ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И

МАКЕДОНИЯ

автор: Хюсеин Мехмед

СъдържаниеПРИЗНАНИЕ /ВМЕСТО ПРЕДГОВОР/...........................................................3Aспекти на идентификационната и терминологична проблематика на населението в темата...........................................................................................7

Идентификационни аспекти на населението................................................7Контактите на арабите с населението на Балканския полуостров през VII-X в..........................................................................................................7Контактите на селджуците с населението на Балканския полуостров през ХІ- ХVІ в............................................................................................12Създаване и укрепване на Османската империя и приноса и в разпространението на исляма в Мизия, Тракия и Македония..............17

Терминологични аспекти на населението...................................................36Помаците от Руско-османската война 1877-1878 г. до навечерието на Балканскатa войнa 1912-1913..........................................................................42

Помаците в Източна Румелия.......................................................................42Помаците в Княжество България................................................................53Помаците останали на територията на........................................................64Османската империя след подписването на Берлинския договор от 01.07.1878 г....................................................................................................64Помаците по време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г....................................78

Помаците в периода 1912-1923......................................................................84Помаците по време на Балканската война от 1912 г..................................84Покръстването на Родопите и Беломорието (1912-1913)..........................89

Помаците по време на Междусъюзническата война от 16.06.1913 г.........101Помаците от навечерието на Първата световна война до края на управлението на БЗНС....................................................................................119Помаците в периода 1924-1944 г...................................................................126

Помаците в периода 1924-1934 г...............................................................126Помаците в периода 1934-1939 г...............................................................138Помаците в периода от началото на Втората световна война до 1944 г........................................................................................................................138

Бележки............................................................................................................169Изворна литература.........................................................................................181

ПРИЗНАНИЕ /ВМЕСТО ПРЕДГОВОР/от академик д-р Петър Япов, историк, писател и

мемоарист, автор на книги с историческо съдържание,

включително и труда “ПОМАЦИ”

Когато ме помолиха да дам мнението си за настоящия ръкопис, просто

се съгласих за да не обидя автора. Той ме бе удостоил с внимание,

признавайки ме за специалист в областта, а аз дори без да погледна

ръкописа, да напиша някакви шаблонни слова! Не биваше така да постъпя.

И го приех, но все пак с едно пренебрежение, мислейки си, че откъде този

автор, а при това и млад , ще знае толкова, че да я написал цял трактат! По

тази тема няма много материали.

И все отлагах прочитането на ръкописа, както и написването на моето

мнение. Най-после започнах! И, о, изненада! Написаното ме увлече и се

устремих с голямо внимание.

Първото нещо, на което ми заприлича, бе трудът на един мой приятел –

фармацевтът Иван Боснев. Този човек, обикновен аптекар, а и зъболекар,

се бе заел с написването на един справочник – под какви наименования са

намират едни и същи лекарства в различните страни. Лекарството е едно и

също, но ето че името му е друго! А хората мислят, че са кой знае колко

различни. В България този справочник на Боснев не го оцениха, но в

чужбина веднага направи впечатление. И започнаха да го издават.

Издадоха го в много държави. И не само, че го издадоха, но го удостоиха с

докторски и професорски звания. И ето го проф д-р Иван Боснев от

Софийската медицинска академия!

Та спомняйки си за моя приятел, си помислих колко ли много труд този

млад автор е положил за да събере толкова данни и напише това, което аз

сега чета! Наистина много! И докато проф. д-р Боснев бе работил по

безброй издания /и то написани от учени/, то младият човек, който се бе

доверил на мен, да му дам някаква преценка, се бе ровил в съвсем

непопулярни, дори направо неизвестни писания!

Ето за това назовавам предговора си “ПРИЗНАНИЕ”. Признание, че се

учудих от написаното и стъкменото в ръкописа. Впрочем, кое ме учуди?

Учудиха ме направленията, в които се бе впуснал да прави изследване.

Направленията!

ПЪРВО: Как се е появил първия помак. Нещо като “първият” човек. И

оттам насетне как върви появата на помачеството. И понеже това е

свързано с приемането на мюсюлманството, вижда се и как е вървяло

разпространението на тази религия по нашите земи. Та това е уникално

изследване! Помачеството не е рожба на един акт, да рече

“помюсюлманчване” извършено по време на османската власт. Различни

са причините, при които хората стават помаци.

ВТОРО: авторът сочи и под какви имена съществуват тук и там

помаците /Като при проф. Боснев – лекарството е едно, но имената му са

различни/.

ТРЕТО: Проследява се поведението на помаците в различни ситуации,

като например през време на Априлското въстание, на Руско-османската

война, след която е създадена българската държава, на Балканските войни,

на Първата и Втората световни войни.

ЧЕТВЪРТО: Потресаващи са моментите, когато помашко селище

попада ту при една войска , ту при друга – била българска, била турска.

Тогава различните войски имат и различен подход към помаците. А какво

ли е отношението на различните населения в смесените райони?

ПЕТО: ето ги помаците, през чийто селища са минали войните в

Гърция. Родовете им са буквално разделени. Дори и семействата им!

Гърците ги наричат “гръко-мюсюлмани”. И докога така? Следват какви ли

не теории, и какви ли не тълкувания на едно и друго историческо събитие,

само и само да бъдат пригодени помаците към една от държавите. И

образът на помаците става такъв, какъвто е на човек пред счупено

огледало!

ШЕСТО: Изреждат се опитите в България помаците да бъдат

насилствено похристиянчвани, подобно на “ислямизацията”, за която също

се твърди, че е било насилствена.

СЕДМО: говори се и за смесените бракове – я на българи с помакини, я

на турци с помакини. И все от този род кръстосвания и смешения.

ОСМО: Проследено е цялото разслоение и движение на помаците и ето

я “ПЪТНАТА КАРТА”. Пътната карта на помачеството! А щом има такава

карта, означава, че има и такъв етнос. ЕТНОС!

ИЗЛИЗАЙКИ ОТ ТЕМАТА АЗ СЕ ПОТОПИХ В РАЗМИСЛИ: Какво

да следва оттук нататък? Наистина какво? Към две цели авторът трябва да

се устреми:

едната: Към издаването на книга! Трябва да се внимава за подходящо

издателство. Повечето от тях са пренаселени с всевъзможни националисти,

които или направо ще отхвърлят предложения ръкопис, или пък /нещо,

което е по-лошо!/ ще го преиначат, т. е. фалшифицират.

второ: Към подготвянето за дисертация за получаване на докторат.

Какво обаче трябва да се направи в тази насока? Ето какво: Още в

началото на труда да се посочи целта, която се преследва. Т. е. какво ще се

доказва с този докторат. И след като се посочи това, всичко от тук нататък

да е все за доказването на целта! Това е като една защитна реч на адвокат.

Той не се отклонява от целта си!

И ако за издаването на книга не се изисква солидна преработка на

въпросния ръкопис, то за докторската дисертация ще е необходимо

пренареждане на материала, в смисъл – доказване на тезата, която се

преследва.

Тук авторът трябва да се постави на мястото на човек, който се намира

на ж.п. прелез и се готви да го премине. А там на прелеза стои надпис,

който предупреждава: “ослушай се, огледай се и ако не се задава влак,

премени”! Та и авторът трябва да открие учебното заведение, в което да

направи защитата. В него /в заведението/ в никакъв случай не трябва да

има и помен от каквито и да е националисти.

ПРЕДЛОЖЕНИЕТО МИ Е:

- за книгата, да се намери спонсор за издаването ú, а не издателство.

При спонсора – издаването ще е гарантирано от фалшифициране.

- за доктората, да се помисли за издаването навън, в незаинтересована

страна. Има възможност за такова нещо.

Дотогава авторът трябва да запълни времето с подготвянето на

въпросния ръкопис!

НА ДОБЪР ПЪТ! Това му казвам аз и му заявявам, че ще гласувам за

него с две ръце! С две, и то поради липса на четири!

НАПИСЪЛ:

Aспекти на идентификационната и терминологична проблематика на населението в темата.

Идентификационни аспекти на населението.

Контактите на арабите с населението на Балканския

полуостров през VII-X в.

През 602 г. славяните се възползвали от тежкото положение на

Византия и започнали да се заселват масово на Балканския полуостров.

Едно от интересните събития от този период е походът на Константин II

през 658 г. Той е съпроводен с разселването на големи маси славяни и

авари в Мала Азия към границите на Византия със Сирия през 665 г., от

които като военно формирование от 5000 славяни преминало на страната

на арабите.1 Причина за това събитие са съвместните военни действия на

славяни и авари, завършили с обсадата на Константинопол през 626 г.

Преди това, в 597 г., 609 г., и 620 г. славяните последователно обсаждали

Солун, а през 622 г. в обсадата на Солун участвали и авари. Последната

обсада на Солун от страна на славяните е била през 647 г.2

Интересни данни са запазени и за по-късните набези на арабите. Такива

са например пиратските нападения още през първите години от

управлението на Василий I, пред когото стояли трудни

външнополитически задачи. Голяма заплаха за Византия представлявали

арабите в Сицилия, които извършвали чести набези по далматинското и

албанското крайбрежие. През 866 г., още преди Василий І да застане на

престола, арабите завзели град Котаро (Котор), а на следващата година бил

обсаден и Рагуза (Дубровник). Василий І се отзовал на молбите за помощ и

изпратил на дубровчани голяма флота начело с пълководеца Никита Ориф.

Арабите били принудени да се оттеглят. Намесата на Византия укрепила

нейното влияние в градовете по адриатическото крайбрежие и по-

специално в Далмация, която включвала местните градове и някои острови

от Адриатическо море. Градовете в тази тема имали вътрешно

самоуправление, но били длъжни да плащат, като израз на признание на

византийската власт, малка сума на цариградския стратег. Набезите на

арабите в Егейско и Средиземно море, които били прекратени за известно

време след победите на Никита Ориф и Несър, отново се засилили в края

на IX в.. Като използвали за главна база остров Крит, арабите предприели

нови пиратски нападения. Опустошени били островите Самос и Лемнос, а

през 902 г. бил разорен тесалийският град Димитриада. Начело на

арабската флота стоял гръцкият генерал Лъв Триполитански. През 904 г.

арабите нападнали и опустошили гр. Анталия в Мала Азия, а по-късно с

многобройни кораби се отправили към Солун, втория по значение град в

империята на Балканския полуостров. Солун паднал след тридневна

обсада, ръководена от Лъв Триполитански. Много жители загинали, а

около 22 хил. били пленени и превърнати в роби. Мнозина от тях били

разменени в Тарсус за арабски пленници, които по този начин могли да се

върнат по родните си места.3 Йоан Каменияд е жител на Солун и очевидец

на превземането на града от арабите през 904 г. Той е автор на книгата

"Превземането на Солун".4 Сагудатите са едно от славянските племена,

които обитавали земите на запад от Солун чак до Бер и са участвали в

обсадата на Солун през 620 г. и 647 г., а през 904 г. във връзка с арабската

обсада на града също се споменават.5 Преди това арабите няколко пъти се

опитвали да превземат Константинопол, но без успех. Първият опит бил на

Муавия от 674 г. до 677 г., а вторият – на Маслама през 716 г., продължил

една година.6

Арабите се изявявали и като добри търговци. В началото на VII

в. а и много преди това, те купували стоките си от Йемен и с кервани

стигали до Дамаск, за да ги продават.7 През ІX и X в. арабите от Сирия пък

са стигали чак до търговското средище на Константинопол. Там освен

сирийци са търгували също и хазари, руси, евреи, българи, италианци и пр.

Хазарите например внасяли от север кожи, пурпур, пипер. Русите – скъпи

кожи и восък. Арабите пък докарвали южни плодове, подправки, оръжие,

платове и др. Наред с Константинопол важен търговски център през IX и X

в. бил Солун. Там ставал голям събор на 8 ноември – празника на св.

Димитър Солунски, считан за покровител на града. Там са се стичали

търговци и от други страни и народи. Известни търговски центрове били и

градовете от Източна Тракия Одрин и Силиврия. На адриатическото

крайбрежие пряка връзка с Италия продължавал да е Драч. Важна роля в

транзитната търговия играел и остров Родос, а след 966 г. и остров Крит.8

Освен чрез военни набези и търговия арабите присъствали на

Балканския полуостров и като военнопленници. Това се случило през 746

г., след като император Константин V предприел поход в Северна Сирия и

завладял Германикия – роден град на баща му. Големият брой

военнопленници, които попаднали в ръцете му и които настанил на

българо-византийската граница, имали задача да служат като стратиоти.

Следващата година византийците нанесли голям удар на арабската флота

при остров Кипър.9 Според Теофан Изповедник и патриарх Никифор,

император Константин V предприел нов поход в Армения и Месопотамия,

където били превзети крепостите Теодосинопол (вероятно тук става

въпрос за крепостта Осрогена, днес Раз ел Аим) и Мелитене (днес

Малатия). Отново в Тракия били доведени много сирийски и арменски

военнопленници, пак по протежението на българо-византийската граница,

където за тях били изградени крепостни градове. За построените градове в

Тракия българите поискали данък, но императорът не уважил желанието

им. По тази причина българите се отправили на поход, като преминали

тракийските селища, достигайки до т. нар. Дълга стена. При срещата им с

византийските войски българите претърпели поражение.10

По време на краткото царуване на Лъв ІV, на изток борбата с арабите

продължила. Византийците отново нанесли голямо поражение на

арабските войски през 778 г. при Германикия. При военните действия в

Сирия също били пленени голям брой местни жители, които императорът,

следвайки предишната политика, колонизирал в Тракия .11

На българо-византийската граница била разположена и намиращата се

в Източните Родопи област Ахридос. Това, което се знае със сигурност е,

че Византия, която е земеделска страна, е включила в териториите си един

слабо развит планински район с малки градчета по басейна на р. Арда и

със стотици села, пръснати по склоновете на планината. Областта е осеяна

с малки и големи крепости с ромейска стража в тях. Известни са засега и

имената на Устра, Кривос, Перперикон, Мняк, Ефрем, Потмос, но кои от

тях са крепости и кои укрепени градове, не може да се установи.

Градовете - крепости в Източните Родопи едва ли са имали население

повече от 2 - 3 хиляди души. На най-високата част на населеното място се

издигала крепостта, а по склоновете се разполагал същинският град с

обществените постройки и жилища. Сред населението на областта се

набирала многобройна войнствена и твърде боеспособна войска. През XIV

в. Йоан Кантакузин споменава за отряд ахираити от тази войска, които му

изменили.12 По-интересното за тази област е, че тя никога не е влизала в

пределите на тримата известни владетели на Родопите – Иванко, Алексий

Слав и Момчил. Единствено Момчил със съюзника си Йоан Кантакузин

воювал срещу тази област, но въпреки всичко, той си останал владетел на

област Меропа (Смолянска област), която обхващала средното и горното

течение на р. Арда и се покривала в общи линии с Ахърчелебйската

покрайнина.13 Жителите на област Ахридос са наричани ахряни. Това

наименование произлиза от името на местността. Така те били известни и

във византийските и в османските хроники.14 През ХІІІ и ХІV в. под

Ахридос и Мора се имало предвид една и съща област, намираща се по

средното и долното течение на р. Арда, която през османското владичество

запазила очертанията си, но вече под името Султанйери.15 Допуска се през

ІХ век в област Ахридос да са живели араби, тъй като в гр. Мадан е открит

надгробен камък от 254 г. по хиджра (870 г.) и е на името на хаджи Хасан

Рухиджун.16

През 865 г. по време на покръстването в България бил улеснен

значително и достъпът до други религии. В страната, както стана ясно, се

настанили арабски, павликянски, а също така и иудейски проповедници.

Нещо повече – пристигналите в страната ислямски проповедници

предложили на българския владетел да разпространяват сред населението

и исляма.17 Това личи и от отговорите на папа Николай І на въпроса,

зададен от група българи за ислямските книги, които те получили от

сарацините (арабите сирийци). Папата им наредил да ги изгорят, тъй като

според него те били вредни и богохулни, а лошите беседи разваляли

добрите нрави.18

Контактите на селджуците с населението на Балканския

полуостров през ХІ- ХVІ в.

През 1071 селджутският султан Алпарслан Малазгирт разгромил

византийската войска и пътя на селджуците към Мала Азия бил открит. Не

след дълго в Мала Азия била образувана и селджутска държава.

Търговските връзки между селджуците с венециянци и генуазийци се

осъществявали по черноморското крайбрежие на Балканския полуостров.19

Също така някои византийски владетели след военните си походи

преселвали насила пленени селджуци от Мала Азия в пограничните

крепости срещу своите противници. Такива е имало около някогашния

Боруй (днес Стара Загора), в Одрин по долината на Долна Арда и в

Македония край река Вардар.20 Между 1090 и 1091 г. Византия изживяла

тежки времена, предизвикани от съюза между безчинстващите в Тракия

печенези и малоазиатските селджуци. В помощ на печенезите от север

нахлули и кумански войски под предводителството на Тугортаг и Боняк.

Съюзът стреснал управниците в Константинопол, които побързали да

отправят тревожни апели към християнска Европа за спасяването на

загиващата източно-християнска империя. С големи усилия през април

1091 г. император Алексей І Комнин успял да нанесе на печенезите

съкрушителен удар при Левунион, югозападно от Тракия, след като с

щедри подаръци привлякъл на своя страна куманите. С това бил поставен

край на печенезката опасност. Дълги години във Византия тази победа се

чествала под надслов "печенезки петък".21 За същото това събитие

турските историци пишат, че в армията на селджукския пълководец султан

Кълъч I Арслан, която наброявала 200 хил. души, 40 хил. били печенези,

наети от Балканите. Тези войски успели да превземат Изник, както и други

градове, достигайки чак до Константинопол. Там бил убит свекърът на

Кълъч I Арслан, Чака бей, което било сериозна загуба и през 1094 г.

византийските войски постепенно се съвзели и успели да разбият

селджуците и печенезите. Вследствие на това поражение селджуците

изгубили излаза си на Егейско и Мраморно море.22 Окончателната разправа

с печенезите станала през 1123 г. в битката при Боруй, в която император

Исак II Комнин ги разгромил окончателно.23 След това поражение над

печенезите няма съмнение, че те са се пръснали по околностите на Боруй.

Според Иречек още във византийско време в Родопите се срещат тюрки,

които живеели около Архидос. Те били подобни на селджуците, каквито

кръстоносците заварили в 1189 г. около Боруй и в по-старо време в Солун.

На същото мнение е бил и проф. Батаклиев, който пише, че в Родопите

тюрките се заселват още през XIV в.24 По този повод интерес представлява

надписът на надгробната плоча на текето на Хъзър баба в с. Горна крепост,

Кърджалийско. В него се споменава, че Хъзър баба починал през 550 г. по

хиджра (1155 г.) и се изселил от Хорасан през 474 г. по хиджра (1081-1082

г.) или 73-74 години преди посочената дата в надгробната плоча за смъртта

му.25 Селджутското присъствие на Балканите в началото на ХІІІ в. се

открива и в т.нар. тюркопули, наемници, използвани от латинци и българи.

Така например през 1205 г в борбата си срещу латинците Калоян потърсил

помощта както на куманите, така и на селджуците.26 Император Хенрих

при похода му по течението на река Арда в 1206 г. също прибягнал до

помощта на селджуците.27

В Шар планина между земите на днешна Македония и Албания

живеело население, което никога не плащало налози и не подържало

никакви отношения с властта и князете. Напълно свободно, то заемало

неплодородни и маломерни участъци във високите планини. Това най-

вероятно са били предците на днешните торбешите и горани.28 Има

вероятност в някои части на горепосочените области и по-рано да са

живели араби или селджуци. Например в село Млике, Призренско, някой

си Ахмед ага родом от Халеб, Сирия построил джамия. Това се подразбира

от долупосочената плоча на джамията в с. Млике, чийто надпис гласи

следното:

“Направил тази великолепна джамия Ахмед ага в годината 1238,

която също така била изградена през 688 г. по хиджра.”

По това време освен Ахмед ага е имало и други мисионери от Халеб.

Техните потомци днес са с фамилно име Алеповци и живеят в селата

Млике, Драгаш, Крушево и Рестелец. От тях имало и в Призрен, които

били предимно ковачи и занаятчии. Също така съществува и документ от

Дамаск, придобит в 1995 г., който е издаден от Министерството на

вакъфите на Република Сирия и гласи: “Родът ал-Ага от Халеб е стар

род от който са се изселвали много мисионери, които са построили

немалко джамии.” 29

В началото на 1265 г. татарският хан Берке с голяма войска преминал

река Дунав и през България се насочил към Константинопол, за да

освободи бившия селджутски султан Изеддин Кайгауз II от византийски

плен. За участие в този поход бил привлечен и българският цар

Константин Тих Асен. Освобождаването на султана не се оказало трудно и

татарите се завърнали в своите територии. По същото това време в

Добруджа е имало десет хиляди селджуци начело със Саръ Салтук, които

били изпратени от султан Изеддин Кайгауз II още през 1263 г.30 Саръ

Салтук е пълководец, който участвал във войните на селджуците срещу

византийци в Мала Азия и на Балканите и благодарение на своя героизъм и

святост още приживе станал легендарна личност. Най-важният източник, в

който откриваме сведения за живота му, е произведението Салтукнаме на

Ебюл Хаир-ъ Руми. По заповед на Джем Султан, Ебюл Хаир-ъ Руми

обиколил целите Балкани и Мала Азия, откъдето събрал предания за Саръ

Салтук и съставил тритомната си творба. Предполага се, че неговият труд е

завършен през 1480 г. В това произведение се споменава, че Саръ Салтук

има 12 гроба, а в Сеяхатнаме на Евлия Челеби се казва, че Саръ Салтук,

преди да умре, е завещал да му се направят седем ковчега. Това се е

правело с цел гробът на покойника да не се разравя и да се опази тялото.

Днес в Анадола и на Балканите съществуват много текета, назовани на

името на Саръ Салтук. Ф.У. Хаслук е изследвал гробниците и светилищата

в Охрид, Калиакра, Бабаески (Турция), Бабадач (Румъния). Грейс М. Смит

дава сведения за много гробници, като една от тях е в Балагет (Босна и

Херцеговина). Тадеуш Ковалски установил, че гагаузите са потомци от

наслагването на три тюркски вълни. Първата идва от север, втората - от

юг, а третата - през Османската империя. Вторият отряд тюрки според

него е преминал от Мала Азия на Балканите под командването на

Иззеддин Кайгауз II и Саръ Салтук. Преминавайки в Румелия, Саръ

Салтук, според сведенията, е посетил много места. В Охрид гробът на

Саръ Салтук е посещаван както от мюсюлмани, така и от християни.

Според едните това бил неговият гроб, а според другите - гробът му бил на

св. Наум. Както в Сеяхатнаме, така и в Салтукнаме се споменава, че Саръ

Салтук е владеел няколко езика и знаел Библията наизуст. Преоблечен

като монах, проповядвал исляма сред християните.31

След смъртта на византийския император Адрионик ІІІ през 1341 г.,

настъпили вътрешни размирици във Византия. Тъй като наследникът на

трона Йоан V Палеолог бил малолетен, Йоан Кантакузин назначил

регентство. Но скоро между него и майката на Йоан V Палеолог, Ана

Савойска, избухнала открита война. Омар, емир на Айдън, пръв оказал

помощ на Йоан Кантакузин. Прекосявайки многократно морето, за да

стигне Европа, той се проявил като верен съюзник, макар че войските му

опустошавали земите, през които минавали, без да се интересуват дали те

са приятелски или неприятелски. Но през 1344 Омар бил изправен пред

голяма трудност, когато латините завзели пристанището Смирна (Измир) и

неговата крепост. Омар умрял малко по-късно, през 1348 г. пред вратите на

града, пронизан с арбалет. Йоан Кантакузин трябвало да търси нов

съюзник. Най-могъщият и най-близко намиращ се емир бил Орхан (1326-

1359). Йоан Кантакузин омъжил дъщеря си Теодора за Орхан и така те

станали съюзници.32

Създаване и укрепване на Османската империя

и приноса и в разпространението на исляма в Мизия, Тракия и

Македония.

Нашествията на тюрките в Европа имат дълга история. Изследвайки

този въпрос, в своя капитален труд ''История на Османската империя''

Хамер е споменал всички техни нашествия до завладяването на

европейската крепост Галиполи през 1354 г. До тогава според писмени

сведения, са отбелязани 18 нападения. По това време според Нешри са

заселени и арабски номади заедно със семействата си.33 През XIV в.

станало знаменателно събитие – появила се нова голяма сила на Балканите

и в Европа – Османската империя. В продължение на десетилетия

обитаващите Мала Азия селджуци и османлии били често използвани от

византийците в борбата им срещу останалите балкански държави, а

техните нашествия в Тракия, Родопите и Загоре през XIV в. станали

ежегодно явление. Заплахата от османско владичество във Византия

принудила Йоан Кантакузин в 1351 г. да се обърне към българския цар и

сръбския крал за помощ като се създаде общ флот, който да не позволява

преминаването на османлиите от малоазийския към европейския бряг.

Неговото предложение обаче не намерило отклик. Това неразбирателство

на балканските държави дало възможност на османлиите под

предводителството на сина на султан Орхан, Сюлейман, да се настанят

трайно на Балканския полуостров. През 1352 г. те превзели крепостта

Цимпе, а през 1354 г., след големия земетръс – и стратегически важната

крепост Галиполи.34

След като се укрепили на Балканите, османлиите започнали

настъпление в Тракия. Техният военен натиск се засилил особено след

1359 г., когато последователно били превзети Чорлу, Гюмюрджина,

Димотика и други градове. През 1364 г. войските на султан Мурад І (1359-

1389) проникнали в южнобългарските предели и превзели Боруй (Стара

Загора) и Пловдив. През 1369 г. османлиите завладели Одрин и го

провъзгласили за столица. Преди това за столица те използвали град

Димотика. Завладяването на Одрин стреснало серския деспот Углеш и

прилепския крал Вълкашин, които организирали поход за да ги прогонят

от полуострова. В битката при Черномен на 26.09.1371 г. войските им били

разбити, след което през 1372 г. към османските владения преминали

Северна Тракия, Загоре и Родопите.35 При завладяването на Родопите към

вътрешността ù се насочили два османски военни отряди под

командването на Джевдет Али паша. Единият тръгнал по течението на

река Чая. Първо била превзета крепостта Зареница, след което постепенно

отрядът успял да навлезе навътре в планината. Вторият отряд се насочил

към Дряново. Друга войска е навлязла от източните части на планината по

течението на река Арда в областта Ахридос, след което се прехвърлила и в

Меропа. От север по течението на река Въча нахлули и други османски

части, начело с Ибрахим паша. След превземането на крепостта Градище,

той насочил няколко отряда към крепостта Кавурското кале, на пет

километра западно от Девин. След превземането и на Средните Родопи,

Ибрахим паша бил убит в една от битките при село Гьоврен.36

През 1393 г. било предприето ново голямо настъпление. Докато султан

Баязид І (1389-1402) обсаждал Константинопол, пълководецът Евренос бег

предприел поход срещу Солун и Тесалия, с което започнало завладяването

на Македония и Албания. На 25.09.1396 г. с битката край Никопол се слага

край на самостоятелното развитие на Средновековна България и тя

попаднала под османска власт.37 Най-ранните османски заселници на

Балканите били пълководците и принадлежащите към тях военни

гарнизони. След тях дошли и търговците. Постепенно била създадена

инфраструктурата на селищата с техните културни, обществени и

административни сгради, които били съсредоточени в централната им

част, след тях били изградени и махалите.38

След османското нашествие много от болярите и местната

аристокрация са приели исляма, за да запазят своите привилегии.

Останалата част от аристокрацията потърсила спасение във Влашко,

Унгария и Сърбия.39 Като пример тук могат да се посочат двамата синове

на цар Иван Шишман. Първородният му син Александър, след

завоюването на България от османлиите, приел исляма. Той станал

султански служител първо в Самсун, а по-късно, през 1413 г. – в Сирия,

където намерил гибелта си в сражение с частите на шейх Бедреддин.

Обстоятелствата, при които попаднал в плен при османлиите, са неясни.

Фружин (име, необичайно за династията) избягал в Унгария.40

В османски данъчен регистър за ленните владения в Западните Родопи

и Серско се отбелязва, че през 1499-1502 г. в множеството села в

Западните Родопи населението е било немюсюлманско, но имало и случаи

на преминали към исляма местни жители. Едно от тях е съществуващото и

днес село Теплен (Гоцеделчевско).41 В Голо Бърдо, разположено в района,

където днес живеят торбешите, данните от османските данъчни регистри

от 1519 г. сочат, че населението се състояло изцяло от немюсюлмани.42

След малко повече от сто години, когато територията на българската

държава била окончателно присъединена към Османската империя, на

Балканите започнало и заселването на юруците. Едни от най-

разпространилите се юрушки оджаци са били на халдокенските юруци. В

България те са се заселили почти навсякъде. Това станало през 1543 – 1609

г. От тях например е имало в татарпазарджишко, пловдивско и пр. В

ловешко през 1566 г. се заселил един оджак и през 1585 – още един

оджак.43 Солунските юруци се настанили в Тракия и Македония. Много

оджаци е имало и в останалите български земи. Седем от тях са

предпочели татарпазарджишко, а три – ловешко. От тях е имало и в

пловдивско и пр.44 Юруците карагьоз са били вторите по численост след

солунските юруци. Те са пристигнали на Балканите в 1543 г. и са се

заселвали предимно по Беломорието, подобно на солунските юруци. През

1642 г. в пловдивско са се настанили три техни оджака.45 Юруците

офчаболу също са се разселили в близост до много български градове.

Например през 1566 г. в татарпазарджишко и пловдивско е имало по един

оджак, докато юруците визе са се заселвали предимно в Източна Тракия.46

Юруците коджаджък са се пръснали почти из целия Балкански полуостров.

В пловдивско например през 1453 г. се заселил един оджак и през 1584 г. –

още един.47 Следи на юруци се откриват далеч на север. На сръбско-

българската граница между Знеполе и Власина една местност се наричала

Юрушки колиби. Според Милетич ловешките помаци са потомци на

павликяните, но по това време и православни българи са приемали исляма.

Павликяните приели исляма от юруците, които дошли от Мала Азия.48

Сред юруците в ловешко е имало членове на суфитското братство на

халвентия – рамазания.49

През ранните османски периоди главна роля за разпространението на

исляма са играели намиращите се сред юруците суфитски братства.

Суфиите не са проповядвали единствено ортодоксален ислям, сред тях е

имало братства, които са били и хетеродоксални.50 Най-ранните суфии

били по-скоро аскети и съзерцатели, отколкото мистици. Непреодолимото

усещане за греховност, съчетано със страх от Аллах, страх от съдния ден и

мъчението на адския огън, така ярко описан в корана, ги карало да търсят

спасение в бягството от света. Суфиите, облечени във вълнената дреха

”суфа”, изглеждали по скоро като странстващи просяци и бедняци, които

отдават изключително голямо значение на зикира (възпоменание и хвалене

на Бога). За да бъде един вярващ признат за суфия, той трябвало да

премине следните степени: покаяние, въздържание, себеотрицание,

бедност, търпение, уповаване в Бога и удовлетворение.51 След пророците и

техните сподвижници, суфиите са се смятали за избраници измежду

мюсюлманската общност, а светците са ги смятали за избраници между

самите тях. Светците в суфизма са известни като евлии. Тази дума означава

близък роднина, патрон, покровител и приятел. Суфиите смятали своите

евлии за толкова праведни, че Аллах като благодарност за тяхната вяра ги

дарил с керамет (чудотворна сила). За да стане един суфия светец, най-

напред той бил учител или водач, наричан баба (баща). През целия си

живот, ако събирал около себе си ученици, той ставал глава на суфитски

орден, който след смъртта му бивал преименуван на негово име. Освен

членовете, така наречените дервиши, към всеки орден са били прикрепени

и голям брой миряни – послушници и по такъв начин влиянието на ордена

прониквало във всички слоеве на мюсюлманското общество.52 От своя

страна един мирянин, за да стане член на определен орден или суфия,

трябвало да си намери шейх (наставник) – т.е. свят човек с богат опит и

задълбочени познания. Най-ранното от тези големи братства датира от ХІІ

в.53

Сред помаците силно е разпространен зикирът или саляватът

(възпоменание и хвалби). По време на тези споменавания се използва

броеница. Освен това и сред тях се разказват истории за евлии, евлии

жени, хъзърнебии, евлии покойници, и пр.54 Наличието на тюрбетата също

е предпоставка за разпространяването на исляма сред помаците от суфии.

Примери в това отношение са тюрбетата на братята Охран, Йенихан и

Саръ баба, които се намирали в Средните Родопи. В гръцката част на

Родопите, в с. Мемково, близо до Ксанти, имало и четвърто тюрбе.

Съществувало и тюрбе в Смолян на шах Хюсеин Ефенди.55 Суфитското

братство, разпространявало исляма в Татарпазарджик, е халвентия,

основано в Кавказ. Халвентийското движение шабания пък се развивало в

Неврокопско (Г. Делчев).56 В Македония, Косово и Албания ислямът се е

разпространявал чрез суфитските братства на садиите. Те са възникнали

недалеч от Дамаск, в Сирия. Мелемия или меламия – нурия също е

разпространявало исляма в Македония и Косово, но в по-късните периоди

на Османската империя. Други братства са шазилия, които също са дошли

от арабските земи в Косово. В Македония се намирали също текета на

суфитското течение рафа. Те са в Битоля, Дебър, Скопие, Тетово и т.н.

Тези суфии дълго време поддържали връзки с центровете си в Египет и

Сирия.57

Много историци, като Иречек например, са на мнение, че голяма част

от павликяните и богомилите на Балканите през този период приели

исляма.58 Например за успеха при завладяването на териториите, а после и

при разпространяването на исляма сред селяните на Балканите са

допринесли смутовете и анархията преди османския период. През 1211 г.,

цар Борил свикал събор срещу богомилството. На участвалите в него

богомили било внушено без никакъв страх да разяснят учението си. След

като приключил религиозният спор, на една част от тях насила била

наложена православната вяра, а другите, които оказали съпротива, били

подлагани на различни мъчения и заточения в пограничните райони.59

Павликянството и богомилството в ловешка област се е разпространило в

изключително големи мащаби. Възникнали са дори еретически селища

като Горан, Долно Павликени, Бъхирево, Горно Павликени, Лъжене,

Тележени, Сокъево и Калугерица. Има не малко исторически данни, които

показват, че в този край е била силна борбата против еретическите учения.

Например двата преписа на синодика на цар Борил против богомилите са

ловешки. В единия, наречен дриновски, преписан през XVI в., остро се

разобличават българските еретици. Исторически легенди и предания

говорят, че в с. Горно Павликени ловешко, поп Богомил е проповядвал

своето учение и е бил убит тук, в местността Каменица.60 Католическата

църква също водела ожесточена борба срещу тези учения. Тя разрешавала

еретиците да бъдат продавани като роби, с което към средата на ХV в. се

отворили вратите за масова търговия на босненски патаряни.

Средновековна Босна се превърнала в източник на роби за запада.

Балканските еретици са били лишени от всякаква закрила и нямали какво

повече да губят. Те открили пътя на османлиите и на тяхното религиозно

учение. На Балканите постепенно се установили суфитските братства на

мевлеви, накшибенди, халвети и пр. И тъй като и едните, и другите имали

близки религиозни възгледи, богомилските селски общини били

привличани от тях и убеждавани в ислямската религия. Ислямът са

приемали най-вече тези, които наскоро със сила са били принуждавани да

приемат католицизма или православието.61

В България най-рано павликянството се разпространило от някой си

Сантаварин. Това се споменава в едно писмо, написано между 886-897 г.

от епископа на Неокесария Стилиян до римския папа Стефан V.

Сантаварин най-вероятно е бил потомък на павликяните, които били

колонизирани от Константин V и Лъв ІV в края на VІІІ в. По време на

управлението на Йоан Цимиски (969-976) били докарани нови групи

павликяни от Сирия и Армения и заселени в град Пловдив и в неговите

околности. Освен в Тракия, през Х в. павликянството започнало да

прониква и в Македония, тъй като по тези земи били заселвани много

арменци между годините 988-989 по нареждане на византийския

император Василий ІІ.62

Павликяните, колонизирани от Василий ІІ, създали благоприятна почва

за разпространението на богомилството в Тракия и Македония.

Свидетелство за това, че в Македония е било силно разпостранено

богомилството са съхранените и до днес названията на селата Торбачи,

Богомила, Кутугерица, Богослов, Богословец, Йеремия, на долината

Богомилско поле и пр. В Македония били разпространени и такива

богомилски названия, като бабуни, торбеши, кутугери и пр. Също така

съществували легенди, че родното място на поп Богомил било село

Богомила и че неговият гроб се намирал до самото село. През Х в., освен в

тези области, павликяни и богомили имало и в Северна България. Това

личи и от надписа върху каменна плоча на една средновековна църква в

град Ескус, в близост до р. Дунав (днес с. Гиген), изписана от някой си

монах Ананий.63

Богомилството възникнало през Х в. по време на управлението на цар

Петър. Името си дължи на своя основател и пръв ръководител поп

Богомил. След смъртта му начело на богомилите застанал неговият ученик

Михаил. Около главния ръководител се групирали неговите ученици,

наричани апостоли по аналогия с учениците на Иисус Христос.

Благодарение на дейността на богомилските проповедници, учението им

печелело все по-широка популярност, в резултат на което през ХІ и ХІІ в.

възникнали голям брой религиозни богомилски братства (общини), начело

на които стоял старейшина, наричан дедец, комуто помагали няколко

сътрудници.64

Богомилите се делели на три групи. Начело стояли т. нар. съвършени.

Те били най-добрите познавачи на учението и главните му

разпространители и организатори. За представителите на първата група

било задължително спазването на всички норми на учението. Те не се

женели, отказвали се от всякаква собственост, водели скромен и умерен

живот, не ядели месо, не пиели вино, избягвали шумните веселби,

обличали се в тъмни дрехи подобно на монасите. Единственото им

занимание било със свещените книги под ръка, Йоановото евангелие

(Тайната книга) и Катарския требник да проповядват своето учение.

Другите две категории са – вярващи и слушатели. Вярващите били

членове на братство и имали право да участват в извършването на

религиозните обреди. Били задължени да спазват известни религиозно-

морални правила, да постят в определени дни, да се молят често и пр.

Строгият аскетичен живот за тях обаче не бил задължителен. Те можели да

се женят, да притежават имущество, с една дума – да живеят като

обикновени хора. Що се отнася до слушателите, те не участвали в

религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисквал

някакъв по особен начин на живот. Единствено те били поучавани да

спазват религиозните и морални норми. 65

Съвършените богомилите имали свой религиозен морал: били скромни,

не се смеели на глас, не любопитствали и пр. Въздържали се от женитба,

от ядене на месо и от пиенето на вино, тъй като смятали, че те са от дявола.

Богомилите се молели четири пъти през деня и четири пъти през нощта и

произнасяли молитвата ”Отче наш, ти който си на небесата ...”. Молитвите

си към Бог отправяли в обикновени молитвени домове, а не в църкви. Не

се молели на икони, тъй като ги смятали за идоли и наричали

православните и католиците идолопоклонници и езичници. Не се кръстели

и не кръщавали децата си. Не извършвали литургии и другите служби, тъй

като приживе Иисус също не ги е извършвал и ги смятали за излишни. За

причастието те твърдели, че хлябът не е тялото на Иисус, а си е обикновен

хляб, a виното не е кръвта на Иисус, а си е обикновено вино. Не

признавали мощите и не признавали Стария Завет, тъй като той бил от

времето преди привидно да се роди човекът Иисус. Съвършените

богомилите избягвали труда и изглеждали като просяци и бедняци.

Приканвали сподвижниците си да не се изкушават от храната, питиетата и

облеклото, за да не заприличат на езичниците. Ненавиждали царя, хулели

богатите и не признавали църковната йерархия, тъй като по времето на

Иисус такава не съществувала и наричали висшите православни

духовници ”слепи фарисеи”. Учението им гласяло, че духовните неща са

сътворени от Бог, а материалните – от дявола. Поради тази причина те се

стараели да не се изкушават от плътското и материалното. Според тяхното

учение Бог създал седемте небеса и вселената и под тях необитаемата и

неустроена земя. Най-близо до Бога бил Сатанаил, който бил добър ангел,

но след като се възгордял, Бог го изпратил на неустроената земя. Наричали

дявола Мамон или Сатанаил и го смятали за паднал ангел, на когото Бог

заповядал да благоустрои неустроената земя и да създаде човека. На

Сатанаил му била дадена власт да контролира и природните явления. Но

тъй като Сатанаил не изпълнил изцяло желанието на Бог и заблуждавал

сътворения от него човек, на земята бил изпратен избавителя на

човечеството Иисус. Богомилите признавали Иисус за по-малкия син на

Бога, но не му придавали божествена същност. Отхвърляли

наименованието на Дева Мария – Богородица, възприето от православните

и католиците, и го смятали за богохулно. Ненавиждали кръста, тъй като на

него привидно бил разпънат Иисус, а и защото бил средство за мъчение.66

Както в богомилството и другите подобни учения, така и в исляма Иисус

се смята за човек, а не за Бог. В корана се казва, че Мария била известена

от ангел Гавраил, че ще ú се роди син. И въпреки че нямала полов контакт

с мъж, тя с благословията на Аллах, го родила. Но за разлика от

християнството, в исляма се твърди, че Иисус не е разпънат, а е възнесен

от Аллах, докато вместо него е оприличен и разпънат предателят му.67

Според Димитър Ангелов богомилите и павликяните са населявали

териториите на Мизия, Тракия и Македония.68 Днес помаците също

населяват тези територии. Това се посочва и в османските феодални

регистри, в които е отбелязано, че там, където най-компактно били

съсредоточени привържениците на еретическите учения, в хода на

завоеванията са регистрирани първите случаи на ислямизация сред

местното население. Това доказват и обнародваните оригинални османски

обширни дефтери от М. Окич, с които частично били определяни

областите с патарянско население в Босна и на тяхната ислямизация. Това

станало благодарение на специалната регистрация на богомилите, според

която те били записвани като кристияни за разлика от останалите местни

жители, записани като гербан или кяфир (неверник). От ХV до края на

ХVІІ в. тези области вече били ислямизирани.69

Освен специалната регистрация богомилите и павликяните са

попълвали и редиците на населението със специален статут.70 Това е

отбелязано и в многотомните трудове за историята на Османската империя

на австрийците Хамер и Цинкайзен. Според тях при настъпването на

османлиите в териториите на Балканския полуостров, било регистрирано и

населението по своята верска и етническа принадлежност. От страна на

османската власт били полагани особени усилия за откриването на два

вида “нестандартни” населения, сред които са били еретиците, които не

изповядвали християнството по начина, който бил изповядван от

католиците и православните и тюрките заселили се на Балканския

полуостров преди османското нашествие. Като след откриването на тези

населения османската власт ги поставяла в привилегировано положение.71

В това отношение важни исторически данни за ловешко или по-специално

за селата Градешница, Галата, Торос и др. се откриват в регистъра на

войнуците от 1548 г. От регистъра проличава, че част от мъжкото

население в споменатите села били войнуци и ямаци.72 В българската

историография въпросът за ролята и мястото на войнуците е добре

осветлен. Те са били част от населението със специален статут, сред които

са били кюмюрджиите, маданджиите (миньорите), дервенджиите (пазачи

на проходи) и пр.73 Войнуците били спомагателно поделение на османската

конна войска и се грижели за султанските придворни конюшни, както и за

конете по време на война. Едно от основните им задължения било шест

месеца в годината – от 1 април до 1 октомври – да косят трева на

султанските ливади и да я редят на купи за сено. Много често част от

войнуците били наричани търпанджии, което означавало косачи на сено.

