НА

УЧ

НО

— Х

УД

ОЖ

ЕС

ТВ

ЕН

О С

ПИ

СА

НИ

Е З

А П

ИО

НЕ

РИ

ТЕ

Вълшебнитеобувки

ВСИЧКО започна от една дреболия. Петя си обувашеобувката и мама забеляза, че подметката се е скъсала:от кръглата като медна монета дупка надзърташе под-ложката. Също такъв «петак», само че малко по-голям,имаше и на другата обувка. Петя отдавна беше забе-лязал, че десните обувки, кой знае защо, се късат по-бързо от левите. Ето защо това откритие съвсем не гоудиви.

Затова пък мама едва не се задъха от учудване.— Помислете само, Иван Иванович — по липса на

други слушатели тя се обърна към случайно влезлияв кухнята гост на съседите, пристигнал от някакъв да-лечен град, — това момче просто съсипва обущата. Тезиобувки купих преди месец. Виждали ли сте някога та-кова момче?

Иван Иванович постави на кухненската маса чайни-ка, който държеше в ръка, и внимателно огледа Петя.

— Момче като всички момчета — каза сдържанотой. — Обикновено момче.

— Обикновено! — плесна с ръце майката на Петя. —Та къде сте виждали такива момчета? Само едни ядовес него! Не се свърта със здрави обуща.

— Аз също бях та-къв — каза примири-телно Иван Иванович.Той взе чайника и го по-стави под чешмата. —И, както виждате: да-же професор станах . ..Той е просто много по-движен.

— Но обувките сеправят за нормални де-ц а — възрази майката на Петя.— Нали няма спе-циални обуща за такива живаци.

— И жалко — сериозно каза Иван Иванович. —Напразно не се произвеждат такива обуща. Нали имаспециални спортни обувки, например за футболистите,и никой не ги обвинява, че тичат много. И за момче-тата е също така естествено да тичат, затова и на тяхтрябва да се дадат специални обуща.

Майката поклати недоверчиво глава:— Бих искала да видя такива обувки, чиито под-

СЪДЪРЖАНИЕ

В И К Т О Р С А П А Р И Н

В ъ л ш е б н и т е обувки . . . 1

Д-Р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ

Отровни, по-отровни, най-отровни 6

АЛАН И Н ЕСПътешествието ще бъде

дълго 11

ПРОФ. ИНЖ. Н И К О Л АКАЛ И Ц И Н

К ъ м Л у н а т а . . . . 1 7

К И Р И Л К Р Ъ С Т Е ВГробницата край Севтопо-

лис 22

СТЕФАН Д И Ч Е В

Остров Бали 26

В Л А Д И М И Р Г А Н Ч Е В

Корабът на капитан Мисон 30

Д И М И Т Ъ Р Ф Р А Н Г О В

Пламтящите камъни . . 35

Д И М И Т Ъ Р П Е Е В

П л а н е т и — г и г а н т и . . . 3 8

АЛЕКСАНДЪР СОКОЛСКИТайната на далечната звез-

да 41

С Т О И Л С Т О И Л О В

Рьонтген 44

* Забавна страница . . 47

* Н а п р а в и сам . . . . 4 7

* Любопитни факти . . 48

* Шахмат 48

* Хумор 48

На корицата — Индонезий-ска маска

Гръб на корицата — нарисуваБогдан Бенев

Приложение — Нашата плане-та — Земята

НАУЧНО-

ФАНТАСТИЧЕН

РАЗКАЗ

метки той да не скъса за месец. Това ще бъде някаквочудо.

Петя обидено смръкна. Наистина нима е виновен,че е подвижно момче? Какво, да не искат да седи с вър-зани крака? Вместо да разгледа въпроса научно, катопрофесора, мама се кара на Петя за всяка дупка. Танали той не ги къса нарочно.

Иван Иванович постави чайника на печката и се за-пъти към вратата. На прага се спря и още веднъж огле-да Петя, сякаш нещо преценяваше.

— Добре, аз ще ви изпратя вълшебни обувки —каза той просто. — Изглежда, момчето е подходящо,ако само е истина всич-ко, което разправяте занего. Но имам едно ус-ловие: нека ходи с тяхтака, както си иска инай-важно, да ги носивсеки ден. Не се безпо-койте, Антонина Игна-тиевна, моите обувкитой никога не ще скъса.

Антонина Игнатиевна, едва сдържайки раздразне-нието си, се засмя. Какъв шегаджия е Иван Иванович!

— Е, ако са вълшебни. . .Петя беше уверен, че Иван Иванович нарочно изми-

сли всичко това, за да утеши мама. Та Иван Ивановичникак не приличаше на вълшебник, щом вече ставадума за това. Нито има чалма на главата си, какватоносеше фокусникът в цирка, нито особения проницате-лен поглед, нито многозначителните движения на ръ-цете. Обикновен човек със сиво сако, с очила, същокаквито има чичо Серьожа, обущарят от втория етаж,с остричка бяла брадичка. И даже по нищо не личи, чее бил подвижен на младини.

Но две седмици след като си замина Иван Ивановичза своя далечен град, от него пристигна колет.

Петя очакваше да види някакви особени обувки сдебела подметка, с металически шипове и с подкови натоковете, като обувките за алпинистите, каквито бевидял веднъж във витрината на един магазин. Но вколета имаше най-обикновени кафяви обувки съвсемпрост модел.

Той ги премери, бяха му точно по крака.

— Мъжка работа — каза мама. — Умен човек еИван Иванович, а не знае, че за децата всичко се ку-пува по-голямо. А още казваше, че дълго ще ги носиш.Е хайде, ходи с тях! Подарък са, би трябвало да гипазим, но все едно, скоро ще ти станат малки. Пък инали обещах. . .

От този ден започнаха необикновените приключенияс обувките.

Най-необикновеното беше, че въпреки всички законна природата, обувките си оставаха все нови.

Отначало Петя ходеше с тях предпазливо, сякашнаистина бяха вълшебни и можеше да се очакватвсякакви изненади, но постепенно свикна с новитеобувки, а след това престана и да мисли за тях. Той ти-чаше по двора както преди и също така разпаленоиграеше на футбол.

Една вечер, когато Петя си лягаше, мама взе от подаобувките и започна внимателно да ги разглежда.

— Сигурно вече са се скъсали — мърмореше тя, катоги поднасяше към светлината. — Не, цели са! Простоневероятно. . . И подметката е съвсем като нова. Зна-чи, можеш да ходиш внимателно, когато поискаш.

Тази вечер мама целуна Петя особено нежно за леканощ. Но момчето смътно усещаше, че не е заслужилпохвалата.

«Разбира се — успокояваше се той, заспивайки, —много зависи от самите обувки. Ето Маря Петровна сеоплаква, че все й попадат обуща, които се изтриват

отстрани. Не бива всемен да обвиняват!»

. . . Минаваха месецслед месец. Обувките несе късаха, сякаш наис-тина бяха вълшебни.Антонина Игнатиевназапочна да ги поглеждас известен страх. Разби-ра се, тя знаеше, че про-

фесорът не е Мефистофел, а обикновен човек, но в по-даръка му имаше нещо свръхестествено. Не се касае-ше само до необяснимата здравина на обувките. Случ-ваха се и други странни явления.

Веднъж Антонина Игнатиевна забеляза драскотинана върха на лявата обувка. Изглежда, Петя я бешеожулил в някакво парче желязо, когато децата събира-ха из двора отпадъци. А след това тази драскотина из-чезна. На обувката не остана и следа от нея.

И как да се обясни, че Петя никога не лъскаше обув-ките, а те винаги изглеждаха като нови!

Най — после, макар че на времето обувките бяха наПетя точно по мярка, те не му окъсяваха.

Наистина кожените обуща при носене се разширя-ват. Но особеното беше, че обувките имаха вид, каточе ли току — що са донесени от магазина.

Маря Петровна, която живееше в отсрещната квар-тира; обичаше да прави на всички бележки. Когатосрещаше Антонина Игнатиевна, тя й четеше нотации:

— Напразно глезите момчето! В празник, в делник,всеки ден все с нови челици. Бихте могли и за нещодруго да си харчите парите. Ще има да плачете после!

— Какво говорите — възрази й веднъж Антонина

В И К Т О Р

САПАРИН

Игнатиевна. — Та той ходи цяла година все с едни исъщи!

— Хайде де, вие за будала ли ме мислите! — обидисе Маря Петровна. — Страхувате се да признаете?Ех тези майки! Съвсем се побъркват. . . И на какво лисамо не са способни за децата си! С това само ги иразвалят. . .

Горката Антонина Игнатиевна се мъчеше да обяснина Маря Петровна, но всъщност какви обясненияможеше да даде Антонина Игнатиевна?

Заради тези обувки животът й невероятно се услож-ни. Да казва на хората истината? Никой не вярваше.Да «признае», че всяко първо число купува на Петянови обувки? Глупаво.

. . .Когато изминаха още два месеца и всичко про-дължаваше по старому, Антонина Игнатиевна бе обхва-ната от тревога.

— Виж какво — каза тя един прекрасен ден, —остави тези обувки, нека си починат малко. Поносистарите.

Тя даде на Петя старите обувки, онези същите,които станаха причина навремето си за разговора спрофесора. Чичо Серьожа им беше поставил новиподметки.

— Добре, че ги купихме по-големи — каза тя. —Трябва да се носят, иначе ще ти умалеят. А тези щеприбера в долапа.

Искаше ли тя да се убеди, че синът й се е научил даноси внимателно обуща? Или тези нескъсваеми обувкибяха почнали да я плашат? Трудно е да се каже каквоточно имаше предвид майката на Петя. Но тя си отдъх-

на с облекчение, когато Петя обу обикновените, а невълшебните обувки.

На Петя те се сториха тежки. През последната го-дина бе свикнал с леките обувки, които почти не усе-щаше на краката си. Скоро той ги разнебити и АнтонинаИгнатиевна се принуди отново да ги занесе на обущаря.И така, подвижното момче си оставаше както и пре-ди — подвижно! Тайната на дългото носене съвсем независеше от Петя. Но Антонина Игнатиевна упоритодаваше за поправка старите обувки, докато най — послечичо Серьожа не каза:

— Сега вече са само за боклука. А на момченцето ку-пете нови.

Да купи нови? Когато в долапа стояха съвършеноздрави обувки!

Със свито сърце Антонина Игнатиевна издърпа чек-меджето, където ги беше оставила тогава. Не беше гоотваряла вече няколко месеца.

— Какъв прахоляк — въздъхна тя и подаде на синаси обувките. — Премери ги: не са ли ти станали малки?

Петя взе обувките; те радваха окото с предишнияси блясък.

Бяха му по мярка, както в онзи далечен ден, когатоги обу за пръв път.

Но не това порази Антонина Игнатиевна. С такивачудесии тя беше вече свикнала. Смути я друго. Помнешеотлично, че когато прибираше обувките в долапа,подметките им се бяха леко изтрили. Тогава това я за-радва: драскотините и ожулванията показваха, че теса обикновени обувки, и че както всички други вещии на тях действуват природните сили. Чудно нещо!

ИЛЮСТРАЦИИ

СТОЯН

АНАСТАСОВ

Радваше я точно това, което някога така я възмуща-ваше: нали цялата история започна от скъсанитеподметки. А сега, като обърна обувките с подметкитенагоре, тя видя същата равно пореста повърхност.

Но най-невероятното се разкри, когато погледна под-метките отстрани. Горката жена си сложи очилата,свали ги, после пак ги сложи. Не, не й се беше сторило:подметките наистина изглеждаха по-дебели, отколкотобяха преди. Винаги я учудваше, как Петя не може даскъса тези тънки подметки, но сега те бяха дебели.

Антонина Игнатиевна даже се страхуваше да мислиза това, което й мина през ума. Нима съществувахаобуща, които растат?

Боеше се да даде на Петя тези растящи обувки и всъщото време не знаеше какво да прави с тях. Можеби просто да ги изхвърли?

Намери се изход. Този път Петя не можа да се перчис обувките. Той заболя. За щастие имаше грип в лекаформа, но все пак се наложи почти цяла седмица да ле-жи в легло. При все то-ва знаменитите обувкине оставаха без работа.Славата им се бе раз-несла из целия двор иприятелите на Петя,които също често по-страдваха от майките сиза скъсани обуща, гиизмолваха да поиграят

с тях на футбол. Малко ги смущаваше обстоя-телството, че нескъсваемостта на обувките нямашенаучно обяснение. Напротив, повече се развихряше фан-тазията им. По този повод те разправяха най-невероят-ни истории, твърдо вярвайки в неограничените въз-можности на техниката. Някои пък, най-малките, ненапуснали още света на приказките, мислеха, че «про-фесорските обуща» са наистина вълшебни. За обувкитена Петя чакаха на опашка. Младите футболисти сесменяваха и в буйните игри понякога си изранявахаколената и лактите, но обувките оставаха цели. Теиздържаха и това изпитание. Нямаше, изглежда, сила,която да ги надвие.

Тогава Антонина Игнатиевна не издържа и, като узнаот съседите адреса на Иван Иванович, му написа писмо.

И ето какъв отговор пристигна.

П И С М О Т О Н А И В А Н И В А Н О В И Ч

«. . .Да, те растат! И в това, уважаема АнтонинаИгнатиевна, няма никакво чудо. Аз разбирам Вашетоизумление и ще се постарая да Ви обясня всичко.

Защо растат? Чували ли сте някога за епифитите,растения, които не живеят на земята, а във въздуха?Те нямат обикновени корени, могат да живеят и на

ограда, без да се опират на земята, и даже на телеграф-ната жица. С какво се хранят? Не с телеграми, разбирасе, извинете за шегата. Всичко необходимо за своеторазвитие те вземат от въздуха. В него нали винаги имавлага и прах, съдържащ минерални частици. И тезирастения много добре са се приспособили към такова«въздушно» хранене.

В резултат на няколкогодишен труд в нашия инсти-тут бяха отгледани съвсем малки растителни организ-ми — епифити, които живеят като коралите на големиколони. Те образуват плътна маса, издръжлива, лекаи огъваща се като гума, но пропускаща въздух — по-лучените от нея листове с нищо не отстъпват на кожата,като притежават при това такова свойство, което няманито една кожа — те растат. Растителните организми,от които тя се състои, бързо се размножават, а хранатаси, както всички епифити, вземат от въздуха. За под-метките ние изработихме особен бързо растящ «гьон» —нали тази част на обувките се къса по-лесно. Ще забе-лежа веднага, че подметката се храни и по — добре отдругите части на обувката: при ходене тя влиза в до-пир със земята, там има повече влага и минералнивещества. Усиленото хранене способствува за по-бър-зото възстановяване на гьона. За човешкото око товастава съвсем незабележимо и, ако не бяхте прибралиобувките в долапа за цели четири месеца. Вие вероятнотака и не бихте открили, че растат заедно с Петя.

Разбира се, растящите обувки имат и свои неудобства.Те не могат да се държат дълго в склада, ще менятразмера си. Освен това, ако голям човек си купи та-кива обувки по мярка, ще открие след време, че са мустанали големи. Затова при обувките за големи ще на-мери приложение само специалният гьон. Но и това нее малко: вече ни благодариха за вечните подметкионези пощенски раздавачи, кантонери и други хора сподобни професии, на които раздадохме обувки запробно носене.

Детските обувки са друго нещо. Те могат да се правятизцяло от растяща кожа. Ние имаме много «подшеф-ни> ученици, които носят наши обувки, но тези наПетя са от първата ни партида и всички сведения затях ще бъдат много ценни.

За опитите избираме особено подвижни момчета. Нотова не значи, че с нашите обувки човек може да сеотнася как да е. Напротив, както и всяка вещ, те изиск-ват добри грижи. Нашите обувки се правят за хора,които много ходят, и за деца, които много тичат, ноне и за немарливците. Ако Петя иска да стане шам-пион и да постигне рекорд за дълго носене, а той иматакава възможност, длъжен е да спазва някои простиправила. Това също е опит и аз ще Ви моля да изпълня-вате условията. Правилата за носене прилагам към пис-смото. Разчитам на Петя. Пишете.

П. П. Тези дни влезе в действие първата експеримен-тална фабрика, където «вълшебните > обувки ще сепроизвеждат конвейерно.»

След седмица Петя беше с майка си на кино и видя впрегледа, как в опитната фабрика се произвежда «са-мовъзстановяваща се подметка», така я нарече дик-торът.

— Има самонаточващи се резци — казваше той, —има самонавиващи се часовници — те се навиват при хо-дене и никога не спират: това са часовници за разсеянии, най — после, появи се подметка, която не се износва.Ето я пред вас.

Зрителите видяха огромни плитки каци. Тук в хра-нителен бульон се развъждаха най-малките растителниорганизми, които под микроскопа приличаха на жълтизвездички.

На екрана се виждаше как се срастват и образуваттънка ципа, такава лека, че тя свободно плуваше.Ципата постепенно надебеляваше.

— В зависимост от развитието на микроорганизми-те — казваше дикторът — материалът все повече сеуплътнява. Сега «гьонът» е готов. Може да се крои.

В кроячния цех станове — автомати скрояваха от по-стъпилия изкуствен гьон хиляди подметки с различниразмери.

— Но подметката продължава да расте — съобщидикторът.

И всички видяха огромна колкото целия екран под-метка, заснета забавено. Тя надебеляваше просто предочите.

— Всъщност изминали са два месеца —обясни гла-сът. — Подметката е нараснала с толкова, с колкото

би се износила при постоянно и дълго ходене. Ноглавното, тя ще расте сега безкрайно, както напримерчайната гъба, която вероятно някои от вас отглеждат.Вие можете да износите обувките, но тази подметка —никога.

— Най — после всичко е ясно — каза с облекчениеАнтонина Игнатиевна.

Тя вече без страх срещна Маря Петровна.— Идете на кино — посъветва тя съседката си —

и вижте как се правят обувките, които има Петя. То-гава най — после ще повярвате, че не му купувам всекимесец нови.

— Ами — възрази Маря Петровна, — в киното каквили не трикове показват. Моят племенник учи в инсти-тута по кинематография и там са им чели специалналекция. Така и се нарича: «оптически измами».

— Но нали обувките съществуват — възрази май-ката на Петя и побутна сина си по — близо към МаряПетровна. — И Петя също. Това не е оптическа из-мама.

