Да не би да забравим

След 2-ва коректура

КОРИЦА

Утринно бдение

ДА НЕ БИ ДА ЗАБРАВИМ

„Няма причина да се страхуваме от бъдещето, освен ако забравим как Господ ни е водил и наставлявал в

миналото” (Елън Уайт).

ДЖОРДЖ НАЙТ


ДЖОРДЖ НАЙТ

Превод от английски: Мира Василева

Редактор Недялка Петрова

Издателство Нов Живот

© ISBN

ГРЪБ НА КОРИЦАТА

Днешните дела създават както историята, така и бъдещето.

1832 Един фермер на средна възраст започва да проповядва, че Исус идва скоро.

1844 Крехко момиче в тийнейджърска възраст описва първото си

видение, дадено от Бога.

1846 Пенсиониран морски капитан издава малка книжка за седмия ден – събота.

1849 Беден пътуващ проповедник пише брошура от осем страници, за да занесе светлина на

живеещите в тъмнина.

Така започва всичко. Обикновени хора, но с необикновен, посветен на Бога живот поставят началото на

скромно движение, което се разраства до световна деноминация с повече от 15 милиона членове.

В това уникално утринно бдение Джордж Найт припомня кои са нашите духовни предшественици. Те не са

съвършени. С някои от тях е доста трудно да се работи. Но всички са обединени от една обща цел – да

разкажат на другите за скорошното завръщане на Спасителя.1

За съжаление - точно както и в личния ни живот - твърде лесно забравяме откъде сме дошли; забравяме

какви несгоди са понасяли онези преди нас; приемаме за даденост оставеното от тях наследство.

Понякога имаме нужда нежно да ни припомнят истинската стойност на техния завет. Полагайки основите

на бъдещия адвентизъм, тези дръзки пионери повлияват не само върха историята, но и върху нашето

настояще. Може би, след като си припомним миналото, ще започнем да размишляваме и върху

собствения си принос към бъдещето.

ДЖОРДЖ Р. НАЙТ Е ПРОФЕСОР ПО ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ В ТЕОЛОГИЧНИЯ ФАКУЛТЕТ НА

УНИВЕРСИТЕТА ЕНДРЮС. НАПИСАЛ Е МНОГО КНИГИ, ВКЛЮЧИТЕЛНО ПОРЕДИЦАТА „АДВЕНТНОТО

НАСЛЕДСТВО”, ПОРЕДИЦАТА ЗА ЕЛЪН УАЙТ И НЯКОЛКО СБОРНИКА С УТРИННИ БДЕНИЯ.

Стр. 2

Други книги от Джордж Найт:

Да се уточни кои книги имаме на склад, кои предстоят за издаване и кои ще издаваме !!!!

Боби

Изследване върху Еклисиаст и Песен на песните

Изследване върху Посланията от 1Йоаново до Юда

Изследване върху Посланията към галатяните и ефесяните

Изследване върху Посланието към евреите

Изследване върху Евангелието от Марк

Ако бях на мястото на дявола…

Пророческото видение и обезсилването на адвентизма

Кръстът на Христос

Светът на Елън Г. Уайт

Среща с Елън Уайт – изчерпана

Как да четем Елън Уайт – изчерпана

Живеене с Елън Уайт – изчерпана

Да преминем през Посланието към римляните заедно с Павел – изчерпана

Аз бях съвършен - изчерпана

Стр. 3


Утринно бдение

Джордж Найт

2

В българския превод е използвано Ревизираното издание на Библията.

Стр. 7

Няколко думи към моите спътници

Добре дошли на това пътуване, което ще трае 365 дни. Ще прекосим началните години на адвентната

история.

Написах това утринно бдение, твърдо убеден, че:

1) Бог е водил Църквата на адвентистите от седмия ден в миналото и днес продължава да го

прави.

2) Адвентизмът е повече пророческо движение, отколкото просто още една деноминация.

3) Най-голямата опасност за него през двадесет и първи век е да забрави своята идентичност

и така да изгуби целта и основанието за съществуването си. Оттам и заглавието – Да не би

да забравим.

За разлика от най-разпространения вид утринни бдения, които имат за цел да въздигнат и вдъхновят

мислите на човека въз основа на някой текст от Библията, “Да не би да забравим” прилага исторически

подход и има за цел едновременно да просвети читателите относно развитието на адвентизма и да ги

вдъхнови. Невинаги е лесно тази двойна цел да се постигне в рамките на една страница, но аз се опитах

въпреки трудностите; писах с твърдото убеждение, че повечето църковни членове познават поне малко

адвентната история. Трябва да призная, че умишлено написах книгата така, щото да служи и като утринно

бдение, и като учебник. Погледнато в дългосрочна перспектива, тези две неща всъщност наистина са

едно. Нали в крайна сметка ежедневното ни посвещение трябва да се основава на факти. В края съм

приложил хронологичен списък на четивата заедно със заглавията им, за да служи като средство за

ориентиране при търсенето на определена тема.

Надявам се тези четива да доведат читателите си по-близо както до църквата, така и до нейния Господ.

Нещо повече, моля се, след като видят как Бог е водил Своя народ в миналото, да придобият визия и

смелост за бъдещето до края на нашата мисия – до Второто пришествие.

Издаването на тази книга щеше да е невъзможно без таланта и помощта на моята съпруга и тази

редакторите в издателство Ривю енд Хералд – Джералд Уилър и Джанет Джонсън.

Джордж Найт

Рок Ривър, щата Орегън

Стр. 8

3

„Няма причина да се страхуваме от бъдещето, освен ако забравим как Господ ни е водил и наставлявал в

миналото” (Елън Уайт).

1 януари

Възпоменателни камъни

„И Исус постави в Галгал ония дванадесет камъни, които взеха от Йордан. Тогава говори на

израелтяните, казвайки: “Утре, когато чедата ви попитат бащите си, думайки: “Какви са тия

камъни?”, тогава да разправите на чедата си, като речете: “По сухо премина Израел тоя Йордан”

(Исус Навин 4: 20-22).

Това не са само някакви си стари камъни! Всеки от тях има специално значение. Това са

възпоменателни камъни, исторически камъни.

Сами по себе си те са съвсем обикновени, подобни на милионите други, пръснати по хълмовете на

Палестина. Тези дванадесет обаче сочат към нещо. Сочат назад, към историята на Израел и към Божието

водителство.

Библията е историческа книга, описваща поредица от събития – Сътворението, грехопадението, Божия

завет с Авраам, изхода, плена и възстановяването на Израел, въплъщението и чудното рождение на Исус

Христос, Неговия безгрешен живот, смъртта Му на кръста, възкресението и Второто пришествие.

Затова тя е още и възпоменателна книга за чудния начин, по който Бог е водил Своя народ.

Ако църквата забрави колко важно е това възпоменание, изпада в голяма беда. Понесена от течението,

тя изгубва пътя. Юдео-християнският свят започва да губи пътя, когато забравя миналото и най-вече -

Божието водителство в миналото.

Когато това се случи, християните изгубват усещането си за идентичност. А след идентичността изчезва

и чувството за мисия и цел. В крайна сметка, като не знаеш кой си и каква е задачата ти в Божия план,

какво можеш да кажеш на света?

Християнската история е задръстена от религиозни мъртъвци, забравили откъде идват и съответно - без

посока за бъдещето. Това забравяне е съвсем реална заплаха и за адвентистите.

Не случайно възрастната вече Елън Уайт насочва вниманието на читателите си към тази тема. „Като си

припомням историята ни – пише тя, – като изминавам отново всяка стъпка от началото до днешното ни

положение, мога да кажа: Слава на Бога! Като виждам какво е направил Господ, се изпълвам с удивление

и пълно доверие в Него, Който е нашият Водач. Няма причина да се страхуваме от бъдещето, освен ако

забравим как Господ ни е водил и наставлявал в миналото” (Моменти от живота на Елън Уайт, стр.

196).

4

По време на пътуването из адвентната история през тази година ще видим, че нашата църква има

собствени “възпоменателни камъни”.

Да ги подминем с пренебрежение би било гибелно за нас.

2 януари

Време на вълнения

(Част 1)

„А ти, Данииле, затвори думите и запечатай книгата до края на времето, когато мнозина ще я

изследват и знанието за нея ще се умножава” (Даниил 12:4).

„В началото на деветнадесети век – пише историкът Ърнест Сандийн – Америка е опиянена от

Милениума.” Християни от всички изповедания вярват, че са на самия праг на Божието царство.

Мислите на мнозина се насочват към темата за края на света поради ужасяващото разрушително

земетресение в Лисабон през 1755г., но най-сериозният стимул за това са събитията около Френската

революция от 90-те години на ХVІІІ в. Последвалото разместване на пластовете в политиката,

обществения и религиозния живот напомня на хората библейските описания за края на света. Мощта и

размерите на френската катастрофа обръщат очите на изследователите на Библията по цял свят към

пророчествата в книгите “Даниил” и “Откровение”.

Скоро много учени откриват връзка между пророческите периоди и годината 1798-ма. През февруари

същата година генерал Бертие от армията на Наполеон влиза в Рим и сваля от престола папа Пий VІ.

Затова в очите на много изследователи на Библията тази година се превръща в котва и в отправна точка

на връзката между светската история и библейските пророчества. Опирайки се на правилото, че в

пророческите текстове един ден е равен на една година, в пленяването на папата те разпознават

„смъртоносната рана”, предсказана в Откровение 13:3 и изпълнението на пророчеството за 1260

дни/години от Даниил 7:25, Откровение 12:6,14 и 13:5.

Според Сандийн библейските изследователи вярват, че вече имат „неподвижна отправна точка за

пророческата хронология на Откровение и Даниил. Някои от тях са напълно сигурни, че могат да

определят точното местоположение на своето време върху времевата линия на пророчеството”.

А мнозина поне допускат, че изпълнението на Даниил 12:4 е съвсем предстоящо. Шестстотин години

преди рождението на Христос пророкът записва следните думи: „А ти, Данииле, затвори думите и

запечатай книгата до края на времето, когато мнозина ще я изследват и знанието за нея ще се

умножава” (Даниил 12:4). Поради настъпилите събития мнозина са дълбоко убедени, че „последното

време” е настъпило. Както никога досега очите на изследователите „бягат насам натам” из страниците на

книгата “Даниил”, за да разберат повече за това време. В края на осемнадесети и началото на

деветнадесети век е публикуван безпрецедентен брой книги върху библейските пророчества. 5

Предсказанието на Библията се изпълнява. Хората не само изследват книгата “Даниил” както

никога дотогава, но и знанието за нея се увеличава неимоверно. Това е време на пророчески вълнения.

3 януари

Време на вълнения

(Част 2)

„И това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на

всичките народи, и тогава ще дойде свършекът” (Матей 24:14).

Френската революция довежда не само до изследване на библейските пророчества. Друга важна

последица е настъпването на най-голямото религиозно възраждане, разтърсвало някога Америка. Второто

голямо пробуждане между 1790 и 1840 година допринася младата държава да се превърне в християнска

такава повече от всичко друго.

Това религиозно пробуждане е съпроводено от вълна на социални и лични реформи. Много хора

започват да вярват, че политическите и технологическите постижения от края на осемнадесети и началото

на деветнадесети век са ключът към обяснението за създаването на небето и земята. Възникват стотици

реформаторски движения с цел подобряване на човешкото общество.

В началото на деветнадесети век се основават реформаторски общества в почти всички възможни

области на човешките интереси. Именно през тези десетилетия кампаниите за отмяна на робството и

против войните, както и против употребата на алкохол се превръщат в основни фактори на американската

култура. Същите общества издигат призиви за задължително образование, за по-добро отношение към

глухите, слепите, умствено изостаналите и затворниците; за равенство между половете и расите, и т. н.

Извън социалния контекст се появяват организации, подкрепящи личното усъвършенстване в области

като морала и здравето, включително и Американското вегетарианско дружество.

Както религиозните, така и светските организации влагат сили и средства с надеждата да

усъвършенстват обществото чрез реформи. Религиозните обаче излизат едни гърди напред, основавайки

библейски дружества, национални и международни мисионерски дружества, сдружения на неделните

училища и асоциации за утвърждаване светостта на неделята. За първи път християните протестанти

осъзнават нуждата от проповядване на евангелието по целия свят.

Благодарение на реформите и на изключителния мисионски ентусиазъм, през 30-те години на ХІХ век

очакванията, свързани с Милениума, са повсеместни. Чарлз Фини – най-големият американски

евангелизатор от онова време – публично изразява преобладаващото в църквите мнение: „Ако църквата

изпълни своя дълг в реформите, Милениумът в тази страна може да настъпи до три години” – пише той

през 1835 година.6

Идеята е, че реформите и останалите аспекти на пробуждането ще подготвят света за началото на

Милениума, описан в Откровение 20 глава. През тези хиляда години светът ще продължи да се

усъвършенства до завръщането на Христос в техния край.

Именно в този свят на миленистични очаквания Уилям Милър започва да проповядва своята адвентна

вест. В резултат църквите навсякъде го приемат с отворени обятия.

Бог е подготвил пътя. Както винаги! Нашата задача е да следваме указанията Му.

4 януари

Безперспективен кандидат-проповедник

„Исус в отговор му рече: “Истина, истина ти казвам, ако не се роди някой отгоре, не може да види

Божието царство” (Йоан 3:3).

Посред вихъра на жизнерадостното и изпълнено с надежди настроение на второто голямо пробуждане

се появява един съвсем безнадежден кандидат-проповедник.

Всъщност двадесет и няколко годишният Милър (роден през 1782 г.) предпочита да се подиграва на

проповедниците, отколкото да им подражава. Според него членовете на собственото му семейство са

добри мишени за особено живото му чувство за хумор. Удостоени с тази „чест” са дядо му Фелпс

(баптистки проповедник) и чичо му Елиу Милър, член на баптистката църква в Лоу Хемптън.

Милър гримасничи, имитирайки молитвените навици на дядо си и чичо си, и така прави голямо шоу на

приятелите си скептици. Копира ги със „смехотворна важност, подражавайки на техните думи, тона на

гласа, жестовете, пламенността и дори тъгата, която предизвикват у тях такива като него”.

Освен че разсмива другарите си, подобни представления помагат на младия Милър и да разбере кой е.

Както всеки млад човек, във време на бързи културни промени и той преминава през своята собствена

криза на идентичността. Несъмнено неговият бунт срещу семейството му се дължи отчасти на

неизменната борба на юношите да се отделят и разграничат от своите родители.

За съжаление тази борба е еднакво тежка както за юношите, така и за техните родители. Така е и с

дълбоко религиозната майка на Уилям, която знае за маймунджилъците му, само че в нейните очи те са

всичко друго, но не и смешни. За нея лудориите на най-големя й син са „горчилката на смъртта”.

Обаче той невинаги е бил религиозен бунтар. В детските си години е бил дълбоко, дори болезнено

вярващ. На първата страница на своя дневник (който започва да води през тийнейджърските си години)

пише следното: „Аз отрано бях научен да се моля на Господа”. След като това е единственото изречение в

увода, посветено на него самия, той явно е счел че с него описва своя важна отличителна черта.

Но Милър не спира дотук. В началото на зрелите си години той обръща гръб на християнството и се

превръща в агресивен и скептичен деист, който осмива не само дядо си, но и цялото християнство.

7

Старият му дядо Фелпс обаче никога не се отказва от него. „Не се измъчвай прекалено заради Уилям –

съветва той неговата майка. – Все още му предстои да извърши нещо за Божието дело.”

Така и става. Но за нейно съжаление изминава известно време, преди това предсказание да се изпълни.

Фелпс никога не престава да се моли за своите деца и внуци. Ето един пример за всички нас,

живеещите в двадесет и първи век!

5 януари

Безнадеждието насочва към надеждата

„На мъдрия очите са в главата му, а безумният ходи в тъмнина; обаче аз познах

още, че една участ постига всички тях. Тогава рекох в сърцето си: “(...) Защо прочее бях аз по-мъдър?”.

Затова рекох в сърцето си, че и това е суета. Защото както на безумния, така и на мъдрия не остава

вечно паметта му; понеже в идните дни всичко ще е вече забравено...”

„Каквото постига човешките чеда, постига и животните – една участ имат. Както умира единият,

така умира и другото; да, един дух имат всичките! (...) Всички отиват в едно място; всички са от

пръстта и всички се връщат в пръстта” (Еклисиаст 2:14-16; 3:19,20).

По време на втората война срещу Великобритания (1812-1814 г.) Милър служи като капитан и това е

повратен момент в живота му. Още отпреди у него вече са започнали да се появяват съмнения относно

правилността на деистичните му убеждения. Един от неразрешимите му проблеми е, че деизмът обещава

следващ живот, а той вече е стигнал до заключението, че след смъртта няма нищо.

Горе-долу по същото време Милър започва да размишлява над собствената си смъртност и нейния

смисъл. На 28 октомври 1814 година по повод смъртта на свой боен другар той пише на жена си: „Още

малко време и като Спенсър мен вече няма да ме има. Това е тържествена мисъл”.

Тежките житейски факти тласкат капитан Милър към вярата, която някога така яростно е отхвърлял.

Все пак останала му е една сламка. Ако успее да открие истински патриоти в армията, това ще го

успокои, че вярата му в деизма все пак не е грешка. „Само че – пише той – две години служба бяха

достатъчни да ме убедят, че греша и по този въпрос.” Отрицателното описание, което Библията дава на

човешкото естество, се оказва по-точно от деистичните учения, според които в основата си то е добро и

праведно. Милър не успява да открие потвърждение на това в живота. „Колкото повече четях, толкова по-

отвратителна поквара виждах в характера на човека. В историята не открих и едно светло петънце. Всички

завоеватели, всички световни герои очевидно не са били нищо повече от демони в човешки образ...

Започнах да изпитвам дълбоко недоверие към всички хора” – записва той.

Последната криза на вярата на Милър в деизма настъпва във връзка с едно събитие, което историята

нарича „Божие дело” – битката при Платсбърг през септември 1814 година. В тази битка „нещо подобно на

армия” от американска страна разбива превъзхождащите я сили на британската редовна армия, части от

която съвсем наскоро са участвали в победните боеве срещу Наполеон.8

Загубата на Америка изглежда почти напълно сигурна. „Този изумителен резултат – заключава Милър –

ми изглеждаше като дело на някаква Сила, по-могъща от човека”.

Подобно на автора на Еклисиаст, тежките житейски факти принуждават Милър да види Бога с други очи.

Добрата новина е, че и в наши дни тези факти продължават да изпълняват същата функция.

6 януари

Бог работи по странни начини

„И така, вярването е от слушане, а слушането – от Христовото слово” (Римляни 10:17).

Да, Милър обръща гръб на несъстоятелните учения на деизма, но това не означава, че няма търпение

да стане християнин.

Все пак започва да ходи на църква. Поне когато изпитва желание.

Следващият повратен момент в живота му настъпва през май 1816 година, когато се улавя „да използва

Божието име напразно”. Той е придобил този навик още в армията, но сега открива, че това е грях.

На повечето хора подобен факт ще им се стори незначителен, но от известно време религиозните теми

вълнуват по особен начин ума на Милър. Затова събитието довежда до поредната криза в живота му. По-

късно той пише: „Вече бях дълбоко убеден в това и о, какъв ужас изпълни душата ми! Забравих да се

храня. Небето ми изглеждаше медно, а земята – желязна. Това продължи до октомври, когато Бог отвори

очите ми”.

През септември същата година се случват две неща, които подготвят пътя на Милър към

октомврийската криза. Първото е празникът по случай годишнината от битката при Платсбърг. Като част

от подготовката за „големия ден” вечерта преди шумните веселби ветераните отиват на църква и там

чуват проповед. Тя ги хвърля в дълбок размисъл. Припомнят си обстоятелствата около жестоката битка и

своята „изненадваща победа”. Тогава молитви и хваления изместват мисълта за гуляи и танци.

Второто събитие става на следващата неделя. Майката на Милър е открила, че всеки път, когато

пасторът е извън града и някой от дяконите изнася посредствена проповед, синът й винаги отсъства от

църква.

Той допуска грешката да подметне, че ако възложат на него да изнесе проповед, ще присъства винаги.

Така Милър, който все още е деист, започва да получава покани да изнася проповеди, подбрани от

дяконите. На 15 септември 1816 година му дават да изнесе проповед, която така го разтърсва, че е

принуден да седне по средата на изложението. Започва следващата духовна криза.

Според собствените му думи след няколко седмици „Бог отвори очите ми. И, о, Бога ми, какъв Спасител

бе Исус! Чак сега го открих!”. Това откритие подтиква новообърнатия Уилям Милър да започне

задълбочено изследване на Писанията. Не след дълго той отбелязва: „Библията стана удоволствие за

мен, а в лицето на Исус открих Приятел”.

9

Бог е Бог на чудесата. Не е ли чудо да вземе скептик като Милър и да го доведе до духовен поврат

чрез собствената му проповед? Ние служим на Бог, Който разполага с неизброими средства да

осъществи намеренията Си.

7 януари

Човек на Словото

„Твоето Слово е светилник на нозете ми и виделина на пътеката ми” (Псалм 119:105).

Макар и доста начетен деист интелектуалец, от момента на обръщането си към християнството през

1816 година Милър се превръща в човек основно на една книга – Библията. Няколко години по-късно той

пише на свой млад приятел проповедник: „Трябва да проповядваш Библията, трябва да се молиш според

Библията, трябва да обичаш Библията и трябва да направиш всичко според силите си другите също да

обикнат Библията”.

При друг случай твърди, че Библията е „съкровище, което светът не може да придобие”. Тя не само носи

мир и „непоколебима надежда за бъдещето”, но и „укрепва ума (...) и полага в ръцете ни мощно оръжие за

събаряне на неверието”. Нещо повече, тя „ни говори за бъдещи събития и ни показва какво да направим,

за да се подготвим за тях”. Той желае младите проповедници да изследват усърдно Свещеното Писание,

а не да се оставят да им втълпяват „разни сектантски учения (...) Бих ги накарал да изследват Библията

лично (...) А ако не желаят, значи се оставят да ги води чужд ум; тогава на челата им бих написал: „слепци”

и „фанатици”, и бих ги считал за роби!”.

Именно обстойното изследване на Библията довежда Милър до изумителните му открития. Неговият

подход е цялостен и методичен. Описвайки първите си изследвания, той обяснява как е започнал от Битие

и е чел всеки стих „толкова бавно, колкото бе необходимо, за да се разгърне пред мен смисълът на целия

пасаж, да се освободя от всяко съмнение и смущение относно тайнственост или противоречия”. „Когато се

натъкнех на нещо смущаващо – обяснява той, – имах обичай да го сравнявам с всички косвени паралелни

текстове; след това с помощта на Конкорданса изследвах всички стихове от цялото Писание, съдържащи

основните думи от смущаващия откъс. После оставях всяка дума да допринесе към темата и когато пред

погледа ми се откриеше пълна хармония между сродните текстове, трудността и неяснотата изчезваше.”

Милър изучава Библията не само интензивно, но и обстойно. Първото прочитане му отнема около две

години целодневно изследване. Тогава вече е „напълно убеден, че тя [Библията] сама тълкува себе си”;

че „е система от разкрити истини, дадени така ясно и просто, щото дори един скитник, колкото и глупав да

е, не може да ги обърка”.

Нека да благодарим на Бога, че Той и днес продължава да ни води чрез Словото Си!

10

8 януари

Изумителното откритие на Милър

„И каза ми: “До две хиляди и триста денонощия – тогава светилището ще се очисти” (Даниил 8:14).

Милър не прескача онези части от Писанието, които някои считат за безполезни – хронологиите и

родословията. „Тъй като бях напълно убеден, че ‘всичкото Писание е боговдъхновено и полезно’; че ‘нищо

не е дошло по човешка воля, но светите човеци са писали, движени от Светия дух’; че то е написано за

‘наше поучение’ и че чрез утехата на Писанията имаме надежда, не можех да си позволя да пренебрегвам

историческата част от тях, тъй като тя бе част от Божието Слово и точно толкова заслужава сериозното ни

внимание, колкото и всяка друга”.

„Затова чувствах, че в старанието си да проумея какво Бог е счел за нужно да ни открие в милостта Си,

нямах право да подминавам пророческите периоди. Виждах, че събитията, предречени в пророчески дни,

се изпълняват в рамките на буквални години; разбрах, че в Числа 14:34 и Езекиил 4:4-6 Бог е наредил

един ден да символизира една година (...) След това вече само приех времето за символично и

пресметнах всеки ден като една година в съгласие с всички стандартни протестантски коментари.

Следователно, ако можех да открия някакъв белег, по който да разбера кога започва този период, щях да

открия и вероятното време на приключването му. И след като знаех, че Бог не би ни оставил безполезни

откровения, ги приех като стрелки към времето, когато с увереност можем да очакваме завръщането на

Христос.”

Стъпвайки върху Даниил 8:14, Милър тълкува „очистването на светилището” като „очистване на земята

чрез огън” при Второто пришествие. Библейските изследователи като цяло са единодушни, че началната

дата на периода от 2300 денонощия е 457 г. пр. Хр. Затова в пълно съответствие с пророчеството и в

съгласие с учените той стига до заключението, че периодът, предсказан от Даниил, ще приключи през

1843 година.

Проблемът с тълкуването на Даниил 8:14 не е в изчисляването на времето, а в естеството на самото

предсказано събитие. През 1818 година Милър стига до потресаващото заключение, че „след около

двадесет и пет години (...) всичките ни дела и настоящото ни съществуване ще бъдат пометени; на

всичката гордост и власт, разкош и суета, нечестие и потисничество ще се сложи край и на мястото на

земните царства ще се основе дългоочакваното мирно царство на Месия”.

Завръщането на Исус и днес продължава да бъде надеждата на надеждите, събитието,

прогласявано с най-голяма радост.

9 януари

Радост от откритието

11

„Отидох прочее при ангела, та му рекох да ми даде книжката. И каза ми: “Вземи и я изяж; и (..). в

устата ти ще бъде сладка като мед...” (Откровение 10:9).

Откровение 10 глава е приятна пауза в хода на седемте тръби. След проучване на текстовете между

Откровение 9:13 и 11:15-18 става ясно, че 10 глава „се вмъква” между шестата и седмата тръба. В същото

време е напълно очевидно, че седмата тръба е пряко свързана със събитията при Второто пришествие,

когато „световното царство стана царство на нашия Господ и на Неговия Христос”, и след това „Той ще

царува до вечни векове” (Откровение 11:15).

Фокусната точка на 10 глава е „книжка” (2, 8-10 стихове) и определението „разгъната” (стих 2) подсказва,

че тя ще бъде разпечатана или отворена (в контекста на главата) в края на времето. В Стария Завет

обаче откриваме само една книга, за която е казано, че ще бъде запечатана до края на времето: „А ти,

Данииле, затвори думите и запечатай книгата до края на времето, когато мнозина ще я изследват и

знанието за нея [книгата на Даниил] ще се умножава”.

Интересно е да отбележим, че в тази книга има само две места, за които изрично е заповядано да

останат запечатани до края на времето. Едното касае 1260-годишния пророчески период от 12 глава (7-9

стихове). Другото е 8:26, където четем: „А казаното видение за денонощията е вярно. Все пак обаче

запечатай видението, защото се отнася до далечни дни”. В своя коментар върху Даниил 12:4 Джойс

Болдуин правилно отбелязва, че „причината, поради която Даниил трябва да остави запечатани тези две

видения, е че те все още не са актуални (8:26; 12:9) - най-малкото не във всяка подробност”. А Лиън Уд

подчертава, че „след като в 8 глава думата „денонощие” се появява само веднъж (стих 14), това

подсказва, че в 26 стих става въпрос за 2300-те денонощия”.

И още нещо любопитно – ангел Гавриил два пъти изрично повтаря на Даниил, че видението от 8 глава

се простира до „последните времена” (17 и 19 стихове). В неговото тълкувание историческата реализация

само на един от трите символа в 8 глава (20-25 стихове) може да бъде отнесена към последното време

(стих 26).

Милър много добре разбира всичко това. Ето защо през май 1841 годна в Знамения на времето успява

да докаже, че върху времевата ос Откровение 10 глава вече се е изпълнила и книжката е отворена. А

отварянето й наистина е сладко. „Няма нужда да казвам каква радост изпълва сърцето ми пред тази

изумителна перспектива – скорошното завръщане на Исус”.

Вестта на разгънатата книжка наистина е много сладка. Но подобно на повечето от нас и Милър обръща

внимание само на онези части от пророчеството, които смята, че разбира, а подминава останалите. В

резултат някак подминава и заключението, че отварянето на пророчествата от книжката в края ще донесе

горчивина и разочарование (Откровение 10:8-10).

Господи, молим Те, помогни ни да се научим да четем и с двете очи!

10 януари

12

Как Милър тълкува пророчеството

„Никое пророчество в Писанието не е частно на пророка обяснение на Божията воля; защото никога

не е идвало пророчество от човешка воля, но [светите] човеци са говорили от Бога, движими от

Светия Дух” (2Петрово 1:20,21).

В своето тълкуване на пророчеството Милър има добра компания. По принцип тълкуването на

библейските пророчества се дели на три школи. Според претеристите, изпълнението на пророчествата се

осъществява още във времето, когато са записани. С други думи, книгата “Откровение” касае предимно

събития от края на І век – началото на християнската ера.

Футуристите – втората тълкувателска школа – твърдят, че по-голямата част от апокалиптичните

пророчества ще се изпълнят през един съвсем кратък период от време точно преди Второто пришествие.

Изключително популярният днес сериал Останки (Left Behind) се базира именно върху футуристичната.

Третата школа – историческата – счита, че изпълнението на пророчествата започва от времето на

пророка, продължава през историята и достига своята кулминация при Второто пришествие.

Историческият подход към пророчествата е най-добре илюстриран в Даниил 2 глава, чието изпълнение

започва още докато са живи Навуходоносор и Даниил, продължава през следващите три империи,

владели Средиземноморието, проследява разпадането на Рим, стига до края на времето и до

установяването на Божието царство. Виденията от 7, 8, 9, 10-12 глави копират историческия модел;

същото прави и Откровение 12 глава, която проследява земната история от детството на Христос до края

на времето (17 стих) и подготвят сцената за последните събития, разгърнати между 13 и 22 глави.

Милър е привърженик на историческия подход, подобно на ранните християни и на почти всички

протестантски тълкуватели от средата на ХІХ век. Футуризмът и претеризмът, макар да обхващат важни

аспекти от библейските пророчества, не са много популярни при изследването на Откровение до началото

на Реформацията и до Мартин Лутер, когато чрез определени тълкувания господстващата църква се

старае да избегне онова, което според нея ще създаде проблеми, ако бъде интерпретирано по

историческия метод; например темите за „червения змей” или „блудницата Вавилон”. Към края на ХІХ и

началото на ХХ век се надига нова вълна футуризъм и претеризъм, отчасти поради откриването на

грешките в милъризма.

Грешките на милъровия адвентизъм обаче не променят очевидното историческо тълкуване на Даниил 2

глава и дори на принципа „ден - година”, който е така вплетен в 9 глава, че в Ревизирания стандартен

превод (Revised Standard Version) 24 стих е преведен като „седемдесет седмици от години”, макар в

еврейския оригинал да пише само „седемдесет седмици”. Добавката е съвсем естествена дори за онези,

които не вярват в предсказания и пророчества, особено в такива, които претендират, че се простират от

времето на възстановяването на Ерусалим до Месия.

11 януари

Грехът, наречен „изследване на Библията”13

„Сине човешки, поставих те страж за Израелевия дом. Слушай прочее словото от устата Ми и

предупреди ги от Моя страна. Когато кажа на беззаконника: ‘Непременно ще умреш’, а ти не го

предупредиш и не говориш, за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път, та да спасиш

живота му, оня беззаконник ще умре в беззаконието си; но от твоята ръка ще изискам кръвта му”

(Езекиил 3:17,18).

През 1818 година Милър стига до откритието, че Исус ще се завърне на земята „след около двадесет и

пет години” и това го изпълва с радост. Дотук добре.

„Но, имайки предвид доказателствата, поразили моя ум – отбелязва той, – това убеждение ме връхлетя

едновременно с мощното разбиране за дълга, който имам към света.” Ако краят наистина е близо, светът

трябва да научи това.

Той допуска, че заключенията му относно Пришествието може да се натъкнат на съпротива сред

„безбожните”, но изобщо не се съмнява, че всички християни с радост ще ги приемат веднага след като

имат щастието да ги чуят. Все пак се страхува да проповядва откритията си, „да не би евентуално да

греша и да стана средство за подвеждането на мнозина”. Затова продължава да изследва Библията още

пет години (1818-1823). Щом обори едно възражение срещу възгледите си относно Пришествието, в ума

му веднага възниква друго, като например: „За този ден и час не знае никой”. През 1845 година Милър

описва петгодишния период така: „В ума ми се надигаха повече възражения, отколкото ми бяха отправяли

всички мои опоненти до този момент, а днес със сигурност мога да кажа – дори и след това”. В края на

продължителното изследване обаче той вярва, че е намерил отговор от Библията за всяко от тях. Така

след седем години изследване на Библията Милър вече е напълно убеден, че Христос ще се завърне

„около 1843 година”.

„В този момент – признава той – чувството, че съм длъжен да покажа на света доказателствата за

близостта на Пришествието (което се бях опитал да заглуша, хващайки се за всяка сянка от възражение,

останало срещу истината) ме връхлетя отново с голяма сила.”

Подтикнат от това, той започва все по-открито да обсъжда убежденията си в частни разговори със свои

съседи и със своя пастор. За негово удивление обаче „съвсем малко от тях (…) проявиха някакъв

интерес”.

Милър не спира да изучава Библията. Колкото повече я изучава, толкова по-остро чувства своя дълг да

разкаже на хората. „Иди и кажи на света каква опасност го грози” – ето я мисълта, която го изгаря ден и

нощ.

Само дето това е последното, което иска да прави. Знаете ли, подобно на много от нас, Милър

обича да изследва Библията, но не изпитва желание за нищо повече. Това е грехът, наречен

„изследване на Библията”. Всички сме изкушени да го превърнем в самоцел, а не в мотив за действие.

12 януари14

Внимавайте какво обещавате на Бога!

„Тогава Илий разбра, че Господ е повикал детето. Затова Илий каза на Самуил: “Иди, та си легни. И

ако те повика, кажи: “Говори, Господи, защото слугата Ти слуша” (1Царе 3:8,9).

Само че понякога не искаме да слушаме. Точно като Уилям Милър. Макар в ушите и съвестта му да

кънти заповедта да предупреди света за предстоящата опасност, той няма никакво желание да го стори.

„Направих всичко възможно да се изплъзна от убеждението, че от мен се очаква нещо; смятах, че като

просто кажа на всички, ще съм изпълнил дълга си и Бог ще промисли за всичко останало, необходимо за

приключването на делото. Молех се някой проповедник да се убеди в истината и да се посвети на нейното

прогласяване.”

Ето го удобното разрешение. Някой проповедник да свърши нашата работа. Стигнал съм до

заключението, че ако църквата разчита на проповедниците да „приключат делото”, ще й е нужно малко

повече от вечност. Лошата новина за добрата новина е, че Бог призовава всеки от нас да свърши своята

работа.

Точно това сто процентовият човек Уилям Милър не желае да прави. Надявайки се да свидетелства

чрез посредник, накрая той стига до извинението на Моисей: „Казах на Господа, че не съм свикнал да

говоря пред публика, че не притежавам необходимите качества да грабна вниманието на аудиторията”. И

така нататък. Но облекчение не настъпва. Повече от девет години Милър се бори с убеждението, че има

да върши работа за Бога. Тогава около 1832 година една събота той сяда зад бюрото си, за да изследва

някаква подробност от библейската истина. В този миг внезапно го връхлита увереността, че трябва да

започне да работи активно за Господа.

Агонизирайки, изкрещява, че не може.

- Защо? – е единственият отговор.

Набързо издекламирва всичките си изтъркани извинения.

Накрая започва да страда толкова силно, че обещава на Бога да изпълни дълга си при условие, че някой

официално го покани да говори публично по темата за Господнето пришествие. В крайна сметка той е на

50 години и досега никой никога не го е канил да говори по тази тема. Най-накрая се чувства свободен. Но

само след половин час идва точно такава покана. Заедно с нея идва и ужасен, заслепяващ гняв, че

изобщо е обещавал нещо на Бога. Без да даде отговор, той шумно напуска къщата. След като почти час

се бори с Бога и със себе си, накрая се съгласява да проповядва на следващия ден. Тази проповед слага

начало на кариерата на един от най-успешните проповедници от средата на деветнадесети век.

Поука: Внимавайте какво обещавате на Бога. Възможно е Той да планира за вашия живот нещо

много по-голямо от всичко, което сте сънували.

13 януари 15

Мощно послание в невзрачна опаковка

„И му каза: “Излез, та застани на планината пред Господа”. И ето, Господ минаваше и голям, силен

вятър цепеше бърдата, и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не бе във вятъра. А подир

вятъра - земетръс, но Господ не бе в земетръса. И подир земетръса - огън, но Господ не бе в огъня; а

подир огъня - тих и тънък глас” (3Царе 19:11,12).

Бог често използва обикновените неща от живота. И това е добре, защото повечето сме обикновени.

Уилям Милър също.

Преживяването на Тимъти Коул – пастор в църквата “Християнски съюз” от Лоуъл, щата Масачузетс, - е

добра илюстрация на този факт. В края на 1830 година той чува за впечатляващия успех на Милър като

реформатор и го кани да изнесе серия проповеди в неговата църква. Отива да посрещне великия

евангелизатор на гарата, очаквайки да види модерно облечен джентълмен, чийто внушителен вид

отговаря на репутацията му. Внимателно оглежда всички пътници, слизащи от влака, но не забелязва

никого, който да отговаря на представите му. Накрая от един вагон слиза невзрачен възрастен човечец с

паралитичен тремор. За ужас на Коул, това се оказва Милър. На мига горчиво съжалява, че го е поканил.

Човек, който изглежда така – заключава той, – не може да познава Библията кой знае колко.

Коул е, меко казано, притеснен, когато въвежда Милър през задната врата на църквата, показва му

амвона и сяда сред другите посетители. Милър усеща, че не се отнасят към него с уважение, но провежда

службата. Да, Коул изобщо не се впечатлява от неговия външния вид, но съвсем не може да се каже

същото за проповедта му. След като слуша в продължение на 15 минути, той напуска мястото си сред

слушателите, качва се на подиума и сяда зад него. Милър изнася проповеди всеки ден в продължение на

една седмица и на следващия месец идва още веднъж за втора серия. Пробуждането в тази църква е

много успешно, дори самият Коул приема неговата вест.

Простичката истина е, че Бог може да върши необикновени неща чрез обикновени хора. Мейн Уеслиън

Джърнъл описва Милър като „прост фермер”, който обаче „приковава вниманието на слушателите си в

продължение на час и половина – два.” Не говорителят - вестта приковава вниманието. Вестта му е

искрена, логична и библейска. Освен това той притежава доста смело чувство за хумор. При един случай,

когато от публиката критикуват възгледите му, той им казва: „Някъде четох за себе си, че съм луд и съм

бил в лудница за седем години. Ако бяха написали „в луд свят” за „петдесет и седем години”, тогава щях

да се призная за виновен”.

Един обикновен човек с една мощна вест. Бог го използва. Той може да използва и вас, стига да Му

позволите!

16

14 януари

Среднощният вик

„А посреднощ се нададе вик: “Ето младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете!” (Матей 25:6).

Съвсем естествено Милър и неговите последователи са привлечени от великата проповед на Исус

върху Пришествието в Матей, 24 и 25 глави. Но Притчата за десетте девици в Матей 25:1-13 особено

грабва вниманието им. Във вестта на тази притча те виждат своето собствено движение. Постепенно

започват да тълкуват исторически всяка подробност от нея.

Според тях десетте девици са цялото човечество в периода на благодатното време. Петте разумни са

вярващите в Бога, а неразумните – невярващите.

Светилниците са Божието Слово, а маслото е вярата.

Кулминационната точка на притчата е сватбата. Това е моментът, когато Христос – Младоженецът – ще

се яви в небесните облаци. Тази сватба е великото събитие, към което се движи цялата човешка история.

Идването на Младоженеца е великата надежда, която ги мотивира да жертват средства, за да подкрепят

проповядването на вестта.

Според милъристите заспиването на девиците показва апатията и безразличието както на християните,

така и на невярващите спрямо близостта на Пришествието.

„Среднощният вик – пише Милър – това е стражът или онези от тях, които благодарение на Божието

Слово разбират в какво време живеят и незабавно надават предупредителен вик: „Ето, Младоженецът

иде. Излизайте да Го посрещнете.” С други думи, среднощният вик е последният зов за пробуждане,

отправен към света да се подготви за идването на небесния Младоженец.

Само че не всичко съвпада. Защото, ако се придържаме към тълкуването на Милър, резултатът от

среднощния вик трябва да бъде разделение между разумните и неразумните – между онези, които

приемат вестта и се приготвят за скорошното идване на Младоженеца, и онези, които продължават да

спят.

При самото Второ пришествие разумните ще влязат в царството заедно с Младоженеца. А за

останалите „вратата се затвори”. Според Милър затварянето на вратата означава край на благодатното

време.

Все пак той много добре схваща главното – че притчата носи спешно съобщение. Хората трябва да

бъдат предупредени, за да могат да се подготвят за събитието на вековете.

Тази вест продължава да бъде жизненоважна и в наши дни. Милър може и да обърква времето на

Пришествието, но то все още е надеждата на вековете. И задачата на Божия народ все още е да събуди

спящите грешници за великата истина, че нашият свят няма да съществува вечно.

17

15 януари

Наполеон на медиите

„И видях друг ангел, че летеше посред небето (...) И каза със силен глас: “Бойте се от Бога и

въздайте Нему слава, защото настана часът, когато Той ще съди...” (Откровение 14:6,7).

Човекът, който прави Милъристкия адвентизъм популярен, е не самият Милър, а Джошуа В. Хаймс –

млад християнски проповедник, придобил журналистически умения по време на съвместната си работа с

Лойд Гарисън – пламенния инициатор на движението за освобождаване на робите.

Още при първата си среща с Милър през ноември 1839 година, той повярва и приема неговата вест, но

започва да се чуди как така тя не е по-известна.

- Вие наистина ли вярвате това, което проповядвате? – пита той възрастния проповедник.

- Разбира се, иначе не бих проповядвал.

- Тогава какво правите, за да разпространите тази вест, да я пръснете по целия свят?

- Всичко, на което съм способен – отговаря Милър.

- Вижте, тя все още стои, завряна в ъгъла. След всичко, което сте направили, хората знаят съвсем малко

за нея. Ако Христос ще дойде след няколко години, както вярвате, не бива да се губи време. Църквите и

светът трябва да бъдат предупредени с тръбен глас да се събудят и приготвят!

- Знам, знам, брат Хаймс, но какво може да стори един стар фермер? Аз търся помощ! Искам помощ!

„Това беше моментът – спомня си по-късно Хаймс, – когато положих себе си, семейството си, своя кръг,

своята репутация върху Божия олтар, за да му помагам до последната капка от силите си, до самия край.”

С навлизането на Хаймс милъризмът придобива сила, каквато не е имал никога до този момент. Между

1840 и 1844 година Джошуа – това динамо от енергия и находчивост – премества движението на висока

скорост и прави думата „милъризъм” позната на всеки.

Нейтън Хач – виден историк и специалист по пелигия на Америка описва издателските усилия на Хаймс

като „безпрецедентен медиен блиц” и като „безпрецедентна комуникационна лавина”. Един от

противниците на Хаймс го нарича „Наполеон на медиите”.

В рамките на съвсем кратък период от време неизменно активният Хаймс започва издаването на

Среднощният вик и Знамения на времето – списания, които да разнесат адвентната вест до краищата

на света. Едновременно с това разпраща несекващ поток от книги и брошури. Само за няколкото години, с

които разполага, с помощта на съвсем примитивна технология той разпространява милиони копия печатни

материали. Хаймс може да е издателят, а Милър мозъкът, но за да се развие движението толкова

динамично, са нужни и двамата; нужен е трудът и на още хиляди по-незабележими хора.

18

Добрата новина е, че Бог има нужда от всеки. Всеки има талант, който може да използва за Негова

слава. Всъщност, именно днес Бог те призовава отново да посветиш живота и уменията си на Него и

на Неговото дело в света.

16 януари

Неотложна вест

„Затова идете по кръстопътищата и, колкото намерите, поканете ги на сватбата” (Матей 22:9).

Милъристите чувстват, че предупреждаването на света да се подготви за завръщането на Христос не

търпи отлагане. Едно от основните средства, които смятат да приложат, е лагерното събрание – вид

религиозно събрание, използвано от методистите и други вярващи още от 1800 година.

Инициативата за първия лагер е утвърдена на Генералната конференция в Бостън през май 1842-ра.

Към този момент годината 1843-та вече е надвиснала опасно близо, а по-голямата част от света все още

не е предупредена.

Изразявайки убеждението на мнозина, Л.К. Колинс пише следното: „Аз силно вярвам в идването на

Христос през 1843 година. Нищо друго не бих пресмятал така усърдно (...) Времето за събуждане на

“спящите девици” е съвсем кратко; имаме да спасяваме души, трябва да работим, да работим

денонощно. Бог ни е дал съвсем кратък срок да предадем Неговата последна покана, затова трябва да

работим усърдно, да заставяме хората да влязат, така че този дом да се напълни (…) Силните израелеви

мъже се събират, за да помогнат. Сега “среднощният вик” трябва да кънти над всяка долина, над всеки

хълм и равнина. Ужасен трепет трябва да обхване грешниците в Сион. Кризата трябва да настъпи преди

вратата на милостта се затвори пред тях завинаги. Трябва да ги накараме да разберат – сега или никога”.

Към средата на 1842 година милъристите са обхванати от усещането за неотложност и тежка

отговорност. На следващия ден след като Колинс написва своето писмо, се открива изключително

важната Генерална конференция в Бостън под ръководството на Джоузеф Бейтс. Там гласуват да се

проведе лагерно събрание и се избира комисия, която да го организира. Основната задача на събранието

е „да събудим грешниците и да очистим християните, като нададем среднощния вик”.

Някои милъристи смятат, че самият опит да се провеждат такива събрания е прекалено амбициозен. Все

пак едно лагерно събрание е мащабно мероприятие. „Как една шепа адвентисти – заявяват някои – ще

организират лагерно събрание! Ами че те едва смогват да организират домашни събрания.” Ключовата

дума обаче е, че те ще се ОПИТАТ, въпреки очевидното.

И Бог възнаграждава вярата им. Джосая Лич пресмята, че по време на първите две адвентни лагерни

събрания се обръщат между 500 и 600 души.

Каква е поуката за нас? Не реалните обстоятелства имат значение, а Божието благословение. Той

все още желае да благославя онези, които пристъпват с вяра и се ОПИТВАТ.

19

17 януари

Ревностният Чарлс Фич

„Защото ревността за Твоя дом ме изяде” (Псалм 69:9).

През 1838 година в ръцете на Чарлс Фич – презвитериански проповедник и изтъкнат аболиционист –

попада копие от лекциите на Милър върху Второто пришествие.

„Изследвах ги внимателно – пише той на Милър на 5 март – с такъв огромен интерес, какъвто не съм

изпитвал към нито една друга книга, освен Библията. Сравнявах ги с Писанието и с историята и не открих

нищо, което да хвърли и сянка от съмнение относно правилността на вашите възгледи.”

Верен на ревностната си и искрена натура, Фич не се задоволява само с едно прочитане. Не след дълго

той е прочел писанията на Милър шест пъти и отбелязва, че умът му „е силно впечатлен от темата”.

Подтикнат от вестта, той незабавно „пише и проповядва на жителите на Бостън” за новооткритата си

вяра. На 4 март изнася първите си две проповеди върху учението на Милър и му пише темпераментното

писмо още на следващия ден, споменавайки, че желае да бъде „страж на стените” и да „надуе тръбата с

предупредителния сигнал”.

Съобщава му, че още на следващия ден – 6 март – смята да предприеме главната стъпка към

изпълнението на своята задача – уговорил е да прочете доклад върху адвентната доктрина пред

пасторския съюз в Бостън. Понякога обаче ревността изпреварва познанието и мъдростта. Това се случва

и с Чарлс Фич на 6 март 1838 година. Ревностният проповедник, който едва е имал време сам да изследва

доктрината, е уплашен и шокиран от реакцията на колегите си. За тях това са „фантасмагории”. „Много се

смяха на темата – спомня си Фич – и не можех да се отърва от чувството, че ме смятат за глупак.” Това го

кара да се откаже от проповядване близостта на Пришествието. Както разсъждава по-късно, „уловен е в

капана на страха от хората”.

Но не за дълго. През 1841 година отново изследва темата от Библията. Впоследствие става един от най-

пламенните защитници на движението. Остава единственият виден проповедник на милъризма, който не

преживява разочарованието от октомври 1844 година. Докато е в Бъфало, щата Ню Йорк, в края на

септември същата година, през един студен, ветровит ден, извършва кръщение на група вярващи в

мразовитите води на езерото Ери. След като вече е поел към квартирата си с мокрите дрехи, се връща

още два пъти, за да кръсти още желаещи. Продължителното охлаждане го разболява и той умира на 14

октомври. Но дори приближаването на смъртта не притъпява ревността на този 39-годишен проповедник.

Уверен е, че „ще спи съвсем кратко, преди да бъде събуден в утрото на възкресението”.

20

18 януари

Гласът на ангелите

„И един друг ангел, втори, следваше изподире и казваше: “Падна, падна великият Вавилон, който

напои всичките народи от виното на своето разпалено блудстване” (Откровение 14:8).

Милъристите вярват, че проповядват вестта на първия ангел от Откровение 14:6,7: „И видях друг ангел,

че летеше посред небето, който имаше вечното благовестие, за да прогласява на обитаващите по земята

и на всеки народ и племе, език и люде. И каза със силен глас: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава,

защото настана часът, когато Той ще съди. И поклонете се на Този, Който е направил небето и земята,

морето и водните извори”.

Според тях, „часът, когато Той ще съди”, е Второто пришествие. То е еквивалент на очистването на

светилището от Даниил 8 глава и идването на Младоженеца от Матей 25 глава. Вярват, че тези три текста

сочат към завръщането на Исус.

В началото проповядването на тази вест изглежда безобидно. Но колкото повече наближава очакваната

дата, толкова повече се увеличават търканията между адвентистите и останалите вярващи по църквите.

Трябва да си припомним, че преди 1843 година милъристите не са отделна деноминация. Точно

обратното, покланят се на Бога заедно с останалите християни – всеки в своята местна църква. С

наближаване предреченото време на Пришествието те просто не могат да мълчат. Това е най-свидната

надежда на сърцата им. Всичко, за което могат да говорят, е Второто пришествие.

В това няма нищо лошо. Но голяма част от техните братя и сестри смятат, че са слушали твърде много

по темата и в началото на годината, която милъристите считат за последната на земята, те им се

противопоставят открито. В много църкви стигат до заключението, че са чули предостатъчно от

адвентистите. Единственото разрешение явно е да ги изключат и да изгонят проповедниците им от

амвоните.

Адвентистите реагират като Чарлс Фич, който започва да проповядва вестта на втория ангел – „Падна

Вавилон” (Откровение 14:8), „Излезте от нея люде мои” (Откровение 18:4). За Фич и неговите

съмишленици всеки църковен член, който не очаква с нетърпение скорошното завръщане на Исус,

наистина е в „бъркотията” (т.е. във Вавилон).

Втората ангелска вест дава на адвентистите теологично основание да напуснат своите църкви и да

основат своя собствена. Нещо повече, осигурява им независимостта, от която се нуждаят, за да могат

през месеците, оставащи до октомври 1844 година, да продължат да изследват Библията и Божието

ръководство.

Пътят на истината не винаги е равен, но Бог ни води дори когато не виждаме нищо пред себе си

поради шума и дима от земната бъркотия.

21

19 януари

Джоузеф Бейтс завладява Юга

„Моят Бог прати ангела Си да затули устата на лъвовете, та не ме повредиха” (Даниил 6:22).

Поради факта, че повечето от лидерите на милъризма са аболиционисти, движението не е прието от

Юга. Въпреки това не липсват отделни покани към проповедници. През май 1843 година обаче

Генералната конференция на милъристите решава да не изпраща лектори в робовладелските щати,

защото е прекалено опасно и трудно.

В началото на 1844 година Джоузеф Бейтс стига до убеждението, че Бог го е призовал да служи както на

робите, така и на техните господари. Този неустрашим мисионер, постигнал съвсем скромен успех в

Мериленд, тук бива предизвикан от лидер на Методистката църква, който „нападаше учението за

Пришествието по много груб начин”. Към средата на атаката си той започва да го заплашва, че „ще ни

поязди извън града”.

- Ние сме готови и за това, сър – отговаря незабавно Бейтс. – Ако ни сложите седла, дори ще препускаме,

а няма да ходим.

- Недейте де смятате – продължава след това, – че сме изминали хиляда километра през лед и сняг на

собствени разноски, за да прогласим Среднощния вик, без да седнем и предварително да пресметнем

цената. И сега, ако Господ няма повече задачи за нас, ние с радост ще легнем на дъното на залива

Чесапийк, и където и да е другаде до завръщането Му. Но, ако Той има още задачи за нас, няма да

можете да ни докоснете!

Вестник Нюарк Дейли Адвъртайзър коментира инцидента по следния начин: „Изчезването на

материята или свършекът на света – нищо по-малко не би могло да смути човек, който приема нещата

така хладнокръвно.”

При друг случай по време на същата обиколка един съдия от Юга повежда разговор с Бейтс,

обвинявайки го, че е аболиционист, дошъл „да отведе нашите роби”.

- Да, господин съдия – отговаря Бейтс. – Аз съм аболиционист и съм дошъл да отведа вашите роби, както

и вас също!

Бейтс и неговият спътник са изключително доволни, че могат да предложат своята вест на робите.

Понякога дори предпочитат да ходят пеш от мястото на едно събрание до друго, за да могат по пътя да

разговарят с тях, далеч от ушите на белите. „Горките роби! – пише той. – За тях вестта за Пришествието

бе пиршество, особено като чуеха, че то е съвсем близо. Поглъщаха я така жадно, както волът пие вода; и

от това, което чувам, съм убеден, че мнозина от тях ще бъдат готови, когато Исус се завърне.”

Бог никога, никога не е казвал, че житейският ни път ще бъде лек. Но е обещал, ако Му бъдем верни, да

ни благославя и да бъде с нас.

Като християни можем да Го хвалим за всяко благословение, за всеки ден от живота си.22

20 януари

Афро-Американското лице на милъризма

„Духът на Господа е на Мен, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите. Прати Ме да

проглася освобождение на пленниците и проглеждане на слепите, да пусна на свобода угнетените”

(Лука 4:18).

В по-голямата си част милъризмът е движение на белите от Северните щати, докато по това време

черните все още живеят предимно в Южните. Има обаче изобилни доказателства, че афро-американците

посещават лагерните събрания на адвентистите. Към средата на 1843 година лидерите на милъристкото

движение вече ясно осъзнават, че имат отговорност да проповядват активно сред негърското население.

За тази цел на едно голямо събрание през май Чарлс Фич провежда успешна акция „да съберем средства

за работата сред нашите цветнокожи братя”. На следващия ден посетителите дават дарения, за да може

Джон У. Луис – високо ценен цветнокож проповедник – да може да работи на пълен работен ден „сред

тази толкова пренебрегвана класа наши братя, с които той е тясно свързан”.

През февруари 1844 година Хаймс съобщава, че „много цветнокожи приемат учението” във

Филаделфия. „Един от най-успешните им служители прегърна вестта напълно и се посвети изцяло на

нейното прогласяване”.

Друг чернокож лектор, който проповядва адвентната вест, е Уилям Е. Фоу, който от 18 януари 1842

година насам получава няколко видения. Те го карат да повярва, че Исус идва скоро, „макар – както

отбелязва самият той, – да бях противник на учението за скорошното завръщане на Исус”. Освен че

приема вестта, той пише още: „Усетих, че върху ума ми със страшна сила легна дългът да разкажа за

онова, което ми бе показано, на своите ближни и да ги предупредя да бягат от идещия гняв”.

Известно време Фоу се съпротивлява на убеждението - отчасти поради това, че адвентната вест е

„толкова различна” от онова, което хората очакват, и отчасти поради „предразсъдъците на хората срещу

цвета на кожата ми”. Но по средата на една молитва, изпаднал в дълбок смут, той получава ясно

внушение от Бога, че Той ще бъде с него, ако започне да разнася вестта. И Фоу започва да проповядва

своята нова вяра.

Вестта за адвентната надежда винаги е намирала отворени сърца сред потиснатите в този свят,

независимо от тяхната раса и култура. Онези, които закоравяват сърцата си срещу нея, обикновено градят

своето царство за този свят.

Никога не бива да забравяме, че всички обитатели на земята са роби на греха и имат нужда да бъдат

освободени от Онзи, Който дойде да „пусне на свобода угнетените”. Адвентната надежда е

мечтаната свобода за всеки човек до края на света.

