Брой 381,50 лв.

25.11-1.12.2015 Год. 24

38

С подкрепата на Национален център на книгата

Рецепция на българската литература в Сърбия след 1989 г.

на стр. 5

ЛИТЕРАТУРИ В ПРЕВОД

Михайло Пантич Вследствие на падането на Берлинската стена, разпадането на Югославия и установяването на нова езикова, културна и геопоетическа констелация на Балканския полуостров след 1989 г. се променят и характерът на взаимното общуване, рецепцията и проучването на литературите от южнославянската интерлитературна общност, в която преводаческата дейност, поради еднаквостта или сродността на езиците, е от особено значение. За разлика от стария начин на изучаване на литературата в някогашната Социалистическа федеративна република Югославия (особено в Белградския университет), който подразбираше академична реконструкция на историческия път на отделните национални литератури, в последното десетилетие на миналия и първите години на новия век във филологическите и философските факултети в Сърбия постепенно, и то поради много причини, за които може да се напише отделна статия, се наложи сравнителната перспектива на тълкуване на литературните произведения от съседните регионални култури.Това е особено характерно за българската литература. Освен че е изучавана в повече от скромна, научно почти незначителна степен в рамките на отделните катедри по български език, което и днес е запазена академична форма, в рамките на новото обучение по славистика, за разлика от старата практика на изучаване на югославските литератури, българската литература стана неизбежно важна част от прегледа на южнославянските литератури, респективно от южнославянската компаративистика. Това е важно да се изтъкне както поради силната свързаност на сръбската и българската литература от средновековието насам, така и поради подчертано засиления (върху това трябва специално да се акцентира: подчертано засилен) интерес към съвременната българска литература в сръбската културна среда, разбира се, отново поради много причини, за което също би могло да се напише изчерпателно културологично есе. Тук ще се посветим на библиографската систематизация и на коментара на рецепцията на българската литература в Сърбия в най-ново време.Още на пръв поглед непълната, но достатъчно показателна библиография на преводите на българска литература на сръбски език открива несъответствието между корпуса на произведенията, които принадлежат към традицията на XIX и XX в., и съвременната литература, в полза на втората. Колкото и да е добре, че днешните сръбски читатели и съответно тълкуватели на литературата благодарение на преводите на съвременна българска литературна продукция могат да добият сравнително достоверна представа за актуалната литературна ситуация (автори, произведения, жанрове, поетика, доминантни теми), толкова повече се усеща липсата на нови преводи или поне на нови издания на българските класици, някои от които своевременно са имали завидно място в сръбско-българския интерлитературен контекст (например Иван Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Димитър Димов и др.).

т е н д е н ц и и п р о ч и т и к о н т е к с т и

Сн. Владислав Христов

2Литературен вестник 25.11-1.12.2015

н o в о

ПОРТАЛ „КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Дебат – „Градът през 2050 г.?”

Прочетете: Цочо Бояджиев – „Улицата или за баналното във фотографията”;

разговор с Жорди Галсеран – „Пиша за публиката”.

Н О В О

Проблемът „християнство и истина” е в центъра на новия 104 брой/ЕСЕН на сп. „Християнство и култура”. На него са посветени текстовете на Луи Лавел за светостта и на Благой Бойчев за изкуството и подвижничеството, както и статията на Милан Гьоргевич Ти ли си оня, който има да дойде, или другиго да чакаме? Темата кореспондира и с анализа на Стоян Танев за връзката между учението за Божиите енергии и разбирането за пространството при Томас Торънс и Христос Янарас, както и със статиите на Ханс Кюнг Пледоария за почтеността на човека и Двете традиции на Марио Коев. На връзката между „християнство и история” пък са посветени текстовете на Смилен Марков за възгледа на св. Максим Изповедник за човешката воля в интерпретациите на св.

Йоан Дамаскин и св. Фотий Цариградски и на Ивайло Борисов Аз паметник за мен градих неръкотворен...(животът на Майстора Кукузел). А темата „християнство и изкуство” е представена със статията на Слава Янакиева Краят е началото. Опит за кинематографична есхатология и на Антоанета Дончева за Скука и надежда в „Очакване на Годо” на Самюъл Бекет. Броят е илюстриран с фотографии на Николай Трейман от изоставена църква в с. Велиново.

Н А Г Р А Д И

На 31 октомври 2015 г., в навечерието на Деня на народните будители се проведе традиционното награждаване на победителите от VII Национален конкурс за учители творци, организиран от ИК „Анубис” и издателство „Булвест 2000”. То включваше и премиерата на сборника „Стръкче време”, съдържащ отличените творби. „Литературен вестник” е партньор на канкурса.Членове на журито на конкурса бяха поетът Бойко Ламбовски, проф. Валери Стефанов и проф. Боян Биолчев, които отличиха по един победител във всяка категория – стихотворение, разказ, есе. В жанра поезия победител е Радина Стоева, наградата за разказ получи Мартен Калеев, а в жанра есе бе отличена Мария Димиева.

Колкото и писането да е самотно занимание, писателят не пише извън контекст – на времето, на мястото, на собственото си творчество. Затова, ако предприемем едно своеволно редополагане на последните три романа на Недялко Славов – „Вертиго“, „Портрет на поета като млад“ и „432 херца“, макар създадени не в този хронологично последователен фабулен ред, те спокойно могат да бъдат провидени като трилогия. „Портрет на поета като млад“ разказва за времето, „когато се наливаха основите“ на социализма с всичките му недомислия и подлости, и как тези основи са се опитвали да вградят в темелите си сянката на твореца и така да го погубят; „Вертиго“ е за мътните преходни години, когато още по-мътни субекти мътеха водата на българското битие, та да размътят, ако могат, и душите на всички останали, полагащи усилия да не са като тях мътни; „432 херца“ пък може да възприемем като своеобразна утопия (по-скоро антиутопия), надникваща в близкото бъдеще, когато сякаш мътилката на ограниченото живуркане е успяла да прекърши устрема на бистрото, устремено към други – интелектуално по-разгърнати пространства, – търсещо битие. Книгата тръгва от един документален факт, който постепенно, в процеса на разказа, се превръща в метафора:

През 1939 година министърът на пропагандата в нацистка Германия – Йозеф Гьобелс, издава генерален указ, с който нарежда на всички да настроят тона ла на 440 Hz, вместо на 432 Hz. // През 1953 година постановлението на Гьобелс е одобрено от Международната организация по стандартизация (ISO). Направена е промяна и честотата 440 Hz е въведена като стандарт, въпреки протестите на професор Dussaut от Парижката консерватория, който е организирал референдум, подписан от 23 000 френски музиканти. Те са настоявали да не се променя 432 Hz, за да се запази музикалната хармония на Вселената. / Тонът ла, настроен на 432 Hz, е бил съвсем умишлено скрит от света, защото това е точката на баланс в природата. 432 Hz е вибрация, застъпена в принципа на Златно сечение (известно още като Златна пропорция, Златен коефициент или Божествена пропорция), и обединява свойствата на светлината, времето, пространството, материята, гравитацията и магнетизма към биологията, код на ДНК и съзнанието.

Прочее всеки интересуващ се може да открие в мрежата цяла фаланга адепти на 432-та Hz, които с клипове, звуци, думи убеждават света, че Гьобелсовата промяна не е просто несправедлива,

тя е космически неприемлива. Не е само професор Robert Dussaut, който протестира срещу взетото на конференция в Лондон „англо-нацистко споразумение“, както той го нарича, много са противниците на тази „измяна“. Всички те дават примери с велики музикални произведения, изпълнени в 432 Hz, сред които класики като „Carmina Burana“ на Карл Орф, „Hey, Jude“ на Beatles, „November Rain“ на Guns N’Roses… Парчетата нарочно са от различни музикални стилове, за да се покаже колко по-добре биха звучали, независимо именно от разностилието. Та тъкмо тези 432 Hz Недялко Славов взема като метафора за истинското творчество, прехвърля я в близкото бъдеще и сблъсква бездушието на системата с порива на таланта – тема прочее на всичките негови книги за всяко едно време. Питането на неговото писане е едно перманентно питане за творчеството – кога е истинско и защо тъкмо истинското творчество все повече бива натиквано в миша дупка, изтласквано в обществената периферия и маргинализирано. Сам той признава, че това е, което го вълнува непрестанно, което се стреми да изследва в своите романи: защо става така, че все по-гръмко назовават творчество неща далечни му; които нито му съответстват, нито го приближават дори на йота. И защо на тази основа творецът бива тъй ненужен...Наистина, съществува това криво разбиране, че всеки, който иска да пише и се е понаучил на мъничко грамотност в училище, става веднага писател или поет, щом седне пред белия лист (или пред белия мониторен екран). Всъщност, ако дефинираме от такъв ъгъл различните писания, най-вече онези, дето се появяват в интернет, можем да изведем една стълбица с четири степени, съобразно която да ги класифицираме и ситуираме. Е, степените могат да бъдат и пет, ако прибавим към четирите и нулевата степен на грамотността, от която всички тръгваме, но в която някои остават до края на живота си. Тази нулева степен на грамотност обаче няма отношение към писането, тя е по-скоро проблем на четенето, сиреч на образователната система; и е отредена като отговорност не на писателите и издателите, а на държавните и други институции. Не че те кой знае колко хаят за нея, по-скоро хейтят всеки, който ги кори, че трябва да хаят.От нулевата степен на грамотност отиваме към първичната грамотност, която може да наречем още „началноучилищна“. „Писателите“ от този десѓн много си падат по цветенцата и розите, по птичките и тревичките, по сърчицата и здравеца. Тук

висотата на литературното майсторство се измерва с такива „върхове“ като Паулу Коелю и Хорхе Букаи, по-отворените могат да стигнат до Барбара Картланд и Нора Робъртс. „Пътуване към Икстлан“ и „Вечната Амбър“ са мерилото за литературни шедьоври, любими киноленти са романтичните комедии, след чийто щастлив финал проронват от душа по някоя сълза на блаж(е)но умиление. Поезията трябва да е с рими, иначе не е поезия.Вторичната грамотност или „средно-гимназиалната“ можем да определим и като класическа (масова), тоест най-широко разпространената сред българите. Не малка роля за това играят медиите, които не достигат по-нататък от Йордан Йовков, Димитър Димов, Димчо Дебелянов и Никола Вапцаров. Както писа преди време Владимир Трендафилов – не си подават носа по-далеч от Априлската линия. На тях дори Атанас Далчев им идва в повече, както на един родител, който възмутено питаше: „Кой е този Атанас Далчев?“, когато поезията му бе изтеглена като тема на кандидатстудентски изпит. „Писателите“ от тази категория си падат много по създаването на исторически и социално-публицистични романи, препълнени с всичките митове на българската история, всмукани от тях като от сюнгери още на училищната скамейка. Според вещото им мнение Георги Стоев е един от най-важните български писатели, защото не крие „истината“, а я казва „право куме в очи“. Катерина Хапсали е cool, а „Български хроники“ на Стефан Цанев са истинско откровение – ето така следва да се преподава историята, патетично и кресливо, патетично и кресливо ни поучават те. Поезията пък трябва да е родолюбива и сиромахомилска, иначе не е поезия.Третичната грамотност или „висше-университетската“ ходи вече по други хребети, по-стръмни и опасни; и някак не български, а глобални. Самите образци вече не са български или – ако са, – те повече подражават, отколкото сътворяват. В литературен план кумири са Чарлз Буковски и Алън Гинсбърг при по-младите, макар че могат да се открият и други примери, твърде разнородни – Орхан Памук, Фредерик Бегбеде, Кенет Уайт, Мишел Уелбек, Иън Макюън… Георги Господинов е всеобщ любимец, в поезията Марин Бодаков не отстъпва по-назад. В теоретичен план Мишел Фуко и Жак Дерида, а напоследък Ален Бадиу и Джорджо Агамбен – колкото и различни да са като мислители, владеят умовете. Като техен български аналог можем да посочим Миглена Николчина и Боян Манчев. Юлия Кръстева е неприкосновена икона, а е такава не защото

432 Hz, честотата на творчеството е родена в България, а защото е прочута по света. А щом е прочута, значи е важна. С Кристо е същото. Поезията пък трябва да е херметична, иначе не е поезия.Четвъртичната грамотност е вече собствено творческата грамотност, уникално творческата. Тя търси личния си почерк, опитва се да намери своето място не само в полето на българската, но и на световната литература, експериментира и съгражда от себе си, не по имитации. Тъкмо по този начин е написан и романът „432 херца“. Тук сме длъжни веднага да отбележим, че ако в съвременната българска литература заговорим за стил, то този на Недялко Славов неминуемо ще изпъкне, превръщайки се в тема на разпален разговор. Стилът му е накъсан, но не задъхан, а стремителен, летящ; преминава през/в/с разстоянията на думите (на) кратки спринтьорски откъслеци; нещо като Юсеин Болт на българското белетристично писане. В същото време фразите отсечки излъчват поезия, блестят с ритъм, пръскат вдъхновение: личи, че освен белетрист техният автор е и поет. Разбира се, това се вижда и от стиховете, монтирани тук-там в текста. Но най-много поетът се вижда благодарение на богатия метафоричен език, с който е изпълнен романът (и другите романи) на Недялко Славов:

Ритъмът на стъпките, вокалът на Бибов, бекингвокалът на г-жа Елза; полиритмията на общия тропот, говорът, сумтенето, радостните възклици. Цялото това кълбо се изтърколи във вестибюла, където се обособи звуково и се персонализира в г-жа Елза, вносителя на итонг Бибов и съпругата му Беба.

Четеш с наслада, с истинско въодушевление: „432 херца“ е според мен един от най-добрите романи, появявали се на българската литературна сцена през последните години. Описанието например на мига преди раждането на прекрасната мелодия от Нед, композитора, е просто опиянение: капките дъжд, падащи в стаята и оформящи божествени звуци. Музика, истинска музика; музика, предадена със слово:

…Дъждът прииждаше на вълни. / Нед дремеше на масата. Облакътен на ръба, чакаше съдовете да се напълнят, изсипваше ги в мивката и пак ги слагаше под течовете. После подпираше глава и внимателно, като препълнена амфора, я държеше в ръце. След време тя се отделяше от тялото му и натежаваше в дрямката, лактите не издържаха мраморния му лоб, започваха да треперят, разтваряха се и обронено, челото му пропадаше. / Миг преди да се стовари върху масата, Нед се сепваше. //…Дъждът се приближи като човек. Мълчалив и висок до небето, спря пред вратата. Сякаш чакаше да му отворят. Нед изтръпна. Обзе го метафизично усещане – като космически полъх, като религиозно прояснение.

П Р И П И С К И

Литературен вестник 25.11-1.12.2015 3

Националните есенни изложби са събитие с дълга история. Те претърпяват различни трансформации на изданията във времето, но като че ли последните три години запазиха единна визия.Националните есенни изложби в Пловдив действително имат сравнително дълга история. Поради принципиално по-свободния си и необременен от идеологически императиви характер в миналото (имам предвид ерата на социализма), тяхната роля и значение бяха особено важни – като територия на по-непосредствения и жив артистизъм, като място за експерименти и всичко това съчетано с неповторимата атмосфера на Стария Пловдив. Независимо от епохата, есенните изложби винаги са били свързани със Стария Пловдив. Тази част от града си има своята неповторима и уникална за България атмосфера. Това, че изложбите не са в музейна среда, в салон, а предимно на открито, в дворовете, е много важно. Подобно пространство поражда нестандартен тип общуване между произведението и зрителя. Според мен фактът, че есенните изложби минаха на кураторски принцип, е много важен. Те бяха по-рано нещо като „мини общи” художествени изложби, като даваха възможност на участниците без определени идеологически или тематични ангажименти по-свободно да покажат

това, което според тях би ги представило по-пълно в чисто художествен смисъл. И сега, а и в миналото (но по друг начин) практически рамка няма. Тогава тези изложби, обявени като есенни, имаха смисъла на един по-свободен артистичен форум. Сега вече, в новите условия, всяка сериозна проява, свързана с представянето на някакви сегменти от съвременното изкуство, следва да бъде организирана на кураторски принцип с една доста ясна определена програма или концептуална визия. Смятам, че без посредническата функция на куратора днес до голяма степен очевидно се губи значението на една експозиция, каквато и да е тя. Съвременното изкуство и без това е доста хаотично и доста пъстро.

В този смисъл кураторският принцип е подходящ за един подобен формат като Националните есенни изложби.Именно възможността да се реализират определени кураторски проекти ми се струва особено важна. И друг път съм имал възможност да го кажа – ролята на куратора нараства, тъй като освен всичко друго, той днес е призван да придаде определена „посока” и концептуална организация на процеси, чиито контури не се виждат и чиято физиономия е невъзможно да бъде описана в системни термини. Аз съм убеден в това, което казах и на откриването, че ролята на куратора оттук нататък ще нараства и че тя вече е достатъчно значима. Аз използвам метафората на разбягващата се Вселена (както ни уверяват физиците, Вселената след т.нар. Голям взрив произвежда галактиките, които оттогава насетне взаимно се раздалечават все повече и повече), за да означа една тенденция в света на изкуството днес. Актуалният художествен живот свидетелства като че ли за все по-нарастваща динамика не само на видовете, на формите на визуално-пластични изкуства, но и за разнообразяване на авторите и на техните индивидуални физиономии. Сега пребиваваме в епохата на атомизацията на художническите усилия, възгледи, програми, лични митологии и т.н. Няма вече групи, няма насоки, да не говорим за стилови направления. Тази ситуация, не само за широката публика, но и за специалистите, е доста объркваща. Легитимационният ресурс на т.нар. Art World очевидно вече пресъхва. В това Брауново движение ролята на куратора е да приведе някакви сегменти от ставащото в една относително смислова цялостност, за да се потърси по-целенасочено въздействие върху зрителя, така че той по-някакъв начин да бъде докоснат, да бъде въвлечен в някаква основно критическа проблематика. Да бъде, така да се каже, отворено своеобразно „трето око” във възприятията, във взаимодействията между него и света чрез посредничеството на даден автор. Тук е ролята на куратора – да формулира мотото, да подбере авторите, да излезе с една програма. Това, което Галина Лардева се опитва и го прави успешно вече трето издание на тези изложби в Пловдив. Аз определено ценя тези нейни усилия и смятам, че това е правилният път от моя гледна точка. Не знам впрочем доколко може да се говори за правилно или неправилно, но това при всички случаи е професионалният подход.

Спояващият елемент във всеки един от последните проекти на Галина Лардева е кураторският текст, публикуван в каталога към изложбите. Къде според вас е акцентът в концепцията „Ан пасан“? Възможни са аналогии между света на съвременните визуални изкуства и света на шахмата, макар че в текста това липсва. За мен лично тази аналогия може да бъде развита в няколко основни насоки – изкуството и шахматът като естетика, наука и тип художествено творчество едновременно, а така също и като своеобразен затворен в себе си свят със свои собствени правила и с ярко изразено съревнователно и конкурентно начало. Тази година това беше подсказано в мотото „Ан пасан“. На откриването си позволих да говоря за аналогии, които не са

непременно свързани с нейния текст, или с нейните първоначални идеи. Това е един добър атестат за програмата, защото дава възможност да се появят и други асоциации, извън намеренията на самата авторка. Шахът е една затворена система подобно на света на изкуството. Ние говорим за широк кръг публика, но това са малко инерционни представи и категории. Всъщност и светът на съвременното изкуство е един своеобразен затворен в себе си свят, който работи до голяма степен за самия себе си, имайки предвид възможни, но обикновено неслучващи се отлики и резонанси в по-широк контекст и в по-глобална перспектива. Както в шаха, ние, зрителите, сме заинтересувани любители, така да се каже „отвън” – можем да се интересуваме от това, което се случва „в” света на изкуството или на шахмата, да следим художествени форуми от различно естество, разнообразни турнири, знаем ходовете, знаем правилата. Освен това категорията на успеха и на състезателното начало са актуални не само в света на спорта, но и в съвременния свят на изкуството. Съвременното изкуство често пъти се измерва в ранг листи, в категориите на успеха. Кой е успелият художник? Този, който е по-продаван, по-скъп, около когото повече се шуми, който е по-престижен и т.н. Имаме класации от различно естество, а класацията е привилегия на спорта. Това от една страна. От друга – шахът, бидейки и спорт, и изкуство, и наука, съдържа характеристики, които са сходни със съвременните концептуални насоки. Връщаме се на нова основа към онова антично „техне“, което означава едновременно и изкуство, и наука, и занаят. Заедно с препратката към тази състезателност и конкурентност, за които стана дума, всичко това предлага възможност за интересни аналогии и интерпретации. В тази находчиво избрана посока е и мотото „Ан пасан“. Тук е мястото да направя една уговорка. В проектите на Галина Лардева мотото или формулировката трябва да се разбират различно от едновремешните тематични насоки. Те имаха основно идеологическо естество и характер – „Земята и хората”, „Човекът и трудът” и т.н. Говоря за социалистическия период. Тук има съществена разлика между темата, която съдържа в себе си идеологически послания, от една страна, и дадено мото, както е в случая, целящо концептуализираното експониране на няколко съвременни автори. Тази концептуализиция дава посока за размисъл, а не е механичен сбор от отделни участници. Това позволява да се търси едно по-дълбоко ниво за разбиране.

Върху какво се фокусира тазгодишната селекция от автори? Върху младите автори, както и върху някои наши художници, отдавна работещи в чужбина. Нямам самочувствие и претенции, за да говоря достатъчно категорично за младите автори, за съвременни имена, защото вниманието ми е насочено към други области, различни от съвременното състояние на изкуството в България. Човек не може да следи всичко в еднаква степен. Единствено познавам добре Кирил Чолаков. С него се познаваме от дълго време, още преди да замине за Италия. Нещата, които той показа, бяха много впечатляващи. Те имат една мека поетичност, заедно с това една филигранност на пластическото изпълнение. Кирил показва изключителна работоспособност и един финес, великолепно владеене на формата. Той прави различни неща, много отворен е към различни течения и насоки, но заедно с това е органичен, цялостен, монолитен, при това без да бъде еднопосочен, еднотонен и да изпада в авторски стереотип.

Авторите, работещи в чужбина, не са особено показвани и познати в България. Този процес е вечен. Ние сме в дълг към едно по-пълно, по-обективно, по-балансирано представяне и интерпретиране на съвременното ни изкуство. Българското изкуство не се състои само от тези имена, които ни се

натрапват в очите. Това е валидно със задна дата и за периода на социализма, валидно е и днес. Кураторката Лардева е намерила начин да привлече такива имена. За една част от тях аз нямам никаква представа, винаги е интересно да видим нещо ново. Интересен е и друг въпрос. В съвременния глобализиран свят отделният индивид често е отворен изцяло към него и заедно с това е номад, вече не е закрепостен в една определена точка. В този смисъл е трудно да разпознаем кой е българин и кой е чужденец. Но винаги е интересно да се види кой какво прави и как „нашенецът” се развива извън границите на България. Тук не се търси непременно някаква национална оптика. Процесите, които текат, са транснационални и са характерни за епохата, в която живеем. Засяга се друг един проблем, свързан с центъра и периферията, който има значение и за изявите, и за възможностите. В литературата това например е свързано с размерите и относителното тегло на съответната страна, както и с обхвата на езика, на който пише даден поет.

Тази година част от изявите съчетаваха в себе си класически медии с фотография, видео и инсталация. От какво е породена инерцията да се мисли за съвременното изкуство само в неговите „неконвенционални“ форми?Противопоставянето на „конвенционални” и „неконвенционални” форми е до голяма степен изкуствено. В това последно издание това беше показано много убедително – налице е мирно „съвместно съществуване“ на най-различни форми. Това е едно от доказателствата за това, че този конфликт е бил до голяма степен мним. Впрочем през 90-те години на миналия век като че ли имаше реално противопоставяне и борба за надмощие. Съвременното състояние на художествените процеси в света и в България снема до голяма степен актуалността на подобно противопоставяне или на някаква йерархизация. Това вече не е актуално. Както споменах преди малко, когато имаме Брауново движение и изобилие от „индивидуални митологии”, в съвременното изкуство поначало трудно се налага, каквото и да е, едно определено мнение. Кой е този, който ще определи кое е съвременно и кое не е съвременно? Критикът? А ако той е страна от процеса? Ако е обвързан материално или идеологически с определени направления? Един Шильонски замък с лебеди и луна, нарисуван примерно с водни боички и продаван някъде по сергиите, разбира се, може да се определи като кич, като архаика и т.н., но неговото присъствие днес също се нуждае от обяснения. И той, парадоксално, също е част ако не от „съвременното изкуство”, то от актуалната социокултурна сцена. Въпрос на уговорка. Приемат се определени критерии за определени случаи в определени ситуации. По принцип съвременната пост- или постпостмодерна ситуация снема актуалността на въпроса за адекватността на едно или друго средство, форма или вид. Днес вече трудно можем да твърдим със сигурност, че дадена форма е „по-съвременна” от друга. Инсталацията може да бъде лишена от съвременна проблематика, картината – не, както и обратното. Можем ли да кажем, че една форма е по-съвременна от друга? Въпросът до голяма степен като че ли е ирелевантен. В този смисъл програмната идея на Лардева да се покаже и едното, и другото синхронно в една експозиция е като че ли адекватна на съвременния художествен мироглед. Не си задаваме въпроси от рода на адекватност или неадекватност, просто гледаме и възприемаме пластическата проблематика, разработвана от дадения автор, по отношение на общата визия на куратора. Това е по-свободна, но и вътрешно по-ангажираща връзка и взаимозависимост между художник и куратор. По този начин „зададени”, есенните изложби биха имали бъдеще и вероятно ще продължават да се радват на определен интерес.

По следите на разбягващата се ВселенаРазговор на Дарина Бойкина с проф. Чавдар Попов по повод Национални есенни изложби – Пловдив 2015 г.

Има, между другото, една трайно описвана ситуация във всяка от книгите на Недялко Славов, когато на героя му се налага да напусне жилището си. Ситуация, която отново може да се чете метафорично: героят напуска обиталището си, напуска кожата си, за да постигне ново качество, ново измерение на единственото, което го вълнува – творчеството. Както вече казах, Недялко Славов е в съвременната българска литература един от малкото автори, за които творчеството е толкова важен обект за разказване, за обговаряне, за обмисляне. Налице е дори във „Вертиго“, където сякаш най няма място; но тук, в „432 херца“ то е главната, най-важната тема. Описва как, ако искаш да си верен на желанието си за творчество, не бива и не трябва да се поддаваш на никаква суета, на никакви рекламни трикове, на ничии изкусителни прелъстявания, а упорито и понякога дори себеотрицателно да вървиш по кръстния си път. За да стигнеш висините на вселената, да усетиш космическите ритми, които са единственото оправдание за иначе егоистичното ти и дори самовлюбено присъствие в този свят. И да знаеш, че даже ако си в безизходица, в тупик, в глуха стена, която няма как да разбиеш, винаги ще се намери изход, и то не какъв да е, а творчески изход. Постоянно се случва изходът, природен и човешки закон е този изход: искрицата на духа – колкото и мъничка, колкото и слаба да е, не спира да пламти; и винаги в глухата пещера сред надвисналата тъма ще се намери някой, дето да посегне към полуизстиналия въглен от едва мъждукащото огнище, за да нарисува на грапавата стена прекрасния образ на галопираща антилопа. Това е посланието на „432 херца“ и това послание сме длъжни винаги да помним, да не се отчайваме и да не забравяме, никога да не забравяме, че свещеният тайнствен акт на творчеството, на истинското творчество (ни) предстои:

Отвори очи. Китаристът – също. Спогледаха се. Кимнаха си. / Край. / П о с л а н и е т о бе препредадено.

Е, нека просто отворим очи и приемем това послание. Честота е ясна: 432 Hz…

МИТКО НОВКОВ

Уточнение: Първи вариант на този текст за романа на Недялко Славов „432 херца“ беше публикуван в бр. 3 на сп. „Съвременник“. За „Литературен вестник“ рецензията е значително разширена.

Недялко Славов, „432 херца“ (роман), ИК „Хермес“, Пловдив, 2015.

П Р И П И С К И

В И З И Я

4Литературен вестник 25.11-1.12.2015

ÌÀÃÄÀËÅÍÀ ÏÈÒËÀÊ, ëèòåðàòóðîâåä, ïðåâîäà÷ (Ïîëøà)1. Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ � �È äðóãè èñòîðèè�, �Space Opera�; Åìèë Àíäðååâ � �Ëîìñêè ðàçêàçè� (ïðåâîäúò å ðåçóëòàò îò óîðêøîï ïî ëèòåðàòóðåí ïðåâîä çà ñòóäåíòè áúëãàðèñòè, íà êîéòî áÿõ èíèöèàòîð è ðúêîâîäèòåë; îòãîâîðíà ñúì çà ñúñòàâÿíåòî è ðåäàêöèÿòà íà ñáîðíèêà).2. Çà ñúæàëåíèå, áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà èìà ñêðîìíî ïðèñúñòâèå â Ïîëøà. Ñ îãëåä íà ôîðìàëíèòå îãðàíè÷åíèÿ íà òàçè àíêåòà ùå ìè áúäå íàé-ëåñíî äà îáÿñíÿ òàçè ñèòóàöèÿ, êàòî èçïîëçâàì êîíöåïöèÿòà íà Ïèåð Áóðäèéî, èçëîæåíà íàé-âå÷å â �Ïðàâèëàòà íà èçêóñòâîòî�. Êëþ÷îâî ïîíÿòèå â òåîðèÿòà íà ôðåíñêèÿ ñîöèîëîã å ïîëå (le champ), êîåòî ïðåäñòàâëÿâà îòðÿçúê îò ñîöèàëíàòà ñòðóêòóðà è ñúñðåäîòî÷àâà ñóáåêòè ñ åäíè è ñúùè ñòðåìåæè.  èçñëåäâàíèÿòà íà Áóðäèéî îñîáåíî âàæíî ìÿñòî çàåìà ëèòåðàòóðíîòî ïîëå, â êîåòî âëèçàò êàêòî ëèòåðàòóðíèòå òâîðöè, òàêà è ÷èòàòåëè, èçäàòåëè, ìåäèè è ò.í.  ïîëåòî òðÿáâà äà áúäàò âïèñàíè ñúùî òàêà ãîëåìèòå îòñúñòâàùè îò òåêñòîâåòå íà Áóðäèéî � ïðåâîäà÷èòå. Ïîëåòî â ñõâàùàíåòî íà èçñëåäîâàòåëÿ ñå óïðàâëÿâà îò èêîíîìèêàòà, êîÿòî å �ìÿñòî íà àíòàãîíèñòè÷íà êîåêçèñòåíöèÿ íà äâà íà÷èíà íà ïðîèçâîäñòâî, êàêòî è íà îáìÿíà íà áëàãà, ïîä÷èíåíè íà ïðîòèâîñòîÿùè ñè ëîãèêè�. Íà åäèíèÿ ïîëþñ ñå íàìèðà àíòèèêîíîìè÷åñêèÿò, àâòîíîìíèÿò õàðàêòåð íà èçêóñòâîòî, íà äðóãèÿ � èêîíîìèêàòà íà àðòèñòè÷íàòà èíäóñòðèÿ, íåãîâàòà õåòåðîíîìèÿ. Ëèòåðàòóðíîòî ïîëå ñëåäîâàòåëíî ñå êîëåáàå ìåæäó äâå ôîðìè íà êàïèòàëà: èêîíîìè÷åñêèÿ êàïèòàë (ôèíàíñîâè äîõîäè, ðåíòàáèëíîñò) è ñèìâîëíèÿ êàïèòàë (ïðåñòèæ, ïðèçíàíèå). Ñèìâîëíèÿò êàïèòàë ìîæå (ñ âðåìåòî) äà ñå ïðåîáðàçóâà â èêîíîìè÷åñêè

êàïèòàë.  ñëó÷àÿ ñ ëèòåðàòóðíèÿ ïðåâîä ñèòóàöèÿòà èçãëåæäà ìàëêî ïî-ðàçëè÷íî, òúé êàòî êàïèòàë ïðèòåæàâà íå

ñàìî àâòîðúò è íåãîâèÿò èçäàòåë, íî ñúùî êóëòóðàòà/ëèòåðàòóðàòà, êîÿòî ïðåäñòàâÿò. Çà ïðèìåð ìîæå äà ïîñëóæè êðèìèíàëíàòà ëèòåðàòóðà, êîÿòî ïðåç ïîñëåäíèòå ãîäèíè â Ïîëøà çíà÷èòåëíî çàñèëè ñâîÿ èêîíîìè÷åñêè êàïèòàë, åäíîâðåìåííî ñ òîâà îáîãàòÿâàéêè ñèìâîëíèÿ êàïèòàë íà ñêàíäèíàâñêèòå ëèòåðàòóðè. Ïðåíàñÿéêè ïî-ãîðíèòå ðàçìèñëè âúðõó ñèòóàöèÿòà ñ áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà â Ïîëøà, òðÿáâà äà ñå îòáåëåæè, ÷å òÿ íå ïðèòåæàâà èêîíîìè÷åñêè êàïèòàë, à âúçìîæíîñò çà (áúðçà) ïðîìÿíà íà òàçè ñèòóàöèÿ â ìîìåíòà èçãëåæäà, ÷å íÿìà. Åäèíñòâåíèÿò øàíñ êàòî ÷å ëè â òîçè ñëó÷àé å ñèìâîëíàòà ñòîéíîñò � èìåííî íåéíîòî óñïåøíî ïîêà÷âàíå äàâà øàíñ ñ âðåìåòî ÷àñò îò ñèìâîëíèÿ êàïèòàë äà ñå ïðåâúðíå â èêîíîìè÷åñêè.Äíåñ áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà å ïîñòàâåíà â êðàèùàòà íà ïîëåòî íà ïðåâîäíàòà ëèòåðàòóðà â Ïîëøà, ñúùî òàêà çàåìà ìàðãèíàëíî ìÿñòî íà øèðîêî ðàçáèðàíîòî ëèòåðàòóðíî ïîëå âúîáùå â íàøàòà ñòðàíà. Çàåäíî ñ òîâà îïèñàíîòî ñúñòîÿíèå ïîêàçâà ïîòåíöèàë è åäíà ñâîåîáðàçíà íèøà, êîÿòî ìîæå (è òðÿáâà) äà áúäå óñïåøíî çàïúëíåíà.  íàñòîÿùèÿ ìîìåíò òÿ ìîæå äà áúäå çàïúëíåíà åäèíñòâåíî îò ñèìâîëíèÿ êàïèòàë, òîé ïúê îò ñâîÿ ñòðàíà èìà øàíñà äà ñúùåñòâóâà ñàìî ïðè ïîäêðåïàòà íà åäèííàòà êóëòóðíà ïîëèòèêà íà Áúëãàðèÿ. Ïðåâîäúò íå ñúùåñòâóâà èçîëèðàíî, à ëèòåðàòóðíîòî ïîëå å ÷àñò îò ïî-ãîëÿìî ïîëå � ñîöèàëíîòî, êîåòî íà ñâîé ðåä íåïîñðåäñòâåíî ñå ñâúðçâà ñ ïîëåòî íà ïîëèòèêàòà, êîåòî îêàçâà âëèÿíèå íà àðòèñòè÷íîòî ïîëå, â òîâà ÷èñëî è íà ëèòåðàòóðíîòî. Áåç (ïëàíèðàíà) èíñòèòóöèîíàëíà ïîäêðåïà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà â Ïîëøà ùå ïðîäúëæàâà äà áúäå ïðåäñòàâÿíà â çàâèñèìîñò îò åäèíè÷íèòå èíèöèàòèâè íà ïðåâîäà÷è, îò òåõíèòå ïðåäïî÷èòàíèÿ, à ïðåäè âñè÷êî îò âúçìîæíîñòèòå, ïðîèçòè÷àùè îò òÿõíîòî ìÿñòî â ëèòåðàòóðíîòî ïîëå.3, 4. Îòãîâîðè íà òåçè âúïðîñè ïî íÿêàêúâ íà÷èí ñà âêëþ÷åíè â îòãîâîðà íà ïðåäõîäíèÿ âúïðîñ.

