ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ “ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”ЦЕНТЪР ЗА ДИСТАНЦИОННО ОБУЧЕНИЕ

НЕДЕЛЧО НЕДЕЛЧЕВ

ИСТОРИЯ НА СТАРИЯ СВЯТ. ДРЕВНА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО “ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”

СЪДЪРЖАНИЕ

УВОД ДОДЪРЖАВНА ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ И ИЛИРИЯ.......................................ДРЕВНА МАКЕДОНИЯ....................................................................................ДЪРЖАВАТА НА ДОЛОНКИТЕ......................................................................СЪЗДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ОДРИСКОТО ЦАРСТВО..........................ГЕТСКО ЦАРСТВО............................................................................................МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ ПРЕЗ V-VІІІ В. ПР. Н. Е. ....................................ИМПЕРИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР ІІІ ВЕЛИКИ .............................................ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ІІІ-ІІ В. ПР. Н. Е. ........................................РИМСКОТО НАШЕСТВИЕ В ТРАКИЯ ..........................................................РИМСКА ТРАКИЯ ..............................................................................................РИМСКОТО ПОЛИТИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО НА БЪЛГАРИЯ .................

1

УВОД

Дисциплината “История на българските земи в древността” е известна и като “Тракология.” Тя обхваща историята на великите цивилизации на траките, македонците, илирите, на елините и римляните, с които те били в неделим контакт в течение на векове.

Траките живели на огромна територия между Панония и Приднестровието на север и Адриатическо, Егейско, Мраморно и Черно море на юг. Те впечатлявали гръцките автори и съседите си със своята многобройност и военни възможности. Тракийският свят бил разнолик, отделните племена се отличавали по отделни обичаи и битови особености, по степен на обществено развитие. Поради това тяхното културно-историческо наследство е неоценимо и заема съществено място в постиженията на човешката култура. Техните южни и западни съседи, македонците и илирите, заемали териториите между Халкидическия полуостров и Източните Алпи, също имали културно-исторически и обществено-политически различия помежду си и естествено заемали различни позиции в древния свят.

Миналото и наследството на тези древни народи, които влезли в състава на българския народ, представлява неоценимо културно-историческо богатство и неговото изследване е част от задължението ни в защитата на българското културно-

2

историческо пространство, независимо от сегашните граници на страната ни.

В учебника историята на Македония и Илирия е включена, но не както досега се правеше по общоприемана традиция, и в наши, и в чужди учебници и изследвания, (в историята на Древна Гърция), а в самостоятелна История на балканските негръцки цивилизации.

За разлика от учебните пособия и материали на траколозите Ал. Фол, М. Тачева и Д. Попов историята на траките ще бъде проучена и представена не по тематично-проблемен, а по хронологически принцип, като проблемите ще се включват като част от историческите периоди в последователното време и по този начин ще се следи развитието на историческия процес.

Историята на негръцките балкански цивилизации е насочена не към проучване и представяне на миналото на царете, както се прави обикновено, а като история на траките, македонците и илирите като народ. За разлика от останалите учебни материали тази История на българските земи в древността ще се опира повече на исторически, а не на мито-поетични по характера си извори, тъй като в историческите съчинения на древните не е отразено неразбираемото и тайнственото, което е характерно за култа, мита, ритуалите, мистериите, което често насочва изследователите към тематика, различна от историческата. Историята на нашите земи в древността е предназначена не само за студентите от Шуменския университет, но и за всички, които обичат миналото ни и българската история , и които се стремят към научната истина, поне в онази степен на достъпност, която е възможна сега.

Успех, студенти!

Н. Неделчев

3

ДОДЪРЖАВНА ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ И ИЛИРИЯ

Политическо общество и първобитна периферия. Военната демокрация и йерархичните модели на обществено развитие. Проблемът за Микенска или орфическа Тракия. Общество и институции.

Историята на балканските цивилизации започва с блестящите егейски култури, сред които са критската, егейските и микенската. Но преходът към политическото общество започва най-рано в днешните български земи и онези наши територии, отнети в резултат от империалистическите войни, които сега принадлежат към българското културно-информационно пространство от Мраморно и Егейско море до южното адриатическо крайбрежие, Приднестровието и Унгария. На тази огромна територия по времето на новокаменната епоха, след началото на VІІІ хил. пр.н.е., започва развитието на цивилизацията. Тук се осъществява и формирането на индоевропейската езикова група, която първа достига до създаването на неолитните сечива и оръжия от камък и след това до първите предмети от метал, от мед и злато.

Естествено, при периодизацията на историята често се говори и пише за европоцентризъм, като под това се разбира водещото място на европейските държави и създадените от тях колонии в световната история. Този процес е несъмнен, но трябва да се отчита, че ходът на историята е непрекъснато развиващ се, че водещо място заемат последователно контактуващите една с друга култури и цивилизации. В най-дълбоката древност, след развитието на новокаменната, меднокаменната и бронзовата технологии на Балканите, центърът на световното водещо културно и политическо развитие се измества в Предна Азия,

4

Североизточна Африка и Китай, където възникват първите истински цивилизации или първите истински разделени на класи политически общества. Следва нов процес на усилване на цивилизациите от индоевропейския “мост” на Балканите, източносредиземноморските острови и М. Азия, в резултат от който се появяват егейските цивилизации, а по-късно хетската, асирийската и др. цивилизации, основани на използването на бронзовата и на желязната технология и на впрегатната сила на конете, използвана за военни цели и за трудова дейност. Центърът на древните цивилизации непрекъснато се разширява в досег с първобитната родовоплеменна периферия, която не само че усвоява високите технологии на своето време, но и ги развива. В резултат от това производителните сили на първобитното общество надвишават тези на политическите общества поради многобройността на способното на труд свободно население, а това на свой ред води до създаването на държави на по-високо технологично ниво и с по-малка необходимост от използване на зависим човешки труд в крайната му форма на принуда – робството.

Този процес протичал не само при прехода между големите обществени формации, известни като първобитно, робовладелско, феодално и капиталистическо общества, но и вътре в самите тези общества. Затова едни от тях били по-силно развити, но с по-примитивни методи на принуда, които били използвани за развитие на прогресивните форми на организация на пазара – занаятите, търговията и социалното устройство, а други били само търговски съучастници на тези развити центрове. От негръцките цивилизации само Македония в резултат на грандиозните военни успехи на Филип ІІ и на Александър Велики, и в резултат от ограбването на покорените народи, достигнали до развитието на водещите древни страни. В останалите – тракийски и илирийски държави, нивото на стопанско развитие не надвишавало това в Елада, Македония или Рим.

В науката съществуват хипотези за развитието на цивилизация в Тракия още преди ІV хил.пр.н.е. Изследователите траколози след Ал. Фол считат, че най-ранната тракийска цивилизация възниква през V хил. пр.н.е. Те намират

5

доказателствата за това в тракийския орфизъм – според тях учение за ранна държавност от недемократичен тип, монархичен тип, с патриархална дисциплина и суверенно управляващи царе.

Идеите за ранна тракийска държавност при това от орфически тип (по името на легендарния тракийски певец Орфей) - представят развитието на обществото като исконно промонархично, при това етнически определено като тракийско още през V хил. пр.н.е. Теоретично формирането на етническа група към V хил. пр.н. е. на Балканите е възможно, но за подобна хипотеза са необходими доказателства, с които авторите й не разполагат.

Интерпретацията на Варненското златно съкровище от каменно-медната епоха като свидетелство за класово, т.е. политическо разделение на обществото още към V хил. пр.н.е. са също без доказателства – както на теоретично ниво, така и като конкретен анализ. Различията между бедните и богатите във времето на родово-племенното общество, преди създаването на държавата, също са значителни. Тези различия, които са създадени в рамките на непризнаващия по обичайното си право имуществено, междуличностно и др. неравенство, по-късно довеждат до узаконяването им от държавата. Докато не бъде представен критерий по конкретен материал за различията между късното родово и ранното държавно общество, наложената в съвременната тракология след Ал. Фол представа (че ако едно общество бъде открито в процес на държавообразуване, то трябва да бъде наречено държавно, за да се знае посоката, в която се развива) ще остава само пример за неудачна проблемна ситуация. Процесът на държавообразуване може и често е оставал незавършен в историята на не едно общество. Не всички тракийски, македонски или илирийски племена достигат до създаване на държава, независимо от еднаквата материална култура и обществено развитие в преддържавния им период.

В историческата наука от времето на изследванията на американския етнолог Л. Х. Морган през ХІХ в. дискусиите за характера на преходния период към държава преминават през три периода. Първият е времето на противопоставяне на принципите на демократичното и републиканско общество на САЩ на

6

монархична и консервативна Европа, която защитава идеята не за първоначално изборна, а за извечна монархична власт. Вторият е свързан с опита да се разбере характерът на най-ранните политически общества след теорията за обществено-икономическите формации на К. Маркс и Ф. Енгелс, по-конкретно т.н. Азиатски начин на производство. Третият е свързан с компромисната идея за Раннокласовите общества, която включва дискусиите от предходните два периода във формулировки без конкретно историческо съдържание, просто по принципа на ранните общества, за които е трудно доказването, че са държавни, класови и политически.

Понятието военна демокрация не се приема от монархистите-привърженици на идеята за извечна царска власт, от привържениците на авторитарните форми на управление, капиталистически или социалистически. Те не приемат демократизма, характерен за родовоплеменното общество, тъй като той предизвиква несменяемото им управление като политическа класа с принципите на периодичното народно избранничество. Не се приема и от тези, които считат, че са “живели и израснали с военната демокрация” и като я смятат за остарял модел, приемат модерното понятие раннокласови общества.

На военната демокрация, която развиват след американеца Л. Х. Морган немските теоретици К. Маркс и Ф. Енгелс, са противопоставени като модели на преход към политическо общество и държава съсловно-кастовият, съсловният, военно-йерархичният, аристократичният и други модели. При всички тях остава неразбрано отчетеното от американския етнолог господство на аристокрацията в последния период на родовоплеменния строй към държава, преди да е узаконено от последната, както и датировката на явлението от Ф. Енгелс като власт, която е първоначално изборна, след това търпяна и накрая узурпирана, преди да стане наследствена и монархична, при която бащата се наследява от сина си.

В историческите изследвания, посветени на най-ранните тракийски общества у нас, доминира тезата за двусъставните съсловно-класови, микенски или орфически тракийски държави.

7

Като мнение, разглеждано в множество публикации, тя остава теоретично уязвима, тъй като представя поляризираното до абстракция разделение на обществото на две класово противопоставени сили – царе и аристократи срещу не свободни селяни. Подобно обществено състояние не се среща в нито едно политическо и държавно общество, тъй като процесите на съсловно, класово и политическо разделение са далеч по-сложни и еднакво бедните, както и еднакво богатите не могат да имат изравнени състояние, обществен статут и политически позиции без поне една трета група на свободни хора, част от които обедняват и губят права и статут или забогатяват и се присъединяват към богатите и знатните или се попълват от освободени зависими хора за които подхожда римското понятие “освобожденци” – латинското “либертини”.

В предложената от Ал. Фол и приета от Д. Попов, и др. формулировка за Микенска или Орфическа Тракия съществуват следните основни принципи-изводи, с които някога хипотезата на първия от тях е утвърдена като теза:

1. Противоречията, предшестващи класовото общество, се появяват в недрата на родовия строй и не стоково-паричните отношения, а те разделят обществото на аристократи и владелци в некласическите общества. Класическите са гръко-римските или античните.

2. Антична Тракия е разделена на царе-жреци, богове – собственици и неимотни селяни-владелци.

3. В Тракия не съществуват демократични обществени институции.

4. В Тракия и подобните на нея общества в древността не съществуват свободни хора освен царя.

5. Земята е в царска върховна собственост и е управлявана чрез царска икономика.

6. Царете-жреци, царете-жреци и богове, царете-учители, са прародители-шамани и демиурзи, които водят идеологически и поучаващ разговор с подчинените си зависими селяни какво трябва да правят и защо не могат да са свободни.

8

7. Този разговор се води в безписмено общество, защото писмено не било необходимо за микенския или орфически тип общества.

Така защитената теза за Орфическия тип общества, моделът на който като съхранена езическа традиция се предлагаше като отговор на дискусиите за раннокласовите общества, е колкото стройна като теория на теократично монархично общество, толкова и противоречаща на конкретните исторически извори, които старателно се избягват или обезсмислят. Подобен подход, според мен, е неправилен, защото съществуващите писмени извори са много и изискват разгърната интерпретация и доказателствен апарат. Такова е съобщението на Диодор в “Библиотека” от І в. пр.н. е., в което, чрез митологичен разказ за бог Дионис, за митичните царе Ликург, Ойагър и Орфей и за менадите (вакханките), последователки на Дионис, известен и с името Вакх, се обяснява неизвестната дълбока древност. Трудността при анализа на митологичните сведения идва от това, че те са обяснителни, като се мъчат да разгадаят миналото с помощта на по-късни интерпретации, които са винаги повлияни от съвремието си. Така в древността походът на Ал. Велики стои в основата на легендата, че и Дионис е проникнал в Индия, а самиат Александър е сравняван с Дионис.

Логиката на седемте основни аргумента на микенско-орфическата хипотеза, която се отклонява от отговор на поставени научни въпроси, остава недоказуема:

Тезата за разделените не от стоково-парични, а от съсловно-класови аристократично-общинни противоречия не отговаря на основните археологически свидетелства, които показват разпространение на домонетни форми в Тракия не само в причерноморските, но и във вътрешните й райони. Търговските контакти между Тракия и прилежащите Средиземноморски райони са много древни, мидата спондилос от варненското енеолитно съкровище например показва наличие на търговия далеч преди появата на добре организираните тракийски (Орфически) държави. Златото и мидите – герданни украшения, свидетелстват за стоково-парични отношения – те се срещат в богатите, а не в бедните гробове. “Бащата на историята” Херодот

9

съобщава, че траките купували жените си за много пари – и това е ново свидетелство не само за дълготрайност на стоково-паричните отношения на Балканите и в Тракия, но и за широкото разпространение на тази особеност.

В хипотезата за микенска или Орфическа Тракия царете са представени като върховни собственици, а селяните като безимотни владелци. Не става ясно имат ли някаква собственост аристократите. Според Ал. Фол собственик бил дори прогоненият от племето на тините техен владетел Севт и траките може би само са се мислели за собственици, докато собственик бил прогоненият владетел. Собствеността обаче е единство на владеене, ползване и разпореждане, а прогоненият със сила Севт, син на Месад не е владеел нито една от функциите на собствеността. По собствените му думи, предадени от Ксенофонт в “Анабазис”, водел кучешки живот, който най-малко съответства на собственик на племенни земи, освен ако отношението на изследователя не е пристрастно.

Идеята, че в Тракия не съществуват демократични обществени институции, също противоречи най-сериозно на изворите. Сведения за народно събрание в Тракия се срещат както в съобщенията на Омир за множеството мъже тракийци, които дарили скъпоценна чаша на троянския цар Приам, или посрещнали на о. Лемнос бог Хермес, така и в сведението на Демостен за обсадените траки, които свикали народно събрание със същото име, както атинското – еклесия, и за траките, обсадени от римляните в крепост (по съобщение на Тацит в “Анали”), които свикали общо събрание.

Идеята, че в Тракия не съществували свободни хора, също противоречи на конкретните извори. В споменатите съобщения на Омир от “Илиада” множеството тракийци, или “дружелюбни мъже синтии”, не са представени като зависимо население, щом като множество подаряват скъпоценни предмети при дипломатически мисии или посрещат според представите на древните богове. Ксенофонт съобщава в “Анабазис” за свободно живеещи траки, които нямали даже аристократи, а мъже, известни с възраст и авторитет, а в “Гръцка история” и за “безцарствени траки”. Отново Тацит съобщава за траки, които водели суров

10

живот високо в планините и се подчинявали на царете си само по желание.

Сведения за върховна царска собственост в Тракия не съществуват. Погрешно е разбрано сведението на Псевдоаристотел в “Икономика”, че цялата земя на траките по съвет на зетя на цар Котис, Ификрат, била в състояние да дава по три медимна, около 150 кг. зърно, и всичкото то, без производителите да отделят за себе си, било предавано на царя като данък.

Не съществува нито едно сведение на античен автор, в което тракийски цар да е определен като бог или цар-шаман-демиург. Интерпретираният като цар-бог жрец при племето на киконите Марон, въпреки вижданията на Ал. Фол и Д. Попов, е представен от Омир само като жрец-иереус на Аполон. Орфей никога не е бил цар, за да се развиват видяните от някои изследователи шамански черти като царски. Прародителските черти на боговете, или демиургичните им функции, както и волята им, са били обичайни явления според древните, за да се определят само като царски – което всъщност е вариант в интерпретацията на идеята за царя-бог, представена отново от Ал. Фол в търсенето на отговор на сериозни теоретични проблеми.

Представите за безписмени тракийски общества, поради осъзнатата необходимост, идеологическите внушения и разговори да се водят на таен език между аристократите, и да се опростяват за безправните общинници-несобственици, противоречи на намерените тракийски надписи от с. Езаро, от Кьолмен, и на надписите на гръцки и латински. Със същото отсъствие на логика безписмени биха могли да бъдат наречени и прабългарите, защото пишели на своя и на гръцки език с гръцки букви.

Отсъствието на конкретни и на теоретични аргументи в полза на тезата за Микенска, или орфическа Тракия, и продължителното в години отклоняване от научни дискусии и полемични мнения, показва, че тази теория остава с характер на хипотеза, чието защитаване тепърва ще предстои, ако, разбира се, това е възможно.

Това, което може да се приеме със сигурност, е, че към времето на егейските бронзови цивилизации родово-племенна

11

Тракия е била достоен съсед, съперник и съюзник на критяните, микенците, обитателите на егейските острови, на троянците и това намира отражение в Омировия епос. Гордите индианци от произведенията на Х. Лонгфелоу или Ф. Купър, както и наследството на родовоплеменните североамериканци не се нуждаят от цивилизация, или политическо общество, за да бъдат признати като фактор в световната история и във формирането на англоамериканската и френскоамериканската култура. Аналогичен е и проблемът с формулирането и ревностното отстояване на тракийска цивилизация като съвременник на егейските без сериозни доказателства, преди появата на най-ранните държави на долонките и одрисите. Подобно поставяне на проблема предизвика негативните оценки и отказ от участие в тракологични конгреси на видни микенолози като. австрийския изследовател Ф. Шахермаер през 80-90 г. на ХХ в. в България. Всъщност, на конгресите по микенология в света не участват представители на “тракийската микенология”, а и тезите и хипотезите им не се срещат в микеноложките изследвания. На свой ред, българските изследователи с изследвания по микенология в чужди списания не намират място в палео-тракологията, търсеща място като раздел на микенологията.

Общественото устройство и институциите на додържавните племенни общности на Балканите били военнодемократични. Затова антични автори (като Страбон в съчинението си “Библиотека”), през І в.пр.н.е. съобщават не за тракийски или илирийски царства, а за племена, т.е. за додържавни организации: “Южно от Истър обаче, чак до Гърция живеят илирийските и тракийските племена, както и смесените с тях келтски и най-различни други племена.” В обществено-политическата характеристика на земите на юг от р. Дунав не били включени унищожените държави на Македония, Илирия и сателитното Тракийско одриско царство с ограничена във вътрешно-тракийските земи територия. За това обществено устройство на траките, македонците и илирите били характерни изборността на властта на вожда, представителността на съвета на старейшините и народното събрание на всички свободни мъже на общността. Ранната държавност на македонците носи следите на военно-

12

племенните съюзи: Според Тукидид, в История на Пелопонеската война (ІІ, 99), писана през втората половина на V в.пр.н.е., ”Към македонците принадлежат всъщност и линкестите и елимиотите и други племена по-нагоре, които са съюзници или поданици на македонците, но си имат свои собствени царе.” “По-нагоре” в представите на гръцките и латинските автори означава на север и изток, към Тракия и Илирия. Съобщенията на антични автори за царе на македонските племена, както и това на Херодот за царя на град Лебея в Северна или Горна Македония, всъщност са съобщения за управлението на военно-племенни или военно-демократични вождове, тъй като старогръцката дума “базилеус” се използва от Омир до Аристотел като понятие за означение на свободни хора, а “базилея” означава не царство, а общност на свободни хора или вождество. Поради това, че Илиада и Одисея на Омир представят не микенската, а по-късната архаична елинска действителност от следмикенския и предполисен период, поемите на древните гърци, приписвани на Омир, не се считат за извор при микенолозите, които работят с текстове, писани на линейното писмо “Б” (лат. “В”).

Античната традиция е запазила преки свидетелства и преосмислени спомени за създаването на тракийската, македонската и илирийската държавност, както и за техните вождове-базилевси и царе-базилевси, по които ясно се проследява преходът от додържавно към държавно общество в конкретните случаи, процесът на създаване на държавата, на действителното политическо и класово общество, известно и с понятието цивилизация.

ИЗВОРИ

ОМИР: Одисея, ІХ, 196-201, (Разказ на Одисей за битките с киконите) “Аз имах със себе си мях от коза със сладко черно вино, което ми бе дал Марон син на Евант, жрец на Аполон, който закриляше Исмар, понеже от страхопочитание бяхме защитили и него, и детето му, и жена му, тъй като живееше в една богата с дървета дъбова гора, посветена на Феб Аполон”.

13

ОМИР: Одисея, ІХ, 40-48: “От Илион вятърът ме понесе към града на киконите. Тук опустоших града и погубих жителите му. От града заграбихме жените и много имот, така че никой не остана, без да получи равен дял...Но избягалите кикони повикаха киконите, които им бяха съседи и живееха навътре. Те бяха по-храбри и много повече на брой, пък и опитни да се сражават с колесници и когато трябва в пеши строй.”

Коментари и допълнения на александрийските учени към съобщението на Омир за битките с киконите – Схолии към стихове 40, 47, 197, 198: Киконите населяват града известен сега като Марония. В Исмар, където унищожих града: тогава аз опустоших гр. Исмар, град на киконите, който сега се нарича Марония. Унищожих града, тъй като киконите участвали във войната на страната на Приам, подобен на вожда на киконите Ментес, Понеже вождът на киконите Евфем му бил съюзник, киконите повикаха киконите...което ми беше дал Марон: Марон син на Евант, а Евант е син на Дионис. Жената на Марон е Ойдерке, според Порфирий. Жрец на Аполон: Някои обясняват в този смисъл, че Омир не посочва Дионис като изобретател на Виното, а Марон не като жрец на Дионис, а на Аполон, когато в цялата поема се споменава вино. Препратка към Хезиод, който казва, че Марон е син на Ойнопион, сина на Дионис”.

ХЕРОДОТ. История (В девет книги), гл. VІІ, 111: “Сатрите, доколкото ни е известно, още не са били покорени от никого. Само те от траките са запазили свободата си до ден днешен, тъй като живеят по високи планини, покрити с разнообразни гори и сняг, и са войнствени.. Те владеят прорицалището на Дионис, което се намира на най-високата планина. Като прорицатели на светилището служат бесите , едно племе от сатрите. Има жрица, която дава отговорите, както в Делфи. Друго особено нещо тук няма.”

ПОНЯТИЯ И ТЕРМИНИ

14

Вождество – предводителство на племе или военноплеменен съюз и общественополитическата организация на това племе или военноплеменен съюз.

Цивилизация – политическо, разделено на класи и политически групи-партии общество, гражданско общество, или държава.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА

Може ли да се определи като монархична обществената организация на сатрит, от съобщението на Херодот?

Може ли от известните извори за Марон да се настоява, че е бил цар-жрец и бог, или само цар-жрец?

Каква е обществената организация на киконите – монархия или вождество?

Как си представяте съжителството на близки територии на две племена, предвождани от вождове? Като съюз на племена? Като военноплеменен съюз? Като съподчинени едно на друго племена? Като ранни монархии, независими една от друга? Като съподчинени монархии?

ЛИТЕРАТУРА

Кацаров Г. Филип ІІ Македонски. С., 1926 Данов Хр. Древна Тракия. С., 1969Данов. Хр. Траки. С., 1979Фол Ал. История на българските земи в древността. С., 1979 Попов Д. Тракология. С., 2000Неделчев Н. Робството и проблемът за периодизацията на

световната история. Дискусията продължава. - Епохи, В. Търново, 1996, 2

Неделчев Н. Thracia libera. Проблеми на теорията на обществено-икономическите формации по примера на едно конкретно общество. В. Търново, 1996

15

Неделчев Н. Древноизточната цивилизация. История на Стария свят. С., 2000

Извори за старата история и география на Тракия и Македония. С., 1949 (Вече ИСИГТМ)

Извори за историята на Тракия и траките. Т. 1-2. С., 1981-2000 (Вече ИТТ)

ДРЕВНА МАКЕДОНИЯ

География, население, етническа група и понятийна обремененост. Военна демокрация и преход към държава. Ранна македонска държава. Развитие и укрепване на македонското царство-империя.

Историята на Древна Македония представлява огромен интерес за историците и за най-широк кръг читатели, тъй като името и понятието Македония са натоварени с много древни и съвременни исторически интерпретации и с явления от времето на разкъсването на малките нации в резултат на колонизационните интереси на световните и регионалните Велики сили. Много често в световната история политическите интереси водят до интерпретации и до поставяне на историята на определени народи и страни в различни, противоположни интерпретации. В История на българските земи в древността, историята на Македония за първи път се разглежда не в учебник или изследване, свързано с историята на Древна Гърция, а в История на българските земи.

16

Древна Македония заемала в древността най-южните земи на днешна Република Македония и земите на днешна централна Северна Гърция. Населението й било с народностен състав, който говорел езици, родствени на илирийските и тракийските. При това в Македония живеели илирийски, тракийски и родствени с тях пеонски племена. Търсенето на приемственост между древните македонци и съвременни политически реалности или народностни групи е невъзможно езиково явление, независимо от езиковите остатъци. След установяването на славяните и българите през Ранното средновековие в Македония, в резултат от славянизиране на македоно-тракийско-илирийското население, местните говори стават старобългарски. Съвременните спорове за характера на съвременния македонски език вече имат конкретна определеност. Несъмнено е, че между древния македонски език и съвременния език, на който говори населението на днешна Р. Македония, не може да има нищо общо, с изключение на това, че тези два различни езика са от индоевропейското езиково семейство. Несъмнено е и това, че дори най-твърдите привърженици на съществуването на самостоятелен македонски език, като И. М. Дяконов, признават, че македонският език е диалектно близък до българския. В Средновековието византийската тема “Македония” обхваща не земите на днешна Р. Македония, а земите на Западна Тракия.

В съвременната наука гръцки, австрийски, немски, английски и др. учени, сред които са и Т.Дройзен и Ф. Шахермаер, А. С. Шофман и др., определят македонската цивилизация като елинска или като стремяща се към елинизиране. Това се вижда отчетливо и при поставянето на темите за древна Македония в учебни и лекционни курсове по История на древна Гърция, и по отсъствие на Историята на Древна Македония в учебниците по тракология, или по История на българските земи в древността, издавани и досега в Н.Р.България и в Р. България. По политически причини и неправилно разбрани идеи историята на Древна Македония не се преподава като част от историята на България. И това, колкото и да е разбираемо след 1944 г., след обременеността на българите с временно участие на страната на

17

националсоциалистическо-милитаристичния блок, е неразбираемо след 1989 г., след скъсването с традицията от 1944 г. Историята на Ив. Пастухов потъна в забрава, въпреки че в нея мотивировката за изучаването на македонската история като българска е в това, че след македонските завоевания двете истории – тяхната и на траките, се смесили. Изворите за старата история и география на Тракия и Македония не се възприемаха като посегателство върху чуждо минало, въпреки че бяха издадени през 1949 г. поради техния характер не на обобщение, а на извори-една сполучлива форма на съпротива на българската интелигенция срещу провежданата междудържавна и научна политика на страната ни от времето на Руско-турската война до днес. Тази традиция на отказ от изучаване на миналото и културно-информационното пространство на българския народ сега и на неговите предшественици в древността намира отражение в стесняването на изследванията за миналото ни до границите на съвременна България в съществуващите учебници по Тракология или Истории на българските земи в древността. И отново добро изключение са Изворите за история на Тракия и траките, под редакцията на Зл. Гочева, Ирис фон Бредов и др., т. І, 1981 и т. ІІ, 2002 г., чрез превеждането на извори, общи за историята и на Македония, и на Тракия. Разликата в годините на издаване на т. І. и т. ІІ. вероятно ще подскаже на българския читател за трудностите, които срещат издателите на текстове, и за волята, която влагат в издаването им.