23

21 януари

Жени – адвентистки в действие

„А Мариам им пееше ответно: “Пейте Господу, защото славно възтържествува! Коня и ездача му

хвърли в морето” (Изход 15:21).

Жените винаги са имали роля в Божието дело. Така е и при Милъровите адвентисти.

Например Люси Мария Хърси чува вестта на 18-годишна възраст и разбира, че Бог я призовава да

проповядва благовестието.

Приема учението на Милър през 1842 година. Скоро след това придружава баща си в пътуване до

Скинъктейди, щата Ню Йорк, където един вярващ го моли да приведе доказателства за своята вяра пред

група неадвентисти. Хората толкова силно се противопоставят на идеята за „жени проповедници”, че

водещият счита за естествено да покани баща й да говори. Тогава се случва чудо – господин Хърси

онемява.

След продължително мълчание водещият поканва Люси да говори по същата тема. И тя говори така, че

хората откликват мощно и скоро се налага да потърсят по-голяма зала, за да побере стичащите се тълпи.

Това е началото на едно плодоносно служене, довело до обръщането на много мъже, станали по-късно

проповедници адвентисти.

Още по-голям успех за милъризма постига Олив Мария Райс. През 1842 година тя е „убедена, че Господ

има по-важна задача за мен от това да прислужвам на молитвените събрания”. През март 1843 година Бог

я благославя със стотици обърнати. Тя пише на Хаймс: „Постоянно има четири или пет места

едновременно, откъдето ме канят да проповядвам”.

Райс забелязва, че мнозина се настройват срещу делото й, защото е жена, но въпреки това заявява: „Не

си позволявам да спра да работя само защото съм жена. Мъжете може да ме критикуват и осъждат, но аз

се чувствам оправдана пред Бога и очаквам с радост наградата си за това, че предупреждавам своите

ближни”.

Елвира Фасет трябва да преодолее съпротивата на своя съпруг. Тя е възпитана, че жена не бива да

говори публично. Но под натиска на околните накрая се предава на Божия призив и открива, че Господ

благославя труда й. Един от най-важните хора, за чието обръщане тя има заслуга, е нейният съпруг. Тя

проповядва изключително завладяващо и му помага да осъзнае важността на пророчеството от Йоил 2

глава – че в последните дни Бог ще излива Духа Си и на млади жени. Впоследствие семейство Фасет

проповядва адвентната вест като екип.

Добрата новина е, че Бог призовава всеки от нас да прогласява Неговата вест. Ако се покорим на

волята Му, Той ще ни благославя.

22 януари24

Годината за края на света

„Ето, иде с облаците и ще Го види всяко око” (Откровение 1:7).

„Тази година (...) е последната, през която Сатана ще царува в нашия свят. Исус Христос ще дойде.

Земните царства ще бъдат унищожени. В небето ще се чуе победният вик: “Времето е близо”. Това пише

Уилям Милър в своето „Новогодишно обръщение към вярващите във Второто пришествие” на 1 януари

1843 година. След дългото чакане годината на края на света най-накрая е настъпила!

Както може да се очаква, вълнението е неописуемо. Те обаче не са съвсем сигурни точно в кой ден ще

се случи събитието. Самият Милър е наясно с думите на Христос, че никой не знае деня и часа, затова е

много предпазлив по въпроса. „Около 1843 година” – това е най-точното, което си позволява да каже.

Но през декември 1842 година неговите последователи го притискат да бъде по-конкретен. В крайна

сметка 1843 година започва след по-малко от месец. Той разбира, че наистина трябва да бъде по-

конкретен. Въз основа на изчисления спрямо еврейския празник Пасха пише, че според него Исус ще се

яви в небесните облаци някъде между 21 март 1843 и 21 март 1844 година.

Онези, които смятат, че са открили някаква формула за изчисляването на точно определен ден,

посочват много дати между тези две. Самият Милър държи на формулировката „в рамките на една

година”, макар да мисли, че вярата им ще бъде изпитана.

Изпитана е и още как! Второто пришествие не се случва и на 21 март 1844 година. Изпълнените с

надежда вярващи решават, че са сгрешили при определяне времето на Пасхата. Може би е била на 21

април? Но и таза дата отминава. Така групата милъристи преминава през своето първо – „пролетно”

разочарование.

Движението не се разпада, защото те така и не са възлагали прекалено много надежди на точно

определена дата. Но от друга страна, усещат обезсърчение. Продължават да изследват Библията, за да

открият къде точно се намират в пророческия период. Тогава в началото на лятото откриват текста в

Авакум 2:3 – „Видението се отнася към едно определено бъдеще време. Но бърза към изпълнението си и

няма да излъже. Ако и да се бави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее”. Стигат до

заключението, че се намират във „времето на бавенето”. Нали и Младоженецът от Матей 25:5 „се

забави”?

Тяхната вяра притежава гъвкавост, която предизвиква възхищение. Да, разочаровани са. Но вместо да

се откажат, те отново се обръщат към Библията, за да открият себе си в пророчествата. Не точно това им

се иска да правят, но то е единствената възможност за онези, които продължават да викат: „Докога,

Господарю?” (Откровение 6:10).

23 януари

25

Движението на седмия месец

„Десетият ден на тоя седми месец да бъде ден на умилостивение” (Левит 23:27).

През август 1844 година методисткият проповедник Самюел С. Сноу доказва от Библията, че датата за

изпълнението на пророчеството за 2300 денонощия от Даниил 8:14 е погрешно изчислена и това

възкресява надеждата в редиците на безбройните милърови адвентисти.

Още на 17 май 1843 година в Знамения на времето самият Милър изтъква логиката на подобно

тълкуване. Там той твърди, че първото идване на Христос става по време на пролетните празници от

еврейската церемониална година, описана в Левит 23 глава, но Второто пришествие трябва да се свързва

с есенния период от седеммесечния празничен цикъл.

Това е солидна, здрава логика. В крайна сметка, принасянето на първия плод – Христовата смърт като

пасхално Агне и изливането на Светия Дух на Петдесетница – всичко това е в Новия Завет. Но нито един

празник през седемте месеца не свързва жетвата с изпълнението на който и да е новозаветен период.

Въз основа на тези факти Милър предлага на своите последователи да се обърнат към еврейската

религиозна година и там да потърсят изпълнението на пророчеството, което те идентифицират с Второто

пришествие.

През май 1843 година Милър разработва аргумента за седмия месец, но оставя нещата така и отново се

обръща към датирането въз основа на Пасхата в първия месец. Сноу обаче довежда логиката на Уилям

до естествения й завършек. Пресмятайки Христовото завръщане в края на 2300-те денонощия, той

предсказва, че Исус ще се завърне на 22 октомври 1844 година – седмия месец от еврейската година – в

Деня на умилостивението.

Сноу публикува откритието си за първи път на 22 февруари 1844 година в Среднощния вик, но никой не

е готов да го чуе. В края на август всички вече са “в слух”.

Движението на седмия месец разразява буря сред милъристите. В статия в Среднощния вик от 3

октомври Джордж Сторс пише: „Вземам перото с чувство, каквото не съм изпитвал никога досега. Извън

всяко съмнение съм убеден, че на десетият ден от седмия месец с очите си щ видим откровението на

нашия Господ Исус Христос в небесните облаци. Само няколко дни ни делят от това събитие! Ето, това е

ИСТИНСКИЯТ Среднощен вик. Всички предишни бяха само отзвук. СЕГА СЕ ЧУВА ИСТИНСКИЯТ. О,

какъв тържествен час!”

Ето, това е истинско вълнение. Как щяхте да живеете, ако знаехте с абсолютна, математическа

сигурност, че Исус ще се завърне след по-малко от три седмици? Точно така трябва да живеем всеки

ден.

26

24 януари

Сладка в устата – горчива в корема

„И тъй, взех книжката от ръката на ангела, та я изядох; и в устата ми беше сладка като мед; но

като я изядох, коремът ми се вгорчи” (Откровение 10:10).

И то колко сладка!

След като най-накрая е приел датата 22 октомври, на 12 октомври в уводната статия на Среднощния вик

Милър възкликва: „Виждам славата на седмия месец както никога досега! Макар Господ да ми бе показал

истинския смисъл на седмия месец още преди година и половина [статията от май 1843 година], не

осъзнавах колко важно е това (…) Благодари на Господа, душе моя! Дано брат Сноу, брат Сторс и всички

останали бъдат благословени за това, че послужиха като инструменти за отварянето на очите ми. Аз съм

почти у дома. Слава! Слава!! Слава!!! Знам, че времето е вярно…

Душата ми е така препълнена, че не мога да пиша… Знам, че сме прави. Божието Слово е вярно;

душата ми е пълна с радост; сърцето ми е пълно с признателност към Бога. О, как бих искал да извикам.

Но ще викам, когато „Царят на царете се яви”. Чувам ви да казвате: „Сега вече брат Милър е фанатик!”.

Добре, наричайте ме както искате, не ме е грижа. Христос ще дойде в седмия месец и ще благослови

всички ни. О, славна надежда! Тогава ще Го видя и ще бъда като Него, и ще бъда с Него завинаги. Да,

вовеки веков.”

Няма нищо по-сладко от надеждата в скорошното завръщане на Христос!

Той обаче не идва! И няма по-горчиво разочарование от това.

На 24 октомври един от лидерите на движението - Джосая Лич - пише на Милър и Хаймс от

Филаделфия: „Тук е мрачен ден – овцете се разпръснаха, а Господ още не е дошъл”.

Хайръм Едсън е записал: „Най-твърдите ни надежди и очаквания бяха пометени, бяхме обзети от такъв

дух на униние, какъвто никога не бяхме преживявали. Струваше ни се, че дори загубата на всички земни

приятели не може да се сравни с това. Ние плакахме и ридахме до изгрева на зората”.

Младият милъристки проповедник Джеймс Уайт пише: „Колкото повече време минаваше, толкова по-

горчиво ставаше разочарованието. Истинските вярващи се бяха отрекли от всичко заради Христос и бяха

живели в Неговото присъствие както никога досега (…) Любовта на Исус изпълваше всяка душа и всички

се молеха с неизразим копнеж: „Ела, Господи Исусе, и ела бързо”. Но Той не дойде. И да се върнат отново

към грижите и теготите на живота, напълно изложени на подигравките и хулите на невярващите, които

сега се присмиват повече отвсякога, бе ужасно изпитание на вярата и търпението.”

Отварянето на малката книжка “Даниил” наистина е сладко в устата, но горчиво в корема.

25 януари27

Грешките и Божието провидение

„А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израел” (Лука 24:21).

Очевидно Милър и неговите братя по вяра допускат груби грешки в своите тълкувания на Библията. В

крайна сметка Исус не се завръща на земята на 22 октомври 1844 година, нито в някоя от следващите

години, нали?

Въпросът, който крещи за отговор, е: Възможно ли е такова движение да е ръководено от Бога?

Най-точния отговор откриваме в Новия Завет. Там учениците на Исус отново и отново тълкуват

погрешно думите Му относно предстоящото разпятие и естеството на Неговото царство. Чак след

възкресението започват да проявяват нещо като разбиране спрямо всички думи, които техният Учител им

е повтарял неуморно и търпеливо. Но тъй като ушите им са запушени и не искат да чуят истината, трябва

да минат през убийствено разочарование, което разклаща самите основи на вярата им в Божието

провидение. Нужно им е още доста изследване на Словото и израстване в разбирането, преди да

проумеят какво се случва.

Проблемът е, че Бог осъществява Своя спасителен план чрез човешки инструменти. Затова

обстоятелства, които в никакъв случай не са лишени от Божието ръководство, съчетават в себе си както

Божествени, така и човешки елементи. А всичко свързано с човека е опетнено от грях. Тъжно, но факт –

през цялата дълга земна история Бог работи единствено във и чрез човешки същества.

Що се отнася специално до адвентното движение, можем само да се чудим как е възможно Милър, който

вярва, че думите в Откровение 10 глава се отнасят за отварянето на книгата “Даниил” и се изпълняват в

неговото време, да не дочете тази глава докрай! С други думи, щом вярва, че книжката е отворена и

признава, че е сладка в устата му, защо не обръща внимание, че ще стане горчива в корема му (стих 10);

че от горчивата пепел на неговото движение ще се въздигне друго, което ще носи вест за „много люде и

народи, езици и царе” (стих 11)? Собствената му логика би трябвало да го доведе до заключението, че Бог

е предвидил разочарованието – както при Исус и учениците.

И още нещо – ако Милър твърди, че проповядва първата ангелска вест (Откровение 14:6,7), а мнозина

от последователите му вярват, че разгласяват и втората (стих 8), защо пропускат да поставят

необходимия акцент и на третата (9-12 стихове)? Трите заедно постепенно довеждат до Второто

пришествие, описано в стихове 14-20.

Тъжната истина е, че Бог е избрал в Своята мисия на земята да работи с грешни човеци. Добрата

новина е, че Той продължава да работи с тях въпреки слабостите им. Ето и затова също можем да Му

отдадем слава.

28

26 януари

Време на разпръсване

(Част 1)

„Ето, настава час, даже дошъл е да се разпръснете...” (Йоан 16:32).

Два дни след разочарованието през октомври Джосая Лич пише думи, изпълнени с библейска

символика: „Днес е мрачен ден – овцете се разпръснаха, а Господ още не е дошъл.” Дълбоките духовни

разочарования обикновено довеждат до отрезвяване и разпръсване на вярващите.

Така е и при Милъровите адвентисти в края на 1844 и началото на 1845 година. Те са, меко казано,

дезориентирани и объркани, не могат да открият смисъла на сегашното си преживяване. Висините на

техните надежди са напълно съизмерими с дълбините на тяхното отчаяние.

Невъзможно е да дадем точна и пълна картина на милъристкото разочарование, но казано най-общо,

болшинството се отказват от своята адвентна вяра и се завръщат в предишните си църкви или стават

невярващи.

Останалите, които продължават да вярват в скорошното завръщане на Христос и след разочарованието,

могат да бъдат разделени в три основни групи. Въпросът, който стои пред всички тях, е: „Случи ли се

нещо на 22 октомври – в края на 2300 денонощия от Даниил 8:14 – и ако се случи, какво е то?”.

Първата група, която можем да идентифицираме, е тази на привържениците на „духовното” тълкуване.

Този клон адвентисти твърдят, че движението е било боговдъхновено, не са сгрешени нито датата, нито

събитието. Тоест, на 22 октомври Христос е дошъл. Но това е било едно духовно навлизане в техните

сърца, а не реално, невидимо събитие в небесните облаци.

Тяхното тълкуване се отклонява сериозно от това на Милър. Те започват да „одухотворяват” всичко –

дори онези библейски текстове, в които очевидно се говори за буквални неща. Така отварят умовете си за

най-разнообразни измами.

Между „духовните” много бързо процъфтява фанатизмът. Някои от тях започват да твърдят, че тъй като

Божието царство вече е в тях, те по презумпция са безгрешни и стоят над греха. Доста от тази група си

вземат „духовни” мъже и жени, което довежда до съвсем „недуховни” резултати. Други настояват, че

живеят в седмото хилядолетие и следователно е грях да работят. Трети следват библейското

наставление жителите на царството да станат като децата, затова престават да използват нож и вилица, и

ядат с ръце, пълзят на четири крака и така нататък. Съвсем естествено, в редиците им често се

наблюдават изблици на харизматичен ентусиазъм.

Всичко това ни води до много важна поука – Божието Слово трябва да се чете внимателно и

интелигентно. „Одухотворяването” на простите думи в него може единствено да отвори широко

вратата на духовното бедствие пред нас.

29

27 януари


(Част 2)

„Тогава Исус им казва: “(...) Ще поразя пастира и овците на стадото ще се разпръснат” (Матей

26:31).

Ако има нещо, от което Уилям Милър се ужасява, това е фанатизмът. До октомври 1844 година в

неговото движение на практика няма такова нещо. Но до пролетта на 1845 година фанатизмът и

харизматичните крайности се разразяват с пълна сила сред определени кръгове от „духовните”.

Милър е вече вън от себе си заради процъфтяването на фанатизма. През същия месец той пише на

Хаймс: „Странни времена са тези. Нови “светила” предлагат най-различни префърцунени тълкувания на

Библията, разпръскват “лъчите” си и присветват във всички посоки. Някои от тях са блуждаещи звезди, а

други излъчват само мрак. До гуша ми дойде от тези нескончаеми промени; но, скъпи мой братко, трябва

да се научим на търпение. Ако Христос дойде тази пролет, няма да се нуждаем от търпението задълго, но

ако не дойде, ще ни е нужно доста повече. Подготвен съм за най-лошото, надявам се на най-доброто”.

За съжаление на Милър времето се удължава твърде много; той и неговите последователи стават

свидетели на нещо много по-лошо от лелеяното „най-добро”. Осемнадесет месеца по-късно болнавият

Милър пише: „Не мога да се справя с болките. Откакто замина, ме измъчват главоболие и зъбобол, болят

ме костите и сърцето; много по-силна е болката обаче да гледам скъпи и обични мои братя и сестри, които

след нашето разочарование се отдадоха на всякакъв фанатизъм, изоставиха първоначалните принципи за

славното явление на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос”.

Милър не е единственият разтревожен и смутен от дезориентацията и бъркотията сред „духовните” в

началото на 1845 година. През май Хаймс също отбелязва, че „движението на седмия месец доведе до

дълбок месмеризъм”.

Основният проблем на милъристите в този момент е идентичността. Отделните клонове на движението

я виждат по различен начин, макар да боравят с едни и същи понятия.

Да си го кажем направо, в смутни времена е много трудно да държиш правилната посока. Винаги е било

така и така ще бъде. Наша ежедневна молитва трябва да бъде Бог да ни помага да стъпваме здраво по

земята и с двата крака и умът ни да разсъждава колкото може по-ясно, особено в смутни времена.

В такива времена, подобно на Милър, трябва да се надяваме на най-доброто, но да сме подготвени за

най-лошото.

Татко наш, молим Те помогни ни днес да виждаме ясно и да изпълним сърцата си с молитва.

28 януари30


(Част 3)

„Обаче всичко нека става с приличие и ред” (1Коринтяни 14:40).

Да се въведе ред в хаоса – от това имат нужда адвентистите през пролетта на 1845 година. Поне така

мисли Джошуа В. Хаймс. Той ясно разбира, че фанатизираните „духовни” ще доведат до унищожаване на

движението.

Но не само фанатизмът им кара Хаймс да се разграничи от тях. Той не е съгласен и с начина, по който

интерпретират изпълнението на пророчеството през октомври 1844 година. Както вече споменахме,

според тях на тази дата Исус вече е дошъл - но в сърцата им; пророчеството за 2300 денонощия се е

изпълнило; не са сгрешени нито датата, нито събитието.

Хаймс, от своя страна, стига до извода, че милъристите са сгрешили датата, но са били прави относно

същността на събитието, което трябва да настъпи в края на 2300 денонощия. Казано с други думи, на 22

октомври не се изпълнило никакво пророчество, но те трябва да продължат да чакат появяването на Исус

в небесните облаци през следващите няколко години на „спорния период”. В процеса на достигане до това

заключение някъде към ноември 1844 година Хаймс вече се е отказал от Милъровото тълкуване на

пророчеството. Накрая стига до обособяване на свой клон от движението и отдалечава последователите

си от онова тълкуване, което е дало смисъл и цел на милъристката вест.

Но през пролетта на 1845 година все още никой не подозира докъде ще се стигне. Всичко, което Хаймс

разбира, е че трябва да избягат от фалшивите учения на фанатиците. През април същият страх довежда

все по-болния и отслабващ Милър в лагера на Хаймс. Хаймс го убеждава да го подкрепи на

конференцията, определена за откриване на 29 април в Олбъни, щата Ню Йорк. Там болшинството

адвентисти се организират в нещо като „полуденоминация” с основни доктрини и зачатъци на

организационен подход; поемат по пътя към конгрегационализма.

Събитието в Олбъни е крачка напред в смисъл, че се търси начин да бъде въведен ред в хаоса. Но, от

друга страна, е крачка назад, тъй като откъсва голяма част от милъристите от онова тълкуване на

пророчеството, което е родило движението и му е придало смисъл. Същността на техния проблем е, че се

стремят да дефинират движението, да придобият облик и идентичност чрез онова, с което не са съгласни.

Попадат в много опасен капан – да създават теология, насочена най-вече срещу техния ближен. А това

води до нарушаване на равновесието.

Помогни ни, Господи, когато търсим напътствие за живота си, да отправяме поглед повече към

Твоето Слово, отколкото към проблемите на ближните си.

29 януари

31


(Част 4)

„С вяра разбираме...” (Евреи 11:3).

Разбирането не е нещо, до което се стига лесно. Особено когато силно се нуждаем от него, когато

объркване разклаща самата основа на живота ни.

За нас, които живеем повече от сто и шестдесет години след събитията, е почти невъзможно да

разберем колко дълбоки са бъркотията и хаосът в редовете на милъристите непосредствено след

голямото разочарование през октомври.

Както вече отбелязахме, оформят се няколко отговора на въпроса: „Какво се случи на 22 октомври 1844

година?”. Крилото “духовните” поддържа становище, че и датата, и събитието са правилно разтълкувани,

и че на 22 октомври Христос наистина е дошъл. От другата страна са адвентистите от Олбъни, които

настояват, че е сгрешена датата, но събитието в края на 2300 денонощия е правилно разтълкувано. С

други думи, на 22 октомври не се е изпълнило никакво пророчество, а “очистването на светилището” (или

Второто пришествие, както са го тълкували), непосредствено предстои.

И двете течения се отричат от нещо основно. Спиритуалистите – от буквалното разбиране на Библията,

а групата от Олбъни – от Милъровото тълкуване на пророчеството.

Но по това време съществува и трето разбиране за събитията – че милъристите правилно са изчислили

времето, но са объркали събитието. С други думи, пророчеството за 2300 денонощия е срещнало своето

изпълнение на 22 октомври 1844 година, но „очистването на светилището” очевидно не е Второто


Интересното при това трето тълкуване е, че за разлика от останалите две то няма видими

привърженици. Към средата на 1845 година хиляди се идентифицират с идеите, водачите и периодичните

издания на “духовните” или олбънистите, а идеята, че на 22 октомври се е случило нещо, но това

“очистване на светилището” не е Второто пришествие, не присъства видимо в публичното пространство.

Само че именно сред малобройните привърженици на третото тълкуване в крайна сметка се появяват

адвентистите от седмия ден – най-мощната адвентна група днес. Но най-напред те трябва да се сдобият с

три неща: 1) водачи, 2) развити доктрини, които да обяснят преживяването на милъристите от октомври

1884 година и да изчистят погрешните схващания, и 3) с периодични издания, както и със стратегия за

разпространението на тези учения. В четивата за утринно бдение до края на годината ще проследим пътя

именно на тази трета група.

Междувременно можем да благодарим на Бога за Неговото търпение – че все още ни чака да „се

справим” с объркванията на живота.

30 януари

32

Запознайте се с Джоузеф Бейтс

„Ето, Аз съм с теб и ще те пазя, където и да идеш” (Битие 28:15).

Джоузеф Бейтс е самото сърце на адвентизма от седмия ден през ранния му период. Той не само е в

центъра на движението при оформянето на доктрините, но и в крайна сметка именно той ще запознае

другите две основни фигури на адвентизма със съботата. Както ще видим, Бейтс е не само ключов

основател на адвентизма, но и един от най-ревностните му мисионери. Спокойно можем да кажем, че ако

не е този пионер и неговите лидерски качества, днес нямаше да има Църква на адвентистите от седмия

ден – поне не такава, каквато я познаваме.

Бейтс обаче невинаги е бил християнин. Роден е в Масачузетс на 8 юли 1792 година. Още в ранните си

години се отказва от вярата на своя баща. Неговият роден град е китоловната столица на Съединените

щати и той ден и нощ мечтае за приключения по море.

Бащата, който има по-големи планове за своя син, най-накрая му дава разрешението си с надеждата, че

едно пътуване ще го „излекува”. Но то има обратен ефект.

През юни 1807 година, малко преди петнадесетия си рожден ден, Бейтс отплава като каютен прислужник

на рейс към Европа. Първите му преживявания по море със сигурност биха накарали някой по-плашлив

човек да се откаже от мечтите си и да се върне у дома. Така например, на връщане от Англия младият

моряк пада в океана от върха на една от мачтите съвсем близо до акула, която неговите другари в

момента се опитват да примамят. Ако звярът не би сменил посоката си в точния момент, Бейтс щял да

има съвсем кратка морска кариера.

През пролетта на 1809 година Бейтс още веднъж се среща очи в очи със смъртта– неговият кораб се

блъсва в айсберг близо до бреговете на Нюфаундленд. Той и още един моряк са заклещени в трюма на

краба като в капан, държат се един за друг в тъмното и се приготвят да умрат; от време на време чуват

„писъците и виковете на злочестите ни другари на горната палуба, които молеха Бога за милост”.

Години по-късно Бейтс описва духовните си вълнения в онзи момент така: „О, ужасяваща мисъл! Тук и

сега да давам сметка (…) и да потъна с този нещастен кораб на дъното на океана, така далеч от дома и

приятелите си, лишен и от последната (…) надежда за небето”.

Суровият младеж получава разтърсващо „обаждане”, но все още не е готов да предаде живота си на

Бога.

Нека благодарим на Господа, че не се отказва от нас. Блажена истина е, че Той продължава да

работи и за най-любимите ни хора.

31 януари

Затворникът Бейтс

33

„Доста е на деня злото, което му се намери” (Матей 6:34).

Доста години ми трябваха, за да разбера този стих. Новият международен превод предава идеята му

още по-ясно: „Всеки ден си има достатъчно свои собствени грижи”.

Младият Бейтс със сигурност би се съгласил с това. Неговите приключения между 1807 и 1809 години са

просто бледо предвкусване на трудностите, които тепърва му предстоят.

Основният повратен момент в живота му е 27 април 1810 година. Същата вечер банда вербовчици,

състояща се от един офицер и 12 войници, нахлува в пансиона в Ливърпул, Англия, където той е

отседнал, пленява него и още няколко негови колеги и насила ги принуждава да се запишат в британската

флота, макар да имат документи, в които недвусмислено пише, че са граждани на Съединените щати.

Подобно отношение сигурно ни се струва абсолютно недопустимо, направо невъзможно. Но това са

други времена. Британия е в разгара на смъртоносна война с Наполеон и флотата й има отчаяна нужда от

попълнения. Поради ниското заплащане, мизерните условия за живот, оскъдната храна и редовния бой с

камшик е почти невъзможно да се наберат доброволци. До началото на войната с Америка през 1812

година в британската флота служат приблизително 6000 американци.

Следващите пет години (1810-1815) седемнадесетгодишният Бейтс ще бъде „гост” на британското

правителство – половината като моряк в Кралската флота, а другата като военнопленник. Тези

преживявания само показват от какъв „корав материал” е направен този млад човек. Когато избухва

войната през 1812 година, британците принуждават Бейтс и още 200 американци от неговата ескадра да

се бият на тяхна страна срещу французите. Само шестима от тях, в това число и Бейтс, отказват. Този

отказ, мотивиран от принципното им несъгласие, им коства скъпо.

При един случай, както разказва самият Бейтс, предстои битка с френската флота и всички американци

сътрудничат на англичаните, с изключение на него. Заради това непокорство английски офицер го събаря

на пода с удари и оковава краката му. Бейтс отвръща, че има право да откаже да се бие, тъй като е

военнопленник. Тогава офицерът му казва, че ще го бие с камшик пред всички и когато битката започне,

ще го постави на най-опасното място като мишена за французите.

Този независим и решителен дух няма да напусне Бейтс до края на живота му. Неговата принципност и

смелост го превръщат в онази храбра личност, която ще вложи цялата си енергия във възраждането на

движението от руините на милъризма.

Дано се множат хора като него! Бог се нуждае от “Джоузеф Бейтсовци” във всяка църква.

1 февруари

Бейтс открива религията

„Потърсих Господа и Той ме послуша” (Псалм 34:4).34

Бащата на Бейтс е вярващ човек и се опитва, макар и без особен успех, да възпитава у сина си

духовното начало. През 1807 година една от живителните вълни на Второто голямо пробуждане дълбоко

разтърсва младия Джоузеф. Но след като морските приключения преобръщат живота му, неговият

интерес живее съвсем кратко.

Морето си има свои начини да обърне погледа на младия моряк към Бога. Особено с помощта малките

дървени кораби, на които той плава. Както пише Бейтс по-късно, в бурното море „от вечността ни дели

само дебелината на дъските”. Именно загубата на такава дъска предизвиква едно от най-ранните

религиозни преживявания на Бейтс. В разгара на бушуващ от четири дни ураган, когато вълните достигат

върховете на мачтите, в отчаянието си младият капитан прави две безпрецедентни неща – изхвърля в

морето 40 тона желязо и казва на готвача да се моли.

Готвачът не е единственият, който се моли. Моли се и жената на Бейтс – Пруди. Нещо повече, тя счита,

че съпругът й взема прекалено много романи и разкази по време на плаванията си, затова поставя в

багажа му един Нов Завет и други християнски книги. Благодарение на тях Светият Дух извършва Своето

дело. Скоро на Бейтс му омръзва да чете развлекателни неща и започва да поглъща книги като

Зараждане и прогрес на вярата в душата от Филип Додридж. 32-годишният капитан става религиозен, но

се бои, че неговите офицери или моряци може да разберат и да му се подиграват.

Повратният момент е смъртта на един моряк на име Кристофър. Задължение на Бейтс като капитан е да

проведе погребалната служба. Но той се чувства недостоен за това.

Прави каквото може и четири дни по-късно предава живота си на Бога, и обещава, че „ще Му служи до

края на живота си”.

Погребението на Кристофър оказва влияние не само върху Бейтс – следващата неделя изнася проповед

върху вечния живот, която разтърсва екипажа му.

Бейтс нарича своето обръщане „бисерът с голяма цена, струващ повече от всички богатства, които моят

кораб можеше да побере”. Единственото му желание е „да мога да науча и другите на пътя към спасение”.

Научава ги и още как. Тази мисия доминира целия му по-нататъшен живот.

Служим на един всемогъщ Бог, Който може да променя живота на нашите синове, на нашите дъщери

и на нас самите.

2 февруари

Реформаторът на свобода

„Нека издирим и изпитаме пътищата си и да се върнем при Господа!” (Плач Еремиев 3:40).

По време на последното си плаване (онова, по време на което вече е преживял духовен поврат) Бейтс

искрено вярва, че негов дълг е не само да обърне целия си екипаж към християнството, но и да ги накара

да практикуват християнско поведение още преди те реално да са станали християни. 35

На 9 август 1827 година (деня, в който напускат пристанището) по залез слънце той събира хората си и

ги запознава с правилата и ограниченията, които въвежда за цялото пътуване. За грубите моряци трябва

да е било голям шок. Те не само трябва да се откажат от псуването, но и да се обръщат един към друг с

истинските си имена, а не с прякори. Още по-радикално е правилото, според което, докато са в

пристанище, няма да слизат на брега в неделя. „Всъщност – заявява капитанът – ще спазваме Божия

почивен ден.”

Екипажът реагира на тези прокламации най-вече с гробно мълчание. Някои се опитват да надигнат глас

в знак на протест, но какво могат да направят? Вече са в открито море и плаването, което ще трае около

осемнадесет месеца, е започнало.

Само че най-голямата бомба още не е хвърлена. „Емпрес – осведомява ги Бейтс – се обявява за кораб

на въздържанието.” На борда няма да има никакво бренди, никакъв алкохол и ако зависи от него, той би ги

убедил да не пият изобщо - дори на брега.

След това коленичи пред всички и посвещава себе си и своя екипаж на Бога.

Ето каква е атмосферата на този рейс, който сигурно изглежда доста странен в очите на екипажа. Не

можем да кажем точно какви чувства ги вълнуват, но един от тях възкликва, че „те поемат по един много

добър път”. И най-малко един – че това е много лош път.

По време на споменатото пътуване Бейтс започва по-добре да разбира въпроса за съботата. Най-малко

два пъти прочита Пет проповеди върху съботата на Сет Уилистън. Още при първия прочит заявява, че

не е знаел колко много говори Библията по тази тема. „Разбира се – отбелязва той, – Божият свят ден е

променен в първия ден на седмицата” като спомен за деня, в който „нашият Спасител възкръсна

триумфално от гроба”. Две седмици по-късно добавя: „Колкото повече чета и размишлявам върху този

свят ден [неделята], толкова повече се убеждавам в необходимостта да го освещаваме напълно”.

Християнството променя живота на Бейтс. Във всяко отношение! Така и трябва да бъде, ако сме

открили Христос като Спасител и Господ. Да следваме Неговите стъпки означава да водим съвсем

различен живот от този на заобикалящия ни свят.

3 февруари

Бейтс открива истинската реформа

„А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда” (2Петрово 3:13).

Бейтс за пръв път чува вестта за скорошното завръщане на Христос от един местен проповедник. Но до

1839 година тя не пуска сериозни корени в ума му. През есента на същата година чува за проповедите на

Уилям Милър - че Христос ще се завърне около 1843 година.

Когато изразява несъгласие с тази идея, му казват, че Милър много силно защитава позицията си само

от Писанията. Скоро след това посещава серия от адвентни събрания и е „много изненадан да научи, че 36

някой може да каже нещо за времето на завръщането на Спасителя. След първата лекция заявява на

жена си: „Това е истината”.

Следващата му стъпка е да прочете книгата на Милър Доказателства от Писанията и историята за

Второто идване на Христос около 1843 година. С цялото си сърце приема това учение и така става един

от първите онези, които по-късно ще се нарекат „адвентисти от седмия ден”, които прегръщат и се

присъединяват към милъристкото адвентно движение.

Скоро милъризмът започва да доминира живота на Бейтс и накрая заема цялото време, което по-рано е

посвещавал на социалните реформи. Тогава някои приятели започват да го питат защо вече не посещава

събранията на въздържателите и аболиционистите. „Ето моя отговор – казва им той. – Аз прегърнах

учението за Второто идване на Спасителя и считам, че е достатъчно да ангажирам цялото си време в

подготовка за това събитие, както и да убеждавам другите да направят същото, защото това неминуемо

включва въздържанието и освобождението на робите”.

Но не спира дотук и заявява още: „Много по-важно е да се отсече коренът на проблема”. В края на

краищата, всички пороци, които различните реформаторски общества се стараят да изкоренят, са

резултат от греховното ни съществуване. А завръщането на Христос ще доведе до „едновременно и

пълно заличаване на всяко зло”. Така милъризмът се превръща за Бейтс в „истинската реформа”. Той

стига до заключението, че „поквареното човешко естество не може да реформира покварата”. Идването на

Христос би било единственото истинско и окончателно разрешение.

Още от самото начало Бейтс става един от знаковите водачи на милъризма. Той ще бъде и един от 16-

те, които свикват първата Генерална конференция през 1840 годинаи е избран за неин председател през

май 1842 година.

Тези отговорности го поставят в позиция, от която ще направлява възхода на адвентизма в края на 40-те

години на ХІХ век.

Бог направлява живота на Бейтс стъпка по стъпка. Също и моя, и вашия живот. Нашата задача е не

да бягаме пред Него, а да Го следваме ден след ден.

4 февруари

Запознайте се с Джеймс Уайт

„Господнето Слово дойде към Йона, Аматиевия син, и рече: “Стани, иди в големия град Ниневия и

викай против него, защото нечестието му възлезе пред Мен. Но Йона стана да побегне в Тарсис от

Господнето присъствие” (Йона 1:1-3).

Някои от нас чуват Господния призив да проповядват Словото, но далеч не горят от нетърпение да го

последват. Така е и с Джеймс Уайт. Той е вторият ключов инструмент в Божията ръка за полагането

основите на адвентизма от седмия ден.37

Джеймс е роден на 4 август 1821 година в Палмира, щата Мейн. „На петнадесет години – разказва той –

се кръстих и се присъединих към християнската църква. На двадесетгодишна възраст се бях потопил в

духа на учението и придобиването на знания и бях загърбил кръста. Никога не бях богохулствал, никога не

бях употребявал тютюн, чай или кафе, нито бях допирал чаша спиртно питие до устните си. И все пак

обичах този свят повече, отколкото обичах Христос, и се покланях на образованието вместо на небесния

Бог.”

Младият Джеймс чува за милъризма, но го възприема като „див фанатизъм”. В подобно разположение

на духа той е направо шокиран да чуе своята майка, на която има доверие, да говори благосклонно за

адвентното учение. Не е подготвен за сблъсъка с него отчасти защото вече е съставил планове за живота

си. Но не може да опровергае убедителността на тази истина.

„Когато се върнах към Господа – спомня си той, – направих го с твърдото убеждение, че трябва да се

откажа от светските си планове и да се посветя на делото за предупреждаване на хората да се подготвят

за Господния ден. Много обичах книгите като цяло, но в предишното си греховно състояние нямах нито

време, нито склонност към изучаването на Свещените Писания, затова бях невежа по отношение на

пророчествата.”

Джеймс Уайт се чувства специално подтикнат да посети учениците, на които е преподавал в местното

общинско училище. „Молих се да ми бъде отменено това поръчение – пише той, – но облекчение нямаше.”

В такова душевно състояние отива да работи на Божията нива „с надеждата да се отърве от чувствата,

които го измъчват”.

Но не се отървава. Продължава да се моли за облекчение, но то не идва. Накрая „духът ми се надигна в

бунт срещу Бога и дръзко заявих, че няма да отида”. С натежало сърце слага точка на този въпрос и се

връща към собствените си неща.

Опитността на Джеймс Уайт не се различава много от тази на мнозина от нас. Чуваме Божия призив да

направим това или онова, но оковаваме нозете си и се съпротивляваме.

Бог обаче не се отказва. Има план за всеки от нас. Какъв е той за вас днес? И по важното – как ще

откликнете на Неговата воля?

5 февруари

Проповедник въпреки волята си

„Заръчвам ти пред Бога и пред Христа Исуса (...) Проповядвай Словото, настоявай навреме и без

време, изобличавай, порицавай, увещавай с голямо търпение и непрестанно поучаване” (2Тимотей

4:1,2).

Вчера оставихме Джеймс Уайт все още бунтуващ се срещу Божия призив. „Най-накрая реших, че ще

изпълня дълга си – споделя той. – Скоро след това умът ми беше обладан от сладкия Божи мир и сякаш 38

небето засия около мен. Издигнах ръце в молитва и прославих Бога с глас на триумф.” С това битката му с

неговите земни амбиции не приключва, но вече е поел в правилната посока.

Проповядването на Джеймс е въздействащо още от самото начало. На едно място жена довежда 25

свои съседи и нито един от тях не е християнин. Той излага своето свидетелство, след това коленичи за

молитва. „Бях удивен да видя как всеки от тези двадесет и пет грешници коленичи заедно с мен. Не можах

да сдържа сълзите си. Те всички плакаха заедно с мен.”

Да, Джеймс има успех, но постоянно се чувства разкъсван между земните си амбиции и Божия призив да

проповядва близостта на Пришествието. „Битката беше жестока” – признава той. След един случай, когато

„е смутен” защото усеща, че проповедта му е слаба поради пропуски в неговите библейски познания, той е

шокиран да чуе слушателите си да се обръщат към него с „пастор Уайт”. „Думата пастор ме прониза

право в сърцето. Бях объркан и почти парализиран.”

Нещата вървят сравнително добре до момента, когато се опитва да говори в присъствието на двама

проповедници, отхвърлящи доктрината за Пришествието. След около 20 минути вече се чувства „объркан

и смутен” и си сяда на мястото. „В този миг – казва той – окончателно реших, че се отказвам от всичко в

името на Христос и Неговото благовестие; и намерих мир и свобода.”

Освен че се предава напълно на Бога, Джеймс осъзнава: ако иска да проповядва успешно, трябва да се

подготви добре за това. Купува си адвентни материали, чете ги внимателно и изследва Библията. Освен

това всеки път когато Бог му отвори възможност, говори публично.

Опитността на Джеймс Уайт крие поука за всички нас. Разбира се, не всички сме призовани да

станем проповедници, но всички сме призовани да използваме своите дадени от Бога таланти. Някои

водят непрестанна битка с нежеланието си да откликнат на този призив. Добрата новина е, че Бог

не губи търпение. Както с Джеймс, Той ще продължи да работи и за нас така, че да може после да

работи чрез нас. Всеки ден трябва да Го молим не само да ни покаже волята Си, но и ние да я приемем

завинаги в своя живот.

6 февруари

Никой не е казвал, че ще бъде лесно

„Но ти бъди разбран във всичко, понеси страдание, извърши делото на благовестител, изпълнявай

службата си” (2Тимотей 4:5).

Никой не твърди, че да се върши Божията воля е лесно. Във всеки случай, поне за „чисто новия”

проповедник Джеймс Уайт, е много трудно. Най-напред - той е беден. „Когато се отправих към “голямата

жетва” – спомня си той – нямах нито кон, нито седло, нито юзда, нито пари, но въпреки това знаех, че

трябва да тръгна. Със спестяванията от миналата зима си купих най-необходимите дрехи, обикалях 39

събранията, където се проповядваше за Второто пришествие, купих си няколко книги и [пророческа]

таблица. Тогава баща ми разреши да използвам един кон през зимата, а пастор Поули ми подари седло,

на което и двете възглавнички бяха отрязани, както и няколко части от стар оглавник.”

Беден, но тръгва! Е, не всички са възхитени от присъствието му. Той си спомня как на едно място,

докато проповядва, го замерят със снежна топка и за малко не го улучват по главата. Това отприщва цяла

лавина от снежни топки, които се стоварват върху него едновременно с врявата на тълпата и той трябва

да крещи, за да ги надвика. „Всичките ми дрехи, Библията ми бяха мокри от топящите се останки от

стотици снежни топки по мен” – спомня си той.

Как да постъпи? Ето ти ново предизвикателство. „Не беше момент за логически разсъждения, затова

затворих Библията и преминах към описание на ужасните язви в деня Господен (...) Покайте се и обърнете

се – това бе моят апел.” В края на събранието почти сто души се изправят за молитва.

Бог никога не е казвал, че ще е лесно. Но това, че нещата се постигат трудно, в никакъв случай не

означава, че Божиите благословения не почиват над нас. Като млад проповедник Джеймс Уайт се научава

да израства въпреки трудностите. И в процеса на израстването разработва новаторски подходи за

достигане сърцата и умовете на хората.

На едно много шумно място, където дори едва успява да се добере до амвона, първото, което

слушателите чуват от устните му, е песен – ясна и силна:

„Ще видите идването на своя Господ!

Ще видите идването на своя Господ!

Ще видите идването на своя Господ!

Още няколко дни

и небесният оркестър,

и небесният оркестър,

и небесният оркестър

ще проехти със тръбен глас по цялото небе!”

Песента не само смълчава тълпата, но и дава израз на неговата надежда в скорошното Пришествие –

надежда, на която е посветил живота си.

Бог никога не е обещавал, че следването на Исус ще е лесно. Но е обещал неограничени благословения

за всички, които Го последват.

7 февруари

Запознайте се с Елън Уайт

„И помни Създателя си в дните на младостта си” (Еклисиаст 12:1).

„Докато се молех пред семейния олтар, Светият Дух слезе върху мен и сякаш започна да ме издига все

по-високо и по-високо, далеч над мрачния свят. Обърнах се да видя адвентния народ, но не можах да го 40

намеря; тогава един глас ми каза: „Погледни отново, малко по-високо.” Тогава повдигнах очите си и видях

права, тясна пътека, високо над света. По тази пътека адвентният народ пътуваше към града, който бе в

далечния й край”. С тези думи 17-годишната Елън Г. Хармън описва първото си небесно видение от

декември 1844 година.

Елън и нейната сестра близначка – най-малките в семейство с осем деца – се раждат на 26 ноември

1827 година в Горъм, щата Мейн. По-късно баща й – майстор и търговец на шапки – преселва семейството

си в Портланд, същия щат.

Именно там 9-годишната Елън преживява нещастен случай, който й причинява силни увреждания. Една

съученичка я замерва с камък и я улучва в лицето; в продължение на няколко седмици тя се люшка между

живота и смъртта. Накрая се възстановява, но случилото се толкова влошава здравето й, че тя не може

вече да ходи на училище, макар да се старае с всички сили. Крехкото здраве ще продължи да я тормози

през по-голямата част от живота й.

Макар че не може да ходи на училище, тя не спира да се самообразова. Кратките й автобиографични

бележки разкриват личността на млада жена с честен ум и чувствителна природа. А размерите на личната

й библиотека, останала след нейната смърт, подсказват, че е много ерудирана в най-различни области.

Нейната чувствителност се проявява в отношението й не само към хората, но и към Бога. Дори беглият

прочит на автобиографията й води до заключението, че е дълбоко религиозна още от най-ранна възраст.

Мисълта, че Исус може да се завърне до няколко години измъчва Елън изключително силно. Тя разбира

за това учение за пръв път на 8-годишна възраст. На път за училище вдига от земята лист хартия, на

което пише, че Исус може да се завърне до няколко години. „Бях обзета от ужас – пише тя. – Прочетеното

така дълбоко разтърси ума ми, че няколко нощи почти не можех да заспя и непрекъснато се молех да

бъда готова, когато Исус дойде.”

Ранните й преживявания ни помагат да проумеем истината, че понякога онова, от което в началото

се страхуваме, в края може да се превърне в надеждата на живота ни, особено, ако напредваме в

познанието на Божия характер.

8 февруари

Борба с Бога

„Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие” (Марк 9:24).

Пътят на вярата не е еднакво приятен за всички. Това важи с особена сила за чувствителните натури. А

младата Елън Хармън е именно такава.

Вчера я оставихме „обзета от ужас”, след като в детските си години за пръв път научава за близостта на

Пришествието. За страха й от идването на Исус има няколко причини. Едната от тях е дълбокото усещане

41

за собственото й недостойнство. „В сърцето ми живееше чувството, че никога не мога да стана достойна

да се нарека Божие дете. Струваше ми се, че не съм достатъчно добра, за да вляза в небето” – пише тя.

Години наред Елън се бори със страховете си. Проблемът й се корени в две неправилни схващания.

Първото е, че трябва да стане добра, дори съвършена, преди да бъде приета от Бога. Второто е, че ако

наистина е спасена,трябва да изпитва духовен екстаз.

Емоционалният мрак започва да се разпръсква през лятото на 1841 година, когато отива на лагерно

събрание на методистите в Бъкстон, щата Мейн. Там, от една проповед научава, че всички лични

достойнства и всички усилия нямат никаква стойност за спечелване на Божието благоволение. Тогава

осъзнава, че „единствено като се свърже чрез вяра с Исус, грешникът се превръща във надяващо се и

вярващо Божие дете”.

От този момент нататък тя пламенно започва да търси опрощение на греховете си и жадува да се

отдаде изцяло на Бога. „Всичко, което сърцето ми можеше да произнесе, бе: „Помогни ми, Исусе! Спаси

ме или ще погина!”. Тогава внезапно бремето падна от мен и на сърцето ми стана леко” – пише по-късно

Елън.

Обаче – мисли си тя – това е твърде хубаво, за да е истина. В резултат се опитва отново да поеме

товара на страданието и вината - нейни постоянни спътници до този момент. Както сама признава,

„струваше ми се, че нямам право да чувствам радост и щастие”. Много бавно и постепенно приема чудото

на вседостатъчната изкупителна Божия благодат.

Въпреки новото си разбиране обаче продължава да се бори със съмненията, тъй като невинаги изпитва

онези екстатични чувства, които вярва, че трябва да я владеят, ако наистина е спасена. Затова

продължава да се бои, че не е достатъчно съвършена, за да посрещне завръщането на своя Спасител.

Не ви ли изглежда позната реакцията на Елън? На мнозина от нас им е трудно да повярват, че

благовестието наистина е толкова добро, колкото се твърди, че е. В крайна сметка разрешението

на този проблем са не чувствата, а четенето на Божиите обещания и буквалното приемане на това,

което те казват.

Господи, помогни ни днес в нашето неверие!

9 февруари

Една млада милъристка

(Част 1)

„В дома на Отца Ми има много обиталища. Ако не беше така, Аз щях да ви кажа; защото отивам да

ви приготвя място. И като отида, и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, тъй

щото, където съм Аз, да бъдете и вие” (Йоан 14:2,3).

42

Елън Хармън чува Уилям Милър за пръв път през март 1840 година на серия от сказки в Портланд, щата

Мейн. Когато през юни 1842 година той идва отново за втора серия, тя с радост ги посещава.

Приема вестта на Милър, но все още не може да се отърве от натрапчивия страх, че не е „достатъчно

добра”. Нещо повече, представата за един Бог, Който изтезава хората във вечния ад, силно я смущава.

Докато тя е с такова мислене и чувства, майка й предлага да се посъветва с Лийв Стокман – методистки

проповедник, приел милъризма. Стокман успокоява духа й с думи за „Божията любов към Неговите

грешащи деца; за това, че Бог не се наслаждава на тяхното унищожение, а копнее да ги привлече към

Себе Си с проста вяра и доверие; за това, че той самият се уповава на великата Христова любов и на

изкупителния план”.

„Иди си с мир! – казва й той накрая. – Върни се у дома и се довери на Исус, защото Той няма да откаже

любовта Си на нито една искрена и търсеща душа”. Този разговор е ключов, повратен момент в живота на

Елън Хармън. От този ден тя започва да гледа на Бога като на „любящ и нежен Родител, а не като на

суров и неумолим тиранин, принуждаващ хората да му се подчиняват сляпо. Сърцето ми се обърна към

Него с дълбока и пламенна любов. Сега послушанието към Неговата воля ми се струваше радост и

служенето пред Него – удоволствие”.

Новата представа за Бога като нежен Родител помага на младата Елън в няколко аспекта. Далеч не най-

маловажният от тях е разбирането за естеството на ада – тема, на която ще се спрем в някое от

следващите четива.

Тази представа й помага да започне да очаква Второто пришествие с нетърпение и радостен

ентусиазъм. Разбира, че няма защо да се страхува от такова Същество, а напротив – да се надява на най-

доброто.

Блажена надежда! Прекалено често ние, живеещите в двадесет и първи век, до такава степен сме

оплетени от ежедневните си грижи, че не успяваме да схванем величието на обещанията за Второто


Колкото и добри неща да ни е дал нашият нежен Родител на тази земя, от Библията знаем, че онова,

което иде, е безкрайно по-добро.

Колко благодарни трябва да бъдем на този нежен Баща!

10 февруари

Една млада милъристка

(Част 2)

„Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба;

и мъртвите в Христа ще възкръснат по-напред. После ние, които сме останали живи, ще бъдем

грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем всякога с

Господа. И тъй, насърчавайте се един друг с тези думи” (1Солунци 4:16-18).43

Какви утешителни думи наистина! Особено утешителни за младата Елън Хармън. Откритието й, че Бог е

„нежен Родител” я ентусиазира да разгласява вестта за Второто пришествие, за да могат и другите да се

подготвят за това радостно събитие.

И така, в противоречие със стеснителната си природа, тя започва да се моли публично, да споделя с

останалите от своята група в Методистката църква вярата си в спасяващата сила на Исус и в Неговото

скорошно завръщане, да спестява пари, за да купува печатни материали, с които да разпространява

адвентното учение.

Последното я подлага на голямо изпитание. Заради лошото си здраве тя е принудена да се издържа,

плетейки чорапи за по 25 цента на ден, седяща в леглото, подпряна с възглавници. Тъй като е

изключително искрена, нейните убеждения повлияват всеки аспект от живота й. Това довежда много от

младите й приятели до вяра в Исус.

Не само Елън, но и нейните родители, и нейните братя и сестри ревностно приемат истината,

проповядвана от Милър. Но в местната методистка църква, в която членуват, се проповядва, че Христос

няма да се завърне преди края на хилядогодишното царство на мир и благоденствие и не се възприема

положително непрестанното им вълнение около учението за скорошното завръщане на Христос. В крайна

сметка църквата изключва от редиците си цялото семейство Хармън.

Но Елън и останалите милъристи не се тревожат прекалено от факта, че са отлъчвани от своите

деноминации. Та нали Исус ще се яви само след някакви си кратки месеци – тогава ще дойде краят на

всичките им грижи. С тази надежда в сърцето те продължават да се събират и насърчават един друг,

колкото повече предсказаната дата наближава.

Радост изпълва сърцата им. Както ще запише по-късно самата Елън, времето от 1843 до 1844 година е

„най-щастливата година в живота ми”. Обръщайки поглед назад, ние знаем, че тогавашните вярващи

грешат относно датата на Пришествието, но в никакъв случай не грешат относно самата надежда.

Блажената надежда за завръщането на Исус продължава да изпълва сърцата ни с радостно очакване.

11 февруари

Народ на Книгата

(Част 1)

„Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за

наставление в правдата” (2Тимотей 3:16).

Един от най-важните въпроси за всяка религиозна група е въпросът за авторитета. Онези, които полагат

основите на адвентното движение от седмия ден, са наясно по този въпрос. В началото на 1847 година 44

Джеймс Уайт пише: „Библията е съвършеното и пълно откровение. Тя е единственото ръководство за

вярата и практиката”.

Както ще видим през следващите дни, пазителите на съботата разработват свои отличителни

доктринални вярвания въз основа на Библията. Техните клеветници невинаги признават тази очевидна

истина. Например през 1874 година Майлс Грант пише в Уърлдс Крайзис (Световна криза) (водещо

издание на адвентистите от първия ден) следното: „Адвентистите от седмия ден твърдят, че очистването

на светилището в края на 1300 [2300] денонощия от Даниил 8:13,14 се осъществява в небето и е

започнало през есента на 1844 година. Ако попитате някой от тях откъде накъде вярват в това, ще ви

отговори, че са получили информация по въпроса чрез някое от виденията на г-жа Е. Уайт”.

Юрая Смит – тогава редактор на Ривю енд Херълд (изданието на адвентистите от седмия ден) –

енергично отговаря на това обвинение така: „По този въпрос [за светилището] са написани стотици статии.

Но в нито една от тях като авторитетен източник не е посочено видение (впрочем, това важи и за всяко

друго учение, което поддържаме). Нито някой проповедник се е позовал на виденията по тази тема.

Позоваваме се единствено и неизменно на Библията, където има изобилни доказателства за възгледа,

който подкрепяме по този въпрос.”

Трябва да отбележим, че Смит прави изявление, в което всеки желаещ може да се убеди сам, стига да

се върне назад и да разгърне ранните адвентни книги. Пол Гордън прави това по темата за светилището в

своята книга Светилището, 1844 година и пионерите, издадена през 1983 година. Неговите открития

подкрепят твърденията на Смит.

Фактите сочат, че много адвентисти от следващите поколения проявяват склонност да се позовават на

авторитета на Елън Уайт или този на адвентната традиция, но първите адвентисти са “народ на Книгата”.

Съвременните адвентисти от всякакви течения и крила ще трябва да вземат под внимание този факт,

когато търсят да открият кой е „истинският адвентизъм” в историята. Добрата новина е, че Бог е вложил в

Своята Книга думи на живот.

Днес заедно с псалмиста можем да възкликнем: „В сърцето си опазих Твоето слово, за да не ти

съгрешавам” (Псалм 119:11).

12 февруари

Народ на Книгата

(Част 2)

„И беряните (..). приеха учението без всякакъв предразсъдък, и всеки ден изследваха Писанията да

видят дали това е вярно” (Деяния 17:11).

Между Елън Уайт, нейния съпруг и Джоузеф Бейтс цари пълно единодушие по отношение централната

роля на Библията. В своята първа книга (1851) тя пише: „Скъпи читателю, препоръчвам ти Божието Слово

като ръководство на твоята вяра и практика”. Петдесет и осем години по-късно, през 1909 година, се 45

изправя пред сесията на Генералната конференция с Библия в ръка и казва: „Братя и сестри,

препоръчвам ви тази Книга”. Това са последните й думи, произнесени пред сесия на Генералната

конференция и отразяват визията на цялото й служене в продължение на повече от шест десетилетия.

През 1847 година Джеймс Уайт засяга темата за уникалната роля на Библията при формирането на

адвентната доктринална система, твърдейки, че Писанието е „наше единствено ръководство за вярата и

практиката”. В контекста на пророческото служене на своята съпруга той допълва: „Истинските видения ни

бяха дадени, за да ни водят към Бога и Неговото писано Слово; а онези, които водят към някакво ново

правило за вярата и практиката и ни откъсват от Библията, не могат да бъдат от Бога - те трябва да бъдат

отхвърлени”.

Четири години по-късно той отново се връща на този въпрос – „Всеки християнин е длъжен да приема

Библията като съвършено правило за вярата и дълга. Необходимо е да се моли горещо Светият Дух да го

подпомага в изследването на Писанията, за да открие цялата истина и своя собствен дълг в пълнота. Не е

свободен да им обръща гръб, за да открива дълга си чрез някоя дарба. Твърдим, че в мига, в който

направи това, той поставя дарбите на погрешно място и се озовава в изключително опасно положение.

Отпред трябва да стои Словото и погледът на църквата да бъде отправен към него като ръководство за

живеенето с вяра, като начало на мъдростта, като източник, от който научаваме какъв е нашият дълг и

„всяко добро дело”.

