Велислав Алтънов - Митрополит Методий Кусев и националният въпрос

1

Списание „Разум”, брой 2, 2003.

Велислав Алтънов

2


Митрополит Методий Кусев

и

националният въпрос

Очерк-изследване за дейността на един бележит “стар българин-македонец”

Велислав Алтънов

3


Вместо увод

Времето на посттоталитарния период в България е белязано със знака на разрушени основи на нашата националност и прекъсната вековна традиция. Традиция икономическа, политическа, културна, религиозна и даже историческа. Книжният ни пазар днес е залят от спомените на Чърчил, опита в дипломацията на Кисинджър; има френски енциклопедии по история, американско киноизкуство, западна търговия и мениджмънт, школи по европейски пъблик рилейшънс, за политика и ораторско майсторство и мн. др.

Това свидетелства за наличие на мощна чужда инвазия, изразена във всепроникващо културно влияние, но за съжаление е знак и за голямата инертност на нашето общество – инертност по заличаване на собствените ни български опит и идентичност и върху изтритото присаждане на чужди модели, често пъти непригодени към нашите условия и тъкмо по тази причина – неудачни.

В действителност в нашата по-нова история има предостатъчно личности, оставили своя дълбок положителен отпечатък върху живота ни, но под чуждо давление от последните 50 години паметта за тях е неразумно изхвърлена от общественото съзнание, а постиженията и опитът им са забравени. От изучаването на този техен опит нашите съвременници – интелектуалци, общественици и политически дейци (а и младежи – юноши и девойки), биха могли само да се обогатят и да израснат духовно, а оттам и целият останал български народ.

За живота и творчеството на един такъв бележит български деятел става дума в това непретенциозно изследване.

4


Българският национален въпрос

С този въпрос започва нашето битие, с него приключва и нашето съществувание. В него можем да разберем миналото на дедите си, да осмислим нашето настояще и да приготвим бъдещето за децата си. Без този въпрос няма нужен и адекватен отговор и на следните подвъпроси:

1. Кои сме ние?

2. Откъде идваме и как сме живели преди?

3. Какво сме дали на света?

4. Какво ще стане оттук насетне с нас?

5. Защо изобщо трябва да ни има, да живеем и да просъществуваме?

Ето затова е особено важно нашите и бъдещите поколения задълбочено да разглеждат плодовете на онези, които с живота и делото си са построили съвременна България и са дописвали българската история; да преоткрием тези техни плодове, да ги проучваме внимателно и да извлечем нужните заключения, за да не се налага да повтаряме фаталните грешки от миналото, а и да се поучим от знаменателните успехи на предците си. И по този начин, опирайки се върху опита им, да можем да допринесем за по-доброто бъдеще на себе си, на потомците и на нацията си като цяло.

Националният въпрос на българите се заключава в опазване, оцеляване, развитие и разпространение на българската нация и

култура.

През време на Българското възраждане същият въпрос е обхващал стремежа на нашия народ към църковно-религиозно, политико-икономическо и културно освобождение от турско-османски и великогръцки ярем, който е щял да доведе до поглъщане, асимилиране на нас, българите, и до нашето постепенно изчезване като отделен, самостоен народ. Освобождението ни е трябвало да осигури това: българите да се спасят от тази насилствена асимилация и да поемат сами кормилото на свой собствен път на изграждане и развитие – път, избран и определен единствено от самостойната, лична наша българска воля, ненасилена и неманипулирана от никого, а определяна единствено от нашите собствени качества, дарования,

5


традиции, както и от условията, при които живеем – условия, които сами ние създаваме и определяме.

В различните драматични ситуации, през които е преминал народът ни, националният въпрос на българите е добивал различни насоки и цели. Например с Берлинския конгрес от 1878 г., когато новоосвободената ни страна е безпощадно разпокъсана, българският национален въпрос прераства в стремеж към обединение на всички земи, населени с българи (на Балканския полуостров) както и на населението ни там под едно общо българско политическо и църковно управление в една държава, заобиколена със свои граници. А след 9 септември 1944 г. такова понятие като “български национален въпрос” почти престава да съществува, умишлено белязано в учебниците с пропагандния негативен знак на “фашизъм” и “шовинизъм”, направено от управляващите под съветски натиск.

Старозагорският митрополит Методий (познат повече като Методий Кусев1).

За живота и делото на този знаменит възрожденец, църковен предстоятел, виден общественик и народен будител не е писано много. Оживената му кореспонденция с държавни мъже, политици, интелектуалци, църковни дейци и обикновени граждани е запазена в Държавния архив като част от историята ни, но тя не е достатъчно проучена. Пламенните му проповеди, задълбочените монографии и щекотливите статии могат да се намерят из библиотеки и книгохранилища в отделни издания или в периодичния печат от онова време, но малцина са ги виждали, за да се заемат да ги извадят на бял свят и да ги разпространят.

Обаче плодовете на неговия живот и творчество, макар и не особено видими, са оставили своя вечен отпечатък предимно върху новата история на България и са я тласнали в определена положителна посока, върху основите на която ние днес живеем и творим. Някои от тези плодове, ползвани от нас наготово желая да предложа за разглеждане и анализ с този материал.

І. Общ поглед върху биографията му

Тодор Кусев (бъдещият монах Методий) е роден в гр. Прилеп през септември 1838 г. Отрано той и петимата му братя и сестра останали без баща, а по-късно и без майка. Били прибрани от съграждани, отгледани и изучени. Тодор станал идеен последовател на всепризнатия от населението на Прилеп и дори от турската власт будител и общественик Хаджи Ристе Дамянов – Логотет. Заветът на този човек бил: “Деца, вардете Бугарското... ” Той основал в града първото българско училище, в което учил и бъдещият архимандрит Методий. Там като ученик малкият Тодор приел от влиянието на

6


македонските български възрожденци – Райко Жинзифов, Григор Пърличев и др. След училище до късно разговарял, дискутирал със своите учители по въпроси от различно естество, като проявявал особен интерес към делата и съдбините на народа ни. Друг негов учител, Йордан Джинот, изнасял редовно беседи по история с думите: “Поистине нема по-величав от Болгарин... Должни сме да се жертваме за бракята наши пресладки Болгаре... ”

След поредна авантюра Джинот бил изгонен от града и заточен по настояване на гръцкия митрополит. Тогава младият Тодор заел неговото място на безплатен прилепски агитатор и пламенен проповедник за вярата2 и българската народност. Най-вече с упорито самообразоване овладял говоримо и писмено български, славянски и гръцки език. Знаел наизуст целият Платонов катехизис, познавал всички съчинения на Раковски, Славейковата “Гайда”, както и Българската история на Гаврил Кръстевич3. Това довело до събуждане, до възстановяване на народностното му самосъзнание и порастване на националното му самочувствие.

След като гр. Прилеп се издигнал като търговски център, в него се оформил заможен елит. Икономическата му независимост изиграла ролята на важен фактор за проява на възрожденските тенденции и личните качества на осъзналите се и по-будни люде, които се откроили измежду съгражданите си.

Добилите състоятелност от тютюн близки на Тодор Кусев го подпомогнали да отвори дюкян за платове. Скоро там започнали да се събират приятелите му – негови съидейници и сподвижници. Обсъждали, споделяли мисли, желания, виждания и мечти. Естествено, централна тяхна тема били назрелите идеи на Българското възраждане и страданията на нашия народ под турско-османско и гръцко-фенерско4 “робства”. А тези идеи могат да добият смисъл само чрез индивидуалните успешни прояви на отделни личности – хора с необикновени дарования, които да застанат начело и да поведат останалите към общата свобода.

По-нататък Тодор Кусев участвал последователно в делегация на Първия български църковен събор в Цариград, а година по-късно и в изборите за български църковен глава. През 1873 г. станал монах, а скоро след това и протосингел на пловдивския митрополит Панарет. Намесил се дори в революционната борба с цел да бъде полезен на делото; огласил пред света турските зверства през Априлското въстание; изработил статистика на българското население в Европейска Турция; срещнал се през 1877 г. с губернатора на освободените български земи княз Черкаски и повлиял за подължаването на войната; опитал да осуети пагубния за народа ни Берлинския конгрес от 1878 г. През 1886 г. бил изпратен в Русия да учи в

7


Киевската духовна семинария, а после и в Петербургската духовна академия. След завръщането си бил назначен за първи ректор на Българската духовна семинария в Цариград и т.н. Това са в най-кратък и най-общ план някои от по-важните моменти от живота на Методий Кусев, които допринесли за освобождението на България.

Заветна мечта на архимандрит (вече) Методий било да стане митрополит на цяла Македония5, но за съжаление тя не се реализирала, а последният и най-висок пост, който той заел в църковната йерархия, бил митрополит на Старозагорската епархия.

Въпросът за ролята и заслугите на този бележит български възрожденец по осъществяването на националния идеал на българите изисква по-внимателно проучване на някои от по-важните негови приноси, както и задълбочен анализ на мотивите и целите, средствата и крайния резултат от усилията му. Едва тогава можем да добием достатъчно пълна и компетентна представа за истинския размер и значението на делото на този апостол на Българското възраждане и истински радетел за българщината.

ІІ. Аспекти на личния принос на М. Кусев към националното самосъзнание на нас, българите.

Българското национално възраждане е един многопланов процес, в който са взели участие хора от различини нива, родове и съсловия. Този процес изкристализирал в църковно-народната борба за независимост, довела до учредяване на народностна Българска църква през 1870 г., а впоследствие и до осъществяване отчасти на революционните идеи на Раковски, Левски, Ботев и др. Към това трябва да отнесем и просвещаването на народа ни чрез: научна дейност, като тази на д-р Петър Берон, братя Миладинови и др.; училищна дейност– на Васил Априлов, Бачо Киро, Райко Жинзифов и др., както и на самостойна литературна дейност – на Иван Вазов, Петко Славейков, Добри Чинтулов и мн. др.

Именно тази просветно-революционна среда довела нашия народ до националното му пробуждане, последвалото го Освобождение и поради това – до запазването и оцеляването ни като смостоятелен народ с независима държава и култура до днес.

Митрополит Методий Кусев е един от основните участници в тези процеси – сам той двигател, инициатор и пряк участник в събитията, катализирали и предизвикали Освобождението ни, както и в борбите след това за отстояване и утвърждаване на постигнатото. Защото в една битка не е достатъчно просто да се постигне някаква победа, да речем просто придобивката “свобода”, но е необходимо после тя да се задържи и опази от контраатаки, да се отстои и съхрани докрай.

8


Ето някои ярки примери за неговата забележителна дейност:

Едва ли е възможно да опишем абсолютно всичко, което е извършил през земния си път този велик българин и духовник, тъй като един бегъл поглед върху биографията и размера на неговата активност и плодотворност почти веднага ще ни убеди, че е живял сякаш поне три живота последователно. Затова по лична преценка ще опиша някои от по-важните и ключови неговите подвизи. Дейността на митрополит Методий, ще разделя на два етапа, като по-долу ще обясня основанията си за това: първи – допреди 1882 г.; втори – след 1882 г.

Преди 1882 г. Организаторска работа и пряка намеса, довели до осуетяване на едни или друга действия, враждебни на Българския

идеал до 1876 г.

Участието, влиянието и активността на човека в този свят по принцип става на три нива:

а) в мисли, желания и мечти (те са първопричината на всичко следващо);

б) в думи, слова (в разговор, обмен, вербално разпространение на идеи и стремежи) и

в) в действие (на дело – практически резултат от предните две).

Очевидно това е било известно на младия Тодор, който още отрано бил изпълнен с енергия и воля за действие. Той използвал при всякакъв повод тези свои оръжия по всички горепосочени начини. Съзнавал е, че понякога съвсем незначителни на пръв поглед постъпки, но извършени по правилния начин, на нужното място и в точното време се оказват изключително мащабни по своя смисъл и въздействие, често дори и съдбоносни по значние. 22-годишен, Тодор Кусев станал душата на три исторически събития за гр. Прилеп:

1. Организиране на еснафите в местен съюз;

2. Основаване на българско читалище там;

3. Изгонване на фенерските административни (духовни) органи от българските църква и училище6.

А ето и последователните действия по подготвянето и довеждането до успешен край на въпросните събития.

