Душата на животните, Жан Приор

Душата на животнитеДушата на животнитеЖан ПриорЖан Приор

Първа частДуша, надарена с чувствителност, интелигентност и инициативност

IСЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ДУШАТА ИМ Е НЕЩО ОЧЕВИДНО

Ако под „душа" разбираме нетелесната част на съществата, източника на чувствителността, разумността и волята, извора на мислите, привързаностите и страстите, общия обект на всички емоционални и разумни промени в съзнанието, то да, животните имат душа.

Ако под „душа" разбираме смелостта, възвишените чувства, великодушните пориви на индивидуалността, схващана от нравствена гледна точка, то да, животните имат душа.

Ако под „душа" разбираме нематериално жизнено начало, което същевременно е ефирно и субстанциално и се отделя от тялото в смъртния час; ако под „душа" разбираме двойник на съществото, подобен на живия, който е бил и който му дава възможността да продължи да живее в един друг свят, то да, животните имат душа.

Бих казал и нещо повече: животното е душа: animal est anima; по любопитен начин езикът им дава онова, което религията и обичайното здравомислие не им признават.

По повод на езика ще уточня, че с наименованието „животни" обхващам в тази книга само висшите гръбначни. Така давам предварителен отговор на подигравчиите, които непременно ще се разчувстват от дървениците, хлебарките, комарите и въшките.

Колкото до причудливия свят на насекомите, свят студен, утилитарен и лишен от любов, във връзка с него може да се говори само за групова душа, особено когато се касае за социални насекоми.

Следователно именно физиологията ще очертае границата между груповите души, от една страна: синьокръвни животни (главоноги), животни с безцветна или оцветена в жълто или зелено кръв (мекотели, бодлокожи, начленени) и индивидуалните души, от друга страна: животни с червена кръв или гръбначни, и по-конкретно, така близките до нас бозайници. Червената кръв наистина е проводник на душата. „Плът с душата й, сиреч с кръвта й", се казва в Битие (9:4), което познава само червената кръв.

Да, животните имат душа. Ако можех да направя подобно изявление пред хора от неолита, египтяни, гърци, персийци или индийци, то щях все едно да блъскам по отворена врата. Щяха да ми се присмеят, че съобщавам извечна истина, също както днес ми се присмиват за това, че говоря „такива смахнати неща".

Сканирана и изпратена на Сканирана и изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Иван Андреевот Иван Андреев 1

http://www.spiralata.net/

И наистина, за всички древни хора съществуването на душа у животните било нещо очевидно. Питагор, който е имал прозрения за толкова много неща, учел, че душите на животните са безсмъртни също като тези на хората, тъй като и едните, и другите произлизат от Душата на света. Същата идея се открива у Анаксагор от Клазомена: „И човешката, и животинската душа произлизат от Душата на света и са от същото естество като нея, тоест, с божествен произход."

Древните наричали „Душа на света" силата, проникнала всички молекули на вселената, служеща като движещо и оформящо начало на материята. Но според Питагор, Платон и александрийците тази сила, придаваща движение и форма на всички същества, е междинна субстанция между космоса и върховния Бог, докато за стоиците този Разум, това Жизнено начало е самият Бог. Подобно на човека, животното е проекция на божественото.

Аристотел, за когото човешката душа била триединна: вегетативна (или хранителна), чувствителна и рационална (като последната е лъч от Божеството), признава съществуването на чувствителна душа у животните; всички философи го следват в това. Това разделение се запазва чак до Бейкън, който отрича съществуването на хранителна душа, като запазва от Аристотеловата схема само рационалната и чувствителната душа.

След него Декарт, който задълго парализира европейското мислене, отхвърля съществуването на чувствителната душа с твърдението, че животните са автомати и свежда до чисто механични онези техни способности, които са общи за тях и за хората. В неговата система се запазва само рационалната душа, чийто атрибут е мисълта.

Оттогава мостовете между западноевропейския човек и природата, която го подкрепя и заобикаля, са разрушени. Светът на животните става подозрителен и скоро всяка проява на разумност от негова страна се окачествява като дяволска. За пореден път сатанизмът се настанява на място, опразнено от християнството.

Ако се задълбочим малко, ще видим, че душата на животните създава проблеми едва от епохата на разпространението на тази религия, която, също като Декарт, винаги се е бояла да не би да застраши човешката съдба, като признае на животните и най-малкото духовно подобие с нас.

Като отхвърля двойната възбрана на църквата и на Декарт, някой си Пиер Масюе не се поколебава да напише в своята книга „Елементи на модерната философия" (1752 г.): „По повод на човешката душа вече казахме, че тя представлява нематериална субстанция, притежаваща способността да мисли. А животните със сигурност също притежават тази способност. Следователно те имат душа. Дали душата па животните е безсмъртна? Да, и то по самото си естество, тъй като тя е духовна."

Фактите от всекидневни наблюдения, приведени в тази книга, сочат, че емоционалните прояви на висшите животни, живеещи около нас, са напълно подобни на тези у хората. Очевидно се касае за различия в силата им, а не в естеството им.

Като се опира върху факти от научни наблюдения, агностикът Жан Ростан достига до същото заключение. Той добавя: „Ако отричаме съществуването на душа у животните, с какво основание хората ще я имат?"

Аргументът на човека, който беше едновременно учен и философ, може и да се обърне като дреха с две лица: ако признаваме съществуването на душа у хората, с какво основание животните ще са лишени от нея?

По парадоксален начин онези християни, които отричат съществуването на душа у животните, всъщност се присъединяват към материалистическата теория. Ако съществуването на такава душа им създава проблеми, какво ли ще бъде, когато им се наложи да приемат нравствената й стойност, психическите й способности и живота й след смъртта? Как ще ги накараме да признаят, че субчовешкият свят също е увлечен във възходящата спирала на неунищожимия живот?

IIТЕХНИТЕ ЧУВСТВА



Животните са същества, изпитващи чувства във всички значения на този термин:- Чувство в смисъла на ясно съзнание. А, както казва Бергсон: „Всяко съзнание е памет."

Господ ни е свидетел каква памет имат те!- Чувство в смисъла на емоционално преживяване: радост, страх, тъга, любов,

приятелство, нежност, чувственост, възхищение, алтруизъм, състрадание, отмъстителност.- Чувство в смисъла на интуитивно и гадателско познание... а те ни надминават в тази

област; виж глава 13, наречена „Пророчески дарби, телепатия, виждане на разстояние."Животните са изначално емоционални същества; те не могат да прикриват чувствата си,

които са винаги много силни. Тъй като емоционалните им преживявания не са удържани от интелекта, те са много по-наситени.

Вече чувам класическия упрек в антропоморфизъм: „Вие им приписвате човешки поведения." Аз отговарям: Не им приписвам, а им връщам дължимото. Връщам на животните онова, което им принадлежи: всички пориви на любов, гняв, взаимопомощ, хитрост са били присъщи на тях много преди да станат присъщи нам. Всички тези противоречиви страсти не са чакали появата на човека, за да се проявят: те са съществували стотици векове преди него.

Нежност и приятелствоЖивотните познават нежността, която е съвсем различна от половата любов, чието

предназначение е възпроизводството на вида. Съществуват множество примери за приятелство между животни от един вид, а дори и между такива от различни видове, известни като враждуващи.

Враждата между кучетата и котките не е наследствена предопределеност, не е записана в гените им. Те не прекарват времето си в свади, сбивания, открити или тайни войни. Можем да ги видим да се целуват, ближат, галят, да лудуват заедно и да се разбират чудесно, когато трябва да измамят хората... или да ги разнежат, както в случая в Отвил.

В списанието „Четиво за всички" от февруари 1969 г. може да се прочете следния разказ на г-жа Сел от Ница:

Един ден имах случая да видя в„Отел де Вояжьор" в Отвил (Ен), в една старовремска кухня, стара ракла за сол, полуоткрехната отпред, в която се гушеха един малък женски твърдокосмест фокстериер и красива бяла котка.

Тъй като и двете животни бяха родили по едно и също време, те се редуваха в гледането на малките. Когато кучето излизаше да се поразходи, котката влизаше в раклата, лягаше и даваше на всички малки да сучат, на кученца и котенца, без да прави разлика между тях; а когато тя на свой ред излизаше, кучето заемаше мястото й и хранеше всички малки.

Разбира се, клиентите идваха да се любуват на тази чудесна гледка, но отдалече, тъй като и кучето, и котката се държаха заплашително и не позволяваха на никой да се приближи."

Ето и още един пример за разбирателство между куче и котка, разказан от д-р Мери. Една котка дращи отчаяно пръстта в края на една ливада. Тя иска да извади малките си, които фермерът е закопал живи. Но не успява, защото земята е корава; лапичките й са целите в кръв.

Тя се връща във фермата, търси навсякъде кучето-пазач, накрая го открива, застава пред него и успява да му съобщи какво иска от него. Какъв начин за общуване използва? Сигурно съществува език на котките, език на кучетата, но нима има и есперанто между двата вида?

Все пак крехката писана се връща заедно с големия пес. Той подушва мястото и започва да рови с мощните си лапи. Пръст и прах летят наоколо и скоро котетата са изкопани. Истинско чудо - те са живи! Котката и кучето ги захапват за вратлетата и ги пренасят едно по едно в сеното, където те постепенно се съвземат. Майката облизва новородените си и им дава да сучат.

Междувременно един млад овчар наблюдава братската сцена между двете животни. Отива и разказва на фермера какво е открил. Какво ще бъде решението на човека, своеволно и страховито божество? Нима наново ще осъди на смърт невинните оцелели?

Става второ чудо: трогнат, той ги пощадява. Сафир и Реглис



Когато се запознах с Реглис, той беше черно котенце, което белият териер Сафир бе взел под свое покровителство. Присъствал съм на техните привидно яростни боричкания, безумните им препускания, игрите им на криеница из креслата и канапетата на семейство мои приятели. Представлението-родео завършваше с впечатляващ цирков номер: Реглис поставяше мъничката си главица в устата на Сафир, който нежно я похапваше, и през възхитената публика преминаваше тръпка на ужас. Сафир можеше да го обезглави с едно стисване на зъбите.

Днес Реглис, все така облечен в черно, подобно на съдия или свещеник, е дебел и кротък котарак, който се е отказал от игрова дейност (както е модерно да се казва днес); той отблъсква с отегчение и снизходителност поканите за игра, които му отправя закачливият Сафир, съхранил буйността от своята младост.

Погълнат от дълбоки метафизични размишления, Реглис се е превърнал в „космат, дебел, охранен калугер-котарак", който сякаш казва на бившия си другар в игрите: „Остави ме на мира! Тези глупости вече не подхождат на годините ни."

Животните и децата, които ги възприемат като хора, спонтанно се насочват едни към други. Децата завързват приятелства не само с така наречените домашни животни, но и с диви. Съвсем не е нужно да се ходи в Индия, за да се открият деца-Маугли.

Но западноевропейските деца трябва да знаят, че ако срещнат в гората сърне, временно изоставено от майка си, принудена да избяга от някаква опасност, те в никакъв случай не трябва да го галят, тъй като сърната, когато усети върху него човешка миризма, може да го изостави окончателно.

Ужасът от хората е така дълбоко вкоренен у дивите животни, че видяхме как през август 1975 г. по време на гигантските пожари, опустошили Долна Саксония, елени и сърни, притиснати между морето от пламъци и притичалите да ги спасят пожарникари, предпочетоха да се гмурнат в огъня.

Не мога да не припомня тук прекрасната история, разказана от Плиний. Едно момче живеело на брега на езерото Лукрино, което тогава било свързано с морето и прочуто със стридите си; то имало навика да споделя хляба си с един делфин, който идвал, когато то го повиквало. Скоро между тях възникнало истинско приятелство. Училището, в което ходело момчето, се намирало в Поцуоли, където богатите римляни ходели на курорт. Така, за да стигне до това разположено на запад от Неапол градче, момчето трябвало да обиколи пеш целия залив Байа.

Един ден му хрумнало да яхне делфина, който не се възпротивил, и да го насочи към отсрещния бряг, отстоящ на около една левга. Двамата бързо свикнали с тези отивания и връщания през морето. Всяка сутрин делфинът чакал момчето и го отвеждал в Поцуоли; всяка вечер го връщал обратно в Лукрино. Тъй като притежавал невероятното чувство за време, с което се отличават нашите домашни животни, той винаги бил много точен на двете срещи.

Момчето обаче починало. Делфинът продължил да чака в обичайния час идването на приятеля си... до деня, в който разбрал, че всичко е свършено... Тогава той се оставил да умре на брега.

Преди време в Съединените щати се завързала подобна връзка между дете и делфин, която обаче не завършила със смъртта на двамата приятели.

Павзаний, великият репортер на II век, разказва как едно дете лекувало ранен от рибари делфин; без съмнение ранен неволно, тъй като древните мореплаватели хранели огромно уважение към това животно. Излекуваният делфин проявил признателността си към момчето, като идвал, когато то го викало, и го отнасял на гърба си там, където то искало да иде. Но тези морски разходки не били така редовни, както пътуването между Лукрино и Поцуоли.

Агънцето от МилиВ своите „Откровения" Ламартин разказва за страстната привързаност, която децата и

малките животни естествено изпитват едни към други.„Имах агънце, което един селянин от Мили ми беше дал и което бях научил да ме следва

навсякъде като куче, най-нежното и най-вярното същество. Един ден готвачката каза на



майка ми в мое присъствие: Госпожо, агнето вече е тлъсто; касапинът дойде да го иска, да му го дадем ли?"

Малкият Алфонс се възпротивил, запитал какво е това касапин, бил ужасен от отговора и успял да извоюва помилването на своя питомец.

„След няколко дни майка ми сякаш случайно ме преведе през двора на една касапница, където мъже с разголени и окървавени ръце колеха телета и овце. Вадички кръв пушеха по камъните... Мисълта за тези ужасни и отвращаващи сцени, които задължително предшестваха всяко от месните ястия, които се поднасяха на масата, породи у мен отвращение към животинската храна и омраза към касапите. Въпреки че необходимостта да се съобразяваме с условията в обществото, в което живеем, ме принуди оттогава да ям онова, което ядат всички, аз запазих осъзнато отвращение към сготвеното месо и винаги съм виждал в професията на касапина нещо от професията на палача. Затова до дванадесетгодишна възраст се храних само с хляб, млечни продукти, зеленчуци и плодове.

Майка ми беше убедена, а и аз като нея имам същите убеждения, че да убиваш животни, за да се храниш с плътта и кръвта им, е един от недъзите на човешкото съществуване... Тя вярваше, а и аз вярвам, че тези навици да се проявява коравосърдечие спрямо най-кротките животни, наши спътници, помощници, наши братя в труда и дори в привързаността на този свят, че тези заколения, жаждата за кръв, видът на пулсиращата плът са създадени, за да огрубяват и закоравяват поривите на сърцето... Тя никога не ми даде да ям месо, преди да стана на възрастта, на която бях запратен в объркания живот на колежите."

Взаимопомощ и подпомаганеДали животните проявяват взаимопомощ едни към други? Дали познават

благотворителността? Както винаги, фактите ще послужат за отговор. Като се прибирал вкъщи, един миньор от Кардиф с изумление забелязал два плъха, които бавно ситнели един до друг, захапали една и съща сламка.

Той убил единия с тоягата си; другият обаче, вместо да избяга, останал объркан на място. Миньорът го разгледал по-отблизо и установил, че бедната животинка била сляпа.

Неговият прочут сънародник, физиологът Чарлз Дарвин, бил свидетел на подобно явление: стари врани, ослепели и неспособни да си търсят препитание, били хранени от своите дружки. А предшественикът на Дарвин, еволюционистът Ламарк, наблюдавал как врабчета долитат на помощ на съседна двойка с малки, за да построят отново гнездото им, разрушено от палави деца.

Друг френски натуралист, Луи-Пиер Гратиоле (1815-1865), който водел в Сорбоната лекциите по сравнителна анатомия и физиология, разказва в труда си под название „Сравнителна анатомия на нервната система" за една прекрасна проява на животински алтруизъм: „Един военен кон, вече застарял, но някога прекрасен и буен, чиито зъби били толкова изтрити, че не можел да дъвче сено и ечемик, месеци наред бил хранен от двата коня, които били вързани от лявата и от дясната му страна. Тези два коня издърпвали сеното от яслата, сдъвквали го и го пускали пред стареца."

Американката Даян Фосей (наскоро убита от бракониери), която бе посветила живота си на опазването на големите маймуни, бе установила, че здравите горили хранели своите ослепели или сакати съплеменници.

Френската преса от октомври 1975 г. разказва следната любопитна случка: прекосявайки улицата в голям град, едно малко кученце било блъснато от кола. То лежало полумъртво на шосето и всеки момент можело да бъде премазано от следващите автомобилисти, никой от които не спрял. Никой измежду минувачите не се досетил да го вземе и пренесе на сигурно място. Внезапно изникнала една немска овчарка; изтичала към малкото кученце, захапала го за кожата на врата и го пренесла на тротоара. Там голямото куче облизало раните на малкото и останало до него да чака помощ.

Колкото до телевизията, тя ни направи преки свидетели на драмата, разтърсила едно елзаско село, в което всяка година идвала една и съща двойка щъркели. Дошло времето за отлитане на юг; но женският щъркел бил болен или ранен и не бил способен да предприеме



дългото пътуване. Той лежал в гнездото, а мъжкият стоял до него неспокоен и нетърпелив и гледал как над главата му отминават първите прелетни птици. Кое ще победи - инстинктът или любовта? За миг изглеждало, че е надделял инстинктът. След като хвърлил последен поглед към спътницата си, здравият щъркел се примирил, че ще трябва да лети сам; излетял, издигнал се и се присъединил към другите. В продължение на няколко минути кръжил в небето. Ала отчаяният зов на спътницата му го накарал да завие и да се спусне обратно. Под аплодисментите на тълпата той легнал до нея. Любовта, алтруизмът и свободният избор надделели над биологичния порив.

Този забележителен пример за преодоляване на инстинкта срива цялата грижливо изградена постройка на Декарт, Малбранш и техните следовници.

Духът на взаимопомощ и алтруизъм се проявява и спрямо хората. Този път на преден план са делфините-морски свини. В брой № 7638 „Ла Депеш дю Миди" разказва как един рибарски капитан на име Е. Ж. Льомер бил спасен от морски свини. Той бил паднал в морето в Мексиканския залив, на осем километра от брега, без някой от екипажа да забележи. Заплувал, но не знаел накъде да се насочи, тъй като не виждал брега. За щастие, скоро го наобиколило стадо симпатични и сърдечни делфини-морски свини, които го ориентирали в правилната посока; като го побутвали с нос, повдигали го и си го подавали като ватерполисти, те буквално го отнесли до брега.

Когато се озовал на сигурно място, капитан Льомер научил от рибарите в Порт Лавак, че имал невероятен късмет, тъй като водите на залива гъмжали от акули. Делфините му спасили живота два пъти, като го отвели към пристанището и като го предпазили от акулите.

Нервна депресияТъй като животните са много сантиментални, тъгата може да проникне дълбоко в душите

им и да предизвика у тях онези състояния, които някога се наричаха „неврастения", а днес - .депресия".

СелестенСелестен бе котарак с хермелиново бяла козина и истинска мания за чистота. Той

прекарваше спокойни дни в малка къща в Менил льо Роа, което по времето на моето юношество още беше село.

Настъпиха мрачните месеци на 1940 г. Стопанинът му Жак Льофор, един от моите приятели, взе участие във френската кампания и бе пленен. Селестен не можа да понесе продължителното му отсъствие; започна да страда от функционални смущения и скоро изгуби охота за живот. Вече нищо не го интересуваше: нито птичките, които преди дебнеше, свит под някой храст в градината, нито мишките, които носеше на ужасената от това майка на Жак, нито вкусната храна, която тя му приготвяше въпреки трудностите в снабдяването с припаси, нито дори тоалетът му, на който преди той посвещаваше почти една трета от времето си. Също като повечето хора, страдащи от нервна депресия, той се запусна и козината му придоби неприятен сивкав цвят.

Селестен потъваше в дълбока хипохондрия. Той, който беше голям любовчия, сега пренебрегваше дори околните писанки с възхитителна козина. Той поемаше рискове, защото, без да е чел Аристотел, знаеше, че „женските котки са много по-темпераментни от мъжките. Те изобщо не притежават добродетелта да им устояват, а безспир ги предизвикват, безжалостно и безсрамно, дотолкова, че понякога дори стигат до насилие".

Не зная дали на Селестен му се е наложило да се прави на Йосиф и да отблъсква напора на дръзките Путифар1; зная само, че г-жа Льофор се боеше, че синът й няма да го завари.

Но чудото стана: един хубав ден през 1942 или 1943 г. Жак се завърна от плен за голяма радост на майка си и сестра си, но не и на Селестен, който за всеобщо изумление избяга още щом го зърна и се скри в дъното на градината.

1 Авторът греши. Путифар („Слънчев дар") всъщност е името на египетския висш сановник, у когото е бил роб Яковият син Йосиф (Битие XXXIX). Неговата жена поискала да съблазни Йосиф, но той я отблъснал, като дрехата му останала в ръцете й; тогава тя го наклеветила пред мъжа си и Путифар хвърлил Йосиф в тъмница. (Бел. прев.)



- Какво му става? - изненада се Жак. - Очаквах по-друго посрещане. Знам, че е малко странен, но все пак!

- Той ще се върне след пет минути - отвърна майка му, която добре познаваше котешката душевност. - Не смее да застане пред теб такъв мръсен. Отиде да се почисти.

Отсъствието на Селестен продължи не пет минути, а близо пет часа. Толкова време му е трябвало, за да почисти почти тригодишната наслоена мръсотия.

Вечерта Селестен с блестящо бяла козина, вирната опашка и бодра походка влезе като истински крал в трапезарията, където празнуваха завръщането на Жак.

ЕрнестЕто още един пример за нервна депресия у животно: от няколко години Жилбер К., мой

читател и приятел, изживява тежък и обезсърчителен период на завръщане към земята. Той напусна Париж и професията си на архитект на интериори, установи се в едно село в Сарт и се зае с обработването на малък личен земеделски участък. Върши сам убийствено тежка работа: занимава се с отглеждането на екологично чисти зеленчуци и плодове, но също така гледа традиционните животни - овце, кози, прасета и свине-майки. Никога не ходи на почивка, дори и за края на седмицата, и може да отсъства само за един ден, след като е нахранил с биберон козлетата и агнетата. Той става рано и си ляга късно; няма нито време, нито желание да си готви; с две думи, той е изтощен и преуморен.

Срещу загубилия търпение Жилбер се изправя прасето Ернест - твърдоглаво, непокорно и вбесяващо. Цяла епопея е да го извади от кочината му, а после и да го върне обратно. Към това трябва да се добави, че Ернест, който обожава Жилбер, непрекъснато се плете в краката му с риск да го спъне.

Въпросната сутрин прасето се инати по своя си начин, невъзможно е да бъде изведено... и вбесеният му господар го удря силно с тояга по гърба. Ернест изпуска дълъг стон, сяда и не помръдва повече: като няма статуя на болката. Обезпокоен, Жилбер се пита дали не му е счупил гръбнака. Измъчван от угризения, той се погрижва за раната, която е повърхностна. Тъй като е и малко лечител, възлага ръце върху жертвата си.

Въпреки грижите му обаче Ернест остава вцепенен, изгубил охота за живот. Той е засегнат не толкова от телесната болка, колкото от гнева на господаря си. Преживеният от него шок не е физически, а метафизичен. Светогледът на прасето е рухнал, то е открило, че човекът, негов идол, негов бог, не е добър. Колкото до Жилбер, който продължава да упражнява лечителските си умения върху него, той изцяло греши. Прасето смътно долавя това и тази двусмисленост се добавя към екзистенциалната му тревога: в крайна сметка добър или лош е богът? Да го обича ли, или да се бои от него? О, тази манихейска дилема е непоносима! Прасето Ернест губи апетит от нея. То е изпаднало в депресия.

БетиСъщо като прасето Ернест, кравата Бети постоянно се мотаела в краката на господарката

си, американска гражданка, преобразена във фермерка. Докато Бети била грациозна юница, не по-едра от голямо куче, тя била глезена и получила всякакви права, дори и правото да се разхожда из къщата. Тя обграждала непредпазливата си господарка с ежеминутно обожание, което ласкаело суетността на добрата жена.

Ала Бети растяла, натежавала и наедрявала; масивното животно се превръщало в заплаха за мебелите и дребните украшения в хола. Натрапчивата й и несръчна нежност дразнела все повече нейната mistress , чиято ярост избухнала един ден подобно на библейските слова: „Get thee behind me Satan! Thou art an offence unto me!” (Назад, Сатана!.....).

Втрещена, кравата не вярвала на косматите си уши; тя не могла да понесе шока: получила сърдечна криза и се строполила в припадък.

ТЯХНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТВсички хора, които редовно общуват с животни, са възхитени от тяхната интелигентност.

Нека обаче преди всичко да уточним какво означаваме с тази дума. Ако в „интелигентност"



влагаме смисъла на мисловна функция, чийто обект е понятийното, рационално и метафизично познание, то сигурно е, че няма да открием никаква следа от нея в животинския свят.

Но ако под „интелигентност" разбираме инициативност, гъвкавост на ума, която позволява приспособяване към нови условия, общуване между личности, които се разбират без думи, то сигурно е, че животните имат изключително голяма интелигентност.

Симпатичният Плутарх, почтен и посветен човек, към когото се обръщам както при проучванията си върху отвъдното, така и при историческите си търсения, твърди, че е присъствал на следната случка: едно жадно куче се доближило до съд, наполовина пълен с вода. Тъй като нивото на течността било прекалено ниско, то се досетило да взима в уста големи камъни и да ги пуска един по един в съда дотогава, докато водата се вдигнала така, че то вече можело да се напие.

АздрюбалПрез миналия век интелигентността на Аздрюбал му спечелила няколко години

известност. В една религиозна общност всички братя, които идвали след часа за хранене, трябвало да дръпнат един шнур, за да позвънят: готвачът им изпращал ядене през специалния въртящ се цилиндричен шкаф.

Кучето-пазач Аздрюбал, което било подлагано на продължителни пости, забелязало какво правят монасите; досетило се да дръпне и то шнура. То позвънило, чуло се изскърцване и като по чудо се появила чиния; кучето погълнало съдържанието й, което му идвало добре след оскъдната му храна.

За съжаление обаче то не успяло да обуздае апетита си и толкова често дърпало въжето... или по-скоро шнура, че готвачът се зачудил кои са всички тези закъснели братя. Подал носа си през прозореца и видял виновника, който още държал в уста желъда на шнура. Слава Богу, средновековието вече било отминало и добрите братя не се развикали, че кучето е обладано от демон. Те се възхитили от интелигентността на Аздрюбал и дори се досетили да го хранят както трябва.

Мисълта, разбрана без думиДомашните ни любимци, които слушат разговорите ни, без да изпускат и думичка от тях,

разбират направо онова, което мислим и говорим. Това може да се нарече четене на мисли или телепатия. Съвсем наскоро получих поредното доказателство за съществуването му.

МийкПо време на коктейл един от гостите търкаше силно главата на женското куче Мийк под

предлог, че я гали. Той буквално мачкаше ушите й.Аз възразих:- Не трябва да пипате ушите на немска овчарка, те са много уязвими. Моля ви, престанете!Кучето, което дотогава изобщо не ми беше обръщало внимание, се измъкна от него,

доближи ме, вдигна към мен красивите си очи на баядерка и облиза ръцете ми.- Ето, виждате ли - казах аз, - тя потвърждава, че съм прав.Засегната и малко ревнуваща, господарката й, която беше оставила госта си да мачка

ушите на кучето, възкликна:- Че как не! Нали ядохте сладки...- Всички ядоха сладки... а тя не поиска нищо от тях. Все същият стремеж да се обясни

проявата на любов или признателност от страна на животното с желание за храна.БоскоЕто още един случай на цялостно разбиране отвъд думите: примерът е още по-

впечатляващ, защото в него се разказва за съвсем малко немско кученце, а разговорът, който го засягаше, се водеше на френски, език, който то не бе имало време да научи.

Отново разказвам тази история, вече цитирана в „Аурата и безсмъртното тяло", за да илюстрирам телепатичната връзка между животно и човек. През 1947 г. една неделя бях поканен на обяд у семейство Касто, французи, които живееха в Баден. У тях имаше малко кученце от порода фокстериер, чиято тъга ме порази. Споделих това с домакинята, която ми отвърна:



- Смятам да го заведа да го приспят. Още утре ще отидем при ветеринарния лекар.- Болно ли е?- О, не, съвсем не.И наистина, очите на отиващия на смърт блестяха, козината му бе лъскава, от кученцето

се излъчваше здраве. Г-жа Касто ме увери, че то е било хранено и гледано добре, и аз изцяло й повярвах. Тази почитаема дама не проявяваше никакви враждебни чувства към малкото животинче, което бе осъдила на смърт. Тя бе величествена и ведра като античната Съдба.

- Тогава защо кучето е толкова потиснато?- Такова е от момента, в който взех решението си. Човек би казал, че е разбрало всичко,

сякаш е прочело мислите ми.- Наистина ли не искате да го задържите?- О, не, това е напълно невъзможно. Предложих нещастния Боско на всичките си съседи,

но никой не го иска. Освен това той не е чистокръвен.В краката ни нечистокръвното кученце, прилежно седнало на малкото си задниче, не

изпускаше нито дума от разговора. Застъпих се за осъдения на смърт, аргументирах се с младостта му, милото му поведение, добрите му очи: нима тя ще има смелостта да изгаси този пълен с любов и невинност поглед?

- Не, въпросът вече е решен - каза твърдо г-жа Касто. - Утре ще го приспят. Той няма да страда. Изобщо няма да разбере какво става.

- Напротив! Той разбира какво става.- Няма да променя решението си.Беше време да седнем на масата. Г-жа Касто трябваше да се погрижи за двадесетината си

гости. През целия обяд кученцето, което бе доловило и непоколебимостта на господарката си, и моята симпатия, остана сгушено под стола ми, без да помръдне оттам.

В късния следобед, когато се сбогувах с домакините, то още се гушеше в краката ми, разбрало, че е настъпил критичният момент. Внезапно г-жа Касто го грабна и властно го напъха в ръцете ми.

- Ето! То е ваше. Вземете го!- Разбирате ли, уважаема госпожо... в Баден... живея в една стая при едни хора... които

самите живеят под наем.- Искате ли то да живее - да или не?- Добре, съгласен съм! И си тръгнах с Боско.ДжангоНе всички кучета обаче са надарени като малкия Боско. Не всички като него долавят

мислите ни още в мига на пораждането им, тоест, преди езика. Ето например Джанго, чиято смърт е решена от приятелката, у която съм на гости. Докато тя ми говори за инжекцията, която ще му сложи ветеринарят, и за незабавния й ефект, кучето дреме кротко в краката ни.

Опитвам се да издействам помилването на осъдения, който още може да се разкае. Огромният сент юбер сякаш се усмихва блажено.

- Не, просто вече е невъзможно - отвръща тя, - той се превърна в обществена опасност, хвърля се върху деца, върху жени, гони и събаря велосипедисти. Представете си каква отговорност трябва да поемам! Въпреки че го наказваме, нищо не помага. Не съм взела решението си с леко сърце.

Виновникът отваря едно безметежно око, потупва мързеливо с опашка, въздъхва от доволство и отново заспива.

Обядът привършва, време е за Джанго да тръгва за голямото си пътуване. Малката прислужничка и готвачката го целуват по челото; той е радостен, защото е женомразец само срещу дамите извън къщата. На свой ред прегръщам добрата му глава и го благославям, мърморейки:

- Джанго, Джанго, защо не се отрече от лошите си дела? Защо не загърби старото куче и неговите съблазни?

Тази церемония на сбогуване не го обезпокоява, той сякаш не усеща нашето вълнение.



Малко се съпротивлява, когато трябва да влезе в съдбоносната кола, но то е, защото за първи път го карат да влезе в една от тези страшни машини. Освен ако не е разбрал в последната минута...

Вечерта казвам кратка молитва за упокой на душата, въпреки всичко бяла и чиста, на добрия Джанго.

Стопанката на Джанго се държа правилно: тя остана с него до края, държеше лапата му и го галеше. Много са онези, които, след като вземат решение за евтаназиране на животното им, го оставят при ветеринарния лекар и тайно се измъкват, защото нямат смелостта да го съпроводят до смъртта.

АглаеПознавах един човек, който бе така тормозен от жена си и дъщеря си, които постоянно се

съюзяваха срещу него, че бе намразил целия женски пол. Тъй като не смееше да се нахвърли срещу двете си неприятелки, той изливаше яда си върху Аглае, кучката му, от порода бриар. Не я биеше, нито се отнасяше с нея зле, само я ругаеше. Не крещеше ругатните си, а ги произнасяше тихо, с неутрален и натъртен тон. Ето така:

- А, ето те и теб... вехта кранто, дърта гадино! Я я вижте тази грозотия, тази гнусна, воняща мърша!

Кучето, което разбираше всичко, ръмжеше и изглеждаше готово да му стори зло.А той продължаваше да излива върху нещастното животно потоци от нечувани грубости.

Яростта на кучето нарастваше, то обаче се владееше. Но човекът не успяваше да се овладее и мръсотиите продължаваха да се леят от устата му.

В тази сцена имаше нещо ужасно; аз се намесих:- Умолявам те, престани! Един ден всичко това ще завърши зле... тя ще ти прегризе

гърлото.Драма обаче не се разигра, тъй като този човек, чийто живот бе тровен до невъзможност,

се укри първо в болестта, а сетне в смъртта.КиршД-р Ж. К., приятел на Пол Мизраки, имаше шнауцер на десетина години, който бе имал

време да научи няколко думи на френски език и по-конкретно тези, свързани с тоалета, нещо, което той мразеше ужасно. Стигаше му да дочуе думи като „баня", „мия", „душ", „сапун" и веднага тичаше да се пъхне под бюфета в трапезарията, любимото му скривалище.

Един ден обаче нашият шнауцер вероятно се беше отъркалял с наслаждение в съдържанието на някоя кофа за смет, защото от него се носеше нетърпима смрад. Тъй като неговият собственик, изглежда, не обръщаше внимание на това, Пол Мизраки реши да го предупреди, но като се постарае да не използва никоя от думите, познати на кучето, като „мия", „баня", „сапун" и пр. Той дори не произнесе думата „куче". Задоволи се само да му каже с небрежен тон: „Виж какво, той наистина мирише много неприятно, трябва да направиш нещо." Моментално, за всеобщо изумление, Кирш хукна и се пъхна под бюфета в трапезарията: беше разбрал всичко. Въпреки че не можеше да разпознае никоя от думите, образуващи току-що произнесеното изречение, той незабавно бе схванал общия му смисъл; то означаваше „миене", „баня"... С две думи, най-отвратителното преживяване. Той бе доловил мисълта отвъд думите.

Хитрини и дребни отмъщенияНесъмнено е, че интелигентността може да се изрази чрез злонамерени действия. Та нали

думата „злонамерен" има двойния смисъл: „интелигентен" и „зъл"? Гратиоле, от когото вече почерпихме пример за благодеяние между животните, е отбелязал факт на съзнателна и организирана злонамереност: една маймуна искала да вземе кестените, които се печели в пепелта на огнището. Тъй като нямала подръка пръчка, за да ги избута оттам, тя скочила върху спящата наблизо котка, сграбчила я здраво, хванала една от лапичките й и си послужила с нея като с пръчка, за да извади парещите кестени.

ДалматинцитеВ повечето случаи обаче духът на злонамереност и отмъстителност у по-малките ни братя

се проявява в забавни форми: Пол Мизраки ми разказа следната случка, на която присъствал



лично при едно свое посещение у артистката Сюзан Дантес, която през 30-те и 40-те години отбеляза редица успехи в булевардния театър. На излизане от апартамента си Сюзан Дантес не можела да намери ръкавиците си. Къде ли ги е сложила? Търсила ги навсякъде, като по петите й вървели двата й огромни далматинеца и не я изпускали от погледа си. „Е, толкова по-зле - заявила тя, вперила поглед в песовете, - няма да се ядосвам и да ги търся, все едно ще изляза." Тя наблегнала върху „все едно ще изляза".

Докато тя се запътвала бавно към антрето, двете кучета хукнали лудо вън от хола, подхлъзнали се по излъскания паркет... и след няколко мига се появили отново с разсеян вид. Едното от тях държало в уста тайнствено изчезналия чифт ръкавици, който положило с уважение в краката на господарката си.

Г-жа Дантес почти не се изненадала и казала на Пол Мизраки: „Те ми правят този номер всеки път, когато искат да ми попречат да изляза без тях: много се ядосват и скриват ръкавиците ми. Днес обаче разбраха, че хитрината им няма да мине и че съм твърдо решена да изляза и затова сметнаха за по-правилно да ми ги върнат... впрочем, те винаги са на мястото си, когато тръгвам да извеждам кучетата."

Мозар и неговите отмъщенияНашите домашни любимци много добре различават излизанията ни по работа, които

приемат, и излизанията за удоволствие, които не приемат, ако не вземем и тях.Когато красивата ми съседка Жаклин В. се готви да отиде на концерт, на коктейл или

вечеря в града, котаракът Мозар, страховита пантера, която аз наричам Мафиозар, се цупи в своя ъгъл и замисля рафинирани отмъщения.

Когато се връща към полунощ, тя е сигурна, че ще я чакат изненади, каквито никога не се случват при връщането й от работа в седем вечерта. Първия път тя не запалила лампата, за да не събуди тиранина си; след което се препънала в невероятна плетеница от вълнена прежда, омотана около столовете, аналоя и креслата. Дяволски хитрото животно, което може да отваря чекмеджета, извадило кълбетата прежда и ги развило из цялото жилище2.

Следващия път я очаквала друга гледка: сякаш върху мокета бил валял сняг. Тъй като не можел да повтори номера с кълбетата прежда, вече скрити на недостъпно за него място, котаракът Мозар се реванширал, като намерил памука. Пробил найлоновата му опаковка, след което накъсал и разхвърлял съдържанието й на хиляди снежинки.

Памукът също бил прибран на сигурно място при преждата, но отмъщенията на страховития котарак не спрели дотук. Една вечер Жаклин се връщала от театър и се питала какво ли ще намери този път. В малкия апартамент, който била подредила, преди да излезе, царял хаос, като че ли са идвали крадци. Хавлиените кърпи, носните кърпички, ризите, комбинезоните, цялото бельо, което тя следобеда била изгладила и подредила грижливо, било смачкано и разпръснато из единствената й стая и из банята: във всяко ъгълче имало по нещо.

- Не смятате ли - запитах господарката на котарака, - че това чудовище заслужава едно хубаво наказание? Не разбирам вашия либерализъм.

- Не мога да забравя, че това чудовище, както вие го нарекохте, ми спаси живота. Тогава той беше само на десет месеца, но бе много самостоятелен. Една вечер, след като го нахраних, започнах да чистя газовата си печка: търках, търках... После се измих, легнах си и взех нещо да чета, но не можех да се съсредоточа, защото малко ме болеше глава.

Котаракът беше възбуден и неспокоен; теглеше чаршафа ми, за да ме накара да стана. Казах му: „Остави ме на мира, яде достатъчно!" Все смятаме, че животните мислят само за ядене. Тъй като много ми се спеше, реших, че е от умората през деня, затворих книгата и загасих лампата.

Тогава Мозар просто побесня и започна да тегли със зъби завивката ми. Аз я придърпах, но той отново я затегли. „Е, добре, разбрах, ще ти дам остатъка от месото." Станах, за да му приготвя малко ядене. В кухнята вонеше ужасно. Като че ли влизах в газова камера. Спуснах се към предпазното кранче, което бях забравила да затворя, и към трите котлона, които съм била

2 По подобни причини Улис, котаракът на моя приятел Лионел, си отмъщава върху тоалетната хартия: той буквално пълни апартамента с нея. (Бел. авт.)



пуснала, търкайки ги енергично. Направих силно течение и благодарих на Мозар... който изобщо не беше гладен. Без него щях да заспя и никога да не се събудя.

Маскот и нейните хитриниИ нашето женско куче Маскот не понасяше да излизаме без нея. Тъй като нямаше никаква

възможност да ни възпрепятства, тя си отмъщаваше наистина, по не така изтънчен начин като Мозар. Ограничаваше се с това да пълни паничката си с пръст и да оставя изпражнения на зелената площ. Тя обаче проявяваше необоснована злонамереност към минувачите. Най-приятното й развлечение беше да ги плаши и си беше изработила твърде изтънчена техника за това.

Вместо да стои до вратата от ковано желязо, където хората отвън можеха да я видят, тя се криеше в долната част на непрогледната стена от бръшлян, която обграждаше двукрилата желязна врата. Там тя дебнеше кротката старица, която ситнеше, ходейки; чуваше я как идва от другия край на улица „Кот" и я изчакваше да се доближи; когато бедната жена беше достатъчно близо, Маскот изскачаше от скривалището си и се появяваше всред разхвърчалия се чакъл подобно на дявол, като излайваше страховито, едно-единствено „Баф!".

Веднага се чуваше и треперещ глас: „Ох, проклето животно, пак ме изненада. Как само ме уплаши!"

След това Маскот, много доволна от номера си, се връщаше в скривалището в очакване на следващата жертва.

Учени животниТака наречените „учени животни" според мен доказват не толкова своята интелигентност,

колкото добрата си дресировка, защото за мен интелигентност, инициативност и спонтанност са тясно свързани. В представленията, които сбират тълпи хора, има нещо смущаващо, когато знаем как са били получени тези постижения.

Слава Богу, тези представления, по време на които бедните животни са облечени в смехотворни труфила, днес са по-редки, отколкото през миналия век. През 1818 г. един холандец на име Ниф представил своя учен пудел Мунито пред парижката публика. Животното можело да отговаря на въпроси, задавани на холандски, английски, италиански, френски и латински, като посочвало картони, на които били изписани цифри и букви. То било изключително силно в различни игри на карти и на домино. Можело да извършва сложни пресмятания и да разпознава колко е часът на циферблата, като измежду карти, номерирани от 1 до 12, избирало тази, която съответствала на сочения от стрелките час.

Два века преди него един фокусник постигал същото с коня си Мороко. Научил го да вдига ръкавица със зъби и да я дава на човек, който носи очила. Мороко можел да преброи колко точки има върху карта за игра. Тропал с копито толкова пъти, колкото били точките. Ако картата била черна, той тропал с десния крак, а ако била червена - с левия.

В онова време на победоносното суеверие не било обаче много добре да се вършат подобни чудеса. Животното и неговият господар били заподозрени в магьосничество и фокусникът едва избегнал бесилката. Това станало през 1601 г.

Тайната на Мороко, съвременник на Анри IV, е останала неразгадана. Колкото до тайната на Мунито, съвременник на Луи XVIII, илюзионистът Робер Уден ни я разкрива: „От логическа гледна точка не можем да приемем, че това куче е било такъв добър полиглот и математик. Не! Освен инстинктивните си способности, животните, колкото и интелигентни да ни се струват, никога не са били способни да надхвърлят автоматичното обучение. Учените кучета са просто кучета, дресирани да изпълняват безпрекословно определени движения според знак от господаря им, подаден незабелязано от публиката. По този начин едно куче може да разбира всички езици и да решава всякакви математически задачи, тъй като то трябва само да вземе в уста или да посочи единствено онези предмети, които тайно са му били указани. Така кучето е само инструмент, на който фокусникът свири с повече или по-малко интелигентност."

Какъв е бил обаче невидимият знак, даван на Мунито от господаря му? Ето какъв: когато трябвало да избира от подредените пред него букви, цифри и плочки от домино, животното



бавно минавало пред тях, като започвало от началото; когато минело пред нужния предмет, господарят му, който стоял до него, издавал едва доловим звук, като търкал ноктите на палеца и средния си пръст на една от ръцете си; това бил знак за кучето да спре. Кучето можело също така да открива избрана от някой зрител карта в отсъствието на господаря си. В такъв случай, преди да излезе, фокусникът разстилал картите на килимчето, като при това докосвал картата, която трябвало да бъде намерена, с един от пръстите си, на който имало вещество с лека миризма, позната на обонянието на кучето.

Естетическо чувствоДали животните чувстват красотата на света? Ето три отговора, в които ще се появят една

след друга чувствителността към аромати, музика и цветове.Астор и розитеАстор беше немска овчарка и в двата смисъла на това наименование. Той принадлежеше

на приятеля ми Пол Моген, кореспондент на Френското радиоразпространение в Бон. В началото неговата националност предизвика известни затруднения, тъй като Астор не разбираше френски език. Нещата обаче бързо се оправиха и той стана, така да се каже, билингвист. Дете на романтична Германия, Астор силно се впечатляваше от естествените ухания. Той сядаше в екстаз пред разцъфналите розови храсти и вдигаше предна лапа, за да ги погали. Астор се интересуваше само от живите розови храсти и не обръщаше внимание на розите във ваза, сякаш усещаше неизбежната им смърт; сякаш въпреки великолепието си те излъчваха вибрации на агония.

Мозар, ароматите и звуцитеКогато Жаклин се парфюмира, трите й котки дотичват и ближат ръцете й, ако тя си слага

есенции от цветя: жасмин, лавандула, карамфил, момина сълза, роза. Ако парфюмът е синтетичен, котките, които мразят всичко, свързано с химията, остават по местата си.

Триото им е чувствително не само към естествените ухания, но и към музиката, истинската музика. Когато тя свири на флейта, обикновено Бах, палавниците внезапно стават много послушни. А ако по телевизията предават симфоничен концерт и в него участват флейти, заострените уши веднага разпознават любимите си мелодични звуци и се обръщат към телевизора.

Телевизията ги интригува, особено предаванията за птици. Те като че ли не виждат изображенията, но чуват цвърченето и чуруликането. Тогава Мозар скача върху телевизора, дебнейки врабчето, което със сигурност ще изскочи от вълшебната кутия. Извитата му лапичка вече е готова да сграбчи евентуалното пернато.

Крави и мишки, музика и цветовеКравите също не са безразлични към музиката. Това стана известно, след като на

американски скотовъди им хрумна да пускат класически симофонии в оборите. Оценявайки високо тези висши хармонии, добрите твари дали по-обилно и по-хранително мляко. Направен бил и опит с рокмузика: резултатите били отчайващи. Млякото за малко не се пресякло.

Не само домашните животни обаче имат усет към красотата... Смирени и презряни животинки са доказали, че обичат цветовете и знаят как да ги съчетават.

В рояла на приятелката ми Лидия ставаха странни неща, най-вече нощем: чуваше се шумолене, поскърцване, рулади. Човек би казал, че немирни духчета се упражняват по музика. Лидия обаче не се спря на тази хипотеза. Един хубав ден тя отвори капака на рояла си и откри вътре гнездо на мишки, което я очарова. Всички мишлета бяха разположени звездообразно: в центъра с малките си розови муцунки, а навън - с опашчиците си, като листенца на цвете. Най-изненадващото нещо обаче било самото гнездо, което майката мишка бе направила от прегризани от нея парченца филц, разположени в кръгове, чиито цветове се редуваха - червено, зелено, бяло, червено, зелено, бяло... С мъка на душа Лидия взе решението да унищожи това произведение на изкуството и неговото съдържание.

IVТЯХНОТО ПОНЯТИЕ ЗА ДОБРО И ЗЛО



Животните имат психологическо съзнание, но имат ли и нравствено чувство? Имат ли също така понятие за добро и зло? Или поне за разрешеното и забраненото? На този въпрос отговарям така: нито повече, нито по-малко от хората. Подобно на тях и животните се делят на добри и зли, като добрите са неизброимо повече от злите.

Кучетата не са задължително добри така, както растенията са зелени, а гарваните - черни; техните качества на любов и вярност не са сравними с фототропизма; те зависят от техния свободен избор.

Съществуват кучета-престъпници. От време на време вестниците публикуват любопитни факти, в които се разказва как немски овчарки нападат деца или старци. Понякога кучетата се събират по няколко, за да вършат пакостите си, като взаимно се насъскват, изпаднали в криза на яростен бяс, и вече не се подчиняват на господаря си, когото на свой ред нападат с внезапно пробудена атавистична свирепост.

Кучешката престъпност обаче е несравнимо по-рядко срещана от човешката. При 800 000 немски овчарки ежегодно има не повече от десетина подобни прояви.

Престъплението на лъвицатаНа 11 февруари 1984 г. пускам радиото и попадам на следното съобщение: в един зоопарк

лъвицата удавила мъжкия. Лъвът обикалял покрай дълбокия басейн, разположен пред циментеното им леговище и предназначен да отделя хищниците от посетителите. Внезапно женската се хвърлила върху него и силно го блъснала във водата. Всеки път, когато лъвът се опитвал да излезе, тя яростно го блъскала обратно. Скован от студа, нещастникът потънал преди идването на спасителите. В тази случка разпознаваме историята от филма „Басейнът", но никога няма да узнаем тъмните подбуди за това престъпление.

Също както всред нас и всред животните има високонравствени и безнравствени същества. Няма неморални животни.

Фокстериерката Бобет беше по-скоро от безнравствените, а немската овчарка Астор - от високонравствените кучешки натури.

Престъплението на БобетАз не бях неин господар, но тя ме беше избрала. И други очарователни четириноги преди

нея ме бяха избирали за господар; за двадесет години уикенди и ваканции в малката къща в хълмовете на Сержи през нея преминаха много животни: изредиха се сивата Минет (Котарана) и нейните деца, Шиен-Бигльо (Кривогледко), куче, което беше ужасно кривогледо, Ша-Солей (Слънчо-котак) с блестящо рижа козина, Анаршиен (Анархикуче) и Анарша (Анархикотка) и двамата с прекрасна черна козина, и двамата подивели, те бягаха от хората, прехранваха се от кражби, не се оставяха да ги погалиш, идваха тайно да пият вода от паничките, които оставях за тях, изникваха безшумно и изчезваха също така безшумно, подобни на внушителни призраци. Имах кучешки и котешки периоди, които се редуваха, също както в политиката.

И така, намираме се в кучешки период. Едва пристигнал в къщата, виждам да се появява Бобет, предупредена или по животинския телефон, или от собствения си радар. Тъй като дойдох пеш, не съм вдигнал никакъв шум. Намеренията й са ясни: тя ме кани на разходка, само да оставя нещата си и вече крачим в посока към Вореал. С порочна радост тя се впуска към оградата от ковано желязо на къщата, намираща се срещу старата гара на Жанси, за да дразни двете женски овчарки, които не излизат от двора. На, на, на, глупачки затворени! Стремително препускане покрай оградата, подхлъзвания в прахта, яростен лай на двете затворнички.

Внезапно виждам нещо невероятно, нещо, което не вярвах, че е възможно: едното от двете големи кучета, овладяло гнева си, започва да се катери по високата ограда, като внимателно поставя лапите си в пролуките. Тя напредва бавно и безмълвно, докато Бобет, без да си дава сметка за опасността, продължава да се джавка с другата фурия. Ето, кучето-еквилибристка скача на пътя! Ужасената Бобет едва успява да хукне с всички сили към моя двор. Тя изчезва в храстите, където страшната й неприятелка се отказва да я преследва, тъй като не е на своя територия.

След известно време Бобет се появява отново с блестящи, немирни очи. Вече и дума не може да става да отидем до Вореал, защото ще трябва пак да минем покрай страшните песове.



Остават бреговете на Оаз. Тъкмо сме заслизали, когато Бобет забелязва едно зайче и се хвърля върху него. Тя потъва в гъстите храсталаци и аз напразно я викам да излезе оттам. Ядосан се връщам вкъщи.

След половин час тя отново се появява, все така доволна от себе си. Хубавата й муцунка е изцапана с кръв.

- Убила си зайчето? Не те ли е срам? Като че ли си била изгладняла и е трябвало да ловуваш, за да се изхранваш! Не знаеш ли, че е писано: „Не убивай"?

Бобет сяда, за да ме слуша по-внимателно.- Би трябвало да те напердаша хубаво за наказание, но нямам смелостта да го направя.

Освен това после няма да идваш повече при мен... така че аз ще съм наказаният. Трябва да уважаваш живота на зайчетата - и те са Божии твари като теб и мен.

В този момент, както често правят кучетата, така чувствителни към човешката реч, тя накланя учтиво глава на една страна. Моята реч започва да губи от своята увереност. Толкова е смешна тази малка кучешка женичка, седнала устойчиво на задничето си и проявяваща знаци на изключително голямо внимание към слово, за което изобщо не я е грижа.

- Ей, Бобет, ти май не беше толкова доволна от себе си преди малко, когато бягаше с подвита опашка, за да се изплъзнеш от голямото куче, което се готвеше да ти стори същото, което ти си сторила на зайчето. Ето, ти ми развали деня. Времето беше хубаво, целият хълм приличаше на райска градина, а ти донесе в него престъплението и смъртта. Ти извърши тежък грях. Не искам да те виждам повече.

Вместо отговор тя застава до крака ми, вдига към мен любящия си поглед и моли за ласка. Аз съм обезоръжен, чувствам, че се разтапям, погалвам меката, къдрава козина на главата й и промърморвам нещо ужасно:

- В края на краищата, бедна ми Бобет, не ти си създала този свят!Угризенията на АсторАко ницшеанката Бобет не знаеше или не искаше да знае разликата между добро и зло,

Астор правеше много добре тази разлика. Ето още една история със зайче, която обаче е извънредно поучителна. Добродушният Астор обичаше да играе със зайчетата, живеещи в горичката край къщата на семейство Моген в Обервинтер. Един ден той неволно нарани много тежко едно от тях и го донесе на господарите си, за да го излекуват. Ала грижите на Бернадет и Пол бяха безсилни да го спасят и малкото същество отдаде Богу чистата си душичка. Астор, който се чувстваше виновен, изпадна в отчаяние. Вечерта отказа да яде и трябваше да го утешават: „Ти не си виновен, съдбата е такава, всички ние сме толкова нищожни."

Оттогава всеки път, когато някой кажеше думата „зайче", Астор, който междувременно беше научил френски, започваше да скимти... Някои приятели на семейството, които знаеха за случката, се забавляваха, като го питаха: „Астор, къде е зайчето? Какво направи на зайчето?" Жестока игра: Астор започваше отново да плаче и да изживява угризенията си.

Престъплението на господарите на БобетИсторията на Бобет не свършва с разходката, прекъсната по нейна вина. Уви, онова, което

сега ще разкажа, се среща твърде често.Дълго време не я бях виждал и се питах: да не би да ми се сърди? Не, това не й е присъщо.

След моята проповед за необходимото различаване на доброто и злото ние се разделихме в много добри отношения. Започвам да подозирам, че нейните господари, които без съмнение ревнуват заради забежките й при мен, са я затворили. Трябва да се уверя в това.

Капаците на къщата им са спуснати, те са заминали на почивка. Преминавам през оградата им и се озовавам на тяхна земя, правя сериозно нарушение; откривам Бобет, вързана в циментовата си колибка, която се намира на терасата, също така циментова, с южно изложение.

Жегата едва се издържа, това става през август 1976 г., годината на голямата суша. Тя няма нищо за пиене: като се е дърпала във всички посоки, за да се опита да се освободи от веригата си, е обърнала всички тенджери с вода. Няма и нищо за ядене: само в една паничка лежат няколко рибешки глави; можете да си представите вонята им.



Отвързвам я, тя вдига към мен помътнял поглед и облизва ръката, която я освободи. Не скача и не лае; сякаш няма сили за това. Напълвам тенджерите, преди да тръгна за дома и да й донеса нещо за ядене.

Изведнъж две кутрета, които не бях забелязал преди това, излизат от колибката; те са мръсни и вонящи, сигурно са газили в паничката с риба. Впрочем, какво да направя с тези рибешки глави? Да ги изхвърля ли? Не, трябва да ги оставя, иначе онези ще помислят, че кучето ги е изяло, и пак ще му дават. Сега разбирам защо тя гонеше така стремглаво зайчето.

Докато всички животинки изпразват мигновено тенджерите с вода, аз възкликвам:- Горката ми Бобет, колко мръсни са кученцата ти! Колко лошо ги гледаш!Дотук обаче с упреците. Тя е съвсем млада и не знае как се гледат деца. Малките изобщо

не приличат на нея; те са кафеникаво-златисти, като лъвчета. Имам сериозни подозрения към кварталния лабрадор, че е подмамил малолетната Бобет и я е изнасилил.