Населението със специален статут като войнуците не влизало в списъка на

раята и ползвало известни привилегии срещу службата си. Те били

освободени от някои данъци, като испенч (десятък), върху солта, дървения

материал и др. Войнуците били под командването на независим войнук

бей. Важно е и уточнението, че редовете на войнуците, а и на останалото

население със специален статут, се попълвали от синовете или близките на

починалия или избягалия войнук.74 В друг османски документ от 1576 г.,

отнасящ се за с. Бабяк в Западните Родопи, се споменава, че в селото е

имало джелебкешани (овцевъди), които имали задача да доставят годишно

определено количество месо за нуждите на османската власт. Те също са се

причислявали към населението със специален статут. От документа,

съдейки по имената, личи, че жителите на селището от скоро започнали да

преминават към мюсюлманската религия.75

Най-старият запазен регистър на Егейската низина около Ксанти и

Комотини и по южните склонове на Родопите, е регистър 0,89 в

колекцията на Муалим Джевдет в градската библиотека ''Ататюрк'' в

Истанбул от 1454-1455 г. Става ясно, че 3/4 от населението на низината се

състои от мюсюлмани с мюсюлмански имена. Част от това население все

още били номади – юруци и 1/4 – християни. Това е сравнително ранен

период, но за съжаление архиви от по-ранните години на Османското

владичество не съществуват.76 За Даръдере (Златоград) в османските

архиви било отбелязано следното: от 1516 г. имало 12 мюсюлмански и 28

християнски домакинства,77 през 1528 г. – 15 мюсюлмански и 39

християнски домакинства,78 а през 1558 г. – 38 мюсюлмански и 60

християнски домакинства. Това означава, че мюсюлманите са живели там

още преди насилствената ислямизация, осъществена се според някои

историци в средата на ХVІІ в.79 Преди османлиите да навлязат на

Балканите, в областта Меропа (днес Смолянска област), която обхваща

споменатия район, сред населението са били разпространени богомилски и

павликянски възгледи.80 За разпространяването на това учение тук се

допуска голяма роля да са играели и заточените в граничните райони

богомили от цар Борил през 1211 г., след свикания от него събор срещу

богомилството.81 Освен в Родопската област, богомилството и

павликянството имали свои привърженици и в пловдивско, пазарджишко,

Драговития, намираща се на североизток от Солун и в други райони на

Тракия и Източна Македония.82

Османският регистър, обхващащ значителна част от Родопите, отнасящ

се за годините 1516-1517, се състои от 855 страници и включва всички

селища в казите Диметока, Ипсала, Фереджик, Стара Загора, Чирпан,

Пловдив (Филибе) и Татарпазарджик, султанските ханове, тимарите и

вакъфите. През 1516 г. ислямизацията в Чепино вече е започнала. В същата

година в чепинските села има общо 624 домакинства, 12 от които са

мюсюлмански. Българите носят имена като Велчо, син на Златко, Петко,

син на Райо, Радул, син на Прослав и пр., докато мюсюлманите използвали

за фамилно име Абдуллах.83

В Лъжене, (сега част от Велинград), е имало по това време седем

мюсюлмански домакинства, всички с фамилията Абдуллах. Важно е да се

отбележи, че всички тези седем домакинства владеели пълен чифт, т.е.

парче земя, за което се е смятало, че може да осигури добро материално

положение на едно семейство. В българската историография често се

посочва, че християните приемали исляма, понеже били бедни земеделски

стопани, които се изхранвали от малък къс земя и били неспособни или не

желаели да плащат данъците си. В този случай такъв мотив не би могъл да

играе съществена роля. Същата картина се разкривала и в другите

чепински села.84

Следващ пример е Ракитово. През 1516 г. селото имало 91

домакинства, като 6 от тях са мюсюлмански. Двама са синовете на

Абдуллах, другите четирима имали за баща съответно Ахмед и Ибрахим.

Ако приемем, че Ахмед и Ибрахим са също местни жители, което не е

сигурно, тогава излиза, че към края на ХV в. населението на Ракитово

изглежда е започнало да преминава към исляма. Пет от тези шест

домакинства притежавали пълен чифт. Само Балабан, син на Ибрахим, бил

бедняк, т.е. дребен земеделски стопанин. Всички синове на Абдуллах

владеели пълен чифт. Последният споменат мюсюлманин – Хасан, син на

Синан, също е мюсюлманин второ поколение. Обобщавайки, можем да

кажем, че през 1516 г. 10% от жителите на чепинските села били

мюсюлмани. Този регистър бележи началото на бавен процес, който се е

проточил повече от две пълни столетия.85 Данните от 1528 г. са с

обобщаващ характер, като цялостният брой на населението слабо е

намалял, но мюсюлманите са се увеличили от 21 на 28 домакинства, или от

4% на 5%. Повечето от тях живеели в Ракитово, където съставлявали 12%

от населението на селото. До тук установихме, че мюсюлмани през тези

периоди в чепинските села е имало, но не е ясно дали първото поколение

са местни жители, приели исляма или преселени дервиши. Колкото до

името Абдуллах, то може да бъда дадено както на новоприел исляма

местен жител, така и да е собствено име на даден мюсюлманин.86 Към 1570

г. чепинските села също имали свой дял в общото увеличение на

населението на империята, макар и то да е по-слабо, отколкото другаде.

Общият брой на домакинствата е бил 839, но мюсюлманите не са били по-

малко от 196 или 26% от цялото население. В Костандово имало

относително най-голям брой мюсюлмани – 49, а християните са били 64.

В абсолютни цифри в Ракитово имало най-голям брой мюсюлмански

домакинства – всичко 78, или 38% от цялото население. Забележително е,

че в Каменица, която векове наред остава чисто християнска, през 1570 г.

имало 5 мюсюлмански домакинства и четири неженени мюсюлмани. Село

Баня също започнало силно да се ислямазира - 31 от всичките му 127

домакинства били мюсюлмани, като е 24%. От друга страна Дорково и

Корова останали изцяло християнски. Всички тези цифри показват, че

икономическият аргумент за приемането на исляма трябва да се приема с

големи резерви. Той не обяснява защо в едно село в чепинската долина

преминават към исляма, а в друго, поставено при същите условия, закони и

данъчно бреме - не. Във всички случаи важни са други фактори.87И тези

фактори са свързани с населението, което най-вероятно е било

павликянско. Изхожда се от факта, че през годините 1079-1089, по време

на управлението на византийският император Алексий I Комнин, са

регистрирани множество въстания на павликяни, които живеели в близост

до този район.88

Регистърът на големите вакъфи в Източните Балкани от 1595 г.,

съхраняван в Анкара, осветлява продължителността на този процес. В

същото време той показва отново промените в населението. Мюсюлманите

са се увеличили от 193 на 216 домакинства, а християните са намалели от

641 на 472 домакинства. Може би това се е дължало на миграцията по

посока към низините, а може би е резултат от епидемии или от растящите

икономически трудности в империята към края на XVI в. Броят на

мюсюлманите слабо се е увеличил, което сочи, че процесът на

ислямизация продължавал. През 1595 г. 31% от цялото население на

Чепино били мюсюлмани, много от които вече трето или четвърто

поколение. Костандово и Ракитово били наполовина мюсюлмански. Баня,

в която през 1569 г. те били 24%, сега вече са 38%. Ислямизацията в XVI в

като бавен, стабилен и доброволен процес е добре изразена в цифри.89

Джизае регистрите от XVII в показват, че районът на Чепино частично се е

възстановил от удара в периода около 1595 г. Християнското население е

нараснало към 1633 г. и останало стабилно до 1639 г., но отново намаляло

към 1641 г. - от 593 на 479 домакинства, или с повече от 100 домакинства.

Може би някои от тях са емигрирали към низината или значителна част са

приели исляма, което с точност не може да се докаже. Към 1640 г. се стига

до повратна точка, когато мюсюлманите в района са съставлявали

половината от населението. Всички регистри, включително и този на

джизае, посочвали имената на поповете в селата. Човек на име Методи

Драгинов не фигурирал в регистъра от 1641 г.90 Така през 1696 г. са

записани общо 207 души, което в една нормална структура на населението

би означавало около 150 домакинства. Най-забележително е, че след т.нар.

масово помохамеданчване във всичките седем чепински села все още

имало християни. В Дорково е имало 63 мъже християни или около 46

домакинства. Имало е също "синове на поп". Извънредно важно е и че в

село Каменица, което според разказа на Драгинов е мястото, където

отивали оцелелите християни, всъщност те значително намалели от 120

домакинства през 1639 на 90 през 1641 г. и около 50 домакинства през

1696 г. Докато жителите на Корова, предполагаемото родно място на поп

М. Драгинов, са били християни.91 Регистърът на вакъфските села и

градове към Сюлеймание от 1712 г. показвал, че християни и мюсюлмани

живеели заедно. Каменица е останала приблизително същата, както и

преди, с 55 домакинства, но мюсюлманите, които са живеели там през XVI

в., са се преместили някъде другаде, най-вероятно в почти ислямизираните

села наоколо. Във всички случаи важно е, че регистърът от 1712 г. показва,

че тогава във всичките седем села е имало християни. Като цяло към 1712

г. 89% от чепинското население са били мюсюлмани.92 Между годините

1712 – 1842, когато са били изготвени регистрите "Temettüat", се вижда как

населението на Чепино като цяло нараснало от около 900 на близо 1200

домакинства, или с 5000-6000 души. Християните са се увеличили малко

по-бързо, може би защото те имали по-големи семейства, както е и в цяла

България през ХIХ в.93

Първият документ, който доц. д-р Кемал Гьозлер от Uludağ

Universitesi, İİBF в гр.Бурса проучил, е от 1497 г. и се отнася за ловешката

област. Целият документ не е запазен, а само една част от него, която се

състои от 60 страници. Според него общият брой на мюсюлманските

семейства е 4, разпръснати в 3 села. Първото мюсюлманско семейство

живеело в с. Извор. Християнските семейства в с. Извор по това време са

били 31, а имало също и четирима неженени. Другите села, в които са

живеели мюсюлмани, са Реселец и Тодоричане. В с. Реселец по това време

имало 1 мюсюлманско семейство, 39 християнски и 4 неженени, а в

Тодоричане – 2 мюсюлмански семейства, 17 християнски и 1 неженен.

Имената на членовете на семействата не са известни. Подобни данни за

селата Горна (Луковит), Бъркачево, Блъсничево (Румянцево), Буковча,

Галата, Горник, Койнаре, Комарево, Попица, Търнак, Радомирче, Тлачене,

Угърчин и т.н. липсват. Вероятно те не са съществували по това време или

данните за тях липсвали в документа. Във включените в документа общо

24 села броят на мюсюлманските семейства по това време е бил 4, а на

християнските – 487 с общо 34 неженени. Павликяните и богомилите също

са били вписвани в тези документи.94 В друг документ от 922 г по хиджра

(1516 г.), валиден по времето на султан Сeлим I, данните за ловешкия

район са еднакви с тези на ММ 11, но са по-обширни. Документът е от

1516 г. Селата, които по неизвестни причини липсват в документа от 1479

г., тук се срещат. Това са Бъркачево, Блъсничево (Румянцево), Боковча,

Луковит, Комарево, Койнаре, Попица, Радомирче, Търнак, Тлачене и

Угърчин. Селата, в които живеят мюсюлмански семейства през този

период, са вече 9. Те са: Черкова, Червен бряг, Извор, Лешница, Реселец,

Роман, Рупче, Торос и Угърчин. Синовете на Абдуллах са 42% от

останалите мюсюлмани. Християнските семейства също са се увеличили.

Докато през 1479 г. те били 487 а неженените – 35, то през 1516 г. са вече

1472 семейства и 46 неженени.95

До 1545 г. се отнасят два документа. Номерирани са като TD 416 и TD

452. Липсват им първите страници. Характерното и тук е, че са се

увеличили селата с мюсюлмански семейства - от 9 домакинства през 1516

г., те са станали 13. Броят на изцяло християнските села е намалял. Селата

с мюсюлмански семейства са Чомаковча, Хубуване, Крушовица, Лешница,

Луковит, Петревен, Попица, Реселец, Роман, Сухаче, Тодоричане, Угърчин

и Яница. Синовете и внуците на Абдуллах са вече 72% от населението.96

За периода 1579 г. в Анкара се съхранява архивен документ КК58.

Копие на същия се намира и в BOA в Истанбул, като TD под № 718.

Документът е от 987 по хиджра, а султанът, който управлявал, е султан

Мурад III. Първите му страници липсват. Липсващите през 1545 г. села

Брегите и Галата тук са отбелязани. Вероятно те са от този период. В

ловешкия район от общо 40 села в 22 има мюсюлмански семейства. Това

са: Бяла Слатина, Бъркачево, Чомаковча, Черковна, Червен бряг, Галата,

Хюван, Извор, Койнаре, Крушовица, Лешница, Луковит, Петревен,

Попица, Радомирче, Реселец, Роман, Рупче, Тодоричане, Торос, Угърчин и

Яница. През 1545 г. мюсюлманските семейства са били 25 и имало 9

неженени, а през 1579 г. вече били 126 и 71 неженени. Въпреки че

мюсюлманите са се увеличили, общият им брой е 21% от цялото население

на района. Това означава, че и християнските семейства са се увеличавали,

което се дължи най-вече на преселилите се в този район. Докато в

мюсюлманските семейства имената са били Ахмед син на Мустафа, при

българите имало имена като пришълец Петко, пришълец Манол. През 1516

г. общо мюсюлманските семейства са били 42%, през 1545 – 72%, а през

1579 г. – 21%.97

В доклад от 1659 г. на епископ Филип Станиславов, родом от с.Ореш,

Свищовско, се съобщава за павликянските села от свищовско, плевенско и

ловешко, за броя на семействата и колко от тях са приели исляма. За

родното си село Ореш Станиславов споменава, че е имало 60 павликянски

къщи и 30 семейства павликяни, приели исляма. Мюсюлманите имали вече

и джамия. От доклада става ясно, че павликяните в село Ореш приели

исляма между 1625 г. и 1630 г. Приели исляма павликяни имало и в селата

Петикладенци, Брестовец, Козаково. И в трите от тях имало по 10

мюсюлмански къщи. В Долно Лъжене мюсюлманските къщи са били 30, а

християнските – 17.98 В част от гробището на с. Галата и днес

съществували арменско-павликянски гробове, на които на надгробните

плочи е нямало никакви православни символи.99

Терминологични аспекти на населението.

Тук е нужно да се направят някои важни терминологични уточнения

относно използваните в настоящата книга, а и в научната и

публицистичната литература през различните периоди названия,

обозначаващи това население. Тъй като терминологичната яснота има

важно значение за по-доброто разяснение на същността на проблема,

въвеждането и ползването на названието ”помак” се нуждае от подробен

анализ и сравнение с другите използвани термини като: ”торбеши”,

”аповци” и ”гажели”; ”горани”, ”жупани”, ”ахряни” и ”бабечани”;

”българи мюсюлмани” и ”българи мохамедани”.

Названието ”помак”, както е известно, произхожда от чисто

българските думи ”помагач” или ”помъчен”, които най-често се сочат от

авторите, занимаващи се с този проблем. Популяризацията на това

название започнала още през 20-те години на ХІХ в.100, като е изпреварила

значително официалната популяризация на наименованието ”българи

мохамедани”, което се среща за пръв път през 1931 г., въпреки че са били

направени опити терминът да се въведе още през 1879 г. от М. Маджаров в

една негова статия във вестник ”Народний глас”.101

Терминът ”мохамеданство” е неправилен от чисто теологична гледна

точка, тъй като според ислямската религия пророкът Мухаммед не е Бог, а

е пратеник на Бога, за разлика от будизма и християнството, където на

Буда и Христос им се преписва божествена същност. През втората

половина на 80-те години по времето на т. нар. ”възродителен процес”,

терминът ”българи мюсюлмани” се използвал и за българските турци.102

Освен това и голяма част от циганите, изповядващи исляма и живеещи в

близост до помаците, също се самоопределят като ”българи мюсюлмани”

или ”българи мохамедани”, което до голяма степен пречи на

статистическите изследвания.

Според регистъра на войнуците в ловешко от 1548 г. със специален

статут са били и т. нар. ”ямаци”, което в превод от османотурски език

означавало ”помагачи”. При изговора по-ямак или по-ямаци може да е и

произлязла думата помак или помаци.103 Както стана ясно и от посоченото

по-горе, разпространението на наименованието ”помак” започнало през 20-

те години на ХІХ в. То е свързано с едно съобщение от ловешкия край на

местните мюсюлмани до османската власт, че Калиник, игумен на

Карлуковския манастир, е приготвял сухари за руската войска и е съградил

църква при манастира без разрешение. По такъв начин населението било в

помощ на османската власт, като съобщавало нередностите, извършени от

немюсюлманите104

В помощ на османската власт в Никополския вилает още през ХV-ХVІ

в. от това население са се набирали военни части. По това време част от

това население вече е приело исляма.105 В поименен регистър на войниците

от бригадата Саръ Шабан от 1841 г., отнасяща се за казата Ахърчелеби, се

посочва, че в империята продължавало набирането на войска сред

помаците за османската армия.106 Освен в споменатите райони, помаци

били изпращани в армията и от всички други краища, като тиквешките и

мегленските помаци служели и в султанската гвардия.107 Поради тази

причина не е изключено и войската на Осман паша при Плевен да се е

състояла от помаци от т. нар. ”помашка нахия" в ловешко.108

Сред помаците се набирали и доброволчески отряди в помощ на

османската власт при потушаването на бунтове и въстания, като тези

отряди били наричани още и башибозушки. Такива чети например били

създадени от тетевенски помаци през 1869 г. Като повод била използвана

заплахата от четата на Филип Тотьо, поради което струпали от две до три

хиляди души пред град Тетевен. Градът дължал своето спасение

единствено на наместника на каймаканина от Орхание (Ботевград) и на

армията. Наред с това в целия ловешки район вълнение сред помашките

чети настанало и през 1872 г., когато е станал обирът на Арабаконак.109 В

Родопите например такива били четите на Ахмед Барутенлията и Ахмед

Тъмръшлията, които били в основата на потушаването на Априлското

въстание през 1876 г.110 Четите на тетевенските помаци взели участие и в

преследването на оцелелите участници в това въстание, които

възнамерявали през Стара планина да избягат в Румъния, като някой си

хаджи Рюзгяр от Добревци сам е отсякъл главата на Бенковски близо до

малък мост и я потопил в ”Кървавото кладенче”.111 След разбиването и на

Ботевата чета останалите живи четници се пръснали по посока на родните

си краища. Четата на хаджи Рюзгяр и тук изиграла основна роля в

преследването им, като един от тях на име Илия Пандурски от Гложене

бил убит в местността “Десеткар” над село Черни вид. Други четирима

неизвестни, двама от които били убити в местността “Гурунчето”, един в

местността “Косица” и един в местността “Ходжовите средоки” също над

село Черни вит. Друг четник на име Сава Младенов бил заловен и убит в

местността “Козница” на три километра от град Тетевен.112

Също така от средите на помаците били набирани и множество

чиновници и управници, като Дервиш паша и Феим паша от Турски извор

(Български извор), Тетевенско, които са били управители на софийския

мутесарифлък. Имало също и учени, като известния юрист Ахмед Джевдет

паша от Ловеч, написал не малко трудове както в областта на ислямското

право, така и в други области на науката.113

Поради тези причини логично е наименованието ”помак” да произлиза

от глагола “помага”. В османския и в днешния турски съществува буква

наречена меко “г” която днес се изписва така – ğ. Когато това “г” се

намира в някоя дума то не се чете или изговаря. Поради тази причина

възможно е и османлиите когато са изговаряли българската дума

“помагачи” за населението със специален статут да не са изговаряли

буквата “г” и тя да е придобивала формата “помаачи” от където да

произлиза и наименованието “помаци”.

При определяне произхода на думата ”помак” от думата ”помъчен”, се

изтъква най-вече верската страна на проблема. За това как и по какъв

начин помаците са приели исляма. По този повод изтъкнатите османисти

Махиел Кил, Иналджък и др. изследвайки османските архивни документи,

разясняват в своите публикации как се е развил този процес. Така

например според М. Кил историци като Васил Кънчов, Марин Дринов и

Петър Мутафчиев са считали за автентични летописите на поп Методи

Драгинов от с. Корова, отнасящ се за района на Чепинското корито.

Летописите на поп Методи Драгинов са били публикувани от Стефан

Захариев, родом от Пазарджик, в неговото ”Географско статистическо

описание на Татарпазарджишка каза” отпечатано в Австрия през 1869 г.

Почти по същото време е отпечатан разказът ”Второто разорение на

България” на известния руски историк Ламански, който също така е смятан

за автентичен, което според поверията е станало по време на управлението

на султан Селим І (1512-1520). Този разказ описвал насилственото

ислямизиране на населението от егейското крайбрежие до Неврокопско

(Гоцеделчевско), както и на района около Крупник и по-голямата част от

Дунавска България. Към смятаните за автентични документи се отнасяли и

”Исторически бележник”, съдържащ ужасяващи детайли за този процес в

Централните и Източните Родопи, а също и ”Хрониката на манастира Св.

Петка”, ”Беловската хроника” и ”Дряновския препис”, който е служел като

допълнение към ”История славянобългарская”.114 Не на последно място тук

могат да се причислят и сборниците с документи, публикувани през

втората половина на ХХ в., сред които може да се причисли и

историческия роман на Антон Дончев „Време разделно“ по която е

създаден и филмът ”Време на насилие” екранизиран през 1987 г.,

прожектиран нееднократно по кината и излъчван по телевизионните

екрани. В книгата били събрани и подредени записките на двама души – на

светогорски монах, наричан поп Алигорко и на френски дворянин, пленен

при Кандия и приел исляма, наричан Венецианеца. И двамата описвали

едно и също събитие свързано с разорението и помюсюлманчването на

родопската долина Елинденя през лятото на 1668 година .115

Всички изброени до тук се смятат за автентични и на тях се е гледало

като на основен източник на сведения за този период и от много наши

съвременни историци. Характерна черта на произведенията, описващи

най-големите ужаси, публикувани през османския период е, че имената на

владетелите, при които станали събитията и посочените дати не си

съвпадат. Също така оригиналите на историята на поп Методи Драгинов,

на ”Второто разорение на България” и на ”Исторически бележник” не са

открити, за да се направи по-обстойна справка. Поради това и най-

живописните писания будели съмнение за съществуването си.116

Изследваните от М. Кил османски архивни документи като цяло не

давали ясна представа за разпространението на исляма сред помаците –

дали то е било насилствено или доброволно. Това, което показвали обаче, е

много бавният процес на ислямизация. Всичко това е достатъчно, за да

бъде изключен разказът на поп Методий Драгинов, както и на останалите

споменати по-горе произведения от списъка на достоверните източници.117

В този смисъл не може да се определи до каква степен думата ”помак” е

свързана с думата ”помъчен”, но е сигурно, че терминът се приема от

авторите, които се базират и на споменатите по-горе източници. Тази

етимология си пробила път още по времето на Стою Шишков и успяла да

се наложи през 30-те години, достигайки и до наши дни.118

В областта Чеч, наравно с наименованието ”помаци”, местното

население е назовавано и като ”гаджели”. То се дължи най-вероятно на

близостта между фолклора и носията на местното население с тази на

турците. Така например е характерно, че те използвали зурни и тъпани, а

жените, освен традиционните мюсюлмански дрехи, използвали и шалвари

за разлика от останалите помаци в Родопите, където шалварите са по-слабо

разпространени.

Терминът ”помаци” почти не се използва в Централна и Западна

Македония. Там особено популярни са термините ”торбеши” и ”аповци”.119

Наименованието “аповци” идвало от албански език и означавало “братя”, а

“торбеши” останало още от богомилството. Богомилите имали обичай да

носят на рамото си торба за храна, в която си носели и свещената книга,

поради което православните ги наричали торбеши.120

В рамките на днешна Република Македония названието ”торбеши”

постепенно се разпростира в източната и северната част на страната,

където по-рано то не се е употребявало. Така например терминът се налага

в Кичевско, като измества постепенно предишното ”аповци”. Също така се

използва и в областта Гора, обхващаща северните склонове на Шар

планина и прилежащите ù райони на северозапад от планината, сега част

от Косово и Албания. Официално днес това население е известно като

горани и жупани.121

Термините ”горан” и ”жупан” имат регионален характер. Едните, както

стана ясно, живеят в областта Гора, а другите – в близката до нея област

Жупа в Косово.122 Регионален характер имат и наименованията ”ахрянин”

и ”бабечанин”, които са характерни за Родопите и се използват редом с

термина ”помак”. Бабечаните са помаци, които живеят около селището

Бабек,123 а ахряните населяват териториите на средновековната област

Ахридос и османската област Ахърчелеби.124

Помаците от Руско-османската война 1877-1878 г. до навечерието на Балканскатa

войнa 1912-1913.

Помаците в Източна Румелия.

В първите месеци на Руско-османската война от 1877-1878 г., когато

военните действия се водели около Плевен и на север от Балкана, никой от

родопските мюсюлмани не мислел да се изселва. Спокойни са били и

онези от тях, които имали провинения спрямо участниците и жителите в

района на състоялото се през 1876 г. Априлско въстание. Но когато в края

на 1877 г. Родопите се препълнили с отчаяни, премръзнали и изгладнели

бежанци от Северна България, в Ахъ-Челеби (днес Смолянска област) били

предизвикани масови изселвания на мюсюлманите от българските земи на

югоизток към Истанбул и Анадола.125 Увлечени от общата вълна на масово

бягство, хиляди помаци напуснали завинаги Родопите. Например няколко

села в Кешанско – Акходжа, Калъчкой, Курткой, Коджахаджъ и др. били

населени от тях.126 Едновременно с настъплението на главните руски сили

към Одрин, командването на руската армия изпратило отделни отряди в

Родопите. На бригадата на ген. Чернозъбов било възложено да се спусне

през Родопите към Гюмюрджина. На 17.01.1878 г. тя навлязла в долината

на р. Арда. Не след дълго време били присъединени Ахъ-Челебийско и

Мастанлийско (Момчилградско). Една казашка част под командването на

ген. Черевин навлязла през Палас (Рудозем), Даръдере (Златоград) и

Кушукавак (Крумовград) в Димотика. В своя поход към Родопите руските

войски били активно подпомагани от българските части.127 През 1877-1878

г. населението на Чепинските села в Родопите било склонно по-скоро да

напусне своите села временно, за да се укрие в недостъпните места на

планината, отколкото да последва мюсюлманските бежанци от Северна

България. Помаците от Чепинското корито избягали посред зимата в

бабечанските колиби, като някои стигнали чак до Якоруда и Разлог. Тези

от Дорково, Костандово и Ракитово пресекли Баташкото плато към Доспат.

Някои села като Лъжене били напуснати изцяло. След няколко дни

студуване чепинските помаци се прибрали по родните села.128

Според Сан-Стефанския мирен договор югоизточната граница на

българската държава минавала от Боругьол на Бяло море по посока на

Чалтепе, през Карабалкан до р. Арда. Оттам се спускала към Чирмен и по

нататък към Черно море. Само Ахъ-Челебийско оставало извън

българската държава.129 Берлинският конгрес от 1878 г. разпокъсал Сан-

Стефанска България на пет части: Северна България, заедно със

Софийската област образували самостоятелно българско княжество;

Северна Тракия (Южна България) образувала автономна област, наречена

Източна Румелия; Беломорска Тракия и Македония били предадени на

османската власт. Част от Южна Добруджа преминала към Румъния, а

Западните покрайнини – към Сърбия.130 По силата на Берлинския договор

Родопската област била разделена на две. По-голямата част останала в

пределите на Османската империя, като само Северните Родопи

преминали към Източна Румелия. Границата между автономната област и

Османската империя минавала западно от Мустафа паша (Свиленград),

пресичала Източните Родопи и достигала до р. Арда – южно от Кърджали.

След това по вододела на реките Арда и Марица отивала на запад,

достигайки изворите на р. Места. Една част от родопското помашко

население, което живеело в Северните и Западните Родопи, отказало да се

подчини на румелийската власт. Това били т. нар. непокорни села в

басейна на реките Дермендере и Кричимска и част от бабечанските

колиби.131

В област Рупчос още в края на ХVІІІ в. за управляващ се провъзгласил

един помашки първенец, известен като Хасан ага. Главното седалище на

управлявания от него район било с. Тъмръш, основано след идването на

османлиите по българските земи. Той управлявал Рупчос цели 70 години.

Събирал данъците, изпращал войници да служат в османската армия и

лично помагал на османската власт във войните през първата четвърт на

ХІХ в. Раздавал правосъдие, като наказвал със смърт всички, които

крадели и убивали. Особено немилостив бил към онези, които изнасилвали

жени и моми.132

В 1860 г. властта преминала в ръцете на сина му Ахмед ага. Той

събирал данъците, наказвал злодеите, а по-големите престъпници

изпращал в Пловдив. По време на Априлското въстание през 1876 г. със

заповед от Пловдив и Одрин, въоръжил помаци и цигани от целия Рупчос

и опустошил Перущица. На отиване и връщане помаците башибозуци

ограбили много български села в района. За тия му подвизи той явно бил

осъден на смърт, а тайно – награден с ордени от османското

правителство.133

След разбиването на армията на Сюлейман паша при Кара агач,

руските войски навлезли в родопските проходи. Рупчоските помаци

освободили всички подвластни на тях български села и се изселили към

Беломорието. По това време родопските българи, след като се снабдили с

оръжията на бягащите османски войски, организирали чета с над хиляда

души начело на които бил поп Тодор от село Ситово и тръгнали към

помашките села да си отмъщават. Но там нямало помаци, затова пък били

сринати и изгорени жилищата им,134 както и къщите и чифлиците на Ахмед

ага Тъмръшлията. Селото на този прочут в цяла Тракия помак, било

превърнато в пепел. На 5 и 6 януари 1878 г. руските войски завзели

родопските проходи. По това време родопските чети започнали да се

присъединяват към казашкия отряд на генерал-майор Черевин. Те го

следвали до Ахъ-Челеби. От 6 до 18 януари българите родопчани успели

да уредят много стари сметки, но малцина рупчоски помаци пострадали,

тъй като поради извършените от тях зверства през 1876 г., те побягнали и

се завърнали едва след като настъпил мир в Родопите.135

Английският офицер от полски произход Сенклер, който бил известно

време английски консул в черноморските градове Варна и Бургас,

организирал в Родопите под новото си име Хидает паша, разбитите части

от армията на Сюлейман паша и тамошни чети с цел да отблъсне руското

военно настъпление.136 Английският посланик в Истанбул А. Лайард

изпращал на Сенклер преки заповеди, финансови средства и офицери на

планинците в Родопите, вдигнати против руските войски.137 През месец

май руските отряди, подпомогнати от български доброволци и Петко

войвода, предприели настъпателни действия за разпръскване на

сенклеристите в Родопите. Тези сблъсъци и акцията на Сенклер, макар и

неуспешна в стратегически план, имали своите цели. Те предизвикали

изселвания сред мюсюлманите и допринесли за откъсването на около

двадесет помашки села по поречието на р. Въча, които с Берлинския

договор официално били присъединени към Османската империя. По

време на сблъсъците в Рупчоската област започнало изселване. Само от

Чепеларе бежанците наброявали 150 семейства. Селата по горното течение

на р. Арда се напълнили с бежанци.138

За ускоряване на емиграцията сред помаците съдействали и

създадените училища в Източна Румелия. За поддръжка на училищата си

помаците от с. Каменица (Пещерска околия) и Ракитово през септември

1881 г. потърсили финансова подкрепа от Румелийското правителство.

Сумата която искали била съответно 250 и 350 турски лири. Просветната

дирекция отклонила молбата с финансови аргументи, но те срещнали

отклик в Екзархийския постоянен комитет, който насърчавал

християнизирането на помаците.139

Друга тактика, която нерядко била прилагана в Източна Румелия

спрямо помаците, била свързана с отпускането на стипендии и приемането

на ученици в Пловдивската гимназия. Така например през август 1881 г.

правителствена комисия към Просветна дирекция одобрила молбата за

стипендия на Еюб Якубов от Пловдив. През септември 1882 г.

Екзархийският постоянен комитет резолирал прошението на доспатчаните

Халил Доспатски и Ахмед Кьойбашийски и препоръчал на Просветната

дирекция да отпусне нужните средства, а ако ги няма, да намери

извънредни. Заедно с тях били поощрени и Емин Мехмедов и Мехмед

Сюлейманов от Хасково. Паричните помощи били в големи размери (15

тур. л.), защото тук ставало дума за помаци. Този вид финансиране и

обучение било с цел приобщаване или най-малкото решаване на проблема

с “непокорните села”. През 1883 г. Екзархийският постоянен комитет

настойчиво моли да бъдат приети, дори и да няма средства, трима помаци

от Каменица, в Пловдивската гимназия. Но Й. Груев, заемащ по това време

длъжността директор в Просветната дирекция, преценява, че кандидатите

са неграмотни, а приемането им в Пловдивската гимназия е невъзможно.

Затова компромисно предложил тримата да получат стипендии авансово,

но да продължават обучението си в родното си село, поемайки задължение

да се подготвят добре за учебната 1884/1885 г. На това мнение

Просветната дирекция останала и след поредното ходатайство на

Екзархийския постоянен комитет – поне един помак да стане стипендиант,

тъй като, макар и със слаб успех, бил завършил вече І клас.140

През 1883 – 1885 г. с помощта на Румелийската дирекция на

просвещението били открити по едно трикласно училище в Чепеларе и в с.

Павелско, в което живеели малко помаци. Чепеларското училище

завършили пет-шест помачета. То си спечелило такава репутация, че и

отвъд границите на Източна Румелия помаци започнали да гледат на него с

добро око. Но в чепинско, след като правителството разрешило да бъде

открито едно помашко училище и да бъдат отпуснати помощи и стипендии

на няколко помачета, за да учат в български средни учебни заведения, се

стигнало до там, че населението в този район започнало все повече да се

изселва.141

За уреждане на бежанския въпрос Англия и Османската империя се

опитали да използват Берлинския конгрес и за откъсването на

Харманлийско, Хасковско и северните склонове на Родопите от Източна

Румелия. По предложение на Англия конгресът решил да бъди изпратена

комисия в Родопите, която да проучи причините за въстанията на местните

мюсюлмани. Международната комисия посетила Родопите. Срещнала се и

със Сенклер в неговата главна квартира в село Каратарла. Западните

комисари се стремели да съберат материали, доказващи, че за да се

разреши бежанският въпрос, руската власт трябвало да се замени с турска,

а руските войски – с международни. Опирайки се на политическата

активност на българите, Русия решително се противопоставила на тези

стремежи на западните сили, поради което мисията на международната

комисия завършила с неуспех. Сенклер бил принуден да напусне Родопите

към края на 1878 г. Но все пак отделни мюсюлмански чети продължавали

да се противопоставят.142

Към средата на 1878 г., по време на Сенклеровото въстание, в

желанието си да отмъстят на родопските българи, към въстаниците се

присъединили и много от рупчоските помаци, а в Западен Рупчос, т.е.

долината на Кричим, всички се били вдигнали на въстание. В началото

руските окупационни власти не обръщали внимание на това мюсюлманско

движение. Но когато въстаниците минали демаркационната линия, те

въвлекли във въстанието селата Карамушица, Ер Кюприя, Дряново,

Богутево и Софтъще, започнали да атакуват Югово, Павелско, Фойна,

Ситово, Лилково, Малево и Рахово и наближили селата Тополово, Орешец,

Червен, Чаушево и Бачково. Тогава руските висши военни разпоредили на

пловдивския генерал-губернатор да изпрати няколко отряда в Родопите да

отблъснат напредващите въстаници. Руските отряди, придружени от

няколко български чети, преминали на 15 май през Тополово, Станимака и

Дермендере. След няколко сражения те успели да отблъснат въстаниците

зад демаркационната линия. По линията били поставени руски постове, но

това било за кратко, тъй като доставката на храна и боеприпаси в

планинските райони на Родопите, около селата Югово, Бачково, Павилско

и Рахово, била много затруднена. По това време избягалите помаци

започнали да се придвижват от р. Арда към Рупчос. В Кърджали и Западен

Рупчос въстаниците продължавали да върлуват. Те нито били гонени от

руските войски, нито им били окупирани районите.143

Към края на август родопските български взели мерки за самозащита

от нападателите. Те привлекли родопския войвода Петко от Дуган Хисар -

Ференска каза, който през пролетта воювал срещу въстаниците в

Димотишка околия. Петко войвода отишъл в Рупчос, за да състави чета. За

главно седалище той избрал с. Чепеларе. Там той организирал отряди и

завзел няколко погранични стратегически пунктове и по този начин успял

да спре за кратко помашките нападения в Източен Рупчос. Но след един

протест от страна на Високата Порта, руските военни власти с измама го

заловили в Чепеларе и го откарали в Пловдив с петима негови съратници.

Той бил оправдан от императорския комисар княз Дондуков-Корсаков и

изгонен от руските власти зад демаркационната линия. След известно

време той отново се върнал в Чепеларе и с четата си успешно защитавал

българските села в Източен Рупчос до зимата на 1878 г. Няколко пъти

успял да отблъсне нападателите, които са имали за цел да пресъединят

помашките села Софтъще, Чокуркьой, Богутево, Дряново, Лакавица,

Карамушица и Ер Кюприя. А те лесно биха се присъединили, ако между

тях не бяха разположени българските села Чепеларе, Широка лъка,

Върбово и Стойките.144

На 06.10.1878 г. в района на Мугла, където по сведения на Петко

войвода действала голяма помашка чета, се състояло сражение. То

пламнало по обяд и траяло до вечерта. Четата на капитана попаднала в

засада на една голяма поляна, държала се до настъпването на нощта, след

което отстъпила към с. Гела. След два дни в с. Гела пристигнали

пратеници от околните села, които заявили, че не желаят да участват в

кръвопролитие, а искат да живеят в мир. Стигнало се до разбирателство и

четите от двете страни се разотишли по селата. Няколко дни по-късно

някаква разбойническа шайка нападнала с. Върбово. Петко войвода бил в

Чепеларе, но когато научил за това, решил да завладее селата Брезе и

Бедан, където предполагал, че се укриват нападателите. Събрал четата и

потеглили нощем. Той разделил четата на две части, като начело на едната

бил поп Тодор, а на другата – самият той. Напред изпратил специални

разузнавачи, около 4-5 на брой, начело с Лабри Мерахлий. В същото време

помашката четата не спяла, а успяла да плени техните постове и убила

разузнавачите на Мерахлий. Като заела удобна позиция на билото на Кум

Гидик, тя спокойно дочакала четата на поп Тодор и го обсипала с

куршуми. Пристигнали и главните сили начело с Петко войвода. Боят

продължил два часа, четата на Петко войвода била обкръжена и едва се

измъкнала от полесражението, като оставила шестима убити и десетина

ранени. Останалите четници се спасили поединично и се завърнали в

Чепеларе.145

След настъпването на зимата нападенията на непокорните помаци от

Кричимската долина към Източна Румелия намалели. По това време Ахмед

ага Тъмръшлията управлявал 13 рупчоски и 4 пещерски села. Уредил в тях

някакво народно управление – независимо и от османската власт, и от

окупационните руски власти, със седалище с. Настан. При него намерили

убежище всички по-главни участници в мюсюлманското родопско

въстание.146

След оттеглянето на временното руско управление от Тракия през

пролетта на 1879 г., Помашката родопска република в Рупчос останала

единствена от периода на родопското въстание и продължила да се

управлява самостоятелно. Новото румелийско автономно правителство,

начело с княз А. Богориди се опитало да залъже нейните жители, като

всячески се опитвало да им докаже, че разликата между неговото и

предишното османско управление няма да е голяма. За целта на мястото на

назначения българин – Г. Попов от ген. Столипин за рупчоски околийски

началник бил назначен пловдивският турчин Мехмед Бея. Но въпреки това

примирие не било постигнато.147

На 22.10.1879 г. било открито първото областно събрание в Източна

Румелия. На 29-то заседание на събранието от 13 декември имало

запитване за непокорните села. Отговорът на комисията на главния

управител бил, че частният съвет на главния управител е решил да

приложи крайно миролюбиви мерки за тяхното присъединяване. По този

повод на кърджалийската чисто турска околия, която постепенно се

присъединявала към Източна Румелия, били направени някои отстъпки.

Взето било решение службите тук да се заемат само от мюсюлмани, да им

се позволи да носят оръжията си и да им се опростят старите данъци.148

По същото време Ахмед ага Тъмръшлията свикал събрание на селските

първенци. То определило Хасан ага от с. Триград за началник, хаджи

Мехмед от с. Беден и Молла Еюб от с. Мугла за негови помощници.

Исмаил ага от с. Тъмръш (брат на Мехмед ага Тъмръшлията) бил назначен

за жандармерийски началник, а един неизвестен помак – за бирник и

ковчежник. Тъмръшлията бил председател на събранието и началник на

гореизброените чиновници. Била сформирана жандармерия от 20 души. На

селските аги и първенци била предоставена голяма полицейска,

административна и съдебна власт. Столицата била подвижна. Най-напред

била в Триград, после преместена в Настън, в Михалково и в други по-

големи села. Данъците били три пъти по-ниски от тези в Източна

Румелия.149

През 1880 г. Високата порта възложила на гюмюрджинския

мютасарифин Мааджиб паша и на ахъчелебийския каймаканин Ахмед

Велид ефенди да убедят непокорните села да преминат под управлението

на Източна Румелия. Първенците помаци от непокорните села, след като се

съвещавали помежду си, обявили, че са съгласни да се присъединят към

Източна Румелия, но ги е страх от комити, тъй като при тях не идвала

никаква войска, която да ги защитава от тях. След като това било

съобщено на Портата, тя го предала на главния управител на Пловдив, но

въпреки това не били взети никакви мерки. По същото време в Кърджали

избухнало ново въстание вследствие на политиката, която водели източно-

румелийските управници спрямо мюсюлманите. През есента на 1880 г. към

непокорните 17 села се присъединили още 4 от Пещерска околия.150

През зимата на 1880 г. Високата порта разпоредила на серския

мютесарифин да предаде само четирите непокорни села. За целта от страна

на Източна Румелия бил изпратен татарпазарджишкия префект Иван

Найденов. Той бил придружаван от пещерския околийски началник, от

един жандармерийски началник и от 15-20 души жандармерия. На 4

декември двете страни се срещнали в с. Дьовлен. Серският мютесарифин

водел със себе си влиятелни лица, за да премине успешно предаването на

селата. Едно от тези лица бил и Ахмед ага Барутенлията.151

През есента на 1881 г., след като Високата порта разбрала, че

румелийското правителство няма да може да наложи властта си над

въпросните села, тя тайно признала републиканските управници в

рупчоските непокорни села. Били възстановени старите наследствени

права на Ахмед ага Тъмръшлията, а първенците получили ордени. Тези

села не били присъединени към Ахъ-Челебийска или Неврокопска каза, но

Портата прибирала данъците им.152

Във връзка с това румелийското правителство заявило, че по тази

причина ще си приспада всяка година от своя данък към османската власт

за сметка на полагащия ù се данък от непокорните села. Също така

главният управител издал заповед да се спре влизането и излизането в тези

села и да се прекрати търговският обмен. Но след като населението в

близките до Рупчоската република села започнало да негодува, Източно-

румелийското правителство отменило забраната.153

През 1882 г. правителството на Източна Румелия като че ли се отказало

от правата си над непокорните села. По този повод не се говорело нито в

окръжното, нито в областното румелийско събрание. През същата година

една делегация от петима души от селата Наиплие и Карабулак, се

срещнала с пещерските околийски управници както и пазарджишките, за

да заявят, че искат да се присъединят към Източна Румелия, но и тогава не

били взети никакви конкретни мерки.154

След Съединението в рамките на Кърджалийския кантон въстанали 24

турски села от Харманлийската околия, разположени по течението на р.

