Един след полунощ - Керана Ангелова

КЕРАНА АНГЕЛОВАЕ д и н с л е д п о л у н о щ

ЕДИН СЛЕД ПОЛУНОЩ© Керана Ангелова, автор, 2013© Невена Ангелова, оформление и корица, 2013© Невена Дишлиева-Кръстева, редакция, 2013© ICU, издател, 2013ISBN 978-954-92864-6-5

КЕРАНА АНГЕЛОВАЕ д и н с л е д п о л у н о щФРАГМЕНТИ, МИНИАТЮРИ, ЕСЕТА

София, 2013

ЕДИН СЛЕД ПОЛУНОЩ 5

Не всичко си заслужава в този живот – но да живееш, си заслужава.

Всеки път когато започвам да пиша за детството и за собствения си живот и да осъзнавам драматизма на безвъзвратното, стискам писалката толкова сил-но – винаги първо пиша на ръка, – че в един момент върху дясната си длан виждам отпечатана ясночер-вена стигма, от която задълго ми остава белег.

Ранните пролетни цветя на детството ми, сгу-шени на топло в храстите – теменужки, минзу-хари, иглики, бледа дива роза… За да ги достигна, предпазливо промушвам ръка през бодлите на драката. Дерат свирепо като ноктите на дива котка. Охкам, пъшкам, но не се предавам. С окървавени пръсти редя букетчето, вдишвам и издишвам сърцевината на цветчетата, ноздри-те ми потрепват заедно с техните копринени листенца. Изобщо не обръщам внимание на прес-ните драскотини, филигранно изрисували кожата на ръката ми чак до лакътя.Раните от цветя са единствените, от които не са ми останали белези.

Един-единствен път насред голяма зелена поляна – бях малко по-висока от тревата – пред очите ми внезап-но се разтвори пъпката на мак, превърна се в алено

6 КЕРАНА АНГЕЛОВА

атлазено чудо. Цветето не се уплаши от присъствие-то ми, сигурно ме бе възприело като естествена част от невинността на окъпаното в роса ранно утро.

Помня следите на охлювите, изтеглени като серпентини из мократа поляна. Бляскави, слю-дести – краят им не се вижда. Помня лазурното небе. Помня ситните бели цветчета на лайкуч-ката, едва наболи из тревата. Помня точно формата на единственото облаче над главата ми. Помня калинката, която лази по загорялата ми ръка от върха на показалеца до голото ми слабичко рамо и разтваря крехките си крила – съвсем точно помня посоката, в която отлита. Помня загорялата раничка върху коляното си с формата на кафява нощна пеперудка. Помня гласовете на две жени, които някъде надалече разговарят на висок глас и се смеят. Помня, в слънчевия сплит ме полазва сладък гъдел – не зная думата, която може да го изрази, нямам представа, че никога няма да я узная.

Най-несмисленото, най-невежественото, най-брутал-ното дей ст вие, което години наред съм наблюдавала в детството си и което всеки път ме е разтрисало: в Странджа мъжете наричат новородените яренца с имената на внуците си, галят ги между рогцата, радват им се, обикват ги като свои деца – а в деня на свети Георги от сутринта точат ножовете, делово и празнично. Сетне ги помамват, всяко по име.


Един от въпросите, които не ми даваха мира, когато бях твърде малка да си задавам големи въпроси и твърде голяма, за да не си ги задам, беше: защо небето навсякъде ми изглежда е д -н а к в о просторно – и над малкото село, и над огромния град. Един ден реших да питам мама и набързичко зададох въпроса си заедно с единстве-но възможния отговор: защо небето е навсякъде еднакво голямо, мамо – защото е небе ли?

Като си спомня сега – в детството най съм обичала да гледам небето. Да съпреживявам състоянията му, често пъти – твърде драматично или твърде екста-тично. Да го чувствам поради някаква необяснима причина само мое.

И в единствения кладенец в Бродилово обичах да надничам: надвесвах се и дълго гледах отражение-то на небето в бляскавите му води. Понякога в окото му прелиташе птица. Или се рееха самот-ни листа, отронени от стария бряст. Беше въл-нуващо да видя отражението на собственото си лице, разлюляно от слънцето там вътре. Или отраженията на три лица едновременно, моето и на двете ми приятелки – много по-късно видях подобна картина, нарисувана от Нерон. Надве-сена, усещах да ми се завива леко свят, все едно съм се въртяла дълго около себе си с разперени ръце. Водата долу не беше просто огледална повърхност, която те отразява. Бе празничен паралелен свят, раздвижен като стереоекран.


Можех да гледам едновременно горе и долу, но да преживявам видяното по различен начин. В кладенеца образът ми загадъчно се люлееше като в оживяла приказка. Мисля си, дали и сега бих се решила да отида до същия кладенец, да се надвеся над окото му и да видя отрязък от света в обратна перспектива като в картина на гениален художник.Струва ми се, че ако го направя, завинаги ще унищожа магията на спомена.

Един ден в двора ни се довлече пребито куче. Както се казва, червата си влачеше – беше го пребил сто-панинът му. Не беше за вярване, двамата много се обичаха. Дълго време откъм горния край на квартала чувахме квичене, разпознавахме ужаса в това квичене; беше страховито, такова нещо не беше се случвало. Още по-страшно беше, че онзи биеше настървено, но мълчаливо, никакъв човешки глас не се надигаше из олелията. Мама затисна ушите си с пръсти, ние със сестра ми изведнъж се смалихме.По-късно, когато улицата се умълча и над нея легна кънтяща тишина, излязох на двора. И – ето го кучето. Срещу мен. Защо се беше довлякло точно в нашия двор, не зная – лежеше, хълбоците му се надигаха и отпускаха. Проскимтяваше и ме гледаше с болни очи. С човешки очи. И защо, за бога, се беше довлякло! През толкова улици е трябвало да се влачи, покрай толкова къщи, защо чак тук!


Въздухът беше леден. Потреперих. Пристъпих. Не се наведох да го погаля. Съвсем тихо, с пресъхнал глас помолих: недей… не мога т а к а… Както лежеше и ме гледаше право в очите, направи мъчително при-суркване и се завлачи обратно.

Истина е, зимите някога бяха по-бели.Бях си направила пързалка в нашия двор – в еди-ния край имаше наклон. Пързалях се, докато не стана на ледена шушулка. Там за пръв път една привечер чух шепота на снега. Беше съвършено тихо, снежинките не валяха плавно и не се рееха във въздуха, а се сипеха – гъсто и ситно като бляскави вледенени песъчинки, които някаква невидима огромна шепа загребва в небето, след това, свита на фуния, ги пуска да покриват све-та. В един момент усетих, че нещо се случва. Поспрях и се в с л у ш а х в снега. Ще ми е труд-но да обясня какво точно беше шумоленето, кое-то се сипеше от небето – приличаше на нежно сухо съскане, около мен и над мен, и навсякъде. В гъстотата на валежа то създаваше усещането за присъствие, сякаш наоколо се стелеше нещо живо и нетърпеливо радостно, забързано. Все едно безброй невидими небесни деца обитаваха снежния въртоп над главата ми, миниатюрни като скрежни слюдички – и едновременно съскаха нежно, за да сътворят най-прекрасния звук на Вселената.Затрупана цялата в сняг, ставах все по-невиди-ма и аз – по едно време също засъсках с нежно сухо съскане.


Истината също лъже понякога – казват, за наше доб-ро. Наричат такава истина благородна лъжа.

В преизподнята на едно лято, когато жив човек не смееше да излезе на улицата, се измъкнах от вкъщи, без да искам позволение – в задния двор имаше едър лопуш, листата му бяха големи като слонски уши. От тях винаги капеха прохладни капки – лопушът смуче вода от дълбокото и след това я плаче.Преди да стигна до задния двор – мъртво птиче насред пътечката. Сърцето му се бе пукнало в жегата. Клекнах и с бяла тресчица, която наме-рих наблизо, започнах да копая дупка. Земята бе по-твърда от камък, тресчицата се счупи. Сед-нах и заплаках. Плачеше заедно с мен и лопушът. Дойде баба, побутна ме по рамото. Набързо избърсах очи: счупи ми се треската…Баба ме поведе за ръка и с безизразен глас ми заобяснява: Птиците не ги погребват, те са направени от небе. Довечера по тъмно птичето ти само ще отлети, ще видиш. Ще отиде в голямото небе и там ще си лети на воля. Оставяме го тука – утре няма да го има, можеш да ми вярваш.На другата сутрин се уверих, че баба не беше ме излъгала.

Оттогава знам – има и друго, по-голямо небе.


Коминът на къщичката дими, небето е падна-ло върху самия покрив. Най-схлупената къща в селото – хората є някога излизаха направо през прозореца. Останала е само жената – мъжът е починал, синовете са далече, дъщерята… дъще-рята загина по време на детски лагер десетина-годишна. Много години са минали, майката не я забравя. Мойта малката…Коминът дими, небето съвсем се е срутило върху покрива. Отвътре се надига песен, игрива, радостна. Песничка за деца.

Понякога шепотът е по-силен от вик.

Две жени стоят на улицата. Разговарят ожи-вено, смеят се високо. Разделят се усмихнати. Едната остава на място, чувам я как тихо започва да кълне, равно и безизразно, вгледана в гърба на другата: чумата да те тръшне, сива сянка да станеш, червата ти след теб да се влачат…Отстъпвам заднешком, свирам се в лопуша и започвам да повръщам синьо-зелена жлъч.

Детството – букварът на живота.

В Странджа открай време хората държат на езическите си обичаи. Древна е кръвта на ези-чеството, гъста и силна. В голяма степен то


е човешко и разтоварващо в същността си:

простосърдечно, наивно, първично очарователно,

глуповато понякога – или твърде синхронично на

суровата природа, адекватно на планината и на

нейната непоклатима непроменливост.

Помня своя потрес като дете заради онзи ден, в

който селяните се захващаха да тричат своите

кучета, за да ги очистят от бесовете: февруари,

дъхът спира от студ, мъжете подбират живот-

ните, те лаят и се дърпат, лаят им преминава

във вой; въртят ги на въже, докато им се завие

свят и докато започнат да пускат изпражне-

нията си, изпражненията хвърчат, мъжете се

смеят. Кеф им е. Отвързват животните, ос-

тавят ги да цамбурнат в ледената локва долу

за здраве, след това ги прибират, подсушават ги

грижливо и се събират да пийнат, доволни, че

са изгонили бесовете от своите най-близки при-

ятели. Наистина, мъжко приятелство свързва

селяните и кучетата, грубовата здрава любов. И

да скачат природозащитниците, и да не скачат

срещу този варварски обичай, докато има мъже

в Странджа, те ще държат и кучетата им да

са истински мъже. Ще гонят бесовете им, ще ги

къпят в студената вода за здраве, ще ги хокат

сурово… сетне ще ги прегръщат през врата и

ще им говорят нежно.

А когато кучетата умрат от старост, ще сед-

нат до тях да си поплачат.


Ако имах куче, за нищо на света не бих позволила да го въртят на онова въже да си пусне халвата. Не бих позволила публично да бъде опозорено. Човек може да се възправи със свободната си воля срещу волята на общността и нейната колективна обредност по възможно най-директния начин – като отстои собст-веното си право на несъгласие със суровата є първич-ност. Без изстъпления, без нравоучения, без патетика. Нравоученията в случая имат обратен ефект. Поради тази причина преди много години написах първата си повест Зана – тя започва тъкмо с описание на изгонването на бесовете и разказва как малката Зана спонтанно хвърля кучката Сова в бушуващата река, за да не попадне в ръцете на мъжете, изпълняващи ритуала…

Един от природозащитниците, които по време на ритуала по къпането на кучетата в ледените води пристигат с автобуси, подхванал разпален спор с местен човек.Надвиквали се известно време, всеки с истината си, докато мъжът от селото млъкнал насред тирадата си и се вторачил в кучешкия адвокат: „Виж се, само се виж, човече – на главата си носиш кожена шапка!“.

По време на наводнение в Бродилово наш приятел се втурнал да спасява кучетата си, които живеят отделно от дома му в края на селото. Не знам как се е добрал дотам през пороя, който бил като сте-на. Разказват, носел се тътен като при земетресе-


ние, от планината се срутвали скални късове, било непрогледно. Той обаче стигнал. Кучката била във въртопа, държала със зъби едното кученце, другото се въртяло във водата като в центрофуга. Прияте-лят ни показа с рязък жест докъде му стигала во-дата – до гърлото. Успял да извади давещото се, но когато се върнал за майката и другото, силите є били свършили. Те и неговите били на свършване, но два-мата с животното се справили, измъкнали се някак. Кученцето, което загинало, е единствената жертва по време на невиждания дъжд, сринал небето на 21 октомври 2012 година и потопил Бродилово във вода.

Когато бях десетинагодишна, се заиграхме с при-ятелки и лека-полека стигнахме до някакво дере с надвиснали скали, в които имаше десетки ми-ниатюрни пещери. Стреснахме се, когато видях-ме, че от таваните на нишите висят с главата надолу странни същества, които се люлеят на изпънатите си ципести криле и гледат към нас н а о б р а т н о с почти човешки очи – погледът е вцепенен, вторачен, н а щ р е к . Очаквах все-ки миг да проговорят. Светкавично ми мина през ум, че това са същества от друга планета. По онова време не се говореше за извънземни, обаче такава мисъл ми мина. Бяхме доста уплашени, но не се махнахме от мястото, а продължихме от разстояние да гледаме съществата – като тях вторачени и нащрек.Когато разказах на мама за преживяването на деня, тя се усмихна. Това са прилепи. Прозвуча ми като прилети. Когато след време се заговори


за извънземни, чуех ли думата, веднага си пред-ставях онези висящи с главата надолу същества: малки глави, големи уши и застинали очи с черен гланц, и най-важното, спомнях си хладното им стаено присъствие. Мисля си, че ако те наис-тина дойдат, ще висят в пространството с главите надолу и ще имат… големи уши.

През лятото над прозрачните води на Велека непре-къснато се стрелкат водни кончета – ослепително сини, невинно мимолетни. Това лято отидох да се по-разходя до любимото си място край реката, поседнах на брега и те веднага ме накацаха. В косите, по ра-менете, върху обърнатите ми длани. Беше затрогва-що – сякаш миниатюрни ангели с искрящи души се опитваха да ми припомнят, че искрички от вечното щастие може да се видят и дори да се пипнат и тук на земята. Ако не се уплашат и не отлетят веднага, значи – заслужили сме ги.Е, много скоро след това отлетяха – навярно бяха разбрали, че са сгрешили, че са припознали в мен дете-то, което преди много времена нетърпеливо бързаше да порасне край същия този бряг.

Вероятно както семената на дърветата и цве-тята трябва да попаднат на най-подходящото място, за да се хванат здраво в земята, така и човекът има нужда от точното място, за да се захване най-безопасно на сигурно, докато пребивава в тежката материя. Напълно вярвам, че тъкмо рожденото място ни е дадено, за да


бъдем улеснени в контактите с Дома си, който временно сме изоставили – да има възможност душата скитница да обхожда пространствата си и да добие представа за истинската си нео-бятност, без да откъсва пъпната си връв.Градове, села, махали… местата, милостиво по-дарени ни още преди да осъзнаем свободната воля сами да ги изгубваме и намираме.

Да, сигурна съм, рожденото място е съдбовно важно за всеки човек. Ако се бях родила другаде, щях да имам други отношения и други конфликти със света. Други преживявания, други хора по пътя си, други у ч и -т е л и, други уроци, съвършено различни докосвания до природата и от природата. Това би ме изградило като съвсем различен човек.

Странджанските песни са велики – най-велики са, когато ги пеят не професионални певци, а обикновените странджанци.Сутрин, привечер, надалече по пътя, в градина-та… – хората пееха. И у дома се пееше, особено когато се събирахме на семейни празници – само мама и дядо нямаха глас, затова пък слушаха с блеснали очи. Останалите се редуваха или пееха групово. Наясно съм защо съм се родила в това семейство – и заради песните, да.Когато спираха да си поемат дъх, молеха баба: Попей заманската, мамо. Само ти го можеш в Странджа.


Баба не започваше веднага. Понагласяше се на стола, прокашляше гърло. Заманското пеене е трудно, не знам дали ще мога, уж се опъваше. Можеше го и още как. Прокашляше се отново, отпускаше ръце в скута. И по странен начин се вдървяваше. Със стегнато гърло, с глас, който не излиза от устата – запяваше. Беше омагьосва-що и мъчително в голяма степен. Думите не ги разбирахме особено добре. Ако съм затруднена да опиша нещо на този свят, то е тъкмо бабиното пеене. На моменти гърлото є се издуваше от вопли, които слизаха в дълбочина – заманското пеене не се издига като нормалните песни на-горе, а потъва в дълбини, напевите там сякаш гъгнат. Странното гърлено пеене ме вцепенява-ше, изпълваше ме със страхопочитание, с боязън. Това сякаш не беше моята добра всекидневна баба, а някакъв съвършено непознат човек. Дълго след нейната песен седяхме като зашеметени. Винаги съм си мислела, че заманско означава просто старинно, древно. Преди две години спо-делих това с писателката Силвия Томова – млада жена с широка култура – и тя незабавно схвана същината. Без да коментира, ми изпрати ня-колко ескимоски шамански напеви. Беше почти същото дълбинно гърлено пеене! На мига ми светна – една буква, само една буква в началото! Разбира се, че баба е пеела шамански напеви! Мистична планина е Странджа, тайните є са безподобни. И този бабин шаманизъм-заманизъм, дошъл незнайно откъде, е безподобен.Знам, че шаманите се отличавали от останали-те членове на общността по интензивността на религиозните си преживявания. Шаман обик-


новено се ставало по наследство или по приз-вание. Разпознавали това призвание по екста-тичните преживявания: сънища, трансове, таен език, напеви, способност да се лекува с думи… На Балканите например чрез шамански тип ре-лигиозност са интерпретирани мистериалните култове и орфизмът – като шаман е разглеждан и митологичният герой Орфей.Такива работи с бабиното… шаманско пеене. Е, тя не беше религиозен специалист! Бе обикно-вена жена, винаги усмихната, умна и мъдра. И, да – лекуваше ни с думи, подобни на тези, които пееше. Изговорени шепнешком, но със същите замански дълбини. Невероятно е човек да си го представи, дори да го допусне, но аз вярвам: от Орфей през стотици незнайни – чак през баба, а от нея и през мен, скромната търсачка на думи (те често ме държат за гърлото), – е преминал мощен напев, който кара и моите дълбини да вибрират понякога.

Дядо – същински викинг, висок, светъл, синеок. През последните си няколко дни лежа в безсъзнание. Гас-неше, но не си отиваше – сякаш имаше работа за довършване, държеше се за живота с последни сили. Часове преди да почине, все така безсъзнателен, запя. Странна песен с недоловими думи, почти я изшептя – но все пак пееше. Баба поседна до него, подпря с длан брадичката си и се заслуша. Когато песента свърши, тя вдигна замислен поглед към мен: Цял живот не го чух да пее – нито веднъж. Е, свърши и тази работа. Сигурно днес ще си издъхне.


