1

2

За авторите

Джак Канфийлд

е президент на семинарите по

самоуважение и на фондацията за

самоуважение в град Калвър,

Калифорния. Той е ръководил

интензивни семинари за лично и

професионално развитие за повече от

500 000 души в Съединените щати,

Канада, Европа, Австралия и Азия.

Той е и автор на няколко книги за

развитието на самоуважението в

образованието и е бил консултант на

стотици компании и професионални

съюзи

ДЖАК КАНФИЙЛД

МАРК ВИКТОР

ХАНСЕН

Марк Виктор Хансен

е известен мотиватор и аркетингов агент за професионалисти, които искат да бъдат сред 10-те най-добри в своята професия и които искат да утроят доходите си за три години. Той изминава над 400000 километра годишно, за да предаде на хората своята увереност. Той е и популярен водещ от радиото и телевизията.

3

За книгата

Отзиви за книгата:

„Всяко лекарство със странични ефекти задължително има предупреждение на етикета, същото се отнася и до книгите с „Пилешка супа". Хората, които ги четат, трябва да бъдат предупредени по следния начин:

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Четенето на тази книга е възможно да доведе до смях, сълзи, присвито гърло и постоянно нарастване на обичта, смелостта и личната отговорност."

ДЖИМ НЮМАН, автор на

„Пусни спирачките!"

„Човек никога не може да преяде с пилешка супа, майка ми поне така казваше. Тази втора порция „Пилешка супа за душата" е от онези лекарства, които се преглъщат лесно... и след това цял ден ти оставят незабравимо и топло чувство."

ХАРВИ МАКЕЙ автор на „Как да плуваш с акулите без да

бъдеш изяден"

„Сборникът с истории на Дж ак Канфийлд и Марк Виктор Хансен представлява великолепна смесица от мъдрост и прозрение, с една щипка безразсъдство и смях, с малко повече милосърдие и с достатъчно топлота, за да сгрее ъгълчетата и на най-мрачната душа. Прекрасно четиво за хора, които са щастливи, обезсърчени, болни или просто тревожни. Тази книга е полезна и питателна духовна храна. Вземайте по две дози всеки ден и ми се обадете следващата седмица!"

Д-Р СТИЙВ АЛЪН МЛАДШИ хуморист, писател и декан в Колежа по медицина

към Центъра по медицински науки в Сиракюз, щата Ню Йорк

„Със своята „Втора порция..." Марк Виктор Хансен и Джек

Канфийлд отново попаднаха на златна жила. Струва си да отнесете новата им книга у дома. Давам й пълна десятка!"

П И Т Ъ Р В И ДМ А Р Олимпийски златен медалист по гимнастика

„Прекрасна книга... Всеки път, когато имам нужда от подсилване, си вземам „Втора порция", която стопля сърцето и възвисява духа ми."

РОБЪРТ КРИГЕЛ

автор на „Ако не е разбито... разбий го!"

„Дзкак Канфийлд и Марк Виктор Хансен са две от малкото останали на този сбят добри, забележителни, великодушни и изпълнени с обич човешки същества."

ЛАРМ УАЙЛД

„Най-добрите хумористи на Америка!”

в . , , Н Ю Й О Р К Т ЛЙ М С ”

4

СЪДЪРЖАНИЕ:

За авторите ........................................................................................................................................................................2

За книгата .........................................................................................................................................................................3

БЛАГОДАРНОСТИ .........................................................................................................................................................8

ДРАГИ ЧИТАТЕЛЮ, .................................................................................................................................................... 10

ВЪВЕДЕНИЕ .................................................................................................................................................................. 11 Как да се чете тази книга .............................................................................................................................................. 11

ЗА ЛЮБОВТА ........................................................................................................................ 14

На цирк ............................................................................................................................................................................ 15

Обувки ............................................................................................................................................................................. 16

Чейс .................................................................................................................................................................................. 16

Спасение по море ............................................................................................................................................................ 19

Двеста прегръдки ........................................................................................................................................................... 20

Ягодов шейк и три стискания, моля! ........................................................................................................................... 21

Порцелановото парченце............................................................................................................................................... 22

Нужна е смелост ............................................................................................................................................................. 25

Бъди какъвто си ............................................................................................................................................................. 27

Не, не губя надежда в днешната младеж ..................................................................................................................... 28

Цветето ............................................................................................................................................................................ 29

Правете случайни добрини и безсмислено красиви неща ......................................................................................... 30

Двама братя .................................................................................................................................................................... 32

Сърцето ........................................................................................................................................................................... 32

Сутринта на Коледа ....................................................................................................................................................... 34

Направи го още сега! ..................................................................................................................................................... 36

Мъченичеството на Анди .............................................................................................................................................. 37

Ад и Рай -същинската разлика ..................................................................................................................................... 40

Подаръкът на равина ..................................................................................................................................................... 40

Подаръкът на баба ......................................................................................................................................................... 41

Ангелите нямат нужда от крака, за да летят .............................................................................................................. 43

Той е моят баща .............................................................................................................................................................. 44

Каквото повикало, такова се oбадило.......................................................................................................................... 45

Банкнота от два долара ................................................................................................................................................. 45

5

Най-голямата саможертва ............................................................................................................................................ 46

Каменоделецът ............................................................................................................................................................... 47

ЗА РОДИТЕЛСТВОТО .......................................................................................................... 49

Задължен съм ти ............................................................................................................................................................. 50

Ако можех да отгледам детето си отново .................................................................................................................... 51

Не забравяй, че отглеждаме деца, а не цветя .............................................................................................................. 52

Той е още малко момченце ............................................................................................................................................ 54

Нали, татко? ................................................................................................................................................................... 54

Но не го направи ............................................................................................................................................................ 57

Дипломиране, наследство и други поучителни неща................................................................................................. 58

Моят татко, когато бях на... .......................................................................................................................................... 62

Духът на Дядо Коледа не е облечен непременно в червени дрехи ............................................................................ 63

Малката дама, която промени живота ми ................................................................................................................... 64

Десети ред централно ..................................................................................................................................................... 66

Годишните писма ........................................................................................................................................................... 67

Торбестата жълта риза .................................................................................................................................................. 68

Подаръкът ....................................................................................................................................................................... 70

Тя си спомни ................................................................................................................................................................... 72

Спасение .......................................................................................................................................................................... 73

Очички, които те гледат ................................................................................................................................................ 74

ЗА СМЪРТТА ......................................................................................................................... 75

Влез в светлината ........................................................................................................................................................... 76

Суки... най-добра приятелка във всичко..................................................................................................................... 78

Историята на един герой ............................................................................................................................................... 81

Спомен за Маргарет Мърфи ......................................................................................................................................... 85

В мен все още живее малкото дете ............................................................................................................................... 86

Последно „сбогом" ......................................................................................................................................................... 88

Направете го днес!.......................................................................................................................................................... 90

Подходящите думи ......................................................................................................................................................... 91

Добрина в името на едно разбито сърце ...................................................................................................................... 91

Ще се видим сутринта ................................................................................................................................................... 92

Любовта не си отива ...................................................................................................................................................... 94

6

Най-красивият ангел ..................................................................................................................................................... 95

ВЪПРОС ................................................................................................................................. 97

НА ВЪТРЕШНА ..................................................................................................................... 97

НАГЛАСА ............................................................................................................................... 97

Обезсърчен ли? ............................................................................................................................................................... 98

Гледна точка ................................................................................................................................................................... 98

Прозорецът ...................................................................................................................................................................... 99

Оптимистът................................................................................................................................................................... 100

Червената рокля ........................................................................................................................................................... 101

Изборът, който човек прави в живота си .................................................................................................................. 103

ЗА УЧЕНЕТО И НАУЧАВАНЕТО ........................................................................................ 106

Вълшебните камъчета ................................................................................................................................................. 107

Ние сме олигофрени ..................................................................................................................................................... 108

Скаутски командир спасява положението ................................................................................................................ 110

Какво става с днешната младеж? ............................................................................................................................... 111

Нула върху снега .......................................................................................................................................................... 114

Най-обикновено докосване ......................................................................................................................................... 115

Лилаво ........................................................................................................................................................................... 117

Госпожица Харди ......................................................................................................................................................... 118

Взаимният подарък ...................................................................................................................................................... 120

Перла с огромна стойност ........................................................................................................................................... 121

Каквото посееш ............................................................................................................................................................ 124

ИЗЖИВЕЙ МЕЧТАТА СИ .................................................................................................... 125

Едно малко момче ........................................................................................................................................................ 126

Мечтата на едно малко момиче .................................................................................................................................. 126

Първата сделка на един търговец .............................................................................................................................. 128

Да се поразходим пак из градината ............................................................................................................................ 129

18 дупки в съзнанието му ............................................................................................................................................ 130

Не изпускай целта си от поглед .................................................................................................................................. 131

Историята на каубоя .................................................................................................................................................... 132

Защо чакаш?... Направи го! ........................................................................................................................................ 134

7

ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ПРЕПЯТСТВИЯ .............................................................................. 137

Помислете за това ........................................................................................................................................................ 138

Тридесет и девет години - ............................................................................................................................................ 142

твърде кратки - ............................................................................................................................................................. 142

твърде дълги – достатъчни.......................................................................................................................................... 142

Само проблеми ............................................................................................................................................................. 144

Ангелите влизат без „здрасти" ................................................................................................................................... 145

Защо трябва да стават такива неща?......................................................................................................................... 148

Най-здравата стомана минава .................................................................................................................................... 150

през най-горещата пещ ................................................................................................................................................ 150

Състезанието ................................................................................................................................................................. 151

След време ..................................................................................................................................................................... 155

Връх Америка ............................................................................................................................................................... 155

Неоткрит шедьовър ..................................................................................................................................................... 158

Щом аз мога, можете и вие! ........................................................................................................................................ 160

Какво стана? ................................................................................................................................................................. 161

Да има мир .................................................................................................................................................................... 163

УНИВЕРСАЛНА МЪДРОСТ ................................................................................................ 164

Мъдрост ......................................................................................................................................................................... 165

Наполеон и кожухарят ................................................................................................................................................. 165

Стъпки по брега ........................................................................................................................................................... 166

През очите на едно дете ............................................................................................................................................... 166

Гъши разум? ................................................................................................................................................................. 167

Знам, че отива на война ............................................................................................................................................... 168

Като карането на велосипед ........................................................................................................................................ 170

8

БЛАГОДАРНОСТИ

Както и първия том на „Пилешка супа за душата", настоящата

книга писахме, събирахме и редактирахме в продължение на две

години. За всички нас това бяха истински „усилия на любовта".

Ето защо искаме да благодарим на следните хора за техния

принос, без който тази книга никога нямаше да види бял свят.

На Дейв Потър - затова, че не се умори да ни предлага истории

повече от всеки друг и затова, че ни заведе на ски в Айдахо,

когато имахме нужда да се разтоварим от постоянното писане и

обсъждане. Ти си наш истински брат, Дейв!

На Питър Вегсо и Гари Сайдлър от „Хелт Комюникейшънс",

затова, че повярваха в нас и предадоха първата ни „Пилешка супа

за душата" в ръцете на над милион читатели. Благодарим Ви,

Питър и Гари. Обичаме Ви повече отколкото можем да изразим!

На съпругите ни Джорджия и Пати, на децата ни, Кристофър,

Оран, Кайл, Мелани и Елизабет, които ни осигуриха достатъчно

пространство да създадем тази книга и емоционална подкрепа да

оцелеем по време на смазващо огромния и сякаш безкраен труд.

Всеки ден Вие неизменно си оставахте пилешка супа за нашите

души!

На Пати Объри, която прекара безброй часове в писане и

преписване на ръкописа и надзираваше ранните етапи на

създаване на книгата. Пати - нямаше да се справим без теб!

На Ким Уийл, която прочете всичките 800 истории, които

получихме и ни възнагради със стотици часове ценна

информация.

На Енджжи Хувър, която се занимаваше до голяма степен с

общуването на Джак с външния свят и направи така, че да успеем

да завършим книгата.

На Аари Прайс и Аавърн Аий, задето през цялото това време се

занимаваха с фондацията за самоуважение без емоционалната и

физическа подкрепа на Джак. Благодарим, че не ни изоставихте.

На Труди Клефстад от „Офис Уъркс", която напечата първия

вариант на книгата за рекордно време и почти без печатни

грешки. Ти си истинско съкровище!

На Пеги Парадайз, която прочете и прецени всяка история,

постъпила в офиса на Марк.

На Кристин Белерис и Матю Дийнър, нашите редактори от „Хелт

Комюникейшънс", за великодушното им сьтрудничество в

довеждането на тази книга до сегашния й сьвършен вид.

На Доти Уолтърс, която ни се обаждаше почти всяка седмица, за

9

да ни разкаже историята на личност, с която „на всяка цена

трябва да разговаряме и да включим в книгата". Доти, ти си наш

действителен наставник и другар!

На онези над 800 души, които ни изпратиха своите истории,

стихове и други творби; вие си знаете. Макар че някои от

произведенията, колкото и да са прекрасни, да не се вписваха в

цялостния замисъл на книгата, Вие ни предоставихте стотици

часове великолепно и вдъхновяващо четиво.

На следните хора, които прочетоха настоящата книга в

първоначалния и суров вид, помогнаха ни да направим

окончателния подбор и направиха ценни бележки за

усъвършенстването на книгата: Реймънд Арън, Стив Андреас,

Кели Апон, Джон Асараф, Джеф Объри, Кристин Белърис,

Майкъл и Мадона Билауьр, Кайл Канфийлд, Тейлър Канфийлд,

Бил Каулс и Синди Ханок от Скилпат, Матю Дийнър, Майк Хол,

Боб и Тиър Харис, Дженифър Хоторн, Лу Хеклър, Ив Хоугън,

Сенди Холанд, Норман Хау, Пеги Дркенкинс, Рут А.Джонстън,

Кимбърли Кирбъргър, Джефри Лейн (Великолепният редактор на

списание „Чейнджис", което от години представя нашата

„Пилешка супа"), Даниел Лий, Сенди Лимина, Мелади Макарти,

Ърни Мендес, Томас Нани, Синди Паладжак, Дейв Поптьр, Лий

Потс, Дейв Раб, Бренда Роуз, Марси Смирноф, Каролин

Стрикланд, Доти Уолтърс, Харолд Уелс (съавтора на Джак В

книгата „100 начина за повишаване на самочувствието в класната

стая") и Морийн Уилчински.

И на следните хора, дали своя принос по други не по-маловажни

начи¬ни: Катрин Батърфийлд; Майкъл Адамсън, Роналд Далстън,

Чък ДодЖ, Дейвид Латимър и Мартин Лоу, чиито произведения

са Включени В настоящия сборник; Пам фингър, чиито

ноВинарски сбедения са постоянен източник на ВдъхноВение за

Всички ни; Хелън фишър, за прекрасния цитат от Ганди; Барбара

Гланц, за Всички онези Велики цитати, които сподели с нас; Чък

ГлаВър; Нийл Главър; Сюзън Дж.Толба; Джери Харт; Лес Хюит;

Кийт Хаус; Дорис Джанк; Майкъл Джефрийс; Дон Оливет; Пег

Отсби; Бърти Синоуик; Доли Търпин и Ким Уайс.

Твърде е възможно, поради огромните мащаби на нашия проект,

да сме изпуснали имената на хора, които са ни помогнали, за

което много съжаляваме, но сме им много благодарни за

подкрепата, направила възможно съществуването на тази книга.

Благодарим Ви за мненията, за вниманието, за

самоотвержеността и проявените усилия.

10

ДРАГИ ЧИТАТЕЛЮ,

Аз съм тук заради теб. Когато се почувстваш сам или самотен, потърси моята компания. Когато си изпълнен със съмнение и самочувствието ти се струва далечен спомен, потърси моята светлинка. Когато хаосът се опитва да забладее живота ти, вслушай се в моята мъдрост. Както навремето баба и дядо са ти давали пилешка супа, за да укрепне тялото ти, така и аз съм тук сега, за да дам сила на душата ти. Моите прозрения в областта на семейството и любовта ще те изведат от мрачните дълбини на самотата. Моите разкази за смелост и устойчивост ще укрепят решимостта ти.

Рецептата ми съдържа силна доза вдъхновение, предоставена от онези, които са се сблъскали с предизвикателства, само за да ги преодолеят и да се изправят на върха им сред облаците и звездите. Цялото ти същество ще затрепти с нова енергия и лекота, докато поглъщаш огромните количества хумор, докато се бориш да споделиш своите безценни дарове с нуждаещите се на този свят. Разказите за победи, за проявили смелост мъже и жени, които са минали по този път преди теб, ще направят походката ти по-бодра и мечтите ти по-жизнени. Велики мисли, произнесени от най-мъдрите сред нас, ще разкъсат веригите на страха, които те сковават.

И най-вече, предлагам ти витамина на прозрението - прозрението за бъдеще, изпълнено с радости, победи, щастие, здраве, благоденствие, другарство и любов. Аз съм „Пилешка супа за душата".

ДЖОН У Е ЙН ШЛАТЪР

11

ВЪВЕДЕНИЕ

Вселената е съставена от преживелици, не от атоми.

МЮРИЪЛ РЪКАЙЗЪР

"От все сърце и с радост ви предлагаме „Втора порция:

„Пилешка супа за душата". Тази книга съдържа 101 истории, които

вярваме, че ще ви вдъхновят и ще ви мотивират да обичате

наистина безусловно, да вивеете с повече жар и страст и да

преследвате най-съкровените въжделения на сърцето си с по-голямо

убеждение. Тя ще ви подкрепи в моменти на отчаяние и неуспех и

ще ви утеши в мигове на мъка и загуба. Тя ще бъде ваш другар в

живота, който ще ви дава сили и мъдрост, когато се нуждаете.

Скоро ще потеглите на чудесно пътешествие. Тази книга е

различна от другите книги, които сте чели. Понякога ще се докосва

до най-скритите кътчета на вашето същество. В други случаи ще ви

издига до неподозирани висини на щастие и любов. Първата

„Пилешка супа за душата" се оказа толкова силна, че дори хора,

които принципно не четат, ни писаха, че са я прочели от кора до

кора. Учудихме се как е възможно. Обясниха ни, че силата на

любовта, вдъхновението и сълзите, радостта за техните души са ги

запленили и са ги накарали да четат по-нататък.

Аз съм само на десет години и съм влюбен в тази книга.

Удивително е, че тази книга ми харесва. Обикновено не чета,

но ето че сега не мога да се спра да чета.

Райън О. - 4-ти клас

Как да се чете тази книга

Тази книга може да се прочете на един дъх, но ние не го

препоръчваме. По-добре е да седнете на спо-койствие и бавничко да

отпивате от нея малко по малко - като от хубаво Вино. Всяка глътка

ще ви изпълва с топлина, ще ви разтърсва и ще грейвате с вътрешна

светлина. Ще откриете, че всяка история обласкава и подкрепя

сърцето, мисълта и душата ви по различен начин. Приканваме ви да

се отдадете изцяло на този процес и да си позволите достатъчно

време, за да възприемете всяка история. Ако се втурнете да

препускате през тях на бегом, мо е да пропуснете дълбокия смисъл,

скрит под повърхността. Всяка история съдържа голяма доза

житейски опит и мъдрост.

След като получихме хиляди писма от читатели, описващи

как книгата е повлияла на живота им, ние сме още по-убедени, че

човешките истории са едно от най-мощните средства за

преобразяване на нашия живот. Тези разкази въздействат директно

12

на подсъзнанието. Чертаят планове за по-добър живот. Предлагат

практически решения на всекидневните ни проблеми и моделират

активно и съзидателно поведение. Лекуват раните ни и ни

припомнят за най-възвишените страни на нашата природа. Въздигат

ни над битовите грижи и пробуждат духа ни за безкрайни

възможности. Вдъхновяват ни да вършим и да бъдем нещо повече

от това, което първоначално сме смятали за възможно.

Споделете тези истории с другите.

Ти може да имаш богатства безмерни,

ковчежета пълни със злато и перли.

Но от мен по-богат едва ли си ти,

защото познавам разказвач на съдби.

Синтия Пърл Мос

Някои от историите ще ви подтикнат да ги споделите с любим

човек или приятел. Когато се почувствате затрогнати до дъното на

душата си, затворете очи за миг и се запитайте: „Кой има най-

голяма нужда от тази история?". Може би ще се сетите за някой

близък. Отделете време да отидете при него и да му раз-кажете тази

история. От споделения със скъп на сърцето ви човек разказ ще се

обогатите още побече. Чуйте какво пише по въпроса Мартин Бубър:

Една история трябва да бъде разказана по такъв начин, че

сама по себе си да представлява подкрепа. Дядо ми беше куц.

Веднъж го помолиха да разкаже нещо за своя учител. И той

разказа как учителят му подскачал и таниувал по време на

молитва. Както разказваше, дядо ми се надигна, до такава

степен погълнат от разказа си, че и той взе да скача и

таниува, за да ни покаже как точно правел учителят. От

този час насетне той вече не куцаше. Ето така трябва да се

разказва!

Помислете как можете да споделите тези истории, когато сте

на работа, в църквата, синагогата или храма, както и у дома със

семейството си. След като ги разкажете, обяснете защо този разказ

ви е развълнувал и защо сте пожелали да го споделите с тях. И най-

важ-ното, нека тези истории ви вдъхновят да споделите и личните

си преживявания.

Четенето, разказването и изслушването на лични съдби и

истории може много да ви промени. Историите са мощен двигател,

който освобождава неосъзнатите ни сили на изцеление, на

обединение, на себеизразяване и израстване. Стотици читатели

споделиха с нас как първата ни книга с „пилешка супа" е

13

отприщила у тях истински порой от чувства и е довела до по-

нататъшни дълбоки семейни и групови споделяния. Членовете на

семейството си припомнили свои значими преживявания и

започнали да ги споделят на трапезата, на семейни събирания, в

класната стая, в помощната си група, в църковното настоятелство и

дори на работното си място.

Едно от най-ценните неща, които можем да направим за

взаимното си изцеление, е да изслушваме разказите за

личните си съдби,

Ребека Фолс

Една учителка в Пенсилвания организирала своите

петокласници да напишат свой сборник „Пилешка супа за душата",

в който да съберат вълнуващи истории от

собствения си живот. Написали ги те, събрали ги в книга, която

после размножили и разпространили. Тази книга оказала много

дълбоко влияние както върху самите ученици, така и върху

родителите им.

Ръководителката на „Форчън 500" сподели, че цяла година

започвала сбирките на служителите си с някоя история от

„Пилешка супа за душата".

Свещеници, равини, психолози, наставници, треньори и

ръководители на подкрепящи групи започват и завършват своите

проповеди и сеанси с разкази от нашата книга. Направете го и вие.

Хората са зажаднели за подовна духовна храна. Няма да ви отнеме

много време, а ефектът може да се окаже дълготраен.

Освен това ви съветваме да започнете да споделяте и

собствените си истории с хората около вас. Може би хората имат

нужда да чуят вашата история. Както се разказва в някои от

историите в тази книга, по този начин е възможно дори да спасите

човешки живот.

Понякога пламъчето в човека угасва, но се случва друг да го

разпали отново. Всеки от нас дължи много на този, който е

разпалил огьнчетому отново.

Алберт Швайцер

Много са хората, разпалвали огънчето ни през годините, и

ние сме им много задължени. Надяваме се, че по един скромен

начин и ние ще станем част от разпалването на вашето огънче и

заедно ще го раздухаме до голям пламък. Ако успеем, значи трудът

ни не е отишъл напразно.

Джак Канфийлд и Марк Виктор Хансе

14

ЗА ЛЮБОВТА

Животът е песен - пей.

Животът е игра - играй.

Животът е предизвикателство - посрещни го.

Животът е мечта - осъществи я.

Животът е саможертва - извърши я.

Животът е любов - прегърни я.

Сай Баба

15

На цирк

Опази най-добра частица от човешкия живот,

Онези малки и незапомнени дела,

Продиктувани от любов и от доброта.

УИЛЯМ УЪРДСУЪРТ

Веднъж, когато бях юноша, двамата с баща ми чакахме на опашка за билети за

цирк. Най-сетне меж-ду нас и гишето остана само едно семейство. Това семейство

ми направи много силно впечатление. Имаха осем деца и всичките бяха под 12

години. Виждаше се, че не са богати. Облечени бяха бедно, но чисто. Децата бяха

добре възпитани, стояха зад родителите си и си чакаха реда чинно и мирно, строени

две по две, хванати за ръце. Бъбреха оживено за клоуните, слоновете и другите

номера, които щяха да видят тази вечер. Личеше си, че е първото им посещение в

цирка. Отсега се виждаше, че тоба е голямо събитие в детския им живот.

Таткото и майката стояха начело на цялото ято, из-правени колкото могат по-

гордо. Жената държеше съпруга си за ръка, вдигнала глава към него, сякаш казваше:

„Ти си моят рицар в сияйни доспехи". Той се усмихваше и се надуваше от гордост, а

с поглед сякаш й отвръщаше: „Да, точно така".

Билетопродавачката попита бащата колко билета ще желае. Той гордо отвърна:

- Ще взема осем детски билета и два за възрастни, за да заведа цялото си

семейство на цирково представление.

Билетопродавачката му каза цената.

Жената пусна ръката на съпруга си, главата и клюмна, устната на мъжа затрепери.

Бащата се наведе малко по-напред и попита:

- Колко казахте?

Билетопродавачката повтори цената. Мъжът нямаше толкова пари.

Как да се обърне и да каже на осемте си деца, че няма пари да ги заведе на цирк?

Като видя какво става, баща ми, извади от джоба си двайсетдоларова банкнота и я

пусна на земята. (В ника-къв случай не може да се каже, че тогава бяхме много за-

можни!) Баща ми се наведе, вдигна банкнотата, потупа мъжа по рамото и рече:

- Извинете, господине, това падна от джоба ви.

Мъжът разбра какво става. Той не просеше милостиня, но определено оценяваше

помощта в тази отчайващо сърцераздирателна и неловка ситуация. Погледна баща

ми право в очите, пое ръката му с две ръце, стисна здраво банкнотата от 20 долара и

с треперещи устни и стичаща се по бузата сълза, отвърна:

- Благодаря ви, господине, благодаря ви. За мен и семейството ми това наистина

означава много.

Двамата с баща ми се върнахме при колата и се прибрахме вкъщи. Тази вечер не

отидохме на цирк, но не може да се каже, че останахме и без нищо.

ДАН КЛАРК

16

Обувки

Когато един ден Ганди се качвал на влак, обувката му се изхлузила и паднала на

релсите. Влакът бил в движение и той не можел да си я вземе. За най-голямо

учудване на всички, Ганди събул и другата си обувка и я хвърлил край релсите

близо до първата. Когато един от пътниците го попитал защо постъпва така, Ганди

се засмял.

- Така беднякът, който ще намери обувката край пътя - обяснил той, - ще

разполага е цял чифт, за да се обуе.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Цитирано за пръв път в „Малка кафява книжка с анекдоти"

Чейс

Долната устна на Чейс видимо потрепваше, докато вървеше след майка си по

безкрайния път към паркинга пред зъболекарския кабинет. Това лято явно се

очертаваше като най-лошото от всички досегашни лета на 11-годишното момче.

Лекарят беше мил и внимателен, но все пак наближаваше моментът, когато щеше да

се наложи да му сложи скоби за изправяне на зъбите. Не само щеше да го боли и

нямаше да може да яде твърди храни, ами и другите деца щяха да му се подиграват.

Майката и синът не размениха нито дума, докато пътуваха обратно към малкия си

дом извън града. Имението им от 70 декара даваше подслон на едно куче, две котки,

един заек и множество катерички и птици.

На Синди, майката на Чейс, никак не й беше лесно да вземе решението за

изправяне на зъбите му. Разведена от пет години, тя сама се грижеше за

отглеждането на сина си. Малко по малко беше успяла да събере 1500-те долара,

необходими за корекцията.

И тогава, един слънчев следобед, най-любимото и същество - Чейс, взе, че се

влюби. Двамата с майка му отидоха да се видят със семейство Рейкър, стари

приятели, чиято ферма беше на петдесетина мили от тяхната къща. Господин Рейкър

ги заведе в обора, а там стоеше тя. Посрещна ги с високо вдигната глава. Гривата й

се вееше леко и свободно, а опашката й се вълнува¬ше на вятъра. Казваше се Лейди

и притежаваше всички подобаващи на една прекрасна кобила достойнства. Беше

даже оседлана и Чейс за пръв път изпита удоволствието от язденето. Между двамата

моментално просветна искра на взаимно привличане.

- Ако искате, можете да я купите - обясни господин Рейкър на Синди. - За 1500

долара вземате и кобилката, и всичките й документи, че и конския вагон за

транспортиране.

За Синди решението беше наистина трудно. Със спестените 1500 долара можеше

или да поправи зъбите на Чейс, или да му купи Лейди, но в никакъв случай и двете.

В крайна сметка реши, че скобите са по-добро и по-перспективно вложение за Чейс.

Решението струваше много сълзи и на майката, и на сина. Синди обеща на Чейс, че

ще го води във фермата на Рейкър да вижда Лейди и да я язди, колкото може по-

17

често.

Чейс неохотно започна продължителната и нелека процедура на лечението. Без

особена храброст и с твърде ниска поносимост към болка, Чейс се подложи на

вземането на проби, наместването и безкрайните пристягания на пружинките. Той се

задушаваше от сълзи, плачеше и се молеше, но корекцията на зъбите про-

дължаваше. Единствените светли мигове в живота му това лято настъпваха в дните,

когато майка му го водеше да поязди Лейди. Тогава той се чувстваше свободен. Кон

и ездач се носеха из пасбищата в един свят без страдание. Съществуваха само

равномерният тропот на галопиращите конски копита и вятърът по лицето му.

Докато яздеше Лейди, Чейс се чувстваше н, „гордо изправен на седлото" или като

дребен рицар, притичващ се на помощ на прекрасна девойка, изпаднала в беда, или

каквато и да било друга роля, която въображението му поднасяше. След

продължителната езда двамата с господин Рейкър разтриваха Лейди, почистваха

конюшнята и й даваха храна, а за но-вата си приятелка Чейс винаги носеше бучки

захар. Синди и госпожа Рейкър прекарваха следобедите заедно като правеха

курабийки и лимонада и наблюдаваха как Чейс язди красивата кобилка.

Сбогуването на Чейс и Лейди траеше толкова дълго, колкото Синди позволеше.

Чейс държеше главата и в ръце, разтриваше силните й плещи, разресваше гривата й

с пръсти. Благородното животно сякаш разбираше привързаността му и стоеше

търпеливо, само от време на време го побутваше с муцуна по ръкава. Всеки път, на

тръгване от фермата на Рейкър, Чейс се страхуваше, че може би вижда кобилката за

последен път. В края на краищата Лейди беше определена за продан, а за такива

добри ездитни животни имаше добър пазар.

Лятото напредваше и скобите в устата на Чейс постоянно се затягаха.

Неудобството си струваше, защото щеше да се открие място за все още

непоникналите му зъби, поне така казваха. Въпреки това оставаше мъчението от

частиците храна между зъбите и скобата, както и постоянната болка от опъването на

лицевите му кости. Всичките 1500 долара скоро щяха да отидат изцяло за

оправянето на зъбите му, а за покупката на любимата му кобилка нямаше да остане

нищо. Чейс задаваше на майка си безброй въпроси с надеждата да получи

задоволителен отговор. Не могат ли да вземат пари назаем, за да купят кобилката?

Дядо няма ли да им помогне да я купят? Дали Чейс да не започне работа и да спести

пари, за да си я купи? Майка му посрещаше въпросите по най-добрия възможен

начин. И когато спестяванията и се изчерпаха, тя се измъкваше тихичко, за да

поплаче скришом, че не може да осигури всичко на детето си.

Една свежа септемврийска утрин се оказа, че е дошъл първият учебен ден, което

доведе и големия жълт училищен автобус на алеята пред дома на Чейс. В училище

всички деца се изреждаха да разказват какво им се е случило през лятната ваканция.

Когато дойде редът на Чейс, той разказа други неща, но не спомена нито дума за

златистата кобилка на име Лейди. Последната глава от тази история все още не беше

написана и той се страхуваше как ще завърши всичко. Битката с коригиращото

устройство в устата му беше спечелена и на негово място сложиха по-незабележима

поддържаща скоба.

Чейс гореше от нетърпение да дойде третата събота от месеца, когато майка му

беше обещала да го заведе да поязди Лейди. В уречения ден Чейс се надигна рано-

18

рано. Нахрани зайците, кучето и котките, дори намери време да събере шумата в

задния дбор. Преди двамата с майка му да тръгнат от къщи, Чейс напълни

джобовете си с бучки захар за златогривата кобилка, която навярно го очакваше с

нетърпение. На Чейс му се струваше, че е минала цяла вечност, когато колата им

най-сетне отби от главния път и пое по алеята към фермата на Рейкър. Чейс отчаяно

напрягаше поглед да зърне зимата си кобилка. Приближиха вече до къщата и

конюшнята, но Лейди не се виждаше никъде. Сърцето на Чейс заби лудо докато

търсеше с поглед конския вагон. Но и него го нямаше. Сбъдваха се най-лошите му

предчувствия. Явно някой беше купил кончето и той никога повече нямаше да го

види.

Чейс почувства как в него се отваря празнота, каквато не бе усещал никога преди.

Излязоха от колата и той изтича до предната врата. Натисна звънеца, но никой не

отвори. Само Дейзи, голямото коли, размаха опашка за поздрав. Докато майка му

тъжно оглеждаше наоколо, Чейс изтича в конюшнята, където държаха кобилката.

Нейната кабинка беше празна, седлото и одеалото й също ги нямаше. С облени в

сълзи страни, Чейс се върна при колата и влезе вътре.

- Даже не успях да се сбогувам с нея - изхълца той.

По обратния път Синди и Чейс седяха тихо, всеки отдаден на мислите си. Раната

от загубата на приятелката му щеше да заздравее бавно и Чейс се надяваше, че

кобилката поне си е намерила добър дом, където ще има кой да я обича и да се

грижи за нея. Той ще я споменава в молитвите си и никога няма да забрави

прекараните заедно безгрижни мигове. Чейс седеше с клюмнала глава и затворени

очи, когато Синди зави в алеята към дома им, така че не видя лъскавия червен

конски вагон до техния хамбар, нито господин Рейкър, застанал до синята си

камионетка. Когато Чейс най-сетне вдигна гла¬ва, колата беше спряла и господин

Рейкър отваряше вратата на Чейс.

- Колко спестени пари имаш, Чейс? - попита той.

Това не можеше да бъде истина. Чейс разтърка невярващо очи.

- Седемнайсет долара - отвърна той на пресекулки.

- Точно толкова искам за кобилката и вагона - отвърна усмихнат господин

Рейкър.

Последвалата сделка навярно би всички рекорди по скоростно договаряне. Само

след миг новият горд собственик вече беше на седлото, яхнал любимата си кобилка.

Скоро кон и ездач прелетяха покрай хамбара, устремени към откритите поля.

Господин Рейкър не даде никакво обяснение за постъпката си, каза само:

- Толкова добре не съм се чувствал от години!

БРУС КАРМАЙКЪЛ

19

Спасение по море

Преди години, в малко рибарско селце в Холандия, едно момченце показа на

света как понякога личната саможертва бива възнаградена богато. Понеже всички в

селото се изхранвали с риболов, нужен бил отряд доброволци, които да помагат в

спешни ситуации. Една нощ се надигнали бурни ветрове, от облаците рукнал порой

и разразилата се в морето буря преобърнала една рибарска лодка. Изпадналият в

голяма беда екипа изпратил сигнал за помощ. Шефът на спасителния отряд обявил

тревога и селяните се събрали на площада с изглед към залива. Докато отрядът

стягал гребната си лодка и се борел с бурните вълни, селяните чакали неспокойно на

брега с фенери в ръце, за да си осветяват пътя на връщане.

След час лодката изплувала отново сред мъглата и селяните се втурнали с викове

да посрещнат спасителите. Доброволците се стоварили без сили на земята и

обяснили, че спасителната лодка не могла да събере повече пътници и се наложило

да оставят един човек в морето. При един пътник в побече спасителната лодка със

сигурност щяла да се преобърне и всичките им усилия щели да бъдат напразни.

Шефът на спасителите бързо свикал следващ доброволен отряд, който да прибере

самотника, останал в морето. Напред пристъпил шестнайсетгодишният Ханс. Майка

му го дърпала за ръката и го умолявала:

- Моля ти се, не отивай. Преди десет години баща ти загина в корабокрушение, а

батко ти, Пол, изчезна преди три седмици. Ханс, освен теб никого си нямам на

света.

Ханс отвърнал:

- Трябва да отида, мамо. Какво ще стане, ако всички кажат: „Аз не мога, да иде

някой друг"? Този път е мой ред да изпълня дълга си. Когато ни свикат за помощ,

всички се редуваме да направим каквото е нужно.

Ханс целунал майка си и се изгубил заедно с отряда в нощта.

Минал още един час, на майката на Ханс се сторил цяла вечност. Накрая

спасителната лодка се задала през мъглата, Ханс стоял на носа. Шефът на

спасителите свил шепи и извикал:

- Намерихте ли го?

Едва удържайки радостта си, Ханс развълнувано се провикнал:

- Да, намерихме го. Кажи на майка ми, че е брат ми Пол!

ДАН КЛАРК

20

Двеста прегръдки

Любовта лекува хората – както тези, които я дадат, така и тези, които я

получават.

ДОКТОР КАРЛ МЕНИНГЕР

С пожълтяла като пергамент кожа, баща ми лежеше свързан към монитори и

тръби в интензивното отделение на болницата. Доскоро едър, добре сложен мъж,

сега беше загубил над 15 килограма.

Диагнозата му беше рак на панкреаса - една от най-злокачествените прояви на

тази болест. Лекарите пра-веха всичко възможно, но твърдяха, че му остават още

шест месеца живот. Ракът на панкреаса не се поддава на лечение с облъчване и

химиотерапия, така че не мо-жеха да ни вдъхнат голяма надежда.

Няколко дни по-късно, когато баща ми седеше поизп-равен в леглото, аз се

приближих към него и му казах:

- Татко, много ми е мъчно за това, което се случи с теб. Но то ми помогна да

видя колко съм се отдалечил от теб и да почувствам колко много всъщност те

обичам.

Наведох се към него да го прегърна, но раменете и ръцете му се стегнаха.

- Недей така, татко, наистина искам да те прегърна.

Той ме изгледа смаяно. Не бяхме свикнали да демонстрираме подобна нежност в

досегашните си взаимоотношения. Помолих го да се повдигне още малко, за да мога

да го прегърна. Опитах отново. Този път той се стегна още повече. Почувствах как

отново се надига старата омраза и си помислих: „Не, това не ми е нужно. Ако искаш

да умреш и да ме оставиш със същата студенина, както винаги досега, давай".

Години наред използвах всеки миг на съпротива и скованост у баща ми, за да го

обвинявам, да му се сърдя и да си казвам: „Ето на, на него му е все едно".

Този път обаче се замислих и осъзнах, че прегръдката е нужна и на мен, а не само

на баща ми. Исках да изразя колко го обичам независимо колко му беше трудно да

ме допусне до себе си. Баща ми винаги е бил много суров, с немско възпитание и

чувство за дълг; като малък родителите му навярно са го учили, че за да бъде

истински мъж, трябва да крие чувствата си.

Отпъждайки дълго сдържаното си желание да го виня за отдалечеността между

нас, аз всъщност исках да намеря начин да му дам повече обич. Затова му казах:

- Хайде, татко, прегърни ме и ти.

Наведох се близо до него, приседнах на ръба на леглото и ръцете му ме обвиха.

- Сега ме притисни. Ето така. Още веднъж, притисни здраво. Много добре!

В известен смисъл аз учех баща си как да ме прегърне и щом ме притисна, нещо

се случи. За миг отвътре изби едно усещане - „обичам те". Години наред ние се

поздравявахме хладно, с официално ръкостискане: „Здрасти, как си". Сега обаче и

двамата с него искахме тази моментна близост да се повтори. Но точно в мига,

когато той беше готов да се зарадва на обичта, нещо в горната част на тялото му се

21

стягаше и прегръдката ни ставаше неловка и странна. Минаха месеци преди

неговата скованост да си отиде и той успя да позволи на чувствата си да преминат в

ръцете му и да ме обгърнат.

Аз бях инициаторът на множеството прегръдки преди баща ми сам да прояви

инициатива да ме прегърне. Не го винях, подкрепях го; в края на краищата, той

променяше навиците си от цял живот - а за това е нужно време. Знам, че опитите ни

бяха успешни, защото в отношенията ни се забелязваше все повече обич и топлота.

След около двеста прегръдки, той спонтанно и гласно изрече нещо, което не помня

да е казвал преди:

- Обичам те.

Доктор ХАРОЛД X. БЛУМфИЙЛД

Ягодов шейк и три стискания, моля!

Майка ми обожаваше ягодов шейк. За мен винаги беше особено приятно да мина

да я видя и да я изненадам с любимото и лакомство.

На стари години майка ми и баща ми живееха в здравен център за възрастни хора.

Уплашен от напредващата болест на Алцхаймер при майка ми, баща ми се разболя и

не можеше повече да се гржи за нея. Двамата живееха в отделни стаи, но въпреки

това гледаха да са колкото може повече заедно. Много се обичаха. Хванати за ръце,

двамата среброкоси влюбени се разхождаха из коридорите, ходеха в други стаи на

гости на приятели, раздаваха наоколо си любов. Те бяха „романтиците" на дома.

Когато разбрах, че състоянието на майка ми се влошава, й написах писмо-

признание, в което й казвах колко много я обичам. Извинявах и се за проклетията и

ината си по време на пубертета. Уверявах я, че е била прекрасна майка и че се

гордея, че съм неин син. Казвах много неща, които исках да й кажа от дълго време

насам, но бях прекалено голям инат да ги кажа направо, докато не осъзнах, че тя

може и да не разбира обичта, скрита зад думите ми. В писмото подробно описвах

любовта си. Баща ми после ми разказва колко често тя прекарвала часове, четейки и

препрочитайки писмото.

Мъчно ми беше, когато майка ми започна да забравя, че съм неин син. Тя често

ме питаше:

- Как ти беше името?

А аз гордо отвръщах, че името ми е Лари и съм неин син. Тя се усмихваше и

протягаше ръка към мен. Иска ми се още веднъж да мога да усетя нейното нежно до-

косване.

При едно от моите посещения се отбих в местната сладкарница и купих по един

ягодов шейк за майка ми и баща ми. Първо се отбих в нейната стая, казах й за

пореден път кой съм, побъбрихме си няколко минути и после отидох да занеса

шейка на баща ми.

Когато се върнах при нея, тя почти беше привършила шейка си и си почиваше на

леглото. Беше будна. Двамата се засмяхме, когато тя ме видя да влизам в стаята.

22

Без да казва и дума, аз придърпах един стол до леглото и се протегнах да я хвана

за ръката. Това беше божествен миг на близост. Безмълвно потвърдих обичта си към

нея. В тишината мозкех да почувствам вълшебството на нашата безусловна обич

един към друг, макар да знаех, че тя няма никаква представа кой я държи за ръката.

А може би тя ме държеше за ръката?

След десетина минути почувствах как тя лекичко стиска ръката ми... три

стискания. Всичко стана много бързо, но аз моментално разбрах какво ми казва,

макар да не бе казала нито дума.

Чудото на безусловната любов се захранва от силата на Божественото и от

собственото ни въображение.

Не можех да повярвам! Макар тя вече да не можеше да изразява най-съкровените

си мисли както навремето, на нея не й бяха нужни думи. Сякаш за един кратък миг

тя се бе върнала обратно.

Преди много години, докато двамата с баща ми не били още женени, тя

измислила този специален начин да му казва: „Обичам те!", докато седели заедно в

църквата. Той лекичко и отвръщал с две стискания: „Аз също!"

Аз стиснах ръката и два пъти. Тя обърна глава и ме погледна с такава

любвеовилна усмивка, която никога няма да забравя. Лицето й сияеше от обич.

Спомних си жестовете й на безусловна обич към баща ми, към семейството и

безбройните й приятели. Нейната обич продължава дълбоко да присъства в живота

ми.

Минаха още осем-десет минути. Никой от нас не продумваше.

Изведнъж тя се обърна към мен и тихичко изрече следното:

- Много е важно да си имаш някого, който да те обича.

Заплаках. Това бяха сълзи на радост. Прегърнах я нежно и топло, казах й колко

много я обичам и си тръгнах.

Наскоро след това майка ми почина.

В онзи ден бяха изречени малко думи; но изреченото от нея беше чисто злато.

Винаги ще помня тези скъпоценни мигове.

ЛАРИ ДЖЕЙМС

Порцелановото парченце

Майка ми често ме молеше да подредя трапезата с „хубавия сервиз". Тоба ставаше

толкова често, че никога не ми идваше на ум да разпитвам. Приемах, че това е

просто моментно хрумване от нейна страна и изпълнявах молбата й.

Една вечер, докато слагах масата, съседката Мардж неочаквано се отби у дома.

Почука на вратата и майка ми, заета край печката, й извика да влезе. Мардж дойде в

голямата кухня и като погледна красиво наредената маса възкликна:

- О, виждам, че ще имате гости. Ще дойда друг път.И без това трябваше по-

напред да се обадя.

23

- Не, не, няма такова нещо - отвърна майка ми. Няма да имаме гости.

- Ами тогава - озадачено попита Мардж, - защо сте извадили хубавия си сервиз?

Аз слагам моя само два пъти годишно, ако има и толкова.

- Защото - отвърна с лек смях майка ми - съм сготвила любимото ястие на

семейството. Защо да слагаш масата специално, когато сготвиш за гости и външни

хора, а за семейството си - не? Те не са по-малко специални от другите хора.

- Е, да, но тогава хубавият ти сервиз ще се повреди- отвърна Мардж, която

продължаваше да не разбира значимостта на уважението, което по този начин майка

ми отдаваше на семейството.

- Голяма работа - небрежно отвърна майка ми, - няколко отчупени парченца

порцелан са твърде малка цена за начина, по който се чувстваме, когато всички от

семейството се съберем около масата с тези хубави чинии. Освен това - добави тя с

дяволито пламъче в очите, - Всичките тези чукнати места си имат своя история,

нали?

Тя погледна Мардж сякаш тя като жена с две пораснали деца, би следвало да го

знае.

Мама отиде до шкафа и извади една чиния. Вдигна я нагоре и рече:

- Виждаш ли това чукнато местенце? Бях на 17 години, когато се счупи. Никога

няма да забравя този ден.

Гласът на майка ми стана мек и тя сякаш се пренесе в друго време.

- Една есен братята ми видяха, че няма да се справят сами с прибирането на

сеното и наеха един як и хубав момък да им помогне. Майка ми ме помоли да ида до

курника да събера яйцата. Тогава за пръв път забелязах новия помощник Спрях се за

миг да погледам как мята тежките бали свежо зелено сено на рамо и ги хвърля без

всякакво усилие в плевнята, Казвам ти, невероятен мъж: строен, тънък в кръста, с

яки мускули и гъста лъскава коса. Навярно усети присъствието ми, защото както

посегна да метне поредната бала сено, застина насред движението и се обърна,

погледна ме и се засмя. Толкова невероятно хубав беше - рече тя бавно и нежно

прекара пръсти по ръба на чинията.

-Братята ми явно го бяха харесали, защото го поканиха да вечеря с нас. Когато

големият ми брат каза той да седне до мен на масата, щях да умра. Представи си

само колко се смущавах, след като той ме беше видял да стоя и да го зяпам. Но ето,

че вече седях до него. Присъствието му ме притесняваше, езикът ми беше като

вързан на възел, седях и гледах надолу към масата.

Майка ми избеднъж се сети, че разказва тази случка пред малката си дъщеря и

съседката, изчерви се и бързо-бързо завърши разказа си.

- Както и да е, той ми подаде чинията си и ме помоли за допълнителна порция.

Аз бях толкова притеснена, дланите ми бяха потни и ръцете ми трепереха. Когато

поех чинията му, тя се изплъзна и се чукна в супника така, че се отчупи едно малко

парченце.

- Е - обади се Мардж, без да се вълнува особено от разказа на майка ми, - аз

лично бих се опитала бързо да забравя случката.

- Точно обратното - Възрази майка ми, - само след година вече бях омъжена за

24

този великолепен мъж. И до ден днешен, когато видя тази чиния, си спомням с

умиление деня, когато се запознахме.

Мама внимателно върна чинията в шкафа - най-отзад, на точно отреденото за нея

място, и като ме видя, че я наблюдавам с интерес, тя ми намигна.

Разбрала, че току-що споделената интимна история няма голяма сантиментална

стойност за Мардж, тя набързо извади друга чиния - тази си личеше, че е била

разтрошена нацяло, а после парченцата са били грижливо събрани и залепени

заедно, от пукнатините тук-там бяха протекли капчици лепило.

- Тази чиния се счупи в деня, когато доведохме от болницата новородения ни

син Марк - обясни мама. - Какьв студен и ветровит ден беше! В желанието си да

помогне, шестгодишната ми дъщеричка изпусна тази чиния на път към мивката.

Отначало се ядосах, но после си казах: „Нищо и никаква счупена чиния, няма да й

позволя да попречи на щастието ни при посрещането на нашето ново бебе в

семейството". Доколкото си спомням, всички много се забавлявахме, когато на

няколко пъти се опитвахме да залепим тази чиния!

Сигурна бях, че майка ми има и други истории, свързани със сервиза.

Минаха няколко дни, а аз все не можех да забравя историята на онази чиния. Тя

беше специална, ако не за друго, то поне защото мама я пазеше грижливо най-отзад,

зад всички други чинии. Имаше нещо покрай тази чиния, което постоянно ме

вълнуваше и мислите за нея не ми даваха мира.

Няколко дни по-късно майка ми отиде в града на пазар. Както винаги, когато

родителите ни ги нямаше, мен ме оставиха да се грижа за останалите деца. Когато

колата се отдалечи по външната алея, аз направих това, което винаги правех още

първите десетина минути след като тя заминеше за града. Изтичах в спалнята на

родителите ми (което ми беше забранено!), придърпах един стол, отворих най-

горното чекмедже на скрина и прерових съдържанието му, както многократно бях

правила и преди. В дъното на чекмеджето, под меките, уханни дрехи за големи,

имаше малка дървена кутийка за бижута. Извадих я и я отворих. Вътре лежаха

обичайните неща: пръстенът с червен рубин, наследство на майка ми от любимата й

леля Хилда; чифт нежни перлени обици, сватбен подарък за майката на мама от

съпруга й; и изящният брачен пръстен на мама, който тя често сваляше, докато

помагаше в селскостопанската работа наред с татко.

Очарована за пореден път от безценните съкровища, направих това, което всяко

малко момиченце би направило: накичих се с тях, като си представях колко

великолепно ще бъде да съм голяма, да съм хубава като майка си и да притежавам

такива изящни неща. Нямах търпение да порасна достатъчно, за да си имам

собствено чекмедже и да мога да забранявам на другите да пипат нещата в него!

В този ден обаче не отделих много време за подобни мисли. Махнах мекото парче

червен филц от капака на малката дървена кутийка, който разделяше бижутата от

едно нищо и никакво на вид бяло порцеланово парченце, което до този момент ми

беше напълно безразлично. Извадих парченцето от кутийката и го вдигнах срещу

светлината, за да го разгледам по-подробно. После, следвайки вътрешния си

инстинкт, изтичах до кухненския шкаф, качих се на един стол и свалих чинията.

Точно както си мислех, парченцето - толкова грижливо скътано при единствените

три скъпоценности, които майка ми притежаваше - беше именно от чинията, която

25

тя бе счупила в деня, когато за пръв път видяла баща ми.

Помъдряла и преизпълнена с безкрайно уважение предпазливо върнах свещеното

парченце на мястото му при бижутата заедно с късчето плат, с което беше

загърнато. Вече наистина знаех, че за майка ми сервизът пази множество изпълнени

с обич истории, свързани със семейството ни, но никоя от тях нямаше чак такова

голямо значение, каквото беше отредено на тази чиния. От това парченце водеше

началото си една любовна история, навършила вече 53 години.

Една от сестрите ми помоли да наследи някой ден рубинения пръстен на майка

ми, другата ми сестра пожела бабините перлени обици. Нека сестрите ми получат

тези прекрасни семейни реликви. За себе си бих пожелала този скъп спомен, символ

на началото на необикновения, изпълнен с обич живот на една много необикновена

жена. За себе си искам това порцеланово парченце.

БЕТИ Б. ЙЪНГС

Нужна е смелост

Набираш сила, опит и увереност при всеки случай,

когато наистина се наложи да се срещнеш лице в лице със страха...

Налага се да направиш нещо, което не е по силите ти.

ЕЛИНЪР РУЗВЕЛТ

Тя се казва Ники и живее малко по-надолу по улицата. От години черпя сили и

вдъхновение от тази млада жена. Нейната история трогна сърцето ми и когато

настанат трудни времена, аз се сещам за нейната сила.

Всичко започнало с изследването, когато била в седми клас. Случило се точно

това, от което родителите й най-много се страхували. Диагноза: левкемия. Няколко

месеца ходели редовно в болницата. Дупчили я, мушкали я и я изследвали хиляди

пъти. След това дошъл ред на химиотерапията. Заедно с това, наред с евентуалните

шансове за спасение, дошла загубата на косата. Да оплешивееш, когато си в седми

клас, е неописуема трагедия. Косата й така и не пораснала отново. Семейството й

започнало да се тревожи.

През лятото преди осми клас й купили перука. Било й неудобно, сърбяло я, но я

носела. Момичето имало много приятели, съучениците й я обичали. Участвала в

агитката на училищния отбор и около нея винаги имало навалица, но сега нещата

започнали да се променят. Нали изглеждала странно, а всеки знае какви са децата.

Точно като всички нас. Понякога от желание да се пос меем, правим неща, които

карат другите да страдат. През първите две седмици на осми клас перуката и била

сваляна изотзад пет-шест пъти. Момичето спирало, навеждало се, разтреперано от

страх и срам, слагало си обратно перуката, изтривало сълзите и влизало в клас, като

не преставало да се пита защо никой не се застъпва за нея.

Две кошмарни седмици нещата се развивали все в този дух. Момичето казало на

родителите си, че повече не може да търпи. Те и отвърнали:

-Ако желаеш, можеш да си останеш в къщи.