Отивам у дома, за да взема кутия с храна. На връщане се натъквам на господарите на Бобет. Тъй като очаквам реплика от рода на: „Какво, по дяволите, правите в моя двор?", избързвам:

- Вижте, аз храня животните ви.- А, добре, благодаря - казва мъжът, който не изглежда изненадан.Той хвърля кос поглед към жена си, който като че ли казва: „Ето, видя ли, нали ти казвах,

че няма за какво да се безпокоиш..."Жоли-КьорЗа разлика от пудела Барон, който искал да придружава Виктор Юго и при многобройните

му извънбрачни авантюри, териерът Жоли-Кьор ревниво бдеше над честта на господарката си, млада жена, която ще назова г-жа Аргант, също както в комедиите от XVII век. Тя имаше съпруг, добър приятел и просто един приятел - аз. Когато съпругът й или аз целувахме дамата, Жоли-Кьор не казваше нищо, защото моралът бе запазен. Но ако любовникът й я целуваше, кучето изпадаше в ярост, нападаше виновника и се опитваше да раздели извънбрачната двойка. Г-жа Аргант побързваше да затвори Жоли-Кьор в друга стая, откъдето той продължаваше да беснее, като ръмжеше, бафкаше, лаеше, хвърляше се по вратата и алармираше всички съседи. Впрочем, именно враждебното отношение на кучето към онзи, когото мъжът считаше за най-добрия си приятел, най-накрая отвори очите му.

VТЕХНИТЕ ПОГЛЕДИ

Жослен към кучето си: „Когато този пламък в очите ти изгасне, ще пламне той отново във небесата ясни!"Ламартин

„Онзи ден намерих на укрепленията една красива ивичеста котка, която някакви отвратителни свине бяха изоставили във влагата и студа заедно с трите й котенца. Взех ги всички в полата си и ги донесох вкъщи. Сега те са другаде, на сигурно място. Но, Боже мой, колко безкрайно признателна беше тази котка! Под подобен поглед човек се изчервява и му се иска да каже: „Това е прекалено! Не го заслужавам."

Това е писмо на Колет. Тя го е написала през април 1906 г. до поета Франсис Жам, автор на чудесната „Молитва, за да идем в рая заедно с магаретата". „В погледа на животните - казвал той - има дълбока светлина, която ми вдъхва такава съпричастност, че душата ми се отваря като приют за всички животински болки."

Франсис Жам е починал през 1938 г., и толкова по-добре: днес душата му би се пръснала, ако искаше да побере необятността на животинското страдание.

Колкото до приятелката му Колет, през дългия си живот тя е виждала много погледи на животни. Като например изпълнените със сълзи очи на мечето от „Обратната страна на



мюзикхола", което тя опознала по време на турнетата си. То плачело като дете, защото халката, пъхната в носа му, му причинявала постоянна болка.

В същото писмо тя пише на Жам: „Знаете ли, не мога да пиша нещо повече за „Църквата, обгърната в листак", защото не познавам Бог и не знам дали някога ще разбера нещо за него."

Напротив, Колет, вие знаете нещо за Него, след като говорите толкова проникновено за Неговите творения, след като сте взела в полата си майката с децата й, след като сте помогнала на смиреното й отчаяние.

По повод на погледите на животните една читателка от френскоезичната част на Швейцария ми писа, че е чула как един свещеник заявил от амвона: „Животните имат очи, но нямат поглед." Тази госпожа била така засегната от неговата глупост, че се зарекла да не стъпва повече в църквата, докато той служи в нея.

Не съм видял развълнувания и изпълнен с признателност поглед, който красивата ивичеста котка отправила към Колет, но виждам всички онези погледи на животни от фотодокументацията ми; изпълнените с любов погледи, които малките пантери, родени в Тоари, вдигат към младата жена, която се грижи за тях, детинските и палави погледи на лъвчетата, родени в същото място и обградени от същите грижи.

Ала повечето от останалите погледи са трагични: стъклените погледи на кучетата, спасени от кучкарници-гробища и приети от Дружеството за защита на животните (SРА), което се грижи за тях и ги връща към живот. Умоляващите погледи на кучетата, които същото това Дружество предлага на посетителите да приемат в домовете си.

Гаснещият поглед на онова куче, оставено нарочно да умира от глад. На клетката му виси надпис: Do not feed, water only. (Да не се храни, дава му се само вода). Друг гаснещ поглед, този на котката, оставена без упойка, в чийто мозък са имплантирани електроди за стимулация. Засега са я оставили на спокойствие, но се подготвят да я подложат на електрически разряди, достигащи до 110 волта. В някои случаи - уточнява Лигата срещу вивисекции - на животното се инжектира вещество, аналогично на отровата кураре, например галамин, което го парализира, но не го обезчувствява, напротив.

Примирените погледи на белите козлета с мили муцунки, със свързани крака, хвърлени на земята като чували с картофи.

Нетърпимият поглед на двете малки маймунки, които се притискат една в друга в отчаяна прегръдка. Те са измежду малкото оцелели от пратка екзотични животни, внесени незаконно от Гвиана3.

Уплашеният поглед на малкия хермелин със забита в езика кука, който не разбира какво става с него.

Затъпелият поглед на маймуната, обезумяла в затворничеството си.Безкрайно тъжният поглед на женското куче, което са сложили да седне на стол и вдигат

предните му лапи, за да покажат по-добре огромния му, издут корем. Бедното животно е било наливано с алкохол, то ще бъде убито и аутопсирано, за да се покаже, можем да се досетим, че алкохолът разрушава черния дроб. Сякаш във Франция не достигат алкохолиците, за да се убедим в това! Докато показвам тази жалка снимка на една приятелка и изказвам възмущението си и желанието си публично да заклеймя всички тези ужаси, нейното женско куче Банда се приближава, поглежда ме с любов и нежно полага глава на коленете ми.

Умоляващият поглед на майката тюленка, неспособна да защити малкото си тюленче с невинна муцунка. Тя вижда как към нея се доближава с нещо като харпун в ръка най-свирепото същество на планетата, онзи, който носи ада със себе си - хомо сапиенс.

Пълният с любов поглед на една женска маймуна, на която са дали едномесечно кученце, чиято майка е била премазана от кола. Тя го държи в ръце и изглежда разтревожена: „Ще ми го вземат ли?" „Няма, не се бой! Не всички хора са палачи на животни, ние само искаме да те снимаме с осиновеното ти дете!" Тази снимка е публикувана в брой № 1041 на „Мач". Друга снимка, на която тя е вече по-успокоена, показва сирачето, изпълнено с признателност, което тя притиска към гърдите си и целува.

3 „Животните по света“ телевизионно предаване от 22 септември 1985 г. (Бел. Авт.)



Обезумелите погледи на маймуните, обездвижени в продължение на месеци върху затворнически столове, подобни на сандъци, в които те изтърпяват всякакви мъчения: електрошокове, крайна жажда, инжектиране на химически продукти направо в мозъка им, в съзнание. Ще ги отвържат оттам едва след смъртта им.

Но къде е погледът на белите зайци, също така затворени в кутии? Те нямат поглед, защото вече нямат очи: експериментаторите са ги залели с катран или с витриол4.

Ужасеният поглед на маймуната, затворена заедно с малкото си в метална клетка. Тя го държи в прегръдките си с абсолютно човешки движения, а малкото се извръща. И двамата са забелязали човека; притискат се ужасени един към друг; но за момента няма от какво да се боят, това не е вивисекторът, още не; това е само един фотограф, който снима нелегално, а неговата снимка ще илюстрира книга, разобличаваща престъплението, което ще бъде извършено срещу майката и сина.

Измъчените погледи на осакатени и инквизирани животни: д-р Стасив, ветеринарът, който ги доближавал, за да ги лекува, ги познава по-добре от всеки друг. Само видът на бялата му престилка предизвиквал у тях неудържимо треперене и изтръгвал от гърлата им пронизителни викове, защото те мислели, че изтезанията им отново започват. „Виждал съм ги да крещят от страх при приближаването на човека и ви уверявам, че никой няма право да причинява подобни страдания, когато те са ненужни. Уверявам ви, че тяхното страдание е същото като нашето и че онези, които твърдят обратното, същите онези хора, които пребледняват от страх, влизайки при зъболекаря, не знаят какво говорят."

И д-р Стасив добавя:„Никоя догма за превъзходство на човека над останалата част от животинския свят не

може да му даде правото да причинява страшна болка."Изпълненият с укор поглед на едно куче, на което казах ужасно лоши думи. Нямам

снимка на този поглед, имам обаче спомена си. Това се случи в едно нормандско кафене преди около тридесет години, по времето, когато не знаех нищо за това, което разработвам днес.

Един клет помияр, кучето на съдържателя, се приближава до масата ми. Той изглежда наистина ужасно, козината му е без блясък, очите са помътнели, защото клиентите го тъпчат с бучки захар, валчестото му тяло се крепи върху къси крака: прилича на подвижна наденица. Вероятно идва да си изпроси ласка, но аз му отвръщам с жестокостта на младите:

- О, не, ти си прекалено грозен. Боже, горкият, колко си отвратителен! Как може да си толкова грозен?

Той се спира, разбрал е всичко и ме поглежда с такова учудване, с такава тъга, че не мога да се въздържа и му казвам високо: „Прости ми!"

По този повод трябва да отбележа, че кучето може да се остави да деградира под въздействието на човека; котката - никога.

От лисабонския до стокхолмския зоопаркИзминаха близо двадесет години и аз имах времето да напредна в духовно отношение.

Този път сме в лисабонския зоопарк и забелязвам миниатюрна маймунка, не по-голяма от дланта ми, самичка в клетката, с наведена глава, сякаш понесла цялата тъга на света. Тя се доближава и ми подава ръчичка през решетките, аз я погалвам с върха на показалеца си, който я покрива изцяло, и й казвам с любов:

- Колко си мъничка! Как може да си толкова мъничка?Това беше същото изречение, както преди двадесет години, но с друг тон и друго

прилагателно: изгасналият поглед на маймунката заблестява. Бедното същество, страдащо от самотата, е щастливо, че някой се интересува от него и му говори. Известно е колко чувствителни са животните към човешкия глас. Започвам да й говоря мили неща, малко глупави, защото тя ме изненада. Трябва обаче да престана, защото се появява един пазач. Той

4 Комитетът „Про Анима" уточнява, че осем милиона животни умират всяка година във френските лаборатории, за да бъдат изпитани не само козметичните продукти, но също така и продуктите на битовата химия, медикаментите и оръжията. Същевременно съществуват заместителни методики за изпитания, като например клетъчните култури, които не използват животни. (Бел. авт.)



удивен гледа необичайната сцена: един чудак чужденец води разговор с маймунката-лилипут и държи ръчичката й.

До този момент смятах, че връзката на любов между животното и човека засяга само бозайниците и птиците. Влечугите бяха за мен примитивни, обезпокоителни, отвратителни и враждебни същества, интересуващи се единствено от храна и размножаване, неспособни на чувства. Но в същия този зоопарк установих следното нещо: един пазач отвори клетката на една игуана и това пъпчиво подобие на змей с назъбена яка под гушата, с гребен от бодли по гърба, които го оприличаваха на праисторическо чудовище, се доближи до него като изпълнено с привързаност куче. Човекът дълго го гали и щастливата игуана търкаше главата си в ласкавата му ръка.

Хората ходят в зоопарка, за да се развлекат. Всъщност обаче те развличат животните, които биха издъхнали от отегчение и самота без този често комичен поток от посетители. Нека приятелите на животните престанат да избягват тези места, в които тяхното присъствие е необходимо, дори и за да следят да не би извратени или безумни хора да замърсят храната им или да им причинят зло. Колко много животни биват отровени или наранени от садисти!

Достойнството на животните предизвиква обезпокоителни реакции у някои от нашите по-долни братя от човешкия род. В стокхолмския зоопарк присъствах на следния инцидент: една великолепна птица от вида на бухалите е кацнала неподвижна на пръта си. Нейното спокойствие, нейната царственост раздразват до крайна степен един възбуден тип, който обикаля от известно време около клетката. Той закача бухала. Дразни го по най-различни начини, но птицата не помръдва и продължава презрително своето самовглъбяване. Тогава опасният глупак промъква подкования си с желязо бастун през прътите на клетката и бодва птицата в ребрата. Само аз се намесвам и наоколо ме гледат накриво.

Пред мен лежи голяма снимка, публикувана на последната страница на „Гласът на животните" под наслов: „Голямата мизерия на скитащите котки." На нея се вижда ъгъл от мръсен двор, олющена стена, разпилени консервени кутии, разни боклуци, препълнена кофа за смет, от която се подава мазен парцал, разкъсани вестници, бутилка... Тъмно и мръсно е.

В този отвратителен, неописуем декор, от който на човек му се повдига, стоят две олицетворения на чистотата, две бели същества: една котка и малкото й коте. Майката стои до кофата за смет, където е ровила в момента, в който фотографът я е изненадал. Тя го гледа с безкрайна кротост и тъга, докато малкото, с изправена опашка и наведена глава, се опитва да суче. Как успяват да останат така чисти, така бели всред цялата тази мръсотия?

И защо винаги животните (и главно котките) оставят у мен впечатление за достойнство, прозрачност и духовност?

Още един спомен: изкачвам се по стръмна, тъмна и прохладна уличка в Сен Пол дьо Ванс. Излизам на осветено от слънцето място и се озовавам нос в муцунка с бяло котенце, което блести още повече на слънцето.

- Здравей, писанче!По розовите като нослето му уши, обрамчени с мъх, който трепти от ветреца, преминава

слънчев лъч; то ме поглежда с учудените си сини очи и ми отвръща учтиво: „Мяу!" Аз спирам възхитен пред това - ще посмея да кажа „небесно" - видение.

Ако трябва да се избере алегория на надеждата, бих се спрял върху онова, което видях в Германия веднага след войната: едно куче с изправена глава и наострени уши стои и пази пред овъглената врата на къща с пропаднал покрив, сринати етажи, кухи прозорци като очните кухини на череп, къща, всички обитатели на която са загинали. Нима тази вярност ще бъде безпредметна? Нима това куче няма отново да срещне погребаните си под отломките стопани? Нима срещата във вечността няма да отвърне на очакването, изписано във вдигнатия към небето поглед на животното?

ФидоЗа да забравим погледите на инквизираните, бъдещи съдии на своите палачи, нека

прочетем или препрочетем „Жослен" на Ламартин, където се описва полуделият от щастие



Фидо, който отново се среща със стопанина си. Той е много емоционален като всички кучета и първо е възбуден до крайност, след което се успокоява и обгръща своя бог с аура от любов.

„Само кучето хукна към мен с лай, заподскача наоколо от радост и привързаност, отъркаля се в краката ми, които не можех да помръдна от ласките му, облиза ръцете ми, като похващаше със зъби ту дрехата ми, ту обувките, мяташе се от вратата към леглото и от стола към камината, призоваваше цялата стая и сякаш съобщаваше дори на стените с подскоците и скимтенето си, че онзи, когото обича, е пристигнал... После се изтегна в краката ми върху прашния ми багаж и ме обгърна с прикован в мен поглед."

Немската овчарка от магазина за тютюневи изделияЛично аз никога не съм бил безразличен към красотата в погледите на животните, главно

към красотата на очертаните с черно очи на немските овчарки. Сигурно съм бил на шест или на седем години, когато един ден, смятайки, че правя голям комплимент на нашата прислужница, хубавичка брюнетка, аз й казах в порив на искрено възхищение:

- Луиз, имаш хубави очи, знаеш ли!Луиз се усмихна, което показваше колко оценява това изявление, което Габен превърна в

прочута фраза.- Да, наистина, много от големите хора са ми го казвали... ти си доста развит за годините

си.За съжаление обаче моето „знаеш ли" имаше продължение:- Знаеш ли, очите ти са същите като на кучето от магазина за тютюневи изделия.- Боже, колко глупаво е това дете!

VIИ ТЕХНИТЕ ВИКОВЕ

„В крайното страдание ролите се разменят: хората издават животински викове, а животните - човешки."

Малколм Дьо Шазал

ЧайкатаБолката изтръгва от животното същите викове, както болката у човека. Тогава виждаме

колко близки са те един до друг в тези трагични мигове, когато гордостта на човека се срива. Никога не съм разбирал така добре това братство, тази прилика между съдбите на двамата, както това стана през вечерта на 9 декември 1973 г.

Тъй като времето беше много хубаво, решавам да се върна пеш от Сержи в Осни и да заобиколя през белведера в Жанси, там, където се издигат развалините на малката гара.

Залезът е великолепен и кротък, въздухът - чист, блестящ, леден. Ята прелетни птици преминават, подредени в триъгълник, към носа на Оаз, тоест на югозапад. Около разрушената гаричка стои групичка ловци... Един от тях се прицелва в птица, улучва я... птицата надава покъртителен вик, който веднага разрушава красотата на света. Тя пада право надолу. Престъпление... идиотско, произволно, ненужно престъпление, защото убиецът дори няма да вземе жертвата си. Тръгвам към него:

- Няма ли да вземете птицата, която свалихте?- О, не, тя е някаква гнусотия!- Защо тогава я убихте?- Просто се забавляваме!- Забавлявате се да убивате...Само това мога да кажа. Иска ми се да добавя онова, което в този момент си помислих: „И

ти, човече, ще нададеш такъв вик, когато Божиите воини дойдат да те пронижат, тъй като всички агонии си приличат, били те човешки или животински."

Убиецът приличаше на такъв: със синкав цвят на лицето като на алкохолик, с малки, подли и сърдити очички. Той приличаше на думата, която употреби: гнусотия.



Видях мястото, където падна птицата. Търся я и я откривам всред храстите, които растат покрай пътя за Вореал. Приближавам се до нея, тя е голяма и силна. Едно от крилата й е ранено. Тя потръпва с раззинат клюн и изпъната шия, готова е да се брани. Говоря й, тя ме фиксира с ужасените си жълти очи; оставя се да я хвана и аз я пъхам в голямата найлонова торба, в която нося току-що изписаните от мен листове.

Отново минавам пред ловците, които ме гледат със странно изражение, и продължавам пътя си през полята в посока към Осни.

През целия път моята голяма бяла птица е много послушна. Когато пристигам у дома, трябва да оставя торбата на земята, за да мога да отключа вратата от ковано желязо. Тогава моят пътник надава сърцераздирателни викове... (сигурно съм бутнал раненото му крило), така че сигурно съседката отсреща, която винаги слухти какво става в дома ми, наостря уши.

Изваждам прелетната птица от торбата и я настанявам в един кашон. Листовете ми, които са й служили за постелка, са изцапани с розовата й кръв. Донасям й хляб, но тя не се докосва до него. Какво да я правя? Да я дам ли на съседа, който има волиера? Да я занеса ли на едни приятели, които имат градина? Утре сутринта ще реша.

Птицата остава спокойна през цялата вечер и цялата нощ, но отказва храна и вода.На другата сутрин установявам, че спасената от мен птица е чайка, ципонога. Спасени

сме!Отново тръгвам с торбата си към рекичката, която преминава през Осни и се влива в Оаз.

Пускам птицата в заградената й част, недостъпна за хора. Тя изтичва до Вион и започва да плува; в нейната стихия счупеното й крило вече не я ограничава. Чайката се отдалечава по течението, издавайки този път светкавичен вик на радост.

Във връзка с виковете: може да се помисли, че от залите за изтезания, в които вилнеят вивисекторите, се издига пандемонична какофония. Нищо подобно - просто защото те предварително прерязват гласните струни на жертвите си.

ХерманУтре ще колим прасето! Едно време това изречение даваше сигнала за своего рода

празник, който събираше цялото село: жени и мъже, свещеници и лаици, стари и млади, дори и малките деца, които по такъв начин се привикваха към жестокостта. Обикновено жертвата надаваше пискливи викове, мяташе се, но в края на краищата се предаваше, сякаш знаеше прочутата пословица: „На всяка свиня й идва денят." Тази пословица може да се изтълкува по два начина: в материален смисъл - „Прасетата трябва да се колят в началото на зимата", и във философски смисъл - „На всички е съдено да умрат".

Херман5, героят на тази история, отхвърляше изцяло и двете тълкувания, нямаше никакво желание да умре и оказваше силна съпротива. Той нападаше, събаряше палачите си, надаваше ужасяващи викове и всяваше паника всред зяпачите! Селският площад заприличваше все повече на бикоборска арена.

Изведнъж някой се досети: трябва да се извика Гийом, само той ще може да се справи с него. Гийом беше ратаят, отгледал непокорния осъден на смърт; прасето беше много привързано към него.

Намериха Гийом, обясниха му какво се иска от него и го доведоха по възможно най-бързия начин на театъра на действията. Когато го забеляза, прасето изгрухтя от удоволствие, приближи се до него и го забута със зурла в знак на привързаност. Гийом го успокои с няколко неразбираеми думи, предназначени да предизвикат примирението му.

Фермерът му подаде ножа.- Хайде де, давай! Какво чакаш?Младежът обаче нямаше желание да заколи животното, което му имаше доверие и се

отъркваше в него като домашно куче. Смъртникът бе видял ножа, той разбираше какво го чака; но странно, този път вече не се бореше със същата сила. Отново ратаят, който без съмнение знаеше езика на животните, му заговори благо, призова го да приеме мъченичеството си и

5 Това става по време на Окупацията. По онова време разните Херман и Адолф бяха неизброими всред свинското племе. (Бел. авт.)



прасето, утихнало, прекрати съпротивата си, сякаш приемаше да даде живота си при условие, че му го отнема приятел.

- Хайде, Гийом, побързай! - викаха плетачките. Екзекуторът погали за последен път жертвата си, прошепна й „Прости ми!" и с уверен жест й преряза гръкляна. Тъй като ратаят беше опитен, прасето, изглежда, не страда много. То се строполи на земята, една жена пъхна леген под зеещото му гърло, за да събере кръвта. Нечовеците заръкопляскаха неистово и нададоха човекоядски крясъци.

В сборника си със стихотворения „От утринната до вечерната молитва" Франсис Жам също говори за тази агония:

„Виждаме прасето, което тъпче из тора във фермата и души картофени обелки. То е и смешно, и грозно; никой обаче не може да ме убеди да не потрепервам, когато го колят и от бедния му дебел врат, в който някакъв скот ръга нож, се издига на пресекулки писклив, протяжен вопъл; когато то затваря очи и извива кървавата си зурла, за да помоли за пощада човека, единствения, който има душа и може да бъде милостив."

Само човекът имал душа и можел да бъде милостив? Сигурен ли сте в това, Франсис Жам? И не съжалявате ли за това свое дръзко твърдение там, където сте сега, в обителта на реалното и истината?

Кучето от мемориала „Света Елена"Английският католически писател Греъм Грийн е написал следната глупост: „Животните

не познават отчаянието." За да му отговоря, ще цитирам един велик френски писател: Наполеон.

Вечерта след кървава битка младият Бонапарт, генерал и главнокомандващ на армията в Италия, прекосява бойното поле, от което още не са успели да изнесат ранените, умиращите и убитите. Едно куче, проснато върху тялото на господаря си в опит да го сгрее и съживи, плаче, стене и вие... Двадесет години по-късно заточеникът на Света Елена още чува тази жалба, това оплакване:

„Грееше хубава луна, беше дълбока, самотна нощ. Изведнъж едно куче се измъкна изпод дрехите на един труп, впусна се към нас и почти веднага се върна в убежището си, надавайки вопли на страдание; то облизваше лицето на господаря си и отново се впускаше към нас; едновременно молеше за помощ и зовеше за отмъщение. Било поради настроението ми в момента, било поради мястото, часа и времето, или поради самото деяние, не зная защо точно, но никога нито една гледка от бойните полета, на които съм бил, не ме е впечатлявала до такава степен. Неволно спрях, за да ги погледам. Казвах си: този човек може би има приятели; може би те са в лагера, в ротата му, а той лежи тук, изоставен от всички, освен от кучето си! Какъв урок ни даваше природата чрез едно животно!...

Какво е човекът! И какво е тайнството на неговата душа?! Без вълнение бях заповядал да се водят битки, които трябваше да решат съдбата на армията; очите ми останаха сухи, когато се извършваха маневри, които водеха до гибелта на много измежду нас; а тук се чувствах развълнуван, бях покъртен от воплите и болката на едно куче! Без съмнение в този момент аз не бих останал глух пред молбите на неприятеля; по-лесно ми беше да си представя как Ахил връща тялото на Хектор на ридаещия Приам."

Драпо, Дик и ЛишаОще през Първата световна война кучета-пехотинци са следвали господарите си чак на

бойното поле. Свидетелство за това са два гроба в гробището за кучета и други животни, основано от Маргьорит Дюран в Аниер през 1899 г.:

Драпо 1916-1929 Спътник в боевете

Дик 1915-1929



Тук почива Дик, мой верен спътник във войната, единствен мой приятел. Животът му бе кратък, но би могъл на всеки да служи за поука. Смъртта му ме обрече на неизменна скука.

Това четиристишие ще ни се стори не толкова прозаично, ако възприемаме думата „скука" в смисъла на „празнота", който й дава онази епоха.

Същевременно измежду авторите на такива епитафии могат да се открият истински поети:

Лита 1942-1953Аз дълго имах куче - другарка вярна, смела, малка, светла хрътка с муцунка на газела, с чуплив, копринен косъм, с

гълъбова шия, с очи дълбоки, нежни и по човешки мили. Тя радости и скърби споделяше със мен, в любящия й поглед бе

разум спотаен.Дарлинг и ВариИзмежду всички тези епитафии, в които непрестанно се повтарят думите „вярност",

„любов", „скръб", аз откривам само един, в който се твърди, че животните имат душа и тази душа надживява смъртта в очакване на радостта от новата среща:

На моя малък Дарлинг, за когото мисля непрестанно. 1927-1929

„В негова ръка е душата на всичко живо..." (Йов, 12:10). Това е само довиждане.

Вярно е, че и хората не са в по-добро положение: в гробището „Монпарнас" само една надгробна плоча обявява победата над нищото: „Credo in vitam aeternam."

Преди да напуснем гробището в Аниер, нека хвърлим един поглед към паметника, издигнат на Бари6 от Гран Сен Бернар. Неговата епитафия разказва една драма:

Той спаси живота на четиридесет души и бе убит от четиридесет и първия.

Шеговит АпокалипсисНе всички техни викове обаче са викове на болка: срещал съм и щастливи животни.

Спомням си за един мой познат бриар, който изпълваше сградата с ечащия си лай. Всичко служеше за претекст на тези гръмки звукови проявления: предстояща разходка, позвъняване на търговски представител, пристигане на приятел, тръгване на същия. В последния случай лаят беше недоволен, защото това овчарско куче обича всички негови хора да са около него и приема всяко излизане от апартамента като предателство, като напускане на стадото.

Привързаността му бе извънмерна и грубовата: така в неудържим изблик на любов кучето, което не си знаеше силата, скочи върху господарката си и я събори зле. Обикновено той събаряше по-скоро чиниите, защото опашката му, страховит метроном на неговата радост, бързо помиташе чайните сервизи.

С мисъл за тези събития аз измислих следната перифраза на глава 13 от Апокалипсиса:Третият звяр, който ще се появи

в края на света1. И видях страховит звяр, който идеше от другия край на коридора; и името му бе

„бриар"... име, вписано във Великата книга на кучетата7.2. И нозете му бяха като на мечка, тялото му като на лъв, а главата му като грифон. Той бе

черен като бездната; и му се даде огромна паст, от която излизаха гръмотевични крясъци... И много хора в сградата предадоха Богу дух от страх.

3. Опашката му повличаше една третина от чаените чинийки, една третина от дребните сладки и една третина от чиниите и ги събаряше на пода.

6 За него е сниман филм с Пиер Фресне. (Бел. авт.)7 Наричана още „родословие". (Бел. авт.)



4. И Звярът се хвърли върху Жената и я събори! И тя трябваше да си прави масажи дълго време.

5. И Лъвът8 се впусна на помощ на Жената, вдигна я, грабна един парцал и удари с него Звяра, който избяга и се скри в голямата пещера9, надавайки ужасени стенания.

6. Безчестието на Звяра продължи четиридесет дни, сетне той се разкая за своята несправедливост. И го заведоха при Западната порта10 на Великия Вавилон.

7. И тълпите се поклониха на звяра; и той получи много корони11, но не се възгордя. И тогава Лъвът и Жената, изпълнени с възхищение, се провикнаха: „Кой прилича на този звяр? И кой може да воюва с него?"

VIIГОЛЕМИТЕ ИМ ПЪТЕШЕСТВИЯЖан Ростан установява с обичайната си проницателност: „Тайнството на човешкия род е

скромно в сравнение с огромното тайнство на животните." Измежду огромните тайнства, които ни предлагат животните, тези на прелетните птици и на кучетата и котките, които откриват своите господари, след като са преминали стотици километри, са най-фантастичните, най-дразнещите, най-необяснимите.

Кучетата и котките сякаш се придвижват из земното пространство със същата увереност и същата точност, както птиците в небесното пространство. Тук нюхът им вече не може да им помогне, те сигурно долавят нашите вибрации през огромни разстояния, което обаче не решава проблема и поставя друг, също толкова неразрешим.

Историите, разказани по-долу, които са се случили на хора, на които може да се вярва, в различни епохи и в различни страни, но винаги по един и същ сценарий, са почти невероятни и изтъкват неспособността на нашата философия и нашите богослови да схванат реалността в нейната цялост.

Кротьор (Цапач)12

Името на този пудел било измислено от господаря му, малък чистач на обувки, който работел пред входа на голям парижки хотел. Момчето го било дресирало да цапа с кал обувките на клиентите, за да бъдат те принудени да се възползват от услугите му. Един богат английски турист, който забелязал номера, предложил на момчето петнадесет луидора за кучето му. След много колебания то приело. На другия ден Кротьор отпътувал за Англия.

Животът потекъл мудно за малкия чистач на обувки, чиято работа западала; това обаче не било нищо в сравнение с угризенията, които го терзаели. Как могъл да замени милия си другар, единственото си близко същество за тези петнадесет златни монети, които го отвращавали? Той преживял две адски седмици до деня, в който Кротьор отново се появил и незабавно започнал работа. Дали бил прекосил Ламанша, или не?

ЯнПристигнах в Мец на 5 декември 1984 г., за да изнеса лекция в Младежкия културен дом,

и бях настанен от организатора на тази проява, а и от провидението, в „Отел дьо ла Гар". За човек, който подготвя книга за животните, беше невъзможно да намери по-подходящо място. Във фоайето виждам изложена изрезка от вестник, покрита с целофан, и чета следната смайваща история:

Одисеята на Ян спряна в Бар льо Дюк. Кучето чау-чау е във влака за Париж след обаждане на господарката му.Мец. Ян Мон Фу не е звездата в последния филм за карате, въпреки че без никакво

съмнение е истински актьор. Неговите господари го наричат просто Ян и веднага щом произнесат това име, той пристига, махайки опашката си, накрая с голям пискюл

8 Леон в гръцкия текст. (Бел. авт.)9 Според най-добрите коментатори голямата пещера е масата в трапезарията. (Бел. авт.)10 Западната порта: Версайската врата, край която се провеждаше голяма кучешка изложба. (Бел. авт.)11 Короните символизират многобройните награди, получени от животното на различни кучешки изложби. (Бел.

авт.)12 Тази история е разказана от Дюпон Дьо Немур (1739-1817). (Бел. авт.)



ръждивочервена козина, прорязана от причудливо черно петно. Защото Ян е чау-чау, а шоуто, което направи това чау-чау, заинтригува и разнежи всички приятели на животните.

За да открие младата си господарка, която учи педикюр в Париж, Ян не се поколеба да скочи във влака в Мец, но слезе по принуда в Бар льо Дюк. На перона на гарата в Мец началник-влакът щял да си глътне свирката от изненада, когато при тръгването на експреса от Франкфурт в 14.57 ч. Ян скочил във влака и седнал сам на една седалка. Никой не успял да го накара да напусне перона, където той пристигнал няколко минути преди отпътуването на влака, никой не можел да го доближи във влака, най-вече кондукторът, който за малко не бил „перфориран" от острите му зъби.

Обръщам се към собственика на хотела:- Познавате ли хората, на които се е случило това?- Че как не, това сме аз и дъщеря ми. Колкото до Ян, ей го там, легнал в краката ви.И наистина, за да достигна до изложената статия, трябваше да заобиколя едно огромно

дремещо плюшено мече.- Само не го галете! Той е доста дръпнат и реакциите му са непредвидими!- Драги господине, дръпнатите съществуват само при хората. Те ви нападат

неоснователно, нещо, което животните никога не правят. Да кажем, че Ян е хищник: цветът, козината и главата му го оприличават на лъв.

- Впрочем, той има много общи неща с големите котки. Казват, че чау-чау е куче-котка. Той е мълчалив като котките (лае рядко и само в наложителни случаи), като тях не се поддава на дресировка (понася ударите, презира ги, но ги помни), като тях е изключително чист (предпочита да страда, отколкото да задоволи телесните си нужди на непозволено място).

- Защо се казва Ян?- Защото господинът е китаец. За кучешкия граждански регистър той се казва Сян. Това

означава „слънце". Той е правнук на прочутия Жалу Мон Фу, световен шампион през 1964 г. Само че не произхожда от двойката чау-чау, подарена в началото на миналия век от английския посланик на Уелския принц; тази прословута двойка е за породата чау-чау онова, което са Адам и Ева за човешкия род.

- А сега ми обяснете какво е станало.- Трябва да знаете, че по онова време дъщеря ни Терез, която тогава беше на двадесет

години, учеше педикюр в Париж, на ул. „Лиеж", и всеки уикенд се връщаше в Мец. Беше се създал цял ритуал: жена ми и аз ходехме да я посрещаме на гарата в петък вечер и я изпращахме в понеделник на влака в 6.30 ч. Ян всеки път идваше с нас и огромната гара на Мец вече му беше станала съвсем позната. И така, в сряда вечерта, на 24 септември 1976 г., Терез се обади по телефона, за да ни каже, че по изключение няма да си дойде тази седмица. Била поканена в Дижон да прекара уикенда у приятели. Ян, който разпозна гласа на Терез и по телепатичен път разбра основното в нейното обаждане, беше много обезпокоен от това, което чуваше: „Дижон? Дижон ли? Това пък какво е? Като че ли Париж не стига! Този Париж, за който все говорят, този Париж, който ми я отне, докато тук, в Мец, има всичко, за да бъдем щастливи!"

Буря в главата на едно младо куче - по времето на своя подвиг той е само на две години - а после идва прозрението: „Но всичко е много просто: след като Терез не може да дойде, аз ще отида в Париж. Ще се кача в тези движещи се къщи, наречени влакове, които са построени специално за да довеждат Терез при Ян и Ян при Терез."

В четвъртък, 25 септември 1976 г., рано сутринта г-н Микло установява, че Ян е изчезнал. Като излиза от хотела на зазоряване, чау-чауто оставя всички шансове за себе си: не бива да бъде хванат в момента на тръгването. Именно тук нещата стават смайващи. Ако Ян беше тръгнал за Париж в понеделник, с обичайния влак, с който пътува Терез, дори това би било невероятно. Но г-н Микло, Терез и Ян са се качвали само веднъж във влака в 14.57 ч. за да запишат момичето в училището й.

Кучето предприема своето пътуване в четвъртък, напълно необичаен ден, и в необичаен час. Трябва да се знае също така, че влакът за Париж не се композира в Мец, той пристига от



Франкфурт на Майн в 14.54 ч. и тръгва за Париж в 14.57 ч. Три минути е повече от достатъчно за този пътник без багаж, който скача във вагон 101, без съмнение вагон първа класа, защото е бил сам в купето. Но един служител на железопътното дружество е видял всичко и предупреждава кондуктора. Вашите билети, моля! Само че кучето е решило да брани територията си и се озъбва, и дума не може да става да бъде доближено или още по-малко - свалено от влака. Експресът Франкфурт-Париж тръгва с няколко минути закъснение; ала служителите от гарата на Мец предупреждават тези от гарата на Бар льо Дюк, които на свой ред повикват пожарникарите от града.

Когато влакът влиза в гарата на Бар льо Дюк, настъпва олелия. Отряд от млади и пъргави пожарникари напада вагон 101, където Ян кротко спи.

Този път се развихря истинска битка. Мъжете успяват да сграбчат Ян, който се защищава като китайски дявол, и да го изведат на перона.

Когато Ян вижда как подвижната къща се отдалечава, той полудява от мъка, успява да се отскубне от пазачите си и хуква отчаяно след влака. Пожарникарите се впускат след него; за да им избяга, Ян хуква към града; в продължение на почти час из мирния град бушува уестърн от нов вид. Накрая го хващат с ласо; повикват ветеринарен лекар, който му прави инжекция с успокоително, прибират го в казармата на пожарникарите от Бар льо Дюк, където му дават подслон и храна. Само че, вбесен от неуспеха си и разтърсен от всички тези вълнения, Ян получава чернодробна криза.

През целия ден в четвъртък г-н и г-жа Микло, разстроени също толкова, колкото и кучето им, телефонират навсякъде, обхождат града във всички посоки, но напразно.

Едва в петък сутринта г-н Микло открива в местната преса следната статия:Бягството на един чау-чау към столицатаКаква изненада за служителите на френското железопътно дружество вчера следобед,

когато видяха едно куче порода чау-чау с червеникава козина, което се втурна с всичка сила на перона на гарата в Мец и пъргаво скочи във влака от 14.57 ч. за столицата. Тъй като беше много късно, за да бъде свален този „пътник" без билет, един кондуктор предупреди по телефона гарата в Бар льо Дюк, където влакът трябваше да спре.

Пожарникарите на града от Мьоз дойдоха да „порещнат" кучето-беглец, което, разбира се, отказа да хвърли светлина върху причините за внезапното му отпътуване от Мец. Затова се приканва неговия собственик да дойде да си го прибере от казармата на пожарникарите в Бар лъоДюк.

Г-н Микло се втурва към телефона, скача в колата си и отпрашва към Бар льо Дюк. Благодари на пожарникарите за тяхната ефективност и освобождава Ян, който скача в ръцете му.

Ала радостта от срещата не е пълна! Трябва да минат още осем дни до завръщането на хубавата Терез, заради която той е предприел героичната си и безумна постъпка.

Междувременно Ян си е спечелил известност: неговата епопея излиза от границите на Лотарингия и заема почетно място в „Теле Люксанбур", „Франс Соар" и „Франс Диманш"... Мароко и Южна Америка проявяват интерес към подвига на кучето, което е успяло да се качи в правилния влак на огромната гара на един областен център и важен железопътен възел.

Само Китай, където неговите прародители продължават да пазят джонките, да ходят на лов за самури, да теглят кораби и малки колички... и дори да служат за храна, само Китай сякаш не забелязваше доблестта на прочутото си дете. Но, както е казал Конфуций (или някой друг): Никой не е пророк в отечеството си...13

КанталПрез 1983 г. кучетата взимат международни експресни влакове; в славното начало на века

са се задоволявали с файтони.Поетът Жан Ришпен, който е изживял период на слава в края на миналия и началото на

нашия век, бил изгубил Кантал всред Париж и се окайвал, убеден, че куче, отгледано в града, никога няма да може да открие следата му.

13 „Истина ви казвам: никой пророк не е приет в отечеството си." (Лука 4:24). (Бел. прев.)



Ала няколко дни по-късно кучето се появило пред него, радостно и подскачащо, заедно с кочияш на файтон, който му дал следното обяснение: „Карах много бавно с надеждата да привлека някой клиент. Изведнъж това куче скочи на капрата. Скимтейки, то протегна шия и завря под носа ми плочката на нашийника си. Аз трябваше само да прочета името и адреса ви... и ето ни тук! Нямаше нищо трудно!"

Фокстериерът на ПобедителяМалкият фокстериер на Клемансо правел редовно това, което Кантал сторил само веднъж.

Тъй като много обичал да забягва, той се впускал в дълги експедиции из Париж. Когато се почувствал изморен, той скачал в някой файтон на стоянка, показвал нашийника си на кочияша и чакал да го закарат на ул. „Франклин", където Тигърът с мърморене плащал сметката на файтона.

ХекторГоспода кучетата непрекъснато ни изненадват: едно взело влак, друго - файтон. Хектор, за

когото сега ще разкажем, взел кораб, за да прекоси Тихия океан.Като се качвал във Ванкувър на кораб за Йокохама, Вилем Манте забелязал, че териерът

му Хектор е изчезнал. Останал до последния момент на кея да го чака, но после трябвало да се качи на борда.

Няколко минути по-късно ужасеният, запъхтян Хектор се появил и обходил кея в галоп в търсене на господаря си. Той прегледал различните отплаващи кораби. Шмугнал се в един товарен кораб, „Хенли", който се готвел да вдигне котва също за Йокохама. В трескавите минути около качването на борда никой не обърнал внимание на кучето, то се скрило един Бог знае къде и се появило едва когато корабът бил в открито море. Моряците приели добре нелегалния пътник, който с интелигентността и приветливостта си скоро се превърнал в талисман на „Хенли". Добре хранен и обичан, Хектор е можел да се установи в този нов живот и да забрави Вилем Манте, имал смелостта (нека наречем това „смелост") да замине и да го изостави.

Деветнадесет дни по-късно корабът „Хенли", в който той се бил промъкнал, разтоварвал товара си, когато един параход влязъл в пристанището на Йокохама. От него слезли няколко пътника и няколко членове на екипажа, настанили се в един сампан, който ги очаквал, и отплавали към кея. Хектор, който знаел, че господарят му е в него, вече не можел да стои на място от радост, лаел, треперел, потръпвал, надавал онези изписквания, които издават кучетата, когато изпитват върховно вълнение, скочил във водата, заплувал към платнохода и смаяният му господар бил този, който го изтеглил на борда му.

Тази истинска история е разказана от Пеги Мейсън в британското месечно издание „Two Worlds" („Два свята"). Приключението на Хектор е още по-невероятно от това на Ян, който за разлика от него познавал гарата в Мец. Как изгубеният във Ванкувър Хектор се досетил веднага да изтича към пристанището, вместо да се скита из града? Как разбрал, че господарят му е отплавал и че е безсмислено да го чака на кея или да се върне в хотела, където били отседнали за известно време? Как избрал измежду всички заминаващи кораби именно онзи, който щял да се насочи към Йокохама? Как след пристигането си в това пристанище узнал, че неговият господар е на борда на сампана, който превозва пътниците между парахода и кея?

Склонен съм да виждам отговора на последния въпрос на стр. 141 на книгата „Науката на душата", тази фундаментална книга, към която се връщаме неизменно: „Способността за свръхнормално познание - пише Андре Дюма - не представлява изключителен прерогатив на човешкия вид; известен брой досега твърде пренебрегвани факти доказват, че тя съществува и у животните."

Едмон Дарокур привежда подобен пример, наблюдаван при едно куче („Ла Депеш Дофиноаз", 4 септември 1938 г.).

„През летните месеци, когато пребивавахме в самия край на едно малко бретонско островче, се случваше да ме повикат в Париж по служба. Когато наближаваше денят на завръщането ми, жена ми съобщаваше на кучето: „Твоят господар се връща."Радост и нетърпение. Изминават се пет километра пеш до Пор-Кло, където ще пристигна; дамата и



кучето тръгват заедно да ме посрещнат. И накрая, ето го вълнолома, който навлиза в морето; от другата страна, на около три километра, друг такъв вълнолом се свързва с континента: това е кеят. Преминаването става с четири или пет моторни лодки. Могат да се забележат движенията им, когато те се откъсват от брега. Кучето дебне, неподвижно и вдървено, със свъсени вежди и изправени уши. Една, втора моторни лодки, в които бих могъл да съм и аз, привличат неговия интерес само в момента на тръгването си: аз не съм в тях, то го знае. Изведнъж кучето заскимтява, квичи и размахва опашка, тегли каишката си, трябва да бъде удържано със сила, за да не скочи във водата и да заплува към миниатюрната черна точица - лодката, в която се намирам! Тъй като аз наистина съм там, а само той знае това!"

ПакитоЖивотните знаят много неща. Как кучето на Маргарита Хулиани е разбрало, че

господарката му е избягала в Италия? Как е успяло да премине от Сарагоса до Болоня? И как е могло да открие в този голям град двореца Мингети?

Марко Мингети (1818-1886), икономист и държавник, изиграл важна политическа роля в Италия на XIX век, обичал да напомня, че е роден от един невероятен любовен роман. Родителите му се запознали по време на обсадата на Сарагоса, където и двете страни проявили и доблест, и жестокост.

Тази обсада, започнала през август 1808 г. и вдигната поради капитулацията на Байлен, отново продължила през декември същата година от френските войски на маршал Лан. Те наброявали 18 000 души срещу 40 000 испанци, към които се били присъединили и 100 000 жители от околностите, дошли като подкрепление. Накрая градът бил превзет, но на каква цена! Обсадените били барикадирали улиците и укрепили къщите; трябвало да ги превземат една по една.

В разгара на военните действия бащата на Марко Мингети, офицер от италианския легион от Великата армия, бил тежко ранен. За него се грижела Маргарита Хулиани, девойка от почтено буржоазно семейство; той се влюбил в хубавата болногледачка, която скоро отвърнала на чувствата му. Двамата млади решили да се оженят и лейтенант Мингети отишъл да поиска ръката на девойката от сеньор Хулиани, който категорично отказал да даде дъщеря си на човек, вдигнал оръжие срещу Испания; напразно Маргарита му обяснявала, че той не е французин, а италианец: нищо не помагало.

Маргарита се престорила, че се покорява, твърдо решена да избяга с любимия си. В нощта на бягството тя грижливо затворила кученцето си Пакито, за да не би да я последва. После двамата се прикрили в санитарните обози на френската армия, които се движели към Перпинян. Когато пристигнали на френско-испанската граница, беглеците взели дилижанса за Марсилия. Оттам отпътували за Ница, която вече била френска, после за Савона, Генуа, Модена.

След безкрайно пътуване, по време на което прекосили и Апенините, двамата пристигнали в Болоня, където родителите на Мингети, богати търговци, ги посрещнали сърдечно и ги настанили богато.

Отдадени изцяло на щастието си, продължаващо вече година, младите съпрузи тъкмо обядвали един ден, когато чули драскане по долната част на входната врата. Един прислужник отишъл да отвори и на прага се появило едно жалко куче, скимтящо, задъхано, покрито с кал и прах. То се довлякло до Маргарита, сложило глава на коленете й и припаднало безчувствено.

Изтощението му било безвъзвратно: любящите грижи на Маргарита не успели да го изцерят. Героичният Пакито починал няколко дни по-късно.

БаронМаркиз дьо Фалтанс, аташе към посолството в Москва, бил в Париж и отишъл да посети

своя приятел Виктор Юго. Кучето на поета, пудел на име Барон, което присъствало на срещата им, изразило нееднократно пред маркиза своите приятелски чувства.

- Завиждам ви - казал той, - че имате такова красиво и мило куче.- Ако Барон ви харесва, вземете го, подарявам ви го.- Наистина ли? Сериозно ли говорите?- Повтарям ви, че ви го подарявам.



Изпълнен с благодарност, г-н дьо Фалтанс си тръгнал, отвеждайки Барон, който го последвал, без да се противи.

Осем дни по-късно дипломатът заедно с кучето отпътувал към Германия, Полша и Русия.Всъщност Виктор Юго бил много доволен, че се отървал от Барон, чиято преданост го

дразнела. Пуделът искал да го следва навсякъде, а имало места, в които великият любовник не искал да го следват. Обаче нюхът на Барон му позволявал да открие господаря си и там, където той искал да остане инкогнито.

Няколко месеца нямало никакви вести от Русия. После един ден маркиз дьо Фалтанс извънредно притеснен писал на Юго, че кучето изчезнало. Всички издирвания били напразни и той заключил, че някой му го е откраднал.

Изминали месеци...Една нощ прислужницата на поета била разбудена от скимтене, идващо отвън. Тя станала,

слязла долу и доближила входната врата.- Кой е?Последвало ново жално скимтене; тя познала гласа на Барон. Отворила вратата и в ръцете

й скочило едно изпосталяло куче с окървавени лапи.- Но това е Барон, нашият Барон!Тя хукнала нагоре по стълбите и събудила господаря си:- Господине, господине, Барон се върна!- Стига, момиче, вие сте луда! Знаете ли колко е часът?- Не, господине, само зная, че Барон е тук!И тя му показала през отворената врата полумъртвия от глад, умора и вълнение пудел.Поетът бил силно развълнуван от радост, но и от угризения. На другия ден той писал до

маркиз дьо Фалтанс, че вече не може да се раздели с Барон, който му е дал такова невероятно доказателство за преданост. Дали е мислел за него поетът, когато е написал: „Кучето е добродетелта, която, тъй като не успяла да се превърне в човек, се е превърнала в животно?"

Пуделът имал повече късмет от Пакито и под топлите грижи на прислужницата възвърнал здравето си и проживял още седем щастливи години.

ЛампоНезависимо дали са извършвали големите си пътувания, за които разказахме, с кола, влак,

кораб или пеш, кучетата винаги са имали ясна цел: да открият изгубения си господар. Ето обаче историята за едно куче, което от авантюристичен дух бягало от дома си, в който се чувствало отлично. То взимало влака не по задължение, а за чисто удоволствие: така да се каже, „изкуство за самото изкуство".

Елвио Барлетани, служител в италианските железници, работещ на гара Кампилия Маритима, разказва в книгата си „Лампо, пътуващото куче" как въпросният Лампо се шмугвал в заминаващите влакове, за да отпътува надалеч. Така той пътувал из целия полуостров, като използвал железопътните връзки и се криел от кондукторите. Те великодушно си затваряли очите и можели да съобщят за присъствието му в най-отдалечените гари от Кампилия, където той винаги се връщал. За разлика от всички животни, за чиито приключения разказвах, той се връщал в отлична форма, нито изморен, нито изгладнял, тъй като винаги откривал някой съчувстващ му пътник, който поделял с него храната си.

О, какъв хубав кучешки живот, la bella vita in verita И колко е отивало на това куче името Лампо, означаващо „мълния"! Пресата, радиото и най-вече телевизията се заинтересували от подвига, от героя и от неговия стопанин. Но Лампо предпочитал самотните си забежки из цяла Италия пред шумните прояви на славата.

Омаята на влаковете...Котките не остават по-назад и техните постижения са още по-смайващи, като се има

предвид, че те не обичат да вървят много и не са устроени за дълго ходене, докато кучетата умират за разходки и надбягвания.

Котката повече от всяко друго животно е жертва на клеветата: приписват й чисто човешки пороци като безразличие, лицемерие, лакомия, неблагодарност, егоизъм, жестокост, двуличие.



„Котката е предател" - заявява речникът „Пти Ларус", за да илюстрира значението на думата „предател". В оракула, създаден и нарисуван към 1845 г. от ясновидеца Едмон, карта № 11, означаваща предателство, представя ужасяваща котка с изкривена в гримаса муцуна. В рисуваните филми котката винаги е представена като измамник или тъпак.

От векове се повтаря все едно и също: котката мисли само за собственото си удобство, котката се привързва към дома, а не към господаря си. Ето няколко факта, които ще ни помогнат да преодолеем тези клишета.

МаоГосподарят на Мао, прекрасен черен ангорски котарак, трябвало да напусне Вердюн и да

заживее в Монлюсон. Хаосът при преместването се оказал непреодолимо изпитание за Мао. Той отишъл да се скрие неизвестно къде. В момента на окончателното отпътуване никой не можел да го намери. Трябвало да се примирят и да заминат без него.

Шест месеца по-късно черният ангорски котарак се появил в новата къща на господаря си. Той бил в по-добро състояние от Пакито и оживял след премеждието си.

МинушетИзвестно е, че котките не могат да търпят всичко онова, което нарушава уютния декор, в

който живеят, и така скъпите им привички. В случая с Минушет, мила раирана котка, такова събитие било заминаването на почивка... А животните си имат основателни причини да мразят ваканциите.

Едно семейство от Бурж: г-н А., жена му и осемгодишното им момче, прекарали един месец през лятото в къмпинг, разположен в Сен Жорж дьо Дидон близо до Роян. Те взели и Минушет, която с ужас откривала шума, тълпите, транзисторите, пакостливите хлапета и най-вече кучетата.

На 15 юли, денят, в който трябвало да се връщат в Бурж, Минушет била неоткриваема. Били предприети безрезултатни претърсвания. Въпреки молбите и сълзите на момчето, наложило се да тръгнат без нея.

Три месеца по-късно, почти в същия ден, една съседка съобщила на г-жа А., че пред къщата им стои малка раирана котка, която не дава на никой да я доближи; животинчето било изтощено и много уплашено. Веднага щом г-жа А. се появила, котката се сгушила в нея. Това била Минушет, Минушет с оредяла козина, изтъркани нокти и разкървавени възглавнички на лапките. Тя последвала г-жа А. у дома й, веднага отишла в стаята на момчето и се настанила върху завивката на леглото му, за да го дочака да се върне.

Всичко отново било както преди и хубавият живот отново щял да продължи край малкия й приятел, в спокойна и сърдечна атмосфера. Снимката, която сега гледам, е хванала двамата в игра, и аз съм удивен от мъдростта на Минушет. Толкова много загадъчна мъдрост има в големите й ведри очи и красивата й муцунка!

ШугърНаистина над преместванията тегне мрачна орис: след приключенията на Мао и Минушет,

ето и тези на Шугър, американски персийски котарак, чиито господари напуснали Каролина и отпътували за Оклахома, щат, разположен на север от Тексас.

След няколко часа път с кола те установили, че Шугър вече не е на задната седалка. Защо е скочил през оставения отворен прозорец?

Те продължили пътя си към Оклахома, като прекосили последователно Аризона, Ню Мексико и северен Тексас.

Четиринадесет месеца по-късно един котарак скочил през прозореца на кухнята на рамото на домакинята, която разпознала Шугър. Като го погалила, усетила изпъкващите кости при тазобедрените стави.

Котаракът бил преминал около две хиляди и петстотин километра. За разлика от Минушет този едър хищник бил в добра форма, тъй като през цялото това време се прехранвал с лов и кражби.

Амадо



Измежду тези американски рекорди за разстояние постижението на котката Амадо, преминала едва двадесет и пет километра, може да изглежда незначително. Само че Амадо била сляпа.

Ето един случай, съобщен от марсилското Дружество за защита на животните: една стара селянка смятала, че скоро ще умре, и затова поверила сляпата си котка на една своя приятелка, живееща на двадесет и пет километра разстояние, на другия бряг на Рона. Тя била сигурна, че жената ще се грижи много за котката, и нейното доверие било оправдано.

Петнадесет дни по-късно обаче селянката чула скимтене пред вратата си. Отворила и видяла котката: жалка, със зацапана козина и окървавени лапки. Била измършавяла ужасно. Как е могла да се храни в продължение на две седмици сляпата? Как е намерила пътя си през обраслите с храсталаци хълмове? Как е преминала Рона? В продължение на двадесет километра по течението на реката има само един мост.

Това били все въпроси без отговор. Единствено ясно било, че сляпата котка предпочела пред новия си дом, където я гледали добре, старата селянка, на която дала това невероятно доказателство за привързаността си.

Как могат да се обяснят тези огромни разстояния, изминавани от животните? Изглежда, че те имат способността да се ориентират всред безбройните магнитни полета и в полето от вълни, които съществуват в пространството.

МикетЛюбопитен факт, разказан от „Уест Франс" през 1988 г.: при пътна катастрофа на едно

шосе в Нормандия семейство получило тежки наранявания. В колата им имало и два малки йоркширски териера; единият бил убит, а другият изчезнал. Шофьорът и съпругата му били пренесени в безсъзнание в болницата на Алансон. След известно време един болногледач забелязал в градината на болницата малко животинче, което помислил за заек. Това била Микет, женският йоркширски териер, който пристигнал в болницата самостоятелно. Дори и да се беше върнала в дома на господарите си, това вече би било забележително. Как обаче е открила следата им в място, където никога не е била?

Всички живи същества изпускат лъчение, което образува тяхната лична сфера. И от животните, както от нас, се излъчва сфера на вибрации. Когато се изгубят, те долавят от разстояние тези вибрации, които ние постоянно излъчваме, и ни откриват по този начин.

Сведенборг казва за тях, че са живи компаси, и пише в своя Diarium:„В природата съществуват напълно непознати за човека сфери, които обаче направляват животните."

Разбира се, става въпрос за духовни сфери и е твърде възможно някои от техните обитатели, трогнати от мъката на изгубените животни, да идват и да ги насочват в пътя им.

VIIIИ ТЯХНАТА СМЪРТНай-старият разказ за смъртта на животно в западноевропейската литература се открива у

древния (и все така актуален) Омир, в песен ХУН на неговата „Одисея".АргосОбстоятелствата около завръщането на Одисей са добре известни: след двадесетгодишно

отсъствие той отново се появява в царството си Итака. Предрешил се е като просяк, за да изпита околните, и никой не го разпознава: нито слугите му, нито сина му, дори и жена му. Само едно куче, което той някога сам е отгледал, преди да замине за Троянската война, го разпознава по гласа му.

Аргос е много старо куче, вдървено, болно, агонизиращо, но запазило искрица живот до завръщането на господаря си, на което винаги се е надявало. Не може вече да стане, за да го посрещне; то потупва отдалеч с опашка и очите на Одисей, видели толкова много страховити гледки, се изпълват със състрадание.