ÊÑÅÍÈß ÁÀÍÎÂÈ×, ïðåâîäà÷ (Õúðâàòèÿ)1. Ïðåâåäåíè êíèãè: Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ, �Åñòåñòâåí ðîìàí� (â ñúàâòîðñòâî ñ Òàòÿíà Äóíêîâà); Àëåê Ïîïîâ, �Ìèñèÿ Ëîíäîí�, �Ìèòîëîãèÿ íà ïðåõîäà�; Âëàäèìèð Çàðåâ, �Ðàçðóõà�; Âåðà Ìóòàô÷èåâà, �Ñëó÷àÿò Äæåì�, �Àëêèâèàä Âåëèêè�.2. Äîñåãà ñà ïóáëèêóâàíè òâîðáè ãëàâíî íà ñúâðåìåííè ïèñàòåëè, íàïèñàíè ñëåä 1989 ã. Ñúäåéêè ïî ïîâòîðíèòå èçäàíèÿ íà êíèãèòå (�Åñòåñòâåí ðîìàí� íà Ã. Ãîñïîäèíîâ è �Ìèñèÿ Ëîíäîí� íà À. Ïîïîâ èìàò ïî äâå èçäàíèÿ), ïî êðèòè÷åñêèòå îòçèâè âúâ âåñòíèöèòå, ïî ïóáëèêóâàíåòî íà îòêúñè îò òåçè òâîðáè â ïåðèîäèêàòà, ïî äàííèòå çà çàåìàíåòî èì â ãðàäñêèòå áèáëèîòåêè, ìîæå äà ñå êàæå, ÷å ïðèâëÿêîõà çíà÷èòåëíà ÷àñò îò âíèìàíèåòî íà ëèòåðàòóðíàòà êðèòèêà è ÷èòàòåëñêàòà àóäèòîðèÿ.3. Ñðåä õúðâàòñêàòà ÷èòàòåëñêà ïóáëèêà âçèìà ïðåâåñ èíòåðåñúò êúì ðîìàíèòå, ñëåä òîâà êúì êðàòêàòà ïðîçà, äîêàòî ïîåçèÿòà å ïî-ìàëêî ÷åòåíà è òúðñåíà. Ïðåâîäè íà ïîåçèÿ ñå ïóáëèêóâàò ïðåäèìíî â ïåðèîäèêàòà, à ñàìîñòîÿòåëíèòå ñòèõîñáèðêè ñà ðÿäêîñò (îò 1989 ã. èìàìå òðè ïðåâåäåíè ñòèõîñáèðêè: �Ïðåãëåä íà áúëãàðñêàòà ïîåçèÿ ïðåç ÕIÕ è ÕÕ âåê�, èçä. Ñúþç íà õúðâàòñêèòå ïèñàòåëè, 2012 ã.; �Ðèöàðñêè çàìúê� îò Õðèñòî ßñåíîâ, èçä. �Ñòóáè÷êå Òîïëèöå�, ïðåâåëà è ïóáëèêóâàëà Âåñíà Ïàðóí, 2006; �Ïèëèãðèì íà ñâåòëèíàòà� îò Ðîìàí Êèñüîâ, ïðåâ. Æàðêî Ìèëåíè÷, èçä. �Ñëîâî�, 2008).Íà ïúðâîòî ïî-ìíîãîáðîéíî è çàáåëåæèìî ãîñòóâàíå íà áúëãàðñêè ïèñàòåëè ïðåç 2008 ã. â ðàìêèòå íà �Ïðåãëåä íà ìàëêèòå ëèòåðàòóðè�, îðãàíèçèðàí îò ëèòåðàòóðíèÿ êëóá �Booksa�, ïî èçáîð íà Ìèòêî Íîâêîâ íà õúðâàòñêàòà ïóáëèêà ñà ïðåäñòàâåíè: Àíãåë Èãîâ, Åìàíóèë À. Âèäèíñêè, ßíà Áóêîâà, Ñèëâèÿ Òîìîâà, Êàìåëèÿ Ñïàñîâà, Ìàðèÿ Êàëèíîâà, Ìàðèí Áîäàêîâ, Íàäåæäà Ðàäóëîâà, Ìàðèöà Êîë÷åâà è Ìèðà Äóøêîâà. Ðåäàêöèÿòà çà êóëòóðà íà Ðàäèî �101� îöåíè òîçè ôåñòèâàë êàòî �êóëòóðíîòî ñúáèòèå íà ãîäèíàòà�. Çíà÷èì ïðîåêò, êîéòî çàñëóæàâà äà áúäå ñïîìåíàò, å ïóáëèêóâàíåòî íà �Èçáðàíî îò ñúâðåìåííàòà áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà� (2015), àíòîëîãèÿ ñ ïðåâîäè íà ñòèõîòâîðåíèÿ è êðàòêè ðàçêàçè îò ñúâðåìåííè áúëãàðñêè àâòîðè. Ïðîåêòúò å îðãàíèçèðàí îò Êëóáà íà ñòóäåíòèòå ïî þæíà ñëàâèñòèêà À-302 êúì Ôèëîñîôñêèÿ ôàêóëòåò â Çàãðåá. Ïðåäñòàâåíè ñà äåâåò áúëãàðñêè àâòîðè: Íàäåæäà Äåðìåíäæèåâà, Áåëîñëàâà Äèìèòðîâà, Çîðíèöà Ãúðêîâà, Àëåêñàíäúð Õðèñòîâ, Ñòîÿí Íåíîâ, Õðèñòî Ðàÿíîâ, Ñòåôàí Ñòåôàíîâ, Ñâåòîñëàâ Òîäîðîâ, Òîäîð Ï. Òîäîðîâ, ïðåâåäåíè îò 14 õúðâàòñêè ñòóäåíòè îò ñïåöèàëíîñòòà «Þæíîñëàâÿíñêè åçèöè è ëèòåðàòóðè» ïðè Ôèëîñîôñêèÿ ôàêóëòåò â Çàãðåá. Çà ñïîìåíàòèÿ ïðîåêò ñòóäåíòêèòå Í. Ïåíàâà è À. Ðàãóæ, ðåäàêòîðêè íà àíòîëîãèÿòà, ïîëó÷èõà íàãðàäàòà íà Ôèëîñîôñêèÿ ôàêóëòåò â Çàãðåá �Ôðàíüî Ìàðêîâè÷�.4. Îñíîâíà ïðåäïîñòàâêà çà ïóáëèêóâàíåòî íà ñúâðåìåííè ïèñàòåëè, íå ñàìî íà áúëãàðñêè, à èçîáùî íà ïèñàòåëè îò ïî-ìàëêèòå åçèêîâè ñðåäè, å ïîëó÷àâàíåòî íà ôèíàíñîâà ïîìîù çà ïðåâîä, òúé êàòî èçäàòåëñêèòå êúùè ïðèíöèïíî íÿìàò âúçìîæíîñò äà ïå÷àòàò è ïóáëèêóâàò ïðåâîäè áåç ïîäêðåïàòà çà êíèãîèçäàâàíå îò Ìèíèñòåðñòâîòî íà êóëòóðàòà íà Ðåïóáëèêà Õúðâàòèÿ, îò ôîíäàöèè êàòî Òðàäóêè, Íàöèîíàëåí öåíòúð çà êíèãàòà êúì ÍÄÊ â Ñîôèÿ, Ìèíèñòåðñòâîòî íà êóëòóðàòà íà Ðåïóáëèêà Áúëãàðèÿ èëè îò åâðîïåéñêàòà ïðîãðàìà Êðåàòèâíà Åâðîïà, êîèòî ïðåäîñòàâÿò ïàðè÷íè ñðåäñòâà çà ïðåâîäè. Öåíàòà íà êíèãèòå â Õúðâàòèÿ å ìíîãî

âèñîêà è íåïîñèëíà çà ãðàæäàíèòå ñúñ ñðåäíà çàïëàòà. Çà ùàñòèå Ìèíèñòåðñòâîòî íà êóëòóðàòà íà Ðåïóáëèêà Õúðâàòèÿ èçêóïóâà êíèãè îò èçäàòåëèòå çà ìðåæàòà íà ãðàäñêèòå áèáëèîòåêè.

ÌÀÐÖÅË ×ÅÐÍÈ, ëèòåðàòóðîâåä, ïðåâîäà÷ (×åõèÿ)1.  òîçè áðàíø ñúì íà÷èíàåù, äîñåãà ñúì ïðåâåë ñàìî äâå êíèãè: öÿëàòà ñòèõîñáèðêà íà Äèìèòúð Êåíàðîâ �Àïîêðèôíè æèâîòíè� è íÿêîëêî ðàçêàçà îò Ñâåòîñëàâ Ìèíêîâ è Âëàäèìèð Ïîëÿíîâ, êàêòî è êðàòêèÿ ñúàâòîðñêè ïàðîäèåí ðîìàí �Ñúðöåòî â êàðòîíåíàòà êóòèÿ� íà Ñâ. Ìèíêîâ è Ê. Êîíñòàíòèíîâ, âêëþ÷åíè â �Ñðåäíîùíè èñòîðèè. Àíòîëîãèÿ íà áúëãàðñêèÿ äèàáîëèçúì�. Íÿêîè ìîè ïðåâîäè ñà ïóáëèêóâàíè â èíòåðíåò èëè â ñïèñàíèÿ (Êðèñòèí Äèìèòðîâà, Àëåê Ïîïîâ, Âëàäèñëàâ Õðèñòîâ, Ëèäèÿ Ãúëúáîâà).2. Çà ñúæàëåíèå ÷åøêàòà ðåöåïöèÿ íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà â ïîñëåäíî âðåìå íå å íèêàê èíòåíçèâíà.  ïîâå÷åòî ñëó÷àè ñå íàëàãà îòçèâèòå çà íîâîèçëåçëèòå áúëãàðñêè çàãëàâèÿ äà ñå ïèøàò îò áúëãàðèñòè. Òðÿáâà äà ñå êàæå, ÷å çà áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà ñå ïèøå ìàëêî: ðÿäêî ñå ïîÿâÿâà íÿêîé ñïîíòàíåí è çàäúëáî÷åí êðèòè÷åñêè òåêñò çà êíèãè, ïðåâåäåíè îò áúëãàðñêè (ðåöåíçèðà ñå íàé-âå÷å äîìàøíàòà, ò.å. ÷åøêàòà ëèòåðàòóðà); äèñêóòèðà ñå ìíîãî çà ñêàíäèíàâñêèòå, ÿïîíñêèòå è àíãëîåçè÷íèòå áåñòñåëúðè è òå ñúîòâåòíî ñå ïðîäàâàò äîáðå.  òàçè êîíêóðåíöèÿ áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà îñòàâà íÿêúäå âñòðàíè.3. Ìíîãî å òðóäíî äà ñå îòãîâîðè åäíîçíà÷íî.  ×åõèÿ èìàìå ìíîãî íåèçïëàòåíè äúëãîâå êúì áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà (êúì ìåæäóâîåííèÿ àâàíãàðä, êúì òâîð÷åñòâîòî íà àâòîðè îò êðàÿ íà 80-òå ãîäèíè äî äíåñ êàòî È. Ïåòðîâ, É. Ðàäè÷êîâ, Á. Äèìèòðîâà, Â. Ìóòàô÷èåâà, êîèòî ñà áèëè ïðåâåæäàíè ïðåäè 1989 ã., íî íå è ñëåä òîâà; íèùî íå å ïðåâåæäàíî îò Çë. Çëàòàíîâ; ñëàáî ïîçíàòè ñà è ñúâðåìåííèòå àâòîðêè � ÷åøêèÿò ÷èòàòåë íàïðèìåð íå ïîçíàâà Ì. Íèêîë÷èíà, Ñ. ×îëåâà, Åì. Äâîðÿíîâà, Ç. Åâòèìîâà... è ò.í., è ò.í.). Ñïîðåä ìåí ïðè �ñåðèîçíàòà� ëèòåðàòóðà ÷åëíî ìÿñòî çàåìàò Ã. Ãîñïîäèíîâ è Ò. Äèìîâà, òúé êàòî ïðåìèíàâàò ãðàíèöèòå (íÿìàì ïðåäâèä ñàìî êàòî çíà÷åíèå, à ïðåäè âñè÷êî êàòî íà÷èí íà ïèñàíå) íà áúëãàðñêîòî è ïèøàò �ïî åâðîïåéñêè�. Ùî ñå îòíàñÿ äî çàãëàâèÿòà, ïðåäñòàâÿùè ïî-íåïðåòåíöèîçíè æàíðîâå, ñïîíòàíåí îòçâóê ïðåäèçâèêà íàïðèìåð �Ìèñèÿ Ëîíäîí� íà Àëåê Ïîïîâ. Ðàç÷èòàì ìíîãî íà âúçðîäèëàòà ñå áúëãàðñêà êèíåìàòîãðàôèÿ � ìîæå áè òîâà ùå áúäå ïúòÿò ÷åøêàòà ïóáëèêà äà ñòèãíå äî áúëãàðñêèòå êíèãè: àêî ñå ïîÿâè ñïîëó÷ëèâà åêðàíèçàöèÿ, ìîæå äà ñå íàìåðè è åâåíòóàëåí èçäàòåë çà êíèæíèÿ îðèãèíàë.4. Îñíîâíèÿò è íàé-ãîëÿì ïðîáëåì ñà ïàðèòå. Ðàçëè÷íèòå ôèíàíñîâè ôîíäîâå è ôîíäàöèè íèêîãà íå ïîêðèâàò âñè÷êè ðàçõîäè, à íàïðèìåð ñàìî àâòîðñêèòå ïðàâà è õîíîðàðèòå íà ïðåâîäà÷èòå. Îòêúäå òîãàâà äà ñå íàìåðÿò ïàðè çà òåõíè÷åñêà îáðàáîòêà, õóäîæåñòâåíî îôîðìëåíèå, ïå÷àò íà êíèãàòà? Çàòîâà îò ìíîãî ÷åøêè êíèãè, ïðåâåäåíè îò áúëãàðñêè, ëúõà íà áåäíîñò � ïîâå÷åòî ñà ñ åâòèíà ïîäâúðçèÿ, èçäàäåíè ñ âúçìîæíî íàé-ìàëêî ðàçõîäè. Äà íå ãîâîðèì çà òîâà, ÷å ïðåâîäà÷èòå ÷åñòî (íåîôèöèàëíî) ñå îòêàçâàò îò õîíîðàðèòå ñè (ñàìî çà äà ìîæå êíèãàòà äà èçëåçå) è ðàáîòÿò èçöÿëî áåçïëàòíî. Êîÿ äðóãà ëèòåðàòóðà ìîæå äà ñå ïîõâàëè ñ òàêèâà ïðåâîäà÷è - åíòóñèàñòè? Òîâà îò äðóãà ñòðàíà, îñòàâÿ ó èçäàòåëÿ âïå÷àòëåíèåòî, ÷å ñòàâà âúïðîñ çà ëèòåðàòóðà �âòîðà� êàòåãîðèÿ, ñëåä êàòî ïðåâîäà÷èòå é ñà ãîòîâè äà ðàáîòÿò ñàìî çà åäíàòà äîáðà äóìà. Çàòîâà òðÿáâà äà ñå íàìåðè íà÷èí äà áúäàò äîâîëíè êàêòî áúëãàðñêèÿò ïèñàòåë (è òîé, äîêîëêîòî çíàì, ÷åñòî ñå îòêàçâà îò ôèíàíñîâèòå ñè èçèñêâàíèÿ), òàêà è ÷åøêèÿò ïðåâîäà÷ è èçäàòåë. Íå ìîæåì äà ñìÿòàìå, ÷å êíèãè, ïðåâåäåíè íàïðèìåð îò õúðâàòñêè èëè ñëîâåíñêè, ñå ïðîäàâàò ïî-äîáðå è ñà ïî-àòðàêòèâíè çà ÷åøêèÿ ïàçàð, íî ïîñîëñòâàòà íà òåçè ñòðàíè â ×åõèÿ ðàçïîëàãàò ñúñ ñðåäñòâàòà ôèíàíñîâî äà ïîäêðåïÿò

1. Êîè áúëãàðñêè àâòîðè è êíèãè ñòå ïðåâåëè?

2. Êàê áèõòå îïèñàëè ðåöåïöèÿòà (êðèòè÷åñêà è ÷èòàòåëñêà) íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà âúâ âàøàòà

ñòðàíà?

3. Êúì êàêúâ òèï áúëãàðñêè êíèãè èìà íàé-ãîëÿì èíòåðåñ ó âàñ (ïî îòíîøåíèå íà æàíðà, ïåðèîäà,

òåìàòèêàòà...)?

4. Ñðåùàòå ëè ñå ñ íÿêàêâè ñïåöèôè÷íè òðóäíîñòè ïðè ïóáëèêóâàíåòî íà ïðåâîäè îò áúëãàðñêàòà

õóäîæåñòâåíà ëèòåðàòóðà â ñðàâíåíèå ñ êîëåãèòå âè, êîèòî ïðåâåæäàò îò äðóãè åçèöè?

Погледът на преводачитеБългарската литература в превод

Ëèòåðàòóðè â ïðåâîä

Темата на този брой е преводната литература, и по-точно проблематиката, свързана с нея, в контекста на славянските литератури от Източна и Средна

Европа и Балканите през последните 25 години. Как присъства българската литература в чуждите литературни пространства, каква е рецепцията на останалите разглеждани литератури у нас – това са въпросите, на които се стремят да дадат отговор текстове в този брой.Съвременната взаимна рецепция на застъпените тук литератури е белязана както от сходното им наследство от предходния период, така и от типологическата близост на процесите, протичащи в тях от началото на 90-те години насам. През изминалите две десетилетия тя преминава през различни амплитуди – от първоначалната незаинтересованост на източноевропейските литератури една от друга до нарастващото в последните години любопитство и усилие към запълване на рецептивните липси. Днешната литература е все по-силно зависима и доминирана от процесите на превода. Тяхната интензивност обаче (както свидетелстват и много от участниците в този брой) парадоксално не води непременно до по-доброто познаване и видимост на отделните литератури в чужбина. Конкуренцията на преводния литературен пазар естествено засяга по-силно литературите с по-малко известна традиция и писани на слабо познати езици. Не е никак случайно, че повечето автори в този брой къде охотно, къде не, използват определението „малки литератури”. Затова е логично, че през последните години както в нашата, така и в останалите застъпени тук литератури все повече се обсъждат проблемите на тяхното присъствие в чужбина. Сложността на темата води до преплитането на множество аспекти в говоренето по нея. Те са видими и в настоящия брой на ЛВ, където преводът и преводимостта са обсъждани както като художествено предизвикателство и проблем на критическата и читателска рецепция, така и като обект на институционална културна политика. А. Б

Литературен вестник 25.11-1.12.2015 5на стр. 6

èçäàâàíåòî íà ïðåâîäè. Çàòîâà è ñ ïðåâîäè îò áúëãàðñêè ñå çàíèìàâàò ñàìî ìàëêè èçäàòåëñòâà � ïðè òåçè óñëîâèÿ ãîëåìèòå íå ñà ñêëîííè äà ñå çàåìàò ñ ïîäîáíè íåðåíòàáèëíè ïðîåêòè. Îò �Ñðåäíîùíè èñòîðèè� çà åäíà ãîäèíà ïðåç èíòåðíåò ñà ïðîäàäåíè 8 (ñëîâîì � îñåì!) åêçåìïëÿðà! Êàêâî ïîâå÷å ìîæå äà ñå äîáàâè?

ÀÍÀ ÂÀÑÓÍÃ, ïðåâîäà÷, ïðåïîäàâàòåë (Õúðâàòèÿ)1. Ïðåâåëà ñúì ðîìàíà íà Eìèë Àíäðååâ �Ñòúêëåíàòà ðåêà�, íÿêîëêî ñòèõîòâîðåíèÿ è ðàçêàçè íà Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ, åäèí ðàçêàç íà Äåÿí Åíåâ è ïî-êðàòêè ïðîçàè÷íè òåêñòîâå çà Äðóæåñòâîòî íà õúðâàòñêèòå ïèñàòåëè (ðàçìåííî ãîñòóâàíå íà ïèñàòåëè). Ðåäàêòèðàëà ñúì ïðåâîäà íà ñáîðíèêà �Èçáîð îò ñúâðåìåííàòà áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà�.2. Òúé êàòî ìíîãî ìàëêî ñå ïðåâåæäà îò áúëãàðñêè íà õúðâàòñêè, å òðóäíî äà ñå ïðåöåíè ðåöåïöèÿòà íà áàçàòà íà íÿêîëêî ïóáëèêóâàíè ïðåâîäà. Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ è Àëåê Ïîïîâ ñà äîáðå ïðèåòè è êíèãèòå èì ñà ðàçïðîäàäåíè, çà êîåòî ñúñ ñèãóðíîñò äîïðèíåñå ïðåäñòàâÿíåòî èì â Çàãðåá è èíòåðâþòàòà, ïóáëèêóâàíè â ìåäèèòå. Íåîòäàâíà ãîñòóâà è Åìèë Àíäðååâ, êîåòî áåøå îòðàçåíî â åæåäíåâíèÿ ïå÷àò (ïóáëèêóâàíè ñà äâå èíòåðâþòà è äâå êðèòèêè), íî íå çíàì äîêîëêî ñå å îòðàçèëî íà ïðîäàæáàòà íà êíèãàòà (âèæäàì, ÷å îò øåñò ìåñåöà ñòîè íà âèòðèíèòå íà êíèæàðíèöèòå).Ëèòåðàòóðíà êðèòèêà â èñòèíñêèÿ ñìèñúë íà äóìàòà çà áúëãàðñêèòå òâîðáè ó íàñ íÿìà.3. Íàé-ãîëÿì èíòåðåñ èìà êúì ðîìàíà è êðàòêèÿ ðàçêàç. Çà ïîïóëÿðèçàöèÿòà íà ðàçêàçà èìà ïðèíîñ Ôåñòèâàëúò íà êðàòêèÿ ðàçêàç, êîéòî ñå ïðîâåæäà â Çàãðåá. Íà íåãî ãîñòóâà Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ.4. Îò áúëãàðñêè åçèê ñå ïðåâåæäà ìíîãî ìàëêî, à èçäàòåëèòå íå èñêàò äà èçäàâàò áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà, àêî íå ïîëó÷àò ïîäêðåïà îò èíñòèòóöèèòå (ìèíèñòåðñòâîòî, Åâðîïåéñêèÿ ñúþç è äð.). Íÿìà ðåäàêòîðè, êîèòî äà ïîçíàâàò áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà è ïðåâîäà÷úò òðÿáâà äà áúäå è ðåäàêòîð (íàé-÷åñòî ñàìèòå ïðåâîäà÷è ïðåäëàãàò çàãëàâèÿ íà èçäàòåëèòå), äà ñå ãðèæè çà ïðîìîöèÿòà íà êíèãàòà (àç íàïðèìåð ñàìà îðãàíèçèðàõ ïðîìîöèÿòà íà ñâîÿ ïðåâîä) è äà ÿ ïðåäñòàâÿ ïðåä îáùåñòâåíîñòòà.  òîçè ñìèñúë íà ïðåâîäà÷èòå îò áúëãàðñêè åçèê, ñúîòíåñåíî ñ ïðåâîäà÷èòå îò �îáè÷àéíèòå� åçèöè, èì å ìíîãî ïî-òðóäíî. Èçâúðøâàò ìíîãî ïîâå÷å è ïî-òðóäíà ðàáîòà.

ÈÂÀÍÀ ÑÐÚÁÊÎÂÀ, ïðåâîäà÷, áúëãàðèñò (×åõèÿ)1. Ïðåâåëà ñúì ñáîðíèêà ñ ðàçêàçè �Ãàóñòèí èëè ×îâåêúò ñ ìíîãîòî èìåíà� è �Åñòåñòâåí ðîìàí� îò Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ, êàêòî è ñáîðíèêà ñ ðàçêàçè �Çåëåâèÿò öèêúë� îò Àëåê Ïîïîâ.2. Îò êðèòè÷åñêàòà ðåöåïöèÿ íà ñâîèòå òðè ïðåâîäà áÿõ íåî÷àêàâàíî è ïðèÿòíî èçíåíàäàíà � òå ïîëó÷èõà ìíîãî ïîëîæèòåëíè ðåöåíçèè â ñïåöèàëèçèðàíèÿ ïå÷àò è â íÿêîëêî âñåêèäíåâíèêà îò âîäåùè êðèòèöè íåáúëãàðèñòè, êîèòî âïèñàõà òåêñòîâåòå íà Ã. Ãîñïîäèíîâ è À. Ïîïîâ â êîíòåêñòà íà íàé-äîáðîòî îò ñúâðåìåííàòà ñâåòîâíà ëèòåðàòóðà. Êíèãèòå ñå îöåíÿâàò âèñîêî è â ðàçëè÷íè ëèòåðàòóðíè àíêåòè, ñ àâòîðèòå áÿõà íàïðàâåíè èíòåðâþòà êàêòî çà ïåðèîäè÷íèÿ ïå÷àò, òàêà è çà ðàäèîïðåäàâàíèÿ. Ðàçêàçèòå íà Ã. Ãîñïîäèíîâ è À. Ïîïîâ áÿõà ÷åòåíè â ïðîãðàìà �Âúëòàâà� íà ×åøêîòî ðàäèî. Èíòåðåñúò êúì áúëãàðñêèòå àâòîðè âåðîÿòíî å èìïóëñèðàí è îò ñåäåìãîäèøíîòî îòñúñòâèå íà íîâè áúëãàðñêè çàãëàâèÿ ó íàñ, íà êîåòî êðàé ñëîæè �Ãàóñòèí�. Îò ãëåäíà òî÷êà íà ðåêëàìàòà âàæíà ðîëÿ èçèãðà è ëè÷íîòî ïðèñúñòâèå íà äâàìàòà àâòîðè íà ïðåìèåðèòå íà êíèãèòå, êàêòî è ó÷àñòèåòî íà Ã. Ãîñïîäèíîâ íà Ïàíàèðà íà êíèãàòà â Ïðàãà. ×èòàòåëñêèòå îòçèâè ñúùî ñà äîáðè, êíèãèòå ñå ÷åòàò ïî-ñêîðî îò èíòåëåêòóàëöè. Ïîíÿêîãà îáà÷å ñå ñëó÷âà íÿêîÿ îò òÿõ äà ñúáóäè èíòåðåñ è ó ÷èòàòåëè îò ïî-øèðîêè êðúãîâå, êúäåòî íå ãî î÷àêâàì.

Тук ще се опитам да систематизирам съответните езикови/жанрови корпуси от българската литература и култура, които са преведени на сръбски език и публикувани от 1989 г. до днес, без намерението да дам изчерпателна библиография, за което е необходим много систематичен, възможно най-всеобхватен изследователски труд.

Академични студии и прегледи: Светлозар Игов, История на новата българска литература (Istorija nove bugarske književnosti), 2004; Михайло Пантич, Дарина Дончева, Българска литература – христоматия; от Паисий Хилендарски до Николай Кънчев) (Bugarska književnost – hrestomatij; od Pajsija Hilandarskog do Nikolaja Kančeva), 2007; Илия Конев, Срещи в литературата на два близки народа (Susreti u književnosti dvaju bliskih naroda), 2010; Герхард Подскалски, Средновековната теологична литература в България и Сърбия от 865 до 1459 г. (Srednjovekovna teološka književnost u Bugarskoj i Srbiji od 865 do 1459), 2010.

Антологии:Момчило Йокич, Конници на вечността – антология на българската поезия (Konjanici večnosti – antologija bugarske poezije),1989; Светлозар Игов, Антология на краткия разказ на България (Antologija kratke priče Bugarske),1998; Марин Младенов, Татяна Дункова, Българска поезия (Bugarska poezija), 1998; Михаил Неделчев, Александър Кьосев, Кирил Мерджански, Haemus – антология на балканската поезия (2008); Михайло Пантич, Кристин, която маха от влака - съвременен български разказ) (Kristin koja je mahala iz voza - savremena bugarska priča), 2011; Елизабета Георгиев, Разказ за 20 лева; съвременен български разказ (Priča od 20 leva; savremena bugarska priča), 2013.

Етнологични и културологични изследвания, сборници:Трапезата в културата на сърби и българи (Trpeza u kulturi Srba i Bugara), 2004; Комичното в културата на сърби и българи (Komično u kulturi Srba i Bugara),2005; Свое и чуждо в културата на сърби и българи (Svoje i tuđe u kulturi Srba i Bugara), 2006; Еротичното в културата на сърби и българи (Erotsko u kulturi Srba i Bugara), 2007; Играта в културата на сърби и българи (Igra u kulturi Bugara i Srba), 2008; Тялото и носията в културата на сърби и българи (Telo i odelo u kulturi Srba i Bugara), 2010; Селото и градът в културата на сърби и българи (Selo i grad u kulturi Srba i Bugara), 2011; Името в културата на сърби и българи (Ime u kulturi Srba i Bugara), 2011.

Проза: Антон Дончев, Време разделно (Prelomno vreme), 1989; Йордан Радичков, Бомбето и козята брада (Polucilindar i kozja brada),1996; Борис Христов, Сляпото куче и Долината на обувките (Krtica i Dolina cipela),2000; Георги Господинов, Естествен роман (Prirodni roman), 2001; Боян Биолчев, Сладко нищо (Slatko ništa), 2002; Антон Дончев, Странният рицар на Свещената книга (Vitez svete knjige), 2003, Димитър Христов Чорбаджийски – Чудомир, Лъжлив Съби (Lažljiv Sbi),2004; Николай Табаков, Да рисуваш по водатa (Crtati po vodi), 2003; Алек Попов, Мисия Лондон (Misija London),2004; Валентин Георгиев, Седем истории за любов, грях и смърт (Sedam priča o ljubavi, grehu i smrti), 2004; Георги Гроздев, Плячка (Plen), 2004; Алек Попов, Спътник на радикалния мислител (Saputnik radikalnog mislioca),2007; Алек Попов, Черната кутия (Psi u niskom letu), 2008; Николай Стоянов, Френската стая (Francuska soba), 2009; Алек Попов, Ниво за напреднали (Nivo za napredne), 2010; Александър Секулов, Колекционер на любовни изречения (Sakupljač ljubavnih kazivanja), 2010; Георги Господинов, И други истории (I druge priče),2011; Елена Алексиева, Рицарят, дяволът, смъртта (Vitez, đavo, smrt),2012; Емил Андреев, Стъклената река (Staklena reka),2012; Стефан Кисьов, Екзекуторът (Egzekutor),2012; Николай Табаков, Да (Da),2013; Георги Господинов, Физика на тъгата (Fizika tuge),2013.

Драма: Елин Рахнев, Камен Донев, Емил Бонев, Съвременна българска драма (Savremena bugarska drama), 2003; Христо Бойчев, Полковникът птица и други драми (Pukovnik ptica i druge drame),2005.

Поезия: Георги Константинов, Въже от пясък (Uže od peska), 2007; Цветанка Еленкова, Раните на свободата (Rane od slobode), 2009.Поради твърде слабото разпространение на поетически книги, което е обща характеристика на книжния пазар в наше време, а и поради факта, че поезия се превежда по-малко и то главно в литературната периодика, тази част от рецептивното поле е най-оскъдна и най-ненадеждна.

Периодика: Отделни тематични броеве на литературните списания са представяли прегледи и избор от съвременната българска литературна продукция, сред които: Most (2003), Gradina (2005, 2009), Polja (2006), Mostovi (2009), Sarajevske sveske (2009), Letopis Matice srpske (2010) и други.

Освен това е голям броят на отделните преводи на поезия, проза, есета и критически статии, разпръснати из литературните вестници и списания. Това число се увеличава значително всяка година, така че е необходимо съответните културни, научни и образователни институции, включвайки и институциите на сръбската и българската държавна администрация, да инициират изготвянето на най-нова българо-сръбска и сръбско-българска библиография.Като коментар на дадения списък на първо място лесно се забелязва доминацията на прозаични произведения, преобладаващо романи от съвременни български писатели, което е доминираща черта и на съвременната световна литературна практика. Романът през втората половина на XX век стана синоним за литература, докато останалите литературни форми (донякъде изключвайки драмата), въпреки че често естетически и иновативно са по-ценни в сравнение с романа и го превъзхождат, се намират и развиват, по-точно казано оцеляват, на границата на литературната система. Наблюдаваното явление съвсем ясно се вижда и в съвременната българска и сръбска литература. Въпреки че поезията е основа и на българската, и на сръбската национална култура, както и доминантен жанр на литературната традиция, а старите писатели са въздигнати до нивото на митологизирани фигури, съвременните култури и в Сърбия, и в България, и в останалите южнославянски и европейски страни, въпреки сравнително обилната и много качествена поетическа продукция, смятат поезията за крайно индивидуална и обществено необвързваща дейност, като така се гледа и на преводите на съвременни поети, откъдето и да идват те.Критическата рецепция на българската литература в Сърбия е обусловена, от една страна, от състоянието на текущата критика и от друга - от начина на изучаване в академична среда. Сръбските прозаици всяка година издават почти двеста нови романа, а най-малко толкова се превеждат и от други езици, при което в центъра на критическото внимание по правило се оказват или произведенията на утвърдени писатели, или автори от най-влиятелните световни култури, преди всичко англосаксонски, след това южноамерикански, руски, френски, италиански и така нататък. Парадоксът е, че съвременната читателска публика в Сърбия знае повече за съвременната португалска или норвежка литература, отколкото за словенската или българската не само по силата на стереотипа за близкото или сходното, което е по-малко интересно, а и заради отсъствието на адекватна издателска и културна политика. Многократно и по различни поводи съм се опитвал да подема инициатива за формиране на двуезични издателски поредици, посветени на класическите произведения от сръбската и българската литература, но освен че всеки път получавах отговор, че това е прекрасна идея, нито една институция

не е направила нищо. Най-голямото ми постижение е публикуването на обемна христоматия с избрани текстове от българската литература, която служи като университетско помагало. В университета, според установената практика, се изучават класическите произведения, докато текущата критика спорадично отбелязва появата на новопреведени произведения, основно романи, от съвременната българска литература.При някои отделни сръбски издатели съществува недвусмислен интерес към публикуването на произведения от съседните славянски литератури, включително и от българската, но тъй като става дума предимно за нискотиражни, некомерсиални издания, те се опитват да намерят финансиране, което да покрие разходите за авторските права, превода, подготовката и отпечатването, явявайки се на конкурси, обявени от различни местни или европейски институции и фондове. В това отношение особено интересна и значима е поредицата „Сто славянски романа“, инициирана от Форум за славянски култури (негови основатели са Сърбия и България), в рамките на която вече с пълна сила върви взаимното превеждане на най-добрите произведения на славянските литератури, появили се след 1989 г. Практическото включване на българските колеги в този проект ще направи възможно издаването на десет представителни съвременни български романа на сръбски език, а така ще бъде дадена възможност и на преводачите да се изявят в нови предизвикателни задачи. А щом вече говорим за преводачите, които са не само посредници между две литератури и култури, а са в значителна степен (или би трябвало да бъдат) и информатори, селектори и инициатори за превеждане на най-добрите произведения от съвременната литература, следва да се каже, че в Сърбия те са достатъчно на брой, като повече внимание трябва да се отдели на подготовката на нови представители на тази изключително важна професия, което, между другото, е целта и на академичното изучаване на българския език. Добрите преводачи са условие за добра културна трансмисия. В противен случай превеждането на посредствени или естетически недостатъчно убедителни произведения по правило намалява интереса към произведенията на чуждите култури от страна на читателската публика, която и без това е преситена и едва се ориентира във властващото все по-неизбродимо издателско изобилие.В сравнение с периода на господството на комунистическата идеология в някогашна Югославия и в България, когато литературният обмен беше основно протоколен, идеологически надзираван или се свеждаше до сходството на индивидуалните творчески афинитети (например Десанка Максимович и Елисавета Багряна), в периода след 1989 г. се отвори пространство за духовно неограничена културна интеракция, която, между другото, подлежи на коректива на нови божества, на първо място на парите, съответно на пазарния интерес, и на новите средства за масова комуникация. Отбелязвайки наистина безспорния ръст на взаимния интерес към произведенията на културата, който се поддържа и чрез съответните академични програми, и благодарение на ценния труд на отличните преводачи, можем без колебание да заключим, че сръбско-българските литературни връзки след 1989 г. навлязоха в нова, прогресивна фаза, за което свидетелстват и броят, и качеството на преведените произведения от двете страни. Българската и сръбската литература все по-интензивно и по-динамично общуват, не са така далечни и непознати една на друга, както в не толкова далечното минало...А как ще бъде по-нататък зависи от самите нас.

