because of the legend that Levski had lived there. The holiday consists of the official ceremony (placing of wreaths on the monument of Levski at the entrance of the monastery), distribution of votive

���

offering, then an outdoor celebration with music. This is the first march of the year organized by the town organization of the Bulgarian Tourist Union.

As a result of the municipal project Rodopskata Sveta Gora, funded under the PHARE programme “Development of the Bulgarian Cultural Tourism” in 2004, three new holidays were included in the cultural calendar of Asenovgrad. One of them is the spring festival “Wedding Rituals of the Ethnoses in the Region.” The idea was to combine the old wedding rituals with the contemporary models, produced by the local company for bride dresses, the traditional ritual bread with the modern wedding cakes, as well as the famous stanimashki sarmi and the Asenovgrad mavrud wine. Since 2004 the initiative has been related to the Kalinitsa holiday and the scenes from the wedding rituals from different Bulgarian regions and from the Turkish wedding rituals have been reproduced on the town square.

Observations reveal that the holidays and rituals follow a common scheme, determined by the tradition and amended by the modern vision about it. Thus relation with the past heritage is established and unique local features are displayed. At the same time new symbolic fields are created, born by the modern viewpoint and culture in support of the town’s emblem “the town of cultural diversity.”

The rituals, which people relate to their vision of the old and which represent a fundament for the local identity, were often used for political purposes. The cultural policies on local and national level are synchronized and express two ideas: equality of the separate religious traditions and common cohabitation of the various ethnic communities. The town festivity culture is articulated as embodiment of this cohabitation and is used as an argument supporting the thesis about the Bulgarian ethnic model, promoted by the MRF leader. The presence of the representatives of the local and central authorities at the celebration demonstrates that they are a part of the festive experience and legitimizes a specific model of political and cultural government.

In the annual Muslim prayer for rain, different institutions participate: political (executive and legislative power, parties), religious (the Mufti Office, the mosque board of trustees), educational (schools). The holiday combines the secular and the religious. The greetings of the officials are both in Bulgarian and Turkish languages, and are related to the current political situation. Important accents are the common cohabitation of the different ethnic communities, the Bulgarian membership in NATO and EU. The celebration is taken out of the context of its local purpose, of its specific religious practice, and given a national significance, it is endowed with the common human appeal. Political and other institutional presence is also registered at Trifon Zarezan and the anniversary of the hanging of Vasil Levski.

���

In 2004 the mayor of the Muldava village proposed another display of the common cohabitation and organized a general celebration for Bulgarians, Turks and Roma. The holiday is based on the tradition of the three communities to celebrate Gergyovden/Haderlez on May 6. The holiday includes a sacrifice in the local church of “the Holy Trinity,” wrestling competitions, bicycle races, and celebrations.

The inhabitants of Asenovgrad express the opinion that the “Bulgarian ethnic model” is a result of the actions of the ordinary people. The model is constructed in the everyday life and confirmed by the social and cultural interaction both in times of calm and crisis.

Asenovgrad is an example how the various communities legitimize themselves through cultural traditions and inheritance, and thus the images of the town are created. The public expression of own cultural specifics creates conditions for rethinking the value of the differences and their perception as the diversity of cultures. This perception is the basic prerequisite for the dialogue among the various communities.

���

ДИАЛОГЪТ МЕЖДУ ПОСТФОЛКЛОРНИТЕ КУЛТУРИ И ЕТНИЧЕСКИТЕ СТЕРЕОТИПИГеорг Краев

В наши дни, дни на глобализацията, все повече ни се налага да се вглеждаме у съседите си, а и те у нас, за да можем да общуваме в конте-кста на новите реалности на XXI в.

Именно от тази гледна точка би бил полезен постфолклорът1. Той е хранилището, където са сбрани някогашните ни представи едни за други, онези образи, възникнали при някогашни общувания, образи, случили се и станали етностереотипи. Етностереотипът, както твърди нашенската поговорка, е нож с две остриета. Може да се каже, че етно-стереотипите могат да бъдат „добри“ или „лоши“. Може да се каже още, че те са винаги с положителна окраска, когато касаят самите нас като етнос, и почти винаги са негативни, що се отнася до чуждите етноси. Обаче в зависимост от историко-политическия контекст нашите два етноса – българският и турският – са диалогизирали, общували са и като следствие от този междуетнически диалог са се осъществявали, а и се осъществяват някакви типове етновзаимодействия. А резултатът от тях е знакова система, образи, най-често постфолклорни, т. е. фиксирани писмено, които именно благодарение на писмеността са се превърнали и в етностереотипите на българите за османците и съответно в етносте-реотипите на османците или турците за българите.

За съжаление не познавам турската фолклористична традиция и не знам какво е съхранено в нея като образ за българина. Но познавам бъл-гарския постфолклор, пазещ образа на турчина от XIX в. Този образ, из-разяващ етностереотипното отношение на българина към турчина през

1 Терминът постфолклор е на С. Ю. Неклюдов. Вж.: Неклюдов, С. ю. После фольклора. – Живая старина, 1995, № 1, 2–4. Склонен съм да определям като пост-фолклор всички устни фолклорни текстове, „преведени“ на езика на писмеността, т. е. за мен всичко, обнародвано на хартиена или на друга основа, е постфолклор.

За етностереотипите като един от важните кодове при междуетническата комуни-кация вж.: Психoлогический словарь. М., 1988, с. 448; Иванова, Т. В. Изучение этни-ческих стереотипов с помощью проективных рисунков. – Вопроссы психологии, 1998, № 2, 71–81.

За етностереотипите като предразсъдък вж.: www.neuro.net.ru – Кон, И. С. Пси-хология предрассудка; Стефаненко, Т. Г. Этнопсихология. И-т психологии РАН „Ака-демический проект“. М., 2000.

��0

ХІХ в., можем да открием в паремиологичните и приказни постфол-клорни текстове от публикуваните по онова време сборници с фолклор-ни материали. И ако в българските поговорки и пословици2 образът на турчина е негативен, съвсем естествено за XIX в., то в хумористичните приказки негативността към образа на турчина е изведена чрез осмива-нето, чрез иронизирането.

Между другото почти същия подигравателен етностереотип имат българите от ХІХ в. и в отношението си към гърците и циганите3 и в този смисъл етностереотипите могат да преминат в най-отвратителната си фаза – етническия предразсъдък.

В наши дни много от тези постфолклорни образи са неразбираеми, но етностереотипът е спастрен. Но с какви образи са заместени неразби-раемите днес, защото, знайно е, в културата пробели няма, май не знаем, но ако имаме желание, можем да научим. Казах по-горе, че в български-те хумористични приказки, в анекдотите са запазени образци на между-етническите отношения между българи и турци.

В каталога Български фолклорни приказки4 (№ 1525–1639) са пуб-ликувани българските анекдоти за хитреци. От гледна точка на моята тема най-интересни са анекдотите за Хитър Петър и Настрадин Ходжа5. Именно в България, в резултат на по-късното освобождение от османско владичество, се създават условия за по-продължително общуване между двата етноса и като следствие от това се развиват много сюжети и мо-тиви от Настрадиновия цикъл, които говорят за междуетническите вли-яния между образите на Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Образът на Хитър Петър се влияе въобще от цикъла анекдоти за Настрадин Ходжа, както и образът на Настрадин Ходжа в българската приказнична тради-ция претърпява сериозни структурни и сюжетни изменения.

И двата образа са типично етностереотипни. И двамата са етнохи-треци, трикстери и като такива се надхитрят, наддумват. И, разбира се, надхитрянето е организирано от гледна точка на етническия стереотип, т. е. в българските варианти Хитър Петър надхитря Настрадин Ходжа. Ето един чудесен пример:

Веднъж Настрадин Ходжа срещнал Хитър Петър и го попитал:– Здрасти, ти ли си Хитър Петър?

2 Славейков, П. Български притчи или пословици и характерни думи. – В: Съ-брани съчинения. Т. 6. С., 1982.

3 Пак там.4 Даскалова-Перковска, Л. и др. Български фолклорни приказки. Каталог. С.,

1994.5 Вълчев, В. Хитър Петър и Настрадин Ходжа. С., 1975.

���

– Аз съм!За тебе разправят, че си бил майстор-лъжец и си можел, когото си

искаш, да измамиш. Давай да поспорим и ще видиш, че мене не можеш надхитри.

Хитър Петър се почесал по врата и казал:– Добре, ходжа, давай да поспорим, но ще трябва да ме почакаш мал-

ко, за да отскоча до вкъщи, та да си взема торбата с лъжите.– Бягай – казал ходжата – ще те изчакам.Хитър Петър тръгнал към дома си, а Настрадин Ходжа поседнал под

едно дърво да го чака. И така чакал чак до вечерта, а Хитър Петър така и не се появил наново.

На другия ден Настрадин Ходжа пак срещнал Хитър Петър и му ка-зал:

– Чаках те целия ден да си донесеш торбата с лъжите, но ти така и не дойде. Значи, си се изплашил, че не можеш да ме прекараш [излъ-жеш].

– Ходжа – отговорил Хитър Петър – Не те ли накарах да ме чакаш цял ден – какво още искаш? Аз и без торбата си с лъжите те прекарах, а какво щеше да стане, ако я бях донесъл!

Тук е редно да напомня, че този мотив е познат на всички народи, в чиято приказнична традиция по една или друга причина герой е Настра-дин Ходжа6.

Няма спор – етностереотипите са нещо ценно, подсказващо умени-ята на етноса в отношението му към себе си и към ... чуждия. Отношени-ето към чуждия етнос много лесно може да се превърне в предразсъдък. Доста опасно явление, за което, за да не се случи, е потребна къртовска работа, разясняваща образите от миналото, образите на „чуждия съсед“, който в интеркултуралния ХХІ в. не може да не ни е приятел, не е редно да не е „нашият съсед“.

И така – за да можем да общуваме и за да може общуването ни да е ефективно, интеркултурално, за да не се затлачва от предразсъдъци, е потребно да познаваме етностереотипите си – миналото си, опаковано в образи.

6 Дватцать три Насреддина. М., 1978.М., 1978.

���

���

DIALOGUE BETWEEN POSTFOLKLORE CULTURES AND ETHNIC STEREOTYPESGeorg Kraev

In our times of globalisation, we have to look even more often at our neighbours, as they also need to look at us, in order to be able to communicate in the context of the new realities of the 21st century.

Postfolklore can be useful from exactly this view-point.1 It represents a depository, where past images we have of each other are collected; those images, which have been shaped through our past contacts; images which have reappeared and become stereotypes. An ethno-stereotype, as our proverb claims, is a knife with two blades. It can be said that ethno-stereotypes can be “good” and “bad.” It can also be said that they are always positively coloured, when they relate with our own ethnic group, and are almost always negative, when it comes to other ethnoses. Our two ethnoses (Bulgarian and Turkish) have always been engaged in dialogue and communication, and the consequence of this interethnic dialogue were certain types of ethno-interactions, which have been and are still being realised. As a result, a code system of images appeared, most often of postfolklore type, i.e. written down, and it is thanks to the script that they have turned into Bulgarian ethno-stereotypes about the Ottomans and Ottoman and Turkish ethno-stereotypes about Bulgarians.

Unfortunately, I am not familiar with the Turkish folkloristic tradition and do not know what has been preserved in it as the image of Bulgarians. However, I know well the Bulgarian postfolklore, preserving the image of the 19th century Turk. This image, expressing the ethno-stereotypical attitude of

1 The term postfolklore was introduced by Sergei Y. Neklyudov. See Neklyudov, S. Y., “После фольклора” (After Folklore) in Живая старина (Living Antiquity). 1995, № 1, pp. 2–4. I am inclined to define as postfolklore all oral folklore narratives “translated” into written texts, i.e. for me everything that was published in paper or any other form is postfolklore.

For more on ethno-stereotypes as some of the important codes for interethnic communication see: Психoлогический словарь (Psychological Dictionary). Moscow, 1988, p. 448; Ivanova T. V. “Изучение этнических стереотипов с помощью проективных рисунков” (Study of Ethnic Stereotypes by Using Projective Drawings) in Вопросы психологии (Questions of Psychology), 1998, № 2, pp. 71–81.

For more on ethno-stereotypes as prejudice see: www.neuro.net.ru – Kon I. S. Психология предрассудка (Psychology of Prejudice); Stefanenko, T. G. Этнопсихология (Ethno-Psychology), Мoscow, 2000.

���

Bulgarians towards Turks in the 19th century, can be found in paremiological and fairy-tale postfolkloristic texts in volumes of folklore materials from that time. And if the Bulgarian proverbs and sayings2 present a negative image of Turks, something natural for the 19th century, then in the humoristic tales the negativity towards Turks is expressed through ridicule and caricature.

Almost the same mocking ethno-stereotype characterizes the attitude of the 19th century Bulgarians towards the Greeks and the Roma3 and in this sense, ethno-stereotypes can turn into their most repulsive phase – ethnic prejudice.

Today, many of these postfolkloristic images can no longer be understood, but the ethno-stereotype has been preserved. The incomprehensible images have been substituted, because, as it is well known, there are no empty spaces in culture and what we do not know we could learn. I have already stated that the models of interethnic relations between Bulgarians and Turks had been preserved in the Bulgarian humoristic tales and anecdotes.

The catalogue Bulgarian Folklore Tales4 (№ 1525–1639) features Bulgarian anecdotes about sly persons. From the point of view of my topic, the most interesting are the anecdotes about Sly Peter and Nasreddin Hodja.5 Conditions for prolonged interaction between the two ethnoses were created in Bulgaria as a result of the late liberation from the Ottoman rule. Consequently, also numerous plots and motifs from Nasreddin’s cycle were developed, testifying about the interethnic influences between the characters of Sly Peter and Nasreddin Hodja. The character of Sly Peter was in general influenced by the cycle of anecdotes about Nasreddin Hodja, while the character of Nasreddin Hodja in the Bulgarian tale tradition underwent significant structural and plot modifications.

Both characters are typically ethno-stereotypical. Both are ethno-sly tricksters, and as such try to outsmart and outtalk each other. Of course, the outsmarting is organised from the viewpoint of the ethnic stereotype, i.e. in the Bulgarian versions Sly Peter outsmarts Nasreddin Hodja. Here is one wonderful example:

2 Slaveykov, P. “Български притчи или пословици и характерни думи” (Bulgarian Parables or Proverbs and the Characteristic Words) in Събрани съчинения. Т. 6. (Collected Works). Vol. 6). Sofia, 1982.

3 Ibid.4 Daskalova-Perkovska, L. et al. Български фолклорни приказки. Каталог.

(Bulgarian Folk Tales. Catalogue). Sofia, 1994. 5 Valchev V. Хитър Петър и Настрадин Ходжа (Sly Peter and Nasreddin Hodja).Sly Peter and Nasreddin Hodja).).

Sofia, 1975.

���

Once Nasreddin Hodja met Sly Peter and asked him:– Hello, are you Sly Peter?– Yes, I am.– People say that you are a master-liar and that you can trick anyone. Let’s

argue and you will see that you cannot trick me.Sly Peter scratched his neck and said:– Very well, Hodja, let us argue, but you will have to wait a bit while I go

to my house to fetch my trick bag.– Run – said Hodja – I will wait.Sly Peter went to his home, and Nasreddin Hodja sat under a tree to wait

for him. So he waited until the evening, but Sly Peter did not return. The next day Nasreddin Hodja met Sly Peter again and told him:– I waited the whole day for you to bring your trick bag, but you never

came. So you got scared that you will not be able to trick me. – Hodja – Sly Peter replied – Didn’t I make you wait the whole day for

me? What more do you want? Even without the bag I tricked you with lies, and imagine what would have happened if I had brought the bag.

Here it should be mentioned that a similar motif is known to all the nations in whose storytelling traditions Nasreddin Hodja appears as a hero.6

There is no doubt – ethno-stereotypes are something precious, revealing the attitude of a certain ethnos towards itself and towards… the other. The attitude towards the other ethnos can easily turn into a prejudice. This is a rather dangerous phenomenon, and a lot of effort indeed is needed to prevent it. Our aim should be to explain the images coming from the past, the images of “the neighbour-foreigner,” who in the intercultural 21st century simply has to be our friend, he has to be “our neighbour.”

And so, to be able to communicate and for our communication to be effective and intercultural, without being blocked by prejudices, we need to know our ethno-stereotypes – our past, dressed up into images.

6 Двадцать три Насреддинадцать три Насреддинацать три Насреддина (Twenty-three Nasreddins). Moscow, 1978.Nasreddins). Moscow, 1978.). Moscow, 1978.

���

���

ГРАДСКИТЕ МИТОВЕ ЗА КАЛИОПА И МИДХАТ, СААФЕТ И ЙОРДАНЧО. СВЕТЪТ НА СТАРИТЕ РУСЕНцИНиколай Ненов

Светът на старите русенци коренно се променя с определянето на Русчук за вилаетски център през 60-те години на ХІХ в. Тук на дунав-ския бряг отдавна спират австрийските параходи, строи се пристанище, а в 1866 г. е открита и железницата от Русе до Варна. През следващото десетилетие се изгражда пивоварната „Света Петка“, мелници с парни двигатели, корабна ремонтилница. Описаните топоси представляват индустриални предприятия, които характеризират Русе като индустри-ален град. Разбира се, това е само началото, занаятчиите преобладават в облика на града, фабриките тепърва предстои да се умножат, а с тях да се появят индустриалните квартали и работниците. Изграждането на печатница, издаването на вестник, появата на телеграф и железница съ-средоточават наличните средства за комуникация в Русе и правят града своеобразен информационен център. Това е времето, в което управлява Мидхат паша.

Вероятно с лека ирония австро-унгарският пътешественик Феликс Каниц нарича града „столицата на Дунавския вилает“, но не пропуска да изреди всички „изящни нови постройки в европейски стил“, хотели и консулства1, да описва „примамливи витрини в европейски стил“2 и „многобройни магазини, снабдени с европейски луксозни стоки, между които клонове и на реномирани виенски фабрики за дрехи и обуща“3.

Европейският облик на градската архитектура, както и множество-то премиери – символи на модерността, сред които първите в страната фабрики и банки, са сред причините за пораждането на русенските град-ски митове. Това са съвременни разкази за персонажи и случки, които са свързани с митичното време на модерното „начало“ на града, свързани с първостроителите на модерния урбанизиран свят4.

1 Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. С., Борина, т. 1, с. 162.2 Пак там, с. 169.3 Пак там, с. 170.4 По темата за съвременните митове, а сред тях културни, политически, литера-

турни, градски митове – Барт, Р. Въображението на знака. С., 1991; Бжежински, З. Извън контрол. С., 1994; Богданов, Б. Мит и литература. С., 1989; Калоянов, А. Един

���

На фона на новото време и европейските влияния се разкрива го-лямата любов на Мидхат паша и хубавицата Калиопа. Средоточие на темата е Музеят на градското всекидневие – Къщата на Калиопа.

През март 1987 г. в Русе отваря врати Музей на градския бит от края на ХІХ и началото на ХХ в. Още преди откриването на музея, къщата, в която той ще разположи своите колекции, е популярна сред русенци като Къщата на Калиопа. Тя била гнездо на влюбени – тук се срещали красавицата Калиопа и управителят на Дунавския вилает Мидхат паша. Пашата построил къщата за своята любима, но за да не скандализира обществото, обявил състезание по стрелба между дамите от елита. С подставени лица – заптиета, които стреляли заедно с Калиопа, както и с халосни патрони за конкурентите, състезанието и наградата били спече-лени от дамата на неговото сърце. Скоро след като Мидхат станал велик везир и напуснал Русе, Калиопа била намерена удушена – тя отказала да стане любовница на следващия валия и заплатила за верността си към своята любов с живота си.

Противоречията в този разказ са много – самото построяване на къща без стопанин, която ще бъде подарък за дама от местния елит, е скандализиращо. В този смисъл проведеното състезание демонстрира (пред редовия слушател) повече властта и забавленията, които елитът притежава, отколкото някакви логически действия за съобразяване с мо-рални норми. И да попитаме – глухи ли са били околните, когато „запти-ето“ също е стреляло заедно с Калиопа?

Независимо от своите вътрешни противоречия и недоизказаност, този нескопосан разказ впечатлява посетителите на музея, а един от най-честите въпроси е: дали на портрета от стената в експозицията не ни гле-да самата Калиопа. С особен интерес се възприема и стаята, подредена като „спалня“, която явно се асоциира с възлов топос от разказа за из-вестните любовници. Усилията да се издирят доказателства за същест-вуването на Калиопа не се увенчаха с успех. Това ни кара да си зададем въпроса – как е възможно един недействителен персонаж да се превър-не в основа на разказ, който функционира като градски мит и по този начин участва във формирането на местни образи на града, в изграж-дането на специфични идентичности. Според нас основният потенциал в този разказ се съдържа не в името „Калиопа“, а в „Мидхат“. Темата Мидхат паша е особена за Русе – при всички положения тук тя се въз-приема по-различно, отколкото в национален план, макар че двата плана

сюжет от българската политическа митология – Поп Андрей с топа срещу „жетваря“ Христос. – В: Библия, фолклор, литература. В. Търново, 1996.

���

със сигурност си взаимодействат. Безспорно етничната другост, както и присъствието на реалния персонаж (Мидхат) в националния разказ са фактори за изява на негативизъм. Известният губернатор-реформатор се свързва с времето на Българското национално възраждане, с активните му действия срещу революционните прояви на Балканите и с опитите да се османизират българските частни училища. В същото време Мидхат паша е образ, който стои в основата на формирането на Русе като пръв индустриален град, „европейски“ град, както е популярното название на процеса за преобразяване на града от домодерен в буржоазен.

Част от „златния век“ на града, участник в „първотворението“ му, персонажът Мидхат паша в Русе много по-често се обвързва в масовите възприятия предимно с образа на просветения управник, на градострои-теля, който изправил улиците, именувал ги, а къщите номерирал; напра-вил тротоари и сложил фенери. В този контекст Мидхат много по-лесно се доближава до образите, подвластни на мита и митичното време на (градското) първотворение, доколкото самите те попадат в схемите на познати митологични образи.

Именуването на улиците и номерирането на къщите е безспорен акт на модерността, който води до преодоляване на родствените структури в селищната територия. Реформите на Мидхат паша превръщат Русе в град, различен от останалите градове у нас. Затова персонажът „Мид-хат паша“ е част от „високата“ култура на Русе. Градът по негово време мери ръст (според доклади на консули и описания на пътешественици) с младите източноевропейски столици, събира елит от международни търговски и индустриални компании, дипломати и короновани особи.

Основният мит на Русе – че той е най-европейският град у нас, по същество създава нова „въобразена общност“ по метафората на Бене-ъздава нова „въобразена общност“ по метафората на Бене-дикт Андерсън5, действие, което винаги е съпътствано с отделянето на дадена социална група от друга, вече съществуваща. ДемонстративниятДемонстративният разрив със Селото и ориенталската градска традиция стои в основата на наратива „европейски град“. Той е особено силен и продуктивен – за-това поражда митове, които го актуализират и непрекъснато го „доказ-ват“. Градските митове поддържат урбанистичната тъкан, способстват за формирането на поколенията граждани и особено силно въздействат върху съвремието, което се изгражда на основите на едно пожелано, кон-

5 Андерсън, Б. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разп-ространението на национализма. С., 1998.

��0

струирано минало6. Необходимостта от въздействието на съвременните митове е в пряка връзка с процесите и етапите на урбанизация. Защото, колкото по-бързо се струпат хората в градското пространство, толкова по-голяма е нуждата да се възпитават в чувство на принадлежност към общото пространство на живеене7. Така производството на символи и традиции може да се прочете като масово измисляне на традиция или формиране-пожелаване на идентичност.

Митът „Калиопа“ е част от „аристократическия“, „вакхическия“ дух на Русе. Той припомня атмосферата на предосвобожденския Рус-чук, когато 11 консулства са изпъстряли местния ориенталски пейзаж. Митът утвърждава и мултиплицира градското в образа на Русе, прави естествен града, разчупва етнографската монолитност, представя Русе като действителен мултикултурен център. Доказва на практика визията на Нобеловия лауреат Канети, за когото Русчук е тъкмо мултикултурен и полиетничен център. В този контекст Мидхат паша се изявява като град-ска легенда8, съществуването на която предизвиква колизии при сблъсъ-ка с националния мит, а това създава проблеми за възприятието на този ментален конструкт. Образът на Мидхат, разчетен като деспот, е необхо-Образът на Мидхат, разчетен като деспот, е необхо-дим на националния разказ. Образът на Мидхат, разчетен като русенец, е коренно различен, подчинен на други нужди. Той носи спецификата наТой носи спецификата на градската културна памет.

За успешната реализация на тези градски легенди – местни персона-жи, около които гравитират почти фолклорни истории, за успешното вплитане на тези герои в местния градски мит от особено значение е при-съствието на Музея като вместилище и реализация на местната памет.

Къщата е част от мита за Калиопа – тя го опредметява и доказва всекидневно, превръща го в продукт, който се реализира и мултипли-цира във и чрез музея. Всъщност функциите на музея в случая са от решаващо значение за появата, утвърждаването и разпространението на митовете и образите – градски легенди. Къщата е част от обществен кул-Къщата е част от обществен кул-турен контекст, който може да ползваме като свой. Да вземаме от него и да раздаваме, тъй като с нашето активно действие той не намалява, а се увеличава. В същото време наследеният образ на къщата, служила заВ същото време наследеният образ на къщата, служила за официални приеми на общината от 80-те години на ХХ в., предпоставя

6 Ненов, Н. Българският градски модел. Русе. – В: Русе – портрет на века. Съст. Н. Ненов. С., 2000, с. 22.

7 Дичев, И. Пространства на желанието, желания за пространство. Етюди по градска антропология. С., 2005, с. 86.

8 С този термин (urban legends) обозначаваме образи, принадлежащи на градския фолклор, постфолклор по терминологията на Неклюдов (www.ruthenia.ru/folklore).

���

и по своеобразен начин допълва създаването на образи-клишета, в които Къщата се възприема като място за банкети и възможност за разврат.

Къщата на Калиопа е представителна за града – посещава се от всички официални делегации. Мястото е любимо на поредица от кино-продукции и техните звезди – родните, от Капитан Петко войвода и Изпепеляване, руските – начело с Людмила Гурченко, холивудските – с Джоан Пакула, Арманд Асанте, Бен Крос; също – българските космо-навти, но и Нийл Армстронг, стъпил първи на Луната, Вагит Алекперов, президент на Лукойл, Москва, благородници като Симеон Сакскобург-гота, дипломати.

Историята на Къщата на Калиопа се разполага между градския мит и туристическата беседа. Митичната тъкан на „сакралния“ за града разказ вплита реалния топос в механизмите за въвличане в простран-ството на градското. Понякога в началото на този процес се оказва тък-мо туристическата беседа. Нейното съдържание включва три теми – за европейските икономически и културни влияния, обобщени с топоса „Русе – врата към Европа“; за Къщата – консулство на Прусия и бурното развитие на града през ХІХ в.; за любовта на Мидхат паша и Калиопа (www.museumruse.com). Независимо от реда на изнасянето, трите теми се допълват взаимно и по този начин мултиплицират ефекта от предста-вянето на реалния туристически обект и уплътняват визията, привли-чат доказателства за „съществуването“ на локалния ментален конструкт „Калиопа“.

Според нас обществените нагласи през 80-те години на ХХ в. вече са позволявали да се утвърди онзи специфичен градски наратив с моде-лиращи функции, разпространяван по устен път, а в последните десети-летия чрез преса и телевизия, който днес формулираме като градски мит. Появата на Музея през 1987 г. опредметява разказа, с което го доказва всекидневно.

