В МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО, Солунското съзаклятие (1903 г.), подготовка и изпълнение.

Павел Шатев ( Трето издание, Изд. на Отеч. фронт, София, 1983 г.)

http://www.promacedonia.org/ps/index.html Преговор - Ефрем Каранфилов

1 - 8. Кратово и околността - Юношески волности - В Скопие, в пансиона - Първите бунтовни комити - В Солунската гимназия - Ученически бунт - Ученическа ревност и любознателност - Мисли, идеи и действителност.

9 - 16. Ученически "литературно-музикални" - Коментарии на факти и събития, станали в Македония - Солун - център на Македония - Вътрешната Македонска Революционна Организация - Критики и порицания... - Преценка на учителите... - Една турска преоценка... - Посещение на манастирите...

17 - 24. Винишката афера... - Първите разочарования... - Първият ученически конспиративен кръжок - Кръжоци и конспирации - Укриването на К. Кирков и Т. Богданов - Засилване на легалната и нелегална дейност... - Опит за убийство на султан Абдул Хамид - Планът за минирането и разрушаването на Банк Отоман в Цариград.

25 - 32. Паралелна акция и в Солун... - Започване прокопаването на канала под земята - На път за Цариград - Изповед на двама другари - На работа в канала - Един диспут... - Пак на работа в канала - Преследване и укриване.

33 - 40. Един спор... - Опит за бързо набавяне на динамит - Привършване на работата в канала - Едно улично куче - В очакване на динамита - Арестуването на Слави Мерджанов... - В затвора - Първият разпит.

41 - 48. Разговор с един български шпионин - Сношения и кореспонденция в затвора - Животът в затвора - Разговор с арестанта Осман ефенди - Сл. Мерджанов търси способ и начин, за да се самоубие - Освобождението - Пак в затвора в Стамбул - Разговорът ми с Ахмед бей.

49 - 56. Сърдечен прием от тракийските затворници - На път за Солун - В Солунския временен затвор - Под конвой от Солун за Скопие - В Кукуш - На път към Дойран-Струмица - Струмица-Щип - На път към Свети Николе.

57 - 64. Едно премеждие - От Свети Николе през с. Сушица за Скопие - В Скопие - в затвора - В Скопие - В трена на път за Куманово - В Куманово - На път за Кратово - Интерниран в Кратово.

65 - 72. Една тревожна телеграма - Бягството ми от Кратово - Едно странно приключение... - В Кюстендил - Радомир-София - В София с П. Манджуков - По невестите в Цариград и Солун - Откриване канала в Цариград.

73 - 80. Сл. Мерджанов - П. Соколов - Сл. Мерджанов-П. Соколов - С Тр. Христов и П. Бошнаков - Подготовката на Солунското съзаклятие - Революционни четива - План и разпределение на работата - Привличането на Д. Мечев.

81 - 88. Раздялата - В Кюстендил... - Съвети и напътствия от Иван Коларов - Между Кюстендил-границата - Една сбирка в София - През пребиваването ми в София. Спор и сбиване - Пренасянето на динамита - Магазинът-бакалница...

89 - 96. Македонци комити-терористи в Солун - Въпросът с хилядата килограма динамит - Борбите между централисти и върховисти през 1902 година - Опити за помирение... - Горноджумайското въстание - Граф Ламсдорф в София - Грешки и разочарования - Усилията за въоръжаване - ЦК на ВМРО и общият развой на мак. револ. движение.

97 - 104. Спорът ни с ЦК на ВМРО и Иван Гарванов - Връзки и отношения на кръжока - Снабдяване с нов динамит и средства - В София с Димитър Мечев - Кюстендил - границата - Кочани - Една овчарска компания - Куриерът Геро от село Саса - В село Сажденик.

105 - 112. В село Мишино, Кочанско - Една среща в с. Оризари (Кочанско) - Снабдяване с паспорт - През Одрин на път за Солун - Минирането на Банк Отоман - Пристигането на Димитър Мечев - Един "сгоден случай" - Разпределението на динамита...

113 - 120. Претекст за прикритие от полицията - Рискът от някое ново подозрение... - Една случайност - Друга случайност - Осигуровката на Орце Попйорданов - Пристъпване към изпълнението - Срещата на Д. Мечев с Даме Груев - Защо се взема решението...

121 - 128. Планът за изпълнение - В очакване на парахода "Гвадалкивир" - На път за "Гвадалкивир" - В парахода "Гвадалкивир" - Възпламеняването на взрива - "Гвадалкивир" в пламъци - В хотел "Партеон" - На път за Скопие.

129 - 136. Арестуването ми на гара Скопие - Обратно към Солун - В Солунския временен затвор - Първата нощ в затвора - Една суматоха - Изпълнението - Каналът - Военното положение и първите репресалии.

137 - 144. Пред военния съд. Първият разпит - При съдебното дирене - В затвора Беяз куле - В килията - Едно съновидение - Пред съда. Прочитане на присъдата - Присъдата на съзаклятниците - В централния затвор Еди куле.

145 - 152. Йордан Попйорданов (Орцето) (1881-1903) - Константин Ив. Кирков (1882-1903) - Димитър Мечев (1870-1903) - Илия Тръчков (1884-1903) - Владимир Пингов (1863-1903) - Съмишленици, сподвижници и укриватели - Двете железарчета - Във Велес.

153 - 160. В Централния затвор - Иван Гарванов в Централния затвор - Разглеждане на процеса... - Иван Гарванов на заточение - Животът в Централния затвор - Едно посещение... - Кой и какъв беше Хилми паша - Бюджетът на Македония.

161 - 165. Амнистията - Животът в затвора след амнистията - Реформи в Централния затвор - На заточение - След двадесет години - Заключение.

Бележки

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

Грешките и поуките от миналото ни посочват пътя към бъдещето.

1. КРАТОВО И ОКОЛНОСТТА

От градовете в Македония, които имат значение за запазването на българския дух и традиции от тъмните епохи на духовното и политическо робство, една завидна роля се пада и на старинния град Кратово.

По основаването, съзиждането на града не се знае нищо положително... По предание първите поселенци били римляни-рудари. Тяхното селище се намирало малко по-горе от днешния град, в една местност, където във всичи времена са намирани основи на постройки, гробища, парчета от съдове, римски монети, накити и др.

Тая местност, види се, поради злата участ на селището – или изоставено, или постраало от някоя стихия – е известна на старите хора с прозвището "Злокуки".

През Първото и Второто българско царство от кратовските рудници, или както в днешно време ги наричат рупи, се добивало мед, желязо, сяра, сребро и злато.

Знае се, че в миналото е имало материално благосъстояние и духовна култура. [1]

През сръбското владичество в Кратово (1330 – 1355) имало малко сръбски чиновници около оловно-сребърните мини и отпосле дошла една малка колония от република Дубровник, заинтересувани в производството на металите. И едните, и другите изчезнали в масата на българите с течение на времето.

Из каменните (калдаръмни) дворове на някои от къщите се издигат седем средновековни кули – жилища и крепости на кратовските князе до края на ХVI столетие. Тия замъци придават и архаичност, и тайнственост на града, като поразяват чувствата и будят фантазията да възсъздават картината на миналото.

Голямо впечатление произвеждат и оцелелите пет джамии, чиито високи минарета сякаш искат да надминат средновековните кули-замъци и да посочат турското могъщество в миналото. [2]

От останалите по разни библиотеки, музеи, паметници всеки може да се убеди, че в Кратово се е култивирал българският дух в оная далечна епоха с една ревност, присъща само на призвани за висока мисия духовници, народни труженици. [3]

Разположението на града по склоновете на рътлините и бреговете на трите бучащи реки с високи притоци е такова, че всички усилия на погледа да го обгърне изцяло са суетни.

Кратово е малък град, разположен в полите на Осоговската планина, в една котловина, отвсякъде заградена с венец от величави балкани: Лисец, Буковец, Плавица и техните разклонения. Градът е построен на няколко стръмни рътлини и обиколен с високи, остри ридове, които го правят почти непристъпен.

Спретнатите обикновено дву- и триетажни къщи с балкони или стари чардаци са накацали амфитеатрално по стръмните скланове на рътлините. Рътлините в града са прорязани с три реки, над които на няколко места има дълги и високи

мостове, някои от които – каменните – са построени още в средните векове и още стоят неповредени.

Буковец – връх на Осоговската планина (1000 м надморското равнише) – стърчи над града със своята височина, обрасъл с високи гъсти дървета като един букет, украсяващ града и цялата котловина, която се открива към запад.

Околността на града се състои изключително от лозя и ливади, между които са посадени много плодородни дръвчета.

През пролетта и лятото лозята и ливадите са единствените места за разходка, сборове и веселия на гражданите. Мъже, жени и деца се събират на групи и отиват на места, от дълги години определени за тази цел, където правят своите веселби (теферич).

Градът Кратово е населен с турци и българи, които живееха в отделни квартали и освен на пазара – чаршията, почти не се срещаха едни с други. Разделени по език и вяра, обичаи и нрави, градът бе разделен, тъй да се каже, на две половини.

Между турците имаше няколко бейове (феодали), които притежаваха големи имения, бяха собственици на цели села, чиито жители бяха техни слуги, работници, ратаи. Тези бейове (феодали) по своя живот, държане и обноски бяха като тръне в очите на градското, особено на българското население. Политическата власт на турското правителство не бе нищо пред деспотизма, своеволията и нахалността на бейовете феодали. Ако някой българин в делничен ден е по-добре облечен или изпъкне със своята решителност, пъргавина в най-дребните текущи местни работи, бейовете феодали бяха, които брутално, почти с бой и плесници го "вразумяваха".

При сборове или вечеринки по къщите или "теферичите" (общи сбирки вън от града в някоя от ливадите), когато ставаше дума за турската власт или изобщо за турците, бейовете феодали бяха най-вече предмет на разговори, критика и присмех. Малки и големи им се присмиваха, от тях се страхуваха и ги ненавиждаха. Всъщност обаче бейовете феодали бяха представителите на публичната власт и мохамеданската религия. Верският антагонизъм, поддържан от столетия, още повече засилваше омразата между турци и християни. Бейовете феодали със своите произволи даваха поводи за общи порицания и обща ненавист към всичко турско.

2. ЮНОШЕСКИ ВОЛНОСТИ

Децата по навик и подражание на по-възрастните още от юношеска възраст привикват да се катерят по високите скалисти остри ридове и да минават почти разрушени и високи мостове в града. И за мене най-забавителните игри бяха как да се изкача на някоя висока, почти непристъпна скала, как да стигна върха на някой от стърчащите ридове или как по-ловко и бързо да мина някой от мостовете, построени почти от едно или две обли дървета (буки). Всички тези детски игри и забавления особено обезпокояваха и тревожеха родителите ми,

излагайки живота си в опасност, и на два-три пъти преживях такива премеждия, че само по една случайност можах да запазя живота си.

3. В СКОПИЕ, В ПАНСИОНА

При такова прекалено детинско желание за приключения още преди да привърша първоначалното си образование, моите родители въпреки желанието им искаха на всяка цена да ме поставят в условия, за да избегна и други възможни премеждия, които можеха да ми костват живота. Единственото, което по това време те можеха да направят, бе да ме настанят в някой пансион, а такъв като най-близък бе пансионът при Скопската прогимназия, в която един от моите братовчеди, Иван Иг. Златков, бе назначен учител и надзирател. И тъй през 1892/93 учебна година постъпих в I клас при Скопската прогимназия и почти всички домашни и роднини при заминаването ми се присмиваха, като с ирония ми заявяваха, че ме пращат по-скоро "сюргюн" – на заточение.

В скопския пансион и училище аз се намерих в съвсем друга среда. Друга обстановка, нови другари и познати, прибрани почти от всички градове и някои от селата в Скопския вилает. В пансиона, въпреки че бяхме разделени по възраст и класове, общуването ни бе пак на групи, по градове. Група паланчани, група kратовци, велешани, тетовци, кумановци, щипяни и пр. При определен режим и постоянен надзор се учехме и занимавахме както в пансиона, така и в училището. Животът ни в пансиона бе по-интензивен и по-приятен. Обща трапеза, общи гимнастически и други игри, общи сбирки и отделни групови събрания и срещи. Както казах, в пансиона имаше ученици от градовете и от селата. Не зная как и защо, види се само поради начина на живота, обноските и говора всред нас - пансионерите, имаше две течения. В едното пансионерите ученици селянчета, а в другото пансионерите ученици от градовете. При игри, сбирки, срещи по разни поводи и случаи всякога и във всичко изпъкваше един "антагонизъм" между селянчетата и гражданчетата. Често пъти се случваха пререкания между учениците селянчета и учениците от градовете. През всичкото време на учебната година тази детска съсловна борба продължаваше. Разбира се като деца не липсваха кавги и крамоли и между учениците пансионери от разните градове. Прибрани от разни краища, още различаващи се по диалекта в говора, свикнали с разни обноски и даже начин на живеене, общувахме, живеехме и играехме тъй да се каже като отделни родове и въпреки че бяхме в едно и също учебно заведение обаче общувахме, живеехме и играехме не по възраст и класове, а групирани в отделни групи: велешани, щипяни, радовишани, тетовци, гостиварци, кумановци, кратовци, паланчани и пр.

Въпреки строгостта даже на Пере Тошев като учител и възпитател, въпреки училищния правилник и общия надзор както в училището, тъй и в пансиона вървеше все тъй – във взаимни групови срещи, надбягвания (плувания в р. Вардар) и пр. и пр., с, които мъчно се справяше училищната власт, а при два случая при опит за бунт в пансиона се замеси и административната власт – лично губернаторът (валията) Хафуз паша, първият реформатор в Косовския вилает, единственият висш чиновник, който своевременно сериозно се беше заел да дисциплинира албанското население и спре произволите на албанските планинци, които дотогава в обноските си към местното население по градове и

села се отнасяха брутално и навсякъде единично или групово, винаги въоръжени, всяваха ужас, като си служеха със закани, формени грабежи, наранявания и убийства.

4. ПЪРВИТЕ БУНТОВНИЦИ КОМИТИ

Следната учебна година както и в града, така и в пансиона и училището почнаха да се носят слухове за въстаници комити, сражения с войската и жандармерията. Всички новини учехме или вън в града или когато някой близък или сродник на някой от учениците пристигнеше от Кочани, Пехчево, Царево село, Кратово и пр. В късо време всички слухове станаха реалност. В Скопие на няколко групи пристигнаха вече заловени въстаници комити и ние за да ги видиме било когато минаваха по главната улица от гарата до правителствения дом или по улиците покрай р. Вардар, или пък пред самия централен затвор Куршумли хан с позволение, под разни предлози или просто избягвахме от пансиона. На групи по 6 – 10 души, облечени в разни, носии, повечето селски, едни с калпаци, други гологлави, всички в цървули и пристегнати, обиколени от войници и стражари, гордо вървяха по улиците на път било за централния затвор, било към правителствения дом или комендантството в Скопие. Въстаниците комити вървяха в редици, стъпвайки свободно, гордо и спокойно гледайки наоколо публиката, киято ги наблюдаваше и изглеждаше от главата до петите. [4]

В края на учебната година всички ученици пак групово си заминавахме по родните места. В Кратово малки и големи, селяни и граждани, мъже, жени и деца, всички приказваха все за заловените и избити комити, чиито глави, надянати на прътове за страх и назидание на местното население, властта в продължение на часове излагаше на публични места. Турците порицаваха и осмиваха заловените или избити комити, а българското население с особена симпатия приказваше за тях: кои били, откъде дошли, къде и как се били, и почти всички жени и деца почти масово се стичаха, когато властта предаваше главите или труповете на убитите четници, за да бъдат погребани от българската черковна община.

Въстаниците в Кратовско почти навсякъде (с. Барбарево, Секулица, Повишени) бяха избити, заловени или разгонени, обаче населението с разни една от друга по-трогателни приказки в продължение на месеци се занимаваше с тях и тяхната трагическа участ. Въстаниците комити навсякъде срещали спънки и неудачата бе обща, обаче комитите със своята борба, дела и трагична смърт направиха една небивала по своя размер пропаганда и агитация всред българското и турското население. [5] Техните приключения по разни села и планински местности населението точно проследи и изучи, а разказите за тях и тяхната борба фантастично почнаха да се разнасят от уста в уста и даже да се възпяват като народни песни:

Горо ле, горо, зелена, и ти, водице, студена, вижда ли, горо, да мине, Кара Танаса войвода?...

Селското население се ободри, а градското все повече и повече се окуражи и раздвижи въпреки бдителността на административно-полицейските органи. По общи сборове или веселия, по града и селата почти открито се приказваше за "общата" работа, за бъдещата предстояща вече борба. Срещите и интимността между селяни и граждани зачестиха и всеки при всички случаи, където имаше възможност, искаше да манифестира било своята ловкост, духовитост или борчество.

Революционната организация имаше вече своята мрежа както в града, тъй и в някои от селата. Тайно почнаха да циркулират вестници, да се пренася и укрива оръжие – пушки, патрони и револвери. Както в града, тъй и в селата, колкото и да искаха това да мине тайно и незабелязано, все пак повечето работи бяха почти достояние на широк кръг от българското население.

5. В СОЛУНСКАТА ГИМНАЗИЯ

През 1896 година постъпих в Солунската гимназия за да продължа образованието си. Настаниха ме пак в пансиона, където се намерих при съвсем друга обстановка, други другари, други навици, друг живот. Докато в скопското четвъртокласно училище съревнованието между учениците бе по-скоро в игрите и приключенията в пансиона или вън от него, тук в Солун, съревнованието между всички ученици беше само в училището. Пансионът бе обикновено училище. Дружбите на учениците не бяха вече групови по градове, а по класове или по възраст. Общите теми и разисквания не бяха кой как и с кого се бил или пък кой кого надвил, където се групово къпели или гонели, а кой с какво се е проявил в училището или на седмичните или месечни ученически литературно-музикални вечеринки и пр. Ученическите вечеринки, макар предварително устройвани по определена програма, вземаха вид на общи събрания, където бе мястото и се удаваше сгоден случай кой ученик с какво може да се отличи: декламации, песни, приказки, пък даже и импровизирани речи. Учениците ог горните класове бяха предмет на общо внимание, а те пък от своя страна към учениците от по-долните класове се държаха и отнасяха снизходително, сякаш че бяха назначени и определени за възпитатели. Грубостите, буйствата, пререканията по разни поводи в училището или пансиона, каквито имаше в Скопското училище, тук вече не се проявяваха. Освен това обноските на учителите към учениците в пансиона и гимназията бяха по-други.

6. УЧЕНИЧЕСКИ БУНТ

В началото на пролетта, почти незабелязан от нас, по-малките, в гимназията стана един бунт. На 7.II.1897 година сутринта внезапно в общия салон в гимназиалното помещение се чу голям шум, обща глъчка и тропот на крака. Никой не влезе в класните стаи. Всички се събрахме в общия салон. В тоя момент освен дежурния надзирател в училището помежду нас взеха да се движат няколко от учителите, а така също и директорът на гимназията Ат. Наумов. Още с появяването на последния чуха се един два гласа: "Долу-долу" – и почти всички като папагали почнахме да викаме "долу". Защо? Срещу кого?... Това малцина знаеха. Ние всички от първи до седми клас бяхме в общия салон и бяхме вече тълпа, която несъзнателно се влачи без да знае защо и срещу кого.

Всички увещания на по-примирителните и ползуващи се с авторитет учители-възпитатели бяха излишни.

Реши се, че гимназията е затворена и ние вкупом в редици, както обикновено пак придружавани от съответния учител-надзирател, се прибрахме в пансиона.

През този ден не се явихме на редовните класни занятия, нито пък на вечерните занимания. На другия ден обаче почнаха съвещанията. Без разрешение на надзирателите ни учениците устроиха срещи и събрания в занимателните салони за общи разисквания и общи решения. Учителите-надзиратели в пансиона бяха през това време само "глухи" и "неми" свидетели на започнатата "борба". Обши съвещания и събрания ставаха почти всяка вечер, а понякога и следобед. Разискваха се разни въпроси, обаче главният въпрос, върху, който най-много се разискваше, беше как и къде ще трябва да се явим пред екзархийския пратеник за да изложим исканията си, какви да бъдат те, как да се изобщо формулират и представят. Всичко това бе предмет разбира се на нашите общи събрания, съвещания, разисквания и решения.

След няколко дни в едно от събранията се съобщи, че екзархийският пратеник вече пристигнал и че бил на квартира в хотел "Коломбо". Оставаше да се започнат "преговорите".

Всред нашата бунтовническа среда се оформиха две течения. Едни изказаха мнение, че той, самият представител, трябва да дойде в пансиона и в общата зала (занимателния салон) да се разисква и решава. Обаче някои от по-възрастните и по-разсъдливи ученици се противопоставиха на искането на първата група, заявявайки, че това е абсолютно невъзможно, тъй като той, еквархийският пратеник, като училищен инспектор е началство и власт, а ние сме ученици и сме нему подчинени. Следователно ние ще трябва да отидем при него, а не той да дохожда при нас. Това становище се възприе от всички. Оставаше единствено да решим колко души от наша страна да се явят при него и кои именно ученици. Реши се по двама от всеки клас (IV – VII), всичко осем ученици. Оставаше да се реши дали изобщо ще трябва да се разисква и третира устно или писмено. Възприе се последното, като се определи една комисия, която да редактира нашите искания и да изложи хода на работите и порядките в гимназията и пансиона.

Гимназията временно се затвори. Учениците и екзархийският пратеник "преговарят", а учителите и надзирателите като подсъдими стоят настрана.

В деня на бунта пък и през всичкото време, докато беше затворена гимназията, както учителите така и надзирателите в пансиона бяха съвсем коректни и държаха се много примирително. Всичко отбелязваха, бащински се подсмиваха обаче старателно се въздържаха от всякакви вмешателства в "общия" спор само и само да не се даде повод на държавната власт да се намеси, тъй като едно евентуално намесване щеше да се изрази съвсем другояче и можеше да коства скъпо на някои от възпитаниците ученици, и на някои от гражданите, а най-вече на някои от учителите.

През цялото време съществуваше една чисто ученическа дисциплина. Кой, къде и кога може да излезе извън пансиона, кой с кого може да се среща, се държеше сметка. Трябваше да се наблюдава най-щателно върху някои ученици, които било по съвета на домашните им, било по съвета и увещанията на външни лица, можеха да покажат малодушие и борбата да се провали, защото ние смятахме, че тази борба трябва на всяка цена да се спечели от нас, учениците, а не от нашите учители и надздратели. Тази наша контрола беше на своето място. Наистина под давление на някои от гражданите яви се едно малко разколебание в нашата среда, обаче непримиримите надвиха и всички опити да се разединят и разценят на две групи учениците бунтовници напълно се осуетиха от самоконтролата на учениците.

Съобщи ни се, че от няколко дни екзархийският пратеник вече чака и иска среща. Навярно той в първите дни след пристигането си всецяло се бе отдал да изучи по отношение на ученическата стачка какво поведение държи българското гражданство, основно да изучи спора, въз основа на, който се беше вдигнал бунтът на учениците. Всъщност обаче нямаше между учителите и учениците каквито и да било спорове или неправди. Напротив, голям антагонизъм и взаимни борби се водеха между самите възпитатели учители, от една страна, а от друга – паралелно с това и между гражданите, тъй като в Солун българите бяха разделени на две партии, борещи се една срещу друга.

Споровете между двете партии се водеха изобщо с какви методи да се работи в бъдеще в борбата за освобождението на Македония. Едната група беше за тиха просветна черковно-училищна борба, като се върви по еволюционен път, за да могат македонските българи постепенно да се издигнат в културно-просветно и икономическо отношение и заемат големи и малки служби в турската държава и по такъв начин да образуват държава като се помъчат да изтикат на по-заден план гърците. Тая еволюционна група беше ръководена от екзархистите, които бяха неприязнено настроени срещу всякаква преждевременна революционна дейност, срещу всякаква конспиративна борба, смятайки, че с такива преждевременни борби ще се влоши положението на македонския българин.

Другата част от учителите заедно с една част от гражданството бяха носители на революционния метод на действие и не можеха да се примирят с исканията на първата група. ВМРО беше вече основана и постепенно разширяваше своята мрежа от тайни конспиративни комитети из Македония.

Еволюционистите издигаха лозунга – легална борба, просвета, черкви и училища – пеейки песента "Труд и ревност – с нам сполука", а революционерите едиовременно с този лозунг препоръчваха и прилагаха революционния метод на действие, пеейки "Свободата не ще екзарх – иска Караджата".

Говорих вече в друг спомен за р а з д е л е н и е т о както на гражданството, тъй и на учителството в Солун на два в р а ж д е б н и л а г е р а. Справедливостта обаче изисква да кажем, че за напредъка на българското дело в Солун еднакъв дял имат и едните, и другите.

Но при все това тези две течения си оставаха непримирими, дебнеха се, търсеха случаи, за да си дадат сражение.

Един и з к у с т в е н к о н ф л и к т, създаден от едната страна (екзархистите), докара неочаквани резултати. Цялата гимназия спря функционирането си и стана смяна на директора й. Оказа се, че другата страна (сепаратистите) беше по-силната.

Даденото разяснение по тази случка, която срещаме в Гарвановите спомени е много далече от истината.

Нека повторим, защото го казахме вече при друг спомен, че при директор като Сарафов подобни работи не биха могли да станат в Солун. Той, Сарафов, никога не би застанал начело на едната учителска група, за да гони другата пак подчинена нему група, както това направи наследникът му. И от едната, и от другата група учителите бяха добри българи, добре си гледаха гимназиалната работа и бяха добри общественици. З а щ о п р о ч е е б е т о з и а н т а г о н и з ъ м м е ж д у т я х?

Касаеше се за бъдещето на Македония. Според едните (сепаратистите) спасението на целокупна Македония при наличността на толкова претенденти (българи, сърби, гърци и албанци) бе в автономния принцип. За тях единственото правилно решение на македонския въпрос бе а в т о н о м н а М а к е д о н и я в г р а н и ц и т е н а т у р с к а т а и м п е р и я. Според другите България е била достатъчно силна за да завладее цялата Македония, та няма защо да се говори за някаква автономия. На същото мнение трябва да е била и екзархията, защото тя явно взе страната на вторите. Но против автономна Македония бяха не само екзархистите, но още и гърците и сърбите. Последните казваха, че една автономна Македония ще отиде там дето отиде и автономната Източна Румелия. Така поне се изрази пред мен един сръбски училищен инспектор, а също и няколко видни солунски гърци. Принципът за автономна Македония легна в основите на ВМРО, която немалко участие взе в солунските борби.

Сега след толкова преживени събития за всички е ясно, че ако в 1912 година вместо дележ на Македония беше се усвоил от съюзниците автономният принцип, то нямаше да бъдем днес свидетели на нейната разпокъсаност, на нейното обезличаване и на безкрайните страдания на македонските българи.

Споменах по-горе, че Екзархията беше взела страна в солунските борби или по-добре казано, в борбите между учителството в Солун, па и в провинцията. Това бе една нейна грешка. Тя наказа учителите, които считаше като опасни за българската идея, макар и да бяха най-големи ратници на тази идея, като не обърна внимание ни на работата им в гимназията, която бе образцова, ни на извънучилищната им дейност, която бе тоже образцова. С това самата Екзархия нанесе удар на гимназията и я тласна към упадък. [6]

Ние, учениците, по това време станахме прост инструмент, чрез, който борбата се изразяваше в революционен дух. Деятелите и от едната и от другата група, изхождащи от учителите и гражданите, по ред съображения и сметки бяха в

материална зависимост от Екзархията и съответните метрополии и екзархийски наместничества, а още поради страха им от властта нямаха куража открито да си дадат едно генерално "сражение". Така учениците станаха инструмент на едната група. При това борбата от идейна стана лична, водейки се кой учител да остане и кой да бъде отстранен., но търсеха се факти и доказателства, тъй като мотивите и причините за тази стачка се знаеха както от гражданството, така и от екзархията. Ние учениците пансионери в случая бяхме само кукли, които разиграваха хорото, а учителите и гражданите бяха зрители. Но веднъж поставени пред свършен факт, ние продължавахме борбата...

Екзархийският пратеник искаше факти и доказателства за причините, които са ни подбудили към тоя "бунт", но всъщност ние такива нямахме. Оставаше следователно да се намерят. Ние затворихме вратите на гимназията по отношение на директора и на някои от учителите, като им казахме "долу". Всичко това трябваше да се мотивира и докаже.

Против директора Ат. Наумов казахме или по-скоро бяхме научени да кажем, че той бил интригант. Аслъ тъй ние започнахме в първия ден на бунта с фразата "Долу интриганта Наумов".

След него се явиха и някои от учителите. Доктор Н. Колушев като, нов учител, едва завършил университетския курс по история на Запад, още с младенчески жар и голяма обич към своите ученици възпитаници (той същевременно беше и надзирател в пансиона и се отнасяше с нас като със свои колеги) в деня на бунта, без да знаем за какво, след първия един-единствен глас "долу" отправен срещу него, ние като папагали повтаряхме "долу", "долу". Огорчението на доктор Колушева пред тази сурова непризнателност, която показвахме към него след толкова нежност внимание и снизходителност към всинца ни – беше за него голям удар. Същото стана и срещу учителя по рисуване Ангелов и др.

С тези разни факти, мотиви и обвинения се написа едно изложение и се предаде на екзархийския пратеник. Последният може би всичко бе предрешил и бе направил своите заключения, когато ние все още излагахме нашите мотиви, основания и прочее и искахме... възмездие.

След няколко дни някои от учителите бяха разместени, едни постъпиха на друга служба, а трети заедно с директора заминаха за България.

По такъв начин еволюционистите изгубиха играта, ние пък спечелихме победата и всичко тръгна както си беше по-рано. След един месец гимназията на 7.III. се отвори и занятията продължиха без нито един ученик да бъде наказан с намаление на поведение или пък с изключване. Ние спечелихме победата и бяхме задоволени.

7. УЧЕНИЧЕСКА РЕВНОСТ И ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТ

След бунта бяхме прибрани и разпределени по класове, занятията в гимназиита продължиха. Съревнованието между учениците беше голямо. Всякакви игри, надбягвания и пр. бяха изоставени на второ място. Усърдието и стремежът

между учениците бе извънредно голям. Разбира се, първото и главно занятие на всички бяха уроците преди всичко, но едновременно с това любознателността ни се бе простряла и върху други по-широки познания. При гимназията имаше специална за учителите и учениците библиотека. Тая не беше много голяма, но не липсваха съчиненията на всички бележити руски и български писатели и поети: Л. Каравелов, Ив. Вазов, Хр. Ботйов, Ст. Михайловски и пр. и пр. В библиотеката се получаваха и по-първите списания, излизащи в България, като "Учителски преглед", "Български преглед", "Мисъл", "Българска сбирка" и пр. По тях следяхме политическия и културния живот на България.

Четенето на книги и студии бе обхванало всинца ни, но тъй като нямаше по-ефикасен контрол, четенето на книги и списания беше без определен план, безразборно. Едновременно с чисто научните книги и брошури започнахме да четем книги, в, които се разглеждаха политически и социални въпроси. Четенето на книги все повече и повече ни увличаше и както в яденето и в игрите апетитът ни за четене все повече и повече се увеличаваше. Едва запознати с най-елементарните правила на стилистиката и синтаксиса, ние се впуснахме в разглеждане на теми с много по-високо съдържание, без да се подсещаме даже, че четенето на подобни книги, списания и брошури предполага една по-добра общообразователна подготовка, една сравнително по-голяма образованост. Наред с "Дядовата Славчова унука" четяхме Пушкина, Шекспира, Хайне и пр. Разбира се, съчиненията на Л. Каравелов, Хр. Ботйов, Ив. Вазов бяха обикновено настолните книги на мнозина.

Освен това по разни пътища набавяхме достатъчно книги и по социализма. Някои от преведените на български съчинения на Г. Плеханов, А. Херцен, Авг. Бебел, Кауцки и пр. и пр. циркулираха помежду ни и с жадност се четяха и разискваха. Паралелно с това книги като "Бог и науката" от Л. Бюхнер, "Жената и социализмът" от Авг. Бебел, "Сибир и заточението в Русия", "Подземна Русия", "Что делать" от Чернишевски, "Камо грядеши" от Сенкевич, "Новопокръстен" от Степняк, "Речи и прокламации" от В. Юго и пр. бяха на някои от нас настолните книги, които четяхме с по-голямо внимание, отколкото уроците по физика, химия, естествена история, литература и пр. Странното беше, че всеки кой каквато книга прочетеше, ставаше един вид неин защитник привърженик на автора. Така, че помежду нас се вече създадоха "социалисти", "икономисти", "материалисти", "литератори". Обаче всичко това не излизаше вън от класната и занимателната стая. Вън в града или по родните ни места животът беше толкова груб и прозаичен, че ние по-скоро скучаехме и даже ни обхващаше тъга, че... няма кой да ни слуша. Идеите и мислите, които ни занимаваха и, които с жадност поглъщахме, намираха толкова голямо приложение или интерес в живота и между близките ни, че нямаше кой да ни изслуша или ако някой се намереше да ни изслуша поне за кратко време, оставаше с впечатлението че това са само теории и празни приказки.

8. МИСЛИ, ИДЕИ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Всеки от нас след дълго четене по нещо от всички гореизброени книги и тям подобни оставаше само душевно, морално задоволен. В училището, в къщи, в града или в селото, където живеехме духът бе друг.

От нас се искаше да знаем аритметическите действия, да знаем как се търгува, спазарява, как се събира сено или прибират плодове или как се отглеждат птици или домашни животни; да третираме въпроси като има ли бог или не, що е човешка душа, що е съвест, има ли задгробен живот или не, какво е сила и материя, има ли човекът абсолютна свободна воля или не, а в същото време да се занимаваме с покупко-продажба на колониални земеделски произведения, обработка на фасул и картофи, прибиране на житни храни, шиене на дрехи или обуща – всичко това бяха работи толкова прозаични, че ни се виждаха като нещо долно, злокачествено, излишно, но пък необходимо в живота. Теориите, които ни занимаваха бяха толкова далече от живота, от грубата действителност.

Всичко това, което занимаваюе умовете ни, всичко, което тревожеше душите ни, трябваше да се изпита, да се приложи. – Как? Къде? С кого? – Разбира се, пак помежду нас. Разисквания, критики, препирни, всичко това даде за резултат да се опозваем по-добре, да се разберем и в края на краищата да се разделим на групи и кръжоци, където всеки отделно или групово искахме да живеем, да се проверим. Обаче като ученици периметърът, в, който се движехме бе гимназията, пансионът и най-вече един-два часова разходка в града или околностите. Нищо повече от това.

В гимназията "диспутите" не можеха да бъдат изчерпателни, защото междучасията бяха малки, пък и страхът от някоя неочаквана двойка по някой от предметите висеше като дамоклиев меч върху нашите млади глави. Пансионът бе по-удобен и за диспути, и за критики, и за спорове. обаче поради точно определените часове за занимание, спане, хранене и пр. мъчно намирахме аудитория и слушатели.

1. През Първото българско царство Сев. Македония била в състава на българската държава 209 години, а през Второто 129, или всичко 338 години, а в непрекъснато духовно единение – 521 год. (809 – 1330).

2. Кратово окончателно е завладян от турците в 1567 год.

3. "Кратово в миналото" от Георги Янакиев.

4. През тази година от България се организираха въстанически отряди всичко от около 800 души въстаници. Още през пролетта заминали като авангарди и за разузнаване няколка малки чети под водителството на някои по-стари и опитни войводи.

Първият отряд, наречен "Струмишка дружина", от около 160 души, командувани от поручик Начев и Йордан Венедиков. Вторият отряд от около 150 души, наречен "Пирин планина", командуван от офицерите капитан Матров, поручик Антон Бозуков и войводата Кочо Лютата. Третият най-многоброен, от около 200 души, командуван от Тома Давидов, капитан Димитриев, дядо Стою войвода и др. 5. Кратово и околията имаше 23 030 души население, от, което 3850 турци, 55

власи, 210 цигани, а останалите българи. Околията има 72 села, от, които само 2 бяха турски (Стрисовци и Рудари), а останалите са български.

6. Солунски спомени от Благой Димитров.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

9. УЧЕНИЧЕСКИ "ЛИТЕРАТУРНО-МУЗИКАЛНИ"

Единствената възможност за да се проявим кой с каквото можеше бяха тъй наречените литературно-музикални вечеринки, които ставаха веднъж в седмицата или два пъти през месеца, обикновено в събота вечерта или в навечерието на някой голям празник.

Вечеринките според правилника на пансиона бяха разрешени само ако ставаха по определена програма, приготвена от учениците, но предварително прегледана и проверена, а следователно разрешена или не от надзирателите. Последните, за да ни предпазят от евентуално увлечение в теми песни или приказки, които можеха да дойдат до ушите на властта, често съкращаваха номерата в представените от нас програми. Туй ни се видя малко тираническо, малко нетърпимо. Почнахме да отстояваме правата си.

Открито нито можехме, нито смеехме да кажем всъщност какво искаме да прокараме във вечеринката, тъй като предварително знаехме, че щеше да ни се отговори отрицателно, като надзирателят се позове било на училищния, било на пансионския правилник или пък на порядките в държавата – абсолютна монархия без всякаква свобода на словото и печата. Не оставаше друго, освен да намерим претекст някак да изместим въпроса за целите и задачите на вечеринката, само и само да прокараме своето. Спряхме се на началото, че ние като ученици в гимназиалните класове не можем и не трябва да търпим и да се учим в опекунство, тъй като утре, други ден ще излезем вече в живота, ще станем "свободни" граждани и следователно ще трябва още отсега по своя иницнатива да редим и приготовляваме всичко. Ето защо да ни се предостави правото ние и само ние да подбираме материалите за вечеринките, като предварително уведомим надзирателите само за реда на вечеринките, сиреч да отбележим само заглавията на темите, по, които ще се приказва, да отбележим имената на стихотворенията, които ще се декламират; заглавията на разказите или хумореските, които ще се четат или отбележат песните, които ще се пеят и т. н. И в тази "борба" нещо с молби, нещо със сръдни или закани като деца успяхме. Предостави се правото на специална ученическа комисия да подбира и нарежда програмите за вечеринките в пансиона. Значи място за аудитория имахме, слушатели също, оставаше само да се започне "дейност". Тук именно беше празнотата, пустотата, която изпитвахме при тези мисли и идеи, които ни занимаваха Образуваните групи изптърво идейни и литературни, а после и делови кръжоци, почнаха да се създават.

Представители на някоя група или кръжок представяха своите материали и кандидат, представители на друг кръжок представяха други материали и лица. Идеалистите се стремяха да прокарат своето, материалистите – тяхното.

Надпреварванията бяха големи. "Националистите патриоти" (черковници) прокарваха своето, а пък "интернационалистите социалисти" от своя страна, макар скрито и страхливо, вмъкваха, мъчейки се да прокарат своята тенденция. "Литераторите", "музикантите" и "хумористите" се стремяха да прокарат всичко възможно по свои разбирания. Оставаше да се прокарат само в комисията, а след това да се види ефектът – какво впечатление ще направят на слушателите. Последните бяха критиците, защото те трябваше да се произнесат със своите одобрения или неодобрения. В случая пак се дойде до принципа на "масата", тъй като от тях, от техния вкус зависеше как и с какъв материал да се подреждат програмите. Последните се подреждаха като с особено старание се поставяха теми, които засягаха разни въпроси от научен, литературен и музикален характер. Разбира се, мимоходом, често вън от рамките на определената програма, някои в импровизирани "речи", хуморески или диалози засягаха малко "политика".

По това време в страната като абсолютна теократическа и феодална монархия нямаше никакъв свободен политически живот. Следователно за нас нямаше и теми, тезиси или конкретни актуални политически въпроси за разискване. Общото международно или междубалканско положение ни интересуваше дотолкова, доколкото в срещите между държавни глави или мъже ставаше въпрос изобщо за "болния човек" – Турция, и живота и положението на християните, живущи в Европейска Турция. Празнуването рождения ден или възкачването на престола на султана ни интересуваше, колкото може да интересува едно детско любопитство да видим гражданска, духовна или военна церемония, които обикновено ставаха по това време и, които почти всички, малки и големи – особено подчинените, завладени и угнетени – народности, немюсюлманските, подсмиваха като излишни и смешни. Обаче животът си върнеше по своя път.

Въпреки че нямаше абсолютно никаква свобода на печат и слово, въпреки общия мрак, в който се намираше цялото население, всички – разделени по националности, религия или вероизповедание – живееха свой отделен живот. Както турците, арменците, албанците, гърците, тъй и българите си имаха свои национални идеали, отделен национален и културен живот. Черкви, училища, национални идеали, политическо и икономическо робство се чувствуваха и въпреки всички идеалистически теории, макар и напълно да не разбирахме или не схващахме всичко онова, което угнетяваше и тормозеше народната душа, все пак виждахме, наблюдавахме, чувствувахме това, което ставаше в страната.

През време на вечеринките се виждаше какво именно интересува, тревожи и занимава народните маси. Първото, което с интерес се слушаше и одобряваше бе, когато при разни случаи, в речи, четива или стихотворения се описваше и порицаваше робството, а възпяваше, възхваляваше свободата. Ето защо винаги, когато се критикуваще или осмиваше изобщо държавната власт или представителите на същата от най-висшите чиновници до най-последния пъдар или субашия, интересът или ентусиазмът в слушателите беше голям. Второто, което живо интересуваше масата беше осмиването или порицаването на духовното робство в лицето на представателите на патриаршията, а паралелно с това недъзите и ретроградството на българското духовенство: митрополити,

архиерейски наместници, свещеници, монаси и пр. На трето място беше интересът към гърчеещите и сърбеещите се българи, т.е. гъркоманите и сърбоманите. Всички други въпроси и приказки бяха от малко значение и се слушаха дотолкова, доколкото бяха предмет за смях, приятни четива или разни песни и мелодии.

Въпреки всичкия контрол и ограничения, въпреки "литературно-музикалния" характер на вечеринките, почти всякога, било по програмата или вън от нея, с импровизирани речи или хуморески се приказваше по политически въпроси или исторически събития из живота на българския народ. Така напр. изнасяха се теми: "Дохождането на турците в Балканския полуостров", "Превземането на Цариград", "Превземането на Търново", "Битките при Косово поле, Чирмен и др." "Очерци и епизоди от борбите по учредяването на Екзархията", из живота и приключенията на С. Раковски, В. Левски, Бенковски, превземането на парахода Радецки и преминаването Дунава от четата на Хр. Ботйов, които по онова време бяха най-популярните и интересни и бяха изслушвани с жив интерес. Изобщо всяка вечеринка, докато дойдеше редът на следващата, бе предмет на разговори и коментарии.

Училищните занятия продължаваха, но те бяха черната, прозаичната работа, а коментариите, изучаването на събития, факти, стихотворения, исторически събития от българската политическа и най-нова история бяха най-важните теми, които правеха живота ни по-интензивен.

10. КОМЕНТАРИИ НА ФАКТИ И СЪБИТИЯ, СТАНАЛИ В МАКЕДОНИЯ

Политически иовини нямаше откъде да учим, защото рядко виждахме вестници. При това пък нямахме абсолютна представа за оратори или политически деятели, които по това време развиваха трескава деятелност в свободна България. Ние пълнехме своите глави само с книгите, които ни се удаваше да прочетем от една страна, и от друга – от разказите за станалите събития в родните ни места, т. е. аферите, които ставаха почти навсякъде из Македония по откриване на оръжия или някоя чета.

През 1897/98 учебна година се откри Винишката афера. Тя като голямо събитие с последвалите я жестокости от страна на властта бе предмет на чести разговори и дълги разисквания. След аферата в с. Виница се заредиха срещи и сражения на въстаници с войска или башибозук в Пирин, Малешевско, Перистер или Бабуна. Това бяха за нас събития от политически характер, които живо ни интересуваха, и ние както в гимназията и пансиона, така и по родните си места с особен интерес и внимание следяхме, коментирахме и проучвахме всички произшествия. Обаче като малолетни като далеч от местопроизшествията всичко узнавахме посредством близки или роднини, които ни посещаваха и като ни се предаваха събитията от тях, правехме нашите заключения и изваждахме поуките за в бъдеще, като всеки от нас отделно според своите лични разбирания и схващания, заемаше съответно становище в своя разговор или критика. Изобщо разговорите кога, как и защо станала Винишката афера; как и защо станало Разложкото въстание; какво било четнишкото дввжение през 1895 година и пр., бяха, тъй да се каже, актуалните политически събития и факти, за които приказвахме, спорехме, разисквахме и критикувахме. Но все пак всеки от

нас приказваше по работи, факти и събития станали в околия, където бе роден. Учениците от Скопския вилает обясняваха и критикуваха събития било от черковно-училищен, било от революционен характер, станали например във Виница, Кочани, Щип, Велес, Кратово и пр.; серчани обясняваха събитията и фактите в Пирина, Струмишко и пр.; костурчани – за Костурско, битолчани – за Битолско и пр.

Солунската гимназия беше общ център, където ученици от всички краища на Македония се събираха, опознаваха и учеха. Гимназията, освен че беше огнище за просвета, но тя беше същевременно и център за политическата дресировка на бъдещите водачи на национал-революционното македонско освободително движение.

11. СОЛУН – ЦЕНТЪР НА МАКЕДОНИЯ

Обстоятелството че Солун беше голям град, център на цялата търговия в страната, с бюра на чужди (австрийска, италианска, французка) пощи и разни представителства на търговски агентства и консулства на разни държави допринасяше щото – макар че в периферията на Македония – всъщност със своите съобщителни средства по суша и море да представлява център, откъдето най-лесно и най-добре се наблюдаваше и учеше всичко, което ставаше във вътрешността на страната и в останалите балкански държави: България, Сърбия и Гърция.

Солун по своето народонаселение представляваше мозайка от различни народности с различен расов и религиозен произход. Турци, евреи, гърци, българи, власи – всички имаха своите черковни общини, училища и др. народностни институти. Мохамеданите, евреите, християните (православни, католици и протестанти) – всички бяха групирани по махали из града, който в етническо и религиозно отношение представляваше същински музей от раси, народности и религии. В града – в сравнение с останалите места в Македония – имаше една релативна свобода. Страхът на турците от представителите на европейските консули немалко допринасяше за тази свобода.

12. ВЪТРЕШНАТА МАКЕДОНСКА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ

ВМРО беше вече напълно обхванала почти цялата страна със своите тайни конспиративни мрежи. Във всеки град или село, където имаше по-компактно българско население, съществуваха вече тайни конспиративни комитети или групи, но по-скоро с агитаторска и пропагандаторска цел. Из цялата страна кръстосваха легални апостоли, които туряха основите за изграждането на ВМРО, уреждайки едновременно с това канали за преминаването на чети и приема на специални агитатори от други райони.

Предмет за роптание, критика и негодувание бе турската власт, монархизмът, безправието и произволите на представителите на държавната власт – валии, каймаками, мюдюри, полицаи, жандармерийски началници, феодалите бейове с техните телохранители и субашиите по селата. Но всички те бяха далеч от нас, защото ние още никъде и с никого не бяхме влезли в непосредствен контакт. Негодуванието и възмущението си ние изразявахме помежду си срещу

учителите, които все още по отношение на нас се държаха резервирано, за да спазят училищния правилник, да запазят своя авторитет и да не ни дадат какъвто и да било повод за подозрение, за да не ги проследи и открие властта. Султанът беше далече, валията и всички останали представители на държавната власт – недостъпни и непознати, но затуй пък непосредственият или пряк контакт с представителите на българската духовна власт ни даваше възможност да се доберем до някои факти от живота на митрополитите, архимандритите или архиерейските наместници в отделните градове.

13. КРИТИКИ И ПОРИЦАНИЯ НА ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНА ВЛАСТ

Ето защо ние насочвахме всичките си критики срещу духовенството, което някои от нас наричаха "черната жандармерия", състоящо се от чревоугодници, ленивци, бюрократи, реакционери. Всички тези епитети ние давахме на представителите на духовната власт по всичко, що се касаеше до работи и факти, които узнавахме по вървежа на черковно-училищните работи в страната.

Нямаше владика, архимандрит или архиерейски наместник, когото да не критикувахме. Велешкият, скопският, битолският, струмишкият и неврокопският митрополити с техните подчинеии архиерейски наместници бяха предмет на остри критики и порицания. Наистина, някои може би справедливо заслужаваха тези критики и порицанияпоради тяхното поведение по светските и черковно-училищните порядки в отделните райони, обаче повечето от критиките бяха сухи, неоснователни и безпредметни, по трябваше да се намери обект за критика, за да излеем своето негодувание и излеем някак си своя яд и младенчески жар.

14. ПРЕЦЕНКА НА УЧИТЕЛИТЕ ПРЕПОДАВАТЕЛИ И СТРАННО КРИТИКУВАНЕ НА УЧИТЕЛЯ ПО ТУРСКИ ЕЗИК

След духовенството, разбира се, идваха поред учителите и възпитателите ни. Те не бяха малко. Всички не бяха с еднакъв темперамент, убеждения и такт; кой по-нервозен, кой по-флегматичен, кой по-строг, кой по-отстъпчив. Между тях имаше и мнозина педанти във всичко, но имаше и учители и възпитатели, които служеха като образец за подражание. Критиките обаче не преставаха: учителят по естествена история бил "неспособен", по история – едностранчив, по български език – педант, по останалите изучавани езици – ленив, и пр., и пр.

От всички учители преподаватели най-трагично беше положението на учителя по турски език Едхем ефенди – син на учител, също така няколко години преподавател по турски език в горните класове на гимназията – интелигентен и добродушен човек. Всичката ни омраза против турската тирания при разни случаи се изливаше върху него, като че ли той беше съучастник във всички неправди, произволи, които ставаха в страната и за които ние по-скоро само слушахме, отколкото да виждаме или да бяхме преживели.

Едхем ефенли с една особена старателност правеше всичко възможно да ни улесни в изучаването на турокия език, който за нас в сравнение с останалите езици бе мъчен и труден предмет за изучаване. Дълги и подробни обяснения с

граматически и синтактически правила, къси, ясни и отбрани четива, синоптически таблици и упътвания за склонението или спрежението на турските, персийските и арабските думи и глаголи, готово написани и литографирани ни се даваха от него, та не ни оставаше друго освен да си дадем малко труд и внимание за да изучим по-добре турския език, който беше и официален. Ние обаче вместо да внимаваме в преподаването, вместо да използуваме случая, вместо най-сетне да изпълним и най-последната ученическа обязаност – да бъдем послушни и търпеливи, с всевъзможни юношески фокуси, бъбрения и подигравки всячески саботирахме и обременявахме Едхем ефенди единствено за това, че преподаваше турски език, смятайки го за излишен и неподребен, вследствие на което се отнасяхме с голямо презрение. Ние нито внимавахме при преподаването, нито държахме бележки, нито го изучавахме. Ей тъй, трябваше да се намери начин някак механически да го изучаваме и сякаш искахме от Едхем ефенди да намери някой способ с фуния да ни се влеят в главата знания по турски език, а това нито беше възможно, нито пък и даже трябваше да се мисли. Например при четене или разчленение на думите Едхем ефенди се опира при някои случаи в турската граматика, за да ни обясни някои важни правила, обаче ние се преструвахме че уж не разбирахме... защото не ни е ясно обяснено. Той се мъчи на турски, на български или най-сетне с помощта на френската граматика да ни обясни, а ние все се преструвахме, че не сме разбрали и му давахме да разбере, че не ще можем да разберем. Той се ядосваше, ние се смеехме, той ни гълчеше – ние нехаехме и често пъти Едхем ефенди съвършено изморен, нервиран и ядосан, виждайки явното наше нехайство, хвърляше тебешира на пода, вземаше каталога си и излизаше от класната стая без да донесе нито на класния ни учител, нито на директора за този наш саботаж. Едхем ефенди правеше това от добродушие, защото и като човек, и като възпитател, и преподавател не искаше заради него да пострада някой от учениците.

Едхем ефенди често преглеждаше тетрадките ни по домашни и класни упражнения, в които намираше много грешки, и на всеки ученик поотделно съобщаваше, че има толкова грешки, "колкото косми има на главата", а ние вместо да се свеним и червим – се смеехме. Той се много ядосваше, а ние го успокоявахме, че това не е голямо зло и че лесно ще се поправим и че няма значение дали тетрадките ни са в изправност или не, защото, казвахме ние, важното е какво е написано и как е написано, а не е важно дали имаме определени тетрадки и дали последните са чисти, нагледни и изобщо в изправност. Той с бащинска обич ни казваше, че не взема акт от думите ни, нито ще прави въпрос от това, завършвайки:

– Тъжно ми е, жал ми е, че това ще ви остане навик и ще се отрази в бъдещия ви живот.

Ние изказвахме съмнение, а той авторитетно казваше:

– Аз когато виждам тетрадките ви, аз виждам вас и вашата работа като бъдещи граждани, защото всяка ученическа тетрадка е огледало, в което се вижда ученикът какъв ще бъде в живота както за себе си, тъй и за ближните си. Аз зная това от опит, защото в миналото много ученици съм наблюдавал в клас и сетне след като привършиха гимназията, видях ги, слушах за тях какви граждани

станаха! Най-сетне разберете, турският език, колкото и да го ненавиждате, ще ви е необходим и полезен повече от всички други езици, защото той е официален език в държавата.

Обаче нито неговите съвети, нито изтъкнатите от него аргументи ни трогваха. Ние с една упоритост, сякаш по инерция, старателно го саботирахме и той просто изпадаше в отчаяние от своя неуспех, без ни най-малко той, като учител, да бе виновен. Всичката му вина се състоеше в това, че той беше турчин и само затова според нашите разбирания трябваше да го саботираме и ядосваме. Докато по всички останали предмети почти всички учители бяха взискателни, придирчиви и строги, учителят по турски Едхем ефенди беше към нас внимателен, снизходителен, отстъпчив, вследствие на което и ние смятахме, че преподаваният от него предмет беше от второстепенните предмети.

Често пъти по ревизия заедно с Едхем ефенди дохождаха или класният наставник или директорът, но при все това резултатът беше един и същ, тъй като и те не можеха да определят нашето нехайство, защото и те почти всички не знаеха турския език, а си обясняваха с трудността на самия език, а може би и те по атавизъм имаха същите разбирания по изучаването на турския език.

15. ЕДНА ТУРСКА ПРЕОЦЕНКА ЗА СОЛУНСКАТА БЪЛГАРСКА ГИМНАЗИЯ

Турската власт гледаше на солунската българска гимназия като на едно образцово училище. Един турски държавник в своите мемоари пише следното:

"Българите в Солун имаха една гимназия с пансион, в която се възпитаваха младежи от всичките краища на Македония, тъй като в града българите бяха съвсем малко... Обаче болшинството от християнското население в Македония бе българско. Патриаршията наистина държеше под свое влияние много български села и почти цялото население смяташе за гърци, обаче то бе българско, говореше български и почти нищо не разбираше от гръцките молитви. Патриаршията всъщност се крепеше на невежествената и фанатизирана маса. Българската гимназия в Солун беше отлично уредена и както турците, тъй и гърците завиждахме. За учители се изпращаха от България способни и даровити преподаватели, които всички имаха един общ национален идеал. Тази гимназия приготовляваше младежи, които се пръскаха във вътрешностга и в цялото селско население вдъхваха пак един и същ общ национален идеал. Способни учители турци като поета Сади ефенди, Гюмрукчи зааде Фазъл бей, преводчика при училищната инспекция Едхем ефенди преподаваха турски език, който в сравнение с останалите гръцки, еврейски и други училища основно се изучаваше, докато пък турските все още частни училища "Хамидие", "Фейзие", "Османи" едва тогава се уреждаха, организирваха, и то от учители, повикани от Франция и Цариград"... ["Тюрк Хаяти" (Турски живот). Цариград. Защо изгубихме Румелия, 1925, No 5]

16. ПОСЕЩЕНИЕ НА МАНАСТИРИТЕ "СВ. ЯКИМ ОСОГОВСКИ", "СВ. ГАВРИЛ ЛЕСНОВСКИ" И "СВ. ПАНТАЛЕЙМОН"

Учебната 1897/98 година привърши. През ваканционните месеци, както всяка година, всички се разотидохме по родните ни места. Някои по-щастливци с роднински връзки или с по-добро материално положение заминаха за България: София, Пловдив, Варна. Аз заминах за Кратово. Там през цялата ваканция бях с другарите ми съотечественици, които следваха в Скопското училище. Освен тях от България (Кюстендил) бяха дошли няколко учители, родом от Кратово, за да прекарат ваканцията при домашните си. Всички общувахме, правехме излети в околностите на града, а също тъй редовно вкупом посещавахме манастирите "Св. Яким Осоговски" (Паланечко), "Св. Гаврил Лесновски" (Кратовско) и "Св. Пантелеймон" (Кочанско), където се срещахме с ученици, роднини и познати от околните села и градове. Тия наши посещения на гореказаните манастири бяха кратковременни, обаче внимателно и с интерес гледахме и изучавахме било историята на манастира, било постройката с всички забележителности както в самия храм, тъй и в пристройките, сводовете, а най-вече съществующите надписи по иконостасите и изображенията.

За нас тези манастири бяха свети места, където ходехме на поклонение. Там в тях виждахме как и с какво себеотрицание в миналото наши българи въпреки черното духовно и политическо робство са се мъчили да дадат пример на останалите простосмъртни. Отшелници, труженици в писмеността и просветата, в продължение на години се отрекли веднъж завинаги от земните блага и изкушения като са прибрали около себе си в манастирите хора от околните села, като са ги учили на бащин език, просвещавали са ги и им обещавали не земен, а честит небесен живот. И наистина, само като се спре на високите места, където са построени и трите горепоменати манастири, от които се вижда цялата околност, човек неволно се пренася в друг мир, вдъхновява се с други мисли, чувствувайки се горд като някоя птица, кацнала на върха на някое високо дърво или на някои висока канара.

В навечерието на патронния празник на всеки манастир почват като пчели край своя кошер да се събират граждани и селяни: мъже, жени и деца, всички в празнична премяна, за да могат да се черкуват. Всички посетители на манастирите са оставяли своята лепта било в пари, било в дрехи или хранителни припаси: жито, царевица, овощия и пр., с което веднъж поне през годината отдават своята почит и изказват макар и мълчаливо своята признателност към черковните духовните труженици – вече светци – св. Яким Осоговски, св. Гаврил Лесновски и св. Пантелеймон – всички ученици, агитатори и сподвижници, съмишленици на много още такива светии, чиито места за проповед, просвета и отшелничество са отбелязани на толкова населени места в Македония. Над всички манастири като ореол блести както по височината, така и по обстановката архитектура, бележитости и пр. манастирът "Св. Ив. Рилски", чиито ученици, сподвижници и съидейници са били св. Яким, св. Прохор Пчински, св. Гаврил Лесновски, св. Пантелеймон, св. Георги Кратовски и др. В тези манастири са обучавали на българско четмо, писмо и църковно пение, оттам са излизали и свещеници за околните градове и села.

Знае се, че българските манастири, пръснати по разните български земи, са играли извънредно голяма народно-просветна роля още откак християнството проникна в България. Те са били не само места за молитва, за отдих и мир, но и

народни училища, народни библиотеки, прибежища на писатели и учени хора, огнища на българската образованост, пазилища на българската народност.

Между българските манастири ония в Македония се отличаваха със своята родолюбива дейност още от времета на св. св. Климента и Наума. Манастирите "Св. Наум" (Охрид), "Св. йоан Предтеча" – Бигор, Хилендарският и Зографският манастир (в Света гора), "Св. Атанас Лешовски", "Св. Прохор Пчински", "Св. Яким Осоговски", "Св. Гаврил Лесновски" и др. са люлки не само на българската просвета в Македония, но и такива на борбата на македонските българи за свобода.

Горепоменатите манастири се посещаваха от мнозина: един да се поклонят и да се причестят; някои да се изповядат и потърсят лечение, а други само да се помолят или просто за разходки или срещи. Тук вече селяни и граждани, богати и сиромаси, стари и млади – всички се изравняват, усещат се като свои родни братя, чувствуват и преживяват общо като чада на един потиснат народ. Поставят се общи трапези с ястия, плодове и питиета. Всички се веселят, запознават и общо беседват по минали, настоящи и бъдещи работи.

През 1898 година лятото – макар че Винишката афера беше минала, но всички за нея приказваха, правеха се разни коментарии, разказваха къде било намерено скрито оръжие, пушки, патрони и пр., разказвайки разни епизоди от тревогите, страданията, арестите, побоищата на селяни и граждани от Виница, Кочани, Щип, Кратово, Паланка, Куманово и пр. Аферата беше вече минала и беше взела вече своите жертви – светци, които в душата на народа уподобяваха на светците, в чиято памет са построени и манастирите. Главните виновници, посочени от предатели и доносчиии, бяха вече в затворите и изпратени на заточение в Подрум (Мала Азия). Такава бе съдбата на учителя Йосиф Даскалов, ръководител на местния революционен комитет в Кратово, със 7–8 души селяни от селата Лесново, Шлегово, начело с игумена при Лесновския манаетир отец Козма, от Паланка – Д. Миразчиев, учител, от Щип – Мише Развигоров, от Кочани и Виница – Тодор Иванов и баща му, и др. Мнозина разказваха за мъченията, побоищата, терзанията при масовите арести на граждани и селяни от гореспоменатите околии. Почти всички подчертаваха, че изобщо селяните при всички разкрития, побоища, изтезания и пр. за да посочат лица, пушки, книжа, са се държали по-кораво, били по-упорити и са претърпели всички мъчения и изтезания без да отпаднат духом и без да признаят нещо или да изкажат близките си.

Както при всяко събитие, така и през време на Винишката афера добиха голямо име и известност някои лица, учители или дребни търговци и занаятчии, и повечето за тях се приказваше, тях злословеха или похваляваха, а някои възпяваха. Обаче от разказите, от личните свидетелства на мнозина ясно нзпъкваше, че същинските мъченици, труженици, организатори, дейци в конспиративната работа са били пак някои граждани и повечето селяни, които със своя ум, със своя такт, със своята упоритост, твърдост, характерност се посочваха като пример за подражание и назидание на нас, младите. Имената на тези герои мъченици малцина знаеха: Доне и Стамен от с. Шлегово, Тр. Карбински от с. Карбинци, Илия от с. Лесново и т.н. Имената и тяхната дейност ще се опишат по-късно от тружениците в националната ни история.

Безименните, неизвестните, незнайните, но незабравени македонски герои мъченици са йероглифите, от откритието и прочитането на които ще се напише и бъдещата истинска история на македонското освободително движение. Те в своето болшинство са починали убити и, ако са останали някои живи, те са се спотаили по далечни и непристъпни селища или паланки, но техните роднини, близки съграждани, а най-важното техните питомци ги знаят и дълг се налага на всички, без разлика на възраст, да ги опишат, да ги припомнят, за да може историкът да ги отбележи, защото няма и не може да има нещо скрито в историята, която както се знае на никого не прощава, но и никого не забравя.

За нас, младите, любознателните не беше мъчно да изучим как и кога се е създала организацията, кои са били първите основатели, агитатори, куриери и ръководители, как, с кого и къде са работили и т. н. Всичко това, което слушахме не приличаше на онова, което бяхме чели в разказите, повестите на разни белетристи. Животът на македонското население ни се рисуваше в черни краски с всичките му грубости и жестокости. И тъй като лицата и местата ни бяха добре известни, ние с увлечение всичко слушахме с удивление.

1. През времето на цар Симеона (892 – 927 г.) се почва трескава книжовна и културна дейност по цялата държава с главни центрове Преслав в Североизточна България и Охрид в Югозападна Македония. За това време имаме писмени исторически свидетелства за съществуването на Лесновския манастир с 20 храма, параклиси и скитове около себе си, в които се подвизавали над 192 монаси, без тези от манастира – нещо като "Осоговски Атон".

В същото време е имало българска епископия в Злетово, Кратовска околия, която е съществувала до 1341 г., когато са я унищожили сърбите.

През времето на цар Петра се явяват и първите български светци – най-напред св. Иван Рилски от с. Скрино при планината Руен. След него следват съвременниците му – св. Яким Осоговски, св. Гаврил Лесновски от Осичеполе, вероятно от с. Градец, Паланечко. Св. Гаврил бил син на царски съветник, а сам бил религиозно образован, художник живописец и с мистично настроение. Той построил черква в съселното на Градец село Търново, после отишъл при игумена на Лесновския манастир, молил го да го приеме и подстриже в монашески чин и да му разреши в един от скитовете на манастира да се посели и отдаде на пост и молитва.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

17. ВИНИШКАТА АФЕРА И АРЕСТУВАНЕТО НА ЙОСИФ ДАСКАЛОВ

Винишката афера се разкри по повод убийството на един местен дерибей Кязим. Убийците (3–4 души) още на втората нощ бяха минали границата, но мнозина от местното население, около 628 души, бяха арестувани, бити, изтезавани. Разкритията почнаха от с. Виница и се простряха във всичките съседни околии. Откриха се лица, намери се оръжие, книжа, писма и документи и станаха масови арести на селяни и граждани. Разкритията станаха постепенно, но никой от ръководителите, натоварени с отговорност не поиска да избяга зад граница. Всеки стоеше на поста си и чакаше своя ред. Поради разкритията в Кочанско, специален куриер пристига, за да предупреди комитетските хора в Кратово, на първо място ръководителя Йосиф Даскалов. Той обаче, макар и предупреден, с голямо хладнокръвие стои в града и чака това, което съдбата му е предопределила. Когато го запитали защо не се крие или бяга, той спокойно казал, че за това за което е работил, той самият лично ще отговаря и е готов всичко да понесе. В навечерието, преди да бъде арестуван, което той е знаел предварително, Йосиф Даскалов седнал в едно малко махаленско кафене и от тъга е пял една стара народна песен: "Хайде, синко, паша' ми те вика..." Всички негови близки и роднини са се учудвали на неговото равнодушие.

На другия ден, вече арестуван, той е в подземие бит и изтезаван, за да каже каквото знае. Обаче той всичко взема върху себе си и никого с нищо не посочва. Дълги нощни разпити, побоища, изтезания не помагат – Йосиф Даскалов поема върху себе си всичката вина и никого не посочва и не намира за виновен. Побоищата продължават дълго време, докато една зимна нощ, не можейки да изтърпи инквизицията на турците Йосиф Даскалов – за да тури край на живота си – решава да си послужи с хитрост. Той дава вид, че желае да покаже мястото, където се намират книжата (списъците) и иска да го заведат до училищната градина.

Придружен от полицаи и стражари, той от правителствения дом тръгва към училището, минава покрай самия негов дом; всички спят, тъмна и студена нощ. Той за последен път е вече пред вратата, под прозорците на неговото семейство и родители. Иска да вземе да каже своето последно прости, но как?

Тъмна и студена нощ, всичко е изпокрито и изплашено, никой не се вестява, но при все това неговият инстинкт му подсказва с положителност, че неговите съпруга и дечица, неговите родители, облени в сълзи и тъга са в къщи и мълком и тихом – незабелязани в тъмнината – всичко наблюдават през прозорците. И той запява: "Прости, прости, народ нещастен..."

Стражата, всички полудиви албанци, реват, а той продължава своята последна песен.

Чувството на баща, на син, на мъж надделява над грубостите и бруталността на стражарите.

Влазя в училищния двор, обкръжен от стражарите, наближава градината и стражарите знаейки, че арестантът няма къде да бяга, се поотдалечават от него. Йосиф Даскалов, виждайки се вече по-свободен, ядовито се разхожда и търси... своя гроб. Изведнъж се хвърля от височината и за миг пада полумъртъв в реката суходолица. Учителят комита "избягал" – закрещява стражата.

Каймакаминът заедно със стражата слизат по околния единствен път в реката и намират Йосиф Даскалов в безсъзнание. Веднага на носилка го отнасят в затвора, обаче той продължава да бъде в безсъзнание.

След няколко дни само по една случайност останал жив, той е пак на подсъдимата скамейка и пак твърд и упорит: освен себе си никого не посочва. Той поема цялата отговорност върху себе си. Всички се удивляват на неговата воля, на неговата твърдост, на неговато постоянство.

Той е учител, ръководител, организатор, апостол и като такъв първи дава пример на останалите стотици арестувани селяни и граждани как трябва да се държат и мрат за народните идеали.

Йосиф Даскалов със своята твърда воля и челичен дух вля нови струи ведра кръв всред организационните дейци и им даде достоен нример за подражание, а на врага вля ярост.

Кратово и кратовските села бяха във възторг от саможертвата на своя любим учител, от своя апостол и ръководител. Те от Йосиф Даскалов видяха как се поставя семе за свобода, как се започва работа за велико дело, как се умира за своя народ и как се пазят свято близките сподвижници! Вчерашният обикновен гражданин учител е вече герой на деня, предмет на приказки, на подражание; по негов адрес се сееха пламенни възторзи от подрастващото поколение, той стана предмет на уважение, даде пример за назидание.

Епохата откърми своя герой, а масата въздигна своя учител като ръководител и водач, за да й покаже как сладко се мре за род и родина!

18. ПЪРВИТЕ РАЗОЧАРОВАНИЯ И НОВИ КАДРИ В РЕВОЛЮЦИОННАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

Ние се мъчехме като младежи да удовлетворим нашето детско любопитство при общуването ни със селяни и граждани и да научим нещо, за да имаме представа за характера на организацията и методите й на действие и хората, които я ръководеха. При всичките добри страни на революционната борба имаше и много нетактичности, несъобразителност и големи недъзи както в организационната работа, така и в самата идеология на борбата. Мнозина схващаха, че недъзите са много и големи. Много оживени спорове се водеха между хората на организацията по методите, по избора на хора и по средствата, обаче целите се знаеха – те бяха същите. Още тогава някои по-песимисти едва ли не бяха отчаяни и смятаха, че работата веднъж завинаги е провалена и пропаднала, други по-умерени живееха само с надежда и все още работеха. А трети старателно се мъчеха да внушат и убедят всички, че борбата е на правилен път, че тя ще успее. Едни бяха песимисти (обикновено старите), които живееха с традиции от една минала вече епоха и все още не можеха да се отърсят от много предразсъдъци, останали в наследство от дългогодишното духовно и политическо робство, други бяха равнодушни и по-скоро гледаха своя поминък, своята частна работа и малко се интересуваха от общите работи, било в черковно-просветно или революционно отношение. Трети бяха оптимистите, които въпреки всички факти, всички недъзи, всички нещастия,

които с очите си видяха и претърпяха, все пак стремително се мъчеха да внушават вяра, да дадат надежда на населението. Те бяха същинските кадри на обновляющата се революционна организация, на която самият живот и практиката налагаха да изменя своята тактика, своите методи на действие, за да се създаде една чисто тайна конспиративна революционна организация, като се почне пак отново отначало, тъй като след разкритията през време на Винишката афера всички организационни тайни, всички лица, всички складове на оръжие, почти цялата архива, всичко бе издадено и бе достояние на властта. Аферата бе минала, жертвите в умрели убити и избягали (около 300 души) и арестувани (628 души) дадоха добри поуки. Останалите, нови организатори и ръководители – селски и градски, трябваше наново да се заемат за да формират бъдещите кадри на ВМРО, за да се подготви населението за борба, бунт и въстание.

Но как, кои? Мнозина бяха провинени, други почти некадърни, а способните бяха или в невъзможност да живеят и да се препитават, защото бяха под надзор като неблагонадеждни, недисциплинирани и главно непокорни и неотзивчиви на желанията и прищевките било на митрополията, било на архиерейските наместничества.

Освен това системата бе и си остана строго централистична. ЦК разпорежда, а седалището му е далече и почти в невъзможност редовно и бързо да се сношава, да проучва работите и навреме да взема съответните предохранителни мерки. ЦК по своя състав, по своето местонахождение, по своята йерархия и бюрократизъм малко се различаваше от Екзархията като духовен център.

Окръжните комитети също тъй бяха фактически под влиянието на митрополитите или някои други фактори. Околийските комитети по традиция и една странна практика – за ръководители повечето от тях имаха съответния главен учител. А пък както Екзархията, тъй и митрополиите и архиерейските наместничества изключително се интересуваха и занимаваха с черковно-училищните духовно-просветни работи.

Учебните занятия продължаваха. Ние вече бяхме добре запознати едни с други. Едни, които бяха отивали в България, разправяха това, което бяха чули и видели в свободна България, други в Цариград, а останалите – в цяла Македония. С много наши съграждани, връстници, които следваха в Скопие, Одрин, Серес, Цариград, Битоля бяхме създали връзки. Мнозина от нас даже бяхме в редовна писмена кореспонденция. Някои от нас бяха създали лични връзки и с лица живущи в България: Кюстендил, Пловдив, Габрово, Варна, София.

В гимназията имаше вече два кръжока. Съществуваше и едно ученическо дружество с просветна цел. Ставаха редовни събрания, събираха се членски вноски, изписвахме книги за четене, а едновременно с това отпочнаха се помежду ни и взаимни борби, които все искахме да обосновем с идейните различия, които почнаха да се явяват помежду нас. Някои от нас вече знаеха и бяха посветени, че някои от учителите и гражданите вземат участие в местния революционен комитет. Схващахме, че и центърът на революционното движение бе тук, в Солун. Присъствието на Даме Груев, Пере Тошев, Христо Матов, доктор Хр. Татарчев, Иван Хаджиниколов, Иван Гарванов, свещ. Стамат Танчев и др. засилваше това наше убеждение.

Гимназията през 1898/1899 г. бе още с два отдела: класически и реален. Горните класове (IV – VII) имаха по две паралелки – класическа и реална. Обаче общуването ни както в гимназията, тъй и в пансиона бе общо.

През 1899/1900 учебна година гимназията по нареждане на Екзархията бе разделена. Учениците класици заминаха за Битоля, а Солунската гимназия остана само реална, като при нея се откри и търговски курс. По-късно тоя търговски курс се отдели в отделна търговска гимназия, която по своята програма, изучавани предмети, дисциплини и преподаватели бе едно образцово училище – специално за ученици, които искаха да се посветят на търговия.

С отделянето на гимназията нашите другари - ученици класици – всички заминаха за Битоля. Някои от тях бяха Търпен Марков, Георги Баждаров, Христо Силянов, Пандо Кляшев, Манол Розов, Георги Христов, Андрей Казепов, В. Цветков и др. През цялата година ние бяхме в постоянна кореспонденция. Те всички изказваха голямо задоволство от Битоля и от писмата им личеше, че те там макар все още ученици пансионери, живеят по-интензивно. Ние това си обяснявахме с обстоятелството, че Битоля като по-малък град, населен с по-компактно българско население, животът там ще да е по-приятен и по-интересен, отколкото в Солун, който макар и да беше същински център, все пак ние, както и всички живущи в града българи се чувствувахме като в един остров, изолиран от български елемент, тъй като болшинството в града се състоеше от евреи, турци и гърци. От писмата на нашите другари личеше, че те още преди да напуснат училищната скамейка бяха вече "комити", "революционери". И наистина още първите две-три години след привършване на гимназията повечето от тях – Манол Розов, В. Цветков, Пандо Кляшев, Андрей Казепов, Г. Христов – измряха като борци!

19. ПЪРВИЯТ УЧЕНИЧЕСКИ КОНСПИРАТИВЕН КРЪЖ0К

Аз бях вече в VII клас и заедно с другарите си трябваше да се готвим за зрелостния изпит – за матура. Въпреки това ние не изоставяхме споровете и тайните събрания и съвещания. В гимназията вече съществуваше един конспиративен кръжок, в който се посвещаваха ученици, които даваха надежда, че желаят и че могат да се ангажират в революционната борба. Тази кръжок ловко се дирижираше от някои учители от гимназията, но с нищо, абсолютно с нищо не се даваше повод за интимност между някои от учителите и учениците.

През пролетта на 1900 година аз бях посветен като член на този кръжок. Двама ученици, мои съкласници ме заведоха в една частна къща. Още с влизането в стаята видях 10 – 15 души, всички ученици от горните класове, които станаха на крака и ме посрещнаха с непринудена радост, тъй както се посреща един новопокръстен.

Според обичая положих клетва и целунах революционните емблеми – револвер и кама, които бяха сложени на малка маса.

Още преди полагането на клетвата аз възнегодувах, казвайки, че подобна клетва може да се иска от прости хора, неграмотни, но не и от един седмокласен ученик, още повече, че лично аз по принцип съм против полагането на една

формална клетва, понеже моята честна дума, моето желание и съгласие стоят по-високо от клетвата. Но по настояването на всички аз положих клетвата и със смях целунах камата и револвера. След това началникът на кръжока ми даде някои съвети и упътвания.

По-късно, след няколко срещи и разговори с отделни членове на кръжока, вместо да се засили желанието да остана в кръжока, настъпи тъкмо обратното: почнах да критикувам всичко. Вследствие на това мое държание между мене и началника на кръжока се появи една скрита, по-скоро лична, отколкото "по делото" омраза. И към края на годината аз вече даже не посещавах заседанията на кръжока, като фактически го бях напуснал.

Повод за окончателно напускане на кръжока ми даде следният случай: една нощ се появи пожар в една съдедна къща до пансиона. Вдигна се тревога и повечето от пансионерите скочиха от леглата си и отидоха към прозорците на балкона, за да наблюдават пожара. През това време, по нареждане на началника на кръжока, няколко от членовете задигнали часовниците на някои от другарите ни пансионери. Сутринта узнахме, че часовниците на десетина души липсват. Обадих се на дежурния надзирател, който почна да изследва случката без да може да намери нито часовниците, нито крадците. Впоследствие се съобщи в кръжока, че кражбата на часовниците била станала по заповед с единствената цел от тая "акция" да се приберат средства и да се покаже, че сме годни и за "дела". Всъщност това беше един произвол, който самият началник си бе позволил, за да покаже пред по-голямото началство (местния комитет), че ни бива и за "акции".

Този акт аз порицах, тъй като подобни деяния са несъвместими нито с целта на учебното заведение, нито с целите на кръжока,заявявайки че това е една деморализация, която осъждам, а още повече защото тя е направена от ученици – възпитаници на самото учебно заведение. Този спор даде повод да влезем в по-обширни разисквания и да прострем критиката ни и върху самия кръжок и лица, а така също и ръководителите, стоящи вън от него. А това без друго беше критика против местния комитет.

Докато едни напълно одобряваха "акта" като революционна дейност, ние, няколко души направихме порицание, изтъквайки, че не е този пътят, по който ще може да се увеличава касата на комитета, че това е една деморализация и пр., и пр. В своята безпощадна критика не се спряхме само до нашия кръжок, а порицахме и местния комитет, който действуваше спрямо нас йезуитски, карайки ни да бъдем само слепи оръдия, да действуваме без да разсъждаваме, което според нас беше рутина, донкихотство и пр. Вследствие на тези спорове по тази "акция" нас ни заплашваха с наказания. Работата дойде дотам, че в разстояние на няколко седмици трябваше за самозащита винаги да носим кама или револвер...

Малките рекички пълнят с водите си големите. Недъзите, съществуващи в нашия кръжок, съществуваха и в местния революционен комитет, а така също и в цялата революционна организация, в която не липсваха фаворизации, клюкарства, подмолни интриги, любоугодничества, а едновременно с това и липса на определена идейна ръководна линия. Революционната организация бе

нараснала, че местните ръководители и самият ЦК не беше в състояние планомерно и целесъобразно да използува случаите и да направлява работите. Ето защо в някои от градовете имаше вече опозиция, която макар глухо, все повече и повече се увеличаваше. Някои местни ръководители, терористи или агитатори, които имаха възможност да отидат в България, да се срещат с членове на ВМРО от разните райони на Македония, при по голяма-свобода да разменят мисли по бъдещата революционна дейност в Македония, се връщаха още по-опозиционнно настроени, като почти всички подчертаваха деморализаторската обстанорка в свободна България, твърдейки, че който иска да остане чист в делото, революционната организация, не трябва кракът му да стъпва в България, или пък ако му се наложи да отиде – да не стои там повече от една седмица.

20. КРЪЖОЦИ И КОНСПИРАЦИИ

През 1900 год. влязох в един отделен терористически кръжок, които вече съществуваше в Солун. Тоя кръжок бе образуван по образеца на някои други такива съществуващи другаде: Пловдив, Кюстендил, Женева. В тоя кръжок влизаха: Орце Попйорданов, Константин Кирков, Дим. Кощанов и др., които бяха във връзка с някои лица от пловдивския кръжок. През 1898 год. в Пловдив е бил основан един кръжок, в който са влизали Мих Герджиков, Петър Манджуков, Георги Божков, родом от Велес, който още през 1895 год. е бил в четата на Антон Бозуков. Петър Манджуков, родом от с. Мирковци, Скопско, е бил също в четата на Кочо Лютата. По-сетне Мих. Герджиков и П. Манджуков заминали за Швейцария, където също е имало кръжок на лица с най-либерални, крайно левиччарски идеи. Тая група имала надпис: "Ни бог, ни господар." Най-напред почнали с едно възвание – апел към македонския народ – отпечатано в Париж в тайната печатница на Сидурадски, народоволец, в която и Херцен е печатал своите брошури. В тоя кръжок са влизали и жени, между които Златева от Кюстендил и Кина Ганева, студентка по социология, близка приятелка на П.Ю. Тодоров. Там е била и Иванка Ботева, дъщеря на Хр. Ботев.

Най-голямата пречка на кръжока била липсата на средства и съучастниците всячески са се мъчили да се сдобият със средства. По решение на кръжока Гр. Попдочев, родом от Казанлък, е бил натоварен да намери средства. За тази цел той се връща в България и се опитва на всяка цена да намери пари, но понеже не успял да стори това на 23.III.1899 год. се самоубил в Борисовата градина. След тая неудача кръжокът, за да се снабди с парични средства, решава да се направи една малка експроприация.

Стефан Стефанов Михов е бил телеграфист. Като такъв той нагласява няколко телеграми до своите другари, предварително заминали за Белград, Виена, Женева. Така приготвени телеграмите, Михов ги вмъква между останалите готови за експедиция и по тоя начин другарите му, предварително заминали за определените места с точни адреси, изтеглюват сумите. Ст. Стефанов Михов впоследствие е бил открит, осъден, но успял да избяга и заминал за Париж, където е престоял известно време. Оттам заминал за Белгия, където в продължение на няколко години свършва по право, философия и химия, и през Балканската война се връща в България, но умира от простуда, оставяйки жена и при малолетни деца в пълна мизерия.

В Женева кръжокът почнал да издава в. "Отмъщение", в който между другото най-много нападали тогавашния княз Фердинанд I. По-сетне Слави Мерджанов е бил също в Женева и там с Петър Манджуков и другарите им, след като са влезли в контакт с някои руски революционери, се спрели върху идеята да започнат чисто терористически акции, като предимно бъдат докоснати европейските капитали, вложени в Турция. За тази цел Слави Мерджанов и П. Манджуков се вмъкват в Македония с чужди имена.

21. УКРИВАНЕТО НА КОНСТАНТИН КИРКОВ И ТОДОР БОГДАНОВ

П. Манджуков заминава за Скопие, а Сл. Мерджанов за Солун, като с Орце Попйорданов нагласяват да направят "акция" като прикрият другарите си Константин Кирков и Тодор Богданов, та да могат да вземат от техните заможни родителн известен откуп.

Кирков и Богданов – ученици в гимназията – "изчезват", като се настаняват да живеят в една конспиративна квартира. Тяхното "заграбване" се разгласи по надлежния ред и родителите им бяха подканени да броят суиите за освобождението им, като за Богданов определят 200 турски лири, а за Кирков 400 турски лири. Родителите на заграбените обаче упорствуват и по никакъв начин не искат да внесат исканите им суми, като укриват от властта заграбването, а между това те старателно се мъчат да узнаят къде са синовете им. Първите сондажи са били направени в Солун без да могат да узнаят къде са били завлечени "заграбените". По-сетне чрез трети лица и писма те узнават, че синовете им не са в Солун, а че са в "гората" и че с тях ще може да се влезе в преписка или връзка само след като се отиде в София.

Бащата на Константин Иван Кирков заминава за София. Там престоява цял месец и чрез свои познати намира лица, с които да влезе в преговори за искания откуп. Иван Кирков узнава, че и двамата "пленници" са живи и здрави и че животът им е вън от всякаква опасност. В една среща с Гоце Делчев се уговаря и внася една значителна сума за "откуп". След като Кирков броил парите "задигнатите" ученици се пущат.

Вследствие дългите преговори и направените разноски, повечето от половината сума се изразходва и след направената равносметка в касата на конспираторите остава една съвсем малка сума от 20–30 турски лири.

Конспираторите, събрани в София, започват отново да обмислят как да се снабдят с повече пари, за да започнат замислените акции. Обаче, попаднали в чужда среда без всякахви средства за прехрана, те виждат че не тъй лесно се прави конспирация и се прибират на прехрана при своите родители.

22. ЗАСИЛВАНЕ НА ЛЕГАЛНАТА И НЕЛЕГАЛНАТА ДЕЙНОСТ В БЪЛГАРИЯ И МАКЕДОНИЯ

През 1899 година се състоя VI конгрес на македонските братства в България. За председател биде избран Борис Сарафов. Той заедно със своите другари съмишленици и приятели Славчо Ковачев, Тома Давидов и др. групираха по-енергичните и предани към македонската кауза емигранти и започнаха една по-

усилена дейност преди всичко сред емиграцията в България с цел да се сгъстят редовете на македонските легални организации в България, а едновременно с това да засилят и революционната организация в Македония, като я улеснят да се снабди преди всичко с оръжие и поставят в отделните райони хора по-енергични и знаещи да манипулират с оръжие. Това бе една необходимост поради обстоятелството, че по-голямата част от македонските българи, даже ръководните личности по отделните градски и селски комитети, не знаеха и не можеха да си служат с оръжие. В късо време около Борис Сарафов, Славчо Ковачев и Тома Давидов се групираха много ентусиазисти и се започна усилена дейност всред емиграцията, а така също и сред свободния български народ.

През това време ентусиазираната младеж в България, без разлика на идеи и убеждения, с голямо себеотрицание доброволно се хвърли в борбата и се предприеха ред революционни акции без да се държи сметка докъде можеше да се отиде както в легалната, тъй и в нелегалната дейност на комитета. В това време в редовете на организацията се числяха вече много смели и способни революционери: Христо Чернопеев, Яне Сандански, Никола Дечев, Петър Юруков, Делчо Коцев, Душо Желев, Тимо Ангелов, Велко Миков, Петър Самарджиев, Добри Даскалов, Кръстю Българията, Мих. Герджиков, Петър Манджуков, Константин Ив. Нунков, Орце Попйорданов, Слави Мерджанов, П. Соколов, Кръстю Асенов, Иван Наумов и др.

В полза на македонската кауза се почна усилена печатна и устна пропаганда и в движението се ангажираха хора от всички краища на България. Властта (правителството на д-р В. Радославов) явно покровителствуваше тогавашните македонски дейци. Комитетът реши да направи един вътрешен патриотически заем с издаване и пласиране на облигации от по 20, 50, 100 и 200 лв. златни. Специални лица се натоварят с пласирането на тези облигации и се пръскат във всички краища на държавата с цел да пласират даже и насила всички издадени облигации. Акцията напълно успява и комитетът се снабдява с достатъчно средства за предприемане на ред инициативи както в България, така и в Македония.

Слави Мерджанов от Карнобат, Петър Соколов от Кюстендил и Петър Манджуков с предварително изработен план се явяват пред Борис Сарафов, за да искат средства, за да започнат една терористическа дейност от по-крупен характер, изключително в по-големите градове: Цариград, Солун, Одрин, Битоля, и то предимно с атентати срещу заведения и предприятия, в които са вложени европейски капитали (вж. брошурата "Терористическа борба", No 2) с цел да се обърне внимание на европейските държави, че македонският народ не може повече да стои поробен и че неговата интелигенция не стои вече със скръстени ръце и че с терора си ще бъде постоянен страж между поробения народ и ще води борба на живот и смърт за свободата на народа.

23. ОПИТ ЗА УБИЙСТВО НА СУЛТАН АБДУЛ ХАМИД

Борис Сарафов при голям секрет обещава на групата терористи необходимите парични средства и наскоро след това трима от тях заминават за Цариград: Слави Мерджанов като инженер под името Васил Стоянов, Петър Манджуков – под името Илия Дуров, а П. Соколов със свой паспорт. И тримата се настаняват

в Цариград, ангажират постоянни квартири и започват да обсъждат как да извършат някоя по-крупна терористическа акция, някоя по-смела акция. След дълги обмисляния те решават да убият султан Абдул Хамид. В разстояние на няколко месеца те проучват условията на града и установяват, че султан Абдул Хамид не може да бъде убит другояче освен с бомба или адска машина, и то или когато отива от Илдъза (императорския дворец) на молитва в дворцовата джамия "Хамидие джамиси" или пък когато на петнадесетия ден от рамазана по случай празника на Мохамеда (Зиаретхърка и шериф) отива в Стамбул в джамията при Топкапу. През цялото останало време султан Хамид не излизаше по улиците. Той като същински бухал през цялото време на годината живееше в своя дворец Илдъзкьошк и със своя многоброен таен и явен полицейски апарат слушаше всеки шум, който ставаше в империята. По това време Илдъзкьошк бе един отделен градец, обиколен с високи стени, които ограждаха всички помещения: здания за харема, за жилища, за канцеларии, градините за разходка, специални езерца за спорт и др.

Първият план е бил султан Хамид да бъде убит с бомба, когато от Илдъза отива в джамията Топкапу на поклонение пред мантията на Мохамеда. Обаче охраната е била тъй силна, че абсолютно невъзможно е било да се убие султанът не само за това, че той със своята свита е бил обиколен от хиляди войници – пехота и кавалерия – а и защото цялото продължение на улиците, които водят от Илдъзкьошк за джамията в Стамбул е било постлано с дребен морски пясък за да се движат по-приятно дворцовите колесници от една страна, а от друга – предварително не се е знаело през кой път ще мине да отиде в джамията: дали по сухо – през Пера, Галата, моста на Златния рог и джамията при Топкапу, или по море със специална яхта до брега на градината Гюлхане, където са Константиновите палати и археологическите музеи. Обикновено султан Хамид отивал по единия път и се връщал по другия или обратно.

След като се убедили, че при излизането от Илдъза на път към джамията в Стамбул срещу султан Хамид не ще може да се хвърлят бомби тъй като нито по прозорците на къщите, нито по улицата абсолютно не се е допускало да минават, стоят или се движат непознати лица на тайната и явна полиция отблизо, атентаторите се заели да проучат изобщо как би могло да бъде убит султан Хамид, когато в петъчен ден отива на молитва в джамията "Хамидие", находяща се на самия бряг на Босфора.

Слави Мерджанов се опитал на няколко пъти да се снабди с някоя специална карта (билет) от някое посолство, обаче не успял. Няколко седмици подред той е отивал като зрител да гледа церемонията през време на селямлъка, обаче винаги публиката е била на 300–500 метра далече от мястото, където е минавала царската колесница и то винаги обкръжена с кавалеристи, които са обкръжавали монарха. В джамията, в специална галерия са могли да присъствуват само членовете на дипломатическото тяло и техните близки (съпруги, дъщери или секретарите).

Слави Мерджанов и П. Соколов са искали да се снабдят с някоя специална карта от някоя легация и там в самата джамия или при излизане с ръчна бомба да убият султана в момента, когато той се сбогува с някои от дипломатическото тяло. [1]

24. ПЛАНЪТ ЗА МИНИРАНЕТО И РАЗРУШАВАНЕТО НА БАНК ОТОМАН В ЦАРИГРАД

Атентаторите, след като се убедили, че нито през време на рамазана, нито при селямлъка султанът не ще може да бъде убит, изоставят намерението за убийството на султан Хамид и замислят нов, друг план. Намислят да хвърлят във въздуха помещението на Банк отоман, находяща се на главната улица, която отива от Галата към Пера. Това огромно здание някои от арменските революционери през 1895 година се опитаха да бомбардират, обаче измамени с разни обещания от някои дипломатически представители, арменските революционерине не се решиха да хвърлят бомбите. Както се знае подир това последва известното клане на арменци в Цариград, което още повече ожесточи арменския народ и потърси отдън душа цялото обществено мнение в Европа и Америка.

Планът за бомбардирането на Банк отоман е бил измислен от Слави Мерджанов. Решили да вдигнат във въздуха самото здание, като поставят под основите му голямо количество динамит, необходимо за събарянето на цялото здание, в което се помещават Банк отоман и Режията на тютюните.

Както Банк отоман, така и тютюневата режия са чужди европейски кредитни учреждения, чиито капитали бяха изключително английски и френски. По това време Банк отоман поради привилегиите, които имаше в държавата, изпълняваше и ковчежническа роля в Турция. Тази, макар частна банка, бе монополизирала финансите в държавата и по своите функции по-скоро се смяташе държавна, отколкото частна банка. Освен това зданието, в което се помещаваше Банк отоман, се намираше почти в самия център на европейската част на града, а около него почти във всички здания се помещаваха разни други кредитни учреждения като клонът на Банк де Салоник, осигурително дружество "Ню Иорк" и др., чиито капитали бяха изключително на чужди поданици от разните западноевропейски капиталистически държави: Англия, Франция, Италия, Белгия и пр.

Най-напред трябваше да се ангажира едно помещение, откъдето чрез един подземен канал щеше да се стигне до основите на зданието, в което се помещава Банк отоман.

Покрай самото здание минава голямата улица, по която върви трамвайната линия Галата – Пера. Отляво и отдясно на зданието има две малки и тесни улици, преки на главната улица. Тъй като на главната улица било невъзможно да се наеме подходящо самостоятелно помещение, откъдето да се почне копането на канала, спират се на едно двуетажно здание срещу един от ъглите на зданието на Банк отоман. То било приспособено за склад, а не за живеене и само като такъв могло да се ангажира. За най-целесъобразно се намерило да бъде склад на българската печатница, където се печаташе екзархийският орган в. "Новини". Печатницата бе притежание на Калчо Стоянов, българин, родом от гр. Ресен, но от няколко години преселен в Цариград. Той бе стар човек и по никой начин не бе възможно да му се открие работата. Ето защо в тайната биде посветен само неговият син Нанчо К. Стоянов, на възраст 30 – 35 години, женен и в близки връзки със Сл. Мерджанов.

Със съгласието на Нанчо Стоянов ангажира се свободното самостоятелно здание и се приспособи да служи като склад на печатницата. За целта в долния етаж се занесоха и подредиха празни дъсчени сандъци (каси) и 2–3 коша със специални валчести шишета, които уж съдържат мастило. В шишетата, поставени сред сеното в самия кош, имаше вода, но поради цвета на специалните шишета и поради това, че самите шишета винаги стояха в кошове, за да не се чупят и по-лесно пренасят, и в които винаги се поставя сено или мека морска суха трева, отвън по никой начин не можеше да се забележи, че в шишетата няма мастило, а се намира обикновена сладка, пригодена за пиене вода. Празните дъсчени сандъци щяха да служат за място, където трябваше да се оставя пръстта от канала. Тъй като празните каси бяха обикновени, закупени от пазара, за да се маскират добре, във всяка каса се поставяха жълти или червени листове амбалажна хартия, а отгоре в касите се поставяха някои печатни книги, каквито в печатницата имаше достатъчно количество като излишни или непродадени брошури. Една от брошурите бе с молитви за причещение, водосвет и пр. Няколко хиляди екземпляри от нея брошура също се занесоха в склада и от тях само проформа (5–6 см) се поставяха книги, след което касата се затваряше пак с дъсчена покривка (капак), а върху нея се поставяше нова празна каса, която по същия начин се напълваше с пръст, след което по горепоменатия начин се маскираше с амбалажна хартия и се допълваше пак с брощурата-молитвеник, която намери подходящото си употребление в живота.

Магазинът беше един четириъгълник, дълъг 10 метра, широк 4 метра, а висок 5–6 метра. Подът бе постлан с дъски. Той беше с два прозореца, затварящи се с железни крила, с каквито се заключване и входната врата. Срещу входната врата при ъгъла на банковото здание имаше винаги часовой, който ъгъл както всички останали ъгли на зданието и входната врата, се пазеха от стража, войска и стражари. Това "строго" пазене на банковото помещение се наложи след като арменските революционери през 1895 година, дегизиранн като търговци и банкери, с ръчни чанти, пълни с бомби, навлезли в банката с цел да я запалят отвътре, като си послужат с бомбите, които вмъкнали с ръчните чанти, в които се смятало, че имало пари, звонкови монети, лири, меджндиета, грошове – каквито по това време изключително имаше в обръщение на пиацата.

По това време книжни пари (банкноти) в цяла Турция нямаше в циркулация.

Най-напред в дъното на първия етаж в противоположната страна на входната врата се започва копането на един трап 350 см дълбок и 90 см широк. Копането по необходимост нарочно се почна от тоя ъгъл на зданието, защото тъкмо там бе и самата лествица за горния етаж и защото копането още при първия момент издаваше един шум, който лесно можеше да се забележи или пък чуе от часовоя при банката, защото става шум в зданието, което винаги през деня е затворено и в което обикновено няма хора.

Поради това каналът се продължаваше с повече от 10 метра, тъй като около 8–9 метра трябваше да се копае под пода на самото помещение, "книжен склад" на печатницата.

Тихо, внимателно, бавно се започна копането на канала. Пръстта на части, почти шепа по шепа, тихо и внимателно се поставяше в определените и специално за целта наредени сандъци. Така тази къртовска работа продължава до м. юни 1900 година, като по двамина от конспираторите по шест-осем дни непрекъснато работеха и дълбаеха преди всичко трапа. Единият от тях по смени е стоял в града в отделна наета квартира, за да им обслужва и да поддържа кореспонденцията и връзките с арменския революционен комитет, чийто център по това време беше в Цариград като централно и най-подходящо място.

1. По-късно, през 1907 год., арменски и македонски революционери терористи организираха едно покушение на султан Хамида, като на същато място възпламениха една инфернална машина, обаче и тоя опит за убийство на султана излезе несполучлив само поради далечнато разстояние, на което е била колесницата (файтонът), в която е била поставена адската машина. Главните съучастници в тоя атентат, известни под имената Сам. Фаин, девицата Рубина Фаин сполучиха да избягат. Подробности по тоя атентат виж във в. "Икдам" (1907 г.) под заглавието "Хадесе-и-джинаеи Фаалеринън мохакемеси" ("Процесът на съучастниците в грозното злодеяние").

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

25. ПАРАЛЕЛНА АКЦИЯ И В СОЛУН ПАК СРЕЩУ БАНК ОТОМАН

Оше със започването на самия канал те са смятали, че успехът на акцията е вече напълно гарантиран. Слави Мерджанов влиза във връзка с арменския комитет и с ЦК на ВМРО в Солун, а, разбира се, и в пряка връзка с Борис Сарафов, без на никого да съобщават като какво именно крои и предприема на дело.

При това положение те почнали да размишляват за последствията или по-скоро за ефекта на акцията, когато тя ще се навърши. Убеждават се, че от обстоятелството какво взривът ще стане в Цариград – столицата на Турция – всички, особено общественото мнение в Западна Европа, ще сметнат акцията като чисто анархистическа. Поради това именно решават също такива акции, макар и в по-малък размер, да се предприемат и в останалите по-големи градове в Европейска Турция – Македония, Одринско. На първо време се спират върху Солун и Одрин.

Слави Мерджанов повиква в Царидрад Йордан Попйорданов (Орцето) и уговарят щото последният със своя кръжок, известен под името "гемиджиите" да започне подобна акция в Солун и то пак с подземен канал, през който канал да може да се постави известно количество динамит под самите основи на зданието, в което се помещава клонът на Банк отоман.

Йордан Попйорданов (Орцето) се завръща в Солун и извиква от Велес своите другари Константин Кирков, Илия Тръчков, Вл. Пингов и Тодор Органджиев. В Солун окончателно се оформява кръжокът на "гемиджиите", които привличат и Димитър Кощанов от Горна Джумая. Дотогава на разположение на ЦК на ВМРО в Солун като терорист Димитър Кощанов напуска своите водители като разочарован от тяхната революционна дейност в Солун и бе един от първите лица в кръжока.