— И така да е — важно подхвърли Маря Петровна,без дори да погледне Петя. — Всички момчета са из-мамници. И вашият съвсем не е по-добър. Какво гоглезите толкова, не разбирам! Някакви особени обув-ки му направили. . . Можеше и с обикновени да ходи!

Едва сега Антонина Игнатиевна разбра, че никоганищо не ще докаже на Маря Петровна и че напразносе е страхувала от нейното мнение.

А обувките? Петя и досега ходи с тях.

Преведе от руски: Цвета Христова

5

лавният лекар беше вечетръгнал да си отива, когатонеочаквано се върна и каза:

— Щях да забравя нещо,колега. Тук по нашите местаможе да Ви се случат някоинеприятни изненади през вре-ме на дежурството. Честичкоидват хора, ухапани от паяк.

— От паяк?— Не сте чували, нали? То-

ва го няма в учебниците.Той се усмихна хитро и про-

дължи:— Змиите не са толкова

страшни, срещу тях имаме се-рум. Пък и нашите отровнизмии — пепелянката и усой-ницата — не са всъщност тол-кова отровни. Всичко зависиот сезона, от състоянието назмията и от мястото на ухап-ването. Колкото по-гладна езмията и по-близко до глава-та ухапе човека, толкова по-голяма е опасността. Но поначало нашите змии бягат отхората. . .

Помислих, че главният ле-кар пак се разприказва, как-то друг път, но той погледначасовника си и довърши с ня-колко думи:

— . . . а черният паяк —«кара-курт», което значи «че-рен вълк» — не бяга! Нападаи хапе. Отровата му е три пътипо-силна от отровата на гър-мящата змия, но за щастиеотровните му жлези са мал-ки. Все пак картината е теж-ка. Помнете: морфин в двой-на доза и сърдечносъдови ле-карства. Довиждане.

Той излезе, а аз, млад лекар,попаднал веднага след завър-шването си в този южен крайна нашата Родина и, кактоповечето млади лекари — уве-рен, че всичко знае, започнахда прехвърлям през ума сичетеното за отровните живот-ни. . .

Змиите. . . Какви ли не ле-генди и истории бях срещалв книгите за тях! И сухи ис-торически редове, в които сесъобщаваше, че със змийскаотрова се е самоубила египет-ската владетелка Клеопатра. Ионя чудесен разказ на РъдиардКиплинг за мангустата, изляз-ла на смъртен двубой с кобра-

Бях виждал картини от Бу-тантан. Истински град на от-ровните животни, събрани тукот четирите краища на света!По пясъците на фермите го-леми кобри лениво размотаватпръстени, из храстите се криятотвратителни стоноги, зад ка-мъните изпълзяват скорпионис вдигнати жила. В хралупи-

Д р С В Е Т О С Л А В С Л А В Ч Е В

та, за да спаси малкото детеДа. . . Всъщност отровнитезмии са главно от два рода:колубриди, от които най-опа-сен е видът найа (кобри), ивипериди— с най-страшен пред-ставител бразилската гърмящазмия. Между най-отровнитезмии на света са очилататазмия и една мъничка пустинназмия, не по-голяма от червей,която арабите наричат «Прок-лятие на пустинята». Най-из-вестни са кобрите, тяхната от-рова действува светкавично.Един грам от главната й състав-на част — невротоксинът —може да убие 150 души.

За южните страни спасява-нето на ухапаните от -змии еважен проблем. С тази задачасе занимават големи и бога-то обзаведени институти: най-големият от тях се намиракрай градчето Бутантан в Бра-зилия. В този институт работятнад 70 хиляди души и произ-веждат всеки месец с тоновепротивоотровни серуми..

те на дърветата са изплелимрежи грамадни космати пая-ци — тарантули. Дебне жерт-вите си •— малки птички —и «птичият паяк», не по-мал-ко опасен от змиите. Всредтози гъмжащ, пълзящ и със-кащ ад могат да се видят каккрачат бавно хора с гуменишлемове на главите, в дебе-ли каучукови костюми и бо-туши. Една кобра бързо сеизправя и се готви. . . но еднамрежа я захлупва светкавич-но. Ръката в гумена ръка-вица прави ловка хватка задглавата на влечугото. До зи-налата уста на кобрата се под-нася чаша, овързана в марля,и змията ядно впива зъбите сив нея. На дъното на чашата сестичат няколко капки жълте-никава прозрачна течност. То-ва е скъпоценната отрова накобрата. Скъпоценна? Да, отнея ще се получи противоотро-вен серум и някои други ле-карства, например препаратиза потискане на силната болка.

6

отровнипо-отровни

най-отровни

Но кобрите и гърмящите змииса далеч на юг. А у нас? Внашата страна няма много от-ровни животни. Пепелянкатаи усойницата всеки познава.Пепелянката — по начупена-та черна линия на гърба, аусойницата — по рогчето наглавата. По Черноморието мо-же да се срещне опасната ри-ба «дракон», която има еднаотровна гръбна перка. Убож-дането с нея е извънредно бо-лезнено, наблюдавани са исмъртни случаи. Имаме и от-ровни насекоми, от които най-известен е стършелът. Лятновреме из житата в южнитерайони на страната се въдиедно паякообразно същество —Галеодес грекус, — което същое опасно. А за черния паякчух едва сега от главния ле-кар.

Кога съм задрямал — незная. Събуди ме силно хло-пане по вратата на поликли-никата и висок мъжки говор.Скочих. И както става само вприказките и сънищата, случисе невероятното. Двама мъжевнасяха на носилка трети ипървите им думи бяха:

— Доктор е, бързо! Ухапа гочерен паяк!

Докато пръстите ми пълне-ха спринцовката с морфин, чухсъщо като на сън собственитеси думи:

— Сложете болния на кушет-ката! Аз съм вече готов!

ОТРОВАТА НА ДЖУНГЛИТЕ

Едно стихотворение от Пуш-кин винаги ми е правило сил-но впечатление. То се нарича«Анчар». Ето няколко куплетаот него:

В пустиня страшна, в пек и зной,в пръстта от жега разтопена,Анчар, самотен часовой,стои сам в цялата Вселена.

Природата във ден на гняв

сред степите го бе родилаи корен, и зеленинас отрова адска напоила. . .

И ако облак изведнъжоблей листата му заспали,от клоните отровен дъждсе стича в пясъка запален.

От къде е чул Пушкин тазилегенда? Дървото съществува.То расте в Малайския архипе-лаг и се нарича от местнитехора с разни имена: ипо, упа,

Кобра и змиеукротител

антиар или анчар. Научнотому име е «Антиарис токсика-риа». Много пътешественици гоописват под името «погоносу-апсе» — дърво на смъртта.Птиците не летят край него,даже господарят на джунгли-те — тигърът — заобикаляотдалеч с недоволно ръмженестрашното дърво. С отровнатаму смола местните жители ма-

Пепелянка

жат стрелите си, но на рискада отидат край анчара се съгла-сяват само осъдени на смърт.Ако донесат смола — смъртнотонаказание им се опрощава.

Отровни дървета има много

по света. В Мексико, Панамаи Венецуела расте «Хиноманеманцинела». Край него можеда се работи само в защитнидрехи както срещу бойни от-ровни вещества. За да бъде

отсечено дървото, около негосе наклажда голям огън, из-гарят се листата и клоните,изсушава се дънерът.

Тропиците са особено бога-ти с отровни растения. Ко-гато испанските конквистадо-ри нахлули, жадни за злато идиаманти, в Южна Америка,местното население излязло на-среща им със стрели и копия,напоени с кураре. Тази от-рова била извличана от ня-кои пълзящи растения. Сега,петстотин години оттогава, ку-рарето намери своето прило-жение в медицината. С неговапомощ станаха възможни слож-ни операции на сърцето и бе-лите дробове, защото курарепарализира временно мускули-те на гръдния кош и диафраг-мата. Даже химиците отидохапо — нататък — създадоха изкуст-вени съединения с подобно дей-ствие.

А нашите отровни растения?Те не са малко. Заслужава дасе познават някои от тях —сънотворният мак, беладоната,напръстниците, вълчето гроз-де, бучинишът, есенният мин-зухар. Отровно е даже еднонежно растение, което не по-дозираме — момината сълза.В стъблото и листата й се на-мира алкалоидът конвалама-рин с много силно действиевърху сърцето. Извлек от мо-мина сълза се използва в ме-дицината като сърдечно лекар-ство.

Но все пак кои са най-опас-ните от тях?

Да почнем с беладоната или«лудата череша». Името не едадено напразно. Случва се попогрешка деца, а даже и въз-растни да опитат плодовете му.Две — три от малките «черепно»са смъртоносна доза за дете.На латински растението се на-рича «Атропа беладона». Защо

8

«атропа»? Атропа е една от три-те орисници в древногръцкатамитология,която«срязва с голя-ма и ужасна ножица нишкатана човешкия живот». Колкокартинно! И все пак медици-ната цени много беладоната.С малки дози от нея се лекуватстомашно — чревни, бъбречни ижлъчни страдания, както и дру-ги, по-специални заболявания.

Друго силно отровно расте-ние е свирчовината или бу-чинишът, твърде разпростра-нено у нас. В древността с из-влек от бучиниш са били из-пълнявани смъртни присъди.Такава участ постигнала елинс-кия мислител Сократ и ора-тора Демостен.

Отровен е и есенният минзу-хар, на латински — «Колхи-кум аутомнале». Думата «Кол-хикум» означава «от Колхи-да». Това име е дадено, за-щото някога князете на Кол-хида, днешна Грузия, са от-глеждали специални градини сесенен минзухар — за да уби-ват своите противници. Сегас отровата на това цвете селекуват успешно някои формина кожен рак.

Първенец обаче между отров-ните растения у нас е расте-нието «Сама китка». Отглеждатго само за украса в някоиградини. Една легенда говори,че първата Сама китка поник-нала някога от кръвта на едингрешен монах. Затова и ла-тинското име е «Аконитум на-пеллус». Аконита значи калу-герска качулка, а Напеллусе било името на монаха. В ле-гендата, разбира се, няма нищовярно, но растението наисти-на е страшно отровно. Негова-та отрова — аконитин — есмъртоносна за възрастен чо-век в доза пет десетохилядниот грама!

Кобрата напада. . . но стига до чашата, където ще даде отровата си

Това са нашенски черни паяци

и ВСЕ ПАК, кои САНАЙ-ОТРОВНИТЕ?

Мнозина биха потърсили от-говора на този въпрос не меж-ду отровните животни и расте-

Плодни кутийки на мака

ния, а сред съединенията, съз-дадени от химиците. В това от-ношение злокобна слава имаарсеникът (двуарсенов трио-кис). Той е бил известен ощеот Средновековието. С арсе-ник са били напоявани кър-пички, книги, ръкавици илибил примесвай към храната ивиното. Не случайно виночерп-ците на владетелите са билизадължени да опитват пред гос-подаря си виното от чашатаму!

Но арсеникът като отровае нищо пред съвременните бой-ни отровни вещества. Три оттях — табун, сарин и соман —превъзхождат всички останали.Предполагаемата отровна дозаза човека например на сари-на е 1—2 десетохилядни от гра-ма. Най-интересното в слу-чая е, че противоотрова срещу

тях е отровата на беладоната,за която споменахме.

И все пак и тези бойни от-рови отстъпват пред най-сил-ната отрова, известна засега.Това е токсинът на ботулич-ния бацил. Неговата мощ е фан-тастична. С един грам ботули-нов токсин могат да бъдат от-ровени 30 000 души! Колкотои страшна да изглежда тазицифра, тя не бива никого даплаши. Всяка отрова има про-тивоотрова. Така е с ботулино-вия токсин, така е и с всичкиостанали опасни вещества. Ме-дицината днес е непобедима.Тя има могъщи средства, неиз-черпаеми възможности за спася-ване на всеки човешки живот.

Това нежно цвете може да бъде отровно

Стенли седеше заедно с всички в общата каюта ипиеше вече трета чашка кафе, когато най — после се поя-ви навигаторът. Хемридж беше мрачен. Той носешелистчетата с изчисленията.

— Ако и това е улов: от трите планети едната е твър-де далеч, другата — твърде близо, само последната еподходяща — той взе чашката, която му подаде инже-нер Леман. — След двадесет и три седмици пътуванетова съвсем не е много.

— И по — добре — забеляза Леман. — По-малко ра-бота, по — скоро ще се върнем в къщи.

— Да, но колкото повече открием, толкова по-го-ляма ще е премията — възрази Клайен. Той се усмихнавъпросително на Торн. — Нали, докторе?

Торн не отговори. Той гледаше през рамото на ка-питана листчето с цифри.

— Е, как ти се струва? Подходяща ли е, капитане? —запита той.

— Ще видим — Стенли разглеждаше намръщен дан-ните. — Средна температура — тридесет и пет градусапо Целзий. Ледени върхове няма, океани също, самопустиня и останки от планини. Големи площи с рас-тителност не се виждат — той погледна астронавига-тора. — Успели сте всичко да забележите. Сигурно смеминали съвсем близо край нея.

— Твърде близо — отговори Хемридж, — провър-вя ни.

— Какво ще предприемем? — Леман се приближикъм тях. — Ще я обиколим и ще направим телевизион-ни снимки или ще кацнем и ще се заемем с изследване?Колко време ни остава още, капитане?

— Не е много. Насам пътуването беше дълго, а ничака и връщане. Трябва да пестим запасите — Стенлиотмести листчетата и се облегна в креслото. — Вярно,остава ни още само една планета. Вие какво предла-гате, Торн?

— Да обиколим планетата — веднага отвърна док-торът, — както обикновено. Няма да бързаме, ще пра-вим снимки. Може даже да се изпрати трасиращ сна-ряд и ще получим точния спектрален анализ на въз-духа и на почвата. Не е необходимо да кацаме.

— Не съм съгласен — раздразнено каза Клайен. —От какво се боим, дявол да го вземе?! Лесно ще отбиемвсяко нападение. Ако там има разумни същества, на-лага се да узнаем повече за тях, а ако не, няма и откакво да се страхуваме.

— Позволете да ви напомня, че нашият кораб е раз-узнавателен — спокойно каза Стенли. — Нашата целе да намерим планета от типа на Земята, годна за за-селване. А за това съвсем не е нужно да кацаме на нея.

Ако тя има нормална атмосфера и силата на тежесттане се отличава много от нашата, ако има вода за пиенеи климатът е подходящ за живеене, ние ще отбележим,че може да бъде заселена. И това е всичко, което сеиска от нас.

— Вече шест месеца седим затворени в тази кутияи най-малко още толкова ни предстои. Време е понеза разнообразие да се поразтъпчем — Леман погледнас надежда капитана. — Ще вземем всички предпазнимерки. Не сме деца — знаем какво правим.

— А какво е вашето мнение, Хемридж?— Съгласен съм с Леман — отговори астронавига-

торът. — Аз съм за кацане.— Те са полудели — каза ядосано докторът. — Дявол

да го вземе, Стенли, та те много добре знаят, защо небива да кацаме. Това не е наша работа, а на колони-стите.

Да, докторът, разбира се, беше прав. Това не е тях-на работа. Стенли въздъхна и се поизправи.

— Ще обиколим планетата и ще я филмираме — казатой твърдо.

Той се престори, че е зает с изучаване на данните:така можеше да не гледа изражението на лицата им.

Ако се съди по фотографиите, планетата не представ-ляваше някаква особена находка: нито по-лоша, нитопо-добра от другите. Силата на тежестта беше малко по-голяма, отколкото на Земята, кислородът във въздухамалко по-малко, вода имаше съвсем малко. Този новсвят не беше особено привлекателен за заселване:пустиня, оскъдна растителност, незначителни природ-ни богатства. И все пак фотографиите показаха ощенещо.

— Цивилизация! — Леман вдигна очи от снимки-те. — Гледайте, цивилизация!

— Къде? — Клайен се наведе над масата. — Нимаима градове? Не може да бъде.

— Погледнете сами — Леман му подаде една сним-ка. — Виждате ли? Ето тук има вдлъбнатина, а тамдълга линия, права, прекалено права. В природататакива няма. На тази планета има живот или — 9 0 -прави се той — е имало. Момчета, изглежда, най — послеулучихме.

— Чакайте — Хемридж се стараеше да не се поддадена ентусиазма, който завладяваше и него, ентусиазмана човек, посветил целия си живот в търсене на разум-ни същества по другите планети, но който никога небеше ги откривал.

— Ето ги — Леман побутна снимките към Хе-мридж. — Е, какво ще кажеш? Прав ли съм?

— От къде да зная? — Хемридж вдигна глава: в

11

каютата влязоха Стенли и Торн. — Слушайте, капи-тане, вие нали разглеждахте тези снимки! Как мисли-те, прав ли е Леман? Нима това наистина са здания?

— Възможно е — предпазливо отговори Стенли, —но не можем да бъдем напълно уверени.

Той взе няколко снимки.— Обърнете внимание на кръговете с неправилна

форма, те действително приличат на постройки. Авиждате ли линиите, които се отдалечават към пери-ферията на кръга и постепенно изчезват? Напомнятмарсианските «канали» — той сви рамене. — Но «ка-

налите», както е известно, се оказаха естествени пук-натини, образували се при свиването на кората на Марс.

— Тези в никакъв случай не са естествени — настоя-ваше Клайен. В него заговори ученият. — Товане са пукнатини, та тук няма никаква ерозия и освентова линиите са необикновено прави.

Клайен погледна фотографиите.— Приличат на тунели — бавно произнесе той, —

на подземни тунели, които някога са били дълбоко подповърхността, а сега частично са се оголили. Ясно севиждат на лентата, чувствителна към топлинните лъчи.

ФАНТАСТИЧЕН

РАЗКАЗ

АЛАН ИНЕС

Затова мисля, че темпе-ратурата в тях е по-ви-сока, отколкото на по-върхността.

— Но не забравяйтемащабите — запротести-ра Хемридж. — Кой мо-же да построи такиватунели?

— А тези гигантскиздания . . . — промър-мори Клайен.

— Същества, способни да строят такива грандиоз-ни съоръжения, трябва да са неизмеримо по-високо-развити от нас. — Леман изглеждаше потресен от от-критието. — Какви размери!

— Това е стара планета — напомни Клайен, — некато Марс, но много по-стара от Земята. Напълно е въз-можно, цивилизацията да се е породила, разцъфтялаи угаснала. — Той погледна замислен фотографиите. —Бих искал да знам какво се е случило с обитателите натази планета.