Така стана.

Когато през детството си живеех в Бродилово, то бе гъстонаселено и оживено. Къща до къща, къща срещу къща – имах чувството, че нощем чувам дишането на спящите хора отсреща. Не се страхувах вечер да се прибирам отнякъде си съвсем сама, нито да остана вкъщи задълго без другите: само на нашата уличка тогава живе-еха поне стотина души и присъствието им в живота ми беше осезаемо зиме и лете, денем и нощем: отворени прозорци, грейнали стаи, разговори на висок глас, смях, късни гласове в мрака, далечно радио…В дългите си градски нощи баща ми не спира да брои на пръстите на ръцете си хората, кои-то са останали да живеят на същата улица. Осем-десет души, не повече. Представям си, ако в днешно време живеех в Бродилово, как бих го понесла: улицата празна, къщите – спо-таени, прозорците – тъмни завинаги, пролайва пес, но много далече, на друга полубезлюдна ули-ца… и никакво такова близко дишане, никакво утешително присъствие на хора. Ще си умра от страх, ако късно нощем ми се наложи да вървя сама през селото – никого наоколо, нищо. Н и щ о. Страх, дълбок, атавистичен страх от нищото. Защо, нищото нали е нищо. Празнота. Отсъствие. Липса. Направо казано – нищо и никакво. А тръгнало да плаши. Не трябва ли да


е обратното – нещото да ни плаши? Хората, по-рядко зверовете. Нещо, каквото и да е там някакво н е щ о.Да си дойдем на думата: подозирам аз, че в нищото е скрито нещо! Онова безликото, без-гласото, страховитото. Н е щ о т о.

Т о г а в а всеки божи ден ме изпълваше нещо могъщо, тревожно и неудържимо щастливо, под ребрата ми винаги трептеше като сладостна топка едно почти непоносимо вълнение. То ме издуваше, повдигаше ме на педя от земята. Сега знам: било е любов, любовта изобщо, любов свръх силите ми. Вероятно детството е времето, когато все още сме абсолютно синхронич-на, хармонична, безмерна – макар и несъзнавана – част от Бога.

Завинаги. Ще те помня завинаги. Ще те обичам завинаги. Изричаме тази дума, напълно забравили кратковременния є смисъл. Може би защото подсъзнателно пазим чувството за детство, което е толкова несъзнателно и неизмеримо завинаги, че вероятно същото това чувство, без даже те да го разбират, в един внезапен мо-мент може да обърне и най-заклетите атеисти в правата вяра.

По телевизия Zone Reality предават на живо раждане, някъде в Европа. Жената вие, мъжът до нея е стреси-ран, лекарите са благи и величаво спокойни. Помагат


колкото могат на живота – да се само-по-роди. Главата се показа! – ликуващ поздрав към новия човек! И виждам: моравосинята глава на страданието, на кан-ските мъки – напъва, фонтанелата разцъфва, омазана в кръв и слуз, сетне индиговочерното полузадушено личице, сетне първа глътка въздух, сетне… мъжът ми протяга ръка с дистанционното и превключва на следващия канал. Без да коментира, без да ме поглежда.

Животът понякога профучава край тебе като разярен испански бик – изтървали са го от ко-ридата и той е хукнал по улицата. Нямаш нито време, нито пространство да се скриеш, само долепяш гръб до близката стена като несправед-ливо осъден. Бикът препуска, на сантиметри от себе си усещаш смъртоносния полъх на вятъра, който скоростта му задвижва. Когато халата отмине, опипваш се невярва-ща – цяла съм, без драскотина. Не е за вярване, наистина.В другия край на улицата бикът е спрял, от устата му капе пяна, хълбоците му се тресат от умора, краката му се огъват. Вижда, че си се вторачила в него, и също вторачва в тебе тежкия си поглед.Не ти остава нищо друго, освен да се усмихнеш насреща му с в с и ч к а с и л а – и да си про-дължиш по пътя.


Живей си живота и да не ти пука! – най-българското пожелание може би. Но то е изпълнено със съвършено различно съдържание от друго, наглед подобно: Бъди жив!

Онова, което животът е направил от тебе, съ-щото ли е, което ти си направил от живота си?

На отрязаните дървета казваме трупи, макар да имаме подръка по-точната дума трупове. Недостоен евфемизъм.

Филмът 45 градуса по Азарян. Известният режи-сьор обяснява, че в арменския език думи, които са основни понятия – раждане, живот, любов… – се състоят всъщност от две думи и втората винаги е болка: Родих се болка, влюбих се болка, омъжих се болка… Само думата смърт нямала след себе си болка. Просто умрях, казва режи-сьорът и помълчава.Цял ден след това си повтарях: любов-болка, раз-дяла-болка, раждане-болка, живот-болка… смърт.

Ето какво е написал младият бургаски поет Алексан-дър Бакалов: Има дни – лесно е да умреш. Отминат ли – ще ти е трудно да живееш. Подписвам с две ръце.


В ранното детство никой не ни казва какво е смъртта. Темата е табу, неприятна за самите възрастни, застрашителна за душевното здраве на детето. Оставят го само да се досети какво се случва – от това то става още по-малко и изгубено в себе си. Втренчено във восъчното лице, заслушано в ехото на последната дума, из-речена от мъртвия, загледано в сплетените му неподвижни ръце – ако е селско дете, потресено е и от зловещите трапове в онова място накрая на селото, до което по време на игрите си се озовава и крадешком наднича в пресните дупки, в които посаждат покойниците – то един ден се осмелява да зададе най-безОтговорния въпрос. За онова, което се случва с мъртвия, получава сдържано обяснение: отива там горе. Странна е тази житейска дихотомия – заровеният в зе-мята отива на небето. И все пак единственият човек, който я приема с въздишка на облекчение и а б с о л ю т н а вяра, е детето.Мисля, че ако поискат от възрастен човек – кой-то в детството си е бил тъкмо такова селско дете – да изрази с думи възможно най-компактно страховитото противоречие, наречено живот, би могъл да отговори и така: Заровеният в земята човек отива на небето.

За онези, които о с т а в а т в живота, реката продължава да тече, вятърът в комина – да свири, да се вие димът над къщите, да пеят птиците, да скърцат любовните легла, да се люлеят върху крех-ките си стъбла цветята… Животът е за живите,


за временните живи. Вечните мъртви много рядко

надничат през открехнатата врата на съня ни, из-

говарят прости или многозначителни думи, но винаги

кратки, винаги за кратко и тогава сънуването става

съкрушително истинско, в този миг живите сънуват

мъртвите и мъртвите сънуват живите, и това се

случва едновременно като автентично сакрално пре-

живяване. И едните, и другите не търсят трескаво

думи, повече се вслушват в космическите звуци, които

изпълват пространството на онова, което ги изпълва,

чувстват със собствените си отпуснати тела или със

спомена за телата си безтегловността, престават

да различават двете посоки на живота като нещо

определено – в съня всичко е безпосочно и споделено

до крайния си предел.

Понеже хората имат нужда и от необясними неща, на

сутринта живите не се опитват да тълкуват съня

си. Само бързат да го с п о д е л я т с най-близките

си като съкровение.

Понякога сутрин неохотно излизам от съня – ху-

баво ми е било т а м, срещнала съм хора, които

никога повече няма да видя в реалния живот,

разменили сме дума или космическо мълчание,

получила съм любов, която ми е липсвала…

Непоносимото на събуждането от подобен сън

е, че се налага отново истински да преживея

съдбовната раздяла.


Баща ми. Понякога синьо-зеленият му поглед се смра-чава. Строг, убийствено взискателен. Гласът му е силно мъжки. Щом е разгневен, интонацията е стома-нена. Като дете едва съм се сдържала да не се напиш-кам от почти враждебните нотки в гласа му, когато е изисквал безпрекословно подчинение на святата си принципност. Принципен – много. Справедлив – да. Честен – до глупост.Мама е взела от съседния строеж изхвърлени на бок-лука трески и клечоци – за подпалка на огъня в двора. Смутена ни гледа със светлите си очи и се колебае: Като се прибере баща ви, не знам как ще се скара… Той се прибира. Отдалече грее целият – щастлив, че сме им на гости. Погледът му става искрено строг – Откъде тези н е щ а? Да си отидат там, откъдето са дошли. – Те са от боклука, изчервява се мама. Баща ми святка ядосано с очи: От ч у ж д и я боклук! Мама връща треските на мястото им. Добре, че с две-три от тях все пак е успяла да запали дървата в огъня, на който баща ми се захваща да пече млечни царевици.Обичаше и често да се смее – тогава очите му пус-каха златни искри.

Мама – най-сините сини очи.До старини се запази блясъкът им.Кръсти ни със сестра ми скришно. Извикаха с баба Керана – майката на баща ми – свещеника и кръстницата вкъщи и тайнството се извърши тайно, та откъдето и да го погледнеш, да си е тайнство. Когато в събота главата на семейс-твото се прибра от Царево, където работеше, сестра ми го посрещна на вратата: „Дядо поп


ни беше на гости и намаза челото ми с олио!“. Няма да забравя как той спря за миг насред стаята, помисли. И се засмя смутено. И нищо не каза. Мама, която на млади години работеше като библиотекарка, още преди да я сгодят за баща ми, харесала будния му ум и започнала да му подбира по-специални книги. Специални, специ-ални, колко специални може да са били книги-те в една социалистическа селска библиотека. Мъжество, Цимент, Разораната целина, Тихият Дон… По онова време през кой ли българин не минаха тези книги наред с Ботев и Вазов, с Елин Пелин и Йовков! В тях съветски партийни писатели – кои наистина талантливи, кои чудо-вищно бездарни – разказваха как някъде някакви ентусиазирани хора нещо строят и то е светло и прекрасно, защо да не ти се прииска и ти да започнеш да го строиш заедно с други вдъхно-вени от примера на мъжествено вярващите в красивото бъдеще хора…Баща ми станал член на Партията, мама не пожелала. Че какво разбирам аз от тези работи, дръпнала се и се изчервила, аз разбирам само от книги и от плетива, нищо работа. Не съм достойна… С тези думи и аз самата се измъкнах, когато ми бе предложено да стана партиен член. И взеха, че ми повярваха, защото си беше за вярване! Макар че все пак относно плетивата нагло излъгах.Не помня кога точно над двойното им съпружес-ко легло, застлано с бяла дантелена покривка, плетена на една кука от мама, се появи портре-тът на мустакат мъж със стоманен поглед и с


лула в ръката. Мама пък скоро след това донесе отнякъде портрета на Христо Ботев и го сло-жи върху библиотечката в другата стая. В края на 60-те години, остъклена и положена в кафява рамка, там бе добавена и снимка на Яворов с Лора. По това време вече портретът на Ста-лин бе изчезнал – за мен неизвестно къде! – от стаята със съпружеското легло. Един ден мама ме помоли да забърша пода в тяхната стая – и за свое изумление намерих същия портрет под леглото, похлупен по очи. В тази стратегическа поза на недоумение, на изчакване и стаено безмълвие стоманеният човек остана дълго. Изглежда, никой не реагира на ситуацията и един ден, когато отново бях помолена да измия пода в онази стая, видях, че портретът е изчезнал. Да, някой се бе решил да го махне оттам – или го е изгорил, или го е изхвърлил навън в казана за боклук. След това тихо се е изчервил.В стаята на баба ми Керана до края на живота є на източната стена си стояха нейните чети-ри-пет икони. Така че в дома, в който израснах, мирно си съжителстваха Човекът с лулата, Бо-тев, Яворов, свети Георги със змея, Исус Хрис-тос и Майка ми. По онова време баща ми си идваше от града у дома като гостенин – веднъж седмично. Не помня някога да се е заяждал с баба заради религиозните є чувства, това е факт. Но до последно се сърдеше, когато го помолех да направи кръст над гроба на мама: Господ и неговият Отец – кой ги е виждал, а… Не оспор-вахме циментовия му атеизъм. Само понякога


аз му припомнях: Да, ама мама видя ангел, нали? Няколко години преди да почине… Беше си съвсем наред с главата, но го видя!…Вчера привечер видях ангел, съобщи ни внезапно и сините є очи ни погледнаха смутено, в същото време някак от упор. И как разбра, че бил ангел? – Ами попитах го: ти какво си такова, баба, приличаш на… – простичко отговори мама. – А той ми се усмихна – наистина бил ангел. – И ти какво му каза, мамо? – Казах му: много си хубаво, ангелче! В тази ангелска среща твърдо вярваме аз и де-цата ми. Защото, така простичко и интимно, поне веднъж в живота на мама нямаше как да не се поспре ангел. Когато тя се залежа, баща ми не се отделяше от леглото є. Малката є ръка лежеше в шепата му от сутрин до вечер. В деня, в който мама почина, той плака неутешимо, абсолютно тран-сово – и за пръв път пред нас є разказа на глас любовта си.Оттогава не се питам защо Господ събира два-ма толкова различни.

Бях шестнайсетгодишна, вървях си по нашата доста оживена улица в Царево в приповдигнато настроение и изведнъж в краката ми – мъртво птиче. Съвсем дребно, окървавено, с оцъклено око. Другото бе из-кълвано. За втори път в живота ми се случваше. Клекнах, загледах се в окото – и заплаках. Хълцах и се тресях от ужас. Нямам представа колко съм стояла над мъртвото хвъркато, помня само мига, в който


една желязна ръка ме сграбчи за лакътя и ме повлече. Баща ми. Не спря да ме влачи, вкъщи ме тръшна на дивана и даде воля на гнева си: Идиотка такава – тръгнала да реве насред улицата! До този момент не беше ме докосвал нито с ръка, нито с дума. В този момент предпочитах да ме удари. Мама стоеше в другия край на стаята застинала, с ръка на устата. Баща ми се обърна към нея, очите му святкаха: Ти я направи т а к а в а – седнала насред улицата и рони сълзи! Малоумница! Мама виновно сведе поглед. Сетне вдигна очи и съвсем тихо каза: Където є се е доплакало, там е заплакала.Никога след това до края на живота си баща ми не се подразни от нито една моя постъпка – а съм гре-шала пред очите му, как само съм грешала. За случ-ката с мъртвата птица не отворихме дума повече. Много по-късно разбрах неговия собствен потрес от случилото се – порасналата му дъщеря бе изложила на публичен показ чувства, които не са за споделяне с у л и ц а т а. Никак не са за споделяне. Искал е да ме предпази, искал е да бъда силна, искал е да съхраня себе си в себе си – далече от присмеха на света, от нетърпимостта на този свят да е снизходителен към такива като мен.Е, не ме опази, милият – цял живот скрибуцам с перо по белия лист и мазохистично разказвам себе си, без даже да помислям, че спотаена, улицата ме чете и тайно или явно злорадства над моята безпомощност да се откажа от публичните си изповеди.Впрочем баща ми винаги се е радвал на всички публи-кации, подписани с моето име…


Татко седи на пейката под ореха и държи в ску-та си току-що проходило коте. Милва го и нещо му говори. Гледам отдалече.

Той е като силно, здраво вкоренено в земята дърво. С него ми е сигурно – ще ме приюти всеки път ко-гато имам нужда. Знам, че мога да остана на завет под разлистената корона на чепатите му клони цял живот. И да падат мълнии, той ще ги улавя и ще ги заземява. Слънце да пече – ще ми прави сянка. Не може да ме опази изцяло от проливен дъжд, но няма да подгизна, както ако съм без подслон. Мога да обгър-на ствола му, под грапавата му кора да почувствам гладкостта и нежността на ликото и флоемата, да усетя пулсациите на сърцевината… Клоните му няма да се сведат да ме обгърнат, но всеки път когато съм се сгушила там долу, ще отронват нежни зелени, жълти, кафяви листа, които ще падат по раменете, по главата ми, в шепите…

Когато се случваше от време на време баща ми да я скастри за някакви дребни неща, когато свекърва є мърмореше, когато някоя съседка по селски невъздържано се блещеше насреща є, мама мълчеше и смутено – и виновно! – гледаше в една точка с блестящо сините си очи. Обикновено беше най-малко виновната, даже никак не беше – просто останалите бяха намерили в нейно лице най-безобидния, най-мекия, най-благообразния чо-век на света и се възползваха от това, за да из-лизат прави в дребнавите си претенции. Когато


бях малка, със свито сърце виждах как лицето є в такива моменти се опъва като маска, по-мъртвява някак и усмивката є застива, толкова виновна усмивка, и почти детските є ръце в ску-та не помръдват, вкопчили най-малките пръсти, кутретата, един в друг, толкова вкаменени ръце, само очите остават живи и силно небесносини, но някак далечни, съсредоточени в онази точка. Нито веднъж през живота си мама не повиши тон, нито се скара с някого. Сигурно изглежда нечовешко – но така беше. Мислех я за слаб чо-век, сърцето ме болеше за нея – когато пораснах, скачах в нейна защита, пламенно настоявах поне веднъж да заяви своята неприкосновеност и да се защити. Тя само ме поглеждаше и смутено се усмихваше с поглед. Тези нейни чисто сини очи…Сега разбирам – била е от онези хора, които на-сред агресията на останалия свят за миг могат да се съсредоточат в т о ч к а т а и да осигу-рят светкавичната си самозащита. Да имат в този миг далечни очи.Тогава не разбирах – като знае, че е невинна, защо все пак се чувства виновна.Вече знам: изпитвала е вината на другите – вместо тях, заради тях.

…Моята малка силна майка с далечните очи.

Беше много красива на младини. Приличаше на парижанка, случайно попаднала в Странджа. С братовчедка си Мария от Царево крояха и шиеха


роклите си по френски списания, които моряци-те тайно внасяха и продаваха на пристанището. Двете подреждаха косите си, като навиваха с куха синапена пръчка предните кичури, оформя-ха ги във венец около челото и ги прикрепяха с безцветни фиби. Прозрачните копринени чорапи, опънати по стройните крака на мама, също бяха по европейска мода – с тъмнокафяви или черни ръбове. Често ме молеше да застана зад нея и да видя дали ръбовете са опънати точно по средата на прасеца.Спомням си как един ден с приятелката ми Мила играехме на улицата – мама излезе и тръгна на-някъде. Алената копринена рокля, пристегната в кръста с широк колан, меко се гънеше мал-ко над коленете є, ръбовете на чорапите бяха идеално опънати, платнените є сандали с дълги връзки стигаха до глезените. Ветрецът полюш-ваше краищата на тъмнокестенявата є коса, разпиляна по раменете. Двете с приятелката ми гледахме със зяпнали уста след нея. Когато мама се скри от погледите ни, Мила ме побутна: Хайде да станем като нея!