„С тези слова Одисей, богоравният страдник, отвърна: „Всичко разбирам и виждам, това са и моите мисли. По-добре пръв да отидеш самичък. Аз тук ще остана.



Схватки и удари разни изпитвал съм често в живота.Дух упорит притежавам, защото безкрайно съм страдали по вълни, и по битки, че нека и туй ми се случи.Само стомахът ни празен не може да бъде залъган.Този проклетник донася на смъртните много неволи.Заради него строят якобордните кораби бързи,върху морето пустинно да плават за зло на вразите."Ето такива слова размениха си те помежду си.Кучето Аргос, което лежеше наблизо, ги чу ивдигна глава, и наостри уши. Одисеево беше.Сам Одисеи го отхрани, но плувна за Троя на поход,без ни веднъж да го вземе на лов. Преди време ловцитегонеха с него и зайци, и диви кози, и елени.Занемарено без своя стопанин, лежеше тогавато върху купища тор от говеда и мулета, струпанблизо до входната порта, оттам да го вдигнат слугитеи да подсилят имота просторен на. своя стопанин.Тъй си лежеше там Аргос, досаждай от кърлежи кучи.Псето едва-що усети героя до себе си близо,двете уши си отпусна и почна да маха с опашка,но не можа да прилази безсилно до своя стопанин.Той настрани се обърна, сълза от очите отрони -лесно я скри от Евмей, и така се обърна към него:„ Чудно, Евмее, че псето лежи върху купище торно.То е красиво в снагата, но все пак не мога да знаядали и пъргавина отговаря на тази му стойка,или е псе като тези, които обхождат софритеи за разкош ги държат в домовете си знатните хора."С тези слова ти, свинарю божествен Евмее, отвърна:„Псето е на господаря, загинал далеч от родина.То ако беше пред тебе по вид и привички, каквототук Одисеи го остави, преди да отплава за Троя,щеше завчас да му видиш и силата, и бързината!То не пропускаше никак из глухите горски усоидивеч, по него щом хукне, и душеше дири отлично.Зле е сега. Господарят загина далеч от родина,а пък нехайни жените съвсем не се грижат за него.Робът е с нрав немарлив. Не усеща ли власт на стопанин,няма у него каква да е воля за труд и за дело.Ех, половината доблест оставя у смъртните хорадалекозрящият Зевс, щом им прати деня на робия."Рече така и се вмъкна в уютния дом и направов залата влезе, където седяха женихите знатни.Аргос пък беше застигнат от черната, смъртнатаучаст, щом подир двайсет години отново съзря Одисея"(Песен XVII, 280-327).14

Дъщерята на нощта Кер (смъртната участ), която често объркват с парката Атропос, е тази, която прерязва нишката на животите, били те човешки или животински. Кер, която олицетворява съдбата и абсолютната необходимост на смъртта, идва да вземе кучето Аргос по същия начин, както по-късно ще дойде за героя Одисеи. Гръко-латинската древност още не е

14 Превод от старогръцки Георги Батаклиев. Изд. „Народна култура", София 1981 г. (Бел. прев.)



поставила между човешкото царство и онова, което го предхожда, непреодолимата преграда, която издига по-късно християнството; за нея е нормално една богиня да иде да затвори очите на едно куче.

Смъртта на вълкаЗа хората, които познават света на кучетата, краят на Аргос, издъхнал от радост, такъв,

какъвто го предава Омир, има всички отличителни черти на нещо видяно. Друг един поет разказва в своя „Дневник" за края на едно диво животно, който също е нещо видяно.

„В Тронше се научих от баща си да стрелям с пушка, да гледам и да харесвам ловците и лова."

Алфред дьо Вини обичал лова до деня, в който погледът му се срещнал с погледа на току-що простреляния от него вълк. Колко много ловци са се отказали от жестокия си спорт, след като някоя сърна с чиста муцунка ги е погледнала право в очите!

Той се чувствал изпълнен със срам и угризения, задето разрушил част от невинната красота на света; отново виждал двете вълчета, които играели беззвучно под лунната светлина всред изтравничетата, край родителите си, които този път не били нащрек.

Вълкът обаче забелязва ловците: четирима са ги обкръжили, него и семейството му; пътят му за бягство е отрязан, той е разбрал, че са загубени, и тръгва към неприятеля, жертва себе си, за да спаси малките и женската.

„Тогава той захапа в пламтящата си паст пулсиращото гърло на най-дръзкото куче, стисна здраво зъби и не ги отпусна въпреки нашите куршуми, които го пронизваха, въпреки острите ни ножове, които се кръстосваха и мушкаха в корема, му, чак докато удушеното куче, мъртво много преди него, се свлече в нозете му. Тогава вълкът го пусна и ни погледна. Ножовете бяха забити в хълбока му чак до дръжките и го приковаваха към земята, облян в кръв; пушките ни го заобикаляха в зловещ полукръг. Той ни погледна още веднъж, после се отпусна, облиза кръвта, потекла по муцуната му, и без да пожелае да узнае как е загинал, притвори големите си очи и умря, без да издаде дори звук.

Ако не бяха двете вълчета, красивата, скръбна вдовица нямаше да го остави сам да понесе голямото изпитание; ала неин дълг беше да ги спаси, за да може да ги научи как да издържат на глад.

Уви - помислих си - въпреки високопарното име „човеци", колко ме е срам от нас самите, слабоумни хора! Само вие, велики животни, знаете как трябва да се напуска животът и всичките му злочестини! Ако погледнем какво сме били на земята и какво оставяме след себе си, то само мълчанието е велико; всичко останало е слабост... 0, диви пътнико, аз те разбрах добре и последният ти поглед ме прониза право в сърцето! Той сякаш казваше: Ако можеш, направи така, че душата ти, прилежна и вглъбена, да се издигне до онази степен на стоическа гордост, на която се въздигнах аз веднага след раждането си в горите. Да стенеш, да плачеш и да молиш е проява на малодушие. Изпълнявай пламенно дългата си и тежка задача по пътя, по който те е насочила съдбата; после страдай и умри безмълвно, също като мен."

Дълго след този случай поетът си спомнял за погледа, който го преследва. Когато се оттеглил в Шарант, в имението си Мен Жиро, където живеел като самотник, Вини посветил на убития от него вълк това великолепно стихотворение.

Той отдавал изключително голямо значение на тези стихове, сътворени от него с цената на истинско страдание. През ноември 1843 г. писал в писмото си до маркиз Дьо ла Гранж: „Толкова много неща ме потискат, без да ги изказвам никога! Сърцето ми се облива в кръв, когато пиша неща като „Смъртта на вълка"15.

Друг един велик ловец пред Всевишния, Мопасан, неведнъж изразява угризенията си в своите „Новели". Една от тях се нарича „Любов" и в нея се разказва за птици.

И сърцето ми се облива в кръв, докато преписвам тук прекрасните редове, които следват...Смъртта на патиците

15 Стоицизмът на вълка е впечатлил още Бюфон, който също така се възхищавал от дивашката му смелост: „Когато го довършват, като го пребиват с тояги, той не квичи като куче; той е по-твърд, по-нечувствителен..." (Бел. авт.)



„Светлина блесна в нощта. Карл току-що беше стрелял; и двете кучета се втурнаха.Тогава всяка минута ту той, ту аз се прицелвахме живо, щом над тръстиките се

появеше сянката на някое хвърчащо ято. А Пиеро и Плонжон, задъхани и радостни, ни донасяха окървавените животни, чиито очи понякога още ни гледаха."

Все този поглед на животните, който ни отправя обвинение пред Бога!"Денят беше дошъл, ясен, синкав ден, слънцето изгряваше далеч в равнината и ние

мислехме да си отиваме, когато две птици с изпънати шии и обтегнати криле се плъзнаха бързо над главите ни. Стрелях. Едната от тях падна почти в краката ми. Беше патица със сребрист корем. Тогава в пространството над мен изкряска глас, птичи глас. Това беше къса, повтаряща се сърцераздирателна жалба; и птицата, малката пощадена птица започна да се вие в небесната синевина над нас, гледайки своята мъртва другарка, която държах в ръце.

Карл, на колене, с пушка на рамото, с пламтящ поглед, дебнеше птицата, като чакаше да дойде достатъчно близо.

- Ти си убил женската - каза той, - мъжката няма да си отиде.И наистина, тя не си отиваше; продължаваше да се вие и да плаче около нас.Никога стенание от болка не е разкъсвало сърцето ми така, както отчаяния зов, както

жалния упрек на тази нещастна птица, загубена в пространството.Понякога тя избягваше под заплахата на пушката, която следеше летенето и;

изглеждаше готова да продължи своя път, съвсем сама в небесата. Но като не можеше да се реши, връщаше се скоро да търси женската.

- Остави я на земята - каза ми Карл, - другата ще се приближи веднага.И наистина птицата приближаваше, безгрижна пред опасността, полудяла от своята

животинска любов към другата птица, която бях убил.Карл стреля; като че ли прерязаха някаква връв, на която беше окачена птицата. Видях

как нещо черно пада; чух в тръстиката шума от падането. И Пиеро ми я донесе.Поставих двете птици, изстинали вече, в една и съща мрежа... и през деня заминах за

Париж."16

Цялото това отчаяние и цялата тази любов, този протест срещу човешката жестокост, сега са само къс месо!

Смъртта на кайрите17

В горния разказ на Мопасан ставаше дума за брачна любов; ето сега в „Скалата на кайрите" един урок по майчина любов и стоицизъм, предаден от изключителните животни.

„Кайрата е рядко срещана прелетна птица със странни привички. Тя живее през почти цялата година около Нюфаундленд, островите Сен Пиер и Микелон; През размножителния период обаче ято от прелитащи кайри прекосява океана и всяка година идва да снася яйца и да ги мъти на едно и също място, на Скалата на кайрите близо до Етрета. Само там се срещат, никъде другаде. Те открай време идват там, открай време ловците ги стрелят, но те се връщат отново; ще се връщат винаги. Щом малките отраснат, кайрите отново отлитат и изчезват за цяла година.

Защо никога не отиват другаде, защо не си изберат някое друго място по дългата бяла стръмна и еднообразна скала, която се простира от Па дьо Кале до Хавър? Коя сила, кой непобедим инстинкт, кой извечен навик кара тези птици да се връщат все по тези места? Дали някогашен пръв полет, а може би някоя буря е запратила техните бащи на тази скала? И защо синовете, внуците, всички потомци на първите винаги се връщат на нея?

Те не са многобройни; най-много стотина."А колко са един век по-късно? Аз питам.„Небето изсветля; мракът се разнасяше; брегът още е обвит в мараня, големият бял

бряг, изправен като стена.

16 Превод Ганчо Печиков. (Бел. прев.)17 Кайра - птица, родствена с пингвините. (Бел. прев.)



Прекосяваме Ман Порт, огромен свод, под който може да мине кораб; отминаваме нос Куртин, ето и долчинката Антифер, едноименният нос; изведнъж забелязваме плаж, на който са накацали стотици чайки. Тук е Скалата на кайрите.

Тя представлява просто една издатина на стръмния бряг; от тесните каменни корнизи се подават глави на птици, които гледат лодките.

Те са там, застинали в неподвижно очакване, без да се решат да отлетят. Някои от тях, кацнали на скалните издатини, сякаш са седнали на задниците си, изправени подобно на бутилки, защото крачката им са толкова къси, че когато вървят, те сякаш се плъзгат на колелца; а тъй като не могат да се засилят, за да излетят, трябва да се хвърлят надолу като камъни и да паднат почти до хората, които ги дебнат.

Те знаят за своята слабост и за опасностите, на които тя ги излага, и не могат да се решат достатъчно бързо да избягат.

Но моряците започват да крещят, да удрят по бордовете с дървени клинове и уплашените птици се хвърлят една по една в бездната и падат чак до вълните; после с често пляскане на крилете отлитат, отлитат и изчезват в далечината, освен когато дъжд от олово не ги събори във водата.

В продължение на един час ги обстрелват по този начин, като ги принуждават да бягат една след друга; понякога мътещите в гнездата женски не отлитат и в тях се забиват един след друг заряди олово, които впръскват белите им пера с капчици розова кръв, докато кайрата умира, без да е изоставила яйцата си".

Същата розова кръв, обагрила моите листове, на които бях писал за всеобщото животинско страдание.

След анонимните животни, убити от ловци, след всички тези погледи, осъдили своите палачи, преди да изгаснат, ето няколко различни случая, които биха могли да бъдат събрани под заглавието: „Ще ти бъдем верни до смъртта ти (и отвъд смъртта ти)".

Кучето на Тит СабинВъв връзка с кучетата, очакващи невъзможното завръщане на господарите си, си спомням

един разказан от Тацит случай. Дни наред едно малко куче стои на пост пред вратата на затвора, където е хвърлен господарят му Тит Сабин, замесен в заговор срещу Тиберий.

Накрая тежките порти се отварят: появяват се роби, които носят осакатения труп на Тит Сабин. Те го хвърлят на стълбището на позора, голямо стълбище с двоен парапет, на което били излагани телата на изтезаваните. За техните семейства това било извор на допълнителна скръб, тъй като по този начин телата били изложени на поругание от тълпата.

Останало само с мъртвеца, кученцето иска да го съживи, облизва лицето му, безбройните му рани и ляга върху него, мислейки, че ще го стопли. Един минувач го съжалява и му подхвърля къшей хляб; кучето го захапва, но не го изяжда (въпреки че е гладно), а го напъхва в устата на мъртвеца, с надеждата, че така ще го събуди за живот. В продължение на часове животното вие на умряло, отчаяно, че усилията му се оказват безплодни.

Робите обаче се завръщат: телата не трябва да бъдат оставени върху зловещото стълбище до разлагането им; обикновено след известно време идват да ги вдигнат и да ги изхвърлят в Тибър. Мъжете вдигат тялото и тръгват към реката; кучето подтичва след жалкото шествие. От моста „Емилиус" те хвърлят във водата онова, което е останало от Тит Сабин. Кучето незабавно скача във водата и се опитва да го извади от течението и да го завлече на брега.

Зяпачите, насъбрали се на моста, виждат как малкото животинче трепери, задъхва се и яростно се бори, за да спаси онзи, който вече не може да бъде спасен, докато накрая, изтощено изчезва заедно с него във вълните.

Ето още два случая, станали в по-близко до нас време, през 50-те години на нашия век; действието на единия се развива в Италия, а на другия - в Гвиана, тогава още френска.

В малко градче на италианския полуостров едно куче отивало всеки ден в един и същи час до спирката на междуградския автобус, с безнадеждната надежда, че ще види как от него слиза господарят му... убит през Втората световна война. Това продължило десетина години.

Този случай е бил разказан във всички тогавашни вестници.



Кучето от КонакриКучето от Конакри посрещало кораби. Не се знаят нито неговото име, нито името на

господаря му, който след изтичането на договора си го изоставил и се върнал във Франция. От този ден кучето вече не напускало пристанището, където скоро станало доста известно. И то като италианския си събрат живеело от човешкото милосърдие, и то като него прекарало годините, които му оставали да живее, в очакване на завръщането на неблагодарника.

Веднага щом съобщели за пристигането на параход или товарен кораб, то дотичвало и го поздравявало с лай. След известно време заставало до стълбичката, по която слизали пътниците, потръпващо от нетърпение и радост, която скоро угасвала, и душело един по един всички пътници, впервало в тях разтревожения си поглед, убедено, че най-накрая ще види онзи, който го бил предал и на който то вече било простило.

Птицата на Лорънс АрабскиПонякога смъртта им е тайнствено обвързана с нашата, най-малкото като знамение. В

„Лорънс Арабски или сломената мечта" Беноа-Мешен, цитирайки Роналд Сторс и неговата книга „Насоки", разказва този изненадващ факт: „През трите последни седмици от живота му всеки ден една птица пърхаше пред прозореца му и удряше непрекъснато с клюн по стъклата. Когато Лорънс се преместваше и отиваше до друг прозорец, птицата го следваше и отново започваше да чука по стъклото. Древните без съмнение биха видели в това знамение. Странната настойчивост на птицата го дразнеше толкова явно, че една сутрин един от приятелите му се възползва от това, че Лорънс беше излязъл, взе една карабина и я застреля. В същия час Лорънс намери смъртта си в мотоциклетна катастрофа."

Катастрофата станала на 13 май 1935 г.: английският офицер направил рязък завой, за да избегне двама велосипедисти. Той бил изхвърлен напред от машината и разбил главата си в камъните на пътя. Изпаднал в кома и починал шест дни по-късно, без да се върне в съзнание. Бил само на четиридесет и пет години.

Невъзможно е да се открие причинно-следствена връзка между отвратителното деяние на неговия приятел и смъртта на Лорънс, очевидно невинен в това престъпление, тъй като приятелят му изчакал той да излезе, за да го извърши. Това сигурно е било знамение или предупреждение, което някой дух-покровител на Лорънс се мъчел да му предаде чрез птицата. Би трябвало да се узнае какво е станало с нейния убиец.

Смъртта от любов е била много разпространена (поне в стихотворенията) в епохата на романтиците. Днес само кучетата и котките отказват да живеят след смъртта на любимото същество.

ИндраПреди да замине за Индия, лорд Порчестър поверил кучето си Индра на своя баща лорд

Карнейвън, прочут с това, че открил гробовете на ХIII-та и ХVIII-та династии в Долината на кралете. Скоро между кучето и новия му стопанин се завързала здрава дружба; животното трудно понасяло честите му отсъствия, тъй като археологът прекарвал повече време в Египет, отколкото в Англия.

Името на Карнейвън е свързано с това на Тутанкамон; неговият сътрудник Хауърд Картър открил през ноември 1922 г. преддверието към гробницата на фараона.

На 16 февруари 1923 г. била отворена (някои биха казали „осквернена") на свой ред и погребалната зала... а в края на същия месец, в същата тази Долина на кралете, лорд Карнейвън бил ухапан от комар. Раната се възпалила опасно и археологът бил върнат по спешност в Кайро.

Междувременно лорд Карнейвън заболял и от пневмония и на 5 април 1923 г. починал в египетската столица само на четиридесет и пет години. Дали това е било проклятие на фараоните, наказание за светотатството, отмъщение на отвъдното, резултат от вълшебните заклинания срещу осквернители? Единственото сигурно е, че в същия този ден Индра, незнайно как осведомен за тази смърт, също отдал Богу дух, повтарям, дух.

По същото време във Франция в момента, в който министърът на въздухоплаването Морис Бокановски (1879-1928) катастрофирал смъртоносно със самолет в околностите на Тул,



неговата котка изпаднала в конвулсии... и започнала да агонизира. Вечерта преди този ден, в момента на заминаването на министъра, тя била обхваната от силно треперене.

Подобно е било и поведението на кучето на лорд Томпсън, английски министър на въздухоплаването, който също така бил застигнат от смъртта в самолетна катастрофа. В деня на последния му полет малкият му териер, който обикновено го придружавал във всичките му пътувания, независимо дали били по земя, по море, или по въздуха, започнал да квичи, избягал и се скрил на място, където не могли да го открият.

Боби от ЕдинбургБезброй много са историите за кучета и котки (спомням си за Крумир, котарака на Анри

дьо Рокфор), които отказват да живеят след смъртта на господаря си. На погребението на Мистрал неговото женско куче следвало погребалното шествие, виейки на умряло. Изпълнено с отчаяние, то легнало върху гроба му и не се помръднало повече оттам. Един ден го намерили мъртво.

Кучето на Луи Анкос, бащата на Папюс, се оставило да умре след кончината на химика.Скай териерът Боби прекарал четиринадесет години върху гроба на своя стопанин, един

стар овчар. Напускал мястото само един път дневно, за да отиде да се нахрани при един милостив гостилничар. Когато починал през 1872 г., кметството на Единбург му издигнало паметник, а през 1960 г. Уолт Дисни му посветил филм.

Кучето от ЛувъраМакар и не толкова прочуто като шотландеца Боби, нашият сънародник кучето от Лувъра,

чието име и порода не се знаят, е получило не паметник, а стихотворение, посветено нему, което започва така: „Човече, шапка ти свали за миг! Тук не един храбрец е бил прострелян! Дари цветя за Лувърския мъченик и къшей за приятеля му верен!"

Лувърският мъченик, за който говори Казимир Дьолавин, бил работник, паднал прострелян на 29 юли 1830 г. по време на атаката на двореца от разбунтуваните парижани. Неговият приятел било кучето му, което го последвало на барикадите и било ранено в лапата. •

Също като кучето на Тит Сабин, също като онова куче, за което разказва Наполеон в „Мемориала на Света Елена", то легнало върху тялото на господаря си, зовяло го, гладело го и останало до него, докато няколко дни по-късно дошли да съберат труповете и да ги закарат на гробищата.

С накуцване кучето последвало каруцата, която откарвала жертвите на Трите славни дни, и останало в гробището, след като тълпата се разпръснала. То се настанило върху гроба и започнало да дращи около тежката надгробна плоча, сякаш за да я повдигне. Като виждало колко безполезни са усилията му, изгубило надежда, то скимтяло и квичало по цяла нощ.

В ранните часове на сутринта изчезвало нанякъде, за да пие вода и да намери някаква храна, и се завръщало вечерта, за да подеме отново трагичната си погребална песен.

Една сутрин един от пазачите на гробището го намерил мъртво, не от глад, а от скръб.Самоубийства на животниМоже ли да се говори за самоубийство при животните? Да, когато те упорито отказват да

се хранят и да пият вода. Това е пасивно самоубийство. Активното самоубийство се среща рядко; наблюдава се само при дивите кози, които е невъзможно да бъдат държани в плен, защото разбиват главите си в стените на своя затвор. Случаят с големите хищници от менажериите, които отказват да се размножават, е своего рода самоубийство, пренесено върху идното поколение.

Пасивно самоубийство, самоубийство-саможертва е това на малкото женско куче в обхванатата от пламъци къща в покрайнините, което легнало върху бебето в люлката му, за да го защити с тялото си... а е можело да избяга, като скочи през отворения прозорец.

Като общо правило животните нямат физическата възможност да причинят съзнателно собствената си смърт. Боцано обаче привежда случая с една маймуна, която се самоубила с огън. Тя се била привързала към една акробатка от цирка, която, като виждала тъгата й, идвала да й говори благо и я галела през прътите на клетката. Когато младата жена заминала, след като



договорът й изтекъл, маймуната била сломена от отчаяние. Като си послужила с кутия кибрит, която хитро била намерила и скрила, тя подпалила сламата в клетката си.

Като пример за активно самоубийство, извършено от куче, ми е известен само следният случай18: след внезапната смърт на г-жа Б. нейната племенница се преместила в апартамента й на ул. „Сент Ан" в Париж и поела грижата за кучето й, наречено Шери. Тя му давала също толкова любов и грижи, както и покойната, но Шери отказвал да се храни и постоянно скимтял.

Времето било хубаво, младата жена седяла до отворения прозорец, в креслото, в което обикновено седяла леля й. Тя повикала животинчето, което скимтяло на мястото си, взела го на колене, погалила го и му заговорила нежно.

Ала, както това често се случва, утешенията й само довели отчаянието до връхната му точка: Шери се изтръгнал със сила от ръцете й, хвърлил се през прозореца и загинал.

Именно в момента, в който напускат тази земя, която притежават редом с нас, животните проявяват достойнството и величието, които са им присъщи.

ЖонкЕдна лятна нощ в Сержи Вилаж се събуждам от нещо като вой на умряло. Сякаш

продължителен зов, надавай от силен глас, за който не мога да определя дали принадлежи на човек, или на животно. Никога не съм чувал подобно нещо. Този ечащ глас, сърцераздирателната жалба в него изпълва нощното пространство, отеква по целия завой на Оаз, после отслабва и затихва.

На другия ден срещам съседа си г-н Ружо. Питам го:- Чухте ли нещо нощес... малко след полунощ?- И още как, това стана у нас. Това беше Жонк, той не искаше да издъхне вътре в

колибката си. Изпълзя на терасата. Там открихме тялото му тази сутрин.Жонк беше великолепен седемнадесетгодишен лабрадор, едро, червеникаво куче с къс и

гладък косъм, мускулесто тяло и здрава задница. В младостта си и в зрелите си години ми идваше често на гости, за да се поразходим заедно, въпреки че можеше да се разходи и сам, тъй като никога не го връзваха. В последно време той беше с полупарализирани задни лапи и идваше куцукайки, за да ме поздрави с пристигането ми, но, разбира се, вече и дума не можеше да става за разходки до Вореал. Той сядаше някъде и следеше с добрите си очи всяко мое движение.

В неговата агония имаше величие, той се бе надигнал, за да издъхне под открито небе, под великолепието на лунната светлина, като нададе последен зов към далечните си братя, към които душата му скоро щеше да се присъедини.

РексЖонк умря сам; Рекс обаче издъхна, обкръжен от всички, които обичаше. Г-н Южен

Бертран разказва в „Прераждане 2000" последните мигове на това великолепно осемгодишно коли. „Вечерта преди смъртта му нашият малък семеен кръг се бе събрал около него също така, както хората се събират около умиращ човек. Макар че болестта отнемаше и последните му сили, той внезапно отвори очи и изпълнен с решимост, принуден поради нашето разположение из стаята да върти глава, той ни обходи с поглед и четиримата, един след друг, с безкрайна нежност. После изпадна в кома и на зазоряване издъхна."

МуриРуският философ Николай Бердяев (Киев 1874 - Кламар 1948), депортиран от царското

правителство през 1898 г. заради революционните си идеи, а после изгонен от съветското правителство през 1922 г. заради християнските си идеи, намерил убежище в Париж през 1925 г. Той разказва в своя „Опит за духовна автобиография" за смъртта на котката си:

„В самото начало на Освободителното движение в живота ми стана случка, която ме направи по-чувствителен, отколкото човек би повярвал. Това бе смъртта на котарака ни Мури. Почувствах се в единение с цялото сътворение, очакващо изкуплението. Преди да умре,

18 Разказаха ми случая с един бриар, който се хвърлил в кладенец след смъртта на ратая, към който бил привързан, и случая с една котка, която не искала да живее след смъртта на своя господар рибар и се удавила в морето. (Бел. авт.)



котаракът изпълзя до стаята на Лидия, която също бе вече тежко болна, и скочи върху леглото и, за да се прости с нея. Беше покъртително. Рядко плача, но когато той умря, пролях горчиви сълзи. Смъртта на това очарователно Божие създание ми даде опита за смъртта като цяло, за смъртта на любимите същества. Исках вечен живот за котката си, вечен живот за нас двамата. Дълго време не можех да говоря за него, струваше ми се, че го виждам как се катери по коленете ми. Със смъртта на Мури проблемът за безсмъртието бе поставен за мен по конкретен начин."

Оттогава, също като Франсис Жам, той пожелал с цялата си душа да влезе във вечния живот заедно с животните.

Маскот и нейната агонияМаскот, нашата Маскот нямаше късмета да затвори красивите си златисти очи, обточени с

черно, в обкръжението на всички, които бе обичала и на които бе служила вярно в продължение на единадесет години. Не й бе дадено милосърдно да има хубава смърт: в съдбите на животните се наблюдава същата несправедливост, както в съдбите на хората.

Юни 1940 г.: германците наближават Парижка област, където цари всеобща паника. Моите родители, които нямат никакви вести от двамата си сина, решават да заминат на юг. Тъпчат набързо в колата си бельо, продукти, дрехи и различни ценни предмети. Остава Маскот, немската овчарка. Какво да правят с нея? По-късно ми разказват, че е било невъзможно да я накарат да се качи в колата. Вярно е, че винаги са й забранявали това. Затова дават малко пари на прислужницата, за да отиде и да я „загуби" далеч в парка на Мезон Лафит. Сякаш може да бъде загубено кучето из места, където толкова често съм я разхождал?

Няколко часа по-късно кучето, жадно и гладно, квичи жално пред къщата, изоставена от онези, които са я предали. Всичките ни съседи от ул. „Де Кот" са заминали; много от тях са изоставили животните си. Само портиерът на имението на Хари Бор отсреща е останал заедно със семейството си. Той прибира Маскот, дава й вода и храна. Уви, тук започва драмата: Маскот винаги е била женомразка и не може да търпи представителките на своя пол. Тя ги напада, изпохапва женските кучета на своя благодетел, който е принуден да я изхвърли. Тя трябва отново да изпадне в тъжното положение на скитащо животно, изплашено, ужасено, неразбиращо какво става с него.

Изоставените кучета в Мезон Лафит и Менил льо Роа са много. Отново подивели, те се събират в глутница под главатарството на едно от тях и преминават в лудешки бяг по улиците, като ги изпълват с лая си. Тези изгладнели глутници, които обхождат града във всички посоки, представляват опасност за няколкото жители, останали по домовете си било поради това, че са нямали кола, било от отговорност спрямо домашните си животни, като портиера на Хари Бор.

Когато германското командуване заема Мезон Лафит, се издава нареждане за избиване на всички скитащи кучета... между които била и Маскот.

Само с две думи ще означа тази история, споменът за която ми причинява такава мъка: скръб и жалост.

Четиридесет и пет години по-късно, в неделя, 9 юни 1985 г., сънувам следното: намирам се в голяма, непозната къща, разположена край гората; братовчед ми Жорж е дошъл да обядва с мен. След обяда правим дълга разходка из дефилетата на Франшар. Защо сънувам тези дефилета, където съм бил само един-единствен път? Моят биотоп е гората в Сен Жермен. Времето е прекрасно: всичко наоколо се къпе в светлината на Божия ред.

Когато се връщаме, намираме Маскот, легнала на балкона и безкрайно тъжна, с муцуна между лапите. Измъчван от угризения, казвам на братовчед си:

- Трябваше да я вземем с нас. Защо не я взех?Погалвам я, тя не реагира, преструва се на безразлична; намирам я отслабнала, козината й

е загубила блясъка си. Защо се чувства толкова зле? Защо е така сломена? Защо сякаш ми се сърди? А, разбирам: от повече от месец съм занемарил книгата за животните, за която тя ме беше попитала в един предишен сън.

9 юни: най-вероятно това е денят на смъртта й. Какво учудващо има в това? - Кучетата, които тук, на тази земя, имат учудващо добра представа за време, могат да я придобият отново,



и то с още по-голяма точност, в другия живот. Прочитам молитва за упокой на душата на обезпокоеното ми куче.

Друго съвпадение: предишния ден бях отишъл за първи път в гробището Сен Венсан, за да потърся гроба на Седир.

В същото време с изненада открих други два гроба: този на Морис и Люси Ютрийо... и най-вече този на Хари Бор.

Тъкмо записвам датите на последния: 12 април 1880 - 8 април 1943, когато към мен се приближава един господин. Завързваме разговор, говорим за големия актьор и припомняме ужасния му край: той попаднал в лапите на Гестапо.

Съвсем като в съня, който щях да сънувам на другия ден, от местността наоколо се излъчваше светлината и покоят на света, в който всичко е изкупено. Покоят и светлината, които сега познава Хари Бор.

IXТЕ СПАЗВАТ ХРИСТИЯНСКИТЕ ДОБРОДЕТЕЛИЖивотните не са чели Евангелието, но без да го познават, често го прилагат в практиката.

Те не са чели свети Павел, не знаят нищо за вярата и надеждата, но както видяхме, те вършат онова, което апостолът нарича „милосърдие", а ние - алтруизъм, взаимопомощ, солидарност, любов.

Болен бях и ме навестихтеВ околностите на Лондон един полупарализиран човек получавал известно облекчение на

страданията си, когато го слагали в шезлонг в градината. Сигурен бил, че скоро ще дотича Цар, кучето на съседа му, за да му прави компания. Животното, което не било обичано от господаря си, било издълбало дупка под плета, за да посещава болния. Така се нижели в мир и щастие следобедите на хубаво време и двамата приятели, лапа в ръка, очаквали завръщането на съпругата на болния, която ходела на работа.

Това спокойно щастие обаче не траяло дълго: един ден господарят на Цар открил и дупката под плета, и забежките у парализирания съсед, и побеснял от ревност. Кучето било жестоко набито и всеки негов писък се забивал като нож в недъгавия, по чието сломено лице се търкаляли сълзи.

От опит зная, че хората, които не обичат своите животни, не обичат и онези, които ги обичат. Като биел жестоко кучето си и го карал да квичи, садистът умело си отмъщавал на болния.

Мрежата на плета била поправена, тайните посещения секнали и следобедите започнали да изглеждат безкрайни за двамата приятели, единият прикован към шезлонга си, другият - постоянно вързан. Един ден, когато случайно били забравили да го вържат, Цар не можел по-вече да се сдържа, изкопал нова дупка под мрежата и се появил доволен и горд пред очарования и ужасен болник. Той го погалил, целунал го и му казал:

- Върви си, върви си... той е способен да те убие.Именно това и станало. Когато разбрал за новото бягство на кучето си, типът взел

пушката си и го застрелял.Сломен от мъка, болният отново понесъл отчаянието на самотните дни, състоянието му се

влошило и той скоро починал.Известно време след това вдовицата му посетила великия медиум Харолд Шарп, който й

предал следното послание: „Отново съм млад и мога да си служа с крайниците си. Често съм до теб, щастлив съм, обграждам те с любовта си. Знаеш ли кой е до мен? Кучето на нашия съсед, добрият Цар!"

Скръбен бях и ме утешихтеОлга К. е отишла да се помоли в стаята на дъщеря си Сандра, напуснала този свят. Вечер

е, тя е коленичила пред прозореца. Тревожи се за другата си дъщеря, която има проблеми, за съпруга си, който на другия ден ще се подложи на тежка операция. Тъгата й е безмерна. Изведнъж тя усеща една малка лапичка върху крака си, извръща се, но понеже в стаята е тъмно,



не може да различи коя от котките й е до нея. Навежда се и взима животното: това е сакатата й котка. „Когато кучето дойде и постави лапа на крака или на коляното ви - казва Олга - това е нещо обичайно за него; но за една малка котка, която няколко минути преди това видях заспала в кошничката си, да дойде да ме намери в стаята на Сандра, сякаш е усетила тъгата ми, сякаш се опитва да ме утеши, това вече поставя някои въпроси. Кой я е събудил ? Кой ми я е пратил? Най-вероятно Сандра, Сандра, която проявяваше толкова привързаност и разбиране към всички животни. Ако я бяхме слушали, къщата ни щеше да заприлича на Ноев ковчег."

Случката, която разказах, е станала в Белгия. Съвсем подобно духовно изживяване се е случило в Тулузка област. Госпожа Льопти е коленичила пред леглото на Жан-Люк, починалият й син. Тъй като вече не може да се моли, тя плаче. Котката Пасифая, прекрасно животно от свещената бирманска раса, наблюдава тъгата й. Отдалечава се и няколко минути по-късно се връща, като носи в уста котенцето си. Поставя го като дар пред г-жа Льопти, която не го вижда, защото е заровила глава в завивката. Тогава Пасифая се опитва да го вдигне на леглото, нещо, което не й се удава без мъка. Накрая успява и господарката й забелязва изненаданото котенце, което я гледа с бистрите си очи, същите сини очи като на Пасифая. Майката на Жан-Люк разбира по телепатичен път онова, което й казва котката: „Давам ти единственото, което притежавам. Ти си изгубила детето си, аз ти давам моето." И заговаря на крехко-» то животинче:

- Благодаря ти, Пасифая, това, което направи, е чудесно. Твоят подарък е символ на живота. Сълзите ми все така текат, как бих могла да ги спра? Но вече не са горчиви, в тях има и малко нежност. Ето,- вземи си котето!

Пасифая обаче сякаш не я слуша и гледа дълго и втренчено в тавана, сякаш забелязва някой в бялата му празнота; сякаш Жан-Люк е присъствал на цялата сцена, сякаш е видял как тази животинска майка е дошла да утеши една човешка майка, неговата.

В неделя, 26 май 1985 г., денят на Петдесетница, присъствах на подобна сцена в един дом, разположен между Пиемонт и Миланска област. Около мен седяха три дами; едната бе изгубила две малки момчета в автомобилна катастрофа; синът на другата починал, ударен от мълния, докато излизал от реката след къпане; третата, синьора Г., която бе нашата домакиня, бе изгубила съпруга си, починал в първите години на брака им, и дъщеря си, очарователно младо момиче, и двамата починали от левкемия.

Синьора Г. не можеше да удържи сълзите си, а ние мълчахме, безпомощни пред нейната тъга. Тогава нейното женско куче се доближи до нея и направи онова, което бяха правили двете котки, за които вече разказах: нежно погали крака й с лапа.

Внезапно ни заляха вълни от благоухания, дошли незнайно откъде. Или не, знайно е: тези уханни вълни бяха дошли от младите, за които бяхме говорили и които бяха около нас: любящи присъствия, привлечени от словата ни; Петдесетница на мистични ухания.

Замръзващ от студ бях и вие ме стоплихтеВ една своя сказка отец Ги Жилбер, свещеник на уличните момчета, разказа историята на

Жан-Пиер, който мрази хората, но за сметка на това много обича кучетата. Той си има сериозни основания за тези две чувства: „Когато бях малък - обяснява той - редовно ме изхвърляха от къщи, когато баща ми беше пиян; това ставаше независимо от времето вън. Тогава винаги идваха две кучета и се притискаха към мен. Сякаш виждаха, че умирам от студ. Те ми спасиха живота."

Самотен бях и вие ме обичахтеПрез 60-те години живеех в Аниер, над едно кръстовище, на което многократно ставаха

произшествия, които обикновено завършваха със смачкани ламарини. Този ден обаче произшествието бе с жертва. Скърцане на спирачки, удар, после вик... Няколко мига тишина... и един женски глас се издига: „Те ми го убиха. Убиха ми го! Само него си имах!"

Подавам се през прозореца и виждам възрастна дама, която държи бял пудел. „Само него си имах!" Лесно може да си представим зад трагедията в тези думи стара дама или вдовица, изоставена от децата си... Бедното същество сяда върху фундамента на една ограда от ковано



желязо и поставя тялото на кучето на коленете си: жалка пиета, тя плаче, галейки тялото на пуделчето, което бе дошло... „за да обича онези, които вече никой не обича"19.

Страдах от психоза и вие ме излекувахтеСломени родители довеждат при професор Борис Левинсон от Ню Йорк детето си,

страдащо от невроза, което трябва да бъде прието в психиатрия; такова е решението на лекуващия го психиатър. Перспективата за затварянето му ги плаши и преди да се решат на това, те искат да се консултират с още един специалист. Ето ги в кабинета на Левинсон. Професорът заговаря спокойно и добродушно детето, скрито зад мълчанието си. Не успява да получи от него никакъв отговор, сякаш момчето не чува нищо, не вижда нищо, сякаш е вградено в бетонен блок.

Борис Левинсон започва да губи надежда, когато става чудо. Едно куче, което дотогава дреме край радиатора, става и тръгва към детето, което на свой ред става и тръгва да го посрещне. То гали животното, целува го, говори му, започва да играе с него. После се обръща към професора и моли да му разреши да дойде и на другия ден. То най-накрая говори; най-накрая изразява някакво желание!

И наистина, на другия ден детето отново дошло, дошло и следващите дни и освобождаването му станало без повече затруднения. Скоро момчето се доверило на Левинсон, на когото гледа вече не като на психиатър, а като на приятеля на неговия най-добър приятел. Вече и дума не можело да става за тестове, психоанализи, още по-малко за затваряне в болница. Връщането към нормалното състояние ставало полека, сякаш с удоволствие. Младият пациент бил окончателно освободен.

Най-любопитното в цялата история е, че това куче било непознато на професора. Той го бил намерил същия ден, изгладняло и зъзнещо, да скита из мрачните зимни улици на Ню Йорк. Прибрал го, стоплил го и го нахранил. Тъкмо се занимавал с това самарянско дело, когато звъннал телефонът и се обадили ужасените родители:

- Професоре, вие сте последната ни надежда. Синът ни трябва да бъде приет в психиатрична клиника още днес, но вие трябва да го прегледате преди това. Умоляваме ви да ни приемете незабавно.

- Добре, доведете го. Очаквам ви.Ето как изгубеното куче без нашийник засвидетелствало благодарността си на своя

спасител, като спасило неговия пациент.Бях пред самоубийство и вие ми върнахте вкуса към животаД-р Самюъл Корсън, психолог от университета в Охайо, имал измежду пациентите си

една седемнадесетгодишна болна от шизофрения. Била приета в болница преди седем месеца и оттогава състоянието й непрекъснато се влошавало. Момичето се движело като автомат, с резки и насечени жестове, неподвижно втренчен поглед и стисната уста. Тази движеща се статуя говорела само за да съобщи намерението си да се самоубие. Медикаменти, електрошокове и психоанализа, всичко било напразно. Д-р Корсън разбрал, че трябва да се откаже от класическите методи за лечение. Тъй като вече бил установил, че присъствието на животно донася известно равновесие и успокоение, той подарил куче на пациентката си. Постепенно тя отново заобичала живота, динамизмът и веселостта й се върнали и тя могла да напусне болницата.

Предаването „Документален екран" от 5 март 1985 г. бе посветено на болезнения проблем за самоубийството на млади хора. Показаният филм, наречен „Последният зов за помощ", създаден и заснет с помощта на д-р Фарбъро, ръководител на Центъра за предотвратяване на самоубийствата в Лос Анжелис, е получил одобрението на американските и френските медицински власти.

Взаимоотношенията между момчета и момичета, родители и деца бяха добре анализирани, но имаше също така и взаимоотношение между човека и животното, което бе само загатнато и което участниците в дискусията не подеха. Затова ще го разгледам аз: първият шок, понесен от младата Шарън, е смъртта на кучето й: под предлог, че е болно, родителите й

19 Ламартин (Бел. Авт.)



са го завели за умъртвяваща инжекция, без да я предупредят; тя е страшно озлобена към тях и тук се корени нейната невроза. Първият знак за оздравяване е даден от нейното решение да си купи куче. Вечерта, когато тя се връща в дома с кучето в ръце, баща й и майка й разбират по нейната усмивка, че е спасена. С тази сцена филмът свършва.

Исках смъртта ви и ме спасихтеЕто една любопитна случка, станала през 50-те години на миналия век: един младеж

решил да удави кучето си Медор. По онова време кучетата носели името Медор. Качва го в лодка и се отдалечава от брега. Когато стига средата на реката, сграбчва кучето и го хвърля във водата. Медор изчезва под водата, изплува задъхан и започва отчаяни усилия да достигне лодката, която се отдалечава възможно най-бързо. Всеки път, когато почти я достига, неговият господар го отблъсква с греблото. Борбата между изтощеното животно и разярения му господар трае дълго. Накрая младежът решава да свърши с всичко това, изправя се, хваща греблото с две ръце и удря силно кучето по главата. В същото време обаче глупакът изгубва равновесие и на свой ред пада във водата. Без да проявява злопаметност, Медор се гмурва и го извлича на брега.

Един век по-късно става подобна случка, която разказвам по сп. „Ридърс Дайджест" от септември 1958 г. Този път кучето се нарича Малакоф, едър нюфаундленд, принадлежащ на един парижки бижутер. Чираците му намразили животното, което вършело службата си прекалено добросъвестно, и също решили да го удавят. По този начин ще си отмъстят и на майстора си. Завеждат Малакоф на брега на Сена. Там някой си Жак връзва на врата му въже с голям камък и го хвърля в реката. Само че убиецът оплита краката си във въжето и пада във водата, а не знае да плува. Също като Медор Малакоф изплува над водата въпреки камъка, който му тежи, и също като Медор спасява онзи, който е организирал смъртта му. „Добро правете на ония, които ви мразят! Връщайте с добро за злото!" Наистина, само кучетата могат да прилагат тази така трудна Божа заповед, кучетата, които понякога лижат ръката на вивисектора.

Парализиран бях и вие ми правихте компанияТова е адресирано към малките маймунки капуцини, които вършат хиляди дребни услуги

на парализирани хора.Затворник бях и вие ме възпряхте да не падна духомТук би трябвало да се разкаже за онези кучета с големи сърца, които са споделяли и

разведрявали съдбата на прочутите затворници: Мария Стюарт, Мария-Антоанета, Луи XVIII, Мадам - дъщерята на краля...

От хиеновите кучета до кучето-водач на слепиВ глава 22 на „Отвъдното, което ни очаква", глава със заглавието „Animal est anima"

(„ЖИВОТНОТО е душа"), бях вмъкнал една коварна забележка: „Кучето е успяло да превъзмогне изначалната си жестокост; човекът - още не." Това бе помислено за остроумие, но погрешно: аз съм дълбоко убеден, че кучето е осъществило своето развитие, а човекът, поне досега, не е успял в своето. Както винаги се основавам върху факти. Във великолепното телевизионно предаване „Животните по света" гледах документален филм за хиеновите кучета, прочутите диви кучета, уподобени на вълци. Тези хищници, най-свирепите от всички, външно приличат на хиени. Те ловуват на глутници от дванадесет до петнадесет кучета в африканската савана, където сеят ужас. Нападат големите животни, стадата овце и дори хората. Разкъсват живи жертвите си; филмът ни показа непоносими сцени.

Тогава си казах: какъв път е извървян от хиеновите кучета до кучето-водач на слепи хора! Срещах кучето-водач, което имам предвид, когато в Осни се качвах на влака за Париж. В този препълнен, шумен и неспокоен крайградски влак то лежеше спокойно и величествено до господаря си.

По онова време трябваше да се направи прекачване в Понтоаз, после на Конфлан Сент Онорин. Кучето се оправяше чудесно в подлезите и различните перони на двете гари. Най-накрая, когато пристигнеше на гара Сен Лазар, то се спускаше в метрото, където го очакваха още проблеми с коридори и прекачвания. Бях възхитен от толкова интелигентност, доброта,



самообладание... и си спомних онова послание на Пиер Моние* , в което той твърди, че кучето е най-развитото от всички животни.

Мари Ноел отива още по-далеч: за нея то е най-прекрасното от всички живи същества. Тази ревностна католичка, която на петнадесетгодишна възраст поискала от Бога три безумни неща - да страда много, да бъде поетеса, да бъде светица, - е написала един твърде изненадващ разказ. Тази муза на съда за светена вода дръзко прекроява Битието: Бог създава първо кучето и остава твърде доволен от деня си. След това, едва след това той създава човека, и това е известният ни провал.

Провал ли е човекът?20 Това твърдение далеч не е еретично и се намира още в Библията: „И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си." При това Битие, 6:6, не познава атомната бомба! Сътворението на същество, посяло безредие на планетата и станало способно да я унищожи, ни кара да си задаваме страшни въпроси.

Отговорът би могъл да бъде намерен в стих 10, глава VII от Соломоновите оди, гръцки апокриф, от който притежаваме само превод на сирийски език: „Онзи, който е създал мъдростта, е по-мъдър от творенията си."

Втора частДуша, която надживява смъртта и която проявява съществуването си

XПОЧИНАЛИ ЖИВОТНИ, УСЕТЕНИ ОТ ХОРАДушата на животните има същите възможности и същите свойства като душата на хората:

тя надживява смъртта в отвъдното, съзнателна, изпълнена с любов, надарена с памет и склонна да се завръща към местата, в които е живяла.

Гриз (Сивка)

Колет повикала в апартамента си край Пале Роял една ясновидка, която правела посещения по домовете. Тази жена й казала само твърде банални неща и разочарованата писателка тъкмо се канела да й плати, когато посетителката се привела и извикала:

- О, това е женска котка, тя току-що мина под вашето кресло.- Защо да не е котарак? - запитала недоверчивоКолет.- Не зная, госпожо, „той" ми казва, че е женска котка. Тя е сива, без петна. Не иска да се

раздели с вас, вие сте всичко за нея.- Виждате ли я да се движи?- Разбира се! Тя снове напред-назад, разхожда се. Прави каквото иска, защото е мъртва.- Знаете ли откога е мъртва?- Не, госпожо... - И веднага добавя: Вече от четири години. Не знаех нищо за това, „той"

току-що ми го каза.Кой е този тайнствен и добре осведомен „той": духът-водач на Колет или този на

ясновидката? Във всички случаи обаче е присъствал човешки дух, който е осъществил връзката между видимата и невидимата сфера. Ако котката е искала да общува с господарката си, трябвало е да използва него като посредник.

Макар че не направила изключителни разкрития за Колет, ясновидката произнесла едно изречение с огромни последици: „Тя прави каквото иска, защото е мъртва."

И наистина, напусналият плътта, бил той ангел, човек или животно, ходи там, където иска, прави онова, което иска със свободата на духа, който знае къде отива той.

„Мъртвите - твърдеше сериозно пред мен една ясновидка - са също като живите, само че са мъртви, това е всичко." Ако казаното от нея е истина, колко надежда има в него!" Дали тези редове на Колет са написани по повод на жената, усетила сивата котка, която се разхождала из апартамента край Пале Роял? Във всички случаи писателката непрестанно си е задавала

20 „Бог е постигнал успехи с природата, но не е сполучил с човека" (Жюл Ренар). (Бел. авт.)



основния въпрос, без да може да намери отговор. Можем да го открием в отделни щрихи и по-скоро в кореспонденцията, отколкото в романите й: „Ако има живот след живота, то графиня Дьо Ноай, такава, каквато я познавахме, дребна и величествена, ще се върне отново в своята градина." И наистина, тя се върна там.

КрапотКотката Сивка е имала късмет, че се е родила в дома на Колет, край която е водила удобен

живот. Не такъв е бил случаят обаче с Крапот, родена под лоша звезда. Господарят на Крапот е написал за списание „Рsychica" следния разказ:

„През 1917-1918 г. живеех в покрайнините на Париж. По онова време имах тригодишен фокстериер на име Крапот. Животинчето беше хубавичко, но извънредно лакомо и хитро. Работата не ми позволяваше да я контролирам достатъчно строго; стана така, че вследствие извънмерните си кражби на захар тя заболя от диабет. Беше по времето, когато „готите" и „дебелите Берти" се развихряха и ни държаха в постоянна несигурност дали да заминем, или да останем. Закарах обременителната Крапот в един приют за кучета на булевард „Серюрие" с нареждането да бъде дадена, ако някой любител я поиска. След това забравих за всичко, тъй като имах много други грижи.

Една нощ обаче, около десетина дни след даването й, бях събуден от съня си без сънища със странно потупване, след което ме обхвана тревога. Изведнъж, полувъзвърнал съзнанието си, видях кучето, което ме гледаше със страх. То сякаш стоеше върху издатина над пропаст; после внезапно с отчаяно движение горкото животинче се хвърли в бездната!

Не обичах особено Крапот заради многобройните й недостатъци; въпреки това веднага щом ми се предостави възможност, потърсих новини от приюта. Там ми съобщиха, че във връзка със затварянето му поради войната ръководството се е отървало от болните животни."

Видението за Крапот, изкачена върху връх и скачаща в пропастта, е без съмнение символично. Онова обаче, което не е символично, онова, което носи цялата сила и цялата тежест на истинното, е нейният уплашен поглед: „Защо направи така с мен? Защо ме изостави?"

„Преди войната от 1940 г. - разказва Елен Бувие - един непознат дойде да се посъветва с мен за делата си. Видях в краката му починал котарак, който го гледаше втренчено с изпълнени с укор очи. Той гледаше ту към мен, ту към посетителя. Тогава се реших:

- Господине, имали ли сте котарак? Той е там долу, в краката ви, загинал е трагично, какво сте му сторили?

- Госпожо, това не е вярно. Не можете да виждате котарак, който е мъртъв. Такива видения няма.

- Този котарак ви укорява. Той е загинал по ваша вина.- Е, добре, да, вярно е. Преди три години изоставих един котарак в гората. Моля го за

прошка.При тези думи котаракът изчезна."До този непознат имаше едно животинско присъствие, изпълнено с така основателен укор

и бързо преминала горчивина. Ала всички онези, които са били добри към своите животни, отново се срещат с тях във върховния час, също както със своите починали роднини и приятели. Те неспирно ни следят с мисълта си, затова знаят за близката ни смърт и дотичват, нетърпеливи да ни посрещнат на границата между двата свята. „Астор е тук..." - прошепна приятелят ми Пол в последните си мигове. Астор, отишъл в отвъдния живот преди господаря си, бе немска овчарка, за която вече говорихме.

Котката СофиСвидетелството на Жьонвиев Можи, несъща сестра на Робер Бразийак, е интересно по две

причини. В първата му част се говори за призрак на живо животно; във втората - за призрак на починало животно. Известно е, че съществуват призраци на живи хора, представляващи напуснали тялото си човешки същества, отишли да посетят свои приятели. По-малко известно е, че висшите животни могат да вършат същото.



„Бях оставила котката си Софи у ветеринаря от ул. ,Андре дел Сарте" за операция. Бях извънредно неспокойна и на другата сутрин, когато чух мяукане до леглото си, си помислих: „Всичко е свършено, Софи е мъртва, нейният призрак е дошъл да се сбогува с мен..." Слава Богу, това не беше вярно, тя бе спасена, както научих следобеда на същия ден. Тя се беше раздвоила и бе дошла да ми съобщи за оздравяването си."

Ала Софи била на преклонна възраст (седемнадесет години) и след известно време починала. Понастоящем тя периодично се завръща, за да даде на господарката си различни доказателства за надживяването на смъртта, за обективното си присъствие в апартамента. Тя ту претичва през хола, като мяука и дори киха, ту ляга, топла и мъркаща, върху коленете на Жьонвиев Можи, която усеща нещо леко върху тях, а това потвърждава факта, че ефирното тяло притежава известно тегло и известна консистенция. Друг път тя си точи ноктите по креслата, които днес обаче не са заплашени от нищо, защото тя точи астралните си нокти.

Както в животинския, така и в човешкия свят зрителните проявления се срещат по-рядко от слуховите или осезателните. Жьонвиев Можи е видяла котката си само веднъж. Било между пет и шест часа сутринта, бегло, но съвсем ясно. Софи изглеждала в добро здраве, козината й блестяла и тя гледала господарката си с весел вид, който ясно означавал: „Е, хайде, не тъгувай. Тук съм, чакам те, щастлива съм."

ТигрисЕто още един пример за призрак на живо животно, само че този път явлението е изцяло

зрително, докато в първата част от свидетелството на Жьонвиев то беше изцяло слухово.По време на светска вечер в Лондон медиумът Доналд прекъснал разговора и се

провикнал:- Моля ви за малко тишина. С приятеля ни Мортън се е случило нещастие.Гостите възразили:- Е, да, Мортън е болен, но не е нищо сериозно. Не му се случва за първи път. Какво ви

дава основание да говорите така?- Вижте... ей там... кучето му Тигрис стои на прага на остъклената врата, дошло е да ми

каже, че всичко е свършило.Всички се обърнали към вратата, не видяли нищо там и останали убедени, че Доналд се

шегува.На другия ден се разбрало, че Мортън е издъхнал три часа след появяването на призрака

на живото животно... Доналд бил единственият, който видял животното-пратеник. Изпълнената с тревога и любов мисъл на животното била достатъчно мощна, за да тласне астралното му тяло към най-добрия приятел на неговия господар.

Разбира се, тук може да става въпрос и за телепатично видение.Нестор и ПимликоТъй като разказвахме за Англия, нека останем още малко там. Дороти Морган изгубила

Нестор, шпаньол, който в продължение на две години е бил неин умен и весел спътник. Сега животът й се струвал сив, монотонен, още повече, че финансовите затруднения я принудили да продаде къщата си и да наеме гарсониера.

Няколко седмици след смъртта на Нестор, в момента, в който заспивала, тя го видяла как скача върху леглото й, както правел приживе. Следващата нощ той пак се появил, но този път сякаш не виждал бившата си господарка. Дошъл заедно с някакъв пудел и двамата започнали лудешка игра на гоненица из стаята.

Дороти Морган отскоро била наемателка в мебелирания пансион и нямала много връзки със собствениците. Посетила ги и, тъй като действието се развива в Англия, без колебание им разказала невероятната история. Собствениците се заинтересували най-вече от второто куче и я заразпитвали за подробности: каква порода е било, какъв цвят?

- Пудел със сребристосив цвят.- Но това е нашият Пимлико, починал доста отдавна; той е погребан в градината! За първи

път дава признаци за надживяване на смъртта. Уви, не на нас.



Сигурно е, че двойното появяване е обективно, тъй като Дороти Морган, която преживявала изключително силно загубата на своя шпаньол, не знаела за съществуването на пулела, принадлежал някога на хазяите й.

Архивите на Психическото дружество в Лондон са неизчерпаем извор на паранормални факти, най-грижливо записани и подредени. У нас това не се прави така методично, а малко любителски; но и във Франция стават не по-малко смайващи неща.

