1. Иван Тобич. Когато дасвеч иди йой 2. Ламия Бегагич. Бог, джаз и още нещо или просто Ена 3. Боян Анджелкович. Чаша във въздуха 4. Адиса Башич. Да преживееш автостоп 5. Горан Богунович. Следи от взлом 6. Иван Зринушич. Търси се! 7. Горан Богунович. Подстригване и бръснене 8. Александар Паунович. Заминаването 9. Владимир Протич. Бананова република 10. Асмир Куйович. Parfum paranoia 11. Нихад Хасанович. Плато 12. Борис Старешина. Хроника 13. Джордже Томич. Първият сексуален опит на Пинокио 14. Зоран Църномаркович. NYC 15. Йелена Маркович. Кашмир за цяла вечност 16. Дарко Тушевлякович. Един ден свобода 17. Горан Богунович. Мечка и славей 18. Йелена Свилар. Мирно съжителство и добросъседски отношения 19. Елвир Байрактаревич. Гледка за фотографи 20. Стево Джурашкович. Дойдох да се предам 21. Здравко Вукович. Пианото на г-жа И. 22. Борис Фабиан. Европейски шампион 23. Стево Джурашкович. Кръст 24. Ламия Бегагич. Ябълката 25. Ивица Джикич. Сълзите на Катарина Видович 26. Амир Камбер. Амир Камбер, акордиране на орган и пиано 27. Емир Джамбегович. Май(д)а 28. Мелина Камерич. Три женски и една групова 29. Смиляна Джорджевич. Ложе от маслина 30. Микица Илич. Съвършеният лабиринт

КАТО ДАСВЕЧ ИДИ Ю Иван Тобич А сасэж дуговайи исло, неге йонямм. На Пилат ки, нана моий. Са гугут Сесан несра, ала жито ко ко даса. Алий, малой де ваврас кукукуо, сега а дас йе! Иде да ревер, а иухои е Востанг. Рецептата я мани, ей болок! Вие сте ретер иуяс, мазсе каки ддо? На танате ресер юясе ди лобат. Востанг неге нана моий, о йе! Заговорний слабо. Востанг хопит фефера. Фефера фе тути фефера. Фефера де Востанг. Терррас титил сте ююсе ди лопат. Потапям се в знаците – вярвам им. Фефера сте ди пак лопат, а к'во! Каке фефера има зузе, ма сте рерасе и рорач. Сте Востанг и сте тикви, ста дерчио ю хуиуг: Десер сте Лапирте! – боболи Востанг. Саре третер читу сте, а сте редер хулап старуноко? – избоболи Лихужреж. Ве хухул сте о, масту – уиу пуполи Востанг. Дерету ю юху, саже рапоил, сте рада, а ли йер Востангу? Фрут фефере сте ресте, у харе, у ююх, у читали р сти рет. Север а Востанг ч Лихужреж, и утутур и юхур фефере. Верес фефере Востанг. Трябва да нагазиш целия в огромната купчина безсмислени и непотребни неща, за да намериш малкото, което търсиш. Фефере де сетуоп шпоп ш Лихужреж, мамас е йер дедре сте? А вутуи, юйхуи, ма састре дев серев гугур. Састат жэрерт сте, ас фефере полик киюх да сте мми. Вердер юйхут, мийиу а сте фефере да сер тутр и й ухуит гжижико. Дерес а туиуи вер да стре. Дереу ю хутрсес, ма фефера Востанг. Ма липок фефере. Востанг сте фефере Лихужреж. Но какво е изобщо онова, което търсиш... Превод: Мира СТАНКОВА

БОГ, ДЖАЗ И ОЩЕ НЕЩО ИЛИ ПРОСТО ЕНА Ламия Бегагич Свръхинтелигентността, която му приписваха, смяташе за недостатък. Презираше представката “свръх”. Казваше се Ваня. Караше само по южната магистрала. Голф, цвят бордо, осемдесет и осма, турбо дизел. През какво ли не мина с него. Живееше джаз. Саксофон, тръба, бели зъби, ритъм без ред... Апартамент в предградията, далеч от Някъде, недостатъчно близо до Никъде. Дванайсет минути преди полунощ седеше в левия ъгъл на стаята си и се молеше. Олимпийските богове - от Зевс до Хермес - знаеше по-добре от Омир и Софокъл. Животът на Буда познаваше така, сякаш е преминал с него през всичките му изпитания, имената на далай ламите пазеше в отделни директории на паметта си. Познаваше Корана така, че всеки хафиз би му завидял, божиите пратеници също имаха запазено място в бистрите предели на спомените му. Можеше да реконструира Христовото разпятие с всичките му подробности в стотина тома. Но неговата вяра винаги оставаше от другата страна на стената... Не желаеше да знае кому се моли и не искаше материализация на безкрая, към който сега отправяше страстните си молитви в очакване на дванайстия час. Дъщеричката на най-добрия му приятел веднъж го попита дали към Бог трябва да се обръщаме с “ти” или с “Вие”... Ваня не се разсмя, както би направил всеки друг на негово място. Остана засегнат от въпроса на седемгодишното хлапе. На момиченцето каза само това, че Бог не е човек и към него не трябва да се обръщаме нито с “ти”, нито с “Вие”... Тя кимаше с глава, но това явно противоречеше на всичко, научено вкъщи за Бог и религията. И нищо не й беше ясно. Живееше доста далеч от неговото предградие и той обичаше да я взема петък с голфа си, за да прекарат заедно уикенда. Някак чудесно се разбираха, говореха си за Бог и музиката и той винаги чувстваше, че е много по-близък с нея, отколкото с което и да е момиче на своята възраст. Беше петък и този ден... Колата му беше повредена, а не му се ходеше при механик... Лежеше на пода в стаята си и гледаше флуоресцентните звездички, които Ена беше налепила навсякъде. Усещаше някакво странно безпокойство наоколо и в самия себе си... Дванайсет минути преди полунощ телефонът иззвъня... По дяволите... Да прекъснат ритуала на Ваня се осмеляваха само онези, които и пет пари не даваха за съдбата си. Телефонът звъня дълго, досадно и упорито... На троснатия му, груб и ни най-малко сърдечен тон отговори нежно детско гласче в другия край на жицата. Ри Кудър. Мисля, че беше Ри Кудър... Сега по някое радио... Беше Ена. Единственото създание, което се осмеляваше да обърка навиците му. На мига усети, че ужасно му липсва. Спомни си как дълго си говореха, слушаха джаз, как й свиреше до късно на саксофона, будейки съседите... Тя заспиваше на скута му и оставаха така до сутринта, до зазоряване, чак докато, пробудена от камбанния звън на църквата и призивите на мюезина от минарето, започваше отново с купчината си нови въпроси. Съботите на Ваня започваха много по-рано от всеки друг ден. Разсънваха го въпросите на Ена, не смогваше дори да се добере до кухнята и да направи чай, без да се наложи преди това поне сто пъти да блъска главата си с трудните й

въпроси. А тя питаше за каквото й хрумне: за вярата, Бога, молитвите, за колите и двигателните горива, за джаза, саксофонистите, ритъма... Изобщо за всичко онова, за което самият той й говореше, и понякога дори започваше да му се струва, че обича всички тези неща, само заради нейната невероятна способност да го привързва истински към тях, макар че на пръв поглед изглеждаше точно обратното - че я привързва тъкмо той към тях. Но Ена разсъждаваше по типично детски начин, питаше за всичко, което й дойде на ум, възприемаше нещата според някаква своя необичайна логика и точно това омагьоса Ваня веднага. Нещата, представени по Енин начин и видени с нейните очи, му бяха винаги някак по-скъпи и близки. Истински заобича джаза чрез нея, молеше го да й пуска едно или друго парче и така го накара да свикне с онзи сладък ритуал на спането на джаз... Когато с развълнуван глас тя извика Ри Кудър от другия край на жицата, той почувства как му липсва. Успокои се и каза, че ще пусне радиото си на тази станция... Наистина беше Ри... Затвори очи и забарабани с ръце по коленете си в такт с музиката. Преди края на песента излезе навън и пеша се запъти към другия край на града, където живееше приятелят му. Онзи се стресна, когато в един сутринта видя Ваня на входната си врата. - Всичко е наред, старче ... Не се притеснявай, каза му шепнешком, докато се опитваше да се промъкне вътре зад гърба му. Приятелят му се намръщи, Ваня веднага разбра, че не е дошъл в най-подходящия момент. Един сутринта, разбира се, никога не се е смятал за прилично време... Профуча през хола, без да обръща внимание на среднощните игрички на приятеля си и жена му, отиде в спалнята и нежно, за да не го събуди, взе на ръце малкото създание заедно с одеалото, в което беше омотано. Връщаме се в неделя ... , каза и се запъти към вратата... - И още нещо, за малко да забравя, дай ми ключовете от колата си ... Приятелят му не посмя да попита нищо, само взе ключовете от шкафчето и му ги даде. Ваня отключи колата и настани Ена на задната седалка. Включи радиото, а по онази станция още звучеше джаз... Караше из пустите улици, тананикайки, а малкият ангел в съня си измисляше нови въпроси. Животът отново можеше да започне... Превод: Мира СТАНКОВА

ЧАША ВЪВ ВЪЗДУХА Боян Анджелкович Когато като дете попитах баща си има ли Бог, той се позамисли, а после отсече кратко и категорично – не. И до ден днешен го мразя за това. Убеден съм, че при друг отговор животът ми днес нямаше да е това, което е - абсурд. Е, не вярвам, разбира се, че иначе щях да прокопсам кой знае колко (защото, както знаете, слабоумието ми е неизлечимо), но, кажете ми, защо е нужно да лишаваш живота още в първите му стъпки от очарованието на божествената лъжа, от възможността за максимална дистанцираност, от тази вертикална подредба, която прави всички предмети и явления някак по-солидни и осезаеми и в съвършената си и непроменима йерархия намира най-точното място за всяко нещо. Ето защо не се замислих особено, когато моята малка Ели ми зададе същия въпрос. О, да, разбира се, че Бог съществува. И за да няма никакво съмнение, реших веднага да я заведа при него. Изключихме телевизора, оставихме на мама бележка и тръгнахме. В църквата "Св. Марко", както винаги, беше прохладно. Закопчах палтенцето на Ели, хванах я за ръка и я заведох пред иконата на Богородица с Младенеца. Посочих с пръст момченцето и казах на Ели, че това е Бог. Постояхме набожно известно време, а после Ели каза, че момченцето й харесва, и попита защо лелката е тъжна. Тогава я заведох при иконата на разпнатия Христос, казах й, че това е онзи същият малък Бог, само че вече пораснал, а лелката е тъжна, защото още от самото му раждане е знаела, че ще свърши така. Последва канонада от класическите въпроси на Ели, които винаги изникваха от последния получен отговор и започваха най-често с какво, защо, къде, кой, кога и как. А кой е татко му? А защо татко му не го е спасил? А защо сам не се е спасил? А защо сме виновни? А какво е грях? Как така ще дойде пак? А кога ще стане това? Ели е доста умно дете, но още не знае, че не всяко “защо” си има своето “защото”. Тя е моята малка Ели и аз й прощавам. И вероятно щеше да си продължи все в тоя дух чак до Второто пришествие, ако отнякъде в църквата не се появи Марика. Марика беше облечена с тясна червена блузка с голямо деколте, късо черно палто от изкуствена кожа (Марика, както знаете, много обича животните), зелен възкъс минижуп и високи черни велурени ботуши. По-скоро като за рейв-парти, отколкото за църква, но такава си беше Марика. В крайна сметка всичко това изглежда напълно безобидно в сравнение с шокиращия й навик да не носи никога бикини. Дори и през зимата, дори и сега, когато е навлечена с палто. Влезе бавно, без да ме забележи, смирено запали свещ и застана така вглъбено и богобоязливо, че за миг се запитах дали не съм се припознал. Но старият свещеник явно изобщо не се поколеба. Приближи се до нея и я помоли да излезе, защото е неподходящо облечена. Марика игра още известно време ролята на богобоязлива вярваща, но после избухна: - Това е Божи, а не ваш храм, дърти чекиджии такива! - крещеше Марика с все гърло. - И не на него, а на вас, точно на вас пречат бедрата ми! Това е молитвен дом, а вие го обръщате на разбойническо свърталище! О, камък върху камък няма да остане тука, казвам ви! На Бог не му трябва вашето лицемерие, фарисеи такива! Какво, какво си ме зяпнал като говедо! Говедо такова! - Какво, ти ли ще ме изхвърлиш, а? Ти ли ще ме изхвърлиш оттук, дрисльо скапан! Тук и на свещеника му падна пердето и залепи такъв шамар на Марика, че църквата закънтя. Ели, която досега не отлепяше поглед от тях, в един момент не издържа и се изкиска, след което бързо прикри с ръка инстинктивната си реакция, означаваща в най-общи линии следното: "Ау, какво правят тия! Те май са напълно откачени!" Както забелязахте, Марика не хранеше особено уважение към свещениците. А към такива, които раздават шамари, още повече. Обърна се и театрално излезе, като не пропусна на изхода да вдигне полата си и да покаже на свещеника хубавото си дупе. След всичко това всяко по-нататъшно въвеждане във вярата ми се стори безсмислено. Предложих на Ели да си вървим. Днес Марика ми разказа следната история: Отивам аз вчера на едно парти. По пътя се отбивам в църквата "Св. Марко" просто така, да убия времето. И знаеш ли какво ми се случи в църквата? Свещеникът ми се нахвърли! Свещеник, ей! Можеш ли да повярваш?

Дърт перверзник! Човек дори и в църквата не може да остане на мира... Аз мълча и се утешавам с мисълта, че във всяка лъжа има зрънце истина. Седим един срещу друг двамата с Марика, а аз не мога да се откъсна от очите й. Искам да запазя този поглед. Ще ви излъжа сигурно, ако кажа, че ми напомня за тъжния поглед от фреската. Или може би е така, но не смея да си призная, защото прилича твърде много на онези старомодни литературни клишета, в които вече никой нормален не би повярвал. Във всеки случай, погледът е тъжен, за това можете да ми вярвате; говори за купищата неща, които постепено изтъняват и избледняват, докато накрая станат напълно прозрачни като кристалната чаша, която сега ръката на Марика бавно поднася към устата й, а само миг след това, ето я вече лети към съседната маса ... и съвсем като по чудо остава да виси във въздуха. А Ели тази сутрин ми каза, че се съмнява в съществуването на Бога. А човекът? А човекът? Разкажи ми за човека. Така ми каза. Превод: Мира СТАНКОВА

ДА ПРЕЖИВЕЕШ АВТОСТОП Адиса Башич “Тя не беше луда. Съвсем без причина я затвориха в лудница. Родителите й. Ей, знаеш ли що за кретени бяха!” Страх ме е от хора, които си мислят, че са попаднали погрешка в психото. Във филмите такива обикновено са напълно откачени. (Аз си имам план – ако някога ме тикнат в лудницата, ще си призная веднага, че СЪМ луда и кротко ще чакам да ме пуснат, докато се преструвам, че си пия хапчетата.) Йеленко не ми прилича на човек, вдъхващ много вярва. (Циниците биха казали: Кой би вярвал на човек с такова име.) Лицето му сякаш вика: "Wanted!". Кльощав и дългокос. С най-мазолестите ръце, които някога съм виждала. Умирам от страх и въпреки това пътувам в колата му, в която се качих доброволно. - Късмет, че се появих, а? - казва. Не съм много убедена, но все пак кимвам утвърдително. Друг автобус просто не дойде. “Миньорите отново блокират движението.” “Шофьорите стачкуват заради премахването на топлия им обяд.” “Жените по улиците. Търсят си правата.” За да убия скуката и отчаянието, започнах да търся някакво логично обяснение на решението си да прекарам нощта пред затворения мотел в очакване на автобуса, който така и няма да дойде. Казаха, че до час-два, може би три, ще дойде. Мога да се подкрепя в мотела край пътя. Имат хубава ракия – подшушна ми шофьорът, докато ме изхвърляше от автобуса си, защото, бога ми, вътре и за карфица нямало място. Наивно попитах как това не са го забелязали по-рано - преди четиристотин километра, когато тръгнахме и си платих билета. Казаха ми да не се притеснявам, че колегата му щял дойде само след някой-друг час. Тъй като автобусът беше наблъскан с всякакви контрабандни колбаси и цигари, останалите пътници ме замолиха учтиво: - Излез, бе, човече, да не се заяжда митничарят с нас. Не ти е зор, ще стигнеш. Дали сега или след няколко часа, какво толкова. А на нас месото ни ще се вмирише. Беше шест сутринта, когато на границата спря някакъв стар и доста съмнителен (!) мерцедес. Шофьорът ми се стори познат отнякъде. (Да не би някъде да е играл Джак Изкормвача? Упорито се мъчех се да си спомня.) Понеже това беше единствената кола за последните триста трийсет и пет минути, палецът ми се възползва от разсеяността на замръзналия ми мозък и полетя волно във въздуха. Аз не стопирам. НИКОГА. Дори на морето. Нито от Плоч до Макарска. По тъмно пък хич! Спря. Мятам чантите си и се качвам. Вътре (в сравнение с течението между отдавна затворения мотел и граничния пункт) е райска благодат. По високоговорителя някакъв немски пънкар крещи, че случайно снощи разкъсал с експлозив любимата си. - Прееба ме автобусът - казвам и моментално се вцепенявам от собствения си речник. Но обичайните евфемизми в този момент изглеждат неуместни. - Късмет, че се появих - казва весело. Толкова мършав може да бъде само бивш наркоман. Ако вземе да измие дългата си коса, може да се окаже руса. Улавя втренчения ми поглед и аз бързо го отмествам. Със сто и двайсет километра в час напускам целия си досегашен живот. Бедната редакция, уморените фотографи, суетните журналисти. И редактора, който вече седем години се развежда. Защото съм била неговата половинка, която обаче сега заради капризите на боговете се скита сам-сама по света. Защото жена му се държала с него като с дете. Защото връзката ни била нещо повече от секс. На огледалото за задно виждане е окачен голям дървен кръст, картичка с Богородица във формата на лепенките "Животински свят" и някакъв псевдоафрикански сувенир, който в общи линии не ми прилича на нищо. Залепената по тавана перушина прави обстановката малко призрачна. Йеленко явно изобщо не подозира за растящата ми с всяка секунда параноя и не спира да дърдори за къщата, която строял до Шибеник. Карал някакви неща от Франкфурт надолу и сега се връщал. Почивката му се изнизала, в понеделник трябвало пак да ходи на работа. А като карал по крайбрежието, край Книн, също качил някаква жена, подмината от автобус.

По-леко му било да шофира, като има с кого да си приказва. Какво ли заглавие ще лепнат за края ми колегите от криминалната хроника? Нещо надъхано: "Палец води в отвъдното"; "Изнасилена и/или изгорена"; "Полицията вдига ремене". Или пък рутинно: "Смъртоносен автостоп?". Той не спира да говори. Знам, опитва се да бъде симпатичен. Чака ме да се разсея. Не трябва да заспивам, повтарям си нова мантра. Не трябва да заспивам. Не трябва да затварям очите си, които горят. А може би само за миг бих могла. Ще слушам внимателно и ще отворя веднага очи, щом усетя, че мърда. Тъкмо когато отпих първата глъдка пина колада на плажа и почнах да разменям погледи с загорелия от слънцето италианец, колата спря. Рутинна проверка. Словенската полиция. Накараха ни да застанем с багажа си до някакъв рентген. Докато полицейското куче ме души щателно в търсене на дрога, Йеленко ми нашепва тихичко: - Аз не нося нищо, а ти? Чак сега разбирам: Леле, каква съм идиотка! Какво убийство, какво изнасилване, сложил е дрогата в МОЯ багаж. Чувам как челюстите ми подрънкват в драматично кресчендо. Дали това е краят на кариерата, младостта и живота ми? Дали след някой друг ден майка ми ще чете как “Под зелник в ръчна чанта е намерен килограм хероин!” (или поне трева)? Трите "контрабантни" стека цигари, които нося за себе си и като подарък, сега ми изглеждат напълно безобидни, а опитът ми да ги скрия в кутия от бисквити "Jadro" – направо смешен. Ужасно ми се пикае. Имам чувството, че стоим тук години. След седемнайсет минутно претърсване ни връщат паспортите и с усмивка ни пожелават лек път. Едва се сдържам да не заплача от облекчение. - Добре, че не ни мотаха много. Нямам сили да му отговоря дори от чиста куртоазия. - Понякога ми създват проблеми заради ножа, но сега дори не го погледнаха. Сигурно търсят само дрога и експлозиви. - Нож ли? - питам любопитно. - Ми да, имам един ловджийски нож, но не е нищо особено, само видът му е по-внушителен (шегува се), та затова все ме разпитват... - Да естествено, не може без нож в колата. Най-малкото от практически съображения - казвам, докато стискам в джоба си швейцарското ножче. В най-лошия случай мога да се защитя с пиличката, с ножичката, с ножчето, дълго 4 см, с миниатюрната пинсета или с клечката за зъби... Пътуваме мълчаливо известно време. Слушаме “любимия му диск”. Не смея да коментирам периодичните психарски изстъпления на вокала. Изтощена от студа, страха и музиката се унасям отново. Мирисът на кафе (като в някаква реклама) ме пробужда много часове по-късно. Ден е. Стоим пред едно от кафенетата, при които обикновено се спира заради тоалетната. В жабката за ръкавици (Защо жабката в колата въобще се казва така? Не познавам никой, който да държи в нея ръкавици. Касети, презервативи, кърпички – това да, но не и ръкавици. Не познавам и много хора, които да използват думата жабка.) има пластмасова чаша с кафе, а до нея – сладкиш с диви вишни върху салфетка. Обръщам се към Йеленко. Ръцете му са на волана, главата му е леко наклонена и ме гледа. Казва, че от известно време стоял така, докато ме чака да се събудя. Жената в мен е искрено трогната. Кафето и сладкиша (далеч не женствено) излапвам за пет минути и продължаваме пътя. Вече съм почти сигурна, че не възнамерява да ме убие. Отпускам се. Разговорът с него е изненадващо приятен. Разказва ми как се е отказал. Никога не се бил боцкал (имал хемофилия, та не било много практично да припада при всяко боцкане). Взимал хапчета. Тогава започнал работа като ковач – подковавал коне, но те някак винаги усещали, когато не бил ОК. Това му помогнало. Избрал конете. Родителите на бившата му приятелка й забранили да го вижда и докато “премине кризата” я пратили на лечение в някаква психиатрична клиника, което я съсипало напълно. Разбира се, “не беше луда”, повтори ми... И продължава да ми говори, вече за смъртта на баща си. За детството си, прекарано с “гастербайтери в пенсия”. За любовта си към морето...

Аз (отново изненадвайки сама себе си) говоря за живота си. На напълно непознат говоря за връзката, която години наред ми се струваше като тения. Разказвам му за бягството си от нови унижения. За решението си да спра да пиша за вестниците. И да престана да ги чета. Да започна отначало. Привечер пристигаме във Франкфурт. Спираме пред къщата на приятелите ми, изнася чантите ми от колата. Тръгва си бързо. Не иска да го заварят пред входа. Оставя ми телефонния си номер, моли ме да му се обаждам понякога, а през лятото непременно да мина през Шибеник. Обещавам му, но всъщност знам, че лъжа. Тесногръдието ми ще победи. Щом забравя колко е мил и забавен, няма да искам да се виждам повече с такъв тип. *** От моето първо и последно пътуване на автостоп мина цяла вечност. Когато стигнах във Франкфурт, разказах на приятелите си как “автобусът ме остави с пръст в уста”, а после “пристигнах на автостоп с някакъв изключително фин младеж” и ... това беше всичко. Загубих телефона, който ми даде, а Шибеник през лятото някак не ми беше на път. От месеци дори не се бях сещала за Йеленко. До тази сутрин. Седях зад компютъра и подготвях новия брой на вестника. След дълга творческа криза (както пишеше в оставката му) бившият редактор напусна работа и замина на дипломатическа служба. Пращаше ни всяко лято картички, които подписваха той и съпругата му, а ги рисуваха дъщеричките им. Докато се опитвах да се рахладя с комбинация от ледена лимонада – вентилатор – течение, вниманието ми привлече на пръв поглед невзрачното материалче на някакъв журналист аматьор. Трийсет и девет годишният Й. К., пишеше, вчера е намерен мъртъв близо до Карловац. Полицията предполага, че мотивът е грабеж, а извършителят е неизвестен стопаджия, когото Й. К. е качил в колата си, марка мерцедес с регистрационен номер F-BR-107. Облегнах се във фотьойла, напоен целия с отблъскващо студена пот, и за миг затворих очи, докато измисля заглавието. Превод: Мира СТАНКОВА

СЛЕДИ ОТ ВЗЛОМ Горан Богунович Борис излезе от вкъщи и погледна небето. Денят беше прекрасен. Струваше му се, че сякаш вече долавя мириса на боровата гора и чува цвърченето на скакалците. Хвърли чантата си в багажника и още веднъж провери дали всички прозорци и врати са затворени. Всичко е наред - каза си наум. Запали колата и се обърна за последен път. По улицата нямаше жива душа. Винаги при тръгване имаше навик да пуска радиото. Този път реши да поеме по по-дългия път, за да може още веднъж да мине през центъра на Загреб. Караше бавно и си тананикаше нещо, докато се наслаждаваше на гледката. Преди още да е свършила и втората песен обче, автомобилът изведнъж спря - ей така от само себе си. И повече не можа да го запали. Изобщо не му беше ясно каква може да е причината - резервоарът беше пълен догоре, акумулаторът беше напълно изправен, колата - почти нова. Вдигна капака, но не забеляза нищо особено. Постоя така още около петнайсетина минути и отново завъртя ключа. Нищо. В автомобила стана горещо. И отворените прозорци не помагаха кой знае колко. Да звъни по приятели нямаше смисъл. Беше неделя, краят на юли и едва ли някой си беше в града. През последните няколко дни май други обитатели на улицата освен него нямаше. Реши да не си хаби нервите излишно. Къде по-страшни неща се случват все пак. Ще се оправи, всичко ще се оправи - започна да се успокоява, мърморейки на себе си. После избута автомобила встрани от платното и тръгна към къщи. Когато стигна, улицата веше не беше толкова пуста. Пред дома му стоеше паркирано жълто комби. Вратите на къщата му зееха широко отворени. Две момчета тъкмо изнасяха телевизора му с диагонал на екрана седемдесет и пет сантиметра. Първият беше висок и необръснат. Борис се учуди как не му е горещо в това кафяво кожено яке. Другият пък беше доста пълничък и носеше дънки. Не ги познаваше. Телевизорът с по-малък екран (петдесет и един сантиметра диаметър), стереоуредбата, видеокасетофонът, и миялната машина вече бяха натоварени. Борис не спираше да ги гледа. Но на него никой от тях не обръщаше внимание. Тогава изведнъж им каза:

- Добър ден. Надявам се да не ви безпокоя, но какво правите? Момчето с дънките го погледна и отговори:

- Човекът се пренася, та му помагаме. - Пренася се? Не знаех… Вижте, аз го познавам. Много добре го познавам и идея си нямах даже, че се пренася. - Пренася се - каза оня с дънките. - Пренасял се, значи - измърмори Борис. - Да - потвърди високият.

Погледна към вратата. От това разстояние не се забелязваха никакви следи от влизане с взлом. "Да взема да повярвам. Явно наистина се пренасям", каза си Борис. Постепенно любопитството победи първоначалния шок. Знаели са, че отива на път и че наоколо няма жива душа. Видяха колата му, но кой е той не подозираха. Гледаше ги и не преставаше да се удивлява на хладнокръвието им. Досега Борис така и не беше виждал истински обирджии в акция. Нямаше представа дали са професионалисти, но му изглеждаха доста внушително. Но по-странно му беше, че стои и ги гледа така - без никакво възмущение и неприязън. А те имаха проблем с натоварването: вратата на комбито не беше добре застопорена и се блъскаше в телевизора на Борис. Екранът е най-скъпата част, лесно е да се повреди. Тогава се сети колко лоша беше в последно време програмата на телевизията и как все по-рядко се сещаше да включва телевизора си. Предпочиташе да прекарва времето си в четене на свеж въздух. Няма да ми липсва изобщо - помисли си. И отиде да им придържа вратата, докато вкарат телевизора в комбито. Все пак това е много добър телевизор - помисли си Борис.

- Ами пералнята? - попита високият и необръснат. - И нея - отвърна му другият. - Става - каза Борис.

Качи се с тях до банята. Пералнята вече беше изключена от мрежата, а маркучът за вода -

свален и омотан. И без това никога не я е харесвал. Само му разваляше дрехите. Съсипа любимите му панталони. Отдавна си беше наумил да купи нова. Това вече наистина ще ме накара - помисли си Борис. Едва я вдигнаха тази допотопна и грамадна машина. "Вехтория" - каза си за успокоение Борис. Помогна им да завъртят пералнята така, че да могат най-лесно да слязат по стълбите. Нали това беше неговата къща. Кой би могъл да я познава по-добре от него. Внимаваше да не одраскат стените - от последното боядисване бяха минали само шест месеца. След като най-накрая поставиха вехторията в комбито, вече наистина можеха да си отдъхнат. А покрай нея се поизпотиха доста и тримата. После се запознаха: високият се казваше Марио, а дебелият - Круно. Круно беше доста зачервен и си поемаше дъх така, че Борис се притесни да не би случайно да има някакви сърдечни проблеми. Трябва да внимава със сърцето - помисли си. Здравословна храна, гимнастики… А после изведнъж предложи:

- Момчета, да пийнем по една бира, а? Стопанинът едва ли ще се разсърди. Не му отказаха. Борис отиде за бира. Докато търсеше отварчака в чекмеджето, забеляза швейцарското ножче, което забрави да сложи в багажа си. Добре, че се върнах, каза си. Скъп спомен му беше и почти навсякъде го носеше със себе си, а пък и ноктите си не знаеше как да отреже без него. Сложи го в джоба си. Бирата беше ледена. Помисли си, че Круно би трябвало да избягва и алкохола. Върна се в дневната, където момчетата зяпаха равнодушно в картините. Седнаха на кушетката и отвориха бирата. Пиеха направо от бутилките, естествено. Борис отваряше и затваряше нервно ножчето в джоба си. Явно не можеше да се овладее. Беше по-силно от него. "Някой път ще си отрежа пръста" - помисли си.

- Хубав килим - каза Марио. - Мислите ли? - Колко ли струва? - Килимът? Доста - отвърна Борис и не лъжеше. - Нима? - отпи една глътка. - Че да го вземем и него на този тур - каза Круно, кискайки се. - Нали ни каза… Собственикът - допълни. - Аха - повтори необръснатият.

Борис им помогна да замотаят дебелия персийски килим и да го отнесат в комбито, което вече беше почти пълно. После реши, че явно момчетата не са никак лоши, че даже са симпатични, въпреки че заниманието им не му допадаше особено. Трябваше все пак да си признае, че контактът с тях, макар и за толкова кратко време, си беше доста интересен и неповторим опит. А освен това какви ли не по-лоши неща се случват в живота. "Пък и кой ли съм аз, че да съдя" - заключи накрая Борис и попита:

- А микровълновата няма ли да я вземете? После все пак ги предупреди: не е много добре да се ползва микровълнова печка. За здравето не е хубаво, да знаете. Вземете я, ако искате, но по-добре ще ви е без нея. Спогледаха се и се върнаха и за нея. Борис остана отвън. Нали все някой трябваше да пази препълненото комби. Не че му пукаше особено, но пък и не си струваше толкова труд да отиде на вятъра. Върнаха се. Марио седна зад волана. Отзад вече нямаше никакво място и Марио взе микровълновата печка в скута си. Борис понечи да им каже още веднъж, че храната от микровълна печка не е здравословна, но се отказа. Изпрати ги. Сбогуваха се прилично, дори му помахаха. Тогава се сети нещо и хукна след тях да ги спре. Банкнотата, която им подаде през стъклото, ги успокои и опроверга излишните им подозрения.

- Заслужихте си я. Сигурно и стопанинът щеше да ви се отплати, ако ви беше видял. Известно време се гледаха в очите и се подсмихваха един другиму. После, след кратко колебание, Круно реши да вземе бакшиша. Отново потеглиха. Борис пусна полуотвореното ножче в джоба си и им махна за довиждане. Сигурно си мислят, че съм идиот - каза си Борис. Все тая. Тяхна работа си е какво да мислят - заключи в крайна сметка. Тяхното мнение с нищо не го касае. Караха бавно - комбито беше претъпкано със скъпи и чупливи неща. А Борис, вече освободен от почти цялата си покъщнина, се чувстваше много по-добре. Вещите са си вещи - човек не бива да им робува. Вече му беше все тая за тях, а освен това за момчетата те явно означаваха много повече, отколкото за него самия. В известен смисъл дори беше справедливо те да ги получат. И все пак му беше малко жал за

тях - какво ли ще ги правят всичките? Дори и през ум не им минаваше, че с чуждите вещи по-щастливи няма да станат. Погледна часовника си, докато щракаше с ножчето в джоба си. Върхът на показалеца му се беше заклещил между острието и дръжката. Извади го от джоба си и го погледна. Зееше дълбока рана, но странно - нямаше нито кръв, нито болка. Жалко - помисли си. След като комбито зави зад ъгъла, Борис се прибра. Дори и отблизо по бравата не се виждаха никакви следи от взлом. "Защо ли пък непременно трябва да има следи от взлом?" - помисли си Борис. Празната къща му се струваше далеч по-голяма. Въздъхна дълбоко. Капка кръв падна на паркета. Седна на голия под в опразнената стая и кръстоса крака. Пръстът му отичаше и пулсираше все по-учестено. Лапна го и започна да изсмуква шуртящата кръв. Нямаше да е зле да медитира малко, но времето го притискаше. Спомни си за двамата симпатични крадци и отново ги съжали. Стана. Чудеше се с какво би могъл да им помогне. Почувства как въздухът в къщата стана някак по-свеж. Отиде в кухнята, омота пръста си в някаква кърпичка и после отново се върна в дневната. Стъпките му отекваха силно в голите стени. Струваше му се, че сякаш сега всичко изглежда съвсем различно и някак по-красиво. Вдигна телефонната слушалка. Жалко - помисли си. Не трябваше да се връщат за микровълновата. Не е здравословно. "Но това е положението", стресна го екотът на собствения му глас. Алчността е лошо нещо, а задълженията са си задължения. Отново погледна часовника си. По изчисленията му предните гуми на комбито трябваше вече да са напълно спихнали. "Ами ако все пак успеят да се измъкнат?" - мина му през ума. Голяма работа. Успели, избягали. Спокойствието обаче не го напускаше и за миг. Дори с частица от съзнанието си беше на тяхна страна, а може би даже им стискаше палци. После все пак се реши и завъртя номер 92. Превод: Оля ОВЧАРОВА

ТЪРСИ СЕ! Иван Зринушич За първи път го видях тоя Милан по времето, когато живеех на седмия етаж в най-южния от трите еднакви осмоетажни блока в квартала. Настани се в апартамента в другия край на коридора, при вдовица с малка дъщеря. Не работеше никъде, лицето му беше тъмно, ходеше наоколко с войнишки панталони. Това е горе-долу всичко, което знаех за него, пък и не се опитвах да науча повече. Добре е да се избягват контактите със съседите - на упорството им да ти създават главоболия за щяло и нещяло трудно се устоява. Асансьорът в сградата беше винаги мръсен. Е, честно казано не много повече от останалите, но един ден някой реши, че това не е достатъчно и започна да си оставя лептата във вид на локви урина, която, ей богу, смърдеше ужасно, и докато чистачката измиеше предната, вече се появяваше и новата порция. Кутии от цигари, обелки от банани, пластмасови бутилки, фасове, храчки по стените - тези неща бяха обичайно явление в асансьора и явно не смущаваха особено никого, но този инцидент предизвика страхотна дандания. Вероятно хората си мислеха, че да хвърляш боклуци наляво-надясно не е кой знае какво, но да пикаеш, да оставяш урината си по обществени места - ето това е вече скандално. А разправиите задължително завършваха с приказки за политиката, спорта, прекалено силната музика, чуждите жени, деца и мъже. И каквито бяха скучни и задръстени, всички изведнъж решиха, че в основата трябва да сме само Милан или аз и никой друг. Веднъж го срещнах в коридора. - Хей - каза ми - ти да не пикаеш в асансьора? - Не - отговорих. - А на църква ходиш ли? - Не. - А сигурен ли си, че не пикаеш в асансьора? - Да. Подаде ми ръка и си каза името. - И не знаеш кой го прави? - продължи разпита. - Не зная. Извади цигара, посмачка я с пръсти и докато се усетя, бяхме стигнали партера. Направих крачка до вратата. След няколко дена го срещнах на входната врата, докато се прибирах. Понеже тия дни бях извън града, някакси си оказа, че той ме е изпратил и посрещнал едновременно. Казахме си "Добър вечер" или нещо такова, а после ме попита дали искам да пийнем нещо у тях. - Защо не - отговорих. Ако не друго, време имах достатъчно, а главата така или иначе вече ме цепеше. Наложи се да повисим пред вратата му, докато намери точния ключ. "Мамка му" - изсумтя, докато натискаше бравата. Пак е забравила ключа отвътре." Позвъни и след малко жена му отвори вратата. - Бранке, защо, по дяволите, не вадиш ключа? - каза троснато. - По-тихо, че ще събудиш малката. Забравих да го извадя, а освен това знаеш, че не обичам да стоя сама. Впрочем, ти къде беше досега? А ти? - Погледна ме въпросително - Живееш срещу нас, нали? - Поканих го на питие. Хайде да влизаме в стаята - каза. Седнахме на дивана, той и аз, а тя - на фотьойла. В средата на стаята имаше дървена масичка, а на нея току-що отворена бутилка евтин коняк, един пълен и друг празен пепелник, вестник с малки обяви и пътна карта. Започна да вали и си помислих колко е хубаво, че успях да изпреваря дъжда. Жената донесе чаши и отново седна. Наля по два пръста, взе цигара и я запали. - Извинявай, малко е разхвърляно - каза. - Няма значение - отговорих. - Е, погледни това. - каза той - Виж го тоя, моля те... Вземат толкова пари да ритат топка и не могат да го направят, както трябва. Направо да паднеш! - Ти да не мислиш, че щеше да си по-добър - обади се жената.

- Миличка, за живот като техния сигурно щях да вкарвам голове и със задника си. Когато бях на осемнайсет, бягах като луд, гледаха ме и някакви хора от Б група и ако не беше оная контузията на коляното ми, по телевизията щеше да ме гледаш сега, по телевизията, ей!" - Даваха някакъв мач от чуждо първенство, а навън дъждът се усилваше все повече. - Спортуваш ли нещо? - попита ме жената. - Не, нищо - отговорих. - Жалко. А нямаше да е зле, виж се какъв си… кожа и кости. Може би трябва да понатрупаш малко мускули. Наля още по два пръста. - Ей, днес срещнах Жиле, - каза той - носи вратовръзка и костюм, а в устата си дъвче клечка за зъби. И задникът му със задник ме пита как съм. А после и защо съм се ядосвал. Малко ми трябваше да го фрасна. - Това изобщо нямаше да ти помогне - каза жената. - Ох, знам. Но такива само чакат да сменят клечката с яйцата ти... или с циците на жена ти. За миг мъжът ми заприлича на велик месия, но веднага след това погледът му рязко се промени: очите му заблестяха с някакъв зловещ пламък и аз преместих чашата от лявата в дясната си ръка. После стана и отиде в кухнята. Върна се с три бири. - Кога заспа малката? - попита. - Към десет - отговори жена му. - Утре е на училище сутринта, нали? - Ами да. - Направи ли си домашните? - Да. Но, виж какво, за тия неща можеше да я питаш и сам. Погледна ме. - Знаеш ли - каза той - малката не е моя, но я обичам повече, отколкото ако беше наистина. Страшно е умна, обича математиката, а когато порасне, иска да стане актриса. Как да не го обичаш такова? Как, кажи ми? Казва се Кристина. - Хубаво име - казах. - Да, хубаво си е, на сестрата на Бранка е кръстена. Нали така беше, Бранке? - Да. - А ти на кого си кръстен? - попита ме. - Нямам представа, сигурно на никого. Десетина минути седяхме и мълчахме, а жената отиде да изхвърли пепелниците. Проговори, чак когато тя се върна. - Гледах някакво порно… - А, ТОВА ли правиш, докато ме няма? - тросна се закачливо жена му. - Виж сега, то всъщност… нищо особено не стана. - Нищо? Нищо, казваш? - Като ти казвам нищо, значи - нищо. - И какво изобщо очакваше да се случи? - Ей, да му се не види. Що ме караш да ти обяснявам, като знаеш. Нали такива филми трябва поне малко да трогнат човека. Да му се вдигне поне, нали така? - Сигурно. - Е, на мен не ми се вдигна. - И как си го обясняваш? Запали цигара, а тя наля останалия коняк в чашите ни и сложи бутилката на пода. - Виждаш ли, каза и издиша дима, днес и порно не могат да ти направят като хората. Жените им са като извадени от калъп - кръгли силиконови бюстове, руси коси, гадни татуировки… Да не говорим за мъжете - напомпани горили с конски опашки и бели зъби… - Това го казваш, само защото твоите са жълти - отговори жена му. - Че на кого не са, освен на тия супермени. - А ти какво мислиш за това - погледна ме жена му. - За зъбите ли? - Не, за порното. - Ами тия новите наистина не стават.