Най-ранните сведения за етническия и племенния характер на Македония в древността дават античните гръцки автори. От първостепенна важност са множеството местни и племенни имена, които позволяват да се създаде етническа и хронологически периодизирана карта на огромната област. Древна Македония, преди създаването на голямата държава на Филип ІІ Македонски и империята на сина му Александър ІІІ, известен като Велики, заемала ограничена между траките на изток и юг, пеоните, траките и илирите на север, и илирите на запад, територия, на запад от средното течение на р. Аксий или Вардар, между нея и р. Лудиас, и южно от античното Скупи или съвременното Скопие. Населението на Македония било смесено- траки-бриги, пиери, одоманти, едони, ситони, мигдони, родствените на траките

18

синкретични ботиеи, вероятно и кикони, пеони и др. Присъствието на траките в Македония, в широкото разбиране на понятието, се вижда не само от обитаваните от тях области на по-късната римска провинция Македония, но и от имената на реки и области, включващи тракийската съставка на имена със значение на “град” или селище- “брия”. Такива са р. Пеней или по-късните Саламбрия, гр. Брианиум, недалеч в източна посока от Охридското езеро, град Берое, на запад от Солунския залив, етнонима (етническото име) бриги, заемащи земите между Скупи и Лихнида или Охридското езеро, заедно с близките им съседи пелагоните, и др. До към ІХ в пр.н.е. част от тракийските племена мигрирали на изток, в Мала Азия, и част от тях, вероятно бригите, дали името на огромната централноанатолийска държава Фригия, като организирали къснохетското население и възприели част от неговите традиции и култура, както това по-късно направили с галите франките, а със славяните, включително и на територията на българските Кутмичевица и по-късно Македония, българите.Останалото население на Македония, която се превърнала в по-голяма страна едва към времето на Филип ІІ, между 356-335 г.пр.н.е., било съставено от македонските племена на македоните на юг и линкестите, елимиотите и други родствени на тях, или в съюзни отношения с тях, племена по на север. Синкретичните отношения между траки, илири и македони дават основание на Страбон (VІІ, 7, 8) да отбележи през І в. пр.н.е., че “някои от тях говорят на два езика”. Синкретичните процеси между илирите и македонците проличават и при произхода на македонските дейци. Известно е, че майката на Александър ІІІ Велики, Олимпия, е бедна илирийска принцеса, и че Пир, царят на илирийската държава през ІІІ в. пр.н.е., е родственик на Александър ІІІ Велики. Съветският историк С. И. Ковалев счита, че последният македонски владетел през 148 г. пр.н.е., “Лъжефилип” или Андриск, бил от тракийски произход, по професия обикновен занаятчия и бил подкрепен и от македони, и от тракийските племена в страната. Тракийска е и етническата характеристика на пеоните, за които Страбон съобщава в “География”, VІІ, 38, 41. 38:”Някои смятат пеоните за колонисти на фригите, други за техни родоначалници. Те казват, че Пеония

19

се простирала до Пелагония и Пиерия. ” Запазеният текст от фрагмент 41 показва и обхвата на произлязлата от бригите и фригите самостоятелна тракийска етническа група:”И в старо време, и сега пеоните са заемали по-голямата част от съвременна Македония, и обсадили дори Перинт, и подчинили под своя власт и Крестония, и цяла Македония, и земята на агрианите до Пангей...” При миграцията си на изток, между ІХ и VІІІ в. пр.н.е., племената на бригите и техните родственици - пеоните и бригите, достигнали до Пропонтида и Троада в Северозападна Мала Азия, където създали собствени държави и военноплеменни съюзи, като асимилирали по-ранно живеещото там тракийско население.

Гръцките учени, като се позовават на гръцките надписи от погребалните паметници на македонците, интерпретират цялата история на Македония като минало на елинизиран или елински народ. Една позиция, която е незащитима, тъй като и българите през първите векове на собствената си държава, между VІІ и ІХ в., пишат на гръцки и с гръцки букви, но не се елинизират, а дори са най-сериозните противници на Византия и наследници на част от нейното политическо наследство след Тервел и Крум. Изследователи като В. Бешевлиев считат, че гръцкият от първобългарските надписи е местен говор, диалект, а не официалният гръцки език.

Още в старогръцката литература, след посочванията от Тукидид и Страбон на несъмнено тракийския характер на земите на Йонийско море и Солунския залив, постепенно започва да се пише за Македония и Елада, като границите им се разширяват в съответствие с колонизационните процеси, тенденция която продължава и сега, въпреки изминалите хилядолетия. Тази колонизационна традиция започва с обясненията за южния средиземноморски произход на ботиеите, които били пришълци от Крит и били водени от вожда си Ботон, и на първите македонци, които били от аргоската династия на Теменидите, създателите на държавата Аргос. Колонизационната политика и гръцкото обяснение за света продължават с виждането за Аргеадите като царе и на всички тракийски племена. Необходимостта от идеологическо обяснение била наложителна, тъй като само в Халкидическия полуостров, след като измамили

20

местното тракийско население с договори само за създаване на колонии и тържища, гърците създали повече от 32 града. По думите на Страбон (VІІ, Фрагмент 11), тази политика е представена по следния начин, като неподправена действителност от далечното минало:” Тая страна владеели епироти /родствени на илирите, етнически обособени племена-б.м.Н. Н. / и илирийци”, но по-голямата й част заемали ботиеи и тракийци...пиерите заселили Пиерия...а пеоните живеели при р. Аксий...едоните и бизалтите заемали останалата част от Стримон. Бизалтите носели все едно и също име, а от едоните едни се наричали мигдони, други едони, трети ситони. Начело на всички тези племена застанали т.нар. Аргеади /Аргосци по род- б.м. Н. Н./. Антитракийската колонизационна политика се проследява и в приписването на Орфей от Страбон (VІІ, Фрагмент 18) на киконски, нетракийски произход:”В подножието на Олимп е разположен град Дион, близо до който има село Пимплея. Казват, че тук живеел едно време киконът Орфей, човек магьосник, който се занимавал отначало с музика и пророкуване и извършвал оргиастичните дарове при освещавания, като по този начин събирал дарове. По-късно придобил по-високо мнение за себе си и спечелил много привърженици и сила. И така мнозина доброволно му се покорявали, но някои които го заподозрели в заговор и насилие, се вдигнали против него и го убили...” Фигурата на Орфей е обединяваща и показва културното единство на земите между Черно, Мраморно, Егейско и Адриатическо море на север от планината Олимп. В тази етническа и културна ситуация, на север от действителните гръцки земи, през VІ в. пр.н.е. била създадена Македонската държава. Едни историци, като Г. Кацаров, считат македонците за илири, или близки до илирите, други се колебаят, трети ги определят като гърци, но ако последното предположение не се основава на факти и няма обяснение за присъствието на елините толкова далеч на север в ранната античност, то предните две изискват и теоретично обяснение: Наличието на толкова много различни народности, принадлежащи към различни етнически общности на твърде малката територия на Македония, е необяснимо, още повече, че няма никакви сведения за миграции на нови групи население през

21

периода между ІХ и VІ в. пр. н.е. При това, по-ранното население до земите при Охридското езеро е от тракийската народностна група на бригите, а езиковите остатъци със съставка “брия” показват значително присъствие в цяла Македония в древността. Интересно е и това, че имената на едоните и на македоните показват малко различие помежду си, като вероятно съставката “мак” е била разграничителен признак, създаден в процеса на разделение на общата етническа група и обособяването на новите тракийски племена. Срещат се и тракийски лични имена, които показват сходство с името на страната Македония - Макентес, Макентиос, Макесала. В процеса на своето укрепване македонците, родствени на едоните, придобили етническа и народностна самостоятелност, а политиката на царете им и интересите на елинските държави създавали убеждението, че те са по-малко варвари от останалите траки. Според разказа на римския историк Квинт Курций Руф в “История на Александър Велики” по време на съдебен процес срещу Парменион и сина му Филота пред македонската войска Александър попитал Филота, дали уважава бащиния си език и ще говори на него, или ще говори на гръцки, като обърнал внимание на войниците си, че подсъдимите не уважават и македонските обичаи. От същия разказ на римския историк се вижда, че останалите войници, не македонци, а траки, илири и гърци, владеели и разбирали гръцки, но също сравнително добре разбирали македонския език. Насочването на обвинението на Александър ІІІ Велики срещу подсъдимите било предизвикано от техните и на гърците действия, които дестабилизирали македонската армия. Това обвинение е произнесено от Александър ІІІ на гръцки език, за да бъде успокоена цялата армия и да се покажат на всички предявените обвинения, но царят иска отговор на македонски, тъй като на общите събрание на войската само македонците имали право на глас. Останалите без право да гласуват били гръцките наемници и онези от другите народи, които не били включени в границите на македонската държава. От текста на К. К. Руф (VІ, 9, 25-36) се вижда, че участниците в македонската армия сравнително добре разбирали езика на тези, които давали името на държавата. Изучаването на македонския език очевидно се удавало по-добре

22

на най-близките им родственици - траките, и по-слабо на гърците. Нормална практика в древните страни е разговорният език да не е на по-малката част от събраните да живеят заедно под едно управление. Античните автори са на едно мнение, че в армията на Александър повече от половината войници били македонци. При това състояние е трудно да се мисли, че освен образованите им командири, и множеството войници ще знаят гръцки. Затова Филота бил призован да говори на родния си, бащин език, а Александър говорил на гръцки, но преди да започне съдът на войсковото народно събрание, което той напуснал, за да не влияе на избора на македонците. Парменион и Филота били осъдени на смърт. Върховният орган на македонците - народното събрание, преценило, че обвиненията в промяна на държавния език и обичаите, в разрез с волята на върховния главнокомандващ, е действително нарушение, което заплашва целостта на държавата и започнатото от тях дело - създаването на македонска държава от всички родствени трако-пеонско-македонски и илирийски племена.

Херодот (VІІІ, 7,) съобщава първите сведения за македонската царска династия. Според него основател или ойкист на Македонското царство е Пердика І, който управлявал от 729 до 678 г.пр.н.е.: “Прародител на този Александър, преди седем колена бил Пердика, който завладял престола на Македония по следния начин. От Аргос избягали в Илирийската земя трима братя, потомци на Темен – Хаван, Аероп и Пердика. От Илирия, като прехвърлили планините, братята отишли в Горна Македония, в град Лебея. Там те постъпили като наемни работници при царя. Най-големият пазил конете, вторият бил кравар, а най-малкият, Пердика, се грижил за дребния добитък. Съпругата на царя сама им приготвяла храната (тъй като в древни времена даже цариците, а не само обикновените хора, живеели бедно). Всеки път, когато царицата изпичала хляб за момчето – наемен работник на Пердика, той, хлябът, ставал два пъти по-голям”. Царят разбрал за чудото и предупредил братята наемни работници да си вървят, като им казал, че им плаща със слънцето. Братята си тръгнали, но след като Аминта изрязал слънчевия кръг от огнището и сложил трикратно пепел в пазвата си. Този текст на Херодот е интересен

23

затова, защото показва приказния, обяснителен характер на първите сведения за македонската царска власт и държава. Ив. Пастухов приема този легендарен период за време, в което няма действителни сведения за македонски царе. За него първият владетел, за когото има действителни сведения, е Аминта І (540-498 г. пр.н.е.). Хр. Данов счита, че “Македонската държава била образувана през 640 г. пр.н.е.”. Една хипотеза, която също се нуждае от допълнителни доказателства. Царете на древна Македония, според генеалогиите на Херодот и Тукидид, били: Пердика, Агей, Филип І, Аероп, Алкета (573-541 г. пр. н. е.), синът му Аминта І (540-498 г. пр. н. е.). Този легендарно-приказен период до времето на Аминта І показва само, че властта била съсредоточена в рамките на едно семейство, а не, че била наследствена. Според Ив. Пастухов царската власт в Македония първоначално била патриархална и царят, т.е. базилевсът по Аристотел, бил върховен жрец, военачалник и съдия. Тук авторът се придържа към вижданията на Аристотел, развити след това от историци-материалисти като американеца Л. Х. Мор.

Македонската държава била създадена в действителност не през далечните VІІІ-VІІ в. от Теменидите, царете на дорийския Аргос, или техни потомци, а около втората половина на VІ в. пр.н.е. от цар Аминта І, който от вожд-базилевс се обявил за базилевс-цар. Владетелят бил в приятелски отношения с Пизистрат, избрания от демоса в Атина тиран, противник на аристократите. Приятелските връзки между двамата политически мъже свидетелстват за еднакви политически възгледи за ранния период на създаване на държавата и за общи противници – аристократите и техните съюзи. Поради това Аминта разрешил на Пизистрат да добива злато и да набира наемници в Пангей и Халкидика. Поради това след завръщането си във властта атинският тиран осигурил на Македония, редовни и развиващи се търговски връзки. Сходството в политическите позиции на тирана и на първия цар било в отрицателното им отношение към аристократите, от които самите те произхождали, но с които се борили, тъй като демосът, или народът им дал властта, за да намалят данъчното бреме, експлоатацията и произволите на аристокрацията.

24

Аминта І успял да разшири държавата си на север и юг и бил в сложни дипломатически отношения с персийския цар Дарий І, който поискал признаване на властта му след неуспешния поход срещу скитите.Наследникът му, Александрос І (ок. 495-450/40 г.пр.н.е.), не скъсал видимо връзките си с персите, нито отхвърлил публично васалитета, но същевременно усилил връзките си с Атина и бил избран от атиняните за проксенос, т.е. за официален покровител на техните граждани в Македония. Едновременно с това Александрос бил почитан като атински покровител. Към времето на гръкоперсийските войни Македония била принудена да влезе активно в персийски съюз с военни контингенти по времето на Ксеркс (486-464 г. пр. н. е.), но след разгрома на персите при Саламин и след това при Платея, през 480 и 479 г.пр.н.е. се присъединила към коалиционните гръцки сили. Македония отстоявала собствените си интереси в района и се противопоставила на опитите на Атина да колонизира о.Тасос и района на Пангей. Затова Александрос І подкрепил едоните, които били заплашени от завладяване и настаняване на 1000 колонисти-клерухи, а това довело до временно осуетяване на атинските стремежи. Владетелят определил за свой приемник единия от синовете си, Пердика ІІ, а на останалите трима дал малки княжества, подчинени на държавата и със статут, подобен на владенията на страничните управители-парадинасти в Тракия.

Атина използвала противоречията и дрязгите, които възникнали между братята, и подкрепила Пердика ІІ, като по този начин си осигурила неутралитета му в борбата им срещу едоните. С военното си надмощие, при противопоставянето на Пердика на Терес, което му попречило да помогне на едоните, атиняните си осигурили създаването на колонията Амфиполис на устието на р. Стримон след разгром на военните сили на племето. Македония била недоволна от атинската окупация, но след период на напрежения мирният договор между Пердика и атиняните бил подновен.

Почти едновременно с тези събития през 431 г. пр. н. е. започнала Пелопонеската война. Атина успяла да си осигури съюзник в лицето на новия одриски цар Ситалк и едновременно с това водела дипломатически преговори с Македония на Пердика.

25

Македонският цар бил спартански съюзник до 424 г. пр.н.е. През тази година по време на война с траките трибали, южно от днешната планина Витоша и далеч извън границите на военноплеменния им съюз загинал Ситалк, при опит да обходи македонските позиции от север. Македония успяла не само да притисне (с тайно споразумение с трибалите) одрисите от север, но и поставила на престола им промакедонски настроения Севт І. През същата година атиняните претърпели военно поражение при Делий и загубили Амфиполис и Торона. Спартанският пълководец Брасид отказал да се намеси във вътрешната политика на Македония и да подкрепи Пердика в похода му срещу линкестите-македонци. Поради това македонският цар сключил военен съюз с Атина, но по време на примирието между двете воюващи гръцки страни през 421 г. пр.н.е. сключил таен договор и със Спарта.

През 413 г. цар на Македония станал Архелай, син на робиня от брата на Пердика Алкет. След като дошъл на власт, Архелай убил баща си, сина му Александър и невръстния син на Пердика, седемгодишно момче, след което се оженил за майка му, бившата царица Клеопатра. Действията на новия владетел били свързани с укрепването на едноличната царска власт.

Новият владетел преместил столицата на държавата в Пела и започнал политика на превъоръжаване на армията. В страната били издигнати много нови крепости и Македония се превърнала в първостепенна сила във вътрешността на Балканския полуостров. След смъртта на Архелай страната изпаднала в период на междуособици, който продължил до времето на възцаряване на Филип ІІ, владетелят, който направил от страната си световна сила.

ИЗВОРИ

Тукидид, Пелопонеската война, Разказ за Долна Македония във връзка с похода на Ситалк през 429 г. пр.н.е., ІІ, 99, 1-6: 1....Долна Македония, където властвал Пердика. 2. Към

26

македонците принадлежат също и линкестите, и елимиотите, и други племена по-нагоре /на север- б.м. Н. Н./, които са им съюзници или поданици, но си имат свои собствени царе. 3. Сегашната Приморска Македония придобили първоначално Александър, бащата на Пердика, и предците му. Теменидите, които произхождали от Аргос, се установили тук, след като прогонили от Пиерия с оръжие в ръце пиерите, които по-късно живеели във Фаргет и други места под Пангей отвъд Стримон (И досега мястото под Пангей, към морето, се нарича Пиерийска низина). От така наречената Ботия /област на запад от долното течение на р. Аксий, сега Вардар-б.м. Н. Н./, те също така прогонили ботиеите, които сега живеят в съседство с халкидяните. 4. От пеоните завоювали тясна ивица покрай р. Аксий, която се простира до Пела и до морето. Отвъд Аксий, до Стримон, те владеят така наречената Мигдония, откъдето прогонили едоните. 5. А от сегашната Еордия изтласкали еордите /при днешната планина Докса-б.м. Н. Н./, по-голямата част от които загинали, а малка част от тях отседнали около Фиска. От Алмопия прогонили алмопите. 6. Тези македонци покорили и други племена, над които господстват и до днес, а също и Антемунт, Грестония, Бизалтия и голяма част от земята на същинските македонци. Това всичко се нарича Македония и когато я нападнал Ситалк, там царувал Пердика, синът на Александър.

Страбон, География, VІІ, 7, 8. Описание на горна Македония:...Областите Линкестида, Пелагония, Орестиада и Елимея наричали дори Горна Македония, а по-късни автори ги наричат и Свободна Македония. А някои наричат Македония цялата страна до Коркира /о. Корфу-б.м. Н. Н./, понеже жителите й се подстригват по един и същи начин, говорят един диалект, носят еднакви дрехи, обаче някои от тях говорят на два езика.

Страбон, VІІ, Фрагмент 12: Описание на Горна, Долна и

Приморска Македония: Пеней /по-късната Саламбрия-б.м. Н. Н./ разделя Долна и Приморска Македония от Тесалия и Магназия, Халиакмон /по-късната Бистрица-б.м. Н. Н./Горна Македония, а

27

същият Халиакмон, Еригон, Аксий и др. реки, отделят от нея епиротите и пеоните.

Страбон, VІІ, Фрагмент 11: Днешна Македония някога се наричала Ематия. Това име тя придобила от един от древните предводители, Македон. Имало и град Ематия при морето. Тази страна била владяна от епироти и илири, но по-голямата й част заемали ботиеите и траките. Първите, както казват, произхождали от Крит и дошли тук под предводителството на Ботон. Едни от траките, а именно пиерите, живеели в Пиерия и местата около Олимп. Пеоните живеели около река Аксий и в наречената по нейното име Амфакситида, едините и бизалтите заемали останалата част до Стримон.

Квинт Курций Руф, История на Александър Велики, VІ, ІХ, 32-36, Разказ за съда над Филота, Реч на Александър: “Македонците ще бъдат твои съдии, аз те питам, дали ще си служиш пред тях с бащиния си език?” На това Филота отвърнал: “Освен македонците тук има и много, които считам, че ще разберат по-добре това, което ще кажа, ако си послужа със същия език, с който ти сам си послужи, и то не поради друга причина, както съм убеден, а за да може изказването ми да бъде разбрано от повечето присъстващи тук”. Тогава царят казал: “Виждате ли до каква степен се отвращава Филота от бащиния си език! Но нека да говори както му допада на сърцето, като не забравяте, че той също толкова, колкото не обича езика ни, не обича и не зачита обичаите ни”. След тези думи напуснал събранието.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА

Опишете границите на най-ранна Македония! Направете етническа характеристика на македонците,

като използвате приведените извори!28

Подберете изворовите данни, по които проличава съзнателно провежданата от гръцките автори политика на колонизация и елинизация на Македония в древността!

Анализирайте речта на Александър ІІІ Велики от текста на К.К. Руф!

ЛИТЕРАТУРА

Дьяконов И. М. Пути истории. От древнейшего человека до наших дней. Москва, 1994

Кацаров Г. Филип ІІ Македонски. София, 1926 Ковалев С. И. История Рима. Ленинград, 1986 /първо

издание 1948 г./ Шофман А. С. История античной Македонии. Казан, 1960Неделчев Н. Античното носледство на България. Шумен,

2004-05-15 Златковская Т. Д. Возникновение государства у фракийцев. Москва, 1971

Шахермайер Ф. Александр Македонский. Москва, 1992 История на България. Т. І. София, 1979 Пастухов Ив. Българска история. Предисторическо време.

Древност. Средновековие. София, 1942 Данов Хр.Траки. София, 1979 Бешевлиев В. Първобългарите. София, 1992 ИСИГТМ ИИТТ

29

ДЪРЖАВАТА НА ДОЛОНКИТЕ

Тракийският Херсонес. Преходен период към държава. Обществено-политическо устройство. Йерархичен полис – република. Долонките до включването на югоизточните Балкани в персийската империя.

Долонките са тракийско племенно обединение, което населявало Тракийския Херсонес, или днешния Галиполски полуостров - европейския бряг на Дарданелите. Тяхната история остава неизследвана археологически и само писмените сведения на античните автори позволяват да се проследи миналото на най-древната известна досега тракийска държава и нейното обществено-политическо устройство.

Хипотезите за ранната история на долонките са засега четири. Според първата, към която се придържат Х. Берве, К. Кинцл, Т. Златковска и др., на земята на долонките в средата на VІ в. пр.н.е. била създадена държавата на атинския род на Филаидите. Според Хр. Данов тази държава била с характер на тракийско-атинско княжество. Ал. Фол счита, че през VІІІ-VІІ в. пр.н.е.започнало действителното оформяне на династическия дом на долонките, под влияние на микенската древност. Д. Попов се придържа към тази теза, като се опитва да я конкретизира чрез царските инсигнии, две копия, с които били изобразявани траките, и с неоспоримата приемственост с предшестващата епоха, “защото тъкмо тази зона, според Омир, излъчва вождове и бойци, които са реални исторически фигури и участват в Троянската война”

Според мен държавата на долонките била създадена като йерархичен полис-република на траките и включените в държавата им второстепенни участници, гръцките градове от полуострова.

30

Земята на траките-долонки била със стратегическа важност. Населението на техния полуостров имало възможност да контролира търговските и военните пътища между Черно, Мраморно, Егейско и Средиземно море, тъй като към Проливите са се стремили като колонизатори Милет, Атина, Лампсак, Персия, Македония, Рим, България на Симеон І, Турция до Мехмед ІІ и наследниците му, България на Батемберг, Гърция в края на ХІХ и началото на ХХ в. и др. Велики и Местни сили, през всички епохи.

В средата на VІ в.пр.н.е. само западният наследник на великата хетска държава, Лидия, е била съюзник на тракийската държава на долонките към времето на известния с богатството си Крез, и се противопоставяла на колонизационния натиск на гръцките градове. Според Херодот в “История”(VІ, 34, 1-2) траките долонки, които владеели Херсонес, изпратили базилевсите си в Делфи, за да получат предсказание от тамошния оракул за войната (с апсинтиите – б.м. Н. Н.). Предсказателката, старицата Пития, им отговорила да доведат в страната като създател на колония този, който ги покани пръв на гости, когато напуснат светилището. След дълъг преход през Беотия и Атика в Средна Гърция пратениците на долонките били приети едва в Атина от Милтиадес, син на Кипсел от рода на Филаидите, който бил знатен аристократ и политически опонент на тиранията и на атинския тиранин Пизистрат.

Преходният период към политическо общество до създаването на държавата на долонките не е бил предмет на сериозни изследвания. Приема се, че тракийската или атинската държава-княжество възниква с появата на достойни и мъдри управители, или че държавата е продукт на местна, самостоятелна политическа традиция с произход в далечната микенска древност, но не се допуска, че предхождащото я политическо наследство е било военно или родово-демократично. Затова Ал. Фол вижда в мисията на долонките за търсене на тиран само религиозно-политически ход, като противопоставя мнението си на буквалното интерпретиране на текста на Херодот за желанието на траките да си намерят владетел чужденец. Противопоставянето, в което се обръща внимание на местната традиция, е удачно, но датировката

31

на явлението е подчинена на класово-съсловни представи, според които само действителни политически владетели, а не племенни вождове биха могли да са равностойни опоненти на държавните и политически дейци на съседните държави – полиси и монархии. В тази теза представата за слаби тракийски владетели не съществува, но акцентът само върху силните монарси не се потвърждава в нито една генеалогична линия от историята на човечеството. Привеждането на примери от района на Балканския югоизток, за да се покаже принадлежност към “зона” с микенски или от времето на Троянската война държави, няма стойност на доказателство. Аналогичен е и стремежът като реални исторически фигури от Троянската война да се определят героите на епос или приказка. Спорна е и историческата интерпретация на тези образи на хора от митопоетичната древност. Така например, според Омир, в Одисея, ІХ, 197-198 Марон е само жрец: ”Марон, син на Евант, жрец на Аполон”, но според Д. Попов, в “Тракология”, 1999, с. 68: ”Според Омир, на тази територия се издига техният [на киконите - б.м. Н. Н.] град Исмар, ръководен от прочутия цар-жрец Марон”. По аналогичен начин, като цар и жрец, е определен Финей. Вождовете Полтис, Сарпедон и др. са обявени за предводители на “политически организации със стабилен военен потенциал и възможности”, изброени са и мито-поетични царе като Ликурк, който прогонил бог Дионис от царството си, и когото по волята на бога наследяват Харопс и детето от брака на сина му Ойагър с музата Калиопа, Орфей. Опитът военно-племенните предводители на вождества, старогръцките “базилеи”, или децата на богини и полубожества да бъдат обявявани за царе или политически ръководители, е определено неуспешен без въвеждане на исторически обосновани доказателства. Двете копия като знаци на царска власт определено не могат да бъдат защитавана хипотеза – възможно е едното копие да служи за хвърляне, а другото за ръкопашен бой. Ксенофонт съобщава за тояги, с които били чупени копията при тините, което вероятно предполага необходимо резервно оръжие, а не царска инсигния.

Опитът родовоплеменните вождове да бъдат превръщани в царе, за да се преодолее елино-центризмът или римо-центризмът

32

при интерпретацията на древните текстове, на свой ред води до отклоняване от обективността. При това родовоплеменните вождове и представяните от тях общества съвсем не са толкова изостанали и примитивни. Известни са множество примери за предводители на родово-племенни общества, които далеч преди да се насочат към действителна царска власт са били добри пълководци и дипломати. Ирокезите, противниците на французите и съюзниците на англичаните, в определени периоди от време са били наричани “горските римляни”, а един от техните вождове, Канасатего, в Олбани съветва англичаните от тринадесетте английски колонии в Америка да създадат съюз, подобен на техния – бъдещите САЩ!

По съобщението на Херодот (VІ, 36,1), Милтиад(ес), известен като Стария, отпътувал начело на всички, които желаели да го съпроводят, за Тракийския Херсонес и тук “заел” страната на тези, които го били довели – базилевсите на долонките, които го назначили за тиран. Назначаването на тиран означава, че властта не е била узурпирана и че новата за долонките държавна длъжност на изборен и назначаван тиран била с изпълнителен характер. От разказа на Херодот се вижда, че базилевсите на долонките управлявали заедно страната си и имали правомощия да назначат някого за тиран. Завземането или “поемането” на страната означава нейното освобождаване от властта на противници на траките, и те не били враговете им, апсинтите, защото били в самата страна, а могли да бъдат само гърците от градовете в полуострова - от Сестос, Кардиа, Пактия, Елеус и др. От разказа на Херодот се вижда, че по времето на Милтиадес Стария негов враг бил срещулежащият малоазийски гръцки град Лампсак, а съпротивата на местните гърци от Херсонес не била видна. Идването на власт на Милтиадес било през 559 г. пр.н.е. Мидия е завладяна от персите през 546 г.пр.н.е. Във времето между тези две години гърците от малоазийския Лампсак обявили война на Милтиадес, вероятно в подкрепа на съюзниците си от Тракийския Херсонес скоро след “заемането на страната” След като Могъщата Лидия, предвождана от Крез, скоро след създаването на държавата на долонките през 559 г.пр.н.е. поискала от Лампсакийците да

33

освободят пленения от тях Милтиадес, съпротивата на гръцките градове временно замряла.

Съобщението на Херодот за препоръка да бъде доведен създател на колония, или ойкист, е свидетелство за времето на конкретното създаване на държавата на долонките, за обявяване на политическото общество на траките.

След смъртта на Милтиадес Стария наследникът му Стесагор, не много преди персийския поход срещу скитите през 513 г. пр.н.е., отново от рода на Филаидите, също дошъл от Атина. Вероятно след кратко управление той бил убит с брадва според разказа на Херодот от грък, който се представял за политически емигрант, а всъщност бил негов яростен враг. Следователно убиецът не бил емигрант, а от местните гърци. Убийството било извършено според Херодот по време на нова война между долонките и Лампсак и това показва поне едностранна съгласуваност на действията, или очаквания на местните гърци, които не надхвърляли личната разправа.

Докато продължавала войната, траките-долонки повикали трети представител на рода на Филаидите – отново Милтиадес, бъдещия победител на персите при Маратон. Новият изборен тиран имал отряд от наемници, 500 човека. Държавата на долонките устояла на натиска на външните и вътрешни удари, вече без подкрепата на унищожения си малоазийски съюзник, преустановила настъплението на Лампсак към най-ранната тракийска държава, известна досега.