Арда. Тези села се отцепили за цели 8 месеца и образували миниатюрна

държавица.155 В Цариградския договор, подписан от правителството на П.

Каравелов в края на 1885 г. се посочва, че, докато управлението на

Източна Румелия и Княжество България се намира в ръцете на българския

княз, мюсюлманските села в Кърджалийска околия ще се отделят от тази

област и ще преминат към управлението на султана и правителството му.156

След решението на Топханенската конференция от април 1886 г. обаче,

Родопският полк отново ги присъединил към българската територия.157 Но

през същата година селата от т. нар. Тъмръшка република били отстъпени

на Османската империя.158

Помаците в Княжество България.

Българската национална държава от 1878 г. е образувана върху

територия, която в продължение на петстотин години е била част от

Османската империя. Голяма част от тукашното мюсюлманско население

остава да живее в политическите граници на модерна България.

Мюсюлманите в страната представлявали една огромна етническа група.

Тя се състояла от турци, татари, цигани и др. Повечето от тези мюсюлмани

в Османската империя били наричани обобщено “турци”. В това число

били включвани и помаците. Поради това след освобождението на

българската държава употребата на термина “турско малцинство” и

“турци” е било често проблематично.159

Преди Руско-османската война от 1877 -1878 г. в Северна България

помаци са живеели в Ловешко, Тетевенско, Луковитско, Белослатинско,

отчасти в Орханийско (ботевградско), Плевенско, Севлиевско и

Свищовско.160 През 1751 г. например в свищовско помаци е имало в селата

Белене и павликян, Ореше, Свищов, Владимир и павликян, Новград,

Джулюлница, Чавушкьой, Сливе и мюслим, Стишаров, Лъжене и

павликян, Козар Белене, Червена, Горна Студена и Павли.161

В четирите руско-османски войни между годините 1768 – 1829

помаците и останалите мюсюлмани в свищовско се преселили от селата в

градовете, най-вероятно за по-голяма сигурност. Така в селата делът на

мюсюлманите е бил 35%, а в градовете през 1873 той нараснал на 48%. На

16.08.1877 г., след преминаването на река Дунав от руските войски, бил

превзет град Свищов. По време на военните действия в този район

повечето помаци от селата и градовете се заселили в пределите на

Османската империя. За няколко години броят на мюсюлманите като цяло

в района намалял наполовина.162 Към края на август 1877 г. главните

усилия на русите се насочили към Плевен. Ловеч бил превзет на 22 август.

През целия месец септември Плевен останал свързан с тила чрез пътя

Орхание – София, който бил укрепен. Този район бил сърцевината на

помашкото население. Русите си поставили за цел да откъснат Плевен от

тила, което станало на 11 октомври между Горни и Долни Дъбник

(помашки села). От средата на октомври до средата на ноември руските

сили напредвали в помашкия край.163 На 17 октомври старшина Антонов

със 116 казаци преминал през село Шипково, като два дена след това той

атакувал град Тетевен. Атаката не успяла, тъй като помаците разполагали с

600 пехотинци и 150 кавалеристи. За превземането на града се наложило в

боя да влезе и втори отряд под ръководството на полковник Орлов. Той

бил командир на втора бригада от Втора донска дивизия. Начело на шест

роти, две ескадрона и две оръдия полковник Орлов настъпил по маршрута

Микре-Леседрен-Тетевен. Към отряда на Орлов се присъединил и Баньо

Маринов със 40 руски стрелци. На полесражението помаците оставили

множество боеприпаси и около 200 убити и ранени. На 21 октомври около

3000 помаци с викове “Аллах, Аллах” настъпвали правейки опит да си

възвърнат града. Изплашено българското населението се разбягало към

местността “Каменна плоча”. Там те се събрали с руските войски и дали

упор. На 1 ноември окончателно бил превзет гр. Тетевен,164 а на 12

ноември руските войски на полковник Орлов достигнали до Етрополе.165

По време на военните действия било предизвикано силно изселническо

движение сред мюсюлманското население от Северна България на юг. В

този изселнически поток са въвлечени помаци от Тетевенско, Луковитско,

Белослатинско и др. Много от тях напуснали родните си огнища още в

навечерието на войната. По време на плевенската обсада почти цялото

помашко население, с изключение на с. Тлачене, Врачанско, избягало в

Македония. През 1880 г., т.е. само две години след края на войната, голяма

част от избягалите в Македония помаци започнали да се завръщат в

родните си места в свободното вече Княжество България. Но те заварили

повече от селата си опустошени от военните действия. Потеглили отново

на юг към пределите на днешна Турция, в Лозенградско и Анадола.166 Една

от причините за емигрирането на населението бил натискът на българите,

които целели да купят техните земи или да ги заграбят. Друга причина

било окаяното състояние на джамиите и училищата. По-голямата част от

джамиите били сринати по време на руската офанзива срещу Плевен и

били запазени само тези в селата Градешница, Бяла Слатина и Поповци.

Правителството не им отпускало средства за ремонт и това подтикнало

мюсюлманите да мислят, че в България е дошъл краят на исляма. Не могъл

да им помогне и техният депутат от Плевен в ОНС от 1883 г. Юсуф

Молла.167 По-големи джамии помаците са имали в селата Турски извор (от

1934 г. е Български извор), Орешене, Добревци, Луковит, Торос и

Чомаковци. Също така османски паметници като една чешма, върху която

до 1941 г. стояли османотурски надписи, са били запазени в Български

извор и Орешене. След Освобождението на България е имало проект да се

подготвят учители и да се открие помашко училище в Бяла Слатина.

Независимо от това на много места помаците сами си откривали училища,

които били в много лошо състояние. Те едва се издържали от

мюсюлманските вероизповедни общини.168

Останалата част от помаците, избягали в Македония, се установила там

трайно. Създали нови села като Помаккьой и Йеникьой (Куманско) и

Юмерли (Скопско). Отделни семейства се установили в стари помашки

или смесени села из цяла Македония. Някои от изселниците в този край се

заселили в турски села в Драмско.169

През 1880 г. Убичини споменава, че районът в Ловеч, където живеели

помаците, се наричал “помашка нахия”, но понякога авторите

употребявали и названието “Помаклък”.170 През 1881 г. ловешкият епископ

Натанаил Охридски изпратил мисионери да покръстят помаците, а

правителството отпуснало специални поощрителни средства за целта. Две

години по-късно сред помаците започнали да развиват дейност и

протестантите-евангелисти, а по същото време в Предбалкана пристигнали

суфии изпратени от Истанбул. Набедени, че съдействат на помаците да

емигрират, те били екстрадирани, за да не пречат на започналия процес на

християнизация. В това отношение активна роля играели местните власти,

църквата и училищният инспекторат.171

За християнизирането на помаците през този период някои автори, като

Стоян Михайлов и Бончо Асенов твърдят, че хиляди мюсюлмани по това

време изявили желание да се върнат към своите корени.172 Фактите обаче

говорят друго. В архивни документи, които се намират в Дирекцията на

изповеданията при МВРИ, се споменава само за няколко десетки молби за

приемане на православната вяра. Според тези архивни документи могат да

се разграничат три основни категории желаещи да сменят вярата си.

Първата, най-многобройна група, се състояла от дезертьори от

османската армия. Регистрирани са няколко такива случая от 1880-1882 г.

Това са войници, подофицери, дори и двама офицери, които през този

период са дезертирали от своите части. На дезертьорите се давало

временно местожителство на българска държавна издръжка, докато се

подготвят да приемат християнството. След това те получавали малки

субсидии и други привилегии, докато си намерят работа. Всички

мюсюлмани от тази категория са приели християнството в София под

личния надзор на софийския митрополит Милетий.

Другата група се състояла от малолетни деца, които по време на Руско-

османската война от 1877-1878 г. са били изгубени или изоставени от

родителите си. Те са били покръствани и настанявани в български

семейства. Тук влизат и деца, останали сираци през войната.173

Третата група, която БПЦ искала да приобщи към православието се

състояла от помаци. През 1880-1881 г. в диоцеза на Ловешката епархия

зачестили случаите на приемането на християнството от отделни лица.

Причините за това били различни. Някои от тях приемали християнството

поради финансовите си затруднения. В началото правителството приело

акта на покръстването с голямо удовлетворение и отпускало финансови

средства. Но на заседанието си от 01.09.1881 г. Министерският съвет приел

решение да не се дават никакви парични помощи на частни лица помаци,

пожелали да се покръстят, а такава помощ да не се отказва на турски

фамилии, решили да станат християни. Другата причина, поради която

помаците изявявали желание да се покръстят, е свързана със смесените

бракове. Такъв бил например случаят с някой си Халил Мустафов от с.

Торос, Ловешко. Преди войната той избягал със съпругата си в Турция.

След като положението се успокоило, те се завърнали в България.

Съседите българи отвлекли съпругата му и заявили, че няма да му я

върнат, докато не смени вярата си. Така той се принудил на 08.01.1881 г.

да подаде молба за “доброволното” си преминаване към християнството.

Оглавяваната от БПЦ мисия за покръстване на помаците непосредствено

след войната заглъхнала по различни причини от външно и вътрешно

естество.174

След тригодишен период, през който не се предприемали никакви

мерки за покръстване, отделни доброволци понякога се решавали на този

акт, но те не били толкова многобройни, за да се разглеждат като

тенденция. От 1878 г. до 1888 г. преминалите към православието

мюсюлмани били общо 1811 души и 102-ма неустановени. Мнозина от

мюсюлманите, приели православието, били от Видинска и Врачанска

епархия – 1505 души. Там турците били малцинство, а помаци почти

нямало. Може да се предположи, че тук става въпрос за цигани

мюсюлмани. За отбелязване е също така, че в Ловешка епархия, за която

някои съвременни автори смятат, че непосредствено след войната е

съществувало масово движение за отказ от исляма, всъщност са били

регистрирани само 85 такива случая. Останалите 263 души приели

православието, са били от Софийска епархия – 56, Доростолско-Червенска

епархия – 18, Варненско-Преславска епархия – 18, Самоковска епархия –

39, Сливенска епархия – 16, Старозагорска епархия – 14. От тях имало и

неустановени по религия, които били съответно от Търновска епархия – 62

и от Пловдивска епархия – 40. Не е изключено между тях да е имало

приели православието помаци и турци, но това вероятно са били отделни

единици. По-голяма е вероятността да са били мюсюлмани от цигански

произход, тъй като във всички изброени епархии помаци почти нямало, а

турците са били малцинство.175

Според Васил Миков до 1878 г. етнодемографското състояние на

помаците от Тетевенския и Луковитския край може да се определи по

следния начин: чисто помашки били селата Помашка Лешница, Галата,

Градешница, Български извор, Блъсничево, Орешене и Добревци. Села, в

които помаците са били повече от половината са: Петревяне, Луковит,

Беленци, Роман, Дъбяне, Рупци, Радомирци, Торос, Джурилово, Кукувец,

Веселец и Ъсен. В третата група с по-малко помашко население са селата

Видраре, Лесидрен, Малка Бресница, Голяма Железна, Ъглен, Девенци,

Дерманци, Ракита, Садовец, Тодоричане, Долни Дъбник, Горни Дъбник,

Червен бряг, Карлуково, Крушевица, Кнежа, Горна Митрополия, Долна

Митрополия, Катунец, Сопод, Драгулин дол, Пещерна и Угърчин.176

Селата от Белослатинска област, в които по време на Османското

владичество помаците са съставлявали повече от половината от

населението или са били наравно с броя на българите са следните: Бресте,

Горник, Сухарче, Чомаковци, Еница, Тлачене, Буковец, Кумарево,

Бъркачево, Попица и Бяла Слатина. По-малко помаци е имало в Койнаре,

Глава, Леница и Търнак, а съвсем малко са били в Борован. Помаците в

селата с преобладаващо българско население са били преселници от края

на XVIII в. или от началото на XIX в. Бяла Слатина по време на османската

власт била в по-голямата си степен помашка. Тук помашките къщи са били

повече от 100 – 150, докато българските наброявали 10-15. В Бяла Слатина

към 1893 г. помаците са били 797 души, като повечето от тях по-късно са

се изселили в Османската империя. Плодородните земи и евтините

помашки къщи били закупени или заграбени от българите, дошли от

южните села на Белослатинската околия. След 1921 г. тук се заселили и

българи от Западните покрайнини. Според данните от преброяването през

1881 г. помаците в Белослатинско са били 4080 души, а през 1892-1893 г.

броят им спаднал на 3012.177

След Руско-османската война от 1877-1878 г. и образуването на

българската държава се създават условия за масово изселване на

мюсюлманите и от Севлиевско – както от старите юрушки села, така и от

старите помашки села като Богато (Богатово), Дамяново, Добромирка,

Хирова, Кормянско и Сопот. Българите се установили в повечето от тях,

докато другите села си останали пусти. Такова било селото Сопот, което

повече никога не се е възстановило от изселването. В някои от старите

юрушки села днес можем да срещнем турски жители, но те са твърде

малко, както това беше установено през 1990 г. Така например в Адилер

(днес Идилево) и в Малкочлар (днес Буря) живеят няколко турски

семейства, в Акънджълар (Петко Славейково) има 60% турско население, в

Севлиево живеят общо повече от 22 хил. души като турските семейства са

няколко. Помашкото население в Севлиевско в годините след войната

постепенно намалявало вследствие на изселванията, като през 1873 г. общо

мюсюлманите са били 38% от населението в района или 2350 души, през

1887 г. те са били 12% или 1035 души, а през 1900 г. – 8% или общо 895

души.178 За разлика от тях обаче през периода 1887 – 1934 г. в Свищовско

имало леко увеличение на мюсюлманското население, но през същия

период българите бързо увеличили броя си, а след 1944 г. това става с още

по-бързи темпове.179

През 1881 г. общият брой на помаците в Княжество България е 7390

души, като в Ловешко те били 4717 души, в Плевенско – 1872 души, в

Орханийско (Ботевградско) – 589 души и в Севлиевско – 212 души.

Изселванията на помаците от Княжество България продължило и през 1900

г.180 Преброяването от 1910 г. показва присъствието на помаци в твърде

голям брой села. Те наброявали по десет или по-малко души. Не е ясно

обаче дали тук става въпрос за цигани или за помаци, превърнали се в

скитници.181 През 1926 г. в Белослатинско, Тетевенско и Луковитско е

имало общо 3054 помаци, а в останалите райони на Северна България те

вече се били изселили.182

След 06.09.1885 г., когато Княжество Българя се обединява с Източна

Румелия, помаците от Рупчоско също започнали да се преселват в Гърция

и Македония и основали села като Хамидие и Султание в Драмска каза,

Солунски вилает.183 По това време започнали да се изселват и помаците от

чепинските села. Например за периода 1885-1887 г. от Баня в Османската

империя са заминали 100 семейства, а от Лъжене – 50 семейства. Десет

години по-късно Стойо Шишков съобщава, че от чисто помашко село Баня

е станало смесено село, а в Лъжене (днес от Велинград) помаците

значително намалели. По това време изселвания имало и в другите

чепински села с изключение на Корова (Драгиново).184 По статистически

данни от преброяването на населението през 1893 г. в Рупчос, тогава

самостоятелна околия, са живеели 7641 помаци, от тях до края на 1894 г.

са се изселили общо 3689 души. През 1900 г. само в Широка лъка, където е

имало близо 105 помашки домакинства, не е останало нито едно

семейство.185

В бабечанските колиби, които били на българска територия,

българското правителство въвело административен ред едва след

Съединението, като била създадена нова селска община, наречена Флорово

(днес с. Цветино), всички жители на която били помаци.186 До 90-те години

на XIX в. те нито плащали данъци, нито пращали войници да служат в

българската войска. През 1868 г. османската власт успяла да им наложи

един минимален данък и със сила принуждавала населението да изпраща

войници. Бабечаните са били известни и със своите набези, които

извършили предимно в разположените в низините българските села, но те

намалели след като от страна на българското правителство се взели мерки.

Първоначално бил направен опит по мирен начин да се въдвори ред, но

бабечаните посрещнали българските стражари с пушки в ръце.187

Безредиците в бабечанските колиби продължили до 1903 г. През тази

година цяла рота от българската армия завзела колибите и установила

редовна власт. Помаците оказали въоръжена съпротива, но били пръснати

от войската из балкана. Главният подбудител Туберюоглу бил убит, а

главатарите – братята Руневи, избягали в Османската империя.188

В българските части на Родопите след Съединението започнало

изграждането на пътища. По долината на р. Чая (Асеница) в началото на

ХХ в. било прокарано шосе до Чепеларе. Селищата в басейна на реките

Стара река и Елидере (Чепинското корито) били свързани с долината на р.

Марица. Тези пътища улеснили експлоатацията на горите в северните

склонове на Родопите. Започнало все по усилено изсичане и извозване на

дървен материал, катран, борина и др.189

През 1896 г. в Ахъ-Челебийско е създаден комитет, чиято

първоначална цел била завоюването на останалата част от Родопите

попаднала под османска власт.190 Революционната дейност обаче се

активизирала през септември 1899 г., когато Ахъ-Челебийският район

преминал към Върховния комитет, създаден на 23.10.1893 г. в София. За

седалище на комитета в Родопите било обявено Чепеларе, а за началник

бил избран Вълчо Сарафов. Той често преминавал със своята чета в

османската част на област Ахъ-Челеби. Смъртта си обаче не намерил в

сражение, а от ръката на своя най-добър приятел и най-доверено лице –

кахведжията Георги Марков. Той го убил заради комитското злато, което

било заграбено от първенци –помаци и наброявало 4324 златни лири. След

убийството на Вълчо Сарафов бил екзекутиран и неговият палач Георги

Марков.191

На мястото на Вълчо Сарафов застанал Константин Антонов от Стара

Загора, който решил да приеме името на предшественика си. Първият удар

на Вълчо Антонов е прицелен в Салих паша, местен помак от с. Смилян.

През пролетта на 1901 г. Вълчо Антонов пратил една чета, предвождана от

най-верния му пълководец Даракчията над с. Пещера, където се очаквало

да мине Салих паша на връщане от Пашмаклъ (днес Смолян). Салих паша

бил навреме предупреден и опитът да го убият се провалил. На 10 май

втора чета от 15 души причакала известния големец, но тогава той се бил

отказал от пътуването и изпратил на свое място хаджи Нури. И вместо

него, под куршумите на комитите попаднал неговият пратеник.

Последвали арести и нападенията срещу Салих паша били осуетени. Не

минало и месец и на 28.08.1901 г. през нощта Вълчо Антонов предприел

нападение срещу друг помашки първенец – хаджи Салих от с. Райково.

Четата под командването на Даракчията пробила дебелите стени на конака

с динамит и влязла вътре. хаджи Салих се скрил зад чували с вълна. Успял

да се спаси като негов аргатин духнал през дулото на празната си пушка.

Така хората на Вълчо Антонов помислили, че идва редовна османска

войска. Те прекратили нападението и се оттеглили. След около месец

Вълчо Антонов предприел трета подобна акция срещу друг помашки

първенец на име Хюсеин паша, известен още като Кочоглу, който живеел в

с. Енуздере (днес Елховец, Смолянско). Разликата между двете нападения

била само в това, че този път Вълчо Антонов решил сам да ръководи

операцията. До Енуздере четата стигнала незабелязано. След като се

стъмнило, тя нападнала селото и конака. В престрелката Вълчо Антонов

бил ранен, което предизвикало постепенното изтегляне на четата. Към

изгрев слънце тя се озовала на Тузбурун (днес Могилица). Тук четниците

се натъкнала на един помак от същото село, който заедно със съселяните

си бил изпратен да пази селото от комити. На границата Вълчо Антонов

вместо да му благодари, че ги е извел, наредил да го убият. На българска

територия комитите се натъкнали на двама кираджии помаци, които по

заповед на Вълчо Антонов също били убити, уж за отмъщение. Комитите

не смятали помаците за българи, а за турци заради тяхната религиозна

принадлежност и поради това предприемали срещу тях подобни

действия.192

По късно командването на комитета преминало в ръцете на Пейо

Шишков. Той продължил политиката на предишните двама предводители

– Вълчо Сарафов и Вълчо Антонов. Шишков не взел участие в

Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. уж поради липса на

оръжие. На два пъти през 1905 г. комитите се опитали да оберат известния

със своето богатство буховски феодал хаджи Хасан. Акциите им

продължили и по време на Балканската война (1912-1913 г.)193 С тези си

действия те принудили голяма част от населението на Ахъ-Челебийския

район да се изсели на юг в Гърция и на територията на днешна Турция.194

Помаците останали на територията наОсманската империя след подписването на Берлинския

договор от 01.07.1878 г.

След Берлинския договор търговските връзки между Източна Румелия

и Османската империя се осъществявали свободно. Родопските овчари от

селата по северните склонове на Родопите безпрепятствено закарвали

своите стада на зимуване в Беломорска Тракия. Също така свободно се

изнасяли и изделията на занаятчиите от Ахъ-Челебийско (главно шаяци и

аби) на пазарите в Пловдив, Хасково, Пазарджик и други градове на

Северна Тракия. След Съединението на Източна Румелия и Княжество

България положението на населението в Родопите се усложнило и в

икономическо отношение. Границата между България и Османската

империя била пречка за търговския обмен на населението от централните,

южните и западните райони на Родопите и Северна Тракия. Овчарите от

българската част на Родопите изгубили право на свободен и

безпрепятствен достъп до топлите беломорски полета. Това довело до

упадък на овцевъдството, а във връзка с това и до упадъка на

абаджийството в чепинското корито и в долината на р. Чая (Асеница).

Стопанският живот на населението от долината на р. Арда и Западните

Родопи се насочил почти изцяло към Беломорието. В края на ХІХ в. и в

началото на ХХ в. голям икономически напредък постигнали градовете

Гюмюрджина и Ксанти, а в Източна Македония – Драма и Серес. До

известна степен това се дължало на бързото проникване в Родопите на

новата и доходна тютюнева култура, която дала тласък на стопанския

обмен между родопското население и приморските земи. Били построени

пътища от Одринска Тракия до Централните Родопи и Беломорието и ж.п.

линии от Дедеагач през Гюмюрджина, Ксанти, Драма, Серес до Солун. В

Пашмаклъ (Смолян), Палас (Рудозем), Дьовлен (Девин), Егридере

(Ардино) били струпани военни гарнизони и др.195

Общият брой на изселилите се от българските земи мюсюлмани през

периода от 1878 до 1912 г. бил 350 хиляди души (турци, помаци, татари и

черкези).196 В Източна Тракия помаците преселници били предимно от

Северна България. Така например още през 1878 г. помаци от Ловешко

основали нови села в Бунархисар – Пурялий и Тузаклий. Отначало в тях

живеели само помаци, но впоследствие се настанили и други мюсюлмани,

изселници от България. От пътеписите на Васил Кънчов, обнародвани през

1899 г., се установява, че в околностите на Бурса също имало множество

помаци и бошнаци. Помаци и бошнаци имало и в каза Михалич. Също така

се установява, че помаци живеели и по северното крайбрежие на

Мраморно море. Всички те са се преселили след войната от 1878 г., когато

османците загубили голяма част от владенията си на Балканския

полуостров.197

В Одрински вилает по това време помаци живеели в селата:

Димотишка каза: Кулели Бургас.

Ортакьойска каза: Дотлу.

Узункюприйска каза: Бейкьой, Хасан бунар, Султан, Талишман,

Турнаджък, Куртбей, Павлово, Мандра, Кестамбол, Сазлъ-Малкоч и

Кадикьой.

Бабаескийска каза: Козбунар, Мандра, Катранджа, Бурнусус и

Наимкьой.

Софулийска каза: Мерикос, Хебилево, Хаджиюрен, Кутруджа, Мукада,

Семербуруни няколко къщи в българското село Малък Дервент.

Еноска каза: Султаница и гр. Енос.

Кешанска каза: Тодорич, Акъджа и Курткьой.

Хайреболска каза: Шолгам, Черказмуселим, Баткън, Правчас,

Данъшман, Попкой и Перин чешме.

Гюмюрджинска каза: Терзйорен, Ададере, Гердеме, Чалаблъ, Мусево,

Балдъран, Ешекдере, Казлач, Айлъка, Йени-махала, Кирково, Ортакчи,

Сърпдере, Данъкчи, Ипдере, Арабаджикьой, Долно Капиново, Горно

Капиново, Чакалово, Текедере, Баладжа, Коюндере, Каинчукур, Йеникьой,

Юваджалъ, Керезли, Петмеза, Гюрлюк, Коюолу, Къркма, Кузрен,

Кованлък, Янево и Пъндък.

Ксантийска каза: Ясъйорен, Алмалъ, Окманйери, Сениково, Кетенлик и

Сандевица.

Егридерийска каза: Хамбардере, Река, Бозва, Балъккьой, Берово,

Давудево, Бостан, Вълканово, Долашър, Лъджа, Лесково, Синково,

Козлуджа, Ахрянкьой, Алмали, Сърткьой, Менекше, Терзикьой, Ховазли,

Вълчово, Трева, Лесичен, Ерекли и Юрпек.

Даръдерийска каза: Даръдере, Узундере, Долен, Гюнели, Тикла,

Саръкъз, Самлар, Макмулар, Елехча, Ерма река, Аламовци, Сарияр, Бани,

Мемково, Жувнци, Алмали, Угурли, Буково, Шахин, Шаренка, Циганско,

Долня, Барата, Сениково, Суюджик и Караалан.

Ахъ-Челебийска каза: Пашмакли, Аламидере, Арда, Буюкдере, Горен и

Долен Палас, Виюво, Влахово, Вълканово, Гьокчебунар, Демирджик,

Кирезли, Козлуджа, Кокалич, Кючюкдере, Мочур, Муставчово, Пашевик,

Петково, Пъндажък, Горно Райково, Смилян, Союджик, Текир, Топукли,

Тозбурун, Търън, Фъндажък, Хасанково, Чамлъджа, Чангърдере и

Енуздере.

Рупчоска каза: Тъмръш, Черешово, Осиково, Петвар, Чуреково,

Михалково, Чиликли, Селча, Лъково, Брезен, Беден, Дьовлен, Аланджиево,

Касък, Доспат, Гюмюшдере, Барутин, Чавдар махала, Каинчалъ, Карадере,

Дерилери, Наипли, Дюсюкдере, Кестенджик, Айгърдере, Триград, Балабан,

Настън, Мугла и Катранчукур.198

В Македония Руско-османската война от 1877-78 г. не предизвикала

изселвания на мюсюлманското население. Областите останали далеч от

военните действия. Отделни семейства от Северна България се установили

в помашки или смесени селища из цялата Македония. След Съединението

на 06.09.1885 г. на Източна Румелия и Княжество България, Македония

приела заселници и от Родопската област.

През 80-те и 90-те години на XIX в. исторически, етнографски и

статистически изследвания на този район са правили хърватинът Веркович

и българинът Васил Кънчов. Веркович е автор на “Топографски-

етнографски очерк” за Македония, който бил издаден в Санкт Петербург

през 1886 г.199

Васил Кънчов започнал да събира своите материали през 1893 г.,

когато бил избран от Екзархията в Истанбул за главен инспектор на

българските училища в Европейската част на Османската империя. Тази

длъжност той изпълнявал четири години, след което върху него ляга

подозрението на османските власти, че действията му са в разрез с

интересите на империята. От друга страна между Екзархията и

управляващите среди в София се появили разногласия и Васил Кънчов

станал обект на критика и недоволство. При това положение въпреки

несъгласието на Екзархията, той бил принуден да си подаде оставката и

към края на 1897 г. да се завърне в България200

Според Веркович в Солунския вилает помаците са живеели в следните

кази:

Неврокопска (Гоце Делчевска) – 96 села (3434 домакинства), Драмска –

8 села (425 домакинства), Правешка – 8 села (840 домакинства), Слунска –

1 село (186 домакинства), Могленска нахия – Енидже Вардарска каза – 20

села (1725 домакинства), Авренско – Кукушка каза – 10 села (1700

домакинства), Велешка - 20 села (1111 домакинства), Тиквешка - 32 села

(6336 домакинства), Струмешка - 21 села (1817 домакинства).

В Скопски вилает – Радовишка – 11 села (845 домакинства),

Малешевска - 2 села (643 домакинства), Тетовска - 69 села (2120

домакинства), Кочанска - 17 села (1008 домакинства), Щипска - 1 село

(1095 домакинства) и Скопска – 44 села (2911 домакинства).

В Битолски вилает – Битолска каза - 52 села (2190 домакинства),

Охридска – 13 села (577 домакинства), Кичевска – 25 села (1636

домакинства), Прилепска – 22 села (1731 домакинства), Гевренска – 19

села (1253 домакинства), Дебърска – 55 села (2398 домакинства) и

Костурска – 17 села (1127 домакинства).201

Според Васил Кънчов в Демирхисарска каза имало едно помашко село

– Палмиш, което се намирало на границата между Беласица планина и

Кара даа. В Петричка каза имало пет помашки села – Будиница, Слимница,

Моровци, Каменци и Брезница. Помаците в Петричка каза живеели в

Малешевските планини и били част от малешевските помаци. От общо пет

села, влизащи в Петричката каза, трите са били чисто помашки, а двете –

смесени. Общо мюсюлманите от цялата каза имали 14 джамии, 4

месджида, 1 теке, 1 тюрбе, 3 медресета и 10 държавни училища. В

Мелнишка каза имало само едно помашко село – Градешница, а в казата

Горна Джумая помаците обитавали две села в подножието на Рила планина

– Осеново и Церово, едно в покрайнините на Влахина планина – Крупник

и едно на десния бряк на река Струма – Симитлия. Те служели като

свръзка на разложките с малашевските помаци и съставлявали

незначителна част от цялото население на казата. В културно отношение

били изостанали, подобно на българите по онова време, но в

икономически били добре.202

В Неврокопска каза в с. Осиково помаците били дърводелци – цепели

дъски, правели шиници, вили, лопати и пр. В Скребетно се занимавали

главно с кираджийство – пренасяли стоки от пазарите в селата. В Долян се

изработвали кебета и аби, които били дебели и широки и можели да се

използват за постелки и завивки. Предлагали са се в големи количества в

Серския и Драмския санджак, както и в Одринския вилает. Тъкали се и

обикновени килими. Мнозина се препитавали и с кираджийство. И в други

села около с. Долян се изработвали кебета и аби, но по пазарите ги

продавали доленчани.

Областта Чеч е планинска и труднопроходима. Тя се простира главно

по левия бряг на р. Места и стига на запад до р. Рата, на север и северизток

Крушевата планина я дели от Ахъ - Челеби и Султанери. На юг

Ксантийската планина я деляла от турското население в Ксантийско. Само

една малка част от Чечко е разположена по десния бряг на р. Места близо

до реката. Цялото население около реката е било смесено – помаци и

българи. На север преобладавали българите, а по средата и на юг –

помаците. В Чечко имало повече от 60 села с помаци. В административно

отношение областта била разделена на три части. Най-голямата част

спадала към Неврокопска каза, една малка част по левия бряг на реката

била в Одрински вилает, а останалата част по десния бряг на р. Места,

била към Драмска каза.

Населението се подчинявало на своите първенци във всичко. В

Неврокопския Чеч начело стояла една стара аристократична фамилия от с.

Осойница. Управителят на Чеч през 90-те години на ХIХ в. се казвал Али

паша. Той бил на 70 години и имал неограничена власт над повече от 40

села. Всички спорове се решавали от него. Той биел, затварял и налагал

всякакви наказания, които се приемали без задръжки. През неговата област

търговците пътували безопасно. Ако някой пътник претърпявал от обир,

Али паша бил длъжен на часа да го обезщети парично и тогава тежко и

горко на разобличения крадец. По тази причина кражбите били рядкост. В

къщата на Али паша имало отделни стаи за гости и те били гощавани

богато. Като цяло в околността гостоприемството било на почит. Всяко

село си имало отделна къща, където се посрещали чужденци и гости. Тези

къщи си имали свое имущество, от което се издържали. Богатите къщи си

имали отделни стаи за гости. Али паша събирал данък от хората и го

предавал на правителството. Налозите обаче били ниски. Освен това той

събирал и рекрути за войската. Али паша бил главният управник, а всяко

село си имало коджабашия, който се занимавал със селските работи.

Населението в Чеч се препитавало със скотовъдство и пчеларство. На

второ място стояло земеделието и тъкачеството. Много развито било също

и ловджийството. Храната не им достигала и те си набавяли нужното от

Драмско и Серско. Пчеларството също било на почит. Във всяко село

имало кошери и медът замествал захарта, а восъкът се продавал в Драмско

и Серско и носел високи доходи на населението. В долината сеели ръж,

ечемик, овес, а в по ниските места – ечемик и по-рядко – лозя. А по

планините пасели главно овце и кози, които били основният поминък на

населението.

В много селища се изработвали аби и шаяци, които се продавали на по-

далечни пазари от тези, където ходели доленчани. В село Ващица се

провеждал панаир и там се продавали главно стоки произведени от

помаци. В този район се добивал и дървен материал, който също носел

добри доходи на цели села като Жижево, Кочан, Марульово и Дебрен. Тук

освен това се изработвали за продан гребени от рогове. Село Пепеляш

било прочуто със своите зурни. Чечките помаци се отнасяли горделиво

към българите. В селата им се играели хора, като мъжете се хващали

отделно от жените. Борбите и надбягванията били на почит сред всички

неврокопски помаци и победителите получавали големи награди. Тези

състезания се организирали главно по време на байрями и на сватби. В

село Борово имало две джамии и един мектеб. Покрай р. Места

населението от селото обработвало тютюн. Освен в с. Борово и в други

села покрай реката се отглеждал тютюн. Село Осеница се намирало край

Тисовската река на два часа път от вливането ú в река Места. Това селище

било седалище на чечкия първенец Али паша и на цялата му фамилия. Там

имало две джамии и един мектеб. Правели се много аби и шаеци.

Обработвало се е и малко земя. Жителите се занимавали предимно със

скотовъдство Село Вощица или Ощица се намирало на река Рата на два

часа от мястото на вливането ù в р. Места. Там също се изработвали аби и

шаеци. На 26 октомври ставал традиционният панаир, наречен Дере

панаир. Тук цялото чечко население продавало своите аби и шаеци на

външни търговци и закупували от тях бакалски стоки. Тисово, което се

намирало покрай Тисовската река, на четири часа югоизток от с. Борово,

било най-голямото село в Чечко. Тук се провеждал еженеделен панаир и се

обработвали лозя. Долината на Тисовската река била плодородна. Имало

много абаджии, които работели по околните села.203

Град Мехомия ( днес град Разлог) бил център на разложкия район. Той

станал град след Руско-османската война от 1877-1878 г. Главната причина

Банско да не бъде обявен за център е, че за разлика от него в Мехомия

живеели помаци. В град Мехомия имало 820 къщи, от които 300 били

помашки, 516 български и 5 влашки. Това селище не се отличавало с по-

добър изглед от град Банско. Помаците притежавали много гори и в

миналото имали право на много земя. В града били издигнати две кули,

високи около 20-25 метра. През османския период тук отношенията между

помаците и българите не били дружелюбни. Но след Руско-османската

война от 1877-1878 г. помаците вече не можели да оказват натиск върху

българите въпреки че продължавали да се държат надменно.

След Кресненско-Разложкото въстание в село Баня помашкото

население намаляло. В село Белица имало 500 къщи, от които 100 били

помашки. В Якоруда имало 730 къщи и 354 били на помаци. Помаците,

които живеели тук, били миролюбиви, но якорудчани много страдали от

набезите на бабичани, които били техни съседи. В село Бачево имало 250

къщи, от които 130 били помашки.204

Територията, която обитавали бабечаните, се намирала в Западните

Родопи и граничела с Доспатско, Чепинско (дн. Велинградско) и Разложко.

Наименованието им е родствено с едно от названията на богомилите,

обитавали районите в близост до тях, а именно – бабуни.205 В района имало

само едно централно селище – Бабек и няколко колиби с около 3000 къщи

и население 15-20 хил. души.206 Те се делели на 32 части, които носели

различни имена, като Аврамови колиби, Юнузови колиби и др. Всяка част

си имала коджабашия. Бабечаните били добре въоръжени. Занимавали се

главно с лов и скотовъдство, правели също и катран. До 1883 г. Бабек е

управляван от фамилията на Яшар ефенди, но след като той починал,

синовете му не били в състояние да наложат влиянието си над

населението.207 Според Сан-Стефанския мирен договор цялото краище

Бабек станало българска територия, но според Берлинския договор то се

разделило на две части. Южната останала в Османската империя, а

северната с намиращата се в нея колибарски поселения, била предадена на

Източна Румелия.208 Бабечани не работели през празничните дни, играели

хора, а през Рамазана в някои от колибарските поселения се налагало да

ходят ходжи за да им отслужват молитвите. Те знаели, че не са неверници

и повечето се задоволявали с това.209 Някой от фамилните им имена не са

типични за изповядващите исляма, но затова пък личните им имена били

мюсюлмански.210

Общият брой на помашките села от Солунския вилает през 90-те

години на XIX в. бил:

Серски санджак – Серска каза – Йеникьой. Демирхисарска каза –

Палмеш. Петричка каза – Брезница, Сливница, Моравици. Мелнишка каза

– Ново село, Грънчар, Градешница. Горно Джумайска каза – Осеново,

Церово, Бачиново, Симитли, Крупник, Симитлийски чифлик. Разложска

каза – Мехомия, Белица, Якоруда, Бачево, Добринище, Баня, Бабек.

Неврокопска каза – Теплен, Беслен, Кашица, Ракищен, Лозна, Вълково,

Брезница, Корница, Лъжница, Филипово, Буково, Рибново, Циропол,

Осиково, Скребатно, Горно Дряново, Орешово, Долно Дряново, Долян,

Сатовча, Плетена, Дъбница, Фустаня, Блатен, Крушово, Дебрен, Фърбово,

Боболин, Манастир, Слащен, Вълкосел, Бръщен, Витово, Избища,

Туховища, Горешево, Крабул, Борово, Попово, Владиково, Граждел,

Съртчан, Глум, Колюш, Росилово, Любен, Борен, Осеница, Ловчища,

Прибойна, Дъблен, Малошийца, Стирен, Шурдилово, Колярба, Добрежъл,

Калгово, Кочан, Тисово, Бархово, Жижево, Любча, Марулево, Буган,

Вердженица, Долна Лакавица, Страни, Барщен, Костен, Вощица, Осина,

Перух и Рашово.

Драмски санджак – Драмска каза – Ескикьой, Боболец, Сидерево,

Пепеляш, Джирновица, Крапица, Тифута, Тиклево, Драгища, Левотин,

Загорич, Козлукьой, Лишен, Пасрево, Халван, Балабан, Калово, Горуново,

Чора, Кътън, Пелпан, Краново, Чернягово, Радибош, Бакова, Черешово,

Бичово, Лещен, Конищан. Правешка каза – Кучкар. Кавалска каза – Ески

кавала, Корита, Кокала, Кънали и Пренчово.

Солунски санджак – Йенидже Вардарска каза – Фущани, Терстеник,

Рониславци, Габровци, Кожушани, Перледово, Новоселци, Страища,

Продом, Гостолюби, Слатино, Севрели, Порово, Рожени, Кавиняни.

Воденска каза – Манастир, Църнишево, Прибъдище, Струпино, Тресино,

Сботско, Костурчани, Родино, Драгоманци, Поляни, Бизово, Кронцелово,

Джедит, Кърладово. Тиквешка каза – Кафадарци, Ватоша, Неготино,

Глишик, Марена, Манастирец, Дряново, Бухля, Страмашево, Сирково,

Росоман, Крушовица, Сопот, Турска курия, Криволак, Тремник, Пърждево,

Бесвища, Барево, Вешие, Долни Дисан, Дамяник, Пепелища, Войшанци,

Бистренци, Дублино, Корешница. Дойранска каза – Долно Горбасово,

Горно Горбасово. Велешка каза – Ваничани, Долни Врановци, Горно

Оризаре, Долно Оризаре и Мелница.211

Според Васил Кънчов от Разлог до прохода Предела помаците живеели

в долината на река Струма. В самия проход помашки села били Осеново и

Церово. На юг, по десния бряг на река Струма, живеели помаци в целия

западен дял на Кресненската клисура. Главно село в този район било село

Крупник, а при изхода на клисурата имало помаци в още 5 села.

В долината на Брегалница имало три помашки поселения. Първото

било в Малашево и се състояло от селата Пехчево, Берово и Ратово. На

север се намирало по-многобройно помашко поселение – в Пиянец със

средище Царево село. Освен в него помаци и в още пет села. В Куманово и

Скопско е имало по едно помашко село, обитавани от преселници от

Княжество България – Помаккой и Юмерли. В Щипско също имало едно

помашко село – Мушанци. Малка помашка група живеела в Беласица

планина, около прохода Дова тепе. В Серско поле до р.Струма на път за

Солун било разположено помашкото село Йеникьой, жителите на което се

заселили през 90-те години на XIX в. от Ловешко. 212

В горепосоченото село Пехчево, разположено в полите на Влахина

планина до един малък приток на име Кадънка, имало три джамии и една

църква. В селото ставал пазар и се търгувало главно с месни произведения.

В Царево село имало една джамия и един мектеб и всяка събота там също

ставал пазар.

В източните склонове на Кошуница планина помаци се срещали в

селата Пренджово, Къналъ и в още 15 села.

Около Шар планина в няколко района живеели торбешите. Най-

многобройни били дебърските. Те образували три отделни групи, като най-

голямата били на югозапад от град Дебър и населявала гребена на

планинската верига, разделяща коритото на Черни Дим от коритото на

Девол. Тази торбешка група заемала земи чак до Охридското езеро. В нея

влизали 4 чисто торбешки и 11 смесени с българи села. Чисто торбешки

села били: Требища, Голямо и Малко Острени и Ябланица. В Охридската

част се намирали селата Охтиси, Подгорци, Бороец и Лабунишча –

всичките смесени с българи. Съвсем отделно стояло с. Райца, което било

още по на юг. То се намирало в Албания, но административно се водело

към Охридска каза. По това време торбешите много притеснявали

българите и ги принуждавали да се изселват. Втората група торбеши

живеела в местността Жупа на югоизток от гр. Дебър. Тя се състояла от

четири чисто торбешки села и от пет смесени с българи села. Третата

обхващала високите части на планината Кърчин, на североизток от гр.

Дебър като в нея влизала и част от местността Мала Река и достигала до

река Радика, където се намирали двете села Янче и Могорче. Тук имало

осем чисто торбешки села и четири смесени с българи села. Средище на

тези селища било село Жерковица. В Горни Полог, Тетовска каза имало

още три торбешки села, разположени в полите на Шар планина на път от

Гостивар за Тетово. Близо до Гостивар се простирало село Враньовци, а

след него – Еловяне и малкото село Урвич.

Друга голяма група торбеши живеели в Скопска каза. Селата им били

шест на брой, чийто жители били преселници от Дебърско. Към тази група

спадало и село Горно Враньовци, Велишка каза.

Вън от пределите на Македония в Призренска каза имало една голяма

група. Тя населявала местността Гора, по горното течение на река Люма в

западните склонове на Шар планина. Там били разположени 42 горански

села. Жителите им се занимавали предимно с бозаджийство и обикаляли

целия Балкански полуостров, за да търгуват.

