Странстванията на един учител

Спомени на Коста Николов

"За жалост има българи, които си мислят, че българският народ се е бил за пазари, за

завладяване на чужди земи. Заблуда! Българският народ се е бил само за свободата на

поробените си братя, за свободата на поробените си земи."

Въведение от Траян Радев

Неизвестните до този момент спомени на един паметен наш учител в Македония и Тракия под

турско: Коста Николов, благодарение на издателство „Коралов и сие" са в ръцете на читателите.

Име, добре известно на мен от топлите спомени на баща ми, Симеон Радев, за този негов любим

учител от началното училище в родния им град Ресен. Завършил паметната българска Солунска

гимназия, сетне и по-висше образование в Загреб, обладан от патриотично самосъзнание и с

педагогически дар, окрилен от личен такт и чар, Коста Николов се явява, дълги години наред,

един от именитите носители на възхода и славата на новобългарското просветно дело в

Македония и Тракия. Късно нахвърлените негови спомени са ценно свидетелство за тези именно

негови вътрешни заложби и стимули. Те са един крайно стегнат, но жив и верен оглед на лица,

събития и факти от недавнашното и по-далечно наше национално минало.

След Ресен първото му преместване като учител е било в Охрид. Вижте с какъв стегнат език гой

предава вълнението си от това и от срещата си с една национална светиня: „Назначението ми в

Охрид ме зарадва. Радвах се, че ще учителствам в града, дето е свещенодействал нашият

просветител св. Климент. Радвах се, че ще бъда учител, дето са учителствали Димитър Миладинов

и Григор Пърличев..."; „В Охрид се съхранява плащеница, подарена от византийския император на

Охридския архиепископ, на която на гръцки е написано: „Пасти-рю на българите, спомни си в

молитвите за мен".

От времето на това учителстване на Коста Николов в Охрид хубав спомен ни се дава за културната

любознателност на младия още Методи Патчев, по-късният саможертвен четник и войвода на

националната ни, македоно-одринска революционна организация.

Сбито, но живо, на ред места ни се нахвърлят прелестни картини от националната ни география.

Например пристигането му в Скопие: „Като стигнах до Вардара и се изкачих на моста, изпитах

особена радост от красивата гледка, що се откриваше. На запад - красивото Водно, с лозя,

зеленина и гора по него; на север - величествения Шар, който отделя българското от сръбското

племе, и Скопската Църна гора; на изток — Газибаба; на юг - широкото Скопско поле".

Други места пробуждат у младия учител призивни спомени за ранното ни национално

Възраждане: „В полите на величествения Шар, в манастира Лешок, почива един от най-старите

наши книжовници Кирил Пей-чинович, игумен на манастира Лешок при Тетово и на Марков-ския

манастир край Скопие". И, разбира се, книгата му „Огледало", издадена в 1816 г. и че две години

по-рано, Хаджи Йоаким Кърчовски от Кичево издал „Повест за второто пришествие Христово",

също на местен народен говор или на „простейший болгарский язик". Така, пробуждайки

спомените си от незабравими кътове на родината си, или за градове с известни борчески

български фамилии (Прилеп, Велес и другаде), разказът за пътуванията на Коста Николов до

новите му местоназначения преминава неусетно в своето рода патриотична география. По-

нататък с най-високо признание се споменава за личността на Екзарх Йосиф I, духовния глава и

оставащия символичен обединител на народа ни след злощастния за нас Берлински конгрес от

1878 година. Цитирам: „Пътувах от Солун за Цариград с параход. В парахода се запознах с

капукехаята на Цариградската (гръцка) патриаршия. Той ми каза: „Ако има нещо, за което да

завиждам на българите, то е, че имат за екзарх Иосифа - най-просветения и най-способния

дипломат в Цариград". За патриотизма, самообладанието и личния кураж на Коста Николов като

учител в Македония под турско особено показателно е държанието му при официалното

посещение в руското консулство в Скопие и думите му към консула Машков, подкрепящ

пълзящата сръбска пропаганда в областта.

Спомените на Коста Николов са ценни в доосветляването на много моменти от недавнашното ни

политическо минало,, в защита на държавния ни суверенитет и престиж. Например в епизода с

навременната достойна намеса на нашия старозагорски митрополит Методий Кусев, родом от

Прилеп, при освещаването на паметника на Шипка. Другаде, с позоваванията на постиженията ни

в Балканската война и сетне, Коста Николов възсгава с конкретни примери срещу чуждото

умишлено нодминаване или изкривяване на националното ни минало.

Сбитите спомени на Коста Николов, един от забравените, но много заслужили наши просветни

дейци в Македония и Тракия под турско, съхранени до този момент в семейството му, заслужават

да видят бял свят чрез това подходящо издание. За да доосветлят недалечното ни народностно и

просветно минало и с това да разширят у подрастващите поколения знанията за недавнашното ни

минало и вярата им в утрешния ни ден.

Великден, 14 април 2001 г. Траян Радев, София

Няколко думи от редактора

Всеки, който прочете тази скромна книга, може би ще си зададе въпроса кога са писани

спомените. Едно знам със сигурност - не са се излели върху хартията на един дъх. Пожълтелите

листа са номерирани, преномерирани, подреждани са отново, правени са дописвания на отделни

листчета и са прикачани към основния текст... - спомените са се оформяли така, както паметта е

поднасяла отделни случки и събития. По време на работата ми над тях, Софка Николова, по-

голяма дъщеря на автора и дългогодишен управител на аптеката в Александровската болница,

сподели, че баща й е прекарвал с часове на писалището години наред. Едва ли само спомените са

били предмет на писмените му занимания, тъй като той е поддържал връзки с мнозина от своите

ученици, колеги, сподвижници и дълго време след пенсионирането си е участвал дейно в живота

на Ресенското братство в София. Така че най-вероятно окончателно ги е завършил някъде към

средата на 50-те години на миналия двадесети век. Тогава е над 80-годишен.

И тъй като спомените на Коста Николов свършват до края на 1917 г. (като изключим малкото

лирично допълнение за „чукарите на Македония" на края), ето още някои биографични

подробности за неговия по-нататъшен житейски път. През 1918 г. той започва работа в Скопската

търговска банка. Наскоро след това се прехвърля заедно със семейството си (съпруга и две

дъщери) в София, където продължава да работи и се пенсионира като банков чиновник, вече в

БНБ.

Умира през 1957 г. на 85-годишна възраст.

Когато става дума за личността на учителя Коста Николов, не мога да не цитирам

характеристиката, която му прави неговият ученик от Ресен, известният български писател,

публицист и дипломат Симеон Радев в своите „Ранни спомени" (изд. „Български писател", София,

1967 г.).

„Аз съм имал - пише там Симеон Радев - учители в различни училища българи и чужденци. Но не

помня да съм видял педагог като Коста Николов. Той бе педагог, както други са поети,

композитори или художници - по призвание и с любов." И продължава малко по-нататък: „Имаше

забележителна ораторска дарба... Коста Николов е на 82 години, но е прав като топола, с ясно

сини очи и свежа памет. Когато отивам при него, приказваме си за миналото. „Учителю, - казах му

последния път, - гордея се, че съм твой ученик". Той ми отговори: „Да, бил си, но след като

прочетох „Строителите", аз станах твой ученик".

Спомените на Коста Николов са извор на знание - от страниците им направо оживяват

ожесточените борби по нашите земи за запазване на българското самосъзнание и духовност в

първите години след Освобождението и десетилетия след него, очертава се онзи отрязък от

историческото време, в който се е формирала по-сетнешната съдба на българската държава, на

нашата изтерзана Родина.

Може би на любителите на исторически и мемоарни четива тези спомени не предлагат

неизвестни досега данни, не се правят в тях неочаквани открития. Но за мен те са извор пречист,

защото ни разкриват делото на онова българско учителство, за което патриотичният дълг,

родолюбието са били над всичко. И защото са необходим, макар и малък, детайл от формирането

на културните ни пластове, на корените на българската духовност.

Елена Бърдарова

Детски и ученически години

(от 1883/84 до 1888/89 учебна година в Битоля и Солун)

Роден съм в китния наш Ресен на 25 февруари 1872 година. Майка ми е София, татко Никола,

сестри Маруша (Мария) и Фанча, брат Мите (Димитър), баба Бояна и дядо Янко.

Ресен е разположен в северозападния кът на Прес-панската (Ресенската) котловина, край

западните склонове на хълма Костенйе. Останалите и досега едно или две големи кестенови

дървета показват от де иде наименованието на хълма. От всички други страни градът е

заобиколен с китни, обширни овощни градини.

Ресенската котловина е една от най-красивите в нашата родина. Тя е оградена на изток с

Пелистер, на север - с. Бигла, Голивърв-Победоносец, дето е квартирувал щабът на Илинденското

въстание, прохода за Охрид през Буково и Илино, на запад - с Петрино, Исток и Галичица, на юг - с

прохода за Корча Дзвезда, Иван планина и Безевина.

На билото на Бигла, на пътя от Ресен за с. Смилево, откъм страната на Смилево се намира, между

здравец и смил, големият извор Горановец, който блика кристална студена вода.

В южния край на Ресенската котловина се намира Преспанското езеро - най-високото, най-

голямото и най-красивото в нашата земя. То се състои от две езера: Голямо с красивия и горист

остров „Град" и Малко - с остров „Айл". И на двата острова има развалини от дворци и черкви от

времето на нашия юначен цар Самуил, който е водил кървава война с византийците.

Византийският цар Василий е наречен от гърците „българоубиец", защото е зверски извадил очите

на пленените Самуилови войници.

В 993 година Самуил е поставил паметна плоча върху гроба на татко си Никола, майка си

Рипсимия и брата си Давида. Тая плоча била запазена в черквата на с. Герман, близо до източния

бряг на Преспанското езеро. Подът на черквата бил постлан с каменни плочи, между които е била

и Самуиловата каменна плоча. Тая плоча е най-старият паметник, написан с кирилица.

Като дете татко ми водил ме е на кон през Галичица на поклонение в манастира „Св.Наум" на

Охридското езеро. От поклонението у мен се е запазила само една представа - гробът на свети

Наума. От поклонението имам и спомен - иконата на свети Наума със славянски и гръцки надпис,

купена в монастира за мен от татко ми.

Още малък домашните ми пращали са ме на училище, придружаван от дядо Янко или баба Бояна.

Като по-отраснах, отивах редовно сам.

Дядо Янко живя 105 години. Искаше му се да бъде погребан с гайда. На младини той е свирил с

гайда. Юнак, земеделец и градинар в Цариград и София (Карабагляр, Лозенец). На един Великден

дошъл от Битоля в Ресен един пехливан - борец, за да премери силите си с юнаците от Ресен и

околията. Той надвил на всичките. Дядо Янко кипнал, грабнал бореца и го повалил на земята!

Една вечер преди да почине сънувал сън, че идват негови другари и му казват: „Ние сме те

забравили". На сутринта той казал на дъщеря си: „Трябва да се подготвя". Тя го измила и чисто

облякла, а вечерта той се споминал.

Като ученик имах хубава сбирка от белези - образи, портрети на лица, събития и местности от

Руско-турската война - корици от цигарени книжки. Такива сбирки имаха и други ученици, но

моята беше най-голяма, най-хубава и най-чиста.

От това време си спомнювам разговорите, които жените често водеха пред сватби: „со какви

алища (дрехи) ке я прават свадбата - со болгарски или со влашки?"

Българските алища бяха:

Кошула (риза) бяла, дълга до под коленете, с ръкави от раменете до лактите, а от лактите до

китките широки и художествено везани. Ризата бе везана и около шията.

Шегун тесен от бел шаек до над коленете.

Пояс над шегуна около кръста, изплетен от черна дебела прежда, дълъг кордон, който се увива

едно под друго, като отпред се завива, докато се получи ширината на пояса около една педя. Така

образуваният широк пояс пази кръста от умора при копане и жънене.

Прецемник (престилка) отпред върху пояса. Престилката е от дебел цветен плат или е тъкана от

шарени прежди.

Пафти от сребро, които се носят в празнични дни над пояса и престилката.

Джубе дълго от раменете до коленете от черен шаек или от черна свила (чоха). Джубето не

покрива предницата на трупа. Джубето от под раменете до кръста е шарено, ако е от шаек е с

черни гайтани, ако е от чоха - със сърмени гайтани. Сърменото джубе се носи в празнични дни, а

шаечното - в делнични дни.

Шамия за главата от памук, от вълна или от коприна.

Ръкайци от цветен плат, от лакета до китката.

Кондури (обуща) високи или ниски за празнични дни и ниски или налъми за делнични дни.

Влашките алища са рокли.

Когато имахме служба на свети Атанас, или когато роднините ни идеха на вечеря, чичо Бойче,

брат на дядо Янко, пееше много хубави Кралимарковски песни, при което слушах думите „Марко

жолти богарино" - Марко жълти българино.

Училището ни беше дълго, широко и високо едноетажно здание с високи и широки прозорци,

разделено с дъсчена преграда на две. Едната половина служеше за българско училище, а другата -

за гръцко.

Учител ми беше добрият Мице (Димитър) Цветков Божанин. Той бе и църковен певец. Учеше ме

на четене, писане, краснопис, смятане и история. За него Антон Стра-шимиров е написал

художествена статия във „Война и освобождение". Към края на Първата световна война, когато

нашите войски са напуснали Ресен и той напуснал града. На път за София, болен, се поминал на

гара Владишки хан - Сърбия, и там е бил погребан.

Последната година 1882-1883 учител ми беше Харитон от Охрид. Той беше завършил духовна

семинария в Белград и ме учеше църковнославянски по псалтира.

Към края на ваканцията на учебната 1882-83 г., Битолската община е поискала от Ресенската да

изпрати един ученик за стипендиант в пансиона на четвъртокласното училище в Битоля. Учителите

представили мене, за което им дължа дълбока благодарност и признателност. Общинарите, които

одобрили моето изпращане в Битоля и на които също дължа най-голяма благодар ност и

признателност, са: поп Ставре, Г. Ляпчев, Тр. Радев, А. Татарчев, Димитър Вельов, Тасе Чукалев и

Иван Стрезов.

Постъпването ми в пансиона и в първи клас на четвъртокласното училище в Битоля бе за мене

неизказана радост.

Пансионът и училището се помещаваха в конака на Малик бей. Той се състоеше от три здания и

заграден, обширен двор. В средата на двора имаше шадраван и висока красива круша.

По това време турското правителство започна да назначава помощник-валии от преобладаващата

народност. За помощник-валия в Битоля бил назначен българин от Цариград. Когато дошъл тук,

Малик бей отишъл да го поздрави. Поздравил го по български. Помощник-валията се извинил, че

не знае да говори български. Учуден, валията му казал: „Като не знаеш български, как ке си купиш

яйца от пазара?"

В пансиона бяхме добре обзаведени. Хранеха ни добре: сутрин закуска, обед и вечеря. Всяко

ядене започвахме и свършвахме с обща молитва. Обща молитва правехме и преди лягане. Моят

креват беше до кревата на Дамян Груев.

Училищни занятия имахме преди обед и след обед. Учехме: Свещена история - стар и нов завет,

Богослужение и Катехизис; езици: български, френски и турски; аритметика и алгебра в последния

клас; геометрия с чертане; история - стара, средна, нова и българска; география; естествена

история - зоология, ботаника, минерология и антропология; физика и химия; пение и рисуване. За

гимнастика имахме уреди в двора.

Моите листове по чертане бяха най-хубавите. За да бъдат такива, често пъти и при студове излизах

на двора и с късове от керемида и камъчета гладех писалките на пергелите, за да може чертаните

с тях линии да завършват с прави ъгли. За да не се измъчвам по студа на двора, добрият ми учител

по геометрия и чертане Балтаджиев започна да ми дава ключа от стаята на физическия кабинет,

дето можех да оправям пергелите.

Като свърших четвърти клас и разпуснаха пансионерите, мен ме задържаха в пансиона цели три

седмици да направя карта на Балканския полуостров и чертежи за изпращане в Екзархията. В

неделни и празнични дни водеха ни в черква. В черквата имаше добри певци - Ионче и Христо.

Борис Христов, певец в Миланската опера, е негов внук, а Кирил Христов, уредник на илюстрация

„Илинден" - негов син. След черковния отпуск пускаха ни с билети в града за покупки. Аз много

пъти отивах в молитвения дом на американските мисионери - привличаха ме хубавите проповеди

на мисионерите и общото пение в молитвения дом.

След обед ни водеха на общи разходки. Имахме добри учители. Директор ни беше Ламбо Попов.

Когато бях ученик в първи клас в Битоля, учител ми беше добрият Марко. Той, като архимандрит

Мелетий, беше много години протосингел на Екзархията в Цариград и управляващ Одринската

митрополия. След това бе избран за митрополит на Велес. Негов духовен син е Търновският

митрополит Софроний.

В училището най-близък ученик ми беше Димитър Ляпчев. С него през свободното време

играехме „дама" и се надпреварвахме да декламираме на френски език научени части от

„Телемаха". Той беше научил повече от мене.

В класа най-силните ученици бяхме: Константин Стоянов, Димитър Ляпчев, Дамян Груев и аз.

Дамян Груев беше весел, засмян, пъргав, игрив - в свободното време постоянно играеше с други

ученици. В първоначалното училище в с. Смилево учител му бил Тасе Гичев Башев. Константин

Стоянов не дружеше с никого и в свободното време учеше уроците дума по дума. Имаше силна

памет. Наричахме го „пророк". След като доби висше образование, стана директор на Битолската

мъжка гимназия.

При свършването на четвърти клас директорът повика Константин Стоянов, Димитър Ляпчев,

Дамян Груев и мен и ни съобщи, че учителският съвет ще ни препоръча да бъдем приети за

стипендианти в Солунската гимназия. Поръча ни да приготвим заявления до директора на

Солунската гимназия, които ще бъдат препратени от него. Това и направихме.

Когато бях ученик в Битоля, най-видните семейства там бяха Робеви, Радеви, Ризови, които дадоха

министри на България - Радев, Робев, Ризов; Светиеви, които дадоха архимандрит Евлоги Светиев,

председател на църковната община в Солун, чийто гроб е Солунският залив; Лозанчеви, чийто син

е Атанас Лозанчев, революционер, член на щаба на Илинденското въстание. От Битоля е п.Христов

(Попхристов), председател на революционния комитет в Битоля,четник, войвода.

Докато учех в Битоля и си идвах в Ресен през ваканцията, Андрей Ляпчев всеки ден събираше у

дома си всички ученици от Битолския пансион и ни предаваше по един час българска история,

след което правехме обща разход ка. Тогава А. Ляпчев беше свършил пети клас в Солунската

гимназия.

Към края на училищната ваканция, през последните дни на м. август, аз, Дамян Груев и Димитър

Ляпчев се срещнахме в Битоля и след като се снабдихме с пътни тескерета, един следобед

потеглихме на коне за Солун. Вечерта стигнахме в ливадите на село Вощарани. Там нощувахме.

Радвах се на хубавото звездно небе и на приятната миризма на сеното и тревата. Сутринта

потеглихме и през Горничево и Острово вечерта, преди захода на слънцето, стигнахме в село

Владово. През целия ден се радвах на хубави планински гледки и особено на гледките около

езерото. Като вървяхме край брега на езерото, конят на Дамян Груев се препъна и той се намери в

пясъка пред него.

На север от езерото се издигат високи планини с Чекан и Каймакчалан, дето нашите войници през

Първата световна война са водили люти боеве с френски и сръбски войски.

Владово ми направи силно впечатление с богатата растителност - смокини, калинки (нарове),

лозя, черници... Долината от Владово до Воден бе земен рай. Не можех да се нарадвам на

водопада край Воден, който се спускаше между отвесни каменни стени и разкошна зеленина. На

юг от Воден до Негуш селата бяха български, а на юг от Негуш с Бар бяха гръцки.

През целия ден пътувахме по Солунското поле. Пътят минава на юг от Енидже-Вардар и го отделя

от Енидже-Вардарското блато (езеро). По тоя път при с. Пела има развалини от времето на

Александър Македонски.

Преди Илинденското въстание Енидже-Вардарското блато беше царство на Апостол войвода.

Привечер спряхме в полето близо до Вардар. Там нощувахме. През цялата нощ слушах концерта

на щурците и комарите. Сутринта нагазихме Вардара. Когато стигнахме до средата на реката,

конете потънаха във водата до самарите. Ляпчев се изплаши и започна да плаче. Много му се

смяхме. Към обед стигнахме в Солун. Спряхме в един първобитен хан. Вечерта аз имах силна

треска, висока температура и силно главоболие. Към обед ми мина. Оттогава досега не съм имал

главоболие.

Няколко дена поред отивахме в гимназията, за да видим кога ще ни приемат. Последния ден

директорът Георги Кандиларов ни каза: „Ляпчев и Груев са приети." А аз? „Ти не си приет." Защо?

„Защото не си подал заявление." Това бе за мене като гръм. Казах му: „Заявлението ми заедно с

техните е изпратено до Вас от битолския директор." Не благоволи нищо да ми каже. Тогава

започнах да плача. Край нас минаваше добрият учител (Александър) Кулев. Запита ме защо плача.

Казах му. „Не плачи, и ти ще бъдеш приет" - отвърна ми. И наистина след няколко дена бях приет

със стипендия в пансиона и за ученик в педагогическото отделение на гимназията, което тая

година за пръв път се откриваше с двегодишен курс. Неизказано се радвах.

Пансионът бе добре обзаведен. Хранеха ни много добре. Даваха ни хубава пансионска форма

като в Битоля. Имахме добри учители: по педагогия - (Костадин) Стателов и Стрезов, по български

език - (Георги) Попов, по алгебра - Благой Димитров, по химия - Васил Кънчев, по

църковнославянски - Григор Пърличев, по църковно пение - (архимандрит) Козма Пречитански.

Той по-после стана Дебърски митрополит.

Учех се най-усърдно. Завърших курса с отличие. Директор последната година ни беше Никола

Начов - бивш секретар на Източна Румелия. Беше награден с различни турски ордени. Турците го

много уважаваха. Той се погрижи да ни се заверят зрелостните свидетелства от турския муариф.

Когато прибираше зрелостните свидетелства и видя, че съм седемнадесетгодишен, каза, че при

тази възраст според турския закон аз не мога да бъда учител, затова поръча на секретаря

Шурбанов да приготви за мен ново свидетелство с възраст 20 години.