В Бродилово на съседната улица живееше млада жена – на възрастта на майка ми. Двете имаха еднакви зим-ни палта в шоколадовокафяв цвят. Жената се казваше Деспина – Депа. Не разбирах защо Депа и през лятото често ходи облечена в зимното си палто и обикаля по този начин улиците – по джапанки или направо боса, загърната в палтото. Вървеше в жегата забързана, понякога подтичваше – гледаше право пред себе си,


не заговаряше никого, не поздравяваше. Наблюдавах я иззад пердето и сърцето ме болеше: отдалече съвсем приличаше на моята майка. Без палтото не прилича-ше, с палтото – много.Един ден я видях да тича в жегата по напълно без-людната улица – все едно някой невидим я гони по петите. Краищата на палтото се вееха като тежки тревожни криле, краката є се плетяха, зад гърба є се виеше пушилка, над главата є пукаха снопове слънчеви искри, сякаш отгоре някой невидим снима с магнези-ев фотоапарат. Мама ме дръпна от прозореца, но тази картина остана в паметта ми завинаги като преекспонирана фотография, побеляла от жегата и от пренапрежението на фотографа: фигурата на Дес-пина – в сепия, слънцето е особено синьо и огромно насред гъстото небе, къщите ми се губят и никакви хора наоколо, жената запълва целия ми спомен.На другия ден удари църковната камбана, баба ми подаде глава през прозореца и попита някого на ули-цата: За Депа ли бие? Получи утвърдителен отговор и пусна пердето.Цяла нощ не спах. На сутринта, когато баба се запри-готвя да ходи на погребението, я замъкнах настрана и със страшен шепот є наредих: Внимавай много за палтото, не позволявай Депа да я заровят с него!Едно от стихотворенията в първата ми стихосбирка се казва Фотография и разказва за далечната жена, зиморничаво увита в дебелото си палто, която тича в жегата и бърза да се скрие от нещо, бърза… Триде-сетина години по-късно Депа неочаквано и за мен се появи и в третия ми роман Улицата на пеперудите, все едно не бяха изминали толкова години, все едно споменът се беше превърнал в огромна снимка, проек-тирала в някаква неизвестна за мен вечност първия


ми потрес от живота и собственото ми лице зад стъклото на прозореца, което наднича извън кадъра и, уплашено и неразбиращо, очаква невидимият фо-тограф да го засипе със сноповете искри на фотоа-парата си – в друг някакъв кадър, в друг някакъв миг.Мисля, че в онзи ослепителен ден се простих със своето безсмъртие – за цял живот.

Винаги съм се чудила защо баща ми прикрива нежността си – сигурно защото я е смятал за недостойна мъжка слабост. Нито веднъж не ни погали със сестра ми, не ни прегърна. Само грейналите му очи в мигове на в ъ т р е ш н а нежност го издаваха – тогава сияеше, засиявахме и ние.

Истината си заявяваше в прав текст и това обезо-ръжаваше събеседниците му. Помня как негов познат се появи на улицата с моторетка, спря пред нашата врата, угаси мотора и двамата поведоха разговор. Мъжът беше пиян: носът му червен, очите блестят, усеща се по дъха, че е пил без мярка. Баща ми отиде до мотора, започна да го бута и го вкара в двора. Сетне се обърна към човека: Когато изтрезнееш, ела да си го вземеш. Сега си пиян като смок. Онзи послушно поклати глава и се заклатушка по улицата.

Думите, с които мама назоваваше цветовете, са толкова ярки и незабравими, че някои от тях употребявам и в романите си. Орехово на цвят,


казваше и ми обясняваше нюансите: нито е ка-фяво, нито е сиво, нито е зеленикаво – всичкото това заедно е. И продължаваше любовно да опре-деля останалите цветове: кремаво, електриково, винено, небесно, вишнево, портокалово, лимоново, слънчево, гълъбово, резедаво, седефено… Спомена-ваше и един мрачен убит цвят, но много-много не го използваше, когато избираше прежди да ни плете пуловерите – казваше му мортопрачено. Морто – мъртво. Не знам откъде е дошла думата – вероятно от етикета на вносна ита-лианска прежда. Къщата ни беше пълна с конци и прежди, кои-то я правеха да изглежда пъстра и весела. Не само преждите създаваха настроението – от самите думи светът наоколо ставаше по-ярък и чистосърдечен.

Вече втори месец мама е в бургаска болница. Аз съм петгодишна. Отварям внимателно гардероба да не скърца. Мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо… Мамо. Редя думата тихо и равно, заровила лице в шоколадо-вокафявото мамино палто. Баба ме вика от двора. Бързо затварям вратите на гардероба и хуквам по стълбите с разтуптяно сърце. Сещам се да запея песничката, която най-първо ми идва на ум. Баба се смее: Какво така се сети за първия сняг посред лято!

Изтърсва снега от виненочервения си шал, от косите си – и преди да е съблякла палтото, муш-ва ръка в чантата, вади набързо пакетче и го


скрива зад гърба си. Познай какво съм ти купила! Веднага отговарям: Светослав Минков, Златното яйце! Мама е искрено разочарована: Как така се сети изведнъж!Сякаш е забравила, че месеци наред я врънках да ми я купи – нямали сме пари… по-напред за лекарствата, за хляба… Книгата нямало да из-бяга… И когато вече бях забравила – ето ти изненадата. Правя се, че ми е безразлично, мама започва да страда истински. Угасва радостта є, очите є помръкват. Присяда на крайчеца на леглото, отпуска ръце в скута си и се чуди какво да каже. Хвърлям се отгоре є, ритам с крака, пищя от радост… Тя въздъхва: Ей такова едно дете имам аз…

Мама по-често е на легло. Баща ми готви, пере на ръка бельото є – докато в същото време нещо є под-виква. Помня го под цъфналата слива, на чешмата. В легена е набухнала пяна, той несръчно мачка вътре нежната дрешка, хвърчат парцали сапунка. Вдига дрехата към слънцето да провери дали е достатъчно добре изпрана, от нея тече вода по лицето му, той мърмори, но някак усмихнато, над него небето е синьо като очите на мама, а от сливата капе снежнобял цвят и лети във въздуха…Подвиквам му от терасата: Нека се посъберат дрехи, ще включим пералнята. Той не ме и поглежда: Тези мога и на ръка…


Години без да може да става от леглото, без да може сама да се обръща на двете си страни, без да може да си оправя възглавницата… По-някога сутрин ме молеше да поседна до нея и с блеснали очи, замислено ми съобщаваше: И тази нощ сънувах, ч е х о д я. Бях обула червените си платнени сандали, които най си обичах на млади години. Само това правих през целия сън – вървях.Мисля, че беше щастлива да сънува това.

Леглото на болната ми майка става все поогромно…

Книгите на баща ми: Записки по българските въстания; Повест за истинския човек; Кой сте вие, доктор Зорге, стратегиите и тактиките на пълководци и разузнавачи, географски списа-ния, атласи… и всякакви вестници. Мамините книги: Елин Пелин, Йордан Йовков, Иван Вазов, Ботев, Антон Страшимиров, сборникът Златни страници с най-доброто от класиците, Романът на Яворов, романът Река на Фучеджиев, Иво Андрич, романите на Зола, Ана Каренина… и, Боже, в последните є години, четени и препро-читани десетки пъти – романите на Керана Ангелова, разбира се!Двамата имаха географски глобус – докато леже-ше болна, мама пропътува света по него. Знае-ше континенти, архипелази, държави, столици, острови, брой на населението… Баща ми – също. Легнала в леглото си, поставила глобуса върху корема си с изпънатата крепонена нощница на


цветчета, мама въртеше и въртеше синьото кълбо, горкото беше се изтрило на места, бе излиняло, но тя продължаваше да се взира в ситните букви на обозначенията, да пътува по паралели и меридиани, през морета и океани, през джунглите и световните реки, през градовете на големия свят, да разсъждава върху наимено-ванията им, понякога просто лекичко да върти глобуса… Иначе извън България така и не можа да пътува.

Прибрахме ги със сестра ми в Бургас да живеят ста-рините си при нас. Донесоха и глобуса си.

Седнал с лице към залеза – да му свети, – баща ми държи на коленете си затворена книга. От време на време погалва с длан корицата. Нежно, мимолетно докосване. Седи известно време, по-тънал в себе си, и пак погалва корицата.Видя ме, сепна се и пъхна книгата под възглав-ницата.На сутринта, когато се захванах да оправям леглото му, я намерих.Беше романът ми Вътрешната стая.

Гледам го как сияе, когато разговаря с децата ми, как им говори нежно, как милва пръстите на ръцете им, как докосва раменете им, как се шегува – не спира да го прави. С всеки жест, с всяка дума, с всяка ус-мивка баща ми нарушава дългогодишната тайна на


душата си – в нея са били крити свенлива нежност и любов. Дошло е времето да ни ги покаже. Прави го с всичкото свое щастие – повече няма сили да го пази заровено на дъното. Все едно отваря старата ракла, бръква надълбоко и вади оттам златни парички, кои-то поставя в шепите на внучките си.

Когато мама съвсем се смали в леглото и започ-нах да є сменям памперсите, да є правя клизми, да мажа декубитусите є с Маз на Вишневски, да є слагам термометъра под мишницата, да по-лягам до нея на крайчеца на леглото и да държа ръката є, а тя не спираше да ме гледа виновно с блестящите си сини очи на дете, постепенно си спомних всичките приказки, които беше ми разказала в детството.

Знаеш ли, твоят Сталин е престъпник, казвам на баща ми възможно най-кротко, сякаш между другото. И веднага си удрям шамар наум. Той тежко мълчи. Знам, че е боледувал дълго вожда на прогресивното човечество и го е преболедувал като сипаница, от която остават незаличими белези в душата. Знам, че знае, че е бил престъпник. Знам, че го е разбрал по най-мъчителния начин: със собствената си чиста съвест. В библиотеката му обаче си стои книгата с червени корици, със същото това заглавие Вожд на прогресивното човечество – не я отваря вече, не се зачита, не я забелязва сякаш; тя е най-прашната от книгите му. Не я и изхвърля.


Баща ми прилича на бивш идолопоклонник, който е разбрал, че идолът му отвътре е кух или може би пълен със зловонна тиня, или с нещо подобно, затова не пипа съдържимото, да не се разлее в успокоеното му най-сетне от мъдрата старост пространство за дишане.Толкова малко време му е останало да диша…

Той беше найчестният, найсправедливият човек, когото познавах – така казват, след като ме запитат как е баща ми и получат отговор, че е починал. Всички, които са го познавали.

И мама, и татко умряха в ръцете ми. Аз им затворих очите. То е почти като раждането. На новороденото отрязваш пъпната връв и го изкъпваш, и чакаш да отвори очи, на скъпия си мъртъв затваряш очите и го изкъпваш.Почти, почти като раждането…

Минута-две преди мама да издъхне, от полу-отвореното є дясно око потече единствена сълза.

Баща ми почина в една мека топла вечер през ноем-ври 2011 година. Използвам думата почина не като евфемизъм.


Две денонощия лежа в безсъзнание. Последната нощ внезапно започна да ръмжи страховито – сякаш пла-шеше нещо невиждано страшно и се опитваше да е по-страшен от него. След това започна да плаче с детско гласче, жално и умолително. Ръмжене, плач, ръмжене, плач – редуваха се часове наред. Седях до главата му и повтарях: Няма страшно, тук съм… тук съм, не се страхувай. На сутринта, когато лежеше със скръстени ръце, на лицето му бяха изписани спокойствие и радост. В смъртния си час беше завинаги щастлив и умирот-ворен – като победител. Вече можеше да си почине след битките.

Две години след смъртта на мама в някаква забутана кутия със стари лекарства намерих термометър. Отворих го и без да мисля защо го правя, погледнах живака: беше спрял на 41 градуса и пет-шест десети. Последните минути живот на мама – завинаги в стъкленото тяло на термометъра.

Когато тя почина, веднага извикахме, както си му е редът, лекар от районната поликлиника – да освиде-телства смъртта. Дойде намусена възрастна жена, хвърли бегъл поглед през рамо и без да приближи легло-то на мъртвата, ни заразпитва с най-сухия служебен тон, който бях чувала дотогава, за по-сериозните мамини заболявания. Записа ги в смъртния акт и си тръгна.


Не знам как точно е правилно да се освидетелстват такива случаи – гледала съм във филми да поставят пръсти върху сънната артерия… Онази лекарка ни-щичко такова не направи, но стана свидетел, подписа се. Без да прегледа мама, без да огледа положението. Най-б е з о г л е д н о т о, най-безхаберното лъже сви-детел стване!

Сънувах, че мама и баба са живи. Лежим в тясна туристическа палатка направо на земята. Баба е по средата. Мама протяга ръка през нея, на-пипва края на общата ни завивка и внимателно я подпъхва под мен.Събудих се. В съня си съм лежала отвита, премръзнала цялата.

Когато човек загуби най-близките си, получава енер-гиен срив. Минават дни, докато накърнената душа започне да се самолекува. Шокът преминава в потрес, лека-полека потресът от загубата преминава в не-поносима скръб, с дните тя става почти поносима. Значително по-мека и по-щадяща е мъката, в коя-то след още дълги дни преминава скръбта. Болката просветлява, чувството се избистря от тинята на депресията, отдалечава се – един ден откриваш, че се е превърнала в нещо отделно от теб самия. Стои в някакво ъгълче на стаята, стаява се в листака на двора, прекосява забързана улицата и се скрива зад ъгъла. Гледа да не те безпокои, спотаена в малките неща. И ти гледаш да не я забелязваш, само понякога се втурваш да погалиш изнуреното є лице.


Внезапно усещаш, че започва да те боли… липсата на болка. Свикнал си с нея и не можеш да се примириш: станало ти е п р а з н о. Страхуваш се, че тази праз-нота няма с какво повече да бъде запълнена – докато един ден не почувстваш промяната. Неусетно се е появила н о в а болка, изумителна смесица от тъга и от наранено щастие: няма ги – но ги е имало!Тази светла печал оттук нататък ще те владее до края на дните ти. Няма ги, но ги е имало.

Все по-осезателно – присъствие в отсъствията. И отсъствие – в присъствията. На всичко край мен.

В Бургас – така се случва, сменяме апартамент след апартамент. Особена разлика няма – влача книгите си в чували, подреждам ги по един и същи начин, по-ставям бюрото до прозореца. И спомените ми се преселват тук. Всяка нова къща – едно и също място, където сънувам родния дом.

В последно време се чувствам уморена. Ин-стинктивно потърсих начин да релаксирам: по-ставям в ушите си антифони, закривам плътно с шепи очите си, държа ги отворени и гледам в черното. Не виждам и не чувам едновременно. И понеже седя в пълно мълчание, съм лишена едновременно от трите си най-важни връзки със света. Разбира се, не мога да престана да мисля


и да чувствам. Представям си небе. Слънце. Дърво. Пеперуда. Алена роза. Бяла роза. Папази-на – слънчево синя… Докато представата остане в сила, ще имам зрение. Повтарям си наум сти-хотворение на Фотев. Думите пърхат в главата ми като птици – докато аз съм гнездото им, мислите ми ще излитат. Аз съм, тук съм. Изпълва ме нещо, което „осе-завам“, както ми подсказва поетът. Вече и от собствен опит знам, че това е чудото, което ни прави човеци.

Отдавна прибрах балната си рокля в лешника – балът свърши, пантофката ми остана на стълбището, но никакъв принц не излезе да я прибере. Ама работа! Принцове, принцеси… Алабалистика – кой да го знае в невинната като роса възраст. Е, идва времето, ко-гато узнаваме истината… Защо тогава винаги имаме тайната мисъл, че сме специални, много специални, че животът не може да ни подмине просто така и че е длъжен да сътвори в наша чест най-красивата приказка…

Странно усещане на моята възраст – че не съм по-млада от старите, нито по-стара от мла-дите. Началото на безвремието в мен?

Времето – отдалечаване и приближаване в една и съща част от секундата.


Тази разтегливост на времето – в бъдещето по принцип е концентрирано всичкото отредено ни време, миналото е само част от цялото – на моменти ме стъписва с визуалните си внушения. Тъкмо на попрището жизнено в средата бях за-почнала да си представям как поставям в двете блюда на везната живяното и предстоящото и виждам как миналото я накланя до земята. Тежи не самото време, а онова, с което сме го н а п ъ л н и л и, живеейки. Затова на някого животът започва да му тежи още в младостта.

А времето е временно! Нђ пък!

Август, горещниците. Пътуваме с колата от Слънчев бряг за Бургас. Изведнъж – дъжд из вед-ро, пелена от оловна вода, потоп… Веднага след Поморие – закъсала кола. Под нея шофьорът ремонтира, а под дъжда солидарно стоят под-гизнали спътниците му и зъзнат. Още десетина метра в пелената на дъжда, едва сме успели да си представим, че сме на тяхно място и да потръпнем, и нашият автомобил вече е върху слънчев, сух и нагрят асфалт. Зад нас продължава да си вали из ведро и онези хора са в дъжда, за тях времето е спряло и дъждът е потоп отпреди животите и от след живота. Даже не подози-рат, че ако избутат колата десетина метра в посока Бургас, ще излязат от този ад и отново ще потънат в безгрижието на лятото… Не пом-ня какво стана после – дали се върнахме да им


кажем, или продължихме с мисълта, че мокър от дъжд не се бои. Ако разказвам сега тази случка, то е, защото си мисля, че тя твърде образно онагледява една моя представа за нещата от живота: на педя от мрачното и безизходното, понякога само на педя стои и те очаква слънче-вото, безпроблемното, спасителното – но как да разбереш, че го има, ако не се движиш срещу него?

Може би пясъчният часовник е най-добрата мерилка за вечност, не за време. Стига да има кой да я обръща непрекъснато.

Често се питам: по един и същи начин ли ние, човеците, живеем времето. Все пак съществу-ва така нареченото ускорение – изменение на скоростта на времето. Някои хора очевидно живеят по-спокойно, по-протяжно, по-мъдро може би – по всичко изглежда, че не губят големи количества жизнена енергия, а си я разпределят пестеливо, за да им стигне за дълъг, равноме-рен живот. Други се изразходват значително по-интензивно – в мигове на върховно живеене собственото им време сякаш спира да се движи праволинейно – понякога поради ускорението изглежда почти сферично. Нещо като огромно виенско колело, което се върти, натоварено с най-важните моменти от живота. Когато скоростта му стане зашеметителна, нещо там внезапно излиза от строя, някаква бурмичка,


нещо дребно. Или пък токът в захранването внезапно спира. Тогава колелото по инерция се лашва и остава на едно място.

Преди всичко субективното време се измерва с пътя на човек, извървян през живота. Понякога, когато се замисля за абстрактното време, си представям конкретна картина: самотна пътека, по която се движи колоездач. Колелетата на велосипеда се въртят, дви-жението им е омагьосващо – движение без край, кръг след кръг с шеметна скорост. Както съм вторачена във въртенето на велосипеда, започва да ми се стру-ва, че п ъ т е не пътеката пред колоездача – тези колела с въртящите се спици са пътят.

Утрото е помъдро от вечерта. Може би тъкмо в невинността се крие истинската мъдрост – всяко ново начало носи простота и утеха.

