3

Петко Петков ДЕВЕТНАДЕСЕТИЯТ ВЕК НА ЕВРОПА ОТ ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ ДО ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ Ранната история на Новото време завършва с извоюването на независимостта на

английските колонии в Новия свят и образуването на Съединените американски щати. Създадена е нова държава с републиканско устройство, осигуряващо представителност на институциите, пълни политически и религиозни свободи за гражданите, гарантирани от конституция, неограничена свобода на икономическата инициатива. Разбира се и в новата североамериканска република съществуват много икономически и политически проблеми, на нея й предстои още дълъг път, за да стигне до нивото на модерната демократическа държава. Главен и за продължително време (повече от един век) сложен обществен проблем ще си остане статутът, юридически и фактически на негрите, индианците и други етнически групи в държавата. Но с това събитие е извървяна голямата, водещата, моделиращата част на историческия процес на Новото време. Там, в северната част на американския континент е завършен окончателно прехода от Средновековието към новото, буржоазно общество.

Създаването на североамериканския модел на икономическо и политическо развитие представлява своеобразен парадокс, но и историческа създадена изключителна възможност за проява на процесите на развитие на европейската цивилизация. Именно в северната част на американския континент, на територия, свободна от всякакви феодални структури се осъществяват на практика европейските, просветителски идеи за модерна организация на обществото във всичките му функции.

Това, което се осъществява в Америка в края на 18 век все още не е възможно, или поне не напълно възможно за Европа. Ако погледнем континента от запад на изток през втората половина на 18 век, може да видим в каква степен развитието на историческия процес на Новото време е засегнал отделни държави и райони.

Водеща част на континента в икономическо и политическо отношение е северозападът - Англия и Нидерландия. Промените в тях през 16 и 17 век са обусловени от различни причини, пътищата на тези промени са доста различни, но в крайна сметка и двете страни стават водещи в икономическо отношение (финанси, търговия, промишлено производство). И двете страни създават свои големи колониални империи, които са могъщ стимулатор на техните икономики. Отпадането на САЩ от английската колониална система не означава ликвидирането на икономическите връзки, които се запазват в почти традиционните си размери, а освен това завладяването на Индия и започналото усвояване на Австралия започва да компенсира загубата на тринадесетте бунтовни колонии.

Двете страни и особено Англия са водещи и в политическо отношение. Нидерланското политическо обединение на богати провинции създава структурите на една модерна вътрешнополитическа децентрализация, даваща свобода на развитие на спецификата на отделните части на държавата, един модел, чието развитие ще се оцени

4

едва в края на 19 и през 20 век. Английската система на конституционна монархия създава възможно най-представителното управление за края на 18 век и осигурява граждански свободи и възможности за свободни икономически експерименти. Англия става желан модел на политическа структура, вземан за пример от повечето просветители на 18 век. И двете страни създават възможност за икономически и социален просперитет на своите поданици. Именно в такива страни, и най-вече в Англия става възможно началото на новата технологична революция, която от края на 18 и през 19 век ще направи Европа промишления гигант на света.

Голямата северна европейска сила на 17 век - Швеция постепенно губи своята хегемония в Балтийско море и лишена от възможност за териториална експанзия в германските, прибалтийските и руските земи насочва силите си в модерното икономическо развитие, следвайки без особен блясък примера на високотехнологичното развитие на Англия.

В европейския юг двете първи колониални сили - Португалия и Испания, макар и позагубили от блясъка на своя 16 век, продължават да експлоатират първенството си в колониалната област. Те, заедно с разединена Италия запазват все още много феодални структури и едва големите сътресения от епохата на Наполеон и социалните последици от технологичните промени през първата половина на 19 век ще динамизират вътрешнополитическите процеси и ще ги тласнат по пътя на модерното буржоазно общество.

В централна Европа германските земи продължават съществуването си в изкуственото обединение, наречено с гръмкото име Свещена римска империя. В нейните рамки двете големи държави - Австрия и Прусия осъзнават необходимостта от промени в икономическите и частично във вътрешнополитическите структури и в рамките на просветения абсолютизъм извършват реформи, укрепващи икономически и военно държавните структури. Противоречията между двете страни за водещата роля в империята все още са в латентно състояние, но военните победи на Фридрих II загатват за бъдещите претенции на Прусия в германските земи.

На изток от германските земи завършва агонията на силната някога средновековна Полша. Единствената голяма европейска страна, която не успява да изгради структурите на абсолютизма изпада в перманентна държавна слабост, става последователно плячка на своите съседи - Русия, Прусия и Австрия в последните години на 18 век и изчезва като самостоятелна сила до края на Първата световна война.

В източна Европа възхождаща сила става Русия. Пробудена от Петър I за европейско влияние, развила се като голяма военна сила при него и неговите наследници, Русия започва своята експанзия в Европа и Азия и ще се превърне в най-голямата европейска империя. Но въпреки териториалните завоевания, Русия си остава напълно феодална страна и дори кокетирането на Екатерина II с идеите на Просвещението не са последвани от дълбоки реформи. Русия последна от големите държави следва общоевропейските модели на икономическо, социално и политическо развитие и отлага големите си реформи едва за втората половина на 19 век.

На юг от нея, разделена от Черно море се засилва агонията на могъщата през 16-17 век Османска империя. Азиатският модел на развитие от началото на 18 век изчерпва своите възможности и изпитвайки все по-силното превъзходство на Европа започва да отстъпва територии, изпада за дълъг период в държавна анархия и слабост и става обект на икономическата, а по-късно и политическата експанзия на големите европейски държави.

5

В този поглед на Европа в края на 18 век най-сложните политически процеси се развиват във Франция. Европейският хегемон от втората половина на 17 и началото на 16 век изпада в дълбока и продължителна криза. Въпреки разцвета и влиянието на идеите на Просвещението, френската политическа система не се променя. Структурите на френския абсолютизъм остават сякаш застинали от времето на великолепния Луи ХІV. Версай, съсредоточаващ центровете на властта не разбира и ни най-малко не се стреми да разбере необходимостта от реформи, дори и в ограничения смисъл на просветения абсолютизъм.

Центърът на властта в страната продължава да бъде кралят, а неговата резиденция Версай. Там живее той, кралското семейство, висшата аристокрация, част от висшето духовенство. Животът в този прекрасен дворцов комплекс се движи по свои собствени закони и правила, със строго спазван церемониал и разписание на деня. От сутрешното ставане на краля, през закуската, обеда и вечерята, ловът, баловете и концертите, развлеченията, всекидневните интриги, издигането или западането на поредните фаворити и любимци, любовните авантюри на двора - всичко това се върти в един затворен кръг. Този миниатюрен свят живее сам за себе си, интересува се само от себе си и смята, че Франция - това са те.

Но Франция през ХVIII век вече не е само Версай. Абсолютната монархия запада. Времето на Луи ХIV е отминало и неговите наследници не се интересуват от упражняването на властта, а се отдават на удоволствието от нейното притежание. Държавните дела се предават в ръцете на поредните министри, от които се иска да осигуряват колкото се може повече пари и да безпокоят колкото се може по-малко висшата особа с неприятните въпроси на управлението. Луи ХV предпочита да се занимава с поредните си любовници и заявява "След нас - потоп!". Луи ХVI се отдава на плебейското си увлечение по ковачество или на любимия си лов.

Версай упорито отказва да се вгледа в живота на страната, която постепенно върви към катастрофа. Липсата на здраво и солидно управление, на политически права за третото съсловие, феодалният характер на икономиката и липсата на свобода в производството и търговията, бедността и мизерията на селяните в провинцията и наемните работници в градовете, огромните разходи на двора, аристокрацията и висшето духовенство - всичко това води до дълбока криза на икономическа и политическа криза, която към края на века вече не може да бъде решена с реформи. В последните години на 18 век Франция се намира в навечерието на своята революция.

Великата френска революция става големият водораздел в рамките на Новото време. Тя ще разтърси из основи не само френското общество, но и цяла Европа и ще постави началото на победния ход на буржоазията към политическата власт в Европа.

ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ През 18 век двадесет и шест милионното население на Франция продължава да е

разделено на три съсловия - духовенство, аристокрация и трето съсловие, което включва всички останали. Първите две съсловия представляват около 2 % от цялата нация, третото - останалата част.

Духовенството и аристокрацията запазват многобройните си привилегии. Те притежават големи поземлени имения, имат пълни права над феодално зависимите селяни и получават многобройни данъци и такси от тях. Много от аристократите живеят във кралския двор и именията им се надзирават от управители, които имат грижата да изпращат продукти и пари на собствениците във Версай. Аристократите

6

притежават правото върху всички висши длъжности в гражданската администрация и офицерските чинове в армията. На практика заеманата длъжност не изисква работа, а представлява допълнителна рента, отпусната от краля. Що се отнася до армията, то нейната численост през ХVIIІ век не отговаря на броя на населението просто защото няма достатъчно аристократи за офицерските длъжности. И накрая най-важната привилегия на първите две съсловия - те не плащат никакви преки данъци.

Хората, които хранят и издържат Франция принадлежат към третото съсловие. Те нямат никакви права, а само задължения. В третото съсловие през ХVIII век са настъпили значителни промени и то се разделя на няколко групи. Първата от тях е групата на забогателите градски производители и търговци. Част от тях се опитват да подражават на живота на аристокрацията, мнозина си купуват имения и благороднически титли, заемат различни длъжности в съдебните органи и държавното управление. Така се създава се една нова прослойка на аристокрацията - т.н. "благородници на тогата". Втората прослойка в градовете включва занаятчиите и дребните търговци, а в третата група попадат наемните работници в града и селото и селяните в провинцията.

Мнозинството от селяните и наемните работници са бедни. В 1780 г. един английски пътешественик пише за едно селско семейство: "...то притежава малко парче земя, една крава и един кон. На земевладелеца-аристократ годишно трябва да се изплати 48 фунта пшеница, четири кокошки, 168 фунта овес и една свиня. Освен това те трябва да плащат и данъците, които се полагат на краля. Семейството има седем деца, жената изглежда шестдесет или седемдесет годишна, прегърбена, цялото и лице е в бръчки. Всъщност тя е на 28 години". Този пример не включва всички данъци и такси, ангарията, другите задължения на селяните, които през втората половина на века докарват френското селско стопанство до истинска разруха и причиняват в страната истински глад.

Не по-леко е положението на градските наемни работници. Един общ строителен работник през 1789 г. получава дневна надница от 18 су. С тях може да си купи 4 фунта хляб за 14.5 су, трябва да плати за наем 3 су и да отдели за храна, дрехи и други нужди 0.5 су или общо 18 су. Надницата на останалите категории работници не са много по-различни - един фабричен работник получава дневно 15 су, майстор-зидар 24 су, шлосер или дърводелец 30 су. При тези условия както в селото, така и в града постепенно се натрупва силно недоволство.

Недоволна е и по-заможната част от третото съсловие - буржоазията. Търговците се оплакват например от множеството вътрешни мита, които оскъпяват и забавят търговията, производителите - от спънките и строгата регламентация на цеховото производство. Интересите и недоволството на всички групи от третото съсловие се обединяват и исканията им стават общи. Пример за това е изложението на жителите от Жианкур от 1789 г.: „1. Всички данъци да се плащат от трите съсловия без изключение, според техните възможности. 2. Еднакво законодателство и права за цялото кралство. 3. Премахване на всички извънредни данъци и данъка върху солта. 4. Премахване на данъците за всички панаири и пазари и пътните такси. 5. Премахване на всички форми на натуралната десетина. 6. Намаляване на броя на дивеча, особено на питомните и дивите зайци, катериците..., Остава достатъчно дивеч като фазани и яребици, които също повреждат реколтата, но тяхното запазване е необходимо, тъй като те доставят удоволствие на Негово Величество. (виж по-горе за ловните страсти на Луи ХVI)... 8. Всяка собственост трябва да бъде свещена и неприкосновена. ... 10. Пълно премахване

7

на всяка ангария... 5. Намаляване на цените на зърнените храни, поради голямата бедност, царяща в цялата страна.”

Недоволството в страната стига своя връх при управлението на Луи ХVI. Новият крал не е особено популярна личност, въпреки че не е и обект на силна критика. Франция отдавна е разбрала, че проблемът не е в личността на краля, а в системата на властта. Едно изключение в кралското семейство прави съпругата на Луи - австрийката Мария Антоанета. Огромните разходи на кралицата за тоалети, скъпоценности, балове и празненства, строителството на нейния дворец Малкия Трианон, раздаването на много ренти и пенсии на нейните фаворити и приближени предизвикват силното негодувание на парижани и цялата страна. "Австрийката" става един от символите на старото, което трябва да си отиде.

Не само икономически и социални проблеми вълнуват Франция в навечерието на революцията. Силното интелектуално влияние на френските просветители насочва вниманието на френското общество към пороците на цялата система на абсолютизма. Години наред книгите на Монтескьо, Волтер, Дидро, Русо, Енциклопедията разнасят нови идеи. Образованите хора - аристократи и буржоа от години четат, размишляват, спорят и накрая стигат до отричането на съществуващото управление. Нов силен тласък в общественото настроение дава и френската помощ на американските колонии във войната им срещу Англия. Десетки французи заминават като доброволци в Америка и след завръщането им техните разкази за новата свобода на американския континент засилват още повече опозицията.

Макар и не особено умен, Луи ХVI разбира, че тежкото положение във финансовата област изисква известни реформи. В 1774 г. той назначава за генерален контрольор на финансите Ан Робер Жак Тюрго, един от лидерите на физиократите. В продължение на две години Тюрго се опитва да приложи някои от идеите на физиократите за по-голяма свобода в икономиката, но се натъква на решителната съпротива на привилегированите съсловия и е принуден да подаде оставка. Неговият наследник като генерален контрольор на финансите швейцарският протестант барон Жак Некер в продължение на пет години се опитва да сложи в ред държавните финанси чрез строги икономии в бюджета и заеми. Но разходите не намаляват, напротив след започването на войната с Англия те се увеличават рязко. В 1781 г. барон Некер публикува за пръв път обширен доклад за финансовото положение на страната, което се оказва катастрофално. Скоро след това и той е принуден да напусне поста си. Следващият генерален контрольор на финансите Шарл Александър дьо Калон се връща отново към плановете на Тюрго. В 1787 г. той убеждава краля да свика събрание на 144 т.нар. нотабили от привилегированите съсловия, с чиято помощ да се изработят планове за реформи. Но предложението му за въвеждане на общо данъчно облагане за всички съсловия претърпява крах.

Междувременно финансовото положение се изостря рязко. От 1774 г. държавният дълг се е увеличил четири пъти, половината от държавните доходи отиват за погасяването му. Слабата реколта на 1788 г. води до истински глад в някои провинции. Недоволството в цялата страна нараства. Особено силно е то в Париж, който е станал символ на опозицията срещу Версай.

Постепенно става ясно, че частични мерки или начинания на отделни министри няма да променят положението. Поредният генерален контрольор на финансите Етиен Шарл Ломени дьо Бриен дава две предложения на краля - да върне отново в правителството популярния барон Некер и да свика съсловното събрание - Генералните щати, които не са заседавали от 1614 г. Луи ХVI се съгласява и с двете предложения – през август 1788

8

г. връща барон Некер и издава ордонанс за избори за Генерални щати. С това Франция навлиза в епохата на своята буржоазна революция.

1. ПАДАНЕТО НА БАСТИЛИЯТА Изборите за Генерални щати в началото на 1789 г. протичат в обстановка на

небивало обществено оживление. Особено силно се вълнуват представителите на третото съсловие. Излиза книгата на абат Сийес "Що е трето съсловие?", в която той задава въпросите: "Какво е третото съсловие? - Всичко. - Какво беше то при сегашния политически строй? - Нищо. - Какво иска то? - Да стане нещо..." Тези няколко изречения представят накратко програмата на третото съсловие в идващата рев-олюция.

На 5 май 1789 г. във Версай се открива първото заседание на новите Генерални щати. В тях двете привилегировани съсловия - духовенството и аристокрацията, са представени с по 300 души, а третото съсловие - с 600 души. Депутатите на третото съсловие са твърдо решени да не се ограничават само със съвещателни функции (както се предвижда в декрета за свикването на Генералните щати), а да работят за осъществя-ването на коренни реформи в управлението на страната. Те предлагат на другите две съсловия да се присъединят към тях и да образуват едно общо събрание. Някои пред-ставители на духовенството и аристокрацията се присъединяват към третото съсловие и на 17 юни е обявено създаването на Национално събрание. Този ход на събитията не се харесва на Луи ХVI и на 20 юни той нарежда да се заключи залата, в която заседава събранието. Тогава депутатите намират друга отворена зала - Залата за игра с топка, и в тържествена обстановка полагат клетва да не се разпускат, докато не изработят конституция на страната. Кралят е принуден да отстъпи и в следващите дни депутатите от първите две съсловия се присъединяват към Националното събрание. На 9 юли събранието прави нова стъпка - то се обявява за Учредително, т.е. за събрание, което трябва да изработи конституция. Този път кралят смята, че не трябва да отстъпва и на 11 юли уволнява финансовия министър Некер, когото смята за главния виновник за случилото се.

Събитията, които стават във Версай, пораждат много слухове в Париж. Още от края на юни там се говори, че се подготвя заговор на аристократите начело с кралицата Мария Антоанета и братята на краля. Вкарването на нови войски в града възбуждат още повече подозренията. Новината за уволнението на Некер се възприема от парижани като начало на готвения заговор. Представители на парижките избиратели организират Постоянен комитет и Национална гвардия в защита на Учредителното събрание. Въоръжават се и обикновените парижани, т.нар. санкюлоти. * Първите сблъсъци с армията показват силата на парижани - част от войниците преминават на тяхна страна. На 14 юли въоръженият народ се отправя към Бастилията, крепост-затвор за политически престъпници. След кратък щурм тя е превзета, а комендантът и няколко офицери от охраната са убити. Падането на Бастилията, крепостта на кралския абсол-ютизъм става един от символите на революцията.

* Санкюлот - букв. преведено "без кюлоти". По-бедните носят панталони дълги до

глезените, а не кюлоти - къси панталони до под коленете, носени от аристокрацията и бур-жоазията.

9

Вестта за падането на Бастилията се разпространява бързо из страната и подпалва нови огнища на революцията. Властта в провинциалните градове преминава в ръцете на нови изборни управи от местната буржоазия. Особено силен е революционният отзвук сред селяните. През юли и август в страната започват масови антифеодални вълнения. Селяните отказват да плащат данъци, на много места именията на арис-тократите са нападнати, изгорени са документите за феодалните права, някои арис-тократи са избити. Започва масовото бягство на аристокрацията от страната. Тези дни аристократите наричат времето на "големия страх".

В тази обстановка през нощта на 4 август (т.нар. Нощ на чудесата) Учредителното събрание взема решение да се премахнат съсловните привилегии, феодалните права, църковният десятък и личните феодални задължения на селяните. Решението е оформено в няколко декрета, приети между 5 и 11 август. На 26 август събранието приема нов важен документ - Декларация за правата на човека и гражданина. Първият пункт на декларацията гласи: "Хората се раждат и остават свободни и равни в правата си." От тази декларация се ражда по-късно широко разпространения лозунг - "Свобода! Равенство! Братство!" Ражда се и новото трикольорно знаме на Франция - между синия и червения цвят, символите на Париж, се вмъква белият цвят на Бурбоните.

Стреснат от хода на събитията и насърчаван от своите привърженици Луи ХVI отказва да одобри декретите от 5-11 август и Декларацията за правата. Напрежението между Париж и Версай се засилва. На 5 и 6 октомври огромна тълпа парижани се отправят към Версай и обграждат кралския дворец. Уплашен, Луи ХVI утвърждава августовските декрети и Декларацията за правата. Кралят, семейството му и Учредителното събрание се преместват в Париж. Октомврийските събития бележат края на първата голяма революционна вълна в хода на революцията. Под напора на трите революционни сили - депутатите от Националното събрание, буржоазията и оби-кновения народ на Париж и останалите градове и накрая огромната маса на селяните, старата система на управление е срината. Властта в страната преминава в ръцете на буржоазията.

2. КОНСТИТУЦИЯТА ОТ 1791 г. Учредителното събрание започва изработването на конституцията и новите закони за

управлението на страната. В хода на дебатите се разграничават основните политически групировки. По случайно стечение на обстоятелствата в залата на събранието вдясно срещу креслото на председателя застават неговите привърженици аристократи, а вляво - представителите на опозицията. Така се създават употребяваните и до днес понятия за политически сили - десница и левица. В Учредителното събрание десницата - привър-жениците на неограничената кралска власт са сравнително малобройни, няма сериозно влияние в събранието. В опозиционната левица постепенно се оформят няколко групи. Тази на т.нар. "англомани" или монархисти е за парламентарна монархия със силна кралска власт. Една от най-силните личности на групата е блестящият оратор, но безскрупулен политик граф Габриел Мирабо (1749-1791). Втората най-многобройна група депутати са т.нар. "патриоти". Те са също за парламентарна монархия, но искат ограничена изпълнителна власт на краля.

Въпросите за бъдещата конституция вълнуват силно обществеността и особено парижани. Започват да се създават политически дискусионни клубове, които оказват силно влияние върху хода на събитията. Сред тях изпъква Якобинският клуб, в който

10

членуват представителите на двете главни опозиционни групи, както и буржоазията извън парламента. Клубът на Корделиерите събира около себе си по-бедните и по-радикално настроени парижани и санкюлотите. Негови водачи са Жорж Дантон, Камий Демулен и Жан Пол Марат, който издава популярния сред парижани вестник "Приятел на народа".

Едно от първите въпроси, с които се занимават депутатите е създаването на нова цензова избирателна система за бъдещия парламент и местните органи на властта. Въвежда се система на непряко избиране, при което мъжкото население се разделя на две основни групи - "пасивни" и "активни". "Пасивните", които не притежават никакво имущество, нямат право да избират и да бъдат избирани. В числото на "активните" попадат тези, които имат определено имущество и плащат известен минимален данък. "Активните" също са разделени на групи в зависимост от сумата на плащания данък, като само най-богатите от тях имат право да бъдат избирани в бъдещият еднокамарен парламент. Така при население от 26 млн. души "активни" избиратели са 4 300 000 души и само част от тях могат да бъдат избирани за членове на парламента и местните органи на властта.

Силен спор се разгръща около правото на вето на краля като глава на изпълнителната власт. Налага се по-радикалната група на "патриотите", като гласува кралят да има право само на "отсрочващо" вето, а не на абсолютно. Ред други ограниче-ния на кралските права водят до окончателното налагане на надмощието на парла-мента в системата на новата конституционна монархия.

Огромна работа извършва събранието в областта на администрацията. Старата административна система, свързана с феодалните привилегии и права на старите провинции е премахната. Франция е разделена на 83 департамента, които от своя страна се делят на по-малки административни единици. Департаментите получават големи права, а тяхното ръководство е в ръцете на изборни органи, в които преобладават представители на буржоазията. Учредителното събрание изгражда и съвършено нова правна система, основана на независимостта, децентрализацията и демократизацията на съдебната власт. На реформа е подложена и църквата. Нейните имоти са национализирани, част от прерогативите й преминават към светската власт и тя се отделя от Рим. Епископите и низшият клир се избират от "активните" граждани в съответните епархии. Всички свещеници получават заплата от държавата и са задължени да положат клетва пред конституцията. Новата система на управление, заложена в конституцията осигурява политическото господството на буржоазията във Франция.

Особено важни закони регулират новите отношения в икономиката. Големият икономически проблем е въпросът за земята. Декретите от 5-11 август отменят личните задължения на селяните към аристокрацията. Останалите задължения, произлизащи от владеенето на земята, могат да бъдат откупувани. През ноември 1789 г. Учредителното събрание гласува декрет, с който цялото имущество на църквата се национализира. Създава се богат фонд от земи, които се пускат в разпродажба. Преобладаващата част от тези земи попадат в ръцете на буржоазията и заможните селяни. По-бедните нямат възможност да откупят земята си или да закупят нова и проблемът за земята остава за разрешаване през следващите етапи на революцията. Въпреки това въвеждането на принципа на частната собственост върху земята променя коренно облика на френското село и го привлича на страната на революцията.

Икономическото законодателство е много радикално. С няколко декрета са премахнати всички монополи - различните промишлени и търговски корпорации, в

11

това число и занаятчийските, привилегиите на държавните манифактури, всякакъв правителствен надзор върху производството, ограничения или монополи в търговията. В рамките на това законодателство са забранени и всякакви сдружения на наемните работници. Установява се единна данъчна система, която облага равно всички доходи. Старата политика на меркантилизъм е премахната напълно. Основните принципи на новото икономическо законодателство - неприкосновеността на частната собственост, свободното движение на капитали, търсене и предлагане на стоки и работна сила и конкуренцията утвърждават икономическата власт на буржоазията.

Ограничаването на кралската власт тревожи част от монархистите. Граф Мирабо, един от най-влиятелните членове на събранието, влиза в тайна връзка с краля. Негласна подкрепа кралят получава и от началника на Националната гвардия маркиз Лафайет и от други влиятелни личности във и извън събранието. По техен съвет на първото чествуване на 14 юли 1790 г. Луи ХVI в тържествена обстановка се заклева да спазва бъдещата конституция. Тази клетва обаче не отговаря на истинските намерения на краля, който тайно подготвя своето бягство в чужбина. Луи ХVI се надява с помощта на емигрантите и Австрия да възстанови властта си. Бягството на краля започва през нощта на 20 юни 1791 година. Заедно със семейството си Луи ХVI се насочва към из-точната граница, но в градчето Варен бива разпознат. Националната гвардия от Варен и околните селища се вдигат по тревога и успяват да задържат каретата на краля. На 22 юни под въоръжена охрана той е върнат в Париж.

Бягството на краля предизвиква силно недоволство сред народа. Но настроенията в Учредителното събрание са други. Бягството е показало явното намерение на Луи ХVI да се противопостави на конституцията, но от друга страна преобладаващата част от депутатите са обезпокоени от новото надигане на народа. На 17 юли предвождана от корделиерите голяма маса парижани се събира на Марсово поле, за да подпише петиция за република. По заповед на Учредителното събрание части на Националната гвардия откриват огън и убиват 50 души. Клубът на корделиерите е забранен, започват арести на негови членове. С декрет на събранието членове на Националната гвардия могат да стават вече само "активни" граждани. По този начин тя се превръща в организирана военна сила на буржоазията. Събитията на Марсово поле водят и до разделение в Якобинския клуб. По-консервативните монархисти напускат и основават нов клуб в бившия манастир на фьойаните. В Якобинския клуб остават по-радикално настроените депутати, сред които все по-голямо влияние има Максимилиян Робеспиер (1758-1794).

Учредителното събрание завършва своята работа на 13 септември 1791 г., когато Луи ХVI полага клетва за вярност към конституцията и нацията. На 30 септември 1791 г. с възгласи "Да живее кралят!" и "Да живее нацията!" Учредителното събрание се раз-пуска, за да отстъпи място на новото Законодателно събрание. Законодателството на Учредителното събрание, изразено в конституцията от 1791 г. окончателно премахва стария феодален строй и установява във Франция властта на буржоазията под формата на конституционна монархия.

3. ЗАКОНОДАТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ И ВОЙНАТА Едно от последните решения на Учредителното събрание забранява на неговите

членове да се кандидатират за новото Законодателно събрание. Свиканото на 1 октомври Законодателното събрание е съставено от нови депутати, мнозинството от които са от буржоазен произход. В политическо отношение новите депутати са разде-лени на три групи. Най-дясната са фьойаните (около 260 души), които държат твърдо на

12

спазването на конституцията. Т.нар. независими от центъра в началото са склонни към поддръжка на фьойаните. Левицата от около 130 души е съставена от привърженици на Якобинския клуб. Тази група е разделена на две фракции. Фракцията на якобинците-жирондинци (името идва от департамента Жиронда, чиито представители са водачи на тази група) са настроени републикански, но са склонни да поддържат конституцията и са противници на намесата на народа в политическите събития. Крайно лявата фракция е съставена от якобинците, близки до Робеспиер и Дантон, които са твърди републиканци и привърженици на задълбочаване на демократическите процеси. Те заемат в залата на Законодателното събрание най-горните места, от което идва и не-йното име монтаняри (от фр. планина)

Законодателното събрание започва своята работа при сложна вътрешна и външнополитическа обстановка. Икономическото положение на страната се влошава. Масовото бягство на аристокрацията довежда до намаляване на производството на предмети за разкош, в резултат на което в Париж и останалите големи градове множество дребни предприятия фалират и много хора се оказват безработни. Цените на храните растат непрекъснато, парите се обезценяват, чувствува се недостиг на основни хранителни стоки.

Засилва се и външната опасност. В началото на революцията европейските държави наблюдават със задоволство отслабването на Франция като континентална и колониална сила. Постепенно обаче става ясно, че революцията във Франция може да окаже силно влияние във феодална Европа и настроенията се променят. Силен натиск върху Австрия и някои германски държави, най-вече Прусия, оказват многобройните емигранти начело с двамата братя на краля. Център на емигрантите става разположеният близо до френската граница Кобленц, където се сформират военни отряди.

Неуспешното бягство на краля ускорява образуването на контрареволюционната коалиция. На 27 август 1791 г. в Пилниц австрийският император Леополд II и пруският крал Фридрих Вилхелм II подписват декларация за съвместни действия в помощ на Луи ХVI, а по-късно и военен съюз против революционна Франция.

В тази обстановка във Франция се развива силна кампания за обявяване на война на външната контрареволюция. Тази идея се пропагандира най-силно от жирондинците и намира поддръжка сред народа. За тях войната е продължение на революцията и разпространяването на нейните идеи в цяла феодална Европа. Идеята за обявяването на война се поддържа и от краля, но с тайната цел, че една неуспешна война ще му помогне да се разправи с революцията. Единствените, противопоставили се на войната, са монтанярите и якобинците около Робеспиер, които смятат, че революцията има много врагове вътре в страната и тя не може да се подлага на опасността от последиците на една неуспешна война.

В обстановката на нарастващата външна опасност жирондинците и кралят успяват да се наложат и на 20 април 1792 г. Законодателното събрание обявява война на Австрия. Започва периодът на продължилите близо четвърт век войни на Франция с контрареволюционна Европа.

Срещу революционна Франция се изправя коалиция от Австрия и Прусия. Войната започва, но френската армия не е готова за нея. Тя се намира под командването на роялистките офицери. Още в първите сблъсъци армията отстъпва и скоро пруските войски преминават френската граница. Опасността от вътрешната контрареволюция също нараства. В тази обстановка жирондинците и якобинците изоставят временно своите различия и се обединяват в името на защитата на родината. Патриотичен подем

13

обхваща парижани и цялата страна. На призивите за набиране на доброволци откликват много хора.

Под натиска на събитията на 11 юли Законодателното събрание приема декрет, обявяващ отечеството в опасност. Всички мъже, годни да носят оръжие, са свикани в армията. За кратко време в цяла Франция са сформирани нови батальони, които се насочват към фронта. Минавайки през Париж, доброволците от Марсилия пеят съз-дадената от армейския офицер Руже дьо Лил "Бойна песен на Рейнската армия", която скоро приема ново име - "Марсилеза".

В края на юли и началото на август патриотичният подем продължава да нараства. Представителите на секциите в Париж се събират и избират нов орган на управление - Комуна. Якобинците и корделиерите все по-често издигат искане за разпускане на Законодателното събрание и свикване на общонароден Конвент.

В тази обстановка в началото на август в Париж става известен издадения на 25 юли манифест на командващия пруската армия херцог Брауншвайг. В него парижани са заплашени, че ако предприемат действия против краля, градът ще бъде подложен на опустошение.

Манифестът предизвиква в Париж истинска буря от негодувание. Представителите на парижките секции веднага отправят искане към Законодателното събрание за свалянето на краля и започват подготовка за въстание. През нощта на 9 срещу 10 август революционната Комуна се обявява за висшата власт в Париж, камбаните в града за-почват да бият и въоръжените отряди на парижките санкюлоти се отправят към Тюйлери. Започва щурм на двореца и в схватката падат много убити. Уплашени, кралят и семейството му търсят закрила в сградата на Законодателното събрание. Под натиска на Комуната и парижани Законодателното събрание приема решение за отстраняването на Луи ХVI от престола и го поставя под стража в малкия замък Тампл. Приема се декрет за разпускане на събранието и свикване на Конвент. Цензовата сис-тема е премахната и Конвентът трябва да бъде избран чрез общи избори от всички мъже, навършили 21 години. На мястото на старото правителство е създаден Временен изпълнителен съвет от жирондинци, в който като представител на монтанярите влиза Дантон.

Въстанието от 10 август 1792 г. е втората голяма вълна на революцията. То слага край на политическия строй, установен от конституцията от 1791 година. Революцията настъпва в нов етап.

4. УПРАВЛЕНИЕТО НА ЖИРОНДИНЦИТЕ Въстанието от 10 август променя политическата обстановка. Якобинците, разделени

на жиродинците и монтаняри, с тяхната мрежа от клубове в провинцията и парижките санкюлоти, обединени около Комуната, са трите центъра, които фактически се създават. Фьойаните слизат от политическата сцена и голяма част от техните лидери преминават в лагера на контрареволюцията. По-нататъшният ход на революцията се определя от борбата между жирондинците и якобинците под силното влияние на санкюлотите.

Под натиска на Комуната Законодателното събрание приема на 17 август декрет за т.нар. "подозрителни" и създава извънреден трибунал за борба срещу контрареволюцията. Започват масови арести на аристократи, неположили клетва свещеници и други лица, заподозрени като врагове на революцията.

В края на август пруската армия под командването на херцог Брауншвайг преминава границата и влиза на френска територия. Роялистки настроените френски

14

генерали капитулират бързо. Двете крепости, Лонгви и Вердюн, пазещи пътя за Париж, се предават в началото на септември.

В тази обстановка Комуната започва мобилизация на всички годни за война мъже. Хиляди доброволци започват да се насочват към бойното поле. Междувременно в Париж се разпространяват слухове, че затворените роялисти и контрареволюционери чакат парижани да заминат за фронта, за да извършат преврат. В отговор на това в продължение на няколко дни - от 2 до 5 септември, въоръжени санкюлоти нападат парижките затвори и избиват около 1500 заподозрени.

На 20 септември армията с включените в нея доброволци се среща с пруските войски при Валми. Херцог Брауншвайг е убеден, че необучените френски доброволци ще бъдат разпръснати лесно. Започва силен артилерийски двубой, след който прусаците се разгъват за атака. Но противно на очакванията французите не отстъпват, а продължават огъня. Пруското командване не се решава на атака и на другия ден започва отстъпление. Побеждава революционна Франция. В следващите седмици нейните войски преминават границата и до края на годината влизат в Рейнската област и Савоя. Лозунгът на настъпващите революционни войски е "Мир на колибите! Война на дворците!"

На другия ден след битката при Валми се открива първото заседание на Конвента. Въодушевени от победата при Валми депутатите вземат две важни решения - премахване на кралската власт и обявяване на Франция за република. Решено е също да се въведе нов революционен календар, според който 21 септември става първия ден на първата година на републиката от четвъртата година на свободата.

Разпределението на политическите сили в Конвента първоначално е в полза на жирондинците. Те се ползват от поддръжката на около 400 депутати от центъра, наречен още "блатото" или "равнината". Постепенно между жирондинците, които представят главно новозабогатялата провинциална буржоазия, и якобинците-монтаняри начело с Робеспиер се появяват сериозни противоречия. Жирондинците са напуснали Якобин-ския клуб, който вече представя най-лявото, радикално течение на революцията.

Един от важните въпроси, които разделят двете групи, е този за съдбата на краля. Якобинците искат съд над краля, докато жирондинците се стремят да отложат този въпрос. Но през ноември 1792 г. в една тайна каса в двореца Тюйлери са намерени доку-менти, изобличаващи краля във връзки с външните врагове, и жирондинците са принудени да отстъпят. През декември Луи ХVI застава пред съда на Конвента. Доказателствата срещу краля са така очевидни, че голямата част от депутатите на "блатото" подкрепят монтанярите, искащи смъртна присъда. При поименното гласуване жирондинците се оказват в малцинство. Луи ХVI е осъден на смърт и гилотиниран публично на 21 януари 1793 година.

Екзекуцията на Луи ХVI обединява цяла Европа срещу френската република. Англия, Испания, Холандия, Неапол, Сардиния, всички германски държави от Свещената римска империя и Русия създават коалиция срещу Франция.

Воденето на войната изисква много усилия и средства. Икономическото положение се влошава, растат безработицата, цените на хранителните продукти, инфлацията се увеличава. В Париж и другите големи градове започват вълнения с искания да се ус-тановят твърди цени на хляба.

Воденето на войната изисква извънредни икономически мерки - принудителни заеми от богатите, установяване на максимум на цените и др., които жирондинците не искат да предприемат. Според тях това означава ограничение на собствеността и ико-номическата свобода на буржоазията, т.е. нарушаване на основните постижения на

15

революцията. Но срещу тях постепенно се оформя широк фронт от различни политически групировки, които искат временни ограничения в името на победата. В Париж се засилва влиянието на т.нар. "бесни", които искат установяване на "максимум" и строги наказания, включително смърт срещу спекулантите. Близки до техните възгледи са някои радикални якобинци, водени от Ебер и члена на Комуната Шомет. В началото якобинците около Робеспиер не са склонни да поддържат тези искания, но постепенно те се убеждават в необходимостта от извънредни мерки.

През пролетта на 1793 г. положението в страната и на фронта се влошава. В областта Вандея избухва бунт, воден от роялистите и неположилите клетва свещеници. Зле снабдени с оръжие и продоволствие, командвани от продажни генерали, под натиска на противника френските войски са принудени да напуснат Белгия и германските земи. Войските на коалицията отново приближават френските граници.

Заплахата от поражение активизира левите сили в Конвента. Всички емигранти са обявени извън закона, а техните имоти са конфискувани. По предложение на Дантон е създаден извънреден трибунал за борба с контрареволюцията. Създаден е и Комитет за обществено спасение с широки пълномощия. Специално назначени от Конвента комисари в провинцията организират набирането на средства за воденето на войната. В армията се провежда т.нар. "амалгама", като се обединяват редовните войски с доброволците.

За якобинците става все по-ясно, че максималното напрежение на силите на нацията трябва да бъде придружено с облекчаване на положението на народа и прилагането на извънредни икономически мерки. В началото на май монтанярите прокарват в Конвента декрет за установяване на "максимум" на цените на зърното. Те внасят също предложение за принудителен заем от 1 млрд. франка от богатите собственици.

Жирондинците се опитват да се противопоставят на тези мерки. На някои места в провинцията започват преследвания срещу якобинците. В Лион се вдига истински контрареволюционен метеж. Политиката на жирондинците предизвиква все по-силното негодуване на парижани. На 31 май въоръжените отряди на санкюлотите и част от Националната гвардия обграждат сградата на Конвента и искат арестуването на водачите на жирондинците. Вестта за метежа в Лион ускорява събитията. На 2 юни Конвентът отново е обграден от санкюлотите и Националната гвардия и е принуден да капитулира. Арестувани са 29 от водачите на жирондинците, а голяма част от останалите избягват в провинцията. Третата голяма революционна вълна - от 31 май до 2 юни 1793 г., довежда на власт най-левите сили на революцията - якобинците.