- Никаква еротика няма - допълни той. - Ха, има си хас и да има. - подхилна се жена му. Допих си питието и казах, че трябва да вървя. Изпратиха ме до вратата и си взехме довиждане. Вкъщи се съблякох веднага и напълних ваната с топла вода. Отпуснах се и полежах известно време така, докато пълнех пепелника с пепелта от цигарите, които намерих на масата, и си мислех за Кърлежа и гадната му жена. Като излязох от ваната, се загърнах с хавлията и се излегнах на спалнята. По телевизията даваха някакво тъпо порно. Тъкмо започнах да се обличам и някой звънна на вратата. Беше един през нощта. Отворих и видях пред себе си две ченгета. Опитах се да си спомня дали случайно не съм забравил за някоя призовка или глоба, но не вървеше някак да идват за такива работи по никое време. - Какво ще обичате? - казах. - Търсим един човек - каза единият. - На долния етаж е имало побой - каза другият. Ей, бога ми, на две сини тестиса ми приличаха тия двамата. - Да - продължи първият - според пострадалия нападателят се казвал Милан Вуич. От 72 апартамент. Познавате ли го? - Виждал съм го. - А нещо във връзка с нападението видяхте ли? - Не. - Жената, с която Вуич живее, ни каза, че бил излязъл за малко преди около половин час, а още го нямало. Не знаеше нищо за нападението и причината му, нито пък къде може да е Вуич сега. И Вие ли не знаете нищо? - Не. Благодариха ми и тръгнаха отново към апартамента му. Коридорът изведнъж се напълни с хора, които се въртяха нервно напред-назад и коментираха разпалено колко ужасен бил станал животът и как човек не можел никаква сигурност да има заради такива пройдохи. Човекът от долния етаж седеше на стълбите с превързана глава и окървавени ръце, а жена му цивреше отстрани така, сякаш нея бяха нападнали. Бранка стоеше пред вратата по нощница с кръстосани ръце и крака и и пушеше нервно, докато гледаше разконцентрирано ченгето пред себе си. Другият пък се беше захванал да обяснява на хората, че повече нямало какво да видят и затова било най-добре да се върнат отново в леглата. Вратата на асансьора се отвори и от него излязоха двама мъже в бяло. Единият попита къде е пострадалият, а другият дръпна здрава псувня по адрес на дъжда. Прибрах се вкъщи с тягостното чувство, че вече никога няма да се разбере кой точно пикаеше в асансьора. Превод: Петя КОСТОВА

ПОДСТРИГВАНЕ И БРЪСНЕНЕ Горан Богунович Сърби ме носът. Търкам го в кревата, вместо да се почеша с ръце. Но те в момента са заети - натискат неистово сгъната надве над главата ми възглавница. Шумът ужасно ми пречи. Не мога да заспя, ако не предпазя ушите си по някакъв начин от глъчката. Пикае ми се. Трябва да стана, да си издухам носа, да се измия и прочистя от полена, който толкова много ме мъчи, и да източа бойлера. Скоро трябва да ходя на работа, а изобщо не съм в състояние. Усещам миризмата на гел върху чаршафа. Фризьорката (млада, симпатична - с чиста съвест бих я забърсал, без сериозно обвързване, разбира се, стига с това да не нараня чувствата й и да е съгласна, естествено) ме попита: "Гел може ли?", а аз отказах. Тя обаче глезено посочи "Мъничко" и аз кимнах по навик. В следващия момент вече беше късно. Времето от мига, в който се пробудих от дрямката, до момента, в който обърнах глава, за да видя, че отстрани ме е остригала почти до кожа, беше безвъзвратно отминало. И отгоре на всичко продължаваше - клъцне косъмче тук, кичурче там, а белята вече е свършена и вече е все тая. Едва дочаках да платя, за да хукна към нас и да скрия глава под възглавницата. А иначе не беше лоша. Бяло лице, млада, руса. Нежни устни, малко нацупени и в комбинация с леко поизмъчен израз на лицето - все неща, които са в състояние да ме разпалят за секунда. Дискретен грим. Гащеризон, пристегнат в талията, в тънката нежна талийка. Струва ми се само, че бюстът й е възмъничък, но кой знае - то от този гащеризон нещо може ли да се види. Жалко. Все пак бюстът не е най-важното нещо. Мълчим. Често ходех там да поразменим по някоя друга приказка, но днес бях доста сънен и нищо не ми идваше на ум. Бях просто един клиент и нищо повече. Другата фризьорка не спря да се гледа през цялото време в огледалото. Докато бръсне оскъдните ми бакембарди, подпира хълбока си в ръката ми. Представям си как бих й отвърнал… Ще повдигна горната част на гащеризона й, ще започна да целувам корема й, после бавно ще сваля и долната му част (със зъби) и ще я близна нежно. Ще разкарам помадите, гребените, ножчетата и ще я сложа да седне до мивката. Добра позиция. Ще заключа вратата - заради нея, разбира се, аз не се притеснявам да ни хванат. Нищо от това не се случи, естествено. Останах си единствено с прическата на футболен защитник. Нещастието обаче никога не идва само. Днес отново изгоря стереоуредбата ми, а без музика не мога да живея. Каръшка работа. След като спряха тока и тя замлъкна по принуда, така и повече не се оправи. Сега бръмчи. Токов удар. Взех си я преди десет дена от ремонт, а сега отново същата работа. Пустата му техника е решила да ме остави точно сега. Вчера по някой от държавните канали гледах как телевизионният проповедник обяснява на миряните колоко е важно да се освободят от гнета на материалните неща. Оставаш сам, а изкуственият свят, изграждан с пот на челото от теб самия, за да те затрупа после безвъзвратно под товара си, започва да се руши и изчезва и тогава най-накрая животът ти наистина е само в твоите ръце. Гласът му е доста писклив. И ставаш истински човек - казва. Да, но също тъй казват, че сърби ли не носът, ще имаш ядове. Чеша носа си във вече овлажнения чаршаф, възглавницата е все още над главата ми, засукал съм кувертюрата около кръста си и така ми е съвсем удобно, само дето не спира да ми се пикае, но бързо отклонявам лошите мисли от главата си и започвам да мисля само за приятни неща. На кого преди му би минало през ума, че и у нас ще се появят проповедници по телевизията? Остава ми още час до следобедната смяна и си мисля колко рядко ми се случва да гледам телевизия, откакто ме взеха на работа в нея и как все по-често губя ритъма на собственото си битие. А това най-вече се отнася за парите - когато ми повишиха заплатата, вместо да се радвам, изпаднах в депресия. А за причината изобщо не мога да се сетя. Чудех се какво да си купя с тези пари и най-накрая се спрях на една дървена поставка за дискове. Не че ми беше притрябвала. Етажерката ми беше голяма и на нея имаше достатъчно място и за дискове, но така или иначе все нещо трябваше да купя, а и си признавам, че веднага ми грабна окото и трудно можех да й устоя. Е, пластмасовите бяха значително по-евтини от дървените, но връщане назад няма. Сега,

като я гледам така, си мисля, че всъщност не е нищо особено. Само дето за кой ли път пропилях ей така пари на вятъра. Питам се, трябва ли наистина фризьорките да подпират хълбок в ръката ми, докато ме подстригват. С всичките си ли клиенти се държат така? Дали го правят, защото изобщо не ни възприемат като сексуални същества или има нещо друга? Преди няколко месеца случайно дойдох, докато другата фризьорка й миеше косата. Едва я познах - лицето й изглеждаше още по-слабо, а скулите й сякаш бяха по-изпъкнали. Цялата й фигура изглеждаше по-дребна. Омота кърпата около главата си като тюрбан и започна да ме подстригва. Скришом я наблюдавах в огледалото. Напомняше ми на някого. И тогава се сетих - лицето й беше досущ като на Богородицата, която видях преди няколко дена в Мимара. Точно като всички онези истински или измислени Богородици, а може би и много повече от тях. Да, тя трябваше да е истинска. Е, гърдите й може и да са прекалено малки, но добрият художник това може да го оправи без проблем. Даже и аз бих могъл да й ги увелича с един-два номера. Ех, за безсмъртието не й трябваше нищо друго, освен само да попадне на човек с набито око. По радиото вървеше парчето на Нирвана "Smells Like Teen Spirit". Отдавна не бях го чувал. Колко време мина, откакто Кърт се самоуби. Как се казваше първият им албум - оня, който си бях купил, преди да станат известни? Изобщо не се сещах. Погледнах в огледалото и видях умисленото си намръщено лице, а над него нейното бледо и негримирано личице на жертва от някоя нашенска драма. Отново подпря топлото си бедро на ръката ми. Какво ли бих й направил. Сигурно бих я насапунисал, обръснал… Обръщам се по гръб, прегъвам възглавницата, за да повдигна главата си и се залавям за работа: Най-напред ще й разкопчея гащеризона и ще сваля бикините й. После ще я сложа да седне до мивката с гръб, опрян в огледалото. Скърцането на косата й в огледалото е същото като на пясъка, когато се трие в пръстите. Ще разтворя краката й. Космите й са малко по-тъмни от цвета на косата й. Истинска блондинка. Редички са. Малко е възбудена. Вземам пяната за бръснене и четката. С бавни и плавни движение нанасям пяната между краката й. Гъделичка я, свива се. Натискам корема й, за да не може да се движи. Показалецът ми е на пъпа й. (Защо пък да няма й халкичка в пъпа?). Докато я държа, си играя нежно с халкичката, закачам я и я усуквам. Бръсна я с големия бръснач. Остър е, внимавам да не я порежа. Успокоява се и постепенно разтваря повече крака, а с прасците си обгръща и гали тялото ми. Работя бавно и внимателно, докато не стане напълно гладка и чиста. Измивам останалата пяна. С върховете на пръстите си проверявам свършената работа - няма следи нито от космите, нито от драскотина, всичко е напълно гладко. Разкопчавам панталоните си, изваждам го и без да се събличам повече влизам в нея. Не до края, разбира се, дори и средата не стигам. Диша тежко. Усещам натиска на коленете й, с които ме придърпва към себе си. Влизам по-навътре. Тиха е. Разкопчавам и горната част на гащеризона й. Галя гърдите й - пълни, тежки, едри (поне с един-два номера по-големи). Простенва, преглъща слюнката си, хълца, от времена време не й стига дъхът. Прави малки кръгове с тила си по огледалото. И отново чувам скриптенето на пясъка между пръстите. Затварям очи и си спомням миналото лято. Влизам до края и увеличавам максимално амплитудата на движенията. Гледам я в очите. Погледът й минава през мен, изобщо не ме вижда, тогава усилвам темпото и очите й се обръщат нагоре, а ирисът й се скрива под клепача. Скърца със зъби. Усилвам още, а сетне губя напълно контрол над движенията си и свършвам, отпускайки се върху нея. Оставам в нея известно време. Стъклото пред мен е замъглено. Докато излизам, по лицето й преминава тръпка. Пренасям я до мивката, разтварям краката й и пускам водата. Измивам я и после я избърсвам с голямата хавлия. Помества дупето си, докато я подсушавам. Кожата й е настръхнала. Зърната й са изпъкнали и твърди. Клякам и заравям лице между краката й. Изпуска няколко кратки гърлени звука, ноктите й се забиват в косата ми, драска ме, събаря с крака няколко флакона. Хващам я по-здраво и мушкам почти до края шишенцето с брилянтин между краката й. Разнася се познат мирис, а после тя всмуква шишенцето и за малко не го изгубвам в нея. Успявам все пак да я прихвана и продължавам с леко усилване. Мушвам два пръста в пролуката. Няколко по-силни движения и се успокоява. За

секунди очите й са затворени. После ги отваря, усмихва се и ме избутва от себе си. Слага ръцети ми на гърдите си и ме кара да седна. Кляка и с език отстранява следите от преди малко, лапва го и го осмуква, а после го избърсва с устни. Слагам пръста си в устата й и я докосвам по носа, по който остава влажна следа. Докато главата й се движи нагоре-надолу, галя косата й и внимателно я побутвам надолу. Почесвам я, разрошвам косата й, прокарвам нокти през по-тъмните и светлите й кичури. Слагам косата зад ушите й, за да я виждам по-добре. Опитвам се да докарам звука на скриптящия между пръстите пясък. Забелязвам, че ушите й са малко клепнали. В този момент свършвам, много по-дълго от предния път. Изпъвам крака, прокарвам върховете на пръстите си през лицето й и стигам ушите й. Не се противи. С пръст отварям устата й, а после й рисувам мустаци от слюнката. След малко вече сме станали и се обличаме… Оправя в комбинезона си едрия си и още настръхнал бюст. Брилянтин? Не, благодаря. И без това довечера ще я мия. Стои пред мен. Гледам я в очите, а те ми изглеждат някак по-светли. И мъченическият израз на лицето й го няма, но не знам за колко дълго. Милвам я по косата и доизбърсвам следите и по двама ни. Не й прави впечатление. Бавно се отдалечавам от нея и чувствам как силата на привличане намалява с двойно по-голяма сила от растящото разстояние между нас. Плащам подстригването. Оставям две куни. На вратата се сблъсквам със следващия клиент. Отварям едното си око. Лявото, с него виждам по-добре. Поставка за дискове. Часовник. Време е за работа. Най-много след три минути ще отворя и дясното и ще започна да се приготвям. Етажерка, поставка за дискове, стереоуредба, и то развалена. Вещите са против мен, но това вече изобщо не ме притеснява, откакто проповедникът ме успокои от телевизионния екран. Може би това е добър знак. Може би ще трябва да намина през фризьорския салон утре след работа. Глупости! Вече не ми се пикае, но и така прекрасно мога да си представя бавната и светла струя, на която ще са нужни поне няколко минути, докато успее да се източи всичката, когато най-накрая стана и отида в тоалетната. Отворих и дясното си око. Картината постепенно се прояснява, точно в центъра й е новата ми масичка, върху която е дървената поставка за дискове; композицията продължава с червеникаво-кафявата рамка на отворения прозорец, в която се е засукало бялото дантелено перде, а отвън се прокрадва короната на брезата в двора, късче светлосиньо небе и очертанията на сградата от отсрещния тротоар. Всъщност, тази дървена поставка май започва да ми харесва. Превод: Оля ОВЧАРОВА

ЗАМИНАВАНЕТО Александар Паунович - Добре ти стои тоя пантолон. Защо не го купиш? - попитах я, без да погледна цената. - Да не си луд?! Забрави ли, че моите са лекари - озъби ми се ядосано. Сигурно защото не се сетих навреме за родителите й, въпреки че ни беше запознала само преди няколко дена. Или по-скоро, защото не можеше да си позволи подобен лукс. Млъкнахме. Никой не искаше да започне пръв разговора - тя в беса си, аз в обидата си. Вървях след нея, а през главата ми минаваше какво ли не. Спомнях си всяка дума на майка й. Лекар специалист, кардиолог. Говореше най-вече за пари, за заплатата си, за тази на съпруга си, също специалист, но забравих какъв, за това как "ония хлапаци по автобусите", контрольорите, изкарват повече от тях двамата взети заедно. - И вие няма по-добре да прокопсате. Съжалявам, че ви ги казвам точно аз тези неща, но това е положението, това е то нашето време. Какво си мислите, че ви чака след университета? Ако ви се усмихне късметът, може да ви вземат на някоя от автобусните линии, 31, да кажем - каза ми с поглед, който сякаш старателно отбягваше срещата с очите ми и преминаваше свободно през мен. 2. - Обадиха се от Съпротивата да ходим довечера да лепим върху ония глупави комунистически плакати - казах, докато пиехме чай. За съжаление трябваше да се задоволим само с това, защото парите ни не стигаха дори и за най-обикновени бисквити. Сигурно си мислят, че си от Демократичната младеж - отговори, докато пиеше на глътки чая си. Гледаше ме през чашата си, право в очите, макар че не я вълнуваше особено какво й говоря. - Каква младеж, бе? Някой ни го е лепнал. Сигурно е оная от френската филология. Нали някой преди време беше пуснал, че при Зубанович минавали само млади демократични сили, копнеещи за промяна... - Това е работа на твоята приятелка, хубавицата Ивана. Хем хубава, хем умна. Две в едно… - каза с намерение да ме жегне. - И какво смяташ да правиш? - попита изведнъж. - Хич нямам намерение да се тикам при глупаците и да си търся отново белята - отговорих насила. - Значи не искаш да се погрижиш поне малко за живота ни - отново усетих ирония в гласа й. Замълчах си. Не ми се щеше да й отговарям в същия дух, защото добре знаех какво следва. Скандал. За щастие покрай нас минаха Елена и Саня и седнаха на масата ни. Веднага започнаха да мрънкат срещу поскъпването. На гримовете, естествено. Изключих се. 3. - Спечелих на покер - казах й, докато давахме последните си пари за някакви бонбони с ром. - Охо, майсторе, голяма си работа. И какво точно игра, на италианци ли? - попита доволна от успеха ми. - Колко изкара, а? - Към 400 марки. - Не се занасяй, знаеш ли колко пари са това - изврещя така, че продавачките в магазина се спогледаха стреснато. Тя обаче изобщо не им обърна внимание и продължи - Ама с тия пари чак до Кипър можем да отидем. При сестра ми и при ония твои ортаци… О, не, не ме гледай така. Само не ми казвай, че ще дадеш парите на твоите. Ако не бяха те, досега да се бяхме махнали оттук. - Че твоите да не са много по-добри. Баща ти без малко щеше да ми откъсне главата, като разбра, че съм ходил до Канадското посолство. Това вече я изкара от релсите. - Оооо, знаеш ли пък колко ми пука. Я върви на майната си с твоите шибани 400 марки. Аз ще кажа на сестра ми да ми изпрати покана и да ми намери работа там долу, пък ти върви в Канада да се пързаляш цял живот с белите мечки! Изхвърча от магазина като ощавена и хвърли кесийката с бонбоните на щанда. Платих ги и излязоп навън. Не се опитвах да я догоня. В такъв момент разговорите бяха безсмислени.

Видях две момчета, които гледаха в моята посока и се подхилкваха. Обърнах глава, но ръката на единия все пак успя да ме закачи. Сякаш напук се оказа точно съквартиранта ми от общежитието, който вече няколко месеца живееше в Торонто. Отиваха към посолството, за да оправят документите на другия. Едва ли беше на повече от двайсет. - Обади се, като тръгнеш - каза накрая и допълни в движение - steva76@yahoo.com. Знаеше, че имам чичо в Канада, но не ми се искаше да замина преди да завърша. Сигурно ще успея да издържа още една година в Белград, мислех си, но предпочетох да си замълча. Макар че… Гледах дълго след тях и виждах колко много се открояват на фона на останалите минувачи. Просто изглеждаха щастливи. Тръгнах към факултета, а при перуанците, които сякаш с песни и танци се мъчеха да прогонят белградската сивота, изведнъж видях нея. - Надявам се, че не си изял всичките бонбони. - каза закачливо. Зарадвах се, че й е минал бесът. - Видях те с кого говореше - каза през зъби - Твоята Канада… Нали знаеш как ще ти го… 4. Знаех, че у тях и особено пред баща й и дума не бива да обелвам за Драгана. Сестра й, която още през 1994 г. избягала в Кипър и после се омъжила. Оттогава с нея не говори никой, освен Таня, разбира се. Понякога ми се струва, че колкото повече обича Драгана, толкова повече намразва родителите си. Баща си най-вече. Човек, който като едното нищо щеше да се отрече и чрез вестниците от дъщеря си, защото не стига, че се оженила в чужбина, ами отгоре на всичко и чужденец си намерила. - Получих мейл от Драгана - каза ми, докато вадеше стола и се мъчеше да изглежда, колкото се може по-естествена. Трудно скриваше радостта си и веднага ми стана ясно за какво става въпрос. - А следването? - попитах. - Дреме ми за университета. Оставали ми били две години - голяма работа. Никога няма да завърша. Я ме погледни. Парите не ми стигат за ксерокопия, а камо ли за учебници. Ще ми отиде младостта в тоя ксерокс-център - каза изнервено - цял живот все нещо копирам. Понякога ми се струва, че и с вързани очи мога да разглобя и сглобя ксерокса. - Ами аз - попитах тихо с наведени очи, предварително уплашен от възможния отговор. - И как ще я карам, като завърша един ден . Чудничко, вика ми майка, в някой бутик… - продължи си своята, сякаш не беше чула въпроса ми. Мълчах и я гледах в очите. За миг се отпусна и ме погледна тъжно. - Драгана ми каза да отида сама… Майната му. Явно все нещо трябва и да жертвам, пък и тя, нашата връзка, връзка ли беше? Само дето те запознах с моите, но какво да се прави. Знам, че ме обичаш, но разбери, че за мен това е много по-важно и от следването, и от моите, и от теб самия - говореше бавно, докато ставаше от стола. Превод: Петя КОСТОВА

БАНАНОВА РЕПУБЛИКА Владимир Протич Говори се, че трите стола без облекалки, масата с улей за изтичане на ракия и кръв, както и прозорецът с половин стъкло стоели непокътнати от времето, когато в "Бананова република" се срещнаха полковник Аурелиан Буенди, двамата му бойни другари и конят, който трябваше да надуши предателя, та заради него се наложи да махнат половината стъкло. В памет на този велик ден столовете и прозорецът си останали във все същия вид. А, както после се оказа, паметният ден беше и последен за кафене "Бананова република", което започна най-напред като менза и администрация на дружество "Банан", за да се превърне после в главен център на областта, и да се разрастне най-накрая до истинско малко движение, възход и падение едновременно. Първият му управител беше служител на дружество "Банан" - фирмата, която държеше целия износ за Европа и Северна Америка. Но когато в областта останаха само кирпичени колиби, диви дървета, мършави добичета с гърбове като арфа и птици, които не смееха да доближат земята, директорът извика местните, острига ги, понеже те за друго и не ставаха, и с натъпкани с коса възглавници се качи на влака, който затвори завинаги релсите след себе си. Едва когато се убедиха, че пушекът от локомотива е вече достатъчно далеч зад хълма, а птиците започнаха да кацат една по една на земята, за да издъхнат най-накрая спокойно, местните запъплиха към потока и измиха устите си от калта. И златните им зъби заблестяха на слънцето. После започна такова меле, че добичетата хукнаха през глава като обезумели. Успокоиха се, чак като се натръшкаха всичките и изкараха до един бесовете си. И тогава взеха да вадят обикновените си зъби и да ги хвърлят в реката, а ония златните събраха и дадоха на най-бързия, който се върна само след няколко часа, малко след мръкнало, и донесе цяла каруца с храна и ядоха и се веселиха през цялата нощ под месеца, приличащ на банан. Скоро "Бананова република" стана основен търговски център, поща, съд (в редките случаи, когато някой си признаеше слабостта, че действа сам), кафене, бинго, обор, място за залагания, обзаведено със зъболекарски инструменти (клещи и каса), винарна и църква за всичките мисионери, които вършееха из областта, за да ширят ученията на боговете си. В десетината й стаи успя да се намъкне цяла трупа гастролиращи цигани, които продаваха всичко онова, което не бяха успели да изтъргуват в Маконда: калейдоскопи, предсказващи бъдещето (които впрочем не лъжеха, когато предсказваха все едно и също на побеснелите заради прецакването земляци) , игра с някакви черно-бели полета с правила и играчи, които постоянно се сменяха. А после Великият Мелкиадес започна да ги омагьосва с фокусите си върху стената на мрачното мазе - един път ширна пред очите им такова огромно море с истински китове в него, че най-страстният моряк не можа да устои на тръпката и се хвърли разтреперано към необята за ужас на останалите, които после трябваше да зазидат стаята. Ветровитите нощи и бушуващото в мазето море разлюляваха цялото кафене, а местните, които даже не се прибираха по къщите си, разпъваха хамаци и се отпускаха в тях, за да се полюшват после бавно-бавно и да сънуват сънищата, които някога отдавна в коремите на корабите са сънували техните предци. Този обичай - да не се прибират вкъщи - възникна от само себе си оная вечер, когато в "Бананова република" се появи Ерендира заедно с баба си и компания, за да останат дотогава, докато не прибраха всички пари и златни зъби. Ерендира после си тръгна, но мъжете повече не се върнаха по къщите си. Наложи се да разширят кухнята, преградиха потока, за да могат хем да ловят риба, хем да отсяват златото, разпуснаха оркестъра, защото музиката и без друго се беше набила в тъпанчетата им, построиха истинска малка казарма, в която от време на време идваха жените, за да донесат на вмирисаните си мъже чисти дрехи, пари, а покрай тях и телата си, ако случайно се сетеха да ги поискат. Вечер започваха боеве с юмруци и дървени ножове, после се минаваше на пиячка до изгрев слънце. И продължи така тази славна мъжка идилия още дълго и никому не доскуча дори за миг. Някъде по средата на годината в "Бананова република" дойде казашкият атаман и анархист Степан Гуска, който след като изпи всичко, което можа да намери, осъмна в дестилиране на собствената си урина с песен на уста за полята, кръвта и войните, които

край нямат и започват истински, точно щом свършат. А гласът му бе така дълбок и примамлив, че, жадни за плячка, наивните мечоци нахълтваха в мазето, за да срещнат смъртта си под здравите удари на казака. Като се наспа, натика мечешките лапи в дисагите си и препусна към някоя следваща война. Тогава местните решиха да се въоръжат, за да са готови, ако вземе да се появи някое ново дружество "Банан" и много скоро най-бързият се върна с кола, пълна с пушки и всякакви боеприпаси. Към "Бананова република" се пристроиха барутен погреб и склад за оръжие, а изсъхналите дървета бяха изкоренени и скоро зад кафенето се появи и стрелбище. Вестта за въоръжените земляци стигна до властите и малко след това се появи онзи същият казак, само че този път в офицерска униформа и с няколко войника след себе си. Даде им срок от няколко дена да предадат всичкото оръжие и си отиде. Местните решиха, че е дошъл моментът да търсят помощ и веднага изпратиха най-бързия с важната задача. Още на другия ден в "Бананова република" пристигнаха полковниците Аурелиано Буенди и Хереналдо Маркес с няколко свои приятели. Въодушевени от пристигането на подкреплението, местните седнаха по масите и се захванаха веднага с обсъждането на тактиката. Под будния взор и експертния контрол на коня, естествено. Когато изтече отреденият срок, предвождани от полковник Аурелиано Буенди, земляците отидоха в гората и още там изненадаха казака и правителствената армия. Войниците бяха изтрепани до крак, а казакът се предаде сам на победителите, които вилнееха доволни под командата на славния полковник. Малцина се върнаха след победата в селото. Опиянени от успеха си, тръгнаха на нова война, която продължи цели десет години и не остави почти никой жив след себе си. Ония, които по чудо оцеляха и се върнаха, нахълтаха най-напред в "Бананова република" и изведнъж си спомниха думите на казака, който някога им каза, че войните започват истински точно тогава, когато свършат. А "Бананова република" се превърна в най-обикновена барака, върху която правителствените части теглиха победоносния надпис "Бананът е мъртъв!", докато вътре, вътре се разхождаха служители на норвежката фирма за консервиране на риба, които между впрочем се постараха масата и прозорецът да си останат непокътнати - за спомен - а всичко останало разчистиха и превърнаха в канцелария, стаи за почивка, сауна… Превод: Петя КОСТОВА

“PARFUM PARANOIA” Асмир Куйович Телефонът иззвънява. Имран става от кушетката, отива до секцията и точно когато се кани да вдигне слушалката, звъненето спира. Стои за миг с увиснала във въздуха ръка, а после се обръща рязко и хуква към банята, пуска водата, изважда окървавения тампон от устата си и изплюва насъбралата се кръв. После още веднъж и още веднъж: кръвта има вкуса на неизвестното. Телефонът отново звънва. Само с няколко скока през коридора той вече е до него, но и този път звънът му спира също така внезапно. Няколко секунди опъната му ръка гали слушалката. После сяда на фотоьойла, закрива лицето си в шепи, става, обикаля кръглата маса със стъклен плот, отново сяда и нервно почесва прасците си. От масата взема "Воден знак" на Бродски и започва да чете наслуки. Тефонът отнова иззвънява. Този път няма да стане. Отворената книга потреперва в ръцете му, докато телефонът звъни, звъни, звъни… Звъни без да спира. За кратко млъква, а после отново: Дзъъърррр… Ясно му е, че може да го търси само някой, който знае със сигурност, че си е вкъщи и нарочно не се обажда. Става и отива до телефона. А той отново замлъква. Възможно ли е настина? Възможно ли е да искат да му покажат, че го наблюдават?! Легна на кревата и се зави през глава с одеалото. Откакто се нанесе в това жилище, чаршафи не си сложи дори и веднъж. Спеше с дрехите и се завиваше с кувертюрите, които още носеха мириса на някаква непозната жена. Въртеше се наляво-надясно; надяваше се, че ще заспи по-лесно, ако не се мъчи насила. От вътрешната страна на клепачите му потрепваха картини и образи, от които се беше отрекъл отдавна. Болката във венците го дразнеше. С увеличаването на тишината в главата му нахлуваха все по-натрапчиво мръсни помисли: предствяше си как се люби с някаква жена. Като осмокласник беше видял снимката й на корицата на някакво списание с кръстословици. Името й така и не научи, но снимката му не го напусна цели десет години. Беше прекалено женствена, повече от 100 %, и в действителност едва ли би се влюбил в подобна жена. Впрочем, и без това нямаше какво да й предложи - студент, без кола, без постоянна работа, без къща и пари. В Талмуда е казано, че ако мъжът не се ожени до двайсет години, тогава попада в плена на грешните помисли. Така и той от време на време изпълняваше думите на талмудския мъдрец. Цар Соломон починал в храма, както си стоял подпрян на жезъла. Слугите така и не забелязали смъртта му, чак докато червеите не прояли жезъла. Точно така трябва да живее и всеки потомък на рода Авраамов: да не си личи, че е мъртъв. Да не си личи и че е жив. По някое време се звънна на вратата. Пред нея стоеше жена с червена чанта в ръка и някаква бяла пластмасова кутия в пазвата. - Добър ден, продаваме спално бельо, евтино, ако ви трябва… - Не, благодаря. - Евтино е. Само десет марки комплекта. - Не ми трябва, благодаря. Докато заключваше врата, видя, че на пода са хвърлени някакви листи. Две реклами на паста за зъби "Colgate" и разпечатано писмо от сестра му в Холандия. Съобщението беше повече от ясно: явно този, който чете пощата му, знае, че днес е бил на зъболекар. Имран си спомни как преди две вечери на излизане заключи вратата два пъти, а когато се върна я намери заключена само веднъж. Предната нощ изгаси осветлението, извади ключа от бравата и седна в коридора. В един момент чу как някой се опитва да отключи. После изведнъж непознатият дръпна рязко ключа си и хукна надолу по стълбите. Знаеше, че хазяинът, негов роднина от Дюселдорф, не може да има нищо общо с това. Имран клекна на земята, вдигна глава към тавана и извика с цяло гърло - Алфа и омега! Алфа и омега! - После стана, отиде до секцията и предпазливо, сякаш се криеше от някаква невидима камера на тавана, бръкна в чекмеджето и извади черен военен щик, който после мушна във вътрешния джоб на якето си. Остана за малко така, а после отиде до масата и си запали цигара. Когато излезе на улицата, вече мръкваше. Някакъв минувач го гледаше доста странно и той си помисли, че сигурно е от онези. Тогава за сетен път бръкна във вътрешния си джоб, за да провери дали щикът е на мястото си.

Някакъв клошар в трамвая го зяпаше през цялото време със загадъчна усмивка в крайчетата на устните. А после изведнъж насочи пръст към Имран и завика: - Вижте го какъв е стреснат! Кой така те уплаши, а? Кой ти изкара акъла? Ха-ха-ха! Имран се обърна към прозореца, но продължаваше да чувства лепкавите погледи на любопитните пътници. Слезе на следващата спирка и се забърза към първата пряка. Спря пред стъклената витрина, на която пишеше "Hard rock café". Влезе в някакъв розовеещ мрак. Празно. От тонколоната гърми “Parfum Paranoia”. На масата в ъгъла седи Фарук, сам и явно доста напушен. - Какво ново, легендо? - Къде се губиш, кралю? Какво има? Айде сядай. Фарук е истинско превъплъщение на Джим Морисън. Роден е в същия ден, когато той е починал. - Сещаш ли се за оня, за когото ти разправях предния път. Знаеш ли, в последно време взеха да ми се случват разни странни неща… Докато всички снишават глави и гледат да оцелеят някак, аз все не исках да се примиря и точно затова ми разказаха играта. Казах ти преди за оня таен план на Пентагона и ЦРУ, чиято цел е да напълнят главите на босненците с цялата американска духовната измет и така да си разчистят сметките с нас. И че използват за разузнавачи духове. Сега пък вече са пуснали в действие програма за кражба на емоции: не знам дали си забелязал, че в Сараево вече не мирише. Няма я смрадта, но покрай нея изчезнаха и всички останали мириси, защото чрез обонянието американците крадат и емоциите ни, крадат любовта ни. - Как така чрез обонянието? - Виж, много е просто. Ти изобщо нямаш представа за техните технологии. А ние ей-така си мрем като мухи, без даже да се усетим. Опитах се да кажа на спецслужбите, но докато се усетя, ме хванаха… Ония двама разузнавачи имат такава сила, че влизат в мен и ми вкарват лъжливи емоции. Разбираш ли, връщат ме чак в утробата и пренаписват спомените ми. А ето как го правят: те двамата влизат в мен и правят любов чрез моята кръв, чрез моите жили, разбираш ли. Ужас, това е истински ужас… Да чувстваш как крадат семето ти, как се всмукват чак до костния ти мозък. Стигнаха дори до там, че посегнаха на най-святото ми. Нали знаеш, че имах една платоническа любов в гимназията. За първи път я видях на някакво тържество в аулата. Просто когато погледите ни се засякоха, аз почувствах че се раждам отново в нея. Че всъщност тя ме е родила. И сега тия изверги се гаврят с най-светлия ми спомен и изнасилват пред очите ми моята любима… През цялото време Имран клати глава и се опитва да показва интерес към приказките на Фарук. Духът е нещо като електиречска енергия: може без проблем да се превърне в музиката от тонколоните, която в момента гърми, в образ от някой филм на Бертолучи, в поверителна информация по електронната поща, в топлината на котлона, на който се вари чай, или в студа в хладилника, пълен с кофички кисело мляко и бурканчета с мармалад. Но може и да се превърне в безсмислиците, които сега бълва Фарук. В крайна сметка всичко зависи от качеството на "апарата". Дали пък не го провокира? Ами ако и той е един от тях? На бара се появява Лана. Нехайно замята дългата си кестенява коса. - Добре ти стои този бар - подхвърля й Имран. - Сигурно имаш предвид, че добре ми стоят на бара - отговаря Лана и демонстративно хваща едрите си гърди. Висока е около метър и шейсет и пет. В Първа гимназия по-високи не стават. Остри скули. Любопитни очи, очертани с тъмнокафява линия. Сякаш не казват нищо друго, освен че светът е забавен. Някъде в дълбините на тези очи се въртят филми с Никълъс Кейдж и Мел Гибсън в главната роля и погребални шествия на незнайни величия. Може да е на шестнайсет, осемнайсет, двайсет, двайсет и пет, трийсет, че даже и отгоре (И Синди Крауфорд е минала трийсетте). Прилича на певица от "Spice Girls", "All Saints", "Destiny’s Child" или "Tic Tac Toe". - Как върви журналистиката? - Горе-долу… Ти Сибела ли заместваш? - А-ха. Утре има изпит. Ти какво фъфлиш? - Извадиха ми зъб - Имран се хвана за лявата буза.

- Ишвадили ша ти жъбчето? Ха-ха-ха… Чакай да ти покажа какво ми подариха. "Воден знак" на Бродски. Какво мислиш, а? Не му беше трудно да навърже някои неща. Лана е дъщеря на известен босненски политик, когото журналистите на "Washington Post" обвиниха в корупция и военни престъпления. - Хубава книга. Искаш ли да отидем в тоалетната да си свием джойнт? - Имаш ли? - Of course! Ето, вземи. Иди ти първа, а аз идвам след малко. Имран се огледа и отново отиде на масата на Фарук. Подпря се на лакти и обърна гръб на Боб Марли. - Знаеш ли, наистина ни вкарват лъжливи емоции. Наистина си прав. - О, това е само началото. Но, като те гледам, ти още не си достигнал това ниво, че да можеш да ме разбереш. Всичко е прекалено сложно за един средноинтелигентен човешки мозък… В тоалетната Лана се кискаше облегната на радиатора. Имран отиде при нея и прокара пръст около устните й. - Сякаш сме в някой мексикански сериал. Само дето няма мексиканци. Ха-ха-ха… - Разкажи ми нещо. - Какво да ти кажа? - Кажи ми какво прави предното лято. - Ха-ха-ха. Я, какво е това в якето ти? Магнум? Имран извади щика и я фрасна с дръжката по устата, после замахна с юмрук и удари носа й. Тя изписка тихо и се опита да се отскубне. От носа й потече кръв и очите й се оцъклиха зловещо. Хвана я с другата ръка за косата, завъртя лицето й и с все сила го блъсна в стената. Още веднъж и още веднъж - докато надписът върху розовите мраморни плочки "ВОДЯ ВИ В СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ. АДОЛФ ХИТЛЕР" не се покри целият с огромни кървави петна. Вече не скимтеше. Разкопча джинсите й и ги смъкна заедно с бикините, а после влезе в нея. Клюмналата й глава се блъскаше в радиатора в ритъма на неговите движения. Искаше да изпълни съвета, който Мьорсо от "Чужденецът" препоръчва на съседа си: да плюе в лицето й, точно когато получи оргазъм. Но понякога нещата излизат от контрол. Превод: Миглена СТОЙНОВА, Л. М.

ПЛАТО Нихад Хасанович І. Ей, че бачкане му дръпнах днес! Тъкмо довърших един затворник, който ми се опъваше цели пет дена. Какво ли го крепеше? Ама жилав, ей, жилав излезе. Трудна е професията на палача. Никой не знае какво ни е на нас. Работим като волове - от сутрин до здрач. А защо работим? Защото така трябва, защото ако ни нямаше нас, кой, кой, питам, щеше да върши всичко това? Ах, как си обичам работното място! Огромна, висока, скалиста планина, над която много често надвисват и облаци. И е толкова стръмна, че човек не може отникъде да я изкачи. Съвсем отникъде. Е, с изключение на някои тайни пътечки… А на върха на планината, който като по някакво чудо е равен като длан, някога много отдавна, само един бог знае кога, построили затвор за чудо и приказ. Опасан е отвсякъде с такива дебели и високи стени, че човек, ако ще и птичка да е, пак не може да избяга. А то пък, дори и да искаш, къде ще бягаш? Стените са почти навсякъде. Сам тук-там е останало празно. По тия места фучат такива хали, че на човек чак костите му започват да пукат. Не нашите, естествено. Ние стоим на топло. Виж, затворниците са друга работа. Тях сме ги оставили да зъзнат оковани за мраморните им нарове точно до скърцащите на вятъра врати. Само че ветровете не са достатъчни, та затова се налага от време на време да ги заливаме с ледена вода. А за да направим смъртта им по-забавна (понякога тук става доста скучно), вместо да ги избиваме веднага, ние ги заливаме кофа по кофа, търпеливо и внимателно, и с тиха, смирена молитва призоваваме ветровете да си свършат работата. И така тези наши затворници умират от измръзване, възпаление на дробовете, треска, а ако са чак толкова упорити, от глад или жажда. Но упорити тук рядко се срещат. Ние си вършим стриктно работата. И не оставяме никой да издаяни прекалено дълго. Лежат на мрамора, ветровете ги жулят, ние ги обливаме грижливо и те накрая издъхват. Пред всеки нар стои по един палач. Отговорна работа. Защото затворниците трябва да се обливат така, че да не предадат богу дух веднага, а постепенно. Да почувстват цялата болка. Да страдат, както си му е ред. А пък и заплатите са по-големи, когато мъченията са търпеливи и бавни. В затвора си има и комисия по контрол на качеството. Но ние сме в занаята от малки и рядко грешим. Аз например даже май съм роден тук. Надолу по склона е нашият лагер, на палачите. А какви хора живеят там! Тихи, работливи, кротки. Скромен и симпатичен народ, ей! А какво вино само! Думи нямам. А! Как щях да забравя: в подножието на планината, там, където голямата криволичеща стена се изправя, бучи и се пени някакъв голям вир, на който му казвали море. ІІ. Тъкмо се канех да си отдъхна малко, след като откараха поредната ми жертва - насинена, подпухнала, майсторски обработена, екстра качество, когато чух стъпки. Носеха ми нова стока и аз трябваше да я опиша и складирам за вечни времена. Стоката беше цялата в кръв и изобщо не се виждаше къде са очите, носът, устата… Държаха я за раменете, за да не падне. С тях беше и върховният свещеник. Той стоеше начело, но аз се страхувах да го погледна в очите. - Как върви, ударнико? - Отлично, а и по-добре ще потръгне, Ваше Преподобие. Този наш отец винаги успява да намери общ език с народа, само дето той е с винаги добре поддържана брада, а аз с дебели черни мустаци - голямата ми гордост. Е, и копринено расо до глезените си нямам, а сиви дочени панталони. Сиви, ама издръжливи. Отецът продължава: - Донесохме ти нов материал. И внимавай! Гледай хубаво да го облееш. Да подпухне добре. Че това ти е последният изпит. Той е сред звездите, Той вижда всяко твое движение, Той чува всяка твоя дума. Сложете го да легне и го оковете, вие, вечно бдящи чада мои.