Криси е завзела масата в трапезарията, рисува. Роди-телите є са се свили в ъгъла и нещо философстват за преходността на живота: Ако пък някой знае какво е времето… Малката вдига глава: Аз знам! Отстрани на листа, на който е нарисувала виолетово дърво, драсва набързо дълга спирала, като на места я пресича с къси прави черти: Ето това е вЛемето.И продължава да рисува друго, този път синьо дърво.


Мистерия е как неусетно миналото изтегля в себе си бъдещето, засмуква го като черна дуп-ка… А дали н а и с т и н а времето не е черна дупка?!

Пустият му Дерида! Зелен съм, зелен съм, много съм зелен още! – това ми е написал Слави Томов, най-че-тящият млад човек в Бургас. Моят отговор до него е: Това е хубаво – да си младзелен! Найпрекрасното усещане за време. За безвремие – има време!

Безвремието с всичките му времена… Път без край със задължителни спирки.

Времето е в нас и ние сме във времето не може да означават едно и също нещо, а ми звучи като да са едно и също в р е м е и з м е р е н и е. Само че вре-мето в нас е като Пепеляшкината рокля в лешника, като света, представляващ единствената точка сингулярност преди Големия взрив, една точица само, пълна с бъдещата мегавселена… като представата, по-скоро като невъзможността за такава представа на майка в бебето, на слон в устата на муха, на кит в търбуха на Йона… като всякакви подобни нонсенси на въображението; просто казано – като голямото в малкото (колко ли му е тясно на времето в мен!). А ние във времето – о, каква илюзия за несвършване, за пребиваване във вечното и безграничното с усеща-нето за грандиозно, почти нечовешко съществуване!


Времето в нас и ние във времето – реалност и илю-зия, които се случват в едно и също времеизмерение. Сиреч, които може и да са едно и също нещо: времето п р е з нас! Ха сега де!

Измерваме времето си с пясъчни часовници, със слънчеви, с електронни, с хронометри, със ста-ринни будилници… с какво да измерим другото, неизмеримото време?

Дядо ми имаше слънчевожълта броеница. Пазеше я за спомен от прадядо си, който май бил посетил Божи гроб. Четеше си любимата книга Порт Артур и въртеше броеницата. Чаткаше зърната едно в друго от сутрин до вечер и до такава степен бе свикнал да я държи в ръцете си и да обикаля с пръсти ней-ния несвършващ кръг, че тя беше станала част от него. Така ми приличаше на човек, който методично, вглъбено и съдбовно отмерва секундите на време-то със собствените си пулсации, които преминават през върховете на пръстите му в лъскавите зърна – трийсет и три на брой, точно колкото са земните години на Христос. Не разбрах кога точно изгуби броеницата – без нея видимо стана друг, понесигурен човек. Сякаш бе прес-танал да върши най-важната работа на този свят. Само пръстите му помръдваха по навик. Втренчен в тях, дядо се опитваше да отброява наум…


Кехлибарените броеници на ориенталските старци – най-съвършеният модел на вечността.

Когато съм на село, понякога наблюдавам как паякът плете мрежата си – нежна бледа коприна, в която наивно попадат буболечки, пеперуди, светулки. Чела съм, че там може да се оплете и по-едра плячка – къщни гущерчета, в редки случаи и птици. Най-коварното ласо на света – макар да е прозрачно, ефирно и меко, по нишките му полепват мимолет-ните животи на най-беззащитните божии създания. Въпреки че паяците смилат плячката си перфектно, случвало се е да видя полепнали за мрежата пеперу-дени крилца, крачета на златен бръмбар, хоботче на пчела… Тогава се ядосвам, че нехайно съм оставила ласото на паяка да виси под стрехата на къщата и да дебне.Сега си мисля: не сме ли попаднали и ние така наивно в ласото на времето…

Вечността и времето – майка и дете.

Преди двайсетина години бях на плаж в Слънчев бряг, близо до хотел Амфора. Плажът бе пълен, но спокоен: златисти дюни, кротки чужденци, прохладен вятър.Близо до мен започна да се настанява жена с две деца, дванайсетинагодишни. Едното, русоляво и слабич-ко, съвсем приличаше на жената, другото, по-ниско и набито, бе негово приятелче, както стана ясно по-късно. Още щом пристигнаха, децата сложиха


плавниците, налапаха шнорхелите и тръгнаха да се гмуркат. Жената подвикна след тях нещо на немски, те поклатиха глави, русото вдигна палец и се усмихна през рамо. Жената опъна резедава хавлия, полегна и извади от чантата книга. Веднага се вдълбочи в четене. След двайсетина минути от морето излезе ниското набито момче. Бавно, нерешително тръгна през пясъ-ка. Отиде до жената, наведе се и тихо є каза нещо. Тя скочи, постави длан пред очите си и с поглед обходи водата. Скочих и аз, поставих длан над очите и също се заоглеждах. Сърцето ми заблъска. Жената смени длан, отново огледа морето, сетне хукна, застана до самата вода и писъкът є разцепи въздуха.Дотичаха спасителите, хвърлиха се във водата и други мъже. Извадиха момчето и започнаха да правят изкуствено дишане. Хората от плажа стояха и гледаха с отпусна-ти ръце. Пристигна катерчето, от него скочи лекар с издута чанта и също се наведе над детето. След това го сложиха в носилка, качиха и разлюшканата му майка и запориха на север към поликлиниката.На плажа остана другото момче. Седна до самата вода самотно, изоставено в суматохата,Спасителите се върнаха – нищо не можело да се на-прави, било късно. Подхванаха под мишниците мом-чето, поведоха го, приведени над него, говореха му тихо и успокоително. То плетеше крака, отпуснало глава на гърдите.Толкова години минаха оттогава, а още е пред очите ми застиналата картина: майката, полегнала върху резедавата си хавлия, чете вглъбено, спокойна като


вечност. Детето є – русоляво и изпечено от слънцето,

вдига палец, усмихва се и влиза във водата – кратко

като миг.

И между тях – бъдещият вестоносец.

Бих искала човешкият ми живот да е достатъ-

чен да мога да срещна всички хора по света –

до един. Да се запозная с всекиго от тях, да

си кажем поне по дума или да помълчим, да се

споделим, да се запомним, да се помним – иначе

защо живеем едновременно. Не е сантиментал-

на филантропия, осъзнаване на самотата без

предел е.

В Бургас живеят над двеста хиляди човека. Ако от-

делям по един ден на всеки от тях, за да се видим,

запознаем и поговорим, ще са ми необходими… шест-

стотин години живот.

Мъжът ми: Днес срещнах на улицата един стар

приятел… Питам: И какво? Мъжът ми: Ами

нищо, нямахме време да поговорим, и двамата

бързахме.

Най-често – разминавания по улиците на живо-

та, на които, кой знае защо, казваме срещи.


Малко преди Коледа. Бургас блести. Гирлянди, лам-пички, лъскави витрини, усмивки. Прехвърча сняг и е студено. По улиците – локви. Притичва цигане, усмив-ката му до ушите. Како, дай левче. Како – как да не му дадеш левче. Стои с протегната ръка, очите му също се смеят. Босо. Посиняло цялото. Притеснена, бъркам из джобовете – останали са ми дребни, за обув-ки няма как да стигнат. Влизаме в магазин, купувам му чорапи. Обува ги, гледа си краката и отново се усмихва щастливо. Поглежда ме с очи на вярно куче. Сърцето ми пуска капчица кръв. Излизаме на улицата, то ми помахва с ръка и хуква – направо през локвите.

Ранно утро. Млечнобяла мъгла, в най-гъстото – глас на дете.

Заведението е полупразно. В ъгъла седи възрастна жена, чашата є с чай дими. Съсредоточено гледа в струйката пара – когато една жена гледа така, знам, че вижда необозримо далечно място. Ръцете на ста-рицата са тънки, почти прозрачни – грацилни кости, бледа кожа, обсипана с нежните кафеникави калинки на старостта. От кокчето є се отделя снежнобял кичур и провисва над едното око. Не го отстранява – не го забелязва. По някое време само леко го издухва с крайчеца на устните, несъзнателно. Обхваща с длани горещата чаша, зиморничаво потреперва. Внезапно излязла от унеса, обръща глава и среща погледа ми. Усмихва ми се с очи на странна птица и изпитото


є лице просветлява за миг. Мимолетна близост, ми-лостиво докосва душата ми и просветлява и мен отвътре.След това старицата се навежда над чашата си, дели-катно изцежда резенчето лимон и започва да отпива бавни глътки. Излизам навън преди нея. Улицата е пълна с красиви

момичета, бръщолевят на висок глас, смеят се, пръс-кат искрички младост. Гледам ги разсеяно, погледът ми не може да им се зарадва – пред очите ми продъл-жава да е старата жена, загледана в струйката пара

на билковия чай. Знам, че ще нося спомена за сиянието є, докато съм жива.

Разглеждаме с приятелка сватбените снимки на дъщеря є. Момичето е облечено в сив блейзер и пола-панталон, скромно и изискано. Лицето грее. Булчинската рокля само би отнела от светли-ната на щастието.

Прочетох, че фотографирането принципно представ-лявало отнемане на светлината от обекта на снима-нето. Веднага ми стана ясно защо някои човешки лица са по-фотогенични от други – те отразяват много повече фотони от нефотогеничните. Виж, защо едни лица приемат повече светлина от останалите не ми е никак ясно.


Моя близка се жалва: Когато бяхме влюбени, той се правеше на добър! Казвам є: Не той се е правел, любовта го е правела.

Има два вида любов – платоническа и плЪтоническа, както се шегува един познат. Необходими са прециз-ни везни, за да може онзи тайнствен алхимик, който разбърква смесите, да успее да натамани от двете подходящата смес, както и да прецени внимателно дозата. Оставени сами на себе си, влюбените обикно-вено не могат да постигнат оптималните проценти и предозират едното или другото. Понякога се полу-чава взривоопасна смес, друг път – нищо и никаква изветряла тинктура амуриана.

Когато са влюбени, всички обичат силно. Но еднакво силно ли е силното?

Споходи ли ни любовта, всички до един ставаме по-ети. Когато ни напусне – също.

Грозновато момиче седи на самотна пейка в Морската градина и храни с трошици от вафла-та си гълъбите. Червено-кафява пеперуда пърха над него, светлината пламти в пеперудените криле, превръща в златист ореол косите на мо-мичето и блещука в перушината на гълъбите. Това място е най-светлото в парка.


Няма значение кое е първото – гъсеницата или пе-перудата. Не можем да избегнем и в двата случая неизбежността на очевидното: красотата е способна да създаде грозно и гнусно свое продължение, а гро-зотата – красива мимолетна въздишка с прозрачни криле. Цялото на живота наистина е съвкупност от дихотомии, но съществуващи като такива там, къде-то и м а хора – красивото и грозното са категории, дефинирани от човека. Където няма хора – Великият принцип е в действие: не съществува нито красиво, нито грозно. Има взаимосвързаност и взаимозависи-мост, и хармония между всичко в природата.

Погледнах през прозореца и – какво да видя! Мо-мичетата станали още по-млади!

Почти полунощ е, стоя на прозореца в тъмната стая. Бледа улична лампа, която прави мижав кръг около са-мата себе си, самотен тротоар. Появява се окъсняла жена, токчетата є смело потракват. Усещам само-контрол в ритъма, с който надмогва паниката. На моменти – една-две стъпки, по-забързани – и отново в предишния ритъм.Светвам лампата – точно пред жената се очертава широко осветено пространство.

Жена, която твърде често се усмихва… сигурна съм, да – усмивката є е средство за самозащита. Усмихната без причина жена – или влюбена, или наранена.


Един след полунощ. През мен преминава потракване-то на влак – живея в района на гарата и пристани-щето. Пристига ли влакът, или заминава? Дори и в съня ми това има значение. Винаги е имало. Разсънвам се, намятам дреха и излизам на терасата. Влакът е отминал в една от двете посоки. Трябва да е заминал. Не успях да му помахам мислено. Чувствам се неспра-ведливо изоставена… от влака. Паля цигара, гледам към осветеното пристанище. Един кораб протръбява мощно – еднократно. Сигурна съм, поздравява мен. Друг в този час наоколо няма.

Много често почти под самия ми прозорец – кораби. Горди, бели. Обичам да ги посрещам и изпращам. Но понякога, когато се застоят за по-дълго, ме обзема раздразнение. Каква полза, че си тук, корабе, като не мога да се възползвам. Само ми скриваш хоризонта.

Обичам да пътувам с влак. Прилича на пътуващо село: пътниците разговарят, спорят, похапват, слушат музика, решават судоку, бистрят политиката, сбли-жават се или пътуват в пълно мълчание… Единствено когато някой недоспал пътник задреме, става неловко. Това е най-интимният момент, ако може така да се каже – за съжаление, няма как да бъде избегнат. При всяко пътуване, във всеки влак неизменна е гледката на човек, който, отпуснал глава на гърдите си или обтегнал я назад на облегалката, героично се бори с представата за самия себе си, заспал на публично място. А тя, най-меко казано, е смущаващо открове-


на: отворена уста, слюнка в едното ъгълче, оголени зъби… бори се човекът, стряска се в полудрямката, опитва да се разсъни… но няма спасение. И се предава, и оставя на показ своята безпомощност, потънал в прегръдките на Хипнос. Да, по-малкият брат на Лета често пътува с влак, за да ни пригуши в движение и да ни пошепне в ухото поредното послание от сестра си: когато заспиш дълбоко, има ли значение как изглеждаш и как си изглеждал, има ли значение нещо друго, освен Съня…

Понякога сънищата ми са тихи и спокойни, без никакъв сюжет, проектиран от подсъзнанието. Подсъзнанието помни и възпроизвежда насън неща, които са преживени, помислени или въоб-разени – т.е. реализирани в действителността – и използва гръбнака на реалния сюжет, като фа-булира фриволно. Откъде тогава тези застинали картини на покой и безбрежна радост. Може би – непостигнатият ни живот се сбъдва по този начин. А може да е друго, неизмеримо по-голямо.

Самотата като избор: до пълна изолация, като вът-решна усилна дейност, до краен предел, до свобода, жестока и самонараняваща се, самотата като све-щена празнота, като чистота, която трепти в тебе като слънчев лъч върху прясно измит дървен под в празна стая… може да се случи и въображаемо. Когато ми е спасително нужна, стискам клепачи или с широко отворени очи си представям едно и също, винаги едно и също място: планински склон, обърнат на изток и


на юг, облян от слънце и една дървена къщурка с ве-ранда, тясна и дълга. Сядам направо на единственото стъпало, гледам в слънцето и имам непоколебимото усещане, че това е моят дом. Усещането за дом ме преизпълва. Преди години не знаех: защо точно това място и тази самота, и този копнеж с това болезнено щастие…Сега знам: това е образната ми молитва – и всичко онова в нея, което е невъзможно да бъде изговорено.

…чистота, която трепти в тебе като слънчев лъч върху прясно измит дървен под на празна стая.

А може би още по-достатъчно е: празнота, чистота.

Отрежат ли пъпната му връв, човекът вече е свободен да обходи великите пространства на собствената си самота. Но понеже се страхува от нея, обгражда се със стени, които я правят жалка и безполезна. Както казва Чоран, чувствам, че съм свободен, но знам, че не съм.

Пощадете го. Оставете го на самотата му… той е получил пукнатина, подобно на чаша, в която внезапно е налято нещо горещо. А беше толкова ценна чаша! – Ницше

Нито на село, нито в своите градове съм живяла в крайна къща, но бих искала. Най-крайната по възможност. Да се намира в началото на равно безкрайно поле. Обърната с гръб към останали-


те, с очи, вгледани в хоризонта. С един прозорец на изток, с един – на запад. Да посрещам и изпра-щам състоянията на душата си, да ги наричам изгрев и залез. За да мога най-сетне мъдро да приема, че едно без друго не съществуват.

Дъждовно, ветровито. Две високи тополи. Самот-ни – наблизо няма други дървета. Огъват върховете си, изправят се. Съвсем една до друга, а не могат да се докоснат.Толкова високи, толкова самотни тополи.

През зимата къщите сякаш се приближават едни до други, за да се топлят. Странно, заедно изглеждат още по-самотни. През лятото прос-транствата около тях се уголемяват, избуява зеленина, превръща градините в самотни пищни острови. А никакво усещане за самота.

Достатъчно голямо пространство, та всеки да търси напразно. – Самюел Бекет

Белият кораб приближава, надниква през прозо-реца ми – колкото да ме прониже през челото един слънчев лъч, отразен от корпуса му, и да ме остави белязана: жената, която пътува наум.Тогава си спомням мама и нейния син глобус, поставен в скута є.


Самата човешка психика и стремежът към познанието са доказателство за Божието съществуване, казва Декарт.А какво е познанието? Пътят и Животът – и Ис-тината за тях. С една дума, Бог.Възможно ли е в часа на Истината да се окаже, че Пътят и Животът не са в нашия Бог, а в Неговата Божествена Липса? Тогава – безпътица ще се окаже животът! Отчаяние. Покруса. Смърт. Самата човешка психика, моята в този момент, остава спокойна и леко иронична към онова, което за миг малодушно е допуснала. Наясно е: стремежът ми към познание и този път ме е тласнал за миг към усъмнение в съществуването на Бога, но Бог е вели-кодушен и шепне в ухото ми: искай Ме без съмнение, искай наведнъж да Ме повярваш само ако си готова за това! Иначе, казал съм го: Намериш ли мед, яж само колкото ти трябва, за да не се преситиш от него и да го не повърнеш! Ясно. Крачка по крачка, пътека по пътека…

Днес изкачихме връх Папия в Странджа. Всичко остана в краката ни: къщите, нивите, хората, морето. Ние – в най-високото. По-високо набли-зо няма. Тук най-високата точка се явява върхът на темето ти. Изпитах същото, за което е написал и Фернанду Песоа: Уж изкачваш връх, уж растеш, уж се извисяваш – даже „уж“ в случая е излишно – а на каквато и височина да се издигнеш, съкрушен осъзнаваш, че не можеш да надвишиш собствения си ръст.


За какво тогава стотици изкачват фудзиями,

монблани, еверести? Вероятно заради тръпката,

заради илюзията, че щастието се намира надале-

ко и нависоко, вероятно заради зова на кръвта

да изживееш живота хазартно, харизматично,

един път и завинаги. Вероятно за да погледнеш

света о т в и с о к о.

Вярвам в твърдението, че мъдреците никога не

изкачват върхове. Те просто живеят там, без да

са там. Дори когато обитават пещера в под-

ножието на върха, пребивават в най-високото.

А може би отново е прав Песоа, който твърди,

че такива хора намират познанието тъкмо в

отказа от изкачването.

Там, където дълбините се сливат с висините Господ

ни…– пее гръцката певица Харис Алексиу. Да, винаги

съм подозирала, че Бог обитава дълбокото на висо-

кото и високото на дълбокото и че те не просто са

си огледалният образ, а имат обща точка на сливане.

И в локвите – небе.

Каста дива, тоест Непорочна богиньо – най-късият

път до Бога, прокаран от простосмъртен.