5. ЯКОБИНСКАТА ДИКТАТУРА Якобинците идват на власт в критичен момент за революцията. Чуждестранните

армии заплашват границите на страната. Във Вандея, Бретан и Нормандия се шири роялистко въстание. Много от департаментите, контролирани от жирондинците отказ-ват да се подчиняват на Конвента. Властта на Конвента се признава само в 23 от всичк-ите 83 департамента. Франция явно се нуждае от решителни действия за спасяването на революцията.

Една от първите мерки на якобинците е решаването на аграрния въпрос. През юни и юли Конвентът приема няколко декрета, според които земите на емигрантите могат да бъдат продавани на малки участъци със срок на изплащане 10 години. Позволява се също подялбата на общинските земи. Най-важният декрет от 17 юли постановява пълното премахване без всякакво обезщетение на феодалните права, прекратяване на

16

съдебните дела, свързани с тях, и унищожаването на всички актове и документи, свързани с тези права. Якобинските декрети премахват всички феодални остатъци и решават окончателно аграрния въпрос на революцията.

За да отговори на новата обстановка, Конвентът постановява изработването на нова конституция. Тя е разработена само за две седмици и е приета от Конвента на 24 юни 1793 година. Якобинската конституция от 1793 г. е построена на принципите на пълната политическа и икономическа свобода на гражданите. Крайната цел на обществото според новата конституция е общото щастие. Висшата законодателна власт е в ръцете на еднокамарен едногодишен парламент, избиран на общи избори от всички мъже, навършили 21 години. Всички приети от парламента законопроекти подлежат на утвърждаване от първични събрания на гражданите в департаментите. Изпълнителната власт е предоставена в ръцете на Изпълнителен съвет от 24 души, като всяка година се подменя половината от тях. Конституцията веднага е подложена на гласуване и е одобрена от 1 800 000 души, като против са само 17 000. Прилагането на конституцията, поради сложната обстановка се отлага до сключването на мира.

Вътрешната обстановка продължава да бъде тревожна. Роялистите и жирондинците продължават метежите и бунтовете. Важното пристанище Тулон е предадено от роялистите на английския флот. На 13 юли младата роялистка Шарлот Корде пробожда с кинжал Жан Пол Марат в дома му. Погребението на Марат се превръща в грандиозен митинг. Политически убийства на якобинци са извършени и в други градове. Същевременно продоволственото положение продължава да се влошава. Парижката комуна, ебертистите и "бесните" искат въвеждането на нов "максимум" и строги мерки срещу спекулантите. Напрегнатата обстановка кара якобинците да приемат част от исканията на крайните радикални течения. През юли и септември съставът на Комитета за обществено спасение е обновен, като в него влизат Робеспиер и близките му политически съратници. Дантон, който е привърженик на умерените мерки, е отстранен от комитета.

В края на юли 1793 г. са приети няколко декрета, които поставят началото на революционната диктатура на якобинците. Конвентът предоставя право на Комитета за обществено спасение да арестува подозрителни лица, въвежда се смъртно наказание за спекулантите на хранителни продукти, имуществото на враговете на републиката се конфискува, предадена е на съд бившата кралица Мария Антоанета. Вземат се решителни мерки за смазването на вътрешната контрареволюция, като в провинцията се изпращат комисари на Конвента с почти неограничени пълномощия. В края на август се свиква нов масов набор за армията и се обявява обща мобилизация до от-блъскване на външните врагове. Всички французи са задължени да помагат за въоръжаването, обличането и снабдяването с продоволствие на армията.

Тези мерки не задоволяват "бесните" и ебертистите. На 4 и 5 септември в Париж започват вълнения на санкюлотите. Издигат се лозунги за въвеждане на революционен терор и общ максимум. Под натиска на улицата Конвентът и Комитетът за обществено спасение отстъпват. Реорганизира се Революционният трибунал, гласува се закон за подозрителните, под чиито обвинения попадат широк кръг лица. По силата на този закон започват масови процеси срещу враговете на революцията, които в повечето слу-чаи завършват със смъртно наказание. В някои от големите градове, крепости на жирондинците, се стига и до масови екзекуции. На 28 септември се гласува и общ мак-симум, който установява твърди цени на хранителните продукти, промишлените стоки и размера на работната заплата. През есента на 1793 г. якобинската диктатура се налага

17

окончателно. Начело на силно централизираните държавни структури стои Комитетът за обществено спасение, чийто безспорен водач е Робеспиер.

Извънредните мерки в икономиката и вътрешната политика, предприети от якобинците, скоро започват да дават резултати. През последните месеци на 1793 и началото на 1794 г. усилията на Конвента за снабдяването и реорганизацията на армията започват да дават резултати. Новата тактика и боен дух на френските армии позволяват да се отхвърлят чуждестранните войски зад границите. През пролетта и лятото на 1794 г. френските революционни войски стъпват на територията на Белгия, Рейнската област, Италия и Испания. След обсада и артилерийски обстрел, воден от младия артилерийски капитан Наполеон Бонапарт, англичаните са прогонени от Тулон. Смазан е и метежът във Вандея. Организираното снабдяване на Париж и останалите големи градове подобряват продоволственото положение.

Постепенно в изградената система на якобинската диктатура започват да се изявяват различни противоречия. Исканията на санкюлотите за социално равенство, изразявани особено силно от "бесните", а и от някои леви якобинци начело с Ебер и пред-ставителите на Парижката комуна, не могат да бъдат приети от ръководството на якобинците, тъй като те противоречат на същността на буржоазната революция. Ето защо Комитетът за обществено спасение, въпреки че търси подкрепата на санкюлотите, се стреми да ограничи тяхното влияние в политическия живот. Започва преследване на левите радикални движения. Водачът на "бесните" Жак Ру е арестуван през есента на 1793 г. и движението губи силата си. В следващите месеци ебертистите засилват атаките си срещу Робеспиер и групата около него, че не са достатъчно радикални. В средата на март 1794 г. след опит да организират въстание срещу правителството Ебер и неговите привърженици са арестувани и след кратък процес гилотинирани. Малко по-късно е арестуван и гилотиниран членът на Парижката комуна Шомет, обвинен в опит да противопостави Комуната на Конвента и неговите органи.

Ударите срещу съперниците на якобинците не са насочени само наляво. В края на март са арестувани Дантон и неговите привърженици. Дантон е един от лидерите на умереното крило от новозабогатялата буржоазия, което след първите успехи на якобин-ската диктатура иска отслабването на терора и премахването на принудителните мерки в икономиката. Това обаче се струва преждевременно на Робеспиер и неговата група. Дантон, Камий Демулен и техните привърженици са гилотинирани на 5 април 1794 година.

След унищожаването на групировките, които оспорват властта на Робеспиер и неговите привърженици, терорът в Париж и цялата страна не само не спира, но и продължава с неотслабваща сила. Под определението "врагове на народа" може да попадне почти всеки. Революционните трибунали действуват по съкратена процедура и присъдата в повечето случаи е смърт. Гилотината работи непрекъснато. Според из-численията на историците жертвите на този терор от есента на 1793 до лятото на 1794 г. е около 30 хил. души. Наред с това все още продължава да действува декретът за общия "максимум", който ограничава икономическата свобода на буржоазията. Властта продължава да бъде силно централизирана и на практика е в ръцете на Робеспиер, който е главната фигура в Комитета за обществено спасение.

Недоволството на умерената буржоазия от продължаването на якобинската диктатурата се засилва. Постепенно сред депутатите от "блатото" се оформя широк заговор, насочен срещу Робеспиер и неговите привърженици. Якобинската диктатура е приета от умерената буржоазия като последно средство да се запази революцията. Но след ликвидирането на вътрешната контрареволюция и военните успехи на армията

18

умерените искат ликвидирането на диктаторските методи на управление, прекратяването на терора и възстановяването на пълната свобода в икономиката. Противници на Робеспиер са и депутати, въвлечени в незаконни сделки и спекулации, опасяващи се от обвиненията, които Робеспиер, наречен справедливо Неподкупният би могъл да възбуди срещу тях. Конфликтът между двете групировки се засилва и избухва в края на юли 1794 г. - месец термидор по новия календар.

Робеспиер усеща настроенията срещу него и решава да атакува първи заговорниците. На 8 термидор (26 юли) той държи голяма реч в Конвента, в която обвинява редица депутати във вероломство, лицемерие, корупция, но без да споменава имена. Това той обещава да стори на другия ден. Но заговорниците успяват да се организират. На сутрешното заседание на 9 термидор първи взема думата близкият приятел на Робеспиер Сен Жуст. Но заговорниците го прекъсват и не му позволяват да продължи речта си. Думата иска Робеспиер, но председателствуващият му отказва. В настъпилата суматоха един от незабележимите досега депутати от "блатото" иска арестуването на Робеспиер. След кратко колебание Конвентът гласува за арестуването на Робеспиер, неговия брат, Сен Жуст, Кутон и на други робеспиеристи.

Вестта за арестуването на Робеспиер и неговите привърженици се разпространява бързо в Париж. Якобинският клуб и Комуната застават на негова страна и призовават народа към въстание. Вечерта въоръжените санкюлоти освобождават Робеспиер и другарите му, които отиват в зданието на Комуната. Но те се колебаят да застанат начело на едно въстание на санкюлотите против Конвента. Въоръжените парижани започват да се разотиват. Междувременно заговорниците обявяват Робеспиер извън за-кона и успяват да мобилизират националните гвардейци от буржоазните секции на Париж. Късно през нощта те завземат зданието на Комуната. Робеспиер прави неуспешен опит за самоубийство. На другия ден, 10 термидор, Робеспиер, Сен Жуст, Кутон и други техни привърженици са гилотинирани без съд.

6. УПРАВЛЕНИЕ НА ДИРЕКТОРИЯТА Превратът от 9 термидор слага край на якобинската диктатура и довежда на власт

новозабогатялата буржоазия. В Конвента се връщат отново изгонените депутати-жирондинци. Започват преследвания срещу якобинците и санкюлотите. Якобинският клуб и Парижката комуна са разпуснати. Арестувани са много от видните якобинци и най-дейните парижки санкюлоти, мнозина от тях са осъдени на смърт или изпратени на заточение. В страната се развихря "бял терор", групи от т.нар. "златна младеж" тероризиран градовете. През есента на 1794 г. е отменен и общият "максимум" и другите извънредни икономически мерки на якобинците. Термидорианците премахват всички ограничения в икономиката, наложени от якобинската диктатура.

През есента на 1795 г. се създава нова конституция. С нея отново се въвеждат двустепенни избори с цензови ограничения. Висшата законодателна власт - парламентът, се състои от две камари - Съвет на 500-те и Съвет на старейшините от 240 души. В Съвета на 500-те могат да бъдат избирани само хора, навършили 30 години, а в Съвета на старейшините - 40 години. Всяка година се подменя една трета от състава на двете камари. Висшата изпълнителна власт се намира в ръцете на Директория, състояща се от петима директори, посочвани от Съвета на 500-те и избирани от Съвета на старейшините. Периодично се подменя един от директорите. Името на този орган дава названието на целия период до 1799 г. - управление на Директорията. По решение на Конвента в първия състав на новия парламент две трети от местата се заемат от

19

членовете на Конвента. Така се осигурява приемствеността на властта от темидорианците към Директорията.

Управлението на Директорията не е особено стабилно и е застрашено от две главни опасности - роялистите и якобинците. Неговата политика се движи като люлка между ударите, нанасяни надясно и наляво.

Политическите преследвания и лошото продоволствено положение в Париж тласка санкюлотите към съпротива. През жерминал и прериал (април и май 1795 г.) те правят два опита за въстание с искания за "хляб и Конституцията от 1793 г." С помощта на Националната гвардия и армията Директорията потушава лесно тези въстания.

Проява на политическото недоволство на левицата е "Заговорът на равните" на Гракх Бабьоф (1760-1797). Преследван за политическите си идеи и затворен през 1795 г. Бабьоф със своите съмишленици създава в затвора тайна организация. Бабьоф и ос-таналите членове на "Заговора на равните" са привърженици на уравнителния аграрен комунизъм. Самият Бабьоф смята за необходимо създаването на общество без частна собственост, което ще разпределя по равно придобитите от производството (главно селскостопанско) блага. През 1796 г. след излизането си от затвора заговорниците започват подготовка за въстание, но са издадени и водачите им арестувани. През март 1797 г. Бабьоф и други членове на "Заговора на равните" са осъдени на смърт и екзекутирани. Новата цензова избирателна система, преследванията срещу якобинците и санкюлотите намалява социалната база на управлението на Директорията.

Събитията от 9 термидор и терорът срещу левицата засилва позициите на роялистите. През първите месеци на управлението на термидорианците някои от мерките срещу роялистите и неположилите клетва свещеници са смекчени. Това води до създаване на илюзията, че термидорианците могат да бъдат свалени лесно от власт. В началото на юни 1795 г. в Тампл умира синът на Луи ХVI, малолетния Луи ХVII. Наследник на престола под името Луи ХVIII става неговият чичо, граф Провански, ко-йто е в емиграция. През юни той издава манифест, с който обещава връщането на съсловията, парламента и старото положение на църквата. С английски пари, оръжие и униформи се организира роялистки десант, стоварен на полуостров Киберон в Бретан през юни 1795 г. Правителството обаче изпраща бързо републикански войски, които в края на юли разгромяват роялистите. Над 750 души заловени с английски мундири са разстреляни като изменници. Този неуспех не отчайва роялистите и в началото на ок-томври 1795 г. в Париж те правят опит за въстание, който е разгромен с помощта на оръдията на армията и активното участие на генерал Наполеон Бонапарт. Въпреки тези неуспехи през целия период на управлението на Директорията, роялистката опасност продължава да бъде сериозна заплаха.

На фона на нестабилното вътрешно положение термидорианците и Директорията имат военни и външнополитически успехи. През зимата на 1794-1795 г. революционните френски армии завладяват Белгия, Нидерландия и Рейнската област. Военните успехи на републиката водят до разрушаването на първата коалиция. През 1795 г. са сключени мирни договори с Прусия, Нидерландия и Испания. В коалицията остават само Англия, Австрия и Пиемонт.

Мирните договори от 1795 г. бележат промяна във външната политика на републиката. Постепенно идеята за революционен поход срещу реакционна Европа отстъпва на заден план и се възстановява старият стремеж на френската външна политика за хегемония в Европа. С мирните договори от 1795 г. е реализирана старата мечта на френската външна политика за т.нар. "естествени граници" по река Рейн. Последвалото преобразуване на Нидерландия в Батавска република, съюзена с

20

Франция, полага началото на изграждането на система от зависими от Франция дъщерни републики. Тази система се развива при последвалите през 1796 г. военни действия срещу Австрия и Италия.

В началото на 1796 г. командването на Италианската армия е поверено на младия 27-годишен генерал Наполеон Бонапарт. Италианският поход на Бонапарт през 1796-1797 г. е поредица от блестящи военни успехи. За кратко време тай успява да сломи съпротивата на Пиемонт. В няколко успешни битки, при които се проявява неговият огромен военен талант, Наполеон успява да разбие последователно няколко австрийски армии. Едновременно с това изпъква и като политик. В началото на септември 1797 г. Наполеон подпомага Директорията срещу нов опит на роялистите да завземат властта чрез преврат. Мирният договор, сключен в Кампоформио през октомври 1797 г., е изцяло негово творение. По този договор Австрия признава френските завоевания в Белгия, Нидерландия и Рейнската област. Образуват се две нови дъщерни републики - Лигурийска и Цизалпийска, в които влиза почти цяла Северна Италия. Наполеон налага големи контрибуции на новите републики и към Франция се отправя поток от злато, което стабилизира държавните финанси. Военните и политическите успехи го правят не само един от най-прославените френски генерали, но и политическа фигура.

В началото на 1798 г. Наполеон предлага да се организира експедиция за завладяването на Египет. Целта на експедицията е да се ликвидира английското господство в Средиземно море и да се застрашат английските интереси в Индия. През май 1798 г. Наполеон с голяма ескадра кораби и войски започва експедицията. На път за Египет е превзет стратегическия остров Малта. В Египет отначало събитията се развиват в полза на Наполеон. В една битка при пирамидите той разбива войската на мамелюците и влиза в Кайро. Последвалият опит да бъде завзета Сирия е неуспешен. В началото на август 1798 г. английска ескадра под командването на адмирал Нелсън разбива при Абукир френския флот. Наполеон и френските войски се оказват в капан.

По време на отсъствието на Наполеон положението на Директорията се влошава. Египетският поход става причина за създаването на новата (втората) антифренска коалиция през есента на 1798 година. В нея влизат Англия, Австрия, Османската импе-рия и Русия. През 1799 г. военното положение на Франция се влошава. Една руска армия под командването на генерал Суворов ликвидира френските завоевания в Италия. Неуспехи търпи Директорията и на други военни фронтове.

Главната причина за неустойчивото положение на Директорията е слабата й социална база. В ежегодните избори за двата Съвета през последните години победи печелят привържениците на роялистите и якобинците. В Западна Франция отрядите на роялистки настроените шуани правят дори опити да превземат цели градове. Засилва се и влиянието на якобинците, особено след военните неуспехи. Лошо е и финансовото положение на страната. Политическият строй, създаден от термидорианците, се оказва нестабилен и подложен както на вътрешни, така и на външни опасности. При това положение единствен изход остава ликвидирането на конституцията на Директорията и въвеждането на силно управление. Споменът за Робеспиер изключва възможността за силна лява диктатура, затова се предпочита някоя силна политическа фигура, ползваща се с подкрепата на армията.

През есента на 1799 г. мнозина от водещите политици са убедени в необходимостта от извършването на преврат, но на тях им трябва силна личност, подкрепяна от армията. Скоро такава фигура е налице. Останал изолиран със своята армия в Египет, Наполеон Бонапарт предприема рисковано пътуване през английската блокада в Средиземно

21

море и през октомври 1799 г. пристига във Франция. Той се оказва най-подходящата фигура за предстоящия преврат.

Ръководител на преврата става Сийес, един от членовете на Директорията. На 18 брюмер (9 ноември 1799 г.) заседанията на двата съвета се пренасят в парижкото предградие Сен Клу под предлог, че Париж е заплашен от въстание на неоякобинците. Наполеон Бонапарт е обявен за командващ на разположените в Париж войски. На другия ден - 19 брюмер, пред общото събрание на двата съвета Наполеон държи реч, с която иска да убеди депутатите в необходимостта от промяната на конституцията. Депу-татите възмутено реагират на речта му и го обвиняват в стремеж към диктатура. Разколебан, Наполеон напуска залата. Тогава се намесва неговият брат Люсиен Бона-парт, който е председател на Съвета на 500-те. Той се обръща с реч към обкръжилите сградата войници. Под командата на верни на Наполеон генерали войниците влизат в залата за заседания и разгонват депутатите. Същата вечер част от депутатите от двата съвета обявяват разпускането на Директорията и заместването й с консулска комисия от трима консули начело с Наполеон Бонапарт.

7. РЕФОРМИТЕ НА НАПОЛЕОН БОНАПАРТ Превратът на 18 брюмер бележи краят на революцията и началото на личната дик-

татура на Наполеон Бонапарт. Тя обаче не е в противоречие с интересите на страната. Установяването на силна власт, която носи спокойствие във вътрешната политика и военни успехи навън, позволява на новата буржоазия да укрепи своята икономическа и политическа власт.

Едноличното управление на Наполеон преминава през различни етапи. След преврата от 18 брюмер той е само един от тримата консули начело на изпълнителната власт. Според конституцията, приета наскоро след това, вече цялата власт е съсредоточена в ръцете на първия консул - Наполеон, а останалите двама имат само съвещателен глас. Засилването на властта му идва в резултат на неговите вътрешнополитически и военни успехи и през 1802 г. Наполеон става пожизнен консул, а на 2 декември 1804 г. той се коронясва за император.

Вътрешната политика на Наполеон е насочена към окончателното изграждане на институциите на новата буржоазна държава. Една от първите задачи е финансовата реформа. Създава се нова система от преки данъци, събирани централизирано от дър-жавни органи. В 1800 г. се създава акционерна Френска банка, която получава право да пуска държавни банкноти. От 1803 г. франкът става основната парична единица. Тези и други мерки допринасят да се стабилизират държавните финанси и стопанският живот.

Специални мерки се вземат за подпомагането на френската икономика и особено на промишлеността и търговията. Създават се промишлени и търговски палати, окончателно се налага метричната система, води се последователна протекционистка политика, която защитава френската промишленост от вноса на чужди промишлени, главно английски стоки. През 1806 г. се унифицира търговското право със специален Търговски кодекс.

Наполеон провежда и важна административна реформа. Системата на департаментите е запазена, но самоуправлението е ограничено и властта е силно централизирана. Всички ръководни административни длъжности се назначават от цен-тралната власт.

На реформа е подложена и съдебната система. Отменена е изборността на съдиите, въвеждат се различни съдилища, правото на апелация пред по-висшестояща съдебна

22

инстанция. Реформата в съдебната област е завършена с разработването и приемането на Криминален кодекс през 1811 година.

В 1801 г. е подписан конкордат с папата, което поставя край на скъсването между френската църква и Рим. Конкордатът е победа на Наполеон, защото той поставя църквата под контрола на държавата. Католическото изповедание е религия само на една част от французите. С друг закон се регулира свободата и на другите вероизповедания в страната.

Връх на законодателната дейност на Наполеон е създаването на Гражданския кодекс през 1804 г., наречен по-късно Наполеонов кодекс. Този кодекс ликвидира окончателно всички феодални институции и установява новите буржоазни норми на гражданския живот, основани върху равенството пред закона и правото на изява на свободната воля на личността в частния живот. Гражданският кодекс се възприема като основа в закон-одателството на много европейски страни през ХIХ в. и е в сила с известни изменения и досега във Франция.

Великата френска революция осъществява основните идеи на Просвещението, но

отива и по-далеч. Тя променя изцяло живота на френското общество, унищожава напълно стария начин на производство и произлизащите от него социални и политически структури. В селското стопанство е ликвидирана изцяло феодалната собственост и всички феодални права и привилегии. В промишлеността са премахнати ограниченията за производство и търговия, ликвидирана е намесата на държавата. Частната собственост, пазарното стопанство и свободната конкуренция стават основата на икономиката. Въведена е нова данъчна система, основана на принципа на равното облагане. Създадена е нова правна система, която отменя всякакви привилегии и приз-нава гражданското равенство пред закона. Установено е ново административно-териториално устройство, което ликвидира старите граници между отделните провинции.

Революцията създава нова социална структура на обществото. Във френското село се утвърждава силна прослойка от средни и дребни собственици. Водеща сила в промишлеността и държавното управление става буржоазията.

Революцията ражда нова система на управление на държавата. Старият абсолютизъм е заменен със светска държава, в която конституцията, парламентът и законите определят функциите на държавното управление.

Със своята дълбочина и мащабност Великата френска революция оказва силно влияние върху историческото развитие на цяла Европа.

ФРАНЦИЯ И ЕВРОПА ПРИ НАПОЛЕОН Редки са периодите в световната история, когато личността на един човек влияе така

силно върху историческото развитие. Такъв е периодът на началото на ХIХ в., останал в историята като "епохата на Наполеон".

Наполеон Бонапарт е роден в 1769 г. на остров Корсика в семейство на дребни аристократи. Завършва военно училище във Франция и служи в различни гарнизони. Наполеон е привърженик на избухналата революция, но не участвува активно в политическия живот. За първи път името му става известно при потушаването на роялисткия метеж в Тулон, когато става генерал. След падането на якобинците за

23

кратко време е в затвора, но после е освободен. През октомври 1795 г. командва артилерията при потушаването на роялисткия метеж в Париж. След това сключва брак с Жозефин Боарне, близка с Барас, един от членовете на Директорията. На Барас Наполеон дължи поста си на командващ армията в Италия.

Скромна кариера на артилерийски офицер - това вероятно би било неговото бъдеще, ако не идва революцията. Но и след това Наполеон трябва да чака, докато в 1796 г. съдбата не дава шанс на 27-годишния генерал. Неговата звезда изгрява по време на италианския поход и в продължение на близо 20 години не залязва. Генерал, консул, император, блестящ пълководец, умен дипломат, способен държавник - Наполеон Бонапарт става човекът, който разтърсва стария ред в Европа и обичан или мразен, става една от легендите в световната история. Роден на малък остров в Средиземно море, той получава всичко от съдбата и на 52 години умира на малък остров в Южния Атлантик, изоставен от всички.

Превратът от 18 брюмер заварва Франция в тежко военно положение. Срещу нея е изправена втората коалиция начело с- Австрия, Русия, Англия и Неаполитанското кралство. Необходимо е да се предприемат бързи мерки.

През пролетта на 1800 г. една френска армия начело с Наполеон преминава изненадващо Алпите, навлиза в Италия и на 14 юни 1800 г. при Маренго разбива австрийските войски. В началото на февруари 1801 г. Австрия е принудена да сключи мир в Люневил. По условията на мира Белгия и левият бряг на Рейн преминават към Франция, а Северна Италия е под френски контрол. Русия излиза от войната поради разногласия със своите съюзници. Изгубила своите континентални партньори Англия също е принудена да сключи мир в Амиен през март 1802 година.

Мирът между Франция и Европа е всъщност само едно примирие. Феодалната реакция в страните от континентална Европа се опасява от разпространението на идеите на революцията и въпреки многобройните военни неуспехи не престава да създава нови и нови коалиции срещу Франция. Англия отдавна е противник на френската хегемония в Европа, а колониалното съперничество между двете страни я прави най-упорития неприятел на Франция.

Войните, които води Франция от 1792 г. първоначално имат за цел да защитят революцията и да пренесат нейните идеи в цяла Европа. Но още при Директорията, а особено ясно при Наполеон настъпва промяна в характера на войните - разпрос-траняването на революционните идеи постепенно се измества от стремежа към хеге-мония в Европа. Погледнато и от двете страни войните между Франция и Европа имат двойствен характер - те са едновременно борба на две идеологии и борба за господство в Европа.

Амиенският мир просъществува малко повече от година. През пролетта на 1803 г. Англия и Франция са отново във война, а през 1805 г. се оформя третата коалиция - към Англия се присъединяват Австрия, Русия и Неаполитанското кралство. През октомври 1805 г. Англия удържа една от най-големите победи в своята история - при нос Трафалгар на испанското крайбрежие английският флот под командването на адмирал Хорацио Нелсън разбива обединените флоти на Франция и на нейния съюзник Испания. Самият Нелсън намира смъртта си в разгара на сражението. Битката при Трафалгар показва могъществото на английския флот и окончателно налага Англия като първа световна морска сила.

Но в сраженията на суша победата е неизменно на страната на Наполеон. През октомври 1805 г.една голяма австрийска армия е принудена да капитулира при Улм, през ноември Наполеон влиза във Виена, а в началото на декември при Аустерлиц

24

неговите войски се срещат с армиите на Австрия и Русия, водени от своите императори Александър I и Франц II. Сражението при Аустерлиц на 2 декември 1805 г., наречено "битката на тримата императори" завършва с пълната победа на Наполеон. Австрия е принудена да излезе от войната и сключва мир при тежки условия. На престола на Неаполитанското кралство застава братът на Наполеон Луи. В 1806 г. южногерманските държави създават Рейнски съюз, а Франц II е принуден да се откаже от императорската си титла. Така през 1806 г. окончателно е ликвидирана Свещената римска империя.

С влизането на Прусия във войната през 1806 г. се оформя четвъртата коалиция. Прусия обаче се оказва слаб противник на Наполеон. В две сражения при Йена и Ауерщадт през октомври 1806 г. прославените някога пруски войски претърпяват истински разгром. В последните сражения в Източна Прусия Наполеон разбива противниците си и доближава руската граница. Русия отстъпва и през юли 1807 г. в Тилзит подписва мир. Според условията на мира Русия признава всичките завоевания и хегемонията на Наполеон в Западна и Централна Европа. От своя страна Наполеон признава Източна и Северна Европа за сфера на влияние на Русия. В западните германски земи се създава Вестфалското кралство, а на територията на Полша, владяна от Прусия, се създава Варшавското херцогство. Русия се присъединява към континенталната блокада, провъзгласена от Наполеон в края на 1806 година.

Континенталната блокада е крайна мярка, предприета от Наполеон в борбата му с Англия. Невъзможността да бъде победена Англия с военни средства кара Наполеон да опита да стори това с икономически. Съгласно декрета за континенталната блокада всякакви търговски, пощенски или други връзки между континента и английския остров се забраняват. Наполеон разчита, че блокадата ще нанесе силен удар върху английската промишленост и търговия и ще накара Англия да поиска мир. Ед-новременно с това континенталната блокада е замислена и като средство за подпомагане на френската промишленост и осигуряването на нейната хегемония на европейските пазари.

Тилзитският мир бележи върха на господството на Наполеон в Европа. Френската империя, заедно със зависимите от нея държави, се простира в цяла Западна и Централна Европа. На изток Русия е нейна съюзница, а континенталната блокада според Наполеон ще постави на колене и Англия. През 1809 г. при Ваграм Наполеон ус-пява да срази мълниеносно Австрия, която е влязла в петата коалиция с Англия. Новият мир отнема на Австрия владенията й на Адриатическо море. Скоро след това към Франция са присъединени Папската област, Нидерландия и германското балтийско крайбрежие. Под френско управление са 50 млн. от близо 180-милионното население на Европа. В 1810 г. Наполеон сключва брак с дъщерята на австрийския император Мария Луиза. Наполеон е на върха на своето величие, а неговата империя изглежда несъкрушима.

Но постепенно тази империя започва да се разклаща. Континенталната блокада не прекъсва английската търговия с континента. Европейската икономика е тясно свързана с английските промишлени и колониални стоки и не може да съществува без тях. Бързо се развива контрабандата с тези стоки.

Наложеното от Наполеон френско господство над континента започва да предизвиква силно недоволство. Идеите на френската революция са повдигнали националното съзнание на европейските народи и сега това оръжие се насочва обратно срещу френските окупатори.

Първото и най-сериозно огнище на съпротива се ражда в Испания. Съюзник на Франция с мирния договор от 1875 г. Испания понася много трудно континенталната

25

блокада. През 1807 г. френски войски навлизат на испанска територия, за да блокират английския съюзник Португалия. След нейното падане френските войски влизат в Мадрид, но там избухва въстание, потушено жестоко от французите. Испанският крал Карлос IV абдикира в полза на сина си Фернандо VII, но Наполеон примамва и двамата на френска територия и ги заставя да се откажат от испанския престол. Крал на Испания става брат му Жозеф Бонапарт. Испанците не се помиряват с фактическото ликвидиране на тяхната независимост и през лятото на 1808 г. се вдигат на въстание. То се разраства бързо, подпомагано от дебаркирали в Португалия английски войски. В края на 1808 г. Наполеон навлиза с една 300 хилядна армия и завладява Мадрид, но съпротивата на испанците не е унищожена. Започва т.нар. "гериля" (партизанска война) на целия испански народ. Испания става отворена рана в империята на Наполеон и той е принуден да държи там огромна армия.

Съпротива срещу френските окупатори има и в германските държави, и в Швейцария. През пролетта на 1809 г. в Прусия един военен отряд под командването на полковник Шил прави неуспешен опит за въстание. В Швейцария се вдига народно въстание под ръководството на Андреас Хофер. То е потушено едва през 1810 г. след разстрела на неговия водач.

След Тилзитския мир Русия се възползва от свободата на действие и окупира Финландия и дунавските княжества Влашко и Молдова. Но постепенно изгодите от този мир се изчерпват. Континенталната блокада е неизгодна за руската търговия и от 1810 г. тя е прекратена. Отношенията между двете страни се влошават бързо.

Наполеон започва да се готви за война с Русия. Сключени са съюзи с Прусия и Австрия. За навлизането в Русия е подготвена една огромна армия от близо 600 хил. души. На 24 юни 1812 г. започва руският поход на Наполеон. Започва Великата отечествена война на Русия.

След две успешни битки при Смоленск и Бородино французите влизат в Москва. Наполеон очаква руснаците да поискат мир, но император Александър I отказва. Руската армия набира сили, започва партизанска борба срещу французите. В Москва избухва пожар, който унищожава голяма част от града. Без достатъчно продоволствие за зимата, намиращ се далеч от своите бази Наполеон започва отстъпление. Жестоката руска зима, гладът и нападенията на партизаните стопяват френските войски. Обратно границата на Русия преминават около 30 хил. души. Руският поход от 1812 г. завършва трагично.

След неуспеха на наполеоновия руски поход Прусия скъсва с Наполеон и се образува шестата коалиция - Русия, Прусия, Англия и Швеция. Към тях се присъединява по-късно и Австрия. Наполеон бързо започва подготовка за нова война. Решителното сражение, т.нар. "битка на народите" става в средата на октомври 1813 г. при Лайпциг. Под натиска на превъзхождащите го сили Наполеон е принуден да отстъпи.

Наполеоновата империя започва да се руши. Войските на съюзниците настъпват към френските граници. Наполеон се опитва да събере нова армия, но умората в страната е огромно. Нараства и политическото недоверие към него. В продължение на години френската буржоазия е подкрепяла Наполеон, но неговите амбиции са изправили Франция срещу превъзхождаща я сила. През първите месеци на 1814 г. съюзническите армии преминават границата и на 31 март влизат в Париж. Под натиска на генералите си Наполеон е принуден да абдикира на 6 април 1814 година. Той трябва да се оттегли на средиземноморския остров Елба, който му е предоставен като владение.

След абдикацията на Наполеон във Франция се възстановява династията на Бурбоните. На престола застава прекаралият дълги години в емиграция Луи ХVIII.

26

През май 1814 г. той публикува една конституционна "Харта", с която в страната се въвежда представително управление. Със съюзниците е сключен мирен договор, който оставя Франция в границите от 1792 година.

Заедно с Луи ХVIII в страната се завръщат емигрантите, които искат да възстановят положението от годините преди революцията. Издигат се искания за връщането на на-ционализираните земи на аристокрацията и духовенството, дори за възстановяване на феодалните права и привилегии. Много от прославените офицери са прогонени от армията. Извършва се чистка и в държавния апарат. В страната бързо нараства недо-волство от властта на Бурбоните.

Междувременно през септември 1814 г. във Виена започва конгрес на съюзниците, които трябва да уточнят новите европейски граници. Още от самото му начало се проявяват противоречията между интересите на големите сили .

Наполеон е добре информиран за нарастващото недоволство срещу Бурбоните. През цялата зима той наблюдава обстановката във Франция и развитието на конгреса във Виена и решава да се върне отново на престола. В началото на март с малък отряд слиза на френския бряг и се насочва към Париж. Изпратените срещу Наполеон войски бързо се присъединяват към него. Луи ХVIII заедно с приближените си бяга в Белгия. На 20 март Наполеон триумфално влиза в Париж. Започват "стоте дни" на новото управление на Наполеон.

Вестта за връщането на Наполеон във Франция примирява враждуващите сили на Виенския конгрес. Веднага се образува седмата коалиция. Решаващата битка между армията на Наполеон и съюзническите войски, командвани от английския дук Уел-ингтън се води на 18 юни 1815 г. близо до белгийското селце Ватерлоо. В тази битка войските на Наполеон са разбити. На 22 юни Наполеон се отрича отново от престола и се предава на англичаните. Този път той е изпратен на заточение в далечния остров Света Елена в южната част на Атлантическия океан. Там Наполеон умира на 5 май 1821 година.

Докато войските на коалицията се готвят за решаващата битка с Наполеон, в столицата на Австрия завършва дипломатическият конгрес. В конгреса вземат участие представители на почти всички европейски държави, но решенията му се вземат от петте велики сили - Англия, Австрия, Русия, Франция и Прусия. Те чертаят и новата политическа карта на Европа. Франция остава в границите си от 1792 г., Русия получава по-голямата част от Полша. Всички германски държави са обединени в Германски съюз. Австрия се отказва от Белгия и получава по-голямата част от Северна Италия, Прусия се разширява в Рейнската област. Белгия и Нидерландия са обединени в общо кралство Нидерландия, Швейцария е призната завинаги за неутрална държава. Най-големите колониални придобивки има Англия, която получава островите Малта (в Средиземно море), Цейлон (в Индийския океан), Хелголанд (в Северно море) и Капската колония в Южна Африка. Новата териториална карта на Европа, начертана на Виенския конгрес, с малки изменения се запазва до Първата световна война.

В работата си Виенският конгрес се ръководи от няколко главни политически принципа - реставрация, легитимност, солидарност и баланс на силите в Европа. Реставрацията означава връщане към политическите структури от преди революцията, легитимността - задоволяване на правата и претенциите на старите режими, солидарността - съвместни действия срещу всички революционни идеи и движения, балансът на силите - постигане на равновесие между Великите сили. Развитието на тези политически принципи води до създаване на Свещения съюз през септември 1815 година.

27

Инициативата за Свещения съюз идва от руския император Александър I. Целта на Свещения съюз, или както го наричат още "съюза на трона и олтара" е обединяването на усилията на всички християнски владетели в Европа за запазването на новия ред в Европа и срещу заплахата от нови революции и национално-освободителни движения. Договорът за Свещения съюз е подписан първоначално от Русия, Австрия и Прусия, представители на трите основни течения на християнството - източното православие, католицизмът и протестантството. Към него се присъединяват всички европейски държави, с изключение на папата и Османската империя. Макар че присъствува на първите конгреси на Свещения съюз, Англия постепенно се отдръпва от неговата политика. Така след създаването на нова Европа се изгражда и политическият съюз,който трябва да я запази от революционните идеи. След Виенския конгрес за Европа настъпват години на реакция.

ИНДУСТРИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ В годините, когато цяла Европа се разтърсва от политическите бури на Френската

революция и войните на Наполеон, една друга революция - индустриалната, е на път да промени коренно живота на обществото. Индустриалната революция означава преход от ръчното производство на стоки към машинно, от манифактурата към фабричната система. Водеща страна в този процес става Англия.

През първата половина на ХVIII в. все още основната форма на организация в промишленото производство в Англия е манифактурата. В нея трудът се извършва ръчно и отделните операции в производствения цикъл са разделени. Въпреки че ман-ифактурите произвеждат много повече стоки, в сравнение със занаятчийското производство, физическите възможности на ръчния труд са запазени - един работник не може да работи повече от определен брой часове. Манифактурното производство има граници на своите възможности, които не могат да бъдат надхвърляни.

От средата на ХVIII в. населението на Англия започва да нараства с бързи темпове. Ако в 1750 г. то е около 10 млн., то към 1800 г. англичаните са вече 16 милиона. Главната причина за това е намаляването на смъртността, тъй като от средата на века намаляват епидемиите от чума и се подобрява хигиената. Нарасналият брой на населението увеличава и необходимостта от производството на повече храна и облекло.

Английското селско стопанство по това време се развива също с бързи темпове. След Пуританската революция продължава процесът на прогонване на селяните от земята и тя постепенно се съсредоточават в ръцете на поземлената аристокрация. Основна фигура в селскостопанското производство става фермерът-арендатор. Фермерите обработват земята с модерни методи, въвеждат нови култури и произвеждат много храни, с които могат да изхранват нарастващото население. Английското селско стопанство произвежда и достатъчно технически и други култури за промишлеността, а с печалбите си е в състояние да купува произвежданите от нея стоки.

През ХVIII в. настъпват промени в английското текстилно производство. Наред с традиционното производство на вълнено сукно все по-голям дял заема производството на памучни тъкани. Тези леки, удобни и евтини платове намират добър пазар в самата Англия, но особено много се търсят в колониите. Памучните тъкани се използват и като средство за размяна от търговците на роби. Засиленото търсене на памучни платове постепенно надвишава тяхното производство. Всички възможности на манифактурата са изчерпани. Създават се предпоставки за механизирането на производството.