С две думи, при формирането на своите доктрини първите адвентисти от седмия ден отказват да се

обърнат към традицията, към църковния авторитет или дори към дарбите на Духа.

Имайки предвид това, е важно да се запитаме къде стоим ние днес като адвентисти (като отделни

личности и като общество) по въпроса за авторитета. В твърде много случаи се оказва, че сме на

слаби библейски позиции.

Най-подходящият ден това да се промени е днес. Докато се молите в този момент, ви призовавам

отново да се посветите на ежедневно сериозно изследване на Библията. Защо не започнете с

евангелията с посланията на апостол Павел или с псалмите?

Всъщност откъде ще започнете не е най-важното; важното е в духа на адвентните пионери отново

да се посветите на поне половинчасово изучаване на Библията всеки ден. Знам, че това ще ощети

часовете ви за телевизия. Но е добро!

13 февруари

Фокусиране върху темата за затворената врата

„А когато те [неразумните девици] отидоха да купят, младоженецът пристигна. И готовите

влязоха с него на сватбата, и вратата се затвори. После идват и другите девици, и казват: “Господи!

Господи! Отвори ни”. А той в отговор рече: “Истина ви казвам, не ви познавам” (Матей 25:10-12).

46

С течение на времето някои библейски символи видоизменят тълкуването си. Това се случва и със

символа на „затворената врата” сред пост милъристките адвентисти през 40-те години на ХІХ век.

Вече разгледахме как още през 1836 година Милър започва да тълкува символа на затворената врата от

Матей 25:10 като край на благодатното време за човечеството. С други думи, преди Христос да дойде,

всяко човешко същество вече ще е взело решение „за” или „против” Него.

След като приема, че Второто пришествие ще стане през октомври 1844 година, той започва да

настоява, че благодатното време също ще приключи тогава. Продължава да държи на това и след

разочарованието. Например на 18 ноември 1844 година пише: „Ние изпълнихме задачата си да

предупредим грешниците (...) В Своето провидение Бог е затворил вратата; това, което можем да правим,

е да се насърчаваме един друг да бъдем търпеливи.”

Това обаче не е единствената гледна точка към смущаващите събития от есента на 1844-та. Така

например още на 5 ноември Дж.В. Хаймс вече е стигнал до извода, че през октомври не се е изпълнило

никакво пророчество. А дори и да се е изпълнило, вратата на благодатта не се е затворила. Следователно

Божият народ трябва да продължи да разнася спасителната вест.

Днес това може да ни изглежда странно, но именно различията в тълкуването на символа за

„затворената врата” стават причина за разцепването на адвентистите на най-различни течения през 1845

година и след това. За да можем да схванем проблема, важно е да знаем, че в началото на 1845 година

изразът „затворена врата” обединява две идеи:

1) Край на благодатното време.

2) През октомври 1844 година пророчеството се е изпълнило.

Като вземем това предвид, можем да наречем адвентистите от Олбъни, които се присъединяват към

Хаймс, „адвентисти на отворената врата”, а фанатиците и новопоявилите се пазители на съботата -

„адвентисти на затворената врата”.

Джеймс Уайт е така предан на идеята, че пророчеството се е изпълнило в края на периода от 2300

денонощия, щото започва да нарича пазителите на съботата „хора на затворената врата от седмия ден”.

(Можем само да бъдем благодарни, че това име не е било възприето.)

Междувременно в края на 40-те години теологичната задача на пазителите на съботата е да се

разграничат от своите фанатизирани „братовчеди” от „крилото на затворената врата”. А това е възможно

единствено чрез още по-задълбочено изследване на Библията и Божиите наставления.

14 февруари

Нова светлина по въпроса за светилището

(Част 1)

„И каза ми: “До две хиляди и триста денонощия – тогава светилището ще се очисти” (Даниил 8:14).

47

Никога не бива да забравяме, че всички адвентисти, които започват да спазват съботата, са дълбоко

убедени в учението за затворената врата. Те вярват, че през октомври 1844 година пророчеството от

Даниил 8:14 се е изпълнило. Историческите тълкуватели на книгата Даниил винаги са били напълно

единодушни, че пророчеството за 2300 денонощия ще се изпълни между 1843 и 1847 година. Споровете

не са за времето, а за това, какво ще се случи в края на пророческия период. С други думи, за тълкуването

на пророческите символи относно времето цари широко съгласие, а за тълкуването на другите два

символа в Даниил 8: 14 – бурни несъгласия.

Теологичната задача, която адвентистите трябва да решат непосредствено след разочарованието, е да

разгадаят значението на символите „светилище” и „очистване”.

Вече изтъкнахме, че Милър тълкува „светилище” като „земята”, а „очистване” като „очистването й с огън

при Второто пришествие”. Неговата позиция очевидно се компрометира. Длъжни сме да отбележим, че

още преди разочарованието през октомври някои изразяват съмнение в това тълкуване. Например през

април 1844 година Джосая Лийч пише: „Не е доказано, че очистването на светилището, което трябва да

стане в края на 2300 денонощия, е идването на Христос или очистването на земята”. Мъчейки се над

разтълкуването на текста, той добавя, че всички те най-вероятно са „в грешка относно събитието,

бележещо края на пророческия период”.

Скоро след разочарованието този ред на мисли отново става актуален. Затова в началото на ноември

Джоузеф Марш споделя: „С готовност признаваме, че сме сбъркали относно естеството на събитието,

което очаквахме да се случи; но не можем да се съгласим, че нашият велик Първосвещеник не е

извършил на този ден всичко, което е нужно, за да имаме основание да Го очакваме”.

И тук съзирам поука за нас. Понякога сме по-сигурни в определено тълкуване на Писанията, отколкото

се полага да бъдем. Изследвайки Божието Слово, трябва да сме по-смирени и по-прилежни в „писането на

домашното”.

Татко, молим Те, помогни ни, докато изследваме Твоето Слово, да държим ума си отворен за

увеличаващото се знание.

15 февруари


(Част 2)

„Ние имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието в небесата –

Служител на светилището и на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек” (Евреи

8:1,2).

Години по-късно Хайръм Едсън описва какво е преживял на 23 октомври 1844 година – деня след

разочарованието: „Започнах да чувствам, че в настоящото ни страдание може би има някаква светлина и 48

помощ за нас. Казах на някои от братята: „Нека идем в хамбара да се помолим”. Влязохме, затворихме

вратата и коленичихме пред Господа.

Молихме се усърдно, защото чувствахме нуждата си. Продължихме да се молим, докато Духът не ни

засвидетелства, че молитвата ни е приета, че ще ни бъде дадена светлина, ще получим обяснение за

разочарованието, всичко ще ни се изясни и ще бъдем удовлетворени. След закуска казах на един от

братята [вероятно О.Р.Л. Кросиър]: „Нека отидем да посетим и насърчим някои братя”.

Тръгнахме и докато прекосявахме голяма нива, нещо ме спря посред полето. Сякаш небето се отвори

пред очите ми. Видях ясно и отчетливо, че нашият Първосвещеник не излиза от Пресвятото място, за да

дойде на земята на десетия ден от седмия месец, в края на 2300 денонощия, а влиза в него за пръв път,

че преди да дойде на земята трябва да извърши още работа именно в Светая Светих”.

Спомените на Едсън са много популярни сред адвентистите от седмия ден. Някои обаче, изглежда,

смятат, че църквата е „получила” своята доктрина за светилището чрез неговото „видение”.

Нека обаче зададем въпроса: Могат ли неговите (или на когото и да било друг) видения или прозрения

да бъдат подходяща основа на доктрина? Ами, ако Едсън не бе описал преживяването си и ние не

знаехме нищо за него? Това щеше ли да промени доктрината? В никакъв случай!

Хайръм продължава с това, че заедно с Кросиър (който живее при него известно време) и д-р Ф.Б. Хан

изследват темата за светилището в Библията. Кросиър написва много задълбочена студия, чието

публикуване е финансирано от Едсън и Хан.

Ето, това е важното. В най-добрия случай опитността на Едсън насочва към едно от възможните

тълкувания на понятието „светилище”. Изследването на Библията и нищо друго, освен изследването на

Библията, не може да представлява солидна основа за едно учение.

Длъжни сме да градим всичките си учения само върху солидни библейски проучвания. ВИНАГИ!

16 февруари


(Част 3)

„[Земното светилище със службите си] е само образ и сянка на небесните неща, както бе заповядано

на Моисей, когато щеше да направи скинията, защото: „Внимавай – му каза Бог – да направиш всичко

по образеца, който ти бе показан на планината.” (Евреи 8:5).

Вчера се запознахме с О.Р.Л. Кросиър – приятел на Хайръм Едсън, посветил времето си на интензивно

и пространно изследване на Библията по въпроса за светилището и неговото очистване в края на

пророческия период от 2300 денонощия в Даниил 8:14. В Дей Даун (На зазоряване), издавано от Едсън и

Ф.Б. Хан, Кросиър излага откритията си много систематично. Едно от първите заключения, до които стига, 49

е, че тълкуването на Милър е погрешно, защото „няма принцип, въз основа на който думата „светилище”

може да бъде приложена към земята”. Очевидно Кросиър непрестанно прави справки в Конкорданса,

защото отбелязва, че „думата „светилище” се появява в Библията 104 пъти – 100 в Стария и 4 в Новия

Завет – и четирите в Посланието към евреите”.

По-надолу в същата статия доказва, че светилището от Даниил 8:14 не е възможно да бъде и

еврейското светилище, тъй като то е „безвъзвратно разрушено”. „И така, еврейското светилище е

престанало да бъде Божие светилище още преди 1800 години, но все пак, в края на тези 2300-та

денонощия трябва да съществува нещо, което да бъде наречено светилището, и което в същия период

да претърпи промяна, описана с думи като „очистване”, „оправдаване”, „реабилитиране”, „обявяване за

праведен”.”

Кросиър посочва, че от Посланието към евреите става ясно едно – „при Своето възнесение Христос

влиза в място, на което еврейското светилище е само образ и подобие; и от това място Той продължава

да служи в периода на разпространяване на благовестието”. Несъмнено Посланието към евреите

потвърждава, че „имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието В

НЕБЕСАТА – СЛУЖИТЕЛ НА СВЕТИЛИЩЕТО...”. Това е единственото място в Новия Завет, където е

употребена думата „светилище” – освен на трите места, където се говори за еврейското светилище.

Затова спокойно и уверено можем да твърдим, че през периода на разпространяване на благовестието

Писанието не ни дава никакво основание да наричаме „светилище” нещо друго, освен мястото, където

Христос служи в небесата – от възнесението Си при Отец до Второто Си идване на земята”.

Нека днес да благодарим на Бога, че наш Първосвещеник в небесното светилище е Исус. „Затова и

може съвършено да спасява онези, които идват при Бога чрез Него, понеже всякога живее да

ходатайства за тях” (Евреи 7:25). Амин!

17 февруари


(Част 4)

„Може съвършено да спасява онези, които идват при Бога чрез Него, понеже всякога живее да

ходатайства за тях” (Евреи 7:25).

50

Кросиър е започнал да пише по въпроса за небесното светилище още през март 1845 година. Но едва

на 7 февруари 1846 година излага пълното си разбиране по въпроса в статия, озаглавена „Мойсеевият

закон”.

Основните заключения, до които стига в тази статия, можем да обобщим така: 1. В небето съществува

буквално светилище. 2. Еврейското старозаветно светилище е завършен, пълен образ на спасителния

план, направен по модела на небесното. 3. Както служенето на земните свещеници в светилището в

пустинята се състои от две части, така и Христовото служене в небесното е от две части. Първата започва

с Неговото възнесение и се извършва в Светая, а втората започва на 22 октомври 1844 година, когато Той

влиза от първото отделение на небесното светилище във второто – Светая Светих. Тогава започва

небесният Ден на умилостивението – прототип на земния. 4. Първият етап на Христовото служене е

посветен на прощението, а вторият – на изличаване на греховете и очистване както на светилището, така

и на отделните вярващи. 5. „Очистването” от Даниил 8:14 представлява очистване от греха и

следователно се извършва по-скоро чрез кръв, отколкото чрез огън. 6. Между началото на Христовото

служене във второто отделение на светилището и Второто пришествие ще измине известен период от

време.

Резултатите от изследването на Кросиър дават отговор на въпросите относно същността на

светилището и естеството на очистването. Освен това обясняват какво всъщност се случва в края на

пророческия период от 2300 денонощия в Даниил 8:14.

Статията на Кросиър не остава незабелязана от онези, които по-късно ще станат водачи на

адвентистите – пазители на съботата. Още през май 1846 година Джоузеф Бейтс препоръчва

разработката на Кросиър върху светилището като „превъзхождаща всички останали по темата до този

момент”.

На следващата година Елън Уайт пише: „Преди повече от една година Господ ми показа във видение, че

брат Кросиър има истинската светлина относно очистването на светилището и пр.; че е според Неговата

воля той да публикува вижданията си, които достигнаха до нас чрез извънредното издание на Дей Стар

(Утринна звезда) от 7 февруари 1846 година”.

Колко благодарни трябва да бъдем на Бога за това, че не само има план за спасението на Своите

люде от греховете им, но и този план се приближава към окончателното си изпълнение, благодарение

на Христовото служене за нас в небесното светилище.

18 февруари


(Част 5)

51

„Необходимо беше образите на небесните неща да се очистват с тия жертви, а самите небесни – с

жертви, по-добри от тях. Защото Христос влезе не в ръкотворно светилище – образ на истинското,

– но в самите небеса да се яви вече пред Божието лице за нас” (Евреи 9:23,24).

Като имаме предвид важността на доктрината за очистване на светилището в края на 2300-та

денонощия от Даниил 8:14 за адвентистите „на затворената врата”, не е чудно, че и много други, освен

Хайръм Едсън, О.Р.Л. Кросиър и Ф.Б. Хан, проявяват жив интерес към естеството на светилището и

начина на неговото очистване.

И други публикуват свои изследвания по същата тема. Например Емили К. Клемънс, която в средата на

1845 година редактира периодично издание, живописно наречено Хоуп уидин дъ вейл (Надежда зад

завесата), и Г. У. Пийви, който през април 1845 година проповядва, че Христос „е приключил онази част

от служенето Си, нагледно представена чрез ежедневните церемонии до десетия ден на седмия месец и

на този ден е влязъл в Пресвятото място”.

Освен това Пийви вижда смислова, вътрешна връзка между Даниил 8:14, Евреи 9:23,24 и Левит 16

глава; стига до заключението, че Пресвятото място на небесното светилище трябва да бъде очистено с

Христовата кръв – прототип на Деня на умилостивението. Обаче вярва, че очистването на небесното

светилище е станало на 22 октомври 1844 година, докато Кросиър и неговите другари приемат, че то все

още продължава, а на тази дата само е започнало. В крайна сметка, именно възгледът на Кросиър ще се

утвърди сред адвентистите от седмия ден.

Първите видения на Елън Хармън също докосват темата за светилището. В началото на 1845 година тя

описва свое видение: „Видях Отец да става от престола Си, да влиза в Пресвятото място зад завесата с

огнена колесница и да сяда” в началото на втория етап от Христовото небесно служене.

Не бива да забравяме, че макар нейното видение да е в хармония с базираните върху Библията изводи

на Кросиър и останалите, тя нито е известна, нито има някакъв авторитет сред тогавашните адвентисти.

Като цяло е непозната за главните действащи лица в оформящата се теология на светилището. За тях тя

е просто едно 17-годишно момиче, което твърди, че има видения – един от надигащите се гласове на

адвентистите „на затворената врата”, буквално заглушавани от множеството, уповаващо се на

харизматичните дарби.

Благодарим Ти, Татко, че водиш умовете ни, докато напредваме в познанието на Твоя велик

изкупителен план.

19 февруари

52

Първото видение на Елън Уайт

(Част 1)

„И след това ще излея Духа Си на всяка твар; и синовете ви, и дъщерите ви ще пророкуват...” (Йоил

2:28).

През декември 1844 година Елън Хармън и още четири жени се молят в дома на госпожа Хейнс от

Портланд, щата Мейн. „Докато се молехме, Божията сила слезе върху мен така, както не бях я усещала

никога” – пише тя.

„Струваше ми се, че се издигам все по-високо и по-високо, далеч над мрачния свят. Обърнах се да

потърся адвентния народ (...) но не можах да го намеря; тогава един глас ми каза: „Погледни пак, погледни

малко по-нагоре”. Тогава повдигнах очите си и видях права, тясна пътека, издигаща се нагоре над света.

По нея адвентният народ вървеше към града в далечния край на пътеката. Зад тях, в началото на

пътеката имаше ярка светлина; един ангел ми каза, че това е среднощният вик [проповядването на 22

октомври 1844 година като дата, на която ще се изпълни Даниил 8:14].

Тази светлина осветяваше цялата пътека и даваше светлина на нозете им, така че да не се препъват.

Ако държаха погледа си отправен към Исус, Който бе точно пред тях и ги водеше към града, бяха в

безопасност.

Скоро обаче някои се умориха и казаха, че градът е прекалено далеч - очакваха вече да са влезли в

него. Тогава Исус ги насърчаваше...

Други прибързано отричаха светлината зад себе си и казваха, че не Бог ги е водил досега. Светлината

зад тях угасна и остави нозете им в пълна тъмнина, те започнаха да се препъват, изгубиха от поглед

знаците и Исус и паднаха от пътеката в мрачния и нечестив свят под себе си...

Скоро очите ни бяха привлечени към изток, откъдето се бе появил малък черен облак – около половин

човешка длан – за който всички знаехме, че е знамението на Човешкия Син. Всички в тържествено

мълчание се взирахме в него, докато той приближаваше и ставаше все по-светъл, все по-величествен и

по-величествен, докато не се превърна в голям бял облак...

Тогава, докато слизаше върху облака, прозвуча сребърната тръба на Исус (...)Той се взря в гробовете на

спящите светии, после издигна очите Си и ръцете Си към небето и извика: „Събудете се! Събудете се!

Събудете се вие, които спите в пръстта, и станете!”.

20 февруари53

Първото видение на Елън Уайт

(Част 2)

„И в последните дни – казва Бог – ще излея от Духа Си на всяка твар; и синовете ви, и дъщерите ви

ще пророкуват...” (Деяния 2:17).

Странно, но първото видение на Елън Уайт не се отнася за светилището или за неговото очистване.

Целта му е по-скоро да насърчи разочарованите милърови адвентисти, да им предложи увереност и

утеха. Казано още по-точно, то им предлага наставления в няколко аспекта.

Първо, потвърждава, че движението от 22 октомври не е било грешка. Напротив, 22 октомври е

свидетелство за изпълнението на пророчеството. И като такова е „ярка светлина” зад тях – да им помага

да носят своето бреме и да ги води към бъдещето. Интересно е, че в месеца, предхождащ нейното първо

видение Елън Хармън се отказва от вярата си във вестта за 22 октомври. Така то преобръща нейното

собствено мислене.

Второ, видението посочва, че Исус ще продължава да ги води, но те трябва да държат погледа си

прикован в Него. Така адвентизмът се сдобива с две фокусни точки на водителството – събитията от

октомври в миналото и продължаващото водителство на Исус в бъдещето.

Трето, видението сякаш внушава, че времето преди завръщането на Исус ще бъде по-дълго от

очакваното.

Четвърто – би било сериозна грешка да се отказват от миналата си опитност - от движението 1844-та - и

да твърдят, че то не е било от Бога. Онези, които стигнат до такъв извод, ще се подхлъзнат към духовната

тъмнина и ще изгубят пътя.

Първото видение на Елън Уайт съдържа няколко положителни поуки. Моля ви, обърнете внимание на

едно – в него не се обяснява какво се е случило на 22 октомври 1844 година. Това ще се изясни чрез

изследване на Библията. Вместо да дава конкретни обяснения, първото видение на Елън просто

потвърждава, че Бог не е престанал да води Своя народ и без съмнение ще продължава да го прави,

въпреки тяхното разочарование и объркване. Това е първият знак за грижата и ръководството, които Той

ще предаде на църквата чрез Елън Хармън.

Темата за Божието водителство във време на страдания и провали ще стане централна за нейното

служене. Тя ще достигне своята кулминация и зрелост в петте важни тома, проследяващи човешката

история и Божието водителство от навлизането на греха в света (Патриарси и пророци )до окончателното

приключване на спасителния план (Великата борба).

Днес благодарете на Бога за постоянното Му ръководство.

54

21 февруари

Призована да свидетелства

„Не бой се, но говори и не млъквай” (Деяния 18:9).

Около една седмица след първото видение Елън получава второ, в което й се казва да отиде при

другите адвентисти и да сподели с тях какво Бог й е открил. Освен това е предупредена, че ще се сблъска

с голяма съпротива.

Тя се мъчи да избяга от този дълг. В края на краищата, здравето й е слабо, само на седемнадесет

години е и е стеснителна по природа. „В продължение на няколко дни – пише тя по-късно – се молих, ако

може това бреме да се снеме от мен и да се постави върху друг, който ще бъде по-способен да го носи. Но

тежестта му не се промени, а в ушите ми продължаваха да кънтят думите на ангела: “Кажи на другите

това, което ти открих”. По-нататък тя дори твърди, че би предпочела смъртта пред възложената й задача.

Изгубва сладкия мир, който я е обзел след нейното обръщане, и отново изпада в отчаяние.

Никак не е чудно, че Елън Хармън е изплашена до смърт от перспективата да говори публично. В този

момент околните открито презират милъристите, а собствените им редове са поразени от доктринални

заблуди и най-разнообразни форми на фанатизъм.

Нещо повече, през 1844 година пророческата дарба става особен обект на подозрение както за

широката общественост, така и за Милъровите адвентисти. През лятото на 1844 година мормонският

„пророк” Джоузеф Смит изгубва живота си, пребит от тълпата в Илиноис, а в края на 1844-та и началото

на 1845-та се появяват внушителен брой адвентни „пророци” със съмнителен характер и доста голяма

част от тях се подвизават в щата Мейн. През пролетта на 1845-та адвентистите от Олбъни гласуват, че

„нямат доверие на каквито е да било нови вести, видения, сънища, езици, чудеса, свръхестествени дарби,

откровения и така нататък”.

Не е изненада, че в подобна обстановка младата Елън Хармън търси начин да избяга от призива за

пророческо служение. Но въпреки личните си страхове тя рискува и започва да представя утешителните

съвети на Бог пред обърканите адвентисти.

Дори бегъл прочит на ранните й автобиографични записки доказва, че тя се сблъсква както с

фанатизъм, така и с лично противопоставяне. Някои от ранните й видения се отнасят именно до

фанатизма и съпротивата, предлагат съвет и изобличения, които по същество често са доста лични.

Господи, молим Те, помогни ни днес да бъдем верни там, където си ни поставил и където ни

изпращаш да прогласим дадената от Тебе вест!

55

22 февруари

Връзката между духовните дарби и Библията

(Част 1)

„И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и

учители за делото на служенето, за назиданието на Христовото тяло с цел да се усъвършенстват

светиите, докато всички достигнем в единство на вярата и познаването на Божия Син” (Ефесяни

4:11-13).

Първите адвентисти, спазващи съботата, поддържат становището, че според Библията духовните дарби

(включително и пророческата) ще съществуват в църквата до Второто пришествие.

Юрая Смит предлага илюстрация, която много добре изяснява това: „Представете си, че ни предстои да

предприемем дълго пътуване по море. Собственикът на кораба ни дава книжка с указания и казва, че в

нея ще намерим цялата ни необходима информация; че ако ги следваме, безопасно ще стигнем до

пристанището, към което сме тръгнали.

Тръгваме на път и отваряме книжката, за да се запознаем със съдържанието й. Откриваме, че нейният

автор е записал всички основни принципи, по които се провежда нашето пътешествие, както и възможно

най-практични наставления относно различните непредвидени случаи, които могат да се появят до самия

край на пътуването. Накрая ни предупреждава, че последният му етап ще бъде особено опасен, че там

бреговата линия постоянно променя формата си заради подвижни пясъци и бури. „За тази част от

пътуването – пише той – ще ви изпратя лоцман, който да ви посрещне и насочва в постоянно

променящата се обстановка, да ви предпазва от опасностите. Трябва да му се доверите напълно.”

Следвайки указанията, ние стигаме опасната част от пътешествието и според обещанието се появява

този лоцман. Но когато ни предлага услугите си, някои от членовете на екипажа се надигат срещу него.

„Разполагаме с оригиналния наръчник – казват те – и това ни е достатъчно. Доверяваме се на него и само

на него! Не желаем нищо от вас”.

Питам ви кой в случая се покорява на указанията на оригиналния наръчник – тези, които отхвърлят

лоцмана, или тези, които го приемат, както пише в него? Преценете сами.

Някои обаче може да възразят така: „Значи твърдите, че сестра Уайт е наш лоцман, така ли?”. Искам да

предотвратя полагането на каквито и да е усилия в тази посока, затова казвам: Няма такова нещо. Това,

което казвам, е следното: Дарбите на Духа се дават на лоцмана във време на опасност и ако някой –

който и да е, когато и да е – изяви притежанието на истинска дарба, трябва да се отнесем с уважение към

думите му, защото не можем да постъпим иначе, без да отхвърлим заедно с това и Божието Слово, което

ни заповядва да го приемем.”

56

23 февруари

Едно отклонение, свързано с реставрационизма

„Родените от теб ще съградят отдавна запустелите места. Ще възстановиш основите на много

поколения и ще те нарекат Поправител на развалините,

Възобновител на места за население” (Исая 58:12).

В началото на ХІХ век в различни части на Съединените щати, независими една от друга, възниква

учението за реставрацията, чиято цел е реформиране на църквите чрез връщане към всички новозаветни

учения. Реставрационистите отхвърлят идеята, че Реформацията е нещо, станало само през

шестнадесети век. Според тях тогава тя само е започнала и ще продължи, докато изчезне всяка следа от

традиции и библейските учения пуснат здрави корени в църквата. Задачата, която това движение си

поставя, е да завърши недовършената Реформация.

Реставрационистите възприемат твърде радикалния възглед sola scriptura (единствено Писанието).

Изискват библейско доказателство за всяко становище, което приемат. Писанието е тяхната единствена

основа за вярата и практиката. Освен това, движението е „анти-верую”. Сред неговите привърженици е

популярна мисълта: „Ние нямаме верую, нямаме доктрини, имаме самата Библия”.

Духът на реставрационисткото движение полага основите на голяма част от теологичните разработки в

болшинството американски протестантски църкви в началото на деветнадесети век. Поддържа

настроенията за завръщане към Библията, формирали начина на мислене на американските протестанти

от онова време.

Един от клоновете на това движение изиграва важна роля за адвентистите от седмия ден. Това е

„Християнско братство” (Christian Conexion). Джеймс Уайт и Джоузеф Бейтс (двама от тримата основатели

на адвентизма) са негови членове.

Тези двама мъже донасят със себе си както библейски ориентираната философия на “Християнско

братство”, така и неговия стремеж да върнат на църквата всички изгубени библейски учения. Те са

убедени, че преди Второто пришествие такова връщане непременно трябва да се осъществи.

Реставрационисткият поглед към историята продължава да оказва влияние върху адвентизма и днес.

Вземете например уводните думи на нашите „28 основни учения”, които ни идентифицират като

деноминация: „Адвентистите от седмия ден приемат Библията като единствена основа за вярата”. Нещо

повече, Великата борба на Елън Уайт е изградена по реставрационистки модел – проследява

възстановяването на онези библейски учения, които са се изгубили през първите векове на

християнството, започвайки от Реформацията и завършвайки с края на света.

Като съвременни адвентисти от седмия ден ние трябва да бъдем благодарни, че принадлежим към

движение, така здраво стъпило върху Писанията.

57

24 февруари


(Част 2)

„И Бог е поставил някои в църквата да бъдат: първо апостоли, второ пророци, трето учители,

други да правят чудеса, някои имат изцелителни дарби, други с дарби на помагания, на управлявания,

на говорене разни езици” (1Коринтяни 12:28).

“Християнско братство” оказва силно влияние върху първите адвентисти, пазещи съботата, включително

и по въпроса за духовните дарби.

Какъв е техният възглед по тази тема научаваме от писанията на Уилям Кинкейд (роден през 1783

година) – един от водещите теолози на движението. През 1829 година той пише, че в началото отказва да

нарича себе си „с каквото и да е друго име, освен християнин” и не признава друга книга, която да

определя „стандартите му, освен Библията”.

Недвусмислено ясен е по отношение на върховния авторитет на Писанието за всички религиозни

въпроси. Въпреки това в пространната си полемика относно „възстановяването на древния ред на нещата”

твърди, че не може да отстъпи и „един сантиметър” от новозаветното си виждане.

„А в сърцевината на този ред – настоява той – стоят духовните дарби, включително дарбата на

пророчеството, спомената в 1Коринтяни 12:8-31 и Ефесяни 4:11-16. Наличието на духовни дарби в

църквата е древният ред на нещата. Мнозина възразяват, че това се отнася за ранното християнство. Да

кажем, че Бог е направил тези дарби да престанат, е все едно да кажем, че е отменил новозаветния ред в

църквата (…) Тези дарби са съставна част от този ред”.

Кинкейд настоява, че това не са временни дарби, които изчезват в края на апостолската ера. По-скоро,

„според както са представени в Писанието, представляват част от евангелското служение”.

Необходимо е да разберем колко важна е за първите адвентисти от седмия ден новозаветната теология

на Уилям Кинкейд относно непрекъснатостта на духовните дарби и относно Библията като единствен

източник на авторитет, тъй като двама от тримата главни основатели на деноминацията са активни

членове на “Християнско братство”. Джеймс Уайт и Джоузеф Бейтс навлизат в редовете на пазителите на

съботата от движение, което поддържа учението за Библията като единствен авторитет за вярата и

религиозните практики, както и това за непрекъснатостта на духовните дарби.

Деликатното равновесие между двете учения е отразено в писанията на Джеймс Уайт, който задава

параметрите за правилното функциониране на духовните дарби в църквата.

Боже, Татко наш, благодарим Ти, че се грижиш за Своята църква и изливаш върху нея дарбите на

Духа. Помогни ни да бъдем мъдри в тяхното използване.

25 февруари

58


(Част 3)

„Духа не угасвайте. Пророчества не презирайте. Всичко изпитвайте; дръжте доброто” (1Солунци

5:19-21).

Колко е лесно да се отнесеш с пренебрежение към всеки, който твърди, че притежава дарбата на

пророчеството. Нали си имаме Библията. Освен това през цялата човешка история подобни претенции са

имали солиден брой съмнителни и направо луди хора . В светлината на тези факти е повече от

естествено да се съмняваш, ако не и да презираш.

Тук обаче пред нас се изправя мнението на самата Библия по този въпрос: „Духа не угасвайте.

Пророчества не презирайте. Всичко изпитвайте; дръжте доброто” (1Солунци 5:19-21).

Направо да започнеш да презираш всеки, който твърди, че има дарбата на пророчеството, не е позиция,

подобаваща на новозаветен християнин. Точно обратното, Писанието ни съветва да „изпитваме” подобни

претенденти.

За щастие Библията не само ни казва да ги изпитваме, но предлага и няколко теста, чрез които да го

правим. Първият се появява в Планинската проповед, където Исус заповядва: „Пазете се от лъжливите

пророци, които идват при вас в овчи дрехи, а отвътре са вълци грабители. От плодовете им ще ги

познаете (…) Всяко добро дърво дава добри плодове, а лошото дърво дава лоши плодове” (Матей 7:15-

17).

Приложено към хората с претенции за пророческа дарба, това означава, че трябва да ги преценяваме

според резултата от принципите, които те проповядват, както и по това, дали техният собствен живот е в

хармония с ценностите на новозаветното християнство.

Друг тест намираме в 1Йоаново 4 глава – „Изпитвайте духовете дали са от Бога, защото много

лъжепророци излязоха по света. По това познавайте Божия Дух: Всеки дух, който изповядва, че Исус

Христос дойде в плът, е от Бога, а никой дух, който не изповядва Спасителя, не е от Бога” (1-3 стихове).

Трябва да се питаме: „Какво свидетелства за Исус претендентът за пророк?”

Третия тест ни предлага пророк Исая в 8:20: Ученията на този човек в съгласие ли са с Библията?

Всички тези критерии са важни, но най-важното е дали техните учения насочват „прожекторите” към

самите тях и техните слова, или към Исус и Библията.

Така първите адвентисти се виждат принудени да се обърнат към Библията и да преценяват съобразно

с нея изказванията на младата Елън Хармън/Уайт и всички останали от края на 40-те години. Но невинаги

им е лесно да вземат решение.

И днес не е лесно. Но това няма значение. Защото имаме ясна заповед.

Татко, помогни ни днес да бъдем ревностни изследователи на Твоето Слово, за да можем по-добре

де преценяваме духовните неща.

26 февруари59

Проверка на пророка

(Част 1)

„Пазете се от лъжливите пророци, които идват при вас в овчи дрехи, а отвътре са вълци

грабители. От плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:15,16).

Вчера подчертахме библейската заповед да проверяваме онези, които твърдят, че имат пророческа

дарба. Първите пазители на съботата – адвентистите – постъпват точно така.

Да вземем например Джоузеф Бейтс. След като няколко пъти вижда с очите си Елън Уайт по време на

видение, той обявява себе си за „съмняващия се Тома”. „Не вярвам в [нейните] видения. Но ако можех да

повярвам, че свидетелството, което сестрата даде тази вечер, наистина е глас Божи към нас, би трябвало

да бъда най-щастливият човек на земята” – казва той.

Признава, че вестта й го е засегнала дълбоко; че вярва в нейната искреност, но до известна степен е

озадачен от преживяването й. „Макар да не виждах във [виденията й] нищо, което да е в разрез с

Писанието, все пак изпитвах тревога и се чувствах и напрегнат до крайност; дълго време не желаех да

повярвам, че има нещо повече извън онова, което виждах – продължителното изтощително положение на

тялото й” – пише по-късно той.

Но въпреки че има своите съмнения, Бейтс не я отхвърля просто така. Тъй като идва от “Християнско

братство”, той е все пак отворен за идеята, че новозаветните дарби на Светия Дух (включително и

пророческата) ще продължат да действат в църквата до завръщането на Христос.

В резултат на всичко решава да изследва задълбочено онова, за което Елън вярва, че е небесна дарба

на пророчеството. „Затова потърсих възможности в присъствието и на други хора, когато умът й

изглеждаше свободен от всякакви вълнения (извън богослуженията), да задавам въпроси и контра-

въпроси – на нея и на приятелите, които я придружаваха, особено на по-голямата й сестра, – за да стигна,

ако е възможно, до истината. Когато беше в състояние на видение, се вслушвах във всяка дума и

наблюдавах всяко нейно движение, за да доловя измама или месмерично влияние”.

В лицето на Бейтс виждаме човек, у когото се води битка между естествената склонност да отхвърли и

изричната заповед на Библията да изпитваме всяка претенция за пророческа дарба и да приемаме онова,

което е добро (1Солунци 5:19-21).

По-нататък отново ще се върнем към вътрешните борби на Бейтс. Трябва обаче да бъдем честни пред

себе си. А ние? Не преживяваме ли същото? Дали умът и сърцето ни наистина са отворени? Или сме така

изпълнени с предразсъдъци срещу (или за) подобна дарба, че оставаме слепи за доказателствата?

Дано Бог дари на всеки от нас ясен поглед и открито сърце по този въпрос.

27 февруари

60

Проверка на пророка

(Част 2)

„Възлюбени, не вярвайте на всеки дух, но изпитвайте духовете дали са от Бога; защото много

лъжепророци излязоха по света” (1Йоаново 4:1).

За Бейтс повратният момент в преценката му относно дарбата на Елън Уайт настъпва през ноември

1846 година, в Топшъм, щата Мейн, когато тя получава видение, съдържащо астрономически данни. А

като бивш морски капитан, той е много добре запознат с тази материя.

По-късно той разказва това свое преживяване на Дж.Н. Лафбъроу. Лафбъроу го предава по следния

начин: „Една вечер в присъствието на брат Бейтс, който все още бил невярващ по отношение на

виденията, сестра Уайт получила видение. Започнала да говори за звездите, като направила възторжено

описание на обагрените в розово ленти, опасващи повърхността на една планета, и след това добавила:

„Виждам четири луни”. „О – възкликнал брат Бейтс, – тя вижда Юпитер.” После тя продължила и описала

още няколко астрономически обекта.

След като излязла от видението, Бейтс я попитал дали е учила някога астрономия. „Казах му – спомня

си тя, – че нямам спомен дори някога да съм отваряла книга по астрономия”.

Джеймс Уайт също потвърждава категорично нейната пълна липса на познания в тази област. „Добре

известно е – пише той, описвайки видението й в Топшъм в началото на 1847-ма, – че тя не знаеше нищо

по астрономия, преди да получи това видение и не можеше да отговори на нито един въпрос, свързан с

планетите.”

Това доказателство е достатъчно за скептичния Бейтс. От този ден нататък той вече твърдо вярва, че

Елън Уайт има небесна дарба. През април 1847 година стига до заключението, че Бог й я е дал „за да

утешава и укрепва Неговите „разпръснати, наранени и обрулени от разочарованието през 1844 година

люде”.

През януари 1848 година той настоява пред своите читатели да не отхвърлят делото й „заради нейното

детство или причинените от болести телесни недъзи, или заради липсата й на светско знание. В крайна

сметка – посочва той – Божият метод винаги е бил да използва слабите неща на този свят, за да смути

учените и силните. Господ я употребява, за да насърчи малкото стадо точно в момент, в който много от

досегашните му водачи го напускат.

Някога не бързах да повярвам, че виденията на сестрата са от Бога. Но и не им се противопоставях, тъй

като Господнето Слово е пределно ясно – Бог ще продължи да дава духовни видения на Своя народ в

последните дни.”

Нашата задача е не да презираме, а да изпитваме. Дано Бог ни помага да я изпълняваме.

28 февруари

Бейтс открива съботата 61

(Част 1)

„Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела, а

(...)седмият ден е събота на Господа, твоя Бог” (Изход 20:8-10).

Адвентистите от седмия ден считат Джоузеф Бейтс за апостол на съботата. Как обаче той стига до нея?

Отговорите са повече от един. От една страна, откакто е станал християнин, той освещава неделята

(както трябва да се освещава съботата) и дори стига дотам, че злоупотребява с поста си на капитан на

кораб, за да накара своя екипаж да прави същото.

Без съмнение вторият важен момент е, че той старателно изучава пророчествата. А ревностният

изследовател на книгата “Откровение” без особено усилие ще забележи, че в края на времето Божият

народ ще спазва Божите заповеди (виж Откровение 12:17; 14:12).

Но как Бейтс успява да обърне внимание на факта, че почивният ден на Новия Завет продължава да

бъде събота, както в Стария, а не неделя?

Ето тук на сцената излизат баптистите от седмия ден. Тяхната група никога не е мисионирала активно.

През 1840 година в Съединените щати има едва 6000 баптисти от седмия ден. А около 2000-та година

броят им е намалял до 4800 – за 160 години имат 20 процента загуба на членове. Да си го кажем без

заобикалки, евангелизирането никога не е било най-силната им страна.

Но най-малко веднъж в своята история те стават настойчиви. През 1841 година сесията на тяхната

Генерална конференция стига до заключението, че Бог „изисква” от тях да проповядват по въпроса за

съботата. Според доклада на Мерилин Бърт през 1842 година тяхното печатно издание „започна да пуска

серия от статии с цел да запознае християнската общественост с темата за съботата”. На следващата

сесия на Генералната конференция – през 1843 година – те още веднъж решават, че техен „свещен дълг”

е да просветят своите съграждани относно седмия ден – библейската събота.

Усилията им донасят положителни резултати. На събора през 1844 година те благодарят на Бога, че „е

избухнал толкова дълбок и широк интерес към съботата, какъвто страната не е виждала никога до този

момент”.

Историята на тези баптисти ни показва, че истината е нещо добро. Но също и това, че дори истината не

може да доведе до добро, ако хората просто си седят върху нея.

Едва когато вземат съзнателно решение да оставят светлината да свети, нещата започват да се

променят. Днес все още се нуждаем от такива „светлоразпръскващи” решения.

1 март

Бейтс открива съботата

(Част 2)

62

„И благослови Бог седмия ден, и го освети, защото в него си почина от всичките Си дела, от всичко,

което Бог беше създал и сътворил” (Битие 2:3).

Вчера разказахме как в началото на 40-те години на ХІХ век баптистите от седмия ден постигат известни

успехи в усилията си да обърнат вниманието на останалите християни към библейската събота.

Интересен е фактът, че значителна част от заинтересованите са сред редиците на Милъровите

адвентисти. През юни 1844 година Сабат Рикордър (Съботен доклад) пише, че „значителен брой от

онези, които очакват скорошната поява на Христос, са прегърнали седмия ден и са започнали да го

освещават като Божия събота”. Рикордър стига още по-далеч, като предполага, че освещаването на

съботата е „част от подготовката за Пришествието”.

Не знаем точно какво има предвид Рикордър, като казва, че „значителен брой” от милъристите са

започнали да съблюдават съботата в лятото на 1844-та, но знаем, че през септември темата за седмия

ден вече е достатъчно актуална, за да бъдат публикувани в Миднайт Край (Среднощен вик) две обширни

статии, свързани с нея.

Там четем: „Много хора задълбочено изследват нашето евентуално задължение да спазваме седмия

ден.” Редакторите стигат до извода, че „не съществува отрязък от времето, определен от Закона, който

християните са длъжни да почитат като свято време. Но ако нашето заключение не е вярно, то тогава

смятаме, че седмият ден е единственият, чието съблюдаване е определено от някакъв Закон”.

Последната статия приключва с мисълта, че „братята и сестрите ни от седмия ден (...) се опитват да

закърпят стария строшен еврейски хомот и да го наложат на вратовете си”. Освен това статията настоява,

че християните не бива да наричат неделята „събота” (шабат).

Баптистите от седмия ден отговарят на статиите в Миднайт Край, отбелязвайки, че „новото откритие на

вярващите във Второто пришествие, което ги прави морално уверени в идването на Христос на десетия

ден от седмия месец, би трябвало да насочи мощно умовете им към съботата и да прикове вниманието им

към нея”.

Така и става. Библейската истина е настойчива. Трябва да бъдем благодарни за това. Бог води Своя

народ като цяло, както и всеки от нас поотделно, стъпка по стъпка в пътеката на Своето Слово.

2 март


(Част 3)

„Защото истина ви казвам: Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от Закона

няма да премине, докато всичко не се сбъдне” (Матей 5:18).

63

Една от най-значимите личности сред баптистите от седмия ден, които общуват с милъристите, е

Рейчъл Оукс. В началото на 1844 година тя не само приема адвентната вест, но и споделя своите

убеждения относно съботата пред адвентното събрание в Уошингтън, щата Ню Хемпшир, където членува

нейната дъщеря – госпожа Фарнсуърт.

Друг, когото тя довежда до съботната истина, е Фредерик Уилър. В своя проповед пред църквата в

Уошингтън той отбелязва: „Всеки, който участва, в Господнята вечеря, трябва да е готов да следва

Христос, да Му се покорява и да спазва Неговите заповеди във всичко.

По-късно Рейчъл Оукс напомня на Уилър собствените му думи:

- В онзи миг на богослужението за малко да се изправя и да ви кажа нещо – заявява тя.

- Какво имате предвид? – пита той.

- Искаше ми се да ви кажа, че е по-добре да приберете масата с причастието и да я покриете, докато

не започнете да спазвате Божиите заповеди.

Уилър е малко шокиран от директната й нападка. По-късно той споделя със свой приятел, че думите на

госпожа Оукс „са го пронизали по-дълбоко от всички други думи, отправяни някога към него”. Но започва

да размишлява над тях, да изследва какво казва Библията и скоро вече съблюдава седмия ден – събота.

По всичко личи, че това се е случило през март 1844-та. По-късно неколцина членове на движението в

Уошингтън се присъединяват към Уилър и Уилям Фарнсуърт в почитането на библейската събота.

Като отида в небесното царство, човекът, с когото непременно ще искам да се запозная, е Рейчъл Оукс.

Тя трябва да е имала много решителен характер. Най-малкото не е била никак свенлива при споделянето

на своите убеждения. Бог я е дарил с глас и тя го е използвала да разпространява съботната истина. Не

знам дали подходът й е бил Христоцентричен или малко агресивен, но ми се струва, че е по-скоро

първото, след като Уилър – един методистки пастор – не я отблъсква с отвращение.

Една от поуките от живота на Рейчъл Оукс е, че никога не знаем докъде се простира нашето

влияние върху хората. Това се отнася абсолютно за всеки! Включително и за вас!

3 март


(Част 4)

„Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди” (Йоан 14:15).

Опитността на адвентистите от Уошингтън, щата Ню Хемпшир, със съботата през пролетта на 1844

година е забележителна. Но още по-забележително е обръщането на Томас М. Пребъл към тази истина.

Той е пастор в Доброволната баптистка църква в близкия град Нешуа и от 1841 година е последовател на

64

Милър. По всяка вероятност научава за съботата от Фредерик Уилър, чиято църква в Уошингтън е на

около 55 километра от дома му. Самият Пребъл твърди, че е започнал да спазва съботата през лятото на

1844 година.

Няма запазени никакви публикации на Пребъл по въпроса за съботата отпреди разочарованието през

октомври, макар да е много вероятно той да взема участие във вълненията, възникнали по повод

няколкото статии в Миднайт Край през септември, и да допринася за слагане точка на дискусиите по

въпроса за седмия ден.

Но в началото на 1845 година, на 28 февруари, Пребъл вече категорично излага своето становище по

темата в статия, публикувана в Хоуп ъв Израел (Надеждата на Израел). В края на изследването си той

казва: „Всеки, който освещава първия ден като „събота” е част от папистките слънцепоклонници! И

НАРУШИТЕЛ НА БОЖИЯТА СЪБОТА!!!”

„Ако ми оставаше още само един ден на този свят – добавя той – бих се отказал от заблудата в полза на

истината веднага щом я видя. Дано Господ ни даде мъдрост и ни помага да пазим всичките Му заповеди,

за да добием право на достъп до дървото на живота (Откровение 22:14).”

Скоро след статията той издава и брошура от 12 страници, озаглавена Трактат, който доказва, че

Божият почивен ден е седмият, а не първият - според заповедта.

През април 1845 година Бейтс попада на статията на Пребъл в Хоуп ъв Израел. „Чете и сравнява”

неговите доказателства с Библията и се убеждава, че съботата „никога не е била замествана” с първия

ден от седмицата.

„ТОВА Е ИСТИНА! – казах си. И след няколко дни взех решение да започна да спазвам четвъртата

заповед”.

Едно от нещата, които силно впечатляват у Бейтс, е неговата решителна воля да се откаже от

твърдото си убеждение, след като се изправя пред неоспоримо библейско доказателство. Бог желае,

докато сме живи, нашите сърца и умове с готовност да приемат Неговите поучения.

4 март

Бейтс проповядва съботата

(Част 1)

„После чух гласа на Господа, Който казваше: “Кого да пратя? И кой ще отиде за Нас?”. Тогава рекох:

“Ето ме, изпрати мен” (Исая 6:8).

Скоро след като приема съботата, Бейтс отива в Уошингтън, щата Ню Хемпшир, за да се срещне с

Уилър, братята Фарнсуърт и други адвентисти, които също я спазват. Синът на Уилър – Джордж – си

спомня как Бейтс пристига около десет часа вечерта, „когато цялото семейство бе вече по леглата”. Чува

65

как баща му посреща някого и го кани да влезе. През цялата нощ гласовете им го будят от време на

време. Те разговарят до сутринта и продължават до обяд. След това Бейтс си тръгва обратно за дома.

Когато се прибира в Масачузетс, на моста, който свързва градовете Феърхавън и Ню Бедфорд, той

среща Джеймс Медисън Монро Хол.

Именно при тази среща Хол изстрелва съдбоносния въпрос, който преобръща целия му график за деня

с главата надолу (вероятно) и целия му живот завинаги (със сигурност):

- Какво ново, капитан Бейтс?

- Новото е – отговоря той, – че седмият ден е събота и ние трябва да я спазваме.

Не знаем колко време прекарват върху онзи мост, но ако вземем предвид нестандартните методи на

Бейтс, може да е било и цял ден. Това, което знаем, е че Хол се прибира у дома, започва да изследва

какво казва Библията по този въпрос и още същата събота вече спазва заповедта. Съпругата му се

присъединява към него на следващата. Хол е първият, когото Бейтс спечелва за истината – истина, която

ще определи живота и на двамата до края на дните им.

Хол, от своя страна, толкова високо цени Бейтс, че кръщава единствения си син Джоузеф Бейтс Хол.

От този ден Джоузеф Бейтс вече е човек с мисия. И не пести усилия да я изпълнява чак до смъртния си

одър. Нищо не успява да го спре.

Например в началото на 50-те години на ХІХ век прави петседмично пътуване из Канада, по време на

което двадесет дни се бори с тежък сняг и убийствен студ, а при един случай гази „дълбоки преспи цели

65 километра”, за да сподели вестта с едно семейство, проявило интерес.

При друг случай разбива еднометров лед, за да стигне до достатъчно вода и да кръсти седем души при

минус 34 градуса температура.

Може би досега сте смятали, че сте много ревностни за Господа? Помислете пак.

Господи, моля Те, помогни ми днес да се отнеса към Твоята вест по-сериозно. Помогни ми да изляза

от личната си зона на комфорт заради Теб!

5 март


(Част 2)

„Бъдете винаги готови да отговаряте (но с кротост и страхопочитание) на всеки, който ви пита за

вашата надежда” (1Петрово 3:15).

Джоузеф Бейтс е, меко казано, ентусиазиран свидетел за своето новооткрито разбиране относно седмия

ден. През 1854 година младият проповедник на адвентистите от първия ден Стивън Н. Хаскел се

66

запознава с този вихър от енергия, убедителност и ентусиазъм. Вече е чувал за седмия ден, но все още не

е напълно убеден в истинността на тази вест.

През този период някой насочва Бейтс към дома на Хаскел. Според спомените на самия Хаскел той

прекарва у тях десет дни и проповядва всеки ден, включително в събота и неделя. Нещо повече,

неукротимият Бейтс изнася пред Хаскел и още неколцина библейския курс „от сутрин до обед, после от

обед до вечеря, а след вечеря – докато дойде време за лягане. Така продължи десет дни и оттогава

насам аз съм адвентист от седмия ден” – спомня си по-късно Хаскел.

И до края на живота си нито веднъж не изпитва съмнение относно важността на съботната вест. Бейтс

отново постига успех.

Все пак свидетелстването му невинаги е успешно. Един от големите му провали е през август 1846

година – месецът, когато се запознава с младия проповедник от “Християнско братство” Джеймс Уайт и

неговата приятелка Елън Хармън. Бейтс, разбира се, дава воля на красноречието си и се впуска в своята

любима вече тема. Резултатът ли? Пълен и абсолютен провал!

И двамата категорично отхвърлят възгледите му по въпроса за седмия ден. Елън си спомня: „Брат Бейтс

пазеше събота и настояваше, че това е съдбоносно важно. На мен ми се струваше, че не е чак толкова

важно и си помислих, че той греши, като набляга толкова много на четвъртата заповед – повече, отколкото

на останалите девет”.

Срещата на Бейтс с Джеймс Уайт и неговата бъдеща съпруга не е единственото важно събитие през

август 1846-та. Този месец става свидетел на сватбата на семейство Уайт, както и на излизането на

първата книжка на Бейтс върху съботата, озаглавена Седмият ден събота – вечният знак.

Но преди да обърнем внимание на тези събития, ще задържим още малко погледа си върху Бейтс.

Неговият живот ни предлага най-малко три поуки. Първо, че е много лесно да започнем да

представяме библейските вести едностранчиво и небалансирано. Второ, че дори и най-пламенните,

най-ревностните понякога се провалят. И трето, че провалът не е извинение да спрем да опитваме.

6 март

Джеймс Уайт променя становището си относно брака

„Не сте ли чели, че Онзи, Който ги е направил, направил ги е от начало мъжко и женско, и е казал:

„Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една

плът?” (Матей 19:4,5).

За повечето ревностни адвентисти от седмия ден несъмнено е шокиращо да научат, че Джеймс Уайт не

е вярвал в брака.

Да, правилно ме чухте. През 1845 година Джеймс се противопоставя на брака. И когато в Дей Стар

млада двойка адвентисти публикува съобщение за венчавката си, той се чувства напълно в правото си в 67

същото издание да коментира, че те „са се отрекли от своята вяра”. Настоява, че бракът е „хитра измама

на дявола. Непоколебимите братя в Мейн, които чакат завръщането на Христос, не одобряват подобна

крачка”. Но защо би заел подобна позиция? – вероятно ще попитате. Отговора откриваме в следващото

изречение от неговия коментар: „Те очакват изкуплението си при утринната стража”.

Истината е, че той очаква Исус да се завърне през октомври 1845 година. Нещо повече, първите

адвентисти са дълбоко убедени, че времето до Пришествието е изключително кратко. Погледнато от този

ъгъл, създаването на семейство, устройването на земен дом наистина може да изглежда като отричане от

вярата в скорошното завръщане на Исус. Помислете малко – ако Исус наистина бе дошъл, когато те

очакват, тогава наистина нямаше да имат нужда от земни домове и семейства.

Поради тази причина Джеймс по-късно ще пише: „Повечето братя, които също като нас вярваха, че

движението за прогласяване на Второто пришествие е от Бога, се противопоставяха на брака. Бяха

убедени, че времето е много кратко и идеята да се оженят за тях наистина означаваше на дело да отрекат

онова, в което вярват и което проповядват. Тази стъпка бе равнозначна на това да планираш още много

години живот в този свят”.

Но времето минава. И настъпва момент да се направи преоценка.

Резултатът е, че през август 1846 година Джеймс и Елън се оженват. Причината? – „Бог има работа и за

двама ни, а ние осъзнахме, че можем много да си помагаме един на друг, за да я вършим.” Най-малкото,

младата Елън има нужда от „законен закрилник”, ако възнамерява да кръстосва цялата страна, за да носи

своята „важна вест на света”.

Поуката: Понякога бъркаме. А когато сбъркаме, единственото разумно нещо е да си признаем грешката

и да променим посоката.

За някои обаче това не е толкова лесно.

Помогни ми, Господи, да видя как ме водиш въпреки грешките ми. Помогни ми да бъда достатъчно

смирен, за да се коригирам, когато бъркам.

7 март


(Част 3)

„Той ще говори думи против Всевишния (...) и ще замисли да промени времена и закони” (Даниил 7:25).

През август 1846 година излиза първата брошура на Бейтс за съботата – „Седмият ден - събота –

вечен знак от началото до влизането през портите на Светия град според заповедта”.

Доста дългичко заглавие! Но свидетелства за непоклатимото убеждение на своя автор във важността на

съботата и в края на времето.

68

Тази книжка (само 48 страници, издание от 1846 година) дава пространно описание на концепцията на

баптистите от седмия ден относно съботата. Така Бейтс доказва верността на своето схващане, че

седмият ден е истинският ден за поклонение, а папството се е опитало да промени Божия закон (Даниил

7:25).

Но два момента от книжката подсказват, че Бейтс вече е започнал да тълкува съботата и в светлината на

адвентната теологична рамка.

Първият е едно изречение още в предговора, където се казва, че „седмият ден трябва да бъде

възстановен преди Второто пришествие на Исус Христос”. Този начин на мислене се корени в

платформата на реставрационистите, която Бейтс донася от “Християнско братство”. Според нея,

Реформацията все още не е завършила и няма да завърши, докато всички библейски истини – забравени

или изопачени през вековете – не заемат отново полагащото им се място в Божията църква.

Вторият много адвентен момент в това издание е тълкуването на съботата в контекста на книгата

“Откровение”. Той свързва съботата с Откровение 14:12 „Тук е търпението на светиите, на тези, които

пазят Божиите заповеди и вярата в Исус.” После се позовава на стих 7 и изтъква, че съдържащата се в

него заповед „поклонете се на Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори” е

доказателство, че „съботата е част от тези заповеди много по-неоспоримо, отколкото останалите девет”.

Точно този акцент отблъсква Елън Хармън. Но Бейтс не се отказва само защото е бил подложен на

критика и отхвърляне.

Господи, помогни ни да държим очите си отворени, за да забелязваме внушенията на Твоето Слово.

И ни давай сила, когато открием важни истини.

8 март

А какво става с Т.М. Пребъл и Рейчл Оукс?

„Изберете днес кому искате да служите...” (Исус Навин 24:15).

Днес ще проследим съдбата на Т.М. Пребъл и Рейчъл Оукс – две брънки от веригата, довела Джоузеф

Бейтс до истината за съботата.

Пребъл за съжаление се отказва от учението за съботата. През 1849 година той пише: „След като в

продължение на три години съвестно изследвах въпроса за седмия ден, открих достатъчно основателни

причини да се откажа от него и днес спазвам първия ден, както правех преди”. През 1867 година той

публикува своя труд „Първият ден - събота – недвусмислено доказателство, че Старият завет или

Десетте заповеди са променени от християнската религия”.

69

Юрая Смит коментира този труд от адвентна гледна точка и категорично твърди, че трудът на Пребъл

върху седмия ден е по-добрият от двата.