Песен на песните Соломонови – толкова внезапна, така топла и чувствена, страстна и екзотична, и така богато художествена – сякаш случайно е попаднала в Божията книга като чуждо тяло в окото на човек, полегнал на земята и взрян в звездите. Не е случайно попаднала там обаче, сигурна съм. Божиите хора, написали Библията, може би са поискали да увековечат чувството, което прави човека истински щастлив в този живот. Вярата в Бог е съвършено различно оц-ветена върху емоционалната палитра: прекло-нение, покорство, блаженство, радост, лекота на душата, извисяване, смирение… Пищната еротика на библейската поема е естетически връх – чак до небето! – и еталон за поезията въобще, но и начин да изживееш човешкото в Бог, доколкото Той обема всичко в този свят.Песен на песните – сякаш някой, надвесен от същия този небесен връх с поглед към земната твърд, се опитва неприкрито щастливо за малко да бъде човек.

Откъде ли пък се е пръкнал оксиморонът адски добър? Адът е най-недоброто място, меко казано. Може би защото думата добър е крайно недостатъчна да изра-зи и понесе сравнение с божественото… или защото непосилно е да потърсиш и откриеш истината за себе си в него. Докато да наречеш адски добро доброто нещо тук, на този свят, често пъти си е откровено вярно и носи облекчението да кажеш тази истина каквато е.


Наш приятел лекар ни разказа живописно, с жес-тове и словесни емоции, колко алчен за матери-ални облаги бил негов колега. Трупал пари и имо-ти, злоупотребявал професионално и човешки… отдал скъпоценния си живот в служба на Мамон. И смъртта му била точно такава, сътвори за финал великолепна метафора на лакомията нашият приятел: Умря на обедната трапеза отведнъж, просто се наклони и лицето му потъна в чинията със супа…

Световните агенции съобщиха, че Ричард Бах е ка-тастрофирал тежко със самолета си. Той, който не спираше да лети насън и наяве… небето май ще си го прибере по най-директния начин. Преди години бургаският поет Иван Апостолов загина в морето – гумената му лодка се спукала, трябвало да плува към брега дълго, имало вятър и голяма вълна… болното му сърце не издържало. Иван бе страстно влюбен в същото това море – посвети му стихотворения, имаше колиба на брега, от която го съзерцаваше лете и в най-люта зима, всеки ден влизаше на риболов с приятели, за да им покаже морето отвътре… И си остана завинаги в прегръдките на голямата вода. Като онзи ловец на крокодили и защитник на дивите животни, който в крайна сметка загина при гмуркане по време на снимки в океана, прободен от отровния шип на скат. Ето, и докторът със супата…Днес сериозно се замислих към какво съм най-силно привързана в този живот.


Чудя се защо нашата българска църква отваря вратите на храмовете по светско разписание с фиксирано работно време – храмът трябва да е широко отворен денонощно, това е домът на Баща ни. Ако на някого му се прииска в късен час да поплаче на бащиното рамо, как да го направи. Лично аз не обичам да ходя на църква, когато там има хора. И двама-трима да са, тя е п ъ л -н а с чуждо присъствие и това ме сковава. Ако поискам да се помоля – мислите пърхат около главата ми като уплашени пеперуди и никак не мога да ги уловя и подредя. Дори да успея да го направя, ще се получи един хербарий от полуживи изповеди, болки, радости, разкаяния, покаяния.Бих искала православните храмове да са отворе-ни денонощно – да мога да влизам рано сутрин с изгрева на слънцето, тогава ще е просветля-ващо, птичките ще припърхват високо горе под купола, витражите ще греят и най-важното, ще липсва всякакво чуждо присъствие – храмът ще е пълен с Бог.

Бравурното развитие на западната цивилизация и нейните постижения превърнаха хомо сапиенс в осъз-нато горд, би могло да се каже – в горделив човек. По-знанието постепенно хиперболизира отделния човек, без човечеството да съзнава, че хиперболизираният човек скоро ще тръгне да се изживява като малък нафукан Бог. Започнало е тотално идолослужение на хиперболизирания човек към самия себе си. Какво, като е казано: Да нямаш други богове освен Мене и Не си прави кумир… и т.н. Човекът снизходително маха


с ръка: времето е н о в о и не може да се живее по указанията на вехтата вечна книга. И само когато по време на поредното Великденско възкресение върху дланите му прокървят неочаквани стигми, връхлитат го изумление и покруса: кръвта от разпятието е в нас, тече във вените ни животоспасително и нищо не струват постиженията на цивилизацията, ако човек не коленичи пред Библията да избърше древния прах от корицата є. Най-важното, което ще ни припомни тя, може би е, че Отец ни не хиперболизира Сина си в абсолютен и недостижим Бог, оставя ни Го човекобог завинаги. Милостиво и състрадателно. С каква цел – ясно е. За да повярваме по-леко. Истинското познание за живота не е в неистовите домогвания на цивили-зацията да познае Бог по най-дългия и абсурден начин. Може би наистина е достатъчно да сведем глава и да Го помолим за синапеното зърно вяра. Благоволи ли да ни я даде, тя ще ни помогне да се изправим в подножието на кръста – да вдигнем глави и да видим действителните си размери, проектирани в небето над Голгота. Получим ли такова познание за себе си, отпада потребността от всякакво друго горделиво и нафукано земно знание. Ключът за онова, което ни е достатъчно, е в атавистичния ни спомен за първична-та невинност отпреди Адам и Ева, в която гордост и предразсъдъци са еднакво излишни и гротескни на фона на погубената завинаги от човека вечност.

Бог в нас е и онова, на което казваме чиста съвест.


Жесток престъпник, отвратително престъпление. Електрически стол. Още по-жестоки – съдниците. В какъв морален аспект осъждат престъплението с престъпление?

В есеистичната си книга От Медуза до Магрит Митко Новков пише за средновековен манастир-ски преписвач, който оставил прелюбопитна гло-са – разказали му за това писателката Кристин Димитрова и съпругът є Владимир Трендафилов: в бележката отстрани преписвачът се обръща директно и твърде непочтително към Иисус – Ти, к*рвин сине! С присъщата си свежа ироничност Новков коментира: На монаха, изглежда, му додеяло преписването, но можем да погледнем сквернословието и от друг ъгъл: син Божий, но и син на Мария, заченала, откъдето и да го погледнеш, не от Йосиф. В крайна сметка този монах трябва да се е спасил от Божия гняв заради усърдието си на преписвач на свещеното Слово…Знам история, случила се преди много години в Странджа, която твърде прилича на тази, но има различен край.Всеки ден старците в Бродилово се подреждат на пейката пред читалището – като всички български ч и ч о в ц и – на приказки. От дума на дума, захващат разгорещен спор за църковни-те работи, за известния в цяла Странджа поп Стоян, който ту се появява, ту изчезва на пло-щада като върху широка сцена с осанката на ве-лик актьор: с развято расо, с широка усмивка и с очи още от сутринта пълни с възторжен мокър


блясък. Той Господ му ги позволява тези работи, щото отчето е загубил дете, обсъждат старци-те. Той Господ си го обича него, понеже е добър човек… Само един от пейката седи, смръщил вежди. Наперен като петел, който се готви да изпляска с криле. Той Господ… подхваща отново някой, намръщеният скача, внезапно разлютен: Майка му… аз на Господ! Какво сте заповтаряли като папагали – Господ, та Господ! Кой ви каза, че има Господ, да не сте го хванали за шлифера! Да го… аз него.Естествено, хората зяпнали. Направо се смра-зили. Такова богохулство не били и сънували, ма-кар да било най-социалистическото време и да напсуваш Бог, можело да се оцени като правилна постъпка. Но наистина никой не бил чувал по-добно сквернословие. Вероятно и светът, откакто светува, не е чувал, помислих си и аз смразена, докато слушах тази страховита история.В пълната тишина, увиснала над площада, най-смаян от собственото си изрепчване бил богохулникът. Скочил изведнъж и хукнал към дома си.Прибрал се и се затворил вкъщи. И понеже два дни не се появил на белия свят, а живеел сам, една от съседките решила да го навести. Какво така се залежа изведнъж, стъписала се жена-та, като го видяла под завивките да се тресе жълт-зелен, беше здрав като бик, какво пък ти стана така изведнъж…Аз, момичко, онзи ден напсувах Бог, та… умирам поради тази причина.И същия ден човекът умрял.


Жената, която ми разказа това, замислено при-ключи: умрял е той или от Божия гняв, или от страх, или от собствена съвест. Или от трите наведнъж.Сетне добави с въздишка: решил да се изфука човекът, ама нђ… А аз не спирах да си мисля: думата можела да убие човек… и още как. Но ето един, който взел, че се самоубил със собствените си думи.

Ангелът има две бели криле, дяволът – две черни. Човекът има едно бяло и едно черно.

Сянката на дървото също е дърво – приютява, разхлажда, спасява. Сянката на човека не е чо-век…

Прочетох някъде: Сянката, която светлината хвърля… Абсолютно погрешно – светлината не хвърля сянка, хвърлят я предметите. Всеки човек знае това. Този израз не може да се възприеме и като метафора, няма основателна причина за нея – логика в свързването на двете понятия няма, не съществува дори необичайна такава. Сянката хвърля светлина и светлината хвърля сянка са възможни само като мисловни и словесни нон-сенси. Мнозина обаче употребяват този израз – кое ги подвежда да се изразяват по този начин? Хрумва ми смело предположение: дали пък атеистите и вярващи-


те не се изразяват несъзнателно в това отношение според вярата/невярата си? В крайна сметка Бог е светлина – светлината е Бог.

Заснеха сянката на атом. Изображението, пуб-ликувано в Нейчър Комюникейшънс, било резул-тат от над петгодишния труд на учени от университета Грифит в Австралия. Достигнахме крайния предел на микроскопията. Не можете да видите нищо помалко от атом с помощта на видима светлина – казва проф. Дейв Килпински от Центъра за квантова динамика към универ-ситета. – Искахме да установим колко атома са необходими, за да хвърлят сянка. Доказахме, че е достатъчен само един. В сърцевината на това достижение е микроскоп със свръхвисока резолюция, който успява да направи изображението толкова концентрирано, че сянката е достатъчно тъмна, за да бъде видима… Ако променим честотата на светлината, която осветява атома, дори с една милиардна част, образът няма да се вижда.

Сенките в душите ни… Ако Бог се взре през телес-копа си в нас, сигурно ще му заприличат на лунните кратери в лятна нощ.

Материалният свят – свят на сенките. Бог не хвърля сянка.


Голямото постижение на съвременното човечество е, че ние вече не се страхуваме от дивите животни, варварите, боговете и сънищата си – казва Ницше.Аз пък още се страхувам.

Познавах един човек. Познавах го доста отблизо. Почина на библейска възраст. Той живя незабе-лежимо, идваше му отвътре, както се казва – така можеше и така искаше. Беше кротък и някак незаинтересован. Животът му не беше белязан от никаква лична история. Отиваше на работа и се връщаше. Отиваше и се връщаше. Имаше жена, деца, внуци, правнуци. Около него винаги вреше и кипеше: гълчава, смехове, ревове, разправии. Мълчеше си безучастно, а когато му станеше прекалено, ставаше и се оттегляше. През лятото се хранеха на масата под лозница-та. Ядеше прилично, като възпитано детенце: с вилица и нож, с плътно затворена уста – той, селският човек. И с яденето не прекаляваше, както с всичко друго. Каквото му сипеха – мал-ко-много, това изяждаше, допълнителното го отказваше. Нито веднъж не запя, не влезе в разговор, не се засмя на глас. През живота си не прочете ни една книга, нито вестник. Телевизия не гледаше и от политика не се интересуваше. Не произнесе нито веднъж молитва, нито ру-гатня. Няма смисъл да изреждам – той наистина от нищо не се интересуваше.В една тежка зима в селото му замръкнали дру-госелци, които нямало как да продължат през преспите за своето си село. Хората карали от


бургаската морга свой починал близък. Всички се правели, че не знаят за тях, кой ще ти при-еме мъртвец в дома си. Тогава онзи мълчаливец станал и метнал глава към една от стаите: Приготви я, казал на жена си. И прибрал чужди-те хора с ковчега, и те останали в неговия дом, докато пътищата станат проходими.Вече десетина години, откакто старецът почи-на, а споменът ми за него не избледнява. Продъл-жавам да се питам как бе успял да се о п а з и т а к ъ в в нашето време и отговор нямам. Мисля си, че подобни на него сигурно има и дру-ги, но се губят сред гълчавата на милиардите, сред логореята на човечеството, сред песните на щастливите, сред воплите на нещастните… Вероятно когато дойде сетният ден, светещи-ят печат ще изгрее на челото им – защото Бог безпогрешно ще си разпознае кротките и смире-ните, нищите духом, по-ниските от тревата…

Нямало само една истина. Колкото хора, толкова истини, казват. Ами ако дойдат двама и единият съобщи, че някой си е умрял, а другият твърди, че въпросният е жив!

Видимото и невидимото… Еднакво са устроени очите ни, а което вижда един, друг даже не по-дозира, че съществува.


Родена съм в един след полунощ. Може би поради тази причина по това време на денонощието най-ярко виждам невидимото – надвесена над белия лист.

Зад видимото и допустимото съществува и друго, невидимо и недопустимо. Не бих искала да го узнавам на всяка цена. Не съм толкова любопитна – вече не, – за да искам да узнавам недопустими неща. Колкото повече, толкова повече – точно е като перифраза на Еклесиаста за познанието, което носи тъга.За съжаление, не спирам да узнавам, надвесена над листа.

Един ден в края на съзнанието за нещата вратата в дъното ще се отвори и всичко, което сме били – отпадъци от звезди и души – ще бъде изметено вън от вкъщи, за да започне отначало съществуващото. – Фернанду Песоа

Тайните на човека, тайните на битието, тайните на Вселената, тайните на безкрайността. Съществуват, за да търсим.

Най-изчерпателно, мисля, съм писала по въпроса в романа си Улицата на пеперудите:


Свечерява. Жената стои в рамката на отворения прозорец с вдигната ръка. Държи в нея буркан с мед точно срещу светлината на залеза и съсредоточено гледа. Може би в кехлибарената течност е потънала пчела и се опитва да изпълзи. Може муха да е влетяла. А може би тази жена гледа през стъклото, защото по залезслънце медът в стъклен буркан е особено прозрачен, пълен с тайните на отминалия ден. Обикновено пропускаме да надникнем в тях, понеже не знаем къде точно са се скрили – затова са тайни, да се крият в найскришното. Или пък изобщо не се интересуваме от такива неща, затова никъде не надничаме. Дори по залезслънце. Но някои от нас търсят и вероятно за жената сега това е единствената възможност: преди светлината да угасне – да проникне. Скоро ще падне нощта и тайните вече няма да са същите. Нощните тайни са друго нещо, тях ги търсим със стиснати клепачи. Обаче дневните са, за да ги видим с широко отворени в светлината очи. Затова нека жената да стои в рамката на свечерения прозорец. Нека държи високо буркана с липов или манов мед. Слънцето – да не бърза да залязва. Тогава в паметта на Вселената може би ще се запечата този миг като картина на велик майстор. Или като стихотворение на гениален поет. Може и като сън на дете. Като всичко, което запаметява смислите заради някаква непостижима за цялостното човечество, но непременно съществуваща за някой отделен човек мисия: да се опита да прогледне в светлината, да се научи да гледа тайните с отворени в светлината очи…


А може би тайните на небето не са за разгадаване – те са, за да има небе?

Тайната е най-самотното място в човека.

Всички ние от време на време надничаме в собстве-ните си тайни, в тяхното най-тъмно ъгълче и знаем колко жестоко е там. Откровено до заслепяване. Единственото изцяло откровено нещо на този свят са нашите тайни.

Писането е преди всичко акт на съпротива – опитва се да не ни позволи да забравим колко сме свободни. Колко всъщност сме свободни по рождение. В този смисъл то наистина е опит за съпроти-ва – срещу личните ни не-свободи.

Въображението било познание. Напълно съм съгласна. Не всичко съм узнавала от собствения си житейски опит – за нещата от живота проглеждам преди всич-ко с въображението си. Опитът само потвърждава или отрича истинността им в абсолютно субективен аспект.

Странна жена е Талита. Създава впечатление, че върви със запалена свещ в ръката и сочи път. Обичам Кортасар. Не мога да му се наситя.


Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно.

Сънувах: Вървя по Богориди, пред Музея седи директорът му Иван Карайотов и ми казва: „Керана, тук вече е нов музей, Музеят на цъфналата ръж“. Покани ме да го разгледам, влязох и – да, вярно. Огромни стаи полета, пълни с гъста златистожълта ръж. Какво ще кажеш, усмихва се Карайотов, нищо повече не е нужно, нали. Казвам: Дватри мака поне да има… липсват ми макове… Маковете си ги представи, усмихва се отново Карайотов. Аз си ги представих и действително повече нищо не ми бе нужно. Беше ми хубаво едно в съня, уютно, направо не ми се излизаше от него. Безсюжетен, почти статичен, пък не спирам да си го спомням. Дали защото не сънувах просто ръж, а сънувах „цъфналата“ ръж?! Вероятно – подсъзнателен запис на юношеското ми увле-чение по Спасителят в ръжта, от която са ми останали това словосъчетание и споменът за Колфийлд, който спасява, а също и сънищата, които те неочаквано могат да проектират.

Рискувай и загуби! По-оптимистично насърчение, по-ус-михнато, по-безотговорно, по-уверено в правотата си и по-право в същината си не съм чела другаде. Киркегор като да го е изрекъл, докато е вървял при-вечер или по изгрев по самотен прашен път през полето, с ръце в джобовете… и си е подсвирквал май. Склонна съм да му се доверя изцяло тъкмо поради


тази си представа. Освен това една такава загуба звучи твърде… празнично. Казандзакис сигурно също е вървял по самотен прашен път с ръце в джобовете и си е подсвирквал… докато преди това и след това е пишел Алексис Зорбас.Рискувай и загуби. Неочаквано е като насърчение и e твърде привлекателно. Кара те да се съгласиш с облекчение, че някои загуби са наложителни. А пък красивите загуби са си направо стимулиращи. Но тази категоричност, която долавям в изречението, твърде лесно може да се превърне в мантра. Ако човек си я заповтаря, ще постигне автосугестията на неуспеха. От това вече никой няма полза – към какво тогава биха ни стимулирали загубите?

Ето как Уелбек говори за Достоевски: Това е нещото, от което се възхищавам в литературата – способността да ви накара да заплачете! Уелбек? Ами да, читателят Уелбек.

Понякога ми задават въпроса от кого съм се учила да пиша. От никого конкретно. Вероятно съм се учила от всичките писатели и от всичките им книги, кои-то съм чела – как трябва или как не трябва да пиша, как искам и как не искам, колко мога и колко никога не бих могла…

В крайна сметка пиша както мога и както ис-кам. Известно своеволие по отношение на пи-сането не е излишно.


Докато работех като учителка, всяка година на 15 септември имах чувството, че влизам в училище, за да се уча.