26

Нали разбирате, когато има всички изгледи дъщеря ви да умре в осми клас, няма

да ви пука особено дали ще успее да се запише в девети. Най-важното било да е

доволна и на спокойствие. Ники ми е разказвала, че загубата на косата не било нищо

особено. - С това лесно мога да се справя - сподели тя. Каза дори, че загубата на

живота не й се виждала толкова съществена.

-С това също мога да се справя - рече тя, - но знаеш ли какво е да изгубиш

приятелите си? Да вървиш по коридора и да ги виждаш как се отдръпват като водите

на Червено море, защото се задаваш ти, да влезеш в училищния стол в деня, когато

има пица, най-хубавото ядене, и да ги виждаш как си тръгват, без да си доядат?

Казват, че не са гладни, но ти знаеш, че си тръгват защото си седнала наблизо?

Знаеш ли какво означава в час по математика никой да не иска да седи до теб, а

двете съседни гардеробчета изведнъж да се окажат свободни? Държат си

учебниците в гардеробчето на някое друго дете, само защото иначе трябва да стоят

до момичето с перуката, онази с гадната болест. А тя дори не е заразна. Не могат да

се заразят от мен. Не разбират ли, че днес приятелите са ми нужни повече от

всичко?

- Да - завърши тя, - загубата на живота е нищо, ако вярваш в Бог и знаеш къде

ще прекараш вечността. Загубата на косата е незначителна работа, но загубата на

приятелите е опустошителна.

Решила да си остане в къщи и да не ходи на училище, но точно тогава се случило

нещо. През почивните дни тя научила за две момчета, едното в шести, другото в

седми клас, и техните истории и дали кураж да продължи напред. Седмокласникът

бил от Арканзас и въпреки че не било много на мода, всеки ден на училище ходел с

Новия завет в джоба на ризата. Казват, че три момчета го наобиколили, взели му

Библията и рекли:

- Бъзльо, религията е за бъзливци като теб. Молитвите също. Повече да не си

дошъл на училище с Библия.

Казват, че момчето пъхнало Библията в ръцете на най-едрия хлапак и рекло:

- Вземи, виж дали имаш достатъчно смелост да я разнасяш в училище само

един ден.

Казват, че момчето моментално се сдобило с трима приятели.

Другата история, вдъхновила Ники, била за шестокласника Джими Мастердино от

щата Охайо. То завиждало на Калифорния, защото този щат си имал девиз -

„Еврика!", а Охайо нямал. Момчето съчинило внушително послание от шест думи.

Собственоръчно събрало необходимите подписи. С готова петиция то отишло в

щатския съд. Днес, благодарение на дръзновението на този шестокласник,

официалният девиз на Охайо е „С Божията помощ всичко е възможно".

С новопридобита смелост и вдъхновение, следващия понеделник Ники отново

нахлузила перуката. Облякла се колкото може по-хубаво. Казала на майка си и татко

си:

- Днес отново тръгвам на училище. Трябва да опитам нещо. Трябва да открия

нещо.

Те двамата не знаели какво е намислила и се разтревожили, защото се страхували

от най-лошото, но я закарали до училището. Всеки ден през последните няколко

27

седмици Ники прегръщала и целувала майка си и баща си преди да слезе от колата.

Колкото и непрестижно да било и много деца да й се присмивали, тя не позволила

това да я спре. Днес било различно. Тя ги прегърнала и целунала, но когато излязла

от колата, обърнала се и тихичко рекла:

- Мамо, татко, знаете ли какво съм решила да направя днес?

Очите й се напълнили със сълзи, но това били сълзи на радост и сила. Е, да,

страхувала се от неизвестното, но имала причина. Родителите й я попитали:

- Какво си намислила, скъпа?

-Днес ще открия кой е най-добрият ми приятел. Днес ще установя кои са

истинските ми приятели.

С тезидуми тя смъкнала перуката от главата си и я оставила на седалката.

- Или ще ме приемат каквато съм, татко, или няма да ме приемат въобще. Не ми

остава много време. Трябва още днес да науча кои са.

И тя тръгнала, направила две крачки, обърнала се и рекла:

- Молете се за мен.

- Те отвърнали:

- Ще се молим, скъпа.

И докато тя вървяла към 600-те деца, чула как татко й казва:

- Браво, момичето ми.

Същият този ден станало чудо. Тя минала през игрището, Влязла в училище и

нито един нахалник, нито един хулиган, никой не се подиграл на смелото момиче.

Ники даде урок на хиляди хора за това, че да отстояваш себе си, да разчиташ на

даденото ти от Бога, да се застъпваш за доброто и правдата, дори когато си

заобиколен от несигурност, мъка, страх и преследвания, това е единственият

правилен начин да живееш.

Ники вече е завършила гимназия. Бракът, който никой не допускаше, че ще се

състои, стана преди няколко години и сега Ники е горда майка на момиченце, което

е кръстила на името на моята дъщеря, Емили. Всеки път, когато нещо ми се стори

невъзможно, аз се сещам за Ники и придобивам сила.

БИЛ САНДЪРС

Бъди какъвто си

Когато удари часът, мен няма да ме питат:

„Защо не си бил Мойсей?"

Ще ме питат: „Защо не си бил ЗусияГ

РАВИН ЗУСИЯ

Още от съвсем малък никога не съм искал да бъда какъвто съм. Исках да бъда

като Били Уидълдън, а Били Уидълдън даже не ме и харесваше. Вървях като него;

говорех като него; записах се в същата гимназия като него.

Заради което Били Уидълдън се промени. Взе да движи с Хърби Вандеман;

28

ходеше като Хърби Вандеман; говореше като Хърби Вандеман. Обърка ме!

Започнах да ходя като Били Уидълдън, който пък вървеше и говореше като Хърби

Вандеман.

Тогава ми светна, че Хърби Вандеман ходи и говори като Джоуи Хавърлин. А пък

Джоуи Хавърлин ходеше и гоВор^ше като Корки Сейбинсън.

Така че какво се оказа - че аз ходя и говоря като Били Уидъльн, който подражава

на Хърби Вандемановата имитация на Джоуи Хавърлин, който се опитва да ходи и

говори като Корки Сейбинсън. А като кого мислите ходи и говори Корки

Сейбинсън? Като Тъпчото Уелингтън - онзи досадник, който се опитва да ходи и

говори като мен!

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Предоставено от Скот Шуман

***

Президентът Калвин Кулидж веднъж поканил приятели от родния си град на

вечеря в Белия дом. Несигурни и обезпокоени за своите маниери на масата, гостите

решили да правят всичко, което прави Кулидж. Стратегията им била напълно

успешна до момента, когато сервирали кафето. Президентът изсипал кафето си в

чинийката. Гостите постъпили по същия начин. Кулидж си сложил захар и сметана.

Гостите му направили същото. Накрая Кулидж се навел и оставил чинийката на пода

за котката.

ЕРИК ОЛСЪН

***

Не е нужно да бъдеш като майка си освен ако не искаш да си такава личност. Не е

нужно да си като майката на майка си или майката на майката на майка си, нито

дори като майката на баба си по бащина линия. Можеш да наследиш някоя

брадичка, хълбок или очи, но твоята съдба не може да е същата като на някой преди

теб. Ти не си определена да живееш техния живот. Така че, ако ще наследяваш нещо

от тях, най-добре е да вземеш силата или устойчивостта им. Защото единствената

личност, която ти е отредено да бъдеш, е личността, която си решила да бъдеш.

ПАМ ФИНГЪР

***

Когато стана шампион, ще си нахлузя старите дънки, ще си нахлупя някоя стара

шапка, ще си пусна брада и ще тръгна по някой селски път, дето никой не ме

познава, докато открия някоя малка лисичка, която не знае как се казвам и която ме

харесва само заради това, което съм. И тогава ще я заведа в къщата си за 250 хиляди

долара с изглед към жилищния ми квартал за един милион долара и ще и покажа

всичките си кадилаци, а ако вали - закрития си басейн, и ще и кажа: „Това е твое,

скъпа, защото ме обичаш такъв, какъвто съм".

МОХАМЕД АЛИ

Не, не губя надежда в днешната младеж

Понякога, докато летя от една лекция на друга, се случва до мен да седне някой

29

голям приказливец. За мен това е приятно преживяване, защото аз съм неуморен

човекоизследовбател. Научавам безкрайно много неща, само докато наблюдавам и

слушам хората, с които се срещам и виждам ежедневно. Чувал съм тъжни и

радостни истории, страшни и щастливби, както и разкази, които спокойно могат да

съперничат на предаванията на Опра и Хералдо.

За жалост, случва се до мен да седне и някой, който иска просто да изплаче

мъката си или да развие политическите си убеждения пред публика, която е

принудително прикована на мястото си в продължение на 600 мили. Това беше един

от тези дни. Настаних се примирено, а моят съсед започна да разнищвба настоящето

състояние на света с изтърканата фраза:

- Нали ги знаете какви са днешните деца ...

Той говореше ли, говореше, споделяйки мъглявите си идеи по въпроса за

ужасяващото поведение на подрастващите и младежта, които се базираха предимно

на селективното наблюдение на вечерните новини.

Когато с чувство на благодарност слязох от самолета и най-сетне се добрах до

хотела си в Индианаполис, си купих местния вестник и се прибрах да вечерям. И

там, на една от вътрешните страници, имаше статия, която допусках, че е

продължение от водещите заглавия на първа страница.

В малко градче в щата Индиана живеело 15-годишно момченце с мозъчен тумор.

Детето било подложено на облъчване и химиотерапия. В резултат на това лечение то

изгубило всичката си коса. Не знам вие как смятате, но аз си спомням как се

чувствах на тази възраст - бих се чувствал напълно смазан.

Съучениците на това момче му се притекли на помощ: Всички момчета от

неговия клас помолили майките си да им разрешат да си обръснат главите, за да не

бъде Брайън единственото момче с гола глава в училището. И там, на първата

страница имаше снимка на една майка, която бръсне главата на сина си под

одобрителния поглед на цялото семейство. в дъното се виждаха и групичка също

толкова гологлави младежи.

Не, не губя надежда в днешната младеж.

ХАНЪК МАКАРТИ,

доктор по педагогика

Цветето

Аз имам много цветя -рече той, -но по-хубави цветя от децата няма.

ОСКАР УАЙЛД

От известно време си имах нарочен човек, който да ме снабдява с роза, която да

закичвам на бутониерата на неделния си костюм. Понеже всяка неделя получавах

цвете за ревера, не смятах, че е кой знае какво. Мил жест, който ми беше приятен, но

се превърна в навик. Една неделя обаче това, което считах за нещо обичайно, се

превърна в нещо много специално.

Когато си тръгвах след неделната служба, едно момченце дойде право към мен и

рече:

30

- Господине, какво ще правите с цветето си?

Отначало не можах да схвана за какво стаба въпрос, но после разбрах.

- За това цвете ли говориш? - попитах аз и посочих розата, закачена на ревера

на сакото ми.

- Да, господине. Ако ще го хвърляте, бих искал да го взема.

Засмях се и радостно отвърнах, че ще му дам цветето, като между другото го

попитах какво смята да прави с него. Момченцето, което навярно нямаше и десет

години, вдигна глава към мен и рече:

- Искам да го дам на баба, господине. Миналата година майка ми и баща ми се

разведоха. Живеех при мама, но тя се омъжи повторно и ме изпрати да живея при

баща ми. Известно време живях при него, но после той каза, че не мога повече да

остана и ме изпрати да живея при баба. Тя е толкова добра с мен. Готви ми и се

грижи за мен. Тя е толкова добричка с мен, че ми се иска да и подаря това хубаво

цвете заради обичта и грижите й към мен.

Когато момченцето свърши да говори, аз бях като онемял. Очите ми се напълниха

със сълзи и разбрах, че то е докоснало нещо много дълбоко в душата ми. Откачих

цветето, погледнах момченцето и рекох:

- Синко, това са най-прекрасните думи, които съм чувал, но няма да ти дам това

цвете, защото то е недостатъчно. Погледни към амвона и ще видиш един голям

букет цветя. Всяка седмица различни семейства купуват цветя за църквата. Моля те,

занеси този букет на баба си, защото тя заслужава най-доброто.

Сякаш за да ме трогне още по-дълбоко, момченцето каза още нещо, което помня и

до днес.

- Какъв чудесен ден? Поисках едно цветенце, а получавам цял прекрасен букет.

ПАСТОР ДЖОН Р.РАМЗИ

Правете случайни добрини и безсмислено красиви неща

Това е нелегален призив, който се разпространява из цялата страна.

Студена утрин в Сан Франциско. Една жена в червена хонда, с купчина коледни

подаръци на задната седалка, спира пред будката в началото на магистралата пред

Бей бридж.

- Плащам за себе си и за шестте коли след мен - обяснява тя с усмивка и купува

седем билета.

Един след друг шофьорите на следващите шест коли спират на будката с банкнота

в ръка, само за да получат неизменния отговор:

- Една жена преди малко вече плати за вас. Приятен ден.

Оказва се, че жената в хондата е прочела нещо на една картичка, залепена на

хладилника на нейна приятелка: ,,Правете случайни добрини и безсмислено красиви

неща” Този израз й направил силно впечатление и тя си го преписала.

Джуди Форман зърнала същата фраза, написана със спрей на стената на някакъв

31

склад на стотици мили от дома си. Дни наред думите не можели да се изличат от

мисълта й, накрая тя се предала и се върнала на същото място, за да си ги препише.

- Думите ми се сториха неописуемо красиви - обяснява тя защо е започнала да

изписва този израз в края на сичките си писма „като послание свише".

Съпругът й Франк толкова харесал фразата, че я написал на стената в класната

стая на своите седмокласници, сред които била и дъщерята на една от местните

журналистки. Журналистката я публикувала във вестника с признанието, че няма

представа откъде се е появила и какво всъщност означава.

Два дни по-късно й се обажда Ан Хърбърт. Висока блондинка на четиридесет

години, Хърбърт живее в Марин, една от десетте най-богати области, където се

занимава с помагане в домакинството на разни хора, работи каквото й падне,

въобще се оправя някак. Хърбърт видяла фразата в един ресторант „Саусалито" и си

я записала на хартиената подложка за чаша, след което дни наред си я повтаряла

наум.

- Прекрасно звучи! - отбелязал един мъж, който седял наблизо и я записал

грижливо върху собствената си подложка за чаша.

- Смисълът е следният - казва Хърбърт. - Щом смяташ, че нещо е нужно, прави

го непреднамерено.

Собствените й идеи се състоят в следното: 1) да влезе в подтискащо на вид

училище, за да боядиса класните стаи, 2) да оставя топли ястия на кухненската маса

в домовете из бедните части на града, 3) да мушне банкнота в дамската чанта на

някоя горда старица.

- Добротата може да се самовъзпроизвежда, също както и насилието.

Днес тази фраза е много разпространена, виждаме я залепена на коли, по стени, в

края на писма и визитни картички. И заедно с нея се надига едно нелегално

съпротивително движение на добротата.

В Портланд, щата Орегон, някой може точно навреме да пусне монета в

автоматичния часовник пред съседния автомобил, В Патърсън, щата Ню Джърси,

десетина души, въоръжени с кофи, парцали и луковици лалета, могат да нападнат

някоя порутена изоставена къща и да я излъскат отгоре до долу, докато немощните

собственици стоят смаяни отстрани и се усмихват. В Чикаго някой юноша може да

чисти от сняг алеята пред дома си и неочаквано да му хрумне да направи нещо

непредвидено. Какво толкова, няма кой да ме види, казва си той и изчиства и алеята

на съседа.

Това е позитивна анархия, безредие, радостен метеж. Една жена в Бостън

пожелава „Весела Коледа!" на касиерите като изписва посланието на гърба на

чековете си. В Сейнт Луис един мъж, чиято кола току що е блъсната отзад от млада

жена, махва с ръка и казва:

- Няма нищо, само драскотина. Не се тревожете.

Безсмислено красивите неща също се ширят навред: Някакъв човек засажда

нарциси покрай пътя, ризата му се издува от вятъра след минаващите коли. В

Сиатъл някакъв човек се самоназначава за едноличен страж на службата по чистота

и броди из асфалтираните хълмове, за да събира боклуците с пазарска количка. В

Атланта някакъв човек стърже драсканиците върху зелената пейка в парка.

32

Казват, че човек не може да се засмее без на самия него да му стане весело - по

същия начин човек не може да извърши добрина без да почувства как собственото

му бреме е олекнало, защото светът е станал малко по-добър.

Не можеш и да получаваш добро без да се почувстваш смаян, приятно стреснат.

Ако вие сте на мястото на онези шофьори, които установяват, че някой им е платил

таксата за минаване по моста, кой знае какво може да ви хрумне да направите и вие

за някого по-нататък? Да пуснете някого да мине преди вас на кръстовището? Да се

усмихнете на унилия чиновник? Или нещо по-голямо, по-значително? Като всички

въстания, нелегалната съпротива на доброто се надига бавно, от едно дребно

действие. Защо да не е вашето?

АДЕЪР ЛАРА

Важно е действието, а не резултатът. Просто направи

каквото трябва. Може да не ти е по силите, може да не ти е

писано да видиш резултата. Но това не означава да престанеш

да вършиш каквото трябва. Може никога да не разбереш какво

ще произлезе от стореното от теб. Но ако бездействаш, нищо

няма да се получи.

ГАНДИ

Двама братя Двама братя работели заедно в семейната ферма. Единият бил женен и имал много

деца. Другият бил сам. В края на деня двамата братя делели всичко по равно - печалбата и плодовете на труда. Един ден самотният брат си рекъл:

- Не е честно да делим всичко по равно. Аз съм самичък и нямам нужда от кой знае какво.

Затова всяка вВечер вземал по един чувал брашно от своя куп, промъквал се през нивята между домовете им и го хвърлял на братовия си куп.

Междувременно, семейният брат си рекъл: - Не е честно да делим всичко по равно. В края на краищата, аз съм женен и си имам

жена и деца, които ще ме гледат на старини. Ето защо всяка нощ вземал по един чувал зърно и го хвърлял на братовия си куп. Всяка година двамата братя много се чудели, защо запасите им от зърно не намаляват.

И тогава, една тъмна нощ, двамата братя се сблъскали един в друг. Полека се досетили какво са правили толкова време. Пуснали чувалите и се прегърнали.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

От „Още семена за посев" от Брайън Кавано

Сърцето

Най-хубавите и най-красиви неща на света не могат да се видят, нито да се

пипнат - те се усещат със сърцето.

ХЕЛЪН КЕЛЪР

Със съпругата ми се разделихме в края на декември и, както можеше да се очаква,

целия януари ми беше доста трудно. По време на един от терапевтичните сеанси,

33

които посещавах, за да мога по-лесно да преодолея емоционалната криза от

раздялата, помолих терапевтката да ми даде нещо, което да ми помогне в новия ми

живот. Нямах представа дали ще го направи, а дори да го направи, нямах представба

какво би могла да ми предложи.

Много се зарадвах, когато тя се съгласи моментално и, както очаквах, даде ми

нещо съвършено непредвидено! Даде ми едно сърчице - мъничко, ръчно изработено

от моделин, пъстро, изрисувано с много любов. Подарил и го бивш пациент, който

също преживявал криза след развод и комуто също като на мен му било трудно да

осъзнае чувствата си. Терапевтката добави, че ми го дава само временно, докато

намеря собственото си сърце. След това трябва да й го върна Разбирах, че ми дава

визуализирана цел или въобще някакъв материализиран образ на личното ми дирене

на по-богат емоционален живот. Приех го с надеждата за скорошни по-дълбоки

емоционални връзки.

Не подозирах колко бързо ще подейства този чудотворен подарък.

След срещата, поставих сърцето внимателно върху арматурното табло на колата и

с нетърпение потеглих да взема дъщеря си Джули-Ан, защото и предстоеше за пръв

път да преспи в новото ми жилище. Още когато влезе в колата, сърцето привлече

вниманието и, взе го и ме заразпитва какво представлява. Не бях сигурен, че мога да

и обясня цялата история, защото тя все още беше дете. Но все пак реших да и

разкажа.

- Тоба е подарък от моята терапевтка, която ми го даде, за да преживея по-лесно

трудния период, но не мога да го задържа завинаги, а само докато открия

собственото си сърце - обясних аз.

Джули-Ан не отвърна нищо. Отново се запитах дали въобще трябваше да и

казвам. Дали на 11 години може да ме разбере? Каква представа би могла да има тя

за непреодолимата пропаст, която се опитвах да прескоча, да скъсам със старите

навици и да си изградя по-дълбоки и изпълнени с обич отношения с хората?

Няколко седмици по-късно, когато дъщеря ми отново беше при мен, тя малко

предварително ми даде подаръка за празника на Свети Валентин: малка кутийка,

която собственоръчно беше боядисала в червено, със сръчно завързана златна

панделка отгоре, и шоколад, който си разделихме. С нетърпение отворих красивата

кутийка. За моя голяма изненада вътре открих сърчице от моделин, което дъщеря ми

беше направила и изрисувала специално за мен. Погледнах я въпросително като се

чудех какво има предвид. Защо ми подарява същото нещо като терапевтката ми?

След това бавно ми подаде една картичка, направена също от нея. Имаше нещо

покрай картичката, което явно я притесняваше, но накрая ми позволи да я отворя и

прочета. Вътре имаше стихотворение, което определено не съответстваше на

възрастта и. Детето разбираше съвършено точно значението на подаръка от моята

терапевтка. Джули-Ан ми беше написала най-трогателното и изпълнено с обич

стихотворение, което съм чувал през живота си. Очите ми се изпълниха със сълзи и

сърцето ми се отприщи:

На татко

Това е сърцето,

което ще ти даде урок

34

как да направиш големия скок,

който ти предстои.

Нека по пътя ти бъде бесело и забавно,

макар не всичко да е светло и ясно.

Но когато го преживееш,

ще можеш за другите да милееш.

Щастлив Свети Валентин!

С обич, твоя дъщеря, Джули-Ан

Това малко стихотворенийце стои високо над всичките ми материални

притежания, то е най-голямото ми съкровище.

РЕЙМЪНД Л.АРЪН

Сутринта на Коледа Събуди се внезапно и окончателно. Четири часът - точно по това време баща му го

вдигаше да помага с доенето. Колко странно - навиците от юношеството още не го бяха напуснали! Баща му беше починал преди тридесет години, но той продължаваше да се буди сутрин в четири часа. Научил се беше да се обръща на другата страна и да продължава да спи, но тази сутрин, нали беше Коледа, не се опита да заспи отново. Вълшебството на Коледа сега в какво се съдържаше? Собствените му деца вече бяха пораснали и напуснали дома. Двамата със съпругата му живееха сами. Вчера тя му рече:

- Нека украсим елхата утре, Робърт. Уморих се. Той се съгласи и елхичката остана да чака в задното антре. Защо се чувстваше толкова буден тази нощ? Защото все още беше нощ, ясна и

звездна. Луна нямаше, но звездите бяха нещо невероятно! Сега, като се замислеше, звездите преди зазоряване на Коледа винаги му се бяха виждали извънредно големи и ярки. И сега имаше една звезда, която определено беше по-голяма и по-ярка от всички други. Струваше му се дори, че се движи, както му се беше сторило една нощ много отдавна.

Тогава беше на 15 години и все още живееше в бащината си ферма. Той обичаше баща си, но това чувство не му беше много ясно до онзи момент, няколко дни преди Коледа, когато без да иска дочу думите, които баща му каза на майка му.

- Мери, сърцето ми се къса като вдигам Роб рано сутрин. Той расте толкова бързо и има нужда да се наспи добре. Само да можеше да го видиш как сладко спи,като ходя да го будя! Де да можех да се справям сам

- Е, да, но няма как, Адам - енергично отвърна майка му. - Освен това, той вече не е дете. Време е да поеме малко от грижите.

- Да - бавно отвърна баща му. - Но въпреки това, никак не ми е приятно да го будя. Когато чу тези думи, нещо у него се пробуди: баща му го обича! Повече никога няма

да се излежава и да чака да го викат повторно. От този ден нататък той ставаше, препъваше се сънен, навличаше дрехите си слепешком, със затворени очи, но ставаше.

А на Бъдни Вечер, същата тази година, когато беше на 15 години, той остана да лежи няколко минути и да си мисли за предстоящия ден.

Да можеше да подари на баща си нещо по-хубаво. Както обикновено, той беше купил на баща си вратовръзка от евтиния смесен магазин. Подаръкът му се струваше добър до момента, когато се замисли и съжали, че не е чул разговора между майка си и баща си достатъчно навреме, за да може да спести пари за нещо по-хубаво.

Лежеше на една страна с подпряна на лакът глава и гледаше през прозорчето на

35

таванската си стаичка. Звездите бяха ярки, много по-ярки отколкото ги беше виждал някога, а една от тях беше толкова ярка, че той се зачуди дали това не е Витлеемската звезда.

Татко - попита той баща си веднъж, когато беше още малък, - какво е ясли? - Нещо като плевня - отвърна баща му, - също като нашата. Значи Исус се е родил в плевня, овчарите и Влъхвите са го навестили в обора и там са

го дарили с Коледните си дарове! Тази мисъл го заплени. Защо и той да не поднесе на баща си специален подарък там, в

обора? Може да стане рано, преди четири часа, и да се промъкне в обора, за да издои животните. Ще свърши всичко сам, ще издои, ще изчисти, а когато баща му дойде, ще види, че всичко вече е готово. И ще се сети кой го е свършил.

Той се засмя, загледан в вездите. Точно така ще постъпи, затова не бива да заспива много дълбоко.

Събуди се поне двайсетина пъти, всеки път драсваше по една кибритена клечка, за да погледне стария си часовник - полунощ, един и половина, а после два.

В три без петнайсет момчето стана и се облече. Промъкна се долу, като много внимаваше дъските да не скърцат, и се измъкна навън. Голямата звезда висеше ниско над покрива на плевнята и грееше в червено и златно. Кравите го изгледаха изненадано и сънливо. И за тях беше малко раничко.

Момчето сложи по малко сено пред всяка крава, извади ведрото и големите гюмове. Помисли си пак за баща си, засмя се и се зае да дои здраво, две мощни струи блъснаха

във ведрото, разпенени и уханни. Работата му спореше повече от когато и да било. За пръв път доенето не му се струваше досадно и неприятно. Днес то беше нещо друго, дар за баща му, който го обичаше. Момчето свърши, двата гюма бяха пълни, той ги покри и внимателно затвори вратата на стаята за млякото, провери дали е добре залостена. Остави столчето на мястото му до вратата и закачи измитото ведро на куката. После излезе от плевнята и залости вратата след себе си.

Върна се в стаичката си, имаше само минутка, за да си свали дрехите в тъмното и да скочи в леглото, защото чу изкачващите се стъпки на баща си. Зави се презг глава, за да заглуши учестеното си дишане. Вратата се отвори.

- Роб! - извика баща му. - Трябва да ставаме, синко. Нищо, че е Коледа. - До-о-бре - отвърна той сънено. - Аз отивам - рече баща му. - Ще подготвя нещата. - Вратата се затвори, момчето остана да лежи като се смееше тихичко. Само след

няколко минутки баща му щеше да научи. Минутите се точеха безкрайни - десет, петнайсет, момчето не знаеше колко - и тогава

чу стъпките на баща си нагоре по стъпалата. Вратата се отвори и той остана да лежи неподвижно.

- Роб! - Аа, татко... - Ах, ти мошенико... Баща му се смееше с малко странен, хлипащ смях. - Искал си да ме изненадаш, а? Баща му стоеше край леглото му, търсеше го опипом с ръка, издърпа завивката му. - По случай Коледа, татко! Роб намери баща си и го стисна в силна прегръдка. Усети как бащините му ръце го

обгръщат. Беше тъмно и двамата не можеха да се видят. - Благодаря ти, сине. Никога не съм получавал по-хубав подарък... - Ех, татко, исках само да знаеш... Думите му секнаха. Не знаеше какво да каже. Сърцето му щеше да се пръсне от обич. - Е, май ще ида обратно да си легна - рече след малко баща му. - Не, малките вече са

се надигнали. Като си помисля, никога не съм бил наоколо, когато вие, децата виждате за пръв път коледната елха. Винаги съм бил в плевнята. Ела!

Момчето стана и отново се облече, после двамата слязоха долу при коледното дърво,

36

скоро слънцето застана на мястото на звездата. Ех, каква Коледа! И как сърцето му отново щеше да се пръсне от притеснение и гордост, когато баща му разказваше на майка му и караше по-малките да слушат затова как Роб бил станал тази сутрин сам-самичък.

- Най-хубавият коледен подарък, който съм получавал. Ще го помня, синко, всяка сутрин на Коледа, докато съм жив.

Навън едрата звезда започна бавно да се спуска. Той се надигна, нахлузи чехлите и халата си, тихичко отиде на тавана, намери кутията с коледните играчки и ги свали в хола. После внесе елхата. Не беше голяма - откакто децата ги нямаше, не си бяха вземали голяма елха - и я закрепи на поставката. После бавно се зае да я украсява. Скоро всичко беше готово, времето минаваше също така бързо, както онази сутрин в плевнята.

Отиде в библиотеката и донесе малката кутийка с подаръка за съпругата му - диамантена звезда, не голяма, но изящна. Закачи кутийката на дървото и се дръпна назад. Хубаво беше, много хубаво, и тя щеше да се изненада.

Но и това не беше достатъчно - той искаше да й каже - да й каже колко много я обича. Отдавна не й го беше казвал, макар да я обичаше много, по един особен начин, много по-силно отколкото през младите им години. Това беше най-голямата радост в живота, способността да обичаш! Той знаеше със сигурност, че някои хора са напълно лишени от способността да обичат когото и да било. Но у него любовта беше жива, да, все още я имаше.

Изведнъж му хрумна, че любовта живее у него, защото се беше зародила преди много години - в мига, когато разбра, че баща му го обича. Само любовта може да разпалва любов.

И той може да дарявв с любов отново и отново. Тази сутрин, тази благословена коледна сутрин, той ще дари жена си с любоВ. Може да й напише писмо, което тя ще прочете и ще запази завинаги. Отиде до бюрото си и започна да пише писмо на съпругата си:

„Любима моя,..." ПЪРЛ С. БЪК

Направи го още сега! Ако установим, че ни остават още пет минути, за да кажем всичко, което имаме да кажем, телефонните кабини щяха да се препълнят с хора, които се обаждат на други хора, за да им кажат с пресеклив от вълнение глас, че ги обичат.

КРИСТОФЪР МОРЛИ

Като преподавател в курс за възрастни, наскоро направих нещо „непростимо". Дадох домашно! През следващата седмица „трябва да отидете при някой любим човек и да му кажете, че го обичате. Това трябва да е някой, на когото никога не сте го казвали или поне не сте го казвали от дълго време".

Задачата не изглежда много трудна, ако не се замислите, че повечето мъже в групата бяха над 35 години и възпитаници на онова поколение мъже, които са били научени да вярват, че „истинските мъже" не показват чувствата си. Да показваш чувствата си или да плачеш (Боже опази!) е направо изключено. Така че за някои от тях това си беше направо ужасяващо задължение

В началото на следващата ни среща попитах дали някой не иска да сподели какво се е случило, когато е казал на любим човек, че го обича. Очаквах, както обикновено, първа да се обади някоя от жените, но тази вечер вдигна ръка един мъж. Изглеждаше много развълнуван, направо разтърсен.

37

Докато се измъкваше от стола си (с целия си ръст от метър и деветдесет), той започна: - Денис, миналата седмица ти бях много сърдит, когато ни даде това домашно.

Смятах, че няма на кого да казвам подобни неща, а пък и коя си ти, че да ми нареждаш да правя нещо толкова лично? Но докато карах към къщи, ме загриза съвестта. Започна да се обажда и да ми подсказва на кого точно трябва да кажа „Обичам те". Преди пет години с баща ми се скарахме много лошо и всъщност от тогава не се бяхме сдобрили. Избягвахме да се виждаме, освен когато нямаше как - на Коледа и на други семейни събирания. И ето че миналия вторник, докато стигна у дома, вече бях убеден, че трябва да отида при баща ми и да му кажа, че го обичам. Звучи странно, но самото решение сякаш свали воденичен камък от шията ми. Прибрах вкъщи и се втурнах вътре да кажа на жена ми какво смятам да правя. Тя си беше легнала, но аз я събудих. Когато й разказах, тя не само скочи от леглото, ами направо изхвръкна от него и ме прегърна. За пръв път в съвместния ни живот ме виждаше да плача. Половината нощ прекарахме будни, пихме кафе и си приказвахме. Беше чудесно! На сутринта станах напълно свеж и по-рано от обикновено. Толкова се вълнувах, че не можех да спя. Подраних и за работа и свърших за два часа повече, отколкото бях свършил вчера за цял ден. В 9:00 се обадих на баща ми, за да попитам дали мога да намина след работа. Той вдигна телефона и аз казах само: „Татко, може ли да мина довечера след работа? Искам да ти кажа нещо". Баща ми промърмори едно намусено: „Какво има пък сега?". Уверих го, че няма да му отнема много време и той накрая се съгласи.

- В 5:30 бях пред Вратата на родителите ми, позвъних на звънеца и се помолих вратата да отвори именно баща ми. Страхувах се, че ако майка ми отвори, ще се уплаша и ще й разкрия намеренията си. Но Слаба богу, баща ми наистина отвори. Без да губя нито миг, аз пристъпих напред и рекох: „Татко, дойдох само да ти кажа, че те обичам". Баща ми сякаш на мига се промени. Лицето му се смекчи, бръчките му сякаш изчезнаха и той се разплака. Протегна ръце към мен, прегърна ме и рече: „И аз те обичам, синко, но все не успявах да ти го кажа". Това беше такъв безкрайно скъпоценен миг, че не ми се искаше да помръдна. Майка ми мина покрай нас със сълзи в очите. Аз само и махнах и й изпратих въздушна целувка. Двамата с баща ми останахме прегърнати за момент и после аз си тръгнах. От много време насам не се бях чувствал така добре.

- Но дори това не е най-важно, което искам да разкажа. Само два дни след моето посещение, баща ми,който страдаше от сърце, но не ми беше казал, получи инфаркт и сега е в болница, в безсъзнание. Не се знае дали ще се оправи. Затова моят съвет към всички вас е следният: Не отлагайте това, което чувствате, че трябва да свършите сега. Ами ако аз бях отложил да отида при баща ми - подобен шанс може би никога ня маше да имам! Намерете нужното време за това, което трябва да свършите и го направете още сега!

ДЕНИС МАНЪРИНГ

Мъченичеството на Анди Анди беше симпатично момченце, което всички харесваха, но тормозеха, просто

защото всички правеха така с Анди Дрейк. Той мъжки понасяше закачките. Постоянно се усмихваше с огромните си очи, които сякаш казваха: „Благодаря, благодаря, благодаря" с всяко премигване на дългите клепки.

За нас, петокласниците, Анди беше нещо като отдушник; беше постоянната ни жертва. А пък той като че ли дори с радост плащаше тази цена, за да се чувства един от нас.

Анди Дрейк не хапва сладкиши, а сестра му не яде торта. Ако не бяха социалните грижи, цялата им фамилия да е хвърлила топа. Анди дори даваше вид, че присмехулните стихчета му харесват. Нас обаче те

истински ни веселяха, колкото и да бяха нескопосани. Не знам защо беше нужно Анди да търпи подобно безобразно отношение, за да

38

заслужи нашето приятелство и членството си в групата ни. То стана съвсем естествено - без дискусии и гласуване.

Не си спомням колко пъти е ставало дума, че бащата на Анди е в затвора, а майка му пере чуждо пране и приема чужди мъже. Или че Анди винаги ходи с мръсни крака, лакти и нокти, а вехтото му палто е няколко номера по-голямо. Скоро всичко това ни омръзна. Анди нито веднъж не се обиди и не се сби.

Младостта изглежЖда е много благоприятна почва за развитие на снобско отношение. От днешна гледна точка разбирам, че според нас, всички членувахме в групата по право, но Анди присъстваше само защото го търпяхме.

Въпреки всичко ние харесвахме Анди - до един определен ден, до един определен миг.

- Той е различен! - Не го искаме, нали така? Кой от нас го каза? През цялото време ми се искаше да обвиня Рандолф, но честно да

си призная, не мога да кажа със сигурност кой изрече тези решаващи думи, извадили наяве първобитната злоба, която дремеше някъде не много дълбоко под повърхността у всеки от нас. Всъщност няма значение кой го каза, защото всички подехме с такава жар бойния вик, че моментално се издадохме.

„Аз не исках да постъпим така". Години наред се опитвах да се успокоявам с тези думи. Но един ден се натъкнах

случайно на следната неприятна, но неоспорима мисъл, която помете всичките ми съмнения завинаги:

Най-горещите места в Ада се пазят за тези, които в критичен момент запазват неутрална позиция.

Плановете ни за почивните дни бяха като всички останали, които прекарвахме заедно. В петък след училище се срещахме в дома на някой от членовете на нашата група - този път беше мой ред - и излизахме на палатка в близката горичка. Майките ни, които изнасяха основната част от подготовката на нашето „сафари", напълниха допълнителна раница за Анди, който щеше да дойде с нас след като си свърши домашните задълЖения.

Направихме лагера си набързо, далеч от майчините гршки. С подклаждана от групата индивидуална смелост, ние се чувствахме „мъже" сред опасностите на джунглата.

Другите казаха, че понеже събирането е у нас, аз трябвало да съобщя новината на Анди!

Аз ли? Аз, който вярвах, че Анди тайничко ме смята за малко по-добър от другите, понеже ме гледаше в очите като кученце? Аз, който често съзирах особена обич и признание в огромните му ококорени очи?

И днес още виждам сьвсем ясно как Анди се задава към мен по дългия тъмен тунел между дърветата, които пропускаха само толкова от късната следобедна светлина, че да превърнат в меняща се като в калейдоскоп картинка шарките на вехтата му мърлява блуза. Анди караше уникалния си ръждясал велосипед - дамско колело с парчета маркуч вместо гуми, прикрепени с тел към каплите. Изглеждаше щастлив и по-развълнуван от когато и да било преди, това дребничко слабовато момченце, което цял живот е било възрастен. Знаех, че предвкусва удоволствието от приемането му в групата, първата му възможност да се почувства част от нас, да се забавлява „по момчешки", да прави „момчешки работи".

Анди ми махна с ръка, докато стоях и го чаках насред лагерната полянка. Не отбърнах на радостния му поздрав. Той скочи от чудноватия си велосипед и се затича към мен, бликащ от радост и желание да я сподели. Другите стояха скрити вВ палатката, притихнали, но усещах мълчаливата им подкрепа.

Защо не се държи по-сериозно? Не вижда ли, че не споделям неговото радостно настроение? Не забелязва ли, че веселото му бърборене не ме трогва?

И изведнъж той разбра! Невинното му изражение стана още по-открито и го направи съвършено уязвим и безпомощен. Цялото му същество сякаш казваше:

39

- Чака ме нещо много лошо, нали, Бен? Да не протакаме. Несъмнено добре трениран в посрещането на неприятности и разочарования, той дори

не се сви пред удара. А Анди никога не отвръщаше на ударите. Колкото и невероятно да беше, чух се да казвам: - Анди, ние не те искаме. И до днес ме преследва живият спомен за смайващата бързина, с която две огромни

сълзи бликнаха в очите на Анди и сякаш се заковаха там. Жив, заради милионите влудяващи повторения на тази сцена в мислите ми. Как точно ме погледна Анди - замрял за един безкраен миг - какво изразяваше погледът му? Не беше омраза. Дали беше учудване? Или не му се вярваше? Или ме съжаляваше - мен?

Или пък беше прошка? Накрая устните на Анди затрепкаха ситно-ситно и той се обърна без молба, без дори

да попита нещо, и потегли обратно в мрака по дългия самотен път към дома. Когато влязох в палатката, някой - явно този, комуто е било съдено последен да

почувства тежестта на бремето от стореното - запя старата присмехулна песничка: Анди Дрейк не хапва сладкиши, а сестра му не яде... И тогава изведнъж всички, като един, ни осени една мисъл! Без да гласуваме, без да

продумаме, всички внезапно разбрахме. Разбрахме, че сме сторили нещо ужасяващо неправилно и жестоко. Останахме като зашеметени от закъснялото въздействие на десетки проповеди и свещенически слова. За пръв път ние чухме в мислите си „Прави на другите това, което...".

В този притихнал и натежал момент ние придобихме едно ново за нас прозрение, което завинаги остана незаличимо в съзнанието ни: Ние бяхме погубили едно създание, направено по Божи образ и подобие, с единственото оръжие, срещу което то е безпомощно, и за което ние нямаме извинение - отказа да го приемем сред нас.

Анди не идваше много редовно на училище и затова трудно може да се каже кога точно той се отдръпна, но един ден осъзнах, че него вече го няма. Твърде много дни бях прекарал във вътрешна борба със себе си, за да открия и усъвършенствам начина, по който най-добре да кажа на Анди колко безкрайно и неистово се срамувам и съжалявам за случилото се. Днес знам, че ако бях прегърнал Анди, ако бях поплакал с него и дори ако бях прекарал с него известно време в пълно мълчание, това би било достатъчно. Това би изцелило и двама ни.

Повече не бидях Анди Дрейк. Нямам представа къде е отишъл или къде живее днес, ако въобще е жив.

Но като казвам, че повече не видях Анди, не съм съвсем точен. През десетките години след онзи есенен ден в горите на Арканзас, съм срещал хиляди подобни на Анди Дрейк. Гузната ми съвест неизменно поставя маската на Анди върху лика на всеки онеправдан, с когото ме среща съдбата. Всеки от тях ме гледа със същото незабравимо, изпълнено с надежда изражение, което се е запечатало в съзнанието ми през онзи ден преди толкова много години.

Скъпи Анди Дрейк, Вероятността да видиш тези думи е твърде нищожна, но съм длъжен да опитам

Днес вече е прекалено късно, за да може моята изповед да пречисти съвестта ми. И аз нито се надявам, нито го желая.

Това, за което се моля, приятелю мой от отдавна минали дни, е ти някак си да научиш и да се почувстваш възвисен от неизмеримата сила на твоята саможертва. Страданието, което ти причиних онзи ден, както и благородството и смелостта, засвидетелствани от теб, Бог обърна, преобрази и стори от тях истинска благословия. Като узнаеш това, може би споменът за онзи ужасен ден няма да ти тежи така силно.

Аз не съм светец, Анди, нито съм направил всичко, което съм могъл или съм бил длъжен да сторя през живота си. Искам обаче да знаеш, че никога след това не съм бил предател спрямо друг Анди Дрейк И кълна се, никога няма да бъда.

БЕН БЪРТЪН

40

Ад и Рай -същинската разлика

Един човек разговарял с Господ за Ада и Рая. Господ му рекъл: - Ела да ти покажа Ада. Влезли двамата в едно помещение, където група хора седели на маса около огромна

паница с гозба. Всички до един били изпосталели и измъчени от глад. Всеки държал в ръката си лъжица, с която стигал до казана, но всяка лъжица имала дръжка по-дълга от ръката, така че не можели с нея да стигнат до собствената си уста. Страданията им били ужасни.

- Ела сега да ти покажа рая - Рекъл след избестно време Господ. Влезли в друга стая, която била същата като първата - паницата с гозбата, групата

хора, същите лъжици с дълги дръжки. Но тук всички били сити и щастливи. - Нищо не разбирам - рекъл човекът. - Защо тук всички са щастливи, а в другата

стая нещастни, нали иначе всичко беше еднакво? Господ се засмял. - Много просто - рекъл. - Тук са се научили да се хранят един друг.

АН ЛАНДЪРС

Подаръкът на равина Има една история, може и да е легенда. Като всички легенди, тя има много варианти.

Типично е също и това, че източникът на версията, която се каня да ви разкажа, също е неясен. Не помня дали съм го чул някъде или съм го прочел, нито къде и кога е било. Освен това не знам дори какви изменения съм внесъл самия аз в нея. Знам само, че историята си вървеше със заглавието. Наричаше се „Подаръкът на равина".

В историята се разказва за манастир, за който настъпили трудни времена. Едно време той бил голям и могъщ орден, но в резултат на гоненията и преследванията на монаси през седемнадесети и осемнадесети век и надмощието, което придобило светското през деветнадесети век, всичките му подопечни обители се изгубили и въобще манастирът бил жестоко смазан, останали били само петима монаси, които живеели в порутената централна обител: игуменът с четирима други монаси, всичките над 70 години. Орденът им бил на изчезване.

В гъстите гори около манастира имало малка колиба, в която равинът от близкия град понякога намирал усамотение. След множеството години, прекарани в молитви и съзерцание, старите монаси били развили свръхестествени възможности, така че винаги усещали, когато равинът идвал в отшелническата си обител.

- Равинът е дошъл, равинът е пак в гората - шепнели си те един на друг. Измъчван от мисълта за наближаващата гибел на ордена, на игумена му хрумнало да

се отбие в отшелническата колиба и да попита равина дали не може да му даде съвет как да спаси манастира си.

Равинът с радост приел игумена в колибата си. Но когато игуменът обяснил за какво е дошъл, равинът не можал да му предложи нищо друго освен съчувствие.

- Да, знам какво е - възкликнал той. - Хората са станали бездуховни. И в моя град е същото. Почти никой не идва вече в синагогата.

Старият игумен и старият рабин си поплакали заедно. После прочели заедно части от Тората и си поговорили тихичко за разни дълбоки работи. Дошло време игуменът да си тръгва. Прегърнали се един друг.

- Колко прекрасно е, че се срещнахме, макар и след толкова Време - рекъл игуменът, - но все пак не се сдобих с отговор на въпроса, заради който дойдох. Няма ли нещо, което да ми кажеш, съвет, който да ми дадеш, за да спася моя орден от гибел?

41

- Съжалявам - отвърнал равинът, - но нямам никакъв съвет. Единственото, което мога да ти кажа, е, че Месията е сред вас.

Когато игуменът се върнал в манастира, събратята му монаси го наобиколили и заразпитвали:

- Е, кажи какво ти каза равинът? - Не можа да ми помогне - отвърнал игуменът. -Само поплакахме заедно и

почетохме заедно Тората. На раздяла обаче той ми каза нещо - нещо много тайнствено - че Месията бил сред нас. Обаче не знам какво означава това.

Минали дни, после месеци, старите монаси постоянно мислели за тайнственото послание и се питали дали в думите на равина има някакъв скрит смисъл. Месията е сред нас? Възможно ли е да е имал пред вид някой от нас, монасите в манастира? Ако е така, то кой от нас? Дали не е имал предвид игумена? Сигурно, ако въобще е някой от нас, вероятно е имал предвид стария игумен. Той ни ръководи вече цяло поколение. От друга страна, може да е имал предвид брат Томас. Брат Томас е много свят човек. Всички знаем, че брат Томас е светла личност. Едва ли е имал предвид брат Елред! Елред понякога е много сприхав. Но като се замисли човек, макар понякога да е трън в очите на хората, като се върне човек назад, Елред практически винаги е прав. Често много прав. Може пък равинът е да е имал предвид брат Елред. Определено не е брат Филип. Филип е толкова вял, все едно го няма. Но пък по някакъв необясним начин той има особената дарба винаги да е там, където има нужда от него. Просто като по магия изниква до теб. Може би Филип е месията? Разбира се, равинът не може да е имал предвид мен. Невъзможно е да е имал предвид мен. Та аз съм най-обикновен човек. Но ако все пак е имал предвид именно мен? Представете си само, аз - Месия? Боже мой, само не аз. Аз не бих могъл да съм толкова значим за Теб, нали, Господи?

Докато размишлявали по този начин, старите монаси започнали да се отнасят един към друг с особено почитание, за всеки случай. Току виж един от тях наистина се окаже Месията. И заради евентуалната, много далечна възможност всеки един от тях да е месия, те започнали да се отнасят помежду си с извънредно уважение.

Гората, където се издигал манастирът, била толкова красива, че много хора се отбивали там, за да си правят пикник на малката манастирска морава, да се поразходят по пътечките, дори да се отбият за малко в порутеното параклисче, за да останат насаме с мислите си. По време на тези посещения, без дори да го съзнават, те чувствали необикновената атмосфера на извънредно уважение, което витаело около петимата стари монаси и сякаш се излъчвало от тях и прониквало в цялата атмосфера на мястото. Въобще там имало нещо необикновено притегателно, дори задължаващо. Без сами да знаят защо, хората започнали отново да посещават манастира, за да си направят пикник, да поиграят или да се помолят. Започнали да водят приятели, за да им покажат това необикновено място. Приятелите им също водели приятели.

Станало така, че някои от по-младите хора, които посещавали манастира, се заприказвали със старите монаси. След известно време един от тях попитал дали не може да постъпи в манастира като един от тях. После и друг. И още други. За няколко години манастирът отново станал процъфтяващ орден и благодарение на подаръка на равина, се превърнал в жив център на просвещение и духовност в областта.

М. СКОТ ПЕК

Подаръкът на баба Откакто се помня, винаги съм наричал баба си Гаги. Първата дума, излязла от устата

ми като малка, била „гага" и моята изпълнена с гордост баба Веднага решила, че се опитвам да кажа именно нейното име. За мен тя до ден днешен си остава Гаги.

Когато дядо ми почина на 90 години, двамата с баба ми бяха живели заедно повече от 50 години. Гаги дълбоко изстрада смъртта му. Животът и се оказа лишен от главния си

42

център и тя се оттегли от света, навлизайки в продължителен траурен период. Скърбенето й продължи близо пет години и през това време съзнателно си изградих навика да я навестявам по веднъж на една-две седмици.

Един ден отидох да видя Гаги, очаквайки да я заваря в обичайното и притихнало и унило състояние, което ми беше до болка познато след смъртта на дядо. Вместо това обаче я намерих седнала в инвалидната си количка, цялата светнала от щастие. Понеже пропуснах да отбележа незабавно явната промяна в поведението й, тя моментално ми отправи въпроса:

- Не те ли интересува защо съм толкова щастлива днес? Не искаш ли да знаеш защо, а?

- Разбира се, Гаги - извиних се. - Прости ми, че не реагирах достатъчно бързо. Кажи ми, защо си толкова щастлива? На какво се дължи твоето щастие?

- - Защото снощи получих отговор - заяви тя. - Най-сетне разбрах защо Бог прибра дядо ти, а мен остави да живея без него.

Гаги постоянно сервираше разни изненади, но трябва да призная, че този път изявлението й наистина ме смая.

- Защо, Гаги? - едва успях да кажа. И тогава, със стаен глас, сякаш ми поверяваше най-голямата тайна на света, тя се

наведе напред в инвалидната си количка и сподели следното: -Дядо ти знаеше, че тайната на живота е любовта и живееше с нея ежедневно. Той

представляваше безусловна любов в действие. Аз също знаех за безусловната любов, но не я бях изживяла напълно. Затова той си отиде пръв, а аз трябваше да остана.

Тя замълча, сякаш се замисли какво да каже и после продължи: -През цялото време си мислех, че съм наказана за нещо, но снощи разбрах, че съм

оставена тук като едни вид дар от Бога. Той ме е оставил да живея, за да мога да превърна и своя живот в любов. Разбираш ли - продължи тя с насочен към небето пръст, - снощи ми показаха, че там горе този урок не може да се научи. Любовта трябва да се изживее тук, на земята. Когато я напуснеш, вече е късно. Затова на мен са ми дарили живот, за да успея да се науча да обичам тук и сега.

От този ден нататък всяко посещение се превръщаше в ново приключение, при което Гаги споделяше своите истории, посветени на нейната основна цел. Веднъж, когато отидох да я видя, тя удари развълнувано с ръка по облегалката на инвалидната си количка и рече:

-Познай какво направих тази сутрин! Когато отвърнах, че не мога да отгатна, тя продължи въодушевено. -Тази сутрин чичо ти страшно ми се ядоса и разсърди за нещо, което бях направила.

Аз обаче не отговорих нищо! Приех неговия гняв, обгърнах го с любов и му отвърнах с радост.

Очите и заблестяха и тя добави: - Беше ми даже забавно, а гневът му се изпари. Макар годините да продължаваха неумолимия си ход, жизнеността и беше

удивително възстановена. С всяко посещение годините минаваха, а Гаги продължаваше да се упражнява в уроците си по любов. Тя имаше цел, заради която си струваше да живее, смисъл на живота през тези 12 години.

През последните дни от живота на Гаги аз често я посещавах в болницата. Веднъж, както вървях към стаята й, дежурната сестра ме погледна в очите и рече:

- Знаете ли, вашата баба е необикновена жена... Тя излъчва собствена светлина. Да, целта озари живота и и тя се превърна в светлина за другите до самия си край.

Д. ТРИНИДАД ХЪНТ

43

Ангелите нямат нужда от крака, за да летят Съществува свят на живите и свят на мъртвите, а мостът между тях е любов...

ТОРНТЪН УАЙЛДЪР

При едно от скорошните ми посещения във Варшава, Полша, екскурзоводът на групата ни от 30 граждани с дипломатически статут от Института за хуманно съзнание в Сан Матео, щата Калифорния, остана смаян, когато му казах, че искаме да се срещнем с хората.

- Никакви катедрали и музеи повече - рекох, — искаме да се видим с хората! Екскурзоводът, който се казваше, Роберт, отвърна: - Сигурно се шегувате. Вие явно не сте американци. Може би канадци. Но не и

американци. Американците не обичат да се срещат с хората. Ние тук гледаме „Династия" и други американски филми. Американците не се интересуват от хората. Така че признайте си истината. Вие сте канадци или може би англичани, а?

Мъчно ми е да си призная, но той не се шегуваше. Беше напълно сериозен. Ние обаче също не се шегувахме! След продължително обсъждане на „Династия" и другите американски телевизионни предавания и сериали, си признахме, че да, наистина има много такива американци, но има и други, които не са такива, и успяхме да убедим Роберт да ни заведе да се видим с хората. Той ни заведе в женски старчески здравен дом. Най-възрастната жена в болницата беше над 100-годишна и се твърдеше, че е бивша руска принцеса, която ни изрецитира стихове на множество езици. Макар от време на време да не говореше много свързано, тя излъчваше благородство, очарование и красота и никак не й се искаше да ни пусне да си тръгнем. Но се налагаше. Придружени от сестри, лекари, персонал и управата на болницата, ние успяхме да се прегърнем и посмеем с почти всички от 85-те жени в заведението. Някои ми викаха „тате" и настояваха да ги прегърна. Аз се съгласих и си поплаках на воля като виждах колко прекрасни души се крият в техните повехнали тела.