— А защо да не предположим, че те и сега са там? —запита Леман. — Дори да допуснем, че са в стадий наотмиране, това съвсем не означава, че са вече измрели.Този свят е още способен да поддържа живот.

— Все пак ние не можем да твърдим, че тези линииозначават изкуствени съоръжения и че на планетатаима разумни същества. — Стенли замълча. — Въввсеки случай ние не сме достатъчно подготвени засамостоятелни изследвания. След нас ще дойдат ек-спедиции, ще докарат екскаватори, специалисти. . .

— И така, кацаме — прекъсна го Леман. Това незвучеше като въпрос, а като твърдо решение.

— Няма да кацаме — решително каза Торн.Стенли въздъхна. Всеки път, когато заставаха пред

прага на нов свят, възникваше един и същ спор. Ин-стинктът и чувството бяха за кацане, искаше им седа погледат, да докоснат; искаше им се да вдъхнатсвеж въздух вместо газове без миризма, да усетят подкраката си истинска, твърда почва, да се насладят нааромата на растенията. Логиката заповядваше да седържат по — далеч от чуждата атмосфера, от възмож-ността за заразяване. Хладният разум казваше същото.Но бил ли е някога разумът по-силен от чувството?

— Ако решим да кацнем, рискуваме много —' бавнозапочна Стенли. — Вие знаете, че не можем да се пред-пазим както трябва и, ако там, долу, има някакваболест, непременно ще се заразим. Вярно, на връщанеще бъдем и без това в шестмесечна карантина — тойпомълча малко. — Е, какво пък, рискувате собственатаси глава. Щом настоявате, ще се спуснем.

Те се спуснаха.Кацнаха на полюса и веднага пристъпиха към ра-

бота. Забравил колебанията си, Стенли също се раз-пали.

— Те са имали огромен ръст — каза една вечерКлайен, когато почиваха. — Не по-малко от пет метра,ако се съди по височината на помещенията и на съеди-нителните тунели.

— И при това са били превъзходни инженери — съсзавист произнесе Леман. — Не разбирам как са успя-вали да строят такива здания без опорни колони.

Само Торн не споделяше общия ентусиазъм.— Но къде са все пак самите строители?

ИЛЮСТРАЦИИ

Богдан

Б Е Н Е В

— Това не знаем —Клайен не скриваше раз-дразнението си. — Тезиразвалини са много ста-ри. Нима не разбиратетова? Половин милион,а може би един милионгодини. За това време инай-здравият скелет бисе превърнал на прах —той погледна Хемридж.

— Направихте ли анализ на метала?

— Нищо не излиза — Хемридж беше явно раз-строен. — Получи се съвършено непозната спектро-графска картина. Мога да различа отделни метали, носплавта не ми е известна. Тя няма никаква якост иповече прилича на пчелна пита, отколкото на плътнопарче метал. При най-слабото нагряване се разтопии почти нищо не остана. — Той се замисли. — А иматели някаква представа как са изглеждали обитателитена тази планета? — обърна се той към Клайен.

— Споменах вече: те са се отличавали с голям ръст.Стълби нямат; това ме навежда на мисълта, че са ималиняколко крайници. Стълбите са удобни само за двуноги:ако някога сте наблюдавали как се изкачва куче постълба, ще разберете защо.

— Не е ли време да прегледаме осцилограмите? —намеси се Леман.

— По-късно — капитанът се обърна към Клайен. —Как напредва анализът на минералите?

— Както и предполагах, планетата не е богата наминерали — отговори геологът.

— Колонисти едва ли ще дойдат тук, но ученитеще построят изследователска станция — Стенли се за-мисли. — Бих желал да остана и да видя какво ще из-лезе от това, но боя се, че дотогава ще успея да умра.Във всеки случай, скоро отлитаме.

— Как? — Хемридж беше поразен. — Това е не-възможно!

— Корабът ни е разузнавателен и не може да го дър-жим вечно тук. Колкото по — скоро се върнем, толковапо-бързо ще излети истинска експедиция. В края накраищата това не е наша работа — капитанът се усмих-на, като видя посърналите им лица. — Много жалко,разбира се, но няма какво да се прави. Остават ни ощепет дни, така че побързайте и направете за това време,каквото е възможно.

Всичко беше готово за излитане. Щом шумът от дви-гателите наруши тишината, Хемридж се зае с инстру-ментите си. Набеляза звездите, които трябваше да имсочат пътя към Слънцето, и като свери курса, дадезнак. Стенли натисна бутона на таблото. Напрегнатисекунди, едва забележимо завъртане, после пронизващзвук, въртяща се дъга на екрана — и ето отново се по-насят из пустошта.

Сега летят към Земята.Естествено, разговорите се въртяха все около забеле-

жителното откритие.— За разкопките ще са нужни около десет години —

каза Клайен. — Ще помоля да ме прехвърлят на ту-кашната станция. Вие не искате ли да се присъедините,Леман?

— Разбира се. На мен също ми е интересно да узнаякакво се е случило с планетата.

— Може би война? — уморено попита Хемридж.

13

Той седеше прегърбен в креслото. По лицето му бле-стяха капчици пот.

— Не мисля — възрази Стенли. — Войната означаваразрушение, а съоръженията. . . са напуснати, изоста-вени, но не унищожени. Жалко, че не ни се удаде данамерим още някакви следи на материална култура.

— Ние едва докоснахме горния слой, но и сега еясно, че градът е построен на голяма дълбочина. По-надолу може да се открият складове, цехове. . . ин-ститути, музеи, библиотеки. . . — Клайен се усмихнапри мисълта за това. — Никой досега не е откривалтакъв голям подземен град. Нашето откритие озна-чава. . . аз даже не мога да кажа колко е голямо то.Преди всичко сега знаем, че не сме единствените ми-слещи същества във Вселената; оказва се, интелектътне е някакво изключение, появило се само на нашатапланета. А това означава, че неведнъж още ще срещнемразумни същества.

— Господ да им е на помощ, ако това се случи —раздразнено каза Торн. — Ако само познаваха нашатаистория! Отдавна биха измрели.

— Циник — подхвърли Леман. — Не отричам, че

сме вършили много грешки, но сега това е минало.Да, хората много са страдали, но в края на краищатачовечеството от това само е спечелило. Как мислитевие, Хемридж?

— Не зная — тихо каза навигаторът. — Не съм твър-де запознат с древната история. — Той се прозина. —Нещо съм уморен, ще отида да полегна.

Навигаторът стана с мъка и сега стоеше, като се по-клащаше и често мигаше.

— Утре, като се почувствувам по — добре, ще довър-шим разговора.

Но на другия ден Хемридж беше мъртъв.Той лежеше по гръб в леглото си. Едната му ръка

висеше надолу, колената му бяха леко повдигнати,лицето спокойно, както у всички умрели по времена сън.

— Кога се случи това? — попита потресен Стенли.— През нощта — гласът на Торн звучеше дрезгаво

и напрегнато. — Леман спи с него в една каюта. Насутринта го повикал, Хемридж не отговорил. Леманведнага изтича при мен.

Торн тежко пое дъх.

14

— Това не ми харесва. Във всеки случай умрял еот някаква неизвестна болест: нямаше болки, нитовъобще някакви симптоми. — Торн се навъси. — Ча-кайте, забравих снощната вечер. Тогава той е бил вечеболен, а аз нищо не съм забелязал. Помните ли какизглеждаше?

— Каза, че се чувствува уморен — спомни си Стен-ли. — Но това е обяснимо. Имаше много работа. А бол-ката. . . той би могъл да не й обърне внимание, простода я забрави в разгара на работата. Това се случва.Опитайте се да изясните коя е причината за смъртта му.

— Ще се опитам — неохотно отговори Торн. — Товане ще е лесно. Имам само необходимото за лекуване,патологично изследване не е предвидено. Ще трябва даотворя трупа, да взема проби, да отгледам култура ивсичко останало. За това е нужно време.

— Цялото време е на ваше разположение — мрачнопроизнесе Стенли. — Зная само едно: ние не ще се вър-нем на Земята, докато не изясним от какво е умрялХемридж. С какво мога да ви помогна?

— Помогнете ми да го пренесем в лазарета.Стенли съобщи за случилото се на останалите членове

от екипажа.— Хемридж умря — каза рязко той. — От какво —

засега не знаем. Не е нужно да ви казвам какво озна-чава това.

Да, те разбираха всичко без обяснения; рискуваха'и сега навярно ще трябва да заплатят за това.

— Вие сте се допирали до него! — завика Клайен,отдръпвайки се от Леман. — Били сте с него в еднастая, не се доближавайте до мен.

— Какво да правим, капитане? — Леман поблед-ня. — Какви начини има да се предпази човек?

— Никакви.— Не може да бъде — Леман се разтревожи. — Това

е глупост. Ако Хемридж е умрял от някаква болест,не значи, че ние също трябва да заболеем.

— Откъде знаете? Може би вече сте заболели —припряно каза Стенли. — Ядохме и пихме заедно, ди-шахме един и същ въздух. Ако Хемридж е умрял отнякакъв неизвестен вирус, не ще можем нищо да на-правим. Тогава ние вече сме заразени. Ако не, той не еопасен за нас. Във всеки случай остава ни само дачакаме.

Наложи се дълго да чакат.Най — после се появи Торн. Очите му се бяха зачер-

вили от напрегнатата работа без сън и почивка, лицетому беше отслабнало. Той постави мълчаливо на масатамикроскопа и сложи под обектива предметното стъкло.

- Е? — Стенли се стараеше да не мисли за благо-получен изход. — Знаете ли от какво е умрял Хемридж?

— Да, зная.— От какво?— Не е вирус — Торн криво се усмихна, като чу въз-

дишка на облекчение. — Но от това няма да ни бъдепо-леко.

— Защо? — лицето на Леман пламна и се покри скапчици пот. — Чувствувах, че това не може да бъдечужд вирус. Твърде много се различаваме от обита-телите на тази планета, за да ни действуват технитеболести. Идеята за вируса беше съвсем безсмислена.

— И от какво е умрял Хемридж? — нетърпеливопопита Клайен.

Торн кимна към микроскопа.— Погледнете. И вие, Леман. За вас също ще бъде

интересно.

Когато Леман се изправи, на лицето му бе изписанонедоумение. Той отново се наведе над окуляра.

— Насекоми — каза той. — Като мравки, паяци илибръмбари. . .

— Нещо средно — кимна Торн.— В тялото на Хемридж ли ги намерихте?— Да.— Те ли са го убили?— Да, те.— Тогава сме спасени — с облекчение възкликна

Клайен. — Можем да ги унищожим — той се засмя. —Дявол да го вземе, на Земята ние цял живот се боримс насекоми и винаги побеждаваме.

— Винаги ли? — Торн сви рамене. — Вие забравятеедно: тези твари са големи колкото вируси. Размножа-ват се със страхотна бързина, а главното, могат да серазмножават в човешкото тяло. — Торн преглътна бу-цата в гърлото си. — Хемридж просто гъмжеше от тях.

— Не разбирам, откъде са се взели — безпомощноказа Леман. — Защо ни нападнаха? Торн, кажете забога, ако знаете, има ли някаква надежда?

— Не — Торн погледна със съжаление Леман. —Вие все още не разбирате ли? Тези насекоми. . . Татова са обитателите на планетата, които търсехме. На-мерихме ги, без сами да знаем. А те са били там презцялото време.

— Не може да бъде! Градът беше просторен, тунели-те грамадни, а тези същества са така малки, че севиждат само под микроскоп. Според мен, това е глу-пост.

— Големи, малки — уморено каза Торн, — какъв еистинският смисъл на тези понятия? А това, което из-граждат термитите в Африка? Не са ли много големипостройките им за такова малко насекомо? А корало-вите рифове, а целите острови, изградени от малкиорганизми? И то в нашия собствен свят. А тук. . . всъщ-ност, целият този град и даже самата планета, всичкотова е един колосален коралов риф. Ние бродихме всамия му център.

— Но там всичко беше от метал — запъвайки се,проговори Клайен. — Хемридж прави анализ.

— Затова и умря. Пръв. Той работеше с голи ръце.А ние бяхме с ръкавици, ето и цялата разлика. Това есамо отсрочка, но не спасение.

— Но нали това беше метал?— И какво от това? — с горчивина каза Стенли. —

Ето ви още един пример, колко са ограничени нашитепредстави. У нас металът не съдържа насекоми и ниене допускаме дори мисълта, че това е възможно принякакви съвсем други условия — той погледна ръцетеси. — Те имат друг обмен на веществата, хранят се сметал, съоръженията им са построени от мъртви тела,също като кораловите острови.

— Да — каза Торн, — проникнали са през порите втялото ни и там, вътре, заобиколени от хранителнасреда, са започнали да се размножават. В човешкототяло има желязо, има и други метали, с които те могатда се хранят. Но само защо не чувствуваме болка?Вероятно отделят някаква течност, правят нечувстви-телни нервите и тъканите. При това са толкова малки.Тъй или иначе, в края на краищата те предизвикватсмърт и пълно разрушаване на тъканите — той потръп-на. — Тялото на Хемридж се беше превърнало буквал-но на пихтия.

— Значи, ние всички ще умрем! — изречението несъдържаше въпрос. Още преди Торн да кимне, Стенлизнаеше отговора.

— Да. Те са изпълнили целия кораб. Металът не-съмнено е заразен. След време те ще превърнат корабав безформена буца гъбеста сплав. Нищо не можем данаправим. Ако се спуснем на Земята, ще се размножати на нея. Срещу тях не може да се изработи имунитет,както срещу вирусите. Единственият изход е пълнаизолация на кораба — Торн погледна капитана. —Пълна.

. . .Стенли влезе в машинното отделение и дългостоя там, вторачен в бучащия двигател. После насочикораба така, че да се движи не към Земята, а в обрат-ната посока. Силовото поле, което го направлявашекъм набелязаната цел, щеше да се запази много дълго.Много по-дълго, отколкото е необходимо да се изведекорабът от нашата Галактика. За да се унищожи товаполе, трябваше сила. А ако не се окаже такава сила. ..

Стенли се погрижи да няма такава сила. Сега веченищо не ще може да унищожи създаденото поле. Следтова бавно премина в командната кабина, седна в кре-слото и вторачено загледа въртящите се на екрана дъги.

Тяхното пътешествие ще бъде дълго.Най-дългото от всички, които хората са извършвали;

го щеше да продължава до края на живота им.

17

Знак за старт и оглушителниятрев на ракетните мотори изпълвакабината ни. Всичко наоколо тре-пери, сякаш заразено от вътрешнияни трепет, над който въпреки уси-лията на волята си не можем дасе наложим. Това са вибрациитена ракетния корпус, за който сеподготвяхме тъй дълго време вспециалните камери, наречени виб-ростенди. Многостепенната раке-та, на върха на която се намиранашата кабина, постепенно се от-късва от земната повърхност иполита вертикално нагоре. Това ниечувствуваме по нарастващото тег-ло, което плътно ни притиска къмлеглата. Не можем да вдигнем ръ-ка, за да изтрием потта от че-лата си. Не можем дори да си за-въртим главата настрани и дакажем няколко думи на нашия съ-сед, тъй като тя дълбоко е потъ-нала във възглавниците и тежикато камък. Дишането ни е по-върхностно и често, пулсът също

е ускорен. Увеличаването на те-жестта ни трае само четири ми-нути след старта, но тези минутипи се струват цяла вечност.

Многостепенната ракета завиваот вертикалното в хоризонталнонаправление и ние забелязваме зем-ния диск, който изплува в странич-ния илюминатор на кабината. Кри-вината на земното кълбо вече яс-но се забелязва. Но странно нещо.Силата на тежестта действува некъм това кълбо, а успоредно нанего. Земята сякаш виси над ня-каква черна пропаст и блестящитеповърхности на океаните стоят

«залепени» по нея, без да се излеят«надолу». Приборите показват, ченашият космически кораб се бом-бардира от много силно космическолъчение. Преминаваме през радиоак-

таените пръстени около Земята —тези опасни космически рифове, кои-то няколко години не позволявахана човечеството да пусне обитаемкосмически кораб на по-голяма ви-

сочина от 300 км над земната по-върхност. С въвеждането ни атом-ните двигатели при ракетите ста-на възможно космическите корабида бъдат снабдени с мощна защит-на броня, която предпазва пътни-ците от страшния порой космиче-ски частици около Земята.

Настъпва очакваният момент. Ра-кетният двигател се изключва инашият кораб полита по инерциякъм Луната. Ние разбираме товане само по прекратяването на шумаи вибрацията. В същия момент из-чезва и нашето тегло. Нищо вечене ни притиска към леглата и ниеувисваме като балони над тях.Освобождаваме поясите, които нипривързваха към леглата, и литвамеспокойно из кабината. Не можемда се задържим нито по стените,нито по тавана, нито върху пода.

Част от Морето на дъждовете

Достатъчно е да се отблъснем, лекоот стената и литваме към другатастена, от там с леко допиране накрака се понасяме към тавана, следтова към пода. Това състояние бибило твърде забавно, ако не бешенеприятното чувство на виене насвят и повдигане подобно на морскаболест.

Спазваме строго установения редна работа, почивка, хранене, гим-настика, забавления, четене на кни-ги. Така минават две и половинаденонощия при пълна тишина ибезтегловност. Макар че нашияткораб се движи със скорост 40 хи-ляди километра на час. ние не чув-ствуваме това движение и ни сеструва, че се намираме в абсолютенпокой. Наоколо звездите стоят същотака неподвижна, както ги виждамеот Земята. За нашето движение нинапомня само Луната, която катоогромно кълбо изплува в илюмина-тора. Тя заема вече почти половина-та от небето. Нейната повърхност

сякаш се върти срещу движениетона ракетата. Летим към Лунатасъс скорост около 3,3 км на секун-да. В този момент се включват ра-кетните двигатели. Но струята наизтичащите газове се насочва напредпо движението. Тази струя създавареактивната сила, която сега дей-ствува като спирачка.

Летим успоредно на повърхносттана Луната. Тя изглежда като от-весна стена, покрай която ние бавнопадаме. Планините са разположенисякаш хоризонтално и като че ли ейсега ще се откъснат и ще полетятнадолу заедно с нас.