Племето на апсинтите, които се представят като основни врагове на долонките, се среща само в съчинението на Херодот, и то само като мотив за създаването на държавата, но затова пък противоречията между долонките и Лампсак са постоянни. Освен това близостта между името апсинти и името на града противник Лампсак е несъмнена и е възможна грешка на преписвача на Херодотовия текст. Възможно е и авторът на най-ранната история на старогръцки да не е желаел да обяснява започналия конфликт в областта на Проливите с гръцко участие, поради това, че в съчинението му в борбата между “елини” и “варвари” гърците са винаги на страната на справедливостта и под закрилата на богинята със същото име “Дике”. Справедливостта

34

гръцките автори, и конкретно Херодот, приписват и на траките, но ги делят на по-малко справедливи и на “най-справедливи”. Най-справедливи са гетите, “които безумно се противопоставили на персите”, т.е. на завоевателите, които искали да отнемат родовоплеменната им свобода и да ги включат в държавата си. В този случай борбата за Проливите ще се окаже най-ранният известен конфликт между гърци и траки, към времето на 559 г. пр.н.е., който има стратегическо значение за целия регион на Източното Средиземноморие. Този конфликт продължава и в следващите десетилетия с активното участие на Атина, която е жизнено зависима от доставките на зърно от Черноморска Тракия. Военното противопоставяне и периодичните войни между две държави, едната в Азия, другата в Европа, от двете страни на разделящ ги Пролив, може да бъде само с военноморски сили и на лемпсакийците, и на траките долонки.

За да се справи с местните гърци, врагове на тракийската държава, в която били включени, Милтиадес според Херодот се престорил на много болен и поискал прощално да види управителите на градовете, за които Херодот не съобщава, че са били гръцки. Когато те пристигнали да го видят, той ги оковал във вериги и ги изпратил в затвор. След този политически ход третият тиран от Филаидите сключил брак с Хегесипила, дъщерята на базилевса на долонките Олор.

Обществено-политическото устройство на държавата на долонките било тъждествено на обществено-политическото устройство на атинския полис до тиранията на Пизистрат. Херодот съобщава понятията пританейа и Агора във връзка с държавата на долонките. Тези понятия, които са свързвани с атинския политически модел на полиса, отклоняваха вниманието на изследователите от историята на най-ранната известна тракийска държава и от нейния републиканско-полисен модел, който по своята конфедералност напомня политическото устройство на Ранната Римска република. Но тъй като в държавата на долонките на гръцките градове е отредено мястото на зависими от политическата воля на траките конфедерати и изборният тиран бил не на територията на враждебните градове, а на територията на траките, то институцията на народното

35

събрание, на агората, пританея, е била на тракийска територия. Пританеята е постоянно действащ секретариат на Народното събрание и на институцията Буле, която е неин представителен съвет.

Мястото, където била столицата на държавата на долонките, не се посочва. Но мястото, от което управлявали изборните тирани, като при това имали и обществени срещи в сградите на Народното събрание, и това, че Милтиадес ІІ изпратил да извикат управителите на гръцките градове, означава, че столицата на държавата е била на територията не на гръцките градове, а на територията на долонките. Новият избран от траките тиран пристигнал заедно с 500 колонисти-клерухи. Като негова лична гвардия, или като негови сподвижници, те биха създали сериозни имуществени и битови проблеми във всеки град колония, тъй като гръцките градове-колонии не са били многобройни, не е била обширна и владяната от тях територия с обработваеми площи, поради което за разпределената вече земя биха възникнали конфликти при ново преразпределение.

На отредена му от долонките територия бил и домът на изборния тиран, като представител на изпълнителната власт, а най-вероятно и логично е тук да са били и домовете на неговите спътници-клерухи. Това предполага, че на територията на долонките е съществувала отредена за изпълнителната власт територия, намираща се в непосредствена близост до законодателните и административните центрове на държавата.

От “История” на Херодот не става ясно какво е участието на базилевсите на траките във вътрешната и външната политика на страната по време на управляващия изборен тиран, но при всички случаи (на смърт или друга форма на отстраняване от власт), именно траките го връщали обратно, а не гръцките градове, или техни представителни институции. Затова, когато през 513 г. пр.н.е. армията на персийския владетел Дарий І преминала през Тракия, покрай Черно море, на път за земите на отвъддунавските скити, а след това била преследвана от скитите от днешните южноруски степи, Милтиадес ІІ, който участвал в персийския поход, избягал от земята на долонките. В действителност това

36

било напускане на властта и затова Херодот съобщава, че траките долонки го върнали отново.

Обществената структура на държавата на долонките била характерна за републиканските общества, които наследили институциите на родово-племенното общество и ги превърнали в държавни. Родово-племенните, военнодемократични общества, имали следните институции: Изборен вожд, Съвет на старейшините и Народно събрание. В държавата на долонките изборният вожд бил заменен с изборен тиран, съветът на старейшините - от базилевси, които го избирали и назначавали, а народното събрание е представено от траките като множество.

Това множество траки, според Херодот, възстановило Милтиадес ІІ във власт като изборен тиран след персийско-скитската война от 513 г. пр. н.е. Войната започнала с поход на персите срещу скитите, в който като съюзник на Дарий І се включил и Милтиад. Той с трако-гръцките си военни сили охранявал персийския понтонен мост на р. Дунав, а след контранастъплението на скитите, които преследвали персите до Проливите, избягал от държавата и от държавния си пост. Едва след отминаването на опасността от скитско нашествие в страната им, долонките извикали отново Милтиадес за свой управител като изборен и назначаван тиран.

За разлика от управителя си траките долонки имали повече основания да бъдат персийски съюзници, и когато през 490 г. пр.н.е., по време на Втория поход на персите срещу гръцките градове-държави, Милтиадес ІІ се върнал в родината си, за да стане един от гръцките пълководци на Атина, траките преминали на страната на персите. Според Христо Данов те направили това, за да се противопоставят на гърците и да осигурят независимата си политика. Следователно, около времето на първите персийски походи през 492 и 490 г. пр. н. е. Във вътрешната история на държавата на долонките настъпили противоречия, които довели до отстраняването на изборния тиран, отново от съвета на базилевсите, и най-вероятно от самите траки като множество, като народно събрание.

По време на гръко-персийските войни траките долонки били персийски съюзници, а това означава, че получили независимост

37

под покровителството на великата империя. Синът на Милтиадес, Кимон, големият гръцки пълководец, няколкократно атакувал с малки военни сили Тракийския Херсонес и траките, живеещи на полуострова, според Плутарх, което свидетелства за отсъствието на монархически принцип на наследяване на властта при управителите на т.нар. “Княжество на Атина и на Филаидите”.

Към времето на Пелопонеската война отношенията между долонките и Атина остават неясни, но могъщата република, ръководител на Първия атински морски съюз, очевидно усилила позициите си, тъй като племенникът на Перикъл, Алкивиад, вече имал имение в Тракийския Херсонес. Към времето на войната могъщото Одриско царство включило Тракийския Югоизток в своите граници. Това се вижда от описанието на държавата на одрисите от Тукидид, ІІ, 97,1:“Одриското царство се простирало покрай морето от град Абдера към Евксинския понт до устието на р. Истър.” Отново Тукидид (ІІ, 29, 2) съобщава, че много от траките в държавата на Терес запазвали независимостта си: “но голяма част от траките са независими”, т.е. със запазена вътрешна автономия. Включването на долонките в държавата на одрисите и поражението на Атина в Пелопонеската война осигурили на траките свободно развитие през V и първата половина на ІV в. пр.н.е.

ИЗВОРИ

ХЕРОДОТ, VІ, 33, 1-3. Разказ за завладяването на Тракийския Херсонес от персите: 1.”А флотата, като отплувала от Йония, заела всички места, които са отляво на Хелеспонт /Дарданелите/ за този, който влиза, а тези, които са от дясната му страна, били покорени от самите перси”. Местностите, които се намират по Хелеспонта в Европа, са следните: Херсонес, на който са разположени много градове, и Перинт, и укрепените места по тракийския бряг, и Селимбрия и Византион. 2. Византийците и калхедонците отсреща не дочакали нападението на финикийците и

38

като напуснали земята си, се отправили навътре, към Евксинския понт /Черно море / и там заселили град Месамбрия. А финикийците, като изгорили споменатите земи, се насочили към Проконес /Мармара/ и Артаке и като опожарили и тях, отплували пак към Херсонес, за да разрушат и останалите градове, които преди това не нападнали. 3. Те въобще не се насочили към Кизик /Балкиз - на малоазийския бряг/, защото кизикяните още преди пристигането на финикийците се подчинили на царя /на персите/, като сключили договор с Даскилион Ойбар, син на Мегабаз.

ХЕРОДОТ, VІ, 34, 1-2: 1. Всички градове на Херсонес с изключение на гр. Кардия, били покорени от финикийците”.Дотогава власт над тези градове имал Милтиадес, син на Кимонос и внук на Стесагор. Тази власт по-рано придобил Милтиадес, син на Кипсел, по следния начин. Траките долонки владеели Херсонес. Понеже били притеснявани с война от апсинтиите, те изпратили базилевсите си в Делфи, за да получат предсказание за войната. 2. Пития им отговорила да заведат в страната си като създател на колония /гр. ойкист/ този, който пръв ги покани на гости, след като излязат от храма. Долонките, като се връщали по свещения път, който води през Фокида и Беотия, и тъй като тук никой не ги поканил, се отправили към Атина.

ХЕРОДОТ, VІ, 40, 1-2. Този Милтиадес, син на Кимонос, когато току-що се бил върнал в Херсонес, бил сполетян от тежка беда, по-тежка от предишните. Защото три години преди това той избягал от скитите. Скитите-номади, раздразнени от нахлуването на цар Дарий, се съюзили и достигнали чак до Херсонес. 2. Милтиад не дочакал идването им, а избягал от Херсонес, докато скитите се оттеглили и долонките го върнали обратно. Тези събития се случили три години преди новите нещастия, които му се случили.”

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА39

Опишете със свои думи смисъла на създаването на колония от ойкист!

Къде в приведените изворови текстове се откриват сведения за военноплеменния съюз на долонките.

Кои са причините, поради които Милтиадес, доскоро съюзник на персите, по време на втория им поход срещу Гърция е принуден да бяга и от тях, след бягството си пред скитите.

Открийте сведения за възстановяване на изборния тиран във власт!

ЛИТЕРАТУРА

Данов Хр. Древна Тракия. София, 1969 Фол Ал. Политическа история на траките. С., 1972 Неделчев Н. Създаване на държавата на долонките. -

Исторически преглед, 1992, 3 Неделчев Н. Thracia libera. Проблеми на историята на

обществено-икономическите формации по примера на едно конкретно общество. В. Търново, 1996

ИСИГТМ ИИТТ Геродот, История в девяти томах. Москва, 1999

40

СЪЗДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ОДРИСКОТО ЦАРСТВО

Одрисите и проблемът за създаване на държавата. Терес - създател на тракийското царство. Южна, гръцка и тракийска Тракия. Политическо устройство на Одриското царство.

Одрисите били едно от най-големите и най-силни племена сред траките. Военнополитическите им възможности били значителни, затова персите по време на похода си срещу скитите, през 513 г. пр.н.е., само ги предупредили символично, че ще превърнат страната им в каменни погребални могили или в развалини. Според Херодот, в “История”, ІV, 92,1:”Дарий достигнал друга река, която се наричала Артеск”, която тече през земята на одрисите. Като дошъл при нея, направил следното: показал едно място на войската си и заповядал всеки войник, като мине от там, да хвърли камък. След като армията изпълнила това, оставил там големи хълмове от камъни и продължил с войската си по-нататък”. В това персийско съобщение смъртната заплаха била изразена с многобройността на войската на персите.

Използването на множествено число при посочването на скитите, траките, одрисите и други племена, без споменаването на владетели, е свидетелство за отсъствие на царска или владетелска държавна институция. Към началото на V в. пр.н.е. обществено-политическото развитие на одрисите било достатъчно високо – различията между бедните и богатите, между знатните и обикновените свободни хора били достатъчно ясно изразени, за да може да съществува без противоречия родовоплеменното общество. За това общество, стоящо в началото на съзнателното човешко развитие, т.е. първобитно, било характерно отсъствието

41

на класови, политически и имуществени противоречия, но те били даденост в края на родово-племенното общество. Само създаването на държавата, която признавала тези противоречия, можело да предотврати социалните сблъсъци и кризи.

Времето на създаване на тракийската одриска държава е предмет на полемика и на различни мнения, които отново се определят от тезата за Микенска или Орфическа Тракия и традиционните мнения, които се основават на сведенията на конкретните исторически извори. Според мненията на Ал. Фол и Д. Попов, Одриската държава възниква преди с организацията й да се заеме Терес, около 480 г. пр. н.е. В тезата, която е подчинена на подхода “Тракийска интерпретация” и има за цел да преодолее негативните позиции на привържениците на елиноцентризма и на римоцентризма, съществуват противоречия, които се дължат на невъзможност за конкретно обяснение на известните факти в светлината на теорията за продължаващата тракийска микенска древност. Затова едновременно се настоява, че династическата линия на одрисите започнала с Терес, а от друга страна се твърди, че племенната общост е имала свои владетели и до Терес :”Анализът не е труден и показва, че и до Терес племенната общност има свои владетели. Откритият намек за тяхното присъствие и в предходните времена е абсолютно сигурно долавяне на процеса на държавообразуване – нещо напълно закономерно на фона на общотракийското развитие до този момент.” [Д. П. Тракология, 96]. Теоретично идеята за племенни държави е защитена от Ал. Фол в “Политическа история на траките”, С. 1972, с. 113-114, но очевидно авторът греши – племето е не категория, която показва отсъствието на градове, а отсъствието на узаконени имуществени и политически противоречия. В противен случай трябва да се коригира и историята на Древна Гърция - например Спарта вместо полис, трябва да се нарича племенна държава тъй като няма град столица, а пет обединени села. Идеята за владетели преди Терес, които не са династични, означава не държавни царе, а военно племенни вождове, подвластни на изборност, следователно не може да се говори нито за държава, нито за владетели преди Терес.

42

Втората, хипотеза традиционната се основава на сведението на Тукидид от “История на Пелопонеската война”, ІІ, 29,3, за създаването на Одриското царство. То е със следното съдържание:”А Терес, който нямал същото име, станал цар, пръв във власт над одрисите”. По-ранните преводи се основават на превода на Г. Кацаров и В. Бешевлиев, който гласи: ”А пък Терес, който нямал дори същото име, бил първият мощен цар на одрисите”, и се привеждат при обосновката на “държавни импулси от микенската древност”. Но при тези интерпретации се изпуска мнението на Г. Кацаров, което не оставя съмнение кой е основоположника на одриското царство според текста на Тукидид: “Основа на одриското царство турил Терес, който разширил властта си до Черно море и Хелеспонта”.

Създаването на държавата било процес, протекъл еднократно при установяването на властта на политическия ръководител-монарх или републикански управител, независимо от продължителността на държавнообразователните процеси и от продължаващото развитие на вече класовото общество. Първоначално политическото противопоставяне било на подчинените на държавната власт срещу независимите от такава власт свободни племена. Като описва този процес в Тракия, Тукидид прави следното наблюдение в ІІ, 29, 2:“Терес, бащата на Ситалк, пръв създал обширното царство на одрисите, което заело по-голямата част от останалата Тракия, но голяма част от траките са независими”. Уточнението, че голяма част от траките са автономни, т.е. независими, независимо от това, дали се отнася за останалите извън държавата, или вътре в нея, показва основното противоречие между държавност и додържавност – зависимостта от чужда политическа воля и правото на проява на собствена. Тези различия се определят от подчинението на волята на цар, или на волята на вожд, контролиран от народното събрание на военноплеменния съюз и от съюзите на аристократите. Несъмнено е, че това наблюдение на гръцкия автор е направено по материал от цяла Тракия - и държавна, и додържавна. То показва, че не са защитими идеите за суверенни царе, управляващи в традициите на микенската древност или в условията на държавообразуващи процеси, в които вероятно носителят на държавността (царят),

43

трябва да я разпространи като власт и всеобщо убеждение. И в рамките на държавата, и извън нея траките били свободни, а само в границите на Одриското царство били и свободни, и несвободни във вътрешните си политически отношения.

Към времето на Херодот и Тукидид, - същинска Гърция включвала и тракийски области на север от централна Елада, които според автора на “История на Пелопонеската война”, ІІ, 29,3, били заселени с траки в древността. Тази Тракия била различна от останалата тракийска Тракия, която към VІ-V в.пр.н.е. била заселена с траки. Тукидид описва това разделение на Тракия така: “Този Терес няма нищо общо с Терей, който бил женен за Прокна, дъщеря на Пандион, нито произхождали от една и съща Тракия. Единият от тях живял в Давлия, в земята, която сега се нарича Фокида...А Терес, който дори няма същото име, станал цар, пръв във власт над одрисите”. Разказът за Терей очевидно цели да предпази гръцкия читател от приравняване на историческа действителност от далечното историческо и митологично минало и съвременността към V в.пр.н.е.

Политическата организация на Одриското царство запазвала чертите на по-ранния военноплеменен съюз: 1. Начело на държавата стоял цар-базилевс, който е светски владетел и притежава върховна власт над управителите на отделните области. Въпреки вижданията на привържениците на идеите за Микенска или Орфическа Тракия, не съществува нито едно сведение от античен автор, в което владетелите от одриското царство да са посочени като “царе-жреци, които можели и да се обожествяват”.

2. Идеите за Микенска или Орфическа Тракия, която била с организирано в царска икономика стопанство, остават незащитими, тъй като сведенията за контрол на траките над техните земи са несъмнени. Тацит съобщава в “Анали”, ІІІ, 46, за траки, които водели суров живот по планините и се подчинявали на царете си само по желание, като при това имали собствени крепости и военни части със собствени предводители. Сведение, което показва, че царят не е имал нито върховна собственост върху цялата земя, нито че поданиците му са били зависими и несобственици.

44

3. На царя са подчинени странични управители или парадинасти, които притежават право на вътрешна автономия и на самостоятелна външна политика спрямо недържавните си съседи – свободните тракийски племена.

4. В страната съществуват независими тракийски формации – племена или държави, със собствени вождове или управители. Въпреки вижданията на привържениците на идеята за предшестваща монархично-теократична държавност, няма сведения за поставянето в несвободно положение на цялото тракийско население и за лишаването им от право на граждани.

5. Гръцките градове – колонии по бреговете на Черно, Мраморно и Егейско или Тракийско море, с изключение на по-силните – Византион, Перинт, Олинт и др., били включени като данници (плащащи данък) на държавата, за правото да ползват нейна територия .

6. Формите на демократично управление – народното събрание на одрисите и народните събрания на отделните градове и общности, възстановявали законодателната и политическата си дейност при криза на политическата власт на царя или при невъзможност тя да бъде осъществявана.

7. Тракийското общество било разделено на родовити, според определението на Тукидид, или знатни хора, чиито родове очевидно били запазени по-добре, и на обикновенни траки, които живеели в условията на вече разкъсани родови връзки, по семейства, обединени в селски или градски общности.

При Терес, който се обявил за действителен държавен глава около 480 г.пр.н.е., сблъсъкът между Персийската империя и гръцките й противници на Балканите и по Източно-средиземноморските острови позволил военно-политическа инициатива. Вероятно това станало, когато през 479 г.пр.н.е. Спарта се отказала от активни военни действия срещу персите, тъй като се страхувала от въстание на собствените си илоти, а освен това се страхувала, че във вече победоносната война Атина става все по-могъща. Оттеглянето на спартанците намалило силата на сухопътната армия на елините и това позволило на одрисите да окажат военно-политическо надмощие в тракийските приморски райони на изток от Халкидическия полуостров.

45

Военните съединения на гърците напуснали тази част на тракийските земи и те били заети от одрисите. В границите на държавата били включени и териториите на долонките на юг, и териториите на покорените от персите гети между р. Истрос и Хемус. Разширяването на Одриското царство било съпроводено с отнемане на независимостта на местните тракийски племена. Едно от тях, тините, нанесло сериозно поражение на одриската армия. Ксенофонт съобщава в “Анабазис”VІІ, 2, за тините, които се сражавали с дядо му Терес. Въпреки че имал в страната им много войски, той загубил много от хората си и обоза си, което означава, че преди окупацията на земите им траките тини нанесли сериозни поражения на царя-създател.

На север съседи на траките на юг от р. Дунав били скитите, с които първият тракийски цар сключил мирен договор, скрепен с династичен брак. Терес дал своя дъщеря за жена на един от скитските царе - Ариапит, земите под чиято власт достигали до делтата на реката. Гетските земи, на запад от скитите и на север от държавата на одрисите, запазили своята независимост. На запад, южно от р. Дунав, на територията на днешна северозападна България и Източна Сърбия запазвали военнодемократичното си обществено устройство обединените в могъщ съюз племена на трибалите. На запад и южно от тях първобитната периферия на политическото тракийско общество включвала по-големи и по-малки тракийски племенни общности, част от недържавна Тракия. Сред тях били областите на западните мизи на р. Дунав, на дентелетите в земите над Македония, както и на медите, мигдоните, крестоните, одомантите, бизалтите и пеоните в поречието на древната Стримон (Струма) и Аксиус (Вардар). С траки били заселени и областите Ематия и Амфакситида на запад от поречието Струма-Вардар. Държавнообразователните процеси сред тези тракийски племена не достигнали до политическо и класово разделение, което да завърши със създаване на царства или републики. След VІ в. пр. н. е. Древната македонска държава поставила значителна част от тези земи под свой контрол като покорени или съюзнически области. Походът на одрисите на запад, предвождани от царя-обединител Ситалк, имал за цел да доведе до освобождаване от

46

македонска окупация на тракийските земи не само по егейското крайбрежие, но и във вътрешността на Балканския полуостров. Вероятно в Атина се страхували, че царят на одрисите ще отхвърли и гръцката окупация на Халкидическия полуостров, поради което не спазили съюзническите си задължения. Това направило опитите на одрисите в хода на Пелопонеската война да обединят тракийските земи неуспешни. По средното течение на р. Вардар било в процес на държавообразуване обществото на пеоните, които античните автори определят като “базилея” или вождество в преход към царство. Обяснението на Тукидид, че атиняните не изпратили обещаните войски и средства на съюзника си, защото не вярвали, че ще дойде, очевидно цели да оправдае гърците и двуличната им политика спрямо най-силния им съюзник.

Прекият наследник на Терес е Ситалк.Напоследък историци и нумизмати допускат, че пряк наследник на Терес е бил Спараток, но Тукидит няколкократно съобщава, че Ситалк е син на Терес. Когато говори за одриския цар, той споменава името на Спараток само като баща на Севт, който е следващият одриски цар и племенник на Ситалк. Вероятно наследствеността в управляващата династия при траките се определяла от закони, сходни с атинските и законите на останалите гръцки полиси. Тъй като съпругата на тракийския цар била знатна гъркиня от Абдера, вероятно неговите деца нямали право на управление на страната, тъй както синът на Перикъл получил гражданство едва след молба на баща му пред народното събрание. Това, че Атина била република, а Одриското царство монархия, не променя действието на законите, тъй като и при полисите, и при царствата контролните органи, съставени или от граждани, или от аристократични съвети, не допускали действия, които противоречали на техните граждански или съсловни интереси.

Около 450 г. пр.н.е., скоро след възцаряването си, Ситалк препотвърдил мира със скитите, сключен от неговия баща със скитския базилевс Ариапейтес, и сключил мир със сина на сестра си, скитския цар Октамасад. Уреждането на отношенията със скитите било осъществено след размяната на политически емигранти, претенденти за престола. Претендент за скитския

47

престол е бил предишният им базилевс Скилес, който бил прогонен от поданиците си, след като бил обвинен в ревностното почитане на елински вярвания, в гръцка среда. Претендентът за тракийския престол бил един от синовете на Терес.

Размяната на претендентите показва, че дълго време преди преподновяването на мира между двете съседни страни са съществували усложнени политически и дипломатически отношения, пряко свързани с намеси в борбите за престолонаследие. Ситалк успял да стабилизира държавата, като установил дружески отношения с могъщия си северен съсед и роднина. Това му позволило да насочи усилията си на юг, където интересите на Атина и водения от нея първи Атински морски съюз и интересите на оглавяващата Пелопонеския съюз Спарта били насочени към колонизация на тракийското Егейско крайбрежие и Проливите. Одриското царство поставило под свой контрол тези земи, и като съюзник на атиняните, през 429 г. пр.н.е. се намесило в Пелопонеската война, като обявило война на Македония, силния съюзник на спартанците на север от елинските земи. Атина обаче не считала за необходимо да изпълни съюзническите си задължения към одрисите, като им изпрати тежка пехота и обсадни съоръжения. Това позволило на македонците да устоят на натиска на 150 000-та армия на Ситалк, като използвали преимуществото си в тежко въоръжени конници и силно укрепените си крепости. Одрисите били принудени да отстъпят и да се откажат от завоюването на македонски територии. Одриският цар продължил обединителната си политика, като след присъединяването на южните, югоизточните и част от югозападните тракийски земи, източно от Македония, насочил усилията си към присъединяването на земите на Северозападна Тракия. В хода на Пелопонеската война Одриската държава подновила опита си да победи Македония, като насочила войските си към племената на север от границите й. Тракийските и пеонско-илирийските племена, северни съседи на Македония, вероятно се съюзили със силния военно-племенен съюз на трибалите. Армията на одрисите се насочила към земите на запад от днешната планина Витоша и по време на военните действия великият цар Ситалк, според съобщение на Тукидид, умрял през

48

424 г. пр. н. е. Смъртта на владетеля довела до отказ от настъпателна и обединителна политика и до възцаряването на сина на Спараток, Севт І, който бил привърженик на идеята за сближаване с Македония. Възникнал нов съюз, който бил скрепен с династически брак.Севт І се оженил за сестрата на македонския цар Пердика, Береника. Така на Балканите се оформила силна антиатинска коалиция и това предопределило края на Пелопонеската война. За Атина били загубени житните пазари на Тракия и възможността да търси благоприятен изход от войната на север.

Одриското царство преустановило обединителната си политика, независимо от финансовата подкрепа на Македония, обстоятелство, което показва, че поставянето под негова власт на северозападните и югозападните земи било неизгодно както за македонците, така и за спартанците.

ИЗВОРИ

Страбон, География, VІІ, 7, 1: Милетянинът Хекатей разказва, че преди гърците Пелопонес бил населяван от варвари. И както можем да заключим от преданието, по онова време почти цяла Елада е била заселена от варвари. Пелопс довел народа си от Фригия, а и Данай от Египет, а дриопи, кавкони, пеласги и други, подобни на тях, заели земите отсам и отвъд Истмос (Коринтския провлак). Атика завладели траките, които дошли там с Евмолп. Фокидската Давлида завладял Терей...Впрочем голяма част от днешната неоспорима Гърция владеят варварите. Траките обитават Македония и някои части от Тесалия, а епирските племена на теспротите, касопеите, амфилохите, молотите и атаманите – Горна Акарнания и Горна Етолия... Ион, син на Ксут се прославил дотолкова с победата си над Евмолп и неговите траки, че атиняните му поверили управлението на държавата си.

Тукидид, ІІ, 29, 1-7: 1. През същото време атиняните назначили за свой проксен Нимфодор, син на Питес от Абдера,

49

чиято сестра била женена за Ситалк, и който имал голямо влияние пред него. Атиняните, които по-рано го считали за неприятел, сега го повикали в Атина, тъй като искали да сключат съюз със Ситалк, син на Терес и цар на траките. 2. Този Терес, бащата на Ситалк, пръв създал обширното царство на одрисите, което заело по-голямата част от останалата Тракия, но голяма част от траките са независими. 3. Този Терес няма нищо общо с Терей, който бил женен за Прокна, дъщерята на Пандион, нито произхождали от една и съща Тракия. Единият от тях живал в Давлия, земята, която сега се нарича Фокида и която тогава се обитавала от траки. В тази земя жините извършили известното дело с Итис, много поети, като споменават славея, го наричат давлийска птица. И естествено, че поради изгодата от взаимопомощ, Пандион би омъжил дъщеря си наблизо, отколкото при одрисите, които са на много дни път. А Терес, който дори нямал същото име, станал първият цар във власт между одрисите. 4. Тъкмо неговият син Ситалк атиняните привлекли за съюзник с намерение, да им помогне да превземат селищата по тракийския бряг и да победят Пердика. 5. Нимфодор дошъл в Атина, сключил съюз със Ситалк и накарал атиняните да дадат на сина му Садок атинско гражданско право. Той се наел да привърши войната в Тракия, като щял да убеди Ситалк да изпрати на атиняните тракийска войска от конници и пелтасти. 6. Той помирил и Пердика с атиняните, като ги убедил да му върнат Терма. Веднага след това Пердика предприел с тях и Формион поход против халкидяните. 7. Така и Ситалк, сина на Терес, цар на траките, и Пердика, син на Александър, цар на македонците, станали съюзници на атиняните.

Тукидид, 97, 1-4: Одриското царство се простирало покрай морето, от град Абдера по посока на Евксинския понт /Черно море/ до устието на р. Истър. Този бряг може да се обиколи с широк товарен кораб по най-късия път за четири дни и още толкова нощи, ако постоянно духа попътен вятър. Но по суша най-правият път от Абдера до Истър се извървява от добър пешеходец за единадесет дни. Такава е големината от посоката на морето. В страната разстоянието от Византион до лееите и до Стримон, където е най-отдалечената вътрешна точка от морето, се взема от добър пешеходец за тринадесет дни. 3. Данъците от

50

цялата варварска земя и от всички елински градове, над които властвали във времето на Севт, царувал след Ситалк и най-много увеличил данъците – изчислени в пари, имали стойност около четиристотин таланта и се плащали в злато и сребро. Поднасяли се и не малко подаръци в злато и сребро, без да се смятат шарените и обикновените платове и други вещи. Подаръци се поднасяли не само на царя, но и на парадинастите, и на благородните одриси. 4. В това отношение те следвали обичай, противоположен на обичая в персийското царство...Този обичай бил в сила при траките въобще, но одрисите го използвали повече поради силата си.