Ваканцията прекарвах доволен, че завърших педагогическия курс. Тогава Трайче Доревски,

Никола Ляпчев и аз обиколихме част от голямото Преспанско езеро. Неговите брегове са на север

ниски, обрасли с тръстика, източните - ниски и песъчливи, а западните - каменисти, на доста места

много високи и гористи. На западния бряг се намира местността „Завир", отдето се мисли, че

езерото пуска водите си под Галичица в Охридското езеро при „Св. Наум" и Охрид. Езерото може

би пускаше води, също под планините, и в река Девил. На същия бряг, в полите на Галичица, се

намира черквата „Св. Марина", дето имаше запазени славянски надписи, както и селото Ниви-ци,

дето на пролет се лови много риба „нивичка". Нивичките се солят и сушат и се получават

„циропки", които са изобилна зимна храна в нашия град. Във водите на езерото има доста друга

риба: шаран, скобуста и т.н. Обикаляйки езерото, радвах се на многото живописни изгледи и

особено на красивия остров „Град". Бреговете му са отвесни, каменни, високи 2-3 метра. На

острова може да се стъпи само от едно място. На него има развалини от черкви и дворци, има и

богата растителност - дървета, диви лози и трева. Зиме пускат в острова добитък за угояване. На

изток от „Град", недалече от брега на езерото, се намира селото Герман. Докато обикаляхме

езерото, бяхме гости на село Конско, заселено само от една задруга, състояща се от 30-40 души.

Сега, преди да напиша спомените за учителството ми, считам за свой дълг да спомена имената на

лицата, с които може да се гордее нашият град и нашата Преспа.

Започвам:

ДЯДО ВЕЛЬО, градинар в Цариград, делегат на Охридско-Преспанската епархия в Църковния

народен събор за уреждането на Екзархията (1871 г.). Като виждал, че някои от представителите,

под влияние на руското посолство, за да се задоволи Патриаршията, са искали да не се допуснат

македонските делегати, казал: „Како ке бидит то, майката да не си сака децата". След него с

пламенни слова в същия дух е говорил Тодор Куссв, делегат от Прилеп, от Пелагонийската

епархия. По-после Тодор Куссв като духовно лице - Методий Кусев, е протосингел на

Пловдивската митрополия и митрополит на Старозагорската епархия.

След техните слова председателят на църковния събор казал: „Занапред не може да става дума

вече за недо-пущане на македонските делегати в Събора".

ТРАЙКО КИТАНЧЕВ, роден в с. Подмочани (Ресенско), с майка Цвета и баща Цветко. Отраснал е в

Ресен. Възпитаник на Натанаила - Охридския владика, който взел него и Андрея Башев и ги

изпратил да се учат в Цариград и в Русия. Тук Трайко свършва Киевската семинария и следва

право в Московския университет. Завърнал се в България, бил е учител в Петропавловската

семинария. За учителстването му там слушал съм най-вьзторжени думи от Никола Станев -

историк, негов ученик.

Трайко е бил близък на Стефан Стамболов. В София са живели заедно в една стая. Когато майката

на Трайко му дошла на гости в София, отпуснали единия креват на нея, а на другия са спали

двамата. По-после, поради крайности в управлението на Стамболова, те са се разделили. Поради

убийството на министър Белчев, Трайко Китанчев е лежал в Хасковския затвор. След

освобождаването си станал е учител в Солун, а след това - училищен инспектор във Велико

Търново, отдето бил избран за депутат в Народното събрание. В София бил близък с Петко

Каравелов и живо участвал в македонското освободително дело. Избран бил за пръв председател

на македоно-одринския комитет в София със секретар Андрей Ляпчев. Сломен от непостигналого

целта си Горноджумайско въстание, умрял от сърдечен удар. В джоба му намерили са всичкото му

богатство - 25 стотинки!

За живота и дейността на Трайко Китанчев е написал и издал хубава книга проф. Йордан Иванов. В

нея не е поместено следното стихотворение на Трайко Китанчев за Македония:

От връх Пирин планина

отчаян глас се чува.

Македония плаче,

ридае и проклина,

Европа цяла псува:

— Проклета и триклета

да бъдеш ти, Европо –

блуднице Вавилонска.

И родом съм славянска

земя со злато пълна,

затуй завиждаш толкоз.

Към вази, мили братя,

вий българи свободни,

ръцете си простирам

и на помощ ви викам

и на помощ ви чакам!

ДИМИТЪР (МИЦЕ) ЦВЕТКОВ, много години учител и черковен певец в града. Мой учител.

ТАСЕ ГИЧЕВ БАШЕВ, много години черковен певец и учител в Преспанските села. Учител в

отделенията на Дамян Груев в с. Смилево.

АНДРЕЙ БАШЕВ, възпитаник на Натанаил Охридски. Учил се е заедно с Трайко Китанчев в

Цариград и Русия. Адвокат в Плевен и народен представител.

ПОПА ГОШЕ, енорийски свещеник в с. Гонещи (Ресенско). За да попречи на охридския гръцки

владика Мелетий да дохожда да живее в Ресен, заедно с едного от Пройовците запалил е

митрополитското здание. То изгорело до основи.

АНДРЕЙ АНАСТОТЮВ, издал в Цариград на славянски и на български Евангелие и Апостол за

четене в неделни и празнични дни.

ТАСЕ ЛЯПЧЕВ, грънчар, умен, упорит, смел, родолюбив, ученолюбив българин - много се е мъчил

за отварянето на българско училище в с. Гърмени и за запазване на Самуиловата паметна плоча в

селската черква. За това е бил бит до смърт от хората на Мелетий - Охридския гръцки владика.

Съживен бил като го поставили в топли кожи от пресно заклани овци. Когато Тасе целувал иконите

на иконостаса на черквата, минавайки край царските двери Мелетий му е ударил плесница.

Възмутен, Тасе отишъл в Цариград да се оплаче на патриарха. Оплаквайки се, казал: „Не щем

гръцки владици, искаме български владици". Негова съпруга е

БАБА НЕДА, смела и неустрашима българка. Тя имаше най-ценния имот край града, па пътя за с.

Янковсц -Ляпчовската воденица. В пея имаше дял и турчинът Чальо. За да усвои воденицата,

стрелял да убие сина й Христо. След това баба Неда всред чаршията хваща турчина за пояса,

разтърсва го и му казва: „Куче проклето, ти искаше да убиеш сина ми Христо, но ако го убиеше

жив нямаше да останеш. След него оставаха петима, те нямаше жив да те оставят". За воденицата

баба Неда води дело в Битоля и в Цариград, дето го спечелва. Тя владееше отлично турски език.

Имаше силна памет. Когато ми разправяше за събитията и лицата от времето на Али паша

Янински, аз се чудех на паметта й. Беше много работлива и умна. Сама обработваше къщната

градина и отиваше да работи и на нивите си заедно с работничките. Снахите й се срамуваха от

това. Казваха й: „Бабо, ти си вече доста стара, не бива да се изморяваш с много работа, имаш

доста имот". „Искам да оставя на внуците си нещо но-ценно от имота, отвръщаше им, искам да си

спомнюват, че на стари години постоянно работя".

Баба Неда беше братовчедка на майка ми. Много обичаше както нея, така и мен. На сърбите е

казвала: „Вие сте гости в нашите места".

Баба Неда имаше седем сина. Най-малкият, Сотирчо, почина малък. Всичките й синове бяха умни,

смели, работливи, родолюбиви и ученолюбиви. Но най-умен и смел беше най-старият й син

ГЕОРГИ. Той обичаше да дружи със сиромашкия народ. Напук на турците вървеше през чаршията с

наметнат на раменете кюрк. Беше женен за сестра на Трайчето Радев. От нея имаше дъщеря

Богданка Бомболова, която свърши учението си в Русия. От втората си жена Катерина, много

добра и много умна, сестра на родолюбивия свещеник Бъндев от Охрид, имаше двама сина:

Трифон и Преслав. ПРЕСЛАВ, мой ученик, се отличи в Балканската война като офицер в

българската флота. От честолюбие, задето не се явявали желаещи за ученици-летци в Германия,

той напусна отличната си служба и замина. Загина там като авиатор при аеропланна катастрофа.

Катерина ЛЯПЧЕВА, много години председателка на Ресенскат а женска дружба в София. Нейни

помощници бяха Фанка Бундева, моя сестра. Светла Кръстева Чуклева, дъщеря на Пандо Ляпчев и

Вася Якимова.

След Георги идеше ХРИСТО. Той имаше дъщеря Славка и синове Ташко (Атанас), Любен и Борис,

Ташко беше много буен. Той свършиш Педагогическото училище в Скопие. Много мразеше

сърбоманите. Четник-герой. Умря в София през 1945 г. Мой ученик. Любен беше кротък, добряк, с

толстоевски възгледи. Той се самообеси. Мой ученик. Борис остана да живее в Ресен.

След Христо идеше ЕФТИМ. Неговият син Боян, добряк, живее в Ресен.

НИКОЛА идеше след Ефтима. Той беше много умен и много смел. За него баба Неда изпи много

горчива чаша. Вечерта, при започването на Илинденското въстание, турците взеха Никола и го

заведоха в Правителствения дом. Там умря от бой. Сутринта повикаха баба Неда да прибере

убития си син. През деня тя с мъка успя да намери човек да му изкопае гроб. Другите й синове

бяха изпратени в затвор в Битоля.

ИВАН (Йонче), добряк, услужваше на много болни с лекарства. Неговият син Асен, добряк като

него, живее в София.

След него идеше *B+АНДРЕЙ*/B+. Андрей свърши V клас в Солунската гимназия. През ваканцията

той събираше у дома си нас, учениците от Битолския пансион, и ни преподаваше българска

история. Гимназия завърши в Пловдив. Като ученик там агитира за Съединението. През Сръбско-

българската война бе доброволец. След това учи в Швейцария, в Берлин и в Париж. В Париж са го

наричали „мишката на Парижката библиотека". Завърнал се в България, беше близък с Петко

Каравелов. Много години редактира „Пряпорец" и „Знаме". Той редактира и издава в."Млада

България". Когато Трайко Китанчев бе председател на Македонския комитет, той бе негов

секретар. След това Андрей бе министър на търговията. Като министър участва в

провъзгласяването на Независимостта на България и уреди прехвърлянето на Баронхиршовата

железница върху България. Той основа Българската кооперативна банка и сключи бежанския

заем.

Към края на Първата световна война Андрея сключи с генерал Сарай Солунското примирие,

според което България прекрати участието си във войната, като не се допуснаха да влезат в

България сръбски и гръцки войски, които биха я разорили. По решение па Министерския съвет той

предложи на Фердинанда да напусне България като абдикира в полза на сина си Бориса. По това

време той стана министър на войната. След падането па Цанков Ан-дрея стана министър-

прсдседател. Той управлява с разум, с мъдрост, „со кротце, со благо". При неговото управление

българи не се убиваха от българи.

При тържественото погребение на Андрея, при опелото в черквата „Св. София", в присъствието на

Царя Бориса, при другите държани речи, държах реч и аз като председател на Ресенското

братство.

Андрей завеща всичкия си имот на Академията на науките и на Икономическото дружество.

ТРАИЧЕ РАДЕВ беше едър и представителен. Надарен бе с висок и мелодичен глас, с който на

големи празници създаваше тържественост на черковната служба. При църковната борба в нашия

град той взе ревностно участие за въвеждането на славянски и български език в старата черква

„Св. Георги". Беше умен, родолюбив и ученолюбив. Получаваше и редовно четеше в. „Зорница".

Неговата съпруга Фания бе въплъщение на кротост и доброта. Когато със сина й Владимир, като

ученици в Битоля, през коледната ваканция се връщахме у дома, тя ни гощаваше с халва. Техни

синове бяха Христо, Владимир и Симеон.

ХРИСТО бе умен и деятелен.

ВЛАДИМИР ТРАЙЧЕВ бе мой другар. Той свърши Солунската гимназия с отличие. Беше много

деятелен. Една година учителства в Охрид, а след това Екзархията го назначаваше главен учител в

най-застрашенитс от сръбската и гръцката пропаганда места - Куманово, Тетово и Костур. Старата

титла на Костурския владика е била „Екзарх на долна България". Свещеник Търпе, като

председател на българската църковна общност в Костур, много е страдал за отпадането на

костурските села от Патриаршията. Всички села в Костурска околия бяха български. Владимир

напусна учителството и бе няколко години началник-отделение в Министерството на търговията.

СИМЕОН РАДЕВ. Симеон ми бе ученик във втори клас. Като ученик беше много кротък. По всички

предмети се учеше отлично. Трети клас той свърши в Охрид, а четвърти - в Битоля. След като

завърши Галатасарайския лицей в Цариград, замина на учение в Швейцария. Тук той издава на

френски език вестник в защита на македонското освободително дело. Като завърши

образованието си в Швейцария, завърна се в София. Тук бе близък на Ге-надиев и редактира с

вещина в. „Вечерна поща" и „Художник". Тук написа „Строителите на съвременна България" и на

френски език „Македония и Българското възраждане", която скоро бе преведена на български

език. С тия книги моят мил ученик стана мой мил учител. С тия книги той е и ще бъде винаги

учител на всички българи.

Симеон, като офицер, взе участие в Балканската война. При сключването на Букурещкия договор

той бе делегат на България. Заедно с Андрея Ляпчев участва и при сключването на Солунското

примирие. След това бе дипломатически представител на България в Щвейцария, в Белгия, в

Съединените щати и в Англия.

Д-р ХРИСТО ТАТАРЧЕВ, син на Никола Татарчев - този деец на църковната борба в града ни имаше

четирима синове: Михаил, Христо, Виктор и Димитър. Д-р Христо Татарчев е свършил гимназия в

Пловдив, а медицина в Берлин. Установява се на работа в Солун. Тук той бе първият председател

на тайния Революционен комитет на македоно-одринската организация. Един ден през

училищната ваканция, на път от Скопие за Росен, сутринта го посетих в затвора на Еди куле. А

следобед го видях да върви по улиците на Солун горд, висок, представителен, с издигната глава,

но с железни вериги на ръце. Беше начело на една редица от 20-30 зат тюрници, всички с железни

вериги на ръце като него. Те вървяха към пристанището и пееха „Жив е той". Множество народ се

трупаше по улиците да ги гледа и да ги слуша. От пристанището с лодки качиха ги на парахода,

който щеше да ги води на заточение в Мала Азия. Както в лодките, тъй и в парахода те не

преставаха да пеят. Като лекар той участва във всички войни, които България води за

освобождението на Македония. Най-после, огорчен от хората на Революционната организация,

напусна България и замина за Италия, дето почина в Милано.

МИХАИЛ Н. ТАТАРЧЕВ, свършил четвърти клас в Пловдив, владееше френски език. Бил е много

години училищен настоятел. Един от основателите на неделното училище в града и няколко

години негов председател. Бил е кмет в българско време. Като такъв, добрият Михаил е бил убит

от Наум Андреев Милошев, защото не е попречил на българските власти да бъде интерниран

баща му Андрея Милошев. Андрея Милошев бе син на Милоша, един от дейците на църковната

борба в града. Той бе буен и с пушка на рамо в турско време ходеше по града и по полето.

Д-р АСЕН ТАТАРЧЕВ, син на Михаил Татарчев, свърши гимназия в Битоля, а медицина в

Швейцария. Като лекар през сръбско време е работил в Росен. Понеже се е чувствал българин,

бил осъден и лежал няколко години в волюционен комитет, той е бил български лекар там.

Положил е най-голямо старание да отклони България от намеса във войната на германска страна.

НАУМ ТЮФЕКЧИЕВ, сключил договора с Турция, според който България отстъпваше на Турция

Одрин и Лозенград. Те бяха заети от турците преди сключването на договора. .

ЕФТИМ ФИЛИПОВ, имал право като казак да носи сабя, която често размахвал, казвайки, че е

щастлив, задето е българин.

Д-р ЗАХАРИЯ Д. ВЕЛЬОВА, дъщеря на Димитър Ве льов, внучка на дяда Вельо. Тя свърши

девическата гимназия в Солун, учителства в Ресен, а след това свърши медицина в Русия. Настани

се като лекарка в България.

ДИМИТЪР ВЕЛЬОВ, син на дядо Вельо. Деец на църковните борби в нашия град. Много години е

бил член в църковната община. Ученолюбив. Негови деца са: Захария, Стефан и Спас.

СПАС Д. ВЕЛЬОВ, свършил гимназия в Битоля, а право в София. Бил е много години висш съдия в

България.

ПЕТЪР Н. СТРЕЗОВ, син на Наум Стрезов, деец по църковните борби в града ни. Негови синове са:

Петър, Борис, Славейко и ..... . Петър бе ученолюбив. Заедно с мен, при сняг до колене,

дохождаше по селските училища. Един от основателите на неделното училище в града и негов

най-ревностен член. Много години бе училищен настоятел. Взе участие в Илинденското въстание

като войвода.

Полковник БОРИС Н. СТРЕЗОВ, мой ученик. Свърши Военното училище в София. Като офицер-

четник взе участие в Горноджумайското въстание. Специализира военно дело в Париж. Като

офицер участва във всички важ- ни за България войни за освобождаването на Македония. По-

късно стана индустриалец и търговец в София.

СЛАВЕЙКО Н. СТРЕЗОВ, мой ученик. Свърши Солунската гимназия. Беше първият ученик от

гимназията, посветен в Революционната организация. После стана чиновник в Земеделската

банка в София. Като офицер бе убит в Балканската война и погребан в Щип.

ТАСЕ ЧУКАЛЕВ, деец в църковни те борби в града ни, набожен, много години е бил член в

църковната община.

ИВАН (ЙОН) СТРЕЗОВ, един от първите дейци на църковната борба в града ни. Владееше гръцки

език. Неговият син Костия свърши прогимназията в Битоля, а синовете му Симеон и Лазар -

гимназията в Битоля. Лазар бе много години български учител. Симеон свърши гимназия в Битоля

и земеделско училище в Хърватска. Стана агроном във Варна. Сърбите от Цариград изпращаха на

Иван сръбския вестник „Цариградски гласник" и сръбски календари, но той не се продаде на

сърбите.

Продаде се на сърбите неговият брат Сотир Стрезов.

ДИМИТЪР (МИТУШ) СОТИРОВ СТРЕЗОВ, свършил прогимназията в Битоля, не се е поддал на

влиянието на баща си. През целия си живот и като чиновник в нашето търговско агентство в

Битоля, и като чиновник в София, е бил корав българин. Той е бил уважаван и почитан от всички

ресенци. Бил е няколко години председател на Ресенското братство „Борба" в София, което, след

като аз бях избран за негов председател, се наименува „Трайко Ки-танчев". Неговата дъщеря

Царева е била и си остана корава българка, как го и неговият син, който написа на испански език

книга за Илинденското въстание и я издаде в Буенос Айрес.

ТРАЙЧО ХР. ДОРЕВСКИ, мой другар, беше учител в с. Съпотско и Ресен, след като свърши

Солунската гимназия. Написа „Мелодрама" за представлението но освещаването на черквата „Св.

св. Кирил и Методий". Учител в Сер. Надарен с технически способности. Много години бил е

редактор на „Знаме" и „Пряпорец".

НИКОЛА МИЛЬОВСКИ, мой другар, свършил Солунската гимназия, бе няколко години учител, а

след това стана търговец. Живо се интересуваше от положението и развитието на нашето

църковно-училищно дело в Турция, както и от уголемяването па София. Покрусен е бил от

настаняването на сърбите у нас, както са били покрусени и всички други. Неговите синове сега

живеят в Скопие и се броят за македонци - сръбски опашки.

ПАНДО НАСТЕВ ЛЯПЧЕВ, мой другар, шивач. Много обичаше да дружи с хора по-просветени от

него, между които бяха и американските мисионери в Битоля. Неговият дюкян бе свърталище на

всички учители от града и селата. Той бе един от най-ревностните членове на неделното училище

и един от основателите му, Бе много години касиер на неделното училище. Както всички други у

нас, той бе поразен от настаняването на сърбите. Мъчил се е да се приспособява към сръбския

режим, но в душата си е останал добър българин. Синовете и дъщерите му живеят в София и са

добри българи. Най-твърда и ревностна българка е дъщеря му Светла Чукалева.

ДИМИТЪР НИКОЛОВ, мой брат, мой ученик. Свърши педагогически курс в Скопие и бе назначен

за учител в първоначалното училище в Битоля, дето най-ревностно, най-енергично работи в

Революционната организация. За- върши фармация в Лозана и Загреб, практикува в Швейцария и

в Берлин. Като аптекар настани се в София.

СТЕФАН БАКЛАДЖИЕВ, мой ученик, свърши правото (хокука) в Цариград. Бе секретар на

Скопската митрополия и бе български консул в Одрин.

ЕФТИМ ВОДЕНИЧАРОВ, мой ученик. Свърши гимназия в Битоля, а право в София. Бе съдия във

Варна. Вземал с участие в македонското Освободително дело. Като офицер участвал е в

освободителните войни за Македония.

ВЛАДИМИР ЛАЗАРОВ, много години деен член на Революционната организация. Взе участие в

Илинденското въстание.

ЛАЗАР Л. ЦВЕТКОВ, мой ученик, бе убит като четник. Неговият баща Лямбе Цветков получаваше и

четеше в. "Зорница".

КЛИМЕНТ Д. КОЧОВСКИ, мой ученик, бе убит като четник.

Полковник ЕФТИМ КИТАНЧЕВ, роден в с. Подмо-чани, Ресенско, пораснал в Росен. Свършил

военното училище в София. Участвал в освободителните войни за Македония. Бил е

дипломатически представител на България в Атина.

АЛЕКСАНДЪР п.ЕФТИМОВ, мой ученик. Свърши Духовната семинария в Цариград. Беше

екзархийски наместник в Лерин и свещеник в Ресен.

ГЕОРГИ БАШЕВ, свършил търговско училище в София, чиновник в БНБ, усърден деец на

Ресенското братство „Трайко Китапчев" и член на неговото настоятелство.

ЕЛЕНА КОЛЕВА, свършила гимназията в Солун и много години учителка. Участва дейно в

Революционната организация.

ЕЛЕНА ВЛАДИЧЕВА ВАРНАЛИЕВА, свършила девическата гимназия в Солун, много години

учителка. Участва дейно в Революционната организация.

ФАНКА Г. ТРАЙЧЕВА, свършила девическата гимназия в Солун. Учителства много години, участва

дейно в Революционната организация.

КОСТАНДИНА БОЙЧЕВА ПОПАНГЕЛОВА, свършила девическата гимназия в Солун, учителствала

много години. Дейно участва в Революционната организация.

НАКИЯ СТАВРЕВ БАЦЕВ, шивач, ученик на неделното училище, негов деен член.

ИВАН СЕКОВ, зидар, ученик на неделното училище и негов деен член.

АНАСТАС ДОРЕВ (ПОНЕТО), свършил пети клас в Солунската гимназия, учител в Ресен и чиновник

в България.

НАУМ (УНЧЕ) ДОРЕВ, мой ученик, свършил педагогическия курс в Скопие, учителствал в Ресен и в

София.

ФАНКА Н. БУНДЕВА, свършила четвърти клас в Битоля, била учителка в Ресен и Янковец, дейна

членка на женската дружба.

ВАСА ЯКИМОВА, дейна членка на женската дружба.