Аповците се делили на две групи. Едните заемали Горно Кичово с

чисто аповските села Сърбица, Бачища, Горна и Долна Стрегомища,

Цъвивци. Само Прека било със смесено население. Всички села били

разположени покрай стария път от Кичево за Тетово и Скопие. Втората

група обитавала Долно Кичево. В нея влизали аповците от самото градче

Кичево и от селата Сърбяне, Лисичани, Прегово, Пласница, Крушица,

Челопеч и Требино. Освен тях, в село Модрища имало седем аповски

домакинства, а другите били български. 213

В Костурска каза се наброявали 14 торбешки села. Само едно от тях –

Жервен било отделено и се намирало на север от Костур в местността

Кореща. Другите 13 били разположени на югозапад от Костур в

местността Несрам и с изключение на три, сред жителите на останалите

имало и българи.214

През XIX в. търговците от планинските краища на Западна Македония

– Тетовско, Дебърско, Кичевско и Костурско насочвали своите

гурбетчийски маршрути повече към Сърбия, а от Източна Македония –

към България.215

В Прилепска каза имало една малка група състояща се от три села –

Дебреще , Пещалево и Лажене , в последното от които живеели и българи.

Тези села се намирали в Барбарос планина.

В Горна Преспа, Битолска каза, имало също една малка група от

торбеши. Имало ги и в околийското градче Ресен, както и в селата

Съподско, Лахии, Царедвор, Дърмен, Подмочане и Козяк. Последните две

били със смесено население, като в първото живеели и българи, а във

второто – албанци. Към тази група спадало и торбешкото село Буково,

разположено между Преспа и Охрид, чието население също било смесено с

албанци.

Значителна била тиквешката помашка общност. В Тиквеш помаците

съставлявали три отделни групи. Най-голямата заемала плодородните

части от Тиквеш по десния бряг на река Вардар с център Кавадарци и с

големи помашки села около него. Втората група обхващала няколко

големи села по левия бряг на река Вардар, а третата се вмествала в тясната

ивица по десния бряг на река Църна с главно село Дряново, на пътя между

Тиквеш и Прилеп. Общо помашките села били 27 и съставлявали

половината от населението на Тиквеш. В повечето от тях имало и българи,

които работели като ратаи и им обработвали земята. В Тиквеш сред

помаците имало големи земевладелци – бегове и аги. Предполага се, че

това са потомци на местни боляри, които приели исляма, за да запазят

владенията си.

Друга голяма група са мегленските помаци. Местността Меглен

обхваща плодородната котловина между Нидже планина и Кожух планина.

Тя е оросявана от много притоци, които се спускат от двете планини и

образуват река Меглешница. В низината били разположени общо 49 села,

като 13 от тях – в планината и били български , четири били турски, а

другите – или чисто помашки или смесени с българи, които навсякъде

били малцинство. Към тази група спадало и влашкото мюсюлманско село

Нъте. Мегленските помаци били фанатици и не позволявали да се градят

църкви в техния район, както и в село Съпотско – административен център

на част от Меглен. Много от тиквешките и мегленските войници служели в

султанската гвардия. Между мегленските помаци също имало голям брой

бегове и аги, които подобно на тиквешките владеели много земи.216

Общата статистика на помашките села в Скопски и Битолски вилает от

90-те години на ХIХ в.е следната:

Скопски вилает – Скопски санджак - Скопска каза - Юмерли, Долни

Количани, Пагарюша, Цветово, Умово, Държилово. Тетовска каза –

Еловяне, Урвич, Враньовци. Куманска каза – Помаккьой, Косматица.

Малешевска каза – Пехчево, Берово, Царево село, Турско Габрово, Вирче,

Станимир, Град, Звегор, Трабатовище, Истевник, Цървеник, Килиманци.

Щипска каза – Уланци.

Битолски вилает – Битолски санджак – Битолска каза – Търновци,

Ресен, Буково, Спотско, Лахци, Царев двор, Дърмени, Подмочани, козяк,

Сливница. Прилепска каза – Пещалево, Дебреще, Ложане. Охридска каза –

Пещани, Велгоща, Райца, Охтиси, Подгорица, Лабунаща, Боровец,

Вранища. Кичевска каза – Кичево, Премка, Сърбица, Бачища, Горна

Стрегомища, Долна Стрегомища, Цървивци, Сърбяни, Староец, Лисичани,

Преглово, Пласница, Крушица, Челопеци, Требино, Модрища. Дебърска

каза – Обоки, Обреле, Макелари, Долна Коргища, Клабучища, Житинени,

Кочища, Брещица, Голяма Папраница, Малка Папараница, Църни Оборци,

Байрамовци, Горно Горенци, Долно Горенци, Власики, Ябланица,

Дженища, Требища, Кленьое, Летен, Стреблево, Себища, Големо Острени,

Малко Острени, Радомирица, Миреши, Отишане, Сърпетово, Тучепи,

Торбачи, Търново, Радовеща. Ресенска каза – Жерновица, Видоши,

Болетин, Требища, Вельо Бърдо, Раостоше, Хаджиевци, Присойница,

Скудриньое, Долно Косоврасти, Могорче, Янче. Костурска каза –

Жервени, Желин, Цикони, Добролища, Дреничево, Галища, Забърден,

Желегоже, Гърлени, Св. Неделя, Ошени, Четирок, Горно Папрадско.217

Помаците по време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903

г.

Няколко месеца след Руско-османската война от 1877-1878 г. в

Разложко и Малешевско избухнало Кресненско-Разложкото въстание.

Причините за това въстание са свързани с разделянето на Сан-Стефанска

България след сключването на Берлинския договор, според който

Македония и Тракия попадали под османска власт. Целта на това въстание

била Македония да бъде освободена и присъединена към освободените

български територии.218 На 05.09.1878 г. се състояло съвещание, в което

участвали йеромонах Пахомий от Рилския манастир, Баньо Маринов,

Тодор войвода от Старчища, един сърбин, Ангел войвода, Георги Банков и

Георги Тодоров. Решението за въстание в Разлог било взето от тях и на

следващия ден четата, която се състояла от 376 души, тръгнала към

границата. На 8 ноември тя се приближила до Банско и на разсъмване го

нападнала. След тежки сражения на 9 ноември селото било превзето. На 10

ноември част от четниците пристигнали в Горна Джумая, но те не

предприели никакви действия против мюсюлманите. Задоволили се само с

плячкосване. От Горно и Долно Драгилище към Щерю войвода и неговата

чета от 10 души се присъединили близо 280 доброволци. Стражи били

поставени срещу Мехомия, Баня и Белица. Сраженията между помаците от

Баня и Белица и четниците на Щерю войвода започнали още на следващия

ден. Щерю войвода влязъл в съюз с банската чета и на 13 ноември било

взето решение да се нападне село Баня.219

В Мехомия мюсюлманите решили да забавят сражението, докато

пристигне подкрепление. Поради това били изпратени мюдюрът, кадията,

един бинбашия и двама помаци за преговори. На срещата се явили

Войткевич – поляк по произход, Тодор войвода и двама банчани.

Мюсюлманската делегация поискала срок от три дена, уж да преговаря с

помашкото население, за да се предаде. Въстаниците им дали обаче само

24 часа. Делегатите се съгласили и се върнали обратно, за да се стягат за

отбрана. На 13 ноември Щерю войвода тръгнал със 180 души към село

Баня. След сражението помаците отстъпили пред многочисления си враг,

укрепили се и упорито се отбранявали зад големия конак на Али ага, зад

зидовете на училището и джамията обградени от дебели каменни стени, а

друга част избягала в Мехомия. Въстаниците подпалили помашката

махала, но конакът не пострадал. За да пробият стените на конака,

въстаниците си послужили с черешов топ, но при втория опит той се

спукал и те и с негова помощ не успели. В същото време в подкрепа на

мюсюлманите пристигнала и една бабечанска чета, но тя била отблъсната.

Едно отделение селяни от Банско под командването на Тодор Байрактаров

нападнало село Добринище. Помаците се защитавали, но не след дълго

решили да се предадат. На 14 ноември дошло известие, че откъм Неврокоп

тръгват османски войски начело с Тефик бей. Тодор Байрактаров завзел

теснината на Добринишката река, където минавал пътят от Момина

клисура до Банско. Той възнамерявал да остави войската да отминат и да

ги нападне в гръб, но след като един селянин изпуснал пушката си и тя

гръмнала, войниците открили позицията им и влезли в сражение с

драгилищяни, които изоставили с. Баня и тръгнали към своите села, за да

ги защитят. В Баня настъпила страшна паника, селяните се разбягали и до

вечерта там не останал нито един българин. Мюсюлманите го плячкосали

и опожарили, като по този начин успели да си отмъстят за загубите и

жертвите, дадени от тях преди това. От Банско, Горно и Долно Драгилище

българите започнали да се изселват към Горна Джумая. На 16 ноември

пристигнала редовна османска войска от Неврокоп. Тя се разположила

извън Банско и на 17 ноември влязла в селото. Командирите не допуснали

опожаряването му и селището си останало непокътнато.220

Четата, която тръгнала към Кресненския проход, начело със Стоян

войвода от с. Старчища имала друга участ. На 7 октомври г. дружината от

50 – 60 души на път за Кършияка опожарила изоставеното село Грънчар, в

което живеели и помаци. На 9 октомври въстаниците водили тежък бой с

повече от 1000 башибозуци, събрани от околните села за превземането на

с. Моравка, в което също живеели помаци. След боя при Моравка

въстаниците овладели и опразнените от помаците села Брезница и

Сливница.221

Между 15 и 20 октомври въстаниците овладели един голям район от

демаркационната линия: под Горна Джумая до Беласица и Градешница на

юг; на югозапад – почти целия Кършияк; на югоизток – до Предела.222 След

като въстаниците имали два по-малки сблъсъка край селата Белица и

Градешница, населени и с помаци, на 28 октомври битката между двете

страни пламнала с нова сила, но тук въстаниците претърпели неуспех.223

Пристигналата османска войска и българите влезли в сражение в

местността Криви ливади. Въстанците удържали позициите, но след като

чули лошите вести от Банско, се разколебали, хвърлили оръжията, взели

семействата си и се преселили в Горна Джумая. Скоро след това

османското правителство изпратило известие до Горна Джумая, че се

разрешава на всички бежанци да се завърнат по домовете си. Банчани най-

напред се възползвали от амнистията и започнали да се завръщат, но

кресненци отказали да се подчинят на властта. След като им било обещано,

че ще ги освободят за три години от данък джезае, те се завърнали. Две

години данъкът наистина не им бил вземан, но на третата правителството

не си удържало на думата.224

Тъй като Македония и Одринско продължавали да са в границите на

Османската империя по силата на Берлинския договор поради това

продължила и национално-освободителната борба. През следващите

десетилетия връхната ú точка в Македония и Одринско било Илинденско-

Преображенското въстание от лятото на 1903 г. В публикуваните от Ст.

Кендерова и М. Добрева документи в “Известия на държавните архиви в

София”, брой (85-86), чийто текст е на османотурски език и оригиналът му

се пази в ODA в Истанбул, има телеграми, свързани с участието на

населението от Чепинския край във въстанието. Сведенията за този район

са доста по-малко в сравнение с други райони, където кръстосвали

бунтовници, действали въстанически чети, водели се сражения с

османските военни части и пр.

В двете дешифрирани телеграми, изпратени от валията на Солун Хасан

Фехми до главната канцелария на султанския дворец Йълдъз от 03.05.1903

г. се съобщава, че близо до границата са се разположили около 60 четника.

Те трябвало да се присъединят към две чети, идващи от околия Пещера и

да преминат на османската територия. От друга телеграма, изпратена на

23.08.1903 г., се разбира, че около село Демирджилер (Ковачево) са се

струпали въстаници, към които са се присъединили и размирници от

Лъжене и Чепино. Независимо от фактите, тук трябва да се има предвид,

че в Чепинските села, освен помаци, живеят и българи. В писмото от

19/20.06.1903 г., отправено до главната канцелария на Приемната зала на

султана и до главнокомандващия султанската армия Риза паша, се

съобщава, че в Аврамово, разположено според документите в околностите

на Батак, населението започнало да копае окопи. В същото писмо се

споменава също, че на кмета на с. Корова е било разпоредено да осигури

при първа необходимост тридесет броя товарен добитък и два впряга

волски каруци.225

Публикуваното от Д. Загаровски съобщение на австроунгарския консул

в Битоля Август Крал до Министерството на външните работи също било

свързано със започването на Илинденското въстание, но в Битолско, на

04.08.1903 г. Съобщението съдържало сведения, свързани с развоя на

въстанието в този район. Така например, за да забавят пристигането на

редовна османска войска, въстаниците унищожавали телеграфните мрежи,

които били съсредоточени в Битоля, взривявали станции и мостове на ж.п.

линии и пр. Обект на нападения ставали най-често мюсюлманските села и

военните караули. Опожарявани били имотите на мюсюлманските

чифликчии, като например в албанските села Рама, Цръвенец, а също и в

Ресен, където преобладавали торбешите. Освен това Ресен бил нападнат от

шест страни, цяла нощ гърмели пушки, но въпреки това въстаниците не

успели да го превземат. Други въстанически части се насочили към

Преспанското езеро, където мюсюлманите също се отбранявали. В този

район торбешите живеели главно в селата Дърмен и Подмочане. Кървави

насилия били извършвани и в Смилево, където е било стреляно срещу

тамошния малък гарнизон по време на молитва. Към Преспа се отправили

250 души от редифския батальон в Призрен, известен със своята

свирепост, който трябвало да започне потушаването на въстанието в

Битоля.226

Консулски съобщения от Битоля също твърдят единодушно, че

въоръжени мюсюлмани доброволци (башибозуци) са взели участие във

всички големи битки срещу комитите. По този повод били направени и

сериозни възражения пред Портата.227 Въпреки това торбешкото население

оказвало помощ на османската власт. Пример в това отношение са

събитията в с. Жервени, Костурска каза. На 23.07.1903 г. 400 въстаници,

начело с войводата Лазар Поптрайков, обсадили селото. Причината била,

както станало ясно, че жителите на това село съдействали на башибозука и

помагали на османските власти в залавянето на български четници,

издавали местонахождението на организираните чети и пр. Командирите

на въстаниците им предложило да предадат оръжието си. Селяните

отвърнали на предложението с внезапна стрелба, като убили двама и

ранили четирима четници. След известна съпротива селото било превзето

и подпалено.228

Още през нощта на 2 срещу 3 август въстаниците нападнали Кичево.

Там действали около 500 въстаници, разпределени по отряди под

командването на Л. Джеров, А. Мицков и В. Сърбаков. Жителите

мюсюлмани, повечето от които били аповци, изпаднали в паника. Единият

отряд настъпил срещу османската войска, разположена в местността

Юрия. Вместо да се съпротивляват те се оттеглили и се затворили в калето

до идването на помощ, която не закъсняла. След двучасова престрелка

въстаниците се оттеглили, османската власт в Кичево била възстановена,

но положението на мюсюлманите в останалите райони било все още

тежко.229 В Разлог комитетът на Цончев през август 1903 г. предприел опит

за въстание, което се ограничило в няколко села и завършило с неуспех.

След потушаването на този бунт участниците в него избягали в свободна

България. В декларация от 28.09.1903 г. до околийския управител на

Самоков, те откликват на поканата да се върнат по родните си места. В

декларацията са посочени и селата на бунтовниците, където са станали

военни сблъсъци. Това са: Обидим, Кремен, Бачево, Белица и Мехомия.230

Четнически акции се провели и в Лозенградско и Одринско, но те имали

по-ограничен характер.231

Помаците в периода 1912-1923.

Помаците по време на Балканската война от 1912 г.

Войната с Османската империя през този период била неизбежна. Тя

била пряко следствие от крайните процеси в развитието на българския

национален въпрос. В Балканската война помашките села в Родопите

подпомагали с доброволци османската армия. Село Сепет махала

(Кошица), Ахъ-Челебийско например дало 20 войника, които се сражавали

в Караманджъ, Рожден и Кавгаджък.232 В една от битките в Родопите били

доставени нередовни боеприпаси и се наложило османските части да

отстъпят от Кавгаджък към Печинско. След оттеглянето на османската

армия помаците доброволци, включени в нея, били разпуснати и се

завърнали по родните си села.233

През 1912 г. българските войски завзели Родопите, а през януари 1913

г. капитулирал и Одрин. Вследствие на това цяла Тракия била под

контрола на българските управници. За пръв път помашкото население в

Родопите се оказало изцяло на българска територия.234 В с. Бабек и

околността до войната е имало над 2000 колиби, а след войната са

останали наполовина.235 В доклада на Разложкия архиерейски наместник Н.

Саев от 26.03.1913 г. се твърди, че точният брой на населението на

Бабешко не могъл да се определи, тъй като не бил известен броят на

загиналите при навлизането на войските. Убити най-често имало при

съпротива, имало избягали, а също и починали от епидемии, които

върлували по това време.236 В Дьовленско били разрушени и опожарени

изцяло или частично 33 села с 3970 къщи.237 Повод за това била оказаната

съпротива на някой от тъмръшките села в първите дни на войната срещу

настъпващите български войски.238 За сломяването на съпротивата и за

опожаряването на селата се погрижили 21 пехотен полк, 9-ти пловдивски

пехотен полк и първа бригада на Втора пехотна дивизия. Действията им са

под направление Карабулак - Ягодина - Буйново - Кожаре - гара Бук -

Грохотно - Гьоврен - Настан - Беден - Рожен - Карлък. В авангарда на тези

действия тук се изявила и съставената предимно от павелска и хвойненска

втора погранична рота начело с капитан Стефан Пешев съществувал и

доброволчески взвод батачани, които били в основата на сриването до

основи село Тъмръш. В село Триград от 120 хаджии над 70 били убити в

триградското медресе по време на войната. Сред убитите били Исмет

хаджи Сюлман и Али Мемиш и др. В Дьовлен в местността “Саковица”

съществувал общ гроб на стотина изклани от войската месни жители.239 В

близост до Доспат в местността “Касапска поляна” и до днес стои т. нар.

“Ратайско гробе”. Това била обща яма на 40-те ратаи на местен чифликчия

избити от 9-ти Пловдивски пехотен полк набедени, че били помагачи на

оттеглилата се вече от Доспат османска войска. Сред опожарените села в

Дьовленско било и Барутин, на което село останала само една къща на

Хасан Хюсеин Дервиш. В нея грабителите открили една сляпа старица,

която поради слепотата си ги посрещнала като свои.240

През този период пострадали в Ахъ-Челебийско – 7 села с над 1100

къщи, а в Дедеагачко – 10 села с над 300 къщи. Други селища обаче били

опожарени, след като фронтовата линия вече е отминала. Такива били

например християнските села в Дедеагачко. Те били уличени в

сътрудничество с противника и били опожарени и разграбени от

отстъпващия корпус на Явер паша. Същите мотиви били поводът и за

опожаряването и разграбването на мюсюлманските села в Ахъ-Челебийско

от българските войски.241 Село Каршилъ (Виево) например по време на

войната било опожарено поради непосредствената си близост до

границата.242 Палежи в централната част и насилие по време на войната

имало и в село Исмилян (Смилян). 243 По време на войната в село

Равнината били убити Ариф Бостанджиев, Хасан Садъков и братя Сулеви.

Били измъчвани и малтретирани и много други селяни.244 В село Юрюпек

(Гълъбово) през войната били убити десетина души. Обхванати от паника,

мнозина побягнали от селото.245 В село Аламидере (Полк. Серафимово)

натрупаните в населението страх и несигурност не били без основание.

Кметът Момчил Пичонов не останал безучастен към пълното опожаряване

на турската махала. Синът му Георги Пичонов окървавил ръцете си с

убийството на Мехмед Гелема, Таксим Кехая и невръстния Ахмед –

всички от разванската махала. Не били пощадени и мюсюлманите от

агупската махала.246 След като населението на региона изтърпяло всички

ужаси на войната, част от българите побягнали на север, към старите

предели на страната, а помаците се отправяли на юг, към беломорските

градове. Всеки спасявал от имота си това, което можел да носи или да води

след себе си.247 Подгонени от насилниците, бегълците от село Аламидере

се отправили към Демирджик, Гюмюрджина и Козлуджа.248 До

Демирджик, намиращ се в днешна Гърция, са достигнали и жителите на

селата Равнината, Йонуздере (Елховец) и пр.249

Освен че спадал към две различни военно-административни структури

– Драмският окръг – към Македонското военно губернаторство и

Гюмюрджинският окръг – към Тракийското военно губернаторство,

Родопският масив оставал далеч от централните им управления. Тъй като

бил трудно достъпен, той не се поддавал лесно на контрол, а по това време

българските политици и военните били ангажирани главно с обсадата на

Одринската крепост, с отбраната на позициите при Чаталджа и Булаир и с

положението в Македония. В Родопите тогава нямало нито достатъчна

военна сила, която да поддържа реда и сигурността, нито подготвена

администрация, която да гарантира нормалния живот на населението. Там

царяло ако не безвластие, то поне едно крайно некадърно управление. От

докладните записки, които изпращал Стою Шишков през декември 1912 г.,

тогава комендант в Устово, до началника на Втора пехотна тракийска

дивизия ген. Илиев, стават ясни безчинствата на разбойниците, които

бродели навсякъде. Те грабели, изнасилвали и създавали смут.250 Важно

психологическо въздействие върху това оказало обстоятелството, че почти

всички пълнолетни мъже от мюсюлманско вероизповедание в Родопите и

Беломорието били депортирани в старите предели на страната и настанени

в лагери.251 Най-често били депортирвани военнопленниците, участвали

във войната на страната на османската армия. Специално

военнопленниците от село Сепет махала били предадени от жителите на

селата Туран и Пещера, които твърдели, че още си носели османските

военни униформи. От военното командване в Станимака

военнопленниците били препратени в Ловеч и Плевен и там били

покръстени и върнати след година като християни.252 В Исмилян също

имало заловени военнопленници. Те били откарани в Харманли, където

били покръстени.253 Всички заловените военнопленници от Каршилъ, били

на войнишка възраст. Те били взети за заложници и откарани в Карлуково

(Славейно). От тях били мобилизирани 12 души, които преди това служели

в османската армия, и след като били покръстени, ги изпратили на

границата с Румъния.254 Село Давудкьой (Давидково) станало сборен пункт

на докараните в джамията помаци, които трябвало да бъдат изпратени във

вътрешността на страната като военнопленници. По това време в селото

живеели и няколко български семейства. Едно от тях било на чорбаджията

Тодор Гажала. Един помак на име Али Салихов аргатувал при него и бил

спасен от заточение. В групата попаднал и баща му Салих, но затова пък те

не могли да избегнат покръстването.255 Предполагало се, че по този начин

процесът на покръстването ще се улесни и отпорът от страна на

мюсюлманското население ще бъде значително по-малък.256 Но не след

дълго голяма част от доброволците, които не били заловени, са се

включили в четите в преследване на покръстителите.257

Родопите и Беломорието били присъединени за шест седмици – от 5

октомври до 14.11.1912 г., когато при долното течение на р. Марица

капитулирал корпусът на Явер паша. След окончателното завладяване на

Родопско-Беломорската област и сключването на първото примирие на

20.10.1912 г., бежанците християни и мюсюлмани се завърнали в своите

села или по-точно в онова, което е останало от тях.258 От Аламидере

например много бездомници намерили подслон в къщата на българина

Коста Трампов.259 В Харделево (днес Богутево) например по време на

войната от 1912 г. селяните побягнали към пределите на Гърция.

Установили се в гръцкото село Паспала, където тамошните духовници се

опитали да ги погърчат и да им наложат християнската вяра. Наложило се

харделевци отново да потеглят на път, като достигнали чак до Истанбул.

Престоят им там бил около половин година и поради пренаселеност от

бежанци, те поели обратно към Харделево. Но след ден-два селото било

превзето от български войници, с които бил и поп Алекси от Павелско.260

Избухналата през октомври 1912 г. Балканска война предизвикала

изселване на помашко и торбешко население от Албания, Македония,

Гърция в Източна Тракия и Анадола.261 Част от македонските и част от

албанските земи като Голо Бърдо и Пешкопия, където освен албанци

живеели и торбеши, останали под сръбска и черногорска окупация. На

Лондонската конференция на посланиците на Великите сили, състояла се

на 12 декември с.г., били отправени призиви към балканските държави да

се оттеглят от завладените албански територии, но постепенното изтегляне

на сръбско-черногорските войски приключило едва към края на 1913 г. В

доклада на Карнегиевата анкета се споменава, че голям брой албански и

торбешки села били опожарени. Броят на опожарените торбешки къщи в

района на Голо Бърдо в Шар планина бил около 386.262 Сръбските власти

подпалили повторно къщите на живеещите в този район торбеши и по

време на Първата световна война.263

Покръстването на Родопите и Беломорието (1912-1913).

В края на 1912 г. започнала подготовката за първите насилствени акции

по християнизирането на помаците, след като в окупираните територии

установено българското военно и административно управление.

Изпълнители щели да бъдат военни свещеници и местният екзархийски

клир при активната подкрепа на четническите формирования от ВМОРО.264

В България по това време имало също не по-малко пламенни патриоти,

които обаче се застъпвали за помаците. Те били главно представители на

интелигенцията, като например писателят Антон Страшимиров.265

Част от мотивите за акцията за християнизиране на помаците са

изложени в една статия на “Църковен вестник”, която призовава

управляващите да не пропускат момента, за предприемане на мерки за

приобщаване на помаците към православната вяра. В статията се посочва,

че тук не става въпрос за насилие, а за бързи и енергични действия. Според

автора моментът бил удобен. В случая “Църковен вестник” отразява

становището на една институция, а не общественото мнение, но въпреки

това то било посрещнато с одобрение от правителството, а вероятно и от

монарха.266

По този повод секретарят на Св. Синод Ст. Костов осведомил

министър-председателя Ив. Ев. Гешов за интереса на цар Фердинанд и

царицата към покръстването на помаците, като специално в двореца бил

извикан свещеникът д-р Ст. Цанков за по-подробни сведения относно

извършването на този акт. От министър-председателя се търсело и

съдействие за събирането на средства за построяването на параклиси и за

снабдяването им с църковни книги и одежди, а също и за отпускането от

Червения кръст на средства за закупуването на калпаци, шамии, цървули и

други дрехи, които да бъдат предадени на мисията.267

Едва в края на декември 1912 г. Синодът подготвил, а през януари 1913

г. изпратил специални комисии, която трябвало да извърши подготовката

за покръстването. Това били т. нар. “духовни мисии”, начело с епископи и

с известен брой свещенослужители. Първоначално те били две – едната за

Беломорието и Южните Родопи, а другата – за Неврокоп (Гоце Делчев).

Беломорско – Родопската мисия се ръководела от Драговитския епископ

Йосиф, управляващ Старозагорската епархия, който през 1912 г. бил

началник на свещениците към Главната квартира на армията. В новата си

длъжност той бил подпомаган от седем клирици и един църковен певец. На

25 април епископ Йосиф излязъл в отпуск по здравословни причини, а

длъжността му била поверена на Левкийския епископ Варлаам, викарий на

Софийската митрополия.268

В покръстването на помаците в Южните Родопи главна роля играели и

местни помаци, които били назначавани като пъдари-полицаи. Те носели

тефтери, в които записвали новите имена на покръстените, биели

камбаната за неделните литургии, следели за посещението на неделните

молитви и за приобщаването на покръстените към новата вяра. Освен това

те при определени обстоятелства имали правото дори и да

покръстват.269Като в с. Ескикьой (Мала Арда) например, където попските

помощници Хасан Саидов и петковчанинът Димитър Куртев с пушки в

ръце подканяли под строй обречените на покръстване селяни в

превърнатата в църква бивша джамия. Всичко станало набързо, без

кандила и песнопения. Попските помощници напръсквали със светена вода

селяните и ги преименували, след което им връчвали гугли и кръстчета.

Минарето било разрушено, а на едно дърво в двора на джамията направили

камбанария и поп Харитон от с. Петково биел камбаната за неделната

литургия. По време на покръстването 18 души от с. Петково били убити в

с. Блатево и хвърлени от моста на р. Малка Арда, след което петковчани не

дали отпор на покръстителя си поп Харитон и мисията била завършена с

успех. Някои обаче успели да избягат в Гюмюрджина. Един от тях на име

Хасан се върнал в с. Петково като хафъз (знаещ наизуст корана) чак през

1932 г., но бил заплашен и се наложило отново да се изсели в Бурса, където

оставил голям род. В с. Юрпек (Гълъбово) покръстването започнало през

1913 г. също с жертви. Поради нежеланието си да си смени вярата, Айше

Пашалиева била убита. Юрпекчани не били покръстени на едно място, а за

целта била използвана и джамията. Свещеникът бил пришълец чак от

Червен бряг. В края на 1912 г. четниците влезли в с. Долашър (Загражден)

и първата жертва станал Реджеб Бекир. Заедно с войниците пристигнал и

поп, яздещ червен кон. Помощник на попа бил Ахмед Каршилията.

Жителите на селото били събрани и покръстени в долажърската джамия.

Тук били покръстени и жителите от селата Баладжидере, Каниево,

Съдъзкьой (Безводно), Хасанкьой и Алабурун. В Хамбардере жертва

паднала и немощна старица поради нежеланието си да си смени вярата.

Немалко били и бегълците към Гюмюрджина и Бурса. Повечето от тях

след покръстването се завърнали в Долашър.270

В с. Сьойджюк (Върбина) било съборено минарето на джамията. Вътре

окачили икони, а на една череша в двора била прикрепена камбанарията.

Много от селяните побягнали в горите, за да не ги покръстят, но с помощта

на войска голяма част от тях били върнати. След като те били строени в

редица и след като били извършени ритуалите, свързани с пръскането на

светена вода и окадяването с тамян, свещеникът ги задължил да му

целуват дрехата и им слагал имена. Така било покръстено цялото село. В

покръстването на с. Сьойджюк участвали двама свещеници от с. Славейно

и един от с.Петково. По същото време починало едно дете, но на селяните

не им било разрешено да го погребат с кефен (плат за погребало), докато

не му се смени името. На всички селяни били раздадени гугли, а на

жените, тъй като не достигнали подходящи дрехи, им свалили тестемелите.

Тъй като покръстителите трябвало да изпълняват мисията си и в други

села, оставили сьойджуклии сами да се надзирават за спазването на новата

вяра и за изпълнението на обредите. За целта пристигнали като

надзиратели и каршилъйците (виевчаните) Осман Волевски и Хасан

Труски. Но селяните, след като влизали в преобразуваната в църква

джамия за да се кръстят, продължавали да извършват мюсюлманските си

ритуали. Тъй като с. Търън било централно и на кръстопът, покръстването

на жителите му се осъществило в днешното с. Требище. В Юнуздере пръв

бил покръстен имамът Хасан Кафтаджъ. Той сменил вярата си след като

бил заплашен, че ще го убият. После приканил и другите да го последват.

В Юнуздере имало и комендатура. Военните стъкмили набързо и църква.

Там карали и новопокръстените да се молят. Покръстено било и с. Бяла

река. На селяните им били давани гугли, а на жените сваляни

тестемелите.271

Първата жертва на покръстването в с. Давуткьой (Давитково) станал

фесът на един от селяните. Имамът Хасан също принудително си сменил

вярата, след което му сложили и гугла. Било съборено минарето, но още на

следващата година след покръстването то било възстановено. В с.

Елехчекьой (Старцево) покръстването се осъществило през ноември 1912

г. В селото бил докаран с муле голям казан, който бил поставен в средата

на джамията. Възрастните били пръскани с вода, а децата потапяни в

казана. Свещеникът ги научил как да се кръстят. Джамията била

превърната в църква, а на голямо дърво в двора била направена

камбанария, чиято камбана всяка неделя биел Хусеин Сандов. Мнозина от

селото, поради нежеланието да си сменят вярата, били заточени в

Брацигово. Неколцина от тях се завърнали в Елехчекьой след като акцията

отшумяла. Един от жителите на селото на име Тръмбаш, за да го сплашат,

насилниците го увесили с главата надолу от един мост, а след като

продължил да упорства, го пуснали във водата на р. Узундере и така му

зачели покръстването. Тикла (Средец), Гранати, Бурево, Козарка, Кочани и

околните села били откъснати от селищата в местността Равница и така

били създадени два пункта за покръстване. В с. Тикла, което служело като

централен пункт, било отсечено дървеното минаре. В двора на джамията

попът, стъпвайки на една плоча, покръствал помаците, които били строени

в редица. В местността Равница покръстването извършвал свещеник от гр.

Севлиево.272

През 1912 г. потомците на Салих Агушев в Ахъ-Челебийско се

намирали в летните си конаци на Черешево и в зимните си конаци в

Тозбурун (Могилица). Голямо било желанието на четниците от трите чети

в състава на полка под командването на полк. Вл. Серафимов да

припознаят в рода на Салих Агушев потомствени християни от стар

болярски род. Причините да се желае покръстването на агушевци били две.

Родът разполагал с обширни земи и пасища в Родопите. Те притежавали и

много стада. Наред с това агушевци имали и силно духовно влияние.

Членове на рода били мюфтии (хаджи Салих, мюфтия в Ахъ-Челеби),

преподаватели в медресетата на Тозбурун, Смилян и Смолян (Хюсеин

ефенди, Мехмед Агуш), имами (Далгъч Агуш ефенди в с. Търън) и пр.

Агушевци са свързани и с рода на Мохаммед Агуш от Истанбул и с рода

на Петреф бей от Измир както и на Хасан Шафкъ бей от Палестина. За да

мине по-тържествено покръстването на агушевци, то се осъществило с

участието на екзарх Стефан. Главният акт се състоял в Тозбурун в

специално пригодена за църква сграда, която впоследствие става мандра,

запазена и до днес. Усилията обаче не се оправдали. Не бил записан с

християнско име нито един потомък на агушевци. Също така нито една

жена от рода не носела облеклото, което им било връчено. По-интересно е,

че родът Агуш не предприел бягство по време на покръстването към

Гърция или към Османката империя. Запазеното хладнокръвие и вярата в

благополучния развой на събитията съхранили родът от преселение.273 В

Могилица един от агушевските ратаи, поради отказ да си сменя вярата, бил

впряган в рало. Всъщност ратаят си бил християнин, но никой не му

вярвал и го насилвали да се покръсти втори път. Наложило се за

доказателство да го съблекат гол.274

По време на покръстването Даръдере (Златоград) наброявало 600-700

помашки и стотина български домакинства. За такава компактна маса били

необходими и много християнски духовници. Християнската група била

настанена в къщата на Али бей, който от с. Емленер (Добромирци)

Кържалийско се бил преселил в Даръдере заедно с османските части.

Първата задача на свещениците била да разрушат три от четирите джамии

и двата месджида. По това време в Даръдере имало и християнски храм

(днес ”Св. Георги”). В него много даръдеренски помаци преминали

насилствено под кръста. В с. Текир (Сивино) духовната асимилация се

осъществила в Хаджиеминския конак в края на 1912 г. В обградената от

войниците сграда се ръсела светена вода и се размахвали кандила.

Покръстващите били от с. Гудевица и за помощник си взели пъдаря

Хюсеин Малецов, който по-късно си получил заслуженото от турската

чета. В хода на покръстването гудевчани прибягнали и до физическо

насилие. Убита била Хасибе Кьоровска заедно с невръстния ú син,

разрушено било минарето, имуществото на джамията било плячкосано и

закарано с муле в домовете на гудешевчани. След година имуществото

било върнато, но вярващите в Аллах не го внесли в джамията, тъй като

било осквернено от престоя си в български домове.275

В с. Борие в близост до Палас (Рудозем), а и в самия Палас акцията

провеждал поп Таньо Гьоргиев от с. Устово. Жителите на с. Борие под

надзора на въоръжени четници били събрани в къщата на Шериф

Шерифов. На балкона били размахвани кандила и китки чимшир със

светена вода. В с. Исмилян (Смилян) покръстващият свещеник бил поп

Чакъров от с. Чокмаково с помощник кмета Томчев. В покръстването на

исмилянчани помагали и пъдарите Емин Лъджалията и някой си Бекир.

Било съборено минарето, запалени били големи конашки комплекси и била

унищожена махала Изворище. В Долни Исмилян до 1912 г. живеели само

помаци. След насилственото им покръстване, на имотите на избягалите в

Османската империя се заселили няколко български семейства от селата

Чомаково, Арда и Гудевица. Сред тях особено активен в това начинание

бил Георги Янакиев. На мъжете сваляли фесовете и им раздавали калпаци,

а на жените отнемали фереджетата и им давали забрадки за да им се

откриели ушите и да можели да чуват по-добре божието слово,

проповядвано от поп Чакъров. Джамията била превърната в църква. И тук

била сформирана полиция от Сульо Сеитев и Мехмед Реджебов, които

тогава били с християнските имена Симо и Митьо. Жителите на с.

Равнината били събрани в джамията и покръстени, след което всяка неделя

били принуждавани да учат християнските молитви. През февруари се

падал месец Рамазан и от Исмилян специално идвал пъдаринът Мехмед

Реджебов да проверява да не би жителите да говеят. Питал ги и за новите

им имена. Имало план и за построяване на параклис в местността

Моратева могила, но поради станалите промени това не се осъществило. И

на мястото, където щял да се строи параклисът, останали само купчини от

камъни.276

В Балъкдере (Рибница), тъкмо когато трябвало да се покръстят децата,

които били събрани в къщата на Тахир Бинбашов, пристигнал войник на

кон и прочел на свещеника едно писмо. След това свещеникът яхнал

мулето си и наредил на жените сами да извършат ритуала. Жените обаче

излели казана с водата и се разотишли. В Чангърдере (Чепинци) попът-

покръстител от Павелско решил да привлече към християнската вяра най-

напред хаджи Кьоровски. Той обаче отказал и бил налаган с пъдарските

приклади. И тук било съборено минарето на джамията. В Чамуркьой

(Мочуре) покръстването се развихрило в късната есен, веднага след

оттеглянето на османските части през Еледже към Ксанти. В селото

пристигнали хора с попски раса, под които можело да се види оръжие от

всякакъв вид. Те били предвождани от поп Христо от Аламидере

(Полковник Серафимово). Покръстителите събрали всички от мъжки пол –

от десет годишни до старци и ги вкарали в джамията. При отказ да целунат

кръста, те били бити. Един от селяните на име Мюмюн Онбашиев успял да

се отскубне и побягнал по стъпалата на минарето, тъй като пред вратата на

джамията имало пазачи. Като се изкачил, той се развикал за помощ. Чули

го жените от околните къщи и набързо скроили план как да спасят мъжете.

Напълнили мехове с пепел, увили ги в месали и излъгали пазачите, че

носят храна. След като ги пуснали в джамията, жените почнали да хвърлят

пепелта в очите на покръстителите и така мнозина успели да избягат, като

се пръснали по околните баири. Малко по-късно били покръстени жените

и децата, а минарето на джамията било срутено. В с. Аламидере ритуалът

се състоял в построената още през османския период църква ”Св.

Димитър”. Ръководел го поп Христо от Чокманово. Сред облечените в

попски дрехи били и някои си Христо и Иванко. Под попските раса на

Живко от Райково, на Георги Пичонов и Кольо Гогов имало оръжие.

Акцията не минала без обири и изнудвания. И до ден днешен са запазени

един изографисан таван от орехово дърво и една дъбова врата в къщата на

Васил Хубчев. Шевна машина на Ахмед Кехая можело да се види в къщата

на Диньо Хубчев и пр.277

Неврокопската мисия, която трябвало да действа на територията на

едноименната епархия, тогава без архиерей, бил поверена на бившия

скопски митрополит Теодосий, който имал на разположение шестима

духовници и един църковен певец. Членовете на духовната мисия били

сред най-подготвените свещенослужители на БПЦ, предимно

преподаватели в Софийската духовна семинария или в училището за

свещеници към Бачковския манастир.278 На 15.01.1913 г. секретарят на Св.

Синод Ст. Костов осведомил министър-председателя Гешов, че в

Неврокопско от митрополит Теодосий покръстил 30 помашки села, след

което акцията била прекратена от тамошния околийски началник и там

останали 41 непокръстени села.279 За бързото покръстване на 30-те села

спомогнали и обстоятелствата, посочени в протокол № 3 на Св. Синод от

22.01.1913 г., а именно – мизерията, гладът, както и обирите, изнудванията

и убийствата извършвани от четници и пр.280

Сформираната трета мисия, която ръководела покръстването в старите

предели на страната, главно в Северните Родопи, била поверена на

пловдивския митрополит Максим и на духовниците от неговата епархия.

Неин ръководител бил йеромонах Павел. Тя постоянно увеличавала своя

състав със свещеници, които били командировани от старите предели на

страната.281 Във включеното към тази мисия Чепинско корито бил

образувано дело по оплакване на колегите на свещеника Константин Коев,

който до такава степен се увлякъл в изнудването, че започнал да ограбва и

самите тях.282 Твърде разпространено било и ограбването на селата,

напуснати от мюсюлманите. За това свидетелстват и някои привърженици

на идеята за покръстване, като Стою Шишков и Христо Караманджуков.

Атанас Страшимиров пък подозирал, че покръстването е само претекст, и

че властите са действали по позорен за страната и за човечеството начин.

Единствената цел, която те преследвали, била личното им обогатяване.283

В цитирания по-горе протокол № 3 на Св. Синод от 22.01.1913 г. е

посочено, че към тази дата в Чепинското корито акцията по покръстването

била към своя край. Били покръстени Корово, Баня, Лъжене, 300 къщи в

Ракитово, 200 къщи в Дорково и 200 къщи в Костандово. Имамите в

Дьовлен (Девин) също били покръстени заедно със семействата си, а в с.

Беден (Дьовленско) джамията била превърната в църква.284

На 15.01.1913 г. от духовната мисия за покръстването на Дьовленско

станало ясно, че в селата боеспособното население било взето в плен и

една от причините да не се покръства в този район била издействането на

тяхното освобождаване. Мисията помолила властите за съдействие при

покръстването и освобождаването на пленниците, за да може по-лесно да

протичат по-нататъшните действия. Също така се посочвало, че тези,

които приемали християнството, го правели по икономически

съображения. По този повод било отправено искане да бъдат изпратени в

Дьовленско над 500 шапки за лица от 10 до 30 годишна възраст, 100 чифта

цървули, 1000 кръстчета и 100 шамии, 200 чифта чорапи, ризи, гащи,

шаечни платна, готови мъжки дрехи, 5-6 юргана, кърпи, 100 шарени

забрадки за жени и 100 лева за подаръци на новопокръстилите се.285

Поради икономическата изостаналост на населението в Родопите, в 14 села

в Тъмръшко имало по 5-10 полуголи, гладни, живеещи в полусрутени

колиби семейства, което ги принудило да се покръстят.286

Също така комендантът на гр. Дьовлен Спасов потърсил съдействие за

започване строежи на църкви в 5-6 села в Дьовленско.287 По този повод

станимашкият архиерейски наместник В. Димитров на 02.02.1913 г.