Преведе от сръбски ДИМАНА МИТЕВА

Рецепция на българската литература в Сърбия след 1989 г.

от стр. 1

Михайло Пантич

6Литературен вестник 25.11-1.12.2015

3. Ìèñëÿ, ÷å è òðèòå êíèãè ïîïàäíàõà â öåíòúðà íà ëèòåðàòóðíèÿ èíòåðåñ ó íàñ. Ïðåäïîëàãàì, ÷å â òÿõ ïðèâëè÷àò óíèâåðñàëíîñòòà íà ïîñëàíèÿòà è õóäîæåñòâåíîòî ìàéñòîðñòâî íà àâòîðèòå, êîèòî íàäõâúðëÿò íàöèîíàëíèòå ãðàíèöè. Èìà îáà÷å è ÷èòàòåëè, êîèòî òúðñÿò è öåíÿò áúëãàðñêèÿ íàöèîíàëåí õàðàêòåð íà ëèòåðàòóðàòà, òîâà, êîåòî ìîæåì äà íàðå÷åì �ðàäè÷êîâñêè� òîí. À äàëè ñòàâà âúïðîñ çà ðîìàí èëè ðàçêàçè íå å îò òîëêîâà ãîëÿìî çíà÷åíèå.4. Ðàçëèêèòå ñà ñàìî îò ôèíàíñîâî åñòåñòâî. Áîãàòèòå (íàïðèìåð ñêàíäèíàâñêèòå) ñòðàíè ñà íàèñòèíà ùåäðè â íàñúð÷àâàíåòî íà ëèòåðàòóðíèòå íà÷èíàíèÿ. Ñóáñèäèè, ãðàíòîâå, ñúôèíàíñèðàíå � òîâà å âõîäíèÿò áèëåò êúì èçäàòåëñêèòå êúùè. Âúâ âñÿêî äðóãî îòíîøåíèå áÿõ âèíàãè íàèñòèíà ïðèÿòíî èçíåíàäàíà îò ëþáåçíèñòòà, äîáðîíàìåðåíîñòòà è ñúðäå÷íîñòòà êàêòî îò ñòðàíà íà èçäàòåëè è ðåäàêòîðè, òàêà è íà ðåöåíçåíòè, æóðíàëèñòè, íî è ÷èòàòåëè. Íèêîãà, ïîâàòðÿì íèêîãà, íå ñúì ñå ñáëúñêâàëà ñ ðàçáèðàíèÿ îò òèïà �òè ñè ïðîñòî ïðåâîäà÷êà íà ìàëêà ëèòåðàòóðà�.

ÌÀÐÈß-ÉÎÀÍÍÀ ÑÒÎßÄÈÍÎÂÈ×, ïðåâîäà÷ (Ñúðáèÿ)1. Äèìèòúð Ïîïîâ � �Òðàêèéñêàòà öèâèëèçàöèÿ�; Âàëåðè Ïåòðîâ � �Òåàòúð, ëþáîâ ìîÿ�; Àíòîí Ñòðàøèìèðîâ � �Ñâåêúðâà�; Èâàí Âàçîâ � �Çàâðúùàíå êúì ìèíàëîòî�; Éîðäàí Éîâêîâ � �Âå÷åðè â Àíòèìîâñêèÿ õàí�; Åëèí Ïåëèí � �Ïîä ìàíàñòèðñêàòà ëîçà�; Âè÷î Áàëàáàíîâ � �Ñåòèõ ñå�; Åêàòåðèíà Éîñèôîâà � ïîåçèÿ; Ìàêñèì Ãîðêè/Àëåêñàíäúð Ìîðôîâ � �Íà äúíîòî�; ÐÒÑ �Øïèîíèíúò�, äîêóìåíòàëåí ôèëì çà Ãàí÷î Ñàâîâ; Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ � �Åñòåñòâåí ðîìàí�, ðàçêàçè çà ðàçëè÷íè ñïèñàíèÿ, �È âñè÷êî ñòàíà ëóíà�; À. Ïàíòåâ, Öâ. Ãåîðãèåâà, Ä. Ï. Ïîïîâ, È. Áàåâà, Èâ. Áîæèëîâ, Ê. Êîñåâ � �Èñòîðèÿ íà Áúëãàðèÿ�; Áèëÿíà Êóðòàøåâà, åñåòà; Àëåê Ïîïîâ � ðàçêàçè â ðàçëè÷íè ñïèñàíèÿ, �Ìèñèÿ Ëîíäîí�, �×åðíàòà êóòèÿ�, �Ñïúòíèê íà ðàäèêàëíèÿ ìèñëèòåë�; Áîðèñ Ìèíêîâ, Ìèðîñëàâ Äèìèòðîâ, Áîãäàí Ðóñåâ, Àëåê Ïîïîâ, Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ, Åìèëèÿ Äâîðÿíîâà - ðàçêàçè; Ãåîðãè Áîðèñîâ - ïîåçèÿ, åñå çà ñá. �Ëèòåðàòóðåí âëàê�; Àëåêñàíäúð Ñåêóëîâ � �Êîëåêöèîíåð íà ëþáîâíè èçðå÷åíèÿ�, �Îñòðîâúò�; Åìèëèÿ Äâîðÿíîâà, Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ, Àëåê Ïîïîâ - ðàçêàçè (ïîäáîð è ïðåâîä çà ñá. �Ñúâðåìåííà áúëãàðñêà ïðîçà� íà ñï. �Áàëêàíèñ�, Ñëîâåíèÿ).2. Âñå îùå íå å äîñòàòú÷íî ïîïóëÿðèçèðàíà. Ëèïñàòà íà êðèòèêà íå å íàñî÷åíà ñàìî êúì áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà, à êàòî öÿëî ëèïñâà â ìåäèèòå. Ìíîãî ñïåöèàëèçèðàíè ñïèñàíèÿ èç÷åçíàõà, à òîâà, êîåòî îñòàíà, ñå êîìåðñèàëèçèðà. Çà ùàñòèå, ÷èòàòåëèòå ïðåîòêðèâàò áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà ñ âñÿêà íîâà êà÷åñòâåíà êíèãà.3. Ïîä÷åðòàí å èíòåðåñúò êúì ñúâðåìåííè ðîìàíè, íîâåëè, ñëåäâàò ðàçêàçèòå.4. Ïîðàäè ïîëîâèíâåêîâíàòà ëîøà êóëòóðíà ïîëèòèêà íà áúëãàðñêàòà äúðæàâà, êîãàòî áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà ñå ïðåäñòàâÿøå îò íå âèíàãè íàé-äîáðèòå áúëãàðñêè äúðæàâíè ïèñàòåëè è ïîåòè, íåîáõîäèìî å âðåìå, çà äà ñå ïðîìåíÿò ñòåðåîòèïèòå êàêòî ó èçäàòåëèòå, òàêà è ó ÷èòàòåëèòå. Ïðåç ïîñëåäíèòå 15 ãîäèíè ñå çàáåëÿçâà ïîä÷åðòàí èíòåðåñ êúì áúëãàðñêàòà ïðîçà, êîåòî äîêàçâà, ÷å ñàìî äîáðàòà ëèòåðàòóðà ìîæå äà ðàç÷óïè ñòåðåîòèïèòå. Ïðåâîäà÷èòå

òðÿáâà äà áúäàò âèñîêî êðèòè÷íè êúì àâòîðèòå, êîèòî ïðåäëàãàò êàòî ïðåâîä. Àç ëè÷íî íå ñðåùàì òðóäíîñòè.

ÌÅÒÎÄ ×ÅÏÀÐ, ïðåâîäà÷, åçèêîâåä (Ñëîâåíèÿ)1. Åëèí Ïåëèí (�Ãåðàöèòå�); Ðóìåí Ëåîíèäîâ (�Ñ âúðõà íà åçèêà� � ñòèõîñáèðêà); Ñò. Ë. Êîñòîâ (�Æåíñêî öàðñòâî�); Éîðäàí Ðàäè÷êîâ (�ßíóàðè�).2. Ïðèåìà ñå èçêëþ÷èòåëíî äîáðå. Ïðåâîäèòå áÿõà ïðåäñòàâåíè ïî íàöèîíàëíîòî ðàäèî, â öåíòðàëíàòà ïðåñà è íà âàæíè ôåñòèâàëè (Äíè íà ïîåçèÿòà è âèíîòî, Âèëåíèöà, Åêñ Ïîíòî è äð.). 3. Àêî ñúäÿ ïî âå÷å ñúùåñòâóâàùèòå ïðåâîäè, áèõ êàçàë, ÷å íàé-ãîëÿì èíòåðåñ èìà êúì ïîåçèÿòà (Áàãðÿíà) è ðîìàíèòå (�Áàé Ãàíüî�). Òîâà ñà òâîðáè, ïðèñúñòâàùè â ñëîâåíñêîòî ïðîñòðàíñòâî ïîâå÷å îò ïåòäåñåò ãîäèíè è ñà èçâåñòíè íàé-âå÷å íà ñðåäíîòî ïîêîëåíèå. Òî ãè âúçïðèåìà ïî÷òè êàòî íàöèîíàëíî íàñëåäñòâî.4. Ïðîáëåìúò ñ ïðåâîäèòå íà áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà å â òîâà, ÷å íå ñòàâà âúïðîñ çà êîìåðñèàëíè, ãîëåìè òèðàæè, êàêòî íàïðèìåð ïðè áåñòñåëúðèòå îò àíãëèéñêè èëè èòàëèàíñêè åçèê (Äàí Áðàóí, Óìáåðòî Åêî). Ïî-ëåñíî ùå íàìåðèòå íÿêîãî, êîéòî äà èçäàäå �ëèòåðàòóðà çà ïëàæà�, îòêîëêîòî òàêúâ, êîéòî ùå áúäå çàèíòåðåñóâàí äà èçäàäå êà÷åñòâåíà ëèòåðàòóðà. Òîâà ïî ìîå ìíåíèå å îáù ïðîáëåì, òàé êàòî äîðè çà íÿêîå êëàñè÷åñêî ïðîèçâåäåíèå îò �ãîëåìè åçèöè� ñúùî òðóäíî ùå ñå íàìåðè çàèíòåðåñóâàí èçäàòåë. Àç ñàìèÿò íèêîãà íå ñúì òúðñèë ïðÿêî èçäàòåë, âèíàãè ñúì ðàáîòèë ïî ïðåäâàðèòåëíî ñêëþ÷åí äîãîâîð, çàòîâà èìàì åäèíñòâåíî ïîëîæèòåëåí îïèò.

ÕÀÍÍÀ ÊÀÐÏÈÍÑÊÀ, ïðåâîäà÷ (Ïîëøà)1. Ïðåâåëà ñúì íàä 20 áúëãàðñêè êíèãè è íàä 30 ïèåñè, ïîëîâèíàòà îò êîèòî ñà ïå÷àòàíè è/èëè ïîñòàâåíè â Ïîëøà. Ùå èçáðîÿ ÷àñò îò çàãëàâèÿòà.Áåëåòðèñòèêà: Àëáåíà Ñòàìáîëîâà, �Õîï õîï, çâåçäèòå�; Àëåêñàíäúð Êàðàñèìåîíîâ, �Îáè÷�; Àíæåë Âàãåíùàéí, �Ñáîãîì, Øàíõàé�; Áëàãà Äèìèòðîâà, �Îòêëîíåíèå�; Áîãîìèë Ðàéíîâ, �Ïúòèùà çà íèêúäå�; Âåðà Ìóòàô÷èåâà, �Àëêèâèàä Âåëèêè�; Âëàäèñëàâ Òîäîðîâ, �Äçèôò�; Ãåîðãè Àëåêñèåâ, �Êðúñòîïúò íà îáëàöè�; Åìèëèÿí Ñòàíåâ, �Òúðíîâñêàòà öàðèöà�; Éîðäàí Ðàäè÷êîâ, �Áàðóòåí áóêâàð�, �Âñè÷êè è íèêîé�; Êàëèí Òåðçèéñêè, �Èìà ëè êîé äà âè îáè÷à�; Ëèëÿíà Ìèõàéëîâà, �Êîðàáúò�; Òåîäîðà Äèìîâà, �Ìàéêèòå�.Äðàìàòóðãèÿ: Áëàãà Äèìèòðîâà, �Äîêòîð Ôàóñòèíà�; Âàëåðè Ïåòðîâ, �Òåàòúð, ëþáîâ ìîÿ�; Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ, �D.J.�; Ãåîðãè Òåíåâ, �Çëèÿò ïðèíö�; Äèìèòúð Çëàòèíîâ, �Ñìåõúò íà ÷åðâåÿ�; Åëåíà Àëåêñèåâà, �Ãëàñ�; Åëèí Ðàõíåâ, �Áîá�; Èâàí Ðàäîåâ, �×îâåêîÿäêàòà�; Éîðäàí Ðàäè÷êîâ, �Îïèò çà ëåòåíå� è �Îáðàç è ïîäîáèå�; Êàìåí Äîíåâ, �Ñàìîëåòúò áåãëåö�; Êîíñòàíòèí Ïàâëîâ, �Áóíò â íåäåëÿ�; Íèêîëà Ðóñåâ, �Ñòàð÷åòî è ñòðåëàòà�; Ïåéî ßâîðîâ, �Êîãàòî ãðúì óäàðè, êàê åõîòî çàãëúõâà�; Ïëàìåí Äîéíîâ, �Ãëàñîâåòå íà äðóãèòå�; Ñòàíèñëàâ Ñòðàòèåâ, �Ðèìñêà áàíÿ� è �Ñàêî îò âåëóð�; Ñòåôàí Öàíåâ, �Æèâîòúò - òîâà ñà äâå æåíè� è �Ñòðàøíèÿò ñúä�; Õðèñòî Áîé÷åâ, �Ïîëêîâíèêúò-ïòèöà�; Þðèé Äà÷åâ, �Ïàíñèîí çà êó÷åòà�.Ñúñòàâèòåëêà ñúì íà àíòîëîãèèòå: �Ìèëîñúðäèåòî íà Ìàðñ. Áúëãàðñêè ðàçêàçè�; �Àíòîëîãèÿ íà ñúâðåìåííàòà áúëãàðñêà äðàìà�; �Ïîëåòè è çàâðúùàíèÿ. Ïåò ñúâðåìåííè áúëãàðñêè ïèåñè�.2.  ïîëñêîòî ïóáëè÷íî ëèòåðàòóðíî ïðîñòðàíñòâî ïðèñúñòâèåòî íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà íå ñå óñåùà ìíîãî ñèëíî. Ñ îðãàíèçèðàíå íà ïðåìèåðè íà ïðåâåäåíèòå êíèãè ñå çàíèìàâàò òåõíèòå èçäàòåëè èëè êàêòî ñå ñëó÷è â Ëîäç ìèíàëàòà ãîäèíà (çà �Ìàéêèòå� îò Òåîäîðà Äèìîâà, èçäàäåíà ïðåç 2007 ã.) � ìåñòíè êóëòóðíè îðãàíèçàöèè ñúâìåñòíî ñ ïðåäñòàâèòåëè íà áúëãàðñêèòå ñðåäè. Àêòèâíîñò çà òàêèâà ïîïóëÿðèçèðàùè äåéñòâèÿ ïðîÿâÿâàò è ðåäàêöèè íà ñïèñàíèÿ êàòî �Ôðàçà� (Æåøóâ) è �Ïîáî÷à� (Áèãäîø÷), êîèòî ïå÷àòàò áúëãàðñêè àâòîðè.3. Ñúâðåìåííà òåìàòèêà; ïîãëåä âúðõó ïîñëåäíèòå 25 ãîäèíè; ñïåöèôèêàòà íà ñîöà â Áúëãàðèÿ; ñèãóðíî áè èìàëî

èíòåðåñ è êúì äîêóìåíòàëíà ëèòåðàòóðà îò ðàâíèùåòî íà Ðèøàðä Êàïóø÷èíñêè èëè Ñâåòëàíà Àëåêñèåâè÷.4. Çàâèñè îò ñòðàíàòà, îò ÷èéòî åçèê ñå ïðåâåæäà. ×îâåê òðóäíî ïðàâè ñðàâíåíèÿ, êîãàòî ñòàâà äóìà çà ñàìèÿ íåãî, íî ùå ñïîìåíà, ÷å â ïîâå÷åòî äúðæàâè, ÷èÿòî ëèòåðàòóðà ñå ïðåâåæäà íà ïîëñêè, èìà óñòîé÷èâè ïðîãðàìè çà íàñúð÷àâàíå íà ïðåâîäèòå. Îòïóñêàò ñå ñóáñèäèè, ïîääúðæà ñå êîíòàêò ñ ïðåâîäà÷èòå, òå ñå ñíàáäÿâàò ñ êíèãè è ïîìàãàëà, èìà ïðîãðàìè çà ìëàäèòå ïðåâîäà÷è, âêëþ÷âàò ñå è êóëòóðíèòå èíñòèòóòè. Äà äîáàâÿ ôàêòà, ÷å áúëãàðñêèÿò åçèê íå å ìíîãî èçâåñòåí â Ïîëøà, êîåòî çàòðóäíÿâà ðàáîòàòà íà ïðåâîäà÷èòå ñ èçäàòåëñòâàòà. Ïðåâåæäàíåòî å ñàìîòåí, èíäèâèäóàëåí òðóä, íî ïðîáëåìèòå, ñâúðçàíè ñ ïóáëèêóâàíå íà ïðåâîäè, ñà çíà÷èòåëíî ïî-ìàùàáíè.

ÍÀÄß ÌÈÑÊÈÂ, ïðåâîäà÷ (Óêðàéíà)1. Ïðåâåëà ñúì ðîìàíà íà Åìèë Àíäðååâ �Ñòúêëåíàòà ðåêà�.2. Ùî ñå îòíàñÿ äî áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà â Óêðàéíà, íÿìà ìíîãî ïðåâîäè íà ñúâðåìåííè áúëãàðñêè ïèñàòåëè, ïðåäè âñè÷êî ñå ïðåâåæäàò ðîìàíè. Îò íàó÷íà ëèòåðàòóðà ñå èíòåðåñóâàò ïðåïîäàâàòåëè è ñòóäåíòè èëè õîðà, êîèòî ñå çàíèìàâàò ñ ïðåâîä.3. Óêðàèíöèòå ÷åòàò ïðåäèìíî ñïåöèàëèçèðàíà ëèòåðàòóðà çà çäðàâå, ðåëèãèÿ, èçêóñòâî è äð. Ïðåâîäèòå íà ñúâðåìåííè ðîìàíè ñå òúðñÿò îò ìëàäè õîðà, äîêîëêîòî ñà ðàçáèðàåìè è èíòåðåñíè çà òÿõ áëàãîäàðåíèå íà èíòåðíåò, íà ïðèÿòåëè èëè íà ðîäíèíè, êîèòî æèâåÿò çàä ãðàíèöà.4. Ïðè ïðåâîäà ñå ñáëúñêàõ ñ äèàëåêòèçìè, à ñúùî è ñ èäèîìè; áåç òå äà ñå ïîçíàâàò, å íåâúçìîæíî äà ñå íàïðàâè ïðàâèëåí ïðåâîä, äà ñå ïðåäàäå òúíêîñòòà íà óïîòðåáàòà íà äóìèòå. Ñïåöèôèêàòà íà òîçè âèä ïðåâîä å â ðàçëè÷íàòà ìåíòàëíîñò íà íàðîäèòå, êóëòóðèòå, â ðàçáèðàíåòî è âúçïðèåìàíåòî íà ñâåòà.

ÈÂÀÍÀ ËÀÒÊÎÂÈ×, ïðåïîäàâàòåë (Õúðâàòèÿ)2. Áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà â Õúðâàòèÿ íàé-÷åñòî ñå ïðåäñòàâÿ â êîíòåêñòà íà ò.íàð. åæåäíåâíà êðèòèêà, ò.å. â (ïîâå÷å èëè ïî-ìàëêî ñïåöèàëèçèðàíè) èíòåðíåò ïîðòàëè è â åæåäíåâíè âåñòíèöè. Ðåöåïöèÿòà íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà â Õúðâàòèÿ e ñïîðàäè÷íà, ñëó÷àéíà è íåñèñòåìíà. (Ïîäîáíà å ñèòóàöèÿòà è â Ñëîâåíèÿ.)3. Ïðåâîäèòå è ðåöåïöèÿòà íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà â Õúðâàòèÿ ñà ñâúðçàíè ïðåäè âñè÷êî ñ íàé-íîâàòà ëèòåðàòóðà, êàòî ïðåîáëàäàâà èíòåðåñúò êúì ïðîçàòà. Èçáîðúò å äèêòóâàí íàé-âå÷å îò ìåæäóíàðîäíàòà èçâåñòíîñò è ïðèñúñòâèå íà àâòîðèòå (Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ èëè Àëåê Ïîïîâ).4.  ñðàâíåíèå ñ äðóãèòå þæíîñëàâÿíñêè ëèòåðàòóðè, áúëãàðñêàòà å íàé-ìàëêî ïîçíàòà â Õúðâàòèÿ. Êàêòî è â ñëó÷àÿ ñúñ ñëîâåíñêaòà è ìàêåäîíñêàòà ëèòåðàòóðà, íå ñúùåñòâóâà ïðåâîäíà è èçäàòåëñêà ñòðàòåãèÿ çà ïóáëèêóâàíå íà áúëãàðñêè ïðîèçâåäåíèÿ.  òîçè ñìèñúë ïðåâîäíàòà ðåöåïöèÿ íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà ñå îãðàíè÷àâà äî ëè÷íèòå ïðåäïî÷èòàíèÿ è íåïîñëåäîâàòåëíèÿ ïîäáîð íà èçäàòåëÿ.

ÍÀÌÈÒÀ ÑÓÁÈÎÒÎ, ïðåâîäà÷, ïðåïîäàâàòåë (Ñëîâåíèÿ)1. Åëèñàâåòà Áàãðÿíà (öåëèÿ ñëîâåíñêè îïóñ â êíèãàòà íà Ëþäìèëà Ìàëèíîâà-Äèìèòðîâà è Ëþäìèë Äèìèòðîâ �Áàãðÿíà è Ñëîâåíèÿ�, Ëþáëÿíà, 2011); Àñåí Ðàçöâåòíèêîâ (�Êàèí�); Âàëåðè Ïåòðîâ (�Âèê îò äåòèíñòâîòî�, �Ïðåä ïàðàäíèÿ âõîä�, �Ðîäèòåëèòå�, �Çà õâúð÷àùèòå õîðà�, �Ñáîãóâàíå ñ ìîðåòî�); Áëàãà Äèìèòðîâà (�Äîáðè ïîçíàòè�), Àëåêñàíäúð Ãåðîâ (�Ìàòåðèÿ�); Ðóìåí Ëåîíèäîâ (�Àêî Ëàçàð�, �Ìîé ìàëúê, óïëàøåí ïî ðîæäåíèå ÷îâåê�, �Íà öåíòðàëíà ãàðà�, öèêúëà �Îïðîùåíèÿ� îò ñòèõîñáèðêàòà ìó �Ñëÿïà íåäåëÿ�); Åêàòåðèíà Éîñèôîâà (âñè÷êè ñòèõîòâîðåíèÿ îò ñòèõîñáèðêàòà �Çàùî ïåøà�, Ëþáëÿíà, 2012); Èâàí Ëàíäæåâ (�Converse�, �Ïåòúê 13�, �Ðàçâèâàéêè Ãàëèëåé�,

�Ïî âèíà íà Áîáè Ôèøåð�, �Çàùîòî ìè ñå ñòðóâà âàæíî�, �Áîíóñ òðàê�, �Ìîòèâ�, �Íåäîðàçóìåíèåòî�, �Îïèò çà äàòèðîâêà�, �Òàáåëêà íà âõîäíà âðàòà�, �Âòîðèÿò ëú÷�, �Íåêà íå ãî îòðè÷àìå�); Àêñèíèÿ Ìèõàéëîâà; Ñòàíèñëàâ Ñòðàòèåâ (êíèãàòà ìó ñ êðàòêà ïðîçà �Áàëêàíñêè ñèíäðîì�, Ëþáëÿíà, 2012); Êàëèí Äîíêîâ (� ñðåäàòà,�, �Äóøà�, �Äíåñ�, �Îñòðèå�, �Áÿã�, �Îùå�); Âëàäèìèð Ëåâ÷åâ; Êðèñòèí Äèìèòðîâà; Ìàÿ Ïàíàéîòîâà; Ñèëâèÿ ×îëåâà; Öâåòàíêà Åëåíêîâà; Íèêîëàé Àòàíàñîâ; Åìèë Õðèñòîâ; Ìàðòèí Çëàòåâ. 2. Áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà å îòíîñèòåëíî äîáðå çàñòúïåíà íà âàæíè è äîáðå ïîñåòåíè ëèòåðàòóðíè ôåñòèâàëè è ïóáëèêóâàíà âúâ ôåñòèâàëíè ñáîðíèöè, à ÷àñòè îò ïðåâåäeíè òâîðáè ñà ÷åòåíè ñúùî è ïî íàöèîíàëíîòî ðàäèî. Äîáðå áå ïîñðåùíàòà è �Àíòîëîãèÿòà íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà� (òîì I è II), êîÿòî ñå óïîòðåáÿâà è êàòî ó÷åáåí ìàòåðèàë âúâ Ôèëîñîôñêèÿ ôàêóëòåò íà Ëþáëÿíñêèÿ óíèâåðñèòåò. Ïðåâîäèòå ðåäîâíî ñà ïîïóëÿðèçèðàíè íà ïðåñêîíôåðåíöèè è ïðåìèåðè, êîèòî çà ñðàâíèòåëíî äîáðå ïîñåùàâàíè. Ëèòåðàòóðíîêðèòè÷åñêàòà ðåöåïöèÿ íà áúëãàðñêè ïðîèçâåäåíèÿ å, çà ñúæàëåíèå, ñêðîìíà, à äàííè çà òîâà êîëêî ÷åòåíè ñà ïðåâîäèòå íÿìàì. 3. Ìèñëÿ, ÷å â ìîìåíòà èíòåðåñúò å íàñî÷åí íàé-âå÷å êúì äðàìàòà è ïðîçàòà.4. Ïî íèêàêúâ íà÷èí, íî áè áèëî äîáðå äà ñå âëîæàò ïîâå÷å óñèëèÿ â ïîïóëÿðèçèðàíåòî è ðàçïðîñòðàíåíèåòî íà ïðåâåäåíèòå òâîðáè.

ÎÍÄÐÆÅÉ ÇÀßÖ, ïðåâîäà÷ (×åõèÿ)1. Ïðåâåë ñúì êíèãèòå �Ñóòðèíòà íà êàðòîèãðà÷à� îò Êðèñòèí Äèìèòðîâà, �Èìà ëè êîé äà âè îáè÷à� îò Êàëèí Òåðçèéñêè, �Ëàïèäàðèóì� è êðàòúê ïîäáîð îò îñòàíàëàòà ïîåçèÿ íà Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ ñúñ çàãëàâèå �Òåõíèêè è äðóãè ñòèõîòâîðåíèÿ�.  ìîìåíòà ïîäãîòâÿì ñòèõîñáèðêà ñ ïîåçèÿ íà Êð. Äèìèòðîâà, êàêòî è �Àëêîõîë� íà Ê. Òåðçèéñêè, òàêà ÷å ñå ïðèäúðæàì êúì àâòîðè, ñ êîèòî âå÷å ñúì ñúòðóäíè÷èë. Ñúùî òàêà ñ êîëåãè ðàáîòèì âúðõó ñúñòàâÿíåòî è ïðåâîäà íà àíòîëîãèÿ íà áúëãàðñêàòà ïîåçèÿ îò âòîðàòà ïîëîâèíà íà XX â. Áèõ ñå ðàäâàë â áúäåùå äà èçäàì è àíòîëîãèÿ íà ñúâðåìåííàòà áúëãàðñêà ïîåçèÿ.  ñïèñàíèÿ è â èíòåðíåò ñúì ïóáëèêóâàë è äðóãè àâòîðè � ùå ñïîìåíà ïîíå Áîæàíà Àïîñòîëîâà, Ñèëâèÿ ×îëåâà, Èâàí Õðèñòîâ è Âàñèë Ãåîðãèåâ.2. Ñòðàõóâàì ñå, ÷å íèòî åäíà îò äâåòå íå å îêóðàæèòåëíà. Ñ èçêëþ÷åíèå íà �Åñòåñòâåí ðîìàí� íà Ã. Ãîñïîäèíîâ íèòî åäèí ïðåâîä îò áúëãàðñêè íå å ñúáóäèë ãîëÿì èíòåðåñ ó êðèòèêàòà (èëè ïîíå àç íå ñúì çàáåëÿçàë). Ùå âèäèì äàëè íÿìà äà óñïåå äà ãî íàïðàâè ñëåäâàùèÿò ãîëÿì ðîìàí � �Ìàéêèòå� íà Òåîäîðà Äèìîâà, êîéòî îòñêîðî å íà ÷åøêèÿ ïàçàð. Èíà÷å ðåöåíçèè ñå ïîÿâÿâàò íàèñòèíà ìíîãî ðÿäêî, íàé-âå÷å îò áúëãàðèñòè. Çà òîâà âèíà èìàò è èçäàòåëñòâàòà, êîèòî ïî÷òè íå ðåêëàìèðàò ïðåâîäèòå, íî òîâà âåðîÿòíî å ïðîáëåì ïðè âñè÷êè íåêîìåðñèàëíè êíèãè. Ùî ñå îòíàñÿ äî ÷èòàòåëñêàòà ðåöåïöèÿ, òèðàæèòå íà êíèãèòå íà Ã. Ãîñïîäèíîâ â ÷åøêè ïðåâîä ñà íàïúëíî èç÷åðïàíè, íî èíà÷å íå çíàÿ äà ñå ïðîÿâÿâà íÿêàêúâ ãîëÿì èíòåðåñ. Âåðîÿòíî ñà õàðåñâàíè è êíèãèòå íà Àëåê Ïîïîâ. Îò âðåìå íà âðåìå ÷óâàì äîáðè äóìè îò ñúâðåìåííè ïîåòè, êîèòî õàðåñâàò ñúâðåìåííàòà áúëãàðñêà ïîåçèÿ (â ïîñëåäíî âðåìå Éîíàø Çáîðæèë êîìåíèðà âúçòîðæåíî Ã. Ãîñïîäèíîâ, à Àëæáåòà Ñòàí÷àêîâà � Êðèñòèí Äèìèòðîâà), òàêà ÷å ñúâñåì íåôîðìàëíî - ÿâíî ÷åøêèòå ïîåòè ïîíå äîíÿêúäå îáðúùàò âíèìàíèå íà áúëãàðñêàòà ïîåçèÿ.3. Íå ñúì çàáåëÿçàë äà ñå ïîÿâÿâàò ìíîãî äðóãè çàãëàâèÿ èçâúí õóäîæåñòâåíàòà ëèòåðàòóðà (îñâåí ïðåâîäà íà ßðîñëàâ Îò÷åíàøåê íà �Áúëãàðñêè åðîòèêîí�). Íå ñúì ïîïàäàë íà íèêàêâè áúëãàðñêè êíèãè ñ ôèëîñîôñêà èëè ïîëèòîëîãè÷íà íàñî÷åíîñò; íå ñå ïðåâåæäàò è ëèòåðàòóðíîòåîðåòè÷íè òåêñòîâå. Ïðè õóäîæåñòâåíàòà ëèòåðàòóðà ïî-ãîëÿì å èíòåðåñúò êúì ïðîçàòà, îñîáåíî êúì ëåñíîïðîäàâàåìàòà, êàêòî âñúùíîñò

Българската литература в превод

от стр. 5

Ëèòåðàòóðè â ïðåâîä

Литературен вестник 25.11-1.12.2015 7

âúâ âñÿêà îáëàñò. Âúïðåêè òîâà íå ñúì ñèãóðåí, ÷å ïðåâîäèòå îò áúëãàðñêè ìîãàò äà ïðåäëîæàò íåùî ïîäîáíî. Çà ìåí ïî-ðåàëèñòè÷íî å äà ïðîäúëæèì äà ñå ïðèäúðæàìå êúì ïî-ìàëêè òèðàæè â íåêîìåðñèàëíèòå èçäàòåëñòâà è äà ïðåäëàãàìå ïðåâîäèòå íà ïî-òåñåí ÷èòàòåëñêè êðúã, à íå íà øèðîêàòà ïóáëèêà, âúïðåêè ÷å ïðîçàòà è ïðåäè âñè÷êî êíèãèòå íà Ã. Ãîñïîäèíîâ, Ò. Äèìîâà, À. Ïîïîâ è Ê. Òåðçèéñêè ñúñ ñèãóðíîñò èìàò ïî-ãîëÿì ïîòåíöèàë. 4. Çà ìåí ëè÷íî å òðóäíî äà ïîëó÷à ôèíàíñîâà ïîìîù îò áúëãàðñêà ñòðàíà, à áåç òàêàâà êíèãèòå (õóäîæåñòâåíàòà ëèòåðàòóðà) ó íàñ ñà ïî÷òè �íåèçäàâàåìè�. Ïðåâåæäàì è îò ïîëñêè, òàêà ÷å ñúì ãî èçïèòàë íà ñîáñòâåíèÿ ñè ãðúá è ìîãà äà ñðàâíÿâàì. Ðàçëèêèòå â áþðîêðàòè÷íèòå óñëîæíåíèÿ ñà êîðåííè, êàòî ñå çàïî÷íå îò òîâà, ÷å ïðè êàíäèäàòñòâàíåòî çà ãðàíò â Ïîëøà âñè÷êî ñòàâà ïî åëåêòðîíåí ïúò è ñðàâíèòåëíî áúðçî. Çà ñóìèòå, êîèòî ñå îòïóñêàò îò äðóãè äúðæàâè (îñîáåíî ñêàíäèíàâñêèòå), âåðîÿòíî ñúùî íÿìà ñìèñúë äà ñå ãîâîðè. Îñâåí ïðè ïîäêðåïàòà îò �ðîäíàòà ñòðàíà� (êàêòî ôèíàíñîâà çà èçäàâàíåòî, òàêà è çà ãîñòóâàíåòî íà àâòîðà çà ïðåìèåðà èëè äðóã âèä ðåêëàìà íà êíèãàòà) íå âèæäàì äðóãè ñúùåñòâåíè ðàçëèêè.