9


1. “Съединението прави силата.” Този завет, останал още от хан Кубрат, е валиден дори днес. Замогналите се занаятчии и майстори в гр. Прилеп добили състоятелност – основа за икономическа независимост и предпоставка за следващи действия по извоюване и на политическа независимост. Но тези производители имали един недостатък, който пречел да се предприеме каквото и да било в насока на борбата за независимост. Те живеели всеки сам за себе си и били неединни. Именно затова прозорливият Тодор Кусев се заел да отстрани тази слабост. С ентусиазъм и добра воля той запретнал ръкави и организирал всички манифактуристи (40 на брой) в съюз. Трудоемко, но плодотворно дело. Той организирал събрание, изработил устав и помогнал да си съставят здраво и функциониращо ръководство. Така сплотени, българските производители от града почувствали силата си, започнали да защитават икономическите и трудовите си интереси, да просперират. А това от своя страна допринесло да узрее в тях съзнанието, че по този начин могат да се борят и за другите си интереси – политически и национални. Самият Тодор Кусев отдавна разпалвал и насърчавал такова мислене у тях с проповедите и беседите си. И сега трудът му бил увенчан с практически резултат.

2. Изгонване на фенерските гръцки власти от Църквата и училището.

След унищожената държавност на България през 1396 г.7

единствената институция, която продължавала да поддържа огъня на българското самосъзнание, била църковната. Това тя осъществявала по различни начини: чрез преписване и разпространение на литература, чрез пазене на историческата памет при богослужения и извън тях, чрез просветна дейност, подпомагане на будни българи, приютяване на хайдути или преследвани от властта и пр. Затова, стремейки се да обезличи българското население и постепенно да го превърне в гръцко (съобразно великоеладската си стратегия), Цариградската патриаршия унищожила през ХVІІІ в. Българската архиепископия в Охрид. Последната била духовно единоначалие и ръководство на българския народ дори и след турското му поробване. Оттук нататък Патриаршията започнала да поставя навред в управлението (по епархии) и по храмове (за богослужение) гръцки владици и свещеници. Това бил хитър ход, защото те водели проповедите и песните на гръцки; захванали да отварят училища за “просвета”, но също на гръцки и така твърде скоро щели да постигнат целта си – окончателно претопяване на българите от гърцизираните някогашни “ромеи”. Много българи дори започнали да вярват на идеологическите измислици на гърците, според които населението на Македония било “изцяло гръцко” (!?), но постепенно било приело българския език – езика на “някогашен” народ “груб, див и варварски”, който обаче бил изчезнал... Сега тези хора просто трябвало да се

10


възвърнат към лоното на изначалния елинизъм, за да “възстановят” принадлежността си към него...

Макар с много трудности и гонения, българският заможен елит се противопоставял на тези машинации. Строели български килийни училища, финансирали будни българи да учат в странство, издигали български църкви. Така и големците от гр. Прилеп събрали пари и в средата на ХІХ в. построили българска църква в града8. Но Цариградската гръко-византийска патриаршия естествено била против този акт на нежелана от нея независимост и решила да сложи ръка на тази църква. Чрез измислици и интриги издействала от турското правителство сградата да бъде предадена на гърчеещите се куцовласи (наречени още и “арумъни”).

Но когато гръцкият свещеник пристигнал там и за първи път повел църковната служба на гръцки език, по даден от Тодор Кусев знак българите (предварително наговорени) общо и единно започнали да скандират: “Нейкиме гръчки! Нейкиме гръчки!”9 Посрамен, свещеникът напуснал богослужението, а след това и града. По-късно същото се случило и при посещението на гръцкия епископ (владика – митрополит на цялата епархия). Така гръцките духовни власти били изгонени от града, което се е оказало и първа стъпка към църковна автономия в тази област. Тя пък станала предмостие и към бъдещата политическа независимост.

Фактически точно този случай е описал писателят Димитър Талев в романа си “Железният светилник”, а организаторът на този успешен църковен “бунт” – младият Тодор Кусев, станал прототип и на героя Лазар Глаушев от известната класическа четирилогия на споменатия автор10.

3. Друг начин да бъде погълнат и обезличен един народ е да му се отнеме възможността за негова собствена просвета и образование. А, както знаем, знанието прави човека силен и го освобождава от неграмотност, ограниченост и суеверие. Съществуващото в гр. Прилеп българско начално училище не било достатъчно, за да образова българите, някои от които по тази причина вече започвали да се гърчеят11. Затова трябвало да се действа бързо и Тодор се заел отново за работа. За кратко време основал в града Народно читалище “Надежда” и Неделно училище. Това определено била следващата стъпка към по-късната автономия на българския народ там и поредна спирачка за великогръцкото влияние.

4. В Евангелието се казва, че езикът е могъщо средство, което никой не може да укроти (има се предвид въздействието и влиянието на говора, речевата култура, която е съставна част от интелекта на човека). Тодор Кусев взел предвид и тази човешка особеност. С учредяването на Българската екзархия през 1870 г., от българските владици била

11


създадена Народна църква на българите. На следната 1871 г. бил свикан и общ църковно-народен събор. В издадения за целта султански ферман12 поради гръцки патриаршески внушения не фигурирали представители от Македония. Затова и те не били поканени да присъстват на събора. Тази стъпка от страна на гръцките фанариоти много хитро и елегантно отцепвала въпросната българска област от процесите, насочени към църковна независимост в останалите земи на българите и създавала внушението, че Македония е територия (и население), различна от другите български земи и е подведомствена на Гръцката патриаршия. С течение на времето това би могло да се превърне в традиция и предпоставка великоеладците да заграбят окончателно тази област, за да я погърчат и да я превърнат в гръцка. Те отдавна подготвяли това, но възрожденските тенденции там започнали да осуетяват стремежите им. Сега те се опитвали отново да минат в настъпление, желаейки да се реваншират за гореописаното си поражение, превръщайки го в своя контраатака. Затова било жизненоважно да се реагира на мига и да се предотварати този техен ход. И така, македонски духовни лица официално не били поканени (чрез известяване и писма) да присъстват на първия български църковно-народен събор в Цариград през 1871 г. Но българите от тези наши земи разбрали за събора по друг, частен път. След общо наговаряне те побързали все пак да заминат и въпреки всичко да се явят там навреме. Както обикновено, от страх пред властта (която не позволявала присъствието там на македонците-българи) против тяхното участие се обявили някои от представителите на другите български области. Тогава младият Тодор Кусев пуснал в ход превъзходното си оръжие, риториката – умението да говори и блестящо да мотивира своята позиция, особено когато се отнася до националния български въпрос. Той се изправил и произнесъл пред събранието пламенна реч: “Нима ние, македонските българи сме по-малко българи от вас? И ние искаме да сме в тази църква. И кой може да се противопостави?... Ние, българите от Македония, сме на топа на устата... Вие не знаете що е “панелинизъм”13 и що е “духовно робство”... Докато те не изминат през нашите гърди и гробове, при вас не дохождат!... Жребието да държим отпора на силата му на техния елински натиск14 се е паднало нам, на македонските българи… Ние стоим на фронта, вярна стража на българското племе и в културно, и в национално отношение. Тъй, че трябва да сме тук и да присъстваме, заслужаваме го, а и вие ни го дължите...”

След такава желязна аргументация съборът приел единодушно и с аплодисменти македонските делегати. Това наглед дребно действие осигурило в църковно отношение единството на българите от всички земи в империята. Защото едно такова единство се отстоява и крепи само в офанзива и постоянство, с непрестанни усилия и доказателства, особено когато срещу него са насочени такива мощни

12


и непрестанни атаки от страна на фанариотите и техните опити да ни разкъсат на части, та да могат по-лесно да ни погълнат като народ, погърчвайки15 всяка една от тях. Разединението сред народа ни винаги е действало в тяхна полза, а “съединението” – в наша.

5. След успешното приключване на събранието делегатите се завърнали по епархиите си. В Прилеп младият Тодор се заел да устройва духовно-религиозния климат. Изработил Правилник за реда и управлението на българската църковна община там, за правата и задълженията на настоятелството и съответните санкции при неизпълнение на поетите ангажименти; организирал избор на ръководство и водене на протоколна книга; сложил архива в ред. Изобщо погрижил се всичко да застане на мястото си, за да потече в града обществена активност, основа на която са действената църковно-народна администрация и добрият християнски живот.

6. Две годни по-късно, през 1873 г., Тодор Кусев приел монашеско подстрижение с името Методий. Скоро поради активността и изключителните си качества станал протосингел на пловдивския митрополит Панарет, а по-късно и пръв помощник, а и заместник и на самия български екзарх.

Пряко или косвено участие в революционната борба и Априлското въстание (1876 г.):

7. По време на Априлското въстание Методий, вече архимандрит, освен че бил във връзка с въстаническите среди – пряк член на революционния комитет, разнасял сведения и организирал подготовката на въстанието.

8. След вълненията в Перущица архимандритът проявил изключителна смелост по предотвратяване на повторно клане там. От властта пристигнал ултиматум, че ако въстаниците не се махнат от областта, на другия ден градът няма да съществува. Методий отишъл направо в конака16. Управляващият, Алил паша, щом го видял, казал: “Папаз ефенди, Коранът забранява на правоверните да правят пакост на християни и затова жителите на Перущица няма от какво да се страхуват, ако не са бунтовници...”

Методий отговорил: “Паша ефенди, в Евангелието на Исус се казва: “Ако някой от управляващото племе17 те удари по едната страна, обърни му и другата”... Е, има християни, които не изпълняват Евангелието и се бунтуват срещу властта. Но така има и мюсюлмани, които не изпълняват Корана и вършат престъпления. Затова идвам аз, да моля да предотвратите действията на тези мюсюлмани, които не изпълняват Корана. Нали властта е за това – да наказва онези християни, които не спазват Евангелието и онези мюсюлмани, които не изпълняват Корана...” И понеже пашата смаян не знаел какво да

13


каже, секретарят му се обадил: “Целият твой народ е въстанал и ти имаш куража да дойдеш тук? ” “Вярно е – отвърнал архимандритът, – че целият народ е напуснал селата и се е оттеглил по горите. Но как е отишъл? Отишъл с бебета, жени, деца. Това въстание ли е или бягство? Бягство от страх да не ги заколят. Каква ще е вашата заслуга пред държавата [Турция], ако представите, че целият народ с деца и жени е въстанал, загдето не може да търпи турско владичество? Така ще опозорите империята!.. ”

Незнаейки какво да отговори, Азис паша, макар и неохотно, се съгласил с това твърдение и приел да се създаде комисия, която да отиде в Перущица и “да помири мюсюлманите с българите”... По този начин повторно клане над българи било избегнато. Де да имахме малко повече такива великолепни оратори и политици като Методий…

9. След въстанието от 1876 г. Родопите и Средногорието били удавени в кръв. Оповестяването на този факт пред света обаче би дискредитирало Турската империя; затова властта в Цариград взела мерки за “информационно затъмнение” по въпроса. Даже ако и при това положение светът един ден беше научил за това, щеше да е твърде късно, когато всичко имало давност и каквато и да било реакция срещу безчинствата и кланетата над българския народ при потушаване на въстанието би била безпредметна. По този начин раните биха се забравили, българите – обезсърчили от това, че саможертвата им е обезсмислена, а световната общественост – без възможност да реагира и да вземе адекватни решения на момента, навреме.

Затова задача номер едно пред един български патриот, истински стратег, би било непременно да се постигне целта на въстанието – оповестяване на жестокостите и оттам да се провокира намесата на Великите сили в полза на изстрадалите българи. Тоест трябвало спешно да се разпространи информацията за зверствата, въпреки мерките на турската власт срещу това. Точно така постъпил и архимандрит Методий в случая. Въпреки че по същото време било изключително опасно да се излиза вън от къщи, защото всеки българин (мъж), срещнат по улици и поля, бивал убиван, Методий лично обикалял и събрал данни за 41 опожарени села; увил описаната информация за това около краката си и, въпреки предупрежденията на мютесарифа18 за опасностите, на които можел да се натъкне, заминал за Цариград. Но достигането на тази информация до столицата още не била всичко, необходимо за крайния успех.

10. Ето защо, едновременно с това сам той разработил план за огласяване на зверствата и кланетата и го привел в изпълнение. Организирал таен “информационен” комитет, в който влезли К. Величков, Ст. Панаретов, М. Пелов и др., с цел събиране на

14


доказателства по въпроса и редовно осведомяване за изстъпленията над населението ни по цялата българска земя. Данните приемал от свои доверени хора в Пловдив чрез техни дописки, които те изпращали (забележете!) с австрийска поща в Цариград... Всички сведения били грижливо систематизирани, превеждани на френски език и преписвани в десетки екземпляри от българските ученици в протестантския Робърт колеж (по онова време там имало много българи). Сам Методий се свързал със своите познайници от колежа – протестантските мисионери-преподаватели д-р А. Лонг и директора на колежа Уошбърн. Чрез тях преписи от данните попаднали и у посланиците Елиът и Гладстон, а чрез кореспондентите на вестниците “Таймс” – Макензи, и на “Дейли нюз” – Пиърс, важните вести се разпространили по света, с което била алармирана и световната общественост.