И положиха го на каменната плоча. А той не каза и дума, не простена даже, но аз знаех, знаех, че е жив. Беше ми драго: колкото повече живот в него, толкова повече работа за мен. И повишение, естествено. Свещеникът повдигна расото си. Пази се от калта. После тръгна към средната кула, откъдето наблюдава всичко, но в един момент се обърна към мен, усмихна ми се и продължи. Усмихна се?! И то как! Да ми прости Бог, но някак гадно и подло. Преподобният никога не се смее, той е умен и сериозен. Защо сега ми се усмихна? Чудя се. Какво ли не се приказва за този наш брадат отец, към когото иначе храним такава светла любов и безкрайно уважение. Аз на тия слухове не им хващам много вяра, злите езици винаги замъгляват истината. А лъжата е издънка на Злото, както ни повтаряха хиляди пъти проповедниците на беседите… След тези чудни беседи ме изпълваха такава вяра и плам, че започвах да пълня още по-усърдно кофите с ледена вода, предназначени за главите на грешниците… Ширят се слухове, да ми прости Бог, че този наш многоуважаем отец правел по двеста-триста коремни преси на ден, а съвсем забравял за гръбначното изкривяване. В крайна сметка той започваше да се привежда все по-напред, а от това изражението му ставаше още по-смирено, робско, богобоязливо. Аз в тия приказки не вярвам, но нека се знае какви долни лъжи измислят за такива велики, мъдри, простодушни, и най-вече истински народни хора. Останах насаме с плячката си. "Нещастник!" - шегувам се на глас. Лицето му е покрито със съсирена кръв, но най-вече над устата. Доста ще да е текло от носа му. А над горната му устна - коричка като суджуче засукана. Обливам го целия с вода, за да видя колко работа ме чака, а и каква ще е реакцията му. Оковите се размърдват. Не съм в най-добрата си форма. Спускам кофата. Мразовити виелици. Хвърлям през него един поглед към онзи безкраен вир, който се наричал море. Какво ли представлява? Колко ли кофи трябва да се напълнят, за да се пресуши. Замислих се и изобщо не усетих как е минало времето. А вятърът свири ли, свири. Отново се залавям за работа. Като работя, не мисля… Но не! Не свирел вятърът, ами моят… моят материал!! И как успява? Не го ли болят устните? Погледите ни се сблъскаха. Спря да свири. А аз видях в зениците му нещо страшно, нещо, от което ме побиха тръпки. Стъписах се. За малко да изпусна кофата. Пребледнях. Той не - беше си блед отпреди. Изхълца, а от устата му потече някаква мазна жълтеникава течност. После се задави, започна да кашля, ръцете и краката му се гърчеха, но да се свие не можеше - беше окован здраво с веригите. Когато се поуспокои, се усмихна - безпардонно и предизвикателно, а мен някаква неведома сила ме беше сковавала целия и не ме оставяше да му затворя насила устата. Непознато и напълно необяснимо вълнение смрази тялото ми. Сигурно не съм закусил достатъчно. Стига за днес! Тръгнах към къщурката си, малката уютна пещеричка, пък си рекох - и утре е ден. Само дано е още жив. Жив ще е, къде ще иде. Кога съм се лъгал аз досега? ІІІ. Не можах да си отспя, за разлика от материала ми, който на следващата сутрин беше смайващо бодър и почти здрав. Трябваше час по-скоро да взема нещата в ръце. Веднага се захванах за работа. Заливах го, киснех до го посиняване, а после го оставях да съхне на вятъра и така - цял ден. И само една пауза - за обед. - Как не ти втръсна? - бяха първите му думи. - Не говоря с материала - сопнах се, макар че гласът ми най-неочаквано ми изневери. - Гласът ти затрепера. Това значи, че съм уцелил право в целта. Не исках да разговарям с него. Не съм длъжен да давам обяснения на когото и да било, освен на Преподобния. Но този глас така ме изнервяше, сякаш всяка дума се забиваше като пирон в нервите ми. Да не е някакъв зъл дух? В един момент ми кипна и му го върнах: - Млъкни, за да не се задавиш. - Ти със смъртта ли ме плашиш? Ако искаш да ускориш смъртта ми, давай, но нали знаеш, че така само ще ми направиш услуга, а себе си ще накиснеш. Защото какво ще каже Негово Преосвещенство Копринения? Ще ти резне заплатата: по-малко мъчения, по-малко

мангизи. - Не го наричай така! Ей затова ще пукнеш, защото нямаш капчица уважение към онези, който са толкова по-високо от нас. - Откъде пък знаеш ти какво е уважение? - Едва ли щях да съм тук, ако не знаех. Ами ти, я ми кажи, ти къде си?! - Нищо не знаеш ти, нищо. Само градини да поливаш можеш. Набирам все повече. Поливам го все по-усърдно, докато не започне да се души, да го дави кашлица, да посинява, за моя огромна радост. Чак тогава ме поотпусна малко. Дали най-накрая успях да го поукротя с методичните си действия? Не! Продължаваше да говори. - Знаеш ли какво е свобода? - Да. - Интонацията ти те издава, че не знаеш. Бесът в мен искаше нови кофи, но те не ми се покоряваха и си оставаха като заковани в земята. - Да не би пък ти да знаеш какво е? - Свобода няма, докато не надскочиш самия себе си - усмихна се ехидно, както само той си знаеше. - Нима? Това и сам можех да го кажа. Вечерта гледах да се прибера час по-скоро. Не, не е възможно аз да съм казал подобно нещо. Но май точно аз го казах. Така поне ми се стори. Зави ми се свят. Лягам, ставам. Лягам, ставам. Накрая станах, но повече не легнах. Ходя и мисля. Раздвижвам се. Моля се на Всевишния. Засилвам се и правя салто. Винаги съм бил голям атлет. Ето, направих салто, надскочих сам себе си, а къде е тази свобода? Е, умнико мой, нищо, нищо не разбираш! Предизвика ме и се опита да ме направиш на глупак. Е, да, ама ти колкото си щеш ме баламосвай, но салтото не може ме излъга! ІV. На следващия ден не го оставих дъх да си поеме. И с един поглед не го удостоих даже. Обливах го без почивка. Дори на шега се изпиках отгоре му, да го постопля малко, да не се простуди. Ех, дребни шегички от ежедневието на палача. Когато някой от нас направи това, отива при най-близкия си колега и му прошепва: "Не е толкова замразена стоката, не е!" и се разделят с усмивка на лице. - Пускат ли те понякога на свобода? - започна да ме предизвиква отново. - Май са отнели свободата на теб, а не на мен. - Увърташ. За какво да споря? Ще му покажа аз на него колко се лъже. Засилвам се, правя салто и с победоносен израз на лицето го питам: - Ето, умнико, надскочих сам себе си, а от свободата и спомен няма. А, къде е? Кажи ми! Тогава изведнъж се усещам, че съм се поулял. Сбърках, не трябваше да скачам пред него. Ще си помисли, че му се водя по акъла. Той явно усети притеснението ми и побърза да се заяде. - Какво си размахал ръце? Свободата не е като да ловиш мухи. Отново ме изкарва от нерви. Ах, иде ми да му сваля кожата от лицето… Вглеждам се внимателно в него. За първи път внимателно. Я, вече няма отоци. Къде ли съм го виждал? Вдигам кофата, заглеждам се във водата и виждам лицето си. - Да, робе и палачо, аз съм твой брат, брат близнак. - Брат биднак? Какво е това? - Казва се близнак. Мисля си: "Май наистина си приличаме. Дори и мустаците му са като моите". - Има неща, които аз помня, но ти не. Но това сега не е важно. - Ти не разбираш ли какво ти говоря: свобода няма… - Робе, робе, тъпо ме гледаш, робе. Айде, прескочи ме мен сега. Мен или себе си - все тая. - Ще падна. - Пробвай. Убедителен е. По-точно - убедителен съм. Отново ми се вие свят. Хвърлям скришом един поглед към кулата. На терасата няма никой. Боже, колко лесно се хващам на въдиците му!

Засилвам се. И го прескачам. Вече съм на педя от пропастта. Превод: Миглена Стойнова, Л. М.

ХРОНИКА Борис СТАРЕШИНА За първи път открих значението на алкохола в живота си на пет години, когато започнаха да ми дават бира пред гостите. Те се заливаха от смях, докато гледаха как малкият смуче, а след като поутихнеха, аз хуквах навън и започвах да гоня момичетата, за да им смъквам гащите. На дванайсет години си налях за първи път сам. Дотогава за това се сещаха все другите. Изведнъж обаче всички се стреснаха и започнаха да крият бутилките от мен. Но връщане назад вече нямаше. Наследството, което някой от прадядовците ми беше оставил на сина си, а той пък на своя и тъй нататък, сега бликна в моите вени и аз осъзнах, че трябва да продължа свещения завет. Сякаш имах вграден радар за откриване на бутилки. Намирах ги в коша за пране, в тайника под паркета, в телевизора (!), в ботушите на майка си. Веднъж скрили една бутилка във фурната и без малко всички щяхме да си отидем, ако в последния момент не се бяха сетили да я извадят преди да опекат сармите. Какво да ви разправям - открих дори една бутилка у съседите, докато си играех с хлапето им, Михайло. Сигурен бях, че са я мушнали някой път, докато непредпазливите им домакини са ги черпели с кафе. Тогава извиках Михайло в най-отдалечения край на стаята му, развих капачката на бутилката и му я подадох. Михайло я надигна, отпери една здрава глътка, после почервеня и се задави. - Това е отвратително - изхлипа в кашлица. - Изчакай още малко и пробвай пак. Пушех от три години и без много колебания извадих цигарите от джоба си, взех си една и подадох на Михайло. А той протегна страхливо ръка, сякаш някой всеки момент щеше да го хване на местопрестъплението, и плахо си взе цигара. Запалих му. И отново започна да кашля. - Браво! Сега си пийни от бутилката. А така! Спря да кашля. - Гледай ти, не кашлям вече - каза Михайло. - Добре дошъл в клуба. Михайло проявяваше повече склонност към глупостта, отколкото към разума и това ми харесваше особено много у него. Свои идеи си нямаше, но затова пък моите великолепни хрумвания го хвърляха в луд възторг. Влязох си вкъщи. Нашите седяха и пиеха някаква дестилирана ракия. Вонята на прегорял обяд беше окупирала въздуха, но явно на никого не му пукаше. А аз гледах на всичко това от високо, защото имах основания за огромна гордост. Вече бях открил предан поклонник на идеята. На двайсет години вече бях тежък алкохолик. В редките мигове, когато не пиех, мечтаех за чашката, а когато седнех зад нея, бленувах за още по-голямо опиянение. Цигарата не вадех от устата си. Бях страшно дебел - някъде към 150 килограма при ръст метър и осемдесет. Бях най-дебелият човек в околността. Снимаха ме за един медицински учебник като пример за физиономия, деформирана от алкохола. Родителите ми не преставаха да ме водят по все нови и нови клиники, но нищо не помагаше. Даже няколко лекари се пропиха. От мъка нашите се наливаха всяка вечер, а аз пък пиех с тях от солидарност. На двайсет и шест години взе да ме мъчи черният дроб. Тогава ми хрумна налудничавата идея да оставя пиячката. Писна ми да съм зависим. Започнах да пия само газирана вода и така предотвратявах кризите. Голям кошмар беше. Имах халюцинации. На улицата постоянно имах чувството, че около мен не ходят хора, а огромни разноцветни бутилки с ароматни питиета. След седмица алкохол вече не исках и да близна. Пиех по десет литра газирана вода на ден и се чувствах прекрасно. Нашите си отдъхнаха, но започнаха да се тормозят, че изобщо не се сещам за нищо по-силно. А аз не спирах да развивам теориите

си за ползта от газираната вода пред обезумелите им погледи. Забелязах, че вече ме гледат изпод око. Изкараха всички скрити бутилки на видело и започнаха да ги нареждат по лавиците, витрините, шкафовете, секциите, върху хладилника, миялната машина, ваната, навсякъде, където се сетят, само и само да ме предизвикат и да разберат какво става. Но аз минавах абсолютно хладнокръвно край тези две хиляди триста и нещо бутилки с най-различни размери и с доволна усмивка отпивах от газираната си вода. Баба ми по майчина линия, осемдесетгодишна старица в инвалидна количка, загрижено смучеше от вечно полупразното си юзче и непрестанно нареждаше: - Ай, ай, ай, кой ни урочаса детето, кой го урочаса, Божке… Отидох при Михайло. Почуках. - Влизай! Отключено е - завика отвътре. Влязох. Михайло беше проснал сто и двайсетте си пияни кила на спалнята, от която се разнасяше воня на всички посоки. Сякаш не се беше къпал месеци. - Отчаян съм - каза. Вчера посегнах към спринцовката. Вкарах си деветдесет и осем процента алкохол направо във вените и, можеш ли да си представиш, само малко ми се размъти пред очите. Нищо вече не ме хваща. Започна да плаче. Сълзите му воняха на спирт. - Айде стига, недей да плачеш. Виж какво имам. Пробвай - казах и му подадох шишето с газирана вода. - Да не искаш да ме отровиш? За какво ми даваш газирана вода? Ти бъзикаш ли ме? - Глупости! Просто си мисля, че няма смисъл да се пие алкохол. Трябва да се освободиш от това. Не е модерно вече да си зависим. Михайло отпи малко газирана вода, закашля се, отпи още една глътка и изведнъж му стана по-добре. Изглежда се замисли за нещо. - Ама това не е лоша идея - каза накрая. Да се освободиш от зависимостта. Имаш ли още газирана? Обичах го… На двайсет и девет години започнах да кашлям както никога по-рано. Отидох на лекар и той ми постави диагноза: рак на белите дробове. Реших да оставя цигарите. Тресях се от нерви и по цял ден дъвчех дъвка. Назначиха ми някакви терапии, но нямаха много надежди. Не ми даваха много още. Но само след пет дена аз престанах да чувствам каквото и да било желание за пушене и това ме въодушеви безкрайно. Помислих си колко е хубаво да не пушиш по четири пакета на ден. Започнах да се чувствам по-добре. Мотаех се из коридорите на болницата и предлагах на умиращите дъвки. Тогава ме прегледаха отново. И пак. И пак. Лекарите се хванаха за главите. Следи от рак нямаше никъде. Търсеха и търсеха, дълго и упорито - и нищо. В един момент си помислих, че май се мъчат отчаяно да го открият отново. Обявиха ме за здрав. Снимаха ме за една камара вестници. Тях, стотината лекари, и мен - чудото на медицината. Не пропуснаха, разбира се, да споменят заслугите си. Михайло беше направо въодушевен от идеята да остави цигарите. Сега заедно с камиона газирана вода си поръчваше и по камион дъвки седмично. А мен ме изхвърлиха от къщи и чрез вестниците се отказаха от роднинската ни връзка. Осемдесетгодишната ми баба плюеше каквото й падне от масурчето си и викаше: "Пфу, дяволе! Пфу, сатана! Пфу, нечестивецо!" Намерих си гарсониера, свих си гнезденце и започнах нов живот. Реших да отслабна. В последно време ужасно ми пречеше. Станах 168 кила и ми оставаха още едно-две, за да се пръсна. Започнах да ходя на баскетбол. Успях да понеса половинчасовия кикот на треньора и играчите, които се въргаляха по пода от смях. На двама даже им потече кръв от толкова смях. Но все пак ме оставиха да тренирам не само тогава, но и всеки път, когато отидех, просто защото още първия път вкарах 15 коша, спасих 4 топки и 3 пъти помогнах в играта. Изобщо, нечувана работа. След месец и половина станах 136 кила и влязох в петицата на отбора. За двайсет и девет минути на терена правех по 45, 7 точки при процент на стрелбата 88 %. Броят на феновете

се увеличи десет пъти и прехвърли хиляда души. Отново снимки по вестниците. Заглавията бяха потресаващи: ДЕБЕЛИЯ Е ПО-ОПАСЕН И ОТ БОМБАТА НАД ХИРОШИМА Дори атомната бомбата нямаше такава разрушителна мощ. И С ТОЛКОВА СЛАНИНА ПРОТИВНИКА РАЗБИВА Почнаха да валят оферти за първата лига. Изведнъж се оказах много важен за всички. Тренирах упорито и старателно. Станах 102 кила. Тогава изведнъж се хванах, че при пикаене увеличавам все повече разстоянието между себе си и тоалетната чиния, докато най-накрая струята успя да премине разстояние от 6 метра и да улучи целта. Подскачах доволно и победоносно размахвах ръце. Явно баскетболът ме беше завладял напълно. Веднага престанах да спортувам. Ден и нощ при мен идваха директори, мениджъри, треньори, агенти, играчи, фенове, но увещанията им да се завърна отиваха нахалос. Баскетболът остана в миналото ми. И все пак ми помогна. Успях да стопя цял един човек. А сега дойде моментът да включа в разказа образа и името на един човек, който досега несправедливо премълчавах. Марийо, Марийо, среднощна мъко моя. Отдавна беше отминало времето, когато като полупиян петгодишен хлапак я гонех, за да й смъкна гащите. Така и не успях в тези си опити и си мисля, че точно тази нейна недостъпност ме накара да се влюбя толкова силно. И сигурен съм, че най-напред се влюбих тъкмо в онова скрито и омайно нещо, което отчаяно се опитвах да разкрия, при все че и идея си нямах какво е. С годините погледът ми се вдигаше все по-нагоре и по-нагоре и тогава откривах нови черти от образа на Мария. Накрая очите ми познаваха фигурата и лицето й много по-добре, отколкото тя самата.Тогава разбрах, че я обичам цялата, напълно и безрезервно. Трябва ли да казвам, че я следях? Знаех за всяко нейно действие преди още да си го е помислила. Живеехме в една и съща сграда. А когато ме изхвърлиха от къщи, изпаднах в пълно отчаяние. Мислех си, че ще бъда още по-далеко от Мария, отколкото досега. Затова свих топлото си гнезденце, гарсониерата, на съседната улица, за да мога да гледам на воля в прозорците й, което преди беше абсолютно невъзможно, тъй като тогава живееше точно два етажа над мен. Така по стечение на обстоятелствата се доближих още повече до Мария. Но тук имаше и един проблем. Освен че виждах нейните, аз можех да наблюдавам и своите бивши прозорци, което означаваше, че и за нашите не беше проблем да ме видят. И те се възползваха с огромна радост от факта, така че ми се наложи да се пазя непрестанно от снайперистки куршуми. Една вечер реших да разкрия чувствата си пред Мария. Само че не знаех по какъв начин. Бях прекалено затворен и неумел в контактите си с другия пол. Всъщност, ако трябва да съм честен, с жени не бях общувал никога. Реших да я причакам в сградата. Седнах и зачаках в нейния коридор. Опитвах се да измисля думите, с които да изразя любовта си. Въртяха ми се някъде около триста варианта. Седях така в мрака на стълбите и изведнъж входната врата се отвори. Стреснах се. Тъкмо започнах да се изправям, когато някой светна лампата. Тогава на слабата светлина с мъка успях да позная силуета на човека, който влезе: чичо ми! Беше пиян като талпа. Разконцентрираният му поглед като по чудо успя да се спре върху мен. Най-напред остана като вцепенен, а после изведнъж му просветна: - Ти! - изрева с дрезгав пиянски глас и посегна към пищова си. Хукнах през глава и минах през него като лавина, направо го премазах и дотърчах до топлото си гнезденце. Цяла седмица не предприех нищо, но накрая измислих идеалния си план за пленяване на женското сърце и този път реших мястото на срещата да бъде паркингът зад блока. Там имаше люлки, пейки, игрушки, дървета и храсти, а две лампи осветяваха парк с нежна неонова светлина. Дочувах чуруликането на птиците. Събитието трябваше да се случи точно в такава романтична атмосфера. Знаех от край до край всяка дума, която ще й кажа, и я зачаках кротко в прикритието на дебелото дърво до едната от лампите.

Накрая я видях. Когато се приближи достатъчно, изскочих пъргаво пред нея и прошепнах нежно: - Мария…. Точно в този момент неоновата лампа изгасна и ни остави в полумрака. Мария изпищя: - Помощ! Мечка! После тя хукна, а аз избягах. Във вестниците се появи заглавие: ЧУДОВИЩЕ НА УЛИЦАТА НА АНТИЧНИТЕ ГЕРОИ "което Мария Шкриляц (24) описа като огромно и деформирано човекоподобно същество. Предупреждават се гражданите…" Ето тогава реших да отслабна и започнах да играя баскетбол. Трийстият ми рожден ден съвпадна с един нежен и уханен пролетен ден. Навън чуруликаха птички… От сладкия сън ме пробуди упоритото звънене на телефона. - Честит рожден ден, сине - започна нареждането по телефона. - Надяваме се да ти е последният. Пък, ако Бог не те иска, ние ще те приберем. После се чу цъкане. Явно не всички бяха съгласни. За да отбележа щастливия си рожден ден, излязох и отидох да си купя каса газирана вода, три големи хляба, пет килограма картофи и едно прасенце. И тогава, докато се връщах в топлото си гнезденце, най-накрая мечтата ми се сбъдна. Изведнъж Мария изскочи пред мен и каза "Здравей!". Сепнах се. - Дълго не съм те виждала. - А? - А това прасе и бутилките? Гости май чакаш? - А, не, не. Имам рожден ден, та ги купих ей така… да се почерпя. - Зная. - Какво знаеш? - Че днес ти е рожденият ден. - Отъде знаеш? - Прочетох в накакъв вестник. Пишеше датата на раждането ти и някакви други дреболии. А вярно ли е, че за обед изяждаш по 200 сарми. - Две… О, не… журналистическа работа… знаеш ги какви са. Ха-ха. - Приемаш ли гости? - Е, в интерес на истината, не държа особено. - Добре, а на кафе поне няма ли да ме поканиш? Изчервих се. Мисля си даже, че не само темето, но и пилешкият ми мозък се изчерви. - Е, има си хас. Извинявай, ха-ха, малко съм притеснен. Заповядай, заповядай - отговорих. Отидохме в топлото ми гнездо. Не коментира спуснатите ми щори, така че не се наложи да й обяснявам, че ги държа така заради роднините си. Пи кафе, но не си тръгна веднага. Помогна ми около прасенцето и картофите и докато се печаха стояхме и си приказвахме сладки приказки. Бях прекалено притеснен, за да запомня целия разговор. - Започнах да гледам баскетбол, само заради тебе. Обожавах да те гледам. Направо си глътнах езика, а после изведнъж треснах: - И аз. Следващото, което си спомням, беше: - А когато оная вечер се връщах вкъщи без малко да пукна от страх. - Какво?! - Изведнъж лампата угасна и нещо огромно изскочи пред мен и каза името ми. Просто усетих как сърцето ми за миг спря. Разпищях се и избягах. Божичко, колко се уплаших само… Във вестниците даже писаха за това. - Май и аз четох. - Знаех си, че това беше ти. - Моля? - Знаех си, че онова огромно нещо в парка бе ти. После разговорът продължи, но плиткият ми мозък не регистрира нищо друго, освен едно

изречение на Мария. - Честит рожден ден! - каза и ме целуна. Мрак. Прасенцето беше хванало хубава коричка, картофките също и ние с нетърпение се захванахме за работа. Когато приключихме с хапката, от прасенцето не беше останало нищо освен купчина кокали, а аз се държах толкова възпитано, че дори не се оригнах след изпитата на екс газирана вода. Мария остана и за вечеря, и през нощта. Само тя и аз в моето легло. Не се смееше, аз аз тайничко пуснах една сълза в мига, когато изгубих девствеността си. Бях на трийсет и две и отгоре на това влюбен да уши. Двайсет и осем пъти й поисках ръката и всеки път ми отказваше. Не ги искаше тези хартийки и халката. Да я заробят щели. Но затова пък никога не отказваше златните пръстени, гривните и колиета, които й подарявах в изблик на нежност. Толкова я обичах, че веднъж в пристъп на ярост застанах на прозореца на топлото си гнездо, изпъчих гърди срещу бившия си прозорец и се развиках: - Хайде, стреляйте! Да ме убият, щом ти не ме искаш, скъпа! А ако ме обичаш, тогава ми кажи да се отдръпна! Два куршума минаха през черепа, а един през гърдите ми. Докато падах, с последните проблясъци на съзнанието си успях да чуя: - Желая те, скъпи! Отворих очи и се опитах да фиксирам първото нещо пред себе си. Някаква баба с мустаци и огромна брадавица. После се появи някакъв човек с бяла престилка и напълно сериозно изражение. След това строгите очертания се разтеглиха в мазна усмивка: - Добре дошлиии! - каза човекът в бяло. - Къде е Мария - попитах веднага. - Мария?! Тихомире, та вие бяхте цели четири години в дълбока кома. Напуснах болницата точно на трийсет и шестия си рожден ден. Едва когато видях състоянието на гарсониерата си, схванах: наистина бяха минали четири години. В Мария се влюбвах с всеки изминал ден все повече и повече, докато един ден не разбрах, че съм не просто влюбен, а направо луд по нея. Но къде беше тя? Търсех я навсякъде, също както и бутилките по-рано. Но напразно. В този случай не откривах нищо. Тогава след няколко дена я зърнах неочаквано на улицата. Държеше под ръка някаква мъжка особа, висока поне два метра и широка около метър и половина. - Ти?! Жив? - каза стреснато. - Скъпа, само кажи и ще оправим грешката - избоботи гърлено мъжът. Прибрах се в топлото си гнезденце обиден и сломен. Страдах месеци наред. В момента на най-голямото си отчаяние взех, че си отрязах вените, но кръвта прокапала при съседите отдолу и те извикали бърза помощ. Изпаднах в тежка депресия. Лежах по цял ден на леглото и мислех за Мария. Копнеех за нея. Пиех повече откогато и да било. Касите газирана вода стигаха до тавана. Реших да забравя Мария. Първата ми мисъл след това беше как седи на тоалетната чиния и се напъва ли, напъва, а очите й са силно стиснати и вратните й жили са опънати до пръсване, докато от нея бавно-бавно започва да излиза… След шест дена я разлюбих. Отидох при Михайло (в пълна секретност, защото постоянно ме дебнеше опасност от роднините ми). Хванах го да си прави огромен балон от дъвка, изпълващ цялата му стая. В ръцете си държеше шишета газирана вода, опразнени наполовина. - Михайло - казах му. - Никога не позволявай на любовта да те завладее напълно. Жените са възможно най-страшното робство на света. - Аха - каза Михайло. - При все че не разбирам за какво ми говориш, понеже с жена досега не съм бил, идеята ти ми звучи доста добре. Между впрочем, къде се дяна през всичките тези години. Добрият ми стар Михайло… Скоро след това преживях пълен кошмар. Беше посреднощ, а на мен ми се допи газирана

вода и станах да си отворя една бутилка. Но, ужас, всички бяха празни. Облякох се бързо и хукнах през глава от топлото си гнезденце, полудял от болката, стягаща главата ми. Навън валеше проливен пролетен дъжд, а аз не спирах да се оглеждам за някоя будка или магазинче, от което да си купя газирана вода. Но всичко, абсолютно всичко беше затворено. Изригнах от дълбините си зверски вик и се строполих в несвяст на земята, докато дъждовните капки се мъчеха да угасят огъня в агонизиращата ми плът. Отказах газираната вода и отидох на лечение в клиниката за наркомани. Доста се позабавляваха, когато им разказах случая си и ми казаха най-чистосърдечно, че съм зависим единствено от лудостта си и че за нея им други лечебни заведения. Следващите три седмици бях много зле. Направо си мислех, че ми е дошъл краят. При 45 градуса температура започнаха да ми се привиждат разни малки зелени човечета в съвсем същия нюанс като добре познатите ми бутилки. На двайсет и втория ден бях като нов - напълно здрав и с воля за живот. Междувременно отказах и дъвките. Бях спасен и по-силен отвсякога. Михайло също се въодушеви както никога по-рано. Мисля, че всичко тръгна от високата температура. Най-напред ми мина през ума, че без транспорт бих бил напълно загубен. Закъдето и да тръгнех, без транспорт не можех. Накрая реших, че така повече не може да продължава. И започнах да ползвам само краката си. Между единия и другия край на града имаше километри разстояние, но дали защото едва сега почувствах за първи път истинската им същност, те ми се струваха някак особено приятни. И едва ли има някаква значение, че на всеки два месеца си купувах нови обувки. На трийсет и осем изведнъж ме осени мисълта, че завися прекалено много от крака си. Това се случи насред улицата. В следващия миг легнах на земята и продължих пътя си в търкаляне. Повече изобщо не ползвах краката си, а и да си призная, не ми липсваха особено. На коментарите на минувачите и детския кикот не обръщах никакво внимание. Бях на върха на щастието. Единственият ми проблем беше да се доберя до топлото си гнезденце, тъй като живеех на седмия етаж, а стълбите бяха прекалено стръмни. Във вестниците се появи заглавие: ТЪРКАЛЯЩ СЕ СЪГРАЖДАНИН "Тихомир Лесковац стана новата атракция на Града с отказа си да използва за придвижване краката си. Умоляваме гражданите да не го подритват…" А защо е необходимо да се храня? Престанах да ям. Дотъркалях се до Михайло, който вече беше последвал начина ми на ходене. - Михайло, разбрах, че сме зависими от храната. Аз вече спрях да се храня. И веднага се почувствах по-свободен. - казах му. Бях непреклонен и последователен в решението си, но започнах значително да слабея. Накрая тежах само 40 килограма. Все по-често ме нападаха разни гладни помияри, които явно ме вземаха за купчина недооглозгани кости. Но можех ли, оставил веднъж храната да остана роб на жаждата. И водата се превърна в част от миналото ми. Все по-лесно се отричах от потребностите си, но с всеки ден умората ми нарастваше. Тръгнах с Михайло на едно съвместно търкаляне из града. Хората ни гледаха, гледаха, докато в един момент един по един не почнаха да се търкалят с нас. След известно време ставаха, отупваха дрехите си и ги чувахме да казват: "Тия двамата са напълно смахнати". Михайло беше още по-кльощав и немощен от мен, та се налагаше често да спирам по пътя и да го изчаквам. - Стегни се. Трябва да издържиш. В началото винаги е по-трудно - повтарях му, макар че и аз едвам се справях. Тогава ми просветна една идея и викнах: - Михайло, спри да дишаш. Дишането е причината за всичките ни робии! Спрях да дишам и започнах да потъвам в мрак. Сякаш от много далеко дочух предстмъртния стон на Михайло: - Добре върви… Когато дойдох на себе си, над нас се беше насъбрал цял митинг, а някакъв смелчага се

опитваше да ни прави изкуствено дишане. Първо упорито отказвах, но после като някакво провидение ме осени кристално ясната мисъл: БЯХ РОБ НА ЖЕЛАНИЕТО ДА НЕ БЪДА РОБ! - На другия не може да му се помогне - каза някой. Надигнах се на кекавите си и немощни крачета и се озърнах наоколо. Първо ще отида на бира и порция паниран мозък, а после… Превод: Полина КУНЧЕВА

ПЪРВИЯТ СЕКСУАЛЕН ОПИТ НА ПИНОКИО Джордже Томич Откакто завърши училище, Пинокио започна да ходи редовно по дискотеки и нощни клубове. Там се научи да танцува самба, танго, дори и сватбарски танци, не според утвърдените правила, разбира се, а в свободния стил на някакво постапокалиптично хоро. Препускаше в ритъма, плувнал целият в пот, и пиеше забранени фламбирани коктейли. Най-често ходеше при синьорина Гранде, която, кой знае защо, беше решила да покрие дансинга си с персийски килими. Дискотеката й бе нелегална и се намираше в мазето на някаква изоставена къща в близост до пристанището. Още на входа на това място, известно с лошата си репутация, падаше тежък мрак и гъста мъгла обвиваше краката на посетителите, а по ъглите му съмнителни типове със старателно прикрити под качулките лица точеха заканително острите си ножове. Повечето гости на дискотеката - призрачни създания, осакатени от живота, непризнати и спорни таланти, враждуващи с целия свят - бяха все приятели на синьорина Гранде. От тях можеше да се очаква както да се съблекат голи в знак на протест, така и да използват фекалии в творческите си вариации или да напишат някоя поема само от гласни. Слушаха някаква дивашка музика, от която краката, сякаш омагьосани с кокоша кръв и горчиви корени, започваха от само себе си да се стягат и изпъват в умопомрачителен конвулсивен ритъм. Магията отслабваше чак призори и тогава Пинокио се връщаше вкъщи и с последни сили успяваше да отключи вратата и развърже обувките си. Джепето беше изпратил в старчески дом, откакто започна да губи връзка с действителността и да разказва за някакви си измислени любовници и славни геройски истории. Посещаваше го рядко, а когато това се случеше, обикновено му носеше по някой друг банан или портокал в прозрачна найлонова торбичка и уж загрижено го питаше за здравето. А той се досещаше какъв живот води Пинокио и отчаяно го заплашваше, че някой ден ще се събуди с дълъг нос и магарешки уши, но Пинокио така и не вярваше на болнавите фантасмагории на стареца, изправен лице в лице със смъртта. От него получаваше единствено омраза и презрение, защото Джепето така и не успя да се примири с неуспеха на несъвършено си творение. Спомняше си как издяла дървото и с трепет му вдъхна живот, за да гледа после как Пинокио без мъка го опропастява. Момчето бе намерило утеха в магическите питиета на синьорина Гранде, които тя приготвяше заедно с мама Гранде върху омърляните ръкописи, останали от предците им, и задължително под мъждукащата светлина на свещта. От тях цветовете ставаха някак по-живи и ярки, а разговорите се изпълваха с динамиката на неосъществените блянове. Тези странни коктейли помагаха на Пинокио да ръководи тялото си както никога по-рано и да го движи в плавните и грациозни движения на танца, изразяващ мислите и чувствата му. Ако искаше да каже например "Обичам те, синьорина Гранде!", той правеше два слети пируета и докосваше гърди с върховете на пръстите си, за да обере накрая овациите с главозамайващите си котешки подскоци. От време на време синьорина Гранде изпадаше в тридневен делириум и тогава започваше да се разхлажда с едно огромно лебедово перо и да бълва като някакви скъпоценни камъни безсмислени и налудничави срички. Въздухът в дискотеката беше лепкав и спарен, блъскаше се в телата на посетителите като разтопен желатин и се изкачваше по гърба на синьорина Гранде, сякаш мъчейки се да достигне плитката й, за да я развърже. А тя седеше на ипровизирания си престол и галеше с поглед слабините на Пинокио. "Мяуууу", обаждаше си евнухът Карло, облечен в шареното си трико. Тогава засиялите очи на Пинокио отразяваха вътрешния пламък и мигом срамежливо се притваряха. После изведнъж ръцете на синьорина Гранде повлякоха Пинокио към изхода и двамата побягнаха от тълпата на морския бряг. - Ето, отново се превръщам в лунатичка. Не мога да управлявам действията си. Сякаш са по-силни от мен и живеят някакъв свой собствен живот - оплака се синьорина Гранде. Ходеше боса по пясъка, който полепваше по ходилата й и се задържаше между пръстите й. Вятърът си играеше с огромната й, почти прозрачна рокля, а тя го посрещаше повдигната на пръсти и с ръце, високо вдигнати нагоре. Като подплашени морски чудовища корабите затъваха в мрака на морето, изоставяни постепенно от мъждукащите светлини на острова. Туристите се втурваха с писъци към топлото море. Лунният сърп неусетно изчезваше зад огромните кипариси.

- Губят ми се цели периоди от време - шепнеше синьорина Гранде. - Събуждам се и не не зная нито кой ден е, нито къде се намирам. Нищо, нищичщко не мога да си спомня. - Дай да ти прегледам главата - каза Пинокио и повдигна с пръсти косата й. - Изпрати ме вкъщи - каза му синьорина Гранде и започна да се отдалечава в приятната тъмнина на плажа. Къщата й се намираше на острова, така че двамата седнаха в лодката и хванаха веслата. Под роклята й се очертаха яки мускули, свикнали с какво ли не. - Как мислиш, какво ли чувства човекът, попаднал в корема на някоя риба? - попита синьорина Гранде в кратката пауза между две замахвания на веслото. - Мен веднъж ме глътна един кит - каза Пинокио. - Но китът не е риба, а бозайник. - Плаши ме тишината под водата - продължи тя. - Всичко, което се случва - и раждането, и смъртта, все в тишина става. Морето е прекалено сериозно, за да могат хората да живеят в него. - Хората са прекалено несериозни, за да живеят където и да било - отвърна Пинокио. - Те са като клоунска чума, ширеща се надлъж и нашир по земята. Докато изговаряше това, Пинокио отново изпита старата си ярост към Джепето, но успя да се овладее и дори си помисли, че в известен смисъл даже го разбира. - И все пак бих искала да съм там долу, на дъното на морето - каза синьорина Гранде, без да обръща внимание на думите му. Пълна противоположност на малката русалка, бедната синьорина Гранде копнееше пламенно за своя подводен принц на тишината, ням и прозирен като океана. Въздиша тя така и рее поглед във вълните, които се блъскат в брега и отново се връщат назад, в прегръдката на безкрайната вода, обвиваща от край до край земята. Морето за нея е чудовищен орган от хиляди събрани ръце и крака, които биха могли да я обичат и галят до безкрай, без някога това да й омръзне. Кучетата на острова завиха като чакали, щом усетиха идването на стопанката си. Това беше техният обичаен поздрав при посрещане. Пинокио и синьорина Гранде пристъпват по тясната и мрачна пътечка от заоблени камъни. Къщата на хълма е усамотена. Направена е от островна скала. - Мама Гранде отиде при леля на село - каза синьорина Гранде, докато отключваше вратата. После хвърли от прозореца няколко бифтека и кучетата се нахвърлиха лакомо на почерпката. Бензиновата лампа осветяваше тук-там мебелите и им придаваше причудливи очертания, през които за обичайната им практическа приложимост човек можеше само да гадае. Пинокио чувстваше как носещите се из въздуха сладникави миризми го омайват и втърдяват члена му, нарастващ със същата скорост, с каквато някога при всяка следваща лъжа растеше и носът му. - Цялата къща е един афродизиак - каза синьорина Гранде и се излегна на люлеещото се канапе. Пинокио усети допира на отпуснатите й бедра, а възглавницата погълна в перушината си игривия й смях. Вятърът свиреше в керемидите и блъскаше маслиновите клонки. Мълчанието постепенно се промъкваше между тях. На прозореца няколко листа се опитваха с мъка да запазят формата си. Превод: Христина СТЕФАНОВА

NYC Зоран Църномаркович Беше точно 8: 45 сутринта, когато хората от колата ми казаха, че общото ни пътуване свършва дотук. Чу се едно "фуууууууу" от трясната врата и моето "Благодаря" остана някъде вътре. По-нататък трябваше да продължа пеша… Тръгнах по средата на магистралата и видях как се вдигна облак прах, който после съвсем плавно се спусна над обувките ми. Слънцето тъкмо се показваше над хоризонта и гледката пред мен изглеждаше като насечена с нож. Започнах да броя стъпките си: една, две… пет… и неусетно престанах да мисля и за праха, и за обувките си. А те вече бяха покрити целите със съвсем фин, тънък слой. Отдръпнах се и свих вдясно… Шумът отслабваше. Навлизах в район, в който децибелите постепенно намаляваха. Когато се качих на терасата на близкия хотел, вече бе напълно тихо. Оттук можех да видя очертанията на града и кулата на Световния търговски център. От прозореца на кухнята до мен достигаше звън на прибори за хранене и мирис на портокалов кейк. От време на време се подаваше по някоя огромна готварска шапка. Като излязла от куклен театър. Града от подобна позиция дотогава не ми беше правил впечатление. Всичко бе някак прекалено остро в дълбочина и едва в мястото на сечение можеше да се забележи някоя по-малко остра ивица. Продължих нататък сред пейзажа. Тишината си беше все на същото ниво от около 2 dB. А в него попадаха само звуците от скърцането на пясъка под краката ми. Далеч на хоризонта се сменяха човешки фигури. Наляво, надясно, на зиг-заг и напряко те изчезваха и после се появяваха отново. Хаотичността и непредсказуемостта на движенията им създаваха чувство за ентропия. И всичко бе някак флуидно и непостоянно, дори и тук - пред очите ми. Може би онези, които бяха избрали да тръгнат надясно, никога няма да видят това средно положение, което виждам аз сега? А може би онези вляво никога не ще открият смисъла? Или пък и едните, и другите, виждат онова, което аз не успявам? Сега вече вървях по пътя, по който някога минаваше стара железопътна линия. Вече, разбира се, не съществува нищо, което да напомня за нея. Релсите и праговете бяха отдавна премахнати. Стоеше единствено онова едва забележимо възвишение, напомнящо за линията, по която някога профучаваше влакът. Погледнах часовника си - 8: 45. "Пак е спрял" - помислих си. Ами ако не е? Тогава? Това само значи, че от момента, в който излязох от колата, за да премина толкова път и да видя толкова много неща, времето изобщо не се е движило. А по-нататък следва, че най-накрая съм надвил времето и че за първи път съм го обърнал в моя полза. НЕВЪЗМОЖНО! Сигурно все пак наистина е спрял. В крайна сметка това се случва постоянно. Погледнах небето. Слънцето продължаваше да си стои все там, където си беше и когато излязох от колата. Наистина! Вярно, че нямах представа колко дълго съм ходил, но със сигурност не е било чак толкова много, че на небето да настъпят кой знае какви астрономически промени. "Нищо. Ще питам някого. В крайна сметка някоя от ония фигури на хоризонта може да реши се върне, за да се срещнем". Тогава видях под краката си сянката на жицата от електрическия стълб. Виеше се и променяше очертанията си според моите стъпки. В другия край на сянката, точно срещу мен, вървеше момиче. Приближавахме се един към друг, а двойният план се увеличаваше. Струва ми се даже, че сякаш в един момент постигнахме златното сечение. Слънцето стоеше точно по средата, на същото онова място, а ние двамата бяхме "разполовени" от двете страни на кадъра. - Ето, нея ще питам - мина ми през ума. - Извинявай, колко е часът? - 8: 45 - каза и сбърчи чело, сякаш знаеше нещо. - Е, това е положението! Колелото на времето е спряло окончателно и ние наистина се намираме в безвремието. Обърнах се. Момичето се смаляваше в далечината. Знаех, че все още върви по сянката на жицата. Стигнах до края, до същата онази точка, където я забелязах най-напред и

откъдето започна и срещата ни. Часът беше 8: 45, естествено. Шумът отново започна да се усилва. С основание, тъй като приближавах центъра на града. Пред мен се спускаше 42 улица, а малко по-надолу - Манхатън. И тогава слънцето се пързулна забързано надолу по хоризонта. За миг-два червеникавото му сияние се задържа като на някакъв стоп кадър, а после изчезна. Вече не се виждаха нито градът, нито Световният търговският център, нито обувките ми и праха върху тях. Погледнах часовника си. Нямаше го. Превод: Христина СТЕФАНОВА

КАШМИР ЗА ЦЯЛА ВЕЧНОСТ Елена Маркович През есента на 1967 г. влязох в университета и през 1975 г. благополучно завърших история. Съпругата ми Дуня записа география през 1974 г. и през 1979 г. се дипломира със среден успех осем. Днес почти никой не знае за тези подробности. Нея я знаят като Дуня кроячката, а мен предимно като мъжа й. Дуня я съкратиха като ненужен кадър и тя побърза да се захване с пълните жени и роклите им. Често намирах тетрадките й, в които най-вече преобладаваше цифрата сто и петдесет и то придружена от съкращенията "г", "х" и "т". А те не означаваха гръдна обиколка, ханш и талия, а "грозотия", "хипопотам" и "тулуп", които всъщност бяха и най-милите думи, изричани от Дуня по адрес на клиентките й. През тия години през къщата ни минаваха някакви си Силвии, Душици, Петрии, Кристини и една, която се задържа най-дълго - Лиза. Накрая, освен Емилия, която беше съпруга на някакъв дипломат с огромна глава и не идваше кой знае колко често, постоянен и редовен посетител си остана единствено Лиза. Разказваше ни как някога била циркова артистка, но веднъж паднала и пострадала така, че се наложило да слезе завинаги от сцената. Въпреки че била родена в Белград, прекарала почти целия си живот в Италия, където отишла като съвсем млада заради някакъв младеж - италианец и собственик на цирка, в който после започнала да играе. Когато се оттеглила, спряла да мисли за фигурата си и надебеляла светкавично. Пред няколко години италианецът починал, а на нея оставил цирка, но тя го продала веднага и с парите се върнала в Белград. Върнала се с четирийсет и четири кила повече, отколкото била на тръгване, и сега гонела деветдесет и шест. Именно заради тази история предложих на Дуня да започне да шие предимно за пълни жени, защото в крайна сметка няма нищо лошо в това да се използва суетата и слабостта на пълничките дами по отношение на техните грижливо трупани, а и още по-грижливо прикривани килограми. С годините ще им става все по-лесно да се откажат от някой друг динар, отколкото от слабостите си, убеждавах Дуня. Лиза криеше истинското си име, но, когато веднъж плати на Дуня с чек, на него написа Стоянка и то с такова презрение, че побърза да го отблъсне чак по-скоро от себе си. В Италия сигурно щеше да се намери някой, който все още да помни Лиза, но коя е Стоянка, това не знаеше нито Белград, нито Рим. У нея имаше някаква много силна нужда да бъде харесвана и да привлича вниманието, а това се виждаше във всяко нейно движение, коментар, скицирана кройка, че дори и в начина, по който пробваше дрехите. Караше Дуня да й шие колкото се може по-къси и тесни рокли, а ако ще и после да стои по половин час със стегнат стомах. Само един лукс не можеше да си позволи Лина за нищо на света - да отслабне. Въпреки че купуваше какви ли не рецепти и съвети за диети и пробваше всички възможни кремове за отслабване, привлечена най-вече от лъскавите им реклами, тя и за миг не можеше да се откаже от мазното или сладкото. Чантите й винаги бяха пълни с шоколадови бонбони и различни солети, а когато ни поздравяваше на влизане, вечно предъвкваше последната си хапка, която според мен лапваше най-вероятно между асансьора и вратата ни. Държеше да се облича точно според най-новите модни списания, но затова пък и често плачеше пред огледалото, когато не можеше да се намъкне в полата си, достигаща едва на двайсетина сантиметра под доста поувисналия й задник. В такива моменти Дуня знаеше, че трябва веднага да спре, да направи кафе и да й каже, че изобщо не е дебела, а просто "по-едра" и с "такава конструкция", което, разбира се, не винаги помагаше, защото Лиза добре помнеше момичешката си фигура. В неделя вечерта Лиза беше на проба при Дуня. Преди да си тръгне навън започна да вали ситен дъждец, подобен на ситен, мокър сняг, и понеже такси не можеше да дойде веднага, Лиза ме помоли да я закарам до тях. Докато палех мотора, Лиза отново започна да разказва за славното си минало и да си спомня как някога шофьорите се карали кой да я вози, а сега тя трябвало да моли другите. После замълча кокетно и надменно, а на мен изведнъж ми се стори, че пред колата, точно там, където стоеше тя, видях млада жена, която в предизвикателно трико се кланяше на публиката и придържаше къдриците си, които при всеки поклон падаха небрежно над очите й. - Видяхте ли го, Дуле? - сепна ме Лиза. - Какво да видя? - попитах.