Названието, прозвището "гемиджии" (сиреч лодкари) си дадоха самите атентатори. Под това име обикновено в разговори са именували онези, които са се простили с живота, от който нищо добро не очакват и пуснати в житейското море с цел или да сполучат или в края на краищата да извадят гемията, кораба си – на сухо, на пясъка, сиреч в нищо да не успеят.

През март 1900 година Йордан Попйорданов (Орцето) и Димитър Кощанов в подробности ми съобщиха всичко, което възнамеряваха и ме посъветваха веднага да не напускам гимназията, а да чакам до края на годината, че тогава веднага с привършването да се причисля към кръжока и да започнем работата в духа на всичко онова, което бяхме приказвали по тактиката на революционното движение в Македония. През това време чрез мене се получаваше кореспонденцията от София, Цариград, Велес, Перник. Един-два пъти от Цариград се получиха по двайсет наполеона, които предадох на другарите си. Тези пари бяха необходими за започване на работата.

С тази сума гемиджиите започнаха работата. За личната издръжка нямаше още нужда от пари. За всеки се харчеше по един лев (един черек) на ден.

С тези пари се нае един сравнително малък магазин на улицата, тъкмо срещу входната врата на хотел Коломбо, до който непосредствено бе зданието, в което се помещаваше клонът от Банк отоман, но тъй като магазинът бе на една от първите улици на Солун, трябваше да се мебелира по съответния начин, за което бе необходима и друга сума. С 10–12 наполеона можаха да се купят огдедала, столове и др. принадлежности, необходими за една бръснарница.

За стопанин на бръснарницата се определи Вл. Пингов, тъй като той още като ученик знаеше да бръсне, макар по чисто чирашки начин. За една седмица всичко бе наредено и Вл. Пингов стана бръснар. Първите дни клиентелата бе само от гемиджиите, но постепенно чужди, приходящи лица наминаваха за бръснене и Вл. Пингов с една рядка ловкост и старание упражняваше вече своята "професия". Доволството на всички ни бе голямо. Готова бръснарница, прилично наредена, преградена с плат, в един от ъглите имаше малка стълба с дъсчен капак, откъдето се слизаше в самата изба, която бе 1,50 м по-ниска от равнището на улицата.

Орце Попйорданов, Д. Кащанов и аз се занимавахме изключително с избата, а Вл. Пингов и неговият помощник Илия Тръчков бяха бръснари – майстор и чирак.

Един ден един чужденец (белгиец или германец, не можахме да узнаем) с малка брада с добре вчесани косми дойде в бръснарницата и пожела набързо да бъде

обръснат Вл. Пингов си предлага услугите, препасва бялата риза, обръсва го криво-ляво. Обаче чужденецът иска освен космите да му се поправи малко и брадата. Вл. Пингов се мъчи да го убеди, че брадата му е много хубава, че му подхожда добре и че няма за какво да се поправя (защото Пингов не можеше да направи това подстригване на брадата), обаче чужденецът настоява и Вл. Пингов бива принуден най-старателно, почти влакно по влакно да поправи брадата на нежелания клиент, за да не би да го обезобрази.

Клненгът си обяснил, че понеже бръснарят не знаел никакъв чужд език, не можал да го разбере, и затова не го подстригал, както той иска. Този случаен клиент чужденец дава повод да се обърне по-сериозно внимание на външната страна на бръснарницата и нейния персонал, защото подобни случаи бяха твърде чести, особено поради обстоятелетвото, че бръснарницага бе във французката махала на града.

Освен това често по три-четири пъти на ден по един-двамина от гемиджиите бяха постоянно в бръснарницата ей тъй, на "разговор" при Владо. Това можеше да обърне внимание и на полицията, тъй като освен тях някои познати велешани, охридчани и др. сегиз-тогиз посещаваха бръснарницата без разбира се да подозират какво бе нейното същинско предназначение. И в тоя случай Орце изпъкна като крайно съобразителен и практичен конспиратор. Той намери за необходимо в бръснарницата да се постави лице не само да не бъде подозряно от полицията, но най-важното да не го познават нашите българи. За целта Орцето влезе в кореспонденция със Сл. Мерджанов и поиска да му се изпратен подходящ младеж, който без да знае български, да знае добре турски или гръцки.

Слави Мерджанов – чрез арменския комитет в Цариград – препрати младежа Кристи, арменче, 20–22 годишен млад и красив момък, отлично владеещ турски и гръцки език. Той дойде в Солун като грък под името К. Аристиди, като съдружник на Вл. Пингов.

26. 3АПОЧВАНЕ ПРОКОПАВАННТО НА КАНАЛА ПОД ЗЕМЯТА

В един от ъглите на избата, до самата стена откъм улицата, под самия малък десен прозорец на избата започнахме да копаем един трап. Най-напред копаенето започнахме аз и Д. Кощанов (юли 1900 г).

След изкопаването на трапа с дълбочина 3–4 метра почна да се копае и самият канал – хоризонтално.

Първите дни копаенето вървеше много леко, защото почвата беше рохка и на ден копаехме почти половин метър. За да не се смъкне пръстта, трапът се обкова с подходящи дъски, главно за да не пада изкопаната пръст в канала. Продължихме копаенето на канала и бяхме вече под съответния тротоар на улицата.

Първата мъчнотия беше в това, че мъчно се работеше без свещ. Опитахме се да намерим няколко електрически батерийки, за да можем по-лесно да си обслужваме с електрически лампи, обаче по това време абсолютно се

забраняваше употребяването на електрически инсталации освен за електрически звънци. Купихме няколко батерии с две-три лампички, обаче те не осветяваха добре канала. Още първите три-четири дни се убедихме, че не ще можем да си обслужваме с електрическите лампички и се спряхме на спермацетовите свещи. С тях продължихме канала.

Бяхме изкопали вече един-два метра. Орце Попйорданов дойде и той да продължи работата, тъй като имаше опасност да се срути каналът поради това, че бяхме доста дълбоко под земята, а пръстта ставаше все по-мека и по-мека. За щастие поне вода не излезе. Орцето още при първия момент забеляза. че сме изгубили направлението и сме отишли много наляво и ако тъй продължавахме, щели сме да стигнем не под стените на Банк отоман, а много далеч и настрана от тях. Орцето при това беше и силен математик. Той не можа да изучи висша математика, обаче със своите познания по математика той винаги можеше да си послужи и я приложи на практика в живота: както в магазина на баща си, така и тук в подземието. Още в самото начало, преди още да извадим първата пръст от повърхността на избата, Орцето със своя практически ум можа да си послужи с геометрията.

Знаехме разстоянието от ъгъла на избата до отсрещната страна (широчината на улицата) до вратата на хотел "Коломбо"; знаехме точно разстоянието от вратата на "Коломбо" до самия ъгъл на банковото здание. И тъй на една триъгълник като се знаеха двете страни и правият ъгъл, лесно вече може да се намери колко градуса ще бъде единият от останалите два ъгъла. Това ни беше посоката на канала и предварително точно знаехме колко ще бъде дълга хипотенузата, сиреч дължината на самия канал до самия ъгъл на банковото здание. Така че в канала още и самото начало се наложи една корекция: вместо наляво, трябваше да се отклони малко по-вдясно. Обаче това накривяване поразшири канала и стана вече опасно да се копае по-нататак, защото всеки момент част от пръстта можеше да се смъкне и да затрупа оня, който копаеше с длетото и лопатката. За предотвратяването на тази опасност се заеха Орце Попйорданов и Димитър Кощанов. Купихме няколко торби цимент и внимателно внесохме малко повече вода и полека-лека можа да се циментира една част от канала и по тоя начин да се избегне донякъде опасността от срутване, а главно да се измени направлението на канала, като с един малък джебен компас се внимаваше да се върви точно под определения ъгъл. Под земята, макар постоянно осветлявано със свещи или електрически лампи, човек се губи, тъй както скитникът губи пътя си, когато върви в гъста мъгла или снежни виелици, тъй като във време на мъгла всеки кораб лесно губи своето направление. Тъкмо по това време другарите от Цариград съобщаваха, че работата в цариградския канал върви много бавно поради това, че още в самато начало в канала се появила една твърда скала и че копаенето щяло да продължи с месеци, тъй като едва 12 – 15 см на ден могло да се дълбае. Препоръчаха ни да не бързаме много, а същевременио искаха един от солунския кръжок да замине при тях, за да могат на смени по двама да копаят. Аз бях определен да замина за Цариград и да се причисля към цариградския кръжок, като се явя в помощ на тримата там, а едновременно с това да поддържам по-редовна кореспонденция

със Солун по ред въпроси, а най-главно по-редовно да препращам сумите, които се вземаха периодически от Сл. Мерджанов за нуждите на солунския кръжок - гемиджиите. Кристи оставаше в Солун, а аз трябваше немедлено да замина за Цариград.

След като Орцето ме упъти подробно къде и как ще намеря Слави Мерджанов и другарите му, аз в края на месец юли заминах за Цариград. Багажът ми, който имах като ученик пансионер, оставих на разположението на другарите си в Солун и с един малък пакет и само с една бяла меджидия (около 5 лв. златни) в джоба тръгнах за Цариград, като предварително си извадих пътен билет по трена от Солун за Цариград.

27. НА ПЪТ ЗА ЦАРИГРАД

Една сутрин отидох на гарата, влязох в едно третокласно купе на един от вагоните, който направо отиваше за Цариград без да има нужда да сменявам трена в Дедеагач. Аз за пръв път пътувах по железопътната линия Солун – Дедеагач – Цариград. След като влязох в купето, почнаха да идват пътници и един по един да ангажират места във вагона и нашето купе се вече изпълни, В един момент непознат господин грък ме запита къде отивам, Искаше да научи дали ще ходя направо в Цариград или пък до някоя по-близка гара и е оглед на това да настани в купето едно семейство.

Въпросът на гърка ме озлоби задето той има кураж да ме пита къде отивам, от една страна, и от друга – задето беше грък, синоним на предател и шпионин (според тогавашните ми схващания и националистическо настроение). Аз едва ли не заканително и със сърдит тон му казах: "Това не е ваша работа да се интересувате хората за къде пътуват." Той, малко смутен, замълча. В това време дойде друг човек, някакъв негов роднина или приятел и го запита:

– И тоя младеж ли отива направо за Цариград, или не?

Гъркът полуядовито, полуиронично му каза:

– Остави го, той гони голяма политика и просто не желае да го запитват.

Това бе достатъчно за мене, нов конспиратор без всякаква практическа подготовка в живота, още в първия момент, с първия чужд човек от прекалена предпазливост, за да не кажа и от краен националистически антагонизъм, дадох повод на тоя грък да ме подиграе, а освен това допринесох, щото той да се усъмни в мене.

Тренът потегли, излизайки постепенно от града и навлизайки в Солунското поле, той засили своя ход. Минахме Кукуш, наближихме до Дойран и тренът пак със същата бързина вървеше вече покрай бистрото и лазурно Дойранско езеро – по форма кръгло като окръжност. Периферията на езерото бе залесена от малки храсталаци, тръстика, трева или дървета, които му придаваха чуден вид, а малките рибарски лодки, пръснати по всичкита му краища, изглеждаха като същински птици, кацнали по повърхността на водата. След малко минахме гарата Порой, река Струма, Демир Хисар, Серес, Драма.

По гарите и бюфетите постепенно българският говор се губеше. Чуваше се само турски и гръцки, а след като минахме Ксанти и Гюмюрджина българска реч вече не се слушаше. От Дедеагач късно вечерта тръгнахме за Цариград. Пътувахме цялата нощ и на другия ден призори стигнахме на Сиркеджи в Цариград.

Заедно с всичките пътници и аз с малкия пакет се упътих към изхода на гарата. Излязох на една многолюдна улица като си дадох вид на голям конспиратор и не се решавах даже да запитам някого от минаващите граждани накъде ще трябва да тръгна, за да отида в Пера. Орцето ми бе казал като изляза от самата сграда на гарата, да взема трамвайната линия и да вървя по нея, докато стигна до един мост на морето (Златния рог). Така и вървях.

По трамвайната линия стигнах моста, платих таксата от един металик и минах на отсрещния край на моста, където също тъй имаше трамвайна линия, обаче при един малък площад при моста трамвайната линия се разклоняваше. Единият клон отиваше в източно направление, а другият тъкмо в противоположната страна. В Солун ми бе казано като стигна до тоя пункт да взема по-широката трамвайна линия и по нея да вървя един-два километра и отдясно на линията да гледам къде има надпис хотел "Македония" на френски език. Аз точно и тъй постъпих. От сутринта до 2 – 3 часа след обед ходих бавно пеша по линията и старателно гледах къде има надпис хотел "Македония".

Най-сетне намерих това, що търсех. Той бе близо до Галата сарай. Най-долният етаж бе млекарница. Влязох в нея, потърсих йогурт и чух, че се приказва на български. Успокоих се. След малко запитах надзирателя Георги (родом от Костурско):

– Дохожда ли тук г. Васил Стоянов.

Съдържателят Георги любезно ми отговори:

– Той редовно не дохожда, обаче неговият приятел идва всяка вечер, тъй като и тук в хотела живее.

След няколко часа аз можах да се срещна с Петър Манджуков и той ме настани в една от стаите на хотела. До късно през нощта с П. Манджуков, с когото за пръв път се виждахме, се разправяхме в дълги приказки.

28. ИЗПОВЕД НА ДВАМА ДРУГАРИ

В стаята сами ние можахме тихо, но свободно да си приказваме. Първата тема на разговора ни беше как по-съдържателно и с по-голямо красноречие да порицаем монархизма, абсолютизма и тиранията на много омразния нам султан Хамид.

След това започнахме да говорим за борбата по възраждането и революционното минало на България. Хр. Ботйов, В. Левски, Бенковски, Раковски бяха нашите идоли за подражание. Сравнявахме грубата действителност, когато те са работили със сегашната, спирайки се, по-надълго

на обстановката, при която те са работили тогава – преди 30–35 години – и сегашната, нашата. По-сетне почнахме "по-дълбока политика" за грубите интереси на великите капиталистически сили: за Англия, Русия, Германия, Италия, и пр. Швейцария тогава за нас беше страна на "истинска демокрация".

П. Манджуков беше ходил в Швейцария и в подробности описваше политическия, социален и битов живот на тихите демократични швейцарци и швейцарки. Като приказвахме за Швейцария не отминахме и руските емигранти социалисти, социал-революционери, анархисти, народоволци, чието главно прибежище по това време беше Швейцария. Разговорът ни от отделни лица, представители и изразители на горепоменатите идейни течения, мина към самите учения. Главно за социализма и анархизма.

П. Манджуков и останалите му двама другари бяха с анархистични убеждения. Те познаваха по-добре анархизма, тъй като известно време бяха престояли в Заиадна Европа и в Женева, имали случай да се срещнат с някои руски революционери, които познаваха лично.

Аз, още гимназист, току-що привършил гимназията за социализма, знаех съвсем малко. В гимназията ми се удаде случай под ръководстното на моя съученик Йосиф Фенкийови, по народност унгарец, да прочета някои книги по социализма: "Жената и социализмът" от Август Бебел, "Бог и науката" от Л. Бюхнер, "Що е детерминизъм" от Ал. Херцен, "Исторически учения на К. Маркса" от Г. Плеханов и още няколко книги по рационализма. Това бе всичкото. Макар с много слаби познания от Йос. Фенкийови, аз можах по-подробно да чуя нещо повече по социализма изобщо. Аз исках да мина даже за социалист. В разговора ни с П. Манджуков последният можа да види всичките ми познания по политическите, обществени и социални въпроси. Той говори, аз говоря, той твърди, аз отричам и т.н.

Късно след полунощ трябваше да се разделим за спане. П. Манджуков ми забеляза, че съм бил прост и че не съм разбирал нито от анархизма, нито от социализма. Той още добави, че по много въпроси сме се различавали и че той смятал за другарски дълг да ме запита по много въпроси, за да си направи своите заключения – дали изобщо в бъдеще бихме могли да другаруваме, да се разбираме или не. Аз от своя страна, уморен от дългия път и разговора-изпит, доста сконфузен, с тъга си легнах.

Рано сутринта П Манджуков пак дойде в стаята ми. След малко излязохме заедно, за да се разходим и да отидем при Сл. Мерджанов и П. Соколов, които искали да ме видят. Срещнахме се в квартирата на П. Соколов. Приказвахме доста, като ме запитваха за Солун и работата там, а след това почнаха да ми дават наставления какво да кажа, в случай че ме запитат за какво съм дошъл в Цариград, къде живея и пр. и пр. Определихме и места, където да се срещаме. Предупредиха ме да се пазя и отбягвам наши лица, които знаеха за подозрителни, шпиони или близки до тях, както и за известни места, където имаше повече и по-опасни детективи. Препоръчаха ми да хвърля феса и да поставя шапка като тях, тъй като така било по-неподозрително и особено в тази част на града – Пера, – където повечето от жителите носят шапки, а не фесове. Още същия ден купихме една сламена шапка и хвърлих феса .

С шапка, връзка, бастун бях вече млад дегизиран комита. Няколко дни поред постоянно с П. Манджуков се разхождахме заедно и той ме запознаваше със забележителностите в града и околностите. Посетихме музеите, Златния рог, джамията, "Св.София", Скутари, Терапия, Буюкдере Ортакьой, където бе Екзархията, Шишли и др. и само като от огън се страхувахме да минем покрай Илдъза, за да не би да ни проследи някое "кандило" (така условно наричахме детективите), които, както споменах, по това време бяха в изобилие, особено в европейската част на града – Пера и Галата. Няколко пъти минахме и покрай зданието, в което се помещаваше Банк отоман, като предварително определяхме как, с какъв знак при сваляне на шапката и с кои думи щеше да ми посочи зданието, откъдето се копаеше каналът.

Аз, макар "свободомислещ", почти безбожник, все пак копнеех да видя черквата "Св. Стефан" във Фенер, местата, където в миналото са работили и страдали по-първите дейци от епохата на Възраждането. Всеки път, когато молех П. Манджуков да ме заведе до Фенер, той иронически ми отговаряше: "Навярно искаш да видиш "чудото", желязната черква "Св. Стефан", за чиято постройка и монтаж при самия бряг на морето до стария метох във Фенер българското правителство изхарчило много "грешни" левове."

След дълго отлагане от днес за утре най-после отидохме до Фенер и аз видях черквата-светиня. Тя със своята постройка и хубост не ми направи впечатление, колкото самият стар метох с неговите почти тъмни коридорчета и стаи. За миг пред моето въображение възкръснаха величествените силуети на нашите предци, които в тоя метох са водили величава борба с гръцката патриаршия по възраждането на българския народ.

29. НА РАБОТА В КАНАЛА

Захласнат от теоретическите приказки и шеги на П. Манджукова забравих да се обадя навреме на другарите си в Солун. След няколко дни се получи едно писмо от Орце, с което той ни ругаеше всички, задето не сме му обадили, че съм пристигнал в Цариград и че съм в контакт с тях. Същия ден и Сл. Мерджанов и П. Соколов излязоха от склада за хартия и мастило на печатннцата, сиреч от канала. Аз и П. Манджуков по смяна трябваше да ги заместим.

На определения час заедно с Нанчо К. Калчев с по един-два пакета, съдържащи хляб, грозде, сирене и др., тръгнахме за към склада и като стигнахме при вратата, влязохме и тримата, като оставихме едното крило на вратата отворено и часовоят тъкмо срещу нас стоеше на поста си, изпълнявайки своя дълг, като гледаше всичко това. И тримата се качихме на втория етаж, съблякохме дрехите, чорапите, обущата, намъкнахме специалните от обикновена мушама дрехи и вече бяхме готови за работа. Само че Нанчо трябваше да си отиде, да заключи при излизане вратата с ключ отвън, а ние отвътре за допълнение за по-голяма сигурност да поставим и железата на двете крила на желязната врата и да почнем работата си да копаем. Нанчо няколко пъти поглеждаше часовника си и пак продължаваше да се разговаря с нас. Това продължи доста дълго време. Слезе долу, отиде до вратата, погледна през нея, качи се пак при нас и си взе сбогом, като уговорихме, че след четири дни в сряда точно в два часа следобед

той трябваше да дойде пак да ни види и да ни донесе допълнително провизия. Той си излезе, а ние останахме в магазина.

Аз запитах П. Манджукова защо Нанчо толкова закъсня със излизането, а той ми отговори, че Нанчо не се е забавил, а чакал да се смени часовоят, тъй като часовоите се сменяваха всеки два часа, и че не е разумно и предпазливо същият часовой да види когато се излиза от магазина, защото, ако е малко по-разумен човек, ще забележи че преди един час влязоха трима, а сега излиза само един човек.

Улицата бе съвсем тясна и тиха, а и най-тъпият войник часовой можеше да забележи това, тъй като всичкото време освен пушката в ръката си и вратата срещу поста друго аслъ не можеше да забележи.

След като Нанчо излезе, ние слязохме в долния етаж, поставихме железата на вратата, а след това вдигнахме дъските и амбалажната хартия, поставени върху отверстието на канала и единият от нас слезе в дъното. С едно длето в едната ръка, с чук в другата, легнали на корема и подпрени с лактите на ръцете, парче по парче с длетото и чука откъртвахме твърдата скала и сантиметър по сантиметър в длъж и височина каналът все повече и повече растеше и се увеличаваше.

Единият от нас стоеше горе при самата стълба като с едната или двете ръце движеше дръжката на духалото, чрез което по гумената тръба се пускаше въздух, за да се поддържа преди всичко пламъкът на свещта, и, второ въздух за дишане на копаещия в канала. След като се откъртеше достатъчно пръст и дребни камъни, парчета от скалата с две торби, свързани една с друга с въже, пръстта и камъните се вадеха вън от канала на повърхността, където единият пак с шепи, парче по парче, изваждаше от пълната вече торба и старателно, грижливо, съвсем тихо поставяше и камъните в определените и нарочно наредени един върху други празни сандъци (каси).

Докато единият изпразни едната торба, вторият напълваше другата и така с въжето торбите се измъкваха и смъкваха в канала. Когато ставаше нужда за сношаване, било когато от лошия и влажен въздух се влоши на копаещия, се съобщаваше чрез тръбата и по тоя начин най-добре и ясно се слушаше и горе, и долу в дъното на канала. Разбира се, когато единият долу в канала, изнурен от препиване и чукане, се ядоса за нещо то оня, който беше отвън, получаваше своето предупреждение с някой вик "духай", "духай по-силно", "по-полека" и т. н. И обратното – когато духащият се умори от постоянното движение на духалото, копаещият, оставен без въздух, веднага оставаше в тъмно, тъй като свещта почти моментално угасваше и отдолу се чуваше пак вик: "Спиш ли? Духай, свещта угасна, в тъмнината кибрита изгубих и не мога да го намеря, няма как да запаля свещта, прати по тръбата друга кутия кибрит" и т. н., докато често пъти се дохаждаше и до остри пререкания, даже псувни, другарски псувни. Тъй продължаваше всеки ден, само че сутрин от 8 часа до 6 часа вечерта, след което всичко се преустановяваше поради настъпването на нощта. Тишината в магазина и околните здания ставаше гробна, а сегиз-тогиз гласът, кашлянето или тананикането на часовоя се слушаше. По-късно тишината

ставаше по-голяма и само от време на време дрънкането на тоягите на нощните пазачи ни припомняше, че сме в чаршията и че всичко е тихо и спокойно.

Ние и двамата, уморени през деня, заспивахме доста рано, но не всякога. Все пак от 7–9 часа имахме време да се нахраним, да си поприкажем или да прочетем, каквото имахме на ръка: вестник или някоя брошура, но там вече четенето бе поне свободно, без да се огледваме дали някой няма да ни забележи и да види, че четем запретени от цензурата вестници или книги, обикновено бунтовнически или с революционно съдържание. Ние, макар въоръжени с по един револвер, с по няколко патрона, когато бяхме в магазина на работа се чувствувахме като "държава в държава". Вратата затворена и отвън, и отвътре, ние с револвери в ръце при готов канал, не оставаше освен при всякакво случайно или не разкритие да се обърнем към револверите и каквото можем да сторим с тях срещу всеки, който би се опитал да ни залови, арестува, а сетне с последния куршум да насочим в главите или устата си. Това беше единственото ни спасение, защото веднъж заловени, тъй, при наличността на всичко, което щеше да се види и намери в склада, за нас оставаше само бесилката, а преди нея по-бързо и по-леко всичко щеше да се свърши само с по един куршум в главата или устата.

Условията, при които копаехме канала бяха много мъчни и тежки, но ентусиазирани от предприетата акция, ние понасяхме с радост и веселие всички мъчнотии и опасности. Копането, изваждането на пръстта, както и поставянето й в сандъците и ред други трудности, съпроводени с тях, ние на усещахме. Важното за нас беше да се дойде до един резултат – да се реализира планът за разрушаването на банковото здание. Въпреки многобройната шпионска мрежа, въпреки лошите условия, при които се движехме в града или при влизането и излизането от магазина, ние не се опасявахме толкова от едно откриване от полицията – явна или тайна, – отколкото се бояхме и почти треперехме от някоя случайност, която можеше да провали всичко. Ето защо ние трябваше да внимаваме и за най-малката си постъпка и с всичко около нас трябваше старателно да се съобразяваме. Например най-напред трябваше при влизането и излизането от магазина да бъдем винаги внимателни и да се съобразяваме с всичко, само и само да не дадем повод за подозрение на часовия при банката, който сякаш не бе поставен в тоя ъгъл да пази стените на банковото здание, а специално за нас. Ето защо през време на копането трябваше да пазим голяма тишина било при говоренето, било при изваждането на пръстта и поставянето й в празните каси, защото при най-малкия шум можеше да чуе часовоят отсреща и да се усъмни не че вътре в зданието или под земята има конспиратори, а да помисли, че по един или по друг начин в магазииа са се вмъкнали обикновени крадци.

Както казах, мястото, където копаехме канала бе изключително скалисто и много трудно се копаеше, въпреки здравите и остри стоманени длета, с които старателно - легнали на корем, опирайки се по-скоро на лактиге на ръцете или коленете – търсехме цепнатини и резките на скалата, където поставяхме длетото и удряхме с чука, за да откъртим съвсем малки части от скалата. Ударите на чука често пъти се налагаше да бъдат по-силни, а при удара в празното пространство на самия канал се създаваше ек, макар тъп, но все пак бе шум, който по земята се предаваше още по-силно, а до нас в съседния магазин имаше

една подвързвачница на книги и често пъти ние долу в канала слушахме шума, който се издаваше, когато в книговезницата работеха. Ако ние долу можехме да слушаме шума на чуковете на подвързвачите, защо те да не можеха да слушат шума, който се произвеждаше с ударите на чука върху длетото. Ние през цялото време с нищо не можехме да си обясним как нашите непознати съседи никак не забелязаха шума, който ставаше долу в канала.

През деня работехме почти непрекъснато, като се сменявахме всеки два часа. Единият излизаше, а другият влизаше и обратното, но след шест часа всичко преустановявахме, тъй като тишината в улицата и околността бе такава, че и най-малкият шум при говоренето, преместването на торбите с пръстта, кашляне, кихане и пр., всичко това можеше да обърне вниманието на часовоя. Ние обикновено вечеряхме преди залеза на слънцето. Но оставахме по няколко часа ей тъй, да починем, да поприкажем, да се пошегуваме. Обаче през нощта в тъмно мъчно се седеше, а освен това било с преместването на някой предмет, напр. паница, чаша за пиене на вода, в тъмнината се изпускаха и пак се създаваше шум. Свещ не можехме да запалим, тъй като светлината щеше да освети преди всичко стъклата на двата прозореца и часовоят щеше да забележи, че в горния етаж на магазина гори свещ, а пък магазинът е винаги затворен. Ето защо един от по-големите празни сандъци качихме на втория етаж и поставихме неговото отвърстие на четвърт метър срещу една от стените на магазина (на дясната) и ние двамата се вмъквахме в самия сандък (единият вдясно, а другият вляво), като до нас запалвахме свещта, която при горенето осветяваше вътрешността на похлупения сандък на една малка определена част на стената без лъчите на свещта да могат да паднат или да се отразят върху стъклата на прозорците. И двамата, почти превити вътре в сандъка, можехме свободно да седим, тихо да приказваме, докато ни се приспи. Тъй прекарвахме почти всяка вечер.

З0. ЕДИН ДИСПУТ И ЕДНО НЕЖЕЛАНО СБИВАНЕ

Една вечер, доста уморени от дневния непосилен труд, след като отпочинахме добре, нахранихме се с хубаво грозде и бяло сирене, пошегувахме се и за да мине по-лесно времето, почнахме да четем. П. Манджуков четеше биографията на руската революционерка София Перовска, а аз – "Историческите учения на Огюст Конт" от Писарев. Не зная как, през време на четенето пак заприказвахме за социалисти и анархисти. Аз все още поддържах тактиката и методите на борба на социалистите, социалдемократите, а П. Манджуков всячески искаше да ме убеди, че тактиката и методите на анархистите бяха по-добри от тези на социалдемократите.

– Защо? – питах го.

Той, като по-начетен, нареждаше ред доказателства и аргументи, които аз един по един исках да оборя като несъстоятелни. Най-сетне той отсече: "Обстоятелството – каза той – че анархистите са подгонени днес от всички буржоазни правителства, че те се преследват, арестуват и тормозят, показва какво те са по-опасните и по-прави в своята тактика, отколкото социалдемократите, които буржоазията просто търпи, а даже открито толерира и насърчава!"

Аз срещу тия негови аргументи не можех с нищо да му възразя и почти капитулирах в спора, като се задоволих да забележа с думите:

– Анархистите следват една главоломна политика. Терминът "главоломна политика" бях научил от един български социалистически вестник.

П. Манджуков ядосан ми възрази:

- Как, главоломна политика ли? – Да главоломна политика – отговорих аз.

В тоя момент ме блъсна с ръката си, а аз го цапнах по главата; той ми отвърна с друг удар върху гърдите. И така, тихо-тихо, с най-голямо предпазване, ние се набихме един друг и се наругахме хубаво.

Не оставаше нищо друго, освен да се разделим. Угасихме свещта. Измъкнахме се от сандъка и отидохме да си легнем. Дотогава спяхме един до друг, покрити с по едно одеяло. Нея вечер се разделихме. Той остаха в единия ъгъл на стаята, а аз отидох в тъкмо противоположния. Опасността, че някой от нас през нощта насън можеше да вика, да приказва и пр. пренебрегнахме. Каквото ще да става – си казвахме.

До сутринта спахме добре, обаче нито той, нито аз станахме на определеното време, а се излежавахме и даже замисляхме да излезем от магазина. Това обаче беше абсолютно невъзможно, тъй като наемателят Нанчо дохождаше само два пъти през седмицата и при това на точно определено време. Точно около един час преди неговото дохождане ние, макар привидно, позакривахме отвърстието на канала, тихо изваждахме отвътре железата на вратата и Нанчо, когато пристигаше, съвсем свободно си отваряше с ключа вратата, влизаше в магазина винаги с нещо в ръка – по един-два пакета. След смяната на часовоя той си отиваше обратно. През тоя ден Нанчо нямаше да дойде. Ние лежахме до 11–12 часа, станахме и закусихме. Сръднята вече беше ни минала и двамата се упътихме къи долния етаж, като единият взема дръжката на духалото, а другият – торбите, и хайде пак долу в канала, на работа.

31. ПАК НА РАБОТА В КАНАЛА

Сръднята се забрави и ние почнахме да работим в канала, като през 10–12 дни се сменявахме. Ние излизахме в града, вместо нас дохождаха да работят в канала Сл. Мерджанов и П. Соколов. Двама по двама подред, според нуждите на кръжока.

Ние се хранехме изключително със суха храна: хляб, сирене, салами, плодове, сухари. Вода за пиене вземахме в съвсем ограничено количество в специални стъкла с малки устия, които уж съдържаха "мастило" и се пазеха в склада с хартията.

От нея вода малко хабяхме за други цели. Даже при смяната ние едва намокряхме една морска гъба (сюнгер във вода), с която си избърсвахме лицето, врата, ушите и ръцете от пръстта и праха, след което сваляхме горните и долни дрехи, обличахме нашите, които обикновено носехме и пъргаво се озовавахме на улицата, минавайки свободно покрай банката и излизахме на широката улица. Щом си отидехме в квартирата, или трябваше да си измием цялото тяло, или пък да отидем на баня. След това пет-десет дни почивахме. През това време поддържахме кореспонденция със Солун, Одрин, Пловдив или пък правехме съвсем редки срещи с представителя на арменския комитет в Цариград, с някои наши познати, било съученици или някои българи в Цариград, с които се познавахме като българи македонци.

Тайната бе запазена. Освен нас и Нанчо абсолютно никой в града не знаеше какво "работим" ние в Цариград. С гражданството нямахме никакви връзки, пък и познанствата, които имахме, ние ги отбягвахме най-старателно. През деня ние обикновено стояхме в къщи, щом като не бяхме на работа в канала. Привечер излизахме на разходка и се отбивахме в някой парк, като "Таксим", "Пети-шан" и пр. Останалото време прекарвахме сами било по улиците, кафенетата, градините и пр., като винаги се движехме изключително по двама.

32. ПРЕСЛЕДВАНЕ И УКРИВАНЕ

В разстояние на няколко дни, види се, по някое нареждане пак от Илдъза, цялата явна и тайна полиция бе накрак. По кафенетата, театрите, градините арестуваха и прибираха на групи от по двама, трима и петима души и всички отвеждаха в участъците. Разбира се, след като почти всички се "прецеждаха", по-голямата част освобождаваха, а една съвсем малка част по-съмнителни лица бидоха интернирани или екзекутирани.

Вследствие на тоя стремеж на явната и тайната полиция да залови по-свободолюбивата младеж, ние се опасявахме да не бъдем заловени. Аз минaвах уж като младеж, който очаква да постъпва в Галата-сарайския лицей, П. Манджуков минаваше за служащ, П. Соколов – за художник, а Сл. Мерджанов – за инженер. Обаче при една по-щателна проверка всички тези наши твърдения и професии явно щяха да пропаднат и ако не заловяха нещо компрометиращо, без друго щяха да ни интернират или пък екстернират в България, което за нас беше почти арест, даже убийство.

Вследствие на взетите строги мерки Слави Мерджанов замина за няколко дни в един от островите уж на курорт, П. Соколов се преструваше на заболял и не излизаше на улицата, упражнявайки в къщи своята професия на художник. Той рисуваше доста добре и за прикритие беше нарисувал и нарочно оставил в къщи няколко добре изработени картини, които служеха като стока за продан. Аз и Манджуков не знаехме къде да ходим. Решихме да отидем при някой познат и под някакъв претекст да останем уж на гости 5–6 дни. Тъй и направихме. Й. Фенкийови, мой съученик от солунската гимназия, беше чиновник в банката Креди лионе. Посетихме го и му обещахме, че ще му отидем на гости. Той заедно със своята майка и сестра живееше в Стамбул, близо към Сан-Стефано. Той взе отпуска и ние като негови познати съученици и другари му бяхме на гости цяла седмица, без той да се досеща, че ние нарочно не искахме да се

движим по Пера, Галата, Ортакьой или Стамбул. Няколко дни там прекарахме много добре и почти безгрижно. За няколко дни тревогата мина и замина. След погребението на убития италиански крал всичко утихна. Раздвижването на полицията намаля и ние пак се прибрахме по квартирите си, след което отново пак се явихме на работа в канала. МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

ЗЗ. ЕДИН СПОР ПО ПОВОД НА ЕДНО ПИСМО

Няколко дни след започване отново на работа в канала Слави Мерджанов получи едно писмо по пощата. Отворил писмото и вижда, че е написано със специален шифър, който шифър за него беше непознат. Запита ме дали бих могъл да го прочета. Заявих му, че не мога да го прочета, обаче по всичко личи, че това писмо произхожда от ВМРО, тъй като само тя си служи с такъв сложен шифър, състоящ се от славянски, гръцки и латински букви. От почерка върху плика забелязах, че писмото е писано от Хр. Матов, понеже като мой учител аз познавах добре неговия почерк.

Сл. Мерджанов прибра писмото и писа да му се изпрати ключът за да го прочете. След няколко дни получи ключа, прочете писмото, което наистина се оказа, че произхожда от ВМРО. С това писмо Централният комитет на ВМРО възлагаше на Сл. Мерджанов да се заеме и наложи на училищния отдел при Екзархията, щото изпратеният списък на учителите, които трябваше да се назначат почти във всички градове на Македония, да се приеме без изменение. С това писмо Централният комитет на ВМРО искаше за пръв път от нас услуга. Дотогава ние нямахме никакви отношения с ЦК на ВМРО и даже не желаехме да имаме. Нашият път беше определен, ние представлявахме един конспиративен терористически кръжок, който подготовляваше определени терористически акции чрез динамитни атентати от свое име, без да се опираше на широките народни маси.

По повод на това писмо между П. Манджуков и Сл. Мерджанов се заведе един остър спор, който стигна даже до взаимни обиди. Докато Сл. Мерджанов искаше да се яви в услуга на ЦК на ВМРО, П. Манджуков, напротив, категорически беше против, заявявайки:

– Ние нямаме никакви допирни точки и съотношения с ЦК на ВМРО и не желаем да имаме, защото това може да има лоши последствия, от които може би най-напред ние, като чисто конспиративна група, да пострадаме, т. е. ще осуетим готвещата се акция.

Спорът от частен между двамата (Манджуков и Мерджанов) взе по-общ характер. Това вече не бе спор по даден конкретен въпрос, а стана принципиален. Третираше вече въпросът – трябваше ли изобщо да имаме отношения с ВМРО, или не. П. Манджуков и П. Соколов бяха категорически против, Сл. Мерджанов поддържаше, че това е първата и единствена услуга, която ЦК на ВМРО иска от нашата група, като, разбира се, визираше по-скоро себе си.

След дълги дебати взема се решение да се наложи списъкът на екзархията, но като същевременно се подкани и самият екзарх да внесе една сума поне от 200 турски лири в касата на нашия кръжок.

Списъкът се предаде. Той почти изцяло, с изключение на трима-четирима учители в Битоля и Солун, се прие и оставаше да се получат и парите.

Екзархът нито отричаше да даде пари, нито се съгласяваше. Ние се намерихме на кръстопът. Веднъж ангажирани, не можехме ей тъй, без всякакво основание да се откажем от нашите предявени вече искания. Екзарх Йосиф I чрез своя апарат бе узнал всичко и намерил за уместно да се броят парите, но не на Сл. Мерджанов, а направо чрез трето лице да се внесат в София, в касата на комитета – на Борис Сарафов. От изхода на тая работа ние останахме полузадоволени, тъй като все пак излязохме с известен актив, като накарахме Екзархията да се вслуша в нашия глас.

34. ОПИТ ЗА БЪРЗО НАБАВЯНЕ НА ДИНАМИТ

Работата в канала беше доста напреднала – ние бяхме вече излезли към улицата и наближавахме до самите основи на банката. Скалата не беше вече тъй твърда, поради това че от повърхността на улицата постепенно-постепенно дъждовната вода бе проникнала все повече и повече и по тоя начин скалата, макар пак все още сравнително твърда, по-лесно се откъртваше. В канала, когато бяхме стигнали под улицата, почти под нозете на часовия имаше вече и доста вода. Наистина по-лесно се копаеше, обаче от постоянната влага свещта по-мъчно гореше. Ние при все това продължавахме. Магазинът се изпълни с 15 – 20 големи каси, всички добре подредени и пълни със стока – камъни и пръст, – но отгоре и покрай цепнатините между дъските бяха грижливо поставяни листове от амбалажна хартия, изобщо доста прилично ("търговски") опаковани каси.

Едновременно с това работата и в солунския канал добре вървеше. Скоро щяхме да стигнем основите на банката, а пък освен няколко бомби и десетина кила бертолетова сол ние други взривни вещества (динамит и пр.) нямахме. А без достатъчно количество динамит нищо не можеше да стане. Сл. Мерджанов се опита да достави от България, тъй като някъде към Ямбол имало някакво предприятие или кариера, от чиито предприемачи или собственици могло или да се открадне или пък да се купи достатъчно количество динамит – нобелов динамит.

Чакахме една-две седмици и се оказа, че е абсолютно невъзможно да се вземе и донесе динамит от България, защото такова количество (100 – 120 килограма) не можеше да се намери. Не оставаше нищо друго, освен да се иска с пари или за услуга от арменския комитет.

Сл. Мерджанов в продължение на цял месец не постъпи на работа в канала, а изключително се беше заел чрез арменците да се набави динамит. Той беше във връзка с един арменски революционер, живущ в Цариград под псевдонима Козаков. Последният, както със Сл. Мерджанов, тъй и с нас поддържаше добри отношения и винаги беше готов да ни бъде в услугите, като се ангажираше лично той чрез своите другари и приятели да ни снабди с динамит. Ние искахме

най-малко 100 килограма. Той ни обеща даже повече, но каза, че динамит могло да се намери само в Батум. Ние се съгласихме и му казахме да ни даде връзки с арменския комитет в Батум на едно наше лице, т.е.един от нашата група, който да отиде в Батум и да получи динамита. За пренасянето ний поемахме грижата.

Козаков, винаги любезен и винаги готов да ни бъде в услуг,а ни съобщи, че той всичко ще нареди и че вместо един или двама от нас да отиват в Батум и се излагат на риск в чужда страна, в непознат град, самият той ще направи всичко възможно и ще достави динамита, който ние в изправно състояние, готов само за запалване, щяхме да получим в Цариград. Тази готовност на Козакова още повече ни ободри и ние ликувахме от радост, тъй като нямаше вече да се чакат месеци, а само няколко седмици. Ние с още по-големи усилия и ревност продължихме работата.

През последните няколко седмици в канала работехме почти само аз и П. Манджуков, а Сл. Мерджанов и П. Соколов подготовляваха изпълнението на плана.

Така работата в канала продължаваше. Ние вече стигнахме до самите стени на банката. Скалата почти изчезна, яви се почти ровка почва. Дъждовната вода, която през тръбите се е спускала от покрива на зданието бе толкова подронила скалата, че при основите на банката почвата бе извънредно мека.

35. ПРИВЪРШВАНЕ РАБОТАТА В КАНАЛА

Решихме, след като стигнем до основите или под самите основи на зданието под прав ъгъл, да изкопаем още по 1–1,50 м вляво и вдясно, а след това да спрем. Динамитът, като се поставеше долу, едната част трябваше да се постави в продължението на канала към ляво, а другата – към дясно и то по тоя начин взривът щеше да бъде по-силен и разрушаването на зданието по-силно и сигурно. Това решение се взе, след като Сл. Мерджанов се беше съвещавал със специалист-пионер и по пресмятанията. Сл. Мерджанов бе изчислил, че е необходимо да се постави под основите на банковото здание най-малко 100 килограма пресен динамит. Съгласно взетото решение ние двамата с П. Манджуков се спретнахме да изработим окончателно канала с двете разклонения. В канала по-лесно се копаеше, но в последните дни започна да излиза все повече и повече влажна пръст, която при изхвърляието и преместването й в сандъците захващаше много повече място, отколкото дребните парчета от скалата. Трябваше да се доставят и оставят на наше разположение в склада още няколко празни сандъка.

36. ЕДНО УЛИЧНО КУЧЕ

Един ден Нанчо с една кола донесе няколко каси. Той отворил вратата, с помощта на коларя внесъл празните сандъци в склада, платил възнаграждението на коларя и се качи при нас на втория етаж. Поседяхме, поразговорихме се, уговорихме кога точно пак ще дойде и нагласихме часовниците си и Нанчо си отиде. След като излезе и заключи с ключа външната врата, ние след 5–10 минути слязохме в долния етаж ,за да почнем пак работата си. В момента, когато вдигнахме дъските, поставени за прикритие върху устието на канала,

забелязахме едно улично куче, че спи на самите дъски. Как и откъде беше дошло това куче ,лесно си обяснихме това. Вратата е била полуотворена, кучето, като е минавало по улицата, е влязло в полуотворената врата на магазина и като намерило прохлада, легнало да спи. Нанчо не е можал да забележи това, защото беше горе при нас. При излизането си Нанчо тоже не е можел да забележи кучето, защото не е подозирал нещо подобно, пък и как би могъл да забележи какво има там под стълбата, където както при влизане или излизане той даже не хвърляше поглед към това скъпо за нас място. Кучето спеше, а ние се смеехме и чудехме. Почакахме доста, а то все още продължаваше да спи. Явно беше, че то щеше да продължава своя сън целия ден, а през нощта, както всички улични кучета из Цариград ще стане от мекото си книжно легло и ще поиска да излезе вън на улицата. В първия момент от голямата изненада ние не знаехме какво да правим с това куче. Денят и без това беше изгубен. Почнахме да се безпокоим. То сега спи – си казвахме ние, – но през нощта, когато стане, ще почне или да вие или най-малкото да дърпа с нозете си някое от крилата на желязната врата, която беше тъкмо срещу часовоя.

П. Манджуков се ядоса и почва да крещи, хващайки се за косите на главата, говорейки:

– Какво стана, какво направихме? Сега след толкова труд и изразходвани средства за едно улично куче може би ще се открием и всичко ще пропадне, а ние пък ще трябва да загинем заради това пусто куче. За какво? За едно краставо цариградско куче, който ще чуе и разбере всеки ще се смее, всеки ще ни осъди, всеки ще се подиграва. Каква печална участ, каква орисия.

Манджуков продължаваше да хули всичко, което му премина през ума, а кучето продължаваше своя дълбок сън. По едно време кучето се събуди и взе да се прозява. Ние с малко хляб и салами го подлъгахме и то дойде при вас. То почна лакомо да яде. В това време ние взехме окончателно решение да го убием с длетото, без да му дадем възможност даже да изквичи. Аз заговорих на Манджукова най-сериозно:

– Ти, Петре, си бил комита, носил си пушка и нож. Ето ти случай да си покажеш майсторлъка...

Тъй и стана. Кучето беше при нас. Аз уж го галя, изведнъж го хванах за гърба и го притиснах, а Манджуков с няколко удари по главата и по корема го уби. То беше вече мъртво. Пред нас се изпречи въпросът – какво да го правим? Не оставаше освен да го заровим в един от пълнещите се сандъци и пак с пръст да го покрием, тъй както правехме почти ежедневно и с изпражненията си... Вдигнахме убитото куче, поставихме го тъкмо в средата на сандъка, натрупахме го отгоре с пръст и го заровихме. Денят мина, обаче ние вече работа не хванахме. Слънцето почна да залязва, ние се качихме пак горе на втория етаж и до късно през нощта пред слабата светлина на трептящата спермацетова свещ коментирахме случката с кучето.

Приказвахме на тая тема, ние пак дойдохме до заключението, че за конспиратора няма по-лошо нещо от случайността. Както често пъти една

обикновена случайност дава на детектива възможността да подуши и открие нетърсено и недирено нещо от него и, без да ще, той се натъква на хубава плячка, получава възнаграждение за своя "нюх", така също и една дребна случайност с такова куче можеше да разкрие нашия канал и нашата къртовска работа щеше да отиде на вятъра.

37. В ОЧАКВАНЕ НА ДИНАМИТА

Каналът беше вече на привършване и ние, след като последният път излязохме от магазина, в разстояние на десет дни никой от нас четиримата не отиде на работа, тъй като всичко вече зависеше от снабдяването ни с по-голямо или по-малко количество динамит. Всичко беше съсредоточено в Козаков. Той наистина се зае здраво да ни снабди с динамит, като ни даваше пълни уверения, че в най-късо време динамитът ще бъде на наше разположение, обаче ние все пак не му вярвахме и чакахме с нетърпение да видим динамита и го приберем на сигурно място, за да можем да си послужим с него.

На 18 септември 1900 година, към 4–5 часа следобед, аз и П. Манджуков бяхме в кафе "Есперанс", находящо се близо до Галата-сарайския лицей. В един момент една част от посетителите, които бяха откъм вратата и прозорците станаха от местата си и прави наблюдаваха нещо вън на улица "Пера" пред полицейския участък, където се помещаваше и окръжното управление. И ние двамата от любопитство станахме и забелязахме, че една тълпа от хора – мъже, жени и деца – се бяха спрели по всички тротоари на кръстопътя и нещо наблюдаваха. И ние се присъединихме към тълпата, като се приближихме към центъра на зрелището и видяхме как няколко полицаи и стражари бяха обиколили нашия познат Козаков и искаха насила да го въведат в участъка. Козаков с бастун и държащ в едната си ръка свалената от главата му шапка, с ръкомахания и живи жестове се противеше на полицаите. Публиката (изключително любопитствуваща) все повече и повече се увеличаваше. Това спъваше полицейските да бъдат брутални към арестувания Козаков, а той все повече и повече вземаше кураж и опонираше на полицейския комисар.

В тоя момент на местопроизшествието дойде едно цивилно лице, след което вървеше гавазинът на руската легация, който своевременно кой знае как е бил уведомен, че Козаков (руски поданик) е арестуван. Секретарят се спря, поразпита Козакова нещо и още същия момент се обърна към полицейския комисар и му каза:

– Козаков като руски поданик ще бъде заведен в консулството, където ще се проследи и ще се види престъплението, за което се иска задържането му от властта.

Полицаите обаче се мъчеха на всяка цена да бъде Козаков закаран в участъка, обаче секретарят на руската легация, почти разгневен, взе да вика с висок глас, че арестуваното лице не е турски поданик, а руски и следователно вместо в участъка ще бъде заведен в консулството. Секретарят хвана Козакова за ръката и заедно с гавазина отидоха до главната улица "Пера" по направление към тунела, близо до който беше и помещението на руската легация. По тоя начин вместо в участъка Козаков биде задържан в руското консулство.

Нощта мина. Ние нищо повече не знаехме и с нищо не можахме да си обясним защо Козаков бе арестуван. На другия ден Сл. Мерджанов чрез някои свои познати разбра всичко. Козаков бил арестуван към Галата и полицаите, без да знаят даже поданството му, след арестуването му го повеждат към участъка, за да го представят лично на мютесарифина, който трябвало да го види, а след това да го задържи в затвора при участъка, където всички политически затворници от тази част на града най-напред се разпитваха и разследваха, а след това се отправяха към надлежния затвор. Козаков е използувал поканата на полицейските само и само да мине по някоя по-многолюдна улица, където е предполагал, че ще срещне някой свой познат и чрез мимика или даже без всякакъв знак случайният зрител, негов познат, ще съобщи в консулството. Тъкмо тъй стана - Козаков още преди да прекрачи прага на полицейския участък, легационният секретар интервенира, и вместо в участъка Козаков се намери пак в арест, но вече в консулството при руската легация, чиито входни врати по това време постоянно се пазеха от по двама въоръжени руски войници-моряци. Така че Козаков ловко се намери не на турска, а на руска територия.

След 1–2 дни ние научихме в подробности точно къде, в коя къща, как и защо е бил арестуван Козаков. В деня на арестуването му в пристанището пристигнал един руски търговски параход от Батум. Тоя параход в два по-обемисти куфара е донесъл и поръчания динамит. Козаков е знаел това няколко дни по-рано. Предварително ангажирал двама познати арменци хамали, които трябвало да вземат куфарите от парахода и да ги занесат до една къща пак близо до брега на морето, където Козаков лично трябвало да приеме "стоката". В определения час Козаков е трябвало да отиде в конспиративната квартира да плати уговореното възнаграждение 10 наполеона и да прибере куфарите със стоката.

Арменците хамали не са знаели точно какво има в куфарите. Те са предполагали, че е някаква стока, която по контрабанден начин трябвало да се вземе от парахода, за да се занесе в посочената къща без да мине през митницата. Хамалите арменци взели куфарите и тайно, с тям познати лодкари, изваждат стоката на брега, откъдето двамата арменци хамали взели по един куфар и пеша тръгват към предварително определената къща, за да предадат на заинтересования контрабандираната стока.

По пътя, като носили куфарите, хамалите не се съобразили с тежестта на стоката и са носели куфарите, като доста много си превивали тялото поради голямата тежест на куфарите с динамита. Като вървели по една улица, случайно един детектив забелязал това гърчене на хамалите арменци и като помислил, че може би да се пренасят патрони, проследил двамата арменци. Когато последните влезли в определена къща, детективът повиква на помощ двама явни полицаи и всички влизат в къщата. Там намират арменците и ги питат какво има в куфарите. Арменците хамали заявили, че не знаят.

– Ами защо ги, носите тук? – запитали полицаите. – Да ги предадем на притежателя на стоката - отговорили хамалите. – Кой е той? – И ние не му знаем името, обаче уговорили сме днес тук да се намерим. Той след малко ще дойде и вие ще го видите.

Полицаите излизат и в стаята остава само детективът. На определения час Козаков дохожда, влиза в къщата, намира арменците, обаче забелязва и трето лице в цивилни дрехи. Козаков ги запитва кой е тоя човек. Те му казали, че не го познават. В същия момент детективът показва своя знак, че е полицейски агент и казва на Козаков, че е арестуван. В същия момент пристигат полицейските арестуват Козаков и след малко всички се упътват към участъка в Пера, където по това време беше центърът на специалната политическа полиция.

Динамитът беше конфискуван, арменците хамали арестувани, а Козаков заловен и арестуван в една отделна стая в руското консулство. В продължение на две-три седмици Козаков престоя като арестант в руското консулство. Ние на няколко пъти по един или двама нарочно минавахме покрай входните врати на консулството и понякога, обикновено следобед, през вратата забелязвахме Козаков как се разхожда в двора на консулството. Заведена беше преписка между консулството и турските власти и в края на краищата виновността на Козакова се доказала и той един ден биде натоварен на един руски параход и препратен в Русия на съответните съдебни власти. Късно, доста късно се научихме, че Козаков бил осъден и интерниран на заточение във вътрешността на Русия, но къде точно не можахме да научим.

Тъй печално изгубихме динамита и рухнаха всички наши надежди, че ще можем да се докопаме до нов динамит.

Банк отоман, която за прикритие в разговорите ни кореспонденцията и пр. алегорически наричахме "невестата", взе първата своя жертва – Козакова.

Сл. Мерджанов в разстояние на няколко дни бе като луд. Място не го хващаше. Ние и тримата едва се движехме. Налегна ни една меланхолия и рядко излизахме даже от квартирите си. Почнахме да четем каквото ни попадне на ръка, а останалото време прекарвахме в игра на табла. Квартирата на П. Соколов беше по-удобна и по-приятна и често там се събирахме. През последните дни често ходехме при П. Соколов, обаче все тъй меланхолични, едва ли не съвсем отчаяни. Хазайката на П. Соколов, двете сестри Климентина и Минерва и майка им с нищо не можеха да си обяснят защо сега бяхме тъй тихи, тъй унили, докато преди няколко дни бяхме весели, смеехме се с тях, шегувахме се, излизахме на разходка по градините, отбивайки се сегиз-тогиз и в някоя сладкарница. Ние с нищо не давахме повод те да разберат нашата тъга и нашето особено положение. Хазайките предполагаха, че нашата веселост и жизнерадост е изчезнала поради някакво вземане-даване или пък по някакъв друг случай. Те често ни запитваха, мъчеха се да ни предразположат, да се изкажем, обаче от никого нищо не можаха да разберат. Ние бяхме почти занемели и нищо не беше в положение да ни накара да бъдем жизнерадостни. Особено словоохотливият шегаджия П. Манджуков бе така унил, че съвършено забрави по-предишния си хумор.

38. АРЕСТУВАНЕТО НА СЛАВИ МЕРДЖАНОВ, А СЛЕД ТОВА И НА ОСТАНАЛИТЕ КОНСПИРАТОРИ

След няколко дни от персонала на българското консулство се научихме, че В. Стоянов (Сл. Мерджанов) бил арестуван. При неговото арестуване, когато полицаите са го подканяли да върви към находящия се наблизо там участък, той се противил и даже се опитал да измъкне шиша от бастуна си и с него искал да нарани единия от полицаите, обаче останалите полицаи го заобиколили, хванали го за ръцете и брутално го завели в участъка при Галата сарай.

На другия ден биде арестуван и П. Соколов. Аз и П. Манджуков се прибрахме в квартирата си и в продължение на два дни даже не излязохме на улицата [1]. Като предполагахме, че арестите са спрели, на третия ден аз излязох и отидох към улицата покрай участъка, дано забележа нещо. Минах покрай самия участък, отбих се в една сладкарница, поръчах нещо за ядене, постоях около 15 – 20 минути на почивка. В сладкарницата влезе един висок сух с мургаво лице цивилен господин с фес. Той се обърна към гарсона и му поръча нещо. След малко гарсонът му подаде една малка паница мляко с ориз. Лицето бързо изяде млякото с ориза, плати и си излезе. Аз нищо не можах да забележа, нито пък даже подозирах, че той е таен полицейски агент. След пет минути в сладкарницата се повърна същият цивилен заедно с един полицейски агент в униформа, спря се пред мене и с пръст ме посочи на полицая. Последният любезно ме повика, излязохме на улицата, упътихме се по тесния тротоар, а полицаят стоеше все откъм лявата ми страна. Стигнахме до участъка и ме покани да вляза. След малко ме въведоха в стаята на същото цивилно лице, което бе наредило за моето арестуване в сладкарницата. От неговото държане, от самия разпит, от обноските на околните лица – писари и полицаи – схванах, че той е някой по-голям чиновник, някой от шефовете на полицията. Още в началото ми зададоха въпрос как се казвам, откъде съм родом и защо съм дошъл в Цариград.

Отговорих, че съм още ученик, че се казвам Павел П. Шатев и че съм дошъл в Цариград с намерение да постъпя в Галата-сарайския императорски лицей.

– Ами защо не следваш в българската гимназия в Солун, където си бил досега? – ме запита полицаят.

– В българската гимназия се учат много предмети, но френски и турски не могат добре да се изучават, тъй като преподаването става по български, пък аз искам добре да изуча френски и турски, които в бъдеще ще ми бъдат от голяма полза като гражданин и като човек, защото без турски и френски мъчно може човек да работи търговия в Турция – му отговорих.

– Добре, добре... много добре – каза чиновникът големец, завършвайки с думите: "Ще видим..."

Аз не отговорих нищо

– Ами къде живееш? – Ей там близо до старите гробища, при които има много кипарисови дървета. – Как се казва улицата? – Струва ми се че тя няма име и ако има не го зная! – Кой, номер?

– Номер 16 – отговорих аз, като добавих, че вратата на къщата е желязна, срещу къщата има едно празно място, а около него няколко срутени, изгорели от пожар къщи.

Шефът позвъни. Дойде един полицай. Каза му нещо на арабски език и полицаят си излезе. След това мене ме оставиха в една малка стая при двама писари. Там престоях няколко часа. Към шест-седем часа вечерта пак ме извикаха и пак ме питаха къде живея. Аз се престорих, че не зная и че не разбирам добре турски, та поради това може би не съм можал по-точно да им обясня къщата, където живеех. Повикаха едно друго цивилно лице и то почна да приказва на хубав, чист български език – източно наречие. Аз вече с по-голяма точност определих коя бе улицата и коя и каква бе къщата, в която живеех. Аз дотогава, нарочно възползуван от незнанието на литературния турски език, не посочих с по-голяма точност улицата и къщата, където живеехме с П. Манджуков, за да може той, като види, че аз от сутринта до късно следобед не се прибрах, да разбере и се досети, че и аз съм арестуван. Обаче след един-два часа доведоха и П. Манджуков. Питаха го по турски как се казва. Той не разбираше и не отговаряше. Питаха го откъде е.

"Булгариядан" – отговори Манджуков.

Беше вече късно. Лампите със светилен газ бяха вече запалени. Стаята беше силно осветена. Чиновникът шеф ни изглеждаше от главата до петите и ту с ирония, ту със закани искаше да ни сплаши. Стана много късно. Персоналът от учреждението отдавна беше преустановил работата си. По едно време казаха на П. Манджуков да излезе от стаята и той излезе.

При излизането му вън от стаята шефът каза:

– Очите му блещят като на същинска котка.

Всички присъствуващи се изсмяха И аз се позасмях. И наистина по това време лицето на П. Манджуков, което винаги беше бяло, беше станало съвършено бледо, а пък сините му светли очи блещяха като малки стъклени сфери, а от косата му, сякаш невчесана през деня, рой косми стърчаха и му придаваха особен вид, поради което и шефът се изрази, че прилича на същинска котка – косата му беше настръхнала, наежена.

39. В ЗАТВОРА

След малко от стаята изведоха и мене. С един полицай слязохме в най-долния етаж и вместо към изходната врата към улицата той ме отведе към вътрешността на двора на едно друго, прилепено към участъка помещение – към затвора.

Стигайки до затвора, спряхме се пред една малка врата. Полицаят извика високо:

– Шабан!... Шабан!

Отвътре се показа един едър човек, обвит в кожух със силен гръмлив глас.

– Какъв е тоя? – запита Шабан. – Предавам ти един българин – отговори полицаят.

Аз бях вече в двора на самия затвор. За момент полицаят, който ме предаде на надзирателя на затвора, повика настрана надзирателя Шабан ага, каза му нещо тихо, без да мога да го зачуя, след което си излезе навън от затвора.

След това Шабан ага тръгна напред, а аз след него. Качихме се по една стълба. Шабан ага отвори една врата на една голяма дъсчена решетка и извика силно: "Нури баба, Нури баба."

От една от стаите излезе един стар турчин, на когото Шабан ага каза да ме заведе в неговия кауш (стая), а после го извика настрана, поговори с него насаме тихо и си излезе.

Беше много късно. В стаята всички спяха. Аз влязох и Нури баба ми посочи мястото, където аз трябваше да седна и да лежа. То беше почти зад вратата, на голи дъски. До мене беше легнал един младеж Панайот, който говореше на развален български език. Поседях малко, а след това легнах на дъските. Панайот от любезност и състрадание, макар че не се познавахме, ми даде една малка възглавничка. Аз легнах и бързо съм заспал.

Сутринта, когато се събудих, аз пръв станах на крака. Нури баба беше вече буден, но лежеше в леглото си.

– Как си българине? – попита ме Нури баба. – Добре съм – отговорих. – Добре... добре – приповтори той. – Знаеш ли турски? – Да. – Много добре. Сега ще знаеш, че през деня ще можеш да излизаш в коридора, ще се разхождаш като останалите арестанти, обаче с никого от хората в съседните три стаи няма да приказваш. Ако се опиташ да приказваш с някого, за тебе ще бъде по-лошо – завърши Нури баба. – Добре – отговорих аз.

След това намерих време да запитам моя съсед по легло Панайот какво представлява от себе си този Нури баба.

– И той е арестант, но е шеф на всички ни, които се намираме в тази стая – ми заяви Панайот, като завърши с думите: "Добър човек е и всички го слушат."

Аз за пръв път в живота си виждах затвор. Не разбирах какво е това каушасия, а още по-малко знаех за порядките в затвора. От началото все мълчах. Ако някой ме запиташе за нещо, аз отговарях, ако ли не – мълчах. Слушах разговорите, песните и тананиканията, глъчките, виковете на гардиени и слуги и ми се струваше, че се намирам в някой лабиринт. Едни охкат, други пеят, трети се разговарят, а повечето се веселят и шегуват.

40. ПЪРВИЯТ РАЗПИТ

Настъпи втората нощ. Всички, след като приготвиха леглата си, запалиха цигарите и се разположиха на леглата си, почвайки групово да се разговарят. Аз, почти в ъгъла зад вратата при Панайот, само наблюдавах и слушах. В момент се зачу, че вратата на решетката в коридора се отвори и един господин с тежки стъпки върви по продълговатия коридор, след което влезе в нашата стая. Той поздрави Нури баба и седящия до него Осман ефенди (по професия адвокат, осъден на една година за злоупотребление на доверие, тих, интелигентен човек). Нури баба му отговори с думите: "Алейкум селям".

Но дошлият в затвора главен надзирател ме повика. Аз станах прав и тръгнах след него. Той напред, аз след него, стигнахме до външната врата. Там ни чакаше един полицай. Гардиенинът (надзирателят) ме предаде на полицая и пак затвори вратата на затвора. След като с полицая излязохме от вратата, вместо към входната врата на участъка, качихме се на втория етаж и пак в същата стая и при същия шеф полицай. Посочиха ми един стол и из седнах. Шефът полицай ме запита:

– Как е в затвора? – Не е добре – му отговорих. – Не, я – отговори големецът.

Дойде един писар, взе хартия и се приготви да пише. В тоя момент шефът полицай започна да ме разпитва, като ми задаваше ред въпроси, на които аз без стеснение отговарях. Той ме пита: как се казвам, кога и къде съм роден, къде съм се учил, имам ли родители, къде са те и с какво се занимава баща ми и пр. и пр. След това ме пита дали познавам лицето Илия Дуров.

– Да – отговорих – Къде и как се запозна с него? – Тук в Цариград. Случайно като българи се намерихме в гостилницата на хотел "Македония", където и аз често се хранех през ваканцията. – Познаваш ли други хора в Цариград? – Да. Едни познавам оттук като по-редовни посетители на гостилницата – учители студенти, а други зная още от Солун.

Между другото посочих Йосиф Фенкийови и още един или двама от Костурско, живущи в Цариград, ученици в Галата-сарайския лицей.

– Познаваш ли лицето Васил Стоянов? – Не. – Ами П. Соколов? – Също не. – Как не? – учудено и заканително станал на крака, ми каза чиновннкът. – Да. Не ги познавам, но ако ги видя може би по физиономията ще ги позная.

След няколко минути доведоха от другата стая Сл. Мерджанов и П. Соколов и ме запитаха познавам ли ги. – Лично не ги познавам обаче виждал съм ги в млекарницата при хотел

"Македония" на улица "Пера" – отговорих аз. – Кои са и какви са? – ме запита шефът – За единия дочух, че бил чиновник при българкото консулство, а колкото за другия, нито зная кой е, нито пък как се казва и що работи.

След тази очна ставка Сл. Мерджанов и П. Соколов, придружени от полицаи, напуснаха стаята. Почнаха отново да ме разпитват и за най-малките подробности през време на пребиваването ми в Цариград.

Почти на всички зададени ми въпроси отговарях, искайки да се представя за съвсем невинен и че съм толкова наивен, че и аз се чудя защо съм задържан. Изобщо целият разпит се отнасяше до останалите трима мои другари. Но при все това централният пункт, около който се задаваха въпросите беше, че турската полиция имаше сведения какво че ние и четиримата често пъти по 5–10 дена сме се изгубвали и пак сме дохождали, като сме се движели в Пера и другаде. Искаха от мене да определя точно къде сме отивали, какво сме правили и за какво сме изчезвали по няколко дни и пак сме се появявали в Пера.

На този въпрос аз отговорих, че два-три пъти по пет-десет дни съм бил на гости при Йосиф Фенкийови като мой личен приятел и от когото вземах уроци по френски език, защото тук в Цариград освен турски език трябва да се знае и френски език, особено пък аз трябваше да зная добре френския език, защото се подготовлявах да постъпя в Галата-сарайския лицей.

– Подал ли си заявление до дирекцията за постъпване в лицея? – ме запита шефът полицай. – Не. – Защо? – Казаха ми че било още рано. Ако не бях арестуван, разбира се, досега щях да подам заявлението. 1. По това време както в Цариград, така и в цяла Турция адресни билети не се търсеха и не всякога административно-полицейската власт знаеше всеки момент кой къде легално живее. МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

41. РАЗГОВОР С ЕДИН БЪЛГАРИН ШПИОНИН

В тоя момент шефът на полицията излезе от стаята. Аз останах с преводчика, който, както казах по-горе, отлично говореше български. Аз от любезност и любопитство му казах, че той приказва много хубаво български, а преводчикът ми отговори:

– Разбира се, аз съм българин. – Тъй ли? – Да. – Откъде сте? – От Русчук, Северна България – отговори с видимо задоволство преводчикът.

Исках да го запитам за името му, но не посмях, защото ми се виждаше много подозрително. Не се реших да го запитам и на каква сдужба е, тъй като за мене беше повече от ясно, че той беше шпионин на разположение на шефа на полицията, който все още не беше се завърнал в стаята.

Между другото малко по-спокойно, но все тъй наивно му зададох въпроса:

– Защо съм арестуван и защо ме държат? – И ти си един от обвиняемите, но не се страхувай; ти минаваш за второстепенна, даже третостепенна личност. По-опасни са останалите, особено тоя с дебелите мустаци, най-възрастният от вас (визирайки Сл. Мержанов) – каза детективът българин и се позасмя.

Малко поуспокоен аз продължително замълчах. След малко се завърна шефът полицай и разпитът отново започна и продължи до след полунощ.

Задаваха ми се въпроси и аз отговарях. Шефът полицай диктуваше на един писар, който през всичкото време старателно и отчетливо пишеше.

След това повторно ме препратиха пак в затвора. Аз бях някак си по-бодър и по-спокоен. Първите дни едва излизах от кауша (стаята), но след това започнах да излизам по-начесто и в общия коридор, а след една седмица през време на отдиха почнах сам да слизам и да се качвам по стълбата при коридора, която водеше към долния етаж. Ясно беше, че бдителността около мене все повече и повече намаляваше.

42. СНОШЕНИЯ И КОРЕСПОНДЕНЦИЯ В ЗАТВОРА

Останалите трима мои другари бяха тоже в същия затвор, но всеки потделно, уединени в три отделни малки стаи. Слави Мерджанов беше в стаята на главния гардиен (надзирател), която беше прилепена до втория етаж на затвора, само че отвън решетката на коридора. Останалите двама – П. Соколов и П. Манджуков – бяха в две други стаи, разделени един от друг, но все пак в първия етаж. Абсолютно ни беше забранено не само да приказваме помежду си, но даже и да се виждаме, макар отдалече през време на отдиха (тенефюз), т. е. когато решетката се отваряше и арестантите в разстояние на един час можеха да се движат по коридора стълбата и двора за да се измият на чешмата, да ходят по нужда, да си купят нещо от бакалницата и т. н. Един ден – 7-8 дни след арестуването ми – слизайки по стълбата, възползувах се от общата глъчка по коридора и двора и през отвърстието на вратата, където беше денонощно Сл. Мерджанов го запитах:

– Василе, как си? – Добре съм – ми отговори той. – Какво има? – го запитах. – Нищо, но работата ни е опасна – каза той. – Защо? – Това ще научиш като прочетеш писъмцето, което всеки ден, когато отиваше в нужника, ще намираш в левия ъгъл под самата стряха на нужника – ми заяви

тихо Мерджанов. – Добре, добре – му отговорих аз.

Веднага слязох в двора и потърсих ред за в нужника, без да имам належаща нужда... Влязох, поразгледах се около стените и забелязах един малък белег с молив, а около него намерих и другия белег близо до една кухина, около която все още имаше паяджина. Намерих едно писъмце на български. Прочетох го и пак го оставих, защото тъй пишеше най-долу в писмото.

Слави Мерджанов, П. Соколов и П. Маджуков, като по-опитни конспиратори, още първите 3–4 дни наредили чрез тази кухина в нужника да кореспондират помежду си, като си съобщават взаимно кой какво е казал, за да няма между техните показания противоречия и лъжи.

Разпитите винаги ставаха нощно време, и то то обикновено след 9 часа вечерта. През целия ден никой не ни викаше. Това обстоятелство много спомогна, щото показанията, дадени от едного вечерта, още сутринта, най-късно към обед, всички останали знаехме. Кой за кого какво казал; какъв нов въпрос са задали при разпита и пр. и пр.

Писъмцата, които се поставяха в нужника и там се четяха, бяха наистина кратки, но съдържаха всичко, което беше предмет на изследванията и разпита ни.

Ние всеки ден се питахме: биха ли те? Никой още не беше казал, че е бит, но всички бяхме доста заплашвани ругани през времето на разпитите.

Установи се положително, че полицията абсолютно нищо не знаеше за "невестата", т.е. за канала под банката. Затова именно може би и Нанчо, наемателят на "склада за хартия", не беше арестуван.

При обиска в моята квартира освен тескерето ми намерили под сламеника на кревата един български паспорт с име Никола Милев, жител на град Бургас. По отношение на П. Маджуков и П. Соколов абсолютно никакви компрометиращи документи не се намериха, но при обиска на стаята на Сл. Мерджанов между книжата му се намерили 2–3 шифровани писма. Обаче нито полицията, нито пък самият Сл. Мерджанов можеха да прочетат, т.е. дешифрират писмата. Полицията нямаше ключа, а пък Сл Мерджанов поставил ключа на шифъра, написан на един съвсем малък къс хартия, между кожата откъм ръба на добре подвързания френско-български речник. Всички книги и книжа, намерени в квартирата на Сл. Мерджанов и лично у четиримата ни, бяха при шефа на полицията. Френско-българският речник също. При разпита настоявали щото Сл. Мерджанов да каже ключа, а той всячески ги убеждавал, че писмата получил по пощата, обаче ключа не знае и затова ги оставил неунищожени, докато получи ключа.

– Кой ти изпраща подобни писма? – питали Мерджанова. – Навярно някой мой познат от България! – Кой е той и къде е понастоящем? – И аз не зная, защото и аз още не съм прочел писмата – отговаря Мерджанов.

– Кажи какво мислиш, че ти пише твоят познат от България? - Сигурно ме подканва да вляза в услуга на ВМРО, обаче аз нито желая, нито пък имам възможност! Пък и с какво ли мога да бъда полезен тук в Цариград?

В този смисъл са били отговорите на Сл. Мерджанов, обаче полицията, разбира, се с тия отговори на Мерджанов не се задоволи. Тя търсеше и настояваше да изкопчи що-годе самопризнания, които дотогава никой от нас не направи. В полицията навярно смятаха, че в разстояние на няколко седмици, пък ако е нужно и 1–2 месеца, при едни изчерпателни разпити може би все нещо ще се докаже и долови от някого от нас. Ако ли пък по тоя начин не се открие, то турската полиция искаше с побой и изтезания да получи някакви самопризиания, от каквито аслъ беше възможно да се разкрие нещо. Разбира се, че турските полицаи даже и не можеха да си помислят, че българските комити, които им бяха сега в ръцете, са се занимавали с прокопаването на един канал под Банк отоман, за да хвърлят цялото здание във въздуха. Най-многото, което полицията си допускаше, това бе, че ние четиримата представяхме някаква си група от софийския комитет и живеем в Цариград, за да можем да разпространяваме конспиративни вестници или брошури, да събираме помощи в пари за комитета и най-вече да организираме една част от българите македонци, живущи в Цариград. Но за подозрителния и мнителен султан Хамид и неговия антураж и това не беше малко престъпление.

Ние, като арестанти, бяхме изолирани и останали без всякакви връзки с близки наши българи в града, бяхме почти изгубени. Знаехме само, че наши познати са научили, че сме арестувани и отведени в Галата-сарайския участък в Пера. По отношение на нашата акция за нас това беше повече от достатъчно, защото в Солун и София имахме другари, които след като узнаеха, че ние сме в затвора – било осъдени или не, било хвърлени в морето или препратени някъде на заточение в Мала Азия или Африка – те щяха да продължат нашето дело и да го доизкарат докрай, като реализират започнатата от нас акция. Това наистина беше и единствената наша утеха. Разпитите бяха престанали около четири дни. Ние сметнахме, че всичко е вече привършено и чакахме или съд, или пък някоя вечер да бъдем закарани към Стамбул и с един камък, прикрепен с въже на врата ни, да ни захвърлят в Босфора, където обикновено султан Хамид чрез своите органи разпореждал да се унищожават по-опасните и свободолюбиви турци...

Но все пак ни оставаше една надежда, че може би ще ни извадят на съд и след като ни осъдят, тогава вече или ще ни погубят, или пък препратят на заточение в някоя крепост, както обикновено ставаше с всички политически затворници. Ние се намирахме пред алтернатива и се чудехме изобщо как ще постъпи с нас турската административно-полицейска власт.

43. ЖИВОТЪТ В ЗАТВОРА

Дните се виждаха много дълги и минаваха монотонно. Единственото развлечение, ако можем така да го наречем, ставаше привечер, когато всички затворници се прибирахме в стаите и започваха приказките, разговорите и шегите, а понякога и специални игри, измислени и пригодени за затворници. Шефът на стаята ни Нури баба по душа беше един добър старик. Той пред

арестантите се ползуваше с голям авторитет като представител на затворническата власт, а същевременно пък и доверено лице на затворническия шпионаж. Той, като назначен за шеф на нашата стая, беше първият компетентен и вещ доносчик на директора, а следователно и на самата полиция. Когато за виновността на някой от затворниците пред полицията или съдебната власт все имаше някои неясности или неточности, чрез затворническия шпионаж ловко и незабелязано всичко се узнаваше. Това, разбира се, ставаше, ако затворникът е прост човек и наивен, за да разправя тъгата и неволите си на околните затворници, станали му близки по участ събеседници или съжители. Адвокатът Осман ефенди също така беше един умен, тих човек, макар да беше осъден на една година за злоупотребление на доверие. Те и двамата – Нури баба и Осман ефенди – често пъти в присъствието на всички затворници в стаята се шегуваха с мене.

Нури баба, като почваше да разправя за своето минало като участник в Руско-турската война, продължително разправяше за Шипка, за Стара Загора, а след това общо за България и българите.

– Вие, българите – казваше Нури баба, като се обръщаше към мене – сте дебелоглави хора. Вие ум и разум нямате. Едно време с дървени топове (той визираше черешовото топче) станахте да разрушавате Отоманската империя. Е, кажете, хора, това възможно ли беше?

Всички – кои от любоугодничество кои от убеждение – отговаряха:

– По никой начин! Това е било лудост! – Ти, Павле, какво ще кажеш? – обръщайки се към мене ме запитваше Нури баба.

Аз мълчах и се усмихвах.

– Кажи де, отговори! – настояваше Нури баба. – Какво да кажа, какво да отговоря – аз нищо не зная. Когато всичко това е ставало, аз не съм бил роден. Откъде ще зная? – Тъй зер! Сега вие с книги, с писма искате да съборите Турция. Това е детинщина. Това е невъзможно. Сами си причинявате неприятности и нещастия. Твърди глави сте вие, българите – разправяше със самодоволство Нури баба, очаквайки похвали от всички страни.

Аз все мълчах и мълчаливо исках да потвърдя, че може би е тъй, но аз като млад човек не зная, но все пак по нещичко трябваше да се каже, защото щеше да излезе, че аз, макар да не отричам казаното от Нури баба, но пък и открито не одобрявам казаното. Да почнех да разправям за значението и смисъла на черешовото топче нито имах интерес да се ловя на въдицата на Нури баба, нито пък моето схващане както от Нури баба, тъй и от останалите затворници (в болшинството турци) можеше да се схване и разбере. Да премълча тоже не биваше. Не оставаше друго освен да променя разговора на друга тема.

– Лошо, добро – почнах аз – това било едно време, но сега сега какво да се прави?... Ето, училищната година започна вече, а пък аз вместо в училището,

сега съм в затвора. Какво ще каже баща ми, когато научи това?... Ето вече времето се разхлади. Аз нямам нито легло, нито завивки, нито палто, нито даже долни дрехи. – Бог е велик и падишахът е всемилостив, моли се на бога и нищо друго – отговаряше Нури баба.

На неговите думи аз премълчавах, защото да продължавам разговора това значеше сам да влоша още повече положението си, тъй като почти всички затворници в стаята, особено мохамеданите, бяха религиозни фанатици, вярващи хора. Те по два-три пъти на ден правеха молитви, кланяха се. Опасността не беше толкова голяма, ако кажех нещо несимпатично за султана, колкото против бога (аллаха). Религиозният им фанатизъм бе по-голям от политическия им мироглед, ако изобщо можеше да се допусне, че тези хора – с изключение може би на Осман ефенди – имаха някакви политически убеждения. Повечето от арестантите в стаята ни бяха занаятчии, празноскитащи, безделници, крадци или убийци.

44. РАЗГОВОР С АРЕСТАНТА ОСМАН ЕФЕНДИ

Аз макар и много млад, между затворниците минавах все малко за учен. Осман ефенди туй добре забелязваше, когато аз, макар и съвсем рядко и накратко, приказвах. Той винаги се отнасяше към мене с респект и уважение.

Един ден бяхме сами в един ъгъл на стаята и приказвахме. Аз седнах до него и той наставнически ми говореше. В първия момент аз мислех, че той по инструкции било на директора на затвора, било на полицията искаше нарочно да влезе с мене в по-дълъг разговор и да схване, да разбере и научи нещо повече. Отпосле обаче се уверих, че се лъжех в своите предположения. Осман ефенди просто от уважение и от състрадание искаше да ме утеши, да ме ободри. Дълго време приказвахме и аз абсолютно нищо не можех да разбера, като какво именно целеше и какво искаше да научи и схване с този си разговор. Накрая, след като хвърли наоколо ни изпитателен поглед, наставнически ми каза:

– Слушай, твоята работа понастоящем прилича като на една лотария, от която или ще спечелиш или ще изгубиш. – Тъй е! Или бяло или черно – казах аз усмихнато. – Не! Не ме разбираш – каза Осман ефенди. – Как не разбирам? – го запитах. – Да. Не ме разбираш. Ти си още млад и не знаеш, пък и не можеш да си представиш колко сериозиа е вашата работа. Ти и вашите останали трима другари сте обвинени като политически престъпници, като рушители на реда и мира в държавата, което ще рече, че сте работяли против държавния глава, против падишаха, против султан Хамид. Сега цялата ваша преписка, без да се препрати на съдебната власт, е вече препратена направо в Илдъза (султанския дворец). Или султанът ще ви прости или пък ще намерите дъното на морето. Аз сегиз-тогиз, като лично познат с директора на затвора, ходя при него и много пъти сме приказвали по вашата работа. От него можах да науча за вашето положение и ти съобщавам като ти мисля доброто – завърши Осман ефенди.

Всичко това ме много натъжи, но пък от друга страна ме задоволи, защото каквото и да излезеше – добро или зло – поне в едно късо време всичко щеше да се реши, всичко щеше да се знае, защото от друга страна неизвестността ни измъчваше. На другия ден рано сутринта, слизайки по стълбата през отвърстието на вратата, където бе Сл. Мерджанов, успях да пусна едно писъмце, с което му съобщавах наученото от Осман ефенди.

Сл. Мерджанов бързо ми отговори, че това му се виждало малко невероятно, защото през време на разпита бил бит и руган, като настоявали да им даде ключа, за да могат да прочетат заловените шифровани писма, обаче при все това той продължавал да ги уверява, че ако разполагал с ключа, той без друго щял да им го предаде, ако беше го получил преди арестуването му, но сега вече му е абсолютно невъзможно да получи или открие шифъра, нито пък и самият той знае съдържанието на писаното в тях.

45. СЛ. МЕРДЖАНОВ ТЪРСИ СПОСОБ И НАЧИН ЗА ДА СЕ САМОУБИЕ

Сл. Мерджанов поиска от мене на всяка цена да наредя чрез някого от арестантите срещу пари да му достави един револвер. Съобщи ми, че той имал три-четири наполеона и щял да ми ги даде, стига аз ловко чрез някои от затворниците, на които често им дохаждаха някои близки и познати за свиждане, да наредя нещо по-сериозно. Опитах се чрез моя познат Панайот. Той наистина се зае да нареди нещо чрез сестра си, която през ден дохождаше на свиждане и му носеше храна и долни дрехи и пр. Обаче сестра му не се решаваше да внася подобни работи, страхувайки се да не би да бъде заловена и да пострада, да попадне и тя в затвора. Опитах се чрез едно еврейче, обаче то поиска пет наполеона. Казах му че ще му дам парите, обаче след като ми предаде револвера тук, в самия затвор. Еврейчето, доста лакомо за пари, се помъчи да внесе револвера, обаче не можа да стори това. По всичко това аз държах в течение Сл. Мерджанов. Най-сетне му казах, че мъчно може да се внесе револвер в затвора поради строгия обиск и преглед на посетителите, а това може да се направи само от някой от гардианите или пък чрез стражата.

Сл. Мерджанов искаше да се снабди с револвер, с който да си послужи в случай, че ни извадят на съд, да убие председателя на съда; или ако решат да ни хвърлят в морето – да си отмъсти на тия, които биха се опитали да сторят това. Аз разбрах добре това и го одобрявах, но при все това с нищо не можех да услужа. Всеки случай аз бях поставен по-добре, защото вместо да бъда поставен уединен в една стая, бях поставен в една стая заедно с други обикновени криминалисти, които не се държаха тъй строго, та и аз между тях се ползувах с по-смекчен режим.

Сл. Мерджанов беше поставен при много лоши условия. Той беше обект на най-щателни изследвания и сериозни обвинения, вследствие на което той от ден на ден ставаше все по-неспокоен. Той, като разбра, че аз не ще мога да го снабдя с револвер, поръча ми да му намеря поне едно количество хашиш (canabis indica), който съвсем скрито и тайно от затворническата управа някои арестанти на много дребни късчета, поставени в тютюна на цигарите си, пушеха, за да се

упоят. С това те задоволяваха отчасти своите наркотически нужди, а същевременно в разстояние на няколко часа, упоени от хашиша, те изпадаха в едно особено разположение на духа, като пред фантазията им се откриваха сладострастни картини, за каквито те са мечтаели. Изобщо чрез поглъщане на хашиша, макар в съвсем малка доза, те виждаха "реализирани" своите мечти желания и илюзии.

Хашишът като наркотическо средство беше забранен. Обаче по контрабанден начин някои от затворниците си го доставяха, заплащайки го по цени почти равни на златото. Аз можах да намеря 20–30 грама хашиш. Съобщих на Слави Мерджанов и той ми съобщи да го купя. Обещах му, че на другия ден ще му го предам през отвърстието на вратата. Опитах се да сторя това, обаче в тоя момент случайно идваше по стълбата някой след мене и аз вместо с една-две крачки да се отбия към вратата на стаята, направо отидох към отворената дъсчена решетка и влязох в общия коридор на затвора, за да не би идещият след мене да забележи, че аз приказвам или пък предавам или приемам нещо през вратата на стаята на гардиенина, където беше Сл. Мерджанов задържан. Така че предаването на хашиша остана за другия ден.

Сл. Мерджанов искаше непременно да се снабди с хашиш, за да не би да го подложат на по-големи изтезания и вместо да го измъчват, той да погълне хашиша и се отрови и по този начин да тури край на мъките. Докато през всичкото време в затвора Сл. Мерджанов искаше да умре по някой по-демонстративен начин, действителността, грубата действителност в затвора го принуди да прибегне към съвсем друго средство и да тури край на живота си по един тих, спокоен начин. Такава смърт Сл. Мерджанов не желаеше, нито пък можеше да се примири с мисълта да умре по такъв тих спокоен начин. Този буен характер, този горд и величав революционер, който през живота си като четник и като конспиратор борец бе преминал толкова премеждия в Пирина, в Солун, в Цариград, сега по неволя трябваше да загине по един чисто смирен християнски начин.

– Всичко нека е простено. Стига, че не можаха да научат за "невестата". Това е единствената ни печалба, това е нашият актив, а с нас каквото ще да става – бяха последните думи на Мерджанов.

Той на всяка цена искаше хашиша – него и само него чакаше. Всичко друго остана само във въображението му. Както смъртта, когато дохажда, не пита човека, тъй и човекът, когато търси смъртта, не винаги може да я намери, тъй както я желае. Да умреш можеш когато пожелаеш, но да умреш по начин, какъвто ти се иска, не всякога и навсякъде се удава. А има случаи, когато и смъртта е едно щастие, едно спасение. За Сл. Мерджанов начинът, по който той трябваше да умре не беше желан, но по необходимост трябваше да се предпочете. Друг изход нямаше и не можеше да има. Да изгние в затвора, с което не можеше да се помири, да бъде хвърлен през някоя нощ тайно в морето, без да може да реагира по какъвто и да било начин, или пък да умре от хашиш. Това бяха трите вероятности, трите евентуалности. По необходимост Сл. Мерджанов избра третата – хашиша. И за нещастие аз неговият по-млад другар трябваше да му поднеса хашиша.

Този ден, както казах по-горе, не можах да му дам хашиша по една случайност, като това трябваше да сторя на другия ден.

46. ОСВОБОЖДЕНИЕТО

През нощта заспах с мисълта, че на другия ден аз – по неволя – трябваше да изпълня последното желание на моя любим учител и другар Сл. Мерджанов и със собствените си ръце да му поднеса отровата. Дълго време се намирах в особено положение и не можех да заспя. Едва току-що бях заспал, към полунощ ме смушкаха с ръце и ме събудиха. Поразгледах се още сънен и видях пред себе си гардиенина (надзирателя), че стои пред мене.

– Стани! – чух строгия глас на гардиенина.

Изпълних нареждането му и станах прав.

– Вземи си дрехите и шапката – продължи гардиенинът.

Аз набързо облякох палтото и обущата. Взех шапката в ръцете си и застанах прав пред гардиенина.

– Хаде, върви след мене! – ми подвикна той.

Гардиенинът излезе от стаята и аз след него, но първата ми мисъл беше, че не ни изваждат вече за разпит, а за да ни заведат към морето...

Стана ми така хладно, люта треска ме разтресе и всичките стави на тялото ми се раздрусаха. На лягане преди няколко часа сънувах, че се намираме в средата на Златния рог и в един миг, вместо да потъна във водата, намерих се на сухо и някой ми подаде един грозд хубаво бяло грозде. И в това напрежение на мислите, припомвайки си съня и сегашната си действителност, питах се къде ли ще ме отведат. Докато да стигнем дъсчената решетка, аз още се мъчех да отгадая съня си. Обстоятелството, че сънувах, какво не можах да се удавя в морето, е едно предизвестие, казвах си на ума. Разсъждавайки така, гардиенинът и аз слязохме по стълбата в долния етаж, оттам излязохме в малкия двор и пред мене в тъмнината забелязах Сл. Мерджанов, П. Соколов и П. Манджуков. Тримата стоящи прави на крака си говореха. Гардиенинът и двама полицаи ги гледаха без да им кажат нещо. И аз се спрях при тях и взех да приказвам нещо.

Дотогава даже не ни позволяваха да се погледнем един други, а в тоя момент ние бяхме оставени свободно да си приказваме пред очите на гардиенина и полицаите. След малко се отвориха входните врата и полицаите пред нас, а ние след тях, всички се качихме на втория етаж на правителствения дом.

Въведоха ии не в тази стая, където ставаха разпитите, а в един общ салон. Спряха ни пред вратата на окръжния управител, където постояхме няколко минути. От стаята на окръжния управител излезе един полицейски комисар и ни подкани да влезем. Ние един по един влязохме в стаята.

Окръжният управител стоеше на своето бюро, а до него на едно меко канапе седеше един прилично облечен в цивилни дрехи гражданин, който беше поставил краката си един върху друг. Ние се наредихме един до друг прави – Сл. Мерджанов, П. Соколов, П. Манджуков и аз.

Стоящият гражданин се обърна към нас и на чист български език ни запита един по един как се казваме и откъде сме. Всеки отговори лично за себе си. Тогава гражданинът заяви, че той е българският търговски агент Иван Ст. Гешов. Той с един авторитетен и наставнически тон тихо и съвсем спокойно заговори, подчертавайки своите думи.

– Благодарение милостта и благите думи на негово императорско величество султана вие сте помилвани. Занапред ще се стараете да не се впускате в такива смели предприятия, които могат да развалят добрите отношения между княжеството и империята. Вие тримата – обърна се той към Сл. Мерджанов, П. Соколов и П. Манджуков – ще заминете за България, а ти – посочи ме с шапката си – ще бъдеш препратен в родния си град Кратово и там ще живееш.

През всичкото това време окръжният управител, почти прав, с внимание следеше всички думи и искаше да чуе какво щяхме да отговорим ние. Сл. Мерджанов наведе главата си, пораздвижи шапката си, която държеше в ръцете си. П. Соколов каза: "Слушам, разбирам", а П. Манджуков каза "благодаря". Това държане на тримата ми се видя странно, съвсем неучтиво и аз след като направих едно темане (поздрав) към окръжния управител, заявих на окръжния управител, че и тримата не знаят турски език и не могат да му благодарят и че аз от тяхно име изказвам моята и тяхната благодарност.

Окръжният управител ни каза:

– Виждате ли колко е добър падишахът? Вие не знаете колко е великодушен султан Хамид!

След това Ив. Ст. Гешов продължи:

– Засега ще останете да нощувате в някой хотел, а утре (петък) и тримата с парахода "България" ще заминете за Бургас.

Ние побързахме да кажем, че ще пренощуваме в хотел "Македония", който беше съвсем близо до окръжното управление.

– Не е важно в кой хотел, може в тоя, може и в друг - ни отвърна Иван Ст. Гешов.

Излязохме вън от стаята и пак се спряхме в общия салон, където оставихме двамата полицаи. Иван Ст. Гешов излезе и си отиде. Ние с един полицай слязохме по стълбите, но не вече към затвора, а към изходната врата на зданието и излязохме на главната улица "Пера". Бързо пресякохме улицата и след като извървяхме 20–30 крачки, влязохме в хотел "Метропол" – един от второстепенните хотели в Пера. Посочиха ни една стая с три легла, а ние бяхме петима – полицаят и ние четиримата.

Полицаят ни запита дали сме гладни. Отговорихме му: Да! Той поръча чай и коняк, а сетне да ядем хляб с масло и чай. Полицаят се напи хубаво, а ние, след като се нахранихме добре, почнахме да приказваме, да се разпитваме за всичко отпреди един и половина месец – от деня на нашето арестуване. Приказвахме, смяхме се, шегувахме се.

Полицаят каза, че предидущата нощ бил на служба, чувствувал се доста уморен, и пожела да си легне. Съблече горните си дрехи и си легна. Щом сложи главата си на леглото, той заспа. Ние останахме сами. Седим около масата, пием чай и сегиз-тогиз поглеждаме през прозореца как хора, мъже, жени по двойки се разхождат по улицата. Беше време, когато и ние по това време се разхождахме по същата улица. Затворът беше почти срещу нас. Отдалече през прозорците на стаята, гледахме железните прегради на прозорците на затвора. Посочвахме кой къде беше, как беше и т. н.

Сл. Мерджанов и П. Соколов приказваха с голям ентусиазъм и почнаха да се целуват. Всички се смеем и сме във възторг и все още се чудехме как стана, че успяхме тъй лесно да се измъкнем от ръцете на полицията и от затвора.

– Соколов, ние сме родени за по-големи бе'ли, нали? – каза смеешком се Сл. Мерджанов. – Може би – отговори Соколов.

П. Манджуков, вземайки повод от заловените шифровани писма, при всеки момент осмиваше и подиграваше Сл. Мерджанов, заявявайки:

– От желание да бъдеш всичко и да си навсякъде, ето какво донесе.

Сл Мерджанов искаше на всяка цена да се оправдае и навеждаше разни мотиви и доказателства, обаче нищо не беше в състояние да убеди Манджуков.

– Не, не, виновен си Мерджанов. Ти все още държиш за историята и затова не унищожи още навреме писмата. Пък нали ти казвах, че ние няма защо да разширяваме нашата дейност и да се явяваме в услуга на едни или на други, които по тактика и методи се различават от нас, пък макар и да са големци и членове на ЦК на ВМРО. Какво от това? Те вървят по един път, като си служат с едни методи на действие, а ние вървим по друг път, служейки си със съвсем други методи на действие. Освен това не беше ли тази причината, щото ние да се разделим с някои наши бивши другари, които останаха да се скитат по планини и долини, да организират и въоръжават, да обучават народа, селяните.

Почти до зори споровете между Сл. Мерджанов и П. Манджуков не спряха. Тия спорове са се водили между тях още от началото, когато са пристигнали в Цариград, и продължаваха до последния момент без един друг да се убедят. Споровете им бяха колкото интересни, толкова и пикантни. Например почваха с някой конкретен въпрос и свършваха "за" и "против" една обикновена максима като: "Малките камъни могат ли или не да катурнат голяма кола; или трябва ли конспираторът революционер да държи сметка с какво трябва да се услужи на бъдещия историк или какво щяла да отбележи историята, дали изобщо по принцип трябва нарочно да се пазят шифровани писма, документи и пр., да се

държат бележки, когато се работи, подготовлява и реализира някоя акция или не." Сл. Мерджанов се мъчеше да обоснове своите слабости с един, втори, трети аргумент, обаче П. Манджуков се разгневяваше още повече и убедено категорически заявяваше:

– Всички, които се кахърят да запазят нещо, за да послужи само на бъдещия историк, са маниаци и често пъти нанасят вреда не само на делото, а и лично на себе си. Така е и ти, Славе, трябва да признаеш това.

Сл. Мерджанов, макар и притиснат до стената, по никой начин не желаеше да признае своите грешки.

П. Манджуков още повече се нервираше и се стигаше до продължителен смях.

Нависнали по прозорците, ние гледахме публиката на улицата и все ни се искаше да поизлезем, обаче това ни беше още забранено. Гледайки улицата, лампите ни се виждаха по-светли, отколкото по-преди, хората по-гиздаво облечени, всичко от хубаво по-хубаво.

Ние вече можехме да правим сравнение между двата вида живот: живота в затвора и тоя вън от него.

Зората вече се сипваше, а ние все още продължавахме да спорим и приказваме. Едва призори налягахме по двама на креват. След като поспахме 2–3 часа, пак се събудихме. Часът беше вече десет. Станахме, измихме се и закусихме. И след това пак започнахме да си обясняваме как се отървахме от затвора; питахме се един други защо Ив. Ст. Гешов се е застъпил пред султана, обаче все още нищо не ни бе в точност известно. Всичко, каквото казвахме и поддържахме, все още бяха предположения.

47. ПАК В ЗАТВОРА В СТАМБУЛ

Към два часа следобед дойде гавазинът от българското консулство, който заедно със Сл. Мерджанов, П. Соколов и П. Манджуков и полицая заминаха за пристанището Галата.

Аз пък заедно с един друг полицай през моста на Златния рог минахме в Стамбул и след половина час стигнахме до една голяма врата, която се пазеше от войници – пак затвор. След като влязох в затвора, заведоха ме при директора. Полицаят поднесе един плик на директора, който веднага в мое присъствие отвори плика, прочете писмото и почна изпитателно да ме изглежда от главата до петите, приказвайки нещо заканително на себе си. От неговите думи само можах да схвана:

– Имал си голям късмет!

Излязох от стаята и един гардиенин ме заведе вътре в затворническите килии. Още с влизането ми един от персонала на затвора извика с висок глас:

– Ето още един българин!

Влязох в общия двор и веднага около мене се прибраха няколко любопитствуващи арестанти, от които едни в окови, други без окови и ме питаха какъв съм по народност, откъде съм, осъден ли съм, или не, и пр. и пр.

Един от арестуваните ме запита на български как се казвам и откъде съм. Аз му отговорих и той веднага ме покани да се качим по една доста широка дъсчена стълба на втория етаж. И двамата се качихме на втория етаж и влязохме в една четириъгълна стая – много продълговата, – в която имаше 50–60 души арестанти. Повечето от арестантите бяха българи, албанци, арменци и само трима-четирима турци. Всички бяха политически затворници.