ÌÀÐÈßÍÀ ÁÈÉÅËÈ×, ïðåâîäà÷, ïðåïîäàâàòåë (Õúðâàòèÿ)1. Ïðåâåæäàëà ñúì ïîåçèÿ, íàé-ìíîãî êëàñèöèòå (îò Äîáðè ×èíòóëîâ äî Ïëàìåí Äîéíîâ). Ïðåâåëà ñúì è èçáîð îò ñïèñàíèåòî �Àõ, Ìàðèÿ�.2. Áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà å ñúâñåì íåïîçíàòà íà îãðîìíîòî ìíîçèíñòâî îò õîðàòà â íàøàòà ñòðàíà. Íåïîçíàòà å äîðè è íà ìíîçèíñòâîòî ëèòåðàòóðîâåäè.3. Êúì ïîïóëÿðíà ëèòåðàòóðà. Ìîæå äà ñòàâà äóìà è çà âèñîêîêà÷åñòâåíà õóäîæåñòâåíà ëèòåðàòóðà, íî òðÿáâà äà å ïî íÿêàêâè ïðè÷èíè àêòóàëíà èëè èíòåðåñíà íà ïîâå÷åòî õîðà. Ïðèìåðíî ÷èòàòåëèòå â íàøàòà ñòðàíà îáè÷àò ñàíòèìåíòàëèçìà íà Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ, ìàêàð ÷å ñòàâà äóìà çà ñëîæíè ëèòåðàòóðíè ïðîèçâåäåíèÿ.4. Íàé-ãîëÿìàòà òðóäíîñò å ëèïñàòà íà èíòåðåñ. Òàêà å è ñ äðóãè ëèòåðàòóðè íà ìàëêè åçèöè.

ÎÑÒÀÏ ÑËÈÂÈÍÑÊÈ, ïðåâîäà÷, ëèòåðàòóðîâåä (Óêðàéíà)1. Ïðåâåæäàë ñúì Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ (�Åñòåñòâåí ðîìàí�, ðàçêàçè, ñòèõîâå), Àëåê Ïîïîâ, ïîåçèÿòà íà Èâàí Ðàäîåâ, Íèêîëàé Êúí÷åâ, Ìàðèí Áîäàêîâ, Ñèëâèÿ ×îëåâà.  ìîìåíòà ïðåâåæäàì �Ìàéêèòå� íà Òåîäîðà Äèìîâà, êíèãàòà (íàäÿâàì ñå) ùå èçëåçå ïðåç ñëåäâàùàòà ãîäèíà. 2. Çàïàäíèòå ëèòåðàòóðè è ëèòåðàòóðèòå íà áèâøèÿ �èçòî÷åí áëîê� âñå îùå (24 ãîäèíè ñëåä ïàäàíåòî íà �æåëÿçíàòà çàâåñà�!) ñå íàìèðàò ó íàñ â ðàçëè÷íî ïîëîæåíèå. Ïîâå÷å î÷àêâàíèÿ, ïîâå÷å èíòåðåñ èìà êúì íåìñêîåçè÷íèòå ëèòåðàòóðè, àìåðèêàíñêàòà, ôðåíñêàòà è äð. Ñòðóâà ìè ñå, ÷å ïîêîëåíèåòî, êîåòî ïî âðåìå íà êîìóíèçìà áåøå �ïðåÿëî� ñ ëèòåðàòóðèòå íà ñîöèàëèñòè÷åñêèòå ñòðàíè, íå áè òðÿáâàëî ïîâå÷å äà îïðåäåëÿ êóëòóðíàòà ñèòóàöèÿ, íî èíåðöèÿòà, çà ñúæàëåíèå, ñå çàïàçâà. (Ñàìî åäèí ïðèìåð: Komubook, åäíà ÷óäåñíà óêðàèíñêà èíèöèàòèâà íà �êðàóäïàáëèøèíã�, êîÿòî å ñúçäàäåíà îò ìëàäè õîðà è ñúâñåì åñòåñòâåíî îòðàçÿâà òåõíèòå èíòåðåñè, ïî÷òè èçîáùî íå ïðåäâèæäà èçäàâàíåòî íà ïðåâîäè îò ñëàâÿíñêè ëèòåðàòóðè). Ëèïñâà èíòåðåñ, ëèïñâàò ÿðêè ìåäèéíè ôèãóðè îò òèïà íà Ñòèâúí Êèíã, Ñòèã Ëàðøîí, Çåéäè Ñìèò, êîèòî êàòî ëîêîìîòèâ ùÿõà äà �èçòåãëÿò� ñëåä ñåáå ñè è äðóãè àâòîðè îò íàöèîíàëíàòà ñè ëèòåðàòóðà.  òàçè ñèòóàöèÿ âñè÷êè ïðåâîäè îò áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà áåç èçêëþ÷åíèå ïîïàäàò â ðóáðèêàòà �íåêîìåðñèàëíè èçäàíèÿ� è èçèñêâàò äîôèíàíñèðàíå, ïîíÿêîãà 100%-íî. Òðóäíî å äà ñå ãîâîðè çà íÿêàêâà ñåðèîçíà ðåöåïöèÿ íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà â Óêðàéíà ïðè ïîëîæåíèå, ÷å ñëåä 1991 ã. ñà èçäàäåíè 2 (ñ äóìè � äâå) ïðîçàè÷åñêè êíèãè, ïðåâåäåíè îò áúëãàðñêè (ïëþñ íÿêîëêî ñòèõîñáèðêè è åäíà ìàëêà àíòîëîãèÿ íà áúëãàðñêàòà ïîåçèÿ).

3. Ñúâðåìåííàòà ëèòåðàòóðà å ïî-àòðàêòèâíà, îòêîëêîòî êëàñèêàòà � òîâà å çàêîí. Ðîìàíúò å ïî-àòðàêòèâåí, îòêîëêîòî ñáîðíèêúò ñ ðàçêàçè, à ðàçêàçèòå ñà ïî-àòðàêòèâíè, îòêîëêîòî ñòèõîñáèðêàòà � ñúùî çàêîí. Îòíîñíî òåìàòèêàòà: æèâèÿò èíòåðåñ êúì ïðåäñòàâåíèòå ôðàãìåíòè îò �Ìàéêèòå� íà Òåîäîðà Äèìîâà íàïðèìåð ïîêàçâà, ÷å óêðàèíñêàòà àóäèòîðèÿ òúðñè îáùè ñîöèàëíè ïðîáëåìè, ïðîáëåìèòå íà îòíîøåíèÿòà ìåæäó ïîêîëåíèÿòà â êîíòåêñòà íà äúëáîêèòå ñîöèàëíè êàòàêëèçìè. Òúðñè ÷îâåøêîòî â êîíòåêñòà íà íå÷îâåøêàòà ñîöèàëíà, ïîëèòè÷åñêà ñðåäà. Íèå ñìå ïðåìèíàëè (è âñå îùå ïðåìèíàâàìå) ïðåç ñõîäíè ïðîöåñè íà ïîñòêîìóíèñòè÷åñêàòà òðàíñôîðìàöèÿ è ìîæåì äà ñè ñïîäåëèì ìíîãî íåùà.4. Ò.íàð. ìàëêè ëèòåðàòóðè ïîïàäàò ó íàñ â åäèí çàòâîðåí êðúã: ÷èòàòåëñêàòà àóäèòîðèÿ ñëàáî ãè ïîçíàâà, èçäàòåëèòå ïúê, âìåñòî äà ñå çàíèìàâàò ñ ðåêëàìà è ïðîìîöèÿ íà íîâèòå àâòîðè è ëèòåðàòóðè, íàé-÷åñòî ïðîñòî îòêàçâàò ñå äà ãè ïóáëèêóâàò çàðàäè ôèíàíñîâèÿ ðèñê. Îáèêíîâåíî äúðæàâíàòà èëè ÷àñòíà ïîäêðåïà å íåùî, êîåòî ìîæå äà �ðàçöåïè� ïîäîáíè çàòâîðåíè êðúãîâå, è â ñëó÷àÿ ñ íÿêîè �ìàëêè ëèòåðàòóðè� (ïîëñêà, ÷åøêà, ñëîâåíñêà) òîâà ðàáîòè ìíîãî äîáðå. Çà ñúæàëåíèå, ñ áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà ïîëîæåíèåòî âñå îùå å ïî-ñëîæíî. Íî � ùå äúëáàåì òàçè ñêàëà.

ÅÂÀ ØÏÐÀÃÅÐ, ïðåâîäà÷, ïðåïîäàâàòåë (Ñëîâåíèÿ)1. Éîðäàí Ðàäè÷êîâ, �Ñâèðåïî íàñòðîåíèå�; Ãàí÷î Ñàâîâ, �Êàïàí çà êîíòðè. Ìîÿòà ñëîâåíñêà áèîãðàôèÿ�; Âàëåðè Ñòåôàíîâ, �Èçãóáåíèòå ìàãàðåòà�; Àëåê Ïîïîâ, �Ìèñèÿ Ëîíäîí�; Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ, �Ëèòåðàòóðíèÿò êåíòàâúð�; Òåîäîðà Äèìîâà, �Ìàéêèòå� (îòêúñ â ñáîðíèê îò ëèòåðàòóðíèÿ ôåñòèâàë Âèëåíèöà); Ñèëâèÿ ×îëåâà, ñòèõîòâîðåíèÿ (â ñáîðíèê íà ëèòåðàòóðíèÿ ôåñòèâàë Ìåäàíà); Äîñòåíà Àíãåëîâà Ëàâåðí, ñòèõîòâîðåíèÿ (â ñáîðíèê íà ëèòåðàòóðíèÿ ôåñòèâàë Ìåäàíà); Õðèñòî Áîé÷åâ, �Ïèñìà îò îíÿ ñâÿò� (ôðàãìåíòè); �Ìîðå�, áúëãàðñêî-ñëîâåíñêè ñáîðíèê ïîåçèÿ (îòäåëíè ïðåâîäè); �Àíòîëîãèÿ íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà�, òîì 1 (îòäåëíè ïðåâîäè: Ï. Ñëàâåéêîâ, Ê. Õðèñòîâ, Ï. ßâîðîâ, Í. Ëèëèåâ, Õ. Ñìèðíåñêè); �Àíòîëîãèÿ íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà�, òîì 2 (ðåäàêòîð è îòäåëíè ïðåâîäè: É. Ðàäè÷êîâ, Â. Ñòåôàíîâ, Ñ. ×îëåâà); Àëåê Ïîïîâ, �Êîâà÷è�.2. Áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà â Ñëîâåíèÿ ñå èçäàâà â íå ìíîãî ãîëÿì òèðàæ (400-500 áðîéêè), íî ñå ïðîäàâà äîáðå è áúðçî (âúïðåêè ñðàâíèòåëíî âèñîêèòå öåíè), îñîáåíî êîãàòî èçäàòåëñòâîòî ñå ïîãðèæè çà ïîäõîäÿùà ïðîìîöèÿ è ðåêëàìà (ìíîãî äîáðå áÿõà ïðåäñòàâåíè ïðèìåðíî �Áàãðÿíà è Ñëîâåíèÿ� è �Àíòîëîãèÿ íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà�). Äîáðå ïðèåòè ñà è àâòîðè, êîèòî ñà ðåäîâíè ãîñòè íà ëèòåðàòóðíè ôåñòèâàëè ó íàñ (Âèëåíèöà, Ôàáóëà, Ìåäàíà). À êðèòèêà, ïî-çàäúëáî÷åíè àíàëèçè íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà (îñîáåíî íà ñúâðåìåííàòà) â Ñëîâåíèÿ êàòî ÷å ëè íàïúëíî îòñúñòâàò è ñ òîâà ñå çàíèìàâàò ñàìî ïðåâîäà÷èòå è ëåêòîðèòå ïî áúëãàðñêè åçèê è ëèòåðàòóðà. 3. Òúé êàòî â Ñëîâåíèÿ áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà íå èçëèçà ÷åñòî, ñòðóâà ìè ñå, ÷å âñÿêà êíèãà å ñúáèòèå, íî ïîðàäè ëèïñàòà íà äîñòàòú÷íî ïðåâîäè íå ìîãà äà äàì îáîáùåí îòãîâîð íà òîçè âúïðîñ. 4. Ñïîðåä ìåí âñè÷êè ïðåâîäà÷è, êîèòî íå ïðåâåæäàìå îò/íà àíãëèéñêè, ñå ñáëúñêâàìå ñ åäíè è ñúùè ïðîáëåìè: òúé êàòî íàøèòå ëèòåðàòóðè ñà �ìàëêè�, ïîíÿêîãà òðÿáâà äà ñå ÷àêà äúëãî, çà äà áúäå îòïå÷àòàí ïðåâîäúò (òîçè íà �Ìèñèÿ Ëîíäîí� îòëåæà 3 ãîäèíè â èçäàòåëñòâîòî); ñàìî îïðåäåëåíè èçäàòåëè ñà ãîòîâè äà ïóáëèêóâàò �ìàëêè� ëèòåðàòóðè è íåïîçíàòè àâòîðè; òèðàæèòå ñà íèñêè, êíèãèòå íå ñå ïðåèçäàâàò, äîðè êîãàòî ñà ðàçïðîäàäåíè; èçäàòåëñòâàòà èñêàò äà èçäàâàò (àêî èçîáùî èñêàò) ñàìî óòâúðäåíè, �ìîäåðíè� àâòîðè, òàêà ÷å ÷åñòî ñå íàáëþäàâà îïðåäåëåíî èçäàòåëñòâî äà èçäàâà êíèãèòå íà åäèí è ñúùè àâòîð.

ÃÀËß ÑÈÌÅÎÍÎÂÀ-ÊÎÍÀÕ, ëèòåðàòóðîâåä, ïðåâîäà÷ (Ïîëøà)

1. Åìèëèÿí Ñòàíåâ � ðàçêàçè, �Äíåâíèöè� (ôðàãìåíòè), �Ëèòåðàòóðíà àíêåòà ñ Åìèëèÿí Ñòàíåâ� (Èâàí Ñàðàíäåâ); Áîðèñ Õðèñòîâ - �×åðíè áóêâè âúðõó ÷åðåí ëèñò� (ôðàãìåíòè); Åìèë Àíäðååâ - íîâåëà, ðàçêàçè: �Îñòðîâúò íà ïèÿíèöèòå�, �Ëåéäè Äæåéí� è äð.; Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ - ôðàãìåíòè îò �Åñòåñòâåí ðîìàí� ñúñ çàãëàâèå �Çàïèñêè íà åñòåñòâåíèêà�; Åìèëèÿ Äâîðÿíîâà - ôðàãìåíòè îò �Ãîñïîæà Ã.� ñúñ çàãëàâèå �Ìàãäàëåíà� è äð.2. Íàé-îáùî êàçàíî, áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà â Ïîëøà ñå âúçïðèåìà îò ïîëñêèÿ ÷èòàòåë ãëàâíî ÷ðåç åêçîòè÷íèÿ êîä íà áàëêàíñêàòà äåéñòâèòåëíîñò. Ñëåä 1989 ã. òÿ å ïîçíàòà íà îïðåäåëåí êðúã ÷èòàòåëè, çàèíòåðåñóâàíè îò ñëàâÿíñêèòå êóëòóðè, èëè íà ÷èòàòåëñêè ñðåäè, çàïîçíàòè ñ êîíâåíöèèòå íà �ïîñòìîäåðíîòî ïèñàíå� è ò.í. Ëèòåðàòóðíàòà êðèòèêàòà íå èçëèçà îò àêàäåìè÷íèÿ äèñêóðñ.3. Èìàéêè ïðåäâèä êíèãîèçäàâàíåòî íà áúëãàðñêè ïðîèçâåäåíèÿ â Ïîëøà è â ìèíàëîòî, ìèñëÿ, ÷å íàé-ãîëÿì èíòåðåñ èìà (áè èìàëî) êúì èñòîðè÷åñêàòà òåìà, êúì øèðîêî ðàçáèðàíîòî èñòîðè÷åñêî ìèíàëî - áëèçêî è äàëå÷íî (ðîìàíè, èñòîðè÷åñêè èçñëåäâàíèÿ). Íàé-èçäàâàíèÿò áúëãàðñêè àâòîð â Ïîëøà å Åìèëèÿí Ñòàíåâ (èìàì åäíî èçñëåäâàíå âúðõó òàçè òåìà). 4. Ôèíàíñèðàíåòî. Ïîëñêèÿò Èíñòèòóò â Ñîôèÿ ñúñ ñîáñòâåíè ñðåäñòâà ôèíàíñèðà èçäàâàíåòî íà ïîëñêè àâòîðè è òàêà íàïðàâëÿâà èçáîðà êîè àâòîðè äà áúäàò èçäàâàíè, ôîðìèðàéêè ïî òàêúâ íà÷èí ðåöåïöèÿòà íà ïîëñêàòà ëèòåðàòóðà â Áúëãàðèÿ è ñúãëàñíî ïîëñêàòà êóëòóðíà äúðæàâíà ïîëèòèêà. Ïî-ìàëêèòå èçäàòåëñòâà, êîèòî èçäàâàò áúëãàðñêè àâòîðè, íÿìàò âúçìîæíîñò äà ãè ðàçïðîñòðàíÿâàò.

ÄÀÂÈÄ ÁÅÐÍÙEÉÍ, ïðåâîäà÷ (×åõèÿ)1. Ïðåâåë ñúì òðè êíèãè: �Ìèñèÿ Ëîíäîí� îò Àëåê Ïîïîâ, �Àäðèàíà� è �Ìàéêèòå� îò Òåîäîðà Äèìîâà. Îñâåí òîâà ñúì ïðåâåë è åäèí ðàçêàç îò Ãåîðãè Ðàé÷åâ è òðè îò Ñâåòîñëàâ Ìèíêîâ, âêëþ÷åíè â êíèãàòà �Ñðåäíîùíè èñòîðèè. Àíòîëîãèÿ íà áúëãàðñêèÿ äèàáîëèçúì�.2. Îòãëàñúò íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà â ×åõèÿ å ïîâå÷å îò îñêúäåí, çà äà íå êàæåì, ÷å íà ïðàêòèêà íÿìà òàêúâ. Çà ïîâå÷åòî èçäàäåíè êíèãè íÿìà íèòî åäíà (èëè ïúê ñå ïîÿâÿâà íàé-ìíîãî åäíà) ðåöåíçèÿ; ïî-ãîëÿì óñïåõ ïîñòèãíà åäèíñòâåíî �Åñòåñòâåí ðîìàí� íà Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ. Íî è òîçè óñïåõ áåøå �ïî-ãîëÿì� ñàìî â ñðàâíåíèå ñ îñòàíàëèòå áúëãàðñêè çàãëàâèÿ; â êîíòåêñòà íà ïðåâîäíàòà ëèòåðàòóðà êàòî öÿëî òîé âñå îùå å ìèíèìàëåí.×èòàòåëñêèÿò îòêëèê ñúùî å íà ïðàêòèêà íóëåâ, àêî ñå ñúäè ïî ïðîäàæáèòå. Îò íÿêîè êíèãè ñå ïðîäàâàò åäèíè÷íè (!) áðîéêè (íàïð. �Äàëå÷ îò Òîëåäî�), îò äðóãè � äåñåòèíà åêçåìïëÿðà (íàïð. �Ìèñèÿ Ëîíäîí�), à îò íàé-óñïåøíèòå � íÿêîëêîñòîòèí (íàïðèìåð �Àäðèàíà�). ïîñëåäíèòå ãîäèíè âñå ïàê ñèòóàöèÿòà ëåêî ñå ïîäîáðè íàé-âå÷å çàùîòî ñ ïîìîùòà íà Áúëãàðñêèÿ êóëòóðåí èíñòèòóò ñå îðãàíèçèðàò îôèöèàëíè ïðåìèåðè, êîèòî äàâàò îïðåäåëåíà ïóáëè÷íîñò íà êíèãèòå. Çà ñúæàëåíèå, òîâà, êîåòî ñúñ ñèãóðíîñò íå ïîëó÷àâà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà, å ðåêëàìà è ïîäêðåïà îò ñàìèòå èçäàòåëñòâà.3. Íà òîçè âúïðîñ âñúùíîñò íå ìîãà äà îòãîâîðÿ, çàùîòî íÿìà êîíêðåòåí ïîêàçàòåë, êîéòî äà î÷åðòàå íÿêàêâè ïîñîêè. Êàòî öÿëî áèõ êàçàë, ÷å òóê ñèòóàöèÿòà ùå å ñúùàòà, êàêâàòî å â êîÿòî è äà áèëî äðóãà ëèòåðàòóðà ñ ïðåîáëàäàâàù èíòåðåñ êúì êðèìèíàëíè ðîìàíè, êíèãè, ïîñâåòåíè íà ìèñòèêàòà, è òàêèâà ñ åðîòè÷íà è æåíñêà òåìàòèêà.4. Ñïåöèôèêàòà íà èçäàâàíå íà áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà â ×åõèÿ å ñàìî åäíà, íî çà ñúæàëåíèå, å íàé-îñíîâíàòà, à èìåííî � íèêîé íå èñêà äà ÿ èçäàâà. Ïðàêòè÷åñêè å íåâúçìîæíî äà ñå íàìåðè èçäàòåë, êîéòî äà å ñêëîíåí äà èçäàäå êíèãà ñ áúëãàðñêè ïðîèçõîä. Çàùî òîâà å òàêà, çà ìåí îïðåäåëåíî îñòàâà çàãàäêà.

Áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà íÿìà äîáúð îòçâóê â ×åõèÿ è èçäàòåëèòå î÷åâèäíî ñà ïðèòåñíåíè îò èêîíîìè÷åñêèÿ ïðîâàë íà ïîäîáíî íà÷èíàíèå. Òîçè ñòðàõ å îñíîâàòåëåí, çàùîòî äî òîçè ìîìåíò íèòî åäíà áúëãàðñêà êíèãà íå å áèëà ôèíàíñîâî ðåíòàáèëíà (êàêòî ìè áåøå êàçàë åäèí ÷åøêè èçäàòåë, �äà èçäàâàø áúëãàðñêà êíèãà â ×åõèÿ å ôèíàíñîâî õàðàêèðè�). Àêî âñå ïàê íÿêîé èçäàòåë ñå ñúãëàñè äà èçäàäå êíèãàòà, îáèêíîâåíî ñå çàäåëÿò ìèíèìàëíè ñðåäñòâà. Òîâà îçíà÷àâà, ÷å íå ñå ïëàùà íà ðåäàêòîð, êîðåêòîð, ÷åñòî äîðè è íà ïðåâîäà÷, äà íå ãîâîðèì çà õóäîæåñòâåíî îôîðìëåíèå è ìàðêåòèíãîâà ñòðàòåãèÿ è ðåêëàìà. Òîâà, åñòåñòâåíî, ñå îòðàçÿâà íà êà÷åñòâîòî íà êíèãàòà. Ïðåâîä áåç ðåäàêòîð è êîðåêòîð å íåçàâúðøåí è íåñúâúðøåí, êíèãà áåç õóäîæåñòâåí ðåäàêòîð å âèçóàëíî íåïðèâëåêàòåëíà è åñòåòè÷åñêè íåèçäúðæàíà. À çàãëàâèå áåç ìàðêåòèíãîâà ñòðàòåãèÿ è ðåêëàìà ñå ïðîäàâà ñëàáî. Âñè÷êî òîâà îòíîâî ñå ïðåâðúùà â àðãóìåíò â ïîäêðåïà íà óáåæäåíèåòî, ÷å äà ñå èçäàâà áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà å íåðåíòàáèëíî è íåðàçóìíî. Âúðòèì ñå â ïîðî÷åí êðúã.Ïðåâîäà÷èòå è èçäàòåëèòå íà áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà ñà â ãîëÿìàòà ñè ÷àñò åíòóñèàñòè, áåçêîðèñòíè ìèñèîíåðè, â äîáðèÿ ñìèñúë íà äóìàòà, êîèòî ðàáîòÿò çà èäåÿòà, à íå çà ïå÷àëáà. Òàêèâà õîðà â äíåøíèÿ ìàòåðèàëåí ñâÿò ñà èçêëþ÷èòåëíî ìàëêî. Çàòîâà ñà ìàëêî è ïðåâîäèòå íà áúëãàðñêè êíèãè.

Ëèòåðàòóðè â ïðåâîä

8Литературен вестник 25.11-1.12.2015

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Вече държим в ръцете си излязлата само преди няколко дни добре оформена (художник Лех Майевски) и в обем от почти 600 страници книга с нови полски пиеси „Наследници. Антология нова полска драматургия”. Книгата е продължение на издадения през 2008 г. сборник „Съвременна полска драма” и едновременно с това е нов поглед към текстовете за театър, написани в Полша след 2000 г. Антологията, както и предишната, е подготвена и публикувана на български език по инициатива и с подкрепата на Полския институт в София. Новият сборник с полски драматургични текстове е част от мащабната програма, с която Полският институт и специално българският му център отбелязват световната Година на полския театър. Веднага трябва да кажем, че сега, когато и тази тази книга вече е факт, съвременната полска драматургия присъства най-изчерпателно и актуално в българското културно пространство от цялата преведена на български език европейска и световна нова драматургия, конкурирайки се единствено с британската и немската нова драма.Антологията ни предлага един много интересен разрез на големия масив от нови театрални текстове, които се появяват в Полша през последните петнайсет години, от 2000 г. до днес, направен от нейния съставител – известния познавач на новото драматургично писане в страната си проф. Яцек Копчински1. Той е подбрал 11 текста за театър от 12 автори (единият е написан от авторски тандем от две сестри с общ литературен псевдоним), чрез които се стреми да представи както общата картина на полската драма днес, така и основните тенденции и посоки в нея, а също и естетическия, професионалния и възрастовия профил на драматурзите, участващи в изграждането й. Книгата е снабдена с предговор на съставителя, написан на базата на добро познаване на процесите в новата полска драма и с ясно изразена позиция за тях. Яцек Копчински описва развитието на полското драматургично писане след политическата промяна през 1989 г., като обособява основните периоди в него и коментира техните основни характеристики, пиеси и представители. Така, запознавайки българските читатели с историята, личностите и обратите в съвременната полска драма, той успява и убедително

1 Проф. Яцек Копчински е историк на литературата, театрален критик, главен редактор на месечното списание „Театър”, специалист в областта на съвременната драматургия. Автор е на монографиите „Граматика и мистика. Въведение в театралната усамотеност на Мирон Бялошевски” (Варшава 1997) и „Вслушване. Пиесите за гласове на Збигнев Херберт” (Варшава 2008), том есета и театрални разговори „През къде към изхода?” (Варшава 2002), както и на няколко учебника и сценарии за документални филми. В своите книги и статии обединява интересите си към съвременната поезия, драма и театър. През 2012-2013 г. издава двутомната антология „Трансформация. Полската драматургия след 1989 година”. Инициатор и редактор на научната серия „Полската театрална пиеса. Реактивиране”. Работи в Института за литературни изследвания на Полската академия на науките; от 2012 г. ръководи Центъра за изследвания на съвременната полска драматургия там. Преподава във варшавски университети. Член е на журито на престижната Награда за драматургия на град Гдиня.

да обясни и мотивира избора си точно на включените 11 пиеси и автори. Изказаните от полския изследовател разсъждения за спадовете и подемите на полската драматургия след политическата промяна, за прекъсванията и бурното й „реактивиране”2 в края на първото десетилетие на 21. в. провокират и по-широк дебат и сравнителни анализи за развитието на текста за театър в Централна и Източна Европа през последните двайсет и пет години.Прочетени заедно, представените в Антологията пиеси веднага заявяват една категорично открояваща се обща характеристика. Това са изключително съвременни и актуални текстове, вгледани в проблемите на живота и човека в съвременна Полша. Видени през фокуса на включената в Антологията нова полска драма тези проблеми могат да бъдат сведени до три основни: 1) отзвукът, влиянието и явните и скрити прояви на историята в настоящето на днешното полско общество и днешните поляци, като историята е представена най-вече от случилото се през Втората световна война и от комунистическото минало; 2) драматичните промени и трансформации в семейството, взаимоотношенията с другите и индивидуалните съдби на персонажите в днешния свят на телевизията, компютъра и интернет, на благоденствието, забавлението и страха и 3) самотата, объркаността и обсесиите на съвременния поляк. Като цяло всяка от включените в Антологията пиеси е фокусирана върху един от тези основни проблеми, но, с малки изключения, те присъстват и се преплитат по различини начини и в различни комбинации във всички текстове. Нещо повече – вглеждането на драматурзите (независимо от поколението, към което принадлежат) в един или друг конкретен детайл от днешния живот на полското общество или в един или друг член на семейството – майката, бащата, сина, дъщерята, най-често съдържа асоциации или отчетливо препраща към символните образи на майката Полша, националната съдба, националните герои.

Както вече стана дума, в книгата, адресирана към българските театрали и читатели, са включени 11 текста за театър, първият от които се появява в Полша през 2002 г. (това е пиесата „Денят на откачалката” на Марек Котерски (1942), която първо е филмирана, а след това е поставена на театралната сцена), а последният – през 2012 г. (това е текстът на Малгожата Шикорска-Мишчук „Попелушко”, разказващ по необичаен начин за съдбата и политическото убийство през 80-те години на ХХ век на свещеника Йежи Попелушко, който тогава е изповедник на варшавските работници и независимата интелигенция). Останалите девет пиеси представят още няколко емблематични театрални автори на това силно десетилетие.Известният драматург Войчех Томчик (1960), завършил театрознание и след това магистратура по киносценаристика в Лодз през 80-те, е познат с пиесите си – остри политически сатири, както и като един от сценаристите на филма „Катин” на Анджей Вайда (2007). Антологията започва с неговата пиеса „Нюрнберг”, написана през 2005 г., която изследва задълбочено и откровено пораженията на комунистическото минало върху съзнанието и съвременния живот на полското общество.Нашумялата през последните години с пиесите и телевизионните си сценарии Марта Фертач (1975) участва с текста си „Trash story” (2008), който

2 Я. Копчински. Предговор. Наследници. Антология нова полска драматургия. София: Black Flamingo, 2015, с. 18.

по оригинален и изобретателен начин разглежда обвързаността на съдбата на човека и семейните отношения с историческите травми и останалите скрити истини от Втората световна война.Драматургът и режисьорът Мариуш Белински (1968), утвърдил се със своите постдраматични поетически текстове, фокусирани върху морала и сложните психологически мотивации на съвременния човек, е включен с емблематичната за неговата естетика „Отгоре над нас” (2009).Интересната и умело написана пиеса „Daily Soup” на сестрите Моника и Габриела Мускала, използващи артистичния псевдоним Аманита Мускария (от лат. - „червена мухоморка“) се вглежда тъжно и горчиво иронично в ежедневието на днешния човек и семейство, прекарващи живота си пред телевизора в търсене на забрава и лесно спасение от проблемите и трудностите на съвременния живот в сапунените опери и телевизионните състезания и риалити формати.От друг, дързък и оригинален ъгъл поглежда към същата проблематика, допълнена с въпросите за историята и колективната памет и вече добре познатата у нас Дорота Масловска (1983) с текста си „Всичко ни е наред” (2009)3. Реализацията на тази пиеса от едно от големите имена на днешния полски театър Гжегож Яжина в „Театър Розмайтошчи” през 2009 г. донася на двамата много награди и покани от световни фестивали и е приета за най-голямото постижение досега в поставянето на новата полска драма. По много различни, но еднакво откровенни и болезнени пътища се вглеждат в баналния трагизъм на ежедневието на човека в днешния свят на виртуалната реалност и маскираното като толерантност безразличие към другия и Мачей Ковалевски (1969) в „Мис Спин” (2006), Марек Прухневски (1962) в „Луция и нейните деца” (2003), Зита Рудзка (1964) в „Цукер сутиен“ (2007) и журналистът и драматург Артур Палига (1971) в „Незавършена история” (2009).

От представените пиеси и техните автори веднага става ясно, че Яцек Копчински е подбрал в своята Антология драматурзи от всички поколения, които изграждат образа на съвременната полска драма – от 73-годишния драматург и режисьор Марек Котерски, дебютирал през 70-те, но присъстващ интересно и активно в полското театрално пространство и днес, през поколението на 50- и 40-годишните като Войчех Томчик, Мариуш Белински, Малгожата Шикорска-Мишчук, Марта Фертач и Артур Палига до най-младата сред тях - 32-годишната Дорота Масловска.По подобен начин стои въпросът и с драматургичните естетики, използвани от авторите в Антологията. В този кратък текст нямам възможност да се спра на тях подробно, но онова, което непременно бих искала да кажа, е, че взети заедно, единайсетте пиеси очертават едно ярко, богато и разнообразно лице на новата полска

драма от началото на ХХІ век. Тази драма умело и изобретателно използва и смесва в себе си както стратегии и

средства от големите предшественици – майсторите на полската пиеса от втората половина на ХХ век Ружевич и Мрожек, така и от британския in-yer-face theatre и от следващия го германски нов експресионизъм (силно повлияли полската драма през 90-те) за да заеме днес нови територии – отвъд драматичния и постдраматичния текст за театър. Ценно достойнство на втората Антология с нови полски пиеси на български език са и майсторските преводи на Правда Спасова, Марияна Минковска, Божко Божков, Вера Деянова, Елжбиета Ейсимонт, Ина Михайлова, Йоанна Попова, Милена Милева, Боряна Пунчева и Димитрина Лау-Буковска, които не само демонстрират преводачески талант, но и рядко срещан усет за театралността на текстовете и за съхраняването й при преноса им на друг език и в друга култура.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

* „Наследници. Антология нова полска драматургия“. Съставител Яцек Копчински. Издателство Black Flamingo, 2015

3 Дорота Масловска участва в първия сборник с нова полска драматургия, издаден от Полския институт през 2008 г. (съставител Роман Павловски) с пиесата си „Двама бедни румънци, които говорят полски”, която след това има вече няколко постановки, а пиесата й „Отгоре над нас”, представена в новата антология, е реализирана на Камерната сцена на Народния театър (2013) от режисьора Десислава Шпатова.