- Гълъба, който току-що описа кръг точно над главата ви. - Да… видях го… - казах разсеяно. - Защо ли падна като покосен зад колата ви, чудя се… Дали не е някакъв знак? - Паднал. - Боже, Дуле, вие къде гледате? Всъщност, май е по-добре да ме закарате вкъщи, ако е удобно. Стана хладно… - Да, извинете. Замислих се нещо… Преди да седне на задната седалка тя бавно и многозначително обърна глава към мен (за да ми покаже само, че няма да бъда нищо повече от шофьор) и каза: - Дуле, вие изобщо нямате представа колко много значи за мен това наше познанство. Не ме разбирайте погрешно и не ме питайте за нищо, защото така и няма да ви стане ясно, но когато преди малко видях онзи гълъб, бях сигурна, че това е знак и че точно вие сте онзи истинският… Странна жена - казах си. Нататък продължихме в мълчание. От време на време Лиза си тананикаше песните по радиото и се надигаше към огледалото за задно виждане, за да оправи къдриците си. Когато стигнахме до тях, тя ме помоли да й помогна за чантите, които беше взела от Дуня. Помогнах й до входната врата и понечих да тръгна към колата. - Дуле, моля ви, има нещо, което отдавна искам да подаря на Дуня. Донесох го от Рим, но всеки път забравям да го взема. Ще влезете ли, за да ви го дам? Лиза изговори това бавно и някак напрегнато. Стаята, в която влязохме, беше пълна със снимки от цирка. Докато Лиза отиде някъде по коридора, аз останах тук и започнах да разглеждам наоколо. Върна се облечена в дълга вечерна рокля и с голям гоблен под ръка. Изведнъж дебелината й стана някак тържествена и достолепна и си помислих, че ако беше дори и с един килограм по-слаба, щеше да е грозна. - Това е гобленът, който преди доста време получих в Италия и вече години наред събира прах по кьошетата, просто защото не обичам гоблени. Преди няколко дена Дуня ми каза, че много й харесвали и си казах защо да го местя от шкаф в шкаф, като би могъл да стои окачен на стената. Така гобленът се оказа в обятията ми. Леко позачуден кимнах с глава (Дуня обичала гоблени?!) и тръгнах да излизам. - Дуле… - Обърнах се и видях Лиза да държи кокетно в едната си ръка чаша, а в другата бутилка. Със закачливо повдигнати вежди ми предложи питие, а аз, вече доста изненадан и притеснен, отказах и отново тръгнах към вратата. Но тя успя да се прошмугне, за да ми препречи пътя и ме целуна шумно по бузата. С вече овлажнена буза аз най-накрая успях да се измъкна. Несъзнателно повдигнах гоблена и видях някакви цветя, кошница и слънце - нещо, което вероятно никога няма да мога да разбера. Чувствах се смешен с това обрамчено наивистично творение в ръце на път към колата. Отворих вратата, седнах и въздъхнах. За гоблена отделихме място в дневната, точно над маса. Смятах го за личен подарък, макар да знаех много добре, че е за Дуня. Мислех си, че чрез него Лиза е търсила повод да ме придума да вляза и така гобленът си остана в съзнанието ми като нещо средно между любезна покана и прощален дар от отблъснатата жена. Вчера Дуня отново се прехласваше по подаръка си и в един момент направо извика: - Гледай, гледай, та тук има някакво посвещение… При тези думи усетих някакъв гърч в мускулите на ръцете си и краката ми се подкосиха - нещо, което често ми се случва, когато съм стреснат или уплашен. Чувствах, че това посвещение е предназначено за мен и че сигурно бедната Лиза се е надявала да го прочета още в колата и да се върна обратно при нея. Буквите бяха твърде необичайни и дори старинни. Но аз знаех, че Лиза не е дорасла до тях и затова реших, че гобленът все пак трябва да е купен и че може би това е просто етикет с марката на производителя, но все пак продължавах да се измъчвам от мисълта, че не всичко е съвсем наред. В това посвещение имаше нещо скрито, предчувствах че е код, разкриващ отношението на Лиза към мен. Помислих си, че случайно в някоя книга Лиза може да е попаднала на запис за фараон или владетел и че по пътя на някаква си нейна шантава логика е решила да ми отправи провокативно любовно обяснение чрез нечия стара лична преписка, убедена, че най-сигурният начин да ме привлече е да подмами историка у мен. На следващия ден

свалих гоблена от стената и установих, че е доста тежък, защото в един момент направо приклекнах и без малко щях да го изтърва, когато най-накрая успях да се добера до леглото. Странно ми беше само как съм успял да го замъкна толкова лесно от апартамента на Лиза до колата, а още по-странно ми се струваше и това как самата Лиза го носеше само с една ръка. Сложих го на леглото откъм гръб и започнах да го разглеждам. Отзад беше залепена някаква тъмножълта хартия, на която с избледнели букви бе изписано странно посвещение. За миг си помислих, че това наистина може да е подарък на Лиза и че вероятно само тя знае смисълът на посвещението. Понеже не исках да се затормозвам с различни предположения, дръпнах хартията, а тя се отлепи неочаквано лесно и остана цялата в ръката ми. Но онова, което ме изненада още повече, бе, че под скъсаната хартия имаше още една със съвсем същата големина и цвят, която като по чудо си стоеше непокътната. Чудех се как е възможно да са залепени така, че при откъсването на горният слой долният да си остане съвсем цял. Сякаш беше самозалепващо се фолио. Признавам, че това малко ме стресна и ме накара да се загледам по-внимателно. Хартията, която до преди малко мислех да хвърля, все още стоеше смачкана в ръката ми. Развих я, но на нея вече не пишеше нищо! "Не е чиста тая работа" - помислих си. В ръката си държах най-обикновена гладка хартия, а надписът сега се беше появил върху следващата, която все още си стоеше на гърба на гоблена! Погледнах смачканото парче в ръката си, отидох до прозореца, за да го видя на светло, но не - беше си абсолютно чисто. Наведох се да видя дали новият надпис наистина е същият, но колкото повече се взирах, толкова по-ясно виждах миниатюрна скица на външния картуш от посветения на Бога престол на Тутанкамон. Господи, та това е толкова старо и как е възможно Лиза да знае за него? Вдигнах гоблена на височината на гърдите си и с притаен дъх гледах как пред очите ми един след друг започнаха да изникват - първоначално съвсем бегло, а постепенно все по-ясно и по-ясно - скиците на каменни къщи, дворци и храмове. Ужас! Всичко това, което години наред стоеше по рафтовете на библиотеките ми, сега се рисуваше само пред мен. И дворецът с големите стълбове, чиито пророчества отдавна бяха изтрити, и преддверието, и централният корпус. А когато надникнах в него, видях съкровищата на боговете. И навсякъде, във всеки един момент, изникваха рисунки на сфинксове и мумии. Накрая отгоре се появи и женска глава, главата на Нефертити, открита чак през нашия век, но направена още през седемнайсети век преди нашата ера. Невъзможно! Стоях смаян и уплашен над рисунката, която вече беше придобила окончателния си облик и в един момент разбрах, че всъщност това е фреска. Не знам защо, но чувствах, че Лиза не може да има нищо общо с това. Историята в крайна сметка принадлежеше на интелигенцията, а Лиза не се числеше към нея, поне аз така мислех. Гледах в земята и изведнъж вдигнах нагоре чело с надеждата, че привидението ще си отиде по същия вълшебен начин, по който се бе появило. Но, по дяволите! То продължаваше да си стои и да не помръдва. Сигурен бях, че започвам да полудявам. Няколко пъти се канех да скъсам и тази хартия, но знаех, че зад нея ме чака нова. Въздъхнах и обрънах гоблена откъм лицевата му страна. А онези бродирани цветчета стърчаха наперено, сякаш ми се присмиваха. Обърнах го отново наопаки, но на него вече нямаше нищо! Никакво посвещение, а само една най-обикновена хартия… Взех си дъх и скъсах и двата следващи пласта. Такова късане ме плашеше повече от каквото и да било - в крайна сметка тези картини можеха да са резултат на умората ми или на някаква ненадейно сполетяла ме фантазия, но така или иначе аз продължавах да докосвам хартията и да я чувствам по дланите си. Страхът ми постепенно намаляваше - все пак това ставаше в собствената ми стая, в собствения ми дом, в Белград. Всеки момент можех да спра и да върна това чудо на стената, а после да изляза на улицата и да се смеся с хората. Но не го направих. Помислих си, че сигурно съм се потопил в някакво странно полусънно състояние, когато все още нямам достатъчно сили, за да се откъсна от образите - знам, че сънувам, но с нищо не мога да накарам мозъка си да се събуди. Форми, скици и рисунки се нижеха пред очите ми във фотографски изчистен вид. И тази сега започваше като предходните - отначало само река, после лодка на нея, а накрая в дълбочина - цял град. Но тя не се отлепяше така лесно. Не можех да подхвана крайчетата на рисунката. Опитах се да дръпна хартията по средата, но ръката ми мина през нея, платното и всичко останало, докато накрая не се потопи в студените води на някаква река. Стреснах се и рязко я дръпнах, сякаш всеки миг щях да остана без ръка.

Почти парализиран от страх, отново обърнах наопаки гоблена в очакване да се разлее пред очите ми, но така и не се случи нищо. Опитах отново да вкарам ръката си вътре и тогава картината се отвори пак и този път ръката ми изчезна почти до рамото. От другата страна, естествено, нямаше и следа от нея. А тази моя изчезнала и като по чудо погълната ръка чувстваше ледената вода чак до костите си. Между предната и задната страна на гоблена имаше всичко на всичко два сантиметра. Наскоро Дуня ми взе проба за риза и тогава ръката ми бе дълга седемдесет и пет сантиметра. И къде тогава се беше дянала ръката ми сега?! Помислих си - къде ли ще изплувам, ако взема да вляза целият в картината?! Дали няма да се върна с хилядолетия назад? Вдигнах крака си и тъкмо се канех да го направя, когато хартията изведнъж се разкъса и стъклото затрепера. Чувствах се смешен. Отидох да взема енциклопедията. Все някакъв ключ трябваше да се намери. Каква е тази картина и откога е в крайна сметка? Невероятно… Не можех да открия. Вече няколко дни Лиза не се появяваше никаква, макар че години наред идваше все по едно и също време. Бях сигурен, че отсъствието й е свързано с цялата тази история около гоблена. След неколкодневно търсене най-накрая в една от книгите на библиотеката си успях да открия репродукция на картината, която ми се яви на гърба на гоблена. Ставаше въпрос за помпейска фреска, представяща живота на римската аристокрация, която се отмаря в прохладата на някаква луксозна вила след приключване на политическите задължения. Погледнах в десния долен ъгъл, а там пишеше: местоположение на картината - неизвестно. Цигарата ми падна от устата. Пишеше само това и нищо повече - нито кога е изчезнала, нито при какви обстоятелства. Ех, Лизо, Лизо. Отпуснах бавно ръце на гърдите си и си помислих - само да се свърши час по-скоро. Коя е тази Лиза, по дяволите?! - Дуле - чух гласа на Дуня от банята - забравих да ти кажа преди малко - и отново застана така, сякаш се опитваше да си спомни какво точно трябва да ми каже - внимавай другия път, когато поливаш цветето над гоблена. Като се връщах вчера от магазина, го сварих да капе. - Откъде е капело? - попитах стреснат. - От нещастния гоблен - извика. Не, не е възможно. Аз никога не поливам цветята. Значи ли това, че картината просто е изтекла? Ще сваля всичко до последните кончета, схеми, бодове, моделчета или, както там им казват, на тоя скапан гоблен! Едва дочаках Дуня да излезе на следобедната си разходка, за да заключа вратата и да започна отново със заниманията си. Нямах ни най-малка представа колко ли слоя ще трябва да изпокъсам този път. Тогава седнах и започнах да размишлявам: цели четири часа късах хартия след хартия и не се променяше нищо. Кой знае колко всъщност бяха тези слоеве - по-малко от триста-четиристотин парчета едва ли бях накъсал! Ако човек вземе да съедини всичко това, ще се получи нещо далеч по-дебело от самия гоблен. И тъкмо когато ми се струваше, че е останала само една хартия и вече мога да докосна спокойно стъклото, изникваха нови и нови слоеве. Някъде към четири следобед, точно когато се канех да приключвам, се повтори отново предишната история. Най-напред се появиха само очертанията на някакви букви, а съвсем скоро вече можеше да се прочете без никакъв проблем: BCVLV:TENENS:ICESI:DVH. Пред онова "Скъсай!" имаше нещо, което ми напомняше на кирилската буква "Д" - точно под числото, което ми приличаше на римско. А може би това не беше число, а някакъв знак, който се отнасяше до надписа и приличаше на VVIIII. Започнаха да се появяват галопиращи коне, под чиито крака пишеше "TAT", "PVE", "ROS”. Боже Господи! Другият образ вдясно е на Вилхелм Завоевателя от Нормандия. Та това е прочутият гоблен, наречен: Гоблен на кралица Матилда. Този път не мога да докосна нищо: само гледам. Намирам наименованието на гоблена в лексикона и този път местоположението му е посочено. Затова и нямаше как да е тук като онази картина, изчезнала по толкова мистериозен начин… Опитвам се да го скъсам, но върви малко трудно и се запъва. Това вече е през новата ера, доколкото помня, някъде към ХVІ век. А къде е периодът от V, VІ и ХVІІ век, къде са тия десетина века, за които няма ни спомен? Следващата картина заблестя толкова силно, че просто ме заслепи… вдигнах ръка да я вдигна, но, Боже, хартия никъде, а само жълт… Божичко… златен… прах… златен… Дуня! Ела! Дуня! Истинско, съвсем истинско злато… Потривам го между показалеца и палеца си и не, просто не може да има грешка… Дуня пристига с леко скептична физиономия в стаята, за да види все пак какво

става… - Дуня, гледай! - извиках и й показах златния прах, който се беше пръснал из цялата стая, а тя само ме погледна учудено и сви рамене. - И какво е толкова странно? Какво всъщност ти става? И без това посвещението го видях най-напред аз… Посвещението?! Възможно ли е наистина да не вижда всичко това… Значи ли, че аз просто си въобразявам? Вече доста изнервен, тръгнах да й покажа всичките хартии, които бях изпокъсал и сега стояха намачкани в кошчето. - Преди малко Милош си дойде и отиде да изхвърли боклука - каза Дуня, имайки предвид сина ни… - Дуле, защо не си починеш, приказваш странни неща. И вземи го върни този гоблен на стената, преди да си го счупил върху леглото… - каза Дуня на излизане… Отново вземам малко от онзи златен прашец, роня го и го трия между пръстите си, а златото продължава да пада от платното върху стария и попрегорял велтер. Тогава изведнъж всичко се върна отново на картината и изчезна в нарисуваните чували, откъдето продължи да проблясва. На картината се появи керван, а зад него - роби. От дясната страна керванът се губеше и сякаш потъваше някъде в рамката. Зная - поклонение. Над кервана имаше числа: 1312 и 1337, а също и от дясната му страна - 1324. Канку Муса. Падна ми се на изпита, а после писах и дипломна работа за него - "Ислямизацията на черна Африка". Канку Муса - завоевателят на Судан и Сонгай. Човек с мистериозна смърт. Според някои е загинал по времето на упадъка на империя Мали, но това в действителност е невъзможно, тъй като тя се разпада едва в края на ХІV век, а Канку Муса е роден в средата на ХІІІ. Макар че все пак не е съвсем изключено, като се има предвид, че е живял доста дълго. Според други, той е починал при поклонение през 1324 г., което е отново невъзможно при положение, че е управлявал до 1337 г… Един мой приятел от студентските години беше изровил някакви книги, в които пишеше, че след като бил мистериозно отвлечен и после дълго време никой не чул за него нищо, изведнъж Канку се появил след около сто години жив и здрав, следователно точно по времето, когато вече съществувал Сонгай - една от най-големите черни мюсюлмански държави. И сега Канку стои тук, на моя гоблен. Вероятно онези числа трябваше да са точните години на управлението му. Да видим какво има после… Нататък идва Мека, само че до старите числа сега се появява още едно - 1517, след него - 1619, а когато изникна 1624, изведнъж всички предишни изчезнаха. Гърбът си беше все същият… Следващият лист отново принадлежеше на… някаква жена… известна прическа, поза… Екатерина ІІ… Прочутата й прическа. Известната картина от учебниците, каква ирония само, сега ме гледа от гоблена, от тази най-обикновена хартия за облицоване на ученически тетрадки. Винаги съм харесвал Екатерина. Германка, омъжена за руския император Петър ІІІ, когото в един момент сваля от престола, за да поеме самата тя управлението на държавата. Скоро портретът променя първоначалния си облик. Платното се набръчква, двойната брадичка на Екатерина изчезва, очите й се повдигат, косата се разплита, а накрая тя вдига ръце и започва да хвърля един по един ордените от себе си. Това и по-нататък продължаваше да си е все същата Екатерина, само че сега под картината пишеше Москва, 1890. Как така 1890 г., когато Екатерина умира през 1796 г.? И откъде накъде Москва? Понеже се опасявах, че докато се опитвам да открия връзката, мога да пропусна най-важното, реших да оставя разсъжденията си за после. Надписът "Москва" изчезна, но годините си останаха. Екатерина от портрета започна отново да издува бузите си така, сякаш ги пълнеше с въздух, след малко се появиха двойната брадичка и дебелият й врат, косата й се накъдри и придоби по-тъмен оттенък, а веждите й станаха съвсем тънки. Нямаше никакво съмнение - това бе Лиза. Не знам как точно бях определил предишните си реакции, но това сега си беше същинска паника. Чух запъхтяното си дишане, а после и някакво стенание до себе си, макар да знаех, че този звук може да излиза единствено от мен. Усетих, че ме обзема някаква треска, от която започвам да се потя и да губя почва под краката си. На портрета пишеше на руски Марушка Стефанович, а тогава косата изведнъж се скъси и подви и на картината се появи името Лиза Марчано. Да! Лиза! Знаех си аз, че това е нейна работа! Но каква Стоянка, та това е просто абсурд! На картината все още си стоеше 1890 година. Та оттогава бяха минали повече от сто години, а на картината

си стоеше нашата Лиза. А коя е Марушка Стефанович? Махнах и този слой, за да видя какво ще последва, а на гърба започнаха да се нижат букви… Не! Не! Не! Няма ли да свърши това чудо накрая? Кирилица? Пишеше: "На скъпия Дуле от неговата Лиза; благодаря му, че ме освободи след двеста години чакане. Дано ми прости. И аз някога приемах с удоволствие подаръци". Скован от ужас, гледах как до посвещението започват да изникват цветя, кошници и слънце, докато накрая пред очите ми не се появи целият гоблен, само че нарисуван. А после всичко изчезна. С последни сили обърнах гоблена откъм лицевата му страна и седнах, за да подредя мислите си. - Дуле, - каза Дуня, която тъкмо влизаше - още ли се занимаваш с този гоблен? Докато си стоиш така, аз успях да обиколя града и да се върна… Знаеш ли какво чух… Лиза… Лиза починала… - Лиза? - Да, току-що… Блъснала я кола. Ей така. Връщам се и гледам някаква блъсканица пред блока й. Казват, че починала съвсем нелепо и можела да се спаси… - И така… умряла, казваш? - Ти какво мислиш, дали ще е грях да запазя кашмирите й? - Грях? Не, едва ли. И на мен даже можеш да ушиеш нещо… Което да става за дълго, дълго носене. Превод: Христина СТЕФАНОВА

ЕДИН ДЕН СВОБОДА Дарко Тушевлякович - Какво й направи? - попита го пазачът, докато му даваше нещата на изхода. - Пръснах й мозъка, защото ми лазеше по нервите - отговори Денис и взе чантата си със старите маратонки, часовника, портфейла и холограмата на Ракел Уелч по сутиен. - Скапан маниак - измърмори пазачът и му отвори вратата. Денис излезе от затвора и вдиша свежия и лепкав въздух на свободата. Мислеше си, че ще го пуснат през някой хубав слънчев ден, но го освободиха не през лятото, а през есента, а навън бе хладно и дъждовно. Пред портата беше пусто и не го чакаше никой. Добре дошъл назад - каза си и тръгна към града. Електромагнитният автобус профуча край него, без да се спре. Хората забелязваха веднага затворническите му дрехи. На следващия ден реши да намине през някои приятели, но откри, че вече никой не го познава. Откри също, че са сменили и бравата на апартамента му. Сега нямаше право и на купони за храна, така че единственото, което можа да си купи, беше някакъв рециклиран боклук, за който купони не трябваха. Смърдеше на мръсно пране и повръщано. Не смееше да припари не само до шумната част на града, но и в Жилищния квартал, та дори и в Средната зона. Предпочиташе тунелите в подземните етажи. Слезе там, намери някаква изоставена гарсониера с две стаи и баня и нахълта. Намираше се на първия етаж под канализацията, там където тунелите воняха на лайна, а по стените се стичаше мръсна вода. Вътре беше почти пълен мрак и той извади от чантата си холограмата на Ракел Уелч и я активира. От дупките по стените се подаваха главите на комшиите. Някой трошеше нещо в другия край на тунела и се чу силното дрънчене на желязо. Това място е доста опасно - помисли си Денис и закри светлината на холограмата. Ядеше в тишината, а после във влажната стая преспа първата си нощ на свобода. Още на сутринта през тунела мина комисията по настаняването. Из подземията кръжеше някакъв железен червей и разгласяваше по мегафона: ЖИТЕЛИ НА ТУНЕЛА! ВНИМАНИЕ! ВСЕКИ, КОЙТО ИМА РАЗРЕШЕНИЕ ЗА ПРЕБИВАВАНЕ, ДА ГО ПОСТАВИ НА ПУЛТА ЗА КОНТРОЛ В ГАРСОНИЕРАТА СИ! АКО СТЕ ЗАКОННО В ЖИЛИЩАТА СИ, НЯМА ДА ИМА ПРОБЛЕМИ! АКО НЕ СТЕ, ПРОСТО СЕ ПРЕДАЙТЕ И ВЛЕЗТЕ В КОЛАТА ПРЕЗ ПОСОЧЕНИЯ ВХОД! Никога преди това не беше виждал железния червей и сега изобщо не знаеше накъде да побегне. Затвор - каза си наум. Само не пак в затвора. Излетя от гарсониерата и хукна безцелно по един от главните тунели, в чийто край мъждукаше светлинка. Спъваше се в металните отпадъци и локвите по пътя. Виждаше и други нелегални пред себе си. Но къде - питаше се. Къде да отида? Краката му го носеха към светлината и той, както и другите като него, си мислеше, че пътят ще го отведе на повърхността. И тогава се включи моторът на червея и той разбра, че светлината в края на тунела всъщност е била главният фар на машината. Така ги хващат сигурно - помисли си. С фалшива дневна светлина. - Ей, смотан! - подвикна му някой от страничните канали. Нямаше време да се обърне. - Ало, Ракел Уелч?! - повтори гласът. Той се заозърта в мрака и видя някакво момиче, което клечеше на изхода на един от страничните канали и му махаше. - Насам! След мен, тъпако! Иначе си свършен! - викна и му показа тунела зад себе си. Той промени посоката толкова рязко, че без малко щеше да падне, а после профуча край нея в страничния канал. Тя го догони и продължи. - Ако беше продължил по оня път, досега да те бяха смлели! Нямаше да успееш и зъби даже да кажеш! - каза запъхтяно. - Защо пък точно зъби? - Защото после щяха да могат да те разпознаят единствено по тях - отговори. И докато бягаха в полумрака на канала, отвсякъде се чуваха виковете на заловените. - Егати свинщината! - каза Денис. - Ама те наистина ги трепят. А сега накъде? Кажи ми!

Стигнаха до подземния кръстопът, откъдето тръгваха три разклонения през земята. Четвъртото се намираше точно над тях и сякаш в неговия край се виждаше бяла светлина. - Ето ги горе - извика той. - Давай надясно! - Не, спри. Там е повърхността. Отиваме горе. - Спря го и се хвана за желязната стълба. Докато се качваше, Денис за първи път успя да я поогледа по-добре. Имаше стройно, стегнато тяло и отлично настроение. - Ти какво си, тигър ли? - попита я. Без да спира, обърна глава и му хвърли един поглед. - Не, пич, не съм тигър. Но настина съм животно. * * * В Залесената област на повърхността нямаше контрол, както в тунела, защото там не можеше да се припари току-така. Наоколо имаше прозрачни куполи и всеки, който решеше да мине през тях, мигом падаше овъглен от мълния. Към парка водеше само един истински вход и него го охраняваше войска. Денис и момичето, което го спаси от сигурна смърт, лежаха на меката и дъхава трева. Птиците кръжаха около тях, изненадани от неочакваното посещение. Времето беше разкошно; изкуственото лято под купола създаваше идеални условия за растенията, а после за благодарност изсмукваше кислорода им, за да го прати в Жилищния квартал. Денис извади от чантата старите си маратонки. Събу затворническите обуща и ги хвърли настрани. - Откъде знаеше за Ракел Уелч? - попита Денис момичето. - Да не си ме шпионирала там долу, а? Тя се усмихна и го погледна с огромните си очи. - Естествено, че не съм - каза. - Но ти беше толкова шашнат и объркан, като се нанесе. Стените бяха пълни с дупки, а на теб и през ум не ти мина да провериш. Ако беше останал малко по-дълго, всичко щяха да ти задигнат. Взе холограмата и започна да я върти в ръце. - Големи цици - каза. - По-големи от моите. През това време той я оглеждаше в черните й дрехи от фибър. На кръста си имаше колан с буквата Д. - Ти не си от подземието. Живееш горе, в Средната зона, нали? Изгледа го сериозно и остави холограмата на земята. - Как иначе щеше да знаеш пътя дотук. Та ние сме в Залесената област! Знам кои могат да припарят тук. - По-спокойно! - каза му - Успокой се малко. Ще ни хванат така. Естествено, че не съм от долу. Но пътищата ги зная. Аз съм животно и там ходя на лов. Затова мирясай малко и си гледай живота. Ще се махнем оттук, само да си отдъхнем малко. При мен ще отидем. - Как… как така, ти си ловец. И кого ловиш? Ония долните? - Стана и посочи с пръст шахтата в тревата. - За кого ги ловиш? Кой ти плаща? Момичето се намръщи и седна по турски. - Хващам ги, защото преди бях една от тях. Живеех долу нелегално и комисията ме хвана. Вградиха ми инстинкт на животно и ме пуснаха на свобода. Оттогава всеки път, щом в подземието има полицейска акция, пращат най-напред ловците, защото те най-добре познават по-малките тунелчета. Впрочем, ти ме видя точно в такъв момент. Е, доволен ли си сега? Той се загледа в шахтата пред себе си. - А защо тогава не хвана и мен? - попита - Или може би си ме хванала? Продължаваше да стои срещу нея, но мускулите му вече бяха стегнати и готови за действие. Тя се усмихна и стана от тревата. - Глупчо, не стават така тия работи. Аз съм машина за убиване. Ако исках да те хвана, досега отдавна да ти бях резнала гърлото. - Хвана го нежно под ръка и го поведе през поляната. Той се отпусна отново и я остави да го води нататък. - Не те убих, защото, знам ли, хареса ми, инстинктът ми нещо не се обади, а и бях сита. Кой знае?

Минаха през гъста гора и излязоха на нова поляна, през чиято среда минаваше невидимата линия на охранителния купол. - Виждаш ли как е покосена тревата там, сякаш някой е минал с колело отгоре й? Това е граничната зона - каза му - Трябва да минем от другата страна. Там е Жилищният квартал. Денис я погледна стъписан. - И какво ще търсим там? В Квартала на величията? - Ще ни претрепят, още щом се появим. Виж само как сме облечени. - Имам да довърша една работа там - каза му тя и продължи напред към Зоната. Смъкна колана от кръста си и го върза в кръг. Спусна го във въздуха на височината на коленете си и рязко дръпна ръцете си. Усети се мирис на озон и въздухът започна да припуква. - Това пък какво е? - Проход. Тайното ми оръжие. Минавай, докато не са забелязали дупката. Той се наведе и мина през кръга. А после и тя. Като минаха от другата страна, издърпа колана си. Бяха навън, излязоха от купола. Обърнаха гръб на Залесената област и видяха нов пейзаж. Поляната свършваше и отстъпваше място на бели комплекси с частни вили и имоти. Тръгнаха по падината към селището. * * * Черният хеликоптер на специалните части обикаляше над ниските къщи и рошеше райграса по дворовете. В него имаше около десетина войника, които по слушалките на каските си приемаха задачите на гласа, даващ описания на бегълците. По улиците не се виждаше никой; личната охрана пазеше жителите по домовете им. Няколко електромагнитни коли дебнеха още по-усърдно в ниското. Предаваха си съобщения по външните мегафони и така влудяваха още повече жертвите. ЕТО ГИ! АЛЕИ ДВАНАЙСЕТА, ВТОРА И ТРЕТА - СЛЕД ТЯХ! ТУК, ВДЯСНО, ЗАД ХРАСТИТЕ! ВКЛЮЧЕТЕ ТОПЛИННИТЕ ТЪРСАЧКИ! ЧЕТВЪРТА - ОТ ТАЗИ СТРАНА! РАЗДЕЛЕТЕ СЕ! Денис и момичето-ловец прибягаха през някаква поляна и алармата се включи. Към нея се присъединиха и мегафоните от колите. Човекът от личната охрана изтърча от къщата и започна да стреля по тях с пистолет. - Ей, дъртьо, разкарай се! - извика тя, докато профучаваше край него. Устата й бяха в кръв, защото само преди минута уби някакъв дебелак в хола му. Беше доста странно да си представи човек подобна гледка в богаташкия квартал, но в крайна сметка точно това и ставаше, а Денис не бе въодушевен ни най-малко. - Извинявай, че не ти се извиних, когато ми спаси живота днес, но изглежда сега вече нямам време за това! - извика й, докато минаваха през частните лозя. Асмата се закачаше по тях и дереше краката и ръцете им. - Ей така си представях първия ден на свобода! Лудница! - Млъкни, бе, тъпако, и бягай след мене! - отвърна му. - Знам накъде отиваме! - Ех, много съм щастлив - провикна се след нея и се спъна в някакъв клон. Зад тях се носеше някакъв транспотьор, който сканираше земята. - Ловецо! - простена - Загазих! Момичето се обърна и го видя да лежи проснат на земята, хванал безпомощно пострадалия си крак. Дойде при него и му помогна да стане. - Айде, смотльо, ставай! Нямаме време за шегички. Изтрай само да се доберем до вкъщи. - Измъкна го от асмата. Тръгнаха към изхода на Жилищния квартал под обстрела на патрула. - Голяма работа беше преди малко, като лъв се бори. - Тигрицо, това да не значи, че си приличаме? Кой знае, може и на мен да са ми вградили в затвора животински инстинкт? Може би и аз сега мога да ловя като теб? - каза със сгърчено от болка лице. Пехотата се промъкваше през страничните улички и съседните дворове и ги приближаваше. Момичето цапардоса с ръка някакъв войник, който изскочи пред нея, и грабна пушката му. Започна да стреля по останалите. - Пич, изтрай още малко! Само малко и ще сме на сигурно! Минаваха през гъсти храсталаци с най-различна форма, а после и през лехи с градински цветя. Облегнат на стройното й тяло, той куцукаше на един крак и с мъка следваше

крачките й. А после в един момент, без да се усети даже как, земята под тях пропадна и изведнъж се озоваха в пълен мрак. Летяха надолу по някаква метална тръба. - Тигрицо, къде си? - завика уплашено. - Тук ли си? - Тук съм, с теб съм. Държа те за ръката - прошепна му в ухото. И докато пропадаха все по-надолу в мрака обратно към влажното подземие, той изведнъж усети, че не може без нея. Не само заради това, че му бе трудно да ходи и че, ако беше сам, досега да го бяха убили, а защото постепенно започваше да чувства и още нещо. Стисна здраво ръката й и в свистенето на главоломното пропадане чу тихия й смях. Знаеше, че всеки момент може да му пререже най-спокойно гърлото, но въпреки това не се плашеше. Все още не бяха стигнали доникъде в спускането си, а съзнанието му някак неусетно се беше подхлъзнало в белия сън без сънища. * * * - Ей, пич… Появи се някаква мъждукаща светеща точка, която постепенно започна да расте и да му разкрива вътрешността на малка стая. Опита се да раздвижи пръстите на краката си и успя. Болеше го дясното стъпало. - Пич… чуваш ли ме? - Д…да - измънка. - Хубаво. Уплаших се да не си умрял тук, на леглото ми. Какво ще те правя после? Лежеше на твърдо легло, подпряно на стената на един от жилищните контейнери в Средната зона. Добре познаваше металния интериор на жилищата от тази част на града. И неговият апартамент беше тук, преди да му го вземат. Надигна се с мъка на лакти и потърси с поглед момичето, което го бе спасило вече втори път за един ден. А тя седеше в ъгъла на контейнера и четеше новините по мрежата. - Как успяхме да се измъкнем от Квартала? - попита колебливо. - Помня, че пропаднахме в канала, но после… - Лежи и почивай, пич - каза и се обърна към него. - После ще говорим. Времето няма да ни избяга. Сега просто поспи. Искаше да се възпротиви, да я попита защо нахълтаха при оня човек и защо тя го уби, но нямаше сили. Отпусна отново главата си на леглото и заспа. Когато се събуди, светът му се стори много по-ясен. Момичето-ловец беше в миниатюрната си кухничка и приготвяше ядене. Миришеше на месо. Вече не носеше ония черни дрехи от фибър, а обикновени сини шорти и тениска. Сега приличаше на най-обикновено момиче от махалата. Изправи се в леглото и погледна през прозореца. Пред очите му се откри цялата Средна зона. - Бре, ама страхотна гледка имаш оттук - каза, докато ставаше от леглото. Тя се сепна и се усмихна. - Събуди ли се? Как си сега? - Добре, струва ми се. Само кракът ме понаболява още. Отиде до прозореца и го отвори. Бяха на върха на един от най-високите контейнери. Животът кипеше надолу по улиците и на Денис му се прииска да излезе и да се поразходи малко, ей така, дори и без разрешение. Откакто го пуснаха от затвора, все още така и не му се отвори подобна възможност. Момичето дойде до масата в стаята и донесе две чинии, над които се вдигаше пара. - Ела! - каза му. - Седни и хапвай. И двамата сме гладни като вълци. Сготвила е месо - помисли си. Това наистина беше месо. - Откъде пък ги намери тия истински шницели? - попита. Изгледа го учудено. Явно си мислеше, че се шегува, но той бе напълно сериозен. - Ти наистина ли не знаеш? Колко време не си бил в града? - Седем години. - А, тогава всичко е ясно. Не е истинско месо това, глупчо. Гледал ли си някога онзи стар филм, двуизмерните, за онзи герой, който разкрива, че зеленчуците се правят от хора. Не си? Е, тогава е ясно. Това е ново изкуствено месо. И е много по-хубаво от рециклираното. Той кимна с глава и започна да яде. Шницелът беше съвсем нормален. Направо вкусен. Момичето също си взе парче месо, като не спираше да го гледа. След като преглътна,

попита: - В затвора ли беше? Погледна я с лице, наведено над чинията, и каза - Да. Тя си набоде следваща хапка и продължи - И какво направи? Беше някак странно, че се запознават чак сега - помисли си момичето. А малко по-рано нападнаха заедно министъра на информацията и докато тя прерязваше гърлото му, той трошеше костите на охраната. Имаше един стар комикс, спомни си. Беше подвързан точно като книгите от едно време и разказваше за момче и момиче, които ходели навсякъде заедно и точно по същия начин нападали когото им падне. Били влюбени, но никога не прекрачили границата. Сега вече бе дошло времето да научи малко повече за мъжа, когото тази сутрин спаси от сигурна смърт. - Убих жена си - каза и продължи да яде. Тя остави вилицата си и се дръпна със стола от масата. Денис забеляза реакцията й и я погледна. - Какво стана? - попита. - Какво не е наред? - Убил си собствената си жена? - Да. И какво от това? Та ти прегриза гърлата на поне десет човека. Какво ти е толкова странно? - Да, но не съм убивала никой от своите. Денис спря да се храни и избърса устата си. - Не си. И аз не съм убивал близък. В какво е тогава разликата? Тя му обърна гръб и отиде да остави чинията си в кухнята. Изглеждаше привлекателна, опасна и привлекателна. А на него точно това му харесваше в нея. Искаше да излязат заедно на улицата. - Дали не бихме могли да излезем навън и да се поразходим? - попита я. А тя продължаваше да стои с гръб към него. - Не ме ли чу? Не искаш ли да излезем двамата навън? - Изяде ли си месото? - каза троснато. - Моля? - Ако си се нахранил, бих искала да си тръгнеш. Денис стоеше на масата и се опитваше да проумее онова, което току-що чу. Не го гледаше, стоеше зад мивката и мокреше ръцете си в хладката вода. - Нещо не те разбрах, тигрицо. Да си вървя ли ми каза или само така ми се стори? - Да, пич. Тръгвай си, моля те. - Ти явно наистина се дразниш от това, че съм убил жена си. Не му беше ясно. Тя беше тигрица, ловец в мрака на подземните тунели, наемник, убиец. Можеше да заколи човек за части от секундата. Нали сам я видя. Дебелакът в Квартала квичеше като прасе. И за какво тогава ставаше въпрос? Защо тя можеше да убива, а той не? Та той беше убил само веднъж. И то без да прегризва вратове, а с пистолет. - Ако това наистина ти пречи, значи си прекалено себична. В сравнение с теб аз съм просто пеленаче, тигрицо. - Не е точно така - каза, докато си бършеше ръцете. - Аз върша това, защото трябва, а не, защото ми харесва. Това ми е работата. И живота. Мислех си, че си го разбрал, но съм се лъгала. Ти си просто най-обикновен маниак. И сега съжалявам, че те спасих днес в канала. Изобщо не си го заслужавал. Денис набираше все повече. Момичето беше прекрасно. Висока, с дълги крака, стоеше пред него с късите си шорти и тениската, под която нямаше нищо, и му приказваше неща, за които не искаше и да чуе. Не искаше да си тръгне. Не и без нея. - Не говори така, ловецо - каза й. - Просто си ядосана. Та нали днес двамата ги разбихме? Нали заедно бягахме от патрула? И за това ли съжаляваш? - Ти си убил жена си. Колко ли време сте били заедно? Не му харесваше този разговор. Чувстваше обвинението в гласа й. - Десетина години, тигрицо. И аз си излежах своето. Седем години зад решетките малко ли ти се виждат?