обявил намерението си да превърне джамията в с. Богутево (близо до

Чепеларе) в храм, който щял да бъде наречен “Св. Великомъченица Петка”

и там да се покръстят помаците.288 В село Сепет махала (Кошица), Ахъ-

Челебийско, през 1908 г. била отремонтирана джамия, но до 1912 г. там

нямало минаре. Един български офицер в знак на благодарност, че е

отгледан от туркиня, събрал сепетмахаленчани, отсекли най-големия в

землището дъб и с помощта на войниците го изправили като минаре. След

като офицерът чул и първия езан (призив за молитва) в чест на ”майката-

туркиня”, продължил с войските си. Но само след година неговите събратя

съборили минарето. Това били четници към 21-ви пехотен полк,

командвани от полк. Владимир Серафимов.289

Жителите на селата Богутево, Ер Кюприя (Мостово) и Дряново на

04.02.1913 г. в писмо до председателя на НС, Ст. Данев се оплакали, че

християнизацията била насилствена и ако те са искали да се върнат към

корените си, щели да го направят още преди 35 години, веднага след

Руско-османската война. Те настоявали пред председателя на НС да бъде

прекратен този позорен акт на БПЦ.290 На 23.02.1913 г. пловдивският

митрополит Максим призовал архиерейските си наместници в епархията

да наредят на свещениците си да съдействат за връщането на заграбеното

имуществото на новопокръстените.291

В с. Каршилъ (Виево) мъжете били взети в плен, а жените, децата и

старците били разселени в съседните села Кутела, Чепеларе и Дерекьой

(Могиловци). Тази част, която била отредена за Чепеларе била покръстена

в Дерекьойската църква. Джамията в Чепеларе, била подпалена. Неколцина

се опитали да потушат пожара, но били заловени и откарани в Дьовлен.

Там били покръстени и върнати в селото, след което били покръстени и

семействата им. Децата били вкарвани в църквата, потапяни в казани и

опявани, след което отрязвали кичур от косата. В Чепеларе християнският

храм бил построен още през османския период с разрешителен ферман от

султана. За да се укрепи вярата на новопокръстилите се, местна българка

на име Чорлаковица, им разказвала с подробности за християнството и ги

водела на неделна литургия. Търсейки спасение от духовното насилие,

някои чепеларски помаци изживели кошмара на бегълци към Османската

империя.292 Свещеник Янакиев пък на 19.04.1913 г. съобщил, че комисията

не успяла да осъществи покръстването на жителите помаци в с. Чурен, тъй

като те избягали в Кричим и се укрили в турски семейства. В отговор на

това пловдивският митрополит Максим на 20.04.1913 г. съобщил на

архиерейските си наместници в епархиите Пещера, Хасково, Станимака,

Пазарджик, Карлово, Панагюрище, че покръстването на турци не е

забранено.293

Наравно с православните и протестанти имало възможност да правят

опити да привлекат някой друг помак. По този повод разложкият

архиерейски наместник Н. Саев на 30.04.1913 г. съобщил, че засега

протестантите не са имали успех, но ако в бъдеще мисионери предложат

материални помощи, от каквито се нуждаело населението, те биха могли

да постигнат известни резултати.294 На 20.03.1913 г. от рапорта на

свещеника Димитрий Кутуев ставало ясно, че в покръстването на

бабечанските колиби участвали три комисии. Първата комисия

покръствала колибите около Коняревско, втората селищата с център

Доганова махала и третата – с. Бабек с център Черешка махала. Всяка

комисия се състояла от двама свещеника, един съветник, един писар и

петнадесет полицаи за охрана. За още по-голяма сигурност съдействие са

оказали и местните военни и граждански власти. В конярския участък били

покръстени 1300 души, от които 100 болни, в догановския – 869 души със

162 болни и в бабешкия 1446 души със 130 болни. В тези райони

населението мизерствало и гладувало и за целта комисията се нуждаела от

допълнителни доставки на храна и за населението. Имало непокръстени,

които били тежко болни от шарка и дифтерит поради условията, в които

живеели.295

Балканската комисия с председател Ноел Бъкстон, секретар Артър

Симъндс и почетен секретар Едуард Бойл на 01.05.1913 г. се обърнала към

министър-председателя Ив. Ев. Гешов относно слуховете, достигнали до

нея, за насилствената промяна на вярата на мюсюлманите в завладените от

съюзническите войски райони. Балканската комисия настоявала да получи

опровержение на тези обвинения.296

Помаците по време на Междусъюзническата война от 16.06.1913 г.

След като България не могла да се споразумее със съседите си за

подялбата на султанските владения, тя се оказала обградена от всички

страни. Обратът в Междусъюзническата война сложил край и на

покръстването на помаците.297 В едно свидетелство от 10.05.1913 г. на

дряновския енорийски свещеник Б. Тончев се съобщава за трудностите,

срещани с новопокръстилите се. Според него местното население вън от

къщите си било християнско, а вътре в тях – мюсюлманско. Освен това те

не искали децата им да изучават християнството под претекст, че в с.

Дряново нямало условие за това, а след като била ремонтирана килията на

параклиса в селото заявили, че не искат ни църква, ни училище, тъй като

мислели да се изселват.298 На 02.09.1913 г. лъковският енорейски свещеник

Атанас Стоянов съобщил за въоръжен сблъсък с противници на

покръстването. Свещеникът искал да му се изпратят първоначално 10

войника, а впоследствие или да бъде командирован, или уволнен.

Въоръженият сблъсък между мюсюлманската чета и бирника, кмета и

свещеника станал при пътуването им от с. Джурково за с. Манастир в

местността Фрезовските ливади. Престрелката продължила близо час, без

пострадали и от двете страни.299 Също така еркюприйският енорийски

свещеник Б. Христов на 14.10.1913 г. съобщил, че две недели жителите на

село Ер Кюприя (Мостово) не са влизали в църквата. Причините според

свещеника били две: липсата на каквато и да е войска или полицейска

охрана и подбуждането на населението от първенците на селото и от

турците в с. Борово, начело с ходжата им. Ходжата получавал от Пловдив

османски вестник, в който пишело, че имената на новопокръстените скоро

ще бъдат възвърнати.300 В Сьойджук (Върбина) в неделя хората се

разбягвали по баирите, за да не бъдат откарвани на молитва в превърнатата

в църква джамия.301 На 24.12.1913 г. от съобщение на чепеларския

енорийски свещеник Тома Болчев ставало ясно, че в селата Гюндюзица

(Зорница) и Богутево помаците още от юли с.г. проявявали враждебност

към християнските свещеници и тяхната мисия. Това личало и от един

разговор, проведен между жител на с. Гюндюзица и свещеника Тома

Болчев. Свещеникът попитал селянина не го ли е страх от глобата заради

това, че си е сложил феса, а той му отговорил, че времената вече са се

променили. Свещеникът споменал, че вече нищо не можело да се направи,

с което да се промени мисленето на помаците в Чепеларско и да се

привлекат към християнството.302

По този повод на 10.07.1913 г. пловдивският митрополит Максим

осведомил председателя на Св. Синод митрополит Василий, че в някои

райони на Родопите са проникнали гръцки агенти, информирали са

помаците за положението в Гърция и са ги подтиквали да се вдигнат на

оръжие. Такива агенти имало дори и в Бабек и Якоруда, трима от които

били заловени. Прииждащите от бойното поле бежанци и войници в

Драмско, Серско и Неврокопско също разказвали на местното население за

обратите в Гърция и допълнително подбуждали населението . Вследствие

на всичко това кметът на с. Бабек, покръстен помак, незабулени забранил

на жените от селото да ходят открити и да се явяват пред свещеника. Също

така поради стеклите се в Беломорието обстоятелства, войската в

Бабечанските колиби била изтеглена и свещениците се бояли да стоят

там.303 По този повод на 05.08.1913 г свещеникът в с. Флорово (Цветино)

Димитър Маринов описал срещаните от него трудности в проповядването

на християнството между новопокръстените в епархията. Отделни лица

ходели на църква не за да слушат проповедите, а да въздействат на

редовните посетители. От всички колиби около Флорово на църква са

ходели 35 души, от които 22 мъже, 12 деца и 1 жена, която живеела на 8

км. от селото.304 В протокол № 52 от заседанието на Св. Синод, проведено

на 12.11.1913 г., се цитират предлаганите мерки, които ще попречат на

новопокръстените да се върнат към исляма и за раздаването на шапки. На

заседанието най-вече се обсъждал въпросът за нарасналата омраза на

помаците към християнските свещеници в бабечанските колиби и в

разложка околия. За да се спасят от суматохата свещениците Димитър

Ценов и Йосив Василев, на които било възложено да раздават шапки и

шамии на новопокръстилите се, избягали и не представили нужните

списъци.305

Временният енорийски свещеник в Ракитово Пр. Канайчев на

22.09.1913 г. се оплаквал от обрата в поведението на новопокръстените от

енорията. След завръщането на войниците от бойното поле, помаците

престанали да ходят на църква и не кръщавали децата си. Също така при

смъртни случаи не викали свещеник. Поздравявали се с “мерхаба”, а също

помежду си се обръщали с мюсюлманските си имена. В Ракитово за това

настроение на помаците съдействали и предстоящите избори. В неделните

дни на 15-ти, 22-ри и 29-ти септември, в стремежа си да се върнат към

мюсюлманската си религия, помаците от с. Дорково не влезли в църквата.

По това време мъжете ходели на оран и в горите, а жените – на пералните,

докато в другите дни рядко можело да се види мъж да работи и жена да

пере. Събирали се на съвет в кръчмите, които работели до късно и били

пълни с хора. Имало седем деца за кръщаване, свещеникът четири пъти

канил родителите им да ги доведат в църквата, а те му отказвали. Всички

започнали да си продават добитъка и имуществото и се готвели за

изселване. Обръщали се помежду си с мюсюлманските си имена. Децата

до 15-16 годишна възраст започнали да си носят фесовете под претекст, че

гуглите им са се скъсали. Жените се забулвали повече, отколкото през

османския период. Енорийският свещеник в с. Баня Атанас Златков на

01.10.1913 г. съобщил за оказваното противодействие от страна на

новопокръстилите се. На 1 септември с.г. в неделя свещеникът произнесъл

проповед, на която присъствали 28 мъже и 14 жени помаци. На 8

септември пък на неделната проповед присъствали 22 мъже и 5 жени. По

време на другите празници в неделите нямало църковна служба, тъй като

присъствието на помаците в църквата било незадоволително или е нямало

никой. И тук съществувало настроение за изселване в Турция. Жените

отново започнали да се забулват. Няколко души отказали да кръщават

децата си, а също така си завивали чалми. На 18 септември родителите на

починалия новопокръстен Асен Дидаков не извикали свещеник за

погребението му, но след като свещеникът ги заплашил, че ако се

съпротивляват, ще им напише акт, опял покойника. На другия ден жените,

които отишли да плачат на гроба, захвърлили кръста, както и кръстовете

на още 4-5 гроба. Помежду си са се обръщали с мюсюлманските си имена

и не искали техните съседи да ги назовават с български имена.306

От йеромонах Павел става ясно, че без свещеници били колибите Св.

Петка и Пашово, а във Флорово, Костандово, Дорково и Корово нямало

певци, които да помагат на свещениците да отслужват църковните служби.

Окръжната училищна инспекция наредила да се глобяват с 5 лева

родителите на всяко дете, което не посещавало училище. Йеромонах Павел

съобщил на 28.10.1913 г. за започналия процес на изселването на

новопокръстените от чепинските села в Османската империя. В този район

новопокръстените почти престанали да ходят на църква и да кръщават

децата си. В Баня, Ракитово, Костандово и Дорково нито едно дете не било

записано в училище, макар да имало и училища и учители. В съобщение на

някои български и османски вестници били цитирани няколко клаузи от

българо-османския мирен договор, според които на мюсюлманите се

предоставяла религиозна свобода. Това засилвало антихристиянските

настроения сред помаците, които се насочвали главно против българските

свещениците. Но най-силно въздействие имала агитацията за изселването

им в Османската империя. Тя имала такъв успех, че цялото помашко

население в района продавало своето движимо и недвижимо имущество за

да се изсели. Главната спънка обаче била липсата на достатъчно купувачи,

които да броят пари, тъй като местното българско население, което

всячески се стараело да стане господар на имотите им, обедняло

вследствие на войните и настъпилата икономическа криза. В Ракитово,

Костандово и Дорково се явили купувачи от Батак; от Пателеница се

появили купувачи в Дорково; от Банско – в Лъжене и Баня; от

Панагюрище – в Корово (Драгиново), и то само на животни, но повечето от

станалите сделки не били окончателно оформени, поради многото

изисквания на закона и поради това, че почти всички помаци не

притежавали крепостни актове за имотите си и били принудени да се

сдобият с такива, за да могат да ги продават. За да се изясни по-добре

положението, йеромонах Павел свикал на 20 октомври няколко по-видни

българи от Лъжене. Съвещанието се състояло в лъженското общинско

управление и се явили 20 души. Станало ясно, че тези действия на

помаците причиняват на държавата големи щети в политически,

религиозен и икономически план. За да се предотврати това, било взето

решение да не се дават задгранични паспорти на младежите от 14-годишна

възраст нагоре, докато не отбият военната си служба в България, или не

внесат солидна парична гаранция. Решено било и началниците на

пещерския съдия да му разпоредят да не издава лесно крепостни актове на

помаците от Чепинско. Властта да преследва с всички позволени от закона

средства агитиращите в полза на изселването. Държавните учреждения да

правят всички допустими от закона спънки на ония, които искат да

продават, да се снабдяват с паспорти и да се изселват. 307

Жителите на неврокопското село Жижево били покръстени преди

Коледа на 1913 г. Няколко дена след това там пристигнала една чета,

придружавана от свещеник, който предложил на новите християни да си

откупят старата вяра. Така четата получила 452 лири и си отишла, а на

помаците било позволено да си изпълняват свободно религиозните обреди.

Няколко дена след това по повод тази сделка избухнал бунт и девет села

били опожарени, а населението наказано. Друг свещеник на име Димитър

Константинов в село Сатовча вземал с изнудване по 15 лири за

покръстване, толкова взел и за погребението на едно новопокръстено дете,

но него го опял и разрешил на бащата да го погребе под претекст, че той

щял да му прочете молитвата у дома си, когато намерел време. Въпреки

признанието си, свещеникът не бил наказан от Неврокопската

митрополия.308 Съпротивата която съществувала от самото начало срещу

покръстването, прераснала в спонтанно връщане към исляма още в

първите дни на войната от 16.06.1913 г. Реакцията на новопокръстените

помаци, според терминологията на БПЦ, била толкова крайна, че ги

нареждала на страната на противника, срещу когото българската армия

трябвало да воюва в краткотрайната Междусъюзническа война. Първото

известие за този обрат датира от 30.06.1913 г., когато една рота на Първи

пехотен софийски полк, изпратена в Неврокоп срещу гърците, се

натъкнала на въстаналото мюсюлманско население. В завързалите се

боева, според командващия ротата поручик Т. Панов, с цел да се сломи

съпротивата на въстаналото население, били опожарени селата

Кюстенджик, Триград, Иланджиево (Змеица) и Касък. В края на август и

началото на септември на 1913 г. в района на Дьовлен избухнало ново

въстание, което обхванало и околните села в Западните и отчасти в

Централните Родопи. Представителите на българските военно-

административни власти били прогонени, в Доспат били убити свещеникът

и секретар – бирникът, а в боевете край Палас (Рудозем) и Смилян

загинали един войник и двама полицаи. Със заповед на началника на

Десета пехотна дивизия от 2 септември във въстаналия район бил изпратен

Тридесет и девети пехотен полк със задачата да действа най-енергично и

безпощадно за потушаване на въстанието. На 12 септември командирът на

полка майор Кръстев рапортувал, че въстанието било потушено, селата

превърнати в пепел, а останалото население избягало в горите и

планините, за да продължи борбата. Изцяло били опожарени осем села –

Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Душек-дере, Делиджелер, Кюстенджик,

Бадолик, а в Дьовлен от 250 къщи останали невредими само 30. В селата

Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. имало силна агитация за

въстание. Въстаническата агитация била пренесена дори и в старите

предели като в село Фотен например. В потушаването на въстанието в

Родопите участвали още Тридесет и седми пехотен полк с щаб в Неврокоп

и Скеченският отряд. Сведения за действия на помашки чети от 30, 50 и 60

души в Западните Родопи имало и за края на септември. Четите

разполагали със свои бази в селата Любча, Вълкосел, Марулево, Кочан,

Доспат и доспатските колиби. В нощта на 26 срещу 27.09.1913 г. една

такава чета извършила дръзко нападение срещу българската гранична

застава в с. Чавдар.309 Изпращането на войски там, където не действали

български чети, ставало все по-наложително, защото цялото население на

Родопите се вдигнало на въстание. Най-активна съпротива оказали

мюсюлманските първенци – Агушевци в Тозбуру (Могилица), Хюсеин

паша в Енуздере (Елховец), Бекирските в Долашир(Загражден) и пр. Към

тях се отнасяли най-жестоко, не само заради съпротивата им, но и заради

богатството им. Навсякъде имало жертви: посечени, хвърлени от

мостовете, пребити и починали от раните си и пр. Такива имало в Търън,

Союджък (Върбина), Петково, Ахрене (Гълъбово), Долашър, Малка Арда,

Маданско, Родоземско, Даръдерийско и пр.310

На 16.09.1913 г. в Цариград бил подписан мирният договор между

България и Османската империя. Неговият чл.8 изрично гарантира

вероизповедните свободи на мюсюлманите в България, така както чл.9

предоставя същите права на българите екзархисти в Османската империя.

С това окончателно бил сложена точка на акцията на БПЦ по

покръстването на помаците и на нейните плахи опити да спре

възвръщането на исляма в създадената през октомври Маронийска епархия

с център Гюмюрджина.311 В протокол № 47 от заседанието на Св. Синод на

31.10.1913 г. се дават сведения за връщането на новопокръстените към

исляма със съдействието на властите и за несъгласието на синода с това

действие. Така например в Пашмаклъ (Смолян) пристигнал мюфтията,

охраняван от стражари и по заповед на околийския управител на Скеч им

бил даден ключ от новопостроения параклис, за да отпразнуват там

байрама. Също така околийското управление в Скеч забранило да се

покръства помашко население поради висшите държавни интереси и

оказвало съдействие и осигурявало охрана на имамите които идвали по

случай байрама. В Неврокопско и Доспатско също започнали масово да

отхвърлят християнството и новите си имена. Това движение се

разпространило чак до Даръ-Дере (Златоград) и селата южно от Палас

(Рудозем), където с подкрепата на властите също отхвърлили

християнството и новите си имена.312 На места старите имена били

възстановявани в църквите, там където били и сменени.313

В Неврокопско за този период забраната БПЦ да покръства

населението била втора по ред, като първата била наложена още в самото

начало на акцията. Македонското военно губернаторство стриктно се

придържало към заповедите и указанията на Главното командване, което

пък от своя страна се придържало към “Временните наредби” от 18.12.1912

г. отнасящи се до действащата армия, одобрени от Министерския съвет и

утвърдени от цар Фердинанд. Чл.5 на тези “Временни наредби” изрично

повелявал да се гарантират религиозните свободи на всички живеещи в

страната български граждани, както и свободно да функционират всички

заварени просветно-културни учреждения. При това положение военните

власти отменили покръстването: когато духовната мисия на бившия

скопски митрополит Теодосий пристигнала в Неврокоп, не ù разрешили

дори да напусне града. На 21.02.1913 г. македонският военен губернатор

генерал М.Вълков отново потвърдил забраната. На Дьовленското

околийско управление, което спадало към македонското губернаторство,

било забранено да кореспондира с лица и учреждения, намиращи се извън

териториите на губернаторството, особено по въпроса за покръстването на

помаците. Също толкова категорично военните власти забранявали да се

покръстват военните и цивилните пленници. По този въпрос на 04.02.1913

г. Министерството на войната заповядало на началника на Втора тракийска

дивизионна област, където били съсредоточена по-голямата част от

пленниците, занапред да не се дава никакъв ход, на заявленията за

покръстване и освобождаване тъй като властите по никакъв начин не

трябвало да вземат участие в това дело и пленниците следвало да се

третират на общо основание. 314

Върховната църковна управа се възползвала от пребиваването на

помощник-главнокомандващия ген. М. Савов в София по случай

Великденските празници. Секретарят на Св. Синод Ст. Костов успял да

установи контакт с него и да го покани на среща със синодалните

архиереи. На 19.04.1913 г. ген. М. Савов посетил Синодалната палата,

където изслушал оплакванията и претенциите на ръководителите на БПЦ.

Във връзка със проведения разговор на 4 май Св. Синод изпратил

официално писмо до ген. М. Савов в Одрин, което съдържало три искания

– да се отменят заповедите на македонския военен губернатор спрямо

духовната мисия и занапред тя да се ползва с подкрепа; да се освободят

всички пленници помаци, които са приели християнството; да се забрани

на имамите да се срещат с новопокръстените и да ги убеждават да се

върнат към исляма. Едва в началото на Междусъюзническата война от

1913 г. военните склонили да отстъпят от позициите си и да допуснат

акцията по покръстване в Одринско и в Македония, както и да бъдат

освободени приелите християнството пленници. Освен тези отстъпки

висшите военни обещали нещо много повече на синодалния секретар Ст.

Костов който не пропуснал да го отбележи в доклада си от 14.06.1913 г., а

именно, че ще бъде разрешено на духовната мисия да покръсти и помаците

в македонските земи, които тогава са били поделени между сърби и

гърци.315

В Македония емиграцията на мюсюлманското население към Анадола

и Одринско се засилила по време на Междусъюзническата война. През

лятото на 1913 г. част от жителите на селата Крупник, Осеново, Симитли,

Царево, както и на село Церово (Благоевградско), се изселили. Родните

места напуснали и много помаци от Разлог, Бачево, Белица, Якоруда,

Гюмийска баня и почти цялото население на Добринище. Същото се

наблюдавало в Неврокопско и в останалите краища на Македония. Но тази

емиграция не била масова, редица села от Източна Македония като Беслен,

Годяшево, Крибул, Туховища и др. оставали незасегнати от нея, а в други

селища се изселвали само по няколко семейства. По-масово напускали

своите родни места жителите на Абланица, Вълкосел, Сатовча, Фитовища

и Скребатно. Броят на емигрантите тук е неизвестен и те се насочвали

предимно към Анадола. В някои помашки села се заселили бежанци

българи от Западна Македония. Пример за това са селата Корница,

Брезница, Сатовча, Слащен, Осиково и др.316 Между двете войни помаци

се изселвали и от Струмско и от различни краища на Македония.317

Една част от Македония след 1912-1913 г. попаднала в пределите на

Гърция. Гръцките войски, след като навлезли там, приложили тактика на

етническо прочистване. Българите се изселили в България, а мюсюлманите

– в Анадола и Одринско. След подписването на Ньойския мирен договор

през 1919 г. България била заставена да подпише Конвенция за доброволно

изселване на малцинствата.318 Голям бил притокът на бежанци и от онези

части на Македония, които попаднали в пределите на Сръбската държава

(Югославия). Българите се изселвали в България, а помаците – в Анадола и

Източна Тракия.319

Положението на помаците в Беломорска Тракия е описано най-

подробно в горепосочения доклад от 14.06.1913 г. на секретаря на Св.

Синод Ст. Костов до председателя Василий. Според доклада, на 7 май Ст.

Костов пристигнал в Одрин и бил приет от ген. М. Савов. Темата на

разговора им била свързана с положението на помаците, които живеели в

Одринско и за вземането на мерки за тяхното покръстване. Също така бил

засегнат и проблемът с гр. Кавала и околностите му, където българският

елемент никак не бил застъпен, ако не се брояли намиращите се там шест

помашки села. Колкото до помаците в Одринско, ген. М. Савов дал

съгласието си за тяхното покръстване, но се опасявал, че при евентуално

насилие някои представители на Великите сили ще съберат сведения и ще

ги представят на своите правителства. Общо селата с помашко население

около Одрин били 20, а помаците, живеещи в тях, били около 10 хиляди.

Ст. Костов присъствал и на взимането на решение една от трите джамии –

Султан Селим, Ески джами и Юг шерефли джами да бъде превърната в

църква. Доколко това се е случило не е ясно, но преди това избраната

джамията се е използвала за склад. На 10 май секретарят на Синода бил в

Деде-Агач. Тук също станал свидетел на спора между свещеника на града

Тодор Николов и други лица за превръщането на джамия в църква.

Свещеникът не искал това да се случи, тъй като до неговия имот в града

вече били поставени основите на нов храм, докато опонентите му харесали

джамията, която имала изключително красива архитектура. След като тя

станала църква, свещеникът не влязъл в нея. На 12 май Ст. Костов бил в

Гюмюрджина. Там той се срещнал с окръжния управител Ив. Костов,

който наредил да се изпрати стража в няколко села, в които свещениците

изоставили новите християни. Ст. Костов и тук станал свидетел на

превръщането на джамия в църква. Неговото мнение по този въпрос било

колебливо. Той преценил, че сградата била в плачевно състояние, но за

сметка на това пък имотите, които ù принадлежали, били с изключителна

стойност. На 12 май вечерта той пристигнал в Скеч, където се срещнал с

епископ Варлаам, който в същия ден отслужил молебен в клон на БНБ по

случай неговото откриване. Ст. Костов бил осведомен за малобройната

местна колония, състояща се главно от помаци преселници от Ахъ-

Челебийско и Костурско. В присъствието на архиерейския наместник

Нанков, тема на разговори била също и новата църква, както и имотите ù.

На следващия ден от Даръ-Дере пристигнал свещеникът Д. Цанков, заедно

с Тане Николов – комита, който бил в основата на покръстването на

помаците в този град,320 и на още дванадесет села от района на с. Тикла

(Средец), Ахъ-Челебийско.321 За същия този войвода и четата му с

протокол № 44 от 24.10.1913 г. на Св. Синод се взело решение те да бъдат

възнаградени с 20 хиляди лева за оказаното съдействие при покръстването

на помашкото население. Тане Николов и четата му са съдействали на

духовната мисия и в Гюмюрджина и околните села, където почти липсвала

военна охрана.322 На 16 май Ст. Костов посетил в Серес генерал

губернатора Вълков. Те разговаряли главно за недобре организираното

покръстване на помаците около града. Станало дума, че когато духовната

мисия пристигнала в Неврокоп, в близките села имало бунт на покръстени

и непокръстени помаци, чието потушаване не било разумна идея, тъй като

наличната войска била малобройна и не позволявала да се дели на части.

Когато бил повдигнат въпросът за покръстването на помаците в Пекчево и

Нигрита, гръцките войски ги нападнали и малкото военни части, които

трябвало да охраняват духовната мисия, отстъпили. Опитът за

покръстването на този край бил осуетен. Решено било да бъде изпратена

нова мисия, като военните обещали този път по-добра охрана. Секретарят

на Св. Синод разговарял също и с генералите Иванов и Кирков относно

близкия манастир Св. Иван. Той бил на час и половина път от Серес, бил

богат и притежавал много имоти в града. Ген. Кирков обещал да съдейства

за прехвърлянето на манастира към Св. Синод при условие, че Синодът ще

отпусне една от сградите за военен клуб. По-голямата част от монасите в

манастира били българи. Също така се било решено в една от сградите да

бъде открито духовно училище, подобно на това в Бачковския манастир.323

На 20 май Ст. Костов бил в Драма, където в краткото време, което имал на

разположение, разменил няколко думи с различни представители на

властта, като се разбрали да поговорят повече след завръщането му от

Кавала. На 21 май той пристигнал в Кавала, където се срещнал с

подполковник Колев, с градския кмет Щерев и с околийския началник

Поплуков. Били обсъдени действията на духовната мисия, която без добре

обмислен план и без изрично съгласие на органите на властта, извършила

покръстване в съседното село Ески Кавала и оставила там един свещеник.

Няколко дни след това между охраната и помаците станал сблъсък и

няколко от ранените помаци се оплакали на властите и на представителите

на чужди държави в града. Ст. Костов и тримата управници взели решение

при бъдещото повторно покръстване да бъдат раздавани помощи на

бедните помаци. Тема на разговора им било също и учебното заведение,

наречено Имарет – мюсюлманско медресе за имами. То било построено и

поддържано от египетски хадиф, чийто прадядо бил родоначалник на

тогавашната хадиевска фамилия и бил от Кавала или от околностите ù. В

това медресе се учели над 500 души, издържани от благотворителност,

като болшинството прекарвали в училището по 10-15 години. Там се

подготвяли духовни кадри за помашките села, които тогава били в центъра

на съпротивата като подбуждали населението. Околийският началник се

заел със задачата да разучи от къде са средствата за издръжка, начина на

преподаване, цел на обучението, брой и родни места на учениците. Освен

това една от хубавите джамии в Кавала била превърната в църква, а друга

била съборена и на нейно място, по заповед на кмета на града Щерев, били

построени множество магазинчета. Повдигнат бил и въпросът за

изпращането на български владика с цел да въздейства на множеството

гръкомани, за да бъдат побългарени. Секретарят Ст. Костов обещал да

съдейства за това, но по-важно за него било покръстването на помаците от

района.324 На 24 май той се върнал в Драма и се срещнал с окръжния

управител Добрев, който не бил против покръстването на помаците. В

разговора им взел участие и неговия секретарят Д. Бъчваров, както и

плацадютантът Хр. Милев. Накрая стигнали до пълно съгласие за начина

на действие и за охраната, която трябвало да се даде на духовната мисия. В

някои покръстени села свещениците бивали нападани. Също така жители

на едно от гръцките села в близост до Драма заявили, че се отказват да

бъдат под ведомството на гръцката патриаршия и искат да преминат към

българската църква. Архимандрит Кирил през цялото това време стоял

настрана и когато селото се откъснало от патриаршията, той не се

погрижил да му намери български свещеник. Накрая управниците уверили

Ст. Костов, че макар да не им влиза в задълженията, ще продължат

грижите си за прехвърлянето на останалите гръкомански села към

българската църква. На 25 май Ст. Костов се върнал в Серес. Отново се

срещнал с генералите Иванов и Вълков, както и с началника на щаба

генерал-губернатора майор Мустаков и секретаря Зелков. Една от темите

на разговора им била свързана с това, че някои от покръстените в селата от

Дойранско си възвърнали мюсюлманската вяра, а свещениците се

оттеглили и се установили в Кукуш и Дойран. За това тяхно решение

повлиял много фактът, че заплатите им не били изплащани редовно. По

повод смутовете и конфликтите между новопокръстените в Пехчево,

Дойранско и Кукушко, се коментирал интересът на чуждестранните

консули в Солун към тези събития. В Серес една красива джамия също

била превърната в църква. Освен това управляващият епархията

архимандрит Евгений съумял да осигури на митрополията едно голямо и

здраво здание, принадлежало преди това на османлиите. Долният етаж и

една постройка в двора били дадени под наем за тютюнев склад срещу

сумата от 2000 лева. Същият архимандрит Евгений успял да уреди и

бързото прехвърляне на всички гръцки села от гръцката патриаршия към

българската църква, както и обявяването на десетки серски гърци за

българи. На 27 май Костов пристигнал в Солун и се срещнал с

архимандрит Евлогий. Те обсъдили главно въпроса за построяването на

параклиси в новопокръстените села.325

На 10.07.1913 г. пловдивският митрополит Максим съобщил на

председателя на Св. Синод митрополит Василий за оттеглянето на

новопокръстените в някои райони от християнската вяра. Например в

Драмско, Серско и в останалите територии на Беломорието помаците

помагали на гърците срещу българската войска.326 С протокол № 44 от

24.10.1913 г. на Св. Синод се взело решение за временно прекратяване на

действията на духовната мисия, докато положението се успокои стане

възможно да бъде продължено започнатото дело.327 В друг протокол, № 47

от заседанието на Св. Синод от 31.10.1913 г. се дават сведения за връщане

на новопокръстените към исляма със съдействието на властите и за

несъгласието на Синода с това. Били коментирани и протичащите събития

в Гюмюрджинско и Ксантийско. Военнопленниците били освободени и те

играели главна роля при връщането на техните джамии, превърнати в

църкви по време на покръстването. В тези райони не допускали

свещеници, а помаците необезпокоявани от никого, се отдавали на

грабежи в опожарените български села.328 Българското население в

Беломорието и Източна Тракия било подложено на жестоко отмъщение от

страна на помаците, които били покръстени в лагерите и пуснати на

свобода.329

За връщането на исляма в Ксантийско спомогнала и една арабска чета,

част от която достигнала чак до Чангърдере (Чепинци) и Кушар (Оглед). В

Мадан също била сформирана чета срещу покръстителите, оглавена от

Фехми бей. Тя обикаляла селищата на Средните Родопи и възстановявала

исляма. Така например четата, след като се установила в землището на

Равнища, между селата Елховец и Смилян, възстановила вярата на

исмилянци. Свещеникът Чакъров избягал от Чокманово към Чепеларе и

Бачково. От с. Равнината, предрешен в турски потури, избягал и учителят

Ангел Калайджията, а с него и чорбаджията Димитър Герджика.330 Чета се

отправила и към Сьойджук (Върбина), чийто поп избягал към Карлуково

(Славейно), а попът на с. Юрпек (Гълъбово) също побягнал с охраната

си.331 През април 1913 г. в Даръдере откъм Пресека дошла турска чета и

прогонила покръстителите. Четата била съставена в Кържалийско, тъй като

пъдарите-полицаи Енвер и Ешрев Хакьови били откарани в Кърджали и

там били обесени. Елехченският (старцевският) свещеник, като чул за

четата, се преместил от джамията в колиба в местността Белите камъни и

още при първите сигнали избягал. Много даръдеренски българи също

избягали към Станимака (Асеновград) и останали там до отмяната на

покръстването. След като се върнали, те поискали прошка от помаците и

помогнали за построяването на мюсюлманското училище Руждие,

съществувало до 1923 г.332 В Аламъдере, след като се разчуло, че чета е

тръгнала да връща на помаците имената, селяните избрали и пратили в

Даръдере Ахмед Маньов, Андрей Капсъза и Салих Палшейтана. След

седмица се върнали без Андрей Капсъза, който бил уличен в

съучастничество при покръстването. Но след като се установило, че това

не е вярно, той бил освободен. За него се застъпил някой си Хасан

Ангарьота от Тупуклу (Средногорци). По същото време българите

побягнали от Аламъдере по поречието на р. Арда към Аламъшница, а

помаците останали да палят домовете им и да ги плячкосват.333

На 15.08.1913 г. османската войска за кратко време превзела

Ивайловград, Папазкьой, Смолян, Харманли, Кърджали, Момчилград,

Златоград и Гоце Делчев. На 31 август бил превзет гр. Гюмюрджина, на 1

септември – Ксанти а на 2 септември паднал и Дедеагач.334 По време на

Междусъюзническата война в редиците на османската армия постъпили

32-ма долашърчани (загражденчани) и всички оставили костите си по

бойните полета.335 На 16 август пък в Гюмюрджина турци и помаци

провъзгласили автономия на територията между реките Марица, Места и

Арда и учредили т.нар. Независимо западно тракийско правителство.

Желанието им било да се закрепи османската власт в района.336 След

оттеглянето на българите от Гюмюрджина в края на 1913 г. и след като

помашкото население там образувало автономната област, временното

правителство било оглавено от помака Хафъз Салих от с. Пандъджък, Ахъ-

Челебийска околия. Под негово ръководство било създадено духовно

училище и построена джамия към него.337 Под натиска на Великите сили и

на България, османската военна власт наредила на офицерите си да се

оттеглят. Те обаче не изпълнили заповедта и застанали начело на

новообразуваната Западно-тракийска независима република, като на

23.09.1913 г. тя преминала под ръководството на един от офицерите на име

Ешреф Кушчубашъ. Новосъздадената република си имала войска,

съдилище, знаме и всички останали атрибути. Признаването и от страна на

Гърция било по политически причини. Тя целяла да я отдалечи от

влиянието на съседните ù държави. За да бъде призната, републиката

водела преговори и с Истанбул и София. Моментът бил подходящ за

присъединяването ù към Османската империя, но в Истанбул управниците

не погледнали сериозно на това и не проявили загриженост. Великите сили

и България били против независимостта на тази република. С откъсването

на долината на р. Марица разстоянието до Истанбул би се скъсило. На това

мнение били и лидерите на партията за обединение и прогрес Джемал,

Талат и Енвер. Висшият военен османски управник Джемал паша писал в

своите спомени, че Западна Тракия нямала шанс да се присъедини към

Османската империя, нито да съществува като самостоятелна държава.

Според споразумение между османските и българските власти в Истанбул

от септември 1913 г., Одрин и Източна Тракия трябвало да преминат към

териториите на Османската империя, а Западна Тракия – към България.

Османската войска разположена на територията на Западна Тракия, не се

подчинила на това споразумение. Но Джемал паша, след като се срещнал с

управляващите Западна Тракия, успял да ги убеди. Той ги уведомил, че

според споразумението от Истанбул Западна Тракия се давала на България

в замяна на Одрин и че с това се целяло отношенията между двете държави

да се подобрят и мюсюлманите в България да живеят един по-добър живот.

При това положение те се подчинили и се оттеглили от Западна Тракия. По

този повод министърът на външните работи Гешов заявил, че ако не било

свалено това правителство на Западна Тракия, Великите сили щели да

признаят тази държавица и османлиите нямало да се оттеглят от

Балканите. Краят на Западно-тракийската независима република настъпил

на 25.09.1913 г.338 Малко по-късно, непосредствено преди реокупацията на

Родопите и Беломорска Тракия през октомври 1913 г., десетки хиляди

помаци се изселили в Анадола. Това явление е описано от Л. Милетич в

края на 1913 г. и началото на 1914 г., когато пътувал по тези райони и

анкетирал населението и бежанците.339

В българската историография се оформило мнението, че връщането на

новопокръстените в исляма е станало благодарение на Васил Радославов, и

неговото либерално правителство с оглед спечелването на

парламентарните избори на 23.02.1914 г., и на новата външно-политическа

ориентация на страната. Основна заслуга за провалянето на акцията на

БПЦ има и съпротивата на помаците, оказана най-вече след началото на

Междусъюзническата война от 1913 г.340

Тъй като изборите за 16-то ОНС на 24.11.1913 г. не осигурили победа

на управляващите, цар Фердинанд и министър-председателят Радославов

се споразумели за неговото разпускане и за насрочването на нови избори.

Обстоятелството, че Османската империя е напреднала в процеса на

сближаване с Германия, улеснила либералното правителство да използва

мюсюлманското население в Родопите и Беломорието за подсигуряването

на мнозинство в Народното събрание, необходимо за ангажирането на

България с Централните сили. За спечелването на насрочените за пролетта

на следващата година парламентарни избори либералният лидер постигнал

споразумение с турските и помашките първенци. Голяма част от това

население все още нямало българско поданство, но имало право да

гласува. По време на тези избори Радославов останал на власт, а в

парламента влезли 13 мюсюлмански депутати. Това са първите избори, в

които участвала значителна част от помаците и останалото мюсюлманско

население в Родопите и Беломорието. По-късно било взето и съдбоносното

решение за включването на България във войната на страната на Германия,

Австро-Унгария и Османската империя.341Данните от гласуването за НС

през 1914 г. по окръзи показвали, че либералната коалиция на В.

Радославов печели най-много гласове именно в окръзите, където живее

компактно помашко население – Гюмюрджински (85,5%) и Струмишки

(56%).342

Помаците от навечерието на Първата световна война до края на управлението на БЗНС.

На 31.10.1915 г. бил уволнен току що назначеният главен военен

свещеник при щаба на действащата армия и длъжността му била закрита.

През март 1917 г., когато илюзията за краткотрайната победоносна война и

бързото решаване на националния въпрос била срината, БПЦ нямала нито

възможност, нито време, нито дори и желание да мисли за помаците.343

По време на Първата световна война, както и до окончателното

решаване на въпроса за Западна Тракия в полза на Гърция, българо-

османските отношения са били изключително близки. Двете държави били

съюзници във войната и заедно трябвало да изпълняват клаузите от Ньой и

Севър. През 1919-1920 г. българските революционни дейци участвали

съвместно с османлиите в създаването на т. нар. правителство на

националната защита, начело с Тевфик бей, като създали обща военна

организация за неговата защита и участвали заедно в редица акции срещу

окупационната гръцка армия.344 Помощник на Тевфик бей бил Бекир

Съткъ, бивш мюфтия на Гюмюрджина. Освен тях в правителството били

включени и Махмуд Недим, Хасан Тахсин Аргун, Сабри Тютем и Мустафа

бей. Те били назначени за министри съответно по финансовите,

икономическите и съдебните въпроси. За главнокомандващ на армията бил

назначен Фуад бей, а за негов помощник – Теймен Фахри Оздилек. В

правителството участвали също Вангел Георгиев и д-р Дичков.345

Ръководителите на османската съпротива в Тракия Кара Бекир, Фуад бей,

Топал Кадир и др. се установили със своите чети в Ивайловградско,

Крумовградско и Момчилградско, откъдето извършвали набези в

Гърция.346 По това време минаването на османски чети на българска

територия не било възпрепятствано.347 Към средата на 1921 г. Главното

командване на Българската армия изпратило в помощ на османските части

– войска и няколко офицера.348 Помаците пък ги снабдявали с храна и

сформирали чети в тяхна помощ.349 Една от целите на тази война била да се

образува независима демократична република в Тракия с парламентарно

управление, в която да не се прави разлика между народност и религия.350

По време на войната българската власт се отнасяла с надежда и съчувствие

и към борбата на Кемал Ататюрк за ревизия на Версайската система.351

След Първата световна война Западна Тракия останала временно под

международен контрол и не е включена в спогодбата за размяна на

населението след гръцко-османската война от 1919 – 1922 г., когато почти

всички мюсюлмани са били принудени да напуснат пределите на гръцката

държава.352 Надеждите на българския ревизионизъм били насочени най-

вече към ОН, на международния дипломатически паркет България

оправдавала претенциите си към Западна Тракия, използвайки преди

всичко етническата аргументация. Изпратените от нея делегации

използвали естествено и други аргументи от исторически, политически,

културен и икономически характер. За да се докаже българският

етническия облик на Западна Тракия за пример служели помаците, които

оставали верни на майчиния си език. Използвали се исторически

аргументи от времето на средновековието, когато в дадени периоди тя

действително се намирала под властта на българските владетели. И Гърция

от своя страна аргументирала присъединяването на Беломорска Тракия

исторически. Модерната гръцка национална държава се чувствала

наследница на Средновековна Византия и смятала Западна Тракия за свое

законно наследство. Етническата аргументация на Гърция се основавала на

твърдението, че помаците били всъщност трако-елини, които в процеса на

ислямизация забравили гръцки език и усвоили български, който бил

“лесен, беден и достъпен, подходящ за беден народ от скотовъдци”. Тази

теза била лансирана за пръв път на конференцията в Лозана от 1922-1923

г., когато Гърция предявила сериозни претенции не само за Беломорието,

но и за Родопите.353 От съществено значение в кемализма е фактът, че тук

доминираща е идеята за обединение не само на всички турци, но и на

всички мюсюлмани от бившата Османска империя. В този смисъл както

турците, така и помаците в Родопите попаднали в стратегическите планове

и приоритети на Анкара. Особено благоприятно по отношение на работата

с помаците е обстоятелството, че на този етап те продължавали да

възприемат религията като достатъчно ясен етноопределящ белег. Или по-

точно казано, те се назовавали с терминологичното название, наследено от

Османската империя: “турци” или “мюсюлмани”.354

След конференцията в Лозана (1923), когато Западна Тракия преминала

на страната на Гърция, в продължение на десетилетия до началото на ХХ в.

гръцки, турски и български националистически настроени политически

агенти развивали активна дейност сред помаците. Поради това, че те често

огласявали стремежа си този район да бъде присъединен към Гърция,

гръцкият министър-председател Елефтерос Венизелос разпоредил на

местните власти да оказват максимална подкрепа на помаците, които

търсели убежище в гръцката част на Тракия. Помаците от Западна Тракия

не били настроени пробългарски поради събитията по време на

Балканските войни. Те не се доверявали и на Турция, в която по това време

политическата ситуация била нестабилна поради реформите, провеждани в

сферата на обществено-културния живот от Мустафа Кемал Ататюрк,

който според някои източници е роден „от родители помаци”355. От 1931 г.