А зетът на Пребъл изказва съмнение в неговата искреност при връщането му към неделята. Според него

истинската причина е, че той става управител на голям имот и когато съботата започва да пречи на

бизнеса му, се отказва от нея. – „Теорията „вече-няма-закон” беше новото му извинение за това”.

Но макар в личния си живот да се отказва от съботата, той все пак оказва влияние върху сърцето и ума

на Джоузеф Бейтс и нищо не може да промени този факт.

Всъщност Бейтс не е единственият водач на адвентистите, спазващи съботата, който е повлиян от труда

на Пребъл от 1845 година. През пролетта на същата година този труд попада в ръцете на 15-годишния

Джон Невинс Ендрюс и преобръща мисленето му по тази тема. По-късно, през 1873 година, той ще

публикува своята важна История на съботата и първия ден от седмицата и така ще стане най-

изтъкнатият библейски учен по въпроса за четвъртата Божия заповед.

А Рейчъл Оукс – човекът, който макар и индиректно става причина съботата да стигне до Пребъл – какво

става с нея? Тя спазва съботата до края на живота си, но не се присъединява към Църквата на

адвентистите от седмия ден поради определени слухове, които е чула за Джеймс и Елън Уайт. Когато в

края на 60-те години на ХІХ век тези слухове се изясняват, тя се кръщава. Това е малко преди смъртта й.

В некролога й С.Н. Хаскел пише: „Тя спи, но плодовете на нейното дело – това, че запозна адвентистите

със съботата – живеят”.

Нека бъде слава на Бога за тайнствените начини, по които води Своите деца!

9 март


(Част 4)

„Не бой се, но говори и не млъквай” (Деяния 18:9).

Както вече отбелязахме, Бейтс не е никак свенлив, когато става въпрос да разкаже на другите за

съботата. Но неговият провал с главно „П”, с гръм и трясък, е със собствената му съпруга. Макар той да

пише книга след книга и несъмнено нито за миг не я оставя на мира, тя изглежда е още по-упорита и от

него. В резултат на това, „той сам освещава съботата”.

Според мълвата във Феърхавън, „капитан Бейтс всяка неделя возел със семейната карета жена си до

християнската църква, но самият той никога не влизал да се поклони на Бога в „папската събота”, а се

връщал да я вземе след службата”. Добрата новина е, че през 1850 година Прудънс Бейтс в крайна сметка

приема съботата. Неговите молитви, пример и горещо търпение биват възнаградени. Подобно на много

наши приятели и роднини, тя внимателно слуша, когато изобщо не личи, че го прави.

70

Добрите новини за Бейтс продължават с обръщането на Джеймс и Елън Уайт към седмия ден –

вероятно през ноември 1846 година. По-късно Джеймс си спомня как чел книжката на Бейтс Седмият ден

- събота – вечен знак, окончателно се убедил в истинността на съботата и започнал да я проповядва.

Това обръщане полага основата за формирането на адвентизма от седмия ден. От този момент нататък

Бейтс и Уайт започват да работят заедно.

Най-накрая събитията поемат в правилната посока. Очевидно към декември 1846 година трудът на

Бейтс Седмият ден - събота достига западните предели на щата Ню Йорк. Към края на годината Бейтс и

Уайт се надяват да се срещнат с Хайръм Едсън, О.Р.Л. Кросиър и Ф.Б. Хан (онези, които разработват

учението за небесното светилище) в дома на Едсън в Порт Гибсън, щата Ню Йорк, но някои обстоятелства

задържат Уайт на изток.

Точка единствена в дневния ред на тяхното събиране е седмият ден събота, към който Едсън се отнася

благосклонно от няколко месеца насам, но все още не е стигнал до категорично убеждение.

След изложението на Бейтс, по време на което Едсън „едва се удържа на стола”, той скача на крака и

казва: „Брат Бейтс, това е светлина и истина. Седмият ден е събота и аз започвам да я спазвам заедно с

вас!”.

Така в края на 1846 година вече има група вярващи, обединени от три основни доктрини – Второто

пришествие, съботата и небесното светилище. Основите на адвентизма от седмия ден вече са положени.

Може да ни се струва, че Бог действа бавно, но в замяна на това действа сигурно.

Господи, молим Те, помогни ни да бъдем търпеливи към Твоето водителство!

10 март

Подхлъзване към законничество

„Ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела, изисквани от Закона, понеже чрез Закона

става само познаването на греха” (Римляни 3:20).

Не всичко, което Бейтс проповядва, е чисто злато. Никой не се съмнява ни най-малко в пълното му

посвещение на седмия ден от 1846 година до края на неговия живот, но разбирането му за връзката

между съботата и спасителния план е много по-слабо.

От време на време добрият капитан изпада в големи законнически крайности:

„Спазването на тези заповеди спасява душата!”

„Освещаването на БОЖИЯТА СЪБОТА ОСВЕЩАВА И СПАСЯВА ДУШАТА! Докато спазването на

която и да е от останалите девет заповеди и дори на всичките девет не може да направи това.”

За да бъдем спасени, трябва да пазим целия [закон].”

Божиите чеда ще бъдат спасени, ако напълно спазват заповедите.”

71

Макар Бейтс несъмнено да е способен да прави евангелски изказвания, очевидно нещо все го тегли към

законничеството и това се проявява през целия му живот.

Един от неговите любими текстове, с които защитава своя законнически подход към съботата, е

разказът за богатия младеж в Матей, 19 глава. Непрекъснато се връща към него, за да подкрепя думите

си. „Младежът му каза: „Учителю благи, какво добро да сторя, за да имам вечен живот?” Исус му отговори:

„Ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите.” Бейтс тълкува тези думи на Спасителя по следния

начин: „Единственият начин да влезем в живота е да пазим заповедите”. Но това не е всичко. Защото

добавя: „Ако Исус нямаше предвид това, значи е излъгал богатия младеж”.

Двадесет години след изричането на тези думи, Бейтс все още продължава да бъде на нивото на

богатия младеж, защото заключава: „Ако наистина желаете да влезете във вечния живот, когато Исус

дойде, уверете се, о, уверете се напълно, че пазите всичките десет заповеди!”.

Тъжно, но факт – в ерата след 1888 година Юрая Смит и Дж.И. Бътлър продължават да тълкуват Матей,

19 глава точно по същия начин. Всъщност спомням си, че и през 1960 година съм виждал библейски курс,

който използва този текст като аргумент в полза на спазването на заповедите. А за някои адвентисти

спазването на заповедите и днес продължава да бъде пътят за влизане във вечния живот.

Точно това становище атакува ап. Павел с днешния стих (Римляни 3:20).

Много е тъжно, когато искрени вярващи използват думи на Библията по неправилен начин.

О, Господи, помогни ни да проумеем истинския смисъл на Твоите думи!

11 март

Светлинките на евангелието

„По благодат сте спасени чрез вяра и то не от сами вас, това е дар от Бога; не чрез дела, за да се

не похвали никой” (Ефесяни 2:8,9).

Бейтс успява да убеди другите двама основатели на адвентизма от седмия ден относно съботата, но не

и да ги подведе към своето законничество.

Джеймс Уайт например заявява съвсем ясно: „Нека бъде недвусмислено заявено и разбрано веднъж

завинаги, че в Закона няма спасение; с други думи, Законът не притежава силата да изкупи човека.”

За Уайт най-важното е грешникът да има „жива и действена вяра в Исус”. През 1850 година той

коментира вестта на Милър така: „Тя ни доведе в нозете на Исус, за да потърсим прощение за всички свои

грехове, безплатно и пълно спасение чрез кръвта на Христос”.

Наистина той призовава хората „да се покоряват на Бога и да Го почитат чрез спазване на Неговите

заповеди”, но и че „трябва да търсим пълно и безвъзмездно опрощение на всичките си грехове чрез

изкуплението на Исус Христос, Който в момента ходатайства за нас пред Отец със Своята кръв”.

Елън споделя становището на своя съпруг. Особено показателен е начинът, по който тя използва

историята за богатия младеж от Матей 19 глава по време на цялото си служене. Той силно се различава 72

от този на Бейтс, Смит и Бътлър. Е. Уайт нито веднъж не цитира думите на Исус в контекст, че спазването

на заповедите е единственият вход за небето.

Точно обратното, неизменно насочва отвъд онова, което сама нарича „външно и повърхностно”

разбиране – както на богатия младеж, така и на Бейтс, към дълбоката нужда от пълно преобразяване,

което може да се осъществи единствено чрез лична връзка с Христос.

Според нея поуката от Матей 19:16,17 не е, че човек може да спечели спасението си чрез спазване на

Закона, а че богатият младеж се е провалил напълно. Той смята, че е опазил Закона – посочва тя, – но

всъщност го е правил външно, не е разбрал, че той е дълбоко вкоренен в Божията любов. За нея богатият

младеж не успява да се спаси чрез спазване на заповедите, а е безвъзвратно изгубен.

Скъпи приятелю, едно от най-важните неща, които трябва да разберем в ежедневния си живот, е

връзката между Закона и спасителното благовестие. По-нататък ще направим обширен преглед на

евангелската вест. Но нашето пътуване в нея започва днес.

12 март

Съботата и видението от Откровение

(Част 1)

„И отвори се Божият храм, който е на небето, и видя се в храма ковчегът на Божия завет”

(Откровение 11:19).

Преди няколко дни се запознахме с малката книжка за съботата, която Джоузеф Бейтс публикува през

август 1846 година. Отбелязахме, че това първо издание предлага обширно изложение на разбирането на

баптистите от седмия ден за съботата – че седмият ден е истинският ден за поклонение, но че

Римокатолическата църквата го е променила.

Разбрахме как тази книжка става инструмент за обръщане към съботата на семейство Уайт, на Хайръм

Едсън и други библейски изследователи. Дискусиите, които Бейтс провежда с тях, го довеждат до по-

пълно разбиране по отношение дълбокото значение на седмия ден в периода непосредствено преди

Пришествието. Това обогатено разбиране той публикува през януари 1847 година във второто издание на

Седмия ден - събота. Макар допълнението да е само от 14 страници, те съдържат онова тълкуване, в

чиято рамка ще се развие цялото теологично мислене на бъдещите пазители на съботата.

Негово главно проникновение е акцентът върху Откровение 11:19: „И отвори се Божият храм, който е на

небето, и видя се в храма ковчегът на Божия завет”. Тук Бейтс съзира нещо, което съответства на новото

му разбиране за второто отделение на небесното светилище във връзка с Даниил 8:14. Всички видения от

първата част на Откровение, започващи със сцена в светилището, се разиграват в Светая. Но от 11:19

нататък фокусът се премества върху Светая светих. С други думи, той разбира, че самата книга

73

“Откровение” свързва отварянето на Светая светих на небесното светилище със събитията от времето на

края.

Но според него още по-важно е съдържанието на ковчега на завета. Както сам отбелязва, „този храм е

отворен с определена цел”. И той смята, че тази цел е да се хвърли светлина върху Десетте заповеди –

най-важния предмет в ковчега (Второзаконие 10:5).

Бейтс започва да разбира, че самата сърцевина на книгата “Откровение” свързва в едно Второто

пришествие, отварянето на Светая светих на небесното светилище в края на времето и важността на

Десетте заповеди непосредствено преди завръщането на Христос. Тази връзка става за него още по-

очевидна, когато навлиза в изследването на 12 до 14 глави.

Господи, помогни ни да проумеем какво се опитваш да ни научиш с този важен текст за края на

времето.

13 март


(Част 2)

„Змеят се разяри против жената, та отиде да воюва против останалите от нейното потомство,

които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исус” (Откровение 12:17).

Откритието на Бейтс относно учението за светилището в Откровение 11:19 естествено го довежда до

Откровение 12 глава. Тя представлява историческо описание на християнската църква от раждането на

Христос до края на времето, когато змеят (идентифициран в стих 9 като „дявол и Сатана”) се разярява

срещу жената (църквата) и започва война срещу „остатъка от нейното потомство”- хората, които „пазят

Божиите заповеди” (Откровение 12:17).

Тогава Бейтс открива връзка между Откровение 11:19 и 12:17. В края се отваря Светая светих на

небесното светилище и се открива ковчегът с Десетте заповеди. Но това не е всичко – според 12 глава

същите тези заповеди стават отличителен белег за критичния момент във времето на края.

В своето изследване Бейтс стига до заключението, че преди Пришествието Десетте заповеди ще бъдат

не просто възстановени, но и ще предизвикат разгарянето на конфликт. Смята, че този конфликт ще се

върти около една заповед – съботната, която е била променена от църквата (виж Даниил 7:25), - и я вижда

вплетена в Откровение 14:7.

„Не подлежи на съмнение фактът, че възстановяването и съблюдаването на съботата ще доведе до

страшна борба, която ще подложи на изпитание всяка душа, стараеща се да влезе през портите на града.

Предсказано е, че дяволът ще воюва с всяка една от тях. (Виж Откровение 12:17.) Помни съботния ден, за

74

да го освещаваш. Амин.” Това са заключителните думи на Бейтс в изданието на Седмия ден - събота от

1847 година.

Откритията му в Откровение го смайват. В края на времето Бог не само ще има Свой „остатък”, който ще

спазва съботата, но и тази заповед ще стане повод за големи борби. Бейтс продължава проучванията си с

13 и 14 глави и още повече затвърждава увереността си, че е стигнал до правилните заключения.

Няма как да узнаем точно колко ясно му е всичко, но Откровение 12:17 наистина е ключовият стих на

тази книга. Веднага след него 13 глава разширява темата за змея, а 14-та – за жената във времето на

края. И двете глави описват конфликта, породен от верността на Божия народ в последните дни. Нещо

повече, 15-та и19-та глави надграждат 13-та и 14-та, задълбочавайки се върху пророческите събития във

времето на края.

Господи, помогни ни по-задълбочено да изследваме тези важни текстове.

14 март


(Част 3)

„Тук е нужно търпението на светиите, на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус”

(Откровение 14:12).

Вчера научихме, че въз основа на Откровение 12:17 Джоузеф Бейтс стига до следното заключение: В

края на времето Бог не само ще има народ, който ще пази Десетте заповеди от ковчега на завета

(Откровение 11:19), но и че змеят ще обяви война на пазителите на тези заповеди. Не са му нужни много

продължителни проучвания, за да стигне до Откровение 13:7,8, където е описано как онези, които се

„покланят на звяра”, отиват да воюват с остатъка, който следва Агнето.

От 13-та той преминава към 14-та глава, където се заявява, че онези, които се покланят на Агнето, Го

следват където и да отиде (стих 4). Тази връзка превръща Откровение 14 глава във фокусна точка на

изследването му във второто издание на Седмия ден, събота – вечен знак. Преди да видим до какви

изводи стига, нека очертаем накратко съдържанието на самата глава.

1. Стихове 1-5 – представят 144-те хиляди от края на времето, които следват Агнето и всички Негови

поучения, и имат името на Неговия Отец записано на челата си (стих 1).

2. Стихове 6,7 – Първа ангелска вест.

3. Стих 8 – Втора ангелска вест.

4. Стихове 9-12 – Трета ангелска вест.

5. Стих 13 – загатване за съдбата на онези, които следват Агнето; за преследването им, описано

подробно в 13 глава.

75

6. Стихове 14-20 – кулминационна точка на главата – идването на Христос в небесните облаци, за да

пожъне земната жетва.

Докато търси да открие къде се намира Божият народ по време на последните събития, тази градация

не убягва на Бейтс. Любопитно е, че част от милъристите признават важността на първата и втората

ангелски вести. Самият Милър вярва, че вестта на първия ангел за часа на съда се проповядва в неговите

дни. Според него съдът от стих 7 е Второто пришествие.

Когато през 1843 година различните църкви започват да преследват вярващите във Второто

пришествие, Чарлс Фич прогласява втората ангелска вест за падането на Вавилон. Но вниманието на

Бейтс е привлечено от третата вест.

Ето ви една добра идея – преди да се помолите, прочетете Откровение 14 глава.

15 март

Съботата и видението от Откровениею

(Част 4)

„Бойте се от Бога и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато Той ще съди. И поклонете

се на Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори” (Откровение 14:7).

През последните няколко дни изследвахме все по-задълбочаващото се разбиране на Бейтс върху

Откровение 12-14 глави. Той е особено силно запленен от вестта на трите ангела в 14 глава – последната

Божия вест към света преди Второто пришествие.

За него стих 12 е особено показателен. Този стих повторно подчертава факта, че точно преди края на

времето Бог ще има Свой народ, който ще спазва заповедите. Разбира се, Бейтс не подминава

внушението на стих 7, който насочва точно към онази заповед, която ще стане обект на последната борба.

Той правилно схваща, че думите „поклонете се на Този, Който е направил небето и земята, морето и

водните извори” са препратка към съботната заповед от Изход 20:8-11 (и Битие 2:1-3). Благодарение на

Откровение 14:7,9 ясно разбира, че поклонението е централната тема в края на световната история.

Според тази глава (14-та) преди Второто пришествие хората ще се покланят или на звяра (виж

Откровение 14:9), или на Създателя на небето и земята (стих 7). Разбира се, последните ще се покоряват

на всички Божии заповеди, докато с търпение очакват (стих 12) Исус да се завърне с небесните облаци

(стихове 14-20).

Този прочит на откъса 12:17-14:20 го довежда до няколко заключения. Първо – от 1845 година насам Бог

е издигнал народ, който да почита всички Негови заповеди, включително и съботната. „Днес е напълно

ясно и не подлежи на никакво съмнение, че на земята има такъв народ като описания в стих 12; през

последните две години той се обединява около Божиите заповеди и вярата в свидетелството на Исус.76

Второ – „По-нататък Йоан описва остатъка (разбира се, „остатък” означава последната част), на когото е

обявена война (нейното значение също е ясно) заради „спазването на Божиите заповеди” (12:17).

И трето – Бейтс отбелязва, че книгата “Откровение” представя само две групи хора във времето на края.

„Едната пази Божиите заповеди и вярата на Исус. Другата има белега на звяра.”

Неговите прозрения полагат основата на по-нататъшната теология на адвентистите от седмия ден. На

практика до 1847 година той е разработил онова, което в адвентните кръгове ще стане известно като

„теология на великата борба”.

Татко, още веднъж Те молим да ни дадеш ясен ум, за да размишляваме върху Твоята последна вест

към грешния свят.

16 март


(Част 5)

„И видях, и ето бял облак, и на облака седеше Един, Който приличаше на Човешкия Син, имайки на

главата Си златна корона и в ръката Си остър сърп” (Откровение 14:14).

През последните няколко дни разглеждахме израстването на Джоузеф Бейтс в теологията на великата

борба. До началото на 1847 година той вече е стигнал до заключението, че онова, в което се превръща

движението на адвентистите, спазващи съботата, не е просто стремеж за създаване на нова

деноминация, а пророческо движение.

Има още едно важно нещо, което не бива да пропускаме – темата за великата борба има здрави корени

в Писанието. Твърде много хора вярват, че тя произхожда от писанията на Елън Уайт. Но тя ще се

произнесе по нея едва на 7 април 1847 година. И описанието на нейното видение по тази тема ще бъде

просто потвърждение на библейските изследвания на Бейтс, а не полагане на тяхната основа. Нека сега

набързо да направим преглед на първото й видение по темата за великата борба.

„Скъпи брат Бейтс – пише тя на 7 април 1847 година, – миналата събота се срещнахме с нашите мили

братя и сестри тук (…) Скоро след това бях отнета от земните неща и издигната във видение за Божията

слава (…) След като видяхме славата на Святото място, Исус повдигна втората завеса и аз преминах в

Пресвятото.

В Светая светих видях ковчег (…) В ковчега имаше (…) плочи от камък (…) Исус ги отвори и върху тях

видях Десетте заповеди, написани с Божия пръст (…) Върху едната плоча имаше четири заповеди, а

върху другата – шест. Четирите заповеди върху първата плоча бяха по-ярки от останалите шест. А

четвъртата (съботната) блестеше най-ярко от всички; защото съботата бе отделена, за да бъде

съблюдавана като знак на почит към Божието име (…) Видях, че Бог не е променял съботата и никога

няма да я промени (…)

77

Видях, че святата събота е и винаги ще бъде разделителната стена между истинския Божи Израел и

невярващите; че тя е великият въпрос, който съединява сърцата на Божиите скъпи очакващи светии”.

По-нататък тя отбелязва, че вярното проповядване на съботата и нейното спазване ще се превърнат в

мощна вест, но „когато започне времето на изпитанията, ще донесе преследване дотам, че всички, които

не приемат белега на звяра или на неговия образ (…) няма да могат да купуват или продават”. Видението

приключва с преследването и избавлението при Второто пришествие на Исус, Който идва върху „голям

бял облак”.

Татко, с нетърпение очакваме този облак заедно с всички благословения, които той носи! Амин.

17 март

Ключовият момент при самоосъзнаването на адвентистите, спазващи съботата

„Изправи си пътни показалци, направи си колове за упътване, насочи сърцето си към друма” (Еремия

31:21).

Джоузеф Бейтс никога не отделя историята от теологията. В неговото съзнание те са по-скоро двете

страни на една и съща тема. Това единство се проявява в заглавията на повечето му книги, включително

и двете издания на Седмият ден - събота – вечен знак (1846, 1847) с подзаглавие От началото до

влизането през портите на Светия град според заповедта. Същата историческа нотка се появява още

по-ясно в книгата му от 1847 година – Пътни показалци и знаци за упътване за Второто пришествие:

Или общ поглед върху изпълнението на пророчеството от особения Божи народ от 1840 до 1847

година.

За Бейтс адвентното движение на пазителите на съботата е движение с вест, закотвено в пророческата

история. „Пътните показалци и знаци за упътване” очевидно са заети от Еремия 31:21, където така са

наречени знаците, водещи Божия народ при пътуването му към дома. Ако си припомните нашето първо

четиво от 1 януари върху Исус Навин 4:20-22, ще видите как Бог използва купчини от камъни, за да

помагат на Неговия народ да не забравя как ги е водил в миналото. Бейтс използва същата метафора, за

да покаже, че и днес Бог продължава да води Своя народ.

Джеймс Уайт посреща с особено вълнение книгата на Бейтс Пътни показалци и знаци за упътване за

Второто пришествие. Един месец след нейното излизане той горещо я препоръчва на свой приятел с

думите: „Брат Бейтс издаде книга за нашата минала опитност”. Три месеца по-късно пише, че „трудовете

на Бейтс върху Господнята събота и нашата минала опитност са много скъпоценни за нас в тези времена

на изпитания”; и по-нататък: „Благодаря на Бога за това, че е направил брат Бейтс способен така ясно да

свързва нашата минала опитност с Библията, както и силно да защитава учението за съботата”.

Според Уайт основният принос на Бейтс е в онова, което по-късно нарича „верига от събития” –

проследяване на начина по който Бог води Своя народ според Откровение 14 глава. Разбирането на тази

последователност от събития започва още с Милър – когато той проповядва добрата вест за Второто 78

пришествие (Откровение 14:6,7); продължава с Чарлс Фич и прогласяването на втората ангелска вест за

падането на Вавилон (стих 8) и достига своята кулминация с проповядването на Откровение 14:12 –

вестта за пазенето на заповедите в края на времето. Бейтс, а сега вече и семейство Уайт, виждат, че тази

верига води към Второто пришествие.

Господи, благодарим Ти, че си оставил пророчески крайпътни знаци. Помагай ни да ги разчитаме

правилно!

18 март

Крачката на вярата

„А тя рече: “Заклевам се в живота на Господа, твоя Бог, нямам ни една пита, но само една шепа

брашно в делвата и малко дървено масло в стомната; и ето, събирам две дръвчета, за да ида и да го

приготвя за мен и за сина ми - да го изядем и да умрем”. А Илия й рече: “Не бой се! Иди, стори както

каза. Но омеси от него първо за мен една малка пита, та ми донеси, а после приготви за себе си и за

сина си” (3Царе 17:12,13).

И тя го прави! А след това нито брашното, нито маслото й свършват до края на глада. Вдовицата от

Сарепта прави крачката на вярата и Бог я възнаграждава.

Джоузеф Бейтс има няколко подобни опитности. На 36-годишна възраст той е натрупал достатъчно

средства, за да се пенсионира. Но към края на 1844 година вече е дал почти всичко за напредъка на

Милъровата вест. Неговата щедрост го довежда до момента, когато също да трябва да направи крачката

на вярата.

Това ни връща към малките му книжки. Той открива, че е много по-лесно да ги пише, отколкото да плати,

за да бъдат издадени. Така стига до есента на 1847-ма, когато сяда да пише книга, съдържаща повече от

100 страници, а всичките му спестявания възлизат на 12 цента и половина.

Един ден, малко преди да я завърши, жена му го моли да купи брашно. Но неговите 12 цента и половина

му стигат само за два килограма. Тя не знае нищо за финансовите му притеснения и пита как е възможно

един мъж, който е управлявал кораби и е кръстосвал всички морета на света, да се върне вкъщи само с

два килограма брашно.

Тогава той й казва две неща – първо, че е похарчил всичките си спестявания и второ – че пише още

една книга за съботата.

Новината я разстройва истински. В крайна сметка, тя дори още не е приела съботата. Както отбелязва

самият Бейтс, „тя не разбира моя дълг”. Както обикновено казва на Пруди, че Бог ще се погрижи за тях.

И Той го прави!

Скоро след това Бейтс се чувства подтикнат да отиде до пощата, където намира за себе си плик с 10

долара. С тях може да купи достатъчно продукти и поне да започне да мисли за издаването на своята

книга.79

Но дори и тогава отива в печатницата с недостатъчна сума; там обаче открива, че някой вече е платил

вместо него и е покрил всички разноски по издаването на книгата.

Вяра или безумие?

И днес това си остава съдбоносен въпрос. Бог продължава да благославя онези, които правят

крачката на вярата. И продължава да използва други хора като Свои представители, които „плащат

сметките”.

19 март

Време за събиране

(Част 1)

„Идете по кръстопътищата, и колкото намерите, поканете ги на сватбата. И тъй, ония слуги

излязоха по пътищата, събраха всички, колкото намериха” (Матей 22:9,10).

През януари видяхме как голямото разочарование от октомври 1844 година разпръсва Милъровото

движение. Някога мощно, то се разцепва на няколко фракции. Много от тях напълно се отказват от

адвентизма. В края на 1844 година започва времето на разпиляването.

Но не всичко е изгубено. Три години и половина ревностно изследване на Библията дават възможност

на Джоузеф Бейтс и семейство Уайт да стигнат до някои важни заключения относно причините за

разочарованието и рамката на пророческата история, очертана от книгата “Откровение”.

В началото на 1848 година те вече разполагат с вест, стъпила здраво върху самата сърцевина на

Откровението на Йоан; вест, свързваща в едно Второто пришествие, отварянето на второто отделение на

небесното светилище и важността на съботата за последното време – единна, завършена теология. За

Бейтс и Уайт това не са три отделни доктрини от „основните учения”, а по-скоро единна вест за

последните дни. Според тях тя носи вечното евангелие с думите на трите ангела от Откровение 14 глава.

Нека надникнем в писмото на Джеймс Уайт към брат Боулс от 8 ноември 1849 година: „С прогласяването

на съботната истина заедно с тази за Второто пришествие Бог показва кои са Негови. Времето на

разпиляването отмина и остана в миналото. Сега е време светиите да се съберат и да бъдат обединени

от вярата; да бъдат подпечатани от единствената свята, обединяваща истина, която им е открита. Да,

братко, тя вече е открита! Вярно е, че делото напредва бавно, но напредва сигурно и набира сила с всяка

следваща стъпка. В полетата навлизат нови хора и прогласяват подпечатващата, отделяща вест на

третия ангел от Откровение 14 глава. О, душо моя, каква вест!

Нашата вече минала опитност с Пришествието, сегашното ни положение и бъдещото ни дело са

описани в Откровение 14 глава толкова ясно, колкото ясно може да бъде пророческото перо. Да

благодарим на Бога, че ги виждаме. Вярвам, че сега съботната истина трябва да зазвучи в цялата страна

така, както не е звучала вестта за Пришествието. Нека всички бдим и да сме готови по всяко време да 80

работим за Бога (…) Нашият дом, нашето спокойно място, нашето небе са там, ей там (…) Исус идва, за

да събере Своите разпръснати чеда и да ги отведе у дома”.

Трудно е да не усетим неговото вълнение. Когато чета Божиите обещания и пророчества, аз все

още се вълнувам. Нашият дом е не тук, а „ей там”.

20 март


(Част 2)

„И господарят рече на слугата: “Излез по пътищата и по оградите и, колкото намериш, накарай ги

да влязат, за да се напълни къщата ми” (Лука 14:23).

До средата на 1847 година водачите на онова, което вече се превръща в адвентизъм от седмия ден,

като цяло вече са стигнали до приемане на основното ядро от учения. Следващата стъпка е да ги

споделят с другите. Първоначалната им тактика е да организират серия конференции, чиято цел, според

Джеймс Уайт, е да „обединят братята върху големите истини, свързани с вестта на третия ангел”.

Към 1848 година много адвентисти от Нова Англия и западната част на щата Ню Йорк вече са убедени в

истинността на една или повече от съботните доктрини, но им липсва консенсус.

От 1848 година нататък серията конференции ще разпространява съботната вест по мисионски начин.

Не бива да забравяме факта, че пазителите на съботата са адвентисти „на затворената врата”, които

вярват, че благодатното време е приключило за всички, с изключение на приелите Милъровата вест;

затова поканите за тези конференции са ограничени само за онези адвентисти, които приемат първата

ангелска вест и евентуално втората. Задачата на говорителите е да представят вестта на третия ангел

като част от отговора на въпроса „Какво стана в края на 2300 денонощия?” и така да докажат в коя точка

от пророческата история се намират.

Според доклада на Джеймс Уайт в първата конференция през април 1848 година вземат участие около

50 души: „Не всички бяха напълно в истината (…) Брат Бейтс представи заповедите в ясна светлина и

тяхната важност беше потвърдена чрез множество мощни свидетелства. Думите му послужиха за

утвърждаване на вярващите, които вече бяха в истината, и за събуждане на онези, които все още не бяха

взели окончателно решение”.

Целите на тези конференции се очертават още по-ясно в доклада на Елън Уайт от конференцията през

август 1848 година „в хамбара на брат Арнолд”. Тя отбелязва, че присъстват около 35 души и „едва двама

бяха съгласни помежду си (…) Всички се вълнуваха от възможността (…) да ни проповядват. Но ние им

казахме, че не сме изминали толкова голямо разстояние, за да ги слушаме, а за да ги научим на

истината”. По-нататък със задоволство отбелязва, че след изнурително събрание накрая участниците се

обединяват „около вестта на третия ангел”.

81

И днес Бог продължава да използва мъже и жени, които прегръщат Неговото Слово и водят другите

в разбирането му. Може би дори желае да използва за това вас! Точно днес.

21 март


(Част 3)

„Колко са прекрасни върху планините нозете на онзи, който благовества, който проповядва мир!

Който благовества добро, който проповядва спасение!” (Исая 52:7).

Основната фаза на онова, за което Елън Уайт употребява термина „време за събиране”, продължава от

1848 до 1850 година. Съботните конференции са средството, който Бейтс и Уайт използват, за да

оформят около платформата на тройната ангелска вест в Откровение 14 глава ядро от вярващи. Но не са

единственият начин, който Бог ще използва.

На една от тези конференции – през ноември 1848 година в Дорчестър, щата Масачузетс - Елън Уайт

получава видение, което завинаги ще промени облика на адвентизма.

Когато излиза от видението, тя казва на съпруга си: „Имам вест за теб. Трябва да започнеш да издаваш

малък вестник и да го разпращаш на хората. Отначало нека бъде малък, но като го четат, те ще започнат

да ти изпращат средства, с които да печаташ. И още отначало той ще постигне успех. Беше ми показано,

че от това скромно начало ще се излеят потоци светлина, които ще просветлят целия свят”.

Днес, 160 години по-късно, това изявление може би не изглежда толкова впечатляващо. Все пак в

началото на двадесет и първи век адвентните издания наистина заливат целия свят, издават се в

милионни тиражи всяка година, на стотици езици, в десетки издателства.

Но това, което виждаме, е изпълнението, а не пророчеството.

Какво ли са мислили обаче първите вярващи за това видение? През ноември 1848-ма вероятно има по-

малко от 100 адвентисти, пазители на съботата, и повечето от тях са бедни.

Нещо повече - всички те включително и самата Елън Уайт вярват в учението за „затворената врата”. По-

късно тя пише: „След като отмина времето на четиридесет и четвърта, заедно с моите братя и сестри аз

вярвах, че няма да има повече обърнати грешници. Но никога не съм получавала видение, че няма да има

повече обърнати грешници”.

Фактически нейното видение противоречи на личното й убеждение и на това на нейните братя и

сестри по вяра. На „народа на затворената врата” се дава видение за „отворената врата”.

И все пак, въпреки личните убеждения на адвентистите, адвентните издания, включително и „малкият

вестник” наистина „просветляват целия свят” със своите потоци светлина.

Боже, благодарим Ти, че Твоят поглед е по-добър от нашия. Днес ни помогни да гледаме не със

своите, а с Твоите очи.82

22 март

Публикуване на вестта

(Част 1)

„Ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух; и ще бъдете свидетели за Мен както в

Ерусалим, така и в цяла Юдея, и Самария, и до края на земята” (Деяния 1:8).

Пътят на ранната християнска църква започва съвсем скромно. Същото се отнася и за адвентистите,

пазители на съботата. Едва ли може някой да си представи по-скромен старт на нещо, което ще се

превърне в световно издателско предприятие.

Откликвайки на видението на своята съпруга относно издателската дейност, финансово съсипаният и

бездомен Джеймс Уайт прави крачката на вярата – започва да списва и издава „малкия вестник”. По-

късно, обръщайки поглед назад към тази своя опитност, той пише: „Седнахме да подготвим материалите

за този малък вестник и написахме всяка дума в него; цялата ни библиотека се състоеше от една джобна

Библия за три шилинга, Конкорданса на Крудън и стария речник на Уокър с една липсваща корица.

Напълно лишени от средства, нашата надежда за успех бе положена в Бога”.

Тъй като няма кой знае какъв избор, Уайт трябва да потърси печатар, който не е адвентист и който да се

съгласи да отпечата брошура от осем страници за напълно непознати хора, както и да изчака за

плащането, докато пристигнат постъпления от евентуални читатели. Такъв печатар Джеймс открива в

лицето на Чарлс Пелтън от Мидълтаун, щата Кънектикът.

Първите 1000 копия от Презънт Тру (Настоящата истина) слизат от печатарската преса през юли

1849 година. „Когато Джеймс донесе първия брой от печатницата – спомня си Елън Уайт, – всички

коленичихме около него, за да се помолим със смирени сърца и много сълзи Господ да положи

благословенията Си върху слабите усилия на Своя служител. След това той [Джеймс] адресира

вестниците до всички, за които смяташе, че биха ги прочели, и ги отнесе до пощата [тринадесет

километра] в една голяма чанта (…) Много скоро започнаха да пристигат писма със средства за

издаването на вестника и с добри новини за много души, които прегръщат истината”.

Презънт Тру съдържа онова, което пазителите на съботата считат за специалната вест на Бога за

тяхното време – съботата, тройната ангелска вест и свързаните с тях теми. „Малкият вестник” изиграва

важна роля във времето за събиране в края на 40-те години на ХІХ век.

От човешка гледна точка Бог често работи по странен начин. Във всяко начинание обикновено нас

ни впечатляват по-скоро големите размери и голямата сила. Господ обаче цени смирението и

посвещението. Крачката на смирената вяра не е нещо, запазено само за Джеймс Уайт. Бог може да

употреби по същия начин и мен, и вас, стига да Му отдадем малкото, което имаме, със смирено

посвещение.

83

23 март

Същността на настоящата истина

(Част 1)

„Всякога ще бъда готов да ви напомням за тези работи, ако и да ги знаете, и да сте утвърдени в

истината, която сега държите” (2Петрово 1:12).

Разбирането на всеки от основателите на адвентизма от седмия ден относно онова, което те наричат

„настоящата истина”, е динамично. Разбира се, това не е техен уникален термин. И по-рано милъристите

го използват във връзка с неизбежното Пришествие на Христос. По-късно го прилагат за движението на

седмия месец (прогласяване завръщането на Христос през октомври 1884 година). Така че още по

времето на Милър се наблюдава прогресираща динамика в разбирането на понятието „настояща

истина”.

Нищо чудно, че Джеймс Уайт избира за заглавие на първото периодично издание на адвентистите,

пазещи съботата, Презънт Тру (Настоящата истина). А Бейтс го използва още през 1847 година за

съботата и свързаните с нея истини.

В първото издание на малкия вестник от юли 1849 година Джеймс Уайт цитира 2Петрово 1:12 –

„истината, която сега държите” и пише: „Във времето на апостол Петър държаха истина, която важи и в

наши дни. Църквата винаги е имала тази истина. Истината днес - настоящата истина - е онази, която ни

посочва нашия настоящ дълг и настоящото място на онези, които трябва да свидетелстват в тези смутни

времена”. Той е съгласен с Бейтс относно съдържанието на настоящата истина: „Вестите на първите два

ангела от Откровение 14 глава вече звучат. Сега е време за вестта на третия ангел”.

Първите пазители на съботата определено вярват, че притежават нещо, което светът трябва да чуе, но

признават, че има неща, които Бог тепърва ще им разкрива. С други думи, те считат истината за

динамична и прогресираща. Затова във връзка с теологичните въпроси, повдигнати на сесията на

Генералната конференция през 1888 година, Елън Уайт пише: „Това, което Бог дава на Своите слуги да

говорят днес, вероятно не е било настояща истина преди двадесет години, но е Божията вест за днешния

ден”.

Семейство Уайт и Бейтс са отворени за по-нататъшното развитие на истината. По-младите водачи на

църквата показват същата откритост както основателите й. Така например, през 1857 година Юрая Смит

пише че, пазителите на съботата от 1844 година насам притежават една растяща истина – „Беше ни

дадена възможност да се радваме на много по-големи истини, отколкото можехме да си представим

тогава. Но и днес все още не смятаме, че я знаем цялата (…) Вярваме, че тя ще продължава да расте, че

нашият път ще става все по-светъл и по-светъл”.

Как стоят нещата при нас днес? Дали умовете ни са също толкова отворени за Божието

водителство, за все по-широкото познание на Неговото Слово?

84

24 март

Същността на настоящата истина

(Част 2)

„И друг, трети ангел вървеше подир тях, и казваше със силен глас (...)” (Откровение 14:9).

Един от начините да проумеем какво разбират основателите на адвентизма от седмия ден под

понятието „настояща истина”, е да изследваме една от мисионските проповеди на Джеймс Уайт. Ако ни

направи впечатление мощният поток на мислите му, нека си припомним, че той проповядва и пише на

„екс-милъристи” – мъже и жени, които вече са приели първата, а вероятно и втората ангелски вести от

Откровение 14 глава.

„Шестият стих на четиринадесета глава ни запознава с втората адвентна вест и поставя началото на

друга верига от събития, свързана с останалите вести, които Божият народ трябва да разгласи преди

Второто пришествие…

Всички вярващи адвентисти са съгласни, че първата ангелска вест се изпълнява с прогласяването на

Второто пришествие на Христос през 40-те години. С каква тържественост, ревност и свята увереност

прогласяват времето Господните слуги! И как техните думи падат в душите, как смекчават и най-коравите

сърца на грешниците…

Вторият ангел следва първия и се появява едва когато той се е разтоварил от бремето на своята вест.

Призова ни да излезем от църквите (…) където не сме свободни да мислим и действаме в страх Божи.

Изключително интересно е, че съботният въпрос започва да се разисква сред вярващите във Второто

пришествие веднага след като вестта на втория ангел ги призовава да излязат от своите църкви. Божието

дело следва определен ред. Съботната истина се появява в точното време, за да изпълни пророчеството.

Амин…

През 1844 година Той ни призова да разкъсаме връзките на своите църкви, смирява ни, изпитва сърцата

ни …

Мнозина спират на вестта на първия ангел, други – на вестта на втория, а трети ще отхвърлят тази на

третия; но малцината, които „последват Агнето, където и да отиде”, ще се издигнат и ще наследят земята”.

За основателите на адвентизма от седмия ден настоящата истина е неразривно свързана с хода на

пророческата история. Бог призовава народ. Разкрива им истината стъпка по стъпка. Те никога не

гледат на себе си просто като на още една деноминация. Напротив, винаги считат своето движение

за пророческо. Имат да предадат на света специална вест, преди Исус да дойде – вестта, изговорена

в Откровение 14:6-12; вестта, представляваща ядрото на последното обръщение на Бога към

човеците в края на времето.

25 март85

Публикуване на вестта

(Част 2)

„Ще вървиш пред лицето на Господа да приготвиш пътищата за Него” (Лука 1:76).

Една вълнуваща вест обикновено подтиква хората да я споделят с други. Това важи с особена сила, ако

тази вест е вест на надежда от Бога.

Към 1849 година адвентистите, спазващи съботата, макар и съвсем малко на брой, горят от нетърпение

да разпространяват своята вест чрез печатното слово. Джеймс Уайт не се задоволява само с това, да

започне издаването на Презънт Тру и да представя чрез него новата светлина по въпроса за съботата и

вестта на третия ангел, но през лятото на 1850 година започва издаването и на Адвент Ривю (Адвентно

списание) – издание, с което цели да въодушеви пръснатите милъристи и да възроди движението от 1844

година със сила и истина.

Неговият подход има своята цел. Задачата на Адвент Ривю е да възроди интереса на разочарованите

милъристи към истинността на първата и втората ангелски вести, а Презънт Тру - да ги насочи към

приемане на третата. През ноември 1850 година той обединява двете издания под заглавие Секънд

Адвент Ривю енд Сабат Хералд (Списание глашатай на Второто пришествие и съботата) (днес

известно като Адвентист Ривю – Адвентно списание).

Пазителите на съботата са твърдо убедени, че притежават Божията вест за последното време. Първото

преброяване на адвентистите през 1860 година отразява техния ентусиазъм да проповядват вестта и

готовността им да жертват в полза на издателското дело. То е проведено от Д.Т. Тейлър от Адвентно

християнско движение и според него към този момент съществуват 54 000 адвентисти от различни

течения; само 3 000 от тях са пазители на съботата. В цифрите, оставени от Тейлър, откриваме още едно

забележително нещо – съотношението между тиража на изданията и членската маса на отделните

течения. Най-многобройните от тях (с около 20 пъти повече членове от пазителите на съботата) издават в

тираж едва 5 000, а малобройните пазители на съботата – в тираж 4 300. Тейлър прави едно отклонение,

за да поясни, че макар пазителите на съботата „определено да са малцинство, са много посветени,

ревностни и активни в прогласяването на своите особени възгледи върху съботата и неделята”.

Да, точно такива са! Защото имат вест от Бога до хората на последното време и много добре

знаят това.

Тяхната активност е възнаградена. Във „времето за събиране” пазителите на съботата се

умножават скокообразно – от 100 в края на 1848 година на 2 500 четири години по-късно. Благодарение

на издателското им дело останалите също започват да виждат логиката в тяхната вест.

И днес Бог продължава да използва адвентните издания, за да разпространява Своята вест. Всеки

от нас може да вземе участие в това дело както с финансови средства, така и с молитви.

86

26 март

И най-добрите приятели водят големи спорове

„И тъй, възникна разпра помежду им [Павел и Варнава], така че те се отделиха един от друг...”

(Деяния 15:39).

Те изглеждат като съвършения мисионски екип. Но дори и между добри приятели християни могат да

възникнат проблеми. Като например между Павел и Варнава заради разногласията им относно годността

на Марк за служене. Резултатът е, че всеки от двамата поема по свой път и по всичко личи, че са си

взаимно сърдити. Но Бог ги благославя въпреки проблема им. И вече разполага с два мисионски екипа

вместо с един.

Докладът за този „високоволтов” конфликт ми напомня за друг, подобен на него, който през 1850 година

заплашва да разцепи на две водачите на пазителите на съботата. Обектът на недоразуменията е

„малкият вестник”, споменат във видението от Дорчестър. След видението Елън Уайт казва на своя съпруг

(вероятно насаме), че трябва да започне издаването на вестник, който в края ще се превърне в „потоци

светлина, просветляващи целия свят”. Но Бейтс има собствени виждания по този въпрос.

По-възрастният ръководител е абсолютно уверен, че във вестничето на Уайт потъват пари, които трябва

да се използват за мисиониране. Уайт, от своя страна, смята, че в останалите области на делото се

пилеят пари, които биха могли и би трябвало да се използват за издръжка на вестника.

Джеймс е записал следното: „Брат Бейтс ми написа писмо, което ме захвърли толкова ниско, колкото

никога не съм бил (...) Веднъж вече бях в огнената пещ за известно време заради бремето, което носех за

вестника (...) Но писмото на Бейтс влоши нещата още повече – бремето ми ставаше все по-тежко и по-

тежко, и аз го отхвърлих завинаги. Мисля, че вестникът ще загине (...) Мисля засега да прекратя всичко”.

Тътенът от битката се носи през по-голямата част от 1850 година и заплашва да унищожи адвентизма от

седмия ден. Дяволът никога не спи, приятели. След години на борба и саможертва Бейтс и Уайт най-сетне

имат вест, която да проповядват; най-сетне са достигнали „времето за събиране”. Но, изглежда, - само за

да може движението да се сдобие с двама инатливи, неотстъпчиви основатели и водачи. В ролята си на

посредник между двамата мъже Елън Уайт се бои, че те могат да разрушат онова, което обичат. Добрата

новина е, че Бог им помага да поговорят открито и да превъзмогнат различията си.

И днес нещата не са се променили кой знае колко. И през двадесет и първи век църквата е пълна с

нетърпящи възражение упорити хора.

И дяволът все така се опитва да разделя.

И Бог все така се опитва да изцелява.

И ние все така имаме нужда да се отворим за смекчаващото влияние на Неговия Дух!

27 март87

Химни за Божия особен народ

„И пееха песента на Божия слуга Моисей, и песента на Агнето” (Откровение 15:3).

Когато започне да придобива определена форма, едно християнско движение обикновено създава и

свой сборник с химни. За адвентистите от седмия ден с тази задача се нагърбва Джеймс Уайт – през 1849

година той издава Химни за Божия особен народ, който пази Божиите заповеди и вярата в Исус.

Разбира се, химните и сборниците с химни никога не са неутрални. Те са отражение на вестта, считана

за първостепенна и най-важна от онези, които ги пишат и компилират. И точно както в дните на Римската

империя много хора пеят за своя път в християнското учение, така и през деветнадесети век много хора

пеят за своя път в адвентната вест.

Джеймс Уайт добре познава силата на песента. Познава и доктриналната й функция. Имайки предвид

всичко това, никак не се изненадваме, когато узнаем, че първият химн в колекцията на Уайт е озаглавен

„Свята събота”. Неговият текст говори сам за себе си:

1. Чисто и непроменимо Божие Слово, 5. После измина много време

непресъхващ извор – и чу се гласът на пророка:

твоите поучения, предписания и закони “Чуйте, не бойте се от укор или срам,

са дадени на чистите. ако пазите седмия ден”.

2. По пътя към небето, закъдето вървим, 6. На онези, които правилно почиват,

Словото е сигурният ни водач. Бог могъщ им казва:

И който не изпълнява законите му, „Ще яздиш по високите места

непременно ще се подхлъзне. и ще се храниш със блажените”.

3. В него е дадена святата събота – 7. Тук са търпеливите,

Бог я е осветил. които от сърце пазят заповедите.

Ако се покоряваме на нашия Бог, Те ще влязат във светия град,

трябва да почитаме и нея. ако устоят докрай.

4. Някога във дните на Моисей 8. Нека продължим по този път,

този Закон бе утвърден. докато спечелим Ханаан.

И който пази светите му слова, Там ще ходим по улици от злато

ще знае, че е осветен. и ще живеем в Божията почивка.

Тъй като в сборника на Джеймс Уайт има само текст, но не и записана с ноти мелодия, можем само да

гадаем как трябва да се е пяло това. Но макар мелодията да се е изгубила, вестта на химна не подлежи

на никакво съмнение.

88

28 март

Още адвентни песни

„Изкупените от Господа ще се върнат и ще дойдат с възклицание в Сион. Вечно веселие ще бъде на

главите им” (Исая 35:10).

Както може би се досещате, сборникът на Джеймс Уайт Химни за Божия особен народ съдържа голям

брой песни за Второто пришествие и за небето. Тъй като повечето пазители на съботата са християни

отпреди, той очевидно не счита за необходимо да добавя много химни за благодатта или за възхвала на

Божието величие. Те се подразбират от само себе си. Подборът явно се прави с цел запълване на една

доктринална празнина. Някои химни са строго тематични; например, един със заглавие просто „Умиване

на нозете”.

Химни като „Умиване на нозете” не са се запазили в съвременния сборник Химни на адвентистите от

седмия ден, но част от селекцията на Джеймс Уайт все пак е оцеляла. Моят любим химн от нея е „Аз съм

странник”. В сборника от 1946 година той е под номер 666; много се радвам, че в последното издание е

„украсен” с далеч по-„светия” номер 444. Защо да не го изпеем тази сутрин?

1. Аз съм странник, аз съм пришълещ тук,

мога да остана само една нощ.

Не ме забавяйте, аз отивам,

дето тече водата на живот.

2. Там славата сияе винаги!

О, сърцето ми копнее, копнее за там.

Тук, в тази страна на мрак и печал

дълго бродих окаян и обременен.

3. Има един град, към който пътувам –

град, осветяван от моя Изкупител, от моя Изкупител!

Там няма скръб, нито въздишки,

нито сълзи, нито смърт.

2. Блести вечно там светлината,

аз за нея си мечтая всеки ден.

За твоя чар, о , Родино свята,

Дето от радост ще бъда озарен.

3. На земята, дето отивам,

Слънце, славно Слънце е Спасителят.

Там няма сълзи, нито въздишат,89

Там няма страх, нито умират.

Припевът сам по себе си представлява послание:

„Аз съм странник, аз съм пришълец тук,

мога да остана само една нощ”.

Нима? Дали ние - съвременните адвентисти - все още възприемаме себе си като странници и чужденци

на тази земя, които не могат да останат повече от “една нощ”? За твърде много от нас тази земя се е

превърнала в истински дом. Чувстваме се удобно тук. Харесва ни. И, честно казано, си мислим: „Богат

съм, забогатях и нямам нужда от нищо” (Откровение 3:17).

Тогава... същата нощ полицията хлопа на вратата ни, за да ни съобщи, че се е случило нещастие с

дъщеря ни; заключението на лекарите е, че сме в напреднал стадий на рак; като гръм от ясно небе

съпругата (съпругът) иска развод. И изведнъж се връщаме в реалността. Тази земя не е нашият дом!

Татко, помогни ни днес да направим преоценка на приоритетите и на ежедневния си график.

29 март

Сънища, дадени от Бога

„Ето, скинията на Бога е с човеците. Той ще обитава с тях, те ще бъдат Негови люде. И сам Бог,

техен Бог, ще бъде с тях” (Откровение 21:3).

Като говорим за първите адвентни химни, не може да не се спрем и на краткия, но плодотворен живот на

Ани Смит – три нейни химна и до днес са част от Химни на адвентистите от седмия ден: „Колко далеч

от дома?”, „Видях един обременен” и „Там, отвъд планините”.

Майката на Ани е последователка на Милър и някъде към 1851 година става адвентистка от седмия ден.

Тогава се запознава с Джоузеф Бейтс. Двамата се молят за децата й, които не проявяват никакъв интерес

към адвентизма. Скоро след това Бейтс получава покана да говори на събрание близо до дома на Ани.

Майка й я моли да отиде, но тя не е кой знае колко заинтригувана. Вероятно повече за да угоди на майка

си, накрая все пак решава да посети това богослужение.

През нощта преди събранието Бейтс го сънува. Вижда всички столове заети с изключение на един до

вратата. Сънува как изведнъж решава да смени предварително намислената тема с тема за светилището.

Изпяват първата песен, помолват се и изпяват втора песен. Точно когато отваря Библията и прочита „До

две хиляди и триста денонощия, тогава светилището ще се очисти”, и посочва към голямата рисунка на

светилище с пророческа диаграма под него върху стената, вратата се отваря, влиза млада жена и заема

свободния стол до вратата. В съня си Бейтс разбира, че това е Ани Смит, за която той се моли заедно с

майка й. Същата нощ Ани сънува абсолютно същия сън. Вижда се как пристига със закъснение точно в

момента, когато проповедникът започва да чете Даниил 8:14.

90

На следващата вечер тя тръгва от къщи много по-рано, но се загубва и не успява да пристигне преди

втората песен. Бързо заема свободния стол до вратата точно, когато проповедникът започва да чете

текста, който е сънувала.

Бейтс е забравил своя сън, но само до момента, когато я вижда да влиза. След края на събранието отива

при нея, обръща се към нея като към „дъщерята на госпожа Смит”, която е сънувал предната нощ. От този

ден нататък животът на Ани Смит никога няма да бъде същият. Още тази вечер тя приема адвентната и

съботната вест.

Бог работи по чудни начини. Днес също. Всички имаме любими хора, които още не са осъзнали и

приели напълно Божията любов и грижа. Бог, Който се грижи за нас, се грижи и за тях. Нека никога не

преставаме да се молим за спасението им.

30 март

Още за Ани Смит

„Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт не ще има вече. Нито ще има вече жалеене, ни

плач, ни болка. Първото премина” (Откровение 21:4).

Вчера се запознахме с Ани Смит по времето, когато се обръща към вярата. Скоро след това, на 21

ноември 1851 година, тя пише за Ривю енд Херълд: „Вярвам, че съм изоставила всичко, за да следвам

Агнето, където и да ме води. Земята изгуби своята привлекателност за мен. Всичките ми надежди,

радости и чувства сега са обърнати към горното, към небесното.

Не желая друго място, освен в нозете на Исус, за да се уча от Него; не желая друго занимание, освен да

служа на моя Небесен Отец; не желая друга наслада, освен Божия мир, който никой ум не може да схване!

О, слава да бъде на името Му за всичко, което е сторил за мен! Сладко предвкусвам славата на по-

добрия свят – залогът на нашето наследство – и съм решена с Неговата благодат да преодолея всяко

препятствие, да понеса своя кръст въпреки срама, така че да вляза във вечното царство на нашия Господ

и Спасител Исус Христос”.

До деня на нейното обръщане всичките надежди и амбиции на Ани Смит са свързани с учителска

кариера в гимназия. Фактически, малко преди да приеме вестта, тя получава предложение за престижен

пост с отлична заплата. С две думи, през 1851 година притежава всичко, на което се е надявала на тази

земя.

Но след като приема адвентната вест чрез Джоузеф Бейтс, всичките й амбиции претърпяват промяна.

Чува, че Джеймс Уайт има нужда от помощ за редактирането на Ривю и веднага предлага да работи като

доброволец без заплата, само срещу легло и храна. Вълнува я мисълта да работи в Господнето дело и да

помага на други хора да научат за идващото царство.

91

Работи с Джеймс Уайт в продължение на три години, но се разболява от белодробна туберкулоза и през

1855 година краткият й земен живот приключва. Тогава е само на двадесет и седем години.

В деня преди смъртта си Ани Смит пише предисловие към своето стихотворение „Дом тук и дом в

небето”. В него благодари на Бога за работата, която й е дал тук, на тази земя, и обръща поглед към

небето, тъй като годините й „спират своя ход”.

Животът на Ани е наистина много кратък, но нейното влияние още е живо – чрез химните й и чрез нейния

брат Юрая, който приема Господа в края на 1852 година – пленен от нейния живот и нейната опитност.

Господи, като гледам примера на Ани Смит, те моля да ми помогнеш да подредя правилно

приоритетите и ценностите си. През този ден аз посвещавам себе си в служба на Теб. Благодаря Ти

за целия си живот!

31 март

Какво да кажем за смъртта?

(Част 1)

„Не желаем, братя, да останете в неизвестност за онези, които умират” (1Солунци 4:13).

Вече научихме как първите пазители на съботата откриват библейските истини за седмия ден и за двете

фази на Христовото служене в небесното светилище; как ги обединяват със своето разбиране за Второто

пришествие въз основа на Откровение 11:19-14:20. Тези три „стълба на истината” стоят в самия център на

адвентизма от седмия ден.

Но наблюдателните читатели сигурно вече са забелязали, че липсва четвъртият стълб – онова, което

адвентистите по традиция наричат „състоянието на мъртвите”. Нека разгледаме как първите пазители на

съботата разширяват познанието си върху темата за ада и за това какво става с човека след смъртта.

Тези теми дълбоко вълнуват повечето хора. Вземете например младата Елън Хармън. „В моя ум – пише

тя – Божията правда засенчваше Неговата милост и любов. Душевните терзания, през които минах тогава,

бяха много големи. Бяха ме учили да вярвам във вечния пламтящ ад (...) Пред погледа ми винаги се

издигаше ужасяващата мисъл, че греховете ми са прекалено големи, за да бъдат простени и ще трябва да

погина завинаги. Страшните описания на страданията на прокълнатите души се бяха врязали дълбоко в

ума ми. Проповедниците по амвоните рисуваха ярки картини за състоянието на изгубените (...) Мъчения в

продължение на хиляди и хиляди години, огнени вълни, които обливат гърчещите се жертви, а те пищят:

„Докога, Господи, о, докога?” (...) А отгоре към бездната прогърмява отговорът: „Цяла вечност!”.