ДИМИТЪР ТАНЕВ, много години чиновник по администрацията на железниците.

ХРИСТО РАЙЧИНОВ, свършил гимназията в Битоля, а право - в София, адвокат в София,

председател след мен на Ресенското братство „Трайко Китанчев".

ХРИСТО КЬОРОПАНОВ, много години касиер на Ресенското братство, войник от македоно-

одринското опълчение.

ИВАН ДОРЕВ, мой ученик, свърши Скопското педагогическо училище и стана учител. Завърши

зъболекарство в Швейцария и работи като зъболекар в България.

Д-р БОТЕ ЯКИМОВ, свършил гимназия в София и медицина в София, работи като лекар в

Благоевградски окръг.

ТРАЯН СИМЕОНОВ РАДЕВ, свършил гимназия в София и история в Софийския университет.

АСЕН ИВ. ЛЯГТЧЕВ, деен член на братството „Тр. Китапчев".

Моите ученици и дейни членове на Ресенското братство ЛАЗАР ДАНОВСКИ, ЙОРДАН ТАНОВСКИ,

ДРАГАН ПЕТКОВ с упорит труд се издигнаха като бакали в София.

КИРИЛ БАЦЕВ и КРЪСТО АНДРЕЕВ, дейни членове на Ресенското братство.

ИЦО ТАНОВСКИ, пощенски куриер на Революционния комитет.

НИКОЛА РАЙЧИНОВ, пощенски куриер на Революционния комитет.

Дейни наши съграждани бяха: поп Ставре, енорийски свещеник в Ресен, Стефан Чукалсв,

енорийски свещеник в Ресен и архиерейски наместник, Ефтим Златаров, енорийски свещеник в

Съпотско и енорийски свещеник в Подмочани. За жалост Вълкович, дипломатически представител

на България, бе убит от Ицо Попов от Ресен.

НАКИЯ СТАВРЕВ БАЦЕВ, деен член на неделното училище в Ресен.

От предградието на Ресен - с. Янковец са:

МИХАИЛ (МИЛЕ) ОГНЕНОВ, свършил пети клас в Солун, мой колега в Ресен, многогодишен

ревностен учител.

Д-р БОРИС ПРОЙОВСКИ, мой ученик, свърши гимназия в Солун и медицина в Русия, участва в

Илинденското въстание и като лекар - в освободителните войни за Македония; сега лекар в

Благоевград.

НИКОЛА СТЕФАНОВ БУНДЕВ, бил много години учител, лежал в Би юлския затвор за

революционна дейност.

АНДРЕЯ КАЧЕНОВ, свършил Солунската гимназия учителства в Серско, дето загина като четник.

СЛАВЕ НЕЧОВ - ЧАВЧЕТО, бродил много години като четник при турците и сърбите.

ЕЛЕНА ТАСЕВА, свършила гимназията в Солун; много години учителка.

ЕФТИМ ГЕЩАКОВ, търговец, участвал в Илинденското въстание.

БЕРЧЕ ГЕЩАКОВ, през всичките години бил секрс тар на Ресенското братство „Тр.Китанчев".

ВЛАДО ХРИСТОВ, деен член на братството „Тр.Китанчев".

ПОП АНДРЕЯ, деен енорийски свещеник.

За жалост, убиецът на Стефан Стамболов ХАЛЬО е от с. Янковец.

ГАВРИЛ БОСИЛКОВ, търговец, участвал в Илинденското въстание.

Братя ЙОРДАН и ДИМИТЪР БОСИЛКОВИ, издигнали се с упорит труд бакали в София, дейни

членове на Ресенското братство.

ГЕОРГИ ЧАУШОТ от с. Крушье, войвода в Илинденското въстание, войник в македоно-одринското

опълчение.

ДИМИТЪР ПАВЛОВ (ДАСКАЛОТ) от с. Сьпотско (Ресенско), учител, участвал в Илинденското

въстание, войник от македоно-одринското опълчение, търговец на плодове, чиновник в банка

„Зеленчук".

АНДРЕЯ ХРИСТОВ от с. Евла, участвал в Илинденското въстание, войник от македоно-одринското

опълчение, кафеджия. Наричаха го „Консулот", защото услужваше на всички, които идеха от

нашите места.

Д-р АБРАШЕВ от с. Дупени, фелдшер в турската армия, завърнал се в Ресен с офицерска форма и

сабя. Понеже ходеше с издигната глава, турците не го обичаха. Убиха го в ресенските лозя, на пътя

за Дупени.

ЕПИСКОП ПАНАРЕТ, свършил Духовната семинария в Цариград и духовна академия в Русия, бил е

протосингел на Скопската митрополия.

Свещеник НАУМ ПОПТРАЙЧЕВ от с. Царе(в)двор, служащ в черквата „Св.Стефан" в Цариград.

ДИМИТЪР ХАЛЧОВ СТОЯНОВ от с. Дърмени, книжар и печатар в Солун. Той имал книжен склад до

Отоманската банка, отдето са започнали да копаят канал за вдигане на банката с динамит, поради

което е бил осъден на доживотен затвор. Заедно с него бил изпратен в Мала Азия и баща му

ХАЛЧО СТОЯНОВ, заможен градинар в Цариград. И двамата са умрели в затвора. Негов по-малък

син е КРЪСТО ХАЛЧОВ СТОЯНОВ, фелдшер в българската болница в Цариград. Той беше мил,

красив младеж, умен, добродушен, извънредно смел - душата на Революционната организация в

Цариград. До него се е изпращал от Бургас динамита за Солунския атентат. Той го пазеше в

Цариград до изпращането му в Солун. Преди Илинденското въстание заминава за Рессн и става

секретар в четата на Пенчо войвода. Когато при сражението в с. Избища турците ги заобиколили,

той, за да не падне жив в техните ръце, геройски се е самозастрелял. Слава му!

СПИРО ОЛГЕВ от с. Дърмени, бил книжар в Битоля. Като войвода участвал е в Илинденското

въстание.

НИКОЛА КОНАРЕВ от с. Царе(в)двор, революционен организатор в Рссенско.

ФАНИЯ СТАВРЕВА ТАТАРЧЕВА, сестра на Пандо Ляпчев, усърдна помагачка и укривачка на

четници.

БОРИС ПОПОВ, син на попа Гоше - подпалвача на гръцката митрополия в Ресен, свършил

Търговско училище в София, деен член на братството „Тр. Китанчев".

ПАНДО (ЮРУЧЕТО) СТАМБОЛИЕВ, малко момче при въстанието, куриер на четниците от с.

Избища, Ресенско.

Ресен

(от 1889/90 до 1893/94 учебна година)

Към края на ваканцията с нетърпение очаквах назначение. Получих писмо от Екзархията, с което

ми се съобщаваше, че съм назначен главен учител в Ресен. Неизказана бе радостта ми, че ставам

вече учител и че ще бъда у дома си.

И ето ме в училището. Пред мен са малки дечица, млади момчета, ученици. Гледам ги и радвам

им се. Те са дадени от родителите им да ги уча, да ги възпитавам, да ги облагородявам, да ги

просвещавам, да ги обогатявам със знания - да ги подготвям за живота - да бъдат полезни за себе

си, за родителите си и за родината. Длъжност, която ме е изпълвала с радост и сили да нося

тежестите на учителството. Много се радвах, че всички ученици - деца на гъркомани - напуснаха

гръцкото училище и се записаха за ученици в нашето училище. И малките деца на гъркоманите се

записаха за ученици в първо отделение на нашето училище. Гръцкото училище остана само с

децата на власите.

Мой другар в училището бе Миле Огненов, свършил пети клас в Солунската гимназия. Аз обучавах

първо отделение и втори клас, а М. Огненов - второ, трето и четвърто отделение. И двамата

работехме усърдно. Мой ученик във втори клас бе кроткият отличник Симеон Радев.

В началото на учебната година дойде главният училищен екзархийски инспектор Васил Кънчов.

Той много желаеше заедно да обиколим Преспанското езеро, но намери за неудобно да оставя

училището и замина сам. По-после издаде „Етнография на Македония".

В началото на учебната година народ и ученици с голяма радост отидохме далеч от града да

посрещнем Охридско-Преснанския митрополит Синесий. При посрещането учениците с радост

пяха, а Георги Татарчев държа поздравително слово. Владиката радваше всички със своята

представителност.

Преди Синесий Охридско-Преспански митрополит е Натанаил (Зографски-бел.ред.), родом от с.

Кучевища (Скопско), любимец на народа. В 1874 година, съгласно фермана за учредяването на

Екзархията, турското правителство е направило допитване до населението в Охридската и

Скопската епархия дали желаят да имат български владика. Оказало се, че цялото население и от

двете епархии, с изключение на стотина семейства от всяка, иска български владика. Български

владика са искали и власите в Охрид. Съгласно фермана и желанието на народа били изпратени в

Охрид - Натанаил, а в Скопие - Доротей (Врачански - бел. ред.).

Наскоро след това на път за Охрид мина главният секретар на Екзархията Васил Шопов. На

връщане от Охрид, на път за Битоля, аз го изпратих до Гявато. Той написа книгата „Българите във

вилаетите".

През годината тържествено отпразнувахме празника на нашите просветители св. св. Кирил и

Методий с песни от учениците и с реч от мен. След обед народ и ученици с песни отидохме вън от

града в църквището в „Добро". Там прекарахме с игри, песни и хора и късно привечер отново с

песни се завърнахме.

С тържествен акт завършвахме всяка учебна година.

През първата година на моето учителстване учителка в девическото училище бе Захария

Димитрова, внучка на дядо Вельо. Тя свърши медицина в Русия и практикува вТатар Пазарджик.

След нея учителки в девическото училище бяха Елена Тасева и Фания Велева, и двете завършили

Солунската девическа гимназия.

През последните години от учителстването ми в Ресен училището стана смесено - учеха заедно

момчета и момичета.

В началото на есента на втората година гост ми беше Дамян (Даме) Груев, учител в с. Смилево.

Донесе ми за четене „Под игото" от Вазова. Следующата година той беше учител в Щип с Гоцето

Делчев и Арсо Лазаров. От Щип Даме Груев стана коректор в книжарницата на К. Самарджиев в

Солун. След това назначен бе учител в класическата гимназия в Битоля. Тук той учителства с Пере

Тошев, Георги (Гьорче) Петров. Поради убийството на свещеника поп Ставре, който не е искал да

изплати наложения му от Организацията данък, Дамян Груев бе осъден и лежа в Битолския

затвор, отдето ръководеше Революционната организация в Битолския вилает. В Битолския затвор

Д. Груев се среща с Гоцето Делчев, който бил заведен от брат ми Димитър Николов, учител в

Битоля, и Георги Петков. От затвора бе изпратен на заточение в Мала Азия. По дадена амнистия

той се завърна в Смилево, отдето на Илинден прогласи Илинденското въстание, съгласно

решението на Солунския конгрес, взето в края на 1902 и началото на 1903 година.

През третата година имахме два класа първи и втори клас и четири отделения. Тая година освен

мене и Миле Огненов учител беше и Анастас Дорев (Попето), свършил пети клас в Солунската

гимназия.

Четвъртата година учител бе и Наум (Унче) Дорев, свършил Скопското педагогическо училище. Тая

година имахме два класа, четири отделения и забавачница.

Петата година М. Огненов бе преместен за учител в с. Янковец и на негово място бе назначена от

Екзархията учителката Фания Ташкова, свършила Солунската гимназия.

Още в началото на учител стването си положих грижи за основаване на неделно училище.

Помагаха ми М. Огненов, Андрей Ляпчев, д-р Христо Татарчев, д-р Божирад Татарчев, Пере

Стрезов и Пандо Ляпчев. В неделното училище, след църковния отпуск, държахме сказки, четяхме

исторически и литературни четива и обучавахме неграмотните и малограмотните. В празнични

дни посещавахме именниците и им честитявахме именните дни с чес-титки-билети. За това те

подаряваха на неделното училище обикновено пет гроша, други даваха по-малко, а някои повече.

Братя Ляпчеви, за спомен на най-големия им брат Георги, образуваха фонд. Всяка година

подаряваха по две лири турски. Скоро в неделното училище се набраха сто лири, които дадохме с

лихва на братя Тошеви, сарафи в Битоля. Но те фалираха и парите на неделното училище

пропаднаха.

Първата година председател на неделното училище бе Георги Татарчев, а през другите години -

Михаил Татарчев... През всичките пет години на моето учителствало в Ресен аз бях негов секретар

(деловодител).

При посещенията на именниците, след водените разговори, изпявахме някоя от песните:

„Македония" от Трайко Китанчев или „Питат ли ме де зората ме огрела първи път" от Иван Вазов,

„Отечество" от П.Р.Славейков. „Заточеници" от Яворов, „Я надуй дядо кавала" от Хр.Ботев,

побългарените „Де родът ми, де домът ми" (чешкия химн) и „Красна наша домовино" (хърватския

химн). Тия песни изучавахме и пеехме и в училището. Пеехме още „Ой Милане", „От умот се

поизгубих", „Биляна платно белеше" и други. За празника на св.св.Ки-рил и Методий украсявахме

училището с цветя и венци и пеехме „И след тисячи години" и „Който първи е написал в начале бе

слово".

Учебните занятия започвахме с молитвите „Отче наш", „Преблаги господи" и „Дядо Господи,

прости ме" от Иван Вазов.

Грижех се и за селските учители и училища. Наесен, докато времето беше хубаво, в съботен ден,

когато ставаше пазар в Ресен, събирах учителите и предавах в някое от нашите отделения, а след

това ги карах и те да предават подобни уроци пак в някое от нашите отделения. Същото правех и

пролетно време.

Изтъквах пред Екзархията, че ще бъде полезно, ако един път през годината главните учители

ревизират селските училища. Екзархията одобри това. С радост започнах да обикалям селските

училища. В близките села отивах пеша, за да не правя много разходи на Екзархията. При

ревизията на училището в с. Боуно и с. Евла газих доколени в сняг и се разболях. В по-далечните

села отивах с кон, а при отиването в Долна Преспа взех сувария (конен стражар). На път за с.

Любойно, на едно високо място край пътя до езерото, видях изправен човек с пушка в ръце. Казах

на суварията: „Ами сега?" „Нищо, ще минем край него, без да го поздравим". Сторихме така. Той

не се мръдна от мястото. Ревизирах училището в селото.

На другия ден трябваше да замина за с. Буково. Помолих мюдурина да ми даде заптия или

сувария. Извини се, че не може да ми услужи, защото няма свободни такива. Потеглих за Буково с

един селянин от с. Герман. Щом доближихме селото, той се отдели, а аз продължих пътя сам. Като

стигнах до мястото, дето се разделят голямото и малкото езеро, видях два пътя. Наблизо беше

едно овчарче. Запитах го на турски: „Кой път води до Буково?" Рече ми: „Турски не знам, питай ме

на български". Попитах го по български и ми каза. В с. Буково, което наскоро беше се отказало от

патриаршията, стигнах късно привечер. Като пристигнах, повиках най-първите селяни. Казах им, че

съм човек на владиката, „от когото ви нося благословия и поздрави. Дошъл съм да прегледам

училището". Учителят беше си заминал за великденските празници. За да използвам времето,

започнах да измервам училището, за да му съставя план. Селяните един по един го напуснаха.

Останах сам с пъдарина. Попитах го: „Защо така направиха селяните?". „Защото се боят да не им

туриш данък на училището". „Ами аз де ще пренощувам?" „При мене". Като му благодарих, казах

му, че ще замина за с. Безевина. „Късно е". „Ако е късно". Помолих го той да ме придружи. Като се

отдалечихме от селото видях край пътя десетина души въоръжени хора. „Ами тия?" „Не се бой. Те

са качакчии на тютюн". Продължихме пътуването. Стана вече тъмно. Стигнахме билото на

планината. „Оттук вече може да пътуваш сам. Тоя път, друг няма, ще те заведе в селото". Молих го

да ме придружи. Не се съгласи. Дадох му пет или десет гроша. Продължих пътуването сам. Тъмно

беше като в рог. Стигнах в селото в къщата на кмета - коджабашията. И това село наскоро се беше

отказало от патриаршията. Казах, че съм човек на владиката. „Нося ви благословия от него. Дошъл

съм да прегледам училището". Той повика 20 души селяни, на които предадох благословията на

владиката. Домакинята се запретна. Замеси и изпече хляб. Приготви и вкусна гозба. Всички

вечеряхме. Цялата нощ прекарахме в разговори, приказки и песни. Сутринта би камбаната.

Черквата се изпълни с мъже, жени и деца. В края на службата държах подходяща реч. Ревизирах

училището.

На другия ден със свещеника и няколко души заминахме за Буково. Тамошните селяни, като ни

видяха, останаха посрамени. Молиха ме да не съобщавам на владиката за тяхното разбягване.

След като се нахранихме, аз потеглих за дома. Като се връщах, както и при дохож-дането, радвах

се на хубавите гледки от езерото и околностите му.

За направената ревизия докладвах в Екзархията. Ревизирах селата: Янковец, Боуно, Евла, Дупени,

Пери, Царе(в)двор, Дърмени, Езерени, Подмочани, Крани, Любойно, Буково, Безевина, Съпотско,

Кривени. За Крушье не си спомням дали имаше училище. По ревизията направих разноски 75 или

95 гроша. Нещо след месец директорът към Битолското училище Наследников получил е

нареждане да ми изплати разноските. Платил ги е на Хр. Ляпчев. При изплащането, като видял, че

направените от мен разноски са много малко в сравнение с разноските, направени от другите

учители, казал: „А бе вашият главен учител с далекоглед ли е гледал селските училища?"

„Грешите, много грешите!" Скоро след това пак чрез него Екзархията ми изпрати благодарствено

писмо. При получаването на това писмо директорът е останал посрамен.

Веднъж в града ни дойдоха американски мисионери от Битоля. Настаниха се в хана на Кочовци.

Стояха десетина дена. Всеки ден привечер държаха проповеди. На проповедите им присъстваха

малко хора. Присъствах и аз. Поканих ги в неделя да дойдат в нашето неделно училище. Държах

сказка на тема „Божественост на християнството". На тая тема имах хубава книга в библиотеката.

Останаха много доволни. И те говориха на същата тема.

Когато ни посети владиката, общинарите му се оплакали, че съм станал протестантин. Казах на

владиката, че ходех на проповедите, за да зная какво отношение те имат към православието и за

да им покажа, че както те, така и ние се грижим за християнството. „Бъди спокоен, ще кажа на

общинарите, че аз желая всички наши учители да бъдат протестанти като теб".

Докато бях учител в Ресен, сърбите се мъчеха да купят свои привърженици и да открият сръбско

училище. Те успяха със злато да купят: Сотир Стрезов, Накия Тозийов, Мице Тенекеджията и Кочо

Нанчовски.

Сотир Стрезов венча сина си Димитрия с патриаршески свещеник, а преди това борил се е за

изпъждане на патриаршеските свещеници от църквата и продаваше български книги. От него

купувахме издаваните от Христо Данов в Пловдив учебници. Много съм се радвал, че син му

Димитър не се повлия от баща си, а през целия си живот беше корав българин. Другия си син -

Кръсто - изпрати да следва в сръбско училище. След като го завърши, Кръсто завърши и

Садовското земеделско училище, но остана и след това продаден на сърбите. При сръбския

режим като кмет на Ресен ограбвал е съгражданите си, а като депутат в сръбската скупщина

държал се е като сърбин. В края на Втората световна война при размирните времена у нас е бил

убит.

След Сотир Стрезов продали са се на сърбите гръкоманите Тозийовци. На пътната порта на тяхната

къща се окачи табела „Србска православна школа", без да има сръбско училище. Синът на Накия

Тозийов беше мой ученик. После свърши сръбска гимназия и стана учител в Стара Сърбия.

И Мице (Димитър) Тенекеджията се е борил за въвеждането на славянска и българска служба в

черквата. Понеже син му Никола не е бил приет в българския пансион в Битоля, дал го е да се учи

в сръбския. Сърбите са го издържали и в Цариград, дето е свършил правото (ху-кука), след което

стана висш сръбски чиновник в Скопие.

След моето връщане от Загреб сърбите са успели да купят за свой водач в Ресен Кочо Ставрев

Нанчовски. Него се опитали да убият двама младежи от Битоля, но не сполучили. Турците ги

заловили и убили. Народът им устроил тържествено погребение. Във връзка с дохождането на тия

младежи в Ресен бил арестуван и осъден на доживотен затвор главният учител Климент Хаджов,

но скоро бил амнистиран.

След като 25 години се черкувахме в училището, сега предстоеше да се освети през м. август

хубавата ни новопостроена черква „Св. св. Кирил и Методий". Андрея Ляпчев с фотографа Атанас

Лозанчев обиколиха Преспанското езеро и направиха фотографически снимки на най-хубавите и

най-забележителните места, с които се оформи много хубав албум. Тъкмеше се вечерта в деня на

освещението да се даде театрално представление. За тая цел Трайчо Доревски съчини специална

мелодрама. Направи се сцена. Направиха се и ложи. Аз, като секретар на общината, трябваше да

приготвя покана за освещението на църквата, която да се обнародва в екзархийския вестник

„Новини". Направих такава. „Нашият град води дълга и упорита борба с патриаршистите за

въвеждането на славянска и българска служба в черквата ни, но черквата бе дадена на

патриаршистите и ние цели 25 години се черкувахме в нашето училище, а покойниците опявахме

в черковния притвор. Сега вече се радваме на хубава новопостроена черква „Св. св. Кирил и

Методий", която ще се освети от владиката Григорий на 15 август тая (1894 г.) година. Молим

всички български общини да ни създадат радост, като изпратят за освещението свой човек.

Гостите няма да се грижат за квартира и за храна". Общинарите поискаха да се притурят при

горното и думите: „в дните на Султан Абдул Хамид Хан и в дните на Негово

Високопреосвещенство митрополита Григория". Като имах пред вид настроението на гражданите,

казах, че ще бъде по-добре да не се поставят тия думи. Но те настояха и аз ги поставих. След

свършването на заседанието, председателят поп Ст. Чукалев казал на някои граждани каква

покана сме изпратили. Те веднага свикали събрание и решили да молят Екзархията да не

публикува така поканата, защото ще се създадат пречки за освещаването. Екзархията спряла

публикуването и наредила да се даде във вестник „Новини" уводна статия за освещаването на

църквата. Всичко това станало известно на владиката от някои общинари, които са искали да ме

злепоставят пред него, понеже бях като роднина с Ляпчевите.

В тържествения ден, при водосвета на двора владиката, като ме видя, отдалеко поклати си

няколко пъти главата и вдигна жезъла си. Явно бе, че е недоволен от мене. Закани ми се.

Напразно го уверявах, че съвестта ми е чиста, че съм невинен.

На освещаването на църквата присъстваха водачите на Революционната организация: Даме Груев,

Пере Тошев, д-р Христо Татарчев, Ташко Лозанчев, Григор Попев, Пен-джурков, Георги Пешков.