Учудвам се на някои действително доказали се съвременни писатели, които с поведението си подчертават неповторимостта на собствената си литературна персона. Учудвам се на други, които показват липса на нормално работно самочувствие. Мисля, че да си писател, е със-тояние: дишаш и издишаш. Думи. Това не прави пишещия по-единствен. В случая не съществува сравнителна, нито превъзходна степен – както не съществува по-жив и най-жив човек.

Може би самобитният писател все пак е единствен – самобитните писатели са най-големите самотници в литературата.

За мен писането не е волеви акт. Абсолютно безволево се оставям в ръцете му. И то се въз-ползва, и прави с мен каквото си иска. Когато поставя точката и разтърся глава, за да дойда на себе си, виждам се причудливо и непоправи-мо клонирана в десетките образи, които то е създавало – усещам се някак си разчленена или най-малкото преобърната като ръкавица, раз-съблечена, оголена и разобличена в най-тайните


си помисли, грешна и незащитена, изложена на показ – в крайна сметка, публично изповядана в блаженото очакване на милостиво опрощение.

Когато бях седем-осемгодишна, за пръв път прочетох в една приказка за горите тилилейски. Прозвуча ми не само непознато, но и особено плашещо. Започнах да разпитвам възрастните за значението на думата и всеки се опита да ми я разтълкува според собствената си представа: много далечни непроходими гори, много гъсти гори, гъсти и мрачни гори, вълшебни планини, приказни гори, недостъпно място… Нито едно от обяс-ненията не ме задоволи: а тилилеите? Какви тилилеи, оставаха изненадани възрастните, няма тилилеи, само горите така се казват. Не може да няма, настоявах, иначе защо горите ще се казват така. Там сигурно е пълно с тилилеи.И сега съвсем сериозно вярвам, че тилилейските гори някъде съществуват. В тях дебне онова спотаено и недоизказано, недостижимо за окото, достъпно един-ствено за въображението. Ако имаш смелостта да проникнеш в него, да занапредваш – докато страхът, примесен с почуда и възторг, те държи за гърлото – ще вървиш през къпините и тръните, през деретата, през върховете и бездните, през усоето и мрака на тилилейската гора с любопитството на откривател. Творческото любопитство е… любопитно нещо. По-ин-тересни са му тилилейските гори и по-малко онези със слънчевите петна между дърветата, със сноповете светлина, с хлорофила на младите листа, с резливия хлад на змиевидните поточета, с тънките пътечки… Да, творческото любопитство не обича да минава по


отъпкани пътеки – въображението му запрониква като прожектор направо в мрака на непроходимото. Ако има куража да се усмихне на първия тилилей, който му се изпречи на пътя, ако се осмели да го изведе насред слънчевата пътека – кой знае, може и да осъзнае вели-чието на приказната гора и тогава тя ще престане да го стъписва със своето недоизказано. Когато започнах да пиша романа си Елада Пиньо и времето, първото изречение в него се появи само: Вдън горите тилилейски беше пусто и велико.

Не мога да говоря публично така, както пиша насаме. Мислите ми сякаш не се раждат в собст-вения ми мозък, а излизат наготово от белотата на празния лист. От вътрешността му. Може би трябва да пробвам: когато говоря пред много хора, да държа в ръцете си празен бял лист – вместо тренажор за концентрация.

Неписането е част от писането. Огромна и твърде съществена. Свит до миниатюрна точица някъде в баналното ежедневие на писателя, в неписането се е стаил Първичният атом на бъдещото писане.Също като точката сингулярност. Онази най-миниа-тюрна точица – заредена с енергията на предстоящия Голям взрив. Казват, че първичният атом е следствие без причина. Но от тази безпричинност се взривява та-кава мощ, че само за секунди се случва Сътворението на мегавселената. Завихрят се турбуленции, изгряват звезди, формират се галактики, оформят се системи


от небесни тела, които си взаимодействат сякаш от само себе си. Редът е сътворен, поставено е началото на времепространството.И с въображаемия извънреален свят на пишещия се случва буквално същото: първичният атом, свит в неписането като незначителна точица, внезапно се взривява, разширява време-пространството ти до нев-нятното усещане за безкрайност, от което кожата ти настръхва и устните ти пресъхват, а в пулса си усещаш неистовите турбуленции на сърцето… и вече нищо не може да се направи – просто грабваш писалката и със скоростта на светлината се опитваш да разкажеш вселената, която е избухнала в тебе.Обичам писането, но повече разчитам на неписането и на онова, което узрява в неговата точка сингуляр-ност. Природни закони, бих казала. Или, редактирано с усмивка – прекрасно творческо беззаконие, резултат на единственото следствие без причина!

Изненадана прочетох, че в днешно време все още се използва пиктографска писменост – в езика на народа наси, наречен още донгба дунга, който живее в предпланините на Тибет. Веднага си пред-ставих как някой представител на този народ получава порива да напише роман – каква гранди-озна книга ще бъде това! Всички отвесни и глад-ки скали в Тибет ще бъдат изписани-изрисувани вдъхновено, привидно сложното ще бъде просто, ясно и достъпно за читателя и без преводач. Една модерна книга комикс, която ще разказва неща, които никога не сме знаели или които напълно сме забравили.


Горките тибетци, помислих си съжалително в

следващия миг. Толкова труд и такова хабене на

време – заради едно примитивно себеизразяване.

Не им ли са попадали пред очите азбуките на

съвременните цивилизации, не са ли разбрали сми-

съла на краткописането.

Е, буквените знаци, азбуките са за улеснение на

динамичните общества. Тибетското общество е

общество на мъдрите, на улегналите хомо сапи-

енси – там страстите са уталожени за сметка

на една почти аскетична принадлежност към

грандиозните природни перспективи, които се

разгръщат само пред техните погледи. Онова,

което за някои култури е просто и понятно, за

други може да е сложно и неразбираемо. Уж Земя-

та в днешно време била едно голямо село. Няма

такова нещо – на нея съществуват светове в

световете и изобщо не подозират съвместното

си съществуване на една и съща планета. И да

го подозират – остават си несъвместими. А ние

търсим различните на други планети.

Ей такива едни размисли предизвика в мен писме-

ността на народа донгба дунга.

Не знам защо се смята за нескромно писателят да се

самоцитира – той го прави непрекъснато още докато

пише.


Аз наистина зная, че нищо не зная – и това ми носи в голяма степен удовлетворение. В смисъл че съм наясно поне по този въпрос. Вместо да ги зная, нещата ги чувствам. В редки случаи, когато съм изпаднала в почти трансовото състояние да пиша – усещам писането да приижда от всички посоки едновременно като знание на чувствата.

Мариона: Продължавам да се чудя кое е поважно: да задаваш въпроси или да получаваш отговори.Разбирам клопката на питането ти, каза Хю, предизвикваш ме да ти отговоря, че и двете са еднакво важни. За да ми поясниш сетне поучително и злорадо, че напълно възможно е да зададем въпрос, за който да не съществува състоятелен отговор, или да получим отговор, без дори да сме задали въпрос.

В прозата думите текат хоризонтално, като река: от извора към по-голямото пространство в другия край на реката. Имам чувството, че в поезията словото се издига някак си по верти-кала – право нагоре. Чрез прозата сам сътворя-ваш светове, изобразяваш ги, изразяваш ги… Чрез собствената ти поезия – имам и това чувство – тебе н е щ о те изразява.

Ако разчита на въображението си като водеща сила в писането му, писателят е наясно колко много от познанието се губи, докато той се опитва наведнъж да обхване картината, която просветва пред вътреш-


ното му зрение. Секундата, през която това става, се опитва да побере всичката информация, изсипваща се наведнъж в нея, в пространството на оскъдното є време. Също като в приказката за реката, която сме-няла водите си: Дръж, баби, каквото хванеш…

Ако имаше начин без посредничеството на ръката, директно от мозъка мислите да отиват върху белия лист и думите сами да се изписват – казвам във Вътрешната стая, – сигурно нищо от първоначалната енергия на словото няма да се губи – за съжаление, пътят от мозъчната искричка, припламнала за част от секундата, до върха на писалката е дълъг светлинни години.

А ето и Кортасар за въображението: Въображението се възхвалява прекомерно. То, горкото, не може да отиде и сантиметър понататък от границата, очертана от псевдоподите. Отсам – голямо разнообразие, бъкащо от живот. Но в другото пространство, където духа космичес ки вятър, който Рилке усещал да минава над главата му, Дамата Фантазия не тича… Боже, граница, очертана от псевдоподите! В контекста на необят-ността нашето въображение може и да се придвижва с лъжливите крачка на едноклетъчното ни присъст-вие насред страховитото несвършване на световете. Да, фантазията е пределна, всеки го е почувствал в определен момент. В другото пространство, където духа космическият вятър, се скита единствено невъ-образимото въобразимо. Внушено ми от Кортасар и Рилке, наистина мога да го видя само като мъгла


и див космически вятър и да почувствам полъха им над главата си. Виж, насред всичко това лесно мога да си представя самата себе си веднъж като тънък треперлив сложно устроен псевдопод, който отвътре източва копринено-синя нишка – толкова тънка и дълга, че краят є не се вижда, друг път успявам само за миг да се почувствам като нещо всеобемно и невъобразимо на другия край на нишката.

Щом въображението ми може да обхожда мега-пространства, значи, аз наистина ги обхождам. Въображението ми е Мен. Даже не си даваме сметка за собствените си размери.

Усмихнато си спомням: когато беше тригодишна, по-малката ми дъщеря обичаше да казва думите увеличени. Вероятно є се е струвало, че по този начин сама-та тя в нашите очи – и най-вече в собствените си! – изглежда по-голяма. Така говореше: тетрада – вместо тетрадка, дъва – вместо дъвка, шапа – вместо шапка…Забавлявахме се много с това, помня, че написах весело стихотворение и є го посветих:Вземам шапата от закачалата,слагам ключа в ключалата,скривам го под изтривалата.Хуквам навън по пътечите,тръгвам да търся мечите,дето ръмжат и се клатушат –ще ги уцеля в гушите…но си забЛавих пушата!


За него си спомних внезапно, когато наскоро прочетох коментар за книга на провинциален писател: Неговата книжка не е лоша…

Еклектика на писателски стилове, теми, диха-ния, естетики, еклектика и на читателските вкусове. Всички изми се изчерпват и се обновя-ват отново, като при това съществуват неви-дими гранични състояния. И в цялото пренаселе-но от думи пространство напират да се изразят болезнените автосугестии на писателските его-та от различните тесни кръгове – за изключи-телно вето над литературата. Мда, нещо като боричкане в къта с играчки в детска градина за топиграчката, онази принцеса с капризните уст-ни и с неземно красивите далечни очи, нещо та-кова. В същото време от всички посоки, дори и от най-нафуканите със самочувствие общности, повява ветрец от комплекси. Така си е, а защо е така – причините са известни; понякога обаче си мисля: българската литература е комплекси-рана не толкова поради геополитически и исто-рически обстоятелства – тя просто не полага усилия да превъзмогне последствията от тях, изразяващи се в провинциалния манталитет на балкански човек. Но пък може и да греша. Ина-че съвременната ни литература, по-конкрет-но белетристиката, очевидно се разполага от „леденостуденото“ писане до „очовечената“ с лирически избухвания проза – двете всъщност са споменатите гранични състояния. (Може да се каже и по всевъзможни други начини – пример-


но от постмодернизма до суровия реализъм и пр.) За да си представя пространствено всичко това, по-лесно ми е геометрически да онагледя представите си като кръгове с по-големи или по-малки сечения, т.е. пресечни части елипси. Някои кръгове изобщо нямат пресечни точки. Преминавайки през различните дълбочини и ви-сочини на писането от буквалния ъндърграунд до мистицизма на литературното небе, съвре-менните писатели напълно естествено се „ор-ганизират“ около различни естетики. Видими с просто око са литературните градове анклави вътре в неголямата ни по рождение литера-турна държава. Още едно без-принципно разли-чие, код, знак. Бургаска писателка. Пловдивски поет. Софийски такива не са кодирани. Базата на различностите – все същите естетики, плюс места на обитаване, плюс не/възможности за живи контакти.Поради тази причина – най-вече – съществува Разделението. Пиша го с главна буква, защото ми се струва, че на подсъзнателно ниво тъкмо то работи за и против самата литература, прев-ръща се в Субект, доколкото обединява групови единомислия. Даже и доколкото встрастено не може да се откъсне от груповото силово поле като от майчино лоно, то е нещо повече от су-бект: Юлия Кръстева говори за субекто-обекта на неотделимостта майка – младенец, който тя нарича абект. По този начин Разделението се превръща в майка на определен тип поведение и заедно са а б е к т ъ т вътре в литературните анклави. Именно анклави със собствени поданици, общества, елити, контексти, граници, митни-


чари, закони и прочее. Понякога електричество протича между обществата в литературните държавици, мълниите се виждат и с просто око.Литературно небе, литературна земя… Почти като в истинския живот.

Когато в литературните среди отричат някого, съм склонна да приема, че преценката за литературната недостатъчност на обсъждания автор може и да е вярна. Когато го отричат яростно – мисля си, че авторът най-вероятно е талантлив.

Толкова е умна, че изглежда глупава в очите на посредствените. Каква ли изглежда тогава в очите на глупавите?Толкова е талантлив, та изглежда бездарен в очите на бездарията. Жалко, че не може да се сътвори обратният каламбур: толкова са бездарни, та изглеждат талантливи в очите на талантливия!

Аз съм своеволен… – казва Винсент ван Гог. Да, той е значително по-малко епилептик, той е изцяло и неограничено своеволен. Оттам и онези ослепителни турбуленции из сините му нощни небета, оттам – обратната перспектива, която кара мнозина да при-познават лудост в своеволието му, оттам онази раз-люляна жълта стая с грубия стол и с тежкото легло, в която търси спокойствие и никога не го намира, оттам сгърчените болни върхове на дванайсетте


слънчогледа, оттам завихреният фон на повечето от картините му… оттам пристъпите му на своеволие в изкуството и в живота изобщо. Никой не си е направил труда да го забележи: изглежда, гениите са неизлечимо своеволни.

Тя е човек без никакви прилагателни. Предимно глаголи с по две-три съществителни на дено-нощие.

Борхес: Веднъж сънувах в син цвят, какъвто никога не бях виждал и за който не намерих точно название. Знам, че беше почти черно, но това условие не е достатъчно, за да си представи човек нюанса. Да сънуваш цвят, какъвто не си виждал… да сънуваш нюансите на този цвят…

Това само Кортасар може да го напише – и никой друг: Психология, дума с вид на старица.

Тази нощ сънувах Годо. Изобщо не лъжа. И понеже, както знаем, той не пристига – по-точно е да се каже, че сънувах как очаквам Годо. Разминавам се с разни хора, ходя по разни улици и се оглеждам, обръщам се назад, а онзи не идва и не идва.Не знам нито кой е, нито какъв е, само вървя на-сам-натам с усещането, че развивам сюжет. Ама работа! Дали пък неусетно литературата не ни е


обсебила също толкова, колкото действителният живот, та иреалното, което ни изпълва нощем, успява да създаде сюжетни… състояния.

Прочетох, че Мишел Офри бил най-яростни-ят критик на Уелбек. Офри е френски философ, който определил вярата като психическо от-клонение и призовал държавата си да превърне атеизма в свое верую. Та същият твърдял, че основен двигател в творчеството на неговия съименник били омразата и насилието. Не съм чела всичките му книги, но мисля, че жесток е не Уелбек, който изобразява насилието. Жестоко е насилието, което Уелбек изобразява.

Денят, в който слънчогледите обърнаха гръб на слънцето… Това беше написал Боян Димитров в един литера-турен сайт. Само толкова. Останах като омагьосана, кръжах край изречението като пеперуда около лам-па – ту написвах съобщение до Боян с въпроса какво е това, чие е, цитат ли е, Гео Милев ли беше, собствен стих ли е, ословесено видение спомен ли, защо ми е толкова внезапно познато… ту го изтривах, за да прочета отново и отново изречението. Накрая се отказах от всякакви питания. Въпроси, които, ако получат задоволителен отговор, може и да развалят магията на внушението. Толкова необикновено и магическо като въздействие е това, което научих днес – слънчогледите обърнали гръб на слънцето! – та е по-добре никога да не нау-чавам защо са го направили.


Ние не понасяме цялостното и съвършеното. Имаме нужда да заминем за Рим и да установим, че църквата „Св. Петър“ е безвкусна и долнопробна, че Олтарът на Бернини е архитектурно тъпоумие. Имаме нужда да срещнем папата лице в лице и лично да установим, че той всичко на всичко е един точно толкова безпомощногротесков човек, каквито са всички останали, за да можем да понесем това… Ако не знаете, написал го е Томас Бернхард. И само това да беше! Моите родители ме създадоха и когато видяха какво са създали, се изплашиха и пожелаха да не са ме създавали. И тъй като не можеха да ме напъхат в своя брониран шкаф, ме набутаха в мрачния коптор на детството, от който, докато бяха живи, аз повече не можах да изляза… Да усещате, че косата ви се изправя? Още не? Тогава ето ви нова щипка Бернхард: Цялото ми детство не беше нищо друго освен време на отчаяние. Моите родители не ме обичаха и аз също не ги обичах. Те не ми се извиниха за това, че са ме създали, през целия си живот те не ми се извиниха за това, че са ме създали. Ако съществува адът, а адът, естествено, съществува, тогава моето детство беше ад. Вероятно детството винаги е един ад, детството е адът, независимо за кое детство става дума, то винаги е ад…Изобщо не съм съгласна, но вярвам, че го е пре-живял. Остава да не му повярваш! На Бернхард!Слави Томов, казах вече, най-четящият млад човек в Бургас, е здраво „хлътнал“ по него. Даже сина си е кръстил Томас. Понякога си пишем на литературни теми, лапидарно, разбира се, тол-кова позволява интернет:


Аз: Толкова е черноглед, че като го четеш, щеш, не щеш – проглеждаш и ти в черното.Слави: Мой тип е! Допада ми! Такъв съм и аз отвътре, но не мога да го кажа като Бернхард! Когато чета него и Чоран – нещата престават да имат смисъл!Аз: Не си изцяло черноглед – с едното око виждаш цветно… Известна поза откривам в това, което твърдиш. Ти просто си литературен протестант.Слави: Инфектиран съм вече с прекалено много апории! (Прави намек за Дерида, който също му е влязъл под кожата – и затова, че обича писането на необичайни, извънмерни писатели!)Аз: Не си инфектиран, имунизиран си!Слави: Просто камъкът ми тежи много по нагорнището. Даже проблемът не е, че тежи… всъщност проблемът е, че се срутва надолу и нещата започват да се повтарят!Аз: Ти пък сега – да говорим за Сизиф, е банално!Слави: Ами те оттам тръгват нещата, мисля… Нека говорим за бродягата и хайманата Одисей – защо не си стоя при нимфата/жрицата Калипсо…Аз: Как защо – заради примерната Пенелопка, домакинята. Слави: Ами да, знаеш и за хайманата Леополд Блум от Одисей… жената го чака, а той джитка из Дъблин, ама докато го чака женицата му де – става страхотия с монолога от последната глава на романа.Аз: Досадна работа е чакащата жена, не мислиш ли – докато се върнат при нея, мъже като Одисей и Леополд Блум трябва да поджиткат по света, да разсеят скуката и уморителното присъствие на една такава образцова благоверна… Обаче се


завръщат – никой не ги кара, ама се завръщат… да се заредят със скука! Защото, за да ти се прииска да поджиткаш, трябва да си при някого, с когото ти е до смърт скучно… Скуката е мощен импулс за творчество, Слави!Боже, как ме подвежда този странен Слави да се хващам на такива едни разговори, които не са ми стихията! А той неумолимо продължава: Сетих се сега за Бекет! Проклето гениалният Бекет: Животът ми изтичаше, но не можех да разбера откъде… Ей това е цялата работа!Ако го оставя, Слави ще има да се сеща за кого ли не – за Джойс, за Селин, отново за Бекет, за Уелбек, за Барт, за Чоран, за Дерида, който му „изкарал въздуха“, за Жьоне, за Буковски, за Антунеш, за Пруст, за Хайдегер, за Жил Дельоз и Гатари, за Картареску… и непременно отново за Томас Бернхард. Уж неглиже кореспонденция за релакс между двама четящи от различни поколения, какви-то сме със Слави, но ме карат в един момент сериозно да се замисля. Ако имаше друго дет-ство, Бернхард нямаше да е т о з и Бернхард и останалото, което произтича от н е г о. В този смисъл мрачният, вдълбочен в адовете си австриец ми е ясен. За разлика от него Слави е имал обикновено детство, напълно нормално. Остава ми да разбера доколко е литературен протестант и доколко е сериозно инфектиран с апориите на литературата, която поглъща като Змей Горянин.Макар че отсега е ясно. Слави Томов не спира да дълбае, да размества пластове, да разгаря страсти, да предизвиква, да обвинява в тес-


ногръдие литературните хора, да иронизира не-четящите пишещи, да препрочита планини от книги, истински да ги страда, да ги намразва или завинаги да се влюбва в тях… Той никога не е безразличен към нито една книга, към нито един писател. Ако в недалечно бъдеще в българ-ската литература внезапно се появи самотен, необичаен, страстен литературен изследовател, то по всяка вероятност това ще е Слави Томов от Бургас.