Нашият Небесен Баща бе представян пред въображението ми като тиранин, който изпитва удоволствие

от агонията на осъдените - не като нежен, състрадателен Приятел на грешниците, Който обича Своите

създания с любов, надхвърляща всяко въображение, и желае да ги спаси за Своето царство. Когато умът

92

ми бе обзет от мисълта, че Бог изпитва удоволствие да изтезава Своите творения, които е направил по

Свой образ, тъмна стена ме отдели от Него”.

Няма нужда да поясняваме – младата Елън не може да съгласува традиционното учение за ада с

любящия Исус. Но мисълта за това още повече влошава нещата, защото се прибавя и страхът, че е

отхвърлила Божието Слово и затова заслужава ада още по-сигурно отпреди.

Господи, помагай на нашите ограничени умове да разбират трудните учения на Писанието.

1 април

Какво да кажем за смъртта

(Част 2)

„... заплатата на греха е смърт. А Божият дар е вечен живот в Христос Исус, нашия Господ”

(Римляни 6:23).

Като познаваме терзанията, през които преминава младата Елън заради традиционните учения за ада,

не ни учудват думите, които тя пише в зрелите си години: „Извън възможностите на човешкия ум е да

схване колко зло е извършила ереста за вечните мъчения. Библейската религия – пълна с любов и

доброта, преливаща от състрадание, – е помрачена от суеверие и обвита в ужас (...) Потресаващата

представа за Бога, разпространявана по целия свят от амвоните, е превърнала хиляди - не, милиони хора

- в скептици и неверници”.

По-нататък тя посочва, че традиционният възглед за смъртта е част от вавилонските (обърканите) учения

на църквата, които примесват човешки теории към Божествена истина.

Трябва да призная, че същите мисли тормозеха и мен. И то толкова много, че през 1997 година написах

статия за Знамения на времето под заглавие Безкрайният Хитлер. Основната идея в нея бе, че ако

традиционното учение на църквата е вярно, то тогава Хитлер и Сталин изглеждат като истински „сладури”

в сравнение с Бога. Все пак техните жертви накрая умират, докато Бог „пържи” своите така, че да

агонизират в пълно съзнание през безкрайните векове на вечността. Явно и други хора са видели логика в

тази статия, след като през юни 1998 година получих Медал за заслуги от издателството на Обединените

църкви.

Разбира се, много добре знам, че и много други са съгласни с мен, след като си позволявам да цитирам

такива евангелски лидери като Джон Стот, Кларк Пинок и други, които са се отказали от традиционните си

възгледи в полза на библейския.

Какъв е обаче библейският възглед? И как адвентистите стигат до него? Ще започнем изследването

върху тази тема утре. Но най-напред, важно е да отбележим, че основният спор е върху това дали

човешките същества се раждат безсмъртни, или не. Гръцката философия отговаря с „да”. Библията казва, 93

че Бог е безсмъртен (1Тимотей 6:16) и че единствените човешки същества, които ще придобият

безсмъртие, са онези, които вярват в Исус Христос, но това няма да стане преди Второто Му пришествие

(1Коринтяни 15:51-55).

Нека се уточним – „безсмъртен” означава „неподвластен на смъртта”. Следователно, ако нечестивите

притежават безсмъртие, по презумпция това означава, че през цялата вечност ще живеят под някаква

форма. А ако не го притежават, тогава трябва да... умрат – както просто и ясно заявява Римляни 6:23.

Трета възможност няма.

Господи, благодарим Ти, че си направил дара на безсмъртието достъпен за онези, които повярват в

Теб! Благодарим Ти и за това, че нито грехът, нито грешниците са безсмъртни.

2 април


(Част 3)

„Можем ли да знаем какво е това ново учение, което ти проповядваш? Защото внасяш нещо странно

в ушите ни. Бихме обичали прочее да узнаем какво ще е то” (Деяния 17:19,20).

Библейската истина за смъртта и ада навлиза в адвентизма от седмия ден от две страни. От едната -

тласък дава Джордж Сторс, когото вече познаваме като водещ апологет на учението за седмия месец.

Още през 1837 година той попада на една книга от Хенри Грю върху темата за окончателната участ на

нечестивите. Грю защитава идеята за „пълното унищожение и прекратяване съществуването на

нечестивите, а не за вечно запазване на греха и страданията”.

До този момент Сторс никога не се е съмнявал, че хората притежават безсмъртна душа. Но книгата на

Грю го подтиква към по-цялостно проучване на Библията по този въпрос. В резултат „се убеждава, че

човекът не е безсмъртен по сътворение или по рождение”; че „Бог ще унищожи всички нечестиви” – т.е. че

ще ги изличи напълно. Стига до убеждението, което теолозите наричат „кондиционализъм” (условност) –

т.е. хората получават безсмъртие само при условие, че вярват в Христос; и „анихилационизъм”

(изтребление) – окончателно унищожение на нечестивите, а не поддържане на живота им в ада през

цялата вечност.

Тези учения предизвикват конфликт между Сторс и методистката теология; допринасят за уволнението

му като служител през 1840 година. Той излага възгледите си в книги като Изследване – безсмъртни ли са

душите на нечестивите? Шест проповеди по темата (1842). Защитава тезата, че думите на дявола

към Ева в Едемската градина „Никак няма да умрете” са най-голямата лъжа на всички времена.

През същата година (1842) Сторс става последовател на Милър, благодарение проповедите на Чарлс

Фич. За съжаление всички лидери на Милъровото движение с изключение на Фич бурно се

противопоставят на възгледите на Сторс. На 25 януари 1844 година Фич му пише следното: „От дълго

време ти водиш сам Господнята битка по въпроса за състоянието на мъртвите и окончателната съдба на 94

нечестивите, но сега ти пиша, за да те уверя, че най-накрая, след много размисъл и молитва и с пълно

съзнание за своя дълг пред Бога аз съм готов да застана на твоя страна. Напълно се обърнах към

библейската истина, че „мъртвите не знаят нищо”.

Тъй като не желае да крие своето „светило под шиник”, Фич скоро (в края на същия месец) изнася пред

своята църква две проповеди по тази тема. „Те предизвикаха голяма врява – пише той на Сторс. – Много

от вярващите и преди се съмняваха, че съм обладан от зъл дух, но сега вече са сигурни. Аз обаче нямам

право, братко мой, да се срамувам от Божията истина по този въпрос повече, отколкото от която и да е

друга”.

Както отбелязахме и по-рано, Фич е човек, който не се колебае да застане зад възгледите си, след като

веднъж вече се е убедил, че са истинско библейско учение.

Нека ревностно да подхранваме неговия дух.

3 април


(Част 4)

„Можем ли да знаем какво е това ново учение, което ти проповядваш? Защото внасяш нещо странно

в ушите ни; бихме обичали прочее да узнаем какво ще е то” (Деяния 17:19,20).

Слушателите на ап. Павел в Атина имат желание да научат повече за новото учение, което той

проповядва, но за водачите на Милъровото движение съвсем не може да се каже същото – поне спрямо

възгледите на Сторс за състоянието на мъртвите.

На 7 май 1844 година Милър публикува писмо, в което отхвърля „всякаква връзка, симпатия или

благоразположение към възгледите на брат Сторс относно временната или окончателната съдба на

нечестивите”. През април същата година Джосая Лич стига дотам, че започва издаването на вестник със

заглавие Анти-анихилационист. Най-общо казано, техният подход е да се придържат към собствената си

основна тема – Исус ще дойде след няколко седмици и тогава ще разберем цялата истина по въпроса.

Разбира се, подобни изявления не могат да смълчат Сторс и неговите съмишленици.

Техните проповеди започват да жънат плодове. През следващите години двете най-големи

деноминации, които ще произлязат от Милъровото движение – християните адвентисти и адвентистите от

седмия ден – ще възприемат както кондиционализма, така и анихилационизма.

Другият фактор, който благоприятства навлизането на кондиционализма в адвентната теология, е

Християнско братство. Илая Смит – един от основателите на братството – е приел това учение още в

началото на века. Много негови членове също наблягат на него в стремежа си да възстановят всички

забравени библейски учения. Това повлиява както на Джеймс Уайт, така и на Джоузеф Бейтс – и двамата

бивши членове на Християнско братство.

Позицията на братството ще разколебае и младата Елън Хармън, след като майка й също става техен

член – в църквата на Каско Стрийт в Портланд, щата Мейн. След като чува разговора на майка си с нейна 95

приятелка по този въпрос, тя започва да изследва Библията и приема тази истина. Това й донася огромно

облекчение – както на ума, така и на сърцето. Не само разсейва съмненията й в Божията любов и

справедливост, но й помага да си обясни причината за възкресението. Както казва самата тя, „ако след

смъртта душата влиза направо във вечното щастие или във вечното нещастие, защо изобщо е нужно

възкресение на клетото пръстно тяло?”

Всичко това означава, че и тримата главни основатели на адвентизма от седмия ден стават

кондиционалисти още при самото зараждане на движението.

Господи, благодарим Ти за Твоите велики обещания, както и за ученията, които придават смисъл и

яснота на живота ни.

4 април

Доктрините стълбове

„Проповядвай Словото, настоявай на време и без време, изобличавай, порицавай, увещавай с голямо

търпение и непрестанно поучаване. Защото ще дойде време, когато няма да търпят здравото

учение” (2Тимотей 4:2,3).

След обширно и задълбочено изследване на Библията, в началото на 1848 година лидерите на

адвентизма от седмия ден стигат до съгласие най-малко по четири фундаментални доктрини:

1. Личното, видимо завръщане на Христос преди Милениума.

2. Очистването на небесното светилище – това е службата на Христос във второто му отделение

(Светая Светих) и е започнало през октомври 1844 година – истинския Ден на умилостивението.

3. Задължителното съблюдаване на седмия ден, събота, и неговата роля във великата борба на

последното време, предсказана в Откровение 12-14 глави.

4. Безсмъртието не е вътрешно присъщо качество на човешките същества, а нещо, което те

получават единствено чрез вяра в Христос.

Адвентистите, пазители на съботата (по-късно нарекли се „адвентисти от седмия ден”), считат тези

учения за „пътни показалци” или „доктрини стълбове”. Взети заедно, те отделят този клон на адвентизма

не само от останалите постмилъристки течения, но и от останалите християни като цяло. Тази четири

отличителни учения представляват сърцевината на зараждащата се адвентна теология от седмия ден и

отделят онези, които ги споделят, като особен народ. Така наречените „доктрини стълбове” маркират

неподлежащото на дискусии ядро на адвентната теология.

Внимателните читатели сигурно вече се чудят как така не включвам в списъка доктрината за духовните

дарби във връзка с Елън Уайт. Да, това е уникално адвентно виждане, но – като ще видим по-нататък – то

не участва във формирането на доктрините до началото на 50-те, дори на 60-те години на ХІХ век. Нещо

повече, самата Елън Уайт не счита това учение за част от „стълбовете”.

96

Разбира се, пазителите на съботата имат много общи доктрини с останалите християни. Например тази

за спасението по благодат чрез вяра в жертвата на Исус или за силата на молитвата. Но в ранните години

техните доктрини (подобно на химните) фокусират вниманието си върху онова, което ги отличава от

другите християни, а не толкова върху онова, което ги сближава с тях.

В крайна сметка този пропуск ще им навлече теологичните проблеми, с които ще трябва да се справят

през 80-те години на ХІХ век. Но за това ще стане дума по-нататък.

Засега можем да бъдем благодарни за яснотата и прегледността, с която основателите на

адвентизма от седмия ден си написват „теологичното домашно”. Добрата новина е, че религиозната

система, която те създават, е мъдра и смислена.

5 април

Живот на ръба на фалита

„И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, свята,

благоугодна на Бога, като ваше духовно служене” (Римляни 12:1).

Да бъдеш мъртва жертва е по-лесно, отколкото жива. Смъртта поне слага край на жертвата, а животът

продължава. Точно такъв е случаят и с основателите на адвентизма.

Както вече отбелязахме, Бейтс притежава прилично състояние. Но след като жертва всичко за

движението, до края на дните си живее върху тънкото острие на фалита.

И не само той. През април 1848 година Джеймс Уайт пише за себе си и Елън: „Всичко, което

притежаваме – дрехи, завивки и мебели – носим със себе си в еднометров сандък, който при това е пълен

до половината. Не правим нищо друго, освен да служим на Бога и да вървим там, където Той ни отваря

пътя”.

В онези времена пътуването не е толкова проста работа, особено за разорени хора. Ето един пример. В

началото на 1849 година Бейтс чувства мощно внушение, че е негов дълг да проповядва вестта във

Върмонт. И тъй като няма пари, решава да тръгне пеш от Южен Масачузетс.

Но не е единственият подтикнат да работи в полза на това мисионско пътуване. Сестрата на Елън Уайт

– Сара – е убедена, че трябва да го подпомогне; затова измолва от своя работодател да й плати авансово

и работи като прислужница за 1 долар и 25 цента на ден, за да плати пътните му.

Пътуването принася плод. Джеймс Уайт пише: „Бейтс преживя трудни моменти, но Бог бе с него и бе

извършено много добро. Навсякъде или намираше пазители на съботата, или обръщаше мнозина към

нея”.

За нас, които живеем във време на далеч по-голямо материално благополучие, е трудно да си

представим какви лишения търпят първите адвентисти, за да изпълняват мисията си. По-късно Джеймс

Уайт си спомня: „Малцината, които проповядваха истината, пътуваха пеш, във второкласни дилижанси 97

или върху палубите на речните параходи, защото нямаха средства”. А жена му допълва: „При подобно

пътуване те бяха обгърнати от тютюнев дим, принудени да слушат вулгарните разговори на екипажа и на

най-долната част от пасажерите”. Нощно време те често спят на пода, върху товарни сандъци или чували

със зърно, положили куфарите си вместо възглавница и завити с палтата си, вместо с одеяла. Зимно

време се разхождат напред-назад по палубата, за да се стоплят.

А ние си въобразяваме, че водим тежък, себепожертвувателен живот! Помислете още веднъж.

Повечето от нас нямат и най-смътна представа какви жертви са правени, за да бъде основана

църквата.

6 април

Да определяме ли дата?

(Част 1)

„А за онзи ден и час никой не знае – нито небесните ангели, нито Синът – а само Отец” (Матей

24:36).

Въпреки недвусмислените думи на Исус по този въпрос и въпреки кризата в Милъристкото движение,

предизвикана от опита да се определи дата за Второто пришествие, посочването на дата или поне на

приблизително време за Пришествието изглежда представлява неизменно изкушение за адвентистите.

Нека си признаем, че това е много вълнуваща възможност. Но неизбежният провал има смъртоносен

ефект върху църквата и нейните членове.

След неуспеха с предсказанието, че Христос ще се завърне през октомври 1844 година, на

разочарованите адвентисти сякаш им изглежда напълно естествено да продължат да посочват разни дати

въз основа на най-различни пророчества. Така Уилям Милър и Джосая Лич стигат до извода, че Исус ще

се яви преди края на еврейската 1844 година (т.е. – през пролетта на 1845-та). Х.Х. Грос, Джоузеф Марш и

други се насочват към дати през 1846 година, а когато и тя отминава, намират основания да Го очакват

през 1847-ма.

Първите адвентисти, пазители на съботата, също не са “имунизирани” срещу посочването на дати. През

септември 1845 година Джеймс Уайт твърдо вярва, че Исус ще се завърне на десетия ден от седмия

еврейски месец – с други думи, през октомври същата година. Именно поради тази причина публично

укорява младата двойка адвентисти, обявила своя годеж, че са „надхитрени от Сатана” и „са се отрекли от

вярата” във Второто пришествие, тъй като „подобна стъпка предполага още много години живот в този

свят”.

Само че „няколко дни преди да изтече срокът – спомня си Джеймс – аз бях във Феърхавън и Дартмут,

щата Масачузетс, за да проповядвам предстоящото събитие. По това време Елън беше с групата в

Карвър, щата Масачузетс, където получила видение, че ще преживеем разочарование, а светиите първо

98

трябва да преминат през „времето на Якововата скръб”, което лежи в бъдещето. Идеята за Якововата

скръб бе съвсем нова за нас, както и за нея самата”.

Това преживяване очевидно изцерява Джеймс Уайт от склонността към спекулиране с дати за Второто

пришествие. Но, както ще видим утре, това в никакъв случай не важи за Джоузеф Бейтс.

Да знаем датата на Второто пришествие!

Със сигурност на повечето от нас това ни се струва напълно естествено. Съвсем същото искат и

апостолите от Исус в Матей 24 глава. Но Той отказва да изпълни молбата им. И все още упорито

продължава да отказва. Тук се крие много важна поука, която просто трябва да научим.

7 април


(Част 2)

„Затова бдете, защото не знаете в кой ден ще дойде вашият Господ” (Матей 24:42).

Дали Исус е напълно сигурен в това, което казва? Дали има предвид точно това? Не може да няма

някакъв начин да се определи времето, ако не от друг, най-малкото от нас – верните адвентисти.

Поне Джоузеф Бейтс мисли така през 1850 година. Отминаването на годините със сигурност го потиска.

Все пак от разочарованието са изминали шест дълги години. Ако работи здраво, непременно ще открие

датата. И през 1850-та той е почти сигурен, че го е направил.

Тогава пише следното: „Твърдо вярвам, че седемте капки кръв (попръсквания) върху златния олтар пред

умилостивилището представляват продължителността на съдебния процес за живите светии в Пресвятото

място”.

Повечето от нас познават утвърдения библейски принцип за тълкуване на пророчествата „ден-година”.

Бейтс обаче формулира нов – „капка кръв попръсквани за година”. Въз основа на своята „нова светлина”

той стига до заключението, че Изследователният съд ще продължи седем години и ще завърши през

октомври 1851-ва; и тогава Христос ще дойде.

Благодарение на положението, което вече е завоювал в средите на пазителите на съботата, той бързо

събира последователи на новите си изчисления. Но и двамата Уайт енергично му се противопоставят.

През ноември 1850 година Елън публично заявява: „Господ ми показа, че от 1844 година насам

ВРЕМЕТО вече не е изпит на вярата и повече никога няма да бъде”.

На 21 юли 1851 година, когато вълнението по темата доста е покачило градуса, тя пише в Ривю енд

Херълд: „Господ ми показа, че вестта на третия ангел трябва да бъде прогласена на разпръснатите

Господни чеда; че не бива да бъде обвързвана с време, защото времето никога повече няма да бъде

поставяно като изпит за вярата. Видях, че някои са обхванати от фалшиво вълнение, породено от

проповядването на определено време; но че вестта на третия ангел е по-силна от всяко посочване на

99

време. Видях, че тази вест може да стои върху собствена основа и няма нужда от никакви дати, които да я

подсилват; че ще отиде с голяма сила и ще извърши делото си”.

Би трябвало днешната църква да се вслуша в тези мисли. Някои адвентисти, ми приличат на хора, които

са забравили колко мощна е тяхната вест. Все още си спомням как мощният глас на книгата “Откровение”

просто ме повали, когато преди около 50 години за първи път се сблъсках с него. Времето не е намалило

тази сила. Една от големите нужди на съвременните адвентисти е да възродят своята вест.

8 април


(Част 3)

„След дълго време дохожда господарят на тия слуги и прегледа сметката с тях” (Матей 25:19).

Вчера стигнахме до момента, когато Джоузеф Бейтс се мъчи над израза „дълго време”, употребен от

Исус в 24 и 25 глави на Матей. Въз основа на изобретения от него принцип „капка кръв (попръскване) за

година”, той определя, че Спасителят ще се завърне през октомври 1851 година. Елън Уайт решително му

се противопоставя. Но не само това. Нека продължим нататък.

На 21 юли 1851 година тя пише в Ривю енд Херълд: „Видях, че някои правят всичко възможно, за да

определят датата за тази есен – с други думи, нагаждат изчисленията си според това време. Видях, че

това е погрешно поради следната причина: Вместо всеки ден да отиват при Бога, за да узнаят какъв е

ДНЕШНИЯТ им дълг, те са обърнали поглед към бъдещето и си правят изчисления, сякаш не знаят, че

делото не може да приключи тази есен, ако те не изпълнят дълга си днес”.

На следващия месец Джеймс се разграничава от Бейтс, заявявайки, че е бил против неговото

определяне на дата и проповядването й още от самото начало (преди година). В изричния си коментар

върху теорията на Бейтс той пише: „Ние ценим много високо братята, които проповядват това, и ги

обичаме горещо; знаем, че е наш дълг да внимаваме много да не кажем нещо, което би наранило

чувствата им. Но въпреки това, не можем да се въздържим от посочване на причините, поради които

отхвърляме датата”. По-надолу изброява шест причини, поради които е твърдо убеден, че Бейтс греши.

Обединената съпротива на двамата Уайт очевидно убеждава Бейтс (който вярва, че Елън е пророк), че

бърка. Наскоро след това заедно с по-голямата част от последователите си се отказва от своите

твърдения. В началото на септември Джеймс вече може да напише, че „седемгодишният период” не е

тема на проповедите му в настоящата обиколка на църквите. Но Елън допълва, че някои са продължили

да държат упорито на датата и са били „унизени и оскърбени”, объркани и дезориентирани.

Кризата „на седемте капки кръв” (попръсквания) окончателно излекува Бейтс от посочването на дати.

Оттогава насетне, макар да продължава да счита края за много близък, той никога не посочва дата за

Второто пришествие.

Но някои от неговите духовни последователи не успяват да се преборят с „болестта” си. Изкушението 100

„определяне на дата за Пришествието” с всичките вълнения, които води след себе си, с неизбежното

униние в края, е все още живо и сред нас. За съжаление твърде много адвентисти продължават да се

интересуват повече от вълненията около Второто пришествие, отколкото от своя ДНЕШЕН дълг. Не

можем да очакваме Божиите благословения, докато не подредим приоритетите си по нов начин!

Господи, помогни ни ДНЕС да се съсредоточим върху ДНЕШНИЯ си дълг!

9 април


(Част 4)

„И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха” (Матей 25:5).

Случаят с Бейтс от 1851 година не е първият, при който Елън Уайт се опълчва срещу определянето на

дати. Още през 1845 година тя неуморно предупреждава, че времето вече не е изпит на вярата и всяка

определена дата, която отмине, отслабва вярата на онези, които са положили упованието си в нея. Още

първото видение й подсказва, че градът е далеч. В отговор на тази нейна позиция някои я обвиняват, че е

„злият слуга, който казва в сърцето си: „Господарят ми се забави”.

Тя категорично твърди, че вестта на третия ангел представлява много по-сигурна основа за тяхната вяра

от посочването на дати. Нещо повече, не спира да охлажда вълненията сред пазителите на съботата и да

ги насочва предимно към днешния им дълг на земята. По нататък ще видим как този акцент в крайна

сметка оформя обосновката за създаването на адвентните институти, които ще отнесат ученията на

адвентистите от седмия ден до всички отдалечени кътчета на света.

В Матей 24 глава Исус се изказва пределно ясно по въпроса за посочването на дати. А ако това не е

достатъчно, Елън Уайт подробно описва проблемите, породени от него.

Но „определителите на дати” в средите на адвентистите от седмия ден упорито продължават да го

правят в отчаян опит да удължат вълнението. Спомням си 1964 година. Мнозина бяха напълно сигурни, че

Исус ще дойде точно през тази година. Основанието? – Лука 17:26 – „Както стана в Ноевите дни, така ще

бъде и в дните на Човешкия Син”. Колко години проповядва Ной своята вест, преди всичко да бъде залято

от водите на Потопа? 120. Бинго! Ето го отговорът. И адвентистите проповядват своята вест в

продължение на 120 години – от 1844-та. „Доказателството” е много солидно. Исус ще се завърне през

1964 година. Вероятно на 22 октомври.

После беше 2000 година – началото на седмото хилядолетие – съботното хилядолетие за небесна

почивка. По целия свят хората се вълнуваха. Около тази година адвентната книга, която разби пазара, бе

онази, на чиято корица бе нарисуван часовник със стрелки на 12 без 5 – часът, когато „Младоженецът

иде”.

101

Тъжно, но факт – адвентистите продължават да получават „отличен” по „есхатологични вълнения” и

„слаб” по „ДНЕШЕН ДЪЛГ”. За съжаление четат вестта на Исус от Матей 24 и 25 глави твърде превратно.

Господи, помогни ни да предпочитаме твърда храна, а не „духовен захарен памук”.

10 април

Каква е алтернативата?

(Част 1)

„Господарят му рече: Хубаво, добри и верен слуга! В малкото си бил верен, над многото ще те

поставя. Влез в радостта на господаря си” (Матей 25:21).

Двадесет и четвърта и двадесет и пета глави на Матей са много странна проповед!

Там учениците разпитват Исус относно разрушаването на храма, знаменията за Неговото завръщане и

края на света. Отговорът на Исус си е направо обезсърчителен. Най-напред им дава един списък със

знамения, каквито е имало и ще има винаги (като войни, земетресения и глад). А на всичкото отгоре,

накрая ги „утешава”, че „това още не е краят”, че всичко е само „начало на страдания” (Матей 24:6,8).

И това не е всичко – смесва в едно събития, свързани с разрушаването на Ерусалим през 70 г.сл.Хр., и

събития, свързани с Второто пришествие. А като капак на всичко им казва, че никой не знае деня на

Пришествието, освен Бог (виж стих 36). Накрая вместо с конкретен отговор на молбата за знамения,

приключва изложението си с увещанието: „Затова бдете, защото не знаете в кой ден ще дойде вашият

Господ” (стих 42). Все едно им казва: „Не го мислете толкова времето”.

Всъщност точно тук Исус отива една стъпка по-нататък от знаменията и казва на Своите ученици, обзети

от копнежа „ако-може-по-бързо”, именно онова, от което те имат най-голяма нужда. От 43 стих нататък

разказва пет притчи, които разкриват в градация онова, което им е нужно, а не онова, което им се иска да

чуят (т.е. точно колко има до края).

Първата притча (стихове 43,44) просто им заръчва да бдят, защото не знаят времето на Второто

пришествие. Втората (стихове 45-51) продължава с това, че докато бдят и чакат, те имат задължения,

които трябва да изпълняват, и освен това, времето ще продължи повече от очакваното. Третата (25:1-13)

доразвива темата за забавянето, но акцентът е поставен върху нуждата от подготовка за събитието.

Четвъртата притча (стихове 14-30) обяснява в какво се изразява подготовката – да развиват и използват

вярно своите таланти. И кулминационната притча – онази за овцете и козите (стихове 31-46) – изрично и

ясно посочва точно какво е естеството на работата, която трябва да вършат, докато бдят и чакат.

С други думи, Исус отклонява целия разговор от вълненията около датата и го насочва към „ДНЕШНИЯ

дълг”. Джон Уесли – основателят на методизма – много добре е схванал мисълта на Исус. Когато го питат

какво ще направи днес, ако със сигурност знае, че Исус ще дойде утре, той отговаря, че ще прави точно

това, което вече е планирал.102

Господи, помогни ни да осъзнаем, че подготовката не означава трепети и вълнения, а отговорно

изпълнение на Твоята воля всеки ден, докато живеем в този свят!

11 април

Каква е алтернативата?

(Част 2)

„Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тези най-скромни Мои братя, на Мен сте

го направили” (Матей 25:40).

Какво означава да бъдеш „верен адвентист”? Това е въпросът.

Учениците и първите адвентисти (както мнозина в наши дни впрочем) искат да прекарат времето на

очакване в емоционална възбуда. Исус обаче се опитва да пренасочи вниманието ни към живата реалност

– какво означава да бъдем християни ден след ден тук, в този свят.

Вчера завършихме с Притчата за овците и козите от Матей 25:31-46. Елън Уайт добре разбира мисълта

на Исус, защото пише следното: „Така на Елеонския хълм Исус обрисува пред учениците Си сцената на

великия ден на съда. Показа им, че съдбоносното решение зависи от едно нещо. Когато всички народи се

съберат пред Него, ще има само две групи хора и тяхната вечна съдба ще се определи от онова, което са

правили или не са правили за Него в лицето на бедните и страдащите (...) Тези, които получават Неговата

похвала, може да са имали малко познания по теология, но са спазвали свято Неговите принципи. Под

влиянието на Светия Дух са били благословение за всички около себе си. Дори сред езичниците има

такива, които подхранват дух на доброта и милост - още преди Словото на живота да е стигнало до ушите

им те вече са се сприятелили с мисионерите, дори са им служили с риск за живота си. Сред тях има

такива, които се покланят на Бога в незнание; такива, на които никой човешки инструмент не е донесъл

светлина; но и те няма да погинат. Макар невежи по отношение на писания Божи закон, те са чули Божия

глас (...) и са вършили онова, което Законът изисква от тях. Техните дела са доказателство, че Светият

Дух е докоснал сърцата им и те са признати за Божии чеда” (Копнежът на вековете).

Докоснал ли е Светият Дух моето сърце? Върху какво е фокусиран погледът ми на адвентист? Върху

вълнението, предизвикано от последния проповедник, разтърсил църквата с доказателства за близостта

на Пришествието? Или върху ДНЕШНИЯ ми дълг, докато чакам това събитие?

Трябва да призная, че като цяло, вълнението е по-привлекателно. Но „ДНЕШНИЯТ дълг” е по-

християнски.

Според Исус истински адвентист е не онзи, който може само да мисли колко близо е Пришествието, а

онзи, който се надява и бди, и чака онзи по-добър ден, но през това време живее живота на Божията

любов.

103

Приятели, Исус иска, докато чакаме бъдещия свят, всеки от нас повторно да посвети живота си на

истинското християнство в реалния свят днес.

12 април

Адвентисти на „отворената врата”

(Част 1)

„Ето, поставих пред теб отворена врата, която никой не може да затвори” (Откровение 3:8).

Преди няколко седмици споменахме, че първите пазители на съботата са адвентисти на „затворената

врата”. Милър заема израза „затворена врата” от Матей 25:10 като символ на приключването на

благодатното време преди пристигането на Младоженеца (Христос). С други думи, вярва, че преди

Христос да се завърне, всеки човек ще е направил своя избор за или против Него; че след Пришествието

няма да има втори шанс. Това е здраво, правилно, библейско учение.

Само че схващането на Милър има един „вроден дефект” – това, че свързва Второто пришествие с края

на 2300 денонощия от Даниил 8:14. Затова дори и след 1844 година вярва, че благодатното време е

приключило на 22 октомври и на делото за проповядване благовестието на грешниците е сложен край –

вече никой не може да се покае.

Всички ранни адвентисти, пазители на съботата, са без изключение привърженици на „затворената

врата”. Но, както вече разбрахме, изследването на Библията скоро ги довежда до заключението, че

очистването на светилището не е Второто пришествие, а има нещо общо със службата на Христос в

небесния храм.

Така те се оказват привърженици на една теология, която вече не е стройна и логична. Променили са

тълкуванието на символа „очистване на светилището”, а не са преразгледали момента на затварянето на

вратата. Промяната в едната доктрина обаче изисква промяна и в другата. Но пазителите на съботата не

забелязват веднага този очевиден факт.

Едва в началото на 50-те години започват да работят върху съгласуването на двете учения. Но не

защото са открили грешката си чрез Библията. Точно обратното – защото се изправят пред един друг

проблем, който не могат да подминат. Независимо дали им харесва, или не, хората продължават да се

обръщат и да приемат тяхната вест – хора, които не са преминали през опитността на разочарованието.

Първоначално те смятат, че трябва да им откажат кръщение по простата причина, че такива обръщания

са „невъзможни”. Такъв е случаят с Дж.Х. Уагонър, който по-късно става виден служител на Адвентната

църква.

Именно реалното наличие на хора, повярвали в третата ангелска вест, които според тяхната теология не

би трябвало де съществуват, подтиква пазителите на съботата отново да се обърнат към Библията и да

изследват темата повторно. Към края на 1851 или началото на 1852 година те осъзнават грешката си. 104

Тогава заключават, че да, благодатното време наистина трябва да приключи преди Пришествието, но то

все още лежи в бъдещето. Това прозрение им отваря вратата пред разгласяването на тяхната вест до

всички.

Добрата новина е, че Бог ни води дори през нашите неразбории и смущения!

13 април

Бог използва даже грешките ни

„Аз ще те вразумя и ще те науча пътя, по който трябва да ходиш. Ще те съветвам...” (Псалм 32:8).

Служим на един великодушен Бог.

Ако ми се наложи да се занимавам с хора, които изобщо не могат да осъзнаят грешките си, вероятно или

ще ги игнорирам, или ще ги оставя да си понесат последствията. Но едно е сигурно – няма да продължа

да ги благославям въпреки грешките им. Всички трябва да бъдем много благодарни, че някой като мен не

ни е бог. Този Бог, на Когото служим, ни благославя въпреки онова, което сме. И не само ни помага да

разрешаваме проблемите си, но и ни благославя, докато трае целият процес на разрешаване. Истината

на евангелието е, че Бог използва дори нашите грешки.

Така е и с опитността на „затворената врата”. Пазителите на съботата допускат очевидна и сериозна

теологична грешка. Та нали през целия си „затворен” период са убедени, че евангелският призив на

тяхното движение се свежда само до онези, които са приели вестта на Милър през 30-те или началото на

40-те години на ХІХ век, защото оттогава вратата на милостта е затворена за всички други.

Бог обаче успява да използва тази грешка за доброто на движението. Първо, така помага на малката

групичка пазители на съботата да използват този период от своята история, за да изградят солидна

теологична основа. Те употребяват съвсем малка част от оскъдните си средства за евангелизиране,

докато не „избистрят” своята вест. Второ, след като са изяснили теологичната си идентичност, между 1848

и 1851 година ограничават мисионската си дейност само до останалите милъристи. И едва след като имат

здрава теологична основа и достатъчен брой членове, вече са в състояние да достигнат по-големи части

от населението и дори “до краищата на земята”.

Изучавайки историята на „затворения” период в адвентизма, стигам до извода, че това е бил един

необходим етап от развитието на движението. Бог ги води стъпка по стъпка в изграждането на солидна

платформа, от която да дадат старт на мисията си до „всеки народ, племе, език и люде” (Откровение 14:6).

Бог ни благославя независимо от всичко! Това е благовестие, добра новина. Какво да кажем за себе си,

приятели? Дали благославяме дори мудните в разбиране? Притежаваме ли този дух? Искаме ли го

изобщо? Днес предизвиквам всеки от вас да приложи Божията благодат в ежедневния си живот – към

съпруга, съпруг, деца, братя и сестри от църквата...105

Татко наш, помагай ни да бъдем истинско благословение дори за онези около нас, които допускат

сериозни грешки.

14 април

Адвентисти на „отворената врата”

(Част 2)

„До ангела на филаделфийската църква пиши: Това казва Светият, Истинският, у Когото е

Давидовият ключ; Който отваря и никой няма да затваря; и затваря, и никой не отваря” (Откровение

3:7).

Едно от най-значимите събития в историята на адвентистите от седмия ден е преминаването от

„затворена” към „отворена врата” в началото на 50-те години на ХІХ век.

Но преди да изясним новата концепция, нека обобщим различния смисъл, който те влагат в старата. В

края на 40-те години за тях изразът „затворена врата” означава най-малко три неща: (1) благодатното

време е приключило на 22 октомври 1844 година; (2) на тази дата пророчеството се е изпълнило и (3)

евангелизаторската им работа е насочена само към онези, които са били милъристи.

Повечето дискусии по темата се съсредоточават върху точки (1) и (3), но втората е също толкова важна.

Когато Джеймс Уайт нарича пазителите на съботата „народ на затворената врата от седмия ден”, той

включва техните две основни доктрини – съботата и убеждението им, че през 1844 година наистина е

настъпил краят на 2300 денонощия и пророчеството се е изпълнило. Всъщност разбирането им по точка

(2) никога не се е променяло.

Но, както вече отбелязахме, това изпълнение на пророчеството очевидно не е самото Второ

пришествие. Следователно благодатното време още не е приключило. В крайна сметка те осъзнават

грешката си по точка (1) и се отказват от своето тълкуване на символа „затворена врата”.

Това ги довежда до промяна и на третата точка. С видението на Елън Уайт през ноември 1848 година за

адвентната вест, която обикаля света като потоци светлина, концепцията за „отворената врата” – за

евангелизиране на целия свят – постепенно започва да си пробива път в умовете на обърканите вярващи.

Те започват все по-ясно да разбират, че имат вест за края на времето до целия свят, а не само до

бившите милъристи.

През март 1849 година Елън Уайт пише: „Беше ми показано, че времето Божиите заповеди да изгреят с

цялата си важност (...) настъпи, когато се отвори вратата на Пресвятото място в небесното светилище,

където се намира ковчегът на завета”. Според нейните думи през 1844 година Исус се изправя, затваря

вратата на Светая и отваря вратата на Светая Светих. „Видях, че Исус бе затворил вратата на святото

място и никой човек не може да я отвори; че е отворил вратата към Пресвятото място и никой човек не

може да я затвори”. Именно при това отваряне идва прозрението върху новата вест за съботата и 106

свързаните с нея теми, което в крайна сметка ще подтикне пазителите на Божия свят ден да отидат до

най-отдалечените кътчета на земята.

Що се отнася до мисионирането, адвентизмът вече никога няма да е същият. Той се е изправил пред

отворената врата с вест, която светът има нужда да чуе преди Исус да се яви с небесните облаци.

15 април

Очистване на адвентната вест

„Агнето, Което е пред средата на престола, ще им бъде Пастир и ще ги заведе при извори с течащи

води” (Откровение 7:17).

Когато през 50-те години на ХІХ век пазителите на съботата започват да преразглеждат някои от

възгледите си и да ги актуализират, ревизионизмът изиграва много важна роля.

Както разбрахме вчера, един от тези възгледи е за затворената врата. В началото на 1852 година

Джеймс Уайт вече може да заяви: „Ние проповядваме ОТВОРЕНАТА ВРАТА и каним всеки, който има уши,

да чуе, да мине през нея и да намери спасение чрез Исус Христос. В мисълта, че Исус е ОТВОРИЛ

ВРАТАТА на Пресвятото място, има превъзходна слава (...) Ако някой каже, че ние вярваме в

ОТВОРЕНАТА ВРАТА и седмия ден, няма да възразим, защото това е част от нашата вяра.”

В началото на 50-те години заедно с другите пазители на съботата той е щастлив, защото те усещат не

само непрестанното Божие ръководство, но и красотата на своята вест, и важността на мисията, стояща

пред тях.

Тяхното поведение е много естествено. Те не се страхуват да си признаят, че са допуснали грешка.

Твърдо държат на ученията, формулирани след грижливо изследване на Библията, но в същото време са

готови да усъвършенстват онези, които не са издържали изпита на времето и допълнителното

изследване.

Днес твърде много сред нас смятат, че истината е статична. Някои дори си въобразяват, че вестта на

Църквата на адвентистите от седмия ден е нещо, което е възникнало някъде през 40-те години на ХІХ век,

някак си изведнъж, в напълно завършен вид.

Това е най-голяма заблуда! Системата от учения на адвентистите е нещо динамично. Бог води църквата

Си, а тя с радост Го следва. Познанията й върху библейските истини и нейната собствена мисия с

времето израстват и се разширяват. Църквата надгражда върху вече изпитаното и утвърденото,

включително и централните доктрини; върху тълкуването на пророчеството от Откровение 12:1-14:20; и

продължава да усъвършенства своята доктринална система, за да може още по-добре да откликне на

нуждите на грешния свят, като му представи библейските истини по още по-подходящ начин.

Промените не са приключили. Бог ще продължава да води Своя народ до деня, когато ще видим

Христос, идващ с небесните облаци.

107

Татко, благодарим Ти, че си ни водил в миналото. С нетърпение очакваме Твоето ръководство и в

бъдеще. Дай ни отворен ум и смирено сърце, за да Те следваме на всяка стъпка.

16 април

Преосмисляне вестта на втория ангел

(Част 1)

„И един друг ангел, втори, следваше изподире и казваше: “Падна, падна великият Вавилон, който

напои всичките народи от виното на своето разпалено блудстване” (Откровение 14:8).

Докъде трябва да се простира сътрудничеството на адвентистите от седмия ден с другите християнски

деноминации? Трябва ли адвентните служители да участват в надцърковни сдружения? Позволено ли е

на църквата и на отделни нейни членове да вземат участие в социални проекти заедно с други църкви?

Ако да, какво библейско основание имат?

Това са важни въпроси. Защото нашите първи братя и сестри по вяра настояват, че всички други църкви

са част от падналия Вавилон от Откровение 14:8 и 18:1-4, нали така?

Да, така е. Именно поради това учение между отделните течения вътре в църквата и до днес

съществува напрежение относно общата работа с християни от други църкви. За щастие историята на

църквата хвърля обилна светлина както върху проблема със самия Вавилон, така и върху всички свързани

с него.

Както вече отбелязахме, първите адвентни тълкувания на символа „Вавилон” се появяват още преди

зараждането на учението за седмия ден. Чарлс Фич полага основата на Милъристкото тълкуване, когато

през лятото на 1843 година започва да проповядва Втората ангелска вест. Според него във Вавилон

влизат римокатолиците и всички протестанти, които отхвърлят библейското учение за Второто


През 1859 година Джеймс Уайт потвърждава верността на това разбиране с думите: „Ние без колебание

прилагаме символа на Вавилон от Откровение към цялото покварено християнство”. А покварата, както

вече разисквахме, включва моралния упадък, от една страна, и смесването на християнски учения с не-

християнски философии от друга (като тази за безсмъртието на душата например). Специално тя лишава

църквите от защита срещу фалшификациите на спиритизма. С две думи, Вавилон, това са смесените

църкви.

Но с течение на времето, някъде към 50-те години, пазителите на съботата започват да забелязват, че

пазещите неделята деноминации имат някои положителни черти - както в доктрините, така и в

практическото им прилагане - и за много неща очевидно не грешат. Явно светът не е чак толкова

„чернобял”, както са смятали отначало. Тези размисли ги подтикват да тръгнат в посока, която в крайна

сметка ще ги отведе до нови прозрения относно съдържанието на втората ангелска вест.108

Татко, помагай ни да държим очите си отворени за доброто у другите; дори у тези, които имат

малко или даже много объркани религиозни убеждения! Дай ни очи за доброто и благодат, за да го

приемем!

17 април

Преосмисляне вестта на втория ангел

(Част 2)

„След това видях друг ангел, който слизаше от небето, имайки голяма власт. И земята се просвети

от неговата слава. Той извика със силен глас, казвайки: “Падна, падна великият Вавилон и стана

жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и

омразна птица” (Откровение 18:1,2).

След като се отказват от учението за затворената врата на благодатта, пазителите на съботата започват

да гледат по нов начин и на учението за падането на Вавилон.

От гледна точка на втората ангелска вест важен момент е появата на идеята, че падането на Вавилон

представлява постепенна поквара на два основни етапа. За Фич описаното в 14:8 и 18:1-4 са едно и също

събитие, но Джеймс Уайт и останалите пазители на съботата стигат до прозрението, че двата текста

описват две различни събития.

Според Уайт падането на Вавилон, описано в 14:8, „е в миналото”, а описаното в 18:1-4 предстои в

близко или по-далечно бъдеще. През 1859 година той пише: „Тя [Вавилон] най-напред пада (14:8); след

това се превръща в жилище на демони и всякакви нечисти духове; тогава Божият народ бива призован да

излезе от нея; и накрая, върху Вавилон се изливат язвите”.

Пазителите на съботата вярват, че религиозният свят е направил сериозна грешка, когато в началото на

40-те години е отхвърлил библейското учение за Второто пришествие, и е започнал да преследва онези,

които го поддържат. Но това падане бележи само началото на объркването. Събитията преди края на

времето ще се развият така, че църквите безнадеждно ще пропаднат в още по-голяма морална и

доктринална бъркотия; и след като доброволно са избрали да станат част от Вавилон, Бог ще бъде

принуден да се отрече от тях.

Елън Уайт подкрепя новото тълкуване на своя съпруг – че падането на Вавилон е процес, – но в крайна

сметка, отива една стъпка по-нататък. Според нея дори „окончателното изпълнение на 14:8 все още

отстои в бъдещето”. Затова голямата част от истинските Христови последователи все още са в църквите

извън Адвентната. С други думи, Вавилон е бъркотия, но все още не е напълно “паднал”. Нещо повече,

призивът за неговото напускане няма да бъде прогласен с пълна сила до времето непосредствено преди

Пришествието, когато най-накрая ще е пропаднал напълно и окончателно. „Тогава – заявява тя – призивът

109

„Излезте от нея, люде Мои” (Откровение 18:1-4) ще стане последното предупреждение към обитателите

на Земята”.

Господи, не всички хора вярват в това, в което вярваме ние. Може би имат много сериозни основания

за това. Помогни ни да сме хора с проницателен ум, който твърдо стои зад истината, но и с нежно

сърце към онези, които не виждат нещата по същия начин като нас.

18 април

Основания за сътрудничество

(Част 1)

„И други овце имам, които не са от тази кошара, и тях трябва да доведа. И ще чуят гласа Ми...”

(Йоан 10:16).

С новото тълкуване на “затворената врата” и “падането на Вавилон” Джеймс и Елън Уайт предлагат

теологична база за сътрудничество на Адвентната църква с други деноминации. Това партньорство става

още по-актуално, когато адвентистите от седмия ден осъзнават, че Пришествието не е толкова близо,

колкото са очаквали в началото.

Но сдружаването с „външните” ще обтегне отношенията вътре в самата деноминация и ще раздели

адвентистите на две групи, които днес сме свикнали да наричаме „умерени” и „хардлайнери”. Умерените

ще приветстват сдружаването, стига то да не подтиква към компромиси с теологичната и етичната цялост

на движението, докато на хардлайнерите ще им е трудно да работят с каквито и да е хора, които не

мислят точно като тях.

Един пример за това са отношенията между адвентистите и Женското християнско въздържателно

дружество (WCTU). Това дружество несъмнено има добри идеи (т.е. истини). Нали се застъпва за

въздържанието – нещо напълно съответстващо на адвентните схващания. И ето че още през 1877 година

църквата започва да обединява усилията си с техните.

От гледна точка на дружеството - колкото по-обединени, толкова по-добре. По всичко изглежда, че това

са приятни християнки. Но ето че през 1887 година те „объркват конците”, като подкрепят Националното

реформаторско сдружение в опитите му да прокара федерален закон за светостта на неделята. Същата

година в рамките на собствената си организация Въздържателното дружество учредява Отдел за

съблюдаване на Господния ден (според тях това е неделята). А на следващата подкрепя федералния

законопроект за неделния ден, внесен от сенатор Блеър.

В очите на някои адвентисти подобни стъпки определено навеждат на мисълта, че WCTU се е упътило с

бързи крачки към падащия Вавилон. Те може и да имат „истината” за въздържанието, но в същото време

подкрепят заблудата по съботния въпрос. Е, ако и това не е вавилонска бъркотия, тогава кое е? Тези

110

въпроси не спират да причиняват тревоги и да измъчват редовете на църквата до края на 90-те години на

ХІХ век.

Такива са фактите по случая. Ето ви задача за днес: Обсъдете с други хора или сами помислете как

е правилно да се постъпи в такава ситуация.

Защо взехте такова решение? Кои принципи стоят зад него? Как ще го защитите? Как се

отразяват подобни проблеми върху смисъла на понятието „християнин адвентист” в съвременния

свят?

19 април


(Част 2)

„Йоан Му каза: “Учителю, видяхме един човек да изгонва бесове в Твое име и му забранихме, защото

не следваше нас” (Марк 9:38).

„А Исус рече: “Недейте му забранява, защото няма никой, който да извърши велико дело в Мое име, и

да може скоро след това да Ме злослови. Понеже оня, който не е против нас, е откъм нас” (Марк

9:39,40).

Трябва ли адвентистите публично да се обвързват с хора, които имат някаква истина, но заедно със

сериозни теологични заблуди? Това е въпросът, който поставихме вчера.

През 90-те години Елън Уайт и други адвентисти много добре осъзнават „неделните” симпатии на

Женското християнско въздържателно дружество (WCTU), но се стараят да си сътрудничат с тях колкото е

възможно повече.

Други адвентисти обаче не са толкова сигурни, че това е правилната позиция. Алонсо Т. Джоунс

например като редактор на Ривю енд Херълд пуска уводна статия, в която подхвърля, че WCTU са

вероотстъпници и са отишли твърде далеч в своята религиозна нетолерантност.

Този „чернобял” начин на мислене отприщва серия писма от Елън Уайт. Тя споделя, че би могла да

понася напрежението в работната си среда само до определено ниво и съветва Джоунс да не бъде

толкова суров и осъдителен към онези, които не гледат на света през „адвентни очила”. „Има съдбоносни

истини – пише тя, – върху които те са имали съвсем малко светлина”. Затова „към тях трябва да се

отнасяме с нежност и любов, да уважаваме добре свършената им работа. Нямаш право да се отнасяш с

тях така, както се отнасяш в момента”.

Подчертава, че не спори с „безспорната истина” в неговата позиция, а с липсата му на проницателност,

такт и любезност. Смята, че неговият подход ще накара членовете на WCTU да си кажат: „Знаете ли,

невъзможно е да имаме каквото и да е общо с адвентистите от седмия ден, защото те не ни оставят

никакво място за избор – или вярваме в това, в което те вярват, или ни обръщат гръб”.

111

Така определено се противопоставя на „чернобялото” мислене. Съветът й е следният: „По-скоро нека се

стараем да спечелим доверието на служителите на WCTU, като се съобразяваме с тях, колкото е

възможно повече. Те има какво да научат от нас и ние – от тях.

С помощта на контраста тя принуждава Джоунс да не представя истината така „заплашително”, щото

хората, отчаяни да се отвърнат, от нея. Умолява го да проявява „Христоподобна нежност” към онези,

които не мислят като него.

Какъв е моя „коефициент на толерантност”? Проявявам ли „Христоподобна нежност” към различните от

мен?

Господи, помогни ни да приличаме повече на Теб в отношенията си с останалите хора!

20 април


(Част 3)

„Всеки помогна на другаря си и рече на брата си: “Дерзай!” (Исая 41:6).

Новите дефиниции на понятията „затворена врата” и „Вавилон” дават основание на пазителите на

съботата да си сътрудничат с онези, с които имат теологически различия спрямо тях. На какъв принцип

обаче?

Женското християнско въздържателно дружество (WCTU) още веднъж може да послужи като добър

пример. „Беше ми дадена светлина – пише Елън Уайт, – че от наша страна не бива да има никакво

жертване на принципите, но и че трябва да се обединим с тях в работата по въздържателната реформа,

колкото е възможно по-тясно...

Беше ми показано, че не бива да отбягваме служителите на WCTU. Като се обединяваме с тях в

прокламиране на пълното въздържание, ние не променяме по никакъв начин своята позиция относно

съблюдаването на седмия ден; можем просто да им покажем, че оценяваме тяхната позиция по въпроса

за въздържанието.

Като отваряме вратата и ги каним да се присъединят към нас в проблема на въздържанието, ние си

осигуряваме тяхната помощ в тази област; а те от своя страна, ще могат да чуят нови истини, с които

Светият Дух би желал да докосне сърцата им”.

Подтикната от същия миротворчески дух, Елън Уайт съветва адвентните пастори да се запознават със

служителите на другите църкви в своя район и да им показват, че адвентистите са „реформатори, но не и

тесногръди фанатици”. Препоръчва им да се съсредоточат върху „общата основа”, върху която стъпват

както адвентисти, така и всички християни, и да им „представят истината, каквато е в Исус”, вместо да ги

отбягват. С такива похвати биха могли „да се сближат със служители от други църкви”.

112

Нека се пазим да не „стреляме с вавилонското оръдие” по всеки, който не споделя възгледите ни.

Адвентната история хвърля обилна светлина по този въпрос. Новата дефиниция на понятието „Вавилон”

през 50-те години на ХІХ век осигурява жизненоважното основание за обръщането на Адвентната църква

към свят, който в никакъв случай няма да свърши „утре”.

Това е плодът, който дава по-съвършеното разбиране на Джеймс Уайт относно двете фази в падането

на Вавилон; той стига до него през 1859 година. Ние сме длъжни да се научим да живеем с напрежението,

което поражда работата с различни от нас хора и едновременно с това твърдо да се придържаме към

прекрасните библейски истини, превърнали ни в народ. Единствената алтернатива е адвентни манастири.

Господи, докато се стараем да променяме света, помогни ни да разберем необходимостта от

сътрудничество с другите, както и неговите принципи.

21 април

Преосмисляне вестта на първия ангел

(Част 1)

„И видях друг ангел, че летеше посред небето, който имаше вечното благовестие, за да прогласява

на обитаващите по земята и на всеки народ и племе, език и люде. И каза със силен глас: “Бойте се от

Бога, и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато Той ще съди. И поклонете се на Този,

Който е направил небето и земята, морето и водните извори” (Откровение 14:6,7).

Мощна вест! Вест, която адвентистите от седмия ден винаги са повтаряли, но вероятно никога не са

сядали да анализират подробно. Така че нека го направим тази сутрин.

Тази вест се състои от четири ключови части. Първо, вечното благовестие. За милъристите вечното

благовестие е нещо повече от кръста и възкресението на Исус. Те включват в него най-хубавата част –

Исус се завръща, за да донесе в пълнота всички благословения, станали възможни чрез Неговото

разпятие и победа над смъртта. По този начин вечното благовестие вече включва и Второто пришествие,

възкресението на мъртвите в Христос, преобразяването на живите, за да посрещнат Господа във въздуха,

и небесното царство в пълната му слава. За милъристите и първите пазители на съботата вечното

благовестие е всичко това, дори още повече.

Втората част на вестта предсказва, че то ще бъде проповядвано по цялата земя. Именно това подтиква

Дж.В. Хаймс да разпрати милъристка литература до всяка протестантска мисия по света. Първите

пазители на съботата правят точно обратното – твърдят, че движението на Милър е изпълнило поръчката

още преди 1844 година; те ще осъзнаят своите мисионски задължения и ще се заемат с изпълнението им

много бавно и постепенно.

113

Третата част на вестта прогласява факта, че часът на Божия съд е настъпил. Според милъристите това

е Второто пришествие. Те смятат, че този съд е екзекутивен – там Бог ще даде наградата на онези, които

са Му служили. Както ще видим, точно по тази точка пазителите на съботата имат нови идеи.

И четвъртата част се отнася до поклонението пред Създателя. Милъристите не акцентират особено

върху нея. Но, както разбрахме преди няколко седмици, пазителите на съботата много правилно виждат в

тези думи алюзия към седмия ден от Изход 20 глава и Битие 2:1-3. Свързват я с Откровение 12:17 и 14:12

– стихове, според които в последните дни Бог ще има Свой особен народ, спазващ Неговите заповеди. По

този начин частта за поклонението пред Твореца на Първата ангелска вест оформя ядрото на адвентното

учение.

Вестите на трите ангела от Откровение 14 глава представляват последната вест на Бога към умиращия

свят. Имаме нужда да размишляваме малко повече над значението им за нашето време.

22 април


(Част 2)

„Гледах, додето се положиха престоли и Старият по дни седна... Милион служители Му слугуваха и

милиарди по милиарди стояха пред Него. Съдилището се откри и книгите се отвориха” (Даниил

7:9,10).

Пазителите на съботата откриват, че Откровение 14:7 потвърждава истинността на учението за седмия

ден; но освен това обръщат внимание и на още една част от вестта на първия ангел – „настана часът,

когато Той ще съди”.

Според милъристите сцената на съда от Даниил 7 глава, очистването на светилището от 8:14 и съдът,

описан в Откровение 14:7, представляват съда, който ще се проведе при Второто пришествие. С други

думи, те го считат за екзекутивен съд – време, в което Бог раздава наградите в съответствие с избора и

делата на хората (виж Матей 16:27). Чарлс Фич твърди, че съдът от Откровение 14:7 ознчава

унищожението на света.

След допълнително изследване на Библията (в продължение на години за някои от тях!) пазителите на

съботата ще открият, че съдът, описан в тези текстове, е „до-адвентен” (т.е., преди Пришествието) и в

крайна сметка ще го нарекат „изследователен съд”. Това ново тълкуване ще предизвика разцепление в

техните редици – не всички водачи ще го приемат чак до средата, дори края на 50-те години на ХІХ век.

Някои критици от двадесети век твърдят, че адвентистите бързо-бързо са „измислили” изследователния

съд веднага след 1844 година като обяснение за Голямото разочарование. Това може да звучи много

правдоподобно, но не отговаря на историческите факти.

114

Преди всичко, концепцията за „до-адвентен” съд е създадена преди разочарованието през октомври

1844 година. Джосая Лич я развива още в края на 30-те години. Основният му аргумент е, че съдът трябва

да предшества възкресението.