Струва ни се, че повърхността наЛуната се движи все по-бавно, на-клонява се, като преминава от верти-кално в хоризонтално положение, замиг замира и изведнъж започва далети насреща ни. Облак от прах игазове се вдига от мястото, къдетослед миг ще се прилуни ракетата.Внезапен удар ни разтърсва здравои след това настъпва спокойствие —

ние сме на Луната! Обличаме ко-смическите скафандри. Тези лунникостюми съдържат в себе си апаратиза кислород и за поглъщане на въгле-родния двуокис, издишван от нас.В тях има електрическа отоплител-на инсталация, за да не измръзнемпрез студената лунна нощ, когатостудът достига 160°С под нулата.В скафандрите са поставени и хла-дилни инсталации. Те ще ни охлаж-дат през жаркия лунен ден, когатотемпературата достига до 120°Снад нулата. Този костюм е покритотгоре с тежка защитна броня, пред-назначена да ни пази от обилнотоколичество космична лъчение, пада-що върху Луната, и от ултравио-летовото и рентгеново лъчение наСлънцето. Бронята ни предпазваи от ударите на малките метеори,които макар и по-малки от пясъчнозрънце, но имат такава страшнаскорост, че като куршуми бомбарди-рат непрекъснато лунната повърх-ност. На Луната телата тежат6 пъти по-малко, отколкото наЗемята. Костюмът е толкова те-жък, че ние не можем да се движим.Ето защо в него са монтирани малкидвигатели, които облекчават нашетодвижение.

Плътната врата на космическиякораб се отваря и ние един след другвнимателно слизаме по спуснататастръмна стълба на космическия ко-раб. За пръв път стъпваме върхугъбестата повърхност на Луната.Краката ни потъват малко в тазипореста, мека почва. Пред очите нисе разкрива фантастично зрелище.Целият пейзаж на Луната като чели е разделен на две части: местата,осветени от Слънцето, блестят сослепителна светлина, така че безтъмни стъкла е трудно да се гле-дат, и съвършено тъмните места —сенки от планините, кратерите ивсички предмети. Синевината нанебето, здрачът, розовата утрин,мигането на звездите — всичко товасе поражда от земната атмосфера.На Луната атмосфера няма. И лип-

сва всякакво разсейване на светлина-та. Това създава необикновена ряз-кост на сенките — те изглеждатсъвършено черни. Като попаднем,в сянката на някоя скала и застанем

с гръб към Слънцето, ние добивамевпечатлението, че сме попадналив някакво мрачно подземие. Голиостровърхи скали, на места ослепи-телно блестящи на Слънцето, на

Земята, гледана от Луната (горе);Луната, гледана от Земята (долу).

19

Изминаване на разстоянието от Земята до Луната: пешеходец «5 км/час» за 8 години и97 дни; автомобил «100 км/час» за 145 дни и 20 часа; самолет «500 км/час» за 29 дни и 4 часа

места тъмни и неприветливи, ли-шени от всякаква растителност, сеиздигат почти отвесно нагоре ипостепенно преминават в чернотокато сажди небе. А то е украсенос невиждано количество красиви не-мигащи звезди. Слънцето ослепи-телно свети на звездното небе. Тованепрекъснато, постоянно съжител-ство на Слънцето и звездите е тол-кова необикновено за земното око,че ние не знаем как да назовем тазистранна картина — слънчева нощили звезден ден. Хубавото синьо не-бе, което наблюдаваме на повърх-ността на родната планета — товае осветената от Слънцето атмосфе-ра. Тя се състои от огромно числоизвънредно малки частици — моле-кули, микроскопически прашинки иводни капки във вид на пара. Катопопаднат в атмосферата, слънче-вите лъчи с различни цветове серазсейват различно. Разсейването за-виси съществено от големината начастиците и при тези размери, кои-то имат молекулите и частицитена въздуха, най — много се разсейватсините лъчи, създаващи картинатана великолепното синьо небе. Ако ня-

маше атмосфера около Земята, не-бето би било съвършено черно извездите щяха да се виждат и денем,и нощем. Вследствие движението наатмосферата, образите на звездитенепрекъснато мигат. На Лунатазвездите светят ясно и спокойно.Около Слънцето се виждат съзвез-дията и звездите светят също така,както и през лунната нощ. Слънце-то свети с изключителен блясък ипросто е невъзможно да се гледакъм него без тъмни стъкла. Но тукможем да си направим изкуственослънчево затъмнение. Поставяме ме-жду очите си и Слънцето една кръг-ла черна пластинка и я местим на-пред и назад, докато тя точно съв-падне с видимия диск на Слънцето.Около черната пластинка блясваалената хромосфера на Слънцето.Над хромосферата се виждат високоизвиващите се огнени езици — про-туберансите, които се гърчат и го-нят като пипала на октопод. Околохромосферата сияе бисерната слън-чева корона, която като пеперуда еразперила крилата си далеч от вла-стелина на Слънчевата система.Слънцето се движи на лунното небе,

обаче лунният ден е много по-дълъгот земния. Той трае около 15 земниденонощия. Това се дължи на обстоя-телството, че Луната се завъртяваедин път около оста си за времето,за което се върти около Земята, т. е.тя е обърната към Земята винагис едната си страна.

Освен Слънцето и звездите, налунното небе виждаме и роднатаЗемя. Ние сме попаднали в такъвмомент на лунната повърхност,когато към нея е обърната нощнатастрана на Земята. Тя се виждакато огромен тъмен кръг, заобико-лен със силен сияещ, бисерно синкавпръстен. Това е атмосферата наЗемята, осветена от отвъдлежащотоСлънце. Тя образува нещо като ко-рона на Земята. Огромното кълбоима диаметър почти четири пътипо-голям от този на Луната, кактоя виждаме от Земята нощем. Тамнякъде се намира родната Българияс нейните сини планини, китни по-ляни, прохладни гори и прекраснотоЧерно море. Там някъде пеят птич-ки, вятърът гальовно си играе слистата на дърветата, морето сеплиска по пясъчния бряг. А тук

20

цари гробно безмълвие, никакъв по-лъх на вятъра, никакъв живот. . . Ипред нас се открива една фантастич-на гледка. Слънцето постепенно сеприближава към Земята и леко ядокосва. Свидетели сме на едно слън-чево затъмнение на Луната! По-степенно Земята закрива все повечеи повече Слънцето Наоколо ни свет-лината гасне. Потъваме в мрак.Слънцето се скрива напълно задЗемята и пред нас се разкрива кар-тина, каквато не сме срещали и внай-невероятните приказки. Катопо някакво вълшебство повърхносттана Луната придобива за малко времесинкаво — зелен цвят, а след това фан-тастичен тъмночервен цвят. Аконе бяхме действително на Луната,щяхме да помислим, че спим и съну-ваме кошмарен сън. От източнатастрана на черната Земя се подаваярко червената хромосфера. Катозмии излизат от нея протуберанси-те. По — нататък се простира среб-ристата слънчева корона. На изтоки запад от диска на Земята са серазперили две клинообразни крила,оцветени в лек розов цвят. Товазодиакалната светлина. Около черната Земя се вижда тъмночервенпръстен — такъв е сега цветът наземната атмосфера. Пълното слън-чево затъмнение на Луната траеоколо два часа. През това време тем-пературата на повърхността наЛуната спада от + 130°С до —90°С,т. е. с цели 220°С. Поразени от тазинеобикновена гледка, ние не откъс-ваме очи от небето. Постепенно ко-роната откъм западния край наЗемята започва да се увеличава до-тогава, докато се появят първителъчи на Слънцето. Лунните скалиотново блясват. Още малко и слън-чевото затъмнение е привършено.Пред нас остава тъмният диск наЗемята, заобиколен с бисерен пръ-стен. Той виси на едно и също мястона небето и зад него се промъкватзвездите. . .

Стена на лунен кратер

21

ГробницатакрайСевтополис

рез 1948 година в един завой на Тунджадо Казанлък възкръсна из земята чуден дре-вен град, ограден с дебели крепостни стени,с удивителни прави улици, жилища, дворции кули. Открит неочаквано при изкопите заязовир «Георги Димитров», мъртвият град сеоживи за'5—6 години от работници и археоло-зи, които копка по копка изваждаха наяветайните и чудесатана неговия някога-шен живот — за дамине отново в светана легендата, покритот водата на язовир-ното езеро. Археоло-зите откриха и иметона града — Севтопо-лис. Той бил осно-ван от тракийскияцар Севт III и ста-нал столица на уп-равляваното от негоОдриско царство пре-ди около 2 300 го-дини — през IV и III в. преди новата ера.

Забележителен народ били обитателите натози град и на това царство — траките, нашидалечни прапрадеди. Те са живели тук тол-кова отдавна и все още толкова малко знаемза тях, че наистина ни се струват легендарни.Траките били снажни, руси и синеоки — катопреките ни прадеди славяните. Преди 36 векате заслизали от Карпатската област на юг иизпълнили Дунавската низина и земите отсамБалкана с толкова многочислено население,че Херодот ги обявил за най-голям народслед индийския. Двадесет и три века те живе-ли по тези места, докато били отчасти порим-чени, а по-късно се влели в създадения презVII век български народ. Привързани към земя-та, лова й битките, траките били и добри за-наятчии. През дългия период на историческияси живот те усвоили с вещина най-хубавотоот големите култури, които се вплитат в тях-ната съдба — микенска, гръцка, римска. Судивителна издръжливост обаче траките за-пазили своята пламенна самобитност, своитевярвания и мироглед. Плод на тяхната въз-торжена и поетична душа са преданията и Пес-ните за Орфей, култът към Дионисий и къммузите — вдъхновители на изкуствата, сце-ничните игри — трагедии, които те предалии на, своите съседи, гърдите, А тракийското-

свободолюбив и смелост намерили израз влицето на Спартак — снажният тракиец, койтоповел най-голямото въстание на роби в древ-ността и сериозно застрашил съществуванетона римската държава.

Севтополис изчезна под водата, но за него иза неговите обитатели остана да говори единот най-важните паметници на световното из-

куство — Тракий-ската гробница доКазанлък, откритапрез 1944 г. Тя беедна от стотицитетракийски могили,пръснати на юг отБалкана, по-малки-те от които също сагробници, а големи-те и разлатите — ня-когашни селища.

Да влезем в тозичудесен малък святна изкуството, скътанцели 22 века под зе-

мята. Днес, както е открита и циментирана от-вън, гробницата със своя купол прилича на малкаобсерватория. Каменна врата с триъгълен сводни води в тесен коридор, дълъг два метра,гдето може да мине само един човек. Оттамвлизаме в кръглото помещение на саматагробница, с диаметър 2,65 м, увенчана с ко-шеровиден купол, висок 3,20 м. Такава фор-ма имат множество други тракийски гробни-ци, открити у нас. Траките са ги строили всепо този стар тип на микенските гробници от13—14 в. преди нашата ера.

Вътре това малко подземно помещение еоформено по същия начин, както дворецът нацар Севт III в близкия Севтополис. Траките,които вярвали в задгробния живот, са офор-мили гробницата като къща, с всичко необхо-димо за покойния. Разбира се, става дума загробниците на богатите траки, от управля-ващата класа, които по благосъстояние ряз-ко се отделяли от трудещия се народ. Подътблести с червената си мазилка. По стенитенадолу е изписан цокъл, имитиращ мраморнаоблицовка, която завършва с черен бордюр,нагоре следва широк пояс (106 см), измазанотново с полирана червена восъчна боя. Тойзавършвах декоративен пояс от четирилистнидетелини и волски глави. Нагоре стените накупола и триъгълният свод на коридора са

22

К И Р И Л К Р Ъ С Т Е В

бели и са изписани с живопис, която е и сла-вата на гробницата. В коридора са изписанидва тесни фриза (30 см) с бойни сцени, коитоявно ни говорят за живота и подвизите напогребания. Вдясно е изобразена среща надвама военачалници и техните войски, вляво —сражение между двама полуголи воини и летя-щи един срещу друг конници.

Външен вид на гробницата

Влезем ли в куполното помещение, ние сесмайваме от нейната живопис, разположенав два пояса: в долния, по-широк пояс (60 см)е представена тържествена трапеза с участиена покойните и техните прислужници, горе еизписано вихрено надбягване на три тракийс-ки колесници. Точно срещу входа, в центърана трапезата седят на тронове покойният зна-тен тракиец и неговата жена — това е семейнагробница. Те са увенчани със златни лавровивенци. Това показва, че или са обявени загерои, заради големите подвизи на мъжа, илиса владетели — така е увенчан образът на СевтIII по неговите монети. Вероятно това е еднатракийска царска или княжеска гробница, свър-зана със Севтополис или околните владения.Мъжът е мургав, с жизнено лице. Той сединиско зад широката трапеза и държи в дяс-ната си ръка златна чаша с вино. С лявата сипротегната ръка той нежно подкрепя бело-снежната ръка на седящата до него на високтрон негова жена, чието лице е дълбоко умис-лено. Тя отнася някаква скръб в душата си наоня свят или жал за преждевременно напус-натия живот. Ние сме изправени пред еднавярно отразена човешка драма. С особено майс-торство и грация художникът е изписал жестана двете сплетени съпружески ръце. Още еднолице взима близко участие в тази сцена. Това

е стройна, представителна жена, която под-нася на покойния широк поднос с плодове.Изглежда, че тя е член на тяхното семейство. Те-зи три фигури са изписани от художника спо-голяма грижа, предаден е душевният имживот.

От двете страни към тази централна групапристъпват редица прислужници, които носятвещи, необходими за покойните в задгробнияим живот. Всички са облечени, кой в дълъг, койв къс хитон и са наметнати с мантии. Хитони-те на трите централни лица са бели, мантиитецветни, а у прислужниците — обратно. Задедрата жена встрани върви виночерпец, следнего две свирачки на медни тръби, двама коня-ри с любимите коне на покойния. Зад покой-ницата идват прислужница със сандъче заскъпоценности, друга с воал в ръце, следваниот момък, който води квадрига — колесница счетири коня, — като се мъчи да удържи раз-

Общ изглед на купола със стенописите

1 .

23

движените коне. Всички тези фигури са по-схематично и по-непридирчиво изписани, но сголям замах, свобода и изразителност. Единзабележителен образ от народа е момъкът,който води квадригата.

По много белези нашите учени датират Казан-лъшката гробница от края на IV или по-ско-ро от началото на III в. пр. н. е. Нейната живо-пис разкрива някои подробности от тракийскиябит. Множеството коне и колесници напомнят,че траките са били прочути в античния святс умението си да отглеждат бързи и хубавиконе. Не напразно Тракийският конник еостанал като символ на техните герои. Облек-лото, оръжията, съдовете и покъщнината по-казват сръчността на местните майстори, а

плодовете напомнят за плодородието на земя-та им. Показани са и музикални инструменти —още едно потвърждение на древните автори,които разказват, че траките били извънредномузикални.

Живописта в Казанлъшката гробница бе-лежи началото на едно голямо възражданена изкуството в онази епоха. Всички познаватпрочутите гръцки вази с плоски, черни иличервени изображения, очертани с линии. То-ва е била древната живопис по онова време. Вказанлъшките стенописи има още следи оттози схематичен и линеарен стил. Ала колко

Тракийска монета с образа на Севт IIIЦентралните образи — мъжът и жената

те са живи, реалистични. Преди всичко ри-сунките тук не са митологични, както по ва-зите. Тук вече е изобразен самият живот. То-зи реализъм е една новост в общественото съз-нание и в изкуството. Той се дължи на остритестълкновения на онеправданите народни ма-си с богатата управляваща класа, която е при-нудена да погледне по-демократично на нещата.

И в друго отношение казанлъшкото изкуст-во е човечно. В него вече не се изобразяватидеализирани образи, както в гръцката кла-сика от IV и V век, а личат определени образис тяхното душевно състояние. Това също еедна епохална новост в изкуството. Нови саи живописните качества на тези изображения:тук телата, макар и да са изписани на празнобяло пространство, са нарисувани в три из-мерения с едри цветни петна и с кафяви и вио-летови сенки. Художникът още си служи наместа с вазописната плътна линия, ала той

подчертава с нея засенчените страни. Негови-те багри са пъстри — по онова време именноантичната живопис става многоцветна. Тойобагря фигурите и предметите главно с топлижълти, кафяви, червени цветове, които умелоуравновесява с бели, сини и виолетови.

Живописта в Казанлъшката гробница при-тежава изключителни и прогресивни за вре-мето си особености. Тя отразява важен мо-мент във възходящото развитие на изобрази-телното изкуство. Като единствен образец наантичната живопис, тя предизвиква световенинтерес и се нарежда между най-бележититепаметници в историята на културата.

Прочутият древен град Троя в Мала Азия е бил завладян иобитаван от траки. Даже Омир нарича троянците дардан-ци», а известно е, че едно от тракийските племена се наричалодарданци». Според преданието, троянската крепост била

построена от цар Дардан. Дарданелите са назовани по иметона този легендарен троянски цар.

Древният гръцки историк Тукидид пише за Одриското цар-ство: От държавите в Европа, които се намират между Йоний-ския залив и Евксинския Понт, това царство било най-голямопо размер на своите приходи и другите си богатства.

НЕПОЗНАТИ ДУМИ

ОРФЕЙ — тракийски музикант и поет, който според преда-нието омайвал с песните си и хора, и животни, и птици, идървета. Неговият образ се превърнал в символ на музикално-то изкуство и породил редица легенди в древната митология.

ДИОНИСИЙ — тракийски бог, който бил възприет и отгръцката митология като покровител на лозята и виното, натворческите сили в природата.

СПАРТАК — тракиец от племето меди. Заедно с много своисъотечественици бил откаран като роб в Рим. С голяма храб-рост и умение той организирал въстание на робите, което сил-но разклатило всемогъщата тогава Римска империя.

25

СТЕФАН

ДИЧЕВ

Само километър и по-ловина цели Ява глав-ният остров на Индо-незийския архипелаг, отБали а човек изведнъжпопада в някакъв свое-образен и неповторимсвят.

Бали има едва 5 600 кв.км повърхност с милион

и половина жители. Гъстотата на населението му е еднаот най-големите на земята, а при това не цялата те-ритория е използваема. През средата на острова минавависока планинска верига, продължение от Суматра иЯва. със стръмни върхове — вулкани: Агунг, Абанг,Батур, Гжатур. първият от които, Агунг, достига трихиляди и двеста метра. На юг полуостров Тафалфуг еваровито плато, незадържащо вода. необработено иненаселено. Така милион и половина балинезийци жи-веят само по северните и южните склонове на островаси — и главно на южните, тъй като северните са многопо-стръмни, реките там буйствуват през дъждовния пе-риод, а през сухия пресъхват. Малко пространство на-истина и в не една област гъстотата на населението до-стига до 1 000 души на км2, но това не е променилоначина на живот. В много отношения хората тук жи-веят както в първобитно-общинния строй, на родове,специфичен оттенък на което дава обаче религията им,индуизмът, тоест, запазило се е кастовото делениемежду родовете.