ПолкаИсторията на Полка, записана за „L'Inconu" („ Непознатото") от г-жа Люс Венсанс-Марти,

е най-удивителната и най-прекрасна история, която познавам.„Полка беше непородисто женско куче, което отхвърляше гостоприемството на

хората (което ни кара да мислим, че е страдала от някой човек). Въпреки това тя изпитваше симпатия към нас и идваше всеки ден с идеална точност за храната, която й приготвяхме. Беше се заселила в една кариера в гората и всички от селото ни я познаваха. Разрешаваше ни да я погалим, но държеше на своя скиталчески живот и си тръгваше веднага, щом се нахранеше.

Онази неделя беше празникът на селото, бяхме отделили за нея костите от една патица и се радвахме при мисълта за нейната възхита от едно такова необичайно ядене. Полка обаче не дойде. Не дойде и на следващия ден и нашето безпокойство нарасна, тъй като няколко пъти и тримата бяхме чули пред вратата квичене и драскат. Ставахме бързо да отворим, но виждахме само празната улица. Дъщеря ми, много разтревожена, се качи на велосипеда си, и тръгна към гората. Срещнала учителя, на който разказала за страховете си; а той й отвърнал:,Но как, не знаете ли? Бедното животно стана жертва на пиян шофьор, който я блъснал. Задницата й бе премазана и тя сигурно е издъхнала в някой шубрак!"

Същата вечер квиченето отново се чу пред вратата ни. Не можехме повече да издържаме; съпругът ми и аз взехме електрическо фенерче и тръгнахме към гората. Обикаляхме из нея във всички посоки. На виковете ни отговори слабо скимтене. Пристигнахме пред един изкоп за каменодобив, където видяхме окървавения труп на Полка и три кутренца, увиснали на цицките й. Едното от тях беше още живо. Взехме го, а съпругът ми донесе лопата, за да погребе храбрата майка. Стоплено и нахранено с топло мляко, кученцето бе спасено и призракът на Полка никога вече не се появи в дома ни.

Трябва да добавя, че мъжът ми не е от чувствителните; той обаче беше убеден, че духът на кучето бе дошъл да ни призове да спасим малките му."

В този разказ има всичко: съществуване и живот след смъртта на душа у животните, любяща, умна, признателна... и тревожна душа.

Тази душа обаче не е просто дим, тя живее в ефирно тяло, достатъчно материално, за да може Полка да квичи и дращи по вратата на своите покровители.

В книгата „Мъртвите дадоха признаци на живот" разказвам една подобна история за хора. Покойната жена, която знае, че синът й скоро ще умре, се завръща от вечността, за да намери свещеник. Тя се материализира в достатъчна степен, за да може да позвъни на вратата му, да говори с него, да напише името и адреса на младежа в бележника, който богослужителят й подава.

Драмата на Полка може да послужи за пример. Тя ни доказва, че и в животинския свят, също както в човешкия, любовта наистина е по-силна от смъртта.

МинушОт паралелния свят кучката Полка, крайно разтревожена, виждала малките си, гладни,

жадни и зъзнещи, обречени на бавна агония; подтиквана от мощната сила на майчината нежност, тя успяла да повика хората, чиято доброта познавала.

Същата тревога проявила и котката Минуш, която видяла как бившата й господарка става жертва на произшествие в дома си, където живеела сама. Подтиквана от своего рода дъщерна признателност, тя се появила на най-добрата приятелка на жената, живееща на сто километра от нея. Вярно е, че за духовете, били те човешки или на животни, разстоянието е без значение. Достатъчно е да поискат силно да отидат на дадено място, за да се озоват веднага там.



В своята книга „Към светлината", събрала толкова много ценни свидетелства, Елен Бувие разказва за това смайващо психично приключение, станало с една от нейните клиентки - г-жа Н. Д. от Марсилия.

Една нощ тази госпожа била събудена от жално мяукане, идващо от градината. Тя станала и видяла котката-призрак да броди по алеите под лунната светлина; разпознала блестящата й черна козина и най-вече бялото петно на челото й.

Г-жа Н. Д. си легнала пак, заспала, но мяукането продължило още по-силно. Този път идвало от стаята й. Как е влязла тази тайнствена котка? И вратите, и прозорците били затворени. Тогава тя видяла Минуш, скочила върху едно кресло, в което имало дантелена възглавничка, подарък от възрастната дама, която сама я била изработила. Жената запалила нощната си лампа и с това пропъдила видението.

Г-жа Н. Д. приела много сериозно това явяване, разбрала, че приятелката й има нужда от нея и че котката се е върнала от другия свят, за да я предупреди. Взела един ден отпуск, изминала стоте километра, които я отделяли от старата дама, и се появила у тях без предупреждение. Намерила я просната върху леглото си. Бедната жена имала рана на главата, била паднала по стълбището и лявото й рамо било изкълчено. Тъй като нямала сили да стигне до съседните къщи, тя се извлякла до леглото.

Г-жа Н. Д. повикала лекар, който заявил: „Крайно време беше да дойда. Какъв късмет, че точно днес сте минавала оттук!"

И какъв късмет, че котката, видяла отчаянието на старата дама, успяла да открие нейната приятелка в място, където никога не била ходила, благодарение на чудния радар на котките, който действа така добре тук, на този свят, и още по-добре там отвъд.

КракиВ следващата случка, станала в Париж, ефирното тяло, изглежда, още не се е изградило:

то не се явява във вида на младо животно, както станало с Кларънс21, а под формата на кръгъл облак със сияйнобял цвят.

Младо момиче влиза в книжарница „Астра"; то е обляно в сълзи, защото е изгубило кученцето си Краки предишната седмица. Заговаря Марсел Рици, който не просто продава спиритически книги, а и често влиза в ролята на психотерапевт:

- Какво мислите за това?Момичето показва снимка, на която се вижда хладилник; долу край него има нещо като

светеща топка.- Той стоеше често там, докато чакаше да му дам месо. Мислите ли, че това е астралното

му тяло?- Възможно е, но за да бъдем наистина сигурни, трябва да повторите опита с друг

фотоапарат и друга лента. Снимайте пак кухнята и други места, където е седяло кучето, например, мястото му.

Момичето направило това и пак дошло при Марсел Рици с новите снимки; този път светещото кълбо било на мястото на кучето.

СпотиДецата имат психични дарби, които в повечето случаи изчезват, когато те пораснат. На

обед малкият Фред се провиква удивен:- О, мамо, виж! Споти е там пред камината. Но защо е дошъл в трапезарията? Той много

добре знае, че това му е забранено.Защо е дошъл в трапезарията? Защото в астралното си тяло кучето заемало територия,

която винаги е била забранена за него приживе. И било дошло да се сбогува с малкия си господар.

И наистина, същата сутрин Споти бил приспан от ветеринаря и погребан в градината. Родителите още не били събрали смелост да съобщят това на Фред.

Маскот и нейните психични дарби, приживе и след смъртта й

21 Вж. в глава 11 историята за Бал ди. (Бел. авт.)



В края на 60-те години се срещах редовно с една млада жена, Маргьорит, която се занимаваше с автоматично писане. Едновременно свръхнадарена и свръхскептична, тя първа се удивляваше от онова, което става с нея, и запазваше критично и хапливо отношение към текстовете, изникващи изпод молива й. Трябваше непрекъснато да й се казва: „Напротив, това има смисъл... аз разбирам какво искат да кажат те. Моля ви, продължавайте!"

Сеансите се провеждаха следобед в присъствието на приятелката й Мишел, която бе обратният случай - вярваше във връзките с отвъдното, без да има дарбата за писане.

Един ден запитах: „Има ли животни около нас?" Отговорът от отвъдното посредством Маргьорит, която четеше постепенно писаното от ръката й, бе: „Да, има няколко кучета и котки, пони, коза и маймуна."

Аз избухнах в смях:- Хайде де, това е несериозно! Мишел се намеси:- Напротив, така е! Когато бях малка, наистина имах кучета и котки като всички хора, но

също така и пони, коза и маймуна.Долавям, че е засегната от присмеха ми, но също така и развълнувана от това, че тези

малки душици са се събрали този ден около нея.Маргьорит продължава да пише: „Колкото до теб, Жан, до теб стои немска овчарка."А, ето я Маскот, на която времето там отвъд сигурно й се вижда твърде дълго. Тя се

появява още по-лесно, тъй като беше медиум още на този свят. Един следобед през 1930 г. тя ви на умряло в продължение на. четвърт час. Същата вечер пристигна телеграма, с която се съобщаваше за смъртта на малкия ми петгодишен кръщелник. Странно, тя никога не беше виждала това дете, между тях нямаше никаква емоционална връзка. Смъртта му настъпила същия следобед в Оденкур, близо до Монбелиар, а ние тогава живеехме в Мезон Лафит: между двете места имаше петстотин километра. Известно е обаче, че разстоянието няма значение, и винаги се разказва за кучето, завило на умряло в едно село в околностите на Каор в същия момент, в който младият му господар загинал в Индокитай.

Питам:- Това куче непрекъснато ли е до мен?- Не, то идва при теб само в малката къщичка. Маргьорит не знаеше нищо нито за

съществуването на кучето, нито за малката къщичка в хълмовете на Сержи.И наистина, именно в онази полска обстановка няколко години по-късно ми се случи

следното: докато вечерях, усетих хладна муцуна върху опакото на дясната ми ръка. Нищо не видях обаче, нищо не чух. Беше съвсем ясно и много мимолетно усещане.

Редовно се срещах насън с Маскот. Тя не говореше, нещо, което потвърждава онова, на което ни учат посланията: животното си остава животно в другия свят.

Видях я отново насън през 1979 г.; тя бе цялата побеляла, а аз й казвах, тъй като си мислех, че тя все още е в земната сфера: „Но сега ти си на петдесет години, никога куче не е достигало такава възраст!"

На 3 януари 1981 г. тя застана пред мен, сложи лапи на коленете ми и ми каза по телепатичен път: „Време е да напишеш книгата за животните!" Разбирах, че иска това от мен в името на своите събратя. Защо закъснях с пет години?

Защо толкова време отлагах? Днес зная. Да говориш за животните означава да се запознаеш с вледеняваща кръвта документация, да се потопиш в ужаса и да проучиш бездната на човешките заблуди и жестокости - във всички векове и най-вече в нашия. Това означава да влезеш в свят на кошмарни зверства, да присъстваш на избиването на невинните и да вървиш из градината на изтезанията.

Това означава да научиш в подробности как се добиват някои кожи, как се изпитват някои медикаменти или някои сложни оръжия. Това означава да присъстваш на срива на повечето от нравствените, философски и религиозни стойности, върху които са изградени личният ни мисловен ред и цялата наша цивилизация.



Но това означава също така, когато вярваш в живота след смъртта и във връзките между двата свята, да добиеш увереността, че техните страдания ще бъдат изкупени, че те ще бъдат освободени от болката, страха и смъртта и че ще ги срещнем отново такива, каквито са били: любящи, признателни, искрени и жизнерадостни.

Някои от тях обаче, недочакали щастието от новата среща с нас и пратени от Провидението, продължават да бдят за нашата безопасност, както свидетелстват историите за двете колита:

Найджъл„Наистина, пътищата Божии понякога са неведоми" - заявила г-жа Уитълсей, съпруга на

пастор, пред Винсънт и Маргарет Гадис, които разказват нейното приключение в „Странният Свят на животните и домашните любимци". Рут Уитълсей изпълнявала длъжността главен интендант на санаториум в Хотърн (Калифорния). През март 1940 г. я повикали посред нощ при умиращ пациент. Тя живеела сравнително близо до работното си място и можела да ходи пеш дотам, но трябвало да прекоси пуст и неосветен парк. Когато навлизала в това зловещо място, двама мъже с кола спрели до нея. Тя се впуснала да бяга, те - да я преследват. В този миг отнякъде изскочил Найджъл, страшното й куче-пазач, голямо, бяло коли. То застанало между нея и злосторниците, които се отказали да я гонят. Животното придружило господарката си до добре осветената зона и изчезнало също така тайнствено, както се било появило. Когато Рут се оправила от страха си, си спомнила, че Найджъл бил починал преди една година.

КоркиВ щата Ню Йорк Норма Кресгъл22 се връщала пеш във фермата си... нещо, което не се

случва често в Съединените щати. Внезапно тя изпитала усещането, че не е сама. Спряла, огледала се, не видяла нищо и продължила пътя си. Странното усещане обаче продължавало и нещо сякаш я накарало да кривне от пътеката и да навлезе в гората. След няколко крачки открила едно коли, лежащо в тревата с окървавена муцуна. То било още живо и потупало слабо с опашка, когато тя го погалила. Тъй като не можела да го пренесе, тя отишла да доведе някой от фермата. По пътя се питала кое ли тайнствено присъствие я е насочило към това изпаднало в беда животно. Върнала се със свекър си при него и двамата отнесли кучето при ветеринар, който го оперирал и извадил куршум от гърлото му. Кучето се възстановило, но гласните му струни били сериозно засегнати и то останало с пресипнал глас.

Спасеният, наречен от семейство Кресгъл Корки, споделил седем години от живота им. Когато починал, те го погребали под едно дърво в двора.

Две години по-късно Норма и Том се преместили в Ню Йорк Сити и наели първия етаж от частна къща. Една нощ Норма била разбудена от пресипнал лай, съвсем същият като на Корки. „Сънувала съм" - казала си тя и се готвела отново да заспи, когато отново чула излайване, този път звънко и заповедно. Тя разбрала, че става нещо тревожно. Станала, отворила вратата на стаята си: коридорът и стълбището не се виждали от облаците дим в тях. Раздрусала мъжа си и двамата изтичали долу да предупредят собствениците. Двете семейства едва успели да излязат от горящата къща.

XIПОЧИНАЛИ ХОРА, УСЕТЕНИ ОТ ЖИВОТНИХората не са чакали настъпването на ХГХ и XX век и развитието на спиритизма,

метапсихичната наука и парапсихологията, за да напишат книги за духовете. Още в 1588 г. нормандецът Ноел Тайпие (1540-1589), получил в Париж митрата на доктор по богословие, публикувал в Руан* книга със заглавието „Психология или трактат за явленията на духовете, тоест отделени от телата души, призраци, чудеса, вълшебни произшествия."

Навремето „психология" означавало „наука за отделените от телата души", а „произшествие" - „случка". За по-лесното разбиране на текста, който в никакъв случай няма да предавам на съвременен френски език, за да запазя цялото му очарование, е достатъчно да се

22 Тя е разказала за това удивително психично изживяване на мис Никол Либерман от Американското дружество за психични изследвания. (Бел. авт.)



знае, че „неколцина" означава „някои", „ще внемлем" - „ще чуем", а „дошло" означава „станало":

„Често бива тъй, че щом неколцина наши сродници в далечен край паднат от тежка болест, внемлем в дома неща кои са сякаш тежки и извънмерен шум правят: след което ще открием, че дошло е това в самия час, в който сродниците тези са отдали Богу дух. Някои люде имат това за обичайно, когато човек е на умиране, да внемлят шум както кога се отварят или затварят прозорци и врати, или някой се изкачва по стълбите, и други подобни неща... Понявга някой Дух се явява в дома, и тогава щом го завидят, кучетата се хвърлят в краката на господарите си и не се помръдват оттам, тъй като имат голяма боязън от Духовете."

Животните се боят много от „призраците" - това е съвсем вярно: те ръмжат, реват, настръхват, крият се под мебелите или в краката на господарите си. Но, господин Ноел Тайпие, уважаеми предшественико на издателите Фламарион, Боцано, Леон Дени и Монтандон, има и случаи, в които те полудяват от радост, когато познават личността и когато тя е благотворна. Именно такава случка станала в присъствието на френско-английския писател Жорж Лангелан (1908-1972), който ръководеше поредицата „Таен агент" в издателство „Лафон". Той разказва тази любопитна случка, която фигурира измежду свидетелствата, събрани от Белин в „Третото око", издадена от същото издателство и от „Же лю".

Една вечер той се намирал в имение близо до Кембридж и преспал в стая, за която се говорело, че е навестявана от призраци; тогава присъствал на странна сцена:

„След вечеря моите домакини, един съсед и аз самият, общо петима души, се бяхме събрали пред буйния огън и разговаряхме по литературни въпроси. Пред камината бе застлан дебел килим, върху който се изтягаха сити и щастливи кучето на домакините и кучето на съседа, два едри песа без точна порода, но явно добри приятели. Не говорехме високо и всичко беше спокойно, когато двете животни заедно наостриха уши, седнаха и внезапно хукнаха към средата на едно голямо дъбово стълбище, разположено вдясно от камината, пред която седяхме; то водеше до първия етаж и бе изцяло осветено. Двете кучета изкачиха десетина стъпала и спряха, за да се радват... на нищото! Лаеха, опашките им се въртяха и те се държаха по същия начин, по който кучето посреща господаря си или някого, когото много обича!

Домакинята ни каза само:„Тя е тук. Ние не можем да я видим, но кучетата я виждат и винаги й се радват. Тя е обожавала животните!"„Тя" била дама, която, изглежда, живяла в този дом преди сто и петдесет години."

В конкретния случай с дома в Кембридж двете кучета не са познавали онази лейди от миналия век, но тъй като са я виждали да се разхожда из къщата и градината, са я заобичали и й се отплащат със същата любов, с която тя приживе е дарявала техните събратя.

И още един пример, този път от Испания: МучачосСеньор Алфонсо Видал и Планас разказва в „Ел Хералдо де Мадрид" следната история,

която се случила в началото на 40-те години:Един стар господин, дон Фернандо Ернандес, посещавал всеки ден един от приютите за

кучета в столицата: носел лакомства на животните и играел с тях. Бил се привързал особено към трима от живеещите в приюта, които наричал „моите мучачос" - „момчета".

Той обаче се разболял и посещенията му станали по-редки, а скоро напълно секнали. Кучетата изпаднали в апатия и меланхолия, особено трите „мучачос", които вече почти не се хранели и се криели в дъното на градината.

Една сутрин към единадесет часа тримата скочили и завили на умряло, а останалите кучета се присъединили към тях.

Директорът на приюта бил повикан на телефона и му съобщили за кончината на стария господин. Той не се изненадал, като се имало предвид състоянието на питомците му. Онова обаче, което го смаяло, било поведението им през следващите часове: те престанали да скимтят и заскачали весело така, както имали обичай да скачат около дон Фернандо. После последвали някаква невидима фигура и спрели слисани пред вратата на приюта, като тихо поскимтявали.



В този разказ има три момента: кучетата научават (един Господ знае как) за смъртта на стария им приятел и са обхванати от отчаяние. Преди да отпътува за другия свят, дон Фернандо в своето духовно тяло идва да се сбогува с тях. Тримата „мучачос" и всички кучета, които са го разпознали, го посрещат радостно, но колкото и силно да искат това, не могат да го придружат там, където той трябва да отиде. Кованата решетка на вратата означава също така и границата между двата свята.

ХъниЕто още един случай, в който единствено животното долавя събитие от другия свят.Свидетелството е на капитан Харлоу:„Онзи ден се разхождах в Сънбъри на Темза заедно с фокстериера си Хъни.

Наближавайки една самотна къща близо до брега, животното, което дотогава беше весело, спря, залая, започна да трепери и да вие на умряло. После промени поведението си, започна да се държи заплашително, озъби се на някакъв невидим неприятел, сякаш искаше да ме пази от евентуално нападение. Отказа да продължи по пътя и да мине пред този дом. Наложи се да направя голяма обиколка, за да се прибера у дома.

На другия ден научих, че в същия час в тази къща до реката един болен бе започнал да агонизира."

ДейзиВ историята, която следва, животното е доловило видението много преди човека, както

става обикновено.Седнала край огъня, мис Карингтън дреме в креслото си „Риджънси" и си мисли, че е

време да си ляга. Само че не иска да обезпокои Дейзи, която мърка кротко на коленете й. Изведнъж животинчето се надига и се втренчва в празното кресло отсреща. Скача право и започва да мяучи, извива гърба си, навирва опашка в поза на ужас и гняв.

На свой ред мис Карингтън, която има дарба на медиум, забелязва в креслото сбръчкана старица, която я гледа втренчено с пронизващи, зли очи. Иска да извика, но злотво-ният поглед я омайва, приковава я на място, спира дъха й; тя не може нито да извърне поглед, нито да стане и да избяга.

Опитва се да задържи котката, която е полудяла от ужас и най-накрая се изтръгва, скача по столовете, масите и се хвърля към затворената врата, сякаш иска да я разбие.

Привлечена от шума, майката на девойката дотичва. Котката изскача през отворената врата и в продължение на още половин час продължава да тича нагоре-надолу по стъпалата, сякаш някой я преследва.

После всичко се връща по местата си и злотворното явяване вече не се повтаря. По-късно семейството научава, че някога къщата принадлежала на старица, която се занимавала с черна магия във всекидневната, там, където била камината с двете кресла „Риджънси" край нея.

БалдиНякой може да каже, че мис Карингтън и котката й едновременно са получили

халюцинация. Тъй да бъде, но в такъв случай ще трябва да приемем, че и фотоапаратите могат да халюцинират. „Мач" публикува снимка, направена през 1925 г. от майор Алистон в Кларанс, Швейцария. На тази снимка се вижда млада жена, застанала до детска количка, от която се подава засмяно бебе. Пред количката стои друго дете на пет-шест години. Когато майорът проявил снимката, установил със смайване, че детето държи котенце. А това животинче на име Балди било убито от санбернар няколко седмици преди това. Изследването под микроскоп показа, че негативът не е обработван допълнително: Балди се бил върнал, за да се намести в ръцете на младия си господар.

Наистина, фотографията крие неизчерпаеми изненади. Тя не само разкрива душата на животните, като запечатва всички нюанси в погледите им, но също така доказва по конкретен начин техния живот след смъртта.

Долче и Вита



Животните, живеещи на Континенга, също са надарени психически като британските си събратя. Нека, преди да се върнем във Франция, да се пренесем в Неапол, където пристига младата миланка Марчела.

Един хубав ден през 1980 г. тя се нанася в чиста и приветлива стая, която току-що е наела. Заживява там с шпаньола си Долче, котката си Вита и двойка безименни канарчета. Всички тези малки животинки, живеещи братски под нейните грижи, изглеждат очаровани от новата квартира. Котката се протяга сластно по възглавничките, кучето се забавлява на балкона, чудесен наблюдателен пост; канарчетата, обзети от бурна радост, запяват оглушителен дует.

Тази еуфория обаче не продължава дълго. Още първата нощ Марчела чува стъпки, провлачени стъпки на старец, някой ходи тежко из стаята й. Запалва лампата, но явлението продължава, като че ли нищо не се е случило. Поведението на животните е интересно: кучето настръхва и ръмжи, после уплашено се скрива под леглото; котката следи с внимателен и спокоен поглед движенията на невидимия ходещ; колкото до птичките, те са обхванати от крайно безпокойство, цвърчат ужасено и скачат от една пръчка на друга. Марчела събужда собственичката, за да й покаже какво става; жената изглежда притеснена, но не особено учудена. Тя обещава, че това повече няма да се повтори. След половин час шумът спира и всички заспиват.

За съжаление обаче следващата нощ всичко започва отново. Четирите животни събуждат момичето. Те първи са усетили обезпокоителното присъствие. Поведението им е все същото: ужас у шпаньола Долче и двете канарчета, явно внимание у котката Вита, която наблюдава, без да мяучи, движението напред-назад на призрака. Собственичката, предупредена за това, се държи също така успокоително: „Няма нищо, няма нищо! Ще спре." Само че не спира: всяка нощ някакъв натрапник от другия свят идва да влачи крака между гардероба и скрина на Марчела. Тя разказва за това на търговците и съседите, които също, изглежда, са в течение. Един от тях й казва, че преди десетина години някакъв човек се обесил в стаята, която тя заема... а наемателите един след друг я напускат.

„Е, ясно - казва си тя, - остава ми само отново да се преместя."И съобщила новината на кучето, котката и двете птички, както и на синьора Джузепина,

която се завайкала гръмко:- Какво нещастие, какво нещастие! Толкова трудно е да се намерят сигурни хора като вас.

Защо искате да си тръгнете? Той не е опасен, горкичкият. Там му е скучно и затова идва да се поразходи в старата си квартира. Забележете, че е много тактичен, никога не влиза при вас, когато се събличате. Наистина ли не искате да останете? Знаете ли, няма много хазяи, които приемат животни.

Този аргумент се оказал решителен - Марчела се отказала от намерението си.АртабанЕто един случай, станал в самото сърце на Франция и в който една семейна двойка

доловила поява на дух, както винаги, с малко закъснение спрямо животното. Г-н и г-жа Рамбер, живеещи в околностите на Мулен, са решили да посетят своя стара родственица, за която имат лоши новини. Годината е 1910 и затова те отиват с конски впряг. Кара го г-н Рамбер.

Когато наближават дома на болната, вече почти се е мръкнало. Изведнъж конят Артабан отказва да върви напред. Той трепери с цялото си тяло, цвили, изправя се на задните си крака и отстъпва. Господарят му не може да се справи с него. Г-н и г-жа Рамбер слизат от колата и виждат на пътя старата дама, която отиват да посетят, облечена в бяло, носеща се на известно разстояние над земята с разперени ръце, сякаш им прегражда пътя.

След известно време неподвижното и безмълвно видение се разнася. Те отново се качват в колата и конят, който вече не усеща нищо анормално, скланя да продължи пътя.

Пристигат у братовчедка си; нейните деца им съобщават, че тя току-що е починала.Боби от ПарижВ една мразовита утрин на зимата на 1954 г. Ивана, възрастна румънка, открива измежду

кашоните с боклук близо до своето парижко жилище свързано сандъче с малко безпородно



кученце в него. То не е мъртво, но изглежда на издъхване. Не помръдва, вдървено е, козината и клепачите му са слепени от скреж.

Ивана отнася всичко у дома си, прерязва вървите, полага кучето до радиатора, затопля го с одеяла, дава му бульон и с грижите си успява да върне живота в него.

Две години по-късно тя издъхва там, където умират „щурците" - в болницата. Кучето остава в малкия й апартамент, който е запечатан. Нови тревоги за Боби, останал самотен, затворен и гладен. Най-накрая е освободен от един съсед, който с цената на невероятни акробатични номера успява да го измъкне през прозорчето на тоалетната. Съобщават на приятелката ми Лидия, която отива да го вземе; завежда го в дома си и Боби отново заживял щастливи дни в апартамент, в който от всичко лъха музика.

Един ден Лидия седи пред пианото си и свири мелодия на Форе. Боби слуша, прилежно седнал на дивана. Тя свири и мисли съсредоточено за Ивана, починала преди една година, която също била музикантка. Мелодията на Форе разлива носталгични звуци... Вълнението на Лидия непрестанно нараства, тя спира да свири, обръща се към животното и го пита:

- Спомняш ли си за Ивана? Ивана, господарката ти Ивана?Кучето я гледа така, сякаш се опитва да разбере, да си припомни. Лидия му повтаря името.

Изведнъж очите му грейват, то скача от дивана, хуква към остъклената врата за вестибюла, изправя се на задни лапи, бясно върти опашка и възбудено до крайност, надава сърцераздирателни вопли, които нямат нищо общо с радостни излайвания за посрещане на приятели. Гласът му има странно звучене, което Лидия чува за пръв път. И тя е покъртена и разтреперана, и тя също има чувството, че приятелката й ей сега ще влезе. Но вратата не се отваря... никой не идва. Боби отново стъпва на четири крака. Трепери с цялото си тяло. Разочарован, сломен, сякаш засрамен, че е вдигнал толкова шум за нищо, той се връща обратно на дивана, където продължава още дълго да трепери. Той е в такова състояние, че Лидия се зарича никога вече да не произнася пред него името на Ивана.

Живи животни, изхвърлени на боклукаТова, което следва по-долу, не е свързано пряко с отвъдното, освен ако не приемем, че

отвъдният свят насочва някои от нас към изпадналите в беда животни - нещо, в което твърдо вярвам. Вижте също така в края на предходната глава свидетелството на Норма Кресгал, която внезапно изпитала усещането, че не е сама и била насочена към едно куче, агонизиращо насред гората. Уви, случаят с Боби, затворен в сандъче и хвърлен на боклука, не е единичен. Една моя приятелка от Париж, Ан-Мари М., намерила в кофа за смет малко женско коте, пъхнато в кутия от обувки. Тя го взела, грижела се за него, отгледала го и чудотворно спасеното коте се наслаждавало на живота... до деня, в който завистливи съседи го отровили.

За подобни обстоятелства се съобщава и в Лимож: г-н Морел забелязал на дъното на един от онези големи контейнери за отпадъци вързоп, от който се носели стенания. Извадил го оттам и открил вътре сиво ангорско коте на ивици и кученце твърдокосмест дакел с черно-червеникав цвят. „Франс-Соар" публикува снимката на тези двама спасени от смъртта, гледащи с чист и наивен поглед. За щастие, контейнерът бил почти празен, но каква ужасна агония е очаквала тези две невинни същества, ако бяха погребани под куп нечистотии!

И тъй, г-н Морел, който вече имал няколко кучета и живеел в апартамент от държавния жилищен фонд, взел и тези две сирачета. Великодушието му било възнаградено: наскоро неговите питомци вдигнали тревога, когато през нощта в апартамента му избухнал пожар.

Но уви, край овързаните сандъчета и кашони, в които се мъчат гладни, ужасени, задушаващи се малки, живи животинки, не винаги минават хора като Ивана, Ан-Мари или Морел!...

Кое провидение ги е насочило в удобния миг към тези същества, които те с готовност спасяват? Ако се вярва на „Пастирът" на Хермас, книгата, оценявана така високо от първите поколения християни, съществува ангел на дивите животни; тогава би трябвало да съществува и ангел на кучетата и котките.



Ан-Мари, която е дълбоко вярваща и се измъчва заради страданието на животните, един ден ми каза: „Бих искала да прекарам живота си на небето, като върша добрини за животните на земята."

Кучетата от ТанкарвилВъзможно ли е една градина да бъде убежище на духове така, както това става с някои

къщи? Следните факти дават положителен отговор на този въпрос. Около замъка Танкарвил ставали тайнствени явления: от подрязаните храсти се носели изпуквания, въздишки и стеналия.

Като смятал, че там има крадли или бракониери, тогавашният му собственик г-н Дьо Ламберти пуснал в парка две страшни кучета-пазачи; шумовете обаче продължили.

Той взел оръжие, въоръжил и прислугата си, заобиколили храстите и пуснали вътре кучетата. Те се спуснали навътре с яростен лай, който скоро бил сменен от жално квичене, като на кучета, които понасят наказание. Измъкнали се от храстите със скимтене, засрамени, с подвити опашки. Невъзможно било да ги накарат отново да влязат всред тези храсти, които ги били ужасили. По-скоро били готови да умрат.

Г-н Дьо Ламберти и неговите хора навлезли на свой ред всред храстите, претърсили навсякъде, но не открили нищо.

Вече съм споменавал за замъка Танкарвил в „Златните таблици", тъй като г-жа Марсел дьо Жувнел е живяла в него заедно с родителите си г-н и г-жа Фернан Прат, които го били наели. Тя ми е казвала, че в някои части от новия замък, завършен през 1717 г., ставали обезпокоител-ни явления, без да може да бъде установено кой стои в основата на тези посещения на духове.

Сигурно е, че замъкът на графовете Танкарвил има особено тежко минало: построен върху триъгълна скала с височина петдесет метра, надвиснала над Сена на тридесет километра от Хавър, той е познал битки, изтезания и безкрайни обсади.

Някога в кулите му били разположени затвори и зали за изтезания; наложило се една от тях, наречена Дяволската, да бъде очистена от зли духове от проповедника в замъка в присъствието на господаря на Танкарвил и всичките му васали.

Срещу скалата, върху която се издигат тези зловещи развалини, се издига друга скала, на чийто връх се намира камъкът, наричан Пиер Гант или „Носът на Танкарвил." Според местните предания тази скала някога служела като олтар за човешки жертвоприношения преди римското нашествие.

КроталътНе бива да се мисли, че само кучетата, котките и птиците виждат духовете: и змиите имат

тази способност. Робърт Морис от университета на Дюк събрал в една къща-свърталище на призраци в Кентъки куче, котка, плъх и кротал (гърмяща змия); всяко животно било заведено от собственика си в стая, в която било извършено престъпление. Реакцията на кучето: отдръпване и уплаха; котката реагирала по същия начин, като скоро тези чувства преминали в своеобразно яростно съскане и мяукане, ярост, насочена срещу едно празно кресло; плъхът нямал никаква реакция. Колкото до мексиканския почти двуметров кротал, той се изправил като за нападение, разтърсил шумно роговите израстъци по опашката си, заради които това влечуго, най-отровното в Южна Америка, е било наречено „гърмяща змия", и стрелнал плоската си глава към креслото, в което седял духът, който сигурно на свой ред се смразил от страх

Костенурката СофиСлед смъртта на сина й Жан г-жа Келавоан, преподавателка в светско училище,

изживявала странни състояния, за които рационалистичното й образование и дейността й на профсъюзна активистка изобщо не я били подготвили. Случвало й се да чуе как момчето й промълвява: „Мамо, мамо" и да усети присъствието му по почти физически начин: то галело ръцете и косите й с безкрайно много нежност.

Един ден то дори я прегърнало и притиснало силно, много силно... На свой ред тя целунала по бузата това същество, което не виждала, но усещала така добре. Бузата му била нежна, хладна, твърда, така жива, че тя изтичала веднага да целуне мъжа си, за да се убеди, че не сънува, и за да установи, че усещането за жива плът било съвсем същото.



Как обаче да приемат тези прояви на паралелния свят, които разтърсват из основи материалистичните им убеждения? Как да повярват в този живот извън живота? Как да отхвърлят реалността на гроба?

Тя разказвала тези факти и усещания на съпруга си, който проявявал голямо разбиране, защото и той ги изпитвал.

Ивон и Аший Келавоан се питали дали не са заболели, дали не халюцинират. Тъй като не знаели за съществуването на духовното тяло, което обяснява много добре тези странни явления, те се питали с тревога дали не обезумяват. Трябвало да се намеси костенурката на сина им, за да ги успокои.

Един ден те видели как старата Софи тръгнала към креслото на Жан и започнала да се умилква пред него, вдигнала грозната си и умилителна глава на влечуго, размахала предните си лапи, също както някога, когато Жан я гъделичкал с връхчетата на пръстите си. Не вярвали на очите си.

Същото се повторило и следващите дни. Отново Софи, която дремела в ъгъла, се впуснала тичешком (ако може така да се каже) към креслото на Жан, изправила се и заиграла с другар, който само тя можела да види.

Очаровани, съпрузите Келавоан гледали как Софи изпълнява номера си. Старата костенурка, която не била нито болна, нито халюцинираща, успокоявала собствените им съмнения: видението било реално.

Хора, напуснали телата сиВ историята, която следва, се разказва този път за призрак на жив човек, доловен само от

животни. В книгата си „Естествена история на вечния живот" Лайъл Уотсън разказва следния факт: една негова приятелка сънувала, че напуска стаята си, прекосява всекидневната, минава пред съпруга си, който чете, седнал в креслото, и се връща да си легне.

Дотук няма нищо необикновено; необикновеното обаче е в това, че съпругът й, на когото тя разказала съня си, й съобщил, че е видял трите котки на семейството да минават по съвсем същия път.

Уотсън привежда този факт, без да го тълкува. Ето моето обяснение: въпросната дама се раздвоила по време на съня си; докато физическото й тяло оставало в леглото, астралното временно се отделило от него, за да отиде до всекидневната. Котките са последвали излязлата от плътта си жена така, както биха я последвали във физическото й тяло. Те не са направили разлика между двете тела, не са проявили никакъв признак на безпокойство. Ако там беше присъствал медиум, той щеше да види същото, което са видели и те: призрак на жив човек.

Един от моите читатели, който имаше психически дарби и ги използваше неразумно, бе придобил опасния навик да се раздвоява. Той бе установил, че кучето му вижда призрака на живия човек, в който са останали всички усещания. Животното било извънредно разтревожено и непрестанно сновяло между въплътения, материален човек, проснат в безсъзнание на леглото в състояние на привидна смърт, и астралната проекция, сякаш изтъкана от пара, изправена в ъгъла на стаята, в съзнание и с всички жизнени характеристики: движение и осезание. Кучето сновяло разтревожено между едното и другото, като се питало кое е истинският му господар.

БалдурНяколко седмици след смъртта на съпругата си д-р Вьотцел от Хемниц усетил как около

него се завърта силен вихър, въпреки че вратите и прозорците на стаята били затворени. Лампата изгаснала сама, после вратата към спалнята се отворила. Вьотцел видял съпругата си, която с усмивка му прошепнала:

- Карл... аз съм безсмъртна... ние отново ще се срещнем...После формата се изгубила.Докторът не можел да повярва в толкова щастие: неговата любима била жива и можела да

му съобщи това. Той непрекъснато си повтарял изречението, което му върнало живота: „Аз съм безсмъртна, отново ще се срещнем."



Скоро обаче го завладели съмнения: „О, не, прекалено хубаво е, за да е истина. Приемам желанията си за реалност. Бил съм жертва на халюцинация. О, как да се уверя, че всичко това беше съвсем реално?"

Духът отново се явил, придружен със същите явления. Този път домашното куче Балдур също било там. То се впуснало към призрака и започнало да се върти и да подскача около него, махайки лудешки с опашка, като надавало скимтене на изненада и радост.

Благодарение на Балдур вдовецът бил сигурен, че посещението било обективно23. Той написал хроника, която нарекъл „Реални явявания на съпругата ми след смъртта й." Тази книга излязла през 1804 г. Получила широк отзвук и добрият доктор бил убеден, че е дал неоспоримото и окончателно доказателство за надживяването на смъртта.

Днес обаче, в края на XX век, въпреки толкова трудове и изследвания, увенчани с успех, хората още се питат: съществува ли живот след смъртта?

Днес сме свидетели на смайващо явление: вече не атеистичният материализъм, а голяма част от християнството оспорва безсмъртието на човешката душа24. И, разбира се, и дума не може да става за животинската душа. Както католически, така и протестантски богослови са постановили, че безсмъртието на душата, което те противопоставят на последното възкресение, е само един платоничен мит без капка истинност.

XIIПОЧИНАЛИ ЖИВОТНИ, УСЕТЕНИ САМО ОТ ЖИВОТНИВ повечето случаи животните, превъзходни медиуми, които никога не мамят, са

единствените, които усещат призраците, били те човешки или не, били те на живи или на мъртви същества.

Трите случая, изложени по-долу, доказват в достатъчна степен надживяването на смъртта от животинското същество с всичките си характеристики: враждебно отношение към котките у кучето Ролф, игрива приветливост у морското свинче Миму, чувство за йерархия и собственост у котката Котик.

След миг на почуда нашите четирикраки спътници, които са още в тялото си, както казва свети Павел, много бързо се приспособяват и вече не правят разлика между животните от другия свят и животните от този свят.

Ролф и ТортоазСлед смъртта на кучето й Ролф първата мисъл на Изабел дьо С. била: „Най-накрая ще

мога да си взема котка!" И наистина, въпреки че Ролф проявявал най-топли чувства към хората изобщо и към господарката си в частност, той винаги бил особено противен по отношение на котките. Всички опити за мирно съвместно съществуване били обречени на провал. Няколкото злочести котки, които Изабел довеждала в дома си, били принудени да побягнат оттам, тъй като той превръщал живота им в ад.

Изабел погребала Ролф в градината си и посадила розов храст на гроба му. Тъй като била добра католичка, тя изрекла молитва за упокой на душата му. След известно време най-невинно признала това на своя изповедник, който й отвърнал сурово:

- Извършила сте тежък грях Тъй като животните нямат душа, и дума не може да става за живот след смъртта им и, следователно, за заупокойни молитви. Надявам се, че не сте сложила кръст върху... онова, което наричате негов гроб.

- О, не, отче, не!Всъщност тя си мислела да го. стори.- Знаете, че Христос е умрял единствено за спасението на хората.- Така е, отче.Тя обаче не била чак толкова сигурна в това. На излизане от църквата Изабел замислена

тръгнала, към къщата на приятели, които й били предложили млада женска котка с петниста

23 Виж и за двете кучета на майка Теофила и явлението от Борен в глава 13 (Бел. авт.)24 Разгледал съм подробно тази тема в глава XIII на „Нощта се превръща в светлина: (Бел. авт.)



козина, напомняща костенуркова черупка. Нещата бързо се уредили и тя се завърнала щастлива в дома си заедно с красивото създание, което по пътя кръстила Тортоаз.

Новодошлата направила пълен оглед на вилата на Изабел, отворила шкафовете, за да подуши вътре, спряла се удивена пред аквариума, открила удобните кресла, меките възглавнички, измяучила пред хладилника, за да й го отворят, и доволна от онова, което видяла и помирисала, отишла да се изтегне сластно на дивана.

Седмиците изминавали в щастие и мъркане; котешки живот, царски живот. Тортоаз, която в крайна сметка предпочела Лайбниц пред Сартр, кръстосвала всекидневната, погълната в размисъл върху екзистенциалната реалност на най-добрия от световете, когато изведнъж спряла ужасена пред постелката на Ролф, необичайна вещ, която винаги грижливо отбягвала. Започнала да съска срещу това злотворно присъствие, изгърбила се, сякаш невидимият неприятел се готвел да се хвърли върху нея.

Изабел, която вярвала в съществуването на животинската душа и в живота й след смъртта, веднага разбрала какво става: Ролф се бил върнал и се готвел да се разправи с онази, която смятал за натрапница. Оттогава дните и нощите на злочестата Тортоаз се превърнали в кошмар. Вместо часове, прекарани в размисли по въпроса за предварително установената хармония, тя търчала ужасена през всекидневната, катерела се по завесите, участвала в преследвания в стил уестърн из стълбището. Тортоаз бягала от призрак, който само тя виждала, криела се също като предшественичките си по времето, когато Ролф бил още въплътен, или върху гардеробите, или в скута на Изабел, която не успявала да я успокои.

Една сутрин тя изчезнала и господарката й помислила, че котката се е скрила в градината, за да се изплъзне от своя мъчител. Към обяд телефонът иззвънял. Обаждала се приятелката й, която й била подарила котката:

- Ало, Изабел, не се тревожете! Тортоаз се върна при нас и сега се възстановява от вълненията си. Очакваме ви, минете да си я вземете, когато ви е удобно.

- Уви, и дума не може да става! Нека остане при вас. Оставям ви я окончателно. Заради този проклет Ролф явно никога няма да мога да имам котка.

- Стига, Изабел, Ролф е мъртъв.- О, де да беше така...Миму и ПуциИграта на криеница между поданиците на Нейно британско величество, кучетата-

призраци Нестор и Пимлико, за която вече разказах, намира свой еквивалент в играта на криеница между призрака на морското свинче Миму и живата котка Пуци, и двамата скромни френски граждани. Театърът на великите им подвизи бе канапето на Жаклин и Марсел Рици, на което двете другарчета си играеха на Тарзан.

След смъртта на Миму дълбоко разстроеният Пуци се питал защо съществуването е тъй ефимерно, отегчавал се и бил на път да се превърне в неврастеник, и така до деня, в който го видели да замахва с лапичка към празно пространство, да скача върху несъществуваща плячка, да тича както някога след Миму, станал невидим за съпрузите Рили, но не и за него. Отново настанали райски времена на земята, Пуци си възвърнал радостта от живота и своя спътник в лудориите.

Котик и МяутМадлен и Ремон Шал, опитни езотерици, пламенни католици, пионери на ойкуменизма25 и

инициатори на библейското обновление в римската църква, твърдо вярваха в съществуването на човешката душа и нейния живот след смъртта. Те са посветили на този проблем, който за тях е намерил своето разрешение, една голяма брошура, наречена „От животното до Бога: тайнството на животните в Библията и древните тайнства."

Г-жа Шал, която бях посетил в манастира на Версай, където тя се беше оттеглила, ми разказа историята post mortem на Котик.

И така, тя имала три женски котки, които непрекъснато се карали коя да заеме едно старо кресло, на което гледали като на своя територия.

25 Ойкуменизъм (гр., лат.) - движение за обединение на всички християнски църкви в една.



Обикновено Котик, най-старата от тях, успявала да го заеме и да остане в него.След смъртта й по-възрастната от двете останали котки, Мяут, се канела да скочи върху

останалото най-накрая свободно кресло, когато в последния момент се отдръпнала стресната и разтревожена. Другата котка опитала на свой ред и също се отдръпнала, проявявайки и тя изумление и страх. Всичко изглеждало така, като че ли старата котка била заела отново своето място, сякаш другите две я виждали и не смеели да се настанят на него. Това продължило три или четири месеца. После котката-призрак изчезнала и свадите между Мяут и по-младата котка започнали отново. Мяут надделяла с превъзходството на възрастта си.

За разлика от мис Карингтън и Дороти Морган, Мадлен Шал така и не е видяла призрака, усещан от двете котки, но на два пъти усетила някой нежно да се отърква в крака й.

XIIIПРОРОЧЕСКИ ДАРБИ, ТЕЛЕПАТИЯ, ВИЖДАНЕ НА РАЗСТОЯНИЕПоради това, че емоционалността им е много силна, нашите домашни животни, както вече

видяхме, са изключително добри медиуми. При тях интелектът, който разсейва и поражда съмнения, не е пречка, социалните и религиозни табута не действат, разумът им не е обременен с прочетени неща и псевдоспомени, ето защо те могат да приемат всички пулсации от отвъдното и да бъдат носени от психическите течения и духовните потоци.

Те се движат с лекота из паралелния свят, който не отличават ясно от физическия, виждат духовете с един лакът преднина пред човешките медиуми и не различават много добре смъртните от безсмъртните. Като наблюдаваме поведението на нашите кучета и котки, ще можем да разберем дали дадено видение е обективно, или не, дали дадена цялост е благотворна, или не, дали идва от долните астрални сфери, или от небето.

И наистина, те притежават „прозрението на духовете." В мисълта на свети Павел става въпрос за духове вън от тялото, но животните също така притежават прозрението на въплътените духове, с други думи, владеят практическата психология; те осъществяват цялостно възприятие на личността. Измежду хората, които виждат за първи път, те бързо разпознават онзи, който излъчва добронамереност, любов и духовност, и откриват душевноболния, жестокия, подлеца, потенциалния убиец.

Духовните дарби са девет на брой, животните са получили само две от тях: прозрението на духовете, което вече споменахме, и предсказанието с близко сбъдване, същото, което чародеите из средствата за масова информация грижливо отбягват. Пророчествата на животните се правят било колективно - птиците, стадата, домашните животни предвещават с поведението си земетресения, вулканични изригвания и дори скъсването на бентове - било индивидуално - както Уесекс, предизвестил за абсолютно непредвидимата смърт на един приятел на неговия господар.

Двете кучета на майка ТеофилаОткриването на виденията е аспект от прозрението на духовете и е редно да отбележим

поведението на животните при свръхестествени прояви.Между 29 ноември 1932 г. и 3 януари 1933 г. пет деца от Борен край Динан (Белгия)

твърдят, че са видели бяла дама, която минавала напред-назад по моста на железопътната линия с един-единствен коловоз. Долу срещу насипа са разположени градина на монахини и училищен двор - напълно банален декор. Въпросното училище се ръководи умело от майка Теофила... която отказва да повярва, че Светата Дева може да се яви на такива палавници, калпазани, непознаващи катехизиса, и отгоре на всичко, големи фантазьори. Г-н главният свещеник Ламбер споделя нейното мнение и заявява твърдо на двете малки момичета Дьожембр и тримата Воазен - две момичета и едно момче: „Прекратете тези шеги!"

Религиозната общност е твърде разединена по този въпрос: преподобният отец Брюно приема позицията на главния свещеник Ламбер и на майка Теофила; но преподобният отец Льо Нен и „Католическо списание за идеи и факти" се обявяват в подкрепа на истинността на явлението. Колкото до самия епископ на Намюр, негово преосвещенство Шарю, то след като



признал две чудотворни изцеления, през юли 1949 г. той заявява: „Можем с цялата необходима ведрост и благоразумие да твърдим, че небесната царица се е явила на децата от Борен".

Намюрският католически ежедневник „Към бъдещето" първи в пресата съобщава за тези случаи в броя си от 9 декември 1932 г. Статията, която е написана твърде несигурно, носи заглавието: „Борен: смайващи факти."

„От няколко дни насам Борен и цялата му околност са обхванати от възбуда: пет деца били облагодетелствани от свръхестествени видения... Г-н главният свещеник е извънредно предпазлив в съжденията си... Лекарите смятат, че всичко това заслужава да бъде проучено сериозно... Не е станало никакво чудо, нито случка, заслужаваща отбелязване."

Напротив! Станала е случка, заслужаваща отбелязване, и аз я научих в самия Борен от устата на един свещеник, добре познавал обстоятелствата и различните участници. В своята много добре подкрепена с доказателства сказка той посочи един факт, който не е споменаван никъде другаде и който ми изглежда от първостепенна важност. На няколко пъти майка Теофила се опитала да прогони децата, видели видението, и първите им поддръжници, които заемали двора на училището й. Тя ги заплашвала, че ще пусне двете си големи кучета, ако не й се подчинят! Всичко обаче било напразно.

Крайно разгневена, тази енергична жена, дъщеря на белгийски генерал, преминала към действие: двата огромни песа се втурнали в двора, спуснали се към виновните, но изведнъж спрели, престанали да лаят и легнали на земята, сякаш възпрени от невидима преграда.

Двете кучета, които не били фантазьори, са видели нещо... или по-скоро някого.ДжефС боксера Джеф започва в тази глава списъкът на животните от всякакви породи,

предсказали непредвидими и неизбежни катастрофи. Господарката му г-жа Луис разглежда с кола Сан Франсиско и решава да го заведе да потича в парка Лафайет. Часът е около пет следобед. Тя спира колата под сянката на едно огромно дърво. Противно на очакванията й Джеф, който обикновено умира за тичане и чист въздух, отказва да излезе от колата. Той лае и ръмжи злобно.

- Толкова по-зле за теб! - възкликва г-жа Луис и се връща в хотела си.На другия ден тя отново минава край парка Лафайет, слиза от колата, а Джеф тръгва след

нея, без да се противи. Огромното дърво лежи на земята. Тя разпитва зяпачите наоколо и разбира, че дървото се е сгромолясало по същото време, когато тя се връщала в хотела си.

Любопитни факти и психични факти„Онази нощ - ми разказва Жаклин - котките ми бяха непоносими: непрекъснато се гонеха

в кръг, скачаха по раменете ми и по мебелите, събаряха лампи и вази. Дори и сляпата котка, която обикновено е толкова спокойна, се беше присъединила към тях. Аз си мислех: каква ли буря ще се разрази, щом са толкова възбудени! Не беше буря, а атентат. В пет часа сутринта в сградата на „Минют" избухна бомба."

В двете случки, които следват, не става въпрос за вибрациите на смърт, които кучетата и котките долавят няколко часа или няколко дни преди агонията на тежко болния човек; всички хора в тях са млади и здрави. За пореден път се касае именно за пророчество.

Във Франция през 60-те години: едно семейство се приготвя да замине за уикенда. В последния момент кучето на децата, което обикновено проявява голяма радост от такива разходки, упорито отказва да се качи в колата. Накрая тръгват без него. Става катастрофа и всички загиват.

В Северна Германия през 50-те години: момче играело на плажа с приятели и било убито от избухнала мина, останала от войната. При разследването другите деа заявили, че няколко часа преди злополуката кучето на момчето отказало да се приближи и избягало надалече.

СюфренНаистина четирикраките предсказатели са добре информирани. Да вземем за пример

Сюфрен, котарака на един товарен кораб: на една спирка той отказва категорично да се качи отново на борда. Налага се да прибягнат до сила, за да го принудят да се качи. Впрочем, защо винаги се казва „инати се като магаре", а не „инати се като котка"?



Морето е спокойно, времето е чудесно, но Сюфрен вижда по-далеч от върха на мустаците си и знае, че наближава буря. Моряците, които му имат доверие, са предупредени. Независимо от това вдигат котва и бурята не закъснява. Тъй като обаче са предприели нужните мерки, те се справят възможно най-добре с нея.

УесексПрочутият английски писател Томас Харди, който днес почива в Уестминстър, имал

твърде мрачно схващане за живота. Той смятал, че хората са подчинени на безмилостна съдба, всеки бунт срещу която е изначално обречен. Романът му „Невзрачният Джуд" бил толкова мрачен, че предизвикал всеобщ протест всред поданиците на кралица Виктория.

Песимизмът и фатализмът му били засилени и от следната случка, герой в която бил един твърдокосмест териер, негов спътник в продължение на тринадесет години. Той го бил нарекъл Уесекс по името на своя сборник „Уесекски разкази".

Уесекс много обичал Уилям Уоткинс, приятел на Томас Харди, който често му ходел на гости. Една пролетна вечер обаче Уесекс посрещнал Уоткинс по необичаен начин. Той се втурнал към него с висок, силен лай, а после дълго скимтял.

- Какво му става? - изненадал се Уоткинс. - За първи път го виждам в такова състояние.- И аз. Той обаче няма никакви основания да се жалва така. Млъкни, Уесекс, проглушаваш

ни ушите; нека минем в кабинета ми!Двамата приятели седнали на чаша уиски и започнали да говорят по литературни въпроси.

Уесекс легнал в краката на Уоткинс, както винаги правел. На няколко пъти през онази вечер той докосвал ръкава на своя приятел с лапа и я отдръпвал рязко, с вик на отчаяние.

- Като че ли иска да ме предупреди за някаква опасност - казал Уоткинс, който бил изненадан, но не и разтревожен.

- Никаква опасност не ви заплашва, драги! Вие сте в много добра форма и имате чудесно настроение, за разлика от мен.

Когато се сбогувал с Томас Харди, Уоткинс бил в прекрасно настроение и вече не мислел за жалбите на Уесекс. Двамата се разбрали, че скоро пак ще се срещнат.

Много рано на другата сутрин телефонът иззвънял. Неговият звън обикновено предизвиквал дълга серия звучни излайвания на Уесекс, които дразнели извънредно много господаря му. Този път обаче не станало нищо такова; кучето било легнало на килима с муцуна между лапите и издавало протяжни въздишки, сякаш знаело какво ще стане. Томас Харди вдигнал телефона: обаждал се синът на Уоткинс.

- Драги Томас, вие сте първият, на когото съобщавам, защото вие бяхте най-добрият му приятел.

„Боже мой, той говори в минало време!" - помислил си писателят.- Това, което се случи с нас, е ужасяващо, необяснимо - продължил младежът, - не мога да

повярвам, че е истина. Баща ми почина внезапно снощи, след като сте се разделили.Маскот: уважението към смърттаАко кучетата притежават дарбата за прозрение на духовете, те също така имат и

прозрение за обстоятелствата.Безмълвието на Уесекс при телефонния звън-вестител на смъртта ми напомня

невероятното безмълвие на нашето куче Маскот през дните на агонията и погребението на баба ми по бащина линия.

Маскот, която ни дразнеше с безкрайния си лай винаги когато някой звънеше на портата и влизаше в градината, съумя да се овладее и да мълчи, докато многобройните роднини и приятели минаваха през къщата на покойната. Нещо повече, тя, която като всички кучета не можеше да понася хората в униформа, не се озъби и не изръмжа нито веднъж, докато служителите от погребалното бюро влизаха и излизаха.

Тя стоеше в дъното на градината с приведена глава и наблюдаваше много внимателно всички тези необичайни движения, които при друг повод биха предизвикали яростта и звучния й лай.

Грам Сен Бернар, Малпасе, Фурвиер



Една сутрин през февруари 1939 г. кучетата от Гран Сен Бернар вкупом отказват да последват монасите в ежедневната им разходка. Не помагат нито ласки, нито заплахи; братята не разбират нищо - кучетата им стачкуват! Това е нещо невиждано. Накрая те се отказват от ритуалното си излизане.

Час по-късно се развихря буря с невиждана сила и върху пътя, по който обикновено минават монасите и кучетата им, пада лавина.

Малко преди пробиването на язовирната стена в Малпасе овцете наоколо проявили много признаци на безпокойство.

Също така преди сриването на хълма във Фурвиер конете не можели да си намерят място; една полудяла от ужас котка избягала от дома на господарите си, а момчето им хукнало след нея, като по този начин се спасило от скоро сринатата къща.

В тези три случая се касае за естествени катастрофи и може да се допусне, че кучетата, овцете и конете са усетили вибрациите на земната кора, която се е раздвижвала, но ние вече видяхме, че те долавят и катастрофите, предизвикани от човека, а следователно, напълно непредвидими.

Телепатът АяксСпоред г-н Ф. Гурон, председател на Психическото дружество на Лион, телепатията

понякога по-лесно се поддава на наблюдение и експериментиране у животните, отколкото у хората. Ако животното стане приятел на човека, а той на свой ред му отвърне със същата любов, между тях се установява контакт от идеално съгласувани вибрации, които могат да застанат в основата на неоспорими явления на предаване на мисли. С още по-научна точност парапсихолозите смятат, че в случая се касае за мигновена проекция на вълни от частици, заредени с информация-мисли, които свързват човека-предавател с животното-приемател. От друга страна, следва да се отбележи, че за тази цел непрестореността и дори чистотата на животинската психика улесняват предаването, тъй като нашите братя са не-подвластни на хаоса от съзнателни, подсъзнателни или несъзнателни мисли, които усложняват нашата личност.