Най-големият шок за всички нас по време на обиколката обаче дойде с последната пациентка, която посетихме. Тя беше най-младата жена в болницата. Олга беше само на 58 години. През изминалите осем години тя седяла в стаята си и отказвала да стане от леглото. След като изгубила любимия си съпруг, тя изгубила и желание да живее. Тази жена, навремето лекарка, се била хвърлила под влак, за да се самоубие. Влакът отрязал двата и крака.

При вида на тази жестоко осакатена жена, преминала през адските порти заради изгубения любим човек, ме заля толкова силна вълна на мъка и състрадание, че паднах на колене и започнах да милвам и целувам ампутираните й крака. Движеше ме далеч по-могъща от самия мен сила. Докато я целувах и галех, аз и говорех на английски. Едва по-късно схванах, че тя ме е разбирала. Но това беше без значение, защото самият аз не си спомнях какво точно съм казал. Беше в смисъл, че разбирам болката от загубата на близкия човек и че ми се иска да й вдъхна смелост, за да се възползва от преживяното и да помогне в бъдеще на своите пациенти с помощта на увеличените си способности за състрадание и съчувствие. Че в такъв момент на значителен преход, нейната страна има нужда от нея повече от всякога. Както страната и навремето е била осакатена и съсипана, но сега се опитва да започне нов живот, така трябва да постъпи и тя.

Казах й, че ми прилича на ранен ангел и че на гръцки „ангелос" означава „пратеник на любовта, божи служител". Напомних й също, че ангелите нямат нужда от крака, за да летят. След петнайсетина минути всички в стаята вече плачеха. Когато вдигнах очи, Олга цялата сияеше и поиска инвалидна количка, за да се надигне от леглото за пръв път след осем години.

СТАН ДЕЙЛ

44

Той е моят баща Следното писмо било подхвърлено в амбулаторията на голяма университетска

болница. Макар самоличността на автора да е неизвестна, съдържанието му се отнася за всички работещи в областта на здравеопазването.

До всички служители в това заведение: Когато вземете днес някой картон, за да разгледате графиката, отразена в него,

надявам се да си спомните това, което ще ви кажа сега. Вчера прекарах цял ден покрай вас. Бях заедно с майка ми и баща ми. Не знаехме къде

трябва да отидем и какво точно да направим, защото никога досега не бяхме прибягвали до вашите услуги. Никога досега не бяхме попадали в графата „Благотворителност".

Вчера станах свидетел на това как баща ми се превърна в диагноза, в графика, в амбулаторен номер, обект на благотворителност с етикет „без спонсор", защото нямаше здравна осигуровка.

Видях един слаб човек да застава на опашка и в продължение на пет часа да бъде разиграван от една система от нервни чиновници, изтощени медицински сестри и недостатъчен бюджет, които безмилостно ограбват и последните му запаси от достойнство и гордост. Останах смаян от това колко безразлични са вашите служители, как въздишат и пъшкат, когато пациентът не им показва нужния формуляр, как небрежно обсъждат проблемите на други пациенти в присъствието на случайни хора, как разговарят за обедната си почивка, която ще прекарат „далеч от този ад за бедняци".

Баща ми беше само един зелен картон, един номер, който само задръства бюрото ви през работния ден, пациент, който се налага да попита втори път за указанията, които първия път са му били дадени механично. Но, не, това всъщност не е моят баща. Това е, което виждате вие.

За вас обаче остава тайна, че от 14-годишен той е великолепен майстор на мебели, човек с творческа професия, с прекрасна съпруга, четири вече отраснали деца (които му гостуват често), и пет внука (и още две на път) - и всички смятат, че техният дядо е най-велик. Този човек е всичко, което един баща би трябвало да бъде - силен и твърд, но и нежен; малко грубоват, селско момче, но и уважаван от изтъкнати хора в бизнеса.

Той е моят баща, човекът, който ме е отгледал в трудни и добри времена, омъжил ме е, държал е децата ми при раждането им, пъхал е 20 доларова банкнота в шепата ми, когато времената са били трудни, и ме е утешавал, когато съм плакала. Днес ни казаха, че не след дълго ракът завинаги ще ни раздели с него.

Може би ще кажете, че това са думи на скърбяща дъщеря, която иска да ви уязви поради безпомощност при мисълта, че ще изгуби близък човек. Няма да отричам. Но ще ви помоля да не пренебрегвате думите ми. Никога не забравяйте, че зад болничните ви картони стоят живи хора. Всеки картон представлява определен човек със собствени чувства, биография и живот, които вие с думите и действията си сте способни да промените за един ден. Утре на това място може да се окаже ваш близък - роднина или съсед - който ще се превърне в номерче, в зелен картон, име, което ще отметнете с жълтия си маркер като пореден случай за деня.

Умолявам ви да възнаградите следващия човек, когото ще посрещнете, с мила дума или усмивка, защото той е нечий дядо, съпруг, съпруга, майка, син или дъщеря - или просто защото е човешко същество, създадено и обичано от Бога, също като вас.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Предоставено от Холи Кресуел

45

Каквото повикало, такова се oбадило Докато работех като дисководещ в Калъмбъс, щата Охайо, на връщане се отбивах

кога в Университетската болница, кога в болницата „Грант". Разхождах се по коридорите и се отбивах в случайни стаи да почета Светото писание на хората или да си поговоря с тях. Така забравях собствените си проблеми и същевременно благодарях на Бога за доброто си здраве. За хората, които посещавах, това беше приятна промяна. Веднъж: това буквално спаси живота ми.

Бях много конфликтна личност в радиото. Бях обидил една важна клечка в централна емисия, подготвена специално за мениджъра, поканил в града група изпълнители, които не бяха истинските членове на съответната група. Човекът, когото бях разобличил, буквално ме изкара виновен за провала на представлението!

Една вечер се прибирах у дома към два часа през нощта. Току-що бях излязъл от клуба, където работех като дисководещ. Точно докато си отключвах вратата, някакъв тип изскочи иззад ъгъла и рече:

- Ти ли си Лес Браун? - Да, господине - отвърнах аз. - Трябва да си поговорим. Дошъл съм да си оправим сметките. - С мен ли? Защо? - попитах аз. - Ами един мениджър се сърди, защото му е излязло доста скъпо, дето си казал, че

поканената от него група, не е истинската група. - Ще ме биете ли? - попитах. - Не - отвърна той. - На мен не ми се искаше да го питам защо, понеже нямах желание да реши нещо

друго! Даже много се зарадвах! Той обаче продължи: - Майка ми беше в болницата „Грант" и тя ми писа как си отишъл там един ден,

седнал си при нея и си й почел от Библията. Тя била толкова трогната от факта,че един водещ на нощно радиопредаване, който изобщо не я познава, е дошъл при нея и е сторил за нея нещо такова. Тя ми писа за това, докато бях в затвора в Охайо. На мен също ми направи силно впечатление и много исках да се запозная с теб. Когато чух, че са решили да ти посмачкат фасона, аз поех задачата и им казах да те оставят на мира - завърши той.

ЛЕС БРАУН

Банкнота от два долара На връщане от едно пътуване до Вашингтон в средата на май пристигнах в Анкъридж

в понеделник към 2 часа сутринта. В 9:00 трябваше да изнеса лекция пред учениците в местната гимназия според една програма, чиято цел беше да задъжи в училище бременните момичета и други юноши в затруднено положение.

Училището се охраняваше много сериозно, защото повечето деца бяха хулигани и си бяха имали работа с представители на закона. За мен беше много трудно да се изправя пред тази група юноши с всевъзможни националности и семеен произход и да им говоря за нещата, които биха могли да ги мотивират за бъдещия им живот. Лекцията ми не вървеше много добре, докато не заговорих по темата, с която се оправям най-добре - да съветвам хората как да се оправят с парите.

Извадих пачка банкноти от два долара и започнах да ги раздавам. Всички взеха да се тълпят, за да си вземат. Дечурлигата се поразбудиха, защото парите се раздаваха просто така. Единствената ми молба към тях беше да не харчат парите за себе си. Казах им, че те всички имат още неродени деца и някой ден може да се окаже, че единственото на този свят, което ще им помага да напредват, може да бъде мисълта, че наистина има някой, който ги обича достатъчно.

46

Някои деца ми поискаха автограф, други не. Мисля, че сред тях имаше и искрено трогнати. Започнах да разменям дведоларовите банкноти за книгата, която бях написал. Продължихме така още пет-шест минути и накрая приключих, като им разказах за дядо ми, който навремето ме беше мотивирал да напредна. Казах им следното - независимо от всичко, трябва винаги да помнят, че все едно дали е някой учител или са самите те, но на света винаги има някой, който наистина ги обича и ги тегли напред към успех.

Това не е краят на моята история. На излизане от класната стая им казах да ми се обадят, ако имат проблеми или ако попаднат в беда. Не можех да им обещая, че ще съм в състояние да им помогна, но им казах, че с: с удоволствие ще ги изслушам и винаги ще съм готов да да опитам да направя нещо. Освен това им казах, че ако искат да получат екземпляр от книгата ми, трябва само да се обадят в моя офис. С радост ще им я изпратя.

Три дни по-късно по пощата получих смачкано листче. Изпращаше го едно момиче, присъствало на лекцията ми.

ФЛОЙД Л. ШИЛАНСКИ

Най-голямата саможертва Линда Бритиш всъщност се раздаде сама. Линда беше изключителен учител и

вярваше, че ако й остане време, би се радвала да се занимава с изкуство и поезия. На 28 години обаче, започнала да страда от жестоко главоболие. Лекарите открили, че има огромен мозъчен тумор. Казали и, че шансовете да оживее след операцията били две на сто. Затова, вместо да я оперират незабавно, решили да изчакат шест месеца.

Тя знаеше, че у нея се крие истински творец. Затова през тези шест месеца трескаво пишеше и рисуваше. Всичките и стихотворения, с изключение на едно, бяха публикувани в списания. Всичките и рисунки, с изключение на една, бяха изложени и разпродадени в някои от най-добрите галерии.

В края на шестте месеца я оперираха. Вечерта преди операцията тя буквално се раздаде. За всеки случай, тя написа „завещание", в което даряваше всичките си телесни органи на онези, които ще имат по-голяма нужда от тях.

За жалост операцията на Линда завърши фатално. В последствие очите и заминаха за очната банка в Бетесда, щата Мериленд, а оттам при пациент в ЮЖна Каролина. Един 28-годишен младеж си възвърна зрението. Този младеж беше толкова благодарен, че написа до очната банка писмо, с което им благодареше, че ги има. Това беше второто благодарствено писмо, получено в очната банка, след раздадени над 30 хиляди очи!

Освен това, той заявил, че желае да благодари на родителите на донора. Те трябба да са великолепни хора, щом са отгледали рожба, способна да дари очите си. Дали му името на семейство Бритиш и той решил да отиде да се срещне с тях на остров Статън. Пристигнал без предизвестие и позвънил на вратата. Представил се и госпожа Бритиш го прегърнала.

- Младежо, ако нямате къде да отседнете, двамата със съпруга ми бихме били много щастлиби да останете при нас за почивните дни - рекла тя.

Той останал и докато разглеждал стаята на Линда, видял, че била чела Платон. Той бил чел Платон с помощта на Брайлобата азбука. Тя била чела Хегел. Той бил чел Хегел на Брайл.

На сутринта госпожа Бритиш го погледнала и рекла: - Знаете ли, сигурна съм, че съм ви виждала някъде преди, но не си спомням къде. И изведнъж се сетила. Изтичала горе и извадила последната картина, нарисувана от

Линда. Това бил образът на идеалния мъж.

47

Нарисуваният лик бил точно копие на младежа, получил очите на Линда. Тогава майка й прочела последните стихове, написани от Линда на смъртното и легло.

Те били следните: Две сърца се разминават в нощта, влюбени, без някога да се съзрат.

ДЖАК КАНфИЙЛД И МАРК ВИКТОР ХАНСЕН

Каменоделецът

Имало навремето един каменоделец, който бил недоволен от себе си и от социалното

си положение.

Един ден, като минавал край къщата на един богат търговец, погледнал през

отворената врата и видял вътре множество важни посетители и прекрасни вещи.

- Колко могъщ е този търговец! - рекъл си каменоделецът.

Той завидял на търговеца и пожелал да бъде като него. Тогава вече нямало да има

нужда да живее като прост каменоделец.

За най-голяма негова изненада той изведнъж заел мястото на търговеца, радвайки се

на повече богатство и власт, отколкото някога бил мечтал, спечелвайки си обаче и

завистта на всички по-малко заможни от него.

Скоро край дома му минал висш сановник, носели го в специален стол, придружавала

го свита прислужници и го ескортирали войници, които биели гонгове. Всички, без

значение колко били богати, се кланяли ниско пред тази процесия.

- Колко е могъщ този сановник! - рекъл си той. - Иска ми се и аз да бях висш

сановник!

И тозчас станал висш сановник, когото носели навсякъде в изящно избродирания му

стол, вдъхващ боязън и омраза у всички, които трябвало да му се кланят, докато минава.

Един горещ летен ден висшият сановник се почувствал много неприятно сред лепкавата

жега на затворения си стол. Вдигнал глава към слънцето. То греело гордо на небето, без

да обръща никакво внимание на неговото присъствие.

- Колко е могъщо слънцето! - рекъл си той. – Иска ми се аз да бях слънце!

И тозчас станал слънце, което греело яростно върху всички и жарело нивите, а

селяните и другите труженици го проклинали от сърце. Но ето, че един голям черен

облак застанал пред него, така че светлината му не можела повече да огрява всичко долу

на земята.

- Колко е могъщ този буреносен облак! - рекъл си той. - Иска ми се да съм облак!

И тозчас станал облак, който се излял върху нивите и селата и всички крещели гневно

насреща му. Скоро обаче установил, че нещо по-силно го избутва и разбрал, че това е

48

вятърът.

- Колко е могъщ вятърът! - рекъл си той. - Иска ми се да съм вятър!

И тозчас станал вятър, който отвявал керемидите от покривите, изкоренявал дървета и

бил ненавиждан от всички долу на земята. Не след дълго обаче се натъкнал на нещо,

което не желаело да се помръдне независимо колко силно духал насреща му - огромна,

висока канара.

- Колко е могъща тази канара! - рекъл си той. – Иска ми се да съм канара!

И тозчас станал канара, по-силна от всичко на тази земя. Но както си стоял, чул звук

от клин, забиван с помощта на чук в здравата основа на скалата и почувствал как се

променя.

- Какво би могло да бъде по-силно от мен, канарата? - запитал се той.

Погледнал надолу и там, в ниското, съзрял един каменоделец.

49

ЗА РОДИТЕЛСТВОТО

Децата няма да те помнят

заради материалните неща,

а заради обичта, която си им дал.

Ричард А Евьнс

50

Задължен съм ти

Когато повечето хора си разчистват портфейла или тефтерчето, ама чак до дъно,

покрай всичките му там кредитни карти, бебешки снимки и картички, обикновено

откриват някое старо омачкано листче със стихове.

Онзи ден си разчиствах портфейла и се натъкнах на цяла купчина бележки с дългове,

някои отпреди трийсетина години.

Интересното е, че всички тези бележки са предназначени за един човек и някак си

чувствам, че точно сега може би е подходящият момент да се издължа.

МАМО, ЧУВАШ ЛИ МЕ?

Мамо, задължен съм ти за толкова много неща - толкова много добрини. За нощната

вахта, например - за-това, че си лежала будна толкова нощи, за да се ослушваш за

кашлици, викове, скърцащи дъски от късно прибиране. Ти имаше орлов поглед и лъвски

рев, но винаги си имала и сърце, голямо колкото цял дом.

Задължен съм ти за всички сготвени аламинути, гозби, печива - защото от

хамбургерите можеш да направиш печено, а от рибата тон - пуйка и за това, че отгледа

две яки жизнени момчета с каквото имаше.

Задължен съм ти за всичкото чистене, за ежедневното триене на лицето и ушите - при

това всичко наръка - и за постоянното потупване на момчешките ми панталони, за да си

сигурна, че водя безукорен живот. А също така за пресушените сълзи на детството и за

изглаждане на проблемите при подрастването - непостижими за обществена пералня

неща. Задължен съм ти за стореното в ролята на бодиград - за закрилата от

страховете на гръмотевичните бури и нощните кошмари, а също и от стомашните болки

от изядените зелени киселици.

И, Бог ми е свидетел, задължен съм ти за медицинските грижи, положени като

болногледачка по време на морбили, заушка, синини, цицини, трески под ноктите и

сенна хрема. Да не забравяме и медицинските съвети -- в никакъв случай - Важните

неща от рода на „не го чеши", „няма да стане по-добре" и „ако си събереш очите,

завинаги ще си останат така". И може би най-важното от всичко беше „внимавай винаги

да си с чисто бельо, момчето ми, в случай на непредвидена злополука".

Задължен съм ти и за ветеринарните услуги - за всяко нахранено улично куче, което

мъкнех у дома, завързано на въже, както и за излекуваните рани от младежката любов.

Задължен съм ти и за всички весели мигове - веселие, благодарение на което

домакинството ни премина успешно през доста трудни времена - за прекрасните

представления на Коледа, Четвърти юли и за рождените ни дни, както и за всички

сбъднати мечти, въпреки оскъдния бюджет.

. Задължен съм ти за конструкторската и строителна помощ - за направените

хвърчила, изграденото самочувствие, надежди и мечти. Някак си успя да ги направиш

така, че да стигат небето. Задължен съм ти за това, че укрепи семейството ни и то успя да

51

устои и на най-тежките удари, за положените здрави основи, върху които изградихме

живота си.

Задължен съм ти за всички съпътстващи разходи - за това, че си ми осигурявала онези

най-нужни потребности, без които животът на едно подрастващо момче е просто

невъзможен - неща от рода на чифт високи ботуши с джобче отстрани, където да си носи

автоматичния нож. Но има едно нещо, мамо, което никога няма да забравя - когато

оставаха само две парчета ябълков сладкиш, а гладните бяха трима, ти беше тази, която

заявяваше, че въобще не обичаш ябълков сладкиш.

Това са само някои от нещата, чийто срок на изплащане е изтекъл отдавна. Жената, на

която съм задължен, работеше за малко пари. Но минаваше без много неща, които бяха

нужни на нея самата.

Моите бележчици на длъжник се равняват на нещо много по-голямо от това, което

някога бих могъл да се надявам да изплатя. Но най-хубавото в цялата работа е, че тя ще

отбележи накрая на цялата сметка „изплатено докрай" само срещу една целувка и три

кратки слова...

МАМО, ОБИЧАМ ТЕ.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Ако можех да отгледам детето си отново

Ако можех да отгледам детето си отново,

щях най-напред да се погрижа да има самочувствие, а след това дом.

Щях повече да рисувам с пръсти и по-малко да соча с пръст.

Щях да отделям по-малко внимание на грешките и повече на близостта.

Щях да гледам по-малко часа и час по час да си отварям очите.

Щях да искам по-малко да знам и повече да обичам.

Щях да ходя повече на екскурзии и повече да пускам хвърчила.

Щях да престана да си играя на сериозна и сериозно да играя.

Щях повече да тичам през полята и да зяпам звездите.

Щях повече да гушкам и по-малко да дърпам и тегля.

Щях по-честичко да виждам дъба в жълъдчето.

Щях по-рядко да съм твърда и да утвърждавам по-често.

Щях по-малко да ратувам за любовта към силата.

И да се грижа повече за силата на любовта.

ДАЯН ЛУМАНС

52

Не забравяй, че отглеждаме деца, а не цветя!

Дейвид, моят съсед, има две деца - на пет и седем години. Един ден той учеше

седемгодишния си син Кели как да тика газовата сенокосачка през двора. Докато му

показваше как да обърне косачката в края на ливадата, съпругата му Джан го повика, за

да го пита нещо. Дейвид се обърна, за да й отговори, Кели мина с косачката през лехата

в края на ливадата - и остави след себе си три педи широка ивица, изравнена със земята!

Когато се обърна и видя какво е станало, Дейвид побесня. Дейвид беше вложил много

усилия и време, за да превърне тези лехи в обект на завист за целия квартал. Понечи да

викне на сина си и точно тогава Джан отиде бързо до него, сложи ръка на рамото му и

рече:

-Дейвид, моля ти се, не забравяй... отглеждаме деца, а не цветя!

Джан ми напомни за това колко е важно да не забравяме приоритетите си като

родители. Децата и тяхното самоуважение са по-важни от всеки предмет, който може да

бъде счупен или повреден. Строшеният от бейзболна топка прозорец, съборената от

небрежно дете настолна лампа или изпуснатата на пода чиния са вече счупени. Цветята

се вече мъртви. Трябва да помня, че не бива да се присъединявам към разрушителните

сили, смазващи духа на детето и притъпяващи любовта му към живота.

Преди няколко седмици, докато си купувах спортно сако, двамата с Марк Майкълс,

собственика на магазина, обсъждахме родителството. Той ми разказа как докато

вечеряли навън заедно със съпругата и седемгодишната им дъщеричка, момиченцето

съборило чашата си с вода. След като водата била избърсана, без упреци от страна на

родителите, детето вдигнало глава и рекло:

- Знаете ли, искам да ви благодаря, че не сте като другите родители. Родителите на

повечето деца щяха да им се развикат и да им изчетат конско да внимават повече

занапред. Благодаря ви, че не го направихте!

Веднъж, на вечеря у приятели, се случи нещо подобно. Петгодишният им син си разля

чашата с мляко на масата. Те моментално се нахвърлиха да му се карат и тогава аз

нарочно разлях и моята чаша. Когато започнах да разказвам как на 48 години

продължавам да събарям разни неща, момченцето светна от радост, а родителите му,

струва ми се, също разбраха намека и престанаха да му се карат. Колко е лесно да

забравим, че всички ние цял живот продължаваме да се учим.

Наскоро чух от Стивън Глен една история за прочут изследовател, който направил

няколко много важни медицински открития. По време на интервю за някакъв вестник,

журналистът го попитал защо смята, че му е дадено да бъде толкова по-изобретателен от

средния човек. Кое е това, което го прави толкова различен от другите?

Той отвърнал, че според него, всичко се дължи на едно преживяване с майка му,

когато бил на две годинки. Опитвал се да вземе шише с мляко от хладилника, но

шишето било хлъзгаво, той го изпуснал и млякото се разляло из цялата кухня - истинско

море от мляко!

53

Когато майка му влязла в кухнята, вместо да му се развика, да му се накара и да го

накаже, тя рекла:

- Робърт, каква прекрасна мацаница си направил! Рядко ми се случва да виждам

толкова голяма локва мляко. Е, белята вече е станала. Искаш ли да си поиграеш малко в

млякото преди да го почистим?

Така и направили. След няколко минути майка му рекла:

- Знаеш ли, Робърт, когато човек направи подобна мацаница, в края на краищата се

налага всичко да се изчисти и подреди. Затова кажи как искаш да го направим? Можем

да използваме гъба, хавлиена кърпа или парцала за пода. Как предпочиташ? Той избрал

гъбата и двамата с майка му изчистили разлятото мляко.

След това майка му рекла:

- Знаеш ли, случилото се всъщност е неуспешен експеримент за правилно носене на

шише с мляко с две малки ръчички. Хайде да излезем на двора, ще напълним шишето с

вода и да видим дали можеш да откриеш начин да го носиш без да го изпуснеш.

Момченцето открило, че ако стиска бутилката с две ръце за гърлото, близо до върха,

може да я носи без да я изпусне. Какъв великолепен урок!

Този прочут изобретател отбелязал, че именно в този момент той разбрал, че не бива

да се страхува от грешките. Вместо това се научил, че грешките ни дават възможност да

научим нещо ново, което в крайна сметка и представлява научният експеримент. Дори

ако експериментът излезе „неуспешен", в края на краищата ние научаваме от него нещо

ценно.

Няма ли да е прекрасно, ако всички родители реагират като майката на Робърт?

Една последна история, илюстрираща приложението на този подход в света на

възрастните, беше разказана от Пол Харби по радиото преди няколко години. Млада

жена се прибирала към къщи с колата си, когато без да иска ударила калника си в

бронята на друга кола. Жената се разплакала и обяснила, че колата била нова, купена

само преди няколко дни от автосалона. Как ще обясни повредата на съпруга си?

Шофьорът на другата кола проявил съчувствие, но обяснил, че трябва да си разменят

номерата на шофьорските книжки и регистрационните номера на колите. Когато

младата жена бръкнала в големия кафяв плик с документи, отвътре изпаднало едно

листче. На него, с едър мъжки почерк било написано следното: „В случай на злополука.

скъпа, не забравяй, по-важна си ти, а не колата!"

Да не забравяме, че духът на децата ни е много по-важен от материалните неща.

Когато помним това, самоуважението и любовта разцъфтяват и растат много по-красиви

от която и да е цветна леха.

ДЖАК КАНФИЙЛД

54

Той е още малко момченце

Той стои сам на поста,

сърчицето му пърха като врабче.

На базите играчите са на старта,

жребият е хвърлен и времето тече.

Мама и татко не могат да му помогнат,

тук той е сам и го гледат отвред.

Един точен удар и в миг

ще изведе отбора далеч напред.

Топката лети към него и ето -

публиката въздъхва с разочарование,

защото той замахва и не улучва -

освиркване, викове „У-у!" и стенания.

Долита безжалостна препоръка:

„Дръжте го! Некадърник!"

Сълзи в очите, играта е истинска мъка.

Отворете сърцето си и му дайте покой,

защото в мигове като този

израства и става мъж той.

Моля не го забравяйте,

когато чуете някой да вика „Дръж!".

Той е малко момченце - Все още не е мъж.

КАПЕЛАН БОБ ФОКС

Нали, татко?

Човек помни странни неща. Животът неочаквано се срива и те оставя сам. Когато се

случи подобно нещо, ние помним не важните неща, не заплануваното за през годините,

не любовта или надеждите, в които сме вложили толкова усилия. Тогава си спомняме

дребните нещица, които дори не сме забелязвали на момента. Как нечия ръка е

докоснала твоята, а ти си бил твърде зает, за да забележиш, нотката надежда в гласа,

която не си направил усилие да чуеш.

Джон Кармъди откриваше всичко това, загледан през прозореца на хола в кипящия

навън живот през този весел вторничен следобед. Опитваше се да мисли за важните

неща, които вече бяха изгубени - годините и плановете, надеждите и любовта. Но в

момента не успяваше да съсредоточи мислите си върху тях много добре -не и този

55

следобед.

Важните неща бяха като голям мъгляв фон в съзнанието му Единственото, което

можеше да си спомни в момента, беше една странна дреболия: нищо и никаква случка

всъщност, като си помисли човек, на фона на изминалите години, плановете и голямата

любов. Сети се за думите, които дъщеричката му беше казала една вечер преди две или

може би три седмици. Разумно погледнато, нищо работа - децата постоянно казват

такива неща.

Но в момента той си спомняше точно това.

Онази вечер донесе у дома завършения проект за годишния отчет на акционерите.

Много важен документ. Той беше много важен за бъдещето му, както и за бъдещето на

съпругата и дъщеря му. Преди вечеря седна да го прочете още веднъж. Всичко тряббаше

да бъде наред, проектът беше от огромно значение.

И точно докато обръщаше една страница, Мардж, дъщеря му, дойде с книжка под

мишница. Книжката беше със зелена подвързия със залепена отгоре картинка от

приказка.

- Виж, татко - рече тя.

Той вдигна глава и отвърна:

- О, много хубаво. Нова ли е тази книжка?

- Да, татко - отвърна детето. - Ще ми прочетеш ли една приказка?

- Не, скъпа. Не точно сега - рече той.

Мардж остана да стои при него, докато той прочете цял параграф, който уведомяваше

акционерите за някои промени в техническото оборудване на фабриката. Гласът на

Мардж, кротък, с оттенък на надежда, продължи:

- Но мама каза, че сигурно ще можеш.

Той я погледна иззад листа.

- Съжалявам - отвърна той. - Може мама да ти почете. Аз съм зает, скъпа.

- Не - внимателно рече Мардж, - мама е много по-заета горе. Няма ли да ми

прочетеш само една приказка?

- Виж, има картинка. Ето. Нали е много хубава, татко?

- Да, прекрасна е - рече той. - Превъзходна картинка, наистина. Но тази вечер имам

много работа. Някойдруг път...

Последва доста дълго мълчание. Мардж стоеше с книжката, отворена на красивата

картинка. Мина много време преди отново да продума. Той прочете още две страници,

където се обясняваше много подробно, точно както той беше наредил, промяната в

56

пазара през изминалите 12 месеца и плановете на търговския отдел за решаване на тези

проблеми, които, в края на краищата, можеха лесно да бъдат приписани на местните

условия, както и програмата за рекламни мероприятия, създадени в резултат на много

седмици заседания, целящи да стабилизират и дори да увеличат търсенето на тяхната

продукция.

- Но картинката е толкова хубава, татко. И приказката изглежда толкова интересна -

рече Мардж.

- Знам - рече той. - Ъ-хъ. Някой друг път. Върви да си играеш.

- Сигурна съм, че и на теб ще ти хареса, татко - настояваше Мардж.

- А? Да, сигурно ще ми хареса. Но после...

- Добре - съгласи се Мардж, - тогава друг път. Нали, татко, друг път ще ми я

прочетеш?

- Да, разбира се - обеща той. - Честна дума.

Но тя не си тръгваше. Продължаваше да стои там кротко и послушно. След доста

време остави книжката на столчето пред краката му и рече:

- Е, когато си готов, прочети си я. Но чети по-силно, за да чувам и аз.

-Добре - отвърна той. -Добре, после.

И сега Джон Кармъди си спомняше точно това, не дългосрочните планове за любов и

грижи за години напред. Спомняше си как точно доброто дете беше докоснало ръката

му с плахите си пръстчета и беше казало:

- Прочети си я. Но чети по-силно, за да чувам и аз.

Ето защо сега той сложи ръка на книжката, лежаща на ъгловата масичка, върху която

бяха събрали някои от играчките на Мардж, след като ги бяха събрали от пода, където ги

беше оставила тя.

Книгата вече не беше нова и зелената корица беше поомачкана и зацапана. Той я

отбори на хубавата картинка.

И докато четеше приказката, а скованите му устни с мъка оформяха думите, той

престана да се опитва да мисли както трябва, за важните неща, за внимателните му

разумни и изпълнени с любов планове за годините напред, за малко забрави дори

горчивината и омразата си към пияния шофьор, който беше изгубил управлението на

старата си таратайка и в момента беше в затвора с присъда за непреднамерено убийство.

Не забеляза дори жена си, притихнала и бледа, облечена за последно сбогуване с

Мардж, която беше застанала на вратата, опитваща се да каже със спокоен глас:

- Готова съм, скъпи. Трябва да вървим.

57

- Защото Джон Кармъди четеше:

,,Имало едно време едно малко момиченце, което живеело в дърварска колиба в

Черната гора. То било толкова хубаво, че птиците по клоните забравяли да пеят, когато

го видели. И ето че един ден...”

Той четеше на себе си. Но достатъчно силно, за да може и Мардж да го чува. Може

би.

МАЙКЪЛ ФОСТЪР

„Юнкстър Газет"

Предоставено от Мартин Лоу

Но не го направи

Погледнах те с усмивка онзи ден,

надявах се да ме забележиш, но не го направи.

Казах „Обичам те" и почаках да видя какво

ще ми кажеш ти.

Надявах се да ме чуеш, но не го направи.

Помолих те да дойдеш вън да поиграем

заедно на топка.

Надявах се да дойдеш, но не го направи.

Нарисувах ти картина, само за теб.

Надявах се да я запазиш, но не го направи.

Построих за нас двамата лагер в гората.

Надявах се да дойдеш да постоиш там с мен,

но не го направи.

Намерих разни червеи и друга стръв за риболов.

Надявах се, че ще искаш да дойдеш, но не го направи.

Имах нужда да си поговорим, да споделя мислите си,

надявах се, че ще пожелаеш, но не го направи.

Казах ти за мача с надеждата, че ще дойдеш,

сигурен бях, че ще си там, но не го направи.

Помолих те да споделиш младежките ми пориви,

надявах се, че би искал, но не го направи.

Родината ме призова да ида на война, ти ме помоли

да се върна жив и здрав

Но не го направих.

СТАН ГЕБХАРТ

58

Дипломиране, наследство и други поучителни неща

- За мен е особено приятно да би представя випуска на университета „Арейк" за 1978

година. Успешно завършилите курса на обучение са: Майкъл Адамс; поздравления,

Майкъл. Маргарет Алън; поздравления, Маргарет.

Как може да е такьв инат! Как може да не почувства неистовото ми желание да

постъпя в колеж? Как въобще е могла да му хрумне мисълта, че „за да има смисъл,

трябва да го постигнеш сама"? Дявол да го вземе!

-Джон Андерсън. Поздравления, Джон. Бети...

Един ден ще види, че съм успяла да постигна нещо сама и ще го хване срам, че той

няма нищо общо с това, ще се разкайва и ще има да се извинява, че не е проследил

развитието ми - първокурсничка, второкурсничка, трети курс, четвърти курс...

дипломантка.

-Бърис. По...

Ето на. Успях! Преминах през необятните територии от неясноти и бюрократични

препятствия. Колеж - изпитанието, с което се измерва издръжливостта към стрес!

Четири години усилия и напрежение и ето, че лелеяното „златно руно" е мое. Свитъкът с

моето име върху него го доказва. Благодаря ти много, татко! Копнеех за твоята подкрепа

- да се гордееш с мен, да вярваш, че съм нещо особено, наистина неповторимо. Какво

стана с онези детински наставления за постигането на това, което ти е на сърцето?

Принципи, цели, трудова етика и дисциплина? Къде бяха бащинските потупвания по

рамото през това време? Кое беше толкова важно за теб, че не можа нито веднъж да

дойдеш на свиждане като родителите на всички други?

А ето и сега, никакъв те няма в деня на дипломирането. Как е възможно твоят ден да е

по-значителен? Как е възможно да не успееш да наредиш деня си така, че да дойдеш да

видиш дъщеря си в този неповторим ден в живота й?

- ...здравления, Бети.

Без капчица надежда потърсих неговия поглед в морето на многохилядната публика.

Никъде не се виждаше. Естествено. Заминаването ми в колеж съвпадна с раждането на

шестото дете на родителите ми и с разни други рутинни събития в ежедневието на едно

голямо селско семейство. Откъде накъде ще реши, че днешният ден е по-различен?

-Да изкачиш всеки връх. Да преградиш всеки поток.

Песента, избрана за химн на нашия випуск, беше колкото банална, толкова и

болезнена.

- Следвай всяка дъга... докато откриеш своята мечта.

Сто и двама новозавършили минаха този ден през сцената. Сигурна съм, че всеки

един от тях имаше по двама родители, притиснати някъде в тълпата. Когато всеки

дипломант вече стискаше в ръка дипломата си, нашият клас стана и пое в дълго шествие

59

по пътеката насред залата, всички вече бяхме готови да се измъкнем от потните тоги и да

се втурнем на вечеря и на организираните от семействата ни тържества. Чувствах се

толкова самотна. Натъжена. Ядосана. Изпратила бях на татко не една, а две покани за

промоцията. Не че толкова държах да дойде, колкото имах нужда от него. Имах нужда

да види завършека на нещо много важно, резултата на всички онези мечти, стре-меЖи и

цели, които е влоЖил в мен. Нима не знае колко много означава за мен неговото

одобрение? Сериозно ли си говорил тогава, татко, или всичко е било само приказки?

- Татко, нали идваш? Колко пъти в живота се случва да се дипломирам? - умолявах

аз.

-Дали ще дойдем или не, зависи от работата на полето - беше отговорил той. - Ако

денят е добър за садене, не можем да си позволим да го пропилеем при дъждовете, които

се очакват скоро. Толкова много дни пропуснахме тази пролет. Сега е моментът за

садене. Ако завали, ще се опитаме да дойдем. Но не се настройвай отсега. Знаеш, че

пътят дотам е два часа.

Но аз се бях настроила. Нищо друго нямаше значение за мен.

-Да изкачиш всеки връх. Да преградиш...

Майки и бащи, баби и дядовци, роднини - всички сияеха, надигаха се на пръсти да

зърнат своя дипломант, учтиво изтиквайки околните, за да направят лелеяната снимка,

горди от положението си на майки, бащи, баби или дядовци, братя, сестри, лели или

чичовци на дипломанта. Ронеха сълзи от щастие; сълзите, с които аз се борех, бяха сълзи

на разочарование и усещането, че съм отхвърлена. Аз не само бях самотна, аз бях

изоставена.

- Следвай всяка дъга...

Направила бях 27 стъпки от мястото, където се бях здрависала с ректора на

университета и бях получила дипломата си - билета ми към света на бъдещето.

- Бети - чух аз неочаквано глас, който ме сепна от моето задушаващо униние.

Нежният глас беше на баща ми, който едва се чуваше сред гръмогласните

ръкопляскания на невероятно многобройната, ревяща публика. Никога няма да забравя

гледката, която видях тогава пред себе си. Там, на последното място в края на пътеката,

запазено за най-закъснелите дипломанти, седеше баща ми. Изглеждаше по-дребен и по-

свит от дръзкия гръмогласен мъж, с когото бях отраснала. Очите му бяха зачервени и по

бузите му се стичаха гигантски сълзи, които тупваха на синия му костюм, очевидно

току-що купен. Главата му беше леко приведена и по лицето му се четеше картина с

твърде много думи. Изглеждаше толкова скромен, толкова развълнуван от бащина

гордост. Преди това го бях виждала да плаче само един единствен път, но сега ронеше

огромни безмълвни сълзи, които явно не можеше да удържи. Гледката на този

мъжествен и горд човек - моя баща - облян в сълзи, разруши бента и пороят, който бях

успявала да задържа досега, рукна.

Той веднага се изправи на крака. С чувства, държани колкото е възможно под

контрол, аз направих единственото, което ми се струваше правилно в този

60

изключителен, сякаш лишен от усещания миг - пъхнах дипломата си в ръката му.

- Ето, това е за теб - рекох аз с глас, в който се смесваха обич, дързост, нужда,

благодарност и гордост.

А това е за теб - отвърна той с глас, лишен от всичко, освен от нежност и обич.

Ръката му бързо се стрелна в джоба на сакото и се появи с някакъв плик. С неуверено

движение той протегна отрудената си длан и ми го подаде. С другата си ръка той

промени руслото на стичащите се по бузите му сълзи. Това бяха най-дългите и най-

напрегнати десет секунди в дотогавашния ми живот.

Шествието отмина. Сърцето ми щеше да се пръсне, докато се опитвах да сглобя

цялостна картина на събитията от деня - мислите му през двата часа път дотук, лесно

или трудно му е било да е открие колежа, да разтика дипломантите и да си намери място

десет реда пред отредените за родителите места!

Баща ми беше дошъл! Тоба беше най-прекрасният ден тази пролет - прекрасен ден за

сеитба! И беше дошъл с чисто нов костюм! Доколкото си спомням, той си купи костюм

за погребението на чичо Бен. Десет години след това си купи костюм за сватбата на

сестра ми. Костюмът се смяташе за голям лукс в семейството ни; освен това, липсата на

костюм беше чудесно извинение да не отидеш някъде! За купуването на нов костюм

беше нужна наистина важна причина. Но ето го там, в чисто новия му костюм.

- ...докато откриеш своята мечта.

Погледнах плика, който стисках с всичка сила. Никога не бях получавала писмо или

картичка от баща ми и затова не знаех какво да си мисля. Въображението ми щеше да се

пръсне от предположения. Дали е картичка... с неговия подпис? Сделката, подписана с

името на Е.Х.Бърис, беше рядко и отговорно събитие. Всички знаеха, че ръкостискането

с този човек, е по-сигурно от подписа на всеки друг. Когато Е. X. Бърис даде дума -

значи сделката е сключена и край. Нямаше банкер, който да откаже на този човек,

изкарал двойна служба през Втората световна война и започнал след това живота си от

нищо, само с безупречни и чисти лични отношения, силен и почтен характер и красива и

вярна съпруга до себе си; този човек с многото дечурлига и с дръзките си мечти да

притежава земя. Може би и той си имаше програма за следване. Може би размяната е

била за него не по-малко смущаваща и той просто ми е дал нещо, ей така. Дали пък не

беше покана за сбор на рода Бърис по случай моето дипломиране? Понеже се страхувах

да не се разочаровам и същевременно исках да се насладя на всички възможности,

отлагах отварянето на плика чак до съблекалнята. Преборих се с тогата и шапката без да

изпусна от ръка скъпоценното късче хартия.

- Вижте какво ми подариха нашите по случай дипломирането - ликуваше Марта и

протягаше напред ръка, за да покаже бляскавия си пръстен с перли.

- Баща ми пък ми подари кола - крещеше Тод от другия край на помещението.

- Сигурно е приятно. На мен, както винаги, нищо не ми подариха - дочу се

отнякъде.

61

-Да, и на мен! - добави друг.

- На теб какво ти подариха, Бети? - провикна се съквартирантката ми от другия край

на съблекалнята.

Видя ми се твърде неподходящо да отговоря: „Още един безценен урок, твърде скъп,

за да го споделям, от един от най-възхитителните хора на света", затова се обърнах и се

престорих, че не съм я чула. Внимателно сгънах тогата си и я прибрах в плик, където

стои и до днес - символ, вдъхновен от бащините ми думи и постъпка.

Очите ми и днес се изпълват със сълзи, като си спомня за бащините му сълзи. В края

на краищата той беше дошъл. Значи аз не съм без значение за него. Или може би мама е

спечелила битката! Бавно и внимателно отворих плика, защото не ми се искаше да

скъсам безценното послание на баща ми:

„Скъпа Бети,

Знам, че ти е известно как като малък моето семейство изгуби семейната ферма.

Майка ми остана вдовица да отглежда шестте си деца, предимно сама. За всички нас

това бяха тежки времена. В деня, в който ни отнеха фермата, аз се заклех, че един ден

ще имам собствена земя и че всичките ми деца ще имат право над тази земя. Ще

бъдат осигурени завинаги. Където и да живеят на този свят, без значение каква е

тяхната лична съдба, домът народа Бърис винаги ще бъде отворен за тях. Децата ми

винаги ще имат дом, където да се завърнат. Към това писмо е приложен

нотариалният акт за твоята част от земята. Данъците са платени за вечни времена.

Твоя е.

Сигурно си представяш колко горд се чувствах, когато те изпращах в колежа, и

колко се надявах, че един ден ще завършиш успешно. Не можеш обаче да си представиш

колко безпомощен се чувствах, задето не можех да ти осигуря издръжка по време на

следването. Навремето не знаех как да ти го кажа без да разруша вярата ти в мен. Но

причината не беше в това, че не ценях това, което правеше, нито от липса на

признание за усилията, които полагаше, за да постигнеш своята мечта. Макар да не

съм проследил пътя ти толкова отблизо, колкото на теб може би ти се е искало,

трябва да знаеш, че никога не си била далеч от мислите ми. Винаги съм те наблюдавал,

макар и от разстояние. Може да ти се е струвало, че не обръщам внимание на

усилията, с които си извървяла пътя си, но не е така. Аз трябваше да се справям със

собствените си проблеми на нарастващото семейство, за да реализирам една мечта, с

която не желаех да се разделя, защото тя е толкова важна за мен - това е моят завет

за вас, деца.

Молех се постоянно за теб. Знай, дъще, че твоите сили и способност да си

пробиваш път напред, когато ти се струва, че всичко е срещу теб, често е било онова,

което е поддържало собствените ми мечти и е подновявало силите ми да продължа

напред през моите мъки и изпитания - и си е струвало. Да знаеш, че ти беше моят

герой, пример за сила, смелост и дързост.

Имаше случаи, когато се връщаше у дома за почивните дни, разхождахме се с теб из

фермата, разговаряхме за толкова много неща и винаги ми се е искало да ти кажа да

62

не губиш вяра в мен. Имах нужда да вярваш в мен. Но като виждах безмерната енергия

на твоята младост, дързостта и гордостта ти, като слушах с каква решимост си

тръгнала да осъществиш мисията си, разбирах, че ти ще се справиш. Знаех не само, че

можеш, но и че ще успееш да го направиш. И тъй, днес ние двамата имаме по един

документ, символизиращ постижението на нашите мечти, осъществени, защото сме

се потрудили здраво за своите благородни цели. Бети, толкова се гордея с теб днес. С

обич, татко"

Бележка на автора:

(Това е действитедният му подпис!)

БЕТИ Б.ЙЪНГС

Моят татко, когато бях на...

4 години: Моят татко може всичко.

5 години: Моят татко знае страшно много.

6 години: Моят татко е по-умен от твоя.

8 години: Моят татко не знае съвсем всичко.

10 години: В онези древни времена, когато моят татко е бил малък, нещата са били

доста по-различни.

12 години: Е, естествено, моят татко не разбира нищо от тези неща. Вече е твърде

стар, за да си спомня детството.

14 години: Не обръщайте внимание на моя татко. Той е толкова старомоден!

21 години: Кой? Той ли? Господи, та той е такава отживелица.

25 години: Татко разбира от някои неща, но това е съвсем естествено, след като е

живял толкова дълго.

30 години: Може би трябва да се посъветваме с татко. В края на краищата, той е

човек с опит.

35 години: Нищо няма да предприема, без да съм питал татко.

40 години: Чудя се как ли се е справял татко. Той е толкова мъдър и има богат

жизнен опит.

50 години: Всичко бих дал татко да е тук, за да обсъдя въпроса с него. Колко

жалко, че не осъзнавах колко е умен. Можех да науча много от него.

АН ЛАНДЪРС

63

Духът на Дядо Коледа не е облечен непременно в червени

дрехи Бях се излегнала на задната седалка на стария ни понтиак, защото в четвърти клас

няма друг начин да се седи. Баща ми отиваше на пазар в града и аз се возех с него. Поне така му бях казала. Всъщност обаче исках да го питам нещо много важно, което ми тежеше от две седмици и това беше първата възможност да остана незабелязано насаме с него.

- Татко... - започнах аз. И спрях. - Да? - отвърна той. - Децата в училище разправят разни неща, дето знам, че не са верни. Усетих как долната ми устна започва да трепери от усилието да сдържа сълзите,

които усещах, че напират в ъгълчето на дясното ми око - то винаги се разплакваше първо.

- И какво е то, репичке? Знаех, че щом използва това обръщение, значи е в добро настроение. - Децата разправят, че нямало Дядо Коледа. Хлъц. Една сълза се търкулна. - Казват ми, че съм тъпа, защото вярвам в Дядо Коледа... като малките деца. Лявото ми око също засили една сълза. - Но аз вярвам на това, което ти си ми казал – че Дядо Коледа наистина

съществува. Нали, татко? По това време вече карахме по „Нюуел авеню", което по онова време беше

двулентов път, с дъбови дървета от двете страни. В отговор на моя въпрос баща ми хвърли поглед към лицето и позата ми. Отби встрани и спря колата. Изключи двигателя и се премести по-близо до мен, неговото все още малко момиченце, сгушено в ъгъла.

- Съучениците ти не са прави, Пати. Дядо Коледа на истина съществува. - Знаех си! - въздъхнах аз с облекчение. - Но трябва да ти кажа още някои неща за Дядо Коледа. Струва ми се, че си вече

достатъчно голяма, за да разбереш това, което ще ти кажа. Готова ли си? В очите на баща ми светеше особена нежност. Усещах, че се кани да ми каже

нещо много важно и бях готова, защото му имах пълно доверие. Той никога не би ме излъгал.

- Навремето живеел един човек, който пътувал навред по света и където пътувал, раздавал подаръци на добрите и послушни деца. В различните страни името му било различно, но независимо от езика, в сърцето и душата си хората го наричали по един и същ начин. Ние го наричаме Дядо Коледа. Той е духът на безусловната любов и желанието да споделиш тази любов като раздаваш подаръци от все сърце. Когато навърши определена възраст, човек разбира, че Дядо Коледа не е старец,който се провира през комина на Бъдни вечер. Истинският вълшебен дух живее постоянно в твоето сърце, в моето сърце, в сърцето на мама и в сърцата и мислите на всички хора, които вярват в радостта да дават на другите. Истинският дух на Коледа се превръща в това, което можеш да дадеш, вместо в това какво можеш да получиш. Когато осъзнаеш това и то се превърне в част от теб, Коледа се превръща в нещо още по-вълшебно, защото започваш да разбираш, че ако вярваш в духа на Коледа и той живее в сърцето ти, вълшебството извира вътре в теб. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Аз с всичка сила зяпах едно дърво навън през предното стъкло. Страхувах се да погледна баща си - човекът, който цял живот ме беше уверявал, че Дядо Коледа е истински. Искаше ми се да вярвам, както вярвах миналата година - че Дядо Коледа е едър, здрав старец, облечен в червени дрехи. Не ми се искаше да преглътна хапчето за порастване и да видя нещата по друг начин.

64

- Пати, погледни ме. Баща ми чакаше търпеливо. Аз обърнах глава и го погледнах. Неговите очи също бяха пълни със сълзи - сълзи от радост. Лицето му светеше

колкото хиляда галактики, а в очите му видях очите на Дядо Коледа. Истинският Дядо Коледа. Онзи, който беше прекарал толкова време да избира чудните подаръци, които получавах на Коледа откакто се бях родила на този свят. Дядо Коледа, който изяждаше моите старателно украсени курабиики и изпиваше топлото мляко. Дядо Коледа, който вероятно изяждаше и моркова, който оставях за елена Рудолф. Дядо Коледа, който - въпреки абсолютната си липса на технически умения - сглобяваше велосипеди, колички и какво ли не още посред нощ преди Коледа.

И го разбрах. Разбрах какво означава радостта, желанието да споделиш с някого, обичта. Баща ми ме придърпа към себе си и ме задържа в най-продължителната топла прегръдка, както ми се стори на мен. И двамата си поплакахме.

- Сега вече ти ставаш част от една особена група хора - продължи татко. - От сега нататък ще можеш да участваш в радостта на Коледа, Всеки ден през годината, а не само на празника. Защото сега Дядо Коледа живее в сърцето ти така, както и в моето. Сега ти имаш за задача да изпълняваш потребността от раздаване като част от духа на Коледа, който живее в теб. Това е едно от най-важните неща, които могат да ти се случат през целия живот, защото сега ти знаеш, че Дядо Коледа не може да съществува без хора като теб и мен, благодарение на които той е жив. Мислиш ли, че ще се справиш?

Сърцето ми щеше да се пръсне от гордост, а очите ми светеха от вълнение. - Разбира се, татко. Искам той да живее в сърцето ми, както живее в твоето.

Обичам те, татко. Ти си най-добрият Дядо Коледа в целия свят. Когато дойде мой ред да обяснявам на децата си, че Дядо Коледа е истински, моля

се духът на Коледа да ме дари със същото красноречие и обич, демонстрирани от моя баща в деня, когато научих, че духът на дядо Коледа не е облечен непременно в червени дрехи. И се надявам, че те ще проявят същото разбиране като мен. Аз им вярвам напълно и смятам, че ще се справят.

ПАТИ ХАНСЕН

Малката дама, която промени живота ми

Тя беше едва на четири годинки, когато я срещнах за пръв път. Носеше паница

супа. С фини златисти коси, наметната с малък розов шал. Тогава бях на 29 години и боледувах от грип. Изобщо не подозирах, че тази малка дама ще промени живота ми.

С майка и бяхме приятели от години. В края на краищата приятелството ни прерасна в грижа един за друг, от грижа в любов, после брак, а бракът събра и трима ни в едно семейство. Отначало се чувствах неловко, защото дълбоко в себе си се страхувах, че завинаги ще ми остане прикрепен омразният етикет „пастрок". А пастроците са някак си митично, а понякога и съвсем реално, чудовища, както и емоционален клин в специалните отношения между детето и биологичния му баща.

Много отдавна се бях опитал да направя естествения преход от ергенство към бащинство. Година и половина преди да се оженим взех под наем апартамент на няколко пресечки от дома им. Когато стана ясно, че ще се беним, аз се опитах да отделя известно време за осъществяване на по-гладък преход от положението ми на приятел към това на баща. Стараех се да не се превръщам в преграда между бъдещата си дъщеря и истинския й баща. И въпреки това желаех да бъда нещо по-особено в живота й.

С годините я ценях все повече и повече. Нейната честност, искреност и прямота бяха необикновено зрели за възрастта й. Разбирах, че в това дете живее великодушна и състрадателна душа на възрастен. И въпреки това се страхувах, че

65

един ден, когато се наложи да вляза в ролята на възпитател, може да ми отвърне с думите, че не съм й „истински" баща. А щом не съм истински, защо ще прави каквото й казвам? Действията ми станаха по-премерени. Може би бях по-снизходителен отколкото ми се искаше. Постъпвах така, за да бъда харесван, през цялото време играех ролята, която смятах, че трябва да играя - защото мислех, че не съм достатъчно добър и не го заслужавам сам по себе си.

През бурните години на пубертета ние сякаш се отдалечихме емоционално. Струва ми се, че изгубих контрол (или поне родителската илюзия за контрол). Тя търсеше своята истинска същност, както и аз. Ставаше ми все по-трудно да общувам с нея. Беше ми мъчно и изпитвах чувство на загуба, защото се отдалечавах все повече от усещането за духовно общение, което в началото беше толкова лесно.

Тя ходеше в енорийското училище, а там на всички абитуриенти се полагаше екскурзия за уединение. Всички ученици явно смятаха, че тази екскурзия е нещо като едноседмична почивка в Средиземноморието. Качиха се на автобуса с китарите и топките за игра. Въобще не им идваше на ум, че това ще бъде емоционално преживяване с дълготрайни последствия за тях. Като родители на участниците, бяхме помолени да напишем по едно писмо на детето си, като бъдем възможно най-искрени и честни и да пишем само положителни неща за нашите отношения. Аз написах писмо за малкото златокосо момиченце, което ми беше донесло паница супа, когато имах нужда от грижи. През цялата седмица учениците щяха да опознават все по-дълбоко истинската си същност. Можеха да прочетат и писмата, които родителите им бяха написали.