През 1841 година той пише: „Никой човешки съд не би и помислил да екзекутира един обвиняем преди да

е гледано делото му и да е произнесена присъдата - колко повече Бог”. Следователно преди

възкресението Той ще подложи на съд всяко човешко дело. При възкресението просто ще приведе в

изпълнение присъдата, произнесена в съответствие с резултатите от разследването. Неколцина

милъристи приемат идеята на Лич още преди октомври 1844-та. А и това не е толкова трудно за приемане,

защото е много логично – Библията твърди, че когато дойде в небесните облаци, Христос ще даде

наградата на всеки човек. Споменатото предполага, че още преди това Бог е решил кого да възкреси при

първото възкресение.

Колко благодарни трябва да бъдем, че служим на Бог, Който не е тиранин; за Когото са важни любовта и

справедливостта.

23 април


(Част 3)

„Когато съдилището ще заседава, ще му [на малкия рог] отнемат владичеството, за да го

изтребят и погубят докрай. А царството и владичеството (...) ще се дадат на людете, които са

светиите на Всевишния” (Даниил 7:26,27).

Вчера разбрахме, че още в края на 30-те години на ХІХ век Джосая Лич започва да тълкува израза

„настана часът, когато Той ще съди” от Откровение 14:7 като нещо, което предшества деня на

Пришествието. Самият той вярва, че този съд е започнал през 1798 година – в края на 1260 годишния

пророчески период от Даниил 7:25 – и ще приключи преди Второто пришествие, в края на 2300-годишния

период.

Идеята за „до-адвентен” съд не умира при разочарованието през октомври 1844 година. Например през

ноември 1844-та Инок Джейкъбс, който не е пазител на съботата, коментира нагръдника, носен от

свещеника в Деня на умилостивението, и казва следното: „Ако на десетия ден [22 октомври 1844] не се

случи нищо решително като откриването на съда, тогава още не сме срещнали прототипа, пророчеството

не е изпълнено и ние все още сме в тъмнина. Съдът се провежда преди личното явяване на Христос и

преди възкресението на светиите”.

През януари 1845 година Аполос Хейл и Джоузеф Търнър призовават към по-дълбоко вникване в

символите на притчите за сватбата. И по-точно насочват вниманието към притчата в Лука 12 глава, където

се казва, че хората трябва да чакат завръщането на Христос от сватбата. Те отиват и още по-нататък – 115

отбелязват, че притчата за сватбата от Матей 22 глава съдържа сцена на съд, където царят преглежда

своите гости, за да провери дали носят сватбената дреха.

Търнър и Хейл свързват тези „сватбени” притчи с „приемането на царството” от страна на Христос

(споменато в сцената на съда от Даниил 7 глава). Стига до заключението, че от 22 октомври насам

Христос има да изпълнява нова задача „в невидимия свят”. Следователно, прогласяват те, „Съдът вече е

тук!”.

На 20 март 1845 година Милър също слага знак за равенство между съда от Откровение 14 глава и

сцената на съда от Даниил 7 глава: „След като от 1844 година Бог вече е в Своята роля на Съдия и

решава случая на всеки праведен, за да могат ангелите да знаят кого да събудят при Второто пришествие,

тогава кой може да каже дали Той вече не очиства Своето светилище!”.

Господи, благодарим Ти, че Твоето Слово е толкова логично. Благодарим Ти, че в края ще премахнеш

всички егоцентрични сили, които контролират този свят, и ще основеш Своето вечно царство, в

което ще царува правда!

24 април


(Част 4)

„А царят, като влезе да прегледа гостите, видя там един човек, който не бе облечен в сватбарска

дреха” (Матей 22:11).

Вчера разбрахме, че към края на 1844 и началото на 1845 година Енок Джейкъбс, Аполос Хейл, Джоузеф

Търнър и Уилям Милър свързват датата от изминалия октомври с учението за светилището и с

изследователния съд от Даниил 7 глава. Така всички тези хора, които не са пазители на съботата,

започват да разглеждат фундаментални милъристки текстове (като сцената на съда от Даниил 7 глава и

завръщането на младоженеца от „сватбените” притчи, навлизането на Христос в „до адвентен” съд, и пр.).

Същата обосновка те прилагат и към очистването на светилището от Даниил 8:14 и часа на съда от

Откровение 14:7.

Ами водачите на пазителите на съботата? Какво е тяхното становище за „до адвентния” съд в края на

40-те години?

Джоузеф Бейтс е много категоричен по този въпрос. През 1847 година той пише: „Що се отнася до

израза „... настана часът, когато Той ще съди”, трябва да има време и ред, за да може Бог в ролята на

Съдия да реши случаите на всички праведни и имената им да се запишат в Книгата на живота на Агнето;

те да се подготвят напълно за онзи велик миг, когато ще бъдат преобразени от смърт към безсмъртие”. А

в края на 1848 година заявява: „В момента се провежда съд над праведните мъртви”. Вероятно Бейтс е

първият сред лидерите на пазителите на съботата, който проповядва „до-адвентния” съд.116

Случва се така, че на 5 януари 1849 година Елън Уайт се съгласява с него по този въпрос. Описвайки

видението, което е получила на тази дата, тя пише: „Видях, че Исус няма да напусне Пресвятото място,

докато не бъде решен всеки случай – било за спасение или за погубление”.

Дотук добре. Явно Бейтс и Елън Уайт са на едно мнение. Но не и Джеймс. В края на септември 1850

година той ще се противопостави вече открито и враждебно на Бейтс по темата. Тогава пише: „Много

умове бяха объркани от публикуваните противоречиви становища по темата за съда. Някои [има предвид

Бейтс] настояват, че денят на съда е преди Второто пришествие. Подобен възглед със сигурност не се

основава на Божието Слово”.

Ето ви една допълнителна поука – макар адвентните пионери да са на различни позиции дори по важни

въпроси, те все пак съумяват да запазят уважение един към друг. Днес - в наши дни - също имаме нужда

от този дух.

25 април


(Част 5)

„У Мен е наградата, която давам, да отплатя на всекиго, според каквито са делата му” (Откровение

22:12).

Вчера оставихме Джеймс Уайт публично да громи Джоузеф Бейтс заради неговите „объркани представи”

за съда – че се провежда преди Второто пришествие. „Подобен възглед – заявява Уайт – със сигурност не

се основава на Божието Слово.”

Според него „Великият ден на съда ще продължи хиляда години” и ще започне при Второто пришествие.

Що се отнася до „до-адвентния” съд, „не е необходимо окончателната присъда да бъде произнасяна преди

първото възкресение, както проповядват някои, тъй като имената на светиите са записани в небето; както

Исус, така и ангелите със сигурност знаят кого да възкресят и заведат в Новия Ерусалим”. Така през

септември 1850-та той се опълчва срещу своята съпруга и Бейтс по въпроса за „до-адвентния” съд. Това

обаче ще се промени. Постепенно.

Във февруарския брой на Ривю от 1854 година откриваме косвено доказателство за промяна в

позицията на Джеймс Уайт. Там той публикува текст на Дж.Н. Лафбъроу, който свързва Първата ангелска

вест с „до-адвентния” съд. Макар Лафбъроу да не го е писал за публикуване, Джеймс добавя кратко

въведение, в което обяснява, че въпреки това го публикува, защото „отразява изследвания, които ни бяха

представени”.

Всякакви съмнения относно позицията на Джемс Уайт отпадат окончателно през януари 1857 година,

когато той публикува пълен и обстоен коментар върху „до-адвентния” съд, който подписва лично. „Както

праведните, така и нечестивите ще бъдат съдени, преди да бъдат възкресени от мъртвите. 117

Изследователният съд над Божия дом (или църквата) ще се проведе преди първото възкресение; а съдът

над нечестивите – през Хилядата години от Откровение 20 глава – и те ще бъдат възкресени в края на

този период”.

Понятието „изследователен съд”, както и съпътстващата го терминология, се появяват напечатани за

първи път малко по-рано същия месец в статия на Елоун Евъртс. Към 1857 година адвентистите от

седмия ден вече масово приемат учението за „до адвентния” съд.

Развитието на тази доктрина прекрасно илюстрира по какъв начин Бог направлява разбирането на

Своите последователи във времето – постоянно ги насочва към търсене на по-добри начини за вникване в

Словото Му. Неговата задача е да им осигури това Слово. А нашата е да го изследваме с молитва; да се

стремим към все по-голямо и все по-дълбоко познание на Божията воля и пътища.

26 април

Съдът е добра новина!

„Гледах същия рог като воюваше със светиите и превъзмогваше против тях, докато дойде

Старият по дни и се извърши съд за светиите на Всевишния, и настана времето, когато светиите

завладяха царството” (Даниил 7:21,22).

Съдът е добра новина! Съдът е благовестие!

Така ли? Много адвентисти определено не са съгласни с това. Спомням си деня, когато за пръв път

влязох в адвентна църква. Тогава живеех на търговски кораб, закотвен в залива на Сан Франциско и

нямах никакъв, ама никакъв интерес към християнство или съд. Просто се запознах с едно момиче и то ме

заведе на църква.

Още самото място подейства като шок върху цялото ми същество. Но истинският нокаут ми бе нанесен,

когато една „стара” жена (сигурно е била най-много на четиридесет години!) се изправи пред младежката

група, и размахвайки към тях костеливия си пръст, им заяви възможно най-недвусмислено, че е по-добре

нощно време да не спят, а да ровят и преравят съзнанието си за всеки грях, сторен някога от тях, за да го

изповядат. Защото никой не знае точно кога неговото (нейното) име ще бъде извикано пред небесния съд.

А когато това стане, ако те имат и един-единствен неизповядан грях, няма да прекарат вечността там,

където биха искали.

Десетилетия наред подобно проповядване не само набива в главите на адвентистите вестта за

„страшния” съд, но в крайна сметка ги довежда до отхвърляне на самото учение. Това е много жалко,

защото Библията рисува съвсем друга картина – че за Божия народ съдът е добра новина. Всъщност -

най-добрата. Както внушава Бог чрез Даниил, този съд е „за”, „в полза на” светиите. Божественият съдия е 118

на наша страна. Та нали сам Той е изпратил Спасител за нас! И не се мъчи по всякакъв начин да намали

броя на хората в небето, а да заведе там колкото може повече. Господ желае Неговият дом да бъде

пълен!

Просто не всички приемат това предложение за спасение и промяната на сърцето, която го следва.

Бунтуват се срещу Божиите пътища, злоупотребяват с благата Му, стават агресивни, рушат. Той не може

да остави това да продължава вечно. Затова всички те ще бъдат подведени под съдебна отговорност. Да,

за онези, които избират да водят живот на активен бунт срещу Бога и Неговите принципи, съдът

определено не е добра новина.

Но за християните е най-добрата! Божият съд е тяхното освобождение! Защото отваря пред тях

вратите на вечното царство. Слава да бъде на Бога за Неговия праведен съд!

27 април

Преговор на темата за съда

„[Бог] е назначил ден, когато ще съди вселената справедливо чрез Човека, Когото е определил; за

което и е дал уверение на всички, като Го е възкресил от мъртвите” (Деяния 17:31).

Съд. Според някои – страшна, плашеща тема. Според други – вест на надежда. За всички – и двете.

Днес ще обърнем поглед назад и ще преговорим темата „от птичи поглед”. За повечето хора съдът е

единично събитие някъде малко преди времето на края или при смъртта на всеки отделен човек. Но

първите адвентисти откриват, че е по-скоро процес, отколкото единично събитие. През 1857 година

Джеймс Уайт вече разглежда последния съд като поредица от четири почти напълно отделни една от

друга фази.

Фаза номер едно – според него, това е „до-адвентният” или изследователният съд над онези, които

изповядват, че са последователи на Бога и Библията. Позовавайки се на символиката от Деня на

умилостивението, най-ранните адвентисти стигат до заключението, че този съд се отнася единствено до

Божия народ. На този ден първосвещеникът влиза в Светая Светих, облечен със съдебния нагръдник,

върху който са изписани имената на Божия народ. Именно за тях се застъпва Той в деня на съда.

Фаза номер две – (така, както я виждат адвентистите) е ефективният съд, който се провежда при

Второто пришествие; тогава Бог влиза в ролята на изпълнител и „връчва наградата” – благословението –

на Своя народ (Откровение 22:12; Матей 16:27).

Фаза номер три – това е хилядогодишният съд, споменат в Откровение 20:4. Там четем: „И видях

престоли; и на тези, които бяха насядали на тях, бе дадено да съдят...”. Сигурно се чудите какво е

останало за съдене след Второто пришествие. Та нали праведните вече са на небето заедно с Бога, а

нечестивите спят в гробовете си. И двете твърдения са верни. Само че, нечестивите още не са унищожени

завинаги. А преди това да стане, Бог дава на всеки човек възможност по време на Милениума да прегледа 119

„досиетата” им. Не желае да не останат никакви въпроси и съмнения у никого; затова предвижда начин

всеки да се убеди, че е направил възможно най-доброто в най-лошата ситуация. По този начин

хилядогодишната фаза на съда се явява нещо като „изследователен съд” за нечестивите. Но всъщност е

нещо повече – това е съд над Божията правда и способност да взема мъдри решения.

Последната фаза на съда се осъществява в края на хилядата години; тогава се изпълняват смъртните

присъди на онези, които упорито са отхвърляли Бога и Неговите принципи (Откровение 20:9, 12-15). Тази

последна фаза не е много приятна, но Бог няма избор, ако не иска да отнеме свободната воля на хората и

ако иска Вселена, от която грехът и разрушителните отношения да са премахнати завинаги.

28 април

Кога започва съботата?

(Част 1)

„От вечер до вечер да пазите съботата си” (Левит 23:32).

За разлика от темата за изследователния съд, въпросът кога започва съботата не предизвиква никакви

спорове между основните водачи на първите адвентисти.

Въпреки че баптистите от седмия ден, от които Бейтс индиректно приема истината за съботата, я

спазват от залез до залез, самият той опонира, че тя трябва да бъде пазена от шест часа вечерта в петък

до шест часа вечерта в събота.

Излага тази своя позиция през 1846 година в книжката си върху съботата: „Историята доказва, че

евреите (...) считат за начало на всеки нов ден шест часа вечерта на предишния”. Не знам каква история е

чел и дали заключенията му са въз основа на онова, което е чел, но той тотално греши.

На всичкото отгоре изрежда и теоретични причини за съблюдаването на съботата от шест часа до шест

часа. Ако трябва да обобщим аргументацията му с две думи, той настоява, че, ако всеки почита съботата

от изгрев до изгрев или от залез до залез, тогава всички ще я почитат по различно време. А Бог в никакъв

случай не желае това. Следователно, тъй като на екватора залезът през цялата година е в шест часа

вечерта, ако всички се придържат към това време, ще съблюдават една и съща събота – точно както

желае Бог.

За добрия капитан това не е маловажен въпрос. Затова през 1849 година той настоява, че „в Божиите

очи преднамереното отхвърляне на библейската светлина по въпроса за началото на съботата е точно

толкова голям грях (...) колкото и пълното й неспазване”.

Много силни думи. А Бейтс е голям ентусиаст; силен и упорит, когато е твърдо убеден в нещо.

Поради тази причина до църквата неизменно достига вестта, че съботата започва в шест часа вечерта.

Бейтс успява да убеди в своето виждане почти всички пазители на съботата, включително Джеймс и Елън

Уайт. Така заедно с повечето адвентисти в продължение на цели десет години те погрешно освещават

съботата.120

Да, проблем има! И какво е отношението на Бог към него? Подлага ли ги на духовен „удар в стомаха”

поради тяхната очевидна грешка?

Явно не. Божията милост е наистина обширна, необятна. В нашата искреност Той ни приема такива,

каквито сме. Но не спира дотук. А продължава нежно да ни води в пътя на истината.

29 април


(Част 2)

„На мястото, което избере Господ, твоят Бог, за да настани името Си, там да жертваш Пасхата

привечер, около захождането на слънцето” (Второзаконие 16:6).

Как е възможно Бог да остави Своя народ да живее в заблуда относно началото на съботния ден цели

десет години? Не знам. Но знам, че го е направил. Може би това ни подсказва още нещо относно Неговия

характер.

Длъжни сме да споменем, че не всички адвентисти са съгласни с Бейтс и неговото учение за „шест

часа”. Има такива, които съблюдават съботата от изгрев до изгрев; други от залез до залез, а трети от

полунощ до полунощ.

През 1854 година този въпрос така започва да притеснява Джеймс Уайт, че той се бои от разцепление,

„ако въпросът не бъде разрешен чрез недвусмислено свидетелство”. Твърди, че никога не е бил напълно

удовлетворен от аргументите в полза на „шест часа” и всъщност пазителите на съботата никога не са

изследвали този въпрос в пълнота от Библията. По-късно ще добави, че без съмнение „упоритото

становище на Бейтс по въпроса, уважението към неговата възраст и богоугоден живот” са причината да не

„изследват по-рано” тази тема в Библията „така цялостно, както всички останали теми”.

През лятото на 1855 година Уайт моли младия Джон Невинс Ендрюс да направи изследване по

споменатата тема изцяло въз основа на Библията. Ендрюс наистина е правилният човек за тази работа.

Пределно акуратен, с изострено чувство за отговорност, той подхожда към задачата си изключително

съвестно.

Тъй като сам е твърдо убеден в учението за „шест часа”, той е истински шокиран, когато се натъква на

три текста:

1. „Да жертвуваш пасхата привечер, около захождането на слънцето” (Второзаконие 16:6).

2. „Онзи човек, който се допре до кое да е от такива, ще бъде нечист до вечерта (...) когато залезе

слънцето, ще бъде чист...” (Левит 22:6,7).

3. „И като се свечери, когато залезе слънцето, доведоха при Него всичките болни и хванати от бяс”

(Марк 1:32).

121

Когато навлиза още по-навътре в библейската материя, текстовете започват да се трупат един след

друг; и навсякъде се употребяват думи като „свечери” или „захождане на слънцето”.

Ето и неговите заключения: (1) Писанието не подкрепя съблюдаването на съботата от шест часа до

шест часа с нито едно доказателство. (2) „Чрез няколко ясни и прости твърдения Библията утвърждава

факта, че началото на деня е залезът на слънцето”.

Той излага своите заключения пред общото събрание на пазителите на съботата на 17 ноември 1855

година и всички единодушно приемат тази „нова” библейска светлина.

Господи, помогни ни да държим ума си отворен, дори да сме убедени, че знаем истината!

30 април


(Част 3)

„... всеки ден изследваха Писанията да видят дали това е вярно” (Деяния 17:11).

Библията и нейното усърдно изследване са център в живота на първите адвентисти – пазители на

съботата. Както видяхме вчера, това се отнася и по въпроса за началото и края на съботния ден.

Джеймс Уайт описва как библейското изследване на Ендрюс от края на 1855 година убеждава умовете

на почти всички присъстващи, че правилното време е залез слънце. Без съмнение, в числото на тези

„почти всички” той включва и себе си.

Е, не всички са съгласни със заключенията на Ендрюс. Както отбелязва Уайт, „Бейтс и още неколцина

имаха различно мнение от останалата част на църквата по този въпрос”. Капитанът е проповядвал „шест

часа” в продължение на цели десет години и сега се „окопава”, стремейки се да защити своята позиция.

Така възниква проблем. Част от водачите на движението държат на старото становище, макар текст

след текст библейското изследване да е доказало, че в Писанията денят започва със залеза на слънцето

и следователно съботата също започва тогава. На всичко отгоре съвсем ясно е казано: „От вечер до вечер

да пазите съботата си” (Левит 23:32).

Но въпреки многобройните библейски доказателства, Бейтс „и още неколцина” продължават да търсят

начин да защитят старото становище чрез „логично” приложение на своите човешки разсъждения,

основани на откъснати оттук-оттам текстове.

Джеймс Уайт не споменава кои точно са тези „неколцина”, които застават срещу църковното тяло. Но

Юрая Смит цитира името поне на един, който със сигурност е бил между тях. Това е Елън Уайт.

Покаченият градус на напрежението е очевиден за всички – двама от тримата основатели на

движението са в опозиция на болшинството; това не може да не е сериозно.

По-късно Джеймс си спомня как два дни след изложението на Ендрюс те провеждат „специално

молитвено събрание. Там госпожа Е. Уайт получи видение. Един от въпросите, които то засегна, бе

122

правилността на библейското тълкувание за залез слънце. Това реши въпроса за брат Бейтс и

останалите; и оттогава по тази тема между нас цари пълна хармония”.

Независимо дали ни харесва, или не, и днес в църквата продължава да има несъгласия. Можем да

бъдем благодарни на Бога, че не се уморява да води народа Си към единство.

1 май

Развитие на доктрината за духовните дарби

(Част 1)

„И Бог е поставил някои в църквата да бъдат: първо апостоли, второ пророци, трето учители,

други да правят чудеса, някои имат изцелителни дарби, други дарби на помагания, на управлявания, на

говорене разни езици” (1Коринтяни 12:28).

При избистрянето на новото тълкуване по въпроса за началото на съботния ден през 1855 година се

наблюдава определена последователност на събитията: (1) несъгласие по темата; (2) обстойно

изследване на Библията; (3) общо съгласие относно резултатите от изследването с няколко изключения

сред онези, които все още поддържат старото становище и (4) видение на Елън Уайт, потвърждаващо

резултатите от библейското проучване и постигане на единство сред вярващите.

Тази последователност на събитията ни води до няколко извода. Джеймс Уайт коментира единия от тях:

„Естествено възниква въпросът – ако виденията се дават, за да се поправи една грешка, защо тя [Елън] не

видя по-рано грешката в учението за „шест часа”? Винаги обаче ще бъда благодарен на Бога за едно – че

поправи грешката ни в точното време и не позволи да пострадаме от раздори и разделения, които да ни

измъчват и до днес...

Явно не е Господнята воля да учи Своя народ по библейските въпроси чрез дара на Духа, преди

Неговите слуги да са изследвали усърдно Словото Му. Когато това бе сторено по въпроса за правилното

начало на съботния ден и повечето бяха убедени, а неколцина бяха застрашени да нарушат единството

на църковното тяло по този въпрос, тогава – едва тогава – дойде моментът Бог да прояви Своята милост

чрез изявата на Духа, за да може доброто дело да бъде завършено. Свещените Писания са ни дадени

като ръководство на вярата и дълга и ни е заповядано да ги изследваме...

Нека дарбите намерят своето правилно място в църквата. Бог никога не ги е поставял на първа линия,

но ни заповядва да се грижим за тях, за да ни водят в пътя на истината, в пътя към Небето. Това, което

Той издига, е Божието Слово. Писанията на Стария и Новия Завет са светилото, което осветява пътя на

човека към небесното царство. Следвайте него, а ако грешите относно библейската истина и има опасност

да бъдете изгубени, може би тогава Бог ще реши да ви поправи и върне към Библията.”

123

Нека Му благодарим за Неговите дарби, включително и за тази на пророчеството. Първите християни ги

ценят, но се стараят да ги поставят на „правилното” място. В техните очи Библията е в центъра на всичко,

а дарбите просто ги насочват към Божието откровение в нея.

2 май


(Част 2)

„Изясняването на Твоето Слово просвещава, вразумява простите” (Псалм 119:130).

Вчера подчертахме, че Джеймс Уайт въздига Библията като върховен наставник на християните относно

техния дълг. Според него дарбата на пророчеството служи не само да утвърждава вече откритите в

Библията истини и да подпомага единението на Божия народ относно библейските учения, но и да ги

„връща” към самата Библия.

Това е много важно. Една правилно функционираща духовна дарба винаги връща хората обратно към

Библията. С това разсъждение Джеймс Уайт ни насочва към нещо изключително ценно. Твърде често и

твърде много адвентисти разбират погрешно ролята на духовните дарби. Някои дори отиват толкова

далеч, че прекарват повече време в изследване на писанията на Елън Уайт, отколкото на Библията.

Подобно отношение буквално „плюе в лицето” на разбирането за нейното дело, което имат самата тя,

нейният съпруг и всички останали пионери на адвентистите от седмия ден. Според нея такива хора

предпочитат „малката светлина” пред „голямата” и принизяват Библията.

Ето какво пише тя: „Божието Слово [Библията] е достатъчно, за да просветли и най-замъгления ум и

може да бъде разбрано от онези, които имат желание да го разберат. Въпреки всичко има хора, които

твърдят, че го изследват, но на практика директно се съпротивляват на най-ясните му учения. Затова – за

да нямат никакво извинение – Бог дава прости и насочващи свидетелства, за да ги върне обратно към

Словото, което са пренебрегнали”.

Ето още един цитат от нейните писания: „Брат Дж. си е объркал ума в своите старания да доказва, че

светлината, която Бог дава чрез Свидетелствата, е допълнение към Божието Слово. Това е фалшива

светлина! Бог е намерил за добре чрез тях да връща умовете на Своя народ към Словото Си”. „На

Библията се обръща малко внимание, затова Бог дава по-малката светлина – за да води мъже и жени

обратно към голямата светлина” – пише тя по друг повод.

Адвентните пионери неизменно настояват, че ролята на Елън Уайт е на „показалец” към Библията, а не

източник на доктрини. Всъщност една от причините, поради които лично аз вярвам, че тя е истински

пророк, е следният факт: Е. Уайт непрестанно насочва своите читатели към Исус като Спасител и към

Библията като светлината.

Нека следваме нейния съвет!124

3 май


(Част 3)

„Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и

учители за делото на служенето, за назиданието на Христовото тяло с цел да се усъвършенстват

светиите, докато всички стигнем до единство на вярата и познаването на Божия Син, в пълнолетно

мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота” (Ефесяни 4:11-13).

През 1856 годна Елън Уайт започва да търпи все по-силна критика от страна на онези, които я

отхвърлят. Затова пазителите на съботата разбират, че разработването на теологична основа за

пророческата дарба, както и интегрирането й в цялостната теология на църквата, не търпят повече

отлагане.

През февруари същата година Джеймс Уайт публикува статия, в която излага своето разбиране по

въпроса. Най-напред предлага няколко библейски текста, които доказват, че дарбите на Духа

(включително и пророческата) ще съществуват в църквата до Второто пришествие.

След това се спира на Йоил 2:28-32, където е записано обещание за изливане дарбата на

пророчеството; отбелязва, че Петдесетница е само частично изпълнение на това обещание, а същинският

акцент е върху изливането на тази дарба над „остатъка” от стих 32.

След това прави паралел между остатъка от Йоил 2:32 с остатъка от Откровение 12:17, който пази

Божиите заповеди и „има свидетелството на Исус Христос”. „Какво представлява свидетелството на Исус

Христос? – пита той. – Нека на този въпрос ни отговори ангелът, който се обръща към Йоан. Той казва:

„Духът на пророчеството е да свидетелстваме за Исус” (Откровение 19:10).” В заключение Уайт

подчертава, че дарбата на пророчеството ще бъде специален белег на Божията църква в последните дни

и е твърдо убеден, че неговата съпруга я притежава.

Така през 1856 година пазителите на съботата не само избистрят библейската аргументация на дарбата

на пророчеството, но я свързват и с онези пасажи от Откровение, които представляват самата основа на

тяхната идентичност. По този начин в средата на 50-те години от ХІХ век доктрината за духовните дарби

се превръща в едно от ученията (наред с тези за съботата, светилището, Второто пришествие и

състоянието на мъртвите), които започват да ги обособяват като уникална църковна общност сред

религиозния свят.

В същата статия от февруари Джеймс Уайт още веднъж набляга на следната мисъл: никой човек „няма

право да смята (…) че може да научи своя дълг чрез която и да е духовна дарба. В мига, в който го стори,

той поставя дарбите на погрешно място и заема изключително опасна позиция”.

125

Господи, благодарим Ти, че адвентните пионери разглеждат въпроса за централното място на

Библията и ролята на Духа на пророчеството с такава яснота. Помагай ни да я имаме и ние!

4 май

Запознайте се с Юрая Смит

„Трябва първо да се проповядва благовестието на всичките народи” (Марк 13:10).

Юрая Смит (1832-1903) е един от най-видните адвентисти от седмия ден със заслуги, свързани с

прогласяването на вестта на ЦАСД пред света чрез печатното Слово. Началото на живота му обаче не е

никак обещаващо. Още в ранна възраст се налага да бъде ампутиран левият му крак – до средата на

бедрото. Но това не е най-страшното, защото цялата 29-минутна хирургична интервенция се извършва

върху масата в кухнята на техния дом без упойка. Единственото „обезболяващо”, с което той разполага, е

ръката на майка му. Повечето от нас нямат и най-малка представа какво е животът в „добрите стари

времена”.

Майката на Юрая става последователка на Милър и заедно с нейното момче са кръстени през лятото на

1844 година от един адвентен проповедник. Надеждата за октомври 1844-та му повлиява силно, но когато

Исус не идва, той се отказва от адвентните си убеждения и се отдава на образование, за да си осигури

добро място в този свят. Идеята за небето, предадена му от адвентистите все повече и повече

избледнява в неговото съзнание.

На 16-годишна възраст отива да учи в академията “Филипс” в Ексетър, щата Ню Хемпшир – една от най-

престижните частни гимназии в онова време. Много от великите синове на нацията минават през чиновете

й. Младият амбициозен Юрая е твърдо решен след като завърши, да постъпи в Харвард. Целта му е

професорска кариера в най-уважаваното висше учебно заведение и той определено притежава всички

качества за нея.

Бог обаче има други планове за младия интелектуалец. Майка му също. Сигурно си спомняте от

четивата преди няколко седмици как сестрата на Юрая – Ани – идва при адвентистите благодарение

молитвите на майка си и на един сън, който и тя, и Джоузеф Бейтс получават в една и съща нощ, както и

на неговата активна мисионска работа. Ани се присъединява към пазителите на съботата през 1852

година и след това оказва силно влияние върху младия Юрая да я последва.

През септември същата година 20-годишният младеж се съгласява да я придружи на адвентно

събрание, където чува как Джеймс и Елън Уайт обясняват причините за разочарованието през 1844

година и приемането на истината за съботния ден. Това го подтиква да посвети повече от два месеца на

усърдно изследване на Библията по този въпрос. Кризисният момент настъпва през декември, когато

умира баща му. Изправен лице в лице със суровата действителност, Юрая отдава цялото си сърце на

Бога, Който ще го употреби по изключително мощен начин.126

Господи, колко много се съпротивляваме на подтика да Ти се предадем напълно! Помогни ни днес да

се посветим изцяло на Твоето дело. Използвай ни за благословение на хората.

5 май

Господ благославя Юрая

„Когато се приближи този, който бе получил петте таланта, донесе още пет таланта и рече:

“Господарю, ти ми предаде пет таланта. Ето, спечелих още пет”. Господарят му рече: “Хубаво, добър

и верен слуга! В малкото си бил верен, над многото ще те поставя” (Матей 25:20,21).

Юрая Смит определено е слуга с пет таланта. По отношение на способностите му спокойно можем да

кажем, че той е връх сред адвентистите. След своето обръщане през 1852 година се посвещава на делото

на църквата и му остава верен до края на живота си. Това не означава, че няма други професионални

предложения, които го изкушават с финансови възнаграждения, несравнимо по-големи от всичко, на което

би могъл да се надява като църковен служител. Такова предложение идва само месец след обръщането

му. Но неговият ум вече е окончателно насочен в друго направление – към „града, който има вечни

основи, на който архитект и строител е Бог” (Евреи 11:10).

В началото на 1853 година младият мечтател изпраща на Джеймс Уайт стихотворение от 3500 строфи,

озаглавено „Предупредителният глас на времето и пророчеството”. То прави такова впечатление на

Джеймс, че го публикува на части в Ривю енд Херълд всяка седмица в продължение на пет месеца. През

май Юрая Смит вече е част от издателския екип на Ривю – там, където ще се развие цялата му 50-

годишна кариера чак до неговата смърт.

Условията за работа са доста примитивни. Целият екип на Ривю се помещава в една къща в Рочестър,

щата Ню Йорк, която Джеймс наема за 175 долара на година. Домът на семейство Уайт не само е оскъдно

обзаведен с наети и доста потрошени мебели, но и побира цялото издателско оборудване.

Никой не получава заплата; единствено - обещанието, че няма да умрат от глад. Но в очите на много

хора всъщност са съвсем близо до тази граница – живеят предимно на диета от фасул и овесена каша. В

младежкия си оптимизъм, след като е живял там няколко седмици, Юрая Смит разведрява обстановката с

духовитата забележка, че „не възразява да яде фасул 365 дни подред, но ако той стане постоянна диета,

тогава вече ще протестира”!

Да, макар и гладни понякога, всички – включително и младежът с един крак – с готовност жертват за

работата, която обичат.

Господи, днес Ти благодарим за талантите, които си дал на всеки от нас. Помагай ни да ги

употребим за Теб така, както Ти ни подсказваш, дори да се наложи това да ни коства земни неща.

127

6 май

Юрая Смит – адвентният лидер

„Верният в най-малкото и в многото е верен...” (Лука 16:10).

Когато Юрая Смит започва да работи заедно с Джеймс Уайт, адвентната издателска дейност е, меко

казано, на примитивно ниво. Една от първите позиции, на които го виждаме (предвид факта, че

издателството не разполага с резачка за хартия), е да подрязва краищата на новите книги с джобното си

ножче.

Но това ще се промени. С напредване на времето Адвентната църква развива сериозно издателско

дело, а Юрая Смит се издига до главен редактор на най-авторитетното му издание. Заема този пост в

периодите 1855-1861, 1864-1869, 1870-1871, 1872-1873, 1877-1880, 1881-1897 и 1901-1903 – общо повече

от 35 години. От този висок пост той влияе върху адвентната мисъл в годините на нейното формиране

почти по всички въпроси.

Освен че заема най-влиятелното редакторско място в адвентните среди през един съдбоносен период,

той пише и някои от най-важните за църквата книги. Особено силно въздействие върху формирането на

адвентната мисъл по отношение на пророчествата оказва Критически и практически размишления върху

книгата “Откровение” (1867) и Критически и практически размишления върху книгата “Даниил” (1873).

По-късно те са събрани в едно под общото заглавие Даниил и Откровение. Тази плодотворна книга на

Смит си остава стандарт в сферата на тълкуване на пророчествата в продължение на почти три четвърти

век занапред.

Освен че е редактор и писател, Смит служи на църквата и на втория по важност административен пост в

нея почти двадесет и пет години. Той е секретар на Генералната конференция в периодите 1863-1873,

1874-1876, 1877-1881 и 1883-1888 година.

И това не е всичко. Тъй като не може да коленичи за молитва заради изкуствения си корков крак, той

изобретява протеза, която има предимството да е гъвкава до коляното. Други негови патентовани

изобретения са училищен чин със сгъваем гръб и комбиниран уред между бастун и столче за къмпинг.

Хонорарите от книгите и патентите го правят донякъде заможен в последните му години. Той дава всичко

за Бога и Бог се отплаща, като благославя този еднокрак човек, посветил абсолютно всичките си таланти

на Неговото дело.

Разбира се, като всеки човек, и Юрая Смит води своите духовни борби. По-нататък ще разгледаме някои

от тях. Но добрата новина е, че Бог използва и „не-толкова-съвършените” хора. Наистина добра новина,

след като всеки от нас има таланти, но води и борби.

7 май

128

Запознайте се с Джон Невинс Ендрюс

„Старай се да се представиш одобрен пред Бога работник, който няма от що да се срамува, като

излагаш право Словото на истината” (2Тимотей 2:15).

Джон Невинс Ендрюс е най-изтъкнатият учен в младата Църква на адвентистите от седмия ден. Повече

от всеки друг той е натоварен с отговорността да учи, за да се представи като „одобрен от Бога работник,

който няма от какво да се срамува, като излага право Словото на истината” (2Тимотей 2:15).

Роден е през 1829 година в Поуланд, щата Мейн. Вече като възрастен може да чете Библията на седем

езика и дори се твърди, че знае наизуст целия Нов Завет. Животът му е живот, посветен на непрестанно

учене – чак до преждевременната му смърт през 1883 година.

Съвсем логично 15-годишният Джон Невинс Ендрюс се сблъсква със съботната вест. В ръцете му

попада брошурата на Т.М. Пребъл за седмия ден малко след нейното публикуване през 1845 година.

Заедно с още няколко тийнейджъри се заклева да пази Божия свят ден дори още преди родителите им да

са чували за него. Той цепи дървата и подготвя домакинските си задачи в петък, така че „повече да не

бъде нарушител на съботата”. Едва по-късно родителите му се присъединяват към него в „новата” вяра.

Ендрюс се запознава със семейство Уайт през септември 1849 година, когато те помагат на някои от по-

възрастните представители на неговото семейство и общност да се избавят от фанатизма. Когато вижда

мощното влияние на тяхното проповядване, той възкликва: „С радост бих заменил хиляда грешки за една

истина!”.

През 1850 година започва да обикаля Ню Инглънд като служител в движението на пазителите на

съботата. Но само за пет години е „съсипан до крайност” от тежката програма на едновременно

интензивно учене, писане и публично говорене – изгубва гласа си и уврежда зрението си. Тогава отива в

Юкон, щата Айова, за да работи във фермата на своите родители, докато се възстанови. Но дори и в това

състояние не стои далеч от книгите. През 1861 година публикува своята монументална История на

съботата и първия ден от седмицата.

През 1867 година става третият президент на Генералната конференция, а през 1869 година за кратко

заема и поста главен редактор на Ривю енд Херълд. През 1874 година заминава за Европа като първия

официален задграничен мисионер на църквата. Тогава Елън Уайт пише, че са изпратили „най-способния

човек в нашите редици”.

Няма граници за начините, по които Бог може да използва онези, които посветят живота си на Него и на

изследването на Словото Му.

О, Господи, помогни ни да станем „одобрени от Теб работници, които не се срамуват” от святото

Ти Слово!

8 май

129

Запознайте се с Джон Лафбъроу – момчето проповедник

„Добро е за човека да носи хомот в младостта си” (Плач Еремиев 3:27).

Джон Лафбъроу (1832-1924) е на 16 години, когато решава, че е призован да проповядва. Той се

разболява от малария и в продължение на девет седмици лежи в треска. Накрая в отчаянието си извиква:

„Господи, ако премахнеш от мен този студ и този огън, веднага щом се възстановя и придобия достатъчно

сили, ще отида да проповядвам.”

Още същия ден студът и треперенето изчезват. Той обаче не разполага с никакви пари. Затова отива да

сече дърва и за няколко седмици успява да покрие всичките си разходи, дори спестява един долар. „Това

бе достатъчно, за да отида, където искам – разказва той. – Но как да си купя дрехи? Съседът, за когото

работих, ми даде една жилетка и чифт панталони, малко поизносени наистина; на всичкото отгоре той бе

доста по-висок от мен, та трябваше да отрежа двадесет сантиметра от панталоните, но дори и след тази

„операция” те бяха далеч от „хубавото облекло”. А вместо сако моят брат ми бе дал един двойно

подплатен шинел, на който бяха отрязани полите.

С този любопитен „тоалет” и с един долар в джоба аз реших да отида в някой район, където не ме

познават, и да проповядвам. Ако претърпях провал, никой от приятелите ми нямаше да узнае; а ако

постигнех успех, щях да го приема като доказателство, че наистина имам дълг да проповядвам.”

Първата вечер той попада на малка селска баптистка църква, препълнена до краен предел. „Аз пях –

спомня си той – после се молих, после пак пях. После говорих за грехопадението на човека. Вместо да се

смутя, както се опасявах предварително, Божието благословение се изля над мен и аз говорих съвсем

спокойно. На следващата сутрин ми казаха, предната вечер са присъствали седем проповедници.

На следващата вечер църквата отново бе препълнена. Подозирам, че онова, което ги бе довело, бе

любопитството да чуят проповедта на едно голобрадо момче… В края на проповедта… местният

проповедник стана и обяви, че от следващата вечер започва серия от събрания за пеене на химни, затова

няма да мога да продължа проповедите си. Тогава се изправи господин Томпсън и каза: „Господин

Лафбъроу, тези събрания за пеене на химни бяха измислени специално, за да се сложи край на вашите

проповеди.” След това Томпсън кани младия проповедник да говори в залата на голямото училище, на

което е настоятел. Така още на първия ден новоизлюпеният адвентен проповедник постига успех там,

където не толкова авантюристично настроени хора неминуемо биха се провалили.

Никога не спирам да се удивлявам как Божията благодат благославя с успех възможно най-

нищожните на пръв поглед неща, стига човек да се посвети напълно и да върви напред. Мнозина от

нас извиняват своите откази с това, че още не са „готови”. Истината е, че никога няма да бъдат

готови.

9 май

Момчето проповедник отново в действие130

„Из устата на младенците и сучещите приготвил си хвала...” (Матей 21:16).

Съвсем разбираемо, младият проповедник се страхува от срещи с проповедници. Но кошмарите му се

сбъдват – проповедникът, който е измислил начин да прекрати проповедите му в своята църква, решава

да се срещне с Лафбъроу на една неформална среща с редовните посетители неговите проповеди.

- Е, – обърна се той към мен – снощи имахте доста слушатели.

- Да, и ми се сториха доста заинтригувани – отговорих.

- Сигурно им е било любопитно да чуят как проповядва едно момче, но не ви ли чух снощи да казвате, че

душата не е безсмъртна?

- Да, така казах.

- Какво ще кажете тогава за вечното погубление? – попита той.

- Не съм срещал такова нещо в Библията – отговорих изненадано. – Половината от това, което казахте, е

цитат от Библията, а другата половина – от един химн на методистите.

- Казвам ви най-сериозно, че всичко, което цитирах, е от Библията – настоя той много разпалено. – От

двадесет и петата глава на книгата “Откровение”!

- Предполагам, че имате предвид двадесет и петата глава на Матей – отговорих. – Половината от думите

ви са цитат оттам. Там се казва, че нечестивите ще отидат във вечно погубление.

- А, да – съгласи се той. – Точно така, но другата мисъл е от двадесет и петата глава на Откровение.

- Значи е от място, което се намира три глави след края на Библията – отвърнах. – Тъй като Откровение

има само двадесет и две глави.

- Дайте ми Библията си и ще ви го покажа – каза той.

За всеобщо удивление той търси и търси, но търсенето му приключи с неуспех. Тогава ми върна

Библията и се извини, че трябва да ме остави, защото има друг ангажимент.”

Тази непретенциозна история може и да ви се стори смешна, но тя много добре отразява истината, че в

„затънтените краища” на Америка през деветнадесети век религията е на доста примитивно ниво.

Проповедниците в селските райони често са самоуки. Това се отнася както за адвентистите, така и за

техните противници. В този контекст познаването на Библията често наистина буквално донася

светлината.

От онези дни са се променили много неща. Едно обаче не е – важността на библейското познание.

Божието Слово е специален дар от Небето. И въпреки това много хора в нашия просветен век

продължават да бъдат точно толкова невежи, колкото и проповедникът от историята с Лафбъроу.

Кой ден е най-подходящ, за да превърнете редовното изучаване на Библията в част от своето

ежедневие? Днес!

10 май

131

Дж. Н. Лафбъроу се запознава с Дж. Н. Ендрюс

„Законът Господен е съвършен, възвръща душата” (Псалм 19:7).

Лафбъроу е адвентист от първия ден и вече е проповядвал около три години и половина, когато за пръв

път се запознава с проповедник от течението, спазващо седмия ден. В средите на бившите милъристи е

широко разпространено мнението, че мнозина от фракцията на „затворената врата” проявяват склонност

към фанатизъм, затова предупреждават Лафбъроу, че групата, с която възнамерява да се срещне, не

само освещава събота вместо неделя, но и „когато се събират, те пищят и крещят, и правят много шумни

фанатични демонстрации”.

Той не гори от желание да се среща с подобни хора, но при него идва един човек на име Ортън от

Рочестър, щата Ню Йорк, който му казва, че „хората от седмия ден се събират на Маунт Хоуп Авеню,

номер 124” и че трябва да отидат.

Първоначално Лафбъроу отклонява поканата. Но Ортън настоява: „Вие имате дълг там. Някои от

вашето стадо са се присъединили към съботните адвентисти и вие трябва да отидете, за да ги измъкнете

от тази ерес. Те ще ви дадат възможност да говорите на тяхно събрание. Така че подгответе си текстовете

и само за две минути им докажете, че съботата е отменена”.

Предизвикан по този начин, Лафбъроу „си подготвя текстовете” и с неколцина от своите приятели -

адвентисти от първия ден - започва да ходи на “съботянските” събрания.

От този ден нататък животът на младия проповедник никога няма да бъде същият. На тези

богослужения той не само не вижда никакви прояви на фанатизъм и шумни демонстрации, но слуша

проповедник на име Дж.Н. Ендрюс. Той говори по всички текстове за съботата, които самият Лафбъроу е

включил в своя списък, и ги разяснява един по един. И не просто ги разяснява, но го прави в същия ред, в

който ги е подредил самият той в списъка си! Това вече е прекалено. През септември 1852 година Дж.Н.

Лафбъроу приема съботата и незабавно започва да проповядва от името на адвентистите, пазители на

съботата.

По-късно той ще стане пионер на Адвентната църква в Калифорния и Англия, ще служи като пастор и

администратор в различни части на Съединените щати, през 1892 година ще публикува първата история

на адвентистите от седмия ден (Възход и напредък на адвентистите от седмия ден), която през 1905

година е преиздадена под заглавие Великото движение на Второто пришествие.

На много места Елън Уайт отбелязва, че няма граници за успеха и полезността на хора, които

посветят своя живот на Бога. Точно такъв е случаят с Дж.Н. Лафбъроу. Такъв може да бъде и случаят

с всеки от нас.

11 май

Установяване в Батъл Крийк

132

„А в антиохийската църква имаше пророци и учители (...) И като служеха на Господа и постеха,

Светият Дух рече: “Отделете ми Варнава и Савел за работата, на която съм ги призовал”. Тогава,

като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха” (Деяния 13:1-3).

Всяко движение има свой център. Първата мисионска акция на ранната християнска църква сред

езичниците тръгва от Антиохия в Сирия.

А Батъл Крийк – едно малко градче в щата Мичиган – ще се превърне в главното седалище на Църквата

на адвентистите от седмия ден през деветнадесети век. Именно оттам ще тръгнат всички печатни издания

и всички мисионери, за да стигнат до най-отдалечените кътчета на земята. И колкото по-добре

адвентистите осъзнават своята отговорност да проповядват Тройната ангелска вест на целия свят,

толкова повече се умножават.

Как пазителите на съботата се установяват в Батъл Крийк? През 1852 година вечно движещият се

Джоузеф Бейтс за пръв път попада на това селище с около 2000 души население. Още с пристигането си

той е изправен пред затруднение. Неговият обичай е да започва работа в нов район, като най-напред

осъществява контакт с местната Църква на адвентистите от първия ден. В Батъл Крийк обаче няма

такава. Тогава – според спомените на Дж.Н. Лафбъроу – Бейтс отива в пощата и разпитва кой е най-

почтеният човек в града. Служителят го насочва към Дейвид Хюит от улица Ван Бърен.

Попада на Хюит по време на закуска и като целеустремен евангелизатор направо казва на главата на

семейството, че след като хората го считат за най-почтения човек в този град, той трябва да го запознае с

една истина. Започвайки от закуската, чак до вечерта Бейтс му „излага вестта на третия ангел и въпроса

за съботата”, която цялото семейство приема още преди залеза на слънцето.

Кръщението на Хюит полага началото на Адвентната църква от седмия ден в Батъл Крийк. През 1855

година четирима от новообърнатите на Бейтс – Дан Палмър, Дж.П. Келлог, Хенри Лайън и Сайриниъс

Смит – даряват средства за построяването на молитвен дом в своя град. Някои от тях дори продават

фермите си, за да финансират предприятието.

До края на века Батъл Крийк, щата Мичиган, ще бъде център на адвентизма. Както ще видим по-нататък,

на това място ще бъдат “създадени цяла плеяда адвентни институции. Център на общността ще стане

“Дайм Табернакъл („Храмът на десетте цента”), построен през 1879 година с десетцентовите дарения на

адвентистите от цялата страна. Тя побира 4000 души и е доста представителна за деноминация, която по

това време има 15 000 членове по целия свят. „Таб” ще служи като място за общи събрания.

Жертвоготовните дарения на Божия народ финансират преместването на центъра в Батъл Крийк; така е

с всеки напредък на Божията църква. Без жертви няма напредък.

12 май

Кой иска организирана църква?

„Да прогласите освобождение из цялата земя на всичките й жители” (Левит 25:10).133

На кого му трябва организирана църква?

Със сигурност не и на Джеймс Уайт или на Джоузеф Бейтс в края на 40-те години на ХІХ век. И двамата

са били членове на “Християнско братство” – религиозна група, в която думата „свобода” се тълкува като

„свобода от всякакви религиозни структури и форми на организация” над местната църква.

В началото на 30-те години един от нейните лидери пише, че братството е възникнало в началото на ХІХ

век спонтанно в няколко отделни части на Съединените щати „не толкова, за да прогласи някакви

специални, отличителни доктрини, а за да осигури на отделните хора и църкви повече свобода и

независимост по въпросите на вярата и нейното практикуване, да събори авторитета на човешките

учения и оковите на писаните правила и форми, да направи Библията техен единствен водач, да утвърди

правото на всеки човек сам да я тълкува, сам да преценява какви са нейните учения и изисквания, а на

практика да следва по-отблизо простотата на живота и дейността на апостолите и първите християни”.

През 1873 година един летописец на движението обобщава неистовия стремеж на неговите членове към

независимост по следния начин: „Ако ги попитате: „От коя секта сте?”, те отговарят: „От никоя”. „Към коя

деноминация принадлежите?” – „Към никоя”. „Какво име носите?” – „Никакво”. „Как ще се развивате?” –

„Ще продължим да правим това, което вече сме започнали – да бъдем християни. Нашият водач е

Христос, Библията е единственото ни верую и ние служим на Бога, свободни от оковите на сектантството”.

Първите последователи на “Християнско братство” са, меко казано, „анти-организационно” настроени.

Признават нуждата от структура на местно равнище, но считат всяка църква или група за „независимо

тяло”. Нишката, която свързва различните „тела” на „братята” са най-вече периодичните им издания.

Първото от тях те много подходящо наричат Вестител на евангелската свобода. Вторият лост за

поддържане на някакво хлабаво единство са периодичните събрания на вярващи със сходни възгледи.

Именно такъв тип организация имат предвид Бейтс и Уайт, когато се присъединяват към първите

пазители на съботата – списания, вестници и периодични съботни конференции. Не виждат смисъл и

нужда от повече структури.

Свободата – длъжни сме да отбележим това – е хубаво нещо. Но, както ще видим по-нататък, тя не е

пълната библейска картина. Първите адвентисти откриват как Бог вдъхновява и води всяко тяхно

начинание, когато възникне нужда от него.

13 май

Организацията е Вавилон

„И на челото й имаше написано това име: ТАЙНА. ВЕЛИКИЙ ВАВИЛОН - МАЙКА НА БЛУДНИЦИТЕ И

НА ГНУСОТИИТЕ НА ЗЕМЯТА” (Откровение 17:5).134

За разлика от членовете на братството, в ранните години от своето движение повечето Милърови

адвентисти не са анти-организационно настроени. Но от друга страна, и те нямат желание да формират

собствена църковна структура. Та нали Господ идва скоро, няма нужда от нея! Затова последователите на

Милър предпочитат да останат в собствените си църкви, като споделят вярата си в Пришествието и

очакват завръщането на Христос.

Това продължава без проблеми до лятото на 1843 година, когато много църкви започват да ги изключват

заради постоянните им увеличаващи се твърдения за приближаването на Пришествието. Както вече

видяхме, тази агресия кара Чарлс Фич да започне прогласяването на Втората ангелска вест и апела към

всички вярващи да излязат от църквите си. Конфликтите и преследването, породени от отхвърлянето на

адвентната вест довежда мнозина до заключението, че всички църкви наистина са Вавилон –

старозаветният потисник на Божия народ.

Един милъристки проповедник, който се чувства особено подтикнат да апелира към напускане на

църквите, е Джордж Сторс. Той пише: „Вавилон е майката и всичките й деца [протестантските

деноминации] (…) се познават по общите семейни черти с нея – деспотичен, господарски дух, дух на

подтискане свободното следване на истината и невъзможност да изразиш свободно собственото си

убеждение що е истина. Трябва да напуснем всички църкви, защото нямаме право да позволяваме на

нито един човек или група хора да господстват над нас. Да продължим да бъдем част от едно

организирано “тяло” (…) означава да останем във Вавилон”.

Според Сторс историята на организираната религия (и католическа, и протестантска) е история на

фанатизъм и преследвания. Накрая той прави следния извод: „Нито една църква не може да бъде

организирана по човешко намерение и това, което превръща едно движение във Вавилон, е неговото

организиране”.

Тези мисли, наред с болезнените опитности на вярващите с различните църкви, създава толкова силно

убеждение у повечето милъристи, че в края на 40-те и началото на 50-те години те считат за почти

невъзможно организирането на църква.

Това важи с пълна сила и за пазителите на съботата. Но те скоро ще открият, че понятието „Вавилон”

има повече от едно библейско значение.

Господи, помогни ни да виждаме ясно дори когато всичко е объркано.

14 май

„Без структури” не означава „без проблеми”

„Както те молих, когато отивах в Македония, да останеш в Ефес, за да заръчаш на някои да не

предават друго учение” (1Тимотей 1:3).

135

Вярно е, че ранните християни почти нямат формални структури, но вероятно и не изпитват нужда от

тях. Все пак Исус е обещал да се завърне скоро.

Само че Той не идва толкова скоро, колкото очакват. По църквите възникват редица проблеми, които

изискват решение. Именно тогава апостол Павел написва своите пасторски послания – 1Тимотей,

2Тимотей и Тит. В тях са описани механизмите, чрез които да се поддържа редът в църквите.

Адвентистите преминават през подобна опитност. През септември 1849 година Джеймс Уайт води два

спора – относно финансовата издръжка на пътуващите проповедници. През март 1850 година пише

коментар върху конкретния случай на един брат, за когото е убеден, че не е призован от Бога да бъде

пътуващ проповедник. Именно в него излага необходимостта от съобразяване с „евангелския ред”.

По всичко личи, че мнението на съпругата му напълно съвпада с неговото. През декември същата

година тя пише: „Видях, че в небето всичко става в съвършен ред. Ангелът казваше: „Вижте, главата е

Христос; движете се в ред, движете се в ред. Обръщайте внимание на всичко”. После каза: „Погледни и

виж колко съвършен, колко прекрасен е редът в небето; следвайте го”. По-нататък тя коментира

фанатизма на онези, които са били изключени поради неподходящо поведение. Към края отбелязва, че

„ако Израел [т.е. църквата] напредва твърдо, в съгласие с библейския ред, ще бъде страшен като войска

със знамена”.

Явно първоначалните схващания на Джеймс и Елън Уайт относно църковната организация съвпадат. И

двамата се боят от безредие, фанатизъм и самозвани представители на разцъфтяващото движение на

пазителите на съботата. Освен това в началото на 50-те години и броят на хората, привлечени от логиката

на тяхното учение, нараства бързо. Само за три кратки години привържениците им се увеличават от 100

на повече от 2000 през 1852-ра.

Увеличаването на хората е хубаво, но с него идват и нови проблеми, нови предизвикателства. Така

например без никакви структури над местните църкви разпръснатите групи пазители на съботата се

превръщат в лесна плячка за фанатици и самозвани проповедници.

Татко, помогни ни да се научим да ценим реда и организацията в Твоето дело – така, както ги ценим

в собствения си живот.

15 май

Ръкополагане на ръководители

„Да сложиш в ред недовършеното и да поставиш презвитери във всеки град, както аз ти поръчах”

(Тит 1:5).

През 1851 година проблемите сред разрастващите се църкви от пазители на съботата карат семейство

Уайт да вярва, че движението изисква тяхното лично присъствие от време на време, за да поправят

изкривяванията. През следващите няколко години в Ривю ще се публикуват техни доклади със заглавия 136

като: „Нашата обиколка на Изток”. По време на пътуванията си те непрекъснато се занимават с проблеми,

свързани с фанатизма или с църковния ред на местно ниво. Така например на една конференция в

Медфорд, щата Масачузетс в края на 1851 година Джеймс отбелязва: „Основните акценти на събранието

бяха църковният ред, посочване грешките на С. Смит, Х.У. Алън и едно важно църковно действие

[отнемане на членството] спрямо някои братя”.

В доклада на Уайт се споменават различни места от същата обиколка, където се налага изключването

на някого, „станал жертва на омагьосващата сила на спиритуализма”; порицаване на фанатизма и „духа на

опониране”; обясняване на „евангелския ред и съвършеното единство сред братята, особено сред онези,

които проповядват Словото”.

Източната обиколка от 1851 година е много важна и със своите доклади, тъй като от тях получаваме

първата информация относно назначаването на служители на местно църковно ниво. Там четем, че на

едно събрание „бе избран църковен съвет от седем души (виж Деяния 6 глава), които да се грижат за

нуждите на бедните”.

По-рано същата година Ривю пише за извършването на първото ръкополагане в редовете на пазителите

на съботата. „През юли брат [Уошингтън] Морс бе отделен чрез полагане на ръце за управление на реда в

Божия дом. Светият Дух се прояви чрез дара на езиците и чрез тържествената изява на присъствието и

силата на Бога. Мястото бе страшно, но славно”.