Г-н Гурон добре познава въпроса за телепатията между човек и животно, тъй като е имал щастието да отглежда и изучава в продължение на повече от петнадесет години един чистокръвен сетер на име Аякс, също като гръцкия герой.

Първо Аякс бил научен подобно на много свои събратя-кучета да „подава лапа" срещу лакомство. С лявата си лапа той удрял в протегнатата дясна ръка на господаря си толкова пъти, на колкото възлизало числото, за което го питали на висок глас (случаят с класическата дресировка, основана върху асоциацията на определен жест с определен звук). После, след като спрял да произнася въпросното число и установил, че животното брои също толкова добре, както преди, г-н Гурон заключил, че се касае за телепатия между кучето му и него. Така това психическо взаимодействие позволявало на Аякс да извършва незабавно и безпогрешно всяка проста математическа операция, която неговият господар можел да извърши наум, например:

4+3, 5-2,18:3, 36:12, 48:24 и пр.Когато резултатът надвишавал 9, Аякс го съобщавал на два или повече пъти. Например

числото 36 се предавало първо с 3, после с още 6 удара с лапа. За да съобщи числото 132, Аякс първо посочвал стотиците: 1, после десетиците: 3, накрая единиците: 2. Всичко било въпрос единствено на време и дисциплина. Аякс можел също така да изрече по букви името си или дори кратки изречения, подготвени от господаря му, с помощта на условна цифрова азбука; той също така можел да отговаря с „да" и „не", все така според желанието на човека, като удрял с лапа веднъж или два пъти, според въведената условна система. Г-н Гурон получавал безкрайно разнообразни реакции на всеки един въпрос на запитващите, при условие че самият той знаел въпросите им.

Измежду най-прочутите животни-телепати трябва да споменем най-напред кучето Зу, което буквално четяло в паметта на господарката си. То отговаряло на поставените му въпроси, като удряло с лапа според предварително установен код. Така то можело да извършва малки аритметични операции и да съставя изречения с помощта на цифрова азбука. То обаче вършело тези чудеса единствено в присъствието на своята възпитателка и само ако тя знаела



предварително отговорите. Ако тя бъркала, бъркало и то, като по този начин правело неволни грешки, може би обезсърчителни, но затова пък твърде показателни за явлението на чиста телепатия. Случаят със Зу е проучен подробно от Раул Монтандон във великолепната му книга „От животното до човека".

Като следовник на Зу кучето Кабил „знаело" да вади квадратен корен от тридесет и шест, но също така единствено при условие, че господарката му присъства (а тя, разбира се, знаела резултата от пресмятането). За сметка на това Кабил отказвал да брои пред непознати хора, чието психическо присъствие може би обърквало неговите способности, освен ако това не е било едно по-личностно поведение, мотивирано от известна свенливост.

Колкото до полицейското куче Дик, то било по-общително: освен други професионални подвизи, то можело да долови мигновено мисълта на някой от присъстващите в залата, където работело, и да посочи без грешка картата за игра, която само този зрител си бил намислил.

Но нека се върнем към сетера Аякс.- Аякс, колко лапи имаш?- Четири - отвръщало кучето.- Колко колела има един велосипед? -Две.- А триколесният? -Три.- Колко са дните в седмицата?- Седем.- Внимание, ето и най-невероятното! Каква е дължината в метри на една десетмилионна

част от земния меридиан?- Четири! (И наистина, 40 000 000 м : 10 000 000 = 4.) Когато някои скептично настроени

хора обвиняваха господаря и кучето му в измама, съучастничество или несъзнателно действие... (набор от недоловими рефлекси, наричани от парапсихолозите „кумберландизъм"), техните подозрения се разсейваха, щом повторехме пред тях опита, но в тъмнина или със затворени очи, с ръкавица или слой марля на ръката... Впрочем, тази ръка оставаше отворена и протегната хоризонтално към животното, така че операторът да избегне изкушението да задържи, съзнателно или не, лапата на кучето така, че да го спре в нужния момент.

Понякога Аякс и господарят му бъркаха, било поради неволна грешка на последния, било - парадоксално - го правеха умишлено, за да си поиграят малко с публиката и най-вече, за да бъде експериментално доказано явлението на чиста телепатия.

- Колко правят три и две? - пита някой леко насмешлив свидетел.- Четири! - отвръща Аякс, послушен на телепатичната воля на г-н Гурон.- Виждате, че вашето куче-феномен сбърка! - заявява скептикът.- Е, случва му се понякога! - отговаря тайно развеселеният му господар.Същевременно един факт остава винаги в противоречие с неговата воля: когато си мислел

за нула или когато не мислел нищо, което е горе-долу същото, верният математик започвал да удря с лапата си, без да спира, до раздразнение; сякаш не знаел за съществуването на нулата и като неосъзнат философ я обърквал с безкрайността...

Ето един още по-смайващ факт, който този път надхвърля обсега на телепатията между господаря и кучето му: Аякс никога не успявал да съобщи число, свързано с духовния свят, трансцедентно число, число на посвещаване. Той винаги се обърквал, когато го карали да преброи свещите на светилника със седем гнезда, докато можел да преброи седемте дни в седмицата. Четирикракият философ бил неспособен да отговори на въпроса: „Колко точки има в Платоновата триада?" въпреки волевата амбиция на господаря си, който, след като бил амбициран от четива за животните-чудо, бил извънредно изненадан и разочарован от такова духовно неподчинение. Въпреки че Аякс можел с негово посредничество да преброи колелата на един триколесен велосипед, той не можел да изброи трите върха на един триъгълник, ако се касаело за Платоновия триъгълник: Красота, Истина, Добро.



Пред едно такова философско объркване г-н Гурон бил подтикнат да потърси за феномена Аякс друго обяснение освен класическата телепатия, като допуснал намеса, външна както за психиката на животното, така и за неговата собствена психика. Когато искал от Аякс да изброи символични и посветени числа, Целостта се намесвала, като сама прекъсвала връзката по един или друг начин. На какво се дължала тази неочаквана намеса, тази объркваща забрана от Невидимото? Без съмнение на това, че не е писано на едно куче и неговия господар да имат постижения с такава трансцедентност, че вероятно биха вдигнали по петите си цели глутници от учени с всички последващи от това разочарования. Царството на посвещаването било затворено за Аякс: не такава е била неговата мисия и без съмнение нещата са били добре така.

Впрочем намесата на силите от отвъдното в свръх-нормалното поведение на кучето-телепат не се ограничила само с тази философска преграда. На около дванадесет-тринадесеттодишна възраст сетерът, който може би усещал, че старее, малко по малко започнал да се обърква. Случвало му се все по-често да сгреши или да откаже да смята въпреки все така напрегнатата воля на ненаситния му господар. Един съдбоносен ден доброто животно дори спряло всякакви телепатични усилия, като без съмнение се надявало на изцяло заслужена почивка.

Същевременно обаче едно лице, много известно в лионските психични среди, пред което г-н Гурон малко се бил прехвалил за достиженията на кучето си, поискало - и това било негово право - обективна демонстрация в близко време, тъй като не се задоволявало с разказ или сказка. Затова г-н Гурон с голяма неохота го поканил да види как работи Аякс. Как щяло да реагира животното - дали щяло да откаже изцяло да работи, или да трупа една върху друга отчайващи грешки? Предишния ден той се опитал да го върне във форма, да го накара да преговори знанията си също като ученик след ваканция. Пълен провал - Аякс вече изобщо не смятал!

В уречения ден скептичната дама била точна на срещата. Аякс се представил великолепно, броил като истински майстор! Разбира се, както било прието за правило, не го питали за нито едно число на тайнства, и екзаминаторката си тръгнала задоволена и убедена.

Как може да се обясни това изненадващо връщане към работата му, освен с помощта на намеса на Контролната цялост, заредила отново телепатичната връзка, която управлявала? Впрочем след края на тази примерна демонстрация връзката между кучето, господаря му и отвъдното била окончателно разрушена. Така настъпила за Аякс окончателната почивка, а после - болестта... и смъртта. В една мразовита нощ на януари 1963 г. Аякс, съборен от криза на уремия, предал Богу съвсем чистата си душа и влязъл в рая на кучетата...

АмурПрофесор Олаф Лунден, голям приятел на писателя на приказки Андерсен, страдал от

белодробна туберкулоза. Навремето хората били безпомощни пред тази болест, която взимала много жертви във влажните и студени страни като Дания.

„Болките от туберкулоза - се казва в един френски медицински трактат от онова време - трябва да се преселят да живеят, в страни с по-мек климат. Ако лицето е със слаба конструкция и за него е полезно да бъде заточен, трябва да се изберат за това бреговете на Прованс като Пер, Кан (очарователно селище с 4000 жители), Ница или Маншон. Ако лицето е раздразнително, повече ще му подхожда, мек, по-скоро леко влажен, отколкото сух въздух и тогава трябва да се избере Рим, Венеция или Пиза.

Същевременно обаче никое, от препоръчваните срещу туберкулоза средства не е изцяло ефикасно; лекарствата, използвани като спомагателни средства, имат само второстепенна роля. Сам Лаенек признава това: „Никое лекарство няма силата да спре хода на туберкулозата." Прогнозата винаги е много лоша: единици болни, поставени в добри хигиенни условия, могат да стигнат до оздравяване, но това са изключения, обикновено болестта завършва със смърт."

Лунден сигурно е бил „раздразнително лице", защото неговият лекар горещо му препоръчал Италия. Преди да замине на юг, болният поверил кучето си Амур на своя приятел Андерсен.



Тъй като разбирал положението, Амур се държал много разумно и приел без затруднения тази пълна промяна в живота си. Той скоро покорил Андерсен и неговата прислужница с приветливостта и интелигентността си.

Изминали няколко месеца. Лунден пишел редовно: всяка седмица по писмо; здравето му минавало през подобрения и влошавания, които сякаш се отразявали върху Амур. Прислужницата обърнала вниманието на Андерсен на това:

- Човек би казал, че това куче вижда всичко, което става в Италия: ако има апетит, можем да сме сигурни, че в идните дни ще получим писмо от г-н Лунден, в което той ни пише, че има усещането, че е преодолял кризата. Обаче ако Амур е потиснат, мълчалив, с муцуна между лапите и подвита опашка, то сигурно писмото от професора ще ни донесе лоши новини.

- Не бях обърнал внимание - отвърнал Андерсен, -но сега, след като ми го казахте...! Да, така е... Онова, което ме безпокои, е, че от няколко дни Амур не яде почти нищо и непрекъснато скимти.

Седмица по-късно кучето събудило Андерсен с близване по ръката.- Разбрах - казал писателят. - Идваш да ми съобщиш, че всичко е свършено.Амур заскимтял тихо, Андерсен погледнал стенния часовник: било малко след единадесет

часа вечерта. На другия ден той се облякъл в траурни дрехи. На приятелите си, които се учудвали от облеклото му, казал само:

- Олаф е починал миналата нощ.Това било потвърдено след няколко дни.Телепатия ли е било това, или виждане на разстояние? Как да разберем? Амур не е

разкрил тайната си. В следващия случай обаче се налага второто обяснение, тъй като кучето е присъствало на драмата.

ДейвиУилям Терис, британски актьор от края на миналия век, се радвал на голяма известност.

Изпълнявал големите роли от театралния репертоар: Касио, Меркуцио, Хенрих VIII, но пожънал най-големите си успехи като актьор в мелодрами. Дълбокият му глас, внушителният му външен вид, небрежните му маниери го превърнали в идола на викторианската публика. След като бил работил последователно като моряк в търговската флота, фермер на Фолклендските острови, гледач на коне в Кентъки, в този петдесетте дишен мъж имало нещо силно и народно, което очаровало тълпите.

През декември 1897 г. той играел „Тайна служба" в лондонския ,Аделфи Тиътър".Вечерта на 16 декември съпругата му Изабел и синовете му Уилям и Том седели заедно

във всекидневната на къщата им в Белфорд Парк. Двамата млади мъже играели тихо на шах, а майка им се била зачела; на коленете й лежал малкият й териер Дейви, който спял дълбоко.

Изведнъж той подскочил и се събудил, сякаш чул необичаен шум. Но във всекидневната, ярко осветена от високите свещници и буйния огън в мраморната камина, всичко било тихо. Кучето скочило на земята, заръмжало, озъбило се, залаяло яростно, замятало се наляво-надясно, сякаш се опитвало да избегне ритниците на някой враг.

- Но какво става с него? - възкликнала Изабел Терис. - Какво вижда? Той, който обикновено е толкова спокоен! Това ми прилича на лошо предзнаменование.

Тя разбрала, че яростта на кучето била насочена към някакъв невидим враг, и въпреки тревогата си се досетила да погледне стенния часовник: той показвал седем и двадесет.

- Господи, дано само да не се е случило нещо с баща ви!- Разбира се, че не, мамо - отвърнал Том, - по това време той е в гримьорната си. Приготвя

се за представлението в осем. Нищо не може да му се случи.Той я уверявал в това, но сам не бил много сигурен. Всъщност бил извънредно

разтревожен. Тревогата му нараснала, когато Дейви внезапно спрял да лае гневно и започнал да скимти продължително.

- Отиваме да видим какво става - казали синовете.- Не, стойте тук! Не ме оставяйте сама. Страх ме е. Час след това един крайно смутен

полицай дошъл при Изабел Терис, за да й съобщи за нещастието, което тя предчувствала: в



момента, в който влизал в театъра, съпругът й бил нападнат от някой си Ричард Принс, маниак, безумец, жалък завистник на успеха му, който го намушкал смъртоносно. Часът бил седем и двадесет.

По същия начин, по който Сведенборг, намирайки се в Холандия, присъствал на убийството на цар Петър III, и малкият териер видял как лудият се нахвърлил върху господаря му. Тъй като мислел, че тази сцена се разиграва във всекидневната, той му се притекъл на помощ, хвърлил се върху убиеца, нападнал въоръжения с нож призрак на живия. После, когато кучето-ясновидец разбрало, че всичко е свършено, започнало отчаяното си оплакване.

Кар-КедиПодобно преживяване е имал и Клод Фарер, морски офицер, чието поприще в нашата

литература от началото на века е подобно на това на Пиер Лоти. Една нощ авторът на „Битката" и на „Дим от опиум" бил грубо разбуден от разтревоженото мяукане на Кар-Кеди. С настръхнала козина и внимателни стъпки котаракът, който неспирно мяукал, ходел покрай стената, разделяща къщата на писателя от тази на съседката му, „момиче на повикване", както бихме я нарекли днес.

Кар-Кеди сякаш следял крачка по крачка някакво невидимо присъствие, спирал се и гледал така, сякаш виждал какво става от другата страна на стената. Внезапно той отскочил назад, замятал се във всички посоки като луд, опитвал се да изскочи от стаята. Ужасеният му поглед срещнал този на Клод Фарер. Той скочил върху него и се сгушил на гърдите му като уплашено дете. „Благодарение на този вцепенен от страх котарак - отбелязва писателят в своя дневник - ужасът проникна до мозъка на костите ми."

Този ужас е бил основателен, и то колко много! На другия ден той научил, че прекалено красивата и прекалено благосклонната му съседка била убита. Всичко станало така, сякаш котаракът бил присъствал на ужасната сцена.

КасандраГоляма е съблазънта да премахнем онзи, който вещае нещастие. Кучето на художника

Марсел Манжен е изпитало тази жестокост на гърба си. Това животно, чието име не знам и което ще наричам Касандра, имало способността да предвещава безпогрешно кончините, които предстояли в семейството. И така, една вечер то започнало да вие на умряло.

- Какво още иска да каже това проклето животно? - рекла г-жа Манжен.- - Успокой се, скъпа, това в никакъв случай не може да засяга нас. Та нали ние сме

напълно здрави? - отвърнал художникът.На другия ден той починал от емболия. Г-жа Манжен наредила да убият бедното куче-

Касандра.От времето на Иеремия, убит в Египет от своите събратя по религия, разгневени от

предупрежденията му, е известно, че службата на пророк носи своите рискове.ПачиНа 27 октомври 1989 г. дочувам по радиото следното съобщение. Става въпрос за стар

котарак на име Пачи, принадлежащ на пазач в зоологическата градина на Сан Франциско. Той придружавал господаря си по различните му дела, например, когато трябвало да се даде риба на пингвините. Животът му бил отмерен като по часовник; вечер той се връщал точно по едно и също време вкъщи и никога не прекарвал нощта навън. Но Пачи, методичният домошар Пачи, отказал категорично да се върне в дома на господаря си вечерта преди земетресението.

Фактите, разказани в тази глава, биха могли да служат за доказателство, че всичко е предопределено. Философи, богослови и основатели на религии се борят от векове в опитите си да намерят отговор на щекотливите въпроси за Провидението, съдбата и човешката свобода. Има и друга трудност: ако всичко е писано, то трябва да има някой, който да го чете. Но се оказва, че въпросните „някои" повечето пъти грешат, когато са от човешкия род, но не грешат никога, когато принадлежат към света на животните.

Трета частДуша, чието съществуване се признава от почти всички цивилизации



XIVМЪДРОСТТА НА ЖИВОТНИТЕКато цяло книгите с мъдрости говорят само за света на хората; съществува обаче мъдрост,

от която смятаме, че сме се отървали, като сме я назовали „инстинкт", практическа дума, която запазва за нас прерогативите на разумността. Неведнъж древните текстове на различни цивилизации дават като пример мъдростта на животните:

„И наистина: попитай добитъка, и ще те научи; попитай небесната птица, и ще ти яви; или поговори със земята, и ще те поучи, ще ти кажат и морските риби. Кой във всичко това не ще узнае, че ръката на Господа е сътворила това? В негова ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът." (Иов, 12:7-10).

„И щъркелът под небето знае своите определени времена; гургулица, лястовица и жерав пазят времето, кога да прелетят, а Моят народ не знае Господните решения." (Иеремия, 8:7).

В Китай лястовицата и жеравът са символи на мъдростта, които учителите препоръчват като обекти за размисъл и възхищение.

Схващането за по-низши братя, което се е появило сравнително наскоро, не е съществувало в ума на човека от праисторически времена или на този от древността. За тях животното е тайнствено същество, надарено с познание и опасна мощ, същество, за което знаят, че е по-старо и дори по-висше от тях. В своята непрекъснатост и своето съвършенство инстинктът им изглежда свързан с небесното познание; „Притчи Соломонови", в които влиянието на Египет е очевидно, не се поколебават да го назоват със свещеното име „мъдрост":

„Иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа и бъди мъдър. Тя няма нито началник, ни настойник, нито заповедник; но приготвя храната си лете, събира през жетва храната си. Или иди при пчелата и се научи как е трудолюбива, каква похвална работа върши; труда и употребяват за здраве и царе и прости човеци; нея всички обичат, и тя е славна; макар по сила да е слаба, но по мъдрост е почтена." (Притчи 6:6-8)

Соломон от Притчи, който говори за „похвалната работа", се доближава до Виргилий от „Георгики": "

„Esse apibus partem divinae mentis, et haustus aethereos dixere...“У пчелите дял от божествен разум е вложен, вдъхнат е чист ефир..."Същите тези небесни области, които древността нарича „Емпирей".Един неизвестен мъдрец на име Агур заявява в глава XXX на Притчи: ,Дто четири малки

на земята, но те са по-мъдри от мъдрите: мравките - народ несилен, но лете си приготвят храната; хирогрилите - народ слаб, но правят къщите си на скала; скакалците цар нямат, но излизат всички стройно; паякът с щипалки се залавя, но се намира в царските палати."

Марк Аврелий, който от дванадесетгодишна възраст носел наметалото на философ, също дава като пример мравката и пчелата. Той добавя към тях и паяка и също така се нахвърля върху ленивеца:

„Сутрин, когато изпитваш неохота да станеш, си помисли веднага: „Ставам, за да извърша човешките си дела, затова се пробуждам. Защо да ида силом да върша онова, за което съм роден и за което съм пратен на света?" Та не виждаш ли растенията, птиците, паяците, пчелите, мравките? Те работят неспирно и допринасят своя дял за хармонията във вселената. А ти искаш да извършиш небрежно човешкото си дело и не се впускаш към работите, за които те е предназначила природата?"

Тази идея, че животните, независимо от размерите и вида, към който принадлежат, независимо какви са отношенията им с човека, допринасят за световния порядък, се открива почти със същите думи в една Гата на Заратустра, който говори от името на овцете и воловете:

„Нека нашите дела да допринесат за установяването на справедливост, щастие и благоденствие! Нека Повелителят на Мъдростта, Съзидателният Дух да благослови стадото и неговите блага, и всички онези, който живеят в правия път!"

Кантака, белият кон на Сидхарта, също така допринесъл за преобразяването на света. Когато младият принц, който по-късно станал Буда, успял да се изплъзне от златния затвор на



своя дворец, той казал на коня си, галейки го по шията: „Бъди буен и дързък, добри ми жребецо, нека нищо да не може да те спре, дори и хиляди саби, които препречват пътя ти; нека нито стени, нито ровове да не могат да прекъснат нашето препускане! Чуй, когато притисна хълбоците ти с вик: „Хайде, Кантака!", бъди по-бърз от вихъра, бъди като огъня и въздуха, жребецо мой, в служба на твоя господар. Така ще участваш заедно с него във величието на това дело, което ще спаси света; защото аз тръгвам, за да помогна не само на хората, но и на всички безсловесни твари, които споделят нашите мъки и нямат надежда..."

Младият стоик Марк Аврелий, който водел много суров живот и спазвал всички строги предписания на сектата, също така съжалявал тези безсловесни твари, лишени от надежда. Той отрано се отказал от лова, който обичал заради физическите натоварвания в него. Освен това за него било непоносимо да спи върху животински кожи; тези изтерзани останки му изглеждали наситени със зли прокоби и майка му трябвало да настоява извънредно много, за да се съгласи той да просне няколко кожи върху походното си легло.

Когато станал император, той не могъл да забрани цирковите игри, защото по този начин би предизвикал революция, но присъствал на тях колкото се може по-рядко и винаги с отвращение. По този повод той отбелязва:

„Представленията в амфитеатъра, огромните стада животни, боевете на гладиаторите, всички тези неща приличат на хвърлен на кучетата кокал, на къшей хляб, подметнат на рибите в аквариум... Спектаклите в амфитеатъра и другите театрални представления накрая ти дотягат, защото са винаги едни и същи. По същия начин би трябвало да изпитваш отвращение и отегчение през целия си живот, защото и във върховете, и в низините всичко става по един и същ начин."

Той се обръща сам към себе си, защото бележките, написани от него по време на военните му кампании по бреговете на Дунава, които, събрани, образуват неговите „Размисли", се наричат на гръцки „Към себе си".

Императорът философ бил твърде скептично настроен, за да повярва в реалността на този Златен век, време на мир между хората и животните, време на щастие в зората на света. За да повярва в него, би трябвало да е поет като Виргилий или като Овидий, който описва тази ера на изобилие без труд, на невинност и щастие. Под скиптъра на Астрея, богинята на правосъдието, между хората царяли равенство и братство. Вечната пролет превръщала земята в място на удоволствия, в които участвали дори и животните.

„Славя времето - казва същият Чуан-Цеу, - е което хората са живеели братски с животните и са били едно семейство с десетте хиляди същества."

Десет хиляди означава на Изток много голямо число: тук се касае за всички живи твари.Библията разполага Златния век едновременно в миналото - Еден, където човекът

вегетарианец живее в хармония с животните - и в бъдещето - месианските времена, предричани от Исайя: „Теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът ще яде слама като волът. Младенец ще играе над аспидина дупка..." (Исайя, 11:6-8)

В мирната природа, най-сетне освободена от злото, вече няма хищници, а малките деца са естествени братя на младите животни. Тези лъвове, вълци, хора, леопарди, тези лишени от жестокост мечки, тези пепелянки без отрова за физическата Земя ли са предназначени, или за небесната Земя, която ще познаем след смъртта си26?

Това помирение на животните помежду им станало една нощ, докато Повелителят Буда медитирал под дървото Бодхи. „Тогава Духът се прояви у жителите на Индия, у птиците и животните. В този ден в полята и в джунглата се възцари мир между тварите: петнистият лопатар пасеше без страх край мястото, където тигрицата кърмеше малките си, пантерите пиеха вода от блатото, застанали до сърнеца, дивите зайци бродеха под скалата, върху която орелът гладеше пера с жестокия си клюн. Змията грееше на слънце кожата си с рубиненочервени отблясъци, прибрала смъртоносните си зъби; ястребът оставяше да избяга сипката, която виеше гнездо; алкионите с цвят на изумруд мечтаеха, а рибите играеха край

26 В „Посетителите от другия живот“ авторът е привърженик на второто.



тях; а пчелоядът беше спрял да ловува и пурпурните, сини или кехлибарени пеперуди пърхаха около пръчката му.

Жреците, като наблюдаваха великолепието на небето, се провикнаха:„Случило се е нещо велико!" Царете, които водеха войни, сключиха примирия, болните и умиращите се привдигнаха на постелите си, за да гледат ведрия и свят изгрев. И сърцето на онази, която бе съпруга на принц Сидхарта, се преизпълни с неочаквано щастие. Тя разбра, че мъката й ще завърши с велика радост.

Тази велика радост наистина настъпи след известно време. Една от придворните й дойде да и съобщи, че търговци, донесли прекрасни тъкани, извезани със злато, били срещнали Сидхарта при своите пътувания.

„О, Принцесо, те са видели лицето му, поднесли са му дарове, паднали са ничком пред него; защото, както бе предречено, той е станал носител на мъдростта, Буда. Бъди честита! Той иде насам, онзи, който спасява хората и всички твари със слова на щастие и състрадание, огромно като небето.''

За Мохамед, също както за Исайя, Йов, Агур и Соломон, съзерцанието на твари от животинския свят е път към познанието на единствения Бог. Пророкът пита своите правоверни дали някога са вдигали очи към птиците, подчинени само на Бога под небесния свод: „Никой освен Бог не ги държи в ръката си. Това са знаци за всички вярващи."

Пчелата, камилата и всички животни27 са знаци за онези, които мислят: „Бог направи дъжд да пада от небето, за да даде живот на земята, която бе мъртва, и да разпръсне из нея всякакви видове животни. Тук има знаци за всички, които разбират... накъдето и да се обърнеш, блести Божият лик."

Йов препоръчва да се допитваме до небесните птици, когато не знаем нещо. По време на Втората световна война един мой приятел спазвал този негов съвет и не съжалявал. „В нашия двор - казва той - се издигаше голям платан, който служеше за сборище на всички врабчета от околностите. Те бърбореха, цвърчаха, обиждаха се едни други, подръпваха перата си: същински парламент. При въздушна тревога ги наблюдавахме. Ако оставаха в плата-насии само замлъкваха, то значи нищо нямаше да стане. Но ако отлитаха да се скрият в близката гора, бяхме сигурни, че тревогата ще бъде последвана от бомбардировка. Те никога не грешаха."

XVИЗТОКЪТ И ГЪРЦИЯЕгипетЕгиптянинът вярвал в съществуването на душата на животните и в нейния живот след

смъртта, тъй като правел мумии на волове, котки, соколи, ибиси... Египтянинът вярвал също, че човекът има задължения към животните, били те свещени или не, домашни или диви, и че в последния си ден ще трябва да отговаря за постъпките си към тях. Това става очевидно от отрицателната изповед или заявление за невинност, което всеки покойник произнасял пред съдиите от другия свят. Тогава той изброявал безредно всички лоши дела, които не е вършил, всички лоши отношения, които е спестил на живите твари: „Не съм проявил несправедливост към хората. Не съм малтретирал рогатите животни. Не съм се опитвал да позная онова, което още не е съществувало... Не съм вземал млякото от устите на малките деца. Не съм прогонвал дребния добитък от пасищата му. Не съм ловил с примка птиците на боговете. Не съм ловил риби от техните блата... Не съм вършил зло.

Като надзирател на хора никога не съм ги карал да работят пряко сили. Не съм вдигал ръка върху хора от долно потекло. Не съм вършил неща, които боговете мразят. Не съм причинявал зло на роб пред господаря му... Чист съм, чист съм, чист съм!"

„Никога не съм ги карал да работят пряко сили" - християнският XIX век не може да се похвали с това.

27 Колкото до лова, Пророкът го забранява на правоверните, когато са облечени с „икрам“ - дрехата на поклонниците. Но, учи, той не забранява жертвоприношенията. (Бел. авт.)



Химнът към Слънцето и псалм 104През IV век преди Христа един млад фараон, Аменофис IV, решава да въведе монотеизма

в Египет; за единствен бог избира Атон, чийто символ е слънчевият диск. Желанието му е на този единствен Бог да съответства една всеобща религия, която да учи на любов към всички твари без изключение и да признава във всички животни и всички хора частици от Бога.

Той заличава името на Амон, забранява култа към другите божества, отрича се от името си, получено при раждането му - Аменхотеп: „Амон е доволен"; той приема името Ехнатон, превеждано или като „великолепието на Атон", или като „този, който е обичан от кълбото." Разбира се, става въпрос за слънчевото кълбо.

Той изоставя Тива, която дотогава е била столица, и основава в Среден Египет нов град, който се простира в продължение на десет километра по левия бряг на Нил и в който се издигат не само дворци за царя, съпругата му, дъщерите, министрите и царедворците му, но и удобни постройки за занаятчиите и работниците. Той предвижда в него да има паркове и най-вече - огромна зоологическа градина. Накратко, той иска да създаде земния рай, Еден, за който никой не му е говорил по простата причина, че Мойсей, предполагаемият автор на Битие, се ражда четири века по-късно.

Ехнатон сам обучава архитектите си; той иска петте храма, посветени на неговия Бог, да са от зали и дворове под открито небе, а главният олтар да бъде огряван от слънцето. Той е поддръжник на култа в духа и не търпи никакви идоли, никакви статуи на хора или на животни. Той обучава и художниците си, тъй като иска стенните украси да изобразяват растения и животни, но вече не като стилизирани мотиви, а с реалистична точност. Атон, космическият бог, е изобразен като слънчево кълбо, чиито лъчи завършват с ръце, протягащи кръста на вечния живот към фараона и много красивата му съпруга Нефертити.

Младият владетел обучава най-вече жреците си: желанието му е да основе религия, която да бъде достъпна за всички негови поданици, включително и онези, които не са египтяни. За празненствата, които той планира, царственият Пророк сътворява химни в чест на своя Бог, великолепни стихове, в които радостта от живота избликва от всеки стих, в които също както у Исайя децата и малките на животните, подчинени на едно и също Провидение, отвръщат с еднаква радост.

Химнът към Слънцето без съмнение е вдъхновил псалм 104, в който извори, течащи между планините, „напояват всичките полски зверове и с тях дивите осли утоляват жаждата си; при тях небесните птици обитават и пеят между клончетата", а щъркелът вие своето гнездо; псалм 104, в който „никне трева за добитъка и зеленчук за потреба на човека", като „хляб, който уякчава сърцето на човека... и вино, което весели сърцето на човека и прави да лъщи лицето му повече от дървено масло."

Ето и тази двугласна кантата:Псалм 10428: „Високите планини - на сърните, каменните скали - убежище на зайците...

Ти простираш тъмата, и става нощ; през нея ходят всички горски зверове; лъвовете реват за плячка и искат от Бога храна за себе си. Изгрява слънцето, и те се събират и лягат в своите леговища."

Химн към Слънцето: „На зазоряване ти блестиш на хоризонта и в деня прогонваш мрака... Двете страни (Горен и Долен Египет) се пробуждат в празник, хората стават и ръцете им се отварят, за да поздравят твоето изгряване. Цялата земя върши делата си. Всичкият добитък е честит от своята храна; дърветата и посевите се зеленеят, птиците излитат от гнездата си и крилете им се разтварят, славейки твоя дух."

Псалм 104: „ Човек отива по делата си и по своята работа до вечерта."Химн към Слънцето: „Козлетата скачат на краката си, всичко, що лети и пляска с

криле, започва да живее, когато заблестяваш за тях. Корабите плават нагоре и надолу по Нил. Всички пътища са отворени, защото ти се появяваш. Рибите в реката скачат пред лицето ти и твоите лъчи слизат чак до дъното на морето."

28 В Българската православна Библия това е Псалм 103 (Бел. прев.)



Псалм 104: ,А това велико и пространно море! Там има безброй влечуги, малки и големи животни; там плават кораби, там е оня левиатан, който си създал да играе в него."

Химн към Слънцето: „Ти развиваш зародиша в утробата на жените; от семето правиш хора; ти храниш сина в корема на майка му и го умиряваш, за да не плаче. Когато в деня на своето раждане детето излезе от утробата, ти отваряш устата му и задоволяваш нуждите му. Пиленцето говори в черупката си, защото ти му даваш вътре дъх, за да оживее. Ти си му дал в яйцето силата да строши черупката; то излиза отвътре, за да писука толкова високо, колкото може; веднага щом излезе, и тръгва на крачката си... Колко много са тварите, създадени от теб! Ти си създал земята по твое желание, когато си бил сам. Ти си я създал, когато си създал и хората, и стадата, всичко, що живее и ходи по земята, всичко, що лети из небесата."

Псалм 104: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои произведения."

Всеобщата религия, всеобща като светлината на слънцето, което била приела за свой символ, религията на Атон, единствения Бог, милостива и към животните, и към хората, просъществувала толкова, колкото трае щастието тук, на земята - едва няколко години.

Ехнатон починал преждевременно при подозрителни обстоятелства; бил само на двадесет и девет години. Той не оставил пряк наследник, тъй като Нефертити му била родила само дъщери. Първият му зет царувал едва година. Вторият му зет обявил подчинението си на жреците на Амон и напуснал Амарна, за да се върне в Тива, отказал се от името си Тутанкатон и се нарекъл Тутанкамон.

Градът на Ехнатон и Нефертити бил изоставен: посевите, дърветата и животните загинали, тъй като нямало кой да се грижи за тях; дворците, сградите и петте храма на единствения Бог били покрити от пясъците, но Химнът към Слънцето преминал през вековете.

ИндияЗаконът за кармата засяга и животнитеИндийските религиозни текстове във всички времена са пазели животните от човешката

жестокост. Писаните закони на Ману поверяват грижите за животните на кастата на вайсиите, която е натоварена още с изучаването на свещените книги, земеделието, заемите с лихва и търговията.

Законът (неписан) за кармата се простира върху всички живи твари без изключение: животните, хората, духовете и дори боговете са му подвластни в еднаква степен. Всяко деяние, добро или лошо, мислено или реално, ако е следствие от съзнателно решение, създава плод, който бавно зрее и един ден пада върху своя създател било под формата на възнаграждение, било като възмездие. Няма значение дали обект на това деяние е бил човек, или животно.

В епилога на Махабхарата, голямата епическа поема за Бхарата, в която се съдържа Бхагавад-Гита, на която толкова пъти се позовавахме29, героят Юдхистира скланя да влезе в рая само при условие, че и кучето му бъде допуснато вътре. Можем да го разберем: рай без животни няма да бъде рай.

Независимо дали е земен или небесен, дали се нарича Емпирей или Еден, Градината на Бога, лишена от тези твари, покрити с косми, пера или люспи, би била досаден и сух свят, свят непълен, недостоен за едно честито и възстановено сътворение.

„Съвършеният човек - казва Буда - не представлява нищо, ако не се раздава в добрини към всички твари, ако не утешава наскърбените (и животни, и хора). Моята доктрина е доктрина на състраданието, ето защо облагодетелстваните в този свят я намират за толкова трудна. Трябва да се спазва установеният ред на нещата, но пътят към спасението е открит за всички; никоя твар не е осъдена по рождение на невежество и злочестина."

Будистката „Дайя", превеждана с „милосърдие" или „съчувствие", се простира върху всички твари, независимо какво е мястото им в йерархията на еволюцията.

Шакиямуни също като Заратустра, Исайя и Исус не одобрява жертвоприношенията: „Ако един човек в продължение на сто години месец след месец принася в жертва по сто животни

29 В „Учителите на справедливата мисъл“ („Лафон“) (Бел. авт.)



и ако само за миг отдаде почит на учител, чиято душа почива в истинското познание, то тази почит за един миг има повече стойност, отколкото жертвоприношенията в продължение на сто години. Има едно жертвоприношение, по-лесно от това на мед, масло или мляко: това е милосърдието. Вместо да жертвате животни, оставете ги на свобода. Оставете ги да дирят тревата, водата и свежестта на вятъра!"

Шакиямуни, добрият ПастирПрез целия си земен живот Буда, изпълнен със състрадание към безсловесните твари, се

борил в тяхна защита, както това се вижда от следната случка. Един ден той крачел сам по пътя, когато забелязал голям облак прах, вдигнат от стадо от сто кози и сто овци. Някои от животните излизали от пътеката, за да попасат от храстите и един от пастирите им крещял обидни думи и мятал по тях камъни с прашката си, за да ги върне в пътя.

Повелителят Буда забелязал една овца с две агнета; едното припкало бодро, но другото било ударено от камък и не смогвало да я следва. Разтревожената овца притичвала от едното към другото, изпълнена със страх да не би да загуби нараненото си малко. Тогава Повелителят Буда взел агнето в ръце и казал: „Бедна майко с руно от вълна, успокой се! Където и да отиваш, аз ще нося малкото ти. По-добре да спестиш страданията на едно животно, отколкото да седиш и да съзерцаваш злините във вселената заедно с молещи се жреци. А вие, пастири, къде карате това стадо ?"

- Тези сто бели кози и сто черни овци са отредени за голямото жертвоприношение, което нашият господар, царят, иска да принесе на боговете.

- Тъй да бъде, аз ще дойда с вас! - рекъл Пророкът.Когато влязъл в залата за всесъжението, церемонията била започнала. В присъствието на

царя брахманите напявали своите мантри и подклаждали огъня, който пламтял на олтара. Една коза била съборена и вързана с извита назад глава. Жрецът вече опирал ножа върху изпънатото гърло и изричал с висок глас:

- Ето, о, страшни Богове, началото на множеството всесъжения, които ще направим за вас от името на царя. Радвайте се на бликащата кръв, наслаждавайте се на дима от тлъстото месо, което се пече всред пламъците. Нека греховете на царя да се пренесат върху тази коза и огънят да ги изгори!

Буда се намесил и рекъл на царя: „Заповядайте на жертвоприносителя да не убива животното!" Владетелят склонил и Пророкът развързал козата. После той заговорил вместо безсловесните твари, защитил ги красноречиво, говорил за живота, който всеки може да отнеме, но никой не може да сътвори, за живота, който всички твари, дори и най-смирените, обичат и искат да запазят с цената на всичко. Той говорил за състраданието, което прави света поносим за слабите и изпълнен с благородство за силните.

„Животните, които убивате, са ви заплатили данък с млякото и вълната си. Те са се доверили на вашите ръце, които ги колят. О, вие, които молите боговете за милост, вие сте безмилостни към тези твари, за които вие сте богове. Никой не може да пречисти духа си с кръв. Само едното е вярно: или боговете са добри и тогава кръвта може единствено да ги отврати, или са зли, и тогава кръвта няма да ги подкупи. Вие не можете да прехвърлите лошите си дела върху главата на едно невинно животно. Трябва лично да отговаряте за греховете си. Всеки ще дава сметка за себе си по законите на онази неизменна и непогрешима аритметика, според която на доброто се отвръща с добро, а на злото - със зло, според която бъдещето е плод на миналото, и която отрежда на всеки неговата мярка в зависимост от мислите, словата и делата му".

О, чудо! Вслушали се в думите на Пророка: жреците сами съборили олтарите си, захвърлили надалеч жертвените ножове и освободили животните.

На другия ден вестителите разгласили из цялото царство следната заповед: „Такава е царската воля: до днес се убиваха животни, за да бъдат изгорени в жертва или за да служат за храна. Занапред никой да не пролива кръвта на живо същество и да не яде плътта му, тъй като сега ние знаем, че животът е един и състраданието се дава на състрадателните.“



Както го изисквал обичаят на онова време, този указ бил издълбан в скали и по колони.Ашока ВеликолепниятТака будистите първи са основали лечебници за болните или ранени животни. Починът за

това принадлежи на император Ашока, властвал над Индия от 264 до 227 г. пр. н е.След като извършил поклонение до дървото на Бод-хи, където Шакиямуни получил

просветлението, владетелят издал четиринадесет указа, издълбани в скала, и седем, издълбани в колони. На тези каменни плочи той излагал доктрината си, съгласувана с основните принципи на естествения закон: вършете добро, изпълнявайте всички задължения на човешката и животинска взаимопомощ.

В първия си указ Ашока забранявал жертвоприношенията, независимо дали са религиозни, или кулинарни: „Преди в кухнята на царя, любимеца на боговете с дружелюбен поглед, всеки ден се убиваха хиляди животни, за да служат за храна. Днес обаче, в момента, в който се гравират тези думи, за храна се убиват само три животни: два пауна и една газела. За в бъдеще дори и тези три животни няма да бъдат убивани."

В следващите укази Ашока обявявал защита на лекарствените растения, изкопаване на кладенци край пътищата и основаване на лечебници за хора и за животни. Той припомнял на своите поданици техните задължения към родителите им, старците, бедняците, прислугата, робите и към онези, които са едновременно прислуга и роби: кучетата, говедата, овните и овцете, козлите и козите.

Той се грижел също така и за дивите животни и заместил обиколките за развлечение, по време на които се ловувало, с обиколки, посветени на законността, по време на които щял да изслушва брахмани и самани, да раздава помощи на престарели хора и да учи на закона хората от провинциите. На всички, спазващи закона, той обещавал щастие на този и в отвъдния свят.

Ашока дал също така добър урок по толерантност, като разрешил и закрилял сектите, от които гъмжала империята му. Той приканвал своите поданици и по-конкретно служителите си да се борят с леността, обезсърчението, завистта и най-вече с гнева у тях, който пораждал жестокост към хората и към животните.

Нарежданията на царя имали резултати: за известно време, уви, твърде кратко, светът на животните също като този на хората познал известен покой и известно щастие.

За това свидетелства един скален указ: „Днес поради благочестието па негово свещено Превъзходителство Царя, отекването на военните барабани се превърна в отекване на законността. Днес хората се въздържат все повече от жертвени убийства на живите твари и отказват да убиват животни. Днес хората имат уважително поведение към родителите си и към брахманите. Те се вслушват в словата на баща си и майка си и слушат старите хора."

Тъй като желаел да разпространи Евангелието, което го било склонило в правата вяра, Ашока, след проведен в Патна събор, изпратил мисионери в Тибет, Китай, в полуострова Малака, Цейлон, Япония, Бактрия и дори в Гърция. Будизмът се настанил трайно в Азия; влиянието му в Гърция било подмолно и трудно различимо.

Последните години от царуването на Ашока изглеждат белязани от поражения и връщане назад. В крайна сметка народът не обича чак толкова много добродетелните владетели... Трябва да добавим още, че брахманите, отстранени от властта, се стремели единствено да си я възвърнат и да възстановят така доходоносните жертвоприношения на животни.

Същият процес се извършил в Египет след тайнствената и преждевременна смърт на Ехнатон; същото станало и в Иран след убийството на Заратустра. Човечеството, непонасящо ведрото щастие и култа в духа, насърчено от жреците си, побързало да се върне към старите си демони, ликуващи от кървавите жертвоприношения.

Какво станало с Ашока в старостта му? Дали бил свален, а на мястото му се възкачил неговият внук? Или разочарован абдикирал, за да се оттегли в уединение и да се приготви за срещата с Бога, на който така вярно бил служил, като закрилял неговите създания?

Нищо не е дадено



Онова, което императорът еколог успял да осъществи три века преди раждането на Христос, скоро се превърнало през вековете в благочестив оброк, прекрасна утопия, след като Вивекананда пише в края на миналия век: „Във всеки град на тази страна би трябвало да има лечебници за болните, осакатени и ослепели животни, в които да ги хранят и гледат30."

Великите хора на духа от Индия винаги са се борили за опазване на света на животните, което е една страна от „Дайа", състраданието, съпричастието, които трябва да проявяваме към всяко живо същество.

За Ганди, „който бе светец измежду политиците и политик измежду светците", закрилата на кравата е едно от наистина вълшебните явления на човешкото развитие:

„Кравата - казвал той - представлява за мен целия субчовешки свят. С помощта на кравата човекът достига до разбирането за своята идентичност с всичко, което живее... Кравата е поема за състраданието. Това кротко животно изразява ,Дайа". Да закриляш кравата означава да закриляш всички безсловесни твари, сътворени от Бога. Един древен пророк (вече не си спомням кой точно) започнал от кравата преклонението към по-нисшите видове в сътворението, това преклонение, което индуизмът е дарил на човечеството."

Древният пророк, проявил такова преклонение към по-низшите видове в сътворението и конкретно към говедата, ни е известен, о, Ганди - това е бил Заратустра.

Зороастрийски ИранЗаратустра е онзи, който се провиква в своите „Гати": „Ако някой е справедлив,

независимо дали е господар или слуга, стига да работи и да се грижи прилежно за добитъка или земеделските си култури, той ще живее в изобилие, негов водач ще бъде Светият Дух, Истината ще го направлява... Свят човек е онзи, който си е издигнал тук, на земята, дом, в който се грижи за огъня, за своите животни, за жена си, за децата си и за хубавите си стада. Свят човек е онзи, който кара земята да ражда пшеница, онзи, който отглежда полски плодове.

Земеделието и скотовъдството дават благоденствие, това са полезните дела, в които Духът на Доброто ни оказва подкрепа. Жътвите, пасищата, за чието благосъстояние Бог се грижи по всяко време, са истинските земни блага."

Същевременно Заратустра не учи хората да си подлагат и лявата буза, той ги приканва да оказват съпротива на злото:

„Нека разбойниците готовани да се отстранят от нашите пътища! Отблъснете насилието, о, вие, които искате да запазите любовта и чистотата, благодеянията на Духа на Доброто, към който остават привързани онези, които се прекланят пред Истината в своя живот. На Теб, Повелителю на Мъдростта, на Твоята закрила е поверена всяка земна твар."

Ала добрите твари са в постоянна опасност поради двуличието и жестокостта на хората и Заратустра заплашва онези, които преследват малките душици: „Той още не знае за възмездието, което ще го сполети, за ужасното наказание, отредено за убийците, онзи, който проповядва убийство с безмилостния меч и който намира оправдания за него. Но ти, о, Ахура Мазхада, ти познаваш мрачната съдба, която ги очаква всички тях по-късно. Така бил наказан човекът, който един ден научил безумните си братя да се хранят с плътта на убитите и одрани животни. Само ти, о, Повелителю на Мъдростта, ще определиш тяхното изкупление."

Жертвоприносителите, друг вид касапи, ще трябва да платят за страданията, които причиняват на воловете: „О, Боже, разкрий наказанието, което ще ги отпрати в края на всичко заради делата и думите им в Дома на Злото!"

И свещената ярост на Пророка изригва в проклятия: „Повелителят на Мъдростта е предрекъл злочестини за онези, които отнемат живота на вола с крясъци на екстаз. За 30 Изявление на г-жа Индира Ганди в телевизионното предаване „Земя на животните“ по Антен 2: „Запазването

на нашето природно богатство заслужава също толкова внимание, колкото и икономическото ни развитие. Моето правителство направи капиталовложения за спасяването на тигрите. Някои индийци разбират онова, което се опитваме да направим, други обаче не. Издигнахме двеста и три светилища и двадесет и три национални парка. Износът на маймуни резус за западно европейските лаборатории бе забранен“. (Бел. авт.)



такива деяния родовете на жертвоприносителите и на жреците магьосници ще бъдат унищожени... Да бъдат проклети всички онези, които проповядват, че трябва да се убива добитъка! Да бъдат проклети лъжепророците, лъжежреците, и едните, и другите продажници, които предават истината, присвояват властта и изопачават всичко с лъжите си. Същият този Дух на Злото, с който са изпълнени така наречените велики хора на този свят и властелините, същият той ги е подлъгал в ужасните си грехове. Те се съюзяват с демоните, за да вършат делата си, и убиват добитъка, за да се засищат с него, в нарушение на божиите промисли."

А Повелителят на Светлината отвръща, като набляга върху възхвалата, която има силна мощ: „Онзи, който изрича хвалебствия за святост със силата на своята вяра и с благочестиво сърце, ме хвали мен самия, Ахура Мазхада. Той възхвалява водите, той възхвалява добитъка, той възхвалява растенията: всички добри неща, сътворени от Мазхада, всички неща, произлезли от Доброто начало."

Втората част на „Авеста" - „Вендидад" - идва да потвърди първата, която включва „Гати", от които цитирахме няколко откъса. В този сборник, наричан още „Видевдат", пише, че задължение на правоверния е да бди над всяка оплодена твар, независимо дали има два крака; или четири лапи, да закриля всяка бременна - жена или женско животно.

Там пише също така, че онзи, който убива куче, убива собствената си душа за девет поколения напред, и че духът на всеки човек, който е причинявал страдания на животно, ще премине в другия свят, надавайки крясъци на отчаяние.

Колко много такива крясъци би трябвало да се издигат всеки ден от земното кълбо, превърнало се в ад за малките душици!

Зороастризмът обобщавал вярата си във вечния живот чрез понятието за „фраварти", с което означавал небесният двойник на всички живи. Не само ангелите, духовете и хората притежават такова тяло от светлина; и животните имат своите.

Орфическа ГърцияВеликите учители, истинските хора на духа се движат заобиколени от животни. Още

преди Франциск Асизки горските животинки се стичали към Орфей, омаяни от словата и песните му, от любовта му към тях.

Тракийският пророк учел хората на уважение към животните: „И те като вас имат душа, и те като вас надживяват смъртта и се връщат на земята. Затова въздържайте се от всякаква месна храна! И най-вече, не взимайте участие нито в кървави жертвоприношения, нито в дионисиеви оргии!"

Той имал предвид беснеенията на вакханките, които се обличали в кожи от сърнец или от кошута, разпускали косите си и опиянени от вино, с крясъци и ножове в ръка, тичали през нощта из полята и горите и търсели малки еленчета, които разкъсвали живи и изяждали сурови.

„Животните - продължавал Орфей - също като вас са деца на първичния Бог, Ерос, великата любовна сила, която позволява да се обединят всички аспекти на света. Ерос се нарича също и Фанес, онзи, който грее и който придава блясък. Великият Бог, единственият Бог е любов, той е и светлина. Ето защо вие, които му се кланяте, трябва да носите бели дрехи и да му отправяте молитвите си, обърнати към изгряващото слънце."

В мисълта на Орфей Ерос означава не толкова плътско привличане, колкото всеобща любов. В този смисъл той противоречи на Хезиод, който вижда в Ерос единствено оплодотворителното начало посредством съвкупление.

Жрецът на Аполон Слънце, в което съзерцавал единствения Бог, неуморно заклеймявал нощните култове и техните зверски жестокости. Поклонничките на Дионис скоро си отмъстили: причакали в засада Пророка и го убили така, както убивали младите животни, които той така ревностно защищавал. Всеки основател на религия изтърпява своята Страст; неговата била особено страховита.

Орфей бил мъртъв, орфизмът живял още едно хилядолетие. Той така и не си създал централна организация, нямало определено място за култа, нито кредо, осигуряващо



правоверност. Поклонниците на орфизма бродели от селище в селище и проповядвали безсмъртието на душите и тяхното преселение, милосърдие към всички същества, пеейки химни, които с право били сравнявани с псалмите.

Слънчевата доктрина за всеобщата любов се разпространила твърде бързо в Гърция, Мала Азия и Южна Италия, където се свързала с учението на Питагор. В чисто орфическа линия и той проповядвал уважение към всички форми на живот, препоръчвал молитвата с лице към изгряващото слънце, забранил на своите ученици кървавите жертвоприношения и животинската храна.

Платон възприел от свое име всички орфическо-питагорейски идеи и описал Орфей в отвъдното, като му избрал душа на лебед. Дали наистина е вярвал в това или се оставил да го увлече поетическата фантазия? Във всички случаи той обаче проявява неблагодарност, когато иронизира поклонниците на орфическия култ.

Попрището на Орфей просъществувало още дълго и завършило едва с края на самата древност. Първите християни с гръко-латински произход виждали в него предвестие за техния Бог. Христос от катакомбите, добрият пастир, носещ на раменете си агнеца, който не може да върви от слабост, е изобразен с чертите на Орфей.

По времето на катакомбите Плутарх, и той подобно на Орфей грък от северната част на страната, изнасял в Рим сказки на родния си език. Също като Орфей и той бил поклонник на Аполон; бил провъзгласен за велик жрец на този бог и влязъл в Делфийското събрание. Схващанията на тракийския пророк му били познати, тъй като ги изучавал в Атина под ръководството на философа Амоний, който преподавал ученията на Платон и Питагор. Той също така бил посветен в култа на Изида и Озирис, тъй като бил пребивавал в Египет. От неговите съчинения са известни най-вече „Успоредни животописи", но той е написал много трактати, измежду които „За небесното правосъдие", ценен документ за живота след смъртта, и „За разума на животните."

Плутарх отива много далеч в своето преклонение пред тварите, различни от хората, тъй като не се поколебава да напише, че душата на животните е по-съвършена от тази на човека и по-предразположена да бъде извор на добродетели.

Вълнува го и жалката участ на домашните животни, чиято старост ги правела неспособни да работят. „Варварско е - казва той - да се продават старите коне, когато вече не могат да вършат никаква работа. Това означава неблагодарност за тяхната служба. Един наистина добър човек трябва да гледа престарелите си коне и кучета въпреки тяхната безполезност."

Като привеждал делата си в съответствие с мислите си, великият историк, който също така бил и един наистина добър човек, се противопоставил на продажбата на един вол от неговите имоти.

XVIСТАРИЯТ ЗАВЕТСъщо като египтяните, индийците, персийците и гърците, и евреите не останали по-назад

и много пасажи от Петокнижието изтъкват колко важни са животните.Всичко започва с благословията, която Бог от Битие дава на рибите и птиците. „И видя

Бог, че това е добро. След това Бог ги благослови и рече: плодете се и множете се и пълнете водите в моретата, и птиците да се множат на земята. Биде вечер, биде утро - ден пети" (Битие, 1:21-23).

На следващия ден Бог създава добитъка, влечугите и дивите животни. Отново вижда, че това е добре, но забравя да ги благослови. Същия ден „сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята" (Битие, 1:27-28).

Забележително: изразът „И видя Бог, че това е добро" не е използван, когато се сътворява човекът, след като ритуално е съпровождал сътворението на светлината, звездите, растенията,



рибите, птиците, влечугите и бозайниците. Какъв тревожен и многозначителен пропуск!Много пъти Старият завет в първата си част утвърждава, че животните имат душа,

отговорност, и поучава какви са задълженията ни спрямо тях. Наистина, в него не се говори за това, че те надживяват смъртта, но в него не се говори и за това, че хората надживяват смъртта. Едва под гръцко и зороастрийско влияние понятието за безсмъртие намира свое място в еврейските книги от елинистичния период.

Отговорността предполага наличието на индивидуална, съзнателна и свободна душа; а отговорността на животните е призната още в Битие: „Аз ще изискам и вашата кръв, която е вашият живот, ще я изискам от всеки звяр..." (Битие, 9:5).

Сключва се завет само с разумни, съзнателни и свободни същества; а Божият завет от Битие 9:8-17 се сключва не само с хората, но и с животните. Всевечният Бог повтаря това пет пъти: „Аз сключвам моя завет с вас и с потомството ви подир вас, и с всяка жива душа, която е с вас, с птиците и с добитъка, и с всички земни зверове, които са при вас..." (Битие 9:9-10).

Дотогава като цяло между Човешкото и Животинското цари мир, но нещата се развалят с появата на Нимрод. В Битие, 10 се съобщава, че Душ роди Нимрода; той взе да става силен на земята" (Битие 10:8). „Той беше силен ловец пред Господа (Бога)31." Той поставя основата на кръвопролитията за удоволствие. Той е първият, нарушил Тройния завет между Бога, Хората и Животните. Неговата власт се простирала отначало върху Вавилон, в земята Сенаар. Вавилон и Вавилонската кула: хората вече не се разбирали помежду си, вече не разбирали животните, вече не разбирали Бога.

От Вавилон Нимрод преминал в Асур, където основал Ниневия. Асур, Асирия, ето! Нимрод, убиецът на животни, е прародител на асирийците, масови убийци на хора, създали преселението, зверските изтезания и геноцида.