През тази седмица ние, родителите, също се събрахме една вечер, за да помислим и да изпратим добри мисли на децата си. По време на нейното отсъствие от дома забелязах у мен да се надига нещо, което знаех, че се таи там отдавна, но досега не се бях осмелявал да го погледна открито. Това беше мисълта, че ако искам да ме ценят и обичат докрай, трябва да бъда такъв какъвто съм. Не е нужно да постъпвам като някой друг. Ако съм верен на себе си, няма да остана пренебрегнат. Просто трябва да дам най-доброто от себе си. За вас това може и да не е кой знае какво, но за мен то бе едно от най-важните прозрения в живота ми.

Настъпи вечерта, когато децата трябваше да се завърнат от усамотението си. Родителите и близките, дошли да ги посрещнат, бяха помолени да дойдат по-рано. Настаниха ни в голяма зала с приглушени светлини. Само в дъното на залата светлините грееха с всичка сила.

Учениците влязоха бодро, с измърляни лица, сякаш се връщаха от летен лагер. Вървяха хванати ръка за ръка и пееха песента, която си бяха избрали за химн по време на тази една седмица. Излъчваха едно ново усещане за принадлежност, обич и самоувереност.

Когато включиха всички светлини, децата разбраха, че родителите и близките им са дошли да ги поерещнат и също са в залата. Дадоха на учениците да кажат по няколко думи за впечатленията си от изминалата седмица. Отначало те ставаха с неохота и казваха неща от рода на: „Гот беше" и „Страхотна седмица", но след малко в очите им проблесна особена светлина. Започнаха да споделят неща, които наистина подчертаваха значението на тази важна за съзряването им седмица. Скоро масово започнаха да напират към микрофона. Забелязах, че дъщеря ми също изгаря от желание да каже нещо. Аз също нямах търпение да чуя думите й.

Гледах как дъщеря ми си пробижа решително път към микрофона. Накрая се добра до предната редица. Отначало каза нещо такова:

- Прекарахме чудесно и научих много за себе си.После продължи: - Искам обаче да кажа, че има хора и неща, които понякога приемаме за

даденост, а не бива, затова искам да кажа само... Обичам те, Тони. Коленете ми се подкосиха. Нито бях очаквал, нито се бях надявал на нещо

толкова затрогващо. Хората около мен веднага започнаха да ме прегръщат и да ме потупват по гърба, сякаш също разбираха силата на това забележително твърдение. За да успее едно момиче в юношеска възраст да каже открито пред толкова хора „Обичам те", наистина е нужна огромна смелост. Заля ме мощна вълна от чувства,

66

каквито не бях изпитвал дотогава. От този ден нататък, нашите взаимоотношения са в постоянен възход. Най-сетне

разбрах, че не е нужно да се страхувам от положението си на „пастрок". Единственото, което би трябвало да ме вълнува, е да бъда онази истинска личност, способна да си размени искрена обич с момиченцето, с което се е запознал преди толкова много години - понесло паницата супа, оказала се пълна с доброта.

ТОНИ ЛУНА

Десети ред централно Един човек дойде да ми се представи след проведения от мен семинар в Детройт,

щата Мичиган. - Господин Рон - рече той, - тази вечер много ме развълнувахте. Реших да

променя живота си изцяло. - Великолепно! - отбърнах аз. - Някой ден ще чуете за мен - рече той. - Не се и съмнявам - рекох. И наистина, след няколко месеца отново бях в Детройт за поредната лекция и при

мен дойде същият този човек и рече: - Господин Рон, помните ли ме? - Да - отвърнах аз. - Вие сте този, който заяви, че е решил да промени живота

си. - Точно така, аз съм - рече той. - Трябва да ви разкажа една история. След

последната ви лекция се замислих как точно да променя живота си и реших да започна от семейството си. Имам две прекрасни дъщери - най-добрите деца, които човек може да пожелае. Никога не са ми създавали неприятности. Аз обаче постоянно ги тормозех - особено докато бяха още в юношеска възраст. Едно от нещата, които особено много обичат, е да ходят на концертите на любимите си рокенд-рол изпълнители. За тези неща винаги съм им се карал. Молеха ме да отидат, аз не давах, казвах им: „Музиката е прекалено силна, ще си повредите слуха, а пък и публиката не е подходяща за вас". Те започваха да ми се молят: „Молим ти се, татко, искаме да отидем. Не ти създава-ме никакви неприятности. Добри момичета сме. Молим те, пусни ни". Е, след дълги молби и увещания, аз неохотно им хвърлях парите и казвах: „Добре, щом чак толкова искате да отидете". Именно оттам реших да започна да променям живота си.

И продължи нататък: - Ето какво направих. Преди известно време видях обява, че един от любимите им

изпълнители ще гостува в града ни. Знаете ли какво направих? Отидох в залата и сам им купих билети. После, когато се видях с дъщерите си, им дадох плика и рекох: „Момичета, може да не ви се вярва - но в този плик има билети за концерта, който ще се състои в нашия град". Те не можеха да повярват. Тогава им казах още нещо: „Край вече на молитвите и увещанията". Накрая ги накарах да ми обещаят, че няма да отварят плика, докато не отидат в залата за концерта и те се съгласиха. Дойде време за концерта. Когато момичетата пристигнали, отворили плика и подали билетите на разпоредителя, който им казал: „Елате с мен." Докато ги водел напред, момичетата рекли: „Чакайте. Сигурно сте сбъркали". Разпоредителят погледнал билетите и рекъл „Нищо не съм сбъркал. Вървете след мен". Накрая стигнали до средата на десети ред. Момичетата били смаяни. Вечерта останах до късно и ето, че някъде към полунощ моите момичета нахлуха в къщи. Едната се метна в скута ми, другата уви ръце около врата ми. И двете в един глас рекоха: „Татко, ти си най-страхотният баща на света!"

Какъв прекрасен пример за това как е възможно само с една промяна в отношението ни към хората и малко мисъл можем да заживеем по-добър живот.

ДЖИМ РОН

67

Годишните писма Малко след като се роди дъщеря ми Джули-Ан започнах една вдъхновена от обич

традиция, която знам, че и други (с които след това споделих своя необикновен замисъл) също са предприели. Разказвам ви тази история, не само за да отворя сърцата ви, но и за да ви насърча да поставите началото на тази традиция и във вашето семейство.

Всяка година, на рождения ден на дъщеря ми, аз й пиша Годишно писмо. Вътре разказвам всички смешки, трудности и радости, които са й се случили през годината, разни важни за мен или за нея неща, световни събития, предвиждания за бъдещето, всевъзможни мисли и прочие. Към писмото добавям снимки, подаръци, свидетелствата й от училище и всякакви други паметни неща, които иначе непременно биха се затрили с течение на годините.

В бюрото си държа една папка, в която през цялата година събирам нещата, които искам да сложа в поредното Годишно писмо. Редовно си записвам накратко всичко, за което се сещам от случилото се през седмицата, което бих искал по-късно да включа в нейното Годишно писмо. Когато наближи рожденият й ден, избаждам папката, преливаща от Всевъзможни идеи, мисли, стихотворения, картички, съкровища, разни истории, случки и спомени - много от които бече съм забравил -и които с радост прехвърлям в съответното Годишно писмо.

Когато писмото е вече готово и всички скъпоценности са прибрани в плика, го запечатвам. В този момент то се превръща в Годишно писмо. На плика написвам „Годишно писмо за Джули-Ан от татко й по случай нейния еди-кой-си рожден ден - да се отвори, когато навърши 21 години".

Това е капсулираната във времето обич за всяка година в живота й, запазена за времето, когато порасне. Това е дар от изпълнени с обич спомени от едно поколение за следващото. Това е постоянен запис на живота й, описани така, както действително го е преживяла.

По традиция аз и предавам запечатания плик, с написаната върху него препоръка да го прочете на 21 години. После отиваме в банката, отваряме депозитната кутия и внимателно слагаме тазгодишното писмо върху растящата купчина предишни писма. Понякога тя ги изважда, за да ги разгледа и подържи в ръка. Понякога ме пита какво има вътре, а аз винаги отказвам да й кажа.

През последните години Джули-Ан ми даде някои от най-ценните си детски съкровища, за които е вече твърде голяма, но не й се иска да ги загуби завинаги, с молбата да ги сложа в Годишното писмо, за да си ги запази.

Традицията с писането на Годишно писмо представлява днес едно от най-свещените ми задължения като баща. Колкото по-голяма става Джули-Ан, толкова повече виждам, че това се превръща в част и от нейния живот.

Един ден седяхме с приятели и си говорехме какво ще правим в бъдеще. Не си спомням точно какво се говореше, но беше нещо подобно на следното: На шега рекох на Джули-Ан, че на 61-ия си рожден ден ще играе с внуците си. После, че на 31-ия си рожден ден самата тя ще кара децата си на тренировката им по хокей. Попаднал в руслото на тази забавна игра, насърчен от ентусиазма на Джули-Ан, продълЖих нататък. На 21-ия си рожден ден, ще завършваш следването си в колежа.

- Не - прекъсна ме тя. - Тогава ще бъда заета с много четене! Едно от най-горещите ми желания е да съм жив и да присъствам в този прекрасен

бъдещ момент, когато капсулираното време ще бъде отворено и насъбраните планини от обич ще навлязат в настоящето, за да станат отново част от живота на дъщеря ми.

РЕЙМЪНД Л. АРЪН

68

Торбестата жълта риза Торбестата жълта риза беше с дълги ръкави, четири извънредно големи джоба,

пришити отпред с черен конец и копчета тик-так. Не особено красива, но несъмнено много удобна. Открих я, когато се върнах веднъж у дома за Коледната ваканция, докато бях първи курс в колежа.

Част от удоволствието на ваканциите у дома беше тършуването из мамините вехтории, събирани за дарение на по-малко облагодетелстваните от съдбата. Тя редовно събираше из къщи дрехи, завивки и домакински вещи за раздаване, а събраното винаги се държеше в хартиени торби на пода на килера в предното антре.

Един ден, докато преглеждах мамината колекция, попаднах на тази извънредно голяма жълта риза, поизбеляла и поизносена, но все още в добра форма.

- Точно каквото ми трябва да навличам върху дрехите си по време на часовете по рисуване! - рекох си аз.

-Да не смяташ да обличаш тази вехтория? - възкликна мама, като ме видя да я прибирам в багажа си. - Аз я носех докато бях бременна с брат ти през 1954-а!

- Идеална е за часовете по рисуване, мамо. Благодаря ти! И я наврях в куфара си преди тя да успее да възрази. Жълтата риза стана част от колежанския ми гардероб. Много си я обичах. През

цялото време докато бях в колежа, тя беше с мен, винаги под ръка да я навлека при всяка по-мръсна работа. Преди да завърша, се наложи да укрепя малко шевовете под мишниците, но в тази вехта дреха имаше още много хляб.

След като се дипломирах, се преместих в Денвър и докато се нанасях още първия ден, бях с ризата. После я обличах в неделя сутрин, докато чистех къщата. Четирите големи джоба отпред - два горни и два на хълбоците - бяха превъзходно място за носене на парцали за прах, препарат за лъскане и политура.

На следващата година се омъжих. Когато забременях, открих жълтата риза, навряна в едно чекмедже, и я носих много, докато бях с големия корем. По време на първата бременност мама и татко, както и всички останали близки, ми липсваха много, защото ние живеехме в Колорадо, а те в Илинойс, но ризата ми припомняше за тяхната обич и закрила. Всеки път, когато се сещах, че мама я е носила, докато е била бременна, се усмихвах и прегръщах ризата.

През 1969-а, след раждането на дъщеря ми, ризата беше най-малко на 15 години. На Коледа сложих кръпка на единия лакът, изпрах я, изгладих я, загънах я в хартия за подаръци и я изпратих на мама. С усмивка пъхнах в един от джобовете бележчица, на която пишеше: „На-дявам се да ти стане. Сигурна съм, че ще ти стои прекрасно!" Когато мама ми писа, за да ми благодари за „истинските" подаръци, каза, че жълтата риза била чудесна. И повече не я спомена.

Другата година тримата със съпруга ми и дъщеря ми се преместихме от Денвър в Сейнт Луис и се отбихме в дома на мама и татко в Рок фолс, щата Илинойс, за да вземем някои стари мебели. Няколко дни по-късно, когато разопаковахме кухненската маса, забелязах нещо жълто, закрепено с тиксо от долната й страна. Ризата! Така се започна.

При следващото ни посещение при нашите тайничко сложих ризата между дюшека и матрака на леглото на мама и татко. Не знам колко време й е било нужно, за да я открие, но близо две години след това я получих обратно.

Дотогава семейството ни се беше увеличило. Този път точка отбеляза майка ми. Сложила беше ризата под поставката на

лампиона в хола, разбирайки прекрасно, че като майка на три дребосъка няма да съм заета всеки ден с чистене и местене на мебели.

Когато най-сетне изрових ризата, я поносих малко, докато освежавах мебелите втора ръка, които бях открила на разни разпродажби. Петната от байц по ризата допълнително обогатиха и без това богатата й история.

За жалост в живота ни също имаше доста петна. Бракът ми не тръгна добре от самото начало. След няколко опита за брачни

69

консултации, през 1975-а двамата със съпруга ми се разведохме. Аз, заедно с трите деца, се приготвих да се върна да Живея в Илинойс, по-близо до емоционалната подкрепа на роднини и приятели.

Докато опаковах багажа, ме обзе дълбоко чувство на депресия. Питах се дали ще успея да отгледам сама трите си малки деца. Чудех се дали ще си намеря работа. Макар след завършване на католическото училище да не бях чела много Библията, отново я прелистих, за да по-търся в нея утеха. В Посланието на Свети Апостол Павел до ефесяните прочетох следното: „Затуй възползвайте се от всяка частица от Божията ризница, за да устоите на врага, когато той нападне, а когато всичко отмине, вие ще стоите стъпили здраво на крака" .*

Опитах се да си представя себе си, наметната с Божията ризница, но успявах единствено да се видя наметната с жълтата риза. Ами да, разбира се! Нима обичта на майка ми не представлява частица от Божията ризница? Засмях се и си спомних забавлението и топлотата, които през всичките тези години жълтата риза бе внасяла в живота ми. Смелостта ми се възвърна и бъдещето не ми се виждаше толкова несигурно и страшно.

Докато разопаковах багажа в новия ни дом, чувствайки се значително по-добре, умувах как да намеря начин да върна ризата на майка ми. Следващия път, когато й , отидохме на гости, тайничко я пъхнах в най-долното чекмедже на скрина, защото до сезона на пуловерите оставаше още много време.

Междувременно животът ми се разви чудесно. Намерих си работа в радиото, а децата се чувстваха великолепно в новата си среда.

Година по-късно, при внезапен порив за миене на прозорци, открих смачканата жълта риза, скрита в торбата с парцали в килера. На нея обаче имаше добавено нещо

ново. Най-отгоре на единия горен джоб, с ярко зелен конец бяха избродирани следните думи: „АЗ СЪМ РИЗАТА НА ПАТ". Аз не се предавам лесно, затова измъкнах кутията с шевни принадлежности и добавих още няколко букви към надписа.

Сега надписът гордо гласеше „АЗ СЪМ РИЗАТА НА ПАТИНАТА МАЙКА." За пореден път заздравих разръфаните шефове. След това се възползвах от

услугите на Харолд, близък приятел, който ми помогна да я върна на майка ми. Той уреди един негов приятел да й изпрати ризата по пощата от Арлингтън, щата Вирджиния. Вътре приложихме писмо, с което я уведомявахме, че й се присъжда награда за добри дела. Официалното писмо за присъждане на наградата, написано на луксозна бланка и напечатано в гимназията, където Харолд беше помощник-директор, бе адресирано от името на „Института за подпомагане на хора в бедствено положение".

Това беше най-прекрасният миг в живота ми. Бих дала всичко, за да видя лицето на майка си, когато отвори „наградата" и види вътре ризата. Тя, разбира се, не отвори и дума за това.

Точно на Великден следващата година майка ми нанесе своя съкрушителен удар. Влезе в дома ни с царствена осанка, облякла върху празничните си дрехи жълтата Риза, сякаш беше неразделна част от гардероба й.

Вероятно съм стояла със зяпнала уста, но не казах нищо. По време на Великденския тържествен обяд в гърлото ми се зароди неистов смях. Но бях решена да не нарушавам магическата връзка, която ризата беше създала между нас. Сигурна бях, че майка ми ще съблече ризата и ще се опита да я скрие някъде в дома ми, но когато двамата с татко си тръгнаха, тя излезе все още облечена с „АЗ СЪМ РИЗАТА НА ПАТИНАТА МАЙКА" сякаш беше почетна ризница.

Година по-късно, през юни 1978-а, двамата с Харолд се оженихме. в деня на сватбата ни, скрихме колата си в гаража на едни приятели, за да избегнем обичайните номера по този случай. След сватбата, докато съпругът ми караше към

* Сьответният текст в българското издание на Библията, издание на Св. Синод 1995 г., София, е: „Заради това

приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите." Тук е даден

точният превод на английския текст, защото авторът поставя ударение върху детайли, които отсъстват в българския

превод на Библията. - Бел. Прев.

70

хотелския апартамент в Уисконсин, където щяхме да прекараме медения си месец, аз посегнах да взема една възглавница, за да си я подложа под главата. Възглавницата ми се стори малко ръбеста. Отворих ципа на калъфката и открих вътре сбатвен подарък, увит в празнична хартия.

Реших, че навярно е подарък от Харолд. Той обаче беше не по-малко изненадан от мен. В кутията открих току-що изгладената жълта риза.

Майка ми знаеше, че ще имам нужжда от ризата, за да ми напомня, че чувството за хумор, подкрепено с обич, е сред най-важните съставки на щастливия брак. В единия от джобовете имаше бележка: „Прочетете Евангелие от Йоана 14:27-29. Обичам и двама ви. Мама."

Същата вечер разлистих Библията, която открих в хотелската стая и прочетох следните редове: „Оставям ви с този дар: мир в душата и сърцето. И мирът, който ви давам, не е крехък като мира, който светът ви дава. Затуй не се тревожете и не се бойте. Помнете каквото ви казах: Отивам си, но ще се върна пак при вас. Ако наистина ме обичате, ще бъдете много щастливи заради мен, защото сега мога да отида при Отца, който е по-велик от мен. Казвам ви тези неща преди да се случат, за да може като се случат, да повярвате в мен."*

Ризата беше последен дар от майка ми. Три месеца преди сватбата ми тя е знаела, че страда от смъртоносна болест -

амиотрофична латерална склероза. Майка ми почина 13 месеца по-късно, на 57 години. Трябва да си призная, че се изкушавах да сложа жълтата риза в ковчега заедно с нея. Но се радвам, че не го направих, защото тя е ярък спомен за изпълнената с обич игра, която двете с нея играхме в продължение на 16 години.

Освен това, голямата ми дъщеря вече е студентка и изучава живопис... а за часовете по рисуване всяка студентка по живопис има нужда от широка жълта риза с големи джобове! ПАТРИСИЯ ЛОРЪНС

Подаръкът - Дядо, моля ти се, ела - молех се аз, знаейки, че няма да дойде. В бледата светлина, процеждаща се през прашния кухненски прозорец, той

седеше сковано на пластмасовия стол с възглавниците, едрите му ръце почиваха върху плота на масата и той гледаше стената някъде зад мен. Дядо ми беше дръпнат, груб, старовремски италианец, с дълга памет за минали обиди, както действителни, така и въображаеми. Когато беше сърдит, отвръщаше само с рязко грухтене. И сега той ми отвърна с такова грухтене, което явно означаваше „не".

- Хайде бе, дядо - молеше се и шестгодишната ми сестричка Кери. - Искам да дойдеш.

С двайсет една години по-малка от мен, тя беше забележително късно допълнение към фамилията.

- Ще ти направя любимите курабийки, специално за теб. Мама каза, че ще ме научи.

- За Бога, заради Деня на Благодарността поне - рекох. - От четири години не си ни идвал на гости за празниците. Не смяташ ли, че е време да забравим миналото?

Той ме изгледа, сините му очи блестяха със същия гняв, който в миналото плашеше цялото семейство. Освен мен. Аз някак си го познавах отвътре. Може би у мен имаше повече от неговата самота, отколкото ми се искаше да си призная, а и същата неспособност за изява на чувствата. Греховете на бащите ще паднат върху синовете, така беше писано, така си и беше. Колко много страдания преживява всеки мъж заради този „дар", докато стане достатъчно голям, за да реши дали

* Съответният текст в българското издание на Библията, издание на Св.Синод 1995 г., София, е: „Мир ви оставям; Моя мир ви дав ам; Аз ви

давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши. Чухте, че Аз ви рекох: отивам от вас, и пак ще дойда при вас. Да

Ме бяхте любили, щяхте да се възрадвате, че рекох, отивам при Отца; защото Моят Отец е по-голям от Мене. И сега ви казах това, преди да се е

сбъднало, та, кога се сбъдне, да повярвате." Тук е даден точният превод на английския текст, защото авторът поставя ударение върху детайли, които

отсъстват в българския превод на Библията. - Бел. Прев

71

наистина го желае - тази погрешно разбрана представа за мъжество. В крайна сметка ставаме твърди отвън, безпомощни отвътре - няколкото стъпки, които ме деляха от дядо, можеха да се измерят в светлинни години.

Кери продължаваше да бърбори, опитвайки се да го убеди. Тя нямаше представа колко безнадеждно е положението.

Станах и отидох до прозореца, който гледаше към задния двор. На слабата зимна светлина запустялата градинка изглеждаше леко посивяла, цялата обрасла с бурени и неподрязани лози. Навремето Дядо правеше истински чудеса - Вероятно като компенсация за това, че не може да овладее собствената си природа. Но след смъртта на баба той изостави градината и се затвори още повече.

Обърнах гръб на прозореца и го заразглеждах в сгъстяващия се мрак. От издадената напред брадичка до яките груби ръце, всичко у него носеше белезите на неумолимо суровия му живот: на 13 години започнал работа, унизителен период на безработица по време на икономическата криза в началото на 30-те, десетилетия тежък труд в каменоломната „Трентън". Не особено лек живот.

Целунах го по бузата. - Трябва да вървим, дядо. Ще дойда да те взема, ако решиш да дойдеш. Той остана да седи неподвижен като камък, загледан право напред, с лула в

устата. Няколко дни по-късно Кери ме помоли да й кажа адреса на дядо. - За какво ти е? - попитах. Тя старателно сгъваше някакво листче, за да го пъхне в син пощенски плик. - Искам да му изпратя подарък. Сама го направих.Продиктувах и адреса, като

спирах на всеки ред, за да може да запише всичко точно. Тя пишеше бавно, стараейки се да оформи всяка буква и цифра красиво и точно. Когато свърши, остави молива и твърдо рече:

- Искам сама да го пусна. Ще ме заведеш ли до пощенската кутия? - Добре, но по-късно. - ТрябВа да го пусна още сега. Моля те. Отидохме да го пуснем. В Деня на благодарността се събудих късно от великолепния аромат на готвещия

се сос за равиоли. Мама готвеше празничния обяд, състоящ се от равиоли, пуйка, броколи, сладки картофи и сос от боровинки, великолепна смесица от италианска и американска традиция.

- Ние сме четирима, Кери - тъкмо казваше тя, когато влязох в кухнята. Кери тръсна глава. - Не, мамо, петима сме. Дядо също ще дойде. - Ех, скъпа - въздъхна мама. - Ще дойде - твърдо отсече сестричката ми. Знам, че ще дойде. - Кери, моля ти се, престани. Много добре знаеш, че няма да дойде - рекох аз. Не ми се искаше денят й да бъде вгорчен от тежко разочарование. - Джон, остави я на мира! - После се обърна към Кери:- Добре, сложи още един

прибор. В хола влезе и татко. Застана на вратата с ръце в джобовете и се загледа в Кери,

която подреждаше масата. Най-сетне всичко беше готово и седнахме да обядваме. За момент всички

млъкнахме. После мама погледна към Кери и каза: - Струва ми се, че е време да кажем молитвата.Кери? Сестричката ми погледна към вратата. После стисна зъби, наведе глава и

занарежда: - Благослови, Господи, храната, която се каним да изядем. Благослови и Дядо...

и му помогни да побърза благодаря ти, Господи. Разменихме си погледи, но продължавахме да седим в мълчание, никой не искаше

да подчертае отсъствието на дядо и да разочарова Кери като започне да се храни. Часовникът в хола тиктакаше.

Изведнъж някой тихо потропа на вратата. Кери скочи на крака и изтича в антрето.

72

После широко отвори вратата: -Дядо! Там стоеше той, облечен в лъскавия си черен костюм - единственият, който

притежаваше, притиснал с една ръка черната си филцова шапка към гърдите, а в другата помъкнал голяма кафява хартиена торба.

- Нося ви тиква - рече той, подавайки ни торбата. Няколко месеца след това дядо почина кротко в съня си. Докато разчиствах

скрина му с дрехи, намерих син плик със сгънато на две листче. На листчето имаше рисунка на кухненска маса с пет стола. Единият стол беше празен, на другите седяха нарисувани с пръчици вместо ръце и крака, човечета, надписани съответно Мама, Татко, Джони и Кери. До всеки един от четиримата беше нарисувано по едно сърце с начупена линия по средата.

ДЖОН КАТЕНАЧИ

Тя си спомни Майка ми е най-милият и най-добросърдечен човек, когото можете да срещнете.

Винаги е била много умна и начетена, готова да стори всичко за всекиго. Отношенията ни с нея винаги са били близки и специални. Тя е също така една от онези, чийто мозък се разпилява и чието чувство за самоличност се руши бавно от болестта на Алцхаймер. Вече десет години откакто тя си отива от нас. За мен това е една постоянна смърт, бавно сбогуване и непрестанна мъка. Макар да е изгубила почти напълно способността да се грижи за себе си, доскоро поне познаваше най-близките си хора. Знаех, че ще настъпи ден, когато и това ще изчезне, и ето че накрая, преди около две години и половина, настъпи и този момент.

Моите родители ни посещаваха почти ежедневно и прекарвахме заедно много добре, но изведнъж нещо взе да липсва. Майка ми вече не ме разпознаваше като своя дъщеря. Често се обръщаше към баща ми с думите:

- Какви приятни хора. Положението не се променяше, ако й кажех, че съм нейна дъщеря. Аз бях

попаднала в категорията „приятни съседи". Когато я прегръщах за довиждане, затварях очи и си представях, че това е

майката, която познавах от 36 години - нейното присьствие, вдъхващо спокойствие,притискането на обятията й и неповторимото и нежно и сладко ухание.

Именно с тази част от болестта и ми беше много трудно да се примиря и да приема. Преживявах труден житейски период и имах нужда от подкрепата на майка ми. Молех се и за двете ни и си мислех колко голяма е нуждата ми от нея.

Един ден, късно следобед, докато приготвях вечерята, молитвите ми се сбъднаха и преживях много приятна изненада. Родителите и съпругът ми бяха отвън, в дворчето, когато майка ми внезапно скокна, сякаш мълния я удари. Втурна се в кухнята, прегърна ме и ме обърна към себе си. Дълбоко в очите й проблесна искрица, която сякаш преодоля всички времена и пространства, със сълзи в очите и много разчувствана, тя ме попита дали наистина аз съм чедото и? Дълбоко развълнувана, аз се разплаках - да, наистина съм аз. Прегърнахме се и поплакахме заедно, никоя от нас не желаеше да позволи на този вълшебен миг да си отиде. Знаех, че ще си отиде също така внезапно, както беше дошъл. Майка ми каза, че чувствала към мен близост и че съм била много добър човек, но че изведнъЖ я поразила мисълта, че аз съм дъщеря й. Почувствахме облекчение и голяма радост. Приех този Божествен дар и му се наслаждавах, макар че той щеше да трае само един миг, час или ден. Съдбата ни беше отредила кратък отдих от тази ужасна болест и ние отново усетихме връзката помежду си. В очите й се появи пламъчето, което не бях виждала там от дълго време.

Макар състоянието на майка ми да продължава да се влошава, тя помни коя съм, а вече мина година от този тъй прекрасен летен следобед. Тя ме поглежда с особен

73

поглед и усмижка, която сякаш казжа: - Ние си имаме тайна, която никой друг не знае. Преди няколко месеца, когато мама беше у дома и имахме други гости, тя ме

погали по косата и гордо рече: - Знаете ли, това е моето момиче?

ЛИСА БОЙД

Спасение Малко момиченце, чиито родители били загинали, живеело при баба си и спяло в

стаята на горния етаж. Една нощ къщата се подпалила и бабата загинала, докато се опитвала да спаси

живота на детето. Пожарът се разпространил много бързо и скоро целият долен етаж на сградата бил в пламъци.

Съседите повикали пожарната и застанали безпомощно наоколо, защото огънят бил обхванал всички подстъпи към къщата. Момиченцето се показало на прозореца на горния етаж и завикало за помощ, точно когато сред насъбралата се тълпа се понесла мълвата, че пожарникарите ще закъснеят, защото всичките били заети с друг пожар.

Изведнъж се появил мъж със стълба, опрял я на стената на къщата и се изгубил вътре. Появил се отново с момиченцето на ръце. Оставил детето в прегръдките на очакващите го долу хора и скоро се изгубил в нощта.

При разследването на случая се установило, че детето няма нито един жив роднина и след седмица в общината било свикано събрание, за да се реши кой да прибере и отгледа детето в дома си.

Една учителка заявила, че би желала да отгледа детето, защото може да му осигури добро образование.

Един фермер предложил да я вземе във фермата си, където животът е здравословен и във всяко отношение благотворен. И други изявили желание, изтъквайки защо детето би било най-добре да живее при тях. Накрая станал най-богатият жител на града и рекъл:

- Аз мога да осигуря на детето всички предимства,които вие споменахте, плюс пари и всичко останало,което може да се купи с пари.

През цялото време детето мълчало и не откъсвало очи от пода. - Някой друг иска ли да каже нещо? - попитал председателят на събранието. От задната част на залата пристъпил един човек. Походката му била бавна и

сякаш го измъчвала силна болка. Когато стигнал отпред, застанал пред момиченцето и протегнал ръце. Тълпата изстенала - по дланите и целите му ръце имало страшни белези.

Детето извикало: - Това е човекът, който ме спаси! С един скок то се метнало на шията му и го притиснало с всичка сила, точно както

през онази съдбовна нощ. Заровило личице в рамото му и се разхлипало. После вдигнало глава и му се усмихнало.

- Събранието се закрива - отсякъл председателят.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

74

Очички, които те гледат Малки очички те гледат, наблюдават те нощ и ден. С твоите думи главно умът му е зареден. Малки ръчички горят от желание да правят, каквото правиш ти; също като теб се вижда детето в своите най-смели мечти. Ти си като бог за това дете, ти си най-мъдър от всички. Никакви съмнения не се раждат в неговата малка главичка. То вярва в теб безкрайно, вярва във всички твои думи и дела; И щом порасне, ще постъпва и говори точно както ти постъпваш и говориш сега. Има едно ококорено малко дете, което вярва, че си винаги прав; наблюдава те денонощно и по теб оформя своя нрав. С всичко, което вършиш, ти си пример в неговите очи. За това малко момченце, което чака да стане точно какъвто си ти.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР Предоставено от Роналд Далстън

75

ЗА СМЪРТТА

Тя ни заповядва да не губим враме... Тя ни заповядва да си кажем тутакси,

сега, че се обичаме. Лио Бускалия

76

Влез в светлината До преди шест години най-забележителното нещо в Гилрой, щата Калифорния,

беше чесънът, но тогава се родило едно малко ангелче. Шанън Брейс се родила по чудо след като на майката, Лори, преди много години й казали, че никога няма да има деца. Майката била бременна с близнаци в третия месец, когато едното дете умряло. Малката Шанън още тогава проявила първите признаци на храброст и не се отказала от живота. На две годинки и половина на Шанън и открили рак. Лекарите заявили, че няма да живее дълго, но с помощта на много обич и решителност, тя живяла още две години.

В един момент лекарите трябвало да вземат костномозъчна проба от тазовата и кост. Шанън имала ендодермален тумор на синуса или рак на герминативните клетки. Само 75 от 7500 деца, заболяващи от рак всяка година, страдат точно от рак на герминативните клетки.

Шанън била подложена на химиотерапия в продължение на две години, преди да й направят трансплантация на костен мозък. Това е опасна за живота операция с твърде несигурен изход. Присаждането на автоложен костен мозък, заедно с почти смъртоносни дози химиотерапия, закрепили някак детето на ръба между живота и смъртта.

Казали й, че след химиотерапията никога няма да проходи и ще остане завинаги парализирана. Тя обаче проходила, макар и да тежала едва 13 килограма.

- Децата имат невероятна воля - твърди Аори. До самия край тя запазила удивителната си смелост и не се предавала. На

Шествието на красотата Шанън била отличена със специална награда, награда за храброст.

Бащата на Шанън, Лари, останал инвалид след катастрофа с мотоциклет, която го оставила със счупен гръбнак, врат и два крака - някъде по същото време, когато открили болестта на Шанън. Лари, който през деня седял вкъщи при Шанън, разказва следното:

- Тя имаше невероятно силна воля за живот. Искаше да докаже на всички, че грешат.

Лори обяснява, че нейното семейство се крепи на надеждата. На пръв поглед, човек никога не би разбрал, че Шанън е на прага на смъртта. Винаги била изпълнена с ентусиазъм, обич и огромна грижа за околните. Докато била в Станфордската болница, за няколко кратки години тя изгубила повече близки приятели отколкото повечето възрастни хора през целия си живот.

По време на един от по-тежките моменти Шанън се събудила една нощ, изправила се в леглото, прегърнала силно родителите си и помолила майка си да не я пуска да отиде на небето. На пресекулки Лори отвърнала:

- Господи, как ми се иска да ти го обещая. Понякога тя била и малко проклетичка. Докато пазарували един ден с майка си,

някакъв човек решил да се пошегува и рекъл: - Ама сте го обръснали сьвсем до голо този юнак! Без желание да обиди човека,

Шанън отвърнала: - Знаете ли, господине, аз съм момиченце, болна съмот рак и може скоро да

умра. Една сутрин, когато Шанън не спирала да кашля, майка и рекла: - Ще трябба пак да отидем в Станфорд. - Не, нищо ми няма - обадила се Шанън. - Струва ми се, че се налага, Шанън. - Не, само съм настинала. - Наистина се налага, Шанън! - Добре, но само за три дни. Иначе ще се прибера на автостоп. Упорството и оптимизмът на Шанън и позволили да изживее пълноценно живота

77

си с всички, които имали щастието да бъдат около нея. Животът на Шанън бил изцяло съсредоточен извън нея и собствените и нужди.

Понякога, докато била на легло в болницата, тя често скачала да помогне на другите, когато се нуждаели от нещо.

Друг път, като видяла на улицата непознат минувач с тъжно изражение, тя изтичала навън, дала му едно цвете и му пожелала денят да бъде чудесен.

В друг случай, когато Шанън лежала В Станфордската педиатрична болница, един петък следобед, както стискала любимото си износено вече одеалце, от устата й се изтръгнали стенания. Докато излизала от упойката, ту хълцала, ту хлипала. Но за пореден път, преодоляла собствените си нужди и се поинтересувала за състоянието на хората, около нея.

Един от първите й въпроси, още с отварянето на очите й, бил отправен към майка й:

- Как си? - Добре съм, Шани - отговорила майка й. - А ти как си? Веднага щом хлипанията и хълцанията престанали, тя рекла: - Добре съм. За Шанън от самото начало се наложило да събират средства, понеже семейната

им застраховка не можела да покрие лечението. Момиченцето влязло в консервна-та фабрика в Гилрой, приближило се до един човек вътре и го заговорило. От детето сякаш извирала светлина и обич към всички. То никога не правело разлика между хората. Накрая рекло:

- Аз съм болна от рак и може да умра. По-късно, когато попитали същия човек, дали е съгласен да се направи дарение от

неговите консерви за нуждите на Шанън, той отвърнал: - Дайте й всичко, което желае. Майката на Шанън, Лори, прави следното обобщение за Шанън и други смъртно

болни деца: - Те вземат едно късче живот и го разтеглят докрай.Самите те не са от значение,

важен е светът, койтоги заобикаля. На четири годинки, докато ангелчето Шанън се лутало между живота и смъртта,

родителите и съзнавали, че скоро ще удари последният и час. Събирали се около леглото иия насърчавали да върви към тунела от светлина. Шанън отвръщала:

- Прекалено светло е. Насърчавали я да върви към ангелите, тя отвръщала: - Те пеят прекалено силно. Ако минеше покрай мъничката надгробната плоча на Шанън в гробищата на

Гилрой, ще прочетете следните думи, написани от името на близките й: „Върви завинаги ръка за ръка с ангелите. На този свят няма нищо, което да

промени обичта ни." На 10 октомври 1991 година местният вестник на Гилрой публикува писмото на

12-годишният Деймиън Кодара, написано до неговата приятелка Шанън преди смъртта и:

Върви в светлината, Шанън, където се намират отишлите си преди теб и те очакват с нетърпение. Те ще те посрещат с отворени обятия, изпълнени с обич, смях и чувство на щастие, каквото никой не може да изпита нито на земята, нито на небесата. Шанън, там няма болка и страдание. Скръбта е абсолютно невъзможна. Когато влезеш в светлината, ще можеш да играеш с всичките си приятели, изчезнали тъй тайнствено, докато ти се бореше достойно със злата болест на рака и избягваше умело черната ръка на Смъртта и вечния мрак.

На нас, останалите тук, на земята, определено ще ни липсваш много. Ще ни липсва твоето неповторимо присъствие, но ти ще бъдеш вечно жива в сърцата и душите ни. Ти успя докрай да сплотиш всички хора, които те познаваха.

Най-невероятното е начинът, по който, независимо от проблемите и сложните препятствия пред теб, ти постоянно надмогваше и преодоляваше всяко едно от

78

тях за жалост, последният удар се оказа по-силен от теб. Ние не си мислим, че си се предала, ние се възхищаваме от твоята храброст и достойнство. Известно облекчение ни носи мисълта, че най-сетне ще се насладиш на свободата да си като всички малки момиченца. Знай, че вероятно си постигнала повече отколкото някои от нас ще постигнат някога.

Сърцата, които трогна, никога няма да престанат да те обичат. Затова, Шаньн, когато изведнъж се окажеш сама в тъмния тунел и видиш светиинката в края му, спомни си за нас, Шанън, и намери смелост да влезеш в светлината."

ДОНАЛД УОЛШ

Суки... най-добра приятелка във всичко Kато дете, не разбирах защо трябва да се моля само за хората. Когато майка

ми ме целунеше за лека нощ аз мълчаливо продължавах и се молех за всички живи създания.

АЛБЕРТ ШВАЙЦЕР

Когато я видях за пръв път, тя седеше в средата на цяла група подрипващи,

квичащи кутрета, които се опитваха да привлекат вниманието ми. С мълчаливо достойнство тя ме гледаше с огромните си кафяви очи, нежни и влажни, изпълнени с познание, което изпращаше и двама ни във висини, далеч надвишаващи обстановката в приюта за животни. Очите бяха най-за-бележителното у нея. Останалото сякаш беше събрано от някой шегаджия, явно разполагащ с всевъзможни части от най-различни породи. Глава на дакел, петна на териер, крака, които биха отивали много повече на уелска овчарка, и опашка на, може би,... доберман пинчер. Въобще представляваше удивителна гледка... най-грозното създание в света на кучетата.

Кръстих я Суки Сю Шоу.Когато се запознахме, трябва да е била на три-четири месеца, но изглеждаше на 14 или 15 години. Когато беше на шест месеца, хората възкликваха:

- На колко ли години е това куче? Май отдавна се подвизава на този свят! Когато им казвах, че е на шест месеца, следваше дълго мълчание и често с това

разговорът приключваше. Определено не беше от кучетата, покрай които можеш на плажа да завържеш разговор с онези момчета, с които бих искала да се запозная. Най-много с някоя старица, която смяташе, че е открила у мен сродна душа.

Но въпреки всичко тя беше мила, обичлива и много умна; точно онова, от което имах нужда, за да излекувам горчивите рани от една нещастна любов. Обичаше да спи върху краката ми... не, не в края на леглото, а точно върху краката ми. Всеки път, когато се опитвах да се обърна нощем, усещах тежестта на трътлестото и телце. Все едно, че спях с наковалня върху ходилата. В крайна сметка, успяхме да постигнем примирие: тя спеше върху краката ми, а аз се научих да не се обръщам прекалено често.

Когато се запознах с първия си съпруг, Суки вече живееше при мен. Той беше много доволен, че имам куче, защото и той имаше. Неговите съквартиранти не го искаха при тях, понеже в жилището не бяха останали мебели в прилично състояние. Кучето ги беше изръфало. Приятелят ми беше извънредно радостен, защото смяташе, че ако остави кучето си при моето, неговото куче ще си има и друго занимание, освен гризането на мебели. И се оказа прав. Кучката ми забременя.

Тъкмо се бях върнала след разходка със Суки по брега и макар в моите очи тя да не се беше разхубавила особено, за мъжките кучета в радиус от три мили тя беше най-прелестното и съблазнително създание. Вдигаше опашка и виреше глава, сякаш беше спечелила титлата първа красавица на кучешка изложба. Отвсякъде изскачаха мъжки псета и ни следваха по улиците, като не спираха да вият и извиват все едно

79

ги колят. Скоро се досетих каква е работата... беше се разгонила. Кучето на приятеля ми беше невръстно кутре на осем месеца и аз, с пълното си невежество, вярвах, че е напълно безопасно да ги оставям заедно достатъчно дълго, за да се обадя във ветеринарната лечебница и да запиша на Суки час „да я оправят".

Когато се обърнах, Суки и кучето на приятеля ми се съвъкупяваха насред хола ми! Господи, какъв ужас! Какво можех да направя, освен да седя със зяпнала уста и да чакам нещо да стане? Чакахме и тримата. Те двамата се запъхтяха. Суки видимо се отегчаваше. Другото куче видимо се уморяваше. Обадих се на приятеля си по телефона и му казах да дойде да си прибере сексуалния маниак. Почакахме още малко. Не издържах повече и излязох в градината да поработя. Когато приятелят ми дойде след работа, за да си вземе кучето, двете псета кротко подремваха на килима в хола. Имаха толкова невинен вид, че за малко да реша, че нищо не се е случило, а аз само съм си го въобразила.

Бременната Суки беше невероятна гледка. И без това закръгленото и тяло заприличваше все повече на дирижабъл, докато тя внимателно се измъкваше навън и навътре през вратата на кучешката си колиба. Не можеше нито да върви, нито да тича, а беше придобила особена търкаляща и клатушкаща се походка, за да придвижва някак раздутата си форма от стая в стая. Слава Богу, през този период престана да спи върху краката ми. Не можеше да се качи на кревата, затова й постелих под леглото. Реших, че за да поддържа добра форма, й е необходимо ежедневно раздвижване, затова продължих всеки ден следобед да я разхождам по брега. Щом стъпехме на пясък, тя моментално си възвръщаше предишната напета стойка и походка - с вирната опашка и глава тя гордо дефилираше по стъргалото. По време на обиколката кутретата в корема и се лашкаха от една страна на друга и вероятно ги измъчваше страшна морска болест.

Преди да ми се наложи да помагам на Суки, никога не бях виждала раждане. Тя ме събуди в малките часове на нощта, като ми издърпа завивките и се опита да ги навре с муцуна в собственото си леговище. Предупредена и готова да откликна на нуждите й, аз седнах до нея, докато тя успя да изтласка навън първото бебе. Стори ми се, че е увито в някаква херметично затворена торба, Суки се захвана да гризе торбата. Надявах се, че знае какво прави, понеже аз си нямах представа. И какво да видиш... наистина се оказа кученце, мокро и лигаво. Суки старателно облиза кученцето и отново легна да спи. Аз се върнах в леглото.

След двайсетина минути се събудих отново без завивки. Излезе второто кученце. Този път останах да чакам заедно с нея и и говорех, докато дойде време за поредното кученце. Поговорихме си за неща, които никога не бях обсъждала по-рано с куче. Изплаках пред нея сърцето и душата си, говорих за изгубената любов и за празнотата, която изпитвах, докато не се появи тя. Суки не се оплака нито веднъж... нито от разговора, нито от родилните болки, които явно изпитваше. Цяла нощ двете със Суки изкарахме будни... залисани в разговори, раждания и близане на кученца... Аз участвах главно в първото, с останалото се занимаваше тя. Нито веднъж не изохка и не се оплака, само обгръщаше с обич малките същества от мига на тяхното появяване. Това беше едно от най-пълноценните преживявания в живота ми.

Нито едно от кученцата не приличаше на нея, нито пък на кучето на моя приятел. От общо шестте кутрета, три приличаха на малки черни лабрадорчета, а другите три - на дакели с тъмна черта на гърба. Всичките бяха много сладки. Приятелите ни се наредиха на опашка за рожбите на Суки, така че не ми се наложи да стърча с пълен кашон кутрета пред супера.

Двамата с приятеля ми се оженихме и се преместихме да живеем другаде. Взехме с нас Суки и подарихме неговото куче. Струва ми се, че той никога не ми го прости. Преместихме се да живеем на място с просторни земи и поля наоколо, така че Суки можеше да тича на воля и тя пълноценно се възползваше от тази възможност. Втурваше се с пълна сила из полята и изчезваше напълно, само от време на време се мяркаха ушите й, развени от вятъра. Връщаше се запъхтяна и много доволна. Не

80

вярвам някога да е успяла да хване заек, но поне много се стараеше. Суки ядеше всичко и го изяждаше докрай. Един ден направих 250 шоколадови

курабийки за църковната сбирка, където щях да ходя вечерта. Суки някак си се беше добрала до торбите с курабийки и изяла не няколко, не повечето, а всичките до една - всичките 250 курабийки. Когато се прибрах вкъщи, се зачудих дали не е успяла да забременее за един час. Само че този път тя пъшкаше и стенеше, дишаше учестено и явно не се чувстваше добре. Без да заподозра какво е направила, аз моментално я откарах във ветеринарната лечебница. Ветеринарният лекар се поинтересува какво е яла и аз казах, че още не съм я хранила. Веждите му се вирнаха на горния край на челото. Той заяви, че явно е яла и то доста.

Оставих я да пренощува там и се върнах у дома, за да взема приготвените за църковната сбирка сладки. Само че моите 250 курабийки ги нямаше. Къде ли не ги търсих. Сигурна бях, че преди да изляза, ги прибрах в шкафа. Изведнъж ми щукна нещо, отидох в задния двор, където заварих да лежат старателно подредени деветте найлонови торбички, пълни до преди време с курабийки. Торбичките не бяха нито разкъсани, нито разръфани, само дето бяха празни. Обадих се на ветеринаря и обясних, че ми липсват 250 шоколадови курабийки и овесени бисквитки. Той каза, че било невъзможно. Нямало животно, което да може да изяде 250 курабийки и да оживее. Щял внимателно да я наблюдава през нощта. Курабийките не се появиха, а Суки си дойде у дома още на следващия ден. От този момент нататък, тя не налиташе много на курабийки, само ако специално я поканиш, хапваше малко.

В един момент външният вид на Суки и възрастта й съвпаднаха. Беше на 16 години и се справяше трудно дори с най-обикновени неща. Трудно и беше да се качва по стълбите и бъбреците и създаваха доста проблеми. През цялото време ми беше верен, а понякога и единствен приятел. Връзките ми с хората се меняха и избледняваха, но Суки през цялото време си оставаше постоянен и верен другар. Разведох се, омъжих се повторно и за пръв път имах чувството, че животът ми потръгва. Мъчно ми беше да я гледам как се мъчи, затова реших да постъпя хуманно и да дам да я приспят.

Записах час и я занесох на ръце до колата. Тя се сгуши в мен колкото и позволяваха болките - знаех колко се мъчи. Никога не ме занимаваше със собствените си проблеми; от мен искаше само да я обичам. Никога не хленчеше и не се оплакваше. Направих каквото можах за нас двете. По време на последното ни пътуване и казах колко много я обичам и колко се гордея с нея такава, каквато е. Нейната истинска красота винаги намираше начин да се прояви, отдавна бях забравила как навремето я смятах за грозна. Казах й колко уважавам това, че никога не е просила от мен внимание и обич, но винаги ги е приемала с достойнство, което показва, че наистина ги заслужава. Ако на света някога е живяло царствено животно, това е тя, защото умее да се наслаждава на живота с достойнство, подобаващо на кралица.

Занесох я в кабинета на ветеринаря и той попита дали искам да остана с нея до последния миг. Аз казах, че искам. Обгърнах я с ръце, както беше легнала върху студената стерилна маса, и се опитах да я стопля, докато ветеринарят отиде за инжекцията, която щеше да сложи край на живота й. Тя се опита да стане, но краката вече не я слушаха. Останахме да се гледаме в очите дълго-дълго... влажни кафяви очи, нежни и доверчиви, загледани в преливащи от сълзи сини очи, каквито са те и сега.

- Готова ли сте? - попита лекарят. - Готова съм - отвърнах. Излъгах. Никога, през целия си живот няма да съм готова да се разделя с обичта

си към Суки, не исках да се разделям с нея. Но знаех, че така трябва. Не исках да прекъсна връзката си със Суки, а знаех, че и тя не иска. До последната секунда тя ме гледаше в очите, после видях смъртта да се прокрадва в погледа и и разбрах, че най-добрата ми приятелка я няма вече.

Често съм си мислила, че ако ние, хората, можем да усвоим качествата, които

81

животните ни демонстрират, бихме живели в един много по-добър свят. Суки ми засвидетелства такава преданост, обич, разбиране и състрадание, показани по такъв лек и непринуден начин, изпълнен с достойнство и прошка. Ако мога да покажа на децата си същата безусловна обич, с каквато Суки винаги ме беше дарявала, сигурна съм, че децата ми ще станат най-щастливите и уверени личности на земята. Тя ми даде прекрасен пример и ще се опитам да не я разочаровам.

Казват, че когато умрем, от другата страна ни посреща някой, когото обичаме... едно малко, закръглено, черно-бяло куче с много стара физиономия и къса опашчица, която не престава да се размахва при вида на най-добрата й приятелка.

ПАТИ ХАНСЕН

Историята на един герой Помощните военни части във Виетнам ме придвижиха благополучно от Сайгон до

военновъздушната база Кларк във Филипините, от Кларк до Гуам, а от Гуам до Хавай.Там вече започнах да се сещам отново защо бях заминал на война: момичета, жени,прекрасни създания, които ме карат да се усмихвам само като ги погледна.Сексуален маниак,мъжка шовинистка свиня? Виноват. Не забравяйте, че става дума за началото на 70-те. Тогава мъжете все още бяха в правото си да се зазяпват по момичетата и да им се възхищават... и Хавай беше най-подходящото място за подобни занимания.

Пренощувах В Хавай и отлетях от Хонолулу през Лос Анджелис до Далас. Настаних се в един мотел, спах цял ден и цяла нощ, но продължавах да се чувствам изстискан като мокър парцал. Прелетял бях 9000 мили, но продължавах да живея по сайгонско време.Освен това, струва ми се, че се опитвах да избягам от неизбежното. Страхувах се да се изправя лице в лице със Синди Колдуел, страхувах се да й кажа, че съпругът й е мъртъв, а аз съм останал жив. Чувствах се виновен... както се чувствам и до днес.

От летището в Далас взех автобус и така започна моят преход до Бомонт, дълъг 250 мили. В Тексас беше студено. Бях измръзнал.

Застанах на верандата, неспособен да позвъня на вратата. Как да кажа на тази жена и на децата и, че мъжът в техния живот няма да се завърне повече у дома? Чувствах се ужасно. Разкьсван между силното желание да избягам и обещанието, което бях дал на един човек, когото всъщност не познавах, но който изигра решаваща роля в живота ми.Стоях там, обзет от силното желание нещо да се случи, нещо, което да ми помогне да протегна ръка и да натисна звънеца.

Заваля. Аз продължавах да стоя на верандата, парализиран от страх и чувство за вина.Отново, за стотен път си представих разкъсаното тяло на Колдуел, чух тихия му глас, надникнах в дълбоките му кафяви очи, почувствах мъката му и заплаках. Плаках за него, за съпругата и децата му, за себе си. Налагаше се да направя нещо, за да продължа напред. Налагаше се да живея някак с мисълта, че съм бил спасен, докато толкоба много други хора са загинали в тази трагична, безсмислена война, която не успя да докаже нищо, а постигна още по-малко.

Шумът от автомобилни гуми, скърцащи върху настилката от сгурия, ме извади от нерешителното ми състояние. Едно такси, древен разбрицан плимут в червено и бяло, спря на алеята и от него излезе чернокожа старица. Шофьорът, възрастен негър, с шерлокхолмсовски каскет, също излезе навън. Двамата се загледаха в мен, застинали в безмълвна поза, явно се питаха какво ли търси някакъв си бял в този квартал, обитаван основно от черни.

Аз също стоях и ги гледах, докато накрая жената не проговори с ужасено изражение на лицето. Тя изпищя, изтърва пакета, който държеше и се втурна към мен,като остави шофьора с недоизказано изречение в устата. Изкачи стъпалата по две наведнъж, сграбчи палтото ми с дбе ръце и рече:

82

- Какво е станало. Кажете ми. Кой сте и какво се е случило със сина ми? „О, по дяволите - мислено си рекох аз, - да налетя точно на майка му." Хванах я за

ръцете и с най-нежния си глас заговорих: - Казвам се Фред Пълс и съм дошъл при Синди Колдуел. Това нейният дом ли

е? Жената продължаваше да ме гледа, слушаше без да чува, явно се напрягаше да

разбере думите ми. След известно време тя започна да трепери неудържимо. Тялото и се затресе толкова силно, че ако не я държах за ръцете, щеше да изхвръкне от верандата. Хванах я по-здраво и двамата се строполихме върху летящата врата с мощен трясък.

Шофьорът на таксито дойде да ми помогне да подкрепя възрастната жена и в този момент вратата се отвори. Синди Колдуел се опитваше да разбере какво означава разкрилата се пред погледа й гледка: някакъв непознат бял мъж държеше майка й; и двамата стояха на нейната веранда. И се задейства.