28

Появата на новите технически изобретения и първите текстилни машини става спонтанно и неорганизирано. Едно изобретение води след себе си друго. Развитието на един клон от промишлеността налага промени и в други отрасли. Първите изобретатели са хора с различни професии - дърводелци, часовникари, учители, печатари, свещеници. Общото, което ги обединява, е духът на откривателство и търсене, бързото внедряване на техните открития и не на последно място възможностите за забогатяване. Създават се и много общества, които обявяват награди за научни и технически открития. През втората половина на ХVIII в. Англия става страна, в която връзките между науката, откритията и икономиката се развиват бързо.

Англия става родината на индустриалната революция и поради предимствата на своята политическа система. Още от годините на Пуританската революция държавата се отказва от намеса в икономическия живот. Всякакви ограничения, монополи, регламентация на производството са премахнати и по този начин се създават изклю-чително благоприятни условия за свободното развитие на новата пазарна икономика. Така се стига до серия от нови технически решения, създали първите машини и положили началото на лавината от промени в английската икономика.

През 1733 г. Джон Кей създава летящата совалка, което позволява да се ускори процеса на тъкане няколко пъти. След известно време обаче започва да се чувствува истински "глад" за прежда. През 1767 г. Джеймс Харгрийвс конструира първата предачна машина, наречена "Джени". Усъвършенствуванията продължават и в 1775 г. Самюел Кромптън създава нова предачна машина, която изработва тънка и здрава памучна нишка. От своя страна бързото производство на прежда води до необходимостта да се усъвършенствува процеса на тъкането. След много различни кон-струкции през 1786 г. Едмънд Картрайт създава първият модерен тъкачен стан.

Още с появата на първите машини става ясно, че те не могат да се задвижват с човешка или животинска сила. Ето защо отначало се използва силата на водното колело. През 1769 г. Ричард Аркрайт свързва няколко предачни машини с водно колело и създава първата фабрика в модерния смисъл на тази дума. Водното колело обаче изисква фабриките да се строят само покрай реки, а това не винаги съвпада със съществуващата транспортна мрежа или е далеч от източниците на суровини и пазарите.

Търсенето на нов вид източник на енергия датира преди епохата на индустриалната революция. Още в края на ХVII и началото на ХVIII в. французинът Дени Папен и англичанина Нюкомен създават първите прототипи на парни машини, но те са несъвършени и неприложими в широк мащаб. Внедряването на новите текстилни машини обаче прави много силна необходимостта от нов двигател. В продължение на много години конструкторът Джеймс Уат прави опити с парната машина. През 1769 г. той патентова първата си машина, но тя все още е несъвършена. След нови опити през 1782 г. Уат конструира нова, усъвършенствувана машина, която може да се използва масово. Парната машина на Уат прави революция в енергетиката и ускорява рязко индустриализацията.

Създадената от Уат и Бултън компания започва бързото производство на парни машини. Те намират веднага приложение във всички клонове на промишлеността - в мините, в металургичните предприятия, в текстилните фабрики. Започват и опити пар-ната машина да се пригоди за нуждите на транспорта. Първото сполучливо приложение на парната машина става в морския транспорт. През 1807 г. американецът Фултън монтира парна машина на кораб. През 1819 г. за пръв път Атлантическия океан е прекосен от парахода "Савана" за 27 дни и 11 часа. През 1803 г. Тревитик конструира

29

първия локомотив, който се използва в една мина, но истинската революция в транспорта настъпва с конструирането на локомотива на Джордж Стефенсън през 1814 година. През 1825 г. по първата железопътна линия в Англия локомотивът "Ракета" на Стефенсън, тежащ 7 т превозва товар от 19 т със скорост 8 мили в час. Предимствата на железопътния транспорт са така явни, че веднага в Англия и в цяла Европа започва бързо строителство на железопътни линии.

Създаването на първите машини и особено на парната машина и локомотива предизвикват истинска революция във въгледобивната и металургичната промишленост. Те също се снабдяват с машини и добивите нарастват с бързи темпове. Особено големи са нуждите от метал. Металургичната промишленост изживява истински бум след въвеждането на високите пещи през 1766 г. и особено след 1784 г., когато Хенри Корт изобретява "пудлинговата пещ" и получава първата стомана. През целия ХIХ в. мярка за индустриалната мощ на една страна става производството на въглища и желязо. Производството на въглища, руда, желязо, стомана и машини създа-ват нов клон на промишлеността - тежката индустрия.

Индустриализацията в Англия изисква много капиталовложения. Първите средства за новата фабрична индустрия идват от бързо развиващата се външна търговия. Английските търговци влагат с охота парите си в индустрията, защото тя им носи сиг-урни печалби. Новата социална прослойка - промишлениците, живеят пестеливо и вла-гат всички свои печалби отново в предприятията си. По-големите начинания се финансират от акционерни дружества. Постепенно се развива и широка банкова сис-тема за кредитиране на промишлеността.

Индустриализацията в Англия започва от втората половина на ХVIII в. и завършва в средата на ХIХ в., когато тя става първа промишлена сила в Европа и света.

Започнала в Англия индустриалната революция в началото на ХIХ в. се прехвърля и в страните от Западна и Централна Европа - Франция, Белгия и германските държави. Във всяка отделна страна тя протича със своята специфика, налагана от естествените ресурси, завареното икономическо положение и социалните и политическите структури.

Първите наченки на индустриалната революция във Франция започват в годините на Френската революция, но с пълна сила тя се развива едва след 1815 година. Ико-номическите и политическите условия във Франция не позволяват бързи темпове на индустриализацията. В резултат на революцията във френското село остават много средни и бедни селяни. Лишени от големи финансови възможности и обработващи неголеми участъци земя, те не са в състояние да прилагат най-модерните методи на обработка на земята и да снабдяват промишлеността с необходимите й технически култури. Задържането на голям брой не особено богати жители в селата става причина и за по-бавното развитие на вътрешната търговия и пазар. Прикован за своята земя селянинът трудно се откъсва от нея и във Франция пазарът на свободна работна ръка не се развива бързо.

Голяма част от френската промишленост отдавна е ориентирана към производство на предмети на лукса и модата, които не се нуждаят или трудно се поддават на механизация. Френската буржоазия е свързана главно с банкерска дейност и търговия и по-ниските печалби от капиталовложенията в промишлеността не я привличат. Пречка за бързото развитие на индустриализацията са и политическите условия след окончателната реставрация на Бурбоните през 1815 година. Те не се интересуват от закрилата и подпомагането на френската индустрия, която е подложена на конкуренцията на английските промишлени стоки. Едва след Юлската революция от

30

1830 г. индустриализацията във Франция тръгва с по-бързи темпове и в общи линии завършва през 60-те години на ХIХ век.

В германските държави индустриалната революция се извършва още по-бавно. Водеща страна в икономическо отношение от началото на века става Прусия. След разгрома при Йена и Ауерщадт в Прусия са проведени реформи - освободени са селяните от лична зависимост, премахнати са цеховите ограничения. Голяма част от освободените селяни се насочват към градовете и търсят работа в промишлеността. Едрите земевладелци - юнкерите, успяват да уголемят своите имения за сметка на селяните и развиват модерно селскостопанско производство. То може да осигури на промишлеността достатъчно суровини и храни за градското население.

Началото на индустриализацията в Германия е подпомогнато от континенталната блокада на Наполеон от 1806 година. Именно през 1811 г. е основана получилата по-късно световна известност металургична фирма на Фридрих Круп. След 1815 г. индустриализацията продължава с по-бързи темпове, но е затруднена от липсата на кап-итали. За разлика от Англия и Франция пруската, а и други германски държави подпомагат парично и с други мерки въвеждането на новите производства. Особено силно влияние за хода на индустриализацията изиграва масовото железопътно строителство в германските държави, започнало след 1835 година. Бързото развитие на научно-техническата мисъл в германските земи също изиграва голяма роля за индустриализацията. Политическата разпокъсаност, която също е голяма пречка, е пре-одоляна частично през 1834 г., когато се образува Германски митнически съюз от 28 държави. Все пак липсата на единна държава и политическата слабост на буржоазията забавят германската индустриализация, която се развива с по-бързи темпове едва през 60-те години и завършва след обединението на страната през 1871 г.

В по-изостаналите в икономическо и политическо отношение страни от Източна Европа индустриалната революция се развива едва във втората половина на ХIХ в. и в някои от тях тя продължава и до годините на Първата световна война. Единствената страна извън Европа, в която индустриалната революция се развива бързо, са Съединените американски щати.

Въпреки бързото развитие на новите индустриални технологии и фабричната система до средата на ХIХ в. европейската икономика остава предимно аграрна. Едва от средата на века във водещите страни като Англия, Франция, Белгия и някои германски държави основен клон в икономиката става индустрията.

Индустриалната революция носи със себе си много нови социални проблеми. Тя променя демографската структура, като намалява броя на населението в селата и силно увеличава жителите на градовете. През първата половина на ХIХ в. в Англия, Франция и Германия се появяват нови промишлени райони, растат градовете.

В резултат на индустриализацията работната сила се концентрира в големите градове и промишлени райони. Фабричното производство налага нов начин на работа - точно спазване на работното време, постоянно присъствие на работното място, строга технологична дисциплина, непрекъснат целогодишен ритъм на работа. Работникът се чувствува като придатък на машината. Цяла система от наказания и мерки за спазване на дисциплината правят труда на фабричните работници труден и непривлекателен. В началния период на индустриализацията условията на труда са тежки, липсва всякаква охрана на работното място, заплащането е ниско.

Променя се и начинът на живот на новите работници. За хората, идващи от селата, условията за живот във фабричните общежития и градовете са по-нехигиенични, храната - по-лоша, разходите за живот - по-големи. Променя се стереотипът в семейния

31

живот, положението на жената, отглеждането и възпитанието на децата. Много жени и деца работят при тежките условия във фабриките. Ето защо работниците понасят трудно промяната и се приспособяват бавно и мъчително към новите условия. Тези тежки и непривични условия на работа и живот водят до спонтанни протести на работници - чупене на машините, подпалване на фабриките.

Въпреки новите социални проблеми и тежкото положение на работническата класа в началния период, индустриалната революция допринася много за икономическото развитие на Европа. Съпроводена от много научно-технически открития тя прави живота на хората по-лек.

В резултат на индустриалната революция в средата на ХIХ в. започва да се създава ново икономическо разделение на света - група от силно развити промишлени страни в Западна Европа и Северна Америка, следвани от страните от Източна Европа и колониите, които през ХХ в. попадат в групата на развиващите се страни.

ПО-ВАЖНИ НАУЧНИ ОТКРИТИЯ И ТЕХНИЧЕСКИ ИЗОБРЕТЕНИЯ В ГОДИНИТЕ НА ИНДУСТРИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ 1733 г. - Джон Кей създава летящата совалка. 1735 г. - За първи път в Англия Ейбрахам Дарби добива кокс от каменни въглища. 1766 г. - Първата висока пещ за добив на желязо в Англия. 1767 г. - Джеймс Харгрийвс конструира първата предачна машина "Джени". 1769 г. - Ричард Аркрайт създава първата фабрика. 1769 г. - Джеймс Уат патентова първата парна машина. 1775 г. - Самюел Кромптън създава нова предачна машина. 1782 г. - Джеймс Уат конструира усъвършенствувана парна машина. 1784 г. - Хенри Корт изобретява "пудлинговата пещ" . 1786 г. - Едмънд Картрайт създава първият тъкачен стан. 1797 г. - Построен е първият железен мост в Силезия. 1803 г. - Ричард Тревитик конструира първия локомотив. 1807 г. - Роберт Фултън монтира парна машина на кораба "Клермонт". 1808 г. - Първото газово осветление е въведено в Лондон. 1808 г. - Жозеф Мари Жакард конструира тъкачен стан, с който могат да се

изработват шарки по тъканите. 1812 г. - Фридрих Кьониг и Андреас Бауер конструират бърза печатна преса. Първият

вестник, печатан на нея е английският "Таймс". 1814 г. - Джордж Стефенсън конструира първия си локомотив. 1818 г. - Якоб Берцелиус публикува таблица за теглото на атомите. 1827 г. - Открита е първата зоологическа градина в Лондон. 1831 г. - Излизат първите трудове на Майкъл Фарадей за електричеството. 1834 г. - Мориц Жакоби конструира първият електромотор. 1835 г. - Самюел Колт изработва първия револвер. 1836 г. - Йохан Драйзе произвежда пушка с патрон и иглено запалване. 1837 г. - Самюел Морз изобретява телеграфа. 1837 г. - Луи Дагер създава първата фотография, наречена "дагеротипия". 1841 г. - Полага се началото на селскостопанската химия от Юстус Либих.

32

1846 г. - Уйлям Мортън прилага за първи път наркоза от етер при вадене на зъб, а после и при операция.

1856 г. - Вилхелм Бауер прави първи успешен опит с подводница. 1856 г. - Уилям Перкинс синтезира първата изкуствена боя. 1856 г. - В пещерата Неандертал във Франция са открити скелети на

праисторическия човек. 1859 г. - Публикувана е книгата на Чарлз Дарвин "Произход на видовете". 1861 г. - Игнац Земелвайс започва успешно лекуване на родилна треска. 1865 г. - Грегор Мендел публикува изследванията си по генетика. 1865 г. - Начало на антисептиката с третиране на рани с карболова киселина от

Джоузеф Листер. 1866 г. - Конструирано е първото торпедо. 1867 г. - Алфред Нобел създава динамита. 1867 г. - Вернер фон Сименс изобретява динамомашината. 1867 г. - За първи път се прилага железобетонното строителство. 1869 г. - Съставена е периодичната система на елементите ЕВРОПЕЙСКАТА СОЦИАЛНА И ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХIХ ВЕК Развитието на социалната и политическата система в Европа през първата половина

на ХIХ в. протича изцяло под влиянието на индустриалната революция и политическите идеи на Френската революция.

Още в края на ХVIII и началото на ХIХ в. старата социална структура на обществото започва да се руши. Първите две съсловия - аристокрацията и духовенството, започват да губят своите привилегии и място в обществото. Третото съсловие, което обхваща всички останали прослойки на обществото, играе все по-голяма роля. В него обаче настъпват големи промени. Част от старата (финансова и търговска) буржоазия, свързана с икономическите и политическите структури на стария режим, губи също влияние. Все по-влиятелна сила става новата промишлена буржоазия, създадена с въвеждането на машините и фабричната система. Рязко се променя и прослойката на наемните работници. Внедряването на машините и фабричната система води до създаването на съвършено нова прослойка наемни работници - промишления пролетариат. Развитието на машинното производство и появата на по-евтините и по-качествените промишлени стоки оказва влияние и върху дребната буржоазия, свързана със занаятчийското производство. Тази буржоазия трудно издържа конкуренцията. Малка част от се преустройва и се присъединява към прослойката на промишлената буржоазия. Преобладаващата част обаче постепенно се разорява и става част от промишления пролетариат.

Промени настъпват и в селото. През първата половина на ХIХ в. в почти всички страни от Западна и Централна Европа феодалните отношения в селото се ликвидират. В зависимост от начина, по който протича този ликвидационен процес, се променя и социалният състав в селото. В резултат на революцията във Франция само част от арис-токрацията успява да запази своите имения и основната част от земята е притежание на буржоазията и селяните. В страните от Централна Европа селяните са освободени от лична феодална зависимост, но само най-богатите от тях имат възможност да откупят

33

земите си. В резултат на това аристокрацията запазва своите имения и започва да развива модерно селско стопанство, основано на наемния труд на малоимотните и безимотните селяни. Развитието на фабричната система създава нови работни места в промишлеността и голяма част от селяните се насочват към градовете, като попълват редовете на промишления пролетариат.

Новата сложна и бързо развиваща се социална структура на европейското общество води до сложни икономически, социални и политически противоречия. Появяват се политически доктрини и течения, съответствуващи на социалната структура на общес-твото - консерватизмът, либерализмът, национализмът и социализмът.

В условията на реставрацията на стария строй, наложен от решенията на Виенския конгрес, политическата власт остава в ръцете на аристокрацията. Основна политическа доктрина на управляващата прослойка става консерватизмът. Той се ражда като реакция на аристокрацията и духовенството срещу революционните промени, настъпили в резултат на Френската революция. Консерватизмът се стреми да защитава традиционните ценности на феодалното общество - монархията, религията, съсловията и съсловната собственост. Според него обществото не трябва да скъсва рязко с традициите и изпитаната в миналото система на организация и ред в обществото. Най-висша форма на организацията на държавата според консерваторите е неограничената монархията, в която монархът е отговорен за своите действия само пред Бога. Промените след Френската революция карат консерваторите да приемат и форми на конституционно управление, които обаче не накърняват основните прерогативи на монарха. Основните идеолози на консерватизма са англичанинът Едмънд Бърк (1729-1797), германецът Фридрих Генц, (1764-1832), швейцарецът Карл Лудвиг фон Халер (1768-1854) и др. Едмънд Бърк в 1790 г. издава книгата "Размишления върху революцията във Франция", в която се обявява рязко против всякакви изменения на съществуващия политически строй. Фридрих Генц пропагандира идеите на Бърк в германските държави и оказва силно влияние върху формирането на реакционния режим в тях след 1815 година. Между 1816 и 1834 г. Карл Лудвиг фон Халер издава в шест тома труда си "Реставрация на политическите науки", в който обосновава прин-ципа на легитимността и дава името на епохата след 1815 г. - Реставрация. Консерватиз-мът като политическа доктрина има най-силно развитие в страните от Централна Европа и най-вече в германските държави. С развитието на индустриалните промени и революциите от 1848-1849 г. влиянието на консерватизма намалява, но той се запазва до годините на Първата световна война, изразявайки запазените позиции на аристокраци-ята в политическите структури на държавите от Централна и Източна Европа. Неговата социална основа през ХIХ в. остава сравнително тясна - аристокрацията, духовенството, чиновническото съсловие и част от селяните.

Идеите на консерватизма намират отражение в политиката на Свещения съюз. Главните двигатели на европейската реакция са Австрия, Русия и Прусия. Особено силно влияние в цялата система на Свещения съюз има австрийският канцлер принц Клеменс Метерних (1773-1859). Свещеният съюз провежда четири конгреса между 1818 и 1822 година. През 1820 г. избухва либерална революция в Испания. По този повод на конгреса в Тропау през 1820 г. Свещеният съюз провъзгласява принципа за правото на интервенция във всяка страна, където избухне революция. След като през 1820 г. избухват подобни революции в Неапол и Пиемонт, на конгресите във Лайбах и Верона е взето решение за военна интервенция в тези страни. Във Верона е осъдено и започналото през 1821 г. националноосвободително въстание на гръцкия народ срещу Османската империя. Засилващата се реакционна политика на Свещения съюз е

34

причина за постепенното отдръпване на Англия от него. През 1823 г. тя се обявява открито срещу намерението да бъде подпомогната Испания в опита й да си върне обя-вилите независимост латиноамерикански колонии. Юлската революция и установяването на буржоазна монархия във Франция през 1830 г., последвалата революция в Белгия и полското въстание от 1830 г. отслабват Свещения съюз. В Англия и Франция постепенно влиянието на консервативните идеи намалява и в тях вземат връх идеите на новата политическа доктрина - либерализма.

Най-влиятелната и бързо развиваща се политическа доктрина от началото на века става либерализмът. Той представлява идеологическо и политическо течение, обединяващо привържениците на парламентарния строй и буржоазните права и свободи. Корените на европейския либерализъм се намират в идеите на просветителите - Джон Лок, Шарл Луи Монтескьо, Волтер, физиократите, Адам Смит. Социалната основа на либерализма са главно промишлената буржоазия и интелигенцията. Според либерализма социалната хармония и прогресът на обществото могат да бъдат достигнати чрез частната собственост при осигуряването на свобода на индивида в икономиката и във всички други сфери. Ето защо либералите искат свобода на лич-ността, словото, убежденията и пресата. Те се обявяват за политическо равенство на гражданите. За най-добра държавна организация либералите смятат конституционната монархия с разделяне на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Достъп до парламента трябва да имат имотните хора, които да изработват законите и да контролират изпълнителната власт. Един от първите теоретици на политическата програма на либерализма е английският философ Джереми Бентъм (1748-1832). Основната цел на либерализма според него е създаването на общество, в което да има възможно най-голямо щастие за възможно най-голям брой от неговите членове. Според Джон Стюарт Мил (1806-1873) държавата трябва да се откаже напълно от намесата в личния живот на хората и да даде пълни права на индивида.

Либералите са срещу намесата на държавата в икономиката и за свободното развитие на пазарното стопанство. Силно влияние върху икономическите възгледи на либерализма оказват няколко личности. Английският икономист Дейвид Рикардо (1772-1823) издава в 1817 г. труда си "Принципи на политическата икономия и данъчното облагане", в който разглежда част от механизмите на новото индустриално общество. Рикардо първи вижда противоречието между промишлениците и работническата класа и става един от източниците, от които по-късно черпи идеи основателят на модерния социализъм Карл Маркс. Рикардо е твърд привърженик на т.нар. "свободна търговия", против протекционизма на английската аристокрация, изразена в "житните закони" от 1815 г. и изтъква, че икономическите привилегии на аристокрацията са пречка за бързото развитие на индустрията. Икономическите идеи на английския либерализъм са развити и от т.нар. "Манчестерска школа" на фабрикантите Ричард Кобден и Джон Брайт, която се бори за премахването на "хлебните закони" и въвеждането на свободната търговия. За развитието на икономическите идеи на либерализма в германските държави голяма роля играе Фридрих Лист (1789- 1846). Той обосновава идеята за създаването на Германския митнически съюз от 1834 г., който трябва да подпомогне бързото индустриално развитие на германските държави.

Развитието на идеите на либерализма са свързани с успехите на индустриалната революция. Но либерални движения се проявяват и в неидустриално развити страни. Опит за либерална революция има в Испания през 1820 г., в Неаполитанското кралство и Пиемонт в 1821 г. и по-късно през 1830 година. В Русия под влияние на идеите на

35

Френската революция група либерално мислещи офицери правят опит за бунт през декември 1825 г. след смъртта на император Александър I. Декабристкият бунт, както и предшествуващите го революции в Испания и италианските държави са потушени лесно, поради слабостта на буржоазията в тези страни.

Различно е положението във Франция и Белгия, където индустриалната революция след 1815 г. се развива бързо. Това подготвя успешния край на Юлската революция във Франция от 1830 г. и националноосвободителното въстание в Белгия през същата година. През 30-те години границата между консерватизма и либерализма в Европа е ясно прокарана - във високо развитите индустриални държави Англия, Франция и Белгия либерализмът има силни позиции, докато консерватизмът остава господствуващ в по-слабо развитите монархии в Централна и Източна Европа.

През първата половина на ХIХ в. от либерализма се отделя демократическото движение. Неговата главна социална опора са дребната буржоазия и промишленият пролетариат. Главните му различия от либерализма са в степента на реалните политически права на членовете на обществото. Докато либералите са за ограничения в избирателните права, демократите издигат лозунга за общо избирателно право. Този лозунг изразява исканията за народен суверенитет в държавното управление. Мнозина от демократите са и привърженици на републиката като най-съвършена държавна организация на народния суверенитет. Един от най-влиятелните лидери на демократ-ическото движение в Европа е Джузепе Мацини (1805-1872). През 1831 г. той създава ор-ганизацията "Млада Италия", която се бори за националното обединение на страната и установяване на република. По-късно създава и организацията "Млада Европа", бореща се за съюз на европейски демократични републики. Под влияние на ранния френски утопичен социализъм сред част от демократите се развиват идеи за премахване на класовата борба и установяване на общество на социалното равенство.

От началото на ХIХ в. в Европа се засилват и националните движения. Подялбата на Европа, извършена на Виенския конгрес оставя нерешени много национални проблеми. Три големи многонационални империи господствуват в Източна Европа - Австрия, Русия и Османската империя. Много от народите в тези империи - поляци, чехи, унгарци, финландци и балканските народи, от началото на ХIХ в. започват борба за национално освобождение. Нерешен остава и проблемът за националното обединение на германските държави и Италия. Националните движения се преплитат тясно с либерал-изма и демократическите движения. През целия ХIХ в. те стават един от важните фактори в развитието на европейското общество.

Появата и развитието на новата работническа класа - промишления пролетариат, води до постепенното оформяне на собствена политическа доктрина - социализма. Социалният въпрос в развитите индустриални общества през първата половина на ХIХ в. е много сложен. Условията на труда на работническата класа в някои производства са ужасяващи, както това е показано в изследването на германския социалист Фридрих Енгелс "Положението на работническата класа в Англия" от 1845 година. Ето защо успоредно с развитието на промишления пролетариат се появяват и първите критични изследвания на новото общество от гледна точка на работническата класа. Французите Клод Анри дьо Сен Симон (1760-1825), Шарл Фурие (1772-1837), Жозеф Прудон (1809-1865) и англичанинът Роберт Оуен (1771-1858) са първите теоретици на социализма в Европа. Техният социализъм е все още утопичен, защото в периода на началната индустриализация прослойката на промишления пролетариат все още не може да бъде разграничена и отделена като самостоятелна класа със своя специфична програма.

36

В условията на засилена борба между консерватизма и либерализма работническата класа е на страната на либералната буржоазия. Но след Юлската революция във Франция от 1830 г. и парламентарната реформа в Англия от 1832 г. започват първите й самостоятелни прояви. Въстанията на тъкачите от Лион през 1831 и 1834 г., началото на движението на чартистите през 1836 г. в Англия и въстанието на силезийските тъкачи от 1844 г. бележат началото на самостоятелната борба на промишления пролетариат.

Ясното разграничаване на новата класа на промишления пролетариат води до създаването на първата научна политическа доктрина на социализма. Тя е дело на германските социалисти Карл Маркс (1818-1883) и Фридрих Енгелс (1820-1895), които публикуват през 1848 г. "Манифест на комунистическата партия".

Маркс създава нова философия на история, според която икономическите и политическите противоречия и борбата между класите определят развитието на човешкото общество. По силата на историческата закономерност феодализмът е заменил робовладелския строй, капитализмът заменя феодализма, а социализмът на работническата класа ще замени капитализма и ще установи ново безкласово общество. Новата социалистическа теория - марксизмът, става най-влиятелната политическа доктрина на работническата класа през втората половина на ХIХ и през ХХ век.

Европейската социална и политическа система през първата половина на ХIХ в. е допълнена и от политиката на баланс на силите, изработена на конгреса във Виена. Великите сили в Европа установяват равновесие на силите, което позволява уреждането на европейските конфликти без военна сила. С известни изключения тази политика предпазва континента от големи войни до края на века.

Социалната и политическата картина на Европа през първата половина на ХIХ в. е сложна и противоречива. Основният конфликт - между консерватизма и либерализма, се усложнява от намесата на нови политически доктрини и движения. Пъстротата и своеобразието на политическия живот се проявяват ясно в развитието на всяка отделна страна.

АНГЛИЯ ПО ПЪТЯ НА РЕФОРМИТЕ В 1815 г. Англия изглежда на върха на своето могъщество. Тя е единствената велика

сила в Европа, участвувала във всички коалиции срещу революционна Франция. Английският главнокомандващ при Ватерлоо дук Уелингтън има славата на крайния победител над Наполеон. Английският флот е първи в света. Започналата индустриална революция прави английската промишленост най-могъщата в Европа.

Но с настъпването на дългоочаквания мир в Англия започват да се проявяват дълго скриваните вътрешни противоречия. През целия ХVIII в. английският Парламент продължава да утвърждава своето господство в системата на управлението на държавата. Двете партии в Парламента - вигите и торите, се сменят в упражняването на властта, без това да променя коренно политиката на страната. В Парламента отдавна се избират едни и същи хора - представители на едрата поземлена аристокрация, върхушката на англиканската църква, някои от най-богатите финансисти от Лондон. Много от политиците са корумпирани, подкупването на избиратели не е тайна за никого. Парламентът отдавна вече не представлява волята на избирателите, а е в ръцете на тесен кръг привилегировани от най-богатите прослойки на обществото.

37

Индустриалната революция променя силно английското общество. Населението е нараснало много, десетки хиляди селяни са отишли в бързо развиващите се градове. В страната са се появили нови социални прослойки - промишлената буржоазия и пролетариатът, които имат свои икономически и социални проблеми и политически искания.

Големият икономически разцвет на Англия в началото на ХIХ в. се дължи на нарасналото производство, свързано главно с войните на континента. Когато през 1815 г. идва мирът, английската икономика изпада в тежка криза. Производството в селското стопанство и промишлеността спада рязко, търговците не могат да продават стоките си. Хиляди хора загубват работата си и изпадат в мизерия.

В тази обстановка консервативното правителство на торите не е в състояние да се ориентира и да вземе необходимите решения за излизане от кризата. Единствената мярка, предприета от него, е в полза на поземлената аристокрация. През 1815 г. са въведени т.нар. "житни закони", с които се повишават рязко митата на вносните селскостопански произведения. По този начин се запазват печалбите на аристокрацията, но високите цени на храните се отразяват тежко върху живота на по-голямата част от населението. "Житните закони" са и удар срещу индустрията, тъй като трябва да се плащат по-високи цени за суровините и по-големи заплати на работниците. Недоволството в страната нараства, започват вълнения, на някои места работниците нападат фабриките и чупят машините, провеждат се походи на бедните. Засилват се исканията на либералите за реформи в Парламента.

Правителството не намира друг начин да се справи с тях, освен със сила. През 1817 г. се отменя действието на Хабеас корпус акт, който гарантира гражданските права. На 16 август 1819 г. в Сент Питърс Фийлд в Манчестър се събират около 50 000 души, пред които оратори от опозицията искат реформи. Един хусарски полк с извадени саби се устремява срещу митинга. Убити са 11 души, десетки други са ранени. В следващите дни правителството прокарва в Парламента нови закони, които поставят под контрол пресата и забраняват митингите. Кървавият инцидент в Манчестър шокира об-ществеността. Хусарският полк е участвувал в битката при Ватерлоо и веднага събитието получава името "клането при Питърлоо".

Постепенно става ясно, че политиката на насилие не може да разреши проблемите на страната. Една група от по-млади и енергични тори начело с Джордж Канинг и Роберт Пийл влизат в правителството. Започват реформи в данъчната система, отменен е Навигационният акт от 1651 година. Реформира се и съдебната система, като много от суровите наказателни мерки се премахват. В Лондон, а по-късно и в цялата страна, се създава платена градска полиция. Полицаите получават прозвището "боби", от името на министъра на вътрешните работи Роберт Пийл. Последователно в 1828 и 1829 г. са премахнати актовете, които забраняват привържениците на католицизма и протестантските секти да влизат в Парламента и да заемат държавни длъжности. Реформите на торите през 20-те години допринасят за успокояването на обществото, но не разрешават големия проблем за реформата на парламента.

Английската система на парламентарни избори не е променяна през целия ХVIII век. Още от края на ХVIII в. съществуват много т.нар. "гнили места" - избирателни райони, в които населението е намаляло силно, но те продължават да изпращат депутати в Парламента, докато големи промишлени градове като Манчестър, Шефилд, Халифакс, Лийдс нямат свои представители.

Представителите на промишлената буржоазия отдавна искат промяна в парламентарната система. Реформите на правителството на торите дават надежда за

38

промяна и в Парламента, но консервативното им крило се противопоставя. През 1830 г. под влиянието на избухналата във Франция Юлска революция и вследствие на настъпилата икономическа криза исканията за парламентарна реформа се засилват. През 1831 г. на власт идва правителство на вигите, оглавявано от лорд Грей, което внася законопроекта за реформата в Парламента. След дълги спорове, нови избори и под силния натиск на обществеността през 1832 г. законът за парламентарната реформа е приет.

Парламентарната реформа от 1832 г. е голяма политическа победа на либералната буржоазия в Англия. Тя й дава възможност да влезе в Парламента и да вземе участие в управлението на страната. 143 "гнили места" са ликвидирани и дадени на пред-ставители на промишлените градове и други райони с по-многобройно население. Въпреки че се запазва имущественият ценз и остават да съществуват още "гнили места", реформата от 1832 г. полага началото на съвременната политическа система на Англия.

В първия Парламент, избран по новата избирателна система, мнозинство имат вигите, които провеждат серия от мерки в духа на либерализма. В 1833 г. се премахва робството в цялата Британска империя, а през 1835 г. се реформира градското самоуправление. Вземат се и известни мерки за подобряване на положението на работ-ническата класа. През 1833 г. се намалява работното време за жените и децата в текстилните фабрики, в следващата година се реорганизира системата на социалната помощ за бедните, като се създават т.нар. работнически домове. Тези актове обаче не са достатъчни и в следващите години Парламентът отново ще се занимава с него.

Реформата от 1832 г. е подкрепена активно от промишления пролетариат, но тя не му донася никакви политически права. Както и по-рано, работниците не притежават избирателни права. Ограничените мерки на правителството на вигите не могат да ре-шат техните социални проблеми. Постепенно работниците започват самостоятелна борба за икономически и политически права.

Една от първите цели на работническата класа е създаването на нейни професионални организации. През 1799 и 1800 г. тези организации са забранени със закон. В периода на реформите на торите през 1824-1825 г. е разрешено наемните работници да се организират за договаряне на заплатите и работното време, но се забранява правото им на стачка. Това дава възможност за създаването на първите профсъюзни организации. През 1833 г. се създава и първата национална организация на профсъюзите. За кратко време нейните членове нарастват на около 1.5 милиона.

Един от първите водачи на този профсъюз е фабрикантът Роберт Оуен (1771-1858). В своята фабрика Оуен въвежда много социални мерки - по-високи заплати, добре уредени работнически жилища, училища за децата. Първите му успехи в социалната де-йност го ентусиазират и през 1824 г. той създава в Америка работническата колония Нова хармония. Това начинание пропада и в следващите години Оуен подпомага създаването на първите работнически кооперативи. Първоначално привърженик на отделни реформи, Оуен скоро се превръща в социалист-утопист, отричайки капитал-истическата система и експлоатацията на работническата класа.

Успоредно със създаването на профсъюзи, работниците започват борба и за политически права. През 1836 г. един от съратниците на Оуен, Уйлям Ловет създава Лондонска работническа асоциация, чиято цел е да обедини работниците и с всички за-конни средства да се бори за получаване на еднакви политически и социални права за всички членове на обществото. Програмата на асоциацията е наречена "Народна харта" (англ. чартър). Оттам произлиза и името на движението - чартисти. Хартата е

39

публикувана през 1838 г. и съдържа шест искания - едногодишен Парламент, общо избирателно право за всички мъже, равни избирателни райони, премахване на избирателния ценз за Камарата на общините, тайни избори, заплата за членовете на Парламента. В цялата страна започва кампания за събиране на подписи под Хартата и внасянето й за разглеждане от Парламента.

Намеренията на Ловет и хората около него са за провеждане на миролюбива и законна кампания в подкрепа на Хартата. Но скоро към чартисткото движения се присъединяват и привърженици на по-твърди и дори насилствени действия - Джулиан Харни, Джеймс О'Браян, Фергюс О'Конър и други представители от по-слабо развитата в индустриално отношение Северна Англия. Освен шестте искания, това крило желае да се признае правото на народа да се въоръжава и предлага да се вдигне генерална стачка, ако Парламентът отхвърли Хартата. Така чартистите се разделят на две крила - привърженици на "моралната сила" около Ловет и привърженици на "физическата сила" начело с О'Конър.

Към лятото на 1839 г. са събрани около 1 200 000 подписа, които заедно с Хартата са представени в Парламента. Исканията на чартистите са отхвърлени от Парламента. Привържениците на "физическата сила" правят неуспешен опит да организират обща стачка. Избухва и въоръжен бунт в миньорския град Нюпорт. Първият опит на чартистите да извоюват политически права за работниците завършва неуспешно.

Втората си голяма кампания чартистите организират през 1842 г., когато страната е обхваната от икономическа криза. Този път Хартата е подкрепена с подписите на около 3 300 000 души. Този път в Парламента исканията на чартистите са подложени на дебати, но отново са отхвърлени, въпреки че идеята за въвеждането на общо избирателно право започват да намират привърженици. Отново привържениците на "физическата сила" организират множество стачки в работническите центрове, но те завършват с неуспех.

Прибързаните действия на привържениците на "физическата сила" отблъскват част от умерените поддръжници на чартизма. Движението се лишава и от подкрепата на част от промишлената буржоазия, която започва борба за нови либерални реформи.

Едно от най-важните искания на либералното движение в Англия е въвеждането на системата на т.нар. свободна търговия. Това означава ненамеса на държавата в икономиката и премахване на всички протекционистични мерки. Най-силните са настроенията против "житните закони". Либералите смятат, че високите цени на сел-скостопанските продукти носят печалба единствено на поземлената аристокрация, докато промишлениците, работниците и всички други социални прослойки страдат от тях. Според либералите въвеждането на системата на свободната търговия ще се отрази благоприятно и на външната търговия, тъй като евтините английски промишлени изделия ще могат да намерят по-големи пазари в Европа и в целия свят.

В 1839 г. двама фабриканти от Манчестър - Ричард Кобден и Джон Брайт, основават Лига за борба срещу "житните закони", която събира веднага много привърженици. Пропагандата на т.нар. Манчестърска школа за отмяната на "житните закони" е много силна, но среща съпротива в Парламента, където все още има много представители на поземлената аристокрация. Едва в 1846 г. - след поредица от лоши селскостопански реколти, Парламентът след продължителни и бурни дебати отменя "житните закони". С това Англия първа от европейските страни въвежда политиката на свободната търговия.

Отмяната на "житните закони" е последвана от реформи в социалната област. В началото на 40-те години се създават няколко правителствени комисии, които трябва да

40

разследват положението на работниците в индустрията. Докладите на тези комисии показват ужасяващите условия на работа и живот в мините, фабриките и работническите квартали. Масова и безконтролна употреба на женски и детски труд, ненормиран работен ден, липса на канализация, лошо водоснабдяване и хигиена, болести и висока смъртност са постоянните спътници на живота на работниците.

Докладите на комисиите намират широк отзвук и сред обществеността. Парламентът е принуден да се намеси и приема серия от закони. В 1842 г. се забранява в мините да работят жени и деца под 10 години. В 1844 г. се забранява на деца под 10 години да работят във фабриките, а работният ден на децата и жените в промишлеността е ограничен на 12 часа. В 1847 г. следва ново ограничение на детския и женския труд на 10 часа, а от 1850 г. е ограничен и трудът на мъжете на 10.30 часа. Приемането на тези закони намалява социалното напрежение в страната. По време на европейските революции от 1848-1849 г. Англия остава относително спокойна.

През този период Англия води активна външна политика. В началото на 20-те години под ръководството на реформатора Джордж Канинг Англия започва да се отдръпва от реакционната политика на Свещения съюз. През 1822 г. тя подкрепя националноосвободителното движение на гръцкия народ, а година по-късно се обявява решително против планираната от Свещения съюз експедиция срещу въстаналите испански колонии в Латинска Америка. Водена от търговските си интереси, Англия първа признава независимостта на бившите испански колонии. През 30-те и 40-те го-дини Англия разширява колониалните си завоевания и в Далечния изток. Английското господство в Индия е разширено. През 1840-1842 г. Англия води срещу Китай първата "опиумна война". Причина за войната е забраната на китайското правителство за внос на опиум. Интересите на английските търговци са нарушени и Англия се намесва в тяхна полза. В резултат от войната опиумната търговия продължава, а Англия получава като колониално владение Хонконг.