Присъстваха и Андрей Ляпчев, д-р Божирад Татарчев, Станков и други гости. Свещеници бяха поп

Ставри и поп Стефан.

Вечерта в деня на освещението даде се театрално представление. Представи се мелодрамата на

Трайчо Доревски, гледана със задоволство от всички. Представлението започна с поздрав от мене

и декламация на стихотворението „Стари градинари" на Трайко Китанчев.

На другия ден след освещението Пере Тошев, Дамян Груев и другите заминаха за Охрид.

Докато бях учител в Ресен, в града и околията нямаше Революционна организация. Имаше само

революционен дух и революционни настроения. Когато се върнах от Загреб в 1897 год. в Ресен и

околията вече имаше Революционна организация. Нейни организатори в Ресен и околията са

били ..... Кокарев и ресенския войвода Славейко Арсов. Всички села били приобщени към нея.

Имали са: селски началства, селски чети и селски съдилища. Полагали са се грижи за

снабдяването на селяните с оръжие и за свикване с употреблението му. Организацията е убила

кръвника турчин Зулул - застрелял го е четникът Георги Чаушот - изкусен стрелец.

В началото на новата учебна година, макар да не бях още получил назначителни, общинарите

поискаха и аз отворих училището. Няколко дена след отварянето му, една сутрин, когато предавах

български език във втори клас, някой потропа на вратата. „Влез!" Влезе млад човек с хубав червен

фес. Препоръча се: „Хаджи Динев Петър, главен учител в Ресен". Голяма нетактичност!

След свършването на часа поисках му назначителното. Даде ми го. Казах му, че ще му предам

училищната архива и покъщнината на другия ден. Общинарите, като научиха това, искаха да не му

ги предавам. Казах им: „Не може, защото аз съм екзархийски учител и получавам заплата от

Екзархията".

Напразно целия месец септември и целия месец октомври чаках назначително. Повтарях

божествената мъдрост: „Правда и истина пребивает во веки". В края на месеца помолих

телеграфически Екзархията да ми съобщи дали ще бъда назначен. Отговори ми се: „Отнесете се

до Охридската митрополия". Отидох в Охрид. Владиката беше по обиколка в епархията.

Секретарят му Лимончев ми съобщи поверително, че на владиката е предоставено да избере дали

да остана главен учител в Ресен или да отида учител в Охрид. Няколко дена след това съобщи ми

се, че съм назначен учител в Охрид.

В Ресен мои ученици бяха:

Симеон Радев;

Борис Н. Стрезов;

Славейко Н. Стрезов;

Симеон Ив. Стрезов;

Лазар Л. Цветков - убит като четник;

Климент Д. Кочовски - убит като четник;

Стефан Бакладжиев;

Борис Пройовски;

Андрея Казаков - свърши Солунската гимназия; учителства в Серско и там загина като четник;

Александър П. Ефтимов;

Димитър Николов;

Атанас (Ташко) Хр. Ляпчев;

Иван Дорев;

Епископ Панарет от с. Подмочани - доби духовно образование в Цариград и Русия. Беше

протосингел на Скопската митрополия.

Охрид

(1894/95 учебна година)

Назначението ми за учител в Охрид ме зарадва. Радвах се, че ще учителствам в града, дето е

свещенодействал нашият просветител св. Климент. Радвах се, че ще бъда учител, дето са

учителствали Димитър Миладинов и Григор Пърличев.

Григор Пърличев за неговия „Сердарят", писан на гръцки език, като студент бе награден с лавров

венец. Когато са го увенчавали с венеца като грък, той е казвал, че е българин.

В Охрид се съхранява плащеница, подарена от византийския император на Охридския

архиепископ, в която на гръцки е написано: „Пастирю на българите, спомни си в молитвите за

мен".

Училището в Охрид бе третокласно. Учителите бяха много добри другари, но най-добър между

всичките беше главният учител Лев Огненов. Той беше извънредно кротък, добър, високо

интелигентен, високо просветен, с дар слово, свършил Роберт колеж в Цариград. Неговата благост

и сега пълни сърцето ми с радост. С него се заехме и образувахме неделно училище. Всяка

седмица след църковния отпуск държехме сказки и обучавахме неграмотните. Обширният салон

на забавачницата винаги се пълнеше със слушатели. Това ме много радваше. В празнични дни

посещавахме именниците.

Когато пристигнах в Охрид, владиката беше по обиколки в епархията. Щом се завърна, всички

учителки и учители го посетихме за добре дошъл. Владиката не пропусна и сега пред всички да се

закани и да ми каже: „Ти, Николов, в Ресен ми мътеше водата, сега ще те видя как ще ми мътиш

водата тука". Отвърнах му: „Дедо владика, в Ресен не съм ви мътил водата, а само съм вършил

своя дълг".

В неделни и празнични дни винаги водехме учениците на черква.

Един от най-редовните посетители в неделното училище беше младото кожухарче Методи

Патчев, свършил трети клас. Той често ме посещаваше в квартирата. Един ден в началото на

пролетта Методи ми каза: „Желая и аз да държа сказка в неделното училище. Моля ви да ми

помогнете". В библиотеката на училището имаше на руски език хубава книга за Сократа. Дадох му

я и му помогнах да напише сказка за него. Когато държа сказката, всички бяха възхитени. Мнозина

от учителите му казваха: „Методи, ти ни тури под крак". Методи по-после стана четник и войвода.

Като войвода бе заобиколен от войската в при-лепското село Кадино и за да не падне жив в

ръцете на войниците се самозастреля.

Един празничен ден отидох в Струга, за да видя и се поклоня в дома на братя Миладинови. С

другари край Дрин ядох печена на ръжен риба. Радвах се на бистрия Дрин, изтичащ от Охридското

езеро.

Често пъти след свършване на следобедните часове отивах в западния край на града и там, седнал

на високия каменен бряг, радвах се на езерото, на хубавата му околност и на манастира „Св.

Наум" в далечината.

В края на учебната година, след свършването на изпитите, владиката Григори даде обед на всички

учители и учителки в манастира при с. Велгощи. По време на обеда владиката ми каза: „Николов,

гледам ядеш повече кисело млеко, трябва да ядеш и месо, за да закрепнеш". „Дедо владика, -

отвърнах - аз съм достатъчно закрепнал, за да си гледам работата". „Но тебе ти предстои по-тежка

работа". „Каква по-тежка работа ми предстои?". И другите учители го помолиха да каже. „Ще кажа

като свърши обеда. Първо на Николов, а после и на вас".

Свърши се обеда. Останахме владиката и аз. Владиката ми каза: „На два пъти ти казах, че ми

мътиш водата. Ти работи една година тук. Аз съм много доволен от твоята работа. Убедих се, че не

ти си ми мътил водата. Сега ще ти съобщя радостна новина. В Екзархията тъкмят да отпуснат две

стипендии за следване по педагогия. Едната мислят да дадат на теб. Искаха моето мнение. Аз с

радост одобрих това. Едната стипендия ще се даде на тебе без конкурс. Другата ще се даде с

конкурс." Благодарих му. Тогава гой повика другите учители и учителки. Съобщи им, че ми се

отпуска стипендия за следване по педагогия. И те му благодариха.

Към края на ваканцията, която прекарах в Ресен, отидох в Охрид да видя какво става със

стипендията. В митрополията вече беше се получило писмо, с което ми се съобщаваше, че ми се

отпуска стипендия по сто лева на месец за следване по педагогия в Загреб. Повторно благодарих

на владиката.

На връщане у дома намислих да наблюдавам изгрева на слънцето над Преспанското езеро. Много

рано през нощта потеглих от Охрид и в зори пристигнах на билото на Петрино. Петрино, Исток и

Галичица отделят Преспанското от Охридското езеро. От билото на Петрино изгледът към

Преспанското езеро е величествен. То изглежда, че се намира в дълбока пропаст, заобиколена от

високи планини. Възхищавайки се от величествената гледка, разхождайки се из гората пеех

„Когато бях овчарче и овците пасях". Чаках изгрева на слънцето. Преди то да се покаже, показа се

на изток неговата червенина; през разклонението на Пелистер проникваха слънчевите лъчи, които

осветяваха езерото и околните високи планини. Гледката стана още по-величествена.

Възхищавайки се, шепнех си: „Мила родино, колко хубава, колко величествена си ти!"

Вече предстоеше моето заминаване за Загреб. А домашните ми и тяхната издръжка?! С дългове

при братя Ляпчеви...

Студент в Загреб

(1895/96 и 1896/97 учебна година)

На път за Загреб в Битоля вечерта бях гост на Атанас Лозанчев. Заедно с мен беше и Даме Груев.

Вечеряхме и нощувахме в градината на Лозанчев вън от града. Рано сутринта отидох в хотела да

си взема куфара и от там - на гарата, на път за Солун. В Солун прекарах един ден. Посетих д-р

Христо Татарчев. Той настояваше да се откажа от стипендията, за да бъда полезен на

Освободителното дело. Казах му, че не мога да направя това, защото мисля, че като свърша в

Загреб ще бъда по-полезен за делото...

В Белград се срещнах с Димитър Ганев, на когото беше отпусната другата стипендия. Той бе

покровителстван от А. Наумов - бивш директор на педагогическото училище в Солун. В Загреб

пристигнахме рано сутринта. Градът ми се видя хубав, много хубав. Разположен край полите на не

много висока планина, покрита с хубава зелена гора. Пред гората - хубав огромен парк. Улици

чисти. Високи здания. Близо до Загреб тече река Сава.

Записахме се за ученици в Препаранцията. Учител по педагогия ни бе Стефан Басаричек. Той бе

винаги извънредно учтив и услужлив към нас. По неговите учебници, преведени на български, се

изучаваше педагогия в българските педагогически училища.

Записахме се за ученици и в университета. Там учители ни бяха професорите Франйо Маркович и

Джуро Арнолд. Франйо Маркович за книжовни заслуги беше наречен от австрийския император

„племенити" - благороден. Фр. пл. Маркович четеше лекции по логика, по етика и по естетика, а

Джуро Арнолд - по психология и по методика.

В Препаранцията следвахме четирима души българи. Един от тях - Никола Каранджулов - взе

участие в Илинденското въстание и като четник бе убит.

В университета бяхме 10-15 души българи. Повечето следваха фармация. Един от тях - Гарвалов -

след въстанието, като четник в бой по улиците на Драма, бе убит.

В университета следваше и едно момче от Тетово -Попович. Него издържаха сърбите.

В Загреб тогава имаше 10-15 души градинари. В края на първия семестър давахме си за подпис

студентските книжки. Подписаха се. Подаде за подпис на Фр. пл. Маркович книжката си и

Попович. Маркович я взе, заобръща я, прелисти я няколко пъти и най-после я хвърли на пода с

думите: „Аз не мога да подписвам такава нечиста книжка". Попович я прибра и ми каза: „Знам

защо моята книжка е нечиста. Защото съм записан Попович, а не Попов". И другият професор, Дж.

Арнолд, го е викал у дома си и му е казал: „Момче, и лицето ти, и говора ти показва, че си

българин, не изменявай на народа си!"

Между студентите в университета имаше и един много редовен студент сърбин - православен

хърватин. С него често спорехме за езика и народността на македонците. Съжалявам, че съм

забравил името му. Изтъквах му, че между всички славянски езици само българският има

(задпоставен) член, какъвто се намира и в македонския говор. В 1816 г. Кирил Пейчинович от

Тетово издаде „Огледало" на препростейши български език, а в 1827 г. Вук Караджич каза, че на

Балканския полуостров, освен сръбски, съществува и български език и въз основа на имена и

песни от Македония - от Разлог - в своя додатък към руската енциклопедия посочи основите на

българската граматика. За сръбския студент македонският говор беше сръбски, защото в него

фамилните имена окончавали на „ич". Казах му, че в Македония няма фамилни имена на „ич" и че

ако има някъде, то е съвсем рядко. „Ами Георги Велянович?" Той знаеше, че аз съм от Ресен.

„Браво, казах му, дай си ръката да те поздравя! Но ще ти кажа, че в Ресен няма Георги Велянович,

а има Георги Веляновски. Георги Веляновски беше гръцки учител в преспанските села, докато те

признаваха патриаршията. Но като се отказаха от нея и приеха Екзархията, той стана български

учител. Понеже не беше подготвен за учител, беше освободен, стана сръбски агент и се нарече

Георги Велянович". „Един ден аз ще дойда в Македония и ако видя, че това, което ти казваш, е

действителност, ще кажа, че ние вършим престъпление". „Така е! Вършите престъпление!"

Докато един сръбски студент в Загреб знаеше за Георги Веляновича, оказа се, че един български

учител, Малчев, не знае, че никъде в Македония не се говори сръбски и ме нита как говорят във

Велес - български или сръбски. Жалко! Той не знае, че Велешката епархия във фермана на

Екзархията е посочена като чисто българска епархия. Той не знае, че във Велес е роден Райко

Жинзифов, който написа „Кървавата кошуля"!...

Един ден от Препаранцията отидохме на екскурзия в Словения. Посетихме една фабрика за

стъкло, която се намираше в хубава долина, между хубави ливади и зелена гора. Беше много

добре обзаведена. Но когато влязохме там, дето се топеха материалите, от които се правеше

стъклото, горещината бе нетърпима. Млади момчета, съвсем голи, само с една престилчица

отпред, седнали на ръжени възглавнички, с дълги тръби надуваха стъклената каша и от време на

време, за да се разхладят, пръсваха с ръка вода по голото си тяло. Като ги гледах така, съжалявах

ги и си казвах: „Има още много да се работи, че да се подобри живота на фабричните работници!"

А като излязох вън, посред зелените ливади, казах си: „Блазе на земеделците, които работят на

чист въздух между хубостите на природата!"

Бях член на „Хърватски педагожки книжеви сбор". Имах право да получавам безплатно всички

негови издания. Бях си набавил почти всички издадени дотогава негови книги, както и много

хубави книги от „Матица Хърватска". При бягството от Солун всички тия книги останаха там и

пропаднаха.

В Загреб стоях две години и свърших Препаранцията с отличие. Докато следвах, първата година в

града посрещнаха Австрийския император. Посрещането беше неописуемо тържествено.

Посрещачи бяха дошли от цяла Хърватска. От гарата до определеното жилище императорът бе

носен на ръце. На православната църква сърбите - православни хървати бяха издигнали сръбското

държавно знаме. Хърватите с камъни го свалиха и изпокъсаха.

Докато бях в Загреб, много ми се искаше да посетя Будапеща, Виена и Триест. Не можах да сторя

това, защото мислех за издръжката на домашните ми.

На връщане от Загреб отбих се в София. От Белград до Ниш пътувах с двама студенти от Нишко и

един гражданин от Пирот. На студентите отначало говорех, че те са българи. За нищо на света не

приемаха това. Считаха се за прави сърби. Към Ниш те слезнаха от влака. Останалият пътник ми

каза: „Не ги слушайте. Питайте мене да Ви кажа колко души увиснаха на бесилка, когато сърбите

дойдоха в Ниш и Пирот, задето като българи не искаха да кажат, че са сърби. В Ниш и Пирот

имаше български владици и повече български учители, отколкото в София".

Сърбите си служеха с убийства и в Македония. В Солун те убиха учителя от българската гимназия

Ганев. В Тетово убиха Серо Петрова - най-заможния и най-влиятелния гражданин. Те щяха да

убият и мене в Гевгели. Сърбите поддържаха в Битолския затвор разбойника Мицко, за да им

бъде полезен след излизането от затвора. Мицко в Битолския затвор лежа заедно с Дамето Груев.

Веднъж, когато Даме пътуваше от София за Битоля, бе заловен от Мицко и държан в плен, докато

Организацията заяви, че ще вдигне във въздуха Скопското сръбско консулство. След Нишкото

въстание през 1851 год. френското правителство изпратило в Ниш бележития учен Адолф Бланки,

който, като видял грамадата от кости и черепи на въстаналите българи, се провикнал: „Ще дойде

ден, когато българите ще въздигнат паметник на тия мъченици". Тоя ден не дойде. Вместо това

сърбите издигнаха в Ниш бесилки за нови българи!

И гърците в борбата си с българите си служеха с убийства. И те поддържаха за тая цел

разбойници. Такъв бе Коте в Костурско. Организацията бе решила да бъде убит. По

застъпничеството на Делчев той е бил помилван. След това обаче продължил да убива българи. В

Солун гърците убиха свещеника поп Стамат.

В София присъствах на панихидата за Трайко Китанчев. На нея се запознах с Петко Каравелов.

(Това познанство, по свидетелство на дъщерята на автора Софка Николова, се превръща в голямо

приятелство, продължило цял живот - бел.ред.). Облечен беше с шаечни дрехи. След обед заедно

с Андрея Ляпчев бяхме на гости у Каравелови. Направи ми впечатление много скромната

мобилировка у дома му и неговата младежка енергия, с която гой приготовляваше чай за нас.

Тогава домашните му не бяха в София. Силно впечатление ми направи младежкия жар, с който

Каравелов говореше за освобождението на Македония. Той говореше с познанство и за първите

хора в много македонски градове.

И ето че от Загреб сега съм у дома. Голяма грижа ми бе да зная сметката с братя Ляпчеви. Освен за

издръжка на домашните ми, те правили разходи и за пансиона на брата ми в Битоля, и за

пансиона на сестра ми в Солун и за задомяването на другата ми сестра Маруша. Сметката

възлизаше на петдесет или шестдесет турски лири. Срещу тоя дълг дадох им запис за изплащане с

лихва по 9%, колкото те са плащали, когато са взимали заем за себе си. За всички услуги на

Ляпчеви, правени на домашните ми докато бях в Загреб, както и за всички други услуги, правени

от тях, съм бил изпълнен с най-голяма благодарност и признателност. Тоя дълг изплатих

постепенно като учител в Гевгели, в Скопие, в Цариград и в Одрин. Когато в Одрин свърших

изплащането на дълга, изпратих брат си Митко да следва фармация в Лозана и Загреб.

В края на училищната ваканция получих от Екзархията назначение за главен учител в Гевгели.

Очаквах да бъда назначен в Педагогическото училище в Скопие или Серес. Защо ме назначиха в

Гевгели? Когато пристигнах в града, разбрах, че причината за това трябва да е било разделението

на гражданството на две враждуващи партии -партия на местните граждани, начело с Георги

Баалцалиев, и партия на пришълците в Гевгели от Дойран, от Велес, от Щип, от Прилеп и от

Крушево, начело с Нако Хаджинаков от Дойран. Мъчех се да изгладя, да намаля тяхната вражда.

Гевгели

(1897/98 учебна година)

В Гевгели училището беше с три класа. Тук дойде и живя заедно с мен Трифон Ляпчев - синът на

Екатерина Г. Ляпчева. Той свърши трети клас в Гевгели.

През годината тържествено отпразнувахме празника на нашите просветители с черковна служба, с

водосвет, с реч от мене и с пение от учениците. В началото на пролетта на гости ни дойдоха

учениците от Солунската гимназия. Заедно с гражданите тържествено ги посрещнахме на гарата.

Изказах с реч моята и на гражданството радост от тяхното дохождане. С музика начело учениците

обиколиха града и посетиха каймакамина, а след това спряха п горичката при Сеховската река,

дето обядваха и прекараха до късно през деня във веселие с песни и хора. Вечерта ги изпратихме

на гарата.

В с. Стояново имаше сръбско училище. Учител беше сучер черногорец. Една вечер съдържателят

на хотела дето се хранех, гъркоманина Дельо, ме поздрави, че съм останал жив. Сръбският учител

в тъмнината изкарал нож, за да ме прободе в гърба. Но аз се изпречих пред него с лице и той не

можа да стори това. Председателят на общината отец К. Саев повдигна в съда дело срещу

сръбския учител със свидетел гъркоманина Дельо. Той настояваше да бъда свидетел и аз. Казах

му, че не мога, защото не съм видял това, което е видял Дельо. „За това, ако не те познавах, както

те познавам сега, щях да ти откъсна врата", рече отецът.

Учебната година завършихме с тържествен акт. В края на годината ходех на изпитите по селата и

държах подходящи речи. На празника „Преображение" един селянин от Стояново ми каза:

„Приятелю Николов, измина се много време, но аз помня хубавото слово, що ти държа на изпита в

нашето училище".

В края на учебната година в съвещание с отец Саев намерихме, че ще бъде добре да отида в

Цариград и устно да изложа положението на нашето църковно-училищно дело в Гевгели. Отидох в

Цариград. Бях много любезно приет от Екзарха Н. Бл. Иосифа I. Целунах му ръката, а той ме целуна

по челото. Тая целувка беше най-здравата връзка между екзарха и тия, които му целуваха

десницата. Екзархът бе висок и строен. Мило лице, мили очи. Високо и широко чело. Говор тих и

благ. Високо интелигентен и високо просветен. Мъдър в делата си. Най-достойният между нашите

владици. Той бе гордост за всеки българин в Турция.

Следващата учебна година бях преместен за учител в Скопското педагогическо училище. Много се

радвах, че ще учителствам в града, който е бил в първите редове на борбата с гръцкото

духовенство.

На заминаване за Скопие реших да видя местата между Битоля и Велес, затова не пътувах с

железницата, а с файтон от Битоля до Прилеп и с кон от Прилеп до Велес.

Пътят от Битоля за Прилеп минава край църквата „Св. Неделя" и българските гробища. За тая

черква българите са водили дълги и упорити борби с гъркоманите и власите. В гробищата в

революционното време някои революционери са криели пушките си. Пътят пресича широкото и

плодородно Битолско и Прилепско поле и реката Черна (Църна). В завоя на Черна в Първата

световна война българските войски са водили кървави сражения за нашето освобождение. На

север от тоя път се намира село Кадино, дето моят мил ученик преди въстанието Методи Патчев

от неделното училище в Охрид, за да не попадне в ръцете на турците се самозастреля. Са-

мозастреляха се и неговите другари. Далече от пътя в планината се забелязва Крушево, дето при

Илинденското въстание се водиха кървави сражения между въстаниците начело с войводата Питу

Гулев, влах, и турските войски. Крушево се радва десетина дена на своя република с председател

учителя Карев.

Прилеп е градът на крали Марко. В Прилеп се е родил и Тодор Кусев - един от най-големите

български родолюбци. Той, като делегат на Пелагонийската епархия в Църковния събор в

Цариград в 1871 год., е държал пламенно слово срещу ония делегати, които, за да угодят на

Руското посолство в Цариград, не са искали да се допуснат в събора македонските делегати. Той,

като духовно лице Методий, когато бил протосингел на Пловдивската митрополия, в обущата си

пренесъл сведенията за Априлското въстание и ги е предал на директора на Роберт колеж

Уошбърн, който заедно с учителя в това училище Панаретов са направили тия сведения достояние

на света. Той, като Старозагорски митрополит, е благословил с църковна служба започването на

Балканската война.