ПОНЯТИЯ И ТЕРМИНИ

Елино-центризъм и римо-центризъм – подход в оценката на историческите събития в полза на гърците и римляните като несъмнени носители на цивилизационни ценности в древността

“Интерпретацио трацика” или “Тракийска интерпретация” – подход в оценката на историческите събития, който се стреми да преодолее негативизма към “варварите” на античните и съвременните историци, но на свой ред допуска пристрастност и неаргументирани идеи за цивилизационно първенство на траките.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА

Анализирайте текста на Тукидид за създаването на Одриското царство от Терес! Възможно ли е при вероятен превод :”...пръв създал обширното царство на одрисите” да се разбира, че става дума не за първото царство, а за първото обширно царство? Приведете допълнителни аргументи от текста на лекцията!

51

Възможно ли е, по текста на Тукидид, Тракия и Македония да бъдат съюзници?Аргументирайте мнението си по текста на лекцията и на Тукидид!

Опишете колонизационната политика на атиняните и вероятните противоречия с обединителната политика на Ситалк!

Анализирайте сведенията за стопанското и финансовото развитие на Одриското царство по сведения на Тукидид. Дават ли те цялостна представа за развитието на стопанството на държавата?

Опишете границите на Одриското царство, като използвате текстове от лекцията и от Тукидид!

ЛИТЕРАТУРА

Данов Хр. Древна Тракия. София, 1969 Данов Хр.Траки. София. 1981 Фол Ал. Политическа история на траките. София, 1972 Неделчев Н. Thracia libera. Проблеми на теорията на

общественоикономическите формации по примера на едно конкретно общество. В. Търново, 1996

ИСИГТМ ИИТТ

52

ГЕТСКО ЦАРСТВО

Гетите и техните съплеменници траки от двете страни на р. Дунав. Разпадането на Одриското царство и създаването на държавата на Котилас. Царуването на Дромихет и войни с Лизимах. Утвърждаване на престижа на Гетското царство в елинистическия свят. Нашествието на келтите и оттеглянето на гетите в северната и отвъддунавската им територия.

На север от Хемус и до поречието на Днепър и Днестър, в областите около Карпатите и Панония живеели многобройните севернотракийски племена, които носели даденото им от античните автори название гети. Западните гети, организирани във военноплеменни съюзи носели името Даи около V-ІV в. пр.н.е., и името Даки към І в. пр.н.е.-І в. от н.е. Възможно е българското лично име Даки да е далечен остатък от народностното име на траките гети. От този период са известни и други имена, като това на сестрата на Александър Македонски Кина, и дъщерята на гетския цар Котилас Меда, които се срещат сред българите и сега. Поредицата от народностни имена се определя от етапите на историческо развитие на народите. Пример за това е възприемането от галите на територията на днешна Франция на името на немското племе-завоевател и обединител срещу Рим, на франките, или името на България, дадено му от

53

управляващата династия въпреки славянския облик на държавата още през VІІІ-ІХ в. а също и името на Русия, което най-вероятно е свързано с описанието на облика на скандинавците – роси.

Към времето преди създаването на Одриското царство траките гети на юг и север от долното течение на р. Дунав живеели в обширен военноплеменен съюз. Херодот определя гетите като най-справедливи сред траките, като по този начин описва не толкова нравствените им добродетели, а начина им на живот и на обществена организация, за която било характерно вземането на решения от народното събрание. Херодот оценява противопоставянето на гетите на войските на персийския цар Дарий, по време на похода им срещу скитите през 513 г.пр.н.е., като “безумно”, но това определение показва непреклонността, с която като цяло, като народ или съвкупна политическа воля, взели решението за съпротива. В сведението на Херодот за техния антроподемон и теóс-херой Залмоксис се съобщава, че гетите не били поданици на някакъв цар, а граждани на държавата, които се разделяли по общественото си положение на първи и други. Използването на израза “първи” свидетелства не за имуществено разделение, а за разделение по знатност и авторитет, които били характерни за родовоплеменното изравнено по обичайното право общество. Херодот не съобщава и за самия Залмоксис, че бил светски управител или жрец, а го представя само като автор на ново учение за безсмъртието, като при това се съмнява, че той е бил действително човек или демон-херой, но съобщава, че ако е бил човек, е живял много години преди приписваното му първоначално робство в дома на Питагор.

Отразяването на политическото събитие показва, че ролята на всеобщия политически орган на гетите, народното събрание, не била подчинена на властта на вождовете или на съвета на старейшините дотолкова, че да бъде обезличена народната воля. Формата на свикване на народното събрание вероятно била военна, както по-късно, в началните две десетилетия на ІІІ в. пр. н. е. при гетите в царството на Дромехет, а също и военната форма на народното събрание в армията на Александър ІІІ Велики.

Гетите запазили своята самостоятелност след оттеглянето на персите до средата на V в. пр.н.е. След похода на

54

скитите в Североизточна Тракия през 513 г. в преследване на персите на Дарий І, те поставили под свой контрол земите на гетите, които живеели на североизток от долното течение на р. Дунав. По време на втория си поход на юг от реката скитите нанесли удар върху съюзените с персите тракийски племена на юг от Хемус и принудили изборния тиран на долонките Милтиадес да напусне Тракийския Херсонес, очевидно не от страх, а за да запази управляваната от него страна от удар. По времето на управление на Терес южнодунавските гетски територии били присъединени към Одриската държава. В средата на V в. пр.н.е. цар Ситалк укрепил северните граници на държавата си на североизток, като сключил мир със скитите. Отвъддунавските гети частично били покорени и частично изтласкани на запад от завоювалите земите им скити.

Съобщението на Тукидид в “История на Пелопонеската война” (ІІ, 98, 4), че гетските конници представлявали по-малката част от конните отряди на Ситалк по време на похода му през 429 г. срещу Македония, показва, че траките гети имали вътрешна автономия. След смъртта на Ситалк наследникът му Севт І по съобщение на Полиен, Военни хитрости, VІІІ, 38, наел отряд от 2000 гетски конници, обстоятелство, което свидетелства за засилване на вътрешната самостоятелност на гетите и за наемане на конниците, а не за свикването им като военно задължени поданици. Военно-политическите усилия на приемниците на Севт І не съдействали за намаляването на административно-политическата автономия на гетите и тяхното племенно разклонение кробизите.

След разпадането на одриската държава на три отделни царства през 358 г. пр.н.е. и след покоряването им от Филип ІІ през 341 г. пр. н. е. гетските земи придобили пълна самостоятелност. Династичният брак на дъщерята на цар Котилас с Филип ІІ позволил на гетите да установят дипломатически отношения с повечето от известните в Европа страни през това време и да станат известни в Азия и Африка.

Годината на създаването на самостоятелната гетска държава е 341 пр. н. е. при Филип. След смъртта на Филип ІІ гетите имали значителни трудности с противниците на

55

Македония. Техните южни съседи, одрисите, и северните им съседи трибалите се вдигнали на въоръжена борба срещу македонците, като вероятно обединили предварително усилията си. Войнствено настроени били и готовите да ги подкрепят отвъддунавски гети. Разбунтували се и подвластните някога на Филип илири. Александър ІІІ, новият владетел на страната, нанесъл удари на въстанала Тракия в западната й част, като тръгнал с войската си на север през земите на независимите траки, според съчинението на Флавий Ариан, “Анабазис на Александър”, (І, 1). Той минал със сражения през земите на независимите траки в подножието на днешните планини Пирин и Рила, по поречието на р. Струма и след това р. Места. Походът му на север бил насочен срещу трибалите, но минавал през земите на одрисите, които са представени като местно население, а планинските жители около проходите на Хемус - отново като независими траки. В резултат от първоначално победни сражения македонците достигнали бреговете на р. Дунав, нанесли удар върху военните сили на трибалите, които оттеглили част от населението си на големия остров Певка, най-вероятно днешният о. Белене, който е сред малкото територии сред реката, удобни за настаняването на голямо количество хора, при това не само трибали, но и други траки. След като не успели да постигнат решителен успех срещу трибалите, войските на Александър се прехвърлили на северния бряг на реката, срещу готовите за война с тях гети, които на свой ред, като не влизали във фронтални открити сражения, отстъпвали пред противниците си, без да понасят загуби. Военният поход продължил твърде дълго без сериозен резултат, а това заплашвало същинската македонска територия, поради постоянното укрепване на военните възможности на агрианите и пеоните. Александър ІІІ бил принуден да сключи мир с траките като със съюзници, а не като с победени врагове. По време на тези военни действия държавата на гетите на Котилас оказала съюзническа подкрепа на македонците, като пропуснала изпратените на Александър кораби от Византион през Евксинския Понт и по думите на Фл. Ариан “плували нагоре по реката,” което означава, че са достигнали значително пò на

56

запад от земите на гетите, и са били далеч от устието на реката, от Делтата.

През 336 г. пр.н.е. Александър ІІІ започнал подготовка за война срещу Персия и облекчил подвластните си земи, като намалил данъците, а с независимата гетска държава и тракийските племена на север от Стара планина сключил мирни договори. Така през 336 г. пр.н.е. създадената гетска държава получила узаконяване и съюзническа подкрепа от втори македонски владетел и бъдещ велик цар между Италия, Индия, Египет и Хемус, т.е. без Китай, в целия цивилизован тогава свят. Гетското царство не било споменато като пряк участник във войната и това показва, че в устройването на Александровия мир в Тракия гетската държава не е била въвлечена в преки военни действия, тъй като имала задача да сдържа вероятните действия на скитите в тила на Македония. Скитите, като родствени езиково племена на персите, представлявали сериозна военна опасност и вероятно Александър оказвал значителна военна помощ на гетските си съюзници и роднини на баща му по династична линия. Откриваните в днешна Североизточна България тежки, масивни върхове на копия, публикувани от Г. Атанасов, са свидетелство не за настаняването на македонски гарнизони тук, както се приема, като се предполага, че гетските земи били покорени, а че Македония осигурявала съюзниците си с модерно и тежко оръжие за пехотата и конницата на съюзниците си.

Александър успял да отклони от Балканите и надвисналата опасност от келтско нападение, като сключил мир и с дошлите при него, в централната част на долното течение на р. Дунав, келти, които живеели при Йонийския залив или днешното Адриатическо море.

След 334 г. пр. н.е., след започването на войната срещу персите, гетската държава охранявала северните граници на империята му, морските пътища, и била достатъчно силна, за да бъде стабилизиращ фактор за народите между Хемус и Карпатите и поречието на Днепър-Днестър и северните брегове на Адриатическо море, между келтите, северните траки и скитите. Въстанието на траките одриси на юг от Хемус, което било оглавено от македонския наместник на покорените земи Мемнон,

57

не било подкрепено от гетите на север от планината. След смъртта на великия цар започнало преразпределение на политическото му наследство. На Балканите за цар на Македония се обявил един от пълководците му, Антипатър, а друг, който му бил и телохранител, Лизимах, се обявил за цар на завладените от македонците тракийски земи на юг от Хемус. Лизимах се опитал да разшири владенията си, като постави под своя власт независимата вероятно след въстанието на Мемнон тракийска държава с център земите около днешните Казанлък и Сливен. Вероятно траките на този тракийски владетел, който е известен като Севт ІІІ, влезли в съюзни отношения с гетското царство, след като обявилият се за цар на Тракия македонец започнал подготовка за завладяване на гетските земи и земите по северозападното Причерноморие.

Войната, която Лизимах започнал срещу държавата на Севт ІІІ, в земите на юг от Хемус и около района на днешните Казанлък и Сливен, така, както е отразена в изворите, свидетелства за значителни военни сили на траките одриси, войски, съизмерими по брой с армията на Александър към 334 г. пр. н.е. - 20 000 пехотинци и 8 000 конници. Диодор съобщава в “Библиотека”, ХVІІІ, 14, 2-4, и броя на водените от македонския пълководец войски, 4 000 пехотинци и 2 000 конници. Сраженията между Лизимах и Севт ІІІ завършили без успех за македонския цар на тракийските земи и той решил да обходи противника си от изток, като завземе струващото му се по-слабо от одриското Гетско царство. След като неуспешно атакувал проходите на Хемус, които били отбранявани от Севт ІІІ откъм причерноморските владения на Лизимах отвъд Хемус, владетелят на македонска Тракия решил да развие стратегически военните си операции срещу независимите траки и да нападне одрисите от север, през земите на гетското царство.

По съобщение на Диодор, “Библиотека” ХІХ, 73 -Траките-гети разгромили две македонски армии и пленили останалите живи войници и пълководците им - Агатокъл, сина на Лизимах, когото освободили, а след това и самия него. Вероятно първите сражения са били южно от днешния Шумен, при гр. Смядово. Тук бе открита през 1999 г. тракийска гробница с

58

единствения в елинистическия свят надпис върху архитрава й, в който се съобщава за “Гонимаседзе, Севтова жена”. Севт е бил пълководец на гетския цар, който вероятно не успял да предотврати загубите на мирно население, и една от жертвите на македонските завоеватели е била съпругата му.

В разрушения свят, създаден някога от Александър, гетите подновили междудържавните и политическите си инициативи.Техният цар Дромихайтес /Дромихет/, върнал короната и властта на пленения македонски владетел, а като го нарекъл татко, едновременно се представил като наследник - роднина на държава, родствена на македонската по династична линия. С връщането на знаците на властта на владетел, който бил наследник заедно с много други монарси на наследството на Александър ІІІ Велики, Дромихет се приравнил с царете, които дават власт на други. В началото на 80-те години на ІІІ в. пр.н.е. келтите, които се възползвали от смъртта на Александър и от прекрояването на земите на империята, нахлули на Балканите, като насочили отредите си към Македония и Гърция и към държавата на гетите. Южните и югозападните гетски земи били поставени под келтски контрол, а политическият център на държавата постепенно се изместил пò на север, но отново на юг от р. Дунав, вероятно от района на днешния Шумен към известния по украсените гробници при днешното с. Свещари, Исперихско, район Сборяново.

Гетската държава на траките между Дунав и Стара планина продължила да съществува, но вече не била значим политически фактор в напрегнатата история на ІІІ-ІІ в. пр. н.е. и поради това не оказала сериозна съпротива и на настъпващите римляни, които унищожили значителна част от траките. През първите десетилетия на новата ера гетите постепенно започнали да възстановяват своя демографски потенциал.

ИЗВОРИ

ХЕРОДОТ, История, ІV, 93: Преди да стигне до Истър, той (Дарий І - б. М. Н. Н.) покорил първо гетите, които вярват в

59

безсмъртието си, тъй като траките от Салмидесос, които живеят над Аполония и Месамбрия, тези, които наричат кирмиани и нипсеи, се предали на Дарий, без да се сражават, а гетите, които безумно му се противопоставили, били поробени веднага, въпреки че били най-храбри и справедливи между траките.

ХЕРОДОТ, 94, 1: 1.Те обезсмъртяват като мислят, че не умират. А че умрелият отива при демона Залмоксис. Някои от тях го наричат Гебелеизис. 2. През пет години те избират постоянно помежду си по жребий пратеник до Залмоксис и всеки път поръчват по него това, което им е необходимо. Изпращат го така: Едни от тях държат три копия, а други, като улавят за ръцете и краката изпращания при Залмоксис, го издигат високо и като го разлюляват, го хвърлят върху копията. 3. Ако умре, като се набучи на тях, считат, че богът е благосклонен, а ако не умре, упрекват този пратеник, като казват, че е лош човек. И след като го упрекнат така, изпращат друг. 4. Същите тези траки стрелят с лък нагоре, срещу гърма и светкавицата, като заплашват бога, като считат, че няма никакъв друг бог освен техния.

ХЕРОДОТ, ІV, 95, 1-5; 96, 1-2: 95,1. А както научавам от живеещите край Понта и Хелеспонта елини, този Залмоксис всъщност бил човек, който бил роб в Самос и роб на Питагор, син на Мнесарх. 2. След като бил освободен, спечелил си много богатство и със спечеленото се върнал в дома си. Но понеже траките водили тежък живот и били глупавички, той като познавал йонийския начин на живот и по-изтънчени нрави от тези на траките, и тъй като бил общувал с елините и с не твърде слабия софист Питагор, си построил стая за мъже. 3. Там той приемал от гражданите, угощавал ги и ги учел, че нито той, нито те, сътрапезниците му, нито потомците им ще умрат някога, но че ще отидат на такова място, където ще живеят вечно и ще имат всички блага. 4. Докато вършел и разказвал тези неща, поръчал да му направят подземно жилище, където прекарал три години. 5. А те тъжели за него и го оплаквали като умрял. На четвъртата година той се явил отново и така те повярвали това, което им говорел Залмоксис;

60

96, 1-2: Това казват, направил той. А за това и за подземното жилище не искам да не вярвам, но не мога и да вярвам. Мисля, че този Залмоксис е живял много години преди Питагор. Дали Залмоксис е бил човек или някой местен демон на гетите, няма да разглеждам това. И така, те, гетите, които имат такива обичаи, като били подчинени от персите, последвали другата войска.

ТУКИДИД, ІІ, 98, 1-4. 1. И така, Ситалк, цар на толкова голяма страна, подготвил войската си. Когато всичко било готово, тръгнал през Македония, като първоначално вървял през собствените си земи, след това през керките, необитаема планина между синтите и пеоните. Пред нея вървял по същия път, който по-рано сам си пробил в похода срещу пеоните, като изсякъл гората. 2. Когато минавали през планината, откъм страната на одрисите, отдясно им били пеоните, а отляво синтите и медите. 3. След като я преминали, стигнали в пеонския Добер. По време на похода той не изгубил никаква част от войската си (освен тези, които се споминали заради болести), напротив, увеличил я, тъй като много от независимите траки, без да ги кани, го последвали заради грабеж, така че, както се разказва, цялата му войска достигнала до 150 000 човека. 4. По-голямата част от нея била пехота и приблизително една трета била конница. По-голямата част от конницата осигурили самите одриси и след тях гетите. От пехотата най-войнствени били независимите мечоносци, които слезли от Родопите, останалата част била смесена тълпа, твърде страшна, предимно с многобройността си.

АРИАН, Анабазис на Александър, І, 1: През пролетта тръгнал към Тракия, против трибалите и илирите, за които научил, че подготвяли въстание. При това бил убеден, че не трябва да предприема такъв далечен поход, ако не покори напълно съседните си народи. Александър потеглил от Амфиполис и

61

навлязъл в тази част на Тракия, в която живеят така наречените независими траки, като имал от лявата си страна град Филипи и планината Орбел.Като преминал реката Места, на десетия ден, както казват, достигнал планината Хемус.Тука като навлизал по планината, го пресрещнали из теснините мнозина въоръжени местни жители и незвисими траки. Те били заели върха на Хемус, от където щяла да мине войската, и се приготвили да й попречат да върви по-нататък. Те събрали коли и ги наредили пред себе си, като искали да ги употребят вместо палисади, за да се сражават от по-високо място в случай, че ще бъдат притеснени; същевременно мислели при възлеза /атаката на стръмнините/ на неприятеля да търкалят колите от най-стръмните места на планината срещу македонската фаланга. Те били на мнение, че колкото по-гъста бъде фалангата, с която ще се срещнат спуснатите коли, толкова по-лесно последната ще се разпръсне със сила и напор.

Александър мислел как да премине планината по най-безопасен начин. След като решил, че опасността не може да се избегне – проход на друго място нямало – поръчал на тежко въоръжените пехотинци, когато се спускат срещу тях талигите от височините, тия, на които широчината на пътя позволява да разредят строя си, да ги пропуснат, а тези, които се намират на тясно място, да се сближат, да коленичат на земята и да съединят щитовете си така / под наклон, опрени с горния ръб пред тях в земята и повдигнати отзад, като под тази фигура се укривали войните-б.м. Н. Н./ , че пуснатите срещу тях коли да минат бързо върху тях /по щитовете, б.м. Н. Н./, без да им нанесат вреда... От тях загинали 1500 човека, уловените живи били малко, тъй като бягали бързо и познавали местността, но жените, които ги следвали, били заловени всички, също и децата и цялата плячка.

Фл. Ариан, І, 2: Александър изпратил плячката назад в приморските градове на Лизаний и Филота, а самият той, като превалил върха, тръгнал напред, към Хемус, против трибалите, и достигнал р. Лигин /Росица, б.м. Н.Н./. Тази река е на разстояние три дни път от р. Дунав /Истър/. Сирм, царят на трибалите, който предварително научил за похода на Александър, изпратил жените

62

и децата от племето си към Дунав, като им заповядал да преминат на един от островите на реката, името на който е Певка. На тоя остров избягали и съседните на трибалите траки, а също и самият Сирм, заедно със своите. Но основната част на трибалите се оттеглила назад към реката, откъдето бил потеглил предишния ден Александър...

3. На третия ден след битката с трибалите /при р. Росица-б.м. Н. Н./ Александър достигнал до р. Истър. Тук Александър бил чакан от дълги кораби, които му били изпратени от Византион през Понтос Еуксинос нагоре по реката. Той ги напълнил със стрелци и тежковъоръжени и се опитал да слезе на острова, където били избягали траките и трибалите, със сила, но бил отблъскван от върварите, където и да слизал...

Затова Александър отвел корабите и решил да премине Истър, като нападне гетите, които живеели отвъд реката. Понеже видял много от тях, събрани на срещуположния бряг на Истър, за да му попречат да я премине, когато поиска да направи това. Те били около 4000 конника и около 10 000 пехотинци.

4. През нощта преминали там, където имало гъсти ниви, и поради това могли да приближат до брега незабелязано. Призори Александър настъпил през нивите, като заповядал пехотинците да повалят класовете с наведени копия и така да достигнат до незасетите полета...И тук дошли при Александър /в изоставен от гетите без съпротива лошо укрепен отвъддунавски град-б.м. Н. Н./ както от другите независими племена, които живеели около Истър, така и от царя на трибалите Сирм. Дошли пратениците и на келтите, които живеели при Йонийския залив /Адриатическо море/. Келтите са едри и много си въобразяват. Всички казвали, че били дошли да търсят приятелството на Александър, и Александър разменил с всички залози за вярност.

ПОНЯТИЯ И ТЕРМИНИ

Теос – гръцка дума, с която едновременно се означават и богове, и хора с полубожествена същност – херои.

63

Демон – гръцко понятие, с което се означават полубожествени същества и духове.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА

Потърсете в приведените извори текстовете, които представят Залмоксис като демон и теос.

Опишете обществено-политическия ред на гетите към времето на Залмоксис, като използвате приведените текстове на Херодот.

Как Херодот определя обществения статут на гетите като народ?

Потърсете в сведенията на Ариан данни за политическата организация и начина на живот на независимите гетски племена.

Съществуват ли геополитически представи във възгледите на Александър? Какво място имат в тях държавата и обществата на гетите.

ЛИТЕРАТУРА

Кацаров Г. Битът на старите траки според класическите писатели. В: Сб. на БАН. София,1913

Пастухов Ив. История на България. София, 1943 Данов Хр. Древна Тракия. София, 1969 Златковская Т. Возникновение государства у фракийцев.

Москва, 1971История на България. Т. І .1979 Неделчев Н., Thracia libera. Проблеми на теорията на

обществено-икономическите формации по примера на едно конкретно общество. В. Търново, 1996

ИСИГТМИИТТ

64

МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ ПРЕЗ V-ІІІ В. ПР. Н. Е.

Тракия и Македония след Ситалк. Културното развитие на Македония и Тракия и проблемът за привидната елинизация. Котис І и Филип ІІ. Македонската империя при Александър ІІІ Велики.

След смъртта на великия тракийски владетел Ситалк царството на одрисите продължавало да бъде най-силната държава на Балканския полуостров. Наследникът на Ситалк, Севт І обаче се обвързал твърде силно с Македония и преустановил обединителната политика на предшественика си. Политическата инициатива на Балканите за колонизиране на тракийските земи преминала в Македония и Атина. И двете страни водели политика за завладяване на Халкидическия полуостров и земите около устието на р. Стримон и били еднакво заинтересовани от развитието на икономическите и търговските отношения помежду си. В хода на Пелопонеската война Македония успяла да се превърне в основен снабдител с дървен материал на Атина и страните от първия атински морски съюз и това й осигурило огромни печалби. През втората половина на Пелопонеската война, по време на управлението на Архелай, в резултат на широка строителна програма, предприета от царя, била създадена система от прави, по думите на Тукидид, и удобни пътища, които служели за военни и търговски връзки и съобщения, за развитието на селското стопанство и за подобрено управление на административния живот в страната. Едновременно с това владетелят провел и монетна реформа, вместо стария “финикийско-абдерски” тип, по-тежки монети, по 230-220 грама

65

на стартер, въвел новия лидийско-персийски тип, с по-леки монети, по 170 грама на стартер, със същата стойност. Тази политика на македонския владетел предопределила бързото и изпреварващо развитие на страната му, което щяло да я превърне в първостепенна политическа сила в света. Още по времето на Архелай в резултат от развитието на търговията и стопанството, освен на сребърните стартери се увеличил и броят на бронзовите монети. Страната се приобщила към античния стоков пазар и стопанство и постепенно се превръщала в равностоен търговски партньор на старите икономически центрове в Източното Средиземноморие.

Тракия на одрисите започнала да изостава икономически по времето на наследилия Ситалк Севт І. Докато македонският цар-реформатор създал условия за развитието на стопанството, търговията и стоково-паричните отношения, наследникът на Ситалк увеличил данъците. По този начин той не стимулирал развитието на стоково-парични отношения и на производство, още повече, че Тракия била изтласкана като първи търговски партньор на Гърция от Македония, а това, че македонците овладели плодородните тракийски земи на изток, им позволило да се превърнат и в производител на зърно – пшеница и ечемик, които доставяли в Елада. Увеличаването на данъците, на фороса /бремето/ над гръцките градове на тракийска територия било насочено срещу Атина и нейните съюзници и представлявало действие срещу доскорошен съюзник. Това довело до ответни действия на атиняните и вероятно до окупация на по-рано предоставени им от Ситалк като военноморски бази пристанища. От съобщение на Полиен, в съчинението му “Военни хитрости” (VІІІ, 38), се вижда, че “атиняните опустошавали надлъж Херсонес”, и той, като наел гети, успял да измами атинския гарнизон и да го разбие. Този частичен успех на Севт І не можал да компенсира загубите от разоряването на Тракийския Херсонес и показва, че одрисите не са били готови да воюват с доскорошните си съюзници.

Данъкът, наложен над гръцките градове, оценяван в пари до 400 таланта, очевидно бил недостатъчен на една страна, участник в огромен военен конфликт, и Севт І се опитал да

66

компенсира недостига на парични средства чрез отвоюване на Тракийския Херсонес или поне на част от него, която да му позволи да контролира търговските пътища. Но одрисите не постигнали съществени успехи поради съпротивата на Атина към 411 г. пр.н.е., която все още била достатъчно силна, за да компенсира отпадането от Военноморския съюз на гръцките градове при Проливите и Мраморно море с окупацията на естествените й военноморски бази - гръцките градове в Херсонес, и чрез отнемане на прилежащите им земи от траките долонки и одриси.

Дискусиите за това, дали в Одриското царство бил извършен държавен преврат, в резултат от който загинал Ситалк, едва ли са решими без конкретни извори, но рязката промяна на политическата обвързаност на огромното царство по време на война, при това на най-голямата война, водена някога на Балканите, едва ли може да се обясни само с неизпълнени съюзнически обещания при една военна кампания. Още повече, че Ситалк умира тъкмо когато предприема второ настъпление срещу македонците, този път от север, след като е опустошил южната и източната част на страната им. Идеите, че след като претърпял неуспех срещу Македония, Ситалк се насочил към трибалите, остават незащитими. Войната, водена от Одриското царство, не е била насочена срещу трибалите, и тяхното включване в Пелопонеската война е било внезапно, тъй като ако одрисите са подготвяли война срещу северозападните си съседи, биха настъпвали срещу тях и на север от Хемус, където имали великолепна и многобройна гетска конница.

Рязката промяна на военнополитическата ориентация на страната, получената от Македония парична помощ и династичният брак на Севт І с Береника свидетелстват, че Ситалк е бил отстранен след предварителна подготовка и че вероятно интригите в семейството продължавали още от възцаряването на великия владетел. Възможно е политическият беглец при скитите да е бил брат му Спараток, бащата на Севт. Без тази предварителна подготовка не е било възможно нито бързото военно-политическо преориентиране на политическия курс на страната, нито получаването на помощ и сключването на

67

династически брак. След смъртта на Ситалк изчезват и сведенията за сина му Садок, още едно обстоятелство, което подсказва династична борба с радикални форми около одриския престол. Едновременно с това, действията на атиняните срещу неверния съюзник са опустошителни и това показва секретността, в която се е подготвяла смяната на политическия курс и съответно политическия преврат.

След неутрализирането на съпротивата на одрисите и след прекъсване на опитите им да обединят тракийските земи, македонците успели в борба с Атина да си осигурят излаз на Егейско море при днешния Солунски залив, или древнотракийския град Терме, на запад от Халкидическия полуостров. Това бил главният резултат от отстраняването на Ситалк и промяната на одриската политика по време на Пелопонеската война и след нея.