- Но защо… защо я уби? - продължаваше да пита. Дразнеше го неочакваната й свръхчувствителност. Сутринта изобщо не изглеждаше такава, беше си просто звяр. Имаше огромни остри зъби и бели хищни нокти и в бега си се извиваше като стоманено въже. По нещо смеха й напомняше на ръмжене. А това сега пред него приличаше на опитомената й сестра. - Ех, защо? - каза - Дълга история, тигрицо. Полудявах бавно и неусетно с годините. Тя ме мачкаше, стискаше, душеше, докато накрая не ме затвори напълно в четирите си стени, които бяха по-малки и от канала, по който бягахме днес. Обвиняваше ме постоянно, че съм мързелив, апатичен, завеян. Няма смисъл да ти разказвам всичко. Прекалено си млада и жизнена. И тя беше животно като теб. Но не тигър, а змия. И плюеше отрова. Не можех повече да издържам. Трябваше да сложа край на тоя кошмар. Момичето го гледаше с присвити очи. - И не можа ли просто да си тръгнеш? Просто да си тръгнеш и да я забравиш? Толкова ли беше наложително да я убиваш? И как, кажи ми, как я уби? Разпори й корема, преряза й гърлото? Какво й направи? Сега вече го изкара от нерви. Вбесяваше го логичната й мисъл. Превърна се в привлекателен противник - най-лошата възможна комбинация. Стана от масата и отиде при нея. - Не, не направих това. Щеше да е в твоя стил. Убих я с куршум от пистолет. В главата. Нищо не усети. После отидох при пазача и се предадох. Свободата ми тогава не беше физическа. Отиде при нея и я хвана за ръката. - Не искам да се караме. Харесваш ми. Мислех си, че ще е хубаво да остана при теб известно време. Как ти се струва? Два дена? Момичето отмести погледа си и рязко тръсна глава. - Не мисля, че е добра идея. Сбърках, че изобщо се захванах с теб сутринта. Не знам какво ми стана, реших, че си по-различен… беше толкова объркан, притеснен… невнимателен. Той я стисна по-здраво за ръката. - Погледни ме - опита за последен път. - Тигрицо, погледни ме. Аз съм си все същият човек, когото днес спаси от комисията. Същият! Прекарах цели седем години в онези лайна и сега дойдох да започна отначало. Нямам нищо. Останах без приятели, взеха ми жилището, купоните за храна, разрешението за пребиваване в Зоната. И тогава срещнах теб и ти ме измъкна от цялата тази свинщина. Днес за първи път след толкова години имах физическа свобода. Тук е толкова трудно да извоюваш свободата си, а ти ми я даде. Недей да ме гониш точно сега. Недей, защото няма да мога да си тръгна. - И как си го представяш? - попита го, докато издърпваше бавно ръката си. - Как така няма да можеш да си тръгнеш? Ще си тръгнеш, щом съм ти казала, ще си тръгнеш? Айде, махай се! Денис се потеше. Беше толкова хубава; още когато я загледа за първи път във влажния коридор, видя колко е хубава. Усети как настръхва целият. Познаваше го този порив, искаше да я повали, но му бе ясно, че тя няма да иска и го избиваше на агресия. Стисна още по-силно ръката й и костите й запукаха. - Пусни ме - каза му. - Не се закачай с мен. А на него вече не му беше до шега. Времето минаваше, а той дишаше все по-шумно. Момичето измъкна ръката си от неговата и го удари по другата. Беше я поотпуснал за секунда. - Защо? - попита я с разтреперан глас. - защо уби дебелака днес в Квартала? Кажи ми. Нима това не беше грозно? Със зъби, със собствените си зъби го уби, тигрицо. Устата ти бяха целите в кръв. Тя се дръпна в другия край на масата и хвана вилицата, с която той яде до преди малко. - Беше министър - отговори. - министър на информацията. Понякога се налага да правя това. Вградиха ми го. Не можеш да ме обвиняваш… - Ами ако и в мен са вградили това. Тогава? - обикаляше бавно около масата и се приближаваше все повече към нея. - Сигурно и аз сега трябва да убивам животни като теб? Откъде да знаеш? - Не, това е невъзможно! - кресна, докато бягаше от него с вилица в ръка. Оголи белите си

зъби. Денис чу ръмженето й. - Откъде знаеш, че си ме открила ти, а не аз теб? Какво ти гарантира, че не са ме пратили да те убия, а? - Не си, знам, че не си! Не можеш да ме нападнеш! Отново се беше превърнала в животно. Тялото й се движеше като сянка. Предизвикваше го, като подскачаше наляво-надясно около масата. Въздухът стана по-парещ и от дъха му. Прибяга след нея и успя да я хване за тениската. Обърна се и го ухапа. Завика. Изпитваше невероятно силно желание, почти сексуален нагон, да я убие. Аз съм звяр - помисли си. Аз съм звяр. Ние сме зверове… Обиколи масата и хукна след нея, когато видя, че се насочва към вратата. Стигна я в последния момент и захапа меката й шия. Тя изпищя и започна да блъска с крака по пода. Усети кръвта й. Видя очите й, които съвсем близо до лицето му примигваха забързано. Дишаше с отворена уста и изпускаше неравномерно струйки въздух. Вилицата падна от ръката й. Стояха така в коридора вече съвсем спокойно, в прегръдка, сякаш и двамата чакаха да видят какво ще се случи. Опита се да каже нещо, но се задави. А той впи зъбите си още по-здраво. Кръвта й се стичаше по гърдите му. Чувстваше как дишането й се забавя и скоро краката й се отпуснаха съвсем. Сега я държеше изправена само той. А после погледът й изведнъж се спря в някаква неопределена точка и Денис разбра, че е мъртва. Извади зъбите си от врата й и я пусна на земята. И докато лежеше така, бледа и безжизнена, той отново забеляза колко е хубава. * * * Електромагнитният автобус се изкачи до възвишението над града, където се намираше големият затворнически комплекс. От него слязоха двама пазачи, които водеха нов затворник. Отидоха заедно до портата и влязоха вътре. Той носеше със себе си само една малка торба, в която имаше стари маратонки, часовник и портфейл. Не беше взел светещата холограма на Ракел Уелч, остави я в апартамента на мъртвата тигрица. Когато стигнаха до портала, пазачът се загледа в него. - Ти пък защо си пак при нас? - попита го, докато описваще вещите му. - Какво си направил този път? Денис го погледна с презрение и измърмори - Нищо, убих те. Но утре. - Ще те пържим, маниако, ще те пържим! - провикна се пазачът, докато хвърляше нещата му на един от рафтовете, а стражарите го водеха към килията му. После се върна мястото си зад пулта и се загледа след него в коридора. На Денис му бе все едно какво ще го правят, защото сега вече нямаше нито физическа, нито духовна свобода. Влезе в килията си, за да не излезе никога повече от нея. Онова мъничко късче свят, което се виждаше през тясното прозорче, сега беше единственото му останало нещо. А то бе нищо. Превод: Миглена СТОЙНОВА

МЕЧКА И СЛАВЕЙ Горан Богунович Всичко започна във фитнеса, когато Сале и Динко се отлепиха от земята. Беше Бъдни вечер, щяха да затварят по-рано и затова се налагаше да тренирам бързо. Винаги правя всичко в последния момент. Още не бях успял да купя подаръци, но нямах никакво намерение да пропусна тренировката си - декември и януари са пълни с почивни дни и затова трябва да се използва всяка минута. Залата беше украсена подобаващо: на бара имаше борова клонка, а над входа - сребърна гирлянда с червени играчки. Сале и Динко клечаха пред календара със снимка на някаква полугола напомпана мацка с шапка на Дядо Мраз и доливаха мляко към протеина в пластмасовите си чаши. Сале трупа маса, а Динко кара по дефиниция. Наведох се, за да завържа маратонките си, които ми се развързваха постоянно, и хвърлих бегъл поглед към фитнес-приятелите си. Изведнъж открих, че ходилата им бяха отлепени от земята - не кой знае колко, може би на четири-пет сантиметра, но несъмнено не докосваха пода. Отново се наведох, уж да оправя крачолите си, и този път се загледах по-внимателно - наистина не докосваха земята. Излязох и измънках нещо за довиждане. Явно не ме чуха и все така летейки продължиха да разбъркват розовите си (ягода?) питиета в пластмасови чаши от половин литър. Приписах всичко това на превъзбудените си сетива - остра липса на кислород, коледна атмосфера? - и тръгнах към града. Времето беше ясно и Загреб изглеждаше като на картичка. Само снегът липсваше. Постепенно забравях за случката от фитнеса. После все пак се сетих и си казах, че няма да е лошо да проверя тази работа. Отначало, докато си взема дъх, не забелязах нищо, но когато погледът ми започна да привиква с гледката, видях съвсем ясно, че хората, които идваха срещу мен, както и другите, които, по-бързо или по-бавно, ме задминаваха или вървяха успоредно с мен, ходеха до един по въздуха. На пръв поглед нямаше нищо странно, но техните обувки, ботуши, маратонки, зелените торби за боклук, вързани с някаква мръсна връв за краката на просяка, който сигурно щеше да дойде да проси, ако не бях обърнал на време глава, всички те спираха за миг, точно преди да докоснат земята. Малко се притесних за психическото си здраве, което иначе, казват, било сравнително сигурен знак, че човек все още не е откачил напълно. Внимателно огледах краката си. Ходех някак по-леко от друг път, вероятно, заради чистия и богат на кислород въздух, но нозете ми със сигурност стъпваха здраво на земята. Застанах пред Дядо Мраз. Дядо Мраз раздаваше бонове за мобилни телефони. На човек се полага - каза с подметки издигнати на около десетина сантиметра от земята - само по един на стойност десет куни. Мушнах бона в джоба си и се спрях да попитам Дядо Мраз каква е тази работа с летенето - рекламен трик, ново чудо на техниката или просто чудо в библейския и по-известен смисъл? Че да пробвам и аз малко. Интересно ми беше как става. Не го попитах. Като си мълчи човек, няма как да сбърка. Понеже не знаех какво да правя, реших, че няма да е зле да хапна сладолед. Обожавам сладолед, особено през зимата. Пред декемврийския бих предпочел единствено януарския. Трябваше обаче да го оставя за после, защото сега наред бяха подаръците. Винаги подарявам книги. Денят беше хубав и ведър, въздухът свеж и прохладен - студът щипеше точно толкова, колкото е нужно, за да не заспи човек. Всичко бе някак специално. Дори и хората се носеха приповдигнато над земята, вярно, на ниско, но все пак над земята. Затова не вървеше да ме гонят отново от книжарницата заради някакъв си сладолед за четири куни. Трябваше да се концентрирам добре. Да забравя за летенето. Реших да не гледам надолу, докато не купя трите книги. Всичко беше готово за петнайсет минути. Ферич в целофанова опаковка, Столетието на Грас, което ще прочета най-напред аз, за да разбера дали наистина е изкуфял, и Всеобщата история на безчестието. Не мога да кажа, че бях недоволен от избора. Приготвих парите за сладолед. Не е лесно да го намери човек през това време на годината. Една нова сладкарница даваше при две платени топки по още една отгоре. Правех си сметката така, че след покупките да ми останат шест куни - една метална мечка и един славей. Сложих ги в джоба си и започнах да ги подрънквам. Пръстите ми бяха измръзнали. Оставаше ми само да направя любимата си процедура за покачване на настроението - да мина по възможно най-обиколния път до сладкарницата, за да ми се прияде още повече сладолед. Тръгнах към

Ткалча, а после на север и гледах хората, които продължаваха да се носят във въздуха. Някои от тях бяха доста издигнати, почти на двайсет сантиметра над земята. И аз ходех леко, но дори и за миг не успях да се отлепя. Дори и на милиметър. Стигнах до площада на катедралата и реших да се върна. И бавно към "Боговичева". Видях някаква просякиня. Беше от онези, край които обикновено не можех да мина, без да им дам нищо. Това са тези просяци, които не се вживяват особено, не те дърпат за ръкава, просто не правят нищо. Да се разберем: рядко давам на просяци. А на онези, които досаждат по кръстовищата, изобщо. Не обичам да ме принуждават. Понякога просто имам нужда да дам някоя куна и толкова. Вървяхме в една посока. Спрях и отворих портфейла си да видя нямам ли някакви дребни. Нищо. От банкнотата от двеста куни - златния ми резерв в случай, че в книжарницата случайно попаднех на нещо изключително, нещо, на което не бих устоял - ме гледаше съчувствено лика на Степан Радич. Всичко му беше ясно на Стипица. Остават, значи, шестте куни. Хванах ги и започнах да премислям. Мразя да развалям толкова едри пари в сладкарница. Дребните се харчат по-лесно. А и не е само това. Правех си сметките така, че всичко да бъде закръглено и много добре пресмятах цената и на самите книги, но и на облицовъчната хартия. Всичко бе така съвършено, абсолютно всичко, съвсем до преди малко. И сега тя. Поне да не я бях забелязал. И върви до мен, нищо не пита, а аз нямам сили да ускоря крачка и да я оставя зад себе си. Мога да пробвам с броене. Ще дам, няма да дам… И от сладоледа мога да се откажа. Заради нещо по-важно. Не бива да съм чак такава свиня. Старицата продължаваше да ходи до мен. Някога дрехите й са били хубави, личеше си, че не са били и евтини, изглеждаше съвсем прилично, можеше да е нечия баба, кой знае какво е видяла в живота. Всеки поглед към нея разтваряше ръката ми, която продължаваше да си играе с мечката и славея. Скапан сладолед - помислих си. Колко ли може да събере на ден? Тогава изведнъж ми хрумна нещо: ами ако всичко това е измама? Ако изобщо не е бедна? В крайна сметка не изглежда чак толкова изморена и опърпана. Ако ме прави на магаре. Чувал съм приказките за професионалните просяци, които са фрашкани с мангизи. Започнах да стържа със славея по мечката. Ами ако просто си търся повод да не й дам? Яде ми се сладолед и преценявам ситуацията точно така, както ми изнася. Трябва да си призная, че изобщо не ми харесваше идеята да развалям точно сега двестата куни. Не си давам Стипица. Или да го дам все пак? Дали пък да не си купя сладолед и да й дам на нея двестата куни. Ще се стресне. Ще ме вземе я за луд, я за богаташ. А може да я загризе съвестта, ако наистина не е бедна, и да откаже? А може би ще ги вземе точно тогава, а ще откаже, ако е бедна? Не, не става. Погледнах я. Лазеше ми по нервите. За всичко е виновна тя: кой я караше да изниква така до мен? Можеше да си върви от другата страна, да мине две минути по-рано или по-късно и аз да си остана спокоен. Изпитвах невероятно желание да завъртя тежката чанта с книгите и да я фрасна по тъжната муцунка. Кой знае колко далеч би отлетяла, като се има предвид, че не докосваше земята и, следователно, нямаше никаква опора. Затворих очи и продължих да вървя. Помогна. Открих най-простото решение. Моите няколко куни така или иначе с нищо няма да й помогнат, така че просто няма да й ги дам. Ако е лъжкиня, тогава изборът ми е съвсем правилен, ако пък не е, днес при всички случаи ще изкара доста. Бъдни вече е все пак. Ще й дадат хората. Да си върви по живо, по здраво. А за да покажа, че не съм чак такава себична свиня, няма да дам шестте куни за сладолед. Ще ги хвърля. Най-добре в "Мандушевац". Точно така! Ще ги хвърля в "Мандушевац" и ще си пожелая някое несебично желание. Обещавам! Отворих очи, прекалено късно, за да избегна срещата с някакво доста симпатично момиче. И най-беглият поглед беше достатъчен, за да се убедя, че ме смята за последен идиот, а после червеният минижуп и черните вълнени чорапи отлетяха бързо нататък. Старицата беше изчезнала. Да не би да не важат вече негласните споразуменията? Спрях се и погледнах небето с надежда да срещна разбиране. Нищо. Никакъв знак. Бабо, бабичко, защо ми направи това? Извадих Стипица. Продължаваше да ме гледа съчувствено. Е, това е положението. Качих се на "Мандушевач" и протегнах ръка. Мислех си за просяците, за бездомните, за болните, за гладните деца. Примирих се с това, че няма да ям сладолед. Затворих очи и се опитах да измисля някакво смислено и съвсем кратко желание, което да обхваща всичко, което е нужно, и всички, които трябва. Никога нямаше

да се изпълни, но поне нямаше аз да съм виновен. Изтървах монетите, преди да съм приключил. Малко преди да паднат в кладенеца, успях да се сетя само за сладолед с лешници, йогурт, бишкоти и шоколадова заливка. В същия миг усетих силен спазъм в червата, които къркореха ужасно, надали вой за облекчение. Имах чувството, че ме чу целият площад "Бан Йелачич". Без малко да изгубя контрол. Клекнах и се хванах за корема. Поолекна ми. Станах и веднага ми стана по-зле. Вървях присвит, с ръце на корема, и се мъчех да съм колкото се може по-незабележим. Влязох в обществената тоалетна. Жената, която седеше зад ученическия чин, вдигна глава и ме погледна. Казах "Голяма". Две куни. Бръкнах в джоба си, извадих портфейла с двестата куни и я погледнах въпросително. Отметна отегчено глава, а после я наведе и ми показа черните корени на тъмнорусата си коса. Продължавах да стоя пред нея, но тя повече не ме погледна. Излязох и тръгнах към първото кафене. Влязох и се запътих към вътрешната част. Келнерът, който беше застанал пред вратата на тоалетната, каза - Само за гости! - Отговорих - Ще си поръчам след малко. Стоеше безмълвен пред мен със скръстени ръце. Е, и други кафенета има - казах си. Обърнах се и побързах. Беше ми лошо, сигурен бях, че съм болен. Огледах се - пред всички барове стояха намръщени келнери, сякаш знаеха, сякаш имаха телепатична връзка. Нямах време. Докато отида да купя нещо, за да разваля проклетите куни, ще е станало късно. Обля ме студена пот. Хукнах към първия срещнат вход, намерих някакво по-усамотено кътче и събух панталоните си. В този миг се появи момиченце с близалка и изпищя. След секунда изникна и майка й, която също започна да пищи. За кратко време се събра цяла тълпа хора. Клекнах, друг избор вече нямах. В центъра на града! Представете си! Викайте полицията! Клечах и нямах ни най-малко намерение да стана. Видях толкова много крака, дебели и слаби, мъжки и женски, но всички те отново бяха на земята. А защо отново? Може би през цялото време всичко си е било съвсем нормално, а просто на мен ми се е сторило така? Имам температура, болен съм, не виждате ли, оставете ме на мира. Опитах се да им обясня, но не успях да кажа нищо сериозно. Не исках да стане така, исках да го направя там, където трябва, но не ме оставиха. Какво да направя, нямах друг избор. Но нищо. Не казах и дума. Вдигнах панталоните си и станах. Опитах се да се измъкна, но ме хванаха. В този момент изгубих контрол и усетих облекчение. Лепкаво, меко, влажно облекчение. Почувствах се отпаднал и сънен, очите ми се затваряха, беше ми все едно какво става около мен. Можех да спя и прав, нали сега вече всичко е наред. Облегнах се на стената на сградата и започнах да се свличам надолу. Тълпата се разшумя, докато правеше път на полицията. Гледах в земята и слушах стъпките на полицая. Стоеше пред мен. Погледнах го с едно око. Не беше в синьо, а в червено. Имаше големи бели ботуши и не беше полицай, а Дядо Мраз. Стоеше пред мен и мълчеше. Помислих си: "Странно, не усещам смрад. Може би съм престанал да чувствам самия себе си" и станах. Хвана ме за ръка и ме изведе. Хората се раздалечаваха. Дърпаше ме, имах чувството, че се пързалям по вода, без препятствия, без триене. Беше толкова лесно. Свали шапката и брадата си и стана напълно различен. Беше кльощав, с дълбоки бръчки около устата и носа, и с най-светлите очи, които някога бях виждал. Усетих как губя почва под краката си. Ускорявахме, но постепенно. Оставихме тълпата зад себе си. Отивахме към центъра, като се издигахме бавно все по-нагоре. Прехвърлихме първия метър. Блъснах се в Сале. Динко разглеждаше витрината на спортния магазин. Бяха стъпили на земята. Сале се обърна към мен, а след него и Динко. В нормални дрехи Сале изобщо не изглеждаше толкова едър. Гледаха ме въпросително, а може би и със страх. - Отивам за сладолед - отговорих им през рамо и продължих. Минах край просякинята. Погледът й мина през мен. С нищо не показа, че ме познава. Започнах да свалям дрехите си. Хврълях ги, една по една, докато накрая не останах съвсем гол. Чувствах се по-добре. Има ли съзвездие на Мечката и Славея? Отивах към него. Не чувствах студ, а само приятна прохлада. Постепенно овладях инерцията и въздушното съпротивление и сега водех аз. Той изоставаше. Все още се държеше за мен, но започнах да се изплъзвам от ръката му. Дланта му беше влажна от потта. Не го отблъсквах, но и не се стараех да го задържа. Виждах целия град от птичи поглед: беше като на картичка, нереално, като нарисуван.

Цветовете, светлината, сенките - всичко бе прекалено ясно. Като в кабините за симулация на летене. Прииска ми се да имам пастели и лист. Хората бяха разхвърляни неравномерно, завъртаха се, сменяха посоката, движеха се хаотично, кафеви, черни, тъмносини, зелени, червени и жълти. За разлика от тях автомобилите и трамваите тръгваха и спираха в съвсем правилен ритъм. Приближавахме облаците. Ръката ми се изплъзна от вече съвсем мократа му длан. Опита се да ме хване, викна ми нещо, което не разбрах, но опитите му ставаха все по-редки и по-далечни. Изгубих го. Не се обърнах. Въздухът беше чист и кристален. Овладях въздушните струи. Облаците бяха съвсем близо. Още малко и всичко под мен ще стане бяло. Продължих. Беше толкова лесно. Превод: Оля ОВЧАРОВА

ЗА МИРНОТО СЪЖИТЕЛСТВО И ДОБРОСЪСЕДСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ Йелена Свилар В апартамента под нас живееше семейство Р.: баща, майка, дъщеря и двама малки близнака. Най-обикновени и тихи хорица с проблеми, типични за 80-те - как да се набави например пакетче кафе или прах за пране - в общи линии все дребни неща, които обаче във времената на издъхващия социализъм се бяха превърнали в основно занимание на почти всяко домакинство от бившата ни държава. Да се разберем – проблемът не беше в липсата на пари. Защото море или ски можеха да си позволят в крайна сметка всички - и едни ходеха, други – не, но да изпиеш чашка истинско турско кафе - ето това в един момент се превърна в основен житейски проблем. Никога няма да забравя грейналото лице на съседа, главата на семейство Р., който, докато се качваше по стълбите на връщане от работа, стискаше под мишница така здраво и скъпернически пакетче кафе “Minas”, сякаш беше най-голямото богатство, олимпийски медал или ключ за всяка възможна врата. Усмивката му издаваше блаженството на човека, познал всички тайни на вселената и постигнал самосъзнанието и сигурността, които се откриват само с вживяването в детайлите и малките неща - истинската същност на живота. И винаги, когато носеше такова пакетче кафе, този, иначе замислен и строг човек, ме погалваше по главата и ми намигаше. Другарят Р. беше военен. Майор, мисля, защото по-нагоре не можа да стигне. Изхвърлиха го от войската заради темперамента му. Тогава не знаех нито какво е темперамент, нито защо заради него можеш да останеш без работа, но татко ми обясни, че съществуват четири типа и че ще науча за тях повече, когато му дойде времето, а сега само трябва да знам, че другарят Р. е добър човек. И аз му вярвах, защото баща ми беше интелектуалец, макар че, когато като дете ме питаха какъв е, аз го изкарвах най-често хомосексуалист, което, разбира се, се възприемаше от околните като поредната ми шега и мигом след това ме награждаваха с онова задължително, почти ритуално, досадно щипане по нещастните ми детски бузки, което направо ме влудяваше. Другарят Р. имаше съпруга, чийто глас никога не чух. Следваше го винаги с дребните си, тихи стъпчици, навела покорно глава като някакво кутре, което върви неотлъчно след строгия си господар и потреперва от ужас, че всеки момент може да бъде изпъдено. Имаше и дъщеря, която със сигурност един ден щеше да поеме по сигурния и утъпкан път на майка си, както и двама сина, двуяйчни близнаци, които, заявявам го най-отговорно, обичаше повече от всичко на света. Наистина бяха симпатични тези две четиригодишни хлапета. Саша беше едро русо момче с твърд, непоколебим, войнишки израз на лицето и дълбоки, умни, сини очи, които стрелкаше щуро напосоки, докато не закове накрая поглед точно на най-интересния предмет или личност, за да го разглежда после така дълго и предано, сякаш времето за него изобщо не съществуваше. Понякога, спомням си, втренченият му поглед ме хвърляше в такова безпокойство (което впрочем и до днес не мога да си обясня), че мигом бързах да обърна глава или да избягам от стаята, само и само да се отърва от неприятното усещане, че съм мишена. Близнакът му, Педжа, беше пълна противоположност. Това тихо, стеснително момче с крехко телце и невероятно дълги мигли, чиито върхове често натежаваха от огромните и неконтролируеми сълзи, които лееше за щяло и нещяло, когато най-накрая един ден проговори, не успя да изненада почти никого с говорния си дефект. Единственият човек, за когото това се оказа истински шок, беше неговият баща, другарят Р. Какво ли не правеше другарят Р., за да вкара сина си в пътя - прилагаше най-изпитаните войнишки методи, крещеше му, понякога го пердашеше, изобщо опитваше да го “кали” по всички възможни начини, дори и мълчаливите протести на съпругата му не можеха да го откажат, но в крайна сметка нищо, нищичко не се получаваше. Малкият заекваше упорито, положението се влошаваше, другарят Р. беснееше от отчаяние и безпомощност, без да забележи кога възпитателните му методи са започнали да дават отражението си върху другия му син. А Саша наблюдаваше всичко – първоначално мълчешком, а после с палец в устата, полюшвайки се бавно напред-назад. Щом врявата се разпалеше, Саша започваше да се люлее все по-бързо и по-бързо, винаги с посинял от стискане палец в уста, и наблюдаваше от упор с “онзи” свой втренчен поглед освирепелия си баща, който явно не беше свикнал да губи.

Когато най-накрая другарят Р. схвана, че нещо не е наред и с другия му син, вече беше прекалено късно. Сополанковците тихомълком сключиха договор, вероятно решени да влудят напълно темпераментния си баща: Педжа се люлееше и смучеше пръст, сякаш от това зависеше живота му, а Саша започна да заеква дори повече и от брат си. И не само, че запазиха първоначалните си умения, но с течение на времето ги развиха до съвършенство. Заекваха, смучеха палци и се люлееха напред-назад, а когато им омръзнеше, и наляво-надясно. Другарят Р. беше напълно отчаян. Трябваше му доста време, докато проумее, че с такъв сериозен и все по-усложняващ се проблем сам на глава няма да излезе и накрая започна да търси други начини. Реши да намери пари и да заведе близнаците си при “специалист за такива случаи” – някакъв лечител в Охрид, за когото му подшушнала чистачката в казармата, чиято балдъза познавала някаква си госпожа от Метковец, която пък дочула за подобен случай при местния фризьор. Онази сутрин другарят Р. позвъни на нашата врата с пакетче кафе “Minas” под мишница. Докато правеше кафето и разказваше на баща ми великите си планове, за първи път от толкова време насам видях на измъченото му и угрижено лице искрица надежда. Разправяше самоуверено, че оздравяването на синовете му е въпрос на дни, защото парите са вече налице и то благодарение на изключителната му интуиция и… на Сузана Мандич, разбира се, която най-накрая взела, че изтеглила всички числа, които години наред безотказно пускал по тотото. Спечелил шестица и затова дошъл да покани баща ми на малко празненство по повода! В поведението му нямаше и капчица самодоволство заради голямата печалба, нямаше го и онова, типично за подобни случаи, човешко самохвалство, а само едно безкрайно облекчение, че най-накрая му се отваря възможност да прекрати ужасния кошмар, сполетял точно него - този невероятен и самоотвержен мъж, войник, баща – кошмарът, наречен "плашливи и заекващи близнаци". Стана ми някак драго заради него. Взех ключа от мазето и излязох от нас, решена да направя няколко кръгчета с велосипеда из квартала. След това последва задължителната всекидневна игра на ластик с приятелки. Велосипедът лежеше в тревата няколко метра по-нататък. Навън беше пълно с деца, но аз ги познавах всичките и изобщо не се страхувах, че някой може да го открадне. Впрочем по онова време на никого не му щукваше да краде от деца. Играех си, значи, спокойно на ластик, без да се интересувам изобщо какво става наоколо. Два писъка отекнаха в неделния следобед почти едновременно. Един тънък детски, който звучеше като скимтене на прегазено животинче, търсещо отчаяно помощ, и друг - зверски, покъртителен вой на човек, прекаран жестоко и останал без капчица надежда, чието сякаш единствено желание е просто да се събуди и да чуе, че ужасният му кошмар е бил само сън. Стоях като вцепенена и в недоумение гледах детето, чиито пръсти, заплетени във веригата на МОЯ велосипед, посиняваха за секунди пред очите ми. Беше Саша. На балкона се появи другарят Р., изпълнителят на втория писък, който гледаше като обезумял надолу. За няколко секунди се озова до сина си и докато му шепнеше тихо и нежно, се мъчеше да освободи ранените пръстчета. Край тях Педжа се люлееше като луд все по-бързо и по-бързо, сякаш напълно убеден, че само така може да помогне на брат си. Гледката наистина беше абсурдна. Петдесетина скупчени родители и деца бяха притаили дъх в очакване на драматичната развръзка. А когато това се случи, всички зяпнаха като хипнотизирани. След като освободи и последното пръстче, другарят Р. гушна притихналия си син и, докато му шепнеше нещо нежно на ухото, го отнесе до най-близката пейка и го сложи да седне. Обърна се и повтори процедурата с Педжа, който междувременно беше спрял да се люлее. Седна с тях на пейката, прегърна ги и заплака горчиво, като не спираше да целува ту единия, ту другия. Това продължи няколко минути. А после изведнъж, сякаш отново поел забравената за секунди мисия, скочи като ужилен, вдигна велосипеда ми и го запокити с все сила на около десетина метра. Но явно и това не бе достатъчно. Отново връхлетя отгоре му, риташе го с крака, хвърляше го на земята, блъскаше го без прекъсване, упорито и методично, докато накрая не го разглоби напълно. А край него все тъй стояхме вцепенени всички. И докато някои постепенно излизаха от хипнозата и започваха да изразяват бурно възторга или възмущението си, аз продължавах с необяснимо и все по-растящо задоволство да гледам как любимата ми играчка постепенно изчезва пред очите ми. След като другарят Р. си изкара беса, взе близнаците в

скута си и се прибра. После баща ми, с присъщата си педантичност, ми помогна да подредя чарк по чарк останките от велосипеда си в мазето и ми прошепна закачливо: “Ей това ти е то, дъще, темперамента.” Когато на следващата сутрин се събудих и погледнах през прозореца, не можех да повярвам на очите си: другарят Р. стоеше на паркинга и поправяше велосипеда ми! Върна ми го още на другия ден направо като нов и със спокоен, благ израз на лицето ме погали по косата. Наистина беше добър човек. Причините за зверския му вик узнах едва след няколко години - по времето, когато, според баща ми, съм била достатъчно голяма, за “да разбера някои неща” и можех без замисляне да изброя различните темпераменти. И все пак разказът ме разстрои много, вероятно защото, колкото и да е голям и подготвен, човек така и не може да свикне с нещастието. Когато през онзи неделен следобед поискал от съпругата си фиша от тотото, решението на всичките му проблеми, тя му казала кротичко в очакване на страшната си присъда, че е забравила да го пусне. Мечтата му се разбила на милион парченца, разбила се като кристална чаша в мраморен под. И изревал, по-ужасно и от първия път, защото момчетата му, неговите момчета, никога нямало да станат "гордостта на татко", по дяяяяволите. Само че се беше излъгал. Дали от шока, или заради неочакваната нежност на другаря Р., и Саша, и Педжа спряха да заекват още същата нощ. Е, продължаваха да се люлеят понякога, но го правеха все по-рядко и по-рядко, докато накрая и този тик не изчезна напълно. И без пукната пара, и без специалист, момчетата станаха гордостта на другаря Р. Разбра, че не всичко е в парите, дисциплината и казармения ред. Научи се да дава и нежност. А аз пък научих какво е темперамент. Семейство Р. вече не живее в апартамента под нас. Изселиха се безшумно една нощ в началото на войната. Съседите ни продължаваха и след това да обсъждат темперамента му, спомняха си сцената с велосипеда ми и упорито твърдяха, че това е типично сръбско поведение. Ах, как ги мразех тези кучи синове. А другарят Р. наистина беше добър човек. Превод: Лилия ГЕОРГИЕВА

ГЛЕДКА ЗА ФОТОГРАФИ Елвир Байрактаревич На една фотографска изложба (мисля, че на някакъв американец, който, като повечето днешни фотографи, обичаше да снима изоставени и порутени къщи, бедни и дрипави дечица с топка и други тъпотии) ме доближи някаква жена на средна възраст с дълга зелена рокля, руса накъдрена коса и приятна външност. Стояхме пред някаква стара стенa, надупченa цялата от шрапнели и изписана отгоре до долу с графити. Повечето думи, дали заради големината на снимките, или затова, че графитите бяха стари, не можеха изобщо да се разчетат, но аз не се отказвах и упорито се мъчех да ги дешифрирам, твърдо убеден, че крият някакво тайно съобщение, че тъкмо тези графити са поантата на фотографията, които със своята сила и неочакваност трябва да разкрият пред излъгания зрител (който стои и си мисли, че гледа някаква най-обикновена стена) истинския смисъл, а после да го възнаградят и със сладкото удоволствието от откритието, удоволствие, равно на откритието на някоя археологическа находка. Но, колкото и да се мъчех, успях да прочета само две или три имена и няколко цинични закани. Tогава изведнъж си помислих, че поантата е точно в стената, в тази най-обикновена стара стена, каквито могат да се срещнат на всяка крачка и във всеки град, но бързо се отказах и от тази мисъл. - Вие сте любител на фотографията? – попита жената, докато ме гледаше в очите. - Да, нещо такова. Не съм точно познавач, но обичам фотографията. Е, и аз правя снимки, но само любителски.” - Е, недейте така! - засмя се и прокара кокетно ръка през косата си. - Трябва да Ви покажа нещо, което със сигурност ще Ви впечатли. Отидохме в ъгъла на залата. Нямаше никакви посетители, както впрочем и в почти цялата зала. А фотографията се оказа наистина впечатляваща: широка пуста улица и велосипедист, който се движи точно по бялата линия в средата й, а от лявата му страна, скрит в сянката на сградата, е седнал някакъв просяк. Улицата се стеснява в далечината, велосипедистът кара право срещу обектива и е само на няколко метра от някаква странна триъгълна сянка, получена кой знае от какво и как. После постепенно се разбира, че улицата с бялата линия в средата прилича на крака, а велосипедистът е устремен не към някаква си въображаема точка в пространството, а точно към женските слабини пред погледа на зяпналия го в почуда просяк. Едва ли целта на фотографа е била точно тази; сигурно е искал да покаже за сетен път сивотата и беднотията на хората и улиците, отчуждението, неразбирането или нещо подобно. В крайна сметка обаче резултатът беше гротесков и ужасяващ: велосипедист, препускащ с бясна скорост към огромна вагина. И двамата бяхме съгласни, че фотографията е наистина оригинална и интересна. - Знаете ли, съвременното изкуство отделя все по-малко внимание на секса. Вървете да видите например която и да е фотографска или живописна изложба, в крайна сметка е все тая, и ще видите, че всичките са пълни все с пусти улици, бежански лагери, грохнали старци или дечица с подути от глад кореми. И никъде здраво, голо мъжко или женско тяло. Изглежда днес хората предпочитат да гледат оръжие, войни, протести... По-интересна им е сякаш снимката на чистача, развяващ метлата си пред рекламното пано, отколкото на съблазнителната негърка, която седи полугола на стълбите и хвърля небрежно трохи на гълъбите. Хората днес просто нямат мечти.” Докато изричаше забързаната си и леко насечена тирада, не спря да клати нервно глава и да придърпва надолу роклята си. Чудех се какво ли я е накарало да дойде на изложбата: сигурно си няма съпруг, защото иначе щяха да са заедно или да си останат вкъщи; деца също, а може би все пак едно и то непременно момиче; висше образование, учителка в средно училище или адвокат с художествени наклонности, защото по-различни хора тук рядко идват. Междувременно не преставах да участвам и в разговора: - Това обаче съвсем не означава, че тези снимки нямат художествена стойност. Напротив. Вярвам, че художественото творчество е толкова по-ценно, колкото по-истинска е неговата идея. Това, което виждаме на снимките, е нашето действително моментно състояние и си мисля, че фотографът е успял да улучи право в центъра държавата и обществото ни. Онова, което мен ме вълнува, са хората, които имат очи за подобни неща, а ето, че

снимката е уцелила и това: руините са истинското състояние на нашето съзнание. Какво ще кажете за едно питие? А ние всъщност дори не се запознахме: аз съм Индира. - Елвир - протегнах ръка. - Тръгваме ли ? – погледна ме въпросително и без да чака отговор ме хвана под ръка и ме поведе към изхода. Забелязах няколко подигравателни и един укорителен поглед: на пазача на галерията. Погледнах в голямото огледало на изхода и не видях нищо смешно в себе си. И жената, Индира имам предвид, изглеждаше доста прилично. Роклята й от дебело и грубо платно беше закопчана малко над коленете, така че, докато ходеше, откриваше красивите й, леко позагорели крака. Отидохме в ресторанта в сутерена, седнахме на една маса близо до витрината, от която можехме да наблюдаваме спокойно улицата, и си поръчахме кафе. - Аз, знаете ли, рисувам - продължи тя - и, както можете да предположите, предпочитам актовете. Човешкото тяло е неизчерпаема тема, а ако ви трябва доказателство, просто хвърлете един бърз поглед на историята на живописта. Всеки що-годе добър художник е правил актове. Това, че изкуството е препълнено и с толкова други теми, изобщо не е важно: приписвам го на суетата, жаждата за пари или нещо друго. “ Докато разговаряхме, усетих, че я наблюдавам все по-внимателно; питах се как по-рано не съм забелязал колко е красива. Лицето й беше леко подпухнало като от недоспиване, но го отдадох на чаровната й нервност. Изпитах суетно задоволство, когато каза, че е учителка по босненски език в някакво средно училище (познал бях!); изиграх искрена скръб заради съпруга й, който починал по време на войната в италианския хуманитарен конвой; а после се развеселих все тъй искрено, когато разбрах, че седемнайсетгодишната й дъщеря била модел на повечето й актове. За момент ме осени една “малко щура мисъл”. - Имам нещо като ателие. Направих го в приземието на къщата, в едно помещение, което в общи линни не използвахме за нищо. И не си мислете, че ме вълнуват признанието, славата, кариерата. Знам си годините и възможностите. За мен рисуването е освобождение. Рисувам, само когато искам да се отърся, да изхвърля от себе си натрупаната негативна енергия, но не мислете, че мацам гневно и неорганизирано с четката. Напротив – старая се да претворя тази негативност в нещо истински красиво и затова рисувам картините си винаги бавно, старателно, задълбочено и гледам грешките ми да са все по-малко. Дъщеря ми постоянно повтаря, че не бива да се погребвам вкъщи, че трябва най-накрая да направя изложба, но аз чувствам, че не съм готова. Все още нямам достатъчно мъжки актове, а баща ми е на възраст и му е все по-трудно да позира. Това вече беше последната капка и затова веднага побързах да се хвърля в обятията на спасението, което се появи под формата на група шумни приятели. Сбогувах се с нея, като не пропуснах да кажа колко се надявам да се видим отново на някоя изложба, и излетях от ресторанта. Когато разказах на приятелите си историята, започнаха да се нижат едно след друго предложения за "групов акт" и групов секс, включващи дори и баща й. За щастие всичко завърши със смях. След това видях Индира още три пъти. Първия път, на изложба на малка пластика от млад словенец, която разглеждаше внимателно и бавно, пластика по пластика, в компанията на някакъв възрастен господин, а втория път, на една обща изложба на млади босненски художници. И двата пъти успях да се скрия от погледа й и да я наблюдавам отстрани. Струваше ми се някак изгубена и още по-нервна. Носеше същата зелена рокля, но с бродиран елек отгоре, а косата си беше стегнала на кок. Когато видях, че ми е трудно да разбера повечето от картините, напуснах галерията. Последната ми среща с Индира беше най-тежка. Видях я в двора на лудницата “Крека”, докато автобусът стоеше на спирката. Изтичах от автобуса и се шмугнах в първия срещнат магазин от страх да не ме забележи. Докато купувах някакви дреболии, я видях как със забоден в земята поглед преминава с провлачени стъпки в съседния двор и после изчезва зад сградата. Отидох до високата зелена ограда и започнах да се оглеждам за хора от персонала. На една пейка под приземния прозорец, укрепен със здрави и внушителни решетки, седеше едър мъж в бяла престилка, чието внимание успях да привлека. Човекът си загаси цигарата и се домъкна бавно до оградата.