През 1852 година пазителите на съботата вече смятат себе си не толкова за „разпръснато стадо”, а

повече за църква. След откриването на новото тълкуване на „затворената врата” те вече са осъзнали, че

имат по-голяма мисия, извън пределите на милъризма. Всички тези разсъждения ще ги подтикнат още по-

енергично към създаването на по-съществена организация.

Господи, всеки ден четем и размишляваме; виждаме как Твоята църква постепенно се е пробуждала и

осъзнавала все по-ясно и по-ясно своите отговорности. Помагай ни, молим Те, да гледаме на този

процес не като на нещо, случило се преди 150 години, а като на събитие, което трябва да се

осъществява и в личния ни живот; защото Ти водиш всеки от нас по същия начин.

16 май

Вълци сред овцете

„Аз зная, че подир моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят

стадото. И от самите вас ще се издигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат

учениците след себе си” (Деяния 20:29,30).

Главният проблем, с който пазителите на съботата се сблъскват в началото на 50-те години на ХІХ век, е

липсата на организирана защита срещу самозванци. В техните църкви може да проповядва почти всеки,

който пожелае. Обширни територии в страната не разполагат с никаква система за проверка на 137

здравината на теологията и дори морала на проповядващите. Кризата със самопровъзгласилите се

служители изважда на бял свят този проблем.

Той е очевиден и в останалите деноминации, произлезли от Милъровото движение, преди те да се

организират в църкви в края на 50-те и началото на 60-те години. Ето един пример – през 1850 година

някакъв човек пише писмо до вестник на адвентистите от първия ден, в което се оплаква, че неговата

църква „отново е притеснена от нещо, което ние считаме за фалшиво учение (…) Вече три седмици един

човек на име Джоузеф Бейтс идва и проповядва от амвона, твърдейки, че е адвентен проповедник (…)

Ние разговаряхме с него и разбрахме, че неговата „вест” е съботата (или седмия ден) и „затворената

врата”.

Редакторът на вестника – Хаймс – отговаря: „Капитан Бейтс е наш стар личен приятел и, доколкото го

познаваме, като човек е по-добър от повечето свои съмишленици; но не можем да гарантираме за

учението му. На този етап не бива да бъде толериран”.

Всъщност истинският проблем, пред който се изправят всички групи, произлезли от движението на

Милър, е проблемът за границите. След като Бейтс няма скрупули да агитира адвентистите от първия ден

в полза на своите учения, те са повече от нетърпеливи да му отвърнат със същото. Още по-тежък е

проблемът с онези лицемерни самозванци, чиято основна цел е да оскубват финансово светиите.

През 1853 година пазителите на съботата предприемат две важни стъпки с цел предпазване на своите

църкви от фалшиви „братя”. Първо, най-изтъкнатите служители на църквата приемат план, според който

утвърдените проповедници получават карта, която ги „препоръчва на братята в Господа навсякъде”.

Двама признати водачи подписват и попълват тези карти. Картата на Джон Лафбъроу, например, издадена

през януари 1853 година, носи подписите на Джеймс Уайт и Джоузеф Бейтс.

Вторият начин, по който пазителите на съботата удостоверяват надеждността на своите ръководители, е

ръкополагането. В края на 1853-та започват редовно да ръкополагат както пътуващите проповедници

(проповедници, обслужващи определени църкви, все още няма), така и дяконите, които в онзи ранен

период очевидно са служители единствено в своите местни църкви.

Татко, благодарим Ти, че си изградил защитни механизми в Своята църква на земята и се грижиш за

нейната безопасност.

17 май

Призив към евангелски ред

(Част 1)

„... Бог не е Бог на безредие, а на мир, както и поучавам по всичките църкви на светиите”

(1Коринтяни 14:33).

„Бог не е Бог на безредие.”

Никога не бихте отгатнали това по състоянието на някои адвентни църкви от седмия ден през 1853

година. Движението се е разраснало бързо, но му липсва структура, която да въвежда в него ред.138

Има известен напредък в тази посока, но адвентистите все още са твърде уязвими – нещо, което ясно

личи от доклада на Елън Уайт за източната им обиколка с Джеймс през есента на1853 година: „Това бе

едно много тежко и обезсърчително пътуване. Много хора с неосветени сърца и живот бяха приели

истината; действаха конфликтни и бунтовни елементи. Необходимо е движението да предприеме стъпки

за очистването на църквата.”

Като вземем предвид всичко това, не е трудно да разберем защо през декември същата година и

двамата с нейния съпруг отправят усърдни призиви за „евангелски ред”.

Джеймс повежда борбата за по-добра организация с една поредица в Ривю със заглавие „Евангелски

ред”. В статия от 6 декември казва: „Това е било въпрос от голяма важност за първата [християнска]

църква и в последните съдбоносни дни не бива да бъде по-малко важен (…) Ако евангелският ред е имал

такова огромно значение, че се е наложило ап. Павел да се спира нашироко върху него в своите послания

до църквите, не бива да бъде подминаван и от Божия народ на това време. Ние смятаме, че е бил много

пренебрегван и вниманието на църквата трябва да се насочи към тази тема; необходимо е да се положат

енергични усилия колкото е възможно по-скоро да установи ред в благовестието...

Печален факт е, че много от нашите братя адвентисти, които на времето се освободиха от оковите на

различните църкви, отхвърлящи адвентното учение, сега се намират в по-пълен Вавилон от когато и да

било. Евангелският ред е прекалено пренебрегван от тях…

В ревностното си желание да излязат от Вавилон мнозина бяха обладани от припрян дух на безредие и

скоро се озоваха в истинска вавилонска бъркотия (…) Бог не е призовал никого от Своя народ да избяга от

бъркотията на църквите, за да живее без всякаква дисциплина.”

В този свят на грях е трудно да се придържаш към златната среда. Балансът между двете

крайности – деспотичен контрол и безконтролна свобода – не е от най-лесните задачи по равновесие

в цялата църковна история. Но Бог води Своя народ не само в ученията; води го и в практическото

управление.

18 май


(Част 2)

„Обаче всичко нека става с приличие и ред” (1Коринтяни 14:40).

Как да въведе ред в едно разрастващо се стадо от независими и до известна степен своеволни, упорити

вярващи и да ги накара да действат единно – ето, това е задачата, пред която Джеймс Уайт се изправя в

началото на 50-те години на ХІХ век. Много от пазителите на съботата са твърдо убедени, че налагането

на каквото и да е ограничение от страна на църковното тяло е вавилонска тирания. Именно това подтиква

Уайт през декември 1853 година да отправи своя призив за евангелски ред. В първата статия по тази тема 139

той твърди следното: „Да допуснем, че Христовата църква е свободна от всякакви ограничения и

дисциплина - това е най-див фанатизъм.”

Във втората статия подтиква вярващите да изследват методите, постановени от Новия Завет, и набляга

на важността от единство между чувства и действия. „Наличието на единство и ред в църквата – пише той

– е от най-висша важност. Особено онези, които излизат, за да поучават, трябва да бъдат съвършено

единни помежду си… Обратното би довело до разделения и объркване в скъпоценното стадо. Който се

заема със служба, трябва да бъде призован от Бога, опитен, свят Божи човек.”

Това изявление полага основата на третата статия, която представя начина за избиране, обучение и

ръкополагане на служители, тъй като „благовестието от нищо не е пострадало толкова, колкото от

влиянието на фалшиви учители”.

„Въз основа на опита си от няколко години насам – твърди той – можем да кажем, че делото на

настоящата истина повече е страдало вследствие действията на хора, наели се със задачата на

проповядването и поучението, без изобщо никога да са били изпращани от Бога, отколкото вследствие на

каквото и да е друго нещо (…) Братя, ще продължаваме ли да понасяме скърби заради пагубното влияние

на самозвани проповедници, без да полагаме никакви усилия да се предпазим от тях? Да не бъде! В

съгласие с ученията на Новия завет, църквата трябва да се погрижи да избере и ръкоположи служители.”

В четвъртата – последна - статия от поредицата Джеймс набляга върху ролята на църквата като цяло за

евангелския ред. „Работата, грижите и отговорността за това велико дело не са възложени само на

неколцина проповедници (…) Цялата църква трябва да бъде научена да чувства, че част от отговорността

за добрия ред и спасяването на души лежи върху плещите на всеки неин член.” Той специално

подчертава необходимостта членовете на църквата да подкрепят своите служители чрез молитви и

материални средства.

Понякога сякаш не схващаме в пълнота внушението на тази последна статия на Уайт. Ако смятаме

да чакаме пасторите да завършат сами делото, ще ни е нужно малко повече от вечност. Всеки от нас

е натоварен с отговорност.

19 май


(Част 3)

„Ако се ревне някому епископство, добро дело желае. Прочее епископът трябва да бъде непорочен,

мъж на една жена, самообладан, разбран, порядъчен, честен, способен да поучава” (1Тимотей 3:1,2).

В края на декември 1853 година Елън Уайт публично подкрепя съпруга си и неговия призив към

евангелски ред. Базирайки се на свое видение, получено по време на източната им обиколка през есента

на 1852 година, тя пише: „Господ ми показа, че прекалено много се страхуваме от евангелския ред и го 140

пренебрегваме. Трябва да избягваме формализма, но едновременно с това, не бива да пренебрегваме

реда.

В небето има ред. Ред е имало и в църквата, докато Христос е бил на земята; след Неговото заминаване

апостолите също са съблюдавали стриктен ред. А сега, в тези последни дни, когато Бог събира Своите

чеда в единството на вярата, има още по-реална нужда от ред от когато и да било; защото, докато Той се

стреми да обедини Своите деца, Сатана и неговите зли ангели усърдно работят, за да попречат на това

единство и да го разрушат”.

Тя е особено загрижена за назначаването на служители: „В полето навлизат да работят хора, чийто

живот не е свят; които не са подготвени да проповядват настоящата истина и не са признати от църквата

или братята като цяло; това води до объркване и разединение. Някои познават истината на теория и могат

да я представят аргументирано, но им липсва духовност, вярна преценка и опит”.

Такива „самоизпращащи се” вестители – увещава тя – са проклятие за делото, особено за онези честни

души, които полагат доверието си в тях, смятайки, че те са в съгласие с църквата. Именно поради такива,

които се предлагат сами, Божиите вестители трябва още по-остро да чувстват отговорността си да отиват

там, където злото влияние вече е навлязло в полето”.

„Необходимо е църквата да разбере каква отговорност носи и внимателно, прецизно да оценява живота,

подготовката и общото поведение на такива, които претендират, че са учители. Решението е във връщане

към Божието Слово и към библейските принципи за евангелски ред, както и в полагането на ръце върху

онези, които са доказали напълно, че са получили призива си от Бога”.

Водителството на църквата е страшна отговорност. Трябва да се отнасяме много сериозно –

както към подготовката за нея, така и за упражняването й.

Нека Бог помага на Своята църква, докато тя търси начини да просвети грешния свят.

20 май

Разделение в лагера

„Ти знаеш това, че всички, които са в Азия, се отвърнаха от мен; от които са Фигел и Ермоген”

(2Тимотей 1:15).

В началото на 1854 година Джеймс и Елън Уайт вече са твърдо убедени в нуждата от повече ред сред

пазителите на съботата. Джеймс е убеден не само във важността на организацията, но и в това, че

движението не би могло да напредва без нея. Затова през месец март пише: „Преди да прибави още

мнозина към нашите редици, Бог чака народа Си да се изправи и в евангелски ред да издигне стандарта

на благочестието.”

141

Несъмнено фактът, че по същото време адвентистите, пазители на съботата преживяват първото

организирано разцепление, още повече затвърждава убеждението на Джеймс по въпроса. В началото на

1854 година двама от служителите им – Х.С. Кейс и К.П. Ръсел се обръщат срещу семейство Уайт. През

есента на същата година започват издаването на свой собствен вестник – Вестител на истината – и се

надяват, че той не само ще съперничи на Ривю енд Херълд, но и ще постави мнозина от пазителите на

съботата под тяхно влияние.

Възходът на фракцията „Вестител” съвпада по време с отстъплението на двама от четиримата

проповедници на движението в щата Уисконсин. Дж.М.Стивънсън и Д.П. Хол започват да проповядват

предстояща ера на временен Милениум, по време на който се дава втори шанс за покаяние. Не след

дълго двамата проповедници от Уисконсин обединяват силите си с „Вестителите” в съпротивата срещу

ръководното положение на семейство Уайт.

Нищо чудно, че при толкова много непокорни личности в средите им, през втората половина на 50-те

години пазителите на съботата започват да публикуват все повече статии, отразяващи тяхното по-

дълбоко разбиране на библейските принципи относно църковния ред и ръкополагането на одобрени

служители. Бог е милостив!

Той дори помага на Своя народ да извлича поуки от разделението и проблемите в редиците си. Така е в

ранната християнска църква. Те карат ап. Павел да напише великите си „пасторски” послания към Тимотей

и Тит, които очертават новозаветните принципи за организация. Освен това посланията, написани от него,

от Яков, Петър, Юда и Йоан, оборват фалшивите учения на отцепниците. Без Божието водителство по

време на проблеми, каквито подобни фалшиви учители никога не спират да създават, църквата би

отслабвала и линеела с всеки изминал век.

Татко, помагай ни още по-ясно да осъзнаваме как използваш дори проблемните положения, за да

помагаш на църквата Си да израства.

21 май

Да се организира ли църква, или не?

„Поздравяват ви църквите, които са в Азия. Нарочно ви поздравяват в Господа Акила и Прискила с

домашната си църква” (1Коринтяни 16:19).

Джоузеф Бейтс споделя загрижеността на семейство Уайт относно евангелския ред. И в съответствие

със своите реставрационистки възгледи, дължащи се на времето, прекарано в братството, твърди, че

библейският църковен ред трябва да се възстанови преди Второто пришествие.

Настоява, че през Средновековието „закононарушителите” са „променили” такива ключови елементи на

християнството като съботата и библейския църковен ред. Бог е използвал адвентистите, за да

възстанови истината за седмия ден и за Бейтс е „съвършено ясно, че ще използва „законопазителите” 142

като инструменти за възстановяването на една „църква славна, без петно или бръчка”. Такова единство на

вярата и съвършения църковен ред не е съществувало никога от дните на апостолите насам. Съвсем ясно

е, че то трябва да се възстанови преди Второто идване на Исус”.

Бейтс признава, че вярва във възстановяването на апостолския ред в църквата, затова не позволява

въвеждането в организацията на никакви елементи, които не могат да бъдат открити в Новия Завет.

В този ранен период Джеймс Уайт е на сходна позиция. През 1854 година той пише: „Под евангелски

(или църковен) ред ние разбираме такъв ред в църковната организация и такава дисциплина, каквито

откриваме в Евангелието на Исус Христос, предадено чрез писателите на Новия Завет”.

Няколко месеца по-късно говори за „съвършена система на ред, постановена в Новия Завет по Божие

вдъхновение (…) Писанията предлагат съвършена система”.

Уайт, Бейтс и останалите са напълно убедени, че всеки елемент от църковната организация трябва да

бъде изрично упоменат в Библията. Затова Дж.Б. Фрисби се опълчва дори срещу всяко наименование на

църквата, с изключение на онова, което й е дадено в Библията от Бога. Според него, „БОЖИЯ ЦЪРКВА…

Е ЕДИНСТВЕНОТО ИМЕ, което Бог е счел за необходимо да даде на църквата Си”.

Нищо чудно, че при такива буквалистични възгледи първите адвентни лидери не срещат никакъв

проблем с установяването на задълженията на дяконите и старейшините, благодарение наставленията на

ап. Павел, но в същото време се чувстват сериозно объркани, когато въз основа на косвените внушения от

Деяния 15 глава, както и от посланията на ап. Павел и останалите апостоли, за дефиниция на понятието

„ЦЪРКВА” трябва да приемат просто „обособена общност от вярващи”. Но е точно така. Ето как в средата

на 50-те години пазителите на съботата се ориентират към структурата на конгрегационализма.

Господи, благодарим Ти за съществуването на местните църкви. Помагай ни никога да не забравяме

тяхното важно място в Твоето дело!

22 май

Конгрегационализмът не е достатъчен!

„И като ходеха по градовете, предаваха им наредбите, определени от апостолите и презвитерите

в Ерусалим” (Деяния 16:4).

Ранната християнска църква открива, че решаването на някои проблеми надхвърля възможностите на

местната църква. Възниква нужда от напътствия от страна на по-висше координиращо тяло. В съвета,

описан в Деяния 15 глава, старейшините и апостолите се събират, за да решат как да създадат работеща

връзка между църквите, съставени от евреи, и тези - от езичници. Този съвет взема решение за

създаването на единно тяло от много църкви.

Ранните адвентисти също откриват, че не всички проблеми могат да бъдат решени на ниво местна

църква. През първата половина на 50-те години създават структури и офиси в местните църкви, а през

втората се съсредоточават върху „свързването на църквите в едно”. 143

Най-малко четири са проблемите, които принуждават Джеймс Уайт и останалите ръководители да

погледнат по-глобално на църковната организация. Първият е чисто юридически – собствеността върху

имотите, особено издателството и църковните сгради. Последното нещо, което Уайт иска, е бремето на

отговорността за притежаването им на свое име.

Вторият проблем, който измъчва ума му, е заплащането на проповедниците. Той е особено сложен, тъй

като по онова време проповедниците от седмия ден не служат в една обособена местна църква, а

постоянно пътуват от църква на църква – нещо като пътуващи евангелизатори. Тяхната издръжка се

усложнява и от факта, че няма установена процедура по даването на десятък или какъвто и да е друг

начин за събиране на пари, с които да им се плаща.

Третият проблем е, че една разраснала се църковна организация изисква официалното назначаване на

служители. През 1859 година Джеймс Уайт пише, че докато някои райони като Батъл Крийк разполагат

непрекъснато с по няколко проповедници, то други са „в бедствено положение, не са чули нито една

проповед в продължение на три месеца”. Независимо дали това се харесва на някого, или не, през 1859

година той фактически изпълнява ролята на едноличен ръководител при назначаването на проповедници

и заплащането им, без да разполага с някаква официална структура, която да подкрепя усилията му.

Подобна система го прави уязвим за критики и подозрения в злоупотреба с власт или средства.

Четвъртият проблем е прехвърлянето на членство между църквите, особено когато някой е бил

изключен от една, а желае да бъде член на друга.

Ако искат да напредват единно, църквите се нуждаят от единна система и ред. Защото съществуват в

твърде несъвършен свят, сред твърде несъвършени хора.

23 май

Криза сред служителите

„Господ е наредил, щото проповедниците на благовестието да живеят от благовестието”


Проповедниците може да боравят с небесни реалности, но и те имат нужда от земна храна. А всяка

храна струва пари.

Как набъбващата деноминация да плаща на своите служители – този проблем достига критична точка в

средата на 50-те години на ХІХ век. Конкретният повод е младият Джон Невинс Ендрюс, който по-късно ще

служи на църквата като водещ теолог, пръв мисионер зад граница и президент на Генералната

конференция. Но в средата на 50-те години той е така изтощен и смазан от мизерията, че е принуден да

се откаже от служенето само на 25-годишна възраст. През есента на 1856 година го откриваме да работи

като чиновник в магазина на чичо си в Юкон, щата Айова.

144

Всъщност Юкон бързо се превръща в нещо като колония за изтощени и апатични пазители на съботата.

Друг виден служител, който се оттегля там през същата година, е Джон Н. Лафбъроу, който е – според

собствените му думи – „малко разочарован по отношение на финансите”.

Семейство Уайт отлагат за известно време кризата сред адвентните служители, като посред зима

предприемат едно изпълнено с опасности пътуване до Юкон, за да пробудят спящата общност от

пазители на съботата и да подкрепят обезсърчените служители. Както Ендрюс, така и Лафбъроу виждат в

тяхното посещение Божията ръка и повторно посвещават живота си на проповядване.

Но това не променя финансовата реалност. Ето един пример – след като се връща от Юкон, за първите

си три месеца работа Лафбъроу получава подслон и храна, едно палто от бизонска кожа на стойност

десет долара и десет долара в брой. Проблемът все още е много далеч от разрешаването си. Най-

малкото госпожа Лафбъроу смята така.

„Уморен съм – пише Джеймс Уайт – да виждам доказателства за лишения сред нашите проповедници;

уморен съм от апели в Ривю. Уморих се да ги пиша. Тези общи призиви към всички и на практика към

никого не служат за кой знае какво друго, освен да запълват място във вестника и да причиняват болка на

читателя. Тези неща нараняват Ривю и хвърлят петно върху делото.”

Християнските служители може и да не живеят „само с хляб”, но определено не могат да живеят без

хляб. А техните съпруги, съпрузи и деца – със сигурност. Ап. Павел ясно заявява, че „проповедниците на

благовестието трябва да живеят от благовестието”.

А откъде да вземе благовестието?

Очевидният отговор е: „От всеки от нас”.

Като даваме средства за издръжката служителите, ние също се ползваме от благословенията на

тяхната работа.

24 май

Как да се набират пари?

„В първия ден на седмицата всеки от вас да отделя според успеха на работите си” (1Коринтяни

16:2).

В средата на 50-те години на ХІХ век основният проблем на пазителите на съботата е как да набират

средства. През декември 1856 година Самюъл Х. Роудс от Брукфийлд, щата Ню Йорк, без да иска се

превръща в катализатор за стартирането на дискусия по съставянето на план за това. Той изпраща на

Ривю дарение от два долара, придружени от бележка до Джеймс Уайт, че според него вторият стих от 16-

та глава на 1Коринтяни посочва какъв е неговият дълг – всяка неделя да отделя пари за Господнето дело

– и той прави точно това.

Уайт е въодушевен от възможностите на един такъв план. „Препоръчваме на всички християни –

записва той – внимателно да изследват този текст. Очевидно, това е нещо, което всеки трябва да извърши 145

лично в страх Господен.” Ако всеки адвентист постъпва като Роудс, „Господнята съкровищница ще се

изпълни със средства за напредъка на скъпоценното дело на истината”.

Три седмици по-късно друг човек също изпраща по пощата пари до редакцията на Ривю и цитира същия

текст. Уайт отбелязва: „Не може да бъде съставен по-добър план от този, който са съставили апостолите”.

„Придържайте се към него” – предизвиква той своите читатели. Но, както уместно изтъква моят приятел

Брайън Стрейър, „те не се придържат”. Затова през април 1858 година Уайт пише: „Постоянно

повтарящите се обезсърчения натъжават и обезкуражават нашите проповедници”. Някои от тях

„постъпиха в делото, очаквайки да бъдат подкрепяни от своите братя, но техните братя често се

проваляха в изпълнението на този дълг”. Така „неколцина служители затънаха в бедност, здравето им се

влоши и те се отчаяха”.

Тогава също обезсърченият донякъде Джеймс Уайт съставя втори план за облекчаване на проблема,

призовавайки вярващите да изпращат суми, равни на платените от тях годишни данъци. „Само че – както

отбелязва Стрейър, – ако адвентистите демонстрират неохота при възприемането на плана от

1Коринтяни, 16 глава, то колебанието им да откликнат на плана за „църковния данък” ще е още по-

голямо.” Три седмици по-късно Уайт признава, че Сатана „ликува”, поради пълната липса на успешен план

за финансирането на църквата.

Борейки се с проблема, който никога няма да изчезне, през пролетта на 1858 година църквата в Батъл

Крийк, щата Мичиган, създава група за изследване, която да потърси в Библията план за издръжката на

благовестието. Под ръководството на Дж.Н. Ендрюс тя разработва концепция, която ще бъде приета в

началото на 1859 година.

Понякога забравяме как нашите предшественици са се измъчвали от проблеми, никога не безпокоили

нас самите. Простата истина е, че ние стъпваме върху техните рамене и всеки ден ползваме

привилегиите, създадени чрез техните изпитания и тревоги. Можем да научим много от битките,

които са водили.

25 май

Сестра Бетси

„Всеки да дава според както е решил в сърцето си, без да се скъпи и не от принуждение; защото Бог

обича онзи, който дава на драго сърце” (2Коринтяни 9:7).

През февруари 1859 година Джеймс Уайт с радост съобщава резултатите от изследванията на

специалната комисия по въпроса за финансирането на делото. Това е концепция, известна като „системно

дарителство”, според която всеки църковен член получава възможност да участва постоянно и редовно в

издръжката на църквата.

146

Напълно убеден, че този план е от Бога, Уайт използва текста от 1Коринтяни 16:2, за да аргументира

нуждата от ежеседмично даване на дарения, и текстове като 2Коринтяни 9:5, които доказват верността на

принципа „жънеш, каквото си посял”, и подчертават, че Бог обича онзи, който дава с радост.

Той не само представя плана за „Системно дарителство”, но излага и някои правила за прилагането му.

Според тях, мъжете между 18 и 60 години трябва да дават между 5 и 25 цента ежеседмично, а жените от

същата възрастова група – 2 до 10 цента; и двете групи трябва да добавят между 1 и 5 цента за всеки сто

долара от стойността на имотите, които притежават.

В съзвучие с духа на 1Коринтяни 16:2 системата предвижда събирането на средствата да става всяка

неделя сутрин, като касиерите посещават домовете на отделните вярващи със своите каси и докладни

книги на „Системно дарителство” в ръка.

Както сигурно вече предполагате, тази система не е посрещната с бурен изблик на ентусиазъм от страна

на всички. Въпреки това две години по-късно Джеймс Уайт представя положението доста оптимистично.

Според него „всички очакват касиера и всички са готови да го посрещнат с отворени ръце и в щедро

разположение на духа. Никой не се чувства по-беден, а по-щастлив, след като е вложил своята малка

сума в съкровищницата”.

Какво да се прави обаче със събраните средства – ето това е следващият проблем. Първоначално Уайт

предлага всяка църква да разполага с тях както намери за добре. По-късно – всяка църква да задържа

най-малко пет долара на ръка, за да подпомага гостуващите проповедници, а след това да изпраща

остатъка в Мичиган за издръжка на лагерния евангелизъм.

„Системното дарителство” или „сестра Бетси”, както по-късно ще наричат тази система, е крачка напред,

но все още е много далеч от истинското задоволяване нуждите на църквата. Нещо повече, през 1859

година пазителите на съботата все още нямат система за усвояването на средствата и за заплащането на

служителите.

Днес повечето от нас са благодарни, че църковният касиер не се появява всяка неделя сутрин с тефтер

и касичка в ръка пред дома им. Бог ни е показал по-добър начин за финансиране на Неговата църква,

който е по-малко натрапчив и по-успешен.

26 май

Даване на десятък – по-добрият начин

„Донесете всичките десятъци в съкровищницата, за да има храна в дома Ми и опитайте Ме сега за

това – казва Господ на Силите – дали не ще ви разкрия небесните отвори да излея благословение

върху вас, тъй щото да не стига място за него” (Малахия 3:10).

Странно, но първите дискусии върху „системното дарителство” изобщо не споменават Малахия 3:8-10, а

пишещите в Ривю не акцентират върху благословенията от вярното дарителство.

147

Акцентът им е върху това, че „Системното дарителство” е безболезнен и не-жертващ метод. На практика

той е толкова „безболезнен” и „не-жертващ”, че се проваля напълно и изобщо не успява да задоволи

нуждите на растящата църква.

Бавно и постепенно пазителите на съботата стигат до приемането на библейската истина за десятъка.

Очевидно още през 1859 година има хора, които се сещат за него, но Джеймс Уайт е абсолютно убеден, че

„системното дарителство”, изобретено от адвентистите е много по-съвършена система от „израелтянската

десятъчна система”.

Нещата започват да се променят през февруари 1876 година, когато Дъдли М. Кенрайт публикува в

Ривю серия статии, основани върху Малахия 3:8-11. Там настоява, че даването на десятък е библейският

план за издръжка на служителите; изрично подчертава: „Бог изисква от Своя народ да дава десятък или

една десета от всички свои приходи за издръжката на служителите и тяхната работа”. Отива и още по-

нататък: „Господ не казва – „Трябва да ми дадете една десета”, – а казва, че една десета е Негова”. След

като тази десета вече е Божия, вярващите просто Му я връщат. Освен това Кенрайт набляга на

благословенията и наградата от даването на десятък. „Толкова съм щастлив, че особените Божии

благословения почиват върху онези, които са верни и щедри в даването на десятък”.

Но, което е по-важно от личните благословения, десятъчната система ще осигури издръжката на

църквата – нещо, в което „системното дарителство” се проваля. На сесията на Генералната конференция

през 1876 година Кенрайт изчислява, че ако всички членове на църквата вярно дават десятък, в касата на

Генералната конференция годишно ще влизат по 150 000 вместо по 40 000 долара, както е в момента.

Дори стига дотам да „притиска” Генералната конференция да одобри десятъчната система. Това става

през октомври 1876-та. От този момент нататък библейската десятъчна система постепенно се превръща

в единствения начин, по който Адвентната църква издържа своите служители. Разбира се, по това време

тя вече има организационна структура, която може да служи като „съкровищница” според Малахия 3 глава

– едновременно за съхраняване и разпределяне на средствата.

Господи, много сме Ти благодарни за това, че ръководиш църквата дори по финансовите въпроси.

Оценяваме благословенията, които изливаш над всеки верен на библейския план за десятъците и

даренията.

27 май

Преосмисляне на понятието „Вавилон”

„Затова той се наименува Вавилон (т.е . Бъркотия), защото там Господ разбърка езика на цялата

земя” (Битие 11:9).

Към средата на 1859 година Джеймс Уайт вече е готов за последния етап от юридическото организиране

на деноминацията. „На нас ни липсва система!” – провиква се той на 21 юли. „Мнозина от нашите братя

са пръснати. Те пазят съботата, четат РИВЮ с интерес, но извън това правят съвсем малко или почти 148

нищо поради липсата на метод, който да обединява действията им.” За да се разреши този проблем,

той призовава да се провеждат редовни събрания във всеки щат и там да се дават напътствия за

дейността на пазителите на съботата в съответния район.

„Ние осъзнаваме – пише Уайт, – че тези предложения няма да се приветстват от всички. Брат

Свръхпредпазлив ще се уплаши и ще се приготви да предупреди братята си да внимават и да не смеят да

отиват прекалено далеч; брат Бъркотия ще извика: „О, това ми прилича точно на Вавилон! На следване на

падналата църква!”. Брат Не-прави-нищо ще каже: „Делото е Господне и по-добре да го оставим в

Неговите ръце, Той ще се погрижи за него”. „Амин” – ще отговорят брат Обичам-този-свят, брат Ленив,

брат Егоист, брат Скъперник. – Щом Бог призовава хора да проповядват, нека отидат и проповядват. Той

ще се погрижи за тях…”. Корей, Датан и Авирон все още са готови да се бунтуват срещу онези, които

носят бремето на делото [т.е. самия Джеймс Уайт] и надават вик: „Прекалено много се товарите!”.

С възможно най-ясни и недвусмислени думи Уайт дава да се разбере, че е уморен и му се повдига всеки

път когато някой спомене думата “организация”, друг да се провиква: „Вавилон!”. „Брат Бъркотия – пише

той – допуска явна и груба грешка, като нарича „Вавилон” системата, която е в съгласие с Библията и със

здравия разум. „Вавилон” означава объркване, затова нашият брат я носи като печат върху челото си.

Ще се осмелим да кажем, че на земята няма други, които да заслужават печата на Вавилон повече от

онези, които изповядват адвентната вяра, а отхвърлят библейския ред.”

В този период тревогата на Джеймс Уайт за здравето на съботното движение достига връхната си точка.

Нека не пропускаме, че в своя отчаян призив за организация той измества фокуса на определението за

Вавилон от „тирания” към „бъркотия” – изключително подходящо описание положението през 1859 година.

Понякога е важно да се изправиш и да подчертаеш своите библейски убеждения. Бог продължава да

употребява различни хора, за да уравновесява фалшивите набожни напъни, както е употребил Джеймс

Уайт, – и така помага на Своята църква да се върне в правия път.

Дано в необходимия момент Той ни даде смелост да говорим.

28 май

Да мислим мащабно

„Дето няма пророческо видение, людете се разюздават...” (Притчи 29:18).

Когато мислим на дребно, постигаме дребни резултати. През 50-те години на ХІХ век повечето

адвентисти, пазители на съботата, мислят на дребно. Но стратегическата позиция на Джеймс Уайт му

позволява да разгърне своята мащабна визия, която не само го отличава от неговите братя по вяра в

начина му на мислене, но променя и неговото собствено мислене.

Той ясно разбира в какво „вавилонско” състояние се намират адвентистите от седмия ден, както и

отчаяната нужда от организация. Започва да проумява колко необятна е всъщност мисията на църквата. А 149

през 1859 година се отказва и от своето библейско „буквоядство” – от убеждението си, че Свещеното

Писание непременно трябва да посочва и обяснява изрично всеки елемент от организацията й. Сега вече

той твърди: „Не трябва да се боим от система, която не противоречи на Библията и в същото време се

приема от здравия разум.”

Така стига до нова херменевтика. Преминава от принципа на библейско тълкуване (разрешено е само

онова, което е изрично упоменато в Библията), към обратния принцип (разрешено е всичко, което не

противоречи на Библията).

През 60-те години именно тази трансформация в мисленето му ще го накара да настоява за

предприемането на ключови градивни стъпки при създаването на църковната организация.

Само че тази „преработена” херменевтика ще го изпрати в опозиция спрямо онези, които продължават

да се придържат към „буквоядния” подход спрямо Библията и да настояват, че преди да приеме нещо,

църквата трябва да види с очите си дали то е изрично записано в Свещеното Писание.

В отговор на този манталитет Уайт посочва следния факт: Никъде в Библията не е казано, че

християните трябва да издават ежеседмични списания и вестници, да ползват печатарски машини,

задвижвани от пара, да строят молитвени домове или да пишат и издават книги. Затова призовава „живата

църква на Бога” да продължава напред с молитва и здрав разум.

Джеймс Уайт е голям мислител и стратег. Може и да не е основател на делото, но след като веднъж се

заема с него, вродената му способност да мисли стратегически го подтиква да мисли мащабно и

творчески.

Можем само да благодарим на Бога за това. Без големи умове като Джеймс Уайт Адвентната църква

никога не би отишла по-далеч от североизточното „ъгълче” на Съединените щати.

Господ и днес продължава да търси и призовава проницателни и мащабно мислещи хора, за да

стимулират Неговото дело. А към всеки от нас отправя апел – когато решаваме какво можем да направим

за Божието дело на земята – да мислим с по-голям размах.

29 май

Да си изберем име

„Добро име струва повече от скъпоценно миро” (Еклесиаст 7:1).

Трудно е да проумеем как е възможно едно разрастващо се движение да съществува без име почти две

десетилетия. Но за адвентистите е факт. Някои от тях смятат, че ако си изберат име, ще станат като

останалите църкви. И още нещо – къде в Библията пише, че църквите изобщо трябва да имат име?

Това е напълно вярно – в Библията не пише. Но в държавните закони пише – ако една група иска да

притежава собственост, трябва да се регистрира юридически. Кризата около името се разгаря, когато се

налага в щата Мичиган да бъде регистрирано адвентното издателство в Батъл Крийк. В началото на 60-те 150

години Джеймс Уайт вече е стигнал до точката, в която отказва повече да носи лична отговорност за

финансовия аспект на делото. Затова пазителите на съботата трябва да направят постъпки да се

разпореждат „законно” със своята собственост.

Идеята за регистрация предизвиква мощна съпротива. Така например Р.Ф. Котръл признава, че

църквата не може да се регистрира и да притежава собственост, без да има име. Но въпреки това пише:

„Аз вярвам, че е погрешно да „си спечелим име”, защото то лежи в самата основа на Вавилон.”

Джеймс Уайт открито обявява война на неговото твърдение, че Бог ще се погрижи за собствеността на

църквата: „Много е опасно да оставяме на Господа онова, което Той е оставил на нас”. После отново

подчертава фундаменталната истина, че „Писанията не посочват изрично всеки християнски дълг”.

На своята конференция от 1860 година пазителите на съботата гласуват: за регистриране на

издателството; за организиране на местните църкви така, че те да могат да притежават и да управляват

своята собственост; за избиране име на деноминацията.

Голяма част симпатизират на наименованието „Църква на Бога”, но ръководството преценява, че твърде

много религиозни групи вече го използват. Накрая Дейвид Хюит предлага „адвентисти от седмия ден”.

Според повечето делегати то „описва нашата вяра и доктринални позиции” и името се приема.

По време на дебатите Елън Уайт запазва мълчание, но по-късно подробно и радостно ще изрази

становището си. „Името „адвентисти от седмия ден изважда на показ истинските отличителни черти на

нашата вяра (...) Като стрела, излязла от Господния колчан, то ще порази нарушителите на Божия закон и

ще ги доведе до покаяние и вяра в Господ Исус Христос”.

Ето колко ценно е „доброто име”.

30 май

Най-накрая организирани!

„И след като им ръкоположиха презвитери във всяка църква и се помолиха с пост, препоръчаха ги на

Господа, в Когото бяха повярвали” (Деяния 14:23).

Макар концепцията за църковна организация, която осигурява ред между църквите, да присъства

осезателно в Новия Завет, това далеч не е любимата тема на много адвентисти.

Въпреки това нейното време идва. През април 1861 година пазителите на съботата избират съвет,

препоръчващ организирането на окръжни и щатски конференции, които да наблюдават дейността на

църквите в своите райони.

Реакцията е много силна, особено в източните щати. През август Джеймс Уайт пише: „В Пенсилвания

братята гласуваха срещу организацията, а в Охайо делото е сериозно разклатено”. По-нататък обобщава

ситуацията със следните думи: „По време на обиколката ни на изток досега ни се струва, сякаш газим през

151

блато заради влиянието на някаква глупава несигурност по въпроса за организацията (...) На много места

не представляваме нищо повече от разпръснати отломки, които все повече се раздробяват и отслабват”.

Елън Уайт се съгласява с него и споделя свое видение, което е получила същия месец: „Беше ми

показано как някои се боят, че ако бъдат организирани, нашите църкви ще се превърнат във Вавилон;

само че точно църквите в централните части на щата Ню Йорк представляват съвършеният Вавилон –

напълно объркани. Ако сега не се организираме така, че да създадем и поддържаме някакъв ред, няма на

какво да се надяваме в бъдеще; ще се разпаднем и раздробим.” Тя осъжда липсата на „морална смелост”

и „малодушното мълчание” от страна на онези служители, които вярват в организацията, но не се изказват

в нейна полза. Думите й не оставят никакво съмнение, че е настъпил моментът да „станем едно” по този

въпрос.

Да, настъпил е моментът да се пристъпи към действие.

Основната тема за обсъждане по време на общото събрание на вярващите през октомври 1861 година е

„правилният начин за организиране на църквите”. И главният резултат от тази сесия е „препоръката” към

църквите в щата Мичиган да се обединят под името Мичиганска конференция на адвентистите от седмия

ден.

Джеймс Уайт е обнадежден. Според него това е „знамение за по-добри времена”.

На следващата година ще бъдат организирани още седем местни конференции.

Любимото занимание на дявола е да сее объркване. А една неорганизирана група му предлага много по-

големи шансове за успех. За съжаление истинската стойност на организацията не може да бъде напълно

оценена, докато не я загубим.

Господи, благодарим Ти за всичко, което си ни дал!

31 май

Генерална конференция

„Има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви” (Ефесяни

4:4).

Макар да са полезни, щатските конференции не могат да разрешат всички административни проблеми.

Кой например ще координира тяхната работа при назначаването на служители в различните райони? През

юни 1862 година Дж.Х. Уагонър повдига този въпрос и се аргументира много убедително: „Не вярвам

някога да осъзнаем напълно ползата от организация, докато не се задейства този въпрос [Обща

конференция или Конференция-„чадър”, както я нарича той]”. През лятото на 1862-ра няколко читатели на

Ривю откликват на неговото предложение с горещо одобрение.

Дж.Н. Ендрюс доказва, че без обща, върховна структура, която да представлява цялото тяло от

вярващи, „всеки път, когато е особено наложително единство на действията, ние ще се оказваме сред

голяма бъркотия. Работата на една организирана структура, стига да е създадена и поддържана 152

правилно, принася добри плодове; затова аз желая да я видя завършена, и то така, че да можем да се

възползваме от всичките й облаги; не само в отделните църкви, но в цялото тяло от вярващи братя за

делото на истината”.

Б.Ф. Снук отбелязва, че в младата деноминация вече са се появили сектантски настроения и

единственият начин движението да остане единно е чрез „генерална (обща) конференция”.

Както се досещате, подобни изказвания ентусиазират Джеймс Уайт. Както вече разбрахме, задачата на

една Генерална конференция е да бъде „големият регулатор” на щатските конференции, за да може

„цялото тяло от вярващи да действа единно и систематично”. Неин дълг ще бъде да „маркира общата

посока и цел, които щатските конференции да следват”. И ако „не стои по-високо в йерархията и няма по-

голяма власт от тях, от нея няма да има голяма полза”. Основната й функция й трябва да бъде

координиране работата на църквата във всички географски посоки.

Генералната конференция на адвентистите от седмия ден се основава на общо събрание, свикано

специално за тази цел от 20 до 23 май 1863 година в Батъл Крийк. Тази важна крачка отваря път към

единението на църквата; така тя става способна да занесе вестта на трите ангела от Откровение 14 глава

до най-отдалечените кътчета на земята. Адвентната мисионска програма никога не би могла да се

разгърне в такива мащаби и с такъв размах от някакъв сбор разпокъсани църкви или конференции – всяка

от тях със свои цели и виждания.

Господи, благодарим Ти за единството и силата, които си ни подарил чрез организацията!

1 юни

Поглед назад към организацията

(Част 1)

„Действуващи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата – Христос – от

Когото цялото тяло, сглобявано и свързано чрез доставяното от всяка част, според съразмерното

действие на всяка една, изработва растенето на тялото за своето назидание в любовта” (Ефесяни

4:15,16).

Основаването на Генералната конференция бележи края на цяла епоха в адвентната история.

Адвентистите от седмия ден са изминали пътя от фактически напълно „безструктурно” начало до умерена

йерархична структура.

Като „неофициални” лидери на църквата двамата членове на семейство Уайт са много удовлетворени от

новата организация. Напатили са се достатъчно от „адвентния хаос” в края на 40-те и началото на 50-те

години, затова никога няма да се уморят да изтъкват ползата от правилно упражняваната църковна власт.

През 1892 година Елън Уайт пише едно от най-силните си изказвания по въпроса за високата стойност

на организацията. Обръщайки поглед назад, тя си спомня: „Водихме голяма битка за създаването на

организация. Независимо че Господ даваше свидетелство след свидетелство, съпротивата бе силна и 153

трябваше да се борим с нея отново и отново. Но знаехме, че Господ, Израелевият Бог ни води и

направлява чрез Своето провидение. Създадохме организацията и тази крачка напред донесе

забележителен успех...

Организираната структура доведе до голям успех (...) Нека никой не подхранва идеята (...) че можем да

се откажем от нея. Струваше ни много усилия и много молитви за мъдрост, за да разберем, че Божията

воля е да изградим тази структура. Тя бе направена по Негово указание (...) Нека никой от братята да не

се мами и опитва да я събори, защото това би ни довело до състояние, каквото не сме и сънували. В

името на Господа заявявам, че тя трябва да бъде укрепвана, утвърждавана, държана здраво и вкоренена

завинаги (...) Нека всеки бъде изключително внимателен да не си обърква ума по този въпрос, който е

нареден от Бога за напредъка и успеха на Неговото дело”.

Бог вярва в организацията. Аз също. Разнасянето на вечното благовестие от Откровение 14 глава и на

останалите ни учения по целия свят не е станало ей така, случайно. Адвентистите създават организация,

за да може мисията на църквата да напредва. И тя напредва. Онези, които в далечната 1863 година

гласуват решението за създаване на Генерална конференция като координиращ орган на всички църкви,

биха се изумили, ако разберат какво „топ”-решение са взели и какви успехи е донесло то на църквата.

2 юни

Поглед назад към организацията

(Част 2)

„Внимавайте на себе си и на цялото стадо, в което Светият Дух ви е поставил епископи” (Деяния

20:28).

Движещата сила, която тласка църквата към организиране, представлява сложен комплекс от

взаимносвързани причини. Една от най-важните е базираното върху Библията по-ясно разбиране каква е

мисията на църквата в света. През 1861 година някои от водачите на деноминацията разбират, че тяхната

задача е да печелят за истината не просто членовете на голямото движение от 40-те години, а целия свят.

През 1863 година новосформираната Генерална конференция вече обсъжда изпращането на мисионери

отвъд океана. Осъзнаването мащабността на мисията довежда до по-ясно осъзнаване на необходимостта

от подходяща организация, която да я издържа. С две думи, на Джеймс Уайт и останалите постепенно им

става ясно, че без разумна и ефикасна поддържаща система не може да бъде осъществена нито една по-

значителна мисионска задача.

Втората причина за разширяване на тяхната концепция относно църковната структура е нуждата от

поддържане на доктринално единство. През 1864 година Уайт описва контраста между добрите плодове,

които е донесло организирането на адвентистите от седмия ден и „отчаяно обърканото състояние на

онези, които отричат организацията”.154

През 1873 година Дж.И. Бътлър доразвива тази мисъл в същата посока с думите: „Ние сме изцяло

организиран народ и нашата организация има не просто външни белези, а и солидна основа, върху която

е стъпила здраво. След като сме се борили с вскякакви влияния – вътрешни и външни, – а сега сме

обединени и проповядваме едно и също от единия до другия океан, вече не е лесно да бъдем раздробени

и разпилени”.

Разбира се, доктриналният въпрос е тясно свързан с мисията. Тъй като имат единна доктрина, те вече

желаят да изпълняват и обща мисия до всички краища на Съединените щати, а после и на света.

И накрая, създаването на подходяща църковна структура се налага именно заради самата мисия. Както

постоянно повтаря Джеймс Уайт, „създаването на организация се наложи не поради някакви амбиции за

основаване на нова църква, а поради очевидните нужди на делото”.

През 1871 година той нарича „подходяща” онази структура, „чийто механизъм работи добре”, но все пак

за ранните адвентисти е важно да я изградят върху основа, която е в хармония с принципите на Библията;

в съгласие с нейните учения за естеството и мисията на църквата. Обобщено от позицията на времето,

организирането на църквата е рожба на библейското разбиране за нейната роля в последното

предупреждение към света преди Второто пришествие.

3 юни

Медицината на деветнадесети век –

доброто старо време е било кошмар

(Част 1)

„Няма ли балсам в Галаад?Няма ли там лекар?” (Еремия 8:22).

К.Р. Сноу казва следното: „Никой нормален човек не би пожелал да се роди през миналия век, освен ако

не е сигурен, че ще се роди в богато семейство, с желязно здраве и ако не е готов стоически да приеме

смъртта на повечето си деца”.

Да си го кажем направо – доброто старо време далеч не е толкова прекрасно, колкото го изкарва

носталгията. През 1800 година средната продължителност на живота е 32 години, през 1850-та – 41, през

1900-та – 50, а през 1957 година – 67. Днес средната продължителност на живота в Съединените щати

при жените е около 80 години, а при мъжете – малко по-малко.

На какво се дължи тази промяна? – сигурно ще попитате. Отговорът е повече от очевиден – по-добри

здравни и хигиенни навици, по-добро медицинско обслужване.

В началото на деветнадесети век има много какво да се желае по отношение здравните навици на

хората. Богатите се тъпчат с огромни количества храна, и то с доста висока скорост; на всичкото отгоре,

по-голямата част от нея е нездравословна. Повечето усърдно избягват плодовете и зеленчуците, защото

са убедени, че смъртоносната холерна епидемия от 1832 година е била разпространена чрез плодовете.

А мнозина подозират, че плодовете и зеленчуците са особено вредни за децата. Цари пълно невежество 155

по отношение на най-основните факти, свързани с храненето. И още нещо – дори полезната храна по

принцип е в лошо състояние поради загниване; просто липсват хладилници и фризери.

Разбира се, храненето е само част от причините за здравословните проблеми. Хигиенните навици

например също са на доста незадоволително ниво. Повечето хора се къпят много рядко, а според

множество източници през 30-те години на ХІХ век по-голямата част от средностатистическите

американци не са се къпали нито веднъж през целия си живот. Дори чак през 1855 година град Ню Йорк

разполага с 1361 бани на 629 904 жители. А през 1882 година едва два процента от домовете там

разполагат с течаща вода.

Препоръката за баня в събота вечер не е виц. Когато през 1872 година Елън Уайт препоръчва на хората,

ако искат да бъдат „в добро здраве”, да се „къпят два пъти в седмицата”, направо надхвърля пределите

на разума по въпроса за личната хигиена.

Днес изобщо нямаме представа колко нездравословен е бил животът в средата на ХІХ век. Когато четем

здравните съвети на Елън Уайт и други реформатори от нейното време, винаги трябва да ги преценяваме

в контраст с невежеството, болестите и смъртта, сред които те живеят.

От гледна точка на здравето можем само да благодарим на Бога и да Го хвалим, че живеем в по-добри

времена.

4 юни



(Част 2)

„Да имаш тъй също място вън от стана, където да излизаш по нужда; и да имаш между оръжията си

малка лопатка, та когато клекнеш вън, да се обърнеш и да изровиш с нея и да покриеш онова, което

излиза из тебе” (Второзаконие 23:12,13).

Сигурно този стих ви се струва странен за утринно бдение, но Бог наистина е загрижен за всеки аспект

от живота ни. Ако през вековете хората бяха спазвали библейските предписания за обществено здраве,

би бил спасен животът на милиони и милиони хора, защото щяха да бъдат опазени от болести и

епидемии. А ако това е животът на вашето дете или съпруга, щяхте да скачате от радост и да хвалите

Господа, че в Библията има такъв странен стих като Второзаконие 23:12,13.

Хигиената е другият „болен въпрос на здравето” в Америка от деветнадесети век. В средата на века

дори домовете на висшата и средната класа по принцип разполагат само с външни тоалетни. Така

например през 1855 година в град Ню Йорк има само 10 388 вътрешни тоалетни с течаща вода. А водата

от масовите външни тоалетни се просмуква в почвата и създава интересна „бактериологична ситуация” в

питейната вода.

Що се отнася до боклука, градовете просто не разполагат със система за преработването му. Пътят на

по-голямата част от него свършва на улицата за радост на свободно обикалящите прасета, които

156

непрестанно го ровят. През 40-те години на ХІХ век Ню Йорк разполага с хиляди безстопанствени прасета,

които да се грижат за този проблем.

Да не забравяме и вездесъщите „останки” от конете, които във влажно време образуват една особена

тиня по непавираните улици (повечето са такива), а в сухо време се разпадат във вид на „ароматен” прах,

който се носи свободно навсякъде из въздуха. Изчислено е, че през 1900 година конете по улиците на Ню

Йорк отделят 13 милиона килограма (13 000 тона!) изпражнения и 25 000 литра урина на ден! Х.Л. Менкън

описва някакъв американски град с думите „една плътна воня”. Животът на село не е много по-

здравословен – повечето къщи са заобиколени от „просторно поле от кал и тор”.

Сега идва ред на плюенето. Преди цигарите да добият популярност, американците свободно плюят

храчките със сдъвкан тютюн навсякъде – както вън, така и вътре в домовете си; е, по-изтънчените от тях

не плюят по масата.

„Доброто старо време” е време на невежество – невежество, което взема много висок данък в живи хора.

Така например, епидемията от жълта треска през 1878 година в Мемфис, щата Тенеси убива 5150 души от

население 38500. През същата година загубите на Ню Орлийнс са изчислени на 3977 души. Но това е

само половината от жертвите на епидемията през 1853 година, която струва на града живота на 7848

души. Хората обвиняват за жълтата треска лошия въздух – „миазмата”, както го наричат някои източници.

Затова често спят в непроветрени, задушни помещения – за да си пазят здравето.

Боже, благодарим ти за простичките неща от живота като чистата вода и свежия въздух.

5 юни



(Част 3)

„И една жена, която имаше кръвотечение от дванадесет години (...) бе иждивила за лекари целия си

имот” (Лука 8:43).

Ако живеехте през деветнадесети век и случайно се разболеехте, със сигурност нямаше да пожелаете

да се лекувате в болница. В епохата преди откриването на микробите отиването там е равносилно на

смъртна присъда. Епидемиите са чест гост в тези нехигиенични институции, първоначално основани за

бедните. През 40-те години на ХІХ век една болница е нещо като последен пристан – място, където

отиваш, за да умреш. Хората с пари имат лекари, които ги лекуват в дома им.

За съжаление и „домашната” медицина не е чак толкова сложна. Обичайното обяснение за всяка болест

е, че е нарушен балансът на телесните „течности”. Лечението? – да възстановим баланса. Първата стъпка

на това „възстановяване” често е източване на част от „излишната” кръв – половин до един литър. След

пускането на кръв идва ред на „прочистването” на тялото. Лекарите го постигат с помощта на силни

лекарства, съставени отчасти от живак, отчасти от стрихнин – вещества, за които днес много добре знаем,

че са силно отровни.157

Но в епоха, когато се смята, че високата температура, диарията и повръщането са симптоми на

възстановяване, подобни „лекарства” постигат желания ефект за бързо и принудително освобождаване на

тялото от излишните течности. Нищо чудно, че тази епоха е наречена „епохата на героичната медицина”.

Между другото, хирургията не е по-малко героична, като се има предвид, че не включва анестезия. Само

си спомнете за младия Юрая Смит, на когото ампутират крака върху кухненската маса без всякаква друга

упойка, освен ръката на майка му. А дори някой да издържи подобна операция, шансовете му за

оцеляване са много слаби поради липсата на познания за микроорганизмите и логичната последица от

това – нехигиеничните условия.

А какво се изисква от някого, за да стане лекар? Не много. Четири до осем месеца във „фабриката за

дипломи” донасят докторска степен дори на човек, който няма завършена гимназия.

Нищо чудно, че Оливър Уендъл Хоумс заявява: „Ако всички медицински познания, които се прилагат

днес, можеха да бъдат потопени на дъното на океана, това щеше да донесе голяма полза на човечеството

и голяма вреда на рибите.”

Синът на Елън Уайт Едсън също има такава „докторска” степен. Той сам се надсмива над своя опит със

следните саркастични думи: „Завеждащият лекар е подлец, хигиено-терапевтичната клиника е

шарлатанство, а Олд доктър мил (училището по медицина) трябва да бъде потопено в река Делауеър.”

Грешката убива.

Истината ни прави свободни – дори в най-буквален, физиологичен смисъл.

6 юни

Начало на здравната реформа

„Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:32).

Американската здравна реформа през 30-те години на ХІХ век започва именно поради невежеството по

здравните въпроси. Един от най-влиятелните и силни реформатори от тази епоха е Силвестър Греъм.

Можем да добием представа за идеите му от статия в собствения му Греъм Джърнъл (Списание на Греъм)

през 1837 година. Там той заявява, че: (1) „главната храна трябва да бъдат зеленчуци и плодове”; (2)

хлябът трябва да се прави от нерафинирано брашно; (3) „вместо масло нека се използва качествена

сметана”; (4) храната трябва да се дъвче добре; (5) „месната храна и рибата (…) по-добре да се

изоставят”; (6) трябва да се избягват мазнините, тежките сосове и силните подправки; (7) „всякакви

стимуланти като чай, кафе, вино, тютюн (във всичките му форми), ябълково вино, бира и така нататък са

забранени”; (8) препоръчваната напитка е „чиста, прясна вода”; (9) „последното хранене за деня трябва да

бъде леко и три-четири часа преди лягане”; (10) „между отделните хранения не трябва да се приема нито

хапка”; (11) да се избягва преяждането; (12) „винаги да се предпочита въздържането от лекарства, а не

приемането им”; (13) да се спи около седем часа на ден в „добре проветрена стая”; (14) винаги да се 158

избягват пристегнати дрехи; (15) „горещо се препоръчва къпане [дори всеки ден] с топла или студена

вода; (16) „физическите упражнения на открито са много необходими” и (17) „хлябът не бива да се яде 12

до 24 часа след опичането му”.

За вярващите здравни реформатори здравните закони са святи. Тиодор Дуайт Уелд заявява: „Това са

Божии закони точно колкото заповедта „Да обичаш Господа с цялото си сърце и ближния като себе си”.

Тяхното спазване означава здраво тяло, а неспазването им води до болести. Според Уелд, изборът е

„между покорство и бунт срещу Бога; между опазване и унищожаване на живота; между спазване на

шестата заповед и извършването на убийство”.

Съвсем логично и напълно в духа на здравните реформи е появата на нови начини за практикуване на

медицина, напълно различни от отровите и кръвопускането на тогавашната стандартна медицина. Един от

тях – хидротерапията – препоръчва лечение чрез вътрешна и външна употреба на вода. Водолечителите

по принцип приемат здравната система на Греъм.

Понякога смятаме, че ние – адвентистите - сме изобретили здравната реформа.

Нищо подобно! Бог обича всички хора и подбужда сърцата на мнозина да облекчават страданията на

нашата болна планета. Слава да бъде на името Му за широкия обхват на Неговата милост!

7 юни

Елън Уайт и здравната реформа

„Бог да се смили за нас и да ни благослови! Да възсияе с лицето Си над нас! За да се познае на земята

Твоят път и във всичките народи спасението Ти” (Псалм 67:1,2).