* * *

В начало на ХХ в. сватбата на Саафет и Йорданчо поражда невиж-дани страсти в тогавашното българско общество. Недоразумения, поли-тически интриги, сблъсък между карнавална сватба и полицията води до братоубийствена сеч и над 20 убити граждани. Любовта, която нарушава стандартите на патриархалното общество, стои в основата на друг мес-тен устойчив разказ. Тяхната без вина окървавена сватба в Русе е реално събитие, запечатало се във фолклора, отразено в периодичния печат, в литературата, откривано на пощенски картички и на кино. Това е драма,

���

разиграла се от 21 до 28 февруари 1910 г., когато войската избива мирни граждани. Събитието отшумява месеци по-късно. Разбира се, подобна история присъства задължително на първите страници из тогавашните всекидневници.

Момичето Саафет и банковият чиновник Юрдан решават да се вен-чаят. На 21 февруари Саафет пристава на Юрдан. Баща Ј, който е ходжа, иска връщането Ј от властите. Пред площада на Окръжното управление и префекта на полицията се събира тълпа, която чака развръзката. „От тоя именно момент заговориха патриотическите чувства у масата, която искаше да увеличи нацията с едно влюбено туркинче“, разказват очевид-ците. По-късно съдът разпорежда Саафет да се прибере при родителите си. Но тъй като „тълпа от македонстващи националисти и авантюристи“ щели да я откраднат, властите преместват момичето в полицейския учас-тък. Независимо от това, на другия ден събралите се около 1000 души освобождават Саафет от префектурата.

Пред къщата на Юрдан Стефанов започва голямо хоро. Влюбени-те и техните приятели междувременно си тръгват. Но празнуващите стават все повече, защото денят е Сирни заговезни и всички излизат на карнавала. Шествието – „маскена сватба“, се движи по главната улица „Александровска“. По пътя срещат полицейския пристав Петков, на ко-гото всички се подиграват за отвличането на Саафет. Раздразнен, прис-тавът си отива и след половин час се връща с кавалерията на Девети полк и рота от Втори Искърски полк. След поредица от взаимни обиди и словесни предизвикателства двете групи се сбиват. Започва „кървавата баня“, която отнема живота на 24 човека. Ранените са около 70.

Причината за проявената твърдост от властта е предстояща среща между султан Абдул Хамид ІІ и българския цар Фердинанд. Ще припом-ним, че след като се самопровъзгласява за цар през 1908 г., Фердинанд е в конфликт с Високата порта, което прави уговорената среща много важна. Ако визитата му се осъществи, тя ще е равнозначна на признание на извършените промени в международните договори. Като научава за решението на Саафет да се покръсти, турският пълномощен министър в София Асим бей настоява да се спре „потъпкването на турската религия“ и Саафет да се върне на родителите Ј. Изправено пред опасността сре-щата между владетелите да се провали, правителството взема решение момичето да се върне, а местните власти издават заповед да се употреби и оръжие при нужда. Оттук насетне заиграват страстите и потъпканото самочувствие на властимеющия полицейски пристав.

Първоначално полицията се опитва да потули събитието, огранича-вайки телефонните разговори извън Русе. Различните обществени групи

���

използват трагедията за собствените си интереси, извличайки полза от това – партиите с лява ориентация обвиняват класовия си враг, опозици-ята – управляващите, а пацифистите – армията9.

Една пощенска картичка от 1910 г. ни разказва тази история от друг ъгъл. На нея са изобразени единадесет птици и животни. В лявата поло-вина на картичката има дърво, а пред него бял петел и кокошка, върху която се чете надпис „Саафет“. До тях има куче с надпис „Народняци“, в центъра два петела са в двубой, на единия има надпис „Народа“. От-четливо личат човешки лица под клюновете и гребените на птиците, т. е. това са маски. На заден план върху други птици пише „Власт“, „Цан-ковисти“ и още един надпис върху перо, държано от жаба, който не е особено четлив. Пощенската картичка е озаглавена Българският Шан-теклер.

Шантеклер е пиеса на Едмон Ростан, поставена за пръв път в Па-риж през 1910 г. Има силен, но кратък успех. Разказва за петела Шанте-клер, който се влюбил в млада фазанка и заради нея напуснал фермата. Пиесата събира във фокус образи-символи, показва човешки характери под животински маски; а също – раздори, екстравагантност, куриози. Тъкмо тези понятия отключват рецепцията на българския поглед към темата. Сюжетната линия се покрива с актуалната действителност в Бъл-гария и „случката в Русе“ – сватбата на Саафет и Йордан по Заговезни през 1910 г. Модната пиеса се явява ключ за разпознаване на мелодра-мата и нейното популяризиране, тя всъщност дава европейско име на известния вече български сюжет. Ролите са разпределени, скандалът е налице, а влюбените от Русе побягват точно както петелът и фазанката във френската пиеса – така се оформя сюжетът на Българския Шанте-клер.

Масовото и бързо разпространение на френската пиеса явно я пре-връща в хит, който поражда мода и възбужда духовете. Появява се френ-ски парфюм и шоколад с името „Шантеклер“. Също и рокли с особена кройка. Все предмети на лукса. Дори едно от яйцата на Фаберже е полу-чило същото модно име. У нас от септември 1910 г. излиза и хуморис-тично списание Шантеклер10. Подобно на останалите модни прояви то също има кратък живот.

9 Русенската кървава баня. Бележки на очевидец (Партийна социалистическа книжарница и печатница). С., 1910, с. 4.

10 Шантеклер. Хумористично списание. Директор Иван Славов, год. И, бр. 1–37, С., 12 септ. 1910 – 29 май 1911. Продължава да излиза като сп. Смях, вж. Богданов, И. Българска литературна периодика. Приносът на периодчния печат в развитието на българската литература 1878–1944. С., 1972, 97–98.

���

Любовната драма се е запечатала и във фолклора на цяла Северна България11. Песента за Саафет и Йордан превежда темата Шантеклер от езика на градската култура на езика на българската фолклорна традиция. Това обяснява множеството разночетения на сюжета, познат в песенни и наративни варианти. Трябва да отбележим и факта, че сюжетът е познат и на турското население в селата около Русе. Нашите информатори спо-делят, че бабите им са пели за сватбата на Саафет, а самите те по странен начин свързват темата отново с къщата на Калиопа, която явно събира във фокус културната памет на града.

* * *

Двата сюжета за любовта между християни и мюсюлмани са част от градските митове в Русе. По своеобразен начин те актуализират в съзна-нието на русенци времето на „златния век“, времето на почти митичното създаване на модерния град, който е представен в творчеството на писа-теля-нобелист Елиас Канети като полиетничен и мултикултурен. Светът на русчуклиите стига до нас като актуално неосезаемо наследство, за да формира своеобразен модел на градски начин на живот.

11 Текстовете на песните и мястото, където са записвани, виж в: Русенската „кър-вава сватба“, сборник, съст. Н. Ненов, Т. Моллов. Варна: LiterNet, 2006, http://liternet.bg/folklor/sbornici/ruse/content.htm.

���

THE URBAN MYTHS ABOUT CALLIOPE AND MITHAT, SAAFET AND YORDANCHO. THE WORLD OF OLD TIME RUSE RESIDENTSNikolay Nenov

The world of Ruse residents changed radically when Rusçuk1 became the vilayet centre in 1860s. The Austrian steamboats had been stopping here on the Danube bank for many years, the port was under construction and in 1866 a railway connected Ruse with Varna. In the course of the next decade, the brewery “St. Petka,” mills with steam engines and a shipyard were built. All these industrial enterprises characterized Ruse as an industrial city. Of course, this was only the beginning and artisans continued to predominate in the city, the factories had yet to multiply and the industrial neighbourhoods and workers accompanying them had yet to appear. The building of a printing house, publishing of a newspaper, appearance of telegraph and railway concentrated the existing means of communication in Ruse, making the city a communication centre. This was a time when the area was governed by Mithat Pasha.

The Austro-Hungarian traveller Felix Kanitz was probably slightly ironic when he described the city as the “capital of the Danube vilayet,” but he nevertheless listed all the “elegant new buildings in the European style,” hotels and consulates,2 and described “the attractive shop windows in the European style”3 and “the many shops, supplied with European luxury goods, among which were also branches of famous Vienna factories for clothes and shoes.”4

The European appearance of the city architecture and the numerous symbols of modernity, including the first factories and banks in the country, were among the reasons for the appearance of the Ruse urban myths. These were the contemporary tales about persons and events related to the mythical

1 Turkish for “little Ruse” (translator’s note)2 Kanitz, F. Дунавска България и Балканът (Danubian Bulgaria and the Balkans).

Sofia, Borina, vol. 1, p. 162.3 Ibid., p. 169.4 Ibid., p. 170.

���

time of the city modernization and with the founders of the modern urbanised world.5

The great love between Mithat Pasha and the beautiful Calliope was revealed on this background of modern times and European influences. The centre of the theme is the Museum of Urban Lifestyle of Ruse, or the Calliope House.

The Museum of Urban Lifestyle from the end of the 19th and the beginning of the 20th century opened its doors in Ruse in March 1987. Even before the opening of the museum, the house which was designated to display its collections was popular among the Ruse residents as the Calliope House. It was a love nest, where the beautiful Calliope and Mithat Pasha, governor of the Danube vilayet used to meet. The Pasha built the house for his beloved, yet to avoid a public scandal, he organized a shooting competition for the ladies from the higher society. With the help of covert assistants – zaptiehs,6 who were shooting together with Calliope, and by giving blank cartridges to the rivals, the competition and the prize were won by the lady of his heart. Soon after Mithat became a Grand Vizier and left Ruse, Calliope was found strangled to death – she had refused to become a lover of Mithat’s successor and paid for the loyalty to her love with her life.

There are many contradictions in this story – the very construction of a house with no proprietor, which was to become a gift for a lady from the local elite, is scandalous. In this sense, the competition, which was organized, tells (to an average listener) more about the power and entertainment of the elites rather than presenting certain logical acts of conformity with the moral norms. And let us also ask – were the people present at the competition deaf, when the zaptieh fired together with Calliope?

Regardless of its internal contradictions and incompleteness, this clumsy story impresses the museum visitors, and one of the most frequent questions they ask is: whether the portrait on the wall is of Calliope herself? The room arranged as “bedroom” and clearly perceived as the crucial spot in the story about the famous lovers is an object of a special interest. All the efforts to

5 On the subject of contemporary myths, including cultural, political, written and urban myths, see: Barthes, R. Въображението на знака (Imagination of the Sign). Sofia, 1991; Brzezinski, Z. Извън контрол (Out of Control). Sofia, 1994; Bogdanov, B. Мит и литература (Myth and Literature). Sofia, 1989; Kaloyanov, A. “Един сюжет от българската политическа митология – Поп Андрей с топа срещу „жетваря“ Христос” (A Plot from the Bulgarian Political Mythology – Father Andrei with a Canon against the “Harvester” Christ). in Библия, фолклор, литература (Bible, Folklore, Literature). V. Tarnovo, 1996.

6 Turkish police officers (translator’s note).

���

find evidence about Calliope’s existence turned fruitless. This leads us to the following questions – how was it possible for an unreal character to become the protagonist in a tale, which functions as an urban myth and in this way participates in the formation of the urban face of the city and in the construction of specific identities. In our opinion, the main potential of this tale is not in the name “Calliope” but in “Mithat.” The topic of Mithat Pasha is peculiar for Ruse – at any rate it is perceived here differently than on the national level, although both levels certainly interact with each other. Undoubtedly the ethnic otherness and the participation of a real historic figure (Mithat) in the national narrative were a cause for manifestation of negativity. The name of the well-known governor-reformer is associated with the time of the Bulgarian national revival, with his work against the revolutionary activities on the Balkans and with the attempts to Ottomanise the Bulgarian private schools. At the same time, Mithat Pasha was the person responsible for the transformation of the city from pre-modern into a bourgeois or “European” city.

Being part of the “golden age” of the city, and participant in its “creation,” the figure of Mithat Pasha is in Ruse mass perceptions often associated with the image of the enlightened ruler, a city-builder, who paved the streets and named them, who put numbers on the houses, made pavements and erected street lamps. In this context, Mithat comes much closer to the images subordinated to the myth and the mythical time of the (city) creation, as much as these images themselves fit in the outlines of the well-known mythological figures.

Naming of the streets and putting numbers on the houses is beyond doubt an act of modernity, which helped to overcome the clan structures in the rural territory. Mithat Pasha’s reforms have turned Ruse into a city, different from all other cities in Bulgaria. For this reason the figure of Mithat Pasha is part of the “high” culture of Ruse. During his time, Ruse was competing (according to the reports of consuls and descriptions of travellers) with young east-European capitals and attracting elites from the international merchant and industrial companies, diplomats and aristocrats.

The principal myth of Ruse – that it is the most European city in Bulgaria, in its essence created a new “imagined community,” to use the Benedict Anderson’s metaphor,7 an act always accompanied by the separation of a certain social group from an already existing one. The demonstrative rupture

7 Anderson, B. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма (Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism). Sofia, 1998.

���

from the Village and the oriental city tradition constitute the basis of the “European city” narrative. This narrative is exceptionally strong and productive – that is why it creates myths, which keep it topical and “confirm” it over and over again. The urban myths support the urbanisation fibre, contribute to the formation of generations of city residents and especially strongly influence the contemporaneity, built on the basis of a desired, constructed past.8 The necessity for the impact of the contemporary myths is directly connected with the processes and stages of urbanization. The faster the build up of people in the city space, the larger the need to cultivate in them the sense of belonging to the common living space.9 In this sense the production of symbols and traditions could be understood as a mass invention of traditions or as a wishful thinking of identity.

The “Calliope” myth is part of the “aristocratic,” “bacchanalian” spirit of Ruse. It is a recollection of the atmosphere in the pre-liberation Rusçuk, in which 11 consulates diversified the local oriental landscape. The myth confirms and multiplies the urban essence of Ruse image, it makes the city natural, breaks up the ethnographic entity, and presents Ruse as a genuine multicultural centre. It confirms the vision of the Nobel Prize winner Canetti, for whom Rusçuk was a multicultural and polyethnic centre. In this context Mithat Pasha acts as an urban legend,10 which is in collision with the national myth, creating problems in the perception of this mental creation. The image of Mithat, seen as a tyrant, is a necessity for the national narrative. The image of Mithat, seen as a resident of Ruse, is fundamentally different, subordinated to different needs. He bears the specifics of the city cultural memory.

The role of the Museum as a receptacle and fulfillment of the urban memory is of particular importance for the successful realization of these urban legends – of the local characters who are in the centre of these almost folkloric tales – and for the successful entanglement of these heroes into the local urban myth.

The House is part of the myth about Calliope – it objectifies it and confirms it on daily bases, turning it into a product, fulfilled and multiplicated in and through the museum. As a matter of fact the functions of the museum

8 Nenov, N. “Българският градски модел. Русе” (Bulgarian City Model. Ruse) in Русе – портрет на века (Ruse – A Portrait of One Century). Ed. N. Nenov. Sofia, IIK “Rod,” 2000, p. 22.

9 Dichev, I. Пространства на желанието, желания за пространство. Етюди по градска антропология (Spaces of Desire, Desire of Spaces. Studies in Urban Anthropology). Sofia, 2005, p. 86.

10 The term urban legends is used for characters belonging to the urban folklore, or postfolklore in the terminology of Neklyudov (www.ruthenia.ru/folklore).

���

are in this case of decisive importance for the appearance, confirmation and dissemination of myths and characters – of the urban legends. The house is a part of the public cultural context, which we could use as our own. To take from it and spread it around, because through our activity it does not diminish, but it grows. At the same time, the inherited image of the house, which was used for the official receptions by the municipality since the 1980s, presupposes and in a way supplements the creation of the stereotypes-images, in which the house is perceived as a place for banquets and possible debauchery.

The Calliope’s house is representative for the city – it is visited by all official delegations. The place is popular also among the people from the film industry, for example Bulgarian productions made here include Капитан Петко войвода (Captain Petko Voivoda) and Изпепеляване (Burning Out), Russian films with Lyudmila Gurchenko, and Hollywood productions with Joanna Pacula, Armand Assante and Ben Cross. It was visited also by the Bulgarian cosmonauts and Neil Armstrong, the first man on the Moon, Vagit Alekperov, the head of Lukoil Company, nobilities like Simeon Saxe-Coburg-Gotha, and by many diplomats.

The history of Calliope’s house is set between the urban myth and the lecture of a tourist guide. The tourist lecture includes three topics – the European economic and cultural influences, summarized under the title “Ruse – A Gateway to Europe;” the House – a Prussian Consulate and the rapid development of the city in the 19th century; and the love of Mithat Pasha and Calliope (www.museumruse.com). Regardless of the order in which they are told, the three topics supplement each other and in this way multiply the effects from the presentation of a real tourist site, strengthening the vision and creating evidence for the “existence” of the local mental construction “Calliope.”

In our opinion, the public inclinations in the 1980s have already made possible the affirmation of that specific urban narrative with modelling functions, initially spread orally and in the recent decades also through press and television, which we today formulate as an urban myth. The appearance of the Museum in 1987 objectified the narrative, reconfirming it on the daily basis.

* * *

The wedding of Saafet and Yordancho in the beginning of the 20th century aroused passions unseen before in the Bulgarian society. Misunderstandings, political intrigues, and clash between a carnival wedding and the police led to

��0

a fratricidal massacre in which more than 20 citizens were killed. Love, which violated the norms of the patriarchal society, is in the centre of another local time-resistant narrative. Their wedding, which turned bloody without their fault, was a real event, engraved in the folklore, reflected in the press and in literature, presented on post stamps and in the cinema. This drama occurred between February 21 and 28, 1910, when the army killed many unarmed civilians. It took months for the event to fade away. Of course, a story like that inevitably found its place on the front pages of newspapers at the time.

The girl Saafet and the bank clerk Yordan decided to get married. On February 21, Saafet eloped with Yordan. Her father, who was a hodzha, demanded from the authorities that they bring her back. A crowd, anxious to see the solution, gathered on the square in front of the building housing the Provincial Government and the police prefecture. “This was the moment when the patriotic feelings of the mass took over, as they wanted to enlarge the nation with one Turkish girl in love,” the eyewitnesses testified. Later the court ordered that the girl be returned to her parents. As the crowd of “Macedonian nationalists and adventurers” planned to “steal” her, the authorities moved the girl to the police station. However, on the next day, approximately 1000 people gathered and freed Saafet from the prefecture.

A celebration with a large ring dance began in front of Yordan Stefanov’s house, In the meantime, the young lovers and their friends have left. The number of the celebrating people continued to increase as the day was Sirni Zagovezni (the first Sunday before Lent) and everyone was out to join the traditional carnival. The procession – “masked wedding” – was moving down the main street “Aleksandrovska.” On their way they met the local police officer Petkov and mocked him for not being able to keep Saafet in the police station. He went away very angry and returned half an hour later with the cavalry from the Ninth Regiment and a company from the Second Iskar Regiment. After a series of mutual insults and verbal challenges, the citizens and the military started a fight. A “bloodbath” ensued with 24 dead and about 70 injured.

The reason the authorities reacted so firmly was the forthcoming meeting between Sultan Abdul Hamid II and Tsar Ferdinand I of Bulgaria. Since Ferdinand was in conflict with the Sublime Porte after he had declared himself Tsar in 1908, the planned meeting was exceptionally important. If the visit took place, it would count as recognition of the changes made to the international treaties. When learning about Saafet’s decision to get baptised, the Turkish Minister Plenipotentiary in SofiaAsim Bey insisted that “the insultsMinister Plenipotentiary in SofiaAsim Bey insisted that “the insultsin Sofia Asim Bey insisted that “the insults to the Turkish religion end” and the girl returned to her parents. Realizing that the meeting between the two rulers was in jeopardy, the government made a

���

decision that the girl had to return, and the local government issued an order that weapons could be used if necessary. From this point on, the passions took the upper hand, as did the trampled self-confidence of the ambitious police officer.

At first the police tried to conceal the event, limiting the telephone calls made from Ruse to the country. Various public groups exploited the tragedy for their own purposes, extracting benefits – political parties with leftist orientation blamed their class enemy, the opposition blamed the government and the pacifists – the army.11

A postcard from 1910 presents this story from a different angle. It depicts 11 birds and animals. In the left half of the card there is a tree, and in front of it a white rooster and a hen, on which we can read “Saafet.” Standing next to them is a dog with inscription “Populists” and in the middle two roosters are fighting, one bearing the inscription “People.” Human faces are clearly visible underneath the beaks and combs of the birds, i.e. these are only the masks. In the background, other birds bear inscriptions “Authority” and “Tsankovisti.”12 There is another inscription on a feather, held by a frog, but it is not readable. The title of the postcard was The Bulgarian Chantecler.

Chantecler was a play by Edmond Rostand, first performed in Paris in 1910. It enjoyed a strong, but short-lived success. It presented a story of a rooster Chantecler who fell in love with a young she-pheasant and left the farm because of her. The play focused on images-symbols, showing human characters underneath the animal masks, but also discords, extravagance and oddities. Precisely these notions unlock the perception for the Bulgarian point of view on the topic. The plot overlaps with the reality in Bulgaria and the “event” in Ruse – the wedding of Saafet and Yordan during the Zagovezni Carnival in 1910. The play thus became a key for understanding the melodrama and for popularizing it, it actually gave a European face to an already popular Bulgarian plot. The roles were divided, the scandal was on hand, and the two lovers from Ruse escaped just like the rooster and the pheasant from the French play – that is how the plot of the Bulgarian Chantecler was formed.

A fast dissemination of the French play obviously transformed it into a myth, giving birth to a fashion and arousing spirits. A French perfume and a chocolate named “Chantecler” appeared, as did dresses with a special design. All these were luxurious bar of items. Even one of the Fabergé eggs received

11 Русенската кървава баня. Бележки на очевидец (Партийна социалистическа книжарница и печатница). (Ruse Bloodbath. Notes of an Eyewitness. (Socialist Party Library and Print-house). Sofia, 1910, p. 4.

12 Progressive-Liberal Party, existing from mid–1880s to 1920. Named after its founder Dragan Tsankov. (translator’s note)

���

the same trendy name. In September 1910 a humoristic journal Chantecler appeared in Bulgaria.13 Similarly to all other trendy manifestations, it was also short-lived.

The love drama was sealed in the folklore of the entire North Bulgaria.14 A song about Saafet and Yordan translates the plot of Chantecler from the language of the urban culture into the language of the Bulgarian folklore tradition. This explains why the plot has been read in a number of ways, featured in numerous songs and narratives. It has to be noted that the plot is known also to the Turkish population in the villages around Ruse. Respondents have shared with us that their grandmothers used to sing about Saafet’s wedding. At the same time, the respondents in a strange way relate the topic to Calliope’s house, which obviously serves as the central point of the city’s cultural memory.

* * *

Both plots about the love between Christians and Muslims are among the urban myths of Ruse. In a peculiar way they bring to life in the memory of Ruse residents the “golden age,” the time of an almost mythical creation of the modern city, described in the works of the Nobel Prize winner Elias Canetti as multicultural and polyethnic. The world of Rusçuk residents has reached us as an intangible heritage and has formed an original model of the urban life-style.

13 Шантеклер. Хумористично списание. (Chantecler. Humoristic Journal). Director Ivan Slavov, 37 editions, September 12, 1910 – May 29, 1911. It continued to be published under a different name – Смях (Laughter). See Bogdanov, I. Българска литературна периодика. Приносът на периодчния печат в развитието на българската литература 1878–1944 (Bulgarian Literature Periodicals. Contribution of the Periodic press to the Development of the Bulgarian Literature 1878–1944). Sofia, 1972, pp. 97–98.

14 The lyrics of the songs and the places where they appeared are listed in Русенската „кървава сватба“, сборник (Ruse Blood Wedding. Collection). Ed. N. Nenov, T. Mollov. Varna: LiterNet, 2006, http://liternet.bg/folklor/sbornici/ruse/content.htm

���

ФОЛКЛОРНА МУЗИКА БЕЗ ГРАНИцИ (Взаимовръзка и диалогичност сред музиканти от България и Турция)Наталия Рашкова

Темата за културния диалог присъства неизменно в съвременния свят. Още при въвеждането на модерното понятие култура (ХVІІІ в.) се формулира и тезата за равенството и диалога между културите, които взаимно се обогатяват и развиват при взаимодействието помежду им. Принципите на диалогичност предполагат толерантност, признаване на ценността и значимостта на всяка култура, желание за взаимно опозна-ване и разбирателство.

От далечни времена върху кръстопътната територия на Балканите, връзка между Изтока и Запада, се преплитат и наслагват културни вли-яния на различни етноси и цивилизации, които оставят свой отпечатък във фолклорната музика на балканските народи. Един от големите по-знавачи на тази музика, българският етномузиколог проф. Стоян Джу-джев е изразил следната безспорна истина:

„Народите са като скачени съдове. Независимо от това, дали живеят в дружба или във вражда, в непосредствена близост и съседство или на далечни разстояния едни от други, между тях се наблюдава процес на незабелязано просмукване на елементи от различни национални култу-ри. Когато някой сърбин или българин слуша да се пее гръцка, румън-ска, турска или албанска народна песен от местен певец, вероятно той не ще разбере думите. Но той сигурно ще разбере мелодията на песента и ще почувства характера на нейната музика. Нещо повече, той ще я възприеме като творба, принадлежаща към неговата родна музикална система, задоволяваща неговия вкус и естетически разбирания.“1

Етномузиколожките изследвания на балканските музикални култу-ри установяват и открояват определени взаимни влияния, запазени в му-зиката и до днес. Етничните и локалните фолклорни музикални стилове на тази територия са различни, но притежават и общи черти. В тях се открива отзвук от музиката на стари и по-нови култури, пренесли инто-нации и ритми до наши дни.

През втората половина на ХІХ в. на Балканите проникват и се ус-тановяват мелодии с различен произход, които хората припознават като

1 Джуджев, С. Музикографски есета и студии. С., 1977, 107–108, 146.

���

свои, приемат ги, променят ги, съчиняват текстове на своя език. В тра-диционния селски фолклор такива песни навлизат по-рядко, но те ста-ват особено популярни в българския градски фолклор. Пренасяни от пътуващи в пределите на Османската империя търговци, гурбетчии и цигани-музиканти, както и от турски театри „Карагьоз“, в малките и го-лемите градове се възприемат турски мелодии. Модните чужди песни навлизат бързо, както шлагерите, но и бързо отмират. Само някои от тях запазват по-продължително присъствие заради интересните си новосъз-дадени текстове. Сред тях е известната в гр. Велико Търново песен за Хаджи Минчо, съчинена върху турска мелодия. (Любопитна е „балкан-ската съдба“ на тази мелодия – върху нейни варианти се пеят и местни песни в Босна и Албания2.) „Хаджиминчовата“ песен става любима на патриотично настроените търновци в средата на ХІХ в. с претворена-та в сюжета истинска история за търговеца прекупвач на беглик хаджи Минчо, който демонстративно отказва да стане „ортак“ с турчина хаджи Мехмед. Оскъдните сведения за пътя на мелодията отвеждат към пред-положението, че тя е пренесена чрез музикантите на временно наста-нен в града турско-арабски полк (войниците марширували из улиците, предвождани от зурнаджии). Тази песен е надживяла времето – фактът, че може да се чуе и днес в музикален албум на известния български народен музикант Атанас Стоев, ръководител на оркестър „Канарите“, говори за трайната Ј популярност вече повече от 150 години.