- Прощавайте - казах - но ме интересува онази жена, която отиде ей-там, зад оградата. Знаете ли, аз я познавам, но не знаех, че има проблем. Онази русата госпожа, Индира.” - А, Индира - каза. - И какво по-точно искате да знаете за нея? Казах, че сме се запознали преди известно време и ме интересува какво я е довело тук, защото само преди няколко дена съм я видял навън. - Предполагам, че сте се запознали на някоя изложба - каза болногледачът през смях. Потвърдих с известно притеснение. - И сигурно ви е казала, че рисува - продължи - и че има ателие, в което прави актове. Надявам се, че вие не сте, нали разбирате… вие и тя,” и потърка показалци един о друг. - Не, не съм, за Бога - извиках, докато се мъчех с все сили да прогоня спомена за онази "малка щура мисъл", осенила ме за момент в изложбената зала - как тримата с майката и дъщерята се въргаляме в огромната спалня, а аз се гмуркам в тях като в топло августовско море. “Знаете ли, ние пускаме повечето болни през уикендите вкъщи, а има хора, които използват болестта им по най-долния начин. В действителност тя не се казва Индира, а Ясмина Алич и не е от Тузла, а е живяла някъде край Зворник. Настанена е тук преди пет години, след като е преживяла повече от петдесет войнишки изнасилвания. Когато я пуснем навън, тя постоянно обикаля из изложбените зали и говори за живопис, а хората я използват, гаврят се с нея, нали разбирате. Едва ли вече има човек по тези места, който да не я познава. Та, това е тя нейната история. - каза и се почеса зад ухото. Благодарих му, а той отиде да вдигне някакъв човек, който седеше на тревата и дълбаеше с пръсти земята. Качих се в следващия автобус и от прозореца я видях как излиза зад оградата със същата провлачена походка и си говори сама. Това беше идеалната гледка за фотографа: сив болничен двор, ронеща се фасада, няколко шляещи се силуета в мръсни и дрипави наметки, позастаряло дете, полюшващо плюшено мече в скута си, а зад почернелия покрив, на самия връх на далечните хълмове - прекрасен кървавочервен залез. Превод: Лилия ГЕОРГИЕВА

ДОЙДОХ ДА СЕ ПРЕДАМ Стево Джурашкович Капитанът на фрегатата Йерко М. седеше като на тръни с лакти, подпрени на масата и лице, заровено в дланите, отнесен, загледан през прозореца. Моряшките униформи, които сновяха припряно точно пред очите му, под прозореца, не забелязваше изобщо. Призори по редовния път пристигна заповед за отстъпление от комендантството на военноморската област. Заедно с нея по секретния канал "KOS" пристигна строго поверителна заповед да се минира пристанището. Но Йерко проумя всичко това, едва след като вече беше дал заповедта за отстъпление на утринната проверка и влезе в стаята на адютанта си, поручика на военния кораб Миленко П. Не направи това случайно (ах, къде ти този късмет да не беше влизал изобщо!) или по някакакъв началнически навик, а воден от чувство, което дотогава упорито отказваше да си признае. В най-горното чекмедже имаше някакъв сгънат печатарски лист: "След евакуацията казармата и вълноломите да се вдигнат във въздуха" - гласеше последното изречение от дешифрираното съобщение. Всичко започна само преди година, като някакъв ураган, а за Йерко то стана толкова бързо, че едва успяваше да следи събитията, а камо ли да се ориентира. Беше напълно объркан: сега за нормални започваха да се смятат точно идеите, за които по-рано смяташе, че едва ли ще намерят почва по тези земи; идеи, напълно противоположни на всичко онова, с което бе закърмен още от майчиното мляко и в което най-важни бяха социализмът, равенството, братството и Армията. Оттогава започна да му се струва, че макар и още тайно, но все пак достатъчно ясно, всички негови подчинени, до последния войник, постепенно застават на страната на най-голямото възможно зло. И тогава, преди месец най-накрая паднаха всички маски и кръвта кипна. Беше оранизиран Събор на народната гвардия, заради който казармата изпадна в истински колапс. Последваха сблъсъци и войниците, към които той принадлежение още от самото си раждане (мразеше дори само да си помисли това, а камо ли да го изрече), започнаха да напускат масово службата си, и то предимно нощем. От професионална гледна точка всички тези провокации бяха просто лудост; само оръжието в казармата стигаше, за да се изравни със земята целия град. Не издаде нареждане да се стреля по дезертьорите; в крайна сметка в града бяха роднините му, жената, децата; останалите офицери отдавна вече бяха прехвърлили близките си на по-сигурно място, най-вече в Сърбия. Преди два дни обсадата се ожесточи; дойдоха доброволци от околността и спряха тока и водата на казармата. Подчинените му, доколкото им позволяваше що-годе важащата още военна дисциплина, не спираха да му предлагат да издейства пускането на тока и водата със заплахата, че ще открие огън по позициите на гвардията около казармата. Той пък от своя страна със заповеднически тон им отговаряше, че това не е по правилата и трябва да се чака нареждане от по-горе. Всекидневно изпращаше до командването известия за положението в казармата и не спираше да настоява, почти молейки, за някакви по-ясни инструкции. А те бяха единствената му останала надежда, че нещата най-накрая ще се изяснят, че ще открие отново пътя и ще възвърне вярата си във всичко онова, на което цял живот бе служил. И ето, сутринта пристигна нареждането и сега нещата изглеждаха по-другояче. Йерко приведе глава и я притисна леко с длани, чувствайки с върховете на пръсите си мазната и мокра пот, а после стана рязко, запали енергично цигара и започна да дърпа жадно дима. Тръгна напред-назад из стаята - отнесен, с намръщено лице и сбърчени вежди, като човек, застанал пред прага на избор с тежки и неизвестни последици. После изведнъж спря, вдигна за миг глава и стрелна един бърз поглед навън, след което с разтреперени ръце грабна шапката си, обърна се и хукна по стълбите. Прохладната утрин го освежи. Изпъчи се и с нормален ход тръгна към оръжейните; тях смяташе да провери най-напред. Докато минаваше покрай войниците, те заставаха мирно и козируваха. Той им отвръщаше в движение точно според правилата. На вълноломите се полюшваха минотърсачки и миноносци, в които непрекъснато влизаха и излизаха моряците, качващи новия товар. Оръжейните, които бяха направени полегати, така че да бъдат колкото се може по-защитени при евентуално нападение от море, се намираха малко по-надолу. Около тях кръжаха моряци с големи обръчи телени въжета в

ръка. Пред входа на най-големия се бяха събрали няколко офицери, негови подчинени, които жестикулираха оживено, сякаш обсъждаха нещо. Появата на Йерко ги усмири за миг в поза за козируване. - Всичко ли върви по план, другари? - Да, другарю капитан на фрегата! На Йерко тези думи му прозвучаха някак прекалено отпуснато, без нужното уважение, което един подчинен дължи на началника си, но в крайна сметка реши да го превъзмогне, защото за момента така бе по-добре. - Добре, продължавайте тогава. - Прието - и козируваха по правилник. Изобщо не му се гледаше в оръжейните, знаеше какво ще види. Докато се отдалечаваше, си представяше как подчинените му хвърлят подигравателни погледи в гърба му. Изпъчи се и удари крак по правилник с намерение да им покаже за сетен път, че не подозира съвсем нищо. Ще обиколи най-напред корабите, после войнишките обекти и накрая лавката. Трябва да добие пълна представа за ситуацията; кой знае, може все пак всичко да се окаже просто грешка. Изведнъж го стресна силен трясък откъм лавката. Йерко почти хукна към нея. По пътя войниците, които срещаше, продължаваха да му отдават почит. Едва смогваше да им отговори. В лавката бе настанал истински хаос; на всички посоки лежаха обърнати, а понякога и счупени маси и столове, а подът беше покрит целият с изпотрошени съдове като със сняг. Като мравки войниците пъплеха наоколо и носеха какво ли не; изтръгнати кабели от стените, удължители, тенджери и прибори за хранене - изобщо всичко това, което просто нямаше как да се разбие. Спря се за малко на вратата и несъзнателно направи крачка назад, за да нахълта разярено само след миг и да извика: - Какво става тук?! - Нареждане на поручика на корвета Р., другарю капитан - отговори му някак вяло войникът на входа и почти незабележимо докосна с пръсти козирката си. Йерко онемя. Моряците се мотаеха из помещението така, сякаш бе влязъл не комендантът, а някой техен колега. Започна да се озърта наоколо като заловено животно, докато в един момент не мерна с поглед нещо като рамка на картина на пода. Присви очи и изпъна глава напред в желанието си да разпознае лика на портрета, посипан с белия прах. Изведнъж подксочи като ужилен. Прекоси с ужасен поглед от край до край цялата стая. На пода лежаха портретите на Тито, а изпотрошените рамки и стъкла хрущяха шумно под тежестта на кубинките. Моряците сновяха най-спокойно напред-назад и ги тъпчеха, сякаш бяха част от пода, а ако случайно се спънеха в някоя рамка, замлъкваха напрегнато. Йерко ги гледаше като хипнотизиран. Потникът му се залепи за гърба; не чувстваше нищо, дори и леките допири на преминаващите войнишки рамене. Стоя така няколко минути, а после рязко подскочи. Сега вече знаеше, че е дошъл моментът да направи онова, което толкова дълго отлагаше. И то веднага! Скочи и с най-бързия възможен ход тръгна към сградата на комендантството. Войниците, край които минаваше, замръзваха в поза "Мирно" и козируваха. Изобщо не ги забелязваше. От комендантството се носеше мирис на изгоряло; унищожаваха документацията. Като мина през входа, го поздрави висок мургав войник. Йерко го задмина като останалите, но след две крачки спря, сякаш изведнъж се сети нещо, обърна се рязко и извика: - Редник. - Да, другарю капитан. - Как се казваш? - Редник Сал'х Беришев'ч, на ваш'те заповеди, другарю капитан - и козирува, отдавайки почит. - На място, свобооодно! Можеш ли да шофираш. - Да, другарю капитан. Позволете да доложа. - Няма какво да долагаш. Ти стой тук, а ако някой те пита, кажи, че аз така съм наредил. - Здраве желаем, другарю капитан. Хукна по стълбите. Вратите на всички канцеларии зееха широко отворени и от тях се

носеха смесени гласове, шумолене на хартия и мирис на изгорено. Неговата канцелария не бяха пипали; вероятно се страхуваха да не се усъмни предварително в нещо, макар че вършеха всичко прекалено явно и бе почти невъзможно човек поне малко да не се усети. Бързо затвори вратата и все още запъхтян завъртя номера на Кризисния щаб, от който през последните дни го търсеха доста често. От другата страна се обади приятен женски глас, а когато той се представи, настъпи кратко мълчание. После се обади дълбок и груб глас. Йерко му съобщи намерението си и го помоли да предупреди хората си да не стрелят по него. За момент от другата страна чу само тишина, а после отговор, че всичко ще бъде наред. Слезе бързо и самоуверено и заедно с войника отиде до колата, паркирана зад сградата на комендантството. Стражата на портала се стъписа, но все пак изпълни заповедта. Когато най-накрая колата навлезе в крайните улици на града, Йерко въздъхна облекчено. Чак сега започна да подрежда по-ясно мислите си - как ще застане пред коменданта, ще стисне ръката му и служебно, но същевременно и загрижено, ще представи цялата ситуация, за да подчертае накрая готовността си да вложи всичките си умения, знания и опит в случай, че бъдат поискани. Това вероятно ще впечатли коменданта и той ще изслуша с цялото си възможно внимание и респект плана за осуетяване на трагедията. В крайна сметка, щом нещата са стигнали дотук, нека не се забравя, че и той е от техните (за това "техните" си спомни с голяма мъка и то веднага му напомни за песните, които достигаха в казармата от позициите на гвардейските части и вледеняваха кръвта му). Докато разработваше мислено тактиката на нападението, пред него се появи сградата на общината и колата рязко наби спирачки. На излизане нареди на войника да го чака и се забърза към входа. Там стоеше въоръжен войник с маскировъчна риза и дънки; тупна Йерко по гърба с приклада на пушката си и тръгна след него. Йерко се обърна учудено; посрещна го цинична усмивка, на която той отговори с важно и наперено изпъчване и бодър войнишки марш. Сградата кънтеше от викове и шум от тряскащи се врати. Кризисният щаб беше на върха, на втория етаж в края на дългия коридор. Войникът застана встрани, отвори небрежно вратата и му направи път. В задимената стая седяха двама души и спореха оживено. Изглежда не бяха забелязали неговото влизане и той се възползва от възможността да поразгледа наоколо. Голямата маса в средата беше отрупана с разхвърляни листи, които тук-там бяха залети, най-вероятно с вода. По стените бяха окачени карта на Хърватско, портрет на президента, а в дъното - на върховния главнокомандващ на усташката армия. - К'во имате да кажете? - неочаквано се обърна към него добре познатият глас на пълния човек, но Йерко явно не го чу. Не можеше да откъсне очи от лика на върховния усташ и се навеждаше все повече и повече напред, сякаш подобно на някакво вълшебно огледало картината го придърпваше и всмукваше, отнемайки всичките му съпротивителни сили. Хората мълчаха в очакване и за миг в стаята настана пълна тишина, която се нарушаваше почти незабележимо единствено от далечното ехо на гласовете отвън. По мустакатото лице се проплъзна подигравателна усмивка и то отново повтори въпроса: - Зап'вяйте, к'во шъ желайт'? Йерко остана загледан още за миг, а после, сякаш го бе чул чак сега, обърна вяло глава в посоката, от която дойде гласът. Погледна мустакатия в очите, все едно него го нямаше, все едно гледаше някъде през него, усмихна се блажено и някак лудешки, и каза: - Нищо, дойдох да се предам. Превод: Лилия ГЕОРГИЕВА, Л. М.

ПИАНОТО НА ГОСПОЖА И. Здравко Вукович Човешкият живот е пълен с хиляди страдания: училище, разведени родители, социализация, закостеняла обществена структура, обричаща индивида на брутално отрастване (гърне, топка, книга, сексуална идентичност), но това далеч не е всичко. Ще ви излъжа, ако кажа, че изброеното е напълно достатъчно за един разказ. Може би в този разказ (впрочем и във всеки, който би искал да бъде това) е редно да присъства и добрият дух на поезията, който иронизира действителността чрез отрицание на жестоката й бруталност. Решихме тук ролята на духа да поеме бабиното пиано. Та значи, сега бих казал, че в човешкия живот има не само страдание, но и безкрайно много възможности. Бабата на Стела, например, притежава неизчерпаема енергия за дефрагментиране на дребните лични наслади или, с други думи, за забележимите само с невъоръжено око малки оазиси на щастието, в които законите на етиката, естетиката, еманципацията и планетарната екология нямат никаква власт. Тя е дама. И носи прекомерната тежест на годините си с геронтократската поза на демодираните артефакти, вкарани в пашкула на ранния двайсети век. Fin de siecle е вкаменена догма, за която тя няма ни най малка представа, макар да е впита цялата в нея, подобно на пиявица в тялото на туберколозен. И така, тези две сравнявани категории - бабата и пиявицата - са в състояние да разрушат обкръжението си по най-невероятен начин. Но, както и да е: медицината запрати отдавна пиявиците в миналото, но бабата продължава да стиска неистово тиковия бастун в десницата си, оставайки си все така здраво закотвена във времената на женския лицей в Грац. Просто австроунгарски стил. Но в човешкия живот има и доста неприятни моменти: когато, например, артефактът изплува от прекамбрийския си пашкул и започне да пъпли от стая в стая, а после и в друга, и отново в кухнята, от която е тръгнал, за да удължи как да е гъсеничния си житейски кръг и да изпълни в крайна сметка обета си пред вечността, вписвайки междувременно името си чрез някой нотариален акт в кадастъра. Вярно, че на човек нотариалният акт в гроба не му трябва, но бабата това не го знае и затова си вре носа навсякъде и руши границите на всичко лично. Никой нищичко не може да й каже и тя не само, че всеки ден получава закуска, обед и вечеря, но не спира да диктува хода на времето от позицията на старостта си. А смърта не идва и не идва. Стела се дипломира в годината, в която войната достигна връхната си точка. Самата 1995 г. беше специална по доста неща: Берлинската стена вече я нямаше, а неизвестността на прехода обгръщаше дипломата по етнология и сравнителна литература в аурата на трудно обяснимия авантюризъм. При преминаване от глобалното в локалното ситуацията ставаше още по-облачна: на адрес П. 241 живееше ахеронтска геронтокрация с василевс Т. и свита помагачи - прекамбрийска амалгама от отдавна отминалите времена. И всичко това в името на Бога. И волята на народа, естествено. Стела беше едно дете. Майка й я взела от рухналия си брак заедно с детската количка, няколко дрехи и чисто на чисто триста и петдесет хиляди югодинара по пътя към по-ясното бъдеще. Сега стои тук и чака. Миро би трябвало да се обади някъде към пет следобед. На предния ден на стълбите на Философския факултет се бяха насъбрали няколко странни типа: единият си свива зелен пакистан, другият пита - Да ти се намира цигара?, - а момичето край "скрипториума" успокоява нервно фокстериера си: "Трай, трай, ще си ходим, само чакай, чакай малко да му дам на тоя кретен…" и идва солстициума, еквиноциума, Inscriptio et semestris non probat confirmatur, а полека-лека идва и есента… Ето, току-що червеното кълбо се спусна зад часовниковия механизъм на договора, а човешката река продължи да си клокочи така, сякаш нищо не се е случило. Хората са си хора в крайна сметка: не спират да се осланят на хората. Прегръщат се, глезят се, понякога си помагат и в тази вихрушка от любов и истинско милосърдие ти не само, че не знаеш, но и изобщо не можеш да видиш кой точно те прегръща и целува, просто защото си млад, прекалено млад. Или поне студент. И от толкова плява не успяваш да отсееш житото, подлъгваш се веднъж-дваж, но после постепенно привикваш, а докато това ти стане навик и вариация на тема "три,

четири, пет, безброй", вече ще си станал я баба, я нещо друго, и ще е прекалено късно за каквото и да било. Но Стела не е баба. Тя мрази бабите, защото всички те са архетипове на злото, та дори и когато в изблик на любов те докарват до безсъзнание със своите "цуни-муни". Бабите, разбира се, най-добре знаят какво е добро за техните внуци, защото разполагат с непрогрешими критерии - критериите на мъдрата си старост. А бабата на Стела е по-специална, мисли си Стела, и точно на такива трябва да се прилага ако не евтаназия, то поне да ги вкарват в пулмологичното отделение на Йордановачката крипта. Впрочем, някои индиански племена не оставят биологичните си единици да гният чак до осемдесет и четири, но за сметка на това петдесетте за тях са същото, което са осемдесет и четири в случая. Затова Стела обича етнологията и всичко, което се учи заедно с нея във Философския. На Стела й е жал само затова, че покрай хуманитарните дисциплини не записа и медицина, защото медицината лекува, нали така. Или убива. Всичко в зависимост от ситуацията. "Защото ако баба не пуши", мисли си Стела, " все още има достатъчно непроучени области в медицината, заради които немалко хора получават билет за Йордановац". И гледай ти сега: преживяла е пет режима и четири държави тази баба, госпожа И., родена е през хиляда деветстотин и единайсета, а не я интересуват нито Йордановац, нито Философския, нито етнологията. А най-малко пък криптата. Стела посрещна утрото: факултетското кафене отработи извънредния си кафе-съботник, а тя вече си беше вкъщи с половин преспана нощ, сутрешно кафе и цигари "Ронхил". И тогава най-неочаквано вратата на стаята й се отвори. Бабата започна обичайния си танц на бодрия скелет: - Оная маймуна, Мирко ли, как му беше името, не се е обаждал, а теб те няма и няма цяла нощ. Полиция щях да извикам накрая. И знаеш ли, ишиасът ми пак се обажда, а теб никаква те няма да ми помогнеш. Не се живееше така по мое време. Това вашето е без цел и без полза. Ти все за науката…, а на мен няма кой да ми помогне. Да беше момче поне. Всеки динар трябва да се пази и заделя и добре, че, слава Богу, имам… Нищо, нищо, дете мое. От пусто в празно, а от него още по-голямо нищо. Мързелива си. Да си намериш мъж, не тоя Миро, дето никакъв не се обажда, а някой с пари… Не знам аз, но това, дето ти го говоря е правилно. Дааа, дете мое, това ти е самата божия истина… Стела палеше нервно цигара от цигара. Пред нея - чашка с черно кафе "Мока". Вести от Осиек - никакви. Госпожа И. продължаваше: - Ще ми включиш ли телевизора? Как се казваше оня, сега трябва да е по телевизията, от кабинета на Туджман май беше. И…, П…, Перишич, не, Ивкович, а не, Пейчинович, той е влах, also, следователно, Иванович?… А, бе, не знам, но добър човек изглежда и сега не прибират собствеността като комунистите едно време. Всичко ще се оправи. Както Бог е отредил. Стела едва издържаше; невроза, отегчение, погнуса… Миро вече трети ден не се обаждаше. Така и не включи телевизора. От кухнята се спаси в стаята с пианото. На школа никога не беше ходила. Пианото, което красеше стаята със звука си, наподобяващ звуците на слонски впряг, стоеше между войнишката сабя на дядо й и купчината прастари снимки от сватбата на баба И. и господин Г. сред хаотичната подредба на непотребната покъщнина в стил chippendale и цветарника made in Цsterreich и разпръскваше сладкия си полуразпадащ се тон, чийто окончателен край, макар и доста смътно, сега вече предизвестяваше и все по-развихрящата се война. А Стела чака известие. Телефонен импулс по жицата, който най-накрая да донесе дългоочакваното облекчение. Съдържанието - жив или мъртъв - е без значение. Опитва се да изсвири нещо на пианото по виртуалните нотни листи, които научи наизуст през лятната школа на Хвар, през онази лежерна вечер, организирана от университетските господа, последователи на Маркузе, Блох и Лахман, когато надутите и нагли декаденти упорито твърдяха - и то без капка свян - че сблъсъкът между трудния преход и неолиберализма изобщо не е страшен, защото всичко това проевропейската цивилизация ще го интегрира, та затова трябва да се четат само интегралисти, а някъде към седмата чашка нотният лист изчезна незнайно къде и господата преминаха към обсъждане на прекрасните хърватски

цици - единственият отпор срещу империализма на американската Coca-Colа. Отново сирени. Едва забележимо потрепване в лявата ръка отнася мислите й от хватката на Дебюси в тази на Балашевич, и пак Дебюси, а навън е непоносима лятна жега и похабените зеленикави завеси отварят път за шрапнелите над бюфета, фотьойлите, канапето, картините, пианото; а се очаква известие, съдбоносно известие, известие от човека, който е бил и винаги ще си остане точен. Свиренето на Дебюси и Балашевич може и да е просто спазъм в ръката, но дава поне моментно успокоение: няма детонации, няма досада, няма академични господа или бабини деветини, няма тъпи колеги от факултета и всичко е наред, всичко е на мястото си, освен госпожа И. Милостивата баба И. допълзя под тежестта на бастуна си до стаята за гости, от чийто петметров таван се спускаше дълъг стъклен абажур, завършващ със звънче, благодарение на което в онези стари и славни времена не се е налагало никога тя, милостивата баба, и майка й да чакат по пет часа прислугата. В ръцете си държеше пожълтяла черно-бяла снимка с лице, зареяно някъде в мъглистите предели на Триесткия залив. - Мило, пак дойдох, не знам как да го включа този телевизор. И…, а, да, сега се сетих, ти все ме питаш, този на снимката е Тони, моят братовчед, нали се сещаш. Син на брата на майка ми. Живееше в Триест, а преди да умре беше напълно сляп, а гледай, все жени около него, въпреки че така и не се ожени. И много хубаво свиреше на пиано, ех, и снимката му имам на горкичкия. Пфу, съдба? - Бабо - проговори накрая Стела - добре. Върви, моля те, да си баеш на броеницата, а аз ей сега ще дойда да ти включа телевизора. Не ме интересува тоя Тони, аз те питам за него, само като нямаме какво да правим. Върви, като ти казвам, моля те… - Не, ти нищо не разбираш, нищо не те интересува, дете мое, трябва да ти покажа ония рокли, дето ги пазя, охо, знаеш ли откога. И точно докато бабата вадеше от гардероба в стил chippendale старомодните рокли, покрити с нафталин, без никакъв вой от страна на сирените нова детонация изкара за сетен път акъла на жителите от загребския архипелаг "Север". Някакъв шрапнел профуча през стъклото на прозореца и вдигна прахоляк, детонацията беше страшна: около кратера се скупчи цяла тълпа. Ранен човек лежеше с пулсиращ крак, другият му бе откъснат, показалецът и дясната му ръка се завъртаха във водите на канализационната мрежа, а приближаващото се лято за малко да дойде. - Отъкде се взе тая вода? - извика домоуправителят и същевременно шеф на охраната на архипелаг "Север". - Да се съобщи в комисията, че водата се харчи безконтролно. Това е моя заповед! Хората се раздвижиха: един, който носеше хляб, отпраши вкъщи при жена си на пилешко варено. Полицаят до него се обади по мобифона си най-напред на пожарната и полицията, а после и на Бърза помощ: "Къде сте, бе, кретени?…". Майката на пострадалия викаше, някакво куче пикаеше по фасадата на все още опръсканата с кръв сграда и всичко мина сравнително спокойно. И тогава телефонът звънна. Гласът от слушалката беше на Миро: - Ало, ааалоооо, Стелице, бомбардират ни… да... кажи на дъртата, че е кранта и не мога да търпя мутрата й… сигурно утре ще тръгнем на изток, чуваш ли ме? Да! Обичам те, дявол го взел, никога не съм ти го казвал… обичам те, чуваш ли? Да, не съм забравил стълбите и факултета… (Ей, да), ония селяндури пиха кафе, а ние бяхме върхът… ей, чуваш ли? Тук е свинщина, аааалоооо? Да, да, обичам те! Връзката прекъсна. Телевизорът работи с пълна пара. Малко е мрачно. Бабата лежеше по корем. - Какво тресна така, какво стана?… Аз, като отидох с мъжа си там, той ловеше жаби и… срещнахме се, значи, на крана на пристанището… лежеше в някаква локва и държеше нещо! Отивам аз, значи, а там панаир и всички продават свещи, ортопедични обувки, крушки, а то това е само през лятото… и има и портокали, сливи от Бистричко, и кестени, а той църквата гледа… Катедралата… от Словения беше, нали знаеш. От Марибор - истински град… Госпожа баба И. и господин Г. се запознали, значи, на панаир. Огромните му ходила се провлачвали и закачали тук-там в продупчения от гранатите асфалт като ошашавена преди дъжд оса. Вървял със слонски крачки и не вярвал в нищо друго (а най-малко пък в

съдбата), освен в зеленчуците. Купувал краставици, пипер, домати, тиквички и се пазарял пред тезгяха на азиатеца, който сякаш имал не очи, а само и единствено интерес. Азиатското кредо: всичко е пари и парите са всичко. Но в крайна сметка това си е просто икономика. И затова господин Г. се държал точно по този начин. - Това няма, много е скъпо - спорел господин Г. - за пет динара ще си купя и краставици, и домати, е, малко по-лоши, но какво от това, нали стават за ядене. Госпожа бабата купувала смокини. Пестяла парите като господин Г., защото животът и без това не е кой знае какво. Животът е просто икономика. Погледите им се срещнали, страстно и обещаващо като в някакъв треторазреден любовен роман, а после всичко се завъртяло с бясна скорост; завел я пред олтара, заклели се във вярност до гроб, Г. обещал да не разхвърля навсякъде из къщата мръсните си дрехи, а госпожа И. дала обет да му пере и готви, докато смъртта ги раздели. След венчавката дошъл ред на брачната идилия, която не се отличавала с нещо, кой знае колко специално. Госпожа И. забременяла и после родила момче, което за огромна радост на родителите си останало цял живот под властническата им сянка. И вероятно точно това било условието, благодарение на което баба И. и господин Г. прекалари толкова щастливо общия си земен път, чак докато смъртта ги раздели. След известно време детето умряло, или по-точно, за да не лъжа съвсем: след около четирийсет години, с диагноза "цироза на черния дроб". За огромна мъка на бабата само след година починал и господин Г. Но затова пък бабата вече си имала Стела. От първия си и единствен брак момчето имало дъщеря на име Стела. Малко преди смъртта му Стела го напуснала заедно с майка си, после той си отишъл под земята, а най-накрая майка й духнала някъде в чужбина и също на своя ред я оставила. И ето я сега Стела при госпожа баба И. Свири на пиано и вече е малко по-спокойна, защото само преди малко Миро най-накрая се престраши да изрече онова съдбоносно: ОБИЧАМ ТЕ! А какво общо има Миро с цялата тази история? Говореше се, че е най-добрият студент в Института по агрономия. Учеше и в класа по цигулка в Музикалната академия. Малко преди да се дипломира го взеха войник и от музиката и земеделието не остана нищо. Точно преди лятото на '95 г. Пратиха го на изток, да пази тенските крепости. Онези, които го знаеха, говореха, че е непоклатим като загребската катедрала, но понеже бе доста сприхав, решиха да го прехвърлят от Трета гвардейска още пт на изток, сред минираните царевични полета. Оттук като някакво свето разпятие той се върна отново назад - при източния фронт на Драва. Сложиха го да отговаря за интендантството и за още някакви дреболии, но нали в крайна сметка войната си е война и човек в такива условия ще, не ще, става пенкелер, та и Миро, значи, стана пенкелер и покрай другото му се наложи да се занимава не само с пренасянето на военния плен по командната линия до Загреб, но и с някакви антики, за които иначе основно отговаряше генерал Драгоевич. А тоя постоянно звънеше от Осиек, защото жена му се беше качила на главата му и не го оставяше дъх да си поеме, и понеже си падаше естет, обеща на Миро да го покани да види къщата му, защото то такова обзавеждане нямало в никой от градовете по Драва. Осиек беше предпоследната му спирка. Вече се стреляше доста ожесточено. По някакво чудо обаче този месец Драва бе напълно спокойна. Мобилинят телефон на Миро звънна. Бомбардират. Доста здраво. В сградата на създадения през 1990 г. комитет за икономическо развитие (сега интендантство) падна граната. В помещенията няма никой. Съобщават му, че всичко е наред. - Удари ли нещо? - попита дълбок глас - Удари, господин майор. Кажете на генерал Драгоевич, че трябва да се оправи, щетите не са големи, счупени прозорци, две гранати срутиха стената, но мебелите са си здрави и ранени няма. Да дойдат от министреството, да преценят нещата, а нека и генералът сам да види… - Стените ще му проверяваш!? Генералът каза…, ай стига, какви са мебелите? Каза ми chippendale, чисти дървоядите от лакираното дърво и после запълва дупките, хиляда и осемстотин марки е реставрацията… Не ми дрънкай глупости по телефона, ами намери специалисти! Всичко трябва да е наред, без изгъзици по военната линия… И онова пиано също. Да го пратиш на Драгоевич, чуваш ли? Миро?

Казват, че в съдбовните мигове, когато астралните бури започнат да бушуват, в ефира настъпвали невероятни смущения и ако всичко това не са просто бабини деветини, то вероятно точно тук се крие и причината за най-ненадейното прекъсване на мобилните телефони, когато започнат да издават само адски шум и пращене и оставят нещастните си собственици си без каквато и да е връзка със света. Е, какво да се прави. Това е животът. Или поне войната. И ако все пак има нещо напълно сигурно, то е това, че някои неща са по-ценни и дълготрайни от хората: цветарниците, абажурите, гардеробите, канапетата, пианата. Така поне си мислеше бабата. Какво ни остава накрая? Chippendale. Генералът е в Загреб. Миро получи заповед за прехвърляне. Сборен пункт - Сисак. Наскоро след това се заговори, че това бил последният му разговор по мобифона. И сега, кой знае: може би госпожа И. и господин Г. продължават да обикалят из загребския панаир като две звезди, сблъскали се в предградията на всемира, а Миро, Миро, за него ни вест, ни кост, може би е мъртъв, а може би не; единственото, което знаем със сигурност е това, че Стела продължава да свири на пианото в претъпканата със спомени стая на госпожа И., госпожа-бабата, която предаде блажено Богу дух през същата онази година, когато в Загреб падна една от последните гранати…, а на следващата сутрин навън отново се разнесе мирис на измити улици, сякаш никога нищо не се е случвало. Превод: Цветелина ИВАНОВА, Л. М.

ЕВРОПЕЙСКИ ШАМПИОН Борис Фабиан През хиляда деветстотин седемдесет и девета Босна стана европейски шампион по баскетбол. При това шампион точно в онази част на света, която се славеше най-вече с хубавото си сирене, стъклото, психоделичната си защита и невероятното си разнообразие, естествено. Това парче земя се е стремяло винаги към нещо, но в крайна сметка всеки си имаше собствено мнение по въпроса. Баща ми почина година по-рано. Язва на стомаха - поне лекарите така казаха. Обичах баща си. Първата дума, която научих, беше "татко". Баща ми бе истински фен на Босна. Когато почина, страдах най-много заради това, че никога повече няма да мога да извикам "Тате, ела" или "Тате, ще ходим ли на мач?", или "Татко, страх ме е". Бях на осем, а вече използвах с една дума по-малко. Да, наистина беше добър мач. Гледах го на стария телевизор на баба заедно с нея, майка и всичките ни съседи. Те двете никога по-рано не бяха гледали мач, та ситуацията ми изглеждаше някак странна. Босна - и какво от това. Мач - голяма работа. Имало ги е и преди, ще ги има и за в бъдеще, а те се държаха така, сякаш светът утре щеше да свърши. Европейски шампион - бабината им трънкина… Можех да чета и пиша, събирах и изваждах и тем подобни, бях жив и то не кой знае колко отдавна. Баща ми бе мъртъв. Луната - жълта. Цветът на Босна беше бордо. Противниците бяха италианци, но имаше и негри в редиците им. Широките ноздри на негрите не можеха да ми убягнат. Както и доста издутите им отпред шорти. Нашите баскетболисти бяха грозни, но техните ги надминаваха. С напредването на мача се потяха все повече и повече. Сигурно вонят ужасно - мислех си. Най-напред водеха техните, после за кратко - нашите, и пак техните. През цялото това време топката подскачаше напред-назад и от време на време преминаваше през стоманения кръг, на който бе окачена мрежата. Вероятно за ченгето в Париж или проститутката в Мюнхен този мач не е представлявал кой знае какво. - Хей, бейби - казва проститутката - искаш ли един бърз? - Я, излизай от колата и духай в балона, - сопва се полицаят - че май здравата си се подквасила. В моята стая всички мълчаха напрегнато. И аз бях нервен. Нашите отново водеха. Знаех поименно няколко от играчите. Дерях се с цяло гърло и псувах, каквото ми падне. През тази нощ можех да правя всичко. - Ей, малкия, укроти малко топката - каза един комшия - няма смисъл да викаш толкова. Не могат да те чуят. През цялото време в стаята просветваха цигари. Като запалки на рок концерт. Огънчетата се стрелкаха от ръцете до устата, а после и обратно, горе-долу, долу-горе. Гледах ги, когато мачът започваше да ми втръсва. И изведнъж коментаторът изрева, както и аз преди малко. Нашите водеха значително. Всички около мен взеха да се надпреварват кой ще извика по-силно. Известно време ги гледах с надсмешка, но после започнах да викам и аз. Делибашич, Вараич, Радованович, Джогич, Беначек, Хаджич, Пешич - бяха някои от имената, които знаех. Шибаните сърби + шибаните хървати + шибаните мюсюлмани + всички останали шибаняци имаха прекрасната възможност да си разчистят сметките с кривокраките италианци, вмирисаните американци, дебелите им пачки и напудрените им пички. Бирата вървеше, но някак между другото. Дори и кльопачката на масата оставаше на заден план. Всички се бяха вторачили в часовника и потропваха нервно с крака под масата. Бурният смях се сменяше с тягостно мълчание. Уж спокойните тела най-неочаквано подскачаха като ужилени, за да замръзнат после отново. И така до безкрайност. Каква нощ само - помислих си. Възрастните правят неща, заради които аз обикновено ям шамар. После дойде последната минута и всички се изправиха на крака. В този момент самообладанието си беше запазил само съседът от петия етаж. На фона на всеобщия трепет пред неизвестното единствен той се сети да вдигне пълна чаша. - Свири край - извика някой към таблото. - Свири край, шибано тъпо табло такова - извиках и аз.

И тогава стана. От таблото се разнесе звук като от акостиращ кораб. В стаята настана истинска лудница. Всеки целуваше, когото му падне. Каква по-добра възможност да се поопипа чуждата жена. А мен майка ме целуваше по бузките и ми шепнеше: - Ако татко ти сега беше жив, щеше да е най-щастливият човек на света. Неговата Босна е шампион. Но той не беше жив, а Босна все пак стана шампион. А може да е щастлив, точно заради тази комбинация - помислих си. Тогава изведнъж сред щуреещата на екрана тълпа видях съседа от седмия етаж. Тикаше се сред ония смръдливи дългучи, а главата му стигаше точно до ония им работи. - Гледай го тоя михлюзин докъде стигна. Откъде ли пък е намерил пари за път - каза баба ми. - А, бе, нали жена му е курва. Тя му е дала, че да може спокойно да си посреща делегатите - каза оня, който не забрави да вдигне чашата си. - Ха, ха, ха. Делегати. Тъй ли им викат вече - изкиска се баба. - И дъщеря му, казвам ти, и тя е курва… И то какваааааа… - продължи съседът от нашия етаж. - А ти пък откъде знаеш? - изсъска жена му. - Ами чух. Приказват хората… - Ааааа! Ще си кажеш ти от кого си чул. - Недейте пред детето. - скара се майка ми - Поне тази нощ забравете за проблемите си. Излязох от стаята. Беше ужасно задушно, а освен това ми стана досадно. Гледах през кухненското прозорче и си мислех за дъщерята на съседа. Наистина си я биваше. Изведнъж някой се подпря на рамото ми. Беше пияндето от петия етаж. - Ей, малък, къде ви е хладилникът? Казаха, че имало още бира. Показах му и той си извади две бутилки. Тръгна към хола, но в един момент се спря и се върна при мен. - Пийни си и ти някоя глътка - каза, докато отваряше със зъби бутилката - тоя мач наистина трябва да се полее. Отпих. Пфууу. Горчиво и блудкаво. - Не бъди толкова кисел - продължи - европейски шампион е Босна, нашата Босна, ей! Шампион! Европейски! Чаткаш ли? - Не - отговорих. Отидох в стаята си и се опитах да заспя. Не можех. Искам да кажа, че сигурно щях да мога, ако ония пред телевизора не щурееха толкова и не вдигаха постоянно наздравици в изблик на такава неописуема радост, сякаш някой току-що беше пуснал хилядарка точно в техните джобове. При такава гюрултия спането беше последното нещо, за което можеше да мисли човек. Някой крещеше, че най-накрая сме им показали кои сме ние, че сме им го начукали, защото сме най-добрите, най-хубавите, най-умните. О, да, ние сме най-печените и най-великите играчи в целия свят. После взеха да пеят. Ужасно беше да ги слуша човек. Проститутката в Мюнхен и ченгето в Париж са страхотни късметлии - помислих си. Е, да. После годините се занизаха, както те си знаят и могат. А аз прекарах доста време в търсене на нещо, което да е хем достатъчно много, за да не е съвсем нищо, хем пък и да е достатъчно малко, за да не е всичко. Не мога да кажа, че ми вървеше особено, но въпреки това не спирах да вярвам, че все някъде ще открия това, което търся, и че тогава най-накрая ще видя улици в синьо, ще чуя стъпки зад ъгъла, ще държа нечия ръка ей-така, без да трябва да обяснявам защо, ще празнувам в огромна тържествена зала, пълна с кухи хора, които не досаждат и не питат за нищо, и ще мога най-спокойно да мушна ръка под масата, за да опипам краката на някоя непозната брюнетка с кръшен смях. Пишех поема след поема за този свой копнеж, но така и никой не ги хареса. Бяха като войната - и нея никой не я харесваше, но това не й пречеше да е навсякъде около нас. През хиляда деветстотин деветдесет и трета Босна отново стана европейски шампион. Този път по лудост. Винаги съм таял в себе си някакви свои бесове, но и през ум не ми е минавало да ги смесвам с чуждите и да участвам в разрастването на някаква всеобща самоунищожителна бесовщина. Грабнах проклетата си душа и дебелия си задник и се ометох, преди още някой да ми е разказал играта. Врагове ми бяха абсолютно всички и ако

изобщо се различаваха по нещо от предишните, то беше в това, че вместо шамари и лош дъх сега те носеха със себе си пушки, които правеха бум, бум, бум и от които, ако си роден под щастлива звезда, може и да умреш веднага. Заради всичко това, реших да замина и да се дяна, колкото се може по-далеч. Работех в склад, носех жълта шапка и се бръснех рядко. Основните ни занимания бяха да пренасяме от единия до другия край на халето стоката, да ловим плъхове и да пием руска водка от Украйна. А когато управителят от съседния вход се сетеше да почерпи, пиехме и ракия - доста разредена, естествено. Беше зима и, докато работех тук, изведнъж осъзнах, че освен ония сезони, за които учехме в училище, има и един пети, който е много по-студен и от най-лютата зима. Понякога в склада раздаваха помощи на възрастните, гладните и болните. - Не бъди чак толкова учтив с тях - казаха ми момчетата, с които работех и иначе бяха много свестни. - Много ги глезиш. А на кого изобщо му пука за тях. Колкото повече изпукат, толкова по-малко работа ще имаме при следващите помощи. Не знам защо, но и старците, които идваха, ме смятаха за любезен. А иначе аз не се стараех особено. Просто не исках да си имам ядове. Разменях си с всеки по някое изречение, а те всичките изглеждаха горе-долу така. Пенсионерът ще ме пита откъде съм, аз ще отговоря, после ще попита плахо имам ли някой жив там долу, а аз на свой ред ще кажа, че имам, тогава ще иска да узнае как са, а аз ще отвърна, че са живи и че поне последния път, когато съм ги чул, са били. В общи линии такива бяха тези разговори. Любезни от немай къде - като бутилка евтино вино и порнофилм преди лягане. Един ден в склада пристигна огромна пратка с помощи от Европа за родния ми град. По кило захар и сол, две супи, литър соево масло, доматено пюре, два пакета спагети, сардели, мляко и оранжада на прах, мед, препарат за миене на съдове, ориз, витамини, памук, консерва с телешко, боб, сапун, кафе и паста за зъби след обилното хранене - това беше съдържанието на тези пакети с надпис GIFT. Това отреди Европа за бившия си шампион. Докато ги товарех в камиона, за пръв път след толкова години си спомних за кривокраките италианци, потните американци, дебелите им пачки и напудрените им пички. И чак сега изпитах някакво невероятно удоволствие, задето тогава така ги разбихме. Спомних си и озареното лице на комшията, и пиянската гюрултия, и веселбата, и сякаш чак сега започнах да ги разбирам. - О, да, ние сме най-печените и най-великите играчи в целия свят - проехтя в ушите ми. Комшията от екрана почина отдавна. Пияндето наскоро. Мнозина от тях за мен бяха мъртви, просто защото знаех, че никога повече няма да ги видя. Гадна история, но нищо не можеше да се направи. - Ей, момче, кога ще ги раздавате тези пакети - попита някакъв кльощав дядка. - Не са за вас - отговорих. - А за кого са тогава? - За европейскте шампиони. - Не се занасяй, бе, хлапе. Питам те за кого са? - За европейските шампиони, ти казвам. - Че кои са тия европейски шампиони, тяхната…? - Аз съм един от тях - казах. Тръгна си. Вече не се чувствах така добре. Върнах се в склада и отперих една яка глъдка руска водка от Украйна. Отново излязох на паркинга. Камионът тъкмо тръгваше. Прииска ми се да му махна, но ръката ми изведнъж се спря. Обзе ме панически ужас, че всеки момент ще заплача. Превод: Цветелина ИВАНОВА

KРЪСТ Стево Джурашкович Йозе седеше отпуснат на фотоьойла, вдигнал десния си крак на ниското столче отпред, и гледаше телевизия. Възпаленият му палец, изпотен от бинта под чорапа, пулсираше неумолимо като фар и не го оставяше да гледа спокойно в екрана. Всеки път, щом погледнеше към него, въздъхваше тихо така, сякаш си спомняше нещо, и едва забележимо кимваше уж сърдито с глава, но не с онази жлъчна ярост, с която обикновено човек обвинява нещо или някого, а с безмълвната резигнация, присъща на хората, разкайващи се затова, че изобщо са допуснали да им минат през ум неща, които по правило завършват зле. През това време дъщерите и жена му сновяха напред-назад из къщата и се подготвяха за вечерната меса, а уханията на различните парфюми, заедно или поотделно, в зависимост от ситуацията, долитаха и се задържаха край Йозе, без да успеят да притъпят поне с малко упорития мирис на ракия от компреса. На масата в кухнята бяха натрупани тави с погачи, бюреци и боядисани яйца, които попът трябваше да освети след службата. От време на време Йозе хвърляше по някой поглед към тях, задържаше го за кратко, а после отново го обръщаше към пръста си и въздъхваше тихо, колкото се може по-тихо, за да не би случайно да го чуе жена му. Йозе, както и почти всеки втори мъж в селото, работеше в корабостроителницата. Но понеже рядко се намираше нещо, което да не може да поправи, той се превърна в нещо като селски пенкелер. Е, може би причината беше и в това, че имаше златни ръце, а пари вземаше, колкото да се каже, и то най-вече заради упоритите натяквания на жена му. В началото по стар селски обичай минаваше само с хапване и пийване и сигурно и до днес щеше да си кара така, ако тя не му повтаряше постоянно как хората с такива ръце цяло богатство правели. Покрай всичко това, преди войната Йозе имаше и още една "работа" - секретар на първичната партийна организация. И от нея, разбира се, не капеше много, но затова пък единствените му задължения бяха да свика едно-две събрания годишно, когато отгоре дойдат директиви, после да напечата с колкото се може по-големи букви страница или две отчет, което в крайна сметка правеше все жена му, и накрая да го изпрати до общинския комитет. Впрочем, Йозе едва ли щеше да се захване и с това, ако отново не беше жена му, която да му натяква безотказно и упорито, че положението носи не само авторитет, а и пари, които, колкото и малко да са, все е берекет. После дойдоха първите избори, след тях войната и жена му веднага стана ревностна католичка, започна да ходи на църква, кръсти децата и ги записа в църковния хор. За нула време стана дясната ръка на попа, което ще рече, че правеше погачи, бродираше покривки и изобщо участваше във всички църковни дейности. След време го вкара и него, или по-точно ръката му, и накрая по нейно настояване Йозе също тръгна на църква. Е, не редовно, разбира се, а само по празниците, както правеха и останалите мъже. Веднъж се опита да й каже, че цялата й усърдност му се вижда малко прекалена, като се има предвид, че хората добре помнят кой точно го направи партиен секретар, макар че и самият той се поизчервяваше гузно, само като помислеше за бившата си обществена дейност. В такива случаи тя го отрязваше по даскалски с довода, че времената сега са такива, че човек трябва да ходи колкото се може по-често на църква и да не пропуска да се завърти край нея. Той, естествено, млъкваше, решил за кой ли път, че сигурно е права. Когато гърмежите започнаха да заглъхват, в селото дойде нов поп с истински мисионерски плам в очите. Веднага се разнесе слух, че бил пратен, за да вкара това червено село най-накрая в пътя. Още на следващия ден започнаха "мероприятия" с пълна пара и жена му заподскача около новия поп, както никога по-рано, за ужас на Йозе, естествено, защото съселяните му го скъсваха от подигравки. А той само се усмихваше глупаво; щом жената мисли така, значи е правилно. Сигурно всичко щеше да си продължи все в тоя дух, ако след неделната меса преди Страстната седмица жена му не връхлетя като фурия в къщата, за да му съобщи щастливата новина, че е успяла да го уреди да носи кръста на разпети петък около катедралата. Йозе измънка, че не знае нито молитвите, нито местата, на които процесията