Бързото индустриално развитие, съчетано със серията от либерални реформи правят Англия най-процъфтяващата страна в Европа. Икономически просперитет, социална стабилност, търговска експанзия, морско и колониално могъщество - това са символите на новата Викторианска епоха, настъпила след качването на престола на кралица Виктория в 1837 година.

ФРАНЦИЯ ПО ВРЕМЕ НА РЕСТАВРАЦИЯТА И ЮЛСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ Периодът от 1814 до 1830 г. във Франция се нарича обикновено Реставрация, но

всъщност с изключение на династията на Бурбоните от стария режим се реставрират малко неща. Двадесет и петте години на революция и война са променили силно страната. Премахването на феодалните права и привилегии, промените в законодател-ството, новата административна система правят от Франция модерна държава и всякакво връщане назад ще предизвика силната съпротива на обществото. Помъдрял от дългите години на емиграция Луи ХVIII отхвърля съветите на крайните роялисти и през 1814 г. издава Конституционна "Харта", която става основата на политическата система на Франция.

Хартата утвърждава водещата роля на монарха в изпълнителната власт. Законодателната е поделена между него и двукамарен парламент, но единствено кралят има право да внася законопроекти в парламента. Горната камара се състои от

41

наследствени и назначавани от краля перове. Камарата на депутатите се избира за срок от 5 години чрез сложна избирателна цензова система. На практика от 28-милионното население само 100 000 души получават избирателни права, а депутатите се избират само от една група от около 12 000 души. Реален достъп до властта има аристокрацията и малка част от едрата буржоазия.

Силният консерватизъм на хартата е уравновесен от признаването на равенството пред закона, премахване на ограниченията при заемането на държавни и военни служби, правото на публичен процес, свобода в избора на професия и свобода на пресата. Признава се и собствеността върху закупените конфискувани имоти на църквата и емигрантите, запазват се пенсиите, титлите и други отличия на предишното управление, както и орденът на Почетния легион. Франция на Реставрацията представлява всъщност една просветена монархия.

В периода между 1815 и 1850 г. населението на Франция се увеличава от 28 на 35 млн. души. По-голямата част от него живее в селата и малките градове. В средата на века във Франция има само 5 града с население над 100 000 души - Париж (около 1.5 млн.), Марсилия, Леон, Бордо и Руан. Въпреки че в последното десетилетие нараства потокът на преселване към градовете, Франция все още си остава страна с преобладаващо селско население.

Благодарение на революционните промени основни фигури в селското стопанство са средният и дребният собственик. В първите години след Реставрацията стопанството не се развива с особено бързо темпове. Най-важната култура в стопанството са зърнените храни, следвани от лозята и зеленчуковото производство. Селскостопанското производство е защитено с високи мита, което осигурява достатъчно доходи на селото. Промените, носени от индустриалната революция, стимулират нови, по-модерни методи на производство. През 1836 г. се създава специално селскостопанско министерство. Новите методи си пробиват бавно път. Сред причините за това са разпокъсаността и малкият размер на стопанствата, липсата на финансови възможности, а и големият брой неграмотни селяни, които гледат с недоверие на всички нововъведения.

С по-бързи темпове се развива промишлеността. Тя получава известен тласък благодарение на континенталната блокада на Наполеон. В текстилното производство преобладават памучните, ленените и особено копринените тъкани в района на Лион. Именно в коприненото производство започват да се създават първите фабрики с употребата на тъкачни станове. Тук се прилага за първи път и новият стан на Жакард, с който могат да се изработват шарки по тъканите.

Индустриалната революция стимулира металургията и машиностроенето. През 20-те години се създават първите големи фирми като тази на Шнайдер-Крьозо. Темповете на навлизането на машините са доста по-бавни в сравнение с Англия. Основният източник на енергия остава водното колело и животинската тяга. През 1846 г. във Франция има само 5000 парни машини. Железопътното строителство започва от 1827 г. и се развива с по-бързи темпове след Юлската революция.

През целия период Франция води протекционистична политика, като защитава селското стопанство и промишлеността с високи мита. Външната търговия е силно от-слабена през годините на революцията и управлението на Наполеон и изпитва силната конкуренция на английските търговци.

На върха на социалната структура на френското общество след 1814 г. са арис-тократите, които са загубили голяма част от икономическите си привилегии, но доминират в системата на политическата власт. Най-богатата част от буржоазията - едрите банкери и търговци, са принудени да заемат по-второстепенни позиции в

42

политиката до Юлската революция, когато те поемат властта. Силно влияние върху социалния и политическия живот на страната има средната класа, съставена от търговци, индустриалци, богатите селяни и т.нар. рентиери. Рентиерите са хора, които влагат своите капитали в банкови и други ценни книжа и печелят от тях лихви и дивиденти.

Най-ниското стъпало в обществото заемат бедните селяни и работниците. В селото има много хора, които не притежават достатъчно земя и наемат допълнително. Техните доходи са несигурни и често те се разоряват. Промишленият пролетариат във Франция се създава по-бавно. Съществува пълна забрана за създаването на професионални съюзи. Правителствата както преди, така и след Юлската революция не разработват социално законодателство, поради което положението на работниците е тежко и те представляват социална група, винаги склонна към вълнения и бунтове.

Във френския политически живот след 1914 г. съществуват няколко основни политически групи. Първата от тях е на ултрароялистите, които смятат Конституционната харта за позорно отстъпление и мечтаят за пълната реставрация на стария режи. Така наречените доктринери или умерени роялисти смятат, че постигнатото равновесие между властите трябва да бъде запазено, докато либералите искат намаляването на кралската власт, като се направи министерският съвет отговорен пред Камарата на депутатите и се разширят политическите права на средната класа. Двете групи влизат понякога във временни компромиси. Радикалите са група с различни политически убеждения, който са противници на съществуващата политическа система. Част от тях искат установяване на република или възстановяване на Наполеоновата империя.

След първоначалния монархически "бял терор" Луи ХVIII установява един по-умерен режим на управление с помощта на Камара, в която умерените партии са мнозинство. Но след убийството на престолонаследника херцог Дьо Бери, син на брата на краля граф Д'Артоа в 1820 г., ултрамонархистите засилват влиянието си, подкрепяни от доктринерите. Променя се избирателният закон и на изборите през 1820 г. от 450 депутати в долната камара има само 80 либерали, а в 1823 г. те намаляват на 15 души.

Влиянието на ултрамонархистите се засилва още повече след смъртта на Луи ХVIII и идването на престола на неговия брат граф Д'Артоа под името Шарл Х. Новият крал отдавна е известен като водач на ултрамонархистите и неговата политика показва силен завой надясно. В парламента е гласуван закон, с който емигрантите получават ренти на стойност 1 млрд. франка като обезщетение за конфискуваните им в годините на революцията имоти. Засилва се влиянието на църквата. Парламентът прави опит да промени начина на наследяване на земята, като първородният син трябва да получава по-голямата част от нея. Този проект предизвиква силна реакция, особено в селото, тъй като нарушава установените буржоазни отношения. Засилването на влиянието на аристокрацията и духовенството се възприема от всички като подготовка за пълна реставрация на стария режим. Постепенно в страната се оформя силна опозиция.

В 1829 г. Шарл Х назначава ново, още по-крайно ултрамонархическо правителство, начело с граф Полиняк. Всички членове на правителството са известни като яростни противници на Конституционната харта от 1814 година. Опозицията се опасява от политиката на новото правителство и на изборите от 1830 г. побеждават либералите. Недоволен от новото положение, на 26 юли Шарл Х разпорежда издаването на 4 ордонанса. С тях се разпуска новата Камара, отменя се свободата на пресата и се насрочват избори по нов избирателен закон, който изключва участието на буржоазията.

43

Ордонансите взривяват дълго натрупваното недоволство. В Париж се издигат барикади, на които се пее "Марсилезата". Кралските войски не могат да се справят с въстаналите. След тридневна борба Шарл Х е принуден да абдикира. Опозицията, водена от влиятелния журналист и издател Адолф Тиер (1797-1877), кани на овакантения престол Луи Филип, дук Д'Орлеан, от Орлеанския клон на Бурбонската династия.

Луи Филип е избран от Камарата за "крал на французите". Кралят-буржоа, както го наричат, е далеч от възгледите на своите роднини - Бурбоните, за ролята на краля в държавата. Той показва интерес към индустриалното и финансовото замогване на страната и неговите възгледи съвпадат с тези на управляващите прослойки.

Политическата система на Юлската монархия отразява преминаването на властта в ръцете на буржоазията. От Конституционната харта е премахнат принципът за водещата роля на краля, ограничават се прерогативите на църквата и Камарата на перовете. Намалени са имущественият ценз - особено за т.нар. свободни професии (адвокати, професори, лекари), и възрастовата граница - 25 години. Увеличава се броят на избирателите двойно, но въпреки това от 32-милионното население на Франция само 200 000 души имат право на глас. На практика само най-богатата част от буржоазията - финансовата и търговската олигархия, има достъп до реалната власт. Извън системата на властта остават много социални прослойки - дребната буржоазия, голяма част от селяните, занаятчиите и промишления пролетариат.

Системата на Юлската монархия е подложена на критика и нападки от много страни. На първо място са привържениците на Бурбоните, които не могат да се примирят с отпадането им от националната сцена. По-сериозна съпротива идва обаче от страна на радикалите-републиканци, подкрепяни в големите градове и най-вече в Париж от промишления пролетариат. През 1832 г. в Париж избухва републикански бунт и отново по неговите улици се издигат барикади. Бунтът е потушен, но републиканските идеи, незабравени от годините на революцията продължават да имат много последователи.

Тежкото положение на работническата класа води до много по-опасни социални сблъсъци. През 1831 и 1834 г. в Лион се вдигат две въстания на тъкачите от копринените фабрики. Лионските въстания се ползват с подкрепа и симпатии не само от работническата класа от други градове, но и от голяма част от републиканците. Политиката на пълна незаинтересованост на буржоазията към социалния въпрос прави работническата класа благоприятна почва за развитието на социалистическите идеи.

Още ранният социалист граф Клод Анри дьо Сен Симон (1760-1825) насочва вниманието към икономическите и социалните проблеми на новото индустриално общество и прави извода, че социалният мир ще зависи от успешното решаване на противоречията между различните класи. Сен-симонистите се надяват това да стане чрез образование и социални реформи. Шарл Фурие (1772-1837) също вярва в мирните методи на решаване на социалния въпрос и смята, че проблемите на обществото могат да се решат чрез организирането на социални комуни, т.нар. фаланги, в които хората ще живеят в условията на свобода и хармония.

Много по-краен във възгледите си е Огюст Бланки (1805-1881). Той вярва, че противоречията между буржоазията и "механизираният работник" не могат да се разрешат по мирен път, а чрез сила. Бланки е един от първите професионални рев-олюционери и целият му живот преминава между тайни заговори и опити за въоръжени бунтове и затворите. Още по-краен противник на буржоазията е Пиер Жозеф Прудон (1809-1865), който в 1840 г. издава книгата "Какво представлява собствеността?". "Собствеността е кражба", заявява Прудон и атакува държавата и нейните органи,

44

които я пазят. В своите книги, ползващи се с голям отзвук, историкът-социалист Луи Блан (1811-1882) прави точен социален анализ на Юлската монархия и положението на работническата класа. Луи Блан е привърженик на демократичната република с общо избирателно право, в която ще се провеждат социални реформи за облекчаването на положението на работниците.

Юлската монархия има и един на пръв поглед екстравагантен противник - Луи Бонапарт, племенникът на Наполеон. След 1830 г. култът към Наполеон се възражда. Много улици са назовани на неговото име, през 1840 г. останките на Наполеон са пренесени от остров Света Елена. Външнополитическите неуспехи на Юлската монархия - трудното завладяване на Алжир, започнато през 1830 г., слабият престиж на Франция в системата на Великите сили в Европа будят сантименталните спомени по великата империя на Наполеон не само сред образованите кръгове на обществото, но и сред обикновените хора, особено сред селяните. Умен, амбициозен, със силна воля и стремеж към власт Луи Бонапарт на два пъти - през 1831 и 1840 г., прави опити за въоръжен бунт и възстановяване на империята. Макар те да завършват неуспешно, бонапартистите печелят все повече привърженици.

От началото на 40-те години водеща политическа фигура е Франсоа Гизо (1787-1874). Консервативен в своите възгледи, Гизо се бои да засегне интересите на финансовата и търговската олигархия и не предприема никакви мерки за разрешаване на социалния въпрос. Сигурен в подкрепата на Камарата на депутатите, разполагащ с доверието на краля, Гизо отхвърля всякакви предложения за демократизация на политическия живот и смята, че политическата система на монархията не се нуждае от никакви корекции. Междувременно индустриалното развитие на страната и станалите промени в социалната обстановка налагат промяна в политическата система. Настъпилата от 1846 г. криза в селското стопанство е последвана през 1847 г. от финансова и индустриална криза. Броят на безработните в големите градове расте, житейските условия в града и селото се влошават. През 1848 г. в реч пред Камарата на депутатите проницателният историк и политик Алексис де Токвил (1805-1859) предупреждава колегите си: "Аз смятам, че ние спим върху вулкан... За Бога, променете духа на управление, защото... този дух ще ви доведе до бездната".

В периода на Реставрацията и Юлската монархия Франция извършва преход от консерватизма към либерализма. Властта преминава в ръцете на най-богатата част от буржоазията. Но политическата система на Юлската монархия постепенно закостенява и се нуждае от промени.

ГЕРМАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ МЕЖДУ РЕАКЦИЯТА И РЕФОРМИТЕ На Виенския конгрес в 1815 г. на мястото на прекратилата съществуването си през

1806 г. Свещена римска империя се създава ново обединение - Германският съюз. Той се състои от 39 държави - една империя (Австрия), 5 кралства (Прусия, Хановер, Бавария, Саксония и Вюртемберг), 29 княжества и 4 свободни града (Хамбург, Любек, Бремен и Франкфурт на Майн). Върховен орган на съюза е Бундесратът със седалище във Франкфурт, негов председател е австрийският представител.

Германският съюз е сложно и в голяма степен изкуствено обединение. Отделните държави запазват голяма свобода във вътрешната и външната си политика. Някои от тях дори не влизат в съюза с цялата си територия - напр. унгарските и италианските владения на Австрия и Източна Прусия са извън него. Член на Германския съюз е

45

английският крал, като владетел на Хановер. Нидерландия е също член на съюза, тъй като владее Люксембург. Изцяло творение на австрийския канцлер принц Клеменс Метерних (1773-1859), съюзът служи не толкова на обединението на страната, колкото на идеята за запазване на стария режим в Централна Европа. Водещи държави в съюза са Прусия и Австрия.

Още от средата на ХVIII в. Прусия започва реформи в духа на просветения абсолютизъм. След смъртта на Фридрих II през 1786 г. обаче те са прекратени. Слабостта на пруската държава проличава при войната с Наполеон през 1806 г., когато пруската армия, смятана за най-добрата в Европа, е разгромена при Йена и Ауерщадт. Това поражение става причина за провеждането на нови либерални реформи. През 1807 г. се премахва личната феодална зависимост на селяните. Те получават право да откупуват и феодалните си задължения. През следващите години се извършва ад-министративна реформа, ограничава се цеховата система. Военната реформа премахва привилегията на аристокрацията върху офицерските длъжности, създава ландвер (народно опълчение) и въвежда обща военна повинност. Реформите от 1807-1813 г. правят Прусия авангард на идеите на либерализма, но това не продължава дълго.

Виенският конгрес предава част от полските владения на Прусия на Русия, но я обезщетява със земи по долното течение на Рейн. Територията на Прусия се състои от две големи части - на изток Бранденбург и Източна Прусия и на запад Рейнска Прусия.

Икономиката на Прусия през първата половина на века си остава аграрна. Реформата от 1807 г. дава лична свобода на селяните, но ги задължава да плащат големи суми за откупуване на феодалните си повинности. В резултат на това едрите зе-мевладелци-юнкерите, получават част от земите на селяните, а също и големи парични средства. В Прусия се оформят едри юнкерски стопанства, в които започват да се прилагат модерни методи на земеделие с използване на наемния труд на много без-имотни селяни.

В промишлено отношение Прусия е разделена на две части. В богатите с минерални ресурси западни рейнски провинции се развива тежката индустрия - металургията и машиностроенето. Център на въгледобива и текстилната промишленост става източната част на страната и най-вече Силезия. В Рейнска Прусия след 1815 г. започват да се въвеждат новите технологии и машинното производство. Създават се първите големи металургични фирми като Круп, Борзиг, Хьохст. Особено силно влияние за хода на индустриализацията изиграва масовото железопътно строителство, започнало след 1835 година. Но темповете на индустриалната революция са много по-бавни от тези в Англия, Франция и дори от Белгия.

Пруската търговия е силно засегната от липсата на големи пристанища и от множеството вътрешни мита. В 1818 г. се премахват вътрешните мита, а по-късно се сключва договор с Нидерландия, който дава излаз на пруските стоки по долното течение на Рейн до големите нидерландски пристанища на океана. В следващите години пруският индустриалец Фридрих Лист (1789- 1846) води енергична кампания за премахване на всички вътрешни търговски граници и мита. Под егидата на Прусия в 1834 г. се създава Общият германски митнически съюз, в който влизат 28 държави. Постепенно Прусия става водещата в икономическо отношение държава в Германския съюз.

Реформите от 1807-1813 г. и последвалото индустриално развитие на Прусия макар и бавно създават и консолидират новите прослойки на промишлената буржоазия и пролетариата. Все още обаче буржоазията няма достъп до властта, която се намира изцяло в ръцете на аристокрацията.

46

След Виенския конгрес политическата реакция взема връх над политиката на реформи. Прусия е една от създателките и главните фигури на реакционния Свещен съюз. Либералните аристократи, привърженици на продължаването на реформите, са отстранени от властта. Пруският крал Фридрих Вилхелм III (1797-1840) се отказва от поетото през пролетта на 1815 г. обещание да въведе конституция и представително управление. През 1823 г. наистина се създават провинциални ландтази (съсловни пред-ставителства за всяка област), но те са оглавени от аристокрацията и нямат почти никакво влияние. Университетите - центрове на развитието на либералната мисъл и пресата, са поставени под правителствен контрол. С идването на престола на новия крал Фридрих Вилхелм IV (1840-1861) надеждите за либерални реформи и въвеждане на конституция нарастват. Но скоро кралят дава да се разбере, че не възнамерява да променя политическата система.

След 1815 г. Австрия представлява многонационална империя, в която влизат германци, чехи, словаци, унгарци, румънци, хървати, словенци, италианци и други народи. Доминиращи в империята са германците - немският език е официален за всички, германците са начело на огромната бюрократична машина, която трябва да уп-равлява този многонационален конгломерат. Един от главните проблеми, които разтърсват империята през целия ХIХ в., е националният.

В икономиката на Австрия съществуват големи различия. Докато в някои части - Бохемия, Ломбардия, Централна Австрия, се развива индустрията, главно текстилната, то останалите области, особено източните си остават аграрни. Централното правителство предприема известни мерки за развитието на индустрията и търговията. Започват да се прокарват първите железопътни линии, строи се модерно пристанище в Триест, премахват се някои вътрешни мита. Но като цяло икономическото развитие на Австрия изостава в сравнение с това на Прусия. Тя остава и извън системата на Германския митнически съюз от 1834 година.

В социалната и политическата структура на страната изцяло доминира аристокрацията. Всичките й права и привилегии са запазени. Тя разполага с големи поземлени владения и получава високи доходи от феодалните си права над селяните. Положението на селското население е тежко. Чешките селяни са принудени да работят по няколко месеца в земите на феодалите и често плащат до половината от своите доходи под формата на различни данъци.

Аристокрацията има много силно влияние в армията и особено в държавните служби. За управлението на огромната многонационална империя е създаден тежък и многоброен бюрократичен апарат. Въпреки че в него са допускани и представители от местната аристокрация, той се контролира от германци и чрез него се правят опити за усилена германизация на цялата империя. Тази политика постепенно срещу засилващата се съпротива от страната на по-мощните национални групи - предимно от унгарци и чехи.

Вътрешната политика на Австрия е изцяло подчинена на стремежа на запазването на старите политически структури. За разлика от Прусия тук не се провеждат дори и частични реформи в управлението. Цялата власт е в ръцете на силно централизираната администрация, ръководена от Виена. Император Франц I (1792-1835), преживял бурните години на Френската революция и Наполеоновите войни, е един от най-твърдите привърженици на абсолютизма в Европа и противник на всякакви реформи. Неговият девиз е: "Управлявай и не сменяй нищо!" Неговият наследникът Фердинанд I (1835-1848) е човек със слаби умствени възможности и не се интересува изобщо от управлението на държавата, като я предоставя в ръцете на висшите чиновници.

47

През целия период от 1815 до 1848 г. най-силната политическа фигура в страната е принц Метерних. Опитен държавник, ловък дипломат, намиращ се изцяло под влиянието на консервативните идеи, Метерних е загрижен единствено за функционирането на тежкия апарат за управление на империята. Единствените реформи, проведени по негово време, са в армията и то под натиска на популярния генерал Радецки. Под ръководството на Метерних, вътрешния министър граф Коловрат и влиятелния началник на полицията граф Седлицки, цялата империя се контролира от силна полицейска мрежа, която преследва всяка проява на либерална опозиция. Австрийските университети се намират под строг контрол, на студентите е забранено да учат в чужбина. Пресата и книгоиздаването се контролират от цензурата.

Единствената част от империята, която успява да запази известна самостоятелност е Унгария. По силата на традицията там остава да съществува парламентът - съсловно събрание, в което доминира унгарската аристокрация. През 1825 г. той протестира срещу опитите на централното правителство да се намесва в унгарската икономика чрез системата на митата. Под ръководството на двама влиятелни лидери - Ищван Сечени, ръководител на едрите магнати, и Лайош Кошут (1802 -1894), привърженик на либерални и демократични реформи, Унгария става един от главните центрове на антигерманската опозиция в Австрия. В унгарската икономика започват да си пробиват път по-модерни методи в селското стопанство и промишлеността. През 30-те години се построява първият мост между двете части на столицата - Буда и Пеща, засилва се търговското корабоплаване по р. Дунав. Кошут е последовател на теорията на Фридрих Лист за изграждането на защитен митнически съюз, който да помогне за по-бързото развитие на унгарската икономика.

Силният консерватизъм и реакцията, взели връх в Австрия и Прусия, дават отражение върху цялостния живот на германските земи. Въпреки че след 1815 г. някои южногермански държави (Бавария, Вюртемберг, Баден, Хесен-Дармщадт) въвеждат конституции, като цяло в германските земи се установява реакцията.

Първите проводници на либерализма и национализма стават студентските организации на т. нар. бурши. Повлияни от идеалите на Френската революция и участници в борбата срещу нашествието на Наполеон, студентите искат либерални реформи и обединение на страната. На 18 октомври 1817 г., в деня на годишнината от битката на народите при Лайпциг и по случай 300 годишнината от провъзгласяването на Реформацията от Мартин Лутер голяма група студенти от цялата страна се събират край замъка Вартбург. Ораторите издигат лозунги против тиранията, за провъзгласяването на конституция и обединение на страната. На клада са изгорени символите на реакцията - книгата на Карл фон Халер "Реставрация на политическите науки", част от пруска военна униформа, някои от декретите на пруския министър на образованието. Следващата година буршите правят опит за създаване на об-щонационална организация със символите на имперското знаме - черно, червено и златно. През март 1819 г. студентът Лудвиг Занд убива реакционния писател Август фон Котцебу, който е руски генерален консул и таен агент на руската полиция.

Убийството на Котцебу е сигнал за засилване на реакцията. По предложение на принц Метерних на заседание на министрите от цяла Германия в Карлсбад през август 1819 г. се приемат поредица от репресивни декрети, одобрени по-късно и от Бундесрата. Организациите на буршите са забранени, започват преследвания на т.нар. "демагози", въвежда се строг контрол върху университетите от специално назначени правителствени комисари, уволнени са много професори, въвежда се строга предварителна цензура върху пресата и книгоиздаването. Създава се централна

48

следствена комисия в Майнц със задача да следи дейността на опозицията. Карлсбадските декрети за кратко време парализират духовния живот на страната.

Въпреки това движението за реформи и обединение не е спряно. През 1830 г. под влияние на Юлската революция започват вълнения на много места. Под силния натиск на обществеността в някои държави (Брауншвайг, Хесен, Саксония, Хановер) са въве-дени конституции. На 22 май 1830 г. край Хамбах в Рейнска Бавария се събират 30 000 души. Ораторите издигат лозунги за народен суверенитет и общогерманска република, срещу монархическата власт. Под натиска на Метерних баварските власти вземат мерки срещу организаторите на празника, но съдът ги оправдава. След тези събития отново се засилват мерките на надзор върху университетите и пресата. Забранени са всички политически партии и съюзи, политическите речи на обществени места. Обявен е списък на 2000 заподозрени в антиправителствена дейност. Въведени са строги паспортни проверки на подозрителните пътници по всички вътрешногермански граници.

През 1837 г. персоналната уния между Хановер и Англия е прекъсната. Новият крал на Хановер разпуска Ландтага и отменя конституцията. Седем известни професори от университета в Гьотинген, между които и двамата братя Якоб и Вилхелм Грим излизат с протест. Членовете на Гьотингенската седморка трябва да напуснат Хановер, но стават известни в цяла Германия.

Идеята за национално обединение се проявява особено силно през 1840 г., когато Франция заплашва да окупира левия бряг на Рейн. В цялата страна се надига патриотичен призив за защита на нацията. Плод на този патриотичен подем стават известните песни "Стража на Рейн" и "Германия, Германия над всичко!". Втората песен сега е национален химн на Германия.

През първата половина на ХIХ в. Австрия и Прусия стават символи на реакцията в Централна Европа. Движението за конституционно управление, либерални реформи и национално обединение намира все повече привърженици в германските държави. Индустриалци и търговци, професори и студенти, занаятчии и работници настоятелно искат промени в политическия живот. Германските държави в края на 40-те години се намират на прага на революцията.

РУСИЯ ИЗОСТАВА В началото на ХIХ в. Русия е най-голямата държава в Европа с най-многобройно

население. Нейната територия се простира от Полша до Аляска на американския континент, от Финландия до Черно и Каспийско море. В средата на века населението на Русия надминава 70 милиона.

Огромната Руска империя е най-изостаналата в икономическо и политическо отношение страна в Европа.Основната причина за това е запазването на феодалния характер на руската икономика. В селското стопанство продължава да съществува системата на крепостничеството. Преобладаващата част от селяните са закрепостени към земята и се намират напълно във властта на помешчиците. Техният труд е слабо производителен, тъй като те не са заинтересувани от получаването на по-високи доходи. Останалата част, т. нар. държавни селяни се ползват с по-голяма свобода, но и техните стопанства не са високопроизводителни, поради редица ограничения и големите данъци, с които са обложени. Подобно е и положението на т. нар. уделни селяни, соб-ственост на императорското семейство. Земята продължава да се обработва със старите

49

методи, често реколтите са слаби, в много райони на страната понякога върлува глад. Това създава условия за много вълнения и бунтове.

В резултат на ниската производителност на труда на крепостните селяни руското селско стопанство се намира в дълбока криза. Доходите на помешчиците намаляват, много от тях задлъжняват, а немалка част дори се разоряват. Общата бедност и за-крепостяването на селяните към земята не позволяват да се създаде широк вътрешен пазар на капитали, стоки и работна сила.

Промишлеността също носи отпечатъка на феодализма. Основната част от производство се пада на занаятчиите. Голямата част от промишлените манифактури са държавни. В тях работят не наемни работници, а закрепостени селяни. Производителността на труда е ниска, новите капиталовложения са малко и идват предимно от страна на държавата, която трябва да посрещне нуждите на армията. Вътрешната търговия на страната среща много пречки, както от административен характер, така и от огромните пространства и липсата на добри пътища. Във външната търговия продължават да имат превес традиционните стоки - масло, лен, коноп, кожи, дървен материал и вълна. Едва към средата на века започва по-голям износ на зърнени храни. По-голямата част от външната търговия е в ръцете на чуждестранни търговци.

Индустриалната революция в Русия си пробива път много бавно. Липсата на широк вътрешен пазар, капитали и свободна наемна работна ръка са основните пречки за внедряването на машинното фабрично производство. Макар че първият параход се появява още през 1815 г., а първата железопътна линия е построено през 1838 г., масовото използване на машините си пробива път едва през втората половина на века.

Икономическата изостаналост на страната дава отражение и върху социалната и политическата структура. Селяните са повече от 90 % от населението на страната. Буржоазията е малка и слаба прослойка. Тя се състои предимно от дребни търговци, занаятчии и промишленици. Слабостта на буржоазията се дължи не толкова на нейната малобройност, колкото на липсата на икономически и политически условия за развитие. Отсъствието на добре развита буржоазна прослойка в руското общество води до това, че необходимите реформи се провеждат в духа на просветения абсолютизъм - отгоре. Особено място в руското общество има интелигенцията. В по-голямата си част тя е от аристократичен произход. Запозната с идеите на Западна Европа, макар и малка на брой, тя играе важна роля за развитието на образованието и просветата. На върха на социалната стълба се намира аристокрацията. Тя е разделена на две части. Провинциалната аристокрация - помешчиците, се придържат здраво за своите привилегии и се страхуват от всякакви реформи. Някои от тях поради кризата в селското стопанство водят жалко материално съществуване и са далеч от съвременната цивилизация. Висшата аристокрация, съсредоточена около двора и двете столици - Санкт Петербург и Москва, дава основните кадри за държавната и военната администрация и е сравнително добре запозната с модерните идеи на Западна Европа. Една част от нея е привърженик на промени в духа на просветения абсолютизъм. На съвместното влияние на висшата военна и служебна аристокрация и интелигенцията се дължат ограничените реформи, проведени през първата половина на ХIХ век.

Идването на престола на младия император Александър I (1801-1825) дава надежди, че в страната може да се проведат реформи. Още в началото Александър се обкръжава с хора, привърженици на промени в системата на руското самодържавие. Под тяхно влияние започва реорганизация на правителствените структури - през 1803 г. старите колегии са заменени с министерства, правят се реформи в образованието, откриват се няколко университети. В следващите години приближеният до императора граф

50

Михаил Сперански (1772-1839) създава цялостен проект за ново държавно устройство. Според този проект главен съвещателен орган със законодателни, изпълнителни и съдебни функции към императора става Държавният съвет. Политически права полу-чават само аристокрацията и т. нар. средно съсловие (търговците, промишлениците, държавните селяни). Сперански предвижда и отмяна на крепостничеството, но в по-далечно бъдеще. Конституционните проекти на Сперански се натъкват на силна съпротива. От тях през 1810 г. се въвежда само Държавният съвет. Скоро Сперански изпада в немилост и е отстранен от двора.

След 1815 г. Александър I се отказва от всякакви сериозни промени. Даденото от него обещание да се въведе представително управление не е изпълнено. Силно влияние в управлението на страната придобива военният министър А. Аракчеев, станал омразен на всички със своята реакционност. Негово дело са т.нар. "военни поселища", в които селяните работят и живеят в тежки казармени условия.

Внезапната смърт на Александър I в края на 1825 г. води до първата сериозна проява на съпротива срещу самодържавието - бунта на декабристите.

Декабристите са млади офицери, по-голямата част от които участвуват в похода на руската армия в Европа през 1814-1815 година. Запознати с идеите на Просвещението, те виждат голямата изостаналост на Русия от Западна Европа и необходимостта от промени. В началото на 20-те години се създават две нелегални общества, които разработват проекти за конституционно устройство. Начело на "Северното общество" са Н. Муравьов, С.Трубецкой, Е.Оболенски, К.Рилеев, братя Бестужеви. Водачи на "Южното общество" са П. Пестел, С. Муравьов-Апостол, М.Бестужев-Рюмин. И двете общества разработват конституционни проекти, в които искат въвеждане на конституция и представително управление. В своя конституционен проект "Руска правда" Пестел дори стига до убеждението, че в Русия трябва да се въведе репуб-ликанско устройство. "Северното общество" има влияние сред някои гвардейски полкове в Санкт Петербург, а "Южното общество" - в армейските части в южните гарнизони.

Повод за въстанието на офицерите става стъпването на престола на новия император Николай I през декември 1825 година. На 14 декември (оттук идва и името декабристи) петергбурските гвардейски полкове са изведени на Сенатския площад, за да положат клетва пред новия император. Водени от своите офицери, полковете отказват да положат клетва и издигат лозунги за въвеждане на конституция. Но действията на декабристите се ограничават само с това. Скоро площадът е обграден от верни на Николай I войски и въстаниците се предават. Две седмици по-късно верните на "Южното общество" армейски части се опитват да превземат Чернигов, но са разпръснати. Водачите на декабристите са арестувани, петима от тях са осъдени на смърт, над 120 са изпратени на заточение в Сибир. Въпреки неуспехът на декабристите техният бунт показва засилването на опозицията в обществото срещу изостаналата фео-дална система на руското самодържавие.

Периодът на управление на император Николай I (1825-1855) се смята за един от най-реакционните в руската история. Под строг контрол са поставени училищата и университетите. Пресата и книгоиздаването се намират под строга цензура. Преследват се видни представители на интелигенцията. В училищата се въвежда т.нар. теория на официалната народност, която съдържа три основни принципа - "православие, самодържавие, народност". Тези принципи трябва да предпазят младежта от порочните идеи на западния либерализъм и да подчертаят особения характер на руското общество. Едно от най-важните средства за преследване на свободомислещите е създаденото през

51

1826 г. Трето отделение на Собствената канцелария на императора - тайна полиция, която трябва да докладва за всички настроения в обществото. За началник на Третото отделение и на жандармерията към него е назначен граф Бенкендорф, чието име скоро става символ на политическата реакция.

В същото време Николай I разбира необходимостта от промени в управлението на страната. Провеждат се няколко административни реформи. Комисия под ръководството на граф Сперански извършва огромна работа по кодификацията на всички закони и през 1830-1832 г. издава около 50 тома със закони.

Тежкото положеше на селяните и кризата в селското стопанство карат Николай I да предприеме известни реформи и в тази област. Най-важната реформа е направена през 1837-1841 г. и засяга държавните селяни. За тях се образува специално министерство, регулират се данъците им, дава се право на известно самоуправление, създават се спе-циални съдилища, училища и болници. Голяма част от малоимотните получават земя. Разработват се и проекти за постепенното освобождаване на крепостните селяни, но те се струват прекалено смели на императора и не влизат в сила. Реформата, засягаща държавните селяни, допринася не само за подобряването на тяхното положение, но изиграва ролята на генерална репетиция за отмяната на крепостното право през 60-те години.

В икономическата област Николай I провежда политика на строг финансов контрол и високи протекционистки мита. Тези мерки подпомагат в известна степен развитието на промишлеността и замогването на една част от градската буржоазия. През 40-те години започва по-масовото приложение на машините в транспорта и текстилната промишленост. Но икономическото изоставане на Русия не може да бъде преодоляно.

Външната политика на Русия при Александър I и Николай I има за цел по-нататъшното териториално разширение. След Тилзитския мир към Русия е присъединена Финландия, а на Виенския конгрес - и по-голямата част от Полша. С това възможностите за териториално разширение на империята на запад са изчерпани. През следващите години руската външна политика се съсредоточава главно върху Източния въпрос - за съдбата на Османската империя.

Въпреки че Русия е основателка на Свещения съюз и решителен противник на всички революционни и националноосвободителни движения в Европа, интересите й в Източния въпрос я карат да отстъпи от тази политика. След като гърците започват борба за своето освобождение през 1821 г., Русия застава на тяхна страна. През 1828-1829 г. Русия воюва с Османската империя, което й носи важния стратегически контрол върху устието на р. Дунав.

През следващите години Русия засилва политиката си на Балканите и в Източното Средиземноморие. В 1832 г. тя се намесва на страната на султана, заплашен от непокорния си управител на Египет Мехмед Али. През 1833 г. една руска ескадра навлиза в Проливите и стоварва 30- хиляден десант в Ункяр Искелеси, на източния бряг на Босфора. През същата година е подписан изгодният за Русия Ун-кярискелесийски договор, с който Русия се задължава да оказва военна помощ на Османската империя. Този договор е голям успех за Русия, но в следващите години Англия и Франция успяват да подронят руските позиции и през 1840-1841 г. налагат принципа на колективната намеса на Великите сили в Османската империя.

Русия остава един от основните крепители на реакцията в Европа. През 1830 г. тя е готова да изпрати войски срещу въстаналите за национална независимост белгийци и само избухналото по същото време въстание в Полша я отклонява от това. По време на революцията от 1848-1849 г. Русия оказва помощ на Австрия в потушаването на

52

унгарското освободително движение. През май 1849 г. една 100-хилядна армия, командвана от ген. Ериван Паскевич настъпва в Унгария и разгромява унгарските во-йски.

Съперничеството между Русия и Западните велики сили в Източния въпрос води до рязко изостряне на техните отношения в средата на 50-те години. Повод за започналата през 1853 г. Кримска война става спорът между православната и католическата църква за "светите места" в Палестина. В Кримската война на страната на Османската империя застават Англия и Франция. Първоначално преимуществото е на страната на Русия, която окупира дунавските княжества. Но след навлизането на англо-френския флот в Черно море войната се пренася на руска територия. През 1854 г. започва про-дължилата близо една година обсада на главната руска военноморска база Севастопол. В битката при Севастопол проличава икономическата изостаналост на Русия и сла-бостта на нейната армия. В разгара на обсадата на Севастопол, на 18 февруари умира Николай I, а през септември крепостта пада. Подписаният през 1856 г. Парижки мирен договор слага преграда срещу руската експанзия на юг. Поражението в Кримската война поставя остро необходимостта от извършването на коренни реформи в Русия.

ЕВРОПА В СРЕДАТА НА ВЕКА - I. РЕВОЛЮЦИОННАТА ВЪЛНА 1848-1849 г. Към края на 40-те години Европа е на път да се раздели със системата, установена на

Виенския конгрес от 1815 година. Тя се намира в етап на преход от стария режим към новото буржоазно общество, породено от индустриалната революция. Преходът е много сложен и многообразен поради различията в икономическото и политическото развитие на отделните части на Европа. Две страни - Англия и Русия, представят двата политически полюса от това време. В средата на века Англия завършва индустриалната революция и прави първите промени по пътя на разширяващото се представително управление. Русия сякаш е застинала в старите феодалните структури и се нуждае от силно сътресение, за да тръгне бавно и мъчително по пътя на буржоазните реформи.

Останалите страни, намиращи се между Ламанша и руската граница, се намират на различни стъпала по пътя към новото общество. Противостоянието на враждуващите класи и прослойки там е толкова силно, че компромисът между тях, който означава реформи, е изключен като решение. Тези страни са залети от голямата революционна вълна през 1848-1849 година.

В тези бурни две години Франция прави нов експеримент с републиканско управление, за да предпочете отново славата на бонапартистката империя. Революциите в германските държави, Австрия и Италия са усложнени от националните проблеми. Италианци и унгарци искат национална независимост. Към това италианците прибавят и обединението на страната. Същото искат и германците, но те са раздвоени между двете водещи сили - Прусия и Австрия. В крайна сметка националният проблем остава за решаване по пътя на войната.