Тук предлагам няколко случая, представящи различен тип музикал-на диалогичност, изразена в репертоара и творчеството на музиканти от миналото и съвременността.

В началото на ХХ в. историческите обстоятелства слагат своя отпе-чатък върху личната съдба и жизнения път на хората от двете страни на държавната граница между България и Турция, но същевременно съз-дават условия за проява на диалогичност в локални култури с различен етнически състав. Изследователската работа ме срещна преди повече от четвърт век с обикновен селски гайдар, чийто път като музикант е запо-чнал в локална култура със смесено население – българи и турци. Роден през 1908 г. в пределите на днешна Турция, в одринско село с българска и турска махала, Георги Банев поставя началото на своето музикално обучение в звукова среда, в която българските и турските мелодии са равноправна част от местната музикална култура. В периода на активно-то натрупване на репертоар свирачът заучава сватбените и хороводните

2 Вж. Кацарова, Р. Балкански варианти на две турски песни. – Известия на Института за музика, 16, 1973, 115–131.

���

мелодии от българската фолклорна традиция на своето село, но и попу-лярни в Одринско турски свирни, като Сокак долусу, Амбър кючек, Тур-ско сюзме, Турски кючек, сватбарската Йоваласъ и др. След като се пре-селва в границите на България – в свиленградското село Михалич, – гай-дарят продължава своето музикално развитие, свири по сватби, сборове и празници. Репертоарът му се допълва с местните гайдарски мелодии, но турските свирни остават съществена част от него. За музиканта това знание е предимство и гордост. С умението си да свири турски мелодии той изпъква пред другите музиканти и привлича вниманието на публи-ката. Отношението му към турската музика е позитивно както поради факта, че той самият харесва тези мелодии, така и заради вниманието, което получава от страна на познавачи българи и турци. Опитът в две традиционни музикални култури откроява у музиканта и толерантно от-ношение към смесването на свои и чужди мелодии. Илюстрация на това е част от интервюто ми с Георги Банев:

„Понеже ние сме от Одринско, там повече имаме такива свирни – смесват се турско и българско. Има турски свирни, смесваме ги с бъл-гарски в мелодията. Аз съм ги научил от Турция. Като свиря тука турско, нашите гайдари не могат да го направят. Старите хора харесват турско-то – на мохабети, на сватба... Свирил съм в Шумен, в Кърджали – има турци, свирил съм на сватба. Има си българска музика, певица, обаче аз като почнах да свиря турски, те дойдоха турците при мене. Старите хора, старите турци знаят старите турски свирни и като ги засвиря, пи-тат ме: „Откъде ги научи?“ – „Аз съм свирил в Одрин!“ Турците имат много хубави мелодии.“

Във фолклорната култура отношението към „другия“, към култур-ните различия е белязано по-скоро с негативен знак. В случая с фолк-лорните инструменталисти обаче надделява интересът към обмен на ме-лодии не само на регионално, но и на етнично равнище. Динамиката на културните процеси променя възгледи и позиции, обогатява музикални-те познания на фолклорните носители, формира у тях ново отношение към ценностите във фолклорното изкуство и признание за „хубавото“, независимо дали е „свое“ или „друго“.

Преодоляването на музикалните граници се разчита и в най-свобод-ния музикален жанр – джаза, който продължава да бъде чувствителен към етничното и развива отделно направление с названието етноджаз. В търсене на „локалното“ звучене джаз-музикантите от Балканите внасят в своята музика етноелементи с фолклорни интонации. И както в мина-лото из балканското пространство пътуват мелодии с различен етничен произход, които се възприемат и стават „свои“ за много балкански му-

���

зикални култури, така и в постмодерния свят откриваме сходни, близки музикални интонации в нова интерпретация.

Модерният човек цени „различното“ не просто като източник на ек-зотика, но като предизвикателство към собствената си културна идентич-ност. Особено актуален пример за джаз-музикант с „двойна“ музикална идентичност е певицата Йълдъз Ибрахимова. Нейният път в музиката започва и се развива в България, а през последните 15 години продължа-ва в Турция. В нейната „родова памет“ се пазят турски народни песни, образци на старата румелийска музика, научени в семейството от баба Ј и прабаба Ј. Българският фолклор Ј дава познание и чувство за ин-терпретация и на български народни песни. С изключителната си музи-калност Йълдъз разпознава с лекота близостта между някои български и турски мелодии. Тя я показва и на публиката в специална музикална програма, наречена „Балканатолия“. Сливането на двете географски наз-вания (Балкан и Анатолия) в заглавието на албума изразява музикалните сходства, общите интонации в мелодиите, смесването на различни тра-диции в музиката. Певицата реализира идеята си за съчетаване на стар турски и български фолклор с помощта на свободната импровизация. Ето нейното обяснение за тази музика:

„Там аз смесвам, дори в една и съща тема, много известна турска песен от Анадола и българско право хоро. Те толкова си приличат, че трудно може да ги отличите. Подобна смесица правя и с една много ста-ра румелийска, турска народна песен, която знам от баба си. В края на моята импровизация цитирам „Лале ли си, зюмбюл ли си“ – началото и на двете песни е абсолютно същото. Общото се чува и в самите теми, и в импровизациите – ако смениш текста, става българска песен.“3

Свободното движение на музикални идеи в съвременния глобали-зиран свят все повече размива границите между музикални култури, стилове и жанрове. Те се преливат една в друга и отварят нови интерпре-тативни хоризонти, игнорират етноцентризма в музиката. В утвърденото вече понятие world music се осмислят ефектите на полистилистика, на проектиране на различни музикални култури със свои смисли, значения и изразни средства върху локални традиционни (фолклорни) стилове. Някои изследователи наричат явлението world music типичен продукт на постмодерна сензитивност, на постмодерното музикално изразява-

3 Леви, К. В музиката с мисия: балканското през погледа на Йълдъз. – В: Многоцветие. Из културата на малцинствата в България. С., 2001, 169–185, тук с. 181.

���

не4. Всеки фолклорен музикален стил има равностоен глас в естетиката на смесването, в срещата между културите.

Един български поглед към балканското музикално наследство, претворено в послание на world music, представя издаденият в Германия музикален проект „Балкански страсти“ (JARO 4234-2). Един от неговите автори – Георги Петков, композитор и диригент на известния по света женски хор за фолклорно пеене „Българските гласове АНГЕЛИТЕ“ – пра-ви свой прочит на съвременните течения в балканския фолклор. Компо-зиторската задача е в отделни творби да се направи смесване между бъл-гарска фолклорна музика и вече съществуващи в звукозапис изпълнения на известни и популярни по света балкански музиканти. Творческият подход на автора има за цел да изгради органична цялост в новосъзда-дената музикална творба. Готовите песни и инструментални мелодии на изпълнители от съседни страни (Турция, Гърция, Румъния) влизат в музикален диалог с българските певици, вплитат се в един увличащ му-зикален поток. Един от творческите импулси за композитора Г. Петков е зурна-проектът на турския перкусионист Окай Темиз „Karşılama“. Ко-гато го слуша, той открива места, където може да се вплетат български родопски песни: „Става като че ли звучи не турска и българска, а една музика.“ Според него поразителната съвместимост се дължи на обща-та история и взаимните влияния между българския и турския фолклор. В авторската творба на Георги Петков ударните инструменти на Окай Темиз и турската мелодия на зурна Бягаща река (Dere beliyor) се съче-тават с българската родопска народна песен Гайдине свирят в един и същ тактов размер 9/8 – и турски, и български. Още едно българо-турско съчетание неслучайно е наречено Съседи – в перфектна хармония звучи родопска песен върху ориенталски инструментален акомпанимент, ва-рираща успоредно с песента на турската поп-певица Сезен Аксу Simal Yıldızı.

* * *

В българския език има популярна пословица: „Песен синор няма.“ Това означава, че музиката притежава уникалното свойство да стига до хора от различни култури, да им въздейства емоционално, да става част от техния културен свят. Взаимното опознаване все повече разкрива не-обятните възможности на музиката да осъществява междукултурен ди-алог.

4 Йорданова, ц. World Music и етноцентричният модел. – Български фолклор, 1995, № 6, 29–38.

���

���

FOLKLORE MUSIC WITHOUT BORDERS(Interaction and Dialogue Between Musicians from Bulgaria and Turkey)Natalia Rashkova

The topic of cultural dialogue is constantly present in the modern world. The thesis about equality and dialogue among cultures, which enrich and interact with each other, appeared when the modern term culture (18th century) was introduced for the first time. The principle of dialogue presupposes tolerance, recognition of the value and importance of all cultures, and the desire to get to know and understand each other.

Since the remote past, the cultural influences of various ethnoses and civilizations, which have left their imprint on the folklore music of the Balkan nations, have been mixing and overlapping on the Balkan crossroads – the link between the East and the West. One of the great specialists in this type of music, the Bulgarian ethno-musicologist Prof. Stoyan Dzhudzhev, expressed the following indisputable truth:

“Nations are like connected vessels. It is not important if they live in friendship or hostility, in immediate vicinity and neighbourhood or far apart from each other, a process of unnoticeable filtration of elements of different national cultures can be observed between them. When a Serb or a Bulgarian listens to a Greek, Romanian, Turkish or Albanian folk song performed by a local singer, probably he will not understand the words. But he will certainly understand the melody of the song and will feel the character of its music. Even more, he will perceive it as a creation, which belongs to his national musical system and which satisfies his taste and aesthetic understanding.”1

Ethno-musicological research of the Balkan music cultures has determined and outlined particular reciprocal influences, preserved in the music even today. Ethnic and local folklore music styles on this territory are different, but have also common characteristics. In them, one can trace the echo of the music of old and newer cultures, which have carried their intonations and rhythms over to the present day.

Melodies with various origins have permeated and settled on the Balkans during the second half of the 19th century. The local population acknowledged

1 Dzhudzhev, S. Музикографски есета и студии (Musicological Essays and Studies). Sofia, 1977, pp. 107–108, 146.

�00

these melodies as their own, accepting and changing them, and adding lyrics in their own language. Such songs have rarely permeated the traditional rural folklore, but have become exceptionally popular in the Bulgarian urban folklore. Spread around by merchants, seasonal workers and gypsy musicians, who all travelled across the lands of the Ottoman Empire, and by the Turkish “Karagöz” theatres, the Turkish melodies were accepted in the smaller and larger towns. Stylish foreign songs like schlagers also quickly became popular, but also quickly faded away. Only a few of them remained present for a longer period of time because of their interesting, newly-created lyrics. One of such songs was a song about Hadzhi Mincho, well-known in the town Veliko Tarnovo and based on a Turkish melody. (The “Balkan destiny” of this song is interesting, as local songs in Bosnia and Albania were also based on its variations).2 The Hadzhi Mincho song became a favourite among the patriotic residents of Tarnovo in the middle of the 19th century, as its plot was based on a true story about a merchant hadzhi Mincho, who demonstratively refuses the partnership with a Turk hadzhi Mehmed. The scarce testimonies regarding the origin of the melody lead towards an assumption that it was brought by the musicians of the Turkish-Arabic regiment, temporarily settled in the town (the soldiers marched through the streets, accompanied by the zurna players). This song has survived its time – the fact that it can be heard even today on the musical album of a famous Bulgarian folk musician Atanas Stoev, the head of the “Kanarite” orchestra, is a testimony of its lasting popularity over a period of more than 150 years.

Below I propose several cases, representing different types of musical dialogue, expressed in the repertoire and creative work of musicians from the past and the present.

In the beginning of the 20th century, the historic circumstances left their mark on the personal destinies and on life of people from both sides of the border between Bulgaria and Turkey, but at the same time they created conditions for dialogue between the local cultures with a different ethnic structure. Over a quarter of a century ago, I met through my work as a researcher an ordinary village bagpipe player, who had begun his musical path in the local culture with mixed population – Bulgarians and Turks. Born in 1908 on the territory of today’s Turkey, in a village near Edirne and divided into Bulgarian and Turkish hamlets, Georgi Banev began his musical education in an environment in which Bulgarian and Turkish melodies

2 See Kacarova, R. “Балкански варианти на две турски песни” (Balkan Variations of Two Turkish Songs) in Известия на Института за музика (News of the Institute of Music), no. 16, 1973, pp. 115–131.

�0�

represented an equal part of the local musical culture. In the period of active accumulation of his musical repertoire, the player learned the wedding and ring-dance melodies from the Bulgarian folklore tradition of his village, but also the Turkish tunes popular in the Edirne area, for example Sokak dolusu, Ambır k��ekır k��ek k��ek, Turkish süzme, Turkish k��ek, the wedding Yuvalasıı and others. After crossing the border to Bulgaria and settling in the Svilengrad village Mihalich, the bagpipe player continued his musical development, playing at weddings, gatherings and on holidays. His repertoire was expanded with the local bagpipe melodies, but the Turkish tunes remained its significant part. For the musician, they represented an advantage and pride. His ability to play Turkish melodies placed him ahead of other musicians and attracted the attention of the audience. His attitude towards the Turkish music was positive not just because he liked those melodies, but also because of the attention he received from the Bulgarian and Turkish experts. Having the experience with two traditional musical cultures helped the musician to develop a tolerant attitude towards blending native and foreign melodies. This is illustrated by the following part of my interview with Georgi Banev:

“We are from Edirne area, we have more tunes like that – a blend of Turkish and Bulgarian. There are Turkish tunes and we mix them with the Bulgarian ones into a melody. I learned them in Turkey. When I play Turkish melodies here, our bagpipe players cannot do it. The old people like the Turkish music – when they chat, on the weddings… I played in Shumen, in Kardzhali – there are Turks there, I played on a wedding. There was Bulgarian music, a singer, but when I started to play Turkish, the Turks came to me. The old people, the old Turks know the old Turkish tunes and when I play them, they ask me: “Where did you learn them?” “I played in Edirne.” Turks have very beautiful melodies.”

The attitude towards “the other,” towards the cultural difference, is rather negative in the folklore culture. However, among the folklore instrument players the interest in the exchange of melodies not just on a regional, but on an ethnic level prevails. The dynamics of the cultural processes changes the perceptions and positions, enriches the musical knowledge of the bearers of folklore, and forms in them a new attitude regarding the values of the folklore art, as well as the recognition of “the good,” no matter if it is ours or foreign.

Overcoming the musical borders is characteristic also for the most liberal musical genre – jazz, which continues to be sensitive to the ethnic influences and has developed a separate trend called ethno-jazz. In their search for the “local” sound, the Balkan jazz musicians have included ethno-elements with folklore intonations into their music. And just like in the past, when melodies with different ethnic origin have travelled across the Balkan space and

�0�

gradually turned into “our” melodies for many Balkan musical cultures, we can also discover in the post-modern world similar, closely related musical intonations in the new interpretations.

A modern man appreciates the “different” not just as something exotic, but as a challenge for his own cultural identity. An especially good example of a jazz musician with a “dual” musical identity is the singer Yıldız Ibrahimova. Her musical journey began and developed in Bulgaria, but continued in Turkey during the last 15 years. Her “family memory” has preserved the Turkish folk songs, models of the old Rumeli music, which she learned in her family from her grandmother and grand grandmother. The Bulgarian folklore gave her the knowledge and the feeling for interpretation of the Bulgarian folk songs as well. Her exceptional musicality helped Yıldız to easily recognize the closeness of certain Bulgarian and Turkish melodies. She showed this to the public in the special musical program “Balkanatolia.” The fusion of the two geographic terms (Balkans and Anatolia) in the name of the album has expressed the musical similarities, the common intonations in the melodies, and the mixing of different traditions in the music. The singer realized the idea to combine the old Turkish and Bulgarian folklore with the help of the free improvisation. Here is her explanation of such music:

“I have combined, even in one single theme, a well known Turkish song from Anatolia and a Bulgarian common line dance. They are so similar that it is difficult to tell them apart. I made a similar blend with one old Rumeli Turkish folk song, which I have learned from my grandmother. At the end of my improvisation I quote “Are you a tulip, or are you a hyacinth” – the beginning of both songs is absolutely the same. The themes themselves and the improvisations have a lot in common – if you change the lyrics, you get the Bulgarian song.”3

The free movement of musical ideas in the modern global world washes away the borders between the musical cultures, styles and genres more and more. They overflow from one to another and open new horizons of interpretation, ignoring the ethno-centrism in music. The term world music, already well established, rationalises the effects of polystylistics, projecting different musical cultures with their own meaning, significance and means of expression upon the local traditional (folklore) styles. Some researchers call the world music phenomenon a typical product of the post-modern sensitivity

3 Levi, K. “В музиката с мисия: балканското през погледа на Йълдъз” (In the Mu-sic with a Mission: The Balkans through the Eyes of Yıldız) in Многоцветие. Из културата на малцинствата в България (Multicoloured: From the Culture of Bulgarian Minorities). Sofia, 2001, p. 181.

�0�

and of the post-modern musical expression.4 Each folklore music style has an equal voice in the aesthetics of the blending, in the meeting of cultures.

A Bulgarian point of view towards the Balkan musical heritage, converted into a message of world music, is the musical project “Balkan Passions” (JARO 4234-2), published in Germany. One of its authors, Georgi Petkov, composer and conductor of a world-renown female choir for folklore singing “Bulgarian Voices the Angels,” made his own reading of the modern tendencies in the Bulgarian folklore. The composer’s task was to create a blend of Bulgarian folklore music and the already recorded performances of famous and popular around the world Balkan musicians. The goal of the author’s creative approach was to build an organic continuity in the newly-created musical work. The songs and instrumental melodies of performers from the neighbouring countries (Turkey, Greece, Romania) entered a musical dialogue with the Bulgarian singers, creating a single absorbing musical stream. One of the creative impulses of the composer G. Petkov was the zurna project of the Turkish percussionist Okai Temiz “Karsilama.” When he listened to it, he discovered places where the Bulgarian songs from the Rhodope Mountains could be blended in: “The result sounded neither Bulgarian nor Turkish, but as one unified music.” According to him, the astonishing compatibility was a result of the joint history and mutual influences between the Bulgarian and Turkish folklore. In the creation of Georgi Petkov, the percussions of Okai Temiz and the Turkish zurna melody Running River (Dere beliyor) were combined with the Bulgarian Rhodopes folk song Bagpipes are Playing (Гайдине свирят)не свирят)е свирят) in a common rhythm 9/8 – both Turkish and Bulgarian. Another Bulgarian-Turkish combination was very appropriately called The Neighbours (Съседи) – a Rhodopes song sounds in a perfect harmony over an oriental instrumental accompaniment, variating parallely with a song of the Turkish pop singer Sezen Aksu Simal Yildizi.

* * *A popular Bulgarian proverb says: “A song has no boundaries.” This

means that music has a unique quality to reach people from different cultures, to have an emotional effect on them, to become a part of their cultural world. By getting to know each other, we reveal more and more the infinite possibilities of music to make the intercultural dialogue possible.

4 Yordanova, C. “World Music и етноцентричният модел” (World Music and the Ethnocentric Model) in Български фолклор (Bulgarian Folklore), 1995, № 6, pp. 29–38.

�0�

�0�

III.

ЕЗИКОЗНАНИЕ ИИЗКУСТВОЗНАНИЕ

LINGUISTICS AND ART STUDIES

�0�

�0�

ИЗ ИСТОРИЯТА НА ТУРСКО-БЪЛГАРСКИТЕ И БЪЛГАРСКО-ТУРСКИТЕ РЕЧНИцИХайрие Сюлейманоглу Йенисой

Един кратък преглед на издадените досега турско-български и бъл-гарско-турски речници показва, че те имат доста дълга история1. Пър-вите опити за създаване на такива речници водят началото си от ХVІІ и ХVІІІ в. Това са предимно отделни списъци, приложени към някои сборници. Като самостоятелно оформен турско-български речник засега може да се посочи Lügat-ý bulgari (Български речник)2, който е от 1827 г. Съставителят на този първи ръкописен речник не е известен. Интересно е да се отбележи, че и българските думи в него са написани с арабски букви.

Първият печатан турско-български речник отпреди Освобождени-ето е речникът на Пенчо Радов. Издаден е през 1851 г.3 Няколко годи-ни по-късно се появяват печатни издания и на други два речника, които имат малко по-друг характер или са многоезични речници. Единият от тях е от 1855 г.4, съставен от Ал. Т. Живков, а другият е от 1868 г.5 със съставители Ст. П. Илиев и Д. Хранов.

След Освобождението издаването на турско-български и българ-ско-турски речници продължава. От края на ХІХ в. е турско-българският речник на Ст. Тилков6.

През ХХ в. издаването на турско-български и българско-турски реч-ници или многоезични преводни речници, в които е включен и турският език, продължава. През 1904 г. излиза от печат българско-арменско-тур-

1 За подробен анализ на турско-българските и българско-турските речници вж.: Yenisoy, H. S. Geçmişten Günümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler. V. Ulusulararasý Türk Dili Kurultayý Bildirileri. 20–26 Eylül 2004. Ankara, 2004, 2721–2731.–26 Eylül 2004. Ankara, 2004, 2721–2731.26 Eylül 2004. Ankara, 2004, 2721–2731.. Ankara, 2004, 2721–2731. Ankara, 2004, 2721–2731., 2004, 2721–2731.2004, 2721–2731.–2731.2731.

2 Lügat-ügat-gat-ý bulgari, НБКМ, Ориенталски отдел, OR 900, Скопие, 29 март 1827 (1 НБКМ, Ориенталски отдел, OR 900, Скопие, 29 март 1827 (1OR 900, Скопие, 29 март 1827 (1Скопие, 29 март 1827 (1, 29 март 1827 (1март 1827 (1 1827 (1 (11 рамазан 1242). 1242).)..

3 Радов, П. Кратък турско-български речник с разговорник. Списан и на тип из-даден в полза и употребление своих соотечествеников от Пенчо Радов карловеца в Белград, 1851.

4 Живков, Ал. Т. Речник на думи турски и гръцки в язике болгарский. Букурещ, 1855.

5 Илиев, Ст. П., Д. Хранов. Словар француско-болгарско-турски за най-употре-бителните думи. Русчук, 1868.

6 Тилков, Ст. Малък турско-български словар. С., 1896.

�0�

ски речник7, съставен от Мъгърдичян. От 1913 г. е издаденият в Пловдив Малък турско-български речник8, съставителят на който не е отбелязан. Малък българско-турски джобен речник от 1920 г. е съставен от Ахмед Ихсан9. Към края на двайсетте години излиза от печат двутомен Българ-ско-турски речник с автори Мехмед Джелил и Стоян Блажев10.

Езиковата реформа след 1928 г. в Република Турция започва с при-емането на новата турска азбука на латинска основа. Това налага пре-устройство и в издателската дейност. Издадените след това учебници, учебни помагала и други справочници са печатани с новата азбука. Първият турско-български речник, издаден с новата турска азбука, е от 1930 г.11 Три години по-късно С. Стършенов издава едно Ръководство за изучаване на турския език с новата турска азбука, към което прилага и турско-български речник12. През 1940 г. излиза от печат и един Българ-ско-турски речник, съставен от И. С. Далкочоглу и Р. И. Тюнейман13.

След Втората световна война се създават по-добри възможности за развитието на българската лексикография. Център за широка лекси-кографска дейност става Българската академия на науките (БАН). Изда-ват се речници с най-различно предназначение. Отделя се нужното вни-мание на издаването и на преводни речници. Едни от първите преводни речници, издадени от БАН след войната, са Турско-български речник14, съставен под ръководството на академик Ст. Романски, и Българско-тур-ски речник, съставен от авторски колектив и редактиран от академик Ст. Романски, Ст. Илчев и Т. Делиорман15.

7 Мъгърдичян, А. Речник българско-арменско-турски. С., 1904.8 Küçük Lügat (Türkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.üçük Lügat (Türkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.k Lügat (Türkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913. Lügat (Türkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.Lügat (Türkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.ügat (Türkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.gat (Türkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913. (Türkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.Türkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.ürkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.rkçe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.çe-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.e-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.-Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913.Bulgarca Sözlük). Filibe, 1913. Sözlük). Filibe, 1913.Sözlük). Filibe, 1913.özlük). Filibe, 1913.zlük). Filibe, 1913.ük). Filibe, 1913.k). Filibe, 1913.). Filibe, 1913.Filibe, 1913., 1913.9 Bulgarcadan Türkçeye Cep Lügat Türkçeye Cep LügatTürkçeye Cep Lügatürkçeye Cep Lügatrkçeye Cep Lügatçeye Cep Lügateye Cep Lügat Cep LügatCep Lügat LügatLügatügatgatý. HazHazýrlayan: Ahmet: AhmetAhmet Ýhsan. Filibe, 1920.. Filibe, 1920.Filibe, 1920., 1920.10 Celil, Mehmet ve Stoyan Bla�ev, Mehmet ve Stoyan Bla�evMehmet ve Stoyan Bla�ev ve Stoyan Bla�evve Stoyan Bla�ev Stoyan Bla�evStoyan Bla�ev Bla�evBla�ev. Bulgarcadan Türkçeye l�gat-ı Şahab. Sofya,Bulgarcadan Türkçeye l�gat-ı Şahab. Sofya, Türkçeye l�gat-ı Şahab. Sofya,Türkçeye l�gat-ı Şahab. Sofya,ürkçeye l�gat-ı Şahab. Sofya,rkçeye l�gat-ı Şahab. Sofya,çeye l�gat-ı Şahab. Sofya,eye l�gat-ı Şahab. Sofya, l�gat-ı Şahab. Sofya,l�gat-ı Şahab. Sofya,�gat-ı Şahab. Sofya,gat-ı Şahab. Sofya,-ı Şahab. Sofya,ahab. Sofya,. Sofya,Sofya,,

“Ümit” matbaasmit” matbaas” matbaasmatbaasý, 1928.11 Хазимов, И., И. Сабри. Нов турско-български речник, съдържащ всички упо-

требителни думи в тяхното произношение. Свищов, 1930.12 Стършенов, С. Ръководство за изучаване турски език с новата турска азбука

(пълна граматика с турско-български речник). С., 1933.13 Далкочоглу, И. С., И. Тюнейман. Българско-турски речник. Варна, 1940. 14 Турско-български речник. Съставили: Н. Ванчев, Г. Гълъбов, Г. Класов, Тр.

Попов и В. шанов. Под ръководството на академик Ст. Романски. С., Изд. на БАН, 1952.

15 Българско-турски речник. Съставили: Н. Ванчев, ю. Керимов, Г. Класов, Стр. Николов, Тр. Попов. Редактори: академик Ст. Романски, Ст. Илчев, Т. Делиор-ман. С., Изд. на БАН, 1961.

�0�

Освен посочените академични издания, през този период са изда-дени и други турско-български и българско-турски речници16, които са малки по формат и спадат към непълните речници.

Издадени са и следните два речника с по-специално предназначе-ние: Военен българско-турски фразеологичен речник17 и Българско-тур-ски тематичен речник18.

През последните десет години са издадени доста речници. Между по-важните са: Речник на турцизмите в съвременния български печат19, Речник на турцизмите в българския език20, Турско-български речник, Българско-турски речник21, Руско-българско-турски и българско-руско-турски речник за бизнесмени22, Българско-турски речник23, Турско-бъл-гарски речник и Българско-турски речник24 и Турско-български темати-чен речник25.

Покрай чисто практическите цели тези речници имат и теоретично значение за лексикографията.