Прилеп може да се гордее със своите здраво уредени големи еснафи. Той е и един от най-

революцион-ните градове. От Прилеп са Гавазов, Темков и Стоян Лагов, Пере Тошев, Григор

Попев, Георги Пешков, свещеник Йордан Ангелов, Петър Мърмев, Димитър Мирчев.

Пере Тошев свърши Пловдивската гимназия, агитира и участва в Съединението, бе доброволец в

Сръбско-българската война, учителства в Битолската гимназия с Даме Груев и Гьорче Петров и

когато заживя мирно в селския си имот бе убит от турците.

Свещеник Йордан Ангелов, бивш четник, се е борил с оръжие за нашата свобода и е бил

председател на църковната община в Радовиш, Воден и Тетово, енорийски свещеник в с.

Камарица.

Петър Мърмев като ученик в Битолската гимназия е участвал в редактирането на излизащия там

ксерографиран революционен лист. След свършването на социални науки в Швейцария бе учител

в Одрин, Солун и Свищов и редактор на излизащия в София в. „Независима Македония" и

илюстрация „Илинден".

Димитър Мирчев бе секретар на Солунския конгрес, който реши обявяването на Илинденското

въстание. Учител в Солун и директор на Одринската гимназия.

Георги Трайчев е един от най-ревностните главни екзархийски учители в Македония. Той написа

книгата „Преспа".

От Прилеп е Владимир Кусев, председател на Обединените македонски братства в София -

Македонски национален комитет. Прекрасната книга „Македонските славяни са българи" е

издадена от Прилепското братство.

От Прилеп е и Димитър Талев, който написа книгите „Железният светилник", „Преспанските

камбани" и „Илинден". В тия книги той с живи картини възкреси българския дух на Македония. Те

са най-красивият паметник на тоя дух, за което му дължим безкрайна благодарност и

признателност. Такава благодарност и признателност дължим и на тия, които спомогнаха да се

напечатат тези книги.

Видни прилепски семейства са Бомбалови, Шавкулови, Хаджиилиеви, Кусеви, Кондови, Крапчеви,

Дундови, Цветеви, Самарджеви.

От Прилеп подир обед потеглих с кон за Велес. Пътят пресича Бабуна Планина. Откъм Прилеп тя е

гола, а откъм Велес - гориста. Радвах се на красивите планински гледки. Привечер пристигнах до

Бабунския хан, дето нощувах в ливадите. Наслаждавах се на приятната миризма на тревите и на

красивото звездно небе. Рано сутринта потеглих за Велес. Пътят минава край газовия извор

„Зърбоне". Газът, като излиза от земята, звучи „зър, зър"... Минах след това край големия извор на

с. Извор. На север от пътя се намира селото Богомила - името му напомня нашите богомили. А

далеч на северозапад се намира Поречието, дето сръбската пропаганда беше успяла да свие

гнездо, понеже много хора от тия места ходеха на работа в Сърбия.

Към обед бях на гарата на Велес. Градът, разположен на двата бряга на Вардара, е родното място

на големия родолюбец Йордан Константинов-Джинот, на Райко Жинзифов, който написа

„Кървавата кошуля", на професорите Илия Гергов и Димитър Матов, на Палашев, който редактира

„Картинна галерия", на П. Михов, който бе убит в Скопския затвор, на Петър Васков, учител в

Одрин, който бе убит като войвода в Дедеагач, на Миле П.Йорданов и Илия Весов, които бяха

убити в сръбския режим, на солунските атентатори, повечето от Велес.

Скопие

(от 1898/99 до 1901/02 учебна година)

Пристигнах в Скопие в събота след обед. След като отпочинах в хотела, тръгнах да посетя

владиката Синесий. Като стигнах до Вардара и се изкачих на моста, изпитах особена радост от

красивата гледка що се откриваше. На запад - красивото Водно с лозя, зеленина и гора по него, на

север - величествения Шар, който отделя българското от сръбското племе, и Скопската Църна

гора, на изток - Газибаба, на юг - широкото Скопско поле.

В полите на величествения Шар, в манастира Лешок, почива един от най-старите наши

книжовници Кирил Пей-чинович, игумен на манастира Лешок при Тетово и на Мар-ковския

манастир край Скопие. Кирил Пейчинович в 1816 година е издал книгата „Огледало" на

„препростейшим язиком болгарским". Две години преди него, в 1814 год., Хаджи Йоаким

Кърчовски (от Кичевско) е издал „Повест" за второто пришествие Христово „на простейший

болгарский язик".

В 1815 година бащата на сегашния литературен сърбохърватски език Вук Караджич е казал, че на

Балканския полуостров се говори освен на сръбски език и на български език и издал „български"

песни и приказки от Банско. По тия песни и приказки той, в своя „Додатък" към руската

енциклопедия, е посочил главните основи на българската граматика.

В околностите на Скопие, в с. Кучевища, се е родил големият родолюбец и книжовник -

митрополит Натанаил. В Тетово ревностни главни учители са били: Андрей Стоянов и Сребрей

п.Петров.

В митрополията заварих владиката да разговаря по църковно-училищни работи с уста Рамо. Уста

Рамо бе облечен в работнически дрехи. Той бе майстор предприемач, родом от стружките села.

Говореше чисто стружко наречие.

Вечерта присъствах на сватба. Слушах да се пеят „Виси висила, Витото сестро", „Жив е той" и други

бойки песни. Стана ми ясно, че революционният дух е висок. Улиците на Скопие ехтяха от:

Виси висила, Витоша сестро,

виси висила до синьо небе.

Слушаш ли що е там зад Рила

в земята буйна на Самуила.

Гърмеж ли гърми,

земя ли тътне

или се гора от корен тресе.

Ни гърмеж гърми,

ни земя тътне

нито се гора от корен тресе.

Току е писък от мъки страшни -

менгеме, спици,

жив жар желязо,

очи настрани, челюсти криви.

Агата рекъл да приповтори

старата песен.

Ох, аман, аман от тез гяури.

Учи ги, учи, ука не хващат.

Батак им кажеш. Батак забравят.

Пак им припомни, не щат да знаят.

Ей там при Скопие, Кочани,

Мареш, Щип, Куманово, Кратови

мало, големо, мъжко и женско е пропищяло.

Водата спи, раята не спи.

Вървейки към черквата в неделя сутринта срещнах край Вардара уста Рамо, облякъл нови дрехи -

палто и панталони. Честитих му новите дрехи и му казах: „Хайде заедно в черква". Той хитро се

засмя и ми каза: „Ти иди, след тебе ше дойда и аз".

В черквата „Св. Богородица" един от певците беше снажният и добър щипянин Павлов. Със своя

звучен глас той крепеше народния дух. За тази черква скопската певица и артистка Лена

Каталакова Костова ми разправяше следното: „Касиерът на скопския валия - хаджи Трайко -

сънувал, че на едно место в училищния двор имало заровена икона на св. Богородица. Тя му

казала, че желае да се построи на това място черква за нея. Той разказал съня си на валията, а той

наредил на свои хора да разкопаят местото. Там намерили икона на света Богородица. Валията се

загрижил и издействал ферман за построяване на черквата „Св. Богородица" за българския народ

в Скопие към 1831 година".

След свършека на службата отидох в митрополията при владиката Синесий. Той ми каза: „Ти

днеска хубаво си искал да заведеш в черква дедо Рамо, да направиш християнин един турчин".

Уста Рамо бе най-довереният човек на директора на полицията в Скопския вилает. Той бе хитър и

прозорлив. Често ми казваше: „Ти, нашенец, си добър, ама това що не пиеш ни вино, ни ракия и

що носиш ширит за връзка, ме шубелдисва (ме съмнява)".

Дервиш ефенди от В.Търново бе хитър и бдителен. Една вечер в занимателния салон на пансиона

(занималнята - бел.ред.) представяхме „Руска" от Вазова. Дервиш ефенди дошъл до пътните врата

на пансиона, поискал да му се отвори. Гавазинът, за да закъснее влизането му, казал, че отива да

вземе ключа. Тогава Дервиш ефенди се прехвърлил през оградата и се намерил в двора на

пансиона. Добре че слугите от трапезарията можаха навреме да ни съобщят за неговото

пристигане, та ние успяхме да заменим „Руска" с декламации и пеене на хора. Дервиш ефенди

дойде, постоя малко и си отиде.

Като учител в педагогическото училище аз бях и възпитател в пансиона. Пансионът беше за мене

мил дом, а пансионерите - мили мои деца. Радвах им се. Радвах им се, когато ги водех на

училище, когато ги водех на черква, когато ги гледах в трапезарията как се хранят, когато ги гледах

в занимателния салон как се занимават, когато ги гледах как спят, когато ги гледах да работят

заедно с мене в градината на пансиона, когато ги водех неделен и празничен ден следобед на

разходка на Тафталидже или Водно, когато се връщахме с песни в пансиона. При една разходка на

Тафталидже, когато учениците бяха видени от дякона Неофит, по-после скопски митрополит, стана

сби-ване между наши и сръбски ученици. Нашият ученик Михаил Стефанов бе ранен от куршум в

долната челюст. Изпратен за лекуване в София, завърна се оттам съвършено здрав.

Всяка година тържествено отпразнувахме празника на нашите просветители със служба в черква, с

водосвет в училищния двор, с реч и с песни на ученическия хор. Подир обед ученици и ученички,

граждани и гражданки прекарвахме с хора, с песни, с веселие в Тафталидже и надвечер с песни се

връщахме в града. Последната година връщането бе много тържествено. Подредени по четирима

души всички марширувахме и пеехме „Върви, народе възродени" и „Жив е той". На стария мост

беше се изправил, подпрен на сабята си, началникът на войските в Скопския вилает, наскоро

върнал се от Германия. Той гледаше нашето маршируване и слушаше нашите песни. По едно

време яви се кавалерия. Тя зае левия бряг на Вардара - от стария мост до новия, и десния бряг - от

новия мост до пансиона, дето се прекратяваше маршируването. Постоя малко време и се

отдръпна. Вижда се, благоразумието надви!

Една година с учениците и ученичките отидохме с влак сутринта в Куманово и се върнахме

вечерта. В Куманово в борбите със сърбоманите загина учителката Екатерина Симитчиева.

През 1900 г. тържествено отпразнувахме основаването на Екзархията. По благоволение от

владиката реч в черквата държах аз.

Когато директор на педагогическото училище беше Сребро Димов, тримата възпитатели Тодор

Паскалев, Христо Николов и аз, напуснахме пансиона, понеже искаше да правим много икономии

в храната на пансионерите. Същата година учителят по български език П. Велчев беше много

несправедливо оценил зрелостните писмени изпити на някои от абитуриентите. За тяхното

преоценяване от Екзархията, по желанието на болшинството от учителския съвет, отидох в

Цариград. Пак най-любезно бях приет от Екзарха. Първите ми впечатления за неговите

достойнства се укрепиха и усилиха. Той бе най-бележитият българин по онова време. Пътувах от

Солун за Цариград с параход. В парахода се запознах с капукехаята на Цариградската (гръцка)

патриаршия. Той ми каза: „Ако има нещо, за което да завиждам на българите, то е, че имат за

екзарх Иосифа - най-просветения и най-способния дипломат в Цариград".

Ваканцията прекарвах всяка година в Ресен. Една година бяха дошли на гарата много изпращачи,

между които и търговци, които ми дадоха парични групове за предаване в Солун. Носех и един

голям портрет от випуска. Това е обърнало внимание на полицията. Пътувах във втора класа. В

Зелениково полицаят се настани при мене. Пътувахме заедно до Велес. Във Велес се намерих с

познати и останах в трета класа. Там дойде и полицаят. Явно ми стана, че ме следи. В себе си имах

писмо от д-р Владимир Руменов за предаване в Солун. Съдържанието на писмото знаех. Налагаше

се да го скъсам и да го изхвърля. Не направих това, за да не помислят, че съм го направил от

страхливост. В Солун, щом стигнахме на гарата, ме обис-кираха. Слушах отвън да казват:

„Намериха му българското знаме" (то беше хърватско). Взеха ми всички книжа. Искаха да вземат и

груповете. Не ги давах. Началникът на полицията ми каза, че трябва да имам доверие във властта

и да ги предам. Предадох ги. Един малък груп остана в джоба ми и под него - писмото от д-р

Руменов.

След като подписах всички книжа, началникът на полицията ми каза: „Изглежда, че си невинен.

Ще те почерпя с кафе". Изпих кафето и излязох на двора. Беше много тъмно. Накъсах писмото на

много малки парчета, които хвър лих между стената и цветята край нея. Рекох си „Слава Богу,

спасен съм". Качиха ме на файтон с двама войници. Войниците ме питаха: „Ти ли си войводата

Таню Николов?" Казах им: „Аз съм учителят Коста Николов". В Правителствения дом (затвора)

стигнахме след полунощ. Щом стигнахме, дежурният ме попита дали съм вечерял. Казах му, че не

съм. Поръча на един заптия да отиде в затвора и да иска хляб от затворниците. Благодарих му и го

помолих да не безпокои затворниците, понеже не съм гладен.

Дежурният полицай, след като изслуша докладите на участъковите полицаи, разпита ме откъде

съм, къде съм учил и къде съм учителствал. Казах му. „Кого познаваш от Ресен?" Казах му няколко

имена. „А Таир ефенди познаваш ли?" „Не мога да се сетя". „Абе момчето на Али ага". „Много

добре го познавам. Другари бяхме. Заедно играехме. Един зид ни делеше". Тогава той заговори

по български: „А бре, Коста, ти ли си?" „Да, аз съм". Казана присъстващите да излязат от стаята.

„Коста, рече, ти сега си в моите ръце. Какво ще каже майка ти, ако ти се случи нещо?! Ако между

книжата ти има нещо лошо, кажи. Ще го унищожа. Заклевам ти се, ще го унищожа". „Няма нищо

лошо между книжата ми. Бъди спокоен". „Браво бе, Коста!"

Повика един заптия на български. Поръча му да събуди най-близкия готвач, за да загрее всички

ястия. След половин час загретите ястия бяха при нас. Повика другите полицаи на вечеря. Каза им:

„Имам скъп гост, другар от детинство". Вечеряхме. След това донесоха кревата, на който

пренощувах.

Сутринта дойде училищният инспектор, за да прегледа книжата ми. След като ги прегледа, каза

ми: „Не съм срещал български учител, по-изправен от вас. Особено ми харесват разработените от

вас примерни уроци. Ние сме колеги. Аз съм свършил Казанлъшкото педагогическо училище.

Бъдете спокоен, следобед веднага ще бъдете освободен".

Следобед ме заведоха при началника на полицията. След като ме разпита откъде съм, къде съм

учител и къде съм учителствал, ми каза на български (той бил родом от Струга): „Не гледаш ли

колко са лоши времената, що ги носиш тия лай...?" Даде ми книжата и груповете. Свободен бях.

На сутринта в Солун посетих в затвора в Едикуле д-р Христо Татарчев. На обяд го видях

представителен, горд, с издигната глава и с вериги на ръцете да крачи по улицата, която водеше

за пристанището. Заедно с него вървяха още 25-30 затворници, също с вериги на ръцете. Всички те

пееха „Жив е той". Много народ се трупаше по улицата да ги слуша и гледа. С песни в лодката те

стигнаха до парахода, който щеше да ги води на заточение в Мала Азия. Докато пиша сега,

спомням си хубавото стихотворение „Заточеници" от П. Яворов, посветено на Тодор Александров.

От заник слънце озарени,

алеят морски ширини.

В игра стихийна уморени

почиват яростни вълни.

А корабът се носи леко

с попътни ветрове.

И чезнете в мъгли далечни

о, вие родни брегове.

И някога за път обратен

едва ли ще удари час.

Вода и суша необятни -

светът ще бъде сън за нас.

А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам до гроба -

Зорница в спомена един.

Служители на дълг синовен

предаде ни предател клет.

Рушители на гнет вековен

осъди ни врага заклет.

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой - съдба завидна

край твоя свещен олтар.

А кораба, уви, не спира

все по-далеч и по-далеч лети.

Простира нощ крилата си

и веч едва се виждат

на тъмно модри небосклон

замислените великани на чудния Атон.

А ний през сълзи накипели

обръщаме назад към скъпи нам предели

печален взор.

За сетен път простираме

ръце към нашия изгубен рай.

Горчива скръб сърце ни трови,

прощавай, роден край.

Като се върнах в Скопие затворът Куршумли хан бе препълнен със затворници поради Винишката

афера. Докато бях в Скопие в затвора лежаха Михов, Васил Пасков и отец Константин Саев. Михов,

главен учител във Велес, бе убит в затвора. Гражданите му устроиха тържествено изпращане от

затвора до гарата. Васил Пасков, главен учител в Щип, по-после редактор на в. „Знаме", изучаваше

в затвора немски език. Доставях му книги за това.

Щип беше най-здравият център на революционната организация. Щип се гордее с: Георги

Живков, педагог, министър на просветата; Любомир Милетич, професор, председател на

Македонския научен институт; Александър Балабанов, професор; Тодор Александров,

революционер. От Щип са големите търговци в Солун братя Суруджиеви (тяхно беше най-високото

здание на кея в Солун) и братя Пенушлиеви.

Докато учителствах в Скопие, руски консул беше Машков, сърбофил. Една година няколко учители

отидохме в Руското консулство да честитим именния ден на руския цар Николай. Пристигнаха и

сръбски учители. Машков каза: „Радвам се, че в моя дом се срещат българските и сръбските

учители". Възразих му: „Вместо да се радвате, трябва да скърбите, че във вашия дом пристигнаха

тия, които рушат нашия български дом. Доказателство за това е книгата на игумена на Лешовския

манастир Кирил Пейчинович „Огледало", издадена на „препростейши болгарский язик" в 1816 г. и

черквата „Св. Богородица" в Скопие, за която към 1831 г. е издаден ферман за черква на

българския народ „булгар малети". Машков побледня, позеленя, но не каза нищо. Веднага след

това ние напуснахме консулството.

Убит бе, докато бях в Скопие, водачът на сърбоманите Султанчев. Убиецът му беше Диме

Берберчето. За това убийство не пострада никой българин. Между учениците в училището имаше

някои посветени в Организацията - такива, които преди това са били учители. Възпитавахме

учениците във висок национален дух. Водители на Революционната организация бяха Велко

Думев, Тодор Паскалев, Трайко хаджи Божков и аз.

Секретар в митрополията беше първо Божков, а след него Хр. Танчев. Божков бе преместен в Сер,

дето през Илинденското въстание бе убит. Неговата съпруга бе Цвета Орлова, дъщеря на стария

учител Орлов.

В училището имахме много добре уреден смесен ученически хор, който се водеше от Христо

Николов, а после от Янишлиев. Имахме и добър оркестър, ръководен от Караджов.

Директори на училището бяха: Паскал Дечев, Сребро Данов и Тодор Тинев. Пансионски лекар бе

д-р Владимир Руменов. В празнични дни посещавахме именниците и отивахме в някои от селата.

Възпитатели в пансиона бяхме: аз, Тодор Паскалев, дякон Неофит, Хр. Николов и Никола

Янишлиев.

Тодор Паскалев бе арестуван, но със съдействието на уста Рамо бе освободен и замина да следва

право в Швейцария. Като се завърна оттам бе разпоредител на границата при Илинденското

въстание, секретар на Солунската община, секретар на Скопската митрополия и депутат в

Цариград.

Като учител в педагогическото училище в Скопие преподавах психология и педагогика,

възпитание, дидактика, методика и история на педагогиката.

Вероучение преподаваше дякон Неофит Пасков, който после стана архимандрит и председател на

Солун ската община, а след това - митрополит на Скопската епархия. Образцови учители в

образцовото първоначално училище бяха Христо Нейков и Дионис Кандиларов.

Докато бях в Скопие дойде като поручик в офицерски дрехи Борис Дрангов. Неговото дохождаме

бе радост за целия град. Когато се разхождаше по брега на Вардара, децата се нареждаха подир

него на опашка. Радвахме се, като си представяхме, че са негови войници. В занимателния салон

на пансиона той държа високопатриотична реч.

Скотското педагогическо училище завършиха:

Борис Янишлиев, от когото имам скъп спомен две стихотворения за Македония;

Миле Дарадиков, свършил право в Швейцария;

Димитър Николов,свършил фармация в Лозана и Загреб, аптекар в София;

Иван Дорев, свършил зъболекарство в Швейцария;

Анастас Ляпчев;

полковник Александър Йосифов;

Ингилизов, депутат, търговец;

Катерински;

Анте Иванов.

Борис Янишлиев е изработил няколко художествени табла: на град Дойран, който през Първата

световна война бе разрушен до основи; на българските царе; на българските възрожденци; на

световни композитори и карта на държавите от най-старо време до Балканската война. От него

има и много нотирани песни.

Цариград

(1902/03 учебна година)

През учебната 1902-1903 г. бях преместен за възпитател в Духовната семинария в Цариград. Бях

поласкан, като знаех колко внимателно и грижливо се избираха учителите за семинарията. Считах

избирането ми за заслужено. Бях убеден, че Екзархията е най-голямата победа на нашия народ в

борбата му с гърците, която трябва да се пази като зеницата на окото; бях убеден, че

свещениците, за подготовката на които се грижеше семинарията, и учителите са най-здравите

крепители на нашия народ в Турция; бях убеден още, че учениците, докато са ученици в

училището не трябва да участват в революционни действия. Страхувах се дали ще мога да

оправдая даденото ми доверие, но също така вярвах, че ще мога, ако между учениците в

семинарията няма странични, външни влияния. За възпитателно въздействие върху учениците

мислех да си служа предимно с посочване и възхвала на заслужилите лица в нашата история, в

нашето Възраждане, в борбата за създаване на Екзархията, в борбите за политическа свобода и

независимост, в Априлското въстание, в Руско-турската война, в Опълчението, в Съединението, в

Сръбско-българската война, с посочване на нашите поети, книжовници и строители, с посочване

на развитието на екзархийското църковно-училищно дело и на враговете на нашия народ в Турция

– гръцката и сръбската пропаганда, с които се бореха Екзархията и Революционната организация.

С такива убеждения, с такива мисли стъпих с радост в семинарията. Тя имаше просторен парк,

просторна овощна градина и просторни ливади. Намираше се в края на Шишли, на най-високото и

най-хубавото място в съседство с нашата болница „Евлоги Георгиев". Училищното и пансионското

здание бе обширно, хигиенично не много високо. Имаше отделни, красиви помещения за ректора

и инспектора на семинарията. На тавана до ректората беше нарисувана картата на Арабия.

Стопанинът на землището на семинарията, при продаването му на Екзархията е помолил да се

запази тая карта на любимото му отечество!

Ректор на семинарията бе епископ Неофит Бранитски. Той бе добър църковник, но голям

страхливец. Възпитание във висок народен дух го плашеше, считаше го за революционно. Не

искаше да види дори в семинарията българин от Македония. Бе чревоугодник, с тромави крака.