Именно огласяването на истината за турските зверства през 1876 г. станало главната причина Европа да започне да оказва натиск върху Турция за разглеждане на въпроса за българите и за следващи отстъпки от страна на Портата19 към тях. Точно по този повод била свикана веднага още същата есен (1876 г.) и Цариградската конференция.

Тъкмо тази европейска реакция предизвикала Русия да промени политиката си спрямо българите на 180° 20. Дотогава, в стремежа си да заграби проливите, Руската империя се стараела да потушава революционните страсти на българите, дебнейки удобен момент да нападне и завладее Цариград. Но стресната от реакцията на Запада спрямо въстанието, тя сметнала, че може да загуби позиция, изоставайки от другите Велики сили; затова рязко избързала и месец-два по-късно, през зимата на 1876–1877 г., обявила война на Турция, което довело и до нашето освобождение.

Всяка деспотична власт (дори до днес) е целяла именно това – да се крият и потулват делата є на насилие, терор и мракобесие. Така действала и турската власт по онова време. И Методий Кусев, съзнавайки това, разбрал нуждата и ползата от информационното огласяване като контрамярка за крайния успех на въстаническата саможертва – привличане на вниманието на световната общественост към българската трагедия. Затова и взел мерки да осуети стремежите на турското правителство, създавайки тази, в съвременен смисъл, “информационна агенция”. И интересното е, че управлението на една такава вековна империя, която при това разполагала с всички модерни за времето си възможности да преследва и пречи на едно подобно действие – достатъчно власт, средства, транспорт, разузнаване, оръжие, пълна собода на действие и никакъв външен контрол над делата си, фактически била надхитрена и победена от един “черноризец”21 като Методий, който с малка, но добре добре подбрана

15


и организирана група от проверени и преценени хора, макар и с твърде ограничени възможности (без оръжие, без власт, без свобода за придвижване) тази групичка под отличното Кусево ръководство победила и постигнала намеренията си. Бих казал, поклон пред подвига им!

11. Но преди да се намеси Русия, още на въпросната конференция на посланици на Великите сили в Цариград през същата есен на 1876 г., турското правителство взело мерки да уталожи реакцията на Европа. Затова от наша страна, за да се доведат нещата докрай, Методий предприел спешни последващи действия, та да “подпомогне” взимането на правилни решения и по-справедлив изход за българите от това, като:

— организирал изработване на статистика на населението в Европейска Турция. Тя давала пълна картина на българското население в Тракия, Мизия, Македония и Добруджа. Погрижил се тя да бъде издадена дори в отделна брошурка на френски език и разпространена предварително по цяла Европа – до консули, посланици, журналисти и пр.;

— чрез своите връзки във вестниците “Курие д’Ориан”, “Ла Тюрки” и др. архимандритът предизвикал и ответна анкета срещу фалшивата статистика на французина Синве, която помагала по-скоро на фанариотите и турците, отколкото на българите. И тук Методий също удържал победа. Въпросният французин се видял принуден да признае, че за изработване на своята статистика той е използвал главно данни, предоставени му от Цариградската патриаршия, която, както знаем, имала интерес да фалшифицира истината и да представя множество чисто български области за населени изцяло с гърци...

В крайна сметка, въпреки затрудненията22, тъкмо Кусевата статистика залегнала в основата на изработената по-късно карта на Санстефанска България.

12. Още преди края на конференцията обаче турският генерал Мидхат паша се опитал да осуети решенията на посланиците на Европа в Цариград, като организирал манипулирана от него “реакция” на християнското население срещу тази конференция, изразена в големия Миллет меджлиси (тур., Велико народно събрание). За целта наредил да се подадат до конференцията адреси, в които да се заяви, че християнското население всъщност е доволно от съществуващия политически режим и няма никакви протести срещу него (?!). Такива адреси подписали, разбира се, вселенският (гръко-византийски) и цариградският арменски патриарх.

Насилвани били, естествено, да подпишат и българските владици, но никой от тях не сторил това без съгласието на екзарх Антим І

16


(Български). А той, по съвета на прозорливия архимандрит Методий, направил всичко възможно, за да не се яви на Великото народно събрание, на което имало представители на всички народности и на видни общественици в империята. Така българите не били измежду тези, които засвидетелствали лоялност към турската власт, и това напълно съвпаднало с изнесените сведения за кланетата.

Нещо повече, Методий свикал тайно събрание от добри и бележити българи, с които да обсъди един мемоар (обръщение) до конференцията, в който се излагало тежкото положение на българите и се искало създаване на българско автономно управление в границите на Султанския ферман, даден на Екзархията през 1870 г. Поправен и преведен на френски, той бил връчен на членовете на конференцията.

В крайна сметка целта на последователните и твърде добре преценени действия на българите в лицето на Методий и всичките му сподвижници и други общественици и възрожденци била постигната – те удържали победа в името на свободата си.

Доскоро, дори до днес – в резултат на половин век антинационална пропаганда, фалшифицираща историята ни, и на повече от 100 години русофилска политика – ни се повтаряше и внушаваше, че сме освободени от руснаците, че сме получили едва ли не в дар от тях свободата си поради тяхна “любов”, като резултат на техен “великодушен жест”. Днес вече знаем, че те са следвали своя собствена политика и не са проливали кръвта си за нашето освобождение, а за своя имперска цел: излаз на Средиземноморието чрез завладяване на проливите – Босфора и Дарданелите. Така че данните от нашите учебници по история трябва да бъдат поправени и да се актуализират съобразно действителното състояние на нещата по онова време. Както виждаме, новоразкритите сведения за изключителната намеса на този наш революционер в расо твърде сериозно опровергават въпросните твърдения и внушения, правени в продължение на десетилетия от неразумни и късогледи наши държавници и политици от близкото минало. Тези и подобни факти доказват и старата като света теза, че свободата и благоденствието на един народ винаги са се намирали единствено и само в неговите собствени и никога в чужди ръце…

3) След 1876 г.:

Най-много Методий повлиял на екзарха, когато се събрал Големият миллет меджлиси23 от 7 януари 1877 г., целящ да бъдат отхвърлени предложените от посланиците реформи. Там присъствали около 240 представители на всички народности. Българският екзарх, слушайки съвета на протосингела си (Методий), отказал да отиде. Рискът за него

17


се оказал фатален и Антим І бил заточен, но постъпката му под натиска на Методий е навременен подвиг и саможертва с благоприятен за свободата на народа ни резултат.

13. След всичката му активност, влияние и намеса, понеже попречил на не- една турска инициатива, което станало прекалено явно, над живота на Методий вече естествено надвиснала смъртна опастност. Наложило се той спешно да напусне Цариград и оттам отишъл право в Щаба на руските войски, които вече нахлували в българските земи. След първите победи над турците те се намирали в околностите на Търново (все още на север от Балкана – Стара планина), в с. Студена. Пристигайки там, той с прискърбие узнал, че руският император вече се готвел да прекрати войната дотам, докъдето бил стигнал, и да сключи мир с Турция. Възможно е дотук развоят на военните действия да го удовлетворявал. Официално оповестената причина обаче била множеството оплаквания, изказвани от руските войници срещу българите. Обвиненията се свеждали до следното:

— че българите бягали и се криели от русите – от своите “освободители”24;

— че народът ни бил нерелигиозен и не стъпвал в черква и

— че българите се опитвали да забогатеят от тази война, като продавали твърде скъпо провизии на “освободителите” си.

Методий Кусев веднага организирал среща с княз Черкаски – тогавашния губернатор на “новоосвободените” български земи. В разговор с него Методий аргументирано отхвърлил гореописаните обвинения по следния начин:

Българите бягат, когато видят човек в униформа, тъй като от няколко века насам те нищо добро не са видели тъкмо от представителите на властта, а само кожодерство, непосилни данъци и произвол.

Относно нерелигиозността на народа ни архимандритът отбелязал, че напускайки България, изгонени, гръцките духовници нанесли своя пореден удар (нещо като “бомба със закъснител”) на българите, като оставили след себе си неграмотни и неспособни свещенослужители. Поради това богослужението в черквите протичало мудно, “досадително” и никой не бил в състояние да го изтърпи. “Нека Ваше сиятелство да нареди – предложил той на княза, – щото ваши солдати да посетят една наша църковна служба. Уверявам Ви, че те също няма да издържат до края…”

Що се отнася до желанието да забогатеят от търговия, духовникът разказал няколко случая, от които личало как българите още отначало предоставяли храна и всичко необходимо на “братушките”, и то

18


безплатно. Само че напротив, тъкмо руските офицери настоявали всичко, което им се дава, да е по опис и задължително с цени, дори под заплаха с наказание на тези, които не се съгласявали. А щом подпишели списъка, хората не получавали нито стотинка. Защо ставало така? Много просто: после руснаците давали на командващите армията тези описи и искали да им бъдат осребрени, т.е. те да получат пари, въпреки че не били плащали... С други думи, не българите, а “освободителите” им се опитвали да забогатеят от тази война...

Развълнуван от разкритията му, княз Черкаски възкликнал: “Ваше преосвещенство, вие под внушение на Всевишния се явихте тук при мен и спасихте родината си и българския народ!...”

Поръчал му веднага да направи подробно изложение на горепосоченото, след което князът лично го връчил на императора. Тогава императорът (може би защото не разполагал с достатъчно възражения) решил да продължи войната даже и отвъд Балкана и така се стигнало до нашето окончателно освобождаване.

Жалко, че на децата и учениците ни днес изобщо не се съобщава за тези безценни за целия ни народ приноси на един такъв изключителен човек като Методий Кусев. Това би подхранило националното им самочувствие и би ги накарало да се гордеят повече със собствените ни герои и подвизите им, вместо да се прехласват по чуждите, за които четат в комикси, чуждестранни романи или гледат във филми.

14. В навечерието на Берлинския конгрес (1878 г.), който Великите сили свикали, разтревожени от напредването на руските войски към Цариград, архимандрит Методий първи започнал да бие тревога за опасността, че някои от силите от Запад ще се опитат да осуетят Санстефанския мирен договор, който в максимална степен решавал българския национален въпрос.

Той настоял пред сподвижниците и последователите си да се вземат бързи мерки:

— да се подготви благодарствено писмо до Великия княз Николай Николаевич по случай подписването на Санстефанския договор, т.е. с тази благодарност целял да се изяви мнението на народа ни и така да се засвидетелства “освобождението” като свършен факт;

— да се съставят адреси до бъдещия конгрес, на който да се донесат подписите от всички български земи и печати от българските общини с желанието за общо национално обединение на българите.

Методий натоварил Кузман Шапкарев да събере подписите от Македония. Той съвестно свършил работата си и предал ценните

19


книжа на велешкия търговец Весов, който пък ги занесъл в Цариград. Там Весов трябвало да ги внесе в Екзархията, но решил за “по-сигурно” да ги предаде в Руското посолство, което било фатална грешка, защото оттам те, в съгласие с руската политика, нямаща интерес от единна и силна България, “тайнствено изчезнали”25…

Архимандрит Методий действал всеотдайно по събиране на подписи и печати в Пловдивски окръг. По това време там била разквартирувана руската армия и естествено активността на нашия черноризец била ясно забележима. Понеже вече било спуснато нареждане от Петербург, одобряващо разкъсването и отслабването на България, дейността на архимандрита била посрещната твърде враждебно. Там дори някои от българите започнали да го наричат “предател”…

Въпреки това по-здравомислещите подписвали собственоръчно. И тъкмо Методий да занесе всички подписи в Цариград, Костаки Пеев (когото можем да окачествим само като заблуден русофил и псевдопатриот) предупредил русите и те възпрепятствали и осуетили делото на архимандрита (подобно на техните колеги от посолството в Цариград, както споменахме по-горе)27.

За съжаление точно тези усилия на Методий Кусев били осуетени от руснаците и Русия и от онези наивни българи-русофили, които не разбирали, че така сами отиват против себе си и против интересите на собствения си народ. Те присъединявали усилията си към една чужда и враждебна на българите кауза – тази на имперска Русия, която желаела да ни разкъса и обезсили, за да може по-лесно да ни използва за бъдещите си цели. Фактически точно тези “българи” се оказали национални предатели или агенти на чужди интереси, въпреки че вероятно не са го съзнавали.