Моментално притвори вратата и след миг се появи отново с пушка 12 калибър. Пушката изглеждаше много убедително в ръцете й и тя процеди през стиснати зъби:

- Пусни майка ми и изчезвай от моята веранда. Погледнах я през замъгленото от влагата стъкло с надеждата да не загина тутакси

вследствие на това недоразумение и рекох: - Ако я пусна, тя ще падне. Шофьорът на таксито също се появи в полезрението й и изражението й се

промени незабавно. - Мейнард, какво става тук? - обърна се тя към него. - Не знам точно, скъпа - отвърна той. - Като дойдохме, този бял човек стоеше на

верандата и майка ти хукна към него с писъци да пита какво се било случило с брат ти Кенет.

Тя ме изгледа с въпросителен поглед. Аз и се представих: - Казвам се Фред Пълс и ако вие сте Синди Колдуел,значи трябва да говоря с

Вас. Тя леко отпусна хватката си върху пушката и рече: - Да, аз съм Синди Колдуел. Малко съм объркана, но заповядайте вътре. Бихте

ли помогнали на мама да влезе? Преведох колкото можех по-внимателно майката на Синди през верандата и

около отворената летяща врата. Шофьорът ни последва вътре и остави напълно забравените пакети на стъпалата, водещи към горния етаж. После остана да стои объркан и смутен,без да знае дали да остане или да си тръгне, без да знае кой съм и какъв съм или какво съм намислил.

Помогнах на майката на Синди да седне в едно твърдо кресло и отстъпих назад да изчакам. Тишината стана непоносима, затова се изкашлях и заговорих точно в мига, когато Синди се обади.

- Извинете - рекох, - кажете вие. - Простете, моля - рече тя, - обикновено не посрещам гостите, си по този начин,

но чух някакъв трясък и се уплаших. А когато ви видях на верандата да държите майка ми, естествено реших, че...

Прекъснах я. - Моля ви, не се извинявайте. Не знам как бих реагирал аз в същата ситуация,

но нищо лошо не е станало. - Искате ли кафе? - попита тя. - Няма ли да си свалите мокрото палто? Така ще

се простудите. - Да и за двете - отвърнах. - С удоволствие бих изпил едно кафе и ще се радвам

да си съблека палтото. Събличането на палтото ми даде известно време да се окопитя. След разменените реплики, майката на Синди и Мейнард, шофъорът, явно си

отдъхнаха и двамата ме огледаха оценяващо още веднъж. Очевидно издърЖах изпита, защото Жената протегна ръка и се представи:

83

- Аз съм Айда Мей Клемънс и това е мъжът ми, Мейнард. Седнете, моля и се чувствайте като у дома си.

При това тя посочи едно голямо кораво кожено кресло и ми направи знак да седна.

Знаех, че това е креслото на Марк Колдуел и аз явно трябваше да седя в него, точно когато разбивам надеждите на цялото семейство; затова за малко не изгубих присъствие на духа. Седнах бавно и се опитах с всички сили да се мобилизирам, но въпреки това е чувствах върху много тънък лед. Поех си дълбоко въздух, изпуснах го много бавно и попитах:

-Айда Мей, извинете, че преди малко ви изплаших, но не познавам сина ви Кенет. Къде е той?

Тя се изправи гордо на стола си. - Синът ми Кенет е в морската пехота и получи назначение в посолството на

САЩ в Сайгон, в Южен Виетнам. След две седмици се връща. - Много се радвам, че е жив и здрав и ще се връща скоро у дома. Охраната на

посолството е много добра. Наистина се радвам, че ще се върне скоро при вас. Тя изгледа късата ми подстрижка и старомодните ми дрехи и попита: - И вие ли сте военен? И вие ли сте били във Виетнам? - Да - рекох. - Прибрах се вчера, а дали не беше оня ден? Малко съм объркан от

13-часовата разлика във времето и не знам днес ли е, вчера ли е или утре. Двамата с Мейнард се спогледаха и се засмяха. Точно тогава Синди влезе в стаята с поднос чаши, бисквити, сметана, захар и

кафе. Миришеше великолепно, а освен това имах страшна нужда от чаша в ръцете си. Нещо,което да поддържа атмосферата по-лека и да ми помага ръцете ми да не треперят. Побъбрихме си още малко и после Синди рече:

- Е, Фред, много ми е приятно, че се запознахме, но съм много любопитна да разбера какво те води у нас?

В този момент външната врата се отвори с трясък и две момиченца нахлуха вътре с цялото великолепие на Лорета Йънг. Всяко от тях пристъпи навътре и се завъртя подчертано, за да демонстрира новата си рокля. След тях влезе жена на средна възраст с бебе на ръце.

Присъствието и целта на посещението ми бяха незабавно забравени. Всички заахкахме и заохкахме по момиченцата и новите им тоалети, възклицавайки колко са красиви и колко е хубаво, че имат такива прекрасни дрехи. Когато въодушевлението поутихна малко, момиченцата се настаниха да се занимават на масичката за игра в трапезарията и щом Синди се върна, продължи:

- фред, това е свекърва ми, Флорънс Колдуел, а това е Фред ъ-ъ... - Пълс - допълних аз. - И той тъкмо се готвеше да ни каже защо е дошъл при нас - добави тя. Поех си дълбоко въздух, бръкнах в джоба си и заговорих: - Не знам как точно да започна. Преди няколко седмици избягах от

военнопленнически лагер в Северен Виетнам. Обърнах се и погледнах Синди право в очите. - Докато бях в лагера, в моята барака доведоха вашия съпруг Марк. Той беше

по-скоро мъртъв, отколкото жив. Простреляли го по време на задачата, която изпълнявал в Северен Виетнам, заловили го и го довели в нашия лагер. Направих всичко, каквото можах, но той беше много сериозно ранен и двамата знаехме, че ще умре.

Синди сложи ръка на устата си и издаде тих хлипащ звук, но очите и не се откъсваха от моите.

Айда Мей и Флорънс поеха дълбоко въздух, а Мейнард възкликна: - Боже Господи. - Марк каза, че ако му обещая да направя нещо, ще ми помогне да избягам от

затворническия лагер. Честно казано, реших, че бълнува, но му обещах да изпълня молбата му.

84

На този етап всички вече плачехме и се наложи да спра, за да събера сили. Погледнах съпругата и видях, че тя е загледана в нещо много далечно. Очите й бяха като гланцирани и тя плачеше, скрила лице в ръцете си. Когато се посъвзех малко, продължих.

- После той каза: Обещай, че ще отидеш в Тексас и ще кажеш на жена ми Синди,че тя продължава да е моята красавица и докато съм умирал, съм мислил за нея и за момичетата. Обещаваш ли, че ще го направиш?

- Да, Марк, рекох аз, обещавам ти. И той ми даде една снимка и брачната си халка, за да сте сигурна, че ви казвам истината.

Подадох халката и снимката на Синди и за миг задържах ръката й. Наведох се да извадя ножа от вътрешния джоб на палтото си и рекох: - Той ми даде този нож и аз му казах: Благодаря ти,Марк. Обещавам ти, че все

някак ще стигна до Тексас.Има ли още нещо, попитах го аз. Да, би ли ме прегърнал, помоли той. Просто да ме подържиш. Не искам да умра сам. Държах го и го люлях много дълго. През това време той непрекъснато повтаряше: Сбогом, Синди, обичам те и ми е много мъчно, че няма да съм покрай теб, докато момичетата растат. След известно време издъхна в ръцете ми без да се мъчи.

- Иска ми се да разберете - продължих аз, - наистина много държа да ме разберете, Синди. Направих всичко,което можех, но беше ранен наистина много тежко.Не знаех как да спра кървенето, нямах никакви материали...

В този момент окончателно рухнах. Известно време поплакахме всички заедно, което накара момичетата да дойдат

при нас.Интересуваха се защо сме толкова тъжни и защо плачем. Погледнах Синди и двамата разбрахме, че не бих могъл да повторя всичко това, така че тя им обясни, че се е наложило да им съобщя нещо много тъжно, но скоро всичко ще се оправи.

Това изглежда ги успокои, защото те се върнаха да си играят в трапезарията, този път по-наблизо до нас.

Трябваше да разкажа какво беше станало в резултат на благородната постъпка на Марк, затова продължих нататък.

- С ножа, който Марк ми остави, успях да надвия пазачите и да освободя още 12 американци, които бяха затворени в същия лагер. Съпругът ви е герой. Благодарение на него сега са свободни още 12 души, а аз седя тук, на този стол, и ви разказвам за неговата смърт. Много, наистина много съжалявам, че се налага да ви го кажа.

И отново заплаках, а Синди стана от стола си и дойде да ме утеши. Тя, която преживяваше огромна загуба, утешаваше мен. Почувствах се смирен и едновременно с това поласкан. Тя взе лицето ми в дланите си, погледна ме и рече:

- Сега имаме двама герои, моят съпруг, Марк, и вие. Вие също сте герой. Благодаря ви, че дойдохте да ни кажете. Знам, че ви е коствало много усилия да дойдете да ми кажете лично, че съпругът ми е мъртъв, но вие сте достоен човек.Обещал сте и сте удържал обещанието си. Благодаря ви.

Аз седях на стола, замаян. Не се чувствах като герой, но ето, че сега седях и слушах тази жена, на върха на нейната мъка и скръб, да ми казва, че съм герой и достоен човек. Чувствах единствено вина и гняв; вина, че съм останал жив, а съпругът й,бащата на нейните деца, е загинал; и гняв, силен гняв към безсмислието и безчувствеността на войната. Колко излишни загуби, колко мъка. Не можех да простя нито на страната, нито на себе си; но ето, че тази жена, преживяла тази невероятна загуба, загубата на съпруга си, ми прощаваще и ми благодареше. Не можех да слушам тези думи.

Почувствах как у мен се надига огромен гняв срещу правителството. Защо те не дойдоха да кажат на тази жена, че съпругът й е загинал? Къде беше тялото на Марк Колдуел? Защо той не беше тук, защо не беше погребан достойно с полагаемия му се траур? Защо? Защо?

След малко рекох: - Върнах тялото на Марк в Южен Виетнам и съм сигурен, че военните скоро ще

85

ви потърсят за погребението му. Съжалявам, че аз няма да съм тук, но знайте, че ще мисля за вас. Никога няма да ви забравя.

Останахме да поседим още малко, след което попитах Мейнард дали ще има нещо против да ме откара до автогарата, за да взема автобуса за Далас. Бях в отпуска и исках да се напия до смърт и да остана пиян дълго, дълго време.

ФРЕДЕРИКЕ ПЪЛСТРЕТИ

Спомен за Маргарет Мърфи Отегчени от скоростите и бързането по магистралите, двамата със съпруга ми

решихме да отидем до морето, избягвайки най-натоварените пътища.Кратката ни спирка в малкото незабележително градче на Източното крайбрежие, в щата Мериленд, доведе до случка,която завинаги ще остане в паметта ми.

Всичко започна събсем банално. Светофарът светна червено. Докато чакахме да се смени, аз забелязах старата тухлена сграда на старчески дом.На предната веранда, в бял плетен стол седеше старица. Очите й ме гледаха настойчиво и сякаш ме викаха,умоляваха ме да отиде при нея.

Светна зелено. Неочаквано аз измърморих: - Джим, паркирай някъде тук. Хванах Джим за ръка и го поведох по алеята към дома. Джим се спря. - Чакай малко, та ние не познаваме никого тук. С малко усилие успях да го убедя, че си струва да направим това, което съм

намислила. Дамата, чийто магнетичен поглед ме беше привляъл, се надигна от стола си и

подпирайки се на бастун, трьгна към нас. - Толкова се радвам, че спряхте - усмихна се тя признателно. - Молех се да го

сторите. Имате ли няколко минутки да поседнете и да си побъбрим? Последвахме я до едно сенчесто уединено място отстрани на верандата. Искрено бях впечатлена от естествената красота на нашата домакиня. Слаба,

но не прекалено. Освен бръчиците в крайчеца на лешниковите очи, кожата и беше гладка и бяла като слоноба кост, почти прозрачна. Сребристите й коси бяха нежни като коприна и събрани на кок.

- Много хора минават оттук - поде тя, - особено през лятото. Надничат от прозорците на колите си и не виждат нищо друго освен стари сгради, обитавани от стари хора. Но вие видяхте мен, Маргарет Мърфи. И намерихте време да се отбиете.

Замислено Маргарет продължи. - Някои хора смятат, че всички възрастни хора са оглупели. Истината е обаче,

че просто сме много самотни. После с насмешка добави: - Ние, възрастните наистина много обичаме да говорим, нали? Опипвайки една красива брошка с ромбовидна форма върху яката на пъстрата

си рокля Маргарет попита как се казваме и откъде сме. Когато отвърнах, че сме от Балтимор,цялото й лице грейна и очите й светнаха.

- Сестра ми, Бог да я прости, живееше на „Горуш авеню" в Балтимор. Аз ентусиазирано обясних: - Когато бях малка, живеех на няколко преки от там, на Доумстед стрийт". Как

се казваше сестра ви? Моментално си спомних за Мари Гибънс. Тя ми беше съученичка и най-добра

приятелка. В продължение на цял час, че и повече, двете с Маргарет се отдадохме на спомени за младите ни години.

Разговаряхме въодушевено, когато се появи медицинска сестра с чаша вода и

86

две малки розови таблетки. - Извинете, че ви прекъсвам - любезно каза тя, - но е време за лекарствата и

следобедния ви сън, госпожице Маргарет. Нали знаете, че трябва да се грижим за сърцето, за да върви то добре - обясни тя с усмивка и подаде на Маргарет лекарството.

Двамата с Джим се спогледахме. Без никакви възражения Маргарет глътна таблетките.

- Може ли да остана още няколко минутки с моите приятели, госпожице Бакстър? - попита Маргарет.

Сестрата отказа любезно, но твърдо. Госпожица Бакстър протегна ръка и помогна на Маргарет да стане от стола.

Ние я уверихме, че идната седмица, когато се връщаме от морето, отновво ще се отбием да я видим. Тъгата по лицето й се замени от радост.

- Колко хубаво би било - рече тя. След прекараната слънчева седмица, потеглихме обратно в облачен и влажен

ден. Старческият дом ни се стори особено унил под тъмните сиви облаци.

Почакахме няколко минути и се появи госпожица Бакстър. Тя ни подаде малка кутийка с прикрепено към нея писмо. После ме хвана за ръката и остана да ме държи така, докато Джим четеше писмото.

„Скъпи мои, Тези няколко дни бяха най-щастливите в Живота ми откакто Хенри, любимият

ми съпруг, почина преди две години. Отново имах близки, които да обичам и които да мислят за мен. Снощи лекарят се обезпокои от състоянието на сърцето ми. Аз обаче се чувствам прекрасно. И докато съм в това радостно настроение, искам да ви благодаря за щастието, което вие двамата внесохте в дивота ми.

Бевърли, скъпа, подарявам ти моята брошка, която носех в деня, когато се срещнахме. Моят съпруг ми я подари в деня на сватбата ни, 30 юни 1939 г. Навремето е била на майка му. Радвай й се, надявам се един ден да принадлежи на твоите дъщери и техните деца. С брошката ти предавам и своята вечна обич.

Маргарет" Три дни след нашето посещение Маргарет издъхнала мирно и кротко в съня

си. Стоях, стиснала брошката в ръка, и по бузите ми се стичаха сълзи. Внимателно я обърнах и прочетох надписа, гравиран Върху сребърния ръб на брошката: „Любовта е Вечна".

Спомените също, скъпа Маргарет, спомените също. БЕВЪРЛИ ФАЙН

В мен все още живее малкото дете

Следното стихотворение е написано от жена, починала в старческия дом на

болницата "Ашлуди" близо до град Дънди в Шотландия. Персоналът го открил сред

вещите и всички били толкова впечатлени от него, че стихотворението било

разпространено из цялата болница и отвъд нея.

Какво виждаш, сестро, какво виждаш?

Като ме гледаш, не си ли мислиш -

старица оглупяла, с нрав кисел,

87

с блуждаещ поглед и вяла мисъл?

Когато яде, все ще се накапе и дори не роптае,

когато викаш: Защо поне не се постараеш!

Дето сякаш нищо не забелязва,

и ту чорап, ту пантоф все някъде зарязва?

Дето кога със, кога без съпротива, ти дава

да я обличаш и храниш, колкото ден да минава?

Това ли си мислиш, това ли виждаш в мен?

Отвори очи, сестро, и виж с поглед задълбочен.

Както съм седнала кротко, аз ще ти кажа коя съм,

Макар по твоя воля да ям и без заповед да не ставам...

Аз съм на мама и татко детето сладко,

С най-добрите и обичливи кака и батко;

шестнайсетгодишна девойка, която в облаците лети,

с надежда, че скоро любовта ще я навести;

невеста на двайсет, чието сърце всеки път трепва

при спомена за дадената брачна клетва;

на двайсет и пет аз вече имам челяд своя,

за която дам сигурен и щастлив трябва да сторя;

на трийсет съм майка с подрастващо потомство,

обвързани със силните връзки на трайно родство;

на четиридесет, синовете ми вече напускат дома,

но съпругът ми е при мен и се грижи да не така;

на петдесет отново цари детска врява -

край мен внуци играят и се забавляват.

Почина мъжът ми, мрак се спуска над мен –

със страх поглеждам към бъдния ден.

88

Че днес челядта ми на своите рожби живота реди,

а аз живея със спомените и обичта от преди.

Днес вече съм старица, а природата не прощава,

със старостта жестоко се подиграва.

Съсипва тялото, отнема здраве и сили,

вместо сърцето ми сякаш камък са окачили.

Но в тази стара черупка още живее прежното дете,

и ето, разтупква се окаменялото, пълно с горчилка сърце.

Помня радости, помня и мъки, отново обичам

като на лента пред погледа ми животът протича.

Сещам са за годините, отлетели бързо и кратки безкрайно,

и притаи суровия факт, че нищо на този свят не е трайно.

Затова, отвори очи, сестро, и вик с поглед прояснен не намръщената старица,

гледай внимателно - вий мен!

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Предоставено от Роналд Далстън

Последно „сбогом"

- Връщам се у дома в Дания, синко. Исках само да ти кажа, че те обичам.

По време на последния телефонен разговор с баща ми, за половин час той седем

пъти изрече тези думи. Явно не го слушах както трябва, защото чувах думите, но не

и смисъла им, и определено не схващах дълбокия подтекст. Вярвах, че баща ми ще

доживее и надмине 100 години, както прачичо ми доживя до 107 години. Пропуснал

бях да почувствам угризенията му при смъртта на майка ми, не разбирах самотата

му на човек, чието „гнездо е опразнено", нито пък осъзнавах, че повечето му

приятели отдавна са напуснали този свят. Той неуморно повтаряше, че иска с

братята ми да създадем потомство, и той да станел дядо. Аз обаче бях твърде зает с

работата си, за да го чуя.

- Татко почина - въздъхна брат ми Брайън на 4 юли 1973 година.

Малкият ми брат е адвокат, остроумен, с бърз ум и чувство за хумор. Реших, че се

майтапи и зачаках края на вица, но такъв не последва.

- Татко е починал в леглото, в което се е родил – в Розкелд - продължи Брайън. -

89

Погребалната агенция ще го прибере в ковчег и утре ще ни го докарат заедно с

личните му вещи. Трябва да се подготвим за погребението.

Онемях. Тези неща не стават така. Ако знаех, че това са последните дни на

татко,щях да поискам да го придружа в Дания. Аз съм привърженик на идеята, че

човек не бива да умира сам. До себе си трябва да имаш близък човек, който да ти

държи ръката и да те утешава по време на прехода от едно измерение на

действителността в друго. Щях да стоя при него и да го успокоявам в последния му

час, само ако се бях вслушал по-внимателно в думите му, ако бях помислил и се бях

вслушал в гласа на Вечността.

Татко беше оповестил за скорошното си сбогуване по най-добрия възможен

начин, но аз него бях разбрал. Почувствах скръб, болка и угризение. Защо го бях

изоставил така? Той никога не ме е изоставял.Когато бях на девет години, той се

връщаше след 18-те часа работа във фурната,будеше ме с почесване по гърба със

силните си ръце и шепнеше:

- Време е да ставаш, сине.

Докато аз се обличах и се приготвях за предстоящите си задачи, той вече беше

свил вестниците на руло и ги беше настанил в кошницата на велосипеда ми. Като си

спомня за неговия благороден и щедър дух, просълзявам се и днес.

Когато бях велосипеден състезател, той ме караше на 50 мили чак до Кеноша, в

Уисконсин, всеки вторник вечерта, за да мога да участвам, а той да ме гледа. И

винаги беше при мен, да ме утеши при загуба или да сподели радостта ми от

победата.

По-късно той винаги идваше, когато изнасях лекции в Чикаго и пред институции

от рода на „21 век", „Мери Кей", „Висша справедливост" и някои църкви. Винаги се

усмихваше, слушаше и с гордост обясняваше на всички наоколо:

- Това е моето момче!

Сърцето и душата ми страдаха, защото баща ми винаги е бил на мое

разположение, а аз не се оказах при него в нужния миг. Моят скромен съвет е

винаги, винаги да споделяте любовта с близките си хора и да пожелаете да ви

поканят да присъствате на този свещен преход, когато материалното съществуване

се трансформира в духовно. Ако преживеете настъпването на смъртта заедно с

близък вам човек, ще бъдете отведен в едно по-голямо и по-просторно измерение на

съществуването.

МАРК ВИКТОР ХАНСЕН

90

Направете го днес!

Ако знаехте, че скоро ще умрете, и имахте правото на един-единствен

телефонен разговор, на кого бихте се обадили и какво бихте казали? И защо още не

сте го направили?

СТИВЪН ЛИВАЙН

Когато бях главен училищен инспектор в Пало Алто, щата Калифорния, Поли

Тайнър, председателката на настоятелството, написа писмо, което публикуваха в

„Пало Алто таймс". Синът на Поли, Джим, не вървеше никак добре в училище. Той

беше класифициран като умствено изостанал и непригоден за нормално училище,

което изискваше безкрайно търпение от страна на неговите родители и учители.

Джим обаче беше щастливо хлапе с широка усмивка, която огряваше цялата стая.

Родителите му признаваха неговите недостатъци в академичната област, но винаги

се опитваха да му помогнат да види силните си страни, за да не се срамува. Малко

след като завърши гимназия, Джим загина при злополука с мотоциклет. След

смъртта му, майка му предаде следното писмо на вестника:

Днес погребахме 20-годишния си син. Той загина при мотоциклетна злополука в

петък през нощта. Как ми се иска да знаех, когато говорих с него последно, че няма

да имам друга такава възможност. Ако знаех, щях да му кажа:

-Джим, обичам те и много се гордея с теб.

Щях да отделя време да преброя множеството добрини, които той донесе в

живота на мнозина хора, които го обичаха. Щях да отделя време да се порадвам на

хубавата му усмивка, на звучния му смях, искрената му обич към хората.

Когато сложим всичките му добри страни на едното блюдо на везната, а на

другото всичките му неприятни черти - например, че винаги пускате радиото много

силно, носеше косата си не както на нас ни харесваше, мръсните чорапи под леглото

и т.н., лошите му черти не бяха толкова много.

Аз няма да имам друг случай да кажа на сина си всичко, което бих искала да му

кажа, но вие, другите родители, имате възможност. Кажете на порасналите си деца

това, което бихте искали да чуят, ако знаехте, че това ще е последният ви разговор.

Аз говорих Джим в последния ден преди да загине. Той ми се обади да ми каже:

- Здрасти, мамо! Обаждам ти се само да ти кажа, че те обичам. Отивам на работа.

Чао.

Той ми подари нещо, което ще пазя завинаги като скъп спомен.

Ако въобще има някакъв смисъл в смъртта на Джим, това може би е да каже на другите да ценят повече живота и да подсети хората, особено семействата, да намерят време да кажат на близките си колко ги обичат.

Може и да нямате друга възможност. Направете го днес!

РОБЪРТ РИЙЗЪНЪР

91

Подходящите думи

След масивния инфаркт на брат ми, той остана да лежи в кома в реанимацията на

отделението за сьрдечносьдови заболявания. Лежеше там, вързан с тръбички и

кабели към апаратите, поддържащи живота му. На монитора се виждаха

криволиците на неговото неуверено сърцебиене. Единственият шум в стаята беше

ритмичното съскане на помпата, която вкарваше въздух в дробовете му. Отстрани

снаха ми стоеше безпомощна.

Като свещеник често съм бил сред семейства в подобно положение. Търсил съм

подходящи думи, подходящ пасаж от Библията, израз на надежда, за да се опитам да

ги утеша. Но това беше ново за мен.

През тези трудни дни двамата със снаха ми се разкъсвахме между надеждата и

отчаянието. Радвахме се на всеки посетител. Благодарни бяхме за разказите им за

хора, излезли от кома и завърнали се към нормален живот. Слушахме ги

внимателно, когато говореха за етапите на скръбта. Знаехме, че го правят с обич.

Мнозина от посетителите ни влизаха през вратата, говорейки и си излизаха,

говорейки. Така ли се справях и аз с притеснението си, когато не знам какво да

кажа?

Тогава дойде да ни види един по-далечен познат. Той застана с нас край леглото и

се загледа в тялото на брат ми. Последва дълго мълчание. Изведнъж, обзет от

внезапен прилив на чувства, той рече:

- Много съжалявам.

Последва отново дълго мълчание. Накрая той прегърна снаха ми, обърна се към

мен и ми стисна ръката. За-държа я малко по-дълго от нужното и я стисна малко по-

силно от обичайното. Докато ме гледаше, очите му се напълниха със сълзи. И си

отиде. След седмица брат ми издъхна.

От тогава минаха години, но продълзкабам да си спомням за този посетител. Не

си спомням името му, но никога няма да забравя как сподели скръбта ни, тихо и

искрено, без неловкост и притеснение. Неговите оскъдни слова изразяваха цели

томове.

РОБЪРТ ДЖ. МАШЪЛЪН МЛАДШИ предоставено от Дейв Потър

Добрина в името на едно разбито сърце

Аз съм само един. Но все пак ме има.

Немога да направя всичко, но има какво да направя.

И защото не мога да направя всичко

няма да откажа да направя това, което мога. ЕДУЪРД ЕВЪРИТ ХЕЙЛ

Двамата със съпруга ми, Ханък, написахме книга ,,Актове на внимание: ,,Как да

направим революция на добротата", която предизвика доста голям интерес в

Америка. Ето какво ни разказа един анонимен радиослушател по време на

радиопредаването ни в Чикаго.

92

- Здрасти, мамо, какво правиш? - пита Сузи.

- Готвя ястие за съседката, госпожа Смит - отговаря майка й.

- Защо? - пита Сузи, която е едва на шест години.

- Защото на госпожа Смит й е много мъчно. Изгуби дъщеря си и в сърцето й

има рана. Добре е известно време да се погрижим за нея.

- Защо, мамо?

- Защото, Сузи, когато на човек му е много, много мъчно, на него му е трудно

да се справя с простички неща като приготвянето на вечерята и други дреболии. Но

понеже всички живеем заедно и госпожа Смит ни е съседка, ние можем да направим

някои неща, за да й помогнем. Госпожа Смит никога вече няма да говори с дъщеря

си, не може да я гушне, не може да напраби никое от онези хубави неща, които

майките и дъщерите правят заедно. Ти си умно момиче, Сузи; може би ще измислиш

начин и ти да се погрижиш за госпожа Смит.

Сузи се замисли сериозно над поставената й задача: как да се включи в грижите за

госпожа Смит. След няколко минутки Сузи потропа на вратата й. Госпожа Смит

отвори вратата и я поздрави:

- Здрасти, Сузи.

Сузи забеляза, че в поздрава на госпожа Смит липсват обичайните мелодични

нотки.

Освен това госпожа Смит имаше вид на плакала, защото очите й бяха още влажни

и подути.

- Какво мога да направя за теб, Сузи? - попита госпожа Смит.

- Мама каза, че сте изгубили дъщеричката си и сега ви е много, много мъчно и

имате рана в сърцето.

Сузи протегна смутено ръчичка, в която държеше парченце цитопласт.

- Това е за раната на сърцето ви.

Госпожа Смит хлъцна от изненада, едва сдържайки сълзите си. Коленичи и

прегърна Сузи. През сълзи каза:

- Благодаря ти, скъпо дете, това много ще ми помогне.

Госпожа Смит прие добрината на Сузи и дори я допълни. Купи си малък

ключодържател с плексигласова рамка за снимка - от онези, дето са направени да си

носиш ключовете и едновременно с това гордо да показваш семейния портрет.

Госпожа Смит постави лепенката на Сузи в рамката, за да й напомня да оздравявба

по малко всеки път, когато я види. Тя знае, че за изцеляването е нужно много време

и подкрепа. Лепенката се превърна в нейния символ на изцеление, без да забравя

радостта и обичта, преживени с дъщеря й.

МЕЛЪДИ МАКАРТИ

Ще се видим сутринта

Благодарение на майка си и нейната мъдрост, аз не се страхувам от смъртта. Мама

беше моят най-близък приятел и най-добър учител. Всеки път, когато се разделяхме,

независимо дали за през нощта или когато някой от нас заминаваше някъде, тя

винаги казваше:

- Ще се видим сутринта.

93

Мама винаги спазваше обещанието си.

Дядо ми беше свещеник и по онова време, в началото на века, след смъртта на

някой член на паството, тялото оставало да лежи през нощта в салона на свещеника.

За едно осемгодишно момиченце това навярно е било доста страшно.

Един ден дядо ми взел майка ми на ръце, занесъл я в салона и и казал да пипне

стената.

- Какво усещаш, Боби? - попитал той.

- Ами студено и твърдо - отвърнала тя

- Тогава той я занесъл при ковчега и рекъл:

- Боби, сега ще те помоля да направиш най-трудното нещо, което някога ще

искам от теб. Но ако го направиш, никога повече няма да се страхуваш от смъртта.

Искам да сложиш ръката си върху лицето на господин Смит.

Майка ми толкова много обичала и вярвала на баща си, че смогнала някак да

изпълни молбата му.

- Е? - попитал дядо ми.

- Татко - отвърнала тя, - на пипане е също като стената.

- Точно така - рекъл той, - Това е старата къща на господин Смит и той вече не

живее в нея. Няма никакьв смисъл да се страхуваш от една стара къща.

Урокът намерил добра почва у нея и продължил да се развива през целия й

живот* Осем часа преди да ни напусне, майка ми изказа много необикновено

желание. Докато стояхме край леглото и и се борехме със сълзите, тя рече:

- Не ми носете цветя на гроба, защото аз няма да съм там. Когато се освободя от

това тяло, веднага отлитам за Европа. Баща ви така и не пожела да ме заведе.

Стаята избухна в смях и цялата нощ нямаше повече сълзи.

Когато я целунахме за сбогом и й пожелахме лека нощ, тя се усмихна и рече:

- Ще се видим сутринта.

В 6:15 сутринта ми се обади лекарят, за да каже, че тя е отлетяла за Европа.

Два дни по-късно бяхме в апартамента на родителите ми, за да прегледаме вещите

на майка ми и се натъкнахме на огромна папка с нейни записки. Когато отворих

пакета, едно листче падна на пода.

На него беше написано следното стихотворение. Не знам дали го е писала тя, или

някой друг, а тя само го е харесала и запазила. Знам само, че то беше единственото

листче, което падна, и на него пишеше:

Завет

Когато умра, раздайте каквото е останало от мен на децата.

Ако ви се плаче, плачете за братята си, които крачат редом с вас.

Прегърнете някого и му дайте това, което искате да дадете на мен.

Искам да ви оставя нещо, нещо по-добро от думи и звуци.

Потърсете ме у хората, които съм познавала и обичала.

Ако не можете да живеете без мен, нека продъжка да живея в очите, в ума и

добрите ви дела.

Най-добре ще ме обичате, ако се държите ръка за ръка и давате свобода на

децата, които искат да бъдат свободни.

Любовта не умира, само хората умират.

Затова, когато от мен остане само любовта...

Раздайте ме...

94

Двамата с татко се усмихнахме при усещането за нейното приеьствие, и отново

настана утро.

ДЖОН УЕЙН ШМТЪР

Любовта не си отива

Израснал съм в напълно нормално семейство и имам двама братя и две сестри.

Макар навремето да нямахме много пари, помня, че в неделя мама и татко винаги ни

водеха на пикник или в зоологическата градина.

Майка ми беше много грижовна и добра. Винаги беше готова да помогне на

другите и често водеше в къщи бездомни и ранени животинки, макар че имаше пет

деца, с които да се оправя, винаги намираше време да помогне на другите.

Когато се замисля за ранното си детство, винаги си представям мама и татко не

като съпрузи с пет деца, а като влюбена новобрачна двойка. През деня времето им

беше посветено на нас, децата, но вечерта си беше само тяхна.

Помня как една вечер си легнах в леглото. Беше неделя, 27 май 1973 година.

Събудих се от шума при завръщането на родителите ми - бяха ходили на гости у

приятели. Смееха се и се шегуваха, а когато ги чух, че си лягат, обърнах се на

другата страна и заспах, но цялата нощ сънувах кошмари.

На сутринта на 28 май 1973 г. се събудих и видях, че навън е мрачно и облачно.

Майка ми не беше станала още, така че ние се приготвихме сами и отидохме на

училище. През целия ден имах особено усещане за празнота вътре в мен. Прибрах се

след училище и влязох в къщи.

- Здрасти, мамо, прибрах се.

Никакъв отговор. Къщата ми се стори толкова пуста и студена. Хвана ме страх.

Цял разтреперан се качих горе и отидох до спалнята на родителите ми. Вратата беше

открехната сьвсем леко и не можех да видя какво има вътре.

- Мамо?

Бутнах вратата и я отворих докрай, за да огледам цялата стая. И тогава видях

мама, легнала на пода до леглото. Опитах се да я събудя, но тя не се будеше.

Разбрах, че е мъртва. Обърнах се, излязох от стаята и слязох долу. Седнах на дивана

и останах така, без да кажа нито дума, много дълго време, докато накрая сестра ми

се прибра, видя ме как седя, нещо й просветна и тя моментално хукна нагоре по

стълбите.

Седях в хола и наблюдавах как баща ми разговаря с полицая. Видях как

санитарите отнесоха носилката с майка ми. Аз можех само да седя и да гледам. Не

можех дори да плача. Никога не бях и помислял, че баща ми е стар, но когато го

видях този ден, той беше толкова стар, колкото не съм го виждал никога през

живота му.

Вторник, 29 май 1973 година. Единадесетият ми рожден ден. Нямаше песни,

нямаше торта, само мълчание, докато седяхме край масата и гледахме храната в

чиниите си. Аз бях виновен. Ако се бях прибрал по-рано, тя щеше да е още жива.

Ако бях по-голям, тя щеше да е още жива. Ако...

Много години живеех с вината за смъртта на майка си. Размишлявах над всичко,

което е трябвало да направя. Всички ужасни неща, които съм й казвал. Искрено

вярвах, че Бог е решил да ме накаже като ми отнеме майка ми, защото съм толкова

95

непослушно дете. Най-много ме притесняваше това, че не съм успял да се сбогувам

с нея. Никога повече няма да почувствам топлата и прегръдка, да усетя приятния

аромат на парфюма и, да ме целуне, докато ме завива за лека нощ. Всичко това ми

беше отнето за наказание.

29 май 1989 година: моят 27-и рожден ден и аз се чувствам самотен и пуст.

Никога не успях да преодолея последиците на майчината си смърт. Емоционалното

ми състояние беше много объркано. Гневът ми към Бога беше достигнал връхната

си точка. Плачех и крещях на Бога:

- Защо ми я отне? Даже не ми даде възможност да се сбогувам с нея. Обичах я, а

ти ми я отне. Исках само да я прегърна още веднъж. Ненавиждам те!

Седях в хола си и плачех. Чувствах се напълно опустошен. И изведнъж ме обзе

топло чувство. Имах физическото усещане, че ме обгръщат две ръце. В стаята

усетих отдавна забравения аромат. Това беше тя. Усещах присъствието й. Същият

този Бог, когото ненавиждах, беше изпълнил желанието ми. Майка ми беше дошла

при мен, когато имах нужда от нея.

Днес знам, че майка ми е винаги с мен. И днес я обичам от все сърце и знам, че

винаги ще бъде до мен. Точно когато се бях отчаял и примирил с факта, че си е

отишла завинаги, тя ми даде да разбера, че обичта й никога няма да ме изостави.

СТЕНЛИ Д. МУЛСЪН

Най-красивият ангел

На глупака, каквото му е на устата, това му е на сърцето, а на мъдреца

каквото му е на сърцето, това муе на устата.

БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН

От 20 години представям пред хората личността на Бенджамин Франклин. Макар

че повечето ми ангажименти са за лекции пред служители на големи компании и

пред конференции, много обичам да говоря пред ученици. Когато работя за някоя

голяма компания извън района на Филаделфия, редовно моля да спонсорират две

мои лекции в училища, като един вид отплата към обществото.

Установил съм, че дори малките деца приемат много добре смисъла на лекциите,

които изнасям чрез историите за личността на Бенджамин Франклин. Насърчавам ги

да задават всякакви въпроси и обикновено ме питат много интересни неща.

Личността на Бенджамин Франклин често става толкова реална за учениците, че те

забравят недоверието си и започват разговор с мен сякаш аз съм истинският

Бенджамин Франклин. Един ден, след лекцията в едно начално училище, отидох в

стаята на петокласниците, за да отговарям навъпросите на всички изучаващи

американска история. Един ученик вдигна ръка и каза:

-Мислех, че сте умрял.

Това не ми се случваше за пръв път, затова рекох:

- Да, умрях на 17 април 1790 година, когато бях на 84 години, но не ми хареса и

затова повече никога няма да го правя.

Веднага помолих за други въпроси и видях едно момченце в дъното, което

96

вдигаше ръка. То попита:

-Когато бяхте на небето, видяхте ли там майка ми?

-Сърцето ми спря. Искаше ми се земята да се разтвори и да ме погълне.

Единственото, което си помислих,

беше: Внимавай да не изтърсиш някоя глупост!"

Напълно разбирах, че за да успее едно 11-годишно момченце да зададе такъв

въпрос пред всичките си съученици, това трябва да е или много скорошно

преживяване, или много голям проблем. Знаех, също така, че непременно трябва да

кажа нещо.

Тогава се чух да казвам:

-Не съм сигурен дали тя е онази, за която се сещам, но ако съм прав, тя беше най-

красивият ангел на небето.

Усмивката на лицето му ми подсказа, че съм намерил правилния отговор. Не знам

откъде ми дойде, но според мен получих малко помощ от най-красивия ангел.

РАЛФ АРЧБОЛД

97

ВЪПРОС

НА ВЪТРЕШНА

НАГЛАСА

Най-великото откритие на моето поколение е това,

че хората могат да променят живота си,

променяйки вътрешната си нагласа.

Уилям Меймс

98

Обезсърчен ли?

Докато се прибирах един ден към къщи след работа, спрях да погледам децата,

които играеха бейзбол в парка близо до дома ми. Седнах зад пейката на първа база и

попитах едно от децата какъв е резултатът.

- Бият ни с 14 на нула - отвърна усмихнато то.

- Сериозно? - възкликнах аз. - Не ми се виждате особено обезсърчени.

- Обезсърчени ли? - отвърна детето с озадачен вид.- Защо да сме обезсърчени?

Просто още не сме поели топката в свои ръце.

ДЖАК КАНФИЙЛД

Гледна точка

Който иска да пее, винаги намира песен. ШВЕДСКА ПОСЛОВИЦА

Повечето хора са толкова щастливи, колкото сами са решили да бъдат. ЕЙБРАХАМ ЛИНКЪЛН

Ако сте минавали през магистрална бариера, навярно сте установили, че

отношенията ви с човека в будката не са най-близките отношения в живота ви.

Обикновено това са едни от най-честите и най-безлични срещи в живота: подавате

парите; може да ви върнат ресто; и си заминавате. Минавал съм стотици пъти през

всяка една от 17-те бариери на моста между Оукланд и Сан Франциско и никога с

никого не съм разменил реплика, която да си струва да запомня.

През 1984, късно сутринта, на път за обяд в Сан Франциско, приближих една от

бариерите. В будката се чуваше силна музика. Звучеше така сякаш някой празнува

или като концерт на Майкъл Джексън. Огледах се наоколо. Нямаше други коли с

отворени прозорци. Нямаше камиони. Погледнах към будката. Мъжът вътре

танцуваше.

- Какво правите? - попитах аз.

- Празнувам си - отвърна той.

- Ами останалите? - огледах аз другите будки наоколо; там нищо не

помръдваше.

- Те не са поканени.

Исках да му задам още десетина въпроса, но зад мен явно някой се беше

разбързал и нетърпеливо натискаше клаксона, така че потеглих. Мислено обаче си

отбелязах: трябва да открия този тип. Очите му подсказваха, че в неговата будка има

нещо магическо.

Няколко месеца по-късно го открих отново, пак със силната музика,

празненството продължаваше.

- Какво правиш? - попитах аз отново.

- Помня те от миналия път - рече той. - Пак танцувам. Празненството

продължава.

- Виж - рекох. - Ами другите...

- Чакай. Те на какво ти приличат?

Той посочи към редицата будки.

99

- Приличат ми... на будки.

- Ни-и-и-и-какво въображение!

-Добре де, предавам се. На теб на какво ти приличат?

- На изправени ковчези.

- Какво искаш да кажеш?

- Сега ще ти го докажа. Всяка сутрин в 8:30 часа вътре влизат живи хора. И в

продължение на осем часа са като умрели. В 16:30, също като Лазар, те се съживяват

и се прибират у дома. В продължение на осем часа мозъкът им не работи, на работа

са все едно мъртви. Просто изпълняват съответните движения.

Останах смаян. Този човек си беше изградил философия, митология на

работното място. Не можех да не задам следващия си въпрос:

- А защо за теб е различно? Ти се забавляваш.

Той ме погледна.

- Знаех си, че ще ме попиташ - рече той. - Един ден аз ще стана танцьор.

Той посочи административната сграда.

- Шефовете ми са ей там и те плащат обучението ми.

Шестнайсет души, които са като умрели на работното си място, а

седемнадесетият, поставен в абсолютно същите обстоятелства, е открил начин да

живее. Този човек си беше направил празник на място, където ние с вас навярно не

бихме издържали и три дни. От скука! Двамата с него обядвахме заедно по-късно и

той рече:

- Не разбирам защо хората смятат, че работата ми е скучна. Разполагам с ъглов

кабинет, остъклен от всички страни. Имам изглед към Голдън Гейт, Сан Франциско,

планините Бъркли, половината народ от Западните щати почива тук... а пък аз идвам

всеки ден и се упражнявам да танцувам.

ДОКТОР ЧАРЛС ГАРФИЙЛД

Прозорецът

Животът е такъв, какъвто си го направим, такъв е бил, такъв и ще бъде. БАБА МОУЗЕС

Имало едно време двама мъже, и двамата сериозно болни, в една малка стаичка

на една голяма болница. Стаичката наистина била тясна, имало само един прозорец,

през който да гледат света навън. На единия от пациентите, като част от лечението,

следобед му било разрешено да сяда в леглото за около час (свързано било с

оттичането на течностите в белите му дробове). Леглото му било точно до

прозореца. Другият пациент обаче трябвало да лежи постоянно по гръб.

Всеки следобед, когато мъжът до прозореца се надигал да поседи един час, той

прекарвал времето като разказвал какво вижда навън. През прозореца виждал парк с

езерце. В езерцето имало лебеди и патици, идвали деца, които им хвърляли трохи

хляб и пускали лодки. Под дърветата се разхождали млади влюбени двойки, хванати

за ръце, имало лехи с цветя, игри на топка. А отзад, зад дърветата, се разкривал

прекрасният градски пейзаж.

Легналият по гръб слушал как другият пациент разказва всичко това и се радвал

на всяка минутка. Слушал как едно дете за малко да падне в езерцето, колко били

красиви момичетата в летните си рокли. Описанията и разказите на неговия другар

100

накрая го накарали да почувства, че сам вижда какво става навън.

Един следобед обаче му хрумнала мисълта: откъде накъде този до прозореца да

се радва постоянно на всичко, което става долу? Защо и той да не погледне? Досра-

мяло го, но колкото повече се опитвал да не мисли за това, толкова повече му се

искало нещо да се промени. Всичко бил готов да даде! Една нощ, докато зяпал в

тавана, другият пациент се събудил изведнъж, взел да кашля и да се задушава,

ръцете му отчаяно се мъчели да напипат копчето за повикване на сестрата. Другият

само го гледал без да помръдне - дори когато дишането му съвсем престанало да се

чува. На сутринта сестрата намерила другия пациент мъртъв и тихичко изнесли

тялото.

Веднага щом му се сторило, че няма да е много неприлично, пациентът

помолил да го преместят на леглото до прозореца. Преместили го, завили го и

въобще го настанили удобно. В мига, когато всички излезли, той с много усилия и

мъки се изправил на лакът и погледнал през прозореца.

Отсреща имало гола стена.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР Предоставено от Роналд Далстън и Хариет Линдзи

Оптимистът

Има една история за двама еднояйчни близнаци. Единият бил преизпълнен с

надежда оптимист.

- Всичко е в цветя и рози! - казвал той.

Другият бил мрачен и безнадежден песимист. В сравнение с него Мърфи, от

Законите на Мърфи, би бил оптимист. Разтревожени, родителите на двете момчета

ги завели при местния психолог.

Той предложил на родителите план за уравновесяване личностните

характеристики на близнаците.

- На следващия рожден ден ги оставете да си отворят подаръците в две

различни стаи. Дайте на песимиста най-хубавите играчки, които можете да си

позволите, а на оптимиста дайте кофа с оборски тор.

Родителите го послушали и внимателно наблюдавали резултата.

Когато надникнали в стаята на песимиста, го чули да се оплаква на глас:

- Цветът на този компютър не ми харесва... Тоя калкулатор няма начин да не се

повреди... Тая игра не ми харесва... Познавам едно момче, което има по-голяма кола

от тази...

Родителите прекосили коридора на пръсти и надникнали в другата стая, където

видели своя малък оптимист щастливо да хвърля тор във въздуха. Той се смеел.

- Не можете да ме измамите! Където има толкова много тор, трябва да има и

пони!

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР От „Още семена за посев" от Брайън Кабано

101

Червената рокля

Висеше там в гардероба,

докато тя умираше, червената мамина рокля,

като рана в редицата

тъмни, овехтели дрехи,

в които премина животът й.

Извикаха ме у дома

и аз разбрах веднага щом я зърнах,

че й остава още малко.

Когато видях роклята, рекох:

- Мамо, защо никога не съм те виждала

да я носиш?

- Защото не съм - бавно отвърна тя.

- Седни, Мили - иска ми се, ако мога,

преди да си отида,

да ти кажа едно-две неща.

Седнах край леглото й,

а тя въздъхна по-тежко,

отколкото вярвах, че е възможно.

- Сега, когато скоро ще си ида,

разбирам някои неща.

О, възпитавах те добре, но неправилно.

- Какво искаш да кажеш, мамо?

-Ами винаги съм мислела,

че добрата жена никога няма време за себе си,

че тя съществува винаги заради някой друг.

Тук направи това, там направи друго,

обърни внимание на нуждите на другите и се увери,

че твоите желания са накрая на списъка.

- Може би един ден ще стигнеш до тях.

Но всъщност за тях никога не идва ред.

Моят живот мина така - В грижи за татко ти,

за момчетата, за сестрите ти, за теб.

- Направила си всичко възможно за една майка.

- О, Мили, Мили, нямаше смисъл -

нито за теб, нито за него. Нима не разбираш?

Аз постъпих възможно най-зле.

Никога не поисках нещо за себе си.

102

- Баща ти в другата стая,

тъй объркан, зяпнал в стената -

когато лекарите му казаха, той го прие

зле - дойде при мен на леглото и ме раздруса,

щеше да ме умори. - Да не си посмяла

да умреш, разбра ли? Какво ще правя аз?

„Каквбо ще правя аз?"

Да, трудно ще ви бъде, когато ме няма.

Та той дори тигана не знае къде стои.

- А вие, деца,

аз бях безплатно удобство за всички,

пьрва ставах и последна си лягах

по седем дни седмично.

Винаги за мен беше прегоряла филийка

и най-малкото парченце сладкиш.

- Днес гледам как братята ти

с жените си се държат

и се отвращавам ужасно, защото знам, че от мен

са видели и са се научили на това.

Научили са, че жената не съществува

освен за да се раздава.

Ами че всяка стотинка, която спестявах,

отиваше за дрехи за вас, за учебници,

даже когато не беше безкрайно нужно.

Не си спомням нито веднъж да съм отишла

в града да си купя нещо красиво

за мен.

- Освен миналата година, когато си купих

червената рокля.

Открих, че имам двайсет долара,

ненаречени още за нещо определено.

Тъкмо да ги дам за изплащане на миялната ни машина,

но вместо това - върнах се у дома с тази голяма

кутия.

Баща ти хубаво ми се накара,

- Къде ще носиш такова нещо -

на опера или къде?

И сигурно е бил прав.

защото освен в магазина,

никога не съм обличала тази рокля.

- О, Мили, винаги съм вярвала, че ако на този свят

не вземеш нищо за себе си,

на другия ще ти се даде всичко. Но някак си

не вярвам повече на тези неща.

103

Според мен Господ иска да си вземем по нещо

тук - и сега.

- Затова, казвам ти, Мили, ако по някакво чудо

взема, че се надигна от това легло, ще видиш

друга майка, защото аз ще съм друг човек.

Толкова време преотстъпвах своя ред,

че не знам дори как да го заема.

Но трябва да знаеш, Мили,

че все някак ще се науча.

Висеше там в гардероба,

докато тя умираше, мамината червена рокля,

като рана в редицата

тъмни, овехтели дрехи,

в които бе минал животът й.

Последните и думи към мен бяха тези...

- Направи ми това добро, Мили,

да не вървиш по моя път. Обещай ми.

Обещах.

Тя си пое дъх,

после мама зае своя ред

в смъртта.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР Предоставено от доктор Катлийн Колинсьн

Изборът, който човек прави в живота си

Щастливият човек, не е човек в определени обстоятелства, а по-скоро човек, с

определен начин на виждане. ХЮ ДАУНС

През декември двамата със съпругата ми Тери си купихме нова кола. И макар

да имахме билети за самолет от Калифорния за Хюстън, където щяхме да гостуваме

на семейството на жена ми за Коледа, решихме да отидем до Тексас с кола, за да

опитаме новата машина. Натоварихме багажа и тръгнахме да прекараме една

прекрасна седмица при баба.

Прекарахме чудесно и стояхме до последния момент на гости у баба. На

връщане трябваше да се прибираме много бързо, затова карахме без почивки -

докато единият караше, другият спеше. Карахме няколко часа в проливния дъжд и

ето, че късно през нощта се прибрахме в къщи. Капнали от умора, очаквахме с

нетърпение топлия душ и мекото легло. Имах чувството, че колкото и да сме

уморени, трябва да разтоварим колата още същата нощ, но Тери искаше само да си

вземе душ и да си легне, така че решихме да изчакаме и да разтоварим на сутринта.

104

В седем сутринта се надигнахме освежени и готови да се заемем с

разтоварването на колата. Когато отворихме предната врата, какво да вВидим - на

алеята пред къщи нямаше никаква кола! Двамата с Тери се спогледахме,

погледнахме пак към алеята, пак се спогледахме, пак към алеята, накрая пак се

спогледахме. Тогава Тери зададе следния чудесен въпрос:

- Е, къде си паркирал колата?

Разсмях се и отговорих:

- Точно тук, на алеята.

Вече знаехме къде сме паркирали колата, но все пак излязохме, надявайки се, че

по някакво чудо колата може да се е преместила сама и да се е паркирала на улицата

до тротоара, но и там я нямаше.

Смаяни и зашеметени, позвънихме в полицията и подадохме жалба, според

която би следвало да се активира нашата високонаучна система за проследяване. За

всеки случай се обадих и в компанията за проследяване. Увериха ме, че имали 98

процента откриваемост в рамките на два часа. След два часа се обадих отново и

попитах:

- Къде ми е колата?

- Още не сме я открили, господин Харис, но откриваемостта ни в рамките на

четири часа е 94 процента.

Изминаха още два часа. Обадих се пак и попитах:

- Къде ми е колата?

Отново отговорът беше:

- Още не сме я открили, но откриваемостта ни в рамките на осем часа е 90

процента.

На този етап им рекох:

- За мен процентите ви не значат нищо, след като попадам в малките проценти,

затова обадете ми се, когато я намерите.

По-късно през деня по телевизията излъчиха реклама на производителя на

абтомобили с въпрос:

- Не бихте ли желали да имате тази кола пред дома си?

- Разбира се! И вчера беше точно там! - възкликнах в отговор аз.

С напредването на деня Тери се разстройваше все по-вече, докато си

припомняше всичко, което беше заминало с колата - сватбеният ни албум,

незаменими семейни снимки от цяло едно поколение, дрехи, цялото ни фотографско

оборудване, моят портфейл и чековите ни книжки, и това не е всичко. Загубата на

тези вещи не застрашаваше нашето съществуване, но в този момент те ни се

струваха безкрайно важни.

Ядосана и безсилна, Тери ме попита:

- Как можеш да се шегуваш сега, когато всичките ни неща и чисто новата ни

кола ги няма?

Погледнах я и рекох:

- Скъпа, може да са ни откраднали колата и да умираме от яд, а може да са ни

откраднали колата и да сме щастливи? И така, и иначе, колата все е открадната.

Вярвам, че настроението и начинът, по който гледаш на света, са въпрос на избор и

точно сега предпочитам да съм щастлив.

Пет дни по-късно ни върнаха колата без следа от цялото ни имущество и с

повреди за 3 000 долара. Закарах я на ремонт и с радост научих, че ще ни я върнат

след седмица.

105

След седмица отидох в сервиза да си взема колата. Вълнувах се, че ще си я

вземем обратно. За съжаление, радостта ми беше твърде кратка. На път за дома,

точно на магистралата на изхода за към къщи, блъснах отзад друга кола. На другата

кола и нямаше нищо, но при нашата положението беше сериозно - още 3 000 долара

за ремонт и поредната застраховка. Успях някак да я закарам до алеята пред дома

ни, но когато се заех да проверявам щетите, лявата предна гума се спука.

Докато стоях на алеята и оглеждах колата, ненавиждайки се, че съм блъснал

онази кола, Тери се прибра. Тя дойде при мен, погледна колата, после мен. Като

видя колко съм разстроен, прегърна ме и рече:

- Скъпи, можем да имаме разбита кола и да умираме от яд, а можем да имаме

разбита кола и да сме щастливи. И така, и иначе, колата все е разбита, затова нека

бъдем щастливи.