Заветът, сключен с Ной, обхващал цялото сътворение: хора и животни. Заветът с Мойсей обхваща само израелския народ. Вече не се говори за душата на животните, но законодателят взима мерки в тяхна защита. Също като господарите си и те имат право на седмична почивка: „Шест дни върши работите си, а в седмия почивай, за да си отдъхне волът ти и оселът ти..." (Изход, 23:12).

Предвиждат се някои мерки за смекчаване на робството им: „Не вързвай устата на вол, кога вършее" (Второзаконие, 25:4). Така той ще може да налапа няколко зрънца, малка награда за безкрайния му труд.

Трябва да се помага на изпадналите в беда животни: „Ако намериш заблуден вол, или осел на неприятеля си, закарай му го; ако видиш на неприятеля си осела, паднал под товара си, не го отминавай, а го разтовари заедно с него."(Изход, 23:4-5).

Трябва да се почита достойнството и привързаността на майките всред животните: „Не вари яре в майчиното му мляко" (Изход, 23:19). „Кога се роди теле, или агне, или яре, да пристои при майка си седем дена, а от осмия ден и по-нататък ще бъде благоугодно за принасяне в жертва Господу..." (Левит, 22:27).

„...Но не колете нито крава, нито овца в един ден заедно с рожбата й." (Левит, 22:28).Индивидуалната отговорност на животните продължава да се признава. Ако някое от тях

извърши престъпление, се осъжда на смърт: „Ако вол прободе до смърт мъж, или жена, волът да бъде убит с камъни..." (Изход 21:28).

Той ще бъде убит с камъни също като жената прелюбодейка. Индивидуалната отговорност на животните не ги освобождава от колективна отговорност. При превземането на Иерихон Израилевите чеда прекарали под меча всичко живо в града: мъже, жени, деца, старци, та дори и волове, овце и магарета. Те изгорили града и всичко, което се намирало в него. Тази радикална операция, това изтребване на всичко живо, се наричало „herem", превеждано с „анатема" или „възбрана".

Само среброто, златото и всички бронзови и железни предмети избегнали участта на това Лидице, този Орадур, за които древната част от Стария Завет дава толкова много примери.

31 Някои превеждат съвсем правилно „силен ловец срещу Господа Бога“. В много езици съществува аналогия между „срещу“ и „пред“: на немски „gegen” (срещу) и „gegenuber”, на латински – adversus (Бел. авт.)



Възбраната (herem) върху хората водела и до възбрана върху животните. Те за пореден път били съединени за добро и зло.

В Левит, 11, и Второзаконие, 14, животните са разделени на чисти и нечисти. Нечисти са орелът, лъвът, конят, магарето, камилата. В крайна сметка се оказва, че провъзгласяването на дадено животно за нечисто е много изгодно за него: нито го използват за храна, нито го принасят в жертва.

Като повечето от древните божества, Яхве от Изход, Числа и Второзаконие непрекъснато иска жертвоприношения на животни и дори на деца.

Ето няколко примера, които ще покажат, че за пореден път отношението към хора и към животни е еднакво:

Изход, 13:1-2: „И рече Господ на Мойсея, като каза: Посвети ми всяко първородно, което разтваря всяка утроба у синовете Израилеви, от човек до добитък, защото Мои са те."

Изход, 22:29-30: ,Давай Ми първородния от синовете си; също прави и с вола си и с овцата си (и с осела си): седем дена да бъдат при майка си, а на осмия ден ги давай Мене."

Числа 3:1332: „Защото всички първородни са мои; в деня, когато поразих всички първородни в Египетската Аз осветих за себе си всички Израилеви първородни от човек до добитък: те да бъдат Мои."

Второзаконие, 15:19: „Всяко мъжко първородно, което се роди от едрия ти и дребния добитък, посвещавай на Господа, твоя Бог."

Под тези красиви, успокоителни слова: „давам" и „посвещавам" трябва да се разбира „заколвам", трябва да си представим малкото същество, човешко или животинско дете, изпълнено с жизненост и изящество, което е откъснато от майка си, измъчвано и превърнато за няколко мига в жалка, задъхваща се и окървавена дрипа, която после ще бъде захвърлена върху жертвеника.

Бихме могли да си зададем въпроса: Бог на Мойсей наистина ли е същият този Бог на Пророците или този на Исус Христос? Ако Числа 3:12 не коригираше Числа 3:13: „И ето, аз взех левитите измежду синовете Израилеви вместо всички първородни от Израилевите синове, които отварят утроба (те ще ги заменят); левитите да бъдат мои."

Следователно, левитите са посветени на Яхве вместо първородните на хората.Мойсеевият закон предвижда и урежда най-подробно жертвоприношенията на животни. В

началото си Левит използва едва ли не само кулинарни термини: масло, дроб, тлъстина, месо, кръв, бъбреци, вътрешности, тигани и съдове.

При пророците всичко това се променя, те единодушно осъждат тези обичаи в името на Живия Бог. Ето Амос, който сам казва: ,Аз не съм пророк и не съм син на пророк; аз бях пастир... но Господ ме взе от овците..." (Книга на пророк Амоса, 7:14-15).

И този пастир става първият от пророците писатели. Той отправя от името Божие едно много остро послание: „Мразя, отхвърлям празниците ви и не помирисвам жертвите ви през време на тържествените ви събрания. Ако Ми принесете всесъжения и хлебен принос, няма да ги приема и няма да погледна милостиво на благодарствената жертва от тлъстите ви телци... Принасяхте ли Ми жертви и хлебни дарове в пустинята през четирийсет години, доме Израилев?" (Пак там, 5:21-25).

Така посредством Амос Бог отрича Изход, Левит и Второзаконие и твърди, че никога не е искал тъй варварски, тъй недостоен за него култ. С какво право се убиват неговите създания в такива ужасни условия?

Друг един малък пророк, Хосеа, когото сме превърнали в Осия, потвърждава думите на своя съвременник Амос: „Защото аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения" (Осия, 6:6).

Тройният Завет, сключен по времето на Ной, се подновява по времето на Осия: „И ще и дам оттам лозята и и долина Ахор за преддверие на надежда."Това преддверие на надеждата

32 Виж също Числа 3:40-50, където се описва откупването на човешките първородни деца след извънредно сложни пресмятания (Бел. авт.)



ще се отвори и за субчовешкия свят: „И ще сключа в онова време зарад тях съюз с полските зверове, с птиците небесни и с влечугите по земята..." (Осия, 2:15,18).

Исайя започва своите пророкувания със същия тон като Амос: „За какво Ми са многото ваши жертви? - казва Господ. - Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам. Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой ви иска да тъпчете дворите Ми? Не принасяйте вече суетни дарове: каденето е отвратително за Мене;... И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни" (Исайя, 1:11-15).

Увлечен от божественото вдъхновение, Първият Исайя импровизира едно ново блаженство: „Блажени вие, които сеете при всички води и които пращате там вол и осел!" (Исайя, 32:20). Бих искал към това блаженство да прибавя още едно: „Блажени тия, които не държат кучето си постоянно вързано!"

В Псалм 36 има един стих, който простира изкуплението и върху животните: „Ти спасяваш човеци и животни, Господи!" Той предизвиква паника у богословите - еврейски, католически и протестантски, френски, английски и немски. За щастие, езикът предлага много възможности и успокоителните синоними скоро са намерени: „помагам, подпомагам, запазвам, закрилям." Ето няколко примера: Библията на френското равинство: „На хората и животните помагаш, Господи!" Кардинал Лиенар: „Човекът и животното намират в теб своята опора, Яхве!" Каноник Крампон: „Оказваш помощ на хора и животни!" Ерусалимска Библия: „Човеците и добитъка подпомагаш, Господи." Лутер: „Herr, Du hilfst (помагаш) Menshen and Vieh." Англиканска официална версия: „O, Lord, Thou preservest man and beast.." Синодална (протестантска): „Господи, ти подкрепяш хора и животни33."

Само Едуар Дорм от Академията, специалист по еврейски език, необвързан с каквито и да било религиозни връзки, превежда:„Ти спасяваш човеците и животните."

В Псалм 49 Асаф говори подобно на Амос и Исайя, той припомня, че угодният Богу култ е култът в духа, а не всесъжението: „Няма да приема телец от твоя дом, нито козли от твоите дворове, защото Мои са всички зверове в гората, и добитъкът по хилядните планини; познавам всички птици по планините, и полските животни са пред Мене. Ако бих огладнял, не бих казал на тебе, защото Моя е вселената и всичко що я пълни. Ям ли Аз волско месо и пия ли козя кръв?" (Псалм 49, 9-13).

Книгата „Притчи Соломонови", някои от които, както вече видяхме, са заети от египетските мъдрости, дава същите съвети като Заратустра: „Добре наглеждай добитъка си, имай грижи за стадата" (Притчи, 27:23).

Вярно е, че за разлика от иранския пророк загрижеността на Соломон или на онзи, който говори от негово име чрез псевдоепиграфия, е по-скоро користна, защото три стиха по-долу можем да прочетем: „Овците са тебе за облекло, и козлите - за купуване ниви. И ще имаш достатъчно козе мляко тебе и на твоите домашни за храна..."(Пак там, 2756-27).

И все пак, невъзможно е да се води истински духовен живот, без да се изпитва никаква любов, никакво състрадание към света на животните:

„Праведният се грижи и за живота на добитъка си, а сърцето на нечестивците е жестоко." (Притчи, 12:10).

Книгата „Притчи Соломонови" завършва със словата на цар Лемуил от Масах, град, принадлежал на измаилтяните. Тези думи са всъщност думите на майка му, която го учела тъй: „Отваряй устата си за безгласния и за защита на всички сираци." (Притчи, 31:8).

А именно животните са безгласните и сираците, в чиято защита е наложително да говорим.

Вторият Исайя, чиито пророчества обхващат от 40 до 55 глава, утешава Израел в неговото изгнание. Той обещава, че един ден всичко сътворено ще усети Божието присъствие (49:26): „И всяка плът ще узнае, че Аз съм Господ." Думите „всяка плът" обхващат хората и животните.

33 В Българската православна Библия този стих е преведен по следния начин: „Човеци и добитъци пазиш Ти, Господи.“ (Бел на прев.)



Някои превеждат „всички смъртни", но тъй като животните също са смъртни, то смисълът не се изменя.

Третият Исайя, чиито слова са предадени в главите от 56 до 66 и последна, предсказва въздигането на Израел и всеобщото спасение. Всеобщо - тази дума обхваща и животните.

Третият Исайя също е загрижен за тяхната съдба: „А (беззаконник), който коли вол, е също като който убива човек; който принася агне в жертва, е също като който удушва куче." (Исайя, 66:3).

Това превъзходство на вола и кучето пред останалите четирикраки има твърде зороастрийско звучене. Също като Втория Исайя, и Третият обещава, че „от месец на месец, и от събота на събота ще дохожда всяка плът пред лицето Ми на поклонение, казва Господ" (Пак там, 66:23).

И Ирмейаху, когото сме нарекли Иеремия, вдъхновеният свише, вслушан в небесния глас, продължава съвсем естествено: „Ето, аз съм Господ, Бог на всяка плът."

Аз съм Господ на всяко въплътено същество, независимо дали е животно, или човек. Това трябва да бъде повтаряно от епоха на епоха, от страна на страна, от пророк на пророк... защото никой не се вслушва в него. Иеремия отначало възразява срещу Божия избор: „О, Господи Боже! Не умея да говоря, защото съм още млад" (Иеремия, 1:6). Но Господ, който го познава открай време, отвръща: „Не казвай „Млад съм", защото до всички, до които те пратя, ще идеш, и всичко, що ти заповядам, ще кажеш. Не бой се от тях; защото Аз съм с тебе, за да те избавям..." (Иеремия, 1:7-8).

Така Иеремия получава от Господ заповедта да застане при вратата на храма Господен и да говори от негово име на всички онези, които влизат вътре, за да принасят в жертва. Той повтаря три пъти: „Тук е храмът Господен, храмът Господен, храмът Господен" (Иеремия, 7:4). Да се подразбира: тук не е кланица. Той предупреждава своите съотечественици: „Ако... не притеснявате другоземец, сирак и вдовица, не проливате невинна кръв на това място (кръвта на животните) и не тръгнете след други богове за ваша беда, аз ще ви оставя да живеете на това място, в тая земя, която дадох на вашите отци от века до века... Не обърна ли се във вашите очи на разбойнически вертеп тоя дом, над който е призовано Моето име?" (Иеремия, 7:6-11).

Пет века по-късно Исус, по-решителен от Иеремия, преминава към дела: обръща масите на менячите на пари и пейките на гълъбопродавците. И им казва: „Не е ли писано: ,Домът Ми ще се нарече дом молитвен за всички народи"? А вие го направихте разбойнишки вертеп."(Евангелие от Марка, 11:17).

Йоан добавя: „И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците, и воловете." (Евангелие от Йоана, 2:15).

За пореден път чрез устата на Иеремия Господ уверява, че никога не е изисквал клане на животни; за пореден път той опровергава Петокнижието: ,Лз не говорих на бащите ви и не им давах заповеди за всесъжения и жертви в оня ден, когато ги изведох из Египетската залея."(Иеремия, 7:22).

Ирмейаху знае, че човешката порочност влече в злочестини животните, които са единствените невинни на този свят. ,Дълго ли ще тъжи земята, и ще съхне тревата по всички поля? Добитък и птици гинат поради нечестието на жителите и..." (Иеремия, 12:4). И той рисува внушителна картина на сушата, която ще осъди на смърт дивите животни. ,Понеже почвата се е напукала от бездъждие на земята, то и земеделците са смутени и покриват главите си. Дори и кошутата ражда в полето и оставя малките си, защото няма трева. И дивите осли стоят по високите места и гълтат въздух като чакали; очите им потъмнели, защото няма трева" (Иеремия, 14:4-5).

Също като Иеремия Йона е един непокорен пророк. Спомняте си, че Всевишният му заповядал да иде в Ниневия, столица на Асир, а той се качил на кораб за Тарсис. Ала никой не може да се възпротиви на Божиите заповеди, и ето, че Йона започнал да проповядва покаяние не само на хората, но и на животните в Ниневия. В думите му се вслушали не само жителите на града, но и самият цар. Той станал от престола си, съблякъл царското си облекло, облякъл се



във вретище, седнал в пепел и заповядал да прогласят следната заповед: „Нито човеци, ни добитък, ни волове, ни овци да не ядат нищо, нито да ходят на паша, и вода да не пият; човеци и добитък да бъдат покрити с вретище и силно да викат към Бога; всеки да се отвърне от лошия си път и от насилието на ръцете си." Сигурно е, че последното изречение се отнася за онези, които имат по две ръце. Нареждането за ниневийците, които имали много грехове и престъпления за изкупване, да не ядат и да не пият нищо и да изкупят разврата си със самобичува-не, е твърде справедливо. Но това, че бедните животни, които едва издържали и чийто живот се състоял само от труд и въздържание, трябвало да бъдат подложени на същото, е скандално. То поне доказва, че са признавали съществуването на душа у тях, след като са ги карали да споделят нравствените отговорности. Това доказва също така и резултатността на тяхната роля на посредници, тъй като градът бил пощаден.

Ниневия не била разрушена и Йона изгубил престиж, чувствал се смешен като ясновидец, допуснал грешка. Какъв срам за него, който бил ходил неуморно из този така голям град, „на три дни ход", и викал в продължение на часове: „Още четирийсет дена - и Ниневия ще бъде разрушена!" (Йона, 3:4). Той се усещал измамен. Възнегодувал срещу Господа, който му отвърнал: ,Аз ли да не пожаля Ниневия, тоя голям град, в който има повече от сто и двайсет хиляди души, които не могат да различат дясна ръка от лява - и много добитък?"

Изглежда, че многото четирикраки са имали същата тежест в очите на Господ, както и сто и двайсетте хиляди двукраки, повече глупави, отколкото лоши, тъй като, както Той сам го казва, не можели да различат дясната си ръка от лявата.

Еклесиаст поставя на равна нога, а по-точно - в един и същ ковчег човеците и животните: „Съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една: както умират едните, тъй умират и другите, и едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка, понеже - всичко е суета! Всичко отива на едно място; всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта. Кой знае: духът на синовете човешки възлиза ли нагоре, и духът на животните слиза ли надолу в земята?" (Еклесиаст, 3:19-21).

Тъй като Светият Дух не е вдъхновил Еклесиаста, позволено е да го тълкуваме така: Смъртта на животните е като смъртта на хората: те възкръсват. И животните, и хората имат един и същи дъх: душата, дадена от Бога. Всичко отива на едно място: неразрушимия живот. Всичко идва от светлината и всичко се връща в светлината.

Книгата Премъдрост Соломонова, която е последна хронологично от Стария Завет, отвръща на Еклесиаст, че всичко не е суета, с други думи, неспособност, безполезност, празнота, нищо. Всичко има своето основание за съществуване и свое предназначение: „...Той е създал всичко за битие, и всичко в света е спасително..." (Премъдрост Соломонова, 1:13)34,

Създанията на света изразяват радостта си от живота в книгата на Даниил. Тази поема за висша прослава приканва към възхвала на Бога ангелите, слънцето и луната, звездите, а също дъждовете и росите, огъня и топлината, студа и скрежа, ледовете и снеговете, светлината и мрака, мълниите и облаците.

След песента на небесата идва песента на земята: „Планини и хълмове, всички израстъци по земята, извори, моря и реки, китове и всичко, що се движи във водите, всички птици небесни, зверове и всички добитъци, синове човешки, благословете Господа, пейте и Го прославяйте вовеки" (Из Даниил, 3:75-82). Тази великолепна песен за сътворението липсва в протестантската библия.

Друг един текст, който липсва от тази Библия, е Книгата на Товит, наивна и слънчева. Това е историята за едно изселено в Асирия еврейско семейство. Старият Товит, загубил зрението си, моли сина си да прибере сумата от десет таланта, оставена от него на съхранение у някой си Гаваил в Рага Мидийска, недалеч от днешен Техеран, на два дни ход от Екбатан, днес Хамадан.

"Намери си човек, който да те придружи; аз ще му платя, докле съм още жив, и вървете за среброто" (Товит, 5:3).

34 Крампон: „Природните създания имат здравословни свойства." Прилича на реклама от магазин за диетични продукти. (Бел. авт.)



Младият Товия намира верен другар, някой си Азария, прекосил всички равнини и планини в Мидия и познава добре пътищата там. Той не е никой друг, а архангел Рафаил, който тайно се движи из Ниневия. Товия го представя на баща си и сделката е сключена: ангелът ще пътува, като всичките му разходи ще бъдат заплатени, и освен това ще получава по една драхма на ден.

„Тръгнаха двамата, и кучето на момъка с тях." (Товит, 5:17).Тримата приятели прекарват първата си нощ край брега на река Тигър... Момъкът и

кучето се къпят в реката. Оттам се показва огромна риба, която иска да ги глътне. Ангелът извиква на Товия да убие рибата, после го съветва да я разпори, да вземе черния дроб и сърцето (и жлъчката), за да ги запази като лекарства.

Когато наближават Екбатан, ангелът казва на Товия: ,Днес ще пренощуваме у Рагуила, твоя сродник, който има дъщеря на име Сара. Аз ще поговоря за нея, да ти я дадат за жена, защото нейното наследство е тебе предназначено, понеже си от нейния род, а девицата е прекрасна и умна" (Товия, 6:11-12).

След отпразнуването на сватбата в Екбатан всички се завръщат в Ниневия, за да представят красивата Сара на стария Товит, да му донесат десетте таланта и лекарството, което ще му върне зрението.

Докато Рафаил и Товия наближават Ниневия, където живее бащата на младоженеца, ангелът, който има практически усет, казва на спътника си: „Да идем напред, преди жена ти, и да приготвим жилище." (Товит, 11:2).

И така, двамата тръгват първи: „И тръгнаха, след тях затърча и кучето." (Пак там, 11:3). Сякаш пратеник, то изразява радостта си, като маха опашка.

Какъв прекрасен символ! Какво щастливо видение за намерения Еден! Духовното същество, човешкото същество и животинското същество, тримата Божии сина, вървят по един и същи път. Първите двама разговарят братски, а третият, който прекъсва думите им със своя лай, също бърза към дома на Отеца; той дори ги изпреварва.

Има няколко такива звездни мига в мрачната история на човешкия род. Един такъв настъпил в 30 година, когато тълпата се стекла, за да възхвали един духовен учител. По този повод били произнесени важни думи, засягащи животните: „Господ има нужда от тях." В случая ставало въпрос за магарицата и малкото й, които учениците на Исус отвързали и завели при него.

И отново трябва да се боря с преводачите. Различните библии дават две версии: 1) „Господ има нужда от това" - „това" - неутрално местоимение за предмети; и дума не може да става за душа у животните. 2) „Господ има нужда от тях"; „тях" - лично местоимение в множествено число за лица; в гръцкия оригинал наистина е „тях." Господ има нужда от тях за хармонията на космоса и своето величие.

XVIIНОВИЯТ ЗАВЕТ, АПОКРИФИТЕ, ПЪРВИТЕ ЦЪРКОВНИ ОТЦИНовият ЗаветПротивно на онова, което може да си помисли човек, текстовете в защита на света на

животните са много по-малко в Новия завет, отколкото в Стария.Наистина говорейки за врабчетата, Христос казва: „И ни едно от тях няма да падне на

земята без волята на вашия Отец." (Матея 10:29). И той дава пример от света на животните: „Бъдете мъдри като змии" (Матея 5:44), а не „Бъдете лукави", както необмислено заяви един римски кардинал по телевизията. Става въпрос за предпазливост, не в смисъла на благоразумие, а в смисъла на духовно проникновение, навлизане в истината, разумен избор между доброто и злото. Става въпрос наистина за предпазливост в изначалния й смисъл на мъдрост.

Наистина “Христос е с животните, преди да бъде с нас"35. Като малко момче той е с вола и магарето от родния си обор; като юноша - с овцете на Йосиф, и затова разказва толкова много

35 Достоевски, Братя Карамазови, (Бел.авт.)



прекрасни притчи за стадото и неговия пастир; като младеж - с животните в пустинята, когато се оттегля там. Той ги привлича и омайва, също като своя предшественик Орфей.

Наистина, той е казал, повтаряйки Стария завет: „Обичай ближния си като себе си." (Матея 19:19), но не е добавил като Ганди; „Всички живи същества са твои ближни". За този пропуск има две причини. Първата: евангелията са кратки резюмета, които не разказват всичко; свети Йоан ни предупреждава за това с типично източно преувеличение: „Има и много други работи, които извърши Исус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги." (Йоан, 21:25).

Втората причина: Христос и апостолите са уверени, че краят на този свят наближава; те вършат най-наложителното - спасението. Стотици важни въпроси са оставени настрани, те сами ще намерят своето разрешение на новата Земя, в която всичко ще бъде възродено. Този израз „всичко" обхваща всички създания без изключение; той не означава всички неща, всички предмети, всички материални реалности, а всички живи същества. Този злощастен израз „всички неща" се открива единствено в английския, френския и новолатинските езици, тоест във всички езици без среден род. За сметка на това в латинския език има думата omnia; в гръцкия - panta, в немския - alles.

Апостол Петър назовава това възраждане на всичко apocatastasis panton „За да дойдат времена за прохлажда-не от лицето на Господа, и Той да прати предсказания вам Исуса Христа, когото небето трябваше да прибере до онова време, докато се възстанови всичко, що бе говорил Бог..." (Деяния, 3:20-21).

Колкото до Христос, самият той е произнесъл една дума, преведена от евангелистите с palingenesis, а от френските преводачи - с „възраждане", „обновление", тъй като не посмели да напишат „палингенезия"36:,,Истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена" (Матей, 19:28). Всъщност думата означава „пресъздаването на света при второто Христово пришествие."

Друг един пасаж създава две затруднения: „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си." (Йоан 12:32).

В папирус № 66, датиращ от около 200 година, който се съхранява в Женева, е изписано panta - „всичко", и затова свети Йероним превежда: „Et ego si37 exaltaus fuero a terra, omnia traham ad me ipsum”.

Повлияни от извечния си антропоцентризъм, съвременните преводачи са предпочели pantas и са го превели с „всички човеци", след като са можели да го преведат с „всички твари".

Същевременно началото на молитвата към Бога накланя везните в полза на всички твари: „Отче! Дойде часът: прослави Сина Си, за да те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен" (Йоан, 17:1-2).

А свети Павел доразвива мисълта на Учителя, когото не е познавал на този свят, но който след Възкресението го е поучавал с видения и слова: „И тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега..."(Послание към Римляните, 8:19-22).

„Нетърпение" и „очакване" са състояния на висока съзнателност. „Суета" тук е в много силния смисъл на „безполезност", „неспособност", „нещо без стойност". Синодалният вариант поставя главна буква на „Оногова, който ги покори", като несъзнателно приписва Богу отговорността за злото, което бушува из света.

За да запазят „надеждата", тя трябва първо да се зароди в сърцата им, а за да се зароди, е необходима душа; душа, „освободена от робството на тлението", освободена от деградирането, 36 Палингенезия (лат. от гр.) - възкресение, възвръщане към живот след привидна или действителна смърт. (Бел.

прев.)37 Ново затруднение: думата si която фигурира в гръцкия текст като ean, в някои английски текстове е предадена

с if, а в ръкописа Дарби – si. Тази трудност липсва при немския език, в който wenn има и двата смисъла - „ако“ и „когато“. (Бел авт.)



ентропията и смъртта. „Славното освобождение" отпраща към небесното състояние. Земята понастоящем „стене и се мъчи". Светът е недовършен, затова е и несъвършен, а злото в него е вездесъщо. Та нали „завършен" е синоним на „съвършен"?

Апокалипсисът (откровение, проявление), предвещан от свети Павел, не е развихряне на катастрофи, а откровение за любовта, благосклонна Божия воля, събиране на всички живи твари пред погледа му, космическа пълнота, помирение между всички видими и невидими твари, самопостигане.

„Бог... ни откри тайната на волята Си по своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената (tou pleromatus ton kairon), за да съедини всичко (pantas) небесно (ангелите и духовете) и земно (хората и животните) под един глава - Христа" (Послание на апостол Павел до Ефесяните, 1:9-10).

Занапред кръвта Христова замества кръвта на животните, които неговото пожертвувание освобождава..Божият Агнец замества занапред стотици агнета, бикове, козли и овни, клани върху олтарите въпреки протестите на Амос, Исайя и Иеремия.

В потвърждение на тези пророци, в чиито слова никога не са се вслушвали, авторът на Послание към Евреите пише: „Защото не е възможно юнча и козя кръв да отнима грехове. Заради това Христос, влизайки в света, казва „жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми приготви. Всесъжения и жертви за грях не Ти са угодни. Тогава рекох: ето, ида (писано е за Мене в началото на книгата) да изпълня, Боже, Твоята воля" (Послание към Евреите, 10:4-7).

Седем века на очакване от Амос до Исус! Трябвало е да мине цялото това време! Трябвало е да дойде Синът Божи, за да бъде най-накрая освободен светът на животните от ужасите на ритуалното клане. Христос е умрял и за животните.

АпокрифитеВ своята автобиография Ганди прави сравнение между Буда и Христос; той отбелязва, че

състраданието на първия не се простира само върху човешките същества, а, напротив, върху всички живи твари. Махатма заключава: „В живота на Исус не се открива тази любов към всички живи твари."

Истина е, че епизодът със смоковницата (който може да бъде обоснован единствено ако го проектираме в символичен план) и епизодът със злите духове, пратени в телата на свини, които побесняват и се хвърлят в морето, имат с какво да смутят онзи, който също като всички велики духовни водачи на Индия хранел към животните и растенията тъй дълбока любов и уважение. Авторите на каноничните евангелия са под влиянието на ясно изразената в Битие идея, че човекът е получил власт над животинския свят и че всеки друг живот е бил сътворен единствено в негова полза и за негова слава.

Това схващане, заедно с всички съвременни ужаси, до които е довело (промишлено отглеждане на добитък, вивисекция, изтребване на цели видове38), продължава да оказва голямо влияние върху западноевропейския начин на мислене, дори и след като той се отделил от юдейско-християнския.

Но въпреки че каноничните евангелия не разказват за нито една проява на доброта на Христос към животните, нещата стоят другояче в така наречените апокрифни евангелия, в които има епизоди, съответстващи на представата, която човек може да си създаде за Спасителя на света,

Ако запазвам тук наименованието „апокрифни", то е само за да спазвам общоприетите термини. Несъмнено много по-подходящи биха били думите „извънбиблейски" или

38 Според статистиките на Международния съюз за опазване на природата през XVII век са изчезнали седем животински вида, през XVIII - единадесет, през XIX - двадесет и седем, а през трите първи четвърти на XX век - шестдесет и седем. (Бел. авт.)



„неканонични"; но ако се приеме, че „апокрифен" означава само „скрит", а не „неистински"39, „съчинен впоследствие" и „съшит с бели конци", то защо да не използваме тази дума?

Впрочем някои текстове, които днес фигурират в Новия завет, в други времена са били обявявани за апокрифни. Така е станало с Послание към Евреите, Съборното Послание на Иаков, Откровението на Йоана (Апокалипсисът).

Един апокриф - „Книгата на тайните" на Енох, която е достигнала до нас само в един превод на старославянски, открит в Сърбия и в Русия, тъй като гръцкият оригинал е бил изгубен, включва и света на животните в процеса на всеобщото възраждане.

„Господ направи човека владетел на всички Негови богатства" (Енох, 58:5). Това е основната идея в този текст, написан в Египет в зората на християнската ера. Също както в евангелията Господ е сравнен с голям земевладелец, който идва да иска сметка от своите управители. Това даване на сметка се нарича още „съд".

"Господ да съди душите на животните спрямо хората, а ще съди душите на хората според това как са се отнасяли към животните на този свят."

"И също както всички души на всички човеци, така и животните няма да умрат. До деня на Великия Съд да загине нито една душа, създадена от Господ. И душите на животните ще обвинят човека, ако им е давал лоша храна."

В глава 59 от тази книга, чиито следи са били изгубени в продължение на 1200 години, се чете още:

I. „Онзи, който осквернява душите на животните, осквернява своята душа."V. „Онзи, който убива животното, без да му нанася рани40, убива своята душа и

осквернява своята плът."VI. ,А онзи, който причинява на всякое животно зло или вреда, извършва ужасно деяние и

омърсява душата си."Колко много човешки души са омърсени днес! Ала тези злочести години няма да

продължават вечно. Животните, които, за разлика от човека, не са били прогонени от Еден, ще го посрещнат на прага на онова, което Енох нарича Великия Век. Само че ще трябва преди това да се премине през Великия Съд: „Когато свърши цялото сътворение, създадено от Господ, когато всички човеци идат на Великия Съд на Господа, тогава времената ще умрат. Вече няма да има години, няма да се броят вече ни месеци, ни дни, ни часове, а ще има само един век. И всички праведници, преминали през Великия Съд на Господа, ще се съединят във Великия Век, и тогава Господ ще се съедини с праведниците и те ще бъдат вечни."

Котката не присъства в Библията - и толкова по-добре за нея. Тя е успяла да не привлече вниманието на Мойсей. За сметка на това хубавата й муцунка се подава в един апокрифен текст, наречен „Евангелието на Дванадесетте апостоли" - текст, цитиран от Ориген в неговите „Поучения" за Лука, от Амброаз в неговите „Коментари" за същия евангелист, и от свети Иероним в предговора му към „Коментари към Матея":

„И когато Исус влизаше в едно село, видя една млада котка, за която никой не се грижеше, и която беше гладна. Тя му се оплака от това: той я вдигна и я загърна в дрехите си, даде и да яде и пие и тя го прослави за това. Той я повери на един от своите ученици на име Лаврентия и той се грижеше за котката. И някои казаха: „Вижте как този човек се грижи за всички твари! Да не би да са му братя и сестри, че ги обича така?"А той им отвърна: „Истина ви казвам, тези са вашите спътници от големия Божи дом! Да, те са вашите братя 39 За думата „апокрифен“ един речник на синонимите дава следните еквиваленти: „който не е верен, не е

автентичен“, докато друг препраща към думата „предполагаем“Речникът „Пти Робер“ дава две определения, само първото, от които е вярно: „1. Онова, което църквата не признава и не включва в библейския канон; 2. Чиято автентичност е най-малкото съмнителна; виж „измислен“, „фалщив“, „неавтентичен“. Речникът обаче уточнява, че второто значение, което вилнее и днес, се появява едва през XVIII век (Бел авт.)

40 Когато го прочетох за първи път, този стих ме изненада. После си спомних трите пасажа от Деяния на апостолите, в който апостолите изискват от покръстените езичници да не ядат месоот принесените в жертва на идолите животни, удушена плът „удавнина“ и кръв.(Деяния 15:20, 29; 31:25) Каква ли ритуална жестокост, какво ли отвратително деяние се е криело зад тези удушени животни? Какво трябва да се разбира под думата „pinktos”? Едни превеждат: „онова, що е удушено“; други - „онова, що е удавено в кръвта си“. Във всички случаи това са били ужасяващи ритуали , които религиите тъй много обичат. (Бел авт.)



и сестри, които имат същата душа пред Всевишния. И онзи, който се грижи и за най-дребното измежду тях, като му дава според нуждите му храна и вода, той ми ги дава на мен. А онзи, който не им оказва никаква помощ в тяхната злочестина, нито ги. закриля, когато към тях се отнасят зле, той оставя мен да страдам. И според това, което им вършите в настоящия си живот, ще ви бъде въздадено в бъдещия ви живот41."

В друг един апокриф, „Деянията на Йоана", откриваме епизода с опитомената яребица, който разказах в книгата „Апокалипсисът, откровение за бъдния живот", и най-вече прекрасната молитва, която той произнася в последните си мигове: „Ти, който ни избра за апостоли на езичниците, Господи, който ни изпрати в света, Ти, който се разкри чрез Завета и Пророците, о, Ти, който никога не почиваш и от самото сътворение на света не спираш да спасяваш онези, които могат да бъдат спасени; Ти, който си признат от цялата природа и приветстван от животните, Ти, който подчиняваш и умиряваш разбунтуваната и отчаяна душа, който сам се даваш на онзи, който копнее за твоите слова, който се явяваш веднага на умрелия, който се показваш като закон на оня, който пада в беззаконието, приеми също и сянката42 на Йоан, която е Твоя, и още отсега я направи достойна за Теб."

Един християнски текст, който трудно може да бъде наречен „апокрифен", тъй като известно време е бил част от Новия Завет - „Пастирът" на Хермас, когото първите поколения християни са смятали за вдъхновен свише, ни съобщава, че съществуват ангели, чиято задача е да закрилят дивите животни. Той дори съобщава името на един от тях: Тегри.

Хермас, бивш роб, живял в Рим през II век, получава видение: девица, облечена от глава до пети в бяло, в която той разпознава Църквата. Казва й, че е срещнал чудовищно животно, от което е успял да се спаси благодарение на могъществото Божие. А видението му отвръща: „Ако си се спасил така щастливо, то е, защото си прехвърлил грижата си върху Бога и си отворил сърцето си пред Него, вярвал си, че за теб няма друго спасение освен великото му, славно Име. Ето защо Господ е изпратил Своя ангел, бдящ над дивите животни, на име Тегри, който е затворил пастта на чудовището и му е попречил да ти стори зло."

В „Евангелието на съвършения живот"43 Христос се гневи срещу ловците, след което заявява, че е дошъл и за да спаси света на животните! „Горко на онези, които нараняват Божиите твари! Горко на силния, който злоупотребява със силата си! Горко на ловците, защото те самите ще се превърнат в плячка!

Блажени онези, които се въздържат от всички неща, придобивани чрез проливане на кръв и убийства! Истина ви казвам: Затова съм дошъл в света, за да премахна кървавите жертвоприношения и яденето на животинска и птича плът!"

В едно „Евангелие на Рождеството"44 , приписвано на Иаков, син на Йосиф, се описва детето Христос, което играе с лъвчета, все едно с котки. Дали обаче в Палестина по римско време още е имало лъвове?

„Има един път, който излиза от Иерихон и стига до река Йордан, по който са вървели синовете Израилеви: там е бил поставен ковчегът на завета. Исус беше осемгодишен, и излезе от Иерихон и тръгна към Йордан. Край пътя близо до Йордан имаше пещера, в която една лъвица кърмеше малките си, и никой не можеше да върви по този път, без да се изложи на опасност. Исус, който идваше от Иерихон и знаеше, че лъвицата е родила малките си в тази пещера, влезе вътре пред очите на всички. И когато лъвовете видяха Исус, втурнаха се към него и му се поклониха. Исус бе седнал в пещерата, а лъвчетата се търкаляха в краката му, играеха с него и му се галеха. И хората, които стояха надалеч, като не виждаха Исус, казваха: „Ако не е бил много грешен, той или родителите му, нямаше така да се хвърли на лъвовете."

И тук неудържимата нужда да се вижда вина навсякъде! Дали е поради негов грях, или на родителите му? - ще се запитат същите тези тъпоумни люде по повод на човека, сляп по рождение. „Докато хората си мислеха така и бяха обхванати от мъка, ето, че изведнъж Исус

41 Също като в Новия завет и тук изразите „бъден живот“, „иден свят“ или „век“ означават отвъдното. (Бел авт.)42 В класическата древност „сянка“ означава духовно тяло (Бел авт.)43 Преведено през 1881 г. От арамейски на английски език от преподобния Узли. (Бел авт.)44 Прездадено в „Евангелия от сянката: Апокрифи на Новия завет“. Изд. Лийо Комьон (Бел авт.)



излезе от пещерата, а лъвовете вървяха пред него и лъвчетата играеха в краката му. Родителите на Исус стояха надалеч, с наведени глави, и гледаха какво става; хората също стояха надалеч заради лъвовете и не смееха да се приближат до тях. Тогава Исус захвана да говори на народа: „Колко по-добри от вас са хищните животни! Те познават своя Бог и го прославят, а вие не го познавате, вие, люде, които сте сътворени по Господен образ и подобие! Животните ме познават и се укротяват; хората ме виждат и не ме познават."

Първите църковни ОтциХристиянството от първите векове е близко до апокрифните евангелия и гръцката

философия; то запазва любовта си към безсловесните твари и продължава да признава съществуването на тяхна душа.

Свети Юстиний, наречен още Юстиний Великомъченик, роден към 100 г. и починал към 167 г., е един великолепен пример за този хармоничен преход между двете култури: роден от родители езичници във Флавия Неаполис, станал по-късно Наплуза в Самария, той изучавал Аристотел и Платон, питагорейството и стоицизма, като от обучението си заключил, че истинското познание не е в тях. Тогава той открил с възхищение пророците, синоптич-ните евангелия, първите християнски текстове (канонът на Новия Завет още не бил съставен) и се покръстил, като същевременно останал верен на класическата си култура.

На свой ред Юстиний пожелал да скланя прозелити45, отворил в Рим философска школа, написал „Апология", с която защищавал християните от обвиненията в атеизъм и противодържавки идеи, публикувал своя „Диалог с Трисрон", на когото искал да докаже, че Исус е месия. Именно в този свой труд той говори за душата на животните, като достига до този въпрос по пътя на следните разсъждения: сама по себе си душата не е безсмъртна. Ако в нея имаше заложено безсмъртие, то тя би била от божествено естество. Всъщност душата на човека е от духовно естество, тя е от същото естество като душата на коня и на магарето.

Без да бъдат толкова категорични, църковните Отци отбелязват, че Бог посредством Ной сключва завета си не само с човека, но и с животните.

Свети Ириней, който е бил привърженик на миленаризма46, свързва съдбата на животните със съдбата на праведниците. В своя труд „Adversus Haereses" („Против ересите") той пише: „В течение на едно хилядолетие хармонията на земния рай ще бъде възродена, възкръсналите праведници ще живеят в тяло и дух в един свят, възкресен в първоначалния си вид, свят, от който ще бъдат изхвърлени злите, но в който ще присъстват животните. Природата ще произвежда своите блага в изобилие за всички живи същества. И всички животни, като се хранят с тази храна, която ще получават от земята, ще живеят в мир едни с други."

Той освен това твърди, че прочутото пророчество на Исайя трябва да се разбира в буквален, а не в символичен смисъл: „Такива са, прочее, времената, които пророкува Исайя, когато казва: „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът ще яде слама като волът. Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си към змийно гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина..." (Исайя, 11: 6-9). „Зная, че някои - казва Ириней - се опитват да тълкуват тези текстове метафорично, като смятат, че те се отнасят за дивите люде, произлезли от различни народи, които са приели вярата и живеят в разбирателство с праведните. Ала дори и ако това вече е вярно за тези люде, то ще се сбъдне и за животните при възкресението на праведниците."

Великолепната молитва, написана от свети Василий от Кесария през 370 г., би трябвало редовно да се прочита във всички църкви и всички храмове на християнството: „О, Боже, засили у нас чувството за братство с всички живи твари, с малките ни братя, на които Ти си дал тази земя, за да я обитават заедно с нас. Направи така, че да разберем, четене живеят

45 Прозелит (лат., гр.) - в еврейската история: езичник, покръстен в юдейската вяра. По-общо думата означава „новопокръстен' в дадена религия." (Бел. прев.)

46 Миленаризъм – религиозна доктрина, чиито привърженици вярват, че Месията ще властва 1000 години на земята, преди да настъпи денят на Страшния съд. (Бел прев.)



само за нас, но също и за тях самите, и за Теб; че те обичат също като нас благодатта на живота и се чувстват на тяхното място по-добре, отколкото ние на нашето!"

Само един човек от залязващата древност е можел да произнесе пред Бога слова, от които се излъчва такава любов към земята и земните твари. Ала в края на IV век дните на радостта от живота били вече преброени.

Християнските автори от тази епоха са под дълбокото влияние на съчиненията на Хермес Трисмегист, в които Платоновото влияние се съчетава с това на Библията в текст със смайваща красота. За Трижди Многовеликият животните, тъй като имат душа, имат право на отвъден живот, също като хората. Същевременно само хората могат да влизат във връзка с Бога. Именно в тази възможност за диалог между Създателя и създанието се корени основното различие между човешкия род и животинските родове: „Всичко живо е безсмъртно посредством разума (nous). Човекът е безсмъртен по преимущество, тъй като е способен да приеме Бога и да влезе в единение с Него. И наистина, Господ общува само с човешките живи същества."

Духовният климат в Александрия без съмнение е бил благоприятен за разцвета на необятните идеи и най-дръзките схващания. Ориген допълва по великолепен начин Трисмегист, когато пише: „Кръвта, пролята на Голгота, е пролята не само за благото на хората, но и за ангелите, небесните светила и всички сътворени същества."

Колко много неща се съдържат в това кратко изречение, което обхваща реалността в нейната цялост! Така изкуплението се простира върху извънфизическите светове -„ангелите", всички физически светове в тяхното многообразие - „небесните светила", и върху всички животни -„всички сътворени същества."

Свети Августин, роден точно сто години след смъртта на Ориген, който осъществява връзката между древното християнство, сърдечно като Евангелието, и мрачното средновековно християнство, пише в „Християнската нравственост": „Дори и при животните тялото е най-мерзкото и най-долното нещо, тъй като животните имат душа, независимо, че не притежават разума, присъщ на духа."

„Тялото е най-мерзкото и най-долното нещо." Тук се долавя склонността към презрение на всичко физическо, една склонност, която ще се развива през следващите векове и ще просъществува чак до нашата епоха, чиято заслуга е, че я отхвърли.

Подозрителността към тялото и пола върви редом с презрението към природата в нейната цялост и по-конкретно, към животните.

Затова нека се спрем на основополагащото твърдение на свети Августин, че животните имат душа, и на друго едно твърдение, също толкова основополагащо, а именно, че човешката съдба е в тясна зависимост от съдбата на животните, в добро и зло:

„Начинът, по който човекът ще упражнява своята власт над животните, е от същото естество като този, по който демоните играят както си искат с падналите хора." ,

Още на този свят всички жестокости, извършени от човека върху животни, привличат злите духове, от които гъмжи астралното пространство, радват ги и засилват жизнеността им. Човекът става техен роб по същия начин, по който са заробени животните.

Свети Иполит най-добре обобщава красотата и широтата на възгледите в древното християнство, като пише: „Животът се простря върху всички твари, и всички твари са изпълнени с необятна светлина."

XVIIIСРЕДНОВЕКОВИЕТО И РЕНЕСАНСЪТОтношенията между света на хората и субчовешкия свят се развалят от първото

хилядолетие: железен век и за животните, и за хората. Средновековието, което виждало навсякъде дявола, го откривало с голяма охота у животните, върху които проектирало всичките си тревоги, всичките си фантазми. Магьосничеството се заело с прилепите, жабите, козлите, кучетата и най-вече с всички животни, които имат черна козина или пера.

На свой ред религиозните съдилища, натоварени със задачата да се борят с дяволските деяния, били те реални или въображаеми, заизпращали на кладата тълпи от магьосници и



вещици заедно с техните четирикраки спътници. Процесите срещу животни се умножавали, отричало им се съществуването на душа, но им се приписвала отговорност, обвинявали ги в престъпления или в съучастничество, прочитали им се присъди, подлагали ги на същото, на което и господарите им, тоест, на изтезания, а на писъците, които те надавали, се гледало като на признания.

В онези времена било опасно за всеки млад, буен кон, непокорен и нетърпим: веднага го заподозира ли във връзки с дявола и го изгаряли жив, както било редно.

Колкото до побеснелите кучета, на никой не би дошло наум просто да ги убие; те били считани за убийци, изтезавани и осакатявани. Отрязвали им ушите, езика, опашката, лапите, според броя на ухапаните от тях хора.

Ето още примери за процеси срещу животни: едно магаре сгрешило и вместо да пие от коритото, потопило муцуната си в съд за светена вода; било съдено и обесено. Ако свиня изядяла дете, тя бивала съдена и обесена. Ако престъплението било извършено в петък, присъдата била още по-тежка, свинята била изгаряна на клада: длъжна била да знае, че в петък не се блажи.

Плъховете обаче създавали най-много затруднения на правосъдието. Когато бивали призовавани на съд, те проявявали безочието да не се явят на съдебното заседание и бивали осъждани задочно. Понякога религиозните съдилища проявявали странно великодушие. Съобщава се за случаи, в които на плъховете давали адвокат, който успявал да издейства за тях отсрочка от 15 дни, за да напуснат града; този срок бил удължен на 30 дни за най-младите и най-възрастните от тях.

Животните, които не можели да бъдат хванати, бивали отлъчени от църквата; това впрочем означава, че им се признава духовно естество. През 1120 г. епископът на Лан пламенно отлъчил полските мишки... и гъсениците, тъй като дори и насекомите, и мекотелите не убягвали на анатемата, това всепобедно оръжие.

През 1488 г. главните викарии в Отьон отлъчили гъгриците; през 1554 г. епископът на Лозана предприел същите мерки срещу пиявиците, виновни за изтребването на рибата в езерото Леман.

През 1585 г. главният викарий на Валенция призовал гъсениците пред своя съд, назначил им прокурор, който да ги защищава, и в крайна сметка ги осъдил да напуснат енорията му.

Дори през 1690 г. съдията от един овернски кантон назначил куратор по гъсениците. По случая се пледирало с много спорове. Присъдата била произнесена: животинките трябвало да се оттеглят върху малко парче земя, което ще им бъде посочено, „за да завършат там жалкия си живот." Гъсениците, гъгриците и пиявиците не пострадали особено от тези присъди, но други животни понесли жестоки страдания поради суеверията и буквалното, тесногръдо разбиране на Библията.

Противно на онова, което учи официалната история, средновековието не завършва през 1453 г., когато турците превземат Константинопол, а продължава много след това, чак до века на Просвещението. През 1697 г. излиза книга под наименованието „Изпробвани тайни и лекарства и много нови опити по физика и медицина." Авторът й, някой си абат Русо, горещо препоръчван от Римския двор, бил протеже на Колбер, който му предоставил жилище в Лувъра и възможност да направи там малка лаборатория, в която да забърква лекарствата си. Русо бил също така протеже на Луи XIV, който накарал да му издадат диплома за доктор по медицина, въпреки че неговото невежество в тази област надхвърляло това на Молиеровите мними лекари от същата епоха.

Един от „новите опити", препоръчвани от абат Русо, се състоял в това да се затвори сухоземна жаба в буркан и да се убие с поглед. Опитът винаги завършвал успешно по простата причина, че бедното земноводно умирало не от магнетичния поглед на абата, а чисто и просто от задушаване. Един път обаче ролите се разменили, жабата загледала така втренчено своя палач, че той бил този, който припаднал и едва не умрял.

Сухоземната жаба е била многовековна жертва на суеверия, варварство и невежество. Дълго време се е вярвало, а много хора още вярват, че тя е отровна, че лигите й са смъртоносни,



урината й разяжда, ухапването й е опасно (интересно с какво може да ухапе тя?). Дълго време хората са вярвали, че в главата на жабата има тайнствен камък, на който са приписвали магически свойства. Този неоткриваем камък, наричан „жабешки", играел важна роля в злите магии, правени от заклинателите.

Никое друго животно не е страдало толкова много от човешкото сатанинство, невероятна смесица от омраза, садизъм, глупост и идиотски твърдения, повтаряни от век на век и никога непроверени. Сварена, счукана, стрита на прах, сухоземната жаба била задължителната съставка във всички отблъскващи смески, приготвяни от магьосниците и вещиците. Надявам се, че вече е възможно за това да се говори в минало време и че тези отвратителни обичаи са завинаги изчезнали.

„И нека й причиним много злини, щом е толкова грозна!" Всички народи биха могли да отнесат за своя сметка тези думи, които Виктор Юго влага в устата на едно момче - мъчител на животните.

Тъй като сухоземната жаба не е подвижна като водната, когато е преследвана и разбира, че не може да избяга, тя се спира... и неподвижна чака настъпването с крак, което ще я смаже. Това трагично и мълчаливо примирение, достойнството, с което посреща смъртта, са достатъчни, за да я превърнат в символа на всеобщото животинско страдание.

Друга жертва на варварството, суеверието и невежеството е козелът.„И ще постави овците от дясната Си страна, а козите - от лявата" - бе казал Христос

(Матея 25:33). Оттогава всичко било решено: козелът бил причислен към диаболичните животни. Той завинаги се е превърнал в символ на сластолюбието и лъжата, чисто човешки качества. Неговото измъчване и малтретиране било богоугодно дело. Средновековието, това време на силна вяра и на не по-малко силен сатанизъм, му отредило първостепенна роля. Козелът си поделя с дръжката на метлата честта да носи вещиците. Обърнатата пентаграма, която е изначално злотворен символ, представлява стилизирана форма на козята глава. Понякога козелът присъствал при черни магии. Хората си представяли Сатаната като голям кафяв козел с бляскави очички. Завличали животното на среднощните сборища на вещици и го карали да участва в тази последна останка от сатурналиите и вакханалиите.

Забележително е, че най-преследваните животни са именно онези, които древността, наречена „езическа", е почитала най-много: козелът на Пан, символ на всеобщия живот, совата на Минерва-Атина, котката на Бастет и Изида.

В колективното си несъзнателно католическа Западна Европа отпреди Ренесанса изглежда искала да си отмъсти и да накара тези животни да изкупят престижа, с който така дълго са се ползвали. Невероятен парадокс: цяла една част от сътворението била обявена за лоша, също както по времето на разцвета на манихейството: смятало се, че се служи на Бога посредством охулването и изтезаването на половината от неговото сътворение.

По-конкретно котките били постоянно принасяни в жертва на това средновековно сатанинство, продължило, също както и за жабата, много след Ренесанса. За летните празници на свети Иван в празничните огньове хвърляли котки, за да веселят добрите хора.

Така в Мец поставяли желязна клетка, пълна с нещастните животни, на върха на пирамида от снопове съчки, които подпалвали.

В Париж подобни увеселения ставали на Гревския площад с тази разлика, че около кладата поставяли столове, за да могат призраците на мъртвите да седнат на тях и да се наслаждават на спектакъла. Сноповете съчки били натрупвани около висок прът, наричан Иваново дърво. Котките били затваряни в чувал или в кош. Когато пламъците се издигали нависоко, животните били пускани от чувала; единственото им убежище бил прътът, и те се впускали нагоре по него, но димът ги задушавал и те отново падали върху кладата за голяма радост на публиката.

Негово Християнско Величество, кралското семейство и дворът всяка година присъствали на този обряд. Ето разказа на Фредерик Сулие за нето: „Същевременно крал Шарл IX бе облагодетелстван, дадоха му факла от бял восък, от две ливри, украсена с две дръжки от червено кадифе. Негово Величество се доближи до Ивановото дърво, запали с нея първите



съчки и отново се качи в сградата на кметството. Малко по малко огънят обхвана струпаните клонки и празните бъчви, накамарени нависоко около дървото. Тогава присъствахме на развеселяващ спектакъл, докато Мишел Ноаре, главен кралски тромпетист, и още шестима тромпетисти свиреха фанфари. Котките, които дотогава бяха вързани и задържани в подножието на дървото, заскачаха как ли не: едни се изкатерваха чак до върха и отново падаха в кладата, горяща в подножието, други направо се хвърляха яростно в огъня и се мятаха вътре с писъци, които заглушаваха звуците на тромпетите. Изведнъж всред пламъците видяхме един голям котарак, който се изкатери чак догоре на дървото и оттам мяташе навред погледи, пламтящи също като огъня отдолу. В същото време над смеховете на тълпата се чу гласът на една старица, който крещеше с всички сили:„Ето го Марсиал! Моят котарак... Марсиал... Марсиал! Марсиал!"

Старицата бе познала своя котарак. Животното също позна гласа на господарката си, защото в момента, в който щеше да потъне във вихъра от пламъци, то се устреми във великолепен скок и падна извън кръга от огън, който заобикаляше дървото. Стражите, които пазеха около огъня и го подклаждаха, поискаха да ударят котарака, но той избяга към господарката си всред смеховете на двора и народа, очаровани от начина, по който животното се спаси с безстрашието си."

Преди празника на свети Иван групи крадци излавяли котките, скитащи или не, и ги продавали на градските пристави, които ги препродавали на по-висока цена. Запазен е документът за плащане на името на един от тях: „На Люка Помрьо сто парижки су за това, че в продължение на три години, до празника на свети Иван през 1573 г., е доставил всички котки, необходими за горния огън, както е обичаят; също така затова, че за празника преди една година, на който присъстваше кралят, е набавил една лисица, за да направи удоволствие на Негово Величество, и е доставил и голям платнен чувал, в който са били котките."

Но за да бъде доставено удоволствие на Негово Величество Шарл IХ през 1572 г. се случило нещо много по-забавно от хвърлянето на лисица в празничния огън на свети Иван - Вартоломеевата нощ.

Скръбни били огньовете на някогашните празници на свети Иван: онова, което би трябвало да бъде слънчевият празник на светлината и радостта, се превръщало в срамен пандемониум, в който писъците от болка, шумът от тромпетите, свирепите крясъци на веселящата се тълпа се примесвали с отвратителната миризма на овъглена плът47.

Непознаването на естествените науки е застанало в основата на много символи и също толкова много жестоки и глупашки обичаи.

Саламандърът и мнимото му качество да не изгаря в огъня са измежду най-дълговечните и най-прочути такива заблуди. Наистина, Плиний направил експеримент и изгорил един саламандър като просто парче дърво, но нищо не могло да надмогне суеверието, просъществувало чак до миналия век. Със своята винаги влажна и студена кожа саламандърът харесва само богати на вода места; независимо от това хората го превърнали в символ на огъня. Въпреки че саламандърът загивал в пламъците като всяко друго животно, вярвало се, че той подклажда огъня и дори го изгасява. Онова, което утежнявало съдбата на нещастното животинче, било вярването в духовете на огъня, които носели неговото име.

Въпреки че била птицата на Богородица, гълъбицата също бивала подлагана на какви ли не идиотски гонения.

Позволете ми да разкажа отново48 една случка, станала през XIV век: през юни 1327 г. се запалила една къща в Париж, разположена близо до Пазара на цветята. Пожарът бил угасен, но къщата се срутила... и една гълъбица била притисната под паднала греда. Мъжкият, който не успял да я освободи, й носел храна и успял да й донесе вода, като потапял сламка в Сена, а после я пъхал в клюна й. Любопитни хора се трупали пред разрушената къща, идвали дори от

47 Последният френски крал, присъствал на тези зловещи игри бил Луи XIV. Това се случило през 1648 г., когато той бил 10 годишен. С венец от рози на главата той запалил кладата, после танцувал и присъствал на банкета в сградата на кметството. Като дете Луи XIII отказал да участва в такива гнусни забавления. (Бел авт.)

48 Виж „Универсалните символи“ (Бел авт.)



близките градове, за да се възхитят на това забележително свидетелство на преданост и интелигентност.