Как може малкото земя на Бали да изхрани толковамногобройното население? Това се дължи еднакво напочвата, климата и работливостта на балинезиеца.Почвата е обогатена от дебел слой вулканична пепел,натрупана през вековете от действуващите вулкани;още и донасяна през всеки дъждовен сезон от много-бройните реки при тяхното разливане. На тази вулка-нична пепел расте и тютюн, и памук, и захарна тръст,маниока, кокосови и маслени палми, а най — вече ориз,главното препитание на туземците. При това те са пре-върнали планинските вулканични склонове в безбройстъпаловидни тераси, водата се излива от по-горнитев по-долните тераси и по този начин природата изцялое впрегната в ръцете на човека. Най — сетне климатът —тропически, топъл, влажен, без големи отклонения втемпературата— благоприятствува за изобилието, такахарактерно за острова.

Както се спомена главната култура е оризът. Тойне само е основна храна като житото у нас, но отглеж-дането му запълва голяма част от живота и интере-сите на тези още примитивни и непосредствени хора.Любопитен е начинът, по който балинезийците отглеж-дат тази култура.

Преди всичко те трябва да приготвят бабата — раз-сада. За целта избират подходящо парче земя. обгра-дено от галанган — насип до 30—40 см висок. Най-първо добре напояват почвата, а сетне в гъсти редицизасаждат цели оризови класове — без стъблата. Скоропониква свежа зеленина. През това време всекидневносе вкарва вода но винаги над равнището на върхове-те на бабата.

Когато бабатът израсте на височина 15—20 см, за-саждат го в същинската нива. Самата нива предвари-телно бива добре наводнена и дълбоко изорана (орантасе извършва с примитивни рала и биволи — животни,които обичат тинята). Същинските ниви са по-големиот бабатините площи и са също тъй обградени с га-

Млада балинезийка

лангани — насипи. Сега. при засаждането, всеки сто-панин вика на помощ цялото село, та дори и хора отсъседните села. Едни вадят бабата, измиват във водатакоренчетата от калта, пренасят ги в големи кошници.Други на нивата ги засаждат на двадесет сантиметрагнездо от гнездо. Пускат по за 3—4 часа бавно текущатавола на няколко сантиметра от почвата. И така, дока-то оризът пожълтее и узрее, което става обикновеноза 3—4 месеца. По този начин годишно има по 3—4реколти, тъй като при балийския климат няма ди-ференцирани сезони. Докато в едни ниви селянитежънат, други газят до колене в калта, засаждат баба-тите или пък орат с примитивните рала или разбиват сдървени брани втвърдената кал. Сламата, останала наполето (по-точно на терасата), балинезиецът наричачади; ожънатия ориз габа; олющения бял ориз —броз; а сготвен, оризът се нарича наси. Интересно еда се отбележи, че пепелта под класовете подменя забалинезиеца сапуна. Сламата служи за рогозки и по-криви или пък се изгаря на нивата за тор. Същотака, във връзка с оризовите полета, любопитнае и една специфична подробност. Често сред ча-вадисната нива се виждат жени и деца с дългипръти, «въдици», намазани с лепкава гума. Те неловят риба, не. Те размахват лепкавите си «въ-дици» във въздуха и хващат с тях водни конче-

та предпочитано лакомство за балинезиеца.Друго важно занимание на селянина е отглеждането

на свине. Свинете тук са лениви повече от всякъдедругаде, бързо затлъстяват, после балинезийците гислагат в големи бамбукови кошници и ги отнасят напазара. Тези свине биват експедирани за Ява и Индо-китай — за китайското население там.

Като говорим за препитанието на местните жители,не можем да не споменем и занятията, с които те сеславят. Прочути по цял свят са техните оцветени ин-крустирани платове батик. Обработват се с восък иметалически щампи, дълго и търпеливо биват рисуванис ярки, хармонични бои. Грънчари оформят съдове заориза наръчни грънчарски колела и след това ги пекат.Другаде резбари дялат хубави фигури от дърво или де-ликатни рисунки върху каст, рог и кокосови черупки.Но най-фини са златарските произведения — изящнибижута, сребърни филигранени ветрила, куклички заватанг (игра на сенки), украшения за коса и колиетаза танцувачките, сувенири от гъши пера и биволскакожа с козината.

. Същото може да се каже и за балинезийските худож-ници. Както изобщо повечето малайски и индонезий-ски картини и техните денем са тъмни, изградени съссиви. черни и охрави бои, ала нощем, на тъмно, кар-тините искрят и сияят по някакъв странен и необясним

Оризово поле

Индонезийски пейзаж

Балинезийска каруца

начин — една тайна, в която технолозите и до днес немогат да проникнат, дали се дължи на пигмента илина лака, с който биват завършени картините.

И все пак най-характерните, най-отличаващите Балиот всички други острови на Индонезийския (Зундския)архипелаг са архитектурата и танците. Всъщност и

28

двете са в пряка връзка с религията и обичайте им. тъйкато индуизмът, прогонен от Ява към 10 — 12 век отвойнственото мохамеданство, единствено се запазватук, скрива се в обградените каменни къщи, в безбройхрамове на Брама, Вишну и Шива. Всичко говори задревност — примесена с нещо още по-езическо, мис-тично и странно, а в същото време изявено с много вкуси талант. Малки олтари по оризовите полета, по кръсто-пътищата и планинските навеси; огромни храмове,пирамидални и странни, със стотици статуи на много-ръки богове и богини, с каменни дагоби (ниши за ре-ликви), издялани от мек, сивкав вулканически камък,застроени на някой нисък хълм, а зад тях — венец отзелени планини, димящ вулкан. Небето измито от дъж-да. Островът блести. Стъпаловидните тераси на нивитеизумрудено сребрят и златят между дългите ивици наканалите. Долу долините и сред тях китни палмовигорички. . .

Балинезиецът обича своя остров и боговете си. Хра-мове и танци и ромоня ща музика, и още чаровни илистраховити каменни изображения — остатъци от пра-индуски времена — богове на ориза, на кокосовия орех,на кафето и плодовете. Как да не танцуват за тях! Нокогато балинезийците танцуват, те забравят и бого-вете, и себе си.

И все пак именно ритуалът насочва нивото на тезипримитивни люде. Жертвоприношения. Вековни оби-чаи. Мистика. Макар че вече всичко незабелязано еповлияно и несетно се променя. . . Ето жертвената про-цесия на жестоката богиня Кали. Тя трябва да бъдеомилостивена с човешки жертви. Барабани от биволскакожа бумтят в тържествен такт. Тежко звънтят гон-говете. Глухите им тонове се придружават от високотопищене на бамбуковите флейти, от монотонния звукна еднострунните цигулки. Два по два тандусите (малкиукрасени къщички от бамбук) се приближават до хра-ма, носени от по осмина яки мъже. Във всеки тандусстоят неподвижно един до друг двама мъже, обреченив жертва на ненаситната богиня. Дванадесет човешкиживота, обречени в жертва на някакъв губещ се в мракана древността култ! . . . Всеки от тях е с шарен тюр-бан, с бял кебал (долна дреха), с пъстър саронг (връх-на дреха). И все тъй са неподвижни. Музиката извед-нъж замлъква. Жреците пеят молебствени песни, раз-махват запалени факли. Пет часът е. Дълги сенки сестелят. Дошъл е часът да се пролее кръв. . . Като подаден знак жреците измъкват кривите малайски ножове.Приближават откъм гърба неподвижните жертви. За-махват. Дълбоко се забиват ножовете в гърбовете надванадесетината. Бликва кръв. Алена, гъста . . . Из-веднъж ужасен, радостен, триумфален рев разтърсвамножеството. Барабани, гонгове, флейти — без ритъм

и без такт. Танцувачките подхващат старите танци —сцени из Махабхарата и Рамайана (индийски епос);или легонга с бързо менящо се темпо, с отсечени, ъгло-вати движения на ръцете и плъзгащи се стъпки. Вра-товете се движат от една страна към друга. Очите бле-стят. Някой високо рецитира легендата, която танцу-вачките портретуват. Но как, защо се радва тълпата?Нима е толкова жестока? Не, балинезийците не са вечежестоки. Те измамиха богинята. Жертвите не са ис-тински жертви, а хора, направени от сварен ориз, умелобоядисани с кафяво, и кръвта, която изтича, не е кръв,а течна захар от сока на някакъв особен вид палма. . .

Затова пък обичаите се спазват строго. Често попътищата, недалеч от статуята на някой бог, ще ви-дите малки, временно построени колиби от рогозки исламен покрив. Това е къщата на жена, родила близ-наци от различен пол (момче и момиче). Тя трябва дабъде отстранена от дома си в разстояние на 42 дни.Роднините и съпругът й носят храна. Когато се минаттези дни на усамотение, временната колиба се изгаряи «очистената» майка се завръща в дома си.

Също така строго се спазва и друг един безсмисленобичай — изпиляването на зъбите. «Зъболекарят» вслучая е някой брамински жрец, който тананика мо-литви и дрънка с малка камбанка, за да призове боже-ството. На юношата, който подлежи на тази процеду-ра, дават да захапе парче захарна тръстика. Жрецътизучава захапката, а след това изпилва върховете назъбите, докато всички зъби станат равни. След тозицеремониал юношата бива смятан вече за младеж.

Много и много са странностите на остров Бали. Ту-

Танцьорка от Бали

Дървени фигурки — индонезийско изкуство

ристи от цял свят идат да ги видят, да се дивят напримитивността, на екзотиката, на красотите й. Бор-бите на петли, снабдени с металически шпори; крясъкът«ке-тжак, ке-тжак», който съпровожда монашескиятанц; дори обстоятелството, че на острова всички спятс глава, обърната към планината и че тази планина сенарича Север, сиреч северът за Северен Бали е всъщ-ност юг. Всичко това представлява и за нас любо-питно и в много отношения интересно четиво.

И Н Д О Н Е З И Й С К И П О Г О В О Р К ИАко водата е спокойна, не мисли, че в нея няма кро-кодили.Заради капка индиго пропада цяла делва мляко.Барабанът гръмко бумти, а не знае, че е празен.И десет звезди не могат да се сравнят с една луна.Ако хвърлиш семена в езеро, няма да дочакаш плод.

Нощта бавно се спусна над Индийския океан и в не-бето заблестяха едрите като брилянти звезди на «Юж-ния кръст». Нашата стара каравела «Санта Мария диНасаре» се клатушкаше по бурните вълни на Мозам-бикското течение. Полъхът на пасатите издуваше ней-ните триъгълни латински платна и под техния натискмачтите скърцаха и се оплакваха като стари хора.

Преди повече от два месеца бяхме напуснали далеч-ните Молукски острови, където натоварихме скъпиподправки, канела и ароматично санталово дърво.След това взехме от Малабар, на Индустанския полу-остров, денкове с изящни коприни и тънък муселин.Трюмът беше претъпкан със стоки, обаче сребролю-бивият капитан, дон Алонзо де Санта Роза, беше насочилкораба на север, до бреговете на Аравийската пустиня,където ловци на бисери му продадоха на безценица едриперли, извадени от дъното на океана. Най — после тежко на-товарената каравела се беше спуснала надолу по брего-вете на Африка, подобно на крадец, който бяга с пляч-ката си. Ние пресякохме екватора, заобиколихме Ами-рантските и Сейшелски острови, задминахме опаснитеКоморски рифове и сега бързахме към Носа на бурите,наричан сега нос Добра Надежда. След време на хори-зонта щяха да изплуват неговите обвити в пяна скали,където преди две столетия великанът Адамастор бепрепречил пътя към Индия на прочутия Васко да Гама,както е описано в книгата на нашия национален поетКамоенс.

Аз лежах завързан за бизант-мачтата и с напуканиятжажда устни гълтах свежия нощен хлад. До мен до-пълзя старият Диего.

— Пий — прошепна той, като допря до устата мипаничка с топла вмирисана вода. После каза: —Не трябваше да се бунтуваш. И утре ще те дър-жат завързан.

— Няма да търпя произволите на дон Алонзо — от-върнах аз, — още на първото пристанище ще избягам.

— Млад си, Луес, и не знаеш, че всички капитанина връщане към Португалия карат моряците си да бя-гат от кораба. Те печелят от това — в първото пристани-ще намират други моряци, на които заплащат само заостаналия път до Лисабон. А ти какво ще правиш безпари? Ще постъпиш на друг кораб с друг дон Алонзона него.

Дълго още приказвахме. После Диего си отиде и аззаспах. Събудих се от силен шум. На кораба царешесуматоха. Дон Алонзо крещеше от мостика: «Вдигайте

всички платна, негодници!» До него йезуитът, падреИлдефонсо, беше скръстил молитвено ръце и беззвучномърдаше устни. Диего изтича до мен и ме развърза.

— Какво се е случило? — запитах го аз.— Преследва ни кораб. Може би е пиратски.Аз погледнах назад. На около една миля се очерта-

ваше силует на фрегата, с опънати квадратни платна.Тя бързо се носеше по вълните и скоро щеше да ни на-стигне. Аз се спуснах на средната палуба, където мо-ряци шетаха около десетте оръдия, насочили дулата сивстрани, по пет към всеки борд. Те тъпчеха в бронзо-вите отвори барут, слагаха върху него хартия и отгорепоставяха по едно от струпаните наблизо гюллета. Тезиоръдия бяха отблъснали атаки на малайски пирати, нодали сега можеха да помогнат? Нашата съпротива ня-маше ли само да разяри морските разбойници? В от-говор на тревожните мисли до ушите ми достигнахастенанията на заробените негри, които лежаха окованив трюма. Отново се върнах на горната палуба. Слънце-то се бе подало над хоризонта и в първия миг ми сестори, че изгрява от запад, както често се лъжат хо-рата, когато преминат екватора, защото по обяд слън-цето показва не юг, а север. Непознатият кораб се бешедоближил. Той плуваше тъй бързо, че изглеждаше ка-то че само той се движи, докато каравелата стои непо-движно. Той се гмуркаше дълбоко в падината междудве вълни и когато очаквах да бъде потопен от надвис-налата водна маса, плъзваше се по вълната, кацвашена високия й гребен и после устремно политаше на-пред, като че танцуваше по разгневения океан. На грот-мачтата се вееше не пиратското знаме — череп с кръс-тосани кости, наречено «Веселият Роджер», — а бялфлаг с някаква фигура върху него. Фрегатата вече седвижеше успоредно с нас и аз неволно се любувах набелите й платна, които като гигантски чайки се носеханад зеленикавите вълни. На предната мачта се появисигнален флаг, с който се иска доближаване.

— Не могат да ме измамят— каза дон Алонзо, —отговорете, че сме съгласни, но щом доближат на 50метра, стреляйте без предупреждение.

Корабът доверчиво се доближи до нас. Може би пи-ратите мислеха, че смеизлъгани от тях и ще до-пуснем абордаж. Но да-ли това бяха пирати?Внезапно се чу оглуши-телният гръм на нашитетопове, които открихаогън. Пиратите не очак-ваха такъв отговор. Фре-гатата бързо се устреминапред и скоро ни зад-мина с близо половинмиля. Нима нашата хит-рост ги уплаши? Надеж-дите ни обаче бяха крат-котрайни. Фрегатата на-прави завой и пресечепътя ни. Дон Алонзо за-почна да крещи, екипа-жът прибра кливернитеплатна, докато кормчия-та напразно се опитвашеда измени посоката.Инерцията от движение-то ни беше твърде сил-

РАЗКАЗ

В Л А Д И М И Р

ГАНЧЕВ

ИЛЮСТРАЦИИ

ИВАН

КИРКОВ

30

на и разстоянието бързо намаляваше.— Слизайте на средната палуба! — викаше дон Алон-

зо. — Фрегатата е ниска и тези разбойници могат дани нападнат само там!

Аз нямах намерение да се бия за стоките на дон Алон-зо. Затова се промъкнах в предната част на кораба илегнах в едно от свитите кливерни платна, като стискахв ръце два пищова. От палубата не можеха да ме за-бележат и засега бях в пълна безопасност.

Двата кораба бързо се приближаваха един към друг.Пиратите прибраха платната, като по мачтите и въже-тата увиснаха гроздове от хора, въоръжени с пищови,саби и криви малайски ками. Нашият екипаж се беструпал около оръдията, очаквайки абордаж в ниска-та част на палубата. В последния момент каравелатасе насочи право към фре-гатата, за да я разсече свисокия си нос, но пи-ратският кораб се извър-тя и плъзна покрай нас.Десетина куки се впихав палубата ни, свърз-вайки здраво двата ко-раба. Едва сега разбрах-ме хитрата маневра напротивника. Бушпритъти високият нос на на-шия кораб се отзовахаточно под въжетата имачтите на фрегатата.Пиратите, които висяхана тях, с един скок се на-мериха върху опразнена-та предна палуба на ка-равелата, докато другагрупа атакуваше ниска-та средна част. Посрещ-на я мушкетен залп исе завърза ожесточенасхватка. Изстрелите напиратите от предната па-луба обаче бързо нака-раха екипажа да опраз-ни средата на каравела-та. Само няколко отчая-ни храбреци бяха при-клекнали зад гротмач-тата, готови за последнасъпротива.

В този момент видяхпиратския главатар. Тойбеше нисък на ръст, облечен в обикновени памучнидрехи и затова не бях забелязал веднага неговатапоява. През рамото му, на широк кожен колан, ви-сяха три чифта пищови със сребърни дръжки. Маши-нално вдигнах единия пищов и насочих дулото в тиламу. Пръстът ми вече натискаше спусъка, когато чухзвучния глас на пирата:

— Свалете всички оръжия1 Ние сме ваши приятели,а не врагове1

Неговият глас звучеше така убедително, че аз невол-но отпуснах ръка. В този момент на палубата се поя-ви дон Алонзо, воден от чернобрад пират.

— Казвай, куче краставо, защо постъпихте такаподло! — горещеше се пиратът и златната халка наедното му ухо трепереше.