Перото ми има нагласата да пише и поезия, и проза. Всеки път когато си помисля правилно ли е това, виждам устието на Велека – там, където реката се е разширила до възможните си предели и се слива с невъзможните епически пространства на морето. Сладките и солените води се смесват, разтварят се едни в други, придобиват нов вкус и цвят, речният и морският пясък завихрят общ въртоп от ситни бляс-кави песъчинки. Грандиозна вълна навлиза в коритото на реката и придърпва прозрачната є вода, присвоява си отраженията є, нейната мекота, бляскавите є риби, плаващите хартиени лодки, отронените върбо-ви листа, зелената є гладкост… разтваря улегналата є съсредоточеност, вглъбеността є на мислител и мъдрец, обладава я с мощния си ритъм…Правилно-неправилно, щом сладката и солената вода се смесват така отдадено, защо да не преливат една в друга поезията и прозата.


Седя на брега на реката – хартиените лодки на детството ми се завръщат една по една.

Поток на съзнанието, да. Знам, че тогава не мисля аз, мисли самото писане. Аз не създавам думи, думата създава нова дума. В небето на необятното – фраг-ментирам, за да видя мъглявина, луна, лунен кратер, звезда, лъч, облак, капки дъжд в облака, самолет, пара-шут, птица, крило, око на птица. Капчица светлина в окото на птицата. Фотоните на светлината в тази капчица: ако е възможно, покажете ми се, фотони на светлината! Ей такива работи – как да обясниш, ко-гато те питат как пишеш. Виждаш. О-познаваш све-та фрагмент по фрагмент и сглобяваш цялото спо-ред творческото си зрение. Все едно имаш фасетни очи, оматидии, които приемат образа частично, след което цялостната картина от всички оматидии се получава в нервния център. Моето око е фасет от окото на един отвъден Бог, прочетох и ми остана в съзнанието. Фасет по фасет, дума по дума. Затова – толкова много думи, затова на мнозина им се стру-ва, че използвам н я к а к в и по-различни лексеми. Нито една моя дума не е по-различна от думите на останалите пишещи на български език. Лексиката ни е една и съща. Но в основата на писането, изглежда, не е просто запасът от богата лексика. В основата му е пълната забрава на всички думи – за да станеш техен откривател, обглеждайки света с фасетното си виждане и назовавайки го за първи път: с дума, която създава нова дума.


Всеки път когато захвана да пиша роман – в определен момент започвам някакво странно двойно писане: от епическата енергия на кни-гата майка се раждат стихотворения, есеис-тични миниатюри, фрагменти. Онова, което са уловили оматидиите на въображението ми и което мозъкът впоследствие подрежда като пъзел, понякога е в повече от необходимото и не приляга точно на тази подредба. Остава да си съществува като самотна мисъл, багра, аромат, видение… И тъй като нищо не се губи, а само преминава от едно нещо в друго – мои-те малки творчески открития преминават от епическото повествование в поезията. Колкото по-малко загубена енергия – толкова по-енергийно заредено писане.

Моето собствено писане най-вероятно е онова, което не знае какво е моето собствено писане, т.е. не позна-ва себе си като видима, обгледаема отвсякъде цялост. Такова писане прилича на сън, граничи с транса. Едва когато се завихри насред онзи придошъл п о т о к, когато се разпени, създаде водовъртежи и далдиса, за да види в тях някакви дълбини, и остане съвсем без дъх, едва тогава, почти пред удавяне, плувецът пишещ изскача на повърхността, просва се по гръб с разперени уморени ръце и се оставя вече успокоената вода да го полюлее и да му върне усещането, че на-пълно съзнава видимия свят. И започва да се събира фибра по фибра.


Писането ми знае своите недостатъци, но е пренебрежително-снизходително – под всяка каруца се търкалят и хвърчат десетки малки камъчета, но не всяка се преобръща от тях. Надявам се моята да продължи да препуска по каменистия си път, да подскача и колелетата є да пеят.

Май съм имала голям късмет с тази моя Странджа: проговорих на тукашния диалект и успоредно усвоявах п р а в и л н и я език – един в друг започнах да и з -ж и в я в а м два сакрални езика. В лексикалната ми лаборатория по-сетне те станаха взаимозаменяеми и допълващи се. Затова сега думи, които не стоят в официалния речник, понякога ми въздействат по-силно, стига да бъдат положени в такъв контекст, че да не звучат старомодно и отчуждено. Например когато поискам да напиша дъждовна вода, щом го намеря за по-необходимо, предпочитам да употребя думата дъждовина. За мен тя е по-жива, по-изразителна и по-красива.В този смисъл няма стари и нови думи. Думите, от-както светува светът, от първата до последната са пътят, извървян в търсене на Словото до този момент.

Със сестра ми се захванахме да изтупаме прахта от библиотеката на нашите покойни родители. С книгите на мама – лесно: повечето са от ве-чните български книги, направо може да преми-нат върху рафтовете на нашите библиотеки и


да обогатят изданията във времето. Запазвам си една по-различна, в която се зачитам на крак: Пътищата на Тарас. Романизирана биография на Тарас Шевченко, украински поет и луда глава, създал Устав на Братството „Св. св. Кирил и Методий“, което предвиждало с мирни средства чрез просвещение да се обединят всички славянски племена, като се изгради народно пред-ставително управление. Кой ли не се е пробвал в тази посока – Тито, Брежнев, Живков дори… Интересно ми е как точно си го е представял въпросното мероприятие този украинец, писал стиховете си на малоруски, запленен от идеята да създаде велико славянско политическо и емо-ционално коопериране…С книгите на баща ми нещата стоят съвър-шено различно. Ето го тук Стоманения човек: Вождът на прогресивното човечество. Книгата има дебела глава – твърди огнени корици. Инте-ресно, други подобни няма – намирам предимно книги за войните, доста истории за разузнавачи, криминалета, географски популярни указатели, прелюбопитно ми е да открия Българоруски речник и Българоунгарски разговорник… Заделям с истински интерес Възмездието – документалнохудожествена книга за царските съветници, министрите и регентите пред Народния съд – не ме интересува авторската канава на Иван Пауновски, интересни са ми публикациите на факсимилета, откъсите от разпитите, цити-раните документи… Запазвам си и дебелата 800 страници Преписка на председателя на Министерския съвет на СССР с президентите на САЩ и с министърпредседателя на Великобритания по


време на Великата отечествена война – 1941–1945 година. Ето един кратък цитат от лично и секретно послание на президента Труман до ге-нералисимус Сталин: Бях учуден, когато разбрах, че не само в частния разговор между гн Молотов и гн Бърнс, но и на масата на Съвета гн Молотов е говорил, че политиката на Съединените щати по отношение на признаването на правителствата на Румъния и България се диктувала от недружелюбното им отношение към СССР… Румъния и България – заедно в кюпа още след края на Втората световна…Вечерта сънувах Кой сте вие, доктор Зорге – през целия ми сън се разгръщаха страници, които трябваше да чета, а не виждах буквите. Сигурно баща ми там, където е сега, ми се е разсърдил, че не съм уважила любимата му книга, и за на-казание се е опитал да ме накара да я прочета в съня. За съжаление, буквите на текста бяха възможно най-ситните, които може човек да си представи, и аз не успях да се справя.

Ами ако някой някъде е изрекъл същите думи? Ако му е минала през главата мисъл като моята и сега просто записвам ехото є? Има ли смисъл наисти-на човек да пише с чувството на първооткривател под слънцето, когато под това слънце няма нищо ново? Смисълът на писането е да разберем колко сме различни – или колко сме еднакви? Вероятно все пак е първото – но защо толкова много непознати читателки са ми писали, че се разпознават в някои от моите героини: Елада Пиньо, това съм аз… Как


да им обясня при това положение, че Елада Пиньо – все пак съм аз. Емпатични срещи между пишещия и читателите. Емпатия и между пишещи, които не се познават. Но ако все пак дума по дума изговориш и напишеш вече изговорено и написано – неизвестно къде и от кого, без да си го чел преди? Това вече едва ли е възможно – дори в Акашовите записи не може да бъде осъществено такова сложно преплитане на ползваната информация.

Преди няколко години през една носталгична зимна нощ, в която заваляха първите снежинки, долепих нос в хладното стъкло и докато гледах навън, спомних си великата радост, с която посрещах първия сняг през детството. Тогава наистина се чувствах безсмъртна. Отдръпнах се от прозореца, седнах и написах носталгично снежнобяло стихотворение. То започва така: Когато бях безсмъртна, снегът се сипеше… След няколко години се случи да се срещнем в София с поетесата Екатерина Йосифова и тя ми подари новата си стихосбирка. Отворих книгата – за-главието на първото стихотворение звучеше по абсолютно същия начин: Когато бях безсмъртна: На 13 казвах / на 14 мислех / на 15 се загубих / на 16 нарушавах… До края – съвършено различно от мо-ето, но все пак бях изненадана от дословността на първото изречение. Нито Катя някога беше чела моето, нито аз – нейното стихотворение. Май просто получих потвърждение: безсмъртни сме в детството и някои помнят това. Поет като Екатерина Йосифова най-добре трябва да


помни своето безсмъртие, помислих си, няма начин. Стана ми хубаво на душата, но и не ми оставаше нищо, освен без жал да се откажа да публикувам своето стихотворение.Е, за да не се затрие съвсем, ще си го публику-вам тук:Когато бях безсмъртнаснегът се сипешеПо дърветата кацаха ангелии ронеха бляскави перас едно от тях написах стихотворениеТогава видяхперото угасназасветиха думитеСледващите стихотворенияги пиша със случайни писалкиСамо понякогакогато мастилото свършии продължавам да пиша науми мислите в главата ми започват да светяттогава със сигурност знамтази нощ зад пердетобавно се сипе първият сняг

Поток на съзнанието. Светкавични асоциации. Неу-държим водопад от думи. Треска ме тресе. Даже не знам как успявам да организирам нещо във въртопа от видения, мисли, чувства. Мисля си, че ако дам ръкопис на своя бъдеща книга на десетина редакто-ри, всеки ще отнеме от плътта на ръкописа големи количества думи – но нито един няма да е премахнал думите, които са редактирани от останалите.


Да, в този смисъл не мисля, че съм професионален писател. Дори не се изживявам като писател. Из-живявам се… като откривател на думи в трансово състояние.

Преди години от един вестник получих хоно-рар за стихотворение, което бях посветила на Христо Фотев. Парите от хонорара стигнаха да купя два килограма картофи и кутия бон-бони да почерпя вкъщи. Фотев – картофи – да ви прилича на оксиморон, при това римуван по някакъв начин?

Наскоро се пошегувах: а как ли се казват кучешките зъби на кучетата? Подхвърлих закачката, без да подозирам, че цяла ве-чер кучешките зъби на кучетата ще продължават сериозно да ме дразнят. Нечувана тавтология, жив ужас за ушите на пишещ човек! По едно време дори бях готова да изтичам долу до ветеринаря, който има клиника на партерния етаж, и да го питам по въпроса за названието им, но беше късна вечер и аз се скарах на самата себе си: да не пишеш роман, та ти е толкова важно да се избегне повторението! Легнах си, но не спах кой знае колко – онова нещо и съня ми направи неспокоен. Оказа се, че една тавто-логия може да остане като трън в мозъка на пишещ човек дори когато не пише – дори когато не той я е създал.


На другия ден наистина отидох при ветеринаря. Ами кучешките зъби на кучетата се казвали и те така. Кучешки. Третият отляво и третият отдясно. А ос-таналите, викам му, останалите зъби на кучето какви са? Не са ли всичките му зъби кучешки! Ветеринарят ме гледа напрегнато, аз се смея.

Получих покана за участие в кръгла маса на тема Мястото на жената в изкуството. Не знам до-сега да е имало кръгла маса на тема Мястото на мъжа в изкуството. Известни са ми всички обстоятелства – исторически, политически, со-циални, религиозни и пр., които са възпрепят-ствали възможността за пълна и щастлива ре-ализация на жената в тази сфера – пък и изобщо. Но в днешно време да обговаряме по този начин местата и приносите на занимаващите се с изкуства е леко неуместно. Доколкото всички сме деца на своя Отец, неоспоримият творец, сме наследили от Него порива си към себеизра-зяване тъкмо по този начин – без оглед на пол, етнос, религиозни отдадености и прочее. И ако в количествено отношение преобладаващо във въпросната сфера се реализират представите-лите на мъжкия пол, то колко ли пориви към извисяване чрез изкуство дремят в латентно състояние в женската креативност към света. Няма начин, когато времената прииждат така инвазивно, застигат се и се изпреварват, и така експресивно живеем себе си, да не можем да забе-лежим днес динамиката на женското присъствие във всички области на изкуството. Впрочем:


само да се обърнем към древността и ще съзрем деветте прекрасни музи Калиопа, Клио, Ерато, Евтерпа, Мелпомена, Полихимния, Терпсихора, Талия и Урания – най-първо е женският принос към създаването и развитието на изкуствата. Вдъхновител от мъжки род няма. А вдъхновение-то, осеняването на твореца от Духа безспорно е най-важната част от творческия процес.Ако трябва обаче възможно най-сериозно да се отнеса към темата, трябва да призная с ръка на сърцето, че от древността до наши дни очевидно по-голям е приносът на мъжката половина на човечеството. Отново ще се въз-държа да припомням обстоятелствата, виновни за съществуващото положение. Към тях само бих добавила една изключително важна причина за съществуването на количествената, пък и на качествената диспропорция: жената е възприела като по-висока мисия, вменена є от природата, в този живот да създава живот, да го отглежда и опазва. Да, в сравнителен план по-малко са жените творци в историята на изкуствата – но по-малко са и жените войници в историята на живота, значително по-малко на брой от мъжете.

Много рядко, но чувам да казват за жена писател с възхита: пише като мъж. Тогава се питам какво може да означава жена да пише като мъж и защо мъжете се радват на такова женско писане. Донякъде имам представа. То е умно, емоционално сдържано, рязко графично, самонаблюдаващо се, овладяно отвсякъде,


липсва разхищение на думи и емоции, прецизно вглъбе-но е, не разчита на интуицията, личи му отвсякъде, че работи по специална предварителна стратегия и с премислена тактика. Да, на интуицията такова пи-сане не разчита, откритията си ги прави след почти научно търсене и във всички случаи си знае мярката. Макар че не съм сигурна дали и в науката учените не блъскат по отъпкана пътека, търсейки нейно про-дължение в неизбродното, без да се вижда краят му, дали повечето пъти не преливат от пусто в празно, докато в един внезапен ден не ги осени интуицията. Във всеки случай евриките в науката са рядък плод, ненадеен и отрезвяващ като внезапно тупнала върху темето на учения узряла ябълка. Допускам, че така е и в литературата. Та за жената, която пише като мъж… Ако същест-вуваха литературни ендокринолози, вероятно биха открили при едно задълбочено изследване, че такава жена по време на работа отделя повече тестос-терон – помислих си го уж на шега, но доста дълго мислих по въпроса. Зарових се накрая в интернет и ето какво открих: Открай време жените са смятани за поинтуитивни от мъжете, но тяхната способност да съпреживяват чувствата и мислите на ближния не беше научно доказана. Това направи найново холандско изследване, което откри хормоналните основи на женската чувствителност към света, съобщи БТА.Според учени от университета в холандския град Утрехт на способността за спонтанно съпреживяване наймного пречи мъжкият хормон тестостерон. Тъй като при дамите преобладава естрогенът, а тестостеронът е в минимални количества, те могат подобре да развият своите специфични способности.


При тестовете на жените били раздадени снимки и те трябвало да опишат какво изразяват лицата, които виждат. Веднъж опитът бил проведен при нормални условия. После експериментът бил повторен, след като на участничките било дадено хапче с високо съдържание на тестостерон. След приемането на хормона три четвърти от дамите показали много послаби възможности при описанието на израженията, т.е. те показали послаба интуиция.Това проучване доказа, че дори и малки хормонални промени могат значително да повлияят на способностите на човека, коментира един от ръководителите на изследването.Ами така ще да е. Вероятно по време на напрегна-та умствена работа в организма на човека наисти-на настават светкавични промени – мозъчни вълни, трептения, неврони, тестостерони, естрогени… и мъжете, и жените пишещи ще да са подложени на такива скокове в нивата на хормоните, няма начин. Оттам и различните нива на задълбочаванията ни във всичко, което ни импонира и привлича – действи-телно подобното с подобно се привлича. Задълбочена по този начин, наясно съм откъде идва женската ми рефлексия към себе си и света.Обаче питам се: защо толкова се задълбочавам в Достоевски, защо, наистина…

Всички недоразумения в малък личен план, рес-пективно в литературата при оценката на една книга, може би се дължат на факта, че мъжете третират жените, като да са мъже, а жените третират мъжете като жени.