трябва да спре, и я погледна като овчица пастира си. Тя замахна небрежно с ръка и го успокои, че те и другите мъже не знаят, така че само да гледа колоната и просто да си отваря устата с другите. На Йозе му остана само да кимне с глава, а после да я сгуши колкото се може по-ниско в раменете си и да тръгне към работилницата зад къщата. Тези дни работеше до скъсване, като не спираше да си намира я в къщата, я около нея все нова и нова работа (през страстната седмица всичко живо празнуваше, така че в селото нямаше никакви поръчки, а пък и не беше добре човек да прекалява в работата заради хорските приказки). Щом се сетеше отново за процесията, се сепваше и спираше за миг, а после се залавяше още по-усърдно за работа, само и само да забрави някак. Така дойде Велики петък. Йозе облече най-хубавия си (и комай единствен) костюм - същия, с който някога ходеше по партийните събрания. Целия следобед жена му не спря да обикаля край него и всеки път намираше по някой кусур - я яката няма да е добре, я вратовръзката, я друго нещо. А него го обземаше онова същото чувство, което обикновено изпитваме, когато ни се наложи да отвърнем куртоазно на нечий жест; сега той въздъхваше тихо и дълбоко и само при мисълта за онова, което го чакаше, сърцето му започваше да бие лудо. Както и всяка друга година, в катедралата се събра всичко живо, което можеше да говори и ходи, а Йозе по стар навик седна на последните редове заедно с останалите мъже. Изправена като дъска, жена му седеше при бабите най-отпред. Щерките също не оставаха по-назад и стърчаха на челните места в хора над амвона. Попът влезе и глъчката стихна. Мина първата молитва и попът започна да чете Страстите Господни. В катедралата настъпи тишина, която към задните редици преминаваше в тихо и оживено шушукане. Йозе се мъчеше да закове погледа си в издокараната фигура на попа, но той пък, сякаш на инат, не спря да обикаля край големия бял плащ до амвона, забулил в мистерия предмета под себе си… и по челото му изби пот. Зад гърба си дочуваше приглушени и пиперливи подмятания по свой адрес. Пред очите му все по-ясно започна да изниква картината, в която той носи Господния кръст на раменете си, а останалите като в някакъв цирк са заковали погледи в него в очакване на мига, когато акробатът ще сгреши и най-накрая ще стане дългоочакваната кървава сензация… и тогава коремът му го присви. Попът най-накрая свърши проповедта и рязко дръпна плаща. Големият и току-що лакиран кръст заблестя като меч и един по един хората тръгнаха да го целуват. Докато ставаше, Йозе усети, че го избива на голяма нужда, но все пак стигна до кръста и с устни, разтеглени като за разкаяние, го целуна, след което се дръпна встрани до жена си. Тя го погледна с грейнали очи и страстно стисна ръката му. След като всички минаха реда си, попът благослови кръста и запали свещите, а после Йозе го взе и го сложи на раменете си. Започна четенето на първата проповед по пътя, символизиращ Христовите страдания и с кръста начело процесията се запъти навън. Йозе заби поглед през вратата и опря кръста до слепоочието си; струваше му се, че ако случайно срещне нечий поглед, няма да издържи и ще се изпусне в гащите си. Най-напред след Йозе тръгнаха мъжете, после попът с кандилата, а накрая - жените и децата, които още пъплеха край катедралата. Тътенът, известяващ присъдата на Христос, неусетно и някак инстинктивно го накара да направи паралел между неговите страдания и собствената си съдба. Всяка крачка му се струваше дълга цяла вечност и докато вървеше унесен така, попът изведнъж млъкна и Йозе заби крачка, от което тялото му затрепери като пружина. Започна следващата молитва и той обърна дясното си рамо към процесията с лице, заровено в кръста. Дишаше дълбоко, за да успокои някак треперещите си ръце и от време на време хвърляше боязливо по някой поглед, за да види какво става. Точно зад него стояха селските зевзеци, които си шушукаха нещо през приглушен и злобничък кикот, а малко по-встрани се клатушкаше пияндето Шиме, когото изключи от партията малко преди войната и то по настояване на жена си, естествено, която не спираше да му натяква, че "оронвал авторитета му в партията". От време на време стрелкаха по някой поглед към Йозе - като някакви хищници, дебнещи сигурната си плячка. Гласовете утихнаха и започна четенето на втората проповед за Христовите страдания. Вече се смрачаваше и Йозе забави крачка, за да изчака свещите на първите да осветят пътя му. Блъсна го силна воня на алкохол и нестихващ приглушен шепот. Не искаше да се обърне за нищо на света и затова се вслушваше все по-задълбочено в думите на попа с

надеждата, че ще успее да успокои забързаното си дишане. А те му напомниха отново за жена му и той побърза да изхвърли неуместното сравнение от главата си. За момент затвори очи и усети потта на залепналия за гърба си потник. Попът замлъкна и процесията спря, а от гърлата се понесе молитва. Йозе отново закри лице зад кръста, а после бавно спусна края му към земята, като подпря брадичката си точно на мястото, където гредите се съединява, така че сега процесията можеше най-спокойно да види главата му. Хората от първите редици наобиколиха Шиме и започнаха да го ръгат съзаклятнически с лакти, сякаш се мъчеха да го придумат за нещо. Йозе се намръчи за миг, но после вдигна съкрушен поглед към небето, въздъхна и отново спусна очи към процесията, за да потърси опора в жена си. Беше прекалено тъмно, за да я види и той отново въздъхна, ококорил широко очи. В този миг шумна глъчка заглуши дълбокия глас на попа и процесията тръгна отново. След толкова вълнения Йозесега се почувства отпаднал, кръстът започна да му тежи и да го тегли към земята като някаква торба цимент на плещите на още невръстен хлапак. Попрегърби се и отпусна дясната си ръка на кръста. Четенето на проповедите се размесваше с непрестанните забележки на попа срещу шумните приказки и Йозе си помисли, че вероятно сега той е единственият мъж освен попа, който слуша литаниите и то така, както някога само Мария и Симон Галилейски изслушвали притчите на Христос по пътя му към Голгота, докато другите го плюели безсрамно - толкова успя да научи той през тия години. Това ненадейно проблеснало сравнение го изпълни с огромен възторг; като светкавица в непрогледен мрак. Тъкмо попът успя да усмири процесията, когато към нещастния Йозе придойде като някакъв порой нова порция воня на алкохол, придружена от злобни подигравки и приглушен подигравателен смях: - Къде се е чуло и видяло комуняга кръст да носи. Сякаш го удари гръм и ръцете му затрепераха. Инстинктивно ускори крачка, за да увеличи разстоянието между себе си и колоната, но до ушите му продължаваше да достига ужасният кикот като някакво предизвестие за очакващия го рано или късно капан и брадата му затрепера. Процесията отново спря и започна молитва. Йозе стисна кръста по същия конвулсивен начин, по който го стискаше и на първата проповед. От време на време подаваше скришом зад него глава, за да я сведе после бързо в молитвена поза. Мъжете се навеждаха над Шиме и ръкомахаха над главата му като някакви инструктори, даващи последни напътствия, като същевременно не спираха да го ръгат с лакти. На Йозе му се стори, че сърцето му ще изскочи. "Господи, помилуй нас", отекваше над процесията, сричаше го и Йозе, вярно, накак вяло, но пък това бе последната му надеждица за спасение пред вида на клатушкащото се същество, което точно като страшния съд го приближаваше все по-застрашително и каканижеше пиянските си бръщолевици: - А така, а така. Разкара ме, а? Кеф ти беше. Всичките ти червени грехове ще лъснат сега, всичките ти червени бесове ще излязат сега под кръста, Йозе, Йозе. Йозе се вцепени като жаба пред змия. Вече нито чувстваше вонята на алкохол, нито пък чуваше молитвата на попа. Всичко около него - морето, брега, хората, процесията - изчезна под тежкия плащ на пиянските приказки на Шиме и кикота на шегаджиите отзад. Йозе така и не разбра кога молитвата свърши и колоната потегли отново. Сепна се, чак когато чу вече крайно изнервения глас на попа, който редуваше четвъртата проповед с гневен ропот срещу растящата глъчка. Йозе отново започна да диша дълбоко с надеждата да се поосвести малко. Да му отговори, както през ония времена, но не, сега нещата бяха други, да се извини може би… но не, ще излезе глупаво, защото Шиме няма да спре и кой знае, сигурно само ще го настърви още повече и току-виж взел, че станал някой скандал; а тогава на пияния и копче няма да му кажат, и пак Йозе ще обере парсата. Какво ли би казала жена му? И пак го налегна онова страшно чувство за вина, което стягаше гърлото му, и дори и да се опиташе да каже нещо, едва ли щеше да успее. А вината го мъчеше и той знаеше, че причина за нея няма, но в крайна сметка това не й пречеше да е тук. Стори му се, че всеки миг ще заплаче. И сигурно щеше да стане така, ако не и още по-лошо. Йозе се дръпна малко встрани и се сгуши в кръста като някакво животинче, което напразно търси спасение. Шиме се дотътри и заплете език, и това драсна окончателно фитила на зевзеците:

- Чуваш ли попа, а? Ей тъй, като Мария трябва да се изтъпани тука жена ти и да моли с цяло гърло за спасението ти, скапан комуняга такъв. Йозе вече съвсем излезе от релси. Кръстът се разтресе на раменете му така, сякаш всеки момент щеше да падне. Лицето му се сгърчи в конвулсивна гримаса. Знаеше, че трябва да отговори, да каже нещо, но просто не можеше. Пред очите му беше само едно: жена му, тя ще го спаси, ще го загърли като квачка пиленцата си, тя, само тя знае какво да направи. А Шиме, окуражен от безпомощността на Йозе и подмятанията отзад, се настърви още повече и започна все по-силно и наперено да подвиква: - Тъй, а? Горещо ти стана май. Дяволът, да знайш, излиза сега от теб. Пфу, след пет години зор най-накрая взе да ти излиза червеното. Не е ахмак попа ни, не е. Ще ви вкара, до последния комуняга ще ви вкара той във вярата. Йозе вече не го чуваше. В ушите му се чуваше само бучене и пред очите му притъмня. Кръстът на раменете му се клатеше все по-опасно, вече не чувстваше и краката си, сякаш постепенно губеше почвата под тях. Към края на молитвата гласовете утихнаха и настана кратък промеждутък тишина преди следващата проповед за страстите Господни. Шиме продължаваше да мели като навит на пружина и гласът му, вече съвсем неразбираем, стигна най-накрая и до онези, които все още не го бяха чули. Попът се развика и към началото на процесията зачаткаха твърди и непоколебими крачки. Кикотът рязко замлъкна и някой се опита да дръпне Шиме назад. Така и никой не разбра как точно се случи. Вместо да тръгне назад, Шиме изведнъж се олюля и заби лакътя си в хълбока на нещастния Йозе. Кръстът, който плещите му и без друго вече едва удържаха, се килна и падна върху палеца на десния му крак. Чу се силен трясък от удара на дървото в камъка. Когато попът пристигна, сдържаният с толкова мъка смях гръмна като бомба със закъснител. Всички глави в процесията се изкривиха към мястото на случката, а попът, вече излязъл напълно от кожата си, се развика, колкото му глас държи, и отново се върна назад. Йозе вдигна с отнесен поглед кръста, проповедта отново започна и колоната потегли. Сега процесията се връщаше обратно към катедралата. Колоната отново започна да шушука: "Наказва го Бог, наказва го за предишните му грехове" и "за какво й беше притрябвало да го кара да носи кръста". Нататък мина спокойно. С всяка следваща крачка тъпата болка в пръста ставаше все по-силна и до такава степен обзе тялото и мислите му, че в един момент той забрави за всичко предишно и дори с приближаването на катедралата започна да си шепти нещо. Когато седнаха за последната молитва, той отпусна глава на ръцете си и въздъхна дълбоко като някакъв по чудо спасен корабокрушенец, без изобщо да забелязва стрелкащите го погледи. Жена му стисна нежно ръката му и го погледна съчувствено, а той се усмихна страдалчески. През това време успя да се поокопити малко и започна да масажира, доколкото изобщо можеше през обувката, пострадалия си пръст пред любопитните погледи на паството. Вкъщи се върна облегнат на здравото рамо на жена си - сам не можеше дори да стъпи. По пътя й разказа всичко, а накрая дори се осмели да въздъхне и да промърмори, "че като се вършат такива работи, така става". Тя само въздъхна заканително и изсъска, че "ще си намерят те майстора" и с това разговорът приключи. В селото се разнесе гръм и камбанен звън раздра тишината на нощта. Йозе погледна през прозореца - небето над катедралата гореше в разноцветна заря. После въздъхна тежко, стана с мъка от фотьойла и тръгна към кухнята. Връхлетя изгладнял над чинията с печено и започна лакомо да предъвква. Исус се роди. Вече може да се яде. Превод: Цветелина ИВАНОВА

ЯБЪЛКАТА Ламия Бегагич Започнахме се с Ади като хлапета при скаутите. Заедно преминахме всички онези тестове: глад, оцеляване сред природата, палене на огън без кибрит и всичко останало… Хлапета отдавна вече не сме, но скаути си останахме и до ден-днешен. Отново гладуваме заедно, издирваме най-защитения водоизточник в града, стъкваме огън без дърва и точно както и днес се опитваме да стигнем живи от единия до другия край на Сараево. Ади обичаше да разказва дълго и увлекателно, а аз пък го слушах внимателно и в захлас. - Знаеш ли, че има един град, не мога да си спомня как се казваше, но мисля, че е някъде в Македония - Родината на Слънцето, на чийто централен площад е издигнат паметник на ябълката. Да, да, у нас хората вдигат паметници на народните си герои, но върху тях дори и две поколения гълъби не успяват да пуснат спокойно курешките си преди да се появи някоя нова геройска глава върху стария торс, точно както при Трансформърсите. А ябълката си остава все същата след всяка война. Е, понякога ражда по-малко, но враг никому не е, стои си така чиста и неопетнена в центъра на площада също като реката, която от край време си тече най-спокойно през центъра и на никого и през ум не му минава да променя течението й всяка година… Този път беше изключение. Изобщо не бях в състояние да следя разказа му, защото през цялото време по пътя се опитвах да измисля какво да кажа на жена си, с какви думи да отговоря на историята, повтаряна ми постоянно последните дни. А историята й разказва, че дядо й цели трийсет години си живял в Словения като в някаква детска песничка: къщичка на село, ябълкова градина, кучешка колибка с Шаро в нея, кокошки и пиленца - все неща, които ние в Сараево и в мирно време не сме видели… Ади сякаш не се трогваше много от това, че не го слушам… - Ето, погледни осквернените паметници на тези клети писатели. Едва ли някой от тях е защитавал идеите на която и да било от враждуващите страни, че дори и в онези времена, когато страните все още съществуваха, а войната за нас все още беше като реми. Всички теглим, всички хвърляме, всички редим и размесваме, но който събере козовете пръв, негова е печалбата и тук бог няма… Всеки божи ден ми повтаряше да се махнем, да отидем там, в онази нейна огромна дядова къща, в която сега съвсем сам живеел някакъв техен роднина. Транспортът, казва, не бил проблем, все сме щели да го уредим някак, само да тръгнем, да се измъкнем един път. Представа нямах какво бих могъл да й кажа. Да й кажа, да отиде сама, а мен да ме остави тук, за да има после при кого да се върне и кого да зарадва с чувал червени ябълки от далечна Словения? Да й кажа да бъде зряла, да слуша себе си, а на мен да не ми обръща внимание, защото аз никога няма да тръгна, защото ето дори и Ади, с когото сега вървя без да го слушам, е само една от хилядите причини да не направя никога подобно нещо? Трябваше да измисля нещо, макар да знаех, че ще я боли, че ще плаче и ще стиска нервно яката на блузата си с разтреперани пръсти. Но така повече не можеше… А Ади най-спокойно продължаваше с разсъжденията си за писателите… Някога на нашата улица живееше онзи писател, детският, не се сещам как се казваше, но сега моят Амар го учи в училище. Тръгна още с първия конвой съвсем в началото и ти, как мислиш, сигурно после ще вземат да сложат главата му върху онези рамене ей там. И когато някой ден се върне, за да покаже на сина си къде е отраснал баща му, току-виж срещнал собствената си глава в града, изтлявал бавно, докато той там някъде е живял. Всичко бе твърде глупаво… Няма да ме послуша. Сигурен съм, че няма. Впрочем и аз едва ли бих я слушал. Отдавна вече не се слушаме, отдавна даже нито спорим, нито се караме. Откакто това започна, тишината стана единственото ни средство за общуване. Тя така и не иска да повярва, че през военната 1993 г. е възможно да съществува човек, който да не желае да се възползва от възможността да напусне града, погребващ всекидневно десетки хора, загинали ей така, докато се разхождат, носят вода или просто

играят пред блока. Тя не иска да повярва, а аз пък повече не желая да я убеждавам. Единственото, което искам в момента, е да замине и да не треперя постоянно за това какво би могло да й се случи. А Ади си продължаваше своята, сякаш напълно съзнавайки колко безсмислен е опитът ми да измисля монолог по пътя към вкъщи, монолог, който жена ми после дори няма да пожелае да изслуша. - Виждаш ли, приятелю, аз така и никога не съм знаел кой е Бошко Буха или сестрите Дитрих. Знаех единствено за Валтер и то от филма, а го обичах много, много го обичах, пустия му Валтер, и то само заради онова прословуто Das ist Valter. И си мислиш, че моят Алмар ще знае нещо за хората, които може би точно сега проливат кръвта си по Жуча. Не, приятелю, представа няма да има, защото имената се забравят. Ето, аз даже не зная каква е фамилията ти, но за мен ти си герой, истински герой, и съвсем не е необходимо гълъбите да осерат главата ти, за да станеш такъв наистина. За момент наистина ме разколеба. За пръв път, откакто започна да разказва. Сестра му загина на "Мискинова", докато чакаше на опашката за хляб. Видях го чак след месец, защото през войната не беше както в мирно време и никой нямаше достатъчно смелост да отиде в дома на опечалените, за да изкаже съболезнованията си. Щеше да се получи нещо като омагьосан кръг - решах ли да измина пътя от Ковач до Острова, за да му изкажа съболезнованията си, после на него със сигурност щеше да му се наложи да посети по същия тъжен повод моите в Ковач. Срещнах го съвсем случайно след месец и всичко ми стана веднага ясно. Дори и нищо да не беше казал, пак щеше да ми стане ясно. Но каза и до ден днешен не мога да забравя думите му: Предната нощ се беше облещила една огромна шибана луна и аз взех да чета Алън Форд. Да ми отрежат главата, ако лъжа. Двайсет броя изчетох, ти казвам. Заспах чак към три сутринта, заради очите, боляха ме вече от четене. А беше мой ред да ходя за хляб. Тя станала и вероятно се е опитала да ме събуди, но тогава, кой знае, сигурно в просъница съм изсумтял кога съм легнал и тя, милата, решила да отиде вместо мен. Приятелю, приятелю… Не умря тя заради някаква си родина, нито пък заради границите или предците й. Умря си така заради закуската, която трябваше да донеса аз, но не го направих. Заради Алън Форд, заради шибания Алън Форд. Разбирах го. Яд го беше, че главата й никога няма да намери подходящи рамене, върху които да се показва пред поколенията подрастващи, принудени да изучават славното ни минало по образователни екскурзии или исторически кръжоци. Яд го беше, защото знаеше, че няма нито герои, нито идеали, нито мечти. Има единствено мъртъвци - заради Алън Форд, заради луната, заради разваления будилник и кой знае още какво… А той не спираше. Сякаш вече не говореше на мен, ако изобщо някога е говорел… И каквото и да си мислиш, развръзката е точно в онази ябълка. Тя храни цялата чаршия и, представи си, майките не кърмят децата си, а още от самото им раждане ги захранват с ябълков сок. И там ги няма нито Бошко, нито Валтер, нито някой от връсниците ми, загинали на Жуча. И не става въпрос за това, че и там няма изстрадали, стойностни или заслужили признание хора, а може би точно защото са много повече, отколкото този малък площад би могъл да събере. И тъкмо ябълката е онова чудно нещо, което ги свързва. Ябълката, запазила се през годините непроменена, навярно затова, че е оставала над времето. Отново се върнах мислено при Микица. Каквото и да й кажа, тя ще си прави своето. Няма да замине, познавам я, прекалено добре я познавам. Няма да отиде, не защото не желае, а защото страда. А страда, защото вече отдавна не сме същите. Боли я, защото вижда, че центърът на живота ми е останал празен и пуст и че тя вече не се намира в него. И точно затова няма да отиде. Ще остане, само за да усложни живота ми. Ще остане, за да може при всяка детонация да напомня за дядовата къща, за земите му, овощната градина, кучето и кокошките, за да споменава за това мирно райско кътче с единствената цел да направи и без друго непоносимия ми живот в тази доброволно понасяна война още по-тежък и по-кошмарен. Приближавахме се към една от опасните улици в града. Снайперистът, който стреля тук, е

особено прецизен и не щади жертвите. Ади това обаче изобщо не го смущава: - Архитектурата на бъдещето така или иначе ще се състои от дупки от гранати и шрапнели. Може би това най-накрая ще накара висшестоящите да започнат да издигат паметници на ябълките и вероятно тъкмо тази ще е най-високата възможна почит за всички герои. Защото, помисли си само, рано или късно все някой шрапнел ще падне и ще откъсне я носа, я ухото на някой от тези каменни герои, а пък и да закачи някоя ябълка, какво от това - ще бъде отхапана ябълка, а дори и такава тя пак си остава прекрасен паметник. Вечен и стоящ отвъд времето, този паметник ще е даже още по-хубав така, отколкото ако е напълно здрав и непокътнат, защото тъкмо в този вид ще разкрива истинската й роля на пазител на градчето. Не, така наистина повече не може да продължава. Реших да не й казвам абсолютно нищо, а веднага щом се прибера, да си опаковам нещата и да отида при майка. Всъщност нищо не ми трябва, освен може би две туби, защото при майка има само две. Просто ще избягам. Само така мога да я накарам и тя да го направи. И да върна спокойствието и на двама ни - нейното в словенското село, а моето - във военно Сараево. Притичах през улицата и мислено вече препусках към къщи, щастлив, че най-накрая съм открил решението. Ади мълчеше. Тялото му лежеше на пътя. Беше есента на 1993 г., когато напуснах жена си и изгубих най-добрия си приятел. Превод: Полина КУНЧЕВА

Ивица Джикич СЪЛЗИТЕ НА КАТАРИНА ВИДОВИЧ 1. Първата снимка ни отвежда в скромно обзаведено жилище, не по-голямо от петдесет квадрата, в покрайнините на Амстердам. Виждаме две голи тела, които лежат на земята, докосват се с крака и пушат джойнт. - Вземи ме и мен. Името ми идва от Босна, а никога не съм била там - каза Уна. Той се усмихна нежно, облегна се на десния си лакът и я целуна по гърдата. - Ще ме вземеш ли? - продължи да упорства. - Пътят е дълъг. Само ще се измориш. - Няма да се изморя… - И какво да казвам на хората? Това е Уна. А после какво? - Не. Кажи: Това е Уна - жената, която казва, че ме обича. Борис отново се усмихна. На снимката не личи, че тя е по-възрастна от него с единайсет години, че кара трийсет и шестата и има един брак зад гърба си, но за сметка се забелязват много добре сочните й устни, черната коса, стигаща до средата на гърба й, малките й гърди и дългите й нежни пръсти. Уна е саксофонистка, свири по задимените барове и изпълва с някаква странна тъга хората, които идват да чуят тъжните й метални звуци. Знаем, че е напуснала Суботица през осемдесетте, че тогава е била на двайсет и четири, че майка й не спряла да плаче целия следобед, когато Уна се качила на влака и казала, че никога повече няма да се върне, а баща й си стоял вкъщи, пиел ракия и псувал отчаяно. Оставила зад гърба си купчина разбити мечти, необятна равнина и две-три мимолетни любови. Година по-късно в Амстердам срещнала Едо. Той бил американец и когато веднъж я чул на улицата, отишъл при нея и й предложил да свири в неговия бар. Въпреки, че оттогава изтекла доста вода и спомените й постепенно избледняват, тя никога няма да забрави две неща: че скоро след това се оженили и че любов между тях така и не се появила. Борис дошъл в началото на войната, с която не искал да има нищо общо. Тогава бил на двайсет и заедно с хубавия си фотоапарат носел със себе си и непреодолимото желание да забрави час по-скоро родината си. Но точно когато се мъчиш с все сили да забравиш нещо, сякаш напук започват да ти изплуват върволици спомени и хора; вървиш си например из улиците на Амстердам и си мислиш за това-онова, и изведнъж - насреща ти кръчмата "Дрина"; тогава си казваш, че хич не ти дреме нито за тая, нито за която и да било друга Дрина и решаваш да я подминеш като всяка друга кръчма, която, ако ще, може да се казва "Петроград", "Аризона" или както й скимне, но не… най-напред забавяш крачка, после хвърляш един поглед през витрината и тогава ушите ти се изпълват с приглушения звук на песен, която никога по-рано не си чувал - "Кахъра забрави, кога се свечери" - тогава влизаш вътре и се събуждаш чак на сутринта от дрезгавите псувни на сервитьорката. Излизаш от кръчмата, навън вали, мислиш си колко би било хубаво да умреш точно сега, но вместо смъртта, десет крачки по-надолу срещаш Уна. 2. Катарина Видович заплака за първи път през онази есен, когато Яков Т. си събра багажа и замина за Германия. Целуна я по бузата и й каза, че ще се върне, когато успее да припечели нещо. Оттогава всеки ден малко преди залез слънце Катарина заставаше на прозореца и започваше да плаче. Отначало градът не забеляза сълзите й, но когато се разбра, че тези вечерни плачове са нещо постоянно, хората най-накрая започнаха да говорят за тях. Толкова други мъже заминаваха за Германия и къде ли не, но никоя друга жена не бе показвала мъката си така, както Катарина Видович, макар че причини си имаха и те и при това далеч по-сериозни от нейните: в крайна сметка, докато между нея и Яков все още имаше само любов, другите мъже оставяха на жените си деца и нестихнала страст в утробите. Цели две години, всеки божи ден, Катарина излизаше да плаче на прозореца, а хората се събираха около къщата й и гледаха как сълзите се стичат по лицето й. Една вечер тя не се показа на прозореца. Хората чакаха, чакаха, но нея я нямаше. Не се появи и на следващия, и на по-следващия ден… Градът отначало не подозираше нищо, но

след известно време взе да се говори, че грабнала един куфар и тръгнала да търси своя Яков по широкия свят. Обикаляла из чуждите градове, кръстосвала неуморно широките улици с имена, които не й говорели нищо, и показвала на напълно непознати хора пожълтялата снимка на Яков Т. Чуждите хора я гледали с нескрита почуда, а в погледите им се четяли и съжаление, и презрение. Но тя не се отказвала. Продължавала да показва снимката и всяка вечер молела Бога да срещне човек, който да знае поне нещо за нейния Яков. 3. През пролетта няма нищо по-хубаво от това да се качиш над града, на старото католическо гробище "Караула", да запалиш цигара и просто да гледаш: от лявата ти страна е високото минаре на джамията "Джуджа Джафербег", точно пред теб се издига камбанарията на катедралата "Св. Миховил", а вдясно е православната църква "Св. Никола". Не е казано, че от гледката непременно трябва да изпаднеш в екстаз, но не е зле да се види. - Радваш ли се, че съм с теб? - попита Уна, докато Борис й свиваше джойнт. - Аха. - За какво мислиш? - За нищо. Зяпам си… - Идвал ли си тук с някоя друга? - Да. - Разкажи ми за нея - продължи да любопитства Уна, докато Борис й подаваше запалената цигара. - Какво да ти разкажа? - Ами всичко? Как се казва, обичаше ли я? - Азра… А, бе, не ми се говори сега. Защо просто не си пушиш? Уна издишваше гъсти облачета дим, а Борис мълчеше и гледаше пред себе си. Беше доста студено (там, на Караула, винаги е студено) и зъбите им потракваха. 4. Шест години Катарина Видович обикаляла из чуждите градове, шест години кръстосвала чуждите улици, за да показва на непознатите пожълтялата снимка на Яков Т., шест години заспивала, където свари, но през цялото това време лицето й не изгубило и частичка от онази красота и невиност, с която преди десет години омагьосала Яков. Измъчвала я мисълта: как е възможно поне един от всичките тези хора, на които показвала неуморно пожълтялата снимка на Яков, да не познае лицето или поне очите му; как поне веднъж някой не я излъгал, че го е виждал; как не се намерил човек, който да измисли някоя фантастична и невероятна история за него… И тогава един ден срещнала човека, който най-накрая спрял поглед върху снимката. (Тук, впрочем, си е редно да оставим малко място за съмнение: трудно бихме могли да узнаем дали мъжът е погледнал най-напред лицето на Яков от пожълтялата снимка или преди това са го привлекли очите на Катарина Видович. В този момент той едва ли подозирал за реките от сълзи, които били изтекли от очите й, а още по-малко и за това дали изобщо някога ще я види да плаче. Но нека оставим това за края на разказа.) Разказал й как една нощ в някакъв хамбургски бар срещнал мъжа от снимката: прекарали два часа заедно, а накрая той казал, че ще замине някъде много далеч, в Аржентина например, и ще язди диви коне, ще пие питиета, от които човек подивява, и ще танцува танго с диви жени в задимените кръчми на Буенос Айрес… През цялото това време Катарина Видович се опитвала да открие причината за мъката на Яков, искала да разбере какво го е накарало да побегне толкова далеч, но така и не успяла. Докато мъжът срещу нея говорел, тя за първи път след толкова години започнала да губи надежда. Досега дори за миг не й се било случило да се усъмни, да се поддаде на малодушието или да се отчая, но ето че това дошло и връщане назад нямало. Късно през нощта тя вече лежала на леглото със затворени очи и стиснати длани и се мъчела да остане студена, но езикът му не я оставял на мира, плъзгал се нежно по цялото й тяло, а то, то я издавало - започнала да трепели, да се гърчи, да стене и вика, деряла го по гърба, но… в крайна сметка не чувствала нищо. Съвсем нищо: дори и към собственото си тяло, което си позволявало да реагира така, което я предавало, което така безразсъдно се гърчело в сласт по някакъв напълно непознат. Катарина Видович била безчувствена, а

сърцето й - студено - като нощите на гробището "Караула" в Дувно, когато от околните планини задухат ветровете. 5. Лежаха върху мраморната плоча на някакъв гроб, вятърът огъваше тревата между рововете, в които живее смъртта, а Борис си мислеше за Азра. Бил на седемнайсет, а тя по-малка с година, но все още помни вечерта, когато, облегнати на оградата около джамията "Джуджа Джефербег", се целунали за пръв път. Целувката впрочем отдавна изгубила смисъла, който имала през годините: сега тя била просто спомен от безгрижните дни и изобщо не влизала в списъка на ония безценни отломки от паметта, за които обикновено се вкопчваме в моментите на най-голямо отчаяние. - За какво мислиш? - попита Уна. - За мига, в който любовта си отива. Не познавал човек, на когото при първите любовни трепети да не му е минавала поне за кратко мисълта: "Това ще трае вечно, това никога няма да свърши". Всъщност, чудел се дали изобщо в такъв момент е нормално да мислиш за друго: за това, например, колко е мимолетна любовта и че вечни неща на земята няма. Да, това си го мислим, когато любовта си отиде, но още в следващия миг, когато тя се появи отново, ние забравяме всичко и отново с не по-малко силна вяра си казваме "това ще трае вечно". Мисълта за преходността на любовта е съвсем рационална, но в момента, когато сме влюбени, ние я отхвърляме като изкушение и предателство, тъй като волю-неволю робуваме на всеобщото убеждение, че любовта е най-ирационалното явление. За да обичаме истински, следователно, ние трябва да изключим разума си и да го подложим на доброволна евтаназия. Ами ако разумът изведнъж се събуди от комата? Това ли е краят на любовта? И свързано ли е пробуждането на разума с изненадващото откритие, че любовта просто си е отишла? Това ли е онзи миг, в който трябва да спрем и да кажем "Дотук!" Значи ли това, че щастието е състоянието, в което разумът ни не работи, и губим ли го, когато започнем да мислим? Ако приемем, че е така, тогава излиза, че щастието е възможно единствено в крайно ирационални обстоятелства, а подобно познание при всички случаи е трагично. Ако обаче се влюбваме с мисълта, че постоянни неща няма, тогава поне ще бъдем пощадени от идващата рано или късно болка, а истинският проблем е точно в нея: защото онова, към което толкова много се стремим, е именно болката, колкото и упорито да твърдим обратното. 6. Една сутрин в града се разнесе вестта за завръщането на Катарина Видович. Говореше се: съвсем същата е, на лицето й дори и една нова бръчица няма, изобщо не се е състарила, все с оня куфар си е, с който замина, и е още толкова хубава… Или: върна се, защото не намерила Яков, повече от шест години го търсила, обиколила половината свят, но никъде го нямало, и шейсет и шест години да го беше търсила, пак нямаше да го открие, защото светът е голям, а човекът - малък. Първите вечери след пристигането й хората идваха под прозореца, чакаха я да се появи и да заплаче, както преди, искаха отново да видят чудото, защото се говореше, из целия град се говореше, че който веднъж е видял сълзите на Катарина Видович, не може да ги забрави да гроб. Докато градът чакаше сълзите й, в утробата на Катарина Видович вече покълвал живот. Животът много скоро щеше да даде тяло на едно малко момче, а Катарина Видович да се раздели завинаги с образа на градската светица. От мига, в който животът напуснеше утробата й, тя щеше да се превърне в курва, която вместо да търси Яков, тръгнала да раздава любов на чуждите мъже. Да, тя щеше да се превърне в жената, предала Яков. Катарина Видович не обръщаше внимание на хорските приказки: любовта, която през всичките тези години пазела за Яков, сега даде на сина си и това наистина я радваше. Сърцето й бе чисто: в него вече нямаше място за любов, към който и да е мъж, и от това се чувстваше някак по-спокойна и уравновесена.. После годините неусетно отлетяха, момчето стана мъж, Катарина Видович започна да чувства все по-силно времето по лицето, ръцете, гърдите си… А градът забрави сълзите й, забрави и любовта й към Яков Т., но никога, никога нямаше да забрави как една година най-неочаквано и в пълна тайна грабнала куфара си и заминала, за да се върне чак след шест години с дете в утробата си. Такива неща градът никога не прощава.

7. - Може ли човек да забрави собствената си страна? - попита една нощ Борис, докато двамата с Уна лежаха уморени в леглото. - Мисля, че е невъзможно - отговори му с доста сериозен тон. И започна да му разказва за необятните поля на Войводина, за баща си, който се обесил две години след заминаването й, за майка си и огромната й мъка, която си личала по дългото й мълчание… Каза му за това как по-рано си мислела, че музиката е единствената й родина, докато в един момент не забелязала колко лудо започвало да бие сърцето й, всеки път щом чуе родния си език, езика, който учела на улицата, докато играела на криеница с приятелки. В деня, когато тръгвала, била сигурна, че никога повече няма да трепне, когато чуе "Суботица" или "хляб", но се лъжела, защото тези думи - чути ей-така в движение - раздвижвали у нея цяла мрежа от асоциации и тогава изведнъж започвала да усеща мириса на хляба, който рано сутрин се носел по улица "Доситей Обрадович", в мисълта й изплували грейналите очи на жената на хлебаря, леля Снежана, а на рамото си чувствала ръката на сина им Небойща, за да се сепне накрая от целувките му по бузата й… Така че не можем да забравим страната си, както не можем да изтрием от паметта си и мириса на хляба, разнасящ се рано сутрин по улицата, и спомена за първата целувка. Но какво общо има всичко това с нашата страна? Какво общо има държавата, в която сме родени и отраснали, със спомените ни - били те хубави или лоши? - попита Борис, а Уна само сви рамене. След дълго мълчание все пак каза: - Мисля, че човек наистина не би могъл да забрави родината си… И точно в това е целият ни кошмар. 8. Беше съботна сутрин, когато Марко Л. пристигна за пръв път в града. Седеше в кафенето на гарата и наблюдаваше хората: търсеше някое мило лице, търсеше някого, когото да може да попита най-спокойно познава ли Катарина Видович, жива ли е, къде живее, открила ли е човека от пожълтялата снимка, има ли деца… Дълго, дълго седя така и се оглежда, докато най-накрая не видя Борис и Уна и не отиде при тях. - И защо я търсите? - попита Борис с втренчен поглед. - Защото бих се радвал, ако мога да я видя - отговари му някак вяло и отнесено мъжът. - И кое ви кара да мислите така. - Защото веднъж вече съм я срещал. Борис и Уна го заведоха при Катарина Видович. Лицето й беше доста студено, когато го видя, но си личеше, че го познава и че в главата й се върти някаква подобна мисъл: "Ах, знаех си аз, че един ден и това ще стане; само стоях и чаках да видя, кога ще се появиш и ще почукаш на вратата". В погледа й можеше да се прочете точно онова чувство на облекчение, когато събитието, за което сме знаели, че рано или късно ще ни сполети, вече е тук и че от него бягство няма, а просто трябва да го посрещнем добре подготвени. Марко Л. беше човекът, който през онази далечна нощ някъде в северна Германия плъзгал език по корема на Катарина Видович, благодарение на което после се роди Борис - човекът, който в мрачната амстердамска сутрин на излизане от кръчмата "Дрина" срещна Уна и се влюби, както никога по-рано. Седяха сега четиримата в къщата на Катарина Видович, навън бе хубав слънчев ден, прозорецът гледаше към улицата, по която на път към гимназията минаваха разюздани младежи, и слушаха разказа за Яков Т., сълзите, шестте години напразно търсене на любовта, за изгубената надежда, за завръщането и за градската светица, която само за една нощ в Хамбург станала курва. - Обичам те - каза през тази нощ Марко Л. на Катарина Видович, която и без друго вече знаеше, че обичта на този човек е истинска. Но тя знаеше и това, че в сърцето й вече няма място за нито един мъж. Остави го да се наслаждава на щастието си, щастие, чакано цели двайсет и пет години, и тръпнеше от ужас заради онзи миг, когато човекът до нея ще проумее, че щастието му е било просто илюзия. Страхуваше се от този ден, но знаеше, че той рано или късно ще дойде и тогава ще трябва да бъде подготвена. - Обичам те - повтаряше й всяка нощ, а нейното сърце всеки път се свиваше от мъка само при мисълта за болката, която със сигурност един ден ще причини точно на този, който толкова много я обича.

9. Обичам те - каза Борис на Уна през онази сутрин, когато, преизпълнена с някакъв необясним и напълно непознат досега трепет, му съобщи новината, че чака дете. Детето, което растеше в корема й - помисли си Уна - трябва да стане гаранция за любовта им, но точно в този миг изведнъж се сепна уплашена: нима истинската любов се нуждае от гаранции, нима малките нежни създания трябва да се превръщат в залог за нещо, което още следващия ден може да изчезне, но кой знае, може пък и да не стане толкова лесно (а може и изобщо да не изчезне; в крайна сметка човекът притежава завидна способност да удължава до безкрайност агонията си), защото залогът е прекалено голям, защото съществува вярата в оная единствена допирна точка, в оная тъничка нишка, която свързва двата края на несъществуващото щастие. Както и да е. Уна сега знаеше, че в утробата й вече расте плода на една любов. А чувството бе напълно ново и наистина прекрасно. 10. В деня, когато Уна влезе в осмия месец, Марко Л. не дочака утрото в къщата на Катарина Видович. Тя го търсеше, викаше името му по стаите, но всичко това бе някак вяло, защото много добре знаеше, че е напразно: отишъл си е, събрал си е нещата, заминал е кой знае къде, вероятно там, където щастието и веселието не траят толкова кратко, а любовта е вечна като в приказките. Тази сутрин Катарина Видович усети и облекчение, и болка: беше си заминал човекът, когото при цялото си желание така и не заобича, но който със сигурност беше единственият, обичал я истински. Яков Т., помисли си в този миг, така или иначе не беше реален образ, а просто мечта, плод на нуждата й да бъде щастлива. И тъкмо заради тази мечта сърцето й по-късно стана толкова студено - като нощите на гробището "Караула" в Дувно, когато от околните планини задухат ветровете. 11. Вятърът шибаше подпухналото лице на Борис, докато гробарите спускаха в гроба ковчега с тялото на Уна. Тялото, което не издържа раждането на новия живот. Казват, че за пръв път от толкова време очите на Катарина Видович се напълнили със сълзи, за да пресъхнат след това завинаги. Превод: Полина КУНЧЕВА

АМИР КАМБЕР, АКОРДИРАНЕ НА ОРГАН И ПИАНО Амир Камбер 1 Какво прави ти през лятото, Амире Камбер, и жив ли е още някой от твоите? Аз обичам майка и дядо. Те са в Сански Мост. Майка ми е добре, само с паметта не е съвсем наред. Дядо казва, че тя всичко знаела, но като готвела, все по много му сипвала, а то всичкото му се лепяло и затуй бил толкоз дебел. Дядо гледа пчели. Има към двайсет кошера, ако не и повече. Бях при него за лятната ваканция. Той каза, че докато сме там, ще използва младежкия ни плам да вадим мед. Бяхме с Азмир, Аднан и Судо. На Судо убиха баща му през войната. Дядо каза, че при кошерите ще ходи той, защото само той ги разбирал тия работи, а пък ние после ще вадим меда. Той облече ония дрехи, през които пчелите не могат да го жилят, а на главата си сложи мрежа. После отиде при пчелите и почна да ги гони с пушек, докато не избягаха всичките надолу. След това откачи кошерите, а на нас ни даде да носим рамките с меда в мазето. Трябваше да ги слагаме вертикално в едно тенекиено буре с ръчка отгоре, която да въртим непрекъснато. Така се вади мед. Той излита от рамките, залепя се като паяжина за бурето, процежда се като злато по тенекията, а после излиза през онова малко кранче и капе в казанчето на Исмет. И всичко лепне - каквото и да пипнеш. И всичко жълтее. От време на време идваха чичо Изет и Реуф да видят дали рамките не са празни, че да ги сменят. Те ги разбират тия неща. За пет дена източихме около 200 кила мед. И то истински. Дядо не му слага нищо допълнително и не го подслажда със захар, както правят оня купешкия. После го раздаде всичкия. Казва, че било късно вече да го продава. Не е трудно да се вади мед, но пък и не е шега работа. Дядо каза, че догодина ще купи мотор и ще го използва него. По-лесно било. Ама той и миналата година така разправяше. На нас, младежта, ни даде по един голям петлитров буркан мед. Като го обърнеш наопаки, от вакуума въздухът прави кълбо като сълза и това значи, че медът е хубав. Преди да си тръгнем дядо ни каза, че само дядо Боже знае колко много ни обича, а мен ме потупа и каза, че съм истински Камбер. По-истински и от баща ми. * През лятото дядо ми го блъснала кола, както си карал колелото. Каза, че бил гледал, но ние не му вярваме, защото си го знаем, че е стар и разсеян вече. Сигурно е искал да пресече набързо улицата и докато се усети, оня го помел. Беше целият премазан, горкият, но, слава богу, нищо счупено нямаше. Като отидохме да го видим, беше седнал на фотьойла и говореше шепнешком. Можеше да приема само по двама, защото на онова малкото диванче за повече нямаше място. Аз се намърдах с татко. Дядо беше омотан целият в бинт, но успя все пак да ни покаже синините си. И главата му беше пострадала. Той е плешив, така че цицините му не можеха да се скрият. Вика ми: "Дядовото, виж ги ония рентгенови снимки, ей там на витрината, до голямата снимка, дето сте ми всичките внучета заедно" и аз отидох и я хванах внимателно в края. Татко и аз гледахме снимките на прозореца и клатехме глави, доволни задето му се е разминало. А той каза, че днес трябвало да ходи на преглед при хирурга, ама бил добре и затова решил да не се разкарва. Баща ми му се скара, а дядо му пожела да доживее и той до тези години, че да му го върна аз тогава. Най-обичам да стоя при дядо и майка, докато си пият кафето. Този път дядо каза на майка, че трябва да му разтрие синините. Той слага най-напред оцет, а после и мед. Най-добре извличало. Свали си превръзките и всичко останало, а майка му помагаше. След като си натри хубаво корема и гърба с мед, се ухили и каза на майка: "А кой ще го оближе това сега?". Дядо понякога е много прост. Веднъж казал на комшийката, че сигурно пак е бременна, като не спира да ги мята тия суджуци във фурната. Майка тогава му се сопнала: "Затваряй си устата и стига си лаял, Едхеме". Като си намаза стомаха и гърба, дядо пак трябваше да се превръже. Даде на майка бинта и за да не се налага да хвърчи около него, й каза тя само да си стои на едно място и да

държи. После вдигна ръце нагоре и започна да се върти като пумпал. Сигурно в тоя миг ме е виждал с очите на Плисецкая. * Последния път дядо ме води на мелницата. Тая мелница се предава вече няколкостотин години от поколение на поколение в рода ни. Преди била дървена, но после решили да я подсилят с тухли, защото иначе всяка година водата я отнасяла във вира. В мелницата се мели с два камъка, от които единият се върти, а другият - не. Оня, който се върти, се нарича горняк, а другият - долняк. Навънка коритото хвърля водата към едно желязно колело, колелото завърта нещо като стрела, а стрелата - горняка. Кречеталото, което се върти непрекъснато над горняка, влиза вътре в коша и вади житото, а то трябва да мине най-напред през камъните и чак тогава е готово. За едно денонощие можеш да смелиш така 500 кила брашно, ако си нямаш друга работа. Дядо каза, че това брашно е дар от Бога и трябва да го обичаме като живота. В мелницата има и нар, за да има къде да полегне човек, ако замръкне случайно. Ние седнахме на него с дядо и той полека-лека взе ми разказва. Като били млади той и братята му, водели тук момичета да въртят любов. Младите постоянно идвали насам, за да си начешат крастата. Веднъж довел тук някакво момиче съвсем само. И разни други неща ми разказа. Това било по времето на оная война. Един ден брат му, Осман, си дошъл с цял наръч ябълки. Изтърсил ги на килима и рекъл на майка си, че отива на мелницата, а тя да му направела ябълкова пита, но да гледала да е гореща като се върне, че такава му се ядяла. Тогава Осман бил на 14 години. Като стигнал до мелницата, що да види - стрелата на мелницата заклещена, а мелницата не работи. Тогава той се навел, бутнал нещо стрелата и я освободил, а тя го повлякла за яката и го задушила на място със собствената му дреха. Дядо казва, че тоя клет Осман, дето само четиринайсет бил направил, така и не могъл да си похапне гореща ябълкова пита през живота си. Бях настръхнал целият. Накрая ми каза как през тая война убили брат му и сина му, милите Харе и Тофко, и как тя тяхната, неговата и на мелницата, се била свършила вече. Точно така каза. Караше седемдесет и седмата си година. 2 Какъв си ти в нещаститето, Амире Камбер, и какво те мъчи? Майка ражда Майка ми ме родила през първия летен порой. Изпохапала устните си от болка, докато ме изкара на бял свят. А навън топлите капки дъжд пълнели шахтите и правели мехурчета. Издокаран със сако, баща ми стоял, небрежно облегнат с десния си лакът на бара в отсрещното кафене и ме чакал да се появя. Обръщал една след друга ракиите и обикалял с показалеца си по ръба на чашките. Без да иска, с крайчеца на пръста си съборил една на бара и тя се пръснала. Точно в този момент в родилния дом съм изврещял и аз. Сърцето се пръсва Улица "Джемал Биедич", един и шестнайсет. Приедор. 1992 г. Брат ми ме събуди, за да ми каже, че са окачили знамето. А нас ни накараха да провесим савани по прозорците. Злото хвръля зарове, а после идва да ни говори за савани. Creatio ex nihilo с ехидна усмивка като от картина на Йеронимус Бош. Злото е скелетът на Макс Клингер, който пикае от ниския док в голямата река. Омарска, Търнополе, Кератерм. Злото повлича. Някакви хора ме обират с нож, опрян в гърлото. Приличат на лъжливи копия на исус и че гевара върху кибритени кутии. Гледах ги как убиват някакъв човек: куршумът най-напред изгори космите на гърдите му, после разкъса кожата, мина през месото, счупи костта и се заби в сърцето му. Като тайфуна, когато връхлети сушата. От болката сърцето се пръсва като горещ ягодов пудинг, като коктейл с натрошен лед. Човекът се свлече бавно. Като небостъргач на забавен кадър. На някаква стара чернобяла снимка баща ми позира пред огромeн амортисьор с изгладени панталони и ботуши, някъде зад портала на рудника за желязна руда "Любия". Длъжност - управител на сервиза за поддръжка на миньорските съоръжения.