— Недоразумение, сеньори, печално недоразуме-ние! — вайкаше се дон Алонзо.

— Да ти покажа ли какво значи недоразумение? —продължаваше пиратът, като извади широкия си нож.Дон Алонзо се струполи уплашен в краката на пират-ския главатар.

— Станете — каза последният, — никой нищо нямада ви направи. Всеки има право да брани свободата сис всички средства. — След това той се покачи на еднабъчва до фокмачтата.

— Моряци — извика той, — аз съм капитан Мисон,а това са моите момчета. Ние не сме пирати, а «либери»,свободни хора, равни помежду си. Ние напуснахмеЕвропа и отиваме в Мадагаскар, защото не можем датърпим законите, които богатите създават, за да_обират

бедните. Ние ще основем град на свободата «Либер-талия», без бедни и богати, без господари и роби. На-шето знаме е украсено с фигурата на свободата, за-щото всеки човек се ражда свободен и такъв трябва даостане. Който от вас споделя нашите идеи, той може дасе присъедини към нас. Ние ще вземем от стоките накораба това, което ни е нужно, след което той може дапродължи своя път.

Речта на капитан Мисон бе посрещната от всеобщовъодушевление. Моряците се втурнаха да превърз-ват ранените, изваждаха храни, барут и оръжия. Ка-питан Мисон слезе в трюма и аз използвах момента,за да се спусна на палубата. Малко след това от трюмаизпълзяха, залитайки от изтощение, негрите, които

31

дон Алонзо беше закупил от арабски търговци. Зад тяхсе появи капитан Мисон.

— Какво ще кажеш за тази стока, капитане? —обърна се той разгневен към дон Алонзо, който винов-но мълчеше.

— Ами ти, отче, къде е твоята християнска обич къмближния? — запита той свещеника.

— Те не са католици и следователно не са под за-крилата на светата римска църква — отвърна дебелиятотец.

— Хора, които търгуват с роби, са най-лошитеврагове на човечеството — каза капитан Мисон. —Тяхното имущество се конфискува в полза на Либер-талия, а самите те ще бъдат оставени на някой пусти-нен остров, където няма хора за поробване. Отведете

този търговец на роби и неговия духовен съветник втрюма.

Дон Алонзо и свещеникът тръгнаха с наведени гла-ви, пазени от двама либери.

Същия ден аз, заедно с много мои другари бяхмевключени в числото на либерите и потеглихме с фрега-тата на север. Пътувахме повече от седмица, но аз всеоще не можех да привикна на необикновените отноше-ния, установени на кораба. Всички, моряци и офицери,бяха равни помежду си, хранеха се на общи маси с ед-наква храна. Капитан Мисон управляваше кораба ивсички изпълняваха нарежданията му. Извън товаобаче той нямаше други права. Всички въпроси се ре-шаваха от общото събрание на либерите. Така щешеда се управлява и Либерталия. Имуществото и земята

32

щяха да бъдат общи. Общотосъбрание на всички жителищеше да избере управител награда и командир на кораби-те. Населението щеше да об-работва земите, да събира пло-дове, подправки и дървен ма-териал, с които градът да тър-гува. Пиенето на алкохол бе-ше забранено, защото, кактоказваше капитан Мисон, «Нетрябва спиртът да помрачаваразума, който единствено от-личава човек от животните».Научих също така, че капитанМисон е бил капитан на фрега-тата «Виктория» от флотата нафренския крал Людвик XIV,обаче отказал да воюва и се от-правил с фрегатата си към Ма-дагаскар, за да основе град, вкойто всички хора ще бъдатсвободни. Всичко това ми из-глеждаше така необикновено ихубаво, че сутрин, когато сесъбуждах, трябваше отново дасе уверявам, че не сънувам.

Една сутрин фрегатата влезев тесен проток, който скоросе разшири, и ние видяхме об-ширен залив. Неговите брего-ве се губеха в кичестата зеле-нина на палми, бананови дър-вета и червен сантал, обвитив мрежа от лиани. Над тях сеизвисяваха разположените ка-то гигантско ветрило листа наравеналията, наричана още«дърво на пътниците». С ней-ните вкусни плодове човек мо-же да насити глада си, а следтова да утоли жаждата си счистата и свежа вода, която сесъбира във всяко листо катов резервоар. Всред тази рай-ска растителност прехвърчахачерни папагали, носеха сеплавно ибиси и огромни пе-перуди прелитаха като откъс-нати цветя. Всред листата сеподаваха острите муцунки налемурите и мускусните котки, а ако човек се взрешевнимателно, той щеше да види разноцветни хамелеони,които променяха цвета си така, че се сливаха с клон-чето, на което стояха. Над всичко това се извисявашесинкавият силует на Кехлибарената планина, огрянаот първите лъчи на слънцето.

Скоро на брега закипя трескава работа. Докато частот моряците разчистваха мястото на бъдещите построй-ки, групи от либери сечаха големи дървета, които до-карваха край брега. Целия ден се чуваше весела глъч-ка и песни, а вечер бившият свещеник Карачиола раз-казваше на събраните моряци, как ще изглежда гра-дът, какво трябва да бъде неговото устройство и защовсички хора са равни помежду си. Понякога той ничетеше от една книга, написана от друг италиански

монах на име Кампанела, където също се говореше заподобен град.

Първите сгради вече се издигаха на брега, когатоедин следобед в пролива се появи голям военен корабс португалското знаме, развяващо се на фокмачтата.Той влезе в залива и спусна котва при самия изход.Очевидно капитанът се боеше да не заседне в някояплитчина и изчакваше другата сутрин, за да се при-ближи до нас. Каква случайност беше насочила корабав този скрит кът, ние не знаехме, но нямаше никаквосъмнение, че португалците няма да допуснат образува-нето на селище, което не се подчинява на техните на-реждания.

Положението изглеждаше безизходно. Военният ко-раб беше въоръжен с 80 оръдия, чиито дула, разпо-

33

ложени в два реда, по четиридесет от всяка страна,блестяха в кървавия залез. За абордаж не можеше дастава и дума, тъй като корабът имаше висока палуба,охранявана грижливо. Очевидно трябваше да се от-теглим навътре в острова, като оставим фрегатата и ця-лото си имущество в ръцете на врага. Никой обаче несе решаваше да предложи такова нещо и всички стоях-ме умислени около догарящия огън, докато капитанМисон се разхождаше наоколо като тигър в клетка.Най — после той спряи каза:

— Кои от вас се нае-мат да отплуват неза-белязано до кораба?

Всички вдигнахмеръце.

— Трябват ми самотрима души, коитомогат да плуват дъл-го и безшумно.

— Ние, ние — про-викнаха се негрите.—В тъмнината никой неможе да ни съзре, акой може да се срав-нява в плуване с лов-ците на бисери!

— Добре — казакапитан Мисон, — отвас ще взема двама, само че не трябва да се смеете,защото белите ви зъби ще ви издадат.

Негрите се усмихнаха широко и прикриха с шепанаистина белите си като бисери зъби. Жребият опре-дели мен като трети участник в нощната експедиция,от която зависеше съдбата ни.

Скоро след това в тъмните води плувнаха две дебелистъбла на дървета, напомнящи корковите дъбове, коиторастат по африканското крайбрежие. Върху тях по-ставихме две бурета с барут, замаскирахме ги с листаи клони и ги завързахме здраво. След това моите чернидругари и аз закачихме на кръста и краката си лютивикорени, за да ни предпазват от някои риби и пиявици,които нощем търсят храна по повърхността на водата.Другите отпуснаха въжетата и ние се понесохме вмрака, влачени от течението. Водата беше топла и кол-кото пъти повдигах глава, през клоните на плуващите

/. Бушприт; 2. Фок-мачта; 3.Грот-мачта; 4. Бизант-мачта:5. Кливерни платна

НЕПОЗНАТИ ДУМИ

КАРАВЕЛА — вид португалски и испански платноходки ко-раби, използвани от прочутите мореплавателипрез XV -XVI век.

МИЛЯ — мярка за дължина, равна на 1.852 м (морска миля)ФРЕГАТА — вид военен платноход, значително по-малък от

линейните платноходна кораби.

АБОРДАЖ — способ за морски бой, употребяван в миналото,при който атакуващият кораб се прикрепва къмпротивника, моряците се прехвърлят върху на-

паднатия кораб и повеждат там ръкопашен бой.

34

дървета виждах само гладката черна водна повърхност,която се губеше в тъмнината.

Изведнъж Салех, единият негър, протегна ръка и мепобутна. Сърцето ми започна лудо да подскача. Преднас, на около 50 метра, се издигаше мрачният силуетна военния кораб. Течението извиваше вляво и ние за-почнахме със силни тласъци да насочваме дърветатакъм кораба. Чу се шум от строшени клони и импрови-зираният сал застана неподвижно, долепен до кораба.

Някой се наведе отпалубата, като раз-маха запалена главня.

— Какво има, Жо-зе? — дочухме ленивглас.

— Нещо се блъснав носа, но не мога давидя какво е — от-върна Жозе, като севзираше в тъмнината.

— В този мрак чо-век не може да си на-мери дори гърлото, зада излее още едначашка ром, а ти тър-сиш какво плува вокеана — философскиотвърна ленивиятглас. — Ела да пий-

нем една глътка, за да ти се отворят очите. Моите съв-сем се затвориха.

Жозе продължи да се взира. Помислих си каквоби станало, ако изтървеше главнята върху буретатаи студени тръпки ме полазиха.

— Сигурно е някое дърво — каза най — после Жо-зе, — чувам как вълните плискат в клоните. — Тойсе скри от очите ни и горе всичко утихна. Аз по-чаках малко, после посегнах към едно вързопче,коетобе закачено на най-горния клон. Извадих тлеещапрахан, раздухах я, като внимавах да не я загася смократа си ръка, и разгънах края на дълго парчеплат, навито върху едно от буретата. В него бешенасипан барут, така че се получаваше нещо като фи-тил. За щастие барутът беше сух и засъска като змия,когато мушнах в него парчето прахан. В следващиямиг аз се изтласках с крака от стената на кораба ис всички сили заплувах назад, следван от черните сиспътници. На палубата се чу глъчка.

— Някой плува — викаше Жозе, — дайте светлина!

Вместо отговор ослепителен блясък освети преднатачаст на кораба, така че можах да видя скулптиранатанимфа, която красеше носа му. Водата се разцепи надве и страхотен гръм разтърси кораба. Аз потънах вразбушувалия се океан и когато отново изплувах наповърхността, видях как носът на кораба бавно се по-тапяше във водата. Моряците скачаха във вълните свикове за помощ и плуваха към брега, където ги очак-ваше капитан Мисон с бойците на Либерталия. Напре-жението, което беше стегнало всички мои мускули,внезапно ме напусна, аз се обърнах на гръб и заплувахбавно по течението. Гърдите ми се изпълваха от топла-та, радостна мисъл, че Либерталия е спасена, че тя щесъществува.

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Сведенията за капитан Ми-сон и основания от него градЛиберталия са събрани от съв-ременника му капитан ЧарлзДжонсън в книгата «Историяна пиратите», издадена в Лон-дон през 1724 г. За съжаление,този интересен опит за социал-но преустройство на общество-то в края на XVII век за-вършил неуспешно.

В мразовитото утро на един декем-врийски ден през 1878 г. четиримаконника спрели на малка полянказападно от Владайското дефиле изапочнали да копаят с кирки встра-ни от пътеката. Недалеч, обвитив мъгла, се виждали димящите ко-мини на с. Мошино.

Преваляло пладне, когато един отвойниците възбудено извикал:

— Ето, тук! . . . Вижте, гос-подин поручик!

Всички се надвесили над прясноизкопаната яма и възкликнали.«Имането» им се усмихвало с лъс-кавите си и черни като гарвановокрило очи.

Привечер три чувала от «черни-те камъни» били натоварени наконете и групата поела обратнияпът за София.

На другия ден княз Александър

Дондуков-Корсаков получил следно-то късо съобщение в Пловдив: «Квар-тири и отопление осигурени завсички. Можете да започнете пре-местването. С почит: поручик Мо-солов.»

И наистина, когато създаденотов освободена България Централногражданско управление начело симператорския комисар княз Дон-дуков-Корсаков се преместило отПловдив в София, тук всичко билоподредено. Изпратеният да осигу-ри квартири и отопление поручикги въвел в приятно затопленитестаи. Най-радостен от всички тозиден бил той. Може би толкова,колкото и жителите на София, из-лезли да посрещнат скъпите гости-,освободители. Дни наред поручикътсе чудел откъде да намери топливо,когато съвсем случайно дочул, че

в близкото село Мошино населениетосе отоплявало с някакви «пламтящичерни камъни». Зарадван, той вед-нага се отправил с няколко войницинатам и наистина намерили черни-те камъни. . .

На следващата година в новооткри-тата мина край село Мошино по-стъпили 80 миньори, които изкопа-ли 914 тона кафяви каменни въгли-ща.

По същите тия места, къдетоднес се е проточил обширният Пер-нишки каменовъглен басейн, а чер-ната земна гръд е прорязана от без-брой тунелоподобни галерии и шах-ти, някога, преди стотици милионигодини, се е простирало огромно езе-ро, по бреговете на което растелигъсти гори и високи блатни треви.В езерото се вливали множество по-тоци и реки. Те натрупали по дъно-то му различни наносни материали:пясък, глина, камъни. Бури кършелидърветата и пороищата ги свлича-ли надолу към водата, където те сенатрупвали. От гниещите тревисе образувал торфът, който не-прекъснато потъвал под натискана новоприиждащите наносни ма-териали. При определени условия —температура, влага, налягане илипса на кислород — са протичалисложни химически процеси, коитопревръщали торфа в каменни въгли-ща. Мощните земетръси са нагъна-ли въглищните пластове, накъсалиса ги, а някои са извадили на повърх-ността. Те са се запалвали при съпри-косновението с кислорода от възду-ха. Кога хората са ги открили изапочнали да ги използват, това нее точно установено.

С прогреса на човешкото обществои с въвеждането на парните двига-тели нуждите от каменни въглищавсе повече нараствали. . .

Дълга и героична е историята наднешните мини «Георги Димитров»в Перник. Борбата на хората съссветещи лампи на челата продължа-ва и днес. Но сега това е борба заповече и по-доброкачествени въгли-

отгоре по гумена лента (конвейер) ипълнеха вагонетките. Един високминьор направляваше движението им.

Продължиха да слизат. Галерия-та се снишаваше. Въздухът ставашевсе по-влажен и студен. По стенитесе оцеждаше вода. Изведнъж се раз-несе остро и късо звънене. Стойчевведнага се спря и придърпа към се-бе си Петър.

— На миньорски език това озна-чава "спри" — усмихна се той. —Има някаква опасност. Навярно пре-

Извозване на въглища

дупреждение за скорошно взривяване.Звъненето се повтори. Сега на

два пъти, с кратка пауза.— «Върни се/» — заповядват ни

от товарището. —Ще взривяват наднас — допълни инженерът. — По-неже каменовъглените пластове саразпокъсани, ние изземваме въгли-щата едновременно в няколко уча-стъка, разположени във вертикалналиния.

Върнаха се. Товарачът говорешепо телефона. Докато чакаха взривя-

36

ща, нужни не на фабрикантите, ана народната република. В тазимъжествена борба все повече се включ-ват и младежите.

. . . Такъв един младеж се яви вначалото на септември тази годинапри началника на рудник «Д. Бла-гоев» и настоя да бъде приет заминьор. Два часа по-късно Петър(така се казваше младежът) стоешепред входа на рудника и разговаря-ше с минния инженер Стойчев,който трябваше да го заведе до работ-ното място. На главите им лъщяхагьонени миньорски шапки със свете-щи кръгли лампи над козирките.

Скоро се качиха на една вагонетка,движеща се на принципа на трам-ваите, и навлязоха в рудника. Петърусети хлад. Тунелът беше висок око-ло два и половина метра и добре осве-тен от поставените в металиче-ски предпазители електрически круш-ки.

— Това е главната извозна гале-рия — силно извика инженерът.

Вагонетките спряха почти на единкилометър навътре. Вляво и вдясноот неголямата площадка се прости-раха други галерии — спомагателниизвозни. По тях непрекъснато при-иждаха пълни с въглища вагонетки.

Тръгнаха по пътеходната гале-рия. Тя беше по-ниска и още по-студена. Оттук се отиваше на забои-те — местата, където се копаят,въглищата. По едно време Петърчу нисък и протяжен вой, койтоидваше сякаш изпод земята. Повър-вяха още няколко минути. Галерия-та опираше в ниска сводеста врата.Инженерът я отвори. Блъсна гисилна въздушна струя, която из-скачаше от обточената по еднатастена на галерията дебела брезен-това тръба. Инженерът осведомиПетър, че тази галерия се наричавентилационна. По брезентовататръба идвал чист въздух от повърх-ността на земята.

Стигнаха до товарището — про-дълговата площадка на 120 м подземята. Въглищата пристигаха

ването, инженерът осведоми Петър,че в пернишките рудници въглищно-копните комбайни са неприложими,защото пластовете са тънки — от2 до 4 м — и примесени със скалнимаси.

Глух тътен разтърси галерията.Посипа ги ситен прах.

Тръгнаха отново. След десетина• минути стигнаха забоя. Встрани

се движеше конвейер и извозваш? из-копаните въглища към товарището.Изведнъж пред тях блесна зеленопламъче.

— Връщайте се\ Забоят е непро-ветрен и пълен с въглероден окис —предупреди ги идващият срещу тяхминьор. Той държеше някакъв малъкстъклен уред, в който пробягвахазелени пламъчета.

— Този уред се нарича индикатор,а миньорът е от спасителната служ-ба — започна отново да обясняваСтойчев. — С него се проверява про-центното съдържание на отровни-те и задушливи газове, намиращи севъв въздуха. Зеленият цвят означа-ва, че тук има въглероден окис,който, както знаеш, е силно отровен.

Петър нетърпеливо попита зарудничния газ гризу. Инженерът мупоясни, че този газ представлявамеханична смес на метана с въздуха,която над 450 градуса и определенаконцентрация се запалва и избухва.

Мощните вентилатори проветри-ха за късо време забоя. Тук работехадвама миньори — майстор и по-мощник копачи. Петър щеше дабъде начинаещ копач. Щом ги видяха,миньорите оставиха лопатите и сеприближиха. Ръкуваха се. От тяхПетър научи как се работи с елек-трически свредел, с който се проби-ват взривните дупки. След всяковзривяване се извършваше обруш-ване — подпиране на надвисналитеземни пластове с металически под-пори.