И така, през 1878 г. Берлинският конгрес заседавал. На него имало представители на Англия, Америка, Германия, Русия, на Турция и даже на Сърбия. “Но само гласът на българите не се чул там” – с прискърбие констатира един от присъстващите… Това и предопределило нерадостната съдба на народа ни за поне век и половина напред – на разпокъсване и разграбване на българските земи и на асимилиране на сънародниците ни там от чужди и враждебни народи. Чрез този некоректен и несправедлив конгрес земите ни били разскъсани и разделени на:

— Княжество България (не напълно самостоятелна държава), включващо земите ни от р. Дунав до Стара планина със София;

— Източна Румелия, васална на султана;

20


— цяла Македония, Източна и Западна Тракия (компактно населени с българи), наречени под гръцко внушение “Западна Румелия”27, останали изцяло под турско робство28.

15. Въпреки осуетените му усилия да повлияе на Берлинския конгрес, Методий не се обезсърчил. Напротив, той с още по-голяма упоритост и енергия се сражавал за всяка следваща, дори най-малка възможност да се направи нещо за националното единство на българите и за това, те да могат да се съберат в една единна и независима държава. Ето какво направил той в тази насока:

Написал прямо и остро писмо до граф Игнатиев, въпреки всичко да се намеси по защита на българското единство, с думите: “Ваше сиятелство, по диктуването на други, по-важни интереси (руско-имперски – б.а., В.А.) се видя невъзможно да се освободи и другата част от народа ни, която населява Тракия и Македония. Аз Ви моля да вземете мерки относно духовната власт на Патриаршията и преселването на турци по тези земи. Последното би подхвърлило българското население там на още по-голям отпреди това терор…”

Разговарял лично с ген. Скобелев той да направи нещо против опасността от нови изстъпления срещу българите в неосвободените земи. Генералът го посъветвал да се създадат “гимнастически дружества” за упражняване на населението с оръжие и за отбиване на евентуално нападение от страна на турски войски. В това имало смисъл, макар че Скобелев сам не предприел нищо друго.

Ако не друго, получавайки поне картбланш за това, духовникът се заел с организирането и обучаването на населението за самоотбрана, същевременно съдействал за снабдяването му с оръжие от руснаците и т.н.

Както отбелязахме в началото, трудно е да опишем всичките усилия – успешни и неуспешни, на този бележит българин-македонец, превърнал се още приживе в легенда на Българското възраждане и националноосвободително движение. Едва ли някой се е заемал да изследва всичките му родолюбиви дела и патриотични усилия. Делата му, както вече пояснихме, са изключително много и описаните по-горе са само част от най-важните.

Активността на Методий Кусев, която осуетила и великогръцки, и турски, и руски антибългарски стремежи, предизвикала острата реакция на окупационните руски власти и на всички техни “марионетки” сред народа ни. Затова смятам условно 1882 г. за повратна в неговия живот. Сега вече, под руски натиск архимандрит Методий станал немил-недраг даже и сред заблудените измежду своите, за чиито интереси бил работил неуморно ден и нощ и с риск за живота си. Въпреки това те започнали всячески да го преследват, да

21


го спъват и да осуетяват допълнително стремежите му. Една от проруски настроените институции в младата ни държава бил, за съжаление, Синодът на Българската православна църква. Ставайки твърде активен и печелещ симпатии сред населението на България, архимандрит Методий Кусев разтревожил с издигането си доста митрополитски глави, като тези на Търновския Климент и дори новия Екзарх Йосиф І. Затова Методий бил изведен от страната, официално “изпратен да учи” в Одеса през 1886 г., за да завърши там Духовна семинария, а по-късно – и в Санкт Пербург, за да продължи в Духовната академия. Фактически това била първата стъпка по неговото отстраняване от обществена активност.

Нека проследим най-общо, въпреки елегантното му “заточение” и отстраняване, как действал сега той при новата ситуация.

Б. Втори етап от живота и делото на М. Кусев след 1882 г.

Нека най-напред направим равносметка на политическите сили, чиито интереси се преплитат и сблъскават именно в земите между етническите български граници (Санстефанска България) и чиито интереси винаги са били враждебни на българския национален въпрос, които всячески се стараели да му навредят или да попречат той да се уреди.

Нека добием поне бегла представа за мощта на противниците, на които се е налагало да се противопоставя със своите твърде малки в сравнение с техните сили този “революционер в расо”. Така може би по-лесно ще осъзнаем героизма и драматизма на битката, водена от него през новия етап от борбата му за българщината.

Първи и основен противник: Русия.

По това време тя е световна империя в резултат на няколковековни последователни стремежи да завладява колкото се може повече от света. Една от митологемите, разпространили се сред управляващата є върхушка още от ХV в., е било убеждението, че тъкмо тя, а не друг, е наследницата на Източната римска империя – Византия29. И елит, и народ били пропити с убеждението, че Русия трябва да си отвоюва (фактически да завладее) “обратно” Константинопол (Цариград) от турците. По този начин щяла да завладее проливите – Босфора и Дарданелите, и да добие стратегически излаз на Средиземно море. Но на нейния път към тази лелеяна мечта се намирали земите на българите – най-многобройният по онова време народ на Балканите. Следователно, за да бъде по-лесно превземането на Истанбул (Цариград) от нея, се налагало тя да “разчисти” пътя си, т.е. тъкмо нас – българите, освобождавайки земите от присъствието ни. Как “Матушката” се заела да постигне това свое желание?

22


Още през войните си от ХVІІІ в. срещу Турция, при отстъплението на войските є през Балканите, командващите руските войски под предлог, че са загрижени да “опазят” народа ни от зверствата на настъпващите турски войски, започнали принудително да изселват българи от областите около Странджа планина, Бургас, Добруджа (намиращи се на най-прекия път към Цариград) и да ги преселват в Бесарабия, Молдова и Украйна. Така тези места били обезлюдени и освободени за последващо руско завладяване, усвояване и асимилиране, та да се превърнат един ден в предмостие към Цариград30.

Русия използвала като свои инструменти (твърде успешно при това) българи, възпитаници на руски училища (университети, семинарии), които да разпространяват сред българския народ руското влияние, респект и преклонение. Факт е, между впрочем, че всички завършили в Русия българи задължително се връщали у нас вече като крайни русофили31.

Чрез руски духовници Русия изпращала помощи до българските църкви под форма на книги, свещенически дрехи и утвар. Самите монаси започнали да разпространяват слухове32, че:

— ние не сме в състояние да се освободим сами и не друг, а именно “дядо Иван”33 (Русия) ще ни освободи. По-късно това се превърнало в легенда, в която вярвали и на която се надявали и стари, и млади;

— че имаме основно славянски произход (от антропологична гледна точка нещо отдавна оборено) и че някогашните българи били азиатци-монголи, отдавна “претопени” от славяните. Това възпитавало народа ни в “братска” любов към русите, за да могат те един ден да се прехвърлят тук без каквато и да било опозиция и съпротива;

— че сме поддържали вековни приятелски отношения с русите и пр., и пр. Последното е твърде сериозна лъжа. Дори доскоро се премълчаваха от историята опустошителните и кървави нашествия на киевския княз Светослав в земите ни.

За тези стратегически цели били построени и много руски параклиси и храмове на територията ни – да бъдат центрове на разпространение на руската имперска политика и пропаганда, за да се подготвя населението за предстоящото руско нахлуване. Някои от тези внушения отишли твърде далеч. В средата на ХІХ в. един “българин”, Т. Бурмов, дори разпространявал сред емиграцията ни в Букурещ и Браила позив, в който пишело, че “нищо не бихме загубили, ако станем руска губерния” (!?) и, забележете, “ако приемем за официален руския език”34…

Втори противник: Великите сили.

23


При Освобождението ни през 1878 г. на Балканите и в Европа се появила една нова държава – България. Броят на населението є е тогава – 6 млн. жители, и териториите, които то заемало, го определяли като най-многочисления етнос на Балканите (Сърбия, Гърция и Румъния по онова време били, всяка една, едва с по 2,5 млн. жители!). Освен това след твърде бързите темпове на икономически растеж и развитие, с оглед голямата предприемчивост и трудолюбието на народа ни, със заемането по-късно на престола от цар Фердинанд, с най-многобройната си войска (400 000 души!!!) и висок национален дух страната ни започнала да се очертава като хегемон на полуострова и като… още една, нова европейска сила. С нея за в бъдеще щяло да се наложи да се съобразяват другите западни сили – нещо твърде недопустимо за тях… Поради това всяка една – и Великобритания, и Франция, Италия, Испания и Австро-Унгария започнали да определят своята политика в ущърб на интересите на България. Така целели да я спъват в развитието є, в обогатяването и уедряването є, като помагат тя да бъде орязана териториално, етнически и икономически, докато от нея остане една малка, слаба и зависима от тяхната воля и интереси държава35.

Трети противник: Другите балкански страни – Сърбия, Гърция, Румъния.

Добили независимост само около 30 – 40 години преди България, т.е. с по-голямо национално самочувствие, но и страдащи от комплекси поради своята малочисленост, слабост и безславие, по думите на Митрополит Методий те подправяли своята история и възпитавали народите си, внушавайки им, че уж някога те са били големи и мощни, поради което и всяка една от тях се стремяла да се превърне сега “отново” във велика сила на полуострова. За целта било необходимо да се откъснат земи от… българите и този стремеж се превърнал в основен лайтмотив и на тяхната политика в региона – антибългарски асимилаторски геноцид. Той се изразявал в тайни договори между тях за разкъсване на нашите земи и подялба на териториите с последващо обезличаване на населението ни и “усвояването” му от тях.

Великите сили знаели за тези им стремежи и ги и подхранвали и подкрепяли тъй като това съвпадало и с техните интереси. Затова всячески насърчавали споменатите балкански страни и ги подпомагали в начинанията и стремежите им.

Четвърти противник: макар да звучи невероятно, както разкрива Методий Кусев в кореспонденцията си, но дори съюзниците ни често се превръщали в наши врагове (!!!).

24


По време на Балканската война от 1912–1913 г. и последвалата я Междусъюзническа война България е съюзник на Русия, но търпи погром и загубва територии, които откъсват от снагата ни точно нашите “съюзници” – Сърбия и Гърция, в съюз с които сме по внушение на Русия. Сама тя им предлагала да променят първоначалните договори и да не държат на обещанията си. Фактически затова и Методий казва, че главен девиз на “матушката”е бил “намалението и омаломощението на България” с цел да се разчисти пътят на Русия към Босфора. С други думи, доста подъл план, от което става ясно, че тази империя изобщо не е желаела доброто ни36.

По време на Първата общоевропейска (световна) война (1915–1918) сме съюзник на Централните европейски сили – Германия и Австро-Унгария. И тук според разкритията на митрополит (вече) Методий се оказва, че германският кайзер Вилхелм е играел двойна игра, насочена срещу интересите на нашата страна; тази игра довела до последвалия разгром на България, обаче и на неговата страна – на Германия.

Пети противник: средите на някои български политици – русофилите.

Външните врагове на България не са били нашият най-голям неприятел. Истинският враг и причинител на нашите злочестини по онова време се е намирал по-често вътре, в границите ни. Той е бил в… нас самите – изразявал се е в характера и мисленето на българина. То засягало сънародниците ни от първия до последния, с твърде редки изключения, едно от които бил Методий Кусев.

Системната и планомерна политика на Русия за внушаване на русофилски и славянофилски настроения в съзнанието на народа ни дала своите резултати. Особено след 1878 г., когато вековните внушения били подкрепени и с “доказателство” – Русия ни “освобождава” и получаваме независимостта си. Дългогодишният министър на вътрешните работи Тома Васильов разказва в своите спомени: “За славянофилство до Освобождението трудно можеше да се говори. То се разпространи особено силно (к.а., В.А.) в обществото ни едва след 1878 г. (когато земите ни са под руско окупационно управление).

Методий Кусев нарича тази всеобща психоза “сляпа русофилщина, от която страдаше целият български народ”37. Русофили били: и революционери, като З. Стоянов, Л. Каравелов, Ст. Стамболов (дори сам Кусев признава това за себе си в определен период) и др.; и политици – министрите Данев, Стамболийски, Костов, Мишев и др. с повечето от партиите им: Земеделска, Социалистическа, Социаллиберална и пр.; и светилата от интелигенцията ни също се прекланяли във възторг пред “Освободителката” (всъщност завоевателката Русия) и пишели

25


епически стихотворения в нейна чест – Ив. Вазов, П. Р. Славейков и др.; средите на българското духовенство. Повечето от свещениците и епископите били руски възпитаници. Самият Св. Синод е орган, създаден по руски модел и под руско влияние. Факт е, че заседанията му били разтурени и някои от митрополитите, като Търновският Климент (Васил Друмев), били интернирани от министър-председателя Ст. Стамболов заради явната им реакция срещу Фердинанд, точно в съгласие с руската негативна реакция. Факт е, че на богослуженията в българските църкви по онова време се споменавало името не на българския княз или цар, а на руския император (!). Това говори красноречиво, че по онова време в земите си българското духовенство признавало една-единствена върховна политическа власт – тази на Русия. Още едно доказателство, че Църквата ни тогава била по-скоро руска, отколкото българска. Или, най-малкото, тя действала предателски спрямо собствената си българска политическа власт, единствено на която по конституция била длъжна да се подчинява; но и поради съображения за независимост според източната традиция за отношения между държава и църква.