Съществуващите в много учебници и научни изследвания идеи за елинизацията на Македония, както и за политиката на царете и Архелай и неговите наследници, се основава на невярна интерпретация на конкретните свидетелства. Това, че македонските царе канили в двореца си художници, поети, философи, историци, или самите те търсили убежище тук, не означава, че страната им била отворена за елинизация, както счита и от българските изследователи Ив. Пастухов. При настъпващата криза в Елада след Пелопонеската война и след политическото върховенство на Пелопонеския съюз предвождан от изостаналата Спарта, много атиняни и жители на други градове намерили убежище и препитание в Македония, Одриското, в Гетското царство, в Персия, Илирия, Картаген, Египет, в Италия и в градовете на Илирия.

За разлика от Одриска Тракия, Македония осъществила обединението на основните си родствени племена – Пердика принудил князете на линкестите да признаят върховенството му, а след това към страната били приобщени или присъединени родствените й западни траки. Това обединение и усилващото се влияние на централната власт довели до принизяване на ролята на полуавтономните княжества. След превръщането на Одриското царство в безопасна за себе си страна Пердика ІІ успял да

68

ликвидира самостоятелните княжества, които баща му Александър подарил на братята му Филип и Филет. В Тракия на одрисите, в резултат от спирането на ръста на самостоятелната царска власт, по същото време се усилила властта на страничните управители-парадинастите, и това било явление с трагични последици за бъдещето на държавата.

Севт І бил наследен от Амадок или Медок І през 405 пр.н.е. По време на неговото управление процесът на разединение на държавата се усилил. Нараснала властта на парадинастите, които реално вледеели значителни части от страната. Парадинастът Севт владеел тъй наречените земи на юг, а царят - Горното царство, по сведение на гръцкия историк Ксенофонт. Противопоставянето на двамата владетели на тракийски земи довело до открит военен конфликт, който позволил на Атина да изиграе ролята на посредник и да увеличи влиянието си в региона на Източните Балкани.

Наследник на Амадок бил Хебризелм, който идва на тракийския трон около 386 г. пр. н. е. Владетелят царува кратко време и успява да подобри отношенията на страната си с Атина след конфликта за вече отнетия от траките Херсонес.

През 384 г. пр. н. е. на власт в Одриското царство идва Котис І, който управлява до 359 пр. н. е., успява да укрепи централната власт и да провежда самостоятелна политика. Котис І успял да преодолее сепаратистичните процеси и да потисне стремежите на парадинастите към самостоятелна власт, но не ликвидирал институцията им. Това се вижда от действията му като владетел, който подарява във власт имения и дори селища и градчета, както направил, като подарил на наетия от него атински пълководец Ификрат две населени места, едното от които било на Егейския морски бряг. Котис правил опити да се закрепи на крайбрежието на Пропонтида и Егейско море, а също да възстанови загубените при Севт І позиции на държавата си в Тракийския Херсонес, а това довело атиняните до убеждението, че той е сериозен техен враг. През 360-359 г. пр. н. е. владетелят бил убит от двама гърци от Енос. Убийството на тракийския владетел било посрещнато с радост в Атина, а убийците били

69

провъзгласени за благодетели на атиняните и били наградени със златни венци.

Коварството на гърците се обърнало против цяла Елада, тъй като с отстраняването на силния тракийски владетел били премахнати спънките пред Македония да се превърне в най-силна държава на Балканите и да завладее така ревностно пазените от гърците тракийски брегове на Егеида и Пропонтида.Почти едновременно с Котис І загинал в сражение с илирите и македонският цар Пердика ІІІ (365-359). Гръцката и атинската представа за затънали в нескончаеми войни на север слаби царства и съответно водената по тази представа политика престанали да бъдат действени, когато на власт в Македония дошъл младият Филип ІІ (359-336 г. пр. н. е.). Младият (едва 23-годишен цар) имал добър военно-политически опит. По време на заложничеството си в Тива той успял да се запознае с новите тенденции във военното изкуство и политиката, провеждани от държавните й мъже Пелопид и Епаминонд. Докато царувал Пердика ІІІ, Филип ІІ управлявал полуавтономна област в Македония и успял да обучи и въоръжи своя войска. След смъртта на царя той станал настойник на малолетния му син Аминтас. Владетелят успял да се справи с конкурентите си, претенденти за властта, като ги отстранил физически, и същевременно да измами одрисите, че ще им позволи да завземат Амфиполис в устието на р. Стримон. Чрез много пари Филип успял да подкупи и пеоните, които водели по това време война с Македония, и те се оттеглили от границите й. Тези успешни действия на новия цар му спечелили уважение и авторитет сред македонците. При това владетелят, който бил натрупал достатъчно обществено-политически опит в Тива, решително преустройвал страната си по елински и полисен образец. Отношенията на зависимост, на частно-правови отношения, свързани с експлоатацията на свободните земеделци, граждани на държавата, били преустановени в хода на всеобхватна военна реформа. Привличаните на служба в армията били наричани другари¸ т.е. хетайри. Свободните мъже на Македония били включени в армията като “пеши другари на царя”, а аристократите като “конни другари”. Филип създал тежко въоръжена пехота с боен

70

ред обикновено от 16 редици, въоръжени с тежки копия-сариси. Конницата резделил на лека и тежка, като й поставил нови задачи, не само да охранява фланговете на бойния строй на пехотата – фалангата, но и да нанася удари в тил на противника, след като унищожи или разбие неговата конница.

Като се възползвал от златните находища в завзетите от тракийските племена планини, Филип си осигурил достатъчен добив на злато и провел парична реформа, в основата на която стояла по-тежката с няколко десети от персийския Дарик негова златна монета-Филипик. Новата, по-стойностна парична единица позволила на царя да насочи повече страни от региона към ползването й и направило Македония предпочитан търговски партньор.Това увеличило финансовите възможности на държавата и позволило на владетелите й да провеждат успешна завоевателна политика. За тази политика спомогнала без да иска това и Атина, която все още не оценявала реалната заплаха, която представлявала държавата на Филип и провеждала мероприятия, които довели до разпадането на одриското царство на три малки царства и до придобиване на самостоятелност на гетите на север от Хемус - като четвърто царство от някога могъщата държава на Терес и Ситалк.

Одриското царство на юг от Хемус се разпаднало на три отделни царства при наследниците на Котис І. Разпадането на царството било в резултат от свикването на всетракийско народно събрание през 358 г. пр. н. е. Причината за неговото свикване е в надвишаването на правата на прекия наследник на Котис І, Керсеблепт, който предал популярния военачалник Милтокид на гърците, жителите на град Кардия, и те го осъдили на жестока смърт, заедно със сина му. Убийството на детето пред погледа на бащата, а след това и на самия него предизвикали гнева на траките срещу царската власт. Демостен съобщава в своя реч, че: “Чрез предателството на Смикитион, нашият добър Харидам залови Милтокит... Тъй като при траките няма обичай да се избиват взаимно, той беше убеден, че Милтокит ще бъде спасен, ако бъде отведен при Керсеблепт, и затова го предаде на вашите врагове, жителите на Кардия”. Гръцките пълководци на тракийска служба съзнателно провеждали политика в услуга на Атина и на

71

останалите елински полиси, а това довело до поставяне на властта на царя на траките под контрола на народното събрание, свидетелства за което се откриват отново при Демостен, в същата му реч:”От това всички траки бяха възмутени, а Берисад и Амадок се сдушиха”. При всеобщото народно недоволство Атина се явила в ролята на помирител на враждуващите страни и подкрепила придобилите самостоятелност парадинасти и конкуренти на властта на Керсеблепт. В резултат от това Одриската държава била разделена на царствата на Керсеблепт, който получил земете между Пропонтида и Одесос, на Амадок, който получил земите между р. Места и р. Марица, и на Берисад, който владеел земите между Места и р. Струма.

През 357 г. тримата тракийски царе сключили съюзен договор с Атина, но веднага след това го нарушили, след като Керсеблепт и Амадок започнали война помежду си за правото да завладеят Тракийския Херсонес. Македония се възползвала от противоречията между тракийските държави и упражнявала постоянен дипломатически и военен натиск срещу тях. Едновременно с това, западният тракийски цар Берисад, който не бил съгласен с политиката на военнополитическо подчиняване на Тракия, започнал военни действия срещу Македония. Около 356 г. царят умрял и властта наследил синът му Кетрипор, подпомаган от брат си Монуний и останалите си братя, който се опитал да създаде голям военен съюз между илирийците, пеоните, своите траки и Атина, насочен срещу настъпателната политика на Филип ІІ. Съюзът не бил действен, тъй като атиняните изчаквали развоя на събитията и се надявали на стария си авторитет пред поклонника на гръцката култура Филип. В това време Македония предприела настъпление срещу владенията на Амадок и овладяла земите около планината Пангей, с тракийските златни рудници. При наследника на Амадок Терес ІІІ враждебните отношения с македонците продължавали да се изострят. Последвал последователен военен натиск на Филип и към 351 г. пр. н. е. Терес ІІІ и Керсеблепт били принудени да признаят зависимостта си от царя на Македония - Македонските войски превзели силния гръцки град Филипи на Егейското крайбрежие и след това започнали планомерно настъпление срещу разпокъсаните земи на

72

одрисите. През 346 г. пр. н.е. и най-силният от тракийските царе, Керсеблепт, бил принуден да се признае за васален владетел на македонския цар. Филип ІІ разбирал, че може да стане владетел на по-голямата част от Тракия и във военна кампания през 342-341 г. пр. н. е. след сражения и тежка партизанска война успял да установи властта си на юг от Хемус. В тази година бил сключен и съюзен договор между Атина и Македония, но две години след това атиняните подкрепили противопоставилите се на Филип ІІ силни градове Византион и Перинт. Промяната на политическата обстановка в създадения на север от Стара планина държавно-политически ред принудила Филип ІІ да протестира пред Атина за нарушаването на мирния договор, а заедно с това временно да прекрати войната си с противопоставилите му се гръцки градове и да се отправи на север. През 339 г. пр. н. е. поради появилата се на север от р. Дунав опасност от скитско нападение над гетите, съюзници на Филип, македонският цар предприел срещу тях мащабна военна операция, която завършила с разгрома им и с отвеждането в Македонските владения на 20 000 жени и деца като роби и на 20 000 коня.

На север от Хемус били създадени и запазили самостоятелността си тракийското царство на гетите кробизи, предвождани от цар Исант, и гетското царство, чийто пръв владетел бил цар Котилас. За него Атеней съобщава в съчинението си “Дипнософисти”, че дал дъщеря си Меда за жена на Филип, при това тя била равностойна на майката на бъдещия велик цар Александър ІІІ, Олимпиада. Този династически брак узаконил съществуването на гетската държава в земите на днешна североизточна България и същевременно подсказал, че Филип е заинтересован не от разширяването на държавата си на север, а на изток, срещу Персия. Затова и неговият поход през земите на гетите през срещу Скития бил предупреждение срещу скитите, че Македония стои зад гетската държава и е официален гарант на гетите след разпадането на Одриското царство. По време на похода си на север царят на Македония оказал помощ на гетския си роднина и съюзник, като принудил гръцкия град Одесос да се предаде и да промени управлението си. На власт в града дошла прогетска и промакедонска групировка, в която участвали и

73

местните гетски жреци. Те посрещнали Филип с бели облекла и с музика на китари според известие на античния автор Теопомп.

След победата срещу скитите Филип ІІ насочил войските си срещу силния военноплеменен тракийски съюз на трибалите, които представлявали заплаха от запад за съюзниците му, гетите, но сраженията с тях завършили с неуспех и сериозни военни загуби, а самият Филип бил ранен в сраженията. Това го принудило да отведе сериозно накърнените си военни съединения обратно в Македония, за да предотврати следваща поредица от злополучни сражения. Родовоплеменната, недържавна Тракия била значително по-сериозна преграда за македонските и скитските завоевания от останалите тракийски политически формации.

Противопоставянето на Македония на Тракия и застъпването само на тракийското участие в нашата култура и народностна идентичност, както правят след Ив. Пастухов, Хр. Данов и др. български траколози, е несъмнен отзвук от стесняването на културно-историческото наследство и пространство в резултат от убеждението, че македонците са елинизирани. Действителната политическа и народностна история на Балканите и на българите е значително по-всеобхватна. Възприемането на елинската култура от траките, македонците и римляните не било свидетелство за промяна на народностния облик, а е свидетелство за достигнато ниво на развитие, което позволява възприемане и развитие на тогавашните знания и технологични новости.

ИЗВОРИ

Тукидид, История на Пелопонеската война, ІІ, 100, 1`-3, Разказ за похода на Ситалк и дейността на Архелай: Понеже тези македонци не могли да се съпротивляват срещу настъпващата голяма войска, те се оттеглили в защитени места и в крепостите, които се намирали в страната им. 2. те не били много, но по-късно, когато станал цар синът на Пердика, Архелай, той изградил

74

[укрепленията], които съществуват сега в страната. Прокарал прави пътища и уредил останалите военни работи, подобрил конницата, оръжията и другите потребности за война. За тези работи той направил повече, отколкото всичките осем царе преди него, взети заедно.

Надпис на Кетрипор: Лизий Лие е секретар.Симахия (Военен съюз) на атиняните с Кетрипор тракиеца, с Липей пеонеца и с Граб, илириеца. /месец юли, 356 г.-б.м. Н. Н./. Председател на проедрите е Мнесарх, Решение на съвета и народа /за съюзен договор между цар Кетрипор и останалите съюзници, което от тракийска страна сключва братът на царя и негов представител-б.м. Н. Н./. Заклевам се в името на Зевс, Хелиос, Посейдон, Атина и Арес, че ще бъда приятел и съюзник на Кетрипор и неговите братя, и че ще воювам заедно с Кетрипор във войната честно и с всички сили, доколкото е в моя власт, и няма да спра войната срещу Филип без съгласие от страна на Кетрипор и на неговите братя, и всички области, които е покорил Филип, ще покоря съвместно с Кетрипор и неговите братя, и ще върна на... /тук надписът е счупен-б.м. Н. Н./

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА

1.Опишете със свои думи политическата обстановка на Балканите по време на зовоеванието им от Филип ІІ.

2. Чия е идеята за сключване на антимакедонски съюз според надписа на Кетрипор?

3. Продължава ли според вас развитието на тракийската държавност по време на завоеванията на Филип?

ЛИТЕРАТУРА

Кацаров Г. Филип ІІ Македонски. София, 192675

Пастухов И. История на България. София, 1943 Данов Хр. Древна Тракия. София, 1969 Данов Хр. Траки. София, 1979 История на България. София, 1979 ИСИГТМ ИИТТ

ИМПЕРИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР ІІІ ВЕЛИКИ

Тракия, Илирия, Пеония и Гърция срещу Александър. Походи на изток. “Освобождението” на Египет и завладяването на Персия. Македонците и завладеният свят. Елинистическите държави след смъртта на Александър ІІІ Велики

След смъртта на Филип ІІ Македонски властта в царството поел синът му Александър, третият с това име владетел в страната. Като научили за смъртта на царя, пеоните, одрисите и илирите вдигнали въстание, което било подкрепено и от независимите траки и от останалите родствени им племенни общности, начело с трибалите и обкръжаващите ги тракийски племена. Александър предприел поход в Тракия в подкрепа на съюзниците си, гетите, които охранявали далечния северозапад и отвъддунавските земи от възможните набези на скитите, келтите и отвъддунавските траки. След неуспешния завоевателен поход на север на Александър той превърнал неуспеха си в триумф на политико-дипломатическата си подготовка, като сключил съюзни отношения с отвъддунавските гети, трибали и с живеещите пò на запад келти. Личността и качествата на Александър ІІІ впечатлявали съвременниците му, но и той трябвало да оцени тяхната военна сила, недосегаемост и да ги признае за съюзници и приятели. Едновременно с това двете страни изчаквали резултатите от предприетата от Александър политика, която предвещавала разнопосочни събития при успех или неуспех. Политика, която с пресметнато умение да изчакват, проявили келтите, живеещи в земите на венетите на Адриатическо море, които Ал. Македонски не подценявал, нито като потенциал, нито като умели политици и дипломати.

76

След сключения мир на север Александър насочил войските си срещу отметналите се от властта му пеони и илири и само с атрактивни военни демонстрации и предизвикателни походи ги наплашил дотолкова, че те отново признали властта му. Значително по-сериозен противник била многодържавната Елада и главно град Тива, блестящият победител на непобедимите спартанци и мястото на заложничество на бащата на Александър, Филип ІІ Македонски. Град Тива бил получил обещание за подкрепа от Атина, същият град, който вдъхновявал и Александър ІІІ и бил за него не военен, а културно-исторически символ на възможностите на човека. Едновременно с това царят отчитал натрупания от предшествениците му, древноизточните царе, опит да воюват с мощните градски общини на Вавилон Ашур и примирението им с колективната гражданска воля на градове като Тива, Персеполис, Ектабана и др. Затова, след като през лятото и есента на 335 г. се завърнал от Тракия, която не покорил, и след като предизвикал покорството на пеоните и илирите, царят се насочил към вдигналата се на борба Гърция и превзел град Тива, като препоръчал на останалите му гръцки съюзници да го продадат в робство. Като роби били предадени около 30 000 тиванци, и то от собствените си сънародници, които дотогава били техни съмишленици. Предателството на гърците, и нещастието, което сполетяло град Тива, направило ужасяващо впечатление на цяла Гърция, която признала изцяло върховенството на Македония като политически фактор Двуличието на елините достигнало апогея си в поздравленията, които изпратили атиняните на Александър по повод победата му над Тива и заради продаването на тиванските свободни граждани, пълнолетни и непълнолетни, в робство. Същите тези атиняни, които поискали от тиванците помощ при съвместни военни действия срещу Македония.

В този период от развитието си Гърция се намирала във време на криза на държавно-политическите й институции. Полисът изчерпал възможностите си за обществено-политическо развитие, тъй като не можел да обедини страната на всички гърци. Причина за това били не само природо-географските условия, които позволявали на всеки град да сключва съюз срещу най-

77

силните си съседи, за разлика например от Египет, където градовете били разположени по течението на р. Нил и нямали възможни съседи встрани, които да повикат на помощ. Завземането на вероятните пазари на гръцките стоки от персите на изток и от техните съюзници, а от картагенците на запад било с характер на икономическа блокада. Градовете на Велика Гърция и Сицилия задоволявали италийския пазар, при това със стоки, които конкурирали тези на Атина, Мегара, Коринт, Делос и Родос. При това скоро след Пелопонеската война Гърция притежавала огромен потенциал от мъже, които били воювали в течение на целия си съзнателен живот, имали великолепна военна подготовка и не можели да правят професионално нищо друго освен военното дело и съставлявали огромен потенциал от безработни, отлично подготвени войници, за които обществото, държавите, за които те се сражавали, не можело да се погрижи.

В разорената от войната Гърция през ІV в. пр. н. е. пазарите за продажба на роби съжителствали с пазари за продажба на наемни войници. Елините масово се наемали на служба при неотдавнашните си врагове персите, в Картаген и в гръцките градове в Италия и Сицилия. Наемните войници на Елада, заедно с наемниците от Тракия и Илирия, съставлявали отделни военни съединения, извън македонската фаланга, които били натоварени със спомагателни и гарнизонни функции по време на успешната военна кампания на Александър ІІІ на изток.

Военните действия на македонците срещу Персия започнали през 333 г. пр. н. е. със сражения в М. Азия. Армията на Александър ІІІ разгромила след стремителна атака при р. Граник персийските войски на високо укрепения от тях бряг на реката. Докато персите очаквали обходни действия, Александър ІІІ вдигнал войските си в пряка атака срещу високия укрепен бряг, където били разположени основните сили на Дарий ІІІ, и го превзел, преди 20 000 гръцки наемници на персите да успеят да влязат в битката. Македонският цар се възползвал от победата с най-голяма бързина и демонстрирал военна сила по цялото средиземноморско крайбрежие на М. Азия, като помагал на гръцките градове да се освобождават от персийско владичество. Идеите за покоряване от македонците на северните траки и гетите,

78

както и за “пълното обединение на гръко-македонския свят”, както това допуска след немски, гръцки и английски изследователи Ив. Пастухов, и за народностно противопоставяне на македонците, както допуска Хр. Данов, са в противоречие с конкретните факти. Гърция на Балканите остава незавзета от македонците, а под контрол са поставени само някои нейни стратегически крепости. Траките на север от Хемус остават неподчинени и са обявени за съюзници и приятели на македонския цар. Гърците от Мала Азия са включени в македонската държава като освободени от персийско поробване, също както и египтяните ще бъдат освободени, без това да означава, че е извършено сливане на македонския и египетския народи. Хипотезата за героичното противопоставяне на траките на македонските завоеватели подменя отношението към личността с отношението към народностното и в този случай предполага незащитимата позиция за гръко-македонско обединение, насочено срещу Тракия като цяло. Три години по-късно, през 331 г. пр.н.е., стратегът на Тракия Мемнон ще вдигне траките на въстание, но то ще затихне, тъй като Антипатър, наместникът на Македония, повел войските си към вдигналата се на борба срещу нея Спарта и траките на юг от Хемус се задоволили с вътрешната си автономия като македонска стратегия. Александър намалил данъците от поставените под негова власт области Тракия и Илирия и с това си осигурил първоначално спокойствие в тила на настъпващата на изток армия и между нея и Македония. Идването на македонците в Мала Азия, в Анатолия, било свързано с отнемане на част от политическите права на гръцките градове и техните граждани. Най-мощните градове на полуострова, Милет и Халикарнас, се съпротивлявали не само срещу персите, но и срещу поставянето им под властта на Александър, след като големи полиси си били извоювали политическа автономия, подобно на финикийците. Превземането на тези два града станало след продължителни напрегнати сражения и обсади, но тези големи градове и свободни пристанища на персийската империя се сражавали изоставени от съседите си, които преценили, че нямат сили да се съпротивляват на новите си освободители.

79

През следващата 333 г. армиите на Александър ІІІ и Дарий ІІІ се срещнали във второ голямо сражение при гр. Иса в югозападна Мала Азия. Персийската армия претърпяла съкрушително поражение, а в ръцете на Александър освен огромния обоз на армията, попаднала и дъщерята на Дарий ІІІ. Младият македонски цар, който неприкрито се стремял към световна империя, като бил подтикван към това и от учителя си Аристотел, и от политици като Исократ и Лисий, които разчитали да изведат Елада от кризата на полиса със силата на Македония и нейния монарх, сключил брак с персийската царкиня. Плановете на елините, на Дарий ІІІ и на Александър обаче били различни. Амбициозният владетел нямал намерение да дели властта си с никого, нито като зет на персийския цар, нито като погърчен спасител на Елада, нито като обединител на македонската и гръцките народности. Много по-късно, вече като победител на Персия, той ще се опита да създаде управляваща аристократична група от своята македонска армия, войниците на която масово жени за персийски аристократки, но не и за гърци или египтяни.

През 332 г. пр. н. е. македонците обсадили град Тир на финикийското крайбрежие и го превзели след седеммесечна обсада. Населението на града било продадено в робство заради съпротивата, която оказало на победителите си. Достъпът на Персия до морето бил прекъснат, Дарий бил лишен от възможностите да противодейства на противника си със средиземноморски флот, а македонците си открили път към Египет. Там местното население посрещнало като освободител от Персия Александър, а египетските жреци го обявили за бог и син на бог Амон. Тази египетска представа била необходима в Египет, за да бъде приет за египетски владетел и Александър и той я е приел, въпреки че за него, ученика на Аристотел и за “пешите му другари”, и за “конните му другари”, които познавали и собствените си традиции, и гръцката култура, и достиженията на целия античен европейски свят, обявяването му за бог било анекдотично. Идеите на съвременни учени като Ал. Фол, Д. Попов К. Йорданов за тракийските царе като царе-богове и жреци били реализирани действително в Египет и от Александър ІІІ Велики, но само за територията на отдавна свикналите с подобна

80

архаична идеология египтяни. Опитите на Александър Велики да се превърне в източен деспот били посрещани със съпротива от неговите съратници и войници. А народите на Азия, Европа и Африка на запад от Египет след ІІ хил. пр. н. е. вече имали нова идеология и политическа система, които се нуждаели от по-малко вмешателство на храмовете в стопанския и политическия живот на страните им и от по-малко религиозно преклонение на народите им пред собствените им владетели. Вместо това нараснала политическата роля на свободните граждани като членове на народните и военните събрания в техните военни и мирни форми.

Тези форми с осъзната нараснала роля на гражданите били характерни и за новите присъединявани към Македония територии, и за териториите на същинската родина на Александър ІІІ Велики. С тях се съобразявал македонският владетел, когато облекчил данъците преди похода си, разширил гражданските и ограничил политическите права на новите си граждани и поданици на държавата. Границите на държавата осигурявали свободна безмитна търговия, мирни отношения и непрекъснат поток от желаещи военна наемна служба. Присъединените гръцки и други градове на изток, в Мала Азия, Финикия и Египет получавали статут на катойкии – общности с гражданско общество, но с ограничени политически права – някога свободните гръцки полиси по западното крайбрежие на Анатолия след лишаването им от политически права от персите били освободени от тяхна власт, но отново с лишаване от политически права. Основният принцип на монархичните управления към времето на кризата на полиса – пълният контрол на власта на царя над политическите права на обществото по въпросите за властта и престолонаследието, не позволявала независими граждански действия. Но тази власт не забранявала стоково-паричните, обменните и частнособственическите отношения на гражданите, за разлика от модерните модели на “поголовно робство”, характерни за ранните изследвания на К. Маркс и Ф. Енгелс, и за “източен деспотизъм” и закрепостени “общинници, несобственици на земя”, характерни за “немската феодална школа”, А. К. Фитфогел, Ал. Фол, Д. Попов и др. Напоследък К.

81

Порожанов, без да отчита, че в българската наука съществуват противоположни мнения за формите на собственост, сред които се противопоставят идеята за върховна собственост на царя върху земята на траките владелци, и идеята за общинна и частна собственост на траките, стига до извода, че различните видове собственост в Тракия се разбирали от само себе си, за да бъде дискутиран този въпрос. Идеята за общинната собственост е представена така:”Това е най-старата форма на собственост. Тя е присъща на патриархалната родова и на териториалната съседска община във всички общества. Нейното съществуване в Орфическа и Антична Тракия е априорна истина”. Очевидно тук е неразбрана основна идея на автора на понятието “Орфическа Тракия” Ал. Фол, който пише тъкмо противоположното:”Така ако формално в Тракия може би селският колектив се е мислел за собственик на средствата за производство в негово разпореждане – факт, който се потвърждава от съпротивата, оказана на Севт ІІ от поданиците на баща му, на практика той не е бил нищо друго освен владелец”. Този коментар е за племето на тините, които прогонили бащата на Севт, а не за онези случаи от стопанската практика на балканските народи в древността, когато владетелят и съгражданите му живеели в една държава.

Създадената от Александър ІІІ империя включвала етнически общности с различно обществено устройство – племенни съюзи, полисни и териториални държави. Едни от тях имали по-голяма, а други по-ограничена самостоятелност. За разлика от племенните общности и племената, признати за приятели на Македония и Александър, подчинените на базилевса територии нямали право на самостоятелна външна политика, но имали дори освен вътрешна автономия и право на защита на интересите си с военна сила. В стремителния си поход на изток Александър позволявал по-голяма свобода на полуавтономните и федерирени области, като разчитал, че взаимните противоречия ще уравновесяват вероятните сепаратистични сили, и то не само тези на покорените народи, но и тези, на които били способни неговите наместници. В тази политическа ситуация вътре в империята станало възможно възстановяването на царството на Севт ІІІ. За разлика от някогашните полиси, които в империята на

82

Александър ІІІ станали катойкии с ограничени политически права на гражданите, във вътрешните царства на империята, а също и в земите на независимите траки македонският държавен ред нямал сдържащ гражданските и политическите права на гражданите характер. Опитът на Спарта и предвожданата от нея коалиция на пелопонески държави през 331 г. пр.н.е. да отхвърли зависимостта на гърците, обединила враждуващите стратези на Македония и Тракия в общия им враг срещу тях. Това довело до затихване на въоръжения конфликт в служба на великия цар. При Мегаполис, столицата на Аркадия, обединените сили на Елада били разгромени от наместника на Елада Антипатър. Агис, като истински спартанец, загинал на бойното поле. Македонците наказали Атина, като поставили свой контролиращ гарнизон в Пирея. Спарта запазила относителна самостоятелност. Съдбата на въстанала Тракия под ръководството на Мемнон остава неясна, най-вероятно статуквото останало непроменено до идването на Зопирион към 328 г. пр.н.е

С навлизането на македонската армия във вътрешните територии на Персия, империята все повече се превръщала в източна деспотия. След битката при Иса младият цар се възползвал от обстоятелството, че пленил дъщерята на Дарий ІІІ Кодоман, а като я принудил да се омъжи за него, направил заявка за законно наследство на персийския престол. Това обаче не подобрило отношенията между него и персийския цар и през 331 г. пр. н. е. при северно-месопотамското асирийско селище Гавгамела се състояла третата голяма битка между персите и македонската армия. Дарий ІІІ имал превъзхождащи военни сили и добри възможности да спечели сражението, но проявил слабохарактерност и страх, като напуснал сражаващите се за него в решителния момент на битката. Тук персите загубили основните си въоръжени сили и страната вече не представлявала сериозна военна сили. Едва тогава персийските аристократи решили да отстранят неспособния си владетел и след неговото убийство, по заповед на сатрапа на Бактрия Бес, който се обявил за цар под името Артаксеркс ІV, започнал последният период от войната. Александър се обявил за отмъстител на убития цар и продължил настъплението си на изток, към Бактрия и Согдиана,

83

като вече не криел претенциите си да бъде персийски цар. Това довело до промяна на отношението му към собствените му другари и сънародници. Царят се обградил със свита от знатни перси и разчитал на техните военни възможности.