Слънцето се бе вдигнало високо,когато излязоха.

— А къде отиват въглищата следтова? — попита Петър.

— В сепарацията — отвърнаинженерът. — Тя представлявасортировъчно устройство, чрез кое-то се извършва разпределянето навъглищата в зависимост от тяхна-та големина. Освен това в нея се от-делят нечистите примеси, изкопанизаедно с въглищата — мергели, ка-мъни и други. Ето я отсреща — по-сочи той с ръка близката невисокапостройка, откъдето долиташе глух,неравен бумтеж.

Следобед Петър се настани вминьорското общежитие.

. . . В един есенен ден комсомолска-та организация го изпрати да сесвърже с младежите от Централна-та обогатителна фабрика и да уре-ди другарска среща с тях.

Фабриката се намираше извънграда, близо до металургичния завод«Ленин». Петър се срещна със се-кретаря на Комсомола и после по-жела да разгледа фабриката. Започ-наха от самото начало — от прие-мателните бункери — огромни бе-тонни ями, всяка от които побираше,90 тона. Домакинът му обясни, четук идват въглищата, добиванипредимно в откритите рудници. Ито направо, с ж. п. вагони. С товасе цели да бъде отстранено тяхно-то пепелно съдържание, което поня-кога надхвърля 54%. Големината навъглищните късове е различна — отмалката прашинка до 400 мм в диа-метър. Установено е, че най-под-ходящи за индустриални цели сакъсовете с около 80 мм в диаметър.Затова се извършва натрошаване наголемите късове в дробилното от-деление.

Слязоха в подземието под приема-телните бункери. Петър видя какспециално пригоден механизъм, снаб-ден с шест гигантски перки, из-тласкваше постъпилите въглища погумен конвейер нагоре.

Дробилното отделение се разтър-сваше от оглушителен шум. Големи-те късове се натрошаваха в металиче-ски съдове, прилични на огромнибъчви. След натрошаването те зами-

наваха по конвейер към обогатител-ния корпус и постъпваха в наклоне-ни улеи с течаща вода. Улеите свър-шваха в голям циментов басейн, от-където ги издигаше обезводнителенелеватор с решетъчна кофи и гиизпращаше в събирателните бун-кери — в приземието на фабриката.Оттук ставаше автоматичното имтоварене в ж. п. вагони. Най-сит-ните — под 0,6 мм — по конвейр оти-ваха направо в пещите на ТЕЦ «Ре-публика», която се намира на около200 м от фабриката.

Каменните отпадъци се извозвахас вагонетки по въжената линия къмизоставените и изкопани участъцини откритите рудници.

Беше се стъмнило вече, когато из-лязоха. В далечината блестяха без-брой електрически слънца, на които«пламтящите камъни» изпращахабяла светлина.

ДИМИТЪР ФРАНГОВ

ЛюбопитнифактиЕжегодният приръст на населе-

нието на земното кълбо е 40 000 000души.

•

Учените познават над 300 000 раз-лични растения. Описанието им бизаело 50 огромни тома.

37

ПЛАНЕТИ-ГИГАНТИ

Около Слънцето обикалят ня-колко десетки хиляди тела. Ог-ромната част от тях са съвсеммалки —• имат диаметър дохиляда километра (а най-чес-то само по няколко километра).Те се наричат малки плане-ти или астероиди (което зна-чи — «звездоподобни»).

Големите планети са девети се разделят на две групи:

Планети от земен тип: Мер-курий, Венера, Земя, Марс иПлутон и

Планети — гиганти: Юпитер,Сатурн, Уран и Нептун.По какво се различават гигантите от

планетите, подобни на Земята?

Преди всичко по своята ма-са, която превъзхожда маса-та на Земята десетки и дажестотици пъти. И те, сравненисъс Слънцето (чиято маса е

333 000 пъти по-голяма от тазина Земята), изглеждат многомалки, но съпоставени с на-шата планета, могат спокойнода бъдат наречени «гиганти».

- Планетите от земен тип (сизключение на Плутон) оби-калят близо около Слънцетона разстояния от 50 до 250милиона километра. А гиган-тите са разположени на огром-ни разстояния, измервани смилиарди километри.

Относителното тегло на пла-нетите-гиганти е много мал-ко — близо до това на водата,което означава, че те са със-тавени почти изключително отлеки газове.

Докато петте планети от зе-мен тип имат общо 3 спътника,около четирите планети-гиган-ти обикалят 28 спътника, ня-

кои от които са дори по-големи от Меркурий.

ЮпитерТова е най-голямата планета

на Слънчевата система. Масатаму е три пъти по-голяма отмасата на всички останали пла-нети, взети заедно.

Ние сме склонни да си пред-ставяме и другите небесни те-ла, подобни на нашата Земя —като огромно твърдо кълбо,обвито с въздушна атмосфера.Ако това сравнение важи заблизките ни съседи — Венераи Марс, — то съвсем не се от-нася до планетите — гиганти.

Юпитер е съставен главноот леки газове: на първо мяс-то водород, хелий и съедине-нията на водорода с азота (амо-няк) и с въглерода (отровниятгаз метан). Той вероятно ня-ма твърдо каменно ядро.

Атмосферата на Юпитер, внай-високите й слоеве, на око-ло 70 000 км от центъра напланетата, е газообразна. Тясе състои почти само от во-дород. По — надолу започват дасе появяват и други по-тежкигазове. Но там няма нито кис-лород, нито водни пари иливъглероден двуокис, тъй ха-рактерни за земната атмосфера.

На няколко хиляди километ-

Планета

ЮПИТЕР

САТУРН

УРАН

НЕПТУН

ЗЕМЯТА(за сравнение)

Сре

дно

ра

зсто

яни

еот

Слъ

нц

ето

вм

или

они

кило

-м

етр

и

778

1426

2 868

4 494

150

Разстояние отЗемята в

милиони км

Най.малко

590

1200

2 585

4 300

_

Най-голямо

961

1655

3150

4 680

—

За

колк

о го

дин

ип

рав

и

едн

а о

би

-ко

лка

окол

оС

лъ

нц

ето

11,86

29,46

84,05

164,79

1,00

С

как

ва

скор

ост

се д

виж

и п

оор

бита

та с

и

(км

в се

кун

да)

13,05

9,64

6,80

5,43

29,76

За

ко

лк

о в

рем

есе

зав

ър

та в

едн

ъж

окол

о о

ста

си

9ч50м

10ч 14м

10ч 48м

15ч 48м

23ч 56м

Ек

вато

ри

ален

ди

амет

ър

вк

ило

мет

ри

143610

120 570

53 390

49 670

12 757

Ко

лко

път

и п

о-го

лям

а о

т З

емят

ам

аса

им

а

81894,8

14,51

17,19

1,00

Пл

ътн

ост

(во

да—

!)

1,30

0,69

1,10

1,62

5,52

Ко

лко

пъ

тип

о-г

оля

м о

бем

от

Зем

ята

им

а

1394

847

73,5

59,2

1,00

Кол

ко п

ъти

п

о-те

жк

и о

тко

лк

ото

на

Зем

ята

сате

лат

а

2,56

1,С6

0,96

1,00

1,00

Мак

сим

алн

ате

мп

ерат

ура

— 140°

— 150°

— 180°

— 210°

Колкоспътници

има

12

9+пръстен

5

2

1

38

ра дълбочина газовете,под влия-ние на големите налягания, за-почват да се втечняват. Акоможехме да проникнем в тозистрашен свят, бихме виделичудовищни облаци от замръз-нали газове, дълги по някол-ко хиляди километра, да плаватиз атмосферата, да се потапят вокеана от течен водород, метани амоняк. Установено е, чегорните слоеве на планетатасе намират в постоянно бурнодвижение, което е съпроводе-но от електрически явления счудовищна сила. Отзвуците оттези невъобразимо мощни свет-кавици се улавят от радиоте-лескопите на Земята, на стоти-ци милиони километри дале-чина.

Макар че температурата вгорните слоеве на планетатаЕ 140° под нулата, тя вероят-но, в резултат на чудовищни-те налягания, към центъра сеповишава значително. Във вът-решността на планетата наля-ганията достигат милиони ат-мосфери. Газовете там преми-нават вероятно в някакво осо-бено, непознато на нас със-тояние, прилично на полутеч-на пластична маса. Ядрото наЮпитер се състои от примеси,съдържа освен съединенията нагорните слоеве и по-тежки еле-менти. Предполага се, че тем-пературата му достига до стохиляди градуса.

Сатурн

Макар сравнително по-мал-ка и тази планета прилича из-вънредно много на Юпитер.Две особености я отличават от.останалите планети: едната —че притежава пръстен — еобщоизвестна. Другата е, чеспецифичното й тегло е по-малко от това на водата. То-ва означава, че Сатурн е със-тавен само от леки газове (глав-

Сравнителни размери на планетитеот Слънчевата системаЮпитер, наблюдаван през телескоп

Пръстенът на Сатурн

40

но водород, хелий и метан).Амонякът, поради по-нискататемпература, се намира в теч-но или твърдо състояние.

Поради голямата скорост, скоято се върти около оста си илекото си вещество, Сатурн енай - сплеснатата планета. Ек-ваториалният му диаметър е с12 000 км по-голям от поляр-ния, докато при Земята тазиразлика възлиза само на 43 км.

Сатурн е опасан от плосък итънък пръстен. Той е об-разуван от безброй малки ча-

стици — метеори. Това един-ствено по рода си небесно тя-ло е широко 60 000 км, но есамо 10—15 км дебело. На местачастиците са толкова нарядко,че през тях прозира зелени-кавият диск на Сатурн.

Близнаците Уран и НептунТе така много приличат на

Юпитер, че могат да бъдат на-речени негови умалени копия.Атмосферите им, макар и не та-ка могъщи като на Юпитер иСатурн, са все пак много плът-ни и се състоят от водород иметан.

Възможно ли е да има живот напланетите — гиганти?

Ако имаме предвид живот,подобен на земния, отговорътможе да бъде само отрицате-лен. Всички условия за по-раждането на живот при пла-нетите-гиганти липсват: тем-пературата е много ниска (от140 до 210 градуса под нула-та), налягането е много висо-ко, водата и въглеродният двуо-кис са замръзнали, няма сво-боден кислород.

Така че, когато бъдещите кос-монавти посетят тези планетиили (което е по-вероятно) кац-нат на техните спътници, теедва ли ще намерят там ня-какви животни или растения.

Д И М И Т Ъ Р П Е Е В

Това не е разказ за смели астронавти, които покоря-ват дръзко пространството и разгадават тайните надалечната, чудна звезда! Не е разказ за бъдещето!Всичко стана в наши дни и героите са момчета и мо-мичета. . .

Беше октомври и дните бяха станали къси. Скоропо склоновете на Рила и отсреща по Огражден щяхада се повлекат тежки, сиви мъгли. Пепелив мрак еизпълнил стаята. Децата седят един до друг и мълчат.Толкова отдавна са приятели, че с малко думи се раз-бират. На двора е още светло и те виждат как спокойнои тихо се отронват листа от дърветата. Тихи са откъс-лечните им думи. Няма кой да ги чуе, без да искатговорят така. За мечтите не се говори високо. А двама-та приятели, двете петнадесетгодишни момчета меч-таят!

Майката на Андрей отвори вратата и те трепнаха.— Вие тук ли сте? Защо стоите на тъмно?— Ами така. . . Вижда се.

Остават отново сами с мечтите си. Сините очи наАндрей са широко отворени, гледат далеко и виждатмного неща.

— Ще го направим ли?

Калин не отговаря веднага. Гласът му е по-тежък,

Заниманията в лабораторията са съсредоточени

41

плътен. В него изобщо има някаква спокойна сигур-ност, стаена воля се крие в тъмния му поглед.

— От нас зависи.Андрей е друг. Той се пали бързо, усмихва се, когато

говори за тези неща. Но съвсем не е от празните фан-тазьори, нито от тези, които се отчайват бързо. Силенученик, той обича химия и математика, физика и астро-номия. Обича и да рисува, но. . . най — вече далечнизвезди и планети!. . .

— Ще направим лаборатория, опити ще правим, щепускаме малки ракети. . .

— Ще направим телескоп.— Телескоп?— Да! Имам книжка. В нея пише как. . . и ще го

направя — твърдо казва Калин.— Хубаво ще бъде! — Андрей се усмихва. В тъмното

това не личи, но в гласа му се чувствува. — И кактоговорихме — пълна тайна!

— Пълна! Ще приемаме само най-добрите от маха-лата. Първо Петьо.

— Разбира се, Петьо. Той обича и астрономия, и хи-мия, добър ученик и. . . добър приятел. Утре не може,но в събота в шест часа тук тримата. Аз съм мислили за устава на дружеството, и за името.

. . .Оттогава минаха повече от две години. И ако ня-кой поиска да се върне към изтеклите седмици и ме-сеци, трябва да отвори една стара тетрадка с дебеликорици. На пожълтелите страници е писано с неукреп-нал почерк, но ръката е натискала писалката и буквитеса плътни. «Научно дружество «Канопус» стои на пър-вата страница. Членове — следва дълъг ред именанадолу. . . Ето, «Устав на дружеството, права и за-дължения на членовете». . . Повече от двадесет точки!«Дружеството има за цел да подпомага интереса насвоите членове по астрономия, химия, физика, ракетнодело. . .>

Оскъдни са редовете на дневника! Винаги сухо икратко се е записвало случилото се. Няма там нитотревогите, нито трудностите, нито голямата радост отуспеха.

«На 17 юни 1961 година събрано и предадено старожелязо и хартиени отпадъци. Получени 18 лева и 40стотинки.»

А колко много неща бяха станали през този ден, ко-гато те преровиха дворовете, мазетата и таваните изанесоха всичко на пункта? Трябваха пари за епрувет-ки, за химикали. . . А преди това?. . .

. . .Една зимна вечер Калин почука на прозореца насвоя приятел. Идваше с чантата, направо от училище.Андрей му отвори и прочете всичко по лицето му.

— Стана ли?Калин кимна с глава.— Не е кой знае какво!

— Ти гледа ли? Вижда ли се? Какво видя?— Вижда се. Гледах луната и някои звезди. Малко

е — само 18 пъти увеличава. Замислил съм друг —с 40 пъти увеличение. Ще бъде два метра. Там фокус-ното разстояние е голямо.

— Ех, жалко! Сега е мъгливо. Кога ли ще можем дагледаме?

— Още утре, ако има видимост.И те гледаха през телескопа и през следващата, и

през много други вечери. А дружеството беше нарас-нало, Гошко, високо чернооко момче с надвиснала,

И теоретичните занимания са интересни

непокорна коса на челото, за цял живот е запомниллистчетата. Той е приет с първите четирима, с изпит.Гошко се вълнуваше много. Знаеше, че в «листчетата»има въпроси за слънчевата система, за планетите испътниците им и все пак се вълнуваше. Но с още по-голям трепет след изпита той допря око до телескопа.Какво от това, че тръбата беше направена от обикно-вен зелен картон, завързан с канап. Двете лещи при-ближиха далечните звезди и планети. Те сияеха с нов,непознат блясък и разкриваха тайните си на детскитеочи. Преди повече от 350 години Галилей пръв от хо-рата беше погледнал към небето с въоръжено око. Тойбеше открил толкова неща за науката, а неговият те-лескоп увеличаваше 30 пъти. След три века и половинадвадесетина момчета гледаха към същото небе с те-лескоп, който увеличаваше 40 пъти. Какво от това,че в обсерваториите по земното кълбо имаше телескопи,увеличаващи стотици и хиляди пъти? Какво от това?Те имаха свой, направен от тях телескоп. С него те

42

видяха фазите на Венера, спътниците на Юпитер,много двойни звезди, мъглявини, видяха ясно Андро-меда! . . Кой би казал, че това е малко?

Жалко е, че в старата тетрадка няма нито ред запещта. Майката на Андрей е най-близкият човек надружеството. Един ден тя се учуди много, когато видя«своите астрономи» изцапани с кал. Там, в дъното надвора, те майсторяха нещо. Решили бяха да направятпещ за топене на олово и алуминий. Не е сложна работада се направи пещ — от каменни плочки, измазани скал. Не е сложно, но понякога трябва да се намеси на-

Хубаво е да гледаш звездите през собствен телескоп

уката. В калта момчетата сложиха някакви химическивещества, за да не се напука от високата температура.Какви са тези вещества? Това е строга тайна!

И още нещо не е записано в дневника. То ги вълну-ваше месеци наред и продължава още да ги вълнува. —Ракетите, които пускат.

— Трудно беше да се води отчетност — обясняваАндрей, — съотношението е 300 към 100!

Триста неуспешни опита! Достатъчно, за да се от-чаят, да им омръзне, да се откажат. Но за тях то небеше игра, а въпрос на чест. За неосведомения малкитеметални тръбички сигурно изглеждат твърде жалки заголямото име ракета. Но само който се е опитвал давдигне и кай — малката тръбичка с подръчно гориво,знае колко е трудно. Отначало тръбичките — алуми-ниеви и медни — се пукаха. Железните издържаха,но трудно се откъсваха от земята. После тръбичкитестанаха две, вмъкнати една в друга. После дойде опи-тът, знанието, успехът. «Ракетите» полетяха на 20.

30 и повече метра. И това, разбира се, не е предел законструкторите и строителите!

Малкият петокласник Валентин, приет в дружество-то през март 1962 година, и всички станали по-късночленове получиха много неща наготово. Те плахо ис любопитство влизаха в двете сутеренни стаички подкъщата на Андрей. «Старите» с гордост ги въвеждахаи показваха таблата по химия и физика, географски-те и звездни карти, специалното табло по астрономия,подредените инструменти, голямата етажерка с десет-ки бурканчета химикали, уредите, събраната библио-тека. Навсякъде беше чисто, наредено. Всичко внуша-ваше уважение. «Тук има дори и малка черна дъска» —мислеха новодошлите и тръпнеха пред очакващите гитайни. Всяка събота вечер дружеството се събираше,изнасяха се лекции, правеха се опити. В неделя сутринпускаха ракети, играеха футбол, ходеха на стрелби-щето с една флоберка. През зимата имаше строг гра-фик, кой ще донесе дърва и малката желязна печкавинаги бумтеше весело. Беше топло и уютно.