Българите бяха от Одринско – отдавна осъдени, препратени от Одрин през Цариград на заточение в Диарбекир. Всички бяха съдени по аферата Керемедчиоглу през 1900 година месец юли, която е била дело на Гоце Делчев, както ми съобщиха българските затворници. Последните бяха около 20 души, от които седем души бяха учители. Ето и техния списък:

1. Яни Читаков – Лозенград учител осъден на 15 год 2. Димитър Груев " " " 15 " 3. Ив С Каиков " " " 15 " 4. Никола Долапчиев " " " 10 " 5. Илия Тошев – Прилеп " " 15 " 6. Никола Асланов – Лозенград " 10 " 7. Янко Стоянов – М Търново " " 5 " 8. Дим Янъков – Лозенград " " 7 " 9. Ламбо Димитров – Лозенград " 7 " 10. Тодор Георгиев – Бунар Хисар учител 10 " 11. Димитър Спиров " " " 15 " 12. Анести Кючуков " " " 7 " 13. Константин Буруджиев " " 7 " 14. Атанас Велков " " " 7 " 15. Велко Кадиев " " " 7 " 16. Дино Димитров – с Курудер " 7 " 17. Панайот Сиркеджията – Бунар Хисар 7 " 18. Георги Николов Морьов " " 7 " 19. Стоян Коджаиванов " " 7 "

Аз бях вече при близки, при българи, но вече осъдени с тежки присъди и всички чакаха реда си кога и с кой параход ще продължат пътя си към заточението в Мала Азия. Освен българите имаше и около 20 души албанци, също така с присъди и препратени, за да бъдат заточени.

Имаше и около 15–20 души арменци, едни от които вече осъдени на 10-20 години и доживотен затвор, а други бяха още под следствие и бяха уединени в малки, една до друга разположени стаи, чиито врати не се затваряха нито през деня, нито през нощта Пред всяка врата имаше и часовой. Те всички бяха в самия затвор под строго наблюдение.

От политическите затворници имаше само един турчин. Той беше млад човек, среден на ръст, бистро бяло лице с жълта дълга брада, малки мустаци и по

всичко личеше, че бе интелигентен младеж. От неговата физиономия, обноски и жестове явно личеше че той е член на видна и доста богата турска фамилия. Той беше младотурчин. Аз за пръв път в живота си се срещнах с младотурчин, който ми направи много добро впечатление със своето естествено държане.

Затворникът Никола Долапчиев ми даде всички необходими сведения и ме предупреди за режима и порядките в затвора, а така също ми даде и кратки сведения поотделно за някои от арменците и албанците, тоже политически затворници, които бяха временно в този затвор.

Още първата вечер, сякаш за моя чест, в стаята се устрои затворническо веселие, каквото често политическите затворници устройвали в тоя затвор. Вечерта, след като се събрахме в единия край на стаята, започнаха да пеят бунтовнически песни. Последователно едни след други затворниците пееха. Най-напред започнаха българите тракийци, след тях албанците и най-после арменците. При нас беше и младотурчинът Ахмед бей. Между нас той беше предмет на най-голяма почит и уважение. След песните започнаха игрите. Играеха се гимнастически упражнения, разни мимики и пр.

Веселието завърши с една малка комедия, съчинена и изпълнявана от арестантите. Тази комедия беше със сюжет из заседанието на турски съд. Едни от затворниците изпълняваха ролята на съдии, други – подсъдими, а трети – стражари. С нея се осмиваха коронните съдии, прокурорът и цялото турско правосъдие. С нея се усмиваха и предаваха доста комично ролята и обноските на дребните съдебни и административни чиновници, тъпите полуграмотни следователи, бруталността на полицията, педантизмът на съдебните и административните чиновници и пр.

Сцената представляваше следното положение: едно одеяло, което се държеще от двама затворници, стоящи отляво и от дясно на подсъдимия и което служеше за завеса – преграда между подсъдимите и съдиите. Съдиите седяха, а подсъдимият стоеше прав. Най-напред се извърши съдебното дирене, прочете се обвинителният акт от прокурора, след това съдиите произнесоха своята присъда, обявявайки по един типично тържествен начин, че еди кой си се осъжда на десет години, еди кой си на двайсет години. След това председателят на съда с по-висок глас извикваше:

– Заседанието се привърши! – и обръщайки се към стражарите им заповядваше: – Отведете го в затвора!

И веднага актьорът стражар хващаше за двата крака правостоящия подсъдим, дръпваше го внезапно и той падаше върху одеялото и върху гърба на изпълнителя на присъдата.

Настъпваше общ смях, общ вик, общо задоволство. Малката комедия не продължаваше повече от половина час. Тя беше обикновен фарс, но така бичуваше порядките на турското правосъдие, че всички се превиваха от смях.

Комедийката не беше някое художествено произведение, тя беше изпълнена от фрази, пози и груби действия, обаче беше много саркастична, бичувайки

турското правосъдие изобщо, като с това задоволяваше присъствуващите арестанти, като им създаваше временно една приятна гледка.

Обикновено за подсъдими се избираха новодошли политически затворниии, които не знаеха развязката на пиесата, тъй като, ако се знаеше развязката, последната не можеше да произведе такъв ефект, какъвто бе необходим за зрителите, не можеже да ги разсмее и да настъпи смях до насита, да забравят временно, че са затворници и да преживеят час-два в радост и веселие.

48. РАЗГОВОРЪТ МИ С АХМЕД БЕЙ

През време на веселието имах случай да вляза в по-дълъг разговор с младотурчина Ахмед бей и да го разпитам по-подробно. Той както към мене, така и към всички затворници беше напълно откровен. Той с тъга в душата започна да ни разправя за своя живот:

– Баща ми заемаше голям пост на висш сановник при Високата порта. Той беше състоятелен човек, от баща си имаше в наследство много недвижими имоти, а пък освен туй той печелеше много. Аз още като ученик – продължи Ахмед бей – можах да се запозная с някои по-интелигентни мои сънародници турци, офицери и граждани. Те пред мене явно критикуваха деспотизма и автократизма в държавата и всички нещастия, които сполетяха Отоманската империя и турския народ от 30 години насам те явно приписваха на некадърността и жестокостта на султан Абдул Хамид. И наистина така е. Той е главният виновник за всички нещастия на турския народ, той е абсолютен монарх, чийто деспотизъм ще остане безпримерен в историята на Турция. Освен това около него има една клика от военни и граждански лица, повечето дворцови чиновници-креатури, които като хиени душат добрия турски народ и всички останали народи, живущи в империята. Това така не може и не трябва да продължава. На всичко това трябва да се тури един път завинаги край. Ето вие, българите, негодувате, арменците също, арабите, кюрдите, гърците, албанците и пр. и те ръмжат против тоя деспотизъм. Вие, македонците и арменците, искате откъсване от империята, а и крайната цел на арабите и кюрдите е тоже откъсването им в самостоятелни държави. Ние, младотурците, изобщо сме против тия сепаратистически тенденции. Ние се борим щото всички народи, живущи в Отоманската империя, заедно с турския народ да бъдат напълно свободни – продължаваше Ахмед бей.

– Как? – запитах аз. – Единственото средство е като се наложи едно конституционна управление. Преди възкачването на престола на султан Хамид конституцията беше приготвена, обаче той я суспендира, захвърлия и я унищожи – каза Ахмед бей. – Добре – казах му аз. – Как смятате че ще може да се въведе конституцията? – Как ли? След като умре или... султан Хамид. – Но той е здрав, той се пази добре и още дълго може би ще живее. Не мислите ли, че може да се намери друго средство? – Да, средства има много, но ние, младотурците, не сме още групирани, пръснати сме по всички краища и щом някой някъде каже каквото и да било против личността на султан Хамид, веднага бива арестуван заточван или пък тайно убиван. Организация почти нямаме освен тая на емигрантите в Париж,

Брюксел и Лондон начело с Дамад Шериф паша, Али Риза и други. Ето например аз само за няколко думи, които съм казал за едно друго преустройство на държавата, бях обвинен в конспирация и ето вече повече от година и половина стоя в тоя привременен затвор без да бъда изправен пред съд. – Е, защо тъй? – запитах го аз. – Защото няма никакви доказателства пред законите за моята виновност. Да, няма. Обаче знаете ли защо ме държат в затвора? Хамидовите креатури ме изкараха за умоповреден, за луд и така ме задържаха в затвора. А освен това баща ми и всички мои роднини и познати са вече под подозрение и всеки ден треперят за своята участ. Те вече година и половина бял ден не са видели и са в постоянно следене от полицията. – Така ли? – зачудено го запитах аз. – Забелязваш ли нещо ненормално в мене? – запита ме кротко и спокойно Ахмед бей. – И дума не може да става – казах аз и започнах да се смея. – Смешно, нали? – тоже със смях запита Ахмед бей. – Но не намираш ли някой начин, за да можеш да бъдеш освободен от затвора и препратен поне на заточение в някоя далечна провинция, отколкото да прекарваш своите младини в тоя мръсен затвор? – Нищо... Нищо не може да се направи за подобрение на моето положение. Единствено ми остава или да изгния в затвора или да избягам.

В тоя момент лицето му се зачерви, очите му се напълниха със сълзи, почна ядовито да причесва дългата си жълта брада, хулейки и ругаейки Изет паша, Тахсин паша, Ридван паша, Кямил паша и ред други висши военни и граждански сановници при Илдъза – цялата дворцова камарила на султан Хамид, на мнозина от които аз даже и имената не знаех. МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

49. СЪРДЕЧЕН ПРИЕМ ОТ ТРАКИЙСКИТЕ ЗАТВОРНИЦИ

Тъй в разговор, развлечение и натъжен от разказа на Ахмед бея прекарах голяма част от нощта. Дойде време за спане. Аз нямах никакви постилки и завивки, даже нямах и горно палто. Нашите тракийци ме прибраха при себе си, между тях, посочиха ми място за спане, дадоха ми кой възглавница, кой одеяло, кой чаршаф и пр. и по тоя начин си наредих цяло легло. Аз през последните два месеца не бях виждал легло. Тук намерих наготово всичко. При това аз не разполагах с никакви парични средства, обаче в затвора редовно даваха всеки ден по един килограм хляб. Хранех се заедно с трима учители тракийци. Така престоях няколко дена в затвора и по-скоро се смятах като гост, временен гост на българските тракийци. И аз бях "осъден" почти, само че аз отивах към запад – към родната земя, в своя роден град на заточение, а те отиваха тъкмо в противоположна посока, към изток – в Мала Азия, в Диарбекир, далеч от своите семейства, в далечен и незнаен път.

Аз всеки момент очаквах да ме извикат и да замина към Солун. И те очакваха същото, само че те бяха напълно убедени, че поне едно денонощие преди тяхното отпътуване – според практиката на дирекцията на затвора – трябваше да бъдат предупредени за пътуването им към определеното място за заточение.

По отношение на мене те ми съобщиха, че за моето пътуване нито ще бъда предупреждаван, нито мога да узная кога ще пътувам. Те даже ми заявиха, че щом ми съобщят да тръгвам, не щял съм да имам физическата възможност даже да се сбогувам с мнозина от тях. И продължаваше да ми разправя един от тракийците:

– Ний тук сме пасажери – временно проходящи. Едни отиват за Самсум, други към Смирна, Родос, трети към Триполи, а ето ти вече и към Солун–Скопие. Ние сме постоянно свидетели на цяла върволица от арестанти – политически и криминални. Кой хулил султана или Мохамеда, кой участвувал в някой комплот, пък и мнозина като теб например, които ни спохождат за някой ден само затуй, че на някои от полицаите се видели като подозрителни лица.

– Тъй е, тъй е – потвърждавах аз, искайки на всяка цена да се представя за съвършено невинен, че страдам почти за нищо, въпреки че всичките българи тракийци, които бяха в затвора почитах и уважавах като същински национални мъченици.

В тоя привременен затвор аз престоях малко, обаче прекарах най-весело от всички други затвори, които впоследствие съдбата ми беше предопределила да посетя в Европейска Турция, в Мала Азия и Северна Африка.

Спомням си как събрани наедно ние – българите, албанци, арменци и по някой турчин – почти до полунощ пеехме любовни, бунтовнически, народни песни. Песните на българите заточеници ми бяха известни: песни от Хр. Ботйов, Л. Каравелов, Ив. Вазов и пр. Обаче песните на албанците съвсем не разбирах, пък и не бях слушал подобни песни. Те бяха изключително народни песни, в повечето от които се възпяваше свободата, юначеството на албанския планинец.

По тон албанските песни се отличават със своята демонстративност, пък и звуковете на албанския език им придаваха още по-голям ефект. Докато българските песни бяха по-мелодични, бързи и измерени, албанските бяха по-крепки, но не тъй мелодични, а пък арменските бяха меланхолични, тъжни и по-монотонни от турските и арабските песни.

В тоя привременен затвор общата обстановка не беше лоша. Привидно затворниците се ползуваха с улеснения, обаче всъщност режимът в затвора беше много строг, както към политическите, така и към криминалните затворници. За най-малки нарушения по нищожни поводи се налагаха такива тежки дисциплинарни наказания, че едва се понасяха от затворниците, като напр. уединен арест, тъмни и влажни килии, ограничена храна (само половин хляб на ден) и често пъти поставяха такива тежки окови, че затворниците едва можеха да вдигнат тялото си и да се движат.

50. НА ПЪТ ЗА СОЛУН

Един ден ненадейно, със силен вик откъм входната врата зачух името си. Явих се и ми съобщиха да бъда готов за пътуване. Аз взех шапката си, прибрах кърпата за лице, сбогувах се с познатите арестанти и напуснах затвора. Преди да изляза получих хлебна дажба за три дни. Придружен от един стражар,

отидохме на пристанището Сириеджи, откъдето се качихме на един турски параход.

Параходът беше препълнен с пътници, в болшинството ходжи и молли. По това време беше рамазанът и стотици ходжи и молли от Цариград и Мала Азия отиваха към Европейска Турция, за да използуват рамазана, като се настанят по някои по-богати къщи в бейове, търговци, занаятчии и селяни като свещенослужители по частни домове, за да се прехранят и при свършването на празника да ги даруват. Под маската, че уж изпълняват един религиозен дълг тези ходжи и молли използуваха случая да се понахранят добре, да се пооблекат или направят някое спестяване от просия.

В парахода на палубата не можеше да се стои и нощува, защото времето беше вече хладно, а пък мене, като арестант, който, макар и в парахода, все трябваше да бъде под надзор, палубата със своите стълби и коридори не беше пригодена за надзор, полицаят ме отведе в хамбара. В един ъгъл на хамбара намерих едно празно място близо до добитъка – няколко крави и волове – посъбрах малко от изхабеното сено, постлах върху пода и седнах. Стражарят одобри мястото и след като параходът потегли, отиде при свои познати на разговор, а през деня дохождаще по два-три пъти да ме нагледа и да провери дали съм на мястото си и пак си отиваше. В продължение на четири дни, докато стигнахме в солунското пристанище, аз бях на подслон малко на топло, поради близостта на една-две тръби, през които минаваше пара.

През цялото пътуване аз не излязох даже на палубата. Минахме Мраморно море, Дарданелите, остров, Хиос, Света гора и аз даже не можах да ги видя, макар отдалеч. Стигнахме до солунското пристанище и аз заедно с останалите пътници, придружен от стражаря, слязох от парахода и с една лодка излязохме на брега при кея.

51. В СОЛУНСКИЯ ВРЕМЕНЕН ЗАТВОР

Придружаващият ме стражар за първи път отиваше в Солун. Още с излизането на брега той запита къде е вилаетското управление. Вместо направо по улица "Сабри паша" аз извих нарочно по една друга улица наляво, водеща към хотел "Телеграф" с цел да мина покрай бръснарницата на Владо Пингов и да видя дали някой от бръснарницата ще ме види, че съм арестуван и воден от стражар и да ме потърсят в затвора, където ще бъда отведен.

Когато минавахме по улицата покрай Банк отоман и хотел "Коломбо", валеше дъжд. Минахме пред бръснарницата и аз не можах да забележа дали някой отвътре ме видя, или не. Аз никого не можах да забележа вътре в бръснарницата.

Продължихме със стражаря пътя към хотел "Египет", оттам по главната улица стигнахме пред вилаетското управление – едно огромно, почти четвъртито четири-пететажно ново здание.

Стражарят ме предаде заедно с книжата в жандармерийското отделение и след малко бях отведен пак в затвора при вилаетското управление, състоящо се от 2–3 тъмни стаи в най-долния етаж на зданието.

След няколко часа в затвора дойде Тодор Органджиев и ме попита от какво се нуждая. Даде ми 40–50 гроша пари – всичките, които имаше в себе си. Даде ми своя фес, а пък аз му дадох моята шапка. Заявих му, че нямам горна дреха и че ми е много студено. Органджиев веднага свали от гърба си своето горно палто и го даде да си послужа.

Чрез мимика и лаконически сполучих да му съобщя, че "невестата" е здрава и читава, че аз съм добре, че останалите другари са вън от всякаква опасност и че освен едно подозрение нищо друго няма.

Тодор Органджиев ме гледаше и се чудеше и след като разбра, че всичко е добре, стана съвършено весел и бодър.

– Ами ти как научи, че съм тук? – го запитах. – Случайно като вървях по главната улица към театър "Еден", видях те и забелязах, че те придружава стражар, и разбрах, че ти си вече тук, защото за арестуването ви отдавна знаехме – ми заяви Органджиев със задоволство, сбогува се с мене и си тръгна, като ми обеща, че на другия ден пак ще ме посети, давайки ми да разбера, че не ще бъда изоставен от другарите.

Това ме извънредно много зарадва, още повече, че щях да се срещна с моите другари, които вече толкова време не бях виждал.

52. ПОД КОНВОЙ ОТ СОЛУН ЗА СКОПИЕ

След заминаването на Органджиев аз напълно се успокоих, очаквайки да бъда посетен и от други, обаче на втория ден никой не дойде. Рано сутринта на третия ден към шест часа дойде един полицай с един лист хартия в ръка и прочете имената на няколко души от арестантите, между които бях и аз.

– Имате ли пари за да платите таксата по железницата от Солун до Скопие? – запита полицаят. – Пари за цялата такса нямам, но като арестант имам пари за половина такса – му заявих аз. – Но кой ще плати таксата за стражаря, който ще те придружава? – запита полицаят. – За него нямам пари – отговорих. – Тогава заедно с още двама арестанти ще ходите пеш по етапен ред до Скопие – заяви полицаят и си излезе навън.

Аз почнах да се смея, мислейки си, че полицаят или се шегува, или иска да ме плаши. Обаче след половин час дойде един стражар, взе ни тримата – мене, един албанец и един бошнак – и ни изкара от сарая и отведе пред жандармерийското отделение, което беше насреща. След малко двама албанци конни стражари ни завързаха ръцете с железа и с ругатни ни накараха да тръгнем.

Аз още не вярвах, че тъй под конвой, пеша ще ни карат чак до Скопие! Но за жалост не беше никаква шега. Ние вървяхме напред, стражарите след нас, излязохме от града и хванахме шосето към Кукуш. През целия ден пътувахме.

През време на пътя стражарите бяха доста снизходителни, караха ви съвсем полека, защото ние като арестанти от 3–4 месеца не можехме бързо да вървим, още повече, че след като походихме 2–3 часа път краката над коленете ни като че ли се отсякоха. Обаче полека-лека с дълги почивки вечерта към 7–8 часа стигнахме в Кукуш. Там ни настаниха в околийското управление – в затвора, който беше на двора.

53. В КУКУШ

На другия ден почнаха да минават чиновници и посетители и при влизането и излизането от околийското управление всички минаваха покрай зданието в долния етаж, на което беше затворът. През деня следобед покрай прозорците забелязах двама мои бивши съученици от Солунската гимназия. Аз ги познах и те ме познаха, наближиха към решетката и ме запитаха, защо съм арестуван и откъде ида. Казах им, че съм невинен и че съм арестуван в Цариград само по подозрение, и че ме препращат по етапен ред към Скопие, защото нямам пари да заплатя таксата за мене и за стражаря. Те се позасмяха, поутешиха ме и си отидоха.

Те и двамата бяха от ръководното тяло на местния комитет и след като види се бяха вече уведомени, дойдоха лично да видят и проверят кой съм и откъде съм и защо съм арестуван.

54. НА ПЪТ КЪМ ДОЙРАН – СТРУМИЦА

На другия ден с други двама пеши стражари пак тримата арестувани тръгнахме към Дойран. Към два часа следобед минахме покрай гара Килиндир, където пресякохме железопътната линия. По шосето имаше много кал и едва вървяхме. Съвършено изтощени от преумора, насядахме на една зелена поляна да си починем. През време на почивката заприказвахме със стражарите. Аз им казах че от гара Килиндир през Гевгели до Скопие можем да отидем в Скопие за 7–8 часа, а пък ние трябва сега да ходим 7–8 дни пеш. Стражарите се смяха и ни заявиха, че за това трябвало да мислим още когато сме били в Солун, защото сега било вече късно, тъй като книжата били вече написани да пътуваме пеш от конак на конак, т. е. от един околийски град в друг, докато стигнем в Скопие.

– А защо не ни карате през Гевгели? – запитах стражарите. – Защото етапният път за арестанти е Дойран – Струмица – Щип и пр. – отговориха стражарите.

Аз се позамислих. През главата ми минаваха рой мисли. Аз подозирах, че нарочно ни разкарват от град на град, за да ни изтезават. Но ако това правят с мене, защо вършат това с другите двама арестанти още повече когато те са мохамедани. Малко по малко се успокоих и всецяло се отдадох в ръцете на провидението, още повече пък знаейки в себе си, че не съм "невинен", не исках много да говоря.

Пристигнахме в Дойран и ни отведоха в затвора при околийското управление. Затворът се помещаваше в едно новопостроено гевгирено здание на самия бряг на езерото.

Пренощувахме в Дойран и рано сутринта на другия ден тръгнахме за Струмица. Започна да вали дъжд, а след малко и тежка мъгла обви околността. Най-напред вървяхме по един стръмен рид. Дъждът продължаваше. На височината почна да духа силен студен вятър. Ние бяхме оковани с железа и с големи усилия се катерехме по височината. От студа и дъжда ръцете ни набъбнаха и железните окови тъй се прилепиха до мускулите на ръцете ни, че приличаха на гривни. Трябваше да вървим по-бързо, за да стигнем в Струмица преди да настъпи нощта.

В града стигнахме навреме. Настаниха ни пак в затвора. Поизсушихме криво-ляво дрехите си и от преумора заспахме.

На другия ден бяха Коледни заговезни – престояхме в Струмица. През деня стари бабички дойдоха пред вратите на затвора и ни поднесоха варена пшеница, хляб, приготвен боб и "за бог да прости" поднасяха на всички арестанти, която каквото имаше в ръцете си.

Прекарахме три дни в Струмица, защото жандармерийският началник нямал достатъчно стражари на разположение и трябваше да чакаме два дни, докато се приберат някои от стражарите, пръснати по служебна работа из околията. Тук – в Струмица – можахме поне да си отпочинем от изнурителния дълъг път.

55. СТРУМИЦА - ЩИП

На четвъртия ден потеглихме на път. Времето беше хубаво – грееше зимно слънце. Два-три часа преди да се стъмни, пристигнахме в Радовиш. Бяхме настанени в затвора в една полутъмна ниска продълговата стая в долния етаж на едно паянтово старо здание. В затвора имаше 7–8 души арестанти, които бяха заели почти целия под на стаята. Ние седнахме при краката им, близо до вратата. Отпочинахме добре. През нощта почнахме да се нагаждаме кой къде и как ще легне. Аз се покрих с палтото, което ми даде Тодор Органджиев, а вместо възглавница поставях обущата си, като над тях, за да ми бъде по-меко, поставях жилетката си.

Дъските на пода бяха стари, изпочупени и помежду им имаше цепнатини от по един-два сантиметра. Обикновено когато арестантите помитаха пода, всички остатъци от храна и нечистотии натикваха в цепнатините на пода и там тези остатъци гниеха и смрад пълнеше стаята. Аз криво-ляво се настаних и легнах, обаче от цепнатините на дъсчения под влизаше студ и не можех да се успокоя и заспя, защото ме заболя и гръдния кош, и гърбът. Просто беше невъзможно да се лежи. Пак по липса на свободни стражари ние престояхме в радовишкия затвор три-четири дни, след което продължихме пътя си към Щип.

Аз бях вече съвсем без пари, но се надявах, че в Щип ще мога да вляза във връзка с някои мои познати или по-далечни роднини и ще мога да взема малко пари, а така също и долни дрехи. Обаче след като пристигнахме до града, ние се

спуснахме по една рътлина и се озовахме пред правителствения дом, където наблизо се намираше затворът – едно старо продълговато здание, обиколено с високи каменни стени. Вратата и прозорците на затвора бяха обърнати към източната страна и гледаха тъкмо срещу една висока каменна стена. През деня можехме да излизаме на двора, да се разхождаме или да ходим по нужда, а вечерта вратата се заключваше.

В Щип престояхме три дни и през цялото време не можах да намеря никакъв арестант или пък посетител, на когото да поръчам да влезе във връзка с моите роднини и приятели и да им съобщи, че съм в затвора. По чужди непознати лица не исках да влизам във връзка, за да не излагам роднини и приятели пред властта, още повече, че до Скопие ни оставаха още няколко дни път. В Скопие вярвах, че ще мога да се снабдя с пари и долни дрехи.

От Щип до Кратово разстоянието не е повече от петдесет километра и можеше да се отиде за един ден. Обаче аз по етапен ред трябваше да бъда представен на началника на полицията във вилаетския център, а след това вече да бъда препратен пак по етапен ред в родния ми град Кратово.

56. НА ПЪТ КЪМ СВЕТИ НИКОЛЕ

Една сутрин излязохме от Щип и пак по шосето се упътихме по посока на Свети Николе. Времето беше хубаво, а и пътят не беше лош, защото нямаше кал и се вървеше добре и по-лесно. След като изминахме петдесет километра, пред нас се откри Овче поле и ние полека-лека вървяхме. Стражарите не бързаха, защото знаеха, че още преди да настъпи нощта щяхме да стигнем в Свети Николе, тъй като разстоянието между Щип и Свети Николе не е голямо. По пътя настигнахме и други пътници. С една група, придружаваща два-три натоварени коня, ние вървяхме заедно почти половината път.

Между пътниците имаше един старик, със среден ръст, сухо лице и побелели вече косми. Беше родом от Велес и се казваше Л. Барбутов. При вървежа, когато обикновено стражарите бяха малко по-отдалечени, Барбутов на три-четири пъти влизаше в разговор с мене и ме пита откъде съм, как се казвам, без да ме пита защо съм арестуван. Още когато се настигнахме по пътя, той забеляза, че аз съм с цивилни тънки дрехи и макар с опинци на нозе, аз съм някой учител, арестуван, както по това време казваха, "нещо за политика".

По едно време забелязах, че тоя стар човек изваждаше една кърпа от пояса си и постоянно си изтриваше очите и лицето и, въздишайки, пак я поставяше в пояса си. Запитах го защо често бърше очите си, обаче той неохотно ми каза, че като стар човек очите му били слаби и от вятъра често му били текли сълзите. През време на нашия разговор той ми каза, че познавал Кратово. Нищо повече не ми каза, но през целия път изпитателно ме изглеждаше.

По-късно, когато излязох от скопския затвор, в разговор с мои познати от Велес научих, че същият старец Барбутов разправял на свои близки и познати, че ме видял как двама стражари ме конвоирали за към Свети Николе, как приказвал с мене и научил, че аз съм от Кратово и съм син на Поце Ив. Шатев; че той бил познат и приятел на моя баща, когато няколко години бил наемател на

църковния хан в Кратово. Той разправял, че останал много трогнат, когато ме видял, че съм с железа на ръцете, облечен в граждански дрехи с очила, а с опинци на краката. Когато бил ханджия в Кратово, той често дохождал в бащината ми къща или дюкяна, виждал ме е като дете, играел си е с мене, а сега, когато съм вече отраснал, ме видял в едно тежко положение и като си спомнил миналото и настоящето, тихом и мълком плакал. Едвам тогава аз си обясних за болните очи на стареца и сълзите, които той постоянно изтриваше.

Тоя старик Барбутов веднага съобщава на свои близки, които веднага от своя страна предупреждават моите родители за моята участ, които дотогава не са знаели нищо за мене. Те знаеха само, че съм завършил Солунската гимназия. Те запитали чрез познати хора в Солун, обаче получили отговор, че съм напуснал Солун и те предполагали, че съм заминал за България, но че съм бил в Цариград и че съм бил арестуван това никой не им бил съобщил, та трябваше старецът Барбутов накрая чрез приятели да ги предупреди.

В Свети Николе бяхме пак в затвора, една съвсем малка стаичка на едно ново едноетажно здание, в което се помещаваше мюдюрлукът и стаята на стражарите. Затворническата килия приличаше на една кутия с две много малки прозорчета със стъкла и преградени с две железа.

Никой нямаше в затвора, освен нас. След като поотпочинахме от пътуването, чрез един от стражарите си набавихме малко дървени въглища и ги поставихме в една изрязана наполовина кутия от петрол, след това ги разпалихме в коридора и внесохме мангала в стаичката, за да се поне отчасти затоплим, понеже времето беше много студено.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

57. ЕДНО ПРЕМЕЖДИЕ

Дежурният стражар беше добър човек. Той ни позволи да приготвим мангала, да си набавим вода, купи ни от една фурна хляб, а за през нощта ни донесе едно малко газово ламбе с фитил без стъкло. Остави ни тази оригинална килийна лампичка на един от прозорците, затвори с ключ вратата и се прибра в съседната стая, служеща за помещение на конната и пешата стража, която беше на разположение на нахи мюдюра.

През нощта си легнахме късно. Едва току-що бях заспал, събудих се и се чувствувах много зле, но не знаех от що. После забелязах, че лампичката едва блещеше, изпускайки само миризлив дим. Завъртях се един-два пъти и се опитах да отида да пия вода, но съм паднал внезапно на пода върху краката на бошнака арестант. Той се събудил, започнал да ме вдига, но като разбрал, че съм в безсъзнание, веднага почукал на стъклото на малкия прозорец откъм стаята на стражарите.

Дежурният стражар чул виковете на бошнака и дошъл в арестантската стая. Бързо отворили прозорците и с помощта на бошнака ме извадили почти полумъртъв на коридора, за да подишам чист въздух, предполагайки, че съм припаднал от неразгорелите се добре въглища. След няколко минути съм дошъл на себе си. Запитали ме какво ми е. Аз им казах, че ми е зле и ми се повръща. Те забелязали, че лицето и цялото ми тяло е обляно в пот и че не ще мога да лежа на голото дюшеме, та ме прибраха в стражарската стая. Тогава забелязах, че ноздрите и косата ми бяха почти почернели от сажди – толкова много дим е изпушала лампичката. Всъщност аз получих припадък и от дима, и от въглевия окис от неразгорелите се добре въглища. Отново пак влязохме в стаичката. Помолих стражаря да загаси лампата, обаче той каза, че в арестантската стая не можело да се остави без осветление, защото такъв бил законът. После стражарят донесе една друга стара лампа с бурма и стъкло. Полузаспал, полубуден, прекарах нощта.

Сутринта дойде в помещението мюдюринът и разпореди да бъдем препратени още същия ден до участъка в село Сушица, откъдето други стражари от тоя жандармерийски пост щяха да ни заведат до Скопие. Аз с радост в душата гледах по-скоро да се измъкна от тая неприветлива стаичка.

58. ОТ СВЕТИ НИКОЛЕ ПРЕЗ С. СУШИЦА ЗА СКОПИЕ

Същия ден към 7–8 часа пристигнахме в с. Сушица и бяхме оставени да нощуваме в същата стая, в която живееха стражарите от тоя пост. Тук вече, макар и арестанти, до късна нощ приказвахме и слушахме разговорите на стражарите.

Оставаше ни още един ден път до Скопие. Ние, макар изморени от пътя, макар изтощени от дългото продължително пътуване, все пак черпехме сили и кураж още малко поне да понесем тези страдания, убедени, че те бяха вече към своя край. На другия ден рано сутринта, придружени от двама стражари албанци, тръгнахме на път и през гара Аджарлар (между Скопие и Куманово) стигнахме в Скопие.

Стражарите ни заведоха във вилаетското управление и ни представяха на началника на жандармерията Байрам Цура, млад, едър и красив албанец, облечен в жандармерийска униформа. С една бележка той ни препрати на началника на полицията Дервиш ефенди.

Тук, в Скопие, престояхме няколко дни във временния затвор, като ежедневно Дервиш ефенди разпореждаше да се явявам по пет-десет минути лично пред него. Понякога той беше сам в стаята си, а понякога имаше при него и един-двама полицейски и цивилни лица на самия директор на полицията.

Дервиш ефенди беше млад 35 – 40-годишен човек. Той беше доста красив, винаги прилично и спретнато облечен. По физиономията му се четеше голяма интелигентност, която респектираше всички. Всъщност той не беше толкова учен, отколкото човек с голям разсъдък, притежаваше голяма практика и тактика в живота. Той от обикновен полицай в късо време беше сполучил да се издигне до положението на комисар и директор на полицията в целия Скопски

вилает. Той разкри Винишката афера и името му беше познато на всички. Особено българите и албанците, повече от които често говореха за него, много се страхуваха от Дервиш ефенди и често пъти, когато той минаваше по улицата, мнозина тайно – без да ги забележи – го посочваха с пръст. Дервиш ефенди беше ученик на валията Хафуз паша, първия реформатор в Косово и Скопие. [1]

59. В СКОПИЕ – В ЗАТВОРА

В скопския привременен затвор престоях една седмица. Затворът беше на два етажа. В долния етаж и в двете продълговати стаи (съвършено тъмни) бяха настанени всички българи, политически затворници, които имаха вече присъди. Тук те чакаха своя ред да бъдат изпратени на заточение.

Полицията, собствено Дервиш ефенди, нарочно държеше тия осъдени в това лошо, съвършено нехигиенично помещение, за да бъдат под строг контрол, тъй като скопският централен затвор "Куршумли хан" (огромно старо каменно здание, строено още във времето, когато Скопие е било владяно от венецианци и нагодено за търговските нужди на тогавашните венециански търговци, които са пътували от Дурацо и Северна Албания за Скопие и обратно), макар тъмен и влажен, все пак беше пригоден за арестанти, обаче по своята обстановка не беше пригоден за по-строг контрол на затворниците.

В затвора имаше две групи българи, осъдени по две отделни афери – щипската и кумановската. Повечето от затворниците бяха учители, а останалите – търговци и селяни.

Щипската група затворници начело с Васил Пасков, главен учител при щипската прогимназия, беше по-многобройна от кумановската, начело на която стоеше търговецът Йордан Сечков.

Както казахме и по-горе, обстановката в затвора беше извънредно лоша. Затворът беше тъмен и влажен, пък и осъдените политически затворници българи бяха под стаите на горния етаж, които горни стаи служеха за временен арест. И почти цял ден и цяла нощ в горния етаж се движеха на върволици арестанти, стражари и полицаи. Освен това заловени крадци, убийци, пияни хора и др. престояваха временно по някой ден в тоя именно затвор, докато бъдат разследвани и дадат първите си показания пред полицията. Вследствие на това постоянно имаше голям шум, нечистотии, плач и викове и всичко това се извършваше над главите на осъдените българи, които трябваше да отидат на заточение на 3, 5, 10, 15 и повече години.

60. В СКОПИЕ

Дервиш ефенди не искаше да ме препрати направо в родния ми град Кратово, а за неопределено време ме задържа в Скопие. Той ме пусна на "свобода" със задължението от моя страна всекидневно да се явявам лично пред него, за да знае, че наистина съм в града.

В Скопие отидох да живея в семейството на учителя Трайче Антев, който като бивш главен учител в Кратово в разстояние на две-три години живееше заедно със семейството си в нашата къща в Кратово. Аз добре се познавах с неговото семейство, с неговия брат Панко Антев, а така също и с баща му, дядо Анте – един добродушен старик.

След като излязох от затвора, дълго време не можах да почистя дрехите си. Всичко това госпожа Савка Антева забелязвала, обаче не искаше да ми го каже в очите. Но един ден при особено разположение тя ми заяви на шега, че сутрин, когато поправяла леглото, забелязала, че по дрехите ми и леглото имало още "бели зрънца" – остатъци от затвора, но тя направи всичко възможно, за да ме отърве от тая сган.

През всичкото ми престояване в Скопие аз се явявах редовно всекидневно лично пред Дервиш ефенди. Явявах се пред него и му отдавах нужното темане и ако ме запитваше за нещо, отговарях, ако ли не – мълчах, докато ми кажеше: "Хайде, върви си." Така продължавах около 35 – 40 дни.

През свободното си време почти усамотен се скитах из града. Беше зимно време и сегиз-тогиз се отбивах в някои дюкян или кафене, за да се стопля. Най-напред по един-два пъти на ден почнах да посещавам книжарницата на Мих. Кратовалиев, когото познавах още от по-рано, обаче не можех да стоя повече от 15 – 20 минути.

На много места ходех дневно по няколко пъти. Мнозина разбраха, че съм под полицейски надзор и не им беше приятно да се срещат с мене. Освен това помощникът на Дервиш ефенди, шефът на тайната полиция в Скопие, Рамо, по произход албанец от Дебър, доста съобщителен човек и с широки връзки в града, на няколко места беше казал, че аз съм бил опасен комита и че по нареждане от Цариград, съгласно едно царско ираде (указ), съм осъден да живея на заточение в родния си град Кратово. Това допринесе още повече да не мога по-интимно да се сближа с някои от моите познати в града.

Оше като ученик в Скопие, аз някак си ненавиждах тоя град, пък и самите скопяни. Всякога, когато съм бил в Скопие, макар за кратко време, винаги съм се чувствувал като че ли съм под арест. Изобщо Скопие и като град и като център на вилаета, въпреки толкова мои познати, въпреки многото развлечения в града и околностите ме отблъскваше без и аз самият да зная защо. На Скопие и скопяни съм гледал винаги с антипатия.

Животът на българите в Скопие не приличаше като тоя на българите в Солун, Велес, Щип, Куманово, Гевгели и пр. Аз ограничих и посещенията, и познанствата си. През целия ден стоях на зарзаватчийския дюкян на Панко Антев. Последният беше голям веселяк, знаеше турски и албански и през целия ден изживявахме времето в смях, шегувайки се или подсмивайки се на някои проходящи по улицата наивни албанци, турци или познати българи.

В Скопие престоях до края на февруари 1901 година. Без определена работа, аз губех дните си в скука с единствената надежда, че днес-утре ще бъда препратен в Кратово.

Явявайки се всекидневно пред Дервиш ефенди, аз на няколко пъти го запитах как стои моята работа, обаче той все ми казваше: "Ще почакаш още малко" и аз мълчаливо напущах кабинета му. Бях му дотегнал, може би, с моите запитвания, та един ден той ми каза, може би само за да се отърве от мене:

– Дайте заявление до валията.

Дадох му нужното темане и напуснах кабинета му. На път за дюкяна на Панко Антев, отбих се в книжарницата на Мих. Кратовалиев. Там намерих Тодор Павлов, студент в Швейцария, който през зимния семестър беше останал в Скопие.

– Какво става с твоята работа? – ме запита Мих. Кратовалиев. – Дервиш ефенди ми каза да подам едно заявление до валията – му отговорих аз. – Празна работа – каза Мих. Кратовалиев.

Тодор Павлов тоже потвърди думите на Кратовалиев. – Тогава кажете ми как да постъпя за да мога да си отида в Кратово – запитах аз, очаквайки да ми дадат някои съвети. – Дервиш ефенди ти казал да подадеш заявление, но ти не подавай такова, а лично се яви пред валията, защото по-лесно ще разбереш, дали скоро ще те освободят или още с месеци ще те държат тук. Във всеки случай не се много тревожи, защото всяка работа се привършва за шест месеца, както казва една турска поговорка – ми заяви М. Кратовалиев.

През същия ден и на другия ден аз скроих план как да се явя при валията. На третия ден, преди да се явя пред Дервиш ефенди, отидох във вилаетското управление и в общия салон чаках пристигането на валията, който обикновено дохождаше към обед в управлението. Валията пристигна и влезе в кабинета си, а няколко минути след него пристигна и Соломон Симха – банкер, скопски богаташ и член на вилаетския и административния съвет.

Соломон Симха като търговец и банкер, работеше с Кратово и добре познаваше моя баща и някои от моите роднини. Аз на два-три пъти чрез неговата кантора в Скопие получих пари от Кратово. Щом ме видя пред самата врата на валията, Соломон Симха се спря пред мене и ме изгледа. След това той ме запита:

– Какво търсиш тук? – Исках да се явя лично пред валията – му отговорих. – Добре! Аз ще бъда при него, ела и ти – ми каза Соломон Самха.

Дежурният полицай, който стоеше пред вратата на валията, като видя, че Соломон Симха приказва с мене, разбра, че аз съм негов познат и като му заявих, че искам да се явя пред пашата, той охотно предизвести валията и ми даде път да вляза в кабинета му.

Влязох в един голям комфортно мебелиран салон. До едно луксозно бюро стоеше валията, а вдясно на едно канапе беше седнал Соломон Симха.

– Какво желаете? – ме запита валията. – Бях арестуван в Цариград, оттам препратен тук, където ето вече стоя близо два месеца под полииейски надзор и още не ме освобождават – му отговорих, очаквайки да ми зададе други въпроси. – Защо беше арестуван? Какъв ти беше кабахатят? – ме запита валията. – За нищо... за права бога – отговорих аз. – Как тъй? Възможно ли е това? – каза валията и ме изгледа от главата до краката. – Да, така е – настоятелно потвърдих аз. – Ще проверим – каза валията. – Книжата, с които съм препратен са в канцеларията на вилаетското управление, прегледайте ги и ще се уверите – отговорих аз.

В тоя момент валията позвъни, дойде дежурният полицай, на когото той заповяда веднага да извика секретаря Али бей. След малко секретарят дойде и валията му заповяда да намери моята преписка и я донесе. Секретарят след 2–3 минути се повърна с един голям тефтер, подвързан с дебели черни корици, съдържащ 100 – 150 листа, подредени и пришити. Секретарят поднесе отворен тефтера на валията и с ръка му посочи един текст. Валията почна да чете и внимателно ме изглеждаше. Чете доста време и пак се привдигна и изпитателно ме изгледа.

– На колко години сте? – ме запита валията. – На осемнадесет години – му отговорих.

След прочитане на целия текст той разпореди веднага да извикат директора на полицията Дервиш ефенди, а на мене каза да седна на един от близките столове. Аз седнах. Валията и Соломон Симха почнаха да си приказват.

От поканата на валията да седна у мен настъпи едно успокоение, а пък присъствието на Соломон Симха още повече ме окуражи.

След малко в салона влезе Дервиш ефенди и застана мирно с прибрани крака пред валията. Последният го запита как стои моят въпрос.

– Както виждате от преписката въз основа на едно царско ираде тоя младеж е препратен до нас, за да бъде интерниран в Кратово... Аз досега щях да го препратя, ако не беше станал Щипският инцидент [2], но тези дни ще бъде препратен в Кратово. – Свободни сте да си отидете – ми каза валията.

Аз напуснах кабинета на валията, а Дервиш ефенди остана при него.

Бързо по стълбите преминах и излязох на площада, като засилих крачките си да не бъда застигнат от Дервиш ефенди. Отидох си в квартирата.

На другия ден на определеното време се явих пак при Дервиш ефенди, за да отбележи моето присъствие.

– Ти защо отиде при валията? – ме запита той още като ме видя. – Вие ми казахте – отговорих аз. – Как така аз съм ти казал? Аз ти казах да подадеш заявление, а ти вчера лично си се явил при валията – ми каза Дервиш ефенди, гледайки ме право в очите. – Вие не ми казахте да дам арзухал, а истида! – му забелязах аз.

Думите "арзухал" и "истида" са синоними. Притеснен от Дервиш ефенди, за да се оправдая, в момента можах да измисля и отговоря по този начин, като се представих, че аз с моите позвания по турски език "вер истида" (дай заявление) – съм разбрал да се явя лично, сир. с устна молба, а не с писмена (арзухал). – Ти искаш да хитруваш обаче не ще ти мине. Аз всички вас ще ви пресея като през решето и който е по-дребен ще падне на земята, а който е по-едър, по-твърд ще остане в решетката и ще го пратя в затвора. Хайде, върви си! – каза Дервиш ефенди заканително с ехиден смях.

При все че бях заплашен от Дервиш ефенди, при все че бях сконфузен, аз напуснах полицейското управление и се чувствувах доволен, че направих един жест, като се явих пред валията лично. Отидох в книжарницата на Мих. Кратовалиев и му разправих подробно приемането ми от валията и срещата ми отпосле с Дервиш ефенди и за неговите закани.

Той се смееше с голямо доволство, особено за това, задето съм игнорирал Дервиш ефенди и не съм изпълнил неговото нареждане, а съм се явил лично пред валията.

По това време книжарниците, аптеките, някои магазинии, хотели бяха местата, където по-будните българи се срещаха, разменяха помежду си мисли, а често пъти там ставаха срещите на конспиратори, защото макар и да имаше специални конспиративни къщи, те все още не се използуваха, а се пазеха да бъдат на разположение за по-други времена, когато се наложеше една по-голяма конспирация.

61. В ТРЕНА НА ПЪТ ЗА КУМАНОВО

След три-четири дни, придружен от един стражар албанец, тръгнах на път за Куманово.

В трена в едно третокласно купе бяхме петима: аз, трима пътници и стражарят. Аз седнах от едната страна на прозореца, а стражарят срещу мене от другата страна на същия прозорец. До мене двама от пътниците говореха сръбски. Единият от тях беше много бъбрив и през цялото пътуване само приказваше безспирно. От целия му разговор аз разбрах само това, че той е търговец от Сърбия и още през есента закупил едно голямо количество грозде във Велес и Неготин. Тоя търговец не ме ядоса толкова със своята бъбривост, отколкото обстоятелството, че той беше сърбин. Във време на пътуването ни той се обърна към мене и ме запита:

– Вие защо сте арестуван? – За кражба! – с пренебрежение и малко нервно му отговорих аз.

Той се позачуди на моя отговор и не можеше да си обясни защо така нервно му отговорих, но при все това той схвана много добре какво исках да му кажа. Моят отговор го застави продължително да замълчи. Отпосле той заговори уж на своя другар, но даваше и на мене да разбера, че той обичал тихия и спокоен живот, че в живота било всичко суета и че най-приятното развлечение за човека било понякога при весело настроение да се любува на някоя "цура" до късно през нощта.

Той продължаваше да приказва на своите спътници, а аз му давах да разбере, че всичко това даже не ме интересува и нарочно продължително гледах през прозореца, обърнат гърбом към бъбривия сърбин. На кумановската гара се разделихме, като аз със стражаря слязох от купето, а те продължиха пътя си към сръбската граница.

62. В КУМАНОВО

Кумановският затвор беше едно старо, двуетажно здание в двора на околийското управление. В долния етаж имаше две доста тъмни стаи, оградени само с каменни стени, без прозорци, осветявани само от вратата, на която имаше две прозорчета. В тези две стаи се пазеха арестантите, обвинени в тежки престъпления, убийства, разбойничества и пр., а в горния етаж в една от стаите, където и мене поставиха, имаше арестанти с по-малки престъпления.

В една от стаите имаше една група политически затворници начело със Стоил Антов, когото аз добре познавах като учител в Кратово [3]. Той след Йосиф Даскалов и Гр. Манасиев (тоже учители в Кратово) беше замесен като ръководител на Кратовския околийски революционен комитет.

Щом узнах, че Стоил Антов е в затвора, на всяка цена исках да се срещна с него и да поговоря, обаче те – понеже бяха под следствие – се пазеха много зроко и строго.

На другия ден, когато рано сутринта затворниците излязоха на двора, аз проследих Стоил Антов и когато той влезе в единия от нужниците върху яза (реката), аз се вмъкнах в другия съседен до него нужник. По този начин през общата стена на двата нужника, построени на самя яз, ние успяхме да разменим няколко думи.

– Откъде идваш и защо си арестуван? – ме запита Стоил Антов. – Само по едно подозрение, но при друг случай ще ти кажа по-подробно. Ами вие за какво сте арестуван? – го запитах аз. – Разкри се случайно една организационна мрежа, заловиха се писма и ето вече повече от два месеца сме тук и още не ни разследват – каза Антов. – Колко ли ще ви държат още. Пък не сте малцина. Без друго... мнозина сте и много ще ви разтакат – добавих аз. – Да... да... – Има ли улики против тебе? – Особени улики няма, обаче много ни измъчиха, като ни подложиха на тежки изтезания и жестоки побоища, нощно време и няколко пъти с часове почти полуголи ни държаха в този яз, обаче и досега никой нищо не е изказал. Всички

се държим здраво! – с вълнение говореше Антов. – Имаш ли нещо да поръчаш в Кратово? – Много здраве и бодрост на всички. Като узнаете, че сме препратени в Скопие, да ми изпратят повече завивки и малко пари. Друго нищо.

Аз излязох, след малко той, и се разделихме.

63. НА ПЪТ ЗА КРАТОВО

Същия ден към обед, придружен от един стражар, пътувах пеш за към Кратово. Вечерта едва стигнахме в с. Страцин – наполовината път между Куманово и Кратово. В с. Страцин при самото шосе имаше "кула", в която стоеше жандармерийски пост. През нощта преспах в стаята при стражарите, чийто чаушин бил лично познат на моя баща. Сутринта чаушинът ми каза, че не желаел да ме препраща пеш.

След малко той доведе два коня – единия за мене, а другият за стражаря. Чаушинът ни изпрати на път за родния ми град Кратово, пожелавайки ми добър път и много здраве на моя баща.

Привечер пристигнахме в Кратово и ме поставиха в затвор в стаята на стражарите. През нощта дойде баща ми, обаче беше вече много късно – каймакаминът беше вече напуснал правителствения дом.

На другия ден следобед ме извикаха в стаята на полицейския пристав. Там се направи гаранцията и аз бях вече "свободен", но при условие, че всеки ден ще се явявам в полицията.

Моите родители от радост не можеха да се поберат в кожата си. Те сияеха, че техния син след дълго скитане най-после се е прибрал между тях. В продължение на няколко дни освен на домашните си аз трябваше да отговарям и на роднини, приятели и познати все на едни и същи въпроси: защото беше арестуван, колко време престоя в затвора, биха ли те, измъчваха ли те и др. подобни въпроси.

Изобщо моите роднини и приятели ме разпитваха не толкова от любопитство, а повече от любезност и състрадание. Това беше за мене неприятност, но най-мъчното беше как по-сериозно и убедително да представя работата пред моите родители, без да открия нещо от моята "работа" в Цариград.

На родителите и домашните заявих, че исках да замина за България, отбих се в Цариград да видя града, но кой знае как по някакво подозрение, заедно с още трима българи бяхме арестувани и след два месеца с царско ираде ни освободиха без да ни предадат на съд. Останалите трима мои другари, като български поданици екстернираха в България, а мене, като турски поданик, интернираха тук.

Но при всички мои извъртания моят баща остана с едно съмнение, тъй като добре знаеше и разбираше, че човек, арестуван по подозрение, не се освобождаваше с царско ираде, както той лично беше научил от каймакамина.

Впоследствие в разговор с баща ми аз му обяснявах, че може би някои от другарите ми да са виновни в нещо, но че аз покрай тях съм пострадал.

– Е как така? Кой се заинтересува за вас, че султанът е издал ираде? – запита баща ми. – Вероятно българският консул в Цариград – някак си с възторг му обяснявах. – Ти познаваш ли се с него? – Не. – Тогава как той ще се застъпи за тебе, когато си турски поданик и си съвършено непознат? – питаше баща ми. – Той се застъпи за другите трима и аз, като обвинен заедно с тях, и мене засегна царското ираде.

Пък тогава и аз самият още не знаех как и защо бяхме освободени с царско ираде. Предполагах, че познатите на Слави Мерджанов са ходатайствували пред някои компетентни лица в София и че въз основа на предписание от българското правителство българският търговски агент Ив. Ст. Гешов се застъпи за нас и бидохме освободени и четиримата от затвора, като тях екстернираха в България, а мен изпратиха за Кратово.

64. ИНТЕРНИРАН В КРАТОВО

Аз бях вече в бащиния си дом и не се грижех нито за прехрана, нито за квартира. Не ми оставаше друго, освен как по-лесно да прекарвам дните и да чакам да се измине известно време, да бъде позабравена моята работа, за да направя постъпки да ми се разреши да се движа поне из окръга. Изминаха се незабелязано дни седмици и аз непрекъснато по един път на ден се явявах пред полицейския комисар Ахмед бей, по народност албанец, за да види, че съм в града.

През 1900/1901 учебна година в Кратово главен учител беше Вл. Карамфилов, родом от Прилеп. Карамфилов и моят брат Иван П. Шатев бяха ръководителите и във всичко разпореждаха по работите на Кратовския околийски революционен комитет. В прогимназията бяха учители Тодор Александров от Щип и Траян Китанов от Гостивар, с които аз се познавах още от Скопското педагогическо училище.

Траян Китанов завеждаше първоначалното училище в махалата Царина, където имаше и сръбско първоначално училище. Местните сърбомани, особено свещеник Георги, заедно с други двама-трима сърбомани постоянно клеветяха Траян Китанов пред каймакамина и полицейския комисар Али бей с цел да го пропъдят, като правеха всичко възможно да бъде затворено българското училище в махалата. Освен Траян Китанов те още по-жестоко преследваха и някои от по-първите и събудени българи в махалата като Анастас Газдов, свещеник Димитър Н. Канчев и др., като се стараеха да измислят някоя "афера", та ако не всичките, то поне част от тях да бъдат арестувани, тъй като бяха успели вече да наклеветят учителя Григор Манасиев, родом от гр. Кратово, живущ в същата махала, и когото подозираха след арестуването, осъждането и изпращането на заточение на Йосиф Даскалов – Григор Манасиев и Ст. Антов бяха ръководителите на революционната организация в Кратово и околията.

Григор Манасиев бе арестуван, осъден на 5 години и изтърпяваше наказанието си в затвора в гр. Прищина, а Ст. Антов беше вече арестуван в Кумановския затвор и при това положение сърбоманите искаха на всяка цена да компрометират и наклеветят учителя Траян Китанов.

Вследствие на ежедневните клевети от страна на сърбоманите както пред каймакамина, пред когото свещеник Георги [4] се ползуваше с голям авторитет, защото беше член на околийския административен съвет в качеството му на представител на отделната вече сръбска духовна община, а така също и пред полицейския комисар, в квартирата на Траян Китанов често се правеха внезапни обиски за да се намери нещо компрометиращо.

Веднъж късно пред нощта внезапно самият полицейски комисар влиза в стаята на Траян Китанов и намира един брой от в. "Реформи", който излизаше в София като орган на Върховния македонски комитет. Вследствие само на намерения вестник Траян Китанов беше арестуван и в продължение на няколко седмици почти всяка нощ беше измъчван, изтезаван, бит, превиваха му с въжета корема и краката, за да изтръгнат някакви показания за организацията в Кратово, в която той – според убеждението на полицията – беше член.

Траян Китанов въпреки всичките изнесени против него улики всичко отказваше. Неговата твърдост се посочваше като пример за подражание от кратовците и някои от последните – с пълно право го сравняваха по упоритост, издръжливост и понасяне на страданията и лишенията с характерния учител Ст. Антов.

Твърдостта, себеотрицанието, мъченичеството и твърдият характер, както на Ст. Антов, така и на Траян Китанов за кратовци бяха пословични. И двамата народни учители от селски произход бяха кумир за подражание както за гражданите, тъй и за селяните от околията, особено за младите организационни работници: куриери, пунктови дейци, или пък лица, служещи за обикновени връзки на околийския революционен комитет.

Сърбоманинът свещеник Георги преди да бъде ръкоположен за свещеник по професия, беше мутафчия, като мнозина от тази махала. За да може да подсигури бъдещето и прехраната на семейството си, той пожелал да бъде ръкоположен за свещеник. Молил е няколко пъти пред българския черковен съвет, обаче последният не дал съгласието си, не го посочил за кандидат-свещеник и митрополитът в Скопие не искал да го ръкоположи. Два-три пъти той ходил пред митрополита да го моли, обаче молбата му е била оставяна без последствие. Виждайки, че митрополитът не иска да се вслуша в молбите му, защото против него са били първенците на град Кратово, решил да замине за Цариград и лично да се моли и оплаче на екзарха. Той заминал на път за Цариград, обаче по настояването на кратовските първенци каймакаминът телеграфически разпоредил да бъде върнат обратно в Кратово, защото отиването му в Цариград било с цел за разкол. По такъв начин той е бил заловен във Велес и под полицейски конвой бил доведен в Кратово, където е бил под постояния присмех на кратовци, че не можал да стане свещеник. Така озлобен, Георги отива в Скопие, явява се пред сръбския консул и с негово съдействие гръцкият митрополит го ръкополага и Георги се връща в Кратово в качеството

си на сръбски свещеник без енория... С това се туря началото на сръбската пропаганда в Кратово (1890 година).

Траян Китанов биде препратен в Скопие и предаден на съд и само за това, че му се намери "непозволен" печатан вестник, според закона трябваше да бъде осъден най-малко на една година затвор.

Аз през всичкото време бях в контакт с Вл. Карамфилов и Т. Александров. Те и двамата – като учители и колеги – живееха в една квартира, даже спяха в една стая.

През време на дружбата ми с Тодор Александров той ми направи впечатление на един много разсъдителен, трезвен ум и готов за всички жертви пред олтара на освободителното дело. Ние двамата добре се разбирахме и по цели часове и дни беседвахме.

Аз, въпреки, че бях съвършено откъснат и изолиран от моите другари – гемиджии, – все бях пълен с вяра и надежда, че все пак ще вляза във връзка с тях, че пак ще започнем отново работата, и исках да убедя Тодор Александров да стане наш другар, като при първаия зов напусне учителството и се причисли към нашия кръжок. Обаче Т. Александров, въпреки че напълно възприемаше нашата борба – терористическа дейност срещу видни турски сановници и атентати срещу големи банкови и търговски институти в страната, предимно чуждестранни, за да се обърне вниманието на интелектуалния свят в Западна Европа към Македония, като един етап от общата революционна борба в Македония – все пак със своя трезвен и практичен ум схващаше, че аз не бях реалист, че не стоя на здрава и солидна почва, защото тоя род борба, в която аз исках да го ангажирам, освен че изискваше преди всичко подбрани интимни приятели, но, най-важното, изискваше и много парични средства, от една страна, а той виждаше, че аз самият се издържам от своите родители, които имаха хубава търговска работа, дори имоти и разполагаха със средства, а от друга страна, той преди всичко беше сирак без баща, а неговата майка с няколко дребни дечица момичета имаше преди всичко нужда от една, макар и малка помощ.

Той гледаше на нещата много по-реално и искаше да бъде полезен и на делото, и на своите близки и не му се искаше да прави експерименти. Неговият трезвен ум работеше непрекъснато и той не губеше своите свободни часове, а постоянно работеше и мислеше как да може изобщо да бъде полезен на освободителното движение.

Той диреше пътища и методи на действие за да се организира масата и се създадат грамадни организации, които да бъдат ръководени от един център, който център в даден момент да разполага тялом и духом с хората на тия градски и селски организаци и за изпълнението на известни революционни акции. Така той мислеше за създаването на една мощна и гъвкава революционна организация, когато аз мислех само как ще можем да направим някой атентат. Но макар че пътищата ни бяха различни, все пак Тодор Александров се стремеше да ни бъде полезен. Така минаваха дните в спорове между нас

двамата, спорове, при които ние се взаимно търпяхме, търсехме се да разменяме мисли помежду си, без ни най-малко да се обиждаме във воденето на споровете.

След дълго общуване между нас двамата се завързаха много интимни приятелски отношения. Между водените от нас разговори и беседи ние критикувахме много от порядките, както изобщо в организацията, така и в ръководството на Кратовския околийски революционен комитет, т. е. Вл. Карамфилов и Иван П. Шатев. Последните, виждайки, че ние от ден на ден ставаме по-недоволни от тяхната дейност – по предприетото и извършеното от тях в града и околията – възложиха на Т. Александров да ръководи една група от десетина младежи, всички от неговата възраст в Кратово, а по-сетне чрез няколко лица, които минаваха като изпълнители на решенията на местния комитет, да събере от няколко по-състоятелни граждани суми, предварително определени, и за които суми бяха вече получени формални разписки, надлежно подписани и скрепени с печата на ЦК на ВМРО.

Т. Александров и аз се опитахме да поднесем разписките на няколко местни граждани. Разпределихме си лицата и между другите аз взех разписката за 10-турски лири, за да я занеса на моя тетин Игнат Златков.

Парите изведнъж никой не даде, а започнаха тайно да се съобщават помежду си кой получил разписка, кой дал пари, кой отказал и т. н. Ние това своевременно узнахме и се установихме на никого да не се прави никаква отстъпка в нищо – нито в исканата сума, нито в срока, в който трябваше да се внесат парите. Вземахме решение, ако някой от гражданите откаже да внесе сумата в определения срок, да му се наложи по-голяма сума като обезщетение и да не се поднасят разписки на други лица, докато не се съберат сумите от раздадените и връчени вече разписки. Това решение беше необходимо да се изпълни, защото при една най-малка отстъпка било в сумата, било в срока щяха да се окуражат гражданите и щяха да почнат да се опитват да правят пазарлъци за намаляването на исканата сума или да се увеличи срокът, с което без друго щеше да се внесе деморализация и щеше да се накърен авторитетът на ЦК на ВМРО, а следователно и на ръководното тяло на град Кратово.

Някои от гражданите бяха внесли вече сумите. Игнат Златков не беше внесъл определената сума, а срокът беше изтекъл.

Една нощ късно се получи телеграма от директора на Солунската мъжка гимназия, с която се уведомяваше Игнат Златков, че неговият син учител в гимназията Яким Игнатиев е убит [5]. Моят тетин Игнат Златков в първия момент след прочитането на телеграмата помислил, какво поради това, че исканата сума не бе внесена навреме, неговият син Яким – без да знае, че той самият Яким Игнатиев беше член на ЦК на ВМРО, а следователно с негово знание и съгласие по надлежния канален ред се искаше сумата, – разтревожен от печалната и потресаваща вест, в присъствието на всички роднини, близки и съседи, събрани да споделят скръбта, почнал да вика срещу мене и Тодор Александров и ни сочил като едни от виновниците за убийството на неговия син. Това внесе едно смущение в средата на всички, а пък аз и Т. Александров, както и останалите членове на местното ръководно тяло, абсолютно нищо не знаехме как и за какво е убит Яким Игнатиев.

След няколко дни всичко се разбра и самият Игнат Златков беше повикан в Солун, за да заяви пред полицията и съдебните власти, че той като баща на убития се е убедил, какво че убийството е станало от невнимание, без да се желае, случайно. Това обстоятелство бе причината да се закъснее с искането на сумите срещу издадените вече разписки и с увещания, пък и с молби да се приберат исканите суми, защото без това щеше да се накърни авторитетът на организацията, който и без това не беше голям по ред причини от общ и местен характер.

Моята "вина" беше тази, че аз като сродник и обичан от моя тетин Игнат Златков, сам си предложих услугите да прибера сумата, като смятахме, че по тоя начин няма да има какъвто и да е риск. Пък и можех ли да допусна, че тъкмо в тоя момент по такъв начин ще бъде убит, и то в Солун моят братовчед Яким Игнатиев? Но често в живота има случайности, които идват без да се желаят от никого и засягат достойнството, живота и на най-милите близки или роднини. Такива случайности често пъти носят големи последствия, които свършват с трагизъм. Така е и в частния живот на хората, така е и в обществения и политическия живот.

Поради арестуването на Траян Китанов един от учителите в прогимназията с педагогическо образование трябваше да замести Кктанова, като неговите свободни часове се заеха от останалите учители в прогимназията. Вл. Карамфилов ме помоли като гимназист аз да взема няколко часа, но без да ми се определя възнаграждение, тъй като бяхме вече във второто полугодие, а кредит нямаше и не можеше даже да се поиска, понеже Траян Китанов като подсъдим още си получаваше заплатата. Аз с удоволствие приех поканата, още повече, че нямах нужда от възнаграждение, от една страна, и, от друга, щях да се ангажиран в работа и времето ми по-леко щеше да минава.

Родителите ми много настоявала аз да остана в дюкяна, но аз не желаех, защото даже временно не ми се искаше да се занимавам с търговия.

Главният учител уведоми митрополията, взе нейното съгласие и аз бях назначен доброволен учител. Възложиха ми да преподавам български и френски език в I и II прогимназиален клас, като същевременно бях определен за класен наставник на I клас. Така се продължи повече от два месеца.

Един ден следобед се състоя учителски съвет и се разглеждаше успехът и поведението на учениците. Заседанието почна малко късно и разискванията продължиха до късно през нощта. Изведнъж в учителската стая се втурна полицейският комисар Ахмед бей заедно със старшия стражар Селим чауш. Като вървели с нощния патрул, забелязали, че в училището гори свещ и има хора. Помислили, че става някакво конспиративно събрание или пък при учителите има някое нелегално лице, с което се съвещават. Щом те влязоха, ние всички станахме на крака, а Вл. Карамфилов любезно ги покани и те да седнат да присъствуват на заседанието и да слушат, след като разбира се, им обясни защо сме се събрали и какво разискваме. Те и двамата бяха албанци и нямаха понятие какво е учителски съвет, а още по-малко разбираха тия заседания на учителския съвет за разглеждане и определяне успеха и поведението на учениците.

Комисарят Ахмед бей без много да се разправя, заповяда веднага да се разотидем. Главният учител Вл. Карамфилов се противопостави, като заяви, че утре ще се оплаче на каймакамина и ще доложи за този произвол на митрополията в Скопие.

– Вие сега ще се разотидете, а утре се оплачете на каймакамина! – каза грубо Ахмед бей.

В първия момент някои от учителите помислиха, че ще се прави обиск, а пък аз като преподавател по български език имах в себе си един-два листа от стихотворенията на Хр. Ботев и всеки час в I и II клас диктувах по няколко реда от някое стихотворение, за да могат учениците да ги научат наизуст като отбрани стихотворения, написани на хубав български език и главно с идейно патриотическо съдържание. Аз не позволявах на учениците да ги записват, заявявайки им, че по тоя начин ще упражнят по-добре паметта си, а всъщност се страхувах да не би тези ръкописи като деца да носят със себе си и да ги четат у дома си и по тоя начин някъде при донесение или обиск да се намерят у някого. Докато главният учител Вл. Карамфилов се обясняваше с комисаря Ахмед бей, аз успях да сгъна в джоба си откъснатите листа от съчиненията на Хр. Ботез и незабелязано ги захвърлих на пода като излишна употребена хартия. След това един по един излязохме от учителската стая и с по един стражар всеки си отиде по квартирата, а комисарят Ахмед бей сам придружи Вл. Карамфилов до квартирата му.

Още същата нощ конфликтът между главния учител и полицейския комисар беше изгладен, защото Ахмед бей беше много бдителен, а като такъв беше много опасен за член-ръководителя на околийския революционен комитета Вл. Карамфилов и последният всячески искаше да бъде в добри отвошения с полицейския комисар.

Сутринта, когато се явих в полицията (аз бях задължен да се явявам всекидневно) комисарят Ахмед бей ми каза, че занапред не ми позволява даже да посещавам училището, тъй като моята диплома не била заверена от турския училищен инспектор.

– Това е лесна работа. Митрополията ще дале дипломата на меарифа и той ще я завери – му отговорих аз. – Не. Твоята диплома няма да бъде заверена и ти като интерниран в града под полицейски надзор не ще можеш да учителствуваш. Баща ти има дюкян, се'ди на дюкяна в чаршията; какво търсиш в училището – ми каза Ахмед бей.

Каймакаминът от своя страна тоже беше уведомил главния учител Вл. Карамфилов, че аз не мога да бъда повече учител в прогимназията.

Аз нямах разрешение да се движа в околните околийски градове, забранено ми беше даже да се движа из селата в Кратовско, а пък сега ми се запрети даже да посещавам и училището, та по неволя или трябваше да остана на дюкяна на баща си или пък да стоя в къщи.

Всеки ден чувствувах стесненията, които ми се правеха, но нямаше какво да правя. Трябваше да понасям тия ограничения. От кореспонденцията, която поддържах с другите – гемиджии във Велес, Солун и София – се научих, че и те след нашето арестуване в Цариград се пръснали по родните им места, при родителите си, колкото за прехрана... Орце Попйорданов заминал за странство, а Тодор Органджиев и Вл. Пингов били още в Солун, а всички други се пръснали.

Аз редовно кореспондирах с П. Манджуков. Но и той ту от София, ту от Пловдив рядко се обаждаше, като сегиз-тогиз ми съобщаваше нещо за другарите, обаче за започване на сериозна работа нищо не ми пишеше.

За всички гемиджии настъпиха лоши дни и едва можехме да се сношаваме един друг с писма, защото едни бяха в България, други в Солун, трети във Велес, Д. Кощанов в Г. Джумая и пр. Така се измина лятото, дойде есента... настъпи и зимата, а след нея дойде, новата 1902 година, а аз бях все в същото положение. Аз се чувствувах като затворено врабче в клетка и просто не знаех какво да правя и откъде да започна.

Куриерите, които идваха откъм българската граница донасяха, че в България борбите между централисти и върховисти се засилили и в някои погранични пунктове малки чети от двата лагера се обезоръжавали и избивали едни други.

От куриери и четници узнахме, че Върховният македонски комитет – София, чрез своя хора – войводи и четници – искал на всяка цена да обсеби Вътрешната македонска революционна организация, да се наложи на нейния централен комитет и да поеме ръководството, защото между върховистите имало много офицери и подофицери, които по-добре от учителите и свещениците знаели как да манипулират с оръжие и да водят сражения. От вестниците не можехме да узнаем същността на спора, а в окръжните, които дохождаха до местния околийски революционен комитет, за борбите в България нищо не се съобщаваше.

1. По-сетне, през 1902 г. Дервиш ефенди биде убит от един албанец, бивш полицай, в помещението на руското консулство в Скопие.

2. Няколко дни преди това в Щип един четник Санде бил открит в къщата на Рамбабаков от Ново село. При опит от страна на властите да бъде заловен той се съпротивил и почнал да стреля с манлихерата си. Завързва се продължителва престрелка и четникът, макар и ранен, сполучил да избяга. Това демонстративно съпротивление вдига голям шум и Дервиш ефенди беше заминал лично да анкетира случката.

3. Българите политически арестанти бяха 25 – 30 души, от които Ан. Кралев, Дионисий Кандиларов, Йордан Сечков и др.

4. Свещеник Георги в миналото беше чист българин, даже един от синовете му като ученик стипендиант бе приет в Българската гимназия в Солун, но алчността му за пари го направа отявлен сърбоманин.

5.Яким Игнатиев заедно с Ив. Гарванов и Н. Ризов, учители при Солунската българска гимназия. Като членове на ЦК на ВМРО при разглеждане и изпитване на един револвер по невнимание Игнатиев бил убит от Ив. Гарванов.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

65. ЕДНА ТРЕВОЖНА ТЕЛЕГРАМА

През месец февруари 1902 година с пощата от П. Манджуков получих следната телеграма: "Васковата невеста умря". Аз се смутих. Погледнах внимателно и забелязах, че телеграмата беше подадена от преди три дни. Веднага си обясних защо е закъсняла. Кратовската телеграфна станция не работеше с латиница и телеграмата от София е била предадена в Куманово, а оттам изпратена с пощата. А пощата в Кратово пристигаше и тръгваше два пъти в седмицата – вторник и събота. Обстоятелството, че получих телеграмата със закъснение ме уплаши. Нямаше време за чакане. Аз вече по необходимост трябваше да съобщя и обясня съдържанието на телеграмата преди всичко на брата си и да искам съвет и съдействие да избягам, защото беше опасно да стоя повече. Дотогава всичко криех. Но в тоя момент се изповядах и му съобщих какво работихме в Цариград, как тогава не се узна, но сега види се магазинът е открит и каналът без друго е открит и всичко се знае. Аз и брат ми си казвахме, че ако трябваше да бъда арестуван, до тоя момент щеше да стигне телеграма от Цариград, а подобна няма. Как може да се обясни това?

Нито аз, нито моят брат можехме да си отговорим по тоя въпрос, но пък и време за мислене не оставаше. Пред мене предстоеше алтернативата или да избягам или да остана и всеки момент да очаквам арестуването ми.

66. БЯГСТВОТО МИ ОТ КРАТОВО

Брат ми се посъветва с Вл. Карамфилов и взели решение още същата вечер да избягам, обаче в момента нямаше куриер на разположение. Решихме с моя брат през нощта да заминем до едно близко село и оттам с куриера аз да продължа по Паланка, тъй като през Султантепе или Руен мъчно можеше да се мине, защото беше още студено, а снегът на Осоговската планина беше много голям. Нощта настъпи. Аз трябваше да изляза от града, но трябваше да мина през турската махала, пред казармите и да хвана пътя за Паланка, а това беше съвсем неизгодно и рисковано.

Моят брат като някогашен ръководител и консниратор веднага се съобрази с всичко. Той ми каза:

– Веднага се сбогувай с родителите и домашните, като им кажеш явно, че бягаш, защото те грози опасност, а след това се упъти към лозята "Габреш" и ще

ме чакаш под едно от дърветата в нашата ливада. Аз – продължи той – ще остана около един час у дома, за да не би майка ни или сестрите да почнат да плачат, а с това ще обърнат вниманието на съседите и може би утре, когато полицията узнае, че ти си изчезнал, макар тайно ще разбере, че и ние – всички домашни – сме били предизвестени за твоето бягство.

Аз се простих с домашните си, които почнаха глухо без глас да плачат, за да не се чуе плач вън от къщата и да се узнае нещо. Аз, уж правейки си разходка, полека-лека излязох вън от града, изкачих се по скалите и отидох в нашата ливада. След малко дойде и брат ми. Там поседяхме малко и през лозята се упътихме към шосето за Паланка, като излязохме 500 – 600 крачки под казармите.

По пътя вървяхме двамата един след друг. На няколко места срещнахме кираджии, идващи от Куманово и Паланка. Обаче преди да се срещнем, още отдалеч, като забележехме хора или пък каруци, отбивахме се в някой храсталак и чакахме, докато изминат пътниците и пак продължгвахме пътя. Пътувайки така минахме през с. Талъшманци, Крилатица и отидохме в с. Опила и там пренощувахме.

Брат ми намери куриер, който сутринта трябваше да ме заведе в Паланка, а той още същата нощ се върна обратно, за да бъде още в зори в къщи и да се яви на дюкяна си.

Преоблечен в селски дрехи, заедно с куриера Атанас тръгнахме по шосето за Паланка и преди обед влязохме в града.

Курнерът ме заведе в една малка ниска къща близо до черквата. След малко там дойде Никола Каранджулов, родом от гр. Прилеп, главен учител и ръководител на местния комитет в Паланка. Още през същата нощ с друг куриер аз излязох от квартирата и по височината над самото училище и черквата се упътихме към с. Търново, откъдето беше и куриерът.

Вървяхме по височината, а след това се спуснахме по едно стръмно нанадолнище и едва след три-четири часа уморително пътуване стигнахме до една воденица на Дурачка река, минахме реката по една греда, служеща за мост, и пак продългкихме да се катерим по една доста голяма височина.

Почти на върха сред много дървета, чиито стъбла бяха облепени със сняг забелязах две-три хубави къщи, в стаите на които имаше светлина.

– Какви са тия къщи? – запитах куриера. – Това са помещения при манастира "Св. Яким" – ми отговори той. – Къде е манастирът? – Сега ще го видим, като минем покрай него. – Но нали той е на половин час над Паланка, а ние ето вече три-четири часа пътуваме? Защо? – Трябваше да избикаляме много, защото в края на града има жандармерийски пост, а ние трябваше да се пазим да не бъдем забелязани, та обикаляхме, но така е по-безопасно и по-добре – каза куриерът Давидко.

– Да, но качвайки се и слизайки из височините, аз се съвършено изморих – му отвърнах аз. – Е, тъй е. Учителят ми каза да бъда внимателен и на всяка цена, без всякаква опасност да те заведа на българска територия – ми отговори куриерът.

От думите на куриера аз разбрах, че Н. Каранджулов беше му дал строго нареждане да внимава да не бъда макар и случайно заловен.

Н. Каранджулов по натура и по характер беше много сериозен и суров човек. Той рядко се смееше и от погледа му се схващаше неговата строгост и сериозност. Той, като ръководител, не толкова със своята власт и авторитет се налагаше, отколкото със своя характер и обноски, с които респектираше не само всички селяни, работници в организацията, с които беше в контакт, а беше респектирал и даже дисциплинирал самите граждани, които не се поддаваха на революционна борба. В Паланечка околия организацията трябваше да се засили, тъй като тя беше останала в революционно отношение много назад. [1]

Аз и куриерът Давидко към полунощ пристигнахме в с. Търново в къщата на самия куриер. На другия ден беше неделя – Сирните заговезни.

През целия ден аз престоях в една малка стаичка и с нетърпение чаках да се мръкне, за да потеглим и една минута по-бързо да минем границата. Давидко от своя страна никак не бързаше. Напротив, той през целия ден беше празнично облечен, разхождаше се из селото, срещаше се със свои познати, а вечерта жена му и дъщеря му, облечени според обичая в празнични дрехи, поднесоха гозба – топла баница. Всички вкупом се нахранихме и се простихме според обичая, момата и на Давидко и на мене бавно, бавно ни целуна по три пъти ръката, като произнасяхме: "Прощавай – простих". "Прощавай – нека да е простено", приповтаряхме всички и се усмихвахме.

Ако има закони, които трябва да се съблюдават, то има и обичаи, които са повече от закони за народа и въпреки всички случайности, посещения, злополука, нещастия и беди, народът ги изпълнява като един завет, останал от деди и градеди.

През време на вечерята аз имах голям апетит, но много се въздържах, защото голям път ми предстоеше и трябваше да е леко на стомаха ми. Обаче Давидко се нахрани добре, като на заговезни. Към полунощ той облече делничните си дрехи, стегна си опинците и тръгнахме на път към границата, която беше на едно разстояние по права линия – както той казваше – не повече от пет-шест километра.

Вървяхме пак по едни стръмни ридове, минахме покрай едно малко селище (махала) от 7–8 къщи. Още отдалече селските кучета в продължение на повече от половин час непрекъснато лаеха. Когато бяхме на една сравнително малка височина, Давидко с ръката си ми посочи местността, където трябваше да преминем границата. В тоя момент зачухме разговор. Спряхме се и след една-две минути се отбихме от пътеката, по която вървяхме и се закрихме зад дънера на едно дърво. Непознатите пътници продължаваха да приказват, а времето течеше,

– Какви са тия хора? – запитах Давидко. – Не зная. Сигурно са някои контрабандисти. Такива ги има много по нас – отговори той.

Аз се замълчах и вслушвах. След като непознатите пътници отминаха и се отдалечиха, продължихме пътя, но граничната линия според Давидко беше все още далеч. Давидко ми каза, че от известно време на поста при Девебаир дошъл много строг подпоручик и карал войниците цяла нощ да патрулят. Освен това той имал две дресирани куиета, които били много зли и обикаляли границата.

– Слушаш ли как лаят кучетата? – ми каза куриерът. – Да, чувам. – Сигурно войниците патрулират и водят със себе си и кучетата. Не е разумно да минем още сега граничната линия, а да почакаме по-късно и един-два часа преди настъпване на зората ще преминем границата – завърши Давидко. – Напълно съм съгласен с теб – му отговорих. – Ела да поседнем тук на равнината и да отпочинем поне докато се изгуби гласът на кучетата – каза Давидко.

Поотстранихме се малко назад и седнахме.

67. ЕДНО СТРАННО ПРИКЛЮЧЕНИЕ ПРИ МИНАВАНЕТО НА ТУРСКО-БЪЛГАРСКАТА ГРАНИЦА

Времето беше доста студено. Почна да духа и вятър. След малко изведнъж Давидко почна да повръща.

– Какво ти е? – запитах го аз. – Зле ми е. Повръща ми се и свят ми се върти – отговори той.

За момент аз помислих, че Давидко се страхува и нарочно пред мене се преструва на болен. Той пак започна да повръща още по-усилено. Аз стоях пред него като вкаменен. Бършейки си челото и устата, Давидко ми каза да се смъкнем малко по-надолу в низината. Полека-лека се преместихие и седнахме в низината.

– Сега как се чувствуваш Давидко? – запитах го аз. – По-добре ми е – отговори той, като започна да ми обяснява, че повръщането било от топлата баница, която ядохме снощи и че замайването се дължало на житото, което било смляно с пиянец. – По нас мнозина страдат от това, защото житото е такова – завърши той.

Ненадейно наблизо до нас едно куче започна да лае. Давидко се доста много изплаши и тихо ми каза: "Там по граничната линия минава патрулът и сигурно кучето ни усети и лае... Сега?!... Но какво бог даде" – отговори си сам Давидко.

Аз се разтреперах цял. Той почна да ми дава кураж. Аз се ядосах и си мислех, че той страда от пиянеца и не схваща опасността. Аз бях едва ли не сигурен, че патрулът по стъпките на кучето ще дойде към нас, ще ни забележи и залови.

Шифрованото писмо, което ми бе дадено от Кратовския революционен комитет, извадих от джоба и го зарових петдесет сантиметра в рохкавата земя, където седяхме и в едната ръка държах револвера, очаквайки всеки момент да се явят войниците.

Кучето дойде до мястото, където Давидко повърна и почна да яде повърнатото. Всичко това ние забелязахме и ясно наблюдавахме самото куче как маха опашката си, ближейки земята. Кучето се наяде и без даже да залае срещу нас се изгуби.

Така ние престояхме в низината още около един час и нито кучето, нито войниците се явиха при нас.

Зората вече почна да се появява. Ние станахме и почнахме да вървим бавно. Давидко напред, аз след него. Най-напред сто-двеста крачки вървяхме бавно, след това малко засилихме хода си – бяхме вече тъкмо на самата гранична линия. Давидко започна да бърза и аз след него. Навлизайки в една рохка полегата нива и двамата просто скачахме по нанадолнището, като че ли някой ни гонеше.

Ние бяхме вече в българска територия и бързо-бързо с голям шум слизахме към село Гюешево.

Спряхме се пред една къща. Давидко похлопа на вратата и отвътре се обади мъжки глас. Ние влязохме в механата на Стоимен – един висок и едър селянин със силен гръмлив глас, стара комита, който не за първи и последен път приемаше "гости" като нас.

Стоимен навлече кожуха си, запали печката и тримата седнахме около нея и почнахме да се разговаряме. Стоимен полузаинтересован ни запита как е в турско, как минахме границата, защо бягам и пр., като в разговора си засегна и "политика", като със смях ни посочваше залепените на стената пет-шест броя от вестник "Папагал". За него цялата световна политика се изразяваше в рисунките на в. "Папагал" и особено се наслаждаваше от позите, в които беше поставен султанът... И продължаваше да се смее и приказва до сутринта.

68. В КЮСТЕНДИЛ

През деня аз сам продължих пътя по шосето за Кюстендил, а Давидко остана да чака през нощта да се завърне обратно при семейството си в с. Търново. По пътя за Кюстендил срещнах пътници, мъже, жени и деца. Голямо впечатление ми направиха децата, които с книги под мишница или с торбички отиваха към училището и как още от пет-десет крачки те първи казваха "добра среща" и си отминаваха.

Нивите, ливадите, рътлините и полето ми се виждаха в друг вид – по-хубави, по-разработени, а не както беше в Турция. Хората по носия и физиономия по-други – по-весели и по-бодри.

Аз за пръв път стъпвах на българска територия и изобщо за България имах много добро мнение. Още като ученик във въображението България ми се рисуваше като обетована земя, където има пълна и истинска свобода и всичко е в отличен ред. Аз не познавах живота в България, а за последната знаех само по книгите.

Преди да вляза в града, аз се спрях пред казармите, където се обучаваха войниците. За пръв път виждах български войници и офицери. В продължение на повече от един час аз стоях на пътя и гледах (по-скоро се любувах) на войниците и офицерите.

Към обед бях вече в града, настаних се в един малък хотел и първата ми работа беше къде и как мога да намеря Марко Секулички, стар комита поборник, родом от с. Секулица, Кратовско, познат почти на всички в Кратово и околията. Същия ден аз го намерих, но той лично не ме познаваше.

Казах му, че заедно с едно писмо съм препратен до него, но поради една вероятна опасност от залавянето ми при самата граница аз унищожих писмото, като го зарових в една нива.

– За кого беше предназначено това писмо? – ме запита Марко Секулички. – Казаха ми да го дам на вас – му отговорих. – Какво пишеше вътре в писмото? – Не зная, защото беше шифровано.

От Марко Секулички научих къде да намеря някои от нашите роднини в Кюстендил.

Особено радушно бях приет от семейство Ефрем Каранови, които всячески ме улесниха още първите дни. От тях научих адреса на моя съгражданин Георги Манасов, който беше учител в с. Четирци – на левия бряг на Струма, надясно от шосето Кюстендил – Радомир.

На път за София аз се отбих в с. Четирци и престоях един-два дни на гости при Георги Манасов. Той ме посрещна извънредно радушно, даде ми доста добри съвети и ме запозна с някои селяни първенци в селото, като ме представи за учител, който поради зулумите в Македония бе избягал в България. Някои от тях се оказаха извънредно услужливи и почнаха да ми казват в кое училище има свободно учителско място и пр. Заявих им, че имам намерение да продължавам учението си и ще замина за София. Добродушните селяни се радваха и ми заявяваха: "Добре, добре, колкото е по-учен човек толкова по-добре."

Аз се радвах, виждайки как селяните са весели и доволни, сравнително добре облечени и здрави тялом и духом. В селото нямаше, както в македонските села, стражари – обикновено полудиви албанци, които се гаврят със селското население и безчинствуват. Селяните в Четирци бяха свободни и доволни хора.

69. РАДОМИР – СОФИЯ

Доволен от братския прием на Г. Манасов, една сутрин потеглих на път, минах Коньовска планина, слязох в полето и усилих хода си, за да не пропусна влака за София. Разстоянието беше много голямо, а пък аз бях съвършено уморен от дългия път. Макар че Радомир се виждаше в далечината и аз все бързах да стигна на гарата, но от усиления ход изведнъж ми се отсякоха краката и едва можах да пристигна на гарата. Влакът беше готов за път, взех си билет и се настаних в купе. Тук се почувствувах вече в покой след уморителния път.

Във влака пътуваха новобранци, изпращани от своите родители и близки. Между изпращачите имаше много млади момичета, облечени в чисти празнични дрехи и обкичени с цветя и жълтици, някои от които гърмяха със своя кръшен смях, други пък плачеха за своите братя и любовници, които отиваха в казармата да отбият своята военна тегоба, защото младеж, неотбил своята военна тегоба, се считал за неспособен да се жени и не можеше да намери другарка и се ожени.

Момчетата с китки цветя на пояса и главата пееха: "Параходът веч пристигна, сбогом, либе аз отивам, не плачи, мило либе, не тъжи, аз пак ще дойда." А някои много разчувствувани смело заявяваха на изгорите си с натъртен глас: "Аз тебе ще взема, ще те чакам."

Тренът потегли с усилен ход към София. Минахме Перник, Владая, Горна баня и в настъпилата тъмнина отдалеч се виждаше феерично осветената София, обкичена с гирлянди от електрически лампи.

70. В СОФИЯ С П. МАНДЖУКОВ

Оше от Кюстендил бях писал на П. Манджуков и той ми беше отговорил, че ще ме чака в София и ми посочи един адрес.

Бързо намерих П. Манджуков. Почнахме да приказваме за нашите приключения от раздялата ни в хотел "Метропол" в Цариград. Манджуков започна от сутринта и свърши едва вечерта.

Той наистина беше много приказлив и по-рано, но сега с приказките си държеше рекорд, като че държеше изпит.

Мене ме интересуваше да узная как загинаха Сл. Мерджанов и П. Соколов, как са другарите гемиджии в Солун и Велес, кои къде са сега, а най-главното – как се откри "Васковата невеста" – подземният канал при Банк отоман в Цариград – и в какво положение е другата невеста, т. е. клонът на Банк отоман в Солун; къде е Орце Попйорданов и защо от няколко месеца не беше ни се обаждал нито от Солун, нито от Велес, нито от другаде.

– Е, оттогава много вода изтече... Всичко се промени! – с въздишка отговори Манджуков. – Разправи ми по-подробно! – замолих го аз.

Както винаги той започна словоохотливо да разправя:

– И тъй Слави Мерджанов и П. Соколов се "похарчиха" – загинаха. Слави Мерджанов умря с въже на врата на бесилката, обаче П. Соколов в това отношение беше по-щастлив – той умря, пронизан от куршум в сражение. Някои хора често пъти преценявят своя живот с делата, които са направили, други със страданията, които са преживели, а трети – с щастлива женитба, богатство и пр., обаче, който иска да преценин живота на революционера, нека види преди всичко как той е загинал.

П. Манджуков още дълго време след смъртта на Слави Мерджанова не можеше с хладнокръвие и спокойствие да говори за него.

Мерджанов и Манджуков бяха два противоположни характера. Докато Мерджанов беше горд, винаги обзет с реализиране на големи планове, които се отличаваха със своята демонстративност - Манджуков пък беше по-реалист, скромен, примирителен, крайно съобразителен и много смел. Манджуков по характер беше много общителен, добър събеседник и отличен другар. Към всичко изобщо той беше много отстъпчив и примирителен, но заговореше ли със Слави Мерджанов, той (Манджуков) превръщаше разговора в диспут. Манджуков спореше по един много своеобразен начин. Например той почваше да приказва на някоя обикновена тема в живота и тутакси навежда една-две общопознати максими и уповавайки се на тях, искаше всичко да обоснове и обобщи според неговите лични схващания. Наистина често пъти той дохаждаше до парадокси, обаче мъчно се забелязваше.

Макар че Манджуков беше 23-годишен, той от всичките другари гемиджии имаше много по-голяма житейска опитност. Той още от най-крехката си юношеска възраст бе оставен сам да се грижи за себе си, сам да се прехранва, да се учи и т. н. В сравнително късо време той беше прекарал много страдания, а още в началото на неговата революционна дейност беше попаднал, макар за кратко време в затвор (Скопие), сетне става четник, скитал по Пирина и преживял маса страдания и неволи. Обаче въпреки всички страдания той беше извънредно весел, жизнерадостен и крайно доверчив.

Имаше ли пари, той винаги се грижеше за своите другари повече, отколкото за себе си, като даже за всички се излагаше и страдаше. Ние всички другари знаехме тази негова слабост, предупреждавахме го, обаче при все това той събереше ли се с някои другари или приятели, всичко забравяше и щом се върнеше ние му заявявахме: "Добре, че палтото и обущата ти стоят...".

Той често се нервираше, но при все това всичко се свършваше с шеги и смях, но най-характерното е в случая, че когато Манджуков се намираше в компания със Слави Мерджанов, той никога не можеше да си позволи тоя лукс – да се смее и шегува. Пред Мерджанов той беше винаги наострен за спорове. Той много време след смъртта на Слави Мерджанов не можеше да забрави неговата памет, обичаше го извънредно като другар, но все пак не изпускаше случая да пусне някоя ирония по негов адрес.

– И тъй, след раздялата ни в Цариград – продължаваше Манджуков – ние се прибрахме тук. Гемиджиите в Солун се пръснаха, за да могат да преживеят по-

добре и всеки сам да се грижи за себе си. Повечето от тях, без да бъдат интернирани като тебе отидоха при своите родители за прехрана. Глад ни обхвана, аз отидох в Пловдив при свои близки и прекарах доста време. Сл. Мерджанов и П. Соколов останаха тук в София. Още през зимата Мерджанов беше скроил своя голям план – в турска територия да се пресрещне ориентекспресът, да се хване пощата и по тоя начин да се снабдим със средства, за да продължим акцията. С една добре екипирана чета Слави Мерджанов замина за Одринско. Опитали се да спрат ориентекспреса, обаче не им се удало. Те наистина успели да се доближат до железопътната линия, поставили доста голямо количество динамит, но види се поради някой недостатък тренът минал без повреда. Това дало повод да се повдигнат крамоли между четниците и, за да не се върнат без всякакъв успех, те решили да заловят едно бегче и от родителите му да искат откуп. Близо до Одрин в един чифлик заловили едно богато турче Нури бей, син на богаташа чифликчия Мустафа бей. По повод на това одринският валия Ариф паша със съдействието на жандармерията, полицията и главно войската нарежда да се намери задигнатият младеж и да се разгони четата. По всички направления се пуска войска и жандармерия, които откриват четата. Изпратената на помощ кавалерия бързо обкръжила четата и се завързва сражение, което продължило почти целия ден и в резултат почти цялата чета била избита, а Сл. Мерджанов, Хр. Илиев, Г .Фотев от с. Колибите (Лозенградско) и двама арменци са били заловени живи и закарани в Одрин [2]. По пътя главите на убитите са били дадени да ги носят в ръцете си останалите живи четници. По едно съвпадение главата на П. Соколов се пада да я носи Сл. Мерджанов. Двамата интимни и по характер допълнящи се другари след толкова общи страдания, приключения и борби, които прекараха през живота си, в края на краищата се пада на Сл. Мерджанов да носи главата на своя най-обичан другар П Соколов! В късо време военният съд в Одрин осъжда на смърт заловените четници, а султанът потвърдил присъдата. Заповедта за екзекуцията е била дадена от Кючук Саид паша, бивш велик везир. Сл. Мерджанов е бил обесен пред малкия площад при Ескиджамия, близо до помещението на Одринското общинско управление, а останалите обесил на три други пункта в града. Преди обесването му Слави Мерджанов е искал да държи реч, опитал се пред публиката да говори на турски, обаче като забелязали, че той говори против султана, против държавната власт и държи политическа реч, прекъснали го и той бързо сам наметнал въжето през врата си и след малко издъхнал.

"През 1901 година Сл. Мерджанов и П. Соколов заедно с арменския революционер Бедрос Серемджиян комплектуват чета, състояща се от 11 души българи и арменци, с която навлизат в Одринско. Четата поставила взрив на ж.п. линия срещу идещия ориентекспрес, обаче атентатът излязъл несполучлив. Четата сполучила да се оттегли без жертви.

Тая несполука силно подействувала върху Сл. Мерджанов, който за да снабди четата със средства за други атентати, заловил Нури бей (син на голям земевладелец феодал Мустафа бей в Одринско) за да получи голям откуп. Съобщават на бащата Мустафа бей да внесе искания откуп за сина си, обаче той веднага съобщава на войската в Одрин. Силни войскови отделения се отправили по дирите на четата, като при с. Фикел (Свиленградско) войските обградили четата от всички страни. Завежда се ожесточено сражение, в което падат убити

П. Соколов и Татур Зармариан от гр. Малгара, а Сл. Мерджанов и други четници били тежко ранени (4 юли 1901 година).

Виждайки, че всичко е изгубено и че бегчето ще му се изплъзне от ръцете – от една страна, и от друга – разярен от смъртта на П. Соколов, Мерджанов пред очите на турската войска застрелва пленения Нури бей.

Турската войска залавя ранения Сл. Мерджанов, Бедрос Серемджиян и Оник Торосиян и ги отвежда в Одрин. Там ранените били излекувани, след което биват съдени и осъдени от военния съд на смърт чрез обесване. Присъдата била изпълнена на 9 декември 1901 година пред вратите на Ескиджамия в Одрин.

Когато е отивал към бесилката Сл. Мерджанов бил съвършено спокоен. В момента към пристъпване на екзекуцията той вдига глава нагоре и почва да държи пламенна реч, заклеймявайки политическия режим на властниците в Турция. По заповед стражата се нахвърлила върху Мерджанова и му забранила повече да говори. Тогава Мерджанов блъснал джелата, който се тъкмял да му постави въжето на врата и извикал: "Да живее революцията! Долу кървавата тирания!" – бързо прехвърля през мускулестата си шия въжето и увисва на бесилката." [Вж. Аврамов, Ст., Сл. Мерджанов, П. Соколов - "Илинден", год. VI, No 5-6]

Тъй Слави Мерджанов загива на бесилката, която и в най-последния момент от живота си е искал да използува за момент поне като трибуна. П. Манджуков с лека ирония, след като искаше да осмее плана на Мерджанов, който план той предварително не е одобрил, завърши, като каза, че след известието за екзекуцията на Сл. Мерджанов по инициатива на всички приятели и другари на Мерджанова и Соколова се отслужили панихиди, а на една от тях П. Манджуков държал подходяща реч.

– Така че на мене се падна да му пиша и чета некролога – да му описвам биографията – приключи пак със сарказъм П. Манджуков.

71. ПО НЕВЕСТИТЕ В ЦАРИГРАД И СОЛУН

След това минахме на въпроса как стои работата по цариградската и солунската "невести".

– Цялата акция рухна като една картонена кула – започна Манджуков. – След нашето арестуване по липса на средства и гемиджиите в Солун преустановиха работата. След като започнали да гладуват в Солун, освен "бръснаря" Вл. Пингов и Тодор Органджиев, всички се пръснали кой как по-лесно да преживее и да не бъде товар на кръжока. Орце Попйорданов дойде тук. Дълго време обмисляхме как да продължим почнатата акция, обаче освен че динамит мъчно се намираше, а и пренасянето му до Цариград или Солун беше съпроводено с големи разходи. Орце Попйорданов, след като престоя тук няколко месеца, отиде в Женева при Борис Сарафов. Взема се решение временно да се изпрати Александър Кипров в Цариград, който да наблюдава сегиз-тогиз магазина, в който беше прокопан каналът под Банк отоман, докато отиде и го замести Дим. Кощанов, който по това време беше интерниран от Солун в Г. Джумая. Обаче Д. Кощанов мъчно можеше по легален път на напусне Г. Джумая и да замине за

Цариград. Ал. Кипров, след като престоя известно време в Цариград, със съдействието на Нанчо можал да види какво има в магазина и под него по кой знае по какви мотивн и съображения и защо с едно шифровано писмо доложил в какво състояние е каналът, подробно описал дълбочината, дължината и въобще цялата обстановка за сведение на ЦК на ВМРО. ]

1. Н. Каранджулов като четник бе убит в едно сражеаие в Прилепско през ч903 година.

2. През време на сражението е бил убит и пленникът Нури бей, чиято трагична смърт местното население възпява и до днес в една народна песен, много популярна в Одринско: "Гелди куршум, алди беним фесими" и пр.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

72. ОТКРИВАНЕ КАНАЛА В ЦАРИГРАД

Един ден внезапно полицаи детективи отиват направо в магазина, виждат всичко и по заповед направо от Илдъза запечатват вратата на магазина, а Нанчо и неговия баща Калчо Стоянов като наематели – арестуват. За разкриване на канала има две предположения:

1. По някоя случайност при влизане или излизане от магазина било на Нанчо или на Ал. Кипров поотделно или задружно, полицията се е усъмнила и в желанието си да намери и проследи нещо друго е открила случайно канала, а в тоя случай трябваше и Ал. Кипров да бъде арестуван.

2. Част от архивата на ЦК на ВМРО, когато през l901 година бяха арестувани Христо Матов, Христо Татарчев и др. като членове на ЦК на ВМРО, бе заловена, впоследствие шифърът открит и някои писма били прочетени.

"През 1901 година се разкри една от най-крупните и най-шумните афери – солунската, – която е прелюдия на множество други афери във всички вилаети, на разкрития и на зачестили сблъсквания.

Повод за солунската афера даде арестуването (23.I.1901) на двама организационни хора Александър Ников – секретар на Централния комитет, и Милан Михайлов, у който се намериха револвери. Ников успява да избяга, а Милан Михайлов, подложен на изтезания, започва да издава каквото знае. В резултат на неговото говорене полицията обискира квартирата на ученика от VII клас Коне Лазаров и намери списъка с имена на работници, хектограф и др. компрометиращи книжа. Последва арестуването на ред други видни комитетски хора: Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, свещ. Стамат Танчев, Диме Палашев, търговеца Васил Мончев и др. Няколко дена по-късно Милан

Михайлов, преоблечен в жандармерийски дрехи, посочва къщата, където се криеше раненият четник на Хр. Чернопеев Кочо Карловалията, лекуван от д-р Христо Татарчев. Една нощ полицията залавя на излизане от Солун колата на кукушанеца Анго Арабаджията, с която бягаха няколко търсени комитетски хора: секретарят Ников, ученикът Милан Ризов, четникът Тодорчо от с. Серменин, Гевгелийско. Секретарят Ников се самоубива, а Милан Ризов издава члена от местния комитет Атанас Ангелов, търговец, в къщата на когото се е крил.