Полската нова драма: отвъд драматичния и постдраматичния текст за театър*

Сцена от спектакъла „Отгоре над нас”, автор и режисьор Мариуш Белински, от

серията ТЕАТРОТЕКА (проект за представяне на нови полски пиеси чрез специално

заснети представления)

Литературен вестник 25.11-1.12.2015 9

Митко Новков

25 години, тоест четвърт век. Когато бях малък, в сладкарницата на родното ми село Бързия висеше такъв лозунг: „Четвърт век равен на столетие“. Чудех се тогава как 25 ще е равно на 100, хич не ми излизаше уравнението. Не ми излиза и сега, макар че вече знам – 25 години в рамките на един човешки живот, а и в измеренията на една историческа епоха изобщо не са малко. Избутваме встрани социалистическите лозунги и придърпваме в центъра Френската революция: само за 25 години, 11 месеца и 4 дни от разгромената Бастилия стигаме до погрома при Ватерло. Ако пък извисим взор от нашата камбанария, на хора от края на ХХ и началото на XXI век, гъстотата на събитията и в световен, и в национален мащаб съвсем не е по-малко наситена (от 11.IX.2001 г. в Ню Йорк до 13.XI. 2015 г. в Париж например са изминали само 14 години 2 месеца и 2 дни). Тази наситеност понякога прави така, че детайли се губят, фрагментите на цялостната картина се замъгляват, подробности се изпаряват и тогава не ни остава друго, освен да се вкопчим в по-различимите от тях, впечаталите се трайно в личната ни история, та дано успеем поне малко от малко да придадем що-годе приемлив образ на (из)миналото – тази, както знаем, чужда страна.За чужди страни ще става реч и в настоящия текст, по-точно за преведени чужди книги през този 25-годишен период. Не всички, разбира се, само онези, които дойдоха при нас от другарите ни по съдба, народите от т.нар. Източен блок, и то само славяноезичните. Може би най-характерно е, че те – в сравнение с другата литература, особено англо-, френско- и немскоезичната, малко позакъсняха. Първоначално преживяхме период на стихийно запълване на празнините и в теоретичен, и в белетристичен план, зейнали заради принудителното ни откъсване от Запада: затова „Рокамбол“ се гушеше интимно с „Генеалогия на модерността“, „Мъртвите сибирски полета“ се разпростираха чак до „Тоталитаризмът“, а библиотека „Арлекин“ мереше мишци с „Бившият режим и революцията“. Всички имена – от Фройд до Лоурънс, от Батай до Картланд, от Фридман до Кастанеда, доскоро прошепвани под сурдинка, блеснаха на „Славейков“ и само за някакви си 3-4 години любознателният читател се окъпа в тях. Към средата на 90-те наваксването приключи, дойде ред на непознати автори, там да проведем откритията си. Защото след компенсацията на пропуснатото се налагаше компенсиране и на пренебрегнатото. Пренебрегнато, естествено, само от широката публика, изкушените от истинските литературни стойности никога не са забравяли какво е Полша за българското поетично и писателско съзнание. Ние още през „захлупените години“ намирахме в полските творби онова, което цензурата пречеше да намираме в нашите – дълбочина на погледа, широта на взора, пламенност на виждането. От Хенрик Сенкевич до Ярослав Ивашкевич полската литература се радваше на внимание и пиетет. Но онова, което се яви като истинско откровение за българската публика, беше полската поезия: нобеловият лауреат Чеслав Милош, който заради бягството си през социализма беше негласно забранен, неподражаемият Збигнев Херберт с неговия герой Пан Когито и с вдъхновяващото стихотворение „Силата на вкуса“. Херберт, между другото, през 90-те е може би най-превежданият полски поет – Вера Деянова, Димитрина Лау-Буковска, Първан Стефанов… На българския поет обаче любимец е Тадеуш Ружевич, което виждаме и в антологията „Полска поезия в превод на Първан Стефанов“. А с присъждането на Нобеловата награда на Вислава Шимборска (1996) полските творци се сдобиха с почти култов статут (напълно справедливо), което особено пролича при визитите в България както на Ришард Криницки (2011), така и на Ева Липска (2014).Милош и Херберт се изявиха като ярки имена и в прозата – първият най-вече с „Поробеният разум“, вторият с великолепните си есеистични книги „Варварин в градината“ и „Натюрморт с юзда“. Въобще полското есе се радваше на завидно присъствие, Ришард Капушчински четем с цели 3 книги. Също Адам Михник, който в началото на промените, в предаването „Всяка неделя“, ни въодушеви със смелостта си, показвайки „леву руку преко десну“ на всички, според него, недоброжелатели на демокрацията. Поляците винаги са ни възхищавали със своята романтична самоотверженост, спрямо тях ние със своя оцеляващ прагматизъм изглеждаме доста свити. В края на 1954 г. например изложба на полския плакат в България слага началото на размразяването в българското изобразително изкуство. В сравнение с полския, казва тогава художникът Александър Стаменов, българският плакат бил „недоразумение“, „второстепенна живопис“. Тъкмо заради убеждението си в полската „първа класа“ посрещаме с небивал интерес всичко, идещо от техните земи дори когато не е кой знае какво. Както Анджей Сташук например, който по мое мнение се кипри със съвсем незаслужен авторитет у нас. За разлика от него обаче този на Олга Токарчук си е съвсем наред, тя

има късмет и с преводача си – Силвия Борисова се справя прекрасно. „Бегуни“ е супер роман, „Правек и други времена“ – също, а бе, супер автор! Тук ще посоча и книгата на Анджей Шчипьорски „Литургия за град Арас“, написана, вярно, през 1971-ва, но издадена на български едва през 2000 г. – завладяващо четиво. А като своеобразен преход не мога да премълча възхитата на героинята на Токарчук от „Карай плуга си през костите на мъртвите“ към Чехия и чехите; възхита, намерила белетристично въплъщение и в прекрасната книга на Мариуш Шчигел „Готланд“. Да, завладяващи четива придойдоха и от Чехия, но – за разлика от Полша, която ни се открови първоначално поетически, чехите навлязоха в България с мощна белетристична вълна. Няма изненада: всред българите Швейк на Хашек ликува триумфално още от 1932 г., когато през немски го превеждат Любомир Огнянов – Ризор и Д. Владов; Карел Чапек е с ореола на всепризнат планетарен „фантазьор“, измислил думата „робот“; Иржи Марек с неговите добродушно-криминални „паноптикуми“, имитиращи Чапековите „Разкази от единия и от другия джоб“, четем и днес с удоволствие. А какво да кажем за Бохумил Храбал с великолепните „Строго охранявани влакове“? Книга, отворила очите на мнозина от моето поколение за едно по-различно писане, далеч от ментетата на соцреализма. Но онзи, който „снизходи“ у нас като вестител на чешкото дисидентство, митологизирано и митологизиращо 1968 г., беше Милан Кундера. „Непосилната лекота на битието“ ни разгърна тоталитарната убогост във всичките й грозоти, а пазарният й успех предопредели постоянното публикуване и препубликуване на Кундера от неговия български издател („Колибри“). След това открихме Даниела Ходрова, най-вече с „Тета“ – третата книга от трилогията й „Изтерзаният град“. Дойде ред и на градовете и пътуванията на Михал Айваз, макар че преди него нямаше как да не ни сюрпризира Патрик Оуржедник с неговия ироничен поглед върху историята. Спомням си „Европеана“ със стряскащото начално изречение, че ако наредиш високите по 173 см американци – „здрави момчета“ ги нарича авторът, загинали при десанта в Нормандия – ще се получи линия, дълга цели 38 км. Този и горчив, и насмешлив (дали да не го наречем горчиво-насмешлив?) чешки поглед над света срещаме и при Мариан Пала в „Записките на чистачката Мод“. Допадна ми също „Небето под Берлин“ на Ярослав Рудиш, може би защото я четох почти едновременно с друга берлинска книга, ала написана от българин – страхотния роман на Борис Минков „Презареждане или другият куфар в Берлин“. Но най-силно ме грабна „Седмоцърквие“ на Милош Урбан – една готическа история в съвременността, пълна с приключения и написана с неизчерпаемо въображение. Любопитното е, че Михал Вивег, тъй популярен в Чехия, тук като че ли не успя да натрупа верни почитатели. По същия начин и Ян Яндоурек, който при гостуването си изрично обяви, че нарочно пише за по-широка публика. Той – освен писател, е и социолог, бил е и свещеник, а и журналист, което е важно в случая, тъй като друг журналист – Томаш Змешкал, е автор на една от най-интересните чешки книги, явили се на българския пазар в последните години – „Любовно писмо, написано с клинопис“. Изглежда, чешките журналисти кристализират в добри писатели, за разлика от българските. Преведените на български книги от Чехия не са малко, но то е логично – всички страни, за които става дума тук, имат промислена, умна и – най-същественото – последователна, устойчива и постоянна политика за подкрепа на преводи на свои автори в чужбина. Нещо, което отколе липсва в България. Податките, че положението ще се промени, са твърде крехки, едва-едва покълнали. Но пък покълналите и пораснали в могъщи крепители транслейтъри от чешки на български Маргарита Кюркчиева, Анжелина Пенчева, Владимир Пенчев, Мариана Лоскова, Добромир Григоров са онези, благодарение на които твърдим – относително, разбира се, не сме чак толкова самонадеяни, – че познаваме сравнително добре новата чешка литературна продукция. Не е сякаш така със Словакия. Не че няма преводи, но в никой случай те не могат да достигнат количеството на чешките. Вярно, издателство „Фабер“ пусна антология „Съвременни словашки разкази“, а списанието на Съюза на преводачите в България „Панорама“ посвети цял брой на словашката литература (постоянна практика на „Панорама“). Но това са откъслеци, не цялостно платно. Павол Ранков е може би най-познат. Специално на мен ми допадна „Светият демон“ на Петер Били, макар авторът да е повече поет и да пребивава не в Словакия, а в Мадрид. Вероятно поради това книгата му звучи повече космополитно, отколкото национално. Със сравнително добра популярност се ползва и Михал Хворецки, чийто роман „Компаньонът“ тук-там си спечели читатели, но толкова. Оскъдицата е „толкова“ оскъдица, че – кой знае? – дали поради недоглеждане, или пък с желание да уплътни витрината на преводите от словашки, сайтът на „Български книжици“ е причислил поетичната книга на словенеца Алеш Дебеляк „Край на носталгията“ към раздела „Словашка литература“. Но

в сравнение – особено с преводите от държавите от бивша Югославия, словашкият „щанд“ изглежда беден, направо гол и бос. Дали пък някое от идните издания на Софийския литературен фестивал да не посветим на Централна Европа тъкмо заради толкова непознатата ни литературна Словакия?В преводите от някогашната южна балканска федерация също се наблюдават диспропорции. На фона на плътния масив от сръбски книги на български, идващото от Черна гора и Словения изглежда тънка струйка. Тънка, но бистра и утоляваща: стана дума за Алеш Дебеляк, но сякаш Йосип Ости е името, което изниква на мига, когато се каже словенска литература. „Къща от език“ и „Ябълката на Сезан“ в превод на Людмила Миндова са същински бисери, макар вече да познавахме Ости от „Сараевска книга на мъртвите“, представена от Ганчо Савов в „Балкани“. На Ганчо Савов трябва да благодарим за Драго Янчар, както и за беглото ни запознанство с черногорската литература – „Глосарий“ на Йеврем Бъркович. „Ерго“ пък наскоро пусна класиката „Горски венец“ на владиката-митрополит Петър II Петрович Негош в превод на Андрей Романов (преведена за пръв път през далечната 1949 г. от Димитър Панталеев). И това е – съвременните автори от Черна гора тънат в мъгла, а не подухва и вятър, който да ги повее насам. За Босна и Херцеговина е горе-долу същото, ако не броим, разбира се, Иво Андрич за босненец, както и Йосип Ости и Миленко Йергович, гостувалия ни наскоро хърватски писател. Че то едва преди две години бе препреведен от Жела Георгиева шедьовърът на Меша Селимович „Дервишът и смъртта“, цели 44 години след първата му поява на български – кажи-речи цял социализъм време! Слава Богу, като автор той е относително познат с преводите на „Червенокосата девойка“ и „Крепостта“. Добавяме разказите на Фарук Шехич и на Фадила Нура Хавер и май трябва да спрем. Най-странно в тази босненска tabula rasa е липсата на Исак Самоковлия, евреинът с корени от Самоков, поради което родът му приема това име след преселването си през XIX век. Миленко Йергович много се учуди на празнината. Като стана дума за Миленко Йергович, спокойно можем да твърдим, че в момента той е най-популярният в България писател от Хърватия. „Орехови двори“ е великолепна книга, написана с фантазия и с искрено чувство на болка и състрадание към бастисаните от ХХ век нещастни Балкани. Но интересното е, че първоначално не романът, колкото есето беше жанрът, през който припознахме хърватите. „Стигмати“ и Малина Томова сториха много, за да се срещнем с творчеството на Дубравка Угрешич, нашата почти роднина. „Култура на лъжата“ ни цапардоса с храбрия си и не цепещ басма език, но и с богатството на речника, с пъстрите и изненадващи метафори. Угрешич е най-превежданата хърватска авторка, макар тя самата да се брои за юго-носталгик и да ненавижда бликналия през 90-те хърватски национализъм. За жалост може би поради натиска непрестанно да пише и издава, Дубравка се банализира, романите й пък се оказаха съвсем не на нивото на есеистичния й талант. Но още преди да се разочароваме, намерихме Славенка Дракулич с „Басни за комунизма“ и Миленко Йергович със „Сараевско Марлборо“. Това са двете големи теми на хърватската литература – войната и Титова Югославия; дори „Епитафия на императорския сладокусник“ се занимава с тоталитаризмите през призмата на гастрономически наслади. В лицето на Миро Гавран обаче попадаме в опровержението на горната генерализация: неговата интерпретация на библейското сказание за Юдит е може би една от най-поетичните и прелестни, срещани от мен в световната литература. Трябва да отбележа и издадената през 2003-та в два тома класика на най-известния хърватски писател Мирослав Кърлежа „Банкет в Блитва“ от „Балкани“, завърнала го след отдавнашно представяне на Кърлежа – „Завръщането на Филип Латинович“ в 1966 г.

Малки славяни в малка България25 години преводи от Полша, Чехия, Словакия и бивша Югославия, видени в 1 л. ед.ч.

на стр. 10

Ëèòåðàòóðè â ïðåâîä

Сн. Владислав Христов

10Литературен вестник 25.11-1.12.2015

Но за мен специално най-класическото и световно в литературата на бивша Югославия си остава „Хазарски речник“ на Милорад Павич. Тази книга направо ме халоса, никога няма да я забравя, дори я предпочитам периодично. Не съм единствен, Яна Букова признава, че романът й „Пътуване по посока на сянката“ в голяма степен е повлиян от Павич. А и не сме само двамата запленени и впечатлени от литературата на Сърбия, много са тук почитателите й. Но имената, които западната съседка провожда, са превъзходни (или „големи“, както биха казали сърбите): Горан Петрович, Данило Киш, Душан Ковачевич, Драган Великич, Давид Албахари, Михайло Пантич, Борислав Пекич, Гордана Чирянич, Драгослав Михайлович, Васко Попа, Владислав Баяц… Спирам, не мога да изредя всички, в България сръбските автори са множество, за което определена роля играе и високото равнище на специалността „Сърбистика и хърватистика“ у нас. Проф. Светлозар Игов – безспорен доайен, и група преводачи, които, освен изключително талантливи, са и изключително работливи: Жела Георгиева, Рада Шарланджиева, Русанка Ляпова, Людмила Миндова, Мария-Йонна Стоядинович… Така, ако говорим за късмет, сръбската литература е извадила ангелски в България именно с преводачите си. Бих казал: Дай Боже всякому автору!Македония също си намери верни транслейтъри – проф. Божидар Манов, кинокритик, ни отвори вратите за книгите на Гоце Смилевски – „Разговор със Спиноза“ се оказа приятна изненада, умна и увличаща книга, „Сестрата на Зигмунд Фройд“ обаче ме разочарова – скучна и монотонна. Съседите също хващат тази болест май – напипа авторът някоя формула, и забичва ширпотреба на кило. Нищо такова обаче не може да се каже за Влада Урошевич, който в превод на Роман Кисьов в „Митология на съня“ звучи прекрасно на български. За Богомил Гюзел и Никола Маджиров можем да кажем същото – македонската поезия е висока класа. Високата класа – и на преведените автори, и на превода им на български, обаче няма как да се усети без едно необходимо условие – наличието на издателства, поели не твърде отплащащата се мисия да довеждат малките славянски литератури до малкия български книжен пазар. Истинско щастие, че ги има: „Стигмати“, „Балкани“, „Ерго“, „Агата А“, „Колибри“, „Жанет 45“, „Парадокс“, „Сиела“, „Летера“, „Фабер“, „Панорама“, „Алтера“, „Нов Златорог“… Налично е и обяснение: всички тези държави поддържат програми, подпомагащи финансово преводите на техни автори в чужбина (Унгария, която не влиза в настоящия преглед, е пример в това отношение) и съответно българските издателства кандидатстват за помощи. Само на България не й дреме: държавната културна политика в тази посока е спорадична, неустойчива, мимолетна и субективна. Поетът и издател Божана Апостолова съвсем правомерно и навреме изпрати в тази връзка писмо до премиера Бойко Борисов, далновидно и необходимо е апелът й да бъде чут. Защото една от причините количеството преводи от малките славянски езици у нас да е много повече от преводите на българска литература у тях е именно пълното отсъствие на промислена, действена и адекватна държавна политика. Затова спрямо „малките славяни“ ние винаги сме в незавидната ситуация на лилипути пред Гъливер. Не заради друго, а защото културните български стратегии са по-незабележими и от лилипутите. Искрено се надявам осъзнаването и наченалите промени на жалкото ни състояние от Центъра на книгата в НДК поне малко да ни вдигне метрите. Българската литература го заслужава, защото тя днес спокойно мери ръста си с цяла Европа. Ред дойде на държавата и тя да започне да се съизмерва.

Малки славяни в малка Българияот стр. 9

Ондржей Заяц

Както подсказва заглавието, в този текст ще се съсредоточа върху историята на преводите от български на чешки език през последните двадесет и пет години. В сравнение с годините преди промените броят на издадените в книжен вид преводи драстично намаля. Промени се и самата система на издаване: големите държавни издателства бяха заменени предимно от малки и частни, от различни „дружества за приятелство” и подобни културни институции; появиха се дори издателства с интерес към българската литература. Преходът към свободен пазар, естествено, оказа влияние и върху ситуацията, в която се озоваха издателствата. Българската държава не подкрепя популяризирането на български заглавия зад граница, в резултат на което в последно време книгите често се финансират от преводачески грантове или излизат в много малки тиражи. Решаващо за появата на определено заглавие е не качеството на текста, а по-скоро странични доводи, свързани главно с мотивацията на преводача. (...)До 1989 г. българска художествена литература се превежда обилно, но след „нежната революция“ интересът към прозата в течение на петнадесет години на практика се преустанови, докато поезия продължи да излиза, макар и с доста условности. Сходна е ситуацията в повечето литератури от бившия Източен блок, особено в балканските; в случая с полската обаче е точно обратното – лавинообразно се издадоха забранени преди промените автори (Витолд Гомбрович, Густав Херлинг-Груджински и др.). Последното е разбираемо: чешкият книжен пазар в самото начало на „златното“ десетилетие на 90-те е затлачен не само от преиздания на емигрантски и самиздатски чешки автори, но и от преводни текстове – както забранявани до този момент, така и популярни четива. В тази висококонкурентна среда „малката“ литература няма шанс за оцелявяне. За дълъг период от време у нас не излиза дори една преводна книга на две години, камо ли няколко годишно, както е през 2012 и 2013 г., когато излизат три заглавия. Докато авторите на Българското възраждане, модернизма и всички форми на реализма у нас са сравнително лесно откриваеми, тези на 90-те години, евентуално най-младите, са почти недостъпни на чешки. Ситуацията започва да се променя едва в последните години.

„Златното“ десетилетие на деветдесетте?„Златното“ десетилетие на деветдесетте – този вече сравнително установен термин означава времето на ентусиазирано очакване и вяра в по-доброто бъдеще не само на литературата. Що се отнася до преводите от български, тези години остават далеч от определението „златни“. През целия период в реномирано издателство излиза една-единствена книга, представяща стойностен, непревеждан до този момент на чешки съвременен автор. „Балада за Георг Хених“ (Balada o Georgu Henychovi) от Виктор Пасков е преведена от Владимир Кржиж през 1997 г. и е издадена от издателство Volvox Globator. Добрият роман с психологически елементи в Чехия по принцип има немалък шанс за успех, още повече, че главният герой е с чешки произход; въпреки подкрепата на издателя и високото качество на превода обаче книгата не успя да намери по-широк читателски отклик. Все пак със сигурност чрез този роман съвременната българска проза е представена адекватно. Иначе като цяло се издават главно класиците, които на чешкия пазар (когато изобщо стигнат до него) не внасят абсолютно нищо ново. (...)До края на 90-те години се появяват общо пет превода на български художествени текстове. Три книги с поезия превежда дългогодишната лекторка по чешки език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Людмила Кроужилова. И четвъртата книга е с поезия – става въпрос за избрани стихотворения на една от най-добрите български поетеси Дора Габе в превод на Иван Доровски и Ото Франтишек Баблер, издадени под заглавие „Моят свят е безкраен“ (Můj svět je široširý). Единственият преведен прозаически текст остава споменатата „Балада за Георг Хених“.

Засега обнадеждаващи тринадесет години: нови автори и преводиВ първите години на новото хилядолетие влизаме в същия дух, но през втората половина на първото и в началото на второто десетилетие броят на всички важни за превода фигури на чешкия пазар съществено нараства – появяват се нови български автори, нови преводачи и нови издателства, склонни да издават българска художествена литература.През 2000 г. първо в София излиза стихосбирката на Кирил Христов „Каменният блян на Прага” (Symfonie Prahy) в превод на Владислав Шак. През следващите две години не е издадено абсолютно нищо. Едва през 2003 г. се появява антологията „Родихме се змейове“ (Narodili jsme se jako draci). Измежду двадесет и тримата представени автори се откриват както имена на класици (Георги Марков и Николай Хайтов), така и на съвременни автори като Кристин Димитрова, за която ще стане дума по-нататък. Сравнително пъстра е и палитрата от

Преводите на българска художествена литература на чешки език след 1989 г.

преводачи. Не откриваме обаче нито едно име, което да се повтаря на титула на книжно издание през последните двадесет и пет години, т.е. става въпрос за преводачи, които се занимават с превод епизодично. Съставители на книгата са Павел Крейчи и Елена Крейчова от Философския факултет на Масариковия университет и Надежда Сталянова от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. (...) През същата 2003 г. излиза и поетичната драма на Цветан Марангозов „Гъбата или обратното на обратното“ (Houba neboli opak opaku) в превод на Людмила Кроужилова.Година по-късно се случва голямо събитие от гледна точка на специфичното място на преводите на българска художествена проза в Чехия. В превод на Ивана Сръбкова излизат разказите на впечатляващия и наистина съвременен автор Георги Господинов. Под заглавие „Гаустин или Човекът с много имена“ (Gaustin neboli Člověk s mnoha jmény) издателство Lidové noviny, едно от най-престижните издателства у нас, издава тънка книжка – неговия сборник с разкази „И други истории“ (2001). Разказите са великолепни, преводът – много добър, авторът – известен и превеждан, т.е. потенциалът на книгата да направи пробив е сравнително голям. Става въпрос за първата книга след „нежната революция“, която привлича вниманието на „небългаристичната общност“, при това напълно заслужено. (...)През същата година излиза и пътеписът на Илия Троянов „В Африка“ (Moje Afrika), чрез който се обобщава следващата специфика в превода на българската литература след 1989 г. в Чехия. Става въпрос за превод от немски: Илия Троянов пише на немски и живее в Германия. Роден е обаче в България, където се възприема като немско-български автор, поради което го споменаваме тук. В конкретния случай става въпрос за често срещан проблем при превода на литературнотеоретични текстове (Цветан Тодоров и Юлия Кръстева), при които влияние оказва и двудомността на авторите; по този начин, въпреки че „българска“ литература се превежда на чешки, това не се отразява на броя на преведените от български книги. (...) Но да се върнем към средата на първото десетилетие. През 2005 г. отново издателство Lidové noviny и отново в превод на Ивана Сръбкова издава следващата книга на Георги Господинов – този път това е „Естествен роман“ (Přirozený román), една от най-значимите български книги след промените. Постмодерният роман, изпълнен с препратки към световноизвестни произведения, се ражда от идеята да се напише роман колаж, изграден (само) от началата на други романи. Тук става въпрос не само за безспорно стойностен роман, но и за забавна проза, изпълнена със специфично чувство за хумор. „Естествен роман“ е оценен и зад граница – той е най-превежданият съвременен български прозаически текст. Чрез него и в Чехия най-накрая към българската литература се проявява определено внимание, започва да се анализира, вероятно и в резултат на доброто реноме на издателя. В същата година излиза следващият превод от български – този път иницииран от бърненското Дружество за приятелство с южните славяни (Společnost přátel jižných Slovanů). Иван Доровски представи Вътьо Раковски с книгата „Искам да ти кажа нещо, свят“ (Chci ti něco říct, světe).По добре утъпканата от Георги Господинов и Ивана Сръбкова пътека се продължава и през следващата 2007 г., когато Ору Бернщейн превежда за издателство Havran открояващия се роман „Далеч от Толедо“ (Daleko od Toledа) на Анжел Вагенщайн. Този оценен както в България, така и зад граница текст се откроява не само със забележителния талант на автора да наблюдава и опише мултикултурния Пловдив, но и с умението му да вдъхне живот на всеки второстепенен герой, без оглед на неговата националност, образование, вероизповедание или социално положение. (...)В средата на първото десетилетие в течение на две години излизат пет български заглавия (ако броим и „В Африка“); всички преводи са на много високо ниво, показват най-доброто от българската художествена литература и са издадени в престижни издателства. Тази обнадеждаваща тенденция обаче, за съжаление, не пусна дълбоки корени. Дори следващите две-три години са време на тотален регрес. През 2006 г. е издадена билингва книгата „Разкази“ (Povídky) с обозначен на корицата автор Елизабет С. М. (от издателското каре става ясно, че това е Ели Мандаджиева). Заглавието излиза в Прага, но в резултат на отсъствието на какъвто и да било паратекст или портрет на автора не става ясно нито кой е написал книгата, нито защо Ленка Прохазкова е избрала да преведе точно нея, нито защо е издадена от Българското културно-просветно дружество в Чехия.През 2007 г. не излиза абсолютно нищо, а през 2008 г. – само споменатият роман на Илия Троянов, преведен, както вече стана ясно, от немски и съответно представян като текст, вписан в немската литература. Едва през 2009 г. малкото издателство Literární slalon издава дебютната стихосбирка „Лапидариум“ (Lapidarium) на вече известния в Чехия Георги Господинов. В случая става въпрос за първата появила се у нас стихосбирка от наистина съвременен автор. Чрез превода на автора на тази статия чешкият читател има възможност да се запознае и с българската поезия, писана

Сн. Владислав Христов

Литературен вестник 25.11-1.12.2015 11

� Ñåíêåâè÷, êðèìèíàëíàòà è ôàíòàñòè÷íàòà ïðîçà. Ïðåç ïîñëåäíèòå äâå äåñåòèëåòèÿ áåøå ïðåâåäåíî è ñîëèäíî êîëè÷åñòâî äðàìàòóðãèÿ � ìîæå áè êàòî îïèò çà îñâåæàâàùà ðåöåïöèîííà êîðåêöèÿ. Êàòåãîðè÷íî çàñòàâàì çàä ìíåíèåòî, ÷å êðèòè÷åñêèòå íàãëàñè êúì ñúâðåìåííàòà ïîëñêà ëèòåðàòóðà íå ïîêðèâàò öåëèÿ ñïåêòúð, êîéòî ïðèâëè÷à áúëãàðñêèÿ ÷èòàòåë.3. Ìàêàð ïðåç ïîñëåäíèòå äåñåòèëåòèÿ ó íàñ òðàäèöèîííî äà å áèëà ïîïóëÿðèçèðàíà ïîåçèÿòà (îò Ìèöêåâè÷ äî Éîàí Ïàâåë II), ñòðóâà ìè ñå, ÷å êîëè÷åñòâåíèòå óñïåõè íà ïîëñêàòà ëèòåðàòóðà ñå äúëæàò íà ðîìàíèñòè êàòî Òàäåóø Äîëåíãà-Ìîñòîâè÷, Ñòàíèñëàâ Ëåì, Éîàííà Õìåëåâñêà. Èçõîäíà òî÷êà çà äîáðîòî èìå íà �÷åòèâíàòà� ïîëñêà ëèòåðàòóðà îñòàâà èñòîðè÷åñêàòà òåìàòèêà ÷ðåç Ñåíêåâè÷ è Þçåô Èãíàöè Êðàøåâñêè, êîÿòî � ñúäåéêè ïî ïðåèçäàâàíèÿòà â ïîñëåäíèòå ãîäèíè � å âå÷íî ìîäåðíà. Ñïåöèàëíî âíèìàíèå áèõ îáúðíàë íà ïðîçàòà è åñåèñòèêàòà îò è âúðõó êîìóíèñòè÷åñêèÿ ïåðèîä, êîèòî â áúëãàðñêè êîíòåêñò èìàò àóðàòà íà ÷åñòíî è óìíî ñúõðàíÿâàíå íà ïàìåò, îòñúñòâàùà ó íàñ. À áëàãîäàðåíèå íà �Âåùåðà� íà Àíäæåé Ñàïêîâñêè ïîëñêîòî ôåíòúçè ñúùî íàáðà çàâèäåí ïðåñòèæ è àóäèòîðèÿ.4. Êà÷åñòâåíàòà ïîëñêà ëèòåðàòóðà â Áúëãàðèÿ äíåñ íå áè òðÿáâàëî äà ñðåùà èçäàòåëñêè ïðîáëåìè, äîêîëêîòî òÿ èìà ñåðèîçíè ñèìïàòèçàíòè ñðåä èçäàòåëè è ðåäàêòîðè. Êúì òîâà èíñòèòóöèè êàòî Èíñòèòóòà íà êíèãàòà â Êðàêîâ îêàçâàò áåçöåííà ïîäêðåïà çà ðåàëèçèðàíåòî íà ñòîéíîñòíè ïóáëèêàöèè çàä ãðàíèöà, îò êîåòî ñå âúçïîëçâàò è áúëãàðñêèòå èçäàòåëè.Åâåíòóàëíè ïðîáëåìè ìîãà äà äîïóñíà ïðè ðåäàêöèÿòà íà ñàìèòå ïðåâîäè, äîêîëêîòî èçäàòåëè è ïðåâîäà÷è áèõà ïîñòàâèëè ñîáñòâåíèòå ñè ðàçáèðàíèÿ è áúëãàðèçèðàíèÿ íà òåêñòà íàä äóõà íà îðèãèíàëà.  èñòîðè÷åñêè ïëàí äðåáíèòå óæ äåòàéëè ñà ïî-âàæíè îò ïàçàðíèÿ óñïåõ.  êðàéíà ñìåòêà íèêîé íå èñêà äà ÷åòå îðÿçàí êàòî îáåì è îñàêàòåí êàòî ñëîâåñíà óáåäèòåëíîñò Ñåíêåâè÷, à òîâà ìîæå äà ñå ñëó÷è ñ ðåäèöà àâòîðè, ÷èèòî ïúðâè èçäàíèÿ ó íàñ ñà áèëè íà çàâèäíî ðàâíèùå.

ÀÍÆÅËÈÍÀ ÏÅÍ×ÅÂÀ1. Ïðåâåæäàì ÷åøêà ïðîçà âå÷å íàä 30 ãîäèíè. Åäâà ëè áèõ ìîãëà òóê äà èçáðîÿ âñè÷êè çàãëàâèÿ, åòî íàé-ïðåäñòàâèòåëíèòå: Êàðåë Õèíåê Ìàõà � ïðîçà, ßðîñëàâ Õàøåê � �Òàêà å òî â Ïðàãà�, ðàçêàçè; Ìèëàí Êóíäåðà � �Ñìåøíè ëþáîâè�, �Íåïîñèëíàòà ëåêîòà íà áèòèåòî�, �Æèâîòúò å äðóãàäå�; Áîõóìèë Õðàáàë � �Ïîäñòðèãâàíå�, �Ñâåòëà ïå÷àë�, �Ìîðèòàòè è ëåãåíäè�, �Ïðåêàëåíî øóìíà ñàìîòà�; ßõèì Òîïîë � �Ñåñòðà�; Ìèëîø Óðáàí � �Ñÿíêàòà íà êàòåäðàëàòà�, �Ñåäìîöúðêâèå�; Èðæè Êðàòîõâèë � �Ëþáîâ ìîÿ, Ïîñòìîäåðíà�, �Ëÿãÿé äîëó, çâÿð!�, �Ëåêà íîù, ñëàäêè ñúíèùà�, �Àâèîí�; Ìèõàë Âèâåã � �Ìàôèÿ â Ïðàãà�, �Îò Õðàäà âåå ìðàç�. Íàñêîðî ïðåâåäîõ è íÿêîëêî ÷óäåñíè êíèãè çà äåöà è þíîøè: Èâà Ïðîõàçêîâà � �Âàêàíöèÿ ñ ìàãàðåøêè óøè�, �Ïîðòîêàëîâè äíè�, è Ðåíàòà Ùóëöîâà � �Øèôúðúò íà êðàë Êàðë�. Ïîñëåäíàòà çàñåãà ïðåâåäåíà îò ìåí ÷åøêà êíèãà å çàáåëåæèòåëíèÿò ðîìàí íà íàøóìÿëàòà ìëàäà ïðîçàè÷êà Êàòåðæèíà Òó÷êîâà �Áîãèíèòå îò Æèòêîâà�. 2. Ñèòóàöèÿòà ñ ðåöåïöèÿòà íà ÷åøêàòà ëèòåðàòóðà ó íàñ å äîñòà èçêðèâåíà. Äå ôàêòî äíåñ èçëèçàò äîðè ïîâå÷å ÷åøêè è ñëîâàøêè êíèãè ãîäèøíî, îòêîëêîòî â çëàòíîòî âðåìå íà ðåöåïöèÿòà íà òåçè ëèòåðàòóðè � 70-òå è 80-òå ãîäèíè (òîãàâà äúðæàâàòà ñóáñèäèðàøå çàâèäíà êâîòà çàãëàâèÿ îò ñîöèàëèñòè÷åñêèòå ñòðàíè). Ïðîáëåìúò å, ÷å àêòúò íà ïóáëèêóâàíåòî ñúâñåì íå îçíà÷àâà ãàðàíòèðàíà äîðè ìèíèìàëíà ðåöåïöèÿ, ïîðàäè îñîáåíîñòèòå íà êíèãîðàçïðîñòðàíèòåëñêèÿ áðàíø ó íàñ. Íåìàëêî îò èçäàäåíèòå ÷åøêè êíèãè âñúùíîñò ñúùåñòâóâàò åäâà ëè íå ñàìî ëàòåíòíî â áúëãàðñêà ñðåäà. Èëè îñòàâÿò ñúâñåì ðåõàâà ñëåäà è ñðåä ÷èòàòåëè, è ñðåä êðèòèöè.