Предадох се, разсмях се от сърце и двамата излязохме, за да прекараме

прекрасна вечер.

БОБ ХАРИС

106

ЗА УЧЕНЕТО И

НАУЧАВАНЕТО

След петдесет години няма да има значение

каква кола караш, в каква къща живееш,

колко пари имаш в банковата си сметка

и какви дрехи носиш. Но светът може

да е малко по-добър, защото си изиграл съществена роля

в живота на едно дете. Анонимен автор

107

Вълшебните камъчета

Привичните ни мисли са това, което играе роля

в живота ни. Те ни влияят много повече отколкото

най-близките ни отношения с хората.

Нашите най-доверени приятели не играят толкова

важна роля в оформянето на живота ни колкото

мислите, които храним. ДЖ. У. ТИЙЛ

- За какво ни е да учим всички тези тъпи неща?

От оплакванията и въпросите, които съм чувал от учениците си по време на

годините, прекарани в класната стая, този е най-често повтаряният. Бих искал да

отговоря, като разказка следната легенда.

Една вечер група намади се готвели да се разположат някъде за през нощта,

когато изведньж ги обляла силна светлина. Ясно било, че това е признак за присъс-

твието на неземна сила. С голямо нетърпение те зачакали важното послание,

което чувствали, че ще им бъде изпратено.

Най-сетне се чул глас:- Съберете колкото можете повече камъчета.

Приберете ги в дисагите си. След еднодневен преход, вечерта ще ви донесе радост

и съжаление.

Номадите потеглили на път, взели да се оплакват един другиму и да се

ядосват. Очаквали да им се разкрие голяма истина за света и вселената,

благодарение на която да натрупат богатство и здраве и да придадат повече

смисъл на живота си. Вместо това обаче ги накарали да се занимават с ръчна

работа, която им се виждала напълно безсмислена. Все пак, споменът за

бляскавото видение накарало всички да съберат по няколко камъчета и да ги

сложат в дисагите си, като през цялото време не спирали да мърморят.

Минали един ден път и вечерта спрели да пренощуват, бръкнали в дисагите и

открили, че всяко камъче се е превърнало в диамант. Зарадвали се, че имат

диаманти. Съжалявали обаче, че не са събрали повече.

В началото на преподавателската си кариера и аз имах подобно преживяване с

един ученик, когото ще нарека Алън, и то ми разкри същината на тази легенда.

Когато Алън беше в осми клас, той имаше отлична оценка по „беладжийство" и

много добра по „мъмрения и наказания". Изучил беше хулиганството, а в областта

на кражбите беше почти професор.

Всеки ден карах учениците си да учат по една сентенция. Докато проверявах

присъствието за деня, изричах началото на някоя сентенция. Присъствието се

зачиташе, ако ученикът успее да довърши мисълта.

- Алис Адамс - „Неудачник е само този,...

- ...който престане да се опитва." Тук съм, господин Шлатър.

И така, до края на учебната година, моите млади повереници успяваха да научат

150 велики сентенции.

„Вярваш ли, че можеш, вярваш ли, че не можеш - все си прав!"

„Щом виждаш препятствията, значи си изпуснал от очи крайната цел."

„Циникът е човек, който знае всички цени и нито една истинска стойност."

108

И разбира се, известната мисъл на Наполеон Хил:

„Щом можеш да го измислиш и да му повярваш, значи ще го постигнеш."

От тази церемония най-много се оплакваше Алън - до самия ден, когато го

изключиха и не го видях цели пет години. И тогава, един ден той се отби да ме види.

Бил включен в някаква специална програма в един от близките колежи и току-що му

бил изтекъл срокът на условната присъда.

Разказа ми как, след като го били пратили в приют за непълнолетни и накрая го

затворили в младежкия затвор в Калифорния заради лудориите му, той така се

отвратил от себе си, че взел един бръснач и си прерязал вените.

- И знаете ли, господин Шлатър - рече той, - както си лежах и животът

напускаше тялото ми, изведнъж си спомних оная тъпа мисъл, дето един ден ме

накарахте да я напиша 20 пъти. „Неудачник е само този, който престане да се

опитва." Изведнъж се сетих за това и разбрах смисъла му. Докато съм жив, значи не

съм се отказал, не съм неудачник, но ако се оставя да умра, ще умра пълен

неудачник. С последните си сили извиках помощ и започнах нов живот.

Навремето, когато Алън чул сентенцията, тя е била камъче. Когато е имал

нужда от напътствие и съвет в онзи критичен момент, тя се е превърнала в диамант.

И затова и на вас ви казвам: събирайте камъчета и ще можете да разчитате на

бъдеще, осеяно с диаманти.

ДЖОН УЕЙН ШЛАТЪР

Ние сме олигофрени

През първия ми ден като учителка всичко вървеше добре. Преподаването е

песен, реших аз. Но тогава би звънецът за седмия час, последния за деня.

Докато вървях към стаята, чух силен трясък. Когато влязох, видях как едно

момче налага друго на пода.

- Слушай, олигофрен такъв! - крещеше момчето на пода. - Хич не ми пука за

сестра ти!

- Да не си я пипнал, чуваш ли? - заплашваше момчето отгоре.

Аз се изправих в целия си не особено голям ръст и ги помолих да престанат да

се бият. Моментално 14 чифта очи се заковаха върху мен. Знам, че не изглеждах

особено убедително. Мятайки гневни погледи едно към друго и към мен, двете

момчета бавно отидоха по местата си. В този момент учителят от отсрещната класна

стая подаде глава през вратата и изкрещя на учениците ми да сядат, да мълчат и да

слушат какво им казвам. Останах да стоя там с усещането за пълна безпомощност.

Опитах се да преподам урока, който си бях подготвила, но насреща ми имаше

същинско море от затворени лица. Когато класът си тръгна, задържах момчето,

предизвикало боя. Ще го нарека Марк.

- Госпожо, не си хабете времето - отсече той. -

Ние сме олигофрени - и си излезе. Онемяла, аз се свлякох на стола и се запитах

защо въобще съм решила да ставам учителка. Нима единственото решение на този

род проблеми е да се махнеш? Казах си, че ще остана една година, но след като се

омъжа през лятото, ще си намеря нещо по-удовлетворително.

- Отчаяха ви, нали?

Беше колегата, който надникна в стаята ми по-рано. Аз кимнах.

109

- Не се ядосвайте - успокои ме той. – Преподавал съм на повечето от тях по

време на лятното училище. Само 14 са и повечето въобще няма да завършат

училище. Не си хабете времето с тези хлапета.

- Какво искате да кажете?

- Живеят в бараки на полето. Деца на мигриращи полски работници. Идват на

училище, когато им скимне. Момчето на пода закачало сестрата на Марк, докато

берели боб заедно. Днес на обед пак се наложи да им се скарам. Ако ви създават

неприятности, пратете ги при мен.

Докато си събирах нещата, за да се прибирам към къщи, от ума ми не излизаше

изразът на лицето на Марк, когато каза:

- Ние сме олигофрени.

Олигофрени. Думата продължаваше да отеква в мозъка ми. Разбирах, че трябва

да направя нещо необикновено.

На другия ден следобед помолих колегата ми да не влиза повече в моята класна

стая. Исках да се справя по свой начин с тези деца. Върнах се в клас и погледнах

един по един учениците в очите. След това отидох на дъската и написах СИНАЖД.

- Това е малкото ми име - рекох. - Разбрахте ли как се казвам?Учениците

отвърнаха, че името ми било „шашаво" и че не са чували такова. Отидох пак на

дъската и написах ДЖАНИС. Неколцина измърмориха името ми под носа си, после

ме изгледаха странно.

- Да, казвам се Джанис - обясних аз. - И имам трудности с научаванего на разни

неща, този проблем се казва дизлексия. Когато тръгнах на училище, не можех да

пиша името си правилно. Не можех да пиша правилно и другите думи, а цифрите

просто плуваха из главата ми. Определиха ме като „умствено изостанала". Да, точно

така - аз бях „олигофрен". И днес продължавам да чувам онези ужасни гласове и да

се срамувам.

- Как тогава сте станала учителка? - попита някой.

- Защото мразя да ми слагат етикети, не съм глупава и обичам да уча. И това ще

правим в тези часове от тук нататък. Ако Ви харесва да ви наричат „олигофрени",

значи не сте за тук. Идете в друг клас. В тази класна стая няма олигофрени.

- Няма да ви жаля - продължих аз. - Ще работим упорито, докато наваксате. И

ще завършите училище, а се надявам някои от вас да продължат и в колеж. Не се

шегувам, обещавам ви. Не искам повече да чувам в тази стая думата „олигофрен".

Ясно ли е?

Учениците сякаш седнаха по-изправени на местата си.

Хванахме се сериозно за работа и скоро започнах да виждам тук-там зрънца

надежда. Особено Марк беше много умен. Чух го веднъж да казва на едно момче в

коридора:

- Тая книга е много готина. Ние не четем бебешки книжки.

В ръката си държеше „Да убиеш присмехулник".

Минаха няколко месеца и започнах да забелязвам удивително подобрение. Един

ден Марк каза:

- Само че хората продължават да ни мислят за тъпи, 'щото не говорим

правилно.

Именно за този миг мечтаех. Сега вече можехме да се заемем усилено с

изучаването ма граматиката, защото те го искаха.

110

Мъчно ми беше, че наближава юни. Всичките ми ученици знаеха, че ще се

омъжвам и ще се преместя да живея в друг щат. Учениците от класа, с който имах

онзи последен час, винаги видимо се вълнуваха, когато ставаше дума за това. Радвах

се, че са се привързали към мен, но нещо не беше наред? Дали се сърдеха, че ще

напускам училището?

В последния ми учебен ден на влизане в училище ме посрещна директорът.

- Бихте ли дошли с мен, моля? - строго рече той. - Във вашата класна стая има

проблем.

И ме поведе по коридора, вперил поглед право напред. Какво има пък сега,

питах се аз.

Беше невероятно! Всеки кът беше покрит с китки цветя, букети върху чиновете

на учениците и по шкафовете, а бюрото ми беше цялото отрупано с цветя. Как са

могли да го направят, зачудих се аз. Повечето от тях бяха толкова бедни, че редовно

ги вписваха в училищната програма за подпомагане с дрехи и прилична храна.

Разплаках се, разплакаха се и те.

По-късно разбрах как са постигнали този номер. Марк, който през почивните

дни работеше в местния цветарски магазин, видял поръчките от няколко други мои

класове. Споменал за това на съучениците си. Прекалено горд, за да се примири с

етикета „беден’’, Марк помолил цветаря да му даде всички „уморени" цветя в

магазина. После се обадил в погребалните бюра и обяснил, че класът им се нуждае

от цветя за учителка, която напуска училището. Те се съгласили да му дават

оставените след всяко погребение букети.

Това обаче не беше единственият засвидетелстван от тях знак на уважение. Две

години по-късно всички ученици от класа завършиха успешно училище, а шестима

дори спечелиха стипендии за колеж.

Днес, двайсет и осем години по-кьсно, преподавам в едно много академично

училище, недалеч от мястото, където започнах преподавателската си кариера.

Научих, че Марк се е оженил за приятелката си от колежа и е станал много добър

бизнесмен. Съвсем случайно преди три години синът на Марк попадна в моята

група по английски в десети клас.

Понякога ми става смешно, когато си спомня как завърши първият ми ден като

учителка. Като си помисля само, че смятах да се откажа, за да се заема с нещо по-

удовлетворително.

ДЖАНИС АНДЕРСЪН КОНОЛИ

Скаутски командир спасява положението

Седмици наред малките бойци бяха развълнувани и заети с подготовка на

програмата за вечерта на родителите. Всичко вървеше нормално. Стените бяха

покрити с изложбени табла, скаутите преливаха от ентусиазъм, а масите бяха

отрупани с храна.

Конферансието беше във вихъра си. Публиката пееше с учтиво сдържан

ентусиазъм, характерен за всички родителски вечеринки.

111

И тогава Джими Дейвис стана за своето изпълнение. Отдавна очакваше този

миг. Докато ставаше от мястото си, зърна грейналото лице на майка си и уверената

невъзмутима физиономия на баща си. Започна да говори много въодушевено.

Продължи още по-разпалено, съзнавайки, че присъстващите го слушат с голямо

внимание.

И тогава се случи нещо. Всичко пред очите му взе да се върти. Той забави

темпото, обърка се и спря. Цялото му лице пламна, стисна панически ръце и с

отчаяна безпомощност погледна към своя скаутски отряден командир.

Както винаги готов, слушал безброй пъти репетициите на неговия шедьовър,

командирът му подсказа липсващите думи и момчето продължи нататък. Но

атмосферата вече не беше същата. Шедьовърът му беше помрачен.

Джими спря отново - командирът отново му подсказа. Последните две минути

рецитацията беше повече от страна на командира, отколкото на момчето.

Джими стигна някак до края. Но при мисълта за провала сърчицето му натежа

като камък. По лицето на майка му ясно личеше изписаната мъка, а потрепването на

бащиното му лице издаваше болезнен срам.

Публиката изръкопляска формално, от съжаление към момчето, което се беше

провалило.

Но командирът скочи на крака. Спокойните му очи блестяха. Всички се

заслушаха внимателно, защото той не говореше много високо. Какво каза ли?

- Едва ли можете да разберете колко съм радостен и щастлив от това, което се

случи преди малко. Току-що видяхте едно момче, което превърна в славна победа

нещо, което би могло да забърши като пълен неуспех. Джими можеше да се откаже.

Да се откажеш е много лесно. Но за да довършиш каквото си започнал пред очите на

200 души, е нужна най-висша смелост. Възможно е някой ден да чуете и по-добро

ораторско изпълнение, но съм сигурен, че никога няма да видите по-добра

демонстрация на духа на нашите бойци от тази, която Джими току-що ви предложи -

да изиграеш играта докрай дори при тези трудни обстоятелства.

Сега вече публиката заръкопляска наистина бурно. Майката на Джими гордо

изправи глава. Баща му си възвърна предишния уверен вид. Цялата група зашумя от

въодушевление и радост, а Джими, със заседнала в гърлото буца, сподели с

другарчето си нещо, което звучеше подобно на:

- Ей, как ми се иска един ден и аз да стана скаутски командир, също като нашия.

УОЛТЬР МАКПИЙК Предоставено от Мартин Лоу

Какво става с днешната младеж?

Ако се отнасяш с някого... сякаш е такъв,

какъвто би трябвало и би могъл да бъде,

той ще стане такъв, какъвто би трябвало

и би могъл да бъде.

ГЬОТЕ

Днес младите хора растат много по-бързо. И имат нужда от помощта ни.

Но какво да направим?

Вътрешният ми глас ме пита защо не съм станал достоен пример за днешното

112

поколение младежи. Не, не бих могъл. Не съм психолог, нито разполагам с влияние

и власт, за да предизвикам съществена промяна като някой политик.

Аз съм инжинер. Дипломирах се като електроинженер в университета във

Вирджиния. Сега работя за „Хюлет-Пакард".

Но тази мисъл не ми даваше покой.

Накрая реших да направя нещо по въпроса. Сутринта се обадих в местната

гимназия. Говорих с директора, споделяйки желанието си да помогна. Той много се

развълнува и ме покани да отида в обедната почивка. Приех.

По обед пристигнах в училището. В съзнанието ми се бореха най-различни

мисли:

- Ще мога ли да се разбирам с тях? Дали учениците ще искат да си говорят с

външен човек?

От много години не бях стъпвал в училище. Докато вървях по коридора,

наоколо ми кипеше весела ученическа врява и суетня. Училището гъмжеше от

народ. Учениците изглеждаха по-възрастни от мен. Повечето бяха облечени с

широки, размъкнати дрехи.

Добрах се някак до класна стая номер 103, където щях да споделя мъдрите си

мисли с учениците. Поех си дълбоко въздух и отворих вратата. Вътре имаше

тридесет и двама ученици, които си говореха нещо. Щом влязох, настъпи тишина.

Погледите на всички се приковаха в мен.

- Здравейте, аз съм Марлон.

- Здрасти, Марлон, Влизай.

Ф-у-у, отдъхнах си аз. Приеха ме

.По време на едночасовата ни среща, ми беше много интересно да разговаряме

за набелязването на крайни цели, доколко е важно училището и как да решаваме

конфликтни ситуации без насилие. Когато иззвъня звънецът за следващия час, на

мен не ми се свършваше. Времето летеше и преди да се усетим, настана време да се

връщам на работа. Не можех да повярвам какво удоволствие ми достави този час.

Върнах се на работа зареден с енергия.

Продължихме така месеци наред. В училището забързах различни познанства.

Повечето ученици се привързаха към мен. Но не всички се радваха на посещенията

ми. Всъщност, става дума за Пол.

Никога няма да забравя Пол. Беше висок към метър и деветдесет, тежеше към

110 килограма. Отскоро учеше в това училище. Носеше се слух, че е посещавал не

едно изправително училище. Учителите се плашеха от него. И как да не се плашат?

Преди две години го осъдили задето намушкал учителя си по английски с нож в

гърдите при някаква кавга. Всички го оставяха да прави каквото си иска.

Закъсняваше за час. Никога не носеше учебници, тези неща бяха под достойнството

му.

От време на време присъстваше на обедните ми часове, но никога не казваше

нищо. Мислех, че идва само за да „бройка мацките".

Когато се опитвах да го включа, той само ме измерваше с поглед. Плашеше ме.

Приличаше на бомба, готова да избухне всеки момент. Аз обаче нямаше да се

предам толкова лесно. Всеки път, когато се появеше, аз се опитвах да го включа в

беседите ни, но той не се интересуваше от тях.

Един ден ми писна и бомбата избухна.

113

На поредното ни занятие ние правехме „колаж на целите си". Учениците

изрязваха от списания картинки на това, което искат да постигнат, и ги лепяха на

голямо табло. Минали бяха 20 минути от часа, когато вътре с нехайна походка влезе

Пол.

Попитах кой иска да сподели с класа какво иска да посигне. Джули, дребно

момиче, стана и започна да споделя своите мечти и намерения. Зарадвах се, че

Джули взе думата, защото отначало беше много плаха.

- Ще постъпя в меаицинския институт и ще стана лекарка.

Изведнъж в дъното на стаята избухна гръмогласен смях.

- Моля ви се. Тая ще ми става лекарка? Що се излагаш? От теб нищо няма да

излезе.

Всички глави се обърнаха към него. Пол се радваше на думите си.

Бях като ударен. Не можех да повярвам, че това наистина се случи. Наоколо

цареше пълно мълчание. Какво да правя? Адреналинът ми се покачи до

невъзможност.

- Пол, не си прав. Кой си ти, че да обиждаш другите?

- Ей, даскале, на мен ли говориш? Да не си решил да ме възпитаваш? Ти знаеш

ли кой съм аз? Аз съм Бандит Номер едно. Не се занасяй с мен, че ще пострадаш.

И тръгна към вратата.

- Не, Пол, тия не ми минават. Нямаш право да обиждаш когото и да било. Стига

толкова. Няма защо да идваш тук. Или си част от групата, или не си. Тук всички сме

един екип и се поддържаме един друг. Ти имаш заложби, Пол. Искаме да си при нас.

Можеш да дадеш много на групата. За мен всички сте от значение - и ти, и всички

останали в нашата група. Затова съм тук. Ще дойдеш ли?

Пол ме изгледа страшно през рамо. Отвори и излезе навън, като тръшна силно

вратата зад себе си.

Целият клас беше потресен от разигралата се драма, аз не по-малко от тях.

След часа си събрах нещата и тръгнах към паркинга. Когато стигнах до колата

си, някой ме извика.

Обърнах се и с изненада установих, че е Пол. Вървеше забързан към мен. Хвана

ме страх. Помислих си да извикам за помощ, но всичко стана толкова бързо, че не

можах да се помръдна.

- Господин Смит, помните ли какво ми казахте?

-Да, Пол.

- Наистина ли го казахте това, дето съм от значение за вас и искате да съм във

вашия екип?

- Да, Пол, разбира се.

- Никой никога не ми е казвал, че съм от значение за него. Вие сте първият

човек, който ми го казва. Искам да дойда във вашата група. Благодаря ви, че бяхте

достатъчно добър, за да се изправите срещу мен. Утре ще се извиня на Джули пред

целия клас.

Не можех да повярвам на ушите си. Бях напълно смаян. Не можех да говоря.

Когато той се отдалечи, очите ми се напълниха със сълзи и се търкулнаха по

бузите ми. Случката ме трогна до дъното на душата ми. Този ден реших да отдам

живота си на грижи за нашата младеж, така че тя да успее да осъзнае истинските си

възможности.

114

МАРЛОН СМИТ

Нула върху снега

Всичко започна с трагедията, разиграла се онази ледено студена февруарска

сутрин. Карах на път за училище зад автобуса от Милфърд Корнърс, както повечето

студени снежни утрини. Автобусът сви и спря рязко пред хотела, което не му се

полагаше, и аз се ядосах, че ме принуждава да спра извънредно. От автобуса

изскочи някакво момче, олюля се, препъна се и се срина върху преспата на тротоара.

Двамата с шофьора на автобуса стигнахме едновременно до него. Слабото му

изпито лице изглеждаше бледо дори на снежния фон.

- Мъртъв е - прошепна шофьорът.

За миг не разбрах какво казва. Хвърлих бърз поглед към уплашените детски

лица, които ни гледаха от училищния автобус.

- Лекар! Бързо! Ще телефонирам от хотела.

- Няма смисъл. Казвам ви, че е мъртво.

Шофьорът погледна надолу към притихналото тяло на момчето.

- Даже не каза, че му е зле - измърмори той, - само ме потупа по рамото и каза

много тихо: „Извинете, трябва да сляза на хотела". И това е. Много учтиво и сякаш

се извиняваше.

Смеховете, шумът и сутрешната суматоха в училище стихнаха, когато новината

се понесе из коридорите. Минах край групичка момичета.

- Кой? Кой паднал и умрял на път за училище? - чух да пита едно от тях

шепнешком.

- Не му знам името, някакво момче от Милфърд Корнърс - беше отговорът.

Същото беше и в учителската стая, и в кабинета на директора.

- Много ще би бъда благодарен, ако отидете да уведомите родителите - обърна

се към мен директорът.

- Нямат телефон и все едно, някой от училището трябва да отиде лично дотам.

Аз ще се погрижа за часовете ви.

- Защо точно аз? - попитах. - Няма ли да е по-добре да отидете вие?

- Аз не познавах момчето - призна директорът с равен глас. - А миналата

година, в анкетата на десетокласниците забелязах, че той ви е посочил като свой

любим преподавател.

Карах през снега и леда по лъкатушещия път през каньона към дома на

семейство Евънс, мислейки си за момчето, Клиф Евънс. Любим преподавател! Че за

две години това дете не ми беше казало две думи! Мислено го виждах много ясно

как седи най-отзад по време на следобедните ми часове по литература. Идваше в

класната стая само и си отиваше само.

- Клиф Евънс - измърморих аз сам на себе си, - момчето, което никога не се

усмихваше. Нито веднъж не съм го виждал да се засмее.

Голямата кухня в ранчото беше чиста и топла. Успях някак да обясня защо съм

дошъл. Госпожа Евънс се пресегна слепешката за стол.

- Той никога не е казвал, че нещо го боли.

Вторият му баща изпръхтя.- Че той не е продумал, откакто се нанесох в тази

къща.

115

Госпожа Евънс стана, бутна тигана в ъгъла на печката и взе да развързва

престилката си.

- Чакай, чакай - озъби се съпругът. -Аз трябба да закуся преди да отида в града.

И без това вече няма какво да се направи. Ако не беше толкова тъп, Клиф щеше

поне да каже, че му има нещо.

След училище останах в кабинета си, Втренчен без всякаква мисъл в сведенията

пред мен. Трябваше да приключа личното дело на момчето и да напиша некролога

за училищния вестник. Белите листове пред мен сякаш се подиграваха на усилията

ми.

- Клиф Евънс, бял, живее при втория си баща, без да е осиновен от него; има

петима природени братя и сестри от втория брак на майката. Оскъдната информация

и списъкът с тройки бяха всичко, което можах да открия в личното му досие.

Клиф Евънс тихичко идваше сутрин на училище, вечер излизаше и това беше

всичко. Никога не беше членувал никъде. Никога не беше играл в някой отбор.

Никога не беше заемал длъжност. Доколкото виждах, никога не беше извършил

нито една необуздана и шумна хлапашка постъпка. Той беше никой.

Как едно реално съществуващо момче се превръща в кръгла нула? Училищните

сведения ми предоставиха голяма част от отговора. В първи и втори клас учителите

бяха писали следното „добро, свито дете; кротко, но работи с желание". В трети клас

вече беше открита атака. Някой от преподавателите беше написал с отчетлив, твърд

почерк „Клиф не желае да говори. Отказва да работи. Заучава бавно". Следващата

училищна „обица" беше последвала примера му с „глупав", „бавно развиващ се",

„нисък коефициент на интелигентност". Определенията се потвърждаваха. В девети

клас момчето беше показало коефициент на интелигентност 83. Но в трети клас

коефициентът му е бил 106. Резултатът му падаше под сто чак в седми клас. Дори

кротките, добри деца оказват някаква съпротива. Нужно е време да се пречупят.

Седнах ядосано на пишещата машина и написах гневен доклад за това какво е

сторило образованието с Клиф Евънс. Хвърлих един екземпляр на бюрото на

директора, друго в старата опърпана папка с подгънати краища и треснах вратата на

излизане, за да се прибера у дома. Но от това не се почувствах по-добре. Едно момче

продължаваше да върви подир мен, момче с изпито лице, мършаво тяло в избелели

джинси и големи очи, които дълго бяха търсили надежда преди да ги забули мрак.

Можех само да гадая колко пъти е било записвано на последно място в списъка

и колко много проведени шепнешком разговори са го изключвали. Виждах лицата и

чувах гласовете, които повтаряха едно и също:

- Ти си тъп. Ти си глупак. Ти си едно нищо, Клиф Евънс.

Децата са доверчиви създания. Клиф несъмнено им е повярвал. Изведнъж

всичко ми се изясни: Накрая Клиф Евънс се е изчерпал докрай, не му е останало

нищо друго, освен да се срине върху снежната пряспа и да си замине. В лекарското

заключение като причина за смърта може да е записано „сърдечна недостатъчност",

но аз лично съм на друго мнение.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Най-обикновено докосване

Приятелят ми Чарли влезе, чу се как тропна задната брата. Отправи се директно

116

към хладилника ми, изрови отвътре една бира и се свлече на кухненския стол.

Погледнах го заинтригувана.

Имаше объркания и смаян вид на човек, видял призрак, или може би сблъскал

се за пръв път с проблемите на смъртта. Около очите му имаше тъмни кръгове и

постоянно мяташе глава насам-натам, като човек, който води вътрешен разговор със

себе си. Накрая отпи голяма глътка бира и ме погледна в очите.

Казах му, че изглежда ужасно зле. Той се съгласи и добави, че се чувства още

по-зле, страшно объркан. После ми разказа следната удивителна история.

Чарли преподава рисуване в местната гимназия. От години работи там и има

завидната репутация на човек, радващ се на уважение от страна и на колегите, и на

учениците си. Оказа се, че този ден имал посещение от бивша ученичка, която се

била върнала четири-пет години след завършването на училище, за да се похвали

със сватбената си халка, новороденото си бебе и процъфтяващата кариера.

Чарли спря, колкото да опита бирата. Значи това било, рекох си аз. Сблъскал се

е с проблемите на смъртността. Годините за учителя си минават, винаги е много

обезпокоително да мигнеш с очи и когато ги отвориш, да видиш, че на мястото на

вчерашното дете днес стои жена.

- Не, не е в това работата - информира ме Чарли. - Не беше фактът, че и аз ще

умра един ден. Не беше призрак.

Ставало дума за урок по смирение и преклонение.

Преди близо пет години неговата посетителка Анджела била не особено

блестяща ученичка. Чарли си я спомняше като кротко, не много хубаво момиче,

което седяло настрани от другите, но винаги реагирало с радост и усмивка, когато се

отнесеш към него дружелюбно.

Станала била уверена млада жена, майка, която не само отговаряла, но и сама

завързвала разговор. Дошла да види учителя си по рисуване и то с конкретна цел.

След няколко уводни думи на учтивост, тя започнала направо.

- Когато бях в гимназията - обяснила тя, - Вторият ми баща ме малтретираше.

Биеше ме, а нощем идваше в леглото ми. Беше ужасно. Страшно се срамувах.

Не казвах на никого. Никой не знаеше. Накрая, по време на предпоследната

година в училище, родителите ми решиха да отидат на почивка за събота и неделя и

за пръв път щяха да ме оставят сама. Аз запланувах бягството си.

- Тръгнаха в четвъртък вечерта и аз прекарах цялата нощ в подготовка. Научих

си уроците, написах дълго писмо на майка ми и си подредих нещата. Купих ролка

широко тиксо и цял час се занимавах да облепвам отътре вратите и прозорците на

гаража. Оставих ключовете на таблото на колата на майка ми, сложих любимото си

плюшено мече на съседната седалка и се качих горе да си легна.

- Планът ми беше в петък да отида на училище и както обикновено да се

прибера с училищния автобус. Щях да изчакам у дома, докато родителите ми се

обадят, да говоря с тях, после да отида в гаража и да включа двигателя. Вярвах, че

ще ме намерят едва в неделя следобед, когато родителите ми се върнат. Тогава вече

щях да съм мъртва. Щях да съм свободна.

Анджела следвала стриктно плана си до осмия час - рисуване. Чарли,

преподавателят и по рисуване, приседнал на стола до нея, прегледал работата й и я

прегърнал през рамото. Поговорил си с нея за незначителни неща, изслушал я,

притиснал я лекичко и продължил нататък.

117

Анджела се прибрала у дома в петък следобед и написала друго, различно

писмо, с което се сбогувала с майка си. Махнала тиксото от гаража и прибрала

мечето при останалите си вещи. После се обадила на свещеника, който веднага

дошъл да я вземе. Напуснала дома на родителите си и повече не се върнала.

Животът й се развил добре и всичко това благодарение на Чарли.

Към края на разказа двамата с Чарли си поговорихме тихичко за това как в

училище специално предупреждават учителите да не докосват учениците, за

философията, според която прекараното в социални контакти време в училище е

загубено време и как голяма част от учениците понякога сами не допускат подобен

род контакти. Колко пъти, питахме се ние, сме се отнасяли несериозно към ученици,

които са имали някаква нужда от нас? После поседяхме мълчаливо, попивайки

силата и вътрешния смисъл на тази история. Този вид срещи навярно стават всеки

ден в училище, по улиците и в магазините. Не беше нищо особено. Големите хора

като Чарли го правят напълно естествено, без да се замислят.

И тогава Чарли сподели собствената си интерпретация. Анджела е решила

именно в този миг, по време на часа по рисуване, че щом един учител случайно е

проявил към нея дружелюбност и достатъчно внимание, отделил е време да се спре,

да установи контакт, да я погледне и изслуша, значи сигурно има и други хора,

които да и обърнат внимание. И тя би могла да ги открие.

Чарли зарови лице в ръцете си, докато аз разтривах настръхналата си кожа по

ръцете. Той вдигна глава и ме погледна, с нови сили от току-що получения урок по

смиреност.

- Нанси - рече той много тихо, но подчертано, -това, от което най-много се

срамувам, е, че дори не си спомням тази случка!

А след всичките тези години тя се беше върнала да му каже, че на него дължи

спасението на живота си.

НАНСИ МУРМАН

Лилаво

Всяко дете е художник. Проблемът е как да остане художник, когато

порасне.

ПАБЛО ПИКАСО

В първи клас господин Лор каза, че лилавият ми вигвам не бил достатъчно

реалистичен, че лилавото не било подходящо за шатра, че лилавото било траурен

цвят, че рисунката ми не била достатъчно добра, за да се изложи наред с другите.

Върнах се на мястото си като броях свистящите крачки на широките си кадифени

панталони. Посред бял ден над моята лилава шатра се спусна черен мрак с помощта

на един черен пастел. Във втори клас господин Барта каза:

- Нарисувайте нещо.

Все едно какво, каза той. Оставих листа си бял. Учителят дойде до чина ми, а

сърцето ми заби като там-там, когато той докосна главата ми с голямата си ръка и

рече благо:

- Сняг. Колко е чист, бял и красив.

118

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Госпожица Харди

В живота настъпва момент, когато някой

забелязва какво представляваме и какво може

да стане от нас и задейства системите

на шй-висшите ни способности.

РЪСТИ БЪРКЪС

Започнах живота си като дете с намален умствен капацитет. Имах дизлексия -

проблеми с начина, по който гледах на света. Децата, страдащи от дизлексия, често

научават думите по-бързо, но не съзнават, че не ги разбират по начина, по който ги

разбират по-вечето хора. Аз осьзнавах моя свят като прекрасно място, изпълнено с

форми, наречени думи и развих доста богат речник, свързан с видимите неща, което

значително обнадежди моите родители по отношение на обучението ми. За мой

ужас обаче в първи клас открих, че буквите са по-важни от думите. Децата с

дизлексия ги съчетават отгоре надолу и отзад напред и даже не ги подреждат по

същия начин като другите хора. Затова учителката ми в първи клас ме определи като

дете с намален умствен капацитет.

Тя записа наблюденията си и ги предаде на учителката ми във втори клас през

лятото, за да успее тя да развие достатъчно добро предубеждение към мен преди

още да ме види. В началото на втори клас аз виждах отговорите на задачите по

математика, без да разбирам за какво са всички тези усилия за постигането им, но

открих, че въпросните усилия били по-важни от самия отговор. Сега вече бях

окончателно стреснат от процеса на обучение и започнах да заеквам. Не можех да

говоря убедително, не можех да се справям с елементарните математически

действия и да подреждам правилно буквите. Въобще пълна катастрофа. Изработих

си стратегия, според която се промъквах винаги най-отзад в класа, стараех се да не

ме забелязват и когато ме хванеха или извикаха по име, мрънках неразбрано:

-Н-н-н-не-зн-н-н-ам.

Това реши съдбата ми.

Третокласната ми учителка, още преди да ме види, вече знаеше, че не мога нито

да говоря, нито да пиша, нито да чета и решавам задачи, така че не изгаряше от

оптимизъм при мисълта, че ще си има работа с мен. След като открих скатаването и

симулирането, те се превърнаха за мен в основни похвати за преминаване от клас в

клас. Благодарение на това прекарвах повече време при училищната медицинска

сестра отколкото с учителите, намирах разни неясни причини или да си стоя в къщи,

или да ме изпратят да си вървя. С помощта на тази стратегия избутах някак трети и

четвърти клас.

И тъкмо бях напълно готов да бъда окончателно погребан интелектуално,

влязох в пети клас и Бог ме постави под наставничеството на възхитителната

госпожица Харди, известна в западните части на Съединените щати като една от

най-страховитите начални учителки в района на Скалистите планини. Тази

невероятна жена, чийто ръст от метър и осемдесет се извисяваше високо над мен, ме

обгърна с ръце и рече:

119

- Той не е с намален умствен капацитет, а ексцентричен.

Сигурно сте забелязали, че хората гледат на възможностите на едно

ексцентрично дете с доста по-голям оптимизъм отколкото на най-обикновен

олигофрен с намален умствен капацитет. Тя обаче не остави нещата така.

- Говорих с майка ти и тя каза, че когато ти чете нещо, ти го запомняш почти

фотографически. Не се справяш само когато трябва сам да сглобиш думите и

изразите. Четенето на глас също ти е трудно, затова когато предстои да те изкарам

да четеш в моите часове, ще те предупреждавам предварително, за да можеш да го

научиш вечерта, а пред класа ще се престорим, че четеш. Освен това, майка ти казва,

че когато прегледаш нещо, можеш да говориш за него с голямо разбиране, но когато

те помоли да го прочетеш дума по дума или да напишеш нещо за него, ти се

оплиташ в буквите и всичко останало и изгубваш смисъла. Затова, докато другите

деца четат и пишат заданията си, ти ще си отиваш в къщи и там, на спокойствие, без

да бързаш, ще ги правиш и ще ми ги носиш на другия ден.

И още:

- Забелязвам, че се колебаеш и се страхуваш да изразяваш мнение. Аз обаче

вярвам, че всяка човешка мисъл е ценна и трябва да се изслуша. Мислих по въпроса,

не съм сигурна дали при теб ще има ефект, но навремето това е помогнало на един

човек, Демостен - можеш ли да кажеш Демостен?

- Д-д-д-д-д...

- Е, след време ще можеш. И него езикът не го слушал, затова си слагал

камъчета в устата и се упражнявал, докато накрая успял да овладее говоренето.

Затова съм ти донесла няколко топчета, достатъчно големи, за да не ги глътнеш, и

съм ги измила. От сега нататък, когато те извикам по име, искам да си сложиш

топчетата в устата, да станеш и да говориш достатъчно високо, така че да чувам и

разбирам какво казваш.

Разбира се, подкрепен от проявената вяра и разбиране към мен, аз поех този

риск, опитомих езика си и се научих да говоря.

На другата година отидох в шести клас и за моя най-голяма радост, госпожица

Харди също беше там. Така че имах възможност да прекарам две години под

нейното наставничество.

През годините поддържах връзка с госпожица Харди и преди няколко години

научих, че била болна от рак. Реших, че ще се чувства самотна, щом нейният

специален ученик е на сто мили от нея, и наивно си купих билет за самолет.

Изминах цялото това разстояние, за да се наредя на опашка (поне фигуративно

казано) зад няколкостотин други нейни специални ученици - хора, които също бяха

поддържали връзка с нея и бяха предприели това поклонение, за да възобновят

връзките си и да споделят обичта си към нея през последния период от живота й.

Групата представляваше много интересна смесица - трима сенатори, 12

законодатели и мнозина висши ръководни кадри в различни компании и фирми.

Когато се запознахме, най-интересното се оказа, че три четвърти от нас са

постъпили в пети клас с голям стрес от процеса на обучение, вярвайки, че сме

неспособни, незначими и жертви, предоставени на милостта на съдбата и

случайността. След контактите си с госпожица Харди ние вече бяхме способни,

значими, влиятелни хора, които, ако решат, могат да бъдат нещо в този живот.

Х.СТИВЪН ГЛЕН

120

Взаимният подарък

Теди Сталард определено попадаше в класификацията „един от най-

загубените": училището не го интересуваше; дрехите му бяха мръсни и измачкани;

ходеше невчесан; от ония деца с каменни лица, с безизразен, глазиран, нефокусиран

поглед. Когато госпожица Томпсън говореше на Теди, той отговаряше едносрично.

Не особено привлекателен, немотивиран и затворен, не беше никак лесно да го

хареса човек.

Макар учителката му да твърдеше, че обича всички деца в класа еднакво,

вътрешно не беше така уверена. Когато проверяваше писмените работи на Теди,

изпитваше някакво перверзно удоволствие от поставянето на кръстчета срещу

неправилните отговори, а когато трябваше да напише двойката най-отгоре на

работата му, винаги го правеше със замах. А не биваше, тя беше чела училищните

сведения за Теди и знаеше за него повече отколкото й се искаше да си признае. В

сведенията пишеше:

1-ви клас: Теди работи добре и е старателен, но семейната обстановка е

трудна.

2-ри клас: Теди може и повече. Майката е сериозно болна. Вкъщи няма кой да

му помага.

З-ти клас: Теди е добро дете, но е прекалено сериозен. Бавно заучава. Майка

му почина тази година.

4-ти клас: Теди се учи трудно, но е възпитано дете. Баща му не се интересува

от него.

Дойде Коледа и децата от класа на госпожица Томпсьн й донесоха подаръци.

Натрупаха подаръците на катедрата и се скупчиха наоколо да гледат как ще ги

отвори. Сред подаръците имаше и подарък от Теди Сталард. Учителката се

изненада, че има подарък от него, но това беше факт. Подаръкът на Теди беше увит

в кафява хартия, залепена с тиксо. Отгоре беше написано само „За г-ца Томпсън от

Теди". Когато учителката отвори подаръка на Теди, отвътре изпадна крещяща

гривна с изкуствени камъни, половината от които липсваха, както и шишенце евтин

парфюм.

Децата започнаха да хихикат и да се присмиват на подаръците на Теди, но

госпожица Томпсън прояви достатъчно разум и ги накара да замълчат като

незабавно си сложи гривната и мъничко парфюм на китката на ръката. Даде им да

помиришат парфюма и каза:

- Много хубаво мирише, нали?

Децата, свикнали да повтарят думите на учителката, веднага се съгласиха и

заахкаха от възхищение.

Накрая на деня, когато часовете свършиха и другите деца си тръгнаха, Теди

продължаваше да се мотае наоколо. Приближи се бавно до катедрата и тихичко

промълви:

- Госпожице Томпсън, миришете точно като мама...а и гривната й ви седи

много хубаво. Радвам се, че харесахте подаръците ми.

Когато Теди си тръгна, госпожица Томпеьн коленичи на пода и помоли Бог за

прошка.

На другия ден, когато децата дойдоха на училище, там ги посрещна нова

121

учителка. Госпожица Томпсьн беше станала друг човек. Тя вече не беше просто

учителка, беше станала проводник на Божията воля. Обичаше искрено децата, които

учеше, и правеше за тях неща, които щяха да продължат да живеят и след нея.

Помагаше на всички, особено на по-бавните и най-вече на Теди Сталард. Към края

на учебната година Теди показа драстично подобрение. Настигнал беше повечето

ученици и дори беше изпреварил някои.

Дълго време учителката нямаше вест от Теди. Един ден обаче получи бележка,

в която пишеше:

Скъпа госпожице Томпсън,

Исках вие първа да научите. Завършвам втори по успех в класа.

С обич, Теди Сталард

Четири години по-късно пристигна друга бележка:

Скъпа госпожице Томпсън:

Току-що ми казаха, че завършвам първи по успех. Исках вие първа да научите. В

университета не беше никак лесно, но ми хареса.

С обич, Теди Сталард

Още четири години по-късно:

Скъпа госпожице Томпсън:

От днес вече съм доктор Теодор Сталард. Какво ще кажете? Исках вие първа

да научите, че идния месец ще се женя, по-точно на 27-ми. Бих искал да дойдете и

да седите там, където майка ми би седяла, ако беше жива. Вие сте единственият

ми близък човек; баща ми почина миналата година.

С обич, Теди Сталард

Госпожица Томпсън отиде на сватбата и седя точно на мястото, където би

седяла майката на Теди. Заслужаваше да седи там, защото бе сторила за Теди нещо,

което той никога нямаше да забрави.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР Предоставено от Бърти Синовиек и Чък Додж

Перла с огромна стойност

Един учител не може да постигне нищо по-велико

от насърчаването на умен ученик,

защото истинските откриватели са сред тях,

както кометите са сред звездите. ЛИНЕЙ

Последната седмица преди да завършим училище, господин Йорк,

преподавателят ни по естествени науки, покани двадесет души от нас,

абитуриентите, на тайнствена среща. Защо точно нас, питахме се ние.

122

Господин Йорк, с елегантната си папийонка и рогови очила, връчи на всеки от

нас по една малка кутийка.

- Вътре - усмихна се той - ще намерите гривна или игла за вратовръзка с малка

перла. Момчета и момичета, тази перла е символ на вашите възможности -всичко,

което работи за вас, Както песъчинката в мидата може да се превърне в перла с

огромна стойност, така и всеки един от вас има заложено зрънце величие.

Прехапах устни, за да спра сълзите си, докато стоях загледана в мъничката

перла на сребърната гривна. Колко много биха означавали за мен думите му само

един ден по-рано, преди да бях научила, че съм бременна. За мен това означаваше

край на мечтата - моята и на майка ми.

Откакто се помня, майка ми всяка седмица заделяше по няколко долара, за да

може ние със сестра ми Мариан да учим в колеж. Образованието, казваше тя, е

единственият начин да се измъкнете от миньорския ни град -Коулдейл, щата

Пенсилвания.

Когато съм била на три годинки, баща ми постъпил в санаториума за

туберкулозно болни. Дори след като го пуснаха оттам след няколко години, често се

налагаше да се изхранваме с надниците на майка ми от кварталната бакалница.

Именно трудният живот породил мечтата на мама ние двете с Мариан да променим

нещо в живота си.

А ето, че сега, вместо гордост, аз бях донесла позор на семейството. В нашата

малка общност на православни украинци сексът преди брака беше истински

скандал.

Въпреки, че искахме първо да завършим колеж, двамата с Дан се оженихме

веднага след абитуриентската вечер. Когато Дан завърши колежа, вече имахме второ

дете. Заради грижите покрай нарастващото ни семейство, Дан постъпи в армията.

Местиха ни от база в база, роди се още едно дете. През цялото това време поглеждах

гривната на китката си и се питах какво ли толкова „велико" е видял у мен господин

Йорк. Накрая тикнах гривната в едно чекмедже.

Седем години по-късно Дан си намери цивилна работа близо до Коулдейл. Сега,

когато и най-малкото ни дете вече беше тръгнало на училище, аз се хвърлих с

всичка сила в доброволни начинания. Това обаче не ми донесе успокоение и аз

започнах да опитвам най-различни занимания - бях продавачка, после инструктор по

аеробика.

Постоянно бях заета, помагах на другите, допринасях с доходите си за семейния

бюджет, но въпреки това, когато отворех чекмеджето и погледнех гривната, си

казвах:

- Помагаш ли на перличката, която видя в теб господин Йорк, да порасне?

Имаш възможности. Открий ги! Използвай ги!

Вечер, когато всички спяха, старата мечта за колежа не ми даваше покой. Но

винаги си казвах: та аз съм на 35 години!

Майка ми навярно се е досещала за вълненията ми, защото един ден по

телефона, рече:

- Нали помниш онези пари, дето ги бях събрала, за да отидеш в колеж? Още си

седят.

Останах със зяпнала уста. За седемнайсет години мечтата на майка ми не беше

угаснала. Когато господин Йорк спомена за „всичко, което работи за вас", аз не мо-

123

жах да се сетя за нито едно подобно нещо. Но сега наоколо ми беше пълно с такива

неща. Вярата ми. Мечтата на майка ми. Насърчението на съпруга ми.

Нужни ми бяха още шест месеца, докато събера кураж, но през септември 1985

година се записах в университета в Куцтаун. Когато тестовете ми показаха, че

ставам за преподавател, не вярвах на ушите си. Преподавателите бяха самоуверени

хора като господин Йорк. Но тестовете бяха толкова убедителни, че се записах да

следвам за учителка. Връщането към учението обаче се оказа по-трудно дори от

страховете ми. Налагаше се дд се съревновавам с хора на половината на моята

възраст и да изхранвам семейството си с готова храна в непочистена къща.

Един следобед, някъде през май, по време на първата ми година, след особено

труден и неприятен ден, се прибрах Вкъщи обляна в сълзи, като се питах дали

наистина мястото ми е в университета. За хората, измъчвани от подобни колебания,

най-смисленото решение е да се откажат. Голямата ни дъщеря щеше да постъпва в

колеж идната есен. Вместо да съсипвам семейния бюджет, казвах си аз, би трябвало

да спестявам за образованието на Кери.

Няколко дни по-късно, при зъболекаря случайно срещнах госпожа Йорк. Не я

бях виждала от години. Разказах и за перличката и как тя ме е накарала да продължа

обучението си.

- Само че се оказа много трудно - рекох.

- Да, знам - съгласи се тя. - И съпругът ми беше минал трийсетте, когато

постъпи в колеж.

Слушах я смаяно, докато ми описваше своите премеждия, тъй близки с моите.

Уверена бях, че господин Йорк е дългогодишен преподавател. Сега научих, че моят

клас бил един от първите му випуски. В случайната ми среща със съпругата му

видях ясен знак, че не бива да се отказвам и трябва да издържа тези три години.

Когато завърших, постъпих на работа като учител по английски език в местната

гимназия. Понеже бях прекарала доста време извън училище, постоянно се опитвах

да вкарам реалния свят в класната стая. Вестниците участваха наравно с класиците;

посещенията във фабрики и лекциите от местни работодатели бяха не по-малко

важни от Шекспир.

Към края на годината директорът много ме изненада като каза, че ще ме

предложи за национално отличие и работата ми като начинаещ учител. В

заявлението, което трябваше да напиша, трябваше да разкажа как ме е вдъхновил

някой от моите учители. И аз разказах историята за перличката. Разбирах, че

историята беше направила същото като песъчинката в мидата - действала беше като

дразнител, който не позволява на мидата да си отдъхне, докато не я превърне в нещо

прекрасно.

През септември 1990 година бях сред стоте учители, получаващи награда за

отличие през първата си година в училище, а преподавателите, които ни бяха

вдъхновили - сред които господин Йорк - получиха специална награда за заслуги.

Когато двамата се срещнахме, за да дадем интервю за един вестник, научих колко

подходящ беше моментът за това събитие: догодина господин Йорк щеше да се

пенсионира.

Научих и още нещо. Моят бивш учител ми разкри, че и той навремето смятал,

че нищо няма да постигне. В гимназията бил доста слаб ученик, оставял се

течението да го носи накъдето ще, неспособен да повярва в бъдещето, защото не

124

вярвал в себе си. Какво го променило?

- Една нова духовност и вярата на другите в мен - обясни той.

Изведнъж разбрах всичко.

- Значи това е общото между нас? - възкликнах аз. -

Учениците, на които дадохте перличките - вие сте видели 20 младежи с

недостатъчно самочувствие.

- Не - отвърна господин Йорк. - Видях 20 младежи със заложби на нещо голямо.

МАРША ЕВЪНС

Каквото посееш

Когато бях в прогимназията, хулиган осмокласник ме удари силно в корема.

Болката и ядът бяха големи, но срамът и унижението бяха също толкова

непоносими. Неистово желаех да му го върна! Намислих на следващия ден да го

причакам при велосипедните стоянки и да му дам да се разбере.

Кой знае защо, разказах за намеренията си на Нана, баба ми - голяма грешка. Тя

ми изнесе лекция в продължение на цял час (тази жена наистина я биваше да

говори). Лекцията беше пълна скука, но сред другите неща смътно си спомням, че

ми каза как нямало нужда да се тревожа заради него.

- Добрите дела водят към добро, лошите към зло.

Казах й - много възпитано, разбира се - че е изкукуригала. Казах й, че аз през

цялото време правя добрини, а в замяна получавам само разни „гадости"! (не

използвах точно тази дума.) Тя обаче не се предаваше:

- Всяка добрина ще ти се върне един ден, всяка злина също ще ти се върне.

Нужни ми бяха 30 години, за да разбера мъдростта в думите й. Нана живееше в

старчески дом в Лагуна Хилс, Щата Калифорния. Всеки вторник наминавах, за да я

изведа на вечеря. Всеки път я заварвах старателно облечена и нагласена да седи на

стол близо до входната врата. Особено ясно си спомням последната ни вечеря

заедно преди да постъпи в санаториума. Закарах я до малко, непретенциозно

семейно ресторантче. Поръчах на Нана задушено, на себе си - хамбургер. Яденето

пристигна и аз се нахвърлих върху него, но скоро забелязах, че Нана не се храни.

Седеше и само гледаше храната. Отместих настрани чинията си, взех чинията на

Нана пред себе си и нарязах месото и на малки парченца. После върнах чинията

пред нея. Докато я наблюдавах как едва-едва, с много усилия набожда храната и я

поднася към устата си, ме осени внезапно спомен, от който очите ми се напълниха

със сълзи. Преди четиридесет години, когато бях малко момченце, Нана винаги

вземаше и нарязваше месото в чинията ми, за да мога да го изям.

Минали бяха 40 години, но добрината се беше върнала. Нана беше права. Човек

жъне точно това, което е посял.

- Всяка добрина един ден се връща.

А какво стана с хулигана осмокласник?

Налетя на хулиган деветокласник.

МАЙК БЮТЕЛИ

125

ИЗЖИВЕЙ МЕЧТАТА СИ

Сърцето е на онези, които вярват в красотата на мечтите си.

Елинър Рузвелт

126

Едно малко момче

Едно малко момче

видяло една звездичка

и се разплакало.

А звездичката

рекла:

„Момченце

защо плачеш?"

„Ти си толкова далеч –

отвърнало момченцето,

-Никога не ще мога

да те достигна."

А звездичката

отговорила:

„Момченце,

ако не бях

вече в сърцето ти,

нямаше да ме

забележиш."

ДЖОН МАЛИОЛА

Мечтата на едно малко момиче

Обещанието беше дадено отдавна. Но и мечтата не беше отскоро.

В началото на 50-те години, в едно малко градче в Южна Калифорния, едно

малко момиче остави поредния си товар книги върху малката катедра на

библиотекарката.

Момичето беше читател. Родителите му имаха книги навред из къщи, но не

всичките бяха подходящи за него. Ето защо всяка седмица момичето се разхождаше

до малката, жълта едностайна къщичка на библиотеката, чиято детска част беше

свряна в едно ъгълче. Момичето често се осмеляваше да излезе извън детската част,

за да си потърси нещо по-сериозно за четене.

Когато белокосата библиотекарка подпечатваше датите за връщане на книгите,

подбрани от десетгодишното дете, момичето гледаше с копнеж към изложената на

витрината „Нова книга". За пореден път си представяше колко ли е прекрасно да

напишеш книга и тя да бъде изложена на показ така, че всички да я видят.

Този ден тя реши да сподели мечтата си.

- Когато порасна - рече тя, - ще стана писателка. Ще пиша книги.

Библиотекарката вдигна очи от подпечатването и се усмихна, не снизходително,

както отговарят на повечето деца, а насърчително.

- Когато напишеш книгата - отвърна тя, - донеси я в нашата библиотека и ще я

изложим тук, на нашата витрина.

Момичето обеща да го направи.

Момичето растеше, мечтата също. Първата и поръчка беше в девети клас,

когато от местния вестник и възложиха да напише кратки очерци за някои ученици

и й платиха по долар и половина на работа. Парите обаче не бяха нищо в сравнение

127

с вълшебния момент, когато видя собствените си думи, напечатани върху хартия.

До книгата беше още много далеч.

После се залови да редактира училищния вестник, омъжи се, появиха се деца,

но желанието да пише не угасна. Започна да работи като нещатен сътрудник в един

седмичник, където отразяваше новините от училищната общност. Това поддържаше

мозъка й, докато се занимаваше с бебетата.