турското консулство в Гюмюрджина започнало кемалиски реформи в

района на Западна Тракия, като използвало за тази цел учителите в

малцинствените училища. Единствената цел на това начинание била да се

формира турска етническа идентичност у помаците.356

Предполага се, че помаците, установили се в пределите на днешна

Гърция, са там вследствие на емиграционните процеси, продължили векове

наред.357 Основният поминък на мъжкото население на Родопите до 20-те

години на XX в. било скотовъдството. В повечето случаи стадата на

родопските овчари зимували в Беломорието (Ксантийско,

Гюмюрджийско), или в Пловдивското поле, а през лятото се връщали на

планинските пасбища. Когато с подписването на Ньойския договор (1919

г.) границата се измества на север от Беломорието, настъпила криза в

скотовъдството. Овчарите се пренасочили с намалените си стада към

Източните Родопи или към Пловдивско. Сезоните придвижвания между

Родопите и Беломорието са се прекратили напълно след края на Втората

световна война.358

Дюлгерството е другият традиционен за родопското население занаят,

който често бил практикуван извън региона. Освен в Средните Родопи,

дюлгерски селища имало и в западната част на планината – Ковачевица,

Елешница и Скребатно. Родопски строители работели в Средните Родопи,

Беломорската и Тракийската низина, на остров Торос, както и в Сърбия. В

Беломорието те бивали наемани от есента до пролетта, а тези в Пловдивско

и в Сърбия – от пролетта до есента, като за зимата се завръщали по

домовете си. Кираджийството като сезонен поминък имало спомагателно

значение практикували го предимно безимотни хора. Терзиите и

абаджиите родопчани през XIX в. откривали свои работилници в

Гюмюрджина. Натам те тръгвали в началото на есента и се връщали през

пролетта. По-бедните майстори, които не притежавали дюкяни, обикаляли

по селата на Кърджалийско, Пловдивско, Беломорието и шиели дрехи на

място. До 1912 г. населението на Източните Родопи практикували като

допълнителен поминък гурбетчийско земеделие в едрите поземлени

владения на чифликчиите в Беломорска Тракия и Европейска Турция. До

20-те години на XX в. малоимотни семейства от Средните Родопи жънели

на изполица нивите в Пловдивското и Старозагорското поле. От края на

XIX в. гурбетчии работели в Беломорието като тютюноработници поради

по-високите надници.359 След Първата световна война с установяването на

граница между България и Гърция, се нарушила стопанската връзка между

Родопите и Беломорието и населението се принудило да търси местни

източници на доходи. През 1929 г. край Кричим започнал строежът на

ВЕЦ “Въча”, край Мадан германски и австрийски специалисти сложили

началото на рудодобива и пр.360 Въпреки това в Родопите основният

източник на препитание си оставало тютюнопроизводството. Като цяло

тежкото икономическо положение, оскъдната храна и мизерията били

основната причина за високата заболеваемост и смъртност след

родопското население.361 Загубили по един или друг начин земите си,

помаците били принудени да обработват държавна земя при крайно

неблагоприятни условия. В Дьовленско например имало села където

имотите били 50% държавни и се обработвали от помаците под аренда. До

неотдавна тези земи били тяхна собственост. Помаците от пограничните

села често били заставяни от военните власти да работят ангария. Не само

военните са третирали помаците като роби, административните, горските,

финансовите и др. власти също изисквали от тях робско послушание и

търсели начин да се възползват от тях.362 По това време и ловчанските

помаци са се принуждавали да работят като пастири и ратаи срещу

нищожно заплащане. За прехраната си голяма част от тях събирала джанки

и сливи, които продавали на заможни българи от близките села за

производство на ракия.363

След новата национална катастрофа на България предизвикана от

Първата световна война и сключения Ньойски мирен договор от 27.10.1919

г., до навечерието на Втората световна война от 1939 г., БПЦ не

предприела никакви мисионерски акции спрямо помаците.364 Поради

близките и достъпни за мюсюлманите идеи, които проповядвала партията

на БЗНС, между двете войни, се ползвала с по-голямо влияние сред това

население.365 Така например в интерес на мюсюлманските настоятелства

била политиката на БЗНС в образователната система. До средата на 20-те

години децата от малцинствата получавали образованието си в частни

училища, изграждани от настоятелствата и религиозните общини.

Задължително изучаване на български език в частните училища било

въведено още през 1885 г. със закона за народното просвещение. За

“новите земи” законът влязъл в сила след Ньойския договор от 27.11.1919

г., но това съвсем не означавало, че навсякъде се спазвал. Нещо повече,

съвсем скоро след тази дата, през 1921 г. правителството на БЗНС, по

силата на поетите международни задължения, отменило задължителното

изучаване на български език.366 Депутат в листата на земеделската партия

по това време бил помакът хафъз Ариф Агушев.367След новата промяна

през 1924 г. в закона за частните училища не само българският език бил

върнат, но значително се променил и техният статут. Мюсюлманските

училища започнали да се делят по народностен признак, като помашките

стават народни, а турските – частни.368

През годините 1922, 1923 и 1924, след прилагането на Конвенцията за

доброволно изселване на малцинствата, близо 20 хил. българи се изселили

в България, докато мюсюлманите от Западна Тракия не емигрирали в

Турция и си останали по родните места.369 В договор за размяна на

малцинственото население между Турция и Гърция от 1923 г. се говори за

размяна само на християнско и мюсюлманско население в Източна Тракия,

без да се споменава за етническата му принадлежност. Пристигналите след

тази година помаци в Източна Тракия били главно от Кавалско, Драмско,

от поречието на р. Места и от Чеча, южно от Неврокоп. Те са заселвани

предимно в планинските части на Източна Тракия и най-вече около

Лозенградско. Помаци са се настанявали и в най-южните части на Източна

Тракия, чак до бреговете на Мраморно море. В доклада на председателя на

комисията за бежанците, изпратен на 19.09.1914 г. до тогавашния

министър на вътрешните работи в София се посочва, че и потова време

жители на две български села в Анадола – Хаджипаункьой и Тойбелен,

били заставени от османските власти да се изселят и там били заселени

турци от Провадийско и помаци от Южна България и Македония. Такава

била съдбата на почти всички стари български села на територията на

днешна Турция.370 През 1921 г. около 60 помашки семейства от селата

Галата и Градешница, Тетевенско, също се изселили в пределите на

днешна Турция. Причината за това бил слухът, че управляващите

възнамерявали тайно и насила да ги покръстят. Но не след дълго една част

от тях се завърнала по родните си места.371 През 1936 г. Стою Шишков

описал най-южните граници на помаците. Според него в Бабаески

помаците живеели в селата Козбунар, Мандра, Катранджа, Бурнусуз и

Наимкьой. В Хайраболско те обитавали селата Шолгам, Черкезмюселлим,

Баткън, Правчае, Данъшман, Попкьой и Перинчешме. В Узункьоприйско –

в Бейкьой, Хасанбунар, Султан, Талишман, Турнаджък, Куртбей, Павлово,

Мандра, Кестанбол, Сазлъмалкоч и Кадъкьой. В Кешанско – в Тодорич,

Акънджа и Курткьой. В Еноско – в самия град Енос и в Султаница.372

Като илюстрация на всичко казано дотук може да се посочи статията,

публикувана във в. “Македонско съзнание”, бр. 2 от 1923 г. издаван във

Виена. В нея се казва, че сръбската буржоазия наложила в Македония

жесток терористичен режим, изтребвала и принуждавала към изселване

най-будната част от мюсюлманското и българското население и заселвала

на тяхно място хора от други области на Югославия. Тя подтискала всички

несръбски народности, закривала техните храмове и училища и

преследвала техния език. Всеки акт на възмущение и протест от страна на

доведеното до отчаяние население, сръбското правителство задушавало с

кървави репресии. Турското правителство прогонило насилствено

българското и гръцкото население, а българските националисти ограбвали

помаците и ги принуждавали или да приемат християнството, или да

емигрират. С особено усърдие пък гръцкото правителство прогонило

българите и мюсюлманите от страната, за да може на тяхно място да

настани гръцките бежанци, дошли от Турция.373

Помаците в периода 1924-1944 г.

Помаците в периода 1924-1934 г.

През 1919-1920 г. сред помаците били създадени дружествата

“Джамиети Хайрие”, а през 1924 г. във Варна е учредена и организацията

“Тюран”, чийто устав е утвърден от МВРНЗ чак през 1927 г. В

документите на тази организация се говори общо за “мюсюлмани”, с цел

да се стимулира единството на всички мюсюлмани в България.

Създаването на “Тюран” е синхронизирано и с организирането на главен

кемалистки център за Родопите в Одрин. Начело на този комитет

застанали известните от времето на правителството на националната

защита в Тракия Кара Бекир и Фуад бей. Двамата ръководители и

групираните около тях четници и активисти били съответно от Тракия и от

Родопската област и познавали добре условията както на българска, така и

на гръцка територия. През 1924 г. Фуад бей направил своята първа

обиколка из смолянския край, а през 1926 г. продължил своята мисия в

ардинско и златоградско.374

Още в края на 1925 г. започнали набезите на българска територия на

първата помашка чета, която била сформирана в Гръция. Четниците

нахлували в България, нападали и грабели и се завръщали свободно в

Гърция. През 1926 г. на гръцка територия били сформирани три чети, като

начело на едната през март с. г. застанал Даматчето – помак от с. Саръ Къс

(днес Жълтуша, Ардинско). През същата година в Ксантийско една чета

оглавил един от братята Туманчелови.375 Мисията на тези чети била главно

преди всичко разузнавателна и организационна. Те имали за цел да

изграждат свои организационни бази и структури. Появили се и чисто

разбойнически чети вследствие на все още слабата държавна власт в

Родопите и поради слабата охрана на границите по това време. Постепенно

обаче все повече помаци се включвали както в четите, така и в другите

структури на кемалисткото движение.376

През 1929 г. “Туран” организира в София Учредителен конгрес на

турците в България. От анонимно сведение, както и от информация на

Дирекцията по вероизповеданията при МВРИ ставало ясно, че е

присъствала и група от трийсетина помаци, която създава след това

организацията “Тюрк оджак”, работеща за присъединяването на

Родопската област към Турция. Тази група била ръководена от хафъз Ариф

Агушев от с. Тозбурун (днес Могилица, Смолянско). Информацията, че

хафъз Ариф Агушев е инициатор за създаването на “Тюрк оджак”, се

потвърждава и от донесение на Генералния щаб на армията до МВРИ, в

което се твърди, че бившият народен представител от БЗНС и безспорен

лидер на помаците в Пашмаклийско е създал незаконна конспиративна

организация. Генералният щаб на армията съобщил в поверителен доклад,

че през лятото на 1932 г. в Родопите ще бъдат изпратени две нови

кемалистки чети – едната в Местанлийско (Момчилградско) и

Кърджалийско, а другата – в Даръдерийско (Златоградско) и

Пашмаклийско (Смолянско). Двата центъра за работа сред помаците били

Златоград и Смолян, където бил създаден околийски комитет на “Тюрк

оджак”. В Смолян комитетът се ръководел от Мехмед Пелтеков, а местни

комитети били изградени в Мадан, Арда, Палас (днес Рудозем), Тикале и

Търън. По нареждане на смоленския комитет в селата се получавал

вестник ”Делиорман”.377

През 1930 г. в Смолян за съдия бил назначен Наум Главинчев, родом от

Охрид, с будно чувство на патриот, брат на протогериста Лев Главинчев,

поради което бил гледан с подозрение от тогавашните власти.378 По негова

инициатива през 1931 г. в Смолян при читалище “Хр. Ботев” било

създадена културно-просветна комисия за формиране на българско

съзнание сред помаците. Идеята за това била оглавявана и по-рано от Ст.

Шишков – в изданията му, а също така – и в Родопската преса, главно в

списание “Родопа”, издавано в София.379 През 1931 г. терминът “помаци”

бил официално заменен с “българи мохамедани” или с “ислямизирани

българи”. Тази замяна имала за цел да вложи в термина помак негативизъм

и пренебрежение.380 Била създадена и комисията, в която участвали Никола

Палагачев и Райчо Гавраилов. По-късно Гавраилов бил отстранен и на

негово място застанал Хюсеин Бейски.381 Те приели програма за

провеждане на курсове за ограмотяване и за водене на агитация с

участието на печата и чрез разпространение на позиви. Било предвидено да

се улесни приемането на ученици помаци в по-висшите училища и

отпускането на материални помощи за тях. Коранът бил преведен на

български и отпечатан от книгоиздателство “Нов живот”, София.382

Доставени били стотици екземпляри от него, които се разпространявали

сред населението. Целта била в домовете на помаците да влезе книга на

български език.383 Била организирана конференция на помашки духовници,

където се разяснявали разликите между “народност” и “религия”.384 Тази

конференция се зловидяла на мюсюлманската вероизповедна община

начело с депутата Емин Агушев. Тъй като те били в добри отношения с

властта, настояли пред министър-председателя Андрей Ляпчев да се

забрани конференцията, а комисията да се разпусне. След множество

оплаквания до властите по време на управлението на Народния блок,

Главинчев бил дисциплинарно уволнен и през 1932 г. напуснал града, а

комисията била разпусната.385

През 1932 г. Министерството на просветата провело важни реформи в

родопските училища. Целта им била да се приравни нивото на

мюсюлманските училища с това на българските. Старите, написани на

османотурски език учебни помагала били заменени с български. Въведени

били допълнителни хуманитарни предмети като история, география и

хигиена. Назначени били и нови учителски кадри, предимно българи. Тези

мерки отново предизвикали обратен ефект. Сред помашкото население

плъзнала мълвата, че ще има повторно покръстване. Подобни слухове били

често явление. Помаците при това положение се затворили още повече в

своята културно-религиозна среда, а емиграцията в Турция придобила

масови размери. Но този път протестът им придобил и активен характер –

подадени били множество писмени оплаквания до правителството в

София.386 Така например на 13.11.1932 г. 28 български и помашки

интелектуалци свикали събрание с председател Ан. Дорков и

подпредседател Хюсеин Бейски. Те подписали резолюция-протест, копия

от която изпратили на царя, министър-председателя, председателя на

Народното събрание, министъра на Народното просвещение и други

министри, както и на софийския митрополит Стефан, Главното

мюфтийство, смоленските народни представители, смолянския околийски

управител и всички председатели на парламентарни групи, в редакциите на

вестниците: “Зора”, “Тракия”, “Родопа”, “Рехбер”, ”Родопски преглед”,

“Борба”, “Красногор” и др. Недоволството на тези интелектуалци,

изразено в резолюцията-протест, се свеждало най-вече до дейността на

тази комисия, която била тричленна и имала за цел да разпусне помашкото

и българското училищни настоятелства, и да създаде ново, което да ги

обедини. Наричайки ги “безотговорни партизани”, които изхождали от

своите лични и политически интереси, 28-те интелектуалци ги обвинявали,

че са назначени незаконно и настоявали за отменяне заповедта на

министъра на народното просвещение, която била против разпускането на

двете училищни настоятелства. Според тях тази тричленна комисия

уронвала авторитета както на помаците, така и на българите. Откакто

съществувал Смолян, благодарение на трезвомислещите българи и помаци

това не било допускано. Те се борели поотделно за създаване на свои

училища, свято и неотклонно са бдели над тях и са ги пазели. Според тях

това сливане на двете училищни настоятелства щяло да сложи началото на

борба между българи и мюсюлмани, която била нежелателна и за двете

страни. Борбата щяла да бъде следствие на посегателство върху

религиозните права на мюсюлманите. Никога преди това и дори в

османския период подобна борба не се е водела, а българите и

мюсюлманите в Смолян са живеели в мир и разбирателство.387 Българската

управа сметнала, че е разумно тричленната комисия да бъде закрита. Но

независимо от това вече била подготвена почвата, върху която се появили

първите наченки на българско национално самосъзнание сред част от по-

младото помашко население.388 Голяма роля за това изиграл и Петър

Маринов, писател и служител в Архиерейското наместничество в Смолян

и бъдещ секретар на дружба “Родина”.389

В с. Галата съществувало българско училище още от 1912 г. с трима

учители. През 20-те години там е имало и религиозно мюсюлманско

училище с учител по коран и вероучение от с. Бежаново, но той не успял

да се утвърди и напуснал селото. През 1925 г. бил направен опит за

организиране на религиозно обучение за момичета, но това продължило

само две-три години.390 През учебната 1930-1931 г. в село Галата било

въведено вероучение. Занятията се провеждали с 28-30 ученика в сряда,

петък и събота след обяд. Преподавателят им се казвал Алиосман, бил от

Помашка Лешница (Кирчево), и завършил образованието си в Турция.

След като се установил като преподавател в Галата, там се и оженил. На

22.03.1931 г. на една среща на учениците от селата Галата, Градешница,

Турски извор (Български извор) в местността Бърдото, недалеч от с.

Галата, помачетата, вместо да извикат ура в чест на приближаващите ги

българчета от Малка Желязна, извикали амин, което било и повод да се

прекратят уроците по вероучението в селото.391 През 1932 г. в с. Галата бил

провален един опит да се създаде мюсюлманско училище,392 след което

Алиосман със съпругата си се прибрал в Помашка Лешница и през 1936 г.

се изселил в Турция. В село Галата имало само една чешма, от която

зависело селото.393 До 1934 г. с. Галата и с. Градешница са били в една

община – Галатска. От 1934 г. с. Галата било включено в община

Български извор, докато с. Градешница – към община Гложене.394 В с.

Помашка Лешница през 1932-1936 г. вероучение преподавал Кадри Беров.

Учело се само в събота след обяд. Средният брой на учениците годишно

бил 15.395 В този район имало и други учители по вероучение като един от

тях бил хафъз Салих Февзулов. Родът му бил от Албания, но бил роден в

с. Бежаново. От първата си съпруга имал син. След като се изселили в

Османската империя през 20-те години, жена му починала. Там завършил

религиозно училище и се върнал в България. Установил се първо в с.

Коман, а след това – в Помашка Лешница. Там се оженил повторно и през

годините 1930-1936 преподавал вероучение в селата Помашка Лешница,

Турски извор и Торос. През 1936 г. заминал за Турция, но след

пристигането му там починал синът му и се принудил отново да се завърне

в България.396 В Градешница, което било типично планинско село,

простиращо се в долина с дължина 12 км. и състоящо се от 11 махали,

имало две български училища.397 Първото било построено през 1910 г.

Учителите били от Дерманци, Торос, Писарево и пр.398 Жителите се

препитавали със скотовъдство и дърводобив. Традиционните обичаи на

тетевенските помаци били сходни с християнските. Празнували

Гергьовден, Димитровден, Васильовден и пр. Чествали и други празници

като вълчите, мишите и змийските дни. Влиянието на исляма било

осезаемо при отбелязването на байрамите и в сватбените обичаи като

приготвяне на зестрата, къносване на булката, борбите на пехливаните и

пр. Полигамията била рядкост, но в 1926 г. все още имало няколко

подобни случая. Носията на жените и мъжете също била сходна с носията

на другите мюсюлмански общности. 399

През 1928 г. жители от с. Градешница предприели изселване в Турция.

Тъй като през 20-те и 30-те години желаещите да се изселят помаци от

Ловешко били много, съответните власти, които се занимавали с тази

дейност, допускали и известни нередности. Имало оплакване, че в

паспортите помакините на снимките били забулени, при което не им се

виждали ушите. Също така снимките не били добре залепени и падали.400

Причините за изселването на помаците от този район, освен политически,

били и икономически, тъй като през 1932 г. помаците от района на Тетевен

и в част от района на Луковит живеели много зле, докато тези от района на

Бяла Слатина били относително по-добре. 401

И помаците в Родопите през този период живеели в икономическа

изостаналост. Само в някои райони, и то отделни единици, потомци на

стари феодални родове, притежавали много земя, пасища, гори и добитък.

Такива били братята Агушеви от с. Могилица, Смолянско. Те притежавали

около 300 дк. ниви и ливади, 5000 дк. гори, 100 броя едър рогат добитък и

5000 овце. Имали имоти и в Турция и след 09.09.1944 г. голяма част от тях

се изселили там. Основни земеделски култури, в Родопите били картофите

и царевицата. Ръженият хляб и качамакът се смятали за деликатес по това

време. Тютюнът в голяма част от Родопите все така бил основен поминък

на населението.402 Към края на 20-те и началото на 30-те години

българската политика спрямо помаците била насочена към подобряване на

техните условия на живот, тъй като бедността им придобила

застрашителни размери. Разчитало се на просвета, ограмотяване и даване

шанс на младите помаци без принуда, по собствено желание да се

образоват добре. С това българките управници целели да възстановят

етническото им самосъзнание. Грешките от 1912-1913 г., т. е. от

покръстването, се осъзнавали и отчитали, не се допускал и намек за

посегателство върху религиозните им права. Но идеята и надеждата, че

помаците след време доброволно ще приемат християнството, витаела и

тогава. Силно впечатление правели и предпазливите и конспиративни

методи на българските управници спрямо помаците. Тайни агенти

донасяли за настроението сред тях, за причините за тяхната непрестанна

емиграция и за каналите, по които можело да се влезе в Турция. През 1927

г. била направена първата сериозна стъпка в тази насока. Българските

служби получили поверително разпореждане да направят всичко

необходимо, за да се спре изселването на помаците.403

И през този период БПЦ не забравили помаците. Така например

архиерейското събрание от 1933 г. предложило да се обособи нова епархия

под името “Родопска”, която да заздрави и засили позициите на източното

православие в едноименния регион. Според проекта Родопската епархия

щяла да се състои от шест духовни околии – Кърджалийска,

Пашмаклийска, Хасковска, Харманлийска, Ортакьойска (Ивайловградска)

и Свиленградска. Митрополията трябвало да бъде в Кърджали, но докато

там се създадели условия за функционирането на епархийското

управление, се предвиждало седалището да бъде в Хасково. Този проект

обаче не бил приет от правителството и не се осъществил.404

На 19.05.1934 г. чрез преврат дошъл на власт кръгът ”Звено”. Този

преврат и последвалите дълбоки промени в държавната политика на

страната сложили началото на една по-консервативна политика спрямо

турцизма. Започналата още от правителството на Народния блок смяна на

турските имена на селищата и географските обекти с български е доведена

докрай.405 Сменено било и името на помашкото село Турски извор,

Тетевенско с Български извор.406 По това време, както охраната на

границите, така и бдителността на органите за сигурност били повишени.

Това принудило кемалисткия център в Одрин да прекрати изпращането на

чети в България. През октомври 1934 г. обаче от Щаба на армията

съобщили на областния управител в Кърджали, че в селата около

Гюмюрджина бродели чети от петнадесетина човека и помаците от

гръцката страна на границата ги поддържали.407

На 20 май и Софийската родопска културна дружба изпраща на

министър-председателя с копие до всички министри и на председателя на

НС изложение за емиграцията на помаците. Като причини за

недоволството на помаците се посочвали покръстването от 1912-1913 г.,

партизанските страсти проявявани от управляващите, презрителното

отношение от страна на сънародниците им и пр.408 Една от причините била

и стопанската и икономическата изостаналост на Девинско, Златоградско и

Смолянско. Това се потвърждавало и от рапорта на полицейския

инспектор П. Генов от 20.01.1934 г. Според него желанието на помаците за

изселване е силно и, ако им се разреши, почти всички щели да напуснат

страната, продавали на безценица имотите си, а имало даже и такива,

които били готови да изоставят всичко само да могат да се изселят. Те

живеели със съзнанието, че са гости и не поддържали къщите си, които

били руини и представлявали грозна картина. Също така не полагали

грижи и за земята си. Обработвали от нея толкова, колкото да се

прехранват, а за това им било нужна само една малка част. От окръжния

архив в Пашмаклъ (Смолян) личи, че от 1924 г. случаи на емиграция е

имало постоянно. Те били повлияни от жителите на съседния

Кърджалийски окръг.409 За сметка на това отзивите на изселниците били

положителни. Така например един изселник пишел, че ги заселвали в

Юсъград и им давали имущество, ниви и волове, за да могат да се

препитават. В друго писмо от същия подател се казвало: ”а пък за тебе,

ако дойдеш, с твоя занаят ще потънеш в пари, тук няма криза.” Имало

случаи, когато избягалите се завръщали разочаровани, но подателят лично

не е виждал такива. Правилото било, че който се изсели, не се завръща

вече.410 В доклад от 23.08.1934 г. до Министерския съвет се споменава

също, че районът, в който живеели помаците, бил икономически

изостанал. Гражданските и военните власти, както и българското

население, се отнасяли с помаците зле, възприемали ги като по-долна

категория и ги изолирали от обществения живот. Налагани им били големи

данъци и глоби. Нямало стабилност по отношение на имотите и земите.411

Поради изселванията им през Балканските войни от 1912-1913 г., било

лесно да се докаже, чрез двама свидетели, дали някое помашко семейство е

емигрирало и имуществото му бивало лесно отнемано, или давано под

аренда. Страхът от покръстване често се изтъквал като мотив за

недоволство и изселване. Те били недоволни и от обучението на

момичетата над 10 годишна възраст и ревностно настоявали децата им да

изучават свободно коран и вероучение.412

За да може това население да се приобщи към обществения живот,

трябвало да се вземат определени мерки. На първо място да се подобри

икономическото им положение. Също така да се внушава на местното

население и на управляващите да се отнасят по-човечно към тях. Да се

включат в органите на властта представители на по-издигнатите им среди,

който ще им служат като застъпници. Да се правят опити за

приобщаването им към българската общност. Да се приемат помаци на

полицейска служба във вътрешността. При нужда от строители във

вътрешността, да се имат предвид и те. Обучението на момичетата над 10 –

годишна възраст да не е задължително и към тях да се проявява пълна

религиозна толерантност. Да се анулират всички продажби или

прехвърляния на имоти под каквато и да било форма, тъй като било

известно, че продажбите на недвижими имоти в Родопите били забранени.

Имотите на изселващите се трябвало да се изземват от властите. В

пловдивска област да се въведе цензура за писмата и вестниците до

помаците. Също така се предлагало да се създаде специална служба, която

да се занимава с проблемите на помаците и след като положението се

успокои да действа и за побългаряването им.413

В отговор на това Министерският съвет издал наредба за имотите на

изселилите се помаци, според която те се изземвали от комисия в състав:

кмет, данъчен началник, чиновник по държавните имоти, агроном,

лесничей, двама роднини или съседи на емигранта, ако той нямал близки.

Движимото имущество се продавало на търг или по споразумение. Ако

нямало купувачи, то трябвало да се предаде на съхранение или за ползване

от близки на емигриралия. Негодното движимо имущество трябвало да се

раздаде на бедните, или да се бракува и унищожи. Недвижимото

имущество се давало под наем чрез търг или взаимно споразумение. Ако

търгът не се състоял, поради липса на участници, имотът трябвало да се

даде безвъзмездно за съхранение и използване на бедни жители. За старите

сгради, които били пред срутване и подлежали на разрушаване, чрез

споразумение предприемачи можели да придобиват материала от

срутената сграда. Горите се предоставяли за стопанисване на лесничея на

сметка на изселника, според закона за горите. Придобитите суми, след като

се отчислявали задълженията към хазната, БЗБ и др., трябвало да се внесат

в БНБ в безлихвен текущ влог на името на данъчния началник на сметка на

емигриралия. Ако изселникът се върнел до една година, имотите трябвало

да му се възстановят с наложените промени и да му се изплати влога. Ако

пък изселникът не се върнел до една година, имотите му трябвало да се

конфискуват и да се дадат на чиновника по държавните имоти, а събраните

при данъчния началник суми – да се отнемат и внесат в държавната

хазна.414

През периода от 1913 г. до 1934 г. от България за Източна Тракия и

Анадола според регламентираното международно договаряне годишно се

изселвали по 10-12 хиляди мюсюлмани.415 От февруари 1934 г. турското

правителство официално спряло да приема изселници от България.416

Освен от България, през тези години в Източна Тракия и Анадола се

изселвали помаци и торбеши и от Македония, Албания и Гърция.417

Буржоазното правителство на Кралство Югославия със своите

общински и околийски органи упражнявало икономически натиск

предимно върху торбешите в местността Мала Река и останалите части на

Македония. И дори не криело своите намерения за създаването на

югославска нация и народност. От друга страна властите гледали на това

население като на врагове и насърчавали тяхното изселване.

Жандармерийските патрули и пограничните власти пък извършвали акции

за конфискуване на хранителни стоки, без никакви законни основания.

Често в тези райони преминавали нелегално и мюсюлмански четници от

албански произход, подпомагани от торбешите. Властта не била

заинтересована да работи за утвърждаването на македонско национално

съзнание у тези мюсюлмани, а в същото време не ги считала и за сърби.

Поради това не се полагали грижи и за ограмотяването на децата им в

сръбските училища. Властите на Кралство Югославия и управниците в

Скопие през 1929 г., поради това, че третирали помаците и торбешите като

турци, разрешили турски учители да ги обучават на турски език и

вероучение. Също така до границата с Албания били открити албански

интернати към училищата на албанските деца. В тях поради еднаквата

религиозната принадлежност приемали без ограничения и торбешки деца

от Мала Река и близките райони.418 Местността Мала Река се намирала в

речната долина на Западна Македония, която на север граничела с Шар

планина, на запад – с планините Кораб, Дешат и Кърчин, на изток – с

Бистра и Стогова, а на юг – с Дебърската котловина.419

Помаците в периода 1934-1939 г.

В началото и средата на 30-те години до 1936 г. процесът на

приобщаване на помаците към останалата част от българския народ

засягал само отделни личности и нямала организиран характер.420 От

постъпилите искания от мюсюлманската общност на гр. Смолян на

30.12.1936 г. в Главно мюфтийство, отправени и към министър-

председателя, министъра на народното просвещение и пловдивския

областен учителски инспекторат, ставало ясно, че религиозните права на

мюсюлманското население били нарушавани. Според тях в открилите се

преди десет години училища и в най-малкото село в Родопите, в които се

изучавало българско четмо и писмо, религиозните предмети все повече

оставали на заден план. От учебната година изминали близо четири

месеца, и все още нямало назначени учители по коран. В сравнение с

учебната програма на изминалата 1935 г., в която коранът се изучавал

ежедневно, през настоящата година били отделени само два часа

седмично, като един учител преподавал в четири отделения с около 150

ученика, което било съвсем недостатъчно. Исканията на смолянската

мюсюлманска общност се отнасяли и до назначаването във всички

народни мюсюлмански училища учители по коран. На учителите

държавата била длъжна да изплаща редовно заплати. Също така да бъдат

увеличени в достатъчна степен часовете по коран и да се въведе

вероучение, чрез което да се разясняват религиозните догми.421 Вероучение

в Помашка Лешница, Ловешко се изучавало през 1936 г. и продължило до

1939 г. след което то било премахнато. Преподавател бил хафъз Салих

Фейзулов, починал през 1962 г. на 75 годишна възраст.422

Имало предложение от мюсюлманската общност на Смолян да се

открие в града духовно училище на държавна издръжка, в което да се

дипломират имами, хатиби и учители по коран и вероучение за нуждите на

населението и народните училища.423 Поради тази причина главният

мюфтия Абдуллах хаджи Мустафа на 17.04.1937 г. изпратил молба до МВР

и Дирекцията на вероизповеданията, в което пише, че в религиозно-

просветно отношение помаците са твърде изостанали. Липсвало им

училище, в което да получават религиозното си образование. Нямало и

достатъчно подготвени кадри за свещенослужители.424 В България главно

мюсюлманско учебно заведение било медресето НЮВВАБ в гр. Шумен,

основано през 1922 г. То било духовно училище, което подготвяло кадри

за страната. Имало три отделения: начален (четиригодишно обучение),

среден (петгодишно обучение) и висш (тригодишно обучение).425 Това

единствено мюсюлманско училище било много отдалечено от родните

места на помаците, поради което и много рядко от тези среди са

постъпвали в него. Това била причината главният мюфтия да се обърне

към споменатото министерство за откриването на училище специално за

помаците, където на свой роден език да се подготвят за свещенослужители.

Такова училище да бъде открито в някой град, в който те преобладават,

като Смолян, Пещера и пр. Издръжката да бъде от държавата и фонда на

училището “НЮВВАБ”. Курсът на обучение да бъде четири годишен, като

се приемат ученици, завършили основно народно училище.426

На основание чл.59 от закона за народната просвета, министър Богдан

Филов издал заповед на 28.12.1939 г., с която разрешил откриването на

временен три годишен курс по мюсюлманско богословие в с. Райково за

подготовка на свещенослужители и учители по вероучение за народните

мюсюлмански училища. Предвиждало се курсът да бъде от три класа. Във

всеки клас да се приемат по 30 ученика от селищата на Родопската област.

На учениците се осигурявали безплатен пансион, учебници, тетрадки и пр.

Кандидатите трябвало да са завършили прогимназия със успех най-малко

3.50, да представят декларация от родителите си, че са съгласни синът им

да се обучава в курса и след завършването му да се посвети на служба, да

не са женени и по-възрастни от 17 години.427

Основната цел на курса в Райково била да подготвя имами и

вероучители с българско самосъзнание, които открито да проповядват в

училищата, джамиите и извън тях ислямската религия, но в същото време

да признават българския си произход.428 Новите духовници от Райковския

курс започнали да въвеждат в джамиите богослужение на български език.

Имало случай, когато млад духовник помак призовавал от минарето за

молитва вместо с “Аллаху екбер”, с “Бог е един”. Това се случило в с.

Буково, Ардинска околия. Български език се използвал и при венчаването

на младоженци. Такава сватба се състояла в гр. Смолян като имамът

прочел всички молитви на български език.429

В доклад до министъра на МВРНЗ от Б. Бончев, директор в

министерството, се съобщава, че според него в БМДУ в с. Райково

трябвало да се обърни внимание на учебната програма. Освен това

приходите от помашките райони, които се внасяли във фонд за постройка

и издръжка на духовното училище “НЮВВАБ” в гр. Шумен при Главното

мюфтийство, да се внасят в нов фонд за издръжка на БМДУ, с. Райково.

Трябвало да се обърне по-голямо внимание на помаците, които са станали

духовни лица, или на които им предстояло да станат такива. По този начин

те нямало да станат ръководители в едно бъдещо покръстване на помаците

и имало опасност да си останели фанатици, независимо от придобитото

българско самосъзнание. Трябвало да се положат всички усилия те да

бъдат християнизирани до край. Да се разработи учебно-възпитателна

програма за обучение и насаждане на национално самосъзнание у

помаците от началните до висшите училища. Да се осигурят училищни

общежития, пансиони и трапезарии.430

Според доклада на Б. Бонев, в гр. Смолян трябвало да се създаде

Главно мюфтийство на помаците, което да направи промени в

мюсюлманската религия, която трябвало да се отдалечи от турската и да се

доближи до християнската. Предлагало се да се обсъди и въпросът дали да

не се създаде секта сред помаците на християнско-мюсюлмански начала,

което ще отдалечи помаците от турците. Коранът трябвало да се издаде на

български език в преработен вид. При реставрирането на съществуващите

джамии в помашките райони съзнателно архитектурата трябвало да се

промени, за да се различава от турската. Да бъде избягвано изграждането

на нови джамии. Не трябвало да се предприемат никакви насилствени

мерки за християнизацията на помаците, докато това не се разпореди от

централната власт, а да се използват предимно психологически методи.431

На 28.02.1937 г. било създадено Родопското сдружение в гр. Пловдив.

Целите на това сдружение били да изучава всестранно Родопската област и

да подкрепя всяко начинание, което цели издигането на този край.

Средствата за постигането на тези цели били издаване на печатни издания,

организиране на вечеринки, сказки и пр. Разчитало се и на помощ от

държавата, от общината и от частни дарители и на завещания.432 МВРНЗ

също е правило опити да проучи всестранно населението на родопската

област. Въпросът за помаците е бил подлаган на служебни проучвания

неколкократно до 1937 г., но те са имали повече инцидентен характер, като

повод за тях са служили обикновено служебни рапорти на военното

министерство. През 1937 г. тогавашният министър на вътрешните работи

Иван Красновски възложил на Панчо Дорев да изготви доклад за

държавната политика, която трябва да следва тази посока. На практика

нищо особено не било постигнато след предаването на доклада. През

същата 1937 г. била свикана конференция на длъжностните лица, която да

обсъди всестранно мерките, които трябвало да се вземат за уреждането на

помашкия въпрос. И тази конференция начертала план, но централен орган

за осъществяването му не бил създаден и нещата продължили да се движат

инцидентно. По-късно министърът на МВРНЗ д-р Н. Николаев възложил

отново цялостно проучване на въпроса за помаците на две лица Антон

Николов и Христо Василев, които изготвили съответно доклади. Но и този

път не са взети особени мерки от страна на правителството.433

В писмо от 17.05.1937 г. до министъра на просвещението, изпратено от

няколко интелектуалци, а именно от околийския управител Иван

Петлешков, секретаря на Смолянското архиерейско наместничество П.

Маринов, директора на райковската гимназия Иван Николов, директора на

райковската прогимназия Г. Василев и учителите Ат. Караманджуков от

Райково и Р. Гавраилов от Смолян, се лансира идеята да се създаде

дружество на помаците. То било учредено на 03.05.1937 г.434 В Смолян се

състояло събрание, на което дошли и няколко помаци. Взето било решение

дружеството да се наименува българо-мюсюлманска културно-просветна

дружба “Родина”.435 С изключение на двамата учители Ат. Караманджуков,

Тодор Петков и завършилият Пловдивската духовна семинария Петър

Маринов, останалите членове на дружбата са неграмотни. Единствено

Ариф Бейски имал завършен трети прогимназиален клас.436

Уставът на дружеството бил утвърден под № 8120 на 09.03.1939 г.

Целите на дружеството били да работи за взаимното опознаване,

сближаване и подпомагане на помаците и българите в Родопската област.

Да събужда и развива националното самосъзнание у българите с

мюсюлманско вероизповедание. Да работи за тяхното религиозно и

нравствено издигане. Да подпомага всички инициативи, които целят

културното, просветното и всестранното израстване на помаците от двата

пола и да култивира у тях любов към род и държава. Да ги пази от всякаква

външна пропаганда. Да съдейства за стопанското и икономическото

издигане на Родопския край. За постигането на поставените цели дружбата

щяла да си служи със следните средства: организиране на срещи,

вечеринки, представления, беседи, сказки, четения, изложби и др. Да

откупува и издава книги и други печатни издания с подходящо

съдържание за миналото и настоящето на Родопския край. Да бди за

строгото придържане на мюсюлманите към религиозните догми и корана,

който трябвало да стане разбираем за мъже, жени и деца. Да оказва помощ

на нуждаещите се членове, бедни, но народностно осъзнати помаци, а така

също и на молитвените домове. Да изкоренява всичко небългарско в духа и

живота на помаците, като чисти чуждите елементи в нравите, обичаите,

навиците, облеклото, езика и бита, които ги отделят и пречат за общото

движение, единение и братство между помаци и българи. Да изучава и

популяризира всичко българско в Родопския край. Да съдейства за

образуването и на други подобни дружби в съседните помашки селища. Да

установи контакт с всички културни дружества в царството, които работят

за Родопския край и да търсят съдействието им в настоящия устав.437 В

доклада на Б. Бонев към министъра на МВРНЗ също се споменава, че

основната цел и на държавната политика по отношение на помаците била

постигане на тяхното пълно национално осъзнаване, за да станат

неразделна част от българския народ. За постигане на тази цел трябвало

несъмнено да се мине през няколко етапа, като крайният етап при всички

случаи трябвало да бъде християнизиране на помаците. За целта в

Родопите трябвало да се създадат добри икономически условия, за да не се

допуска недоволство от страна на помаците към стопанската политика на

българската държава спрямо тях. Също така се предвиждало в помашките

селища да се заселят трудолюбиви и честни български семейства, както и

да се изселят във вътрешността на страната онези помаци и българи, които

са станали причина за създалото се разединение. Постигането на единство

между отделните етноси на даден народ било възможно при наличието на

една и съща националност и множество религии, но мюсюлманството

представлявало една центробежна национална тенденция. Другата причина

за разединението била свързана с негативното отношение на българина

към мюсюлманина, наследено от времето на османската власт. За да се

почувстват помаците като част от българската нация, не било достатъчно

те да се почувстват българи, необходимо било и българските им

сънародници да ги приемат като такива. Трябвало да се вземат мерки за

създаването на една обществена преграда между помаци и турци. Да се

замени мюсюлманското облекло с гражданско като се премахнат фесовете,

кюлафите, връхните дрехи, фереджетата, шалварите, яшмаците и пр. Да се

заменят мюсюлманските имена с български, като се изготви закон за

кръщелните имена, който да съдържа списък на имената. Трябвало да се

премахнат решетките и други атрибути, които напомняли за турските

къщи. Да се забранят многоженството, ранните бракове и браковете между

помаци и турци. Трябвало да се изтъкне тактично малокултурността на

турците с цел създаване на чувство за срам у помаците по отношение на

тях. Да се организират повече светски забавления за помаците. Също така

те трябвало да участват семейно в народни празненства. Трябвало да бъдат

подбрани по-будни помаци и да бъдат изпратени във вътрешността на

царството и след по-системна и продължителна работа с тях, да бъдат

върнати обратно в помашките райони, като им се дадат определени

служби. Тези, които имали положително влияние върху народностното

осъзнаване на своята общност, щели да играят важна роля в

осъществяването на държавния план, а онези с противоположно влияние

подлежали на изселване във вътрешността.438

В писмо от 07.03.1938 г. на дружба "Родина” до министъра на

народното просвещение били подложени на критика издадените учебници

по география за трети клас на народните прогимназии, в които вместо

“българи мохамедани” се употребявало наименованието “помаци”.439

Дейността на дружбата от основаването ú до пролетта на 1938 г. се

изразявала в разпространението на един позив към помаците за

национално осъзнаване. В него се посочвало, че те трябвало да си свалят

фесовете, с което ни най-малко не се накърнявало вероизповеданието им.

Този позив бил издаден по случай празника Рамазан байрам през месец

декември 1938 г., а за Курбан байрам била устроена традиционна

вечеринка, съобразена напълно с целите и задачите на устава.440 На

22.01.1938 г. във връзка със смяната на арабския език с български при

богослужението, за да не се предизвикат вълнения сред населението, било

взето решение да се изпрати писмо до околийското мюфтийство. В него се

отправяла молба към мюфтията да напише всички молитви от петкратното

кланяне в денонощието с български букви, като се запази свещеният

арабски език. Тези молитви да са съпроводени с упътване за тяхното

изпълнение, което щяло да бъде напечатано от дружбата и разпространено

в училищата като ръководство по вероучение.441 През 1938-1939 г. бил

издаден един позив към помаците, който ги приканвал да осъзнаят

българския си произход, доказвайки това на практика, като приемат

българския кожен калпак за народна шапка. Издадена била книжка първа

от сборник “Родина” в хиляда екземпляра. Били организирани три

традиционни вечеринки, на които била ознаменувана 100 годишнината от

обесването на Салих ага, родоначалник на българското народностно

осъзнаване и възраждане на родопските помаци. Подобни вечеринки са се

състояли през годината и в с. Търън и Златоград, като в последния бил

учреден и клон на дружба ”Родина”. 442 През есента на 1939 г. били

захвърлени всички фесове, което било следствие от съзнанието, че е

недостойно да се тачат символи на робството. Членката на дружба

“Родина” в гр. Смолян, Несибе Шехова отправила призив към жените да

захвърлят фереджетата, които унижавали човешкото им достойнство. В

отговор на апела били свалени и фереджетата. Състояла се и четвърта

вечеринка, посветена на защитата на помакинята. Бил издаден и един

молитвеник от околийския мюфтия Мехмед Салихов за нуждите на

помаците. Бил открит и курсът по мюсюлманско богословие в Райково.