Аристокрацията и консервативният спомен за миналото са атакувани от промишлената буржоазия и идеите на либерализма. Но в политическия живот се намесва също и работническата класа. В борбата срещу стария режим буржоазията и работниците влизат често в съюз, но противоречията между тях скоро ги разделят. Идеите на социализма стават политическата програма на работническата класа.

53

Политическите борби в Централна и Източна Европа започват да приличат на боксов мач с трима противници.

Промени настъпват и в системата на международните отношения. Установеното равновесие от Виенския конгрес и Свещения съюз се нарушава. Могъществото на източните монархии постепенно запада. Русия се опитва да продължава ролята си на хегемон в Европа, но претърпява поражение в Кримската война и е принудена да се заеме с вътрешните си проблеми. Националните проблеми на германци и италианци се разрешават също чрез войни. Създават се две нови държави - Германският райх и Италия. На мястото на Австрия се появява Австро-Унгария - многонационална империя, която трябва да мисли повече за съхранението си като велика сила, отколкото за хегемония в Европа.

От края на 40-те до началото на 70-те години Европа преживява войни, революции и реформи, за да се роди новото индустриално общество.

РЕВОЛЮЦИОННАТА ВЪЛНА 1848-1849 г. Икономическата криза, обхванала Европа от 1845 г., само ускорява развитието на

политическите борби в Западна и Централна Европа. Развитието на икономиката, промените в социалната структура, политическите искания на средната класа и работниците са предизвикателство към хегемонията на управляващите. Във Франция, Прусия, Австрия и другите германски държави през 1848 г. политическият мир рухва. Започват революции.

Кризата на управлението във Франция достига върха си в началото на 1848 година. Правителството наивно вярва, че може да спре агитацията на опозицията, като забрани митингите и демонстрациите. Тогава започва т. нар. "банкетна" кампания. На свиканите от опозицията банкети се държат политически речи. На 22 февруари 1848 г. един подобен банкет е забранен. На другия ден на булеварда на капуцините се провежда мирна протестна демонстрация. Внезапно участниците са нападнати от войска, започва стрелба, на паважа остават 50 убити. На сутринта Париж осъмва в барикади, започват престрелки с полицията. Положението е неудържимо и Луи Филип трябва да абдикира. Тридневната Февруарска революция сваля Юлската монархия.

Камарата на депутатите съставя Временно правителство, в което се включват поетът Алфонс Ламартин, астрономът Франсоа Араго, социалистът Луи Блан и работникът Александър Албер. Под натиска на въстаниците Франция е обявена за република. Съставът на правителството не е еднороден и представя различни течения на опозицията.

Първите действия на правителството показват наличието на различни течения в него. За решаване на тежкия социален въпрос се създава т. нар. Люксембургска комисия, ръководена от Луи Блан. Обявява се и правото на труд на всеки, намалява се работният ден на 10 часа. Реализира се идеята на Луи Блан за създаването на т. нар. "национални работилници". В тях може да се запише всеки безработен и получава 2 франка на ден, когато работи, и 1 франк, ако не работи. Скоро към Париж от цялата страна се устремяват безработни, за да се запишат в работилниците и техният брой става повече от 100 000 души. Но както става обикновено, мнозина предпочитат да не работят и да получават всеки ден своя франк. В провинцията са недоволни, че много от работниците живеят на гърба на собствениците и данъкоплатците. Това недоволство се усилва още повече, когато преките данъци са увеличени с 45 %, за да се покрият държавните разходи.

54

Резултатът от тези настроения се отразяват на състава на избраното през април Учредително събрание. В него преобладават привържениците на републиката, но те са и противници на широките социални реформи. Срещу присъствието на Луи Блан в правителството има силни настроения. На 15 май една голяма демонстрация, водена от Огюст Бланки и други социалисти нахлува в сградата на парламента с искания за демократична и социална република. В отговор на това водачите на социалистите са арестувани, Люксембургската комисия - ликвидирана. На 22 юни е издаден декрет за разпускане на "националните работилници", като се предвижда по-младите да бъдат приети в армията, а по-възрастните - насочени на работа в провинцията.

Декретът за разпускането на работилниците предизвиква силни протести сред парижките работници. На 23 юни в града започват да се строят барикади, издигат се лозунги за "демократична и социална република", за премахването на експлоатацията. Правителството дава широки пълномощия на военния министър генерал Кавеняк. Той въвежда военно положение, вкарва войски в града и потушава бързо и жестоко въстанието. Убити са над 1500 души, много от въстаналите са изпратени на каторга.

През октомври Учредителното събрание изработва новата конституция, според която Франция е обявена за република, начело с президент. През декември 1848 г. се произвеждат избори за президент и те са спечелени с голямо мнозинство от Луи Бонапарт. С това Февруарската революция завършва, а Луи Бонапарт започва сложна борба за възстановяването на империята.

Революцията в германските земи започва първо в Баден, Вюртемберг, Хесен-Дармщадт, Бавария и Саксония. Навсякъде се организират митинги, демонстрации. Сравнително бързо са образувани правителства с участието на буржоазията. Революци-ята в Прусия започва с голяма демонстрация на 3 март в Кьолн. В Берлин вълненията започват на 6 март. На 16 март пристига известие за революцията във Виена и за оставката на К.Метерних. Под напора на събитията пруският крал Фридрих Вилхелм IV издава на 18 март указ за свикване на пруски Ландтаг, за въвеждане на конституция, за премахване на цензурата и други реформи. Същия ден голяма демон-страция иска извеждането на армията извън града. Срещу демонстрацията са изпратени военни части. Започват барикадни боеве, завършили с победа на въстаниците. Кралските войски са принудени да напуснат града. На 29 март е съставено буржоазно правителство начело с Лудолф Кампхаузен и Давид Ханземан. Създадена е национална гвардия. На 22 май е открит новоизбраният пруски Ландтаг, в който мнозинство има буржоазията. Ландтагът се заема да обсъди проект за конституция, която предвижда за-пазване на монархията и двукамарен парламент. След опит за въстание на берлинските работници през юни правителството на Кампхаузен и Ханземан е заменено с по-умерено начело с Р.Ауерсвалд. На 18 май 1848 г. във Франкфурт на Майн се открива Франкфуртско национално събрание, което трябва да реши въпросите за обединението на страната и за изработването на обща конституция. Събранието избира австроунгарския ерцхерцог Йохан за имперски управител и съставя временно централно правителство. Разгромът на Юнското въстание на парижкия пролетариат и падането на Виена през октомври засилват контрареволюцията в Германия. На 3 ноември в Берлин е извършен преврат и в града отново са въведени войски, а Ландтагът е разпуснат. На 6 декември е провъзгласена конституция, която дава известни буржоазни свободи, но запазва правата на краля и на аристокрацията. На 30 май 1849 г. е въведен т.нар. трикласен избирателен закон, с който се запазва господ-ството на аристокрацията в пруския Ландтаг и в управлението на страната. В края на март 1849 г. Франкфуртското събрание завършва изработването на общогерманска

55

конституция. Тя предвижда създаването на федерация от 36 германски държави начело с император и двукамарен парламент. Императорската корона е предложена на пруския крал. Но конституцията е отхвърлена от почти всички държави. Прусия и Австрия отзовават своите представители от Франкфуртското събрание и през лятото на 1849 г. то се се разпуска.

Революцията в Австрийската империя започва под влияние на вестта за абдикацията на Луи Филип. На 11 и 12 март във Виена започват масови демонстрации с искания за отмяна на цензурата, за въвеждане на граждански свободи за свикване на Райхстаг, за оставка на принц Метерних. На 13 март в града избухва въстание. Император Фердинанд I е принуден да отстъпи. Метерних подава оставка, образувана е буржоазна национална гвардия, студентите създават своя въоръжена организация - Академичен легион. Съставено е правителство, в което влизат представители на либералната бур-жоазия. На 25 април е публикуван проект за конституция, която предвижда създаването на двукамарен Райхстаг и въвеждането на избирателно право с висок имуществен ценз. С това се установява конституционна монархия, в която императорът си запазва големи права.

През юли започват заседанията на новия Райхстаг. Централен въпрос става положението на селяните. След дълги разисквания се решава да се премахнат личните задължения, а ангарията и другите данъци да се откупуват, като държавата поеме част от тях. С премахването на феодалните задължения се разчиства пътят на буржоазните отношения в селското стопанство. Получили веднъж своето селяните веднага стават консервативен елемент, който иска установяването на реда в държавата.

Събитията в Австрия са тясно свързани с революциите и на-ционалноосвободителните движения на другите народи в империята. В началото но октомври правителството решава да изпрати част от виенския гарнизон за потушаване на революцията в Унгария. В отговор на това във Виена избухва въстание. Започват улични боеве, въстаниците овладяват Арсенала. Военният министър Латур е заловен и обесен. Императорът и дворът напускат Виена и бягат в Олмюц. Градът остава в ръцете на въоръжените работници и студенти. Постепенно правителството успява да събере войски и в началото на ноември въстанието е потушено. С това се слага край на революцията в Австрия. През декември 1848 г. на престола застава новият император Франц Йозеф, чието управление продължава до годините на Първата световна война.

Революцията в Унгария има за цел въвеждането на либерални реформи и националното освобождение на страната. Още от самото начало начело на събитията са либералната аристокрация и интелигенцията. Революцията започва на 15 март при вестта за събитията във Виена. В Пеща избухва въстание и властта преминава в ръцете на правителство начело с умерения реформатор Л. Батияни. В правителството влизат също популярните Лайош Кошут и Ференц Деак. В средата на март унгарският пар-ламент отменя крепостничеството, премахва ангарията, десятъка, феодалния съд, както и плащанията, въвежда се общо данъчно облагане. Унгария е обявено за независима във финансово и военно отношение, но все още остава в рамките на Австрийската империя. В края на май обявяват своя национална автономия също Хърватско, Словения и Далмация, но правителството в Будапеща отказва да удовлетвори исканията им. Им-ператорът се възползва от това и заповядва на хърватския управител Елачич да настъпи с войските си срещу Унгария. Срещу настъпващите войски в Будапеща се съставя комитет за защита начело с Л.Кошут. Войските на Елачич претърпяват поражение и отстъпват към Виена. След потушаването на октомврийското въстание във Виена започва организирането на похода срещу Унгария. На 14 април 1849 г.

56

унгарците обявяват пълната си независимост от Австрия. Но тяхната съдба е решена след срещата на новия император Франц Йозеф и Николай I във Варшава. През май 100-хилядна руска армия навлиза в Унгария и на 13 август унгарците са принудени да капитулират.

В средата на века Италия е сложен конгломерат от няколко държави. На юг се намира Неаполитанското кралство, начело на което стои клон от династията на Бурбоните. В средата на полуострова е Папската държава. На север от нея съществуват няколко херцогства - Парма, Лука, Модена, Тоскана, които се намират под австрийско влияние. Най-богатите области в Северна Италия - Венеция и Ломбардия, влизат в състава на Австрийската империя. В западната част на страната се намира кралство Пиемонт, начело със Савойската династия. Основният проблем на Италия през ХIХ в. е нейното национално обединение, а епохата от края на ХVIII в. до 1870 г., когато обеди-нението завършва, се нарича Рисорджименто.

В борбата за обединението на страната от началото на века се преплитат различни политически идеи и организации. Една част от италианците искат обединението да стане под ръководството на Пиемонтската династия, други са за създаването на обща италианска република. Към различията за начина на обединението се прибавят и исканията за провеждане на буржоазни реформи. Всичко това прави епохата на Рисорджименто сложна и противоречива.

Първият етап на Рисоджименто е свързан с движението на карбонарите. Техните тайни общество набират членовете си сред широки кръгове от обществеността - либералната аристокрация, буржоазията и интелигенцията. През 20-те и 30-те години карбонарите правят няколко опита за революция, но те са потушени с помощта на Свещения съюз. В следващите години голямо влияние придобива лидерът на републиканското демократично движение Джузепе Мацини (1805-1872) със своята организация "Млада Италия".

Революционните събития в Италия през 1848-1849 г. са един от етапите на Рисорджименто. Революцията започва най-напред в Неаполитанското кралство. През януари 1848 г. на остров Сицилия избухва въстание, последвано от вълнения в цяла Италия. Под напора на събитията във всички италиански държави са съставени правителства с участието на буржоазията и са въведени конституции. На 18 март избухва въстание против австрийците в Милано, столицата на Ломбардия. След неколкодневни боеве австрийските войски са принудени да напуснат града и се изтеглят на изток. По същото време въстава и Венеция, където е обявена република. Под влияние на събитията пиемонтския крал Карл Алберт обявява война на Австрия. Последват го и другите италиански владетели. Ломбардия и Венеция вземат решение да се присъединят към Пиемонт. Колебливостта на Карл Алберт при воденето на войната дава възможност на австрийските войски да се организират и да започнат настъпление. Решителното сражение между пиемонтските и австрийските войски става в края на юли при Кустоца. Пиемонтците са разбити, кралят иска мир и няколко седмици по-късно австрийската власт над Северна Италия е възстановена.

През есента на 1848 г. започва нов подем в революцията, в която голяма роля играят Джузепе Мацини и популярният революционер Джузепе Гарибалди. През ноември избухва въстание в Рим и папата е принуден да избяга. Въвежда се светско управление и се подготвя конституция. През февруари 1849 г. е обявена Римска република - връхната точка на революцията.

През пролетните месеци испански, френски и австрийски войски се насочват към Рим. Съпротивата на града е организирана от Джузепе Гарибалди. Въпреки героичната

57

съпротива на защитниците на града на 3 юли Рим е превзет. Скоро след това пада и последното огнище на революцията - Венецианската република. Революцията в Италия е победена.

Оценката на революциите от 1848-1849 г. не е еднозначна. Във Франция революцията сваля системата на Юлската монархия, установява република и макар по-късно Луи Бонапарт да възстановява империята, икономическите и политическите структури дават възможност за бързото икономическо и политическо развитие на страната. Опитите на буржоазията в Централна Европа да дойдат на власт по пътя на революцията е неуспешен. Навсякъде се възстановяват старите режими. Главната причина за неуспеха са икономическата и политическата слабост на буржоазията, лип-сата на единство между нея и останалите социални групи - работниците, селяните. Силно влияние оказват и националните противоречия, умело използвани в страни като Австрия. В Италия съперничеството между различните династии и държави пречи на образуването на общ фронт срещу Австрия.

Въпреки това събитията там оставят силен отпечатък. В следващите години във всички страни на Централна Европа започват да се провеждат конституционни реформи. Макар да е запазена доминиращата роля на аристокрацията в обществото, буржоазията печели нови позиции и оказва влияние в държавното управление.

След годините на революцията започва нова епоха на войни и реформи, които налагат окончателно новото буржоазно общество в Европа.

ЕВРОПА В СРЕДАТА НА ВЕКА - II. ВОЙНИ И РЕФОРМИ През 50-те и 60-те години на века в много европейски страни се извършват бързи

промени. Икономически растеж, участие на буржоазията в системата на властта, политически реформи, началото на организирано работническо и социалистическо движение, войни за национално обединение и ново равновесие на силите в Европа - това са само някои от основните процеси и събития, които променят лика на Европа през 50-те и 60-те години.

Главната черта на европейската икономика през този период е завършването на индустриалната революция във Англия, Франция, Белгия, германските държави. В промишлеността окончателно се налага машинното производство, а непрекъснатият прогрес в науката и техниката дават на индустрията и селското стопанство много нови технологии, които променят с невероятно бързи темпове живота на европейското общество. Дори и в по-изостаналата Източна Европа индустриализацията става водещата линия в икономиката.

Бързите успехи на индустриализацията засилват позициите на буржоазията в икономическия и политическия живот. В най-голяма степен това става в Англия. Във Франция средната класа се отказва от по-широки политически свободи в името на едно почти еднолично управление, което обаче й осигурява възможности за икономически напредък. Консервативните режими в Централна Европа - в Прусия и Австрия, въвеждат ограничени форми на конституционно и представително управление. Неуспехът на германската буржоазия през 1848-1849 г. я кара да изостави революционните методи в борбата за властта и тя се стреми към реформи, постигани по парламентарен път, подкрепяни често с икономически и финансов натиск.

58

Мястото на левия фланг на политическите борби в Европа заема работническата класа. Най-влиятелната политическа доктрина - Марксовият социализъм, е декларирана официално в началото на революционната вълна от 1848 година. През февруари излиза нейната първа програма - "Манифест на Комунистическата партия". Основната идея на марксистката доктрина представя историческото развитие на чов-ечеството като непрекъсната борба между класите. В новото общество основният конфликт е между буржоазията и работническата класа и тя трябва да се бори за завоюването на политическата власт и установяването на диктатура на пролетариата. За постигането на тези цели Маркс, Енгелс и техните привърженици организират през 1864 г. в Лондон Първия интернационал. Той създава свои секции в почти всички страни на Западна Европа.

Марксовият социализъм не установява монопол върху политическите идеи на работническата класа. От средата на века силно влияние придобива анархизмът, чиито водачи са германецът Макс Щтирнер (1806-1856), французите Жозеф Прудон, Жорж Сорел (1847-1922) и руснакът Михаил Бакунин (1814-1876). Противници на всякакво ограничение от страната на държавата и нейните закони, анархистите смятат да освободят обществото чрез методите на политическия терор. От средата на века монарси и политици все по-често стават обект на изстрелите и бомбите на анархистите.

Водеща страна в Европа през този период е Англия. Могъществото на нейната икономика е демонстрирана на Първото световно изложение в Лондон през 1851 година. В английската политическа система постепенно се създава класическият двупартиен модел, при който двете основни партии - вигите (либералите) и торите (консерваторите) се сменят в управлението на страната. 50-те и 60-те години дават на Англия ве-ликолепни политически фигури - либералите Хенри Палмерстон (1784-1865) и Уйлям Гладстон (1809-1898), консерватора Бенджамин Дизраели (1804-1881). Английските управляващи виждат опасността от новото засилване на социалното и политическото напрежение в обществото през 60-те години. Затова през 1867 г. консерваторите извършват нова парламентарна реформа, която увеличава чувствително броя на избирателите. В годините на своето най-продължително управление - 1868-1774 г., правителството на Гладстон разширява кръга на реформите в областта на админ-истрацията, образованието, въвежда се системата на тайното гласуване - старата мечта на чартистите. Реформите в Англия оказват влияние и върху социалистическото и профсъюзното движение, които не заемат такава рязка антидържавна позиция, както става в други страни на континента.

В европейската политика Англия се придържа към принципа на равновесието на силите. Нарастващото влияние на Русия в Европа след 1849 г. и нейната експанзия на юг, към Османската империя, поражда силни опасения в Англия. Това е основната причина за намесата на Англия в Кримската война на страната на султана. След Кримската война мястото на опасния претендент за хегемония в Европа заема Втората империя във Франция и отношенията между двете страни се влошават. Англия разширява и заздравява своята колониална империя. През 1857-1859 г. тя потушава голямото въстание на сипаите в Индия и укрепва своето господство в нея и съседните й страни. Индия е обявена за вицекралство и в 1877 г. кралица Виктория взема титлата на индийска императрица. Продължава заселването на английските колонии в Южна Африка и Австралия. Започват първите системни завоевания в Африка.

След сложни политически маневри Луи Бонапарт възстановява империята във Франция и на 2 декември 1852 г. е провъзгласен за император под името Наполеон III. Конституцията на Втората империя запазва общото избирателно право и парламента,

59

но на практика цялата власт в страната е в ръцете на императора. Управлението на Наполеон е насочено към възстановяването на могъществото на Франция. Икономиката на страната се развива бързо. Наполеон III полага много грижи за построяването на нови железопътни линии, канали, пристанища, подпомага развитието на селското стопанство, външната търговия. Императорът има амбицията да направи Париж най-хубавия и благоустроен град в Европа и през цялото време на Втората им-перия Париж се преустройва. Следвайки Англия в 1855 г. в Париж се организира Световно изложение, което показва най-добрите постижения на френската икономика.

През 60-те години започват реформи и в системата на управлението. Либерализира се парламентарният и политическият живот, разширява се свободата на пресата, преустройва се системата на образованието, разрешават се профсъюзите. Въпреки силната съпротива на републиканската опозиция Наполеон III се ползва с популярност сред широките френски маси.

Успехите във вътрешната политика на Наполеон III се съчетават и с амбициозни планове във външната политика. Мечтата на Наполеон III е да се възстанови френската хегемония на континента. Заедно с Англия Франция участвува в Кримската война и ограничава руското влияние в Европа. От края на 50-те години плановете на Наполеон III са свързани с Италия и намерението да подпомогне нейното обединение и да установи там френско влияние. По-късно Наполеон се противопоставя грубо на започ-налото под егидата на Прусия обединение на германските държави.

Още по-амбициозна е колониалната политика на Втората империя. Заедно с Англия тя води втората опиумна война с Китай през 1856-1860 г. и получава сфера на влияние в Южен Китай. Едновременно с това французите успяват да установят своето господство във Виетнам и Камбоджа и оформят една голяма сфера на влияние в Далечния изток. По същото време Наполеон III започва своята голяма мексиканска авантюра. Използвайки революционните събития в Мексико, през 1862 г. там е изпратен силен френски корпус, който заема столицата и провъзгласява австрийския ерцхерцог Максимилиян за император. Мексиканците обаче не приемат чуждото нашествие и Наполеон III е принуден да изпраща нови войски, за да укрепи властта на своето протеже. Въпреки това Максимилиян пада в ръцете на мексиканците и е разстрелян. Мексиканската авантюра струва на Франция милиарди франка и кръвта на много френски войници. Амбициозната колониална политика, поглъщаща огромни средства, засилва критиките срещу Наполеон III. От средата на 60-те години Втората империя започва да се разклаща.

Основните събития в средата на века в централна Европа са обединението на Италия и на Германия.

След поражението на революцията от 1848-1849 г. инициатор за обединението на Италия е Пиемонт, единствената държава, която води антиавстрийска политика. От 1852 г. неин министър-председател е граф Камило Кавур (1810-1861). Под негово влияние крал Виктор Емануил II въвежда конституционно управление и редица бур-жоазни реформи в либерален дух. Пиемонт става най-бързо развиващата се държава в Италия.

Умел дипломат, Кавур разбира, че Италия не може да извърши обединението си без външна помощ. Единствената европейска сила, способна да помогне на Пиемонт, е Франция и Кавур се насочва към нея. Това съвпада с желанието на Наполеон III и през 1858 г. на среща в Пломбиер между двете страни се сключва военен съюз, насочен срещу Австрия. Споразумението предвижда към Пиемонт да бъдат присъединени Ломбардия и Венеция, останалите италиански държави да образуват конфедерация под почетното

60

председателство на папата. В замяна на военната помощ Франция да получи Ница и Савоя.

Войната с Австрия започва през април 1859 г. и предизвиква всенароден подем и въстания в Тоскана, Модена, Парма и Папската област, където властта преминава в ръцете на временни правителства. През юни австрийската армия претърпява две големи поражения при Мадженте и Солферино. Успехите на италианците обаче тревожат Наполеон III, който не желае създаването на обединена, силна Италия, способна да се откъсне от френското влияние. Ето защо на 11 юли Франция сключва примирие с Австрия. Останал сам, Пиемонт е принуден да сключи на 11 ноември мир с Австрия, според който Пиемонт получава само Ломбардия, а Венецианската област ос-тава австрийско владение.

Настъпилият подем в Италия продължава и след края на войната. През март 1860 г. Тоскана, Парма и Модена провеждат плебисцит и се присъединяват към Пиемонт. По същото време избухва въстание и в Сицилия срещу властта на неаполитанските Бурбони. Ръководителите на въстанието се обръщат с молба за помощ към Джузепе Гарибалди, който по това време се намира в Пиемонт. За кратко време той формира отряд от близо хиляда доброволци - предимно бивши участници в тайните революционни общества. В състава на отряда има и много чуждестранни доброволци. Отрядът на "хилядата" отплува от Генуа и дебаркира в Марсала, Сицилия, на 11 май 1860 година. Посрещнат възторжено от населението, отрядът на "хилядата" нараства бързо и скоро се превръща в многохилядна армия. През юли е освободена цяла Сицилия и след това Гарибалди се прехвърля на континента. По-нататъшният поход към Неапол се превръща в празнично шествие. В началото на септември Гарибалди влиза в Неапол, на 1 октомври при Волтурно са разбити последните войски на неаполитанските Бурбони. В края на октомври се провежда плебисцит, който присъединява Южна Италия към Пиемонт. През април 1861 г. се обявява единно Италианско кралство начело с Виктор Емануил II. Единствените територии, оставащи извън обединена Италия, са Венецианската област и Папската държава с Рим, в който има френски гарнизон. Венецианската област е присъединена към страната след войната от 1866 г. между Прусия, Италия и Австрия, а Рим - след френско-пруската война от 1870-1871 година. Обединението на Италия дава възможност за бързо икономическо и политическо развитие на страната през следващите десетилетия.

Обединението на Германия изисква много повече усилия, дипломатическа ловкост и няколко войни. В 1848 г. Прусия се опитва да използва отслабените позиция на Австрия и да засили своето влияние. Но след като потушава революцията в Унгария, Австрия отново предявява претенциите си на водеща страна. Спорът между двете страни се решава на среща в Олмюц през ноември 1850 г., на която руският император Николай II, избран за арбитър, застава на страната на Австрия. Германският съюз под върховенството на Австрия е възстановен. Прусия трябва да отстъпи.

В следващите години икономиката на Прусия и останалите германски държави се развива с много бързо темпове. Индустриализацията на страната е в пълен ход. Основават се нови предприятия в тежката промишленост, създава се широко развита банкова система, строят се нови железопътни линии, канали, пътища. Употребата на минерални торове и машини повишава продуктивността на селскостопанското производство. Германия е на път да се превърне във високо развита индустриална страна.

Съответно на икономическите успехи нараства и влиянието на буржоазията в политическия живот. Въпреки сложната тристепенна система буржоазията има

61

мнозинство в пруския Ландтаг. В 1859 г. между нея и правителството започва т.нар. конституционен конфликт. Повод за него са исканите средства за увеличаването на ре-довната армия. Буржоазните представители се опасяват от нарастването на армията, която може да бъде използвана срещу опозицията.

През 1862 г. за пруски канцлер е назначен Ото фон Бисмарк (1815-1898). Бисмарк е твърд привърженик на консервативната монархия и запазване на привилегиите на пруската аристокрация. Решителен и волеви политик, той подготвя Прусия за ролята на обединител на Германия. Още с идването си на власт Бисмарк пренебрегва протестите на опозицията и извършва необходимите военни реформи. На едно от заседанията на Ландтага той изрича прочутата фраза: "Големите въпроси на нашето време се решават не с речи и гласуване на мнозинството в парламента, а с желязо и кръв."

Бисмарк е прекарал дълги години като посланик в Париж и Санкт Петербург и се ориентира отлично в отношенията между Великите сили. Неговите умели дипломатически маневри в следващите години му позволяват да изолира противниците си и да си осигури благосклонното отношение на Русия и Англия за обединението на страната.

Процесът на обединение преминава през няколко войни. Първата от тях Прусия води заедно с Австрия срещу Дания през 1864 година. Повод за войната става присъединяването на херцогство Шлезвиг към Дания. Пруските войски преминават границата и бързо принуждават Дания към мир. Според него трите херцогства - Шлезвиг, Холщайн и Лауенбург, дотогава свързани с лична уния с Дания, преминават под съвместното управление на Прусия и Австрия. По-късно е подписано споразумение, според което Холщайн се управлява от Австрия, а Шлезвиг - от Прусия. За 2,5 млн. талера Прусия откупува от Австрия Лауенбург. Войната с Дания става първия етап от обединението на Германия.

Веднага след Датската война Бисмарк започва да се готви за война с Австрия. През април 1866 г. е сключен военен съюз с Италия. С Наполеон III Бисмарк започва сложна дипломатическа игра, за да осигури неутралитета на Франция - главен противник на обединена Германия. Скоро става ясно, че Франция ще остане неутрална, ако Прусия не предявява претенции към южногерманските държави. В началото на лятото Бисмарк провокира Австрия, като предлага реорганизация на Германския съюз без нейно участие. В отговор на това Австрия скъсва дипломатическите си отношения с Прусия и войната започва. Австрия е принудена да се бие на два фронта, тъй като и Италия й обявява война. Под ръководството на фелдмаршал Хелмут Молтке Старши три пруски армии навлизат в Моравия. Решаващото сражение става на 3 юли при Кьонигграц /Садова/, като австрийците са разгромени. Австрия е принудена да моли за мир. Според договора в Прага от август 1866 г. Германският съюз се разпуска, а Прусия получава правото да организира нов съюз под свое ръководство в земите на север от р. Майн. Италия получава Венецианската област.

Новият Северногермански съюз е образуван през август 1866 година. В него влизат всички германски държави, намиращи се на север от р. Рейн. Според конституцията на съюза върховен глава е пруският крал. Той е главнокомандващ, притежава из-пълнителната власт, назначава съюзния канцлер, отговорен само пред него. Райхстагът, избиран чрез общо гласуване, има право да одобрява бюджета. С южногерманските държави, които не влизат в съюза, е сключен митнически съюз и военна спогодба.

Основният противник на Прусия сега става Франция. Наполеон III е противник на германското обединение, тъй като на източните граници на Франция би се изправила

62

една голяма и мощна държава. И двете страни започват да се готвят за война. Бисмарк отново се представя като ловък дипломат, като съумява да осигури неутралитета на Англия и Русия. Той успява да провокира Наполеон III, така че войната да бъде обявена от Франция. През юли 1870 г. Бисмарк редактира в оскърбителен за Франция тон текста на една телеграма за разговорите на пруския крал с френския посланик. Франция реагира остро и на 19 юли обявява война на Прусия. Франция не е подготвена за военни действия, докато в Прусия е разработен точен и подробен план за войната. Военните действия започват през август, като в тях участвуват и южногерманските държави. Под напора на германските войски французите са принудени да отстъпват. Една голяма армия под командването на маршал Базен е блокирана в Мец. Под командването на маршал Мак Махон е създадена 140-хилядна армия, която трябва да се притече на помощ на Мец. На 1 септември при Седан френската армия претърпява голямо поражение. Седан капитулира, а Наполеон III, който придружава армията се предава. През септември е обсаден Париж, падат Тул и Страсбург. В края на октомври маршал Базен капитулира в Мец. На 28 януари 1871 г. се сключва примирие във Версай, а окончателният мирен договор е сключен на 10 май във Франкфурт. Още преди това на 18 януари 1871 г. - точно 170 години след коронясването на първия пруски крал, в Огледалната зала на Версайския дворец в тържествена обстановка е обявено създаването на Германската империя.

Промените в политическата карта през 50-те и 60-те години създават една нова Европа. В продължение на повече от 40 години Европа ще се развива в спокойна обстановка, без сериозни социални и политически сътресения, без войни. След 1871 г. континентът навлиза в нов етап от своето развитие.

ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА В САЩ В края на ХVIII и началото на ХIХ в. САЩ продължават своето разширение на запад.

Те се възползват от войните в Европа и през 1803 г. купуват за 15 млн. долара от Наполеон огромната област Луизиана. През 1819 г. американците се възползват и от слабостта на Испания и получават Флорида срещу 5 млн. долара. През 1846 г. се решава дългогодишния спор с Англия за Орегон и границата между Канада и САЩ се установява по 49 паралел. През 1845 г. към САЩ се присъединява Тексас, а след успешната война с Мексико през 1846-1848 г. се установява окончателно южната граница до Тихия океан. Така в началото на 50-те години САЩ се простират от Атлантическия до Тихия океан.

Юридическото установяване на границите с Канада и Мексико не означава, че огромните западни територии са заселени. От източните щати непрекъснато потеглят тежките коли на пионерите, които бавно, но упорито преместват границата на заселването на запад. Западът става земя на неограничените възможности и мечта на повечето американци.

Въпреки че до средата на века Съединените щати си остават аграрна страна, тяхната промишленост се развива бързо. Индустриалната революция бързо си пробива път и машините заместват скъпата работна ръка. Всяко ново техническо откритие се прилага веднага и производителността на труда непрекъснато расте. През 1860 г. американската промишленост произвежда 12 пъти повече стоки от 1815 година.

63

В селското стопанство си съперничат две аграрни системи - плантационната на юг и фермерската на север. Плантационното стопанство се основава на труда на робите-негри. То е ориентирано главно към производството на памук, захар, тютюн, голямата част от които се изнасят в Англия. Робският труд не е производителен, почвата се изтощава бързо и плантаторите се насочват в търсенето на нови земи на запад. Съвършено друг тип стопанство е фермерското. Неговото производство се основава на силите на фермерското семейство и на наемния труд. Именно тези стопанства стават ос-новните производители на зърнени храни и месо за цялата страна. Постепенно със забогатяването на фермерите те формират широк пазар за промишлените стоки на американската индустрия. Фермерските стопанства стават капиталистически и отговарят на общата насока на индустриалното развитие на страната.

Постепенно робовладелското плантационно стопанство влиза в конфликт с развитието на капитализма в САЩ. Южните плантатори изнасят продукцията си главно в Англия и Франция и купуват необходимите им промишлени стоки оттам. Това заедно с бедността на робите-негри пречи на развитието на широк вътрешен пазар. Промишлениците от Севера искат високи защитни мита за американските промишлени изделия, докато южните робовладелци са привърженици на свободната търговия. Противници на плантационното стопанство са и фермерите. По-евтиното производство на негрите-роби в плантациите спъва тяхното развитие. В движението си на запад те се срещат с потока на плантаторите и непрекъснато възникват спорове за свободните земи. Така въпросът за робството, което е основа на плантационното стопанство, постепенно се превръща в политически конфликт.

Още в края на ХVIII в. в някои северни щати робството е забранено. Страната е разделена на две зони - на свободни и робовладелски щати. Разделение съществува и в Конгреса - до 1820 г. в него са представени 11 свободни щата и 11 робовладелски. В същата година в Конгреса е приет новият щат Мисури, който е робовладелски. Равновесието се нарушава и тогава се стига до известния Мисурийски компромис, като заедно с Мисури е приет и свободния щат Мейн. Забранява се и робството на север от 36,5 паралел.

Мисурийският компромис не решава въпроса за робството, а само го отлага. Противниците на робството нарастват и се предлагат различни начини за разрешаване на конфликта. Стига се дори до предложението да се върнат обратно всички негри в АФрика. Така през 1847 г. на западния африкански бряг се основава държавата Либерия, заселена с освободени роби. През 30-те години се създава най-влиятелното движение на противниците на робството от т. нар. аболюционисти. Това движение обхваща широки обществени кръгове - журналисти и други представители на интелигенцията, промишленици, фермери, привърженици на различни религиозни секти. Те искат пълното премахване на робството и водят все по-широка пропаганда сред обществото. Голямо внимание привлича издаденият през 1852 г. роман "Чичо Томовата колиба" на писателката Хариет Бичер-Стоу. Привърженици на аболюционизма създават и прочутата "подземна железница", която по тайни пътища и канали прехвърля роби от южните щати на север. През 1859 г. Дж. Браун вдига въстание против робството във Вирджиния, но то е потушено, а Браун обесен.

През 1850-1854 г. се стига до нови спорове между привържениците и противниците на робството. Създаването на новите щати Калифорния, Канзас, Небраска и Юта отново поставят въпроса за равновесието в Конгреса. Калифорния лежи точно на граничната линия между робовладелските и свободните щати, но в нея робството е забранено. Канзас и Небраска лежат на север от тази линия. В Конгреса започва борба, която

64

завършва в полза на робовладелците. Въпросът за робството в Канзас и Небраска се оставя да бъде решен от тяхното население. В следващите години в Канзас се води истинска война между привържениците и противниците на робството.

Изострянето на конфликта води в края на 50-те години до създаването на нова партия на Севера - Републиканската. Неин влиятелен водач става Ейбрахам Линкълн (1809-1865). Републиканската партия бързо набира сили в борбата срещу демократите-робовладелци от Юга. И двете партии се готвят усилено за президентските избори в 1860 година.

Победител на изборите през есента на 1860 г. става Ейбрахам Линкълн. Демократическото мнозинство в Конгреса поставя под съмнение избора на Линкълн. Използвайки някои юридически пролуки в конституцията в началото на 1861 г. 11 робовладелски щата се отцепват и образуват нов съюз, наречен Конфедерирани американски щати. Столица на конфедерацията става Ричмънд. Започва Гражданската война.

Гражданската война не се води само за освобождаването на робите. Конфликтът трябва да реши проблема за бъдещото развитие на страната - дали капиталистическото развитие ще продължава да бъде спъвано от анахронизма на робовладелското селско стопанство или ще се даде свобода на фермерското земевладение, дали основните буржоазни права и свободи ще се разпространят върху цялото общество или една голяма част от него ще бъде безправна. Конфликтът трябва да реши и проблемът за запазване на целостта на страната. Гражданската война всъщност играе ролята на буржоазно-демократична революция, в която Северът представя либералните виждания за развитието на Съединените щати.

Съотношението на силите във конфликта е на страната на развития в промишлено отношение Север. По-голямата част от щатите и населението подкрепят неговата кауза. Северът има възможност да организира и въоръжи много по-голяма армия от Юга. Той разполага и с военния флот, с който може да се блокира крайбрежието и да се прекъснат външните връзки на Юга. Южната конфедерация разполага с население от 9 млн., от което 4 млн. са негри. Южняците не разполагат с големи промишлени предприятия и изпитват непрекъснати затруднения във въоръжението и снабдяването. Тяхната икономика е силно зависима от износа и нарушените връзки с Англия от блокадата на Севера прекъсват традиционните търговски отношения. Южняците обаче разполагат с по-добре организирана армия и по-добре подготвени офицери. Техният главнокомандващ генерал Лии е един от най-добрите американски офицери. Южняците запазват и силно влияние в правителствените служби. Затова през първите години на войната предимството е на тяхна страна.

Военните действия са започнати от армията на конфедерацията, които през април 1861 г. бомбардират един федерален форт в Южна Каролина. Първото голямо сражение при Бул Рън през юли завършва с поражение на федералните войски. Под заплаха е поставена столицата Вашингтон.

Основната стратегия на Севера във войната се състои в изграждането на морска блокада и овладяването на долното течение на р. Мисисипи. По този начин конфедерацията ще бъде обградена, а по-късно разделена на отделни части и заставена да капитулира. Стратегията на южняците се състои в превземането на столицата Вашингтон и изолирането на отделните части на Севера. Конфедерацията разчита и на намесата на Англия и Франция на нейна страна, която да окаже натиск на Севера за сключването на мир.

65

През 1861-1862 г. армията на Севера провежда две настъпления срещу Ричмънд. И двете настъпления са неуспешни, но отделни победи през 1862 г. карат Англия и Франция въпреки рязкото намаляване на вноса на американски памук да се откажат от подкрепа на южните щати. На западния фронт северняците имат по-големи успехи, като успяват да превземат големите градове Ню Орлеан и Мемфис. Въпреки това Северът не може да се похвали с решителни военни успехи.

Ето защо президентът Линкълн и Конгресът се решават на по-радикални мерки. През май 1862 г. се приема т. нар. закон за хоумстедите. Той дава правото на всеки американец да получи 140 акра земя от държавния фонд срещу минимално заплащане. Законът за хоумстедите влиза веднага в действие и предизвиква силен прилив на доброволци в армията на Севера. Този закон не само открива възможност много желаещи да се снабдят с евтина земя, но дава и силен тласък на фермерското зе-мевладение. През септември президентът Линкълн издава декларация за освобождаване на робите. Въпреки че те не получават веднага пълни политически права, този акт има силно въздействие върху общественото мнение. Много от избягалите от Юга роби сформират негърски полкове, които се включват в армията на Севера. Официално тринадесетата поправка към конституцията на САЩ, забраняваща робството, влиза в сила след гласуването й в конгреса през януари 1865 година.