Рядко турската власт е попадала на такива видни хора и крупни комитетски тайни. Между другите книжа, попаднали в турски ръце, бе и обширният шифрован цариградски доклад на Александър Кипров върху разкопавания канал под основите на отоманската банка в Галата от анархотерористическата група на Сл. Мерджанов. На Милан Михайлов значи се дължи и това, че централата на отоманската банка не полетя във въздуха.

Насърчени от солунските резултати, турците започнаха да прилагат с повод и без повод инквизиционната си метода и в съседните околии (каази).

Кукушко пламва едновременно по предателство от Солун и поради сблъскването на Чернопеевата чета в с. Баялци. В това знаменито сражение обградената чета си проби път с атака и после целия ден се сражава в открито поле, като даде седем убити момчета (от 13) и двама ранени. Единият от ранените бе отнесен от другарите си, а другият остана в ръцете на турците.

Предателството и сражението струваха на град Кукуш и на четири села (Морарци, Капиново, Гавалянци и Крецово) такива тегла, че от арестуваните и изтезавани (42 и 45) двамина умряха, двамина осакатиха, а един (Хр. Хаджипетров) подлудя.

В Гевгелийско по повод сражението в Баялци и на две убийства от изтезаваните (51 между тях и жени) умряха двама.

Така, при развилата се афера по повод солунските издевателства в баялското сражение бидоха арестували всичко 44 души революционери, заловени на разни дати през месеците февруари и март 1901 г. До юли с. г. съдбата на всеки от арестуваните бе определена: на 6 юли 1904 год. една група от 101 човека, между които имаше 8 души гевгелийци, биде изпратена на заточение в Мала Азия, крепостта "Подрумкале"; на 8 юли с. г. друга група от 40 човека, между които 17 гевгелийци биде изпратена пак в Мала Азия – Акия. Или всичко само заточеници в свръзка с баялското сражение и солунската афера гевгелийци дадоха 25 човека.

Това стана все по повод търсене на оръжие и залавяне на организационни работници, набелязани по заловените в Солун списъци и книжа. Б а я л с к а т а а ф е р а б еш е с а м о д о п ъ л н и т е л н о с л е д с т в и е н а с о л у н с к и т е р а з к р и т и я. Много наши хора отдават арестуването на организационните работници в Гевгелийско на баялската афера. Всъщност

чорапът на аферата се разплиташе не от Баялци, а от Солун." [Динев, Ангел. Из миналото на гр. Гевгели - ("Македония"), No 1772, 10.IX.1932 г.]

В Тиквешко пострадаха девет села. За преживените ужаси говори фактът, че от стотици изтезавани един от с. Ресово и двама от Мързен-Ореховец умряха сред страшни мъчения, а един от с. Борово, за да избегне ареста и мъчението, се самоуби. В Тиквешко преживя една покъртителна трагедия и учителят Александър Станоев, една богато надарена, кристално чиста поетическа душа. За да избегне арестуването, Станоев се застреля, но куршумът мина над клепача. Паднал в безсъзнание, нещастникът бе закаран в Неготино, лекуван, изпратен в Солун, осъден и заточен в "Подрумкале".

Не остана незасегнат от отраженията на солунската афера и Скопският окръг – главно Радовишката кааза.

Рекапитулацията на всички тия афери – отглас на солунската – е страшна и по броя, и по качеството на пострадалите. От арестуваните 188 бидоха осъдени 101 (9 души на смърт). Една партида от 40 души [1] бе изпратена на 6 юли в малоазиатската крепост "Подрумкале". Друга партида от 44 души бе изпратена на 8 август в Акция, също малоазиатска крепост. [2]

Писмото на Ал. Кипров до ЦК, след като е биле прочетено, съобщено е било направо в Илдъза и полицията право се е насочила към обекта (магазина), но в тоя случай логично следваше солунската полиция да направи един преглед в дюкяните около Банк отоман в Солун, но и да направеше това в Солун, мъчно може да открие нещо, тъй като другарите в Солун своевременно бяха добре маскирали отвърстието в магазина под бръснарницата и всичко изкусно беше прикрито. Остава само едно единствено предположение, че по донесение от Солун полицията се е научила за предназначението на магазина и по заповед на Илдъза, за да не се разгласи в Цариград, укрито е било даже от полицията в Цариград, като магазинът е бил запечатан, а Нанчо и Калчо Стоянови арестувани. Според разказа на Ал. Кипров полицията се е опитала да арестува и него, обаче той с риск да бъде хванат при "Юксеккалдъръм" ловко е успял да избяга пред очие на полицията и тайно напуснал Цариград?!...

Така че жертва станаха Нанчо и Калчо Стоянови, които бяха осъдени на доживотен затвор и излежават наказанието си в затвора в Синоп.

Печатницата е заета от други, а семействата и на Нанчо и на неговия баща били в голяма мизерия, а те двамата оставени на произвола на съдбата без да има възможност да им се помогне. [3]

Това е, което има да ти кажа. Както виждаш всичките разходи, които се направиха, всички рискове, всичкият труд по тази работа отидоха на вятъра. Нанчо и Калча Стоянови са изкупителната жертва. И ако има смисъл назвавието на нашия кръжок "Гемиджии", тъкмо сега сме такива – извадихме гемията на сухо. Свършихме без всякакъв успех – със смях завърши П. Манджуков.

– Тъкъв ни бил късметът. – Но, нов ден – нов късмет, ще мислим, ще правим – отговори Манджуков.

– Дано е така. – А ти как се спаси? – запита ме Манджуков. – И аз не знам как да ти кажа, защото и аз самият не можах да си обясня защо не ме арестуваха още преди да ми се връчи телеграмата ти, която получих три дни след подаването й. Полицията, види се от прекалена предпазливост, сякаш да ми даде възможност да се изскубиа от ръцете й – със смях завърших. – Сега надеждата ми е само кога и как ще се върне Орце Попйорданов от Швейцария – каза П. Манджуков. – Има ли някое известие от него? – Има, но нали знаеш, той пише само картички и с един почерк, който по-скоро прилича на йероглифи, но все пак се разбира, че не е без надежда.

И така, след всичко преживяно останахме само с една-единствена надежда, която мнозина в живота обикновено смятат за суета, обаче като се вникне по-дълбоко в смисъла на живота, в неговите превратности, ще се види, че често пъти надеждата е един голям лост, без който мъчно ще могат да се понесат тежестите на живота от мнозина. Справедливо може да се каже, че без надежда няма живот. Надеждата крепи човека, тя понякога му дава импулс, приучва го към труд и постоянство, като често пъти надеждата добива реален образ.

73. СЛАВИ МЕРДЖАНОВ

Телесно здрав и развит, с обло мургаво лице, големи черни очи и черни гъсти косми, едри мустаци, як и твърд като желязо, пъргав и красив, той беше олицетворение на мъжественост и смелост. Като чадо на Балкана, винаги бодър и съобразителен, той бе една неспокойна натура, която било в родния му град Карнобат, било в София или Женева, се движеше с една необикновена бързина и навсякъде и винаги зает с измисляне на големи планове за проектиране конспиративни и бунтовнически акции.

Сл. Мерджанов, макар и със средно образование, по социалните въпроси – по схващания и разбирания – надминаваше даже онези, които продължително бяха проучвали много въпроси по социологията.

Той не беше теоретик, нямаше и големи ораторски способности, но беше практик, делови човек. Четник в Пирина или агитатор по села и градове, той навред бе буен и неспокоен. Колкото бързо се възпламеняваше в ентусиазираше, толкоз бързо падаше в разочарования, но пак бързо се съвземаше, преизпълнен с нова мисъл, с нови планове за действия.

Четническият живот, винаги съпроводен с несгоди опасности и беди, не го задоволи. Четничеството още в самото начало му с видя като идилия. Той след като опита волния, но преизпълнен с несгоди и трудност четнически живот, като вихрушка се озовава в Женева, за да срещне други борци и революционери от по-голям калибър. Кратковременното му пребиваване в Швейцария допринесе окончателно да оформи политическото си верую, тъй като по един или друг случай той може да се срещне, да общува и приказва с някои руски и италиански революционери, от които повечето анархисти. От общи тези и въпроси изобщо по революцията – неговият кумир – той бързо всичко съпоставя

с живота и условията на Балканите, специално в Македония, където условията най-благоприятствуваха за бунтовнически революционни акции.

В Женева по-добре осветлен по методите и тактиката в революционните движения, той в едно съвсем късо, непродължително време по съвета на изпитани и по-предвидливи революционери руси възприема ред максими и почти си изработва един нов път, нова тактика за борба в Македония, където обективните условия – като страна останала назад, както в културно, така и в икономическо отношение – Сл. Мерджанов знаеше предварително.

Македония в центъра на Балканите, кръстопът на големи морски и сухоземни пътища обект на съперичества не само на всичките балкански държави, а също така и обект на завоевания и съперничества и на някои от великите сили, ангажирани със своите политически и икономически интереси, Слави Мерджанов разбира, че тоя кът на Балканите е най-пригодният за бунт и въстания. Обстоятелството, че в нея страна също са ангажирани големи европейски капитали, още повече се насочват към, тъй да се изразим, една прицелна точка – настъпване капиталите, вложени в Европейска Турция, на великите западноевропейски империалистически сили.

Човек с големи планове, той малко се грижеше за дребните работи. Предприемчив и смел до безразсъдност, пак с голяма бързина той се връща в България, а оттам в Македония – Скопие, Велес, Солун – където иска да приложи своя обширен план за нова революционна борба. Обаче мисълта му по неволя се спира на най-трънливия въпрос – въпроса за необходимите средства. Слави Мерджанов със силна енергия и воля, окръжен от своите съмишленици и познати, се запознава с Йордан Попйорданов и Константин Кирков и още първите дни план за намиране на средства се изработва. Близките и любящи се другари взаимно се уговарят, като всеки предлага услугите си, които може да направи или да даде.

Сл. Мерджанов е роден в гр. Карнобат през 1875 година. Макар със средно образование, но по подготовка и интелект стърчеше над мнозина свои съвременници. Изобщо взето, от Мерджанова лъхаше олицетворение на мъжественост и смелост. Горещ темперамент, ентусиазъм и твърде много сантименталност бликаше от неспокойната душа на тоя бунтовник. За момент се възпламеняваше, бързо изпадаше в разочарование, но никога духом не падаше. Неговите мисли се рояха и не му даваха спокойствие. Енергия и воля бликаше от стройната му фигура.

През периода на своята четническа дейност Мерджанов се убеждава, че не ще бъде полезен на делото, защото четническият живот му се виждаше идиличен. Той не искаше да преследва с пушка в ръка турския войник и да го убива, а беше застанал на становището, че трябва да се извършат големи терористически акции, които по-осезателно да засегнат Отоманската империя и я изложат пред чуждия свят.

Било като четник, било като терорист Мерджанов винаги се стремеше да бъде в първите редици на борбата за свобода на робите.

Той умря, по неговият дух остана жив! Той остави своя завет на близките си, останали още живи другари- – борбата да продължи!

74. ПЕТЪР СОКОЛОВ

Висок ръст, мургаво лице, черни косми, мустаци и брада, светли, сякаш елипсовидни черни очи, правилен нос, физически здрав, той както по телосложение, така и по характер досущ беше като Слави Мерджанов, само че докато последният обичаше да общува, П. Соколов беше мълчалив, но толкова внимателен и наблюдателен, че се взираше и забелязваше най-малките недостатъци на хората, особено у другарите си. По характер скрит и мълчалив, в обноските си съобразителен и винаги прям, той по душа беше тих, спокоен и винаги наблюдателен и търпелив. Той имаше художнически способности, макар и никога да не бе учил живопис. Пейзажите не го вдъхновяваха, а само физиономиите и стойките. Голяма част от времето си прекарваше в рисуване, и някои от изработените от него с въглен или бои картини бяха наистина художествени.

Сравнително взето, грубата му физиономия бе в контраст с неговото чувство към хубавото и изящното. И ние често пъти, може би неоснователно, за ирония, го наричахме кюстендилски градинар, случаен и по неволя художник.

П. Соколов по характер, темперамент и душа беше допълнение на Слави Мерджанов. Те и двамата взаимно се допълваха. Докато единият беше човек на мисълта, винаги зает с измисляне и изработване на обширни, приложими или не конспиративни революционни планове, П. Соколов беше реалист-практик.

Изработените планове от Сл. Мерджанов Соколов другарски ги поправяше, коригираше, тъй както сръчно ретушираше и своите изрисувани портрети или картини. Казах, че близостта в характерите, темпераментите ги бяха сближили дотолкова, че те и двамата бяха едно цяло. Онова, което липсваше на Сл. Мерджанов се допълваше от П. Соколов. През целия им революционен живот те бяха заедно и неразделими. И в най-решителния им и последен момент от живота пред смъртта те се намериха пак на едно място – сражението в околността на Одрин – където П. Соколов загина в бой с турската войска и жандармерия.

Привикнали навсякъде и винаги в живота да споделят радости и опасности, те и двамата почти едновременно се опростиха със земния живот.

П. Соколов както по разбирания, тъй и по привички малко се отличаваше от Мерджанов, когото братски обичаше и почиташе. Било като четник, било като агитатор и конспиратор, той винаги споделяше мислите и настроенията на Мерджанов. Едва завършил средното си образование, той се впусна в бурния революционен живот и в кратко време си извоюва и съответното място сред революционерите. Той бе от всички обичан и уважаван поради неговата прямота, искреност и смелост. Личният пример бе най-отличителната му черта в характера. Всякога и навсякъде пръв се хвърляше във всяко замислено начинание, съзаклятие и готов да извърши най-опасната част на всяка акция.

П. Соколов, роден в 1870 година в Кюстендил, син на бедни родители, в живота си не видя радост и задоволство. Той бе винаги в неволя и несгодности. Той само в смъртта има щастие – умря по начин, какъвто желаеше – в бой, ожесточен бой, който за него се равняваше на пиршество.

П. Соколов на смъртта гледаше като на най-обикновено приключение. Безстрашието пред смъртта го правеше смел и неустрашим борец, готов винаги и навсякъде да се самопожертвува за една възвишена национална кауза, за едно общо народно дело.

75. СЛ. МЕРДЖАНОВ – П. СОКОЛОВ

"Съдбата събра тия революционери в неразривни братски връзки, приобщи ги, живяха неразделно сред бури и несгоди, докато намериха своя жизнен край в разгара на стихийната си мощ пред жертвената клада на свободата и правдата, В своята революционна дейност те се допълняха и образуваха едно единно неделимо Мерджанов – Соколов. За да се говори за единия, без друго трябва да се говори и за другия.

Динамичният дух на Мерджанова намираше естествения си съюзник в кроткия, мълчалив и наблюдателен реалист Петър Соколов. В момент на възторг, когато Мерджанов се възпламеняваше и почваше да развива своите планове за големи терористически акции, погледът на Соколов го заставяше да се спре и обсъди и да прецени всяко свое действие. По такъв начин Петър Соколов се явяваше като регулатор на неспокойния дух на Сл. Мерджанов". [Ст. Аврамов]

76. С ТР. ХРИСТОВ И П. БОШНАКОВ

След няколко дни П. Манджуков замина за Пловдив, а аз останах да чакам. Какво? – и аз самият не знаех. В София аз нямах никакви близки. Обаче имаше много, с които се познавах от Македония и които бяха тоже емигранти. Но не с всички можех да се срещам, защото всеки беше започнал работа и почти всички бяха пръснати.

Един ден срещнах Трайче Христов от Велес, бивш мой съученик и бивш ръководител във Велес, от известно време нелегален агитатор в Малешевско, където няколко години беше участвувал. Той беше близък приятел на Гоце Делчев и всички по-видни македонски деятели и революционери. В един ресторант намерих Петър Бошнаков, мой познат и интимен приятел на Трайче Христов, в битността му ръководител на Велешкия околийски революционен комитет, а по това време чиновник при статистиката в София. Те и двамата добре ме познаваха, познавайки същевременно целия Скопски революционен окръг, та почти целия ден беседвахме.

На другия ден дойде Трайче Христов и ми каза, че ще ме заведе при негови познати, където аз трябва непременно да се явя. Тръгнахме по разни улици и стигнахме до последната спирка на трамвайната линия "Граф Игнатиев". Трайче Христов се спря, поразгледа по улицата и ме поведе в един двор, в дъното на който имаше една едноетажна къща с две стаи и един коридор. Влязохме в

коридора. Вратата на едната стая беше полуотворена. Метнах поглед и забелязах, че в стаята имаше доста хора, всички с интелигентни физиономии, които шумно приказваха. Трайче Христов ме въведе в другата стая, а той отиде в стаята, в която имаше група хора. След малко Трайче Христов влезе с двама души при мене и ме запозна: Гоце Делчев и Яне Сандански. Ние седнахме около една елипсовидна маса, покрита с бяла мушама, по която имаше ликове на знаменити учени, пълководци и др., между които: Нютон, Наполеон, Вашингтон, Линей и др. Аз влязох в разговор с двама от великите хора на македонския народ.

Гоце Делчев и Яне Сандански, предизвестени от Трайче Христов, почнаха да ме разпитват за положението в Кратовско в организационно отношение. Аз каквото знаех, им казах. Съобщих им тоже, че на тръгване местният комитет ми даде писмо, което аз унищожих, опасявайки се, че ще бъда заловен при преминаване на границата. Делчев се позасмя и почна да разправя за свои приключения в Паланечко и на края с ирония каза: "Паланка комити не пази". Делчев с това искаше да каже, че от всички райони в Македония Паланечко в организационно отношение е най-зле, а същевременно взе да обяснява защо до тоя момент в Паланечко не е могло да се създаде по-силна революционна организация. Яне Сандански изпитателно само наблюдаваше, слушаше и през всичкото време каза няколко думи. Той ми направи впечатление със своята внушителност и сериозност, а Гоце със своята доброта, откровеност и скромност. След дълги разговори ние напуснахме къщата.

След това аз запитах Трайче Христов: "Защо се събират в тази къща?"

– Крият се. Парите по откупа за мис Стоун се взеха, полицията знае, а пък върховистите не спят и искат на всяка цена правителството да конфискува сумата, тя е много голяма – 14 000 турски лири – че да не се даде възможност на вътрешната организация да се засили и бъде по-самостоятелна, а да остане било без средства, било за оръжие винаги да бъде зависима от българското правителство. До това време София не беше виждала големи конспиратори и полицията не беше толкова бдителна. А обикновено едното е в зависимост от другото, и обратно. [4]

След това Яне Сандански замина пак за вътрешността на Македонии, а Гоце Делчев остана доста продължително време в България, открито се движеше из града и квартируваше в хотел "Батенберг".

Трайче Христов физически беше силен; той имаше борческа натура, благ характер, весел и винаги бодър. Излязъл от народа, той не беше го забравил и със своя здрав разсъдък, храброст и себеотрицание като народен учител беше обичан от всички граждани и селяни. Особено пред селяните. той се ползуваше с голям авторитет и си беше създал широки връзки. Най-отличителната му черта беше тази, че той беше отличен пропагандатор и организатор. Той познаваше добре Велешко и Малешевско и навсякъде беше създал революционни групи, селски и градски комитети. В това отношение в първо време след създаването на ВМРО той по своята интензивна дейност съперничеше с Гоце Делчев.

П. Бошнаков беше с разстроено здраве, тъй като в него се беше загнездил бацилът на туберкулозата. Той представляваше една интелектуална сила. Неговите заслуги към революционната организация във Велешко бяха големи. Човек с тих темперамент, проницателен и гъвкав ум, той достойно представляваше македонската интелигенция, предимно велешката. Една от големите заслуги на Бошнаков бе и тази, че той може би един от първите съзря голямата опасност от засилващия се върховизъм и в срещи и разговори остро осъждаше и порицаваше опитите на българското правителство и двореца да обсебят чрез свои агенти и емисари, предимно офицери и фелдфебели, ВМРО, чиито принципи той по един убедителен начин излагаше пред другари, приятели, познати и въобше пред целия македонски народ, откъдето минеше той. Още в началото на борбата между върховисти и централисти той в ред статии, публикувани във в. "Изгрев", редактиран от Ив. Кепов в Кюстендил, разви и защити принципите на Вътрешната революционна организация, чиито цели и методи като няколкогодишен ратник в Македония добре познаваше и преценяваше, защото по всички задкулисни игри, които се разиграваха в България и в една част от Македония, той предварително знаеше същинските цели и намерения на заинтересуваните.

П. Бошнаков ясно и категорично порицаваше върховистите, но едновременно с това критикуваше и тактиката на ръководните големи и малки лица в организацията и порицаваше някои от методите и средствата в борбата, с които си служеха както Гьорче Петров, Гоце Делчев, Димитър Стефанов и др., като дейци по това време в България, а също така и дейността на самия ЦК на ВМРО със седалище Солун. Поради това П. Бошнаков не заемаше никаква отговорна длъжност, беше обикновен чиновник и се държеше на известно разстояние от самите централисти. "Грехът" му беше тоя, че беше по-самостоятелен от една страна, а от друга – здравето му не позволяваше да замине като нелегален в Македония, а освен това той беше извънредно много скромен и без никакви претенции. Все пак около него бяха почти всички емигранти велишани и, ако Трайче Христов бе центърът, около който се групираха граждани, занаятчии, търговци и особено селяните, П. Бошнаков беше централната личност на велешката, а също тъй и на част от интелигенцията в Скопския революционен окръг.

Трайче Христов и П. Бошнаков бяха две допълнящи се натури, двама типични представители на народните революционни маси и интелигенцията в Скопско. Те са създателите на повечето знайни и незнайни борци революционери в гр. Велес и околията. Трайче Христов, П. Бошнаков и Милан Попйорданов са предвестниците на всички борци и революционери от първата революционна епоха, които Велес и околията са дали. В тях имаше революционни залежи, които щяха да се развият, ако епохата, в която живееха, беше по-друга и условията, при които те действуваха, позволяваха да се проявят техните безспорни способности – първият като организатор, вторият като интелект, а третият като конспиратор, но смъртта преждевременно ги откъсна от земния живот. [5]

77. ПОДГОТОВКАТА НА СОЛУНСКОТО СЪЗАКЛЯТИЕ

През април 1902 година Орце Попйорданов пристигна в София след като беше се срещнал в Женева с Борис Сарафов и беше уговорил, щото Б. Сарафов да закупи и препрати по съответния начин 1000 кг динамит, необходим за бъдещата ни акция в Солун и другаде, а същевременно бе взел от него и една сума от 10 000 зл. франка.

Орце Попйорданов се върна бодър още и поради това, че в срещите си с някои тогавашни руски революционери в Женева и Париж той имал случай да размени мисли и те го насърчили, като му казали, че освен общата революционна борба в Македония, необходимо е да се настъпят вложените в разни предприятия европейски капитали, за чиято сигурност западните капиталистически държави Англия, Франция, Италия и Австро-Унгария треперят и ако един ден в основа на съществуващите международни договори се решат въпреки техните взаимни съперничества да се намесят във вътрешните работи на Турция, това ще направят може би по повод размирното положение в Македония като най-слаб пункт в Отоманската империя, предимно да зашитят своите интереси, своите капитали и да поделят богатата обща плячка, каквато е Отоманската империя със своите богати и неексплоатирани провинции: Сирия Мала, Азия, Месопотамия, Триполи, Палестина и др.

78. РЕВОЛЮЦИОННИ ЧЕТИВА

Орце Попйорданов донесе със себе си много френски и руски брошури със социалистическо и анархистическо съдържание. За П. Манджуков и за мене имаше вече "духовна" храна. Ние имахме вече възможност да четем книги като: "Умиращото общество и анархията" от Ж. Грав, "Един ден след революцията" от Бакунин, "Подземна Русия" от Кравчински (Степняк), "Попрището на нихилиста" от същия и още някои против милитаризма и империализма на Германия, Италия, Англия, Русия и пр. Ние с Манджуков, след като се нагълтахме с революционна литература, литература от революционната епоха на България с изключение съчиненията на Хр. Ботйов ни се виждаше незадоволителна, бледа.

Орце беше прочел съвсем малко и ни учудваше със своето равнодушие към този род литература. Орце Попйорданов не беше много начетен. По всички въпроси и проблеми, за които често аз и П. Манджуков приказвахме пред него, той не искаше даже да слуша и често пъти ни прекъсваше с думите:

- Стига сте бъбрили като някои папагали.

Орце беше винаги сериозен, суров и даже груб, но беше голям реалист. Ние го упреквахме в невежество по много политически и социални въпроси, а той често пъти с ирония, а по някой път сърдито ни казваше:

– Социализмът и анархизмът са учения, които не е важно само да се изучат, а трябва да се разберат, да се асимилират. Вие това не сте способни да направите, пък даже и да имате време в разстояние на няколко години ние няма да бъдем живи. Ето защо ученията за социализъм и анархизъм ние ще трябва да ги приложим на македонска почва.

Аз и П. Манджуков се съпротивлявахме категорически, отхвърляхме казаното от него, обаче той посрещаше хладнокръвно, даже и с присмех всички наши възражения и оставаше със своите схващания.

79. ПЛАН И РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА РАБОТАТА

С пристигането на Орце Попйорданов излишно беше да разискваме занапред какво да правим, къде ще работим и пр. Орце беше всичко предначертал и нам не ни оставаше даже да направим каквито и да било корекции. След претърпения крах, след общия ни неуспех, след смъртта на Слави Мерджанов и П. Соколов, ако имаше някоя разлика в нашето становище, беше тая, че докато още в самото начало методите за борба вземахме само като идея, сега след горчивите опити искахме да минем вече като опитни в тоя род борба в македонското революционно движение без да отречем или оспорваме и масовата борба или както тогава тя се изразяваше и се наричаше – борба за общо въоръжено въстание. Все пак преди да се спрем конкретно кой къде ще остане, на първо време с какво ще се натовари – ние направихме обстойна преценка както по общото положение в Турция, тъй и по борбите между върховисти и централисти, които борби взеха по-голям размер както в България, тъй и вътре в Македония.

Установихме се, че както в миналото, тъй и занапред ние нямаме и не можем да имаме нищо общо с върховистите, които в борбата им за освобождението на Македония се инспирират от българското правителство, които пък от своя страна преследват свои цели и не изпускат всички случаи да използуват за държавни или партийни цели всяко революционно движение в Македония, но същевременно не можем да вървим паралелно и с централистите, тъй като те макар и да са прави в своите цели и методи на действие, все пак има работи, които ние, освен че не одобряваме, а сме даже против, тъй като при тези порядки във Вътрешната македонска революционна организация както Централният комитет, тъй и повечето окръжни и околийски комитети се ръководят от лица, които по техните схващания и убеждения, даже и по цел и методи на борба малко се различаваха от върховистите, но все пак са нещо различно, отделно от последните. Дали различията им се дължат на убежденията, дали са на лична почва или пък са резултат на местните условия или общи и частни интереси, нас това няма защо да ни интересува, тъй като в методите и борбата ние почти не се срещахме.

Ние щяхме да работим и действуваме само в два-три по-големи градове, сами всичко ще си подготовляваме, сами ще се хвърлим в тоя нов род борба, в която ние по никой начин не желаем да се ангажират народните маси, отделни лица или малки кръжоци.

Нека те превъзпитат народа, да го подготвят, въоръжат и вдигнат на въстание и нека те да разчитат и преценят евентуалнкте успехи или поражения, а ние ще се дезинтересираме. Ако те успеят да подготвят, организират и въоръжат по-големи народни маси, толкоз по-добре за Македония; ако пък по ред обективни причини и обстоятелства не успеят, а се предизвика някое частично или по-общо въстание, за каквото те настойчиво говорят, агитират и работят върховистите, нека и едните и другите носят тази отговорност.

П. Манджуков изведнъж почна да се поднасмива на Орце, да го иронизира, мислейки, че му е хванал някоя слаба точка в казаното и заключи:

– Виновност, отговорност и върховистите, и централистите ще поемат, ще изпитат толкова, колкото българските управляващи политически партии – поемат и отговарят за всички грешки и грабежи, които правят в името на "майка България", в името на милия народ и "милото отечество". – Аз не говоря за отговорност пред законите и коиституцията, а за виновност и отговорност пред историята, която на никого не прощава и на всекиму дава заслуженото – отговори Орце.

От всички науки след математиката Орце Попйорданов обичаше историята и винаги с респект се отнасяше към нея. П. Манджуков не се остави и тук.

Манджуков продължи:

– Туй, което се нарича история, е една върволица от събития, които също тъй в течение на времето се изопачават, че губят даже и своя смисъл. Тъй е било през времето на Възраждането, тъй е било и с ред факти и личности през време на революционната епоха, тъй е и сега. Ако Хр. Ботйов, Г. Бенковски, Васил Левски и др, бяха живи и видят какво се прави сега в името на "милия" народ и "милото" отечество, щяха да се отвратят от срам и доброволно пак щяха да си легнат на спокойствие в своите гробове.

– Да, да, ти така мислиш Петре! Стига с твоите обобщения, аз не съм Слави Мерджанов. Аз диспут не желая и от твоите приказки акт не взимам. Аз искам работа, дела! Всичко останало е само приказки.

Орце не желаеше никога и никъде да теоретизира, а още повече да обобщава. Той беше практик, реалист. Аз и П. Манджуков останахме в положението едва ли не на малолетни, които трябва само да слушат. Това ни амбицира още повече и ние влязохме в открит диспут с Орце Попйорданов. Ние повдигнахме въпроса за печатната пропаганда, която ни се налагаше да отпочнем за да обособим нашата борба и предварително да спечелим поне част от общественото мнение или най-малко чрез пропаганда да увеличим числото на онези, които биха желали да се ангажират в тоя род терористическа борба изключително в ущърб на вложените европейски капитали в разни обществени и кредиани учреждения в Македония и Одринско. П. Манджуков се опита на всяка цена да убеди твърдия и упорит Орце да се съгласи щото да напишем и издадем поне две-три брошури, в които да обясним и обособим нашата тактика на борба. Орце вместо да се убеди – сякаш стана по-твърд и упорит.

В подкрепа на П. Манджуков аз предложих поне да преведем и отпечатаме една глава от книгата "Умиращото общество и анархията" от Ж. Грав, озаглавена "Защо сме революционери". Орце още повече се ядоса, разгневи и подигравателно ни каза:

– Като че ли ние доказахме, че сме или можем да бъдем революционери, а сега пък ще убеждаваме други! Пък каква полза от това? Ако е въпрос да спечелим хора, да увеличим нашия кръжок, ние имаме достатъчно, защото работата ни не

е взела по-голям размер, а пък за тази работа, която ще предприемем, ние имаме достатъчно лица, изпитани от години другари, които са във Велес, Солун, Пловдив, Перник и само чакат да ги повикаме. Тъй че излишно е, няма смисъл – завърши Орце. – Как тъй няма смисъл – възрази П. Манджуков. – Няма. – Ами ти нали поддържаш, че всичко ще прецени историята. Е, добре, историята се пише от хора и затова поне една малка част от обществото ще трябва да се осветли, иначе ние рискуваме да бъдем изоставени от всички, пренебрегнати или най-малко неразбрани – каза Манджуков.

Орце пак настояваше на своето, като всичко това таксуваше като излишно, безцелно. Най-сетне казахме, че след като се преведе гореказаната глава, поне да се литографира, за да могат поне нашите другари, които не могат да се ползуват от руски и френски, да я прочетат. Орце и на това не се съгласи.

– Ние ще действуваме и ще се мъчим да реализираме замисленото и от резултата на нашата акция ще зависи всичко. Ако останалите след нас македонци видят, че акцията е добра, сиреч има успех, даде резултат, те по своя инициатива ще последват и ще отпочнат други подобни акции. Ако ли пък намерят, че нашата работа е вредна и никой не ще ни последва, нека бъдещият безпристрастен историк с черни букви отбележи нашите имена или нашата акция... Тези, които сега минават за комитаджии и патриоти нека им пишат имената със златни букви, а нашите – с въглен... Делата са по-красиви и по-убедителни от думите – завърши Орце Попйорданов.

Това беше най-голямата концесия, която Орце можа да направи, за да убеди П. Манджукова. Последният, полузадоволен. най-сетне успя да намери да се хване за един чисто анархистически принцип – "la propagande par le fait" – и с това се тури точка на нашия дълъг спор. [Previous] [Next] [Back to Index]

1. Между тях и членовете на Централния комитет. По професия тия 40 души се разпределят така: 8 свещеници, 5 учители, 2 ученици, 1 училищен инспектор, 1 книжар, 2 лекаря, 12 търговци и земеделци.

2. Вж. Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония С., 1943, с. 112–114.

3. Те и двамата, бащата по-напред, а Нанчо след него починаха в затвора в Синоп.

4. През лятото на 1901 година Сандански намисля да задигне протестантския мисионер д-р Хаус, като нагласи с помощта на местни протестанти от с. Банско неговото извикване от Солун. От разговора с протестантите той узнава, че току-що е пристигнала в Разложко мис Стоун. Зарязва плана за Хаус и се спира на готовата примамлива плячка: жена, при това поданица на страната на доларите.

Чернопеев, комуто Сандански открива плана, си дава съгласието си и на 21 август привечер една специално за тая акция стъкмена чета, облечена в аскерски и други турски дрехи, залавя по пътя между Банско и Горна Джумая при Подпряната скала три жени: мис Стоун, нейната другарка Цилка, българска протестантка, и една бабичка. Един турчин се задава при пленяването, стреля с револвер в четата, но бива убит. Четата освобождава бабичката, припаднала от страх и повежда двете жени към планината.

Главните дейци при това пленяване са: Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов. В четата влизат Юруков от Карлово и Антон Кьосето (войводи), Алексо Илиев, Кара Васил, Стефан Мандалов, Дърводелски от Враца и др. В разни моменти съставът й се попълва от други четници и местни отбрани работници. От легалните най-голяма заслуга има Сава Михайлов, тогава учител в с. Лешко (после войвода и член на околийския комитет в Банско).

Четниците искат да минат за обикновени разбойници от ... не им се удава, а от друга жените мислели, че са наистина попаднали в ръцете на разбойници турци, плачат неутешимо в продължение на 5–6 дена. Най-после Сандански им разкрива истината и те се поуспокояват.

Вестта за пленяването бързо се разпространи по двете страни на океана и няколко месеци наред печатът от целия свят се занимаваше със сензационното събитие. Около разбойниците и живота на двете пленени дами из планините се създадоха легенди. Интересното положение на госпожа Цилка и очакваното нейно освобождаване от бременност при една крайно оригинална комитаджийска обстановка, обноските на разбойниците към двете жертви на анархията в Турция; енергичната намеса на американското правителство и преговорите за откуп – всичко това правеше от пленничеството на мисионерката една история колкото романтична, толкова и актуално политическа.

В действителност двете пленници се радваха на максимални удобства, каквито в селските къщи из Разложко, Джумайско и Малешевско можеха да им дадат, и бяха предмет на най-голямо внимание и грижи от страна на четата и местните комитети. Взеха се и мерки за да бъде приготвено най-необходимото за очакваното отроче: дрешки, пелени и др. Двете дами шиеха и плетяха. Госпожа Цилка малко вярваше – след толкова вълнения и физически мъчения – в щастливия изход на събитието, и очаквайки най-лошото, направи устно своето завещание пред мис Стоун. При все това на 21 декември през нощта в една винарска изба край с. Сърбиново госпожа Цилка, подпомогната от две жени, които войводата повика от селото, се освободи щастливо от бременност и доби отроче от женски пол – "здраво, пълно", както уверява Сандански.

"Взехме детето – продължава Сандански – другарите й честитиха и почерпих другарите. На третия ден ще пътуваме пак. Цилка не може да язди, а трябваше да вървим, понеже беше дошъл аскер в селото. В един дълъг сандък спружена, тя си лежеше, натоварихме го на коня, а от другата страна денкм и така с подпиране от страни изминахме 6–7 часа път и стигнахме в с. Влахи, където се установихме в една къща. Детето по пътя го носехме на ръце – то си плачеше, а

мис Стоун яздеше на друг кон."

[(Движението) отсам Вардар и борбата с върховистите. По спомени на Яне Сандански, С., 1927. с, 22)]

Преговорите за откуп се водиха в Цариград и София. Ролята на посредници играха руският дипломатически агент в София Бахметиев и неговата съпруга, която познаваше лично мис Стоун. Бахметиеви поставиха във връзка пратеника на американската легация в Цариград Дикинсон с пратениците на четата Кр. Асенов и Хр. Чернопеев. Преки преговори по откупа и по предаването на жените завърза вътре и сам Сандански с д-р Хаус, същия, когото по-напред бе намислил да задигне. Искаше една сума от 25 000 лири. Но акцията бе съпроводена с неимоверни трудности и рискове, а се проточи тъй много. Турците гонеха четата, като измъчваха по обичая си местното население. (В свръзка с аферата мис Стоун бидоха арестувани 43 българи от разни села в Разложко и Неврокопско. Двадесетина души от тях бяха подложени и на изтезания.) Диреха я органите на българската власт край границата, преследваха я и четите на върховистите, борбата с които бе по това време в разгара си.

Преди Цилка да роди, четата бе нападната в село Тросково от върховисткия войвода Дончо със 78 души. Престрелката трая цели 10 часа и се свърши с оттеглянето на четата заедно с жените към с. Лешко. Всичко това застави пленителите да намалят откупа на 14 000 лири. Уговорено бе предаването на сумата да стане вътре.

Парите, златни лири в сандъчета, бяха отнесени в Банско от д-р Хаус, ескортиран от 250 души аскер. Трябваше да се предупреди и подгонването на четата с парите, след като се освободят жените.

Д-р Хаус, който не се доверяваше и на войниците и пазеше сандъчетата в стаята си, се съгласи с искането на четата – да изнесе тайно в джобовете си златото в една доверена протестантска къща в Банско и на мястото му да постави олово. Свърши се всичко: сумата се взе и се изнесе от Банско, двете жени бидоха пуснати на свобода от Чернопеев в Струмишко, а войската заедно с д-р Хаус продължи ескортирането на сандъчетата с оловото... чак до Сер. Там вече американецът разкри всичко на турците.

Продължителността на пленничеството и бляскавият му финал се дължат колкото на ловкостта и упорството на пленителите, толкова в на съвършенството на местната организационна мрежа.

Част от сумата бе разпределена между окръзите във вътрешността, но по-голямата част от мис-стоунките бе изразходвана, както и Гьорче Петров признава – за борба против върховистите. Пленничеството на мис Стоун има' и добри, и лоши резултати. Към добрите трябва да отнесем и това, че американската мисионерка се привърза къи идеалите, на които служеха нейните заробители и след освобождението си държеше в Америка конферанси в полза на македонското освободително движение. [Силянов Хр., Освободителни борби на Македония, С., 1943, с. 87–89]

5. Трайче Христов биде инцидентно убит в Своге (1902 г.). Милан Попйорданов падна убит като конспиратор във Велес само за да не се предаде жив в ръцете на един нощен патрул, който се бе натъкнал на него, а П. Бошнаков, в разстояние на няколко године боледуващ, почина от своя смърт в Скопие (1908 г).

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

80. ПРИВЛИЧАНЕТО НА Д. МЕЧЕВ

След това в общи черти предначертахме бъдещата ни обща работа. Установихме се най-напред да извикаме Димитър Мечев от Перник. Орце познаваше неговия характер, неговата недоверчивост, неговия скептицизъм и затова заяви, че той лично ще замине за Перник да намери Мечева и да го убеди, и само тогава последният може да напусне работата в мина "Перник".

Димктър Мечев ни беше познат от по-напред. Той беше активен деец във Велес, където беше се отличил със своята преданост, себеотрицание и безкористие към делото. Димитър Мечев по заповед на Велешкия околийски революционен комитет демонстративно беше извършил едно нападение в град Велес като наравил със секира велешкия търговец и първенец Гьорче Войницалиев, поради което стана нелегален и доста време се движи като четник в Скопско и Битолско, А когато след по-дълго или по-късно пребиваване в Македония като четник или агитатор се прибираше в България, за да не бъде в тежест на организацията – без да работи, да се издържа от представителството на ВМРО, – Мечев отиваше в Перник и постъпваше в мината като обикновен работник, за да се прехрани.

Орце Попйорданов замина за Перник и след няколко дни се завърна заедно с Димитър Мечев. Орце с дълги увещания можа да убеди Дим Мечев да напусне работата си и да се причисли към нашия кръжок като веднъж завинаги напусне ВМРО.

Димитър Мечев бе разочарован от много лица и работи във ВМРО. Обаче със своя практичен ум поради дългогодишния му опит в революционната организация беше станал скептик и не лесно се доверяваше, а още по-малко обръщаше внимание на теории, думи и увещания. Орце успя фактически да го убеди, че работата не е илюзорна, а действителна, и която с тези средства, които имаме, от една страна, и с другарите с, които разполагаме, които и Дим. Мечев познаваше от друга – при съществуващите условия и обстоятелства в едно по-късо или по-продължително време ще можем да реализираме.

81. РАЗДЯЛАТА

Димитър Мечев и аз трябваше да останем временно в София, П. Манджуков – да замине за Пловдив при останалите другари, като се опита да привлече Коста Нункова, родом от гр. Чирпан, който беше привърженик на терористическата борба, а Димитър Мечев да спечели П. Бошнаков, като го убеди и той да влезе в

нашия кръжок. Ако имаше някой, който с авторитет можеше да приказва и да убеди П. Бошнаков, това беше Димитър Мечев и никой друг от велешаните.

Орце Попйорданов пък трябваше да замине за Македония да се срещне във Велес с находящите се там другари гемиджии Константин Кирков, Т. Богданов, Ил. Тръчков и др. и да отиде в Солун при Т. Органджиев и Вл. Пингов, за да започнат пак работата, като наемат пак бръснарницата или някой съседен дюкян, откъдето трябваше наново да се копае канал за под отоманската банка.

Орце Попйорданов замина за Солун, а П. Манджуков за Пловдив. След тях и аз трябваше да замина за Кюстендил и да стоя там. Д. Мечев временно остана в центъра и взе касата. Той трябваше да замине за Одрин, да проучи условията и да наеме подходящо помещение, откъдето щеше да се копае пак под земята, за да се минира и разруши помещението на австрийската поща в Одрин.

Работата на П. Манджуков беше да стои в Пловдив и с останалите другари там през Родопите – Ахъчелебийско – да предприемат няколко акции с цел да повредят железопътната линия Солун – Дедеагач като разрушат било някой мост, било някой от тунелите по същата железопътна линия.

Аз заминах за Кюстендил, за да се опитам през Осоговската планина да прехвърля едно количество динамит, което имахме вече на разположение складирано в с. Рила и да го занеса до Кочани, откъдето пък другарите от Велес шяха да го вземат и през Велес да го препратят в Солун, а дотогава да не се почва даже копаенето на канала, докато предварително не вземем в притежание гореспоменатия динамит. Опитът с цариградската банка ни даде една поука – без готов динамит да не се пилеят средства и харчи труд, които могат да бъдат безпредметни, щом като няма готов за всеки случай взрив.

Поради откритието на канала в Цариград и поради това, че Цариград беше столица, седалище на султана, за да не би цялата акция – като нова от тоя род – да се изтълкува от Европа като чиста анархистическа, ние се отказахме от всякаква акция в Цариград, а за първо време, до пристигането на 1000-та килограма динамит, се ограничихме да подготвим нещо само в Одрин и Солун. За Битоля и Скопие оставаше да се реши в Солун, след като благополучно пристигне и се вземе в притежание динамитът, който очаквахме от Борис Сарафов от Белгия или от Франция.

Димитър Мечев бе нелегален в Турция и за Одрин замина под чуждо име. Там престоя няколко месеца. Проучил условията и наел едно доста голямо пригодно помещение, находящо се съвсем близо до зданието, където се помещавала австрийската поща, Д. Мечев, за да прикрие и оправдае пребиваването си, започнал да се занимава с покупко-продажба на царевица, трици и брашно. Оставаше да се получи динамитът и да се почне в един от ъглите на наетото старо голямо и почти тъмно здание да се копае и за един-два месеца да се изкопае целият канал и да се стигне под основите на пощата. Обаче динамитът, който Б. Сарафов щеше да изпрати през това време, не се получи въпреки всичките уверения на Б. Сарафов, че е закупен в Белгия и че ще се изпрати през Марсилия за Дедеагач като цяр против филоксерата по вид, форма и цвят

еднакъв със същинския динамит, който трябваше в 12 бурета да се препрати по същия път.

Димитър Мечев с необходимите в случая парични средства, след като престоя няколко месеца в Одрин, по нареждане на Орце Попйорданов трябваше да се прибере в София, тъй като не се знаеше кога ще пристигие многоочакваният динамит.

Д. Мечев се прибра в София и за всички разходи по своята издръжка за наем на магазина и пр. беше изразходвал около 20 наполеона, а с останалите 30 той се върна в София.

Д. Мечев със своята пестеливост беше станал пословичен и ние му се присмивахме. Той ни каза, че от продажбата на царевица, трици и малко брашно все изваждал по нещо да изхрани себе си, а парите, които бе похарчил, изразходвал само за наем на магазина. Д Мечев към началото на октомври беше вече в София.

Преди заминаването ми за Кюстендил аз се явих при Гоце Делчев, като му казах, че аз за известно време ще отида в Кюстендил. Гоце Делчев ми даде едно писмо, с което ме препоръча на пунктовия началник в Кюстендил Ефрем Чучков, като ми съобщи: "Пликът, както е затворен, така да го предадеш на Ефрем Чучкова, защото в приключеното писмо му се съобщава новият шифър." Аз занесох писмото на Ефрем Чучкова и останах в Кюстендил. Там аз бях в постоянен контакт с Ефрем Чучкова, Марко Секулички, а и с една част от хората около тях – редовни членове на вътрешната организация – куриери, четници, войводи, терористи (екзекутори) и пр. Моята цел беше да вляза във връзка с мои познати в Кочани, за да уредя препращането на едно количество динамит и бомби, една част от които бяхме прибрали оттук-оттам в София, а освен тях аз трябваше да се снабдя с още бомби, които лесно можеше да се намерят в Кюстендил и околията, защото преди няколко години в София по инициативата на представителството на ВМРО беше организирана една специална работилница за бомби, които при проверката се били оказали добри. Работилницата се намираше в с. Саблар.

След като се установих в Кюстендил и се запознах по-отблизо с хората и местните условия, аз се върнах пак в София, за да взема бомбите, които имахме на разположение. Аз заедно с Матей Икономов, когото познавах още от Цариград, където той заедно с жена си Маня Икономова бяха дохождали, повикани специално от Сл. Мерджанов, с два куфара, в които бяха бомбите, заминахме с трена за Радомир.

Тогава министър на вътрешните работи беше Ал. Люцканов и съгласно решението на тогавашното правителство навсякъде покрай границата, особено в пограничните градове, полицията беше засилена, а по селата, находящи се към турско-българската граница, се движеха и контрашайки от пет-десет души със специална задача да бдят, щото четници на групи или поотделно да не могат да минават границата, за да не се предизвикват погранични инциденти и влошават отношенията с Турция. Ние, когато стигнахме на радомирската гара, специални стражари и детективи наблюдаваха всички пътници, които слизаха от влака и от

всички, види се, по външността му се спряха пред Матей Икономов и искаха да видят какво има в куфара, който той носеше. Стражарите на първо време мислеха, че в куфара има патрони.

Матей Икономов отвори куфара и стражарите, като забелязаха вътре бомбите, казаха му, че е арестуван, а той се опита да се съпротивлява, като казваше, че пътува за Кюстендил и там пред окръжния управител ще каже за кого са бомбите. Поради тоя инцидент пред гарата се събра доста голяма любопитствуваща публика, която наблюдаваше как Матей Икономов се разправяше със стражарите. Докато стражарите се разправяха с Матей Икономов, аз се спазарих с един файтонджия да ме заведе до Кюстендил. Набързо поставих куфара си във файтона и тръгнахме по шосето за Кюстендил. На един-два километра от гарата има ханища и аз се спрях там. Файтонджията беше македонец и узна, че в куфара има нещо компрометиращо. Аз прочее и не укрих. Казах му, че са бомбени гилзи и че ще трябва да се повърна и отбия в града, за да видя какво ще стане с моя арестуван другар, у когото се заловиха също такива празни бомбени гилзи. Уговорихме се той да чака в хана, а аз отидох в града.

Случайно чрез един познат учител македонец в града аз се запознах със секретаря на околийския началник Тодоров – партизанин прогресист, но симпатизиращ на македонското дело. Секретарят на околийския началник предупреден и подготвен от учителя македонец, към 5 часа следобед ме прие. Аз се представих, че съм внук на арестувания Матей Икономов и че се интересувам за него. Околийският началник ми каза, че веднага след арестуването на М. Икономов, още от гарата било съобщено в градоначалството в София, че са намерени 16 бомбени гилзи в куфара на М. Икономов, актьор, а от София градоначалството телеграфически заповядало щото бомбите заедно с лицето да се препратят в градоначалството в София.

Намерението ми да склоня околийския вачалник да повърне бомбите се осуети, а пък и самият околийски началник въпреки неговото явно желание по някакъв начин да ми повърне бомбите, не можа да стори нищо пред наличносгта на първата телеграма, която изпратил в София с копие до окръжния управител в Кюстендил. Най-после уговорихме да ми даде шестте железни бомби като по-хубави и по-годни и здрави, а останалите десет цинкови да ги препрати в София като на мястото на шестте бомби поставим шест металически топки от някой железен креват, като предварително в огън ги почерним и пред градоначалството да се представят пак 16 парчета и да се види, че лицето, което е носело бомбите не е специалист, нито четник, а актьор, който искал просто от обич към македонската кауза да се яви в услуга на някой свой приятел македонец, който по всичко личи не е опитен и че тези бомбени гилзи не представляват нищо. Аз бързо намерих шест металически топки, изчерних ги, като ги поставих в едно огнище и ги дадох на секретаря на околийския началник, който в замяна на тях ми даде шестте големи железни бомби.

М. Икономов препратиха в София, а аз на другия ден с останалите бомби заминах за Кюстендил, където след като ги укрих, останах пак в града където вече мнозина ме познаваха.

82. В КЮСТЕНДИЛ. ПРИБИРАНЕТО И УКРИВАНЕТО НА ПЪРВИЯ ДИНАМИТ

Изминаха няколко седмици и аз трябваше да прибера и укрия динамита, който другарите пипнали още преди една година и го предали на съхранение на пограничния офицер подпоручик Щ. Ликоманов, а последният, след като известно време го укривал, беше го предал на нашия другар съмишленик Ал. Миладинов от с. Рила.

Един ден с един кон аз от Кюстендил направо заминах за с. Рила. Вечерта едва към 11 часа през нощта влязох в селото и пренощувах в къщата на Ал. Миладинов. Последният ми даде динамита, по тегло 75 – 80 кг, поставихме го в дисагите и утринта рано се качих на коня и се завърнах обратно в Кюстендил.

Към 2 часа следобед стигнах до Кадин мост, където имаше една пехотна дружина от кюстендилския гарнизон, излязла на лятна поездка. Пред още да мина каменния мост забелязах, че група млади офицери седяха на една тераса при река Струма, пиеха вино и весело се разговаряха. Аз трябваше да мина пред тях, а от двете страни на моста имаше по един войник часовой. Аз – уж да мина по-безопасно моста – слязох от коня, поведох го с юздата и аз напред, а конят след мене, минах пред офицерите, като още отдалече почтително ги поздравих със сваляне на шапката си. След като ги изминах, аз пак се качих на коня и продължих пътя си по хубавото гладко шосе, от двете страни на което почти по цялото протежение на пътя до Кюстендил имаше високи сенчести дървета, повечето високи тополи.

Аз бях изминал 3 – 4 км път и бях вече обзет от мисълта как щях да вляза в Кюстендил с тези пълни дисаги, тъй като пред самия град при Жандаркапия, там, където се пресичаха дупнишкото и радомирското шосе, имаше стражари, които наблюдаваха кой влиза в града и посрещаха пътниците, идещи от Радомир, като обискираха почти всички, за да не би някои македонци да пренасят оръжие и други взривни вещества, предназначени за екипиране на чети, които макар малочислени, редовно минаваха отвъд и отсам турската граница към Руен, с. Бистрица, с. Еремия, с. Бараково и др. В един момент забелязах, че на един, един и половина километра зад мене по шосето почти галоп тичаха двама млади офицери. Аз помислих, че офицерите са ме забелязали, когато минавах моста, узнали са, че моят багаж не бе прегледан и сега тичат да ме настигнат, за да ме обискират и видят какво има в дисагите на коня. Изведнъж слязох от коня, поведох го и вляво по шосето се отдалечих и спрях под една сянка на един храсталак. Помислих и реших – свалих дисагите, оставих ги в храсталака без да могат отстрани да се забележат и отведох коня на стотина метра назад от мястото, свалих юздата на коня и го пуснах да пасе покрай храсталака, а аз седнах да почина под дебелата сянка.

Офицерите след малко пристигнаха, видяха ме, поздравихме се, макар отдалече и от страна, и пак с усилен галоп продължиха пътя си по шосето. Аз напълно се успокоих и убедих вече, че те не тичаха по мене, а за съвсем друго нещо. Станах, поставих юздата на коня, отидох в храсталака, вземах дисагите и ги поставих на коня, след което се качих и продължих пътя си по шосето. Офицерите бяха вече около един километър пред мене. Аз засилих хода и след

малко ги застигнах и почнах да вървя с тях, заприказвахме и те още от първия момент по говора ме познаха, че съм македонец. Казах им, че съм учител в едно кюстендилско село и че отивам по работа в училищната инспекция в Кюстендил. Ние вкупом наближихме вече до града и аз старателно влязох в продължителен разговор с тях само и само тъй в разговор да мога с тях заедно да мина пред стражарите при Жандаркапия.

Аз преди да вляза в града, слязох от коня и като познат и "близък" на офицерите, приказвайки, минахме пред стражарите, които при минаването на офицерите станаха от местата си, поздравиха ги като по-висше начаство и ние всички минахме.

Аз след като благополучно минах тая съмнителна пречка, се осмелих и запитах офицерите защо толкова силно вървяха и защо отиват в града, когато вече наближава нощта. Те ми отговориха, че не могли да направят друго, защото имали учение и че вечерта един техен колега офицер щял бил да се годява и че те бързали да стигнат по-рано, за да се приготвят и присъствуват на годежа. Чак тогава аз всичко разбрах и радостно се разделих с тях и се прибрах в квартирата на Иван Коларов, адвокат, мой роднина.

Динамитът беше в един куфар, който пазех в стаята, обаче Иван Коларов, като по-съобразителен, след като видя динамита ми съобщи, че не трябва да се държи в спалнята, защото кухнята е близо, всичко може да се случи, и по негово настояване преместихме динамита в друга стая, пак в същия двор на неговата собствена къща, само че в друго малко, пригодено за пазене на плодове помещение.

В продължение на няколко седмици аз бях гост на семейство Коларови. Госпожица Елена Коларова, макар още млада булка, през всичкото време беше особено внимателна към мене. Тя сама грижливо ми подреждаше леглото, даваше ми закуска, изобщо беше толкова внимателна спрямо мене, че аз чувствувах едно стеснение. Елена Коларова не правеше това само поради роднинските връзки, а по-скоро от доброта и състрадание. Аз – макар и със завършено средно образование – водех един много нередовен живот. Не дохождах навреме за обед и вечеря, често отивах на границата към с. Сажденик в Руен и пак се връщах и с моите изцапани долни дрехи лягах на определеното ми чисто и хубаво легло. Понякога госпожа Коларова забелязваще някои живи белези... , от които трепереше и вземаше ефикасни мерки да отстрани тая нахална гад.

Понякога било Ивал Коларов, било госпожа Елена, влизаха с мене в по-продължителни разговори, през време на които използуваха някои случаи, за да ми дадат някои наставления, да ми обърнат вниманието, че аз трябва още да се уча и пр. Аз привидно се съгласявах с тях, одобрявах техните наставления, обаче те забелязваха, че това не беше искрено, защото ясно схващаха, че моят ум се занимава със съвсем други работи.

Иван Коларов беше временно на работа в прокурорския паркет и няколко пъти ме покани да присъствувам на един-два процеса на македонци – четници, обвинени по новогласувания закон, някои членове от който предвиждаха

тъмничен затвор до три години за всеки, който с оръжие минава границата с цел да нарушава мира, порядъка и спокойствието на някоя съседна на България държава.

Иван Коларов с това целеше да ми внуши, че и аз ще попадна някой ден обвинен по тоя закон и напразно ще се изтезавам в затвора, когато през това време ще мога да привърша някой курс при университета. Той ми заяви, че даже за укриване и пренасяне на взривни вещества законът предвижда строги наказания. На това му заявих, че ако се опасява, аз ще пренеса на друго място динамита.

– Напротив, аз искам тук да стои, защото на друго място било по невнимание, било по някоя случайност може да стане някоя нежелателна пакост, която ще коствува живота лично на тебе, а може би и на други съвсем невинни хора. Най-сетне, аз не разбирам за какво ти е тоя динамит и за къде е неговото предназначение – продължаваше да ми говори Иван Коларов.

– Динамитът е за в Македония! – открито заявих аз. – Това ми е добре известно, но за какво ще послужи? – ме запита Коларов. – За какво ли? За пълнене на бомби, които понякога са необходими на четниците, а също така и за разваляне на мостове и тунели. – Добре Павел, но ти имаш друг каяфет, ти не си комита, пък и често в разговорите помежду ни се изказваш против четническия институт, че този институт имал смисъл дотолкоз, доколкото могло да се допринесе за по-бързото и по-леко въоръжаване на населението в Македония и да се научи да манипулира с оръжие – пушка, – а пък с тоя динамит? – завърши Коларов.

Аз се малко смутих и започнах да говоря фрази, от които Иван Коларов нищо не можеше да заключи и оставаше с впечатлението, че в македонските среди всичко се движи сякаш по инерция.

Динамитът, който пазех, беше нобелов и по цвят приличаше на хубав червен хайвер, само че беше на малки продълговати парчета, обвит в бяла пергаментова хартия. Тоя род динамит съдържа доста нитроглицерин и често пъти когато било, като се размества, проветрява или подрежда – ставаше нужда да се хваща с ръце, а нитроглицеринът през кожата на ръцете се смесваше и проникваше в кръвта на тялото и с часове се чувствуваше голямо главоболие. Тоя динамит беше много чувствителен и към влагата и към студа. Постоянно трябваше да се пази в места с умерена температура. Аз като едно-единствено предпазително средство имах само това, че гилзите с гърмящо сребро пазех отделно на друго място, а пък от опит знаех положително, че динамитът – макар да гори като смола – обаче без капсул (гилзи с гърмящо сребро) в него той по никой начин не беше възможно да експлодира.

83. СЪВЕТИ И НАПЪТСТВИЯ ОТ ИВАН КОЛАРОВ

Иван Коларов като няколкогодишен народен учител, отпосле завършил правните науки в Берлин, беше много начетен и по убеждение социалист. Той, като социалдемократ, беше по принцип против революционния начин на борба, но предвид деспотизма и тиранията на султана все пак не отричаше, че

условията в Турция налагат да се води революционна борба от ВМРО чрез четнически акции или други подобни, поради което и към мене беше снизходителен.

Понякога той водеше с мене разговори по социализма и анархизма и ясно и разбрано ми поясняваше всичко, което забелязваше, че е още неясно и неразбрано от мене. От него аз научих за какво се борят социалдемократите и какво значи социализмът всъщност. Обаче поради това, че социализмът като доктрина изключваше революционните методи на борба, аз някак без охота слушах и той ясно виждаше, че съм още далеч да се убедя, макар по принцип да признавах, че марксизмът е едно научно социално учение, но начинът, по който се прилага в живота от социалдемократите и методите на борбата не ми се нравеха.

Пред Коларова аз не можех да обоснова тактиката и методите на борба на анархизма, както се следва, обаче при все това му заявявах, че условията в Македония са съвсем други, че поради абсолютизма в управлението всички легални пътища за борба са заприщени и т. н. и че само чрез революционни акции може да се работи. Между другото аз му заявявах, че на Първи май (празника на труда) аз спокойно и с чиста съвест мога да празнувам, обаче през останалите дни на годината аз трябва да върша пак своето и не мога да мисля като социалдемократ. Той само ми се подсмиваше и с нищо не искаше да ме дразни.

– Аз не мога да разбера как вие искате чрез четническото движение да освободите Македония, когато тя заема едно такова географическо положение, че независимо от своето разнородно население, макар в болшинството българи, само по своето местоположение и природни богатства е била и ще бъде предмет на съперничества, съревнования не само между великите сили, но и между всички останали балкански държави. Да допуснем за момент, че султанът по желание или по принуждение ще се съгласи да даде една автономия на Македония. Ами Албания? Пътят за владението на Албания е по-скоро по сухо, отколкото по море. А пък ясно е, че македонските българи сами още за десетина тодини не ще могат да организират такова въстание, че да вземат цялата политическа власт в своите ръце. Следователно само една европейска интервенция би могла да облекчи горе-долу положението на македонското население, обаче за подобна интервенция при настоящото общобалканско и общоевропейско положение вероятността е съвсем малка – завърши Коларов.

Аз слушах всички тия схващания на Коларова, но пред него, когото извънредно много почитах и обичах, не смеех да се открия, само и само да не стане дума за атентати в Солун, за европейски банки и железници и пр. Изобщо Иван Коларов не искаше да вникне в моята тайна – защо аз се скитам около Кюстендил и границата и какво възнамерявам да правя. Той искаше само да ме предотврати от работи, които според неговото убеждение бяха утопия, а от друга страна, той искаше да ме просвети и упъти в марксизма.

84. МЕЖДУ КЮСТЕНДИЛ – ГРАНИЦАТА

През лятото – в юли – една чета заминаваше за Македония. Тя беше екипирана, вече готова за път и квартируваше в с. Слокощица, близо до Кюстендил; четниците заедно с оръжието, за да избягнат погледите на стражата, която правеше обиски около Радомир и Кюстендил, тръгнали пеш от София през Витоша, радомирските села, Кадинмост и остават на почивка в с. Слокощица.

От Ефрем Чучков и Марко Секулечки знаех за пребиваването на четата и пожелах с един куриер да замина към границата и в село Сажденик да се причисля и присъединя към четата, с която да отида в с. Саса или с. Мишино, Кочанско, откъдето трябваше да вляза във връзка с Кочани, за да уговоря как и кога да препратя динамита и бомбите, които имах вече на разположение.

Преди залез слънце, придружен от един куриер, тръгнахме към с. Богослов, единственото населено място между Кюстендил и Сажденик, и искахме да минем Богослов още преди настъпването на нощта. Обаче една правителствена контрашайка, която случайно по това време била в с. Богослов, идеща от обиколка в Аткория, ни забеляза и един стражар се доближи до нас и ни арестува. Обискираха ни и както в куриера, така и в мене намериха само по един револвер, система "Лебел". Още същата вечер ни върнаха обратно и ни заведоха в околийското управление.

Нощта прекарах при стражарите, а на другия ден по застъпничеството и ходатайството на Ефрем Каранов по заповед на окръжния управител Соколов ме освободиха, но револвера ми конфискуваха. Аз и без това бях доста известен на полицията в Кюстендил, но тя още през пръсти гледаше на хора като мене, защото полицията искаше да спре заминаването на чети, а не на отделни лица, които смяташе за безопасни.

През няколкомесечното ми пребиваване в Кюстендил аз се запозвах по-отблизо с работите на ВМРО, с една част от нейния легален и нелегален апарат, изучих някои чисто вътрешни въпроси и изучих методите й както по организирането, така и по въоръжаването на населението вътре в Македония. Освен това аз се запознах горе-долу и с политическия живот в България, с административното, съдебно и политическо устройство, научих колко и какви политически партии има, по какво се различават, кои са техните шефове и пр.

85. ЕДНА СБИРКА В СОФИЯ

Към края на август аз заминах за София, където беше пристигнал Орце Попйорданов. Там беше и П. Манджуков, като извикахме от Одрин и Димитър Мечев. Сбирката се устрои, за да можем да се срещнем, разберем и решим изобщо какво трябва да се прави занапред поради закъсняването на динамита от странство. Освен това в Солун между нашите другари и някои членове на ЦК на ВМРО (главно Ив. Гарванов) бяха се появили някои недоразумения и кавги, които постепенно се бяха изострили.

Иван Гарванов няколко пъти беше писал на Гоце Делчев, че нашите другари в Солун (Орце Попйорданов, Конст. Кирков и Ил Тричков) били агитирали всред народа (в Солун, Кукуш, Велес) против ВМРО. За доказателство на тия свои твърдения приписваха на някои наши другари, че на някой празник се били

подигравали с владишката корона, че Орце Попйорданов, когато през лятото бил в Кукуш, явно подигравал хората на организацията, като изобщо ни представяха като младежи, заразени от някои превратни учения, които не сме разбирали и с една дума ние сме били "безотечественици". Поради всичко това един-два пъти някои наши другари са били заплашвани от терористите на ЦК на ВМРО в Солун с убийство. Това обстоятелство разгневило Орце Попйорданов и той беше дошъл в София между другото лично да се обясни с Гоце Делчева, като изрично му заяви, че ние от подобни закани не се боим и че всичко, каквото са донесли "светогорските братя" – така се таксуваха членовете на ЦК в Солун – е клевета, защото ние нямаме никакъв контакт с масите и не желаем да имаме, а колкото се отнася за някакви наши агитации и дума не може да става. Всичко това бяха измислици, продиктувани от злоба и мъст. Гоце Делчев по-скоро вярваше онова, което му пишеше Иван Гарванов, отколкото нас, но при все това към нас се отнасяше с внимание и беше винаги любезен. Спорът между Орце Попйорданов и Иван Гарванов не можа да се изглади и в края на краищата ние категорически заявихме на Гоце Делчев, че ако някой от нашите другари било в Солун, Велес или другаде падне убит, ние не ще търсим физическия убиец (терорист), когото лесно можехме да намерим, а ще си отмъстим като убием някои от членовете на ЦК или някой виден член на организацията било в Македония, било в София.

– Ако ние не можем друго да направим – каза Орце на Гоце Делчев, – ще можем ей с тези револвери, които ние носим като всички останали работници в организацията, да си послужим с тях без да държим сметка, че нашата работа ще свърши с неуспех или какво ще каже общественото мнение. Ние сме толкова ангажирани, че или ще ни оставят на мира, или ние, преди да турим точка на всичко, ще си отмъстим както знаем и както можем.

Гоце Делчев ни каза, че всичко ще се изглади и че той щял да пише на ЦК. Така се разбрахме с Гоце Делчева, но при все това Орце Попйорданов не се успокои, защото не можеше да прости на "светогорските братя".

По въпроса за по-бързото изпращане на динамита и бомбите аз казах, че мъчно ще могат да се препратят през Кочани без риск да попаднат в ръцете на ВМРО, която да ги употреби за свои лични нужди. При тоя риск не ни оставаше друго, освен да подирим други пътища.

След дълги обмисляния решихме динамита и бомбите да препратим до Цариград, а оттам Орце Попйорданов чрез едно лице в Цариград ще може да ги прибере в Солун без да има нужда да се минава митницата. Остана да намерим това подходящо лице, което ще може да пренесе динамита до Цариград. В своите търсения ние попаднахме на лицето Милан Саздов от Велес, 22-годишен младеж, гарсон във вагон-ресторанта на конвенционалния влак Цариград – Белград, който по това време отиваше два-три пъти в седмицата. Милан Саздов се съгласи, обаче искаше да му посочим лице, на което той лично да предава динамита в Цариград и то не на гарата или в трена, а в самия град. Орце Попйорданов се ангажира, че на заминаване ще мине през Цариград, ще намери подобно лице, а ние да се погрижим да пренесем динамита или бомбите от Кюстендил в София, откъдето щяха да се предават на малки части на Милан

Саздов, когато той с конвенционалния влак се връщаше от Белград на път за Цариград.

П. Манджуков обясни, че всички опити да се проникне до железопътната линия Серес – Ксанти останали без резултат, тъй като било много трудно и мъчно да се намерят хора укриватели (ятаци) в селата покрай жп линия, понеже повечето от селата били турски.

86. ПРЕЗ ПРЕБИВАВАНЕТО НИ В СОФИЯ СПОР И СБИВАНЕ

Аз, П. Манджуков и Орце Попйорданов живеехме в квартирата на Матей Икономов, наш приятел, находяща се към III полицейски участък. Легла за нас нямаше, но ние – понеже беше лятно време – спяхме на пода, като си послужвахме с едно одеяло и с по една възглавница. Това правехме не толкова от икономически съображения, отколкото да бъдемно свободни и събрани на едно място в една стая. Една вечер и тримата отидохме в увеселителното заведение-вариете "Сливница" на ъгъла на ул. "Пиротска" и "Мария Луиза" до ковчежничеството. Там седнахме на една маса, която беше в дъното на салона, като си поръчахме нещо за пиене. На масата ни дойде една от шансонетките и ние влязохме в разговор с нея като се шегувахме и забавлявахме. Това продължи около един час. Орце Попйорданов, като нервен човек, не можа да стои повече, напусна ни и си отиде в квартирата.

Аз и П. Манджуков останахме да продължим "веселието". Шансонетката – една млада и доста умна жена – още в началото разбра, че сме македонци. Във време на разговора аз се представих за студент, а Манджуков – за търговец. Приказвахме леки шеги и дамата, след като беше привършила своята напитка, т. е. своя гешефт, се обърна към нас с полуирония-полусериозно и ни заяви:

– С вашата любезност ме задължавате чак отвъд турската граница.

С това тя алегорически искаше да ни каже, че ние сме македонски хъшове, след което напусна нашата маса и отиде в друга посока. След малко ние излязохме и се упътихме към нашата квартира. По пътя съвсем случайнр заприказвахме по нашите работи и разговорът ни бързо се разви на препирня. Спорът се заведе, че през цялота лято, когато П. Манджуков беше в Пловдив, нищо не можа да свърши по ж.п. линия Ксанти – Солун, а се изразходваха пари. Манджуков от своя страна обясняваше, че не било възможно да се направи нещо, тъй като условията и обстоятелствата, при които работили, били лоши. Аз малко прибързано и сърдито му казах:

– Ти злоупотреби тези пари. – Как? – запита ме повторно П. Манджуков. – Да ти просто злоупотреби.

В този момент П. Манджуков вдигна бастуна си и с един-два удара, които ми нанесе по главата и раменете, го счупи на две парчета.

Аз от своя страна вдигнах бастуна и го ударих по гърба и рамото. Набихме се добре един друг, но все пак ходим на близко разстояние един от друг, ругаем се, но се пазим да не би някой от стражарите по улицата да ни забележи, че се бием и ругаем. По това време много македонци бяха интернирани във вътрешността на страната. Ние не се плашехме от стражаря или от ареста, отколкото от интерниране.

И двамата сърдити, към полунощ се прибрахме в квартирата и като нямаше отделни легла, легнахме пак по същия начин с две възглавници – за всекиго по една, а се покрихме с едно одеяло, обърнахме се гърбом и така сме заспали.

Сутринта, както винаги, Орце Попйорданов беше станал рано. Измит и облечен, той беше седнал на един стол до масата и четеше нещо. Ние и двамата бяхме будни, но още лежахме без даже да се поглеждаме един друг.

– Други път няма да купувам тънък бастун, те лесно се чупели – каза П. Манджуков, обръщайки се към Орце, и продължително се смееше.

Орце разбра, че между нас е станало нещо. Аз мълчах, все още сърдит, без да приказвам.

Манджуков разправяше, Орце се смееше, а по-сетне и аз се заразих от техния смях и почнах да се смея. Сръднята ни мина. Станахме, облякохме се и все още разговорът ни беше защо и как сме се сбили през нощта и как бастунът на П. Манджуков се счупил. През деня аз не исках да излизам заедно с Манджуков, та той сам излезе из града, а аз и Орце останахме в квартирата.

– Защо се сбихте с Манджуков? – запита ме Орце. – Понеже не завърши никаква работа в Пловдив и по ж.п. линия Ксанти – Солун, аз му заявих в очите, че той е злоупотребил сумата – му отговорих.

Орце Попйорданов, след като обрисува добре Манджукова заяви, че вината била в мене, защото Манджуков не е злоупотребил нищо от парите.

– Да, но къде са парите – отговорих аз. – Ти можеш да му заявиш, че е изразходвал парите без да постигне никакъв резултат, но да му кажеш, че ги е злоупотребил – това е много, защото изразходване и злоупотребяване не е едно и същцо – каза Орце и започна да се подсмива.

Аз все още не исках да се призная за виновен, като исках всичката вина да стоваря върху Манджукова. Орце сполучи да ме разубеди и да ми внуши, че наистина аз съм виновен и ни подобри с Манджуков.

Вечерта отидохме в една бирария-градина за да се нахраним с кебапчета. За всеки новоподнесени 5 кебапчета Манджуков изтъкмяваше по някой куплет. Неговите словоизливания ни разсмиваха в продължителен смях. Пък и самият Манджуков, като ни погледнеше със своите "котешки" очи, без друго трябваше да се смеем, защото неговите гримаси не ни даваха възможност да вземем сериозен вид.

Съдържанието на импровизираните куплети, написани или декламирани от Манджуков, някои от тях бяха цинични, обаче много от тях бяха пропити от лиризъм. С тях той възпяваше цветята, зефира, природата и пр. С тези къси стихотворения П. Манджуков ни развеселяваше, като в тях влагаше тенденция, като подиграваше онези поети, които пишат стихове, изхождайки от правилото "изкуството – за самото изкуство", а пък Манджуков, като убеден "анархист", беше за принципа "изкуството – за живота".

– За да се получат няколко кебапчета, заслужава да се напише или издекламира някой куплет, но да се пишат стихове за духовна естетическа наслада при тези неволи на хората в обществото, освен че е безцелно, а и смешно и глупаво – говореше с възторг П. Манджуков.

87. ПРЕНАСЯНЕТО НА ДИНАМИТА ОТ СОФИЯ ПРЕЗ ЦАРИГРАД В СОЛУН

Орце Попйорданов замина. Димитър Мечев трябваше да замине да ликвидира с наетия от него дюкян и да се завърне обратно в София. П. Манджуков замина за Пловдив, а аз за Кюстендил. Прибрах динамита и се върнах благополучно в София. След една-две седмици дойде и Димитър Мечев. Двамата наехме една малка стая на ул. "Св Кирил и Методий" като при нас дойде да живее и Давче Мисканов, родом от Велес, търговски служащ при братя Урумови, търговци на колониал.

Орце Попйорданов беше вече намерил в Цариград едно лице, което трябваше да приеме динамита и да го пази временно. Тови лице беше Ана Шепец, по народност унгарка, по професия кабаретна певица в локал "Кристал" – Пера. Ние по два пъти в седмицата чрез Милан Саздов изпращахме по пет килограма динамит. Както казах по-горе, Милан Саздов беше гарсон във вагон-ресторанта в конвенционала.

Всеки път, когато влакът пристигаше от Белград, един от нас с едно малко количество динамит, грижливо поставен и нареден в един специално направен от платно патрондаш, който препасвахме на пояса и нарочно обличахме палто или мушама, за да не се забележи, когато стояхме на перона на гарата да чакаме влака. Във влака се качвахме уж да изпращаме някой познат. Когато влакът спираше на гара София, Милан обикновено беше зает или с работа в самия ресторант или услужваше на останалия персонал при приемане или предаване на разни предмети или хранителни и други припаси, необходими за нуждите на ресторанта. Ето защо някогаж изваждахме нарочно билет до първата станция Казичене и след като пътниците заемаха своите места, коридорът на вагона се изпразваше и ние успявахме да намерим време, когаго Милан Сазлов – пак уж по работа – мине през коридора на вагона да му предадем пакета, който от своя страна бързо го приемаше и внасяше в самия вагон-ресторант и го оставяше на едно прикрито място, където при минаването на границата нито българските, нито турските митнически власти претърсваха, нито даже влизаха.

Пакета той свободно занасяше до Цариград, а след като всичките пътници слизаха от влака, Милан – като служащ във вагон-ресторанта с особена униформа, преди да напусне вагона вземаше пакета, опасваше го на пояса и

добре стъкмен, чисто облечен и прибран, обикновено половин час по-късно след слизането на пътниците излизаше от вагона и отиваше в града, където трябваше да престои едно цяло денонощие, докато пак със същия вагон се върне обратно за София - Белград. Милан по тоя начин пренасяше и изваждаше от гарата динамита, като на части го предаваше на Ана Шепец, която го прибираше в един сандък, който уж й служил за багажник.

Оказа се, че предаването на динамита на Софийската гара в коридора на вагона на път за Казичене беше съпроводено с риск за Милан Саздов, тъй като било от пътниците случайно находящи се в коридора на вагона, а особено от друг един гарсон във вагон-ресторанта се забелязва на два пъти, че Милан получава пакети. За да не бъде открит динаматът и се изложи Милан Саздов, измислихме друг начин, по който да предаваме динамита на Милан, без последният или някой от нас да бъде забелязан или заподозрян от когото и да било: пътник, случаен детектив или от колегите на Милан във вагон-ресторанта, които взаимно се преследваха или по-право казано, взаимно се контролираха, за да не би някой от тях – без да споделя печалбата с останалите служащи във вагон-ресторанта – да контрабандира каквото му се удаде през турско-българската или сръбско-българската граница.

В нужника на един от вагоните имаше лавабо, под което мястото беше празно и заградено с дъсчени вратички. Ние предварително, когато влакът престояваше на гара София, вътре в долапа под лавабото, с един малък свредел отворихме една дупчица и поставихме една малка металическа окачалка (кука). Когато влакът пристигаше, един от нас се качваше във вагона уж да търси или изпраща някого и най-напред забелязваше дали Милан е във вагон-ресторанта. Cлед като макар отдалече го виждахме, влизахме в нужника, бързо сваляхме предварително приготвения патрондаш и го окачвахме на закачалката, затваряхме вратичката под лавабото и пак излизахме на перона. Влакът тръгваше и Милан имаше възможност не само до Казичене, а даже до Пловдив и по-нататък да намери най-подходящ момент да прибере патрондаша-пакет. Така ние пренесохме цялата партида динамит.

За цялата работа Милан не вземаше никакво възнаграждение, а само разноските, които правеше обикновено през време на пребиваването си в Цариград, когато трябваше да отиде до Ана Шепец, да й предаде пакета, да се почерпят или да й предложи малък подарък от цветя или някои други дреболии, както се полага на една дама, която симпатизираше на нашето дело и рискуваше със своята глава.

За неизлишно смятам да добавя, че Милан Саздов беше много енергичен и съобразителен младеж. Той, като велешанин, с голяма охота и съзнание, че изпълнява един свещен дълг спрямо своята поробена родина изпълняваше най-точно нашите поръчки, без да се интересува какво е предназначението на динамита и какво възнамеряваме да правим в Цариград.

Димитър Мечев, като по-песимист, понякога много се опасяваше главно поради това, че Милан Саздов беше много млад и можеше да не се съобрази за всичко и да попадне в ръцете на турската полвция, но за негова изненада Милан Саздов се оказа много сръчен и съобразителен конспиратор.

Нека добавя малко и по отношение на Ана Шепец. Тя, преди да постъпи във вариетето "Кристал" в Цариград, беше камериерка в хотел "Батенберг" в София. Това й даде възможността да се опознае лично с мнозина от македонските дейци, които временно живееха в хотела или пък се хранеха в ресторанта. От нейните наблюдения на известни наши дейци, живущи или отиващи на срещи при живущите в хотел "Батенберг" тя – макар и унгарка – със своето отзивчиво сърце и благородна душа, горещо симпатизираше на македонците и македонската кауза. Тя – още като й се направи предложението да замине в Цариград и ни бъде в услуга – с радост прие възложената й мисия, без много да се уплаши от последствията, които ежеминутно можеха да й се строполят на главата. Ние обаче не я вярвахме и смятахме, че Ана Шепец ще ни услужва само срещу пари. Запитахме я какво възнаграждение ще иска за услугата. Обаче за наша радост тя, горда и смела унгарка, отхвърли това наше предложение, като заяви, че за пари тя няма намерение да върши работа, а ще работи безплатно, като знае че ще бъде в услуга на едно свято дело, защото обичала македонците, които за свободата на своята родина умирали без да мислят за земното си щастие, и защото знаела мнозина от тях, които временно са живели в хотел "Батенберг", млади и хубави момчета, как са умрели за своята родина.

Но, за да отиде в Цариград, поиска да й услужим като откупим заложения й багаж от един комисионер лихвар, за да се снабди с пари и замине за Цариград, където тя разчитала, че ще бъде по-щастлива и че ще намери по-добра работа. Ние, разбира се, с удоволствие приехме молбата й, отидохме при комисионера лихвар. Оказа се че нейните вещи са заложени за пет наполеона, но и ние трябваше да дадем още един наполеон за лихви и за пазене на вещите. Ние веднага броихме шест наполеона и прибрахме заложените й вещи.

Когато й съобщихме, че всичките й вещи са у нас, тя ни помоли да й дадем само златните неща – кръста и гривната – тъй като те й били скъпи спомени от женитбата, а останалите вещи да й ги пазим ние, тъй като тя нямала нужда от тях.

Ние й изпратихме кръста и гривната, а възглавниците и одеялото запазихме и през всичкото време употребявахме и си служихме с тях. Така Ана Шепец замина за Цариград и се установи на работа, за да може да ни услужва в нашата дейност.

След като препратихме всичкия динамит, изпратихме необходимите гилзи с гърмящо сребро и малко бикфордов фитил, необходим за взрив при евентуална нужда от такъв. Милан Саздов ги отнесе и предаде на Ана Шепец, която се оказа силно привързана към нашата кауза и без страх и с голямо съзнание пазеше нашите материали, докато се прибраха от нейната квартира.

88. МАГАЗИНЪТ-БАКАЛНИЦА. ВЪНШНОТО ПРИКРИТИЕ

Тоя динамит от Цариград, натоварен в две бурета като риба, бе препратен в Солун и по тоя начин нашите другари гемиджии имаха вече динамит на разположение и можеха да се заемат по-усилено да изкопаят целия канал. Бившият дюкян бръснарница беше зает от други, а Орце от през лятото на 1902 година беше наел един друг магазин, съседен на бившата бръснарница. В този

магазин се уреди бакалница с всичките принадлежности на един подходящ за улицата магазин с колониални стоки, със специални шкафове, два вида везни, разнообразни стоки: ориз, фидета, захар, разни видове бутилки с коняк, прилично наредени кутии със сардели, сирене, пити кашкавал и пр. и пр.

От избата на магазина се копаеше каналът, обаче, за да не става двоен труд, а най-главно, за да се облекчи изваждането и изхвърлянето на пръстта, което беше в случая най-трудно да се прикрие, най-напред другарите в Солун бяха изкопали един малък канал, докато намерят стария канал, изкопан още през 1900 година. Щом намериха стария канал, пръстта от новия канал се поставяше в празното място на стария канал. Когато вече каналът се копаеше, през всичкото време в избата беше и динамитът, пригоден да се запали във всеки момент или пък в случай, че магазинът бъде открит, онези, които работеха канала, можеха да имат време набързо да отвлекат динамита до дъното на канала и да го възпламенят. Това беше единственото и най-сигурно средство, щото при каквато и да е случайност или евентуалност да не може динамитът да се залови и да се свърши с канала, тъй както през 1901 година се свърши прозаично с подземието при цариградската Банк отоман. Наистина акцията в своята цялост нямаше да се свърши успешно, но все пак в случай на откриване поне щеше да свърши с нещо, а не с нищо.

Магазинът-бакалница беше "притежание" на Марко Бошнаков, родом от Охрид, наш познат в София. Той нарочно биде изпратен в Солун за "дюкянджия" като лице непознато на нашите познати в Солун, за да не би магазинът да станеше пак свърталище на близки, но нежелани наши познати и приятели – живущи в Солун. Това наше желание не можеше напълно да се реализира, тъй като все пак познати на Орце, на Владо Пингов, на Коста – велешани или солунски граждани българи – сегиз-тогиз спохождаха магазина. Също така някои охридчани, живущи в Солун, като приятели и познати на Марко Бошнаков понякога дохождаха в дюкяна, обаче без да знаят какво има и какво се работи в избата му и под улицата. Тайната, прочее беше запазена, въпреки приказките на някои словоохотливи наши познати, които всеки по своему си беше съставил по едно понятие за другарите гемиджии, повечето велешани, синове на видни граждани във Велес, които далеч от родителите си нарочно живеят в Солун за да гуляят и водят по-разпуснат живот без да бъдат контролирани от родителите или роднините. И полицията тоже имаше същото понятие за всичките другари гемиджии в Солун.

По сведение на някои от полицаите в Солун като Панайот ефенди, бивш полицай във Велес, полицията гледаше на всички като на млади хора, които под разни претексти пред родителите си живеят в Солун, само и само да са далеч от тях, за да водят по-разпуснат живот по кафенета, бирарии и увеселителните заведения. Това разбира се беше най-хубавото и безопасно прикритие пред полицията.

Ние се радвахме за това мнение на полицията. Последната беше доволна... почти не се интересуваше, а ние бяхме още по-доволни, че сравнително спокойно и свободно "гуляехме", "пиехме" и се "веселяхме".

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

89. МАКЕДОНЦИ КОМИТИ–ТЕРОРИСТИ В СОЛУН

При тези обстоятелства нито един от другарите гемиджии не беше пуснал брада, нито пък носеше някой каскет или изобщо даваше вид, че е страшен зъл комита или строг суров терорист, каквито по това време ги имаше в някои градове, включително и Солун, местонахождението на ЦК на ВМРО, който за всеки случай постоянно поддържаше няколко терористи, обикновено физически здрави младежи, които по заповед на ЦК всичко можеха да извършат, стига да им се даде нареждаие и да им се внуши. С подобни легални "комити"-терористи някои от гражданите имаха разправии, а в това число бяхме и ние. Само че работата с нас беше някак си малко по-деликатна и не смееха да се проявяват спрямо нас с бруталност, защото знаеха, че някои от нас са добре познати почти на всички членове на ЦК на ВМРО, а освен това от Иван Гарванов, от А. Пиргов те знаеха, че ние сме нещо като тях, само че недисциплинирани момчетии, луди глави, които мъчно могат да се уязвят без да се предизвика някоя афера, която може да бъде опасна и вредна за "делото". Всъщност членовете на ЦК – особено Иван Гарванов – се страхуваше и гледаше по-скоро своето спокойствие, въпреки че ни кръвно мразеше и искаше да ни разгони, унищожи, обаче това не му се удаваше и по всичко личеше след направените вече приготовления, че нямаше да му се удаде.

Орце Попйорданов на няколко пъти ясно и категорично му беше заявил, че в случай на някое покушение спрямо когото и да е от другарите гемиджии в Солун или Велес, той лично щеше да отговаря с живота си.

Иван Гарванов много добре знаеше Орце Попйорданов още като ученик, а още повече по-отблизо го опозна след като има възможност в разстояние на една-две години през пребиваването му в Солун да има срещи и работа с Орце, чиято твърдост, решителност и храброст Иван Гарванов отлично познаваше, а и за всичко си даваше сметка.

Останалите членове на ИК, въпреки че напълно бяха съгласни с Иван Гарванов, към нас бяха винаги любезни и по-народни, за комитетски работи даже и дума не ставаше.

Терористите около ЦК знаеха, че ние не сме добре с Иван Гарванов, обаче и те, дали по заповед на ЦК или от голяма "храброст", освен че кротуваха, бяха ставали тъй тихи, тъй примирителни и когато ни срещаха през деня или нощта по улипите, минаваха като най-опитомени гълъби.

Аз и днес като пиша тези редове, още питая една органическа омраза и се отвращавам от тези и тям подобни терористи-екзекутори, които смятам като предвестници на всички онези македонци, които както в миналото, тъй и тогава, а и по-късно само като физически слепи оръдия бяха използувани от "видни и авторитетни" на времето македонски "дейци" от всички фракции в движението, обзети само от злоба и мъст, безконтролно убиха свои сънародници, повечето от

които бяха обвинявани в разни престъпления и разколничества само за това, че не са желаели да мислят и разсъждават с ума на другите, а със своя собствен ум.

Както в миналото, така и по това време, а още повече по-късно, когато македонското национално-освободително движение се лиши от съзнателните, предани и близки до масите лица ръководители и изпадна в ръцете на няколко амбициозни, колкото ограничени със своите революционни схващания, толкова фанатизирани ръководни личности, които безгранично дадоха ход само на своите прищевки, на своите лични амбиции и страсти, като се поставиха в услугите на отговорни и неотговорни фактори на балканските държави и техните реакционни правителства (турско, сръбско, гръцко или българско), които целеха било свои държавни или чисто партийни цели и си служеха и служат с македонци, които използуват, за да прокарат свои династически, завоевателни или дележнически цели по отношение на Македония, а като логическо последствие от това съперничество антагонизмът между всичките балкански народи и следователно и народности в Македония все повече и повече се развиваше, обстоятелство, на което най-вече са разчитали и разчитат разните правителства на балканските държави за своите открити намерения и цели за завладяването или подялбата на Македония.

Тези невежествени, несъзнателни, но жестоки и вероломни македонци допринесоха щото общественото мнение в Македония, България и Европа за македонците изобщо да си съставят едно превратно мнение. Докато в самото начало на развоя на македонската революционна борба в България и другаде понятието "македонец" беше синоним на простак, невежа (хлебар зарзаватчия, зидар или полуинтелигентен човек), по-късно, когато размерите в използуването на тези и тям подобни елементи се увеличиха и било в Македония, било покрай границите й стотици македонци бидоха невинно убити, заклани, понятието за македонеца стана синоним на убиец–главорез.

Това е най-черната точка във всички грешки, които "дейците" в македонското революционно движение направиха, и всички онези лица, които в разстояние на десетилетия са били използувани като слепи и несъзнателни оръдия, които някои от македонските дейци или други балкански фактори използуваха за свои егоистични или държавни династически цели, бъдещият безпристрастен историк ще причисли към всички тирани, мракобесници и джелати на македонския народ, взет в своята съвокупност от разни народности, различаващи се по племенен, езиков и религиозен произход. Но паралелно с това историкът не ще може да не отбележи, че тези и тям подобни елементи са се намирали и сега се намират във всички народи, а македонският народ, като се изключат тези елементи, с всичко в продължение на няколко десетки години в своята борба за хляб и свобода е дал многобройни скъпи жертви и е показал безпримерен в историята на балканските народи героизъм.

Себеотрицанието и храбростта, с които хиляди македонци мряха по всички кътове на своята родина: Пирин, Пелистер, Осогово, Бабуна, Грамос и по всички по-големи и по-малки градове и села, ще останат един незаменим паметник, пред който всички бъдещи поколения за вечни времена, като ще проклинат своите братя сънародници, които са служели и са били използувани от заинтересовани лица и фактори, крепители на мракобесието в Македония и

съседните балкански държави, с почит и благоговение ще си спомнят и ще се поучават от примерите на своите бащи, деди и прадеди и съотечественици, паднали в бой или починали по зандани, поля и гори единствено в името на един-единствен общонационален идеал – свободата и независимостта на Македония.

И по този начин, като проследим по-отблизо цялата история на Македония и македонския народ, ще дойдем до логическото и с нищо неопровержимо заключение, пълно с трагизъм, че от всички поробители, тирани, завоеватели на Македония пред историята най-голяма виновност, носят и ще носят преди всичко онези македонци, които през равните етапи на македонското освободително движение са играли по някоя важна роля и са били с голямо влияние сред народните маси или по някакъв случай са се издигнали и са били авторитетни и влиятелни личности било в редовете на революционната организация, било изобщо в цялото освободително движение от самото начало до последния ден. На всички други чужди на македонската кауза лица, групи, организации, отговорни или неотговорни фактори може би историкът ще прости, обаче на онези македонци, които било от невежество, било от корист или славолюбие съзнателно или несъзнателно са били в услуга на чужди на македонската кауза лица и фактори, няма да прости и всичките бъдещи поколения за вечни времена, с болка и тъга на сърцето люто ще ги проклинат. Това е единствената отговорност, единственото заслужено наказание, което такива и тям подобни македонци за всички времена ще носят пред историята, която рано или късно на всекиму дава заслуженото. А такива македонци през всички епохи може всеки, който горе-долу познава историята на Македония, национал-революционното движение, да наброи и посочи.

90. ВЪПРОСЪТ С ХИЛЯДАТА КИЛОГРАМА ДИНАМИТ

През последните месеци преди извършването на солунския атентат Ивай Гарванов бе предложил на Орце Попйорданов да ни даде пари и да започнем да приготовляваме някоя подобна акция например в Скопие, Велес, Битоля и пр. Единствената цел на Гарванова беше да ни махне от седалището на ЦК – Солун. Ние това явно схващахме и по никой начин не се съгласявахме да напуснем Солун, а напротив, всичко концентрирахме само в този град, защото след като Иван Гарванов успя да ни "надхитри", да ни изиграе, като ни прибра едно голямо количество динамит, който ние от толкова месеци очаквахме от странство, защото размерът на нашата акция било само в Солун, било и във Велес, Битоля и Скопие се обуславяше и зависеше от това голямо количество – хиляда килограма динамит.

Борис Сарафов закупи динамита в Белгия и през Марсилия в 17 бурета като химикали (цяр против филоксера) чрез свои агенти бе разпоредил да се препрати в Турция – Дедеагач, според както се бяха уговорили с Орце Попйорданов, тъй като контролът в солунската митница беше голям. Динамитът вече беше пристигнал и Орце ангажирал един търговец грък срещу 100 лири възнаграждение да извади "стоката" от дедеагачката митница и да я препрати в Солун, където ние трябваше да я получим. Първоначално търговецът грък взе 50 лири, а останалите 50, съгласно уговорката, трябваше да ги получи при предаването на стоката.

Дим. Евангелидис, търговец грък, бе близък роднина, струва ми се шурей, на бившия гимназиален директор Ат. Наумов, с когото Иван Гарванов, като съмишленици и основатели на македонските "революционни" братства, бяха познати и близки. Търговецът грък, преди да замине за Дедеагач, съобщил на Иван Гарванов, а последният представил пред него, че тази стока е на организацията, а Орце Попйордавов и останалите покрай него лица младежи или "момчетии", както по това време Гарванов ни е наричал пред свои близки и познати, са хора на комитета и следователно са под негово лично ръководство и под тоя привиден претекст склонил търговеца контрабандист, щото той, след като изтегли "стоката" от митницата, да я предаде на посоченото от Гарванова лице в Дедеагач, което щяло било да му брои и останалите петдесет турски лири. Търговецът заминал за Дедеагач, обаче в разстояние на два-три дни не се обадил на Орце, за да тръгне и той както били уговорили. Орце, озадачен от мълчанието на търговеца, отива в Дедеатач и въпреки всичките му усилия да се намери с познатия и близък търговец, не успял. Орце най-напред помислил, че може би по някоя случайност динамитът да е открит и конфискуван, а търговецът арестуван. В продължение на два дни Орце нарочно е отивал няколко пъти в митницата в околийското управление – само и само по раздвижването на полицията или по други белези да узнае дали наистина има конфискувана стока... Обаче напразно! Никакъв белег, никаква следа от конфискувана непозволена стока, нито динамит, а още по-малко следа от търговеца грък.

Орце се завръща в Солун напълно разочарован до отчаяние. През това време отношенията му с Иван Гарванов все повече и повече се влошават. На първо време Орце даже не е можал и да помисли, че Иван Гарванов ще отиде толкова далече...

При наличността на този случай с търговеца грък, той ни писа в София на всяка цена да се снабдим с колкото се може повече динамит и аз от Кюстендил през Осоговската планина да прехвърля колкото се може повече динамит и всичките бомби, с които разполагаме.

Едновременно с това той влиза в редовна кореопонденция с Борис Сарафов и го запитва да му отговори дали наистина е изпратен динамитът чрез, коя параходна агенция и пр.

Борис Сарафов нарежда да се провери и параходната агенция "Фресине" от Марсилия с писмо до лицето, експедирало стоката, съобщава, какво 17 бурета химическо производство са били експедирани от Марсилия и на 17.II.1903 година стоката е била изтеглена от митницата в Дедеагач. Това писмо Борис Сарафов препрати до нас в София и ние съобщихме съдържанието му на Орце Попйорданов. Явно беше, че динамитът наистина беше пристигнал, обаче търговецът-контрабандист вместо нам, умишлено предава стоката в Дедеагач на лице, посочено от Иван Гарванов, като вместо да се завърне в Солун, той без да се обади на Орце Попйорданов, заминал за Атина, както отпосле Орце научава от трети лица. [1]

Играта, която ни скрои Иван Гарванов бе изгубена от нас и ние трябваше по неволя да се примирим. Примирихме се, обаче колкото мъчнотии срещнахме за

набавяне, пренасяне, укриване на нов динамит – толкова повече желанието ни на всяка цена да си отмъстим на Иван Гарванов растеше у нас всинца ни, а Орце в последния момент не можеше да търпи даже да се приказва за Иван Гарванов.

Въпреки всичко това Гарванов не преставаше да се оплаква пред Гоце Делчева в писмото си от нашите другари гемиджии в Солун. Обаче както ние, така и Гоце Делчев и Правителството на ВМРО в България бяхме се вече достатъчно ангажирали едни пред други, че връщане назад нямаше и не можеше да има. А и събитията тъй се развиха, особено след тъй нареченото Горноджумайско въстание, че за дейците от Вътрешната революционна организация, особено тези, които по това време бяха в България, време за дълги умувания и разправии нямаше, а всичко беше насочено кой как по-бързо да влезе в Македония, кой как да си обезпечи район за действие, защото пролетта наближаваше, а никой не знаеше точно какво щеше да стане, тъй като след нещастното горноджумайско въстание почти всички приказваха за едно макар преждевременно, но по силата на местните условия налагащо се общо въстание, тъй като мерките, които вземаше турското правителство, бяха от такова естество, че почти навред се създадоха афери, откриваха се чети, а населението почти отвсякъде викаше за оръжие, пушки, патрони и готовността за едно въстание, чийто край, въпреки че никой не можеше да предвиди, повечето от болшинството на ръководителите в революционните райони желаеха. Даже още в края на октомври 1902 година в София от тогавашното представителство на ВМРО беше взето протоколно решение за въстание, само че датата не бе определена, а това се предоставяше на ЦК в споразумение с останалите три революционни окръга.

91. БОРБИТЕ МЕЖДУ ЦЕНТРАЛИСТИ И ВЪРХОВИСТИ ПРЕЗ 1902 ГОДИНА

Годината 1902 беше една бележита и от голямо значение за македонските дейци както в Македония, така и в България. През тази година се изостриха до неимоверност борбите между централисти и върховисти, от една страна, и, от друга – между самите върховисти, крилата Цончев – Михайловски и Борис Сарафов – Тома Давидов – Славчо Ковачев заедно със своите привърженици. Борбите започнаха още от пролетта и през всичкото време по цяла България се водеше усилена агитация сред всички македонски среди, щото конгресът, който щеше да се състои през лятото, да спечелят хората, привърженици на ВМРО. Агитациите се водеха от централистите с крилото на Борис Сарафова, който не беше централист, но не беше пък и отявлен върховист както Иван Цончев, Ст. Михайловски, Ант. Бозуков, Саракинов и др. Изхаби се голяма енергия само в агитации и пропаганда в България.

Голяма част от парите, взети като откуп за мис Стоун, се изразходваха за агитация и пропаганда. В София се издаваха по два вестника: "Реформи" – орган на Върховния комитет, и "Право" – орган на ВМРО. В Кюстендил в. "Изгрев" (Ив. Кепов) защищаваше тезата на централистите, а в. "Струма" – на върховистите.