При това положение дори преките “началици” на Митрополит Методий били негови врагове, които всячески му пречели и осуетявали дейността му.

Както и сам Методий отбелязва: “От това сляпо русофилство боледуваше целият български народ...”

Може би най-тъжната констатация, която трябва да направим от писанията на митрополита, е, че нашият народ тогава е бил политически незрял, недалновиден и наивен; липсвала му е достатъчно силна патриотична нотка – вяра в собствените му сили и самочувствие, за да успее сам да доведе борбата за осъществяване на националния си идеал до победен край.

Шести противник: държавните и политическите водачи на народа ни.

Русофилщината на политическите и държавните водачи на България сама по себе си не е единственият им проблем. Тя намерила място в душите им, тъй като робската психика предполага стремеж към покорство и предоверяване на някой друг, вместо вяра в себе си и собствените си сили. Тя издава лична неувереност и слабо самочувствие, провокирани от психическа незрялост, недостатъчно знание, неопитност и липса на готовност българските политици да се впуснат в голямата игра на европейската и световната политика, да се борят и да успеят да спечелят. В едно писмо до министър Р. Даскалов Методий Кусев изтъква именно това, че “тяхната работа е осуетявала и обръщала в поражение победите на народа (войската) във всички

26


войни...” Митрополитът критикува остро и поговорката “преклонена глава сабя не я сече”, която е била основен погрешен принцип за действие в управлението ни. И Методий, давайки за пример Турция, изказва знаменателните си думи: “По-добре щеше да е за България да се опълчи срещу несправедливите искания на Солунския мир, а ако Съглашението реши да поведе война срещу малкия български народ, то по-добре щеше да е за него да загине горд и свободен, а не да продължи да живее под тяхна диктовка унизен и роб! ”

Наистина, такива думи могат да са максима само за човек, израснал твърде много, надскочил повечето политици, интелектуалци и духовници от онова време, човек с действително свободен и независим дух! Колко актуално звучат неговите думи и през 1998–2003 г., когато ги свързваме с подобната ситуация, в която се намира сега народът ни...

Печален извод: всички институции и среди у нас, всички интелектуалци, целият народ до Балканската война, а и след нея са били “до безумие” предани и верни на Русия, докато не са се уверили окончателно, че тя преследва единствено свои собствени егоистични интереси и изобщо не я интересуват българските стремежи. Оттук следва, че ако някой би дръзнал да издигне глас в обществото срещу Русия, пък било то и като предупреждение за надвиснала от нейна страна опасност над нас и катастрофа, без значение дали този глас е прав или не, то, който би се осмелил да сигнализира, непременно ще попадне под остър натиск и в немилост от всички страни. Натиск не само от руската “разведка” в земите ни, но и от страна на тяхното лоби тук – на своите, на заблудените българи-русофили с достатъчно високо положение и власт, за да му напакостят и навредят по всякакъв начин (чрез открити нападки, слухове и клевети в пресата, през административни спънки и натиск, та дори до заточение и смърт) – изобщо от страна на своя целокупен народ, за благото на който всъщност Методий се е борил. Какъв парадокс!?

С други думи, тежко и горко било положението на дедите ни, зобиколени отвсякъде с врагове и зложелатели и без нито един искрен приятел. Най-вероятното в подобна неравна борба е било българският народ да загуби. Не само това, но и всички вражески сили – малки и големи, откровено се стремели да разкъсат и поделят помежду си земите ни. Срещу тези многобройни и мощни противници се изправили единици трезви родолюбци като Методий Кусев. Фактически единствено и само на такива като тях дължим свободното и независимо днес име България. Нека проследим по-нататъшната съпротива на архимандрит Методий:

1. При пребиваването му в Русия (1886 –1892).

27


По онова време в Сърбия започвал да се прокрадва великосръбският шовинизъм38 с неговите измислени претенции за Македония. Общественост, интелигенция и политици се убеждавали взаимно и се самонавивали да заграбят македонските земи на българите. През 1889 г. Санктпетербургското славянско общество издало в едно свое списание географска карта с нанесени върху нея данни за териториите на Балканския полуостров и славянското население там – приблизителен вид, брой и принадлежност. На същото изображение “славянското”39 население на областта Македония било отбелязано с цвета, с който било нанесено населението на България, т.е. жителите и на държавата ни, и в Македония (тогава под турска власт) били едни и същи – българи. Тази карта предизвикала такава истерия в малка Сърбия, че правителството и посолството є “бомбардирали” политико-административното управление на Русия с телеграми-протести и възмущения – как е възможно да се обнародва такъв (осуетяващ плановете и алчната им политика) “неверен” факт…

Славянското дружество разрешило възникналия проблем по соломоновски. На едно свое събрание от учени хора организирало среща-диспут и поканило сръбския посланик Симич, хърватина-археолог Ст. Веркович и архимандрит Методий, който довел със себе си 14 семинаристи – българи от Македония. Първо била дадена думата на сърбина. Той казал, че сърбите не искали нищо несправедливо. Градовете Ниш и Пирот били получени от тях съвсем законно след конгреса в Берлин (1878 г.). Описвайки случая в една своя книжка40, Методий отбелязва, че изгоненият от Ниш по онова време български владика Евстатий разказвал, че сърбите провели страшен терор в окупираните наши земи и принуждавали българите да се записват като сърби в анкета-петиция. Сърбите бесели онези, които отказвали!? По този начин въпросната петиция била представена в Берлин “доказвайки”, че сърбите надвишават българите в тези територии с (цели)18 гласа!..41

След изказването на сърбина Методий Кусев започнал с присъщото си великолепно умение на ритор и защитник на истината, на българската национална кауза, с думите: “Историята не може да лъже.” И продължил, посочвайки, че там е записан един ромейски император, който унищожил Първата българска империя, чиято столица бил гр. Охрид, Македония, а владенията є се простирали далеч отвъд р. Дунав и включвала в границите си даже днешните сръбски земи. Та този император поради жестокостта си е бил наречен още през ХІ в. Василий Българоубиец. Ако това е било в рамките на сръбска държава и земи, защо тогава не са го нарекли Василий Сърбоубиец? (Думите му били посрещнати с ръкопляскания.)

Следващият аргумент бил, че Цариградската вселенска патриаршия никога не би фалшифицирала историята в полза на българите.

28


Напротив, тя се е старала винаги да представя нещата така, като че ли тези земи са по-скоро ромейско-гръцки, отколкото български. И въпреки това в диптихите на Охридската българска архиепископия, когато през ХVІІІ в. тя била унищожена и присъединена под ведомството на Цариград42, като се има предвид етническият облик на населението там, могат да се намерят до днес следните титли на владиците на всички епархии:

— на костурския владика – “Митрополит Костурски и Екзарх на цяла древна България”;

— на битолския – “Митрополит Пелагонийски и Екзарх на цяла Българска Македония”;

— на скопския – “Скопски Митрополит и Екзарх на цяла горна Българска Македония”…

Даже и по време на решаването на българския църковен въпрос, въпреки неодобрението на гърците, пелагонийският гръцки владика Венедикт не се е противил в богослужението да го славословят като “Екзарх на цяла Българска Македония”...

Известно е, продължил Методий, че гръцкият печат е враждебен на българите в Македония. С цел да се представи населението там за небългарско, във вестниците се появили твърдения, че Южна Македония е населена с “българогласни елини”, т.е. с гърци, които уж постепенно били възприели българския език (нещо твърде невъзможно за гърци)43. При това гърците и сърбите са в добри отношения и вестниците им не пишат материали едни срещу други. В Санкт Петербург, където има множество сърби, се получават често и доста гръцки вестници. Защо тогава в нито една статия не се появява твърдение за “сърбогласни елини” в Македония, а напротив, и до днес гръцките репортери продължават да наричат тези жители “Българогласни елини”?!..44

И нататък все в същия дух аргументите на великолепния Методий, 9 на брой, предизвикали смазващо поражение на мегаломанските, жалки и смехотворни претенции на сръбския посланик. Той не издържал, станал и напуснал събранието, а нашият архимандрит приел аплодисменти, овации и поздравления за блестящата си пледоария и защита.

След тази случка сръбският посланик Симич не можел повече да предявява претенции към Македония пред руските министри, подал си оставката (поне това му прави чест) и напуснал Санкт Петербург. Наистина блестяща победа!

29


По-късно Методий описал горната случка, оформяйки я като малка книжка и през 1913 г. я публикувал. Това са ценни данни и информация за потомците, които трябва да са наясно с тези факти от историята ни, както и с начините за защита и отстояване на истината за нашата национална кауза. А начини за това, се оказва, че има: истината и добре оформеното и представено слово на времето му и на мястото му. Всички тези фактори трябва да са съчетани. Методий точно това и направил.

Архимандрит Методий поддържал приятелски връзки с общественици и учени, чиито изследвания и публикации свидетелствали за българския характер на народа в Македония – такива като босненския хърватин Стефан Веркович45. Последният дори бил подпомаган в своите изследвания и публикации от нашия архимандрит, който му издействал различни материали – книги и преводи, включително и парична помощ. Това разбираме от няколко запазени писма до Методий от въпросния изследовател и археолог, писани през 1890 г. Ето едно от тях: “…150 рубли не са малка поддержка в подобната неравна борба, защото хиляди формоват [враговете] за нихни лъжесвидетели на нихни фантастически съчинения за Македония. Благодарим за книгата [перевода]…

Ваш пламенний поклонник: Ст. Веркович. ”

След като завършва образованието си в Русия (след 1892 г.).

След завръщането си, когато бил назначен за ректор на Цариградската българска духовна семинария, заетостта започнала да поглъща все по-голяма част от времето на архимандрит Методий Кусев. Явно, че народнобудителното и националноосвободителното дело се променило съобразно с новите условия. Сега вече от друга позиция той отговарял за мисловно-психическото изграждане и на други българи, фактически на свои последователи, работещи за каузата на българщината. Едно писмо от 1893 г. от негов ученик показва непрестанната му грижа и личен ангажимент в това отношение: “Достоуважаеми отец Ректоре, пристигнахме в манастир Зограф… Относно Наум Евров (сърбоман, без поддержка, беден и учен). Би ли могло да му издействаме поддержка, та да остави сърбизма?... Ефтим Григоров”

Методий скоро бил повишен и назначен за старозагорски митрополит. Поради по-високата отговорност и положение били ограничени до известна степен възможностите му за светски изяви. И въпреки това намирал начин да се намесва, доколкото може и където е необходимо, та личността му с неукротимия си творчески дух и жажда за действие, въпреки оковите му, да постига мисията, на която бил призван и

30


посветен още от рождението си – за правото дело на опазването и утвърждаването на българщината.

Ето как започнал да действа той сега, предвид новата служба, положението и възрастта си, които определено наложили някои ограничения на възможностите и силите му.

Започнал преписки с българския цар, разменял с държавници и общественици оживена кореспонденция или пряко разговарял с български духовници, политици, интелектуалци и с влиятелни чуждестранни представители: макленбургския херцог, с френски генерал, легати, мисионери, свещенослужители и даже с американския президент.

Тъй като бил контактен и интелигентен човек, той създавал връзки на всякакви нива в обществото, а и поддържал и развивал отношенията си с отделните личности. Въпреки че до 1920 г. комуникациите далеч не били на това техническо ниво, на което се намират те през 2003 г., митрополит Методий изключително успешно се възползвал от съществуващите тогава възможности. Той бил вече в напреднала възраст и липсата на подходящ удобен и бърз транспорт, както и липсата на време компенсирал с ежедневна оживена кореспонденция – писма и телеграми. От личния му архив са запазени над 2000 писмени оригинала и едва ли това е всичко, което е писал. Методий Кусев бил мотивиран за тази си дейност, понеже разбирал, че държавните мъже на България не могат да знаят всичко, а и често се налага някоя истина да им бъде посочена от друга гледна точка, извън статуквото им, за да я забележат. По тези причини на практика той влизал в ролята на техен нещатен наблюдател, съветник, дипломат и стратег.

През Балканската и Междусъюзническата война (1912–1913) той насърчавал онези български държавници, които били лоялни към националния идеал, или ги съветвал на базата на дългогодишния си опит какво да предприемат за спасяването на България в една или друга ситуация. Ще цитирам откъси от някои негови писма: “Г-н Министър-председател Гешов, Вашата декларация…, че официална България няма да даде нито педя земя на ромъни, нито на сърби или гърци, оправда моята огласка, че трябва да имаме пълно доверие на вас… Старозагорски митрополит Методий.”