Но книга нямаше.

Намери си редовна работа в голям ежедневник. Опита да пише дори и за

списания.

Накрая реши, че има какво да каже на хората и започна да пише книга. Изпрати

я в две издателства и те я отхвърлиха. С мъка, тя я прибра настрана. Няколко години

по-късно старата мечта отново надигна глава. Намери си агент и написа друга книга.

Извади и предишната си книга от забвение и скоро двете книги бяха продадени.

Но светът на книгоиздаването се развива по-бавно от света на ежедневниците и

се наложи да чака още две години. Настъпи дългоочакваният ден, в който на вратата

доставиха пакета с авторските й екземпляри. Разкъса го нетърпеливо. И се разплака.

Чакала беше толкова дълго да подържи мечтата си в ръце.

И тогава се сети за поканата на библиотекарката, спомни си даденото обещание.

Тогавашната библиотекарка, разбира се, отдавна не беше сред живите, а

малката библиотека беше съборена, за да се разчисти място за нещо по-внушително.

Обади се и научи името на главната библиотекарка. Написа писмо, в което

разказваше колко важна роля са изиграли думите на предишната библиотекарка за

малкото момиченце. „Имам път към града за 30-годишнина-та от завършване на

гимназията, писа тя, дали бих мигла да донеса две книги, подарък за библиотеката?"

За онова десетгодишно момиченце това би било от огромно значение, пък е

подходящ начин да се изрази благодарност към всички библиотекари, насърчили

някое дете.

Библиотекарката й се обади и каза:

- Заповядайте.

Така и стори, стиснала в ръка по едно копие от двете си книги.

Откри голямата нова библиотека точно срещу старото си училище; точно срещу

класната стая, където се беше мъчила над алгебрата, роптаейки срещу

необходимостта да изучава толкова ненужен за един писател предмет; почти на

същото място, където навремето се издигаше нейната къща - целият квартал беше

съборен, за да бъде построен новият градски център с огромното здание на

библиотеката. Вътре библиотекарката я посрещна много сърдечно. Представи я на една журналистка

от местния вестник - наследник на предишния, където се беше молила да я вземат на

работа.

Подари книгите си на библиотекарката, която ги постави на витрината заедно с

обяснителна бележка. По бузите на писателката потекоха сълзи.

Тя прегърна библиотекарката и си отиде, спря се само да направи една снимка, която

да и послужи като доказателство за това, че е възможно мечтите да се сб ьдват и

обещанията да се спазват. Дори за това да са нужни цели 38 години.

Десетгодишното момиче, наред с писателката, в която се беше превърнало, позираше

до надписа на библиотеката, точно до информационното табло за читателите, където

пишеше:

ДОБРЕ ДОШЛА ОТНОВО СРЕД НАС, ДЖАН МИЧЪЛ!

ДЖАН МИЧЪЛ

128

Първата сделка на един търговец

Пази се от хора, които се опитват да принизят стремежите ти.

Незначителните хора винаги го правят, докато истински великите хора винаги те

карат да вярваш, че и ти можеш да станеш велик. МАРК ТВЕН

Една събота следобед през есента на 1993 година бързах към къщи, за да

свърша силно належащата вече работа по двора. Докато събирах окапалите листа

навън, петгодишният ми син Ник дойде при мен и ме дръпна за крачола.

- Татко, искам да ми напрабиш една табела – рече той.

- Не сега, Ник, сега съм зает - отвърнах аз.

- Но на мен ми трябва табела - настояваше той.

- За какво ти е, Ник? - попитах.

- Искам да продам малко от моите камъчета - обясни той.

Ник страшно се прехласваше по разни камъни. Събираше ги навсякъде, където

ходехме, даже хората му ги носеха от други места. В гаража имаше цял кош

камъчета, които той периодично лъскаше, сортираше и преподреждаше. Това бяха

неговите съкровища.

- Точно сега нямам време за глупости, Ник. Трябва да събера шумата - казах аз.

- Иди при мама, тя ще ти помогне.

След малко Ник се върна с лист хартия в ръка. На него, с почерка си на

петгодишно дете, беше написал следното: „ПРОДАВАТ СЕ ПО 1 ДОЛАР". Майка

му беше помогнала да си напраби табелата и той вече беше истински търговец. Взе

табелата, една малка кошничка и четири от най-хубавите си камъни и отиде в края

на алеята пред къщи. Там подреди камъните в една редица, постави кошничката

отзад и седна. Наблюдавах го от разстояние, удивен от неговата упоритост.

След около половин час още не беше минал нито един човек. Слязох по алеята

при него да видя как я кара.

- Как върви, Ник? - попитах.

-Добре-рече той.

- За какво ти е кошницата? - попитах.

- За парите - беше деловият му отговор.

- За колко ги продаваш?

- По долар парчето - отвърна той.

- Ник, никой няма да ти даде цял долар-за камък.

- Ще дадат!

- Ник, по улицата ни няма достатъчно минувачи, които да видят камъните ти.

Защо не ги прибереш и да идеш да си играеш?

- Минават, татко - възпротиви се той. - Хората се разхождат и карат колело по

нашата улица, а от време време минават с кола да оглеждат къщите. Достатъчно

минувачи има.

След като не успях да убедя Ник колко напразни са усилията му, върнах се и

продължих работата си по двора. Той търпеливо стоеше на поста си. След малко по

улицата се зададе каравана. Видях как Ник се изправи, вдигна табелата си и я насочи

към колата. Колата отмина бавно и вътре видях двойка младежи, които извиваха

вратове да прочетат надписа му. Продължиха надолу по задънената улица и когато

на връщане отново наближиха Ник, жената сбали прозореца си. Не чух какво си го-

129

ворят, но жената се обърна към мъжа зад волана и видях, че той бръкна да си извади

портфейла! Подаде й един долар, тя излезе от колата и отиде до Ник. След като

разгледа камъните, тя си избра един, даде на Ник долара и си замина.

Аз седях на двора, удивен, а Ник дотърча при мен размахал долара и се

провикна:

- Нали ти казах, че ще ги продам по един долар – ако вярваш в себе си, можеш

да постигнеш всичко!

Отидох да си взема фотоапарата и снимах Ник с табелата му. Дребосъкът не се

беше отказал и сега примираше от радост, че е доказал на какво е способен.

Случилото се беше много важен урок за това как не бива да се възпитават деца, но

ние всички си взехме поука и до ден днешен разказваме тази история.

По-късно същия ден тримата с жена ми и Ник отидохме да вечеряме навън. По

пътя Ник попита дали може да получава джобни пари. Двамата с майка му

обяснихме, че джобните пари трябва да се заслужат и затова трябва да решим какви

да бъдат неговите задължения.

- Добре - рече Ник, - колко ще получавам?- Като за петгодишен, какво ще

кажеш за долар на седмица? - предложи Тони.

От задната седалка се чу следният отговор:

- Един долар на седмица - че аз печеля толкова от един камък!

РОБ,ТОНИ И НИК ХАРИС

Да се поразходим пак из градината

Една от най-красиеите компенсации е този живот

е в това, че е невъзможно искрено да помогнеш

на някого, без да помогнеш и на себе си. РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН

По професия съм лектор, който учи своите сънародници канадци на

нестандартни начини за купуване на имоти. Един от първите ми възпитаници,

полицай на име Рой, приложи моите идеи по един наистина вълнуващ начин.

Историята започнала години преди Рой да дойде на курс при мен. При

редовните му обиколки из улиците той често се отбивал при един възрастен

господин, който живеел в неописуемо красиво имение от половин декар, надвиснало

над една клисура. Възрастният човек бил живял там през по-голямата част от

Живота си и обичал тази гледка, старите дървета и потока.

Рой навестявал стареца веднъж-дваж седмично, пиели заедно чай, приказвали

си и правели кратки разходки из градината. Едно от тези посещения обаче било

много тъжно. През сълзи старецът споделил, че не бил добре със здравето и се

налага да продаде прекрасната си къща с градина, за да се премести в старчески дом.

По това време Рой вече бил завършил курса си при мен и му дошло на ум, че

може да се възползва от идеите в курса, за да измисли как да купи имението.

Старецът искал 300 000 долара за имота, който не бил ипотекиран.

Спестяванията на Рой били 3 000 долара. По това време Рой плащал по 500 долара

жилищен наем и получавал съответната немалка полицейска заплата. Сделката

между стареца и изгарящия от желание полицай му се струвала невъзможна...

невъзможна, докато не взел предвид силата на любовта.

130

Рой си спомнил думите ми по време на курса - че трябва да се открие кое е

онова, което продавачът наистина иска, и да му бъде дадено. След като обмислил

всичко много сериозно, Рой най-сетне открил разковничето. Старецът щял най-

много да тъгува за разходките им из градината.

Рой измърморил:

- Ако се съгласиш да ми продадеш къщата, обещавам да те вземам един-два

пъти месечно в неделя и да те водя тук, в твоята градина, да поседиш и да се

разхождаме заедно, както преди.

Старецът се засмял, удивен и зарадван. После казал на Рой да напише оферта,

каквато сметне за подходяща, и той ще я подпише. Рой предложил всичко което

можал. Цената на имота възлизала на 300 000 долара. Първоначалната вноска била 3

000 долара. Продавачът щял да получава по 500 долара месечно до пълното

изплащане ипотечната сума от 297 000 долара. Старецът бил толкова щастлив, че

като подарък оставил на Рой всичките старинни мебели, които били в къщата,

включително и един роял.

Колкото и удивен да бил Рой от тази невероятна финансова победа, от цялата

работа спечелил най-много щастливият старец, както и връзката, която се била

създала между двамата.

РЕЙМЪНД Л.АРЪН

18 дупки в съзнанието му

Майор Джеймс Несмет мечтаел да усъвършенства играта си на голф и

разработил неповторим метод за постигане на мечтата си. До откриването на този

метод той бил просто един от онези неизвестни и незабележими неделни играчи на

голф, чийто резултат стигал до деветдесет точки. Тогава, в продължение на седем

години той напълно изоставил играта. Не се докосвал до стик за голф. Кракът му не

бил стъпвал на игрище.

По ирония на съдбата, именно по време на това седемгодишно прекъсване

майор Несмет разработил своя удивително ефикасен метод за подобряване на играта

-метод, от който всички можем да се поучим. А когато след дългото прекъсване за

пръв път стъпил на игрище за голф, постигнал зашеметяващ резултат от 74 точки!

Резултатът му се бил подобрил с 20 точки, без да е хващал стик от седем години!

Невероятно. На всичкото отгоре през тези седем години физическото му състояние

се било влошило.

Каква е тайната на майор Несмет? Визуализация.

Майор Несмет прекарал седем години като военнопленник в Северен Виетнам.

През тези седем години той бил затворен в килия метър и тридесет висока и метър и

половина дълга.

Почти през цялото време, докато бил затворен, той не виждал жив човек, не

разговарял с никого и практически не се движел. През първите няколко месеца не

правел абсолютно нищо освен да се надява и да се моли за освобождение. После

осъзнал, че трябва да си намери някакво занимание, иначе щял да изгуби разсъдъка

си, а вероятно и живота си. Тогава се научил на визуализация.

Избрал си мислено игрище за голф и започнал да играе. Всеки ден минавал

всичките 18 дупки във въображаемия голф клуб на мечтите си. Преживявал всичко

до най-малките подробности. Представял си се облечен в екипа за голф. Усещал

уханието на гората и аромата на прясно подстриганата трева. Усещал всички

131

промени във времето - силния вятър напролет, мрачните облачни зимни дни и

слънчеви летни утрини. Във въображението си виждал всяка частица от поставката

за топката, всяко стръкче трева, всяко дърво, птичка, игрива катеричка и цялото

игрище - и всичко се превръщало в реалност.

Усещал стика в ръцете си. Тренирал и сам си давал указания, докато

упражнявал първоначалния си замах и довършителния удар. После проследявал

топката, която правела дъга право към центъра на игрището, отскачала няколко пъти

и се търкулвала точно към мястото, което бил избрал - всичко това се извършвало

изцяло в съзнанието му.

В реалния свят той нямало закъде да бърза. Нямало къде да отиде. Така че в

мислите си извършвал всяка стъпка по пътя към топката, все едно наистина се

намирал на игрището. 18-те дупки му отнемали точно толкова въображаемо време

колкото би му отнело да ги мине в действителност. Не пропускал нито една

подробност. Не пропускал нито един замах, нито един вид удар, нито един вид стик,

не пропускал нито един път да бие близо до дупката.

И така седем дни в седмицата. По четири часа на ден. Осемнадесет дупки.

Седем години. И двадесет точки подобрение. Резултат 74.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Не изпускай целта си от поглед

Когато вдигаше глава, Флорънс Чадуик не виждаше нищо друго освен плътната

стена от мъгла. Тялото й беше изцяло изтръпнало. Плуваше от шестнадесет часа.

Спечелила си беше вече славата на първата жена, преплувала Ламанша в двете

посоки. Сега, на 34 години, целта й беше да стане първата жена, преплувала от ос-

тров Каталина до калифорнийския бряг.

Сутринта на 4 юли 1952 година морската вода беше истинска ледена баня, а

мъглата беше толкова гъста, че едва различаваше придружаващите я спасителни

лодки. Около самотната й фигура патрулираха акули, отклонявани единствено от

изстрелите, давани отдалеч. В ледената хватка на океана тя продължаваше да се

бори -часове наред - а по телевизията я наблюдаваха милиони зрители.

В една от лодките близо до Флорънс се возеха майка й и треньорът, които я

насърчаваха. Казваха и, че не остава още много. Но единственото, което виждаше тя

пред себе си, беше мъглата. Викаха и да не се отказва. И тя не се отказа... до онзи

миг.. Оставаше и само половин миля, когато помоли да я изтеглят

Няколко часа по-късно, все още размразявайки вкочаненото си тяло, тя сподели

с репортера:

- Вижте, не искам да се оправдавам, но ако виждах сушата, може би щях да

успея.

Не умората и не студената вода я победиха. Мъглата.

Два месеца по-късно опита отново. Този път, въпреки гъстата мъгла, тя плуваше

с непоколебима вяра и образът на целта и ясно се открояваше в съзнанието й.

Знаеше, че сушата е там някъде, зад тази мъгла, и този път успя! Флорънс Чадуик

стана първата жена, преплувала до остров Каталина, като би мъжкия рекорд с два

часа!

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР Предоставено от Мишел Борба

132

Историята на каубоя

Още докато сьздавах компанията си за телекомуникационни системи, знаех, че

ще ми трябват търговски представители, за да разширя бизнеса си. Разгласих

навред, че търся опитни търговски представители и започнах да ги викам на

събеседване. Търсех квалифициран човек, с опит в телекомуникациите, добре

запознат с пазара в тази област и работил с наличните видове системи, с

професионално отношение към работата и започнал от нулата. Нямах време да

обучавам никого, затова беше важно представителят, когото взема на работа, да има

„добър стартов тласък".

В периода на изтощителните събеседвания с кандидатите, в кабинета ми влезе

един каубой. Разбрах, че е каубой от начина, по който беше облечен. Носеше

кадифени джинси и кадифено яке, което не се връзваше с джинсите; риза с къси

ръкави и копчета тик-так; вратовръзка, която едва стигаше до средата на гърдите и с

възел, по-голям от юмрук; каубойски ботуши и бейзболна шапка. Представяте си

как си казах: „Не е това, което търся за новата си фирма".

Той седна на стола пред бюрото ми, свали си шапката и рече:

- Господине, много ш'са радвам да ми дадете шанс да преуспея в талафонния

бизнес.

Точно така го каза, „талафонния" бизнес.

Опитах се да намеря начин да кажа на този човек, без да го нагрубявам, че той

не е точно това, което търся. Помолих го да ми разкаже за себе си. Той каза, че е

завършил селско стопанство в университета в Оклахома и че няколко години бил

работил лятно бвреме като ратай из фермите в Бартсвил, Оклахома. Уведоми ме, че

е приключил вече с тази дейност и че е готов да се пусне в „талафонния бизнес" и че

„ш'са радва да му дам шанс".

Продължихме разговора. Той така се беше устремил към успеха и толкова „ш'са

радва, ако му дам шанс", че аз реших да му го дам. Казах му, че ще му отделя два

дни, през които ще го науча на всичко, което смятам, че е нужно да знае, за да може

да продаде определен вид малка телефонна система. Но след тези два дни обаче ще

трябва да се оправя сам. Той ме попита колко пари смятам, че ще може да си докара.

- По начина, по който изглеждате, и със знанията, с които разполагате, най-

много към 1000 долара на месец - отвърнах.

Обясних му също така, че средната комисионна за телефонните системи, които

ще продава, е някъде около 250 долара. Казах му, че вероятно ще трябва да отговаря

на 100 поръчки, от които ще осъществи към четири действителни продажби.

Продажбата на четири системи ще му осигури 1000 долара. Наех го на работа само

на комисионна, без основна заплата, той каза, че това било страхотно, защото като

ратай досега си докарвал месечно по 400 долара най-много, Но вече бил готов за по-

голяма заплата. На сутринта го сложих да седне и да назубри за „талафонния

бизнес" всичко, което се полага да знае едно 22-годишно момче без никакъв опит в

този бизнес, без познания по телефонна техника и търговия. Той имаше вид на

всичко, само не и на професионален търговец в областта на телекомуникациите.

Всъщност, не притежаваше нито едно от качествата, желателни за служителя,

когото исках да наема, освен едно: беше изцяло устремен към постигането на успех.

В края на двудневното обучение, Каубоят (както го нарекох тогава и

продължавам да го наричам и сега) отиде на бюрото си. Извади лист хартия и

написа следните четири неща:

133

1. Ще постигна успех в бизнеса.

2. Ще се срещам с по 100 клиенти на месец.

3. Ще продавам по четири телефонни системи

на месец.

4. Ще изкарвам по 1000 долара месечно.

Забоде листчето на стената пред себе си и се залови за работа.

В края на първия месец не беше продал четири телефонни системи. В края на

първите си десет дена обаче беше продал седем телефонни системи.

В края на първата година Каубоят не беше заработил 12 000 долара от

комисионни. Вместо това от комисионни беше заработил 60 000 долара.

Той беше истински феномен. Един ден, влезе в офиса ми с договор и пълната

сума за телефонна система. Попитах го как точно я е продал. И той ми каза:

-Ами рекох й само: „Госпожо, даже да не прави нищо повече от това да звъни и

да вдигаш слушалката, поне е сто пъти по-хубава от вашия телефон". И тя я купи.

Жената му написала чек за цялата сума, но Каубоят не бил сигурен дали ще

приема чека, затова я закарал до банката, за да изтегли пари в брой и да плати

системата. Донесе в кабинета ми няколко банкноти от по хиляда долара и рече:

- Лари, добре ли постъпих?

Уверих го, че е постъпил много добре.

След три години той вече притежаваше половината от моята фирма. След още

една година беше собственик на още три фирми. Тогава се разделихме като

партньори в бизнеса. Той караше голяма черна кола за 32 000 долара. Носеше

каубойски дрехи за 600 долара, каубойски ботуши за 500 долара и пръстен с

формата на подкоба, с диамант три карата. Завоювал беше истински успех в

„талафонния бизнес".

Кое помогна на Каубоя да постигне такъв успех? Дали защото се трудеше

наистина здраво? Това му помагаше. Дали защото беше по-умен от другите? Не.

Когато започна, той не разбираше нищо от телефони. Тогава какво? Според мен

успехът му се дължеше на познаването на Задължителните точки за постигане на

успех:

Решимост да преуспее. Знаеше, че желае именно това и се стремеше към него.

Ясна представа за положението си. Изцяло съзнаваше мястото, което заема,

кой е и какво представлява - ратай. И предприемаше действия, за да промени това

положение.

Твърдото решение да напусне ранчото В Бартсвил, щата Оклахома, и да

потърси възможности да преуспее.

Промени се. Нямаше начин да продължи да върши нещата, които беше правил

досега и да постигне някакви други резултати. При това с желание правеше всичко

необходимо, за да постигне успех.

Имаше си цели и стремежи. Виждаше се преуспял. Записал си беше конкретни

цели. Записа си четири точки, които възнамеряваше да постигне, и ги сложи на

стената пред себе си. Виждаше целите си всеки ден и се концентрираше върху

изпълнението им.

Действаше за постигането на целите си и не се отказваше дори когато беше

трудно. Не му беше лесно. И той преживяваше моменти на спад като всички

останали. Под носа му се бяха затръшнали повече врати и повече телефони

отколкото пред всеки друг търговец, когото познавах. Но той никога не позволи на

тези неуспехи да го отчаят. Продължаваше напред.

134

Питаше. Боже мили, колко питаше! Най-напред ме попита дали ще му дам

шанс, след това питаше почти всекиго, който му попаднеше пред очите, дали не

иска да си купи от него телефонна система. И питането му се отплащаше. Както сам

обича да казва: „Дори сляпата свиня някой път може да налети на жълъд". Това

означава, че ако питаш достатъчно, в крайна сметка все някой ще каже „да".

Проявяваше интерес и загриженост. Интересуваше се от мен и от клиентите.

Откри, че проявената грижа за клиентите, означава проявена грижа към него самия,

затова скоро не му се налагаше да се тревожи за собственото си състояние.

И най-вече, Каубоят започваше всеки ден като победител! Отваряше сутрин

входната врата с очакването да се случи нещо хубаво. Вярваше, че нещата ще се

развият добре за него, независимо какво точно става. Никога не очакваше провал,

само успех. А аз съм открил за себе си, че когато очакваш успех и действаш в тази

насока и с тази нагласа, почти винаги постигаш успех.

Каубоят е спечелил милиони долари. Също така е и губил всичко, само за да си

го върне отново. Неговият живот, както и моят, протече с разбирането, че когато

разбереш и приложиш принципите си за успех, те неизменно работят за теб.

Каубоят може да бъде добър пример и за вас. Той е доказателство за това, че

можеш да преуспееш не благодарение на средата, образованието или техническите

си умения и способности. Той доказва, че за да успееш, е необходимо нещо повече:

Нужни са принципите, които толкова често пренебрегваме или приемаме за дадени.

Това са принципите на Задължителните точки за постигане на успех.

ЛАРИ УИНГЕТ

Защо чакаш?... Направи го!

Големият въпрос е дали ще успееш да кажеш от сърце „да" на приключението

си. ДЖОУЗЕФ КЕМБЪЛ

Баща ми казваше, че Бог сигурно е имал нещо предвид, за да ме направи такъв,

какъвто съм днес. Започвам да му вярвам.

Аз бях от онези деца, на които всичко им върби. Израснал съм в Лагуна Бийч,

щата Калифорния, карах сърф и спортувах. Но по времето, когато моите връстници

мислеха само за телевизия и ходене по плажове, аз се замислих как мога да стана по-

независим, да разгледам страната и да планирам бъдещето си.

Започнах работа на 10 години. Когато бях на 15, работех на едно до три

различни места след училище. Печелех достатъчно, за да си купя нов мотоциклет.

Даже още не знаех да го карам. Но след като платих за мотоциклета в брой, платих и

едногодишна пълна застраховка, тръгнах по паркингите да се уча да го карам. След

като 15 минути правех осморки, тръгнах към къщи. Бях на 15 и половина, току-що

бях получил шофьорска книжка и си бях купил мотоциклет. Това промени живота

ми.Не бях от онези мотоциклетисти, дето само в неделя излизат да покарат. Аз

обичах да карам. Всяка свободна минутка, при всяка възможност, която ми паднеше,

карах, минавайки средно по 100 мили на ден. Изгревите и залезите бяха по-красиви,

когато им се възхищавах от лъкатушещия планински път. Дори сега, когато затворя

очи, ясно чувствам под себе си мотоциклета; за мен това сякаш беше по-естествено

от ходенето. Докато карах, вятърът ми създаваше усещане за пълна отмора и покой.

Докато външно изучавах пътищата, вътрешно мечтаех за това как искам да наредя

живота си.

135

След две години и пет нови мотоциклета, неизминатите пътища в Калифорния

свършиха. Всяка вечер четях списания за мотоциклетисти и една вечер погледът ми

беше привлечен от една реклама на мотоциклет БМВ. На нея се виждаше окалян

мотоциклет с голяма раница върху багажника, паркиран на един черен път пред

огромна табела с надпис „Добре дошли в Аляска". Година по-късно снимах още по-

окалян мотоциклет пред същата табела. Да, това бях аз! На 17 години отидох до

Аляска сам с мотора си, изминавайки 1000 мили по черните пътища.

Преди да замина на седемседмичното си приключение, при което изминах 17

000 мили и живеех където завърна, приятелите ми казваха, че съм луд. Родителите

ми ме съветваха да изчакам. Луд ли? Да чакам ли? Какво да чакам? От дете мечтаех

да прекося Америка на мотоциклет. Вътре в мен имаше нещо много силно, което ми

казваше, че ако не направя това пътешествие точно сега, няма да го направя никога.

Освен това, кога после ще имам време за подобно нещо? Спечелил бях стипендия за

колеж и скоро трябваше да замина за там, после кариера, а един ден може би дори

семейство. Не бях много сигурен дали го правя просто за удоволствие или вътрешно

вярвах, че това ще ме превърне в истински мъж. Със сигурност обаче знаех, че това

лято ми предстои приключението на живота ми.

Приключих всичките си ангажименти и понеже бях само на 17 години, майка

ми трябваше да напише писмо, в което изрично да заяви, че ми разрешава да замина

на това пътешествие. С 1400 долара в джоба, две големи раници, кутия от обувки

пълна с карти, забързана отзад на мотоциклета, фенерче-писалка за защита и

огромно количество ентусиазъм, потеглих за Аляска и Източното крайбрежие.

Срещнах различни хора, опитах от красотата на суровия живот, храних се край

открит огън и всеки ден благодарях на Бога, че ми е дал тази възможност. Понякога

в разстояние на два-три дни не срещах никакви хора и само си карах мотора в

безконечно мълчание, единствено вятърът свистеше около каската ми. Не се

подстригвах, вземах по някой студен душ в крайпътните къмпинги, на няколко пъти

дори имах непредвидени срещи с мечки. Наистина беше страхотно приключение!

Въпреки, че по-нататък осъществих и още няколко пътешествия, никое от тях

не може да се сравни с онова лято. То зае неповторимо и специално място в живота

ми. Никога повече няма да мога да пътувам и да изучавам пътища и планини, гори и

ледени планински потоци по начина, по който го правех по време на онова

пътешествие, сам с моя мотор. Никога повече няма да мога да осъществя подобно

пътешествие по точно същия начин, защото на 23 години, на една улица в Лагуна

Бийч, ме блъсна пиян шофьор, пласьор на наркотици, след което останах

парализиран от кръста надолу.

По време на катастрофата бях в страхотна форма, както физически, така и

психически. Работех като редовен полицай и продължавах да карам мотора си през

почивните дни. Имах съпруга и финансово бях добре. Постигнал бях всичко. Но ето,

че за по-малко от секунда целият ми живот се промени. Осем месеца бях в болница,

жена ми се разведе с мен, разбрах, че не мога да се върна на работата, която работех

преди, а освен това трябваше да се науча да се справям с хроничната болка и

инвалидната количка, наред с гледката на безвъзвратно отдалечаващите се разбити

мечти за бъдещето ми. За голям мой късмет, получих помощ и подкрепа, които ми

помогнаха да си създам нови мечти и да се чувствам удовлетворен.

Когато си спомням за онези пътешествия, за всичките изпътувани пътища, се

сещам колко съм бил щастлив, че съм могъл да ги осъществя. Всеки път, когато

тръгвах на път, си казвах:

136

- Направи го сега. Радвай се на всичко наоколо, дори да си на някое опушено и

мръсно кръстовище в града; радвай се на живота, защото не можеш да разчиташ, че

някога отново ще попаднеш на същото място и ще можеш да направиш същото

нещо.

След катастрофата баща ми каза, че Бог навярно е имал някакви съображения да

ме остави парализиран. Вярвам му. Това ме направи по-силен като личност. Върнах

се на работа в полицията на чиновническа работа, купих си къща и отново се

ожених. Освен това си имам своя консултантска фирма и съм професионален

лектор. От време на време, когато ми натежи, си спомням всичко, което съм успял

да свърша, повтарям си и думите на баща ми.

Да, прав беше. Бог сигурно е имал нещо предвид. Но преди всичко, винаги си

напомням да се радвам на всеки миг от деня. И ако можете да направите нещо,

направете го. Направете го сега!

ГЛЕН МАКИНТАЙЪР

137

ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА

ПРЕПЯТСТВИЯ

Изумителното богатство на живота би

загубило радостта от удовлетворението,

ако нямаше препятствия за преодоляване.

Изкачването на върха не би било наполовина

толкова прекрасно, ако не се налагаше

да прекосим мрачните долини.

Хелън Келър

138

Помислете за това

Усилието дава плодове, едва когато човек реши да не се предава. НАПОЛЕОН ХИЛ

Историята ни показва, че най-забележителните

победители преди своя триумф обикновено

са преодолели смазващи препятствия.

Те са победили, защото са решили,

че няма да позволят на провала да ги обезсърчи. Б. Ф ОРБС

Помислете за това:

• Уди Алън - продуцент и режисъор, носител на Оскар -

не успява да завърши филмово продуцентство в

университета в Ню Йорк и колежа Сити в Ню Йорк.

Освен това не успява да си вземе изпита по английски

език в Нюйоркския университет.

• Лион Юрис, автор на бестселъра „Изход", три пъти се

явявал неуспешно на матура по английски.

• Когато Люсил Бол се записала през 1927 година да

учи за актриса, главният преподавател в актьорската

школа на Джон Мъри и казал: „Опитайте някаква друга

професия. Все едно каква, но друга".

• През 1959 година един служител в „Юнивърсьл

пикчърс" отпратил едновременно Клинт Ийстуд и Бърт

Рейнолдс със следните забележки - към Бърт Рейнолдс:

„Нямате талант", а към Клинт Ийстуд: „Имате строшен

зъб, адамовата ви ябълка е прекалено щръкнала и

гобворите твърде бавно." Както несъмнено знаете, Бърт

Рейнолдс и Клинт Ийстуд днес са големи звезди във

филмовия бизнес.

• Пред 1944 година Емълайн Снивъли, директор на

агенцията за манекени „Блу бук", казала на

преизпълнената с надежди Норма Джийн Бейкър (Мери-

лин Монро): „По-добре станете секретарка или се

омъжете".

• Либ Улман, два пъти номинирана за Оскар за най-

добра актриса, се провалила при прослушването за

държавното театрално училище в Норвегия. Журито й

казало, че няма талант.

• Малкълм Форбс, покойният главен редактор на

списание „Форбс", едно от най-престижните бизнес

списания в света, не бил приет в студентската

редколегия, докато следвал Вв Принстънския

139

университет.

• През 1962 година четирима притеснени млади

музиканти се явили на първо прослушване пред

комисията на компанията за звукозаписи „Дека".

Комиията не останала впечатлена. Докато отказвали на

тази британска рок група, наречена „Бийтълс", един от

служителите на компанията направил следната

забележка: „Звученето им не ни харесва. Групите от

китаристи са си изпели песента".

• Пол Коен, специалист по изпълнители и репертоар на

дейност за „Дека Рекърдс" в Нашвил, при отс-

траняването на Бъди Холи от списъка на компанията

през 1956 година, нарекъл Бъди „най-големият

бездарник, с когото съм работил". ДВайсет години по-

късно списание „Ролинг стоун" нарича Бъди Холи,

заедно с Чък Бери, „музикантите, оказали най-силно

влияние върху рок музиката на шейсетте години".

• През 1954 година Джими Дени, мениджър на „Гранд

Оул Опри", след едно представление уволнил Елвис

Пресли. „За нищо не ставаш, синко. Най-добре върви да

си гледаш шофъорлъка". Елвис Пресли стана най-

известният поп певец в Америка.

• Когато Александър Греъм Бел изобретил телефона

през 1876 година, той не се скъсал да звъни от поръчки

на потенциални клиенти. След проведената

демонстрация, президентът Ръдърфорд Хейс рекъл:

„Удивително изобретение, но на кого би му притрябвало

да използва подобно нещо?"

• Томас Едисън е може би най-великият изобретател в

американската история. Когато тръгнал на училище в

Порт Хюрън, щата Мичиган, учителите му се оплаквали,

че бил „прекалено муден" и неуправляем. В резултат на

това майка му решила да го отпише от училище и да го

учи у дома. Малкият Едисън бил очарован от

естествените науки. На десет години вече си бил

направил химическа лаборатория. Едисън, със своя

неуморен гений и енергия (които се твърди, че той сам

определял като „1 процент вдъхновение и 99 процента

усилие"), направил през живота си 1300 изобретения.

• Когато Томас Едисон изобретил електрическата

крушка, му били нужни 2000 опита, за да я накара да

заработи. Един млад репортер го попитал как се

чувствал след толкова много неуспешни опити. Той

отвърнал: „Не съм имал нито един неуспешен опит.

Изобретих електрическата крушка, което се оказа

процес от 2000 стъпки".

• През 40-те години един друг млад изобретател на име

140

Честър Карлсън представил новата си идея пред 20

фирми, включително някои от най-големите в страната.

Всички му отказали. През 1947 година - след седем

години откази! - успял най-сет-не да убеди „Халоид",

малка фирма в Рочестър, щата Ню Йорк, да купи

правата за неговата технология за електростатично

копиране върху хартия. „Халоид" по-късно прераства в

корпорацията „Ксерокс" и заедно с Карлсън успяват да

спечелят много пари.

• Джон Милтън ослепял на 44 години. Шестнайсет

години по-късно написва класическата поема

„Изгубеният рай".

• Когато Пабло Касалс навършил 95 години, един млад

репортер му подхвърлил следния въпрос: „Господин

Касалс, вие сте на 95 години и сте най-добрият челист

на всички времена. Защо продължавате да се

упражнявате по шест часа на ден?" Касалс отговорил:

„Защото откривам, че напредвам".

• След дългогодишна прогресивна загуба на слуха, на

46 години немският композитор Лудвиг ван Бетховен

напълно оглушал. Въпреки това, именно през

последните години от живота си написал най-добрата си

музика, включително пет симфонии.След като загубил и

двата си крака в самолетна катастрофа, британският

Военен пилот Дъглас Бейдър се върнал с два изкуствени

крака на работа в Кралските Военновъздушни сили. По

Време на Втората световна война бил три пъти пленен

от германците - и три пъти успял да избяга.

• След като му ампутирали крака поради раково

заболяване, младият канадец Тери Фокс дал обет да

пробяга на един крак Канада от единия бряг до другия,

за да събере един милион долара за изследвания на рака.

Принуден да се откаже по средата на пътя, защото ракът

превзел белите му дробове, той, съвместно с основаната

от него фондация, събрал над 20 милиона долара за

изследвания на рака.

• Уилма Рудолф е 20-то от общо 22 деца в семейството.

Родена преждевременно, съмнително било дали въобще

ще оживее. Когато станала на 4 години, се разболяла от

двойна пневмония и скарлатина, които я оставили с

парализиран ляв крак. На 9 години свалила металната

шина, от която дотогава била изцяло зависима, и

започнала да ходи без нея. На 13 години походката й

била вече ритмична, което лекарите считали за

невъзможно. Същата година решила да стане бегачка.

Записала се в състезание и завършила последна.

Няколко години се състезавала и всеки път се класирала

141

последна. Всички я убеждавали да се откаже, но тя

продължава да тича. И един път спечелила първо място.

После отново. Оттогава нататък тя печелела всяко

състезание, в което участвала. Накрая това момиченце,

на което казвали, че никога няма да проходи, спечелило

три олимпийски златни медала.

Майка ми от малка ме научи да вярвам, че мога да

постигна всичко, което пожелая. Първото ми желание

беше да се науча да ходя без шините.

Уилма Рудолф

• На 39 години Франклин Д. Рузвелт се парализирал в

резултат на прекаран полиомиелит, но въпреки това

станал един от най-обичаните и влиятелни водачи на

САЩ. Четири пъти бил избиран за президент на

Съединените щати.

• Сара Бернар, считана от мнозина за най-великата

актриса на всички времена, преживяла ампутация на

крака на 70 години, но продължила да играе още осем

години.

• Луи Ламур, автор на повече от 100 каубойски романа,

с тираж над 200 милиона отпечатани екземпляра,

получава 350 отказа преди да продаде първата си

творба. По-късно той става първият американски

романист, отличен от Конгреса със специален златен

медал за заслуги - за приноса, който е направил за

националната литература на Америка с творчеството си,

основаващо се на исторически факти.

• През 1953 година Джулия Чайлд и двете и

сътруднички подписвали с едно издателство договор да

напишат книга с работно заглавие „Френски рецепти

за американската кухня". Джулия и сътрудничките й се

трудили върху книгата в продължение на пет години.

Издателят не одобрил ръкописа им от 850 страници.

Чайлд и сътрудничките й прекарали още една година в

редактиране на книгата. Издателят отново не я одобрил.

Но Джулия Чайлд не се отказала. Заедно със

сътрудничките си отново се хванали на работа,

намерили си нов издател и през 1961 година - осем

години по-късно - издали „Как да овладеем изкуството

на френската кухня", от която били продадени над един

милион екземпляра. През 1966 година списание „Таим"

публикувало снимка на Джулия Чайлд на корицата.

Джулия Чайлд е все още начело в своята област след

цели трийсет години.

• Генерал Дъглас Макартър навярно никога не би си

142

спечелил слава и власт без упоритостта си. Когато

кандидатствал в Уест Пойнт, не го приемали, и то на два

пъти. Но той опитал и трети път, приели го и с маршова

стъпка той влязъл в историята.

• Ейбрахам Линкълн започнал войната с Блекхок като

капитан. В края на войната бил понижен до редник.

• През 1952 година Едмънд Хилари прави опит да

покори връх Еверест, най-високия връх в света - близо

девет хиляди метра висок. Няколко седмици след

неуспешния му опит, го помолили да говори пред

публика В Англия. Хилари отишъл до самия край на

сцената, свил ръката си в юмрук и се заканил на върха,

който се виждал на снимката. Със силен глас той рекъл:

„Връх Еверест, първия път ме надви, но следващия път

аз ще те надвия, защото ти няма накъде повече да

растеш... но аз имам!" На 29 май, само една година по-

късно, Едмънд Хилари станал първият човек, изкачил

връх Еверест.

ДЖАК КАНфИЙЛД

Тридесет и девет години -

твърде кратки -

твърде дълги – достатъчни

Най-ужасната трагедия не е да умра млад, а да умра на седемдесет и пет без

да съм живял истински. МАРТИН ЛУТЪР КИНГ

От 1929 до 1968 са само 39 кратки години.

Твърде кратки да събереш плодовете на труда си.

Твърде кратки да утешиш родителите си, когато брат ти се удави.

Твърде кратки да утешиш баща си, когато майка ти умре.

Твърде кратки да се порадваш на внуци.

Твърде кратки за пенсиониране.

Трийсет и девет години въобще са твърде кратки.

От 1929 до 1968 са само 39 кратки години, но въпреки това

Твърде дълги, за да бъдеш осакатен от оковите на сегрегацията и веригите на

дискриминацията*.

Твърде дълги, за да се озовеш сред подвижните пясъци на расовата

несправедливост.

Твърде дълги, за да получаваш заплашителни обаждания по телефона, често по

четиридесет и повече на ден.

143

Твърде дълги, за да живееш в непоносимата жега на постоянното напрежение.

Твърде дълги, 39 години въобще са твърде дълги.

От 1929 до 1968 са само 39 кратки години, но те са *Тук и по-нататък в текста има множество отпратки към прочутата реч на Мартин Лутър Кинг „Имам мечта’’,

произнесена в подножието на паметника на Ебрахам Линкълн по време на водения от Кинг мирен поход за

граждански права на чернокожите в Съединените щати. - Бел. прев. Достатъчно дълги.

Достатъчно дълги, за да отидеш до Индия и да се учиш при Велик учител как да

вървиш през разгневени тълпи, запазвайки спокойствие.

Достатъчно дълги да бъдеш гонен от полицейски кучета и бит от водните струи

от пожарникарските маркучи, защото драматизираш факта, че справедливостта

винаги подминава теб и братята ти. Достатъчно дълги.

Достатъчно дълги да прекараш много дни в затвора заради недоволството от

съдбата на други.

Достатъчно дълги, за да хвърлят в дома ти бомба.

Достатъчно дълги, за да учиш разгневените мъже да стоят мирно, докато се

молиш за тези, които са хвърлили бомбата.

Достатъчно дълги.

Достатъчно дълги да отведеш мнозина в лоното на Християнството.

Достатъчно дълги, за да разбереш, че е по-добре да се бориш за справедливост,

отколкото да се примиряваш с несправедливостта.

Достатъчно дълги да разбереш, че по-ужасни от фанатизма и омразата са тези,

които стоят мълчаливо и ежедневно наблюдават извършването на несправедливи

деяния.

Достатъчно дълги да разбереш, че несправедливостта не прави разлика между

раси и религии и хората от всички раси и вери рано или късно стават пленници на

нейната жестокост.

Достатъчно дълги.

Достатъчно дълги да научиш, че когато човек прояви гражданско

неподчинение, за да защити гражданските си права, той не нарушава Конституцията

на Съединените американски щати - а по-скоро се опитва да възстанови

принципите, че всички хора са родени равни; да премахне местни разпоредби, които

сами по себе си представляват нарушение на законовите положения в

Конституцията на Съединените щати.

Достатъчно дълги.

Достатъчно дълги са.

Достатъчно дълги да приемеш поканата да говориш пред водачите на нацията.

Достатъчно дълги да говориш пред хиляди хора при стотици различни

случаи.Достатъчно дълги да поведеш 200 000 души към столицата на страната, за да

покажеш по драматичен начин, че правото на живот, свобода и стремеж към щастие

се полага еднакво на всички американски граждани.*

Достатъчно дълги да постъпиш в колеж на 15 години.

Достатъчно дълги да завършиш и да се дипломираш в няколко области.

Достатъчно дълги да спечелиш стотици награди.

Достатъчно дълги да се ожениш и да станеш баща на четири деца.

Достатъчно дълги да победеш хората на мирен поход.

Достатъчно дълги да спечелиш Нобелова награда.

Достатъчно дълги да дариш 54 000 долара от наградата за каузата на

144

справедливостта.

Достатъчно дълги да се изкачиш на връх планината. Определено достатъчно

дълги да имаш мечта.

Когато видим колко много е постигнал Мартин Ау-тър Кинг за кратките си 39

години, разбираме защо са достатъчно дълги за всеки, който обича родината и *Както е в Американската конституция – Бел. Прев.

сънародниците си дотолкова, че собственият ти живот да не бъде от значение -

освен ако всички хора не седнат заедно край масата на братството. Тридесет и девет

години са достатъчно дълги - за онзи, който съзнателно флиртува със смъртта всеки

ден от живота си - защото да си спести неприятностите и мъките днес за събратята

му означава две стъпки назад утре.

Мартин е изживял живот за няколко столетия, побран в кратките 39 години.

Споменът за него ще живее вечно.

Колко прекрасно би било да можем всички да живеем също толкова добре.

Мартин, както всички останали, би се радвал на дълъг живот - но, претеглил

всичко, той казва: „Не е важно колко дълго живее човек, а дали оползотворява добре

отреденото му време".

И затова ние приветстваме и почитаме паметта на този човек, живял метежно

във вихъра на несправедливостта през своите твърде кратки, твърде дълги,

достатъчно дълги 39 години...

„Защото той най-сетне е свободен."

УИЛА ПЕРИЪР

Само проблеми

Който няма проблеми, значи е вън от играта. ЕЛБЪРТ ХАБЪРД

На Бъдни вечер 1993 година Норман Винсьнт Пийл, авторът на бестселъра на

всички времена „Силата на положителното мислене"*, умира на 95 години. Умира в

дома си сред обич, мир и нежни гршки. Норман Винсънт Пийл го заслужава.

Учението му за положителното мислене донесе мир и нова увереност на хората от

различни поколения, осъзнали от неговите проповеди, лекции, радиопредавания и

книги, че отговорността за положението, в което се намираме, носим самите ние.

Убеден, че Бог не е създал нищо излишно, Норман ни напомня, че всяка сутрин,

когато се събудим, ние сме изправени пред избора между следните две

възможности: да се чувстваме добре или да се чувстваме отвратително. В ушите си

още чувам как Норман се провиква:

- За какво ви е второто?

С Норман се запознах през юли 1986 година. Лари Хюс, председател на моята

издателска фирма, „Уилям Мороу и Ко", предложи да напишем сьвместно книга по

етика. Решихме да го направим и следващите две години, през които работихме

заедно с Норман по „Силата на етичното ръководство", бяха сред най-радостните в

живота ми.

От тази първа среща нататък Норман изигра голяма роля в живота ми. Той

винаги твърдеше, че положителното мислене води до положителни резултати,

защото човек не се страхува от проблемите. Вместо да мисли за тях като за нещо

145

отрицателно, което трябва да се ликвидира колкото е възможно по-бързо, Норман

смяташе проблемите за признак на живот. За илюстриране на твърдението си, ето

една от неговите любими истории, която често съм използвал в лекциите си.

Един ден, както си вървях по улицата, срещнах моя приятел Джордж.

Омърлушеният му вид веднага даваше да се разбере, че Джордж не прелива от

щастие и радост от съществуването си, което е просто префърцунен начин да се

каже, че на Джордж му бяха потънали гемиите.

Аз естествено го попитах:

- Как си, Джордж?

Това си беше чисто рутинна учтивост, но Джордж прие въпроса ми сериозно

и ме държа 15 минути да ми обяснява колко зле се чувствал. И колкото повече

говореше, толкова по-зле се чувстваше.

Накрая рекох: * ИК „Кибеа", Серия „Познай себе си" - Е, Джордж, много съжалявам, че те заварвам в такова лошо състояние. Как

се докара дотам?

И тогава вече никой не можешеда го спре.

- Имам много проблеми - рече той. - Проблеми, само проблеми. Писна ми от

проблеми. Ако можеш да ме освободиш от всичките ми проблеми, ще даря 5000

долара на любимата ти благотворителна организация.

Аз не съм от тези, които лесно отказват такова предложение, затова

помислих и разсьдих над предложението му и стигнах до отговор, който смятах за

доста добър. Рекох:

- Вчера бях на едно място с многохилядни обитатели. Доколкото можах да

преценя, нито един от тях нямаше проблеми. Искаш ли да те заведа там?

- Точно такова място търся. Кога тръгваме? - попита Джордж.

-Е, щом е така, Джордж - рекох, -утре с удоволствие ще те заведа в

гробището Удлон, защото освен умрелите не познавам друг, който да няма никакви

проблеми.

Много обичам тази история. Тя поставя нещата в правилна перспектива.

Чувал съм Норман многократно да повтаря:

- Ако нямате никакви проблеми, предупреждавам ви, това е наистина много

опасно, защото значи, че животът ви е на път да свърши, а вие дори не

подозирате!

Ако смятате, че нямате никакви проблеми, сьветвам ви моментално да се

втурнете навън, да се метнете в колата и да се приберете в къщи колкото е

възможно по-бързо, но и безопасно, да отидете в спалнята и да затворите

вратата. После да паднете на колене и да се помолите:

- Какво става, Господи? Не ми ли вярваш вече? Прати ми някакви проблеми.

КЕН БЛАНЧАРД

Ангелите влизат без „здрасти"

Баба ми ми разказваше за ангелите. Тя казваше, че те идват и чукат на вратата

на сърцето, за да ни кажат нещо. Мислено си ги представях с метната между крилете

146

на гърба голяма пощенска торба и пощаджийско кепе килнато на главата. Чудех се

дали на техните писма има клеймо „Райска поща".

- Няма защо да чакаш ангелът да отвори вратата на сърцето ти - обясняваше

баба. - На вратата на сърцето ти има само една дръжка. Само едно резе. И двете са

отвътре. Откъм теб. Трябва да се ослушваш за идването на ангела, да отключиш и да

му отвориш

Вратата!

Тази история много ми харесваше и я молех постоянно да ми я разказва.

- И какво прави после ангелът?

- Ангелът не казва „Здрасти". Протягаш ръка и вземаш посланието, а ангелът ти

дава инструкции: „Стани и действай!" После ангелът отлита. А ти трябва да

действаш.

Когато давам интервюта за медиите, често ме питат как съм успяла да създам

няколко международни фирми без да съм завършила колеж, започнала съм първата

си фирма без да имам кола, бутайки двете си деца в разнебитена количка с колело,

което постоянно се измъкваше и падаше.

На интервюиращите първо отговарям, че четях най-малко по шест книги на ден

и това го прабя откакто съм се научила да чета. В книгите откривам гласовете на

преуспелите в живота.

След това обяснявам, че всеки път, когато чуя почукване на ангел, моментално

отварям широко вратата. Ангелите ми носят послания за нови идеи в бизнеса; за

книги, които да напиша; както и чудесни решения на проблемите ми в работата и в

личния живот. Те идват често, долитат в постоянен поток, цяла река от идеи.

Имаше обаче един момент, когато спряха да чукат на моята врата. Това стана,

когато дъщеря ми Лили пострада лошо при една катастрофа. Возела се отзад на

мотокара, който баща й нае, за да пренесе сено за конете. Лили, заедно с двете

съседски деца го помолила да се повозят на мотокара, докато го връща обратно на

фирмата, откъдето го бил взел под наем.

Докато се спускали по едно нанадолнище, счупило се кормилото. Баща й за

малко да си извади ръцете от рамото, опитвайки се да задържи огромната машина на

пътя, но тя се обърнала. Момиченцето на съседите си счупило ръката. Съпругът ми

паднал и изгубил съзнание. Лявата ръчичка на Лили останала затисната под

платформата. Върху бедрото й се разлял бензин. Бензинът изгаря, дори когато не е

запален. Момчето на съседите останало невредимо и запазило самообладание.

Изтичало на пътя и спряло кола.

Закарахме Лили в ортопедията, където се започна дълга поредица от операции,

при които всеки път ампутираха все повече и повече от ръката й. Казаха ми, че

когато някой крайник е отрязан, понякога е възможно да се пришие отново, но не и

ако е бил смазан.

Лили тъкмо беше започнала да взема уроци по пиано. Аз, като писателка, с

нетърпение очаквах догодина да започне да учи и машинопис.

През този период често излизах нанякъде с колата, за да си поплача насаме, без

да ме вижда някой. Не можех да се спра. Установих, че не мога да се концентрирам

да чета. На вратата ми не почукваше нито един ангел. В сърцето ми цареше пълна

тишина. Непрестанно мислех за всички неща, които Лили никога няма да може да

направи заради ужасната катастрофа.

Когато я закарахме отново в болница за осмата поред ампутация, бях много

147

отчаяна. В главата ми постоянно се въртеше следната мисъл:

- Никога няма да се научи да пише на машина! Никога.

Никога.

Оставихме сака й в болничната стая и направихме кръгом, защото момичето от

съседното легло ни изкомандва с глас нетърпящ възражение:

- Точно вас чаках! Веднага идете в третата стая надолу по коридора вляво! Там

има момче пострадало в мотоциклетна катастрофа. Идете при него да му вдъхнете

сили, веднага!

Командваше ни като истински фелдмаршал. Незабавно й се подчинихме.

Поговорихме с момчето, за да му вдъхнем кураж, и после се върнахме в стаята на

Лили.

Едва тогава забелязах, че момичето е превито на две.

- Коя си ти? - попитах.

- Казвам се Тони Даниълс - усмихна се тя широко. - Уча в училището за

инвалиди. Този път лекарите ще ме направят с два пръста по-висока! Прекарала съм

полиомиелит. Правили са ми много операции.

Тя имаше силното излъчване и очарованието на генерал Шварцкопф. От устата

ми неволно се изтръгнаха думите:

- Но ти не си инвалид!

- О, да, така е - отвърна тя като ме оглеждаше изпод вежди. - В училището ни

учат, че никой не е инвалид, щом може да помогне на друг. Ако обаче се запознаете

с приятелката ми, която преподава машинопис, нея вероятно ще я помислите за

инвалид, защото е родена без ръце от раменете и няма крака. Но на всички ни

помага да се учим да пишем на машина с пръчица между зъбите.

Баммм! Изведнъж чух - невероятна шумотевица: блъскане, ритници и викове

пред вратата на сърцето ми!

Моментално изхвърчах от стаята да търся телефон. Обадих се в IВМ и помолих

да ме свържат с началника на бюрото. Казах му, че дъщеря ми е изгубила почти

цялата си лява ръка от китката надолу и се поинтересувах дали имат схеми за писане

с една ръка.

Той отговори:

- Да, имаме! Имаме схеми за дясна ръка, за лява ръка, схеми за педали за крака

и дори за писане с пръчица между зъбите. Схемите са напълно безплатни. На кой

адрес желаете да ви я изпратим?

Когато Лили най-сетне тръгна на училище, взех със себе си схемата за писане с

една ръка. Ръката й до рамото беше все още в гипс и с голяма превръзка. Попитах

директорката на училището дали Лили може да се запише в часовете по машинопис,

въпреки че е още малка, вместо часовете по физкултура. Тя ми каза, че досега не са

имали такъв случай и че учителят по машинопис може би няма да пожелае да се

натоварва допълнително, но ако искам, мога да го попитам.

Когато влязох в кабинета по машинопис, веднага забелязах, че стаята е

обсипана с цитати от Флорънс Найтингейл, Бен Франклин, Ралф Уолдо Емерсън и

Уин-тън Чърчил. Отдъхнах си, защото разбрах, че съм попаднала на подходящото

място. Учителят каза, че никога не преподавал писане с една ръка, но ще се

занимава с Лили всеки ден по време на обедната почивка.

- Заедно ще се научим да пишем с една ръка.

Скоро Лили можеше да пише изцяло домашните си по английски. Учителят и

148

по английски през тази година беше пострадал от полиомиелит. Дясната му ръка

висеше безпомощно отстрани. Той и се скарал:

- Майка ти те глези прекалено, Лили. Дясната ти ръка е здрава. Трябва сама да

си пишеш домашните.

- О, не, господине - усмихнала се тя. -Аз пиша с една ръка със скорост 50 думи

в минута. Имам схемата на IВМ!

Учителят по английски избеднъж седнал на стола. После бавно казал:

- Винаги съм мечтал да мога да пиша на машина.

- Елате в обедната почивка. На гърба на моята схема има схема и за другата

ръка. Ще ви науча! - казала му Лили.