Общественото мнение в България се раздели на две: едни бяха с централистите, а други с върховистите. Ежедневните вестници "Вечерна поща" (С.С. Шангов) и "Дневник" (Т. Николов), като информационни вестници, пишеха и защищаваха

ту едните, ту другите. Разцеплението между македонските деятели на централисти и върховисти за широката публика в България не беше ясно обосновано и за мнозина изглеждаше като несъстоятелно, безпредметно и парадоксално. Характерна е една карикатура от Ал. Божинов поместена във "Вечерна поша", в която се изобразяваше една висока джамия, на минарето на която стои султан Абдул Хамид с дълъг голям нос, препасан с голям пояс, а в подножието на джамията Иван Цончев и Борис Сарафов, единият със счупен крак а другият със счупена ръка искат милостиня – Македония – а султанът надменно им отговаря: "Хайде, хайде, двама просяци на една врата не може..."

Общият легален македонски конгрес се състоя и спечелиха върховистите. Борис Сарафов със своите другари пропадна, защото биде представен като човек, който няма "такт", не е "последователен" и който пилее народната пара. Борбата уж се водеше за идеи, тактика, принципи и в края на краищата се изрази на лична почва.

Саракинов например, само и само да подрони авторитета на Борис Сарафов и да внесе смут на конгреса, публично обвини Б. Сарафова, че последният злоупотребил една сума от 15000 – 20000 лева, когато същият Саракинов, макар отявлен върховист (цончевист) знаеше, че една част от парите бяха изразходвани по подготвящата се акция в Цариград и другаде, която Б. Сарафов финансираше. Б. Сарафов публично заяви, че една приблизително такава сума той имал нещастието да изгуби, когато бил с някоя лека "жена", само и само да даде отговор, тъй като по изразходването на подобни суми публично не можеше да се каже нищо. Обаче пред съответната финансова комисия Б. Сарафов, подкрепен и от други лица, посветени в работата, даде своя отчет, даде своите обяснения и комисията намери, че Б. Сарафов беше в пълна изправност.

Но желанието на двореца и Военното министерство трябваше да се изпълни в смисъл не само централистите – тези "даскалчета", тези "коцкари", както тогава някои от върховистите наричаха централистите – не трябваше да вземат в ръцете си ръководството на Върховния македонски комитет, а и Борис Сарафов със своите другари и привърженици трябваше на всяка цена да се отстранят като "нетактични", "буйни" глави, които бяха изгубили благоволението на двореца и Военното министерство.

Не е тук мястото по-обширно да се спирам върху взаимоотношенията между тогавашните македонски групировки, а само ще подчертая, че борбата между върховисти, от една страна, и централисти (включително и Борис Сарафов със своите другари и съмишленици) от друга – взе остър характер, ожесточи се и в резултат на това се образуваха два върховни комитета, единият начело със Ст. Михайловски – Иван Цончев, а другият – с инж Хр. Станишев. Колкото повече борбата продължаваше, толкова повече се изостряше и ставаше по-жестока, а това се отразяваше вътре в Македония, особено в Горноджумайско, Петричко и някои от останалите погранични околии.

Сформировани и екипирани чети било от Върховния комитет, било от представителството на ВМРО покрай границата и вътре в Македония се посрещаха, преследваха, сражаваха и обезоръжаваха. Покрай тях страдаха други често пъти съвсем невинни хора и то лица, живущи и действуващи в Македония

или движещи се покрай граничните местности или села и градове в България и Турция.

Често пъти куриери и доверени лица на едната или другата групировка се преследваха било от едните, било от другите, а даже някои бяха убити без да знаят самите те защо ги убиват и в какво именно са се провинили, че им се налагат подобни тежки и жестоки наказания.

Всичко това се отразяваше деморализиращо всред всички македонци, а особено сред българското общество, което като далеч от тези взаимни борби и самоизтребления, без да бъде напълно осветлено по същността на споровете, постепенно взе да охлаждава към всички съществуващи македонски легални и нелегални организации. Мнозина пък даже гледаха на македонските работи с презрение, а при това мнозина трезви, самостоятелни и честномислещи македонци се отдръпнаха от движението и не желаеха да вземат участие в него, а се отдадоха на своя частна работа, само и само да запазят своето достойнство, своята чест и да не стават подметка на ръководните личности от единия или другия лагер, защото някои от водачите поставяха своите лични интереси и схващания по-горе от всичко въпреки че и едните, и другите – кои повече, кои помалко – правеха големи и груби грешки по отношение на революционното движение, тъй като тактиката и методите на борбата и на едните, и на другите бе една и съща – въоръжаване на населението, чети и подготовка за общо въстание.

Вътре, начело на Централния комитет беше вече застанал Иван Гарванов. През лятото за задгранични представители бяха назначени Димитър Стефанов, бивш директор на Битолската гимназия, и Туше Делииванов, бивш главен учител в Кукуш. Постигна се едно ново формално споразумение между двете страни върху базата на една директива [2]. И то се оказа обаче наложено от тактически съображения – да се спечели време за нова, по-решителна офанзива: кардиналният въпрос за въстанието продължаваше да ги дели. Без да се денонсира формално сключеното "примирие" неприятелските действия се възобновиха с още по-голяма ярост и там, и тук.

Атакувана вече у дома си, вътрешната организация бранеше доста успешно позициите си вътре и от своя страна мина в открито настъпление против Върховния комитет в България. Борбата тук се водеше в средата на самите дружества, част от които отказваха да поддържат върховния комитет.

В редовния конгрес, който се свика през юли 1902 година привържениците на Вътрешната организация се отцепиха и формално, тъй че след конгреса започнаха да функционират два комитета: старият преизбран комитет на Ст. Михайловски – Цончев с членове Стойчев, подполк. Николов, А. Бозуков и Г. Белев, и новият – с председател инж. Станишев, подпредседател Т. Карайовов и членове П.К. Яворов, Стоянов, Йордан Асенов и Георги Петров.

Още преди формалното разцепление борбата между двете организации тук се водеше чрез устно и печатно слово. Целият македонствуващ свят в княжеството се нареди в единия или другия лагер. Каузата на вътрешните намери жарки

защитници в лицето на множество представители на интелигенцията с най-различна идейна окраска.

Мнозина видни социалисти като Димо Хаджидимов, Никола Харлаков, Вл Димитров и др. оставиха на заден план партията и доктрината си и се отдадоха със страст на тая борба.

Теорията за еволюционизма в революционния процес и принципите на самостоятелността и суверенността на вътрешната организация като еманация на местното борещо се население допадаха на социалистическия манталитет.

Прецедентът от 1895 година, подозрителността на интелигенцията спрямо тогавашния държавен глава и подхранваната предвзета неприязън към офицерската "каста" тласкаха крайните идейници тук към лагера на вътрешната организация, макар че действително вътрешните, отдалечените от тукашното влияние отвъдни деятели нямаха нищо общо със социалистическото верую.

Наред с тях ратуваха и несоциалисти, водими от подбуждения, в които преобладаваше било загрижеността за застрашеното скъпо дело, било дълбокото убеждение в правотата на защищаваната кауза, било безрезервното доверие и симпатия към Гоце Делчев и към вътрешните мъченичествуващи корифеи на организацията: Д. Груев, Хр. Матов, Пере Тошев и др. От най-изтъкнатите между тях, които с перото и словото си бяха се поставили в услуга на вътрешните трябва да споменем А. Страшимиров и П.К. Яворова, и двамата в първия разцвет на своя поетически талант. Те, заедно със социалиста Димо Хаджидимов, с темпераментния публицист Ив. Кепов, редактор на в. "Изгрев" в Кюстендил, с македонските журналисти Т. Карайовов и Никола Наумов – първият силен с диалектиката си, вторият с язвителния си език – бяха главните пера, които изнасяха идейната и обикновена вестникарска полемика срещу върховизма.

В началото на 1902 година вътрешните имаха вече и свой печатен орган, създаден специално за нуждите на спора – в. "Дело", който, по думите на редактора му П.К. Яворов "даде на читателите си тридесет статии върху нарушената от комитета директива и нито три поне за разнообразие против Турция..."

Върховистката теза бе от мъчно защитимите пред мислещия свят. Нейната интимна страна изобщо не беше твърде за показ. Затова комитетският печат с в. "Реформи" начело не се вдълбочаваше много в принципни спорове.

Нападателната тактика, прилагана вече срещу Сарафова, биде турена в действие и спрямо вътрешната организация. Макар, че последната не можеше да се идентифицира с една или няколко личности, нейният морален облик се рисуваше по действителните или мними прегрешения на отделни нейни членове или съмишленици.

Големите козове на върховисткия лагер бяха авторитетът на Ст. Михайловски като писател и мислител, солидното обществено положение на генерал Цончев и другарите му като реномирани офицери, тесните морални връзки с

българската армия, тяхното влияние, по-скоро предполагаемо, отколкото действително сред дворцовите и управляващи среди, и тяхната лична неуязвимост като нови хора, които тепърва имат да се проявяват.

Ожесточението на борбата отвъд, стигнало до кръстосване на братското оръжие и до братоубийства, изроди и тук уличната и печатна борба до степен, че изчезна взаимното уважение между едните и другите борци. Едните и другите се рисуваха взаимно по-черни отколкото бяха.

В своя най-вулгарен вид – в оня вид, който най-силно действува върху простите и неосведомени хора – междуособицата представляваше върховистите като слепи проводници на честолюбивите, егоистични и династически попълзновения на княз Фердинанда в ущръб на македонския роб, "блюдолизци" и "лакеи" на българския дворец, а вътрешните – като сборище от "мафиоти", "даскали" и "коцкари", които експлоатират тук и там свещеното освободително дело без да мислят - и без да са кадърни – да направят въстание.

Но събитията твърде скоро призоваха на работа и едните, и другите и извадиха наяве заблудите, грешките и "кадърността" [Силянов, Христо. Освободителната борба на Македония. С., 1943, 155-157].

92. ОПИТИ 3А ПОМИРЕНИЕ МЕЖЛУ ДВАТА ЛАГЕРА ВЪРХОВИСТИ И ЦЕНТРАЛИСТИ

През есента на 1902 година видни македонски дейци емигранти, всички високообразовани и ползуващи се с голям авторитет както сред българското общество, тъй и сред македонските емигрантски среди - стоящи в близки връзки с лидерите и на централисти и на върховисти – се оформиха в една помирителна комисия, която си постави за цел да посредничи между двата комитета да се помирят.

По инициативата на тази комисия почнаха се ред срещи, съвещания, преговори, които продължиха няколко седмици, обаче в края на краищата излезе с едно комюнике, в което се казваше, че принципни различия няма, но помирение не може да стане. Това, разбира се, още повече подрони авторитета и на двата лагера, които окончателно се разделиха, станаха съвсем враждебни, но нито едните, нито другите отстъпваха в нещо.

92. ГОРНОДЖУМАЙСКОТО ВЪСТАНИЕ

По това време и стана Горноджумайското въстание (6 – 16 октомври 1902 година), организирано и предизвикано от Върховния комитет (ген. Цончев, Ал. Протогеров, С. Стоянов, Дончо войвода и др.).

Въстанието не продължи много, но там, където се повдигнаха няколко села и където навлязоха чети, положението се влоши извънредно много, тъй като турската власт, предварително уведомена за всичко, беше взела всички мерки и още в самото начало както четите, така и въстаналото, макар и малочислено население в Горноджумайско, преследваше с голяма жестокост, а четите

оставяха населението на произвола на съдбата и се ангажирваха в сражения с турската войска и жандармерия.

Сраженията се водеха изключително почти към границата, а местното население – за да се спаси от преследвания, убийства и безчестия – почна да бяга през границата в България, където още повече общественото мнение се заинтересуваа, възбуди и както печатът, тъй и всички фактори живо се заинтересуваха и искаха всячески Горноджумайското въстание да се използува, като се обърне вниманието преди всичко на общественото мнение в Европа и като се заинтересуват компетентните чужди представители в София и Цариград и западноевропейските велики сили.

През време на въстанието паднаха убити 95 въстаници, 130 турци и 45 души от местното население. Пострадаха 15 села – 340 мъже и 130 жени. В България до края на октомври 1902 година избягаха около 3000 души бежанци.

"Джумайската околия беше една от сравнително най-добре уредените. С изключение на с. Лешко, което остана вярно на организанията и на още някои колебаещи се села, околията беше предварително завладяна от Върховния комитет. При все това организацията положи неимоверни усилия да възпре народа от увлечение. Към средата на септември там са съединените чети на Хр. Чернопеев, Кр.Асенов, Славчо Ковачев и др., броящи около 50 души със задача да се разправят с четите на мичман Саев и Лефтеров и да възпрат населението. В същия дух действува по източния бряг на р. Струма Сандански против приготовленията на кап. Ю. Стоянов.

На 23 септември в с. Железница пукна първата въстаническа пушка. Няколко четници, изпратени от Саева, убиха трима спахии. Пристигналата войска завърза сражение с въоръжените селяни и подпали Железница. Същия ден пристигна с развято знаме четата на Саев, засилена с въстанали селяни и до вечерта се сражава с войската.

Докато Саев се сражаваше, Чернопеев с четата си и с присъединени към него селяни наблюдаваше спокойно от един далечен връх борбата на въстаналия роб!

На 23 септември станаха сражения и при селата Сърбиново и Градово между аскера и въстанали селяни, предвождани от местния войвода Павле Давков. В сражение влезе и въстанишкият отряд на кап. Ю. Стоянов.

Сраженията в Джумайско се подеха с нова сила към края на октомври. От 19 октомври до 3 ноември станаха 6 сражения (при с. Бистрица, на върховете Чатал Факиртепе и местността Ибраимец). Ген. Цончев взе участие в тия сражения и бе ранен.

Сражения станаха и в някои съседни околии: три в Мелнишко, две в Петричко и по едно в Малешевско, Струмишко и Разложко. Броят на всички сблъсквания между 23 септември и 1 ноември възлиза на 19.

Според статистическите данни на "Мемоара" в сраженията взеха участие 2580 борци и 13 960 турски войници; загинаха 95 въстаници. Най-продължителни сражения – 10-12 часа – са станали при Кресна, Езерец и Железница, а най-кръвопролитните – при Кресна и Сърбиново – Градево, където загинаха 43 въстаници и 108 турци." [Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. С., 1943, с. 178]

Докато Върховният комитет със своя апарат разтръби навсякъде, че в Македония е избухнало въстание и иска европейска намеса, вторият върховен комитет начело с Хр. Станишев чрез своя апарат и печат омаловажаваше характера и размера на въстанието и за да "осветли" европейското обществено мнение, чрез разни телеграфни агенции, даже една телеграма, подписана от Хр. Станишев, с която се съобщаваше, че в Македония въстание няма.

Въстание има – казваха едните и посочваха лицата, които действуваха, местата, където ставаха сраженията и жертвите от двете страни.

Въстание няма – твърдяха противниците им и озлоблението и ненавистта бяха толкова големи, че не само отделните привърженици и съмишленици на двете групировки в своите опорове дохождаха до явни противоречия, а даже и щабовете на двата върховни комитета публично отричаха конкретни факти и изопачаваха същината на всичко станало в Македония и България, като по този начин дохождаха до съвсем нелогични, абсурдни даже и смешни заключения, за да се компрометират едни други.

Г. джумайското въстание по характера и размера си в нищо не се различаваше от частичните македонски въстания в Кресненско (1878 г.), Малешевско (1876 г.), Охридско (1881 г.), Пиринско (1895 г.). То има своето значение, вследствие на което европейската дипломация се заинтересува – видно от рапортите на представителите на великите сили в Цариград и София, а така също от рапортите и донесенията на съответните чуждестранни консули в Турция.

По повод на това въстание дипломатическите канцеларии се раздвижиха и заинтересуваните велики държави взеха по-активно да се занимават с македонския въпрос.

Бъдешият безпристрастен историк ще прецени и ще каже своята тежка дума и ще даде градация за ползата и вредата от Горноджумайското въстание. Историята ще каже дали то беше продиктувано от обективните местни условия или пък беше предизвикано изкуствено, вследствие подстрекателствата и четническите набези от България.

Но характерно беше, че въстанието стана в околии, граничещи с България и организирано от хората на Върховния комитет, чието седалище беше в София. Вследствие на това не само за дипломатите, журналистите и обществениците в България и странство стана ясно, че причината за вълненията, за бунтовете, за въстания в Македония не са толкова местните условия, отколкото подстрекателствата и активната намеса на лица, групи, организации и отговорни или неотговорни фактори в България. Поради това едновременно с постъпките, които чуждите дипломати направиха пред турското правителство и султана, те

направиха постъпки и взеха мерки да се обуздае и българското правителство, под чието покровителство и закрила ставаха всички тези събития в Македония.

И наистина преди и след Горноджумайското въстание както пограничните села и градове, тъй и самата София бяха се изпълнили от четници, бежанци и войводи, които се срещаха с всекиго и открито разправяха всичко, каквото бяха направили, видели и чули. Това ставаше, тъй да се каже, под носа на самото българско правителство, което макар, че си правеше оглушки, не можеше да не се обвини, че подклажда безредията, въстанията и бунтовете в Македония и търпи Върховния комитет, чието седалище беше в София, с клонове почти във всички градове в България. От друга страна пък Върховният комитет беше законно легално тяло, което съществуваше по силата на законите в страната и като такъв можеше да има за цел да подпомага само морално македонските революционери, борещи се за една свята национална кауза – за Македония, която пъшкаше под гнета на феодална Турция и чакаше своята свобода.

Върховният комитет направи потребното за да популяризира Джумайското въстание в България и в чужбина.

На 20 септември – три дни преди да гръмне първата пушка в Железница – бе свикан на пл. "Позитано" митинг, на който Ст. Михайловски призова българското гражданство да подкрепи въстаналите отвъд Рила. "Не се гледа сега кой прав, кой крив! – заяви той – Робът е въстанал и трябва да се подкрепи!"

И на тоя позив другият Върховен комитет на инж. Станишев отговори с окръжна телеграма до дружествата, печатана във в. "Вечерна поща": Отвъд Рила няма никакво въстание!

Последва окръжно No 113, с което комитетът Михайловски – Цончев изобличи пред дружествата другата страна. Въстание ще има тогаз – казваше се в окръжното – когато те ще бъдат главните му дейци и елементи. И понеже това никога няма да бъде и не може да бъде, тяхна милост се провикват: "Нищо не е направено, нищо няма да бъде направено." В Костурско, Леринско и Воденско всичко е скокнало с оръжие в ръка. Тази е голата истина!

Спорът около това има ли в Македония въстание или не възбуди негодуванието на широките обществени слоеве в България. Опитът да се отрече и омаловажи онова, което ставаше отвъд злепостави тукашните привърженици на вътрешната организация. В по-нататъшните общограждански митинги, които станаха в София, Пловдив, Варна и др. градове, покрай съчувствията към борещите се и апелите към Европа и към българското правителство осъждаше се не само "всяко опозиционно дело", но и "всяко бездействие" от страна на видните македоно-одрински дейци, от която и да било група съюз или братство.

Независимо от голата истина относно самото въстание, която далеч не се съдържаше в гръмогласията на върховнокомитетския печатен орган "Реформи" и неговите червени "Притурки" оттатък Рила се разиграваше една страшна трагедия, която не можеше да не развълнува отсамните българи. За това свидетелствуваха първите завърнали се ранени или разбити четници и първите домочадия от Джумайско и Разложко, потърсили отсам спасение от

пожарищата, сечта и безчестията. Органът на Демократическата партия "Пряпорец" (5.X.1902 г) пишеше: "Ако ония, които са дигнали оръжие против турската власт, не трябваше да направят това или ако грешат ония, които тук отричат сериозността на положението и не одобряват навременността на подобни движения, безоръжната маса в Македония не е в нищо виновна да изплаща грешките нито на едните, нито на другите."

Как могат революционери да бездействуват и дори да противодействуват, когато така или инак е обявено оттатък въстание и когато борците изнемогват под напора на неприятелската сган? Така просто се поставяше въпросът за всички добри български патриоти, неосведомени или неутрални в македонската междуособица. Тая именно патриотическа струна обтягаше Върховният комитет на Михайловски. И имаше известен успех. Не само странични кръгове, но и някои от дружествата на другия комитет се разколебаха. И комитетът, председателствуван от инж. Станишев сметна за по-уместно да спре печатния си орган "Реформи" [3] – "за да не пречи на освободителното дело, както го упрекват някои." Редактираният от Никола Наумов в. "Право" обаче не последва неговия пример. Оформен като неофициален орган на вътрешната организация, тоя вестник продължаваше да осъжда акцията в Джумайско като един безумен удар против готвеното повсеместно въстание и посрещаше невъзмутимо осъжданията и нападките, които от разни страни се сипеха против него. [4]

Да не се омаловажава Джумайското въстание пред света и да не се спъва от никоя българска среда зараждащото се в чужбина движение в полза на реформи в Македония, това бе напълно логично и патриотично от политическо и общобългарско гледише. Но можеше ли вътрешната организация да приобщи силите си към една акция, предприета без нейно съгласие и мимо нейната воля?

Веднъж запретнала сили да угаси или поне да ограничи до минимум пожара, умишлено подкладен и подпален отвън, не й оставаше друго, освен да изиграе докрай пожарогасителската си роля. Тя не можеше поради тукашните политически настроения и резки преценки да се постави в противоречие със своите дотогавашни действия и разбирания.

Върховисткият щаб се отнасяше с пренебрежение към преценката на чуждия свят за едно въстаническо движение, което носеше всички белези на стъкмено оттук и към дипломатическите неудобства, които едно такова движение представляваше за българското правителство.

За всички чужди наблюдатели беше ясно, че въстанието има своята база в територията на княжеството: оттук заминаваха и тук след продължително време се завръщаха въстаническите отряди, предводителствувани от офицери в българска военна униформа.

Не за такова въстание мечтаеше и работеше вътрешната организация. Тя мислеше, че революцията трябва да има стимулите и главните си ресурси във вътрешността и да носи всички неопровержими елементи на нещо местно и самородно. Това бе в духа и идеологията й, то се налагаше от добре разбраните интереси на македонското освободително дело и от общите интереси на

нацията; само то би могло да направи неатакуеми политическите и моралните позиции на българското правителство пред европейското обществено мнение.

Джумайското въстание в очите на отвъдните водители бе един частично сполучил атентат против така разбираната идейна и тактическа база на вътрешната организация (Хр. Силянов).

93. ГРАФ ЛАМСДОРФ В СОФИЯ

По това време най-заинтересуваните велики сили на Балканите бяха, както се знае, Австро-Унгария и Русия. Всяка дипломатическа инициатива, която се предлагаше от друга някоя европейска велика сила, трябваше обезателно да намери одобрението преди всичко на Австро-Унгария и Русия, т. е. на техните правителства.

Австро-унгарската и руската дипломация по отношение на Балканите имаха своите общи споразумения, обаче интересите им бяха диаметрално противоположни, съперничествата им големи, а следователно и политиката, която следваха по отношение на Турция, по цели и методи значително се различаваше.

През 1902 година властта в България беше в ръцете на двете русофилски партии – народняшката начело с Ив. Евст. Гешов и прогресивно-либералната начело с д-р Стоян Данев.

Освен направените дипломатически постъпки, които бяха направени по официален дипломатически път пред тогавашното българско правителство от страна на австрийската и руската дипломация, за по-голямо въздействие на 13 декември 1902 г. в София пристигна руският министър на външните работи граф Ламсдорф. Заедно с него като гост на България беше дошъл и известният бивш руски дипломатически представител в Цариград граф Игнатиев – един от подготвителите и прямите виновници за Руско-турската война, която се привърши с освобождението на България.

Специално на граф Игнатиев от цялото население в София, включително и македонските българи, се направи едно бляскаво посрещане.

Граф Игнатиев беше гост на България и българския народ, а граф Ламсдорф – на цар Фердинанд.

На другия ден по инициатива на двата македонски комитета от всички легални македонски дружества и корпорации (стана) една голяма манифестация, в която само македонци имаше повече от 25 000 души. Дотогава София не беше виждала подобна внушителна манифестация. Последната продължи късно до вечерта и една грамадна тълпа, която минаваше по ул. "Цар Освободител"; пожела да премине през средата на княжеския дворец, където нея вечер в чест на граф Ламсдорф се даваше вечеря.

Манифестантите от бул. "Цар Освободител" минаха външните източни входни врати на двореца и целият дворец се изпълни с манифестанти, изключително

македонци, почти всички държащи в ръцете си факли, а мнозина мъже и жени облечени в своята македонска национална носия.

Манифестантите спряха пред самите входни врати на дворцовото здание и всички околни улици, площадът и Градската градина бяха изпълнени с любопитствуващи граждани и гражданки, участници в манифестанцията, които не можаха да намерят място в двора на двореца. Предварително определени оратори македонци (Ат. Наумов и др.) тъкмо под балкона на двореца държаха кратки прочувствени речи, в които очертаха тежкото и непоносимо положение на македонските българи и изказаха задоволството си, че представителят на н. в. руския цар и великата освободителка на България Русия, покровителката на всички славяни – дохожда специално при нас да се запознае по-отблизо със създаденото положение както в България, тъй и в Македония, да види с очите си болките и страданията на македонския роб, с една дума да тури ръката в самата рана и се убеди в правотата на македонската освободителна кауза. Разбира се всички присъствуващи продължително ръкопляскаха на красивите и прочувствени речи, гръмогласно викаха в продължение на часове "ура, ура", "да живее Русия", "да живее н. в. император Николай II", "да живее граф Ламсдорф".

На балкона се появи граф Ламсдорф и още в същия миг манифестантите нададоха такъв шум със своите овации, че той в продължение на 10 –15 минути беше принуден да стои прав на балкона и да чака утихването на шума всред многохилядната публика манифестанти. Сякаш по специална поръчка на граф Ламсдорф тук в центъра на София пред двореца бяха се събрали всички македонци без разлика на професия, идеи и убеждения.

След малко затихване граф Ламсдорф използува случая и с гръмлив глас каза, че благодари на всички симпатии от страна на българския народ към Русия, заявявайки, че всичко това, което е видял и разбрал, щял да доложи на неговия господар н. в. руския император.

Учудването на мнозина беше голямо, когато граф Ламсдорф кратко ясно и недвусмислено заяви, че той е дошъл в София не да взема съвети, а да дава такива и че желанието на негово императорско величество било на Балканите да има мир и спокойствие. [5]

Разбира се манифестантите автоматически пак отговориха с дълги и продължителни ръкопляскания и ура, а граф Ламсдорф напусна балкона и се прибра в дворцовите салони.

След това манифестантите започнаха да се разотиват и всеки по своему преценяваше, тълкуваше и обясняваше думите, тона и позата на граф Ламсдорф. Едни останаха с дълбокото убеждение, че казаните думи са продиктувани от голяма обич, че били "тънка и дълбока дипломация", че Русия пак бди над българското племе и пр. и пр. Обаче мнозина от македонците в тази грамадна манифестация, които имаха по-голям нюх и далновидност, ясно схванаха, че каквото и да става за в бъдеще в Македония, най-малко царска Русия ще се постави в положението на македонците, най-малко тя ще се отзове на техните

страдания и мъчения и че тя, въпреки че се смята за най-заинтересувана на Балканите, със своята дипломатическа подкрепа ще се яви може би последната от всички останали държави, даже след Германия, отявлената приятелка на Турция.

Голяма част от македонците виждаха истината, грозната истина, която мнозинството не можеше да схване.

94. ГРЕШКИ И РАЗОЧАРОВАНИЯ

Дългата и продължителна упорита борба за надмощие в България и в известна част на Македония между върховистите и централистите беше вече привършена.

Въпреки всички предупреждения, въпреки всички борби и даже сражения между формираните от едната и от другата страна чети, върховистите в България взеха надмощие и спечелиха борбата, стремейки се в отдалечените краища на Македония да печелят свои последователи и да рекрутират съмишленици и партизани.

Горноджумайското въстание се приключи и всеки можа да види и се убеди какви добри и какви лоши резултати даде това въстание.

След посещението на граф Ламсдорф мнозина се позамислиха и всеки за себе си поне направи своите заключения и съобразно с това си избра и съответно поведение в движението.

На първо място водачите на централистите признаха своята грешка. Те по един положителен начин се убедиха, че при наличността на един голям фактор – какъвто бе българската държава със своите правителства, – въпреки всички правилни позиции, теории и тактика на централистите, абсолютно невъзможно беше да се спре или ограничи дейността на Върховния комитет, защото той беше, така да се каже, дясна ръка на Военното министерство и двореца.

Едва тогава, след като почти безцелно и напразно се изхарчи толкова енергия в агитации и пропаганда против Върховния комитет, след като се изразходваха големи суми от парите, взети като откуп за мис Стоун, македонските дейци централисти разбраха, че всичко ще зависи от вътрешността на Македония; че напредъкът на македонското революционно движение зависеше от обстоятелството доколко изобщо вътре в Македония населението е по-подготвено и организирано, по-добре въоръжено и готово за борба, тъй като центърът на тежестта беше в Македония, а не в България.

Макар и късно, все пак централистите се убедиха, че те вместо да действуват в Македония, където са по-силни и имат много привърженици, почти цяла година изгубиха в борба с върховистите, за да спечелят българското обществено мнение и да вземат юздите на управлението във Върховния комитет или пък съвсем да го премахнат, което на прост език значеше – да свалят българското правителство и да диктуват във Военното министерство и двореца. След тая

непосилна борба централистите обърнаха своя поглед изключително към борбите в Македония.

Върховистите пък, разочаровани в голяма степен от своите "успехи" в България и част от Македония, заеха наблюдателно положение без обаче да отстъпят от своето гледище както по целите, така и по методите на борбата в Македония. Те целеха една въоръжена намеса с помощта на българската армия, чрез която да освободят и присъединят Македония.

В противовес на това централистите се бореха щото чрез едно общо, повсеместно въоръжено въстание да предизвикат намесата на заинтересуваните велики сили, ако не се успее да се вземе цялата политическа власт в ръцете на местното население.

Между словесната борба и теориите на двете течения и самата действителнот имаше голяма разлика. Само неколцина от двата лагера можеха да си дадат една по-точна сметка и представа за водените борби, когато останалите членове на ВМРО и нейните привърженици и съмишленици, от една страна, и привържениците и съмишлениците на Върховния комитет, от друга страна, не можеха да си дадат точна сметка и да имат ясна представа за своите искания и претенции и вървяха като тълпа по общото течение.

Времето течеше, пролетта наближаваше и никой не знаеше какви изненади щеще да донесе тя пред вид на общото настроение, общия кипеж всред македонската емиграция в България и населението във вътрешността на Македония, където в продължение на няколко години се води непрекъсната агитация, и навсякъде, според местните условия, се агитираше различно.

На едни места се говореше, че България, а след нея и Русия ще се намесят; че великите сили, съгласно Берлинския договор и други международни трактати, ще направят интервенция; че Турция ще се разпадне, защото и арменци, и араби, и албанци са много недоволни, и че ще въстанат, и т. н., и че ако Македония не може да се обособи в автономна политическа единица, то най-малкото, което ще стане е, че режимът ще се промени, защото младотурците, макар малочислени и организирани в комитета "Обединение и напредък", са против султана и по такъв начин всичко се представляваще, като че ли само султанът беше виновен за ужасното положение в Отоманската империя, че само той със своята придворна и военна камарила и гражданската така са виновни и че ако те се махнат, всичко щеше да се оправи в Македония и другите области на империята.

95. УСИЛИЯТА ЗА ВЪОРЪЖАВАНЕ

При това положението на цялото население, без разлика на вяра и народност в политическо и икономическо отношение, беше много зле. Особено зле, ратайски, бе поставено селското население не само поради това, че беше без достатъчно земя, но то страдаше от местните феодали, от разни деребеевци: албанци и турци, които държавната власт освен че не обуздаваше, а напротив насърчаваше във всичко срещу ненавистното тям българско население в Македония и Одринско. Независимо от това останалото градско население –

занаятчии, търговци, работници – беше също така много недоволно от абсолютизма в управлението и ред други порядки в държавата.

В цялото българско население се беше вече създало и втълпило едно дълбоко убеждение, че в Турция всичко е лошо, че трябва по примера на останалите балкански народи: българи, гърци и сърби, [Македония] да се бори, да въстане и се освободи.

Това народно желание беше станало една традиция, която с течение на времето се пренасяше от град на град, от село в село, от колиба в колиба, от уста на уста. Цялото население без разлика даже на пол и възраст, убеждения или класови различия, мъже, жени, учители, търговци, свещеници, селяни, работници и занаятчии – всички като един горяха от желанието да се борят, да въстанат и бяха готови да дадат всички скъпи човешки и материални жертви в името на един заветен всенароден идеал – освобождението на Македония.

Националното чувство на българите в Македония беше много развито и толкова чисто, че с право от мнозина се считаше, че в тази духовна сила на народа е източникът на всяка дейност и прогрес в Македония. Това беше едната страна на медала, а пък на другата – предстоеше въпросът за организирането и подготовката по въоръжаването на народните маси. Този въпрос занимаваше умовете на мнозина, обаче малцина можеха да имат ясна представа за едно бъдещо повсеместно въстание, те нямаха понятие как ще се повдигне и ръководи въстанието, а така също при един евентуален неуспех какви ще бъдат последствията не само за борещите се, а и за цялото останало мирно население.

При особено настроение всред масите, ако имаше нещо, което да насърчава и ободрява, това бяха многобройните чети, под закрилата на които мнозина мислеха, че ако останат живи – при една евентуална несполука, – ще намерят подкрепа и закрила, докато стигнат границите на България.

И така последният лозунг беше чрез четническия институт към организация, подготовка и въоръжаване на местното население в Македония. Четите освен че много допринасяха за по-бързото въоръжаване на населението, защото всяка новопристигнала чета донасяше със себе си товари с оръжие и бойни припаси, но същевременно се явяваха като инструктор по подготовката и обучението на местното население, предимно селското, което притежаваше различни видове оръжия: берданки, мартинки, гра, манлихерови, маузерови и др. пушки, а мнозинството не знаеше правилно да манипулира с тях. Като инструктори четниците подготвиха местното население да манипулира с разнородните оръжия и с това доставяха един кадър от местното население, което да взема активно участие в подготовляваното вече въстание, което в най-скоро време се очакваше.

96. ЦК НА ВМРО И ОБЩИЯТ РАЗВОЙ НА МАКЕДОНСКОТО РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ

Докато през лятото на 1902 година върховистите почнаха с формиране и изпращане на чети в Македония, централистите по необходимост по същия шаблон почнаха да екипират и изпращат чети във всички краища на Македония

от Осогово до Бистрица и от Рила до Охридското езеро. Така Македония се изпълни с много чети, които заемаха своите бойни райони и подготовляваха местното население.

При това в общото положение беше настъпила една значителна промяна. Докато преди една-две години повечето от по-деятелните македонски революционери бяха по местата си, по една или друга причина, от разни открити афери, съображения от личен или общ характер бяха напуснали своите райони и бяха се прибрали в България. От друга страна мнозина от ръководещите видни хора на ВМРО бяха или в България или в затворите, или пък нелегални. Бившият състав на ЦК на ВМРО (Христо Матов, П. Тошев, Ив. Хаджиниколов и д-р Хр Татарчев) бяха в затвора, обаче поради една амнистия бяха освободени и пристигнаха в София.

Членовете на новия централен комитет нямаха тази опитност и не бяха така деятелни. Те нямаха големи връзки с населението, а освен това нямаха и подходящия авторитет. Членовете на Централния комитет на ВМРО в Солун бяха предимно учители и търговци, които както едните, така и другите гледаха прели всичко своята лична работа и занятия, а ръководството на революционната организация за тях представляваше нещо допълнително, второстепенно. А пък централизацията беше толкова голяма, че и за най-дребните работи трябваше да се търси разрешение за одобрението или недобрението на ЦК в Солун. Обаче размерите, които беше взела ВМРО с дейността на своя организационен легален и нелегален апарат бяха толкова големи, че ЦК да беше съставен даже от лица професионални революционери, пак не можеше да отговори на назрелите нужди по агитацията, пропагандата, подготавката, организирането и обучението, а камо ли пък и ръководството на революционните действия в цяла Македония.

Вследствие на политическото вегетарианство и пасивност на членовете на ЦК на ВМРО последният вече беше загубил нишките на ръководството и фактически ВМРО от организация с пълна централизация става такава с пълна децентраливация, която обаче беше далеч от онзи д е м о к р а т и ч е с к и ц е н т р а л и з ъ м, който желаеха и за който се бореха мнозина знайни и незнайни македонски революционери вътре в организацията и в отделните революционни окръзи.

Колкото всъщност членовете на ЦК на ВМРО в Солун бяха недеятелни, толкова повече растеше в тях желанието всичко да държат в ръцете си и всичко да се донася тям от всички революционни райони, като понякога – не познавайки местните условия в отделните райони, ставаха причина вместо да направят някаква корекция, те всичко изопачаваха до неимоверност, с което се внасяше вреда на революционното движение. Това ще се види може би на мнозина парадоксално, обаче това беше самата истина.

Често пъти по силата на някои обстоятелства и случайно някои личности, без всякакви дарби, заслуги или способност се докопат до някой висок отговорен пост в организацията, въпреки своята босота и пакостна роля веднъж амбицирани да бъдат на голям пост, да разпореждат с живота и честта на останалнте техни подчинени в организационно отношение, в името на

организационната дисциплина се налагаха и с това се пречеше за правилния вървеж на организацията.

Типичен пример за това безсъвестно налагане на организационни високи постове бяха и лицата, които по това време влизаха в състава на ЦК на ВМРО, които бяха прибрали около себе си една камарила от случайни хора, водими от корист да използуват някоя екзархийска служба или положение в обществото. Обстоятелството, че по-видните македонски революционери, било като бивши членове на ЦК на ВМРО или членове на окръжни и околийски революционни комитети, било като четници или войводи, бяха временно в България, още повече парализираше ръководството на ЦК в Солун.

По силата на така сложилите се обстоятелства всички сякаш по своя самоинициатива групово по околии започнаха да се приготовляват и засилват своята дейност, за да може зсеки да допринесе, който с каквота можеше, нещо за развитието на общото революционно положение в Македония, което по всичко личеше бе предреволюционно, ако мога така да се изразя с езика на революционерите.

Аз с това не искам да кажа, че всеки действуваше по свое усмотрение, на своя глава. Не, но при все това фактически поотделно (групово) някои райони се грижеха по-скоро да снабдят своя район с оръжие и припаси, отколкото да се загрижат за ония райони, на които предстоеше да бъдат най-добре въоръжени и в които трябваше да действуват по-големи чети и пр. Все пак имаше един ръководещ център, но той не беше вече ЦК, а Задграничното представителство със своя щаб от бивши и настоящи ръководители, войводи и четници, без да опоменавам имената на по-видните войводи, ръководители, пунктови началници, четници и куриери, които непрекъснато отиваха и се връщаха от Македония.

1. Търговецът грък Дим. Евангелидис чрез комисионера Жан Милиджанис е успял да изтегли стоката – хиляда килограма динамит, – пристигнал в дедеагачката митница като цяр против филоксера. По свидетелства на други близки нам лица комисионерът Милиджанис е бил арестуван в Дедеагач и препратен в Одрин, а пък Д. Евангелидис е избягал в Атина. Следователно динамитът е бил открит и конфискуван, но не в митницата, както твърди Ив. Гарванов, а в града след като е бил вече изтеглен от митницата!

2. Директивата, съставена в духа на Гоце Делчевите схващания, констатираше, че комитетът на Б. Сарафов "се е отклонил от преките задачи на организацията в свободна България", осъждаше остро терора като система на борба и поставяше дейността на новоизбрания комитет в следните строго определени рамки.

Задачата на Македоно-одринската организация в свободна България е не да направлява и ръководи революционното двiжение в Македония и Одринско, което се развива при особени специфични условия и не търпи никакви пресилвания отвън, а само да му съдействува морално и материално, като същевременно изяснява и тълкува неговите цели и стремежи както пред българското, така и пред европейското общество.

3. След раздвоението на Върховния комитет излизаха два вестника под същото име "Реформи".

4. "Само българският "Право" и сръбският "Србин" продължават да отричат сериазността на положението в Македония или да уверяват света, че движението е вече потушено" – писа в. "Пряпорец" от 25.Х.1962 г.

5. По това време Русия беше всецяло заета в Крайния изток и подготовляваше Руско-японската война.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

97. СПОРЪТ НИ С ЦК НА ВМРО И ИВАН ГАРВАНОВ

Вследствие на всички тия недоразумения и недееспособност на ЦК на ВМРО, ние смятахме ЦК по-скоро като една спирачка за развоя на общото революционно движение и го оприличавахме на един цирей, който за да се премахне, не оставаше друго средство, освен да се отреже, т. е. ако не беше възможно по тактически съображения да се премахнат и отстранят членовете на ЦК, то поне беше крайно необходимо да му се отнеме възможността да има седалище в Солун.

ЦК на ВМРО, особено Иван Гарванов, знаейки нашите схващания по неговата (на ЦК) инертност и недееснособност, кръвно ни презираше и най-голямото му желание беше на всяка цена да ни отстрани от Солун, пък ако ще би и да измрем в някоя затворническа клетка, само и само да не бъдем в Солун, където той искаше да бъде оставен на спокойствие, за да прокарва своите цели като натрапен водач на едно движение, на което той по-скоро беше противник, а сега по една случайност на сложилите се събития беше станал ръководеща личност.

Ние през всичкото време, когато Иван Гарванов ни клеветеше и инсинуираше против нас било пред Гоце Делчев, било пред други от своите колеги, си наложихме едно голямо търпение, само да не дадем повод за лични разправии и крамоли. Нито той, нито пък ние се решавахме да предприемем нещо на дело срещу него или той срещу нас, защото Иван Гарванов знаеше нашето окончателно решение, а още повече становището на Орце Попйорданов, че за нищо не желаеше даже да види прага на затвора и беше решил на всяка цена, даже при едно повикване от страна на полицията да тури край на живота си, но да не се намери в затворническата клетка. А пък ние не желаехме да се решим на каквото и да е, само и само да не се попречи на нашата акция, в която се бяхме всецяло ангажирали и за която бяхме изразходвали толкова много енергия, изтърпели толкова несгоди и мъчения, без да смятаме изразходваните суми.

Понасяйки с твърдост всички горчивини и шикании на Иван Гарванов, ние се утешавахме с мисълта, че въпреки нашето криво или право становище по тактиката на борбата нито с ЦК, а още по-малко с населението било в Солун, било в останалата част на Македония нямахме нищо общо и не желаехме да влизаме в прения с ЦК, респективно Иван Гарванов, та и последният при това положение нямаше абсолютно никакво право и основание да ни се налага, защото ние не бяхме членове на ВМРО, а отделен и независим от никого революционен кръжок.

Ако имаше нещо общо между нас и ЦК, то се дължеше само на това, че работихме в едно и също място – в Солун – та ЦК, базирайки се само на това обстоятелство, можеше всичко да ни оспорва, да ни създава пречки и неприятности, обаче той нямаше легитимното право да смята Солун за свой запазен периметър и база на действие и да иска нашето отстраняване от Солун, още повече като се има пред вид обстоятелствоточе у членовете на нашия кръжок все имаше по няколко капки гореща българска кръв, която ние искахме да пролеем в столицата на Македония, ако не за свободата на Македония, която за нас беше все още много далече и мъчно можеше да се постигне, то поне и ние да изкажем нашето негодувание и нашето възмущение против порядките в Отоманската империя и по един демонстративен начин вдигнем протест против жестоката тирания, която тогава царуваше в Турция и специално на македонската земя. С други думи, никой не можеше да ни отклони от нашето желание – не да искаме място в революционната организация, не да търсим длъжности и служби – като македонци да умрем на родна земя в столицата на Македония. Обаче със заграбването и обсебването на хилядата килограма динамит в Дедеагач сякаш самият ЦК чрез Иван Гарванов направи всичко възможно, щото ние, поради липса на достатъчно количество динамит [1] всецяло да се ограничим само в Солун, защото беше абсолютно невъзможно да предприемем каквото и да е другаде – в Битоля, Велес, Скопие – както това възнамерявахме, въпреки че имахме готови лица от кръжока във Велес, София, Пловдив, които с удоволствие искаха да вземат участие в нашата акция в Македония.

98. ВРЪЗКИ И ОТНОШЕНИЯ НА КРЪЖОКА

За по-първите лица на ВМРО не беше вече тайна, че ние сме отделен кръжок, който възнамерява да предприеме някоя акция от най-крупен характер. Някои знаеха, че ние сме в отношения с ВМРО, други (Солун, Велес) знаеха лошите ни отношения с ЦК на ВМРО, а мнозина знаеха, че ние сме една група около Б. Сарафова, от когото получаваме средства и който ни инспирирал.

Докато ЦК и хората около него в Солун ни смятаха група или кръжок от младежи, или както Ив. Гарванов се изразяваше "момчетии", обхванати от някои превратни учения и теории (социализъм, анархизъм), които, без да разбират тия учения, се мъчат да ги прилагат на македонска почва или да подражават някои чужди национал-революционни движения, респективно руското революционно движение – поради всички тия свои убеждения хората на ЦК на ВМРО ни третираха като младежи авантюристи, безотечественици, а пък други някои хора, стоящи далеч от представителството на ВМРО – в София, Кюстендил, Пловдив и други градове на България – ни третираха за младежки

кръжок, който парадира с някакъв неразбираем анархизъм и подражава на руските революционери, който няма и не може да има нищо общо с действителността и с обективните условия в Турция – специално в Македония.

Някои пък ни третираха за младежи, които живеят в Солун, за да могат да си правят разходки с млади момичета, с които бяха завързали любовни връзки и техните похождения да бъдат скрити от близките им, отколкото да могат да вършат каквато и да било конспиративна дейност от революционно значение.

В нащия кръжок наистина не като членки, а като съмишленици имахме госпожица Спасена Бойкикева, братовчедка на П. Манджуков; госпожица Надежда Начова, нейна близка приятелка; Екатерина Измирлиева от Кукуш, учителка в първоначалното училище в Солун, позната на Орце Попйорданов.

Чрез тези млади момичета ние понякога получавахме нашата кореспонденция, а понякогаж укривахме и някои материали: бертолетова сол, бомбени гилзи, пък даже динамит и пр. Те бяха млади и ентусиазирани момичета македонки, които покрай роднинските и приятелски връзки с някои от нашите другари в Пловдив и Солун бяха близки с нас, услужваха ни и бяха за постоянна връзка между всички другари, пръснати в Пловдив, Солун, Велес, Одрин, София и другаде. Разбира се, мнозина тогавашни дейци по-скоро от фанатизъм, отколкото от скромност смятаха, че призванието на истинския македонски деец революционер е несъвместимо да дружи с млади момичета, които със своята непорочност стояха на първо място между българската колония, като смятаха, че революционерът трябва непременно да дружи с шансонетки!...

Ние не само че не обръщахме внимание на всички приказки, които се разправяха по адрес на тия момичета по кьошетата, но мнозина от нас се обличаха много добре, а това още повече дразнеше някои, които лично или по име ни познаваха, тъй като по разбиранията на тогавашните дейци, ръководители, войводи и четници да пуснеш брада, да се облечеш в кирливи дрехи беше едно от условията да представляваш от себе си революционер хъш.

Срещи и разходки с млади момичета се таксуваше като любовни похождения, свързани непременно с бъдещи женитби, а това за някои "патриоти" беше ясно "доказателство", че ние щом като правим разходки с момичета, нямаме намерение да се борим и мрем за свободата на Македония.

П. Манджуков и Спасена Бойкикева бяха внуци на пловдивския митрополит Натанаил. Спасена като ученичка живеше в самата митрополия при чича си дядо Натанаил.

Ние сегиз-тотиз отивахме в митрополията, разбира се, без да се явяваме при дяда Натанаила, който гледаше на своя внук П. Манджуков като на някой еретик, разколник, безбожник и като такъв го смяташе за изгубен човек.

Стаята, в която живееше Спасена Бойкикева в митрополията, беше съседна с приемната стая на митрополита.

Един ден П. Манджуков, аз и Спасена бяхме в нейната стая, където пазехме няколко бомбени гилзи, фитили, малко динамит и бертолетова сол. През този ден и час княз Фердинанд, възползуван от пребиваването си в Пловдив, беше дошъл да посети дядо Натанаила като духовен началник.

Князът и митрополитът бяха сами и дълго време се разговаряха, а ние от любопиство слушахме как и какво говореше князът. През време на разговора им князът почна да се оплаква на митрополит Натанаила, че мнозина го ненавиждали, като го обвинявали в автократство и завърши с думите: "Особено пък вашите македонци тъй са ме намразили, че искат едва ли не да ме унищожат."

Натанаил усмихнато слушаше княза и почна да му говори, че и да има подобни елементи, те не са опасни, те са заблудени овци и пр.

Тогава, както и по-сетне, мнозина обвиняваха княз Фердинанд, че насажда и крепи личния режим като изкусно и ловко раздробява политическите партии и македонските организации; те открито заявяваха и поддържаха, че княз Фердинанд за свои лични династически цели спекулира с Македония и само използува македонските дейци било в България, където чрез свои емисари и органи, главно външното и военното министерство, поддържа разцеплението, било вътре в Македония. И между нас много пъти се е разисквало поведението на княз Фердинанд и някои даже лансираха мисълта за едно покушение против живота на княза, обаче по мнението на някои близки до нас учени, политици и общественици с голям авторитет едно покушение, убийство или даже обикновена смърт на княз Фердинанд ще бъде по-лошо, защото престолонаследникът княз Борис като малолетен не щеше да може да изпълнява своите прерогативи като държавен глава, а това ще се повери на някакво регентство, в което щяха да влизат преди всичко хората на властвуващата коалиция – народняци и прогресисти – големи македономразци, които за по-дълго време до пълнолетието на княз Бориса трябваше по силата на обстоятелствата да държат властта в свои ръце и да следват и прокарват своята русофилска политика, която ние смятахме за вредна не само към цялото българско племе в България, а и за Македония.

Казах, че по един или друг начин мнозина ни смятаха като хора, които искат да си служат с чисто анархистични методи, с хвърляне на бомби, с динамит и пр. и то изключително в предприятия, в които се ангажираха западноевропейски капитали – железници, кредитни и други търговски предприятия. Мнозина се отнасяха към нашата група с респект, а най-първите хора от тогавашното представителство на ВМРО начело с Гоце Делчева, с когото ние сегиз-тогиз се срещахме и водехме разговори. Той напълно беше възприел и поддържаше и одобряваше този род акции, защото беше изобщо против едно прибързано общо въстание, което при тогавашното общоевропейско и общобалканско положение освен че нямаше да даде някои по-положителни резултати, а, напротив, щеше да разстрои още повече ВМРО, без даже да се предизвика каквато и да било интервенция от страна на великите еили, но в същото време със своя ясен поглед за нещата Гоце Делчев беше достатъчно предвидлив да схване, че не трябва да се пасува, т. е. да се работи само за организирането и въоръжаванего на населението, а трябва системно да се следват ред акции, с които без да се

обявява даже каквото и да е въстание, турската власт да се държи в едно напрегнато потенциално състояние, да се изтощава, като й се причиняват ред материални загуби, които не можеха да не влияят както във вътрешната политика, така и във външната политика при общия натиск или голяма заинтересуваност на някои от великите държави, заинтересувани за своите близки и далечни интереси изобщо в Турция, и специално на Балканите. А един от способите в борбата беше лозунгът да се застрашат ангажираните европейски капитали в Македония и Одринско, като се предприемат ред акции срещу ж. п. линии, мостове, кредитни и търговски учреждения. Това не беше вече мнение, схващане само на Гоце Делчев, а почти на всички представители и изразители на желанията и аспирациите на ВМРО, и в. "Право", който минаваше като орган на ВМРО, в няколко броя беше писал за такъв род акции.

Гьорче Петров също така напълно схващаше положението, но и той като по-далеч от ЦК, не можа да реагира както се следваше.

"Гоце Делчев остана на мнението си против въстанието, но не взема позиция да противодействува – той винаги беше много мек. Пере Тошев не даде своя отговор. Също така и Борис Сарафов се готвеше да замине. Предполагахме, че като се пръснем там по разните краища, ще повлияем. Положението беше много сериозно и изострено. Ние препоръчахме да се измени тактиката на действие на четите и на терористическите елементи в градовете от пасивно, чисто подготвително държане да се мине към една по-голяма активност, да се почне активно действуване, което да се доближава вече до въстание, за да се подготвят и калят повече работници за същинското въстание. Дотогава организацията беше забранила на четите да се вършат работи, които могат да излагат местните организации на катастрофа.

При този дух на дейност, като се прибавят и нерешителността и непредприемчивостта на легалните сили в градовете, които диктуваха, управляваха и даваха инертност, организацията се беше ограничила само с вътрешна организационна дейност. Почти никакви мероприятия, никаква инициатива срещу турците не се забелязваше." [Вж. "Спомени" на Гьорче Петров, С., 1927]

"Градските активни елементи, на които уж най-много се разчиташе за през време на въстанието не бяха изпитани и калени в никаква борба срещу турците, защото в градовете още по-строго действуваха тайно, ни сянка от инициатива, а само крайна предпазливост. Изобщо духът и тактиката бяха рабски.

Като излизах от тия съображения, аз настоявах, че ако положението вече се е изострило в страната, да развържем повече ръцете на четите и на градските ръководители да се почнат частични акции, за да възпитаваме четниците в пр. към пушката, към безстрашието, да добият опит за нападение. Подобна тактика на частична активност, ако добиеше развой по цялата страна, по моето разбиране щеше да представлява страната в перманентно въстание, без да е обявено формално въстание. Ние така можехме няколко години да тормозим страната без да може Турция да каже, че има открито въстание.

Ако беше позволено на четите открито да преследват турски разбойнически чети, да наказват лоши полицейски и др., селяните да се разправят с кехаите и разни други арнаутища, които ги съсипват по чифлиците, ние щяхме да имаме толкова афери наведнъж, че щяхме да възбудим общо внимание, Турция да изморим. А ние се боехме: "сакън да не стане някоя афера". За мене подобна една борба бе не от по-малка важност, отколкото една прокламирано въстание, защото такава борба може дълго време да трае.

С тия доводи аз убедих другарите си, именно че по този начин ще се ускори въстанието по естествен път, ще се дойде до крупната борба, която щеше да бъде краят. Това становище аз винаги поддържах – че въстанието е мощно средство на организациятано само докато то е идеал, към който се стремим. Бях убеден, че стане ли това "реал", веднага подир въстанието щеще да се яви разочарованнето. И наистина така излезе.... Широката маса съвсем не беше подготвена да излиза гърди срещу гърди с турците; не беше подготвена чрез събития от тоя род за да може открито да ги посреща."

... "Делчев беше се разочаровал и от солунските дейци. В срещите си с Иван Гарванов Делчев тръгна със силно желание да види Груева, да размени мисли с него: той е бил с Даме два-три дни. Даме е сполучил с това само да му нанесе последен удар на разочарование, както се беше изповядал пред Пере и Яворов по-сетне в Серско." [Пак там, с. 162 и 163]

99. СНАБДЯБАНЕ С НОВ ДИНАМИТ И СРЕДСТВА

Още с попадането в ръцете на Иван Гарванов на хилядата килограма наш динамит схванахме, че каквото и да приготвим, размерът на нашата акция в Македония щеше да бъде ограничен, но при все това стараехме се да се снабдим с достатъчно количество динамит, колкото за Солун.

През 1902 година по желание на ръководещите лица в съществуващите македонски организации и групи, а именно Б. Сарафов, Гьорче Петров, Гоце Делчев и др., от странство почва да се получава мелинит, опакован в пакети по един килограм, обвити в бяла пергаментова хартия, отгоре обвити пак с обикновена амбалажна ясночервена хартия.

Мелинитът се получаваше в нови петролни каси, чието тегло беше точно толкова, колкото теглото на две тенекии пълни с петрол (газ), каквито обикновено се поставят в една каса. Това бе направено, види се, за да може "стоката", уж под предлог, че се изпраща петрол, по-лесно да мине през съответните митници. Обаче все пак компетентните лица от финансовото министерство, а чрез тях и вътрешното министерство в България бяха узнали, че македонските деятели чрез други поставени лица (Н. Тюфекчиев и др.) получаваха и пренасяха по влаковете мелинит, а според закона и военно-административннте правилници и наредби взривни вещества не може да се пренасят във вагони и влакове, в които има друга стока, и най-главно, пътници. По повод на това министърът на вътрешните работи Ал. Люцканов бе наредил, щото да се бди строго и да не се допуска превозването на динамит с пътническите тренове. Обаче между Цариброд и София, между Лом, Русе и София, а особено между София и Радомир почна да се пренася динамит наравно

с пътническия багаж. По повод на това Ал. Люцканов публично бе заявил, че "ако Б. Сарафов и Гоце Делчев са македонски дейци, аз съм министър – отговорно лице – и ако по влаковете или някои населени места се случи някое нещастие, аз ще бъда отговорният, а не македонските деятели". Все пак мелинит с коли, по влаковете и пр., под претекст, че е багаж или като стока се превозваше и експедираше към пограничните места.

Ние решихме да закупим едно по-голямо количество (двеста-двеста и петдесет килограма) мелинит и през Кюстендил – Руен, колкото се може по-бързо да го прехвърлим в Македония. Купихме мелинит, опаковахме го, както се следваше, и на части го експедирахме в Кюстендил, откъдето аз трябваше да се грижа за препращането му в Кочани.

Паричните средства, с които разполагахме, поради наложилите се разходи в Солун, Пловдив, София и Кюстендил, особено по пренасянето и укриването на мелинита, което костваше един-два пъти повече от неговата стойност, постепенно се намаляваха. Според една приблизителна сметка, едва можехме да прекараме още 2–3 месеца, а от това зависеше и моментът за изпълнението на акцията в Солун, при каквато и подготовка да ни завареше.

От друга страна Борис Сарафов беше в странство. По наши сведения тъкмо по това време и той не разполагаше с достатъчно пари. Даже през есента Борис Сарафов се обърна към нас и искаше от Д. Мечев 25 наполеона, които той трябваше телеграфически да му изпрати в Париж, хотел "Лувър". Въпреки колебанията на Д. Мечев, след като поразмислихме по-обширно, дойдохме до едно по-вероятно заключение, че може би Борис Сарафов временно е останал съвсем без пари и иска от нас посочената сума, като знае, че ние още същия момент можехме да я изпратим. Б. Сарафов в писмото си ни уверяваше, че сумата в двоен размер ще ни я повърне след като се прибере в София.

Д. Мечев и аз тръгнахме към пощата, стигнахме до входните врати, обаче Мечев – под един или друг претекст – на два-три пъти се повърна назад пак "да размисли", защото той смяташе, че парите, веднъж излезли от неговик кемер (където той криеше парите на кръжока), нямаше да се повърнат и трябваше да се смятат за изразходвани или, с други думи казано, изгубени за нас. След дълго колебание той се реши, влязохме в телеграфопощенската станция, предадохме сумата, взехме една малка разписка и напуснахме гишето, като Д. Мечев в продължение на един час все държеше разписката и се вглеждаше в нея и все охкаше за изгубените пари, които толкова бяха необходими по онова време за работата на кръжока.

Пред вид недостиг на парични средства ние се обърнахме към Гоце Делчев, като му съобщихме, че може би скоро ще останем без пари.

Гоце Делчев след няколко дни ни съобщи, че представителството на ВМРО ще може да ни услужи с една по-голяма сума и ние да не бързаме с изпълнението на подготовляемата акция. Чрез Туше Делииванов и Димитър Стефанов ние получихме 250 турски лири, обаче пред задграничното представителство поехме ангажимент, че ще чакаме н а й-в е ч е о с е м м е с е ц а, тъй като ВМРО щяла била през Солун да внася едно по-голямо количество пушки от

Гърция, необходими за някои революционни райони. Това се знаеше и от Централния комитет и от нашите другари в Солун. Тия 250 турски лири се повериха на Д. Мечев. Той, както казах по-горе, със своята съобразителност беше най-подходящото лице да бъде касиер.

100. В СОФИЯ С ДИМИТЪР МЕЧЕВ

Димитър Мечев със своята пестеливост бе станал пословичен между нас. Когато забележеше, че някой от нас разходи нещо в по-голям размер от обикновения, било за храна, квартира, облекло и пр. той с часове не можеше да се успокои, ядосваше се, което без друго много се отразяваше върху и без това изхабените му от дълги страдания и безпокойства нерви.

Самият той (Мечев) живееше много скромно и пестеше народната пара. Това той не правеше нарочно, а защото това беше свикнал да прави още в детинство. Той всяка сутрин още в зори излизаше от квартирата, като обикновено се отбиваше в едно арменско кафене близо до джамията, поръчваше едно кафе и по един два-часа престояваше там. След това отиваше да привърши някоя всекидневна текуща работа, отбиваше се в една малка гостилнина, като харчеше за храна не повече от 40 – 50 стотинки и пак се прибираше в къщи, за да подреди всекидневната си работа. Той си лягаше много рано, защото сутрин редовно ставаше още в пет часа. Той взлизаше рано, за да пие чай или кафе, защото без тях не можеше да се успокои. Той не позволяваше в стаята да си правим кафе или чай, защото в нея винаги имаше динамит или други лесно запалителни вещества, а не позволяваше и да се пуши в стаята. Иначе за икономия той би си поставил спиртник и би си правил чай и кафе сам.

В това отношение той беше прекалено строг и стигаше до педантизъм, но това се дължеше на неговия характер – винаги да се съобразява с най-лошото, което би могло да се случи при даден конкретен случай. Той беше голям песимист, повечето мрачен, никога не се веселеше, даже и рядко можеше да се забележи у него смях.

Наглед Мечев изглеждаше много суров човек, обаче той имаше много отзивчива душа и много страдаше от неволята на своите другари и винаги беше готов да даде своя залък от устата си, за да нахрани своя другар. Той имаше органическа омраза към алкохола и не можеше да търпи пред себе си пиян човек. Той мразеше несериозните хора, а особено тия, които със своята прибързаност и лекомислие искаха да минат за големи дейци. От друга страна, той обичаше всеки сериозен човек и към него се отнасяше с голям респект. Той не можеше никак да търпи лекомислените хора и ги презираше, даже не можеше да търпи тяхното присъствие. Често пъти, не можейки да търпи лекомислията на някого, той ставаше от компанията и демонстративно я напущаше без дума да продума.

Макар че Мечев беше с прогимназиално образование, обаче поради своята наблюдателност и съобразителност в близкия му контакт с по-образовани хора неговият мироглед стоеше много високо и имаше верен критерий за обсъждане, разсъждаване. Той имаше свои лични и индивидуални схващания по всички въпроси, които животът налагаше. Той беше добър математик. Той имаше силна

памет и наум правеше такива аритметически действия, и то бързо, че на неговата феноменална памет мнозина се учудваха, тъй като в тия сметки той не употребяваше нито молив, нито хартия.

Той беше не само добър математик, но имаше извънредно здрава мисъл, макар че нямаше подходяща подготовка. Той от дете е останал сирак и е бил принуден от най-крехката си възраст да се грижи сам за себе си. [2]

По начин на живеене Мечев беше цял спартанец. Той винаги беше самотен, мрачно и песимистично настроен. По неговото държане, по погледа му, по външност изобщо имаше вид на мрачен скептик, който едва ли не беше готов да отрече и самия живот, като че ли той разполагаше със сили да се бори с цял свят.

Като негов другар и в близък контакт аз имах възможност по-отблизо да се опозная. Мечев през годината два-три пъти можеше да се види в добро настроение, когато съвсем тихо монотонно запяваше една народна песен: "Много съм, мале, много страдал и за тебе, мале, много мислил" и т. н. песен, която той пееше много меланхолично. Винаги, когато Мечев запееше, аз се трогвах до сълзи.

Мечев по-скоро със своята песен се тъжеше и роптаеше против себе си, отколкото против когото и да било, като в своята песен той не визираше своята майка, а своята родина – Македония, която беше единствената негова любимка, за която той живееше и страдаше и за която той искаше по-достойно да сложи своята любов към нея чрез саможертвата.

Както казах й по-горе, той, аз и Д, Мисканов живеехме в едва малка стаичка. Мечев си лягаше рано, аз оставах да чета вестници или списания, а Мисканов се връщаше късно от работа в магазина, където работеше. Когато в стаята влизаше Мисканов, Мечев винаги беше в леглото, но Мисканов казваше: "добър вечер". Мечев, макар и буден, не отговаряше и се правеше на заспал, обаче ние знаехме, че той леко спи и че в момента е буден. Както аз, така и Мисканов се мъчехме да го предизвикаме често пъти чрез банални приказки, само и само да влезе в разговор с нас, обаче напусто, тъй като Мечев не можеше да търпи баналности. Понякога, неможейки да търпи несериозни работи той ни молеше да спрем и в негово присъствие да не се занимаваме с майтапи, като изказваше своето възмущение от "лекомислието" ни. На това Мисканов му отговаряше: "Ние не сме аскети като тебе – роб само на своята идея, – защото аз цял ден съм работил на крака в магазина и сега имам нужда от малко разговор и шеги." Това Мисканов правеше с единствената цел да може да увлече Мечев в разговор, защото много го обичаше и искаше преди да си легне да размени някоя дума с него. Но напусто. Това много измъчваше Мисканов, който в своята обич към Мечева достигаше дотам, че постоянно го дразнеше.

Така минаваха дните в очаквания на по-сериозна работа, а Мечев нямаше никакво търпение и постоянно живееше скрито и ядно се вълнуваше, очаквайки момента, когато можеше да изпълни своя синовен дълг към майката родина.

101. КЮСТЕНДИЛ – ГРАНИЦАТА – КОЧАНИ

След като се уверихме, че хилядата килограма динамит е за нас окончателно изгубен, аз заминах за Кюстендил, където добре познавах местните условия, а така също и мнозина от хората на разположение на ВМРО. От Кюстендил отидох в Сажденик, в което село беше складиран закупеният от нас динамит.

Село Сажденик и местността "Веселиновите колиби" са в подножието на връх Руен. Там на разни места в приспособени колибки, пръснати в околността, имаше няколко склада с оръжие: пушки, патрони, бомби, динамит – предназначени за вътрешността на Македония. И аз намерих подходящо място, където динамитът трябваше да престои, докато да се вземе връзка с Кочани и да се уреди начинът и времето кога, как и чрез кого щеше да се препрати до Кочани, а оттам през Велес за Солун, за да може нашата група да разполага с него и да го употреби за своите цели.

През 1902/1903 г. Тодор Александров бе назначен учител в гр. Кочани, а същевременно и член-ръководител в околийския революционен комитет. С Т. Александров аз още през временното ми пребиваване в родния ми град Кратово бях влязъл в близки отношения и често пъти по разни поводи открито и недвусмислено се бях изказвал против някои съществуващи порядки както изобщо във ВМРО, така също и в работите на ЦК на ВМРО. Така че за мен най-лесно беше да вляза в прями и лични връзки с Тодор Александров и чрез него, като ръководител в Кочанско, да уредя фактическото пренасяне на динамита.

От село Сажденик няколко пъти минавах границата с някои от заминаващите за вътрешността на Македония чети: щипската, кратовската и кочанската. Най-напред минах границата с четата на Андон Кьосето, която заминаваше за Гевгелийско. В с. Саса – махалата Сарафци – четата престоя няколко дни, защото по сведенията на селските ръководни тела по пътя, през който четата трябваше да премине, имаше на две-три места струпана войска и жандармерия. През това време аз се запознах и много сближих с куриерите, а особено с Геро, когото изпратих с едно писмо, написано с особен шифър (не тоя на организацията), като на отделна малка хартийка му дадох и ключа. Това направих, за да не става нужда да се връща обратно, за да му давам ключа. Щом Геро пое писмото и отделната хартийка с ключа, разбра, че това е ключ, с който писмото може да се прочете. Той веднага грижливо прикри хартията-ключ, за да не може даже при най-щателен обиск да се намери у него, а писмото взе в ръка, за да го занесе в Кочани и предаде лично на Т. Александров.

Когато куриерът Геро укри ключа на шифъра, тази негова изобретателност ме учуди. Аз взех да се възхищавам от неговата съобразителност и предпазливост, а той спокойно ми отговори, че дългата работа и опитът са га научили, щото на такива наглед дребни работи да гледа с по-голямо внимание, защото често пъти по небрежност се получавали лоши последствия, тъй като при влизане и излизане от града мъже, жени и деца били строго обискирвани заедно с багажа или товара на добитъка, който карали било за продан като сено, дърва или закупували (жито, царевица, сол, ориз) и пр.

По такъв начин аз влязох във връзка с Тодор Александров. До завръщането на Геро от "пазара" аз престоях в село Саса. Нямаше нужда да убеждавам Т. Александров, че моето пребиваване в с. Саса и покрай границата беше във

връзка с подготавляваната акция, нямаше нужда да го убеждаваме, че прехвърлянето на динамита не трябва да се знае от неговите колеги или от членовете на ЦК. Тодор Александров още от по-рано знаеше нашите отношения с ВМРО. Със завръщането на Геро всичко беше уредено.

Динамитът трябваше да се препрати на части от по 20 – 30 кг в сено до Кочани, а оттам Тодор Органджиев трябваше да го препрати до Велес в чували с ориз.

От село Саса в Кочани мажеше да се внася само сено, а от Кочани освен ориз нищо друго не можеше да се изнася без да не обърне вниманието на някои по-любопитствуващи хора.

От Солун беше наредено Тодор Органджиев да замине за Велес, а оттам за Кочани след като получеше писмо от Тодор Александров, че една част от цялото количество е вече пристигнала в Кочани и е в негово лично притежание. Тъй като излишна беше да стоя повече в с. Саса, върнах се обратно в с. Сажденик, където беше на съхранение динамитът. В с. Сажденик аз престоях повече от 25 – 30 дни. През това време на части препратих динамита през границата и Геро го складираше в с. Саса. След като се изпрати първата пратка в Кочани, аз исках да узная от Тодор Александров дали той лично е получил динамита, а още повече дали е предаден без да бъде повреден, сиреч измокрен или на разпокъсани парчета. С куриера Геро се бяхме уговорили, щото след първия четвъртък – пазарния ден в Кочани – в петък, след като стигнеше в родното си село Саса, още през нощта да мине границата и да дойде при мене в едно определено място в съседната до самата гранична линия гора (в българската територия, където имаше една овчарска колиба).

Аз повечето време прекарвах в тази колиба заедно с една група млади момчета и момичета (овчари и козари), които от десетина дни бяха в гората с 1000 – 1500 глави овце и кози, тъй като тъкмо през това време и в българска, и в турска територия трябваше да минат по селата преброители на дребния добитък (бегликчии). Някои от селяните в селата Саса и Сажденик (повечето в роднински или близки приятелски връзки) бяха групирали своите овце, кози, агнета и ярета като ги бяха поверили на няколко овчари и овчарки, които чакаха момента, щото ако преброителите се явят в Сажденик – на българската територия – овчарите и овчарките, уж пасейки ги, прехвърляха често стадата през деня, а понякога и през нощта в с. Саса или обратно в с. Сажденик.

Общият интерес на жителите на двете села ги беше заставил да си помагат взаимно, да си дават прибежище въпреки граничната стража. Общата им солидарност в риск и отговорност ги караше да не обръщат голямо внимание на граничната линия, на пограничната стража и пр. и пр. Собствено те не се криеха от пограничната стража, а от преброителите бегликчии, само и само да намалят своя данък, защото и без това и двете села бяха с извънредно малко работна земя и населението с голям труд едва успяваше да се изхрани през годината.

Селата Саса и Сажденик като погранични – едното в българска, а другото в турска територия - имаха всичките несгоди, всичките неудобства, а пък с преминаването на четите носеха и голям риск да пострадат. Те имаха само това

предимство, че поне една част от дребния добитък можеха да укрият и по този начин да направят известна икономия.

102. ЕДНА ОВЧАРСКА КОМПАНИЯ

Аз престоях в гората при с. Сажденик около 15 дни. През деня излизах от колибата и обикалях през гората, като спохождах някои от овчарите и овчарките, с които бях вече добре познат и те всички се отнасяха към мене с доверие, защото знаеха че аз съм някой "комита", когото нищо друго не интересува освен да посреща и изпраща някои от куриерите, идещи от Турско – с. Саса. През всичкото време аз се хранех заедно с овчарите, даже спях при тях в колибата.

През нощта всички овце кози и агнета се прибираха на едно място, в една поляна, оградена с тръни и клонове от дървета. Няколко пъти нощно време слушахме шум в оградата, където бяха овцете и козите. Овчарите и овчарките още същия момент по гласа и раздвижването на овцете и козите схванаха, че това е някой вълк, който безшумно – след като е наближил до стадото – задигва някоя овца или коза и при общия шум на животните той с плячката си бързо избягваше в гъсталаците на височината. За отстранение на тази напаст почти цяла нощ в колибата гореше огън, който поред всеки един от овчарите или овчарките по дежурство грижливо поддържаше, като сегиз-тогиз поставяше дърва или подреждаше горящите такива. Обаче и това средство не помогна. Наредихме по двама от овчарите да стоят с пушка около колибата и щом забележат някой вълк да се приближава до прибраното на едно място стадо от овце, кози и агнета, да изгърми, колкото да пропъди вълка.

Всяка вечер, след като се прибирахме всички в колибата и вечеряхме общо, почваха се игрите. Игра с пръстен, игра с разни фокуси, песни, а често пъти излизахме вън от колибата не толкова да поглъщаме пресен въздух, отколкото да се наиграем с овчарски хора.

Овчарите и овчарките много се радваха, когато и аз се хващах на хорото, за да ми се смеят, защото аз съвсем не знаех да играя хоро. При общи викове, смях и веселие ние прекарвахме до късна нощ и се прибирахме да спим в общата колиба. Овчарите и овчарките повечето бяха в близки роднински връзки. Обаче все пак не липсваше и... любов!

Кой с коя овчарка ще играе, кой къде ще седи, кой до коя ще спи – всичко това сякаш по един неписан начин като че ли по правилник бе точно определено и ако някой овчар или овчарка си позволеше някоя макар и строго определена в кръга на техните отношения и разбирания волност, всички без изключение вземаха страна, изказваха своето недоволство, негодувание и по цели дни това се коментираше между овчарите и овчарките.

Между овчарките имаше една млада 15-16-годишна мома на име Райна. Тя имаше много правилни черти, бяло бистро и гладко обло лице, червени като божур бузи, а черни като въглен очи вежди и коси.

Тя беше предмет на особено внимание от всички; тя беше, тъй да се каже, прицелната точка на овчарската компания. Всички се вглеждаха в нея било през време на хорото, било когато се почиваше в колибата, когато се играеше или беседваше.

Животът и обноските между овчарите и овчарките бяха толкова идилични, че аз още дълго време след това не можах да видя подобна идилия. Между тях витаеше простота в обноските, наивност в думите и обръщенията в услугите и пр. и пр. Всичко това беше така скромно, така естествено, тъй идилично, че ми правеше извънредно голямо впечатление.

Животът и в луксозните салони и на обикновените балове и сборове, както и в тази овчарска задруга сред гората е все един и същ, само че външната му проява има своите форми, своето значение.

Чувството у хората за хубавото, за красивото, за нежното и изящното се изразява различно във всяко място и във всяко време, само че тук в колибата и тази уединена гора, всичко ставаше по един непресторен начин – съвършено естествен и идиличен. Овчарката възпява силата и твърдостта на мъжа, а овчарят – гиздавостта, спретнатостта, грижливостта и пъргавината на жената.

Аз през всичкото време се мъчех да подражавам по приказки, песни и разговори на овчарите, обаче все пак с моите навици и привички, без да желая излагах се пред тях и няколко пъти станах между тях предмет за приказки и тънки далечни упреци. Например аз в сряда и петък не постех и когато овчарите и овчарките ме виждаха, че през тия дни ям сирене и пия мляко, едва ли не се отвращаваха от това и не ме смятаха за християнин и българин. С многото аргументи, които им навеждах, не можех с нищо да ги убедя, че не е грехота, ако се яде сирене, месо или мляко в сряда и петък.

По някои въпроси из живота у тях се бяха напластили такива понятия, че абсолютно с нищо не можеха да се отстранят.

Патриархалният идиличен живот има и своите отрицателни страни. Колкото е мил, привлекателен и лек, толкова повече той е обременен с ред предразсъдъци, които както за живота, тъй и в работата на хората даваха неблагоприятни резултати.

Най-главното е, че всички тия млади овчари и овчарки бяха съвършено неграмотни. В селото Сажденик нямаше никакво училище, а повечето от овчарите и овчарките през своя живот едва по 2 – 3 пъти бяха виждали черква. Едно от овчарчетата даже не знаеше и нямаше понятие изобщо какво нещо е черквата, защото от рождението си дотогава – цели 15 – 16 години – не беше ходило, както останалите овчарчета на пазар в Кюстендил, където можело да види черква.

103. КУРИЕРЪТ ГЕРО ОТ СЕЛО САСА

В тази гора край селата Сажденик и Саса нощите минаваха по-скоро, отколкото дните. Всеки ден очаквах да получа известие за препратения динамит в Кочани.

Почти на всяко изпращане и получаване на някоя пратка съобщаваше ми се за получаването и бях спокоен. Един път на определеното време Геро не дойде да ме уведоми. Аз се утешавах с мисълта, че може би е зает или изморен и го чаках на другия ден. Той и тоя ден не дойде. Това ме озадачи и на следния ден преди да залезе слънцето аз се упътих към с. Саса, минах граничната линия и почнах да слизам по една поляна. Селото беше далеч около 2 – 3 км.

Една група воловарчета караха едно стадо говеда към селото, за да се приберат в къщи преди да настъпи нощта. Аз още отдалече дадох знак и едно от тях тичешком дойде при мене. След като го запитах как се казва и на кого е син, запитах го дали протогерът Геро е в селото. Воловарчето каза че същия ден сутринта, когато минавали с говедата покрай неговата къща го видели. Аз се уверих, че Геро е в селото и още повече се ядосах, че тъй от небрежност не дойде при мене. Поръчах на воловарчето да отиде при него и да му съобщи, че аз го чакам горе към граничната линия в една падина, и да дойде при мене. Воловарчето пак тичешком си отиде и се изгуби в тъмнината. Аз седнах на поляната и с нетърпение чаках пристигането на Геро, за да се обясним.

Чаках час-два-три, обаче Геро не дойде. Всевъзможни мисли ми минаваха през ума и с нищо не можех да си обясня защо Геро не идва.

Реших да го чакам до полунощ. Обаче почти на самия връх Руен през януари е тъй студено, че едва можеше да се стои цяла нощ на открито.

Към полунощ почна да духа един студен вятър и просто не можеше да се стои прав, нито пък да се седне. Беше много тъмно. Луната не беше се още явила. Аз чаках поне луната да се появи, че да мога по-лесно да пътувам през гората. Явно беше, че до сутринта по никой начин не можеше да се стои на това място. Ако ли пък останех до сутринта, трябваше да измръзна от студ. Реших да се върна обратно.

Потеглих към граничната линия и благодарение на луната и снега минах, обаче веднага навлязох в самата гора и едва се движех из нея. Отвреме навреме слушах гласа на лисиците, които лаеха като кучета, като ехото повръщаше от срещните рътлини лисичия лай. Лисиците проявяваха своето присъствие обаче вълците не правеха същото и по едно време се изплаших да не бъда нападнат от вълци. За по-голям кураж извадих револвера си и го държах с едната ръка, а с другата се подпирах на една тояга и полека-лека слизах надолу. Постоянно като че ли вълци се изпречваха пред очите ми. Ако е един – казвах си - без да мога да го убия, поне ще го отстраня, като изгърмя един-два пъти срещу него с револвера, но ако е глутница – какво ще правя? И така със страх и трепет все повече и повече слизах надолу без посока и направление и едва един-два часа преди зори стигнах до реката. През това време имаше толкова мъгла, че аз не можех да позная колибката, в която нощувах толкова време. Обаче след като намерих горската рекичка, по нея можах да се ориентирам къде е колибката.

Когато влязох в колибата почти замръзнал пред огъня стояха един овчар и една овчарка и тихо се разговаряха, а всички други спяха. Овчарчето веднага ми отстъпи мястото си, раздуха огъня, донесе още дърва и го засили.

Запитаха ме откъде ида. Отговорих им, че ида от гората. Те и двамата ме изгледаха и пак взеха весело да се смеят.

След малко се събудиха всички овчари и овчарки, бързо прибраха торбите си и излязоха от колибата, като подкараха стадата си. Съвършено изтощен, неусетно заспах И през време на съня си не бях спокоен, а все се ядосвах на Геро за неговата небрежност и неизпълнителност.

Едва следобед се събудих, но все още не излизах от колибата. През вратата на колибата забелязах Геро и се правех, че не го виждам. Той влезе при мене, каза "добър ден" и с много сериозен тон взе да ме пита защо нея вечер съм бил на граничната линия и как съм се смъкнал обратно през гората.

– Щом ти не дойде навреме при мене, трябваше аз да дойда при тебе, Геро! – Добре! Но как се реши да пътуваш нощно време през месец януари през гората? Това е много опасно, особено от вълци! – каза Геро. – И аз не зная как съм се завърнал. Тук стигнах едва в зори. – Аз пък, като слизах през гората, пооглеждах се из трънаците дали няма да намеря някое увиснало палто или друга дреха. Още ми е чудно как си тръгнал из гората в това лошо време и то без пушка! – Но ти, Геро, защо не дойде завчера през нощта? – Това не можах да сторя, защото като се върнах от пазар в селото намерих група стражари, които като протогер в селото ме задържаха, за да им намеря квартири, да ги улесня с храна и пр. Ей сега рано сутринта се махнаха, отидоха към Виница и аз можах да тръгна.

Чак тогава аз разбрах защо Геро не дойде при мене и вече вместо да виня Геро, обвинявах себе си, че бях тъй нетърпелив и се изложих всред гората да бъда разкъсан от вълци.

Геро ми донесе добри новини, че динамитът се пренася и се складира в Кочани. Аз се успокоих и докато преди един ден с гняв и ярост споменавах името на Геро, сега не знаех как да му благодаря за услугата.

Още през същия ден Геро си замина обратно, а аз останах пак в колибата, за да чакам. Овчарчетата и овчарките трябваше да си заминат със стадата, тъй като бегликчиите вече си заминали. Те всички с радост се прибраха, защото отиваха у дома си – при родителите, братята и сестрите. Заедно с тях трябваше и аз да се изместя, тъй като сам-самичък не можех да стоя повече в тази усамотена овчарска колиба.

Аз се преместих и отидох да живея в една къща в самото село Сажденик.

104. В СЕЛО САЖДЕНИК

Една сутрин тъкмо на разсъмване чух голям шум от движещи се хора. Помислих за момент, че някоя чета е пристигнала откъм Кюстендил и търси квартира за през деня. Излязох вън от къщата и пред мене се очерта група млади четници, които с подпухнали от студ лица и ръце търсят огън, за да се нагреят. Това беше III отделение от щипската чета, командувана от Славчо Ковачев,

което беше стигнало в с. Сажденик, идещо от турска територия. Заедно с двама куриери от с. Мишино с настъпването на нощта те са искали да преминат в българска територия, обаче поради една снежна виелица объркали пътя, като се лутали през цялата нощ и измръзнали. От силния студ лицата и ръцете им бяха силно подути.

Това отделение по разпоредбите на Славчо Ковачев беше определено да внася приготвените от него от по-рано и складирани в с. Сажденик пушки, патрони и динамит, предназначени за Щипско. Тъй като през него време – м. януари – беше абсолютно невъзможно да минат коне или друг товарен добитък през граничната линия при Руен, самите четници с по две-три пушки на рамо пренасяха оръжието и го складирваха в една къща в с. Мишино, откъдето друго отделение от щипската чета – натоварено на коне, мулета, под охрана на самата чета – го пренасяха през Кочанското поле чак при полите на Плачковица планина. Тоя рискован демонстративен начин за пренасяне на оръжие Славчо Ковачен беше усвоил поради това, че времето напредваше, а пък Щипската околия била, според както той на мястото проверил, съвсем без оръжие и муниции.

В III отделение на шипската чета беше и Коце Л. Арсов, мой съученик от Солунската гимназия, който лично познаваше повечето от моите другари гемиджиите. Коце Арсов – внук на Тодор Лазаров – беше родом от Щип и бе един съзнателен революционер [3]. Щом го видях в това положение аз се крайно разчувствувах.

Той беше син на много състоятелни родители, от дете беше изгледан с големи грижи и едва току-що завършил гимназията, той се втурна с революционен жар в суровия четнически живот, без да е свикнал да се движи по такива стръмни и непристъпими балкани и гори, което той понасяше с голям стоицизъм.

От силния студ дотолкова четниците бяха измръзнали, че с часове не можаха да размразят измръзналите стави по ръцете и краката си, но при все това Коце Арсов със своя подвиг внесе в душата ми голямо оведряване и радост в предстоящата борба.

Цялата нощ и на другия ден с Коце Арсов си спомняхме нашия хубав ученически живот в Солунската гимназия. От срещата си с Коце Арсов аз сякаш намерих в себе си много повече сили и кураж и по-голяма настойчивост и твърдост за по-скорошното прехвърляне на динамита през границата, за да мога да си отдъхна, че съм поне благополучно извършил възложената ми работа.

1. Ив. Гарванов не знаеше и не предполагаше, че ние по друг път бяхме се снабдили с известно количество динамит и бомби.

2. Велешани са ми разправяли, че майката на Мечев, макар и проста жена, със своя характер, ум и воля е била бележита жена.

3. Коце Арсов в началото на пролетта на 1903 година биде убит в едно сражение с турската войска в село Карбинци (Щипско).

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

105. В СЕЛО МИШИНО, КОЧАНСКО

Втората вечер четата трябваше да замине обратно. И аз с разрешението на войводата Славчо Ковачев заминах с четата, за да изпитам четническия живот и да се ява в помощ с каквото мога на четниците, по-скоро на своя любим другар съученик Коце Арсов. След като всеки от четниците награби по две-три-пет пушки – кой колкото се наемаше според силите си да пренесе – заедно със съответното количество патрони тръгнахме на път.

На другия ден към обед пристигнахме в с. Мишино. Деня прекарахме в една къща, съвършено изолирана в една от селските махали. Там прекарахме деня и нощта. На другия ден следобед часовоят забелязал, че към селото идват стражари.

Ние помислихме, че четата е издадена и Славчо Ковачев разпореди всички да се приготвят за стрелба. Докато четниците да се облекат и разпределят, стражарите в редица наближаваха до къщата.

Имаше пред къщата много дебел сянг. Стражарите вървяха един след друг, като минаваха по едни и същи стъпки, направени от първия стражар. Преди да стигнат до къщата, посрещна ги един селянин, когото стражарите започнаха да разпитват. Селянинът съвършено спокойно и хладнокръвно им отговаряше, като с ръка им посочваше дирята на стъпките на другата страна. Изведнъж стражарите, вместо да влязат в къщата, взеха друго направление и се отдалечиха.

Ние всички бяхме готови за стрелба, но само наблюдавахме и се зачудихме защо стражарите се упътиха по друго направление.

След малко селянинът дойде при нас в къщата и ни каза, че стражарите го питали чии са тези стъпки на снега – да не са комитски. Селянинът им казал, че те не били комитски, а че преди няколко часа друга една група стражари, идещи откъм Кочани, минала през селото и се упътили към с. Саса. С тази своя досетливост и хладнокръвие селянинът заблудил стражарите и те помислили, че наистина техните другари, които излезли заедно с тях от Кочани, но се упътили по две различни направления – са се разминали и се упътили към с. Саса с надеждата, че там ще намерят групата, ще се видят и пак по две различни посоки ще се приберат в Кочани, след като са изпълнили служебния си дълг да проверят дали минават чети покрай граничните села. А всъщност всеки три-четири дни от България за Турция и обратно минаваха чети. Но махалите, в които квартируваха четите, бяха така организирани, че мъже, жени и деца знаеха кога имаше някоя чета в селото и всички като очите си пазеха четите.

Курирът, домакинът, воловар, козар или овчар – всички чрез специални условни думи (пароли) отблизо или отдалече един на другиго си даваха знаци и по тоя начин даже когато в самото село имаше стражари, войници и пр. четата по 1 – 2 дни престояваше в същото село без да можеше да се разбере от противника.

В планинските места на Македония населението е много по-будно, отколкото това из полските села. Планинецът е хитър, изобретателен – видно от тая нищожна наглед случка, която спаси живота на няколко четници, пък и самите стражари от една страна, а от друга – и селото от една афера.

Следващата нощ четата с прехвърленото през границата оръжие и муниции замина към Кочанското поле, Щипско, а аз с един куриер се отбих пак в с. Саса при Геро. Там получих известие от Кочани, че по-голямата част от динамита е вече прибрана и че след като се прибере остатъкът цялото количество от оризови чували ще се препрати във Велес, откъдето се очакваше да пристигне Тодор Органджиев и започне пренасянето му. В същото писмо Т. Александров ми съобщаваше, че той като представител на Кочанския окол. револ. комитет заедно с Григор Манасиев, учител и бивш ръководител в гр. Кратово, искат да се срещнат с мене и Стоил Антов, за да ги осветлим и разменим мисли по подготвящите се събития през настъпващото лято. Аз извиках от Кюстендил Стоил Антов и заедно с него пак през с. Сажденик – Саса, отидох в с. Оризари (Кочанско), където трябваше да дойдат Тодор Александров и Григор Манасиев.

106. ЕДНА СРЕЩА В С. ОРИЗАРИ (КОЧАНСКО)

Един неделен ден в с. Оризари пристигнаха Тодор Александров и Григор Манасиев. Четиримата обстойно разисквахме по всички въпроси, засягащи Кочанско и Кратовско. Ние, като им съобщихме, че въстанието е почти предрешено, че много чети заминават по всичките райони, че пролетта носи изненада, те останаха смаяни.

Т. Александров ни каза, че по едно приблизително пресмятане за Кочанско са необходими около 4000 пушки. Григор Манасиев каза същото за Кратовско. Не оставаше, освен да се организират и екипират две отделни по-големи чети, които изключително да се заемат с подготовката на населението в Кратовско и Кочанско.

Ст. Антов като бивш няколкогодишен ръководител в Кратовско се определи да влезе в кратовската чета, а Гр. Манасиев му съобщи, че още при първите раздвижвания и той ще стане нелегален и ще се присъедини към четата. Оставаше Тодор Александров в споразумение с кочанското ръководно тяло да решат окончателно за формирането и екипирането на кочанската чета. Тъкмо тогава привършвахме разискванията – това беше в самата черква в с Оризари – дойде селянин, който съобщи на двамата учители ръководители, че в селото влязла войска начело с един полковник. Ние помислихме, че сме открити и бързо-бързо едва се сбогувахме.

Тодор Александров и Григор Манасиев като легални излязоха от черквата и отидоха в къщата на селския учител Григоров, който тоже беше наш интимен приятел още от Скопското педагогическо училище. Александров и Манасиев

шяха да представят своето дохождане в селото като гости на учителя Григоров, където ще прекарат деня.

Ние двамата останахме в черквата и бяхме почти напълно убедени, че ще бъдем открити. Затворихме отвътре входната врата и смятахме, ако ни открият, поне два-три часа ще се съпротивляваме, докато бъдем убити.

През един прозорец на черквата наблюдавахме какво щяха да правят офицерите. Очаквайки да обкръжат черквата забелязахме, че полковникът и останалите офицери се спряха пред една къща и седнаха на чардака. След малко всички войници навлязоха в няколко къщи.

За нас стана явно, че пристигането на потерята не беше за нас, а със съвсем друга цел. Това научихме едва привечер, когато клисарят дойде при нас и ни даде едно писъмце на местния учител-ръководител, че полковникът – началник на кочанския гарнизон – с около една дружина пристигнал в селото, за да разквартирува войниците, които трябвало да останат за по-продължително време в с. Оризари като по-централно място, откъдето могло да се наблюдава движението на четите в Кочанско и Винишко.

Ние се успокоихме, но още същата вечер трябваше да излезем от черквата и да напуснем селото.

Един-два часа след залез слънце аз и Ст. Антов при съвсем ясно небе и пълнолуние се упътихме към близката до селото рътлина на към границата.

Дълго след нас селските кучета лаеха, а войниците като нови в селото навярно смятаха, че дружният кучи лай се изразява в такъв демонстративен начин срещу луната или поради това, че в селото беше влязла войската.

Едва призори стигнахме в с. Саса, където намерихме пристигнала четата на Борис Сарафова.

Цялата чета беше добре екипирана, а самият Борис Сарафов, гиздаво облечен, беше много бодър и весел. Тук в с. Саса в махалата Сарафци за последен път видях Борис Сарафова. Той с четата си същия ден (28.I.1903 год) при свечеряване замина по направление към Малешевско, с. Владимирово, където при местността Касапли на 12.II даде и първото сражение.

107. СНАБДЯВАНЕ С ПАСПОРТ

Заедно със Ст. Антов престояхме още два-три дни в с. Сажденнк и се прибрахме в Кюстендил. Ст. Антов се зае с формирането и екипирането на кратовската чета, а аз се заех да се снабдя с редовен паспорт. Аз не бях записан в никоя община. Като емигрант нямах никакви документи, следователно, аз можех да взема паспорт само на чуждо име. За тази цел аз се обърнах към моя съгражданин и приятел, тогава учител в с. Четирци, Георги Манасов. Казах му, че ми е необходим един редовен паспорт, обаче тъй като не съм записан в никой общински списък, а освен това понеже не съм още отбил военната си повинност, по никой начин не ще мога да извадя паспорт на мое име. Георги

Манасов ми каза, че ще ми услужи, обаче грижата за изваждането на паспорта оставаше на мене.

Той извади от общинското управление едно удостоверение, че отбил военната си повинност и че удостоверението му е нужно, за да се снабди с паспорт. Аз взех удостоверението и се върнах в Кюстендил.

Чрез мои познати аз се сприятелих със секретаря на околийското управление с цел да го подготвя да не ми пречи при изваждане на паспорта.

Аз подадох заявление, с което поисках да ми се издаде паспорт и приложих удостоверението. Околийският началник сложи резолюция да се издаде паспортът и аз се явих пред секретаря. Последният, предварително подготвен, приготви паспорта като на определеното място писа моите отличителни белези. При това положение паспортът беше полуфалшифициран. Аз получих паспорта и от тоя ден трябваше да запомня много добре, че не съм вече Павел Шатев, а Георги Манасов.

Заминах за София, а след малко, през февруари 1903 година получих известие от Солун, че динамитът е пренесен вече във Велес и че оттам в тенекии, които уж съдържат маково масло (шарлаган), другарите от Велес трябваше да го препратят в Солун.

Динамитът, поставен в специални тенекии, чрез експедитора на гарата Илия Малинкин се препрати в Солун, но поради напредналото време и обстоятелството, че динамитът беше в малко количество, решихме работата да се ограничи само в Солун. Нямаше нужда да се ангажират и излагат всичките другари гемиджии в Пловдив и Велес. Аз и Д. Мечев трябваше да заминем за Солун, тъй като почти всичко беше готово, пък и нямаше вече какво да правим в София и Кюстендил.

108. ПРЕЗ ОДРИН НА ПЪТ ЗА СОЛУН

Аз трябваше да замина по-рано, а след мене и Димитър Мечев. Към 15 февруари 1903 година аз заминах за Пловдив, където престоях един ден, за да визирам паспорта си в пловдивското турско консулство. На 18 февруари аз минах границата при Любимец (Хебибчево) и вечерта бях вече в Караагач. От Одрин трябваше да взема другия влак и останах 5 – 6 часа да чакам на гарата. За да прекарам по-лесно времето, отбих се в един локал, където имаше доста публика и оркестър. Седнах на една маса, поръчах си кафе и запуших цигара. В тоя момент музикантите започнаха да свирят една по това време много популярна турска песен и цялата публика сякаш се съживи. Музикантите пееха

Чаре булан олмзди бу ярая пек язик олди беаи бу чарея... гелди куршум, алди беним фесими, пек язик олди... Нури бей. И пр В тази песен се възпяваше трагичната смърт на Нури бей, т. е. същото бейче, което беше заловено, а впоследствие убито през време на сражението, в което П. Соколов биде убит, а Сл. Мерджанов ранен, заловен и обесен в Одрин. Тъй

че тази песен ми напомни за моите най-скъпи другари Мерджанов – Соколов. Слушайки песента, пренесох се в близкото минало, спомних си за Сл. Мерджанов и за П. Соколова - налегнаха ме такива мрачни мисли за миналото, за настоящето и за неизвестното бъдеще.

Оживлението в залата ставаше все по-голямо и по-голямо, а музикантите певци, като виждаха, че публиката е доволна от песента, която беше тъй популярна в Одринско, просто си раздираха гърдите и гърлата от пеене.

Аз имах много мили спомени от Мерджанов и Соколов и като че ли с електрическа бързина през моето въображение мина цял низ от нашия живот в Цариград, когато копаехме канала под Банк отоман. И почти унесен, без да слушам повече песента, аз си разсъждавах. Е!... Къде сте сега Мерджанов и Соколов? Вие почивате, след като геройски умряхте за свободата на родината, но бъдете спокойни, ние, останалите още живи ваши другари, продължаваме вашето свято дело. Аз за момент се радвах, че вече отивам да изпълня заедно със своите другари нашата мечта – хвърлянето на Банк отоман във въздуха – макар и една десета от онова, за което Слави Мерджанов по цели дни и месеци бълнуваше. В тоя момент в гърдите ми забушува глух и непримирим плач за скъпите другари. А певците продължаваха:

Аман полиц съкма беним колуми Бен билирим... хапсанепън йолуни... Като че ли певците пееха този куплет за мене. И наистина аз пътувах, но... знаех вече "пътя към затвора"!...

Времето наближаваше за тръгване на трена. Аз отидох на гарата и се подредих с останалите пътници, които чакаха реда си да минат пред двама чиновници, единият полицай, а другият военен, които грижливо преглеждаха пътническите документи на всички пътници и отбелязваха имената, годините и месторождението на пътниците. Дойде и моят ред. Аз подадох паспорта си на полицая, той го прегледа и ме вписа в регистъра, а след това го предаде на военния до него, който от своя страна отбеляза нещо и ми повърна паспорта. През всичкото време аз смирено чаках пред тях и умело наблюдавах дали ще се усъмнят в нещо. Взех си паспорта и отидох при гишето да извадя билет. В тоя момент военният ме повика и аз, почти треперещ от страх, се доближих до него и очакващ още същия момент да ме арестува, мислейки, че са разбрали, че съм с чужд паспорт. В подобни моменти очите на страха са големи... Обаче вместо да ме пита за нещо и вместо да ме арестува, както си мислех, офицерът повторно прегледа паспорта ми, отбеляза нещо в една от графите и пак ми повърна паспорта. Аз се успокоих и бързо се упътих към перона на гарата и се качих във влака. След 10 – 15 минути влакът потегли и постепенно се засилваше, а Одрин с околностите си се изгубваше в тъмнината.

Застанал на прозореца в купето, аз наблюдавах околностите на Одрин и вземах последно прости от Слави Мерджанов и П. Соколов.

Сутринта пристигнах в Дедеагач, където се качих на друг влак и вечерта пристигнах в Солун. Слязох в хотел "Салоник-Вил", находящ се непосредствено при самата гара и чийто съдържател беше един италианец. Тоя хотел ми беше

предварително посочен от другарите. На другия ден оставих шапката, поставих един фес, който носех със себе си в куфара и излязох низ града.

През деня се видях с почти всички другари, които ми съобщиха, че почти всичко е готово и вече на привършване. Освен това те ни дадоха подробни сведения за всичко извършено, а аз от своя страна им докладвах извършената от мене работа.