След месец обаче канониците на „Нотр-Дам" се обезпокоили: толкова много любов и разум били подозрителни у едни твари, които, както всеки знае, нямат душа. Тук имал пръст Сатаната. И станало онова, което винаги се случвало в онези времена на тесногръда вяра: двата гълъба били арестувани и изправени пред религиозен съд, който ги осъдил на изгаряне. Това, че били птици, символизиращи Светия Дух, не ги спасило от мъчението. Смятало се, че нямат душа, но затова пък могат да носят отговорност. Те били изгорени пред „Нотр-Дам", пред очите на занемяла от ужас тълпа. Никой не посмял да протестира от страх да не бъде обвинен в съучастие с демоните и изгорен заедно с тях...

Онази епоха, в която католическата вяра има неоспорено върховенство, онази епоха на велика вяра е също така и епоха на сатанинство и богохулство; и както винаги, невинните плащат за тези кощунства. В една магьосническа книга се обяснява, че който иска да се възползва от услугите на демона, трябва да каже молитва към Светия Дух, след което да изтръгне очите на живо петле.

Медицината от онова време притежава всички черти на магията и нейните рецепти са също така безумно жестоки. Така препоръчваното лекарство срещу епилепсия е настойка от лястовички, приготвена с десетина кожички от малки лястовичета, взети от гнездото...

Всред всички тези страхотии, от които ни се завива свят, един човек олицетворява доброто отношение към Божиите твари: Франциск Асизки, заедно със своите сестри лястовиците и своя брат вълка, свети Франциск, когото винаги цитират вярно, защото е единствен... а ако не съществуваше, то трябваше да бъде измислен.

Ще предпочета пред добре известните „Fioretti" да цитирам „Коледа за птиците" от неговия „Сборник за мъдростта":

„Бих искал - казва той - всички градски и селски власти да бъдат задължени всяка година в дните на Рождество Христово да приканват хората да хвърлят пшеница и други зърна по пътищата, за да могат нашите сестри чучулигите и други птички да имат какво да ядат в тези тъй празнични дни. Бих искал в чест на Божия Син, когото Блажената Богородица положила онази нощ между вола и магарето, всеки, който притежава вол и магаре, да бъде задължен да им даде изобилна и вкусна ярма. И бих искал още на същия този ден всички бедняци да се нахранят с добро ядене у богатите."

Седем века след смъртта му птиците, чийто език той разбирал, все така са негови сггътници из местата, в които е живял. В Портионкул, малък параклис в църквата „Сент Мари дез Анж", две гълъбици мътят в събраните с длани нагоре ръце на неговата статуя. Шествието на туристите не ги смущава, хората вече не са онези страшни същества, които незабавно прогонват всички крилати твари: райски покой цари в това светилище, където сякаш присъства свети Франциск.

Други двама също на име Франциск, този от Паола и този от Сал,, са проявявали същото състрадание към тварите, различни от човека, същото съзвучие между природата и духовността, хармонията с физическия свят, в която се изразява истинската святост.

Човекът, единственото същество, с което говори Бог (по думите на Хермес Трисмегист), би трябвало да действа като посредник, като застъпник между света на животните и божествения свят. Той не е нито звяр, нито ангел, в него се съдържа по нещо и от двете природи, които трябва да примири в себе си.

Блажени онези, които също като тримата на име Франциск са с чисти сърца, защото те ще видят Бог още на тази земя. Те ще го видят не лице в лице, а в неговите твари.

За да умие лицето на християнството, имало още и свети Бонавентура, който приемал за нещо сигурно реалното съществуване на душа у животните. Трябва да се цитира също и Тома Аквински, който в своя труд „De potestate” („За властта") обявява добрата вест: на Небето ще има растения и животни.

„Omne opera Dei in aeternum perseverant, vel secundum se, vel in causis suis; sic enim et animalia et plantae remanebunt, manentibus caelestis corporibus”



„ВСИЧКИ БОЖИИ творения се запазват във вечността, било според естеството си, било според причините? си; тъй и животните, и растенията ще се запазят, оставайки в своите небесни тела."

Това обаче не му попречило да напише в член 6 от въпрос 75 в първата част на „Сборник на теологията": “Animae brutorum corrumpuntur corruptis corporibus." „Душите на зверовете (долавяме, че думата „животно" (animal), в която се съдържа и anima - „душа", го смущава извънредно много) се разрушават, щом се разрушат телата им." Значи животните имат души, но тези души не надживяват смъртта. О, свети докторе (ако използваме речника на религиозните книги от XIX век), зверовете и озверелите изобщо не се намират там, където вие мислите, че са. Те трябва да се търсят не сред животните.

Положението на животните не се подобрява през Ренесанса, епоха на разюздано човекопоклонничество. В очите на хората животните остават грубите, материални твари, лишени от разум и интелигентност, с една дума - зверове, както казва Тома Аквински.

Единствен Монтен им признава качества, подобни на нашите; единствен той ни припомня задълженията, които имаме към тях; единствен той протестира срещу жестокостта на децата.

Така Монтен смята, че най-големите ни пороци се зараждат още в детските ни години и основното ни възпитание е в ръцете на нашите бавачки. Майките толкова често гледат как децата извиват врата на пиле или се забавляват, като нараняват куче или котка...

Любовта му към животните е подтикнала кмета на Бордо да напише прекрасни страници:„Как може с усилията на своя разум той (човекът) да познае вътрешните и скрити

вълнения на животните? По какво сравнение с нас той им приписва неразумност?Когато аз си играя с котката, кой знае не се ли забавлява по-скоро тя с мене, отколкото

аз с нея...Недостатъкът на животните, който им пречи да общуват с нас, не е ли присъщ на

хората толкова, колкото и на тях? Може само да се гадае кой е по-виновен за това - те или ние. На същото основание те могат да ни смятат за животни, както ние смятаме тях. Не е кой знае какво чудо, че ние не можем да ги разбираме - така, както не разбираме баските или троглодитите...

...И най-сетне какви ли не човешки способности могат да се разпознаят в действията на животните! Съществува ли друго по-благоустроено общество, с по-диференцирано разпределение на труда и задълженията, с по-устойчив ред от обществото на пчелите? Можем ли да си представим, че това разположение на дейностите и работното време би могло да стане без участието на разум, без съответна предвидливост?" („Опити", кн. II, гл. 12).

И мъдрецът от „Опити", след като се възхищава на разума на лястовиците, които след завръщането си напролет претърсват всички кътчета на домовете ни, за да потърсят спокойно място, в което да свият гнездо, застлано с пух и мъх, заключава на своя живописен език, че онзи, който съумее разсъдливо да събере накуп всички глупости на човешката мъдрост, ще направи чудо.

Монтен, единственият, протестирал срещу изтезанията през своя XVI век, който по варварство се равнява на нашия XX век, показва как бързо се преминава от жестокостта към животните към жестокост към хората. Ето един откъс от глава XI на книга II на „Опити", който цитирам с оригиналния му правопис49:

„За себе си ще кажа, че винаги ми е било тягостно да гледам как гонят и убиват едно невинно животно, което не може да се защити и което не е обидило никого. Никога не съм можел да гледам спокойно, когато - както често се случва - еленът, изгубил сили, едва дишайки, се обръща назад към преследвачите си и понеже не може друго, моли със сълзи за пощада. Това винаги е било за мен една неприятна гледка.

Аз никога не държа диви животни в къщи си; винаги ги пускам на свобода. Питагор е купувал от рибарите риба, а от птичарите птици, за да прави с тях същото. Кръвожадните

49 Става въпрос за френския текст. На български всички цитати от Монтен са от превода на Тодор Чакъров – Монтен „Опити“ в три тома „Наука и изкуство“, София, 1980г. (Бел прев.)



по природа спрямо животните показват естествена склонност към жестокости.След като в Рим привикнали към зрелища с убиване на животни, преминали към зрелища

с убиване на гладиатори и осъдени на смърт. Боя се да го кажа, но ми се струва, че самата природа е вложила у човека някакъв инстинкт към безчовечност. Никой не забелязва игрите на животните и техните взаимни ласки и в същото време никой не изпуска случая да види как те се давят и късат месата си.

За да не ми се смеят, че съчувствам на животните, ще напомня, че теологията ни предписва известна благосклонност към тях; доколкото един и същ повелител ни е заселил на този свят, за да му служим, и доколкото те, както и ние, сме негови чеда, тя с право ни вменяява в дълг уважението и съчувствието към тях." („Опити", кн. II, гл. 11).

XIX XVII И XVIII ВЕК: СПОРОВЕТЕФренсис Бейкън, който олицетворява твърде модерната идея, че науката означава много

повече от мъдростта и се състои преди всичко от експерименти, дал в края на живота си пример за глупашка жестокост.

Тъй като искал да наблюдава последиците от замразяването, той натъпкал със сняг една нещастна птица.

Какво мислите, че станало?Бейкън бил този, който умрял.По време на опита си той се бил простудил... сякаш това било карма.Декарт, който също така починал от простудно заболяване само на петдесет и четири

години, след като бил обявил, че ще живее сто и петдесет години, с повече умение от всеки друг събирал накуп глупостите на човешката мъдрост.

Известно е, че Аристотел и почти всички древни признавали съществуването на чувствителна душа у животните. Тъй като се боял да не би да застраши въпроса за човешкото безсмъртие, като признае съществуването у животните на нещо, подобно на нас, Декарт ги обявил просто за машини. За да създаде по-здрави устои на духовността и безсмъртието на нашата душа, той ни разделил от животните, отрекъл съществуването на всякакъв психически живот у тях и постановил, че те действат като автомати посредством волята на животинските течения.

Под този странен израз „животински течения" той разбирал нещо като много ефирен ветрец, състоящ се от най-малките частички на кръвта, който се качвал непрекъснато и в изобилие от сърцето към мозъка, оттам по нервите отивал в мускулите и по този начин задвижвал всички живи същества (зю).

През този XVII век на антропоцентризъм и перуки Лафонтен е човекът, който представлявал philosofia perenis50. Гениален потомък на Езоп и брахмана Пил пай, автор на „Панчатантра" и „Книга на Светлината", той се свързва с индийската мъдрост през гръцката.

Този псевдоленивец си наложил задължението да прочете „Слово за метода". Попаднал на прочутия откъс: „Онова, което животните вършат по-добре от. нас, не доказва, че те имат душа, а доказва по-скоро, че изобщо я нямат и че природата е тази, която действа в тях според разположението на органите им, също както един часовник, който се състои от колелца и пружинки, може да отброява часовете и да отмерва времето по-точно, отколкото го можем ние с нашето благоразумие."

Колелцата и пружинките на този добре навит часовник вдъхновили перото на баснописеца и така се родило духовитото „Слово към г-жа Дьо Ла Саблиер":

„Не намирате ли за уместно и аз тук в тези басни да примеся някои схващания на една известна философия, субтилна, занимателна и дръзка, наричана „нова"; дали сте чувала за нея? И тъй, те казват, че животните били машини; че в тях всичко се извършвало не по свободен избор, а посредством пружинки: те нямали чувства, липсвала им душа, всичко в тях било само тяло. Те били като часовника, който върви с винаги еднакви крачки, сляпо и

50 Извечната, дълготрайна философия – от лат. (Бел прев.)



безцелно. Ако го отворите и погледнете вътре, ще вилите, че множество колелца заместват целия разум на света; първото задвижва второ, второто - трето; накрая часовникът иззвънява. По думите на тези хора животното е съвсем същото: „Предметът го удря на определено място, и удареното място незабавно се отправя към съседното, за да му съобщи новината; така от един на друг тя достига до осезанието." Усещането се осъществява, но как? Според тях то е по необходимост, без страсти и без воля: животното долавя в себе си определено движение, което неуките наричат тъга, радост, любов, удоволствие, жестока скръб или някое друго такова състояние. Това обаче не било така, не се подвеждайте. Какво представлява, прочее, животното? - Часовник. -А ние? - Ние сме друго нещо. Ето такова е изложението на Декарт. Ето, казвам ви как разсъждава този автор: „Аз имам пред всички животни, деца на Създателя, преимуществото, че мога да мисля; и зная, че мисля." А вие, Ирис, сигурно знаете, че когато животното мисли, то не разсъждава нито върху обекта на мисълта си, нито върху самата мисъл. Декарт отива още по-далеч и твърди недвусмислено, че животните изобщо не мислят."

А в отговор на глупостите на картезианската мъдрост Лафонтен написал три басни, в които изтъквал хитростта, предвидливостта, изобретателността - все примери за интелигентност у животните.

„Еленът" описва един изтощен стар елен с клонати рога, който, за да измами кучетата, които го преследват, непрестанно променя посоката, в която се движи, и „заличава пътя", тоест следите, които оставя. Тъй като това е недостатъчно, той кара един по-млад елен да „подмами кучетата с нова плячка". „Колко мъдруване, за да спаси живота си!"

„Яребицата", за да спаси малките си, се жертва и отклонява опасността върху себе си: „Тя се прави на ранена и влачи крило, и тъй подмамва след себе си Ловеца и кучето."

,Двата плъха, лисицата и яйцето": Два плъха намират яйце, но една лисица ги преследва. Как да пренесат бързо и без затруднения неочакваната си щастлива находка?

„Единият легна на гръб и хвана яйцето между предните си лапки, а след това, въпреки че няколко пъти се блъснаха и стъпиха зле, другият го затегли за опашката. Нека след един подобен разказ някой да се опита да ми каже, че животните нямат разум!"

Историята за два плъха, които пренасяли яйце по този начин: единият легнал на гръб и стиснал яйцето между предните си лапки, а вторият го влачел за опашката, не е измислица на поета, а наистина наблюдаван факт, който доказва съществуването на разум и инициативност.

Друг един факт бе установен през 50-те години от възрастен бакалин в Сержи Вилаж, който ми го разказа: един плъх прегризал запушалката на голяма бутилка с широко гърло, покатерил се върху нея, потапял опашката си в олиото и я давал на събраните за пиршеството свои съплеменници да я смучат.

Всъщност чувствителността, интелигентността, въображението на животните биха нарушили безупречната организация на класическото построение на Декарт. Той не можел да понесе факта, че четирикраките „тъпчат лехите в неговите градини, подрязани по френски." „По френски" означава „затворен за всичко космическо."

Душата на животните била набедена за това, че не се съгласувала с неговия абсолютен дуализъм: протяжност и мисъл. Протяжността била атрибут на телесното, а мисълта - на душата, подразбира се, на човешката душа. Щом няма мисъл, няма и душа. Декарт съзнателно пожертвал душата на животните заради изискванията на своите мисловни построения; всеки знае, че фактите, възпрепятстващи безплодните умувания, трябва да се прекланят пред философските теории.

Същото направил и Босюе: убеден, че грехът на Адам и Ева е единствената причина за човешкото страдание, той не можел да намери обяснение за страданието на животните, които не са вкусвали от забранения плод. За да излезе от това затруднение, той приел в своя „Трактат за познанието на Бога" объркващото и антибиблейско схващане за животните машини.

И по този въпрос, както и по много други, Фенелон бил на различно мнение. Наистина, той не би дръзнал да тръгне срещу своята Църква, като обяви, че животните имат душа, но той виждал в тях нравствени качества, които много липсвали на така наречения човешки род:



„Всички хора са братя и те се разкъсват помежду си - пише той в своя „Телемах" - и дивите зверове не са толкова свирепи. Лъвовете не преследват лъвове, нито тигрите - тигри; те нападат само животни от други видове. Единствен човекът въпреки своя разум върши онова, което лишените от разум животни никога не вършат."

Писано било На Лайбниц да спаси заблудените понятия за „душа на животните", метафизично тяло, суб-станциалност на духовете и ангелите.

Поради факта, че знаел за съществуването на ефирното тяло, междинно начало между плътта и духа, той избягнал клопката на дуализма и извел западноевропейската мисъл от задънената улица на картезианството. За съжаление неговата философия така и не получила, поне във Франция, същия широк отзвук като картезианството и въпросът за задълженията на човека към животните бил изличен от европейската мисъл чак до ХIХ век.

В своя труд „Естество на природата и на Божията благодат" Лайбниц твърди, че не само човешките, но и животинските души не загиват.

В „Нови опити върху човешкото разбиране" той отново се връща към тази тема, която го занимава много.

„Откакто размишлявах върху тази система, установих, че душите на животните и техните усещания изобщо не вредят на безсмъртието на човешките души, или по-скоро, че нищо друго не може да утвърди по-добре нашето естествено безсмъртие от това да приемем, че всички души са безсмъртни."

По този начин Лайбниц въздава справедливост след дребнавата идея на Декарт, според която безсмъртието на животните рискува да накърни безсмъртието на хората.

Волтер, който в „Кандид" тъй много се подиграва с Лайбниц и неговия оптимизъм, споделя неговото схващане за душата на животните. В своя „Философски речник", в който е съумял „да подреди разума по азбучен ред", в статията „Животни" той изказва сурово и съвсем справедливо съждение за автора на теорията за животните автомати:

„Колко жалко, колко жалко е да се твърди, че животните са автомати, лишени от познания и чувства, които винаги вършат делата си по един и същи начин, не научават нищо и не усъвършенстват нищо!

Как? Птичката, която гради гнездото си с полукръгла форма, когато го прикрепя към стена, с формата на четвъртинка кръг, когато го гласи за ъгъл, и като кръг върху дървото, та значи, тази птичка върши всичко по един и същи начин? Нима ловното куче, което си обучавал в продължение на три месеца, след изтичането им не знае повече, отколкото е знаело преди твоите уроци? Нима канарчето, което учиш на някаква мелодия, я повтаря незабавно? Нима не отделяш значително време, за да му я предадеш? Не си ли видял, че то греши и после се поправя?"

Забележително е, че композиторът Оливие Месиен, който е изучавал птичите песни от гледна точка на музикалното творчество, потвърждава горните думи на Волтер:

„Онова, което е различно при различните птички, е създаването на мотивите. Вижте например дрозда: според неговата естетика един мотив се повтаря три пъти, сякаш е заклинание. Когато завърши, той подема друг мотив и на свой ред го повтаря три пъти. Всички дроздове правят така, но мотивите, които измислят, не са едни и същи. Така всяка птица композира своите мелодии, като обикновено това става всяка пролет Ако редовно ходим да я слушаш на едно и също място, забелязваме, че е запазила находките си от предходната година, като е прибавила към тях и нови мотиви. След три или пет години птичката вече има голям репертоар и може да прави много по-разнообразни солови изпълнения..."

„Словото не е всичко - продължава авторът на „Филососрски речник" - това, че животните са безсловесни, не означава, че нямат разумност."

„Дали по това, че ти говоря, съдиш, че аз притежавам чувства, памет, идеи? Е, добре, сега не ти говоря, виждаш ме как влизам в дома си с угрижен вид, търся неспокойно някакъв документ, отварям бюрото, където си спомням, че съм го оставил, намирам го и го прочитам



с радост. От това съдиш, че съм изпитал чувствата на тъга и на радост, че притежавам памет и познания.

Прехвърли, прочее, това свое съждение върху кучето, изгубило господаря си, което го е търсило из всички пътища с отчаяно квичене, влиза в дома неспокойно и разтревожено, слиза, качва се, снове от стая в стая, най-накрая намира в кабинета му обичания от него господар и му засвидетелства радостта си, като скимти от щастие, подскача и се гали."

По-нататък доблестният и великодушен мъж, издигнал глас на протест срещу изтезанието на Жан Калас51 и не по-малко ужасното изтезание на рицаря Дьо Ла Бар52, се гневи срещу господата от Порт Роял53, които, убедени, че животните са просто предмети, разпъват на кръст кучета върху дъски и се занимават с вивисекция при условия още по-възмутителни от тези в днешните лаборатории.

„Варвари хващат кучето, което по силата на приятелството си задминава тъй чудодейно човека; приковават го към дъска и го разрязват още живо, за да си покажат едни на други мезентериалните вени.

В него ти откриваш същите осезателни органи, които съществуват и в твоето тяло. Отговори ми, машинисте, нима природата е нагласила всички пружинки на осезанията в това животно така, че то да не изпитва никакви усещания? Нима то има нерви, за да бъде безчувствено? Не смей да допускаш такова нагло противоречие у природата."

Естествено тук „машинист" означава „привърженик на доктрината за животните-машини."

Статията „Животни" завършва с пламенно верую на онзи, когото враговете му искаха да изкарат атеист:

,Ала учителите в школата (на машинистите) питат що е това душа на животните. Аз не разбирам този въпрос. Едно дърво има свойствата да приема в дървесината си мъзгата, която се движи в него, да разгръща листните и плодните си пъпки; нима ще ме запитате що е душата на това дърво? То е получило тези дадености; животното е получило чувства, памет, известен брой идеи. Кой е направил всички тези дарове? Кой е дал всички тези способности? Онзи, който е направил да порасне тревата в полето и който върти Земята около Слънцето."

XXXIX ВЕК: НАДЕЖДАТАНа мястото на картезианството идват различни философии, които подемат срещу човека

аргументите, използвани от Декарт срещу животните. Непредпазливецът предизвикал верижна реакция, която никой от неговите последователи не успял да спре. Той предоставил на материалистите атеисти цяла артилерия, с която те се заели да обстрелват позициите на вярващите и на стгоитуалистите. Всичко, казано от Декарт за животните, може да бъде отнесено към човека.

Докато този хомо уж сапиенс преминавал на свой ред в категорията на автоматите и машините, докато неговата духовност, безсмъртието му и дори съществуването на душата му били оспорвани, естествено, изобщо не можело да се говори за душа на животните.

51 Жак Калас – тулузки търговец-калвинист (1698-1762). Големият му син се обесил и Калас за самоубийството му. Обвинили го, че е убил сина си, за да му попречи да приеме католическата вяра, и го осъдили да бъде разпнат на колело. Бил реабилитиран посмъртно (1765) и случаят Калас станал нарицателен за католическата нетърпимост и гоненията срещу протестантите.

52 Жан Франсоа Льофебр, рицар дьо Ла Бар (1747-1766) – френски благородник. Обвинен, че не е свалил шапка при преминаването на религиозно шествие и че е осквернил разпятието, той бил осъден от съда в Абвил да му бъде отрязана ръката и изтръгнат езикът, след което да бъде изгорен жив. Той отправил молба за помилване до Парижкия парламент, който смекчил присъдата, като постановил да бъде обезглавен, преди да бъде изгорен. Волтер напразно се борил за преразглеждане на присъдата. Едва през 1793 г. Конвентът го реабилитирал. (Бел. прев.)

53 Порт Роял – абатство в Шеврьоз, прехвърлено по-късно в Париж, интелектуален и богословски център на янсенизма. „Господата“ от Порт Роял са мъже, водещи богообразен живот в усамотението на абатството. (Бел прев.)



Само поетите говорели за нея, като Ламартин, който влага в устата на Жослен, когато той се обръща към кучето си Фидо, следните думи:

„О, куче мое! Само Господ знае какво е разстоянието помежду ни, само Той знае на какви различни стъпала на съществуването са разположени твоят инстинкт и душата на твоя господар; но и само Той знае каква е тайната връзка, по силата на която ти живееш от погледа му и умираш при смъртта му. И това, че се е смилил над нашите сърца и те е дал на нас, за да обичаш онези, които вече никой не обича. Не! Когато този пламък в очите ти изгасне, той отново ще пламне нейде в ясните небеса! Бог няма да угаси нито Своята божествена искра в звездата на нощта, чието великолепие ни обгръща, нито искрата в смирения поглед на нежния шпаньол, който водеше слепеца и умря върху ковчега му! Ела, о, последни приятелю, когото моето присъствие радва, не бой се, че ще се червя пред Бога заради теб, избърши овлажнелите ми очи, сложи сърцето си близо до моето и понеже сме сами в обичта, нека се обичаме, бедно мое куче!"

И Мишле, едновременно поет и историк, дръзко включва и света на животните в изкуплението: „Ние не се спасяваме сами: човекът заслужава своето спасение само посредством спасението на всички. Животното също има своите права пред Бога. Животното, мрачна загадка, необятен свят на блянове и безмълвни болки. Ала твърде явно видими знаци изразяват тези болки, макар и да им липсва език. Цялата природа протестира срещу варварството на човека, който пренебрегва, унижава и изтезава по-малките си братя."

„В този век аз съм първият, който говори не само за душата на животните, но също и за душата на нещата."

Старият Юго, когото уважавам извънредно много, греши и подвежда и нас, когато твърди, че е първият, заговорил за душата на безсловесните твари. Нима е забравил за Ламартин и за Мишле? Нима не е познавал прекрасните текстове, фундаменталните текстове, които току-що прочетохме и Ние?

Пророкът Юго е обсебен от вездесъщието на животинското страдание, онова, което вижда из селата и градовете, го покъртва и бунтува: кон, пребит до смърт от пиян каруцар; селско куче, постоянно държано вързано и хранено с помия; жаба, поставена от злобни хлапаци в коловоз, за да бъде прегазена от каруца; кукумявка, прикована жива на вратата на сенника: свещената птица на Атина и Нейт, тибетският символ на ученика в духовно уединение, птицата, която из целия свят символизира божествената мъдрост, разпъната от селянина католик!

„Нещастна кукумявка там беше прикована, над портата човешка - създание от мрака. Стоях замислен, благ, разнежен и запитах измъчения скелет, висящ на три пирона, какво им е мълвял на живите, злочести, на хората и вола, на тъжното магаре... Какво ли им е казвал зловещият и призрак, безформената маса, от мрака долетяла?"

Пред това нещастно създание, агонизиращо и обляно в кръв, ослепено от слънцето, разкъсвано от жажда, как да не си помислим за Христос, на когото се позовава неговият мъчител? Не кукумявката, а той иде от мрака и глупашката му и престъпна постъпка може единствено да привлече нещастие върху дома му. За пореден път се проявява бумерангът на злото: палачът и неговото семейство ще бъдат ударени от него право в лицата.

И поетът влага в устата на птицата следните страшни слова: „Горко ти, племе, което удряш и убиваш с камъни! Хора, горко ви! Уви! Горко на

безмозъчните ви юмруци, пълни с чукове и ужасни пирони! Вие преследвате безредно злото, доброто, ноктите и крилете, вие, ловци без плячка, палачи без очи! Вие приковавате с несръчните си ръце бухалите над вратите на колибите и Христос на небесните врати!"

Флобер разказва в „Чисто сърце" мрачното съществуване на една прислужница през XIX век: Фелисите видяла как изчезват един след друг всички, към които е била привързана, и която винаги е била лишена от любов. Ала в самотата си и тежките условия на своя труд тя знае, че животните, заедно с които е била отгледана, присъстват, нежни и верни, „за да обичат онези, които вече никой не обича." Тя живее в хармония с тях, знае техния език още от детството си, умее да ги укроти и да ги накара да я слушат: тя е получила дарбата на любяща власт, запазена за светците.



„Воловете, легнали всред поляната, гледаха спокойно как четирите преминават (край тях). В съседното пасище няколко животни се надигнаха и застанаха в полукръг пред тях. „Не се бойте!" - рече Фелисите; и като промърмори нещо с жален тон, тя погали по гърба онзи, който стоеше най-близо; той се обърна и другите го последваха."

Не бива да се смята, че измърмореното с жален тон, словата, насочени към животното, което ги разбира и приема, са измислица на писателя! Всеки ред у Флобер съответства на нещо видяно и преживяно. Освен това същият факт е бил установен и в наши дни; в спиритуалисткото списание от Буенос Айрес „Constancia" намерих разказ за едно шестгодишно дете, което разбира езика на животните. То говори с кравите, конете, мулетата и кучетата, които му разказват за оплакванията си. То забранява на котките да скитат и, о, чудо - те му се подчиняват!

Селяните от околностите идват да се съветват с него, когато животните им са болни. Ритуалът е винаги един и същ: момчето слага ръката си върху главата на пациента, вслушва се за миг и произнася диагнозата си, която винаги е вярна. Тъй като и дума не може да става за членоразделен език, то явно се касае за телепатия; само че малкият аржентинец не знае тази дума.

Един ден той заявил на баща си, който се готвел да тръгне за нивата:- Татко, мулето ми каза, че го боли коляното, защото си е изкълчило крака.- Кое коляно?- Ето това, което държа!- Мулето е лъжец, аз го видях тази сутрин, нищо му няма. То е лъжец и мързеливец! Няма

да го оставя да си почива! Да върви на работа като всички!На другия ден бащата забелязал, че през нощта ставата на животното силно се е подула:

мулето не кръшкало, не било излъгало.Уви! Палачите на животни не четат нито Ламартин, нито Мишле, нито Виктор Юго, нито

Флобер. Поетите проповядват само пред вече спечелени за каузата им и нямат никаква реална власт. Затова била необходима намеса на законодателя и чест за европейския XIX век е, че е създал закони и различни дружества за защита на животните.

Още от 1809 г. в английския парламент лорд Ърскин поискал правосъдие в защита на животните. Ала едва през 1822 г. Ричард Мартин извоювал указа, наречен на негово име, и произнесъл присъди срещу онези, които се отнасят зле към животните. Две години по-късно авторът на Документа на Мартин основал в Лондон първото дружество за защита на животните. Всеки от членовете му имал правото да завежда съдебно дело срещу хората, които малтретират животни, докато във Франция правомощията на бъдещото Дружество за защита на животните (8РА) били твърде ограничени: репресивните действия оставали прерогатив единствено на представителите на закона.

Великодушната идея на лорд Ърскин малко по малко прониквала в Северна Европа, тоест, в протестантските страни. През 1838 г. барон Д'Еренстайн основал в Дрезден първото Tiershutzverein54. През 1841 г. Мюнхен бил първият католически град, последвал този пример, и десет години по-късно в различните немски провинции се наброявали сто двадесет и три дружества за защита на животните.

Във Франция на 3 април 1846 г. в Париж било създадено такова дружество; неговите членове били разпръснати от революцията от 1848 г., но отново се събрали, за да подкрепят генерал Дьо Грамон, когато предложил на Учредителното събрание проектозакон, приет и станал закон от 6 юли 1850 г. Дружеството за защита на животните (SPA) било признато за обществено полезно през 1860 г. и получавало годишни субсидии от 1500 франка, докато британското дружество получавало петдесет хиляди.

Всяка година SРА раздавало алени, сребърни или бронзови медали на ратаите, пастирите, каруцарите, конярите и файтонджиите, проявили добрина към животните си. Дружеството закриляло също така и насекомоядните птици, необходими за земеделието; то раздавало и

54 От немски – Общество за защита на животните (Бел прев.)



награди за изобретателите на апарати, предназначени да улеснят труда на нашите четирикраки слуги.

Дружеството за защита на животните SРА било подпомагано в усилията си от светското възпитание, което, макар и да не говорело за Небето, говорело твърде разумно за земните неща.

Наистина прочутият граматичен пример ,Душата е безсмъртна" (подлог-сказуемо-сказуемно определение) бил заместен от друга истина: „Магарето е полезно животно"; наистина Бог бил изваден от учебниците, тайнствата вече не се изучавали, но младите били учени на честност, прямота, дълг към семейството, обществото, държавата... и дори към животните. На тях е посветена цяла глава в „Книга за нравственост и гражданско обучение, предназначена за учениците от трите класа на началното училище и за тези от началните класове в гимназиите и колежите", публикувана през 1893 г. „Животните изпитват, усещания и страдания също като нас. Те не могат да се оплачат, но са също толкова нещастни, когато към тях се отнасят зле. Детето, което ги мъчи, е лошо дете, по-късно то ще израсне в зъл човек..."

Хлапето, което хвърлило котенцето си във врящия котел с пране, пораснало в зловещия д-р Петио55. Ученикът Саддам Хюсеин винаги носел със себе си железен прът, с който смазвал гръбнака на срещнатите от него кучета.

„За да се съдейства за изпълнението на закона Грамон56, във Франция бе образувано Дружество за защита на животните, чиито цели са да подобрява съдбата на всички животни с всички средства, с които разполага. Нека всички се присъединим към това дружество, ако не с дела, то поне мислено. Нека проявяваме доброта и кротост към домашните животни и да не караме излишно да страдат онези, които е позволено да бъдат убивани, тъй като са вредни, или онези, които ни служат за храна."

Както се вижда, предучилищното и началното училищно обучение от онова време не са се задоволявали с това да дават солидно основно образование по френски език, смятане, история и география; те осигурявали на бъдещите граждани онази нравствена ризница, която удържа нацията през 1914-1918 г. и която ни липсваше през 1939-1940 г... и дълго след това.

През втората половина на този XIX век, тъй много хулен от поколението преди нас и чието богатство ние днес откриваме, Европа е била обхваната от цяла мрежа от идеи, едновременно съвсем нови и много древни. Доктрини, които били смятани за завинаги изкоренени, се възраждали и изживявали втори разцвет. Един след друг спиритизмът, дошъл от отвъд Ламанша и отвъд Атлантическия океан, и теософията, повлияна от Индия, дръзко обявявали съществуването на душа у животните, която надживява смъртта.

Двете спиригуадиетични движения се основавали в известна степен върху теорията за еволюцията, чиято голяма заслуга е, че отново е свързала скъсаната нишка между животното и човека. Като се основава върху закона за причинността и тръгва от обединителна гледна точка, теорията за еволюцията свързва помежду им всеобщността на тварите и явленията. Тя връща човека всред природата, от която християнството го бе отделило. Тя превръща космоса в едно хармонично цяло, което посредством непрекъснато и постепенно изменение спонтанно разгръща поредицата от своите състояния и създава във времето редицата неорганични, а след това и живи форми, всяка от които е свързана с другите чрез мрежа от близки свойства, като така всички образуват едно огромно семейство.

Но привържениците на тази теория прилагали своя подход само спрямо човека и настоящия свят, докато теософи и спиритуалисти го прилагали и към другия свят и духовните същества, независимо дали са били изначално от човешки, или от животински произход. Човекът, звярът и ангелът били заедно увлечени във вихъра на безсмъртието.

55 Марсел Петио, наричан още д-р Петио – френски престъпник (1897-1946), обвинен за 27 убийства, които извършил между 1942 и 1944 г. Като преди това измъквал богатствата на жертвите си и обещавал да ги изведе извън окупирана Франция. Признал повече от 60 убийства, които се опитал да представи като „екзекуция на агенти на Гестапо“, той бил осъден на смърт и екзекутиран в Париж. (Бел прев.)

56 Когато представил в парламента своя проектозакон, генерал дьо Грамон бил посрещнат от безсрамни и гротексни прояви: множество депутати започнали да мяукат, лаят, цвилят, блеят и улюлюликат. Благодарение обаче на хора като Виктор Юго, законът бил гласуван. (Бел. авт.)



Възходящата еволюция минерали-растения-животни-човек, прекосила границата земя-пространство, продължавала по линията дух-ангел-Бог.

XXIXX ВЕК: АДЪТXIX век бе векът на великодушните илюзии а ла Виктор Юго; със своите тотални войни,

изтезания, газови камери, концентрационни лагери, XX век се превърна в кошмар с ужаси. Започваше ново средновековие, нов железен век, безмилостен и към животните, и към хората. Изтезанията, които се смятаха за навеки останали в музея на ужасите, щяха да се завърнат победоносно на световната сцена и под името вивисекция да нападнат милиони животни от всякакви видове. Под вивисекция се разбират не само операции, извършвани върху живи животни, но също така и заразяване с разни болести, мъчение с глад, електрически удари, изгаряния...

Дотогава те ставаха жертви на лова, гастрономията, модата, садизма, магията, религиите; занапред животните щяха да бъдат жертвани пред едно ново божество, още по-свирепо от предишните: Науката.

Ала всичко, което се върши срещу животното, се върши и срещу човека, техните животи са неотделими един от друг. Как да не направим тайнствен и трагичен паралел между сатанинските експерименти върху кучета, котки и маймуни, и тези, извършвани върху евреи и цигани; между животните, пришивани едно към друго, и близнаците, които Менгеле от Аушвиц пришивал гръб към гръб; между влаковите композиции, в които коне остават цели дни без вода и храна, и влаковете на смъртта, в които депортираните гниели в същите условия; между пещите, в които пекат живи котки, и кремационните пещи, в които са изгаряли не само трупове; между експериментите, извършвани върху бременни женски кучета, и тези, практикувани върху човешки зародиши, набавяни от правени на конвейер аборти?

Същевременно самият свят на науката се развълнува, известни учени заявиха единодушно, че осъждат зверството и безполезността на тези експерименти. Всички те ни казват, че екстраполирането от животното към човека, уж „сапиенс", е невалидно. Всички, от агностика Моно до християнина Швайцер, от професор Женест от Монреал до г-жа Семьонова от Москва, изразяват своята тревога и негодувание. Ето най-изтъкнатите измежду протестите, които се надигат във всички страни:

Федерална република Германия: Професор Хенсел, директор на Института по физиология към Марбургския университет: „Нашите настоящи познания не ни позволяват да предречем научно посредством експерименти върху животни действието, ефикасността или безвредността на даден медикамент върху човека." (1975 г.)

Проф. Кинле (от Института по клинична фармакология в Хердеке): „Експериментите, извършени досега, показват, че експериментирането върху животни дава само приблизителни, много променливи показатели, които имат стойност единствено за конкретния вид, подложен на експеримента, така че е невъзможно да бъде формулирано предвиждане, засягащо човека. От съществено значение е, че медикаментите, които се проявиха впоследствие като извънредно опасни, са именно тези, които, подобно на талидомида, меноцила, хлорамфеникола и пр. дадоха най-добри предварителни резултати при експериментирането им върху животни." (1977 г.)

Белгия: Д-р Дювивие (професор в родилното отделение в Монс): „Вивисекцията трябва да бъде отречена преди всичко като безполезна за прогреса в терапевтиката, след това като неморална поради неоспоримата й жестокост."

Канада: Проф. Женест (от университета в Монреал): „Експериментирането на нов продукт върху животни може да предостави само откъслечни данни." (1974 г.)

Съединени щати: Проф. Г. К. Ръсел (от университета Аделфи): „Биологията е забравила напълно, че организмите са живи... Вивисекцията оставя у младите чувство на отвращение, липса на уважение и отчуждение." (1975 г.)

Д-р Б. И. Кауфман (ръководител на отдела по метаболизъм на витамините в Националния здравен институт): „Тестовете върху животни предоставят твърде отрицателни и несигурни



резултати, които не могат да се прилагат при хората." (1977 г.)Д-р Микаел Фокс (ветеринарен лекар, директор на Американския институт за проучване

проблемите на животните): „Вярно е, че милиони плъхове, мишки, котки, кучета, морски свинчета, зайци, маймуни и други животни се използват в тестове за сигурността на медикаменти, хранителни добавки и козметични средства. Често тези тестове са без всякаква стойност. Така например тези, при които се изгарят почти изцяло очите на зайците с лак; насила се тъпчат кучета и зайци (със сонди, пъхнати в стомаха) с огромни количества пудра за лице или политура за под и те страдат безкрайно дълго или умират. Смятам, че трябва да се попречи на тръстовете да произвеждат непрекъснато нови продукти, които не са от първа необходимост. Животните страдат и умират не в името на подобряването на човешкото здравеопазване, а за да могат няколко акционера да получат печалба." (1977 г.)

Франция: Д-р Анж Кодоро (ветеринарен лекар, автор на множество трудове и специалист по взаимоотношенията между децата и животните): „Какво удоволствие може да се изпита от това да се разрязват животни, често зле упоени, в клас от единадесетгодишни деца? Това поражда само прилошаване и отвращение. Къде е тук науката? А природата? Наранена природа, която окървавява дисекционната кофа. Кървава пъпка, която тупти с последни сили в разкъсания гръден кош!... Какъв труден за понасяне анахронизъм във време, когато искаме да развием у всички прословутата наблюдателност, когато проучванията върху поведенческите механизми занимават всички умове... А дали по този начин не се цели пробуждане на жилката на мъчителя?" (1973 г.)

Проф. Моно (от Академията на науките в Париж): „Експериментирането върху животни (заедно с най-отвратителната му страна - вивисекцията) на свой ред поражда много страдания при почти пълното равнодушие на общественото мнение." (1977 г.)

Д-р Калмар57 (прочут хомеопат, автор на множество медицински трудове): „Очевидно е, че изследванията за остра, средно остра и хронична токсичност върху животните имат смисъл единствено с оглед да се научи каква е реакцията на всеки вид спрямо дадено вещество. Те не могат да позволят определянето на тази токсичност за човека." (1977 г.)

Великобритания: Лорд Плат (от Кралската медицинска академия): „Конкретно в областта на тестовете за токсичност аз смятам, че голяма част от извършваните понастоящем тестове върху животни са ненужни и нежелателни."

Проф. Дж. Андерсън (от Кралската медицинска академия): „Жестоките тестове за определяне на смъртоносната доза 50, при които половината от животните трябва да умрат, за да бъде определен праг на токсичността, допринасят твърде малко за нашите познания за това каква е тази токсичност за хората." (1976 г.)

Италия: Д-р Чиабури: „Тъй като на животното се гледа като на corpus vile58, от това следва, че било с цел ограничаване на лабораторните разходи, било поради факта, че в редица случаи анестезията би попречила на констатирането на някои явления, такава почти никога не се слага."

Д-р Нигро Лико: „При тези експерименти има само две неща, които са истински: страданието на животните и материалният интерес на техните палачи... Ала дори и ако от тях произтичаше някаква полза за човечеството, това не би било достатъчно, за да компенсира мъченичеството, наложено на тези невинни твари, които също така имат правото на живот и на природни блага."

Д-р Адами от Милано в свое изказване на конгреса в Болоня по въпросите за токсичността на медикаментите, февруари 1964 г.: „У човека могат да се проявят смущения, които и най-стриктните експерименти не са могли да предвидят."

Проф. Фердинандо де Лео (главен хирург в болницата „Пелегрини" и декан на клиника по хирургия в университета в Неапол): „Движението против вивисекцията е обгърнато с атмоссрера на истинско недоверие, тъй като настоятелната пропаганда, провеждана от главните

57 Благодарение на трудовете на д-р Калмар и на д-р Елиан Сабатие получих възможността да представя тук тези единодушни мнения (Бел авт.)

58 Corpus vile – нищожно, маловажн тяло, обект. (Бел прев.)



отговорници за тази срамна практика (вивисекцията) с помощта на най-мощните средства за информация (преса, радио, телевизия, открити лекции), в крайна сметка успя да внесе смут в душите на непосветените. Вивисекторите твърдят лъжливо, че вивисекцията е абсолютно необходим фактор при научните изследвания в областта на медицината и биологията и че отказът от вивисекцията би означавал отказ от прогреса на науките и по-доброто запазване на човешкото здраве. Първостепенен и основен дълг на хората като мен, които са живели „зад фасадата" в университетските институти и клиники, е да разкриват измамността на този нравствен претекст и да развенчават атмосферата на тероризъм, съзнателно подхранвана от вивисекторите." (1974 г.)

Проф. Марио Джиролами (от Римския университет): „Наистина е жалко, че хората вече не вярват в географията на ада, описан от Данте; би било твърде утешително да можем да си представим, че експериментаторите ще бъдат хвърлени в най-ужасните кръгове на ада, за да понасят там след смъртта си същата агония, която с такава жестокост са причинявали на животните по време на живота си." (1969 г.)

Полша: Проф. Кнаповски (от Познанския университет): „Важно е да се освободим от традиционните шаблони на мислене и да търсим нови възможности. Всеки рутинен метод трябва да приеме да бъде преразгледан от гледна точка на движението против вивисекцията." (1975 г.)

Швейцария: Проф. Ренчник (главен редактор на „Медицина и хигиена", списание на френскоезичните лекари): „Знае се колко трудно е да се транспонират резултатите от опитите за канцерогенност от животното върху човека." (1977 г.)

Проф. Пексидер (от Женевския университет): „Някои изследователи и част от фармацевтичната промишленост са вложили много надежди и инвестиции в използването на приматите, като например маймуните макак, за извършването на тестове за тератогенно действие. Ала веднага щом бяха направени сравнения между чувствителността на човешките ембриони и на маймуните към тератогените, стана ясно, че е невъзможно да се доверяваме на резултатите, получени върху маймуни, за да предвиждаме ембриотоксичните реакции у човека." (1975 г.)

СССР: Проф. В. Душкин (от Медицинската академия): „Научните изследвания върху вируси и изготвянето на противовирусни ваксини с помощта на клетъчни култури са добри примери за начина, по който живите животни могат да бъдат заместени в научните изследвания. Изследванията върху клетъчни култури, тъкани и органи трябва да се развиват и в други области на медицинската наука така, че да заместят животните в експериментите." (1972 г.)

Проф. Дмитрий Сухарев (физиолог): „Ние знаем, че мозъкът на животните, макар и малък, може да усеща страдание също като нашия. И въпреки това непрестанно наново и наново режем със скалпела в техните страдащи телца с единствената цел да вземем оттам късче тъкан или дори -какъв срам! - просто за да спазим вече изработена програма... Претендирайки да е цар на природата, човекът само я е ограбил... Време е човекът да започне да се държи като „по-голям брат" в голямото семейство на Природата." (1971 г.)

Г-жа проф. К. А. Семьонова (директор на отдел в Сербский институт в Москва): „И най-накрая трябва да се има предвид и жестокостта на учените, които работят върху животни. Получихме снимка на двама третокурсници от Медицинското училище. На нея те се присмиват на умиращо куче, чиито черва изпадат от корема му при излизането му от анестезия. И тези студенти ще станат лекари! Могат да се посочат множество примери за експерименти без анестезия, извършвани върху животни, които често са били напълно необосновани. През живота си съм виждала много зверилници, в които опитните животни се държат затворени; за съжаление, съществуват и много други, които би било по-точно да бъдат наричани зали за мъчения. Никаква наистина научна дейност не може да се изгражда на такава основа."

За да завършим с тези мнения, ето и това на един гражданин на света, д-р Швайцер; от Ламбарене той изпраща това свое послание до Конгреса на световната коалиция срещу вивисекцията, проведен в Цюрих през юли 1965 г.: „Ние трябва да се борим с оня дух на наивна



жестокост, с който се разпореждаме с животните. Различните религии и философията са се занимавали с проблема за нашето отношение към себеподобните, но не и с отношението ни към животните, които същевременно могат да изпитват същите страдания като нас. Едно наистина човешко поведение не ни разрешава да им налагаме подобни изпитания. Твърде късно осъзнахме този проблем. Ние трябва да създадем в света движение на общественото мнение и да приемем сериозно един дълг, който досега бяхме оставили извън полезрението си."

Този текст, написан три месеца преди смъртта му, е нещо като негово духовно завещание. В продължение точно на петдесет години отшелникът от Ламбарене се занимавал с проблемите на страданието на животните и уважението към живота, към всеки живот.

По време на едно пътуване, през което се върнал в Европа (пътувал за Осло, за да се срещне там с Бъртранд Ръсел и други лауреати на Нобелова награда, решили да извоюват забраняването на атомното оръжие), той заявил пред журналиста Пиер Бонарди, с когото се бил запознал току-що:

„Уважението към живота ли? Това са слова, които търсих в продължение на толкова много години и които ми се явиха през 1915 г., сякаш изписани на тропическото небе в третия ден на едно дълго плаване с пирога по Огоуе. Колко благотворно е съсредоточаването, когато сме способни да го извършим! Уважението към живота! Бях открил посоката, бях намерил пътя, сигурен бях, че ще достигна до целта. И ето: човекът и само човекът представлява препятствието, в което се препъват всички философии и религии. Ала има и други съществувания освен човешкото. Съществуват животните. Съществуват дори и цветята. С една дума: всички твари! Отношението ни към всички твари винаги ми е изглеждало повърхностно. То никога не е достигало до същността на проблема! Затова нека се променим й провъзгласим, че е потребно най-накрая да надхвърлим човека с разбирателство и духовно единение с цялата природа."

Тогава лекарят от джунглата подал на журналиста от списание „Светът и животът" снимка на мястото, където бил получил това откровение, което окончателно дало насока на неговото съществуване. Надписал я със следния текст: „На г-н Пиер Бонарди за спомен от срещата ни на „Женерал Льоклер" през август 1959 г.: трите острова на Огоуе близо до село Игенджа, на осемдесет километра надолу по течението на Ламбарене, срещу които един септемврийски ден на 1915 г. получих прозрението, че схващането за уважение към живота е в основата на понятието за добро."

В „Спомени от моето детство" Алберт Швайцер разказва как се е молел за животните: „Не можех да разбера, и то още преди да тръгна на училище, защо във вечерната молитва ме караха да се моля само за хората. Затова, след като майка ми ме целунеше, кажеше ми нежно „Лека нощ" и се оттеглеше, аз тихичко казвах допълнителна молитва: „Добри Боже - казвах аз, - съхрани и благослови всичко, което диша, запази от злото всички живи същества и им дай спокоен сън!"

Професор Шварценберг, преподавател по онкология и завеждащ отделение в болницата „Пол Брус" във Вилжюиф, също повдига нравствения проблем и също се обявява в защита на уважението към живота във всичките му форми, без предпочитания. В „Котидиен дю Медсен" от 25 септември 1980 г. той разглежда въпроса за промишленото отглеждане на пилета и телета:

„За да се отвратите за цял живот и да пожелаете връщането към възможно най-естественото отглеждане, е достатъчно да посетите някои предприятия. В тях към животните се отнасят по ужасен начин. А за мен уважението към живота е неделимо и уважението към животните също е част от него. Това е една страна на проблема, която не съм изтъквал много често: нравствената страна. Тъй като в края на краищата трябва да се приключи с всичко това: от свръхизобилното хранене на животните до отравянето на хората от месо, натъпкано с хормони, като се премине през мъченичеството на кокошките, отглеждани под ултравиолетови лампи, на телетата, нарочно парализирани, за да трупат телесна маса, без да се забравят гнусните методи като инжектирането на желязо на воловете, за да изглежда месото им по-червено, та, както и да се гледа на всичко това, аз твърдя, че с него трябва да се приключи, дори и в името на най-елементарната нравственост."



Но XX век е също така и времето на разцвет на алтруистичните организации: асоциации за материална или психологическа помощ, асоциации за защита на животните. Една от тях е Лигата срещу вивисекцията, чиято дейност е основана върху една мисъл на Питагор, обобщаваща цялото това развитие:,Докато човекът продължава да бъде безмилостният разрушител на живите същества от по-долните сфери, той няма да познае нито здраве, нито покой. Докато хората убиват животни, те ще се убиват помежду си. Защото онзи, който сее смъртта и болката, не може да пожъне радост и любов."

Малко по малко пропуските в законодателството се попълваха. Във Франция в закона Грамон имаше един важен пропуск: в него животните бяха защищавани само срещу публично проявено лошо отношение. Необходими бяха указът от 7 септември 1959 г. и законът от 19 ноември 1963 г., с които се наказва неоснователното лошо отношение, проявено публично или не, към домашните, опитомените или дори заловените диви животни.

Понятието „лошо отношение" трябваше да бъде уточнено и най-вече разширено: в него занапред се включват както боят, така и лишаването от храна и елементарни грижи, както жестокостта, така и умишленото изоставяне или претоварването с работа.

Новото законодателство обаче прави и крачка назад: надбягванията с бикове и боевете на петли вече не са забранени, при условие че съществува непрекъсната местна традиция в този дух (законите от 24 април 1951 г. и 8 юли 1964 г.).

Не бива да се дразнят избирателите.Към Дружеството за защита на животните, основано от граф Дьо Грамон през 1845 г., се

присъединиха и други, по-специализирани асоциации. Такова е например Дружеството за защита на животните в кланиците (ОАВА), основано през 1961 г. от г-жа Жаклин Жилардони. Ето при какви обстоятелства станало това: През лятото на 1957 г. тя се разхождала заедно с дъщеря си из полето, когато изведнъж видяли, че към тях тича едно магаре. Те помислили, че животното идва от някоя близка ливада с надеждата да си изпроси някакво лакомство. Но веднага разбрали, че не било така; магарето, което всъщност било магарица, изтощена и ужасена, сякаш молела за помощта им. Те тръгнали натам, откъдето била дошла магарицата, и стигнали до кланица, която преди не били забелязали. Пазачът, който стоял на прага й, им викнал много недоволно:

- Вие ли отворихте обора, където беше това добиче?- Не, изобщо не сме ние! - възразила г-жа Жилардони.- Хайде де! Тя не е могла да се отвърже! Да не би да се е отвързала сама!- Но, господине, уверявам ви...- Хайде да идем да видим!Всъщност магарицата била развързала със зъби въжето, с което била привързана към една

халка в стената, после повдигнала резето с муцуната си, бутнала вратата и изскочила навън. Тя хукнала към двете жени така, сякаш била разбрала, че те са последният й шанс.

- Какво ще стане с нея? - разтревожила се г-жа Жилардони.- Още утре ще я заколим. Тъй като е много стара, вероятно от нея ще бъдат направени

наденици или суджук.- Ама защо ще я убивате? - запитало момиченцето, обляно в сълзи. - Тя е толкова умна,

толкова мила...- О, госпожице, ако колеха само лошите животни, нямаше да имаме много работа.По време на този разговор осъдената на смърт, която разбирала всичко, се притискала до

защитничките си.- Чуйте, господине, ето какво ви предлагам. Ще купя от вас тази магарица на цената, която

вие определите, и ще ви я оставя да я гледате, докато й намеря място, където да я държа, тъй като в момента ние сме отседнали в хотела.

- Това е абсолютно невъзможно, госпожо. Тя е вписана в регистъра на кланицата и може да излезе оттук само мъртва.

Най-накрая пазачът се смилил над отчаянието на момиченцето, измислил някакъв начин и майката могла да откупи старата магарица, която временно отново влязла в обора си.



Още на другия ден г-жа Жилардони се върнала в кланицата, за да види своето протеже и да зададе много въпроси на пазача. Тя била изпитала такова потресение пред ужаса на старата магарица, която дотичала да се укрие при нея, че поискала да научи повече за мъката на животните в кланицата.

„Така - каза ми тя - започнах да се запознавам с един проблем, който дотогава ми бе напълно непознат: този за животните в кланиците. Много пъти се срещах с пазача, който бе също така и касапин. Той ме научи на всичко, което трябва да се знае в тази област. В продължение на четири години аз учех на място основите на бъдещата си професия, защото бях твърдо решена да направя нещо за всички тези животни, в името на които Амиго (така нарекохме нашата магарица) дойде да ми се моли.

През 1961 г. основах Дружеството за защита на животните в кланиците (ОАВА), което се разрасна толкова, колкото не можех да предполагам. И наистина, няколко години по-късно нашата дейност се разшири и малко по малко обхванахме всички сектори, които, също като етапи към голгота, бележат живота и смъртта на животните за угояване: естественото наторяване на нивите, прибирането в обори, транспортиране, екарисаж. От тридесет години водим борбата си, за да бъдат спазвани правилата за хуманност в кланиците, които вече извоювахме."

Колко много път е изминат от лятото на 1957 г.! А в основата на всичко това стои една стара магарица, дошла по собствена инициатива да се постави под покровителството на една майка и на дъщеря й, чийто живот тя променила. Това смирено животно застанало в началото на една дейност, разклатила хилядолетни привички и предизвикала осъзнаване на нещата, което довело до приемането на закони и дало пример на други нации.

В практическо отношение ОАВА успява да извоюва в хронологичен план следното: от 1962 г. - много префекторални постановления, в които отделни абзаци са посветени на прибирането в обори, транспортирането и клането на добитъка; през 1964 г. - национален указ, уреждащ връзването и заколването на животните за месарниците и колбасарниците; по същото време - създаване на постоянно място за защита на животните в министерската комисия (Земеделие), натоварена с проучването на материалите за кланиците; през 1966 г. - министерско постановление, с което се забранява осакатяването на птиците; през 1968 г. в сътрудничество с международните дружества - подписването от Франция на Европейската конвенция за международното транспортиране на животни; през 1970 г. - допълнение към указа от 1964 г., което прави задължително обезчувствяването преди заколването им на зайците, птиците и отглеждания дивеч.

Към това трябва да добавим постоянния протест на ОАВА срещу индустриалното отглеждане на телета, свине и кокошки (при което на последните се осакатяват клюновете и краката).

Понастоящем ОАВА, която създаде необратима тенденция, продължава дейността си за извоюване на нови закони, които малко по малко да сложат край на нетърпими и скандални положения.

Хората, които работят в кланиците, не са безчувствени към страданията на животните. На 25 юли 1975 г. слушах по „Франс Ентер" интервю с един от тях и записах веднага думите му:

- Конете остават само три-четири дни. Добре, че е така! По този начин няма време, за да се привържем към тях. 0, а понитата, те са истински проблем. Те са мили като кучета, бързо ви разпознават, стигат дотам, че ровят в джоба ви за бучка захар. Уверявам ви, че при нас никой не обича да коли понита. Най-лошото обаче е клането по еврейските религиозни изисквания. То е ужасно. Трябва да ви кажа, че не го вършим ние, идва специален равин. Овцете не страдат дълго, прерязват гърлата им... и смъртта настъпва доста бързо. Но големите животни като воловете, о, това е страховито... защото трае дълго.