Който е запознат със съветите на Елън Уайт по здравните въпроси, знае че те съвпадат с възгледите на

здравните реформатори. Така че, отхвърляйки „употребата на отровни лекарства, които парализират

силите на организма, вместо да му помагат”, тя не е сама, а има сериозни съмишленици.

В най-общи линии тя поддържа съветите на реформаторите за употреба на природни средства – „чист

въздух, слънчева светлина, въздържание, почивка, физически упражнения, подходяща храна, употреба на

вода, доверие в Божията сила”.

Първите адвентисти осъзнават, че тя не просто се съгласява с тях, а добавя и специфични адвентни

елементи. През 1866 година Дж.Х. Уагонър пише: „Ние не твърдим, че сме пионери по отношение общите

принципи на здравната реформа. Принципите, върху които стъпва това движение, до голяма степен са

изработени от реформаторите – лекари и писатели по въпросите на физиологията и хигиената,

разпръснати може би из цялата страна. Но твърдим, че благодарение на Божието провидение [съветите

на Елън Уайт] те са били по-ясно разкрити и развити, и са довели до ефект, който не би могъл да бъде

постигнат по никакъв друг начин.

За едни изследването на истините за физиологията и хигиената е просто развлечение, други ги

захвърлят, защото не ги намират за важни, но едва когато с одобрението и пълномощието на Светия Дух 159

тези истини се поставят на една плоскост с истините от вестта на третия ангел; когато по този начин бъдат

признати за средство, чрез което слабите придобиват сила за победа, а болното тяло се очиства и

подготвя за служене, тогава те се превръщат в съществена част от настоящата истина”. Като цяло Елън

Уайт повтаря твърденията на здравните реформатори от онова време, но големият й принос в областта

на здравето е интегрирането на вестта за Здравната реформа в адвентната теология.

От 1863 година, когато тя започва да пише по този въпрос, до днес адвентистите от седмия ден се

открояват с точно определен стил на живот. Това ги възнаграждава с по-здраво тяло и по-дълъг живот –

ярка демонстрация пред целия свят, призната и потвърдена от издания като Нешънъл Джиографик и

други подобни. Църквата трябва да бъде живо свидетелство както в областта на здравето, така и във

всички останали области от живота.

8 юни

Адвентистите невинаги са били здравни реформатори

„Имам още много неща да ви кажа, но не можете да ги понесете сега” (Йоан 16:12).

Адвентистите невинаги са били здравни реформатори.

Те например ядат нечисто месо. През ноември 1850 година Джеймс Уайт споменава, че неколцина от

пазителите на съботата „имат притеснения относно яденето на свинско месо” и отказват да го

употребяват. Той не възразява срещу подобна практика, но твърди за себе си: „По никой начин не бих

повярвал, че същетвува библейско учение, според което има нещо грешно в неговата правилна употреба”.

Това, срещу което възразява, е хората да бъдат отклонявани от своята централна вест – съботния ден в

светлината на последното време.

Няколко години по-късно неговата съпруга пише писмо до една жена на име Къртис, в което казва, че

яденето на свинско месо не е пробен изпит на вярата, а на гърба на писмото Джеймс добавя: „Просто за

да знаеш какво е нашето становище по този въпрос, искам само да ти кажа, че тъкмо заклахме един

стокилограмов шопар”.

През 1859 година на друго място Елън Уайт съветва С.Н. Хаскел и останалите така: „Вашите възгледи

по въпроса за свинското месо не биха навредили на никого, стига да ги запазите за себе си; но по ваша

собствена преценка и собствено мнение вие сте ги превърнали в пробен изпит и делата ви ясно показват

какви са вашите убеждения по въпроса”.

По-нататък добавя: „Ако Бог искаше Неговият народ да се въздържа от яденето на свинско месо, щеше

да ги убеди в това (…) Ако въздържането от свинско месо е дълг на църквата, Бог щеше го открие на

повече от двама-трима души. Ще научи църквата Си на нейния дълг.

160

Бог води народ, а не отделни хора тук или там – едни убедени в едно, а други в друго (…) Вестта на

третия ангел води един очистващ се народ и той трябва да върви единно пред Господа. Някои тичат пред

ангелите, които водят Божия народ…

Видях, че Божиите ангели няма да водят Неговия народ по-бързо, отколкото той би могъл да възприема

важните истини, които му се дават, и да действа в съгласие с тях. Обаче някои нетърпеливи души (…) се

втурват към разни нови неща и прибързват (…) Така причиняват объркване и несъгласие в нашите

редици. Те не говорят, нито действат в хармония с тялото”.

През цялото си дълго служене Елън Уайт настоява, че Бог формира Своя народ постепенно и едва

когато той постигне единство по някакъв въпрос (не и преди това), го повежда към следващата стъпка. До

1863 година тези стъпки са ясно очертани – най-напред избистряне и утвърждаване на доктрините, след

това поставяне началото на организацията. Едва тогава Божият народ е готов да бъде поведен към

Здравната реформа и другите аспекти от начина на живот.

В Божието водителство винаги има логика.

9 юни

Все пак има един здравен реформатор

„Господ ще отстрани от теб всяка болест” (Второзаконие 7:15).

Както и в много други области на адвентизма от седмия ден, Джоузеф Бейтс е пионер и в здравната

реформа. Още като морски капитан през 1821 година той се отказва от концентратите, защото осъзнава,

че очаква ежедневното си питие с по-голямо нетърпение, отколкото дори храната. През 1822 година се

отказва и от виното, през 1823 г. - от тютюна, а през 1824 г. - от всички останали видове алкохол. През

1831 г. отхвърля кафето и чая, защото „са отрови”. „Те въздействаха на целия ми организъм така, че не

можех нито да спя, нито дори да седя на едно място до след полунощ” – пише той.

После идва ред на месото. „През февруари 1843 година – спомня си капитанът – взех решение да не ям

повече месо. Няколко месеца по-късно престанах да употребявам масло, мас, сирене, баници и мазни

сладкиши.”

Предимствата на вегетарианската диета го впечатляват за пръв път още през 1820 година, когато

забелязва, че ирландските черноработници, които изяждат само по два картофа за обяд, са седем-осем

пъти по-работоспособни от своите колеги, които се хранят с месо. По-късно автори като Силвестър Греъм

го убеждават окончателно да премине на пълна вегетарианска диета.

Животът на Бейтс е добра реклама за предимствата на здравната реформа. За разлика от повечето

лидери на пазителите на съботата, той се радва на изключително здраве. След като в края на 20-те

години оставя моретата, са известни само два случая, в които е боледувал. И двата пъти очевидно става

въпрос за малария.161

Когато е на седемдесет и девет години, той се изказва на здравен конгрес и говори за първите си стъпки

в здравната реформа; уверява присъстващите, че благодарение на нея здравето му е отлично. „Някога

бях убеден, че ако изобщо достигна възрастта, на която съм сега, със сигурност ще съм инвалид поради

морския живот, който съм водил. Но съм благодарен на Бога, Чиито богати благословения се изливат

върху всяко лично усилие за реформа, че не изпитвам абсолютно никакви болки и неразположения и се

радвам на ободряващите изгледи, че ако продължа да се реформирам и изоставя всеки погрешен навик,

заедно с изкупените последователи на Агнето „ще стоя без петно пред Божия престол”.

Въпреки това до началото на 60-те години той е „таен реформатор”. Когато го питат защо не яде

определени храни, обикновено отговаря: „Аз съм си изял моя пай от тях”. Джеймс Уайт пише: „По онова

време той не говореше за своите възгледи относно правилното хранене – нито публично, нито насаме, –

ако не го попитат изрично”.

През 1863 година това ще се промени.

Преди да продължим по-нататък обаче, ще поразсъждаваме върху връзката между здравословния

начин на живеене и изпълненото с енергия здраве. В живота на Бейтс тя никак не е случайна. Нито пък в

нашия.

10 юни

Видението за здравната реформа

„Или не знаете, че вашето тяло е храм на Светия Дух, Който е във вас, Когото имате от Бога?”


Преди няколко дни казахме, че истината се появява постепенно и Бог води народа си стъпка по стъпка.

Това важи и за здравната реформа. След като доктриналната и организационната стъпки са направени,

следващото ниво в развитието на адвентизма и настоящата истина е въпросът за начина на живот

(включително и здравната реформа).

На 6 юни 1863 година – едва 15 дни след учредяването на Генералната конференция – Елън Уайт

получава видение, влиянието на което ще отеква през цялото й служене. По-късно същия ден тя записва:

„Видях, че сега ние [тя и Джеймс] трябва специално да се погрижим за здравето, което Бог ни е дал,

защото делото ни още не е приключено (…) Видях, че трябва да се стремим към бодро, изпълнено с

надежда и мир състояние на ума, защото здравето ни зависи от това (…) Колкото по-съвършено е

здравето ни, толкова по-съвършена ще бъде и работата ни.

Нямаме право да оставяме на Божията грижа онова, което Той е поверил на нашата грижа. Не е

безопасно, нито е угодно на Бога да нарушаваме здравните закони и след това да Го молим да пази

здравето ни; да ни лекува от болести, а в същото време да живеем в пълно противоречие със собствените

си молитви.

162

Видях, че наш свещен дълг е да обръщаме внимание на здравето си, да показваме и на другите техния

дълг (…) Длъжни сме да им говорим да се откажат от невъздържаността в каквото и да е – в работа, в

хранене, в пиене и във вземане на лекарства – и да им посочваме Божието велико лекарство – водата,

чистата, прясна вода – като лек, като средство за поддържане на здравето, за очистване и за

удоволствие”.

Това е персонален съвет към Джеймс и Елън, но е по-широко приложим и за църквата като цяло. „Видях,

че не трябва да мълчим по въпроса за здравето, а да пробудим умовете на всички” – пише тя.

И постъпва точно така. От този момент нататък писанията й до значителна степен се съсредоточават

върху нуждата и дълга на Божия народ да поддържа своето здраве, както и върху начините да прави това.

Споменатото видение идва точно навреме. Нейният съпруг е на ръба на инсулт, след който ще остане

инвалид, и до края на живота си няма да може да служи пълноценно. Наскоро поради болест са изгубили

две от четирите си деца, а голяма част от водачите на църквата са измъчвани от хронични заболявания.

В този момент няма нищо по-належащо и по-нужно от благословението на доброто здраве. В днешния -

също.

11 юни

Второ видение за здравната реформа

„Вие не сте свои си, защото сте били с цена купени; затова прославете Бога с телата си”

(1Коринтяни 6:19,20).

„Във видението, което ми бе дадено на 25 декември 1865 година в Рочестър, щата Ню Йорк, ми бе

показано, че народът от пазители на съботата е небрежен в прилагането на светлината, дадена от Бога

относно здравната реформа; че все още ни предстои велико дело, а твърде мудно Го следваме, накъдето

ни води в Своето провидение.”

Това видение ясно показва, че за адвентистите от седмия ден здравната реформа не е въпрос на

личен избор, а има социално и мисионско значение.

Бог призовава църквата да основе собствен здравен институт.

Според Елън Уайт този институт ще носи двойна мисионска полза. Първо, за живота на самите вярващи

адвентисти, защото ще ги подготвя физически за „високия вик на третия ангел” и неговото

разпространение. По-доброто здраве ще ги направи по-способни да представят правилно вестта.

Втората мисионска полза от този здравен институт ще бъде директният контакт с невярващите. Тя пише:

„След като прекарат известно време в нашия институт и бъдат успешно лекувани от пазещи съботата

лекари, светските хора ще попаднат под директното влияние на истината. Когато се запознаят с нашите

вярващи и с нашата истинска вяра, предразсъдъците им ще бъдат преодолени и ще придобият

положително отношение към нас. А под влиянието на истината някои не само ще получат облекчение от 163

физическите си немощи, но ще намерят и изцелителен балсам за болните си от грях души (...)

Спасяването дори само на една скъпоценна душа струва повече от всички средства, които ще се вложат в

тези институти”. Те ще задоволяват както физическите, така и духовните, и моралните нужди на хората.

Ето, това е накратко философията на Елън Уайт относно функционирането на здравните институти. В

центъра на нейното мислене е мисионската им функция.

Живеем в деградирал свят и Бог иска да се стремим към пълнота и съвършенство по всички възможни

начини. Като адвентисти все още разполагаме с привилегията не просто да водим здравословен живот, но

да насочваме и други към него.

12 юни

Небалансирани балансьори

„Господ е сила на живота ми...” (Псалм 27:1).

Видението на Елън Уайт от 25 декември 1865 година не само насочва към мисионската задача на

адвентните здравни институти, но издига и здравната реформа като неотделима част от адвентната

теология. „Здравната реформа (...) е част от Тройната ангелска вест и е така тясно свързана с нея, както

ръката е свързана с тялото”.

Това изявление помага на всеки адвентист да види връзката между начина на живот, здравето и

теологията на църквата за последното време, като потвърждава, че както нашето тяло е единно цяло във

физически, интелектуален и духовен аспект; така и адвентната доктринална система представлява едно

органическо цяло, а не „куп” несвързани идеи.

Скоро адвентистите започват да наричат здравната вест „дясната ръка на вестта”. Това е хубаво. Но

някои проповедници и обикновени вярващи сякаш отиват прекалено далеч във въодушевлението си от

нея.

Затова след няколко месеца Елън Уайт внимателно коригира възможните погрешни впечатления, които

би могло да е оставила: „Здравната реформа е тясно свързана с делото на Тройната ангелска вест, но не

е самата вест. Нашите служители трябва да я проповядват, но не и да я превръщат във водеща тема

вместо самата вест. Нейното място е сред темите, които съставляват подготовката за поднасянето на

Тройната ангелска вест; там наистина е водеща. Длъжни сме да провеждаме всяка реформа с ревност и

усърдие, но да се пазим от създаването на впечатление, че имаме склонност към фанатизъм”.

За съжаление на мнозина им е много трудно да намерят правилния баланс по въпроса за здравната

реформа. Както казва Джеймс Уайт, някои се движат прекалено бързо, изпадат в крайности и фанатизъм,

и нанасят укор както върху църквата, така и върху самата реформа. А други изобщо не се движат.

Елън Уайт, от своя страна, години наред се бори с онези, които „се хващат за изявления, направени

относно определени статии по въпросите на храненето, определени като спорни – изявления, написани 164

като предупреждение или наставление към определен човек, който поема или е поел по погрешен път. Те

се задълбочават върху тези изявления, придават им колкото могат повече тежест и въз основа на тях

изграждат свои собствени нежелателни черти на характера (...) По този начин ги превръщат в изпит и ги

поставят на място, където нанасят само вреда.”

Господи, доведи ни до баланс във всеки аспект от живота! Амин.

13 юни

Разпространяване на здравната вест

(Част 1)

„Исус Христос те изцелява” (Деяния 9:34).

На Четвъртата генерална конференция през май 1866 година – четири месеца след второто видение за

здравната реформа – Елън Уайт има възможност да представи възгледите си пред младата църква. По

много енергичен начин тя излага принципите на тази реформа, колко е важно те да бъдат приети и

проповядвани от ръководещите служители.

Казва, че „досега тя почти не е била проповядвана” и делото, което църквата има да върши в тази

насока, „надхвърля всяко човешко въображение”. Кулминацията на нейното изказване е апел към всички

адвентисти от седмия ден да основат „свой собствен здравен институт” за здраве и лечение.

В отговор сесията на Генералната конференция гласува няколко решения. Едното признава и

утвърждава важността на здравната реформа „като част от Божието дело, възложено ни в това време; и

още, че сме дали обет да живеем в съгласие с тези принципи, че ще дадем най-доброто от себе си да

покажем тяхната важност пред другите”.

Второто решение моли д-р Хорейшо С. Лей (вероятно единственият лекар адвентист от седмия ден по

онова време) „да напише серия от статии върху здравната реформа за Ривю”.

Изгрял е нов ден. Тези решения отразяват дълбокото убеждение, че светлината относно здравната

реформа е от голяма важност.

Често се случва хората да са по-силни във вземането на решения, отколкото в последователното им

прилагане. Този път обаче е обратното. Някой може да реши, че поръчаната на д-р Лей серия от статии

не е кой знае какво, но следва нещо още по-добро – д-р Лей е избран за главен редактор на ново месечно

списание от 16 страници, наречено Хелт Риформър (Здравен реформатор).

В рекламата д-р Лей казва, че целта на Хелт Риформър е „да подпомогне колкото е възможно повече

великото дело за премахване на лошите здравни навици, така масово разпространени днес”. Списанието

ще пропагандира лечението на болести чрез „използване на природни средства – въздух, светлина,

топлина, физически упражнения, храна, сън, почивка” и така нататък.

165

Ранните адвентисти гледат много сериозно на задачата да разпространяват своите нови възгледи. По

онова време толкова много от тях страдат поради разклатено здраве, че още повече ценят новите идеи.

Те ликуват от радост, че Бог ги води по добрия път.

14 юни

Разпространяване на здравната вест

(Част 2)

„Аз още ще Го славословя. Той е помощ на лицето ми и Бог мой” (Псалм 42:11).

Църквата не губи никакво време и започва издаването на Хелт Риформър. Първият брой излиза през

август 1866 година – три месеца след сесията на Генералната конференция.

Този уводен брой съдържа статии от група служители, от д-р Лей и една от Елън Уайт. Тя настоява:

„Хората трябва да се информират относно философията на здравето (...) Невежеството по този важен

въпрос е грях; лъчите на светлината ни заливат и ние нямаме извинение да не я ценим, да не ставаме

мъдри в тези неща – това е най-висшият ни земен дълг, който имаме да разберем”.

За изданието пишат много служители, затова във втория брой д-р Лей пише кратко обръщение към

онези, които може да смятат, че „за здравето няма право да говори човек, който няма докторско звание,

както за теология не може да говори човек без теологично образование”. В него изтъква, че много от

необразованите в медицинско отношение автори са изпитали Здравната реформа на практика, а статиите

им са „редактирани и проверени от професионалист, преди да бъдат предложени на читателя”.

Свидетелствата за напълно преобразено здравословно състояние са много. Ето, например, това на Г.У.

Емедън: „Всеки ден моето сърце прелива от радост, когато виждам благословенията на здравната

реформа, приложена от нашите искрени братя и сестри (...) Аз лично мога да кажа, че сега се чувствам

несравнимо по-добре, отколкото, когато грубо съм нарушавал законите на човешкото съществуване. Днес

вместо болки и сълзи, вместо претоварен мозък и дълга върволица от болести, до голяма степен съм

напълно свободен. Да бъде благословен нашият Бог за това!”.

Айзък Санбърн установява следното: „Благодарение на здравната реформа аз съм напълно освободен

от ревматизма, който ме измъчваше толкова тежко, че не можех да измина повече от няколко стъпки на

ден. А сега дори в лошо време и въпреки задушните зали, където говоря и където съм изложен на

болести, не съм настивал вече повече от две години”.

Следва духовитото писмо на някакъв човек, който казва: „Ако трябва да принесем всеизгаряне на

дявола, нека изберем прасе, пълнено с тютюн”.

Сърцата ни трябва да преливат от радост, когато разберем, че ни се дава втори шанс да бъдем здрави.

Много е лесно да забравим дните на невежеството и какво огромното благословение е всъщност доброто

здраве.

166

15 юни

Ретроспекция на здравната реформа

„Бог на надеждата да ви изпълни с пълна радост” (Римляни 15:13).

Думите на първите адвентисти от вчерашното четиво, че сърцата им щели се пръснат от радост, когато

осъзнали какво благословение е здравната реформа, наистина топлят сърцето ми.

Те ме връщат към моята първа евангелизация. Годината бе 1968-ма, а мястото Корсикана, щата Тексас

– градче, което тогава имаше около 26 000 жители и адвентна църква с 12 членове. Всичките дванадесет

бяха надхвърлили седемдесетте и само един от тях беше мъж.

Вижте, нямам нищо против възрастните хора. В края на краищата и аз вече започвам да се числя към

тях. И против жените нямам нищо. Все пак майка ми е жена. Но на един млад проповедник му се иска

църква, пълна с хора от двата пола и от всички възрасти. Хубавото е, че всяка вечер идваха внушителен

брой хора. Една жена, която не беше от църквата, водеше петима свои колеги. Но една вечер, ръкувайки

се с мен на вратата, тя ми каза:

- Брат Найт, утре вечер няма да дойда, няма да доведа и приятелите си.

- Защо? – попитах.

- Не ми харесва заглавието на вашата лекция. Ще ме поучавате какво не трябва да правя.

Аз намирах заглавието си, ако не за поразяващо гениално, то поне за симпатично находчиво – „Защо не

ям плъхове, змии и охлюви”.

Страшно притеснен, аз й казах да дойде, да доведе и приятелите си, а аз й обещавам, че когато утре

вечер си тръгва, ще е чула най-добрата лекция до момента. Проблемът ми бе, че изобщо нямах никаква

подготвена лекция, нито идея как да спася от позор даденото обещание.

Последва безсънна нощ. Но към четири или пет сутринта изведнъж ми просветна.

Бог те обича!

И именно защото те обича, иска да бъдеш щастлив.

Освен това, знае, че когато си болен, не си щастлив.

Затова ти подсказва няколко идеи как да бъдеш по-здрав и щастлив.

На следващата вечер, докато се ръкуваше с мен, жената каза:

- Брат Найт, това наистина бе най-добрата ви лекция до момента.

Да, за нея бе добра, но за мен беше още по-добра. Защото преминах от проповядване в негативна към

проповядване в позитивна форма.

А какво по-позитивно и радостно има от доброто здраве!

Благодарим Ти, Татко, за това особено благословение! Нашите сърца също преливат от радост!

16 юни

167

Собствен здравен институт

„И кога Те видяхме болен (...) и Те споходихме? А Царят в отговор ще им рече: “Истина ви казвам,

понеже сте направили това на един от тези най-скромни Мои братя, на Мен сте го направили” (Матей

25:39,40).

Изцеляването на болни играе важна роля в земната служба на Христос. Същото важи и за служенето на

адвентистите. Днес те издържат цяла мрежа от почти 800 здравни институции по цял свят.

Началото на тази внушителна мрежа е поставено от видението на Елън Уайт за здравната реформа от

декември 1865 година и от призива й за основаване на Адвентен здравен институт от май 1866 година.

Както в случая с Хелт Риформър, църквата откликва мощно и незабавно. На 5 септември – само четири

месеца след сесията на Генералната конференция – адвентистите откриват своя Институт за здравна

реформа в Батъл Крийк, щата Мичиган.

Разбира се, в началото той изобщо не е впечатляващ – „с двама лекари, двама санитари по водните

процедури, една медицинска сестра (необучена), трима или четирима помощници, един пациент, известно

количество неудобства и огромна вяра в бъдещето на института и в принципите, върху които той е

основан”.

В кратка бележка на задната страница на Ривю от 11 септември Джеймс Уайт изразява радостта си от

бързия отклик на църковните членове. „Нека просто да обърнем поглед назад, към конференцията ни през

месец май – преди по-малко от четири месеца, – когато бе поставено началото на това дело и нека се

радваме на практическото измерение, което доби.

Днес имаме осигурен елегантен имот, сгради, готови за експлоатация, компетентно тяло от помощници,

две здравни издания, чиито абонати са се удвоили през последните няколко седмици, близо единадесет

хиляди долара основен капитал на предприятието, открит институт и фактически действащи процедури.

Ръката на Господа никога не е действала така очевидно в което и да е друго начинание на нашия народ,

както в това”.

Този скромен институт може и да започва доста непретенциозно, но през следващите 35 години ще се

разрасне до един от водещите световни здравни институти под ръководството на Дж.Х. Келог, който го

преименува в санаториум “Батъл Крийк”.

Между другото, самото съществуване на санаториума е свидетелство за нарасналото чувство за мисия

сред адвентния народ. Така и трябва да бъде. Вестта на притчата от Матей 25:31-46 е, че Бог иска

Неговият народ да е социално ангажиран с нуждите на хората.

17 юни

На сцената излиза Джон Харви Келог

„Ще ти възстановя здравето и ще те изцеля от раните ти” (Еремия 30:17).

168

Динамичен, твърд, мечтател – тези думи най-точно описват 23-годишния Джон Харви Келог, който през

1876 година поема управлението на санаториума “Батъл Крийк”. Той е висок само 160 сантиметра, но

каквото не му достига в ръст, компенсира с кипящ ентусиазъм към всяка задача, с която се заеме.

Първоначално няма желание да става лекар. Всъщност иска да бъде учител. Но когато през 1852 година

Джеймс Уайт предлага да плати шестмесечното му обучение в „Хигио-терапевтичния колеж на д-р Трал”,

заедно с това на Едсън и Уили Уайт, той не само получава там докторска степен, но изказва желание да

продължи да учи.

Отново с финансовата помощ на семейство Уайт прекарва още една година в следване на медицина в

Университета в Мичиган, после още една в Белвю Хоспитал Медикъл Скул в Ню Йорк – може би най-

напредничавия медицински колеж в страната. При завършването на програмата през 1875 година той

казва на Уили Уайт: „Откакто се сдобих с около 60 квадратни сантиметра овча кожа [диплома], направо се

чувствам с 25 кила по-тежък. Между другото, никоя хартийка не е по-„откровено овча” от фалшивия ти

хигио-терапевтичен документ”.

През лятото на 1875 година той се връща в Батъл Крийк и скоро вече работи в Института за здравна

реформа. На следващата година е избран за негов директор, след като поставя предварително условие,

че мандатът му ще бъде само една година. Изобщо няма представа, че ще оглавява този институт в

продължение на цели 67 години.

Когато го поема през 1876-та, в него има 20 пациенти, но шестима напускат заедно с предишния

управител, а други двама – след като виждат с очите си новия лекар хлапе. Но това изобщо не притеснява

Келог.

Само след два месеца вече има два пъти повече пациенти от обичайното, а през 1877 година се налага

да построят още една сграда. Слага се началото на строителна програма, която до края на века ще

превърне санаториума “Батъл Крийк” в една от най-големите и прочути болници на Съединените щати.

Между другото в свободното си време Келог написва около 50 книги, изобретява корнфлейкса и метода

за производство на студени зърнени закуски, развива спорни медицински технологии и става световно-

известен хирург.

Бог благославя дребничкия великан повече, отколкото някой изобщо би могъл да си представи. Той

винаги благославя онези, които имат желание да израстват.

18 юни

Адвентната църква по време на война

(Част 1)

„Не убивай” (Изход 20:13).

169

Между 1861 и 1865 година, когато Гражданската война довежда Съединените щати до разруха,

адвентистите от седмия ден току-що са се организирали като църква. Тази война ще отнеме живота на

повече хора в сравнително рядко населената страна от войната за независимост, войната през 1812

година, Мексиканско-американската война, Испанско-американската война, Първата световна война,

Втората световна война, Корейската война и Виетнамската война, взети заедно. А адвентистите не

изпращат войници в най-важния от всички конфликти – този, който ще определи дали Съединените щати

ще продължат да съществуват като единна нация и дали ще се разделят окончателно с робството.

Защо? Какво им става? Защо се дърпат?

В броя на Ривю енд Херълд от 12 август 1861 година Джеймс Уайт се заема да отговори именно на тези

въпроси. Първите няколко параграфа са посветени на факта, че адвентистите са лоялни граждани на

Съединените щати – „Според пророческото Слово робството е един от най-мрачните и прокълнати

грехове на тази нация”. Напомня, че заради антиробовладелските си твърдения много адвентни

публикации „са били категорично забранявани в робовладелските щати (…) Онези измежду нашия народ,

които изобщо гласуваха на последните президентски избори, гласуваха за мъж на име Ейбрахам Линкълн

(…) Не познаваме нито един човек сред адвентистите от седмия ден, който да изпитва и най-слаба

симпатия към дискриминацията”.

След като подчертава, че адвентистите са лоялни граждани, той обяснява защо тяхната църква не

изпраща войници. Заставайки твърдо зад Десетте заповеди, той пише: „Становището, което нашият народ

заема по отношение на непреходността и светостта на Божия закон, изявен в Десетте заповеди, не е в

съгласие с условията на войната. Четвъртата от тези заповеди гласи: „Помни съботния ден, за да го

освещаваш”, а шестата – „Не убивай”. Позицията му е пределно ясна. Адвентистите не могат да участват

като доброволци във войната, защото това ще ги постави в положение умишлено да нарушават най-малко

две от Божиите заповеди.

Уайт започва разрешаването на проблема, макар да не успява да го довърши докрай. Но той ще отекне

в живота на десетки хиляди млади адвентисти. Не всички морални въпроси могат да получат кристално

ясен отговор в свят на грях. В такива моменти църквата се нуждае от Божествено напътствие.

Господи, давай мъдрост на църквата Си, докато продължава да търси разрешение на важните

въпроси относно дълга на човека както към Теб, така и към земните власти.

19 юни


(Част 2)

„Като е тъй, отдавайте кесаревото на кесаря, а Божието - на Бога” (Матей 22:21).

Какво трябва да е отношението на един християнин към армията? Това е въпросът, който Джеймс Уайт

задава на 12 август 1861 година. Първият му отговор е категоричен и праволинеен – адвентистите не се 170

наемат доброволно на военна служба, защото това би ги поставило в положение да нарушат най-малко

две от Десетте заповеди.

Какво да се прави обаче, ако държавата въведе задължителна военна служба? Ако човек няма избор,

освен да се подчини на държавните закони? На тези въпроси Джеймс Уайт отговаря с неочаквано и доста

спорно предложение: „В случай на задължителна повинност държавата поема отговорността за

нарушаването на Божия закон и би било лудост да се съпротивляваме. Ако някой се съпротивлява дотам,

че накрая военните закони го осъдят на смърт и бъде разстрелян, според нас той е отишъл твърде далеч

и е виновен в самоубийство (…) За нас опитите за съпротива срещу най-доброто управление под небето,

което в момента се бори да унищожи най-адския бунт от времето на Сатана и неговите ангели –

повтаряме – са лудост”.

Ето ви отговорът на Джеймс на сложния въпрос как адвентистите да се покорят едновременно на Бога и

на земната власт. Накратко:

1. Адвентистите са лоялни граждани.

2. Адвентистите не се наемат доброволно на военна служба, защото това би ги поставило в

положение да нарушат Божия закон.

3. Но ако бъдат призовани задължително, правителството поема отговорност за нарушаването на

Закона и адвентистите трябва да се подчинят, да вземат оръжие и да убиват, дори в събота.

Какво ще кажете за тези аргументи? Какво библейско доказателство можете да намерите за или против

тяхната логика? Как трябва да постъпим, когато земните закони се окажат в противоречие с Божиите

заповеди?

Не бива да забравяме, все пак, че към този момент Съединените щати все още не са приели закон за

военната повинност. Това е просто една вероятност. Но вероятност, над която младата Адвентна църква,

която през 1862 година дори си няма Генерална конференция, която да я представлява пред

правителството, трябва да помисли сериозно, докато „хищните зъби” на този порочен конфликт

продължават да отнемат живота на много хора.

Ние, християните, сме поданици на две царства. И всеки от нас се изправя пред предизвикателството да

бъде лоялен и към двете.

20 юни


(Част 3)

„Всеки човек да се покорява на властите, които са над него, защото няма власт, която да не е от

Бога; и колкото власти има, те са отредени от Бога. Затова, който се противи на властта, противи

се на Божията наредба; а които се противят, ще навлекат осъждане на себе си” (Римляни 13:1,2).

171

Любимият стих на Адолф Хитлер! Той е настоявал заедно с неговия паралел в 1Петрово 2:13 те да

бъдат четени поне веднъж годишно във всяка църква от Третия райх.

Римляни 3 глава не оставя никакво място за съмнение, че християните са длъжни да се покоряват на

властите. Но – питаме отново – какво трябва да правим, когато отредената от Бога власт ни кара да

вършим неща, които сами по себе си представляват нарушение на останалите Негови учения? Това е

въпросът, който измъчва адвентистите по време на Гражданската война в Америка – първата, с която се

сблъскват, откакто са организирана църква.

Статията на Джеймс в броя на Ривю от 12 август 1862 година нагорещява доста страстите. На 26 август

самият той казва: „Преди около две седмици (…) неколцина от братята реагираха на нашите разсъждения

(…) доста трескаво (…) Сега не е време християните да дават простор на предразсъдъците си и да ни

обвиняват буквално в нарушаване на съботата и в убийство (…) Ако някой от вас получи повиквателна и

избере да влезе в схватка с Чичо Сам, вместо да се подчини, нека опита. Ние няма да спорим, да не би

някои от по-неустойчивите сред вас да поведат своя малка война още преди да са били призовани да се

бият за страната си”.

На това място Уайт добавя многозначително: „Всяка добре написана статия, предназначена да хвърли

светлина върху нашия дълг спрямо настоящата война като народ, ще получи незабавно внимание”.

Тази покана отприщва истинска приливна вълна от отговори през следващите три месеца – на

страниците на Ривю адвентистите повеждат публичен диспут върху дълга на християните и

противоречивото им положение като граждани едновременно на небесното царство и на различни земни

царства (всяко със своите закони), които понякога влизат в конфликт помежду си.

По време на тази дискусия на повърхността изплува една тема – че такива спорни и в същото време

важни въпроси трябва да се изследват в период на мир, когато емоциите са уталожени и има достатъчно

време за това.

Само че в момента това е неприложимо. Вярващите се мъчат да намерят отговора в разгара на

бушуваща от страсти криза. Но самата идея за обмисляне на важните теми преди кризата да е настъпила

е много важна.

Татко, помагай ни както в личния си живот, така и като църква да идваме при Теб във време на мир,

да изследваме и да се молим, за да разберем по-добре волята Ти.

21 юни


(Част 4)

„Петър и апостолите в отговор рекоха: “Подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеците”

(Деяния 5:29).

172

Това е изводът, до който апостолите стигат, изправени лице в лице с конфликта между Божиите

заповеди и земната власт; и така отговарят.

Но как адвентистите да приложат тази истина пред лицето на задължителната военна служба – ето, това

не е много ясно на църковните членове през 1862 година.

Призивът да се покорят, който Джеймс Уайт отправя в своите статии върху правилното становище на

църквата относно военната служба, провокира огромен брой отговори, покриващи целия възможен

спектър от мнения по въпроса.

В единия край са тоталните пацифисти, които настояват християните изцяло да се откажат от военна

служба. Най-вероятно на подобна позиция са членовете на църквата в Айова, защото провеждат

агресивна пропаганда в полза на пацифизма. Това предизвиква обвинения, че адвентистите не са

патриоти и налага публикуване на първоначалните разсъждения на Уайт по темата.

В другия край са „кръстоносците”, които призовават към пълноценно участие във войната. Сред тях,

например, е Джоузеф Кларк. Той пише: „Аз бях много разтревожен, когато узнах своя воински дълг - не

толкова поради страха от повиквателната, а защото искам да видя изменниците да си получават

заслуженото.

Затова пиша на брат Уайт – да разбера дали е приемливо за нас да се запишем доброволци.

Въображението ми е пълно с Гедеоновци, Ефтаевци и воюващи Давидовци…

Понякога ми се е искало да бъда там, където са били Йоав и Авесалом. И почти си представям, че може

да дойде време, когато един полк от пазители на съботата помита този бунт с един удар чрез силата на

Онзи, Който винаги е помагал на Своя храбър народ, когато той пази повеленията Му.

Миналата зима бях така обхванат военна треска, че тя дори ми навреди по някакъв начин”.

В друга статия Кларк пише: „Нямаше ли война на небесата? (...) Убийство ли е да обесиш или да

застреляш изменник? Не! Не! (...) Нима Исус Навин и Давид бяха убийци? Нека изоставим фанатизма и да

постъпваме като мъже.”

И така, дебатите продължават дълго време, докато Уайт призовава да бъдат прекратени, поне що се

отнася до статиите в Ривю, докато някой не обобщи адекватно всички възможни позиции.

Цялата тази дискусия е показател, че между ранните адвентисти цари освежаваща откровеност, която в

течение на времето ще им помага да постигат консенсус по спорни въпроси.

22 юни


(Част 5)

„Позволено е да се прави добро в съботен ден” (Матей 12:12).

Такова е мнението на Исус по въпроса за вършенето дела на милост в събота.

173

В крайна сметка именно този принцип ще разплете възела на проблема как по време на война

адвентистите да служат едновременно и на Бога, и на земните власти.

Междувременно нека си припомним, че до март 1863 година в Съединените щати няма закон за

военната повинност. Освен това в нито една държава не съществува алтернативна военна служба. Всеки

попаднал в армията автоматично става войник, който участва в боеве, носи оръжие и убива, ако му

заповядат.

Законът за военната повинност, приет на 3 март 1863 година, дава възможност на всеки призован да си

намери заместник и след като плати съответната държавна такса, той да отиде на война вместо него.

Адвентната църква съветва своите членове да се възползват от тази възможност. Но на 4 юли 1864

година се гласува промяна в закона, според която единствено онези, които „отказват да носят оръжие от

морални съображения”, могат да се освободят от служба по този начин.

Тогава наскоро учредената Генерална конференция на Църквата на адвентистите от седмия ден

официално иска регистрация на деноминацията като цивилна мирна организация. На 3 август щатът

Мичиган признава на новата църква този статут. Скоро го последват и други щати. Тогава църквата

изпраща Дж.Н. Ендрюс с писма от губернаторите на тези щати да подаде документи за такъв статут на

федерално ниво в столицата Вашингтон. Така през септември 1864 година правителството на

Съединените щати признава на Адвентната църква статут на неучастваща във военни действия.

На теория това означава, че ако неин член получи повиквателна за армията, той няма да носи оръжие и

да убива неприятели. Но на практика небиещите се новобранци често се сблъскват със съпротива и

заплахи. Положителният компромис е такива войници да служат като медици на фронта или в болниците

до края на войната.

Адвентистите са доволни от това разрешение, защото им позволява да не отнемат човешки живот (бил

той и на неприятели) и в същото време законно да правят добро на другите в събота.

Оттогава насам алтернативната санитарна служба се превръща в стандарт за адвентистите от седмия

ден. Но църквата продължава да гледа с недобро око на доброволната военна служба. Фактически в

последните дни на Гражданската война неколцина доброволци са изключени, въпреки че някои (вероятно

и самата Елън Уайт е сред тях) не са много убедени, че това е правилният подход.

Бог води Своя народ не само по чисто духовните въпроси, но и по проблеми, свързани с реалния живот

в този свят. Можем само да се радваме на това ръководство.

23 юни

Обобщение на позицията на Адвентната църква за поведението

на нейните членове по време на война

„Обичайте неприятелите си” (Матей 5:44).

174

Лично аз не виждам начин да обичаш неприятелите си и в същото време да отнемаш живота им.

Затова през лятото на 1961 година – в разгара на кризата около построяването на Берлинската стена –

стана така, че бях изправен пред заплахата от военен съд.

Бях обучен пехотинец и до този момент категоричен агностик. Но през първата половина от същата

година се бях заинтересувал от адвентните учения и бях стигнал до убеждението, че повече не бива да

нося оръжие и да участвам в учения в събота. Бях започнал да възприемам библейската логика, която

стои зад позицията на ЦАСД, макар все още да не бях станал неин член.

Тук е мястото да се запитате: „Как така един млад човек, който има съвсем повърхностна връзка с

адвентизма, вече е запознат със становището на църквата по въпроса за военната служба?”. Отговорът е

прост и недвусмислен – „Системно и активно църквата е правила своето становище публично достояние и

е обучавала своите пастори и младежи по този въпрос”.

Генералната конференция назначава в местните конференции специални пастори, които да помагат на

новобранците да получат право на алтернативна служба; но не е само това – църквата издава редица

книги и брошури по въпроса и ги разпространява сред своите младежи. Накрая идва Медицинският

кадетски корпус, който е под попечителството на адвентните колежи и академии, специално създадени да

подготвят адвентистите за алтернативна служба, когато бъдат повикани в армията.

И още нещо – системно се популяризират историите на млади адвентисти по целия свят, които са били

хвърляни в затвора и дори убивани заради отказа си да носят оръжие или да работят в събота. А ако и

това не е достатъчно, налице е историята на прочутия медик Дезмънд Т. Дос, който получава медал за

храброст за това, че спасява живота най-малко на 75 ранени войници при битката на Окинава.

Но след това на военната повинност се слага край, публичността утихва, адвентистите губят интерес

към темата и в крайна сметка забравят своята история. Докато се стигне до 2007 година, когато в

Американската армия вече служат 7500 наемни войници адвентисти и на практика всички (с изключение

на капеланите) са най-традиционни бойци.

Понякога църквата губи историята си и има нужда да си припомня какво отстоява.

Това се отнася и за личния ни живот. Нека Бог ни даде морални сили да постъпваме честно!

24 юни

Образованието в доброто старо време

„Знаеш ли гръцки?” (Деяния 21:37).

Макар да не изглежда особено подходящ за утринно бдение, този стих поставя един много важен

въпрос.

Доброто старо време не може да се похвали с много добро образование. Тогавашното общество

признава за образован само онзи, който знае добре старогръцки и латински, както и литературата на тези

два езика. Традиционното образование е съсредоточено върху древните класици.175

Разбира се, подобно образование няма никаква стойност за обикновените хора, които трябва да

изкарват прехраната си с труд. Но това явно не тревожи никого, щом никой не се застъпва за общо, макар

и само основно или поне начално, образование. Какви са голите факти – през по-голямата част от

човешката история общото образование – дори най-елементарното, най-базовото – е недостъпно за

повечето хора. Учението е привилегия на по-висшите класи, на онази сравнително малобройна прослойка,

разполагаща с големи богатства, която никога не е била принудена да работи, за да се прехранва.

В доброто старо време състоянието на образованието, подобно на това на медицината, е направо

ужасяващо. Повече от 2000 години фокусът на Западния свят е бил върху древните езици, думи, идеи и

върху „великите книги” на класическото наследство. Самият престиж и дълговечност на тази традиция

пречат на учените хора да си представят някакъв алтернативен подход.

Обаче започват реформи, които достигат своята кулминация през деветнадесети век – точно когато

възниква адвентизмът.

На върха на образователните реформи през 30-те години на ХІХ век стоят личности като Хорас Ман,

който повежда битка за качествено всеобщо начално образование, достъпно за всяко дете. Ман и

неговите съмишленици се мъчат да направят образованието не само достъпно, но и практично, и

здравословно. Те много добре знаят, че умовете на деца с болни тела не биха могли да се възползват кой

знае колко и от най-доброто образование.

На фронта на висшето образование битката повежда Обърлин Колидж – учебно заведение, което през

30-те години изхвърля от своя план латинския, гръцкия и древните класици и фокусира мирогледа си

върху Библията; разработва програма за ръчен труд, която помага на хората наред с книжното обучение

да придобият и полезни умения; така осигурява равновесие между умствен и физически труд.

„Образователната система на нашия институт – четем в рекламния проспект на Обърлин Колидж – е

полезна за тялото, сърцето и интелекта и се стреми към най-доброто образование на цялостната

личност.”

Образователните идеи на Адвентната църква не са възникнали във вакуум. Винаги - дори и днес -

можем да научим много от обширната човешка култура, като преценяваме традициите и практиките от

гледна точка на библейския мироглед.

25 юни

Кое образование е правилно?

(Част 1)

„Наистина ида скоро! “Амин! Ела, Господи Исусе!” (Откровение 22:20).

Адвентистите от двадесет и първи век може би смятат, че християнското образование стои в центъра на

нашата църква още от основаването й. Това обаче е много далеч от истината. Всъщност общото

образование е последната базова институция, която църквата основава и развива. Създаването на 176

стабилна издателска програма през 1849 година, централизираната църковна организация през 1863-та и

здравно-мисионските институции през 1866-та – всичко това предшества образованието. Само за

сравнение – Адвентната църква отваря първото си училище през 1872 година (28 години след Голямото

разочарование), а до 1900 година не разполага с обширна мрежа от начални училища.

Мудното и нерешително развитие на адвентното образование може да е малко изненадващо за

съвременните адвентисти, но то се корени в самата логика на нашите духовни предшественици, които

вярват преди всичко и най-вече в непосредствено предстоящото завръщане на Исус. Религиозните

групи, проповядващи близкия край на света, не смятат за нужно да учат децата си на каквото и да е извън

основните учения на своите религиозни убеждения и някакви умения, необходими, за да си изкарват

прехраната през краткия период от време, който им остава.

Това важи за ранната християнска църква, важи и за първите адвентисти от седмия ден. Защо да

изпращат децата си на училище, след като според всяка тяхна логика светът скоро ще свърши и те никога

няма да пораснат достатъчно, за да приложат на дело усвоените с толкова труд знания? Някои дори

тълкуват желанието да изпратиш децата си на училище като липса на вяра в близостта на Пришествието.

Тези схващания са широко разпространени сред адвентистите от седмия ден в онези дни.

През 1862 година член на църквата в писмо задава на Джеймс Уайт следния въпрос: „Правилно и

подходящо ли е за нас, които с цялото си сърце вярваме в скорошното завръщане на Господа, да се

мъчим да дадем образование на децата си? Ако е правилно, трябва ли да ги изпращаме в енорийските

училища, където те научават два пъти повече лоши, отколкото добри неща?”.

Уайт отговаря: „Фактът, че Христос се завръща скоро не е причина да не развиваме ума си. Един

правилно обучен и информиран ум най-добре може да възприеме и оцени възвишената истина за Второто

пришествие”.

С това изказване той полага основа за развитието на адвентната образователна система.

Божието желание е, докато чакаме завръщането на Исус, да развиваме всички свои дарби.

26 юни

Запознайте се с Гудлоу Харпър Бел

„Възпитавай детето отрано в подходящия за него път и то не ще се отклони от него, дори когато

остарее” (Притчи 22:6).

Около средата на деветнадесети век в църквата проблясват първите идеи за адвентно образование.

Джеймс Уайт пише: „Не бива да изваждаме децата от училище и да ги оставяме да тичат на воля по

улиците заедно с останалите деца. Един неангажиран ум е ателие на дявола”.

Първите опити за основаване на адвентни училища са в Бъкс Бридж, Ню Йорк и Батъл Крийк, щата

Мичиган. Но всичките са неуспешни. През 1861 година Джеймс е тотално обезкуражен по въпроса за

177

образванието и пише: „Въпреки възможно най-благоприятните обстоятелства, училището в Батъл Крийк

беше истинско изпитание и ние се отказахме”.

През следващите седем години изглежда, сякаш училищният въпрос е мъртъв за Адвентната църква.

Тогава се появява Гудлоу Харпър Бел.

Той отива в Батъл Крийк за пръв път през зимата на 1866-67 година, когато е на 34 години. Придружава

свой приятел в наскоро основания Институт за здравна реформа. Вероятно е доста впечатлен, защото

когато на следващата година самият той има нужда от лечение, се връща в него.

И това е достатъчно добро като начало, но на всичкото отгоре Бел попада в една стая с адвентист на

име Озбърн. Вечер след вечер той чува как след като реши, че съквартирантът му е заспал, този Озбърн

се моли за него на глас. Неговата неподправена искреност така трогва Бел, че той се присъединява към

църквата.

Част от неговото лечение се състои във физически труд на чист въздух, на открито. Уили Уайт си спомня

как му връчват един трион и му казват да нареже дърва за съседната сграда на адвентното издателство.

Тогава с него се запознава Едсън Уайт – най-големият останал жив син на семейство Уайт. Като

разбира, че Бел е учител, Едсън споделя с него колко мрази граматиката. Бел му отговаря, че ако се

преподава правилно, граматиката е едно от най-интересните неща на света.

Благодарение на този случаен контакт, през един от следващите месеци църквата в Батъл Крийк наема

Бел като учител. През 1872 година Генералната конференция поема неговото църковно училище. Така

малкото училище става първото от една световна система, която през 2006 година вече обхваща 5362

основни училища, 1462 гимназии и 106 колежи и университети.

Бог използва дори „странни” адвентисти като брат Озбърн, за да извърши особени неща за Своето

дело. Щом може да използва него, значи може да използва вас и мен, стига да Му позволим да ръководи

ума и сърцето ни.

27 юни


(Част 2)

„Тези думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно чедата

си” (Второзаконие 6:6,7).

През първите 28 години от пророческото си служене – до 1854 година – Елън Уайт не написва нито една

статия за учението или за общото образование с изключение на една по въпроса за домашното

възпитание и отговорността на родителите.

Но през 1872 година, когато частното училище на Бел става първата образователна институция,

финансирана от църквата, настъпва коренна промяна. Именно за него тя пише „Правилното образование”

– едно от нейните най-важни и изчерпателни изложения по въпроса за образованието. 178

То има силно влияние върху адвентните образователни дейци, тъй като съвсем правилно е възприето

като указание за идеалното естество на християнското образование. Това изложение не оставя никакво

място за съмнение, че адвентистите трябва да бъдат и „образователни реформатори”. Част от този

реформаторски идеал включва прехвърляне на основния акцент от книжното към балансираното

образование – „физическо, умствено, морално и религиозно обучение на децата”. Концепцията за

балансирано образование, което развива цялостната личност, се превръща в запазена марка за

писанията на Елън Уайт върху образованието през следващите 40 години.

„Правилното образование” се състои от три основни части. Първата представя връзката между

истинското образование и развиването на самоконтрола. Щом дори животните могат да бъдат обучени, то

човешките същества би трябвало да могат да бъдат обучени на нещо повече – да вземат морално

отговорни решения. Така волята им застава на страната на правото.

Втората част, заемаща 25 от всичките 31 страници на изложението, разглежда връзката между

физическото здраве, ръчния труд и образованието както в дома, така и в училището. Елън Уайт отново и

отново набляга на практичността, полезността и физическия аспект на образованието. Именно в тази част

тя въвежда идеята, че адвентистите са образователни реформатори.

В третата част накратко коментира библейското учение и „обикновените клонове” на знанието, които

трябва да усвоят подготвящите се за служба в делото.

Е. Уайт изобщо не изпитва съмнение във важността на образованието: „Невежеството няма да увеличи

смирението или духовността на християните; напротив, Христос може да бъде прославен най-добре от

такива, които му служат с разума си. Най-висшата цел на образованието е да ни подготви да използваме

дадените ни от Бога сили така, че да представяме библейската религия по възможно най-добрия начин и

да отдаваме слава на Бога”.

28 юни


(Част 3)

„Аз ще те вразумя и ще те науча пътя, по който трябва да ходиш” (Псалм 32:8).

През 1872 година адвентистите откупуват училището на Бел и официално го обявяват за първото

църковно училище – това е много важна стъпка напред. Но ръководството знае, че трябва да се направи

повече. Ако не за друго, то поне да се намери някакъв начин за обучение на служители. Ако в началото на

70-те години на ХІХ век един млад човек желае да стане проповедник, просто наблюдава какво правят по-

старите проповедници и повтаря същото.

През 1873 година Джеймс Уайт – запалителната искра на всяко напредничаво начинание в църквата –

осъзнава, че трябва да се направи нещо за образоването на ръководителите. Пред сесията на

Генералната конференция същата година той казва: „Вероятно в това дело няма друга област, която да е

така недееспособна в момента, както обучаването на хората да прогласяват вестта на третия ангел”. 179

Ситуацията изисква „по-осветено образование за служителите. Сърцето ми се радва, че Божият Дух

подбужда сред нас да навлязат образовани хора, за да се заемат с образователното дело”.

Но по-широката образователна визия е наложителна не само заради обучението на служители.

Църквата неусетно се е изправила пред реалността на чуждестранните мисии. През 1873 година Дж.Н.

Ендрюс пише: „От всички посоки чуваме призива на хора, говорещи други езици, и ние сме длъжни да му

отговорим. Не можем да го направим при настоящите обстоятелства. Но ако Господ благослови нашите

усилия, можем. Трябва да разширим училището в Батъл Крийк. Прекалено дълго време отлагахме тези

усилия. Миналото не може да бъде поправено, но бъдещето, което е пред нас, може (…) Хора от други

националности копнеят да получат знания за Второто пришествие.”

Ръководството е принудено да признае, че трябва да основе колеж и го прави през 1874 година. Точно

преди откриването му президентът на Генералната конференция Джордж И. Бътлър пише: „Пред себе си

виждаме велико дело (…) Виждаме времето, когато десетки и стотици мисионери ще тръгнат от тази

страна към други, за да прогласят предупредителната вест”. За тази цел колежът трябва да обучи не само

проповедници, но и преводачи, редактори и други, които да помагат за разпространяването на вестта.

Визията никога не стои на едно място. Бог води Своя народ стъпка по стъпка. Когато преодолеем едно

стъпало, той ни подтиква да видим следващото. Това се отнася за всеки аспект от живота ни.

29 юни


(Част 4)

„Елате сега, та да разискваме, казва Господ” (Исая 1:18).

През 1874 година основателите на колежа “Батъл Крийк” са съвършено наясно какво искат от своето

ново училище. Искат институция, в която се преподава Библия, подготвят се проповедници и мисионери, и

студентите се научават да мислят за Бога. Знаят защо основават своя колеж.

Друг е въпросът за възможностите. И още по-фундаментален въпрос – откъде новородената църква ще

намери учители и персонал?

За щастие сред тях има поне един човек с университетско образование. Сидни Браунсбъргър е

завършил класически науки в Мичиганския университет през 1869 година, а през 1875 година ще вземе и

магистърска степен. Предвид нуждите на църквата образованието на Браунсбъргър и неговата

посветеност на адвентната вяра той е очевидният кандидат да оглави новия колеж.

Пред назначаването му има само една пречка. Той притежава отлична академична подготовка, но

никакво понятие как да я използва, за да осъществи целите на основателите.

Уили Уайт си спомня как на едно от първите заседания на съвета на колежа майка му „им прочете

свидетелството за правилното образование. Всички слушаха с дълбок интерес. Признаха, че е

навременно; че изисква по-голям размах на работата, отколкото са планирали и че тяхното прекрасно 180

място в покрайнините на Батъл Крийк – така удобно и обичано – не може да отговори на всички условия.

Един от тях попита: „Е, брат Браунсбъргър, какво можем да направим?”. Той отговори: „Нямам никакви

познания за управлението на подобно училище”. След това решиха работата на училището да се

организира по традиционния начин и отделните предмети да се изучават с оглед на последните

наставления. Но по отношение на предметите още много години не бяха предприети конкретни стъпки.”

Младият образователен лидер прави, каквото знае най-добре. Училището, което разработва в средата

на 70-те години, има класическо ядро, традиционно организирано около латинския, древногръцкия и

класическата литература на тези езици. Едва ли бихте нарекли подобно учебно заведение

„реформаторско”.

Бог обаче все пак го използва. Именно тук се крие добрата новина. Че Той ни използва въпреки нас

самите, въпреки недостатъците ни. Благодарим Ти, Господи!

30 юни


(Част 5)

„Колко по-желателно е придобиването на мъдрост, отколкото на злато!” (Притчи 16:16).

Както казахме вчера, колежът “Батъл Крийк” не успява да покрие очакванията на своите основатели. Не

стига че програмата е базирана върху класическите езици и литература, ами и обучението по Библия и

религия заема съвсем ограничено място в нея. На практика няма редовни курсове по религия, а само

задължителните. Вярно, че Юрая Смит куцука из сградата със своята протеза и води някакъв овехтял курс

от избирателно подбрани лекции върху библейските пророчества, но желаещите да го завършат очевидно

не са много.

В рекламните каталози на колежа се казва: „В нашите курсове, в нашия правилник или изисквания към

дисциплината няма нищо, което да е дори и малко сектантско или строго деноминационно…

Ръководството няма намерение да налага сектантски възгледи на студентите или да отделя специално

място на такива възгледи в училищната работа.” Така преминава раждането на адвентното висше

образование.

Но нещата се влошават. През 1881 година Браунсбъргър се оттегля и на негово място е назначен

Александър Маклърн, който идва в Батъл Крийк с изключителното предимство да притежава възвишената

степен „Доктор по богословските науки” и с изключителния недостатък, че не е утвърден адвентист, нито

дори новообърнат.

Браунсбъргър може и да не разбира добре нуждите на истинското адвентно образование, но Маклърн не

разбира дори самия адвентизъм. Може и да е отличен професор, но под негово ръководство нещата

тръгват от зле към по-зле.

181

През учебната 1882/1883 година институтът затваря врати без гаранция, че някога ще ги отвори отново.

Толкова за опит номер едно за учредяване на адвентно висше образование. Един от вестниците в Батъл

Крийк нарича разгрома на адвентистите „Циркът на Дивия запад”.

Точно посред бъркотията по време на управлението на Маклърн, през декември 1881 година, в аулата

на колежа, пред църковното и колежанското ръководство Елън Уайт прочита своето свидетелство,

озаглавено „Нашият колеж”. Не спестява нито една остра дума. Започва така: „Има опасност нашият

колеж да се отклони от своя първоначален замисъл”.

Тази тъжна история съдържа много важна поука. Много лесно може да ни се стори, че сякаш още от

самото си основаване църквата не спира да се пързаля надолу. Не е така. Тя винаги е имала проблеми.

И винаги ще има. Но Бог не се е отказал от нея. Просто защото си е такъв – работи с далеч не

съвършени хора и далеч не идеални институции. И продължава дори след като ние решим да се

откажем.

Превод от английски: Мира Василева

182

Documents

Да не би да забравим