След бляскавите победи Александър ІІІ все по-често се държал като източен владетел и постепенно отстранявал другарите си, като за това използвал силата на народното събрание в неговата военизирана форма. Младият македонски монарх използвал най-различни форми, за да постига целите си – в Египет бил обявен за бог, в М. Азия бил осиновен от владетелката на град-държава, представял се (както в Египет и по-късно във Вавилон и др. стари и градове) за освободител, потушавал въстанията и съпротивата срещу себе си с жестокост и сила, продавал в робство (или предоставял това като награда на бъдещите си съюзници), цели градове, използвал и противоречията между аристократите и редовите си войници, между македонците и гърците, между военачалниците си, между стратезите-наместници на отделните области, между тях и местните владетели и др. Превръщането на владетеля в източен деспот било следено с неприязън и възмущение от войската му, тъй като принципът на проскинезията или на колениченето с наведена глава /колянопреклонението/ пред царя отблъсквал хората, които били научени от самия него да се държат като негови равностойни приятели, а не като коленопреклонни поданици. Бунтовете против промяната на отношението на Александър към другарите си – хетайри обхванали не само военачалниците и приближените им, но и тежката конница, съставена от аристократите македонци. Техният бунт бил смазан със сила. Против коленопреклонението се обявил и историкът на Александър, който описвал похода му - гъркът Калистен, и за това той също бил убит по заповед на царя. Същата участ постигнала и младите македонци, “пажове”, които се противопоставили на деспотичния му начин на обръщения и отношение към тях. Съратникът му Клит бил пронизан с копие от самия цар по време на пир, след като Клит му обърнал внимание, че се обгражда с перси и пренебрегва сънародниците си.

84

Войната на македонците с въоръжените сили на Бактрия и Согдиана получила неблагоприятен развой след загубата на 2 000 македонци в сражение със съратника на Бес-Артаксеркс ІV Спитамен. Александър намерил отново изход, като подкупил аристокрацията на двете сатрапии и сключил брак с бактрийската принцеса Роксана. Огромните финансови възможности на царя-завоевател, в резултат от заграбването на богатствата на персийския цар, му позволили да подкупва владетели, да набира наемни войници, да се разплати с армията си. Царят се чувствал всемогъщ и твърдо преследвал идеята си да завладее до края цивилизования свят. Тази идея, която му била внушена от Аристотел, обаче изглеждала неосъществима, когато след поражението, нанесено от македонците на могъщия цар на западна Индия Порос, пред войниците му вместо края на света се оказала огромната територия между Индия, Индокитай и Китай. След приближените на Александър, които му се противопоставяли след 330 г. пр. н.е., през 326 г. против продължаването на похода се обявили останалите му верни военачалници и войниците му. След тридневен престой в палатката си Александър дал заповед за връщане. Неговият адмирал, навархът Неарх, се спуснал с построените на р. Инд кораби по течението на реката и покрай непознатите брегове на Индийския океан достигнал до Вавилон. Тук довел и останалата част от армията си, след изтощителен и пагубен за голяма част от войниците му поход през пустинята Гедрозия, самият Александър.

Походът завършил през 325 г. пр.н.е. и царят-завоевател се опитал да укрепи огромната си държава. Предупрежденията, които му отправил през 332 г. пр. н. е. Парменион, че държавата трябва да се организира, били ненапразни. При това сам владетелят бил отстранил голяма част от хората, на които можел да разчита, и трябвало да създава държавен апарат с потенциала на завоюваната от него страна. Особено чувствителна загуба било отпращането на 10 000 македонци ветерани обратно в родината им. Независимо от това, че от Балканите му били изпращани нови военни съединения, царят започнал да подготвя създаването на мекедоно-персийска аристокрация. Той организирал масови сватби на своите военни със знатни персийски и бактрийско-

85

согдиански благороднички, а самият вече имал (освен двете си съпруги) и харем. Около 30 000 персийски момчета били обучавани на македонско военно изкуство и на гръцки език, тъй като Александър имал планове след края на източния поход, да се насочи на запад, към Елада, велика Гърция и към Рим, където щели да му трябват обучени войници, които познавали международния език в Източното Средиземноморие.

През 323 г. пр. н. е. царят умрял, вероятно отровен от Йолас, син на Антипатър, наместника на Македония, или от малария, и огромната му империя се разпаднала. Наследникът му, пълководецът Пердика, се опитвал да съхрани единството на огромната държава, но бил отстранен от останалите военачалници-наследници /диадохи/. Те се обявили за царе в Египет, Сирия, Македония и Тракия.

ИЗВОРИ

Диодор, Библиотека, ХVІІ, 62, 4-8: Бунтът в Елада /през 331 г. пр. н. е.- б. М. Н. Н./ подбудил към отмятане и гърците. Мемнон, който бил назначен за стратег в Тракия, притежавал войска и понеже имал високо мнение за себе си, разбунтувал варварите. Като се отметнал от Александър и набързо станал господар на голяма войска, разкрил явно намерението си да воюва. Затова Антипатър нахлул с цялата си войска от Македония в Тракия и воювал продължително с Мемнон. Тогава спартанците схванали, че им се представя удобен момент да се подготвят за война, и поканили гърците да се съгласят с тях и да започнат война за свободата си. Атиняните, към които Александър имал уважение, в сравнение с всички други гърци, запазили спокойствие. Но повечето от пелопонесците, както и някои други , се съгласили и се записали във войната. Вписвайки в набора според възможностите на своите държави най-добрите си младежи, те събрали не по-малко от десет хиляди човека конници. Спартанците, които имали хегемонията, потеглили с цялата си

86

войска срещу опасността, която заплашвала всички гърци. Върховното командване на всички гърци поел базилевсът Агис. Антипатър, като узнал за стичането на гърците, веднага прекратил войната в Тракия и отишъл в Пелопонес с цялата си войска.

ПОНЯТИЯ И ТЕРМИНИ

Източна деспотия: Монархия, в която царят имал неограничена политическа власт

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА

1. Посочете къде в гръцките извори проличава изкуственото разделение на елини и варвари! Приведете текстове от другите лекции, от които да се види, че населението на Македония в древността е считано за многонародностно и че отделните съставки на тази македонска общност извън македонските земи се наричат от същите автори варвари!

2. Потърсете отговор на въпроса, кои са етапите в развитието на властта на Александър ІІІ!

ЛИТЕРАТУРА

Кацаров Г. Филип ІІ Македонски. София, 1926 Данов Х. М. Древна Тракия. София, 1969 Златковская Т. Д. Возникновение государства у фракийцев.

Москва, 1971 Шофман А. С. История античной Македонии. М., 1960

87

Фол Ал. Социална и демографска структура на Древна Тракия. София, 1970

Порожанов К. Общество и държавност у траките. Средата на ІІ и началото на І хил. пр. Хр.(в контекста на палеобалкано-западномалоазийската общност). София, 1996

История на България. София, 1979 ИСИГТМ ИИТТ

ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ІІІ - ІІ В. ПР. Н. Е.88

Македония и Рим. Одриско царство. Траки и келти. Родовоплеменна Тракия. Траки и римляни.

Отдалечаването на основните сили на персите далеч на изток било използвано от траките на юг от Хемус По време на въстанието на одрисите, предвождано от Мемнон, след насочването на основните сили на македонците на юг, срещу Спартанския военен съюз, траките получили определена независимост, а владетелят им Севт ІІІ, вероятно син на Керсеблепт, станал цар на самостоятелна вътрешна държава, в рамките на империята. подобна на съюзните на централния цар владетели на пеоните и агрианите. Новата държава установила връзки с Атина, която на свой ред била разглеждана от македонците като съюзник. В декрет на атинското народно събрание е засвидетелствувано името на Ребулас, син на Севт, което свидетелства за търсене на международна подкрепа и признаване на държавата на одрисите сред съюзниците на Александър. Съдбата на вожда на въстаналите траки Мемнон остава неизвестна. Вероятна причина за промяна на отношенията между включените в границите на Македония вътрешни земи и централната власт били същите противоречия, които предизвикали решителните действия на Александър на изток, довели до физическото отстраняване на близките му сътрудници. Необходимостта от нови военни попълнения на търпящата сериозни загуби на изток армия, а също и от верни хора, които да са послушни на царя, обяснява появата на Мемнон при Александър през 326 г. пр. н. е. с военен отряд от 5 000 траки. Възможно е вдигнатото от наместника на Тракия въстание да е част от политиката на противопоставяне на управителите на области от територията на Александровата империя, тъй като в противен случай остава необяснимо това, че след като гърците от Пелопонес обявили война на Македония, въстаналите траки не ги подкрепили.

Структурата на империята на македонците била подобна на тази на персите, царство, разделено на области /мидийските

89

сатрапии/. Всяка област била под властта на наместник, лично подчинен на царя, и се разделяла на отделни по-малки области стратегии с федеративна автономия, предвождани от стратези или племенни вождове. В това обществено устройство имали свои самостоятелни държави пеоните, агрианите и одрисите. Вътрешни самостоятелни области в подчинените на царя територии и племена или държави в царството на Лизимах са династиите на Сройос и Косток, ако се съди по издаваните от тях монетни емисии. Идеите за монолитни царства, които се делят на части едва след сепаратистични прояви, по наблюдения на Ал. Фол, Хр. Данов и Д. Попов, са развитие на друга интерпретация, която води началото си към идеите за огромните монархии с феодална сруктура. За такава монархия Ив. Пастухов счита държавата на келтите от Тиле, с граници от Северното Причерноморие до Проливите между Черно и Мраморно море. Общественото устройство по тази теория е добре формулирано от Ив. Пастухов: “По своето управление племенната държава на келтите била монархия, със силно влияние на земеделската аристокрация, както било у траките, елините и други” . Аналогична е и позицията на Ал. Фол:, за когото родовоплеменните общества били управлявани от суверенни царе на племенни държави.

Вероятно към 328 г. пр. н. е. в Тракия вече управлява нов стратег-наместник, Зопирион. Промяната на наместника на Тракия била свързана с нова политика на македонците, която изисквала пълно подчинение, в съответствие с новия статут на Александър като източен монарх, а това предизвикало въоръжени сблъсъци с гетската държава на Дромихет, на север от Хемус, и с гръцката колония Олбия. Зопирион загинал в сражение със скитите и гетите около 326 г. пр. н. е. Системата от междинни държави и племенни общности от съюзници, която създал Александър ІІІ преди похода си на изток, престанала да съществува още преди смъртта на царя. Гетите на юг от р. Дунав потърсили съюз със скитите и постигнали военен успех срещу македонците. Това позволило и на траките на юг от Хемус да получат достатъчно свободно време, за да организират и усилят държавата си. Била изградена столицата на възстановената одриска държава, Севтополис. Владетелят пуснал монетна емисия със собствения си

90

образ с диадема. На монетите изписвал титлата си цар или “базилеус”. Успял да създаде и обучи огромна армия.

След разпадането на империята на Александър ІІІ, Антипатър получил при дележа й Македония, а Лизимах - Тракия. Новият владетел на македонските земи в Тракия трябвало да оспорва правото си на владение в борба с Севт ІІІ и съюзния му цар на гетите отвъд Хемус. Първите военни действия на Лизимах били насочени към покоряването на одрисите, но сражението с тях завършило без победа и за двете страни.В започналата борба за преразпределението на военнополитическото и териториалното наследство на Александър ІІІ Велики, Севт ІІІ сключил съюзен договор с Антигон срещу Лизимах. Това означава, че одриският цар не преценил политическата ситуация в източната част на империята и подкрепил царя на М. Азия, Сирия, Финикия и Гърция срещу сатрапите Птолемей, Селевк, Касандър и Лизимах. През 314 г. пр. н. е. Антигон обявил с декрет свободата на всички гръцки градове, зависими някога и по време на декрета от македонците, и това привлякло на негова страна множество съюзници. Едновременно с това, според Диодор, гетите, скитите и причерноморските градове на север от Стара планина сключили съюз, насочен срещу Лизимах. В “Библиотека” (ХІХ, 73, 8-9), авторът разказва, че Лизимах, който се придвижил на север от Хемус, покрай морето, завладял при черноморските градове-колонии, сключил примирие с траките-гети и отхвърлил скитите отвъд границата, очевидно р. Дунав. Временното стабилизиране на властта на претендента за титлата цар на Тракия му позволило да насочи войските си на юг, през старопланинските проходи, в 313 г. пр. н. е., които успял да премине въпреки значителните загуби, понесени от войската му в сражения с траките на Севт ІІІ., и да насочи усилията си към войските на Антигон. След 301 г. пр. н. е. във Велика Фригия при гр. Ипса бил разгромен в сражение и убит Антигон. Това позволило на Лизимах да насочи значителни военни сили към североизточните тракийски земи. Той изпратил сина си Агатокъл /Агатоклес/ срещу гетите, но македонските войски били разбити, а синът му пленен и пуснат на свобода от гетския цар Дромихет, който не искал война. Въпреки това Лизимах организирал втора военна експедиция, която оглавил

91

лично, но претърпял военен неуспех и попаднал в плен. Тракийският цар го пуснал на свобода, като му върнал царската власт и знаците на царско достойнство срещу освобождаването на завладените по-рано от македонците градове, а вероятно и гръцките колонии по брега на Черно море между Одесос, Калатис и Истрия, които принадлежали на гетското царство на Котилас като важни опорни пунктове и пристанища в защитната система на северните граници на държавата на Александър ІІІ.

Като се възползвали от смъртта на сключилия с тях мир цар и от смъртта на наследника му Лизимах в битката с войските на царя на Сирия и наследник на Александър Селевк, при Куропедион през 281 г. пр. н.е., келтите нахлули на териториите на юг от р. Дунав през 389 г. пр. н. е. в три посоки - срещу земите на трибалите и одрисите, срещу Илирия, на път за Македония и Гърция, и през Пеония към Македония. Войските на Керетрий воювали успешно срещу трибалите и одрисите. Трибалският военноплеменен съюз не успял да окаже сериозна съпротива и вероятно пропуснал нашествениците през териториите си, без да им даде решително сражение. Без да се отклоняват на изток, отрядите на келтите разгромили възстановеното им царство със столица Севтополис. Предвожданите от Брен и Акихорий келти навлезли в Пеония , а отрядите под предводителството на Белгиос навлезли на териториите на Илирия, и като навлезли в Македония, предложили мир срещу откуп на цар Птолемей Кераун. Македонците отхвърлили мира и били разгромени в битка, в която паднал и базилевсът им. В Македония започвала паника, на престола се сменили двама царе - Мелеагрос, който управлявал около 60 дни, и Антипътър, управлявал 45 дни. През това време в Македония пристигнали и отрядите на Брен и Акихорий, след като подложили Пеония и земите на дарданите на разруха и грабежи. Част от тях, под предводителството на Леонторий и Лутарий, се отделила от основния отряд и като нападнала градовете при Пропонтида и Боспора, Лизимахия и Византий, се прехвърлила в М. Азия, във Фригия, която по тяхното племенно име по-късно се наричала Галатия. Останалите не се отклонили от избраната посока и нахлули в Тесалия, но там нашествениците претърпели поражение, в което загинал вождът им Брен.

92

Оцелелите келти се върнали в Македония под предводителството на втория си вожд Акихорий и се заселили около планината Бермий, /Докса/, а част от тях се върнали на северозапад, между средното течение на р. Морава и между реките Сава и Дунав, където станали известни съответно с имената “Малки скордиски” и “Големи скордиски”.. Отрядите на Керетрий, които се насочили към Тракия, водели напрегнати военни действия с трибалите и гетите, които не им позволили да установят трайно надмощие в земите им. Македонският пълководец Антигон Гонат успял да разгроми един от най-силните келтски отреди от 18 000 бойци при Лизимахия. Това събитие, изтълкувано като спасение от келтите, му осигурило избиране за македонски цар. Съпротивата на траките принудила част от келтите, под предводителството на Комонторий, да се отделят и да отседнат на територия със столица Тиле, вероятно недалеч на север от Византион, между Източна Стара планина и Странджа, във вътрешните територии без излаз към градове-пристанища на Черно или Егейско и Мраморно море. Постепенно племенната им общност се превърнала в държава със свой владетел и монетосечене. Келтите поставили в данническа зависимост град Византион, която византийците откупвали с подаръци в златни монети годишно, които достигали до 10 000, а след това, със създаването на държавата превърнали подаръците в редовен годишен данък с многократно повишена стойност. Причините, поради които силният град се съгласил да плаща данък на келтите, най-вероятно били политически – охрана на северните и западните граници на Тракийския Боспор от траките в условията на разпадане на организирания от македонците ред и особено след смъртта на Лизимах, и противниците на неговите съюзници, одрисите. Сред тези противници били силните племена на тините, кените и астите, които се възползвали от ударите, които понесла държавата на Севт ІІІ, за да възстановят властта си над свои по-ранни територии и политически искания в региона на Югоизточните Балкани. Присъствието на келтите било необходимо и за защита на града от вероятните претенции на силните елинистични монархии на Селевкидите, Птолемеите, и на малкия и силен Пергам в Северозападна М. Азия. Присъствието на келтите и

93

обвързаността им с Византион било насочено и срещу намиращото се в криза Одриско царство, което обаче представлявало постоянна опасност поради многобройността и войнствеността на гражданите му, независимо от силата на ударите на Лизимах и келтите, и независимо от това, че централните му територии и столицата понесли разорителните им набези.

Към времето на управление на елинистическия владетел на Египет Птолемей (275-265 г. пр. н. е.) келтите от Тиле вече били наемани като войници в Африка, една практика, която предполага развити стоково-парични отношения и политическа организация, която ги осигурявала и която била различна от родовоплеменния съюз, в който наемането на служба извън страната би било в зависимост от общи решения на народното събрание. Осигуряването на наемници за Египет означавало и сигурност за съществуването на държавата в центъра на тракийските територии.

След понесените удари царството на одрисите постепенно се възстановявало и още през 261 или 269 г. пр. н. е. имало свой цар – Котис Райзду, който поддържал международни контакти. Известен е негов надпис от Делфи, в който е написано: “В годината на архонта Аристион и съветниците Евагор, Айкид, Мантиос, Дион, и Епикрат, градът взе решение при пълно народно събрание и законно проведени избори. Понеже Котис Райзду /Котис Райздов- б. М. Н. Н./, тракийски цар, изпълнен още от по-рано с благосклонност, продължава да се отнася благосклонно към храма и града, и към тия, които лично се явяват при него, а и сега, пристигналият Тирил от Неапол / гр. Кавала/ изрази неговата благосклонност към храма и към града, градът реши да похвали Котис Райзду, цар на Тракия, и дадената му някога проксения да бъде проксен, и той и наследниците му, и да се даде и на него, и на потомството му промантея, асилая и проедрия при игрите, които устройва градът, както и всички привилегии, които се дават на всички проксени и благодетели на града, а това решение да се запише на каменен стълб, който да се постави на най-видно място в храма”.

94

Този текст свидетелства за това, че въпреки промените в Тракия, Одриското царство е запазвало съществуването си и политическата традиция, независимо от настъпилите решителни промени през периода на владичество и на Лизимах, и на нашествията на келтите, и независимо от загубите и разрушенията, претърпяни от траките, и независимо от това, че те вероятно са се оттеглили в укрепени и труднодостъпни места в страната си. Около 20 г. след нашествието на келтите, одрисите вече са възстановили своето политическо присъствие на Балканите и представляват политическа сила, която е желана в Елада.

Влиянието и реалната власт на келтите на север достигало до северните склонове на Източна Стара планина, където Л. Лазаров търси един от политическите центрове на държавата на тилитите, около съвременното селище Арковна, като се основава на голямата концентрация на монети на келтския цар Кавар. Гетите устояли на натиска на съседите си от Тиле, но вероятно изтеглили южната си граница по северните склонове на източна Стара планина. Келтската държава се превърнала в политически фактор, който контролирал Тракийския Боспор – политика, която противоречала на стратегическите планове на одрисите и останалите тракийски племена. Независимо от това, че последният цар на Тиле, Кавар, създал коалиция от държави, като включил в нея Византион и Витинското тракийско малоазийско царство, държавата му просъществувала до 218 г. пр. н. е., когато била унищожена от сапеите, кените, одрисите и гетите. През същата година Ханибал преминал Пиринеите и Алпите, и започнал война с Рим – Втората пуническа война, която продължила до 201 г. пр. н. е. Владетелят на Македония, Филип VІ, бил привлечен във войната като съюзник на Ханибал, който създавал около италийски противник на Картаген обръч от съюзни държави. Македонският владетел не успял да окаже помощ на картагенския военачалник. Изпратеният от него флот и тежка пехота не достигнал до бреговете на Италия и се завърнал обратно. Филип V предпочел войната срещу тракийските племена и предприел военна операция срещу медите, които разширявали териториите си по поречието на на р. Брегалница и Пеония, и извършвал

95

набези в Етолия. През 207 г. пр. н. е., когато римляните унищожили армията на брата на Ханибал, Хаздрубал, Филип V вместо да изпрати помощ на съюзника си, започнал война с медите, а през 205 г. пр. н. е. слючил мирен договор с римляните. През 203 г. пр. н. е. Филип V сключил военен договор с царя на Сирия Антиох, който бил насочен срещу поддържащия добри отношения с Рим Египет. Двамата елинистически царе се надявали да си разделят царството на малолетния Птолемей Епифан. Войските на Антиох започнали настъпление в Южна Сирия, а Филип овладял Проливите Боспор и Хелеспонт и прехвърлил войските си в М. Азия. Тази политика на македонския владетел дала възможност на Рим, след победата над Картаген през 201 г. пр. н. е., да обяви война на страната му и да се представи като освободител на Гърция. През 200 г. пр. н. е. след като поставил под свой контрол Западна Африка, Рим обявил война на Македония, тъй като Филип V не приел предложението на римляните и съюзниците им - Етолийския съюз, Атина и Родос, да се откаже от съюза с царя на Сирия. На страната на предвожданата от Рим коалиция минали Ахейският съюз, илирите и дарданите. Траките одриси пазили въоръжен неутралитет. През 198 и 197 г. пр. н. е. римляните нанесли последователно две поражения на македонците в Северен Епир и в Тесалия, в местността Киноскефали. Филип V бил принуден да иска мир. Етолийците, подкрепяни от останалите гърци, поискали от консула Тит Квинкций Фламимин да унищожи Македония, като се надявали да колонизират владенията й във вътрешността на Балканския полуостров. Римляните имали други планове и запазили победената страна като противовес на силните Етолийски и Ахейски съюзи, както и срещу останалите гръцки градове-държави. След привидно обявената свобода на Елада, в гръцките градове били назначени градски управители оптимати /лат. “знатни”/, които определяли политическите решения на гръцките институции.

В Гърция политическите противоречия между Етолийския и Ахайския съюз се изострили към 193 г. пр. н. е., когато Рим и Сирия на Антиох ІІІ скъсали дипломатическите си отношения. Етолийците потърсили помощта на сирийския базилевс, който,

96

след като завладял египетските владения в М. Азия и Тракия, настъпил към същинските гръцки земи. На свой ред Ахейският съюз повикал като свой съюзник Рим и войната се превърнала в световна. Сирия била държава, която обхващала територии от р. Инд до Тракия, а Рим контролира териториите на южна Европа и Северна Африка до Атлантика. През 192 г. пр. н. е. Рим обявил война на Сирия и нейният владетел прехвърлил войските си на Балканите. Рим изпратил своя армия, която разгромила превъзхождащите я числено войски на Антиох в Гърция, а след това му нанесла пълно поражение при Магнезия, в Азия.

Като се възползвали от настъплението на римляните и от поражението на големите елинистически монархии Македония, Египет и Сирия, които били заграбили тракийските крайбрежни територии, траките одриси възстановили независимостта си под ръководството на Севт ІV. Македонците били изтласкани от Филипопол, който се превърнал в столица на държавата на Одриското царство. През 181 г. пр. н. е. Филип V се опитал да възстанови контрола си над вътрешните тракийски земи, но военните действия срещу одрисите завършили безуспешно. Две години по-късно царят починал и на македонския трон дошъл синът му Персей. При наследника на Севт ІV - Котис ІІ (171-167 ?), между одрисите и македонците бил сключен военен съюз, насочен срещу римската заплаха за Балканите. Македонският владетел признал независимостта на Одриската държава и нейният владетел започнал да издава монетни емисии с титлата “базилевс ”.

В Рим наблюдавали с тревога усилването на двете големи балкански страни и съюза между тях. Сенатът обявил война на Македония през 171 г. пр. н. е., за да предотврати възстановяването на позициите й и засилване на съюза й с одрисите. Първоначално военните действия, които се водели нерешително от римляните, били в полза на македонците. Но през месец юни 168 г. пр. н. е. римският консул Емилий Павел нанесъл решително поражение на македонската фаланга и на одриския корпус от мечоносци. Единственият съюзник на Персей бил Котис ІІ, който след поражението на Македония бил в немилост пред Рим. Синът му Битюс бил пленен заедно с Персей, и това

97

предопределило отношенията на одрисите с Рим. Двадесет години по-късно, към 148 г. пр. н., одриски цар бил Терес, който оказал символична помощ на Лъжефилип, или Андриск., и с това предотвратил ответна реакция на римляните. Във въстанието на жителите на Македония срещу римските окупатори участвали родствените македонски и тракийски племена. След първите неуспехи на въстаниците тракийските племенни общности преустановили активната си помощ и един от вождовете им предал Андриск на римляните. За да предотвратят бъдещ съюз между македонци и одриси, римляните унищожили македонската държава, като я разделили на четири различни области.

ИЗВОРИ

Тит Ливий, От основаването на града, ХХХІ, 29: Македонците, етолийците и акарнанците, които говорят един и същ език, се разединяват за известно време поради несериозни причини и след това отново се съединяват. Но с чужденците, с варварите гърците ще имат вечна война, тъй като те са техни врагове по природни закони, които са непроменими, а не по причини, които се променят от ден на ден.

Тит Ливий ХХХІ, 33: Филип се готвел усилено за война по суша и по море. Той събрал морските си сили в Деметриада - пристанище в Тесалия. Тъй като предвиждал, че Атал и римският флот ще отплуват от Егина в началото на лятото, назначил за началник на флота и крайбрежието Хераклид, който и по-рано бил назначен на този пост.

ПОНЯТИЯ И ТЕРМИНИ

98

Проксения – гарантирано от държавата гостоприемство, право да се посещава законно чужд полис, без опасност гостуващият да бъде поробен

Промантея – право на пререждане при допитване до оракул

Асилая – имуществено осигуряванеПроедрия – почетно място по време на състезания

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА

Потърсете в текста на Тит Ливий свидетелство за това, че част от населението на Гърци, се определя като елинско не по езикови, а по географски и политически причини?

Опишете структурата на тракийската и македонската държава, като правите сравнения с известното за Македония и Одриското царство.

ЛИТЕРАТУРА

Пастухов Ив. История на България София, 1943 Данов Хр. Древна Тракия. София, 1969 Фол Ал. Политическа история на траките. София, 1972 Фол Ал.История на българските земи в древността. София,

1979 История на България. София, 1979, т. І Неделчев Н. Thracia libera. Проблеми на теорията на

обществено-икономическите формации по примера на едно конкретно общество. В. Търново, 1996

ИСИГТМ ИИТТ

99

РИМСКО НАШЕСТВИЕ В ТРАКИЯ

Римски плацдарм на Балканите - провинция Македония. Одриското царство и Родовоплеменна Тракия в римските стратегически планове. Завладяването на Тракия на юг от р. Дунав

Римляните си създали силни позиции на Балканите, като от завоюваните македонски земи и земите на Илирия, Епир създали обединената провинтция Македония. За да си осигурят сигурна връзка с Мала Азия и със съюзното си пергамско царство, римляните овладели тракийските крайбрежия на Егейско и Мраморно море въпреки съпротивата на княжествата на кените и астите. Кените създали голямо териториално обединение и неговият княз Диегелис сключил военен съюз с малоазийското Витинско царство. Противопоставянето на съюзниците на Пергам довело до успешни нападения на войските на Диегелис и на сина му Зибелмий над римските войски (по време на връщането им от М. Азия през Тракия) и до завладяване на градове в Тракийския Херсонес.

След разгрома на Картаген в Третата Пуническа война и особено след разрушаването на Коринт през 146 г. пр. н. е. Рим поставил Балканите под свой пълен контрол в основните му стратегически за Източното Средиземноморие пътища и центрове. Съдбата на покорена Гърция била не по-различна от тази на Македония и Илирия – жителите на победените градове, подобно на жителите на Коринт, били продадени в робство. Гърция била принудена да се подчини на Рим.