Как стана, че през лятото на 1962 година тайната имсе разкри, е трудно да се разбере. Изглежда, органи-зираният им живот, общите излизания, събираниятана отпадъци бяха направили някому впечатление. На-учиха за тях в града и писаха във в. «Септемврийче».Станаха известни в цялата страна. Дали похвалите,които получиха, премахнаха огорчението от разкрита-та тайна? . . . В старата тетрадка трябваше да се от-крие нова страница — за получената и изпратена ко-респонденция. Дойдоха десетки писма: от Русе, от Ви-динско, от София и Тракийската низина. Пишеха имтехни връстници, радваха се на успехите им, искахапомощ и съвети. Четяха ги пред всички и заедно об-съждаха отговорите. Те почувствуваха как работатаим нарасна и това още повече ги задължава да про-дължат започнатото дело.

Когато всички си отидат, Андрей, Калин и Петъростават още малко. Споделят всичко ново, което санаучили, мислят как да разнообразят работата на дру-жеството. Калин не може да си обясни гравитацията.Докъде се простира тя? С каква скорост се разпростра-нява? Тези въпроси са сложни за цялата днешна наука,но нима това е пречка за любознателните юноши. Предтяхната младост има само бъдеще.

Тези 24 момчета и 7 момичета от Благоевград избра-ха за име на своето тайно дружество звездата «Ка-нопус» . В старата книга по астрономия бяха прочели,че това е огромна, стотици пъти по-ярка от слънцетозвезда. Хубаво, символично име! Но с пълно право тебиха могли да го нарекат «дружество на тези. коитоумеят да мечтаят на дело».

АЛЕКСАНДЪР СОКОЛСКИ

43

В затъмнения кабинет бледо светисамо подвижният екран, върху кой-то се очертават гръден кош, белидробове и сърце. Гласът на лекаря -рентгенолог късо заповядва:

— Дишайте!— По-дълбоко! Така!— Кашляйте!— Достатъчно! Можете да се об-

личате!Докато пациентът се облича, ле-

карят нанася върху малък фор-муляр сведения за състоянието навътрешните органи — онова, кое-то е видял посредством екрана нарентгеновия апарат.

Няма човек, който да не е влизалв' този тъмен кабинет и да не се епитал:

— Как стават видими вътрешни-те ми органи?

— Какъв е този чуден апарат?— Кой го е открил?

В НАУКАТА НЯМА СЛУЧАЙНОСТИ

Понякога липсата на очебийнипризнаци за даровитост ни подлъг-ва да правим погрешни преценкидори за най-близките си роднинии приятели. Преподавателите в гим-назията считали ученика ВилхелмРьонтген за усърдно момче, коетос труд и постоянство печели учи-лищните награди. Те не намерилиу него никакви способности, коитода надхвърлят потребното за ре-довно преминаване в по-горен клас.Такива ученици всяка година из-лизали от гимназиите. Те ставалипо — сетне лекари, адвокати, съдии,търговци, понякога дори — про-фесори. Но никога не се издигалинад равнището на една търпимапосредственост.

Първите години на следванетокато че ли потвърдили преценкатана гимназиалните учители. Но до-центът доктор Хораций Вьолф обър-нал внимание на старателния сту-дент. Той го привлякъл в своятаекспериментаторска група. Ско-ро всички в университета научили,че Вилхелм Рьонтген се проявявакато блестящ експериментатор. Тойзамислял и осъществявал опититеостроумно и обосновано. Лабора-торната работа увлякла младежа.

Първите успехи и вниманието напреподавателите го насърчили. Тойнамерил своята жизнена цел и раз-брал, че не е без способности. Следзавършване на образованието сиРьонтген бил назначен за младшиасистент към университета, а следзащита на докторската си дисерта-ция станал ръководител на уни-верситетската лаборатория по фи-зика.

Първият му научен ръководителд-р Вьолф го насочил към еднаслабо изследвана област — свойст-вата на електрическия ток. Рьонт-ген не изменил на своята първапривързаност. Той започнал усърд-но да изучава проводимостта наелектрическия ток в различни сре-ди и вещества. Получил добра ези-кова подготовка в класическата гим-назия, отличен познавач на своя-та специалност и несъмнено та-лантлив разказвач, младият ученв скоро време станал един от най-популярните лектори в универси-тета.

Неговите изследвания и научнитрудове постепенно му донесли приз-нанието на научните кръгове ипрез 1888 година той бил назначенза редовен професор по физикавъв Вюрцбург.

Вюрцбургският университет сеславил със своите лаборатории итук новият професор продължилизследванията си. Равнодушен къмевтината слава, влюбен в науката,Рьонтген разработвал в своите из-следвания теоретически пробле-ми, които намерили практичес-ко приложение едва през тридесеттегодини на нашето столетие.

Във Вюрцбург той започнал даизучава годността на различни га-зове да пропускат електрическияток. В тези свои опити Рьонтгенизползвал круксовата тръба. То-зи уред представлявал стъклена тръ-ба, в двата края на която били за-варени анод и катод. През анодапротичал ток с положително на-товарване, а през катода — с отри-цателно. Събраният в тръбата газбил единственият проводник, кой-то би могъл да свърже електри-ческата верига.

1 8 4 5 — 1 9 2 3

Една вечер през март 1895 го-дина професор Рьонтген завършилпоследния за деня опит. Той по-крил круксовата тръба с капакот дебел картон и загасил осветле-нието. В този момент се досетил,че не бил изключил круксовататръба от електрическата мрежа. За-пътил се към масата, но какво би-ло неговото учудване, когато конт-ролният екран (парче картон, пок-рито с пласт бариевоплатинциана-това смес) засветил с матова свет-лина. Този екран имал свойствотода свети, когато върху него попадатсветлинни лъчи. Но в лаборатория-та било тъмно! Тогава?

Професорът бързо проверил да-ли няма някой скрит източник насветлина и тогава една догадка горазвълнувала.

— Остава само круксовата тръ-ба! Но тя никога не свети ! Следо-вателно. . . това е нов вид светли-на! Невидима светлина!

Професорът поставил дланта симежду екрана и круксовата тръ-ба! Но тя никога не свети! Следова-

44

телно. . . това е нов вид светлина1Невидима светлина!

Професорът поставил дланта симежду екрана и круксовата тръба, ноекранът продължил да свети.

— Тези лъчи проникват през чо-вешкото тяло! Те не могат да сеотразяват!

До късно продължили тая нощопитите в безлюдната лаборатория.Започнали дни на дълги изучавания,докато най — после Рьонтген опреде-лил свойствата на тайнствените лъчи,които той нарекъл «хикс».

Невидимата светлина прониквалапрез всякакви среди и вещества. Самодебел оловен екран спирал «х-лъчи-те». Тези лъчи превръщали въздухав добър проводник на електричест-вото. Лайденски стъкленици и другивидове батерии губели електрическияси заряд, когато ги поставяли подоблъчване с невидимите лъчи. Тазисветлина действувала върху фото-графската плака като обикновената,видима светлина. Тогава Рьонтгеннаправил решаващия опит: поставилръката си между плаката и круксо-вата тръба. След проявяване на фо-тографската плака върху нея се очер-тало изображението на костите надланта. Това било вече победа!Х-лъчите намерили своето първо инай-важно приложение. Те даваливъзможност на човешкото око дапроникне в най-съкровената природ-на лаборатория: в недрата на живияорганизъм.

Рьонтген записал този ден в своядневник:

«Дълбоко погрешно е разпростра-неното мнение, че повечето от откри-тията се дължат на случайност. Екра-нът не стоеше на масата поради не-брежност. Процесите, които ставатпри електропроводимостта на различ-ни среди, са неизвестни за науката.Тук ни очакват всякакви изненади —дори до откриването на нови видовеенергия. Ученият винаги трябва дабъде готов, да не го изненада голямо-то откритие. Защото в науката нямаслучайности!

Плъх, наблюдаван с рьонтгенов апарат

ПРИЗНАНИЕТО

В три кратки научни съобщенияРьонтген обявил за направеното от-критие и последвалите изследвания.Той обяснил природата на това явле-ние. От катода в круксовата тръба сеотделя мощен поток електрони, кои-то връхлитат анода. Тук те загубватчаст от своята енергия и се превръщатв нов вид лъчева енергия, която при-тежава такива чудновати свойства.

Награди, ордени и почетни званиясе посипали от всички страни. През1901 година Рьонтген бил удостоенс най-високата за един учен награда:международната Нобелова премия.Големия златен медал ученият гриж-ливо запазил, а с парите учредилфонд за студентски стипендии.

Рьонтген не взел патент за откри-тието си.

— Нека послужи на хората! —обичал да казва той.

И наистина, то послужило. ПрезРуско — японската война руски лека-ри от крайцера «Аврора» изработили

Радиоскопия на ръце

и използвали първата рьонтгеновамедицинска апаратура за наблюденияи диагностика на ранени. А презПървата световна война стотици хи-ляди ранени били спасени и върнатикъм нормален трудов живот благода-рение на рьонтгеновите апарати.Хирурзите уверено оперирали. Тезнаели от снимките точно къде сазаседнали куршумите и шрапнелите,какви поражения са направили навътрешните органи.

По-късно рьонтгеновото изследва-не станало основа на медицината.Но човешкият ум не спря дотук.Докато изобретателят продължавали в дълбока старост да се занимавас електропроводимостта на изоли-ращите кристали, инженерите реши-ли, че рьонтгенови лъчи могат дапомогнат и в заводите. И наистина,тези лъчи откривали дефекти и вметала и металните изделия, каквитоникакъв друг уред не можел да ре-гистрира.

По — сетне лекарите започнали да

използват «х-лъчите» и за лечение.Рьонтгеновите лъчи могат да нанесаттежки поражения на тъканите. Носъбрани в една точка и внимателнорегулирани, те унищожават различнитумори и други органични образува-ния, спасяват не един човешки жи-вот със своята сила.

Днес ние не можем да си предста-вим нашия свят, техника, наука иживот без тези верни приятели начовека — лъчите на невидимата све-тлина които носят името на скромнияпрофесор по физика от Вюрцбургскияуниверситет.

СТОИЛ СТОИЛОВ

ЛИТЕРАТУРЕН

КОНКУРС

Редакцията на списание «Кос-мос» обявява анонимен конкурсза написване на разказ на на-учно-фантастична тематика.

Ще бъдат раздадени следни-те награди:

Първа — 250 леваВтора — 150 леваТрета — 100 лева

Отпечатаните разкази ще сехоноруват отделно.

Разказът трябва да не е по-голям от 10 страници и да сеизпрати в два екземпляра наадрес: София, бул. «Ленин»№ 47 списание «Космос» (законкурса).

Името и адресът на авторада се приложат в отделен за-печатан плик.

Срок за представяне—1 март1963 година.

46

.

КРЪСТОСЛОВИЦА

ВОДОРАВНО: 1. Знаменит древен тракиец, вожд на въста-налите роби в римско време. 7. Основна единица мярка за дъл-жина. 8. Очертание на път или канал, които са в строеж. 10.Чилийско пристанище. И. Вокално произведение за един глас.12. Връх в Пирин. 14. Остров в Индонезия, най-източният отГолемите Зондски острови. 17. Виден английски физик (1831 —1879), един от създателите на теорията за електромагнитнотополе. 19. Остров в Индонезия, втори по големина след Борнеоот Малайския архипелаг. 21. Число. 23. Другото име на островЦелебес. 24. Столицата на Индонезия. 25. Спортно пособие (мн.ч.). 27. Химически препарат, който съдържа натриев окис ислужи за прочистване на въздуха в подводници. 30. Красив синминерал, който се употребява за украшения и за добиване наултрамарин (синка). 32. Столицата на Кипър. 33. Основна със-тавна част на живата клетка. 35. Отделен момент от един про-цес. 36. Съвсем малко отронено късче от тестени произведения.37. Град в СССР, районен център в Московска област, в околно-стите на който е убита Зоя Космодемянская. 48. Хищник отрода на кучето. 39. Родният град на Левски.

ОТВЕСНО: 2 Мислено прокаран по земното кълбо кръг,който е еднакво отдалечен навсякъде от екватора. 3. Недоразвиторган или остатък от орган, който е бил развит у прадедите насъщия организъм (напр. опашката у човека). 4. Звезда от първавеличина от съзвездието Скорпион. 5. Помещение в жилищеили обществена сграда. 6. Остров в Индонезия, най-западен отмалките Зондски острови. 7. Едно от имената на бележит деецна БКП. 9. Най-старата епоха от каменния век, когато хоратаса си служили с най-примитивни каменни оръдия. 13. Известенсъветски шахматист. 14. Летателен апарат с продълговата форма,наречен на името на изобретателя му. 15. Град в Индонезия,важно пристанище, разположено на източното крайбрежие наостров Ява. 16. Департамент и едноименна река в Западна Фран-ция, извираща от централния френски масив и вливаща се вБискайския залив. 18. Подвижни връзки между краищата накостите. 20. Второто име на съвременен прогресивен бразилски

писател. 21. Град в Иран. 22. Тържествено лирическо стихо-творение (мн. ч.). 26. Голямо влечуго, живеещо във вода и насуша. 28. Бележит съветски академик — механик, бивш председа-тел на Международната федерация по астронавтика, водач насъветската делегация за 13 конгрес на федерацията, който сесъстоя в края на м. септември във Варна. 29. Туристическахижа на Витоша. 30. Бележит съветски стопански и партиендеятел (1896— 1956), на името на когото е наречен голям Мос-ковски автомобилен завод. 31. Дезинфекцираща течност от дър-весен катран, спирт и калиева основа. 34. Вид жълтеникаваглина с различни окиси. 35. Станало действително събитие илиявление.

О П И Т П О Ф И З И К А

Вземаме стара батерия от сухелемент за джобно фенерче. Изваж-даме торбичката с кокса, почист-ваме я и няколко минути я изва-ряваме във вода, за да се разтвориклеясалият по стените нишадър.Поставяме я след това в малко бур-канче с вместимост около 250 грама(I). Така получаваме положителнияполюс на водоналивния елемент.

Отрицателния полюс изработва-ме от ламарина (използваме ста-ра консервена кутия). Изрязвамеправоъгълно парче от нея и го из-виваме във вид на цилиндър. Към

горния му край запояваме (или за-вързваме добре) един проводник(жичка), който где служи като от-вод на отрицателния полюс. За от-вод на положителния полюс сеизползва друг изолиран провод-ник, като запояваме единия мукрай за медната качулка на кокса.

Поставяме в бурканчето и от-рицателния полюс около положи-телния (торбичката с кокса—2).

Напълваме, бурканчето с разтворот готварска сол и вода (това слу-жи за електролит на височина1 см по-ниско от мястото на спой-ката с жичките.

Оставяме да постои няколко ча-са и после включваме към дватакрая на проводниците 2,5 волтовакрушка. В така приготвения во-доналивен елемент протича ток икрушката свети.

47

Любопитнифакти

Съвременните кинокамери показ-ват, че най-малките птици — ко-либрите, правят еднакво количест-во махове с крилата си, независи-мо от това летят ли с пълна скоростили се задържат на едно място въввъздуха. Колибрите са единстве-ните птици, които могат да летятназад.

На стр. 37 вторият любопитен факт. епоправка от бр. 4.

ШАХМАТ

Вауслав цисарж

Мат в два хода

Конструиран е висококачественкабел, който може да пропускаедновременно 11 900 телефонни раз-говора или 200 000 телеграфнизаписа, или 3 900 телевизионнипредавания. Кабелът дава възмож-ност пропорционално да се смесяттези видове предавания.

*

Правителството на африканскатадържава Уганда е издало разпо-реждане, което регулира полз-ването на домашни животни. Всписъка са изредени следните жи-вотни: овце, крави, овни, видри,питони и крокодили. В същото

• време било забранено в домоветеда се държат лъвове, леопарди,носорози и горили.

•

Стайните молци изяждат в тече-ние на една година повече от 3 500тона вълнени тъкани в Англия.

«РЕШЕНИЕ НА ЗАДАЧИТЕ ОТ ЗА-БАВНА СТРАНИЦА* НА БРОЙ 4

МОЗАЙКА

Водоравно: 1—2. Краб. 2—3. Борд. 4—5.Перм. 5—6. Миля. 7—8. Жаба. 8—9.Арда.Отвесно: 1—4. Крап. 4—7. Плаж:. 2—5.Блум (Изабела). 5—8. Мида. 3—6. Диря.6—9. Яхта.Диагонално: 1—5. Крим. 3—5. Драм.5—7.Морж. 5—9. Мина.

КРЪСТОСЛОВИЦАВодоравно: 3. Октопод. 6. Нарва. 7. Ко-

рали. 8. Амеби. 11. Море. 13. Омар.14. Рибари. 16. Емисия. 20. Сепия. 22. Ак-тини. 23. Кашалот.

Отвесно: 1. Акула. 2. Лодки. 4. Калмар.5. Илария. 9. Мулине. 10. Бисери. 12.Етап. 13. Омир. 16. Инра. 18. Рак. 19.Пко. 20. Си. 21. Як.

ДОСЕТЛИВИ ЛИ СТЕ1, Кула—Акула. 2. Каша-лот—Кашалот.3, Мида-с—Мидас. 4. Кит-ен—Китен.5. Кал-Кан—Калкан.

К О С М О С — научно — художествено списание за пионерите. Издание на ЦК на ДКМС

Главен редактор: СТЕФАН ДИЧЕВЗам. главен редактор: ДИМИТЪР ПЕЕВ; Редактори: ПЕНЧО СИМОВ. ТЕОДОРА СТАЙКОВА

Художник: МИЛКА ПЕЙКОВАУредник: ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е ТАЛЕКСАНДЪР ДЕНКОВ — художник, проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, проф. ГЕОРГИ К. ГЕОРГИЕВ — геолог,ЕМИЛ КОРАЛОВ — писател, МАРГАРИТА СОТИРОВА, проф. инж. НИКОЛА КАЛИЦИН — физик, проф. ПЕТЪР ПАУ-

НОВ — физик. ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: София, бул. «Ленин» № 47, IV ет. ст. 28—29; Тел. 4—26—21. вътр. 363 и 379. Ръкописи не севръщат. Годишен абонамент 1,80 лв. Цена на отделен брой заедно с приложението 20 ст. Дадена за печат на 30 ноември

1962 г. Формат 1|8 от 65192. Държавен полиграфически комбинат «Димитър Благоев»