Казваме или чуваме някой да казва с покруса: няма накъде повече, стигнах дъното. Така или иначе, всеки, който е стигнал с в о е т о дъно, най-често не ос-тава там, а незнайно откъде събира сили, хваща се за косите си и се оттласква, изтегля се горе. Пред-лагам следното изречение, което вече съм написала във Вътрешната стая: Да стигнеш дъното, означава да придобиеш нова болезнена опитност, много по-съ-ществена от онази, която получаваш наготово на повърхността.

Отдавна съм забелязала, че по равното се спъ-вам по-често.

Един ден си повишихме тон вкъщи – както обикнове-но, за глупости. Сиамката веднага дотича, застана в краката ни и вдигна глава. Яркосините є очи пускаха гневни искри. Измяука застрашително, не бяхме я чували друг път да го прави. Не можехме да повяр-ваме – котката ни се скара! Изведнъж се вкопчи в глезена на мъжа ми и го издраска жестоко. Видя ли – казах, – видя ли кой е виновният. Докато се смеех злорадо, котката се вкопчи и впи зъби в моя глезен.А беше кротка сиамка.

В звуковото общуване със света животните са крайно пестеливи: петелът кукурига, за да извести зазоряването, кокошката кудкудяка, когато снася яйце или когато є се качи напере-ният мъжкар, магарето съобщава като чиновник


на служба точния час, кукувицата кука, за да ни подсети, че е дошло лятото… само човекът, единственият дарен с дар-слово, се възползва от този дар, за да бръщолеви, да произнася тиради, да злослови и от време на време да говори по необходимост.

Краят на лятото. Странджа. Небето е обсипано с диаманти, по-истински са само истинските. И възду-хът е пресен, и тишината е лековита. Не е идилия, човешко е. Някакъв простичък рай, който те приема с всичките ти падания-ставания по света и с всички-те ти неизброими грехове. Най-търпеливото място. Онова, което сме поискали да изгубим. И което, ако поискаме, можем да намерим.Изведнъж хор от бебета – жален плач, толкова жа-лен, че едва долавяш жестоката нотка на дъното на плача. Единственият звяр, който умее да е притво-рен, е чакалът. Бруталната откровеност на другите кръвожадни е за уважение – заявена е в прав текст, както се казва.Лежа и слушам хленченето на чакалите и лая на ку-четата, и си мисля разни неща. Например присъща ли е жестокостта на децата? Присъща е, разбира се. Само че също е заявена достойно в прав текст. Докато лека-полека малките станат големи…А присъща ли е жестокостта на поетите?Кучетата лаят яростно, чакалите ги надпяват с лъжовната си песен. Оплели гласове, огласят нощта още известно време. Малкото деца, които живеят в селото, отдавна спят и едва ли чуват олелията в дъл-бокия си сън. Спят децата, за да пораснат по-бързо…


Все по-жален става хоровият плач и все по-далечен.Наистина, след човека няма по-притворно Божие създание от чакала.

Ако срещна усмихнато куче, сигурно ще се упла-ша повече, отколкото ако ме залае.

Той има смелостта да не бъде смел, казва Ролан Барт. Е, не знам. Това си се нарича предпазливост.

Може би трябва да си поет и боксьор, за да си нежен и силен едновременно.Впрочем има един такъв български поет, но не се познаваме в живота. Вярвам, че приятелите му винаги могат да разчитат на него.

Страшно е да си помислиш в какво се превръща живо-тът още след първата ни по-значима победа над него. Наричаме своите малки човешки надмогвания над празнотата успехи, тихо се гордеем с тях, те са ни стимул да не се предаваме, да продължаваме. И про-дължаваме, без да си даваме сметка, че постепенно обрасваме целите в полипите на чуждата неприязън. Животът ни заприличва на морска скала, по която полепват черните миди на завистта, на злобата, на клеветата… Толкова силно се вкопчват – не можеш да ги изтръгнеш, впили са се дълбоко, сраснали са се


с твоя живот. Не че ще те спрат да продължиш – продължаваш, целият почернял от черупчестите ме-котели. Мекотели, но черупчести.Единствената им заслуга е, че постепенно те пре-връщат в скала.

Казват, че човек без врагове е половин човек.Повтарям си го с усмивка, когато враговете ми дойдат в повече.

Всъщност никога не съм враждувала с някого. Да отговориш на враг, означава да вършиш спрямо него същото, което той върши спрямо тебе. Като на война. Според Чоран, за да са врагове, противниците трябва да си приличат. Трябва да са двете половини на един човек, нещо такова. Слава богу, сред себепо-добните имам само доброжелатели. В този смисъл враговете не са ми врагове, а недоброжелатели.

Понякога чувствам, че крилете ми са натежали като гребла – също като крилете на албатроса на Бодлер. И тогава, сякаш надушили умората ми, иззад ъглите се появяват онези с о м р а -з и т е. Гледат втренчено, започват да свиват огромни цигари. Е, няма да стане. Може да вла-ча крилете си, може да залитам и да пълзя от умора, но хич да не си въобразяват, че като албатроса ще стоя с отворена „човка“, за да ми пускат дим през нея.


Някой някого иронизира, някой открито се подиграва, някой клевети откровено-съкровено някого, някой буквално се гаври. Светът наистина е една отворена кутия на Пандора. Преди време врях и кипях, скачах да опровергавам, да защитавам, да доказвам, да поста-вям на място. От доста време не съм същата. Не ми се занимава с хора, които се хранят, като мразят. Не ми се. Каквото повикало, такова се обадило – да отговориш на омразата дори и по най-сдържания на-чин, едва ли ще прилича на безразличие.Не ми се мрази.

Злобата на деня най-често е широко усмихната. Можеш да я разпознаеш по очите.

Мъдрият човек е онзи, който знае цената на думи-те, но повече – на мълчанието. Може някой и да го е казал, но до тази мисъл стигнах самостоятелно едва когато през главата ми минаха какви ли не прежи-вявания, причинени от хора, на които бих могла да закрещя с гневни думи, с яростни думи – в интерес на истината веднъж им се нахвърлих по този начин в полуприпадък, но не постигнах нищо повече от сери-озна сърдечна криза. През всичкото останало време, през което те продължаваха инвазивно да нахлуват през енергийните ми защити, неочаквано за себе си отговарях с мълчание, което ми даде усещането за недосегаемост и свобода. Веднъж и аз да постъпя мъдро!


Клошарят на нашата улица. Доброволно я мете, сърцато регулира паркирането на своите авто-мобили, допустимо враждебен и дистанцирано служебен е към чуждите, които нахално заемат и без това тясното улично пространство… поляга си по пладне направо върху външните первази на партерните прозорци и спи необезпокояван, по-мага да си качим тежките багажи, когато асан-сьорите не работят, всеки ден разговаря с охота за времето, понеже заради болните си колене е най-добрият синоптик и понеже промяната на времето най-вече него касае, има си котка, много по-охранена от него, той е само кокали в торба, събира кашони от контейнерите, къпе се лете в морето всеки ден, доскоро спеше в старата си жигула, поставена на трупчета и вътре има-ше кухня и всекидневна съответно на предните седалки и спалня на задните, по закачалките на купето висяха плитки лук и чесън, в жабката бяха подредени бурканчета със сол и подправки – дом като дом, само до тоалетна не знам къде е ходел, сигурно е притичвал до близката гара… Близка, близка – на сто-двеста метра… Вдигна-ха му един ден ръждивото купе на жигулата с паяк, барабар с плитките кромид и с чубрицата. Сега спи в една барака в заден двор, сутрин е най-ранобудният, мете улицата, без някой да го е молил, с ръка над чело като козирка поглежда към небето – май скоро ще завали…Клошарят от нашата улица – нейният истински Стопанин.

Има по-незначителни хора от клошарите, къде по-не-значителни. Обикновено ходят гордо изпъчени.


Страня от хора, които злостно коментират някого в негово отсъствие: …найневероятното у всички тези хора беше пълната им незначителност във всяко отношение… плюещи скорпиони… Фернанду Песоа.

През лятото в Странджа, когато е сушаво, плъзват много змии – усойници, стрелци, слепоци… И птиците в небето са повече. Змии и птици, между тях – чове-кът. Влечугите и летящите бележат граничните му пространства. От змиите гледа да се опази, птиците не ги и забелязва.

Природната среда е замърсена, интонационна-та – още повече.

Мисля си: чисто е там, където не живеят хора. И веднага си спомням Далчев…

Почувствам ли се омерзена и омърсена от хора, които сучат омразата като майчино мляко, ми се иска да е жива баба ми: когато се случеше през зимата да ме налегнат страхове, се свивах като болно коте в ъгъла. Тя погалваше бегло ръката ми. Вземаше любимата ми зелена купа и излизаше на двора. Бързо се връщаше – купата бе пълна догоре със сняг. Хайде, хапни си сняг и ще ти мине. През пролетта изнасяше купичката и я поставяше под капчука, след това ми носеше да отпия от дъж-


довината. Няма по-чисто от небесната водичка, казваше баба и аз ядях сняг, пиех дъждовина и бързо светвах, измита от детските си страхове.

Не знам защо го правех в детството – вместо да утоля незабавно жаждата, съзнателно я удължавах. Докато езикът ми не побелееше, сух като чироз, и слюнката ми не се сгъстеше, та не можех да я пре-глътна, не посягах към кранчето на чешмата. След това, когато вече станеше невъзможно да не го на-правя, пиех като невидяла направо от струята и се давех, и оставях водата да облива лицето ми. Да, да удължиш жаждата. Да.

Най-чистата вода е изворната. За да отпием – пред извора всички коленичим. Някой го е казал? И аз искам да го кажа!

На брега на морето винаги се чувствам жадна.

Когато на 27 юли 2002 година чух по телевизи-ята, че е починал Христо Фотев, събрах сили и се обадих на жена му. Виолета на секундата каза, все едно продължавахме започнат разговор: Кери, а в джоба му сложих раковинка, мидички…Наистина, беше се сетила за най-важното.Сега Христо и там слуша морето – в ракови-ната.


От Христо Фотев имам незабравим автограф, който той написа пред очите ми: Винаги заедно – тук и отвъд. Помня, че ми подаде книгата, но веднага си я поиска обратно, някак сепнато. Извади химикалката и дописа посвещението. Доволен от себе си, внезапно целуна дясната ми длан и положи стихосбирката в ръцете ми. Изречението беше добило следния вид: Винаги заедно – тук и отвъд (в поезията)!

ЕТО ТИ ГО МОРЕТОЕто ти го морето, подари ми го леля ми с необятен жест. В утрото на първата ми любовна среща с него бях изумена, че само на пет-шест километра от моя странджански свят има друг – неговото лъчезарие ме потресе по начин, какъвто възрастните не очакваха. Там бе по-голямо и по-синьо от навсякъде. Изобщо не мисля, че изразът синя свобода е метафора – за мен свободата в най-прекия смисъл на думата си е синя и мирише на водорасли, на йод, на солен вятър, на горчиви крайбрежни треви. Знам го от онзи първи ден.През годините на детството не свикнах да назовавам морето с истинското му име: категоричността на чер-ния цвят е без нюанси, неотменима някак. Наричах си го Синьо море, може би защото другояче стоят нещата с нюансите на синьото: лазурит, ултрамарин, кобалт, турскосиньо, небесносиньо, морскосиньо… Страшно харесвам това последното. Особено морскосиньото в картините на Баев. Или морското синьо на самото море, то никога не е едно и също – както е казано, мо-рето никога не се повтаря. Или морскосините райета върху моряшката фланелка на свако ми Стоян, мъжът на моята леля. Наричаха го Капитана, негова беше


първата лодка в Лозенец. Бе дребен като костилка, по-тъваше в рибарските си ботуши – но имах чувството, че когато влиза във водата да издърпа лодката си на брега, ако рече, може да изгази с великански стъпки ця-лото море и да стигне в Одеса или в друг някакъв град. Ще изпуши цигара с тамошните рибари, ще си кажат лакърдиите – и отново ще прецапа морето. Плуваше като риба и далдисването му продължаваше цяла веч-ност. Леля седеше спокойно на брега, разперила около себе си алената си крепонена рокля, и се усмихваше на уплахата ми. След час, след два, след година – времето край морето и най-вече в морето е разтегливо поня-тие – той най-сетне благоволяваше да сложи край на тревогата ми. Излизаше на пясъка, отърсваше се като куче и ситни капки ни поръсваха. За софиянци, които по онова време превземаха Лозенец от всички посоки, Капитана беше олицетворение на морски лъв, излязъл направо от приключенските романи. Благоговейно се нареждаха на опашка, за да го изчакат да ги повози след риболова привечер. Когато лодката му запърпореше, натоварена с риба, посрещачите избухваха в овации. Капитана слизаше, оттегляше се за половин-един час в колибата си като индиански вожд, който се е усамотил, за да вземе най-важното за племето решение. Накрая се появяваше, усмихваше се загадъчно на една страна, в очите му блещукаха зеленикави ледени кристалчета. За характера на неговите размишления можеше да се досети всеки един човек с опит в морските дела, но не и софиянец. Клатушкащата се походка на Капитана отдаваха на денонощното му вземане-даване с морето, затова доверчиво накачолваха лодката и свако поемаше на околосветско пътуване до Китен.Един ден, както си въртял руля, се прозял и от устата му излязъл облак с хиляди резедави искрички. Горещо, казал, ще се разхладя – политнал от единия борд и дал-


дисал. Пътниците му го чакали пет минути, десет, петнайсет – накрая жените запищели. Помощ! Удави се! Помощ, спасете ни!… Спокойно, другарко, пояснете се какво се е случило. Обърнали се и зяпнали, зад гърба им той си седял и се подхилвал. Когато далдисал, бил минал под вода под лодката и се качил горе през кърмата… На следващото лято на улицата го срещнало дете софиян-че, което също било в плавателния съд на Капитана по време на паметното далдисване. Момчето застанало чинно и поздравило: Добър ден, чичо удавник. Как сте? Благодаря, добре съм, откликнал Капитана и го погалил по перчема. От гордост очите на малкия станали съв-сем морскосини. Сигурна съм, че и днес, спомни ли си морския вълк, очите му придобиват същия цвят.В детството си живеех със семейството си на брега, отначало в Ахтопол, по-късно в Царево, и естествено-то ми продължение беше голямата вода, а тя минаваше през протоците, през Мраморно и Егейско море, през Средиземно покрай Соренто, за което в ранното си детство се наслушах на шлагера: Помниш ли морето синьо и вълните му лазурни, що обливат като лента бреговете на Соренто… нататък през Гибралтар с маймуните и скалата – докато се влея в безбрежието на океана. Град море, град океан, такива бяха моите градчета и хората, които живееха в тях, още в ранна възраст до-биваха представа за безграничните си размери тъкмо поради тази причина.Мъжете на този бряг, моряци и рибари, ходеха много особено – сякаш стъпват по гребена на морски вълни. Когато за пръв път ми посочиха Христо Фотев, вър-веше си и той по главната на Бургас с клатушкащо-за-бързана походка. Премина по улицата като по море, разлюлян сякаш върху вълните на поезията си, и аз усетих прилива є. Сега си мисля колко е велико в крайна сметка – в живота ти да присъства море. Помните


онзи шедьовър на поета: Ядяхме миди и плюехме бисери. В множествено число е, Фотев има предвид ни повече, ни по-малко хамалите и рибарите. Христо и рибарите. Поетът наравно с хамалите. Хамалите – наравно с поета. Ядяхме миди и плюехме бисери. В ничии други думи не съм чувствала така силно великото на живо-та, което съдържа в себе си необикновението на обик-новените неща: мъдростта на рибарите и хамалите, нешлифованите бисери в поезията на Христо, човешко-то общение и общението с природата, хрускането на мидените черупки под краката по залез, зеления плюш на водораслите, пърпоренето на гларусовите криле, пе-сента на рибарите за мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз… накрая – най-накрая безмълвието на Фотев, което не е мълчание, а говорене навътре, само и единствено за себе си, завръщане в Логоса, в безмъл-вието на онова, което не може да бъде изговорено дори с думите на поет. И в Бургас живея в района на пристанището. Казват, че Фотев бил измислил този град. Цитирам Александър Томов: Изтласка го / града / безвъзвратно от образ в образ с няколко могъщи движения… и го превърна в някаква особена идея и мисъл. Бих казала, с пристъпите на ня-какъв грандиозен пентаметър или хекзаметър поетът измис ли и морето на Бургас. Сравнявам двете море-та – на моя свако, Капитана от Лозенец, и поетовото море. Едното пълни лодката с риба, храни рибарите и техните деца, дава им прохлада, удоволствия, страда-ние, пътувания, завръщания, живот, смърт. В другото делфините пеят на старогръцки древното си грегориан-ско пеене. Архетипът морето като утроба на живота – при Фотев вече е нещо повече, преминава естествено в архетипа морето като лоно на творческото начало. Обичам и двете морета – онова на Капитана, с бялата лодка Начало, с високия бряг на Лозенец, обрасъл в черни


треви, сред които привечер леля, едра и ласкава като делфинка, посядаше там да чака лодката, натоварена с щедрия улов. Още повече не мога без морето, в което вълната помни още своето начало.През последните двайсетина години страховете ни за надвиснала над морето екокатастрофа са основа-телни и аз възприемам тази заплаха твърде лично. Бреговете на моето детство и на моята младост, обрасли само с буйни треви и със смокинови дървета, просторни, ветровити, диво красиви, днес се срутват под тежестта на архитектурни чудовища – грозни Голиати, срещу които са застанали няколко Давидовци без прашка: поети, журналисти, екозащитници… Сре-щу Голиат летят гневни думи – но достатъчни ли са те да спрат гибелната престъпност, узаконявана от самата държава? Достатъчни ли са думите да спасят дишането на морето? Неговата древна синя кръв? Без-дънната му красота? Рибите, делфините, чистото на водата? Свободата, която то ни дарява – стига само да отправим поглед към хоризонта? Достатъчни ли са моите думи да спасят моето море? И онова, което е останало от общото ни море? Знам ли… Все пак Давид беше преборил Голиат с голи ръце, въоръжен единствено с прашката. Да опитаме всички с прашките, казвам си. Да опитаме, пък може да се случи чудо. Да не забравяме, че Давид бил и поет.И никога да не забравяме: на този бряг поетите и ри-барите продължават заедно да ядат миди и да плюят бисери.

ЕДИН СЛЕД ПОЛУНОЩФРАГМЕНТИ, МИНИАТЮРИ, ЕСЕТА

Автор: КЕРАНА АНГЕЛОВА

Художествено оформление: НЕВЕНА АНГЕЛОВА

Редакция: НЕВЕНА ДИШЛИЕВА-КРЪСТЕВА

Коректор: Соня Илиева

Предпечат: Асен Илиев

Печат: ПК „Жанет 45“, Пловдив

Издава: ICU, София

www.icu-bg.com

ISBN 978-954-92864-6-5

Documents

Един след полунощ - Керана Ангелова