Посочените речникови заглавия дават основание да се говори за създаването на известна традиция, за натрупан опит в съставянето на

16 Малък българо-турски речник. Съставил И. Далкочоглу. Варна, 1947; Бълга-ро-турски учебен речник. Съставили: Г. Класов и Стр. Николов. С., 1957; Турско-български речник. Съставили: Г. Класов и С. Гавазов, 1963; Българско-турски речник. Съставили: Б. Недков и С. Бакладжиев. С., 1964; Българско-турски речник. Съста-вили: С. Демирев и М. Мехмедов. С., 1979; Турско-български речник. Съставил М. Ончев. С., 1992; Българско-турски речник. Съставили: Н. Хаджиева и В. Мартинова. С., 1995.

17 Военен българско-турски фразеологичен речник. Съставили: Г. Класов и П. Парушев. С., 1960.

18 Мемова-Сюлейманова, Х. Българско-турски тематичен речник в два тома. С., Изд. на Софийския университет „Кл. Охридски“, 1981.

19 Кръстева, В. Речник на турцизмите в съвременния български печат. С., 2000.2000.20 Grannes, A., K. R. Hauge, and H. S�leymano, K. R. Hauge, and H. S�leymano K. R. Hauge, and H. S�leymano Hauge, and H. S�leymanoHauge, and H. S�leymano S�leymanoS�leymanoðlu. A Dictionary of Turkisms in A Dictionary of Turkisms in

Bulgarian. Oslo, Novus Forlag, Instituttet for Sammenlignende Kulturforskning, 2002.. Oslo, Novus Forlag, Instituttet for Sammenlignende Kulturforskning, 2002. Oslo, Novus Forlag, Instituttet for Sammenlignende Kulturforskning, 2002. Novus Forlag, Instituttet for Sammenlignende Kulturforskning, 2002.Novus Forlag, Instituttet for Sammenlignende Kulturforskning, 2002.21 Димитрова, Л. Турско-български речник; Българско-турски речник Турско-български речник; Българско-турски речниклгарски речник; Българско-турски речникгарски речник; Българско-турски речник. В.

Търново, Габеров, 2002 (В. Търново, Абагар АД)., Габеров, 2002 (В. Търново, Абагар АД). Габеров, 2002 (В. Търново, Абагар АД).Габеров, 2002 (В. Търново, Абагар АД)., 2002 (В. Търново, Абагар АД)., Абагар АД). Абагар АД).22 Руско-българско-турски и българско-руско-турски речник за бизнесмени.

Състав. Валентина Аврамова и др. Шумен, УИ „Еп. К. Преславски“, 2004 (В. Търново: Шумен, УИ „Еп. К. Преславски“, 2004 (В. Търново:Шумен, УИ „Еп. К. Преславски“, 2004 (В. Търново:, УИ „Еп. К. Преславски“, 2004 (В. Търново: УИ „Еп. К. Преславски“, 2004 (В. Търново:„Еп. К. Преславски“, 2004 (В. Търново:Еп. К. Преславски“, 2004 (В. Търново:. К. Преславски“, 2004 (В. Търново: К. Преславски“, 2004 (В. Търново:. Преславски“, 2004 (В. Търново: Преславски“, 2004 (В. Търново:“, 2004 (В. Търново:, 2004 (В. Търново: Faber).

23 Българско-турски речник: Учете български език: Нива 1, 2А, 2Б. Състав.. Състав. Състав.. Правда цанкова-Кънева; прев. Анник Минасян-Добрева. С., Д-р Иван Богоров, 2006прев. Анник Минасян-Добрева. С., Д-р Иван Богоров, 2006рев. Анник Минасян-Добрева. С., Д-р Иван Богоров, 2006. С., Д-р Иван Богоров, 2006 С., Д-р Иван Богоров, 2006., Д-р Иван Богоров, 2006 Д-р Иван Богоров, 2006 Иван Богоров, 2006Иван Богоров, 2006 (Враца, Полипринт)., Полипринт). Полипринт)..

24 Чешмеджиева, Г. Турско-български речник и Българско-турски речник. С., Колибри, 2006.

25 Yenisoy, H. S., H. S.H. S. S.S.. Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� ETürkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� Eürkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� Erkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� Eçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� Ee-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� E-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� EBulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� E ve Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� Eve Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� E Bulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� EBulgarca-Türkçe Sözlük. Ankara, Mill�� Eürkçe Sözlük. Ankara, Mill�� Erkçe Sözlük. Ankara, Mill�� Eçe Sözlük. Ankara, Mill�� Ee Sözlük. Ankara, Mill�� E Sözlük. Ankara, Mill�� ESözlük. Ankara, Mill�� Eözlük. Ankara, Mill�� Ezlük. Ankara, Mill�� Eük. Ankara, Mill�� Ek. Ankara, Mill�� E. Ankara, Mill�� EAnkara, Mill�� E, Mill�� EMill�� E�� EEðitim Bakanlýðý, 2007.

��0

българско-турски и турско-български речници. Тези речници малко или много са били, а някои от тях и днес продължават да бъдат полезни спра-вочници. Те са ценност и за историческата лексикология, тъй като, макар и в ограничена степен, по тях може да се проследи какви промени са на-стъпили в лексиката на българския и на турския език от XIX в. до днес.

���

FROM THE HISTORY OF THE TURKISH-BULGARIAN AND BULGARIAN-TURKISH DICTIONARIES Hayriye Süleymanoðlu Yenisoy

A short review of the published Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries reveals that they have a long history.1 The first attempts for the creation of such dictionaries were made in the 17th and 18th centuries. These were usually lists attached to other books. The real independent Turkish-Bulgarian dictionary, known as Lügat-ý bulgari (Bulgarian Dictionary),2 appeared in 1827. The author of this first handwritten dictionary is unknown. It is interesting to point out that the Bulgarian words were also written in Arabic letters.

The first printed Turkish-Bulgarian dictionary before the Liberation was written by Pencho Radov. It was published in 1851.3 Several years later two more printed dictionaries appeared, which had somewhat different features and were multilingual. The first appeared in 1855,4 compiled by A. T. Zhivkov, and the second in 18685 compiled by S. P. Iliev and D. Hranov.

1 For detailed analysis of Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see: detailed analysis of Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see:detailed analysis of Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see: analysis of Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see:analysis of Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see: of Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see:of Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see: Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see:Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see:-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see:Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries see: and Bulgarian-Turkish dictionaries see:and Bulgarian-Turkish dictionaries see: Bulgarian-Turkish dictionaries see:Bulgarian-Turkish dictionaries see:-Turkish dictionaries see:Turkish dictionaries see: dictionaries see:dictionaries see: see:see:: Yenisoy, H. S., H. S.H. S.. S.S.. “Geçmişten Günümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”Geçmişten Günümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”çmişten Günümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”mişten Günümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”şten Günümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”ten Günümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler” Günümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”Günümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”ünümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”nümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”ümüze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”müze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”üze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”ze Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler” Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”Türkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”ürkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”rkçe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”çe-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”e-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”-Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”Bulgarca ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler” ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler”ve Bulgarca-Türkçe Sözlükler” Bulgarca-Türkçe Sözlükler”Bulgarca-Türkçe Sözlükler”-Türkçe Sözlükler”Türkçe Sözlükler”ürkçe Sözlükler”rkçe Sözlükler”çe Sözlükler”e Sözlükler” Sözlükler”Sözlükler”özlükler”zlükler”ükler”kler”” (Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish Dictionaries from Past to Present) inTurkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish Dictionaries from Past to Present) in-Bulgarian and Bulgarian-Turkish Dictionaries from Past to Present) inBulgarian and Bulgarian-Turkish Dictionaries from Past to Present) in and Bulgarian-Turkish Dictionaries from Past to Present) inand Bulgarian-Turkish Dictionaries from Past to Present) in Bulgarian-Turkish Dictionaries from Past to Present) inBulgarian-Turkish Dictionaries from Past to Present) in-Turkish Dictionaries from Past to Present) inTurkish Dictionaries from Past to Present) in Dictionaries from Past to Present) inDictionaries from Past to Present) in from Past to Present) infrom Past to Present) in Past to Present) inPast to Present) in to Present) into Present) in Present) inPresent) in) inin Uluslararasý Türk Dili Kurultayürk Dili Kurultayrk Dili Kurultay Dili KurultayDili Kurultay KurultayKurultayý Bildirileri-IIBildirileri-II-IIII (Reports from the International Congress of TurkishReports from the International Congress of Turkish from the International Congress of Turkishfrom the International Congress of Turkish the International Congress of Turkishthe International Congress of Turkish International Congress of TurkishInternational Congress of Turkish Congress of TurkishCongress of Turkish of Turkishof Turkish TurkishTurkish Language – II). Ankara, September 20–26, 2004, pp. 2721–2731. – II). Ankara, September 20–26, 2004, pp. 2721–2731.II). Ankara, September 20–26, 2004, pp. 2721–2731.). Ankara, September 20–26, 2004, pp. 2721–2731.Ankara, September 20–26, 2004, pp. 2721–2731., September 20–26, 2004, pp. 2721–2731.pp. 2721–2731.. 2721–2731.

2 Lügat-ügat-gat--ý bulgaribulgari, НБКМ, Ориенталски отдел (National Library “St. St. Cyril and Methodius,” Oriental Department), OR 900, Skopje, March 29, 1827 (Ramadan 1, 1242).Oriental Department), OR 900, Skopje, March 29, 1827 (Ramadan 1, 1242). Department), OR 900, Skopje, March 29, 1827 (Ramadan 1, 1242).Department), OR 900, Skopje, March 29, 1827 (Ramadan 1, 1242).), OR 900, Skopje, March 29, 1827 (Ramadan 1, 1242).OR 900, Skopje, March 29, 1827 (Ramadan 1, 1242). 900, Skopje, March 29, 1827 (Ramadan 1, 1242).Skopje, March 29, 1827 (Ramadan 1, 1242)., March 29, 1827 (Ramadan 1, 1242).March 29, 1827 (Ramadan 1, 1242). 29, 1827 (Ramadan 1, 1242).

3 Radov, P, PP. Кратък турско-български речник с разговорник. Списан и на тип издаден в полза и употребление своих соотечествеников от Пенчо Радов карловеца в Белград (Short Turkish-Bulgarian Dictionary with a Phrasebook. Written and printed forShort Turkish-Bulgarian Dictionary with a Phrasebook. Written and printed for Turkish-Bulgarian Dictionary with a Phrasebook. Written and printed forTurkish-Bulgarian Dictionary with a Phrasebook. Written and printed for-Bulgarian Dictionary with a Phrasebook. Written and printed forBulgarian Dictionary with a Phrasebook. Written and printed for Dictionary with a Phrasebook. Written and printed forDictionary with a Phrasebook. Written and printed for with a Phrasebook. Written and printed forwith a Phrasebook. Written and printed for a Phrasebook. Written and printed fora Phrasebook. Written and printed for Phrasebook. Written and printed forPhrasebook. Written and printed for. Written and printed forWritten and printed for benefit and use by fellow countrymen by Pencho Radov of Karlovo in Belgrade). Belgrade, Belgrade,Belgrade,, 1851.

4 Zhivkov, A. T., A. T.A. T.. T.T.. Речник на думи турски и гръцки в язике болгарский (Dictionary ofDictionary of ofof Turkish and Greek Words in the Bulgarian Language). Bucharest, and Greek Words in the Bulgarian Language). Bucharest,and Greek Words in the Bulgarian Language). Bucharest, Greek Words in the Bulgarian Language). Bucharest,Greek Words in the Bulgarian Language). Bucharest, Words in the Bulgarian Language). Bucharest,Words in the Bulgarian Language). Bucharest, in the Bulgarian Language). Bucharest,in the Bulgarian Language). Bucharest, the Bulgarian Language). Bucharest,the Bulgarian Language). Bucharest, Bulgarian Language). Bucharest,Bulgarian Language). Bucharest, Language). Bucharest,Language). Bucharest,). Bucharest,Bucharest,, 1855.

5 Iliev, D. P., D. Hranov, D. P., D. HranovD. P., D. Hranov. P., D. HranovP., D. Hranov., D. HranovD. Hranov. HranovHranov. Словар француско-болгарско-турски за най-употре-бителните думи (French-Bulgarian-Turkish Dictionary of the Most Used Words). Ruse,French-Bulgarian-Turkish Dictionary of the Most Used Words). Ruse,-Bulgarian-Turkish Dictionary of the Most Used Words). Ruse,Bulgarian-Turkish Dictionary of the Most Used Words). Ruse,-Turkish Dictionary of the Most Used Words). Ruse,Turkish Dictionary of the Most Used Words). Ruse, Dictionary of the Most Used Words). Ruse,Dictionary of the Most Used Words). Ruse, of the Most Used Words). Ruse,of the Most Used Words). Ruse, the Most Used Words). Ruse,the Most Used Words). Ruse, Most Used Words). Ruse,Most Used Words). Ruse, Used Words). Ruse,Used Words). Ruse, Words). Ruse,Words). Ruse,). Ruse,Ruse,, 1868.

���

The publication of Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries continued after the Liberation. The Turkish-Bulgarian dictionary of S. Tilkov was published at the end of the 19th century.6

During the 20th century the publication of Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries or of multilingual translation dictionaries including the Turkish language continued as well. In 1904 a Bulgarian-Armenian-Turkish7 dictionary compiled by Magardichian was published. In 1913 in Plovdiv a Small Turkish-Bulgarian Dictionary8 by unknown author was published. The Small Bulgarian-Turkish Pocket Dictionary of 1920 was compiled by Ahmet Ihsan.9 At the end of the 1920s a two volume Bulgarian-Turkish Dictionary by the authors Mehmet Celil and Stoyan Blazhev was published.10

The language reform in the Republic of Turkey after 1928 started with the introduction of the new Turkish alphabet on the Latin basis. This necessitated a reconstruction of the publication business as textbooks, manuals and other reference publications had to be printed in the new alphabet. The first Turkish-Bulgarian dictionary in the new alphabet appeared in 1930.11 Three years later S. Starshenov issued a Handbook for Studying Turkish Language in the New Turkish Alphabet, to which a Turkish-Bulgarian dictionary was added.12 In 1940 the Bulgarian-Turkish Dictionary by I. S. Dalkoçoðlu and I. Tüneyman was printed.13

After the WWII better opportunities for development of the Bulgarian lexicography appeared. The Bulgarian Academy of Sciences (BAS) became

6 Tilkov, S., S.S.. Малък турско-български словар (Small Turkish-Bulgarian Dictionary).Small Turkish-Bulgarian Dictionary). Turkish-Bulgarian Dictionary).Turkish-Bulgarian Dictionary).-Bulgarian Dictionary).Bulgarian Dictionary). Dictionary).Dictionary).). Sofia, 1896.

7 Magardichian, A., A.A.. Речник българско-арменско-турски (Bulgarian-Armenian-Bulgarian-Armenian--Armenian-Armenian--Turkish Dictionary). Sofia, 1904. Dictionary). Sofia, 1904.Dictionary). Sofia, 1904.). Sofia, 1904.

8 Kü�ük Lügat (Türk�e-Bulgarca S�zlük)ü�ük Lügat (Türk�e-Bulgarca S�zlük)k Lügat (Türk�e-Bulgarca S�zlük) Lügat (Türk�e-Bulgarca S�zlük)Lügat (Türk�e-Bulgarca S�zlük)ügat (Türk�e-Bulgarca S�zlük)gat (Türk�e-Bulgarca S�zlük) (Türk�e-Bulgarca S�zlük)Türk�e-Bulgarca S�zlük)ürk�e-Bulgarca S�zlük)rk�e-Bulgarca S�zlük)�e-Bulgarca S�zlük)e-Bulgarca S�zlük)-Bulgarca S�zlük)Bulgarca S�zlük) S�zlük)S�zlük)�zlük)zlük)ük)k)) (Small Turkish-Bulgarian Dictionary).Small Turkish-Bulgarian Dictionary). Turkish-Bulgarian Dictionary).Turkish-Bulgarian Dictionary).-Bulgarian Dictionary).Bulgarian Dictionary). Dictionary).Dictionary).). Plovdiv, 1913., 1913.

9 Ihsan, A, AA. Bulgarcadan Türk�eye Cep Lügat Türk�eye Cep LügatTürk�eye Cep Lügatürk�eye Cep Lügatrk�eye Cep Lügat�eye Cep Lügateye Cep Lügat Cep LügatCep Lügat LügatLügatügatgatý (Bulgarian-Turkish Pocket Dictionary).Bulgarian-Turkish Pocket Dictionary).-Turkish Pocket Dictionary).Turkish Pocket Dictionary). Pocket Dictionary).Pocket Dictionary). Dictionary).Dictionary).). Plovdiv, 1920., 1920.

10 Celil, M., S. Blazhev, M., S. BlazhevM., S. Blazhev., S. BlazhevS. Blazhev. BlazhevBlazhev. Bulgarcadan Türk�eye l�gat-i �ahab Türk�eye l�gat-i �ahabTürk�eye l�gat-i �ahabürk�eye l�gat-i �ahabrk�eye l�gat-i �ahab�eye l�gat-i �ahabeye l�gat-i �ahab l�gat-i �ahabl�gat-i �ahab�gat-i �ahabgat-i �ahab-i �ahabi �ahab �ahabahab (Bulgarian-TurkishBulgarian-Turkish-TurkishTurkish Dictionary). Sofia, 1928.). Sofia, 1928.Sofia, 1928., 1928.

11 Hazimov, I., I. Sabri, I., I. SabriI., I. Sabri., I. SabriI. Sabri. SabriSabri. Нов турско-български речник, съдържащ всички употре-бителни думи в тяхното произношение (New Turkish-Bulgarian Dictionary ContainingNew Turkish-Bulgarian Dictionary Containing Turkish-Bulgarian Dictionary ContainingTurkish-Bulgarian Dictionary Containing-Bulgarian Dictionary ContainingBulgarian Dictionary Containing Dictionary ContainingDictionary Containing ContainingContaining all Usable Words with Their Pronounciation). Svishtov, 1930. Usable Words with Their Pronounciation). Svishtov, 1930.Usable Words with Their Pronounciation). Svishtov, 1930. Words with Their Pronounciation). Svishtov, 1930.Words with Their Pronounciation). Svishtov, 1930. with Their Pronounciation). Svishtov, 1930.with Their Pronounciation). Svishtov, 1930. Their Pronounciation). Svishtov, 1930.Their Pronounciation). Svishtov, 1930. Pronounciation). Svishtov, 1930.Pronounciation). Svishtov, 1930.). Svishtov, 1930.Svishtov, 1930., 1930.

12 Starshenov, S., S.S.. Ръководство за изучаване турски език с новата турска азбука (пълна граматика с турско-български речник) (Handbok for Studying Turkish LanguageHandbok for Studying Turkish Language for Studying Turkish Languagefor Studying Turkish Language Studying Turkish LanguageStudying Turkish Language Turkish LanguageTurkish Language LanguageLanguage with the New Turkish Alphabet: the New Turkish Alphabet:the New Turkish Alphabet: New Turkish Alphabet:New Turkish Alphabet: Turkish Alphabet:Turkish Alphabet: Alphabet:Alphabet:: Full Grammar with Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia, Grammar with Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia,Grammar with Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia, with Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia,with Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia, Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia,Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia,-Bulgarian Dictionary). Sofia,Bulgarian Dictionary). Sofia, Dictionary). Sofia,Dictionary). Sofia,). Sofia, 1933.

13 Dalko�o�ooðlu, I. S., I. T�neyman., I. S., I. T�neyman.I. S., I. T�neyman.. S., I. T�neyman.S., I. T�neyman.., I. T�neyman.I. T�neyman.. T�neyman.T�neyman.�neyman.neyman.. Българско-турски речник (Bulgarian-TurkishBulgarian-Turkish-TurkishTurkish Dictionary). Varna, 1940.). Varna, 1940.Varna, 1940.

���

a centre of intense lexicographic activity. Dictionaries for various purposes were published. The publication of dictionaries for translation was given a special attention. One of the first translation dictionaries after the war was the Turkish-Bulgarian Dictionary,14 prepared under the leadership of Academician S. Romanski and the Bulgarian-Turkish Dictionary, compiled by a collective of authors and edited by Academician S. Romanski, S. Ilchev and T. Deliorman.15

Apart from the academic publications, other Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish dictionaries were issued during this period.16 They were of small format and belonged to the type of incomplete dictionaries.

Two dictionaries with special purposes were published as well: Military Bulgarian-Turkish Phrasal Dictionary17 and Bulgarian-Turkish Thematic Dictionary.18

A significant number of dictionaries have been published during the last ten years. Some of the important ones are: Dictionary of the Turkisms in the Contemporary Bulgarian Press,19 Dictionary of the Turkisms in the Bulgarian Language,20 Turkish-Bulgarian Dictionary and Bulgarian-Turkish Dictionary21, Russian-Bulgarian-Turkish and Bulgarian-Russian-Turkish

14 Vanchev, N., G. Galabov, G. Klasov, T. Popov and V. Shanov. Турско-български речник (Turkish-Bulgarian Dictionary). Edited by S. Romanski. Sofia, BAS, 1952.(Turkish-Bulgarian Dictionary). Edited by S. Romanski. Sofia, BAS, 1952.. Edited by S. Romanski. Sofia, BAS, 1952.Edited by S. Romanski. Sofia, BAS, 1952. by S. Romanski. Sofia, BAS, 1952.by S. Romanski. Sofia, BAS, 1952. S. Romanski. Sofia, BAS, 1952.S. Romanski. Sofia, BAS, 1952.. Romanski. Sofia, BAS, 1952.Romanski. Sofia, BAS, 1952.. Sofia, BAS, 1952.BAS, 1952., 1952.

15 Vanchev, N., Y. Kerimov, G. Klasov, S. Nikolov and T. Popov, N., Y. Kerimov, G. Klasov, S. Nikolov and T. PopovN., Y. Kerimov, G. Klasov, S. Nikolov and T. Popov., Y. Kerimov, G. Klasov, S. Nikolov and T. PopovY. Kerimov, G. Klasov, S. Nikolov and T. Popov. Kerimov, G. Klasov, S. Nikolov and T. PopovKerimov, G. Klasov, S. Nikolov and T. Popov, G. Klasov, S. Nikolov and T. PopovG. Klasov, S. Nikolov and T. Popov. Klasov, S. Nikolov and T. PopovKlasov, S. Nikolov and T. Popov, S. Nikolov and T. PopovS. Nikolov and T. Popov. Nikolov and T. PopovNikolov and T. Popov and T. Popovand T. Popov T. PopovT. Popov. PopovPopov Българско-турски речник (Bulgarian-Turkish Dictionary). Edited by S. Romaski, S. Ilchev and T. Deliorman.Bulgarian-Turkish Dictionary). Edited by S. Romaski, S. Ilchev and T. Deliorman.-Turkish Dictionary). Edited by S. Romaski, S. Ilchev and T. Deliorman.Turkish Dictionary). Edited by S. Romaski, S. Ilchev and T. Deliorman. Dictionary). Edited by S. Romaski, S. Ilchev and T. Deliorman.Dictionary). Edited by S. Romaski, S. Ilchev and T. Deliorman.). Edited by S. Romaski, S. Ilchev and T. Deliorman.Edited by S. Romaski, S. Ilchev and T. Deliorman. Sofia, BAS, 1961.BAS, 1961., 1961.1961.

16 Dalko�oðlu, I. S. Малък българо-турски речник (Small Bugarian-TurkishSmall Bugarian-Turkish Dictionary). Varna 1947;). Varna 1947;Varna 1947; 1947; Klasov, G., S. Nikolov, G., S. NikolovG., S. Nikolov., S. NikolovS. Nikolov. NikolovNikolov. Българо-турски учебен речник (Bugarian-Bugarian--Turkish Teaching Dictionary). Sofia, 1957; Teaching Dictionary). Sofia, 1957;Teaching Dictionary). Sofia, 1957; Dictionary). Sofia, 1957;Dictionary). Sofia, 1957;). Sofia, 1957; Klasov, G., S. Gavazov, G., S. GavazovG., S. Gavazov., S. GavazovS. Gavazov. GavazovGavazov. Турско-български речник (Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia, 1963;Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia, 1963;-Bulgarian Dictionary). Sofia, 1963;Bulgarian Dictionary). Sofia, 1963; Dictionary). Sofia, 1963;Dictionary). Sofia, 1963;). Sofia, 1963; Nedkov, B., S. Bakladziev, B., S. BakladzievB., S. Bakladziev., S. BakladzievS. Bakladziev. BakladzievBakladziev. Българско-турски речник (Bulgarian-Turkish Dictionary). Sofia, 1964;Bulgarian-Turkish Dictionary). Sofia, 1964;-Turkish Dictionary). Sofia, 1964;Turkish Dictionary). Sofia, 1964; Dictionary). Sofia, 1964;Dictionary). Sofia, 1964;). Sofia, 1964; Demirev, S., M. Mehmedov, S., M. MehmedovS., M. Mehmedov., M. MehmedovM. Mehmedov. MehmedovMehmedov. Българско-турски речник (Bulgarian-Turkish Dictionary). Sofia, 1979;Bulgarian-Turkish Dictionary). Sofia, 1979;-Turkish Dictionary). Sofia, 1979;Turkish Dictionary). Sofia, 1979; Dictionary). Sofia, 1979;Dictionary). Sofia, 1979;). Sofia, 1979; Onchev, M, MM. Турско-български речник (Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia, 1992;Turkish-Bulgarian Dictionary). Sofia, 1992;-Bulgarian Dictionary). Sofia, 1992;Bulgarian Dictionary). Sofia, 1992; Dictionary). Sofia, 1992;Dictionary). Sofia, 1992;). Sofia, 1992; Hadzhieva, N., V., N., V.N., V.., V.V.. Martinova. Българско-турски речник (Bulgarian-Turkish Dictionary). Sofia, 1995.Bulgarian-Turkish Dictionary). Sofia, 1995.-Turkish Dictionary). Sofia, 1995.Turkish Dictionary). Sofia, 1995. Dictionary). Sofia, 1995.Dictionary). Sofia, 1995.). Sofia, 1995.

17 Klasov, G., P. Parushev, G., P. ParushevG., P. Parushev., P. ParushevP. Parushev. ParushevParushev. Военен българско-турски фразеологичен речник (Military Bulgarian-Turkish Phrasal Dictionary). Sofia, 1960.Military Bulgarian-Turkish Phrasal Dictionary). Sofia, 1960. Bulgarian-Turkish Phrasal Dictionary). Sofia, 1960.Bulgarian-Turkish Phrasal Dictionary). Sofia, 1960.-Turkish Phrasal Dictionary). Sofia, 1960.Turkish Phrasal Dictionary). Sofia, 1960. Phrasal Dictionary). Sofia, 1960.Phrasal Dictionary). Sofia, 1960. Dictionary). Sofia, 1960.Dictionary). Sofia, 1960.). Sofia, 1960.

18 Memova – Syuleimanova, H – Syuleimanova, HSyuleimanova, H, HH. Българско-турски тематичен речник в два тома (Bulgarian-Turkish Thematic Dictionary in two volumes). Sofia, Publishing House of theBulgarian-Turkish Thematic Dictionary in two volumes). Sofia, Publishing House of the-Turkish Thematic Dictionary in two volumes). Sofia, Publishing House of theTurkish Thematic Dictionary in two volumes). Sofia, Publishing House of the Thematic Dictionary in two volumes). Sofia, Publishing House of theThematic Dictionary in two volumes). Sofia, Publishing House of the Dictionary in two volumes). Sofia, Publishing House of theDictionary in two volumes). Sofia, Publishing House of the in two volumes). Sofia, Publishing House of thein two volumes). Sofia, Publishing House of the two volumes). Sofia, Publishing House of thetwo volumes). Sofia, Publishing House of the volumes). Sofia, Publishing House of thevolumes). Sofia, Publishing House of the). Sofia, Publishing House of thePublishing House of the House of theHouse of the of theof the thethe Sofia University Kliment Ohridski, 1981. University Kliment Ohridski, 1981.University Kliment Ohridski, 1981. Kliment Ohridski, 1981.Kliment Ohridski, 1981. Ohridski, 1981.Ohridski, 1981., 1981.