на стр. 14

ÆÅËÀ ÃÅÎÐÃÈÅÂÀ1. Ñðúáñêè: Áîðà Ñòàíêîâè÷, �Íå÷èñòà êðúâ�; Äðàãîñëàâ Ìèõàéëîâè÷, �Çëîäåè�, �Òðåòàòà ïðîëåò�; Èâî Àíäðè÷, �Ìîñòúò íà Äðèíà�; Äàíèëî Êèø, �Åíöèêëîïåäèÿ íà ìúðòâèòå�, �Ëþòíÿ è áåëåçè�, �Ðàííè ìúêè�; Ìèëîðàä Ïàâè÷, �Âúòðåøíàòà ñòðàíà íà âÿòúðà èëè ðîìàí çà Õåðî è Ëåàíäúð�, �Äðóãîòî òÿëî�, �Óíèêàò�; Ãîðàí Ïåòðîâè÷, �Ìàãàçèí÷åòî �Ñïîëóêà�; �Áëèæåí è äðóãè ðàçêàçè�, �Àòëàñ, îïèñàí ñ íåáå�, �Ðàçëèêè�; Áîðèñëàâ Ïåêè÷, �×îâåêúò, êîéòî ÿäåøå ñìúðòòà�; Ìèðîñëàâ Ïîïîâè÷, �Ñúäáè�; Ìèëèñàâ Ñàâè÷, �Õëÿá è ñòðàõ�; Çîðàí Æèâêîâè÷, �Ñåäåìòå äîêîñâàíèÿ íà ìóçèêàòà�; Åëåíà Ëåíãîëä, �Ðàçôàñîâàé ìå�; Ìèõàéëî Ïàíòè÷, �Ëîâåö íà ðàçêàçè�.Õúðâàòñêè: Äóáðàâêà Óãðåøè÷, �Êóëòóðà íà ëúæàòà�, �Àìåðèêàíñêè ðå÷íèê�, �Ôîðñèðàíå íà ðîìàíà ðåêà�, �Ìóçåÿò íà áåçóñëîâíàòà êàïèòóëàöèÿ�; Ïðåäðàã Ìàòâååâè÷, �Ñðåäèçåìíîìîðñêè ìîëèòâåíèê�; Âåëêî Áàðáèåðè, �Åïèòàôèÿ íà èìïåðàòîðñêèÿ ñëàäîêóñíèê�; Ìèëåíêî Éåðãîâè÷, �Áóèê Ðèâåðà�; Èãîð Ùèêñ, �Åëèÿõîâèÿò ñòîë�.Áîñíåíñêè: Ìåøà Ñåëèìîâè÷, �Äåðâèøúò è ñìúðòòà�; Äåòêî Ïåòðîâ, �Èçñòðåë â Ìàëè Âàêóô�.2. Áúëãàðñêèòå ÷èòàòåëèòå âèíàãè ñà ïðîÿâÿâàëè èíòåðåñ êúì òåçè ëèòåðàòóðè. Âúïðåêè ÷å ïðåç ïîñëåäíèòå äâàäåñåò è ïåò ãîäèíè ñå èçäàâàò âñå ïîâå÷å ñðúáñêè/õúðâàòñêè/ñëîâåíñêè... ïèñàòåëè è ïîåòè, íèòî ñòîéíîñòíèòå àâòîðè è êíèãè îò òîçè ðåãèîí ñå èç÷åðïâàò, íèòî ëþáîïèòñòâîòî íà ïóáëèêàòà ó íàñ å çàñèòåíî. Ðàçáèðà ñå, ÷å ñòàâà âúïðîñ çà ìàëêè òèðàæè è çà èíòåëèãåíòíà, ïðîñâåòåíà ÷èòàòåëñêà ïóáëèêà.Ùî ñå îòíàñÿ äî êðèòè÷åñêàòà ðåöåïöèÿ - ñúùî íÿìà îñíîâàíèÿ çà îïëàêâàíå. Íå çíàÿ äàëè èìà àêàäåìè÷íà êðèòèêà, íî îòçèâèòå â ìàëêîòî ëèòåðàòóðíè ïå÷àòíè èçäàíèÿ, è îñîáåíî â èíòåðíåò ñàéòîâåòå, ãîâîðÿò, ÷å êíèãèòå íà ñðúáñêèòå/õúðâàòñêèòå... àâòîðè ñå ðàäâàò íà ìíîãî ãîëÿìî âíèìàíèå. 3. Êúì êëàñèêàòà � êîëêîòî è ñòðàííî äà çâó÷è, êíèãèòå íà Èâî Àíäðè÷, Ìåøà Ñåëèìîâè÷, Ìèðîñëàâ Êúðëåæà îòíîâî ñå ïðåîòêðèâàò îò ïî-âúçðàñòíèòå ïîêîëåíèÿ è ñå ÷åòàò è îò íàé-ìëàäèòå.Êúì ðîìàíèòå, à ñúùî è ðàçêàçèòå íà ñúâðåìåííè àâòîðè.Îïðåäåëåíî èìà èíòåðåñ è êúì ñúâðåìåííàòà ñðúáñêà/õúðâàòñêà/áîñíåíñêà/ñëîâåíñêà/ìàêåäîíñêà ïîåçèÿ.Ïî îòíîøåíèå íà òåìàòèêàòà - êúì âîéíèòå ïðåç 90-òå ãîäèíè íà ÕÕ â. íà òåðèòîðèÿòà íà áèâøà Þãîñëàâèÿ è êúì íåéíèÿ ðàçïàä; êúì ïðåõîäíèÿ ïåðèîä, ïîäîáåí è ñïåöèôè÷åí çà âñÿêà åäíà îò ñòðàíèòå â ðåãèîíà; êúì äðàìàòà íà îáèêíîâåíèÿ ÷îâåê � ïðåç âîéíàòà, â õàîñà íà ïðåõîäà, â ñêèòàë÷åñòâàòà ìó ïî ñâåòà.4. Ïóáëèêóâàíåòî íà ïðåâîäè îò òåçè ëèòåðàòóðè íå å òðóäíî ïî îáåêòèâíè ïðè÷èíè � èìà ïðîãðàìè, êîèòî ïîäêðåïÿò èçäàâàíåòî èì: Òðàäóêè, Òâîð÷åñêà Åâðîïà, ìèíèñòåðñòâàòà íà êóëòóðàòà íà íÿêîè îò ñòðàíèòå. Íî àêî êíèãàòà íå îòãîâàðÿ íà óñëîâèÿòà/èçèñêâàíèÿòà íà ïîâå÷åòî îò òåçè ïðîãðàìè, øàíñîâåòå é, çà ñúæàëåíèå, ñà ìèíèìàëíè.

ÊÀÌÅÍ ÐÈÊÅÂ1. Àíòîëîãèÿ íà ñòàðîïîëñêàòà ïîåçèÿ è ïðîçà, ñòèõîñáèðêàòà �Òîâà� íà ×åñëàâ Ìèëîø (çàåäíî ñúñ Ñèëâèÿ Áîðèñîâà), ïèåñàòà íà Éåæè Ïèëõ �Ñêèòå íà Ñâåòèÿ îòåö�, íàó÷íà ëèòåðàòóðà, êàêòî è ïîëñêè ïîåòè îò âòîðàòà ïîëîâèíà íà ÕÕ â. â ðàçëè÷íè èçäàíèÿ (Ñòàíèñëàâ Áàðàí÷àê, Àíäæåé Áóðñà, Ìàð÷èí Ñåíäåöêè, Ìàðòà Ïîäãóðíèê...). Áèõ ïîä÷åðòàë îáà÷å, ÷å íå ñå âúçïðèåìàì çà ïðîôåñèîíàëåí ïðåâîäà÷. Ïðåäïî÷èòàì äà ìèñëÿ ïðåâîäèòå ñè êàòî äåëî íà ëèòåðàòóðîâåä, ïðåâåæäàù ñîáñòâåíî ïîäáðàíè òåêñòîâå çà óäîâîëñòâèå � áåçáàíêíîòíèÿ ëóêñ íà ïðîôåñèîíàëíàòà íàñëàäà, àêî ïîçâîëèòå èçðàçà.2. Ïîëñêàòà ëèòåðàòóðà îòäàâíà çàåìà ñïåöèôè÷íî ìÿñòî â áúëãàðñêèÿ èíòåëåêòóàëåí æèâîò. Èçãëåæäà åäíîâðåìåííî áëèçêà è åëèòàðíà, ñëàâÿíñêà è çàïàäíà. Çà ïðåñòèæíèòå èçìåðåíèÿ íà òàçè ðåöåïöèÿ òðàéíî ïîõâàëíà ðîëÿ èãðàÿò Ïîëñêèÿò èíñòèòóò â Ñîôèÿ è �Ëèòåðàòóðåí âåñòíèê�, çà ïàçàðíàòà é óñïåøíîñò

след 1989 г. В литературната периодика се появиха множество отзиви за стихосбирката (очевидно отново и благодарение на доброто име на издателя). Паратекстът е от главния редактор на Literární slalon – поетесата Тереза Ридълбаухова.През същата 2009 г. в издателство Dybbuk излиза и „Зелевият цикъл“, сборник с разкази от Алек Попов в превод на Ивана Сръбкова. Книгата е от популярен автор, чието творчество осцилира между качествената проза и леснопродаваемите мейнстрийм четива и със сигурност го представя по най-добрия възможен начин. Сюжетите на разказите са разнообразни и благодарение на хумористичната си (често критична) окраска са лесновъзприемаеми и от по-широка публика. Първият превод на български автор в издателство Dybbuk (което през следващите години издава още две български заглавия) е безспорно и най-добрият. През 2010 г. Dybbuk издава още един български прозаически текст. Това отново е книга на Алек Попов – романът му „Мисия Лондон“ (Mise Londýn). Преводът е дело на Давид Бернщейн. „Мисия Лондон“ е сред най-продаваните през последните десет години в България книги, но с изключение на маркетинговия успех в нея не би могло да се открие нищо, заради което да си заслужава да се преведе. (...) Следваща година, следващ превод в Dybbuk, следващ преводач. „Български еротикон“ (Bulharský erotikon), избрани „легенди, приказки и хуморески от България и Македония“ с подзаглавие „Как мъжете се идентифицират със своя член“, е дело на преводаческата лаборатория на Ян Отченашек, когото познаваме повече като преводач от хърватски.През 2012 г. в издателство Petr Štengl излиза едно библиофилско издание – избрани стихове от Георги Господинов в превод на автора на тази статия. Книгата е по-скоро артефакт и почти не може да се намери (поръчка е възможна единствено от издателя). Междувременно на бял свят се появи и стихосбирката на Димитър Кенаров „Апокрифни животни“ (Apokrifní zvířata) в превод на Марцел Черни – българист, който добави към книгата интересен послеслов. Тук става въпрос за превод на цялата стихосбирка на младия поет. На прелома между първото и второто десетилетие вече се превежда на чешки не само проза, но и поезия, за които читателят може да бъде сигурен, че няма да попадне на заглавия, отпечатвани с комерсиална цел. През същата година в издателство Barrister & Principal излезе романът на Стефан Кисьов „Екзекуторът“ (Kat) в превод на Надя Алянабиова. Изборът да се преведе точно тази книга поразително напомня ситуацията с „Мисия Лондон“ на Алек Попов. И „Екзекуторът“ е много популярен, награждаван и продаван роман (получава наградата „Български роман на годината“ на фондация ВИК през 2004 г., допечатван е четири пъти), предназначен за по-широка читателска аудитория. (...)През 2012 г. в издателство Literární slalon излезе още една книга – „Бивш чужденец“ (Bývalý cizinec) от Валентин Попов, която популяризира българската литература у нас, но не увеличи броя на преводите от български. Художникът Валентин Попов всъщност от години живее в Чехия и говори и пише на чешки толкова добре, че книгата не се нуждае от преводач, защото е написана на чешки. Миналата година излезе стихосбирката на Кристин Димитрова „Сутринта на картоиграча“ (Ráno hráče karet). Издаде я бърненското издателство Větrné mlýny в превод на автора на тази статия. Книгата е резултат на съвместната работа на авторката и издателството в рамките на проекта Across Europe; Větrné mlýny представи Кристин Димитрова и в книгата с пътеписи „Където не сте у дома“ (Kde nejste doma). По Коледа в издателство Petr Štengl се появи и романът на Теодора Димова „Адриана“ (Adriana) в превод на Давид Бернщейн. (…)

Казано и подчертаноСитуацията през 90-те години се отрази на преводите – за цяло десетилетие на чешки са преведени двама поети, от които единият е класик (Пейо Яворов) и е познат на чешката публика от поредицата „Световна литература“ (Světová četba) на издателство Odeon; една поетеса, също вече превеждана на чешки; една поетична антология и една прозаическа книга от съвременен автор. От тези пет книги четири са с поезия – една излиза в България, а останалите три остават de facto недостъпни за чешкия читател. Трима са преводачите, които превеждат активно, но нито едно издателство не проявява траен интерес към издаването на българска литература. Ситуацията е наистина тъжна.След 2000 г. преводите на българска художествена литература се увеличават. Превежда се от български и немски; превеждат българисти и небългаристи; издават се и поезия, и проза, качествена литература и мейнстрийм хитове; преводи излизат и в Чехия, и в България. Съществено се увеличава и броят на преводачите и издателствата, чиято дългосрочна амбиция е да продължат да издават български автори. Бъдещето изглежда сравнително оптимистично.

Преведе от чешки СЛАВЕЯ ДИМИТРОВА

Текстът се публикува със значителни съкращения.Преводът е направен по: Zajac, Ondřej. Překlady bulharské krásné literatury do češtiny po roce 1989, Plav. Měsičník pro světovou literaturu, č. 10, 2013, s. 48-53.

1. Êîè àâòîðè è êíèãè ñòå ïðåâåëè?

2. Êàê áèõòå îïèñàëè ðåöåïöèÿòà (êðèòè÷åñêà è ÷èòàòåëñêà) íà ëèòåðàòóðàòà, îò êîÿòî ïðåâåæäàòå, ó íàñ?

3. Êúì êàêúâ òèï çàãëàâèÿ îò ïðåâåæäàíàòà îò âàñ ëèòåðàòóðà èìà íàé-ãîëÿì èíòåðåñ â Áúëãàðèÿ (ïî îòíîøåíèå íà æàíðà,

ïåðèîäà, òåìàòèêàòà...)?

4. Ñðåùàòå ëè íÿêàêâè ñïåöèôè÷íè òðóäíîñòè ïðè ïóáëèêóâàíåòî íà ïðåâîäè îò ëèòåðàòóðàòà, ñ êîÿòî ñå çàíèìàâàòå, â ñðàâíåíèå

ñ êîëåãèòå âè, êîèòî ïðåâåæäàò îò äðóãè åçèöè?

Погледът на преводачитеПреводът у насËèòå

ðàòóðè

â ïðåâîä

12Литературен вестник 25.11-1.12.2015

Днес като че ли вече не може да се говори за разрушаване на романовата структура. Първата

причина бе изложена: вече няма какво да се разбива. За втората загатват размишленията на Господинов и Уелбек: ако днешният роман се отнася към съвременния свят, фрагментаризацията му е неминуема.Затова не бива да възприемаме формата на Господиновия „фасетъчен роман” като необходимост, в смисъл, че авторът така и така не би успял да напише „нормален” роман. Все едно дали би успял или не – затворената цялост вероятно би се разминала със стремежа да бъде уловен съвременният живот. Вече не сводът на сюжета придава завършеност на романа, а „единствено” авторският жест. (...)

ОНДРЖЕЙ ХОРАКСветът според мухата, Lidové noviny, 02.07.2005 (Чехия)

Гаустин е „пътуващ” герой в поезията и прозата на

Господинов. Идентичността му е непостоянна: живее, умира и отново оживява в различни времена и непрестанно променя имената си (...) Приемането на нови и нови (или стари) идентичности и истории е съдба и на други герои на Господинов, то е движещата сила на разказването, източникът на завръзките, размишленията, тъгата и безпокойствата. (...) Героите на Господинов начело с Гаустин са българското превъплъщение на Шехерезада, която чрез нови и нови продължения на разказа се съпротивлява на смъртта. При това с деликатен хумор представя реалиите на предпосттоталитарна България. И улавя една житейска атмосфера и усещане, които са много близки на родените у нас през 60-те и 70-те години.

ДАНИЕЛА ИВАШИТАLidové noviny, 26. 03. 2005, Чехия

Толкова сюжетни линии има тук, че не е възможно да се резюмира дори част от тях – и не в това

е въпросът, защото не за последователно разгърнати повествования в книгата на Георги Господинов става въпрос. Тяхната сила е по-скоро именно в онова „разприказване“ – по всяка тема, свободно, кратко и ефективно. А това не е лесно изкуство, защото изисква съвместяване на образи, реквизити и ситуации по такъв начин, че в миниатюрните епизоди синтетично да въплатят всичко това, което не е възможно подробно да се опише в толкова стегната форма. На българския писател това му се получава превъзходно. (...)

ЮСТИНА ХМЕЛЕВСКАКратко, стегнато, не по темата, Nowe Książki, 11/2011

(http://czytelnie.blogspot.bg/2012/01/krotko-zwiezle-nie-na-temat.html), Полша

В едно есе Дубравка Угрешич казва, че на световния литературен пазар за писатели от страни като

България винаги има само едно място. Както стоят нещата днес обаче, българите се пребориха за две места. На глобалната литературна сцена поне двама български писатели се пребориха за разпознаваемост. Единият е Алек Попов, а другият - Георги Господинов. След „Естествен роман” издателска къща „Геопоетика” публикува и превода на книгата на Господинов „И други истории”. Както се подразбира и от заглавието, става дума за сборник с разкази, много различни помежду си и тематично, и поетически. Някои от тях са постмодерни метатекстуални вариации, а някои чисто реалистични и почти чеховски скици. Въпреки това, и когато е абсолютен постмодернист, Господинов е преди всичко класен разказвач. (...) Любителите на романтиката, всички онези, които обичаха и обичат филмите „Преди изгрев” и „Преди залез”, ще се влюбят в разказа „Божури и незабравки”. Рядко се удава на някой писател да разкаже на едва четири страници така ефектно, така пълно и така достоверно една история за истински голямата любов. Някои от разказите на Господинов кокетират със SF-жанра, някои са почти старомодни хуморески, някои като че ли идват от жанра как преживяхме комунизма, но абсолютно всички са майсторски написани. (...)

МУХАРЕМ БАЗДУЛ Български божури: Четиво за лятото - не се надявайте, че

ще се отървете от книгите, Vreme, 04.08.2011, Сърбия

Един от основните проблеми в творчеството на българския писател е самата литература и

литературност. Господинов, писател, но и литературовед, съгласно поетиката на постмодернизма, не просто поставя въпроси за границите на жанровете, но ги премества. Елементи на играта с конвенциите и литературната традиция може да бъдат забелязани още в първия сборник с поезия, в който авторът сблъсква различни кратки поетически форми. Веднага след прехода през 1989 г. се опитва да намери нов, по свой начин чужд език, различен от този, на който го учат в комунистическото училище.Въпреки че от това време са минали двадесет години, Господинов във всяка своя творба се опитва да намери език и форма, съответстваща на променящата се действителност. (...) Преломен за литературната кариера на Господинов се оказва неговият дебют като прозаик, „Естествен роман“. В тази, наброяваща около сто страници книга, разказвачът, млад писател, се опитва да се справи с лична трагедия – разбира, че не той е бащата на детето, което очакват с жена му. Поради това решава да се хвърли във водовъртежа на работата върху роман. Привидно маловажни и случайни истории, на които и в които попада, представляват опит за бягство от проблема – от невъзможността да се справи с действителността, а заедно с това и от неспособността или по-скоро нежеланието да създаде класически роман. Кризата на жанра става буфер за личната криза. (...)Формално, от перспективата на масовата литература, творбата на Господинов не е съвсем новаторска. Обаче фрагментарният роман освен че е просто прекрасно написан, притежава безспорно качество – от парченца, цитати и алюзии писателят успява да сътвори серия от картини, съставящи образа на живота в посткомунистическа България. (...)

МАГДАЛЕНА ПИТЛАК Невидимите кризи, Tygodnik powszechny, 14.10.2012

(https://www.tygodnikpowszechny.pl/niewidzialne-kryzysy-17417), Полша

На Господинов не му липсват добри идеи, а „Естествен роман“ като че ли е резултат от

инвентаризацията на някое забравено чекмедже с бележки, скици и чертежи, върху чиято разширена разработка един по-икономичен автор би създал няколко сборника с разкази или дори няколко кратки романа. Затова, още една похвала, този път за авторовата самокритичност. Неговият изказ е ясен, непосредствен и по същество, с редки лирически дигресии; Господинов е склонен към афористичност; по-близък е до цинизма, отколкото до меланхолията, и все пак достатъчно рефлексивен, а ако му потърсим сродници сред нашите писатели, най-близки биха му били Марио Бърклячич, Владо Булич и Крешимир Пинтарич (въпреки че за разлика от последния, Господинов се въздържа от афекти, а от всички изброени той е, струва ми се, много по-начетен). Песимистичната представа за света при него се усеща, но не преобладава, а действителността на българския преход Господинов засяга съвсем спорадично, като по-често се оттегля в иделогически необременени спомени. Въпреки анархичността на разпокъсаната, мозаична структура, разпръснатите кратки скици на края се сливат в романова цялост, която не жертва своята компактност за сметка на разноликостта на частите си. Така „Естествен роман“ се разкрива като една от най-приятните литературни изненади на 2005 и във всички случаи провокира желанието за по-задълбочено

изследване на недостатъчно познатата ни съвременна българска литература. (...)

БОЖИДАР АЛАЙБЕГОВИЧ http://www.lupiga.com/knjige/

prirodni-roman, Хърватия

В началото бих отбелязал, че Алек Попов трябва да се чете и поради най-елементарна причина – тази

причина се нарича югославска, а по-късно сръбска суета. Или, може да се каже – има още балкански кучета, освен нас сръбско-хърватските шаровци. Обикновено сме свикнали, че България е синоним за тъмна Индия и че тя е всъщност държава, в която са успешни само евтините годишни почивки и Христо Стоичков. А сега си представете, говорим за литература и то много добра литература, с която би се гордяла която и да е световна култура (ако въобще има смисъл да делим световната култура на култури). В този смисъл, книгата с разкази на Алек Попов „Ниво за напреднали” ще ни дойде добре, като шамар, на нас, суетните глупаци.Между другото, лечението на комплекса за величие не е единствената причина да прочетете тази книга. Разказите, събрани в този сборник, са оглушително остроумни и проницателни репортажи от тази наша граница на световете, граница, от която се виждат ясно и страхотиите на Запада, и ужасиите на Изтока, и особено добре се осъзнава, че смесени по-лесно се пият1. Попов е болезнено циничен и безмилостен към комплексите на малките държавици и техните вековни истории, пълни с юнаци и герои, но с не по-малка сила текстуалните му стрели се забиват в привидно здравата, чиста и парфюмирана тъкан на западните спасители. Историите са разказани главно в изместения регистър и често авторът ги довежда до границите на монти-пайтъновския абсурд. (...)

БОЯН МАРЯНОВИЧВесел постапокалипсис, Danas, 01.07.2013, Сърбия

В разказите на Попов се преплитат абсурд, гротеска и черен хумор с проникновено наблюдение на

заобикалящия свят. (...) Препоръчвам книгата на всички, които – парадоксално, но такъв е и Попов – обичат както фантастиката, така и проницателното наблюдение на заобикалящия свят, обичат нещата, които не са казани директно, а между редовете. Но може би това е отличителен знак на добрата литература, а може би не? Читателите с богато въображение са заплашени от безсъние след прочитането на книгата на Попов. Затова защото според автора всякакви тайнствени опасности дебнат не някъде другаде, а в нашия собствен дом. Смъртоносна се оказва банята, мазето и особено жилището, което наемаме и което вече има своята мрачна история. Ако през нощта в празното жилище чуваме стъпки, драскане по тръбите в банята или просто чувстваме нечие присъствие, то може би това е под влиянието на книгите на българския автор. Аз самата го преживях и знам какво говоря. Така или иначе вече съм фен на Попов и смятам, че ние ще станем много. (...)

КАРОЛИНА БЕЛЕНИНhttp://www.pk.org.pl, Полша

Всичко се разиграва с подчертана интензивност, както в гротеските отпреди сто години. И тук се смеем на

чуждото вцепенение или на чуждото нещастие – само че то не е чуждо. Смеем се сами на себе си, защото разказите за заблудените и пропаднали българи разказват за хората от малките страни в Европа, където „комунизмът тъкмо се беше изнизал от историческата сцена като пръдня“; за хората, които искат за пръв път в живота да излязат от страната си и да оставят диря в света. Само че светът остави сериозна диря върху тях. (...)Алек Попов е сатирик и хуморист, който пише не с отрицание, „против нещо“, заради някакъв локален комплекс; той пише с поглед към невъзможната ситуация на един свят без граници, в който обаче остават вътрешните прегради. (…)

1 Цитира се П. П. Негош, „Горски венец”.

Ïàðàëåëí

è

ïðî÷èòè

Литературен вестник 25.11-1.12.2015 13

На първо място българската литература не попада сред тези, които неизкушеният читател би

следял с възторг. Има обаче случаи, когато си заслужава да се загърбят предразсъдъците и да се пренебрегнат нахлуващите в съзнанието асоциации, свързани с бившия Източен блок. Такава причина за отхвърляне на стереотипите е съвременната писателка Теодора Димова, превеждана многократно на английски и немски език и ценена високо на Запад. Нейният експериментален роман „Адриана“, представляващ едно изключително интересно четиво, на чешки публикува издателство Petr Štengl. За „Адриана“, удивителната жена от заглавието, само се говори: самата тя изобщо не се появява в романа. Накрая можем само да гадаем коя от различните гледни точки, които ни предлагат останалите герои, предимно мъже, е най-близо до реалността.

ВОЙТЕХ ВАРИШReflex, 2.1.2014, Чехия

Това всъщност e определен тип болна, нездрава до степен на патология невинност, резултат

колкото от общото критично състояние на българското посттоталитарно общество (в България периодът след падането на режима е означаван като „преход“), в което липсва Бог, толкова и на наследената родова (кармична) обремененост и лошата семейна среда, когато точно дисфункцията на семейството въвлича тези „невинни“ в безкрайния водовъртеж от причини и следствия: жертвите се превръщат в престъпници, а те от своя страна създават следващи „невинни“ жертви. В непосредствен импулс за авторката да напише романа „Майките“ се превръща действителна случка: през 2004 г. в Пловдив в едно основно училище две четиринадесетгодишни момичета убиват брутално своя съученичка. Посредственият писател не би извлякъл от булевардната тема нищо повече от долнопробна история, документираща развалата, безчувствеността и изгубените ценностти у днешните тийнейджъри. Димова обаче преследва други цели: донякъде изгражда sui generis социологическа сонда за пагубните причини, довели децата до колективното (може да се каже, ритуално) брутално убийство на обожаваната учителка Явора – в тази посока авторката е заинтригувана (в добрия смисъл на думата) и в дълбочина отразява „болестта на своето време“; същевременно обаче – използвайки съвременните наративни техники (поток на съзнанието, редуване на няколко гледни точки, плавни преходи между реалност и халюцинации, мистериозни онирични сцени) – превръща романа преди всичко в литературно, художествено изтънчено произведение. (...)

МАРЦЕЛ ЧЕРНИ Човешки тревожни, но художествено омагьосващи Майки-

немайки, iLiteratura.cz, 22.10.2015, Чехия

Андрея, Лия, Дана, Александър, Никола, Деян, Калина. Подробно научаваме историите на тези деца.

Всяко от тях под влиянието на Явора се променя (макар че не само те; целият клас претърпява метаморфоза; става най-добрият в училището). Димова, говорейки с техния глас, използва много малко точки (веднага асоциирах това с един от разказите на Войчех Кучок; той не е първият, послужил си с този метод, но именно неговите думи благодарение на това се запечатаха в моята глава). Благодарение на този похват тези истории се четат бързо. Душђт те. Не ти позволяват да прекъснеш. Не ти позволват да се забавиш. Не ти позволяват да си вземеш дъх. Хипнотизират. След всеки разказ има разговори, които са провеждани с героите. Разпитвани са от полицията и психолога. Какво се е случило? Какво?! Хиляди въпроси. Едно прокраднало се решение. Грешно. (...)Книгата е само 180 страници. Но тези страници ще ви омагьосат. (...)

КАТАЖИНА ЗАРЕЦКАhttp://www.przystan-literacka.pl, 27.06.2008, Полша

Учудващо, но българската литература ни е толкова чужда, колкото, да си го кажем, и малайската

литература. Романът „Майките“ на Теодора Димова, една от най-популярните български позиции на книжния пазар през последните години (...), може да промени коренно тази ситуация. Това е разтъсваща книга, в която емоционалният хлад се съвместява с отчаяната,

Подборът на разказите и преводът на Ивана Сръбкова ни представя Алек Попов като отличен стилист, с усет за композиция, който притежава способността да наблюдава без излишно високомерие географските и човешките граници от двете страни. Хуморът му не е снизходителен, но не е и омаловажаващ. Предлага ни добра, питателна храна преди решително да се хвърлим към следващата пропаст.

ДАНИЕЛА ИВАШИТА

Внимание, българин!, Lidové noviny, 13.02.2009, Чехия

„Най-смешната книга в новата българска литература“, пише на корицата на романа на

Алек Попов „Мисия Лондон“. И безспорно той е много забавен. Българската литература не предизвиква у нас особено голям интерес – нито у издателите, нито у читателите. Съдейки по „Мисия Лондон“, това е наистина жалко, въпреки че не може да се предполага, че в България изобилства от толкова атрактивни заглавия. (...) С качествата на книгите на Попов имахме възможност да се запознаем миналата година, когато на чешки излезе сборникът му с абрсурдни саркастични разкази „Зелевият цикъл“. (...) И „Мисия Лондон“ развърта неговото чувство за сарказъм на невероятни обороти. През 90-те години за известно време Попов е културен аташе в българското посолство във Великобритания. Част от това, което е описано в книгата, се основава на автентични впечатления, но по-голямата част без съмненение е дело на неговата фантазия (както авторът учтиво предупреждава в началото на своя текст). Нека уточним, че тази фантазия е доста необуздана и много язвителна. (...)

АЛЕНА СЛЕЗАКОВАРоманът „Мисия Лондон“ разсмива читателя. Но

добронамерен не е, iLiteratura.cz , 8.05.2010, Чехия

„Мисия Лондон” е книга блестяща, сериозна, оглушително смешна, майсторски написана

и също така майсторски преведена, а за хърватските читатели има и специфична стойност и допълнително значение. От една страна, си струва Алек Попов да бъде препоръчан на веселата банда на десетте хиляди читатели на Анте Томич, докато от друга страна, още по-сърдечно и още по-бодро го препоръчваме на всички, които презират Томич от дъното на душата си и без да го четат, се кълнат пред целокупната зрителска аудитория на националната телевизия, че това, което той пише, никак не им е смешно. Сега, благодарение на издателство Меандар, и тези могат да се отпуснат и свободно да се посмеят на добра проза.Това ще бъде голямо събитие за хърватската култура и литература, на по-голямо не можем да се надяваме. Въпреки че тукашните родолюбци още от седмото столетие клонят към Запада и се преживяват като западняци във всяко свое недоучено и бездарно пренебрежение, всички техни просветители са дошли от Изтока. От Кирил и Методий, през Кустурица и Андрич, чак до Алек Попов.

МИЛЕНКО ЙЕРГОВИЧАлек Попов: България Хубава наша2, Subotna matineja,

04.12.2010 (http://www.jergovic.com/ subotnja-matineja/alek-popov- bugarska-lijepa-nasa/), Хърватия

2 Препратка към хърватския държавен химн „Lijepa naša“(Хубава наша) - бел. прев.

почти животинска потребност от любов и топлина, книга, която не дава спокойствие, предизвиква едва ли не физическа болка и не позволява да бъде забравена. (...)Романът на Димова е конструиран с хирургическа прецизност – единство на време и място, бавно съвместяване на привидно независими една от друга сюжетни линии, седем различни стилистически части, портретиращи всеки от учениците, обвинени в убийство, кратки извадки от необичайното разследване, в края – трагичен финал. Всяка от частите е перла на психологическия портрет, а заедно с това разтърсващ образ на семейния ад, в който вместо родителска любов като кошмарна мантра се повтарят майчините слова: „Защо те имам, защо те родих?“. Болна семейна ситуация, нищета, натиск на средата, житейски неуспехи – всичко това оставя своето петно върху детския характер. Димова внушава също така и други източници на изкривената психика – неслучайно нейните герои са връстници на новия строй, който оказва влияние в значителна степен на разпада на междучовешките отношения, на атрофията на чувствата и на девалвацията на моралните норми. Въпреки всичко обаче ситуацията не е еднозначна и проста - тийнейджърите от „Майките“, въпреки неблагоприятните обстоятелства, героично се борят за частица разбиране и любов. И именно тя ще ги погуби. Любовта става за тях наркотик – опитът да го оставиш е като операция на отворено сърце. Андрея, Лия, Дана, Арлександър, Никола, Деян и Калина не преживяват тази операция.

МАЧЕЙ РОБЕРТУчилище на живот и смърт – Теодора Димова, „Майките“, http://czytamcentralnie.blogspot.bg, 29. 03. 2012; първоначално

тексът е публикуван в “Dziennik. Polska-Europa-Świat”, Полша

още на стр. 14

Ïàðàëåëí

è

ïðî÷èòè

Сн. Владислав Христов

14Литературен вестник 25.11-1.12.2015

Антология на българската литература, І и II том, съст. Людмил Димитров, Любляна, 2008

За българската литература в Словения се знае малко, независимо че става дума за най-старата славянска литература и че

навремето връзките между словенските и българските писатели са били много активни. В този смисъл за опознаването на безспорно богатата българска литература навярно ще допринесе именно тази антология, която извън всякакво съмнение е една изключителна придобивка не само за словенските, но и за чуждите читатели, тъй като на практика е уникална по рода си българска антология.

ВЕСНА ОСТЕРЦ„Еър Белетрина“, Словения

Българската литература е най-старата славянска литература, началото й е поставено през ІХ век. Целта на двутомника е да я представи на словенските читатели с класически текстове от дванайсетте века на нейното съществуване. Подобна антология не е правена никъде другаде, освен в Словения. Тя не представя само историческото развитие на българската словесност, но е и панорама на нейната словенска рецепция. Всички текстове, включени в съдържанието, са преведени от оригинала.

ЯСНА ПОТОЧНИКРадио „Словения“, програма „Ars“

Кристин, която маха от влака. Съвременен български разказ, съст. Михайло Пантич, Нови Сад, 2011

(...) Михайло Пантич и неговите сътрудници (преди всичко преводаческият екип) са успели, струва ми се, в един все пак редуциран избор да представят поетическия и тематичен плурализъм и многообразната поетическа чувствителност на съвременната българска проза, така

че ми е трудно да си представя толкова претенциозен читател, който в този избор да не открие поне три-четири „скъпоценности“, съвсем непознати досега. Между тридесетте разказа на двадесет и шестимата писатели, на около триста страници, на практика няма „случайни”; въпрос на лични естетически и други предпочитания е кои да бъдат изтъкнати. На пишещия тези редове му се струва особено важно, наред с вече казаното, да обърне внимание на лиризирания „урбанистичен реализъм” на Палми Ранчев ( Светофарът) и на Валентин Пламенов (в разказа за курвата с три висши...), на Виргиния Захариева, която, внимавайте сега, пише като Елена Ленголд, която се е наслушала на пънк и напушила на трева, или Деян Енев, с меланхоличната история за спомена и преходността, чрез (не)действителния образ на една Мима, която не е Лашевска1, но някак си е... И после, Кристин Димитрова, с един от онези Вечно Наши разкази за травестиите на „преходa” и за това, че някъде помежду им човешките ни животи изтичат между пръстите ни, или Стефан Кисьов с чаровния „малък” разказ Фридрих Дюренмат, един от онези от своеобразния „емигрантски цикъл” в тази книга, който формира една от ключовите й линии. С Димитрова естествено се свързва Захари Карабашлиев с Кратка история на самолета, макар и със съвсем различна атмосфера. На друга страна тегли впечатляващият интимен запис на Ваня Щерева, а и Калин Терзийски с необикновения разказ за Любовта на 35-годишната жена е конкурент за повишеното внимание на бъдещите преводачи. Силвия Томова не пропуска нито дума в безпощадното портретиране на един постмодерен мъжки нарцис, Елена Алексиева се занимава със своеобразна „антиутопична” културпесимистична проекция на тихата „смърт на литературата” (и четенето) сред повсеместната презадоволеност и ирелевантност, Радослав Парушев търси в наглед незначителните и случайни травми от детството формирането на ценностния свят на възрастния човек, а Васил Прасков в (хипер)реалистичния и подчертано автобиографичен, доволно дълъг прозаичен текст Arest.сom представя брутална картина на извечната човешка страст за потискане и издевателство над Ближния. „Виновен” или не: всъщност в света на прокълнатия двор това веднага става маловажно, дори и за самия заключеник ...

ТЕОФИЛ ПАНЧИЧИз „Чаушеско и други българи”, Време, 18 август 2011, Сърбия

Преведоха: ЕЛЕНА ХРИСТОВА, ИНА ХРИСТОВА (от сръбски и хърватски),

ВИТКА ДЕЛЕВА (от полски), АНИ БУРОВА, СЛАВЕЯ ДИМИТРОВА,

ТИХА БОНЧЕВА (от чешки), ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ (от словенски)

1 Мима Лашевска - героиня от разкази на Момо Капор – бел. прев.