През 1863-1864 г. армиите на Севера започват да вземат надмощие. Генералите Грант и Шерман печелят няколко решителни победи. Конфедерацията е обградена и нейната икономика не може да издържа тежестите на продължителната война. Столицата на южняците Ричмънд е обсадена от войските на генерал Грант. През пролетта на 1865 г. към тях се присъединява и армията на генерал Шерман. На 9 април 1865 г. главнокомандващият южните войски генерал Лии капитулира пред генерал Грант. Пет дни по-късно, на 14 април, президентът Линкълн е ранен смъртно в един театър във Вашингтон от актьора Джон Бутс, привърженик на каузата на южняците, и на другия ден почива.

Победата на Севера в Гражданската война премахва опасността от разцепление и запазва съюза на североамериканските щати. Отстранена е и последната пречка пред свободното развитие на капитализма в страната и широката демократизация на американското общество. Американската гражданска война изиграва роля на бур-жоазно-демократична революция и е част от общото развитие на буржоазията в развитите страни по пътя към либерализация на икономическите, социалните и политическите структури на новото индустриално общество от края на ХIХ век.

Развитието на Съединените американски щати до годините на Първата световна война може да се раздели на два периода - до убийството на президента Маккинли през 1901 г. и периода до 1917 г., когато американците влизат във войната.

След края на Гражданската война американската икономика се развива с изключително бързи темпове. В индустрията се внедряват всички нови технологии, създават се нови клонове като електротехническата и химическата промишленост, автомобилостроенето. В началото на ХХ в. американската промишленост излиза на първо място в света по всички основни показатели - производство на въглища, чугун, стомана и др. Американското селско стопанство след ликвидирането на робовладелството изцяло се основава на фермерството. С бързи темпове нараства производството на зърнени храни, месо, плодове и зеленчуци. От края на века Съединените щати стават един от най-големите износители на зърнени храни в света. За успехите на американската икономика допринася големият приток на имигранти от

66

Европа. Ако през 1870 г. САЩ наброяват 40 млн. души, в 1890 г. 62,9, то в 1910 г. населението вече е 92 млн. души.

Най-важната характеристика в икономиката е нарастващата монополизация. Първите монополни обединения - тръстовете, се появяват още в началото на 80-те години и бързо си пробиват път във всички клонове на промишлеността. Могъщите групировки на Морган, Рокфелер, Вандербилт, Додж и др. контролират производството и продажбата в ред области на американската икономика. В навечерието на Първата световна война монополите, които са 29% от общия брой на предприятията, произвеждат 83% от продукцията, докато "свободните производители" дават само 8% от нея.

Развитието на тръстовете поставя в тежко положение не само средния и дребния бизнес в промишлеността, но и фермерите. Постепенно към края на века се засилва недоволството срещу тях. Предприеманите срещу тръстовете мерки, напр. гласуваният през 1890 г. антитръстов закон на Шерман, не могат да спрат процесите на монополизация.

До края на ХIХ в. Републиканската партия има почти пълен монопол над властта. Този период на безпрепятствено управление води до силна корупция в управлението на страната. Няколко безлични президенти се сменят в Белия дом, без да оставят забележими следи в своето управление. Корупцията и некомпетентното управление увеличават още повече недоволството в страната. Засилването на империалистическите тенденции във външната политика водят до избухването на Испано-американската война от 1898 година. Мирният договор с Испания носи на Съединените щати контрола над Куба, Пуерто Рико и Филипините. Опиянението от победата отново оставя на заден план вътрешните проблеми и президентът Маккинли успешно печели изборите в 1900 година.

Убийството на Маккинли от един анархист през есента на 1901 г. отваря вратите на Белия дом на неговия вицепрезидент Теодор Рузвелт (1858-1919). Той обявява амбициозна програма за изкореняване на корупцията, алкохолизма, престъпността, борба срещу могъщите тръстове, създаване на по-добри условия за дребния бизнес. Голяма част от обещанията на Рузвелт са изпълнени, но при неговия наследник Тафт нещата тръгват отново по старому. На изборите през 1912 г. Рузвелт създава собствена Прогресивна партия и се явява като самостоятелен кандидат. Разцеплението в редовете на републиканците носят победа на Удроу Уилсън, кандидата на Демократическата партия.

След влизането си в Белия дом в началото на 1913 г. президентът Уилсън започва поредица от реформи, които намаляват силата на тръстовете и дават възможност за подобряване на положението на работниците, фермерите, средната и дребната буржоазия. Прогресивната ера на Уилсън намалява социалните противоречия и позволява на Съединените щати да се включат успешно в международната политика. През 1917 г. след дълги години на изолационизъм САЩ влизат в Първата световна война на страната на Антантата с амбицията да установят нова система на международни отношения под силно американско влияние.

ЕВРОПЕЙСКАТА ИКОНОМИКА В КРАЯ НА ХIХ И НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК Основната икономическа характеристика на периода 1871-1914 г. е окончателното

преминаване към индустриалното производство. Новият тип индустриална икономика

67

означава производство на суровини и стоки с масово прилагане на машини, модерни технологии, прилагане на постиженията на науката и техниката в производството, развитие на всички видове транспорт и съобщения, създаване на широко развита национална и международна банкова система за кредитиране на инвестициите и търговията, развитие на вътрешната и външната търговия, активната намеса на държавата в някои сектори на икономиката, окончателно оформяне на единен световен пазар.

Процесът на индустриализация се развива по различни начини и с различна скорост в отделните части на Европа. Водещи страни са Англия, Белгия, Франция и Германия, т.е. Западна и Централна Европа. В Австро-Унгария се забелязва рязка граница между отделните райони. Докато в Бохемия и Австрия индустриализацията се движи с бързи темпове, то в Унгария преобладаването на аграрните структури забавят този процес. Подобно е и положението с малките страни от Южна и Югоизточна Европа - Италия, Испания, Португалия, балканските страни - Сърбия, Румъния, България и Гърция. По-особено е положението в Русия. Там поради късното ликвидиране на феодалната система, доминирането на аграрните структури, липсата на достатъчно капитали и в голяма степен архаичните политически структури процесите на индустриализацията се движат много бавно. Едва в навечерието на Първата световна война тези процеси започват да се развиват с по-бързи темпове.

Европейската икономика се движи е разтърсвана често от търговски, финансови и производствени кризи. Твърде често те се дължат на амбициозни капиталовложения и поради липса на опит в новите условия, но се преодоляват сравнително лесно с по-голяма предпазливост на частния капитал или намеса на държавата с различни финансови мерки в икономиката. Системата на пазарната индустриална икономика постепенно си изработва проверени от опита механизми на саморегулиране, които избягват големите сътресения в производството и търговията. Грубата конкуренция от началната епоха на капитализма изчезва, за да даде място на по-добра организация.

Намесата на държавата в икономиката придобива голямо значение, тъй като проекти, изискващи големи инвестиции, или проекти, които не дават веднага печалби - строителството на железопътни линии, канали, пътища и др., изискват помощта на държавата. В повечето европейски страни през посочения период държавата се намесва активно по този начин в икономиката. Подкрепата на държавата изискват и новите колониални завоевания и проекти, които без големите държавни субсидии едва ли са по силите на частния капитал. Едно от най-разпространените средства за държавна намеса са митническите тарифи. В средата на века Англия, Франция и някои други държави се ориентират към свободната търговия, но по-изостаналите страни защитават своето индустриално развитие или селскостопанското си производство със система от протекционистични мерки. В края на ХIХ в. само няколко държави - Англия, Белгия и Нидерландия, остават в зоната на свободната търговия. Намесата на държавата в икономиката, особено в регулирането на международната търговия започва да се използва доста често като средство за натиск в международните отношения, особено от началото на ХХ век.

Индустриализацията и преминаването към системата на защитни мита променя значението на колониите. При системата на свободната търговия колониите нямат някакво особено икономическо значение, тъй като суровините и готовите стоки могат да се продават на по-близки пазари. Освен това те изискват големи държавни разходи по поддържането на цивилна администрация и военна сила - морска и сухопътна. Ето защо привържениците на свободната търговия не искат държавата и съответно

68

данъкоплатците да се товарят с издръжката на колониите. През втората половина на ХIХ в. отношението към колониите се променя. При издиганата висока стена на митническите тарифи те придобиват голямо значение за вноса на евтини суровини и като пазар за промишлените изделия. Колониите стават и важни стратегически военни пунктове при засиленото напрежение в отношенията между Великите сили преди Първата световна война. Стремежът към завладяване на нови колонии става важен елемент от външната политика на големите европейски държави.

Индустриалната икономика през този период води до промени в структурите на производството, търговията и финансите. Започва процес на уедряване и обединяване на фирми и банки, прерастване на местни промишлени предприятия и банки в национални и дори международни корпорации. Обединяват се различни промишлени клонове за съвместно производство, разпределяне на пазари, определяне на цени. Понякога се стига до големи монополни обединения като тръстовете в Съединените американски щати и отчасти в Англия, които завладяват производството и пазарите на даден вид продукция и могат да диктуват произволно цените, като затрудняват или дори задушават средния и дребния бизнес. В Германия се развива друга форма на уедряване на производството - картелите. Те са обединения на самостоятелни производители в отделни клонове на промишлеността за регулиране на обема на производството, разпределяне на пазарите, механизма на продажбите и определяне на цените. В навечерието на Първата световна война се появяват и първите международни корпорации в някои области като електротехническата и металургичната промишленост.

Подобно е и положението в областта на финансите. С течение на времето по-едрите банки поглъщат или поставят под контрол по-дребните и се раждат банкови консорциуми с голяма финансова мощ. В Англия от 600 банки през 1824 г. в навечерието на Първата световна война остават само 5 големи банки. В Германия стават известни т нар. "четири Д" банки - Дисконто-Гезелшафт, Дойче банк, Дрезднер банк и Дармщедтер банк.

Започва тясно преплитане на интересите на промишлеността, търговията и банковата система, като често едни и същи личности заемат места в управителните съвети на фирми и банки. Обединението между промишления и банковия капитал създава възможности за финансирането и изпълнението на големи международни проекти в Далечния изток, Латинска Америка, Източна Европа, Близкия изток.

Монополизацията има своите положителни страни, тъй като производствените разходи намаляват и цените на стоките поевтиняват. Но те са потенциална опасност за свободата на конкуренцията и често срещат съпротивата на средния и дребния бизнес. Обществените настроения срещу монополизацията се засилват и в някои страни още от края на ХIХ в. започват да се въвеждат антимонополни закони.

Особено важен момент в развитието на европейската икономика в периода 1871-1914 г. е т. нар. втора индустриална революция. През този период науката и техниката се развиват с много бързи темпове. Променя се коренно мястото на науката в обществото. Развиват се нови научни центрове - в университетите, в специално съз-давани държавни научни институти. Големите фирми започват да организират научно-технически лаборатории, които се занимават с преки производствени задачи. Науката и техниката вървят ръка за ръка. От бързината на внедреното научно постижение зависят печалбите на тези фирми. От своя страна създадените прецизни уреди довеждат до нови и нови научни открития.

69

Продължава епохата на гениалните изобретатели, но все по-често в основата на откритията работят научни колективи, които разработват големи проблеми на науката и техниката. Започват да излизат специализирани научни издания, зачестяват срещите на учени от различни страни. Създават се първите европейски и световни научни организации, които обединяват учени с различна социална и национална принадлежност.

Повишаването на образователното равнище, увеличаването на броя на студентите правят научната област достъпна за по-широки социални кръгове. Засилва се интересът на обществото към постиженията на науката. От 1901 г. започват да се присъждат ежегодни награди за научни постижения в областта на физиката, химията, физиологията със суми, осигурени от изобретателя на динамита Алфред Нобел.

Една от областите, в която новите открития извършват истинска революция, е физиката. До началото на 90-те години изглеждало, че във физиката вече всичко е известно и остава само да се формулират по-прецизно някои от познатите закони. На въпроса на младия Макс Планк към неговия професор дали има смисъл един млад човек да се отдаде на физиката, професорът му отговорил, че това е по същество вече оформена наука и не си струва да си губи времето с нея.

Големите открития във физиката се извършват за сравнително кратък период - от 1895 до 1905 година. База за тези открития са резултатите от някои опити, извършвани с нова, технически по-усъвършенствувана апаратура. Тези резултати не съвпадат с познатите дотогава закони на класическата механика.

Първото голямо откритие идва със съобщението на Вилхелм Рьонтген за т.нар. Х-лъчи, които проникват през твърди тела и могат да запечатат образ върху фотографска плака. Особено важни са постиженията на Анри Бекерел, съпрузите Пиер и Мария Склодовска - Кюри, които откриват радиоактивното излъчване на урана и радия. Радиоактивността показва, че атомът не е последната неделима частица на материята. Огромно значение за развитието на науката имат постиженията на Ернст Ръдърфорд и Фредерик Соди, които създават в 1903 г. своя теория за радиоактивността. По-късно Ръдърфорд предлага и прави първия модел на атома. Нов принос във физиката прави Макс Планк с теорията за квантите, като доказва, че топлинното излъчване се състои от отделни частици. Квантовата теория е доразвита по-късно от Нилс Бор и други учени.

Най-великото научно постижение през този период е създадената от Алберт Айнщайн теория за относителността. Неговите схващания за свойствата на пространството, времето и движението на материалните обекти са обобщени в знаменитата му формула, че енергията е равна на масата по квадрата от скоростта на светлината. Теорията на Айнщайн открива пред човечеството гигантски възможности за овладяване на енергията и пространството.

Химията след 1870 г. се обвързва особено тясно с практиката. Извършват се огромни промени в производството на метали, бои, горивни материали, керамика, строителни материали, текстил, облекло, храна. Открити са първите синтетични лекарства: през 1898 г.- аспиринът, по-късно - пирамидонът. Развитието на химията дава възможност да се създадат нови, непознати в природата материали. С появата на целулоида и бакелита започва ерата на пластмасите. Скоро става възможно да се създават материали с предварително програмирани качества.

Работите на Чарлз Дарвин и Грегор Мендел в биологията заменят съществуващата дотогава представа за един статичен свят с представата за свят, който се развива и променя. Генетиката насочва биологията към точни експериментални научни методи и

70

резултати, създава възможности да се разгадаят тайните на произхода и развитието на животинския и растителния свят.

Големи са постиженията в този период и на медицината. Луи Пастьор е родоначалник на нова наука - микробиологията. През 1885 г. той създава ваксина срещу една от най-опасните болести - бяса. Роберт Кох открива бацилите на туберкулозата и холерата. Скоро стават известни причинителите на тифа, дифтерита, бубонната чума, маларията, жълтата треска. Срещу някои от тези болести се създават ваксини. Паул Ерлих полага началото на съвременната химиотерапия. Към края на века медицината открива ролята на хормоните и витамините за нормалното развитие на човека.

Нови важни научни приноси са направени в областта на енергетиката. През 1867 г. Сименс конструира първата динамомашина и полага основите на новата електрическа промишленост. Скоро се появяват трансформаторът и електродви-гателят. През 1883 г. Томас Едисон създава генератора. Строят се първите парни електроцентрали, а в 1893 г. на Ниагарския водопад е открита първата водна електроцентрала.

Внедряването на електричеството в промишлеността, транспорта и бита надхвърля резултатите от прилагането на парната машина. Вече отпада необходимостта предприятията да се строят в близост до каменовъглените мини. Стават излишни трансмисиите и зъбните колела, които предават енергията от парната машина. Вече е възможно и най-малките предприятия и занаятчийски работилници да се снабдят с машини. Появяват се електрически трамваи и локомотиви. В 1870 г. Едисон конструира първата електрическа лампа. Засиява невиждана дотогава светлина, която навлиза в бита.

Второто голямо забележително откритие в енергетиката е появата на двигателя с вътрешно горене. Между 1867 и 1898 г. германските изобретатели Ото, Даймлер, Майбах и Дизел конструират и усъвършенстват първите моторни двигатели. Даймлер и Бенц монтират този двигател върху шаси и създават автомобила, а в 1903 г. братя Райт (САЩ) построяват първия самолет. Тези изобретения полагат началото на революцията в транспорта.

Коренно се преобразява и металургията. Търсенето на метали чувствително нараства. Още през 1856 г. Хенри Бесемер теоретично обосновава по-съвършеното производство на стомана. Но едва в края на 70-те години Сидни Томас създава ефикасна промишлена технология. Новите пещи на братя Мартен и на Сименс позволяват производството на стомана да се извършва в огромни мащаби. Ако до 70-те години на ХIХ век само 6 % от желязото се преработва в стомана, то към 1910 г. този процент нараства на 90. Стоманата подпомага революцията в железопътния транспорт и машиностроенето. Между 1870 и 1910 г. са построени 5 пъти повече железопътни линии отколкото в предишните 4 десетилетия. Символ на постиженията на металургията, машиностроенето и архитектурата е построената в 1889 г. от инженер Айфел желязна кула в Париж.

Нови изобретения с голямо приложение се раждат в много други области. В 1876 г. Бел създава телефона. Две години по-късно се появява грамофонът, дело на Едисон. Истман усъвършенствува фотографията. През 1895 г. братя Люмиер демонстрират в Париж кинематографа. В печатарската индустрия революцията се извършва с появата на пишещата машина и най-вече на линотипната машина. В 1897 г. италианецът Маркони осъществява радиовръзка между Англия и Франция, като усъвършенствува откритието на А. Попов. Четири години по-късно радиото свързва Европа и Америка.

71

Научно-техническата революция оказва голямо влияние и върху развитието на оръжейната техника. Изобретеният от Нобел динамит през 1869 г. позволява прокопаването на дълги тунели през Алпите, но влиза и във военното производство. Усъвършенствува се стрелковото оръжие. През 1883 г. Максим конструира тежка картечница. Големите металургични заводи на Круп, Шкода, Викерс и Шнайдер произвеждат все по-усъвършенствувани оръдия.

Водещи страни в научно-техническата област в края на ХIХ и началото на ХХ век са Германия и САЩ. Това се отразява и върху тяхната икономическа мощ. Наред с високо развитите промишлени държави се издигат страни като Русия, Белгия, Япония и Италия. Научно-техническите постижения се разпространяват и в малките европейски държави, в Латинска Америка, Азия и Африка.

Научно-техническата революция има огромни последствия за живота на човечеството. Все повече хора напускат селското стопанство и се насочват към промишлените центрове. Още през 1890 г. градското население на Великобритания достига 72 % от общия брой на населението. От 1881 до 1906 г. Лондон нараства от 3,3 млн.души на 4,5 млн., Ню Йорк - от 1,2 на 4 млн., Берлин - от 1,1 на 2 млн., Токио - от 0,9 до 1,9 милиона. Променя се обликът на големите градове - в тях се благоустрояват сградите, прокарва се модерна канализация, в обществения транспорт се използват трамваи и автобуси, в Париж и Лондон е построено метро. Успехите в медицината, подобряването на санитарните условия в големите градове, както и на личната хигиена водят до увеличаване на продължителността на човешкия живот. Ако през 1850 г. в Европа живеят 265 млн. души, то през 1914 г. техният брой нараства на 452 милиона.

СОЦИАЛИЗМЪТ И РАБОТНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ Политическата система на Европа в епохата на индустриализацията претърпява

значителни промени. В почти всички страни се въвежда конституционно и представително управление. Дори в най-изостаналата страна - Русия, в началото на века се създават елементи на парламентарно устройство. Важен елемент от новата политическа система става разширяването на политическите права и въвеждането на всеобщо избирателно право в повечето европейски страни. Бързо се развива системата на политическите партии. Върху политическия живот оказват влияние и различни обществени организации. Най-значителната промяна през този период е навлизането на работническата класа в политическия живот. Това става посредством влиянието на профсъюзите и влизането на социалистическите партии в парламентите на почти всички европейски страни.

Главна политическа доктрина на работническата класа в този период е теорията на т. нар. научен социализъм, създадена от Карл Маркс (1818-1883) и неговия съратник и приятел Фридрих Енгелс (1820-1895). основните й положения са изложени в няколко главни съчинения - "Манифест на Комунистическата партия" (1848), "Наемен труд и капитал" (1849), "Към критиката на политическата икономия" (1859), "Капиталът" (1867-1894). Теорията на марксизма се състои от три главни части - историко-философска, анализ на съвременното общество и политическа теория на работническата класа.

В своята философия на историята Маркс и Енгелс се опират на диалектическия метод на германския философ Георг Фридрих Хегел (1770-1831). Според Хегел историята е логически процес, движещ се напред посредством борбата на противоположностите, които създават нови форми и нови борби. Основна движеща сила

72

в този процес са идеите. За разлика от Хегел, Маркс поставя като основна движеща сила на историята не идеите, а материалният живот. Икономическите структури, наричани от Маркс производителни сили (база на обществото), определят производствените отношения (надстройката на обществото), които включват политическата и държавната организация, философията, изкуството и религията. По тази схема начинът на производството определя характера на социалния, политическия и духовния живот на обществото. Когато се промени начинът на материалното производство, настъпват промени и в другите сфери. Промените в надстройката на обществото идва в резултат от борбата на класата, свързана с новия начин на производство. Цялата история на човешкото общество всъщност е история на борбата между различните класи.

В "Капиталът" Маркс прави анализ на капиталистическото производство. То се основава на експлоатацията на труда на наемните работници. В процеса на труда работниците създават материални блага с определени стойности. Техните работодатели обаче заплащат на работниците само част от изработената стойност, която е необходима за възстановяването на тяхната работна сила. Останалата част, т.нар. принадена стойност, капиталистите прибират за себе си. Тя се акумулира и превръща в капитал, който служи за по-нататъшното развитие на производството и внедряването на по-модерни технологии и машини в него. Модернизацията на производството води до освобождаване на част от работниците, създаване на "резервна армия" на труда, намаляване на работната заплата и обедняване на пролетариата. Тенденцията към натрупване на капитала и създаването на все по-големи предприятия причинява по-нататъшното обедняване на работниците. Все по-силно се проявява противоречието между обществения характер на производството и капиталистическия начин на присвояване на печалбите. То води до нарастване на класовата борба между работниците и буржоазията.

Според политическата теория на марксизма работническата класа е единствената сила, която може да извърши революция и да завземе политическата власт. Тогава ще се установи диктатура на пролетариата, която ще разруши системата на буржоазното общество и ще създаде ново безкласово общество, в което ще бъдат задоволени в пълна степен материалните и духовните интереси на всички негови членове. За тази цел работническата класа трябва да създаде свои политически организации, които да ръководят нейната борба до победата на пролетарската революция. Тъй като борбата на работническата класа срещу буржоазията се води не в отделна страна, а в целия свят, Маркс и Енгелс издигат лозунга: "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!"

В социалистическата теория на марксизма има доста верни анализи и преценки. Материалистическият подход към историята дава обяснение на много исторически процеси, които без анализа на икономиката и социалната структура се обясняват трудно. Ценен е и анализът на икономическата система на капитализма, направен от Маркс в "Капиталът". Що се отнася до политическата теория, която автоматично представя работническата класа като най-прогресивната и единствено способна да създаде общество без противоречия и с пълно задоволяване на интересите, марксизмът допуска съществена грешка. Теорията на Маркс е създадена в сравнително ранен етап на индустриалното общество и не може да отчете неговото икономическо, социално и политическо развитие в бъдещето. Той не взема под внимание способността на буржоазното общество да се реформира и променя, което води до промени в положението на работническата класа и до намаляването на социалните противоречия. Маркс не е могъл да предвиди и засиленото влияние на социалистическите партии в буржоазните парламенти, което води до създаване на социално законодателство в полза

73

на работниците. Марксизмът придава изключително значение на революцията и диктатурата на пролетариата като метод за преустройството на обществото макар в последните години на живота си той да допуска идването на власт и по парламентарен път. Тези пропуски в марксизма и недооценката на развитието на буржоазната демокрация водят още в края на ХIХ в. до започването на ревизия на някои от основните постановки на Маркс и Енгелс.

Марксизмът има изключително силно влияние сред работническата класа, на той не установява пълен монопол. От средата на века силно влияние придобива анархизмът, чиито водачи са руснаците Михаил Бакунин (1814-1876) и Александър Кропоткин (1842-1921), французите Жозеф Прудон и Жорж Сорел (1847-1922), германецът Макс Штирнер (1806-1856). Анархизмът е противник на всякакво ограничение от страна на държавата и нейните закони и смята, че бъдещото общество ще се състои от децентрализирани общности. За разлика от марксистите, анархистите смятат да освободят обществото не по пътя на организираната революция, а чрез методите на политическия терор.

Създаденият през 1864 г. в Лондон Интернационал е първата международна социалистическа организация. Неговата главна задача е разпространяването на идеите на социализма сред работническата класа. През 60-те години Интернационалът създава свои секции в някои страни от Западна Европа. Стремежът на Маркс е да наложи принципа на централизацията в Интернационала и започналите борби с анархистите до неговото разпускане през 1876 година.

Нов етап в развитието на работническото и социалистическото движение започва от средата на 70-те години. В Западна Европа се развива бързо профсъюзното движение и се създават самостоятелни социалистически партии. Различните икономически и политически условия водят и до различия в работническото и социалистическото движение в отделните европейски страни.

В Англия профсъюзното движение се развива много бързо и обхваща по-голямата част от работниците. Политическите и социалните реформи, провеждани от управляващите партии от средата на века намаляват социалните конфликти и английското работническо и социалистическо движение приема пътя на реформизма, а не на революцията. Силно влияние сред английското работническо движение има създаденото от леви интелектуалци през 1884 г. Фабианско общество. То също се придържа към политиката на подобряване на положението на работническата класа посредством реформи. Към края на века английските профсъюзи стават мощни организации и са в основата на създаването на Лейбъристката партия, която на изборите през 1906 г. влиза в Парламента. В Англия марксизмът не успява да завоюва сериозни позиции.

Във френското работническо движение се борят двете течения на социализма - марксизма и анархизма. Особено силно е влиянието на анархистите в профсъюзното движение. Според един от лидерите на френските профсъюзи Жорж Сорел (1847-1922) синдикатите (профсъюзите) не трябва да се ограничават с борбата за подобряване на положението на работниците, а чрез директни акции - демонстрации, политически стачки, да се стремят да променят съществуващият строй. Т.нар. анархосиндикализъм придобива силно влияние не само във Франция, но и в Италия и Испания. През 80-те и 90-те години сред френските социалисти има три течения - привържениците на анархосиндикализма, Френската работническа партия, намираща се под влиянието на марксизма, и т.нар. посибилисти, които следват английския модел на социализма. Противоречията между различните групировки се увеличават след 1899 г., когато социалистът Александър Милеран приема министерски пост в правителството. Едва

74

през 1905 г. противоречията между тях се изглаждат и се образува обединена социалистическа партия, ръководена от влиятелния социалист Жан Жорес (1859-1914).

Най-силно развито е работническото и социалистическото движение в Германия. Още през 1863 г. под ръководството на Фердинанд Ласал (1825-1864), се образува Общ германски работнически съюз. ПРез 1869 г. Вилхелм Либкнехт (1826-1900) и Август Бебел (1840-1913) формират Социалдемократическа работническа партия, намираща се под влиянието на марксизма. През 1875 г. двете организации се обединяват в Социалдемократическа партия на Германия - СДПГ. В същата година се образува и мощен профсъюз, намиращ се под нейно влияние. Дейността на социалистите е засегната от въвеждането на изключителния закон срещу социалистите през 1878 година. След неговото отпадане през 1890 г. влиянието на Социалдемократическата партия расте много бързо и от началото на ХХ в. тя е смятана за най-силната в идейно и организационно отношение социалистическа партия в Европа. В навечерието на Първата световна война тя има най-многобройната парламентарна група в Райхстага. През същия период в партията се оформят три течения. Лидерите на ревизионизма Едуард Бернщайн (1850-1932), Едуард Давид и Карл Легин ревизират някои важни постановки на марксизма, включително въпроса за класовата борба и диктатурата на пролетариата. Ревизионистите имат силна подкрепа сред ръководството на профсъюзите. Центристкото крило се ръководи от Карл Кауцки (1854-1938) и Август Бебел, смятани за представители на ортодоксалния марксизъм. Те осъждат ревизионизма, но в голяма степен са под негово влияние. Малобройната левица начело с Карл Либкнехт (1871-1919) и Роза Люксембург (1871-1919) е твърд привърженик на идеята за революцията и диктатурата на пролетариата. В навечерието на Първата световна война влиянието на ревизионистите в партията се увеличава.

Работническото и социалистическото движение в Русия се развива бавно и при твърде сложни условия. До края на ХIХ в. там все още капитализмът не е силно развит и няма оформена работническа класа. Ето защо сред руските социалисти има силни спорове. Георги Плеханов (1856-1918) смята, че трябва да се изчака първо развитието на капитализма в Русия и тогава да се пристъпи към борба за овладяване на политическата власт. Юлий Мартов (1873-1923) насочва своите усилия към развитието на профсъюзното движение за подобряването на положението на работниците. Техен противник е Владимир Илич Ленин (1870-1924), който смята, че пролетарската революция може да победи по-лесно в една изостанала страна като Русия и че на преден план трябва да излезе политическата борба за овладяване на властта. През 1903 г. на конгрес в Лондон сред руските социалисти настъпва разцепление. Мнозинството (болшинството) се присъединява към тезите на Ленин, докато малцинството (меншинството) остава под влиянието на Мартов. Така се раждат новите понятия - болшевики и меншевики, които ще играят важна роля в политическия лексикон на Европа през следващите десетилетия.

На базата на развитието на националните партии през 1889 г. в Париж се създава Вторият интернационал. Той не създава свой постоянен ръководен орган, а решава спорните въпроси на конгреси. До 1900 г. се свикват конгреси в Брюксел, Цюрих, Лондон и Париж. На тях се води остра борба с анархистите. Техните възгледи са отречени от мнозинството на социалистите и на Лондонския конгрес (1896) анархистите са изключени от Интернационала. От началото на ХХ в. в Интернационала се появяват трите основни течения, характерни за германската социалдемокрация. Ревизионистите засилват позициите си, като твърдят, че противоречията между труда и капитала затихват и на мястото на класовата борба трябва да се установи класовото

75

сътрудничество. Според тях положението на работниците можело да се подобри чрез парламентарни реформи и не била нужна революция и диктатурата на пролетариата. Най-силната група в Интернационала са центристите, водени от Карл Кауцки. Под натиска на центристите на Амстердамския конгрес през 1904 г. се взема решение да се създадат обединени социалистически партии в страните, където те са разединени. Това решението засилва позициите на ревизионистите. В навечерието на Първата световна война постепенно се засилва крайната левица начело с Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Заедно с Жан Жорес те водят силна пропаганда срещу опасността от приближаващата се световна война.

Вторият интернационал не успява да се изгради като здрава организация на социалистическото движение в Европа. В него се запазват основните противоречия между различните течения. Една от главните му слабости, която е слабост на марксизма изобщо, е подценяването на национализма и националните движения. Това проличава ясно при избухването на Първата световна война, когато с малки изключения всички социалисти подкрепят своите правителства.

Социалистическото движение в края на ХIХ и началото на ХХ в. се развива бързо, но неговото влияние остава все пак ограничено. Едва след края на войната в много страни социалистите идват на власт.

МОГЪЩЕСТВОТО НА ВЕЛИКОБРИТАНИЯ През 70-те години в Англия продължава избирателната реформа. След като през 1867

г. се дават избирателни права на почти цялото градско население, през 1884 г. правителството на Гладстон извършва нова реформа, която разширява кръга на избирателите в селските райони. През 1885 г. е увеличен броят на членовете на Камарата на общините и те се избират в приблизително равни избирателни райони. На практика почти цялото мъжко население на Англия има право на участие в политическия живот на страната, гласувайки за една или друга партия и програма. Англия първа от европейските страни е на път да въведе системата на пълна политическа демокрация. Последната крачка - даване избирателни права на жените, се прави след Първата световна война.

През 70-те и 80-те години английската икономика е разтърсвана от периодични кризи. Те се дължат на различни причини, но като цяло не водят до общо спадане на производството и търговията. Напротив, през този период богатството на страната се увеличава. Въпреки че английското промишлено производство започва да изостава от това на САЩ и Германия, нейната икономическа мощ се запазва. Лондон е световен финансов център, английските банки имат клонове навсякъде по света, търговският й флот доминира в световната търговия. Англия през Викторианската епоха продължава да бъде първата икономическа, финансова и търговска сила в света.

През втората половина на 70-те години правителството на Дизраели прокарва серия от социални реформи, които облекчават положението на бедните. Разширяват се и правата на профсъюзите, които могат да действуват свободно за защита на интересите на своите членове. След смъртта на Дизраели в 1881 г. продължител на реформената политика на торите става лорд Рандолф Чърчил, бащата на бъдещия голям английски политик Уинстън Чърчил. Но намеренията на Чърчил се натъкват на съпротивата на част от неговата партия и той остава изолиран. В следващите години консервативната партия насочва своето внимание повече към проблемите на външната политика и

76

въпросите на социалното законодателство остават на заден план. В Либералната партия също има група привърженици на социалните реформи - нейният водач Уйлям Гладстон, Джозеф Чембърлейн. Но и тук мнозинството в партията се обявява против прекалено смели социални реформи.

Все пак до 1900 г. в Парламента са гласувани няколко закона с подобен характер - въвежда се правото на получаване на обезщетение при нещастни случаи, основното образование става задължително, натоварват се местните съвети с контрола над училищата, дават се субсидии за частните и държавните училища, създават се обществени библиотеки. Но като цяло до началото на века и двете партии се боят да се намесят по-активно в социалната политика, за да не засегнат интересите на индустриалците.

Отказът на буржоазните партии от социална политика води до инициативата за създаването на партия, която да представя интересите на работниците. Един от главните инициатори за това е основаното през 1883 г. Фабианско общество. То възниква първоначално като дискусионен клуб на социално ангажирани интелектуалци, сред които са съпрузите Сидни и Биатрис Уеб, драматургът Бърнард Шоу, писателят Хърбърт Уелс, бъдещият премиер-министър Ремзи Макдоналд и др. Своите възгледи за реформи и преустройство на обществото те представят през 1889 г. в книгата "Фабиански есета", от която идва и името им. Главните искания на фабианците са неограничена политическа свобода и социално насочена икономика. Те смятат, че трябва да бъдат национализирани земята, основните клонове на промишлеността, транспорта, здравеопазването, банките и да се даде възможност за по-високо образование на широките маси. Въпреки тези радикални искания фабианците не са революционери, а реформатори, които разчитат на провеждането на реформи от Парламента. Те са привърженици на метода на убеждението, а не на насилието.

Усилията на фабианците се съчетават с тези на влиятелния профсъюзен деец Кейр Харди (1856-1915), който организира през 1893 г. Независима лейбъристка (работническа) партия, която си поставя за цел да вкара в Парламента представители на профсъюзите. През 1900 г. Фабианското общество, партията на Кейр Харди и други социалистически организации създават Комитет на представителите на работниците, който скоро се преименува в Лейбъристка партия. Начело на партията застават Кейр Харди и Ремзи Макдоналд. В следващите години новата партия бързо увеличава влиянието си сред работниците и на изборите през 1906 г. печели 29 мандата в Парламента. С това е нарушена съществуващата дълги години двупартийна система и Лейбъристката партия става една от основните сили в английския политически живот през ХХ век.

През последните две десетилетия на ХIХ в. с малки изключения, начело на властта в Англия е Консервативната партия. Тя организира празненствата по случай диамантения юбилей на кралица Виктория през 1897 г., подготвя коронацията на нейния син Едуард VII (1901-1910), води войната с бурите през 1899-1902 година. В началото на века обаче влиянието на консерваторите намалява и на изборите през 1906 г. мнозинство получава Либералната партия.

Новото либерално правителство е съставено от влиятелни политици - премиер-министрите Хенри Кампбел-Банерман и Хенри Аскуит, външния министър Едуард Грей, военния министър Ричард Халдайн, младите и амбициозни Дейвид Лойд Джордж и Уинстън Чърчил. Правителството работи с голяма енергия и става инициатор за решаването на много проблеми - оформянето на Южноафриканския съюз през 1909 г., на ред закони, регулиращи проблемите на морския флот, патентното право, армията.

77

Особено важни са армейските реформи, тъй като Бурската война и останалите войни и конфликти от началото на ХХ в. показват силното изоставане на английската армия във въоръжението и организацията. Под ръководството на Халдайн започва коренна реорганизация на армията, която допринася Англия да започне участието си в Първата световна война на равнище, равностойно с това на континенталните армии.

Големи реформи са извършени и във флота под ръководството на нетрадиционно мислещия лорд Джон Фишер. Започва създаването на нови типове военни кораби като т. нар. дреднаути, които притежават огромна огнева мощ. Новата морска програма получава подкрепата на английското обществено мнение, разтревожено от нарастването на военноморската програма на Германия.

Успоредно с тези реформи либералното правителство под влиянието на финансовия министър Лойд Джордж започва серия от социални реформи - закон за трудовите конфликти, разширяване на закона за обезщетения при нещастни случаи, пенсии за работниците над 70 години, 8-часов работен ден в мините, организират се борси на труда. През 1911 г. се въвеждат социални застраховки по болест, инвалидност и при безработица.

Засилената социална дейност на либералното правителство се натъква на съпротивата на Камарата на лордовете, в която преобладават консерваторите. През 1909 г. се стига до парламентарен конфликт. Новият бюджет на Лойд Джордж предвижда повишени разходи за военни цели и социални реформи. Самият Лойд Джордж обявява бюджета като война срещу бедността и нищетата. Средствата за бюджета трябва да бъдат набрани от непреки данъци (върху тютюна, алкохола и др.), но и от въвеждането на данъци върху земята. Лордовете-земевладелци обявяват бюджета за "революционен" и го отхвърлят.

В изборите през 1910 г. Либералната партия отново печели мнозинство и предлага същия бюджет. Но правителството поставя въпроса за реформа на Парламента, като се ограничат правата на Камарата на лордовете. Проектът предвижда лордовете да нямат право на намеса във финансовите въпроси, а всички останали закони могат да бъдат отхвърляни само два пъти. Ако един закон се приеме за трети път в Камарата на общините, Камарата на лордовете няма право да налага своето вето. Коронацията на новия крал Джордж V (1910-1936) отлага конфликта. Но през 1911 г. премиерът Аскуит получава подкрепата на новия крал и заплашва да назначи нови членове на Камарата на лордовете, достатъчни за да прокарат реформата. Пред тази заплаха Камарата на лордовете е принудена да отстъпи. Парламентарната реформа от 1911 г. демократизира в още по-голяма степен английската политическа система.

Единственият сериозен вътрешнополитически проблем на Англия е ирландският въпрос. Икономическите и религиозни противоречия изострят силно отношенията между ирландци и англичани. Преобладаващата част от земята се намира в ръцете на английски земевладелци. Ирландците трябва да се задоволяват с най-бедните земи на острова, където живеят в нищета и мизерия. Периодичните селскостопански кризи водят до гладна смърт на много ирландци. От началото на века хиляди от тях емигрират в САЩ и Австралия.