Учителите в семинарията бяха добре подбрани. От тях Хр. Тошев (скромен, горещ родолюбец,

който по-пос-ле стана свещеник) и Петров бяха посветени в Революционната организация. Петров

участва в Солунския конгрес, който реши да има въстание (става дума за Илинденското въстание -

бел.ред.).

В Цариград имаше много хора от Костурско, Леринско и Преспанско, посветени в Революционната

организация. Нейни водачи бяха: Бакрачев, търговец в Цариград, родом от Костурско, Хр. Тошев и

Петров, учители в семинарията - и двамата родом от България. Но душа на Революционната

организация в Цариград бе Кръсто Халчев Стоянов, фелдшер в българската болница. Той е

получавал от Бургас динамита за Солунския атентат. Той се е грижел за опазването му в Цариград.

Той го е изпращал в Солун.

Солунският атентат - вдигането във въздуха на Отоманската банка - е гордост за македонския

българин. Той е дело на самоотвержени родолюбиви младежи - гемиджиите, повечето от Велес.

Те направиха да не загине жива душа от банката, като в минутите преди взрива успяха да убедят

живущите в нея лица да излезнат навън, а повечето от тях самите загинаха геройски в бой по

солунските улици!

Един ден преди атентата Павел Шатев, родом от Кратово, подпали в Солунския залив парахода

Гвадалкивир. Шатев видя Сахара, гладува много години в България, стана висш чиновник на

Федеративна Република Македония, а умря в затвора в Битоля - в затвор на Македония, за

свободата на която работи и страда през целия си живот!

Кръсто Х. Стоянов получи пред Илинденското въстание адска машина, която трябваше да се

изпрати в Одрин. Той забелязал, че часовникът й не е изправен. След като го докарал в

изправност, поставил адската машина в сандък, напълнен с вехти дрехи, адресирал го до

несъществуващо лице в Одрин и го предал на гарата. Адската машина, която трябваше да избухне

на Илинден в Одрин, не избухна. Откриха я през м. декември. Не избухна и адската машина,

изпратена да избухне на Илинден в Цариград. Аз се възхищавах на смелостта на Кръсто, но се

съкрушавах от беднотията на домашните му.

Възпитатели в семинарията бяхме аз и Иван Кюлев. Аз нямах преподавателски часове в

семинарията. Той имаше. Възгледите на Иван Кюлев бяха като моите. Ние знаехме, че между

учениците в семинарията има посветени в Революционната организация. Главната ни грижа беше

да ги предпазим от участие в революционни действия. Успяхме, защото нямаше външни влияния.

Пансионът в семинарията бе за мене мой любим дом. Радвах се, задето учениците не ми

създаваха никакви неприятности. Радвах се, когато се разхождах по хубавия парк и разговарях с

тях. Радвах се, когато ги гледах да се хранят в трапезарията. Храната бе отлична. Често намирах

повод да говоря недълго в трапезарията. Радвах се, когато в занимателния салон гледах как

старателно си подготвят уроците. И тук понякога кратко им говорех. Особено се радвах, когато в

неделни и празнични дни слушах при църковната служба хубавото пение и хубавите църковни

проповеди на учениците, когато гледах как се стараят да усвоят църковния ред. Радвах се, когато

при ясни нощи наблюдавах с тях звездното небе и изучавахме съзвездията, като се стараех да им

повлияя да схванат величието и красотата на Вселената, величието на нейния творец. Радвах се,

когато в неделни и в празнични дни водех учениците на разходка по широките простори на север

от семинарията, дето прекарвахме в игри и веселие и отдето се връщахме с песни.

Един ден заведох учениците в Термопил, дето се намират дворците на цариградските посланици.

Потеглихме рано сутринта с почивки по пътя. Към обед бяхме вече в околностите на Термопил.

Там отпочинахме и обядвахме. В строен ред стигнахме до главната улица, край Бос-фора. Тя бе

покрита със синкав пясък. Дружината от 120 младежи, облечени в попски дрехи, шумно запя и

здраво закрачи по хубавата улица. Пеехме „Край Босфора шум се вдига":

Край Босфора шум се вдига,

лъщат сабли, щитове.

Ето Симеон пристига,

воеводите зове:

— Собирайте се воеводи,

храбри юнаци без брой.

Скоро горда Византия

ще да падне в нашта власт,

сам Роман да се представи

нека мир да проси той.

Нека поклон ми направи,

па щем види по-подир!

Мъчно, срамно за Романа,

но какво да прави той?

Веч войска му не остава,

нито сърдце зарад бой.

И разплакан той излиза

пред Влахернските врата

с чудотворческата риза

и с молитва на уста.

Мъчно, срамно за Романа,

но какво да прави той?

Веч войска му не остана,

нито сърдце зарад бой.

Околностите на Термопил ехтяха. Народът се трупаше по улиците и по прозорците, да ни слушат и

гледат. Така с песен край Босфора стигнахме до околността на „Роберт колеж". Казах на

учениците: „Това училище е възпитало много просветени и родолюбиви синове на България. В

това училище големият родолюбец Методий Кусев, протосингел на Пловдивския митрополит, а

по-после - Старозагорски митрополит, е предал на директора Уошбърн събраните от него

сведения за Априлското въстание. Тия сведения Уошбърн, с помощта на Панаретов, учител в

същото училище, е направил достояние на света. Предаването им е художествено нарисувано от

Константин Величков в неговото поетично творение „Иди задо мною, Сатана".

Привечер изморени, но доволни се прибрахме в семинарията.

През пролетта учениците знаеха, че ще има въстание. Мнозина се готвеха да напуснат

семинарията, за да участват в него. Изтъквахме им, че това може да бъде пакостно за семинарията

и за Екзархията. Послушаха ни. Замина само един ученик - Икономов. Той бе убит в Серско.

След Солунския атентат дните в Цариград бяха тревожни. С тревога свършихме учебните занятия.

Екзархът поиска да му докладвам устно за действията ми в семинарията. Докладвах му.

Преди всичко изказах му моята благодарност за назначаването ми за възпитател в семинарията.

След това изложих му моите убеждения и възгледи по работата ми в семинарията. Изложих му

подробно как съм действал, за да мога да повлияя на учениците да се развие у тях висок

национален дух, за да станат те самоотвержени служители на църква и народ. Покрай другото му

казах, че засега най-големият враг на нашето църковно-училищно дело е сръбската пропаганда, с

която, освен Екзархията, се бори (особено в Скопския вилает) и Революционната организация.

Като завърших. Екзархът ми каза:

— Г-н Николов, много Ви благодаря, че така откровено ми говорихте. Благодаря Ви за действията в

семинарията. Това, което чух от Вас, напълно се схожда с това, което зная от учениците. За моите

деца - учениците от семинарията - аз искам възпитатели като Вас, които ще подпомогнат да се

развие у тях висок народен дух, които ще ги направят готови да пожертват даже живота си за

църква и народ. Ето защо за идущата година Вие оставате пак възпитател в семинарията.

Благодарих му.

За ваканцията повечето от учениците изпратихме по манастирите в България. За България

заминаха и учителите. В Цариград останаха само семейните Бъчваров и Зафиров. Иван Кюлев

замина за островите, дето бе арестуван. От Екзархията искаха и аз да отида на островите.

Предвиждах, че хце бъда арестуван, поради което казах, че ще остана в Цариград, но само ако

живея в семинарията. Съгласиха се. Останах в семинарията. Всеки съботен ден преди обед отивах

в Екзархията. Пред вратите на канцеларията винаги имаше тайни агенти. Аз се хранех в една

гостилница в Ортакьой. Шефът на тайните агенти винаги дохождаше подир мене в гостилницата.

Така се запознахме и той много пъти ми беше гост на обед. Един ден сутринта аз не отидох в

Екзархията, а в Галата. Шефът на тайните агенти отишъл в семинарията да пита защо не съм

дошъл в Ортакьой. Казали му, че съм отишъл да се видя с мои хора, които са дошли в Цариград.

На другия ден, в неделя, отидох да му благодаря за грижите му за мен, През ваканцията, при

моето стоене в Цариград, се освети руската черква-паметник в Шипка. Преди освещаването К.

Селджобалиев, касиер на Екзархията, ми каза, че Екзархът е много разтревожен, че русите са

довели руски владика да извърши освещаването на черквата. Казах му:

„Кажете на Екзарха да не се безпокои за това". На вечернята, когато руският владика в

присъствието на руските големци и на цар Фердинанд се тъкмел да започне освещаването на

храма, митрополит Методий Кусев застанал на царските двери и се обърнал към руския владика:

„Ваше Високопреосвещенство, Вие се готвите да започнете освещението на храма. Този храм се

намира в моята епархия и според църковните канони никой няма право да го освети без мое

разрешение. Ако го осветите без мене, ще прокълна Вас, ще прокълна и императора!" Настанало

голямо смущение между руските гости. Те решили храмът да бъде осветен и от българския и от

руския владика. Така и станало.

Екзархът дохождаше всеки неделен ден в семинарията. В едно от последните му дохождалия му

изтъкнах, че ще бъде добре, ако се нареди учениците от последните два класа да се водят в

Леринското училище, за да гледат как се преподава и сами да се упражняват да преподават. Той

поиска да му направя доклад за това. Направих. Два-три дена след започване на занятията в

семинарията отидох в Екзархията, за да предам доклада. Като се качвах по стълбите към

екзархийската канцелария, чух да се тропа на прозореца на жилището на Екзарха. Разбрах, че

Екзархът иска да ме види. Докато го чаках, К. Селджобалиев, касиер на Екзархията и главен

съветник на Екзарха, ме срещна и ме попита защо съм дошъл. Казах му. „Него го не щат в селото,

той пита за поповата къща", рече ми. „Защо?" „Защото ректорът си е прибрал багажа, дошъл е тук

и е казал на Екзарха: „Докато Николов е в семинарията, аз не мога да бъда ректор". Дойде и

Екзархът. Влезнахме заедно в приемния салон. Целунах десницата му, а той изправен ми каза: „Г-

н Николов, аз на два пъти Ви казах, че Вие оставате за възпитател в семинарията. Сега ректорът си

е прибрал багажа и е дошъл тук. Каза ми: „Докато Николов е в семинарията, аз не мога да бъда

неин ректор". Моля, кажете ми какво да правя. Ако го освободя, ще имам неприятности с някои от

владиците". Нито Екзархът, нито владиците познаваха моралния лик на ректора. Това знаеха само

няколко ученици от семинарията. „Ваше блаженство, при това положение едно може и трябва да

стане. Аз да напусна семинарията, а Вие да благоволите да бъда преместен другаде". Така и стана.

Преместен бях за учител в Одринската гимназия „Д-р П. Берон" и за началник на пансиона при

нея.

Побързах да си изкарам тескере за пътуване. При изкарването му чувах чиновника да шушне:

„Бели грош, бели грош". Разбрах. Платих таксата за тескерето и дадох „бели грош" (бакшиш) на

чиновника.

Със скръб се отделих от семинарията. На заминаване всички ученици дойдоха да ме изпратят до

пътните порти. Мнозина при раздялата плакаха.

Помещенията на семинарията бяха опожарени в Балканската война.

Напуснах Цариград със спомени за радостните дни, прекарани в семинарията, и за красотите на

Цариград, за красивите места по Босфора, по Златния рог и по островите, за хубавата Руска черква

- гробница, паметник на Руско-турската война. (Тая черква бе разрушена през Балканската война).

За нашата хубава желязна черква „Св. Стефан" във Фенер, за хубавата старинна черква „Св.София"

- сега музей, за художествено изработената от мрамор гробница на Александър Македонски,

която се съхранява в големия, добре подреден Цариградски музей, за хубавия дълъг мост на

Златния рог, за тунела при Петра, за красивите джамии и султански палати...

Мои възпитаници от семинарията са:

епископ Харитон;

архимандрит Евлоги Светиев, председател на Солунската община, свършил богословска

академия;

архимандрит Евтимий, професор в Богословския факултет;

Данчо - игумен на Троянския манастир;

Александър Гугулаин, от когото имам подарък, скъп за мене спомен, съчинението му „Св.Борис";

професорите Марковски и Иван Снегаров;

Атанас Димитров, който свърши богословска академия в Русия и много години бе преподавател в

Софийската духовна семинария;

свещеник Ташев, архиерейски наместник в Плевен;

Михаил Монев, учител-революционер;

Саев, чиновник в Българската народна банка в София;

Огнянов, учител в Струмица и по-късно чиновник в София;

Одрин

(от 1903/04 до 1910/11 учебна година)

В Одрин стигнах към полунощ. Полицаят на гарата прегледа вещите и книгите ми. Силно

впечатление ми направи неговата услужливост. Намери ми файтон, за да отида в града. Там се

настаних в пансиона.

Скоро след пристигането ми в Одрин се прибраха и учениците. Започнахме редовните занятия.

Служенето ми както в гимназията, така и в пансиона ме изпълваше с радост, защото учениците

бяха кротки, усърдно се учеха, имаха най-добри обноски, бяха учтиви към всички и защото

гимназията и пансионът се издържаха от завещаните средства на д-р Петър Берон, голям

родолюбец и забележителен учен, който с издадения от него в 1824 год. „Рибен буквар" извърши

преврат в нашето учебно дело. До неговото излизане учението се започваше с именуване на

буквите със слова: аз, буке, веде, а след него буквите започнаха да се именуват със звукове и

срички: а, бе, ве. Това много улесни четенето и подтикна напредъка в българското училище.

В Одрин имахме и девическа, Касърова гимназия с пансион при нея, които се издържаха със

средства, завещани от големия родолюбец и благодетел Касъров. Неговата сестра, отлична

българка, живееше в Одрин. Изпитвах особена гордост, дето по нейно желание бях настойник в

гимназията на двете й деца.

Имахме и четири първоначални училища с черкви в махалите Каика, Киришханата, Илдъръма и

Саръкмегдан.

Освен нашите училища в града имаше и униатска мъжка гимназия, издържана от полските братя

Възкресенски. Преподаването в нея ставаше на френски и на български език. Тук завършиха

солидното си образование много младежи от България. В тази гимназия при обсадата на Одрин се

укриха някои от нашите учители, а други бяха изпратени на заточение в Мала Азия.

Имаше още и девическо католическо училище, издържано от загребските сестри - „Аграмер

швестер". В него преподаването ставаше на немски и на български език.

Одринската епархия се управляваше от архимандрит Мелетий, който по-късно бе избран за

Велешки митрополит, а на негово място дойде архимандрит Никодим. Секретар на митрополията

бе Фотев, а след него - Ефтим Спространов. Имаше освен това и униатски български владика.

В Одрин имахме и женско благотворително дружество „Евдокия". То, с приходите си от членски

вноски и честитки за имен ден, помагаше на бедните ученици от махленските първоначални

училища с книги, обуща и дрехи. Най-усърдно работеха за неговия успех председателката му

Райна В. Йорданова и секретарката Невенка Арнаудова, учителки в девическата гимназия.

Подпредседател, през всичките години на стоенето ми в Одрин, бях аз. Голяма услуга на

дружеството принесе търговският консул Георги Стоев. Той устрои за него лотария в България и ни

снабди с много средства.

В Одринския вилает имаше Революционна организация. Нейни водачи бяха първо Петър Васков, а

след него - Климент Шапкарев. Още с дохождането си тук останах с впечатлението, че държането

на турското население и правителствените чиновници към християнското население коренно се

различава от държанието на турското население и турските чиновници в Македония. През

всичкото ми стоене в Одрин аз не видях и не чух турчин да се държи грубо или да оскърбява

християнин (или да го бие). Докато бях в Одрин, надписите на руски език над съдилищата

оставаха непокътнати. Всичко това, от една страна, и фактът, че нашето население в Одринския

вилает съставлява малцинство по отношение на турското население и че в него няма турска

пропаганда, която да цепи нашия народ, налагаха ми убеждението, че в този вилает няма нужда

от революционни действия, а е достатъчно с черкви и училища да крепим и развиваме народния

дух. Ето защо през всичкото ми стоене тук не взимах участие в революционни действия.

В Одрин учителствах осем години: от 1903-1904 до 1910-1911 учебна година. Преподавах

психология, логика и етика. Няколко години преподавах етика и в девическата гимназия.

Службата ми в мъжката гимназия „Д-р Петър Берон" и в пансиона към нея бе за мен радост.

Пансионът бе мой мил дом. Радвах се, когато гледах учениците да се хранят, когато ги гледах

усърдно да се занимават, когато не ми създаваха никакви главоболия, когато в неделни и

празнични дни сутрин ги водех на черква, а подир обед на разходка. Разходките правехме до

острова, в каньона и на устието на река Тунджа. Понякога отивахме на Илдъръма при арменските

гробища. Заедно с нас дохождаха и ученичките от девическата гимназия. От тези разходки винаги

се връщахме в пансиона с песни.

Всяка година тържествено празнувахме Благовещение - празника на д-р Петър Берон, с църковна

служба в Каика или Киришханата, с реч за делото на нашия патрон и с утро в гимназията.

За празника на св.св.Кирил и Методий имахме църковна служба в Каика или Киришханата с

водосвет и реч в двора на черквата за делата на светите братя. Следобед всички ученици,

ученички и народ тържествено празнувахме на острова на р.Тунджа с песни, хора и веселие до

късно вечерта, отдето отново с песни се връщахме в града.

На Първи май целият ден прекарвахме с учениците и ученичките на Адъма, по пътя от Одрин за

Лозенград. Привечер се връщахме с песни в града. Пеехме „Край Босфора", „Жив е той" и други

популярни песни. След Хуриета пеехме и „Ватън бизъм джанамьз. Веда олсун канамъз"

(„Отечеството е нашата душа. Да пролеем за него кръвта си"). Един офицер, застанал на пътната си

врата, високо издигнал фес над главата, ме спря, стисна ми ръката и не намираше думи да изкаже

радостта си, че пеем тази песен. Непрестанно викаше: „браво, браво"... и хвърляше феса си

възбудено.

Учебната година завършвахме с тържествен акт. На един от актовете присъства и Саша Попов,

известен български музикант, който с художественото си свирене създаваше гордост у нас.

Една година с радост посрещнахме и учениците от Казанлъшкото педагогическо училище, които

след като стояха един ден в Одрин, заминаха за Цариград.

Друга година посрещнахме артистите от Софийския народен театър начело с Пенчо Славейков,

които дадоха в града няколко представления. Те направиха посещение и на валията. Бяха

посрещнати и изпратени с военна музика.

При моето стоене в Одрин направихме две екскурзии: една до Свиленград и друга до Акбунар.

В Свиленград отидохме сутринта с влака, прекарахме там деня и вечерта се върнахме.

В Акбунар отидохме един ден подир обед и вечерта нощувахме в селото - бяхме гости на

селяните. Другия ден в игри, песни и веселие прекарахме на поляните в околността. Привечер се

върнахме в града. Село Акбунар е близо до укреплението Айваз баба - едно от най-големите

укрепления на североизток от града, високо и много стръмно. Малка бистра рекичка се вие около

основата му.

На укреплението Айваз баба на 13 март 1913 година българският войник, след кървави юначни

боеве при Лозенград, Ескиполос и Петра, при Люлебургаз, Бунар Хисари Виза, при Чаталджа,

Шарнай, Булаир и Мъстанли, при укрепленията на Одрин, заби победоносното българско знаме.

Когато Шукри паша вижда, че българското знаме се вее над Айваз баба, той издига бяло знаме

над Илдъръма. Одрин пада. Шукри паша се предаде с 60000 войници, 2000 офицери и с 600-800

оръдия. Ето най-голямата военна победа в историята на българския народ! Строшиха се

петвековните турски вериги. Завърши войната за освобождението на поробения брат, за

освобождението на поробените български земи!

В своята история българският народ има две неща, с които може да се гордее: дал е на всички

славяни книга да четат и се е бил, проливал е кръв за свободата на своите братя, за свободата на

поробените си земи.

За жалост има българи, които мислят, че българският народ се е бил за пазари, за завладяване на

чужди земи. Заблуда! Българският народ се е бил само за свободата на поробените си братя, за

свободата на поробените си земи.

Айваз баба е свещено място за българския народ, както е свещено място Орлово гнездо при

Шипка.

На другата година след Илинденското въстание ваканцията прекарах у дома в Ресен. Пътувайки за

у дома видях в Пателе няколко опожарени къщи. Те били запалени от турците, за да принудят

намиращите се в тях четници да се предадат. Един от тия четници, но прякор Абдурамана, за да не

се предаде жив, застрелял жена си, а себе си самозастрелял. При сражението в Пателе войвода на

четата бил юначният Марко паша - Иванов.

Видях и китното село Гавато, опожарено при въстанието.

През 1908 година младотурците, начело с Енвер бей и Ниязи бей провъзгласиха младотурската

революция - хуриета. Аз тогава бях на почивка в Костенец баня. Младотурците целяха да отбият

старанията на великите сили за въвеждане на реформа в Македония. Те бяха по-турци от

старотурците. Скоро стана ясно, че възгласите: хуриет, мусават, адалет (свобода, равенство,

братство) бяха за замазване на очите на великите сили и на християните в Турция.

Младотурците, с помощта на български революционери от Македония, начело с Яне Сандански,

свалиха султан Хамид, когото затвориха във вилата „Аладини" в Солун, а на негово място

поставиха Рашида и въведоха конституция. Младотурците почнаха да управляват. На вечерята,

която дадоха на чуждестранните представители в Цариград, не поканиха българския

дипломатически представител и накараха България да прогласи в Търново своята независимост. В

Македония те забравиха хуриета - започнаха да преследват бившите революционери и четници. В

Скопие убиха войводата Аджеларски. Мухтар паша, комендант на Лозенградската крепост, който в

сраженията при Чаталджа остана със счупен крак, в книгата си „Моята дейност в Балканската

война" ги нарича „нови кърджалии", мнозина от които, когато е удрял последният час, са лежали

на топло по Европа и в Цариград.

Ваканцията след хуриета прекарах у дома в Ресен. По това време там дойдоха професор Касиер от

Берлинския университет с госпожата си и професор Иширков от Софийския университет. Те

пожелаха да се запознаят с нашия съгражданин Ниязи бей. Предадох му тяхното желание.

„Приятно ще ми е да дойдат", каза беят и излезе на улицата да ни посрещне. Попита ги къде

желаят да седнат: вкъщи или в градината. След като седнахме в градината, войниците донесоха

ябълки в панерче. Когато ги носеха, госпожа Касиер започне да мирише въздуха и попита Ниязи

бей кой е излял розово масло в градината. Той й каза: „Дядо Господ" „Как така?" „Миризмата е от

ябълките", поясни беят. „Цяла Европа съм обиколила, но ябълки с такъв аромат не съм срещала" -

каза госпожа Касиер...