Именно след този пръв урок през обедната почивка тя се върна у дома и рече:

- Мамо, Тони Даниълс беше права. Вече не съм инвалид, защото помагам на

друг да осъществи мечтата си.

Днес Лили е автор на две книги с международно признание. Тя научи всичките

ни служители как да използват компютрите си с мишката отляво, защото именно с

лявата тя кара своята да хвърчи с помощта на целия си пръст и остатъка от палец.

Шшт. Слушайте! Чувате ли да се чука? Свалете резето! Отворете вратата! Моля

ви, сещайте се за мен и помнете: Ангелите идват без „Здрасти". Техният поздрав

винаги е „Стани и действай!"

ДОТИ УОЛТЪРС

Защо трябва да стават такива неща?

Всички ние сме моливи в Божията ръка. МАЙКА ТЕРЕЗА

Една от най-големите ми страсти и гордости е гласът ми. Ужасно обичам да пея

в самодейните ни театри. Веднъж, по време на един особено натоварен сезон,

гърлото ми се възпали. За пръв път изпълнявах оперна ария и се ужасявах от

мисълта, че може безвъзвратно да съм повредила гласните си струни. Изпълнявах

главната роля и представлението трябваше да се открие скоро. Записах си час при

семейния ни лекар, където се наложи да чакам дълго. Накрая гневно напуснах

кабинета, върнах се на работа, грабнах телефонния указател и потърсих най-близкия

специалист по уши, нос и гърло. Отново си записах час и отидох.

Сестрата ме покани в чакалнята и аз седнах да чакам. Чувствах се много

ядосана. Рядко боледувах, а ето че сега се бях разболяла в момент, когато ми беше

най-нужно да съм здрава. Освен това днес два пъти ми се наложи да излизам от

работа, за да ходя при двама различни лекари, и на двете места ме караха да седя и

да чакам. Беше направо непоносимо. Защо изобщо трябва да стават такива неща?

След миг сестрата се върна и каза:

- Може ли да ви питам нещо лично?

Стори ми се много странно; какво друго може да те питат в лекарски кабинет

освен нещо лично? Аз обаче погледнах сестрата и отвърнах:

- Да, разбира се.

- Забелязах ръката ви - колебливо рече тя.

Изгубих половината от лявата си ръка от китката надолу при злополука с

мотокар, когато бях на 11 години. Мисля, че това е причината да не успея да

осъществя мечтата си да стана професионална оперна певица, макар че всички

149

казват:

- Я виж ти, изобщо не бях забелязал! Държиш се толкова естествено!

Мислено вярвах, че хората очакват да видят на сцената само идеални хора.

Никой не би искал да види точно мен. Освен това, аз съм прекалено висока и едра,

не особено талантлива... не, определено не биха искали да ме видят там. Само че аз

страшно обичам мюзикъла и имам добър глас. Затова един ден се пробвах в

самодейния ни театър. И ме приеха първа в трупата! Това беше преди три години.

Оттогава участвам в почти всичко, за което съм се явила на прослушване.

Сестрата продължи:

- Бих искала да знам как се е отразило това на живота ви.

Никой не ми беше задавал подобен въпрос през целия ми 25-годишен живот.

Питали са ме: „Притеснява ли те това?", но никога не ми бяха задавали толкова

дълбокосмислен въпрос като „Как се е отразило това на живота ти".След неловка

пауза сестрата добави:

- Защото наскоро ми се роди момиченце и ръчичката и е точно като вашата.

Много бих искала да знам как се е отразило това на живота ви.

Как се е отразило на живота ми ли? Помислих малко, за да намеря подходящите

думи, с които да се изразя. Най-сетне рекох:

- Да, отражение има, но не лошо - аз правя много неща, които хора с по две

здрави ръце намират за трудни. Пиша със скорост 75 думи в минута, свиря на

китара, от години яздя и демонстрирам коне, даже имам диплома за майстор по езда.

Пея в мюзикъли и съм професионален лектор, постоянно имам изяви пред много

хора. Четири-пет пъти в годината се появявам по телевизията. Мисля, че не ми е

било особено „трудно", защото винаги съм имала обичта и подкрепата на близките

си. Те постоянно ми казваха колко велика мога да стана, защото правя с една ръка

неща, които повечето хора с две намират за трудни. Винаги сме гледали на това с

много въодушевление и ентусиазъм. И то е било винаги по-важно от недъга. Вашата

дъщеря няма проблем. Тя е нормална. Вие сте тази, която ще я научи да се мисли за

нещо друго. Тя ще разбере, че е „различна", но вие ще я научите, че да си различен е

прекрасно. Нормален означава посредствен. Нима това е интересно?

Тя помълча малко. После каза „благодаря" и излезе. Аз останах да седя и да

мисля:

- Защо трябва да стават такива неща?

Всяко нещо си има причина - даже това, че мотокарът падна върху ръката ми.

Всички обстоятелства, довели до факта, че сега седях в този лекарски кабинет, не

може да са били случайни.

Лекарят влезе вътре, прегледа гърлото ми и каза, че иска да ми сложи упойка и

да постави сонда за преглед. Певците са побъркани на тема поставяне на

инструменти в гърлото, особено когато се налага това да става под анестезия.

- Не, благодаря - казах аз и си отидох.

На другия ден гърлото ми беше много по-добре.

Защо трябва да стават такива неща?

ЛИЛИ УОЛТЪРС

150

Най-здравата стомана минава

през най-горещата пещ

Характер не се изгражда в тишина и спокойствие. Само в изпитания и

страдания душата заяква, погледът се прояснява, стремежите се развиват и

човек постига успех. ХЕЛЪН КЕЛЪР

Никога няма да забравя нощта на 1946 година, когато в дома ни влетяха

катастрофата и предизвикателството.

Брат ми Джордж се върна от футболната си тренировка и се тръшна на легло с

температура 40 градуса. След като го прегледа, лекарят каза, че имал полиомиелит.

Това беше преди времето на доктор Солк* и в градчето Уебстър, щата Мисури, за

полиомиелита се знаеше единствено, че е убил и осакатил множество деца в ранна и

по-напреднала възраст.

След като кризата отмина, лекарят сметна за свой дълг да уведоми Джордж за

ужасната истина.

- Много ми е неприятно да ти го кажа, синко – рече той, - но полиомиелитьт е

нанесъл такива поражения, че вероятно ще можеш да ходиш с куцане и няма да

можеш да използваш лявата си ръка.

Джордж винаги беше мечтал да завърши училище като шампион по борба, след

като предната година пропусна шампионата. Сега той едва успя да прошепне:

-Докторе.,.

- Да - наведе се лекарят над леглото му, - какво има, момчето ми?

- Върви по дяволите - рече Джордж много решително.

На другия ден сестрата го намерила в стаята му, легнал по лице на пода.

- Какво става тук? - попитала смаяна сестрата.

- Опитвам се да ходя - кротко отвърнал Джордж.

Отказа да използва каквито и да било шини и дори патерица. Понякога му

трябваха двадесет минути, за да стане от стола, но отказваше всякаква помощ.

Спомням си как вдигна една топка за тенис с усилия, които биха били нужни на

здрав човек да повдигне петдесеткилограмова гира.Спомням си го също как стъпи

на тепиха като капитан на отбора по борба.

Историята обаче не свършва дотук. На следващата година, след като го избраха

от колежа „Мисури Вали" като състезател в една от първите предавани по местната

телевизия срещи по футбол, той се разболя от мононуклеоза. * Джонас Е. Солк (р. 1914 г.), американски лекар и бактериолог, разработил полиомиелитна ваксина. - Бел.

преб.

Брат ми Боб този път помогна на Джордж да доукрепи и без това вече здравата

си философия никога да не се предава.

Семейството ни седеше край леглото му в болницата, когато защитникът на

отбора на Вали направи десетметров пас към предната линия и коментаторът каза:

- Джордж Шлатър е автор на първото опасно положение в този мач.

Смаяни, ние всички се обърнахме да се уверим, че Джордж продължава да лежи

в леглото. След това разбрахме какво е станало. Боб, който също беше избран да

151

участва, облякъл фланелката на Джордж, за да може Джордж този следобед да чува

името си през целия мач по време на осъществените от брат му шест паса и

безбройни схватки.

Джордж се възстанови след прекараната мононуклеоза благодарение на урока,

който Боб му даде онзи ден - винаги има начин!

Три есени подред се наложи Джордж: да лежи в болница. През 1948 година -

защото стъпи на ръждив пирон. През 1949 година сливиците му се възпалиха точно

преди да се яви на прослушване за Фил Харис. И през 1950 година, защото получи

изгаряния трета степен с поражения върху 40 процента от тялото и колабирали бели

дробове. Брат ми Алън му спаси живота - след като Джордж се подпалил при една

експлозия, той угасил пламъците като се метнал върху него с цяло тяло и сам

получи сериозни изгаряния.

След всяко поредно предизвикателство Джордж придобиваше нови сили и нова

увереност в способността си да преодолее всяко препятствие. Чел беше някъде, че

ако човек вижда препятствията по пътя си, значи погледът му се е отклонил от

целта.

Въоръжен с тези дарби на духа и способността да се смее вътрешно, той влезе в

света на шоу бизнеса и направи революция в телевизията като създаде и продуцира

такива новаторски предавания като „Смях в залата" и ,Американски награди за

комедия", а спечели и награда Еми за специалното си предаване, посветено на Сами

Дейвис Младши.Той буквално мина през пещта и излезе от нея с душа като стомана,

която използва за укрепването и доброто настроение на цялата нация.

ДЖОН УЕЙН ШЛАТЪР

Състезанието I

- Откажи се! Предай се, не ще победиш! -

крещят и ме убеждават отвред.

- Всички шансове са срещу теб.

Този път нямаш късмет!

И щом увеся нос и тръгна

надолу към неуспех и отказване,

в мислите ми ме спира

споменът за онова надбягване.

Надеждата отново вдъхва сили

на духа ми сломен и уморен

дори за миг да се върна към онова състезание,

духът ми се изправя и литва напред освободен.

II

Младежко състезание - момчета, млади мъже;

152

спомням си всичко почти отлично:

радостна тръпка, вълнение, но и страх;

не е трудно да си го представиш лично.

Строени в редица, надежда голяма:

всеки изгаря да бъде пръв

или да бъде наравно, или поне

да се пребори със стръб.

Бащите са наредени край пистата,

всеки вика и насърчава сина си.

А всяко момче се надява да покаже на своя татко,

че именно той е най-добрият в тима си.

Сигнал и старт! Всички тръгват,

млади сърца и надежди горят,

да победи, да стане герой

на всяко момче е мечта за деня.

И особено на едно момче,

което тича в челната група и казва си тайно,

като се сети, че баща му е там:

„Татко ще се гордее безкрайно."

Но както летеше напред из полето,

над една малка вада

момчето, което смяташе да спечели,

се подхлъзна и падна.

Понечи да се хване за нещо,

но неуспешно размаха ръце

и насред смеха на тълпата

пльосна се по лице.

Падна то и надеждите му умряха

няма как да спечели –

смутено и тъжно, с желание едно

в дън земята да се намери.

Но когато то падна,

татко му се надигна с тревожно изражение,

което момчето веднага разбра:

- Стани и върви към победа! Никакво поражение!

Момчето стана и се затича с все сила –

не беше много пострадало,

трябва да навакса разликата –

само малко беше поизостанало.

153

Толкова силно се стараеше

да навакса и накрая да победи,

че мисълта му изпревари краката,

подхлъзна се и отново падна по очи.

Защо ли не се отказа преди,

само с едно падане?

„Не ставам въобще за бегач,

къде съм тръгнал на състезателно бягане?"

Но сред смеха на тълпата момчето откри

бащиното лице със сурово изражение,

с твърдия поглед, който му каза:

- Стани и върви към победа! Никакво поражение!

И момчето отново скокна

на десет метра зад последния.

- Ако искам да спечеля,

ще трябва доста сили да впрегна.

И ето, вложил последни усилия,

успя поне десетима да изпревари

в старанието си да ги настигне обаче

спъна се и отново в праха се стовари!

Провал! Както лежеше в калта,

от окото му капна сълза безмълвна:

„Няма смисъл да тичам.

Три пъти вече се спъвам."

Волята да се вдигне го напусна.

Надеждите му отлетяха безвъзвратно.

Тъй изостанал, след толкова много грешки...

Въобще пълна катастрофа, братко.

„Провалих се, няма смисъл - рече си той."

„Ще преЖивея някак и този срам."

Но после се сети за татко си,

пред който ще трябва да застане сам.

- Стани - отекна в главата му глас.

- Стани и си върни предишното положение.

Не си дошъл тук за провал.

Стани и върви към победа. Никакво поражение!

Стани с воля взета назаем - чу то,

- Не си изгубил всичко, сине,

154

защото победата е именно в това,

да ставаш след всяко падане.

И се надигна за пореден път

с нов устрем и нов подем.

Реши, че и да спечели, и да загуби,

поне няма да се признае сам за сразен.

Изостанал беше далеч назад.

Много назад и надолу на баира,

но въпреки това вложи всички сили.

И се затича сякаш начело да се класира.

Три пъти падна но и

три пъти се вдигна.

Твърде назад, за някаква надежда,

но до самия финал все пак стигна.

Поздравиха първия бегач

прекосил финиша горд,

с високо вдигната от радост глава;

без падане, без позор.

Но когато падналият младеж

прекоси финиша последен и морен

тълпата го поздрави с мощен възглас

задето не се отказа докрай да се бори.

И макар да беше последен,

с наведена ниско глава, без грам гордост,

човек би си казал, че той е спечелил,

съдейки по възгласите на множеството.

А на баща си синът тъжно рече:

- Не се справих никак добре.

- За мен ти спечели - отвърна баща му. -

Защото не се остави нищо да те спре.

III

Когато нещо ми се стори неизпълнимо,

като трудно и невъзможно състезание,

споменът за това малко момче

ми помага в моето начинание.

Защото в живота е като в онова надбягване –

падаш, после отново ставаш,

победата е в това да не се откажеш,

155

а да събираш сили и да продължаваш.

- Откажи се! Предай се, не можеш да победиш!

Съветват ме в поредното ми сражение,

но един друг глас отвътре казва:

- СТАНИ И ВЪРВИ КЪМ ПОБЕДА!

НИКАКВО ПОРАЖЕНИЕ!

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

След време

След време човек научава тънката разлика между това да държиш някого за

ръка и да оковеш душата му във вериги,

научава, че любовта не означава да се облегнеш върху някого с цяла тежест и че

компанията не се търси за сигурност,

започваш да научаваш, че целувките не са договор и подаръците не са клетвени

обещания,

започваш да приемаш пораженията с високо вдигната глава и отворени очи, с

достойнството на вече голям, а не с детско страдание,

научаваш се да градиш пътищата си върху днешна основа, защото утре е твърде

несигурна почва за каквито и да било планове.

След време човек се научава, че дори слънцето може да те изгори, ако се

доближиш твърде близо.

Затова засадете своя малка градинка и украсете собствената си душа, вместо да

чакате някой да ви донесе цветя.

И човек се научава да оцелява...

Научава, че е силен,

и че наистина има стойност.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР Предоставено от Барбара Кауди

Връх Америка

Защо точно аз? - пищеше Тод, докато баща му изтегляше в лодката

окьрвавеното му тяло от тъмните води на езерото.

После Тод изгуби съзнание, а баща му, заедно с двамата му братя и трима

приятели, го откараха бързо до брега, за да потърсят помощ.

Всичко беше толкова нереално. Прекарали бяха чудесен ден, карайки водни ски

на езерото в Оклахома, където живееха баба му и дядо му. След водните ски Тод по-

жела да потренира на симулатора. Докато сваляше въжетата на ските, скоростите се

включиха на обратно и засмукаха краката му в турбините - Всичко стана за един

миг. Чуха го да вика, когато вече беше твърде късно! И се озова в болница, животът

му висеше на косъм.

Двата му крака бяха жестоко обезобразени. Седалищният нерв на десния крак

беше прекъснат и кракът му, от коляното до върха на пръстите, остана парализиран

156

завинаги. Лекарите казаха, че вероятно никога няма да проходи. Тод бавно се

възстанови от раните си, но костта на дясното му стъпало също заболя. Седем

години физически и емоционално се бори да запази крака си. Накрая обаче настъпи

часът, когато трябваше да се изправи пред най-големия си кошмар.

Един мрачен ден през април 1981 година Тод лежеше в съзнание на

операционната маса в Масачузетската болницата в очакване на предстоящата

процедура. Обсъждаше спокойно с персонала на болницата каква пица му се искало

да хапне след операцията.

- Пица с бекон и ананас - шегуваше се той.

С наближаването на ужасния момент, се почувства залят от вълна на

спокойствие. Сърцето му се изпълни с покой при мисълта за един цитат от

Библията, който помнеше от малък: „Праведните вървят пред него и подготвят пътя

за стъпките му".

Без никакво колебание Тод вярваше, че следващата стъпка е ампутацията.

Изчезнала беше дори и най-малката надежда, надделя куражът му да посрещне неиз-

бежното. За да заживее по желания от него начин, налагаше се да изгуби крака си.

Само няколко минутки и кракът вече го нямаше, но затова пък пред него се отваря-

ше едно ново бъдеще.

По идея на роднини и приятели се записа да учи психология. Завърши с пълно

отличие и си намери работа като ръководител на клиниката към Центъра за работа с

инвалиди поради ампутация в Южна Калифорния. С психологическото си

образование и личния си опит от ампутирането на крака, той започна да забелязва,

че успява с работата си да повлияе върху живота на други хора с ампутирани

крайници.

- Всички стъпки в живота ми са вече подредени - мислел си той. - вярвам, че

съм излязъл на правия път, но каква да бъде следващата ми стъпка? - питал се той.

До злополуката водел напълно нормален живот. Туризъм, екскурзии, спорт,

флиртуване с момичета, излизания с приятели. След травмата продължил да се

среща с приятели, но спортът не бил по силите му. Изкуственият крак, който

получил след ампутацията, му позволил отново да ходи, но не повече.

Имало нощи, когато Тод сънувал, че тича през тревата на полето, само за да се

събуди после сред суровата действителност. Страшно му се искало отново да може

да тича.

През 1993 година желанието му се сбъднало. Специалистите разработили нов

вид протеза. Чрез своя специалист по протези, той се сдобил с такава.

Отначало с мъка се научил да тича, като постоянно се препъвал и се задъхвал.

Благодарение на упорството си обаче скоро можел да тича по 12 мили на ден.

Докато се занимавал да развива новите си способности, един негов приятел

случайно прочел в едно списание статия, която решил, че може би ще бъде

интересна за Тод. Някаква организация търсела човек с ампутиран крайник за

изкатерване на най-високия връх във всеки един от 50-те щата. Освен него щяло да

има още четирима алпинисти инвалиди, които искали да се опитат да подобрят

настоящия рекорд, изкатервайки всичките 50 върха за не повече от 100 дни.

Идеята въодушевила Тод.

- Защо пък да не опитам? - рекъл си той. - Навремето много обичах да се катеря,

а сега тъкмо ще мога да изпитам възможностите си докрай.

Кандидатствал за участие и моментално го приели.

157

Експедицията трябвало да потегли през април 1994. Тод разполагал с почти

цяла година за подготовка. Всеки ден тренирал за катеренето, започнал нов режим

на хранене и през почивните дни се занимавал с алпинизъм. Всички одобрявали

намерението му, но някои смятали, че решението му не е достатъчно разумно.

Тод не позволил на негативно настроените да му попречат. Той си знаел, че е

взел правилно решение. Помолил се да получи напътствие и веднага узнал, че това е

следващата правилна стъпка в живота му.

Всичко вървяло идеално - до февруари 1994, когато получил доста

обезкуражаваща новина, финансирането на експедицията се провалило.

Координаторът на проекта казал, че съжалява, но нямало какво да се прави освен да

се разпусне групата.

- Аз не се отказвам! - възкликнал Тод. - Вложил съм твърде много време и труд,

за да се откажа сега. Посланието ми към хората, трябва да бъде чуто и, ако Бог е

рекъл, ще намеря начин да осъществя тази експедиция!

Без да позволи на новината ди го стресне, Тод се заел да задейства машината.

През следващите шест седмици събрал достатъчно финансова помощ, за да

предприеме нова експедиция. Убедил неколцина приятели да му помогнат с

тиловото осигуряване на катеренето. Уит Рамбах щял да му бъде партньор, а аз,

Лиса Манли, приех да се занимавам с организацията тук долу. Всичко беше уредено

и той потегли в уречения час с новата си експедиция, наречена „Връх Америка".

По време на подготовката си Тод научи, че само 31 души са изкачвали

въпросните 50 върха. Повече бяха изкачилите се на връх Еверест, най-високата

планина в света.

Тод и Уит започнаха катеренето си на 50-те върха в 5:10 следобед на 1 юни

1994 година от връх Макинли в Аляска. Предишният рекордьор, Ейдриън Крейн, и

един сержант от армията, Майк Вайнинг, им помагаха в катеренето на Денали,

индианското име на връх Макинли.

- Условията на планината бяха събършено непредсказуеми - разказва Тод. -

Всеки момент можеха да налетят бури. Изкачването до върха е като игра на котка и

мишка.

- Температурите понякога падаха до минус 17-18 градуса - продълзкава той. -

Дванадесет дни се борихме с времето, височинната болест и други опасности. Знаех,

че планината е опасна, но не осъзнавах до каква степен, докато не видях с очите си

как отгоре смъкват двама измръзнали.

- Катерехме стъпка по стъпка. Последните триста метра бяха най-трудни.

Налагаше ми се три пъти да поема въздух преди всяка крачка. През цялото време си

повтарях, че посланието ми ще бъде чуто, само ако стигна до върха. Тази мисъл ми

помогна да стигна до горе.

Останалата част от експедицията мина бързо и вълнуващо. Компанията

„Фоникс" се притече на помощ на „Връх Америка" като финансира останалата част

от катеренето. Хората се заинтересуваха от делото на Тод, от решителността му да

подобри рекорда, а също и от личната му история. Посланието му се разгласяваше

от вестници, телевизия и радио, докато пътуваше из страната.

Всичко вървеше точно по разписание, докато не дойде време за изкачването на

47-ия връх, връх Худ в щата Орегон. Седмица по-късно двама души изгубиха

живота си в планината. Всички съветваха Тод и Уит да не предприемат катеренето.

Не си заслужавало да рискуват.

158

Изпълнен с колебания и страхове, Тод се свърза със стария си приятел от

училище и майстор алпинист Фред Залокар. Когато Фред чул за перипетиите му,

рекъл:

- Тод, Вече си стигнал твърде напред, за да се откажеш. Аз ще те кача на върха,

напълно безопасно.

След неколкократни спорове с планинските власти и множество часове

внимателно планиране, Тод, Уит и Фред успешно се изкачиха на връх Худ. Само

три върха деляха Тод от рекорда.

И тогава, на 7 август 1994 година, в 11:57 сутринта, Тод стъпи победоносно на

върха на хавайския връх Мауна Киа. Изкачил беше всичките 50 върха само за 66

дни, 21 часа и 47 минути, подобрявайки стария рекорд с цели 35 дни!

Още по-забележителен обаче беше фактът, че Тод, с ампутирания си крак,

подобри рекорда, поставен от човек с два здрави крака.

Тод беше на седмото небе от щастие, не само защото беше поставил нов

световен рекорд в катеренето, а защото вече знаеше отговора на въпроса „Защо

точно аз?", който не му даваше покой от момента на злополуката при езерото.

На 33 години той разбра, че неговият триумф над трагичната злополука може да

се използва за насърчаване на хората по света, за да повярват, че могат да

преодолеят личните си трудности.

През целия период на катеренето и до ден днешен Тод Хюстън праща на хората

по света следното послание. С ведра увереност той твърди:

- Ако вярваш в Бога и в дадените ни от Бога способности, можеш да

преодолееш всички трудности, които животът ти поднася.

ЛИСА МАНЛИ

Неоткрит шедьовър

Нищо на този свят не може да замени упорството.

Талантът не може; на света е пълно с неуспели таланти.

Геният не може; неосъществен гений е почти нарицателно.

Истинска сила са само упорството и решимостта. КАЛВИН КУЛИДЖ

Преди няколко години моята приятелка Сю преживяла няколко наистина

сериозни здравни проблеми. Като дете тя била инвалид и продължавала да страда от

вроден дефект, поради който днес има камерен порок на сърцето. Ражданията на

петте й деца, първото с цезарево сечение, също се отразили върху здравето и.

Претърпяла многобройни операции, а през годините качила и доста килограми.

Постоянно страдала от болки с неизяснен произход. Съпругът и Денис свикнал с

недъзите й. Той се надявал, че един ден тя ще се оправи, но не вярвал, че това

действително може да стане.

Веднъж двамата седнали да съставят списък на нещата, които най-много искат в

живота си. Едно от нещата в списъка на Сю било да участва в маратон. С нейното

физическо състояние и здравословни проблеми Денис сметнал, че желанието й е

напълно неизпълнимо, но Сю решила да се посвети на осъществяването му.

Сю започнала да тича бавничко из квартала. Всеки ден тичала малко повече от

предишния - само една пряка повече.

159

- Кога ли ще успея да изтичам цяла миля? – запитала се Сю един ден.

Скоро вече тичала по три. После пет. Ще оставя Денис да разкаже останалата

част от историята със свои думи:

Спомням си, че Сю ми каза нещо, което беше научила отнякъде:

„Подсъзнанието и нервната система не правят разлика между действителността и

живото въображение". Можем да се променим към по-добро и подсъзнателно да се

стремим към най-съкровените си желания с пълен успех, ако успеем да

кристализираме достатъчно ясно образите в съзнанието си. Знаех, че Сю вярва в

това - записала се беше да участва в маратона в Сейнт Джордж в щата Юта.

- Възможно ли е съзнанието да повярва в образ, който ще доведе до

самоунищожение? - питах се аз, докато карах по планинския път от Седар сити към

Сейнт Джордж в Юта.

Паркирах колата близо да финиша и зачаках Сю да се появи. Валеше силен

дъжд и духаше студен вятър. Маратонът беше започнал преди пет часа. Пред очите

ми откараха няколко измръзнали и пострадали бегачи и мен започна да ме обзема

паника. Стана ми зле, като си представих Сю, измръзнала и сама някъде по пътя.

По-бързите и силни състезатели отдавна бяха прекосили финиша, където пристигаха

все по-малко бегачи. Никой вече не се задаваше.

Почти всички коли на участниците в маратона си бяха тръгнали и улиците вече

се изпълваха с нормално движение. Тръгнах бавно назад по маршрута. Минах почти

две мили без да видя нито един бегач по пътя. После минах един завой и видях

малка групичка, която тичаше към мен. Когато приближих, различих Сю и още

трима, смееха се и разговаряха докато тичаха.Те тичаха от другата страна на пътя,

спрях и им извиках през вече засилилото се пътно движение.

- Добре ли сте?

- А, да! - отвърна Сю, съвсем леко задъхана.

Новите й познати ми се усмихнаха.

- Колко остава до финиша? - попита една от тях.

- Само две мили - рекох.

„Цели две мили, казах си аз мислено, навярно вече започвам да се побърквам"

Забелязах, че две от бегачките накуцват. Чувах как краката им шляпат с мокрите

маратонки по пътя. Искаше ми се да им кажа, че са се справили добре дотук и да им

предложа да ги откарам, но видях решителното пламъче в очите им. Обърнах колата

и ги последвах на разстояние, очаквайки някоя или всичките вкупом да се свлекат на

пътя. Тичаха вече пет часа и половина! Задминах ги и на половин миля от финиша

спрях да ги изчакам.

Когато Сю отново се появи, видях, че вече едва издържа. Забавила беше

темпото и лицето й се беше изкривило. Гледаше краката си с ужас, сякаш отказваха

да я слушат. Все някак продължаваше да се движи, но се влачеше едва.

Малката групичка се беше разтеглила. Близо до Сю тичаше една жена на

двайсетина години. Личеше си, че са се сближили по време на тичането. Сцената ме

заинтригува и затичах наред с тях. След стотина метра се опитах да им кажа нещо,

да споделя с тях някоя мъдра мисъл, за да ги мотивирам, но думите и дъхът ми бяха

пресекнали.

Пред нас се появи финишът. Слава Богу, още не го бяха разглобили напълно,

защото според мен истинските победители едва сега щяха да го прекосят. Един от

бегачите, стройно момче, което нямаше двайсет години, спря да тича, седна на пътя

160

и се разплака. Видях как някакви хора, вероятно семейството му, дойдоха и го

занесоха в колата. Виждах също, че Сю наистина се измъчва - но от две години тя

мечтаеше за този ден и сега нямаше да се откаже. Знаеше, че ще завърши и тази

мисъл й позволи уверено и дори радостно да ускори крачка през последните стотина

метра до финиша.

Не бяха останали много хора, които да поздравят съпругата ми, тази

необикновена състезателка в маратона. Издържала беше едно трудно бягане,

спирала редовно да се разтовари, пила достатъчно вода на различните спирки и

премерила темпото си добре. Станала беше водач на малка групичка по-неопитни

бегачи. Вдъхновявала и насърчавала повечето от тях да стигнат до края, с думите си

им вдъхвала увереност и смелост. Те открито я хвалеха и я прегръщаха, докато

празнувахме в парка.

- Тя ни накара да повярваме, че ще успеем - заяви новата й приятелка.

- Толкова ярко описваше как ще се чувстваме, когато прекосим финиша, че

повярвах, в успеха си – сподели друг.

Дъждът беше спрял и ние заедно се разходихме в парка и си поговорихме.

Наблюдавах Сю отстрани. Тя се държеше различно. Главата й беше по-изправена.

Раменете й бяха повдигнати. Походката й, въпреки накуцването, издаваше една нова

увереност. В гласа й имаше ново, смирено достойнство. Не че беше станала друг

човек; по-скоро беше открила вътре в себе си своето истинско „аз", което не

познаваше дотогава. Картината още не беше засъхнала, но вече знаех, че тя предс-

тавлява шедъовър, в който се крият още милиони неща, които тя ще научи за себе

си. Сю наистина харесваше новооткритото си „его". Аз също.

ЧАРЛС А.КУНРАД

Щом аз мога, можете и вие!

Жилвотът ми започна буквално от нищо. Изоставен от истинската си майка,

неомъжена млада жена от малко градче Мус Джо В Саскачуан, Канада, аз съм бил

осиновен от бедно семейство на средна възраст, Джон и Мери Линклетър.

Моят осиновител беше един от най-сърдечните хора, които познавам, но в

областта на бизнеса нямаше абсолютно никакви способности. Проповедник

евангелист на непостоянна работа, той се опитваше да продава застраховки, да

върти малък смесен магазин и да прави обувки, но всичко без особен успех. В

крайна сметка се оказахме в положение да живеем в дома за бедни към местната

църква в Сан Диего. Тогава татко Линклетър се почувства призван да се отдаде

изцяло на проповедничеството и парите намаляха съвсем. А когато имахме някакви,

споделяхме ги обикновено с изпадналите ни братя от квартала, които нямаха какво

да ядат.

Завърших гимназия доста рано и тръгнах да скитам по улиците и пътищата на

твърде крехката още възраст 16 години с идеята да си намеря късмета. Едно от

първите неща, на които се натъкнах обаче, беше дулото на пистолет: заедно с моя

спътник попаднахме в ръцете на двама бабаити, които ни откриха заспали в един

фургон.

- Ръцете настрани и лягай по очи! - заповяда един от мъжете. - Ако чуя нещо до

изгасването на тази клечка кибрит, ще стрелям.

161

Докато претърсваха джобовете и ни опипваха, аз се зачудих дали единственото,

което искат е пари. Изплаших се, защото бях чувал разни истории за по-стари

скитници, които малтретирали сексуално млади момчета. Точно тогава клечката

угасна, но моментално запалиха друга. Ние не помръднахме! Разбойниците

намериха у мен 1 долар и 30 цента, но не откриха десетте долара, зашити в

подплатата на палтото ми. Взеха и два долара от моя приятел, Денвър Фокс.

Кибритената клечка отново угасна и аз усетих, че двамата се колебаят за нещо.

Докато с Денвър лежахме на педя един от друг, чух изщракването на предпазителя

на пистолета и по гърба ми мина студена тръпка. Разбрах, че се чудят дали да ни

убият. Нямаше какво да рискуват. Дъждът по покрива на фургона заглушаваше

всичко. Замръзнал от страх, аз се сетих за баща ми и как би се помолил за хмен, ако

знаеше какво става. Изведнъж страхът ме напусна и си възвърнах спокойствието.

Сякаш в отговор на моята възвърната увереност, двамата отново се приближиха към

нас. Усетих как единият от мъжете пъха нещо в ръката ми.

- Ето ти трийсетте цента - рече той. - За закуска.

Днес мога да се върна назад към своите 45 години като звезда на две от най-

дълготрайните предавания в историята на радиото и телевизията; мога да

размишлявам над успехите си като бизнесмен, като писател и лектор; мога да се

гордея със семейния си живот- 58 години с една и съща съпруга, пет деца, седем

внука и осем правнука. Споменавам всичко това, не за да се хваля, а за да насърча

други, които се намират в момента на най-долното стъпало на икономическата

стълбица. Не забравяйте откъде съм тръгнал и помнете, че щом аз съм успял, значи

и вие можете! Да, можете!

АРТ ЛИНКЛЕТЪР

Какво стана?

Младеж играел, или може би трябва да кажа тренирал, футбол в един от

елитните футболни университети. Джери не бил от добрите и само по случайност

попадал в някоя и друга среща за сезона, но четири години този самоотвержен и

предан младеж не пропуснал нито една тренировка.

Треньорът, впечатлен от самоотвержеността на Джери и предаността му към

отбора, се възхищавал също така и от явната обич на младежа към баща му. Няколко

пъти треньорът бил виждал Джери и дошлия да го навести баща да се смеят и

разговарят, докато се разхождат, хванати под ръка из района на университета.

Треньорът обаче нито веднъж не се бил срещал с бащата, нито бил разговарял с

Джери за него.

По време на последната година на Джери в университета, няколко дни преди най-

важната за сезона среща - традиционно съперничество от рода на това между

Армията и флотата, Университета и Техническия университет в Джорджия или

Мичиган - Охайо - треньорът чул, че някой чука на вратата му. Отворил и видял

младежЖа с покрусено от скръб лице.

- Господин треньор, баща ми току-що почина - промълвил Джери. - Може ли да

отсъствам от тренировки няколко дни, за да се прибера у дома?

Треньорът отвърнал, че много съжалява и разбира се, че може да се прибере у

дома. Джери промърморил едно „благодаря" и се обърнал да си ходи, а треньорът

162

добавил:

- Не се чувствай длъжен да се връщаш навреме за следващата среща в събота.

Извинен си и за тогава.

Младежът кимнал и си тръгнал. Но в петък вечерта, само часове преди важната

среща, Джери отново се появил на вратата на треньора.

- Господин треньор, върнах се - рекъл той - и имам една молба. Може ли аз да

открия утрешната среща?

Треньорът се опитал да разубеди младежа, тъй като утрешният мач бил

изключително важен за отбора. Но накрая се съгласил.

През нощта треньорът се въртял неспокойно в леглото. Защо приел да изпълни

молбата на младежа? Противниковият отбор бил в привилегирована позиция и

печелел само с три точки. През цялата игра му били нужни само най-добрите

играчи. Ами ако топката в началото попадне у Джери и той вземе че оплеска

работата? Ами ако той открие играта и загубят с пет или шест точки?

Ясно било, че не може да разреши на младежа да играе. Изключено. Но вече бил

обещал.

И така, когато оркестърът засвирил и тълпата радостно закрещяла, Джери

застанал на гол линията и зачакал сигнала за начало на срещата. „Топката сигурно и

без това няма да попадне у него", мислено си казвал треньорът. После щял да изчака

да мине първата схватка и когато се увери, че полузащитникът и защитникът са

овладели топката, щял да изкара младежа от игра. По такъв начин нямало защо да се

страхува, че е направил голям гаф, а същевременно щял да изпълни даденото

обещание.

- О, не! - изстенал треньорът, когато видял как топката се премята дълго и

накрая попада в ръцете на Джери. Но вместо да оплеска нещата, както очаквал

треньорът, Джери стиснал здраво топката под мишница, минал успешно трима

втурнали се към него защитници и стигнал до противниковото поле, където накрая

го свалили на земята.

Треньорът никога не бил виждал Джери да тича така пъргаво и, предусещайки

нещо, накарал капитана да извика номера на Джери. Капитанът подал на Джери и

той се врязал цели 20 метра навътре в противниковата защита. След няколко

подавания той отбелязал гол.

Фаворитите от противниковия отбор били смаяни. Кое било това хлапе? Нямало

го никъде в техните предварителни проучвания, защото за цялата година едва ли му

се събирали повече от три минути игра.

Треньорът оставил Джери в играта и цялото първо полувреме той играл еднакво

добре и в нападение, и в защита. Влизал в схватка, спирал противници, пресичал

пасове, блокади, спринтове - всичко.

В почивката фаворитите губели с две точки. През второто полувреме Джери

продължил да вдъхновява играта на целия отбор. Когато дали сигнал за край на

срещата, неговият отбор се оказал победител.

В съблекалнята, където царял неповторимият гръмогласен хор, характерен за

радостта от неочаквана и трудно спечелена победа, треньорът открил Джери да седи

кротко в един ъгъл, заровил глава в ръце.

- Синко, какво стана? - попитал треньорът и го прегърнал с ръка. - Обикновено

не играеш така добре, както игра тази вечер. Никога не си бил толкова бърз, нито

толкова силен, нито толкова ловък. Какво се случи?

163

Джери вдигнал глава и тихо отговорил: - Господин треньор, баща ми беше сляп.

И това беше първата среща, когато той можеше да ме види как играя.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Предоставено от Чък Додж

Да има мир

Един мъдър стар господин се пенсионирал и си купил скромна къщичка близо до

местната прогимназия. Първите няколко седмици прекарал в мир и доволство...

После започнала новата учебна година. Още на следващия следобед три момчета,

преливащи от типичната младежка следучилищна енергия, се задали по улицата,

удряйки весело по всяка кофа за боклук, изпречила се на пътя им. Трясъкът

продължавал ден след ден, докато накрая старецът решил, че е време да предприеме

нещо.

На другия следобед излязъл да пресрещне младите барабанисти, които се

задавали шумно по улицата. Спрял ги и рекъл:

- Вие сте много забавни момчета. Радвам се като ви виждам как давате воля на

жизнерадостта си. И аз навремето правех като вас. Ще ми направите ли една услуга?

Ще ви дам по един долар, ако обещаете да идвате всеки ден и да ми правите това

удоволствие.

Дечурлигата много се зарадвали и продължили да трещят по кофите за боклук.

След няколко дни старецът отново пресрещнал момчетата, но този път с тъжна

усмивка на лицето.

- Кризата малко ме е понатиснала - рекъл той. – От днес нататък ще мога да ви

давам само по 50 цента, за да биете по кофите.

Майсторите на шумотевицата били явно разочаровани, но приели условията и

продължили следобедните си концерти.

Няколко дни по-късно хитрият пенсионер ги пресрещнал отново, докато се

носели с трясък по улицата.

- Вижте - рекъл той, - не съм си получил социалната помощ, затова няма да

мога да ви дам по повече от 25 цента. Става ли?

- За някакви си скапани стотинки? - възкликнал водачът на барабанистите. -Да

не мислите, че ще си губим времето за скапаните ви стотинки? Да не сте луд! Няма

да стане, господине! Край!

И така старецът се радвал на тишина и спокойствие до края на живота си.

„ДЖЕНТЬЛ СПЕЙСИС НЮЗ"

164

УНИВЕРСАЛНА МЪДРОСТ

Животът е поредица от уроци,

които трябва да бъдат изживени,

за да бъдат разбрани.

Хельн Кедър

165

Мъдрост

Трима каубои яздели из пасищата от ранна утрин. Единият от тях бил

индианец от племето навахо. Заети цял ден с непокорния добитък, тримата

нямали нито миг да седнат да се нахранят. Към края на деня другите двама каубои

започнали да си разправят един на друг кой колко бил гладен и какви купища

храна щели да изядат, когато се върнели в града. Когато единият от тях попитал

индианеца навахо дали и той не е гладен, той само свил рамене и отвърнал:

-Не.

По-късно вечерта, след като вече се били прибрали в града, тримата седнали и

си поръчали обилна вечеря от печено месо. Индианецът навахо изял всичко с

голям апетит и единият от приятелите му го подсетил, че само преди час им бил

казал, че не е гладен.

- Няма смисъл гладен тогава, нямало храна - отвърнал той.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Наполеон и кожухарят

Не гледай назад с гняв, нито напред със страх, гледай наоколо си с разбиране. ДЖЕЙМС ТЪРБЪР

По време на наполеоновото нашествие в Русия, войските му се сражавали

насред поредното градче сред безкрайната зимна степ, когато неочаквано

Наполеон се оказал разделен от войниците си. Група руски казаци го забелязали и

хукнали да го гонят през кривите улички. Наполеон бягал с всичка сила, за да

спаси жибота си и се шмугнал в дюкянчето на един кожухар в една пресечка.

Когато Наполеон задъхан влетял в магазинчето, той зърнал кожухаря и жално

извикал:

- Спасете ме, спасете ме! Къде да се скрия?

Кожухарят рекъл:

- Бързо, под онази купчина кожи в ъгъла.

И скрил Наполеон под огромната купчина кожи. Едва се бил скрил, когато

вътре нахълтали руските казаци с викове:

- Къде е? Видяхме го, че влезе тук.

Въпреки протестите на кожухаря, в старанието си да откриятт Наполеон

войниците обърнали магазина наопаки. Мушкали със сабите си в купчината кожи,

но не го открили. Скоро се отказали и си отишли.

След известно време Наполеон изпълзял невредим изпод кожите, точно когато

личните му телохранители се появили на вратата. Кожухарят се обърнал към

Наполеон и кротко рекъл:

- Извинете, че ще задам такъв прост въпрос на такъв велик човек като вас, но

докато бяхте под кожите, как се чувствахте при мисълта, че всеки момент може да

се окаже последен за живота ви?

Наполеон се изправил в целия си ръст и гневно се обърнал към кожухаря:

- Как смееш да ми задаваш такъв въпрос на мен, император Наполеон!

166

Охрана, арестувайте този наглец, завържете му очите и го екзекутирайте. Аз

лично ще дам командата за стрелба!

Телохранителите сграбчили нещастния кожухар, завлекли го навън, изправили

го пред една стена и му завързали очите. Кожухарят не виждал нищо, но чул как

войниците се строили в редица и приготвили пушките си, слушал как дрехите му

се развяват на вятъра. Усещал полъха да подръпва пеша на дрехата му и да

охлажда страните на лицето му, чувствал неудържимото треперене на краката си.

После чул как Наполеон се прокашлял и извикал силно:

- Готови... за стрелба...

В този миг, съзнавайки, че дори тези нищожни усещания ще му бъдат отнети

завинаги, у него се надигнало неописуемо усещане, а по страните му потекли

сълзи.

След кратка тишина кожухарят чул към него да се приближават стъпки и

превръзката паднала от очите му. Все още заслепен от внезапната слънчева

светлина, той видял как Наполеон се взирал в него - очите му сякаш виждали

всяка прашинка в неговото същество. После Наполеон тихо рекъл:

- Сега вече знаеш.

СТИВ АНДРЕАС

Стъпки по брега

Една нощ един човек сьнувал сън. Сънувал, че върви по морския бряг заедно с

Господ. По небето се разигравали различни сцени от живота му. За всяка сцена

върху пясъка по брега се виждали по две редици следи от стъпки - едната негова,

другата на Господ. Когато последната сцена проблеснала на небето, той

погледнал пак към пясъка и забелязал, че на много места се виждала само една

следа. Забелязал също така, че това били най-отчаяните и тъжни мигове в живота

му. Това го разтревожило и той попитал Господ:

- Господи, ти ми рече, че щом съм решил да те следвам, ти винаги ще вървиш

с мен, но забелязах, че в най-трудните за мен моменти в живота ми следата беше

само една. Не разбирам защо си ме изоставял, точно когато съм имал най-голяма

нужда от теб.

Господ отвърнал:

- Безценно чадо мое, аз те обичам и никога няма да те изоставя. Там където

виждаш само една следа по време на изпитанията и страданията ти, това са

моментите, когато съм те носил на ръце.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

През очите на едно дете

Един старец всеки ден си седял на люлеещия се стол.

И както седял, дал обет да не става оттам, докато не види Бог.

Един прекрасен пролетен ден следобед старецът се люлеел на стола си,

безспирно търсейки Бог в мислите си, и видял едно момиченце да си играе от

другата страна на улицата. Топката на момиченцето се търколила в двора на

стареца. Детето хукнало да си я вземе и когато се навело да вземе топката, то

167

погледнало стареца и рекло:

- Господин Старец, всеки ден те гледам как се люлееш на стола и гледаш

нанякъде. Какво чакаш да видиш?

- Ех, скъпо дете, ти си още много малка, за да разбереш - отвърнал старецът.

- Може би - отвърнало момиченцето, - но мама винаги казва, че ако нещо се

върти в главата ми, трябва да поговоря с някого. За да го разбера по-добре, казва

тя. Мама винаги казва: „Госпожице Лизи, сподели мислите си." Сподели, сподели,

сподели, така повтаря мама.

- Е добре тогава, госпожице Лизи, но не вярвам, че можеш да ми помогнеш -

измърморил старецът.

- Сигурно, господин Старец, но поне мога да те изслушам.

-Добре, малка госпожице Лизи, искам да видя Бог.

- Моите извинения, господин Старец, нима по цял ден се люлееш на този

стол, само защото искаш да видиш Бог? - озадачено попитала госпожица Лизи.

- Да, разбира се, искам преди да умра да се уверя, че Бог съществбуба. Имам

нужда от някакъв знак, а още не съм видял такъв - обяснил старецът.

- Знак ли, господин Старец? Знак? - попитала госпожица Лизи, напълно

озадачена от думите на стареца. - Господин Старец, че Бог ти дава знак всеки път,

когато поемеш дъх. Когато помиришеш разцъфнало цвете. Когато чуеш птичките

да пеят. Когато се раждат бебетата. Господине, Бог ти дава знак, когато се смееш

или плачеш, когато усещаш от очите ти да се търкулва сълза. Това е знак в

сърцето ти да прегърнеш и да обичаш. Бог ти дава знак с вятъра и дъгата, със

смяната на сезоните. Всички знаци са тук, но ти сигурно не вярваш в тях.

Господин старец, Бог е в теб, Бог е и в мен. Няма защо да го търсиш, защото той

или тя или каквото и да е, то е тук с нас през цялото време.

С една ръка на кръста, а с другата във въздуха, госпожица Лизи продължила:

- Мама казва: „Госпожице Лизи, ако търсиш нещо голямо, значи си затворила

очи, защото да видиш Бог означава да видиш простите неща, да видиш Бог,

означава да видиш живота във всичко." Така казва мама.

- Госпожице Лизи, дете мое, ти си много прозорлива в познанието си за Бог,

но това, за което говориш, не ми е достатъчно.

Лизи се приближила до стареца, поставила малките си детски ръчички върху

сърцето му и тихичко казала на ухото му:

- Господине, всичко идва оттук, отвътре, а не отвън - и посочила към небето.

- Открий го в сърцето си, в собственото си огледало. Тогава, господин Старец, ще

видиш знаците.

Госпожица Лизи се върнала на отсрещната страна на улицата, обърнала се към

стареца и се усмихнала. После се навела да помирише цветята и се провикнала:

- Мама казва: „Госпожице Лизи, ако търсиш нещо голямо, значи си затворила

очи".

ДИДИ РОБИНСЪН

Гъши разум?

Следващата есен, когато видите гъските да тръгват да зимуват на юг, литнали

под формата на буква „V", помислете за причината, която науката твърди, че ги

кара да се придържат към тази форма. Когато всяка птица размаха криле, тя

създава на птицата зад себе си възходяща струя въздух. Летейки във формата на

168

букба „V", цялото ято изминава поне със 71 процента по-голямо разстояние

отколкото ако всяка птица лети сама.

Хората, които вървят в една посока с усещането за принадлежност към

дадена общност, стигат целта си много по-бързо и лесно, защото пътуват

благодарение на помощта на другите.

Когато някоя птица се отдели от ятото, внезапно чувства притеглянето и

съпротивлението при опита си да се справи сама - и бързо се връща обратно в

него, за да се възползва от повдигащата сила на предната птица.

Ако имаме разум колкото една гъска, ние ще останем в ятото заедно с

хората, които вървят в същата посока като нас.

Когато летящата отпред гъска се умори, тя изостава назад, а на нейно място

застава друга.

Много е разумно да се редуваме, когато вършим изтощителна работа,

независимо дали сме хора или отлитащи на юг гъски.

Гъските отзад крякат, за да насърчават тези отпред и да им помагат да

поддържат скоростта.

Какви послания изпращаме ние, когато „крякаме" изотзад?

И накрая - това е много важно - когато някоя гъска се разболее или я улучи

сачма на ловец и тя се отдели от ятото, с нея отлитат още две гъски, за да й

помогнат да кацне и да я защитават. Те остават с пострадалата гъска, докато тя се

възстанови или докато умре; едва тогава отлитат сами или с друго ято, за да

настигнат групата си.

Ако имаме разум колкото една гъска, и ние ще се държим един за друг по този

начин.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Знам, че отива на война

Не мога да кажа, че някога съм открил Бог

в църквата

и не помня да съм го чувствал, че е до мен,

когато съм влизал там.

Помня обаче множество усмихнати лица

и хора облечени в празнични дрехи.

Някак си все се чувствах неловко –

толкова много народ,

и така близко.

Не, не си спомням да съм виждал Бог в църквата,

но там постоянно чувам името му.

Някои питат: „Прераждал ли си се?

И ако да, кога?" А аз не разбирам.

Усещах присъствието на Бог във Виетнам –

почти всеки ден.

169

Усещах го, когато след сражение траяло цяла нощ,

Той пращаше слънце да прогони дъжда; а дъждът

се връщаше отново на следващия ден.

Той беше там, когато събирах тялото на сержант

Мур в найлоновия чувал.

Той беше там, когато писах писмото на неговата

вдовица, разказвайки как точно е срещнал смъртта.

Беше зад мен, когато чух последния предсмъртен

хрип на сержант Синк.

Той ми помогна да смъкна тялото на сержант

Суонсън надолу по склона в долината Ан Лоу.

Зърнах Бог, когато усетих напалмовата жега

на собствените ни позиции на 27 май, 1967.

Чувствах Го около мен, докато

свещеникът отслужваше помен за нашите мъртви.

Видях отражението Му по лицата на моите воини,

когато им казах да запазят за себе си последния

куршум,

понеже малко оставаше да ни надвият в един горещ

ден далеч в Южен Виетнам.

Той ме водеше с Божията молитва при всяка въздушна атака,

докато стояхме под бръснещите криле под дърветата.

Когато стояхме в нощна засада

и не виждах собствените си ръце в мрака,

чувствах Неговите ръце.

Той ми изпращаше самота, за да се насладя

на спомените,

които неизменно се явяват в есента на живота.

Никога няма да забравя силата, която Бог дари

на децата -

сираците от войната.

Той ги направи силни, но те не го разбраха.

Сега, 25 години по-късно, аз знам, че спим под една

и съща звезда.

Той изпрати момчетата на война. Те се върнаха

млади мъже;

Животът им завинаги се промени,

горди, че са защитили родината

на свободните.

170

Не знам дали Бог ходи на църква,

но знам, че ходи на война.

ДОКТОР БАРИ Л. МАКАЛПИН Първа ескадрила

Девети кавалерийски батальон на САЩ

Като карането на велосипед

Животът е като каране на велосипед.

Докато въртиш педалите, не падаш.

КЛОД ПЕПЪР член на Американския Конгрес

Отначало възприемах Бог като наблюдател, като съдник, който следи дали съм

сгрешил. По такъв начин, когато умра, Бог щеше да знае дали съм заслужил да

ида в Рая или в Ада. Той беше постоянно някъде там, нещо като Президента.

Познавах Го, когато Вивдах лика му, но всъщност въобще не Го познавах.

По-късно, когато опознах по-висшите си възможности, животът ми заприлича

повече на каране на велосипед, и то тандем, и забелязах, че Бог кара зад мен и ми

помага да въртя педалите.

Не знам кога стана така, че той предложи да си разменим местата, но оттогава

животът ми не е същият... животът с по-висшите ми способности, т.е. животът ми

стана много по-интересен.

Когато аз бях на кормилото, знаех накъде отивам. Беше малко скучно, но

предсказуемо. Това вВинаги беше най-късото разстояние между две точки.

Но когато Той седнеше на кормилото, ме водеше през великолепни просеки,

нагоре по планините и през скалисти места с главоломна скорост; аз можех само

да се държа здраво, за да не падна! И макар да ми се струваше пълна лудост, Той

постоянно повтаряше: „Върти педалите, Върти!"

Требожех се и се ядосвах, питах го:

- Къде ме водиш?

Той само се смееше и не отговаряше, а аз открих, че започвам да му се

доверявам. Скоро забравих скучния си живот и се включих изцяло в

приключението и когато казвах: Страх ме е!", той се обръщаше назад и докосваше

ръката ми.

Той ме водеше при хора, които ме даряваха с това, от което се нуждаех; дарове

на изцеление, добронамереност и радост. Те ми даваха своите дарове, за да ги

отнеса със себе си в моето пътешествие. Т.е. нашето пътешествие, моето и на Бог.

И потегляхме отново.

- Раздавай даровете - казваше ми Той, - те само допълнително ще ти тежат.

Така и правех, раздавах ги на хората, които срещах и открих, че в даването,

самият аз получавах, а товарът ни олекваше.

Отначало не му се доверявах да контролира живота ми. Смятах, че ще се

разбием. Но Той знаеше велосипедните тайни, знаеше как да се наклони на по-

острите завои, да улучи точно празното място сред камъните, да мине през

кратки, макар и страшни проходи.

171

Сега съм се научил да си затварям устата и да въртя педалите по най-

необичайни места, започвам да се наслаждавам на гледката и на хладния ветрец

по лицето ми с моя прекрасен постоянен спътник, моята по-висша сила.

И когато реша, че не мога повече да продължа, той само се усмихва и казва:

- Върти педалите...

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

www.elan.truden.com