“До г-н Н. Генадиев, министър на вънкашните работи и изповеданията. Не се надявайте на помощта на ни една от Великите сили, освен чрез съюз с Австро-Унгария; има надежда да помогне и Германия. За да се запази България от окончателен погром, давайте всичко, което искат турците, сега да се спаси положението… Старозагорски митрополит Методий.”

31


В опитите си да повлияе пред обществеността върху Великите сили за по-добър изход от войната през 1912 г. Методий Кусев писал лично дори до Кентърбърийския архиепископ в Лондон; неговото писмо е публикувано във в. “Воля”. По този повод го поздравили група граждани: “Относно страдалческото настояще на македоно-одринския българин… Ех, защо ли един [такъв] по-особен апел към християнска и хуманна Европа не намери място в канцеларията на нашето Висше църковно управление!?… Г-н Ю. Манов, г-н Я. П. Митрошинов и др.”

Езикът му бил изключително остър и рязък, когато изобличавал националните предатели, пък били те даже и министри: “До г-н Данев, когато го викаха в Петроград. Русофобството ти нанесе заслужено смъртоносен удар със създадената от тебе армия… Русофилството те е заслепило… Чрез мисиите да водиш преговорите ти се изложи окончателно като предател на интересите на България “за една паница леща”. Ти умря вече. Тичай в Петербург да оправяш разваленото. Старозагорски Митрополит Методий. Май–юни 1913 г.”

По същия повод Методий написал малка саркастична статия-алегория: “Българският Каин [Данев]. Кръвта на твоите братя, избиени на бойното поле – храбрите войници, вика към тебе за мъст… Бъди проклет на земята!.. Иудо, що не се обесиш? Нямаш куража и съвестта на Иуда! Безсъвестен подлец! ” Тук митрополитът цитира текстове от Стария и Новия завет на Библията, приспособявайки ги към ситуацията и към случая.

Методий писал остри слова и ги изпратил (така своеобразно воювал) дори на румънските министри Майореску, Йонеску, Филипеску и др. по повод претенциите на държавата им за български земи: “… Потомството ви ще ви осъди… Търсите компенсация за ромъните (цинцари) в Македония? Първо освободете ромънските роби във вашата страна, а после търсете освобождение на цинцарите. Къде е вашето християнство, морал, цивилизация, о, груби варвари, тиранофили? P.s. Ако завоювате срещу България, това ще е сигнал да бъдете поделени между Русия, България и Сърбия… Старозагорски Митрополит Методий. ”

През Първата световна война (1915–1918).

В разменените писма и телеграми от началото на войната се наблюдава радост, общо ликуване и понякога съчувствие. При влизането на българските войски в родния му град Прилеп в Македония през 1915 г. той изпращал и получавал поздравителни телеграми от разни места: “Д-р Радославов, благодаря, че и Прилеп се освободи. Да живее България, войската, нейният вожд – царят, и правителството! Старозагорски Митрополит Методий.”

32


“Най-сърдечни сърадвания по случай радостната вест за превземане на родния на ваше Високопреосвещенство град Прилеп от храбрата всегдапобедоносна Българска непобедима армия! Търновски митрополит Йосиф.”

С Н. В. цар Фердинанд митрополитът е бил в постоянна връзка, като се е явявал не само приятел и доброжелател на царското семейство, но и личен съветник на царя. Постоянно “бомбардирал” канцеларията на Н.В. с поздрави, съчувствия, писания на различни обществено-политически теми, коментари, нравоучителни съвети и др. Ето някои от тях.

Поздрави по случай празници: “Новата година [1916] да подаде на Ваше Величество блага патриотическа мисъл, която да създаде условията спечеленото от нашата храбра войска на бойното поле за Велика България да се санкционира и на политическото, за да бъдете Велик цар Освободител на Балканите! Митрополит Методий.”

Отговор: “Сърдечно благодаря на Ваше Високопреосвещенство за знаменателната ви депеша по случай Новата година! Царят. ”

За рожденния ден на царя – 14 февруари 1916 г.: “… Така просветлена пред българския народ, щото, като виждат вашите добри дела на милосердието, чрез своето подражание “да прославят небесния цар! ”46

Отговор, писан от Виена: “Vashata telegrama, slova za 55 g me trognaxa. Blagodaria za molitstvaniata i pozdravite! Tzaria. ”

Списъкът с телеграми и преписки е огромен. Там можем да научим за невероятната наблюдателност и правилната политическа ориентация на нашия митрополит по кризисни ситуации в обществото и в управлението. Той взима отношение и по скалъпените процеси, относно изнесеното жито през войната, разкривайки нечии опити да се отстранят важни за нацията политически фигури, и за гладуващите армия и народ на фона на процъфтяващата спекула през 1916 – 1918 г.; също и за русофилството и късогледството на някои наши политици, както и за опитите им (дори тогава) да поставят свои хора в Централната земеделска банка, за да се обогатяват. Той предлага план за реорганизиране на Св. Синод на Българската православна църква, та от “маша” в ръцете на руските имперски интереси тя да започне да се грижи малко повече за българските национални интереси; хвърля светлина върху въпроса, че дори съюзническата германска армия граби и безчести населението на българска Македония, третирайки го като окупирано югославско (?!), а не като освободено (българско); дава различни съвети как можем да се спасим с по-малко загуби от предстоящата национална катастрофа като изобличава германския кайзер Вилхелм за двойната му игра по

33


отношение на България и съветва как цар Фердинанд да го притисне – него, кайзера, а също румънците и турците за наши териториални придобивки от войната и мн. др.

Човек може да остане с впечатлението, че този забележителен човек представлява няколко личности в едно – политик, дипломат, военен експерт и наблюдател, съветник, журналист, обществен деец и свещенослужител, и какво ли не още… Толкова големи са били енергията, самодисциплината и ефективността му, толкова продуктивен е бил, че плодовете, резултатите от работата му са сякаш “за петима”.

Речи, проповеди, неделни слова и други на събрания, чествания, по време на богослужение с цел да просветлява умовете на млади и стари, както и да спомага за формиране у тях на здраво национално чувство.

Както отбелязахме, митрополит Методий Кусев е съзнавал силата на човешкото слово, добре оформено и правилно насочено (устно или писмено). Известно му е било, че всичко у човека започва именно в мислите и свършва пак там. Затова, предвид ограничените си възможности и власт, този храбър черноризец всячески се е грижел да даде нужното знание по родна история, да поддържа жива паметта не само на високо държавно ниво, но и у пасомите си от цялата негова епархия относно важни исторически събития за България и така да осигури правилно възпитание и мотивираност сред сънародниците си, та те да имат адекватно отношение към страната, към народа си, към техните врагове и приятели. Правел го е съобразно с длъжността си – на църковен душепастир и пламенен оратор-проповедник. По всеки повод, пък и без повод – на Господски, Богородични, Светителски църковни, пък и по Национални празници, пред събралото се в храма множество непрестанно е изнасял своите великолепни беседи, слова и възхвали. Ето някои от тях:

1. Реч на “Паметния ден на самоотвержения борец за свободата на България” – 19 юни;

2. Реч за “социализма”. Естествено, направил е тая сказка с цел да осветли това идеологическо недоразумение, което започва да броди като “призрак из Европа”, отравяйки не едно съзнание с човеконенавистническите си утопии, и навлиза вече и в нашите граници през второто десетилетие на ХХ в.;

3. Молитва (коленопреклонна), четена през време на войната (Междусъюзническата) с вероломните съюзници Сърбия и Гърция;

4. Слово по случай деня на Съединението – 6 септември, и мн. др.

34


Митрополитът, очевидно добре познат на българската общественост, е бил канен от български военни дори на фронта, та с пламенните си речи и с патоса на думите си да повдига духа на войните ни, особено по време на решаващи битки.

Писателска и издателска дейност с цел разбуждане умовете и душите на интелигенцията и простолюдието, за да бъдат наясно със събитията, свързани със съдбата на отечеството ни. Методий Кусев за тази цел е оформял и публикувал материали във вестници, брошурки и малки книжки.

Древните римляни казвали: “Verba volant, scripta manet” – “Казаната дума отлита, написаното слово остава”. Методий Кусев се е погрижил да опише и да публикува много от изследванията и разкритията си, за да може по-широк кръг българи (не само държавните мъже, с които кореспондирал, нито само ограниченият контингент от присъстващи на богослуженията му, но и хора от различни съсловия, от други градове и села, та дори и през поколенията – такива, като нас, – около 80 години след блажената му кончина) да разберат и осмислят не само онези съдбоносни за България събития от края на XIX и началото на ХХ в., когато се е пишела най-новата ни история, когато са полагани основите на днешната ни държавност, но и съвременните проблеми на Балканите (разпалените от сърбите “юговойни” в Словения, Хърватска, Босна и Косово), така че всички ние да можем да добием правилна представа – знание, разбиране и отношение по тези въпроси.

За някои от тези материали споменахме по-горе, а сам Методий в своя преписка изрежда и други от тях. Ще изброя по-важните от тях:

1. “Свиждане и разговор с Бъкстон”;

2. “Реч за Св. Стефанска България”;

3. “Македония в своите жители само сърби няма”;

4. “Погромът на България. Виновникът”;

5. “България ще погибне, ако се поведе по Съглашението и воюва против Турция”;

6. “Виновниците на днешните… неуспехи на България”;

7. “Писмо до Председателя (президента на САЩ) Уилсон”;

8. “Войната е спасението за България” и др.

След 1919 г. М. Кусев се заема с различни общественополезни инициативи, които да пазят жива народната памет за героите, също и

35


с такива дела, които да благоустроят отечеството, та да стане то привлекателно място за българи и чужденци (туристи).

И тези дела от неговия изключително богат живот са премного; затова ето три от тях:

1. Най-забележителното му дело с обществен характер безспорно е създаването на парка в гр. Ст. Загора – “Аязмото”. То може да се види дори днес и да омае с красотата си гражданите и посетителите на града. За съжаление от преписките му до Негово Величество разбираме, че амбицията на митрополита е била за доста по-голям и мащабен по характер комплекс с манастирски, митрополитски, туристически почивни и производствени центрове. Сам той казва, че не може да довърши приживе делото си, но други трябва да го продължат. По думите на арх. Тангъров това е първият Дендрариум на Балканите, създаден далеч преди сръбския и гръцкия47.

Още от самото начало, както споделя Методий Кусев, “освен деветимата, въвлечени в това дело, целият останал град се зае да се противи и да пречи…” За съжаление до днес никой не е продължил този огромен и ценен негов план, въпреки че с удоволствие всички жители на града (също и многобройните му гости туристи) при всяка възможност предприемат кратка екскурзия и разходки из него с цел отдих и разходка. Нещо по-лошо: днес паркът, поради липса на грижи, все повече и повече запада… Освен това мнозина новобогаташи опитват да откъснат територии от него, за да си построят я стопанства, я къщи там;

2. Един инициативен комитет на военни помолил М. Кусев да им съдейства, като изпрати фиданки, за да се украсят гробовете на българските бойци, паднали за освобождението на Добруджа от румънска окупация, и с това да се запази жива паметта за тях;

3. Налице е и един план на М. Кусев за великолепно стопанисване, развиване и експлоатиране на Рилския манастир с всичките му земи и имоти така, че той да започне да дава нечувана за онова време печалба – 10 млн. лв. годишно(!!!);

4. Освен всичко това митрополитът предложил сам да отиде до Русия, за да вземе оттам един огромен неин дълг към България, възлизащ на фантастичните за това време 30 млн. лева. И при този, и в предишния случай обаче “старците” от Синода (по-старшите, от които зависело изпълнението на неговите предложения) му завидели и безапелационно отсекли: “Не може!”48 Сигурно се страхували от изключителната му активност, спечелила му невероятна популярност, което можело да доведе до това, един ден той да стане Екзарх Български? А може би това тяхно поведение било продиктувано от прекалена “лоялност” към Русия (а всъщност предателство към

36


България) и те попречили на този истински българин да поиска нейния дълг, или пък под руски натиск те спъвали действеността му точно поради това, че той критикувал и изобличавал авантюристичната антибългарска политика на Русия?

Огорчение за белите му коси.