В Одрин бях на два пъти арестуван. Първият път, когато се разхождах из лозята в Каика, Гледам

двама кавалеристи тичат към мен и викат: „Стой!" Спрях. „Какво търсиш тук?" „Разхождам се".

„Тук в укреплението ли намери да се разхождаш?" „Не зная, че е укрепление". Обис кираха ме и

ме заведоха при началника. Изказах съжаление, че без да зная съм попаднал в укрепление. Той

ме попита как се казвам, откъде съм родом, де съм учил и де съм учителствал. Казах му. Казах му

още, че съм съгражданин на Ниязи бей. „Познаваш ли го?" „Познавам го добре. Нашият град е

малък и всички добре се познаваме". „Сега си свободен да си отидеш. Ще дойдеш утре подир

обед". На другия ден отидох следобед. Изказа съжаление, че са ми причинили неприятност с

арестуването и че вече съм свободен. Благодарих му.

Вторият път бях арестуван при сбиването на гръцки ученици от турската гимназия с наши

абитуриенти.

В деня, когато Екзархът заминаваше да се лекува в Европа, водих учениците на разходка край

канала на р.Тунджа. Когато се качихме на насипа, съгледах на другия му край гърчета с тояжки в

ръцете. Явно се бяха приготвили да се бият с нашите ученици. Щом приближихме до тях, те се

разпръснаха между градините. Играхме доста на поляната край канала. По едно време съгледах,

че в началото на насипа наши ученици-абитуриенти се бият с гърчетата. Набързо събрах учениците

и се отправихме към мястото, дето ставаше сбиването. Дрехите на някои гърчета бяха

разпокъсани, на едно от тях шуртеше кръв от главата. Заповядах на нашите ученици да прекратят

боя. Един офицер, като видя това, ми благодари, че съм спасил гърчетата от пребиване. Набраха

се много гърци. Между тях имаше доста с шапки. Те образуваха около мене кръг. Явно беше, че

искат да ме бият. Веднага взех стойка за самоотбрана. Бръкнах с дясната ръка в десния джоб на

панталона. Раздрънках намиращите се там ключове от пансиона и казах: „Ако някой се осмели да

се приближи до мен, няма да остане жив". Те помолиха намиращия се там полицай да ме

обискира. Казах, че тук не давам да ме обискират. Да ме обискират в участъка. Поведох учениците

към пансиона. Мене, някои от нашите ученици и гърчетата полицаят ни заведе в участъка... Там

ме обискираха. Той очакваше да намери револвер, а намери ключове. Каза ми:

„Браво, умен си бил!" В участъка ни разпитаха, след което ни освободиха.

Гърчетата подигнаха пред съда дело срещу мен. Явиха се няколко гръцки младежи, както и

офицерът, който при насипа ми благодари. Гърнетата казаха, че съм викал: „удри го!" Същото каза

и офицерът. Посочих на съда, че офицерът, който наблюдаваше биенето, ми е благодарил, че

помагах за спасяването на гърчетата. Помолих съда да го застави с клетва да признае или откаже

това. Съдът обаче не взе под внимание молбата ми. Изтъкнах още, че при сбиването не беше само

един гръцки ученик, та да кажа „удри го", а бяха много ученици, та е трябвало да кажа „Удрете!".

Пожелах да се повика човек, който знае добре български, та да установи, че тия показания са

лъжливи. И тази ми молба съдът не взе под внимание и ми наложи наказание един месец затвор.

Хуриетски съд!

За излежаване на наказанието бях поставен не при обикновените затворници, а при

политическите. Когато влизах в затвора, изказах своето възмущение от съда и казах, че ако беше

предишния валия това нямаше да се случи. Един от затворниците стана, приближи се до мен и ми

благодари, че като български учител соча справедливостта на бившия валия, заради когото той,

като негов секретар, сега лежи в затвора.

След излежаването на наказанието срещнах в изгорялата част на града офицера и му казах: „Как

не Ви беше срам при насипа да ми благодарите, а в съда да лъжете, че съм казал „удри го!"

„Прощавайте, ама не видяхте ли, че те така искаха да кажа?" „Те така искаха, но Вие като офицер

какво трябваше да кажете? Срамно! Защо тогава носите тая сабя? Жалко, че и Вие сте младотурски

офицер". Той посрамен се отдели от мене. Като учител в Одрин на няколко пъти изпитах голяма

скръб. Най-нанред изпитах скръб, когато изгоря помещението па нашата гимназия при големия

пожар в града. Изпитах голяма скръб и когато изгоря зданието, в което се намираше кабинета по

физика на гимназията. Отначало се мислеше, че то е подпалено от гърците, но после се узна, че е

запалено от наши ученици. Жалко и престъпно! Целяло се да се ускори построяването на новото

гимназиално помещение. Напразно! Всички грижи за това се полагаха... Изпитах особена скръб,

когато трябваше да изключим от гимназията, с право да държи другаде зрелостни изпити, ученика

Кирил Божков, на когото аз бях настойник, за разпространяване между учениците на книги с

антирелигиозно съдържание.

Като началник на пансиона в Одрин всяка година имах двама помощници - надзиратели. В мое

време това бяха учителите Иван Кюлев, Филип П.Димитров, Михаил Балджиев, Петър Мърмев,

Дим. Китов и Г. П. Аянов. В пансиона събота вечер и срещу празник, когато нямахме занимания,

често правехме литературни и исторически четения.

Имахме добър ученически хор, ръководен от Иван Кюлев, и добър ученически оркестър,

ръководен от Михаил Балджиев. Особени грижи за пансионерите полагаше добрият лекар д-р

Стр. Дочков.

Директори на гимназията бяха: първата година Антон П.Стоилов, шест години Васил Йорданов, а

последната година - Димитър Мирчев (Димко В'амбар).

В Одрин мои възпитаници бяха:

митрополит Борис Неврокопски, отличен ученик;

Великотърновският митрополит Софроний, отличник, срамежлив с момите;

Константин Петканов, писател;

Дамян Калфов, писател;

Иван Пантелеев Орманджиев, историк, от когото имам подарък - скъп за мене спомен - неговия

„Момчил";

д-р Читакев, лекар.

Солун

(1911/12 и 1912/13 учебна година)

За учебната 1911-1912 година бях преместен в Солунската гимназия „Св.св. Кирил и Методий".

Радвах се, че ставам учител в родния град на нашите просветители Методий и Кирил,

съставителите на нашата славянска старобългарска азбука. „И ний сме дали нещо на света - на вси

славяни книга да четат".

Когато Византийският император е изпращал Методий и Кирил в Моравия, казал им е:

„Солуняните чисто славянски приказват. Идете в Моравия и проповядвайте на славянски". От тия

думи на императора може да се заключи, че домашният език на Методий и Кирил е бил

славянски - старобългарски. Доказателство за това, че славянският е бил домашният език на

нашите просветители ни дава и самата азбука с точното означаване на звуковете в тогавашния

славянски език, особено на звуковете „дзело" и „земли". Звукът „дзело" го няма в

новобългарската азбука, защото ние не можем да правим разлика между „дзело" и „земли". И аз

не бих могъл да правя тази разлика, ако не бях от Преспанско, където има проход Дзвезда, който

води от Преспа за Корча. Руският професор Погорелов намира, че двойнственото число от гръцки

не е преведено точно на славянски, от което може да се заключи, че домашният език на нашите

просветители не е бил гръцкият.

Нашата азбука, както никоя друга, съдържа мъдрост - поука. Ето:

За останалите звукове /букви/ няма слова - думи. И така:

Азбуката знае да говори: добро е да се живее много на земята, но с мир и просвета.

С мъдростта на нашата азбука ние можем само да се гордеем.

Славянският говор на солуняните с течение на годините се е заменил с гръцки. В село Капуджасар,

което отстои на половин час на север от стените на Солун и до което като ученици отивахме на

разходка, аз можех да говоря със старите на български. Младите говореха само гръцки. Всички

села до Балканската война говореха български.

Радвах се на преместването ми в Солун, защото Солунската гимназия беше най-уредената

гимназия в Турция. Аз също бях учил в нея, тя беше дала вече много достойни синове на нашата

родина.

В Солун, освен мъжката гимназия „Св. св. Кирил и Методий", имаше и девическа, и търговска

гимназия. Имахме и три първоначални училища с три черкви: в центъра на града, в Кукушката

махала и в Пиргите. Имаше освен това българско униатско училище в Зейтинлията и практическо

земеделско училище на американските мисионери.

В Солун аз бях и началник на пансиона. Надзиратели бяха Михаил Балджиев и Атанас Лютвиев.

Пансионски лекар бе д-р Георги Стоянов. Тази година директор на гимназията бе д-р Т. Дечев, а

следващата бе Георги Белев.

Един ден посетих практическото земеделско училище на американсите мисионери в Пиргите. Те

бяха направили от едно пустинно място кичеста градина. Директор на училището бе мисионерът

Хаус - същият, който предаде на македоно-одринската революционна организация 16 000 турски

лири откуп за пленената мисионерка мис Стоун. Откупът бе предал в Разлог. За обед бях негов

гост.

Американските мисионери имат ценни заслуги за българския народ с превода на Библията на

български език, с издаването на в."3орница" и със служенето на български в техните молитвени

домове в Битоля, Солун, Струмица, Разлог и Самоков.

Празника на нашите просветители тържествено празнувахме с църковна служба и с водосвет и

слово в гимназията. Следобед учениците и ученичките от всичките ни училища, заедно с

гражданството, прекарвахме с песни и хора на Бешчинар. Привечер с песни се връщахме в града.

След свършването на учебната година отидох в Скопие, дето се ожених за Перса Кръстева. От

дома до черквата „Св. Богородица" отидохме със 70 файтона. Венчани бяхме от иконом

Константин Саев. Кум ни беше д-р Георги Стоянов.

Ваканцията прекарах в София. На връщане за Солун полковник Дарвингов най-поверително ми

каза наскоро да го чакам в Солун.

Започването на Балканската война ни изпълни с най-голяма радост. С трепет и вълнение гледахме

победоносния марш на нашата армия. С трепет и вълнение очаквахме и пристигането на

българската войска под началството на генерал Тодоров. Докато тя водеше победоносни боеве в

околностите на Солун, турците пуснаха гръцките войски да влязат без бой в града, като негови

гости. Когато към обед гръцките войски влизаха в Солун, ученикът Христо Николов, един бей от

Радовиш и аз бяхме на кея. Когато беят съгледа гръцките войници, побледня, кипна и каза:

„Много ми е тежко, че тия цигани, които преди няколко години хубаво бихме в Тесалия, сега

влизат в Солун. Да бяха поне българите, които сега юнашки се бият по тракийските полета,

нямаше да ми бъде толкова тежко. Вие не знаете, но сега българите са обградили Одрин. Със

своите реки-укрепления той е непревзимаем, но българите ще го превземат..."

Нашите войски пристигнаха в Солун на другия ден, когато започваше нощта. Валеше пороен дъжд.

Аз бях излязъл да ги посрещна на края на града. Поведох една част от войниците към нашия

пансион. В двора му газехме до колене във вода. Друга част от тия войници поведох към

гимназията. Като стигнахме до нея, видях войници, легнали под стрехите - те бяха толкова

уморени, че не чувстваха проливния дъжд що падаше на краката им.

Сутринта посрещнахме с неописуема радост при входа на града престолонаследника княз Борис и

генерал Тодоров. След тях пристигнаха и другите войски на генерала. Улиците на Солун, особено

главната, гъмжеха от български, гръцки и болни турски войници. Видях как гърците бутаха и

удряха болните турски войници, а нашите се застъпваха за тях, като викаха: „Не ви е срам, не

виждате ли, че са болни!"

Улиците на Солун гърмяха от нашите радостни песни. Пеехме: „Ний ще победим", „Ний носим

божи съд на петвековния враг", „Покойници..." и др. Войниците на генерал Тодоров се настаниха

вън от града на изток, но скоро заминаха с гръцки параходи за България. В Солун остана само

дружината на майор Лазаров. През цялото време на нашето стоене тук не се чу гласа на гръцката

войска.

Американският мисионер Хаскел, качен на кон, обикаляше солунските улици, за да раздава

помощи на турските бежанци, които пълнеха града. След Балканската вой на той основа

образцово девическо училище в Пордим, близо до Плевен.

В Солун имаше фонд за бълг арска болница. Решихме. тоя фонд да се употреби за лекуване на

болни и ранени войници. Полевата болница на Рилската дивизия се разви в болница на града. За

домакин на болницата бях избран аз. Определиха ми заплата. Събрах учителки да подготвим

сградата. Старша сестра на болницата бе Захария Шумлянска.

В началото на м. декември в Солун дойде цар Фердинанд. Да го поздравим със слова на чаршията

бяхме избрани П. Мърмев и аз. Официалното посрещане беше определено да стане в Пиргите, до

нашето консулство. На гарата аз го поздравих като освободител на Солун - родината на нашите

просветители. Нарекох го освободител на Солун, защото неговите войски влязоха в града с боеве в

околностите, докато гръцките войски влязоха без бой. От гарата той с автомобил замина за

мястото, дето стана неговото официално посрещане, а Мърмев и аз заминахме натам с файтон.

Докато ние стигнем, посрещането се привършваше. Дошъл беше и гръцкият престолонаследник с

децата си. Фердинанд стоя гърбом към него. В началото го осъждах за това, но после го оправдах.

Гръцкият престолонаследник, като съюзник, трябваше да дойде сам или с други гръцки офицери,

а не със своите деца. С това си дохождане той сякаш му казваше: „Добре дошел в дома ми!..."

При започването на войната учителят Лютвиев напусна гимназията и отиде в родния си град

Прилеп, за да помага на освободителните войски. През декември сърбите устроили в града

банкет. На банкета се държали тос тове за сръбския крал, за сръбския престолонаследник, за

сръбската войска и за сръбския народ. Лютвиев държал тост за българския цар и българската

войска, за което при устроеното хоро, държан от двете страни от двама сръбски офицери, той бил

свален на двора и оттам изчезнал безследно!

Когато сръбските войски са влезли в Битоля, в сръбското външно министерство играли хоро.

През войната се хранех в „Гранд хотел". Тук често се срещах със сърби. Направи ми впечатление

един финансов началник от Белград. Той ми каза: „Отидох в Скопие с вяра, че дохождам в град,

населен от сърби, но бях изненадан, като видях, че е населен от българи. На една вечеринка казах

на присъстващите: вие трябва да сте благодарни, че получихте свободата си от сръбската войска.

Една учителка там ми отвърна: да, но също и на българските войски, които с юначните си гърди

отбиват турската сила. Неприятно ми стана, но като размислих, намерих, че тя е права". Отивайки

към кея, когато съгледа морето, той преви колене, издигна нагоре ръцете си и се провикна:

„Море, море за тебе се пуцаме".

През коледните празници заминах за Скопие, дето се намираше жена ми. На Гевгелийската гара

един сръбски фелдфебел псуваше намиращите се на гарата българи, псуваше и крал Петра, че е

отворил война за „тия бугараши". Тук един сърбин, мой събеседник, купи най-шовинисти-ческия

сръбски вестник. Попитах го: „Как Ви се виждат писанията на тоя вестник?" Отговори ми: „Това са

гробо-копачи между сръбския и българския народ".

В Скопие от нашите научих, че когато посрещали сръбските войски и питали: „Къде са българските

войни ци?", отговаряли им грубо: „Какви български войници търсите? Ние всички сме сърби". „Но

нали сте съюзници?" „Какви съюзници?!" При нашите на квартира са били няколко сръбски

офицери, между които Цуковац. В пререкание с по-малка та ми балдъза той й е казал: „Маро, ти

ще свършиш сръбска гимназия". Тя му отвърнала: „Не, аз ще свърша българска гимназия във

Велес". Цуковац, възмутен, измъкнал сабята, за да я посече. Другите офицери му попречили да

стори това.

Видях на Вардара мястото, дето сръбският престолонаследник срещнал момичето Зойчева и го

попитал: „Па шта си ти?" То му отговорило: „Бугарче", за което престолонаследникът му е ударил

плесница, увековечена от Вазов със стихотворението: „Па шта си ти".

Още първата вечер при пристигането ми в Скопие гост ни беше Еленич, секретар на сръбския

престолонаследник. Той е бил на квартира при нашите. Говореше отлично български. Бил е дълго

време военно аташе в София. Докато бях в Скопие, всяка вечер беше при нас. При разговорите все

се стараех да му изтъкна, че ние, македонците, сме българи. Преди всичко нашият език е

български. Между всички славянски езици само в българския език има (задпоставно) членуване.

„Вслушайте се в говора на скопяни", казвах му. „Вие ще чуете: човекот отиде на пазар. Жената

отиде на черква. Детето отиде на училище. Гостите отидоха на пазар. Жените отидоха в църквата.

Децата отидоха в училище. Членовете: от, та, то, те, та ги има във всички македонски говори.

Хаджи Йоаким от Кичево в 1814 година издаде „Повест" на „простейши български език". През

1815 година Вук Караджич издаде пес ни и български приказки от Разлог и каза, че на Балканския

полуостров се говори освен сръбски и български език. В своя „Додатък" към руската

енциклопедия той посочи основите на българската граматика. Кирил Пейчинович от Тетово в 1816

година издаде „Огледалото" на „преп-ростейши български език". Византийският император

Василий биде наречен „българоубиец", защото извади очите на 15000 войници на Самуила.

Византийският император подари на Охридския архиепископ плащеница с думите „Пастирю на

българите, спомни си в молитвите за мен". Братя Миладинови събраха песни в Македония.

Нарекоха ги български. Издаде ги Щросмайер. Пратеникът на сръбското правителство Веркович

събра песни в Серс-ко. Нарече ги български. Григор Пърличев, когато гърците го увенчаваха за

неговия „Сердарят" с лавров венец, каза, че е българин. В 1874 година стана преброяване на

населението в Скопската и Охридската епархия. Всички, с малки изключения, се нарекоха българи

и искаха български владици. А има и психологически доказателства, че македонците са българи.

Знае се, че българите са по-завист-ливи от сърбите. Ние, македонците, по завист приличаме на

българите, а не на сърбите." Казах на Еленич, че след няколко дена си заминавам за Солун.

„Позволете ми да Ви нещо попитам." „Чудно ми е защо искате позволение, за какво ще ме

питате?" „Защото питането ми е малко деликатно", „Питайте". „Ако не се лъжа, Вие сте хърватски

възпитаник, значи говорите хърватски или сръбски." „Аз през всичкото време говоря български."

„Защо не ми направите удоволствието да кажете на сръбски поне „фала" или „добър дан?" -

попита Еленич и добави: „Защото сте голям шовинист." „Не съм шовинист - отвърнах му. - Аз не

говоря с Вас сръбски, защото греша в употребата на падежите. Срам ме е да говоря сръбски с

грешки, когато Вие говорите отлично български. Но ще Ви дам доказателство, че съм се

интересувал от сръбската култура. Ще Ви рецитирам „Песма" от Змай Йованович..." Той скочи като

ужилен, за да я слуша прав. Започнах:

"Кат се първо небе заоблачи

..............................

...............................

и т.н. и т.н."

Щом свърших, Еленич ме прегърна, целуна ме и каза:

„Браво, прави професоре! Прости ми, не си шовинист. Досега говорехме с предпазливост. Сега

вече можем да говорим свободно".

„Да поговорим за договора" - предложих аз.

„Моето положение не ми позволява да говорим за договора. Аз искам" - каза Еленич - „да

поговоря за други неща: какво е сигурно за Сърбия и какво е сигурно за България. За Сърбия са

сигурни камънаците на Албания, а за България е сигурна Калифорнията на Балканския полуостров:

Скече, Драма, Серес и Кавала".

Никой българин не би могъл да каже това! Сърбите изучаваха и познаваха нашите земи по-добре

от нас!

Докато бях в Скопие, срещнах на улицата моя ученик Никола Димитров. Никола Димитриевич. Той

беше свършил право в Цариград, а сега беше висш сръбски чиновник. Придружаваше го неговият

дядо по жена (тъст) - разпален сърбин. През всичкото време спорехме с дядо му за народността

на македонците. Доказвах му, че ние, македонците, сме българи. Димитриевич само слушаше, но

нищо не възразяваше. Дядо му завърши разговора с думите: „бугари - цигани". Казах му: „бугари

са толкова цигани, колкото са сърби - цигани". Димитриевич, след като Мара Бунева застреля край

Вардара Прелич и се самозастреля, замести Прелич.

Към края на зимата дойдоха в Солун няколко общественици от София, чиито имена не помня.

Трябваше да се запознаят с по-първите хора на града. Посетихме търговците поп Мишеви,

Шавкулови, Суруджиеви, Бояджиеви, Кондови, Дерменджиеви, Баялцалиеви и др. Посетихме и

някои по-първи семейства. Накрая в Пиргите гостувахме на Бояджиеви. Домът им беше гиздава

вила с обширна градина, западният край на която се миеше във водите на Солунския залив. Тук

гостите започнаха да обменят впечатленията си: „Ние мислехме, че в Солун ще намерим

градинари, млекари и хлебари, а намерихме търговци, по-големи от софийските и домове като

софийските".

Дойде 13 март 1913 година. На тоя ден български войник заби победоносното българско знаме на

Айваз баба и на Илдъръма се предаде Шукри паша. Одрин падна! Свърши се Балканската война.

В Солун тържествувахме. По улиците дълго ехтяха нашите песни. Гърците не взимаха участие в

нашата радост. Те завиждаха. На България завиждаха и другите нейни съседи и искаха да я

смажат. Знаеше се вече, че сърбите не искат да дадат според договора „безспорната зона" на

България. Налагаше се България да се разбере с гърците. За тая цел имаше среща в София. Там

гърците казали, че са готови да ни отстъпят и последната българска колиба, стига България да се

съгласи да им даде Солун. България можеше да даде Солун на Гърция. Щом имаше Кавала, Солун

не й бе необходим. Щом България имаше интерес и желаеше, можеше да направи Солун

български търговски град и при гръцко управление. Фердинанд и българското правителство не

пожелаха да се разберат с гърците. Ето го началото на безумното престъпление!

В Лондон се започнаха преговори за сключване на договор, спъвани от сърби и гърци. На 19 май

се сключи Лондонският договор. Определи се границата Ми-дия - Енос. На 17 май, два дена преди

това, сърби и гърци сключиха договор да имат обща граница, т.е. да не се дава на България

„безспорната зона" в Македония. Безсрамните сърби и гърци със своето коварство и подлост

направиха да се помрачи разума на Фердинанд и на генерал Савов, направиха така, че България,

която със своите човешки жертви им помогна да се издигнат от низините, в които се намираха, да

изгуби и Македония, и границата Мидия-Енос с Лозенград и Одрин, дето пак се настаниха турци, и

„Калифорнията на Балканския полуостров" с Драма, Серес, Кавала и Беломорието, дето на

мястото на изгонените българи се настаниха гърци от Мала Азия!