19 Krasteva, V, VV. Речник на турцизмите в съвременния български печат (DictionaryDictionary of the Turkisms in the Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000. the Turkisms in the Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000.the Turkisms in the Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000. Turkisms in the Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000.Turkisms in the Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000. in the Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000.in the Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000. the Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000.the Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000. Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000.Contemporary Bulgarian Press). Sofia, 2000. Bulgarian Press). Sofia, 2000.Bulgarian Press). Sofia, 2000. Press). Sofia, 2000.Press). Sofia, 2000.). Sofia, 2000.2000.

20 Grannes, A., K. R. Hauge, H. S�leymano, K. R. Hauge, H. S�leymano K. R. Hauge, H. S�leymano Hauge, H. S�leymanoHauge, H. S�leymano S�leymanoS�leymanoðlu. A Dictionary of Turkisms in Bulgarian. Oslo, Novus Forlag, Instituttet for Sammenlignende Kulturforskning, 2002. Oslo, Novus Forlag, Instituttet for Sammenlignende Kulturforskning, 2002. Novus Forlag, Instituttet for Sammenlignende Kulturforskning, 2002.Novus Forlag, Instituttet for Sammenlignende Kulturforskning, 2002.

21 Dimitrova. L. Турско-български речник; Българско-турски речниклгарски речник; Българско-турски речникгарски речник; Българско-турски речник (Turkish-Bulgarian Dictionary and Bulgarian-Turkish Dictionary). Veliko Tarnovo, Gaberov, 2002.

���

Dictionary for Businessmen,22 Bulgarian-Turkish Dictionary,23 Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish Dictionary24 and Turkish-Bulgarian Thematic Dictionary.25

Apart from their practical usefulness, these dictionaries are important for the Bulgarian lexicography as well.

The enumerated dictionaries testify about a certain tradition and experience in the compilation of Bulgarian-Turkish and Turkish-Bulgarian dictionaries. These dictionaries have been and some of them still are useful reference sources. They are valuable for the historic lexicology as well, because albeit to a limited extent, they can be used for following the changes in the Bulgarian and Turkish vocabulary from the 19th century to the present.

22 Avramova, V. et al. Руско-българско-турски и българско-руско-турски речник за бизнесмени (Rusian-Bulgarian-Turkish and Bulgarian-Russian-Turkish Dictionary for Businessmen). Shumen, UPH “Ep.K. Preslavski,” 2004.

23 Cankova Kaneva, P. Българско-турски речник: Учете български език: Нива 1, 2А, 2Б (Bulgarian-Turkish Dictionary: Study Bulgarian Language: Levels 1, 2A, 2B). Sofia,. Sofia, Sofia, Dr. Ivan Bogorov, 2006.

24 Cheshmedzhieva, G. Турско-български речник и Българско-турски речник (Turkish-Bulgarian and Bulgarian-Turkish Dictionary). Sofia, Colibri, 2006.. Sofia, Colibri, 2006.Colibri, 2006., 2006.

25 Yenisoy, H. S., H. S.H. S.. S.S.. Türk�e-Bulgarca ve Bulgarca-Türk�e S�zlükürk�e-Bulgarca ve Bulgarca-Türk�e S�zlükrk�e-Bulgarca ve Bulgarca-Türk�e S�zlük�e-Bulgarca ve Bulgarca-Türk�e S�zlüke-Bulgarca ve Bulgarca-Türk�e S�zlük-Bulgarca ve Bulgarca-Türk�e S�zlükBulgarca ve Bulgarca-Türk�e S�zlük ve Bulgarca-Türk�e S�zlükve Bulgarca-Türk�e S�zlük Bulgarca-Türk�e S�zlükBulgarca-Türk�e S�zlükürk�e S�zlükrk�e S�zlük�e S�zlüke S�zlük S�zlükS�zlük�zlükzlükükk (Turkish-Bulgarian andTurkish-Bulgarian and-Bulgarian andBulgarian and andand Bulgarian-Turkish Dictionary). Ankara, Mill�� E-Turkish Dictionary). Ankara, Mill�� ETurkish Dictionary). Ankara, Mill�� E Dictionary). Ankara, Mill�� EDictionary). Ankara, Mill�� E). Ankara, Mill�� EAnkara, Mill�� E, Mill�� EMill�� E�� EEðitim Bakanl BakanlBakanlýðý, 2007.

���

БЪЛГАРСКИТЕ ХУДОЖНИцИ В цАРИГРАД ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ ДО 20-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕКБлаговеста Иванова

В историята на изкуството няма сведения, нито художествената критика отразява периодичността и интензивността на посещенията на българските художници в Истанбул във времето. Документите от исто-рията на дипломатическите отношения в Централния държавен архив и в Министерството на външните работи осветяват най-вече официал-ните културни връзки от периода на социализма. Периодът от втората половина на ХІХ до 20-те години на ХХ в. не е свързан с официалните връзки между България и Турция, а е резултат от естествения интерес на творците, породен от възможности за реализация, поръчки и получаване на нови знания.

Началото на обновителните процеси в живота на българите в усло-вията на османско господство започва през втората половина на ХVІІІ в.османско господство започва през втората половина на ХVІІІ в.сманско господство започва през втората половина на ХVІІІ в.господство започва през втората половина на ХVІІІ в.ство започва през втората половина на ХVІІІ в. Реформите на Танзимата дават възможност за развитие във всички об-ласти на социалната сфера, в т. ч. и на културата. Икономическите, вер- ч. и на културата. Икономическите, вер-ч. и на културата. Икономическите, вер-ските и осъзнатите национални особености оформят профила на иден-тичността на българина. Активното производство и по-интензивните търговски връзки с други части на Империята и с европейски страниевропейски странивропейски страни са главните фактори, които определят неговия икономически напредък. За повдигането на националното му самочувствие спомага даването на по-големи права на християните след Кримската война. Строителството на куполни храмове в България и даряването на големи средства за тях-ната украса са сред показателните явления за икономическия напредък и оформянето на това самочувствие.

Борбата за самостоятелна българска църква изразява осъзнатото желание за социален напредък и независимост. Православието и хрис-тиянското изкуство, които в рамките на гръцката православна църква запазват своята автономност в условията на робство, през Възраждане-то стават изразители на променящия се дух. В иконописта се появяват нови светци – мъченици за православието, като Георги Софийски Нови, Георги Янински, Злата Мъгленска и Димитрий Бaсарбовски. Барокът като интернационален стил прониква като общ процес в декоративното оформление на стенописите в османската обществена архитектура и в

���

българската къща. Стилът „лале“ в турската декоративно-монументална живопис въплъщава преработените европейски тенденции на барока. В българската домашна стенописна украса се появява алафрангата, архи-тектурната ведута, декоративните кошници и илюзорните архитектурни детайли. Тези тенденции отразяват възприемането на западноевропей-ски идеи, които, прехвърлени и трансформирани на Балканите, са един-, прехвърлени и трансформирани на Балканите, са един- прехвърлени и трансформирани на Балканите, са един-ственото общо звено в двете образни системи. „Денационализирането“ на изкуството в България (термин на Андрей Протич) става двигател за неговото развитие, за осъвременяването на иконографията и за оформя-нето на архитектурата с нови форми и изразни средства.

През ХІХ в. Цариград се превръща в духовен център не само за духовните предводители на нашата църква, занаятчиите, търговците и бегликчиите, но и за отделни художници. Различни са причините, кои-то отпращат творците в сърцето на Османската империя: овладяване на технически новости, желание за по-добра реализация в по-концентрира-ни и заможни български среди, връзки с движещите културно-просвет-ните и политическите процеси личности.

В желанието си да изучи фотографския и гравьорския занаят през 1865 г. Георги Данчов се отправя към столицата на Османската империя. В престижния квартал Пера той се движи в християнска среда. Работи в ателието на арменеца Исариан в продължение на една година. Няма под-робни данни, как се е обучавал, но от произведенията на Данчов личи, че получава добра подготовка в областта на техниката и технологията на фотографията и литографията.

През 1866 г. Георги Данчов създава няколко произведения на гра-фиката. Литографският портрет на Негово Превъзходителство Мидхатъзходителство Мидхатходителство Мидхат паша, главен управител на Дунавската област, главен управител на Дунавската област главен управител на Дунавската област е първото му известно графично произведение от Цариград1. Литографиите от серията Райна княгиня Българска: Срещата на Райна княгиня с братята Ј Борис и Роман в Преслав след връщането им от Цариград, където присъства руският княз Светославт княз Светослав княз Светослав2 и Райна/Берислава княгиня българска в пеще-рата3, са копия на авторски произведения на известния възрожденски

1 Единственият известен екземпляр се съхранява в НБКМ „Св. Св. Кирил и Ме-ият известен екземпляр се съхранява в НБКМ „Св. Св. Кирил и Ме- известен екземпляр се съхранява в НБКМ „Св. Св. Кирил и Ме-тодий“ (отдел „Карти и графика“, гр. ІV 1472). След наименованието на български имагр. ІV 1472). След наименованието на български имар. ІV 1472). След наименованието на български имаV 1472). След наименованието на български има 1472). След наименованието на български има надписи на османски, български и френски език на три реда. Отпечатъкът е подписан долу вдясно в полето „Г. Данчев, 1866“. Под графичната рамка на изображението вля-во е отбелязан издателят: „Печат Ж. Карус улица Зюмбюлъ № 7“; вдясно: „Цариградът: „Печат Ж. Карус улица Зюмбюлъ № 7“; вдясно: „Цариградъ: „Печат Ж. Карус улица Зюмбюлъ № 7“; вдясно: „Цариградъ Пера 1866“.

2 НХГ, инв. ІІ гр. 568.3 НХГ, инв. ІІ 567, НБКМ, отдел „Карти и графика“, инв. 822.инв. 822.нв. 822.

���

майстор на живописта и графиката Николай Павлович, отпечатани през 1860 г. в Белград в малък тираж и с недобро качество. Екземплярите от популярните теми от средновековната българска история по романа на Александър Велтман попадат сред цариградските българи благодарение на Николай Павлович, който усърдно се грижи за тяхното разпростране-ние. Забележителното при Георги Данчов е, че той не разполага с ори-гиналните литографски камъни. Благодарение на добрата си подготовка в ателието на Исариан той извършва техническата работа по възпроиз-веждането на композициите и прехвърлянето им върху литографския ка-мък. Тиражът със сигурност е бил голям, защото техниката на литогра-фията предполага създаването на много по-големи тиражи в сравнение с гравюрите на метал. Тази популярна техника служи за широко раз-пространение и много от графичните листове попадат сред българите в Цариград вече благодарение на него. Препечатването на графичните на графичнитена графичните произведения на Павлович от Георги Данчов създава проблеми с автор- от Георги Данчов създава проблеми с автор-създава проблеми с автор-ските права и довежда до множество нападки от страна на мюнхенския възпитаник Н. Павлович.

Широкото разпространение на творби с историческа тематика е целта на двамата водени от патриотични подбуди автори. 60-те годи-60-те годи- годи-ни на ХІХ в. са времето, когато Николай Павлович, който през 1858 г. завършва обучението си в Мюнхенската художествена академия, се ув-лича по средновековната българска история. През лятото на 1860 г. той е в Белград заедно с издирвача на български старини революционера Георги Раковски, а през есента на същата година заминава за Одеса да търси материали за средновековните български облекла и по този повод кореспондира с руския писател Александър Велтман4. Тази дейност е симптоматична за времето. През ХІХ в. западноевропейското изкуство преоткрива с нов поглед Средновековието като епоха и използва свърза-Средновековието като епоха и използва свърза-редновековието като епоха и използва свърза-ните с него теми за изразяване на тенденциите на романтизма. Николай Павлович издирва достъпните от литературни произведения теми и сю-жети почти паралелно с прохождането на славистиката като наука. Като литературна основа за своята графична серия Райна той използва про-изведението на Александър Велтман Райна княгиня Българска, издадено през 1843 г.5

Романтизмът в изкуството е пряко свързан с укрепването на нацио-налната идея и е намерил израз в творчеството на назарените в Германия.

4 Архив на Николай Павлович. 1852–1894. С., 1980, 39–40.5 Вж. Аретов, Н. Българското възраждане и Европа. С., 1995, с. 58 и http://slovo.http://slovo.://slovo.slovo..

bg/showwork. php3/showwork. php3showwork. php3. php3 php3php33

���

Художниците от славянските страни и особено обучените в Мюнхен, като Павлович и поляка Ян Матейко, възприемат романтичните идеи, съществена част от които е историческата тематика. Славистиката се за-ражда по същото време като наука за издирване на извори и изучаване на славянската древност. Откритото и събраното става основа за създаване на възпяващи Средновековието романтични литературни произведения.Средновековието романтични литературни произведения.редновековието романтични литературни произведения. По отношение на живописта Николай Павлович става пионер във внася-нето на западноевропейските романтични идеи в България.в България.България.

Графичният лист Срещата на Райна княгиня с нейните братя е разпространен в Цариград от самия Павлович, който в патриотичните си подбуди за възкресяване на сцени от българската история в картини води дълга и подробна кореспонденция с цариградските българи Тъпчилещо-ви за разпространение на патриотичните литографии6.

Въпреки огромното си желание, Николай Павлович не успява даНиколай Павлович не успява да създаде свои творби в Цариград. В кореспонденцията си с Христо Тъп-чилещов той се препоръчва като художник със западноевропейска худо-жествена ориентация и смята, че може да бъде полезен при украсата на строящия се в Цариград български храм „Св. Стефан“7. По времето, ко-гато той пише своите писма до българския първенец, строежът на храма е в застой. За осъществяването на желанията му не успява да помогне и Спас Константинович, съпругът на неговата братова дъщеря Лада, който в края на живота на художника е секретар и временно управляващ Бъл-гарското дипломатическо агентство в Цариград.

Павлович замисля уникалната композиция Паметник на Българ-ската църква, посветена на извоюването на църковната независимост в Одеса, въпреки че осъществява своя замисъл през 1872–1873 г. През–1873 г. През73 г. През 1860–1861 г. той е под прякото въздействие на интереса към църковните–1861 г. той е под прякото въздействие на интереса към църковните1861 г. той е под прякото въздействие на интереса към църковните борби и води оживена кореспонденция с цариградските българи. Творба-та е наситена със символи и с фантазийна представа за архитектурата на българския храм. Тя е изпълнена в два варианта – масло и литография, която е по-популярна8. Наименованието на тази забележителна творба подсказва значимостта Ј в творческото съзнание на автора. Нейният контекст е свързан с положителното отношение и интереса на худож-

6 На тази кореспонденция е посветена статията ми: Архивът на Николай Пав-лович – връзки с Украйна, Бесарабия и Цариград. – В: Иванова, Бл. Николай Пав-лович 1835–1894. Каталог на основните колекции в България. С., 2006 (електронен носител).

7 Архив на Николай Павлович. 1852–1894, с. 28.8 Живописното платно се съхранява в НХГ, инв. ІІ 78, литографиите – в ХГ –

Свищов и ЦИАМ.

���

ника към църковните борби и дългогодишни издирвания на български старини, които той замисля да популяризира в списание, наречено, наречено наречено Па-метник9.

Третият известен възрожденски художник, свързан с Цариград, е свързан с Цариград, есвързан с Цариград, е, е е Станислав Доспевски. По отношение на художественото творчество той няма допирни точки с града. Неговата връзка със столицата на Османска-та империя е трагичният му край в затвора Мехтерхане, след обществе-ните му прояви по разпращането на дописки до френската и английската преса за събитията в България по време на Априлското въстание през 1876 г. Доспевски не е спасен и след застъпничеството на австрийския и английския консул пред турските власти и е отровен в затвора. Тялото му е оставено на пристана до българската църква, в която той е опят. Тленните останки на Станислав Доспевски и досега лежат в неизвестен на историците гроб (неоткрит и непроучен) в гробището на Егри капъ. Художникът създава един етюд на „Св. Стефан“10, който вероятно е под-готвял за патронната икона в края на 50-те години на ХІХ в., по времето,, по времето, по времето, когато е кипял ентусиазмът при строежа на каменния храм.

Пантелей Сеферов е малко познат живописец. Неговото творчество е свързано с Цариград през 20-те години на ХХ в., но като цяло твор-ческата му биография все още не е проучена. Художникът е роден на 20 май 1891 г. в село Блатица/Блаца, Костурско. Родом от Костур е и ктиторът на храма, търговецът Димитър Спиров. Тази земляшка връзкаът на храма, търговецът Димитър Спиров. Тази земляшка връзка на храма, търговецът Димитър Спиров. Тази земляшка връзка, търговецът Димитър Спиров. Тази земляшка връзка търговецът Димитър Спиров. Тази земляшка връзкаът Димитър Спиров. Тази земляшка връзка Димитър Спиров. Тази земляшка връзка става причина Пандо Сеферов да се озове в Цариград веднага след като завършва специалния курс (1914–1920) в Художественото индустриално училище в София11. През 1921 г., когато е готов строежът на гробищната църква „Св. Димитър“, са му възложени иконите от иконостаса. В Ца-риград младият художник създава също така серия пейзажи с маслени бои12. Композициите са разнообразни по характер, като улавят различни кътчета от градския пейзаж и архитектурата – гробница и нейната вну-шителна архитектура, молитва на двама души до колоната на джамия и покрит пазар. Архитектурата на гробницата се извисява монументално и в същото време е показана като част от градската среда – улицата и дви-

9 Павлович замисля двуезично издание за старини, но не успява да го осъществи. Вж. Иванова, Бл. Западноевропейският дух като утопия във възгледите и непостиг-ната реалност в творчеството на Николай Павлович. – В: Същата. Николай Павлович 1835–1894. Каталог...

10 НХГ, инв. ІІ 1357.11 Той започва да следва през учебната 1910–1911 г. и завършва общия курс през

1913–1914 г.12 НХГ, инв. ІІІ 2094, ІІІ 2095, ІІІ 2096.

��0

жещите се хора. В творбата Молитва е представен разгърнат в детайли от гледна точка на архитектурата двор на преден план, с две коленичили, с две коленичили с две коленичили в молитвена поза мъжки фигури. Третата творба завладява със своята живописност. Тясното, но дълбоко пространство е разчупено от високи арки и колони, между които се движат хора. И в трите творби цветното петно и богатата фактура на маслото създават особена динамика и офор-мят живописта от истанбулската серия на Пантелей Сеферов като негов възглед за импресионистични търсения.

Един от най-известните български художници – Владимир Дими-– Владимир Дими-Владимир Дими-тров-Майстора, също през 20-те години на ХХ в. посвещава голяма се-, също през 20-те години на ХХ в. посвещава голяма се- също през 20-те години на ХХ в. посвещава голяма се-рия творби на Истанбул. За разлика от разгледаните автори, работата му в града не е свързана с живеещите там българи. Бащата на Джон Оливър Крейн, богат американски меценат от славянски произход, през 20-те години е директор на американския девически колеж в Истанбулдевически колеж в Истанбул колеж в Истанбул13. Не-говото желание е известният български художник Владимир Димитров-Майстора, след безплодно от творческа гледна точка пребиваване в Ню Йорк на разноски на сина му, да посети Цариград. Чарлз Ричард Крейн не греши, защото Ориентът е близък до домашните представи на Май-стора за света. Въпреки пътуванията му зад граница, неговото творчество остава в руслото на оформените характерни пластични търсения. През 20-те години на ХХ в. европейската култура и още повече американската не оказват влияние върху специфичния му художествен изказ. В него темата, колоритът, формата, ракурсите и пространствената перспективаът, формата, ракурсите и пространствената перспектива, формата, ракурсите и пространствената перспектива са обусловени от историческите балкански корени. Статичното, мону-ментализирано присъствие на човека, яркият колорит, изобразяването в абсолютен анфас или профил са особености на неговите композиции, които художникът използва, рисувайки и Истанбул. В Истанбулската се-рия той акцентира на колорита и светлината, въпреки че в писмата сита, въпреки че в писмата си, въпреки че в писмата си оценява работата си като несполучлива14. Майстора има патриархална представа за столицата на Османската империя и след като попада в мо-дерната държава на Ататюрк, той е леко разочарован. През шестте летни месеца на 1926 г. от престоя си в Цариград той смята, че за себе си не открива духа и аромата на Ориента.

Цариградската серия е създадена през 1927 г. за „изпита пред чор-баджията“ Крейн в Прага, както отбелязва художникътът15. Майстора съз- Майстора съз-

13 Аврамов, Д. Майстора и неговото време. С., 1989, 176–180.14 Пак там, писмо до Вера Павлова, с. 181.15 Пак там, с. 176. Джон Крейн е частен секретар на прочутия философ и държав-

ник Томаш Масарик в Прага.

���

дава около 80 творби – архитектурни пейзажи, архитектурни интериори, пазари и фигурални композиции. Всички те отразяват неговия възглед за Изтока. От гледна точка на техниките, произведенията от Цариград-Изтока. От гледна точка на техниките, произведенията от Цариград-зтока. От гледна точка на техниките, произведенията от Цариград-Цариград-ариград-ската серия са рисунки с цветни моливи, туш и перо, акварели и платна с маслени бои. В тях е изразено характерното – силуетът на архитекту-ът на архитекту- на архитекту-рата, източените женски фигури между стилизирани надгробия, яркото слънце, обленият в червени тонове заник. Едновременно с вертикалните движения на фигурите и минаретата, хоризонталните пресичания на фа-садите на архитектурата пораждат усещане за детайлност и декоративен ефект. Посредством вертикалите и хоризонталите художникът постига уравновесеност на детайла и на цялата композиция, създавайки непов- създавайки непов-създавайки непов-йки непов- непов-торимо внушение за неподвижност и фиксиране на вечността. Техниката на акварелите от цикъла е нетипична с плътните си тонове и се различа-ва от класическите изпълнения, които дават размах на прозрачността в обления във вода колорит. Творбите на Майстора се превръщат в интен-зивни декоративни, наситени с материалност, петна. Изображенията на източените фигури повтарят статичния покой на минаретата, седналите жени с наведени глави с фереджета се допълват с приведените от време-то надгробни паметници. Гънките на облеклото на застиналите женски фигури и формите на надгробията издават предпочитанието единствено към форма и колорит с еднаква материалност. Характерно за колорита на Майстора в тази серия е доминирането на тонове, които символи-зират топлината и огъня – кафяво като вариант на червеното, жълто и отсъствието на природния зелен тон. Зеленото допълва черното и кафя-вото като нюанс и не присъства самостоятелно. Цветовата гама е допъл-нена от тъмносиньо и нюанси на лилавото. Това показва, че живият тон на природата е сведен до минимум, което е характерно и за други негови творби. Цариградската серия на Майстора е апотеоз на мълчанието, наЦариградската серия на Майстора е апотеоз на мълчанието, наариградската серия на Майстора е апотеоз на мълчанието, на монументалното внушение на вечността.

Творчеството на разгледаните художници, които са свързани с Ца-риград, е обединено от няколко общи черти: столицата на Османската, е обединено от няколко общи черти: столицата на Османската е обединено от няколко общи черти: столицата на Османската империя като средище на напредничави идеи (Г. Данчов); събития, ко-ито инспирират създаване на творби (Н. Павлович); художествени по-ръчки на българи или чужденци (П. Сеферов, Вл. Димитров-Майстора). През ХІХ в. Цариград като културно средище на българите е възприеман и като място за популяризиране на художествени произведения (Н. Пав-лович). Така очертаният кръг от процеси и явления показва, че през раз-гледания период градът притежава разгърнати функции на пълноценно културно средище за българските художници.

���

���

BULGARIAN ARTISTS IN TSARIGRAD� FROM THE SECOND HALF OF THE �9TH CENTURY TO THE �920s Blagovesta Ivanova

The history of art does not contain data and the art critique does not reflect the intensity of the visits of Bulgarian artists to Istanbul. The documents in the Central State Archive (CSA) and the Ministry of Foreign Affairs reflect mainly the official cultural relations from the socialist period. The period from the second half of the 19th century to the 1920s was not connected with the official relations between Bulgaria and Turkey, but was a result of the natural interests of the artists for realization, contracts and acquisition of new knowledge.

The revival processes in the life of the Bulgarians during the Ottoman rule started in the second half of the 18th century. The Tanzimat reforms created opportunities for development in all social spheres including culture. The economic, religious and national specifics formed the identity profile of the Bulgarians. The active production and the more intensive relations with the other parts of the Empire and with the European countries were the main factors for the economic development. The national self-confidence of the Bulgarians was further increased by the larger rights granted to the Christians after the Crimean War. The building of churches in Bulgaria and the considerable donations for them were indications of the economic development and the formation of self-confidence.

The struggle for autonomous Bulgarian church was an expression of the will for social development and independence. The Orthodox Christianity and art, which preserved their autonomy within the framework of the Greek Orthodox Church, became an expression of the changing spirit during the Revival. The new saints and martyrs as Georgi Sofiiski, Georgi Yaninski, Zlata Maglenska and Dimitrii Besarabovski became part of the Orthodox iconography. Baroque – as an international style – was incorporated in the decoration of the Ottoman architecture and the Bulgarian houses. The “Lale” style in the Turkish decorative-monumental drawings embodied the transformed European tendencies of the Baroque. The Bulgarian domestic

1 Tsarigrad is a historic Slavic name for Constantinople – the modern-day Istanbul (translator’s note).

���

wall-paintings started to include alafranga (French style), architectural veduta, the decorative baskets and illusory architecture details. These trends reflected the adoption of Western European ideas, which – transformed and transferred to the Balkans – were the only common link between the two image systems. “The denationalization” of the Bulgarian art (a term of Andrei Protich) became an engine for its development, for renovation of the iconography, and for reformation of the architecture with new forms and means of expression.

In the 19th century Istanbul became not only a spiritual centre for the spiritual leaders of the Bulgarian church, the craftsmen and traders, but also for certain artists. The reasons for the artists to visit the heart of the Ottoman Empire varied: learning of new techniques, desire for a better realization among the more concentrated and richer Bulgarian circles, connections with the persons leading the cultural-enlightenment and political processes.

Willing to study photography and engraving, Georgi Danchov came to the capital of the Ottoman Empire in 1865. He lived in a Christian environment in the prestigious neighbourhood of Pera. He worked for a year in the workshop of the Armenian Isarian. There are no data on his training, but his works are evidence of good training in the technology and techniques of photography and lithography.

In 1866 Georgi Danchov created several graphic works. The lithographic portrait of His Excellency Mithat Pasha, Governor of the Danube region was his first well-known work from Tsarigrad2. The lithographic works of the series Rayna Knyaginya of Bulgaria: The meeting of Rayna Knyaginya with her brothers Boris and Roman in Preslav after their return from Tsarigrad, where Russian Prince Svetoslav was present3 and Rayna/Berislava Knyaginya of Bulgaria in the cave,4 were copies of the works of the famous master of painting and graphics Nikolai Pavlovich, printed in 1860 in Belgrade in small number and poor quality. The copies of the popular themes from the Medieval Bulgaria and based on the novel of Alexander Veltman came to the Bulgarians in Istanbul due to Nikolai Pavlovich, who put great efforts to distribute them. What is remarkable about Georgi Danchov was that he did not have the original lithographic stones. Due to his excellent training in the Isarian’s

2 The only known copy is stored in the National Library “St. St. Kiril i Metodii” (Maps and Graphics Department). After the name in Bulgarian, there are also writings in Turkish, French and Bulgarian in three lines. The signature is down to the right – “G. Danchov 1866“). Under the graphic frame, the publisher is indicated: “Print J. Kraus, 7 Zumbul str”; and to the right: “Tsarigrad, Pera 1866.”