109. МИНИРАНЕТО НА БАНК ОТОМАН

Оше първите дни след моето пристигане всичкия динамит – стар и нов, – поставен в единадесет газени тенекии, добре натъпкани, подредени под прав ъгъл, от едната страна пет, а от другата в шест тенекии, подредихме в канала под самите основи на банката. Две от тенекиите се свързаха с два отделни дълги бикфордови фитили, които през канала отиваха до избата и на краищата им поставихме около 200 – 250 г нобелов динамит във валчеста като крушка форма, а краищата на фитилите окачихме чрез един гвоздей на стената, готови за запалване. По тоя начин минирането на банката беше напълно гарантирано.

За още по-голяма сигурност редовно през деня и нощта в избата стоеше по един от нас, за да не би по някоя случайност да се открие и в такъчв случай, преди още да започне обискът в дюкяна, "часовоят" долу в избата трябваше просто само с една клечка кибрит или пък с цигарата си да запали нобеловия динамит, който гори като смола и в разстояние на 5 – 6 минути щеше 100 % да запали и двата фитила, а следователно да възпламени и целия взрив, който беше под самите основи на Банк отоман.

Макар и нелегален, аз ходех в Солун открито. Често пъти срещах мои познати, с които разговарях. Аз не казвах, че се именувам Георги, а приказвах като Павел, тъй като така ме знаеха всички мои познати.

Настаних се в една квартира близо до българската черква "Св. Кирил и Методий".

Ние очаквахме пристигането на Димитър Мечев, който трябваше да мине през Ниш, Скопие, Велес, тъй като с чуждо име не можеше да мине през одринската гара, където мнозина го познаваха с друго име. Неговото минаване и през Скопие – Велес беше съпроводено с известен риск, но все пак беше по-безопасно, отколкото ако минеше пред одринската гара.

110. ПРИСТИГАНЕТО НА ДИМИТЪР МЕЧЕВ

Ние знаехме пестеливостта и скромността на Д. Мечев, който в пазенето на парите на нашата група отиваше дотам, че просто беше станал голям скъперник, че му бяхме писали да се облече по-прилично, като си вземе нови дрехи и на всяка цена да пътува във II класа.

Димитър Мечев от прекалена предпазливост в разстояние на една седмица два-три пъти взел по една по-силна доза английска сол нарочно да разстрои стомаха си, за да може да промени цвета на лицето си. Обаче, нови дрехи не взел, тъй

като "скоро щяло да се мре", а купил от битпазар един син балтон. По такъв начин той си взема яка и връзка, облича синия балтон, поставя си сини очила и така дегизиран взема билет II класа и тръгнал за Солун.

Ние предварително знаехме кога ще потегли и с нетърпение го очаквахме. Пред опасността да бъде познат между гарите Скопие – Велес и Солун, ние четирима души от групата с нетърпение го чакахме на солунската гара.

Решихме, ако Д. Мечев бъде открит или арестуван още при излизането му от външните врати на гарата, двама от нас – Вл. Пингов и Илия Тръчков – да хвърлят по една бомба, чийто трясък да предизвика паника пред площада, където бе публиката и файтоните, а през това време Д. Мечев с помощта на останалите двама да се изскубне от ръцете на полицейския, а ако това бъде невъзможно, тогава да се убие полицейският. За по-голяма сигурност Орце Попйорданов през настъпващата нощ остана за "часовой" в магазина, а аз и Константин Кирков заедно с Вл. Пингов и Ил. Тръчков отидохме да се бием на гарата.

Вл. Пингов и Илия Тръчков трябваше да чакат пред външните врата на гарата и да наблюдават един по един пътниците, които излизаха от вратата на гарата. А аз и К. Кирков се спряхме на улицата, която изхожда от площада пред гарата и около един километър върви покрай рекичката. Нашата задача беше щом чуем гласа на бомбите, които трябваше да хвърлят Илия Тръчков и Вл. Пингов и ние да хвърлим една, че цялата публика, хора, файтони и пр., които стояха на площада пред гарата да не могат да бягат по единствената изходяща улица, която върви към града. Ние един час преди пристигането на влака бяхме вече при гарата и чакахме.

Влакът пристигна, обаче все още пътниците не бяха почнали да излизат. Ние с нищо не можехме да си обясним защо 10 – 15 минути от пристигането на влака пътниците не се явяваха.

111. ЕДИН "СГОДЕН СЛУЧАЙ"

Със същия влак се пренасяли тленните останки на руския консул Григори Степанович Щербин, убит в Митровица (28.III.1903 г.).

При гарата имаше много полицаи, защото цялото консулско тяло беше излязло да посрещне и съпроводи убития руски консул. Тялото на убития бе поставено в специален ковчег, след който вървяха всички консули и по-висши чиновници, а пред ковчега – един гръцки владика със седем-осем души свещеници.

Шествието от площада на гарата мина по улицата за към града, а ние двамата с Константин Кирков с по две бомби в джобовете на горните ни палта стоим покрай същата улица и наблюдаваме.

– Ако Д. Мечев е арестуван, скъпо ще го платят. Ей виж ги всички консули, които ние търсим, са събрани на едно място и минават ей пред нас. Не остава освен да хвърлим само по една от тези, които, носим и ще паднат може би половината!... Такъв случай не ще ни се удаде! – ми каза Константин Кирков.

И наистина за нас това погребално шествие беше едно голямо изкушение. Церемонията мина, файтоните почнаха един след друг да минават, а ние стоим покрай улицата и уж от любопитство наблюдавахме минаващите, като непрекъснато държахме ръцете си в джобовете на палтото и всеки миг очаквахме да чуем гърмеж... за да почнем и ние.

Изведнъж в един файтон Илия Тръчков, Владо Пингов и Д. Мечев минаха, поздравихме се отдалече. И по тоя начин пристигна в Солун многоочакваният другар Д. Мечев.

След като измина файтонът, аз с Константин Кирков се упътихме към града и през всичкото време коментирахме погребалното шествие, което преди малко мина пред нас.

Разговорът ни беше полушеговит, полусериозен. К. Кирков няколко пъти преповтори, че неарестуването на Д Мечев за нас коства повече, отколкото ще коства по-сетне неговото "свободно" влизане в Солун, защото банката е "преосигурена", а ние четиримата с по една-две бомби щяхме да уязвим европейските дипломати и турската власт повече, отколкото са всички останали бомби, които имахме вече готови за хвърляне на наше разположение.

– Такъв случай няма вече никога да ни се удаде! – с горест на душата говореше К. Кирков.

Когато запитахме Д. Мечев как е минал през време на пътуването, той ни разправи, че за малко щял да бъде открит, като ни разправи следното:

– Преводчикът при скопското вилаетско управление Исмаил ефенди, родом от Велес, с когото се познавам от дълги години, пътуваше от Скопие за Велес и по една случайност влезе в същото купе, в което бях и аз. Щом го видях, цял изтръпнах. През време на пътуването от Скопие до Велес държах ръката си на една от бузите и се преструвах, че ме боли зъб [1]. Притисках си ръката само и само да не ме забележи и влезе с мене в разговор, защото щеше да ме познае по гласа, та като слезе във Велес едва можах да се успокоя – завърши Мечев.

Исмаил ефенди даже и не подозира, че терористът Д. Мечев ще се реши да пътува така "свободно" с влаковете на падишаха и да минава през родния си град Велес и като го е наблюдавал през цялото време нито е можал даже да си помисли, че може да има хора, които рискуват с главата си.

112. РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ДИНАМИТА И ПРИГОТОВЛЕНИЕТО НА БОМБИ

И така, ние всички се прибрахме. Всичко, което можеше да се подготви беше направено. Само че въпреки всичките ни усилия и всички разходи, ние не можахме да се снабдим с достатъчно количество динамит, за да изпълним акцията в този размер, в който проектирахме. Голямото количество от 1000 кг динамит пропадна, а цялото количество, с което сега разполагахме – стар и нов – мелинит беше около 300 кг. От тях около 250 кг се постави под банката, а от останалото количество аз взех 11 – 12 кг, предназначен за изгарянето и

бомбардировката на парахода, а с останалите 20 – 25 кг се приготвиха 70 – 80 бомби, тъй като 10 – 12 железни бомби, сферически, по произход от "фабриката" в с. Саблар и прибрани оттук-оттам, не бяха достатъчни. За целта ангажирахме две железарчета кукушани, много добре нам познати и доверени лица, които за няколко дни изрязаха няколко килограма по-дебели обикновени стоманени пръчки, от които приготовлявахме бомби.

Един четвърт килограм или само 125 г мелинит, обвит в 6 – 8 къси, специално направени стоманени пръчки, обвити добре и пристегнати с железен или меден тел, представляваха по-голямата част от нашите бомби, с които трябваше да си служим.

Тези бомби, така направени, не можеха да направят разрушение, обаче за трясък и за всяване на паника бяха доста пригодни, защото лесно се палеха с късите бикфордови фитилчета, на края на които имаше колкото един орех нобелов динамит и при избухването стоманените пръчки се пръсваха на много дребни парчета, които по всички посоки действуваха като куршуми. При това положение не оставаше друго, освен да се предначертае един план за изпълнението на акцията само в Солун. Другарите във Велес, Пловдив и другаде нямаше защо да се ангажират, тъй като беше излишно, пък най-главното липсваше динамит.

Другарите в Пловдив предварително знаеха, че по липса на динамит те нямаше да вземат участие в акцията, обаче другарите гемиджии във Велес до последния момент разчитаха, че все ще можем да отделим някоя част от динамита, за да могат и те – по тяхна инициатива – да направят нещо в Скопие и Велес. Напразно те чакаха. Ние повече от 5 – 6 кг не можахме да им дадем, тъй като тоя не стигаше даже за нашата акция в Солун.

1. По това време купетата във вагоните бяха отделни. Всяко купе имаше врата за излизане вън и в другите купета на вагона не можеше да се отива.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

113. ПРЕТЕКСТ ЗА ПРИКРИТИЕ ОТ ПОЛИЦИЯТА

Освен най-главната пречка – липсата на динамит в достатъчно количество – ние имахме още някоя и друга пречки от местен характер. Отношенията ни с Иван Гарванов бяха изострени - едва се търпяхме. Освен това един от шефовете на тайната полиция – Панайот ефенди, като няколкогодишен полицейски чиновник в град Велес познаваше почти всичките другари велешани. При по-чести срещи по улиците пребиваването на Орце Попйорданов, Константин Кирков и Владо Пингов и др. му обръщаше вниманието и той на всяка цена искаше да узнае защо се скитат в Солун.

За да бъде заблуден Панайот ефенди, от наши хора му се говореше, че всички наши гемиджии, като синове на състоятелни търговци велешани, нарочно са дошли в Солун, далеч от погледа на родителите си, за да могат да прекарат един по-волен живот, да се разпуснат, добре да гуляят и прекарат известно време широк живот из солунските шантани, тъй като тия богаташки синове – юрганчоджукларъ не се интересуват нито от наука, нито от търговия и ако сегиз-тогиз посещават някои кантори или дюкяни, това е само да намерят познати, за да се забавляват с приказки, за да мине денят.

Дали беше заблуден Панайот ефенди това не знам, но той гледаше уж малко халтаво, неговото будно око щателно наблюдаваше. Но все пак вероятността някои от велешаните да бъдат повикани в полицията и задържани беше голяма.

Орце Попйорданов, Константин Кирков, Владо Пингов и Д. Мечев бяха решили по никой начин да не пристъпват прага на полицейския участък или затвор и бяха готови в случай на арест да се самоубият само и само да не паднат в ръцете на полицията.

114. РИСКЪТ ОТ НЯКОЕ ПОДОЗРЕНИЕ ИЛИ ОТКРИТИЕ

Изобщо работата беше така сложена, че във всеки момент можеше да се случи нещо, което да попречи, ако не на цялата акция, поне на една част от нея и да не може тя да се изпълни по предначертания план. А пък ние след толкова усилия, толкова рискове и разходи изведнъж можеше да се намерим пред една невъзможност да направим нещо цялостно.

Често пъти Орце Попйорданов повтаряше: "Ако не успеем, ще трябва от срам да се удавим."

Тази неизвестност пред близкото бъдеще така ни тормозеше, че повечето от другарите бяха станали толкова нервни, че не можеха да се търпят.

115. ЕДНА СЛУЧАЙНОСТ

На всичко това отгоре някои европейски вестници като "Le Temps", "Die Ziet" и други бяха писали, че Македонската революционна организация възнамерявала да напада разни европейски търговски учреждения в някои по-големи градове в Македония.

Тоя слух, разгласен по сведения от София, озадачи и самата турска власт и една-две седмици преди изпълнението на акцията зданието на Банк отоман, Банк де Салоник, Австрийската поща и др. се пазеха със специална охрана от стражари. Това съобщение на чуждата преса сплаши и нас, обаче по всичко личеше, какво властта предполагаше, че подобни учреждения ще бъдат нападнати отвън с щурм, поради което учрежденията се пазеха с въоръжени стражари, които с пушки на рамо обикаляха край стените и непрекъснато стояха пред входните врата на банките.

Ние, гледайки тези клети стражари как се разхождат пред входните врата на Банк отоман, се смеехме на тяхната наивност, тъй като стражарите-охрана стояха на самото място, където долу под земята беше поставен динамитът!

Турската полиция в по-големите градове беше доста бдителна, но на никому види се не идваше на ум даже, че банката може да бъде минирана, а повечето допущаха, че тя ще бъде нападната и поставените стражари бяха готови да се сражават с нападателите и да защищават банката, та последните да не могат да влязат вътре.

116. ДРУГА СЛУЧАЙНОСТ

Едновременно с това, кой знае по какъв повод, на същата улица на Банк отоман поправяха един от градските канали. Вероятността да се открие нашият канал под улицата беше малка, защото ние бяхме под общия канал, обаче никой не можеше да ни гарантира, че при разкриването на градския канал нямаше да се повреди нашият канал отдолу. Не че с това щеше да се осуети бомбардировката на банката – тя както казах по-горе беше със 100% гарантирана – а без друго щеше да се попречи на изпълнението на акцията, взета в своята цялост.

Перипетиите, които преживява революционерът, особено по градовете, са много и често пъти от обикновени слухове и случайности те се увеличават или усложняват още повече. Само търпението и постоянството, а най-главно окончателното решение на революционера всеки момент да се прости с живота си, срещу всички рискове, случайности и пречки може да го тласне напред, да го окуражава, за да привърши започнатото дело с известен успех. Това правило от всички нас най-добре беше схванал и разбрал Орце Попйорданов.

По-темперамент той беше в пълния смисъл на думата революционер, той беше твърд упорит и решителен. Обаче срещу случайността никой не можеше да реагира. Пред вид на една подобна случайност, пред самото предположение, че изграденото от нас с големи мъки и страдания дело може да рухне по най-случаен повод и да осуети подготвения атентат, Орце Попйорданов беше взел ефикасни мерки.

117. ОСИГУРОВКАТА НА ОРЦЕ ПОПЙОРДАНОВ

От преди няколко месеца той си беше осигурил живота при осигурителното дружество "Ню Иорк" за 10 000 златни лева – сума, равна на онази, която Орце Попйорданов беше взел от Борис Сарафов.

Целта на осигуровката беше, щото в случай, ако бъде предварително заловен и убит без да се извърши акцията, сумата по осигуровката да бъде изплатена на Борис Сарафов. Обаче в полицата не можеше да се постави името на Борис Сарафов като човек с всеизвестно име в цяла Европа и подозрението щеше да бъде голямо, поради което полицата по осигуровката можеше да бъде изплатена на Симеон Радев, като близък и интимен другар на Борис Сарафов, но без неговото знание и съгласие.

Една седмица преди изпълнението на акцията Орце Попйорданов с по една отворена карта съобщи на Симеон Радев и Димитрий Ляпов-Гурин, че е осигурен за 10 000 златни лева и ги молеше след като се вземат парите от осигурителното дружество да се предадат на Бориса Сарафов.

Това е истината с тази прословута осигуровка, по която някои зли езици в продължение на дълго време, по съображения по-скоро от личен или политически характер, на публични места и чрез печата злословеха както срещу Борис Сарафов, така и срещу Симеон Радев. Обаче преди всичко длъжен съм да кажа материалната истина и в името на паметта на самоотвержения революционер-терорист и мой близък другар по убеждения Орце Попйорданов – той никога не беше съобщавал за тази осигуровка нито на Борис Сарафов, още по-малко пък на Симеон Радев, че го определя с осигурителната полица да получи застрахователната премия.

Не само Орце Попйорданов, но и повечето от гемиджиите се чувствувахме морално задължени към Борис Сарафов пред вид улесненията, които ни правеше в материално отношение още от започването на замислената от нас акция в Цариград и Солун, от една страна, и от друга – поради голямото доверие, с което се ползуваха някои от нас пред него, а особено Орце Попйорданов, а най-много всички уважавахме Борис Сарафов за оня жест, който той направи пред конгреса на Върховния комитет, когато му поискаха отчет и той не можеше да даде такъв - за дадената на гемиджиите сума и да не пропадне делото, ако той съобщи истината и последната бъде научена от турското правителство, Борис Сарафов унижи своето достойнство и авторитет и заяви: "Тая сума ми биде задигната от една лека жена, с която имах интимни връзки."

Пред нашите очи Борис стърчеше над всички други водачи, които не можеха да правят жестовете на Сарафова и да клеймят себе си.

Борис притежаваше тоя ценен дар – да злепостави себе си и даже да бъде низвергнат от македонското движение, обаче с тоя си жест да прикрие действията на групата гемиджии.

За тая Сарафова постъпка и за неговите насърчения към започнатото дело на гемиджиите той беше боготворен от нас и нашият най-добър другар и ръководител в знак на благодарност и признателност към Сарафова нареди да му се наплати за отпуснатия и изпратен 1000 кг динамит (заграбен от Гарванова), защото вярваше напълно, че сумата по осигуровката, взета веднъж от Симеон Радев, щеше да бъде предадена напълно в ръцете на Борис Сарафова, който с тази сума щеше да продължава своята революционна дейност и да насърчава революционерите терористи.

Орце Попйорданов беше решил да се осигури и беше поставил свой пълномощник, без да знае това, докато той не му съобщи с пощенските картички, както казах по-горе. Всичко друго е от лукаваго. След смъртта на Орце Попйорданов значи никой не можеше да вземе осигурителната премия освен Сарафов, на когото Ляпов и Радев щяха да я предадат.

118. ПРИСТЪПВАНЕ КЪМ ИЗПЪЛНЕНИЕТО

При така създалите се обстоятелства групата гемиджии трябваше да пристъпи към изпълнението на тъй дълго подготовляваната акция.

Орце Попйорданов и Константин Кирков най-добре познаваха местните условия и те приготвиха плана, по който трябваше да се действува. Този план беше предложен на групата за общо одобрение и той биде приет без всякакво изменение.

От практическа гледна точка планът беше много добър и за никакво изменение не можеше и дума да става. Обаче още при разглеждането на плана се появиха два въпроса: единият беше да се убие валията (губернаторът) Хасан Фехми паша, а вторият – трябва ли да се убие Иван Гарванов.

За убийството на валията нямаше никой нищо против, обаче трябваше да се определи кога да стане убийството – дали преди изпълнението на акцията, дали през време на акцията или пък след самата акция.

Взема се решение Хасан Фехми паша да бъде убит няколко дни по-късно след акцията, защото ако се посегнеше на него преди акцията, това убийство щеше може би да попречи на акцията, тъй като можеше някой от нашите другари да бъде заловен или убит. През време на самата акция тоже не можеше да се посегне на валията, защото всички трябваше да бъдем заангажирани. Поради това именно групата взе решение, щото един от другарите, Цветко Трайков, родом от гр. Ресен, да се укрие добре и след изпълнението на акцията, 2 – 3 – 5 дни по-късно, с револвер или с една-две бомби да се доближи до валията, когато той излиза от квартирата си и тръгне за към вилаетското управление или пък при излизането от последното и да го убие, като същевременно застреля и себе си.

Някои от другарите предложиха да бъде убит и Иван Гарванов, за да му се отмъсти за задържания ни 1000 кг динамит, с което той просто отряза ръцете на гемиджиите, защото с това се правеше невъзможно изпълнението на целия план за повсеместни атентати в по-големите градове, обаче някои се възпротивиха като съвсем безцелно, защото след като извършим атентата Гарванов дали ще живее или умре за нас ставаше вече безразлично.

Обстоятелството, че акцията вече наскоро ще се изпълни, за нас беше ясно, че веднага след нея седалището на Централния комитет на ВМРО веднага щеше да се премести, тъй като щеше да стане невъзможно ЦК да остане в Солун, последният щеше да се измести, което пък щеше да се отрази и върху бъдещия състав на ЦК, и ние с увереност предполагахме, че където и да се измести седалището на ЦК, в него щяха да влязат по-идейни и по-активни членове и ако не всички, то поне двама-трима професионални революционери, а не в него да влизат чиновници и търговци. Така, че по общо решение на групата предложението да се посегне върху Иван Гарванов се отхвърли, още повече че не трябваше да отмъщаваме, когато се намираме пред перспективата до един да измрем.

119. СРЕЩАТА НА Д. МЕЧЕВ С ДАМЕ ГРУЕВ

По това време Даме Груев беше в Солун. Димитър Мечев още от миналото беше добре познат с Даме Груева и искаше на всяка цена да се срещне с него. Срещата им стана 10 – 12 дни преди изпълнението на акцията в хотел "Вардар", където Даме Груев временно живееше. Д. Мечев искаше да уведоми и предупреди Даме Груева. Той открито му казал, че в Солун наскоро ще има атентат и че той е един от съзаклятниците.

Даме Груев, без да каже каквото и да е, изказал желание, ако е възможно да се отложи акцията и да стане през есента, след въстанието, като последен косвен удар към някои от великите сили, ако те не се намесят в Турция.

Д. Мечев му казал още и следното:

– Аз, Даме, бях в продължение на няколко години и легален работник и четник в Македония. Аз доста добре познавам какво е въоръжението на населението и в Битолско, и в Скопско и не вярвам в успеха на проектираното въстание. За мене и моите другари дали ще има въстание или не е без значение и по-добре би било да не се вдига общо въстание, защото освен че политическата власт не ще може да се вземе от въстаналото българско население, а при сегашното общоевропейско положение няма никакъв шанс и за каквато и да било интервенция от страна на великите сили. Ето защо, както имах случай да кажа и на Гоце, заявявам и на тебе: ние сме решили на всяка цена да изпълним проектираната наша акция и нека от нея и от други подобни, които биха могли да станат по градовете или железопътните линии в Македония (както при Ангиста) [1] турската власт да се държи постоянно в напрежение, постепенно да се изтощава и предизвиква на излишни материални и човешки загуби и да се види доколко западноевропейските сили биха могли да вземат инициативата за едно вмешателство, за една интервенция. Едновременно с това населението ще се кали в по-борчески дух без да се излага масово.

Даме Груев нищо не възразил, а само пак повторил, че според неговото мнение по-добре би било акцията да стане, но след въстанието.

Така Димитър Мечев и Даме Груев се разделили. Няколко дни след този разговор Даме Груев напусна Солун и замина за Битоля.

120. ЗАЩО СЕ ВЗЕМА РЕШЕНИЕТО ДА СЕ ПОВРЕДИ НЯКОЙ ФРАНЦУЗКИ ТЪРГОВСКИ ПАРАХОД

Групата реши да се изгори и повреди някой европейски търговски параход, каквито почти през ден пристигаха в солунското пристанище. Да се повреди някой германски параход бе изключено, тъй като Германия по отношение на Турция следваше една политика, която освен че не целеше разпокъсването на Турция, а, напротив, искаше по всякакъв начин и на всяка цена да закрепи и консолидира турската империя, като й даваше дипломатическа и военна поддръжка в замяна, разбира се, на големи концесии – постройка и експлоатация на ж.п. линии (багдадската), военни доставки и пр. и пр.

Англия пък от своя страна следваше една линия, която макар и да не беше приятелска, но в никой случай не беше и враждебна пред очите на по-големи и по-далечни чисто империалистически стремежи и цели, не толкова в Европейска Турция, отколкото в Азиатска Турция, а освен това най-голямото й внимание беше обърнато по това време към Крайния изток.

Английският държанник сър Едуард Грей в своите мемоари казва: "Различните усилия за подобрение на турското управление в Македония бяха безкрайно уморителни, твърде неприятни и болезнено мъчителни. Ние взехме деятелно участие в тях, обаче мотивите ни бяха незаинтересувани!? Ако имахме пред вид само политическите си интереси, ние бихме оставили въпроса да се развива самостоятелно. Както обясних вече, нашата дейност с протестирането против турското лошо управление намаляваше нашето влияние и беше следователно противно на търговските ни интереси в Турция, обаче хуманитарните чувства в Аиглия и постоянната симпатия към християнските населения в Турция бяха тъй силни, щото английските политически и материални интереси бяха засенчени.

Всичките симпатии на английските секретари по външните работи бяха към това чувство и тяхното действие се вдъхновяваще от този момент, макар всеки последователен титуляр в Министерството на външните работи би могъл да бъде притиснат от отчаяние, че не може да постигне успех в това направление. Македонските реформи можеха да бъдат разгледани само заедно с другите сили. Нито една от последните обаче не беше заинтересувана и нито една от тях не вярваше, че и Англия може да бъде незаинтересувана. Всяка една от европейските сили имаше някой свой политически мотив, а всичките измислиха някакъв политичеоки мотив, който те приписваха на нас.

Престижът и влиянието на Балканите бяха кардиналните въпроси на руската и австрийската политика. Нито една от тях не се наемаше да рискува положението си по филантропически съображения, всяка една наблюдавапtе другата и действията им в дипломацията по македонския въпрос се обуславяха от недоверие на едната към другата и от опасение, че някоя от тях може да добие преимущество за сметка на другата. И двете гледаха на нашата дейност като на повече или по-малко неразумно навлизане в една сфера, в която те имаха преки политически интереси, в която ние нямахме такива.

Германия мислеше само за политическото си влияние и за търговското си разширение в Турция. Тя не искаше да рискува нищо от тези свои цели за филантропически съображения и се помъчи да третира македонския въпрос по начин, щото това, което ние или другите сили биха изгубили чрез досаждане на султана в Цариград, да бъде спечелено за германската позиция там.

Франция, която току-що бе се отървала от смутовете в Мароко и се опасяваше от други такива, искаше да избегне всякакви компликации другаде. И тя имаше също своите търговски интереси в Турция и не беше нито наклонна, нито с желание да води кръстоносен поход срещу турския султан. В средата на самия султан Абдул Хамид, добре запознат с всички елементи на положението, обиден от мъчнотиите, комуто се създаваха, но уверен, че с някаква комбинация, такт и упоритост от негова страна резултатът ще

бъде осигурен. При тези условия въпросът за македонските реформи беше нещо като потъващ пясък: силите, които нагазваха, затъваха до колене и се мъчеха да се изплъзнат една чрез друга"... [Из мемоарите на лорд Едуард Грей, бивш министър на външните работи на Англия.]

Русия бе една от "заинтересуваните" сили в Балканите, обаче поради мъчнотиите в крайния Изток тя бе против всяка интервенция в Македония.

Граф Ламсдорф във Виена и в София ясно и категорично заяви и подчерта това желание на тогавашното царско правителство.

Австрия също беше призната от великите сили като една от най-заинтересуваните сили на Балканите, но тя преследваше чисто анексионистически стремежи спрямо Европейска Турция – Македония и Албания с Новопазарския санджак. Австрийският министър на външните работи граф Колноки ясно и категорично бе заявил на Ив. Евст. Гешев и митрополит Климента:

- Не мислете никога за Македония; ако вие някога отидете там, Македония ще бъде гробница на вашата независимост.

Австро-Унгария беше против всякакво въстание в Македония.

Италия по своето вътрешно и външно положение не можеше да има абсолютно никаква инициатива, освен по отношение на Турция да следва своите съюзници – Германия и Австро-Унгария.

Франция по силата на капитулациите имаше много по-големи привилегии и материални изгоди в Турция. Постоянните размирици и частични бунтове пречеха, за да може тя рационално да използува всичките материални облаги, чрез които най-силно и ефикасно политически се закрепваше в цяла Турция. Поради това тя беше наклонна да се въведат реформи в Турция, но тези реформи трябваше само да предотвратят едно по-силно въстание, а не окончателно да се освободят национално, политически и икономически угнетените народи – арменци, араби, македонци и пр. Всичкото, което в максимум можеше да се желае от Франция, беше да се въведат административни, финансови и главно съдебни реформи. От всички държави най-отзивчива можеше да бъде Франция, а освен това в нея, поради духа, темперамента на французкия народ по-силно бе прогресивното обществено мнение. Ето защо решихме да се повреди и бомбардира някой французки параход.

В последния момент от справката, която направихме научихме, че параходът "Гвадалкивир" от компанията "Messegeries Maritimes" щеше да пристигне на 15/28 април, за да отпътува на другия ден – 16/29 април – 1903 година за Цариград – Одеса. Тоя ден трябваше да бъде първият ден за привеждане в изпълнение на приготвения план. Аз бях определен да бомбардирам и повредя парахода "Гвадалкивир", но при условие бомбардировката да стане или в солунското пристанище или в краен случай в Босфора, но в никой случай не на открито море, за да не би да пострадат пътниците в него, като съвсем невинни и

случайно пътуващи лица.

ИЗ МЕМОАРИТЕ НА ТАХСИН ПАША, ГЛАВЕН СЕКРЕТАР НА СУЛТАН АБДУЛ ХАМИД

Външната политика на султан Абдул Хамид се състоеше да менажира Русия, в никой случай да не влиза в конфликт по който и да е въпрос с Англия, да се осланя на Германия, без да изпуска из пред вид, че Австро-Унгария бе хвърлила погледа си към Македония, в кръга на възможността да поддържа добри отношения с всичките останали държави, заинтересувани на Балканите, и да всява и поддържа разногласие между българи, сърби и гърци.

Султан Хамид често си спомняше за злините, които Русия периодически е причинявала на Турция и често повтаряше, че тази държава е най-сериозният турски враг. В същото време той бе убеден, че никаква помощ не можеше да се очаква от Англия при един конфликт с Русия. В един момент, когато Русия ни бе представила едни съвсем неприемливи предложения, които бидоха отхвърлени, Русия почна да концентрира войски към границите ни. Лорд Салзбъри, британски делегат в една от състоялите се по това време конференции заяви, че Англия в никой случай не ще може да помогне на Турция.

Султан Хамид не се доверяваше на Англия, въпреки че последната ни уверяваше, че тя е от нашите приятели, но това съвсем не й пречеше да работи, щото да ни се отнемат всички права, които ние имахме върху Египет и да ни създава инциденти откъм Червено море...

От друга страна знаеше се, че Италия искаше все повече и повече да засили своето влияние в Триполитания, която възнамеряваще да завземе. Италия поиска отварянето на едно училище и откриването на една банка за улеснение на нейната търговия. В момента, когато се замисляше да се отхвърлят тези искания, в Рим се правеха приготовления за изпращане на един експедиционен корпус в Триполитания...

Политиката, която се следваше на Балканите бе да се засилват непрестанно колкото се може все повече съперничеството, разногласията и враждата между балканските народи и да се повдигнат въпроси, по които да не могат в никой случай да се постигне каквото и да е съгласие и споразумение. В това отношение султан Абдул Хамид си служеше с черногорския княз Никола. Последният през пребиваването му в Цариград бе обект на големи почести. При това султанът му подари една разкошна вила, находяща се в Бояджикьой при Босфора. Когато принцът се намираше във финансово затруднение, султанът му помагаше. Така той на два пъти му бе изпратил по 20 000 златни лири. Черна гора имаше един шарже д'афер на име Бакич. Последният се ползуваше с голямо доверие пред своя господар и допринесе много за добрите отношения между двете държави. Политиката, която се следваше по отношение на Черна гора, засилваше съперничеството между нея и Сърбия.

Интимната мисъл на княз Никола бе да обедини Черна гора със Сърбия. Тоя проект княз Никола го беше поверил на султана и последният, за да не го

остави без надежда, привидно го одобри, за да не се лиши от услугите нажкняз Никола.

Що се отнася до българите, те постоянно се раздвижваха и искаха да обърнат вниманието на всички по македонския въпрос с цел да се предизвика вмешателството на великите сили и да се подготви благоприятна почва за създаването на една велика България.

Те предизвикаха едно въстание в Солун като начало на въстанията, които бяха решили да организират в много околии в страната. Солун беше най-важният град в Европейска Турция и там имаше консули почти от всички държави с техни поданици.

Българите смятаха, че тяхното въстаническо движение щеше да нанесе много щети и загуби на чужденците, обстоятелство, което щеше да намери отзвук в Западна Европа, и че тези събития шяха да отворят вратата на политически преговори, които щяха да се приключат с разрешението на македонския въпрос в тяхна полза. За щастие солунското съзаклятие не взе много сериозни размери.

Губернаторът Хасан Фехми паша, който бе един много тактичен, умен и активен патриот, успя да локализира солунското съзаклятие, като прояви, въпреки своята напреднала възраст, една младенческа енергия, за да предотврати всякакви изстъпления...

Балканите бяха прицелната точка на султана. Той смяташе, че при едно евентуално изменение на статуквото една английска интервенция щеше да предизвика едно много деликатно трудно и почти неразрешимо усложнение на Балканите. Искрите за един пожар в Балканите неминуемо шяха да се прострат чак до столицата, пък даже и до двореца. По едно време българите бяха наклонни към Англия, а това изплаши султана, който мислеше, че всяко вмешателство на Великобритания в балканските работи щеше да бъде вредно за Турция. Той често повтаряше, че събитията в Източна Румелия се дължаха не толкова на подстрекателствата на Русия, отколкото на Англия.

Султанът знаеше много добре колко амбициозен беше княз Фердинад и затова към него се отнасяше с голямо внимание. Княз Фердинанд, преследвайки своята цел да осъществи надеждите, които хранеше към Македония и бе най-активният орган на Балканите. никога не пропущаше случая да покаже колко е приятен на султана. В поздравителните телеграми, които отправяше при определени дни през годината, князът се подписваше: "Ваш слуга, маршал Фердинанд".

Майката на принца, която искаше да види своя син с царска корона, водеше една силна агитация и фаворизираше австрийските интереси. Всичко това се знаеше отлично в двореца и поради това се обръщаше особено внимание към българските управници (дирижанти). От друга страна, не се изпускаше от пред вид в случай на една война на Балканите, че имаше опасност да не бъдем готови за всяка евентуалност.

Военната комисия, която заседаваше в двореца под председателството на маршалите Етхем Юмер Ружди и Шакир паша, както и корпусният генерал Шакир паша, се занимаваха с подготовленията и изчисляваха колко войски и за какво време в известен момент ще трябваше да се изпратят на границата. Непрекъснато се обмислюваха мерките, които трябваше да се вземат още при първото сблъскване на границата, докато да пристигнат други войски от Мала Азия.

Българските бунтовници се раздвижваха и смущаваха реда и спокойствието почти във всички пунктове в Румелия (Македония и Одринско); положението в Румелия и Албания предизвика незадоволството и оплакването на европейските държави начело с Австро-Унгария. Оплакваха се главно от неорганизираността на жандармерията и полицията и от обстоятелството, че чиновниците не бяха добре и редовно плащани. Това прочее беше вярно.

Посланикът на Германия барон Маршал в една среща със султана засегна тоя въпрос и се изказа, че ако се осигури едно добро и редовно плащане на чиновниците, положението щеше да може да се спаси. По тоя въпрос се заведе една голяма и бърза преписка между двореца и Високата порта, обаче великият везир Саид паша си даваше вид, че работи и че взема мерки, обаче всичко остана без резултат, а впоследствие той биде само заместен от Ферид паша.

На 14 март 1903 г. по иниаиативата на Гоце Делчева биде разрушен с мелинит ж. п. мост при гара Ангиста по линията Дедеагач – Солун.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

121. ПЛАНЪТ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ

Освен парахода "Гвадалкивир" трябваше да се бомбардира и зданието на Банк отоман, под което вече имаше готов за възпламеняване взрив. Едновременно с взрива под Банк отоман трябваше още на едно място да се предизвика пожар. Определи се да бъде подпален Бошнак хан, след това трябваше да се разруши големият резервоар при фабриката за светилен газ. Знакът за започване на всичко това трябваше да се даде с разрушаването на водопроводните и газови тръби, които минаваха под малкия мост, находящ се близо до Серската гара върху малката рекичка, която на 20 – 25 м се вливаше в морето.

Разрушаването на газовите тръби се налагаше, за да се създаде по-голям смут и паника, а едновременно с това да се даде знак за започване на акциите. Разрушаването на водопроводните тръби пък се налагаше без друго, за да не могат да се потушат двата пожара в Банк отоман и Бошнак хан. Така целият град щеше да остане без сладка за пиене вода и изведнъж щеше да потъне в тъмнина [1]. След като всичко това се привършеше, всеки атентатор според обстоятелствата трябваше по улиците и главните локали да хвърли по няколко бомби, като всеки си избере мястото и начина как да умре в бой с жандармерията, полицията или войската.

122. В ОЧАКВАНЕ НА ПАРАХОДА "ГВАДАЛКИВИР"

От една седмица ние очаквахме с голямо нетърпение пристигането на французкия параход "Гвадалкивир". Най-последните дни за нас бяха дни за същинска почивка. Сравнително спокойни, по-голямата част от времето си ние прекарахме в разходки из града и новия квартал "Пиргите". Често пъти вечерно време по квартирите ние се прибирахме доста късно.

Един ден с К. Кирков се заприказвахме и останахме доста късно през нощта. К. Кирков пожела да остане да пренощува при мене в моята квартира, за да продължим разговора си. Прибрахме се и легнахме на единствения креват. Още в самото начало, без да желаем подкачихме разговор по една тема, върху която той и аз неведнъж се бяхме изказвали и както той знаеше моето становище, така и аз знаех неговото. Въпреки това обаче пак заговорихме на тая тема и още в самото начало влязохме в пререкания. Докато той по принцип настояваше, че без друго трябва да се умре, аз поддържах своето становище, че това трябва да стане само в краен случай, когато няма абсолютно никаква възможност никой от нас да се спаси – тогава да се предпочете смъртта. Кирков, освен че не се съгласяваше, но почна да ме иронизира, на което, разбира се, и аз му отговарях. Излишно беше да продължаваме този спор. Угасихме лампата, малко време замълчахме и сме заспали.

Сутринта се събудихме малко по-късно от обикновеното време и пак с приказки, смях и ирония продължихме разговора. Към 10 часа тръгнахме на разходка към Пиргите и по целия път приказвахме и се шегувахме. Ние вървяхме по крайбрежната улица, по която вървеше и трамвайната линия. Времето беше хубаво, слънцето печеше, почти всичко беше почнало да се зеленее, а морето беше съвсем тихо и повърхността му светеше като огледало, в което се отразяваха със своята яркост съживителните пролетни слънчеви лъчи. В тоя момент К. Кирков, поглеждайки към морето, ми каза:

– Павле, ей това море може да те изяде. Ти ей там нейде ще умреш. – Да може би, но това ще бъде от немай-къде по необходимост, тъй като аз не ще мога да скоча от парахода на брега. Естествено такава смърт е добре дошла. Но ти, Коста, поради твоята теория за смъртта кой знае къде и как някой алябак – така наричахме турския войник анадолец – ще те промуши с шика на пушката си и ти ще паднеш като някое... Сякаш нашите тела са нещо като труповете на животните и безразлично е как и къде ще бъдем убити и захвърлени... Най-сетне и ние имаме майки, бащи, братя и сестри, които дълбоко и горко ще ни оплакват. – Тъй ли?! – с ирония ми отговори К. Кирков.

Аз исках на всяка цена за последен път вече да предизвикам К. Кирков и по тоя начин да го склоня да възприеме моето гледище. Но напразно! Кирков не даваше и дума да се каже по тоя въпрос повече, защото той беше решил с извършването на атентатите да умре.

– Ти, Коста, от фанатизъм към своето революционно гледище не изпрати даже един портрет на домашните си, та сестра ти Анисия ти беше писала едно дълго и трогателно писмо... Признай, Коста, че не си прав и че твоите възражения и

аргументи както по отношение за неизпращането на портрета, така и относително твоята теория, че ще трябва на всяка цена да се умре при извършването на атентата, ако не е съвсем погрешна, то поне че е несъстоятелна.

Коста ме изгледа с един особен поглед. Никога не бях го виждал в такова състояние. В тоя момент той беше чудно хубав, само че очите му издаваха неговата тъга. Той продължително ме гледаше с един мил, приятелски поглед, като че ли ме съзерцаваше. Ни дума не се отрони от неговата уста... Може би в тоя момент той мислено се беше пренесъл в своя хубав роден Велес и си въобразяваше, че се намира при своите родители, братя и сестри, които толкова много го обичаха и просеха от него милост да им изпрати поне един портрет, та на портрета да се радват и да го обливат в сълзи. Може би, казвам, моите напомняния за неговата сестра Анисия го за момент измениха и той пред близката смърт изживяваше мислено във въображението си със своите домашни и вземаше последно прости, защото той в тоя момент сияеше от неизменна радост, която бликаше в хубавите му очи. Той като че ли не чуваше какво му говоря, като че ли това не се отнасяше ни най-малко за него, той не искаше пред прага на смъртта да се покаже макар и за момент слаб духом. Бързо лека усмивка проигра на лицето му и той игриво се обърна към мене с думите:

– Павле, погледни насреща!

Обърнах се и видях няколко ученички, излизащи от италианското девическо училище, което се посещаваще изключително от млади момичета на 16 – 18 години, дъщери на по-видни и богати семейства в Солун. Те бяха хубави момичета, гиздаво облечени и някои от тях бяха туркини. Те застанаха на самата врата и се разглеждаха.

– Кажи как ги намираш? – повтори Кирков. – Хубави, много красиви и чудесни момичета, в цвета на своята младост – отговорих аз. – Е ,кажи сега... как да се умира! Виж... Виж... едно от друго по-хубаво, по-гиздаво – каза Кирков с ирония и ме изгледа право в очите.

И двамата почнахме да се смеем и шегуваме и бяхме доволни, че през време на разходката можахме да се полюбуваме на тези млади момичета: българки, туркини, еврейки, италианки и др.

123. НА ПЪТ ЗА "ГВАДАЛКИВИР"

На определения ден параходът "Гвадалкивир" пристигна в пристанището с няколко часа закъснение и спря далеч от брега. На другия ден рано сутринта само с един куфар аз излязох от квартирата си с файтон за към пристанището. В куфара имаше няколко ризи, гащи, чорапи, между които се мъдреха и две томчета от "Клетниците" на Виктор Юго, издание на Библиотек насионал. Динамитът, около 11 – 12 килограма, разпределен на малки плоски четвъртити парчета, обвит в хубаво хасе, бе прикрит към двете вътрешни страни на куфара и прикрит отгоре с двата вътрешни капака на куфара, а по средата – от едната страна на куфара – бяха наредени дрехите, книгите и пр. Това беше моят

"гардероб". В един от ъглите на куфара беше прикрит краят на фитила, който скопчваше един от пакетите с динамит, а на края на фитила имаше около 10 – 30 г във форма на лешник "топчица", нобелов динамит, обвит в хартия. Това беше направено в случай, че при прегледа на митницата някой по-наблюдателен стражар се усъмнеше в тежестта на куфара и пожелаеше да види всичко. Аз за един миг трябваше само да поставя цигарата до малката с нищо незабелезваема точица в самия ъгъл на куфара и взривът за по-малко от една минута щеше да стане, тъй като фитилът беше добре маскиран (укрит) и беше дълъг 2 – 3 см.

Минавайки с файтона покрай кея, всичките другари – с изключение на Орце Попйорданов, който нарочно на този ден беше останал за "часовой" в тунела под Банк отоман – стояха пред едно кафене, седнали на чаша ракия, за да видят как параходът щеше да потъне или да изгори и да се напият по една-две чаши ракия за "бог да прости". При раздялата ни всеки каза по нещо с пожелание за успех. И аз трябваше да кажа нещо, та в доста равълнувано състояние заявих на своите другари, които смятах, че за последен път виждам, следното: "След малко над морето ще се развее черно-червеното огнено знаме на смъртта, а вие гемиджиите ще откриете и ще водите сражението. За резултата и за последиците няма какво да мислите. Нека историята да преценява."

Оставаше да мина през още едно митарство – митнишкия преглед. Аз отидох на пристанището и най-напред трябваше да покажа паспорта си на един полицай, който по установения ред вписа в един регистър името ми, презимето, номера и датата на паспорта и пак ми го повърна. Аз с шапката си любезно му благодарих. След това преминах през едно малко здание – митническото помещение, – където трябваше един от митническите чиновници да прегледа куфара ми. Аз бързо отворих куфара, оставих го на пода, разгърнах дрехите и му казах: "Заповядайте", като не изпущах цигарата от ръката си. Митничарят погледна някои вещи отляво, вдигна някои отдясно и с това се свърши целият преглед. Аз грижливо наредих пак дрехите, заключих куфара и го вдигнах с ръката си, без да го дам да го носи някой от хамалите, които си предлагаха услугите, за да вземат някой и друг грош. Разстоянието от митническото помещение до самия бряг на морето, където бяха лодките, беше около 20 – 25 крачки. Аз използувах това малко разстояние не за да спестя някой грош, а да не би някой от носачите да се усъмни в тежестта на куфара. Още от брега един лодкар взе куфара ми, постави го в лодката, а едновременно с това и аз бях вече в лодката. Аз веднага замолих лодкаря да кара по-бързо, без да чака друг клиент, като му казах, че времето напредна и параходът скоро ще потегли. Рабира се, съгласих се да му заплатя цялата такса. За десет минути лодката беше вече пред самите стълби на парахода "Гвадалкивир" и преди да напусна лодката, един полицай, седящ в една специална лодка при стълбите на парахода, пак потърси паспорта ми и след като видя, че е напълно редовен и заверен от пристанищната полиция, повърна ми го обратно и аз се качих на парахода. В тоя момент параходът изсвири и почнаха да вдигат котвата.

124. В ПАРАХОДА "ГВАДАЛКИВИР"

Пътувах с билет втора класа. Показаха ми една кабина No 5 и 7. Влязох в кабината, оставих куфара, заключих вратата отвътре и взех да се озъртам. Аз забелязах, че дъното на кабината беше над морското равнище, следователно и

да запалех фитила, динамитът щеше да повреди само борда на парахода. Това нещо много ме смути. Размислих добре и вземах решението си: извадих от куфара скрития динамит в пакети, направих един общ пакет и го обвих в една хубава ленена кърпа. Пакетът беше вече готов и аз излязох от кабината и почнах да се движа по салона на II класа. Динамитът беше вече готов, когато пожелая да го възпламеня.

Почти по-голямата част от пасажерите бяха на палубата, тъй като тъкмо в тоя момент параходът почна вече бавно да се движи. В салона имаше една продълговата маса, върху която бяха поставени вестници и списания. Аз седнах при масата и взех един от вестниците, уж че чета нещо. Макар че държах вестници и уж четях, обаче поради настъпилия у мене смут, не виждах нищо пред себе си. Параходът тръгна и след малко щеше да излезе от пристанището. Кабината ми беше над морското равнище и аз все още не можех да се ориентирам и да взема решение точно на кое място ще трябва да възпламеня взрива, та ако не може параходът да потъне, поне да изгори и да се повреди. В тоя момент около масата, близо до мене, седна една млада дама. След това един продавач на бадеми и фъстъци ни покани да си купим. Аз отказах, но дамата взе една шепа и ги заплати. В същото време франнузойката дама заговори с мене и ми каза:

– Чудно нещо, бадемите и фъстъците в Марсилия са по-евтини оттук.

Аз се усмихнах, на което и тя ми отвърна с усмивка.

– Така е госпожице, едни неща в Марсилия са по-скъпи, а тук по-евтини, и обратното – й отговорих малко смутено.

Французойката забеляза, че аз се смущавам и по говора разбра, че аз не съм французин и почна увлекателно да се разговаря с мене, като си подправяше ту косите, ту блузата. Аз й отговарях само с "да" или "не". Тя сигурно търсеше някой компаньон, с когото да разговаря из пътя и по-приятно да бъде пътуването й по море. Тя може би случайно се спря при мене, виждайки в моето лице един младеж, прилично облечен и приказващ горе-долу френски език.

Това нейно натрапено компаньонство ме извънредно ядоса, в себе си роптаех против нея и на себе си говорех: "Ето жената... дявола, който и в най-последния момент дохожда да ме изкушава и прелъстява..."

Не можейки повече да понасям компаньонството на французойката, аз нервно станах, упътих се към един от коридорите, обиколих през другия коридор и забелязах, че навсякъде бяхме над морското равнище. Не оставаше нищо друго, освен динамитът да се възпламени на такова място, че параходът да може поне да се запали и изгори, ако не можеше да потъне. Взривът трябваше да се постави по' към средата на парахода, и то колкото се може по-близо към машините. Оставаше ми да реша дали открито да запаля фитила или пък това да сторя скрито, тайно, без да може да забележи някой.

Към края на кабините, определени за персонала от II класа, в един ъгъл на парахода намерих място, където пакетът с взрива можеше да се остави и още в

същия момент с цигарата си да запаля малкото късче динамит, който обязателно за една-две минути щеше да запали и изгори фитила и да възпламени взрива. Обаче тъкмо в тоя момент в коридора се разхождаше един от прислугата на парахода. Аз се уплаших от него, като предполагах, че ако той забележи моето отдръпване, а след това види, че фитилът изпуща дим, можеше бързо да издръпне фитила и да осуети готвения от мене с толкова труд, мъки и жертви атентат. В тоя момент аз застанах пред една желязна преграда и уж от любопитство наблюдавах как се движеха долу под пода на втория етаж машините, как един-два цилиндра и няколко колела се движеха с голяма бързина и как всичко се движеше като мравуняк по коридорите на парахода.

125. ВЪЗПЛАМЕНЯВЛНЕТО НА ВЗРИВА

Параходът вече наближаваше малкия "Кара-Бурун" и трябваше вече да реша, тъй като след малко параходът щеше да излезе от пристанището. В най-последния момент размислих и реших: когато служащият, който се разхождаше из коридора, щом стигне до противоположния црай на коридора, аз ще подпаля взрива с цигарата си и ще се оттегля покрай стълбата към другия коридор. Пък и служашият, даже да забележеше нещо, докато пристигне до края на коридора, докато забележи какво изпуща дим, взривът ще избухне, та и служащият пък и аз може би ще бъдем мъртви.

Щом стигна служащият накрай коридора, аз веднага запалих фитила с димящата си цигара. Неусетно се чу силен гърмеж, който силно ме притисна до стената. Почувствувах адски трясък и докато се съвзема, в машинното отделение избухна гъст дим. Една част от динамита продупчи борда на парахода, като откърти едно голямо колкото един обикновен прозорец парче желязо, а другата част от динамита възпламени машинното отделение.

Паника обхвана пътниците. Всички пътници по палубата и салона на II класа почнаха да тичат нагоре-падолу и едни други се питаха: "Какво стана?" Всички пътници бяха прежълтели и с настръхнали от страх коси. Уплахата беше неимоверно голяма. В тоя момент параходът взе силно и продължително да свири със своята сирена. Това беше знак, с който параходът известяваше, че е в опасност и търсеше помощ. Персоналът от II класа на парахода почна да тича, а ние, пътниците, стоим като вкаменени. Казаха ни да се качим на палубата, обаче пламъците бяха обхванали самата лествица, която беше най-близо до машинното отделение, където аз бях поставил динамита. С помощта на персонала ние бяхме извадени през стъклените отварящи се отверстия на салона на II класа и бяхме вече на палубата. Аз оттам забелязах как моряците изваждаха само пощенските торби, пакетите и багажа на пътниците. По това време забелязах един моряк, носеше моя куфар. Разбрах, че по заповед на капитана моряците се мъчеха да спасят само пътниците и багажите им и пощата. Всичко друго – стока, добитък и пр. – остана в парахода. Ние, след като излязохме на палубата, от двете страни на парахода спуснаха две спасителни лодки, в които влязохме една част от пътниците. Още когато нашата лодка стигна повърхността на водата, откъм брега на пристанището стигнаха две военни лодки с войници и офицер и с тяхно съдействие ние можахме да излезем от спасителната лодка и да влезем в лодката на войниците, за да може

спасителната лодка още на два-три пъти да се вдигне и спусне, за да прибере и свали останалите пътници и персонала.

126. "ГВАДАЛКИВИР" В ПЛАМЪЦИ

След като параходът даде знак със своята сирена за тревога, за по-малко от един час откъм кея пристигнаха няколко лодки, а след тях прииждаха още много други лодки. Всичките пътници, служащи и моряци, които слязоха от парахода, едни от стълбите, други от спасителните лодки, се качиха в пристигналите лодки и наблюдаваха как параходът гори. Високи червени пламъци, смесени с пушек, се издигаха над парахода, а някои от мачтите почнаха да падат. Няколко матроси, работници и служащи бяха останали в по-ниските етажи на парахода и нямаха възможност да излязат от парахода. Цялото внимание на капитаните и на служащите беше как да улеснят останалите в по-ниските части на парахода работници и служащи.

От силния пожар параходът все повече и повече се нагорещяваше, а останалите в него работници, изолирани един от друг, през малките кръгли прозорчета отчаяно викаха за помощ, приповтаряйки: "Изгубени сме, изгубени сме!" Аз, заедно с един католически монах и една жена, бяхме в една лодка, в която имаше и един полицейски комисар. В този момент пристигна една лодка с бяло знаме, на което знаме имаше две черни букви "М. М.". Тази лодка беше на параходната компания и в нея стоеше един французин, който също дойде в нашата лодка, като по-голяма, за да може по-лесно да се разпорежда и разговаря с някои лица от персонала на парахода и някои от пътниците. Тоя французин беше секретарят на французкото консулство. Той приказваше с двама-трима матроси със силен глас, а след това и с капитана на парахода.

Наскоро след това пристигна и една моторна лодка, която влачеше след себе си друга по-голяма лодка, пълна със сладка вода. С една помпа почнаха да пръскат вода върху борда на парахода и то само на това място, което взривът беше повредил. В разстояние на половин час пръскаха вода с помпата върху това място, за да охладят само тази част от парахода, за да може един моряк да се качи и през пукнатината да влезе в самия параход, за да улесни останалите в долните етажи на парахода моряци. По това време в пристанището навлезе и белгийският параход "Пенелоп", който спря близо до горящия и обхванат от пламъци "Гвадалкивир".

С една лодка двама моряци от Гвадалкивир се качиха в парахода "Пенелоп" и взеха две големи брадви. С тези брадви единият моряк, който беше вече при борда на парахода, трябваше да разчупи една-две дъсчени прегради, през където само може да мине и се спаси един работник матрос, чийто живот беше в голяма опасност – той рискуваше след един час жив да изгори в парахода.

Аз наблюдавах през цялото време как параходът гореше и как мнозина от пътниците и матросите живо коментираха подпалването на парахода. В мнозинството си пътниците поддържаха, че пожарът е станал вследствие на това, че случайно са се повредили и пръснали парните котли.

За момент аз се обърнах към секретаря на французкото консулство и наивно го запитах: "Защо не пръскат вода върху парахода, който гори от всички страни?"

– Няма никакви средства за спасение, параходът ще изгори целият, но ние се мъчим да спасим хората! – рязко ми отговори секретарят.

Аз вътрешно в душата си се радвах, че целият параход щеше да изгори и че няма да има нито една човешка жертва, защото със своята акция никога не сме се стремили да даваме човешки жертви, още повече като се знае, че пътниците в парахода са невинни по отношение на нашата – македонската – кауза. Докато разговаряхме със секретаря на французкото консулство, морякът, който рискуваше да изгори жив стигна до мястото, където динамитът беше откъртил една доста голяма част от борда (коритото) на парахода и от цепнатината се хвърли във водата. Той бе добър плувец и почти гол с плуване се доближи до една лодка и след като лодкарят му се притече на помощ и го прихвана, той влезе в лодката, където веднага го увиха в едно вълнено одеяло. Така че и най-последната вероятна жертва се спаси.

Пламъците все повече и повече се увеличаваха, грамадни огнени кълба се издигаха високо над мачтите на парахода, а ние с любопитотво наблюдавахме. След малко пристигна французкият консул господин Стег и още отдалече, забелязвайки секретаря, си го запита: "Какво има?"

– Ето, параходът гори! – отговори секретарят. – На какво се дължи пожарът? Вярно ли е, че някой от парните котли е бил повреден? – запита консулът. – Съвсем не, господин Стег. Ако пожарът бе причинен вследствие повреждането на парния котел, параходът трябваше да се възпламени най-малко след един-два часа, а ние какво виждаме – едновременно с гърмежа и пламъците се появиха. Най-сетне погледнете от какво е причинена тази дупка на парахода. Без друго това е впоследствие на някакъв експлозив! – отговори секретарят.

Консулът господин Л. Стег във възбудено състояние и с гневни жестове поправяше мустаците си, като след половин час си замина обратно към брега. Откъм кея непрекъснато пристигаха лодки с любопитствуващи и всички още с пристигането живо коментираха експлозията на парахода "Гвадалкивир". Повечето от тях бяха евреи, които изчисляваха материалните загуби, оценяваха парахода [2], стоката, която той носеше и пр. и повече заявяваха и приповтаряха:

– Парният котел се пукнал.

Даже полицейският пристав, който беше на нашата лодка взе да ни уверява и даже да доказва как след като се "пукнал" парният котел, е последвал пожарът.

В себе си аз се смеех на наивността не толкова на окръжаващите ме пътници, отколкото на наивността на полицейския пристав. Обаче в същото време си казвах на ума:

"Публиката вярва и твърди, че пожарът е станал вследствие на пукването на парния котел, обаче най-заинтересуваните – интелигентните французи – по разсъждения разбраха, че пожарът не е вследствие пукването на парния котел, а се дължи на съвсем друго обстоятелство. Думите: "Donc c'est un explosif" ме озадачиха и си казвах на себе си: "Французинът лесно не се лъже".

Времето напредна, повечето от мачтите вече падаха, а пламъните и димът все повече и повече се усилваха. Повечето от лодките взеха да се връщат и ние, останалите пътници, с една лодка тръгнахме към брега. Трябваше да отидем в помещението на "Messageries Maritimes", което беше при самия кей и препълнено с любопитни французи, евреи и др., които от балкона и прозорците – мъже, жени – с бинокли наблюдаваха как гори параходът.

Целият персонал вече беше преустановил работата и гишетата бяха вече затворени. След като ни взеха имената, съобщиха ни на другия ден да се явим сутринта пак в агенцията, за да си вземем багажите. По протежение на крайбрежната улиcа имаше толкова много хора, че едва можеше да се върви, а още по-малко да се забележи някой познат. Кафенетата също бяха препълнени, публиката по улицата на големи групи се движеше и едва трамваят можеше да циркулира.

Вечерта, както обикновено, градът се освети и цялото пристанище се осветяваше от пламъците на горящия параход. Понякога обикновеното любопитство по-скоро и по-лесно кара една част от хората несъзнателно да демонстрират без оглед на техните цели или идеи. Тъй беше случаят и тази вечер с любопитната публика в Солун.

"Големите събития, които станаха на 28, 29 и 30 април в Солун са много обезпокоителни, като се знае, че те са едно обмислено и добре подготвено дело на хора решени и готови да посрещнат всички евентуалности.

Тези събития са дело на Македонската вътрешна революционна организация, която има за задача да извоюва свободата на Македония...

Планът на Македонската вътрешна организация е много ясен. Тя иска да "спечели общественото мнение в цивилизования свят и да принуди западноевропейските държави да се решат на една интервенция". Тя смята, че ще постигне това като отчае правителството на султана и го накара да упражни кървави репресии, които ще смутят общественото мнение в Европа. Събитията в Солун са вероятно един от първите на една серия и може би наскоро ще се повторят в други градове, даже и в самата столица Цариград. Първата стъпка бе покушението на френския параход "Гвадалкивир" на компанията "Месажери Маритим".

На 28 вторник сутринта към 10,30 часа параходът "Гвадалкивир", командуван от капитан Комб, напускаше солунското пристанище на път за Цариград и Одеса. Приблизително един час след тръгването на парахода имаше една силна експлозия в отделението на машините, която предизвика силен пожар.

Откъм брега, немного далеч от който стана експлозията, се забеляза как параходът почна да дава тревожни знаци и полека почна да се връща обратно към брега, а едновременно с това стотици лодки се отправиха към парахода, а също тъй и един малък реморкьор "Суец", който първи се яви на помощ на горящия параход, който след като бе напълно обхванат от пламъците, се принуди да спре. Много бързо някои от пътниците и екипажът на парахода "Гвадалкивир" бидоха спасени. Обаче петима души от служащите моряци в машинното отделение, механици и огняри, обхванати от пожара, когато са чистили и измазвали разни части от движещите се машини на парахода, без да успеят да излязат от машинното отделение. От време на време се виждаха как си подават главите, за да дишат пресен въздух през някое от прозорчетата на техния вече затвор, малки кръгли прозорчета, през които в никой случай не можеха да се изплъзнат – да избягат. Положението им беше ужасно, адско. Реморкьорът "Суец" с една пожарникарска помпа се спря и почна със сладка вода да охлаждава тази част от парахода, където бяха нещастните моряци. От време на време през малките кръгли прозорчета им се даваше вода за пиене. Тяхното мъчение продължи повече от 3 часа, когато вече можа да се охлади една доста голяма цепнатина, образувана от взрива, през която можаха всички моряци да излязат и да се спасят. Веднага бидоха заведени в една болница и за щастие те не пострадаха, а чувствуваха съвсем слаби болки.

Параходът "Гвадалкивир" продължаваше да гори и целият изгоря, тъй като даже с доста силните пожарникарски помпи пожарът не можа да бъде угасен.

Още на другия ден се разбра, че бомбата, поставена в самия параход, била възпламенена от един пътник българин на име Георги Манасов, млад човек на 20 години, който бил арестуван и направил самопризнания.

На другия ден вечерта станаха още по-трагични събития."

Из сп. "L'Illyustration" от 16 май 1903

127. В ХОТЕЛ "ПАРТЕНОН"

С двама пътници отидохме да търсим някой хотел. По препоръката на единия отидохме в близкия до пристанището хотел "Партенон". Ние ангажирахме по едно легло и се прибрахме в стаите си. Вечерта, когато си събличах горните дрехи, не зная по какъв повод бръкнах с ръката си във вътрешния джоб на палтото и за голямо мое учудване намерих едно малко парче 5 – 6 см случайно останал в джоба ми фитил. Тоя фитил сигурно е останал в джоба ми още от квартирата ми или пък съм го отрязал като излишен, когато нагласих пакета с взрива в кабината на парахода – не можах да си спомня.

От напрежение на силите си през деня аз бързо заспах с намерение рано сутринта да стана, за да отида в квартирата на Константин Кирков и да вляза във връзка. Сутринта аз отидох в канцеларията на хотела и исках да платя таксата за пренощуването. Служащият любезно ме помоли да почакам малко, защото директорът на хотела бил още в леглото си.

– Вместо на директора, ще платя на вас – му отговорих. – Все едно, обаче паспортът ви е в касата, а пък ключът е у директора – ми съобщи служащият.

Аз настоях да се яви директорът. Последният дойде и аз исках да се разплатя, обаче той замислено ми каза, че през нощта минал един полицейски [3] и заповядал никой от пътниците да не напуща хотела, докато не се яви в полицията. Аз енергично настоявах да ми се даде паспортът под претекст, че ще изпусна влака, който тръгва рано сутринта.

– Ако е за явяване пред полицията, аз ще се явя на гарата, това е все едно! – приповтарях аз. – Добре, да помислим – отговори директорът.

След дълго колебание директорът на хотела се съгласи да ми даде паспорта и аз задоволен, след като си платих таксата в хотела, прибрах се пак в стаята си и взех да мисля какво изобщо да предприема.

Да остана в хотела – казах си аз – ще трябва да чакам да мине полицейският контрол, а пък от името или само от паспорта щеше да се разбере, че аз съм един от пътниците на "Гвадалкивир". Аз допущах най-лошото, а именно, че мога да бъда даже задържан, като най-напред щяха да ме запитат защо не съм отишел да си взема багажа – куфара – от параходната агенция. Ако ли пък през деня ме арестуваха чрез някои от детективите, непременно щяха да схванат нещо повече и просто от подозрение щяха да арестуват и някои от останалите ми другари: К. Кирков, Илия Тръчков, Владо Пингов и др. Ето защо реших да замина още същия ден с влака, уж пътувам за Враня, въпреки че турската виза на паспорта ми беше за Варна. Аз намислих, че в случай при пътуването ми във влака, където обикновено по това време ставаше проверка на пътниците, полицейският чиновник забележеше нередовността на паспорта ми, да представя, че аз исках виза за Враня, а пък по някоя фактическа грешка несъзнателно в паспорта е писано Варна. На турски език думите Варна и Враня се пишат с едни и същи букви, само че буквата елиф – а – се отбелязва с една права чертица, която стърчи горе над останалите букви и в първия случай стои един милиметър по-надясно, а във втория – по-наляво. Тоя възнамеряван отговор, разбира се, още в самото начало щеше да бъде един обикновен претекст. Аз исках на всяка цена да избягна арестуването ми тоя ден – сряда – тъй като изпълнението на цялата акция щеше да стане надвечер. Мислех си – да замина с влака и ако даже ме намерят по пътя, щяха да ме повърнат най-рано с другия влак, идещ от Скопие, а той пристига към 10 часа вечерта, когато всичко ще бъде свършено по отношение хвърлянето във въздуха на Банк отоман.

Почнах да привеждам в изпълнение своя план. От хотела с един файтон се отправих за скопската гара. По това време на входните врати винаги стоеше специален стражар и освен пътниците не пущаше обикновената публика в малкия салон на гарата, където ставаше записването на пътниците пред самото гише, където се изваждаха билетите. Пристигайки с файтон пред вратата на гарата, при това прилично облечен с шапка, стражарят ме взе за някой пътник европеец и аз бързо влязох в салона, като хладно с шапката си поздравих стражаря. Обаче вместо да застана в редицата на пътниците, които един по един

бавно минаваха пред полицейските чиновници, а след това изваждаха билети за пътуване, аз направо се отбих в бюфета. Седнах на една от масите и чаках да бие третият звънец и от бюфета да вляза направо в трена, без да има нужда да се разхождам по перона на гарата, където имаше един-двама полицаи за поддържане на реда и често пъти от прекалена ревност любопитствуваха, като запитваха кой е пътник и кой не, искайки да им посочва пътническия билет. Последният звънец би, аз в последния момент се качих в едно второкласно купе. Тренът тръгна и аз, освен че не бях записан в регистъра на гарата, но и нямах билет. Из пътя мина кондукторът и потърси билет. Казах му че не съм извадил билет, защото нямах време и щях да изпусна влака, та затова се качих без билет.

– Добре, но ще платиш глоба – каза чиновникът. – Ще платя – му отговорих.

На следващата гара кондукторът ми извади билет и освен определената такса платих допълнително и глобата, каквато се следваше.

128. НА ПЪТ ЗА СКОПИЕ

Оставаше да чакам полицейския контрол. Аз обаче бях вече по-спокоен, защото каквото и да ми се случеше, аз щях да бъда в Солун след 10 часа вечерта. Аз продължавах пътя си. Влакът пристигна на гара Гюмендже, мина Гевгели, а полицейският контрол все още не беше се явил. Обаче между Криволак и Велес полицейският дойде и с един бял лист, разпределен на графи, отбелязваше името, презимето и документите на пътниците – паспорти, тескерета, нуфузи. По това време с нуфуз се пътуваше само в границите на всеки вилает (губернаторство), в който живееше пътникът; с тескеретата във всички вилаети, а с паспортите – вън от Турция – странство.

Полицейският не забеляза нищо нередовно в моя паспорт. Дали той схвана "грешката" в думите Варна – Враня, не можах да схвана. Вероятно думата Варна той взе за Враня, тъй като и направлението на влака беше към последния град. Аз по пътя можех да сляза във Велес, обаче като лице чужд поданик смятах, че ще дам повод на полицията да обърне по-голямо внимание къде отивам, с кого се срещам, а с това щях да изложа другарите си във Велес. Разбира се, при съществуващите ни отношения с лицата в местния комитет не можеше и дума да става да искаме съдействие, за да ни се даде път, както по това време се казваше "канал", за към границата на България. Разсъждавайки така, аз продължавах пътя си към Скопие.

1. Тогава в Солун нямаше електрическо осветление.

2. Параходът "Гвадалкивир" бе вместимост 2700 тона.

3. Същата, нощ стана атентачът на влака идеш от Дедеагаа

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

129. АРЕСТУВАНЕТО МИ НА ГАРА СКОПИЕ

Щом влакът стигна на скопската гара, полицейският във влака заедно с полицейския комисар на гарата дойдоха в купето и ме поканиха да сляза от влака. Отведоха ме в полицейския участък и около половин час престоях там. Очакваха да пристигне влакът, идещ от Зибевче.

Когато аз бях в малкото полицейско помещение, находящо се при перона на скопската гара, вън при ниската дъсчена преграда стоеше скопският жител Коце Кралев, когото познавах още от скопското училище. Коце Кралев забеляза, че съм арестуван и откъм преградата стремително ме наблюдаваше и с две-три мимики искаше да ми се обади, смятайки че аз не мога да го позная или най-малкото, че не мога да си припомня кой е. През всичкото време на наблюдението аз бях седнал на един стол и с нищо не давах на Коце Кралев да разбере, че аз го познавам. Това още повече озадачаваше Коце Кралева. Това мое държане го караше с още по-голямо настървение и прекалено любопитство, искаше да ми внуши, че се интересува от мене и че иска с каквото и да било на всяка цена да ми услужи. Забелязвайки това желание на Коце Кралев, с извъртване на главата му дадох да разбере, че трябва да ме остави и да си отиде. Обаче при все това Коце стоеше и наблюдаваше. След като пристигна и другият влак, заведоха ме пак в едно второкласно купе:

– Защо ме поставяте в този влак? – запитах полицейския чиновник. – Съгласно телеграфическата заповед на вилаетското управление в Солун трябва да ви върнем в Солун – с невъзмутимо спокойствие ми отговори полицаят. – Защо? – Сигурно валията иска лично да ви пита нещо - отговори полицаят и заключи вратата на купето.

Аз всичко разбрах, но все още пред полицая, който още нищо не знаеше, исках да мина като пътник, който по някоя случайност се връща по административен ред обратно в Солун.

130. ОБРАТНО КЪМ СОЛУН

В купето бяхме само трима души: един евреин, полицаят и аз. През пътуването, когато полицаят за момент излезе вън от купето, евреинът с голямо състрадание и интимност ми зададе въпрос: "Евреин ли си?" Отговорих му, че съм българин. Моят отговор го стресна. Той бързо обърна погледа си към прозореца и почти през целия път не пожела да влезе в разговор с мене. Аз още в началото схванах страха "юдейски" на моя спътник и не считах за нужно да го обременявам из пътя.

В късна нощ стигнахме на гевгелийската гара. На перона пред гарата имаше малко хора. От тях две-три групи бяха турски офицери, които тихо и сериозно се разговаряха. От държането на офицерите разбрах, че акцията е почнала в Солун и вече военните в Гевгели знаят какво става в Солун. След известно време влакът пристигна на гара Топчин, предпоследната станция, откъдето след малко потегли за Солун.

Времето беше много хубаво и от прозорците на влака се не виждаше осветлението на град Солун, когато други път още от гара Топчин се забелязваше. Наближихме вече гара Солун, обаче всичко беше тъмно и мрачно. Нашият спътник евреин питаше постоянно полицая:

– Защо не се забелязва осветлението на Солун?

Аз се държах съвсем индиферентно, а така също и полицаят никак не отговаряше на запитванията на евреина търговец, който гореше от любопитство.

Влакът спря на гара Солун. На перона на гарата имаше само 4 – 5 фенера за осветление и това беше цялото осветление на грамадната гара. При гарата и на перона имаше само войници, офицери и полицейски. Целият град беше потънал в тъмнина, обаче още от самата гара се виждаха пламъците над Банк отоман и тия на "Гвадалкивир", които високо се издигаха и осветяваха околността. Това още повече плашеше пътниците, които отиваха към неизвестност, защото никой на гарата нищо не съобщаваше какво става в града и какви бяха тия пожари.

От време на време се чуваха един след друг силни бомбени гърмежи и едновременно с тях продължителни пушечни гърмежи. Стрелба имаше и в града и към градината "Беш чинар" и около гарата. Борбата между съзаклятниците, от една страна, и войската и жандармерията, от друга, беше в своя разгар.

Пътниците слязоха от влака и на групи, придружавани от военни патрули, заедно с по един полицай, се отправяха към града.

Гърмежите от бомби и пушечната стрелба с малки интервали продължиха късно след полунощ.

"След настъпването на нощта светилният газ внезапно биде спрян и целият град потъна в тъмнина. Няколко минути след това с малко прекъсвания почнаха да се слушат силни и последователни гърмежи във френската махала и откъм набрежната улица. В града настъпи силен трепет и общ страх.

Отделни лица или на групи по двама-трима смело се движеха по главните улици и тук-там хвърляха бомби при някои здания, които предварително са били отбелязани.

Местата където ставаха взривовете, бяха онези заведения, които обикновено се посещаваха от чужденци европейци, като бирария "Pschor", хотел "Коломбо", хотел "Англетер", лятната градина "Алхамбра", някои кафенета, сетне някои германски заведения, Отоманската банка, която според съзаклятниците бе представителка на европейския финансов капитал, към който бяха насочени всичките станали покушения. Главната прицелна точка бе помещението на Отоманската банка. Тя пострада най-вече.

В най-последния момент директорът на банката е бил предупреден да напусне зданието със семейството си. След няколко пушечни и револверни гърмежа, изведнъж встана взривът под Отоманската банка, която изгоря цялата.

През цялата нощ продължиха жестоки и кървави сцени. Македонците хвърляха своите бомби почти тъй, както се хвърлят букети във време на празника на цветята. Силни топовни и пушечни гърмежи огласяваха динамитните експлозии. Всички съзаклятници бидоха избити с изключение на няколко заловени от властите.

Тревогата бе почти преустановена, когато на 30 април – четвъртък – посред ден към един и половина часа се чуха бомбени гърмежи, последвани от силни продължителни пушечни гърмежи; войската бе обсадила една къща, в която бе един от революционерите на име Йордан (Орце) заедно с един свой другар. Революционерът химик, за да не бъде заловен, сам се застреля. [1]

По уверенията на мнозина планът на революционерите е бил да прокопаят една галерия, която почва от един бакалски магазин, минавала под градския канал, за да стигнат до Отоманската банка, банка "Митилин" и др., след като се постави едно голямо количество динамит. По тоя начин те са искали да разрушат всички здания, които са били наоколо. Обаче поради някаква поправка на канала или някои други обстоятелства съзаклятниците са се отказали от тоя план и решили да разрушат само Отоманската банка." [Вж. сп. "L'Illustration", No 3142, 16 май 1903.]

Един-два часа преди появяването на зората аз с няколко други арестанти, пак с военен патрул, придружен от един полицейски комисар, бяхме отправени към града. Вървяхме по една от главните улици и когато стигнахме до топхането (арсенала), отляво и отдясно войскови патрули – готови за стрелба – извикаха: "Кой там?", а полицейският патрул отговаряше: "Военен патрул" (аскер-девриеси). По такъв начин едвам можехме да минаваме през преките улици.

Стигнахме пред хотел "Салоник". Там забелязах, че телеграфните жици, които минаваха по нея улица бяха изпокъсани и паднали на земята, а по-нататък при ъгъла на главната улица и пряката, която извива и отива покрай главния вход на топхането, една група войници заедно с полицаи поливаха вода с тенекета по улицата и чистеха кръвта, която се забелязваше по паважа.

Тук, при тоя ъгъл, беше квартирата на Димитър Мечев и Илия Тръчков. За мен беше ясно, че през нощта те двамата тук, при тоя ъгъл, са хвърляли бомби от горния етаж на квартирата им и са се сражавали с войската.

Придружавани от военния патрул, продължихме пътя по главната улица "Тахта Кале" и след малко се отбихме наляво към правителствения дом – вилаетското управление.

При изхода на всяка една от преките улици и на 20 – 50 крачки се спирахме и пак тръгвахме след всеки пропуск и отзив на войсковите патрули. Още в тъмно ние влязохме в двора на вилаетското управление, което изцяло беше обкръжено с въоръжени войници и до сутринта ни оставиха да седим в една от стаите на полицаите в най-долния етаж на зданието.

131. В СОЛУНСКИЯ ВРЕМЕНЕН ЗАТВОР

Почна да се съзорява. Още не беше се окончателно съмнало, когато почнаха да прииждат на групи арестувани българи. Всяка група се придружаваше от полицаи и войници. Всички арестанти вкарваха в същата стая, в която бяхме и ние, арестуваните от по-предишния ден и като такива държаха ни отделно.

В стаята двама полицаи записваха само имената и местожителството на арестуваните и ги завеждаха в четвероъгълния двор в центъра на правителствения дом.

Арестуваните двама по двама излизаха от помещението, а в това време стоящите вън войници и стражари за охрана с прикладите на пушките си, със сопи и плесници безразборно и безмилостно биеха когото и където сварят арестуваните българи. Всички плачеха и с трогателни викове за помощ търсеха защита, викаха за помощ. Побоищата и зверствата над беззащитните българи продължаваха, докато всички арестувани се прибраха във вътрешния двор на огромното здание. Колкото арестанти на групово прииждаха, толкова по вече войнините стражарите и полицаите се озлобяваха и ожесточаваха. Аз виждах как войници или стражари, като слушаха виковете и писъците на арестуваните, още по-силно и по-жестоко се нахвърляха върху тях и кой с дърво, кой с приклада на пушката си биеха тъй безразборно и тъй жестоко прииждащите арестувани българи, че в своята жестокост се самозабравяха и в тях се виждаше човекът-звяр..., алчен за човешка кръв.

Едни от полицаите записаха имената на арестуваните, а други двама стояха прави до арестантите, задаваха им въпросите и с това улесняваха пищещия. Дойде редът на един българин, 40 – 45-годишен, който съвсем не знаеше турски. Запитаха го как се казва и какъв е по народност, а той високо и свободно каза: "Динов – българин". Полицейският, уж възмутен от окончанието "ов", кипна и изведнъж му удари една плесница и изсипа няколко псувни, повтаряйки: "Сарафов, Сарафов". Българинът падна на земята, а полицейският Сюлейман почна да го рита с ботушите си по гърдите, по корема.

Динов от ударите изгуби съзнание, очите му се затвориха и лицето пожълтя – така от жестокия побой Динов издъхна. Това убийство на невинния българин стана в присъствието на повече от 25 души арестувани българи.

За момент записването спря. След малко пристигна началникът на жандармерията във вилаета Хайредин Пустина, албанец с няколко жандармерийски офицери. Началникът на жандармерията още с влизането си в стаята запита:

– Къде е тоя, който починал от слънчев удар?

Явно беше, че той е предизвестен за убийството и дойде, така да се каже, подготвен. Показаха му трупа на убития и Хайредин Пустина заповяда да се занесе в една градска болница за аутопсия.

"Паднал от слънчев удар", когато на хоризонта едва се бяха появили слънчевите лъчи!

Така, по такъв начин искаха да оневинят своеволието, жестокостта и убийството от страна на полицейския фанатик, който – единствено, защото арестуваният ясно и твърдо каза своето име с българското окончание "ов", толкова се разгневи и озвери, че с няколко удара умъртви тоя добър човек само защото имаше доблестта да се назове българин.

Аз, като арестант от предишния ден, заедно с още 5 – 6 души седяхме на една дъсчена пейка и гледахме всичко, което се вършеше в затвора. Със стотици души българи бяха пребити от бой, мнозина наранени по главата и лицето, от които течаха кърви, а на това отгоре и убийството на българина Динов.

Аз никога не съм предполагал, че съдбата ще ме постави в положението на такъв трагизъм. Аз бях един от непосредствените виновници за извършените атентати. Аз трябваше да гледам със собствените си очи как биеха работния български народ.

Обзе ме скръб гняв и ярост, обаче с нищо не можех да помогна и трябваше да изпия горчивата чаша до дъно. И ако аз се спирам на тоя факт, единствено искам да отбележа като типичен пример да се види как в решителните моменти виновците не страдат толкова, колкото страдат невинните, когато се касае за една обща национална кауза.

Обикновено когато стане някакво събитие, някое сражение или афера, често се цитират имената на случайно изпъкналите лица, които по един или друг начин стават известни като борци и герои на времето, а обикновените, простосмъртни хора, които със своето държание и със своите дела се жертвуват и умират, без да се знае даже името им, а още по-малко начинът, по който те са се държали и как са се пожертвували пред олтара на свободата на родината. Тези именно незнайни лица са творците на националните правдини и свободи, на които по-късно поколенията ще се радват и черпят поука и насърчение за реализиране на своите общонационални, общочовешки идеали. Следователно делата на тези незнайни дейци и труженици са, които изпълват историята, която за жалост често пъти се занимава с повърхностни случайни лица, а скромните незнайни борци дейци на дадено време и място оставя в забвение.

В Македония на всяка чукара, във всеки усой, при всяка поляна и поточе, във всеки участък или затвор са измъчвани, жестоко терзани и са дали своя живот хиляди доблестни и храбри бойци герои, които даже не се знаят, а в действителност са истинските народни бойци, светците на епохата, в която са живели, действували и умирали. Пред паметта на тези незнайни бойци трябва всеки да прекланя глава, а същевременно с благоговение трябва да се напомня за тях и техните страдания и дела ако искаме да им отдадем своята признателност като борци-герои в миналото.

След няколко часа, придружен от един полицай бях отведен лично при валията Хасан Фехми паша.

Още при влизането ми той изпитателно ме изгледа от главата до петите и ме запита как се казвам. Потърси и паспорта ми. Показах го.

– Ти нали беше пътник в парахода "Гвадалкивир"? – ме запита валията. – Да! – отговорих му аз.

Валията ме изгледа и нищо повече не ме попита. като даде заповед на полицая да ме отведе.

Полицаят ме отведе направо в затвора. където ме поставиха в една съвършено тъмна стая в най-долния етаж откъм западната част на вилаетското помещение. В тази стая прекарах деня и нощта.

132. ПЪРВАТА НОЩ В ЗАТВОРА

През нощта спах сравнително добре, защото не бях спал 36 часа и бях извънредно уморен. Склоних глава и бързо се унесох в сън. Сутринта рано се разбудих, но не исках да стана, а покрит с палтото си, размишлявах за миналото и предстоящето.

Пред зори един младеж, българин от Дойран, арестуван преди няколко дни за обикновено престъпно деяние, със сладък мелодичен глас пееше една много тъжна турска песен. Младежът пееше така тъжно и мелодично, че всички го слушаха с особено внимание. Сутринта тишината в огромното здание и ехото от гласа на певеца придаваха една особена вълшебност, каквато на такова място – временния затвор – рядко можеше да се срещне.

Често пъти присъствието на един добър певец допринася поне за момент измъчените, тормозените и жестоко бити арестанти да изпитат няколко сладки минути и да се пренесат в друг живот, за какъвто са мечтали. При такъв случай музиката се явява като средство, което ако не можеше да внесе удоволствие, то поне да внесе облекчение в моралните и физически болки.

Слушайки мелодичния глас на тоя българин и текста на неговата песен, аз се разчувствувах и си мислех: ето това е най-малкото, което ме очаква в бъдеще, ако, разбира се остана жив.

Съдържанието на песента беше следното: младеж възпява и тъжи за своята годеница, която била "най-хубавата от хубавите момичета", и как той като затворник не ще може да я вземе, тъй като от продължителния затвор месата му изгнили от лежане и очите му изтекли, гледайки през решетката на прозореца и пр.

Сякаш тая песен той лично я пееше за мене, за да ми подскаже моето бъдеще... моя затворнически живот.

Колкото и да ми беше приятна мелодията, аз по-скоро се мъчех да чуя думите и да вникна в съдържанието на песента. Младежът изпя цялата песен и мнозина от арестантите в стаята, даже някои от стражарите, го похвалиха за хубавия му глас и хубавата песен.

А пред мен в моето въображение се рисуваше дълъг затворнически живот, телесно изтощение, дълбока скръб и пр. и все още останах с утешението, че аз

през живота си не бях любил, а колкото за продължителния затвор, оставах не с надеждата, а с убеждението, че най-малкото мое наказание ще бъде смърт!

Човекът и в най-критическите минути не остава без утешение и надежди. Аз бях един от тия, които се нуждаеха от утешение и които се хранят с надежди.

През деня ме извадиха от затворническата стая, поставиха ми железа на ръцете и ме оставиха да стоя прав, като от време на време часовоят, който ме пазеше позволяваше да седна върху един дъсчен сандък, находящ се близо до вратите на двете една срещу друга затворнически стаи. За мене беше явно, че ме изолирваха и ме поставяха в уединение и понеже нямаше свободна стая, държаха ме окован в железа и ме пазеха със специален часовой, но вече не стражар или полицай, а войник, стоящ с щик на пушката си. През този ден в Солун и целия вилает бе обявено военно положение с най-строги мерки.

133. ЕДНА СУМАТОХА

Към обед същия ден се забеляза едно общо раздвижване на стражари, войници, особено между полицаите. От това се схвана, че в града имаше голяма суматоха. Обаче на какво се дължеше това, не можеше да се разбере. След един-два часа стана ясно. В града пак са хвърлили бомби, появили се пак комити, чаршията се затворила, населението панически бягало, за да се укрие по домовете си, а валията него ден излязъл от канцеларията си преди обикновеното време. Аз се вслушвах в разговорите на стражарите, войниците и полицаите, които случайно минаваха по тази част от коридора на зданието.

Целият ден възбуждението на войниците, полицаите и стражарите беше голямо. Тоя ден беше последният за действие на съзаклятниците.

Чуха се и топовни гърмежи. Пристигнали чужди европейски параходи – съобщиха някои от полицаите. Любопитството ми се увеличи и исках да науча дали от параходите са свалени войници в града или не.

Силно раздвижване обща тревога и особен страх владееше между войниците, полицаите и стражарите.

134. ИЗПЪЛНЕНИЕТО

Параходът "Гвадалкивир" биде запален във вторник, 15/28 април 1903 година. Същия ден през нощта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов с предварително приготвен взрив се доближили до железопътната линия Солун – Дедеагач и при един завой между голямата гара, която беше вън от града и малката гара в самия град с две петарди – прикрепени с пластинките им до релсите – поставили 2 – 3 кг мелинит тъкмо в момента, когато се появил влакът.

Колелата на локомотива минали върху малките черни и съвсем незабележими петарди, които възпламенили динамита и от взрива локомотивът се повредил, обаче без да се катурне, а само стъклата на повечето от прозорците на вагоните са се изпочупили. От пътниците никой не пострадал.

Без да бъдат забелязани атентаторите се втурнали в една от преките улици на железопътната линия и се прибрали пак в града. Тогава вече за всички стана ясно, че в град Солун има комити и атентатори, тъй като изгарянето на парахода "Гвадалкивир" и повредата с динамит на железопътната линия всички взеха за една комбинирана атентаторска акция.

Другият ден – сряда, 16/29 април – мина тихо. Полицията усилено е търсила скрити комити, без да намери такива.

През нощта, след като всеки от атентаторите е бил на предварително определено си място Константин Кирков поставя няколко килограма мелинит между газовите и водопроводни тръби, които минаваха под малкия мост на рекичката преди да се влее в морето.

От взрива газовите и водопроводни тръби се повредили и в един миг целият град потънал в мрак и останал без вода.

Това беше знакът за започване на борбата. В тоя момент Димитър Мечев и Илия Тръчков са били при ниските стени около двора на фабриката за светилен газ с единствената цел да се прехвърлят в двора на фабриката и с един предварително приготвен взрив да възпламенят самия резервоар за светилен газ, обаче бдителният гавазин (пазач) на фабриката е попречил на това, като с револверни изстрели е подгонил и двамата, които, възползувани от тъмнината, се изгубили в съседната градина, откъдето се прибрали в общата квартира близо до хотел "Салоник", при самия ъгъл, където от главната улица на Тахта кале се отделя една тясна крива улица и минава покрай стените на топхането.

Димитър Мечев и Илия Тръчков, след като отвътре добре затворили желязната врата на къщата, от стаята и от терасата на квартирата им почнали да хвърлят бомби.

По разказа на хора, живущи близо до тяхната квартира през нощта те са хвърлили повече от 60 бомби и в разстояние на няколко часа са се сражавали с войската и жандармерията, след което са били убити. Те и двамата – Мечев и Тръчков – от стаята и от терасата една по една са хвърляли бомби, а след избухването на всяка бомба войниците групово под команда са обстрелвали цялата къща, за да ги убият.

Войската и жандармерията на тоя пункт е командувал Хюсни ефенди, Арап бинбаши – по произход негър. В първия момент някои от войниците и стражарите са били убити и наранени, но впоследствие след хвърлянето на всяка бомба, докато да изгори късият фитил, Арап бинбаши е викал: "Легни, легни", и всички войници са лягали с гърдите по земята и пак по заповед на същия бинбашия са ставали, за да гърмят в прозорците и в терасата.

През тази нощ в магазина "часови" е бил Орце Попйорданов. Той, след като забелязал изгасването на лампите, запалил дългия фитил в магазина, излиза вън и се отдалечава. След няколко минути взривът избухва с голям трясък, разрушава зданието на Банк отоман и се появява пожар. Тъкмо при избухването на взрива с един файтон е минавал по улицата германският инженер Хекел и

при Банк отоман е бил убит от пръснатите вследствие на взрива камъни. Цялата стража, която пазеше зданието още при първия взрив се разбягала към съседните улици.

Директоръ на банката, който доскоро живееше в най-горния етаж, като по-предвидлив, пред вид всякаква изненада, от една седмица напуснал банковото помещение и живееше в отделна частна квартира.

Милан Арсов е бил определен да хвърли една бомба в лятната градина-театър "Алхамбра", а Георги Богданов в кафене "Нйона" при площада до самия кей. Веднага след изгасването на лампите с газовото осветление публиката бързо се раздвижила и със страх се разбягала и в тоя момент Милан Арсов и Георги Богданов с цигарите си възпламенили пакетите, които са държели в ръцете си, обвити в хубава хартия.

Фитилите на взрива както на Милан Арсов, така и на Георги Богданов са били доста дълги с единствената цел да не се дадат човешки жертви.

Владимир Пингов се е опитал с малко бертолетова сол и едно шише с фосфорна течност да предизвика пожар в "Бошнак хан". Той още с изгасването на лампите на въздушния газ запалил течността и бертолетовата сол, излиза вън от улицата, която върви покрай Бошнак хан и хотел "Вардар" и се упътил към квартирата на Димитър Мечев и Илия Тръчков. Обаче когато е минавал тъкмо пред входните врати на топхането, старшият на поста е искал да го спре и арестува просто по подозрение, а той се е съпротивил и е бил застрелян.

Константин Кирков и Орце Попйорданов – възползувани от тъмнината и общата суматоха в града, особено по главната улица пред хотел "Египет" и театър "Еден" – са хвърлили няколко бомби с цел още повече да увеличат паниката.

Близо до до хотел "Египет" бе Банк отоман и една голяма част от публиката – обзета от панически страх – е тичала по главната улица надолу към хотел "Салоник" и като забелязала, че и там се хвърлят бомби и има стрелба, връщали се обратно към кръстопътя при хотел "Египет" и театър "Еден".

На 16/29 април 1903 г. през нощта са убити Димитър Мечев, Илия Тръчков и Вл. Пингов.

Орце Попйорданов, Константин Кирков, Милан Арсов, Георги Богданов, Марко Бошнаков и Цветко Трайков са успели да се приберат в квартирите си.

На 17/30 април – четвъртък – рано сутринта Коста Кирков, прилично облечен излиза от квартирата си и се упътва към улица "Сабри паша", където беше помещението на телеграфната станция. Тоя ден както пред вратите на всички обществени и кредитни учреждения, така и пред вратата на пощенското здание имало часовои.

Константин Кирков се опитал да влезе в телеграфната станция уж да подаде една телеграма, обаче старшият на поста поискал съгласно разпореждането на

властта да го обискират. В тоя момент К. Кирков се отдръпва и се опитал да възпламени бомбата, обаче часовоят го промушил с щика на пушката си.

През същия ден към обед Орце Попйорданов от квартирата си, находяща се близо до Банк отоман зад католическата черква (една двуетажна гевгирена къща с балкон, в която живееше едно италианско семейство Антонио Пепе), в продължение на два-три часа от време на време хвърлял бомби от вътрешността на къщата, докато е бил убит от войниците. Когато трупът на Орце Попйорданов е бил изваден от къщата и прострян сред улицата, няколко разярени войници са искали да го промушат с ножовете на пушките, обаче Хюсни ефенди, Арап бинбаши, който също е бил на местопроизшествието ги е спрял и посочвайки трупа на убития атентатор, обърнал се към войниците и казал следното: "Ето тъй се умира за отечество. Нека убитият да ви служи за пример как трябва да се жертвувате и да умрете за отечеството!"

До 17 април от войската и жандармерията при различни пунктове са били убити 42 души, а от атентаторите само Орце Попйорданов и Константин Кирков.

През деня няколко групи от турското население, силно възбудено от фанатизъм и ярост, се опитали да правят изстъпления, като избият българското население в Солун, което, разбира се, нямаше нищо общо с атентатите. Обаче когато валията Хасан Фехми паша научил за това, той сам е ходил из някои улици и лично е увещавал разярените фанатизирани групи да не правят изстъпления, като им е обещавал, че властта ще се справи. Присъствието в пристанището на европейски военни параходи и енергичното вмешателство на валията ограничиха изстъпленията, чиито последствия в тоя момент най-добре е схванал самият Хасан Фехми паша.

"Губернаторът валията Хасан Фехми паша се отличи и заслужава всичките похвали. Той още сутринта след станалите експлозии се явява на много места за да успокоява публиката, като я уверяваше, че войската и административната власт ще могат да запазят реда и спокойствието в града, като строго запрещаваше уличните тълпи да се намесват в разпоредбите на властта. Войската и офицерите общо взето се държаха добре с изключение на полицейските органи, които се оказаха лишени от всякакъв такт и умение и предвидливост". [L'Illustration от 27 юни 1903 г.]

Същия ден към 5 – 6 часа, когато валията се е прибирал в квартирата си, находяща се в махалата Пиргите, определеният по-рано съзаклятник Цветко Трайков се опитал да се доближи до файтона на валията, обаче бил забелязан от охраната и подгонен.

Цветко, след като се поотдалечил към едно празно място около една къща изважда една бомба, запалва я и сяда върху нея. Бомбата избухва и Цветко намира своята геройска смърт. Тая саможертва на Цветко сковава на място и валията и войниците.

След няколко дни Георги Богданов, Милан Арсов, Марко Бошнаков, както и всички останали съучастници и сподвижници на съзаклятниците бяха арестувани и предадени на специален военен съд (дивани харб). Всички убити

атентатори и други лица, убити през време на солунските атентати, са погребани в българските гробища в обща гробница (само Константин Кирков е погребан в отделен гроб) в горния ляв ъгъл в гробищата, около малката черква-параклис "Свети апостол Павел".

135. КАНАЛЪТ

Каналът, който биде разкрит след експлозията е дълъг 13 м. Той е доста широк и висок, че човек може свободно да се подмества, като се работи в него. Проветряването е ставало с едно обикновено духало. Каналът започва от магазина (бакалница), минава под градския канал и стига до самите основи на банката. Той не върви по права линия, а по една почти пречупена линия. Аз видях плана на канала, начертан от един инженер, с обозначение на всяка част от него и разните му отклонения. Каналът бе много добре изработен, сякаш съдържателят на бакалницата е бил някой офицер-пионер от българската армия. (?)

При разкопаването на канала се оказа, че е имало и друг по-малък канал, който е отивал към хотел "Коломбо", т. е. много по-наляво от магазина-бакалница. Една част от тоя втори канал бе почти напълнена със земя, която се е изваждала от главния канал.

Почти в началото на по-малкия канал се намериха две доста големи бутилки, пълни с динамит. Никой не може да си обясни защо са били поставени тези бутилки, пълни с динамит, без да се възпламенят в момента на взрива. Специалната комисия, която ги изследва, още не е могла да си каже мнението...

"L'Illustration", No 3148, 27 юни 1903

136. ВОЕННОТО ПОЛОЖЕНИЕ И ПЪРВИТЕ РЕПРЕСАЛИИ

В цялата страна се обяви военно положение и непрекъснато – почти всеки ден – цели дружини войски с параходи пристигаха откъм Смирна – Мала Азия и се отправяха във вътрешността на Македония – Скопие, Битоля, Серес – тъй като властта още в началото смяташе, че се почва общо въстание. Поради това, едновременно с общите масови арести в Солун, арестувани бяха като първа репресалия много първенци и заподозрени лица във вътрешността на Македония.

Търговията и всички пътни съобщения бяха преустановени. В разстояние на една седмица към Солун и вътрешността на Македония се движеха само войскови части.

1. Според някои лица и самия хазаин на къщата Орце Попйорданов е бил в тоя момент с Вл. Пингов. Те и двамата, след като са изхвърлили всички бомби, с

които са разполагали, коленичили и двамата едновременно са се застреляли с револверите си, като дулото на последните са поставили в устата си.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

137. ПРЕД ВОЕННИЯ СЪД. ПЪРВИЯТ РАЗПИТ

Първите пет-шест дни никой не ме разпитваше. Аз бях преместен в отделна, доста голяма стая, в която имаше само една дъсчена пейка. Вратата на стаята беше денонощно отворена, а пред самия вход стоеше войник часовой. Понякога – обикновено нощно време – офицери по двама или трима дохождаха при вратата, някои от тях ме ругаеха, а други пък само изпитателно ме изглеждаха и пак си отиваха. Часовоят по заповед не позволяваше никому да влезе в стаята ми, а още по-малко да се разговарям с когото и да било.

На 23 април (6 май н. ст.) навръх Гергьовден ме заведоха при каймакамина Сери бей, а той с едно писмо ме предаде на един млад офицер. Аз и офицерът, придружени от двама въоръжени войници, слязохме по стълбите на втория етаж и вместо в моята стая влязохме в двора на вилаетското управление, където чакаше един файтон. Всички се качихме във файтона и той потегли. Вместо по улица "Сабри паша" файтонът потегли по улица "Митхад паша".

Офицерът стоеше до мене, а войниците – единият срещу нас, а другият при файтонджията. Още в началото на улицата аз се обърнах към офицера и го помолих да седи малко по-настрана от мене и да не се доближава до мене. Офицерът зачудено ми каза:

– Защо? Аз те охранявам, аз те пазя! – Да, но аз от няколко дни съм арестуван и съм пълен с нечистотии и гад, която гад ще се прехвърли и полази по вас, защото вие сте с чисти дрехи – му отговорих аз.

Офицерът се дръпна малко настрана и виждайки как аз го пазя от гад, той схвана, че аз не съм лош човек и се разчувствува. След малко със сериозен тон офицерът се обърна към мене и ми заговори:

– Слушай, не се бой: ако си невинен, бог ще те спаси, пък ако си виновен, пак не се бой, защото законът ще те защити...

Аз мълчех и не можех да кажа нито че съм виновен, нито че съм невинен, но все пак тези благородни пориви на турския офицер ме утешиха и даже насърчиха. Той може би се трогна от моето внимание спрямо него, а може би пък и да беше човек добродушен и благороден, което не е рядкост сред турците, но за мене неговото благородство беше една чаша прясна студена вода, която ми се поднесе в момент на голяма жажда. И наистина, понякога чудна е душата на турчина даже когато той е облечен във власт!

Файтонът от ул. "Митхад паша" изви към първостепенната улица "Хамидие". В момента, когато стигнахме до Беяз куле, пресрещнахме едно погребално шествие. Един висш офицер от европейската марина беше починал и носеха тялото му към крайбрежната улица. При самото шествие файтонът спря, аз свалих шапката си, а публиката, която вървеше след ковчега, повечето европейски и турски офицери и войници моряци, почнаха да ме изглеждат. Те разбраха, че аз съм един от съзаклятниците и продължително ме изглеждаха. Човешко любопитство!