През годината за мюфтия, шериатски секретар и учители по вероучение

били назначавани само членове на “Родина”. Била издадена книжка втора

на сборник “Родина”.443 Министерството на народното просвещение

препоръчвало на училищните ръководства да купуват сборник “Родина”

заедно с други народополезни книги.444 Дейността на дружба “Родина” не

могла да се разрасне повече, тъй като имало само около 60 действителни и

предани членове, които не само че не се увеличавали, но дори намалявали.

На 08.04.1939 г. настоятелството взело решение да бъдат изключени

няколко души главно поради разколебаване и за липса на активност. Един

от тях бил и Хюсеин Бейски, баща на Ариф Бейски.445

За кратко време в Родопите били учредени 30 дружби ”Родина”

подобни на тази в Смолян,446 като най-рано това станало в Златоград и

Девин. В рапорт на управителя на пловдивска област от 1937 г. за

състоянието на областта се казва, че в златоградска околия благодарение

усилията на комитета състоящ се, от шефовете на околийските служби и

на постоянния им контакт с младежи помаци и по директиви на властта

била образувана дружба “Родина ”, подобна на Смолянската, с чиято

помощ 20 помаци се изучили в българското училище, а други постъпили в

българската казарма. Същите били подготвени да работят за националното

осъзнаване на младото помашко население и приобщаването му към

българската държава.447 Навсякъде учители-българи ставали секретари на

управителните съвети или председатели на контролните съвети. Навсякъде

те били главните двигатели на делото. А в списъците на членовете се

повтаряли едни и същи фамилни имена. Както в Смолян така и другаде,

“родинците” били предимно роднини.448

В началото властите се отнасяли подозрително към дружба “Родина”, а

МВРИ било категорично против нея, тъй като създавала условия за

затягане на отношенията между България и Турция. Подобни позиции

заемало и МВРНЗ, което изисквало от местните власти да се дистанцират

от дейността на родинци, които и без това с културно-просветната си

програма създавали голямо напрежение в района. В същото време

поделенията на Щаба на армията виждали в лицето на родинци свои

съюзници в борбата срещу развихрилата се в страната пантюркска

кампания и допуснали известно сътрудничество с тях.449. В същото време

полицейските и военните власти не криели опасенията си, че зад дружбата

стои някаква комунистическа организация, целяща промени в обществото.

По едно време дори се стигнало почти до нейното закриване. Поради това

родинци потърсили съдействие, като главна опора намерили в родопските

културни дружества, основани в по-ранните години в Пловдив, Асеновград

и София, в лицето на главните им деятели д-р Г. Чичовски, Кр. Савов и Хр.

Караманджуков.450 Последният бил и главен инспектор в Министерството

на народното просвещение. Той се ползвал с голямо доверие и му били

отпускани от същото министерство годишно по 100 000 лева за дейността,

която водел сред помаците. Освен това МНП се обърнало към МВРНЗ със

съвет да бъдат мобилизирани околийските управители, кметовете и

заместник-кметовете, които да следят и подпомагат “родинското”

движение. В същото писмо се съдържало и признанието, че “Родина” е

създадена с помощта на органи на МНП.451

На 19.06.1939 г. Всебългарският съюз “Отец Паисий” предложил на

дружба “Родина” да стане негов член. На 21.06.1939 г. дружбата приела и

станала сборен член на съюза.452 В писмо от дружба ”Родина” гр. Смолян

до Всебългарския съюз “Отец Паисий”, гр. София от 02.09.1939 г. се

съобщава за материалите, които са подготвени за сборник ”Родина”. В тях

се описвал животът на най-просветената част от помашкото население и на

тая част, която възприела възродителното движение. Не се споменавало за

по-голямата част от помаците, които били враждебно настроени към

родинци, смятайки ги за отцепници. В почти всяко село в Родопите имало

лица и семейства с османотурско съзнание. По онова време тия лица

ползвали значителни облаги, давани им от османската власт. Те не можели

да забравят благосъстоянието и влиянието, на което са се радвали в

миналото и приемали най-болезнено всяка проява на българщина. Един от

тях бил хафъз Ариф Агушев от с. Могилица, който си накупил имоти в

Истанбул. Пречка за развитието на делото започнато от родинци, било и

поведението на местното българско население, което смятало, че помаците

са неспособни за напредък и развитие. Те смятали, че просвещението на

помаците щяло да лиши страната от добри физически работници. По това

време държавната власт, представлявана от хора зле осведомени за

дейността на дружбата, също ù създавала пречки. Така например по това

време един вече бивш околийски управител ги нарекъл “сбор от хаймани”

и изпратил доклади до своите по-висши началници с неблагоприятно за

“Родина” и нейните ръководители съдържание. Той търсел също най-

различни поводи, за да преследва членовете на дружбата. Особено

характерен е случаят, станал през зимата на 1938 г. Няколко млади

родинци скъсали фесовете на свои противници и околийският управител се

намесил активно в защита на потърпевшите и подложил на преследване

деятели на “Родина”. При друг случай полицай в Девинско нанесъл жесток

побой на един от най-големите активисти на дружба “Родина” Хюсеин

Якубов. Но имало и държавни чиновници, които допринасяли за

изграждането, запазването и развитието на дружбата.453 Клон на

Всебългарския съюз “Отец Паисий” бил създаден и в с. Райково,

Смолянско, а уставът му бил утвърден със заповед от 24.01.1939 г. Освен в

това село и на други места в Родопите са били създадени подобни

клонове.454 Такъв например бил открит в с.Лъжене, Пещерска околия на

17.02.1940 г. В помещението на читалището се събрали: Борис Тодоров

Кутрянски, Герасим Попов, Кръстю Панов, Лазар Г. Колчачов, Мустафа

Шарков, Георги Стамболов, Мойсей Праматаров, Иван Д. Масларов и

представители на читалището “Паисий Хилендарски”, на Ловно-

стрелческата организация “Сокол”, с. Лъжене. Уставът бил утвърден на

26.08.1940 г. съгласно чл.5 от закона за държавния надзор върху

дружествата и учрежденията. Всебългарският съюз “Отец Паисий”

работел за усъвършенстване на самосъзнанието на българския народ, за

запазването и затвърждаването на националните му добродетели и за

защита на народностните права на българите, където и да живеят. За да

постигне целта си, Всебългарският съюз “Отец Паисий” работел за

единомислието между българите и за формирането на правилно становище

по обществените въпроси. Грижел се за запазване честотата на народните

обичаи, вяра и език. Противодействал на течения, които застрашавали

народното единство. Издавал и разпространявал книги и друга литература.

Устройвал публични събрания и сказки. Грижел се за запазване на

народните паметници.455

Дружба “Родина” имала добри отношения и с Родопското културно-

просветно сдружение. Това става ясно от писмо от 16.04.1939 г., в което

бил поканен председателят на дружба “Родина” на традиционна

дружествена вечеринка, която щяла да се състои в салона на военния

клуб.456

На 25.10.1939 г. главният инспектор П. Иванов призовал директора на

полицията да изпрати опитни полицаи, които да разкрият

противобългарската организация на помаците в с. Могилица, Смолянско,

родното село на Агушеви.457 Тези организации поради натиска на властите

подтиквали помаците към изселване. Така например в писмо от 15.02.1939

г. от околийския управител на Пещера Д. Трендафилов до главния

секретар в МВРНЗ се съобщавало, че имало много постъпки от помаци за

издаване на паспорти за изселване. Д. Трендафилов попитал, дали в

окръжната заповед под “турци” следвало да се разбират и помаците. Също

така той молел за разпореждане и по въпроса за помаците и турците, които

под предлог, че отивали временно в Турция на гости при свои близки, или

по частна работа, искали да напуснат пределите на България със скритото

намерение да не се върнат повече. Околийският управител се интересувал

дали да ги пускат безпрепятствено, или да им се правят спънки.458

Околийският полицейски началник на Златоград докладвал на

17.02.1940 г. в Пловдив, че имало избягали помаци в Турция, а други пък

са направили опит да избягат, но са били заловени и върнати. Избягалите

били от: с. Чакаларово – 11 семейства, с. Долно Капиново – 1, с. Джерово –

1 и от с. Завоя – 1. Всички те са избягали първо в Гърция, а от там – в

Турция, като някои от тях са оставили семействата си. В тази група

влизали и едно семейство от с. Старцево и едно семейство от Златоград.

През 1939 г. те направили опит да избягат в Гърция, но били хванати и

след десет дена били върнати от гръцките военни власти. По повод тяхното

бягство гръцкото правителство отправило до външния министър на

България нота, която обвинявала граничните власти в принудително

изселване на помаците. Полицейският началник на Златоградска околия

заявил, че ако областният полицейски началник на гр. Пловдив нареди, ще

бъдат изселени в Турция останалите членове на семействата, както и двете

семейства от Старцево и от Златоград, което било желателно, но имотите

им щели да бъдат конфискувани и продадени за сметка на държавата. Ако

бъдат изселени във вътрешността на страната, държавата трябвало да

поеме грижата за тяхното настаняване и оземляване. За тази цел, според

околийския полицейски началник, те трябвало да бъдат снабдени с

безплатни паспорти и да бъдат прогонени в Турция. На 03.04.1940 г.

директорът на областното полицейско управление в гр. Пловдив,

разпоредил да не се гонят споменатите членове, а да им се разреши да се

изселят, като им се дадат безплатни паспорти.459 М. Каназирски, околийски

управител на гр. Златоград, се обърнал към областния директор на гр.

Пловдив в писмо от 11.06.1940 г. във връзка с нареждането на областния

полицейски началник да бъдат пуснати свободно да се изселят за Турция

16 български семейства, като им се давали и безплатни паспорти. Според

М. Каназирски това били помаци, а не турци и напомнил също, че главите

на 14 от тези семейства са избягали нелегално в Турция. Според

околийския управител това улеснение можело да доведе до бягството и на

други лица от средите на помаците. Каназирски молел това писмо да се

предаде на директора на полицията, а също и на МВРНЗ, за да му се дадат

указания при това положение дали да спази това разпореждане, тъй като

семейството на Халил Юсуфов Местанов от с. Чакаларово вече подало

заявление за издаване на паспорт за Турция.460

През годините 1928 г. и 1936 г. 73 семейства от с. Градешница са

изявили желание да се изселят в Турция. От тях единствено не успяло да се

изсели семейството на Мустафа Керимов Османов, което се състояло от

съпруга, двама сина и две дъщери, както и семейството на Али Алиев

Юмеров, състоящо се от съпруга и две дъщери. Причината за това била в

турската легация, която не дала разрешение за това.461 Освен през

споменатите години изселване на помаците от Ловешко имало и през 1938

г., като това продължило до 1944 г. Преминаването им в Турция ставало

чрез кораби, които тръгвали от пристанището на гр. Варна.462

Помаците в периода от началото на Втората световна война до 1944 г.

Ръководството на дружба “Родина” на 03.01.1940 г. отправило до

околийския управител писмено оплакване от редакцията на в. “Родопска

мисъл”, в който се използвали наименованията “помак” “ахрянин” вместо

“българин мохамеданин”.463 На 11.01.1941 г. се състояла вечеринка и били

раздадени малко помощи на бедни жени за закупуване на облекла. Група

родинци направили обиколка на източните райони на околията и провели

акция за хвърляне на фереджетата. Били образувани и някои нови дружби

в селата Чепеларе, Забърдо, Неврокоп и др. Най-активна сред тях се

очаквало да бъде Чепеларската, която още през настоящата есен издала

специален позив до населението в района за опомняне и сътрудничество.

През този период държавните и обществените институции започнали да

оказват съдействие на родинци.464 През зимата на 1941 г. дейността на

смолянската дружба “Родина” се изразила само с една вечеринка,

организирана от възпитаниците на курса в Райково, на която били

разяснени погрешните схващания за смесените бракове с другородци. От

името на целия пирино-родопски край било изготвено и подписано

изложение до правителството. То било връчено от нарочна делегация с

молба за съдействие при смяната на имената, което и станало в цялата

Смолянска околия. Очаквало се през 1943 г. помаците в целия Родопски

регион да бъдат със сменени имена. Била образувана и нова дружба в с.

Дряново.465

Според някои длъжностни лица било необходимо да се създаде

държавен орган, който да контролира дейността на различните дружества

и държавни власти за по-правилното и по-бързото разрешаване на

помашкия въпрос. Христо Караманджуков, уредник на списание “Родопа”

направил предложение до министър председателя този държавен орган да

нареди на общините и по-низшите и по-висшите държавни власти да

проявяват по-голямо доверие към съществуващите дружби “Родина” и

техните членове и да ги подкрепят морално и материално.466 Според

доклада на Ариф Садъков до министъра на МВРНЗ от 25.02.1942 г. ,

държавният орган трябвало тактично да събира информация, свързана с

османското наследство сред помаците. Освен това неговата дейност

трябвало да бъде свързана с постепенното ликвидиране на това наследство.

Държавният орган трябвало да уреди проблема със собствеността и

ползването на земята в Родопите, с цел тамошното население да се

закрепости към земята, а също така да се пресече пътят на спекулата с тези

имоти. Този орган окончателно трябвало да реши въпроса за религията,

религиозния брак, наследството и пр. в духа на здравите български

традиции.467 В доклада на Б. Бончев относно разработването на един план

за държавната политика спрямо помаците, разискван на заседание на

министерския съвет на 29.04.1942 г. и отбелязано в протокол № 55, се

споменава за създаването на служба при директора по народностните

работи при министерството, като трябвало да се учреди и нарочна служба

за помаците. Към пловдивския и старозагорския областни директори

трябвало да се назначи по един инспектор за помаците със задача да следи

за правилното прилагане на мерките, свързани с държавната политика от

органите на администрацията. В Смолян да се открие Родопски културен

институт, начело с директор, назначен от министъра на МВРНЗ. Този

институт да има секции във всяка от околиите, населени с помаци.

Мрежата на института щяла да бъде ръководена от министерството и

областните органи. Дейността на института трябвало да бъде предимно

културно-просветна, като зад нея ще се крие държавна политическа мисия.

Ръководните му органи трябвало да бъдат добре подбрани, добре платени,

с високо национално съзнание и здрав морал. Институтът щял да има

редица пропагандни функции. Предвиждало се той да организира редовни

конференции, които да подготвят местното чиновничество по този въпрос.

Читалищата в родопския край трябвало да бъдат свързани с Родопския

културен институт. Българо-мюсюлманските културно-просветни дружби

“Родина” трябвало да бъдат насърчавани материално, подпомагани и

обучавани под надзора на Родопския културен институт.468

Министерският съвет на 29.04.1942 г. одобрил идеята за оформяне на

постоянен комитет, съставен от длъжностни лица, който да се занимава с

всестранното проучване на помашките проблеми, да координира всички

инициативи, свързани с проекта за бъдеща работа. Комитетът трябвало да

бъде към МВРНЗ и под негово ръководство. Бил одобрен следният състав

на постоянния комитет: от централната служба на МВРИ – министърът д-р

К. Сарафов, от МВРНЗ – директорът Б. Бончев, от щаба на войската –

майор Чалъков, от МП – началникът на гражданския отдел С. Стефанов, от

Дирекцията на националната пропаганда – началникът на отдела за

практическа пропаганда В. Спрострaнов, от областните дирекции –

директорът на пловдивска област Д. Русев, директорът на старозагорската

област Б. Конев, народните представители от избирателните колегии,

населени с помаци – Иван Русев, д-р Петър Кьосеиванов, Сирко Станчев,

д-р Никола Минков, Лазар Попов, Иван Батембергски, д-р Дуров и Илия

Славков. Освен упоменатите членове, МВРНЗ можело в определени

случаи да привлече в комитета и други лица, в качеството на съветници.469

МВРНЗ също започва да играе важна роля, като издава строго поверително

нареждане до околийските управители за оказване на съдействие на

дружба “Родина” и за образуването на подобни дружби във всички

помашки села.470

Държавен контрол по това време се упражнявал и по отношение на

религиозните институции и техните ръководни органи. Така например на

23.04.1940 г. на главния секретар д-р А. Ангелов и главния инспектор П.

Иванов било разпоредено във връзка с националните интереси в Родопския

край и специалната политика по отношение на помаците, да бъдат събрани

много предпазливо и по заобиколен път сведения за Ариф Бейски, Хюсеин

Сеферков, имам в град Смолен, и Ариф Шумаров и да се произнесат дали

може първият да бъде назначен за мюфтия в Ардино, вторият – за мюфтия

в гр. Девин, а третият – за шериатски секретар в Смолян.471 След като се

установило, че лицата са подходящи с оглед националните интереси, те

били назначени, както и включени към БМКПД “Родина” като духовни

учредители. Това става ясно от едно изложение на БМКПД “Родина”, гр.

Смолен до министъра на МВРНЗ от 12.06.1941 г. То било съставено от

духовните учредители на дружеството, а именно: Ариф Бейски – ардински

мюфтия и председател на дружба “Родина” в Смолян, Хюсеин Сеферков –

девински околийски мюфтия, Ариф Шумаров от с. Ухловица, ардинска

община – шериатски секретар в Смолян, Мехмед Дервишев – имам в с.

Търън и преподавател в духовното училище в с. Райково и Махмуд

Идризов – имам в село Диамандово и деятел на дружба “Родина” в същото

село. Те молели държавните власти да им окажат пълно съдействие и да се

доведе до край поетата акция за изхвърлянето на фесовете и фереджетата,

което да стане повсеместно, както в старите, така и в новите земи.

Облеклото на помаците да се замени с българска народна носия. Да се

забрани поздравът на какъвто и да е било друг език, освен на български. Да

се забранят браковете между помаци и турци. Да се дават навсякъде

български имена на новородените, а също така да се премахнат

формалностите при смяна на имената с български. Да се поставят за имами

и мюфтии само помаци, предани на държавната власт. Да се вземат мерки

за прогонването или изселването в старите български области на всички

подбудители и пропагандатори. Цялото възродително движение да се

поеме от специален български държавен орган или учреждение. Да се

скъсат всички връзки с турската мюсюлманска общност. Да се въведе

специална програма за издаване на книжнина за помаците от рода на

сборник Родина и др., които да се разпространяват сред младото

поколение и всички любознателни среди.472 Също така, за да се намали

турското влияние, се предвиждало коранът и другата религиозна

литература както и проповедите по време на петъчната и байрямската

молитва да се четат на български, а не на арабски език.473 През 1941 г. –

1942 г. МВРИ не дава разрешения на хафъз Салих Мехмедов и Мехмед

Керимов от с. Пловдивци (Смолянско) да продължат обучението си в по-

горните курсове на НЮВВАБ, поради това, че са помаци. Също така

разрешение не получили и хафъз Шукри Салиев от Мочура (Смолянско),

Зия Арифов Османов от с. Черничево (Крумовградско), Хюсеин Ахмедов

Хюсеинов от с. Могилица (Смолянско) и др.474

Златоградският окръжен мюфтия Хасан Ехледов със заповед от

10.06.1942 г. наредил на имамите в Златоградска околия да разгласят и

препоръчат на всички жители на своя района да регистрират новородените

си деца само с български имена, като им бил раздаден списък с имената, а

също така се посочвало и равногласието на българските имена с някои

арабски и турски имена. Мюфтията обяснявал също, че по този начин не се

накърнявали религиозните чувства и че национален дълг на всички било да

вземат присърце това толкова важно и наложително начинание в интерес

на българщината.475

В края на 1942 г. Смолянското мюфтийство било отделено от Главното

мюфтийство в София, а към него се присъединили и околийските

мюфтийства в Ардино, Девин, Златоград, Велинград, Гоце Делчев и

Ксанти. За смолянски мюфтия бил назначен Мехмед Дервишев (Светослав

Духовников).476

БПЦ насочила вниманието си към помаците през 1939 г., две години

след като била създадена БМКПД “Родина”. Първоначално БПЦ била

оставена на заден план поради две основни причини. Първо,

организаторите не са си поставяли за цел християнизирането на помаците,

това все още била само далечна перспектива. Второ, те са се пазели и не са

работели открито с БПЦ, за да не се злепоставят пред местното население,

което все още помнело събитията, разиграли се преди две десетилетия.

Макар и временно изолирана, църквата си поставила за цел да даде свой

принос към този процес. Този въпрос възникнал след като пловдивският

митрополит Кирил се обърнал към ръководството на БПЦ с призив да се

заеме с покръстването на помаците, като се обосновал със съществуването

на отделни случаи на приемане на християнството. Той бил информиран за

това от местните енорийски наместници, които давали някои препоръки.

Ардинският енорийски свещеник Иван Попниколов например предлагал

след като се покръстят, една част от тях да се заселят в местности, където

живеят българи, за да не бъдат тормозени от останалите мюсюлмани.

Подобни идеи е развивал и смолянският архиерейски наместник Тодор

Ангелов. Основавайки се на подобни съвети, както и на свои лични

наблюдения, през 1940 г. пловдивският митрополит Кирил съставил един

подробен план, наречен “ Мерки за пълното побългаряване на Родопския

край и на помаците.” Този план никога не е бил обсъждан в Св. синод

официално. По това време БПЦ е била ангажирана с възстановяването на

българското църковно настоятелство в новоприсъединилите се земи –

Добруджа, Македония и Беломорието. Пловдивската митрополия

постоянствала в своята мисионерска дейност и дори на 11.09.1941 г. дори

издала окръжно № 7518 до енорийските свещеници в епархията, която

установявала ред за приемането на православието от мюсюлмани и др. В

резултат на тези мерки, както било отчетено по-късно, православието

приели 59 мюсюлмани, от които 31 били помаци.477

Пловдивската митрополия с подкрепата на българските управници

всячески се опитвали да приобщи помаците към българската нация, като ги

лишавали от хранителни продукти, възползвайки се от факта, че през този

период тези продукти, както и облеклото и горивата, се продавали с

купони и народът изпитвал голямо затруднение при набавянето им.478 Това

се доказва и с протокол № 42 на Министерския съвет, който е с дата още

от 30.03.1937 г., където пише, че били отпуснати 5 000 000 лв. с второ

постановление, които след това били одобрени с царски указ от 09.04.1937

г., публикуван в Държавен вестник, бр. 80 от 13.04.1937 г. Със заповед на

МВРНЗ било разпоредено да се закупят и разпределят на гладуващото

население в Пловдивска област следните количества царевица: за Девинска

околия – 45 000 кг., за Неврокопска околия – 150 000 кг., за Панагюрска

околия – 45 000 кг. и за Пещерска околия – 15 000 кг. Разпределението на

отпуснатото количество храна по общини трябвало да се извърши от

комисия в състав: околийски управител, околийски агроном, данъчен

началник и представител на Дирекцията за закупуване и износ на зърнени

храни. При разпределението комисията трябвало да даде предимство на

селищата с най-нуждаещо се население. Комисията трябвало да изпрати

протокола на областния инспектор по обществените грижи в Пловдив за

становище, а след това – в министерството за утвърждаване. Храната

трябвало да се раздава срещу труд, като на всеки явил се на работа

обикновен работник му се отпускали по 15 кг. храна, а на всеки каруцар –

по 40 кг. Изключение можело да се прави само за болни и

неработоспособни.479

Действията на административните и военните власти спрямо помаците

също накърнявали религиозните права на населението в Родопите. Така

например от 11.06.1940 г. се съобщава за акции в граничните зони на

Родопите, за свалянето на фесовете и фереджетата. Те били организирани

след края на петъчното богослужение, когато стеклите се в джамията от

околните села и колиби помаци се прибирали по домовете си. Те били

причаквани от предварително поставени военни патрули, които знаели

откъде ще минат и били откарвани в читалищата или училищните салони.

След като насилствено били събирани вкупом мъже, жени и деца, пред тях

заставал български офицер, който обяснявал с подробности, че те не са

никакви турци, а са чисти българи и, че езикът, който говорели, е по-чист

от този, който говорят българите, че никой не им забранява да изповядват

мюсюлманската вяра, но бидейки от български произход, те не бивало да

се поддават на турската пропаганда. След това офицерът предлагал

фесовете и фереджетата да се свалят. Тези, които се противопоставяли,

били заставяни насила да се подчинят. При така създалото се настроение и

за да не бъдат малтретирани, повечето се подчинявали на нарежданията и

подканвали сами жените си да свалят фереджетата. На жените било

позволено да слагат кърпи, които да покриват само косите им, но не и

лицата. Този начин се практикувал последователно и системно в

различните околии на пограничните зони на Родопите. Пограничните

военни власти, които провеждали тези акции, са се сблъсквали с голямо

противодействие от страна на местното население, което било под влияние

на имамите. Спрямо тях властите взимали най-строги мерки, целейки по

този начин да овладеят този процес. В Златоградско имало последователи

на крайния османски фанатизъм. Имало случаи, когато помаци не желаели

да се подчинят на властите и забягвали сами или със семействата си в

Гърция и от там – в Турция. Това се случвало често в Златоградска

околия.480 Отношенията между военните и дружба “Родина” особено се

задълбочили, след като на 26.02.1942 г. Дружеството на запасните офицери

в гр. Смолян поканило членовете на дружба “Родина” на традиционна

вечеринка, която щяла да се състои на 15 март в салона на военния клуб.481

Директорът на изповеданията в доклад от 13.09.1940 г. съобщава, че

някои административни органи в района с помашко население били

яростни привърженици на идеите и проповедите за бързото и пълно

народностно осъзнаване на помаците. Те се стремели да подражават

твърдо на членовете на БМКПД “Родина”, гр. Смолян. Било установено, че

там жените били насила заставяни да хвърлят фереджетата си, а мъжете –

фесовете и чалмите си, без да се държи сметка за религиозните традиции

на населението. Освен това натиск за фесовете и чалмите и се упражнявал

върху имамите и мюфтиите. Така например местният мюфтия на град

Девин бил предупреден, ако не искал да си има неприятности не бивало да

се явява в джамията с фес и чалма. Д-р К. Сарафов от дирекцията на

изповеданията помолил министъра на МВРНЗ да нареди да се проверят

споменатите от него факти и ако те се окажат верни, да се внуши на

съответните административни власти, че те са длъжни да проявяват повече

разбиране към провеждането и изпълнението на съответните мероприятия.

Също така настоявал да разпореди на съответните органи да избягват

нетактичните и брутални мерки, за да не се даде повод за нежелателни

прояви от страна на фанатизираните слоеве сред помаците. Ако целта била

да се премахнат фесовете и чалмите от носията на помаците, то според

министъра трябвало да се разреши поне на мюфтиите и имамите да ги

слагат, както вътре, така и вън от джамиите.482

Х. Караманджуков, уредник на сп.”Родопа” от името на помаците

родинци се обърнал към министър-председателя като споделил мнението,

че проблемът с поставянето на български имена на новородените деца

можел да се реши, ако кметовете на общините, в които живеят помаците,

били заставяни да не разрешават да се записват с мюсюлмански имена.

Също така трябвало да се намалят съдебните разноски и да се улесни

преименуването на помаците, които изявявали подобно желание. Освен

това трябвало да се забранят браковете между турци и помаци.483 БМКПД

“Родина” подържала добри контакти с правителствените кръгове. Смяната

на имената била посрещната с пълно съгласие от страна на държавата.

Особено показателна в това отношение е вълната от 1942 г., когато били

сменени и над 300 турски имена на селища, предимно в наскоро

присъединената към България Южна Добруджа.484

След като в началото на 1941 г. Ариф Бейски пръв дал пример, като

сложил българското име Малинка на своята новородена дъщеря, той бил

последван и от другите родинци из Родопите.485 Изложението за искане на

улеснение при смяна на имената било връчено от нарочна помашка

делегация, която отишла през месец март 1942 г. в София. В отговор на

всичко това правителството взело мерки и на 08.07.1942 г. Народното

събрание приело закон за улесняване на процедурата за смяна на

помашките мюсюлмански имена с български, който бил публикуван и в

“Държавен вестник”. На 18.07.1942 г. в Смолян се състояло събрание на

дружба “Родина”, за да се установи реда за смяната на имената на

помаците.486 Със заповед на околийския мюфтия Мехмед Дервишев от

22.07.1942 г. всички жители на околията трябвало да си сменят имената.

Той се обосновал с царския указ № 112, публикуван в “Държавен вестник”,

бр. 147 от 08.07.1942 г., в който се казва, че на всички лица от български

произход им се разрешавало да си сменят чуждите имена с български.487

По линия на дружество “Родина” и с енергичното съдействие на

органите на властта започнала насилствена акция за смяна на имената и за

промяна на носиите и вместо да бъдат спечелени, тези хора се отчуждили

още повече. Помаците били лишавани от дажби, късани им били булата,

фереджетата, фесовете по улиците и мегданите, били уволнявани

служителите с непроменени имена.488 Така например в писмо на дружба

“Родина”, гр. Смолян от 10.11.1942 г. до директора на Националната

пропаганда в София, се настоява да се разпореди на началниците на всички

учреждения и обществени служби да не бъдат назначавани помаци с

непроменени имена, а назначените вече да бъдат преименувани. Такива

например имало в околийското инженерство в с. Чепеларе, в пловдивското

военно окръжие, в училищната инспекция в гр. Смолян, в курса по

мюсюлманско богословие в с. Райково, в дирекцията за храноизноса в гр.

София, в общинското управление в с. Забърдо, Асеновградско и др.489

До 22.09.1942 г. били подадени 60 000 молби за смяна на имената.

Българските имена, с които молителите за напред искали да се наричат,

били Борислав, Светослав, Горан, Младен, Живко, Здравко… Един

Мехмед от Загражден дори се нарекъл Бойчо Огнянов. Освен такива,

имало и молби за връщане на мюсюлманските имена, тъй като подписите

под молбите за смяна на имената били сложени с насилие. От Давидково

били подадени 28 такива заявления, но само 6 били приети в съда, от

Лъжба (Баните) – 19 и нито една приета в съда. От Лясково (Вишнево) – 8,

с приета само една молба. Върху почти всички заявления имало

резолюция, че ако не е било образувано дело, молбата се отхвърля. Много

молби не били уважени, защото хората били неграмотни и ги е подписал

някой друг.

На 08.10.1942 г. МВРИ изпратило поверително писмо до кметовете на

Бял извор, Давидково и Загражден с предупреждение да не се използва

насилие, защото имало такива сигнали.490 В доклад от 28.05.1942 г. до

областния директор на Стара Загора се споменава, че имената на всички

жители на село Тихомир, Крумовградско били сменени. Според

околийското управление в Крумовград при смяната на имената не били

налагани никакви глоби, нито каквито и да било принудителни мерки. В

селото били взети мерки за ограничаване на заразата от петнист тиф.

Областният съвет по хигиена наложил такса за хигиенизация, която

местното население свързало с промяната на имената.491 По същото време в

Богутево полицейският началник на Асеновград, с пистолет в ръка и

заредена картечница, заставял хората да си сменят имената. В Златоград

полицията наредила да не се дават купони за храна на онези, които не са си

сменили имената.492 През 1942 г. след като Хасан Реджебов Азизов от с.

Сепед махала (Кошица) преименувал новороденото си от Хайри на

Симеон, кметът Томчев се смилил над него и му дал бележка за

допълнителна дажба от брашно и за новороденото.493 За известен период

официалните документи се издавали с двойни имена, а протоколите от

заседанията на “Родина” били подписвани също по този начин. По-късно

мюсюлманските имена изчезнали.494

През пролетта на 1942 г. жителите на с. Сепед махала били събрани

пред джамията и им били представени младите Хюсеин и Фатме Хатибови

в новите облекла, които трябвало да носят селяните. На следващия ден бил

организиран безплатен трудов ден с цел да се види с какви дрехи ще

дойдат селяните.495 Помаците оказвали постоянна и твърда пасивна

съпротива и фереджетата и фесовете постепенно започнали да се

завръщат.496 1942 г. е повратна в дейността на движението “Родина”.

Едновременно с подетото преименуване на помаците, настъпила криза и в

самото движение. Замяната на методите на агитация с административно-

принудителни мерки предизвикала негативна реакция в помашкото

население, което не одобрявало още от самото начало дейността на

родинци.497

В доклад на Ариф Садъков до министъра на МВРНЗ се предлага, след

като се приключи със смяната на имената в Родопите, да се създадат

БМКПД “Родина” и в останалите български територии, където живеят

помаци. Според него до 1942 г. те живеели в следните райони: Девинско –

30 села, Момчилградско – 13 села, Златоградско – 26 села, Смолянско – 32

села, Ардинско – 24 села, Ксантийско – 6 села, Гюмюрджинско – 34 села,

Скопско и Тетовско – 9 села, Малешевско и Куманско – 14 села, Битолско

– 10 села, Охридско – 8 села, Правешко и Кавалско – 7 села, Драмско – 31

села, Неврокопско – 74 села, Разложко и Горноджумайско – 13 села,

Петричко и Мелнишко – 6 села, Демирхисарско и Серско – 2 села,

Велешко и Дойранско – 3 села, Тиквешко – 27 села, Воденско и

Ениджевардарско – 29 села, Тетевенско, Луковитско и Белослатинско –

над 18 хил. души, Голобърдско (Албания), обл. Гора (Косово), Източна

Тракия и Анадола – над 100 хил. души.498

Тази кампания, както от страна на БМКПД “Родина”, така и от страна

на църковните, административните и военните власти, била прилагана до

1944 г.499 С взетите на конференцията от 16.04.1947 г. решения от

Дирекцията на вероизповеданията при Министерството на външните

работи се сложило край на съществуващите дружби “Родина”.500

Организацията била обявена за фашистка, а членовете ú били подложени

на репресии. Отново били върнати мюсюлманските имена на помаците ù

било разрешено богослужението на арабски език.501

Образователната политика спрямо помаците в България до Петия

конгрес на БКП от декември 1948 г. била доста противоречива. От една

страна се провеждала мащабна чистка на учителския състав от “фашистки

елементи”, но в същото време част от този тип преподаватели запазили

местата си. За да бъдат мотивирани помаците да изпращат децата си на

училище, първоначално преподаването по коран и вероучението се

запазили,502но изучаването на религиозни предмети от задължително

станало факултативно, а по-късно било и премахнато. В тази ситуация

съществуването на училището в с. Райково било поставено под въпрос.

Последният му директор Светослав Духовников бил арестуван. На

11.10.1944 г. във връзка с новата политическа линия от името на

Отечествения фронт била отправена молба до просветния министър за

закриването на курса.503 Новият смолянски мюфтия подкрепил тази идея.

Според него възпитаниците нямали нужната подготовка за имами. И краят

на прословутия курс дошъл със заповед от 26.12.1945 г.504

През 1942 г. за кмет на с. Галата бил назначен Али Муков. Той бил

жител на с. Български извор, но бил женен в с. Галата. По негово време в

Галата били направени двата централни пътя, които преди това били тесни

улички. Били построени мостове и първия етаж на училището. Жителите

се снабдили и с водосточна мрежа. Всичкото това било направено с негови

средства и с труда на селяните. Кметът също така отпускал помощи на

бедните и на учениците. По негово време бил въведен и ред сред жителите

на селото. Тези, които биели и изневерявали на жените си, били наказвани

лично от него. На 12.09.1944 г. петнадесет души партизани го арестували в

името на партията. Сред тях били Никола Врачев, Георги Милчев, Митьо

Нешев и др. Официалната версия за неговото арестуване било

обвинението, че е бил адютант на цар Борис ІІІ, тъй като се говорело, че

лично царят го е посетил в дома му в с. Български извор. Истинската

причина била свързана с имуществото, което притежавал. Негова била

единствената кръчма в с. Галата, както и една пивоварна и сушилня.

Няколко жители от с. Галата, сред които са били Мехмед Хасанов

Махмудов, Али Махмудов Хюсеинов, Дикмен Ибов Юмеров и др. се

опитали да спрат партизаните но не успели. Той бил откаран в Гложене,

където бил измъчван и убит. Останало неизвестно къде бил погребан.

Жителка на с. Гложене на име Куна Иванова Резакова била свидетелка на

мъченията, на които той бил подложен. Тя добре познавала Али Муков,

тъй като била родом от Български извор. По късно семейството му било

изнудвано, имуществото – конфискувано и дори бил направен опит за

опожаряване на къщата му в Български извор, но това било осуетено от

един негов съсед българин.505 До края на 80-те години на XX в. за чисти

помашки села в Ловешко са се смятали Галата, Градешница, Глогово и

Бабенци.506

Директорът на Пловдивска област Драголов на 25.04.1940 г. съобщил,

че на 22 срещу 23 през нощта 14 помашки семейства от селата Могилица и

Буково, Смолянско са избягали в Турция.507 През годините 1940 – 1944 от

България в Турция се изселили общо 15 хил. семейства (помаци, турци и

др.).508

В Македония и Косово две учебни заведения се ползвали със

значителен престиж: медресето “Иса бег” в Скопие и голямото медресе

“Крал Александър I”, също в Скопие създадено през 1925 г. Това учебно

заведение разполагало с един изключителен преподавателски колектив,

тъй че без съмнение можело да се каже, че било най-добрата мюсюлманска

образователна институция на Балканите преди Втората световна война. 509

Проучванията през последните няколко години сочат, че в района на Голо

Бърдо, Албания живеели торбеши в 21 села, а в македонската му част са

шест. В района на Кукърска Гора в Албания имало 10 села с горани, а в

Призренска Гора в Косово – 19 села. В района на Жупа, пак в Косово,

селата на жупаните били 15.510 През Втората световна война Албания,

Косово и западната част на Македония, която влизала в Югославия, били

под италиански протекторат, а останалата ú част била присъединена към

България. Италияно-албанската държава провеждала политика на системна

дискриминация и тотална етническа асимилация по отношение на цялото

неалбанско население и по-специално към торбешите. Първата стъпка към

албанизацията била заповедта на МВР, която въвела забрана на наставките

във фамилните имена “ик”, “ски” и “ов”. Те били третирани като остатъци

от политиката на стара Югославия. Така за служебна употреба била

позволена единствено албанската форма с наставки “и”, “а” и “у”. В

албанизацията се включили и училищата, в които се учело единствено на

албански език, а такива били открити във всички села, населени с торбеши.

За учители били назначавани лица от вътрешността на Албания, с което се

целяло те да възпитават децата в духа на фашистката идеология. В

обществените сгради и на публичните места било забранено да се

употребява друг език освен албански. Също така били организирани и

курсове за изучаване на албански език.511

Според Х. Караманджуков, който направил обиколка из Македония

през 1942 г., след като областта била присъединена към България във

Втората световна война, помаците там силно намалели в резултат на

емиграционните процеси. Според него през 1942 г. в Македония помаци и

торбеши живеели в селата Долно Количане, Държилово, Елхово, Латаруш,

Умово, Цветово – Скопско; Горно Врановци, Мелница – Велешко;

Росоман, Долни, Вишня, Вествица – Кавадарско; Дисан, Геслица,

Корешница, Вешия, Темник, Пепелище, Пръжден, Тиметик – Негитовско;

Търботивине, Габрово – Кочанско; Търновци – Битолско; Требино,

Дряново, Преглави, Пластинина, Борино, Дебреще, Челопеци, Лисичане –

Бърдско и в селата на изток от р. Вардар в Цареволско – Царево село,

Звегор, Град, Вирче, Треботивище, Стар истевник, Цръвник, Разловци и

др.512

След като властите започнали да установяват българска администрация

в Западна Тракия, те открили, че там живеят множество помаци, на които

като на своя бъдеща етническа опора.513 През 1942 г. в Западна Тракия

помаците населявали следните села: в Гюмюрджинска околия – Состие,

Кюндере, Кесара, Фолеа, Генети, Мирана, Салмони, Нимфея, Катомитиас,

Аномитикос, Меглиада, Саранина Меглиада, Керхос, Вирсани, Хлой,

Анокомби, Есхон, Рогада, Катовирисин, Кили, Карадомос, Смигади,

Миртиски, Мелишека; в Ксантийска околия – Вълканово, Ясъйорен дере,

Пашевик, Стаматско, Коюнкьой, Гьокчебунар, Измик, Кърмахала, Егнила,

Кочина, Басойково, Агварджик, Синиково, Козлоджа, Демирджик и

Теотоково.514 За да осъществят своите бъдещи планове, управниците

решили да изготвят програма за просветна дейност сред помаците. На

25.02.0942 г. в излизащия в Дедеагач вестник “Беломорец” се появило

съобщение, че МНП е открило вече училища и в най-малките помашки

села. Това било направено за да бъде изградено българско самосъзнание у

помаците.515

До 1917 г. в Гърция, в гр. Кавала е имало едно медресе където са

постъпвали от различните села в Родопите, а по-късните сведения, които

са от 1933 г., сочат за една гимназия в Гюмюрджина, а в другите се

прилагали стари методи на обучение.516 На 08.10.1943 г. със заповед на

министъра на МНП Б. Йоцов, съгласно чл. 343 от закона за народното

просвещение, било открито четирикласното духовно училище за помаци и

турци “Медресе-и-Алие” в гр. Гюмюрджина. Училището давало на

учениците прогимназиално ( руждие ) и духовно образование. В първи

клас се приемали ученици, завършили начално училище, или издържалите

изпитите за начално училище пред специална комисия. Завършилите курса

добивали право да учителстват в турски частни начални училища в

царството и да заемат длъжността имами, хатиби и мюезини при

молитвените домове.517

На 08.04.1942 г. от МВРНЗ бил утвърден уставът на откритото в

Гюмюрджина читалище “Просвета”. Целта на читалището била да събужда

у населението на града интерес към книгата и да способства за неговото

научно, нравствено и интелектуално издигане. Читалището поддържало

безплатна читалня и библиотека. Освен това през празниците, неделните

дни и вечерно време тук се организирали публични сказки или

литературни четения. Изнасяли се литературно-музикални и други

програми. Също така на големите народни празници се организирали

забави, имало театрални представления, кино прожекции и др.518

След като Беломорието било вече окупирано от българските войски, за

мюфтия на Ксанти бил назначен Ариф Бейски, вече като Камен Боляров,

който изиграл активна роля при смяната на имената на помаците в южните

части на Родопите с помощта на полицията.519 Според Камен Боляров,

който на 16.03.1943 г. отправил писмо до председателя на Рило-Родопския

съюз Сирко Станчев, в което обяснявал, че за да можело и в Беломорието

помаците да се приобщят, непременно трябвало да се назначи в

мюфтийството на Гюмюрджина подходящ за целта човек. И ако той не

бъде назначен за мюфтия, то ще се наложи веднага да бъде уволнен

шериатският секретар, който бил турчин. Подходящ за неговото място бил

Вихър Изворов (Махмуд Идризов), който по това време бил имам в с.