След падането на Одрин отношенията между нас и гърците в Солун се изостриха. Предстоеше ни

празнуването на св. св. Кирил и Методий. За изработването на програма за това празнуване

председателят на църковната община архимандрит Евлоги Светиев свика събрание на всички

учители и учителки в града. На събранието, когато дойде ред да се определи кой ще държи реч в

гимназията, учителите по история и литература, които обикновено държаха реч, почнаха да се

дърпат, извинявайки се с неразположеност или слаби гласове. Архимандрит Евлогий кипна, стана

и се обърна към мен с думите: „Учителю, в черквата ще държа слово аз, твоят ученик, а кой ще

държи слово в гимназията?" Станах и отговорих: „В гимназията ще държа реч аз, твоят учител".

Председателят Евлогий каза: „Програмата е определена. Закривам събранието".

На празника в черквата държа прочувствено слово архимадрит Евлогий. След свършека на

службата зареди се хилядно множество на път за гимназията. Когато аз бях на края на улицата,

която стигаше до гимназията, двама руски калугери, като гледаха множеството от хора, ме

попитаха: „Какво е това множество?" „Това са българи", казах им аз. „Българи, славяни в родината

на светите братя!" - възкликнаха те и почнаха да плачат.

В гимназията, при тържествен водосвет с участието на хор от стотина ученици и войници, държах

реч, в която прославих великото дело на нашите просветители и на нашия народ. Докато говорех,

гръцки войници, качили се на минарето на джамията до нашата гимназия се заканваха и псуваха.

След празника гърците ме следяха навсякъде.

Няколко дена по-късно, заедно с майка си отидох на гарата, за да я изпратя у дома в Ресен. В

гарата не ме допуснаха да влеза. Един офицер и няколко войници ме заведоха настрани.

Офицерът взе да ме псува и да ми вика: „Куче, дошъл си тука да шпионираш." Той вдигна

камшика, за да ме удари, а аз вдигнах ревера на палтото си, за да види знака на Червения кръст.

Не ме удари, но през целия ден ме разкарваха по солунските участъци. Заедно с мен разкарваха и

двама ученици от земеделското училище на американските мисионери. Вечерта, по застъпни-

чеството на директора на това училище, бяхме освободе ни. След това аз счетох за благоразумно

да се снабдя с позволително от гърците да напусна Солун. За моето напускане не даваха да става и

дума нито началникът на болницата ни майор Лазаров, нито архимандрит Евлогий. Началникът на

болницата задържаше разходните ми документи. Казах му, че трябва да ми ги даде, защото

времето е тревожно, а документите са необходими на касиера, за да се отчете, за да оправдае

направените разходи. Съгласи се. На 17 юни сутринта отидох при него и прибрах разходните

документи. Занесох ги на касиера Кондов. „Добре направи, че дойде", каза ми той. „Нашите вчера

са влезли в Гевгели. Войната е започната. Гърците заеха Цариградската гара, която досега се

държеше от нашите. Ти трябва да бягаш с параход или по канал". Нито едното, нито другото бе

възможно.

Отидох при майор Лазаров, за да му съобщя, че войната е започнала. Той се усъмни, понеже

нямал съобщение. „Съобщение не можеш да имаш, защото и телеграфът, и телефонът са в ръцете

на гърците". Тогава повика за съвещание другите офицери, а на мен ми каза: „Ти трябва да бягаш.

Днес ще заминава генерал Хесапчиев. Ще гледаш да заминеш с него. Ще ти дам войнишки или

офицерски дрехи".

„Благодаря, но няма да приема нито едното, нито другото" - отвърнах му, - „защото, щом облека

военни дрехи, гърците ще ме убият като шпионин". Веднага взех файтона и отидох у дома, за да

съобщя на жена си, че войната се е започнала и че аз трябва да бягам. Взех си куфара. На път за

гарата, минавайки покрай „Гранд хотел", дето се намираше нашата поща, видях войника, който я

охраняваше, да лежи убит на улицата. В града почнаха да се чу ват гърмежи. На пътя, когато

стигнах до „Патера хан", гърците поставиха кордон. Аз се намерих вън от кордона, но чиновникът

от нашето консулство Дуков остана в него и видя Трикири*. На гарата след мен пристигна генерал

Хесапчиев. Много време се измина, докато му разрешат да замине. Заедно с него заминах и аз.

Докато стигнем четиринадесетия километър - границата между нашите и гръцките войски - на

няколко места ни спираха. Отделиха военните от цивилните и казаха: „Цивилните могат да

заминат, а военните остават". Пръв от цивилните заминах аз. Стана въпрос за Пеев, секретаря на

Хесапчиев, който носеше цивилни дрехи и военна шапка. Разрешиха му да замине. Вечерта

пристигнах и нощувах в Дойран.

Сутринта в Дойран пристигнаха от Гевгели 60 ученици и ученички от солунските гимназии, които

не могли да минат от Гевгели нататък. Заедно с тях пристигнаха и гев-гелийски граждани, много от

които ми бяха познати от учителстването ми там. Подир обед тръгнах за Струмица, за да посрещна

и да покажа на идващите наши войски местата, които трябваше да заемат. В Дойран се върнах

късно вечерта. Научих се, че учениците и ученичките са заминали за София, без да ги придружи

никой от намиращите се в града солунски учители. Реших да замина и да ги застигна аз. За да не

създам суматоха, оставих куфара с дрехите си на моя другар, учителя Калайчев, качих се с един

офицер на лодка и стигнахме на гарата. Успях да взема последния влак, що заминаваше от

Дойран. През нощта, пътувайки с влака, видях край железния път да се движат много бежанци от

Кукуш и околните села. Учени ците и ученичките застигнах към Демир хисар и се качих на техния

влак. Нататък вече имаше много бежанци. Пътувахме първо до Одрин, където престояхме един

ден, а оттам - до София. Настанихме се в участъка на Дондуков, дето се намираше училището на

слепите. За няколко дена успях да разквар тирувам учениците и ученичките по роднини и познати.

Един ден, разхождайки се около „Света Неделя", срещнах моя добър познат Антон Димитров

(Карата), бивш учител по турски език в Битолската гимназия, турски съдия и български депутат в

Цариград. Видя ми се много замислен и угрижен. „Абе Антоне, що си толкова умислен?" „Как да

не бъда умислен и загрижен. Вече толкова време се измина и нищо не зная за моите домашни в

Битоля. Преди малко бях с Киркович, сръбски училищен инспектор в Битолския вилает. Той ми

казва: „Що стоиш още гука? Защо не отиваш в Битоля?" „Как ще отида в Битоля като съм бил

български учител?" - питам. „Не грижи се, не бой се!" - вика ми. - „Ще наредим македонски

букварчета, македонски чи-танки и ти ще станеш учител на македонския народ!"

Киркович, на когото жената бе българка от Охрид, е виждал, че македонският българин не може

лесно да се посьрби и за да го съвсем отделят от другите българи, той и приятелите му замислят

да се създаде нов народ - македонски с македонски език! И почват да го създават!...

Сключи се договора в Букурещ.

Майор Лазаров се завърна от заточение. Срещнах го на улица „Леге" и го поздравих с

освобождаването. „Кой кого трябва да поздравява - ти мене или аз тебе?" „Защо?" „На парахода,

дето бях аз, наредиха всички българи, взети от Солун, и казаха да се отделят тия, които се казват

Николов. Отделиха се трима, между които началникът на нашата поща или банка и ги попитаха

поотделно: „Ти ли държа реч на празника на Кирил и Методий?" „Не" - отговориха и тримата.

Пред моите очи гръцките войници изпратиха с ножове и тримата в морето!"

От друг параход гърците са хвърлили в морето председателя на нашата църковна община

архимандрит Евло-ги Светиев и неговия секретар Батанджиев. Архимандрит Евлоги Светиев става

мъченик на българската църква, на българския народ! Днес никой, даже българската черква, не си

спомня за този мъченик!

Българите, след като между тях се настаниха гърци и сърби, не можеха вече да се наричат

българи, както от векове се наричаха! Сложиха им нови сръбски и гръцки окови, много по-тежки и

по-непоносими от турските! Много от тях бяха принудени да напуснат любимите си вековни

огнища и да намерят подслон под покрива на майка България!

И Екзарх Йосиф I, духовният глава на българския народ, трябваше да напусне столнината си

Цариград и изпълнен от горчива и неизмерима скръб да се прибере в София. При посрещането му

на гарата той каза на Фердинанд: „Срутихте сградата, която градих четиридесет години"!

Екзарх Йосиф I, най-бележитият и най-заслужилият по това време българин, измъчван от

неизмерима и непоносима горчива скръб, слезна в гроба! Фердинанд дори не благоволи да

присъства на погребението му!

Ксанти

(от ноември 1913 до декември 1913)

През м. ноември бях назначен за директор на непълната смесена гимназия в Ксанти (Скече).

Ксанти бе як гръцки център. Наричаха го „Малка Елада". Тук ние имахме българска махала с

българска черква и училище. Гърците бяха напуснали града. В него бяха останали към десетина

гръцки семейства, между които и семейството на Хастропрооглу, по-късно австрийски консул и

голям търговец на ксантийски тютюни. Майка му, родом от Панагюрище или Копривщица, се

радваше, когато можеше да си говори български с мене и с домашните ми. У тях говореха само

гръцки. Ксанти беше вече препълнен с бежанци от Драмско и Серско, от Кукуш и кукушките села и

от Прилеп.

Началник на войската в Ксанти беше полковник Атила Зафиров - корав българин, учтив,

справедлив към всички. Той правеше чест на българското офицерство, на българската държава и

народа. Когато слизаше в чаршията, турците отдалеч му ставаха на крака.

През първата или втората година в Ксанти дойде министър-председателят Радославов, за да

постави кандидатурата за народен представител на Щерю Атанасов, свършил право в Цариград,

братът на когото беше гръцки офицер.

В Ксанти тържествено посрещнахме и министъра на народната просвета Пешев. Ученици и

ученички го поздравиха и му поднесоха цветя. Пред портата на гимназията аз го поздравих с реч, в

която изтъкнах „големите жертви, които българският народ правеше за нашето църковно-

училищно дело в Турция, с което можехме да се гордеем и с което стояхме по-горе от всички

населяващи я народи. Между многото загуби", казах аз, „които понесе нашият народ след

Балканската война, е и пропадането на нашето църковно-училищно дело. Ние загубихме

училищата и черквите в епархиите: Скопска, Велешка, Дебърска. Охридска, Битолска и Струмишка.

Ние изгубихме училищата и черквите в екзархийските наместничества в Лерин, Костур, Воден,

Енидже-Вардар, Гевгели, Солун, Кукуш, Дойран, Серес и Драма."

Докато аз говорех, Пешев плачеше. След това той посети някои от класовете, разпита някои

ученици и им говори. После отидохме вкъщи, при мен (в училището имаше отделение за жилище

на директора). Тук Пешев каза: „Вие видяхте, че аз плаках. Плаках, защото съм затрогнат от

посрещането, което ми се направи от Свиленград дотук, дето се тури венец на посрещанията.

Плаках за изгубеното училищно екзархийско дело, плаках, защото като общественик не съм знаел

какво точно е представлявало то и какъв дух е вложен в него. Сега вече зная това."

Празникът на нашите просветители първата година тържествено отпразнувахме в нашата махала.

Тук на водосвета държах реч, в която възвеличих делото на солунските братя, възвестих и делото,

което българският войник е извършил за него. След свършването на речта старият полковник

дойде да ме поздрави и ми каза: „Участвал съм в много боеве, виждал съм убити много мои

войници - тогава не съм плакал, а сега, при твоите думи, плаках". Другите години водосвета

правехме на площада пред околийското управление.

През всичките години на моето стоене в Ксанти аз бях деловодител на Червения кръст. За

проявена дейност бях награден.

През 1914 год. започна Общоевропейската война, която по-после стана Световна.

През 1915 год. България се намеси във войната на германска страна. Победният вървеж на

българската войска скоро очисти българските земи от сърбите и стигна до Дойран и Гевгели. А

сръбската армия в бягство през Албания намери убежище във Франция и Гърция. Българската

войска не влезе в Солун, дето имаше малко френски и английски войски, защото Солун трябваше

да се запази за зетя на кайзера - гръцкия крал, и защото трябваше да се образува фронт, който да

улеснява западния (антигермански) фронт! И такъв фронт се образува от Беласица до Пирина! Три

години този фронт се държеше при най-големи несгоди и лишения от българската войска! От това

се изтощи и войската, и българският народ. На много места де повече, де по-малко, народът

започна да гладува. В Скопие видях български войници да отиват на фронта с налъми!

Гладуваше и Ксанти. По-напред там умираха двама или трима през месеца, но през последните

месеци на 1917 година умираха двама или трима на ден. На Митров ден 1917 г. аз, жена ми,

дъщеря ми и храненичето Славка нямахме хляб за обяд. Един от съседите ни даде хляб.

Момичето Славка, тогава на десет години, бе забегнало от кукушките села. В Ксанти то нямаше ни

познати, ни роднини. Прибрахме го ние. Като завеждащ питателния пункт аз имах право да

получавам хляб, но другите ми домашни нямаха, поради което хлябът у дома не стигаше.

По почин на началника на войските около Ксанти - генерал Зафиров, за София замина комисия, в

която влизах и аз, за да действа да се подобри продоволствието на града. Направи се възможното,

но Ксанти все си гладуваше. При пътуването ми за София един поручик постоянно пееше във влака

сръбски песни. Припомних му, че не е прилично, когато неговите другари умират от сръбски

куршум, той да пее сръбски песни. „Кой сте Вие, че ще ми давате съвети какви песни да пея!" „Не

е важно кой съм аз. Важното е, че е недостойно да пеете сръбски песни." Той почна да си туря

ръката на шашката. „Свалете си ръката от шашката", казах му, „защото тя ще удари по Вашата

глава". Тогава при нас дойде един капитан. Поручикът му козирува, а капитанът се обърна към

мене: „Благодаря Ви, че сторихте това, което трябваше да сторя аз." Представих му се. „Значи сме

колеги. Аз съм учител от Казанлъшкото педагогическо училище. И като учител се срамувам от себе

си. Нашият полк получи нареждане да заминем за Леринско. Ех, мислех си, между тия гърци, ли!

Моето учудване, когато дойдохме в Леринско, бе безгранично - аз не чух тук гръцка реч, не

срещнах нито един грък. Всички говореха чисто български и когато ние се биехме по Каймакчалан

старци, жени и деца, всред град от куршуми, с риск за живота си ни носеха хляб и вода!"

На 31 декември 1917 год., аз, жена ми Перса, момичето ми Софка и храненичето Славка

потеглихме от Ксанти за Скопие. В Ксанти розите и цикламите цъфтяха, а полето бе зелено като

напролет. Зелено бе полето и около Гюмюрджина и Дедеагач, а около Пловдив и София бе люта

зима. Зима бе и в Скопие, но не толкова люта.

В Скопие пристигнахме рано сутринта. Сърцето ми се пълнеше с радост, защото стъпвах в хубавата

и яка крепост на българския род, свободна от тирански гнет, с която ме свързват много мили,

скъпи спомени от учителстването ми и защото слушах бреговете на Вардара да ехтят от песните:

„Ний българи сме, с чест и слава ний кичим нашата държава" и „Слава вам, герои храбреци,

дарихте вий безкрайно светло щастие на хиляди поробени души". В Скопие при нашите имахме за

храна всичко в изобилие от чифлика на дедо Кръсге (тъст на автора - бел.ред.).

Гладът в Ксанти и голямата телесна умора от учителстването ме накараха да се реша да оставя

учителството. В Ксанти като директор имах дневно най-много два часа. След свършването им аз се

чувствах извънредно уморен и не можех да ям на обяд.

По това време в Скопие се основаваше Скопска търговска банка. Аз станах книговодител в нея и

секретар на управителния й съвет. Председател на управителния съвет беше Тома Карайовов.

Учител в книговодството ми беше Ментеш - касиер на банката, отличен счетоводител, който много

години е бил директор на „Банк де Салоник" в Скопие.

В Скопие останах, докато съглашенците почнаха да пускат бомби на Скопската гара. Тогава се

прибрах в София. Мнозина от Македония се прибраха също в София, а някои останаха там да

чезнат и с мъка да понасят сръбския гнет. Между останалите беше К. Ципушев от Радовиш. Той

остана в Струмица. Когато английските окупационни войски напуснаха Струмица, сърбите го

арестуваха и го държаха в затвор деветнадесет години, защото беше българин, каквито бяха

неговите деди и прадеди...

Лятото преди нашето пристигане в Скопие, тричленна комисия бе взела от дедо Кръсте 20000

килограма пастърма, без да му даде разписка. Същата комисия през есента му взела от чифлика и

80000 килограма жито, пак без да му даде разписка! През есента германски войници в една нощ

му задигнали 150 кокошки. Наши войници, бегълци от фронта, си взели и отнесли от чифлика

колата и коня, а също и кофите от кладенеца. Когато други наши войници, също бегълци, минали

през селото и не намерили кофите, помислили, че той ги е укрил, затова го хванали и искали да го

хвърлят в кладенеца. Изплашил се и това разстроило съвсем крепкото му здраве!

Дедо Кръсте Христов е роден в с. Липково, Кумачевско. От детинство до последните дни на

живота си той е бил много трудолюбив. Пръв в чаршията е отварял дюкяна си. Слънцето никога не

го е заварвало в леглото! Той е бил едновременно и мумджия (правел е лоени свещи), и

сапунджия, и пастърмаджия. По сърце бе много добър. Камбанарията на черквата „Св. Димитрий"

в Скопие е съградена с негови средства.

Когато сърбите се върнали в Скопие, повикали го и му казали: „Дедо, тебе бугари са ти взели

много стока". Макар да беше вярно, той не искал да признае пред сърбите това и им казал: „Не

бугари, а войска. Мина войска бугарска, гръцка, италианска и френска". Сърбите го интернирали в

Кралево, дето е стоял три месеца. Върнал се оттам с още по-разстроено здраве. Скоро след това

умрял с вярата, че нашите пак ще дойдат в Скопие и затова поръчал на домашните си да му

съобщят това на гроба! Дедо Кръсте живя и умря със сърце, сгрявано от любов и вяра! Така като

него умряха и много други. За тях с любов умряха и тези, които оставиха костите си по тракийските

полета и по македонските полета и чукари!

Когато пристигнахме в Скопие, предстоеше сватбата на по-малката ми балдъза Ана. При нас на

квартира живееше полковник, името на когото съм забравил. Много го молих да освободи стаята.

Отвърна ми: „Не! Сега не е време за сватба!" Трябваше да се намеси генерал Чарък-чиев, мой

приятел от Ксанти, за да напусне полковника стаята, но пак със задължение да му намерим печка

за новата квартира!

В тая война бе убит на фронта големият родолюбец, даровитият оратор, незаменимият военен

психолог подполковник Борис Дрангов - въплотен Христо Ботев! Лекциите, които той държеше по

тактика на учениците от военното училище в София, започваха с думите: „Боже, удостои ме

първият куршум във войната да целуне моето чело!" Той, като началник на офицерското училище

в Скопие, с громките речи, които вечерно време държеше пред своите войници, които с бодри

песни ги завършваха, правеше да ехти Скопие от радост! Борис Дрангов бе погребан до олтаря.на

църквата „Св. Димитрий". Сърбите не можаха да търпят гроба му в църковния двор и заставиха

домашните му да го преместят в общите гробища!

През есента съглашенците пробиха нашия фронт при Добро поле. Андрей Ляпчев замина за Солун.

Заедно с него за Солун замина и Симеон Радев. В Солун Андрей Ляпчев сключи примирие с

генерал Сарай. Това съглашение спаси България от разорение, защото то не допусна да влезат в

нея и гръцки, и сръбски войски.

Скоро след примирието Фердинанд бе заставен да абдикира в полза на сина си Борис и да

напусне България.

Войната се свърши с договора за мир в Ньой. Според този договор България загуби Беломорския

бряг, що имаше според Букурещкия договор, загуби Димотика, Дедеагач, Гюмурджина, Ксанти,

Струмица, Цариброд и Пирот, и още, още много...

Спомените за учителстването ми допълвам със спомени за „чукарите на Македония", които имам

като касиер при Народната банка в София. Бяхме помощник-касиери около петнадесет души.

Често ставаше дума за „чукарите на Македония". Те, като офицери и войници на фронта от

Беласица до Пирина, познаваха добре македонските чукари и обичаха да приказват за тях.

Веднъж броецът Спасов, хубав, едър мъж, със здрав разум и широк поглед, пожела да каже нещо

и той за „чукарите на Македония" и каза: „Като войник с полка бяхме в Родопите. От тях слязохме

в Драмско. Нивите не бяха пожънати. Населението се беше разбягало. Ние ожънахме нивите.

Другата година нито орахме, нито сяхме. През лятото правихме втора жътва. Къде другаде може

да се види това чудо? Ето ви ги „чукарите на Македония"...

Ами тютюнът на Драма и другите места? Ами памукът на Серес? Ами виното и гроздето на Мелник

и Тиквеш? Ами коприната на Гевгели, Енидже Вардар и Воден? Ами житото на Скопие, на Прилеп

и Битоля? Ами смокините и калинките на Воден? Ами ябълките на Ресен и Тетово? Ами рибите на

Охрид и Струга? Ами дървеният материал и каменните въглища на Пирина?

Свършвам спомените за учителстването ми, като се прекланям пред подвизите на нашите

войници, които летяха от победа към победа, като проливаха кръвта си за свободата на

поробените си братя, на нашите четници, бунтовници - гемиджиите от Солун, въстаниците от

Илинден и Преображение и героинята Мара Бунева от Скопие, които проливаха кръвта си за

свободата на родината и като шепна и пея за тях марша „Ний ще победим" и химна

„Покойници"...

Галерия

Коста Николов със съпругата си Перса Кръстева, 1912 г.

Посвещението на Симеон Радев гласи: "На моя мил, незбравим учител Коста Николов, човекът, който

положи основите на моето образование и ми даде любов към науката."

Така изглежда свидетелството на К. Николов за завършен курс на обучение в Солунската гимназия,

заверено от Охридско-Преспанския митрополит Григорий през 1892 г.

Снимка за спомен с възпитателите от скопското педагогическо училище Тодор Паскалев, Христо Николов,

дякон Неофит Пасков. К. Николов е седналия в ляво на първия ред. Скопие, 7 юли 1900 г.

Учителят сред свои ученици.

Коста Николов (третият от ляво на дясно, седнал) с колектива на Македонската кооперативна банка, 1935 г.,

София.

Другарска среща на ресенци през м. юни 1941 г. в София. На гърба на снимката личат подписите на известни

личности, описани в спомените на К. Николов.

Дъщерите на учителя - Кръстанка и Софка (в дясно) Николови през 40-те години.

Факсимилие от тълкуването на нашата азбука, датирано 21 май 47 г., но направено, докато е учител в

Солунската гимназия.