Съдбата на последната силна държава на полуострова, Одриското царство, била поставена в зависимост от стратегическите планове на Рим, който го разглеждал като противовес на твърде силната, разделена на отделни войнствени племена и племенни съюзи Тракия, сред които най-опасни за

100

римската политика били кените, астите и сапеите в Югоизточна Тракия, медите, дентелетите, бесите и дарданите в Югозападна Тракия, както и гетите и мизите на север от Хемус. За разлика от по-късните средновековни държави, които били разделени на феодални имения и в които господарите не били избирани от поданиците си, в древните княжества владетелите били избирани, дори ако властта била съсредоточена в рамките на едно или повече управляващи семейства. В древните племенни общности и във федерираните в държавите княжества, както и в административните области-стратегии, поданиците на държавата били не закрепостени, за разлика от средновековието, а имали статут на граждани с политически права, включително и правото да участват в народни събрания или други местни демократични институции. Тези княжества и области запазвали своята жизненост не защото били сепаратистично отделени от държавата, а защото имали свое вътрешно самоуправление, дори и ако князете им, династите от гръцките надписи, ги представят в твърде дълга поредица. На тракийския династ Седала, който имал няколко предшественици, се разрешавало да влиза с корабите си в пристанището на Месамбрия, според декрет на народното събрание от ІІІ в.пр.н.е. За разлика от това самоуправление, което позволявало на тракийските държави да водят активна външна политика, в зависимост от обвързаността на държавата, мирна или военно-данъчна, на част от земите на одрисите, а вероятно и на земите на другите тракийски държави, владетелите били назначавани, като им се подарявало правото на управление срещу служба в полза на избрания от траките цар. При опити за централизация и при узурпация на властта полуавтономните области на държавите, федерираните племена и стратегиите, в които управителите били избирани от своите граждани, или ги одобрявали, както това направили долонките, като върнали във власт като тиран Милтиадес ІІ, или реагирали със своя политическа воля.

Сложността на този обществен механизъм води съвременните изследователи до противоречия при описването на един и същ обществен строй ту като военна демокрация, което е родовоплеменно общество, ту като царство. Тази позиция е

101

водеща и в оценката на Ал. Фол в История на България от 1979 г, т. І, например за келтското царство в Тракия: “Властта била организирана според келтската практика, отразяваща условията на военната демокрация, и наследниците на Комонторий, най-известният от които е Кавар, си останали вождове на обединени родово.../разредка моя - Н. Н./. Оградено отвсякъде от неприятели, Келтското царство не могло да се задържи дълго време и приблизително към 212-211 г. пр.н.е. било разгромено от надигналите се траки. Всъщност келтската държавица...напълно се вместила в политическата действителност в Тракия от епохата на напредналата криза, като област, ръководена от династи и племенни вождове.” Подобна теоретична позиция, в която царят е представен като вожд на обединени родове, а не като представител на държавна институция, и едновременно с това се говори за държава, показва сложността на теоретичния анализ, в която автори с подобни позиции представят тракийското и съседните му общества като взаимно отричащи се характеристики.

Укрепването на Рим на Балканите настроило против него много от гръцките градове и колонии, особено след безмилостната разправа с жителите на непокорния Коринт през 146 г. пр. н. е.

През 90 г. пр. н. е. предвождащият племето на медите княз Сотимос сключил военен съюз с племената на дарданите и скордиските и нахлул в македонските и гръцките земи. Отрядът на келтското племе бил разбит при завръщане от похода. С помощта на временния римски съюзник, траките дентелети, били разбити и военните отряди на медите и дарданите.

Част от елините потърсили съвместни действия с независимите меди и с други тракийски племена и заедно с тях поискали помощ от могъщия владетел на Понтийското царство Митридат VІ Евпатор (121-63 г. пр. н. е.). Първата война на понтийските войски срещу армията на римския пълководец Луций Корнелий Сула, известна като Първа Митридатова война (89-85 г. пр. н. е.), завършила с тежко военно поражение за траките. Римските войски нахлули и на територията на медите и след като разорили централните им области, отвели в робство голям брой

102

младежи и мъже. Били разорени и земите на съседните на медите тракийски племена.

Хипотезите, че по време на тази война бил отвлечен в робство и продаден като гладиатор Спартак, вождът на най-голямото антиробовладелско въстание в Древния западен свят, и хипотезите, че вероятно той е бил пленник от редиците на Митридатовата армия или наемник от помощните войски на римляните, са еднакво приемливи. Но интерпретациите, че името Спартак било царско, че знанията му били големи и това го правело естествено не обикновен човек, а аристократ и принц, противоречат на всички сведения за обществено устройство на медите. Изборните вождове и техните наследници също получавали добро образование, а начинът на устройство на създадената от Спартак в Италия организация показва не монархични стремежи, а републиканско устройство с изравнени права и на робите, и на непълноправните свободни граждани, а също и борба за приравняване с носителите на пълни граждански права. Тези знания, които тракиецът могъл да получи в М. Азия и в останалите гръцки градове, го представят не като принц или цар, а като изборен племенен вожд или републикански управител, и свидетелстват против теорията за племенните монархии. Според Вл. Попов стремежът на Спартак като вожд на въстанието в Италия бил да създаде общоиталийска федерация.

Родовоплеменна Тракия от периода на ІІІ в. пр. н .е. била място, където идеите на братятя Тиберий и Гай Семпроний Гракхи, на техния сподвижник от италийския гръцки град Кума Блосий, на Хелиополитите, на Серторий за свобода, общи граждански права и признаването на право на свобода на робите, намирали добро развитие. Родовоплеменното общество в близост до големите антични републикански и монархични центрове на Стария свят, възприемало не само техническите и научните постижения на своето време, например обсадните машини на кените, използвани в Тракийския Херсонес при превземане на гръцки градове, но и политическите и хуманитарните знания, които принуждавали античните автори да сравняват Спартак не с “варварин”, а с елин, по знания и мекота на обноските. Тази характеристика показва не монарх, свикнал да управлява със

103

заповеди, а вожд, свикнал да се съобразява с мненията на другите. Развитото родовоплеменно общество не било длъжно на повтаря целия обществено-политически опит и натрупването на знания на политическите общества, нито при наличието и на полисен, републикански, и на монархичен модел на развитие, да избира само монархичния. Противоречията сред въстаниците вероятно се дължали и на съгласувани действия между Митридат VІ Евпатор, който обявил през 74 г. война на Рим в М. Азия и на Балканите, Спартак, който оценил ситуацията и изчаквал съгласувани действия с Митридат, и Серторий в Испания, който съгласувал действията си с понтийския цар, като му осигурявал пристанища и получавал финансови средства.

В развития родовоплеменен свят на Тракия политиката на противопоставяне на римляните и обещаваната от Митридад VІ Евпатор свобода намирали и противници и привърженици. Представите за родовото общество, съвременно на развитите политически общества и поддържащо връзки с тях, като общество от зората на родовия строй, както го определя Ал. Фол, са неприемливи. Теоретичните възражения, че в Тракия не може да има родовоплеменни общества, понеже това означавало те да бъдат поставени в родовия строй, са насочени срещу възможност в историята, която не се е състояла.

Противопоставянето срещу римското завоевание сплотило тракийските племена и това принудило републиката – завоевател да им нанесе удар. През 78-76 г. пр. н. е. римският наместник на Македония Апий Клавдий Пулхер водил неуспешни военни експедиции срещу родопските тракийски племена. През 76 г. пр. н. е. след смъртта на А. Пулхер римляните продължили настъплението си срещу тракийските племена. Консулът Гай Скрибоний Курион бил назначен за проконсул на Македония през 75-73 г. пр. н. е. Войските му предприели добре обмислен поход, известен като Дарданска война, от Дирахий на Адриатика до поречието на днешната р. Тимок при р. Данубиус. За първи път римляните достигнали до поречието на р. Дунав, но успехите им бил не в завладяването на тракийските племенни съюзи, а в това, че в тежките боеве по пътя им на север западните тракийски племена не могли да спрат военната им сила. По време на Третата

104

Митридадова война (74-63 пр. н. е.) Рим изпратил на Балканите огромна армия, която се движила по Вия Егнация от брега на Егейско море, през земите на бесите и одрисите към черноморските гръцки колонии. Пълководецът й Марк Теренций Варон Лукул, проконсулът на Македония за 72-71 г. пр. н. е., преминал през военнната съпротива на бесите, като им нанесъл поредица от поражения и прекосил централните територии на одрисите. Укрепените им градове Кабиле и Ускудама били превзети, същата съдба постигнала и гръцките колонии между устието на р. Данубиус и Аполония. Градът бил превзет след упорита съпротива и подложен на варварско ограбване. Като военен трофей била взета и колосалната статуя на скулптура от V в. пр. н. е . Каламис – символът на Аполония.

Съпротивителните сили на траките били безсилни срещу огромните и добре обучени римски армии и одриският цар Садалас признал Рим за свой покровител. Нашествието на римляните усилило междуособиците между полуавтономните княжества на Одриското царство, а също и противоречията между отделните тракийски племена и държавата. Наследникът на Садалас І, Котис І се обвързал пряко с римската политика на Балканите и подкрепил римляните срещу бесите, които възстановили своята военна сила след походите на М. Лукул и също търсели съюзнически отношения с Рим. Одриският владетел бил подкрепян от проконсулите на Македония и с тяхна помощ превърнал държавата си в най-силна сред останалите независими тракийските общности.

В Североизточните тракийски земи на юг от Данубиус през 61 г. пр. н. е. се вдигнали на въстание срещу властта им гетските племена. Те използвали преминаването на юг от р. Дунав на племенния съюз на бастарните, които разгромили армията на наместника на Македония и прилежащите й тракийски земи Гай Антоний Хибрида и започнали борба за отхвърляне на окупационната власт. Военни действия срещу Рим и съюзното му Одриско царство започнал военноплеменният съюз на бесите в Родопите. Римският наместник в Македония Гай Октавий предприел военен поход срещу тях, като имал успехи в отделни сражения, без да може да се закрепи на територията им. Вождът

105

на бесите Рабукент оглавил делегация на военноплеменния си съюз, която предложила на Рим съюз, ако римляните се откажат от подкрепата си за Одриското царство Преторът на наместника на Македония убил беският вожд, след като бил подкупен от царя на одрисите Котис ІІІ, и с това нарушил обявяваната от римляните за задължителна неприкосновеност на пратеничествата с посланнически или посреднически задачи.

През 57-55 г. пр. н. е. силните племена на медите, дентелетите и дарданите, в отговор на грабителските набези на римляните на техните територии, отново във военен съюз нападнали северните земи на провинция Македония и многократно прекъсвали комуникациите по Вия Егнация. Като се възползвал от трудностите на римляните на югозапад, гетският владетел Буребиста нахлул в причерноморските области на юг от р. Дунав и разпространил властта до южните склонове на Хемус, в непосредствена близост до Месамбрия.

На юг от Хемус, в Източна Тракия, Одриската държава държала под свой контрол територии, които препятствали пътя на гетите на юг. След смъртта на Котис ІІІ през 48 г. пр. н. е. неговият син и приемник на престола Садалас ІІ бил въвлечен в гражданските войни на римляните, и в конфликта между Гай Юлий Цезар и Гней Помпей заели страната на последния. Одрисите, предвождани от Садалас І, а също и Сапеите, предвождани от Раскупор, взели участие в битката при Фарсала през 48 г. пр.н. е. на страната на Гн. Помпей. Въпреки това те били пощадени от Г. Ю. Цезар, който възнамерявал да ги използва като съюзници в борба срещу гетите на Буребиста.

Политическите противоречия в Рим по време на установената от Г. Ю. Цезар военна диктатура продължавали, а когато той започнал да се държи по подобие на елинистическите царе, бил убит от сенаторски заговор. Рим се изправил пред гражданска война, и двете основни партии - на цезарианците, привърженици на военната диктатура, предвождани от Гай Октавий, и на републиканците-сенатори, предвождани от М. Ю. Брут, си дали военна среща на Балканите. Републиканците имали по-значителна подкрепа, а успели да наберат и по-голяма армия. Оказаната от М. Ю. Брут помощ на Одриското царство в борбата

106

му срещу набиращите политическа мощ беси му осигурило подкрепата и на одрисите, и на сапейския династ Разкупор. В битката при Филипи през 42 г. пр. н. е. победили цезарианците. Те съдействали на способния сапейски династ да стане владетел на Одриското царство, като отчели способността му да намира влияние между политически врагове и опоненти. В битката при Филипи Раскупор и брат му Раскос се държали като на военно учение, като участвали с конни отряди от по 3 000 човека и на страната на цезарианците, и на страната на републиканците. При това военните заслуги и на двамата били несъмнени. В. Велков оценява политическата ситуация в Тракия така:”При Филипи републиканците били победени. Раскупор изпаднал в тежко положение, но го спасила намесата на брат му Раскос. В тази обстановка, в която Октавиан и Антоний не мислели за Балканите, а за уреждане на други проблеми, Раскупор успял да използва създалото се положение и с помощта на Рим се обявил за владетел на цяла Тракия. Сега било поставено началото на Сапейската династия, последната в историята на независима Тракия.”. Буквално по В. Велков е и разказът на Д. Попов :”Понеже нито Октавиан, нито Антоний имат време да се занимават с тях /със съдбата на двамата братя-съюзници, б. М. Н. Н./, а се заемат с уреждането на други проблеми, Раскупорис използва създаденото положение”.

“Другите проблеми” на Гай Октавий и на М. Антоний били недоволството от властта на триумвирите диктатори, гладът в Италия в резултат от морската й блокада от флота на укрепилия се в Испания син на Г. Помпей С. Помпей, и въстанието на брата на Антоний Луций Антоний и на жената на триумвира М. Антоний, Фулвия. Те се стремили да отменят диктатурата на триумвирите и успели да превземат Рим, преди да бъдат разбити от войските на Г. Октавий. Фулвия имала и лични причини – съпругът й М. Антоний се влюбил в Клеопатра, царицата на Египет, и поради това подкрепила брат си. Тази ситуация, която С. И. Ковальов оценява като катастрофална за цезарианците, изисквала промяна на политическата обстановка в Тракия и поставяне на престола на одрисите в Бизия на владетел, който не би се превърнал в заплаха за Рим на Изток, ако е принуден да управлява във враждебна

107

среда. Затова римляните избрали за свой поставленик врага си Раскупор, а не съюзника си Раскос. Тази промяна, която била продиктувана от критичното състояние на цезарианската власт в Италия, подсказва и вероятната причина за смъртта на Садалас ІІ, който би усилил властта си, след като негови и на цезарианците съюзници били много от траките. Рим не искал силни съюзници, защото имал по-далечни стратегически планове на север от р. Данубиус и на изток от М. Азия, а най-първо в Италия и Испания.

Между двамата триумвири М. Антоний и Гай Октавий възникнали противоречия, предизвикани от все по-пълното обвързване на Антоний с наследството на Г. Ю. Цезар, включително и личната му връзка с Клеопатра, на която Цезар подарил завоювания Египет в разрез с римските закони. Тези противоречия завършили с битката при н. Акций през 31 г. пр. н. е., след което армията на Антоний преминала на страната на Гай Октавий, а Марк Антоний и Клеопатра се самоубили.

На следващата 30 г. пр. н. е. военният съюз на келтите бастарни заедно с отвъддунавските тракийски племена на гетите-даки нахлул на територията на западна Тракия на юг от р. Данубиус и достигнал до земите не мизите, трибалите и медите. През 29 г. пр. н. е. бастарните и техните съюзници нахлули отново, като нападнали и дентелетите. Наместникът на Македония, Марк Лициний Крас, отхвърлил военните отреди на нашествениците до устието на р. Циаброс, сега Цибрица. Траките реагирали враждебно на похода на римляните, като не приели представянето им за техни защитници от бастарните. Последователно мизите при р. Дунав, сердите в днешното Софийско поле и дентелетите около днешния Кюстендил, извършили нападения над оттеглящите се войски на М. Крас. През следващата 28 г. пр. н. е. римляните повторили похода си срещу настъпващите от север бастарни и ги разбили. Внукът на победителя на Спартак и на загиналия срещу партите М. Крас, който носел неговите имена, развил успеха си, като предизвикал и конфликт между съюзниците си, одрисите, и техните равностойни врагове, бесите. М. Крас предал светилището на Дионис, което било в земите на бесите, на одриската държава. Едновременно с това наместникът на Македония се намесил в династичните борби

108

в Одриското царство след смъртта на Рескупор и подкрепил сина на Садалас ІІ, Котис ІV.

Поставянето на траките, включително и някога мощната държава на одрисите, под римска власт и зависимост предизвикало всеобщо недоволство. Конфликтът между бесите и одрисите прераснал във военни действия през 18 г. пр. н. е. и римските войски се притекли на помощ на одрисите, за да задържат светилището на Дионис във владенията им в централната част на западните Родопи. През 15 г. пр. н. е., като се възползвал от смъртта на Котис ІV, беският жрец Вологез вдигнал съплеменниците си на въстание, което застрашило римската власт в Тракия, но било потушено през 11 г. пр. н. е. Войските на проконсула на Македония Луций Калпурний Пизон подложили земите на бесите на унищожителен терор – голяма част от оцелелите беси били продадени в робство, а други били преселени в североизточните български земи и в днешна румънска Добруджа.

След като сломили съпротивата на бесите, римляните възнаградили васалното си Одриско царство, като му предали властта над тракийските земи между р. Дунав и Мраморно море, Черно море, р.Марица и р. Струма според В. Велков, но колониите по морските крайбрежия останали под римско управление.

След смъртта на одриския цар и римски поставленик и съюзник Реметалк (11 г. пр. н. е. – 12 г. от н. е.) неговият син Котис станал цар, а чичо му Раскупор получил властта над тракийските земи на север от Хемус. Още с назначаването на Гай Попей Сабин за императорски наместник в Мизия, през 12 г. областта получила самостоятелен контролен орган, със самостоятелна въоръжена сила. По този начин Рим постигнал целта си - да ослаби станалата твърде силна Одриска държава. Но Раскупор нападнал южните територии на разделеното царство, и когато Котис отговорил с противодействащи военни действия, Рим принудил и двете воюващи страни да сключат мир. Раскупор се възползвал от наивността на племенника си, примамил го на среща и го убил. След това царят-узурпатор започнал усилена

109

подготовка за борба с Рим, но на свой ред бил измамен, арестуван и изпратен в столицата на могъщата република.

Принцепсът Тиберий (14-37 г.) възстановил предишното състояние в одриската държава, като на сина на Раскупор Реметалк дал във власт земите между Хемус и Данубиус, а на малолетните деца на убития Котис върнал южната част на царството им, като до навършване на пълнолетие, тяхната власт трябвало да бъде изпълнявана от регента им, пропретора Требелиан Руф. През 15 г. Мизия, Ахая и Македония били предадени под управлението на Г. П. Сабин. По този начин Рим обграждал Одриското царство и го лишавал от възможност да търси съюзници с обща граница. В. Велков допуска, че създаването на провинция Мизия е станало по-късно, при обединението й заедно с останалите две провинции, през 15. г. Според Д. Ботева Мизия била превърната в провинция през 12 г.

През 21 г. от н. е. траките от южните области на държавата се вдигнали на въстание срещу покорната пред римляните държавна власт. Въстаниците обсадили Филипопол и изпратили отреди отвъд Хемус, за да вдигнат на борба гетите, но надеждите им останали напразни. След походите на внука на банкера М. Крас, Марк Крас, гетите на юг от Хемус нямали достатъчно човешки потенциал, за да се вдигнат на борба. Една от характерните особености на завоеванията на Римската република от късния й период, за разлика от ранните феодални страни, като Арабските държави, Турция, или Златната орда, е унищожаването на населението на цели области, за да има повече възможности за гражданите на Рим. В останалите територии била въвеждана данъчно-административната система на империята През 26 г. от н.е. след облагане с данъци и на живеещите в труднодостъпните планински области, траките отново се вдигнали на въстание срещу римската власт и управителя на Севера Реметалк. В тежки сражения част от въстаниците били покорени или избити, други се предали, а по-малка част от тях успели да се изтеглят в недостъпни планински райони.

Рим продължавал тежката данъчно-повинностна политика с използване и на извъникономическа принуда до смяната на властта в Рим, до идването на власт на новия принцепс Калигула

110

през 38 г. Новият владетел на Римската република в преходния й период към империя, върнал властта на законния наследник на Одриския престол, сина на убития Котис, Реметалк ІІІ.. През 44 г. от н. е. било вдигнато ново въстание срещу централната власт на Одриското царство, вероятно от траките, които се стремели към възстановяването на целостта на държавата. В хода на военните действия загинал Реметалк ІІІ. След убийството, в хода на военните действия на царя, Рим окупирал тракийските земи, тъй като не бил заинтересован от обединението на южнодунавска Тракия, и не можел да упражнява властта си с вече нежеланите от тракийския народ римски поставленици. От южните земи на Одриското царство била създадена провинция Тракия. Тракийската държава на юг от р. Дунав престанала да съществува.

ИЗВОРИАпиан, Римска история, Илирия, 85-86: “Марк Лукул,

брат на Лициний Лукул, който воювал с Митридат, нападнал мизите. Той стигнал до реката, където се намират шест гръцки града, съседни на мизите: Истрос, Калатис, Дионисопол, Одесос, Месемврия и Аполония. От този град той пренесъл в Рим колосалната статуя на Аполон, която е поставена сега на хълма Палатин. Аз не намерих повече никакви сведения за действия на римската република или на Август срещу мизите и те не са били принудени да плащат данък. Те били покорени от Тиберий, който станал римски император след Август. ”

Тацит, Анали, ІІ, 64-65, 67:64. Тиберий бил по-доволен, че осигурил мира с мъдри

действия, а не с война и битки. Поради това той използвал хитрост и против Рескупорид, цар на Тракия. Над целия народ по-рано управлявал Реметалк. След смъртта му Август предал една част от траките на брат му Рескупорид, а друга част на сина му Котис. При разделянето полетата, градовете и съседните на Гърция места били дадени на Котис, а необработените, дивите и близките до неприятели области били дадени на Рескупорид. А нравите им са такива: Котис бил кротък и приветлив, а Рескупорид - жесток,

111

користолюбив и необщителен. Първоначално те живеели в привидно съгласие, но скоро Рескупорид започнал да нарушава границите и да си присвоява даденото на Котис, а срещу съпротивата му да използва сила. При Август той действал все още колебливо, понеже се страхувал, че Август, който бил причина за разделянето на царството, ще му отмъсти, ако е непокорен. Но щом узнал за смяната на императора, започнал да изпраща грабителски отряди, да разрушава крепости, с което търсел повод за война... 65. Тиберий се безпокоял да не започне война и изпратил като вестител един центурион, който да предупреди царете да не воюват помежду си. Котис веднага разпуснал свиканите войски, а Рескупорид, като се преструвал на смирен, предложил на Котис да се срещнат на определено място, като казал, че те могат да решат споровете си в разговор...

За да освети съюза, както казвал, Рескупорид устроил пир и веселбата продължила до късна нощ в ядене и пиене. Отначало Котис не подозирал нищо, а когато разбрал измамата, въпреки че се позовал на светостта на царското си достойнство, на общите семейни богове, на правилата на гостоприемството, бил окован и затворен от Рескупорид. Като завладял по този начин цяла Тракия, той написал на Тиберий, че предотвратил подготвяна засада, но изпреварил злоумишленика. Едновременно с това, като се позовавал на войната с бастарните и скитите, се обградил с нови войски – пехота и конница. 67. Флак заминал за Тракия и с големи обещания склонил царя да отиде с него в римските укрепления, въпреки че бил недоверчив, Тук той бил обкръжен привидно с почетен съпровождащ отряд и бил отведен в Рим...В сената той бил обвинен от жената на Котис и бил осъден на изгнание...Тракия била разделена между неговия син Реметалк, за когото се знаело, че бил против плановете на баща си, и децата на Котис. Тъй като те били все още неполнолетни, за управление на царството им бил изпратен бившият претор Требелен Руф...

Тацит, Анали, ІV, 46-47, 57:46. В консулството на Лентул Гетулик и Гай Калвизий /26 г. /

били определени триумфални отличия за Попей Сабин, тъй като той сразил тракийските племена, които водели по планинските

112

високи места суров живот и поради това били много упорити. Освен нрава им, причина за въстанието бил и отказът им да се съгласят да бъдат свиквани в нашата армия най-здравите им синове. Те били свикнали да се покоряват и на царете си само по желание, а когато изпращали помощни войски, назначавали свои вождове и воювали само със съседни народи... Преди обаче да вземат оръжието, те изпратили пратеници, които да припомнят на римляните за приятелството и покорността си и да заявят, че ще ги спазват и занапред, ако не ги натоварят с ново бреме. А ако римляните искат да им натрапят робство като на победени, то те имат оръжие, младежи и решителност да защитят свободата си или да умрат. Същевременно те посочвали своите крепости, изградени върху скалите, и на прибраните там свои родители и жени, и заплашвали с трудна , тежка и кръвопролитна война. 47. А Сабин им давал благосклонни отговори, докато събере войската си. Но когато пристигнал Помпоний Лабеон с един легион от Мизия и цар Реметалк с помощни войски от сънародниците си, които останали верни, той ги присъединил към войската си и се отправил срещу неприятеля, който вече бил заел гористите планински теснини. 57: В това време варварите прииждали на тълпи и хвърляли срещу укрепленията камъни, обгорени колове, отсечени дървета, изпълвали рововете с храсти, пръти и трупове. Някои поставяли приготвени преди това мостове и стълби върху предните укрепления...римските войници ги пропъждали със стрели, тласкали ги със щитовете, хвърляли стенни копия или натрупани камъни. Римляните били одързостявани от надеждата за спечелена вече победа и още по-големия срам, ако отстъпят, а варварите - мисълта, че това е последният им опит за спасение, а също и плачът на майките и жените им, които придружавали повечето от тях. На едните нощта придавала смелост, на другите страх. Удари се нанасяли наслука, раните се получавали неочаквано...римляните напуснали някои свои укрепления и като че ли били обречени. Въпреки това, малко от неприятелите успели да се промъкнат, а останалите, след като били избити или ранени най-храбрите, били изтласкани чак на разсъмване в най-високата част на крепостта, където по-късно били принудени да се предадат. Най-близката околност се покорила доброволно, но

113

настъпилата много рано сурова зима в планината Хемус попречила да бъдат покорени и останалите, със сила или с обсада.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА

Потърсете връзка между демократичните учения в Пергам, Рим, Испани, и действията на Спартак в Италия, като използвате текстове от учебника за дистанционно обучение по История на Древния свят и приведените извори!

Потърсете отговор на въпроса, защо демократичните гръцки градове потърсили помощ не от републиканския Рим, а от монархичното Понтийско царство?

Опишете по текстовете на Тацит политиката на Рим в Тракия!

Опишете по текстове на Тацит противоречията в Тракия и политическото разделение на обществото?

ЛИТЕРАТУРА

Пастухов Ив. История на България. София, 1943 История на България. София, 1958, т. 1-2 Данов Хр. Траки. София, 1979 Велков В. Завладяването на Тракия от Рим. В История на

България. София, 1979, т. 1. Фол Ал. Социална и демографска структура на древна

Тракия. София, 1979 Фол Ал. Политическа история на траките. София, 1972 Ковалев С. И. История Рима. Ленинград, 1986 Попов Д. Тракология. София, 1999 Кабакчиев Ю. Наблюдения върху тракийската държавност,

София, 2000 Неделчев Н. Въстанието на Спартак (хипотези, обезценяване

и възхищения на античните автори). - В: Текстът като манипулация. Шумен, 2002

ИСИГТМ114

ИИТТ

РИМСКА ТРАКИЯ

Южнодунавска Тракия - предмостие към отвъддунавска експанзия в римската стратегия. Тракия в робовладелската система.

След завладяването на Тракия р. Данубиус се превърнала в граница на Рим от Германия и Панония до Тракия. Въстанията на германците и на келтите през І в. и силните военноплемененни съюзи на отвъддунавските гети, на север и североизток от реката и делтата й, изисквали превръщането на Данубиус в непреодолима граница.

Административно двете нови провинции, Мизия и Тракия, били самостоятелни, когато отпаднала необходимостта от военен кордон около царството на Одрисите. Мизия била превърната в императорска провинция и обхващала първоначално земите на днешна Сърбия и Дунавската равнина, без планинските райони в подножието на Хемус, а в следващите десетилетия на І в. включила и днешна Добруджа, без района между средното течение на р. Ятрус и Черноморското крайбрежие при Одесос и Дионисополис, който бил включен в провинция Тракия.

115

През 86 г. Мизия била разделена на две нови провинции – Горна и Долна. Горна Мизия обхващала земите по поречиета на р. Морава в днешна Източна Сърбия и достигала до р. Цибрица на изток. Долна Мизия обхващала северната дунавска равнина и земите на юг от р. Дунав до Черно море. През ІІІ в. границите й били разширени на юг и достигнали до билото на Стара планина.

Римски военни гарнизони били настанени в по-големите градове и военни лагери на Мизия, а след това в двете Мизии, от запад на изток, във Виминациум /Костелац/ - VІІ Клавдиев легион, в Сирмиум /Сремска Митровица/, в Рациария /Арчар/ - пристанище на речен флот, в Алмус /Лом/ - спомагателни войски, в Аугуста – спомагателни войски, в Ескус /Гиген/ - V Македонски легион, в Нове /Свищов/ - І Италийски легион, в Сексагинта Приста /Пристанище на речен флот/, в Дурусторум /Силистра/ - ХІ Клавдиев легион. Освен силните военни части, укрепената граница – лимесът бил защитаван и от мощни крепости, от военни селища и от укрепените с крепостни стени градове със стратегическо значение, от които във вътрешността на страната били Монтана и Абритус. Покрай реката военната граница била защитена и от отбранителен ров и издигната зад него върху защитен вал дървена ограда с кули.

Провинция Тракия била образувана от териториите на Одриското царство и от земите на Южна Тракия, които до 45 г. били част от провинция Македония, заедно с островите Тасос и Самотраки. Тракийският Херсонес имал самостоятелно управление, тъй като бил императорски домен.