От 70-те години нараства движението на ирландците за т. нар. "хоумрул" (закон за автономия). Борбата се води с различни средства. Едно от тях е пълният отказ от контакти с английските земевладелци - не се купуват техните стоки, ирландци не се наемат като слуги в английските имения, дори не се говори с англичаните. Тази тактика е приложена успешно към капитан Бойкот, управител на едно имение и оттогава терминът "бойкот" придобива международно значение. На острова зачестяват

78

и политическите убийства, водени от тайни терористични организации, подпомагани финансово от американски и австралийски ирландци. В английския Парламент ирландските депутати водят политика на обструкции. Най-влиятелният от тях - блестящият оратор Чарлз Парнел, понякога спъва работата на целия Парламент с продължаващите часове речи. Веднъж заседанието на Парламента продължава 41 часа.

Отношението на английските правителства към ирландския въпрос е противоречиво. През 80-те и 90-те години правителствата на либералите и консерваторите прокарват закони, които уреждат някои права на ирландските арендатори. На два пъти по предложение на либералите в английския Парламент се обсъжда въпросът за "хоумрула", но Камарата на лордовете го отхвърля. В същото време се засилват полицейските мерки срещу терористичните организации.

През 1914 г. законът за "хоумрула" най-сетне е приет от Парламента, но се натъква на силната съпротива на протестантите от Северна Ирландия. Дори изпратените там войски отказват да изпълняват заповедите на Лондон. Избухването на световната война отлага решаването на ирландския въпрос и едва след нейния край ирландците получават исканата от тях автономия. И досега обаче ирландският въпрос остава отворена рана в английското общество.

Това, което прави Англия най-могъщата сила, са нейните колонии. От началото на 70-те години започва нова преоценка на значението им като източник на суровини и пазар на промишлени стоки. Голяма част от английското обществено мнение е убедено, че колонизацията е приносителят на европейската културата в останалите части на света. Популярният писател Ридиард Киплинг създава термина за "мисията на белия човек", който трябва да приобщи неразвитите народи към цивилизацията.

След Кримската война Англия води политика на т.нар. "блестяща изолация" в Европа и се насочва изцяло към завладяването на нови колонии и затвърждаването на английското морско господство. През 1875 г. Дизраели успява да закупи голяма част от акциите на Суецкия канал и Англия поставя под свой контрол пътя към Индия. Самата Индия през 1877 г. е обявена за вицекралство и кралица Виктория става нейна императрица. Използвайки руските затруднения след руско-турската война от 1877-1878 г. Англия завладява и остров Кипър. В Далечния изток Англия успява да разшири своите владения в Бирма, Малайския полуостров и някои острови от Тихия океан.

Основната цел на английската колониална политика е африканският континент. През 1882 г. тя установява контрол и над Египет, а към края на века и на лежащия на юг от него Судан. В южния край на континента под ръководството на Сесил Роудс (1853-1902) англичаните разширяват своя контрол. През 1885 г. се основава колонията, която по-късно получава името Родезия. Англичаните поставят под свой контрол и други области на север. Започва да се оформя грандиозният план за създаването на непрекъсната територия под английски контрол през целия континент - от Кайро до Кейптаун. В Южна Африка обаче англичаните се натъкват на доста трудности. Тук те срещат съпротивата на бурите, наследниците на старите нидерландски заселници, които са създали в южна Африка две републики - Оранжева и Трансваал. Конфликтът води до англо-бурската война от 1899-1902 година. Силната съпротива на бурите принуждава Англия да напрегне всичките си сили, за да спечели войната.

В навечерието на Световната война английската колониална империя е огромна. В нея живеят над 400 млн. души. С основание гордото име Великобритания заменя старото Англия. Империята се състои от различни части. В нея освен вицекралството Индия и африканските територии, населени с азиатци и черни африканци, съществуват и големи колонии на бели заселници - Австралия, Нова Зеландия, южната част на

79

Африка. В началото на века тези колонии са превърнати в доминиони със значително вътрешно самоуправление.

От началото на ХХ в. обаче Англия започва да обръща все повече внимание на политиката си в Европа. Издигането на Германия като европейска и световна сила заплашва да наруши равновесието на силите на стария континент. Англия е принудена да напусне политиката на "блестяща изолация" и да потърси отново съюзници в Европа. Дългогодишното съперничество с Франция в колониите остава на заден план пред германската опасност. През 1904 г. двете страни сключват т. нар. Антанта и си разделят сферите на влияние в Египет и Мароко. Този съюз е допълнен през 1907 г. с подобно споразумение и с Русия.

В навечерието на Първата световна война Великобритания изглежда непоклатима в своето могъщество и готова да приеме предизвикателството на своите противници.

ФРЕНСКАТА РЕПУБЛИКА Поражението на Франция във войната срещу Прусия води до падането на Втората

империя. След вестта за капитулацията на Седан в началото на септември 1870 г. е обявена република начело с републиканеца Леон Гамбета (1838-1882). В края на януари се произвеждат избори за Национално събрание, което трябва да одобри мира с Германия и да се произнесе върху по-нататъшния държавен строй. В Националното събрание мнозинството от депутатите са привърженици на монархията. В условията на незавършената война, германската окупация и работата по мирния договор възстановяването на монархията е невъзможна. На мястото обаче на твърдия републиканец Гамбета за глава на правителството е избран по-умереният Адолф Тиер (1797-1877). Преговорите за мирния договор се водят във Версай и Франкфурт няколко месеца и завършват през май 1871 година. Съгласно Франкфуртския мир към Германия преминават областите Елзас и Лотарингия. Франция се задължава да изплати 5 млрд. франка контрибуция за период от 3 години. До изплащането на сумата германски войски остават в някои северни департаменти.

Докато траят мирните преговори вътрешното напрежение в страната е голямо. В обсадения от месеци Париж населението гладува, недоволството нараства. Засилва се и пропагандата на различни социалистически кръгове. Страхувайки се от безредици, през февруари седалището на правителството е преместено във Версай. На 18 март се прави опит да се отнемат оръдията на Националната гвардия. Опитът се проваля, след което Националната гвардия поставя града под свой контрол. На 28 март след избори тържествено е обявено, че властта в Париж се поема от Комуна. В състава на Комуната влизат привърженици на различни социалистически групировки, между които и членове на Първия интернационал. През двумесечното управление на Комуната се премахва редовната армия, която се заменя с народно опълчение, вземат се мерки за облекчаването на положението на бедните, ограничава се работният ден, въвежда се общо безплатно светско образование, поставят се под контрол някои предприятия. Парижката комуна е първият опит за социалистическо управление и диктатура на пролетариата. Изолирана от останалата част на страната Комуната е обречена на неуспех. От началото на април войските на правителството под командването на генерал Мак Махон започват настъпление срещу Париж. В края на май след седмица на ожесточени и кървави боеве армията превзема града. Много комунари са разстреляни, а над 10 хил.са осъдени и изпратени на заточение.

80

Поражението на Комуната засилва още повече монархическите настроения в Националното събрание. През 1873 г. за президент е избран консервативният генерал Мак Махон. Споровете около държавното устройство продължават и само несъгласията между различните течения на монархистите позволяват създаването на република. През 1875 г. само с един глас мнозинство Националното събрание обявява Франция за република. По новата конституция страната се управлява от двукамарен парламент - Камара на депутатите и Сенат. Начело на изпълнителната власт е президент с мандат от 7 години. В следващите години въпреки опитите на монархистите републиканците печелят все по-голямо надмощие в парламента и във Франция окончателно се оформя системата на парламентарната демокрация.

В годините след Френско-пруската война Франция се оказва изолирана от Европа. Нейната мечта за реванш срещу Германия няма реални шансове за успех. Затова тя се насочва към засилена колониална експанзия с две главни направления - Далечния изток и африканския континент. След участието си във Втората опиумна война от 1856-1860 г. през 80-те години Франция оформя своите колониални владения на териториите на днешен Виетнам и Камбоджа. Важният стратегически пункт - остров Мадагаскар, също попада под френски контрол.

На африканския континент Франция си поставя амбициозната задача да оформи голяма колониална област под свой контрол в Централна, Западна и Северна Африка. След Алжир през 1881 г. е завладян Тунис. Засилва се и френското влияние в Мароко. През 90-те години под френски контрол са поставени редица области в Западна и Централна Африка. Оттам французите се опитват да излязат на източното африканско крайбрежие.

Колониалните завоевания на Франция срещат силното противодействие на нейната главна съперничка Англия. Английските планове за установяването на непрекъсната зона на контрол от Кайро до Кейптаун са заплашени от френската експанзия. В 1898 г. между двете страни избухва остър конфликт - т. нар. Фашодски инцидент. Един френски отряд се насочва от Френска Централна Африка към горното течение на Нил. Целта е да се завладее този стратегически за господството над Судан и Египет район. При Фашода французите се срещат с един английски отряд. За няколко седмици напрежението в отношенията между Англия и Франция се засилва, заговорва се дори за война. Франция е принудена да отстъпи. Въпреки това в навечерието на Световната война френската колониална империя с население около 55 млн. души е втора след тази на Англия.

Вътрешната политика на страната през 80-те години бележи засилването на позициите на републиканците. През 1880 г. седалището на правителството е върнато отново в Париж, денят на превземането на Бастилията, 14 юли, е обявен за национален празник, а "Марсилезата" - за химн на републиката. В двете следващи десетилетия републиканските правителства провеждат серия от мерки срещу силното влияние на католицизма и клерикалните кръгове. Най-сериозни промени настъпват в областта на образованието. Създава се широка система от държавни светски училища, намаляват се правата на религиозните образователни институции. Окончателно антиклерикалната борба завършва в 1905 г., когато църквата е отделена от държавата.

Вътрешнополитическия живот през 80-те и 90-те години се разтърсва от три големи кризи. Първата от тях е свързана с името на генерал Жорж Буланже. Той е един от малкото висши офицери-републиканци в армията и през 1886 г. е назначен за военен министър. На този пост Буланже развива бурна пропаганда за реванш срещу Германия, която намира силен обществен отзвук. Германците използват случая, за да засилят

81

подготовката за нова война с Франция. Съзнавайки, че Франция не е готова за война, президентът Карно уволнява Буланже от поста му, а после и от армията. Генералът в оставка обаче продължава кампанията си и намира подкрепа сред най-различни кръгове - от монархисти до радикали и дори сред работниците. В 1889 г. той е избран за депутат. Привържениците на Буланже се надяват, че той ще извърши държавен преврат, но генералът показва липса на смелост. Научавайки, че правителството се готви да го арестува, в началото на април той избягва в Белгия и по-късно се самоубива. Разкритията около връзките му с монархистите води до бързото разпадане на неговата популярност. Опитът на монархистите да подронят републиканския режим чрез Буланже пропада.

През 1892 г. страната е разтърсена от грандиозния скандал, свързан с дружеството за прокопаване на Панамския канал. То е създадено от Фердинанд Лесепс (1805-1894), който ръководи успешно прокопаването на Суецкия канал през 60-те години. Акционерите на Панамската компания привличат хиляди дребни акционери с обещания за високи печалби. Но скоро се разкриват големи разхищения, подкупи и корупция сред ръководството. Преди да е прокопана половината от канала дружеството обявява фалит. Хиляди дребни спестители се разоряват. Оказва се, че в незаконните машинации са въвлечени депутати, политици, министри, роднини на президента. Скандалът постепенно затихва, но репутацията на буржоазните партии е силно подронена. Затова на следващите избори социалистите увеличават гласовете си и двама от най-влиятелните от тях - Жан Жорес и Александър Милеран влизат в парламента.

Третият скандал започва незабелязано през 1894 г. с осъждането на капитана от Генералния щаб Алфред Драйфус за шпионаж в полза на Германия. Драйфус е разжалван и изпратен на доживотна каторга на Дяволския остров във Френска Гвиана. Основанието за неговата присъда е един списък, откраднат от германското посолство, в който се изброяват предадените на германското военно аташе секретни документи от Генералния щаб.

Семейството на Драйфус - богати банкери-евреи, и неговите приятели са убедени, че той е невинен и започват кампания за преразглеждане на делото. В 1896 г. за началник на военното контраразузнаване е назначен полковник Жорж Пикар. Той открива в документацията на делото доказателства, че сведенията са предавани не от Драйфус, а от майор Естерхази, католик и аристократ от унгарски произход. Но висшето военно командване се стреми да прикрие случая. Полковник Пикар е изпратен в Алжир, а по-късно арестуван за разгласяване на секретни сведения.

Сведения за новите разкрития се промъкват и в печата и в началото на 1898 г. майор Естерхази е предаден на военен съд. Съдът оправдава Естерхази. Скоро след това той избягва от Франция.

За всички непредубедени става ясно, че висшите военни се стремят да потулят истината. На 13 януари, след съдебния процес срещу Естерхази, известният френски писател Емил Зола публикува отворено писмо във вестник "Орор" със заглавие "Аз обвинявам!". Емил Зола е предаден на съд, осъден и принуден да бяга в Англия. Но скандалът вече не може да се ограничи. Скоро става ясно, че редица документи от делото са фалшифицирани. Цяла Франция се разделя на две - драйфусари и антидрайфусари. Делото Драйфус става повод за остра политическа борба между привържениците на монархистите и клерикалите и защитниците на републиката и демокрацията.

През лятото на 1899 г. правителството разпорежда нов процес. На него въпреки явните доказателства Драйфус не е оправдан, а присъдата му е намалена на 10 години.

82

Министър-председателят веднага го помилва и Драфус излиза на свобода. Окончателната реабилитация става в 1906 г., когато Драйфус е върнат на служба в армията и получава ордена на Почетния легион. Делото Драфус става важен етап от развитието на демокрацията във Франция.

В края на 80-те и началото на 90-те години започва нов етап във френската външна политика. Отношенията между Германия и Русия се влошават след Берлинския конгрес от 1878 година. Сключването на Тройния съюз между Германия, Австро-Унгария и Италия създава предпоставки за сближаване на Русия и Франция. През 1887 г. германският канцлер Бисмарк отказва един голям заем на Русия, след което тя се обръща към френски банки. Заемът е отпуснат веднага и с него се поставя началото на поредица от заеми, които Франция отпуска на своя съюзник. До болшевишката революция през 1917 г. френските банки отпускат 19 млрд. франка на своя съюзник.

В началото на 90-те години започналото сближаване между двете страни дава първите си резултати. През 1892 г. се сключва военно споразумение между двете страни. То е насочено срещу Тройния съюз. Според споразумението, ако една от двете страни бъде нападната от някой член на Тройния съюз и Германия се присъедини към него, то другата се задължава да се притече на помощ на съюзничката си. Френско-руското военно споразумение поставя основата на втория военнополитически блок в Европа.

Започват да се преосмислят и променят и отношенията с Англия и Италия. Влошените отношения с Италия се дължат главно на съперничеството между двете страни в Северна Африка - за Тунис, Мароко и Триполи. След продължителни преговори между двете страни през 1900-1902 г. спорът се урежда. Тунис и Мароко остават в зоната на френското влияние, а Триполи - под италианско. Френско-италианското споразумение поставя началото на постепенното оттегляне на Италия от Тройния съюз.

След Фашодския инцидент противоречията между Англия и Франция намаляват. Избухналата Руско-японска война през 1904 г. лишава временно Франция от основния й съюзник срещу Германия и тя се ориентира към преодоляване на противоречията си с Англия. От своя страна Англия вече вижда опасността от засилването на Германия на континента и е склонна да се сближи с Франция. Така през април 1904 г. се стига до подписването на т. нар. Сърдечно съглашение (Антанта) между двете страни. С него се уреждат редица спорни въпроси, главният от които е за контрола върху Египет и Мароко. Англия признава специалните права на Франция в Мароко, а Франция от своя страна - специалните права на Англия в Египет. Въпреки че между двете страни не се стига до съюз, става ясно, че Англия е склонна да подкрепи Франция в евентуален конфликт с Германия. Едва през 1906 и 1912 г. се сключват военно и военноморско споразумение, което подготвя съюза между двете държави в Световната война.

Новите отношения между Франция и Англия се проявяват в последвалата през 1905-1906 г. Първа мароканска криза, в която Германия заплашва с война Франция. На последвалата международна конференция за Мароко в Алхесирас Англия подкрепя Франция, следвайки договореностите от 1904 година.

След Първата мароканска криза напрежението в международните отношения расте. През 1912 министър-председател е Раймон Поанкаре (1860-1934), привърженик на идеята за реванш, за което получава прозвището "Поанкаре войната." През 1913 г. с гласовете на десните партии той става президент. В същата година, въпреки силните протести на социалистите, се провежда армейска реформа и службата се увеличава на 3 години. Със своите могъщи съюзници Русия и Англия, Франция е готова за приближаващата Световна война.

83

ГЕРМАНСКИЯТ РАЙХ Създаденият през 1871 г. Германски райх има сложна държавна структура. Той

обединява 4 кралства, 6 велики херцогства, 5 херцогства, 7 княжества, 3 свободни града и областите със специален статут Елзас и Лотарингия. Законодателните органи са два - Райхстагът, избиран чрез всеобщо и тайно гласуване от всички мъже, навършили 25 години, и Бундесратът, в който влизат 58 представители на правителствата на отделните държави. Начело на изпълнителната власт и върховен главнокомадуващ е кайзерът. Правителството се ръководи от канцлер, назначаван от императора и е отговорен пред него, а не пред Райхстага.

Конституцията на райха осигурява хегемонията на Прусия. Кайзер е пруският крал, а в Бундесрата Прусия има 17 представители. Тъй като всяко решение на Бундесрата може да бъде отклонено с ветото на 14 представители, Прусия винаги може да блокира неблагоприятно за нея решение. Канцлерът на райха е почти винаги и президент на пруския Ландтаг и в това си качество е отговорен пред него. Тъй като сложната тристепенна система на избори в пруския Ландтаг осигурява мнозинството на консервативните представители, те имат възможност да влияят върху цялостната политика на райха. Всебщото избирателно право прави Райхстага наистина представителен орган на страната. Неговите пълномощия са ограничени. Гласуваните в него закони се нуждаят от одобрението на кайзера и канцлера. Единственото му реално право е одобрението на държавния бюджет. По този начин въпреки привидната представителност на Райхстага конституционната уредба блокира реалната демокрация в системата на райха.

В историята на райха от 1871 г. до края на Първата световна война доминират две големи личности - "железният" канцлер Ото фон Бисмарк (1815-1898) и стъпилият на престола в 1888 г. кайзер Вилхелм II (1859-1941). Затова и в историческата литература съществуват понятията Бисмаркова Германия (1871-1890) и Вилхелмова Германия (1890-1918).

Периодът на управлението на Бисмарк е изпълнен с много реформи, които осигуряват единно законодателство, обща икономическа, търговска, финансова и митническа политика, единна мерна система, обща валута - марката. Тези реформи, извършени в либерален дух, осигуряват бързото завършване на индустриалната революция и създават условия за ускорено икономическо развитие. Към края на ХIХ в. по основните икономически показатели - производство на каменни въглища, чугун и стомана, железопътно строителство и др., Германия задминава Франция и Англия и излиза на първо място в Европа. Заедно със САЩ и далечна Япония тя има най-високите темпове на икономическо развитие.

Вътрешната политика на Бисмарк представлява сложна политическа игра с различните сили, които според "железния" канцлер застрашават социалния и политическия мир и господството на Прусия в райха. След 1871 г. буржоазните партии "прощават" на Бисмарк методите, с които е осъществено обединението на страната. Един от малкото проблеми, които нарушават хармонията в отношенията е въпросът за армията и нейното въоръжение, но постепенно и тук буржоазните партии отстъпват.

Първият сериозен конфликт след 1871 г. е с южногерманските държави с преобладаващо католическо население. През 1871 г. Бисмарк започва т. нар. "културкампф" (културна борба) срещу католическата църква и нейното политическо

84

влияние, прокарвано от партията на католическия Център. Тази партия, със силно влияние в южните райони и в полските земи, се обявява срещу засилването на пруското влияние. През 1871-1875 г. последователно се издават закони, с които се забранява политическата дейност на духовенството, на йезуитския и другите католически ордени, премахва се религиозният контрол в училищата, въвежда се гражданският брак и др. Гоненията срещу католическата църква не постигат целта си. Партията на Центъра разширява влиянието си и става една от най-силните в Райхстага. Бисмарк е принуден да се откаже от "културкампфа". Постепенно са отменени почти всички ан-тикатолически закони. Въпреки това Центърът се запазва като една от най-силните опозиционни партии в Райхстага.

Една от причините за прекратяването на "културкампфа" са опасенията на Бисмарк и консервативните кръгове от нарастването на силата на работническото и социалистическото движение, особено след обединението през 1875 г. на различните течения в една Социалдемократическа партия. На изборите за Райхстаг през 1877 г. социалистите получават 12 мандата. Канцлерът смята, че това влияние може да спре, ако се действа с твърда ръка. Използвайки обстановката след един неуспешен атентат срещу император Вилхелм I, Райхстагът гласува т. нар. Изключителен закон срещу социалистите. С него се забранява дейността на Социалистическата партия и контролираните от нея профсъюзи, събранията, издаването на вестници, списания и друга социалистическа литература. Действието на закона се продължава неколкократно - в 1881, 1884, 1886, 1888 години. Първоначално законът разстройва дейността на партията и нейните организации, но постепенно тя не само възстановява влиянието си, но и печели нови привърженици. На изборите за Райхстаг през 1890 г. социалистите увеличават мандатите си на 35. В края на 80-те години става ясно, че работническото и социалистическото движение не може да бъде спряно с подобни мерки, поради което през 1890 г. Райхстагът не продължава действието на закона.

Бисмарк е достатъчно умен политик, за да вярва, че може да се справи със социалистите само с твърда ръка. Ето защо през 80-те години се въвежда широко социално законодателство - осигуровки срещу болест, нещастни случаи, инвалидност, пенсии по старост и др. С своето социално законодателство Германия изпреварва всички развити страни, дори и Англия.

Външната политика на Бисмарк преследва няколко основни цели. Първата от тях е да се убедят европейските Велики сили, че Германия е "задоволена" страна, която няма териториални претенции към своите съседи и единствената й цел е да се осигури европейският мир. Втората цел на Бисмарк е изолирането на Франция от евентуален съюз с някоя европейска сила. За тази цел Бисмарк успява да изгради система от превантивни съюзи или договори с почти всички възможни съюзници на Франция - Русия, Австро-Унгария и Италия. През 1873 г. се сключва Съюз на тримата императори - на Германия, Русия и Австро-Унгария, за запазване на европейския мир. На Берлинския конгрес от 1878 г. Бисмарк се опитва да изглади противоречията между Русия и Австро-Унгария на Балканите, но това не му се отдава напълно. През 1879 г. той успява да сключи отбранителен съюз с Австро-Унгария, насочен по същество срещу Русия. През 1882 г. към този съюз се присъединява и Италия, която е в лоши отношения с Франция. Така се създава Тройният съюз - първият голям европейски военнополитически блок. Разбирайки опасността от влошаващите се отношения с Русия през 1887 г. т. нар. договор за презастраховка, който осигурява неутралитета на двете страни при нападение на Франция срещу Германия и на Австро-Унгария срещу Русия. Единствената страна, с която Бисмарк не успява да изгради договорен съюз, е Англия,

85

но и тя косвено участвува в системата на Бисмарк чрез Средиземноморското съглашение от 1887 г., което цели запазването на статуквото в Източния въпрос. Сложната външнополитическа система на Бисмарк се запазва до края на 80-те години.

Променената вътрешно и външнополитическа обстановка след идването на новия кайзер Вилхелм II на престола слагат край на кариерата на "железния" канцлер. В 1890 г. Бисмарк е принуден да подаде оставка. Започва ерата на т. нар. Вилхелмова Германия.

Една от причините, довели до оставката на Бисмарк, е неговата социална политика. Младият Вилхелм II, напротив, се надява чрез широки социални реформи да привлече работниците и социалистите на страната на държавата и короната. Надеждите обаче, че Вилхелм ще бъде кайзер на реформите бързо се изпаряват. След кратък период на т.н. "нов курс" в началото на 90-те години консерватизмът отново надделява. Вниманието на монарха все повече се насочва към въпросите на външната политика.

Прекалената предпазливост във външната политика е втората причина за оставката на Бисмарк. Особено критикуван е неговият отказ от широка колониална експанзия. Въпреки че през 80-те години Германия завладява няколко колонии в АФрика (Того, Камерун, области в Югозападна и Източна Африка), тези придобивки са инициатива на частни колониални общества. За Бисмарк утвърждаването на Германия в Европа е по-важно от колониалните завоевания.

Не така смятат обаче широки кръгове от германските промишленици. Икономическото могъщество на Германия в Европа според тях се нуждае от нови източници на суровини и пазари за промишлената й продукция. Наблюдавайки огромните колониални империи на Англия и Франция, германците искат да компенсират изоставането си. В началото на 90-те години в Германия се създават редица националистически общества като Пангерманския съюз, Военния съюз, Флот-ския съюз, Имперския съюз, Колониалното общество. Тези организации водят широка пропаганда, насочена към установяването на германско господство в Европа и света. Издават се брошури и листовки, провеждат се много събрания, митинги, лекции. Националистическата пропаганда обхваща широки слоеве от населението.

Кайзерът и правителството са обладани от същите идеи. През 1896 г. по повод 25-годишнината от основаването на империята кайзер Вилхелм II заявява:"Германският райх се превърна в световен райх." През същата година държавният секретар на външните работи и бъдещ канцлер Бернхард фон Бюлоу (1849-1929) заявява в реч в Райхстага - "...ние не искаме да пречим на никого, но искаме своето място под слънцето!"

От края на 90-те години Германия започва да води т. нар. "световна политика." Засилва се военната мощ на империята. През периода 1890-1914 г. се предприемат 6 увеличения на армията, като нейната численост в 1913 г. стига близо 800 хил. души. Военноморската програма се води от адмирал Алфред фон Тирпиц (1849-1930). Нейното начало е положено през 1898 година. Нови програми следват в 1900, 1906, 1908 и 1912 г. В навечерието на войната германският флот достига съотношение 10:16 спрямо английския и става сериозна морска сила.

Няколко събития показват завоя към "световната политика". През 1894 г. Германия заявява аспирации за едностранно владеене на архипелага Самоа в Тихия океан, проявява интерес към Конго, Судан, португалските владения в Африка. В края на 1897 г. германска ескадра завзема китайското пристанище Киаучоу и областта около него. Израз на нарасналите амбиции за колониални завоевания е участието на германски отряд в международния корпус за потушаването на т.нар. Боксерското въстание в

86

Китай през лятото на 1900 година. При изпращането на корпуса Вилхелм II произнася прочутата си "хунска" реч, в която призовава германските войници да не проявяват милост към враговете.

Курсът на "световна политика" тласка управляващите среди към рисковани външнополитически инициативи, които разрушават изградената от Бисмарк система от съюзи и влошават отношенията й с Русия и Англия. Русия е недоволна от германската подкрепа на Австро-Унгария на Балканите. Англия от своя страна се тревожи от нарастващия германски флот. Силно засегнати са и двете страни от амбициозния проект за Багдадската железница, който Германия започва да осъществява от 1903 година. За влошените отношения на Германия с останалите сили допринася и личността на кайзера. Със своите невъздържани и неуместни изказвания Вилхелм II предизвиква наведнъж дипломатически гафове. От началото на новия век постепенно Германия изпада в изолация. Това се вижда ясно при Първата мароканска криза, когато на конференцията в Алхесирас тя е подкрепена само от Австро-Унгария, а срещу нея са всички европейски Велики сили. Нарастващата германската агресивност се проявява и при Босненската криза от 1908-1909 г. и Втората мароканска криза от 1911 година.

Войнствените стремежи на управляващите намират широка поддръжка сред обществеността. Противоречията между едрата буржоазия и аристокрацията са преодолени на базата на национализма и стремежа към европейско и световно господство. Въпреки широката антимилитаристичната и антивоенна пропаганда германските социалдемократи също се поддават на националистическите настроения. От 1912 г. Германия усилено се готви за война.

АВСТРО-УНГАРИЯ И ИТАЛИЯ В КРАЯ НА ХIХ И НАЧАЛОТО НА ХХ Век АВСТРО-УНГАРИЯ След разгрома на Австрия във войната с Прусия и Италия през 1866 г. става ясно, че

империята се нуждае от реформи. Най-важната от тях е свързана с националния въпрос. След края на войната започват преговори с унгарците и в 1867 г. се извършва т. нар. аусглайх - изравняване на Австрия и Унгария в системата на империята. Франц Йозеф приема унгарската корона и неговата титла става кайзер и крал на Австро-Унгария. Новата двуединна монархия се разделя на две части - Цизлайтания и Транслайтания. В Транслайтания влизат Унгария, Трансилвания, Хърватско и Словения. Цизлайтания обхваща останалите територии на империята. И двете части имат свои парламенти, които изпращат депутати в общия парламент във Виена- т. нар. делегации. Всяка област има автономия в решаването на вътрешните работи, като общи остават само външната политика и военните дела, които се финансират пропорционално /Австрия - 70 %, Унгария - 30 %/. За управлението им са създадени общи министерства. Въпросите на търговската и митническата политика се решават отделно, но въз основа на споразумения, подписвани за период от 10 години.

И след аусглайха най-важният въпрос във вътрешната политика остава националният. На територията на Унгария съществуват много други етнически общности - румънци в Трансилвания, хървати, словенци. Политиката на правителството в Будапеща е насочена към засилена унгаризация на тези малцинства. Официален държавен език наред с немския става унгарския. Това буди силно

87

недоволство особено сред хърватите, които се поддават все повече на лансираната от Сърбия идея за югославянско единство. В 1876 г. се премахва самоуправлението на Трансилвания.

Подобно е и положението в Австрия. Тук най-сложният проблем е Чехия. Тя е най-развитата в промишлено отношение област на империята, а чехите са 23% от населението на Цизлайтания. Сред чешките политически кръгове се развиват идеите на австро-славизма, според които двуединната монархия трябва да се реорганизира в триединна, така че славянското население в нея да получи същите права, както унгарците. Отхвърлянето на тези искания от управляващите кръгове в Австрия и особено в Унгария, водят до обструкции на чешките представители в местните ландтази и Райхстага на Австрия.

Още два национални проблема усложняват вътрешнополитическия живот. В Южен Тирол и Истрия живеят много италианци, които се чувстват свързани с обединена Италия. По силата на Берлинския договор от 1878 г. Австро-Унгария получава под свое управление за период от 30 години две области от Османската империя - Босна и Херцеговина. Православното население в тези области се намира под силното влияние на югославянската идея, пропагандирана от Сърбия.

Тези противоречия оказват влияние и върху развитието на работническото и социалистическото движение. Образуваната през 1889 г. Социалистическа партия скоро се превръща във федерация от 6 самостоятелни политически партии. Твърде често социалистите влизат в съюз с националната буржоазия. По същия начин действуват и профсъюзите. Развива се силно опортюнистично движение, което под името австромарксизъм търси среден път между реформите и революцията.

След 1867 г. икономическото развитие на Австро-Унгария се ускорява особено в промишлеността и железопътното строителство. Тъй като финансовите възможности на империята не са големи, започва привличането и на чужди капитали. В началото на ХХ в. преобладаващи позиции придобиват германските капитали. Характерен белег на икономическото развитие е неговата неравномерност. Най-силно се развива промишлеността в Австрия и Чехия. В Унгария преобладава селското стопанство и хранителната промишленост.

След образуването на Германската империя Австро-Унгария остава велика сила, но нейното влияние отслабва. Експанзията на двуединната монархия се насочва към Балканите и тук нейните интереси се сблъскват с тези на старата й съперничка Русия. Именно това стои в основата на отбранителния съюз, който Австро-Унгария сключва с Германия през 1879 година. Присъединяването на Италия към него и преобразуването му в Троен съюз през 1882 г. става главно под германски натиск, но противоречията между Австро-Унгария и Италия на Балканите остават.

В началото на ХХ в. между Австро-Унгария и Русия има временен период на подобряване на отношенията. Това улеснява вземането на решение през 1908 г., подкрепено от Германия, Босна и Херцеговина да бъдат анексирани и присъединени окончателно към двуединната монархия. Тази стъпка предизвиква Босненската криза от 1908-1909 г., но с помощта на Германия анексията успява. Резултатът обаче е рязкото влошаване на отношенията с Русия. В следващите години се влошават и отношенията с Италия. По време на Балканските войни през 1912-1913 г. Австро-Унгария и Италия влизат в остър спор за влияние над създадената албанска държава. Тези спорове разклащат допълнително системата на Тройния съюз.

В навечерието на Първата световна война идеята за преустройството на Австро-Унгария в триединна монархия с автономия на славянското население се подема и от

88

престолонаследника Франц Фердинанд, който иска да ограничи нарасналото влияние на Унгария в империята. На 28 юни 1914 г. обаче Франц Фердинанд и съпругата му стават жертви на атентат в Сараево, главният град на Босна и Херцеговина. Сараевският атентат е поводът за началото на Световната война.

ИТАЛИЯ Поражението на Франция във войната срещу Прусия води до окончателното

обединение на Италия. От Папската държава е изтеглен френският гарнизон и през октомври 1870 г. Рим става столица на Италия.

Окончателното обединение на страната дава тласък на икономическото развитие, но темповете на растеж не са високи. Една от причините е липсата на капитали. Държавата е принудена да отделя много средства за подпомагане на промишлеността, а това означава и непрекъснато увеличаване на данъците. В края на ХIХ в. италианците плащат най-високите данъци в Европа. Друга причина за забавеното икономическо развитие е голямата разлика в развитието между северната и южната част на страната. Докато на север се развива модерна промишленост и селско стопанство, на юг се запазват много от феодалните отживелици. Селяните са принудени да наемат земя под аренда от едрите земевладелци, за което заплащат с голяма част от реколтата си - понякога до три четвърти от нея. Притискани допълнително от многобройни данъци, селяните от Юга живеят в ужасяваща бедност. Много от тях търсят спасение, като емигрират в Америка. Хроническата бедност на италианския Юг стеснява вътрешния пазар и пречи на бързото развитие на промишлеността. Проблемът за Юга остава основен политически въпрос за дълги години.

След провеждането на нова избирателна реформа през 1876 г. промишлената буржоазия получава достъп до властта. Вземат се мерки за ускоряване на икономическото развитие. Въвежда се политика на протекционизъм. Увеличават се темповете на развитие в основните клонове на промишлеността. Започва образуването на големи предприятия в химическата промишленост (Пирели) и електротехническата (Едисон). През 1883 г. в Милано е построена първата в Европа топлоелектрическа централа. Строят се нови железопътни линии, канали, благоустрояват се големите градове.

Последното десетилетие на века съвпада с остра вътрешна криза. Мизерията на Юга става непоносима. През 1893 г. селяните се бунтуват и палят именията на едрите земевладелци, държавните учреждения. Вълнения избухват и в други части на страната. Бунтовете се повтарят и през 1898 г. В Милано работниците издигат барикади.

Във външната политика Италия също няма особени успехи. От 1882 г. тя е член на Тройния съюз, но отношенията й с Австро-Унгария не са добри. Италианските националисти искат присъединяването на някои гранични области, където има италианско население. Не са добри и отношенията с Франция, поради спорове за Тунис. Следвайки политиката на големите държави, Италия също тръгва по пътя на колониалната експанзия. През 80-те години е завладяна колонията Еритрея в Източна Африка. Започва война за завладяването за Абисиния, но през 1896 г. при Адуа италианските войски претърпяват поражение и са принудени да се откажат от по-нататъшни завоевания.

Сложното вътрешно положение и външните неуспехи налагат необходимостта от нов политически курс. Той е свързан с името на видния политик Джовани Джолити (1842-1928). Той участвува в почти всички правителства от 1903 до 1914 г., поради което този

89

период се нарича ерата Джолити. Започва се серия от реформи в буржоазнодемократичен дух. Профсъюзите получават официално признание, въвеждат се социално законодателство, всеобщо избирателно право за всички мъже над 21 години.

Ерата на реформи съвпада с нов подем в икономиката. Промишленото производство от 1900 до 1914 г. нараства с 84 %. С държавна помощ се развиват големи предприятия в най-важните промишлени клонове. Особено бързи са успехите в автомобилната промишленост. Отново подемът се ограничава в северната част на страната. Оживлението в икономиката не създава работни места за всички и емиграцията зад океана продължава. Между 1900 и 1914 г. повече от 8 млн. италианци напускат страната. Недоволството на бедните от лошите условия за живот през лятото на 1914 г. се излива в стихийни бунтове и стачки. Селяни от областите Романя и Марка нападат правителствени учреждения. През юни в големите промишлени центрове е обявена обща стачка. В продължение на една седмица, т. нар. "кървава неделя", работниците отстояват своите искания.

От началото на ХХ в. Италия отново активизира външната си политика. В страната се засилва националистическото движение, между чиито ръководители е и писателят Габриеле д'Анунцио. Въпреки че Италия е член на Тройния съюз, тя подобрява отношенията си с Франция и Русия, които признават нейните интереси в Източното Средиземноморие. Италия изчаква удобен момент и в 1911 г. започва война с Османската империя за нейните подвластни територии Триполи и Киренайка. Двете области попадат под италиански контрол. Влошаването на отношенията с Австро-Унгария по време на Балканските войни намалява верността на Италия към Тройния съюз. През август 1914 г., в началото на Първата световна война тя обявява неутралитет.

РУСКАТА ИМПЕРИЯ Поражението в Кримската война показва слабостта на цялата система на руското

самодържавие. Вече не само интелигенцията и отделни представители на управляващите кръгове, но и самият император Александър II (1818-1881) се убеждава в необходимостта от извършването на всеобхватни реформи и най-вече от отмяната на крепостното право.

От началото на 60-те години започва ерата на големите реформи в Русия. На 19 февруари 1861 г. от името на Александър II е издаден манифест, който провъзгласява освобождаването на селяните от крепостна зависимост. Особеност на реформата е, че се запазва старото общинно земевладение, не селяните, а общината е собственик на земята. Селяните получават своя участък земя от нея, като периодично се прави преразпределение. Данъците върху земята се плащат общо от цялата община, а отделните й членове могат да я напускат само със съгласието на всички селяни.

След отмяната на крепостното право следват нови реформи. През 1863 г. се въвеждат промени в либерален дух в училищата, увеличава се автономията на университетите, намалена е цензурата. През 1864 се провежда т. нар. земска реформа, която регламентира местното управление - учредяват се губернски и уездни земски събрания с постоянно действащи управи. Пак през 1864 г. се извършва либерална съдебна реформа - създава се единен граждански съд със съдебни заседатели и право на свободна защита. През 1870 г. на реорганизация е подложено градското управление. През 1874 г. се

90

извършва и военна реформа, като се въвежда обща военна служба с точно определен срок на служба. Започва и общо превъоръжаване на армията.

Големите реформи на Александър II са без прецедент в европейската история от това време. Провеждани от един консервативен режим в дълбоко изостанала и бедна страна, те успяват без големи сътресения и насилия да сложат началото на дълбоки социални и икономически промени в цялостния живот на руското общество. Благодарение на тези реформи Русия прави огромна крачка напред в развитието си. За своята реформаторска дейност Александър II е наречен "цар-освободител".

Реформите от 60-те и 70-те години имат и своите недостатъци. Самодържавието в Русия е запазено напълно и промените зависят единствено от волята на императора. В страната няма достатъчно развито обществено мнение, което да оказва натиск за продължаване на реформите. Напротив, големият бюрократичен апарат е настроен силно консервативно и е готов по всяко време да блокира хода на реформите. Така избухналото през 1863 г. полско въстание и атентатът срещу Александър II през 1866 г. забавят някои от реформите и засилват влиянието на консерваторите.