3 National Art Gallery, inv. ІІ 568.4 National Art Gallery, inv. ІІ 567; National Library “St. St. Kiril i Metodii” (Maps and

Graphics Department), inv. 822.

���

workshop he managed to conduct the technical work for the reproduction of the compositions and their transfer to the lithographic stone. The number of the copies must have been significant, because the lithography technology presupposes the creation of a larger number of copies than the engraving on metal. This popular technology served for wide distribution and many of the graphic works became possession of the Bulgarians in Istanbul mainly due to his efforts. Danchov’s copies of Pavlovich’s works created problems with the copyright and brought to numerous accusations on the part of the Munich’s graduate N. Pavlovich.

The wide distribution of works with historic theme was an objective of both authors, pursuing their patriotic ideas. The 1860s were the time when Nikolai Pavlovich, who had graduated at the Munich Art Academy in 1858, started to display keen interest in the Bulgarian history. He spent the summer of 1860 in Belgrade together with the searcher of Bulgarian historic objects – the revolutionary G. S. Rakovski, and in the autumn of the same year departed to Odessa in search of the materials for the Medieval Bulgarian clothing, for which he started communication with the Russian writer Alexander Veltman.5 Such activity was typical for the time. During the 19th century the western art rediscovered the Medieval period in a new perspective and started to use the themes related to it to express the trends of the Romanticism. Nikolai Pavlovich searched for the accessible literary themes almost in parallel with the birth of the Slavonic studies. As a literary basis for his graphic series Rayna he used the work of Alexander Veltman Rayna Knyaginya of Bulgaria, published in 1843.6

Romanticism in art was directly related with the strengthening of the national idea and found its expression in the works of the Nazarenes in Germany. The artists from the Slavic countries, and especially those who had studied in Munich as Pavlovich and the Pole Jan Matejko, accepted the historic themes as a basic part of the romantic ideas. The Slavonic studies appeared at the same time with the purpose to seek sources for studying the ancient Slavic history. The discoveries and the collections became the fundament for creation of romantic literary works glorifying the Middle ages. With regard to fine arts, Pavlovich became a pioneer in bringing the Western European Romanticism to Bulgaria.

5 Архив на Николай Павлович 1852–1894 (Archive of Nikolai Pavlovich 1852–1894). Sofia, 1980, pp. 39–40.

6 See Aretov, N. Българското възраждане и Европа (The Bulgarian Renaissance and Europe). Sofia, 1995, p. 58 and http://slovo.bg/showwork. php3.

���

The graphic The meeting of Rayna Knyaginya with her brothers was distributed in Istanbul by Pavlovich himself. He had a long correspondence with the brothers Tapchileshtov (Bulgarians from Istanbul) to convince them to support his patriotic idea to resurrect the Bulgarian history in images.7

Despite his great enthusiasm Nikolai Pavlovich did not manage to create his own works in Istanbul. In his correspondence with Hristo Tapchileshtov, he proposed himself as an artist with western orientation, who could be useful for decorating the Bulgarian church “St. Stefan,” which was at the time under construction in Tsarigrad.8 But at the time these letters were written, the construction works were stopped. Spas Konstantinovich – husband of his brother’s sister Lada – did not manage to help either. At the end of the artist’s life, Konstantinovich was a secretary and Charge d’Affaires a.i. of the Bulgarian diplomatic agency in Istanbul.

Pavlovich planned a unique composition Monument of the Bulgarian Church, dedicated to the church independence in Odessa, yet managed to realize his plan in 1872–1873. In 1860–1861 he was strongly influenced by the general interest in the Church struggles and had intensive correspondence with the Bulgarians in Tsarigrad. His work is full of symbols and fantasy ideas about the architecture of the Bulgarian temple. The work was created in two versions – oil and lithography, the latter being more popular.9 The name of this remarkable work is telling how important it was for the author. Its context is related to the positive attitude and the interest of the artist in the church struggles, and to the long-time search for ancient Bulgarian artefacts, which he planned to popularize in a magazine called Паметник (Monument).10

The third famous artist of that period, related to Tsarigrad, is Stanislav Dospevski. His artistic work is not connected with the city. The relation is his tragic death in the prison of Mehterhane, where he was sent after writing to the

7 This correspondence is analyzed in the article: Ivanova, B. “Архивът на Николай Павлович – връзки с Украйна, Бесарабия и Цариград” (The Archive of Nikolai Pavlovich – Relations with Ukraine, Bessarabia and Tsarigrad) in Николай Павлович 1835–1894. Каталог на основните колекции в България (Nikolai Pavlovich 1835–1894. Catalogue of the Basic Collections in Bulgaria). Sofia, 2006 (electronic carrier).

8 Архив на Николай Павлович 1852–1894 (Archive of Nikolai Pavlovich 1852–1894), p. 28.

9 The painting is kept in the National Art Gallery, and the lithographies in the Art Museum in Svishtov and in Church History and Archaeological Museum.

10 Pavlovich planned a bilingual magazine, but his plans failed. See. Ivanova, B. “Западноевропейският дух като утопия във възгледите и непостигната реалност в творчеството на Николай Павлович“ (Western European Spirit as Utopia and Impossible Reality in the Artistic Work of Nikolai Pavlovich) in Николай Павлович 1835–1894. Каталог... (Nikolai Pavlovich 1835 – 1894. Catalogue…)

���

French and English press about the events during the April uprising of 1876. Even the interference of the Austrian and English Consuls before the Turkish authorities could not save Dospevski and he was poisoned in the prison. His body was left next to the Bulgarian church, where a funeral service for him was held. The place of Dospevski’s grave is unknown nowadays. The artist created an etude for “St. Stefan,” which probably had been intended for the patron icon at the end of 1850s, when the enthusiasm for the construction of the temple had been great.11

Pantalei Seferov is not a well know artist. His work is related with Tsarigrad of the 1920s, but has not been studied well. He was born on 20 May 1891 in the village of Blatitsa/Blatsa, Kostur district. The donor of the temple “St. Dimitar” – the merchant Dimitar Spirov was also from Kostur. This connection became the reason Seferov went to Tsarigrad immediately after finishing the special course (1914–1920) in the Artistic Industrial School in Sofia.12 In 1921, when the funeral church of “St. Dimitar” was completed, he was given the task to paint the icons on the iconostasis. The young artist created also a series of landscapes with oil in Istanbul.13 The compositions vary in character, capturing parts of city landscape and architecture – a tomb with its impressive architecture; a prayer of two men next to a mosque, a covered marketplace. The architecture of the tomb is monumental but at the same time can be seen as part of the city landscape – the street and the passers by. The “Prayer” (Молитва) represents details of a yard and two praying men. The third work is enchanting with its liveliness. The narrow but deep space is broken by high arches and columns among which people are in motion. All three paintings are rich in colours full of specific dynamics, thus forming the art work from the Istanbul period of Pantalei Seferov as a vision of impressionistic search.

During the 1920s another famous Bulgarian artist Vladimir Dimitrov – the Master dedicated a considerable number of works to Istanbul. Unlike the other artists, his work was not related with the Bulgarians living in the city. The father of John Oliver Crane, a rich American of Slavic origin, was a director of the American maiden college in Istanbul during the 1920s.14 His will was that the famous Bulgarian artist Vladimir Dimitrov, after a fruitless (from the artistic point of view) stay in New York at the expenses of his son, comes to Tsarigrad. Crane was right because the Orient was near to the Master’s

11 National Art Gallery, inv. ІІ 1357.12 He started to study in 1910–1911 and graduated in 1913–1914 school year.13 National Art Gallery, inv. ІІІ 2094, ІІІ 2095, ІІІ 2096.14 Avramov. D. Майстора и неговото време (The Master and His Time). Sofia,

1989, pp. 176–180.

���

perception of the world. In 1920s neither the European nor the American culture could influence his specific artistic expression. For him the theme, the colour, the form, the angle, and the space perspective were determined by the historic Balkan roots. The statistic, monumentalized presence of the human, the bright colour, and the image in full face or profile, were specific features of his compositions, which Dimitrov used while painting in Istanbul. There he emphasized on the colour and light, although in his correspondence he evaluated his own works as unsuccessful.15 Dimitrov had a patriarchal perception of the capital of the Ottoman Empire and when he encountered the modern state of Atatürk, he was slightly disappointed. During the six summer months of 1926 he spent in Istanbul, he believed that he could not find the spirit and flavour of the Orient.

The Tsarigrad cycle was created in 1927 as an “exam” before Crane in Prague – as the artist himself pointed out.16 Dimitrov created approximately 80 works – architectural landscapes, architectural interiors, markets, figure compositions. All of them reflected his vision of the East. From the technical viewpoint he used colour pencils, ink, quill, aquarelle, and oil. The pictures depict the usual – architectural structures, slender and skinny female figures among stylized graves, bright sun, red coloured sunset. Together with the vertical movements of the figures and minarets, the horizontal crossings of the building facades create feelings of details and decorative effect. Through the verticals and horizontals the artist achieved balance in details and of the entire composition creating a unique sensation of immovability and fixation of the eternity. The aquarelle technique of the cycle is untypical with its full colours and differs from the classical aquarelle works. The works of Dimitrov became intensive, decorative, and full of materiality and spots. The images of the elongated figures copy the static posture of the minarets, the bent women with veiled heads complement the grave stones tilted by time. The folds of the female dresses and forms of the gravestones speak of the preference for form and colour with similar content. This cycle of Dimitrov is characterized by colours symbolizing warmth and fire – brown as an alternative to the red, yellow and absence of the natural green. The green is just an addition to the black and brown and is not present on its own. The colour range is completed by the dark blue and lilac nuances. The lively hues of nature have been reduced to a minimum, which is typical also for other works of Dimitrov.

15 Ibid., letter to Vera Pavlova, p.181.Ibid., letter to Vera Pavlova, p.181., letter to Vera Pavlova, p.181.letter to Vera Pavlova, p.181., p.181.p.181.181.16 Ibid., p. 176. John Crane was a private secretary to the famous philosopher and

statesman Tomas Masaryk in Prague.

���

The Tsarigrad cycle of Dimitrov is an apotheosis of silence and monumental expression of eternity.

The work of these artists, who are related to Tsarigrad, is united by several common features: the capital of the Ottoman Empire as a centre of advanced ideas (G. Danchov); events inspiring the creation of works of arts (N. Pavlovich); commissions for works of arts from Bulgarians or foreigners (P. Seferov, Vladimir Dimitrov). During the 19th century Tsarigrad – as a cultural centre for the Bulgarians – was perceived also as a place for popularization of the works of art (N. Pavlovich). The described range of processes and phenomena displays that during this period the city had well developed functions as a cultural centre for the Bulgarian artists.

��0

���

IV.

ЛИТЕРАТУРА НА СЪСЕДА –ПРЕВОДИ ОТ ТУРСКИ НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

LITERATURE OF THE NEIGHBOUR – TRANSLATIONS FROM TURKISH

TO BULGARIAN LANGUAGE

���

���

ИЗ МОЛИТВИТЕ ОСТАВАТ�

Туна Киремитчи

6.– Добре дошли, мила Пелин... Гледам, вашият преследвач вече е

заел мястото си... – Да, много му хареса под това дърво... Знаете ли, най-накрая нау-

чих кой е... – Не думайте! Кой е?– Няма да кажа. Първо вие ще разказвате. – Но... – Да, слушам ви.– Какво ще стане, ако ми кажете?– Вие поставихте правилата, госпожо Розела.– Така да бъде... Докъде бяхме стигнали?– До първите години от брака ви...– Първите ни години...– Да, първите ви години...– Минаха изключително спокойно... Алдо работеше като асистент в

университета, а аз се грижех за дъщеря ни Таня, която се роди една годи-на след брака. Беше едно красиво, весело и здраво момиченце... Въпреки че се роди два месеца преждевременно, прегръщаше жадно гърдите ми и живота. Освен това, баща ми, който се разбираше добре с Алдо, от вре-ме на време ни помагаше материално... Бяхме на прага на една щастлива картина, която поетът Абидин Дино би искал да опише. Но облаците на съдбата започнаха да засенчват семейното ни огнище...

– Сигурно Адолф Хитлер.– Да. Интересувате ли се от история?– Всъщност, не особено. Но спряхте да разказвате на толкова инте-

ресно място, че не издържах на любопитството и потърсих информация в Гугъла. Като се има предвид това, че сте еврейка и периодът, в който се развива историята, не беше трудно да предположа какво ви е накарало да страдате.

1 Киремитчи, Туна. Молитвите остават. Превод от турски : Паулина Матеева. С., Труд, 2008.

���

– В такъв случай сигурно сте чували за Кристалната нощ2.– Не.– Искате ли да чуете?– Абсолютно.– Тогава, моля ви, затворете очи.– Защо?– Не задавайте въпроси. Затворете ги.– Добре.– Затворихте ли ги здраво?– Да.– Представете си първо една витрина... Като на магазин или на фа-

садата на оранжерия за цветя...– Хм...– Виждате ли я?– Виждам я.– Нека изведнъж витрината да се взриви3!– Какво?– Да се взриви! Да се натроши на парчета! Да стане на сол... Със

страхотен трясък... Представяте ли си го?– Да...– Сега мислете за хиляди такива витрини... Картината оживява ли в

представите ви?– Хиляди... – И всички се взривяват заедно с падащите върху тях тухли... В

нощната тъма, побесняла от гняв тълпа пали сградите, магазините... – Като на филм. – Да... Страхотен погром, оглушителни писъци, горящи къщи, уни-

щожени надежди... Зловещ дим, издигащ се в небето... И ви уверявам, това не е филм.

– Нацистите ли правят всичко това?– Палят магазините, синагогите и училищата... В онази студена

ноемврийска нощ всичко е така покрито с парчета стъкла, че улиците заблестяват ослепително на лунната светлина. Спираща дъха гледка... Затова наричат това черно събитие „Кристална нощ“.... От този момент нататък никой евреин не се чувства вече сигурен в Германия.

2 Нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г., в която нацистите извършват погром над евреите в Германия и Австрия (бел. пр.).

3 Героинята използва остаряла дума, която не се употребява вече в съвременния турски език (бел. пр.).

���

– Затова ли заминахте за Истанбул?– Всъщност беше идея на баща ми... Тъй като нацисткото правител-

ство обвини евреите за случилото се и под претекст, че трябва да платят обезщетение, наложи невероятни данъци. Изпращаха тези, които не мо-гат да платят, в концентрационни лагери. И баща ми поиска да заминем при роднините в Истанбул, преди положението да е излязло съвсем из-вън контрол. Мислеше най-вече за сигурността на внучката си. С Алдо планираха всичко. В началото на март с дъщеря ми щяхме да се качим на влака за Истанбул. А Алдо щеше да замине за участие на конференция в университета, в който учите в момента.

– Каква конференция? Не е ли можел да не участва?– Госпожице, ако познавахте Алдо, нямаше да се учудвате...– Той беше влюбен първо в професията си, после в мен... Никога не

съм го упреквала за това... Защото още от самото начало беше оставил в мен чувството, че работата му е преди всичко останало... Бях го приела такъв какъвто е... Не нацистите, ами всички дяволи от ада да бяха до-шли, нямаше да го откажем да отиде на конференцията...

– Разбирам.– При това направи каквото зависеше от него... Билетите, влакът,

Истанбул – всичко беше уредено... Това стана възможно благодарение на усилията на семейния приятел Сами Гюнцберг, който е бил зъболекар на Ататюрк, и това, че Алдо похарчи всичко, каквото има. И без това да-нъците бяха разорили баща ми. Напускайки Берлинската гара, си обеща-хме след една-две седмици да гледаме заедно светлините на Босфора.

– Хубаво...– Алдо ми разказа, че от известно време си кореспондира с истан-

булските университети и че е на път да бъде приет като академичен ка-дър. По онова време турските висши учебни заведения отваряха вратите си за евреите, най-вече за тези, които се занимават с точни науки.

– Беше ли всичко наред?– Не особено... Една седмица след като заминахме за Истанбул,

немската армия вече се бе отправила към Чехословакия... Хитлер беше на път да нападне Полша. Пътищата оттук до Истанбул изведнъж стана-ха много опасни.

– А господин Алдо как успя да стигне до Истанбул?– Там е въпросът... Не успя.– Добре, а как се видяхте?– Не можахме. – Но войната е продължила пет години.– Да.

���

– Не може да бъде, госпожо Розела...– Може, мадмоазел, за съжаление... Докато не свърши войната, с

Алдо не успяхме да се видим.

20.

Мило мое момиче Пелин,Когато Зелда ти даде това писмо, вече ще съм приключила своето

гостуване на този свят. Ако ти се иска, поплачи за мен, но нека сълзи-те ти не продължават дълго. В крайна сметка, живях дълъг живот и сама ще прецениш, че да искам нещо повече, би било алчност. Човек не трябва да се вкопчва с нокти в живота с ненужна страст…

Вярвам, ще ме извиниш, че се обръщам към теб „на ти“. Разбира се, беше мило да си говорим на „вие“ като френски гувернантки; дори имаше и един забравен стих за това. Но ми идва отвътре с тези по-следни мои слова да се обърна към теб като майка.

Хубаво мое дете,Ти освети последните дни от живота ми с твоите приказки и кра-

сота, за което съм ти благодарна. Дано да не си се отегчила много. Бих искала да ти разкажа всяко нещо много по-подробно и много по-умело, но за съжаление само толкова успях да направя.

Знаеш много неща за моя живот. Разбира се, и аз знам много неща за твоя. Дори трябва да призная, тъй като съм много по-стара кос-тенурка от теб, без да искам, ще отнеса в земята нещата, които ми разказа.

Самотата е лошо нещо, мила Пелин… Най-лоша е самотата, ко-ято не си избрала сама. Човек, останал сам в някой период от живота си повече от необходимото, може да направи много странни неща. На-пример може да даде странни обяви в местните вестници.

Може, без да иска, да украси миналото в своята памет и да го превърне в пиеса…

Или да украси настоящето, за да не забележат самотата му. Може да си измисля един Димитри, Алексей, Клаус-Петер и да изпита искреното желание да убеди себе си в тяхното съществуване. Безкрай-на е моята вяра, че ще признаеш, че имам право по този въпрос, мое момиче.

А понякога тези самотници изваждат късмет и се срещат като нас, за да се утешат взаимно. Познават се по своите рани… Също

���

като теб и мен, още от пръв поглед... Дали това ще стане в красивия Истанбул, или в подреден европейски град като този…

Самотата навсякъде е самота, дете мое. Също като молитвите ни, които са едни и същи навсякъде.

Адвокатът ми ще те потърси след седмица за формалностите по прехвърлянето на нотариалния акт. Поверявам ти къщата, котката и Зелда. Извини ме, че не те попитах за мнението ти по този въпрос.

Не мисля, че Таня ще създаде проблем за къщата. Молбата ми към теб е, ако дойде на погребението, да Ј кажеш следното: винаги много съм я обичала. Не знам доколко съм могла да бъда добра майка, но Бог е свидетел на безкрайната ми обич, която съм запазила за нея в сърцето си.

Виждаш, мила Пелин, че да бъдеш родител, е безкрайна сърдечна болка… Не я познавам, но съм убедена, че и твоята майка ще се съгласи с това.

Поднасям своите благодарности на всички, които ще дойдат на погребението и ще прочетат заупокойна молитва... Може би ти ще прочетеш това писмо преди погребението. Може би като свърши це-ремонията, ще излезете заедно със Саркис от гробницата. Устните ви ще шепнат за мен молитви, характерни за вашите религии. Вероятно този път ще ти се прииска да изпиеш чаша чай от акация. И Саркис ще те покани в сладкарницата си.

След това един до друг ще започнете да се отдалечавате по улица-та към хоризонта. Когато в края на улицата се смалите съвсем, каме-рата леко ще се вдигне и докато синьото пролетно небе изпълва екра-на, ще започнат да излизат финалните надписи...

А аз, седнала на най-хубавото място, ще наблюдавам всичко това, дете мое. Може би когато дойде есента и започнат дъждовете, ще се върна при теб като капка вода. Като хладен полъх на твоята буза…

Тогава отново ще си говорим, разбира се, ако това не те отегчава много…

Както казваше Алдо; Kedavos en bon’ora… Остани със здраве.Розела

Превод: Паулина МатееваПаулина Матеева

���

���

ЧАСОВНИКАРЯТ� Йомер Йозтюрк

Това време няма да отмине…

Часовете неспирно гонеха часовете. При все това не можех да въз-пра притеснението в душата си. Когато като дете кажех, че ми е при-теснено, ми отговаряха, че притеснена душа не излиза лесно. Сетих се за дядо си. Така казвали и на него в детството му. Преди време почина. Беше на 80 години. Преди да склопи очи, ни завеща: „Погребете ме в гробището в Еюп.“ Духовната атмосфера на това гробище, в което бяха погребани много хора от миналото, страшно го впечатляваше.

През 1923 г. в Истанбул е роден дядо ми. Все казваше, че е връстник на Републиката. Когато починал Ататюрк, учел в гимназията. В деня, в който починал, им станало много тъжно. Че на кого ли не му е било тъжно.

През 1943 г. го взели войник: служил четири години. Не е лесно. При това в годините на войната. И да кажем: „Стари хора“, и да подми-нем, но никой от нас не се е сблъсквал с такива трудности.

През 1947 г. си взел уволнителния билет и веднага се върнал в Ис-танбул. Тутакси се оженил.

Незабавно започнали да се сдобиват с благата от прехода към мно-гопартиен живот. Учредили се много нови партии. При изборите, прове-дени през 1950 г., Демократическата партия дошла на власт. Лидерът на Народнодемократическата партия много обичал премиера Аднан Мен-дерес. И дядо ми бил негов почитател.

„Направи много големи добрини за страната“, казваше дядо ми за него. Тези, които го обвинявали в насилие, всъщност са грешали.

Този голям държавник бил екзекутиран през 1961 г. Народът с дни лял сълзи за него. Медиите пък жестоко нападали премиера и сътруд-ниците му по време на съдебния процес на Ясъада2. Пресата наричала арестуваните министри и депутати „низвергнатите“. Даже и филм на-правили – Низвергнатите на Ясъада“.

1 Özt�rk, Ömer. Ýstanbul 1973. “Saatçi”, Lamure Kitap, Ýstanbul, 2007, 41–43.2 Ясъада е малък остров в Мраморно море, близо до Истанбул. На него се про-

веждат съдебните заседания на арестуваните при преврата от 27 май 1960 г. депутати и министри от Демократическата партия (бел. пр.).

��0

Преди време, като минавах покрай празния разнебитен магазин на булевард Бахарийе3, много се разчувствах. Защо ли? Защото едно време това беше магазинът на скъпия ми дядо, та затова. Нещо повече, това е исторически магазин. Ах! Не знаех, ала по-рано Кадъкьой е бил един от кварталите на стария Истанбул, където се е живяло най-енергично. Хората познавали звуците, издавани от трамвая, който се качвал до Ал-тъйол и оттам завивал към булевард Бахарийе. Та нали по онова време звуците са били по-хармонични. Дори и амбулантните търговци, без да безпокоят никого, представяли стоките си с изтънчена игра на думи. Кой би могъл да забрави пазаруването от Бурхан, който се занимавал с амбу-лантна търговия по корабите през 70-те години.

Разрешете да погаля този стогодишен джобен часовник, който стои крайно благородно в библиотеката ми. Този часовник вече е спрял. Не показва времето. Но времето в никакъв случай не е спряло. То настой-чиво продължава да минава и отминава, без да обръща внимание на нас, смъртните.

Този часовник е бил на бащата на дядо ми. Бащата на дядо ми, Ос-ман ефенди, отворил часовникарски магазин на булевард Бахарийе. Ед-новременно и продавал, и ремонтирал часовници. Всяка сутрин идвал в магазина с дълбока любов, пиел сутрешното си кафе, след това се за-лавял да продава или да ремонтира любимите си часовници. Цял ден разговарял с тях.

Било времето на примирието4. Един ден възрастна жена с фередже дошла в магазина. Военно време. Истанбул под окупация. Ясно, че же-ницата имала нужда от пари. Подала на дядо ми джобния часовник със златна верижка. Той гледал дълго часовника, развълнувал се. Въпреки че нямал нужда, купил този часовник. След това все го пазел, сякаш онази тайнствена госпожа някой ден щяла да дойде и да вземе часовника. А преди да умре, го поверил на дядо ми.

Когато една година след преврата от 27 май умрял бащата на дядо ми, дядо ми започнал да върти часовникарския магазин на булевард Ба-харийе. Сякаш се противопоставял на съвременните условия, продъл-жавал с часовникарството по стария начин. Така че разбираше езика на всякакви часовници, лекуваше ги.

3 Бахарийе е квартал на Истанбул, известен с културните си прояви (бел. пр.). 4 Вероятно авторът има предвид Мудроското примирие от 30 октомври 1918 г.

(бел. пр.).

���

Не се получи. Времето, което показваха тези много обични часов-ници, като променяше всичко, не пренебрегна и този исторически мага-зин на дядо ми, че и на прадядо ми.

Преди време, когато минах покрай онзи разнебитен магазин, раз-брах, че вече и спомените са съсипани. Единственият спомен, който ми остана, е този джобен часовник със златна верижка, принадлежал на една от последните османски дами.

ПО СЛЕДИТЕ НА ВРЕМЕТО

Замислих се за слънчевите часовници, които в миналото са били правени, за да се определя времето, и много малко от които са стигнали до нас. След това пред очите ми минаха много стари часовници; джобни часовници, стенни часовници, ръчни часовници. Дългогодишните жи-тели, които след години стоят пред вратата на една изоставена дървена къща… Постоянно звучащите тиктакания в тишината на нощта… Май-сторите на часовници, които с времето един по един изчезват… Виждал съм много по битаците такива часовници.

Може би всичко това е заради тези, които казват, че „новото е за предпочитане“. Кой знае.

Превод: Милена Йорданова

���

���

ПРЕВОДИ НА ИЗБРАНИ СТИХОВЕ ОТ ТУРСКИ ПОЕТИ

АХМЕД ХАшИМ(�884 – �933)

Карамфил�

Връз устните на моята любимае карамфилът огнена искра –по болката душата го разбра.

От знойния му аромат ранени,дъжд сипе се от пеперуди обгорени.Кръжи около него моето сърце –кат пеперуда нощна, пърхаща с криле.

Конник2

Отвъд бакърено опалените върховепрепуска конник кървавочервен.Начеват схватка с сетните лъчивъв вечерта унила облаци-бойци.

В съд меден пламък езерото е сега.Маждраци алени прободоха водата.Реят се, потрепвайки, във небесатаразкъсаните бойни знамена.

1 Necdet, Ahmet. Modern Türk Şiiri, s. 165, Broy Yayýnlarý, 1993.2 Soysal, Ýlhami. 20. Yüzyýl Türk Şiiri Antolojisi, s. 40. Bilgi Yayýnevi, 7. basým,

2002.