В гласа на този човек, свикнал с ужасни сцени, имаше потреперване, което покъртваше репортера и слушателите.

- Воловете, ох, ако можехте да ги чуете... те пищят, пищят. О, не, никога няма да привикна с това! Писах на Брижит Бардо.



Вярно е, че Брижит се бори на всички фронтове, включително и срещу клането по еврейските религиозни ритуали, което стана причина тя да бъде обвинена в антисемитство. И наистина, нейните битки й създават редица неприятности. Като се започне с интервютата, в които й отправят традиционното възражение: „Защо се занимавате с животни, след като по света има толкова много нещастни деца?" Тя всеки път е принудена да обяснява, че съществуват множество национални и международни асоциации за защита на децата, които изпълняват твърде добре задачите си.

След това се задава също толкова традиционният и напълно глупав въпрос: „Не търсите ли по този начин допълнителна известност?"

Аз лично съм я чувал как избухва и отговаря на интервюиращия, че й е „дошло до гуша да търпи разпитите на разни мухльовци".

Само че след разпитите на разни мухльовци идват и тези на правосъдието. През 1983 г. Брижит е призована пред наказателния съд в Драгинян. Поводът за това: две години преди това тя е наругала една цветарка, чийто син пребил до смърт с пръчка домашната котка.

Заключението на съдиите: „Обвиняемата е действала с искрени подбуди в името на общия интерес, тъй като нейните инициативи за защита на животните придобиха във Франция национални измерения."

„Национални измерения". Господа от Драгинян, оправдали „обвиняемата", подбрали сте твърде сполучлив израз. Можехте също така да добавите „и международни".

През 1960 г. „обвиняемата" налага използването на пистолет в кланиците, за да бъде смъртта на добитъка незабавна и без страдания.

През 1978 г. тя отпътува за канадския бряг, където предстои да започне избиването на малките тюленчета. Когато се връща, успява да издейства от президента Жискар Д'Естен да забрани вноса на техните кожи във Франция, но за това трябва да изтърпи обидите на ловците: „Не я ли е срам тази богаташка, както се знае, да иска да лиши от поминъка им нещастните работници? Не знае ли тя, че ескимосите са живели и оцелели благодарение на тюлените, които им давали месо за храна, кожа за облекло, мас за отопление и осветление, кости за сечива и оръжия?"

- Зная всичко това - отвръща Брижит, - но ескимосите ловуват само възрастни тюлени. Те никога не биха зашеметили и одрали живи новородените тюленчета. Те никога не биха застрашили животинския вид, от който живеят. А колкото до вашето месо, дрехи, осветление, отопление и сечива, имате си супермаркети.

Световното мнение е информирано, това обаче не попречва на клането да продължава.През август 1984 г. една кобила, внесена от Полша, ражда жребчето си в кланицата; и

двамата трябва да бъдат заклани. Брижит е предупредена и се обръща към министъра на земеделието по онова време Мишел Рокар. Майката и малкото са пощадени, но с това скандалното положение на тези коне, транспортирани в подвижни гробници, не се решава.

Същата година Брижит Бардо, която не само се раздава, но раздава и парите си, изпраща чек за голяма сума на професор Падийо от института INSERM в Дин. Последният заменя експериментирането върху животни с експериментиране върху лабораторни клетъчни култури; по този начин бива спасен животът на стотици африкански маймуни, които дотогава служели за производството на антивирусни ваксини.

През май 1985 г. тя е в Жиронд, за да протестира редом с членовете на екологическото движение срещу ежегодното избиване на триста хиляди гургулици, прелетели неколкостотин километра, за да свият гнездата си във Франция.

Отново валят критики и обиди, но ловът на гургулици ще продължи, защото той е „непрекъсната местна традиция".

„Местна традиция": ето ги големите думи. В други страни жертвоприношението на овен, обрязването и зашиването на момичетата също са благочестиви местни традиции, в които се препъват всички хуманитарни кампании. С лозунгът „Такава е тяхната култура" може да се обоснове всичко, дори и човекоядството.



Жертвоприношенията на деца, изгаряни живи в чест на Молох в търбусите на метални бикове, също така били в Картаген „непрекъсната местна традиция", която Тиберий, веднъж и той вдъхновен от доброто, прекратил.

В Испания сеньора Долорес Марсанс Комас, основала през 1960 г. Асоциацията за борба с жестокостта в представленията (АССЕ), се изправя срещу една традиция, което не е просто местна, а национална, използвана от туризма и увенчана с всички престижи на литературата: Бласко Ибанес, Монтерлан, Хемингуей...

Зад кулисите на това изживяване, което претендира да е геройско, нещата са жалки. Преди да излезе на арената, бикът се държи на тъмно, за да може рязката светлина да го заслепи и обърка. Неколкократно са му давали очистителни, за да отслабят силите му, рогата му са били изпилени чак до нерва - една крайно болезнена процедура.

Когато излезе на арената, пикадорите, въоръжени с пика, завършваща накрая с желязна пирамидка с режещи ръбове, и бандерилеросите с техните харпуни с четирисантиметрова кука, която забиват във врата му, имат за задача да направят така, че той да изгуби огромни количества кръв.

И тъй, матадорът в бляскави дрехи „убива с шпага по правилата, вдъхновени от кодекса на честта", както казват пламенните привърженици на бикоборството, едно жалко, изтощено, плюещо и кашлящо животно.

Първата инициатива на сеньора Марсанс Комас била да извоюва от гражданските власти да прилагат закона за защита на животните, закон, който дотогава не е бил прилаган.

Друга една сърцата и умна жена, г-жа Ивон Ландо, основава френската секция на Европейския комитет за защита на тюлените и други животни, избивани заради кожите си, и разкрива немислими страхотии. Никоя жена, чела г-жа Ландо, няма да може повече да сложи върху раменете си тези наметала на ужаса, каквито са например астраганените палта, а ако е поне малко спиритуалистка, ще разбере опасността, на която се подлага, като облича тези изтезавани кожи, заредени с проклятия.

Днес общественото мнение вече е чувствително към този въпрос, както е модерно да се казва сега, откакто убежденията отстъпиха пред чувствителностите. Самите правителства смятат, че това ги засяга и следват добрия пример, даван от частни лица. През февруари 1985 г. делфини остават в плен на леден блок, който се е затворил около тях: СССР изпраща ледоразбивачи, за да ги освободи. Руснаците спасяват също така и китове, като взривяват четириметров лед, който им пречи да се издигнат до повърхността за въздух. През април същата година гигантски пожар опустошава Галапагоските острови; ръководителите на екваториалните страни незабавно предприемат мерки за спасяването на скъпоценните видове, които не се срещат никъде другаде: корморани, които не могат да летят; големи игуани, последните останки от праисторическата фауна; гигантските костенурки, наблюдавани от Дарвин, чийто вид му подсказал идеята за естествения отбор.

Това осъзнаване на нашата солидарност със света на животните е много обнадеждаващо. Това внимание, което нашите съвременници отделят все повече и повече на неговите беди, доказва, че адът на животните не е вечен и разкрива съществуването на човешки прогрес, в което вече бяхме започнали да се съмняваме.

XXIIКАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА И ЖИВОТНИТЕОтношението на римокатолическата църква към света на животните е крайно

двойнствено. Ако се направи обобщение на нейните схващания, изявления и деяния през вековете, ще установим, че пасивът й е твърде голям. Нека разгледаме първо него. Към този пасив трябва да се отнесе преди всичко преводът на Битие 9:2 от Ерусалимската Библия: „Да се боят и да треперят от вас всички зверове земни (и всичкият земен добитък) и всички небесни птици, всичко що се движи по земята, и всички морски риби; във ваши ръце те са предадени."

„Да се боят и да треперят от вас всички зверове земни!" Ако има някоя Божа заповед, която е била стриктно спазвана, то това е именно тази. Човешката суета и жестокост не са



имали нужда от това поощрение, дошло отгоре.Вярно е, че друга една католическа версия, по-конкретно тази на Крампон, замества

повелителната форма с бъдеще време: „Ще се боят и ще треперят от вас всички земни зверове." Това вече не е нареждане, а констатация, да се надяваме, тъжна.

Протестантските библии също така са разделени между преводите „Да се боят..." и „Ще се боят...."

Второ затруднение и второ скандално положение: „Във ваши ръце те са предадени". Ако думите имат смисъл, то следва да се разбира: „предадени като заложници, като затворници, предадени с вързани ръце и крака." Давайте! Не се стеснявайте! С тях можете да си позволите всичко, човек няма дълг към предмети. Други превеждат: „Във вашите ръце те са поверени", а това изменя целия смисъл. Те са ви поверени като скъпоценност за пазене, за която ще трябва да давате сметка. Бог ви ги е поверил така, както бащата поверява на най-големия син другите си деца. Това съответствие между „предавам" и „поверявам" е толкова вярно, че някои версии казват съвсем основателно: „Отче, в Твоите ръце предавам духа си!" (Лука, 23:46).

По повод на двойнственото отношение на църквата към света на животните историята на свети Хуберт, апостола от Арденските планини, може да служи за пример. Той бил родом от едно от най-богатите семейства в Аквитания и младостта му преминала в доволство и разпътие. Един ден, докато ловувал, той се озовал лице в лице с голям елен; прекрасното животно носело между рогата си кръст от светлина. Хуберт приел това видение като Божие предупреждение; той се покръстил и окончателно се отказал от лова; това обаче не попречило на ловците да го обявят за свой покровител и да се обръщат с молитва към него, преди да тръгнат да убиват.

„Във ваши ръце те са предадени", и испанските мисионери, чиято задача била да евангелизират(?) мексиканските индианци, измислили да хвърлят живи животни в пламъците на клада, за да могат сърцераздирателните им писъци да вдъхнат у новопокръстените ужас от ада. Сякаш аутодафетата на Нейно католическо величество, изнесени в Латинска Америка, не били достатъчни за онагледяване на техните ужасни уроци за нещата.

Печално е за доброто име на римокатолическата църква, че огньовете на празника на свети Иван, в които се изгаряли живи котки, пламтяли в присъствието на местното духовенство. Същото ставало и на „Празника на магарето" във Вилануева де ла Вера.

Вековете отминават, а християнското човечество не става по-добро, то си остава все така варварско. Смехотворната теория за животните машини, скалъпена от Декарт, не оставала в областта на чистите идеи, а преминавала към действия; тя пускала пипалата си във висшите кръгове на аристокрацията и духовенството и дори и всред господата от Порт Роял, които провеждали възмутителни експерименти: „Няма отшелник - пише Рьоне Тавно59, - който да не говори за вихри или автомати. Те смазваха от бой някое куче в пълно безразличие и се подиграваха на онези, които съжаляваха животните, сякаш те могат да усещат болка: та нали те са обикновени часовникови механизми? Нали писъците, които те надават, когато ги удрят, са предизвикани от прищракването на някаква малка пружинка? Нали е очевидно, че всичко това няма нищо общо с някакви чувства ?"

Някои господа като например Дьо Саси и секретарят му Фонтен протестирали срещу тези кощунства, но останалите ги обсипвали с подигравки и продължавали да изтезават кучета, котки и зайци.

В своите „Мемоари, които да допринесат към историята на Порт Роял" богословът и житиеписецът Никола Фонтен, основният автор на „История на Стария и Новия Завет, изобразена с кукли", си спомня за тези страховити сцени: „Заковаваха животното за четирите лапи към дъска и го разпаряха живо, за да разгледат кръвообращението, което бе постоянно обсъждана тема."

Янсенистите, прародители на нашите вивисектори, не успели да отидат в рая. През 1707 г. Негово Светейшество ги отлъчил от църквата (впрочем, по съвсем други причини) и следващата година закрил техния манастир. Колкото до Негово Християнско Величество60,

59 Във „Всекидневния живот на янсенистите“, изд „Ашет“ (Бел авт.)60 Който вече бил прекръстил Севенските планинив Орадур в името на „една вяра, един закон, един крал“, което



той наредил на мускетарите си да ги изхвърлят от града и да ги разпръснат в провинцията. Заповядал разрушаването на сградите, после на параклиса и дори (както нацистите в Лидице, в Чехословакия) оскверняването на гробищата.

Чудовищните експерименти на господата от Порт Роял заедно с оплетените им доктрини за предопределението предизвикали неумолима земна карма.

Умотворенията на Декарт не биха могли да ангажират и римокатолическата църква, въпреки че, както вече видяхме в глава XIX, Босюе е приел неговата система; само че Декарт не е бил духовно лице. За сметка на това неговият ентусиазиран последовател Малбранш бил ръкоположен и принадлежал към Братството на Ораториума. Той попаднал на „Трактат за човека" в магазинчето на един книжар и по собствените му думи тази книга разкрила за него собствената му същност. Заблудата също си има своите откровения. Той се задълбочил в трудовете на Декарт и решил да изтъкне тесните връзки на неговата философия с католическата религия. Но необходимостта да съвмести разума и вярата го тласнала към екстравагантни схващания, заради които един негов съвременник казал: „Той, който виждал всичко в Бога, не вижда там собственото си безумие."

Той така добре бил възприел картезианството, че би могъл да възпроизведе изцяло книгите на своя учител, в случай, че се изгубели. Ах, само да се бяха изгубили! Само църквата, към която принадлежал Малбранш, да се беше отделила от тази философия, нямаше да присъстваме на такива срамни сцени!

Членът на религиозното братство се разхождал със свой приятел и обсъждал някакъв филосоорски въпрос. Тъй като лаят на женското му куче, което подскачало в краката му, го дразнел, той силно го ритнал в корема. Животното, което било бременно, надало страховит писък от болка... а проповедникът отговорил на своя събеседник, възмутен от такова варварско отношение: „Не си правете труда! Това тук пищи, но не усеща нищо!"

С други думи, това тук има не повече усещания от камъните, по които крачим. Това... тъй неутралното местоимение е твърде красноречиво. Малбранш много внимавал да не би да каже „тя", защото това би приравнило клетото животно към човешко същество.

„Това" се използва винаги за означаване на предмет, „това" превръща животното в средство, в машина. Естествено предметът, средството и машината нямат никакви права. Именно това ни се съобщава съвсем ясно в публикуваната в наши дни „Католическа енциклопедия на Ватикана": „Животните не могат да бъдат субекти на никакви права... Следователно на дружествата за защита на животните следва да се гледа с одобрение дотолкова, доколкото те са си поставили за цел да смекчат жестокото отношение към животните, но не и за това, че те основават своите действия върху погрешни принципи, като признават на животните права или като поощряват сладникавата (sdolcinato) и сантиментална любов към тях, която по-сетне лесно отказваме на ближния си, или като се позовават на дълг на милосърдие, какъвто в християнски смисъл не може да съществува.

Затова вивисекцията е законна винаги, когато се прави с научна цел: за увеличаване на културното наследство, откриване на закони и функции на органите, извеждане на методи и норми, които евентуално да могат да бъдат използвани за благото на човека. Всичко това е така, защото животните са средства, предоставени на човека в негова услуга."

Amore sdolcinato, сладникава и превзета любов; у нас казват „превъзнасяне". Във всички случаи, и в Италия, както във Франция и в Испания, се цели обезценяването и осмиването на хората, които се занимават със защита на животните, събуждането на угризения у тях, след като, изглежда, че те крадат от ближните си привързаността, която дават на животните.

Как да се загрижим за животните - казват някои от нашите съвременници, - след като из света още върлува глад? На това аз отговарям: Как да се разчувстваме за глада по света, когато живеем в страна, в която всеки ден се чупят милиони яйца, в канавките се изливат вино и мляко, унищожават се тонове артишок, картофи и праскови; страна, в която един недоволен скотовъд може да остави да загинат тридесетте хиляди кокошки, които отглежда индустриално?

напомня за лозунга: „Един народ, една държава, един фюрер“ (Бел авт.)



Ако на животното се гледа като на средство, то се смята също и за машина, и Католическата енциклопедия не се поколебава да използва тези думи: „Животните могат да бъдат сравнени с машини, построени от Божието сътворение, с присъщи на тях и точно определени движения, които обаче за разлика от материалните машини са способни да опознаят обекта, към който се стремят, и да се стремят към него поради вътрешноприсъщо им свойство."

Животните машини водят тежък живот; жалко е, че Вторият Ватикански събор не е разгледал този проблем. Колкото до Тейлхард от 30-те години, той отрича всякакъв живот след смъртта за животните: „У животното смъртта унищожава съзнанието" (Дневник 1915-1919 г.).

„Животните са средства, предоставени на човека в негова услуга" - вече съм чувал подобно изречение от устата на един млад испански марксист. Ето как стана това.

Бях предложил на чуждестранните си студенти като тема за обсъждане: „Имаме ли дълг към животните?"

- Съвсем не! - отвърна този младеж - животните са средства, предоставени от природата на разположение на човека, той ги използва така, както си иска. Да се казва, че човекът има дълг към тях, е все едно да се твърди, че има дълг към веялката си.

Обърнах се към друг испанец, за който знаех, че е ревностен католик.- А вие, Пабло, какво мислите?- Абсолютно същото. С тази разлика обаче, че животните са средства, предоставени на

разположение на човека не от природата, а от самия Господ.Марксистът и интегристът временно се бяха съюзили срещу мен. Та нали техният

сънародник, архиепископът на Толедо, испански примат, бе заявил по повод на конкурсите за женска красота: „Нека не принизяваме тези млади жени до нивото на животните, които по селскостопанските изложби се оценяват само по външността си, тъй като нямат душа."

Нямат душа - ето го отново въпроса! Всички гаври, за които разказах по-горе, са били възможни само затова, защото църквата е обявила, че животните нямат душа. Добре е тя да се замисли по този въпрос, също както през изминалите векове се е замисляла върху съществуването на душа у жените, у индианците и у негрите!

„Не се бой, че ще се червя пред Бога си за теб" - казва на кучето си Ламартиновият Жослен. Уви, колко много християни се червят61 пред Бога заради любовта, която хранят към някое домашно животно или към животните изобщо! Съвестта им ги мъчи, те се питат дали заинтересоваността им от света на животните е правилна, опасяват се да не би да изпаднат в ерес.

Отговорът на Франциск Асизки е достатъчно известен, тъй че няма да се спираме на него. Той обаче не е бил единственият; и други светци, по-малко известни от него, са давали съшия пример.

Ето свети Мартин Порески, цветнокож, чието всеобхватно милосърдие се простирало и върху животните, и върху бедните и болните в Лима. Мартин бил само послушник, но дръзнал да отправи укори към своя по-висш доминикански наставник, който бил наредил да убият кучето му под предлог, че е много старо. Според житието от канонизирането му той възкресил животното.

Ето при протестантите Алберт Швайцер, единствен пример!Ето при православните християни младия Варфоломей Кирилович, бъдещ свети Сергии,

живял като отшелник в една дива гора с единствен спътник една мечка. Ето и четири века след него неговия сънародник свети Серафим Саровски, който живеел братски с мечките, лисиците и дори с вълците.

Ала любовта към нечовешките твари - и към света на природата като цяло - продължава да изглежда подозрителна в очите на различни християнски църкви, които виждат в това чувство останки от езичеството. Църквите, принудени от науката да се отрекат от плоската земя

61 Из писмо на един мой читател католик: „Срам ме е да го призная, но плаках след смъртта на кучето си“. (Бел авт.)



и геоцентризма на Библията, още не са се отказали от антро-поцентризма; малко по малко те са премахнали всичко, което напомня за космоса.

Хора като Негово преосвещенство Дзилиара, който предвижда възкресение за животните, което също както човешкото ще стане в края на всички времена, са извънредно рядко изключение. „В дните на Страшния съд - пише той -животните, на които сте помогнали, ще дойдат да свидетелстват във ваша полза."

Колко много любящи души ще изразят тогава своята признателност на членовете на лигите срещу вивисекцията, асоциациите за защита на домашните животни и животните, избивани заради кожите си, на дружеството за подпомагане на животните в кланиците! И на всички онези жени, които тайно хранят уличните котки...

Кой обаче още помни Негово преосвещенство Дзилиара, роден в Бонифасио през 1833 г. и починал в Рим през 1893 г.? Този професор по философия и богословие живял в Рим, Корбара ди Корсика, Витерб и отново в Минерва в Рим. Бил ръкоположен за кардинал през 1879 г. от папа Лъв XIII, който много го уважавал и се съветвал с него при написването на редица енциклики.

Друг един кардинал, съвременник на предходния, Негово преосвещенство Доне, архиепископ на Бордо, наблягал на дълга на човека към животните и твърдял, че и те са включени в изкуплението. Той направил това изявление по-конкретно в една своя реч, произнесена на земеделския панаир в Бле през 1866 г.:

„Нашата власт върху животните, които ни заобикалят, идва от самия Господ. На Онзи, който е създал света, е било угодно да ни даде власт над него и да ни подчини животните. Бог обаче е прибавил към властта и задължения, които не е позволено да отбягваме; като ни е подчинил по-низшите твари, Той ни е заповядал да бъдем изпълнени със състрадание към тях. Ние не бива да обръщаме срещу тях нашето облагодетелстване, което по волята на Провидението ни е било дадено, за да ги ръководим мъдро...

Както винаги, Църквата чрез гласовете на своите служители е застанала начело на това движение (за защита на животните). Тя е тази, която трябва да го ръководи навсякъде, където гласът й може да се чуе. Човешките страсти се изразяват в злощастни изстъпления, които се простират върху цялата природа, и е естествено религията да ги преследва навсякъде, където те се проявяват. В този смисъл е казано, че благочестието на Изкуплението слиза над всички твари и че неговият милостив творец ще възстанови цялата вселена: Restaurare omnia in Cristo. Omnia - всички твари."

Колкото до католицизма от средата на нашия век, мога да посоча единствено Мадлен и Ремон Шал, които са дръзнали да заявят на висок глас реалното съществуване на душа у животните.

В твърде краткия си труд „От животното до Господа", публикуван през 1949 г. в издателство „Мемра", те твърдят, че Библията без никакво съмнение учи, че животните имат душа. Познавачът на иврит Ремон Шал отбелязва, че в Стария Завет думата nephesh е употребена двадесет и два пъти само за животните и седем пъти за хората и за животните, докато впрочем тази дума означава човешката душа. Само в първа глава на Битие nephesh е дадена четири пъти на животните, преди да бъде дадена на човека (Битие 5:20,21,24,30). Обратно, еврейската или гръцка дума, която означава духа, нито един път не е употребена за животните. Освен в Еклисиаст З:2162.

По същото време, когато семейство Шал пише това и изнася сказки, Пий XII заявява: „Като цялото сътворение, и светът на животните е проява на Божията мощ и 1на мъдростта Му и като такава той заслужава уважението и зачитането на човека." Това обаче не означавало признаване на душа у животните и на нейния живот след смъртта. За да бъдат ясно формулирани тези неща, трябва да се дочака прекрасната книга на Мишел Дамиен

62 Освен в Еклесиаст 3:21, още два стиха от Битие (8:15 и 7:22) споменават духа (rouach) на животните. Седемдесетте, авторите на първия гръцки превод на Стария Завет, са превели трите гореци-тирани откъса с pneuma (дух), но днешните преводачи единодушно превеждат rouach с „дъх на живота", което не смущава никого. (Бел. авт.)



„Животното, човекът и Господ", публикувана през 1978 г. в „Едисион Дю Сер". Дано римокатолическата църква и другите християнски църкви, които единодушно забравят животните, да последват тласъка, даден от него: „Очакването на спасението било всеобщо с Авраам и Ной. След това то намаляло, избраният народ държал на това, че само той имал правото да бъде спасен. С раждането на християнството спасението се простряло върху неевреите. То трябва да бъде развито до цялата си пълнота, която обхваща всички видове..."

„Времето на отлъчване на природата отмина!" „Има едно Евангелие на животното, което също така умира в Божиите ръце!"

Книгата на Мишел Дамиен е внушителна сбирка от дръзки, прекрасни и великодушни идеи: „Христос е умрял също и за кучетата. Аз вярвам, че няма нищо прекрасно и добро, което да не можем да си представим и да не може да бъде пресътворено от Господ."

Това се застъпва с казаното от пастора Чарлз Вагнер: „Онези, които се надяват най-много, са онези, които грешат най-малко." И Мишел Дамиен продължава: „Какъв би бил смисълът на мимолетното съществуване на животните, ако след това те се унищожават? Редом с вселената то не би имало никаква тежест, никаква стойност,, и бихме могли да заключим, че животните изобщо не съществуват. Любовта на Създателя не може да бъде прекъсната от материални произшествия, дори и от смъртта."

Макар че някои идеи като например съществуването на животинска душа и животът й след смъртта не са назовани недвусмислено в Светото писание, възможно е те да бъдат поддържани в името на любовта, този предвкус за Небесата. Евангелието не е трактат, а разказ, разказът за една духовна драма. Едно или друго поучение е направено във връзка с конкретен факт. Ако такъв факт не се е случил или се е случил, но не е бил разказан, или е бил разказан, но впоследствие е бил заличен, от това не трябва да се съди, че Пресветият се затваря в мълчанието си. Бог, който е също и Любов, винаги има какво да каже за нашия свят. Прозренията на любовта са заредени с истина.

„Разумът изработва теории - заключава Дамиен, - но само любовта е истински богослов. В богословието любовта винаги е права. Измежду многото решения за един проблем онова, което е най-правилното, единственото правилно, е винаги решението, в което се изразява съвършеното милосърдие."

Пасторът Рамет също така казвал по повод на Изкуплението: „Въпреки че спасението в отвъдния свят не е назовано недвусмислено в Светото писание, аз дръзвам да го утвърждавам в името на любовта."

Към актива на днешните католици трябва да се прибавят още и „Всемилосърдна Богородица", асоциация за уважение към животинското сътворение. „Всемилосърдна Богородица", която издига своя глас срещу вивисекцията, индустриалното отглеждане, изоставянето на животни и други зверства, свойствени за нашето време, публикува свой бюлетин: „Животни и хора пред Бога". В него се задава правилният въпрос: „Християните трябва да се запитат дали начинът, по който човекът в наши дни използва животните, е съобразен с Божията воля." Също там веднага се дават и правилните отговори: „Бог не е поверил животните на човека, за да се отнася той жестоко към тях. Стремежът да се печели с всякакви средства противоречи на Евангелието; животните са живи същества, надарени с чувства: човекът няма моралното право да гледа на тях като на предмети."

Цялата драма на животните е събрана в тази дума: предмети.Настоящата книга наскоро беше преведена на италиански език и получи в дар предговор

от Негово преосвещенство Марио Канчиани, пламенен защитник на света на животните през Ватикана. Негово преосвещенство Канчиани е онзи римски прелат, който приема животни в своята църква „Сан Джовани дей Фиорентини". Забележително е, че по време на службата целият този пъстър свят се държи извънредно послушно и тихо и започва да се отръсква едва когато се чуе „Ita missa est”.

XXIIIНОМО RAPIENS



Като се отрича съществуването на душа у животното, по този начин го превръщат в предмет. Оттам нататък всичко вече е възможно. Ако се харесва на някого, купуват го. Спре ли да се харесва, изхвърлят го в кофата за смет или на улицата.

За homo rapiens63 ЖИВОТНОТО не е душа, а според случая - машина за яйца, машина за вълна, машина за мляко, машина за месо; във всички случаи - машина за страдания.

Ала homo rapiens, страховитата машина за убийства, също е увлечен в механизмите на кармата. Кръвта на жертвения козел чак до наши дни лепнеше върху злочестия еврейски народ, станал изкупителна жертва на народите. Страхотиите от римските арени, на които били изтезавани и животни, и хора, предизвикали ужасите от множеството обсади на Рим. Съществува тайнствена и страшна зависимост между бикоборските арени и зверствата по време на войните в Испания64. Същата зависимост е налице и между индустриалното отглеждане и концентрационните лагери, между масовите убийства по време на лов и изтребленията на тоталните войни, между вивисекцията и научните изтезания, три специалности на този XX век, надминал по мерзост всички предходни векове. Безкрайната афганистанска война изправя една срещу друга именно две страни, в които се произвежда астраган, кожа, която се получава, като каракулската овца се пребива безкрайно дълго, за да пометне, а новородените се одират живи.

Как да накараме нашите съвременници да разберат този безмилостен закон на действието и противодействието, този бумерангов ефект на жестокостта? Кога хората ще се усетят, че всички зверства, извършвани от тях върху животните, се връщат върху тях като дъжд от пламъци: адска Петдесетница. Дано Канада да не трябва да плаща един ден за малките тюленчета, одрани живи!

Същевременно аз обаче не мисля, че всичко е изгубено; крайният песимизъм не ми е присъщ. Обратно, установявам множество насърчителни признаци. Почти навсякъде се оформя елит на добросърдечните. По цялата планета възхитителни хора се притичват истински на помощ на дивата фауна, изпаднала в беда, носят храна на елените в гладния сезон, почистват залятите с мазут птици, обхождат долините преди напълването на нов язовир, за да изровят заспалите съсели, подслоняват малките маймунки, чиито родители са убити от бракониери, нацапват с червена боя малките тюленчета, така че кожата им да стане неизползваема, издирват ранени, изгубени, изоставени животни и им възвръщат радостта от живота.

Също толкова прекрасни асоциации се занимават с това да разкриват пред всички злочестините на животните и начините да им се помогне. Наш дълг е да ги подпомогнем с времето и парите си... а също така е и в наш интерес. Проклятието, което тегне върху човечеството, ще бъде вдигнато само когато то най-сетне проумее, че вековните му беди са в отговор на неговата жестокост към света на животните.

Кажи ми как се отнасяш към животните и ще ти кажа кой си ти.„За да се съди за една цивилизация, религия, философия или за едно човешко същество,

съществува един пробен камък: отношението им към света на животните. И наистина, при животните сме в областта на безкористните постъпки - „Доброто, което му правим, остава без възнаграждение, злото, което му причиняваме, в повечето случаи остава ненаказано; с него можем да си позволим всичко. Постъпките, засягащи животните, спадат към нравствеността без задължения и без наказания."

Това беше казано в „Заратустра, човек на светлината"; настоящата книга в някакъв смисъл го доразвива.

Страданието на животните сякаш завладява умовете ни изцяло. Зная, че някои ще ми възразят: ами човешкото страдание? Но двете са свързани, съдбата на животното е неделима от съдбата на човека. В така богатата област на зверствата винаги се започва с първата, за да се завърши с втората.

Ето един пример: козметичните продукти са били изпитвани на първо време върху очите на зайци, после експериментите са продължили върху човешки зародиши, които е лесно да

63 Rapiens е сегашно причастие на глагола rapio, чиито различни значениа са: „заграбвам, вземам със сила, изтръгвам, отнемам, открадвам, ограбвам, причинявам смърт“ (Бел авт.)

64 Тази на Наполеон и тази на Франко (Бел авт.)



бъдат набавени, откакто абортите се умножиха. Тук препращам към книгата на Клод Жакино и Жак Дьоле: „Контрабандистите на неродени бебета" (П. М. Фавр): „Да, за научни експерименти и в козметиката се използват човешки зародиши."

Границата между света на хората и света на животните се прекосява толкова лесно, че една тъй необходима и важна организация като Световната коалиция за премахване на вивисекцията отбеляза необходимостта да разшири своята дейност и да промени наименованието си. Така тя се превърна в Световна коалиция за премахване на експериментите върху хора и животни.

И римляните, изтребили дивата фауна на Северна Африка, за да напълнят арените си, скоро хвърлили в тези огромни котли на страданието и мъже, жени и деца. Чест прави на гърците, че винаги са отказвали да изградят из земите си циркове с техните спектакли-изтезания.

Преди да се приеме дадена религия, трябва да се провери дали в нейните повели се отчита съществуването на тварите, различни от човека, дали задълженията на човека към тях са ясно посочени и най-вече, дали тази религия предвижда жертвоприношения на животни. Заколението на овце върви заедно с обрязването на малки момченца и пребиването с камъни на неверните жени.

Философия, която отминава с мълчание света на животните и неговото значение, може да бъде сравнена с учебник по география, който, като описва Земята, говори само за Европа, като забравя останалите четири континента, най-гъсто населените и най-големите.

Забележително е, че философите, които свеждат до инстинктивни прояви интелигентността и привързаността на животните, са същите тези, които отминават с мълчание съществуването на ефирното тяло и реалността на духовния свят; те ни предлагат едно схващане за света, също толкова разпокъсано, остаряло и архаично, като системата на Птолемей.

Днес се говори за нова философия65 по същия начин, по който се говори за нов роман, нова кухня или нов перилен препарат. В действителност това е все същото старо картезианство. Изменя се единствено опаковката и девизът, който го съпровожда.

Да, животните имат душа, и ти излагаш своята на голяма опасност, ти, който щом дойде лятото, изхвърляш кучето си през вратичката на колата или го завързваш за дърво дълбоко в гората; ти, който дереш зайци, без да провериш дали са съвсем мъртви; ти, който вадиш очите на котка, за да си отмъстиш на господаря й; ти, който разпъваш на кръст кукумявка на вратата на сенника си (изглежда, че това още се прави); ти, който се занимаваш с черна магия върху пилета и овни66. Също и ти, който през зимата оставяш добитъка си да измре от глад и студ, за да получиш застраховката за него. И ти, който крадеш кучета и котки, за да ги препродаваш на лабораториите...

Също и вие, които довършвате с пушечни изстрели елена, дошъл да потърси убежище в двора на частна къща. И вие, които обесвате прасенца по вратите на префектурите; също и вие, които по време на стачка оставяте да умират от глад и жажда животинките, затворени в камиони и товарни вагони; и вие, които по време на конфликта от август 1973 г., който ви изправи срещу изкуственото осеменяване, посмяхте и можахте да осакатите бикове с моторни резачки...

Също и вие, които в края на юли 1990 г. в Дьо Севр дадохте на деветдесет и четири британски овце да пият инсектицид. И вие, които на 23 август в същия департамент изгорихте живи в обора им двеста и деветнадесет овена от същия произход. И вие, които през септември на един площад на Кан поляхте с бензин две малки теленца и драснахте клечката...

Нека спрем дотук това изброяване на мъчениците; животните са били жертви едно след друго на религията, магията, суеверията, лова, садизма, модата, кулинарното изкуство,

65 За такава се говори още по времето на Лафонтен. Виж „Слово към г-жа Дьо Саблиер." (Бел. авт.)66 Тук имам превид делото Ковач, разказано от Пиер Белмар по „Европа 1“ на 22 януари 1986 г. Три старици

решили да омагьосат един унгарец, заселил се в тяхното село. С тази цел те изтръгнали сърцата на живи пилета. Бил намерен също така разпънат и прикован към една врата овен. (Бел авт.)



експерименталната наука; сякаш това не стигаше, та трябваше още да станат жертви и на социалните конфликти.

Преди двадесет и седем века един велик пророк на име Заратустра продиктувал на своите съвременници задълженията на човека към природните стихии - земя, вода и огън - които не трябвало да бъдат омърсявани, и обявил истинска харта за правата на животните. Оттогава вековните роби започнали да се надяват... ако може да се говори за надежда (тъй като това винаги предполага порив към бъдещето) у същества, които живеят единствено в настоящата минута...

Но въпреки че не притежават нито вяра, нито надежда, те имат основното, а именно - любовта, в най-чистия смисъл на тази дума.

Човешката любов е неустойчива, зависеща от несръчна дума, съвсем дребна обида, рязка промяна в настроението.

Любовта на животните е много по-постоянна. Когато се дава, това е завинаги, чак до смъртта и дори и отвъд нея, защото животните участват във вечните нови срещи, тъй като някои от тях се завърнаха, за да ни уверят в това.

В крайна сметка на Земята съществуват само три вида любов, в която можем да сме напълно сигурни; това са, като се започва отгоре, Божията любов, майчината любов и любовта на животните.

ПриложениеХОРАТА ИМАТ ЛИ ДУША?от Раираното котеПомолиха ме да поразведря атмосферата. Съгласен съм, но трябва да ви предупредя, че в

момента съм изпаднал в истинска онтологическа криза. Кой съм аз? Откъде съм дошъл? Къде отивам? Да бъдеш или да не бъдеш коте? Какво е моето място в космоса? Едно коте се вглежда в миналото си.

И тъй, роден съм в първите дни на юли под купчина стари дъски в една кофа за въглища. Скъпата ми майчица, която нямаше никакво доверие на старата Зое, която й дава подслон и храна, ни беше скрила там, в къщата на Жан Мустакатия, за да избегне избиването на младенците.

Това беше старо перално помещение, мрачно и неудобно място; много от тези дъски, които трябваше да идат в огъня, бяха пълни с пирони, но там бяхме в безопасност. Или поне така си мислехме.

Един ден обаче, докато майка ни я нямаше, защото беше излязла да напазарува, ние бяхме открити! Едно голямо животно, после разбрах, че това бил Жан, ме взе в лапата си, на която нямаше косми, но имаше пет пипала, просто щях да умра от страх; само че не можах да видя това страшилище, защото очичките ми още не се бяха отворили. Той ме върна до сестра ми, махна едно малко братче, което беше починало, притиснато между тези ужасни дъски, и го погреба достойно под едно кайсиево дърво. Сега душата му е на Небето на Добрите Котки.

Когато Раираната котка се върна, аз й разказах всичко.- Повече не можем да оставаме тук! - възкликна тя.- Но той не ни стори никакво зло! Той ни погали и ни нарече „бедни малки същества".- Възможно е, но с хората никога не се знае. Мили мои, вие сте в опасност.И тогава майка ми хвана мен и сестра ми за вратлетата и ни отнесе на покрива, където ни

скри.Така времето минаваше без други събития освен сукане и миене, и двете много начесто.

Раираната котка беше прекрасна майка, която ни хранеше добре, държеше ни много чисти и ни учеше на всякакви неща.

Скоро очите ни се отвориха за великолепието на света. Всеки ден грееше силно слънце, ние със сестра ми излизахме на малките си лапки и си играехме върху големия покрив. Покривите са нещо прекрасно! Хората строят големи сгради, за да подпират с тях покривите, предназначени само за котките, за да ги доближават до небето, обещано на всички котки.



Колкото до катедралите, всеки знае, че единственото им предназначение е да дават подслон на лястовичките.

Скъпата ми майчица, много мъдра и много опитна (това на нейната възраст е нещо естествено, представете си, та тя е на повече от две години!), ни обясняваше колко сложно е устроена вселената:

На върха на сътворението - казваше Раираната котка - стоят котките, кралско творение, за което са били създадени всички неща. Под котките, наричани felis sapiens, стои човекът, назоваван погрешно homo sapiens. Под човека стоят множество презряни твари като кучета, волове, овце, нещастни, поробени твари, наричани затова „домашни животни". Човекът е съумял да накара всички животни да работят: конете, магаретата, камилите. Още не се е родил обаче онзи, който ще впрегне в работа царствената котешка раса.

- Какво е човекът? - запитах аз.- Домашното животно на котката! - отговори Раираната котка. - Ето например онзи, у

когото живеем, той ми оставя в чинийки мляко, някакви мизерни остатъци, „Китикат" (на мен, която ненавиждам консервите). Понякога му се галя, защото трябва да се отнасяме добре към дребната прислуга, дори и ако не ни задоволява напълно. Има много неща, които могат да се кажат за него. Той често отсъства, без да каже къде отива, нито кога ще се върне! Яденето е посредствено приготвено и не се поднася в точно определени часове, понякога чинийките остават празни цял ден. Вече е трудно да бъдеш обслужен добре. Той има само едно предимство - че е мълчалив и миролюбив.

Един ден слязохме от нашия покрив, после стъпихме върху един по-малък покрив, после върху тераса, където започнахме да се боричкаме. Изведнъж се появи човекът! Олеле, как ни стресна! Това страшно същество, което виждах за първи път през живота си (дотогава бях виждал само мишки, врабчета, гълъби и косове), вместо да върви на четири крака като всички, ходеше на двата си задни крака. Той беше двукрак като птиците, само че нямаше ярките цветове, в които се крие очарованието на тези безмозъчни същества. Той нямаше косми, освен под носа си. От устата на този дракон излизаше дим. Като видях този апокалиптичен звяр, който пушеше огромна пура и се доближаваше към нас, за да ни хване и явно да ни разкъса, аз скочих от терасата надолу, на десет пъти колкото моята височина. За малко щях да се пребия... и отидох да се скрия надълбоко в съседното мазе. Сестричката ми позволи да бъде взета и погалена. Това от нейна страна беше не смелост, а чиста безотговорност.

Прекарах останалата част от вечерта в мрачни размисли. Светът не беше такъв, какъвто го описваше Раираната котка. Светът не се управляваше от котките, а от хората, страховити чудовища, много по-едри и по-силни от нас...

Казах това на скъпата ни майчица, която ми отвърна:- Да, вярно, те са по-големи, по-обемисти, но не са толкова красиви. Освен това не са

толкова интелигентни. Намат нито опашка, нито ум. Или поне не много! Наричат нас животни, а те самите са много по-животински! Те, тъй тъпоумни! Ето един пример: ние разбираме техния език, но те никога няма да се научат да ни разбират.

Преди известно време видях в едно списание реклама, която ми даде представа за колосалната глупост и невежество на хората. Представи си: под една снимка на две котарани, прекрасни одалиски, облечени в черно кадифе, можеше да се прочете следният надпис: „Можете ли да кажете коя от тези две котки е майката и коя - дъщерята?" Като си помислиш, че нашата раса, на която Господ рекъл „Плодете се и се множете", може да има три поколения за една година!

Един ден казах на Раираната котка, красива като нощта и също като нея изпълнена с тайнственост:

- Мамо, ти си несправедлива към двукраките. Ето например вчера, докато се разхождах по улицата...

- Въпреки че изрично съм ти забранила, немирнико!- Срещнах един от тях, който беше много мил. „Ох, какво хубаво котенце! - провикна се

той, когато ме видя - какви очи и каква козина! Ела, ангелче мое, ела да те погаля... Ела, вземи,



имам за теб нещо много, много вкусно." И ми подаваше великолепен резен шунка. Дори старата Зое не яде такава шунка. Тъкмо щях да се приближа, за да взема този деликатес, когато Жан, за когото си мислех, че е нейде из дълбините на онзи проклет Апокалипсис, изскочи, наруга очарователния двукрак и го заплаши с отмъщението на някаква дама на име Еспея. Познаваш ли я, мамо? Тя богиня ли е?

- Да, дете мое, тя е нашата богиня-закрилница, на която трябва винаги да се кланяме. Но продължавай!

- И тъй, Мустакатият изтръгна от мен резена шунка така, сякаш беше отровен, отнесе ме насила в дома си и ме заключи там.

- Той е постъпил правилно, спасил ти е живота. Знаеш ли, малки наивнико, че чудовището, което си помислил за тъй мило, се е готвело да те хвърли в чувал и да те продаде на лаборатория за вивисекция, където щеше да свършиш дните си в невъобразими мъки. И аз се чувствам виновна; трябваше да ти разкажа за концентрационните лагери, залите за изтезания, с една дума, за ада. Ти обаче си толкова малък, че ми се искаше още малко да запазя илюзиите ти.

- Мамо, а онази прозрачна, мълчалива дама, която понякога излиза от стената, и тя ли е богиня?

- Не, скъпо дете, тя е дух, също като стария господин, който се е настанил в пералното помещение. Те някога са живели в къщата на Жан, който не може да ги види, но ги чува. На тях им трябваше известно време, за да разберат, че вече не са у дома си. Сега обаче вече са свикнали с тази мисъл и когато Мустакатият пристига от Париж, го поздравяват за добре дошъл, като скърцат в цялата тази стара постройка.

- Защо двукраките не виждат духовете?- Те се намират едва в началото на своето развитие. Вече съм ти казвала, че са много по-

малко напреднали от нас.- А котката, която винаги придружаваше възрастната двойка, красивата персийска котка, с

която си играех, когато бях малък, и която все не успявах да сграбча в ноктите си?- И тя също е дух.Вчера запитах скъпата си майчица защо упорито остава в къща, където храната е толкова

лоша... а месо има толкова рядко, колкото са слънчевите дни, докато при старата Зое, истинската й господарка, която на всяко хранене се тъпче с колбаси, пастети и птици, всеки ден пада здраво ядене.

- Синко - отвърна ми Раираната котка, като присви златистите си очи - въпросът ти ме разочарова и тревожи. Така ли съм те възпитавала? Не те ли е срам да поставяш грубите удоволствия на чревоугодието пред чистите и свещени радости на мъдростта? Подчинявайки се на онзи котешки закон, според който ние сами избираме господарите си (за разлика от кучетата, които сами са избирани от двукраките), аз напълно доброволно се заселих у Мустакатия, за да раждам при него на спокойствие. Без него ти вече нямаше да си на този свят, тъй като старата Зое щеше да те хвърли живо в „септичната яма", както тя казва, наричайки те „гадина". Защото тези хора говорят тъй за нас.

Скланям да живея в старата къща на Жан, в която тъй много ми липсва отопление, килими и възглавници, защото в нея цари покой, който подхожда на моите медитации, на разсъжденията ми за съдбата на Вселената. У този човек откривам атмосфера на духовност, която не се среща често у по-низшите ни братя.

И тъй като засегнахме деликатния въпрос за твоето раждане, сега, когато вече си голямо момче, мога да ти кажа всичко: въпреки че са небесни твари, малките котенца не се раждат от цветовете на розите, а от утробите на своите майки... които много ги боли по време на това, след и най-вече преди него. Можеш ли да си представиш, малки глупчо, какво безпокойство ни обхваща, когато ни предстои да раждаме, да се окотим, както те казват67. Къде да скрием бебетата си? Къде да ги запазим от жестокостта на двукраките? Колкото до котараците, тях

67 Двукраките използват специални термини за нас. Те не казват, че се женим, а че се „чифтосваме"; за тях ние не издъхваме, а „пукваме", не сме бременни, а „заплодени", нашите деца за тях са „малките", а интелигентността ни - „инстинкт". Само думата „майка" е една и за двата езика. (Бел. авт.)



изобщо не ги е грижа за нашите беди, те са си направили удоволствието. Какво ги интересуват нашите страхове? Тъй като съм много пряко засегната от тези толкова чести раждания, смятам да основа Д.О.К., Движение за освобождаване на котките.

Сега вече съм пораснал, но още не мисля за брак, въпреки че възможности не ми липсват. Очарователни котаранки в палта от черна, сива, бяла, оранжева козина се въртят около мен и ми мятат убийствени погледи. Аз обаче свеждам очи, за да не виждам тези вълшебни създания, тъй като съм твърдо решен да продължа езотерично-философското си учение.

Тъй като съм непряко повлиян от Жан, аз се специализирах в историята на духовността. Като пренебрегнах Апокалипсиса68, странна книга, в която никъде не се говори за котки, а само за животни, които не представляват никакъв интерес, като коне, бикове, орли и хора, аз се ориентирах в изследванията си към Египет. О, Египет, Египет, каква цивилизация! Каква философия! Каква религия! Известно ли ви е, че в Тива са се покланяли на Бастет, като са я наричали Повелителка на небесата? Тази велика богиня-котка бдяла над огромните гробища за котки, които заобикаляли нейния храм, а този разкошен некропол, където кучетата не били допускани, бил съвсем различен от гробището в Аниер. Известно ли ви е, че именно космическата котка успяла да повали змията Апофис, източник на злото, която смятат за победена, но която непрекъснато се възражда?

В тази благородна страна двукраките се обличали в траурни дрехи и обръсвали веждите си, когато умирала котката им. Те балсамирали тялото й и правели от него мумия, която обграждали с преклонение. Разбирам защо тази ненадмината цивилизация е преминала през толкова хилядолетия.

Някога френските крале присъствали насред Гревския площад на огньовете за празника на свети Иван, гигантски клади, в които хвърляли чували, пълни с живи котки. Разбирам защо тази монархия рухнала.

Тъй като намерих сред безпорядъка на Жан една стара енциклопедия от XIX век, аз поисках да науча какво са казвали за нас в онези далечни времена.

„Котките, особено големите, са си спечелили непоклатима репутация за жестокост, която е необоснована, също както и твърденията за смелостта им. Те са по-малко свирепи от повечето дребни хищници, към които не отправяме подобен упрек. Тигърът, пантерата, лъвът ни плашат и страхът уголемява в очите ни тяхната поквареност. Вярно е, че винаги трябва да се пазим от големите котки, тъй като силата на техните страсти често става причина за резки и своеволни обрати, на които можем да станем жертва."

Очарован съм да науча, че принадлежа към рода на тигрите, пантерите и лъвовете, и се питам дали наистина силата на моите страсти става причина за резки и своеволни обрати, на които злочестият Мустакат може да стане жертва.

Нека видим обаче какво казва за моя братовчед лъва тази ласкателна енциклопедия, излязла изпод перото на славния Боатар.

„Лицето на лъва е подвижно, страховито; гневът му се изписва не само в очите му, които винаги са малко кривогледи, но също и в набърченото му чело; само човекът има същите прояви на гняв."

Това е съвсем вярно! О, читателю, братко мой, ако можеше да видиш челото на старата Зое! Колко гънки! Колко бръчки!

„Когато лъвът се държи заплашително, очите му запламтяват под дебелите му вежди, които се вдигат и сключват в едно сякаш конвулсивно движение, гривата му настръхва и се разрошва; той удря с опашка по хълбоците си, челото му се набръчква още повече, страните му се свиват, устните му се вдигат и се оголват огромните му зъби: тогава той започва да съска също като домашна котка."

Трябва да се поупражнявам да правя всичко това пред огледалото на гардероба. Нека обаче да продължим това твърде поучително четиво:

„Лъвицата също като всички други животни от нейното семейство има четири цицки; тя износва бременност от сто и осем дни, ражда от две до пет малки и обикновено ги кърми в

68 Въпреки че открих един смислен откъс в тази тъй безсмислена бъркотия: „Вън кучетата“. (Бел авт.)



продължение на шест месеца."Сто и осем - свещено число!Аз на шест месеца отдавна бях отбит!„Тя се грижи много за тях, често сменя скривалището им, като ги носи в уста."Съвсем като Раираната котка! Колко пъти само ни е местила!„Тя ловува за тях и им донася живи малки животни, като ги учи да ги хващат и разкъсват.

Тя ги защищава яростно не само срещу хищниците, но също и срещу мъжките лъвове. Оставя ги сами едва когато станат достатъчно силни, за да ловуват сами и да се пазят от опасности."

Нека пропуснем писаното за felis tigris, felis pardus – пантерата, felis leopardus, felis serval илиgaleopardus, felis senegalensis, felis manisulata или котка с ръкавици, която се среща в Нубия и в Египет, felis aurata или златиста котка, felis rubiginosa или бенгалска котка... Всички тези имена ме карат да мечтая, сигурно е, че бих предпочел да се представям като felis от Египет или от Бенгал, отколкото като felis от Сержи Понтоаз. Само че аз не искам да се отричам от своя произход. И тъй, според господин Боатар, аз съм раирана домашна котка (на кого съм домашна?), „обикновена котка" (какво да разбирам под това?), „вид с всеобщо разпространение, твърде добре познат, за да има нужда да го описваме тук."

Това вече на нищо не прилича! Толкова страници, посветени на лъва, пантерата, тигъра, риса, сервала, ягуара, оцелота, пумата, а за нас - нито ред!

Уличната котка била felis catus vulgaris - ей, бай Боатар, внимавай какво говориш! Vulgaris! Ти си vulgaris!

Тази енциклопедия много ми развали настроението. За да си го оправя, ще пъхна муцунката си в произведенията на Бюфон, който в областта на естествените науки има същата значимост, както онзи дърт глупак Декарт в областта на философията. Наричам го дърт глупак, откакто маминка ми обясни неговата теория за животните машини.

Наистина, независимо дали става въпрос за естествена или за всеобща история, всички книги трябва да бъдат написани отново! Затова ще се заема с това дело, не от антропоцентристка гледна точка, както това се е правело досега, а от твърдо коткоцентристка, и ще класифицирам разните Боатар и Бюфон... в голямата група, наречена от мен „Homo vulgaris, който често върши дивотии".

Тъй като имах нужда да се поразведря, донесох на приятеля Жан едно кълбо прежда, за да ми го подхвърля пред лапките ми. След четвърт час той се провикна, изгубил търпение:

- Слушай, коте, върви да играеш с палавниците на твоя възраст и ме остави да пиша. Даваш ли си сметка, че имаме шейсет години разлика!

Погледнах го учудено и той ми обясни:- Шейсет години, това прави поне сто и петдесет поколения котки. Ако това се превърне в

човешки поколения, ще ни върне в епохата на пирамидите. Да не мислиш, че би искал да си играеш с Рамзес II?

- И какво от това - отвърнах му аз, - времето е едно съвсем относително понятие. Всички освен теб го знаят още от времето на Айнщайн.

- Въпреки това, Раирано коте, делят ни четиридесет века. Вземи си кълбото прежда, което майка ти е отмъкнала от старата Зое... и върви някъде другаде.

Като изоставих игрите, които, изглежда, вече не подхождат на възрастта ми, аз за пръв път болезнено изпитах самотата и екзистенциалната безнадеждност.

Уви, казах си аз в сърцето си, котката е същество, родено за смъртта. Раждаме се по волята на случая и умираме също подвластни нему. Има дни, в които се съмнявам... съмнявам се във всичко: в съществуването на душата и на Небесата на добрите котки, за които Жан ми разказва, когато ме гали.

Според него за да влезем в това място на блаженството, е достатъчно да бъдем изпълнени с привързаност към господаря си, да не ядем от неговата чиния, да не си точим ноктите на единственото му кресло и да не хрускаме неговите птички. Небесата на добрите котки са една от многото животински обители, в които, казва той, нашите малки душици (защо малки?) се издигат след нашата физическа смърт. Той добавя още, че нашите котешки Небеса се намират



недалеч от Небесата на добрите кучета и че взаимоотношенията между двете са много добри. Бих искал да видя това.

Схващането на Раираната котка е много по-различно и трябва да призная, че то изобщо не ми се нрави. Кой й е пуснал тези мухи в главата?

- След по-дълго или по-кратко пребиваване на котешките Небеса - обясни ми тя, докато се миеше - трябва да се върнем на Земята, да преминем още едно стъпало нагоре и да се превъплътим в човешко същество.

- Какъв ужас! - провикнах се аз и цялата ми козина настръхна при тази перспектива. - Къде е тук прогресът? Къде е възходящото развитие? Как? Ние, котките, които сме нежни, любящи и искрени, трябва да станем агресивни, злобни и двулични? Ние сме свенливи, чистоплътни, изтънчени, а трябва да се преродим безсрамни, мръсни и груби като много от тях? Ние, които сме придирчиви към храната, ще трябва да започнем да се тъпчем! Ние сме признателни, а ще трябва да се научим на неблагодарност! Ние сме спокойни, тихи, склонни към размисъл, а ще се озовем нервни, бъбриви и повърхностни. Ние водим изначално здравословен живот, а ще познаем венерически болести, алкохолизъм, тютюнопушене и наркотици! Колкото до теб, Раирана котко, ти, която си красива, гъвкава и блестяща, нима би искала в някой свой бъдещ живот да се окажеш червендалеста, с голям задник, с шкембе и несресана глава като Зое отсреща?

- Ще внимавам за мислите и за теглото си. Разбирам твоите възражения, синко. Вярно е, че превъплътяването в човек крие огромни рискове, но помисли си само, че ще получим онази фантастична привилегия - словото.

- Словото ли! Че за какво го използват те! За какво им служи това слово? За да изричат нелепости, да лъжат, ругаят, злословят, клеветят, нараняват, убиват. Ние се убиваме с ноктите си; те убиват с думите си. Да преминеш на равнището на човека, на равнището, лишено от любов - какъв регрес, какво падение! Нека никога вече не говорим за това! Впрочем, маминко, нашите по-низши братя имат ли душа?

- Този въпрос, дете мое, е много спорен. Наскоро посетих една философско-религиозна конференция, която се проведе на тавана на една порутена къща под председателството на гуру Рамина.

- Рамина ли?- Рамина Гробис, ако предпочиташ. Там имаше много, много възрастни котки, а значи и

много знаещи, старци на по тринадесет години, че и повече. Е, та тези умни личности притвориха очи, за да съзерцаят по-добре трансцедентните реалности, и заключиха, че хората нямат душа. Единствени животните (animaux) - казаха те - имат душа (anima), както това става ясно и от името им. Единствено животните имат осигурено безсмъртие. Само аз оспорих решението на този съвет. Казаха ми, че съм невежа и че понеже съм женска, не ми е разрешено да се изказвам публично. Аз им говорих за любовта; да, любовта, която двукраките понякога изпитват, подкрепя теорията за съществуването на душа у тях. Някои отци бяха разколебани и въпреки че гуру Рамина беше против нея, моята теория не бе обявена за ерес. Тя ще бъде обсъдена на някой следващ съвет.

Междувременно въпросът остава висящ: хората имат ли душа?

Превод от френски Весела Бръмбарова-Генова



Documents

Душата на животните, Жан Приор