В годините, последвали реформите, икономическото развитие на страната се ускорява. С руски и чуждестранни капитали се основават много промишлени предприятия, банки, започва бързо строителство на железопътни линии. Особено важно е развитието на тежката промишленост - увеличава се добивът на въглища, желязо, стомана, нефт, разраства се машиностроенето. Появяват се нови промишлени райони. Растат и добивите в селското стопанство. От края на века Русия започва да става един от основните износители на зърнени храни за Европа. Силно влияние в икономическата политика на правителството играе Сергей Вите (1849-1915), министър на финансите през 1892-1903 година.

Реформите създават нови икономически и социални проблеми. Рязкото увеличаване на селското население води до засилена нужда от земя. Първоначалните надели (участъци земя), които получават освободените селяни скоро се оказват недостатъчни. Липсата на капитали и периодичното преразпределение на земята също затрудняват селяните. Голямо препятствие за свободното развитие на земевладението и промишлеността е липсата на свобода на придвижването на селяните. Така едни селски райони се пренаселват, а в други липсват достатъчно селски стопани. Не достига свободна работна ръка и за промишлеността. Острите проблеми в селското стопанство водят до много вълнения и бунтове в края на ХIХ и началото на ХХ век.

Широко е недоволството и сред интелигенцията и студентите, които са главната опозиционна сила през 70-те и 80-те години. Те са разочаровани от липсата на бързи резултати от реформите и са склонни да обвиняват за всичко императора и правителството. Разбира се, основания за подобна критика съществуват, но мнозина видни представители на интелигенцията не разбират, че преустроойството на обществото е един продължителен период. Разочаровани от бавния ход на промените, те се поддават на идеите на крайния радикализъм и революцията. Създават се първите тайни революционни общества.

Още през 60-те години революционни демократи като Александър Херцен (1812-1870) и Николай Чернишевски (1820-1889) критикуват неспособността на управляващите кръгове да преустроят коренно страната и създават основата на движението на народниците. Според народниците държавното развитие на Русия има самобитен характер, основаващ се на съществуването на селската община. Те вярват, че общественият строй в Русия може да бъде реформиран със силата на основната част от народа - селяните. Една част от народниците се стремят да внесат просвета сред народа,

91

докато другите - по-революционно настроените са привърженици на терористичните акции, чрез които смятат да разрушат съществуващия държавен строй. През 1876 г. се създава тайната организация "Земя и Воля", а през 1879 г. - "Народна воля", които организират няколко атентата, включително и срещу императора. На 1 март 1881 г. Александър II е убит в Санкт Петербург от група народоволци. Веднага след атентата непосредствените изпълнители Андрей Желябов, София Перовска и Николай Кибалчич са арестувани, съдени и обесени. За кратко време са разгромени всички терористични организации. Народничеството не успява да увлече след себе си по-широки социални кръгове и в обстановката на настъпилите терор и репресии постепенно запада.

Кримската война и Парижкият мирен договор от 1856 г. прекъсват за известно време руската експанзия на Балканите. През 60-те и 70-те години Русия се насочва към завладяване на Средна Азия. Избухналата Източна криза от 1875-1878 г. позволява Русия отново да се намеси в Източния въпрос и тя води през 1877-1878 г. война с Османската империя. След не особено удачния за нея Берлински договор руската експанзия се насочва отново към Средна Азия. В края на 70-те години там се оформя голяма област под руски контрол, включваща мюсюлманските ханства Хива, Бухара, Коканд и Казахстан. Русия започва да оформя своята колониална империя, като включва граничещите с нея по-слабо развити ислямски държави.

След завладяването на Средна Азия от края на ХIХ в. руската експанзия се насочва към Далечния изток. За това допринася и построената през 1891-1904 г. Транссибирска железопътна магистрала. През 1896 г. Русия получава от Китай право да продължи линията през Манджурия (Северен Китай) до Владивосток. Две години по-късно Китай й дава под аренда Порт Артур, където се създава мощна база на руския военен флот. Руската експанзия продължава и в Корея, но там се сблъсква с колониалните амбиции на Япония.

Покушението над императора слага началото на продължителен период на реакция. При император Александър III (1845-1894) започва ерата на т. нар. контрареформи - засилва се цензурата и контролът над интелектуалния живот, полицейският апарат, започва пропаганда на войнствуващ национализъм и шовинизъм, развиват се идеите на панславизма. В неруските области на империята - балтийските провинции, Полша, Кавказ и Финландия, се провежда политика на русификация. Разраства се антисемитското движение. В областите, населени с евреи периодично се извършват погроми.

Реакцията във вътрешната политика се запазва и при последния руски император Николай II (1894-1918). В началото на ХХ в. икономиката на Русия е обхваната от продължителна промишлена и селскостопанска криза. Постепенно тя прераства в криза на държавния строй. Оформящата се едра руска промишлена буржоазия, създаването на малка прослойка от промишлен пролетариат, огромната маса от селяните - всяка от тези социални прослойки имат основания за недоволство от системата на самодържавието. Пропагандата на левите партии - социалистите и есерите, засилва напрежението.

Образуваната през 1898 г. Социалдемократическа работническа партия няма широка социална база поради неразвитостта на промишления пролетариат. Главните идеолози и водачи на партията се намират в емиграция. Сред тях се води остра борба.

Георгий Плеханов (1856-1918) и Юлий Мартов (1873-1923) са привърженици на по-умерени идеи за развитието на социалистическото движение - чрез просвета на работническата класа и засилване на профсъюзното движение. Според Владимир Илич Ленин (1870-1924) пролетарската революция може да победи по-лесно в изостанала

92

страна като Русия и социалистите трябва да се насочат пряко към политическа борба за овладяване на властта. На Лондонския конгрес на партията в 1903 г. мнозинството (болшевиките) се присъединява към Ленин, докато малцинството (меншевиките) остава под влиянието на Мартов. Като силно и влиятелно движение от началото на века се развиват есерите (социалисти-революционери). Тази партия обединява бивши народници и изразява интересите на голяма част от селяните, градската дребна буржоазия и част от работниците. Нейните основни политически искания са за демократическа република, политически свободи, поземлена реформа и работническо законодателство. Голяма част от есерите са привърженици на терористичните действия.

Вместо реформи във вътрешната политика правителството се опитва да отклони недоволството чрез засилената външна експанзия. В Далечния изток руската политика влиза в остър конфликт с японските колониални претенции и през 1904 г. Русия обявява война на Япония. Всички очакват бърза победа за Русия, но тя е разгромена както по суша, така и по море. Руско-японската война от 1904-1905 г. нанася нов удар върху системата на самодържавието и води до избухването на Първата руска буржоазна революция от 1905 година.

Революцията започва с разстрела на една мирна работническа демонстрация пред Зимния дворец на 9 януари 1905 година. Убити са над 1000 души, 5000 са ранени. В следващите месеци в цялата страна избухват стачки, започват бунтове на селяните, вълненията обхващат армията и флота. През октомври 1905 г. е обявена обща политическа стачка. Икономическият живот в страната е парализиран. Царското правителство не може да разчита дори на армията. Императорът е принуден да отстъпи и на 17 октомври 1905 г. е обнародван Манифест, който провъзгласява създаването на Държавна дума - парламент, и граждански свободи. Октомврийският манифест задоволява исканията на буржоазията и страната започва да се успокоява. През декември 1905 г. болшевиките и есерите правят опит за въстание в Москва, което е потушено бързо.

Още в първата избрана Държавна дума през пролетта на 1906 г. се оформя силен блок между кадетите (Конституционно-демократична партия), представители на либералната буржоазия и интелигенцията, и октябристите, които изразяват интересите на едрите промишленици. Един от най-видните водачи на кадетите е историкът и публицистът Павел Милюков (1859-1943). И двете партии искат конституционна монархия, въвеждане на буржоазни свободи, решаване по законодателен път на най-острите социални въпроси. Но Думата няма широки пълномощия и не може да играе сериозна роля в управлението на държавата. Отношенията на Първата дума с правителството на новоназначения министър-председател Пьотр Столипин (1862-1911) бързо се влошават и скоро тя е разпусната.

В следващите месеци Столипин започва серия от реформи, най-важната от тях е аграрната реформа от 9 ноември 1906 година. Столипин смята, че в основата на руското селско трябва да стои фигурата на напълно самостоятелния селянин. Реформата премахва селската община и изкуственото задържане на селяните в нея, дава право на свободна продажба на земята и свободно придвижване. Тези промени са улеснени от създадените земеустройствени комисии и заеми за купуване на земята. Реформата дава възможност и за масово преселване на селяни от пренаселени в слабонаселени райони като Сибир, Средна Азия и Далечния изток. В резултат на извършената реформа в селото окончателно се установява свободното пазарно стопанство. За краткото време след нейното провеждане до началото на Световната война руското село започва да се развива с много бързи темпове и Русия се утвърждава като първата износителка на

93

зърнени храни в Европа. Със своята твърдост Столипин си навлича много врагове и при неизяснени обстоятелства е убит на 5 септември 1911 г. в Киевската опера от социалист - таен агент на полицията.

След войната и революцията от 1905 г. Русия се възстановява трудно. Нейната слабост е използвана от Германия и Австро-Унгария в Босненската криза. Но влошаването на отношенията с тези две страни оказват влияние върху насоките на руската външна политика. В 1907 г. тя сключва споразумение с Англия по колониалните спорове между двете страни в Средния изток. Това споразумение и нейния съюз с Франция оформят окончателно втория военнополитически блок в Европа - Антантата.

ПЪТЯТ КЪМ СВЕТОВНАТА ВОЙНА Френско-пруската война от 1870-1871 г. полага началото на нова система на

равновесие на силите в Европа. Създават се две нови държави - могъщият германски райх и обединена Италия. Откъснатите от Франция и присъединени към райха области Елзас и Лотарингия предопределят за дълги години - до Първата световна война, напрегнатите отношения между двете страни. Основната цел на френската политика става реваншът срещу Германия.

До своята оставка през 1890 г. германският канцлер Бисмарк е една от главните фигури в системата на европейските отношения. Стремейки се да изолира Франция от потенциалните й партньори, той изгражда система от съюзи, център на който е Германия. През 1873 г. е сключен Съюзът на тримата императори (на Русия, Германия и Австро-Унгария). Германия разчита, че съюзът й с двете държави ще изолира Франция. Австро-Унгария се стреми да се противопостави на руските интереси на Балканите с германска помощ, а целта на Русия е да не допусне образуването на общ австро-германски блок срещу нея, както и да има поддръжката на Германия и Австро-Унгария срещу Англия. Съюзът на тримата императори е изпълнен с противоречия и въпреки неговото потвърждаване през 1884 г.загубва значението си поради нарасналите противоречия между Русия и Австро-Унгария на Балканите.

След Руско-турската война от 1878 г. и последвалия Берлински договор Германия се стреми да обвърже по-тясно Австро-Унгария към своята политика. През 1789 г. между двете страни се сключва отбранителен съюз срещу Русия, който с присъединяването на Италия през 1882 г. се превръща в Троен съюз. Според договора и трите държави поемат задължения за военна помощ, ако са нападнати от Русия или Франция. Договорът е подписан за срок от 5 години, като се подновява автоматично, ако една от страните не се откаже от него. При подновяването на договора през 1887 г. на Италия е обещано правото да участвува в решаването на въпросите за Балканите, за турското крайбрежие, за островите в Адриатическо и Егейско море. През 1891 г. тя получава и подкрепата на съюзниците си по въпроса за претенциите й в Триполи и Киренайка. Тройният съюз става първият постоянен военнополитически блок в Европа, просъществувал до началото на Първата световна война.

В 1887 г. Бисмарк постига още един успех в своята политика на изолация на Франция. С Русия е сключен т. нар. договор за презастраховка, по силата на който двете страни се задължават да спазват неутралитет при война на всяка една от тях с друга държава. Изключват се случаите на германско нападение срещу Франция и на руско срещу Австро-Унгария. Друг успех на Бисмарк е сключването през същата 1887 г. на т.

94

нар. Средиземноморска Антанта между Англия, Италия и Австро-Унгария. Този договор предвижда запазването на статуквото в Средиземно, Адриатическо, Егейско и Черно море, в района на Проливите, на Балканите и в Близкия изток. Средиземноморската Антанта е насочена срещу политиката на Русия на Балканите и срещу френската експанзия по северния африкански бряг и трябва да брани интересите на Англия, Италия и Австро-Унгария в посочените райони. Чрез този договор Германия се надява да привлече Англия на страната на Тройния съюз. Това споразумение е плод на временно съвпадение на интересите и скоро се разпада.

Така в периода 1871-1890 г. Бисмарк изгражда система от съюзи, в които са включени почти всички европейски сили без Англия и Франция. През целия период Англия се придържа към политиката на т. нар. "блестяща изолация", според която тя не се ангажира с договорни отношения с никоя европейска държава. Тази политика й позволява да съсредоточи всичките си сили в колониалните проблеми извън Европа. Франция, останала изолирана в Европа насочва силите си също към колониални завоевания.

В края на ХIХ и началото на ХХ в. започват дълбоки промени в политиката на всички Велики сили и в системата на международните отношения в световен мащаб. Техният характер започва да се определя от нови идеи и мотиви, които в световната историография се обозначават с термина "империализъм".

Този термин се появява за първи път в Англия и отначало означава само защитата на създадената английска колониална империя от атаките срещу нея на привържениците на системата на свободната търговия. Скоро обаче под термина "империализъм" започва да се разбира стремежът на Великите сили към разширяване на стратегическото и икономическото господство в съседни и извънморските територии, съчетан със стремежа към завладяване на нови колонии и световна хегемония.

Империализмът има своите икономически корени в завършилата индустриална революция, когато националните икономики започват да се нуждаят от все по-големи източници на суровини и пазари за своите промишлени стоки. Развитието на идеите за правата на народите на самостоятелно съществуване и развитие води до силен национализъм и шовинизъм и дори до расисткия възглед за правото на господство на силните нации над по-слабите. Постепенно борбата за колонии се превръща в борба за световно господство и хегемония над другите държави. Тази борба оказва силно влияние върху системата на международните отношения в Европа и света.

Промяната започва да се чувства в Европа от началото на 90-те години. Една от нейните първи прояви е разрушаването на изградената от Бисмарк система от съюзи. След неговата оставка през 1890 г. Германия се отказва от договора за презастраховка. Това води до създаването на френско-руския съюз от 1891-1893 година.

През 1891 г. между Франция и Русия е подписано споразумение за свикване на съвещания и осъществяване на съвместни мерки в случай, че една от двете страни бъде заплашена от нападение. През 1892 г. е подписана тайна военна конвенция, която предвижда руска помощ при германско нападение срещу Франция и съответно френска помощ, ако Русия е нападната от Германия. Предвижда се военната конвенция да бъде в сила дотогава, докато е в сила Тройният съюз. В края на 1893 г. конвенцията е ратифицирана от двете страни.

През 90-те години все още продължава колониалното съперничество между Англия и Франция. Започнало в Далечния изток, то се пренася на африканския континент и през 1898 г. води до сериозен конфликт - т. нар. Фашодски инцидент. Повод за конфликта става завладяването на селището Фашода в Южен Судан при изворите на Нил от

95

френски колониален отряд под командването на капитан Маршан, потеглил от територията на френско Конго. Завладяването на стратегически пункт в тази област дава възможност Франция да контролира горното течение на р. Нил и да осуети проекта на Англия за създаване на верига от колонии от Кайро до Кейптаун. Англия поставя ултиматум експедицията на Маршан да напусне Фашода. Преговорите между двете страни са безрезултатни и Англия започва подготовка за война. Изолирана и неподготвена за такава война Франция отстъпва. Фашодският инцидент е най-силният конфликт между Англия и Франция, но той е и последният. След него започва подобряване на отношенията между двете страни.

Краят на ХIХ в. бележи и други колониални конфликти между Великите сили. През 1894-1895 г. Япония води война с Китай за влияние в Корея. През 1898 г. се води война между САЩ и Испания за Куба и Филипините. През 1899-1902 г. Англия води трудна и продължителна война с двете републики на бурите в Южна Африка. През 1900 г. международен експедиционен корпус под командването на германския генерал Алфред фон Валдерзее потушава т. нар. "боксерско въстание" в Китай, след което великите сили си разпределят зони на влияние в империята. През 1904-1905 г. се води война между Русия и Япония за контрол над Корея.

Всички тези войни са не за нови колониални завоевания, а за преразпределение на вече придобити колонии. Част от тях се водят от "младите" империалистически държави - САЩ и Япония. Те са закъснели в изграждането на свои колониални империи и търсят начини за придобиването на собствени колонии. Докато САЩ и Япония имат по-лесни възможности за придобивки, най-бързо развиващата се европейска сила - Германия, среща затруднения.

Още при Бисмарк Германия придобива няколко колонии в африканския континент - Того, Камерун, области в Югозападна и Източна Африка. Но управляващите кръгове във Вилхелмова Германия смятат, че нарастващата германска индустриална мощ се нуждае от по-големи колонии. Германия се ориентира към т. нар. "световна политика". През 1896 г. кайзер Вилхелм II заявява:"Германският райх се превърна в световен райх." През същата година бъдещият канцлер Бернхард фон Бюлоу (1849-1929) заявява в реч в Райхстага - "...ние не искаме да пречим на никого, но искаме своето място под слънцето!"

Новата германска "световна политика" е съчетана със засилването на германския милитаризъм. През периода 1890-1914 г. германската армия нараства и става най-многочислената след тази на Русия. По същото време адмирал Алфред фон Тирпиц създава амбициозна програма за развитието на германския военен флот. В навечерието на Световната война съотношението между германския и английския флот достига 10:16. Германия става втората морска сила в Европа. Със своята силна армия и голям флот, водеща политика на експанзия, Германия става основния източник на напрежение в международните отношения.

Засиленото военноморско строителство в Германия предизвиква основателна тревога в Англия, която предлага на няколко пъти преговори по въпроса за въоръженията, но се натъква на германски отказ. От своя страна Англия също засилва морските въоръжения - през 1912 г. е приет закон, според който срещу всеки построен германски кораб Англия трябва да построи два. Напрежението между двете страни се изостря.

За това допринася и най-амбициозният германски колониален проект - за т. нар. Багдадска железница. Концесията за постройката на железницата е дадена през 1903 г. на германско акционерно дружество начело с Дойче банк. Тази железопътна линия трябва да свърже Цариград с Персийския залив. Линията трябвало да мине през Багдад,

96

откъдето получава името си. Чрез Багдадската железница Германия възнамерява да постави под свое влияние Османската империя и да направи Мала Азия удобен стратегически пункт, откъдето да заплашва английските интереси в Египет и Индия. Багдадската железница засяга интересите и на Русия в Кавказ и Проливите. Резултатът от това германско начинание е примиряване на противоречията между Англия и Русия и сключването на споразумение между тях в 1907 година.

Нарасналата германска агресивност тласка към сближаване Англия и Франция. След Фашодския инцидент колониалните противоречия между тях намаляват. Поради ангажирането на Русия в Далечния изток, което скоро довежда до Руско-японската война от 1904-1905 г., нейното значение като френски съюзник срещу Германия намалява и Франция търси нова подкрепа. Англия също е склонна да се сближи с Франция и през април 1904 г. двете страни сключват т. нар. Сърдечно съглашение (фр. Антанта). Главен момент в договора са съвместните декларации за Египет и Мароко. Англия признава специалните права на Франция и Мароко, а Франция от своя страна - специалните права на Англия в Египет. Антантата ликвидира спорните въпроси между Англия и Франция и подготвя почвата за съюз срещу Германия. Френско-руският съюз от 1891-1893 г., англо-френското съглашение от 1904 г. и англо-руското споразумение от 1907 г. оформят втория военнополитически блок в Европа - Антантата. Към него започва да се ориентира и Италия, след подписването на споразумения с Франция през 1900-1902 г. за разграничаване на техните интереси в Средиземноморието.

Германия се чувствува провокирана от англо-френското съглашение и предизвиква Първата мароканска криза. През март 1905 г. кайзер Вилхелм II посещава мароканския султан в Танжер и го приветствува като владетел на независима държава. С това Германия показва, че не признава никакви специални права на Франция в Мароко и отрича френските споразумения с Англия. Германия настоява мароканският въпрос да се разгледа на международна конференция, като заплашва Франция, че в случай на отказ може да да се стигне до война. След известни колебания Франция се съгласява и през 1906 г. в испанския град Алхесирас започва международна конференция с представители на всички Велики сили. Въпреки очакванията си на конференцията Германия е подкрепена само от Австро-Унгария. Краят на Мароканската криза показва нарастващата германска изолация в Европа и е първа проява на солидарността в Антантата.

Агресивно се държи и единственият постоянен германски съюзник - Австро-Унгария. През есента на 1908 г. тя анексира дадените й за 30 години управление според Берлинския договор (1878) турски провинции Босна и Херцеговина и провокира острата Босненска криза. Анексията на двете провинции е плод на австрийската експанзия на Балканите и удар срещу руските позиции в този район. Най-засегната е руската съюзничка Сърбия, която развива широка пропаганда за обединяването на всички югославянски народи под нейна егида. Сърбия се обръща за помощ към Русия и започва да се готви за война. Австро-Унгария започва също военни приготовления. Русия предлага свикването на международна конференция на силите, подписали Берлинския договор. Австро-Унгария от своя страна се обръща за помощ към Германия. Тя отправя ултиматум на Русия, като дава да се разбере, че при евентуален конфликт ще застане на страната на Австро-Унгария. Русия е отслабена от поражението си в Руско-японската война, не получава поддръжка от останалите Велики сили и е принудена да отстъпи.

В последните години преди Световната война напрежението между двата блока нараства бързо. През 1911 г. Германия предизвиква Втората мароканска криза, но

97

Англия отново подкрепя Франция и Германия пак отстъпва. През 1911 г. Италия води успешна война с Османската империя за нейните африкански провинции Триполи и Киренайка. Сметнали момента за удобен, балканските държави - България, Сърбия и Гърция, също започват война с Османската империя през 1912-1913 г., в резултат на която нейните владения в Европа са намалени до минимум. Противоречията между балканските държави за подялбата на територии води до Втората (Междусъюзническа) балканска война през 1913 година.

След 1913 г. напрежението между двата блока в Европа нараства бързо. Достатъчна е само някаква искра, за да пламне пожарът на войната. В края на юни 1914 г. за военни маневри в Сараево, главния град на Босна и Херцеговина, пристига австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд със съпругата си. На 28 юни двамата са застреляни от Гаврило Принцип, член на националистическата организация "Млада Босна", подкрепяна от сръбската сръбската националистическа организация "Черна ръка". Сараевският атентат слага началото на остра международна криза. Системата от съюзи, изграждана в продължение на години, заработва и на 1 август 1914 г. избухва Първата световна война.

СВЕТОВНАТА ВОЙНА Убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд на 28 юни

1914 г. в Сараево предизвиква силна международна криза. Подкрепяна от Германия, Австро-Унгария обявява война на Сърбия на 28 юли. По силата на съюзническите договори в следващите няколко дни във война влизат Русия, Франция и Англия, които оформят главните сили на Антантата, и Германия, която заедно с Австро-Унгария полага основата на Централните сили. Към Антантата се присъединяват също Белгия и Черна гора. По-късно към воюващите групировки се включват и извъневропейски сили. Започва Световната война. Така се нарича този конфликт до новата война от 1939 г., когато се въвежда номерация - Първа и Втора световна война.

След пълната мобилизация армиите на главните страни на двете групировки наброяват - Германия - 3,882 млн. души, Русия - 5,461 млн. души, Франция - 3,781 млн. души, Англия - около 1 млн. души, Белгия и Сърбия по около 380 хил. души, а Черна гора мобилизира 60 хил. души. До края на войната Антантата мобилизира общо 41 млн. души, а Централните сили, след присъединяването на Османската империя и България, около 23 млн. души. Военноморските сили на Германия и нейните съюзници отстъпват чувствително на тези на Антантата. Самолетите и дирижаблите като сравнително ново оръжие са приблизително еднакви по брой и в двете групировки. В икономическо отношение Централните сили отстъпват на своите противници, особено след влизането на САЩ във войната, но по-добрата военна организация и въвеждането на строг контрол в икономиката им позволяват дълго време да водят активни военни действия.

На 4 август 1914 г. германските войски започват настъпление съгласно плана "Шлифен", който предвижда бърз разгром на Франция и след това съсредоточаване на всички войски на Източния фронт срещу Русия. Нарушавайки неутралитета на Люксембург и Белгия и въпреки съпротивата на белгийската армия към 20 август три германски армии от дясното крило излизат на френско-белгийската граница. Лявото германско крило отразява първоначалния натиск на французите и принуждава десния им фланг да се върне на изходните си позиции. Лявото крило на френската армия е принудено да отстъпва под натиска на превъзхождащите го германски сили. Срещу фронта на германското дясно крило започва действие и прехвърленият през Ламанша

98

английски експедиционен корпус. Опитът на германците да завършат обкръжението на френските войски източно от Париж води до битката при р. Марна от 5 до 12 септември и завършва с неуспех. В следващите два месеца, опитвайки се да заобиколят фланговете на противника, и двете страни прехвърлят войски на запад. Към края на ноември маневрените действия се прекратяват и се установява непрекъсната фронтова линия от Северно море до швейцарската граница. Войната става позиционна. Неуспехът на германците при Марна означава провал на плана "Шлифен".

На Източния фронт на 17 август две руски армии започват настъпление в Източна Прусия и три дни по-късно нанасят поражение на германците при Гумбинен. Германският Генерален щаб назначава нов командващ на 8-ма армия - генерал Паул фон Хинденбург и нов началник-щаб - генерал Ерих Лудендорф. От Западния фронт към Източна Прусия са изтеглени два корпуса. На 26-28 август германците успяват да обкръжат и унищожат при Таненберг по-голямата част от Втора руска армия, а по-късно изтласкват от Източна Прусия и Първа армия. Въпреки неуспеха действията на руските войски в Източна Прусия подпомагат Франция в навечерието на решителната битка при р. Марна.

По-успешни са действията на руската армия срещу Австро-Унгария. През септември руските войски обсаждат крепостта Пшемисъл със 100-хиляден гарнизон. Общо в боевете Австро-Унгария дава близо 250 хил. убити и ранени. От строя са извадени голяма част от кадровите офицери на австро-унгарската армия, което се отразява тежко върху нейната боеспособност до края на войната. На Балканския фронт австро-унгарските войски правят три неуспешни опита за настъпление и през декември са принудени да напуснат сръбската територия.

В края на октомври два германски кораба, придружени от турска ескадра, бомбарди-рат няколко руски пристанища в Черно море. В отговор на това Русия, Англия и Франция обявяват война на Османската империя. Образуват се Кавказки и Месопотамски фронт, където първоначално руски и английски войски имат известни успехи. Едновременно с войната в Европа започват военни действия и извън нея. На 23 август Япония обявява война на Германия и превзема германската база Киаучуоу в Китай, както и Каролинските, Марианските и Маршаловите острови в Тихия океан. Англия превзема германската колония Того в Африка. Останалите германски колонии са отрязани от Германия и попадат също в английски ръце. В първите военни месеци не се водят големи морски сражения. Отряд английски кораби успяват да унищожат при Фолклендските острови ескадрата на адмирал Шпее, както и три германски крайцера, действуващи срещу английския флот в Индийския океан.

В началото на войната Англия обявява Северно море за затворен район и организира икономическа блокада на Германия, прекъсвайки нейните морски комуникации. На всички фронтове кампанията през 1914 г. завършва с преминаване към позиционна война.

През 1915 г. на Западния фронт Германия се придържа към отбранителна тактика, концентрирайки усилията си на Източния фронт. От март до октомври войските на Антантата предприемат няколко настъпления. С цената на големи жертви войските се придвижват няколко километра, но след контраатака са принудени да се върнат на изходните позиции. Неуспехът на настъпателните действия и на двете страни се дължи на изгражданите от тях силно укрепени позиции, които трудно могат да бъдат преодолени с фронтални атаки. В битката при Ипр на 22 април 1915 г. германците за първи път употребяват бойни газове. На Източния фронт Германия провежда няколко последователни операции и през септември принуждава руската армия да напусне

99

територията на Полша. Успех за Русия е настъпателната операция на австро-унгарския фронт, която довежда в края на март до капитулацията на Пшемисъл. През октомври, поради изтощението на войските, се установява относителна стабилност, като линията на фронта се простира на север от Рига до Източния Карпати. Централните сили не успяват да постигнат политическите цели на кампанията - излизането на Русия от войната. През април 1915 г. Италия подписва със страните от Антантата договор, който урежда нейното участие във войната. През май Италия обявява война на Австро-Унгария, а през август 1916 г. - и на Германия. На новия Италиански фронт през 1915 г. италианската армия - в състав от около 875 хил. души, провежда четири настъпателни операции срещу австроунгарските войски, но не постига особени успехи.

За да се осъществи по-добра връзка с Русия и евентуално да се извади от войната Османската империя, през февруари 1915 г. започва т.н. Дарданелска операция. През февруари и март се правят неуспешни опити за форсиране на Дарданелите със силите на английския флот. Извършен е десант на полуостров Галиполи, но след продължителни кръвопролитни боеве и тази операция завършва с неуспех. Англо-френските войски са принудени да се евакуират в Солун, за да подсилят експедиционния корпус, предназначен да окаже помощ на Сърбия. Така се създава новия Солунски фронт. В хода на Дарданелската операция по искане на Русия са подписани спогодби с Англия и с Франция, според които след края на войната Цариград и Проливите трябва да бъдат предадени на Русия. Провалът на Дарданелската операция, както и неуспехът на руските войски през 1915 г. водят до включването на България във войната на страната на Централните сили. На 7 октомври обединените сили на Германия, Австро-Унгария и България започват офанзива срещу Сърбия. Сръбските войски са принудени да отстъпват и през февруари 1916 г. са евакуирани на гръцкия остров Корфу, откъдето по-късно са прехвърлени на Солунския фронт. На Кавказкия и Месопотамския фронт през 1915 г. не се водят значителни бойни действия. През февруари 1915 г. една турска групировка атакува зоната на Суецкия канал, където се образува нов фронт. В Далечния изток Япония представя на Китай т. нар. Двадесет и едно искания, които целят установяването на силно японско влияние в страната.

Опасявайки се за своя надводен флот, през 1915 г. Германия не води активни действия. В замяна на това се засилва активността на германските подводници. През февруари 1915 г. морското пространство около Англия и Ирландия е обявено от Германия за военна зона, в която всеки неприятелски военен или търговски кораб подлежи на унищожение. На опасност са изложени и търговските кораби на неутралните страни. Неограничената подводна война на Германия има за цел да наложи морска блокада на Англия. Действията на германски подводници скоро изострят отношенията с неутралните държави и най-вече със САЩ. На 7 май 1915 г. е потопен английският пътнически лайнер "Лузитания", загиват 1959 души., сред които 115 американци. САЩ отправят остра нота до германското правителство и в края на септември 1915 г. Германия преустановява неограничената подводна война.

През 1916 г. германския Генерален щаб провежда основните си операции на Западния фронт. Усилията се концентрират срещу крепостната система на Вердюн - превземането й би нарушило структурата на френската отбрана и би създало възможност за настъпление срещу Париж. Битката за Вердюн започва през март и продължава до декември 1916 година. Първоначално германците имат успех, но прехвърлените от други участъци на фронта френски части спират германците и по-късно ги отхвърлят обратно. Битката при Вердюн е най-кръвопролитната в историята на войната. От германска страна жертвите възлизат на около 400 хил.души, а французите дават над 350

100

хил. жертви. За да подпомогнат отбраната на Вердюн, през лятото и есента англо-френ-ските войски провеждат операция при р. Сома. По време на тази операция на 15 септември Англия за първи път употребява новото оръжие - танковете. След неуспеха при Вердюн началник на германския Генерален щаб става Паул фон Хинденбург. На Италианския фронт през май 1916 г. австро-унгарските войски правят пробив при р. Трентино, но последвалото настъпление на руския генерал Алексей Брусилов на Източния фронт прекратява австро-унгарската операция. Най-голямата операция на Източния фронт е юнското настъпление на генерал Брусилов срещу австро-унгарските войски. Направен е пробив в дълбочина до 70 километра. Настъплението на Брусилов заставя Германия и Австро-Унгария да изтеглят 17 дивизии от Вердюн и от Италианския фронт. Особено големи са загубите на Австро-Унгария в тази операция - близо 1 млн. убити и ранени и 400 хил. пленници. До края на войната Австро-Унгария вече не е в състояние да предприема настъпателни операции без германска помощ. В резултат на успехите на генерал Брусилов на 27 август 1916 г. на страната на Антантата във войната влиза Румъния. След известни първоначални успехи срещу австро-унгарските войски в Трансилвания в края на септември силна групировка от войските на Централните сили навлиза в румънска територия. Слабата румънска армия е принудена да отстъпва. На 6 октомври 1916 г. пада Букурещ. В края на декември фронтът е закрепен при устието на р. Дунав с помощта на руски войски.

На Кавказкия фронт в резултат на три настъпателни операции през първата половина на 1916 г. са превзети важните градове Ерзерум, Трапезунд и Ерзинджан. На Месопотамския фронт в края на април английските войски са принудени да капитулират , предавайки крепостта Кут Ел Амара. На Суецкия фронт английските войски в края на декември 1916 г. достигат границите на Палестина. На 7 юни 1916 г. шерифът на Мека обявява Хеджаз за независим от Османската империя. Симптомите на разпадане на Османската империя подтикват Антантата да пристъпи към подялба на нейните нетурски територии.

На 31 май - 1 юни 1916 г. при Ютланд в Северно море става единственото голямо морско сражение по време на войната. Срещат се главните сили на германския флот, водени от адмирал Шеер, и част от английския флот, воден от адмирал Джелико. Англия загубва 6 крайцера и 8 ескадрени миноносеца, а Германия - 6 крайцера и 5 ескадрени миноносеца. Въпреки че битката не води до решителна победа на нито една от страните, от стратегическа гледна точка победители са англичаните. До края на войната германският флот почти не излиза от своите бази. Действията на германските подводници през 1916 г. също не са особено резултатни. Кампанията през 1916 г. не носи решаващи успехи на нито една от воюващите групировки, но постепенно страте-гическата инициатива преминава към Антантата. Централните сили започват да изтощават икономическия и военния си потенциал и преминават към стратегическа отбрана. На 12 декември 1916 г. Централните сили излизат с предложение за започване на мирни преговори, което е отхвърлено от Антантата.

В началото на февруари 1917 г. Германия възобновява неограничената подводна война. В отговор на това САЩ скъсват дипломатическите си отношения с Германия и на 6 април 1917 г. й обявят война. Влизането на САЩ във войната с техния огромен икономически и военен потенциал окончателно променя нейния ход в полза на Антантата. На Западния фронт през април френските войски започват настъпление между Реймс и Соасон, но въпреки големите жертви, операцията не води до решаващ успех. Скоро след това за главнокомандващ на френските войски е назначен генерал Филип Петен. През ноември 1917 г. в битката при Камбре англичаните използват

101

масово танкове, но не успяват да развият първоначалния успех от употребата на новото оръжие.

На Източния фронт събитията се развиват изцяло под въздействието на избухналата в Русия Февруарска буржоазна революция. Временното правителство прави опит през юни да организира настъпление, което обаче се проваля и засилва политическата криза в страната. Победата на Болшевишката революция през октомври изменя положението. През декември 1917 г. болшевишкото правителство подписва примирие с Централните сили и започва преговори за мир.

На Италианския фронт германски и австро-унгарските войски предприемат голяма операция при Капорето в края на октомври 1917 година. Италианските войски са отхвърлени на 70-110 км, като дават много убити и пленени. Едва с помощта на прехвърлени от Западния фронт френски и английски войски фронтът е стабилизиран. На Солунския фронт през юни дебаркират нови френски войски. Под натиска на привържениците на Антантата гръцкият крал Константин абдикира в полза на сина си Александър. При новото правителство на Елефтериос Венизелос през юли Гърция влиза във войната на страната на Антантата. На Месопотамския и Суецкия фронт английски войски постигат успех с превземането на Багдад, Газа, Яфа и Йерусалим.

През 1917-1918 г. положението на Централните сили се влошава. Въпреки че Съветска Русия и Румъния излизат от войната, икономическият и военният потенциал на Антантата се увеличава. В страните от Централните сили спада производството на военната промишленост, снабдяването с храни е недостатъчно, засилват се мирните настроения. Австро-Унгария, България и Османската империя изпадат в тежка криза, която не само не позволява провеждането на настъпателни операции, но и създава условия при първото масирано нападение на Антантата да се стигне до военна катастрофа. Провъзгласената на 8 януари 1918 г. мирна програма от "Четиринадесет точки" на американския президент Уилсън цели да засили мирните настроения в блока на Централните сили.

След подписването на мирния договор със Съветска Русия през март 1918 г., Германия концентрира всичките си сили на Западния фронт. През пролетта на 1918 г. се провеждат големи настъпателни операции и през юли германските войски достигат до р. Марна, на 50 км от Париж. Развилата се битка при Марна е последният опит на Германия за стратегическо настъпление. Нейните военни сили са изчерпани напълно. На 8 август 1918 г. англо-френските войски пробиват германския фронт на 30 км ширина и заставят германските войски да отстъпят. Лудендорф нарича 8 август "черен ден за германската армия". На 26 септември започва общо генерално настъпление на Антантата по целия Западния фронт.

На 15 септември 1918 г. Антантата започва голямо настъпление на Солунския фронт и на 17 септември войските й пробиват фронта при Добро поле. На 29 септември България подписва примирие и излиза от войната. На 5 октомври Германия се обръща към американския президент Уилсън с молба да се започнат преговори за примирие. На 30 октомври от войната излиза Османската империя. На 3 ноември сключва примирие и Австро-Унгария. На 9 ноември в Берлин избухва революция. Вилхелм II е принуден да абдикира и бяга в Холандия. На 11 ноември в Компиен, близо до Париж, германска делегация подписва примирие с Антантата. Войната завършва с пълно поражение на Централните сили.

Първата световна война се оказва най-разрушителната война, водена до този момент в историята на човечеството. Тя струва около 360 млрд. долара. По време на военните

102

действия загиват около 10 млн. души, ранени са около 20 млн. души, от които 3,5 млн. остават инвалиди.

103

СЪДЪРЖАНИЕ 1. Френската революция 1. Падането на Бастилията 2. Конституцията от 1791 г. 3. Законодателното събрание и войната 4. Управлението на жирондинците 5. Якобинската диктатура 6. Управлението на Директорията 7. Реформите на Наполеон Бонапарт 2. Франция и Европа при Наполеон 3. Индустриалната революция 4. Европейската социална и политическа система през първата половина на 19 век 5. Англия по пътя на реформите 6. Франция по време на Реставрацията и Юлската монархия 7. Германските държави между реакцията и реформите 8. Русия изостава 9. Европа в средата на века - I. Революционната вълна 1848-1849 г. 10. Европа в средата на века - II. Войни и реформи 11. Гражданската война в САЩ 12. Европейската икономика в края на 19 и началото на 20 век 13. Социализмът и работническото движение 14. Могъществото на Великобритания 15. Френската република 16. Германският райх 17. Австро-Унгария и Италия в края на 19 и началото на 20 век 18. Руската империя 19. Пътят към Световната война 20. Световната война