от стр. 11

Преводът у нас

„Човекът с многото имена. Антология на българската проза от края на XX и началото на XXI век“, съст. Галя-Симеонова – Конах, Варшава, 2007

Заглавието на антологията – „Човекът с многото имена” – може в известна степен да заблуди потенциалния читател. Аз направих асоциация с някакъв модернистичен проект на идентичността, с проблем на личността, с нещо старовремско. Това заглавие, поставящо в центъра гордото „човек“ (...), не се свързваше с

интересите и навиците, които направляват читателката на най-нова проза. Интересният предговор на Галя Симеонова-Конах дава възможност да попълним голяма част от незнанието, заради което сме длъжници по отношение на българската литература, оскъдно превеждана в Полша, но все пак открито си признавам, че не знаех какво ме очаква между кориците, а заглавието ме подведе. Впрочем бързо се оказа, че в тома е отбелязана самобитността на представяната литература (...) Това не са приказно-курортните Балкани, а една версия едновременно свойска (поради своето политическо родословие) и екзотична в реалиите, детайлите, пейзажите, стиловете на повествование. (...) Със сигурност една от сюжетните линии, един от ключовете към тематичните и идеологическите препратки в сборника е метафизиката, отчетливият глад за нея. Трудно ми е да оценя как това се съотнася с историята на литературата в периода 1945-1989 г., може ли да се открие в търсения диалог с отвъдното и тайнственото, в малко суеверното и със сигурност неортодоксално търсене на абсолюта вид реакция на комунизма, но има нещо от това. (...) Ако над текстовете се носи дух на разочарование от не толкова бързите промени в света, поглеждането към традицията дава на писателите основа. И не бих се борила за модернизирането на този образ, защото първо (с помощта на тази антология) си струва да се запознаем с локалната отличителност на българската проза. И може да я конфронтираме с „европейскостта“ на полската проза след 1989 г. (...)

ИНГА ИВАШУВБългарската разноименност, Pogranicza, 1/ 2008, Полша

„Родихме се змейове. Антология на съвременния български разказ“, съст. Павел Крейчи, Елена Крейчова, Надежда Сталянова, Бърно, 2003

Антологията „Родихме се змейове“ съдържа текстове от 32 автори от различни творчески поколения, с различен художествени подход и стил. Включените в нея български текстове могат да се разглеждат от читателите като свидетелство за развитието на разказа в

българската литература през столетието, което вече приключи. Книгата с избрани творби на български прозици „Родихме се змейове“ е последната антология с разкази от съвременни южнославянски автори, каквато до този момент у нас липсваше. Миналата година Дружеството на приятелите на южните славяни издаде самостоятелни антологии на словенския, хърватския, сръбския и македонския разказ.В разказите от сборника „Родихме се змейове“ българските автори разработват различни теми: българската природа и връзката й с човека (често отразена в разказаните ловни истории), междучовешките взаимоотношения (поколенчески конфликти, мъжко-женските отношения, видени от най-различни перспективи и др.), емоциите на българите в емиграция, българското светоусещане след 1989 г. и др. (...)

ИВАНА СРЪБКОВАРодихме се змейове, iLiteratura.cz, 7.11.2003, Чехия

Ùå äàì çà ïðèìåð ñàìî åäíî çàãëàâèå � ðàçòúðñâàùàòà íîâåëà íà Àëåêñàíäðà Áåðêîâà �Óáèéñòâåíà ëþáîâ�, êîÿòî îñòàíà èçöÿëî èçâúí âíèìàíèåòî äîðè íà çàíèìàâàùèòå ñå ñ ôåìèíèñòè÷íîòî ïèñàíå ëèòåðàòóðíè êðèòèöè ó íàñ, à áè áèëà �îãðîìåí áîíáîí� çà òÿõ.3. Âïå÷àòëåíèåòî ìè å, ÷å íàé-ìíîãî ñå òúðñÿò ïðåèçäàíèÿ íà ÷åøêè êëàñèöè � ñ íåìàëúê ïàçàðåí óñïåõ ñå èçäàâàò ñèñòåìíî òîìîâå ñ êðàòêè ïðîçè îò ßðîñëàâ Õàøåê, êàêòî è íåùà íà Êàðåë ×àïåê, îñîáåíî �Ðàçêàçè îò åäèíèÿ è îò äðóãèÿ äæîá� è �Àïîêðèôè�. Íåáèâàë óñïåõ èìàõà â Áúëãàðèÿ ïðîçèòå íà Ìèëàí Êóíäåðà, åäèí âñå îùå íåäîîáÿñíåí ôåíîìåí. Õàðåñâàò ñå è ðîìàíèòå ñ åëåìåíòè íà õóìîð è íà èíòåëåêòóàëíà êðèìèíàëíà èíòðèãà. 4. Íå ïîçíàâàì äîáðå ñèòóàöèÿòà ñ ïðåâîäèòå íàïðèìåð îò âñå îùå òàêà íàðè÷àíèòå çàïàäíè åçèöè. Îùå ïðåäè äîñòà ãîäèíè ÷óâàõ îò èçäàòåëè, ÷å äîðè ïðè åëèòíè êðèìèíàëíè ðîìàíè èìà ïðîáëåìè ñ ïëàñìåíòà. Ïðåäïîëàãàì, ÷å ñåãà ñèòóàöèÿòà å îùå ïî-óñëîæíåíà, è çàðàäè êîíêóðåíöèÿòà íà åëåêòðîííèòå êíèãè è àóäèîêíèãèòå. Ùî ñå îòíàñÿ äî èçäàâàíåòî íà ÷åøêè êíèãè ó íàñ, òî å ïî÷òè çàäúëæèòåëíî îáâúðçàíî ñ îòïóñêàíåòî íà ãðàíò îò ÷åøêà èëè åâðîïåéñêà îðãàíèçàöèÿ. Òîåñò, àêî ðîìàí, êîéòî õàðåñâàì è ìíîãî áèõ èñêàëà äà ïðåâåäà, íå áúäå îäîáðåí îò íÿêîÿ ãðàíòîâà êîìèñèÿ, òîé íÿìà øàíñîâå çà ïóáëèêóâàíå. (Òîâà âàæè íàïðèìåð â ãîëÿìà ñòåïåí çà êëàñèêàòà � ïî÷òè âñè÷êè ãðàíòîâè ïðîãðàìè ñà îðèåíòèðàíè êúì ïîïóëÿðèçèðàíå íà ñúâðåìåííè àâòîðè.) Âñå ïàê ïðåâîäà÷èòå íà ÷åøêà ëèòåðàòóðà è óíèâåðñèòåòñêèòå ïðåïîäàâàòåëè ïî ñúùàòà äèñöèïëèíà (÷åñòî â åäíî ëèöå) óñïÿõìå äà ñè ñúçäàäåì êðúã îò èçäàòåëè � ñèìïàòèçàíòè è åíòóñèàñòè, òàêà ÷å ðÿäêî ïîëó÷àâàìå îòêàç.

ÃÀÍ×Î ÑÀÂÎÂ1. Âñúùíîñò ìîÿòà äåéíîñò â îáëàñòòà íà þæíîñëàâÿíñêèòå ëèòåðàòóðè ñëåä 1989 ã. îáõâàùà ïîâå÷å èçñëåäâàíèÿ, îòêîëêîòî ïðåâîäè. Äîñåãà ñà ìè èçäàäåíè íÿêîëêî êíèãè ïî òàçè òåìà � îòäåëíè ëèòåðàòóðíîèñòîðè÷åñêè êíèãè çà ëèòåðàòóðàòà íà Õ²Õ è íà ÕÕ â., �Èñòîðèÿ íà þæíîñëàâÿíñêèòå ëèòåðàòóðè�, ñòóäèè, ñâúðçàíè ñ âñÿêà åäíà îò òåçè ëèòåðàòóðè, êàêòî è èçñëåäâàíèÿ çà ðåöåïöèÿòà èì ó íàñ è çà âðúçêèòå ìåæäó áúëãàðñêàòà è òåçè ëèòåðàòóðè.Èçëåçëè ñà ìîè ïðåâîäè íà äâàéñåò è äâå êíèãè îò ñðúáñêè, ñëîâåíñêè, õúðâàòñêè, áîñíåíñêè, ÷åðíîãîðñêè è ìàêåäîíñêè àâòîðè, à îñâåí òÿõ è íà íÿêîëêî ñáîðíèêà: àíòîëîãèèòå íà ñðúáñêèÿ õóìîðèñòè÷åí ðàçêàç �Ñðúáñêè õóìîð� (2012) è íà ñúâðåìåííàòà ñëîâåíñêà ïîåçèÿ (2014), êàêòî è � òîçè ñòðàøåí ÷àñ� � õúðâàòñêà ïîåçèÿ îò âðåìåòî íà âúîðúæåíèÿ êîíôëèêò ïðåç 90-ãîäèíè íà ìèíàëèÿ âåê, è �Ìîñò îò äóìè� � òâîðáè íà õúðâàòñêè ïèñàòåëè, ãîñòóâàëè ó íàñ ïðåç ïîñëåäíèòå ãîäèíè. Ïóáëèêóâàë ñúì è ìîè ïðåâîäè íà áúëãàðñêè àâòîðè íà òåçè åçèöè. Èíà÷å â íàøèòå ëèòåðàòóðíè èçäàíèÿ �Ïàíîðàìà�, �Ëèòåðàòóðíè Áàëêàíè�, �Ñâåòà ãîðà�, �Ëèòåðàòóðåí âåñòíèê� è äð. ñà èçëèçàëè îáøèðíè öèêëè ñ òâîðáè îò âñè÷êè þæíîñëàâÿíñêè ëèòåðàòóðè.2. Òðóäíî ìîæåì äà ãîâîðèì çà ñúùèíñêà ðåöåïöèÿ ó íàñ íå ñàìî íà þæíîñëàâÿíñêèòå, íî è íà äðóãèòå ëèòåðàòóðè. Êàêòî äîáðå çíàåì, ðåöåíçèè çà íîâîèçëåçëè êíèãè èçëèçàò ñàìî â ëèòåðàòóðíèòå èçäàíèÿ, êîèòî ñå ÷åòàò îò îãðàíè÷åíà îáðàçîâàíà ÷èòàòåëñêà ïóáëèêà. Îñòàíàëèòå ìàñîâè ïå÷àòíè ìåäèè ïóáëèêóâàò îò âðåìå íà âðåìå ñàìî êðàòêè ðåêëàìíè àíîòàöèè. Åëåêòðîííèòå ìåäèè ïúê ïðåäñòàâÿò åïèçîäè÷íî àâòîðè, íî òîâà íå ñòàâà â óäîáíî çà ãëåäàíå âðåìå. Òúé ÷å ðåöåïöèÿòà ðàç÷èòà íàé-âå÷å íà ïåðèîäè÷íèòå êíèæíè áàçàðè è ïàíàèðè. Ïðè òîâà ó íàñ íåïðåêúñíàòî èçëèçàò äîñòà êíèãè îò þæíîñëàâÿíñêè àâòîðè è ñå ÷óäÿ êàê èçäàòåëèòå íàìèðàò íà÷èíè äà ãè ïëàñèðàò, àêî íàèñòèíà óñïÿâàò äà ïðàâÿò òîâà.3. Íà òîçè âúïðîñ íàé-äîáðå ìîãàò äà îòãîâîðÿò îíåçè, êîèòî âîäÿò íÿêàêâà ñòàòèñòèêà. Ìîèòå íåïðåòåíöèîçíè âïå÷àòëåíèÿ ñà, ÷å íàé-ìíîãî ñå òúðñÿò îíåçè çàãëàâèÿ è àâòîðè, êîèòî ñà ïîïóëÿðíè ñðåä ÷èòàòåëèòå, íåçàâèñèìî äàëè ñà îò êëàñèêàòà èëè ñà ñúâðåìåííè. Áåçñïîðíî å, ÷å ùîì îêîëî íÿêîé àâòîð ñå âäèãíå ïîâå÷êî øóì, òîé òóòàêñè ñòàâà òúðñåí. Æàíðîâèòå ïðåäïî÷èòàíèÿ ñà êúì ïðîçàòà; îò ñúâðåìåííèòå þæíîñëàâÿíñêè ëèòåðàòóðè òîâà ñà àâòîðè êàòî Èâî Àíäðè÷, Ìèëîðàä Ïàâè÷, Ìîìî Êàïîð, Ìèðîñëàâ Êúðëåæà, Äóáðàâêà Óãðåøè÷, Äðàãî ßí÷àð, Ìèëåíêî Éåðãîâè÷ è íÿêîëêî äðóãè. Èìàì âïå÷àòëåíèå, ÷å ÷èòàòåëèòå ïðîÿâÿâàò èíòåðåñ è êúì äîêóìåíòàëíàòà ïóáëèöèñòèêà çà ñúâðåìåííè ñúáèòèÿ è ïðîöåñè.4. Òðóäíîñòè èìà è òå ñà îò íàé-ðàçëè÷åí õàðàêòåð. Òúé êàòî íàøèòå èçäàòåëè ñà îãðàíè÷åíè ôèíàíñîâî, òå ðàç÷èòàò íà ñúôèíàíñèðàíå è ó÷àñòèå â ðàçëè÷íè ïðîåêòè è ïðîãðàìè èëè íà òîâà ïðåâîäà÷èòå ñàìè äà

Ïàðàëåëí

è

ïðî÷èòè

от стр. 13

Литературен вестник 25.11-1.12.2015 15

ÐÓÑÀÍÊÀ ËßÏÎÂÀ1. Ïðåâeëà ñúì äîñòà àâòîðè è çàãëàâèÿ, ãëàâíî ñúâðåìåííè, òúé êàòî ïðåäïî÷èòàì ïèñàòåëè îò ìîåòî âðåìå. Ñðåä íàé-èçâåñòíèòå îò ñðúáñêè ñà: Äàâèä Àëáàõàðè, Åëåíà Ëåíãîëä (�Áàëòèìîð�, �Ïàíàèðäæèéñêè ôîêóñíèê�), Âëàäèìèð Àðñåíèåâè÷, Ìèëîðàä Ïàâè÷ (�Ïåéçàæ, ðèñóâàí ñ ÷àé�, �Âðàòèòå íà ñúíÿ�), Ñâåòèñëàâ Áàñàðà (�Ëåãåíäà çà âåëîñèïåäèñòèòå�, �Èçãóáåí â ñóïåðìàðêåòà�), Ìèõàéëî Ïàíòè÷, Ðàäîñëàâ Ïåòêîâè÷ (�×îâåêúò, êîéòî æèâååøå â ñúíèùàòà�, �Ñúäáà è êîìåíòàðè�); îò õúðâàòñêè: Ðîáåðò Ïåðèøè÷, Åäî Ïîïîâè÷, Ìèëåíêî Éåðãîâè÷ (�Ñàðàåâñêî Ìàðëáîðî�, �Ìàìà Ëåîíå�), Òàòÿíà Ãðîìà÷à (�Íåãúð�, �Äå÷èöà Áîæèè�), Àíòå Òîìè÷ (�Êàêâî å ìúæ áåç ìóñòàöè�, �×óäîòî â Ïîñêîêîâà Äðàãà�), Äóáðàâêà Óãðåøè÷ (�Áàáà ßãà ñíåñëà ÿéöå�); îò áîñíåíñêè: Ôàðóê Øåõè÷ (�Èçáðàíè òâîðáè�, �Êíèãà çà Óíà�) è äð.2. Ìèñëÿ, ÷å þæíîñëàâÿíñêèòå ëèòåðàòóðè, êîèòî ïðåâåæäàì, ñà ïîñðåùàíè ñðàâíèòåëíî äîáðå îò ÷èòàòåëèòå. Ïðè÷èíàòà å, ÷å èìà äîñòà íà áðîé, ïðè òîâà ìíîãî äîáðè ïðåâîäà÷è îò òåçè åçèöè, êîèòî âúçïèòàâàò â ïóáëèêàòà äîâåðèå êúì òåõíèÿ èçáîð â ëèöåòî íà ïðåäñòàâåíèòå àâòîðè è çàãëàâèÿ, êàêòî è êúì êà÷åñòâîòî íà ïðåâîäèòå. Åñòåñòâåíî, èíòåðåñúò íà ÷èòàòåëèòå êúì ñðúáñêàòà èëè õúðâàòñêàòà ëèòåðàòóðà íå ìîæå äà ñå ìåðè ñ òîçè êúì äðóãèòå ëèòåðàòóðè, ïèñàíè íà àíãëèéñêè è äîðè ôðåíñêè, íåìñêè åçèê� íî âúïðåêè òîâà âÿðâàì, ÷å åñòåñòâåíîòî ëþáîïèòñòâî êúì íàøèòå ñúñåäè, æåëàíèåòî íà õîðàòà äà ãè îïîçíàÿò, êàêòî è ïúòóâàíèÿòà äîòàì íåðÿäêî ãè ïðîâîêèðàò äà ïîñåãíàò êúì çàãëàâèÿ îò ðåãèîíà. È òîâà ìå ðàäâà, çàùîòî ìè ñå ñòðóâà, ÷å ñúâðåìåííèÿò ÷èòàòåë ïî-ìàëêî ðîáóâà íà êëèøåòî çà �ãîëåìè� è �ìàëêè� ëèòåðàòóðè è àêî íå å îáåêò íà ïàçàðíè ñïåêóëàöèè, áè ñè èçáèðàë êíèãè ñ ìíîãî ïî-ìàëêî ïðåäðàçñúäúöè îòïðåäè.3. Ïî-ëåñíî ìè å äà îòãîâîðÿ êúì êàêâè àâòîðè ñàìàòà àç ïîñÿãàì íàé-îõîòíî � êúì ñúâðåìåííè ïèñàòåëè, êîèòî ñà àäåêâàòíè êàòî èçêàç, òåìè è ìîòèâè íà ñâîåòî âðåìå. Ñ äðóãè äóìè ïðè ìåí îïðåäåëÿùè ñà ïî-ñêîðî àâòîðèòå, à îñòàíàëîòî � æàíð, ïåðèîä, òåìàòèêà èäâàò ñëåä òîâà. Æàíðîâà ëèòåðàòóðà ïî÷òè íå ïðåâåæäàì. Äâàìàòà õóìîðèñòè÷íè ðîìàíà íà Àíòå Òîìè÷, êîèòî ñà ìè ïúðâè îïèò â ïðåâåæäàíåòî íà òàêàâà ïðîçà, ìè äîíåñîõà ãîëÿìà ðàäîñò è äîñòà ÷èòàòåëñêè èíòåðåñ, îò êîåòî áèõ ìîãëà äà íàïðàâÿ èçâîäà, ÷å çàáàâíî íàïèñàíèòå êíèãè, äîðè äà ñà îò íåïîçíàò äî ìîìåíòà àâòîð, ïî-ëåñíî äîñòèãàò äî ÷èòàòåëñêàòà ïóáëèêà. Ðàçáèðà ñå, óòâúðäåíèòå àâòîðè êàòî äà ðå÷åì, Ìèëîðàä Ïàâè÷, Äàíèëî Êèø, Äóáðàâêà Óãðåøè÷ ñúùî èìàò ñâîÿòà ãàðàíòèðàíà ïóáëèêà, çàòîâà è êîãàòî ïðåäëàãàì íîâ ïèñàòåë, ñå ñòðåìÿ äà ïðåâåæäàì ïîâå÷å îò åäíî íåãîâî çàãëàâèå, òîåñò îïèòâàì ñå çà ñúçäàì îòíîøåíèå ó ÷èòàòåëèòå êúì íåãî, äà ãè âúçïèòàì â íåãîâàòà åñòåòèêà è ñòèëèñòèêà è äà ãè íàêàðàì äà ãî ïîòúðñÿò îòíîâî. Òîâà å ìàëêî ïî-äúëúã ïðîöåñ, íî àç ñúì îïòèìèñò, îùå ïîâå÷å ÷å è èçäàòåëèòå ó÷àñòâàò â òåçè óñèëèÿ è ñ ãîòîâíîñò ïîñÿãàò êúì ïèñàòåë, îò êîãîòî âå÷å èìàò åäíà èçäàäåíà êíèãà è òîé å áèë ïîñðåùíàò äîáðå.4. ßñíî å, ÷å þæíîñëàâÿíñêèòå åçèöè íå ñà íàé-ïðåäïî÷èòàíèòå îò èçäàòåëèòå, íî íå ñà è îáåêò íà íÿêàêâà ñòèãìà. Åâðîïåéñêèòå ïðîãðàìè ïîñòàâÿò íàðàâíî ðàçëè÷íèòå ëèòåðàòóðè è äîðè èìà ïðîãðàìè êàòî íàïðèìåð Òðàäóêè, êîèòî ñòèìóëèðàò èçäàâàíåòî íà áàëêàíñêè ëèòåðàòóðè, êîåòî å îò îãðîìíà ïîìîù çà ïðåâîäà÷èòå îò òåçè ëèòåðàòóðè. Òðóäíîñòòà å íå òîëêîâà äà ñå èçäàäå äàäåí àâòîð èëè êíèãà, ìàêàð ÷å è òîâà íå å íèêàê ëåñíî, íî ñïîðåä ìåí ïî-âàæíî è ïî-òðóäíî å äà ñå ïðèâëå÷å ÷èòàòåëñêèÿò èíòåðåñ êúì íåãî. Òîé äà áúäå ïðåäñòàâåí, äà ïðèñúñòâà íà ïàçàðà, äà ñå çàäúðæè êàòî èìå è çàãëàâèå, äà ñå ñúçäàäå íåãîâà ïîñòîÿííà ïóáëèêà. Ñìÿòàì, ÷å â òàçè ïîñîêà âñå îùå èìà äîñòà äà ñå ðàáîòè è ìè ñå èñêà âñè÷êè èçäàòåëè äà ïîëàãàò óñèëèÿ, äà áúäàò àêòèâíè â òúðñåíåòî íà ñâîèòå ÷èòàòåëè, çàùîòî òîâà ùå èçðàâíè øàíñîâåòå íà áàëêàíñêèòå ëèòåðàòóðè è äîðè ùå ãè íàïðàâè ïðåäïî÷èòàíè.

ÑÈËÂÈß ÁÎÐÈÑÎÂÀ1. ßöåê Äóêàé, �Äðóãè ïåñíè�; Îëãà Òîêàð÷óê, �Êàðàé ïëóãà ñè ïðåç êîñòèòå íà ìúðòâèòå�, �Áåãóíè�, �Ìóçèêà çà ìíîãî áàðàáàíè�; ×åñëàâ Ìèëîø, �Òîâà�; Éåæè Ïèëõ, �Ãðàä ïå÷àëåí�; Àíäæåé Âàéäà, �Êèíîòî è îñòàíàëèÿò ñâÿò. Äâîåí ïîãëåä�; Êàòàæèíà Êðåíö, � ãðàäèíàòà íà Ìèðàíäà�; Ïàâåë Õþëå, �Ìåðöåäåñ-Áåíö. Èç ïèñìàòà äî Õðàáàë�; Ëèäèÿ Àìåéêî, �Äâàäæåâêî�, �Ôàðàãî�, �Íîíäóì�; Àäàì Ìèõíèê, �Äèàëîã âìåñòî ìàíòðà� (ñáîðíèê ïîëèòè÷åñêè åñåòà), �Êîëåíè÷è ñå ñàìî ïðåä Áîãà� (ñáîðíèê åñåòà è ïóáëèöèñòèêà); Öåëèíà Þäà, �Ïîä çíàêà íà ÍÐÁ. Áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà è êóëòóðà â êàïàíà íà èäåîëîãèÿòà�; Éîàííà Õìåëåâñêà, �Ìúæî, ìúðòúâ ñè�, �Âñè÷êî å ÷åðâåíî�; Þçåô Òèøíåð, �Äåáàò çà ñúùåñòâóâàíåòî íà ÷îâåêà�; Ðèøàðä Íè÷, �Ñâåòúò íà òåêñòà�; ßíóø Ãëîâàöêè, �Àç, Ôîðòèíáðàñ� (ïèåñà); Àäàì Çàãàåâñêè, �Èç æèâîòà íà ïðåäìåòèòå�; Ñëàâîìèð Ìðîæåê, �Äóïêà â ìîñòà� (ñáîðíèê êðàòêà ïðîçà), �Ñòðèïòèéç�, �Ïîðòðåò� (ïèåñà); Êðèñòèíà Êîôòà, �Êàê äà ñâàëèì, çàäúðæèì è çàðåæåì åäèí ìúæ�; Éåæè Áðîøêåâè÷,

на стр. 16

�Äîêòîð Òâàðäîâñêè è Ìàëãîæàòà�; Áîëåñëàâ Ïðóñ, �Åìàíöèïàíòêè�; Òàäåóø Ðóæåâè÷, �Ñìúðò ñðåä ñòàðè äåêîðè�; ßðîñëàâ Èâàøêåâè÷, �Õîðà, èçêóñòâî, êíèãè� (åñåòà); Çáèãíåâ Êóáèêîâñêè, �Ãîëÿìàòà èãðà�; Ñòàíèñëàâ Ãðîõîâÿê, �Øàõìàò� (ïèåñà). Ïðåâåëà ñúì è îòäåëíè ïðîèçâåäåíèÿ îò ×. Ìèëîø, Â. Ãîìáðîâè÷, Çá. Õåðáåðò, Î. Òîêàð÷óê, Â. Øèìáîðñêà, Ñò. Ëåì, À. Çàãàåâñêè, Ñò. È. Âèòêåâè÷, Ò. Ðóæåâè÷, À. Ìèõíèê, Ñë. Ìðîæåê, É. Ãðîòîâñêè è äð. Îñâåí òîâà ñúì ñúñòàâèòåë è ðåäàêòîð, êàêòî è àâòîð íà íÿêîè ïðåâîäè â �ïîëñêèÿ� áðîé íà ñï. �Ïëàìúê�, ïîñâåòåí íà ïîåçèÿòà è åñåèñòèêàòà (2008), ñúñòàâèòåë ñúì è íà áðîÿ çà ñúâðåìåííà ïîëñêà ëèòåðàòóðà íà ñï. �Ïàíîðàìà� (2002), çà êîéòî ïðåâåäîõ è òåêñòîâå îò ×. Ìèëîø, Ã. Õ. Ãðóäæèíñêè, Ì. Òóëè, Þ. Òèøíåð. Ïîä ïå÷àò ñå íàìèðà ïðåâîäúò ìè íà �Íåâèäèìà ðúêà� - èçáðàíè ñòèõîòâîðåíèÿ îò Àäàì Çàãàåâñêè.2. Ìèñëÿ, ÷å èìà èíòåðåñ, íî íå ñà äîñòàòú÷íè òðèáóíèòå, êúäåòî äà ñå ïèøå çà ïðåâîäíà ëèòåðàòóðà âúîáùå è â ÷àñòíîñò çà ïðåâîä íà ëèòåðàòóðà îò ñëàâÿíñêè åçèöè.3. Àêî èçîáùî èìà èíòåðåñ � òàêèâà ñ îáùî÷îâåøêà òåìàòèêà. 4. Íå áèõ êàçàëà, õóáàâàòà ëèòåðàòóðà ñè ïðîáèâà ïúò.

ËÞÄÌÈËÀ ÌÈÍÄÎÂÀ1. Ïúðâèÿò ìè ïóáëèêóâàí ïðåâîä áåøå ðàçêàçúò �×åðâåíè ìàðêè ñ îáðàçà íà Ëåíèí� îò êíèãàòà íà Äàíèëî Êèø �Åíöèêëîïåäèÿ íà ìúðòâèòå�. Ïðåâîäúò ñå ïîÿâè ïðåç 1999 ã. âúâ âå÷å íåñúùåñòâóâàùîòî, çà ñúæàëåíèå, ñïèñàíèå �Ôàêåë�. Äîêàòî ñúùåñòâóâàøå îáà÷å, òîâà ñïèñàíèå ïóáëèêóâàøå íà ñòðàíèöèòå ñè íå ñàìî âåëèêîëåïíà ñúâðåìåííà ðóñêà ïðîçà, à è ñâåòîâíà è áúëãàðñêà ïðîçà, òàêà ÷å ïðåç ãîäèíèòå ñå ïîÿâÿâàõà è ðåäèöà äðóãè ìîè ïðåâîäè íà Êèø, Äóáðàâêà Óãðåøè÷, Íåíàä Âåëè÷êîâè÷, Ñâåòèñëàâ Áàñàðà, Èãîð Ùèêñ� Èçäàòåëñòâî �Ôàêåë åêñïðåñ� ïóáëèêóâà òðè êíèãè íà Óãðåøè÷ â ìîé ïðåâîä, êíèãè íà Ñèìî Ìðàîâè÷ è Ìèðî Ãàâðàí, êàêòî è äâå êíèãè íà Äàíèëî Êèø, êàòî òðåòàòà å ïðåäñòîÿùà. Ïúðâèÿò ìè ïðåâîä îò ñëîâåíñêè áåøå ïî ïîêàíà íà Ñèëâèÿ ×îëåâà çà èçäàòåëñòâî �Àëòåðà�. Ñòàâà âúïðîñ çà êíèãàòà íà Éîñèï Îñòè �Êúùà îò åçèê�, êîÿòî ñúñòàâèõ îò òðè íåãîâè ñòèõîñáèðêè â ïðåâîä è îò ñëîâåíñêè, è îò õúðâàòñêè, òúé êàòî ñàìèÿò àâòîð ïèøå íà äâàòà åçèêà. Êîãàòî çàåäíî ñ Èãëèêà Âàñèëåâà è Êàëîÿí Èãíàòîâñêè Ñèëâèÿ ×îëåâà ñúçäàäå Èçäàòåëñòâî çà ïîåçèÿ �ÄÀ�, çàåäíî íàïðàâèõìå íÿêîëêî êíèãè, êîèòî, ñòðóâà ìè ñå, áÿõà ïðèåòè ñ ðàäîñò îò áúëãàðñêèÿ ÷èòàòåë íà ïîåçèÿ � �Êðàé íà íîñòàëãèÿòà� íà Àëåø Äåáåëÿê, �Íåïðàâèëíîñòè� íà Èâàí Õåðöåã è �Êîé êîé å� íà Òîìàæ Øàëàìóí. Ïðåâîäè ïóáëèêóâàì è â �Ëèòåðàòóðåí âåñòíèê�, êàêòî è â íÿêîè åëåêòðîííè èçäàíèÿ.2. Ñòðóâà ìè ñå, ÷å ïðåâîäíàòà ðåöåïöèÿ â ïîñëåäíèòå ãîäèíè å ïî-áúðçà, îòêîëêîòî êðèòè÷åñêàòà è ÷èòàòåëñêà, è ìåõàíèçìèòå, êîèòî îïðåäåëÿò òîâà, ñà íå òîëêîâà ñâúðçàíè ñ êà÷åñòâîòî íà òàçè ðåöåïöèÿ, à ñ ïîëèòè÷åñêè è ôèíàíñîâè ôàêòîðè. Áè áèëî àáñîëþòíî íåâÿðíî äà ñå òâúðäè, ÷å èìàìå äîáðè ïðåâîäà÷è, à ñëàáè êðèòèöè è èíòåðïðåòàòîðè. Ïðîáëåìúò å âúâ ôàêòà, ÷å èçäàòåëñòâàòà ñà ïðèíóäåíè äà èçäàâàò êíèãè ñàìî ñúñ ñóáñèäèè è çàðàäè âîéíàòà â áèâøà Þãîñëàâèÿ î÷åâèäíî ñå ñìÿòàøå, ÷å è èíòåðåñúò êúì òåçè ëèòåðàòóðè ùå å ïî-ãîëÿì. Òðàäóêè è íÿêîëêî äðóãè åâðîïåéñêè ôîíäàöèè ïðåäîñòàâÿõà äîáðà ôèíàíñîâà ïîìîù çà èçäàòåëñòâàòà è òîâà ïðàâåøå âúçìîæíî è ïðåâîäà÷èòå äà ïîëó÷àâàò âúçíàãðàæäåíèÿ çà òðóäà ñè. Àç îáà÷å èìàì è ðåäèöà ïðèìåðè êàê çà ñâåòîâíîèçâåñòíè àâòîðè êàòî Øàëàìóí, Îñòè è Äåáåëÿê áÿõà îòêàçâàíè ñóáñèäèè (áåç âúîáùå äà ñå ñòèãà äî êîìåíòàð çà êà÷åñòâàòà íà ïðåâîäà÷à è ïðåâîäà!), çàùîòî íå âëèçàõà â �ðàìêàòà� íà ãîëåìèòå ôîíäàöèè.  òîçè ñìèñúë èçäàòåëñòâà êàòî �ÄÀ�, �Ôàêåë� è �Ñòèãìàòè� ñúùåñòâóâàò íà ðúáà íà îöåëÿâàíåòî (êàêòî è ïðåâîäà÷èòå, êîèòî íå ïðàâÿò êîìïðîìèñè ñ åñòåòè÷åñêèòå ñè ïðèíöèïè), êàêòî ñà íà ðúáà íà îöåëÿâàíåòî è ëèòåðàòóðíèòå èçñëåäîâàòåëè, çà ÷èèòî êíèãè, àêî èçîáùî ñå îòïóñíàò íÿêàêâè ñóáñèäèè, òå ñà ïîäèãðàâàòåëíî íèñêè.  êðàéíà ñìåòêà ñòàâà òàêà, ÷å êíèãèòå (è òî íàèñòèíà ñòîéíîñòíè êíèãè) íåðÿäêî ñà ôèíàíñèðàíè íå ñàìî îò ñâîèòå èçäàòåëè, à è îò ñâîèòå àâòîðè è ïðåâîäà÷è. Êîåòî âñúùíîñò å ïðåêðàñíà íîâèíà � ñåãà êúì îïðåäåëåíèåòî íà Ãåîðãè Ãîñïîäèíîâ, ÷å ÷åòÿùèÿò ÷îâåê å êðàñèâ, ñïîêîéíî ìîãà äà äîáàâÿ, ÷å îñâåí òîâà ÷åòÿùèÿò ÷îâåê å è áîãàò! (ßñíî å, ÷å ñòàâà äóìà çà àâòîðè è ïðåâîäà÷è, êîèòî ïîâå÷å ÷åòàò, îòêîëêîòî ïèøàò.)

ñè íàìåðÿò ñïîíñîð, êîåòî îãðàíè÷àâà òåõíèÿ ñîáñòâåí èçáîð íà êíèãè çà ïðåâåæäàíå. Îïèòíèòå ïðåâîäà÷è, êîèòî ïîçíàâàò äîáðå ñúîòâåòíèòå ëèòåðàòóðè, îáèêíîâåíî óñïÿâàò äà íàëîæàò ñâîåòî êîìïåòåíòíî ìíåíèå è äà ñå âêëþ÷àò ñ ïðåâîäè íà ïðåäñòàâèòåëíè è àòðàêòèâíè ïèñàòåëè. Èìà îáà÷å èçäàòåëè, êîèòî ñå îïèòâàò äà íàëîæàò ïðåâåæäàíåòî íà êíèãè íà ñâîè ïðèÿòåëè, âòîðîðàçðåäíè ïèñàòåëè, èëè íà ïðèíöèïà �òè íà ìåíå, àç íà òåáå�. Ïðåâîäà÷èòå ïîïàäàò è íà òðóäíîñòè, ñâúðçàíè ñ õîíîðóâàíåòî. Íÿêîè èçäàòåëè íàñòîÿâàò äà �äåëÿò� ñúâñåì íåðàâíîñòîéíî ñ òÿõ ïîëó÷åíîòî ñúôèíàíñèðàíå îò åâðîïåéñêè ôîíäàöèè, à èìà ñëó÷àè, êîãàòî ïðåâîäà÷è áèâàò ìàìåíè îò íåêîðåêòíè èçäàòåëè, êîèòî èì îòìúêâàò öÿëàòà ñóìà. Äîðè ñå ñðåùàò èçäàòåëè, êîèòî ïîõàð÷âàò ïàðèòå, áåç äà èçäàäàò ñúîòâåòíàòà êíèãà. Êàê äà ñå ïðåáîðèø ñ òàêèâà òðóäíîñòè?.. Ñïîìåíàâàì âñè÷êî òîâà, çàùîòî ñàì ñúì ñå ñáëúñêâàë ñ òàêèâà ñëó÷àè.