Един такъв гений като М. Кусев – неуморен труженик за българската кауза, енергичен общественик и буден духовник, стреснал и притеснил всички противници на България (в границите є), както и онези, поради чието бездействие, мързел и завист българският народ страдал дори в по-голяма степен, отколкото от външните си врагове. Затова и едните, и другите сякаш единодушно се наговорили да го притискат, спъват и ограничават всячески. Сам той описва това така: “Г-н С. Данев (министър-председател, русофил – б.а., А.В.) подал требване до Св. Синод да подеме срещу мен гонение. Старците от Синода под ръководството на Костов – Мишев (други партийци, русофили – б.а., А.В.) удовлетвориха духа на отмъщение на русофили и социалисти. Да царувам и да не управлявам… ”

И така в края на своя героичен, самопожертвувателен живот – низ от подвизи и неуморен труд за народа си, Методий Кусев, тази жива легенда, бил снет от административната си длъжност като Старозагорски митрополит… Така бил унижен и спрян в размаха си, като му отнели властта и положението, за да не може все така активно да продължава да се намесва, нито да влияе на обществено-политическите процеси за въздигането на българската нация, спъвайки и пречейки на нечии вражески планове и интереси.

Не след дълго, след катастрофалната за България Първа световна война и свалянето на горепосочените русофили от власт, той бил реабилитиран от признателните български офицери и общественици и възстановен на предишната му длъжност. Но въпреки това огорченията и униженията, които преживял, изпитвайки на гърба си страдание и наказание за честността, всеотдайността и доблестта си (?!), били твърде тежки за 80-годишния човек... Такава била благодарността за усилията, саможертвата и посвещението, за патриотичната му плодотворност, дело на целия му живот – неуморна и непрестанна борба за доброто на народ и отечество...

ІІІ. Равносметка

Както се вижда, въпреки огромния принос на Методий Кусев за новоосвободена България, въпреки че, както сам той казва в едно свое писмо: “От младини и като светско, и като духовно лице бях посветил целия си живот в служение на народните интереси”, благодарността и признателността изобщо не са най-често срещаното по житейския му път явление. Напротив, постоянните критики, съпротива, неразбиране

37


и контраатаки бележат повечето от годините му. По думите на самия М. Кусев, доброто дело може да преодолее препятствията на злото само с постоянство и с разрастване (разпространение) на самото добро. Очевидно високата оценка на “доброто” трябва да се заслужи, да се изстрада, като при това за нея се заплаща висока цена. Затова не бива да ни учудва фактът, че подобна участ е сполетяла и самия легендарен герой митрополит Методий Кусев – житейската му драма и лична трагедия, каквито са изпитали подобно на него всички големи българи, желали спасението, опазването и утвърждаването на нацията българска, на земята и живота ни в жертвен принос за по-доброто бъдеще на потомците ни.

А относно това, защо през последния век и половина всички радетели за запазване, и утвърждаване на българщината, за освобождение на страната ни (такива, като Капитан Петко Войвода, Стефан Стамболов, Тодор Александров, Ванче Михайлов и мн. др.) са били посрещани с изключително остра реакция, неразбиране, а често пъти са подлагани и на физическо унищожение (!?) – отговорът на този въпрос изисква друго, много по-специално и по-задълбочено изследване и проучване.

* * *

Изводи за поколенията биха могли да се направят предостатъчно. Могат да се извлекат също достатъчно поуки от всичко гореописано. За тях вече стана дума в самия текст на това изследване.

Остава впечатлението, че Методий Кусев твърде много е надраснал епохата и времето си, ако помислим повече дори днешното време, в което живеем. Очевидно е превъзходството му пред редица изтъкнати държавници и представители на тогавашния елит и по находчивост, и по ум, комбинативност, изобретателност, енергия и воля за победа и успех въпреки всичко – изградено поведение, изискана позиция и офоремно мислене на… победител... Мислене, което за съжаление днес липсва на повечето от нас.

Дано описаните по-забележителни фрагменти от живота на този бележит българин и борец за всичко българско да са достатъчно предизвикателство за всеки наш сънародник от съвремието (млад или стар), който негодува от status quo-то у нас и желае то да се промени към по-добро. Фактически трябва да е ясно, че винаги може нещо да се направи, че съдбата ни е в нашите собствени ръце, в мислите, желанието и силата, с които сами разполагаме, че това да си победител, свободен, независим и самостоятелен е не външно положение на финансова състоятелност, военна сила или политическо управление, а вътрешна нагласа, настройка и състояние на ума, волята и духа на отделния човек и на народа като цяло.

38


Изследването ми е съвсем малък, плах опит да разкрия поне част от огромната стойност на себеотдадения и самопожертвувателен на отечеството и народа на България героичен живот на Методи Кусев. Съществен елемент в този смисъл е успешното намиране на подходящи източници и литература за целта. Факт е, че 2/3 от книгите в библиотеките на България са писани от 1944 до 2003 г. – време, в което на власт дойдоха точно хора като онези, срещу които се бореше и които изобличаваше Методи Кусев – русофили и проводници на руско и съветско влияние. Това обяснява и особеното пренебрежение и забвение от страна на “властимеющите”, неофициалната забрана на изследванията върху личността и приноса на този велик за родината ни българин. Твърде малко са публикациите и съвсем бегли възпоменанията за него, периодическото изваждане наяве на подвизите и героичния принос на този наш национален герой и патриот. (Обратното на това правят всички уважаващи себе си народи – пишат книги, романи, създават филми за героите си и периодично честват паметта им.) Ако това беше правено по-често сред младежите и девойките ни, сред зрялото и продуктивно население, неговият пример би бил заразително предизвикателство към всеки един от тях и те, очаровани от подвизите му, биха започнали да живеят, действат и да се жертват за нашия по-добър живот и бъдеще, подобно него. Така сега щяхме да имаме много повече, предостатъчно съвременни герои и родолюбци, каквито очевидно отсъстват като цяло от обществения живот и политиката на България – важен недостатък, определящ и тежкия ни живот днес. За съжаление обаче на нашите поколения представяха за пример не патриоти и герои като Кусев, а национални предатели като Александър Стамболийски, Георги Димитров, партизани и много други, съдействали на чуждите интереси срещу себе си и народа си. И чудно ли е, че днес в най-висшите коридори на властта има точно техни потомци, такива като тях или най-вече хора, чиито проблеми се заключават единствено в това, пред кой точно господар от Великите сили да сервилничат, да се покланят и да се подлагат, та да извлекат максимални лични облаги за сметка на държавата и населението є; вместо да горят, да мислят, да се борят и жертват, та да могат да просперират, просъществуват и пребъдат народът, нацията и отечеството ни… Ако не беше така, сега щяхме да имаме съвсем различна съдба.

Литература:

Арнаудов, В., Ц. Цветански. История на Стария свят. С., Анубис. 1994.

Баждаров, Г. Методий Кусевич. С., Печатница П. Глушков, 1922.

БАН. История на България в 14 тома. Т. 6, 7. С., 1987, 1991.

39


Васильов, Т. Живот и спомени. С., 1938.

Васильов, Т. Спомени за лица и събития. С., 1934.

Иванов, М. (съст.). България между Европа и Русия. Научна конференция. Българска сбирка. С., 1998.

Каменов, Б. Аз го правя за народа. Ст. Загора, Наука и техника, 1995.

Кусев, М. Личен архив (кореспонденция, речи и пр.) на Старозагорски митрополит Методий Кусев – Български държавен архив, ф. 420, оп. 2, а.е. 13, 109, 124, 152, 1272; 1373, 1558–1559, 1720, 1736–1739, 1782–1789, 1794, 1807–1818; 1890, 2070, 2123.

Кусевич, Митрополит Методий. До председателя Уилсон. Ст. Загора, 1918.

Кюркчиев, Петър. Методий Кусевич – едно знаме на българския дух. С., Печатница П. Глушковъ, 1934.

Методий, Митрополит Старозагорски и др. Македония в своите жители само сърби няма и др. Чирпан, Печатница Н. Попов и С-ие, 1913. Преизд. от “Глобус 91” , ДФ “Балкан”. С., 1996.

Павлов, Тихомир. Сърбизмът и Българщината на Балканите. С., 1933.

Пенев, Боян. Сръбският шовинизъм. С., Печатница на С. М. Стайков, 1916.

“Стар Българин – Македонец” (митрополит Методий). Погромът на България.

Виновникът. Ст. Загора, Печатница “Светлина”, 1914.

Църнушанов, Коста. Големият Български възрожденец. С., ВМРО – СМД, 1992.

:Бележки

40


[1] Под руско-славянско влияние – Кусевич. Бел. по Църнушанов, К. Големият български възрожденец. с. 5.

2 В случая “вяра” употребяваме условно. От религиозна гледна точка и гърците, и българите са били с еднаква православна християнска вяра. Обаче откъм културологична и политическа гледна точка Вселенската патриаршия е използвала “гръцката вяра” – проповеди, пеения и текстове на гръцки, за да асимилира и претопи, да погърчи българската народност. В този смисъл борбата за назависима народностна Българска църква се явявала буфер, спирачка пред постигането на целите им. Затова Тодор Кусев участвал в тази борба, назовавайки я съвсем условно “вара Българска”.

3 Познаването на собствената история е основен елемент при формиране на национално самосъзнание и изграждане на национално самочувствие. Цицерон е казал, че “римляните са народът, който най-добре познава историята си”. Това е изградило у последните съзнание за изключителност и неповторимост, както и воля за просъществуване. Познаването на достиженията на предците при тях става основа за готовност към саможертва, за подвизи по бойното поле, за целенасочени успехи в дипломацията, управлението, просперирането, за желание за разрастване и разпространение на културата и цивилизацията им в името на Рим. Познаването на собствената им история става и основа за претенциите на римляните да завладеят целия тогавашен свят, който не познавал историята си и следователно бил варварски.

Този исторически фактор е и една от причините Древният Рим да окаже толкова мощно влияние върху света. Днес с право се твърди, че водещите в икономическо, политическо и културно отношение света държави – Западна Европа и САЩ, са наследници на Рим. На римските традиции и опит в управлението, на законността, културата, военното дело и икономиката.

Наличието на собствена история е един от основните фактори за изграждане на нацията и за националното пробуждане. Така е станало и с нас, българите през Възраждането в края на ХVІІІ и средата на ХІХ в. Арнаудов, В., Ц. Цветански. История на Стария свят.

4 Жители на Цариград, населяващи квартала “Фенер” (оттам и прозвището, с което ги именували българите – “фанариоти”). Тази прослойка е остатък от някогашния византийски икономически, културен и духовен елит (гръкоговорящи ромеи, римляни) от Константинопол, столицата на Източната римска империя (позната в историята като Византия). След унищожението на Византия от турците (окончателно през ХV в.) с много подкупи, интриги и лавиране те успели да се запазят и оцелеят. Запазили съзнанието си на ромеи (римляни), някогашни господари над тази част от света, а също претендирали, че са и потомци и на древната цивилизация на Елада (което не е съвсем вярно), преоткрита от Западния свят през Късното средновековие и издигната на пиедестал. Тези две “велики” идеи се слели в едно в съзнанието на фанариотите и се родила т. нар. “Великоеладска” идея – стремеж да се възстанови Византия или Велика Елада. През ХVІІІ в. тази идея изкристализирала във верую и идеология, на която фанариотите подчинили целия си живот и сили и си поставили конкретна цел: да обединят цялото християнско население в Турската империя под едно единно църковно управление (на Цариградската вселенска патриаршия), да го слеят в един народ с една култура (гръко-византийската) и един език – гръцкия… И така, цялото християнско население – обединено (всъщност асимилирано и гърцизирано), един ден да се организира, да се вдигне на борба и да свали турската власт. Тогава да възстанови някогашната Византия и пак да господарува над света.

41


Като най-прикрит и успешен начин да реализира тази своя мечта, въпросната прослойка решила да вземе в свои ръце духовно-религиозния монопол в Османската империя, т.е. да издейства от падишаха да поеме религиозното ръководство над всички останали поробени християнски народи. Само измежду своите гръко-византийски среди “Великоеладците” набирали духовниците за Цариградската патриаршия и за владици над всички духовни области. По същия начин, както оцелели – с подкупи и интриги, тези патриаршисти успели да извоюват пред султана авторитет на единствени и главни духовни водачи на цялото християнско население в Османската империя – българи, сърби, ромеи, арменци, власи. От този момент насетне започнали техните експерименти по обезличаване и асимилиране на цялото негръцко население в империята.

Такива мотиви и цели обясняват постоянния стремеж на фанариотите да погърчат българите – най-големия дотогава етнос на Балканския полуостров.

Великоеладската асимилаторска политика успяла в някои от своите начинания:

1. Например куцовласите в Македония – население романоезично, – потомци на някогашно поримчено тракийско население, приели под тяхна агитация да се гърцизират. Въпреки че до днес говорят на диалектен латински език, те приели да пишат с гръцки букви. Макар да не успели да ги гърцизират докрай, патриаршистите поне съумели да отделят това население от българите и да го противопоставят на тях. Допреди това, както и съвременните власи в страната ни, куцовласите (или “цинцарите”) се смятали за българско население.