Шествието измина, а файтонът спря пред дивизионното управлевие, находящо се срещу площада при Беяз куле.

Офицерът напред, аз след него и войниците най-подир влязохме в помещението и офицерът ме остави в една малка стая, като при мене на пет-шест крачки пак постави двамата войници-часовои.

В тази стаичка аз престоях един-два часа, а след това офицерът ме въведе в един голям салон.

Отляво седяха няколко турски офицери, отсреща един генерал – Едип паша, началник на III армейски корпус, – а отдясно седяха двама цивилни без шапки – французкия консул Л. Стег и директорът на параходната агенция "Месажери Маритим". Посочиха ми един стол в средата на стаята и ми казаха да седна. Аз седнах. Това беше съставът на учредения вече извънреден военен съд.

– Как се казваш и откъде си? – ме запита председателят на съда. – Именувам се Георги Манасов и съм родом от Кюстендил. – Знаеш ли нещо за станалото в града? Бил ли си пътник в един параход, който преди една седмица изгоря? – ме запита председателят на съда, който беше типичен прост турчин. – Да. Зная, че един параход изгоря и от всичко виждам, че вие ме обвинявате, че аз съм запалил тоя параход. Но понеже деянието е станало под французко знаме, сир, на французка територия, следователно французкият съд е компетентен и може да ме съди и само там ще кажа каквото зная. [1]

Председателят на съда се силно разгневи, обаче той се стесняваше от присъствието на французкия консул и само преизпълнен от злоба каза:

– Добре, добрем ще видим. Това е последна работа.

След това донесоха моя куфар, върху който имаше 4 – 5 восъчни печата.

– Твой ли е този куфар? – ме запита председателят. – Да.

Разпечатаха куфара и след като го отвориха, казаха ми да стана от стола, за да видя дали нещо липсва.

– Нищо не ми липсва – казах аз, без да стана от стола и да прегледам куфара си. – Но как? Стани прегледай, пък тогава отговаряй! – извика нервно председателят.

Аз станах прав, погледнах отгоре-отгоре дрехите и казах, че нищо не ми липсва и пак седнах на стола. Двама от присъствуващите офицери прегледаха дрехите ми, между които намериха един фес и няколко брошури на френски език. Французкият консул пожела да види какви са книгите. Подадоха му ги и той видя, че това бяха 2 – 3 томчета от романа на Виктор Юго "Клетниците", издание на Библиотек национал. Л. Стег разгъна едно томче и се спря да прочете няколко реда. След като прочете нещо усмихнат, предаде книгата на председателя. Последният не знаеше да чете френски и пожела да му се преведе отбелязаното с молив. Един от офицерите бързо му преведе съдържанието на отбелязания по' на края с молив пасаж. Това бе един пасаж, в който В. Юго говори изобщо за гилотината. Аз, когато съм чел книгата, види се, харесал ми се е този пасаж и съм го отбелязал. Това обърна вниманието на французкия консул и той посочи пасажа на председателя на съда, а последният, след като схвана за какво се касае, ехидно се засмя и каза по турски:

– Той още от по-рано се е готвел.

След това ме извадиха от салона и ме отведоха в малката съседна стая, а след 2 – 3 минути и двамата французи си излязоха. Заседанието се прекрати, а мене повърнаха обратно в Сарая – Вилаетското управление.

Това беше първият разпит. В разстояние на две седмици почти всеки ден пак до същия начин ме изваждаха през военния съд и пак ме повръщаха в Сарая – Вилаетското управление. През всичкото време на разпита настоявах, че живея в Кюстендил и се казвам Георги Манасов и че турски не зная, а само български и френски.

Разпитът ставаше чрез преводчика Тефиков, турчин, свършил Военното училище в София. Следовател беше Джемал бей, един извънредно интелигентен офицер майор. Председател Едип паша, подпредседател Шемси паша – началник на марината в Солун.

Въпреки моите признания съдът искаше с факти и свидетели да установи, че аз съм изгорил парахода "Гвадалкивир" и много се озадачи, задето отричах, че съм Павел П. Шатев, родом от Кратово, и че официално пред съда настоявах, че съм Георги Манасов от Кюстендил.

Съдиите забелязаха, че с това голо отричане аз нещо целех, обаче не можеха да си обяснят и да се убедят защо настоявам на своето. Аз не можех и не желаех да им обясня, изхождайки от едно предубеждение, което всъщност може би нямаше абсолютно никакво значение. Аз обаче тогава идеализирах България и смятах, че ако призная че съм турски поданик и се именувам Павел Шатев, с това щях да потвърдя, че паспортът ми е фалшив, а това мислех си аз ще даде повод за някой дипломатически конфликт, в който България като държава щеше да се изложи, защото никой нямаше да повярва, че аз само със съдействието на един писар успях да се снабдя с паспорта.

От разпита аз разбрах, че съдиите бяха с предубеждението, че аз, както и останалите мои другари, като млади хора, сме изпратени едва ли не от някое министерство от България за да изпълним акцията по определен план, изработен в София! Аз всячески отричах, че съм Павел П. Шатев. Съдиите продължаваха да ме увещават, като ми привеждаха документи и доказателства, обаче аз упорито настоявах, че съм Георги Манасов и че никога не съм познавал лицето Павел Шатев. За да удостовери моята самоличност, най-напред съдът повика мои бивши учители при Солунската гимназия.

Иван Гарванов заяви, че ме познава и че в разстояние на четири години ми е бил учител. При очната ставка аз лично заявих на Гарванова, че той вероятно се лъже.

Както Иван Гарванов, така и всички съдии със задоволство се усмихваха на моите твърдения, а пък аз само приповтарях: "Човек на човека прилича..."

След Иван Гарванов повикаха Г. Раев, който също каза, че ми е бил учител по математика. Както той така и Иван Гарванов не можеха и не трябваше да кажат друго, нито да отрекат, че ме познават, защото с това без друго щяха да дадат повод за подозрение. Аз пак отричах. При очна ставка с Г. Раев той каза: "Освен по лице познавам го и по гласа!" Обаче аз с голямо спокойствие отказах и се държах индиферентно. Повикаха и учителя по турски език Едхем ефенди. Последният тоже заяви, че ме познава.

– Той знае ли турски? – запита председателят.

Добродушният и състрадателен Едхем ефенди по-скоро да ме извини, обърна се към председателя и му каза: "Добре си спомням, какво че като ученик по турски език беше много слаб ученик ("пек заифиди паша хазретлери").

Най-после, за да се докаже с документ, че действително съм Павел Шатев, а не Георги Манасов, донесоха листа, на който преди 3 години на зрелостния изпит по френски език бях писал темата си. Аз отказах и подписа си.

– Добре! Вземи писалката си и пиши – каза Джемал бей.

Аз взех писалката, приготвих се да пиша, а той ми диктуваше: On dit que la mort n'est pas un mal [2]. Аз написах изречението и отдолу, без да ми каже Джемал бей, написах Democrite. Не че това бяха думи на democrite, а исках да кажа на тоя интелигентен ревностен офицер, че това ми е известно, сиреч, че това не ме плаши.

Джемал бей взе листа и почна да сравнява ръкописа от зрелостния изпит с написаното изречение и ми каза:

– Ето по буквата "а" и по буквата "s" явно личи, че почеркът е същият.

Аз пак отказах.

Председателят на съда сърдито се обърна към мене и посочвайки един лист, ми каза:

– Ето това е твоят портрет, отдолу под написания текст личат подписите на всички членове от околийския съвет и те с подписите си удостоверяват, че ти не си Георги, а си Павел и че си син на Поце Ив. Шанев. [3]

Възползуван от това, аз заявих, че на български име Шане няма.

Пашата ехидно се изсмя.

– Най-сетне, като те предам на полицията, ще видиш как ще признаеш! – заканително и грубо се обърна към мене председателят Едип паша.

Аз се преструвах, че не разбирам турски и продължавах да мълча. В тоя момент Едип паша се обърна към съдиите и им каза:

– Няма ли да бъде по-добре, ако се телеграфира в Кратово и се доведат родителите му – баща му и майка му – че да видим тогава!?

На това предложение на Едип паша тихо се противопостави комендантът на марината Шемси паша и каза:

– Господин председателю, от писмото и рапорта на кратовския каймакамин се установява със свидетели, че той не е Георги, а е Павел, обаче в рапорта се казва, че баща му е бил доста почтен и порядъчен човек и излишно и безцелно е да се повикват, защото и да дойдат, не го ли виждате, той всичко отказва. Той и слънцето отказва, ще откаже и тях и с това ще се свърши всичко. За нас, съдии, е важно това ли е лицето, което е извършило престъпното деяние, а че той се казвал Георги или Павел няма значение.

Аз харесах тази аргументация на подпредседателя и при първия момент след като завърши той, когато започнаха отново да ме увещават да призная, аз отричах като заявих: "Ако вчера съм се казвал Павел, днес се казвам Георги и никой не може да ми запрети още утре да не се казвам Мехмед."

- Тъй... тъй... за тебе е все едно, но за нас не е – отговори следователят Джемал бей.

Разпитът по тоя кардинален въпрос се приключи и минаха на друг.

– Защо подпали именно французкия параход, когато същия ден е имало друг, италиански параход, много по-хубав, по-голям? – запита ме председателят. – Защото горе-долу познавам френския език и по-лесно ми беше да пътувам с френски параход. – Нещо друго? – Нищо повече няма какво да кажа.

Въпросите ми се задаваха един след друг, като на всеки въпрос отговарях. Съдиите явно схванаха, че аз отговарях на въпросите им само и само да се изпълнят формалностите по процедурата на съда.

– Принадлежиш ли към някое съвременно социално учение? – ме запита най-сетне Тефиков.

Престорих се че не го разбирам Тефиков пак бавно ясно ми поясни, питайки ме дали се числя в някоя организация и каква е тя – национална или социална.

Аз разбрах тенденцията, която искаше да прокара Тефиков и заявих:

– Не принадлежа към никаква организация, национална или социална, а само съм македонец.

Съдът искаше да призная, че съм анархист, защото веднага след атентата по внушение на българския търговски консул А. Шопов се разгласи по града, че атентаторите не били "народни дейци", а социалисти и анархисти. И наистина аз не зная кой повече скърбеше за станалите атентати – дали Хасан Фехми паша, или А. Шопов.

Последният, като български дипломатически представител, пред своите колеги бе поставен натясно и едва ли не бе изобличен, че македонските българи действуват не толкова против турските, отколкото против европейските интереси. А. Шопов по всички революционни акции вътре в Македония поддържал едно друго становище, което при наличността на всичко това, което стана в Солун, мъчно можеше вече да се поддържа. Оттам може би беше и голямото му озлобление и всячески искаше да представи, че това дело не е на народни национални дейци, а дело на екзалтирани млади хора, наистина македонци българи, но по убеждение анархисти.

138. ПРИ СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ

Всичкото, каквото казвахме ние, подсъдимите, се отбелязваше в специални протоколи, в които отдясно бяха въпросите, а отляво отговорите на обвиняемите и свидетелите. Всеки лист се приподписваше от нас и това бяха доказателствата, въз основа на които военният съд трябваше да решава и да се произнесе за присъдата. Никакъв прокурор, никакви адвокати нямаше. Ние бяхме съдени от извънреден военен съд по една най-проста и къса процедура.

Съдът продължи разпита около 25 дни, тъй като всеки поотделно се разпитваше, а по някои въпроси се правеха очни ставки и се събираха доказателства. През последните 12 – 15 дни всички атентатори от Сарая (вилаетското управление) бяхме преместени в специално направени нови малки, много влажни и тъмни стаички зад външната стенна ограда на Беяз куле. Вратите на килиите бяха наредени една до друга и денонощно бяха затворени, като пред всяка врата стоеше часовой войник, а на всяка килия имаше само по един от нас.

В килията освен една рогозка и една стомна вода – нищо друго нямаше. Всеки ден редовно ни даваха по един килограм хляб. Никаква друга храна не ни даваха, пък и абсолютно невъзможно беше да си набавим такава от свои лични средства.

В продължение на една-две седмици нито един път не ни извадиха за разпит пред съда. Военният съд през това време е разследвал другите лица, заподозрени и съучастници в съзаклятието и арестувани в Солун и Велес.

При съдебното следствие се установи, че динамитът е дошъл от Велес. Една специална комисия начело с Джемал бей замина за Велес и в продължение на няколко дни проследили всичко и в резултат в Солун бяха доведени 15 – 20 души българи от град Велес, обвинени като съучастници в съзаклятието. Между тях бяха Гьошо Попйорданов – бащата на Орцето, Петър Попйорданов – негов брат, Иван Илия и Гиго Попйорданови – синове на Петър Попйорданов, Илия Малинкин – комисионер екпедитор, Алексо Минов (Канико), у когото били намерени няколко пакета с динамит, поради което той се бил хвърлил от една стълба за да се самоубие, обаче бе останал жив, свещ. Лазо Органджиев, Борис Къртов и още няколко граждани от Велес и Христо и Йордан Зулфови (братя) от Кукуш.

Тодор Органджиев предварително успя да се укрие и през Скопие заминава за България.

Поради изчезването на Тодор Органджиев властта не можа да узнае откъде е изпратен динамитът във Велес. Препращането на динамита от Кочани до Велес знаеха само Тодор Органджиев и Тодор Александров. Последният по една съвсем друга афера 3 – 4 седмици по-рано беше арестуван и беше в скопския окръжен затвор Куршумли хан, а Тодор Органджиев избяга от ръцете на полицията.

139. В ЗАТВОРА БЕЯЗ КУЛЕ

От продължителното стоене на едно място и от голямата влага в килията, от денонощната тъмнина и физическо изтощение и умствено напрежение бях съвършено отслабнал и не можех да изяждам целия си затворнически хляб. Един-два дни наред повръщах хляба, който ми се поднасяше. Гардианинът ме запита защо не вземам хляба.

– Не ми се яде – му отговорих. – Да не си болен? – Не. – А защо отказваш да вземеш хляба? – настояваше гардианинът. – Имам хляб и ми е достатъчен за днес.

Гардианинът Реджеб не ми повярва и доложил на началника на караула и след един-два часа пристигна един подполковник с две цивилни лица, единият от които беше лекар. Отвориха вратата, извикаха ме и питаха дали съм болен.

– Не съм – отговорих аз. – А защо не се храниш? – Защото не ми се яде.

Лекарят напита пулса ми, хвана ме по челото и след малко всички си отидоха.

Това мое нежелание да приема хляба се изтълкува като гладна стачка и дойдоха да проверят какво е здравословното ми състояние. Турските военни и граждански чиновници – обикновено груби – при подобни случаи почти всички са много чувствителни и отзивчиви. Да се откаже хлябът това според техните разбирания беше силен протест, който е равносилен на опит за самоубийство.

В разстояние на повече от две седмици ние бяхме в тъмните и извънредно влажни килии и единственото ни развлечение беше да се изправим на крака, да застанем пред вратата и през малкото прозорче-отверстие да гледаме отсреща часовоя, който стоеше в малкия коридор на 50 см до вратата.

Една сутрин пред съседната до мене килия, в която беше Георги Богданов се вдигна голям шум. Георги викаше от болки, а часовоят сърдито движеше пушката си.

Вдигна се тревога, дойдоха гардианинът и началникът на караула, отвориха вратата на килията и почти полумъртъв, облян в кръв, извадиха Богданов от килията и го оставиха в коридора. Часовоят с щика на пушката си беше наранил в гърдите Георги Богданов.

Пристигна един офицер и почна да разпитва какво е станало.

Войникът му каза, че арестантът извадил ръката си вън от прозорчето и се опитвал да отвори вратата за да бяга! Всички се зачудиха каква е тази постъпка от страна на Георги, когато вратата е заключена. Войникът обаче настояваше на своето. След малко всичко се изясни.

Георги Богданов следствие на уединения арест от много мисли трсвоги и мъчения изгубил равновесие и несъзнателно извадил едната си ръка през прозореца и види се е хващал ключа на вратата.

Войникът, виждайки това, тутакси вдигнал пушката си и през прозорчето с върха на ножа е наранил в гърдите арестувания, за да го отклони от вратата, без да знае на какво се дължи това ръкомахане.

Пристигна един градски лекар, прегледа Георги Богданов и един фелдшер превърза раната му. Георги Богданов преместиха в една съседна стая, където той от време на време високо викаше и сам на себе си отговаряше.

Така Георги Богданов щеше да стане жертва, обаче по една случайност беше леко ранен.

140. В КИЛИЯТА

От продължителен сън или от килийната влага, щом заспях веднага почвах да сънувам, а често пъти и да бълнувам. В съня си виждах разни неща и лица, които никога през живота си не съм виждал, даже и не съм мислил. Всичко това аз отдавах на продължително спане, изтощение, слабост и главно на голямата влага. Поставен в съвършено тъмна стаичка, изолиран, нищо не ми оставаше друго освен да спя.

След малко сън събуждах се отново и пак главата ми тегнеше и пак заспивах, защото нямаше къде да употребя своите физически сили, нито пък при такова положение можеше да се мисли изобщо.

От друга страна и без друго влагата действуваше, та бях постоянно в едно особено сънно състояние на умора.

Уединеният затвор е най-лошото наказание, което "културният" човек е измислил. Грубите и жестоки наказания, които в далечното минало са били налагани на осъдени като изгаряне живи, набодване на остри колове, убийство със стрела, нож или друго оръжие, пък даже и бесилката като наказание бледнее пред модерното наказание – уединението.

"Културният" човек е измислил много научни, технически изобретения, които улесняват живота или труда на човека, но едновремено с това е изнамерил и най-жестокото наказание – строгия и уединен тъмничен затвор.

141. ЕДНО СЪНОВИДЕНИЕ

Една сутрин се събудих и под пресните впечатления от преживения сън, който ми направи голямо впечатление, започнах да си го възпроизвеждам и тълкувам. Сънят ми беше следният: един след друг чух няколко пушечни гърмежа и видях, че гъст пушек се издигаше нагоре. В тоя момент всред едни гробища видях една отдавна позната на мене жена да плаче върху един гроб – оплакваща своите двама синове, които наскоро били уж починали.

В продължение на няколко минути аз всячески се стараех да изтълкувам тоя си сън. Давах му ту едно тълкувание, ту друго и все пак си казвах: сън като сън – в тази тъмна влажна килия подобни съновидения са обикновено явление.

През живота си бях виждал със стотини различни съновидения, но повечето са били с обикновено значение, но няколко съновидения са се така изпълнили и аз много пъти дълбоко съм се взирал в тях, за да извадя някои заключения или да си обясня някое бъдеще събитие или случка.

142. ПРЕД СЪДА. ПРОЧИТАНЕ НА ПРИСЪДАТА

Беше се измииало около един час, откакто бях се събудил и исках да тълкувам своя сън, когато зад стената откъм улицата едно след друго слушах как преминаваха много файтони и коли. Подобен шум слушах всяка вечер, но този път шумът беше извънредно голям, продължителен и чест. Беше съботен ден. Аз не знаех дали е още рано или бе пладне.

Прострян с гърба си върху рогозката, ту ставах и затварях очите си в тъмнината. Изведнъж дойде гардианинът, отвори вратата, аз станах на крака.

Един офицер, който стоеше пред вратата, ми каза да вляза. Аз набързо облякох палтото си, обущата, взех си шапката и излязох.

Пред входните врата на Беяз куле, които бяха железни, от вътрешната страна седяха няколко полицейски пристави и 10 – 15 войници с пушки.

От килиите бяхме извадени един по един, обаче гардианинът не ни постави веригите, както обикновено това правеше, а взе да ни обискирва. Той ни прибра часовниците, парите, джебните ни кърпи и разни ремъци. Всичко оттова ми обърна внимание и аз с нищо не можах да си обясня постъпката на гардианина Реджеб, който не беше лош човек.

Наредени един след друг, излязохме от главните железни врати на крепостта Беяз куле. Изведнъж отляво и отдясно и в две редици ни обкръжиха войници от 17-ти стрелчески полк с щикове на пушките си.

Най-напред вървеше офицер, след него аз, после Марко Ив. Бошаков, и най-подир Милан Арсов. Георги Богданов беше още болен и не дойде с нас. До всеки от нас стоеше полицейски и ни държеше за ръката. Отсреща в съседната градина при едно кафене имаше голяма навалица: мъже, жени, деца и всички ни гледаха, а някои от публиката се смееха.

Първата мисъл, която премина през ума ми беше, че ще ни екзекутират, като ни обесят публично. Затова, казвах си аз, се е събрала такава грамадна любопитна публика. Ние вървяхме бавно посред улицата.

Предполагах, че бесилките по всяка вероятност се намират пред малкия площад на Беязкуле, т. е. между крайбрежната главна улица, морето и крепостта, който площад все още не се виждаше. След 1 – 2 минути ние минахме пред малкия плошад, обаче освен файтона на валията аз не забелязах нищо друго – площадът беше съвършено празен и никакъв белег от бесилки.

До този момент в разстояние на няколко минути аз напълно бях уверен, че ни водят към бесилката и всеки миг очаквах да я видя отдалече. През този интервал време аз изживях душевното вълнение на осъден на смърт, отиващ към бесилката. Спомних си за моя скъй другар Слави Мерджавов, който с жест на безразличие метна въжето на своя хубав врат. И наистина, човек в такъв момент става съвсем равнодушен и се чувствува като животно, когато го водят към кланицата. При такъв момент човек върви като автомат. Обаче при все чова не мога да кажа какво бих изпитал, ако ми метнеха въжето на врата. Дали в последния момент не бих изпитвал чувството на страх и трепет пред прага на смъртта, защото, докато се стигне до бесилката, все човек може да стегне своите нерви, обаче в последния момент може да изпадне в съвсем друго положение и да изгуби и ума, и дума. Не всеки може с мъжествен дух да се прости с живота. Малцина са тия, които като Слави Мерджанов могат с гордост да се изкачат на ешафода и да метнат въжето на врата си.

Обаче вместо да ни заведат към бесилката, заведоха ни в помещението на военния съд в същата зала, където ни съдиха.

Коридорите на съда бяха препълнени с публика: офицери, войници и цивилни. Влязохме в съдебната зала, в която освен съдиите имаше повече от 200 души цивилни лица.

Изправиха ни пред една продълговата зелена маса, а зад нас застанаха полицаите. Насреща, в дъното на залата, бяха насядали на три продълговати канапета самите съдии. Председателят Едип паша беше седнал сам на едно канапе, а останалите членове на съда – по трима на двете останали вляво и вдясно канапета. Останалата част на залата беше изпълнена с цивилни лица: директори на кредитни и търговски къщи, висши чиновници, офицери и др., а вляво от нас бяха журналистите.

Щом се изправихме пред зелената маса, всички устремиха погледи към нас; някои от тях ехидно ни се подсмиваха, а някои от журналистите вземаха бележки.

Заседанието се откри най-напред като се прочете един лекарски рапорт, в който се казваше, че обвиняемият Георги Богданов е заболял и е на лечение в една градска болница. След това един офицер прочете един доста дълъг акт, в който накратко се описваха станалите атентати на 28, 29 и 30 април 1903 година в гр. Солун, прочете имената на убитите, кои са обвиняемите и прочете общо имената на убитите и останалите живи съзаклятници.

143. ПРИСЪДАТА НА СЪЗАКЛЯТНИЦИТЕ

Военният съд през всичкото време заседаваше при закрити врата освен на 6 юни, когато бе произнесена присъдата.

В дъното на заседателната зала, една широка стая на първия етаж в помещението на дивизията, стая с 6 прозорци, офицерите генерали са седнали на канапета; малко пред тях губернаторът (валията) и началникът на третата армия, също седнали на канапета; председателят на съда е при едно бюро, наляво и дясно от което, седнали на столове, са седемте съдии и преводчикът жандармерийският майор Хюсеин ефенди. От обвиняемите са тримата стоящи прави при една маса, поставена срещу бюрото на председателя на съда. Те са: първият с пардесю и гологлав – П. Поцев (Шатев), 20 годишен, един от съзаклятниците, който запали парахода "Гвадалкивир"; надясно от него с фес – Марко Бошнаков – "съдържателят" на магазина-бакалница; след него – Милан Арсов, един млад момък на 18 години, ученик в Солунската българска гимназия. Четвъртият от подсъдимите съзаклятниии – Георги Богданов, 24 години – отсъствуваше поради това, че бил болен и оставен на лечение.

Из сп. "L'Illustration", от 27.V.1903 г.

След прочитането на акта преседателят Едип паша взе закона и прочете чл. 54, 56 и 58 от Отоманския наказателен закон, по силата на които заяви пашата

Павел П. Шатев, под псевдонима Георги Манасов, Марко Ив. Бошнаков, Милан Арсов и Георги Богданов се осъждат на смърт (идам).

При произнасянето от страна на председателя думата с м ъ р т мнозина от публиката изпитателно ни изглеждаха.

В тоя момент всичките подсъдими си давахме вид на съвършено спокойни хора, макар всъщност да не беше така. Нещо повече, в отговор на ехидния смях на някои от присъствуващите цивилни (повечето европейци) аз нарочно раздвижвах устните си и давах вид, че се усмихвам. Това обърна вниманието на мнозина и взеха да се раздвижват като едни ставаха прави на крака, а други влязоха в разговор помежду си.

Публиката коментираше равнодушието, с което тримата подсъдими изслушахме присъдата. Някои от любопитната публика смятаха, че ние сме необикновени хора, а други вероятно предполагаха, че ние ще се развълнуваме, едва ли не ще почнем да плачем и искаме милост пред вид на смъртната присъда, която присъда за нас беше спасение, отколкото наказание, защото уединенияг затвор е толкова жестоко наказание, пред което смъртта се явява избавление.

Властта нарочно беше устроила тази сцена да стане публично в присъствието на отбрана публика – повечето европейци и mестни представители на банкови и търговски учреждения – пред която да се прочете присъдата за да се видят виновниците и по-шумно да се разгласи присъдата.

Дали съдът с това искаше да манифестира своята компетентност, своята безпристрастност, или искаше да успокои чуждите европейски капиталисти, не можах да разбера тогава, пък даже и сега.

Публиката почна да се разотива, нас ни извадиха от салона и по същия начин повърнаха обратно в Беяз куле – в килиите. Щом влязохме в затвора гардианинът Реджеб остана изумен, а не по-малко изумени бяха и останалите служащи в затвора.

От приготовлението, което започнало да се готви от ранна сутрин, виждайки как видни представители на властта се събират, виждайки публиката, гъмжаща по съседнате на Беяз куле улици, всички помислили, че неpременно днед ще стане екзекуцията, а Реджеб намислил да се възползува от случая да прибере поне часовниците ни, малкото пари, с които разполагахме, пък даже и джебните кърпи – смятайки, че всичко това не е нужно нам, понеже сме пред самия праг на бесилката.

Самоизмамата е постоянен съпътник на хората, но понякога тя толкова ги изобличава, че те чувствуват срам за извършеното от тях. Такъв беше случаят и с бошнака Реджеб. Дребен на ръст, дребен по служба, той се показа дребен и по разсъдък, тъй като Реджеб беше дал повече ход на своята фантазия, отколкото на своя разсъдък.

144. В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР ЕДИ КУЛЕ

Тоя ден още предиобед ние бяхме вече в оградата на Еди куле. Директорът на затвора, служащите, няколко гардиани и др. бяха в предния двор и с голямо любопитство ни изглеждаха.

Извадиха ни железата от ръцете, претърсиха ни най-щателно, сякаш като новопристигнали арестанти и през няколко прегради ни въведоха в общия двор.

Арестантските помещения в крепостта бяха четири двуетажни и едно едноетажно здание. Разделиха ни един от други като всеки от нас поставиха в отделно помещение, в което имаше по 100 – 120 души криминални и политически затворници: турци, българи, евреи и др. Още в първия момент затворниците ни посрещнаха радушно. Турците затворници в първия момент ни отбягваха, а българите се стараеха всячески да ни бъдат в услуга.

Аз попаднах в VI стая (кауш). Още с влизането ми шефът на арестантите (каушасията) Хамид чауш ме покани да седна при него, поръча ми кафе и ме пита как се казвам, откъде съм, на колко години съм осъден и пр., и пр. въпроси, с които обикновено става запознаването между затворниците.

Малко след това при нас дойдоха двама българи – Христо Курфалиев и Мицо Зотов от Карасу. Те и двамата бяха осъдени на 15-годишен затвор. След като разговорът с "шефа" се приключи, аз се прибрах при тези двама българи.

Аз имах вече събеседници! Това ме толкова радваше, че аз съвършено забравих, че имам смъртна присъда, че подлежа на смъртно наказание.

Повече от половината затворници бяха българи, от които една десета част бяха криминални, а всички останали бяха политически затворници. Аз се научих, че в останалите стаи (кауши) има арестанти българи, мои познати, но тъй като общият двор беше разделен на пет отделения, преградени със стени, през деня всички познати се виждахме само отдалече, без да можем да се срещаме и си поговорим. Срещите ставаха само с разрешение, обаче нам първите дни не ни разрешаваха да се срещаме с когото пожелаем в затвора.

Думата "атентатори" и "бомбаджии" види се все още плашеше прислужниците в централния затвор, пък и самата смъртна присъда респектираше по-малодушните от прислугата, пък даже и самите затворници.

Но всеки случай тук в затвора се чувствувахме много по-добре. Уединението ни в съвършено тъмни килии, в които не влизаше никакъв слънчев лъч беше ни се дотолкова отразило върху нервната система, че в някои моменти се чувствувахме извън себе си, гледахме на всичко около нас с апатия и гледахме час по-скоро да се свърши с нас. Тук обаче, щом влязохме, нашият мироглед се много измени. Тук виждахме кипящ живот, макар и затворнически. Ние можехме да говорим и се обяснявахме с много от затворените българи, които ни обясняваха положението в много от околиите не само в Солунския вилает, но и в останалите вилаети на Македония. Щом влязохме в контакт с наши българи,

бързо нашите чела се проясниха и почнахме вече да мислим като човеци, но все пак ние очаквахме изпълнението на смъртната присъда.

Така изживяхме затворническия живот в Еди куле, живот – макар и затворен между стени и железни огради – все пак изпълнен с радости и скърби, живот, който ние понасяхме с облекчение поради радушното посрещане от страна на затворниците българи, които на нас гледаха не от любопитство и състрадание, а ни третираха като хора, които се борим като тях срещу турската тирания и които затворници българи внасяха сред нас радостния копнеж за свобода и добруване на македонския народ, за който те са се борили.

Тук между нашите братя ние се чувствувахме така бодри, така доволни, като че ли не ни предстои изпълнение на смъртна присъда.

РАПОРТ НА СОЛУНСКИЯ ИТАЛИАНСКИ ГЕНЕРАЛЕН КОНСУЛ ДО ИТАЛИАНСКИЯ М-Р НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ

Господин Министре, В допълнение на моята телеграма от вчера вечер чест ми е да потвърдя на Ваше превъзходителство, че локалът, седалище на Императорската отоманска банка, едно от най-големите и хубави здания в града, намираше се в центъра на квартала "Франко", бе хвърлено във въздуха.

Точнов 8 ч. един извънредно силен гръм, последван от други гърмежи, разтърси града и изгаси всички въздушно-газови лампи, като потопи в тъмен мрак всички квартали, осветлявани с въздушен газ. В един момент на луд терор, при който населението бягаше без да знае накъде, считайки че българите са хвърлили във въздуха газометъра. Отправих се веднага с вицеконсула във файтон към квартал "Франко", дето се намират най-важните италиански учреждения и гдето живее бедната част от колонията, за да се погрижа в рамките на възможното и да окуража колонията с нашето присъствие. Едновременно с това дадох нареждане за строга охрана на консулството от страна на консулската охрана. Приближавайки, виждаше се една голяма огнена колона да се издига над квартал "Франко", помислих, че гори Банка Алатини и се отправих веднага към мястото. Желязната врата бе затворена и достъпът пазен отвътре с въоръжени гавази. Наредих да бдят и да не отварят на външни лица, тук узнах, че пламъците идат от към Отоманската банка разположена наблизо, която бе в пламъци. По пътя и около се чуваха револверни изстрели и бомбени гърмежи. Ужасният вид на едно пълно разрушение в няколко минути и буйните пламъци показваха, че изобилни горителни материали усилваха горенето.

Тъмнината в града, общият ужас и сигурността, че станалото е дело на българите налагаше да се отиде по-скоро при валията, за да бъдат взети нужните мерки. Бях вече обиколил колегите, разположени наблизо, преди да отида в квартал "Франко": повърнах се пак при тях и заедно с английския, австроунгарския и французкия ген. консули отидохме при валията. Той бе много поразен и ни увери напълно за предохранителните мерки, взети от него. От моя страна му обясних както неведнъж съм му обръщал вниманието, че силите за охрана, особено при обстоятелствата в последно време, са крайно

недостатъчни и при днешните събития с малкото войски на разположение би било абсолютно невъзможно да се запазят интересите, в които италианската колония участвува тъй значително. За щастие, докато продължаваха нашите разисквания, донесоха на валията съобщението, че един параход пристигнал с два редифски табура, идещи от Сирия. И това бе истинско провидение, защото телеграфните линии с вътрешността бяха прекъснати от българите .

Валията каза, че ще разтовари веднага войските и ще ги разпредели за охрана на града.

Да преповтаря историята на събитията, станали в тази паметна нощ. Точно в 8 часа българите, за да не хвърлят населението в ужас и да дадат сигнала на съзаклятниците, хвърлиха с динамит газопровода, който води от газометъра в града. Газопроводът минава под близкия до станцията мост на линията Солун – Цариград. На другия ден видях разрушенията: част от моста разрушен, газовата тръба с диаметър 60 см откъсната на една дължина от 70 см. По дадения сигнал от тъмнината хвърлиха се бомби: част от кафенето "Алхамбра", на "Молоса", при което бе убито едно лице и тежко наранено друго, пред бирарията "Нонйо", на площад "Олимпия" против телеграфното бюро, пред кафенето вариете (на един италианец), в турската поща – гдето бяха убити един войник и един стражар, пред хотел "Коломбо" (също на италианец) и на много други места из града. Едновременно с това пред желязната врата на Отоманската банка спира един файтон, от който слизат няколко лица, последвани от други, симулирайки да се карат помежду си, убиват часовоя и двама нощни пазачи. На изстрелите се явил караулът от 12 войници, който успял да убие няколко от съзаклятниците, но, другите възползувани от суматохата, успели да се промъкнат в банката и да хвърлят бомби във всички посоки. Чуха се три взрива, при втория голяма част от зданието рухва и една от стените пада върху съседното здание на хотел "Коломбо" и затисва под своите развалини германския клуб, наречен "Кегел-клуб". Леко ранен останал г. Фор, управливащ германското консулство, а бе убит г. Ото Фрюмпер, освен това тежко ранен г. Фифипс, леко ранен г. Нени, друг неизвестен убит под развалините. Наши загуби: Артуро Фабиани, първият шивач-търговец в града, почина на другия ден, неговите син и дъщеря, затрупани от стената на банката, бягайки от магазина си, разположен близо до банката. Мацолини Антонио също затрупан в развалините, Лоренцо Капути ранен в корема от куршум, на умиране в болницата. Много от съзаклятниците останаха затрупани под развалините вътре в банката, други бяха избити, трети арестувани. Докато банката гореше, една група българи атакуваха входа на артилерийските казарми. Една жестока борба се захваща между войниците и тези безумци, които продължавали да хвърлят бомби. Имало е убити и от двете страни, но най-после са били отблъснати и се оттеглили бързо до германското училище, срещу което, загнездени в една къща, започнали да хвърлят дъжд от бомби. Къщата бе щурмувана от войската, избивайки намиращите се вътре българи, между които един български офицер, някой си Илия. През нощта боят с въстаниците продължи към Вардаукапу. На сутринта се чуваха само отделни бомбени гърмежи.

Оше рано сутринта стотици българи са арестувани, а ония заловени с оръжие и оказващи съпротивление са били избити. Към 6 часа вечерта в българските гробища са били занесени 39 убити и неизвестно число, други в други гробища,

но не по-малко от стотина. Военното положение е в сила без да бъде обявено: струва ми се, че е нужно да бъде оповестено, за да се освободи от изглед на незаконност смъртните изпълнения, които вземат вид на лов на българи, както преди време ставаше с арменците. Дължа да заявя, че валията уверява, че дал най-строги нареждания да не убиват ония, които не се съпротивляват с оръжие.

При тези траурни обстоятелства вицеконсулът г. Майони се държа мъжествено. Когато аз се отправих към валията, както казах, той се повърна на мястото на нещастието, давайки помощ и грижи на ранените. Сам ходи да доведе хирург в дома на господин Фабиани от един квартал, обстрелван от бунтовниците, гдето войската трябваше да употреби всеки момент оръжие. Тъй като движението нощно време след един часа нощно време е забранено, то сутринта ходих да посетя кварталите, дето борбата беше в разгара си преди няколко часа, за да успокоя тия нещастници, основателно обзети от ужас поради масовите арести и избивания на българи, оказващи въоръжено съпротивление. За тяхна чест трябва да кажа, че нашите сънародници въпреки уплахата, се държаха спокойно и с кураж, вярвайки на правителството на своето отечество.

Без съмнение изпращането на военни параходи ще се отрази укрепително за колонията и ще бъде една мярка за сигурност, защото, ако и турците да вземат мерки своевременно, не ги поддържат достатъчно продължително за да произведат дълготрайни ефекти. Условията във вътрешността на Македония създават крайни мъчнотии на местните власти, за да осигурят реда и спокойствието в ненормални времена, а събитията могат да наложат изпращането веднага на войски във вътрешността без да могат да ги заместят веднага или навреме, както за жалост стана сега с тежки последици за интересите на чужденците.

Резервирам се да дам при първия случай допълнителни сведения по въпроса. [4]

Д и Р е в е л

1. Аз исках да бъда съден от французки съд, но тъй като параходът бе изгорял в турските териториални води, следователно в турска територия, устанавили да ме съди турски съд, а надлежнато обезщетение в размер на 120 000 турски лири (2 000 000 зл. фр.) да заплати турското правителство.

Моят куфар е бил задържан в агенцията и едва сега се предаваше на турската власт.

2. Казват, че смъртта не е нещастие.

3. Двете точки върху турската буква "т" бяха толкова малки, че изглеждаха като една, и председателят, вместо да прочете "Шатев" четеше "Шанев".

4.Ясно личи, че италианският консул, въпреки положението му на официално лице, още първия ден не е можал точно да научи някои факти, напр. че банката не е била нападната и разрушена отвън, че Илия Тръчков е сметнат по-скоро по слух за офицер и др.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

137. ПРЕД ВОЕННИЯ СЪД. ПЪРВИЯТ РАЗПИТ

Първите пет-шест дни никой не ме разпитваше. Аз бях преместен в отделна, доста голяма стая, в която имаше само една дъсчена пейка. Вратата на стаята беше денонощно отворена, а пред самия вход стоеше войник часовой. Понякога – обикновено нощно време – офицери по двама или трима дохождаха при вратата, някои от тях ме ругаеха, а други пък само изпитателно ме изглеждаха и пак си отиваха. Часовоят по заповед не позволяваше никому да влезе в стаята ми, а още по-малко да се разговарям с когото и да било.

На 23 април (6 май н. ст.) навръх Гергьовден ме заведоха при каймакамина Сери бей, а той с едно писмо ме предаде на един млад офицер. Аз и офицерът, придружени от двама въоръжени войници, слязохме по стълбите на втория етаж и вместо в моята стая влязохме в двора на вилаетското управление, където чакаше един файтон. Всички се качихме във файтона и той потегли. Вместо по улица "Сабри паша" файтонът потегли по улица "Митхад паша".

Офицерът стоеше до мене, а войниците – единият срещу нас, а другият при файтонджията. Още в началото на улицата аз се обърнах към офицера и го помолих да седи малко по-настрана от мене и да не се доближава до мене. Офицерът зачудено ми каза:

– Защо? Аз те охранявам, аз те пазя! – Да, но аз от няколко дни съм арестуван и съм пълен с нечистотии и гад, която гад ще се прехвърли и полази по вас, защото вие сте с чисти дрехи – му отговорих аз.

Офицерът се дръпна малко настрана и виждайки как аз го пазя от гад, той схвана, че аз не съм лош човек и се разчувствува. След малко със сериозен тон офицерът се обърна към мене и ми заговори:

– Слушай, не се бой: ако си невинен, бог ще те спаси, пък ако си виновен, пак не се бой, защото законът ще те защити...

Аз мълчех и не можех да кажа нито че съм виновен, нито че съм невинен, но все пак тези благородни пориви на турския офицер ме утешиха и даже насърчиха. Той може би се трогна от моето внимание спрямо него, а може би пък и да беше човек добродушен и благороден, което не е рядкост сред турците, но за мене неговото благородство беше една чаша прясна студена вода, която ми се поднесе в момент на голяма жажда. И наистина, понякога чудна е душата на турчина даже когато той е облечен във власт!

Файтонът от ул. "Митхад паша" изви към първостепенната улица "Хамидие". В момента, когато стигнахме до Беяз куле, пресрещнахме едно погребално шествие. Един висш офицер от европейската марина беше починал и носеха тялото му към крайбрежната улица. При самото шествие файтонът спря, аз

свалих шапката си, а публиката, която вървеше след ковчега, повечето европейски и турски офицери и войници моряци, почнаха да ме изглеждат. Те разбраха, че аз съм един от съзаклятниците и продължително ме изглеждаха. Човешко любопитство!

Шествието измина, а файтонът спря пред дивизионното управлевие, находящо се срещу площада при Беяз куле.

Офицерът напред, аз след него и войниците най-подир влязохме в помещението и офицерът ме остави в една малка стая, като при мене на пет-шест крачки пак постави двамата войници-часовои.

В тази стаичка аз престоях един-два часа, а след това офицерът ме въведе в един голям салон.

Отляво седяха няколко турски офицери, отсреща един генерал – Едип паша, началник на III армейски корпус, – а отдясно седяха двама цивилни без шапки – французкия консул Л. Стег и директорът на параходната агенция "Месажери Маритим". Посочиха ми един стол в средата на стаята и ми казаха да седна. Аз седнах. Това беше съставът на учредения вече извънреден военен съд.

– Как се казваш и откъде си? – ме запита председателят на съда. – Именувам се Георги Манасов и съм родом от Кюстендил. – Знаеш ли нещо за станалото в града? Бил ли си пътник в един параход, който преди една седмица изгоря? – ме запита председателят на съда, който беше типичен прост турчин. – Да. Зная, че един параход изгоря и от всичко виждам, че вие ме обвинявате, че аз съм запалил тоя параход. Но понеже деянието е станало под французко знаме, сир, на французка територия, следователно французкият съд е компетентен и може да ме съди и само там ще кажа каквото зная. [1]

Председателят на съда се силно разгневи, обаче той се стесняваше от присъствието на французкия консул и само преизпълнен от злоба каза:

– Добре, добрем ще видим. Това е последна работа.

След това донесоха моя куфар, върху който имаше 4 – 5 восъчни печата.

– Твой ли е този куфар? – ме запита председателят. – Да.

Разпечатаха куфара и след като го отвориха, казаха ми да стана от стола, за да видя дали нещо липсва.

– Нищо не ми липсва – казах аз, без да стана от стола и да прегледам куфара си. – Но как? Стани прегледай, пък тогава отговаряй! – извика нервно председателят.

Аз станах прав, погледнах отгоре-отгоре дрехите и казах, че нищо не ми липсва и пак седнах на стола. Двама от присъствуващите офицери прегледаха дрехите

ми, между които намериха един фес и няколко брошури на френски език. Французкият консул пожела да види какви са книгите. Подадоха му ги и той видя, че това бяха 2 – 3 томчета от романа на Виктор Юго "Клетниците", издание на Библиотек национал. Л. Стег разгъна едно томче и се спря да прочете няколко реда. След като прочете нещо усмихнат, предаде книгата на председателя. Последният не знаеше да чете френски и пожела да му се преведе отбелязаното с молив. Един от офицерите бързо му преведе съдържанието на отбелязания по' на края с молив пасаж. Това бе един пасаж, в който В. Юго говори изобщо за гилотината. Аз, когато съм чел книгата, види се, харесал ми се е този пасаж и съм го отбелязал. Това обърна вниманието на французкия консул и той посочи пасажа на председателя на съда, а последният, след като схвана за какво се касае, ехидно се засмя и каза по турски:

– Той още от по-рано се е готвел.

След това ме извадиха от салона и ме отведоха в малката съседна стая, а след 2 – 3 минути и двамата французи си излязоха. Заседанието се прекрати, а мене повърнаха обратно в Сарая – Вилаетското управление.

Това беше първият разпит. В разстояние на две седмици почти всеки ден пак до същия начин ме изваждаха през военния съд и пак ме повръщаха в Сарая – Вилаетското управление. През всичкото време на разпита настоявах, че живея в Кюстендил и се казвам Георги Манасов и че турски не зная, а само български и френски.

Разпитът ставаше чрез преводчика Тефиков, турчин, свършил Военното училище в София. Следовател беше Джемал бей, един извънредно интелигентен офицер майор. Председател Едип паша, подпредседател Шемси паша – началник на марината в Солун.

Въпреки моите признания съдът искаше с факти и свидетели да установи, че аз съм изгорил парахода "Гвадалкивир" и много се озадачи, задето отричах, че съм Павел П. Шатев, родом от Кратово, и че официално пред съда настоявах, че съм Георги Манасов от Кюстендил.

Съдиите забелязаха, че с това голо отричане аз нещо целех, обаче не можеха да си обяснят и да се убедят защо настоявам на своето. Аз не можех и не желаех да им обясня, изхождайки от едно предубеждение, което всъщност може би нямаше абсолютно никакво значение. Аз обаче тогава идеализирах България и смятах, че ако призная че съм турски поданик и се именувам Павел Шатев, с това щях да потвърдя, че паспортът ми е фалшив, а това мислех си аз ще даде повод за някой дипломатически конфликт, в който България като държава щеше да се изложи, защото никой нямаше да повярва, че аз само със съдействието на един писар успях да се снабдя с паспорта.

От разпита аз разбрах, че съдиите бяха с предубеждението, че аз, както и останалите мои другари, като млади хора, сме изпратени едва ли не от някое министерство от България за да изпълним акцията по определен план, изработен в София! Аз всячески отричах, че съм Павел П. Шатев. Съдиите продължаваха да ме увещават, като ми привеждаха документи и доказателства,

обаче аз упорито настоявах, че съм Георги Манасов и че никога не съм познавал лицето Павел Шатев. За да удостовери моята самоличност, най-напред съдът повика мои бивши учители при Солунската гимназия.

Иван Гарванов заяви, че ме познава и че в разстояние на четири години ми е бил учител. При очната ставка аз лично заявих на Гарванова, че той вероятно се лъже.

Както Иван Гарванов, така и всички съдии със задоволство се усмихваха на моите твърдения, а пък аз само приповтарях: "Човек на човека прилича..."

След Иван Гарванов повикаха Г. Раев, който също каза, че ми е бил учител по математика. Както той така и Иван Гарванов не можеха и не трябваше да кажат друго, нито да отрекат, че ме познават, защото с това без друго щяха да дадат повод за подозрение. Аз пак отричах. При очна ставка с Г. Раев той каза: "Освен по лице познавам го и по гласа!" Обаче аз с голямо спокойствие отказах и се държах индиферентно. Повикаха и учителя по турски език Едхем ефенди. Последният тоже заяви, че ме познава.

– Той знае ли турски? – запита председателят.

Добродушният и състрадателен Едхем ефенди по-скоро да ме извини, обърна се към председателя и му каза: "Добре си спомням, какво че като ученик по турски език беше много слаб ученик ("пек заифиди паша хазретлери").

Най-после, за да се докаже с документ, че действително съм Павел Шатев, а не Георги Манасов, донесоха листа, на който преди 3 години на зрелостния изпит по френски език бях писал темата си. Аз отказах и подписа си.

– Добре! Вземи писалката си и пиши – каза Джемал бей.

Аз взех писалката, приготвих се да пиша, а той ми диктуваше: On dit que la mort n'est pas un mal [2]. Аз написах изречението и отдолу, без да ми каже Джемал бей, написах Democrite. Не че това бяха думи на democrite, а исках да кажа на тоя интелигентен ревностен офицер, че това ми е известно, сиреч, че това не ме плаши.

Джемал бей взе листа и почна да сравнява ръкописа от зрелостния изпит с написаното изречение и ми каза:

– Ето по буквата "а" и по буквата "s" явно личи, че почеркът е същият.

Аз пак отказах.

Председателят на съда сърдито се обърна към мене и посочвайки един лист, ми каза:

– Ето това е твоят портрет, отдолу под написания текст личат подписите на всички членове от околийския съвет и те с подписите си удостоверяват, че ти не си Георги, а си Павел и че си син на Поце Ив. Шанев. [3]

Възползуван от това, аз заявих, че на български име Шане няма.

Пашата ехидно се изсмя.

– Най-сетне, като те предам на полицията, ще видиш как ще признаеш! – заканително и грубо се обърна към мене председателят Едип паша.

Аз се преструвах, че не разбирам турски и продължавах да мълча. В тоя момент Едип паша се обърна към съдиите и им каза:

– Няма ли да бъде по-добре, ако се телеграфира в Кратово и се доведат родителите му – баща му и майка му – че да видим тогава!?

На това предложение на Едип паша тихо се противопостави комендантът на марината Шемси паша и каза:

– Господин председателю, от писмото и рапорта на кратовския каймакамин се установява със свидетели, че той не е Георги, а е Павел, обаче в рапорта се казва, че баща му е бил доста почтен и порядъчен човек и излишно и безцелно е да се повикват, защото и да дойдат, не го ли виждате, той всичко отказва. Той и слънцето отказва, ще откаже и тях и с това ще се свърши всичко. За нас, съдии, е важно това ли е лицето, което е извършило престъпното деяние, а че той се казвал Георги или Павел няма значение.

Аз харесах тази аргументация на подпредседателя и при първия момент след като завърши той, когато започнаха отново да ме увещават да призная, аз отричах като заявих: "Ако вчера съм се казвал Павел, днес се казвам Георги и никой не може да ми запрети още утре да не се казвам Мехмед."

- Тъй... тъй... за тебе е все едно, но за нас не е – отговори следователят Джемал бей.

Разпитът по тоя кардинален въпрос се приключи и минаха на друг.

– Защо подпали именно французкия параход, когато същия ден е имало друг, италиански параход, много по-хубав, по-голям? – запита ме председателят. – Защото горе-долу познавам френския език и по-лесно ми беше да пътувам с френски параход. – Нещо друго? – Нищо повече няма какво да кажа.

Въпросите ми се задаваха един след друг, като на всеки въпрос отговарях. Съдиите явно схванаха, че аз отговарях на въпросите им само и само да се изпълнят формалностите по процедурата на съда.

– Принадлежиш ли към някое съвременно социално учение? – ме запита най-сетне Тефиков.

Престорих се че не го разбирам Тефиков пак бавно ясно ми поясни, питайки ме дали се числя в някоя организация и каква е тя – национална или социална.

Аз разбрах тенденцията, която искаше да прокара Тефиков и заявих:

– Не принадлежа към никаква организация, национална или социална, а само съм македонец.

Съдът искаше да призная, че съм анархист, защото веднага след атентата по внушение на българския търговски консул А. Шопов се разгласи по града, че атентаторите не били "народни дейци", а социалисти и анархисти. И наистина аз не зная кой повече скърбеше за станалите атентати – дали Хасан Фехми паша, или А. Шопов.

Последният, като български дипломатически представител, пред своите колеги бе поставен натясно и едва ли не бе изобличен, че македонските българи действуват не толкова против турските, отколкото против европейските интереси. А. Шопов по всички революционни акции вътре в Македония поддържал едно друго становище, което при наличността на всичко това, което стана в Солун, мъчно можеше вече да се поддържа. Оттам може би беше и голямото му озлобление и всячески искаше да представи, че това дело не е на народни национални дейци, а дело на екзалтирани млади хора, наистина македонци българи, но по убеждение анархисти.

138. ПРИ СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ

Всичкото, каквото казвахме ние, подсъдимите, се отбелязваше в специални протоколи, в които отдясно бяха въпросите, а отляво отговорите на обвиняемите и свидетелите. Всеки лист се приподписваше от нас и това бяха доказателствата, въз основа на които военният съд трябваше да решава и да се произнесе за присъдата. Никакъв прокурор, никакви адвокати нямаше. Ние бяхме съдени от извънреден военен съд по една най-проста и къса процедура.

Съдът продължи разпита около 25 дни, тъй като всеки поотделно се разпитваше, а по някои въпроси се правеха очни ставки и се събираха доказателства. През последните 12 – 15 дни всички атентатори от Сарая (вилаетското управление) бяхме преместени в специално направени нови малки, много влажни и тъмни стаички зад външната стенна ограда на Беяз куле. Вратите на килиите бяха наредени една до друга и денонощно бяха затворени, като пред всяка врата стоеше часовой войник, а на всяка килия имаше само по един от нас.

В килията освен една рогозка и една стомна вода – нищо друго нямаше. Всеки ден редовно ни даваха по един килограм хляб. Никаква друга храна не ни даваха, пък и абсолютно невъзможно беше да си набавим такава от свои лични средства.

В продължение на една-две седмици нито един път не ни извадиха за разпит пред съда. Военният съд през това време е разследвал другите лица, заподозрени и съучастници в съзаклятието и арестувани в Солун и Велес.

При съдебното следствие се установи, че динамитът е дошъл от Велес. Една специална комисия начело с Джемал бей замина за Велес и в продължение на няколко дни проследили всичко и в резултат в Солун бяха доведени 15 – 20 души българи от град Велес, обвинени като съучастници в съзаклятието. Между тях бяха Гьошо Попйорданов – бащата на Орцето, Петър Попйорданов – негов брат, Иван Илия и Гиго Попйорданови – синове на Петър Попйорданов, Илия Малинкин – комисионер екпедитор, Алексо Минов (Канико), у когото били намерени няколко пакета с динамит, поради което той се бил хвърлил от една стълба за да се самоубие, обаче бе останал жив, свещ. Лазо Органджиев, Борис Къртов и още няколко граждани от Велес и Христо и Йордан Зулфови (братя) от Кукуш.

Тодор Органджиев предварително успя да се укрие и през Скопие заминава за България.

Поради изчезването на Тодор Органджиев властта не можа да узнае откъде е изпратен динамитът във Велес. Препращането на динамита от Кочани до Велес знаеха само Тодор Органджиев и Тодор Александров. Последният по една съвсем друга афера 3 – 4 седмици по-рано беше арестуван и беше в скопския окръжен затвор Куршумли хан, а Тодор Органджиев избяга от ръцете на полицията.

139. В ЗАТВОРА БЕЯЗ КУЛЕ

От продължителното стоене на едно място и от голямата влага в килията, от денонощната тъмнина и физическо изтощение и умствено напрежение бях съвършено отслабнал и не можех да изяждам целия си затворнически хляб. Един-два дни наред повръщах хляба, който ми се поднасяше. Гардианинът ме запита защо не вземам хляба.

– Не ми се яде – му отговорих. – Да не си болен? – Не. – А защо отказваш да вземеш хляба? – настояваше гардианинът. – Имам хляб и ми е достатъчен за днес.

Гардианинът Реджеб не ми повярва и доложил на началника на караула и след един-два часа пристигна един подполковник с две цивилни лица, единият от които беше лекар. Отвориха вратата, извикаха ме и питаха дали съм болен.

– Не съм – отговорих аз. – А защо не се храниш? – Защото не ми се яде.

Лекарят напита пулса ми, хвана ме по челото и след малко всички си отидоха.

Това мое нежелание да приема хляба се изтълкува като гладна стачка и дойдоха да проверят какво е здравословното ми състояние. Турските военни и граждански чиновници – обикновено груби – при подобни случаи почти всички

са много чувствителни и отзивчиви. Да се откаже хлябът това според техните разбирания беше силен протест, който е равносилен на опит за самоубийство.

В разстояние на повече от две седмици ние бяхме в тъмните и извънредно влажни килии и единственото ни развлечение беше да се изправим на крака, да застанем пред вратата и през малкото прозорче-отверстие да гледаме отсреща часовоя, който стоеше в малкия коридор на 50 см до вратата.

Една сутрин пред съседната до мене килия, в която беше Георги Богданов се вдигна голям шум. Георги викаше от болки, а часовоят сърдито движеше пушката си.

Вдигна се тревога, дойдоха гардианинът и началникът на караула, отвориха вратата на килията и почти полумъртъв, облян в кръв, извадиха Богданов от килията и го оставиха в коридора. Часовоят с щика на пушката си беше наранил в гърдите Георги Богданов.

Пристигна един офицер и почна да разпитва какво е станало.

Войникът му каза, че арестантът извадил ръката си вън от прозорчето и се опитвал да отвори вратата за да бяга! Всички се зачудиха каква е тази постъпка от страна на Георги, когато вратата е заключена. Войникът обаче настояваше на своето. След малко всичко се изясни.

Георги Богданов следствие на уединения арест от много мисли трсвоги и мъчения изгубил равновесие и несъзнателно извадил едната си ръка през прозореца и види се е хващал ключа на вратата.

Войникът, виждайки това, тутакси вдигнал пушката си и през прозорчето с върха на ножа е наранил в гърдите арестувания, за да го отклони от вратата, без да знае на какво се дължи това ръкомахане.

Пристигна един градски лекар, прегледа Георги Богданов и един фелдшер превърза раната му. Георги Богданов преместиха в една съседна стая, където той от време на време високо викаше и сам на себе си отговаряше.

Така Георги Богданов щеше да стане жертва, обаче по една случайност беше леко ранен.

140. В КИЛИЯТА

От продължителен сън или от килийната влага, щом заспях веднага почвах да сънувам, а често пъти и да бълнувам. В съня си виждах разни неща и лица, които никога през живота си не съм виждал, даже и не съм мислил. Всичко това аз отдавах на продължително спане, изтощение, слабост и главно на голямата влага. Поставен в съвършено тъмна стаичка, изолиран, нищо не ми оставаше друго освен да спя.

След малко сън събуждах се отново и пак главата ми тегнеше и пак заспивах, защото нямаше къде да употребя своите физически сили, нито пък при такова положение можеше да се мисли изобщо.

От друга страна и без друго влагата действуваше, та бях постоянно в едно особено сънно състояние на умора.

Уединеният затвор е най-лошото наказание, което "културният" човек е измислил. Грубите и жестоки наказания, които в далечното минало са били налагани на осъдени като изгаряне живи, набодване на остри колове, убийство със стрела, нож или друго оръжие, пък даже и бесилката като наказание бледнее пред модерното наказание – уединението.

"Културният" човек е измислил много научни, технически изобретения, които улесняват живота или труда на човека, но едновремено с това е изнамерил и най-жестокото наказание – строгия и уединен тъмничен затвор.

141. ЕДНО СЪНОВИДЕНИЕ

Една сутрин се събудих и под пресните впечатления от преживения сън, който ми направи голямо впечатление, започнах да си го възпроизвеждам и тълкувам. Сънят ми беше следният: един след друг чух няколко пушечни гърмежа и видях, че гъст пушек се издигаше нагоре. В тоя момент всред едни гробища видях една отдавна позната на мене жена да плаче върху един гроб – оплакваща своите двама синове, които наскоро били уж починали.

В продължение на няколко минути аз всячески се стараех да изтълкувам тоя си сън. Давах му ту едно тълкувание, ту друго и все пак си казвах: сън като сън – в тази тъмна влажна килия подобни съновидения са обикновено явление.

През живота си бях виждал със стотини различни съновидения, но повечето са били с обикновено значение, но няколко съновидения са се така изпълнили и аз много пъти дълбоко съм се взирал в тях, за да извадя някои заключения или да си обясня някое бъдеще събитие или случка.

142. ПРЕД СЪДА. ПРОЧИТАНЕ НА ПРИСЪДАТА

Беше се измииало около един час, откакто бях се събудил и исках да тълкувам своя сън, когато зад стената откъм улицата едно след друго слушах как преминаваха много файтони и коли. Подобен шум слушах всяка вечер, но този път шумът беше извънредно голям, продължителен и чест. Беше съботен ден. Аз не знаех дали е още рано или бе пладне.

Прострян с гърба си върху рогозката, ту ставах и затварях очите си в тъмнината. Изведнъж дойде гардианинът, отвори вратата, аз станах на крака.

Един офицер, който стоеше пред вратата, ми каза да вляза. Аз набързо облякох палтото си, обущата, взех си шапката и излязох.

Пред входните врата на Беяз куле, които бяха железни, от вътрешната страна седяха няколко полицейски пристави и 10 – 15 войници с пушки.

От килиите бяхме извадени един по един, обаче гардианинът не ни постави веригите, както обикновено това правеше, а взе да ни обискирва. Той ни прибра часовниците, парите, джебните ни кърпи и разни ремъци. Всичко оттова ми обърна внимание и аз с нищо не можах да си обясня постъпката на гардианина Реджеб, който не беше лош човек.

Наредени един след друг, излязохме от главните железни врати на крепостта Беяз куле. Изведнъж отляво и отдясно и в две редици ни обкръжиха войници от 17-ти стрелчески полк с щикове на пушките си.

Най-напред вървеше офицер, след него аз, после Марко Ив. Бошаков, и най-подир Милан Арсов. Георги Богданов беше още болен и не дойде с нас. До всеки от нас стоеше полицейски и ни държеше за ръката. Отсреща в съседната градина при едно кафене имаше голяма навалица: мъже, жени, деца и всички ни гледаха, а някои от публиката се смееха.

Първата мисъл, която премина през ума ми беше, че ще ни екзекутират, като ни обесят публично. Затова, казвах си аз, се е събрала такава грамадна любопитна публика. Ние вървяхме бавно посред улицата.

Предполагах, че бесилките по всяка вероятност се намират пред малкия площад на Беязкуле, т. е. между крайбрежната главна улица, морето и крепостта, който площад все още не се виждаше. След 1 – 2 минути ние минахме пред малкия плошад, обаче освен файтона на валията аз не забелязах нищо друго – площадът беше съвършено празен и никакъв белег от бесилки.

До този момент в разстояние на няколко минути аз напълно бях уверен, че ни водят към бесилката и всеки миг очаквах да я видя отдалече. През този интервал време аз изживях душевното вълнение на осъден на смърт, отиващ към бесилката. Спомних си за моя скъй другар Слави Мерджавов, който с жест на безразличие метна въжето на своя хубав врат. И наистина, човек в такъв момент става съвсем равнодушен и се чувствува като животно, когато го водят към кланицата. При такъв момент човек върви като автомат. Обаче при все чова не мога да кажа какво бих изпитал, ако ми метнеха въжето на врата. Дали в последния момент не бих изпитвал чувството на страх и трепет пред прага на смъртта, защото, докато се стигне до бесилката, все човек може да стегне своите нерви, обаче в последния момент може да изпадне в съвсем друго положение и да изгуби и ума, и дума. Не всеки може с мъжествен дух да се прости с живота. Малцина са тия, които като Слави Мерджанов могат с гордост да се изкачат на ешафода и да метнат въжето на врата си.

Обаче вместо да ни заведат към бесилката, заведоха ни в помещението на военния съд в същата зала, където ни съдиха.

Коридорите на съда бяха препълнени с публика: офицери, войници и цивилни. Влязохме в съдебната зала, в която освен съдиите имаше повече от 200 души цивилни лица.

Изправиха ни пред една продълговата зелена маса, а зад нас застанаха полицаите. Насреща, в дъното на залата, бяха насядали на три продълговати канапета самите съдии. Председателят Едип паша беше седнал сам на едно канапе, а останалите членове на съда – по трима на двете останали вляво и вдясно канапета. Останалата част на залата беше изпълнена с цивилни лица: директори на кредитни и търговски къщи, висши чиновници, офицери и др., а вляво от нас бяха журналистите.

Щом се изправихме пред зелената маса, всички устремиха погледи към нас; някои от тях ехидно ни се подсмиваха, а някои от журналистите вземаха бележки.

Заседанието се откри най-напред като се прочете един лекарски рапорт, в който се казваше, че обвиняемият Георги Богданов е заболял и е на лечение в една градска болница. След това един офицер прочете един доста дълъг акт, в който накратко се описваха станалите атентати на 28, 29 и 30 април 1903 година в гр. Солун, прочете имената на убитите, кои са обвиняемите и прочете общо имената на убитите и останалите живи съзаклятници.

143. ПРИСЪДАТА НА СЪЗАКЛЯТНИЦИТЕ

Военният съд през всичкото време заседаваше при закрити врата освен на 6 юни, когато бе произнесена присъдата.

В дъното на заседателната зала, една широка стая на първия етаж в помещението на дивизията, стая с 6 прозорци, офицерите генерали са седнали на канапета; малко пред тях губернаторът (валията) и началникът на третата армия, също седнали на канапета; председателят на съда е при едно бюро, наляво и дясно от което, седнали на столове, са седемте съдии и преводчикът жандармерийският майор Хюсеин ефенди. От обвиняемите са тримата стоящи прави при една маса, поставена срещу бюрото на председателя на съда. Те са: първият с пардесю и гологлав – П. Поцев (Шатев), 20 годишен, един от съзаклятниците, който запали парахода "Гвадалкивир"; надясно от него с фес – Марко Бошнаков – "съдържателят" на магазина-бакалница; след него – Милан Арсов, един млад момък на 18 години, ученик в Солунската българска гимназия. Четвъртият от подсъдимите съзаклятниии – Георги Богданов, 24 години – отсъствуваше поради това, че бил болен и оставен на лечение.

Из сп. "L'Illustration", от 27.V.1903 г.

След прочитането на акта преседателят Едип паша взе закона и прочете чл. 54, 56 и 58 от Отоманския наказателен закон, по силата на които заяви пашата Павел П. Шатев, под псевдонима Георги Манасов, Марко Ив. Бошнаков, Милан Арсов и Георги Богданов се осъждат на смърт (идам).

При произнасянето от страна на председателя думата с м ъ р т мнозина от публиката изпитателно ни изглеждаха.

В тоя момент всичките подсъдими си давахме вид на съвършено спокойни хора, макар всъщност да не беше така. Нещо повече, в отговор на ехидния смях на някои от присъствуващите цивилни (повечето европейци) аз нарочно раздвижвах устните си и давах вид, че се усмихвам. Това обърна вниманието на мнозина и взеха да се раздвижват като едни ставаха прави на крака, а други влязоха в разговор помежду си.

Публиката коментираше равнодушието, с което тримата подсъдими изслушахме присъдата. Някои от любопитната публика смятаха, че ние сме необикновени хора, а други вероятно предполагаха, че ние ще се развълнуваме, едва ли не ще почнем да плачем и искаме милост пред вид на смъртната присъда, която присъда за нас беше спасение, отколкото наказание, защото уединенияг затвор е толкова жестоко наказание, пред което смъртта се явява избавление.

Властта нарочно беше устроила тази сцена да стане публично в присъствието на отбрана публика – повечето европейци и mестни представители на банкови и търговски учреждения – пред която да се прочете присъдата за да се видят виновниците и по-шумно да се разгласи присъдата.

Дали съдът с това искаше да манифестира своята компетентност, своята безпристрастност, или искаше да успокои чуждите европейски капиталисти, не можах да разбера тогава, пък даже и сега.

Публиката почна да се разотива, нас ни извадиха от салона и по същия начин повърнаха обратно в Беяз куле – в килиите. Щом влязохме в затвора гардианинът Реджеб остана изумен, а не по-малко изумени бяха и останалите служащи в затвора.

От приготовлението, което започнало да се готви от ранна сутрин, виждайки как видни представители на властта се събират, виждайки публиката, гъмжаща по съседнате на Беяз куле улици, всички помислили, че неpременно днед ще стане екзекуцията, а Реджеб намислил да се възползува от случая да прибере поне часовниците ни, малкото пари, с които разполагахме, пък даже и джебните кърпи – смятайки, че всичко това не е нужно нам, понеже сме пред самия праг на бесилката.

Самоизмамата е постоянен съпътник на хората, но понякога тя толкова ги изобличава, че те чувствуват срам за извършеното от тях. Такъв беше случаят и с бошнака Реджеб. Дребен на ръст, дребен по служба, той се показа дребен и по разсъдък, тъй като Реджеб беше дал повече ход на своята фантазия, отколкото на своя разсъдък.

144. В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР ЕДИ КУЛЕ

Тоя ден още предиобед ние бяхме вече в оградата на Еди куле. Директорът на затвора, служащите, няколко гардиани и др. бяха в предния двор и с голямо любопитство ни изглеждаха.

Извадиха ни железата от ръцете, претърсиха ни най-щателно, сякаш като новопристигнали арестанти и през няколко прегради ни въведоха в общия двор.

Арестантските помещения в крепостта бяха четири двуетажни и едно едноетажно здание. Разделиха ни един от други като всеки от нас поставиха в отделно помещение, в което имаше по 100 – 120 души криминални и политически затворници: турци, българи, евреи и др. Още в първия момент затворниците ни посрещнаха радушно. Турците затворници в първия момент ни отбягваха, а българите се стараеха всячески да ни бъдат в услуга.

Аз попаднах в VI стая (кауш). Още с влизането ми шефът на арестантите (каушасията) Хамид чауш ме покани да седна при него, поръча ми кафе и ме пита как се казвам, откъде съм, на колко години съм осъден и пр., и пр. въпроси, с които обикновено става запознаването между затворниците.

Малко след това при нас дойдоха двама българи – Христо Курфалиев и Мицо Зотов от Карасу. Те и двамата бяха осъдени на 15-годишен затвор. След като разговорът с "шефа" се приключи, аз се прибрах при тези двама българи.

Аз имах вече събеседници! Това ме толкова радваше, че аз съвършено забравих, че имам смъртна присъда, че подлежа на смъртно наказание.

Повече от половината затворници бяха българи, от които една десета част бяха криминални, а всички останали бяха политически затворници. Аз се научих, че в останалите стаи (кауши) има арестанти българи, мои познати, но тъй като общият двор беше разделен на пет отделения, преградени със стени, през деня всички познати се виждахме само отдалече, без да можем да се срещаме и си поговорим. Срещите ставаха само с разрешение, обаче нам първите дни не ни разрешаваха да се срещаме с когото пожелаем в затвора.

Думата "атентатори" и "бомбаджии" види се все още плашеше прислужниците в централния затвор, пък и самата смъртна присъда респектираше по-малодушните от прислугата, пък даже и самите затворници.

Но всеки случай тук в затвора се чувствувахме много по-добре. Уединението ни в съвършено тъмни килии, в които не влизаше никакъв слънчев лъч беше ни се дотолкова отразило върху нервната система, че в някои моменти се чувствувахме извън себе си, гледахме на всичко около нас с апатия и гледахме час по-скоро да се свърши с нас. Тук обаче, щом влязохме, нашият мироглед се много измени. Тук виждахме кипящ живот, макар и затворнически. Ние можехме да говорим и се обяснявахме с много от затворените българи, които ни обясняваха положението в много от околиите не само в Солунския вилает, но и в останалите вилаети на Македония. Щом влязохме в контакт с наши българи, бързо нашите чела се проясниха и почнахме вече да мислим като човеци, но все пак ние очаквахме изпълнението на смъртната присъда.

Така изживяхме затворническия живот в Еди куле, живот – макар и затворен между стени и железни огради – все пак изпълнен с радости и скърби, живот, който ние понасяхме с облекчение поради радушното посрещане от страна на затворниците българи, които на нас гледаха не от любопитство и състрадание, а ни третираха като хора, които се борим като тях срещу турската тирания и

които затворници българи внасяха сред нас радостния копнеж за свобода и добруване на македонския народ, за който те са се борили.

Тук между нашите братя ние се чувствувахме така бодри, така доволни, като че ли не ни предстои изпълнение на смъртна присъда.

РАПОРТ НА СОЛУНСКИЯ ИТАЛИАНСКИ ГЕНЕРАЛЕН КОНСУЛ ДО ИТАЛИАНСКИЯ М-Р НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ

Господин Министре, В допълнение на моята телеграма от вчера вечер чест ми е да потвърдя на Ваше превъзходителство, че локалът, седалище на Императорската отоманска банка, едно от най-големите и хубави здания в града, намираше се в центъра на квартала "Франко", бе хвърлено във въздуха.

Точнов 8 ч. един извънредно силен гръм, последван от други гърмежи, разтърси града и изгаси всички въздушно-газови лампи, като потопи в тъмен мрак всички квартали, осветлявани с въздушен газ. В един момент на луд терор, при който населението бягаше без да знае накъде, считайки че българите са хвърлили във въздуха газометъра. Отправих се веднага с вицеконсула във файтон към квартал "Франко", дето се намират най-важните италиански учреждения и гдето живее бедната част от колонията, за да се погрижа в рамките на възможното и да окуража колонията с нашето присъствие. Едновременно с това дадох нареждане за строга охрана на консулството от страна на консулската охрана. Приближавайки, виждаше се една голяма огнена колона да се издига над квартал "Франко", помислих, че гори Банка Алатини и се отправих веднага към мястото. Желязната врата бе затворена и достъпът пазен отвътре с въоръжени гавази. Наредих да бдят и да не отварят на външни лица, тук узнах, че пламъците идат от към Отоманската банка разположена наблизо, която бе в пламъци. По пътя и около се чуваха револверни изстрели и бомбени гърмежи. Ужасният вид на едно пълно разрушение в няколко минути и буйните пламъци показваха, че изобилни горителни материали усилваха горенето.

Тъмнината в града, общият ужас и сигурността, че станалото е дело на българите налагаше да се отиде по-скоро при валията, за да бъдат взети нужните мерки. Бях вече обиколил колегите, разположени наблизо, преди да отида в квартал "Франко": повърнах се пак при тях и заедно с английския, австроунгарския и французкия ген. консули отидохме при валията. Той бе много поразен и ни увери напълно за предохранителните мерки, взети от него. От моя страна му обясних както неведнъж съм му обръщал вниманието, че силите за охрана, особено при обстоятелствата в последно време, са крайно недостатъчни и при днешните събития с малкото войски на разположение би било абсолютно невъзможно да се запазят интересите, в които италианската колония участвува тъй значително. За щастие, докато продължаваха нашите разисквания, донесоха на валията съобщението, че един параход пристигнал с два редифски табура, идещи от Сирия. И това бе истинско провидение, защото телеграфните линии с вътрешността бяха прекъснати от българите .

Валията каза, че ще разтовари веднага войските и ще ги разпредели за охрана на града.

Да преповтаря историята на събитията, станали в тази паметна нощ. Точно в 8 часа българите, за да не хвърлят населението в ужас и да дадат сигнала на съзаклятниците, хвърлиха с динамит газопровода, който води от газометъра в града. Газопроводът минава под близкия до станцията мост на линията Солун – Цариград. На другия ден видях разрушенията: част от моста разрушен, газовата тръба с диаметър 60 см откъсната на една дължина от 70 см. По дадения сигнал от тъмнината хвърлиха се бомби: част от кафенето "Алхамбра", на "Молоса", при което бе убито едно лице и тежко наранено друго, пред бирарията "Нонйо", на площад "Олимпия" против телеграфното бюро, пред кафенето вариете (на един италианец), в турската поща – гдето бяха убити един войник и един стражар, пред хотел "Коломбо" (също на италианец) и на много други места из града. Едновременно с това пред желязната врата на Отоманската банка спира един файтон, от който слизат няколко лица, последвани от други, симулирайки да се карат помежду си, убиват часовоя и двама нощни пазачи. На изстрелите се явил караулът от 12 войници, който успял да убие няколко от съзаклятниците, но, другите възползувани от суматохата, успели да се промъкнат в банката и да хвърлят бомби във всички посоки. Чуха се три взрива, при втория голяма част от зданието рухва и една от стените пада върху съседното здание на хотел "Коломбо" и затисва под своите развалини германския клуб, наречен "Кегел-клуб". Леко ранен останал г. Фор, управливащ германското консулство, а бе убит г. Ото Фрюмпер, освен това тежко ранен г. Фифипс, леко ранен г. Нени, друг неизвестен убит под развалините. Наши загуби: Артуро Фабиани, първият шивач-търговец в града, почина на другия ден, неговите син и дъщеря, затрупани от стената на банката, бягайки от магазина си, разположен близо до банката. Мацолини Антонио също затрупан в развалините, Лоренцо Капути ранен в корема от куршум, на умиране в болницата. Много от съзаклятниците останаха затрупани под развалините вътре в банката, други бяха избити, трети арестувани. Докато банката гореше, една група българи атакуваха входа на артилерийските казарми. Една жестока борба се захваща между войниците и тези безумци, които продължавали да хвърлят бомби. Имало е убити и от двете страни, но най-после са били отблъснати и се оттеглили бързо до германското училище, срещу което, загнездени в една къща, започнали да хвърлят дъжд от бомби. Къщата бе щурмувана от войската, избивайки намиращите се вътре българи, между които един български офицер, някой си Илия. През нощта боят с въстаниците продължи към Вардаукапу. На сутринта се чуваха само отделни бомбени гърмежи.

Оше рано сутринта стотици българи са арестувани, а ония заловени с оръжие и оказващи съпротивление са били избити. Към 6 часа вечерта в българските гробища са били занесени 39 убити и неизвестно число, други в други гробища, но не по-малко от стотина. Военното положение е в сила без да бъде обявено: струва ми се, че е нужно да бъде оповестено, за да се освободи от изглед на незаконност смъртните изпълнения, които вземат вид на лов на българи, както преди време ставаше с арменците. Дължа да заявя, че валията уверява, че дал най-строги нареждания да не убиват ония, които не се съпротивляват с оръжие.

При тези траурни обстоятелства вицеконсулът г. Майони се държа мъжествено. Когато аз се отправих към валията, както казах, той се повърна на мястото на нещастието, давайки помощ и грижи на ранените. Сам ходи да доведе хирург в дома на господин Фабиани от един квартал, обстрелван от бунтовниците, гдето войската трябваше да употреби всеки момент оръжие. Тъй като движението нощно време след един часа нощно време е забранено, то сутринта ходих да посетя кварталите, дето борбата беше в разгара си преди няколко часа, за да успокоя тия нещастници, основателно обзети от ужас поради масовите арести и избивания на българи, оказващи въоръжено съпротивление. За тяхна чест трябва да кажа, че нашите сънародници въпреки уплахата, се държаха спокойно и с кураж, вярвайки на правителството на своето отечество.

Без съмнение изпращането на военни параходи ще се отрази укрепително за колонията и ще бъде една мярка за сигурност, защото, ако и турците да вземат мерки своевременно, не ги поддържат достатъчно продължително за да произведат дълготрайни ефекти. Условията във вътрешността на Македония създават крайни мъчнотии на местните власти, за да осигурят реда и спокойствието в ненормални времена, а събитията могат да наложат изпращането веднага на войски във вътрешността без да могат да ги заместят веднага или навреме, както за жалост стана сега с тежки последици за интересите на чужденците.

Резервирам се да дам при първия случай допълнителни сведения по въпроса. [4]

Д и Р е в е л

1. Аз исках да бъда съден от французки съд, но тъй като параходът бе изгорял в турските териториални води, следователно в турска територия, устанавили да ме съди турски съд, а надлежнато обезщетение в размер на 120 000 турски лири (2 000 000 зл. фр.) да заплати турското правителство.

Моят куфар е бил задържан в агенцията и едва сега се предаваше на турската власт.

2. Казват, че смъртта не е нещастие.

3. Двете точки върху турската буква "т" бяха толкова малки, че изглеждаха като една, и председателят, вместо да прочете "Шатев" четеше "Шанев".

4.Ясно личи, че италианският консул, въпреки положението му на официално лице, още първия ден не е можал точно да научи някои факти, напр. че банката не е била нападната и разрушена отвън, че Илия Тръчков е сметнат по-скоро по слух за офицер и др.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

145. ЙОРДАН ПОПЙОРДАНОВ (ОРЦЕТО) (1881 - 1903)

Първоначалното си образование Орце получи в родния си град Велес, а гимназиалното продължи в Солунската гимназия, която още преди да завърши започна с обществена и революционна дейност. Той и Константин Кирков са основателите и душата на кръжока "Гемиджиите", който още в началото по задача беше по-скоро за самообразование в чисто нихилистически дух. Руските раволюционери са първите учители, от които се взема пример и на които се опитват да подражават във всяко отношение.

За повечето от гемиджиите беше ясно, че при създаденото положение и съществуващите условия в Турция е невъзможна всякаква социална борба, защото тя предполага политическа свобода. Следователно турската тирания е и трябва да бъде най-главният обект в борбата, но турската власт беше неуязвима с многото свои пълчища войски. Ето защо гемиджиите смятаха за по-целесъоразно и по-уместно да се насочи борбата и против вложените в Турция европейски капитали, които кърмеха и поддържаха тиранията на султана.

Веднъж тръгнали по този път, гемиджиите почват да търсят средства и пътища за реализирането и приложението на практика своите схващания и идеали в революционната борба.

Орцето беше първият предаден до фанатизъм на своите идеи. Надарен със силна воля и проницателен ум, той стремително се насочва към една-единствена цел, като вместо да бъде разколебан от всекидневните препятствия и мъчнотии, той още повече се насърчава и готви за борба.

Орцето беше много темпераментен младеж, практичен и реалист. Той се ползуваше с голямо уважение и доверие в кръжока и вън от него. Прям и силен в своите стремежи, язвителен към слабостите у хората, той заставяше всекиго да бъде внимателен в обноските си към него.

Неговият характер беше скрит. Ликът и характерът на Орцето ще останат неизвестни за бъдещите поколения. По никой начин не можеше да се съгласи да се фотографира, защото той не искаше след неговата смърт да остане какъвто и да било портрет и спомен от него. Неговият характер тоже ще остане необрисуван в пълния смисъл на думата, защото от многото срещи между другарите и между роднините на Орце все не можеше да се обрисува тоя особен характер.

Орце Попйорданов като ученик беше много прилежен и трудолюбив. Висок ръст, сухо мургаво лице, правилен нос и малки уста, той на пръв поглед изглеждаше едно като колкото смирено, толкова и кротко и скромно момче.

Още от ученическата скамейка той се отдаваше на дълги размишления и съзерцания. Слаб телесно, той още от ранната си възраст беше нервен и безпокоен. Без да работи нещо, той не можеше да се застои на едно място повече от 5 – 10 минути.

Той беше дълбоко скрит в себе си и не обичаше много да общува. Неколцина роднини и съграждани представляваха неговото общество, с което той общуваше, разговаряше, критикуваше или се шегуваше.

Орце беше силен ученик по математика и история. На всички други предмети гледаше като на научни дисциплини съвършено излишни, та не се интересуваше от тях. Той не обичаше и не можеше да пее, обаче музиката го привличаше.

Обикновено облечен много скромно, сякаш като някой силует се движеше между познатите си. Седнал някъде, с превит врат, стиснал ръце между коленете, продължително и ядовито разсъждаваше, той си даваше отчет за живота и правеше своите лични заключения. Макар още юноша, той още от ученическата скамейка имаше началнически водителски прийоми.

Възмутен от поведението и апатията на един от учителите ни по един съвсем нищожен повод, по инициативата на Орце – без даже да ни беше посветил в самата действителноет – почти всички ученици от VI клас вдигнахме бунт. Орце Попйорданов беше инициаторът и водачът.

Вследствие на тоя бунт срещу всички ученици се приложи съществуващата училищна дисциплина с всичките й формалности и училищни правилници, зле тълкуванн и зле прилагани. Всички ученици се намериха вън от гимназията.

Борбата срещу недъгавостта и педантството на един от учителите преподаватели се изрази в борба срещу системата и общите порядки в Солунската гимназия като учебно и възпитателно заведение.

Училищната управа си послужи с най-малките мерки в подобни случаи и почти всички ученици демонстранти капитулираха. Голямо беше разочарованието на Орце, когато видя че някои от по-слабохарактерните ученици се поддадоха и изневериха още през време на бунта. Възмущението му от поведението на всички ученици от класа беше толкова голямо, че той демонстративно напусна гимназията не искайки да вижда вкупом другарите си съученици, които със своя лек характер бързо се поддадоха на измяната. Тоя наглед нищожен повод стана причина, щото Орце, незавършило още VI клас, напусна училищната скамейка и със своя жар и ентусиазъм за борба се хвърли в живота, пълен с беди и опасности.

Училищния живот и преподаването на някои дисциплини в гимназията му се виждаха незначителни за живота. Като че ли по инстинкт Орце схващаше, че той няма да живее дълго и че няма защо да дисциплинира своя ум с разни научии дисциплини, които му са ненужни.

Още с напускането на гимназията той се впуща в бурния водовъртеж на македонското освободително движение. Единственото му кормило беше неговият остър и проницателен ум, който с ентусиазъм и ревност охващаше в детайли превратностите на съдбата. Характерната му черта беше, че той беше извънредно много скрит в себе си. Той можеше да дружи да се шегува с месеци с най-близките си без да могат да узнаят не само какво върши, но даже какво мисли и възнамерява.

В каквито и да било спорове той винаги се налагаше, прокарвайки своето мнение и становище.

Той добре познаваше историята, познаваше лично много епизоди от Французката революция и с чудни примери и аналогии подкрепяше своите доводи по дадени въпроси.

Думите му бяха извънредно убедителни, той говореше с голяма ясност и простота в своите изяснения, което се дължеше на неговите здрави и много логически заключения. Като същински съзаклятник, той знаеше да се съобразява с условията на времето и мястото – практическия живот. Неговото убедително слово се подкрепяше напълно от искреното изражение на неговото лице. Той рядко говореше, но когато заговори, противниците му ставаха негови привърженици и единомислещи. Той беше извънредно убедителен и влияеше на събеседниците си.

У Орце липсваше всякакво тщеславие, но когато виждаше, че някои добили авторитет лица искаха да прокарат своите тези, които са съвсем неоснователни, той реагираше и без всякакви церемонии им изтъкваше техните неоснователни умозаключения. Той беше роден за водач и притежаваше гъвкав повелителен дух и беше извънредно строг към най-малките волности или прегрешения от страна на другарите, макар направени несъзнателно или случайно.

Той притежаваше силен ум, здрав разсъдък и логика и често пъти по лицето му, когато влизаше в спор с несведующи лица, се забелязваше подигравателна усмивка. Той особено ненавиждаше хората, които се смятаха за авторитетни и си служеха с помпозни пози или жестикулации.

При всички спорове той гледаше на практическата страна на въпроса и една от най-отличителните му черти беше тази, че той лесно и бързо познаваше хората, които оценяваше дали са годни за борба още при едно или две свиждания, макар и кратковременни.

Неговият темперамент не можеше да търпи никакво иго: лично, семейно или политическо. Той въпреки всички мъчнотии и житейски предразсъдъци живееше със своя овободен дух и умря, без да се подчини на каквито и да било дисциплини. През време на несретите в живота той беше твърд като кремък, а щом ги преодолееше, ставаше любезен, снизходителен и шеговит.

Той обичаше близките си, другарите си и народа. Но често се подиграваше на мнозина, които по това време искрено или привидно оплакваха народа мъченик, без да смеят да жертвуват своя живот за тоя народ.

Орце по природа беше голям индивидуалнст – в своите разбирания за живота, по своите схващания в революционните борби.

Социализма схващаше като една религия: методите и тактиката на анархизма възприемаше, но все пак в приложението им си оставаше със своите лични разбирания. Той бе национален деец в интернационалния смисъл на думата.

Орце Попйорданов беше един особен човек и при най-голямото ми старание – като негов другар и сподвижник – да дам една по-правилна преценка на този

свиден човек, революционер и борец надали ще мога да дам поне кратко описание на неговата личност.

Той мразеше славата, защото той се бореше и искрено искаше да служи на своя поробен народ, за който народ Орце се самопожертвува.

146. КОНСТАНТИН ИВ. КИРКОВ (1882 – 1903)

Той имаше среден ръст, бяло прозрачно, обло лице, черни очи и коси. Естествено хубав младеж. Колкото външността и физиономията го посочваха за тих спокоен и весел човек – неговата душа и темперамент бяха отрицание на всичко в живота.

Макар и съвършено млад той беше доста развит и с един странен мироглед. Бог, семеен живот, обществено положение той презираше в душата си. Той по убеждение беше анархист, готов да се опълчи и бори с най-голям ентусиазъм против всичко в живота: предразсъдъци, закони, обществени порядки, даже ако би било възможно сам да се бори и против природните стихии.

Под неговия физически образ, който имаше една женствена хубост, беше въплътена една колкото мъжествена, толкова и страшна по замисъл идея – идеята на разрушението.

Винаги доволен от себе си, учтив и внимателен към всички, особено към своите другари, той в кръжока на гемиджиите беше най-симпатичният, най-обичаният главно поради неговия голям идеализъм, неговата скромност и доброта.

Обикновено мълчалив, той рядко вземаше думата в разисквания, но било в диспути било в равговори, когато той говореше и отговаряше с къси заключения, които веднъж изказани от него без много мотивировки, оставаха в ума на всички - като същински заковани гвоздеи.

Той не знаеше какво нещо е отчаянието. В неволя или радост той си беше все същият – хладнокръвен, спокоен, винаги весел, шеговит, с една приятна усмивка, добродушна шеговитост и саркастичен хумор.

Самопожертвувателен до безкрайност, решителен и смел, той на смъртта гледаше като на едно щастие в живота и винаги и навсякъде я желаеше при каквито условия и обстоятелства да се явеше тя, стига само да бъде сигурна и да дойде по-бързо.

Той беше решителен противник на полумерките. Всяко начинание било за снабдяване със средства групата, било за изпълнение на някоя акция, когато забелязваше полумерки, той не се ядосваше, нито пък роптаеше, а само със смях и хумор посрещаше такива полумерки – дотолкова той беше снизходителен и великодушен към грешките и недостатъците на своите другари.

Като човек и съзаклятник той беше образец и си остава такъв за подражание.

Когато искаше да обрисува някой близък или далечен, когато искаше да осмее лично някого или някоя група, без разлика на положение, той със сбити думи и с тънък хумор си служеше, че даже самият обект на критиката – било лице или група – да беше пред него, щяха да се трогнат от неговите думи и съждения.

Той беше крайно наблюдателен и с голяма памет. Той осмиваше и духовенството, и търговското и еснафското съсловие, не че ги мразеше, а само защото му се виждаха посредствени по дух и разбирания.

Той беше начетен младеж. Познаваше основно социалреволюционните движения и теоретически обясняваше някои техни недостатъци с голяма компетентност.

По отношение на социалреволюционните движения той заявяваше, че няма защо да бъдем много учени и теоретици, за да можем да се произнасяме по тях, защото както хората имат инстинкт за самосъхранение и чувствата: обоняние, осезание, слух, вкус и поглед, та на също хората имат и социално чувство, което по интуиция ги кара да знаят кой път да хванат. Дали това чувство им е дъхнато от природата, дали то се дължи на някое специфично социално чувство, това е безразлично, но все пак хората доколкото е възможно се стремят да налучкат правия път и по него да се движат.

Константин Кирков беше голям индивидуалист. Константин Кирков се ръководеше от една максима, която за него беше догма: той схващаше и разбираше, че революционният дълг можеше и трябва да се изпълнява само като се упражнява като професия.

Той против всяка неправда, по свой начин и инициатива, смело реагираше и се бореше с голяма стръв.

И той подобно на Орце Попйорданов от фотографията се боеше и бягаше от нея като дявол от тамян, както казва народната поговорка. Той не искаше след неговата смърт и помен да остане от него, защото той смяташе, че като индивидуалист той се бори и ще умре и не иска да занимава нито ближните си, нито хората със своята революционна дейност.

Той умря на своя пост, обзет от младенчески ентусиазъм и в пълно съзнание, че умира за една общонародна кауза, и сам по свое желание отиде смело пред смъртта и тя го грабна със своите костеливи ръце.

След като изпълни с точност възложената му задача на третия ден от атентата, на 30 април 1903 година преди обед, при опита да разруши и телеграфопощенската станция в Солун биде убит от часовоя.

"Делата са по добри от думите"...

147. ДИМИТЪР МЕЧЕВ (1870 – 1903)

Висок ръст, сухо лице, малки очи, остър правилен, нос, черни къдрави тук-там вече побелели коси и малки черни мустаци; винаги скромно облечен, той по

външност приличаше на обикновен работник. Само неговото чело и изобщо черепът на главата му го издаваше, че е човек с големи умствени способности и нравствени качества.

Още от детинство останал сирак, той едва привършил първоначалното си образование и още като дете е трябвало да се грижи освен за своето, но и за онова на майка си препитание. Израснал в мъки и неволи, той още със създаването на революционната организация във Велес постъпва като обикновен член и в късо време става един от първите работници, като в първо време е бил предназначен за терорист.

Натоварен да накаже един от велешките чорбаджии, той с хладно оръжие (секира) посегнал върху живота му, без да може да го умъртви. Поради това той става нелегален четник и в разстояние на повече от една година скита по Пелистер, Бабуна, Плачковица, след което като емигрант заминава за България, където пък за да изкара прехраната си, без да бъде тежест на организацията, постъпва като прост работник в мина "Перник".

В началото на 1902 година, когато Орце Попйорданов се завръща от Женева, първата му грижа беше да спечели и привлече за активен член в групата на гемиджиите и Мечето. След дълги увещания и уверения Димитър Мечев се съгласи да се ангажира с работа, тъй като той отдавна беше разочарован от много порядки вътре в революционната организация, която той познаваше по-добре от свои лични наблюдения и преживявания.

Димитър Мечев много добре познаваше подготовката и въоръжението на много революционни околии в Македония – Скопския и Битолския окръг – и не си правеше илюзии, че с едно въстание можеше да се вземе политическата власт и че с интервенция от страна на европейските велики сили ще се постигне освобождение на Македония.

Димитър Мечев беше готов винаги да се самопожертвува пред благото на своята поробена родина, като се заеме с изпълнението на някоя терориотическа акция, каквато възнамеряваше и подготовляваше кръжокът "Гемиджиите" и напълно възприе тезата на Орце Попйорданов.

На първо време Димитър Мечев биде оставен в София като представител на гемиджиите, а след малко замина за Одрин, където се възнамеряваше да се минира зданието, в което се помещаваше австрийската поща. Обаче по ред съображения и обстоятелства, независещи нито от кръжока, нито от самия Д. Мечев, тая акция се изостави и Мечев се прибра в София, където с голямо усърдие се зае с изпълнението на ред работи във връзка с подготовката на солунското съзаклятие. Един месец преди изпълнението на акцията той беше вече в Солун (в началото на март 1903 г.), понеже всичко беше вече привършено и каналът под Банк отоман беше прокопан и взривът подготвен, той се ангажира да повреди железопътната линия, да повреди влака, идещ от Цариград, и да възпламени резервоара на светилния газ, който резервоар трябваше да повреди помещението на скопската и на битолската гара.

Той с Илия Тръчков по непредвидени обстоятелства и една случайност не можаха с успех да извършат първата им възложена работа, но още същата нощ от квартирата им в продължение на няколко часа с бомби се сражаваха с войската и жандармерията, командувани от прочутия по това време Хюсни ефенди, Арап бинбаши. Димитър Мечев по природа беше мълчалив и към хората винаги скептик до песимизъм, той беше много недоверчив, всичко проверяваше и във всичко се съмняваше, като нищо не предприемаше без обстойно проучване, поради което често пъти го иронизирахме с думите: "Диме на слаба дъска лесно не стъпва".

Димитър Мечев обичаше да се среща и говори само с по-сериозни хора, макар и съвсем неграмотни.

Към интелигенцията въобще той гледаше с много голямо недоверие и винаги когато се намираше в среда от интелигентни хора, той беше сдържан и съсредоточен в себе си.

Той всекиго изслушваше, отбелязваше си всичко на ума и още в същото време си правеше своите заключения, като още при раздялата си той с малко думи изказваше своето одобрение или неодобрение.

Той беше много жесток към тия хора, които обичаха да си служат с чужда фразеология и винаги да правят сравнение с чужди автори и да поддържат своята "теза".

Димитър Мечев беше дете на народа, живя с неговите мъки и неволи, изпита много страдания, но запази бодрост в своя дух, като знаеше, че попрището на всеки революционер и борец не е розово, че той трябваше да страда непрекъснато, да преживява мъки и неволи, рискове и опасности и че спокойствие може да намери само след смъртта.

Мечето живя и умря като истински революционер, той дале на революцията своята мощ и своето чисто и непорочно сърце и кристалната си душа.

148. ИЛИЯ ТРЪЧКОВ (1884 – 1903)

Млад осемнадесетгодишен, с правилни черти и стройно телосложение. Той беше един от ревностните членове на кръжока "Гемиджиите".

Той беше преизвънредно скромен и благодушен младеж. От неговата физиономия лъхаше симпатия.

Той беше преизпълнен с вяра в започнатото дело и с голяма преданост вършеше възложената му революционна работа бързо и безколебание. За прикритие той понякога работеше обущарство, което кой знае по какъв повод и случай беше горе-долу научил.

От всичките членове в кръжока на "Гемиджиите" той беше най-мълчаливият. Когато присъствуваше на някакви спорове или пререкания – каквито често пъти се случваха в кръжока даже и за най-дребни поводи – той никога не вземаше

страна, а внимателно, с устремен поглед следеше всичко, за да види края. Както винаги, всички такива спорове и пререкания между гемиджиите се завършваха с една братска примирителност, още повече като се има пред вид, че почти всички бяха младежи, едва изправили се накрак, такива спорове се изживяваха, защото в тях липсваха материални домогвания, а само чисто идеалистически тежнения, които трябваше да бъдат разяснени.

Илия Тръчков беше пример на интимен и мил другар, готов всеки момент да се пожертвува за ближните и другарите си.

Той падна убит заедно с Димитър Мечев в сражението с Хюсни ефенди, Арап бинбаши в квартирата на Димитър Мечев.

149. ВЛАДИМИР ПИНГОВ (1863 – 1903)

Къс ръст, мургаво лице, темперамент жизнерадостен. Той имаше голям похват да предразположи и развесели компанията, да ги настрои и да ги накара да забравят мъки и неволи – и беше едно от най-големите му желания. При изпълнение на възложената му работа той ставаше извънредно тих и мълчалив, но готов всякога и навсякъде да се заеме с най-рискованата работа само и само да изпълни възложената му работа от кръжока на "Гемиджиите".

През целия тригодишен период по подготовката и изпълнението на солунските атентати на Пингов се възлагаха такива работи, че всеки момент той можеше да бъде изложен на риск и опасност. Обаче при все това той през този тригодишен период не изгуби веселия си характер, нито пък показа безпокойство и нервност.

Той беше голям фаталист. Той смяташе, че каквато и работа опасна да му се възложи, или пък му предстоеше да извърши, тя беше предопределена от съдбата и без всякакви възраженияя извършваше с най-голям възторг, смятайки, че с това върши народополезно дело.

И като ученик и като съзаклятник повечето от времето той прекарваше в уединение. Той не беше мечтателен, а реалист и винаги имаше позата на човек, който нещо крои и мисли.

През Солунските атентати той беше натоварен да възпламени с фосфорна вода и бертолетова сол едно съседно здание до Отоманската банка, която задача той извършва и в момента, когато Димитър Мечев и Илия Тръчков започнали сражението пред тяхната квартира, само с един револвер той се упътва към квартирата на Мечев и Тръчков, но в момента, когато се опитва да мине пред входната врата на топхането часовият го спира, той се противи и бива застрелян.

Той пада убит на 500 – 600 крачки от мястото, където паднаха убити Мечев и Тръчков.

150. СЪМИШЛЕНИЦИ, СПОДВИЖНИЦИ И УКРИВАТЕЛИ

Конспирация е едно абстрактно понятие. Когато се провежда в живота, т. е. когато се прилага, тя има конкретни форми и е немислима без съмишленици, сподвижници и укриватели.