ÄÎÁÐÎÌÈÐ ÃÐÈÃÎÐÎÂ1. Êíèãèòå, êîèòî ïðåâåäîõ äîòóê, ïðåäñòàâÿò äâà ìíîãî ðàçëè÷íè òèïà îòíîøåíèå êúì ðàçêàçâàíåòî. Îò åäíà ñòðàíà å ïîñòìîäåðíàòà èãðà ñ íàðàòèâà, êîéòî íè îñòàâÿ íà ðúáà ìåæäó ôèêöèîíàëíîòî è ðåàëíîòî, è â òàçè ãðóïà ñà ðîìàíèòå íà Äàíèåëà Õîäðîâà (�Òåòà� è �Êàêàâèäèòå�), Ìèõàë Àéâàç (�Äðóãèÿò ãðàä�) èëè Òîìàø Çìåøêàë (�Ëþáîâíî ïèñìî, íàïèñàíî ñ êëèíîïèñ�).  äðóãàòà êðàéíîñò ñå ðàçïîëàãàò ïèñàòåëêèòå Õàíà Àíäðîíèêîâà (�Çâóöèòå íà ñëúí÷åâèÿ ÷àñîâíèê�) è ßêóáà Êàòàëïà (�Íåìöèòå�), êîèòî ïðåäíàìåðåíî ñå îáðúùàò êúì êëàñè÷åñêè ïîâåñòâîâàòåëíè òåõíèêè. È Àíäðîíèêîâà, è Êàòàëïà ïóáëèêóâàõà åêñïåðèìåíòàëíè äåáþòè, êàòî ïðîâîêèðàõà ÷èòàòåëèòå è ñå õàðåñàõà íà ÷àñò îò êðèòèêàòà, à ñëåä òîâà ñÿêàø ñå çàåõà äà ðåàáèëèòèðàò îíàçè ïîçíàòà è äúëãî êóëòèâèðàíà íàñëàäà îò ÷åòåíåòî, êîÿòî çàëàãà ïðåäè âñè÷êî íà ñþæåòà è ðàäîñòòà îò ðàçêàçâàíåòî. Òîçè èçáîð âåðîÿòíî å îáóñëîâåí îò ñú÷åòàíèåòî íà óâëåêàòåëíà íàðàòèâíà ñõåìà, êîÿòî íå êóëòèâèðà íîâ, à ñå îïèðà íà ïîçíàòèÿ ÷èòàòåëñêè îïèò, ñ ðåôëåêñèÿòà íà òðàâìàòè÷íèÿ êîëåêòèâåí îïèò íà Ñðåäíà Åâðîïà ïðåäè è ñëåä Âòîðàòà ñâåòîâíà âîéíà. Îñâåí ðîìàíèòå ïðåâåäîõ íàó÷íè òåêñòîâå, ìàëêî ðàçêàçè è ñòèõîâå. Îò âñè÷êè ïðåâîäè îáà÷å � çàñëóæåíî èëè íå, êîëêîòî è âíèìàòåëíî äà ñúì ïîäáèðàë, èìàì ôàâîðèòè. È åäèí îò òÿõ å åñåòî �Àíàòîìèÿ íà ãåãà� íà Âàöëàâ Õàâåë, ïóáëèêóâàíî â ñïèñàíèå �Õîìî Áîõåìèêóñ�, â òåìàòè÷íèÿ áðîé �Òåàòðàëåí ìîìåíò�, ñúñòàâåí îò Âåñåëà Ãðóåâà ïðåç 2007 ã. Àêî ó íàñ èìàøå ïðåâîäà÷åñêè êîíêóðñ, ôîêóñèðàí âúðõó æàíðà íà åñåòî, íÿìàøå äà ñå êîëåáàÿ äà ó÷àñòâàì, è òî ñ íàäåæäàòà, ÷å ïðåâîäúò íÿìà äà îñòàíå íåçàáåëÿçàí. Âàöëàâ Õàâåë íè å îñòàâèë èçêëþ÷èòåëíè åñåòà, ìîæå áè íàé-äîáðîòî îò ñúáðàíèòå ìó ñú÷èíåíèÿ. Åçèêúò íà Õàâåë � â åñåòàòà, äðàìèòå, à äîðè è â ïîëèòè÷åñêèòå ìó ðå÷è, å ñòðóêòóðèðàí ñ ìàòåìàòè÷åñêà òî÷íîñò, ñúñòàâåí îò ïðåöèçíî ïîäðåäåíè ïîâòîðåíèÿ è ïðîòèâîðå÷èÿ, êîèòî ïàðàäîêñàëíî çàñèëâàò âïå÷àòëåíèåòî çà äîñòúïíîñò íà èçêàçà. Åðóäèöèÿòà íà Â. Õàâåë å äðóãî, íå ïî-ìàëêî ïðåäèçâèêàòåëñòâî. Âúïðåêè ÷å íå äîâúðøâà óíèâåðñèòåòñêîòî ñè îáðàçîâàíèå, ñàìîóêèÿò åðóäèò ñúçíàòåëíî îòêàçâà äà ìàíèåðíè÷è ñ äîáðîòî ïîçíàâàíå íà åâðîïåéñêàòà ôèëîñîôèÿ èëè ëèòåðàòóðàòà íà XX â. Ñúäáàòà íà äèñèäåíòà Õàâåë ïðîâîêèðà ñåðèîçåí èíòåðåñ â öåëèÿ ñâÿò êúì åñåòàòà, ñúáðàíè ïîä çàãëàâèå �Ñèëàòà íà áåçñèëíèòå�, íî â ñÿíêàòà íà ïîëèòè÷åñêîòî îñòàíàõà òåêñòîâåòå, ïîñâåòåíè íà ëèòåðàòóðàòà, òåàòúðà è ñîöèîëîãèÿòà íà êóëòóðàòà. Çàòîâà ïðåâîäúò íà íåïîëèòè÷åñêèòå åñåòà íà Âàöëàâ Õàâåë, äîêîëêîòî òîé ñàìèÿò èçîáùî áè ñå ñúãëàñèë ñ ïîäîáíî ðàçäåëåíèå, ùå áúäå èñòèíñêî ñúáèòèå çà èçêóøåíèòå ÷èòàòåëè.2. Ùå ïðèïîìíÿ åäíî âàæíî óñëîâèå íà ìàëêîòî ïðîñòðàíñòâî, ñ êîåòî ðàçïîëàãàì. ×åøêàòà õóäîæåñòâåíà ëèòåðàòóðà, ïîäîáíî íà äàòñêàòà, ñëîâåíñêàòà, ëèòîâñêàòà èëè ïîðòóãàëñêàòà, êàòî ïðîäóêò íà åäíà �êóëòóðà íà ìàëêîòî ïðîñòðàíñòâî�, ïîñòàâÿ ïðåäèçâèêàòåëñòâîòî êúì íåéíèòå ïðåâîäà÷è è èçäàòåëè äà áúäàò íåéíè ìåíèäæúðè.  òÿñíàòà ïàçàðíà íèøà íà õóäîæåñòâåíàòà ëèòåðàòóðà, ÷èéòî ïàçàðåí äÿë íå ìîæå äà ñå ñðàâíÿâà ñ ïðîäàæáèòå íà ó÷åáíà, ðîçîâà ëèòåðàòóðà è äðóãè äîáðå ïîëîæåíè ñåãìåíòè, âñåêè õóäîæåñòâåí òåêñò ñëåäâà äà ñå îòñòîÿâà ñ ìíîæåñòâî àðãóìåíòè, êîèòî äà äîêàçâàò ïðàâîòî ìó äà áúäå ïîêàçàí íà áúëãàðñêèÿ ÷èòàòåë. Ðàäîñòòà îò ñïîäåëåíèÿ ñ ÷èòàòåëèòå ïðåâîä íå å äîñòàòú÷íà ïðè÷èíà çà ïîÿâàòà íà êîåòî è äà å çàãëàâèå, à äîáðèÿò ïðåâîäà÷ âñå ïîâå÷å å îíçè, êîéòî îñúçíàâà ðîëÿòà ñè íà àãåíò íà òåêñòà è àâòîðà, çàåäíî ñ èçäàòåëÿ. Çàòîâà çà äîáðèÿ ïðåâîäà÷ ïðåâîäúò íå çàâúðøâà ñ ïîñëåäíàòà òî÷êà â ðúêîïèñà, à èçäàòåëÿò íå áè ìîãúë äà ïîñòèãíå äîðè è ÷àñòè÷íà âúçâðàùàåìîñò, àêî ðàç÷èòà íà åäíîêðàòíà ðåêëàìíà êàìïàíèÿ.

Ëèòåðàòó

ðè

â ïðåâîä

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

3. Ïóáëèêóâà ñå ìíîãî ïîâå÷å ñúâðåìåííà ëèòåðàòóðà è òîâà å ñâúðçàíî ñúñ ñèòóàöèÿòà, êîÿòî îïèñàõ ïî-ãîðå. Íå ìîæåì äà ñå çàëúãâàìå, ÷å ñïåöèàëèçèðàíà è èçèñêâàùà ïî-âíèìàòåëåí ïðî÷èò ëèòåðàòóðà ùå áúäå ÷åòåíà îò âñè÷êè. Íèòî ïúê ÷å îáðàçîâàíèÿò ÷îâåê å â ñúñòîÿíèå äà ñè êóïè è ïðî÷åòå âñè÷êî õóáàâî, ïîÿâÿâàùî ñå ïî êíèæàðíèöèòå. Òà îòòóê ìîæå äà ñå îòâîðè äóìà è çà ôóíêöèèòå íà áèáëèîòåêèòå è ÷èòàëíèòå�4. Íå ñìÿòàì, ÷å ïðîáëåìèòå, êîèòî èìàì, èäâàò îò ëèòåðàòóðèòå, ñ êîèòî ñå çàíèìàâàì. Òå ïî-ñêîðî ñà ðåçóëòàò îò íà÷èíà, ïî êîéòî ñúì èëè íå ñúì ñêëîííà äà ðåàãèðàì íà äåéñòâèòåëíîñòòà. Ïðè òîâà àç íèêîãà íå ñúì æåëàëà äà ÷ëåíóâàì â òâîð÷åñêè ñúþçè (íèòî ïèñàòåëñêè, íèòî ïðåâîäà÷åñêè), êîåòî, åñòåñòâåíî, îçíà÷àâà, ÷å ñúì ëþáèòåë íà �áÿãàíåòî ñ ïðåïÿòñòâèÿ�. Èëè íåêà ãî êàæà äðóãîÿ÷å � íå ñè ïîçâîëÿâàì äà ÷åòà ñåäíàëà êíèãà, êîÿòî àâòîðúò é å íàïèñàë ïðàâ.

ÐÀÉÍÀ ÊÀÌÁÅÐÎÂÀ1. Ïðåâåëà ñúì òðè ðîìàíà íà ñúâðåìåííè óêðàèíñêè ïèñàòåëè çàåäíî ñ Àëáåíà Ñòàìåíîâà � Èðåíà Êàðïà, �Ïåðëåíî ïîðíî�, Þðèé Âèííè÷óê, �Ïðîëåòíè èãðè â åñåííèòå ãðàäèíè�, Þðèé Àíäðóõîâè÷, �Äâàíàéñåòòå îáðú÷à�. Ïðåâåëà ñúì è ðàçêàçè, åñåèñòèêà, îòêúñè îò ðîìàíè íà äðóãè ñúâðåìåííè ïèñàòåëè êàòî Ñåðãèé Æàäàí, Òàíÿ Ìàëÿð÷óê, Âàñèë Ãàáîð, Îñòàï Ñëèâèíñêè, Âèêòîð Íåáîðàê è äð., êîèòî ñà ïóáëèêóâàíè â ñïåöèàëèçèðàíè èçäàíèÿ çà ïðåâîäíà ëèòåðàòóðà è â ïåðèîäè÷íèÿ ïå÷àò.2. Óêðàèíñêàòà ëèòåðàòóðà ó íàñ å ìàëêî ïîçíàòà � êàêòî êëàñè÷åñêàòà, òàêà è ñúâðåìåííàòà. Ïî ñòå÷åíèå íà îáñòîÿòåëñòâàòà è êàòî âúïðîñ íà ëè÷åí âêóñ ïðåâåæäàì ïðåäèìíî ñúâðåìåííè óêðàèíñêè àâòîðè è èìàì íàáëþäåíèÿ âúðõó ðåöåïöèÿòà èì ñðåä ÷èòàòåëèòå. Êîãàòî ñòàíå äóìà çà ñúâðåìåííà óêðàèíñêà ëèòåðàòóðà, ïî-âúçðàñòíîòî ïîêîëåíèå ñå îòíàñÿ ïðåäïàçëèâî, ñ î÷àêâàíå çà åäèí ïîñòñúâåòñêè âêóñ, êîéòî íå ñå íðàâè íà âñè÷êè. Çà ïî-ìëàäèòå òàçè ëèòåðàòóðà è êóëòóðà íå íîñè ïî÷òè íèêàêâè äîïúëíèòåëíè ñìèñëè, íî å ñúùî òîëêîâà íåïîçíàòà, êîëêîòî ëèòîâñêàòà ëèòåðàòóðà íàïðèìåð.Ïðåç ïîñëåäíèòå 25 ãîäèíè èìà ìíîãî ìàëêî ïðåâîäíà óêðàèíñêà ëèòåðàòóðà. Ëèïñàòà é íà êíèæíèÿ ïàçàð ñúâñåì åñòåñòâåíî âîäè äî îòñúñòâèåòî íà êðèòè÷åñêè òåêñòîâå çà íåÿ. Åäâà ïðåç ïîñëåäíîòî äåñåòèëåòèå èìà çàñèëåí ïðåâîä íà óêðàèíñêè àâòîðè è ïàê òîâà å ìíîãî ñèëíî êàçàíî, òúé êàòî ãîâîðèì çà ñðåäíî ïî åäíà êíèãà ãîäèøíî.3. Îòãîâîðúò íà òîçè âúïðîñ ñå ñúñòîè â ïðåäíèÿ � íå ìîæåì äà ãîâîðèì çà èçðàçåí èíòåðåñ êúì æàíð, ïåðèîä èëè òåìàòèêà â ïðåâîäíàòà óêðàèíñêà ëèòåðàòóðà ó íàñ, òúé êàòî ïðåâîäèòå é ñà òîëêîâà åïèçîäè÷íè, ÷å íå ìîæå äà ñå ãîâîðè çà òåíäåíöèÿ â ÷èòàòåëñêèòå ïðåäïî÷èòàíèÿ è âêóñîâå. Ðàçáèðà ñå, òîâà å èçêëþ÷èòåëíî æàëêî, çàùîòî â ñúâðåìåííàòà óêðàèíñêà ëèòåðàòóðà ñå ñëó÷âàò ìíîãî áëèçêè äî íàñ ñúáèòèÿ è èìà ìíîãî êíèãè, êîèòî áèõà áèëè èíòåðåñíè íà áúëãàðñêèÿ ÷èòàòåë. Äîêàçàòåëñòâî çà òîâà ñà ìíîãîáðîéíèòå ëèòåðàòóðíè íàãðàäè, êîèòî ïîëó÷àâàò óêðàèíñêèòå ïèñàòåëè â äðóãè åâðîïåéñêè ñòðàíè è òèðàæèòå, êîèòî òåõíèòå êíèãè èìàò íà íåìñêè, àíãëèéñêè, ïîëñêè, ðóñêè.4. Ìèñëÿ, ÷å ïðåä âñè÷êè èçäàòåëè ó íàñ ñòîè åäíà îñíîâíà ïðå÷êà è òîâà å ôèíàíñèðàíåòî. Íå ìèñëÿ, ÷å èìà êíèãà, îñîáåíî íà íå ìíîãî èçâåñòåí ÷óæäåñòðàíåí àâòîð, ÷èéòî ïðåâîä áè ñòàðòèðàë áåç ïðåäâàðèòåëíî ôèíàíñèðàíå îò êóëòóðåí èíñòèòóò èëè îò ïðîãðàìà íà ñúîòâåòíàòà äúðæàâà. Òóê ïðèñúñòâàò êàòî ôàêòîð è ôîíäîâåòå íà Åâðîïåéñêèÿ ñúþç è òåçè íà ðàçëè÷íè åâðîïåéñêè ôîíäàöèè, êîèòî ôèíàíñèðàò âñå îùå íåïîïóëÿðíè ïèñàòåëè. Íî òîâà íå ñå îòíàñÿ çà óêðàèíñêàòà ëèòåðàòóðà. Èëè ïîíå å èçêëþ÷åíèå, àêî ñå îòíàñÿ. Ìàëêî ñà èçäàòåëèòå, êîèòî áèõà ðèñêóâàëè ñ òàêèâà èçäàíèÿ.

ÌÀÐÈß-ÉÎÀÍÍÀ ÑÒÎßÄÈÍÎÂÈ×1. Ïðåâåæäàì ñðúáñêà ëèòåðàòóðà è äðàìàòóðãèÿ:Ìîìî Êàïîð � �Êðàÿò íà óèêåíäà�, äðàìà, �Èçòîê-Çàïàä 02�, ðàçêàçè, �Àìåðèêàíñêè ðàçãîâîðè�, ðàäèî-äðàìà; Äóøàí Êîâà÷åâè÷ � �Ïðîôåñèîíàëèñòúò�, �Ìàðàòîíöèòå òè÷àò ïî÷åòíèÿ êðúã�, �Óðáóëåøêà òðàãåäèÿ�, �Ëàðè Òîìïñúí èëè òðàãåäèÿòà íà åäíà ìëàäîñò�, ,�Êóìîâå�, �Ãåíåðàëíà ðåïåòèöèÿ íà åäíî ñàìîóáèéñòâî�, ïèåñè, �20 ñðúáñêè ïîäåëáè�, ðàçêàçè; Áðàíèñëàâ Íóøè÷ � 14 åäíîàêòíè ïèåñè;

Ìèðÿíà Íèêîëàåâè÷ � �Êàê äà çàëîâèø, çàäúðæèø è äà ñå îñâîáîäèø îò ìúæ�, ïèåñà; Ìèîäðàã Äæóðäæåâè÷ � �Íàé-âëþáåíàòà äâîéêà�, ïèåñà; Ñòåâàí Ïåøè÷ � �Ãðàäúò ñúñ çàåøêèòå óøè�, �Êðèëàòàòà êðàâà, �Ñ ãúñêà íà Ëóíàòà�, �Âúçõâàëà íà ñíåãà�, ïèåñè; Ìèðÿíà Îéäàíè÷ � �Ñúáëè÷àíå çà èçèñêàí ñâÿò�, �Óïîòðåáà íà ñèâàòà ìàòåðèÿ�, ïèåñè; Ôðàíå Ïóíòàð � �Ëþëêàòà �, �Íåâåðîÿòíî ÷óäî�, �Íå ìîæå áåç êîí�, ïèåñè; Ðàäå Ïàâåëêè÷ � �Ùóðåöúò è ìðàâêèòå�, ïèåñà; Ìèðîñëàâ Áåëîâè÷ � �Ëèðè÷åñêè çàïèñêè�, õàéêó ïîåçèÿ; Âëàäèñëàâ Áàÿö � �Êíèãà çà áàìáóêà�, ðîìàí, �Äðóèäúò îò Ñèíäèäóí�, ðîìàí; Ñâåòèñëàâ Áàñàðà ��Âèðòóàëíà êàáàëà�, åñåòà; Äðàãî ßí÷àð � �Äèñèäåíòúò Àðíîæ è íåãîâèòå õîðà�, äðàìà; Ïðåäðàã Ãîëóáîâè÷ � �Ïîñëåäíèÿò ïîõîä�, ñöåíàðèé; Éîâàí À÷èí � �Ñúêðîâèùåòî�; Äàíêî Ïîïîâè÷ � �Êíèãà çà Ìèëóòèí�, íîâåëà; Ìèëàäèí Øåâàðëè÷ � �Ãîñïîäèí Ìèíèñòúð�, äðàìà; Àëåêñàíäúð-Àöà Ïîïîâè÷ � �Òúìíà å íîùòà�, äðàìà; Ñëîáîäàí Øíàéäåð � �Èçðîäúò�, ðàäèî-äðàìà; Äóøêî Ðàäîâè÷ � �Áåç ìàéòàï, âñè÷êî å ìàéòàï�, êîìåäèÿ; Äðàãàí Âåëèêè÷ � �Ðóñêèÿò ïðîçîðåö�, ðîìàí, �Çà ïèñàòåëèòå è ãðàäîâåòå�, åñåòà; Ãîðäàíà ×èðÿíè÷ � �Êúùàòà â Ïóåðòî�, ðîìàí. 2. ×èòàòåëèòå ïðèåìàò íîâàòà ñðúáñêà ëèòåðàòóðà è ÿ ïðåîòêðèâàò. Çà ñúæàëåíèå, âñå îùå èìà íåäîñòèã íà èíôîðìàöèÿ. Êðèòèêàòà êàêòî â Ñúðáèÿ, òàêà è â Áúëãàðèÿ êóöà. Ñðúáñêàòà ëèòåðàòóðà å íåäîñòàòú÷íî ïîïóëÿðèçèðàíà.3. Íÿìàì êîíêðåòíè âïå÷àòëåíèÿ çà èíòåðåñèòå. 4. Îïðåäåëåíî èìà òðóäíîñòè. Áúëãàðñêèòå èçäàòåëè çàëàãàò íà êîìåðñèàëíàòà ëèòåðàòóðà è íà èìåíà îò àíãëîåçè÷íàòà ëèòåðàòóðà. Îíåçè, êîèòî ïóáëèêóâàò ñðúáñêà ëèòåðàòóðà, ïúê íÿìàò êàïàöèòåò èëè æåëàíèå äà ÿ ïîïóëÿðèçèðàò. Çàáåëÿçàëà ñúì ñúùî, ÷å ëèïñâà èíôîðìàöèÿ. Íåæåëàíèåòî äà ñå ïóáëèêóâà ñúâðåìåííà, à è êëàñè÷åñêà ñðúáñêà ëèòåðàòóðà, å ñ ìîòèâàöèÿòà, ÷å �òåçè àâòîðè íå ñà èçâåñòíè â Áúëãàðèÿ�. Ñ ìàëêè èçêëþ÷åíèÿ áúëãàðñêèòå èçäàòåëè ñà èçãóáèëè ÷óâñòâîòî çà ìèñèÿ.

ÄÈËßÍÀ ÄÅÍ×ÅÂÀ1. Àíäæåé Ñòàøóê � �Ïî ïúòÿ çà Áàáàäàã�, �Ãàëèöèéñêè èñòîðèè�; Êøèùîô Âàðãà � �Íàäãðîáíà ìîçàéêà�, �Òàëàø�. 2. È Ñòàøóê, è Âàðãà ñà åëèòàðíè àâòîðè. Ñòàøóê å, àêî ìîãà òàêà äà ñå èçðàçÿ, �áàâåí� ðàçêàçâà÷, â êíèãèòå ìó íÿìà çàäúõàíîñò íà íàðàòèâà, äîðè è â ïî-áðóòàëíèòå ìó ïðîèçâåäåíèÿ êàòî �Ñòåíèòå íà Õåáðîí�. Òîé å èçñëåäîâàòåë íà åìîöèîíàëíàòà ñåòèâíîñò íà ÷îâåêà è íåéíèòå èçìåðåíèÿ ëþáîâ, ÷åñò, ïðèÿòåëñòâî, ñòðàõ îò ñìúðòòà è äð. Êîìóíèêàöèÿòà ìó ñ ÷èòàòåëÿ òå÷å íà ôîíà íà íåîáÿòíîñòòà, íåçàâèñèìî äàëè ñòàâà äóìà çà ãåîãðàôñêà èëè äóøåâíî-åìîöèîíàëíà íåîáÿòíîñò, íî ÷ðåç èçîñòðÿíåòî íà óæ íåçíà÷èòåëíè íà ïðúâ ïîãëåä äåòàéëè. Âàðãà, íà ñâîé ðåä (ïîíå â �Íàäãðîáíà ìîçàéêà� è �Òàëàø�), ñå ïðèöåëâà â ñúâðåìåííàòà êîíñóìàòîðñêî-êîðïîðàòèâíà äåéñòâèòåëíîñò è ðàçðóøåíèÿòà, êîèòî òÿ íàíàñÿ íà ÷óâñòâèòåëíèÿ, à è íå ñàìî, èíäèâèä. Òîé îãîëâà òàçè äåéñòâèòåëíîñò ñ ïîìîùòà íà îáðàçè, êîèòî ñà óðîäëèâè, èëè ñîöèîïàòè÷íè, èëè åìîöèîíàëíî ïîïàðåíè, à ïîíÿêîãà è êîìáèíèðàùè âñè÷êè òåçè õàðàêòåðèñòèêè. Ìîèòå âïå÷àòëåíèÿ ñà, ÷å è äâàìàòà àâòîðè ñà ðàçáèðàåìè è ÷åòëèâè çà áúëãàðñêèòå ÷èòàòåëè. Îáåäèíÿâàù ôàêòîð çà ñõîäíîòî âúçïðèÿòèå íà òåêñòîâåòå èì ñà íå ñàìî ïîçíàòèòå åâðîïåéñêè ðåàëèè, íî è èäåíòè÷íèòå áåëåçè íà ñúâðåìåííàòà ìàñîâà ñóïåðìàðêåòíà êóëòóðà, êàêòî è ïðîìåíÿùàòà ñå öåííîñòíà ñèñòåìà íà êîíñóìàòîðñêîòî îáùåñòâî. Ñïåöèàëíî Àíäæåé Ñòàøóê, êàòî ïðèñúñòâàù îò ïî-äúëãî âðåìå íà áúëãàðñêèÿ êíèæåí ïàçàð, èìà òâúðäà ïî÷èòàòåëñêà ìàñà, êîÿòî ñëåäè è êîëåêöèîíèðà íåãîâîòî òâîð÷åñòâî. È òóê ùå öèòèðàì åäèí íåãîâ ïî÷èòàòåë, ñïîðåä êîãîòî åäíî îò íàé-ïðèâëåêàòåëíèòå íåùà â êíèãèòå íà Ñòàøóê å �ñèìïàòè÷íèÿò ìèíèìàëèçúì�, ò.å. òîâà, çà êîåòî ñòàíà äóìà ïî-ãîðå � åêñïîíèðàíåòî íà ïúðâè÷íèòå ÷îâåøêè ÷óâñòâà.3. Ñúäåéêè ïî èíòåðåñà è âèñîêàòà îöåíêà, êîÿòî ïðåâåæäàíèòå îò ìåí àâòîðè ïîëó÷èõà, ñúâðåìåííàòà ïîëñêà õóäîæåñòâåíà ëèòåðàòóðà å ñèëíî èíòðèãóâàùà çà áúëãàðñêèÿ ÷èòàòåë. 4. Íå áèõ êàçàëà, çàùîòî äî ìîìåíòà ñúì ïðåâåæäàëà ñàìî ïîðú÷êîâè êíèãè, ò.å. ïîäáðàíè îò èçäàòåëÿ. Ïî-ñêîðî ñúì ñðåùàëà òðóäíîñòè ïðè îïèòè çà íàëàãàíå íà îïðåäåëåíè áúëãàðñêè àâòîðè â Ïîëøà - âèçèðàì Êàëèí Òåðçèéñêè è ðîìàíà ìó �Âîéíèê�, ïîðàäè òðàäèöèîííîòî íåäîâåðèå êúì �ìàëêèòå ëèòåðàòóðè�. Çà ùàñòèå, òîçè îïèò âå÷å å íåàêòóàëåí ïîðàäè ïðîáèâà íà Õ. Êàðïèíñêà íà ïîëñêèÿ ïàçàð ñ ïðåâîäà íà êíèãàòà ìó �Èìà ëè êîé äà âè îáè÷à�.

ËÞÄÌÈË ÄÈÌÈÒÐÎÂ1.  ñëó÷àÿ îòãîâàðÿì êàòî èíèöèàòîð, ñúñòàâèòåë, ðåäàêòîð è ìåíòîð íà ïðåâîäèòå íà êíèãè îò áúëãàðñêè àâòîðè, èçëåçëè ïðåç ïîñëåäíèòå äåñåò ãîäèíè â Ñëîâåíèÿ. Ñúàâòîð è ïðåâîäà÷: Áúëãàðñêî-ñëîâåíñêè è ñëîâåíñêî-áúëãàðñêè ðàçãîâîðíèê (â ñúàâòîðñòâî); �Áàãðÿíà è Ñëîâåíèÿ� (â ñúàâòîðñòâî ñ Ëþäìèëà Ìàëèíîâà-Äèìèòðîâà).Ñúñòàâèòåë, ìåíòîð íà ïðåâîäèòå è àâòîð íà ïðåäãîâîð / ïîñëåñëîâ: �Ìîðåòî. Ïåòíàéñåò áúëãàðñêè ïîåòè� (äâóåçè÷íî èçäàíèå); �Àíòîëîãèÿ íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà� â 2 òîìà; Ðóìåí Ëåîíèäîâ, �Ñ âúðõà íà åçèêà� (äâóåçè÷íî èçäàíèå); �Ñëàâÿíñêè ïðèò÷è çà ñëúíöåòî� (âêë. Ï. Òîäîðîâ, �Ñëúí÷îâà æåíèòáà�); Âàëåðè Ñòåôàíîâ, �Èçãóáåíèòå ìàãàðåòà�; �Øåñò áúëãàðñêè ïèåñè�; Ñòàíèñëàâ Ñòðàòèåâ, �Áàëêàíñêè ñèíäðîì�. Ïðåâîäà÷: Êàëèí Äîíêîâ, � ñðåäàòà�; �Äóøà�; �Äíåñ�; �Îñòðèå�; �Áÿã�; �Àêî� (ñúâìåñòíî ñ Í. Ñóáèîòî); Êðèñòèí Äèìèòðîâà, �Òîâà, ñ êîåòî ðàçïîëàãàì�; �Ïî âðåìå íà ïúòóâàíåòî�; �Ñïîðåä ìíåíèåòî íà åäèí ñïåöèàëèñò�; �Ãðàíèöàòà�, �Èãðàòà� (ñúâìåñòíî ñ Í. Ñóáèîòî); Òåäè Ìîñêîâ, �Åäíî ìàëêî ðàäèî� (ñúâìåñòíî ñ Èâàí Äèìèòðîâ). 2. Ðåöåïöèÿòà íà áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà â Ñëîâåíèÿ å ñ òðàäèöèè è ïðåìèíàâà ïðåç ðàçëè÷íè ïåðèîäè. Íàé-àêòèâåí å òîçè ìåæäó äâåòå ñâåòîâíè âîéíè, êîãàòî çàïî÷âàò äâóñòðàííè êîíòàêòè ìåæäó êóëòóðíè äåéöè è õîðà íà èçêóñòâîòî. Îùå òîãàâà íà ñëîâåíñêè åçèê ñå ïîÿâÿâàò ïðåäñòàâèòåëíè òâîðáè îò êëàñèöèòå íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà.Ïî-ñêðîìåí å òîòàëèòàðíèÿò ïåðèîä, íî ïðîöåñúò íà âçàèìíî îïîçíàâàíå ïðåç ëèòåðàòóðàòà íå å ïðåêúñíàò, íåçàâèñèìî ÷å ó íàñ ñå ïðåâåæäà ïîâå÷å, îòêîëêîòî â Þãîñëàâèÿ. Ñïåöèàëíî â Ñëîâåíèÿ ñå ïîÿâÿâàò ïðåäèìíî òåêñòîâå, ñòàíàëè êëàñèêà â ðîäèíàòà ñè, êàòî ðîìàíà �Òþòþí� íà Ä. Äèìîâ, ñòèõîñáèðêèòå íà Áîòåâ (1976) è íà Áàãðÿíà (1978).Îñîáåíî ïîçèòèâíè ñà òåíäåíöèèòå ñëåä îáÿâÿâàíåòî íà íåçàâèñèìîñòòà íà Ñëîâåíèÿ (1992 ã.). Ïðåâåæäàò ñå ïîåçèÿ è ïðîçà ïðåäèìíî îò ñúâðåìåííè àâòîðè, íî è äðàìàòóðãèÿ.  ïúðâè òîì îò �Àíòîëîãèÿ íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà� å ïðåäñòàâåí îáøèðíèÿò ïåðèîä îò IX â. äî êðàÿ íà Ïúðâàòà ñâåòîâíà âîéíà. Òîâà å îïèò çà ðåïðåçåíòàöèÿ íà íîâèÿ îáëèê íà Áúëãàðèÿ â íåçàâèñèìà Ñëîâåíèÿ ñúñ ñâîåòî àâòåíòè÷íî ñëîâåñíî íàñëåäñòâî; êàòî áúëãàðñêè (è ñòàðîáúëãàðñêè) ñà ëåãèòèìèðàíè ðåäèöà àâòîðè, ïðåäè òîâà ñìÿòàíè çà ìàêåäîíñêè.Ïåðñïåêòèâèòå ñà âñå òàêà îòâîðåíè è ïðåäñòîÿò íåìàëêî íàáåëÿçàíè ïðîåêòè.3. Íàé-ãîëÿì èíòåðåñ èìà êúì ïîåçèÿòà è ïðîçàòà, à íàïîñëåäúê âñå ïîâå÷å êúì äðàìàòóðãèÿòà. Îñîáåíî ñå öåíè ëèòåðàòóðàòà çà äåöà � íàðîäíè è àâòîðîâè ïðèêàçêè.4. Íå áèõ êàçàë, ÷å ñðåùàì îñîáåíè òðóäíîñòè. Íóæåí å äîáúð ìàðêåòèíã íà îíîâà, êîåòî áè ñå ïðîäàâàëî ñðàâíèòåëíî äîáðå, ñúñ ñòîéíîñòíîòî, ïðåäñòàâÿùî äîñòîéíîòî ëèöå íà áúëãàðñêàòà ëèòåðàòóðà. Îñîáåíî ïîìàãà è ôàêòúò, ÷å ñëîâåíöèòå íÿìàò ïðåäðàçñúäúöè ñïðÿìî íàñ, êàêâèòî ìîæåì äà çàáåëåæèì ñðåä äðóãè íàðîäè. Âàæíî å ñúùî, ÷å âå÷å èìàìå ïîäãîòâåíè ïîíå äóçèíà îïèòíè ïðåâîäà÷è íà áúëãàðñêà ëèòåðàòóðà, çà êîåòî íåñúìíåí ïðèíîñ èìà ëåêòîðàòúò ïî áúëãàðñêè åçèê, ëèòåðàòóðà è êóëòóðà â Ëþáëÿíñêèÿ óíèâåðñèòåò.

от стр. 15

Преводът у нас

Съставители на тематичната част на броя: АНИ БУРОВА, ЕЛЕНА ХРИСТОВА, ИНА ХРИСТОВА,

СЛАВЕЯ ДИМИТРОВА

Публикацията е създадена в рамките на проект 205/ 20.04.2015 Рецепция на славянските литератури в

България и на българската литература в съответните страни (втори етап), подкрепен от фонд „Научни изследвания” на СУ „Св.Кл.Охридски”. Интернет

страница на проекта: https://litreception.wordpress.com.

Ëèòåðàòóðè â ïðåâîä