2. Васалното на Турция княжество Влашко, което е бивша българска провинция и от ХІІ – ХІІІ в., се оформило като отделна, но все пак българска държава; под фанариотски внушения през ХVІІІ в. променило името на държавата си на “Ромъния”, азбуката – от българска кирилица на латиница, официалния си език и този при богослужението от старобългарски на изкуствено създадената тогава граматика на влашки или ромънски. И тях фанариотите не гърцизирали, но ги ромеизирали и ако дотогава двата народа – оттатък и отсам р. Дунав – смятали себе си за един народ, сега вече били завинаги разделени от измислено самосъзнание и противопоставени един на друг. (Нещо такова извършиха сърбите с българските македонци през този век – македонизираха ги.) Това е принципът “Разделяй и владей”…

3. Сега наред за асимилиране били българите. И духовниците гърци пристъпили към действие...

5 Има се предвид географската област.

6 Църнушанов, К. Цит. Съч, с. 13.

7 Това е официално приетата от нашето образование и наука дата; затова съм използвал нея. Но напоследък вече има някои нови разкрития, които сочат, че до 1398 и дори чак до 1410 г. все още е имало самостоятелно българско управление – политически легитимни водачи, независимо болярство, войска и население, неподвластни на Османската империя. И фактически докато не са били окончателно покорени или победени и те, все още независимостта е била налице, макар и върху ограничена територия.

8 Построена за българите със средства на българина Хаджи Христо Логотет. По Църнушанов, К. Цит. съч.

9 “Не искаме гръцки! ” или “Не искаме на гръцки! ”

42


[1]0 “Железният светилник”, “Литургия за Илинден”, “Преспанските камбани” и “Гласовете ви чувам”.

[1]1 Това понятие означава – да се приемат гръцка идеология и самосъзнание, да се внушат чужда историчност и мислене. По същия начин, както и при куцовласите там, за които вече споменахме. Въпреки че предците на куцовласите – римляните, някога завладели Древна Елада (гръцкоговореща) и въвели там своя латински език за официален, след като до VІІ в. Византия от модно увлечение се гърцизирала, сега вече, макар 17 века да пазели езика си, тези римски потомци със средствата на църковното богослужение и учебно дело на гръцки били отново асимилирани и гърцизирани от цариградското гръцко духовенство. Както споменахме, те пишели на гръцки, което станало възможно, само защото добили гръцко самосъзнание и били превърнати в оръдие за интересите на Фенер срещу българите. Същият процес сега заплашвал и народа ни и някои от по-заможните българи започвали вече да се поддават.

12 Документ за одобрение, разрешение за мероприятието.

[1]3 “Великоеладщина” – друго наименование на споменатата идеология.

[1]4 Курсивът в тези негови думи е мой. Давам го за пояснение, тъй като съм направил съвсем кратка извадка от цялостната му реч на въпросния събор и в нея мисълта не е съвсем ясна.

[1]5 Да асимилират, да погълнат.

[1]6 Кметството (тур.).

[1]7 К.а., В.А. поради това, че цитираният текст не се среща в оригинала на Новия завет на Библията. Но тук архимандрит Методий хитро употребил този спомагателен израз с цел да обърнат внимание на думите му и да постигне целта си.

18 Овластено лице, управител в турската администрация.

[1]9 Нарицателно за върховната власт в Османската империя.

20 Дотогава политиката на Руската империя била за ненарушаване на турските граници; затова и дипломацията є постоянно разубеждавала представителите на българския елит и ги съветвала да не искат автономия, нито освобождаване. Така Русия смятала, че ще є е по-лесно постепенно да се домогва до завладяването на Цариград. Но след огласените зверства през Априлското възстание Великите сили от Европа и Америка повдигнали въпроса за облекчаване положението на българите и Русия се стреснала, че може да остане встрани от процесите и да загуби позиции. Ето защо императорът решил, че моментът е назрял и той би могъл да се възползва от повода и от революционния подем сред българите, та най-сетне да завладее Цариград. Като всеки добър политик той скрил истинските си намерения, пускайки слух сред руската общественост, че е решил да “освободи братския български народ” (нещо, което множество наивни българи вярват и до днес). Той спечелил подкрепата им и обявил война на Турция. В действителност целта му била завладяване на проливите. По същата причина, без да е “освободил” всички наши земи, той бил спрян от Великите сили в своя устрем към Цариград и принуден да подпише примирие в селището Св. Стефан (Сан Стефано), днес предградие на Истанбул (Цариград).

43


Както знаем от историята, тепърва започвали нашите мъки в опитите ни окончателно да се освободим и да обединим всички българи в едно заедно със земите им. И тъкмо Русия осуетила този наш национален идеал, понеже плановете є били съвсем други, а не нашето освобождение.

2[1] Старобългарска дума за “монах”. А думата “монах” е гръцка и през турското робство постепенно е изместила българската под влияние на гърците-фанариоти. Същото се отнася и за “монастир” – “метох”, както и за множество други термини от областта на българското православно богослужение, като: “клирос”, “параклис”; също имената на някои богослужебни книги: Пентикостар, Типик, Триод и др.

22 Руските представители попречили архимандрит Методий да присъства на Цариградската конференция, понеже, както отбелязахме, тогава политиката на руския император била все още за ненарушаване границите на Турската империя, т.е. против освобождаването на българите.

23 От турски – “Народно събрание”.

24 Методий, Митрополит Старозагорски. Погромът на България. Виновникът и др. Чирпан, Печатница Н. Попов и С-ие, 1913. Преиздадено от “Глобус 91” , ДФ “Балкан”. С., 1996, 11–15. На практика Русия воюва с Турция през 1877 – 1878 г. заради своите собствени интереси и откъсва България от робство, за да я превърне в своя …“Задунайская губерния”. Фактически сега – за да я пороби тя. Затова напоследък сред интелектуалната общност на България се чуват мнения, че наименованието на тази война – “освободителна”, не е съвсем точно. Исторически по-вярно би било тя да се нарече “завоевателна”. Затова по лична преценка слагам “освободители” в кавички.

25 По това време Русия вече имала интерес от разкъсването на България и ослабването є, за да не се окаже страната ни – силна и обединена, един ден пречка за завоюването на Цариград от Русия. Затова руската дипломация започнала да пречи всячески на независимостта на Македония и да действа против това, тази Българска област да се съедини с останалите земи на българите.

26 Църнушанов, К. Цит. съч., с. 35.

27 По този начин наскоро освободеното Гръцко кралство внушавало пред световната общественост, че това са бивши византийски или “ромейски” (от “Румелия”), но не и български земи, с цел един ден да се опита да ги присъедини.

28 Русия “предала” (с какво ли право?) Северна Добруджа, макар чак до Делтата на р. Дунав тя да била изцяло заселена с българи и нито един румънец, на Румъния при преминаване на руските войски през територията є в 1877–1878 г. Русия сторила това като компенсация на румънците поради факта, че по същото време “матушката” заграбила тяхната Бесарабия. За да не са недоволни румънците, нашата “братска освободителка” откъснала щедро земя от снагата ни и им я “подарила” (както се казва – “с чужда пита помен направила”… ).

Западните български земи в Поморавието – Ниш, Пирот и Враня, пак Русия “отстъпила” на Сърбия заради това, че последната се включила на нейна страна за няколко дни във войната срещу Турция. На практика Сърбия не воювала с турците, а се настанила в освободените земи, напуснати от власт и войски поради руските победни походи; тя не освободила тези земи, а ги заграбила и подложила на терор и асимилиране българското население в тях.

44


По-късно Русия подпомогнала Берлинския конгрес да разкъса българските земи, насърчила Сърбия и Гърция да заграбят даже и Македония, а Румъния – да настоява дори за Южна Добруджа. И как е възможно да се намират днес все още българи, които наричат Русия “Освободителка”?

29 Това пише митрополитът в един препис от писмото си до Американския президент Уилсън.

30 Методий, Митрополитъ Старозагорски и др. Македония в своите жители само сърби няма и др. Чирпан , Печ. Н. Попов и С-ие, 1913. Преизд. от “Глобус 91” , ДФ “Балкан”. С., 1996, с. 102.

31 Аретов, Н. Българското Възраждане и Европа. С., 1995, с.101–102.

32 Пак там, с.45; срв. Станоев, Б. Цит. съч., с. 102.

33 Става дума за цар Иван Грозни. Още от негово време (ХVI в.) датират тези слухове, а следователно и стремежите на Русия към проливите.

34 Аретов, Н. Цит. съч., с. 55.

35 За съжаление с последователните и целеносочени действия в тази насока през цялата ни нова история те успели да постигнат това. Виждаме го и по време на Берлинския конгрес (1878 г.), и с подкрепата на враговете ни и намесата в Балканската и Междусъюзническата война (1912–1913), и през Първата (1915–1918), и с Втората световна война (1939–1945).

36 Методий, Митрополитъ Старозагорски и др. Македония в своите жители само сърби няма..., с. 53.

37 Пак там, с. 52.

38 Стремеж към чуждото, желание да се разрасне страната до големи, “велики” размери чрез заграбване, завладяване и присъединяване на чужди територии, без значение населени ли са те със сърби или не, като при това се измислят фалшиви, недействителни доказателства за мними исторически, културни или етнически основания за подобни претенции. По Пенев, Боян. Сръбският шовинизъм. С., Печ. С. М. Стайков, 1916, 1–2 (фотот. от: Македония в своите жители само сърби няма...).

39 Поставям го в кавички, защото населението на България според Владимир Свинтила има славянска съставка, но тя е не повече от 35%. По онова време, както и по-горе посочих, си е проправяла път идеята на панславизма и е започвало да се внушава даже и на самите българи, че са почти изцяло славяни. Подобна манипулация явно добре се е пласирала сред нас, защото днес по-голямата част от народа ни все още го вярват.

40 Македония в своите жители само сърби няма

41 Наблюдавайки днес как във войните от 1991 - 1998 сърбите избиха хиляди хървати, 300 000 босненци (?!) и десетки, и стотици албанци в Косово – все мирно и беззащитно население, разбираме, че този съседен нам народ – сърбите, никак не са се променил и дори в началото на ХХІ в., при това в Европа (!!!), продължават човеконенавистническата си политика на див, нецивилизован и варварски народ.

42 Църковноадминистративни хроники.

45


43 Това е един от най-нелепите аргументи. Гърците са изключителни ксенофоби и упорито пазят езика си за стотици, даже и за над 1000 години. Например в учебника по история на Стария свят за VІІ кл. се казва, че при завладяването на Балканския полуостров от римляните латинският език бил усвоен и приет от траки, келти, по-късно и от германи. Само сред гърците той не успял да се наложи. Също така в градовете Созопол и Несебър, които дълго време били византийски, дори до днес кореняците наричат себе си “гърци”, а някои от тях у дома си разговарят на архаичен гръцки език. А българите, като по-космополитни и отворени за влияния, са склонни по-лесно да приемат и усвоят друг език. Гърците – напротив, изобщо не се поддават и не се променят. По-скоро в днешните предели на Република Гърция има вече “гръцкоговорящи българи”, нежели “българогласни елини”… Ето защо и този аргумент е твърде безпочвен. Жалко само, че западните сили са повярвали на такива неверни идеологически внушения и са допуснали земи, компактно населени с българи (уж българогласни елини) да бъдат откъснати от другите български земи и дадени на Гърция за “претопяване” на сънародниците ни там.

44 Към днешна дата (1996–1998) хитрите гърци вече са коригирали тази своя грешка и новото им официално становище е, че в Северна Гърция сега има не “българогласни”, а “славяногласни елини”... Такова твърдение е в интерес на тях, на Сърбия, Русия и славянския свят, но не и на България.

45 Стефан Верковичъ. Народне песме македонски Бугара. У Београду, Правителственном книгопечатномъ, 1860.

46 Митрополитът цитира в тази телеграма стихове от Евангелието (Св. Евангелие от св. ап. Матей, 5 гл., 16 ст.).

47 Вж. Заветът на Митрополит Методий Кусев. Доклади на юбилейна научна конференция “160 години от рождението на Митрополит Методий Кусев”. С., Изд. Фондация “Методий Кусев”, 1999, с. 226.

48 Странно как всичко се повтаря и досега. Днес българи, работили в Коми, протестират за заплатите си, но Русия се била “договорила” с нашето правителство да не им плаща!? (Труд, 15892, 8 февр.1999).

Documents

Велислав Алтънов - Митрополит Методий Кусев и националният въпрос