В солунското съзаклятие активно участие вземаха 10 – 12 души, но покрай тях от самото начало до последния момент имаше двойно-тройно сподвижници и укриватели. Мимоходом аз споменах някои от тях, но те не са всички, а през всичкото време, през всички преживени перипетии услугите и делата на нашите сподвижници и укриватели бяха ценни за успеха на подготовляемата акция.

Мнозина смятат, че във всяка конспиративна работа сподвижниците и укривателите по-скоро могат да причинят вреда, отколкото полза и старателно се грижат колкото е възможно числото на сподвижниците и укривателите да се намали до минимум. Като правило може би това е вярно, обаче на практика не е така. Всяка конспиративна акция предполага съмишленици, сподвижници, укриватели и колкото те са повече и по-добре подбрани, толкоз и успехът на акцията е по-гарантиран, стига сподвижниците, както и укривателите, да се проникнат от съзнанието, че служат на една възвишена цел. Без съмишленици, сподвижници и укриватели всяка конспиративна дейност е немислима. Ето защо предварително условие за успеха на всяка конспиративна дейност е да се намерят, спечелят и подберат съмишленици, сподвижници и укриватели, които напълно и съзнателно да споделят идеята, на която се служи и при това да одобряват целта и методите на борбата. Веднъж това обезпечено, те могат да бъдат повече или по-малко, според размера на проектираната акция.

За да се създаде пълна представа за сподвижниците, укривателите и съмишлениците в солунското съзаклятие би трябвало да напиша няколко печатни коли, тъй като те бяха доста много и от различно социално положение като по дух и темперамент бяха различни. Те по разни причини и обстоятелства не взеха активно участие, обаче оказаха голямо съдействие като с дела допринесоха, всеки в кръга на възможното, за успеха на съзаклятието.

Тук, макар бегло, ще спомена за някои от тях, като се опитам да ги представя тъй каквито бяха като хора, живущи и движещи се в конкретните условия на тогавашната епоха.

През 1900 година Цариград бе същинско гнездо на най-отвратителния шпионаж в Турция. С хиляди детективи и полицаи бяха в услуга на полицията и двореца на султан Абдул Хамид, който чрез една широка шпионска мрежа беше си така обезпечил положението, че чрез една тайна военна и гражданска шпионска мрежа научаваше и знаеше всичко, каквото ставаше и в най-крайните предели на империята. Къде какво се казало, кой с какво се проявил: офицер, чиновник, обикновен гражданин – Илдъза по всичко се уведомяваше и тежко на оня, който макар и невинен, станеше обект на наблюдение или попаднеше в ноктите на някой шпионин или полицай, особено в Цариград, където бдителността бе извънредно голяма, полицейските мерки крайно сурови и всред населението като същински легенди се разнасяха разни слухове за безследно изчезнали лица. Всички, които приказваха или слушаха тези слухове, просто от страх трепереха да не би и тях по някоя случайност да сполети някое нещастие от невидена страна.

При тези условия Слави Мерджанов можа да намери лице, което да се ангажира с един постоянен риск да бъде наемател на едно помещение (магазин), откъдето трябваше да се копае подземният канал под зданието, в което се помещаваше централното управление на Банк отоман и Режията на монопола на тютюна в Турция.

Това лице беше Н а ч о С т о я н о в, син на търговец печатар, родом от гр. Ресен, живущ в Цариград. Нанчо Стоянов беше 30-годишен, женен, с висок ръст, руси коси и мустаци, продълговато лице. По характер той беше тих и смирен. Веднъж ангажиран, той беше толкова изправен в работата си и често, когато от него се искаше някоя услуга, той по цели дни не можеше да заспи, докато не извърши услугата без да създава опастности и риск.

На първо време ние го смятахме за страхлив. Обаче не беше такъв, а като по-възрастен, като нов в конспиративната дейност, женен, при това и българин, живущ в Цариград, всред чужди по вяра и народност хора, той беше прекалено предпазлив.

Пред постоянния риск да бъде открит всеки момент, Нанчо Стоянов не дружеше с нас, нито пък се срещаше с нас на публични места освен по работа. Той по цели дни бе в печатницата на работа, или пък в дома си, водещ един тих семеен живот. Той на нас гледаше като на хора, които всеки момент могат да увиснат на бесилката. Всъщност обаче беше обратното: ние носехме риск, когато бяхме на работа вътре в магазина, а Нанчо носеше най-голям риск, като наш укривател.

През есента на 1900 година ние бяхме арестувани, без обаче полицията да знаеше какво точно работехме. Първите дни страхът ни беше голям, като предполагахме че Нанчо ще се изплаши или ще се самопризнае, или пък ще избяга. Обаче всички останахме излъгани.

Нанчо още след първия разпит можа да се изплъзне от ръцете на полицията, като се представи невинен като гълъб, и през всичкото време продължи да пази магазина и тайната, докато в края на 1901 година магазинът биде открит, а Нанчо и неговия баща Калчо Стоянов арестувани, осъдени на вечен затвор и заточение в крепостта на град Синоп, където и двамата починаха след дълги мъчения, а семействата им бяха изложени на гладна смърт, понеже останаха без всякаква помощ.

М и л а н С а з д о в, родом от гр. Велес, беше един от нашите съмишленици укриватели. Милан беше младеж, 18-годишен, служащ като гарсон във вагон-ресторанта на конвенционалния влак, който два пъти през седмицата циркулираше между Белград и Цариград.

Димитър Мечев спечели Милан Саздов за нашата кауза и го склони да ни услужва по пренасянето на динамит от София до Цариград. Милан Саздов със задоволство прие и след като всичко беше приготвено, той се зае с пренасянето динамита на малки части.

Милан Саздов беше младеж със среден ръст, пълно телосложение и винаги спретнат и пъргав. Когато посрещахме конвенционала на софийската гара, той с голяма съобразителност приемаше динамита, давайки си същевременно вид, че той е най-ревностният служител във вагон-ресторанта само и само да избегне каквото и да било подозрение било от страна на своя шеф, било от страна на останалите му колеги служащи.

Той беше облечен в специална униформа, приличен и спретнат, движещ се като стрела из пътническите вагони като обикаляше бюфета, салона и коридора на вагоните от II класа, където намираше случай да се доближи до някого от нас, да се ръкува или да размени по някоя дума, за да уговорим как да вземе пакета, кога ще мине пак и дали ще трябва да го чакаме или не, тъй като контролът на турско-българската граница периодически се засилваше и рискът Милан да бъде открит като "контрабандист" бе много голям.

Милан много ловко приемаше, укриваше и пренасяше в Цариград давания му от нас динамит като го складираше в квартирата на А н а Ш е п е ц.

Димитър Мечев, като човек винаги песимистично настроен, много се опасяваше да не би Милан да пострада и всеки път, когато му предавахме пакет с динамит, той по цели часове говореше за Милан, че той, макар и работещ с ентусиазъм, като неопитен младеж можеше лесно да се открие и пострада като същевременно бъде заловен и динамитът, който ние ценяхме повече от очите си. Обаче за наша радост Мечев остана излъган в своите страхове.

Милан Саздов през цялата зима изпълняваше възложената му конспиративна задача с ентусиазъм и винаги с особена радост за изпълнен дълг и вътрешно душевно задоволство се срещаше с нас, като с поглед искаше да ни каже: "Ако с друго не мога да услужа на своята родина, поне с това мога..." Така Милан Саздов изпълни своя дълг към родината си без да мисли за последствията ако бъде заловен. Той съзнателно стана наш съучастник, готов да посрещне последствията от това съучастничество, и на всяка цена искаше да изпълни своя дълг към родината.

Един от нашите първи съмишленици и сътрудници от самото начало до последния момент беше и Г о ц е Ч а н е в, родом от град Кукуш. Той беше човек на около 40 години, женен, с няколко малолетни деца, по занятие беше дърводелец, чибукчия. Неговият дюкян бе на една от главните улици в Солун - Тахта кале. По големина дюкянът на Гоце беше около 1 м широк и около 2 метра дълъг. В дюкяна освен едно колело с лък и няколко снопчета дрянови и други пръчки, друг инвентар нямаше. Дюкянът наглед беше съвсем малък и тъй празен, че всяко и най-наблюдателно око не можеше да забележи нищо, нито пък можеше да се усъмни в нещо.

Гоце Чанев превит надве, с увиснала глава над своя малък тезгях, непрекъснато стържеше малки късчета пръчки, от които приготовляваше хубави и евтини цигарлъци, беше един занаятчия, който при денонощен труд с пот начело изваждаше своята прехрана. Неговият дюкян и дом през всичкото време бяха свърталище на някои от съзаклятниците.

Гоце, макар и беден работник, винаги и във всяко отношение беше напълно на разположението на Орце Попйорданов и Константин Кирков.

Касаеше ли се за поверяване на някоя тайна, Гоце я знаеше; касаеше ли се за укриване на материали и други, той ловко и старателно ги прикриваше.

Като бивш работник в революционната организация в Кукуш, нему са били възлагани тоже много работи. Преселен в Солун, за да може да изкарва прехраната си, той имаше възможността да се среща с много революционни дейци от вътрешността, с които беседваше и се информираше по много работи.

Гоце нямаше образование и не можеше свободно да приказва поради един природен недостатък на говора, но беше надарен от природата със здрав разсъдък, проницателен ум, твърда воля, поради което беше обичан от всички ни.

Добър компаньон, състрадателен и отзивчив към неволите на близките му, той всячески се стараеше да бъде в услуга на всеки, който се обърнеше към него.

По разбиране беше левичар в истинския смисъл на думата. Горделивостта, надменността у хората го възмущаваха и когато искаше да осмее някое по-видно лице от местния революционен комитет или когато приказваше за някои явно осъдителни порядки в революционната организация, Гоце си служеше с един рядък хумор и сарказъм, който поразяваше околните и неволно заставяше всеки да го слуша с внимание и да го почита и уважава. Като умен, опитен и съобразителен човек, той често ни даваше добри съвети, като същевременно ни осветляваше за някои полицаи и детективи, които той познаваше поради големите му връзки в града.

Гоце Чанев от ранни зори до късна нощ работеше над своя малък тезгях, обаче усъмнеше ли се в нещо или когато бяхме застрашени от нещо, той по цели часове отсъствуваше от дюкяна, скитайки нагоре-надолу за да срещне някого от кръжока и да го предупреди само и само да предотврати някоя опасност.

Щом минеше опасността, той веднага сядаше на тезгяха и почваше усилена работа, като по разголените му гърди и високото му чело течеше пот в изобилие, защото той трябваше да изкара прехраната на своите малолетни деца. Вечерно време, преди да се прибере при семейството си, той често пъти по час-два оставаше при някои от съзаклятниците било на кафе или на чашка ракия и това му беше единственото развлечение в живота. Със своята силна памет и способност да помни физиономии той беше тъй да се каже постоянният страж на съзаклятието.

Орце Попйорданов и Константин Кирков обичаха извънредно Гоце и често пъти без всякаква нужда по цели часове стояха при него като обикновени посетители.

От дългата и непрекъсната дружба с Гоце почти всички бяхме станали като членове на неговото семейство.

През всичките перипетии, които преминахме, даже след изпълнението на съзаклятието, Гоце Чанев остана незасегнат и дълго след това дружбата на останалите живи съзаклятници продължи, като Гоце за всички домашни на загиналите съзаклятници непрекъснато се интересуваше и уведомяваше, отнасяйки се към тях като към свои близки роднини.

151. ДВЕТЕ ЖЕЛЕЗАРЧЕТА

Тъй именувам две млади момчета железарчета, родом от гр. Кукуш, току-що установени на работа в Солун. Те и двамата бяха посочени от Гоце Чанев.

Единият се казваше М и ц о К о в а ч е в. Другият – И л и я Е н и д ж е л и я т а.

И двамата още юноши, едва стъпили в живота, се бяха сдружили, щото със своя общ труд да изваждат прехраната си. Те ни услужиха с приготовлението на една част от бомбите.

Скромни и трудолюбиви, тихи и винаги усмихнати, те с радост и удоволствие изработиха една каса от дебели стоманени пръчки, които изрязаха и приспособиха да служат за желязна обвивка на малките късчета от четвърт килограм мелинит, който приспособихме за ръчни бомби.

Тези железарчета, след като старателно изработиха споменатите пръчки, грижливо прибраха съответния динамит и добре и здраво опакован, грижливо завити с дебел металически тел, като готови бомби ни поднесоха за употребление.

Когато се явяваха при нас, те идеха с една сериозност и внимателност, сякаш че свещенодействуваха. Тези две кукушанчета, макар и още нови конспиратори, обещаваха да станат добри бойци. По една случайност след станалите атентати и те оцеляха и още през първите дни след атентатите просто като българи кукушани бидоха само интернирани в родния им град Кукуш, понеже властта с нищо не ги е подозряла.

Те с голяма скромност и преданост служеха на една национална кауза и само като такива ги посочвам като пример на македонската младеж.

Един от останалите наши другари сподвижници-укриватели бе Й ор д а н С а м а р д ж и е в, син на много заслужилия на националната ни кауза в Македония К. Самарджиев, в разцвета на своята младост, след като бе привършил университетския курс по романска, френска литература в Нанси, една-две години бе учител в Солунската българска мъжка гимназия и редник в революционната организация.

Няколко дни след атентатите той биде заловен и мъченически измъчван. Страданията му, болките и твърдостта му бяха извънредно големи, но той като син на родолюбива фамилия и робска Македония понесе всичко със стоицизъм.

152. ВЪВ ВЕЛЕС

Извънредният военен съд простря своите издирвания и във Велес. Самият следовател Джемал бей с една група офицери замина във Велес и в продължение на няколко дни най-щателно и умело направи своите изследвания.

Доказа се, че динамитът е минал през Велес за Солун, но кой и как го е донесъл до Велес съдебното и полицейско дирене не можа да установи.

Във Велес бидоха арестувани мнозина от гражданите, върху които имаше съмнение било че са родители, роднини на съзаклятниците, било като лица във връзки със Солун.

От арестуваните най-вече биде изтезаван А л е к с и М и н о в (Каникот) и подложен на страшни мъчения. За да тури край на живота си се хвърли от стълбата на правителствения дом.

Първия ден той бе в безсъзнание, но макар тежко ранен в главата, остана жив и бе осъден. По тоя начин осуети се и готвената акция във Велес – да се повреди железопътната линия или правителственият дом.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

153. В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР

Към края на юни 1903 г. всичките арестанти българи, арестувани в края на м. април по подозрение, повечето първенци от разните градове на Солунския вилает, бидоха освободени и разпратени по родните им места, но затворът не се изпразваше – едни излизаха, други подсъдими или вече осъдени пристигаха. И с право някои от по-старите арестанти заявяваха, че затворът "Едикуле" от известно време не е затвор, а манастир – място за свиждане и среща на много българи от Солунския вилает.

В късо време затворът взе чисто български колорит, тъй като затворниците турци, албанци и евреи по численост се изгубиха сред голямото мнозинство българи.

Три седмици след нас в централния затвор пристигнаха и всичките останали лица от Солун и Велес, които бяха вече осъдени от военния съд, но не като пряки съучастници, а като лица, които са били във връзки или са подпомагали съзаклятниците. Те бяха Гьошо Попйорданов (бащата на Орце), осъден на три години; Петър Попйорданов (брат на Гьошо), осъден на три години; Иван Попйорданов (син на Петър Попйорданов) – три години; Илия Попйорданов (син на Петър Попйорданов) – десет години; Илия Малинкин – комисионер – три години; свещ. Лазо Органджиев – пет години; Йордан и Христо Зулфови (братя) – единият на три, а другият на пет години, а така също и още няколко души жители на градовете Солун, Велес и Кукуш.

154. ИВАН ГАРВАНОВ В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР

След първата група пристигна и друга група начело с Иван Гарванов, Йосиф Кондов, А. Пиргов и др., обвинени като членове на местния комитет или членове на ВМРО.

Иван Гарванов поставиха в V стая, която заедно с тази, в която бях аз – VI стая – имаха общ двор. Целия ден всичките затворници се разхождахме из двора на зданието, а само през нощта вратите се затваряха. Аз имах случай в разстояние на два месеца да бъда заедно с Гарванова и да приказвам по много въпроси и недоразумения от миналото.

Оше в първите дни с Гарванова влязохме в пререкания. Още първия момент у Иван Гарванова забелязах една неприязненост, но като негов бивш ученик аз се отнасях към него почтително. Той си даваше вид, че е недоволен, обаче все пак се срещахме и се разговаряхме.

Още в първите срещи Иван Гарванов ме упрекна, че ние с атентата сме избързали.

– Всичко стана както се следваше и както предполагахме! Ако има нещо да съжалявам, то е, че не можахме да се възползуваме с 1000-та килограма динамит, който чрез гърка комисионер попадна във вашите ръце! – казах аз. – Аз нищо не зная по тая работа и с нищо не съм допринесъл за изчезването на какъвто и да било динамит – отговори Гарванов. Дали през април или през октомври, това беше все едно за нас. Ние не разчитахме на проектираното въстание и за нас беше безразлично дали ще има или няма да има въстание.

– Съжалявам, че вместо на балкана ще умра в затвора! – заявяваше много пъти Гарванов. – За революционера е безразлично, где ще умре: на балкана, в затвора или на бесилката – смеешком му отговорих. – Вие сте още младежи и не държите сметка какво вършите! – сърдито отговори Гарванов. – Ако вие, господин Гарванов, желаете да умрете в балкана, Македония ще види още много въстания. Това е първото.

Гарванов замълча.

– Който иска да умре на балкана, той ще намери как да изпълни своя копнеж. – Аз съм жертва и съм издаден – смутено разправяше Гарванов. – От кого сте издаден?

В разговора Гарванон спомена за Милан Арсов. Той искаше да ми намекне, че моят другар Милан Арсов, ученик в IV клас (по това време заедно с нас в затвора), като по-слаб бил издал него и останалите членове на Централния комитет.

Възмутен от тази мисъл на Гарванов аз поех енергически защитата на Милан Арсов, заявявайки на Иван Гарванов, че това не е истина и с факти, които бяха установени за мене, му изтъкнах неговата грешка.

Около нас се бяха натрупали една група български селяни, които с голямо внимание слушаха нашия спор и пререкания. Накрая Гарванов се обърна към тях и посочвайки ме, им каза: "Не го слушайте, той не е народен човек, той е анархист!" – Навярно според вас, господин Гарванов, народният човек е нещо като черковните певци или селски протогери – смеешком добавих аз.

Иван Гарванов се разгневи още повече и отиде в стаята си.

Това беше първият ни спор. В разстояние на повече от две седмици нито една дума не разменихме помежду си и се отстранявахме един други.

Дните минаваха, затворът все повече и повече се пълнеше със затворници българи, изключително политически, някои от които съдени и осъдени, а други неосъдени. Постоянно пристигаха в затвора свещеници, учители, търговци, селяни и работници от всички градове и села и пълнеха затвора.

Всичко каквото ставаше в Солунския вилает, ние научавахме сравнително по-точно и по-бързо от пристигащите очевидци, редници в революционната организация, а за всичко, което ставаше извън границите на Солунския вилает се учехме от вестниците – местния турски в. "Асър" (Век) и "Журнал де Салоник". Обаче тези вестници поради строгата цензура малко пишеха по събитията, които ставаха във вътрешността на Македония. Ето защо чрез един арестант евреин Лезе успях да наредя срещу пари най-напред 5 зл. гроша за брой, а по-сетне за 2,5 гроша да получаваме някои от французките вестници "Льо Матен" и "Тан", от които доста подробно научавахме къде какво е станало.

Иван Гарванов беше научил, че аз тайно получавам французки вестници и чрез един българин затворник ме потърси. Аз лично му занесох два броя, като му заявих, че редовно ще му нося вестници за четене. Това даде повод пак да се срещаме с него.

До дирекцията на затвора се донесе, че учителите българи получават вестници и поради това контролът на входната врата на затвора се увеличи и в разстояние на няколко дни стана абсолютно невъзможно да се внесе какъвто и да било вестник. Обаче ние трябваше да получаваме вестници по какъвто и да било начин, защото иначе животът ни беше съвършено тежък. Аз търсех начин и средства да мога да внасям вестници. Понеже евреинът Лезе беше страстен комарджия и почти всяка вечер играеше комар със зарове, а пък не разполагаше с пари, аз се помъчих чрез него да вземам вестници.

Лезе ако не успееше да намери пари да играе комар, той не можеше да заспи. Обещах на Лезе да му плащам вестниците на по-голяма цена, защото Иван Гарванов и аз искахме на всяка цена да узнаваме какво става в Македония. Лезе в това време търсеше начин как да промъкне някой вестник, за да вземе малко пари и вечерта да играе комар.

Вестниците купуваше от града един от слугите при затворническата будка. От всеки кауш по един арестант излизаше с кошница по един-два пъти дневно в предния двор на затвора за покупки на затворниците. Лезе беше един от прислужниците за покупки на арестантите. Слугата от будката даваше вестника на Лезе, а той го внасяше в помещението, където бяхме ние с Гарванова. Един от гардиените – Лютфи – заподозря Лезе и всячески се мъчеше да го улови с някой вестник, за да го накажат. Лезе обаче беше извънредно хитър и лукав евреин, а и същевременно и комик. Ту с молби, ту с гримаси и фокуси той предразполагаше гардиенина да бъде по-снизходителен към него, за да не го обискирва, а също така, уж да не се губи време, да не претърсва даже и кошницата му. Гардиенинът сякаш напук на неговите молби ставаше още по-ревностен в службата си, а това още повече караше Лезе да се стреми да внесе вестници.

Еднъж Лезе играл на комар и изгубил всичките си пари и в момент на силната си страст към комара той сваля своите панталони и ги продава, за да продължи да играе комар, обаче пак изгубил парите. Сутринта Лезе остава по бели гащи и не може да излезе да направи покупки. Яви се при мене и ме моли да му дам 20 гроша за да откупи панталоните си. Аз му заявих:

– Донеси вестник, ще ти дам пари, но в аванс като на тебе комарджия пари не давам.

При това положение Лезе ми каза:

– Днес или утре ще донеса вестник, та ако щат да ме пребият от бой. Аз му дадох 20 гроша, той откупи панталоните си, излезе с кошницата за покупки и въпреки строгия конкрол донесе изведнъж три броя: единия поставил в кърпата, с която си беше превързал главата, другия – между оковите на краката си, а третия държал в ръката и поднасяйки за преглед кошницата с покупките изкусно укрил вестника, че на гардиенина и на ума му не минало да види какво има в самата му ръка, с която държал дъното на кошницата. Като донесе вестниците, Лезе със злорадство и с вътрешно задоволство дълго време хулеше омразния му гардиенин Лютфи. Пак започнахме чрез Лезе кога ежедневно, кога през ден да получаваме един брой френски вестници и учехме къде какво става било в град Солун, било в Македония.

Обаче споровете ни с Иван Гарванова не се спираха. Докато аз в продължение на няколко седмици всячески убеждавах Гарванова, че нито Милан Арсов, нито Георги Богданов през време на следствието и пред военния съд нищо компрометирашо не бяха казали, Иван Гарванов все продължаваше своето твърдение, че той е жертва, че е пострадал поради издайничество и пр. Нещо повече. Той нарочно разпространяваше тоя слух и между арестантите българи в затвора, някои от които наивно допускаха това.

Освен този спор впоследствие с Гарванова заведохме друг по-голям такъв. Касаеше се да се знае изобщо Иван Гарванов и неговите колеги от ЦК на ВМРО какво щяха да поддържат пред съда. Дали те ще признаят пред съда или пък щяха да откажат, че са изобщо членове на ВМРО, а така също и членове на ЦК. [1]

Иван Гарванов на няколко пъти ми заяви, че тази мисъл го занимава много и че той е вземал решение, че ако процесът се разглежда преди обявяването на общото въстание (Илинденското въстание), той щял пред съда да отрича всичко, а ако разглеждането на процеса стане по време на въстанието, той щял да направи пред съда съответната декларация, в която щял да заяви, че той е член на ВМРО и последната като революционна организация се бори за политическата свобода на Македония.

Аз напразно увещавах Гарванова и в единия, и в другия случай той да не отрича пред съда своето членство в ЦК, тъй като той непременно ще бъде осъден, независимо от това дали има, или пък няма улики.

– Ще видим – отговаряше Гарванов. – След всичко това, което стана в града, властта по никой начин няма да допусне да бъдат освободени лица, които подозира и в които се съмнява. Освен това не трябва да изпускате из пред вид, че процесът ще се разгледа от граждански съд, където ще има публика, а също така и журналисти ще присъствуват и някои от драгоманите или секретарите на европейските консули в Солун и ще искат да чуят, да знаят какво ще кажете вие, господин Гарванов. Ето защо напуснете и изоставете всяка надежда за оправдание и за освобождаване, което засега е съвършено изключено, а тържествено заявете и признайте пред съда и използувайте съдебната зала като трибуна и признайте, че вие сте член на ЦК на ВМРО, защото с това вие ще направите една голяма агитация и пропаганда всред чуждия свят в полза на македонската кауза. Недейте се поставя в положението на доктор Хр. Татарчев, Хр. Матов и др. обвинени, които през 1901 г. в съда, въпреки всички данни и улики за тяхното участие във ВМРО, те отказваха и твърдяха, че за първи път слушат за съществуването на ВМРО – настоявах пред Гарванова. – Ще си помисля по това – отговаряше Гарванов.

Два дни преди Илинден Гарванов поверително ми съобщи, че въстанието ще бъде прогласено на 20 юли, т. е. на самия Илинден.

Няколко дни след това и от французките вестници научихме, че въстанието е прогласено и че още на първия ден от провъзгласяваието му Хр. Матов, като задграничен представител на ВМРО, се е явил в почти всички легации в София, за да ги уведоми "официално", че в Македония има въстание. Това съобщение французките вестници предаваха без всякакви коментарии.

Иван Гарванов ми съобщи, че въстанието по-интензивно ще бъде само в Битолско и Одринско (Странджа планина). Аз вярвах на думите му, тъй като го смятах компетентно лице и поради своя пост беше в положение да знае това. Той се базираше на сведенията, които имаше от по-рано и главно на географическото и топографическото положение на тия два революционни окръга.

Макар и млад и не член на ВМРО, от лични наблюдения и от срещите ми с мнозина легални и нелегални деятели от разните революционни окръзи знаех много от недъзите на ВМРО и по някои въпроси от принципиален и тактически характери спорех с Иван Гарванова, който не искаше да признае много от

грешките в тактиката, методите на борбата, но тъй като въстанието беше вече прогласено, безцелно беше вече даже да разискваме, а още по-малко да влизаме пак в спорове с Иван Гарванов, към когото аз исках да изкажа моята признателност като към мой учител в Солунската гимназия.

Един ден коментирахме постъпката на Христо Матов, който според французките вестници се явил пред легациите в София, за да им съобщи официално за обявяването на Илинденското въстание.

Иван Гарванов напълно одобряваше постъпката на Христо Матов. Аз от своя страна остро порицах тази постъпка на Матова като такава, която само ще повреди за истинския всенароден облик на въстанието и ще му даде съвършено друг облик, като че ли то се дирижира от българското правителство.

Обаче Гарванов одобряваше постъпката на Матова като належаща такава.

– От това, което зная за миналите революции и въстания – казах на Иван Гарванова – вадя едно заключение, че всяка революция или въстание във всяко място и във всяко време наистина имат своите дълбоки икономически и политически причини, но те автоматически не се насрочват, а се налагат и то често пъти по някои поводи, събития и т. н. Така е било с всички големи революционни движения, тъй е било и с всичките народни въстания в Русия, Полша, Сърбия, Гърция и България. Аз, доколкото зная, проектираното въстание се определи още през октомври 1902 г., обаче в началото на настоящата 1903 г. все пак сте вземали някакво решение, а сега сякаш искате да се потвърди, че въстанието не е продиктувано от местните тежки и непоносими условия в Македония, а е предрешено по волята и желанието на отделни личности [2]. И наистина господин Гарванов, я ми кажете как ще се изтълкува от меродавните европейски и балкански заинтересувани фактори обстоятелството, че Христо Матов още в навечерието на въстанието нотифицира и уведомява дипломатическите представители, и то не в Турция, а в България? Нима заинтересуваните велики сили нямат свои органи и информатори тук в Турция, та ще се информират от задграничните представители на ВМРО и то в София, която – с право или не – се подозира, че подклажда всички въстанически и други акции в Македония? От постъпката на Христо Матова съответните дипломатически представители ще си вземат само една твърда бележка, а от това нито ще се уплашат, нито ще се заинтересуват. Въстанието, колкото бъде по-масово, по-силно, колкото повече околии обхване, то толкоз по-голям ще бъде шансът за интервенция. А че въстаналото население засега не ще може да вземе политическата власт в ръцете си, не ще може да се наложи на турската власт, в това няма никакво съмнение. И тъкмо това е спорът – заявих Гарванову.

– Вие сте разколник и безогледен критикар – ме обвиняваше Гарванов. – Да, аз поддържам своето становище както сега, така ще го поддържам и за в бъдеще. – Това е само една теория, обаче в политиката често пъти трябва да се държи сметка за реалното, действителното положение на нещата. – Е, добре, вие водачите на ВМРО преди всичко сте революционери, а на второ място политици – му възразих.

– Вие избързахте с атентатите, не чакахте да стане въстанието – ме упрекна Гарванов. – Въпреки всичко, което стана, въпреки всички изстъпления на турската власт и на турското население и войски аз пак настоявам, че акцията в Солун беше навременна и че тя в никой случай не може да се свързва с проектираното въстание. – Не е така – сърдито отговори Гарванов. – Ако не е така, защо Гоце Делчев един месец преди солунските атентати разруши моста при гара Ангиста? – Това е друго – отговори Гарванов. – Другото се състои в това, че разрушението на моста стана в провинцията, а не в чертата на град Солун... И като така последствията от тая динамитна терористическа акция се отразиха само в околните села Скрижево, Ангиста и др., но не и в Солун, за който толкова много държите. Прочее това е личното ваше гледише, което поддържаше и Даме Груев пред нашия другар Димитър Мечев. – Видя ли? – Да, но Борис Сарафов, с когото аз се срещах в с. Саса, Кочанско, беше на съвсем друго гледище. Той освен, че не беше против проектираната акция, а напротив като се разделихме, изказа пожелание щото ние в Солун да побързаме с атентатите... – Нима?! – Да. Точно така. – Ти какво му каза? – Казах му, че ние самите не знаем кога и в какъв размер ще стане проектираната акция, тъй като още не сме готови, а освен това всичко ще зависи от времето и обстоятелствата, тъй като ние сме в един населен пункт винаги под носа на самата явна и тайна полиция.

Доколко съм бил прав в своите съждения по онова време, те напълно се потвърждават от покойния Гьорче Петров, който казва: "...широката маса съвоем не беше подготвена да излиза гърди срещу гърди с турците; не беше подготвена чрез събития от тоя род, за да може открито да ги посреща"... "Аз като излизах от тия съображения, настоявах, че ако положението вече се е изострило в страната, да развържем повече ръцете на четите и на градските ръководители, да се почнат частични акции, за да възпитаваме четниците и други към пушката, към безстрашието, да добият опит за нападение. Подобна тактика на частична активност, ако добиеше развой по цялата страна, по моето разбиране щеше да представлява страната в перманентно въстание, б е з д а е о б я в е н о ф ор м а л н о въстание (к.н.). Ние така можехме няколко години да тормозим страната без да може Турция да каже, че има открито въстание. Ако беше позволено на четите открито да преследват турски разбойнически чети, да наказват лоши полицейски и пр., селяните да се разправят с кехаите и разни други арнаутища, които ги съсипват по чифлиците, ние щяхме да имаме толкова афери наведнъж, че щяхме да възбудим общо внимание и Турция да изморим. А ние се бояхме: "сакън да не стане някоя афера". За мене подобна една борба бе не от по-малка важност, отколкото едно прокламирано въстание, защото такава борба може дълго време да трае. С тия доводи аз убедих другарите си, именно че по тоя начин ще се ускори въстанието по естествен път, че ще се дойде до

крупната борба, която ще бъде краят. Това становище аз винаги поддържах, че въстанието е мошно средство на организацията, но само докато то е идеал, към който се стремим. Бях убеден, че стане ли това "реал", веднага подир въстанието ще се яви разочарование. И наистина така излезе." [Вж. "Спомени" на Г. Петров. С., 1927. с. 162 и следващите]

155. РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ПРОЦЕСА НА ИВАН ГАРВАНОВ И НЕГОВИТЕ ДРУГАРИ

Наскоро след нашите спорове с Гарванова започна да се разглежда процесът на Гарванов и на неговите другари.

Първият и вторият ден минаха в изпълнение на разни формалности и съдебната процедура. Подсъдимите всяка сутрин отиваха в съда и вечерта пак се връщаха в затвора. Аз следях с голямо внимание тоя процес и бях уведомяван от подсъдимите и свидетелите от процеса.

Виждайки, че Иван Гарванов отрича в съда, че е член на ВМРО, аз се възмутих не толкова от поведението и "последователността" на Гарванова и другарите му, а от слуха, който нарочно пръскаха, че уж са някаква изкупителна жертва на издайничество и предателство, като с това те хвърляха тежка обида върху моите другари Милан Арсов и Георги Богданов, които в нищо не можаха да бъдат обвинявани и вместо да получат от водачите на ВМРО утеха и насърчение, те неоснователно и без причина се обвиняваха от същите "водачи", и то в момента когато те носеха една смъртна присъда и изтърпяваха своето наказание наравно с всички затворници – политически престъпници.

Виждайки диверсията, която искаха да прокарат шефовете всред масата политически затворници българи, членове на ВМРО, които бяха задържани в затвора, приготвих едно заявление до съда, което Милан Арсов приподписа, и чрез директора на затвора го изпратихме до съда. В това заявление Милан Арсов съобщаваше на съда, че иска да даде някои показания във връзка с обвиненията на подсъдимите.

На другия ден заедно с подсъдимите съдът разпоредил да се заведе и новият свидетел Милан Арсов. Предварително аз написах на български език един малък текст, който Милан Арсов трябваше да прочете и поднесе на съда. Тоя текст имаше приблизително следното съдържание!

"Господа съдии, Долуподписаният, по повод събитията в града от 28, 29 и 30 април, осъден от извънредния военен съд, всичко, което съм казал във връзка с обвиняемите лица в настоящия процес е отбелязано в протоколите на военния съд. Аз моля почитаемият съд да вземе протоколите и там ще види какво аз съм казал по отношение на обвиняемите. Обаче днес, когато в цяла Македония народът се е възбунтувал и вдигнал въстание по села и градове, поля и гори, македонците се борят за правда и свобода, тези господа нямат кураж да заявят пред един граждански съд онова, което народът иска и се бори с оръжие в ръка. Аз моля почитаемия съд да оправдае подсъдимите като хора, които или са невинни или пък, ако са виновни, те са се разкаяли за онова, което са мислили и работили."

След прочитането на този текст председателят на съда запитва Милан Арсова:

– Имаш ли да кажеш друго нещо? – Друго нямам какво да кажа – заявил Милан Арсов и поднесъл написания текст на съда.

Тази декларация на Милан Арсова е била приета и приложена към делото.

На другия ден сутринта, когато се видяхме с Иван Гарванов, той беше дотолкова съкрушен и разгневен, че нямаше сила да говори. От тоя момент прекратихме окончателно всякакви срещи с Иван Гарванова, нито пък се поздравявахме, докато бяхме в затвора.

156. ИВАН ГАРВАНОВ НА ЗАТОЧЕНИЕ

Два месеца след това с една група политически затворници българи Иван Гарванов и другарите му бяха препратени на заточение в една от крепостите в Мала Азия. Така се разделих с моя бивш учител. Като революционер аз питаех не добри чувства спрямо него, обаче и до ден днешен питая чувства на почит и уважение към покойния Гарванов, който беше един способен, справедлив и добър учител и възпитател.

Тази наша раздяла бе последната среща с покойния Гарванов.

157. ЖИВОТЪТ В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР

Въпреки че на няколко групи една голяма част политически затворници българи се препратиха на заточение в крепостите на Мала Азия, все пак през цялото лято централният затвор при Едикуле беше препълнен с българи, подсъдими и осъдени вече по повод на ред афери, атентати, сражения и пр. Във всичките стаи болшинството от арестантите бяха българи: свещеници, учители, търговци, занаятчии, селяни и работници от всички краища на Солунския вилает.

Макар разпределени в 12-те стаи (кауши), всички затворници бяхме в постоянен контакт. Всички събития, които ставаха в Македония ние узнавахме от всекидневните посетители, които дохаждаха да видят своите близки, да ги улеснят с провизии, а също така и от всекидневно пристигащите почти от всички страни на Македония нови политически затворници под предварителен арест.

Събрани в затвора толкова политически затворници българи, ние живеехме братски помежду си и един други си давахме кураж да понасяме по-лесно всички лишения и страдания. Смъртните случаи между нас се понасяха със спокойствие и хладнокръвие, знаейки, че и в балкана да се умре, и в затвора – това е равносилно за един революционер, който не може да избира място за своя последен час.

От време на време обикновено в по-големите народни празници посещенията във всичките стаи бяха свободни. По цели групи затворници от една стая

отиваха при своите съграждани или съселяни в другите стаи на гости, за да разменят мисли помежду си. През такива празнични дни затворът се преобразяваше и имаше голямо оживление. В повечето от стаите се чуваха български революционни песни, а често пъти и в отделните дворове се извиваха и кръшни хора. Тъгата за близки: баща, майка и деца в такива моменти като че ли изчезваше особено при общото празнично настроение. И наистина, когато нещастие и страдание се понася от мнозина, като че ли болките по-леко се усещат и по-лесно се понасят. Така преживяхме през цялата 1903 и първата половина на 1904 година в централния затвор "Едикуле". Националният празник Св. Кирил и Методий в затвора беше отпразнуван с подобаващата церемония.

В затвора през този всенароден празник само на българите се разреши да се съберат в един двор и там на една маса се постави да дими тамян, където най-напред се наредиха свещениците затворници, до тях затворниците, които можеха да пеят черковно пеене, а наоколо присъствувахме всички останали затворници българи. Отслужи се литургия от свещениците затворници. Това ставаше и на Рождество Христово и на Възкресение.

На тези общи молитви на открито присъствуваха всички затворници българи, осъдени или още подсъдими, не толкова за да задоволят своите религиозни чувства, отколкото компактно да манифестират своята обща солидарност и своето национално чувство.

Поради социалното положение и общокултурно развитие, което беше, разбира се, нееднакво между българите политически затворници, естествено и техният мироглед беше различен. Едни бяха фанатизирани националисти максималисти, а някои гледаха на македонската проблема с девиза: "Македония за македонците", т. е. че тя трябва да бъде на всички населяващи я народи.

Имаше българи от Тиквешко, Серско и Гевгелийско, които макар и да не бяха ходили никога в България сами себе си третираха – едни се наричаха стамболовисти, втори либерали, трети демократи и водеха спорове помежду си сякаш, че с години са били членове на някоя политическа партия в България.

Имаше и такива, които се чувствуваха само като българи, имаше и такива, които смело заявяваха, че са българи по народност, обаче преди всичко се чувствуваха като македонци. Мнозина от последните заявяваха: "Македония е едно, а България е друго". Тая фраза се разнасяше от уста в уста, като някои се стремяха да обосноват девиза "Македония – за македонците", обаче мнозинството от затворниците смяташе, че не е далеч денят, когато Македония ще се присъедини към България.

Думите Македония, България, българи, свобода бяха тъй да се каже общите лозунги, които въодушевяваха всички затворници българи.

Всеки един от затворниците, който било пред съда, било пред затвора със своето поведение допринасяше да се накърни честта на българското име, беше предмет на порицание, на общо презрение.

Човек има свой личен и обществен морал, но когато е в съжителство с повече хора, колкото числото на съжителите е по-голямо, толкова и общественият морал у човека става по-голям и по-силен. Дали защото в такъв момент личността е под прекия надзор и контрол, или пък примерът на другите влияе върху всеки един от хората, не зная, но в подобни моменти ясно личи, че има един общ морал, сякаш една обща невидима духовна сила, която ободрява, крепи и назидава всеки отделен индивид.

Често пъти забелязвах как чувството на обич към ближния и към род и родина все повече и повече закрепваше и се засилваше във всички затворници, някои от които на първо време като че ли нямаха патриотически и алтруистически чувства.

В затвора по разни поводи имах случай да разменя мисли с някои от затворниците, някои от които бяха търговци или по-заможни граждани, които на първо време в себе си чувствуваха срам, че са попаднали в затвора, защото смятаха, че затворът – според техните разбирания – е само за злосторници, крадци и убийци. Тия предразсъдъци обаче лесно не можаха да се изкоренят от техните лични схващания и предразсъдъци. Дълго време трябваше да действуваме върху тях и им обясним, че политическият затворник няма нищо общо с криминалния и че те са жертва на едно народно движение, което се бори за свобода и че те без друго трябва да се гордеят, че борейки се за народни правдини, са имали честта да бъдат поставени начело на това народно движение и са попаднали в затвора и като такива целият народ гледа на тях с чувство на благодарност и признателност и те трябва да се радват на това, а не да се срамят.

Впоследствие същите тези затворници – благодарение голямото общуване и братски разяснения и тълкуване на понятието политически затворник – с радост посрещнаха идещите политически затворници и в своите разговори с тях те започнаха да насърчават новите затворници и да им обясняват, че без страдания няма сполука на борещия се народ и че затворът бил за мъже борци, а не за жени и че всички политически затворници се съдят и осъждат за една свята кауза за народ и родина и т. н.

В общи черти това бяха постоянните теми на разговори между затворииците, които общото национално движение и революционно брожение беше грабнало от домовете им и ги бе завлякло в затвора. Така се утешаваха всички затворници, някои от които оприличаваха македонското освободително движение като един силен поток, който от силното наводнение излиза от коритото си и всичко помита пред себе си. Така затворниците се каляваха и ставаха по-годни дейци за бъдеща работа.

Обаче не всички можеха така да мислят, защото продължителният затвор е съпроводен със своите ежедневни лишения и страдания, от една страна, а от друга – мнозина от затворниците бяха оставили своите семейства на произвола на съдбата. Мнозина обхващаше едно голямо разочарование и гнет. Други затворници пък не тъгуваха толкова за домашните си, колкото за изостаналата им работа.

Търговецът тъжеше, че е изоставил магазина си, занаятчията – за работилницата, си селянинът – за полето и гората, учителят – за училището и т. н. Спомням си моменти как често пъти в постоянните ми разговори с някой селянин едни тъжаха за нивите си, за градините си, други за своите любими волове, крави и овце, а нерядко имаше случаи когато някой овчар тъжи за своето любимо овчарско куче.

В затвора бяхме събрани хорас различно обществено положение и с различна култура. Имаше добри хорица, повечето бедняци, скромни и безпретенциозни, които с месеци наред в затвора не виждаха за храна друго освен хляб и сол или чушки, обаче когато се замисляха пред неизвестността те трепереха за бъдещето, без да може някой с нещо да ги ободри. Дълго време трябваше да им се въздействува да се повдигне у тях революционният дух, тъй необходим за затворническата килия. Мнозина от тях започнаха със стоицизъм да понасят всички лишения в затвора и се утешаваха смисълта, че те като македонци все пак поне малко са допринесли за общата борба, за общата освободителна цел.

Имаше няколко души, които скришом плачеха за своята съдба, обаче тази тяхна слабост се забелязваше от техните близки, които след като изчерпваха всички революционни аргументи, с които искаха да ги убедят да имат воля и чакат спасителния час, като с последно средство си служеха със заплашването, като им казваха:

– От много мисли и от много тревоги човек загубва равновесието на ума си и всеки миг може да подлудее, което е по-лошо. – Човекът е часовник – казваха те – ако се пресили, механизмът се разваля, а сетне, особено в затвора, бял ден няма да види.

Пред този страх и най-малодушните се вразумяваха и сред несгоди и лишения очакваха наближаващата амнистия. По общото убеждение на всички амнистията щяла да се даде след пристигането в Солун на италианския генерал де Жеоржи паша, който от няколко месеца бил в Цариград и всеки момент се очаквал да пристигне в Солун да заеме своя пост – началник реформатор на турската жандармерия в Македония. Обаче няколко месеца се изминаха, но де Жеоржи паша не се явяваше. Мнозина се подиграваха с пристигането на де Жеоржи паша, като с хумор разправяха: "Да беше тръгнал с мравка, пак досега щеше да стигне в Солун".

В бившата турска империя всички работи вървяха бавно, обаче бавността на де Жеоржи паша стана пословична. Той още преди пристигането си и преди поемането на своя пост зле се препоръча и изложи пред политическите затворници, че повечето от тях още преди да напуснат затворническия праг се разочароваха от слуховете за бъдещи административни и съдебни реформи, които щели били да бъдат наложени от европейските сили в Македония.

Само наблюдателността и трезвеността на народа бе достатъчна, щото всякакви обещания за бъдещи реформи да се просрещнат със скептицизъм и всички да преповтарят поговорката: "Турска работа..." В случая и расовият, и религиозният антагонизъм между народа допринасяше още повече, щото и най-

невежата да се усъмни в ефикасността на проектираните реформи, които всъщност бяха и си останаха на книга!

158. ЕДНО ПОСЕЩЕНИЕ НА ЗАТВОРА ОТ ГЛАВНИЯ ИНСПЕКТОР ХИЛМИ ПАША

През месец февруари 1904 година една сутрин в затвора се забеляза голямо раздвижване на гардианите и стражарите. Дворовете почнаха да се чистят. Разбрахме, че ще има някакво посещение. Предполагахме, че в затвора ще дойде или прокурорът, или началникът на жандармерията, вероятно да проверяват оковите на осъдените затворници. След малко затвориха вратите на всичките стаи и по общия вход почнаха да преминават военни и цивилни лица. Узнахме, че в затвора е пристигнал Хилми паша, главен инспектор на Солунски, Битолски и Скопски вилает.

Хилми паша, висок, сух, с черна брада и полузакрити очи, със своята свита прегледа всички стаи и се изкачи на каменната стълба и застана пред входа на резервоара за водата. След като се запозна с положението на арестантите и порядките в затвора, от височината наблюдаваше затворническите помещения, а ние (затворниците) през прозорците наблюдавахме всички жестове и движения на Хилми паша и придружаващите го цивилни и военни чиновници.

Хилми паша не благоволи никого от нас да запита за нищо. Сякаш той дойде да се представи и се изкачи на височината, за да можем всички да го видим. След като пашата със своята голяма свита излезе от затвора, повечето от затворниците започнаха да коментират какъв бил, какво щяло да стане след неговото посещение – празни надежди и упование.

Още на втория ден затворниците – поради незаинтересуваността на големеца, си направиха общата преценка като нарекоха Хилми паша с прозвището "Кукумявката".

159. КОЙ И КАКЪВ БЕШЕ ХИЛМИ ПАША

Хюсеин Хилми паша бе родом от остров Митилин. Турският писател Кемал бей, като мютесариф в остров Митилин, забелязал хубави заложби у Хилми и още като младо момче го покровителствувал и подпомагал. Най-напред той е бил писар, по-сетне става началник на отделение, а по-сетне – секретар, мютесарифин в Сирия, а оттам – валия в Адана. През 1895 година поради един конфликт с австрийски консул той е бил преместен в Йемен.

Хюсеин Хилми паша пристигна в Солун през 1902 година. С него са дошли дворцовите фаворити – армейският генерал Назър паша и подполковник Назъм бей – тъй като самият султан Абдул Хамид не е имал пълно доверие в Хилми паша. Последният обаче със своето държание, такт и умение в късо време спечелил доверието на Илдъза. Като главен инспектор той успя да подбере доста трудолюбиви и ревностни чиновници, които бързо повишаваше. За реформирането на жандармерията с негово съдействие се привлякоха доста способни и напредничави офицери.

Хилми паша беше един доста трудолюбив висш чиновник. "Най-голямото изтезание за мене е да бъда без работа" – е казвал често пъти на своя секретар Събхи бей. Неговите недостатъци бяха, че той не излизаше в обиколка из Македония и не виждаше изобщо какво се върши, а през цялото време прекарваше в канцеларията, зает с писмена работа.

Хилми паша е искал напълно да се зачитат поне човешките и гражданските права на немохамеданското население без да се прави разлика между мохамедани и християни. В борбата му за прокарване на това негово схващане той срещна съпротивата на фанатиците турци. Даже бившият валия на Солун – Реуф наша от Сирия – му е отправял ругателни писма.

Хилми паша, след като привлече интелигентни и деятелни военни и граждански чиновници, с дипломация и сила се бори да прокара турското гледище, а същевременно подготви условията за групирането на младотурците, които по-късно направиха и преврата от 11/24 юли 1908 година – хуриета.

При Хилми паша бяха командировани двама цивилни агенти – австриецът Мюлер и руснакът Демерик, и двамата бивши чиновници при министерствата на външните работи във Виена и Петербург.

Хилми паша със своята ловкост, възползуван от съперничеството на двете тогава най-заинтересувани държави на Балканите (Русия и Австро-Унгария), успя да вмъкне в своята инспекционна област и целия Скопски (Косовски) и Битолски вилаети, някои околии от които не влизаха в географическите граници на Македония, с единствената цел да прикрие и видоизмени етнографическия състав на Македония, тъй като в последната 30% от населението беше мохамеданско, а 70% християнско, което обстоятелство турската власт не искаше да стане официално достояние на чужденците. По инициативата на Хилми паша през 1321 година по турския календар (1902 г.) се състави нова статистика (обща за трите вилаета) само и само да се представи, че болшинството от населението в инспекционната област, сиреч в Македония, е турско-мохамеданско. [3]

Солунски вилает: Мохамедани 4 885 555 47% Гърци-патриаршисти 323 227 31% Българи 113 117 22% Всичко 5 291 899

Косовски вилает: Мохамедани 752 534 Гърци-патриаршисти 13 452 Българи 170 700 Власи и сърби 169 300 Всичко 1 105 986

По-голямата част от мохамеданското население по народност е албанско (ib, пак там)

Битолски вилает:

Мохамедани 460 418 Гърци-патриаршисти 291 283 Българи 188 412 Власи и сърби 35 116 Всичко 975 229

Общо за трите вилаета: Мохамедани 1 700 507 Гърци-патриаршисти 627 962 Българи 575 734 Разни 199 700 Всичко 3 103 903

Същински турци са около 800 000 души. От тях една част, които са дошли на групи от Мала Азия и са били настанени по най-плодородните места, се казват ю р у ц и – повечето селско население.

Друга част турци са били по-рано българи, евреи даже и гърци, които постепенно на групи или единично са били потурчени като носят наименованието ч и т а ц и, както и потурчените евреи в Солун носят името д ь о н м е т а.

Помашкото население не влиза в тази категория Тази погрешна в основата си статистика, съставена не въз основата на народностния, а верски или по-точно казано, вероизповеден принцип, Хилми паша представи пред европейските контрольори и като официална статистика, тя се взе за база, като "вярна и съответствуваща на действителноста". По този начин турското правителство можа да отговори и омаловажи всички други статистики, които се изтъкваха от заинтересуваните балкански държави и техните правителства.

В Цариград това се взе за голям актив и турското правителство пак чрез Хилми паша отиде още по-далече, като, както ще видим по-долу, и във финансово отношение се възползува от съперничествата между великите западноевропейски държави.

Македония благодарение на своето местоположение, умерен климат и трудолюбието на нейното население в сравнение с останалите провинции в Отоманската империя минаваше за една богата и сравнително благоустроена провинция, тъй като тя освен със своите подземни и надземни природни богатства и житни произведения произвеждаше и ред други индустриални растения: тютюн, ориз, опиум, памук, лен, коноп, сусам, грозде, пашкули и др. продукти, чиито годишни приходи се изчисляваха на десетки милиона турски лири.

Въпреки абсолютизма и безправието в държавата, Македония – макар още феодална и крепостническа, изоставена сама на себе си и без всякаква подкрепа на държавата, без удобни пътища и железопътни съобщения – благодарение само на нейната природа, трудолюбието и пестеливостта на местното население все повече и повече развиваше своето селскостопанство и селска промишленост.

Една част от приходите на страната (обществените дългове, митниците, десятъка от тютюна и пр.) бяха заложени срещу външни дългове на Отоманската империя и поради това се предаваха направо в Банк отоман, а останалите приходи бяха предназначени за посрещането на местните нужди на страната. Обаче всъщност една голяма част от приходите се препращаха в Цариград – Илдъз-кьошк, – за да се разпиляват безразборно за удоволствие на султана.

160. БЮДЖЕТЪТ НА МАКЕДОНИЯ

Европейските представители искаха да се определи един бюджет, отделен за Македония. Финансовата комисия под председателството на Хилми паша състави един специален, пак за трите вилаета отделен бюджет, според който годишните приходи и разходи се разпределяха както следва"

ПРИХОДИ:

Солунски вилает 737 846 лири турски Касовски вилает 564 553 " " Битолски вилает 480 719 " "

Всичко 1 773 117 лири турски, или 4 577 925 зл. фр.

РАЗХОДИ

Местни разходи Военни разходи Всичко Солунски вилает 516 111 л.т. 399 765 л.т. 915 876 л.т. Косовски " 242 412 " 600 396 " 842 809 " Битолски " 275 025 " 433 314 " 708 339 "

Всичко 1 034 548 " 1 483 476 " 2 467 025 " или 61 671 325 зл. франка

В тоя тъй посочен бюджет имаше странни противоречия. По това време Цариград водеше една хитра политика на измама с лъжа, тъй като всяка истина за Македония трябваше да се прикрие или да се представи в съвсем друг вид. По инструкции от Илдъза финансовото министерство в Цариград чрез Хилми паша в изработения бюджет приходите се посочваха в по-малко, като при това всичките разходи за войските в цялата Европейска Турция се вземаха от бюджета на Македония, сиреч трите вилаета. Това не беше справедливо, тъй като не трябваше само Македония да издържа една войска от 150 000 души, пръсната по границата на всички съседни на Европейска Турция държави: България, Сърбия, Гърция, Черна гора, Босна. Тези разходи се следваше да се понесат пропорционално от всички останали провинции (вилаети) на държавата.

Приходите от трите вилаета се представяха кръгло 1 800 000 турски лири. Това не беше вярно. В тези приходи не влизаха сумите (приходите) от митниците (400 000 т.л.), общинските дългове (50 000 турски лири), от десятъка на

тютюните (150 000 т. л.) и около 300 – 400 000 т. л. приход от режията (монопола на тютюна). Всъщност всичките приходи от трите вилаета достигнаха до 3 500 000 т. л. При това освен Скопския окръг приходите от останалите околии – Прищинска, Призренска, Ташлидже, Сеница, Ипек – като бедни околии бяха незначителни. Същото беше и с приходите от някои околии на Битолския вилает, които не падаха в границите на Македония. Така че приходите от самата Македония бяха над 3 000 000 турски лири, като 500 000 турски лири оставаха за останалата част от трите вилаета.

Македония с 2 000 000 жители даваше 3 000 000 т. л. приходи, а тогавашна Турция от 30 000 000 жители имаше общи приходи 20 000 000 т. л. Значи Македония даваше един път повече от всички останали провинции.

Според гореприведените цифри в бюджета разходите възлизаха на около 25 милиона турски лири, от които 500 000 т. л. воени разходи.

Султанът и цариградското правителство, за да измамят европейските финансови контрольори, нарочно представиха приходите в по-малко, а разходите в повече и за покриване на този недоимък представи се, че ежемесечно от Цариград се изпращат по 50 000 т. л. С това цариградското правителство успя да издействува пред великите сили да дадат съгласието си щото митническите налози да се увеличат с още 3%.

Илдъза всеки месец чрез Банк отоман прибираше приходите от митниците, общ. дългове, режията на тютюните и за да представи, че ежемесечно Цариград изпраща пари в Македония, турското правителство разиграваше една същинска комедия, като за всички тези фалшиви банкови операции на Банк отоман се плащаше една отделна доста голяма комисионна.

1. Процесът на Иван Гарванов и неговите другари щеше да се разгледа не от военен съд, а от специален граждански съд.

2. Иван Гарванов, Христо Матов и д-р Христо Татарчев бяха кроили въстанието да стане рано през пролетта, сетне на Гергьовден, после на Св. Кирил и Методий, а най-сетне на Смилевския конгрес се предреши за 20 юли (2. VIII н.ст. Илинден. Из "Спомени на Гьорче Петров" (С., 1927, с. 162 и следващите).

3. Според това преброяване много българи и дласи като патриаршисти са отбелязани нарочно като гърци. Всъщност след мохамеданите болшинството от населението беше българско.

МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО

161. АМНИСТИЯТА

Цивилен главен инспектор, началник на жандармерията италиански генерал, европейски офицери за реформиране на жандармерията, административни и съдебни реформи, всичко това за нас арестантите бяха само празни приказки фрази, защото от известията, които получавахме от разни посетители, познати и

близки, всички единодушно казваха, че всичко си е по старому и че никаква промяна няма.

Пък и самите турци арестанти било по внушение на своите сънародници – чиновниците и стражарите в затвора – било по свои собствени разсъждения открито казваха, че шумът, който се вдига с предстоящите реформи е колкото да се хвърли прах в очите на населението, да се заблудят българите, за да не се бунтуват, да не вдигат въстание.

Всички очаквахме поне амнистията. Едва към края на април 1904 година с царското ираде се прогласи амнистията и още на другия ден почнаха на групи, по процеси или по градове и села да извикват и да освобождават.

В затвора настана обща тревога, обща радост, общо задоволство и всички се смеят и шегуват, очаквайки момента да бъдат извикани и да напуснат затвора.

Първия ден излязоха около 400 души, втория – останалите всичко 902 осъдени и още под следствие арестанти българи.

В централния затвор останахме само две групи: едната, като съучастници в разрушаването на ж. п. мост при гара Ангиста, а другата – съучастниците в солунския атентат, тъй като според царския указ (ираде) амнистията обхващаше всички политически затворниии, но се изключваха онези, които активно "на дело с динамит са разрушавали мостове и разни обществени и кредитни учреждения".

Осъдените по антентата на ж. п. мост при гара Ангиста бяха: свещ. Атанас Иванов, Кочо Арабов, Кочо Шатров, Паскал Тодоров и още двама-трима селяни, всички от с Скрижево, Серско. Аз, Марко Бошнаков, Георги Богданов, Милан Арсов и Илия Попйорданов останахме като съучастници в солунското съзаклятие. С нас останаха в затвора още две-три групи от по трима-четирима души българи, които макар и политически арестанти, всъщност бяха осъдени като обикновени криминални престъпници, така щото тях не ги обхвана амнистията.

Затворът сякаш се изпразни и взе съвсем друг вид. Докато преди няколко дни всички кауши (стаи) кънтяха от хора', народни революционни песни, викове и едва побираха затворниците българи, наброяващи във всяка стая от 120 до 160 души, след амнистията във всяка стая останахме по 20 – 30 души, болшинството от които бяха криминални престъпници, повечето турци. Амнистията за нас, останалите в затвора, се изрази в това, че ние свободно можехме да подместваме леглата си надлъж и нашир. Това беше единственото ни предимство.

162. ЖИВОТЪТ В ЗАТВОРА СЛЕД АМНИСТИЯТА

Настъпиха дългите летни дни, настъпиха и горещините... Слънчевите лъчи през деня нагорещяваха околните високи стени и кули, а ние, деня скрити под някоя малка сянка на вътрешните ниски стени, които преграждаха общия двор, седяхме, лежехме, излежавахме наказанието си, без да смятаме изминатите дни,

месеци, както обикновено правеха останалите затворници, тъй като за нас те нямаха значение – ние бяхме осъдени едни на доживотен затвор, а други – на смърт.

Първите дни след амнистията дните ни се видяха дълги като години, арестът още по-тежък и мъчителен, главно поради монотонността. Ние нямаше вече на какво да се надяваме и очаквахме или екзекуцията, която все още не идваше, или смъртта поне на червения султан Абдул Хамид. И едното, и другото за нас беше "добре дошло" пред новите мъчнотии, които срещахме и изживявахме в затвора. Неизвестността пред бъдещето ни беше така голяма, че ние даже с фантазията си не можехме да си представим като какво още ни предстоеше и трябваше да преживеем.

Цялото лято през 1904 година мина така монотонно и в очакване привеждането на смъртните присъди в изпълнение. Едва към края на есента затворът пак отново почна да се пълни. След въстанието се създадоха все по-нови и по-нови афери, появиха се пак чети и тук-там ставаха пак сражения, вследствие на което постепенно затворът се пълнеше пак с политически затворници българи. Ние бяхме изпаднали в ролята на ханджии, които редовно посрещат и изпращат гости.

Режимът в затвора не беше много строг, обаче обстановката, в която бяхме поставени, беше много лоша. Климатът вътре в крепостта беше много сух и главно много променлив. Лятото от сутринта до вечерта слънчевите лъчи нагорещяваха дотолкова високите каменни стени на крепостта, че ние вътре в стаите чувствувахме такава голяма горещина, като че ли бяхме в преизподнята на ада. А през есента и зимата, като почваха да духат ветрове, особено северният, наричан "вардарски вятър", по цели дни вятърът се въртеше в оградите и непрекъснато се развиваше във високите стени на крепостта. От непоносимата горещина и голямата сухост на въздуха през лятото, от една страна, и от друга – от ветровете през есента и зимата, лицата ни увяхнаха и посърнаха, кожата по лицето и тялото ни ставаше все по-черна и постепенно се прилепваше до костите. Всички линеехме. Това беше вследствие на лошия климат, който в крепостта значително се различаваше от климата в града, макар Солун да е приморски град. Обстановката, при която живеехме, бе такава, че съвсем малко се чувствуваше влиянието на морето.

Но не беше само в това нашата мъка. Ние преживяхме една друга непоносима мъка – прямия контакт с криминалните престъпници турци, повечето вулгарни убийци и крадци, и често пъти имахме неприятности с някои от тях, в които престъпността беше голяма. Освен това между криминалните затворници имаше взаимни вражди и борби, които често пъти се изразяваха във формени боеве със стомни, с обуща, с дървета, с ножове. Колкото и да стояхме настрана от техните взаимни вражди и крамоли, ние все пак по необходимост трябваше да вземем страна.

В затвора имаше две-три "партии". Начело на едната стоеше убиецът Якуб, на другата – Хамид, на третата – Осман и т. н. Във всяка стая също така арестантите криминалисти се разделяха пак на враждуващи групи, дебнещи се със стръв една друга. Ежбите и враждите между тях по нищожни даже поводи

бяха толкова изострени, че никой никога не можеше да знае, нито пък да предвиди кога ще стане сбиването. То обикновено се почваше по съвсем дребни поводи, предизвикани било само от един криминален престъпник, или пък от цялата група такива.

Сбиванията ставаха често и обикновено нощно време, когато вратите се затваряха. Щом се подкачаше някое сбиване, почти всички се нахвърляха един срещу други, като всеки криминален престъпник целеше своя обект, гледайки да се възползува от общата суматоха, а най-вече от тъмнината, защото още при самото сбиване от хвърлянето на разни предмети обаче обикновено лампите нарочно се угасяваха и боевете се водеха в тъмнината, докато гардианите и стражарите пристигнат със своите къси дървета, здраво обвързани за ръцете им и още при влизането им в стаята почваха безразборно да бият, който им се изпречи пред очите – виновен или невиновен, само и само да преустановят общия бой. След това вече почваха да издирват кой е предизвикал скандала, кой е започнал първи боя, кой се е провинил и пр. и пр. През време на такива жестоки боеве обикновено побеждаваха по-големите и по-добре организирани групи и надделяваха физически по-силните или онези, които можеха да се явят с ножове в ръцете си. А те бяха обикновено фаворизираните, т. е. онези, които по-добре се гледаха от затворническата власт, сиреч онези, които бяха в добри и приятелски връзки с шефа на гардианите или със самия директор на затвора.

Във всяка стая имаше по един шеф – каушасия – на затворниците. Шефът се определяше от затворническата управа – директора на затвора със съгласието на началника на гардиените. Всеки шеф на кауш има по двама-трима свои телохранители, физически здрави и обикновено с тежка присъда криминални затворници.

Шефът на всяка стая имаше монопола за продажбата на кафета, чай, прането на дрехи, за която цел си ангажираше колкото му са необходими слуги или помощници. Шефът се разпореждаше за всичко в стаята: той посочва леглата, той подрежда арестантите, той бди за чистотата. Шефовете в стаите (каушасиите) са очите и ушите на затворническата управа. В замяна на това шефовете експлоатираха затворниците в кръга на затворническия правилник. Шефът продава кафета, чай, разиграва хазартни игри и приходите от тях биват в полза на шефа. Всеки затворник бе длъжен да пие или поръчва (за черпня на своите познати и близки) кафета, чай, а пък някои от по-заможните затворници бяха заставлявани да играят хазартни игри или барбут (със зарове).

Всяко място за лежане на затворниците се посочваше от шефа или неговия помощник срещу откуп. Онези, които консумират само по едно-две кафета или чай през деноношието като бедни, се поставят по към вратата на кухнята или нужника, а онези, които по-често играят комар, консумират повече кафета или чай, се поставяха на по-чисти "почетни" места.

От приходите от прането, от продажба на кафе и чай и комара всеки шеф на кауш ежемесечно вън от своите разходи имаше повече от 5 – 7, а понякога и по 10 л. турски чист приход, една част от които той тайно даваше на директора и шефа на гардиените. Само в стаите определени за осъдените вече затворници,

имаше 12 души каушасии и всеки от тях минимум 3 – 5 турски лири на месец беше длъжен да дава на директора.

Лавката при затвора се даваше на търг, обаче още преди да се възложи търгът, тя се откупуваше предварително с една доста крупна сума, която вземаше пак директорът на затвора.

Доставчиците на хранителни припаси, мляко и пр. за болницата при затвора, както и хлебарят, също тъй даваха своя "данък" на директора, от когото пък очакваха услуги, улеснения в печалбите им. Директорът всячески покровителствуваше и улесняваше доставчиците, като ги протежираше, когато доставяха примесено с много вода млякото, недопечен хляб, недоброкачествено месо, не контролираше цените, по които се продаваха всички хранителни и други предмети, а на каушасиите даваше пълна свобода да се разпореждат, да експлоатират и даже да малтретират неприятните тям арестанти.

От каушасиите обикновено един-двама бяха любимците на директора и той ги фаворизираше повече от всички други. При тях в тайните стаи обикновено разпореждаше да се поставят по-състоятелните арестанти или онези, които редовно играеха на хазартни игри. Поради това и ред други поводи в затвора каушасиите със своите свити от телохранители, слуги и близки и пр. се разделяха на две главни враждебни групи, тайфи, партии (настръхнали една против друга). Когато едната от тях е на "власт", положението се завземаше от едва част от каушасиите и чрез тях минаваха всички ходатайства, подкупи и пр. и пр., поради, което те бързо забогатяваха, като се обличаха в чисто, скъпо, хубаво долно облекло и горно облекло, а някои от тях водеха и един разпуснат живот...

Когато по един или друг повод те паднат, дохождаха други на "власт", които не избираха средствата - както първите – и бързо се натрупваха с пари, за да изпъкнат пред арестантите, от една страна, и, от друга – пред своите съперници каушасии.

Често пъти някои от каушасиите дотолкова се самозабравяха, че за да удовлетворят алчността си за пари, освен че по един възмутителен начин експлоатираха всичките затворници, а отиваха и до крайност, като тормозеха и изнудваха затворниците, като ги биеха и малтретираха. Гардианите със своя началник, по внушение на самия директор, като истински виновник за всички произволи в затвора, нарочно си правеха оглушки, че уж нищо не знаят, нищо не виждат и ако някой онеправдан – турчин или християнин – се опиташе да се оплаче или да изнесе нещо пред директора прокурорството и пр., под разни претексти той биваше наказван.

Така че режимът в затвора в нищо не се отличаваше от режима на управлението в самата турска държава. Режимът, порядките в затвора и пр. се схождаха с режима и порядките в самата държава. Затворът представляваше държавата в миниатюр. Въпреки общото роптание, въпреки всички възможни явни и тайни протести и оплаквания режимът и порядките в затвора си следваха своя път, експлоатацията и тормозът продължаваха.

Антагонизмът между каушасиите ставаше все посилен и по-силен, та и общото негодувание често пъти се изразяваше в сбивания между затворниците.

Сбиванията зачестиха и два-три пъти при сбиванията бидоха убити няколко души затворници. Това даде повод за една по-щателна анкета, обаче все пак режимът в нищо не се промени. Всичко се изопачи и раздорите и роптанието на всички арестанти се представи като един случаен инцидент и бидоха наказани само физическите убийци.

Каушасиите най-вече се опасяваха от нас, политическите затворници, страхувайки се, че ние чрез посетителите, които дохождаха при нас на свиждане, писмено се оплакваме пред чуждестранните представители в града или пред съответните черковни общини, митрополии и пр., които от време на време правеха постъпки пред главния инспектор Хюсеин Хилми паша, а така също се правеха постъпки и пред прокурора.

Както директорът, така и някои от каушасиите знаеха това, обаче нямаха факти, тъй като не можеха да заловят нито някой разговор с посетителите, нито пък някой писмен документ. От време на време някои от каушасиите ни подмятаха думи, за да ни предупредят, а ние се представлявахме, че не се интересуваме от такива дребни работи. Обаче не ни вярваха и силно ни подозираха.

Шефът на VI стая (кауш) Хамид чауш често пъти в разговорите ни натякваше, че ако се наруши сегашният порядък и се смени директорът, с когото той беше в много добри отношения и фактически беше същински директор, това ще знае, че е от нас – политическите затворници.

Аз се мъчех да го уверя, че подобно нещо няма, че тук в затвора всеки си гледа положението, в което е изпаднал и малко се интересува за другите.

– Ти не ме заблуждавай. Ние тук сме дошли за убийства или кражби, а вие... за политика. Вие вън от затвора въставате срещу държавната власт, срещу султана, та срещу нас ли няма да се противопоставите! Когато и да е, ние ще пострадаме от вас, ако вие поради някоя амнистия не се освободите или ви препратят на заточение – полушеговито ми обясняваше Хамид чауш.

Аз настойчиво отказвах, че може някой от нас да прави някакви оплаквания, но на ума си разсъждавах колко логични са разсъжденията и заключенията на тоя турчин затворник. Той аслъ минаваше за по-умен и по-тактичен от всички останали каушасии.

Неговата стая, VI кауш, в една песен из живота в затвора се наричаше "стаята за съвещанията". В нея песен се рисува животът на затворниците в затвора "Едикуле" и за всички затворници по стаи се даваха съответните, ако не характеристики, то поне епитети.

Затворниците в първа стая се възпяваха като хора, които са готови всеки момент да се сбият, да подкачат борбата; затворниците във II стая, като хора, които само преценяват станалото и си дават мнението, сиреч разглеждат процеса; затворниците в III стая в песента се отминават, тъй като тази стая беше

определена за най-бедните арестанти немюсюлмани и се именуваше "рая кауш"; затворниците от IV стая при всички свади, крамоли и сбивания знаеха виновния и определяха наказанието, което в V стая се туря в изпълнение (там е бил позорно бит помощникът на "тиранина" Якуб, който впоследствие падна от власт); VI стая се представя като стая, където стават съвещанията, където се кроят само планове, а затворниците в VII стая се представляваха като хора по-скоро безгрижни, винаги заети със своите песни и веселия, а останалите стаи в песента не се споменават, тъй като в тях обикновено се поставяха хора подсъдими, под следствие, и като такива не могат да вземат участие в борбите в затвора, понеже всеки за себе си остава с надеждата, че може би ще бъде освободен и ще напусне затвора.

Между криминалните затворници имаше разни типове. Едни по темперамент, физиономия и инстинкт бяха престъпни типове, а други повечето макар и с тежки присъди от по 15 – 20-годишен затвор, бяха тихи смирени хора, които по манталитет, темперамент в нищо не се отличаваха от обикновените хора. Обаче Темида не винаги добре преценява със своите везни. И на едните, и на другите наказанията бяха еднакви, тъй като законът обикновено не прави разлика и всички минаваха под общия знаменател "криминални престъпници", убийци (катили) и лица съвсем нееднакви и по манталитет, и по разсъждения, и по навици и привички или условия, при които бяха живели и извършили престъпни деяния, имаха по размер еднакви наказания, тъй като съдиите само "прилагат" закона... Обаче обстановката, в която бяха поставени и едните, и другите и режимът в затвора бяха такива, че, обективно взето, нищо не можеше да ги поправи, а напротив, още повече да ги корумпира, развали. В това отношение съответните съдии, които "по съвест" бяха определили и наложили наказанията, приличаха на онези лекари, които без да определят точно диагнозата на болестта на своите клиенти, вместо да ги изцерят, те ги погубват.

Наистина в живота има много заблуждения, но заблужденията в правото, в правосъдието са от такова естество, че водят след себе си обикновено лоши социални последствия.

163. РЕФОРМИ В ЦЕНТРАЛНИЯ ЗАТВОР

Животът ни в затвора от ден на ден се влошаваше. Скука, лишения, морални и физически страдания, свади и крамоли и т. н. За амнистия и дума не можеше да става. Ние трябваше да се примирим с положението ни и търсехме средство как да облекчим поне живота си в затвора. Това наистина беше трудно, но не невъзможно. Отвътре ние не можехме да направим каквото и да е, за да се промени режимът или изменят порядките. Не ни оставаше друго, освен да действуваме тайно отвън, като непрекъснато отправяхме молби и протести било пред съответните черковни общини, било до консулите на европейските държави, които от своя страна сегиз-тогиз правеха постъпки било пред главния инспектор Хилми паша, било пред валията. Днес, утре, месец, година, най-сетне по-висшата власт се заинтересува и предприе една по-щателна анкета.

Анкетата се възложи на младия, интелигентния поручик Рефет бей – жандармерийски офицер. Рефет бей дойде в централния затвор като началник на охраната, а в същото време имаше пълномощно да реформира централния

затвор. Той още първата седмица от лични наблюдения, срещи с арестантите, изучи положението вътре в затвора. Научи и схвана всички произволи, експлоатацията и безобразията, които ставаха в затвора. Тайно и ловко той изучи и по-видните лица от каушасиите и взе първата мярка срещу тях.

Една сутрин, още в зори, в целия затвор стана общ обиск. Дрехи, съдове, хора, постилки всичко щателно се претърси. Намериха се 15 – 20 ножове и ками.

За Рефет бей това беше достатъчно, за да си послужи за доказателство и повод, за да отиде още по-далеч. С разни разпити и дознания, от една страна, и със заплашвания, от друга страна, той противопостави някои от каушасиите едни срещу други и от тях успя да научи още колко ножове и ками има скрити по стаите и кои са лицата, които ги укриват. Постепенно в разстояние на 3 – 4 дни той събра 112 ножове, ками и 2 малки пистолета.

Поручик Рефет бей, след като прибра, ножовете и камите, разпореди всички каушасии и техните "адютанти" телохранители да се поставят в едно отделно помещение. Всички храбреци (кабадаии) – за такива минават каушасиите и техните адютанти – след като ги прибра в една стая, за да ги подиграе, осмее и накаже, даде на всеки един не по един, а по два ножа, като с ирония им заяви: "Нали сте толкова "с м е л и и х р а б р и", ето ви ножове и ако желаете взаимно се избийте помежду си... Аз зная, че вие държахте и криехте тези ножове не за да си служите с тях толкова във взаимните ви вражди, а да тормозите останалите затворници, които експлоатирахте, ограбвахте и измъчвахте като съшински разбойници, каквито сте всъщност."

След като каушасиите бидоха изолирани, по разпорежданията на затворническата управа се запрети в стаите да се продават кафета, чайове и да се разиграват хазартни игри и комар. "Монополът" на прането и бръснарницата се вдигна.

Рефет бей по убеждения беше много либерален човек, а впоследствие научихме, че бил и младотурчин.

Прочее пред някои от нас поручик Рефет бей показа в действителност, че наистина в него има доста много човещина и хуманност, които бяха такава голяма рядкост между властвуващите по това време в Отоманската империя.

След тази смела акция на Рефет бей положевието в затвора сравнително взето се измени, режимът се облекчи, а възмутителните бюрократически похвати и порядки се унищожиха.

Ние, политическите затворници. се наложихме. един вид "дойдохме на власт". Всичките бивши каушасии пред страха, че ще бъдат препратени в някои от малоазиатските крепости станаха толкова смирени, толкова тихи и кротки, сякаш бяха невинни момичета. Мнозина от тях изпаднаха в малодушие, че почнаха чрез някои от нас да търсят ходатайства, да се прибират пак по стаите, като, разбира се, предварително заявяваха, че старото мина, то няма вече да се повърне, но поне и те да бъдат поставени при същите условия, както всички останали арестанти.

Като затворници ние нямахме свобода, но постигнахме едно равенство и бяхме доволни. В тази дълга мъчителна и опасна за живота ни борба в края на краищата ние надделяхме и почти всички затворници: българи, турци, евреи и пр. бяха доволни.

164. НА ЗАТОЧЕНИЕ

Обаче това наше задоволство и радост за спечелените човешки правдини в затвора не беше за дълго. След няколко седмици от битолския и скопския централен затвор пристигнаха две по-големи групи българи, политически затворници. Между затворниците от битолската група бяха свещ. Георги Василев от Лерин, Симеон Шишков от Екши су, войводата Алеко Джорлев от с. Баница, Благой Симеонов от Демир Хисар – Битолско, а между затворниците от скопската група бяха д-р Петър Кушев от Велес, Тодор Лазаров от Щип, членове на Скопския окръжен революционен комитет – всички с големи присъди над 10 години строг тъмничен затвор.

Те престояха в "Едикуле" около една седмица и още с една група от солунския централен затвор, вкупом, оковани в железа потеглихме на път към заточение – повечето в Мала Азия, а една група от 150-ма всички осъдени на вечен затвор и смърт – в Африка, Триполитания, областта Фезан, град Мурзук. [Вж. Шатев, Павел П. Заточението в Сахара - Фезан, С., 1910]

165. СЛЕД ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ...

(Вж. "Илинден", No 17 от 29.IV.1923 г.)

"Нарушаваме един завет на великите македонски покойници в Солун и Сахара. Те бяха се заклели да не оставят свои портрети, защото искаха да бъдат служители на идеята, но не и на славата. Там, в разрушението на македонската столица Солун, гемиджиите искаха да затрият и своята плът и своите имена, оставяйки да живее над техните развалини възмогнатият македонски дух за свобода и добруване и копнежи за светли дни.

Историята обаче не тачи завети... От момента още, когато Орце застана да запали фитила, който трябваше в лицето на отоманската банка да хвърли във въздуха европейския капитал, кърмещ на гърдите си Хамидовия деспотизъм – от този още момент имената на скромните тия безумци се понесоха като символ на македонския героизъм, на македонската самоотверженост, те отекнаха във всички потайни кътища на македонската душа, за да станат вече отвъд 20-те години и първите светци на македонската революция... Не само защото македонският идеализъм – в лицето на солунските атентатори – беше стигнал кулминационен връх, какъвто рядко, дори никак не се среща в историята, но и защото на 28 април 1903 година в македонската столица Солун се бореха две революционни системи: едната на руския анархизъм, присаден на македонска почва, който искаше да поразява със смели и страшни разрушения и вся смут всред европейския капитализъм и Хамидовия деспотизъм а от другата – на Левски, която смяташе да действува чрез бавна революционна подготовка на масите.

Първата група даде солунските атентати, а втората – Илинденското въстание.

И трудно ще е за историка той лично да определи кое от тия две събития е било по-голямо по значение, коя от тия две системи е била по-велика – дали примерът на личното безстрашие, или пък системното възпитание на масите в революцията.

И ако последното донесе едно самосъзнание на македонските маси, което продължава да твори вече втората песен на македонската епопея, първото пък е онзи стимул, който създава македонския свръхчовек на революцията, в когото учудено се вече взират вековете...

Тъй солунските атентатори са най-висшата проява на човешкия индивидуализъм, който покорявам твори съдбиним твори и гранита от волеви поколения,

А делом дошло вече до тази кулминационна точка, то не може да умре... Защото, затрупано в разрушенията на Банк отоман, то възкръсна от саможертвата на Орцето в тъмната солунска нощ на 29 април 1903 година, то светва с неугасимия огън на Македония, набучено в плътта на Мечето, то превъзмогна и носи своя отклик в духа на поколенията.

След 500-годишни унижения и оскърбления, на 28, 29 и 30 април 1903 г., когато Орцето палеше зарядния фитил срещу европейските интереси, когато Кирков и Тръчков гасяха светлината на град Солун, за да проблесне факелът на идеята, когато пред Карабурун гореше параходът "Гвадалкивир", който изнасяше ограбената пот на поробения македонски селянин, когато трещяха бомбите на македонските безумци, за обезумяване на европейските умници – за пръв път македонската пробудена съвест играеше своя кошмарен танец над обезумелия деспотизъм и неговите крепители.

Това беше делото на 12-те, което днес след 30 години, [ни кара] учудено [да] се озъртаме назад.

Не звучи ли тая смелост на подвига, тая мошност на индивидуалитета като легенда, която е невероятна, ала примамлива, вълшебна?"...

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Животът е борба, която има смисъл, когато непрекъснато се развива и увеличава. Целта на живота, а следователно смисълът на борбата не е нито в щастието или успеха, а също тъй в богатството или славата в живота. Не, животът на човека е като едно действие, което непрекъснато се развива, като при това поражда, нови действия, които все повече и повече растат и се развиват. Щастието и успехът и живота са по-скоро второстепенни резултати. Всяка човешка дейност има смисъл и назначение, когато се непрекъснато развива, тъй че да поражда друга, но по-силна по-активна дейност.

Прагматизмът в живота на човека се различава от утилитаризма по това, че принципът за ползата се замества с акцията и непрекъснатата деятелност на човешкия индивид. Акцията и непрекъснатата дейност на човека в живота са единствените средства, които осигуряват, гарантират постепенното развитие на индивида и обществото. Когато сме в непрекъсната дейност, акция или труд, резултатите, положителни или отрицателни, винаги могат да ни дадат поуки и да ни напътват как по-правилно да се стремим към постигането на нашия идеал в живота.

Човек, където и да е, всякога може да се поучи от всичко в живота, стига да пожелае и да е любознателен. Всеки национален деец, какъвто и да е той, при каквито и условия и да е поставен, ако всякъде и всякога общия интерес поставя над личния частния и се въодушевява от един идеал, всякога и навсякъде с всичко в живота си може да бъде полезен на своя народ.

Всеки революционер конспиратор въпреки всички несгоди, случайности, неприятности, мъчнотии може да успее само при едно-единствено условие, ако всякога и навсякъде, по какъвто и да било повод, случай или събитие, е готов да тури край на своя живот, да умре без да се страхува от смъртта, която всеки не знае и не може да знае кога и как ще дойде.

Не са револверите, пушките, бомбите или адските машини, които дават сила в борбата, а – напротив – само идейните подбуди, личният пример, решителността, смелостта и безстрашието на революционера конспиратор от смъртта е, което в края на краищата увенчава с успех всяко начинание, всяка акция, всяка борба – било по планини и поля, било по села и градове.

Това може да се постигне само когато има пълно съзнание, че общото благо трябва да бъде преди всичко и над всичко наш ръководител при служенето ни безкористно на родината.

БЕЛЕЖКИ (към второ издание (?))

с. 31. "Бунтовниците комити", за които се говори в тази глава, бяха четите, организирани и изпращани от Върховния македонски комитет, избран в първия конгрес на съществуващите от по-рано македонски дружества в България, състоял се в София през 1895 г. Върховният македонски комитет през 1900 г. се нарече Върховен македоно-одрински комитет след като към него се приобщиха и тракийските дружества.

с. 41. За ученическия бунт в Солунската гимназия говори в своите спомени Иван Гарванов, учител тогава в същата гимназия. Според него между учениците имало групи, които били недоволни "от дисциплината, от натиска да се занимават само с училищни работи". "Бунтът, казва Гарванов, се изрази в колективно искане от страна на учениците, събрани накуп в коридора, да се отстранят от училището Ангелов и Наумов; те не мирясаха, докато Наумов писмено не си поднесе оставката на учениците." (Спомени на Д. Груев, Б. Сарафов и Ив. Гарванов от Л. Милетич, С., 1927 г., с. 112).

За същия бунт разказва в своите спомени и Гьорче Петров, учител по това време в тази гимназия: "Истината по гимназиалните вълнения, които станаха през зимата, къде Коледа, е следната: Настроението у учениците беше вече революционно. В клас 1895 г., I полугодие, именно в VI клас, на урок на учителя д-р Лука Димитров става един ученик, Нацев (от Леринско), и му заявява натъртено: "Господин учителю, имам да Ви заявя от страна на целия клас, че по-добре ще сторите, ако си вземете камените (преподаваше минералогия) и си излезете, та правете, каквото щете с тях." (Спомени на Гьорче Петров от Л. Милетич, С., 1927 г., с. 31).

с. 47. С у б а ш и я – управител на бейски владения.

с. 49. Афери се наричали разкритията, арестите и преследванията, вършени от турските власти. За Винишката афера вж.гл 18.

с. 51. Названието Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО) се явява след Първата световна война, когато тя се възглави от Тодор Александров. Александър Протогеров и Петър Чаулев. Дотогава организацията се именуваше както следва: при основаването през 1893 г. – "Български македоно-одрински революционни комитети" (БМОРК), след учредителния конгрес през 1896 г. в Солун – "Тайна македоно-одринска рсволюционна организация" (ТМОРО), а след Общия Рилски конгрес (1905 г) -"Вътрешна македоно-одринска революционна организация" (ВМОРО).

с. 62. Убийството на Кязим бей е извършено на 14 ноември 1897 г. не от хора на революционната организация, а от една разбойническа банда, която задигнала от дома му около 800 лири и успяла да избяга.

с. 67. От посочените лица, за които тук ще дадем кратки биографични бележки, членове на Централния комитет на революционната организация в различно време са били:

Д а м е Г р у е в е роден през 1871 г. в с. Смилево, Битолско. Учил е в Битолската гимназия, завършил гимназията в Солун, следвал две години история в Софийското висше училище. Като студент е бил социалист. Учителствувал в родното си село Смилево, в Прилеп, в Щип, бил екзархийски училищен инспектор в Солунско. Той е от основателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Голям организатор, бил на заточение в Мала Азия и водач на Илинденското въстание. Убит е на 23 декември 1906 г. в с. Русиново, Малешевско, при престрелка с аскера.

П е р е Т о ш е в е роден в Прилеп през 1865 г. Следвал е в Солунската гимназия, завършил гимназията в Пловдив. Бил доброволец в Сръбско-българската война (1885 г.). Той е един от първите хора на организацията. Учителствувал е в Прилеп и Битоля. Бил на заточение в Мала Азия. Убит е на 5 май 1912 г. в Тиквешко.

Х р и с т о М а т о в е роден в Струга в 1872 г. Учителствувал в гимназиите в Скопие и Солун. Бил заточен в Мала Азия. През 1904 г. става член на Задграничното представителство на ВМРО. След Илинденското въстание се

очертава като идеолог на десницата на организацията. Умира в София на 10.II.1922 г.

Д о к т о р Х р и с т о Т а т а р ч е в е роден на 16 декември 1869 г. в гр. Ресен. Първоначално образование получил в родния си град, сетне следвал в Пловдивската гимназия, завършил медицина в Германия, работил като лекар в Солун. Бил заточен в Мала Азия. След освобождението си става член на Задграничното представителство на ВМОРО. До 1949 г. той живя в България, след това замина за Италия и там се помина.

И в а н Х а д ж и н и к о л о в е роден в Кукуш на 24 декември 1861 г. Първоначално образование получил в Кукуш. Следвал в Пловдив и Свищов, завършил висше търговско училище в Австрия. Бил учител в Костенец, Воден, Кукуш, Лерин и в Солунската гимназия, по-късно станал книжар в Солун и София. Заболял от тежка болест, тури край на живота си в София на 9 юли 1934 г.

И в а н Г а р в а н о в е роден в Стара Загора на 23.XII.1869 г. Средното си образование получил в родния си град. Завършил физика във Висшето училище в София, специализирал във Виена, бил учител в Солунската гимназия. Изпратен бил на заточение в Мала Азия. След освобождението си (1904 г.) се завръща в България и става член на Задграничното представителство. На 11 декември 1907 г. е убит в София заедно с Борис Сарафов по присъда на Серския окръжен революционен комитет.

с. 72. М и х а и л Г е р д ж и к о в е роден в Пловдив на 26 януари 1877 г. Учил е във французкия пансион в Пловдив, сетне в българските гимназии в Пловдив и Сливен. Следвал висше учебно заведение в Швейцария. Бил е учител в Битолската гимназия, войвода на агитационна чета в Кукушко. Преди въстанието в 1903 г. бил назначен за главен одрински войвода, а през въстанието го избрали за член на Върховното боево тяло, което ръководи действията в Одринско (Преображенското въстание). Почина в София през 1947 г.

с. 73. Б о р и с о в а г р а д и н а се наричаше сегашният Парк на свободата в София.

с. 75. Б о р и с С а р а ф о в е роден в с. Либяхово, Неврокопско (сега Гоцеделчевско) на 12 юли 1872 г. Завършил е Солунската гимназия, сетне Софийското военно училище. През 1895 г. влиза в Македония с чети, изпратени от Върховния комитет. Действувал в Илинденското въстание като член на Главния щаб на въстанието. По-късно води борба против левицата във ВМРО. На 11.XII.1907 г. е убит в София заедно с Иван Гарванов по присъда на Серския окръжен революционен комитет.

С л а в ч о К о в а ч е в е роден в гр. Скопие на 5 януари 1875 г. Завършил е Военното училище в София, а по-късно правни науки в Белгия. Като щипски войвода взима участие в Илинденското въстание. След Първата световна война той е един от водачите и идеолог на Македонската прогресивна федеративна

организация в България. Убит е на 13 септември 1924 г. в София от оръдие на фашистката власт.

Т о м а Д а в и д о в е роден в Ловеч на 2 май 1863 г. Завършил е Военното училище в София, участвувал в Сръбско-българската война. През лятото на 1895 г. влиза в Македония с чети, изпращани от Върховния комитет. Разочарован от идейните междуособици между македоно-одринските дейци, през 1902 г заминава за Македония като войвода на ревизионна чета в Битолско. На 15 март 1903 г. пада убит в сражение с аскера.

с. 82. Л е с т в и ц а – стълба.

с. 105. Италианският крал е У м б е р т о I, син на Виктор Емануил II. Роден е в Торино през 1844 г. На престола се възкачва в 1888 г. Убит е в Монца през 1900 г.

с. 122. Б а б а' – татко; учтиво турско обръщение към възрастен човек.

с. 145. Аферата Керемедчиоглу избухва поради пленяването край Лозенград на гръцкия лекар Керемедчиоглу. Пленен бил за откуп от върховистка чета и бил освободен след като са му взели откупа. Гоце Делчев няма нищо общо с това пленяване.

с. 153. М о л л а – турски верски учител.

с. 162. М ю д ю р л у к – полицейски участък.

с. 163. Н а х и м ю д ю р – началник на сборна селска община.

с. 166. Щипската афера избухнала през декември 1900 г. при откриването в Ново село, предградие на гр. Щип, на организационния работник Санде. Обсаден в къщата, в която се укривал, Санде храбро се сражавал с аскера и повалил 16 души от него.

Кумановската афера избухнала около същото време, както Щипската, при откриването на една пушка в дома на селянина Тасе Миленков от с. Павлишенци, Кумановско.

с. 169. Т о д о р П а в л о в е роден в Скопие. След Първата световна война бил пълномощен министър в Цариград. Поминал се в София.

с. 176. Ч а у ш и н – старши стражар.

с. 178. Т о д о р А л е к с а н д р о в е роден в гр. Щип на 4.II.1881 г. Той е виден деец от десницата на македонското националреволюционно движение, член на Централния комитет на появилата се след Първата световна война Вътрешна македонска революционна организация, взел участие на страната на реакцията във военнофашисткия преврат на 9 юни 1923 г. и в потушаването на Септемврийското антифашистко въстание от същата година. Под натиска на олевяващите маси в редовете на организацията Александров подписа Майския

манифест на ВМРО от 1924 г., с който се дава демократично-прогресивна насока на организацията, но се отказа от подписа си по искане на правителството на Демократическия сговор. Въпреки това бе убит на 31.VIII.1924 г. заради проявената колебливост.

с. 180. М у т а ф ч и я – занаятчия, който изработва предмети от козина (чулове, въжета и пр.).

с. 183. Н и к о л а Р и з о в не е бил член на ЦК на ВМРО, както твърди авторът.

с. 187. М е а р и ф – инспектор по просветата. К а й м а к а м и н – управител на околия (кааза).

с. 191. Н и к о л а К а р а н д ж у л о в през март 1904 г. избягал от затвора по изкопан от него и другарите му канал и станал войвода на Прилепския район. На 10 август с. г. бил обсаден в Селечка планина от хиляден аскер. В завързалото се сражение го ранили в гърдите и по негова молба бил застрелян в челото от другарите си, за да не попадне жив в ръцете на неприятеля.

с. 205. А л е к с а н д ъ р К и п р о в е роден в Свиленград през 1878 г., завършил гимназия в родния си град. Автор е на разкази и пиески с патриотично съдържание. През периода на Първата световна война бил народен представител и в това си качество ходил в Швейцария за защита на българската кауза. Там издал книга, озаглавена "Истината върху България" на три езика - френски, немски и японски. Починал в Свиленград през 1932 год.

с. 216. Г о ц е Д е л ч е в, роден в Кукуш на 23 януари 1872 г., е безспорен вожд на македоно-одринското националосвободително движение. Завършил е гимназия в Солун. Бил юнкер във Военното училище в София, откъдето е изключен заради социалистическите си възгледи. Бил е учител в Ново село, Щипско, и в гр. Банско. Заедно с Даме Груев полага основите на ВМРО, като очертава демократично-прогресивните й идеи. Неговите подвизи и апостолската му дейност населението е възпяло в много народни песни. Убит е на 4 май 1903 г. в схватка с аскера в с. Баница, Серско.

с. 217. Я н е С а н д а н с к и е роден в с. Влахи, Мелнишко, на 18 май 1872 г. След убийството на Гоце Делчев Яне Сандански става ръководител на Серския революционен окръг и водач на левицата в организацията. През време на младотурския режим (1908 – 1912 г.) възглавява основаната в Солун Народна федеративна партия (Българска секция). Убит е от агенти на Фердинанд Кобургготски в Пирин планина на 21 април 1915 г.

с. 232. К о с т а Н у н к о в е роден в Чирпан на 8 юли 1877 г. Действувал е в Македония и Одринско, убит е в сражение с аскера на 20.II.1905 г. в Кумановско.

с. 248. Г а р с о н – прислужник в ресторант, келнер.

с. 254. Л а в а б о – умивалник.

с. 267. Ц е н т р а л и с т и се наричаха привържениците на Централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, а върховисти – тези на Върховния македоно-одрински комитет. Борбите между тях са предадени в поместените в този труд извлечения от книгата на Хр. Силянов "Освободителните борби на Македония", т. I, С., 1933 г.

с. 297. Е к а т е р и н а И з м и р л и е в а, братовчедка на поета Христо Смирненски и жена на видния войвода санданист Тодор Паница, е родена в Кукуш на 2.XI.1882 год. Завършила е Солунската девическа гимназия и е била учителка. Във връзка със Солунските атентати е била задържана в затвора. Почина в София на 28.VIII.1967 г.

В н у к – племенник.

с. 298. М и т р о п о л и т На т а н а и л е роден в с. Кучевище, Скопско, на 26 октомври 1820 г. През 1872 г. бил избран за митрополит в Охрид. През 1879 г. участвува в организирането на Кресненското въстание. От 1883 г до смъртта си (18.IX.1906 г.) е митрополит в Пловдив.

с. 299. Христо Силянов оспорва изказването на Гьорче Петров по срещата в Солун на Гоце Делчев с Иван Гарванов и Даме Груев. Силянов смята, че Гоце и Даме са се разбрали по въпроса за въстанието в смисъл въстание да се вдигне в подготвените райони, а в другите да се действува с четнически и терористически акции. (Вж. Силянов, Хр., Освободителните борби на Македония, т, I, С., 1933, с. 231).

с. 300. Г ь о р ч е П е т р о в е роден в с. Варош, Прилепско към 1866 г. Учил е в Прилеп, Битоля, Солун и Пловдив. Учителствувал в Скопие, Битоля и Солун. Бил задграничен представител на ВМРО и неин идеолог. След Първата световна война (1919 г.) организира заедно с Димо Хаджидимов и други прогресивни македоно-одрински дейци Временно представителство на МОРО, което след кратко съществуване се саморазтури. Убит е в София на 30 юни 1921 от македонските върховистки агенти на цар Борис.

с. 316. П р о т о г е р – селски глашатай.

с. 339. С и м е о н Р а д е в е роден в гр. Ресен на 19.I.1879 г. Учил е в основните училища в Ресен, Охрид и Битоля. Завършил Галата-сарайския френски лицей в Цариград. Виден български публицист, историограф и дипломат. Автор е на книгите "Строители на съвременна България" (1911 г.), "Македония и Българското възраждане през ХIX век", ч. I и II (1927 г.), ч. III (1928 г.), "Погледи върху литературата и изкуството" (1965 г.) и "Ранни спомени" (1967 г.). Починал в София на 15 февр. 1967 г.

Д и м и т ъ р Л я п о в - Г у р и н е роден в с. Бобоща, Костурско към 1870 г. Завършил е Солунската гимназия, бил на служба в Екзархията в Цариград. Почина в София на 17.II.1941 г.

с. 386. Б и н б а ш и я – майор.

с. 397. Т е ф и к о в – Хюсеин Тефиков от родопските села. Завършил е Военното училище в София, откъдето се познавал с Гоце Делчев. Преселил се в Турция и там станал жандармерийски офицер. Той е командувал потерята от войници, която на 4 май 1903 г. уби в с. Баница, Серско, Гоце Делчев, Димитър Гущанов и трима четници.

След с. 407 в първото издание следва текст от цитати на разни автори за значението и тълкуването на сънищата. Не ги поместваме, понеже нямат връзка с разказваните в книгата спомени.

с. 451. Решение за вдигане на въстание в Македония и Одринско било взето на конгреса на ВМОРО, състоял се в Солун на 2 – 4 януари 1903 г. Решението гласило въстание да има напролет същата година и то да бъде "повсеместно-стратегическо" Понеже имало спор дали решението не е прибързано, в срещата, станала в Солун в краябна април с. г. между Гоце Делчев и Даме Груев, двамата най-отговорни водачи на организацията, които не са присъствували на конгреса, са постигнали разбирателство в смисъл въстание да се вдигне в Битолския революционен окръг, като сравнително най-добре подготвен, а в другите райони да се действува с четнически и терористически акции. Въпросът за датата на започване на въстаническите действия трябвало да бъде решен от окръжните конгреси.

с. 462. Става дума за италианския генерал Диджорджис, шеф на европейските цивилни агенти по приложението на Мюрцщегските реформи, които били издадени след Илинденско-преображенското въстание и предвиждали някои права за Македония. Но времето, за което пише авторът (когато бил в затвора), Диджорджис и помощниците му били в Цариград за изработване на инструкции по приложението на реформите.

с. 464. М ю т е с а р и ф – управител на окръг (санджак). В а л и я – управител на област (вилает).

с. 487. Следват статии, в които се дава оценка на солунските атентати и които не поместваме тук за да не утежняваме ненужно съдържанието на книгата. Тези статии са следните: "П р и м е р ъ т н а г е м и д ж и и т е" (в. "Македония", No 2253 от 28.IV.1934 г.), "В п а м е т н а г е м и д ж и и т е" (в. "Революционен лист", год. II, бр. 11, 1933 г.) и "С о л у н с к и т е a т е н т а т и", извлечение от книгата на Хр. Силянов "Освободителните борби на Македония", т. I, С., 1933 г., с. 243 – 262.