���

ЯХИЯ КЕМАЛ БЕЯТЛЪ(�884 – �958)

Тишината на кораба3

Да вдигне котва, щом дошъл е ден,потегля кораб в неизвестността.И сякаш е от пътници лишенот пристана отплава в тишина.Но никой с кърпичка или ръказа сбогом не помахва от брега.Към хоризонта черен гледат влажните очи.Ах, бедните сърца! Последен кораб е товаи от разлъките в живота сетната тъга!Напразно влюбени, любими бдят със днида зърнат своите обични пак – не знаят,че в дома си нов онези за път назад нехаят.Години минаха; от пътниците ни следаи никой повече не слезе на брега.

3 Soysal,, Ýlhami,, 20. YüzyYüzyüzyzyýl Türk Şiiri Antolojisi, s. 46. Bilgi Yay Türk Şiiri Antolojisi, s. 46. Bilgi YayTürk Şiiri Antolojisi, s. 46. Bilgi Yayürk Şiiri Antolojisi, s. 46. Bilgi Yayrk Şiiri Antolojisi, s. 46. Bilgi Yay Şiiri Antolojisi, s. 46. Bilgi Yayiiri Antolojisi, s. 46. Bilgi Yay Antolojisi, s. 46. Bilgi YayAntolojisi, s. 46. Bilgi Yay, s. 46. Bilgi Yays. 46. Bilgi Yay. 46. Bilgi YayBilgi Yay YayYayýnevi, 7. bas, 7. basbasým,, 2002.

���

АХМЕД КУТСИ ТЕДЖЕР(�90� – �96�)

Туй е ясно4

Смъртта ще дойде сутрин, туй е ясно,страхливо щом надникне светлината.Спусни пердето над прозорче тясносвещта да бди – другарка на луната.

Изтичай да им кажеш новината:наемателят издъхна сутринта.Да чуят хората; от общината; от общината от общинатада дойдат и ме вземат от света.

Ковчега ми навън щом изнесат,с тълпата мойто име забрави.А вещите със мен да се простят,отворена вратата остави.

4 Soysal, Ýlhami. 20. Yüzyýl Türk Şiiri Antolojisi, s. 85. Bilgi Yayýnevi, 7. basým, 2002.

���

АХМЕД ХАМДИ ТАНПЪНАР(�90� – �962)

Утро5

Прозореца си отвори за полъха прохладен,отсреща багрите променя си дървото във зори.Към хоризонта побелял впий поглед жаден,сънят да се изтъркули от твоите очи.С косите ти да си играе ветреца остави,на твойто тяло пролетта със сребърната голотанедей ти кри.Да гали всичко в теб – косите, шията, гръдта,да милва от ефир прекрасната уста…щом по-красива си и от нощта.

5 Tanpýnar, Ahmet Hamdi. Şiirler, s. 9, Yeditepe Yayýnşarý, 1961.

���

НАЗЪМ ХИКМЕТ (РАН)(�902 – �963)

Пробуждането на Вера6

Столовете на крак унесени са в сън, и масата,килимът по гръб лежи, със клепките на свойте шарки замижал,спи огледалото,очи прозорците притиснали са плътно,нозе провесил, балконът спи,комините на покрива отсреща спят, на тротоара акациите също,спи облакът, а на гърдите му – звезда,навред: и вътре, и навън спи светлината,щом ти очи отвори, цвете мое,столовете пробудиха се и хукнаха из стаята от ъгъл в ъгъл, и масата,килимът се надигна и приседна, а шарките му кичести разпъпиха,и огледалото разбуди се подобно езеро в зори,прозорците отвориха огромни сини очи,събуди се балконът и нозе подгъна,на покрива отсреща запушиха комини,облакът пък се прозина и в стаята ни хвърли от гърдите си звездата,и вътре, и навън, навред се пробуди светлината, изгря във твоите коси, снагата ти обнажена и белите нозе обви. Москва, май 1960

6 Necdet, Ahmet. Modern Türk Şiiri, s. 213–214, Broy Yayýnlarý, 1993.

���

АХМЕД МУХИБ ДРАНАС(�909 – �980)

Серенада7

Ти роза от прозореца към мен хвърли,сърцето ми да озари рояк лъчи.Като сезон аз спрях пред твоята врата,в очите – облаци, в косите ми – роса.

Ти крехка роза си, разпъпила листа.Лудешка страст у мен във пролет избуя.Аз, морен друмник, идещ отдалеч,дар нося – песен в чуждоземна реч.

Под бремето на пъпката притихва клонът,върху Ј трепкат бистри капчици – корона.За теб процежда се от клоните омая,за тебе карамфил, жасмин ухаят.

И сякаш птица пее със твоите уста,разпуква нарцис взорът ти във моята душа.В акациите скрита зората, що трепти,е нежна като допир до твоите страни.

Щом роза от прозореца към мене хвърлиш ти,рояк лъчи тоз миг сърце ще озари.Като сезон прекрачвам твоята врата,в очите – облаци, в косите ми – роса.

7 Hengirmen, Mehmet – Ko�, Nurettin., Mehmet – Ko�, Nurettin.Mehmet – Ko�, Nurettin. – Ko�, Nurettin.Ko�, Nurettin.�, Nurettin.Nurettin.. Türkçe Öürkçe Örkçe Öçe Öe Ö Öðreniyoruz 2, s. 47, Engin Yay 2, s. 47, Engin Yays. 47, Engin Yay. 47, Engin YayEngin Yay YayYayýnevi,, 1997.

���

ЗИЯ ОСМАН САБА(�9�0 – �957)

Крачейки по една улицарачейки по една улица8

Да крача по улицата каменна, обрасла със трева,през дъхавата сянка на градинската стена,в далечината – от училищната младост песента,да пия от чешмата на ония дни безоблачни вода.Познайници на моето сърце – при всяка среща,по старому е всичко, всеки е щастлив.Напомня ми за моя дядо старецът отсреща,от детството другаря – рижавият котарак, е жив.Простил е сякаш Господ всичките ми грехове,невкусена любов усещам в своето сърце.По този път да тичам, ах, да тичам ми се ще,може би в оня край мечтан той мен ще отведе.

8 www.e-sehir.com/siirler/yazar80.html.e-sehir.com/siirler/yazar80.htmle-sehir.com/siirler/yazar80.html-sehir.com/siirler/yazar80.htmlsehir.com/siirler/yazar80.html.com/siirler/yazar80.htmlcom/siirler/yazar80.html/siirler/yazar80.htmlsiirler/yazar80.html/yazar80.htmlyazar80.html80.htmlhtml

��0

ДЖАХИД СЪТКЪ ТАРАНДЖЪ(�9�0 – �956)

Унесеният мъртвец9

Жена красива вчера минакрай моята могила.Унесен гледах до наситанозете Ј –съкровища от светлина,които на нощта покоя ми смутиха.Не ще повярвате, ако река –да вдигна кърпата понечих, която изтърва,да Ј подам в ръка;забравил бях, че мен ме няма вече на света.

9 Soysal, Ýlhami. 20. Yüzyýl Türk Şiiri Antolojisi, s. 170–171. Bilgi Yayýnevi, 7. basým, 2002.

���

ОРХАН ВЕЛИ КАНЪК(�9�4 – �950)

Стих с опашка10

Не е възможна дружба между нас,разлъка тежка пътищата ни гнети,котката си на месаря от квартала ти,дете на улицата пък съм аз.В съд калайдисан е твойто блюдо,,а мойто на лъва е във пастта.В съня бленуваш ти за любовта,аз кокал да докопам и насън е чудо.

Ама и твойта не е лесна, братко,не е изобщо лесна знай,да махаш със опашка сладкобез отдих всеки божи ден във тоя рай.

10 Veli, Orhan., Orhan.Orhan. Bütün Şiirleri, s. 120, Adam Yayütün Şiirleri, s. 120, Adam Yaytün Şiirleri, s. 120, Adam Yayün Şiirleri, s. 120, Adam Yayn Şiirleri, s. 120, Adam Yay Şiirleri, s. 120, Adam Yayiirleri, s. 120, Adam Yay, s. 120, Adam Yays. 120, Adam Yay. 120, Adam YayAdam Yay YayYayýnlarý, 2000.

���

Песен за Истанбулесен за Истанбул11

Казват ми Орхан Вели,син съм на Вели.Един несретник в Истанбул.Край Босфорапод купола небесенседя на Румелихисар,подхванал песен,в неописуема печал.

„Възпявам мрамора ти, Истанбул,и чайките, що кацат, о, кацат на моята глава.Сълза на горест в очите мигом заблестя.О, непостоянна моя,заради тебе съм така.“

„На Истанбул в сърцето – кино.Самотника у мен тъга терзае,но нека майка ми да не узнае,не пращайте Ј вие вест.Човешки говор, сласт и вино…Какво са те,заради тебе щом съм аз злочест,любима…“

Казват ми Орхан Вели,син съм на Вели.В неописуема печалседя на Румелихисар,подхванал песен.Един самотникв Истанбул.Но кой ли мойта песен чу?

11 Veli, Orhan., Orhan.Orhan. Bütün Şiirleri, s. 120, Adam Yayütün Şiirleri, s. 120, Adam Yaytün Şiirleri, s. 120, Adam Yayün Şiirleri, s. 120, Adam Yayn Şiirleri, s. 120, Adam Yay Şiirleri, s. 120, Adam Yayiirleri, s. 120, Adam Yay, s. 120, Adam Yays. 120, Adam Yay. 120, Adam YayAdam Yay YayYayýnlarý, 2000.

���

ОКТАЙ РИФАТ(�9�4 – �988)

Ти и другитеи и другите�2

Единствена си ти по улицата, що вървиш,единствена си ти в креслото, що седиш.Едничка чашата ти догоре пълна е с вода.Сочна и страстна единствено е твоята уста.С кръст тънък, с гръд уханна единствена си ти.Единствено ръката твоя гривната краси.

Щом тръгнат си, изчезват всички други в миг,в далечината близка единствено оставаш ти.

Съдба13

Що за страдание това е!Работя в счетоводство със двамина,а хич по сметките ме няма.Имамбайълдъ от гозбите ми е любима,но за стомаха ми вредата е голяма.Сърцето ми една девойка със лунички знае.Обичам я,за мене тя нехае.

12 Soysal, Ýlhami. 20. Yüzyýl Türk Şiiri Antolojisi, s. 230. Bilgi Yayýnevi, 7. basým, 2002.

13 Soysal, Ýlhami. 20. Yüzyýl Türk Şiiri Antolojisi, s. 231. Bilgi Yayýnevi, 7. basým, 2002.

���

С. АЛДАНЪР(�9�5)

Дясната ми ръка�4

По рождение е сръчна таз ръчица,пустата десница.Полите хорски да целува, да поздравява,перото по листа да разиграва,да хвърля зара, автографи да раздава,по рождение е майсторка голяма,като нея друга лудетина няма.

ФАЗЪЛ ХюСНю ДААЛАРДЖА(�9�4 – 2008) – 2008))

Хвърчило�5

Над града огромен хвърчило съм с откъснато въже.Поклаща се гръдта ми, брулена от ветрове.Над града огромен хвърчило съм с откъснато въже,с мечтите си детството издигна ме в синьото небе.

14 Soysal, Ýlhami. 20. Yüzyýl Türk Şiiri Antolojisi, s. 251. Bilgi Yayýnevi, 7. basým, 2002.

15 Kaplan, Mehmet. Şiir Tahlilleri 2, Cumhurityet Devri Türk Şiiri, s. 144, Dergâh Yayýnlarý, 8. baský 1999.

���

На животните е повелителка нощта�6

На животните е повелителка нощта,пухена и непрогледна.Като че самка, в мене смелост вдъхва тя,щом за любимата помисля, ненагледна.

Път сторва на легендите красивиунесена във сънища кръвтаи спомените втурват се със устрем, диви,от планините, в свойта голота.

Изпълнили сме тез тръстикизадружно – вълци, птици.И за любов, и за наслада жадна в мракана зъбите ми бляска белотата.

МЕЛИХ ДЖЕВДЕТ АНДАЙ(�9�5)

Дървото, останало без покойървото, останало без покой17

Зная аз едно дървов околностите на лозята,за щастие не чувало бе то – виж ти на Господа делата.

Познава туй дърво деня, нощта,вятъра, четирите сезона и снега,светлика обожава на луната,ала не хули тъмнината.

16 Kaplan, Mehmet. Şiir Tahlilleri 2, Cumhurityet Devri Türk Şiiri, s. 151, Dergâh Yayýnlarý, 8. baský 1999.

17 Berkiye, Atilla., Atilla.Atilla. 20.nci Yüzy20.nci Yüzynci Yüzy YüzyYüzyüzyzyýl Türk Edebiyat Türk EdebiyatTürk Edebiyatürk Edebiyatrk Edebiyat EdebiyatEdebiyatýndan Seçmeler, s. 177, Aral Seçmeler, s. 177, AralSeçmeler, s. 177, Aralçmeler, s. 177, Aralmeler, s. 177, Aral, s. 177, Arals. 177, Aral. 177, Aral177, Aral, AralAralýk yay yayyayýnlarý, 2001.

���

Ще взема да му дам аз книга,че толкова покой му стига.Любов какво е да научи то,тогаз го вижте туй дърво.

Отгде се взе?�8

Роди се слънцето, луната,на земятанародиха се цветята,зверовете,на човека синовете,след толкоз трудявиха се глаголите и имената…

А лъжата,отгде се взе лъжата?

БЕХЧЕТ НЕДЖАТИГИЛ(�9�6 – �979)

Полска песен�9

В полето с жълтите тревилежа, в земята поглед впил,а там вълнение цари:мравуняк шета там беспир.

На дланите ми каца калинчица една.Лети, лети! – да кажа:тя взе, че отлетя.

18 Soysal, Ýlhami. 20. Yüzyýl Türk Şiiri Antolojisi, s. 251. Bilgi Yayýnevi, 7. basým, 2002.

19 Necdet, Ahmet. Modern Türk Şiiri, s. 345, Broy Yayýnlarý, 1993.

���

На Пан лъхът е хладен,но гали той снагатаи за духа отрадентриумф е на земята.

Тъй сладко на природата в сърцетоследобедът премина на полето.Спокоен, мирен и блаженизтъркули се още един ден.

Превод: Жана Желязкова

���

���

ЗА АВТОРИТЕ

Искра БаеваДоц. д-р Искра Баева е преподавател по съвременна световна и българска

история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирала е в Полша и САЩ.

Авторка е на книгите: Утопия и реалност (С., УИ „Св. Климент Охрид-ски“, 1991 – съавтор); Източна Европа след Сталин 1953–1956. Полша, Унга-рия, Чехословакия и България (С., УИ „Св. Климент Охридски“, 1995); Бълга-рия и Източна Европа (С., Парадигма, 2001); La Bulgarie contemporaine entre l’Est et l’Ouest (Paris, L’Harmattan, 2001 – co-author); Bulgaria in Global Processes (Vassil Prodanov ed. New York, 2004), Global Scholarly Publications (co-author); Българските преходи 1939–2005 (С., Парадигма, 2006 – съавтор); Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1949–1955 (С., Полис, 2003 – съавтор); Тодор Живков (С., Кама, 2006); Vademecum. Contemporary History Bulgaria. A Guide to archives, research institutions, associations, museums and sites of memory. Ed. by Iskra Baeva and Stefan Troebst. Sofia-Berlin, 2007; University of Sofia St. Kliment Ohridski. The First 120 Years. Sofia, 2008, St. Kliment Ohridski University Press (co-author); Историjа Бугарске. Clio-Клио, Београд, 2008 (co-author); Bulgarien von Ost nach West. Zeitgeschichte ab 1939. Braumueller. Wien, 2009 (co-author).

Йорданка БибинаДоц. д-р Йорданка Бибина е изследовател на турската културна история

в Института по балканистика, БАН. Заместник-председател е на Научния съ-вет на Института. Завършва специалността Турска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Защитава дисертация по проблемите на културната политика на Турция след Втората световна война. Специализира в САЩ по програмата „Фулбрайт“. Има множество научни и популяризаторски публикации по въ-просите на новата турска литература, двустранните българо-турски отноше-ния, турскоезичния печат в България, преводната рецепция на турската лите-ратура в България, съвременното турско изобразително изкуство. Участва в редица национални и международни конгреси и конференции, включително и на Турското историческо дружество. Публикува изследване върху История на старата турска литература.

Лектор е в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски“, Нов български университет, Благоевградския университет. Същевременно е пре-водач и редактор на турска художествена литература към различни българ-ски издателства. Член е на Асоциация „КЛИО“ за исторически изследвания, на Асоциация за сравнително литературознание АКСЛИТ, на Асоциацията на Фулбрайтерите в България, на българското Дружество за изучаване на ХVІІІ в. Участва в редколегията на сп. International Turkologia.

��0

Валентина Ганева-РайчеваД-р Валентина Георгиева Ганева-Райчева е старши научен сътрудник ІІ

ст. в секция „Антропология на словесните традиции“ в Института за фолклор при Българската академия на науките. От края на 2003 г. е научен секретар на Института за фолклор. Лектор е на етноложки дисциплини в Пловдивския уни-верситет „Паисий Хилендарски“; на антропологически курсове в департамент „Антропология“ при Нов български университет и магистърски програми по културна антропология към Философския факултет, катедра „Теория и история на културата“.

Областите на нейния изследователски интерес са: всекидневно разказване; локални култури; етнични и конфесионални общности в България (католици, мюсюлмани); българската диаспора; културна памет; културна идентичност; интеркултурен диалог; съвременни културни практики и културни политики; културно наследство; културата като среда на живеене и ресурс за местно раз-витие.

Автор е на монографиите: Еньовден. С., ИК „Септември“, 1990. 79 с.; Са-кар. Етнографско, фолклорно и езиково изследване (колективна монография). С., АИ „Марин Дринов“, 2002. 479 с.; Разказване и идентичност. С., ИК „Яр“, 2004. 231 с.; Българите в Унгария – проблеми на културната идентичност. С., АИ „Проф. Марин Дринов“, 2004. 156 с.

Участва в редица проекти, сред които: българо-френски проект „Наслед-ство и диалог между културите“, финансиран от министерствата на външните работи и на културата на Република Франция; „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия“ (ръководител на проекта) и други.

Жана ЖелязковаРодена e в г. Бургас. Завършила e английска езикова гимназия в родния

си град, а впоследствие – специалност Тюркология в СУ „Св. Климент Охрид-ски“. Понастоящем работи като главен асистент в катедра „Тюркология и ал-таистика“ към Факултета по класически и нови филологии в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава следните теоретични дисциплини в бакалавърската сте-пен на специалност Тюркология: История и историческа граматика на турския език, Турска диалектология, Сравнителна граматика на тюркските езици, Увод в теорията и практиката на превода. Работила е и като хоноруван преподавател в Бургаския свободен университет, в Шуменския университет „Епископ Кон-стантин Преславски“, а в момента преподава на хонорар в НБУ в департамента за Средиземноморски цивилизации.

Има публикации по езиковедски и литературоведски проблеми в Бълга-рия и Турция, а също и преводи на съвременна турска поезия и проза. Автор е на разговорници по турски език и по български език за турски граждани. Пише поезия на турски език. Превежда поезия от английски език.

���

Благовеста Иванова-цоцоваД-р Благовeста Иванова-Цоцова е родена в София. През 70-те г. на ХХ в.

живее и учи в Прага, Чехословакия. През 1983 г. завършва история и теория на изкуството в Историческия факултет на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“. От същата година работи в Националната художествена га-лерия. През 1996 г. защитава докторат на тема Портретът в църковната жи-вопис през ХVІІІ–XІХ в. Специализира в Централния европейски университет, Будапеща, по проблемите на портрета от ХVІ–ХІХ в. в страните от Източна и Югоизточна Европа. Куратор е на над 60 изложби на български и чуждестран-ни автори в НХГ и в страната. От 2007 г. е редовен доцент в Архитектурния факултет на ВСУ „Любен Каравелов“. Работи в областта на изкуството на Бъл-гарското възраждане и историята на архитектурата. Автор е на студии и статии, сред които са посветените на българските институции в Цариград през Въз-раждането, художествената сбирка в Българската екзархия, строителството на храма „Св. Стефан“. Инициатор е на редица приложни изследвания, свързани с опазването на архитектурния паметник. Членува в Съюза на Българските ху-дожници, Съюза на учените в България, Association internationale des critiques d’art и е член на борда на Американския биографичен институт.

Хайрие Сюлеманоглу ЙенисойПроф. Хайрие Сюлеманоглу Йенисой е родена през 1934 г. в гр. Кричим.

Завършва тюркология и българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Работи като учителка по турски език и литература в Турското педагогическо училище гр. Кърджали. След това е назначена за завеждащ Катедра „Турски училища“ в новооткрития Институт за усъвършенстване на учители в Стара Загора. Препо-давател е по турски език в специалността Тюркология при Софийския универ-ситет, където работи 22 години. След това е преместена на работа в Института по балканистика при Българската академия на науките.

През 1991 г. постъпва на работа в Анкарския университет и основава спе-циалността българска филология. В университета в гр. Мугла чете лекции по дисциплините: румелийските (балканските) турски диалекти и литературата на балканските турци.

Специализира в Азербайджанския държавен университет (1970), защита-ва докторска дисертация в Института по езикознание при Азербайджанската академия на науките (1995). През 1987 г. е избрана за доцент. Професор е от 2003 година.

Научноизследователската Ј дейност е главно в областта на балканското езикознание, по-специално: турско-балкански и славяно-турски (и тюркски) езикови контакти. В обсега на нейните проучвания са и културните въпроси на балканските турци.

Има издадени книги (монографии, студии, сборници и учебници), както и статии, публикувани в университетски годишници и международни научни списания. Участва в международни проекти по филологически проблеми. Чле-нува в международни научни дружества.

���

Милена ЙордановаМилена Йорданова е асистент по практически турски език в катедрата по

Тюркология и алтаистика, ФКНФ, СУ „Св. Климент Охридски“. Завършва СУ „Св. Климент Охридски“, специалност Тюркология – бакалавър; и магистър-ска програма Приложно-лингвистична туркология в катедра по Тюркология и алтаистика, СУ „Св. Климент Охридски“. Научните Ј публикации са в облас-тта на фразеологията.

Евгения КалиноваДоц. д-р Евгения Калинова преподава съвременна българска история в

Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Чете лекции за външната политика на България след Втората световна война в специалност „Международни отношения“ в Юридическия факултет на СУ. Води специализирани курсове в една бакалавърска и няколко магистърски про-грами в Софийския и Пловдивския университет и в Националната художест-вена академия. Изследва проблеми, свързани с международните отношения на България след Втората световна война, политиката към малцинствата, както и културната политика на страната в контекста на взаимодействията между властта, идеологията и интелигенцията. Автор е на десетки статии и студии, както и на монографиите Победителите и България 1939–1945, Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944–1955 (съавт. И. Баева), Българските преходи 1939–2005 (съавт. И. Баева) и на публикуваните в Париж La Bulgarie contemporaine entre l’Est et l’Ouest (co-author I. Baeva) и във Виена Bulgarien von Ost nach West. Zeitgeschichte ab 1939 (co-author I. Baeva).

Георг КраевПроф. д-р Георг Краев изследва моделите на класическата българска фол-

клорност, реконструира съдържанието на „живата старина“ с научния си опит и преподавателска дейност, с практиката си в медиите, успява да докаже, че класическият български фолклор е ценна част от цялостната култура.

Георг Краев e специалист по фолклорни изкуства, преподавател в Депар-тамент „Музика“ в Нов български университет. Научните му интереси включ-ват класически фолклор, класическа фолклорна обредност, постфолклор и па-рафолклорни явления, поп-култура, семиотика на фолклорността, когнитивис-тика и фолклор и др. Професионалната му реализация започва в Института за фолклор – БАН (1975–1990) и продължава като Директор на Столична библио-тека и преподавател в НБУ, редактор в Програма „Христо Ботев“ – БНР (1991–2003) и като Директор на програма „Български фолклорни изкуства“ – НБУ. В периода 1995–1997 е асистент в НБУ, н.с. в Института по тракология – БАН. През 1998–2000 е зам.-декан и декан на факултета Продължаващо обучение, а в периода 2001–2003 – Директор програма „БФИ“, зам.-директор на Центъра за социални ресурси. От 2004 г. и понастоящем е доцент и професор в НБУ.

���

Невена МатееваРодена е през 1948 г. в София. Завършва специалност Турска филология в

СУ „Св. Климент Охридски“. През 1972 г. постъпва на работа в Министерство-то на външните работи като преводач с турски език. През 1981 г. заминава в Истанбул, където специализира шест месеца в Истанбулския университет, след което е изпратена на задграничен мандат в Посолството на България в Анкара. Освен този мандат, който продължава до 1987 г., през 1990 г. отново заминава на работа като правителствен преводач по турски език в Българското посолство в Анкара. През 1994 г. получава дипломатически статут и от 1997 до 2001 г. работи като дипломат в Посолството в Анкара. От 2003 до 2006 г. е изпратена отново на задграничен работа в Българското посолство в Анкара като първи секретар, а по-късно като съветник. Понастоящем работи като консултант в Министерство на външните работи, секция „Турция“, дирекция „Европа I“.

Паулина МатееваРодена e на 5 юни 1978 г. в София. Заминава заедно с родителите си в Ан-

кара, където майка Ј Невена Матеева е изпратена на задгранична работа като преводач с турски език в Посолството на България в Турция.

Основното си образование завършва във френското училище „Шарл де Гол“ към Посолството на Франция в Анкара. След завръщането си в България продължава обучението си във френската гимназия „Алфонс де Ламартин“ в София. През 1997 г. отново заминава за Турция заедно с родителите си и през 1998 г. завършва колежа „Тевфик Фикрет“ в Анкара. Тя е първата българка, завършила този престижен колеж с изучаване на френски език.

През 2000 г. сп. Кайнак (Извор), издание на Турския културен център в София, публикува нейни стихове на турски език.

През 2007 г. завършва специалност Тюркология в Софийския университет „Климент Охридски“, София.

Известно време работи като преподавател по турски език в столична гимназия. Занимава се с преводи на художествена литература. Първата преве-дена от нея книга е Молитвите остават на турския писател Туна Киремитчи, която излезе от печат през юли 2008 г. Превела е и книгата Критиму, Моят Крит на младата турска авторка Саба Алтънсай, която в скоро време ще излезе от печат.

Понастоящем следва магистратура в специалността Дипломация и меж-дународни отношения в Нов български университет в София.

Хюсеин МевсимДоц. д-р Хюсеин Мевсим е преподавател в Катедрата по български език

и литература във Факултета по език, история и география на Анкарския уни-верситет. Роден е в с. Козлево, обл. Кърджали. Завършва българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (1989), защитава магис-тратура (2002) и докторат (2005) в Института за социални науки на Анкарския университет.

���

Преводач и съставител на антологии и сборници с поезия, разкази и дра-матургия. Автор на десетки статии и изследвания по български фолклор, ли-тература и история, а така също на монография Константин Костенечки и „Житие на Стефан Лазаревич“.

Бранимир МладеновБранимир Младенов е извънреден и пълномощен посланик на Р България

в Анкара – Турция (от 2 май 2006 г.). Роден на 20 август 1957 г. в София.Има висше юридическо образование – завършва Юридически факултет

на Софийски университет, специалност „Право“ през 1982 г. През 1992 г. за-вършва курс по дипломация и международни отношения в Хувъровия инсти-тут, Станфордски университет, САЩ.