На запад от долното течение на р. Нестос /Места/ започвала провинция Македония, която достигала до Адриатика, южно от Далмация, като северната граница на провинцията била на юг от Скупи /Скопие/.

През І- ІІ в. Рим поддържал в Мизия 4 легиона, а през ІІ в. увеличил броя им с още един. В Долна Мизия били на служба около 18 000 легионери, а в Горна - около 12 000, според В. Велков. Помощните тракийски войски в Мизия наброявали около 12 000 души. Според Ив. Пастухов войските на Рим в Тракия, заедно с помощните части, наброявали 54 000 човека, а според Хр.

116

Данов в Мизия, по дунавския лимес римските войски били 60 000 човека.

В провинция Тракия военните сили на Рим били незначителни – около 2000 войници.

Струпването на много римско говорещи военни и техните семейства довело до разпространението на латинския език на север от Стара планина. На юг от планината международният език оставал гръцкият. Римляните създали множество селища и градове в цяла Тракия и превърнали в римски много по-ранни селища и тържища. Римляните създали инфраструктура от селища с различен ранг – лагери на легионите и селища – канабе, викуси и градове; от пътища, мостове, пътни и пощенски станции, стражеви кули, сигнални кули, кладенци, и чешми. Градовете били строени по римски образец, с канализация , отоплени сгради, бани, театри и храмове.

Докато Рим укрепвал защитата на дунавския лимес в Тракия, на север от реката траките гети, западната част от които носели ново име – даки, създали силно военно-племенно обединение в края на І в. под ръководството на племенния вожд Децебал. Севернотракийският военнодемократичен съюз прераствал в държава и провеждал активна воена политика, а негови войски по замръзналата през зимата река нахлували в Мизия. През времето на управление на принцепса Домициан (81-96 г.) войските на Децебал водили сражения с променлив характер с римските войски през 88-89 г. Във война срещу римляните влезли и германците свеви и сарматите и войските на Домициан понесли значителни загуби, които принудили принцепса да сключи мир с царя на дакийската държава. Рим трябвало да изплаща парични репарации на дако-гетите, да им достави оръжие, оръжейници, инженери на военни машини и архитекти. Позорният за Рим мир бил държан в тайна, дори бил прикрит с триумф в чест на победа над даките през 89 г. в Рим. През 96 г. обаче след като станало ясно, че победители във войната са дако-гетите, принцепсът бил убит след заговор, в който участвала и съпругата му Домиция. След двугодишното управление на принцепса Нерва, умрял през 98 г. , за нов принцепс бил избран способният военачалник от

117

испански произход , чието пълно име било Император Цезар Нерва Траян Август.

През 101 г. Император Ц.Н. Траян започнал война с дако-гетите на Децебал след подготвителни дейности, които осигурявали римските комуникации и тил на юг от р. Дунав.След ожесточени сражения отново с променлив резултат през 101 г. през следващата година римляните разбили Децебаловата войска под стените на столицата Сармизегетуза и принудили дако-гетите да скючат мир. Мирът продължил само три години и бил нарушен от дако-гетите, които унищожили част от римските гарнизони на север от река Дунав и нахлули в Мизия. В отговор Император Ц.Н. Траян нахлул с 12 легиона с общ брой от 120 000 войници на територията на Децебаловата държава, и прекратил съществуването й през 106 г.

В завладените тракийски територии, както преди това и в завладените южнотракийски земи, римляните провеждали колонизационна политика. Столицата на Децебал, Сармизегетуза, била превърната в колония и заедно с много селища на ветерани и военни лагери, създадени с колонисти от Мала Азия и Мизия, била един от центровете на романизация на местното население. Романизацията била лесно осъществима, тъй като голяма част от гето-даките били продадени в робство, както това се вижда от победната колона на Траян в Рим, или се изтеглили към североизточните и северните свободни тракийски земи.

Завладяването на северните тракийски земи позволило на римляните да усилят влиянието си над свободните тракийски земи на североизток до междуречието на Днестър-Днепър, над Боспорското царство на Крим и над населението по източната крайбрежие на Черно море. Като се възползвал от успеха си срещу отвъддунавските гети, Император Цезар Нерва Траян предприел настъпление на изток и до смъртта си през 117 г. поставил под римска власт земите на Северна Месопотамия и под римско влияние някога силните Армения и Партия.

През ІІ в. продължило урбанизирането на тракийските земи. Никополис ад Иструм /Никюп/, Марцианополис /Девня/, Пауталия /Кюстендил/, Деултум /Дебелт/, Бонония /Видин/, Аугуста Траяна /Стара Загора/ и много егейски и черноморски колонии

118

били повлияни от римската култура и благоустроени по римските урбанизационни критерии. Активното благоустрояване на Тракия продължило без прекъсване и при приемника на Траян, принцепса Хадриан.

След победата над дако-гетите на север от р. Дунав била основана провинция Дакия, която достигала до склоновете на Карпатите и осигурявала необходимата на римляните връзка между Панония на Запад и Северното Причерноморие. В тракийските земи под римска власт постепенно започнал процес на възстановяване на стопанската дейност и на обществения живот. Това ставало в условията на военно-политическо напрежение и несигурност, тъй като от север в Дакия и Мизия още през 50- 60 години на ІІ в. германските племена на квадригите, маркоманите и на вандалите нахлули на територията на Рим от северозапад и през Панония. Принцепсът Марк Аврелий(161-180 г.) успял да спре настъплението им, но веднага след това, през 60-70 години племената на костобоките и на иранския военноплеменен съюз на сарматите нахлули в Северна Тракия и разорили обширни области, като превземали и добре укрепени градове.

През времето на управление на принцепса Септимий Север (193-211 г.) външнополитическото напрежение било преодоляно и в северозападните земи на републиката–империя настъпила относителна сигурност. Това позволило активното включване на тракийското население в римското стоково-робовладелско стопанство. Необходимостта от парични средства, от постъпления от данъците, след като Марк Аврелий Антонин – Караракала станал единствен принцепс след убийството на брат си Гета, го принудила да потърси нови източници за попълване на бюджета на страната. Затова през 212 г. била обявена нова конституция, носеща името на принцепса – constitutio Antoniana, с която се давали права на римски гарждани на свободните хора в страната. Хипотезата на И. М. Дьяконов, че последица от даването на граждански права на всички свободни жители на Рим било начин за закрепоставане, е неоснователна. Римската робовладелска държава се бори със закрепостяването на гражданите си, с политиката на едрите земевладелци – магнати през V-VІ в. да ги

119

превръщат в колони-в именията си и по този начин да стесняват социално-политическите устои на държавата, като намаляват броя на данъкоплатците и на военослужещите.

През ІІІ в. под натиска на родовоплеменната периферия на империята римляните били принудени да върнат границата си отново по р. Дунав, след като готските нападения през 242 и 250 г. нанесли огромни поражения на отбранителната система и на урбанизираните райони на северна Тракия. През 250 г. готите проникнали на юг от р. Дунав и след като разгромили препречващата пътя им римска армия при Аугуста Траяна, обсадили и превзели Филипополис – централния град на провинция Тракия. Последвало ново, страшно поражение на римляните при Абритус /Разград / на следващата година, когато принцепсът Деций Траян се опитал да отнеме от готите награбената огромна плячка.

Готите се установили в провинция Дакия и от там периодично нахлували в земите на отвъддунавска Тракия. През 269 г. принцепсът Клавдий ІІ успял да нанесе тежко поражение на готите при Наисус /Ниш/, но това не променило значително военнополитическите отношения на Рим с германските племена отвъд р. Дунав. През 271 г. принцепсът Луций Домиций Аврелиан (270-275 г.) бил принуден да напусне провинция Дакия и да създаде нова южнодунавска провинция със същото име от територии на Горна и Долна Мизия и Тракия. След въвеждането на домината/лат. Dominus - Господар/ като държавна форма на управление от принцепса Диоклециан, който се обявил за император, заедно със съимператора си Максимилиан /284-305 г./, и след разделянето на империята на Западна и Източна, ролята на Тракия в източната част на страната се увеличила. Траките се превърнали в основно рекрутно население и в стопанска база на големите градове, сред които Сердика и Византион се откроявали като основни административни центрове.

Независимо от причинените от римското завоевание и от варварските нашествия обезлюдявания на Тракия и от заселването на обезлюдените земи с готи, сармати, малоазийци и латини, тракийското население възстановявало своя демографски потенциал, като при това включвало в народностната си група и

120

част от заселените от централната власт етнически контингенти – федерати или мирни колонисти. Процесът на романизация на север от Стара планина обхванал предимно колонистите от Мала Азия и от Мизия. Но това не попречило на местното тракийско население да запази народностния си облик, както това ставало и в останалите области на империята. Тракийските имена се запазвали и това показва устойчивост на народностната традиция. В резултат от загубата на свободата си траките променили формата на почитане на едно от върховните си божества – конника. Този бог, който преди идването на римляните се среща изобразен само по метални апликации и съдове, от І в. от н. е. започнал да се почита като всенародно върховно божество и да се изобразява върху мраморни посветителни плочки. Богът на траките имал свои светилища, които просъществували до края на ІV, а някои и до V в., и били унищожени от християните.

След преместването на столицата на империята в Константинопол през 330 г. тракийските земи се превърнали в непосредствен хинтерланд на столичния град и това довело до засилване на процеса на урбанизация, на строителството на крепости, водопроводи-акведукти и до стопанското развитие, което било необходимо за снабдяването на огромния столичен град. Близостта на столицата имала като последствие и ревностното налагане на християнството като държавна религия след Константин Велики (323-337 г.). Необходимостта от демографски потенциал с военни възможности по северните граници на римска Тракия принудила римските императори да заселват военни колонисти – федерати, сред които през ІV-VІ в. били готите, българите и славяните.

Славянската колонизация на днешните Североизточни български земи довела до постепенна славянизация на местното гетско население. В историята на българските земи започнал нов период – предисторията на създаването на първата славянска държава – България.

ИЗВОРИ121

Дион Касий. Римска история, LXVII, 6—7, 10 :Най-голямата война тогава /85-86 г./ римляните водили

срещу даките, над които по това време царувал Декебал...След като бил победен от маркоманите и обърнат в бягство, Домициан веднага изпратил пратеници при Декебал, като поискал да сключи мир с него, въпреки че преди това многократно му отказвал. Декебал приел предложението, тъй като бил силно притеснен, но не пожелал сам да преговаря с него, а изпратил Диегид със свита, за да му върне отнетото оръжие и малкото пленници, които имал. От своя страна Домициан увенчал Диегид с диадема, като че ли бил истински победител, и като че ли можел да го наложи над даките като цар. На войниците си пък раздал почетни отличия и пари, а в Рим съобщил, че бил победител...10. По време на войната с даките станали следните забележителни събития. Юлиян, на когото било поверено от императора ръководството на войната, подготвил всичко добре, а също поръчал на войниците си да напишат на щитовете си имената си и имената на центурионите си, за да бъдат забелязани по-лесно онези, които ще се покажат по-храбри или по страхливи в сраженията. При Тапе той влязъл в сражение с неприятелите и избил повечето от тях.

Дексип, Световна хроника, фрагмент 22:

Скитите, наричани готи, в голямо множество преминали река Истър във времето на Деций (250 г.) и опустошили римската област. Те обсадили избягалите в Никопол /с. Никюп/ мизи. Но Деций ги нападнал, както разказва Дексип, и въпреки че избил 30 000 човека, бил победен в сражението. Той дори загубил Филипопол, който бил превзет от тях, и много траки били избити. Когато скитите се завръщали в своите земи, същият Деций ги нападнал, но през нощта богоборецът /Деций издал указ през 250 г. за преследване на християните – б. м. Н. Н./ бил убит при Абрит

122

/Абритус/ заедно със сина си, а скитите си заминали с много пленници и плячка...

ПОНЯТИЯ И ТЕРМИНИ

.............................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА

Съставете списък на непознатите термини, като използвате и речник на чуждите думи в българския език!

Като използвате препоръчителната литература, намерете мястото на тракийските земи в римската империя последователно през І-ІІ и през ІІІ- V в.

Потърсете в препоръчаните сборници с извори, в произведенията на Тацит, Флор, Апиан и др. историци сведения за историята на Древна Тракия през римския й период и ги обобщете!

Като използвате приведените извори и препоръчаната литература, опишете етническата карта на тракийските градове в Мизия и Тракия в средата на ІІІ в.!

ЛИТЕРАТУРА

Пастухов Ив. История на България. София, 1943

123

Кацаров Г. Битът на старите траки според класическите писатели. БАН, София, 1912

Ковалев С. И. История Рима. Ленинград, 1986 История на Рим. София 1974 Данов Хр. Траки. София, 1979 Попов Д. Тракология. София, 1999 История на България. Т. 1. София, 1961 История на България. Т. 1. София, 1979 Дьяконов И. М. Пути истории. От древнейшего человека до

наших дней. Москва, 1994 Рънсиман С. История на Първото българско царство. София,

1996 Христоматия по история на Стария свят. София, 1976 Христоматия по история на България. Т.1. София, 1978 ИСИГТМ ИИТТ

124

РИМСКОТО ПОЛИТИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО НА БЪЛГАРИЯ

Падането на Западната римска империя. Траки, славяни и българи. Въстанието на Виталиан. Политическото наследство на Крум и Омуртаг и знаците на императорската власт на Рим –короната, скиптъра и акакията. Върховният бог на обединените в България народи при Омуртаг и наследниците му.

Краят на Древността, на големите робовладелски империи, и началото на Новото време на Средновековието е свързано с приемствеността на политическите институции и знаците на политическата власт. За древните Индия и Китай, които били наследени от индийски и китайски средновековни държави, проблемът за политическото наследство е вътрешно-народностен и вътрешно-държавен. По различен начин стои въпросът с политическото наследство на Римската империя в Западното полукълбо-между Африка, Европа и Азия. Тук късният Рим, самият той превръщащ се постепенно в Ранна Византия, е пряк политически първоприемник на Римската империя Но три велики държави от Ранното средновековие отнемат огромни територии от някогашната Световна империя. Арабите завладяват Изтока, заедно с втората столица на империята Антиохия и с изоставения й културен център Александрия. Франките овладяват Запада, заедно със старата имперска столица Рим. Българите завладяват огромни територии между Северното Причерномория на запад от р. Днепър до Панония на изток от р. Тиса и егейско-адриатическото крайбрежие на юг, включително и новия Запад на империята. След загубите й в Италия и в Африка това ограничава Византия на юг, главно като азиатска страна.

Всички тези териториални промени обаче не се разглеждат като основание за право на първоприемници. Правото на наследство над империята е свързано пряко с наследството на короната на Римските императори. Поради тази причина през V в.

125

бил направен само един опит за узурпация на императорската власт от протежето на Аларих, Атал, но с помощта на Източноримската армия и флот законният император на Запада Хонорий запазил короната си.

Тази корона по-късно Одоакър, завоевателят на град Рим, изпраща в Константинопол, в Източната империя, като по този начин се отказва от правото да се счита първоприемник на властта на Западните римски императори, но едновременно с това показва, че западните територии на някогашната огромна държава вече не са имперска част, тъй като са откъснати от покровителството на империята и не са под защитата на короната на императорите й.

Върнатата корона е и знак за завоевание, което няма искания за върховна власт и над Изтока, и над Запада, извън Италия. Във Византия обаче гледали по друг начин на тази промяна и срещу обявилия се за патриций Одоакър бил изпратен магистърът Теодорих. Противопоставянето на магистър на патриций на практика било противопоставяне на военен командир на империята на независим от имперската власт равноправен колегиален управител който не признава монархично-императорската власт и единството на досегашната държава. Византия полага усилия да спре процеса на феодализация и конфедеративност и на връщане към наследените от Републиката принципи на сенатско управление. Така наречените варварски вождове се стремели към противоположни цели, като при това разчитали и на подкрепа от римляните, които все още не приемали по етнически, културни, религиозни и политически причини върховенството на Изтока. Обявяването на Одоакър за патриций е равностойно на по-късните, след приемането на гръцкия език като водещ в Източната империя, титулувания на князете на големите средновековни държави за архонти, т.е. за предводители на народите си. Император Зенон, който изпратил остготския княз Теодорих срещу Одоакър, му обещал вместо магистърското звание, което имал, такова звание, каквото имал римският патриций и вожд на наемните варварски отряди. Очевидно късноримската и ранновизантийската политика в отговор на варварските нашествия и Великото преселение на народите била

126

не само да приема федерати, но чрез тях да реставрира имперската цялост с буферни държави-съюзници, подчинени на източноимперската иерархия.

В историята на българите и славяните от българската група тази римо-византийска дипломатическа практика датира от времето на въстанието на тракиеца Виталиан, което през 512-513 г. е подкрепено от българи и хуни. Преди това Виталиан е назначен за магистър на войските в Тракия, включително на българските и хунски военни съединения, и на вероятните най-ранни славянски общности, които повлияли значително на етническия облик на Северна Тракия в синойкизъм с местното население, между Карпатите и Стара планина. По време на въстанието, според Йоан Антиохийски, Виталиан се обявил за император. Още по времето на Император Анастасий през 493 г. противопоставянето на малоазийските и на тракийските войски е действено. То е свързано и с противопоставянето на иконоборци на почитатели и се проявява, когато през 514 г. войските на Виталиан се сблъскват с исаврийците в предградията на Константинопол. Това противопоставяне довежда до бунтове на тракийските войски и, отново според Йоан Антиохийски, до избиране за император на тракиеца по род Фока през 602 г. Сложните етногенетични процеси на Балканите между края на IV в., когато тракийската култура и население са реално съществуващи като дохристиянски масив, и началото на VII в., когато тракийските войски избират свой император, който да защитава интересите им, показва, че в тази област на историята има какво да се прави в най-близко време. Тенденция, която вече се проследява с неочакваното за мнозина откриване на светилището от IV в.на Хероса на Мармарития, недалеч от Мадарския конник.

Сложните синкретични процеси са доловени от Теофилакт Симоката, който съобщава за начин на живот на славяните, подобен на начина на живот на гетите по сведенията на К.Х. Флак, и включително за ефективните действия на славянска конница срещу ромейски отряд. На фона на тези данни на автора, съобщението му, че славяните от североизточна Тракия са се наричали по-рано гети, не изненадва никого, освен българските

127

изследователи, които пропускат традиционното сътрудничество на българите и славянизираното гетско население още към времето на въстанието на Виталиан. Процесът на славянизация на гетското население в района на Карпатите, отвъд р. Дунав, е реален исторически процес за изследователи на ранната българска история като Ст. Рънсиман.5 И е напълно естествено при подобен исторически процес усвояването на бита на местното население, включително и наследяването на великолепните качества на гетската конница да е естествено за славяните. Обстоятелство, което показва заедно със съобщенията за действия на гетската конница в Македония, и на българската в Тракия, значими исторически претенции на местното тракийско население към управлението на империята след падането на Рим.

След създаването на Държавата на Кубрат, от огромния военноплеменен съюз, римо-византийската политика я въвлича в своята сфера на влияние. Канът на държавата получава титлата патриций и на практика се превръща в съподчинен съюзен княз или кан, който на свой ред не се мисли само за временен патриций и наместник на империята в някогашните й Севернопричерноморски земи. Това се вижда добре от действията на неговите наследници Аспарух и Тервел, които провеждат завоевателна политика срещу Източната империя не само под натиска на аварите и хазарите. Тази нова политика в “Именника на българските ханове “ е означена като ново управление на юг от р. Дунав и скъсване с традицията на князете с остригани глави на север от реката. Това означаване след Кубрат или Курт и Безмер, показва цялостна промяна в културата и обичаите и подсказва сериозни противоречия между различните племенни общности. От медальона на Тервел се вижда не само че владетелят е с дълга коса, но и че е под покровителството на Богородица. След помощта, оказана от Тервел на Юстинян II за да се върне на престола на Източната империя, българският владетел е признат за кесар – титла, значително по-значима от тази на патрициите и носена от брата на императора и от високостоящо лице в иерархията на византийските чинове и длъжности. Тази титла очевидно била дадена на Тервел поради това, че била считана за временна, тъй като през 708 г. Юстиниян II, само три години след

128

реставрацията си на трона, се опитал да унищожи българската власт в Тракия и е имал намерения вероятно и за война на север от Хемус. Това съобщение от хрониката на Теофан Изповедник показва, че между двамата владетели - Василевса и Кесаря, въобще не съществували нито Христолюбиво братство, нито братство между Василевс и Кесар.

Показателно е, че на следващите владетели, които били детронирани, във Византия била давана титлата патриций, но не и цезар или кесар, както това се вижда от примера с избягалия след 777 г. във Византия Телериг. Империята се опитвала да възстанови положението по границите си, като поддържала владетели, на които обещавала статукво не по-различно от това на Одоакър, Теодорих или Кубрат.

В съвременната българска наука отдавна се допуска, че Кубрат и Тервел, а възможно и Аспарух, са били покръстени, но ако това е вярно, защо е толкова силен конфликтът между христяни и езичници по времето на Крум или Омуртаг и след това Борис, и защо е толкова недвусмислено противопоставянето на българите на християните по времето на Пресиан, по прочутия надпис от Филипи?

Очевидно до приемането на христянството от Борис-Михаил и до приемането му като официална държавна религия за християнство в България може да се говори само в рамките на веротърпимия политеизъм. На идеологическия натиск на Източната империя българските владетели отговорили с еквивалентен, който отговарял на военно-политическата й сила: появата на Библията било знаменателно събитие в идеологическия и културен живот на някогашния Стар свят. Могъщите държави на арабите и на хазарите потърсили противодействие, като използвали библейския текст като обяснение за произхода на света, народностите и генеалогиите на владетелските домове или династии. Характерен пример за това е известното писмо на хазарския хаган Йосиф от 961 г. , в която той обявява произхода си от Яфет. Владетелите на огромната българска държава, създадена от Крум, също имали достатъчно основания за създаване на собствена идеологическа система. Това се вижда от известния като “ Договорен надпис “ на Омуртаг, в който се

129

съобщава за появата на истинския бог 820 години преди написването на надписа. Че този бог не е Христос, е видно от известния Мадарски надпис на Омуртаг, в който се казва, че владетелят-архонт е поставен от бога-теос и е направил жертвоприношение на Тангра.

Многократното споменаване в другите надписи на ранните български владетели на безименния бог-теос показва, че освен противопоставянето на годината на раждане на Христос, българските канове използват и безличното “бог” - действие, очевидно насочено към всички етноси в държавата им, които вече имали представа за типологически сходен върховен бог. И това е идеологически акт, който предлага българското решение в изправената пред религиозни войни за същността на бога Византийска империя. Вероятно това решение е причина за откритата ненавист, с която Патриарх Фотий и Григорий Богослов говорят за езичеството на българите, което при това търпяло и елински вярвания, като култа към Зевс и речните богове.

Политиката, провеждана от българските владетели преди Борис и Симеон към населението на Източната империя, е твърде по-различна от тази, която се представя за антихристиянска и антивизантийска от съвременните изследователи. Свидетелства за това са както преминаването на населението на Дебелт заедно с епископа му на страната на Крум, по хрониката на Теофан Изповедник, така и това, че Крум назначава стратези с гръцки имена за помощник на кавхана, като управители. При това според Втория Хамбарлийски надпис на хан Крум, помощник на брат му е стратегът Леон. Помощници на ичигу боила Тук са били стратезите Вардан и Янис. За лявата страна на държавата на Крум подчинени стратези на боила кавхан Иратиас са стратезите Кордила и Григора.

Очевидно това не са българи или славяни и свидетелства за насочването на политическите усилия на българските владетели към местното население, при това с определен успех, различен от антихристянския и недалновиден облик на първите български държавници, толкова популярен в съвременните изследвания и мнения. В борбата между иконоборци и иконопочитатели българите, както някога при участието си във въстанието на

130

тракиеца Виталиан, подкрепили местното славянизирано и христянизирано отчасти население срещу настъплението на малоазийското иконоборство и исаврийците, които го подкрепяли.

Прави впечатление различието в титулатурата на българските владетели от публичните им скални надписи и от хрисовулите, аргировулите и моливдовулите. Тъй като първите били предназначени за обществото, споменавано често в надписи и хроники като народ, то в тях владетелите се наричат до времето на Борис-Михаил архонти, т.е. предводители. Стратегия , с която арабските халифи също вземали огромна политическа преднина пред преките наследници на Мохамед, имамите, и си осигуряват огромни завоевания от негодуващото срещу деспотичната власт население на Византия и Сасанидски Иран. Българските владетели използвали същата политика, която всъщност не е нова след появата на германците, славяните и тюрките, и превърнали държавата си в огромна империя, в която Карпатите и Стара планина били вътрешни.

След победата на Крум срещу Никифор I Геник, недалеч от днешния Шумен, най-вероятно в негова власт попаднала короната на империята, знакът за политическа власт над Изтока и Запада. Тази корона носи Омуртаг, по известното изображение от златните си медальони, заедно със скиптъра и акакията. Увенчаването на владетел с инсигнии на неприятелската политическа и верска страна може да означава само, че в дълго продължилата борба за наследството на империята, българите го постигнали и обосновали идеологически и по формулата "завоювано с копие ". И поради намерения идеологически и религиозен отговор в конкретната среда на запазилото културните и естетическите си традиции население от Балканите , който заплашвал бъдещата според византийските стратези византийска политическа и културно-религиозна система, съчетаването на политическото наследство със собствена идеология, България се превърнала в най-голяма заплаха за християнизирана Европа, главно за Византия.

За тази позиция на българската държава свидетелстват както началото на Чаталарския надпис на хан Омуртаг: “Кан сюбиги Омуртаг е от бога владетел в земята, където се е родил”,

131

така и съобщението на ал-Табари, който пише, че българският владетел счита Византия с Константинопол за страна на своите бащи. По време на Крумовата династия до управлението на Борис и на сина му Симеон българските владетели се считат за законни наследници на завоюваната Източно-римска територия и за законни представители на местното население. Политическият реализъм на Крум и на наследниците му се основава на поисканото през 813 г. от Византия подновяване на договора между кан Тервел и Византия и не противоречи на държавно-политическия ред в Европа с Мала Азия, възникнал след разгрома на Римската империя. Този политически ред, обосноваван от дворовете на новите, големи и силни държави - Византия, Франкската империя и България, бил необходим на българските канове, за да укрепят и развият огромната си държава като законни наследници на някогашната световна Римска империя. Българската държава била с развита поради римското наследство инфраструктура на юг от р. Дунав, а значително по-неразвита административно-политическа система в подложената на системни разорения територия на север, между реките Тиса и Днестър. При това от изток постоянна опасност представлявали и като военна сила, и като демографски и религиозно-идеологически потенциал хазарите и набиращите политическа мощ маджари и печенеги. В тази политическа обстановка Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиан не само поддържали стратегически и политически верен курс спрямо гето-тракийското и гръцко-илирийското население на Балканите6, но също провеждали политика на обединение на “множеството славинии” в огромната територия между Тиса и Днестърско-Днепровското поречие. Този дългосрочно планиран държавен курс се основавал на осъществената славянизация на траките от двете страни на р. Дунав, на славянизацията на огромни области от Балканите, Централна и Източна Европа и имал за цел да превърне в единно цяло първата славянска конфедерална империя. Държава, която поради военнодемократичната си традиция, независимо от законно завоюваното политическо наследство, била управлявана от кан или княз, предводител на войската и носител на короната на римските императори. Корона и мотивирана власт, която по-

132

късно ще използва и Русия, следвайки създадения от българските канове образец на централизирано конфедерално царство със знаци на древност и законност, произхождащи от старинния политически ред на Европа.

Короната на Омуртаг, заедно със скиптъра и акакията, свидетелства, че българските владетели са носители на римското политическо наследство и до превръщането на раннодържавната титла кан или княз в развитата титулатура на действителен самодържец при Симеон, отразява онова ниво на политическо развитие, което отговаря на предводителство от управител, наричан от византийците архонт. Подобни процеси на народодемократичен и демократичен контрол над името показват характера на държавните отношения и е характерен и за ранен Египет, и за ахейска Микена, и за могъщата Асирия, чиито владетели едва през 1350 г. пр.н.е., след почти хилядолетно съществуване, се осмелили да се нарекат царе! Този процес е характерен и за България през VIII- IX в. и много напомня времето на могъществото на Лагаш при Еанатум, когато поради републиканското обществено устройство управителят на града не може да приеме титлата “цар на Киш”, а само почетното звание “ носител на царствеността на Киш”.

В условията на рухване на българската държавност на север от р. Дунав при Симеон този контрол на демократичната общност бил премахнат- множеството славини и верни съюзници на Крум и наследниците му, били изоставени. Това рязко и катастрофално намаляване на човешкия потенциал на България, което Ст. Рънсиман определя като нелеко решение на отказ от правото на Централноевропейска страна, позволило обаче да бъде ускорено откритото обявяване на претенциите на българския владетел, което вместо право на наследство на Рим, в отсъствието на демократичен контрол прераснало в желание за пряко наследство.

133

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ

Съставете списък на непознатите понятия и термини! Като използвате препоръчаната литература, потърсете

потвърждения или дискусионни моменти в хипотезата за България като наследник на част от политическата власт на Рим!

ЛИТЕРАТУРА

Христоматия по история на България. Т. 1. София, 1978 Извори за българската история. Т. III, VI. Гръцки извори за

българската история. София, 1960 Г. Острогорски, История на Византийската държава. София,

1998 История средных веков. Москва, 1990 Н. Неделчев. Древноизточната цивилизация. История на

Стария свят. София, 2000 Ст. Рънсиман. История на Първото българско царство.

София, 1996

134