Диамандово, Ардинско. Този човек трябвало да издири помаците и да бъде

в постоянен контакт с тамошната младеж. По това време промяната на

имената в общините Атмаджанска и Ясъйорендеренска, Ксантийско почти

приключила.520

След 09.09.1944 г., заедно с българската администрация и войска, от

Западна Тракия се изселили отново хиляди българи. По родните си местата

обаче останали помаците, без да предприемат мерки за изселване в

България. През 1946 г. Н. Вранчев издал книгата “Българите мохамедани

(помаци)”, където отбелязва, че в Гърция помаците живеели северно от

Ксанти, в Гюмюрджина, Драмско, Кавалско и Правешко.521

1 Остроготски, Г., История на Византийската държава, Мюнхен, 1963, с. 177.2 История на България, т. ІІ, С., 1981, 40-42. 3 Ангелов, Д, История на Византия, II част, С., 1963, 50-58.4 Документни материали за историята на българския народ, С., 1969, с. 12.5 История на България, т. ІІ, С., 1981, с. 45.6 Ангелов, Д., Византия. Възход и залез на една империя. С., 1991, 142-143.7 Сиаби. М., Житието на пророка Мухаммад, С., 1999, с. 30.8 Ангелов, Д., С., 1991, 189-190.9 Ангелов, Д., История на Византия, I част, С., 1959, с. 27310Извори за българската история, т. ІV., Гръцки извори за българската история т. ІІІ., С., 1960, 269-270, 301. 11Ангелов, Д., I част, С., 1959, с. 27712Пак там, 94 – 100, 198. 13Хайтов, Н., Родопски властелини, Пловдив, 1974, с. 2014Дерибеев,Б., Ахридос непознатата земя,Пловдив, 1982 с. 5015Овчаров, Н., Коджаманова, Д., Перперикон и околните твърдини през Средновековието., С., 2003, 6-7.16Надгробната плоча се намира в музея на рудодобива в гр. Мадан.17Божилов, И., Гюзелев, В., История на Средновековна България, том I, VII-XIVв.,С., 1999, с. 173 18Извори за българската история, т. VII., Латински извори за българската история, т. ІІ, С., 1960, с. 123. 19İnsanoğlu, E., ve sy., Osmanlı devlet tarihi, cilt II, İstambul, 1999, 553, 573-574 20Кънчов, В., Избрани произведения, т. І, С., 1970, с. 298.21История на България, т. ІІІ, С., 1982, 67-68.22Ünlü, N., İslam Tarihi, İstambul, 1984, 181, 182 23История на България, т. ІІІ, С., 1982, с. 68. 24Дерибеев, Б., Пловдив, 1982, с. 14625Миков, Л., Специфика на суфитската архитектура в България ХVІ-ХХ в. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т VІІІ С., 2001, с. 202.26Гюзелев, В. и др., Кратка история на България, С., 1983, с. 84.27Дерибеев, Б., Пловдив, 1982, с. 11228Желязкова, А., Албания идентичност, - В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., том V, С. 2000, 13-1829Kosovski Avaz, (NBN), broi 28, Prizren, petak 13, oktobar, 2000, s.830История на България, т. ІІІ, С., 1982, с. 274.31Акалън,Ш., Следите на Саръ Салтук в Румелия и светата обител на Свети Наум/Саръ Салтук в Охрид., -В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите.,том ІV С., 1999, с26-45 32Белдичану, И., Ватен, Н. и др., История на Османската империя, С., 1999, с. 31.33Дерибеев, Б., Пловдив, 1982, с. 112.34Гюзелев, В. и др., С., 1983, с. 100.35Пак там, 100-103.36Василев К., Родопските българи мохамедани., част І, Пловдив, 1961, 60-63.37Гюзелев, В. и др., С., 1983, 104-105.38İnsanoğlu, E. ve sy., Osmanlı medeniyet tarihi., cilt I, İstanbul, 1999, s. 96.39Райчевски, С., Българите мохамедани, С., 1998, с. 8840Божилов, И., Гюзелев,В., С., 1999, с. 66741Георгиева, Цв., Помаците – българите мюсюлмани – В: Общности и идентичности в България,1998, 288.42Миланов, Е. и др., “Българите в Албания и Косово.”, С., 2001, с. 17.43Gökbilgin, M., Rumelıde Ürükler, Tatarlar ve Evlad-i Fatıhan., İstambul, 1957, 55-57.

44Пак там, 74-76.45Пак там, 64-70.46Пак там, 81-82.47Пак там, с. 92.48Милятич, Л., Ловченските помаци, Б.пр.,V книга, С., 1899, с. 7649Клейер, Н., Дервишките братства на Балканите с нарочен поглед към България. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., том ІІ, С., 1998, с. 28650İnsanoğlu, E. ve sy., cilt I, İstanbul, 1999, 157-158.51Никълсън, Р., Мистиците на исляма, С., 1996, 4-21.52Пак там, 85-87.53Пак там, 24, 87.54Лозанова, Г., Местните светци (евлии) у българите мюсюлмани в Родопите:понятие и разказ.,В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите.,VІІІ, С., 2001, 162-167.55Григоров, В., Тюрбета, почитани от българите мюсюлмани в Средните Родопи. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т. ІІ, С., 1998, с. 554-56556Пак там, 285,28657Пак там, 287, 335 58Райчевски, С., С., 1998, с. 8859Дуйчев, Ив., Стара българска книжнина, т. ІІ, С., 1944, 28-29.60Байчев, Б.,Селото, градът, езикът в Ловешкия край, С, 1996, с. 29 61Желязкова, Ан., Босненски феномен. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т. VІ, С., 2001, с. 25. 62Ангелов, Д., Богомилството, С., 1993, 86-89.63Пак там, 106-108.64История на България, т. ІІ, С., 1981, с. 386. 65Пак там, 377, 386.66Дуйчев, Ив., т. ІІ, С., 1944, с. 156; Из старата българска литература, С., 1988, 101-118.67Коран 19:19-23; 4: 157-158.68 Ангелов, Д., С., 1993, 86-89.69Желязкова, Ан., т. VІ, С., 2001, с.1970Кюркчиева, И., Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско – преход към модерност. – В: Общи Балкани – Млади автори – Първи книги., т. ІІІ, 2004, 37-38.71 Япов, П., Помаците, С., 2006, с. 131.72Кюркчиева, И., т ІІІ, 2004, с 43. 73Гюзелев, В. и др., С., 1983, с. 146. 74Кюркчиева, И., т ІІІ, 2004, 33-43.75Турски извори за българската история, ХVІ, С. 1971, с. 198; Попов, К., Местните имена в Разлойко. С., 1979, с. 15.76Кил, М., Разпространението на исляма в българското село през Османската епоха (ХV – ХVІІІ): Колонизация и ислямизация. BOA, 0,89, 1454-1455. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите.,т. II, С., 1998, 67-82 77Kил, М. изследвал - BOA, TD70, 1516. 78Кил, М. изследвал - ВОА, ТD167, 1528.79Кил, М. изследвал - BOA, TD311, 1558.80Живков, Т., Увод в Етнологията, Пловдив, 2000, с. 276.81Дуйчев, Ив., Стара българска книжнина, т. ІІ, С., 1944, 28-29.82Гюзелев, В. и др., С., 1983, с.80.83Кил, М. изследвал - ВОА, ТD77, 1519. 84Кил, М. изследвал - ВОА, ТD77, 1519, 630-631.85Кил, М. изследвал -BOA, TD77, 1519, s. 624.86Кил, М. изследвал -BOA, TD307, 1528.87Кил, М. изследвал - BOA, TD498, 1570.

88Гюзелев, В. и др., С., 1983, с. 79.89Кил, М. изследвал -TKGM, Kuyudu Kadıme, 1595. 90Кил, М. изследвал -BAO, MM1529, 1633; MM14917, 1639; MM14982, 1641.91Кил, М. изследвал - BOA, MAD 1272, 1696.92Кил, М. изследвал -TDGM, Vakf-i cedid 123, 1712.93Кил, М. изследвал - BOA, Temettüat Defterleri, 1842.94Gözler,К., araştırmış- KОАК, 4Б/49, инвентар: 1/1960 в НБ “Кирил и Методий”, София. Les villages pomaks de Lofça aux XIVe et XVe. Siecles les tahrir defters ottomans, Ankara, 2001, 1397-1437. 95Gözler, K. araştırmış BDA – MM 11: Defteri Mufassal-I Vilayet-I Niğbolu 1516 и BOA – TD 370 Muhasebe-i Vilayet-i Rumeli, 1530.96Gözler, K.araştırmış- BOA – TD 416: Mufassal, Niğbolu, tahmini, 1545 ve TD 452: Mufassal, Niğbolu, tahmini, 1545 97Gözler,K.araştırmış- ATKGM – KK 58 ve BOA – TD 718: Defter-i Mufassal-i Liva Niğbolu, 157998Милетич, Л., Б.пр.,V книга, С., 1899, с. 75.99Юмер Льоков, р. 1921 г., жител на с. Галата, Тетевенско, 20.06.2004, Хюсеин Мехмед.100Георгиева, Цв., 1998, с. 286. 101Груев, М., Между петолъчката и полумесеца., С., 2003, с. 13. 102Пак там, с., 15.103Кюркчиева, И., Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско – преход към модерност. – В: Общи Балкани – Млади автори – Първи книги., т. ІІІ, С., 2004, с.43.104Миков, В., Българите мохамедани в Тетевенско, Луковитско и Белослатинско. – Родина, кн. 3, 1941, с. 58. 105Кюркчиева, И., 2004, с. 36.106Райчевски, Ст., С., 1998, с. 111.107Кънчов, В., Избрани произведения, т. ІІ, С., 1970, с. 346.108Кюркчиева, И., 2004, с. 66.109Лори, Б., Една забравена мюсюлманска общност: ловчанските помаци. – Българска етнография, кн. 2. 1993, с. 80.110Венедиков, Йо., Въстанието в Батак 1876., С., 1929., с. 89.111Лори, Б., кн.2., 1993, с. 80.112 Павлов, М. и др., Революционното минало на Тетевенския край, Тетевен, 1976, с. 15113Миков, В., кн. 3., 1941, с. 66.114 Кил, М., Т. II, С., 1998, 57-58. 115 Дончев, А., Време разделно, С., 1964 г.116Кил, М., Т. II, С., 1998, с. 58. 117Пак там, с. 82. 118Груев, М., С., 2003, с. 12.119Пак там, с. 13.120Кънчов, В.,Т. I, 1970, 129-132, 147,171; Миков, В., кн. 3, 1941, с. 54.121Груев, М., С., 2003, с. 11.122Миланов и др., Българите в Албания и Косово., С., 2001, с. 22, 36. 123Попов, К., Местните имена в Разложко., С., 1979, с. 15.124Груев, М., С., 2003, с. 10.125Райчевски, Ст., Българите мохамедани, С., 1998, с. 23. 126Из миналото на българомохамеданите в Родопите., С., 1958, с. 110.127Пак там, с. 103.128Райчевски, Ст.,1998, 115-116. 129Из миналото на., 1958, с. 105.130Пак там, с. 109.131Пак там, с. 111.

132Попконстантинов, Хр., Непокорните села в Родопските планини., Търново, ч. І, 1887, 5-7.133Пак там, с. 7.134 Бозов С., В името на името, С., 2005, с. 49.135Попконстантинов, Хр., 1887, 16-17.136Райчевски, Ст., 1998, с. 117137Из миналото на..., 1958, с. 109.138Райчевски, Ст., 1998, с. 117. 139Назърска, Ж., Малцинствено-религиозна политика в Източна Румелия (1879 – 1885). – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., Т. І, С., 1997, с. 215. 140Пак там, с. 217.141Неделев, Родопските помаци – Български преглед, 1895, кн. 8, с. 58. 142Из миналото на..., 1958, 109-110.143Попконстантинов, Хр., ч. І, 1887, 18-19.144Пак там, 19145Вълчев, А., Тъмръш, С., 1973, 225-226. 146Попконстантинов, Хр., ч. І, 1887, 19-20.147Попконстантинов, Хр., Непокорните села в Родопските планини, ч. ІІ, 1886, с. 6.148Пак там, 7-8.149Пак там, с. 9.150Пак там, 12-13.151Пак там, 14-15.152Пак там, с. 30.153Пак там, с. 31.154Пак там, с. 42.155Вълчев, А.,1973, с. 261156Из миналото на ..., 1958, с. 116157Вълчев, А.,1973, с. 261. 158Алексиев, Б., Родопското население в българската хуманитаристика. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., Т. І, С., 1997, с. 70.159Великов, Ал., Аспекти на българската политика спрямо българомохамеданите (1912-1944). – Ипр, 2000, кн 1-2, с. 136.160Миков, В., Българите-мохамедани в Тетевенско, Луковидско и Белослатинско. – Родина, 1941, кн. 3, с. 54.161Кил, М., Свищов и районът през ХV-XIX в. В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., Т. VII., С., 2001., c.562. 162Пак там., с. 568.163Лори, Б., Една забравена мюсюлманска общност: ловчанските помаци. – Българска етнография, 1993, кн.2,с. 81. 164 Павлов, М. и др., Тетевен, 1976, 16-17.165 Лори, Б., 1993, кн.2, с. 81.166Райчевски, Ст.,1998, 99-100. 167Лори, Б., 1993, кн.2, 84-85168Миков, В., 1941, кн. 3, 65-66.169Райчевски, Ст., 1998, с.134.170Лори, Б., 1993, кн.2, с. 72.171Назърска, Ж., Българската държава и нейните малцинства 1878-1885 г., С.,1999, с.26.172Михайлов, С., Възрожденският процес в България., С., 1992, с. 72; Асенов, Б., Нация, религия, национализъм., С., 1994, с.84; Асенов, Б., Възродителният процес и Държавна сигурност., С., 1996, с. 11.173Елдъров, Св.,Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878-1944 г. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите, Т. VII, С., 2001, 592-593.174Пак там, с.593.

175Пак там, 595.176Миков, В., 1941, кн. 3, 56-57.177Попов, К., Езиковедско - еднографски изследвания., С., 1960, 461-463.178Кил, М., Разпространението на исляма в българското село през Османската епоха (ХV – ХVІІІ): Колонизация и ислямизация. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите.,Т. II, С., 1998, 100-101. 179Кил, М., Т. VII., 2001., c. 568.180Райчевски, Ст.,1998, с. 106.181Лори, Б., 1993, кн. 2, с. 86.182Райчевски, Ст.,1998, с.107. 183Пак там, с. 134. 184Пак там, с. 122. 185Пак там, 122-123. 186Пак там,с. 119. 187Кънчов, В, Избрани произведения,Т. I,С.,1970, c. 308188Из миналото на ..., 1958, с. 117.189Пак там, с. 113.190Хайтов, Н., “Родопски властелини.”, Пловдив,1974, 238-239. 191Пак там, 240-248. 192Пак там, 249-263. 193Пак там, 263-270. 194Елдъров, С.,Т. VII, 2001, с.620. 195Из миналото на..., 1958, 112-113.196Желязкова, Ан., Социална и културна адаптация на българските изселници в Турция. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., Т. III, С., 1998, с.11. 197Райчевски, Ст.,1998, с. 186, 183.198Шишков, Ст., Българо-мохамеданите (помаци), Пловдив, 1936, 32-34.199Райчевски, Ст., 1998, 134-135. 200Кънчов, В.,Т. I, 1970, с.13. 201Райчевски, Ст., 1998, с.151. 202Кънчов,В., Т.І,1970, 264-268.203Пак там, 300-318.204Пак там, 328-333.205Ангелов, Д., Богомилите в България., С., 1967, с. 364.206Райчевски, Ст., 1998, с. 119. 207Кънчов, В.,T. I,1970,с. 308.208Райчевски, Ст., 1998, с. 119.209Кънчов, В., Т. I, 1970, 309. 210Попов,К., Местните имена в Разложко., С., 1979, с.16.211Пак там, 446-463,191-193. 212Кънчов, В., Избрани произведения, Т. II, С.,1970, 335-337. 213Кънчов,В.,Т. I, 1970, 353-356. 214Кънчов,В.,Т. II, 1970, с.339. 215Карамихова, М., Христов, П. и др., Да живееш там, да се сънуваш тук., С., 2003,с.232.216Кънчов, В.,Т. II, 1970, 337-345.217Пак там, 448-450.218Войнов, М. и др., Документи и материали за историята на българския народ.,С., 1969, с.234.219Кънчов, В.,Т. І, 1970, с. 328.220Пак там, 329-330.221Дойнов, Д., Кресненско – Разложкото въстание 1878-1879., С. 1979, 44 -45.222Пак там, с. 46.223Пак там, с. 49.

224Кънчов, В., Т. І, 1970, 331-333. 225Кендерова, Ст., Османски документи за участието на Чепинския край в Илинденско – Преображенското възтание. – В: Общество и наука, С., 2003.226Войнов, М. и др., 1969, 320-322.227Николова, З., Английският печат за Илинденско – Преображенското въстание 1903 г., С., 1998, с. 86.228Панайотов, Л. и др., Илинденско – Преображенско въстание1903, С.,1983, с. 95. 229Пак там, с. 90. 230Войнов, М. и др., 1969, 324,329.231Николова, З., 1998, с. 86.232Бозов, С., Права и свободи, бр. 14, 07.04.1995, с.6.233Пак там, бр. 12, 24.03.1995, с. 6.234Великов, Ал., Аспекти на българската политика спрямо българомохамеданите (1912-1944) – Ипр, 2000, кн. 1-2, с. 139.235Георгиев, В., и Трифонов,С.,1995, с. 211.236Пак там, с.221.237 Елдъров,Св., Българската православна църква и българските мюсюлмани 1878-1944 г. – В: съдбата на мюсюлманската общност на Балканите., Т. VІІ, С., 2001, с. 617.238Из миналото на българомохамеданите в Родопите, С., 1958, с. 121.239 Бозов С., 2005, 49-50; 54,56.240 Пак там, 64, 67.241Елдъров,Св., 2001, с. 617. 242Бозов, С., Права и свободи, бр.8, 24.02.1995, с.6.243 Пак там, бр.12, 24.03.1995, с.6.244Пак там, бр.12, 24.03.1995., с.6.245Пак там, бр.9, 03.03.1995,с.6.246Пак там, бр.13, 31.03,1995, с.6.247Елдъров, Св., 2001, с. 617. 248Бозов, С., Права и свободи, бр. 13, 31.03.1995, с.6.249Пак там, бр.12, 24.03.1995, с.6; бр.7, 17.02.1995,с.6.250Елдъров, Св.,2001, 619-621.251Пак там, с. 618.252Бозов, С., Права и свободи, бр.14, 07.04.1995, с.6.253Пак там, бр.12, 24.03.1995, с.6.254Пак там, бр. 8, 24.02.1995, с.6.255Пак там, бр. 10, 10.03.1995, с.6.256Елдъров, Св., 2001, 614.257Бозов,С., Права и свободи, бр.12, 24.03.1995, с.6.258Елдъров, Св., 2001, 617-618.259Бозов.,С., Права и свободи, бр.13, 31.03.1995, с.6.260Пак там, бр.8, 24.02.1995, с.6.261Райчевски, С., Българите мохамедани.,София, 1998, 156,183.262Пак там., 1998,с. 178.263Миланов, Е. и др. Българите в Албания и Косово., С., 2001, с. 20.264Елдъров, Св., 2001, с. 614.265Великов, Ал., 2000, кн. 1-2, с. 140.266Цанков, С., Помаците. – Църковен вестник, ХІІІ, №54/01,12,1912 г.267Георгиев, В., Трифонов, С., Покръстването на българите мохамедани 1912 – 1913., С., 1995, 19-20.268Елдъров, Св., 2001. с. 614.269Бозов, С., Права и свободи, бр. 12, 24.03.1995, с.6.270Пак там, бр. 9, 03.03.1995, с.6.

271Пак там, бр.7, 17.02.1995, с.6.272Пак там, бр. 10, 10.03.1995, с.6.273Пак там, бр. 11, 17.03.1995, с.6.274Пак там, бр. 7, 17.02.1995, с.6.275Пак там, бр. 11, 17.03.1995, с.6.276Пак там, бр. 12, 24.03.1995, с.6.277Пак там, бр. 13, 31.03.1995, с.6.278Елдъров,Св., 2001, с. 614-615.279Георгиев, В., Трифонов, С.,1995, с. 34.280Елдъров, Св.,с. 607.281Пак там, 2001,с. 615. 282Пак там, с. 607. 283Иванова, Ев., Отхвърлените “приобщени “или процесът, наречен “възродителен”(1912- 1939), С., 2002, с.12.284Георгиев, В., Трифонов, С., 1995, с.46. 285Пак там, 34-35. 286Пак там, с. 65.287Пак там, с. 57.288Пак там, с. 107.289Бозов, С., Права и свободи, бр. 14, 07.04.1995, с.6.290Георгиев, В.,Трифонов, С.,1995,с. 113.291Пак там, с. 173.292Бозов, С., Права и свободи, бр.8, 24.02.1995, с.6.293Георгиев, В., Трифонов, с., 1995, 268-269.294Пак там, с. 274295Пак там, 223-224.296Пак там, с. 277, 278-279.297Великов, Ал., 2000, кн. 1-2, с. 141.298Георгиев, В., Трифонов, С., 1995, с. 293.299Пак там, с. 401.300Пак там, с. 419-420.301Бозов, С., Права и свободи, бр. 7, 17.02.1995,с.6.302Георгиев,В., Трифонов, С., 1995, с. 456.303Пак там, с. 375.304Пак там, 392-393.305Пак там, с. 434.306Пак там, 414, 415, 416-417.307Пак там, 422-424.308Елдъров, Св., 2001, 626-627.309Пак там, с. 629.310Иванова, Ев., 2002, с.15. 311Елдъров,Св., 2001, 628-629.312Георгиев, В., Трифонов, С.,1995, 424-425.313Бозов, С., Пава и свободи, бр. 8, 24.02.1995, с.6.314Елдъров, Св., 2001, с. 630.315Пак там, с.657.316Райчевски, С., 1998, с. 156.317Миков, В., Българите мохамедани в Тетевенско, Луковитско и Белослатинско. – Родина, 1941, кн. 3, с. 54. 318Райчевски, С., 1998, с.158.319Пак там, 1998, с.177.320Елдъров, Св., 2001, 642-648.

321Бозов, С., Права и свободи, бр. 10, 10.03.1995, с.6.322Георгиев, В., Трифонов, С., 1995, 421-422. 323Елдъров, С., 2001, 648-653.324Пак там, 654-655.325Пак там, 656-660.326Георгиев, в., Трифонов, С.,1995, с.375.327Пак там, с. 422.328Пак там, с. 428.329Елдъров, Св., 2001, с. 627.330Бозов, С., Права и свободи, бр. 12, 24.03.1995, с.6.331Пак там, бр. 7, 17.02.1995, с. 6; бр, 9, 03.03.1995,с.6.332Пак там, бр. 11, 17.03.1995, с.6.333Пак там, бр. 13, 31.03.1995, с.6.334Tarih, Istambul, subat, 2004, s54.335Бозов, С., Права и свободи, бр. 9, 03.03.1995, с.6.336Елдъров, Св., 2001, с. 627.337Райчевски, С.,1998, с.162.338Tarih, subat, 2004, 54–56.339Елдъров, Св., 2001, с. 628.340Пак там, с. 626.341Груев, М., Политическата култура на българите мюсюлмани – проблеми на прехода от традицията към модерниста – В: Collegium Germania 4, С., 2003, 254-255. 342Стоянов, Я. Българите мохамедани и българските турци (1878-1998) – Международни отношения, 1999, кн.4, с. 69. 343Елдъров, Св., 2001, с. 630.344Груев, М., Българите мюсюлмани и кемалисткото движение в Родопите (1919 – 1939) – В: Модерен историк, С., 1999, с. 219.345Marti, M., Fuat Balkan’in Hatiralari, Istnbul, 1998, s. 77.346Груев, М., 1999, с. 219. 347Marti, M., 1998, s. 82.348Пак там, с.127.349Пак там, с. 148.350Пак там, с. 124. 351Груев, М., 1999, с. 219.352Алексиев, Б., Родопското население в българската хуманистка. – В: Съдбата на мюсюлманската общност на Балканите., Т. І, С.,1997, с. 78.353Великов, Ал., 2000, кн. 1-2, 143-144.354Груев, М., 1999, с. 219.355Данчов, Н. Г. и И. Г. Данчов, Българска енциклопедия, Т. І, С. 1936, с. 667.356Карамихова, М., Михаил, Д. и др., Да живееш там, да сънуваш тук., С., 2003, 250-251.357Райчевски, С., 1998, с. 161.358Карамихова, М., Троева, Е., Григоров, В. и др., С., 20003, с. 109.359Пак там, 110-111.360Пак там, с. 43.361Из миналото …, 1958, с. 124.362Пак там, 129-130.363 Павлов, М. и др., Тетевен, 1976, с. 42.364Елдъров, Св., 2001, с. 630.365Груев, М., 2003, 257.366 Иванова, Ев., 2002, с 19367Бозов, С., Права и свободи, бр.11, 17.03.1995, с. 6.368 Иванова, Ев., 2002, с. 19.

369Райчевски, С., 1998, 163-164.370Пак там, с. 183.371Пак там, с. 105.372Пак там, 186-187.373Документи и материали за историческото минало на българския народ.,С., 1969, с. 444.374Груев, М., Българите мюсюлмани и кемалисткото движение в Родопите(1919-1939) – В: Модерният историк, С., 1999, с. 220. 375Ардински, В. – Българите мохамедани пред погледа на един полицейски инспектор. – ИДА, Т. 81, 2002, с. 55. 376Груев,М., 1999, с. 220.377Пак там, 220-221. 378Иванова, Ев.,Отхвърлените “приобщени”или процесът, наречен ”възродителен” (1912-1989)., С., 2002, 28-29.379Маринов, П. Българите мохамедани: в своето народно съзнание и възрожденското им движение., С., 1994.,с. 19. 380Великов, Ал. Аспекти на българската политика спрямо българомохамеданите (1912-1944)- Ипр, 2000, кн. 1-2, с. 147. 381Иванова, Ев., 2002, с. 26.382Великов, Ал., 2000, кн. 1-2, с. 147. 383Маринов, П., 1994, с. 20. 384Великов, Ал., 2000, кн.1-2, с. 147. 385Маринов, П., 1994, с. 21. 386Великов, Ал., 2000, кн. 1-2, с. 147. 387ЦДА, ф. 471, оп. 1, а.е. 46, л. 1.388Великов, Ал., 2000, кн. 1-2, с. 147.389Иванова, Ев., 2002, с. 30.390Кюркчиева, И., Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско – преход към модерност. – В: Общи Балкани – Млади автори – Първи книги., т. ІІІ, С., 2004, с. 50. 391Юмер Льоков, р. 1921 г., жител на с. Галата, Тетевенско и е ученик на Али Османжител, 20.06.2004, Хюсеин Мехмед.392Лори, Б., Една забравена мюсюлманска общност: ловчанските помаци. – Българска етнография, 1993, кн. 2, с.87.393Юмер Льоков, р. 1921 г., жител на с. Галата, Тетевенско и е ученик на Али Осман, 20.06.2004, Хюсеин Мехмед. 394Кюркчиева, И., т. ІІІ, 2004, с. 46. 395Али Мустафов, р. 1924 г., жител на с. Кирчево, Ловешко и е ученик на Кадри Беров, 29.09.2004, Хюсеин Мехмед.396Айше Салиева Фейзулова, р. 1938 г., жителка на с. Кирчево, Ловешко и е дъщеря на Салих Фейзулов, 29.09.2004, Хюсеин Мехмед.397Лори, Б., 1993, кн. 2, с. 87.398Кюркчиева, И., т. ІІІ, 2004, с. 51. 399Лори, Б., 1993, кн. 2, с. 87.400ДА-Ловеч, Ф 49-к, оп 1, а.е. 29, л. 47 и л.6.401Лори, Б., 1993, кн. 2, с. 88. 402Из миналото на блгаромохамеданите в Родопите., С., 1958, 138-139. 403Великов, Ал., 2000, кн. 1-2, 146-147. 404Елдъров,Св. Българската православна църква и помаците 1888-1944 г. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т.7,С.2001, 630-631.405Груев, М, 1999, 223-224. 406Лори, Б. 1993, кн. 2, с. 74. 407Груев, М., 1999, с. 224. 408Иванова, Ев., 2002, 21-22.

409Ардински, В., 2002, 44-45. 410Пак там, с. 53411Пак там, 47-49. 412Пак там, с. 51. 413Пак там, 59-61. 414ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 439. 415Желязкова, А., Социална и културна адаптация на българските изселници в Турция. - В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т. ІІІ, С., 1998, с. 11.416Груев, М., 1999, с. 224. 417Райчевски, С., “Българите мохамедани.”, С., 1998, с. 183.418Лимановски, Н., Исламизациjата и етничните промени во Македониjа, Скопиjе, 1993, 311-312.419Пак там, 237 – 238. 420Груев, М. 1999, с. 222. 421ЦДА, ф. 471, оп. 1, а.е. 125.422Айше Салиева Фейзулова, р. 1938 г., жителка на с. Кирчево, Ловешко и е дъщеря на Салих Фейзулов, 29.09.2004, Хюсеин Мехмед.423ЦДА, ф. 471, оп. 1, а.е. 125.424ЦДА, ф. 166, оп. 1, а.е. 1178.425Попович, А. – Културни прояви на мюсюлманските общности на Балканите. - В: Съдбата на мюсюлманската общност на Балканите., Т. ІІ, С,1998, с. 304.426ЦАД, ф. 166, оп. 1, а.е. 1178.427НА – БАН, сб. ХVІІІ, ф. 13, а.е.2, л. 135.428ДА – Смолен, ф. 391, оп. 2, а.е. 3, л. 120.429Маринов, П., Българите мохамедани: в своето народно съзнание и възрожденското им движение. С., 1994, 59-60. 430ЦДА, ф.264, оп. 1, а.е. 308.431ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 308.432ЦДА, ф.264, оп.5, а.е. 1833, л. 18, 5.433ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 308.434Иванова, Ев., 2002, с. 33.435Сборник “Родина”, кн. 1, 1939, с. 32. 436Иванова, Ев., 2002, 32-33.437ЦДА, ф. 264, оп. 5, а.е. 1380, л. 27.438ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 308.439Караманджуков, Ал. и Христов, Хр., Дружба “Родина” и възрожденското движение в Родопа 1937-1947. – Родопски сборник, Т. VІІ, 1995, с. 181. 440Пак там, с. 30. 441Пак там, с. 42.442Пак там, 68-69. 443Пак там, с. 79. к444Иванова, Ев., 2002, с. 34.445Пак там, с. 41.446Стоянов, Я., Българите мохамедани и българските турци (1878 – 1998) – Международни отношения, 1999, кн. 4, с. 73. 447ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 72.448Иванова, Ев., 2002, с. 37.449Стоянова, М. и Ангелова, Ив., Към историята на дружеството “Родина” в Източните Родопи. – ИМЮБ, Т. 16, 1990, с. 245.450Маринов, П., 1994, с. 27. 451Иванова, Ев., 2002, с. 34. 452Караманджуков, Ал. и Христов, Хр., 1995, с. 165.

453Пак там, 169-171. 454ЦДА, ф. 264, оп. 2, а.е. 8052.455ЦДА, ф. 264, оп. 2, а.е. 8046.456Караманджуков, Ал. и Христов, Хр., 1995, с. 176. 457ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 78.458ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 72.459ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 115.460Пак там, а.е. 115.461ДА – Ловеч, ф 49к, оп. 1, а.е. 29, л. 47-49.462Али Мустафов, р. 1924 г., жител на с. Кирчево, Ловешко и е ученик на Кадри Беров, 29.09.2004, Хюсеин Мехмед.463Караманджуков, Ал. и Христов, Хр., 1995, с. 186.464Пак там, с. 85.465Пак там, с. 92.466ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 308.467Пак там, а.е. 308.468Пак там, а.е. 308.469Пак там, а.е. 308.470Иванова, Ев., 2002, с. 46.471ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 115.472ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 440.473Бюксеншюц, У., 2000, с. 47.474ЦДА, ф. 166, оп. 1, а.е. 887, л. 6-7, 8, 9, 10.475ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 440.476Иванова, Ев.,2002, с. 53.477Елдъров, С., Т.VІІ, С., 2001, 631-635.478Иванова, Ев., 2002, с.53.479ЦДА, ф. 264, оп.1, а.е. 38.480ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 115.481Караманджуков Ал. и Христов, Хр., 1995, с. 179.482ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 115.483ЦДА, ф. 264, оп. 1. а.е. 308.484Бюксеншюц, У., 2000, с. 78.485Маринов, П., 1994, с. 64,69.486Пак там, с. 72.487Сборник “Родина”, кн. 4, 1944, с. 63. 488Из миналото …, 1958, с. 143.489Караманджуков, Ал. и Христов, Хр., 1995, с. 313.490Иванова, Ев., 2002, с. 51491ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 396.492Иванова, Ев., 2002, с. 53.493Бозов, С., Права и свободи, бр. 14, 07.04.1995, с. 6.494Иванова, Ев., 2002, с. 55.495Бозов, С., Права и свободи, бр. 14, 07.04.1995., с. 6.496Иванова, Ев., 2002, с. 55.497Стоянова, М. и Ангелова, Ив., Т. 16, 1990, с. 247. 498ЦДА, ф. 264, оп. 1, а.е. 308.499Георгиева, Цв., Помаците – Българите мюсюлмани – В: Общности и идентичности в България,1998,с. 293.500Стоянова, М. и Ангелова, Ив., Т. 16, 1990, с. 248.501 Георгиева, Цв., 1998,с. 293.502Бюксеншюц, У., “Малцинствената политика в България.”, С., 2000, с.78.

503ДА – Смолен, ф. 16, оп. 1, а.е. 34, л. 1-2.504ДА – Смолен, ф. 391, оп. 2, а.е. 1, л. 11.505Кадри Муков, р. 1927 г. жител на с. Български извор, Тетевенско и е син на Али Муков, 03.04.2004, Хюсеин Мехмед. 506Райчевски, С., 1998, с. 105.507ЦДА, ф.264, оп.1, а.е. 115.508Желязкова, А., Т.ІІІ, С., 1998, с. 11.509Попович, А. , ІІ, 1998, 307-309.510Миланов, Е. и др., Българите в Албания и Косово., С., 2001, с.17, 22, 36.511Лимановски, Н., 1993, 363-364.512Райчeвски, С., 1998, 158-159.513Райчeвски, С., 1998, с. 171514Пак там, 165-166.515Пак там, с. 171.516Попович, А.,Т. ІІ, 1998, с. 305.517ЦДА, ф. 471, оп. 1, а.е. 1311, л. 3 – 4.518ЦДА, ф. 264, оп. 2, а.е. 6983.519Иванова, Ев, 2002, с. 53.520Караманджуков, Ал. и Христов, Хр., 1995, с. 321.521Райчeвски, С., 1998, с. 172.

Изворна литература

1. Акалън,Ш., Следите на Саръ Салтук в Румелия и светата обител на Свети Наум/Саръ Салтук в Охрид., - В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите.,том ІV С., 1999.

2. Алексиев, Б., Родопското население в българската хуманистика . – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. т. І, С., 1997.

3. Ангелов, Д., История на Византия, I част, С., 1959.4. Ангелов, Д, История на Византия, II част, С., 1963.5. Ангелов, Д., Богомилите в България., С., 1967.6. Ангелов, Д., Византия, възход и залез на една империя, С., 1991.7. Асенов, Б., Нация, религия, национализъм., С., 1994.8. Асенов, Б., Възродителният процес и Държавна сигурност., С.,

1996.9. Байчев, Б., Селото, градът, езикът в Ловешкия край, С., 1996. 10. Белдичану, И., Ватен, Н. и др., История на Османската империя, С.,

1999. 11. Божинов, И., Гюзелев, В., История на Средновековна България VII–

XIV, том I, С., 1999. 12. Бозов С., В името на името, С., 2005.13. Бозов, С., Права и свободи, бр. 7-14, 1995.14. Бюксентути, У., Малцинствената политика в България., С., 2000.15. Василев, К., Родопските българи мохамедани., част І, Пловдив,

1961.16. Велинов, Ал., Аспекти на българската политика спрямо

българомохамеданите (1912-1944). Ипр, 2000, кн. 1-2.17. Венедиков, Йо., Въстанието в Батак 1876., С., 1929. 18. Вълчев, А., Тъмръш, С., 1973.19. Георгиева, Цв., Помаците – Българите мюсюлмани. – В: Общности

и идентичности в България., С., 1998.20. Григоров, В., Тюрбета, почитани от българите мюсюлмани в

Средните Родопи. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т. ІІ, С., 1998.

21. Груев, М. Българите мюсюлмани и кемалисткото движение в Родопите (1919-1939). – В: Модерният историк…., С., 1999.

22. Груев, М., Политическата култура на българите мюсюлмани – проблеми на прехода от традицията към модерноста. – В: Collegium Germania 4, С., 2003.

23. Груев, М., Между петолъчката и полумесеца., С., 2003.

24. Гюзелев, В. и др., Кратка история на България, С., 1983.25. Данчов, Н. Г. и И. Г. Данчов, Българска енциклопедия, Т. І, С. 1936.26. Дерибеев, Б., Ахридос – непознатата земя, Пловдив, 1982. 27. Дойнов, Д., Кресненско-разложкото въстание 1878-1879., С., 1998. 28. Дончев, А., Време разделно, С., 1964 г.29. Дуйчев, Ив., Стара българска книжнина, т. ІІ, С., 1944. 30. Желязкова, Ан. – Социална и културна адаптация на българските

изселници в Турция. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т. ІІІ, С., 1998.

31. Желязкова, Ан., Албанката идентичност, – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., том V, С., 2000.

32. Желязкова, Ан., Босненски феномен, – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., том VІ, С., 2001.

33. Живков, Т., Увод в етнологията, Пловдив, 2000. 34. Иванова, Ев. Отхвърлените “приобщени” или процесът, наречен

“възродителен”(1912 – 1989). С., 2002.35. Из миналото на българомохамеданите в Родопите. С., 1958.36. Из старата българска литература, С., 1988. 37. История на България, т. ІІ, С., 1981. 38. История на България, т. ІІІ, С., 1982. 39. Карамихова, М. и др., Да живееш там, да сънуваш тук., С., 2003.40. Клейер, Н., Дервишките братства на Балканите с нарочен поглед

към България., - В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., том ІІ, С., 1998.

41. Кънчов, В., Избрани произведения., І и ІІ, С., 1970.42. Кюркчиева, И., Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско –

преход към модерност. – В: Общи Балкани – Млади автори – Първи книги., т. ІІІ, С., 2004.

43. Лимановски, Н., Исламизациjата и етничните промени во Македониjа., Скопиjе, 1993.

44. Лозанова, Г., Местните светци (евлии) у българите мюсюлмани в Родопите: понятие и разказ., В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., VІІІ, С., 2001.

45. Лори, Б. Една забравена мюсюлманска общност: ловчанските помаци. – Българска етнография, 1993, кн. 2.

46. Маринов, П. Българските мохамедани: в своето народно съзнание и възрожденското им движение. С., 1994.

47. Миков, В., Българите мохамедани в Тетевенско, Луковитско и Белослатинско. – Родина, 1941, кн. 3.

48. Миков, Л., Специфика на суфитската архитектура в България ХVІ-ХХ в. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т. VІІІ С., 2001.

49. Миланов, Е. и др., Българите в Албания и Косово., С., 2001.50. Милятич, Л., Ловчанските помаци, Б.пр. V книга, С., 1899.51. Михаилов, С. Възродителният процес в България., С., 1992.

52. Назърска, Ж., Малцинствено-религиозната политика в Източна Румелия (1879-1885). – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите., т. І, С., 1997.

53. Назърска, Ж., Българската държава и нейните малцинства 1878 – 1885 г., С,, 1999.

54. Неделев, Родопските помаци – Български преглед, 1895, кн. 8.55. Никълсън, Р., Мистиците на исляма, С., 1996. 56. Овчаров, Н., Коджаманова, Д., Перперикон и околните твърдини

през Средновековието., С., 2003. 57. Остроготски, Г., История на Византийската държава, Мюнхен, 1963 58. Панайотов, Л. и др., Илинденско – Преображенско въстание 1903.,

С., 1983. 59. Павлов, М. и др., Революционното минало на Тетевенския край,

Тетевен, 1976.60. Попконстантинов, Хр., Непокорните села в Родопските планини.

Търново, ч. І, 1887; ч. ІІ, 1886.61. Попов, К., Езиковедско – етнографски изследвания., С,, 1960.62. Попов, К., Местните имена в Разложко. С., 1979.63. Попович, А., Културни прояви на мюсюлманските общности на

Балканите. – В: Съдбата на мюсюлманската общност на Балканите., Т. ІІ, С., 1998.

64. Райчевски, С., Българите мохамедани., С,, 1998.65. Сборник “Родина”, т. І-ІV, Смолян, 1939-1944.66. Сибаи М., Житието на пророка Мухаммад, С., 1999.67. Стоянов, Я., Българите мохамедани и българските турци…(1878 –

1998). – Международни отношения, 1999, кн.4.68. Стоянова, М. и Ангелова, Ив., Към историята на дружеството

“Родина” в Източните Родопи. – ИМЮБ, т. 16, 1990.69. Хайтов, Н., Родопски властелини., Пловдив, 1974.70. Цанков, С., Помаците – Църковен вестник, ХІІІ, N54/01.12.1912.71. Шишков, Ст., Българомохамеданите (помаци). Пловдив, 1936. 72. Япов, П., Помаците, С., 2006.73. Gökbilgin, M., Rumelıde Ürükler, Tatarlar ve Evlad-i Fatıhan., İstambul,

1957. 74. İnsanoğlu, E. ve sy., Osmanlı medeniyet tarihi., cilt I, İstanbul, 1999. 75. İnsanoğlu, E., ve sy., Osmanlı devlet tarihi, cilt II, İstambul, 1999. 76. Kosovski Avaz, broi 28, Prizren, petak 13, oktobar, 2000.77. Martı, M., Fuat Balkan’ın Hatıraları, İstambul, 1998.78. Tarih, İstambul, şubat, 2004. 79. Ünlü, N., İslam Tarihi, İstambul, 1984.

Публикувани документи

80. Ардински, В., Българските мохамедани през погледа на един полицейски инспектор. – ИДА, Т. 81, 2002.

81. Елдъров, Св., Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878-1944 г. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. т. VІІ, С., 2001.

82. Георгиев, В., Трифонов, С., Покръстването на българите мохамедани 1912 – 1913., С., 1995.

83. Документи и материали за историческото минало на българския народ., С., 1969.

84. Извори за българската история, т. ІV., Гръцки извори за българската история т. ІІІ., С., 1960.

85. Извори за българската история, т. VII., Латински извори за българската история, т. ІІ, С., 1960.

86. Караманджуков, Ал. и Христов, Хр., Дружба “Родина” и възрожденското движение в Родопите 1937 – 1947. – Родопски сборник., т. VІІ, 1995.

87. Кендерова, С., Общество и наука: Османски документи за участието на Чепинския край в Илинденско – Преображенското въстание., С., 2003.

88. Кил, М., Разпространение на исляма в българското село през Османската епоха (ХV – ХVІІІ). Колонизация и ислямизация. – В: Съдбата на мюсюлманската общност на Балканите., т. ІІ, С., 1998.

89. Кил, М., Свищов и района през ХV-ХІХ в. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. т. VII., С., 2001.

90. Коран: 19, 4.91. Николова, З., Английскиът печат за Илинденско-Преображенското

въстание 1903., С., 1998. 92. Турски извори за българската история, ХVІ, С. 1971.93. Gözler,К., Les villages pomaks de LofÇa aux XIVe et XVe. Siecles les

tahrir defters ottomans, Ankara, 2001

Архивни източници

Централен държавен архив (ЦДА)94. ф. 264к – Министерството на вътрешните работи и народното

здраве.95. ф. 471 – Главно мюфтийство.96. ф. 166к – Министерството на външните работи и

вероизповеданията.97. НА – БАН, сб. ХVІІІ, ф. 13

Териториална дирекция ”Държавен архив” – гр. Ловеч

98. ДА – Ловеч, ф. 49к Териториална дирекция “Държавен архив” – гр. Смолян.

99. ДА – Смолен, ф. 16100. ДА – Смолен, ф. 396

Информатори

101. Юмер Льоков, р. 1921 г., жител на с. Галата, Ловешко. 102. Али Мустафов, р. 1924 г., жител на с. Кирчево, Ловешко.103. Айше Фейзулова, р. 1938 г., жителка на с. Кирчево, Ловешко.104. Кадри Муков, р. 1927 г., жител на с. Български извор, Ловешко.