Посланик Младенов е професионален дипломат с широк опит в дву-странната и многостранната дипломация. Неговата професионална кариера е концентрирана върху района на Югоизточна Европа, въпросите на правата на човека и международните организации. Участва като представител на Бълга-рия и член на официални български делегации на двустранни и многостранни срещи, включително преговори по мерки за укрепване на доверието и процеси на регионално сътрудничество.

Работи в отдел „Балкански страни“ и в управление „Югоизточна Европа“ на МВнР (1988 и 1991–1993). Бил е трети секретар и съветник в Посолството на България в Анкара (1988–1991) и зам. ръководител в Посолството на Бълга-рия в Анкара (1993–1997). През 1997–1998 работи като съветник и началник на отдел „Регионално сътрудничество“, Дирекция „Югоизточна Европа“ в МВнР. От 1998 до 2003 г. е генерален консул в Истанбул. Работи и като началник на отдел „Международни хуманитарни организации“ в МВнР (2003–2006).

Николай НеновД-р Николай Ненов е роден през 1966 г. Завършва българска филология

във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, доктор е по ет-нология към БАН, понастоящем е директор на Регионалния исторически музей в град Русе.

Николай Ненов е експерт по въпроси на културното наследство, лектор по етнология и фолклористика, участва в редица проекти по въпросите на култур-ното наследство, културните и екосистеми, има над 60 научни публикации по въпросите на връзката между поколенията, културните различия и гражданско-то общество, археологията, реставрацията и консервацията на културни цен-ности, връзките между етносите, организацията на социалното пространство, гражданските инициативи и сдружения. Има редица книги на краеведски теми, автор е на монографията Български хайдушки епос – произход и развитие. Пра-ви задълбочени проучвания в областта на ежедневната и ритуалната култура в села и региони в Русенска област. Участва в различни проекти и научни фору-ми в своята област в Македония, Румъния, Канада, Турция, Испания, Италия, Великобритания, Германия.

���

Николай Ненов е член на Съюза на българските учени, член на Нацио-налния съвет по недвижимото културно наследство при Министерството на културата, основател и член на „Онгъл“ – Българска национална асоциация по етнология и антропология, основател и член на Центъра за изучаване на фолк-лор и литература „Св. Димитър Басарбовски“ към Русенския университет и на други научни общества и организации.

Дарина Петрова Д-р Дарина Петрова завършва турска филология в Софийския универси-

тет „Св. Климент Охридски“. Защитава дисертация по история в Института по балканистика към БАН през 1987 г. Като научен сътрудник в продължение на 10 години работи в областите на българо-турските отношения, историята и културата на съвременна Турция. Специализира в Германия, Австрия и САЩ (със стипендия на Фондация „Фулбрайт“). Автор е на повече от 50 научни и научнопопулярни студии и статии, както и на две книги – „България. Турис-тически справочник и българо-турски разговорник“ (1992) и „Цариградските българи“ (2000). Участва с доклади в многобройни международни научни кон-греси, конференции и симпозиуми. Работите Ј са публикувани в български, немски, турски и американски научни издания.

През 1993 г. след конкурс започва работа на дипломатическа длъжност в Министерството на външните работи. Била е на задгранична работа като вице-консул в Генералното консулство на Р България в Истанбул, втори секретар в Посолството в Бейрут и съветник в Посолството в Анкара. Научните Ј инте-реси включват широк кръг въпроси на културните и цивилизационни взаимо-действия, модернизацията на ислямските общества, историята и културата на страните в Близкия изток, Османската империя и Турция.

Наталия РашковаД-р Наталия Рашкова е етномузиколог, доктор по изкуствознание, старши

научен сътрудник ІІ степен в Института за фолклор при БАН. Завършва Наци-оналната музикална академия „Панчо Владигеров“. Научните Ј публикации са свързани с антропологията на музиката, инструменталното фолклорно му-зикално изпълнителство, градската етномузикология, културната идентичност, мигрантските общности. Ръководи и участва в международни проекти за етно-ложко изследване на български общности зад граница (Унгария, Словакия). Участва в експертни съвети на Държавната агенция за българите в чужбина, Министерството на културата и Международния център по проблемите на мал-цинствата и културните взаимодействия. Преподава в бакалавърски и магис-търски програми на СУ „Св. Климент Охридски“, ПУ „Паисий Хилендарски“, ЮЗУ „Неофит Рилски“, Нов български университет.

Иван СтанчовИван Д. Станчов е роден в Санкт Петербург през 1897 г. в семейството на

Димитър Станчов, началник на политическия кабинет на княз Фердинанд от 1887 г. Прекарва първите десет години от живота си в Русия, а след това живее

���

в Париж. Завършва френски колеж в Пловдив през 1913 г. През 1923 г. завърш-ва право в университета във Фрибур, Швейцария, и заминава при семейството си в Лондон, където баща му е назначен за български пълномощен министър от Александър Стамболийски. Жени се за американката Марион Мичъл, раждат им се седем деца, които двамата възпитават в либерална католическа традиция. През 1928 г. постъпва на служба в българското Външно министерство.

През лятото на 1944 г. правителството му възлага да се свърже с пред-ставители на съюзниците в Кайро и заедно със Стойчо Мошанов да започнат преговори за положението на България след войната. Съюзниците им отказват среща и той е назначен за генерален консул в Истанбул. На 5 януари 1945 г. новото правителство на ОФ го отзовава от поста. Съзнавайки, че всичко е за-губено и че не може да помогне на страната си, ако се завърне, той напуска дипломатическата си служба и поема през много премеждия към семейството си в Швейцария. На 1 август 1946 г. цялото семейство емигрира в САЩ.

В САЩ Иван Станчов живее двадесет и пет години в изгнание. Той не-престанно изнася лекции за България, подрежда дипломатическия архив – своя и на баща си. Желанието му е тези документи и книги да се върнат в родината, когато България отново стане демократична страна. През 1999 г. неговата воля е изпълнена. Почива във Вашингтон на 28 юли 1972 г. и оставя след себе си седем деца, двадесет внуци, двадесет и един правнуци, пръснати по света – в САЩ, Мексико, Великобритания, Канада, Франция, Италия и сега отново в България.

Дженгиз ХаковПроф. д-р Дженгиз Хаков е роден на 15 ноември 1933 г. в гр. Айтос. В

родния си град завършва турско начално училище, българска прогимназия и гимназия. Следва във Висшия държавен педагогически институт в Баку, Азер-байджан. През 1957 г. завършва Историческия факултет на същия институт с пълно отличие.

Работи като инспектор по турските училища в Бургаска област (1957–1958), преподавател по история в Руската гимназия в София (1958–1964), из-следовател в Института по балканистика при БАН (1964–2004).

През 1967 г. защитава кандидатска дисертация (д-р), а през 1989 г. защи-тава докторат (д.и.н.), 1991 – избран за ст.н. с. І ст. (професор).

Предмет на изследванията на Дж. Хаков са въпросите, свързани със соци-ално-икономическото, вътрешно и външнополитическото развитие на Турция и ролята на военните в политическия живот на страната през ХХ в. Основни негови трудове са: Политиката на Турция в Арабския изток 1940–1970 г., По-литическата борба в Турция 1960–1971 г., Военните преврати в Турция, Ро-лята на военните в политическия живот на съвременна Турция, История на Турция през ХХ век, Мустафа Кемал Ататюрк и българо-турските отноше-ния в документи 1913–1938 г. (колектив).

Преподава в Университета в Никозия, Южен Кипър, във Филиала на Ве-ликотърновския университет в София, в Косовския университет в Прищина, в Международен университет в Нови пазар (Санджак), Сърбия, във Висшия ислямски институт в София, в Нов български университет в София.

���

ABOUT THE AUTHORS

Iskra BaevaAssoc. Prof. Dr. Iskra Baeva teaches contemporary world and Bulgarian

history at the Faculty of History of Sofia University “St. Kliment Ohridski.” She has specialised in Poland and in the USA.

She has written the books: Utopia and Reality (1991, co-author); Eastern Europe after Stalin 1953–1956. Poland, Hungary, Czechoslovakia and Bulgaria (1995); Bulgaria and Eastern Europe (2001); La Bulgarie contemporaine entre l’Est et l’Ouest (2001, co-author); The Post-war Decade of the Bulgarian Foreign Policy 1944–1955 (2003, co-author); Bulgaria in Global Processes (2004, co-author); The Bulgarian Transitions 1939–2005 (2006, co-author); Todor Zhivkov (2006); Vademecum. Contemporary History Bulgaria. A Guide to archives, research institutions, associations, museums and sites of memory. Ed. by Iskra Baeva and Stefan Troebst. (2007); University of Sofia St. Kliment Ohridski. The First 120 Years (2008, co-author); Историjа Бугарске (2008, co-author); Bulgarien von Ost nach West. Zeitgeschichte ab 1939. Braumueller (2009, co-author).

Yordanka BibinaAssoc. Prof. Dr. Yordanka Bibina is a researcher of Turkish cultural history at

the Institute for Balkan Studies, Bulgarian Academy of Sciences. She is a Deputy-Chairperson of the Scientific Board of the Institute. She studied Turkish philology at the Sofia University ”St. Kliment Ohridski.” She defended her dissertation on the problems of cultural policy of Turkey after the Second World War. She specialised in the USA (Fulbright programme). She has numerous scholarly and popular publications dealing with the modern Turkish literature, bilateral Bulgarian-Turkish relations, Turkish language press in Bulgaria, translation perception of Turkish literature in Bulgaria, and the modern Turkish fine arts. She participated in a number of national and international congresses and conferences. She has published a research on The History of the Old Turkish Literature.

She teaches at the Shumen University “Konstantin Preslavsky,” New Bulgarian University, and Blagoevgrad University. She is also a translator and editor of Turkish fiction literature for various Bulgarian publishing houses. Member of the Association “KLIO” for Historic Studies, Association for Comparative Theory of Literature AKSLIT, Fulbright Association of Bulgaria, and of the Bulgarian Society for 18th Century Studies. She is a member of the editorial board of the journal International Turkologia.

Valentina Ganeva-RaychevaDr. Valentina Ganeva-Raycheva is a 2nd Degree research associate at the section

“Anthropology of Verbal Traditions,” Institute of Folklore, Bulgarian Academy of

���

Sciences. She has been Scientific Secretary of the Institute of Folklore since 2003. She is a lecturer in ethnological disciplines at the Plovdiv University “Paisii Hilendarski” in anthropology at the Anthropology Department, New Bulgarian University; and in cultural anthropology at the Department of History and Theory of Culture, Faculty of Philosophy, Sofia University.

Her research interest is concentrated in the following fields: everyday narratives; local cultures; ethnic and confessional communities in Bulgaria (Catholics, Muslims); Bulgarian diaspora; cultural memory; cultural identity; intercultural dialogue; contemporary cultural practices and cultural policies; cultural heritage; culture as a living environment and a resource of local development.

She is the author of the monographs Enyovden (Midsummer’s Day) (1990); Sakar. Ethnographic, Folkloristic and Linguistic Study (collective, 2002); Narrative and Identity (2004); Bulgarians in Hungary – Problems of Cultural Identity (2004).

She participated in numerous projects, including: Bulgarian-French project “Heritage and Dialogue among Cultures,” “Expatriates and Migrants from Both Sides of the Bulgarian-Turkish Border: Heritage, Identity, Intercultural Interactions” and others.

Dzhengiz HakovProf. Dzhengiz Hakov was born on November 15, 1933 in Aytos. He finished

his primary and secondary education in his native town. He studied history at the Higher State Pedagogical Institute in Baku, Azerbaijan and graduated in 1957 with distinction.

He worked as inspector of Turkish schools in Burgas province (1957–1958), a history teacher in the Russian high school in Sofia (1958–1964), and as a researcher at the Institute for Balkan Studies, Bulgarian Academy of Sciences (1964–2004).

He obtained a Ph.D. in 1967, defended his Doctoral dissertation in 1989 and became a Senior Researcher 1st Degree (Professor) in 1991.

His research work deals with issues of the social-economic, internal and foreign-political development of Turkey and the role of the military in the political life of the country during the 20th century. His principal works are: Turkish Policy in the Arab East 1940–1970, Political Struggle in Turkey 1960–1971, Military Coups in Turkey, The Role of the Military in the Political Life of Modern Turkey, History of Turkey during 20th Century, Mustafa Kemal Atatürk and the Bulgarian-Turkish Relations in Documents 1913–1938 (team work).

He lectured at the Nicosia University, Cyprus, at the branch of the Veliko Tarnovo University in Sofia, at Kosovo University in Prishtina, at Novi Pazar International University, Serbia, at the Higher Islamic Institute, Sofia and at the New Bulgarian University, Sofia.

Blagovesta Ivanova – TsotsovaDr. Blagovesta Ivanova – Tsotsova was born in Sofia. She lived and studied in

Prague, Czechoslovakia, during the 1970s. She graduated in history and art theory at the Faculty of History of the Moscow State University “M. V. Lomonosov” in 1983.

���

She started work at the National Art Gallery in the same year. She defended her doctoral dissertation in 1996 and specialised at the Central European University. She was a curator of over 60 exhibitions of Bulgarian and foreign artists at the National Art Gallery and in the country.

Since 2007 she is an Associate Professor at the Faculty of Architecture at the Higher School of Civil Engineering “Lyuben Karavelov.” She works in the fields of art of the Bulgarian revival and the history of architecture. She is the author of studies and articles, some of which are dedicated to the Bulgarian institutions in Tsarigrad during the revival period, the art collection of the Bulgarian exarchate, the construction of the St. Stefan church. She initiated a number of applied studies, connected with the preservation of this architectural monument. She is a member of the Union of Bulgarian Artists, the Union of Scientists in Bulgaria, l’Association internationale des critiques d’art and is Member of the Board of the American Biographic Institute.

Evgenia KalinovaDr. Evgenia Kalinova is an Associate Professor at the Faculty of History at

Sofia University “St. Kliment Ohridski,” where she teaches contemporary Bulgarian history. She also teaches Bulgarian foreign policy after World War II at the Faculty of Law – International Relations Department. She gives lectures at several Bachelor’s and Master’s programmes at the universities in Sofia and Plovdiv and at the National Art Academy. Her research is focused on the international relations of contemporary Bulgaria after WW II, on minority problems, and the state’s cultural policy in the context of the interactions between government, ideology and intelligentsia. Evgenia Kalinova has published numerous articles and studies, the monograph The Victors and Bulgaria – 1939–1945, and several books including Bulgarian Foreign Policy in the Post-War Decade – 1944–1955 (co-author I. Baeva), The Bulgarian Transitions 1939–2005 (co-author I. Baeva), La Bulgarie contemporaine entre l’Est et l’Ouest (co-author I. Baeva), published in Paris, and Bulgarien von Ost nach West. Zeitgeschichte ab 1939, published in Vienna (co-author I. Baeva).

Georg KraevProf. Georg Kraev studies the models of classic Bulgarian folklore and

reconstructs the contents of the “living antiquity” through his research experience, his lectures and publications in media.

He is a specialist in the folklore art, and lecturer in the Department of Music, New Bulgarian University, Sofia. His research interests include classic folklore, classic folk customs, postfolklore and parafolklore, pop-culture, semiotics of the folklore, cognitive science and folklore. He began his career at the Institute of Folklore, Bulgarian Academy of Sciences (1975–1990). He was Director of the Sofia City Library, an editor at the “Hristo Botev” program of the Bulgarian National Radio (1991–2003) and a lecturer and Director of the program “Bulgarian Folk Art” at the New Bulgarian University. From 1995 to 1997, he was an Assistant Professor at the New Bulgarian University and a Research Associate at the Institute of Thracology,

��0

Bulgarian Academy of Sciences. From 1998 to 2000, he was Vice-Dean and Dean of the Faculty for Continuing Education, and from 2001 to 2003 Deputy Director of the Centre for Social Resources. Since 2004 he is an Associate Professor and Professor at the New Bulgarian University.

Nevena MateevaNevena Mateeva was born in 1948 in Sofia. She graduated in Turkish philology

at the Sofia University “St. Kliment Ohridski.”In 1972 she started work as a translator with Turkish language in the Ministry

of Foreign Affairs. In 1981 she specialised at the Istanbul University for six months, then she was appointed to the Bulgarian Embassy in Ankara. She worked there until 1987, and again from 1990 as the official translator of Turkish language. She obtained a diplomatic status in 1994 and worked as a diplomat at the Embassy in Ankara from 1997 to 2001. From 2003 to 2006, she was First Secretary and later a Counsellor at the Embassy in Ankara. Presently she works as a consultant at the Ministry of Foreign Affairs, section “Turkey” at the “Europe – I” Directorate.

Paulina MateevaPaulina Mateeva was born in 1978 in Sofia. She lived with her family in Ankara

where her mother Nevena Mateeva worked at the Bulgarian Embassy in Ankara. After returning to Bulgaria, she finished the French High School in Sofia. She went back to Turkey again in 1997 and graduated from “Tevfik Fikret” college in Ankara. She was the first Bulgarian to finish this prestigious college, where education is in French language. She graduated in 2007 in Turkic studies at the Sofia University “St. Kliment Ohridski.”

In 2000, the magazine Kaynak (Spring), a publication of the Turkish Cultural Centre in Sofia, published her poems in Turkish language. She has worked as a Turkish language lecturer at the high school in Sofia. She translates works of fiction. The first book she translated was Tuna Kiremitçi’s Prayers Stay the Same, published in July 2008. She has also translated the book Kritimu, My Crete by the young Turkish author Saba Altınsay, which will be published soon.

Paulina Mateeva is currently an M.A. student of Diplomacy and International Relations at the New Bulgarian University in Sofia.

Hussein MevsimAssistant Professor Dr. Hussein Mevsim is a lecturer at the Department

of Bulgarian Language and Literature at the Faculty of Language, History and Geography, Ankara University. He was born in the village of Kozlevo, Kardzhali region. He obtained a B.A. in Bulgarian philology at the Plovdiv University “Paisii Hilendarski” (1989), and M.A. and Ph.D. at the Institute for Social Sciences, Ankara University.

He is a translator and editor of anthologies and collections with poetry, short stories and dramas. He is an author of a number of articles and studies on Bulgarian

���

folklore, literature and history. Author of a monograph Konstantin Kostenechki and “Life of Stefan Lazarevich.”

Branimir Mladenov Branimir Mladenov is Ambassador Extraordinary and Plenipotentiary of the

Republic of Bulgaria to the Republic of Turkey (since May 2, 2006). He was born in 1957 in Sofia.

He graduated at the Faculty of Law, Sofia University, in 1982, and at the Program in Diplomacy and International Relations at Hoover Institution, Stanford University, USA, in 1992.

Mr. Mladenov is a carrier diplomat with an extensive experience in bilateral and multilateral diplomacy. His professional carrier has been concentrated on the region of Southeastern Europe, human rights and international organizations. He has also been Bulgarian representative or member of official Bulgarian delegations to bilateral and multilateral meetings, including negotiations on confidence building measure and regional cooperation processes.

He began his professional career as Junior Judge at Sofia Court of Justice and as Legal adviser (1982–1987). He served as the Third secretary, Balkan Department, Ministry of Foreign Affairs, Sofia (1988); Third Secretary, Embassy of Bulgaria in Ankara, Turkey (1988–1991); Second and First Secretary, Department for South East Europe, Ministry of Foreign Affairs, Sofia (1991–1993); Counsellor and Deputy Head of Mission, Embassy of Bulgaria in Ankara, Turkey (1993–1997); Counsellor, Head of Regional Cooperation Desk, Directorate for South East Europe, Ministry of Foreign Affairs, Sofia (1997–1998); Consul General of Bulgaria in Istanbul, Turkey (1998–2003); and as Head of International Humanitarian Organizations Department, Directorate for Human Rights and International Humanitarian Organizations, Ministry of Foreign Affairs, Sofia (2003–2006).

Nikolay NenovDr. Nikolay Nenov was born in 1966. He graduated in Bulgarian philology

at the Veliko Tarnovo University “St. Cyril and St. Methodius” and has a Ph.D. in ethnology from the Bulgarian Academy of Sciences. He works as a Director of Regional Historical Museum, Ruse.

Nenov is an expert in cultural heritage and a lecturer in ethnology and folkloristics. He participated in numerous projects dealing with the cultural heritage, cultures and ecosystems. He is the author of over 60 scholarly publications on links between generations, cultural differences and civil society; archaeology, restoration and conservation of works of culture; links between ethnoses; organization of cultural space; and on civic initiatives and organizations. He is the author of the monograph Bulgarian “Haiduk” Epic – Origin and Development. He participated in various projects and scholarly forums in Macedonia, Romania, Canada, Turkey, Spain, Italy, Great Britain and Germany.

Nikolay Nenov is a member of the Union of Scientists in Bulgaria, the National Council for Cultural Heritage at the Ministry of Culture, founder and member of

���

“Ongal” – Bulgarian National Association for Ethnology and Anthropology, founder and member of the Centre for the Study of Folklore and Literature “St. Dimitar Basarbovski” at the Ruse University.

Darina PetrovaDarina Petrova has finished Turkish philology at the Sofia University “St.

Kliment Ohridski.” She defended her dissertation in history at the Institute for Balkan Studies, Bulgarian Academy of Sciences, in 1987. She has worked for over 10 years as a Research Associate in the fields of Bulgarian-Turkish relations, history and culture of the modern Turkey. Specialised in Germany, Austria and the USA (as Fulbright scholar). Author of over 50 scholarly and scholarly-popular studies and articles, and of two books – Bulgaria. Tourist Guide and Bulgarian-Turkish Phrase-book (1992) and Tsarigrad Bulgarians (2000). She participated in numerous international scholarly congresses, conferences and symposiums. Her works have been published in Bulgarian, German, Turkish and American scholarly publications.

In 1993 she started her diplomatic career at the Ministry of Foreign Affairs. She was appointed a Vice-Consul at the Consulate General of the Republic of Bulgaria in Istanbul, a Second Secretary at the Embassy in Beirut and a Counsellor at the Embassy in Ankara. Her scholarly interests include a wide range of topics related to the interactions between cultures and civilisations, modernization of Islamic societies, history of culture of the Middle Eastern countries, the Ottoman Empire and Turkey.

Natalia RashkovaDr. Natalia Rashkova is ethno-musicologist, a Doctor of Art Sciences, and a

Research Scientist 2nd Degree at the Institute of Folklore, Bulgarian Academy of Sciences. She graduated from the National Academy of Music “Pantcho Vladigerov,” Sofia. Her scholarly publications deal with anthropology of music, instrumental folkloristic musical performances, urban ethno-musicology, cultural identity, and migrant communities. She participated in and managed international projects on ethnological studies of Bulgarian communities in other countries (Hungary, Slovakia). She has participated in the expert councils at the State Agency for Bulgarians Abroad, the Ministry of Culture and the International Centre for Minority Studies and Intercultural Relations. She is a lecturer at the Sofia University “St. Kliment Ohridski,” Plovdiv University “Paisii Hilendarski,” South-West University “Neofit Rilski” and New Bulgarian University.

Ivan StancioffIvan D. Stancioff was born in Saint Petersburg in 1897 in the family of Dimitar

Stancioff, head of the political cabinet of Prince Ferdinand since 1887. He spent the first 10 years of his life in Russia, and later lived in Paris. He finished the French College in Plovdiv in 1913. He graduated in law at the Freiburg University in 1923, after which he joined his family in London where his father was appointed Minister

���

Plenipotentiary by Alexander Stamboliyski. He married an American Marion Mitchell, with whom he had seven children. In 1928 he started work at the Bulgarian Foreign Ministry.

In 1944 he was appointed Consul-General in Istanbul. The new Bulgarian government recalled him on January 5, 1945. Realizing that there was nothing he could do to help his country, he left his diplomatic career and joined his family in Switzerland. In August 1946 the whole family moved to the USA.

Ivan Stancioff lived in the USA in exile for 25 years. He delivered countless lectures on Bulgaria and arranged the diplomatic archive of his father and his own. His wish was that these materials and books were returned to Bulgaria when the country again became democratic. His will was fulfilled in 1999. He died in Washington on July 28, 1972.

Hayriye S�leymanoğlu YenisoyProf. Hayriye Süleymanoğlu Yenisoy was born in 1934 in Krichim. She

graduated in Turkic studies and Bulgarian philology at the Sofia University “St. Kliment Ohridski.” She worked as a teacher of Turkish language and literature at the Turkish Pedagogical School in Kardzhali. She was appointed Head of the Faculty “Turkish Schools” at the Teachers’ Qualification Institute in Stara Zagora. She taught Turkish language at the Turkic Studies Department of the Sofia University for 22 years. She also worked at the Institute for Balkan Studies, Bulgarian Academy of Sciences.

In 1991 she started work at the Ankara University where she founded the department of Bulgarian Philology. She also held lectures at the Mugla University on Rumeli (Balkan) Turkish dialects and on the Literature of the Balkan Turks.

She specialised at the Azerbaijan State University (1970) and defended her Doctoral dissertation at the Institute of Linguistics, Azerbaijan Academy of Sciences (1995). In 1987 she became an Associate Professor and in 2003 a Professor.

Her scientific work is in the fields of Balkan linguistics and in particular Turkish-Balkan and Slavic-Turkish (and Turkic) linguistic contacts. She also researched the cultural problems of the Balkan Turks. She has a number of publications (monographs, studies, collections and textbooks) and articles published in university volumes and international scholarly journals. She participates in international projects on philology. She is a member of several international societies of scholars.

Milena YordanovaMilena Yordanova is an Assistant of practical Turkish language at the

Department of Turkic and Altaic Studies, Faculty of Classical and Modern Philology, Sofia University “St. Kliment Ohridski.” She graduated at the Sofia University “St. Kliment Ohridski,” obtaining a B.A. in Turkic studies and M.A. in Turkic applied linguistics, Department of Turkic and Altaic Studies. She has scholarly publications in the field of phraseology.

���

Zhana ZhelyazkovaZhana Zhelyazkova was born in Burgas. She finished the English language high

school in Burgas and graduated from Turkic studies, Sofia University “St. Kliment Ohridski” (Turkic studies)

She is an Assistant Professor in the Department of Turkic and Altaic Studies, Faculty of Classical and Modern Philology, Sofia University “St. Kliment Ohridski.” She lectures in the following subjects: History and historical grammar of Turkish language; Turkish dialectology; Comparative grammar of Turkic languages; Introduction to the theory and practice of translation. She has worked as an Assistant Professor at the Burgas Free University, Shumen University “Konstantin Preslavsky,” and presently works at the New Bulgarian University in the Department of Mediterranean Civilization.

She has published works on linguistic and literature topics in Bulgaria and Turkey, and has translated the contemporary Turkish poetry and prose. She is the author of a phrase-book of Turkish language and phrase-book of Bulgarian language for Turkish speakers. She writes poetry in Turkish language. She also translates poetry from the English language.

���

���

ОБЩИТЕ ГРАНИЦИ НА РАЗБИРАТЕЛСТВОТОБЪЛГАРИЯ И ТУРЦИЯ ПАРТНЬОРИ В XXI ВЕК

COMMON BORDERS OF UNDERSTANDINGBULGARIA AND TURKEY – PARTNERS IN THE 21st CENTURY

Българска Първо издание

Съставител д-р Дарина Петрова Редактори д-р Антонина Желязкова, Светлана Тодорова

Превод от български на английски език Марко Хайдиняк, Орлин Аврамов

Дизайн, предпечатна подготовка и печат:ФАБЕР – В. Търново (062) 600 650, e-mail: faber@abv.bg

Координатор „Ел Еф Консулт”www.lfconsult.org

Формат 70х100/16 Печатни коли 17,25

Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия

www.imir-bg.org