"Сине, сине, под всяка машина е сложен моят подпис". В нощта на гоненията и обирите, неспособен да направи каквото и да било и за първи път в живота си толкова слаб, баща ми се обръща да потърси с поглед контурите на лицето ми и го виждам как рухва като моста от разказа. Магичната мощ на господаря на амортисьорите, булдозерите, влекачите, веригите и греблата изчезна и той си стана точно оня най-обикновен човек, когото обичам. Майка ми не знае какво следвам тук. Разправя, че съм във Философския и че, като завърша, поне говорител мога да стана. Представям си как умират хората: най-напред някой загася лампата в стаята ти, а после ти изключват и радиото. Писането боли. Задушава. Потъвам в малиново сладко. Както, когато разкървавя венците си с четката и после оставям червени следи по огризките на плодовете. Разказвам историята си като изгаряща, примигваща крушка. Като парата, която излиза под ютията. Лъжа, за да не мълча. Настръхвам от припукването на изкуствените материи. Рядко правя изречения на родния си език. Сам съм. Не съм нито прекалено млад, нито прекалено стар за каквото и да било. Тялото ми рядко хвърля сянка. Денят на депортирането е ведър. Пред гимназията чакат автобуси. Мама отиде в Червения кръст, за да ни впишат в списъците: билетът за доброволно напускане на детството струва петдесет марки. Баща ми се подписа, че се отказва от имуществото си. Аз се радвам, че заминаваме. Приедор - Баня Лука - Скендер Вакъф - Мрак на планината над Травник. Колоната от дванайсет претъпкани автобуса се движи бавно. Децата пеят песнички, а някой им се сопва: "Да ви таковам ексукрзията!" Останалите деца стоят по пътя и вдигат ръце. Някъде при Скендер Вакъф прегракнал глас съобщава, че два автобуса липсват. Причакват ни в мрака край Травник и ни изнасилват и убиват. Нощта на депортацията е ведра. Вървим пеша около двайсет километра нагоре по планината. Там някъде гърми и просветва. Сякаш някой хлапак в далечината рита с подметките си електрически стълб, за да го прекъсне, да го разбие, ако може. Хората вървят и викат различни имена. Всеки си търси своите. Викам и аз. Виковете се блъскат в ниското стъклено небе и падат отгоре ни. Думите кънтят Думите отекват непотребни. Не ме интересуват. Като кръвта в изпражненията. Само когато е в утробата, думата е истинска и не лъже. Когато стигне до устните, тя се кондензира и се превръща в метафора. Всяка метафора е предпоставка, търсеща оправданието си в ритуала. Ритуалът е единица комуникация. Комуникацията е фрази. Фразите са бръщолевене. Единствената изконна дума е твоето име. Изконна, защото е магична. Магията в името е точно онова нещо, което непрестанно те кара да го оправдаваш и да се съизмерваш с него. Името те описва, името те определя. Името те има. И когато изговаряш имената на хора, за които не знаеш живи ли са, или мъртви, и това е магия. Мрежата търси Лежа на леглото, свит като зародиш. Слушам електронна музика. Прилича ми на запъхтяното сърце на майка ми, докато се качва до петия на "Джемал Биедич". Не обичам саксофонисти, които се учат да свирят вечер по балконите. Обичам жени, които отмятат косите си малко преди да съблекат блузите си с дълги ръкави. Не ми трябва ориентация. Всеки момент мога да променя посоката. Кодирам думите. Не очаквам да ги декодираш. Канонизирам литературата с това, че не преставам да чета. Всичко пирамидално го изяде мрежата. Не съм безразличен. Разпознавам конструкциите. Силата ме не е в това, че разполагам с всички възможности, а че нито една от тях не ме обвързва. Най-силен съм в отлагането на момента. Искам да се разлея докрай и да се превърна в концентрат. Както, като сложиш лъжичка под кранчето и пуснеш силно водата. От мен да остане само косъмче, което да разпръсква устремената към целта урина. И името ми. Искам да се потърся. Включвам компютъра. Влизам в сайта на една от най-добрите търсачки. Написвам се. И влизам. Превод: Полина КУНЧЕВА

МАЙ(Д)А Емир Джамбегович Все още сънена влиза в асансьора и по инерция натиска копчето, изгорено почти цялото със запалката на някой тъпак или изритан любовник. През дима на последната си цигара в Баня Лука гледа отражението си в напуканото огледало. През дантелата, изплетена от мухите, вижда Дона Харауей, която по-скоро би предпочела да бъде киборг, отколкото муза на тестостерона. - Ако огледалото е наплюто, ти не си - пише с черен флумастер на кафевия фурнир, точно над "Светът е пълен с глупаци, които си мислят, че светът е пълен с глупаци!!!!" Тъпо тинейджърско откровение. - Трябва да ти покажа нещо - каза ми няколко седмици по-рано в барчето и извади въздебеличка купчина писма. - Кой ли може да го е направил? - попита. В писмата имаше доста любовни закани: "Искам да те вържа за леглото и да те лижа по цял ден" или "Със зъби ще разкъсам синята ти блузка Dolce&Gabanna и с нея ще вържа дясната ти ръка за десния крак, а после и лявата ти ръка за левия крак и ще заприличаш на паяк", или "Понеже жената не е нищо друго, освен една дупка, а ти не само че си точно ТОВА, но дори и не забелязваш как викаш дявола, само гледай как ще ти забием един кожен нож и във врата, и навсякъде, бейби", и "Хич не ми и дреме кой бог те е създал, след мелето с мене ще станеш на парцал". - Дали не е Никола? - Не знам. - Националистическа свиня. - Нищо не мога да ти кажа. - Дали не би могъл да си поприказваш с него. Може да успееш да изкопчиш нещо. Или поне да разбереш кой може да е. - Ей, караш ме да предам мъжкия род. Всички те харесват, а на мен си ми само другарче. Не съм някой Анди Уорхол, че да мога да издържа твоите SCUM съобщения и истории по време на часовете, а и Никола не го бива в писането. Всъщност никой от нас не го бива. Ня теб явно ти трябва някоя нежна душа в това технологично време. И защо ги налепи ония грозни плакати за основаването на Студентското феминистко дружество на Република Сръбска? Само се излагаш! За какво ти е всичко това? - Стига си дрънкал глупости? Откакто те познавам, не съм чувала от теб подобни тъпотии! И наистина ли мислиш така! Не искам да бъда някаква женска машинка за репродукция на потомци. Вие, скапани използвачи такива, вие си раждайте! - Това да не са някакви нови скандинавски измишльотини? Сякаш не знаеш, че половината момичета се записват да следват, само за да си намерят някой, да му влязат под кожата и в къщата и докато се усети, горкичкият, да надуят коремите и да му метнат после примката. - Какво те прихваща?! Това ли си мислиш наистина за жените? Хм! Да не си ги писал ти тия гадости, а? - Айде стига! Хваща те параноята. Остави ме на мира. Кой ти е…!? Станах от стола намръщен, изнервен и не видях как хвърлих парите на масата. По очите й личеше колко й е криво, но трябваше да си плати за обидата. Гордостта й бе прекалено голяма, за да ме спре. Това беше преди няколко седмици. Телефонът иззвъня, а аз казах на нашите, че за нея ме няма и понеже (отдавна починалият ми) баща получи известие за конфискация на жилището в Тузла, вместо него като упълномощено лице отидох там аз. И изобщо не ме интересуваше какво става с нея. Омръзна ми вече с тази нейна псевдобунтарска твърдоглавост. Защо се върна в Босна? Заради следването? Да не би да е искала да стане някоя Николета Тесла? А може би от патриотизъм? Или заради родителите си? Но те бяха против. Електротехниката за тях бе "мъжки" факултет. Хабер си нямаха, че пропуска доста от лекциите, за да може да изкара някоя пара във видеотеката. От време на време си докарваше повече и от ремонт на видеомагнетофони.

Цялата тази година, откакто се върна в Баня Лука, изкара съвсем сама. Отбягваше блудкавата компания на досадните ухажори. Сякаш всичко наоколо я подтикваше към бунт - като се тръгне от вездесъщата селяния и орангутанско-сваляческото преподаване, и се стигне до уличната политика и мафиотските палати (които никнат като гъби). При това, истински феминистки бунт, който изглежда липсваше доста на тоя прецакан народ. "Take Some Pussy & Run" - беше се изцепил, макар и по някакъв друг повод, портиерът в кръчмата "От привечер до изгрев слънце". Сигурно затова си го изкара така в междучасието на Никола. На свалките му реагира с мачкане на мъжкото му достойнство. Смелост или лудост беше да държиш такъв тон точно на Ниджа Стоянович, чийто брат беше загинал в "Орлите"? Вероятно точно това харесвах в нея… Борисе, надявам се, че си добре и не ми се сърдиш. Малко ми е тъпо, че май сега се извинявам АЗ, въпреки че точно ТИ си този, който изчезна и спря да отговаря на обажданията ми. Макар че деканът ми даде устното си съгласие да проведа учредително събрание на студентското феминистко дружество (каза, че писмено разрешение ще ми даде после, но не би), то в крайна сметка изобщо не се състоя, защото чистачката отказа да отвори "амфитеатъра", тъй като "никой нищо не й бил казал". А освен това и повече от половината момичета ми се извиниха, че не могат да дойдат, защото, моля ти се, имали среща с приятелите си точно в 19: 30! Сякаш всички се бяха наговорили да издънят събранието. Какво да ти разправям, и на тях не им е лесно. Не е шега работа за брак да мислиш. Тъй че ония, които дойдоха, бяха съвсем малко. Не повече от десет. В крайна сметка свършихме в кафенето. Някои даже си помислиха, че празнувам рожден ден или правя женско парти. Липсваха само стриптизьори, пардон танцьори, но за сметка на това ги замениха най-различни местни типове. Честно да ти кажа, много ми е жал, че в Босна няма бунтарски дух. Сигурно се е изхабил целият заедно с национализма през войната. А срещу това зло всяка друга визия за обществото прилича на детски залъгалки. Или на цирей на задника! Аз иначе съм добре, записах социология. Имаме си феминистко дружество, макар че непрекъснато се тикат разни лезбийки и понякога си мисля, че са тук, само за да набарат някоя. Нали знаеш как е, патки има навсякъде - ще се задоволят и с по-малка роля в обществото. Направо не знам какво да ти кажа… Моите разбраха, че в Босна бъдеще за мен няма, така че след онова злополучно фиаско не им трябваше много, за да се решат да тръгнем. Имах чувството, че ме гони целият град, че улиците се стесняват и сградите всеки момент ще ме затиснат. А и на тях не им е зле да получават норвежка пенсия. Кажи ми какво има ново, моля те. Има ли някоя нова любов в живота ти? p.s. Знам, че сигурно съм досадна, но искам да те питам научи ли кой ми ги беше писал онези писма. Никола ли е? И къде е той… малко ми е кофти, че бях толкова гадна с него. Какво ли да й кажа. Дали да не я излъжа, че наистина ги е писал Никола, че е изчезнал на някоя екскурзия или пък, че някой пиян политик го е прегазил с мерцедеса си на тротоара, че е мъртъв, или може би в кома. Да го забрави в края на краищата и да мисли за себе си, живота, брака? Или изобщо да не й отговарям. Да запазя хладнокръвие. И анонимност. Защото все пак оттук я изгоних тъкмо аз. Аз бях този, който я обичаше, но така и не намери начин да превърне приятелството в любов. Аз съм и този, който упорито се мъчи да си внуши, че онези писма ги е писал някой друг, и който сега, докато пише разказа за Май(д)а, се опитва да се разтовари от тежкото бреме на спомена. И който в момента гори поредното копче в асансьора. Превод: Полина КУНЧЕВА

ТРИ ЖЕНСКИ И ЕДНА ГРУПОВА Мелина Камерич Първата си лакира ноктите. Втората гали котката по главата и гледа отнесено нанякъде. Третата (аз) чете на глас: - Тръгвам - каза - И искам да знаеш, че ще се върна. Обичам те, защото… - Не казвай повече нищо - прекъсна го Фатима - обича се, защото се обича и толкоз. И съвсем не е нужна причина, за да обичаш някого. Онази, която си лакира ноктите, казва: - На мен ли намери да го четеш това!!! Другата (тази, която гали котката по главата) възкликва: - Ааа? А ние двете се споглеждаме и извикваме едновременно: - Пак не си в час!!! Третата (аз) вдига краката си на масата. Обути са в боти. Съвсем нови. Днес си ги купих. Над тях се белеят разголените ми крака чак до боксерките с розови дяволчета и четири номера по-голямата ми тениска. Първата си запалва цигара, след нея Другата, а накрая и аз. А после въздъхваме и трите едновременно. В тишината две от нас стоим и се кефим на краката си - Първата на лакираните си нокти, а аз - на новите си боти. Втората все така продължава да гали котката, да пуши и да гледа отнесено. Тогава телефонът иззвънява и всичко отива по дяволите. Втората скача (като ударена от гръм), уплашената котка най-напред хуква през масата (и събаря лака за нокти), после се мята отгоре ми (и оставя върху голите ми бедра подписа си под формата на две кървави релси). В съпровода на крясъците от бяс и болка (на Първата и Третата) Втората най-накрая успява да се добере до телефона. Два пъти казва: "Добре, става", а после - "Айде, доскоро тогава". Затваря телефона. Сега вече в прилив на енергия извиква: - Идва!!! Първата и аз се споглеждаме. И въздъхваме. Имаме 45 минути. Втората вече си сваля пижамата и се запътва към банята. Първата и аз хвърляме пепелниците, събираме списанията и проветряваме апартамента. - Разкарайте пясъка на котката. На балкона - вика Втората от тоалетната. Първата и аз правим физиономии и се ориентираме към приключване. - Чаршафите да ги сменяме ли? - казвам. - Ах, добре, че се сети!!! Ония сините!! Моля те! Вече сме в кухнята. Правим сандвичи с маслини, домати и моцарела. Влиза Втората. А около нея се носи облак пара, парфюм и добро настроение. - Сложете повечко моцарела. Той много обича моцарела. Първата и аз се споглеждаме. Въртим очи. Втората пробва вече трети чифт бельо. В паузата между розовия и черния влиза в кухнята и отваря хладилника: - Аййййййййййй! Няма вино!!! Обръща се към нас. Първата вече е облякла якето си и казва: - Ето, отивам, зная… зная… ТОЙ обича "Вранац"!!! Поглеждам часовника си, остават пет минути… добре прекарано време. Обувам джинсите си. Всичко е готово. Първата се връща с виното. На вратата сме. Първата и аз целуваме Втората. Затваряме вратата. Слизаме по стълбите. Тогава вратата се отваря и чуваме виковете на Втората: - Ей, забравихте боклука! Хвърлям боклука. Първата запалва колата. Потегляме. На излизане от паркинга за малко да се блъснем в черния голф, зад чийто волан е ТОЙ. Правим се (и ТОЙ, и ние), че не се познаваме. Защото двете с Първата изобщо не трябва да знаем за него. Втората долива джин в чашите. Първата си изкарва беса. И се разхожда из стаята като рис в клетка. Третата (аз) издишва дима от току-що запалената си цигара и изрежда всички

обидни думи, които й дойдат на ум. Разбира се, все по адрес на Негово Величество. Само преди два часа, значи, Величеството съобщило на Първата, че роклята й (скъпа, секси и току-що купена) не е подходяща за утрешния прием. Гърбът й бил прекалено разголен и татуировката й се виждала. И какво щели да си помислят хората?! Първата в крайна сметка решава, че изобщо няма да ходи. И млъква. Другата и аз казваме - Разбира се, че няма да отидеш! - а после млъкваме и ние. Котката се е проснала на масата и се ближе нервно. По стомаха. Тогава Първата започва да го плюе. Присъединяваме се и ние. Покрай него започваме да изреждаме и всичките министри, министерши, примадони и мъжлетата им, които ще бъдат на приема. Е, майка му и сестра му няма да са там, но ги включваме и тях в списъка. Спираме едва след четвъртата чаша джин. И най-накрая млъкваме. Първата казва - Но той харесва татуировката ми! - и се разплаква. Плачем и ние двете. Успокояваме се едва след следващата (пета) чаша джин. И решаваме - Всичките са една стока! Втората си запалва цигара. Подава я на Първата. Запалва още една и я подава на мен. Накрая запалва и на себе си. Издишваме дима. Тогава Първата казва - Къде ти е онази рокля на Дона Карън? Тя не беше ли малко по-затворена? - Другата и аз се споглеждаме. След малко отивам и донасям роклята. Първата я пробва. Другата й казва - Сигурно ще ти стоят страхотно новите й боти!!! - и ме поглежда многозначително. Аз изцъклям очи (без да ме види Първата). Клатя неодобрително глава. Първата се обръща и ми хвърля умоляващ поглед. Донасям ботите. Правя гримаси към Първата, но така че да не ме види Другата. Добре й стоят с роклята. Нямам си вече нови боти. Ааах… някакви си боти, какво пък толкова. По лицето на Първата отново изгрява усмивка. Кипри се пред огледалото. Все пак ще отиде. Третата (аз) излиза от тоалетната с леко притеснен израз на лицето. В ръката си държи нещо, което се нарича "Clear Blue". И двете линии са оцветени. Чете на глас: - Един от начините да бъдете 99% сигурни… а ако изтърпите 9 месеца, тогава - 100… Първата казва - Ай, супер! - Другата казва само - Ай!!! Сядам. Котката идва и се намърдва в скута ми. Мърка. Запалвам си цигара. Втората долита с един скок при мен и ми я дръпва от устата - Бременните не трябва да пушат! - Какво? Аз? Бременна? Аййййййййййй… Зяпам пред себе си. Първата и Втората седят отсреща ми и пушат. Мисля на глас: - Какъв ли карък трябва да си, че точно на теб да се падне спукан презерватив? Спомням си историята, която чух наскоро. Някакъв тип от Вратник (може да са ми казали и името му???), бежанец може би, кой го знае, сега работел в отдела по контрол на качеството в "Durex"… и от чиста скука (казват, че сам така разправял) пробивал дупчици в презервативите. Аййййййййййййййййййй… Втората казва - И кой ти ги разправя тия? - а Първата допълва - А, бе, глупости… Вдигам краката си на масата. Гледам новите си боти. Купени днес. "Страхотно" ще ми стоят с корем до зъбите. Втората казва - Бъдеща майка! - Първата - Оля се! Първата и Втората (както и аз, в края на краищата) знаят, че не трябваше да стане така. Затова просто казах - ALLURE. Звучи по-добре. Всичко трябваше да бъде просто ALLURE. Първо се запознахме. Известно време си лазехме по нервите, докато в един момент не схванахме, че става въпрос за нещо напълно различно. Чисто и просто Allure. Аз се чувствах прекрасно. Знаех какво искам. Първата все повтаряше - Нищо не разбирам. Той изобщо не е твой тип. - Другата казваше - Дъската ти се е разхлопала! - За мен всичко това бе игра. А аз обичам да играя. По строго определени правила обаче. Вечно навън, сред хората. Продължителни погледи. Emotional sex. Така му казват. Надигаш се да ми кажеш нещо. Вдишваш дълбоко… в ухото ми. Казваш… шепнешком. Издишваш силно… отново в ухото ми. "На какво миришеш?" "На себе си!" Уф… та нали само си играем. Докато в едни момент не можахме да се стърпим. И тогава се случи. А сега пък и този продупчен презерватив. ГРРРРРРРРРРРРРРРР… Казвам - Изобщо не зная какво да правя?!? - Другата ме поглежда - Знаеш, как да не

знаеш! - Първата я прекъсва - Каквото и да решиш, ние сме насреща! - и хвърля един заканителен поглед на Другата, убедена че не мога да я видя. Котката и аз сме на фотоьойла. Тя мърка. Аз спя. Първата и Втората пушат цигара след цигара и ме обсъждат. - Казвах й аз. - Я си затваряй устата, мамка му… На нея й го кажи това. - На кого би му хрумнало. - Поне й е било хубаво. А аз сънувам… ALLURE. Първата Двете с Втората се въргаляме в леглото (разпускаме). Първата влиза. Казва - Имам новини! - После ни съобщава, че Величеството получило пост и функцията му била много отговорна. - А аз се подхилквам - Брей, значи ли това, че най-накрая ще стане по-функционален? - Другата ме сритва под масата. Първата казва: Не. Това означава, че никога повече няма да мога да облека рокля с гол гръб! Знаеш ги какви са репортерите… - Другата казва - Жалко, а имаш такъв хубав гръб. - Аз подхврълям през смях - А ще ни дадеш ли сега хубавите си разголени рокли? Втората Сега вече двете с Първата знаем за него. От три месеца. Днес Първата и аз стоим зад тях двамата и слушаме как казват пред сериозния чичка - ДА. Първата и аз се подхилкваме. Правим муцуни зад гърба му. Плезим езици. Внимаваме да не ни види Втората. Налага се. Ужасно е тъп. Изобщо не бил чувал за Дейвид Линч. Но дори и такъв, Втората все пак си го обича. Страх го е от мен и Първата. Но така и трябва. Не може съвсем от нищо да не се бои човек. Третата Първата и Втората гракват в хор - Откога повтаряме ние, че е просто един разпасан нерез. - На мен ми е все тая. Самотна майка. В известен смисъл. Той няма време. Но щял да се грижи за нас. Всъщност това ми изнася. Нека си се развява по широкия свят. И да се виждаме от време на време. Но да му ходим на гости ние, че да можем да си тръгнем, когато ни втръсне. Аз и Малката. Груповата На терасата сме. Първата, Втората, Котката, аз и Малката в корема ми. Първата и Втората ядат сладолед. Котката се препича на слънце. Аз пуша (единствената ми разрешена за деня цигара) и чета на глас: - Ако го нямаше Кики, щях всеки ден да ям спагети с доматен сос и никога, ама съвсем никога нямаше да ми писне… Първата и Втората извикват едновременно - Ведрана Рудан е истински Тито!!! - Аз продължавам: - Ако го нямаше Кики, щях да отида в Италия. И да стана прислужница. Щях да си изкарвам по три милиона лири на месец, да си боядисам косата в огнено червено, да си купя чантичка "bruno magli", обувки "bruno magli", червени, да се издокарам с тясна черна рокля и скъпа шапка, да отида на маникюр и да се фръцкам доволно по кея с вирната глава. И да се гмуркам… И да дишам с пълни гърди. И да гледам щастливо. Далеч, далеч. И никъде на хоризонта. Пикливи ошмулени кучки. Викаме одобрително. Заливаме се от смях. Котката ни гледа ужасена. Втората без малко да се задави заради някакво парченце шоколад в сладоледа. Първата я удря по гърба, смее се през сълзи и й вика - Глупачкееее! Малката в мен проритва. Смехът утихва. Котката решава да си потърси някое по-спокойно местенце. Гледаме залеза. Тогава казвам - Но Кикита има много… охооооо… Тогава Първата и Втората казват заедно - Аааах… Седим като за снимка. По женски. На терасата. И продължаваме да гледаме залеза. И изведнъж телефонът иззвънява. Скачат и Първата, и Другата, и Котката. Котката се изстрелва като тапа от удобното й до преди малко местенце, а Първата и Втората - в търсене на телефона. Аз закъснявам (Малката в мен забавя движенията ми).

Превод: Полина КУНЧЕВА

ЛОЖЕ ОТ МАСЛИНА Смиляна Джорджевич Винаги усещам отпускането на тялото му върху спалнята ни от тъмно маслиново дърво. И докато слушам скърцането на разсъхналото дърво, ми се ще да се обърна и да му дам малко от топлината си, но вече отдавна не го правя. Някога говореше високо и спеше тихо, сега крие мислите си от зли уши и хърка шумно. Скришом чете стари неща. Издава го погледът му на виновник без вина. Долавям в походката му нещо от движенията на невинния каторжник, който доброволно влачи тежките окови, предава тялото си на веригите, пропуска в ушите си восъка и отваря широко очи, за да ги затворят после със свирепия блясък на тежкото олово и катрана. С усмивката си на тъжен клоун загатва, че, ако поиска, би могъл да поеме по пътя на чуждите стъпки. Знам, че и за него е ясно, че ни измамиха. Бог или хората, все тая. Дали се създавали един друг от камък, кал или прах, дали го правели в свободното си време за забавление или от отчаяние, в крайна сметка разликата е без значение. А измамата така или иначе е по-рядко дело на шегаджии, отколкото на мерзавци. Знам, че и той подозира, че пътищата ни са объркани от фалшивите фарове на измамните гласове. Корабокрушенците мечтаят за светлината на крайбрежните кули, макар и да знаят, че в тях лъжата сътворява уродливи същества. Ала един от тях чу зова на сирените и в този миг прокле лъжите на капризните богове и презря лековерието и поданическото си послушание. И докато се гърчеше, за мачтата овързан прав, и гледаше издутите си жили как пулсират под тънката и прегоряла кожа, солена от сълзи, кошмар и пот, намрази слабостта на изпотеното си тяло и немощта на своите ръце и се закле, че някой ден ще се завърне тук, високо сред скалите, и с лирата ще заживее и ще учи от струните й да изтръгва нежен звук. Ала не се завърна вече. Привикна към занаята си. Обичаха да го гледат в костюм на просяк и скитник, а после обтегнаха тетивата от говежди жили на сребърния му лък и го направиха убиец и крал едновременно. И докато с една ръка поглаждаха ухото му, за да му прошепнат, че е ненадминат герой, с другата безсрамно изсекваха носовете си. Настаниха го в брачната спалня и успяха да го убедят да я прикове към земята. На дълбокия поклон с език между пръстите на краката идолите отговарят с ужасяващо кикотене. Главата между краката разпалва и храни развратната лъжа. Песента на русалките продължаваше да го следва доста дълго и наяве. А после се пресели в безсънните му нощи. Оттогава може да й се наслаждава само в редките сънища, когато тялото му отново започва да се гърчи от немощ и сласт, а дланите и раменете му стават солени и мокри. В такива мигове маслиновата ни спалня припуква тихо под болезненото му безпокойство. Знам, че и сега сънува. Издава го поскърцването. Знам, че утре ще открия следи от кръв по спалнята. Отсича пръстите си, защото следите, които трябва да следва, са твърде малки за ходилата му. Превод: Мира СТАНКОВА

СЪВЪРШЕНИЯТ ЛАБИРИНТ Микица Илич “Безплатно е сиренето само в мишите капани.” Денем копаехме окопи. В кръг. После ги съединявахме с по-малки напречни окопи. Така постепенно се обкръжавахме отвсякъде с огромна паяжина – заради врага. През цялото време валеше като из ведро. Улесняваше работата ни, защото размекваше твърдата почва. Затрудняваше ни, защото постоянно бяхме мокри. Подготвяхме се за врага сякаш знаехме всичко за него. А всъщност не знаехме нищо. Само чувствахме тягостното му подмолно присъствие. Не го виждахме. Чакахме го. Нямаше го. Странното усещане за обсаденост от бъдещия враг или пък жертва, кой знае, тази особена близост с известността за настъпващите мигове ни изпълваше с неописуем възторг. В умовете на всички ни не спираше да се върти едно и също нещо - последната мисъл на главата, докато лети надолу към пръстта след срещата си с гилотината. Зелената трева постепенно пожълтя. Покри я суха шума, шумата я покри сняг, под разтопения сняг прокара нова трева, после отново пожълтели листа, суха шума, нов сняг и така няколко пъти. Минаха години, а ние постепенно свикнахме с окопите си. Или по-точно, заобичахме ги. Само понякога се чудехме защо никой не ни напада, тъй като в крайна сметка не беше много нормално да имаме окопи, а врагът да го няма. В един момент ни хрумна, че сигурно така добре сме се окопали, че врагът просто не смее да припари. Закопахме и преградихме няколко окопа, срутихме няколко насипа. На паяжината ни се появи дупка. - Нека си стои дупката! – викна някой от нас. - Ще решат, че е достатъчно голяма, за да минат през нея и ще се заклещят. - Ами ако все пак успеят да се промъкнат? – позволи си да се усъмни друг. - Невъзможно! Мрежата ни е съвършена. А пък с тази пролука сега става още по-съвършена, защото дава измамна надежда. Общо взето, в нашите редици нямаше място за съмнение. Минаха още няколко години, без да се случи нещо особено. Един ден най-неочаквано на хоризонта се появи черна стена. Обграждаше ни от всички страни - от север и юг, от изток и запад - не в кръг, а в квадрат. В началото едва се забелязваше, защото беше съвсем ниска. През следващите дни обаче започна да расте пред очите ни. С часове. Гледана от нашата позиция, от окопите, стената за кратко време стана по-висока от човек, после от дърветата, а накрая закри от погледа ни и околните хълмове. В един момент изчезна и небето. Остана само една мъничка синя пролука високо горе над окопите. Настана дълга нощ, а денят се смали до ония няколко секунди, през които слънчевите лъчи можеха да ни огряват под прав ъгъл. На нас в рововете това ни беше напълно достатъчно, защото знаехме, че в този малък отрязък от времето слънцето грее само за нас. И за никого другиго. Преустроихме се и се приспособихме към новите обстоятелства. Бяхме обкръжени от всички страни и така изгубихме всяка възможност да видим врага си. И все пак не спирахме да им се чудим на тия душмани: възможно ли е наистина да са толкова загубени, че със собствените си ръце да ни строят непробиваема крепост и така само да подсилват още повече укреплението ни. Защото стената, тяхната стена, беше идеалната защита срещу нападенията им. А в комбинация с паяжината ни от окопи тя образуваше съвършения лабиринт – ЛАБИРИНТ БЕЗ ИЗХОД. - Timeo Danaos et dona ferentes! – казаха някои от по-образованите. Не ги разбрахме, та затова и не им обърнахме особено внимание. От самото начало осъзнахме, че редовната поддръжка на крепостните стени е наложителна, понеже с течение на времето се появяваше я някоя пукнатина, я нещо друго. Затова сформирахме екип от най-способните и опитни специалисти по закърпването и запушването на дупките, пукнатините и процепите. Врагът не обръщаше внимание на укрепителните ни дейности, но ние бързо прозряхме лъжовността на привидното му равнодушие, под което се криеха алчни завоевателски

амбиции. При един от многобройните ремонти се случи инцидент – срути се скеле и загинаха няколко от специалистите ни по кърпене и запушване. Отдадохме им чест, като им издигнахме бюстове на централни места в лабиринта ни. Също така, кръстихме известен брой окопи с имената на техните жени, деца и внуци, роднини, приятели, съседи, любовници и други близки тям хора. Другите окопи си останаха без имена, защото все още нямахме достатъчно заслужили граждани. За училище на децата си избрахме един от най-сухите и хубави окопи. Кръстихме го на учителя, единственият, с когото разполагахме. Той всъщност не беше истински учител, но от ранно детство си мечтаеше да стане такъв. Това обаче нямаше никакво значение в нашата ситуация. Новият учител пригоди изцяло учебния план към обстоятелствата. Огромната купчина учения, теории и закони, които не отговаряха на належащите ни нужди, отменихме и изхвърлихме от образователните програми на младите поколения. Защо беше нужно да пълним малките детски главички с безполезни и безсмислени знания, като например това, че земята е кръгла, както ни учеха нас някога. За нас сега тя беше квадрат от окопи и стени и да се знае това беше напълно достатъчно. Кому е необходимо да се изучава какво има навън, когато и вътре има достатъчно непознати неща. Така образованието стана достъпно за всички – и за бедните, и за богатите, и за глупавите, и за умните. Изчезнаха слабите и отличните оценки, добрите и лошите ученици, наказанията и наградите, изчезна бягането от часовете, просто защото нямаше къде да се побегне. В болницата, която се намираше точно в съседния до училището окоп, имахме само един лекар. Всъщност, и той не беше точно истински лекар. Някога учил медицина, но след като се разочаровал, напуснал учението. Нашият доктор веднага премахна всички болести, освен онези, които познавахме, така че се чувствахме много по-добре, защото шансовете ни да се разболеем или умрем бяха далеч по-малки. Нямахме нужда от лекарства, каквито тъй или иначе нямахме, умираше се естесвено и здравословно – както Бог е отредил. Благодарение на това, че беше единствен, нашият доктор беше и най-добрият, така че и тук се заличиха разликите – всички се лекувахме при най-добрия лекар. В единственото кафене единственият келнер поднасяше единственото възможно питие. Изчезнаха разликите между пияните и трезвите. Нямаше вересия, бакшиши, гасене на лампите, сбивания и безредици. Всеки си имаше собствена маса, а на нея - свое собствено безплатно питие. Идеалът беше осъществен: никой никого не черпеше, а всички се гощавахме. Имахме си собствена фабрика, магазин, бръснарница, собствена хлебарница, гробище, рудник, собствена нивичка и църквичка, гора с дървета, парк, собствен площад и кръстовище, кино и театър, будка за цигари, собствена кола, велосипед, топка, куче, котка... С две думи, имахме всичко, от което се нуждаехме, от всичко по един екземпляр – и това ни беше напълно достатъчно. Изчезнаха всички разлики, които дотогава ни подтискаха и разделяха, а животът стана несравнимо по-лек и приятен. Сбъднаха се много мечти. Всеки стана значим и известен, защото беше единствен и неповторим: един единствен хлебар, един единствен готвач, фризьор, художник, писател и всички заедно притежавахме онова, от което се нуждаехме. Всички бяхме най-добрите, всички имахме най-доброто, въобще, всяко нещо беше най-доброто, защото нямаше с какво да се сравни. Аз избрах да съм най-добрият в идеите, да бъда най-умният в малкото ни царство, и така осъществих отколешната си младежка мечта. Лабиринтът продължаваше да ни пази и всеки от нас живееше значимия си живот. Така продължи дълго време, и сам вече не помня колко, защото и времето бяхме премахнали. Изоставихме и останалите мерни единици. Не се нуждаехме от тях. Обаче един ден най-неочаквано лабиринтът ни го сполетя страшна беда. Земята се затресе, окопите започнаха да се рушат, а стените в далечината се люлееха като паяжина на вятъра. Дълбоко от земните недра се дочуваше приглушен тътен. Всичко се залюля и развълнува, падахме един върху друг, ставахме и после пак залитахме, катурвахме се, объркани и безпомощни, без да имаме време да проумеем какво се случва.

Беше силно земетресение. В един миг, когато трусът достигна връхната си точка, земята болно изохка и затрепери, почвата под краката ни се разцепи и се раздели на две половини. По средата зейна дълбока мрачна бездънна яма. В сърцата и домовете ни нахлу непозната досега тревога. Нарастващ ужас обхвана онези, които останаха в по-малката половина. В редиците им завладя паника, безвластие и съмнение в правилността на борбата ни. Чувството за изоставеност и изолираност, мисълта, че са изиграни и изоставени от съдбата ги направи слаби и колебливи. Решихме да ги накажем и се отделихме от тях с висока и този път вътрешна стена. А в отговор и те си издигнаха своя. Бездънната пропаст помежду ни си остана на същото място, само че сега беше станала още по-дълбока или може би по-висока, и аз не съм много сигурен. Вече бяхме изгубили всякаква мярка. След известно време дочухме вайкане и олелия от другата страна на вътрешната стена. Ние можехме без тях, но те без нас – не. Всичко жизнено необходимо остана от нашата страна. С какво, да речем, можеше да им помогне музеят (иначе празен, защото историята още я създавахме), когато нямаха какво да ядат (готвачът беше наш човек)? Или, от каква полза им беше поетът (не написал нито стих), когато най-добрият хлебар (единственият човек, който умееше да меси хляб) остана от нашата страна? Скоро над тяхната част се появиха и първите лешояди. Постепенно измираха. Постепенно, но не и с достойнство, защото напоследък се предаваха. Обезкуражени и изтощени, започваха да рушат външната стена и да се предават на врага. Злите езици говореха, че сега си живеят чудесно в чужбина, но това просто не можеше да е вярно. Както и да е, тук разказът придобива неочаквана и трагична развръзка. Подмолният ни враг, останал скрит и спотаен през всичките тези години, сега изведнъж реши да се възползва от нашето неразбирателство и насъска бившите ни братя против нас. Единствено те, нашите довчерашни съратници, хората, които говореха езика ни и познаваха най-добре културата, навиците, обичаите и мисленето ни, единствено те, които знаеха дори как дишаме, бяха в състояние да ни унищожат. Само те и никой друг. Закрепиха огромен черен покрив над стените и така ни закриха небето. Само бившите ни братя знаеха какво означаваше за нас онзи миг, онези няколко секунди, в които слънцето грееше само за нас. И само те знаеха колко тежко ще ни бъде, ако го изгубим. Настана вечен мрак. Изчезнаха светлината и огънят. Всичко притихна и замря, престана да пълзи и ходи, да плува и лети, да се ражда и размножава, да цъфти и никне. Изстина земята, заледи се водата, застоя се въздухът. Всичко се развали, обърка и изопачи. Лутахме се изгубени из окопите, блъскахме се в мрака, безцелно ходехме и се спъвахме, ослепели и заблудени. Настанаха тежки дни и за пръв и последен път решихме да се съберем на съвет. Тук аз излязох с единственото разумно предложение. Най-добре е, казах, в името на общия ни интерес, да се самоубием всички вкупом и да остане жив само един от нас, най-умният и най-добрият, който достойно да представлява всички останали и когато настъпи удобният момент да въздигне нацията от пепелта и да обнови лабиринта ни. За други шанс нямаше, защото с останалите резерви можеше да оцелее още известно време само един човек. Много се изненадах, когато единодушно избраха точно мен. Безспорно е, казаха, че само най-големият и най-добрият може да излезе с такова смело и мъдро предложение и да се жертва не само за нацията, но и за цялото човечеството, като предлага с такава невероятна самоотверженост мъченическа смърт в името на бъдещия живот. Целунахме се, простихме се и всички скочиха в онази бездънна яма, а аз останах начело на своя изгинал народ да чакам удобен момент за възраждането на нацията си. И ето ме сега тук, в прочутия лабиринт, в който мнозина се изгубиха, а почти никой не успя да излезе, където в мрачния ден на тягостния месец от година смутна и лъжлива записвам горчивата орис на народа си и неговите борби, за да я съхраня от забрава и да я увековеча за вечни времена. Не знам какво ще стане с мен, напоследък духат неблагоприятни ветрове, времето не е добро за нашата работа, но аз продължавам да стоя на поста си и да се надявам. Надеждата е лековита и хранителна. Залъгва глада. А, освен това, мисля. Това е моето призвание. Понякога започва да ми се струва, че някъде съм сбъркал, понеже другояче си

представях всичко. Но това просто не може да е истина, защото има само един верен и истински път – пътят на праведния. Превод: Мира СТАНКОВА