1

СЪНЯТ НА ВЕЩИЦАТА

Флоринда Донер-Грау Предговор Работата на Флоринда Донър е от особено значение за мен. Всъщност тя е в съзвучие с моята

работа и в същото време се разграничава от нея. Флоринда Донър е мой сътрудник. Ние преследваме една и съща цел; и двамата живеем в света на дон Хуан Матус. Разликата се дължи на това, че тя е жена. В света на дон Хуан мъжете и жените вървят в една и съща посока по пътеката на воина, но от противоположните й страни. Затова и гледните точки за едно и също явление от тези две позиции се различават в подробностите, но не и в същината си.

При всякакви други обстоятелства тази моя близост с Флоринда Донър неизбежно предизвикала чувство на лоялност, което би попречило на обективната ми оценка. Но по пътеката на воина, по която и двамата вървим, лоялността се изразява единствено в това да изискваме от другия да дава най-доброто от себе си. Според нас то включва безкомпромисна взискателност към всичко, което правим.

Следвайки съветите на дон Хуан, аз приложих воинската предпоставка за безмилостна оценка към работата на Флоринда Донър. Открих, че за мен има три различни нива, три отделни сфери на оценяване.

Първата е богатството на детайли в описанията и разказа. За мен тези детайли са етнография. Подробностите от ежедневието, обичайни за културната среда на героите, които авторката описва, са нещо съвсем непознато за нас.

Втората е свързана с изкуството. Осмелявам се да кажа, че един етнограф трябва да бъде и писател. За да ни впише органично в етнографския хоризонт, който представя, той трябва да бъде повече от учен; трябва да бъде артист.

Третата е правдивостта, простотата и непосредствеността на работата. Тук несъмнено съм най-взискателен. Флоринда Донър и аз сме моделирани от едни и същи сили; следователно работата й трябва да отговаря на принципното изискване за стремеж към съвършенство. Дон Хуан ни научи, че работата трябва да бъде пълно отражение на живота ни.

Не мога да не изпитвам воинско чувство на възхищение и уважение към Флоринда Донър, която в самота и въпреки изключително неблагоприятните условия запази самообладание, остана вярна на пътя на воина и не изневери на учението на дон Хуан.

Карлос Кастанеда От автора В доиспански времена щатът Миранда, североизточна Венецуела, е бил населен от индианците

кариб и чипарикото. В колониални времена се появяват две нови расови и културни групи: испанските колонизатори и африканските роби, които испанците довеждат със себе си, за да работят на плантациите и мините им.

Потомците на тези индианци, испанци и африканци съставят населението, което днес обитава селцата и градчетата, пръснати из вътрешността и по крайбрежието.

Някои от градовете в щата Миранда са известни със знахарите си, много от които са същевременно спиритисти, медиуми и магьосници.

В средата на 70-те години на XX в. посетих Миранда. По онова време бях студентка по антропология и се интересувах от лечителски практики. Работех с една лечителка. За да уважа желанието й за анонимност, аз й дадох името Мерседес Пералта, а града нарекох Курмина.

С позволение на лечителката най-вярно и стриктно си водех дневник, в който записвах всичко за взаимоотношенията си с нея от мига, в който стъпих в дома й. Отделно записвах и онова, което някои от пациентите й ми разказваха за себе си. Настоящата работа се състои отчасти от полевия ми дневник, отчасти от историите на пациентите, които Мерседес Пералта сама подбра. В откъсите от дневника разказът се води в първо лице. Но историите на пациентите предадох в трето лице. Това е единственото своеволие, което съм си позволила с материала, освен промяната на имената и личните данни за героите в историите.

2

1 Всичко започна с едно необичайно събитие; случка, която промени хода на живота ми.

Срещнах нагуал. Той беше индианец от Северно Мексико. Речникът на Испанската кралска академия определя термина „нагуал" като испанска адаптация

на дума, която означава „магьосник" или „мъдрец" на езика нахуатл в Южно Мексико. Традиционните разкази за нагуали, хора от древни времена, надарени със свръхестествени сили,

които вършат неща, надхвърлящи въображението, битуват и днес в Мексико. Но в съвременната градска и дори селска среда истинските нагуали са легендарни личности. Те сякаш живеят само в народните предания, слуховете или света на фантазиите.

Но нагуалът, който срещнах, беше истински. В него нямаше нищо измислено. Когато най-добронамерено полюбопитствах как е станал нагуал, той ми даде привидно просто, но същевременно изключително комплицирано обяснение за това какво прави и какъв е. Каза ми, че нагуалството започва от две убеждения: че човешките създания са необикновени същества, които живеят в необикновен свят; и че нито хората, нито светът трябва да се приемат за даденост при каквито и да било обстоятелства.

От тези удобни, прости предпоставки, каза той, следва прост извод: нагуалството е сваляне на една маска и слагане на друга. Нагуалите свалят маската, която ни кара да виждаме себе си и света, в който живеем, като нещо обикновено, безлично, предсказуемо и банално, и слагат втората маска — онази, която ни помага да видим себе си и всичко, което ни заобикаля, такова, каквото е в действителност: завладяващи събития, които разцъфват веднъж за преходно съществуване и никога не се повтарят.

При срещата си с този незабравим нагуал изпитах моментно колебание, породено единствено от страха, който изпитах при опита да разплета такава велика парадигма. Поисках да избягам от него и от търсенето му, но не можех да го направя. Скоро предприех решителна стъпка и се присъединих към него и групата му.

Но това не е история за нагуала, макар че идеите и влиянието му присъстват осезаемо във всичко, което правя. Нямам за цел да пиша за него, нито дори да го назовавам. Други в групата му правят това.

Когато се присъединих към него, той ме заведе в Мексико, за да ме запознае със странна, поразителна жена — без да ми каже, че това е може би най-мъдрата и влиятелна жена в групата. Казваше се Флоринда Матус. Въпреки че носеше овехтели, избелели дрехи, тя притежаваше вродена елегантност, присъща на повечето високи и слаби жени. Лицето й, бледо, изпито и строго, бе увенчано от сплетена на плитки бяла коса и озарено от големи блестящи очи. Дрезгавият й глас и веселият младежки смях пропъдиха необяснимия ми страх от нея.

Нагуалът ме остави на грижите й. Първото, за което попитах Флоринда, беше дали самата тя е нагуал. Тя се усмихна загадъчно и допълнително уточни определението на думата. Каза: „Да бъдеш магьосник, мъдрец или вещица не означава да бъдеш нагуал. Но всеки от тях може да бъде нагуал, ако е отговорен за група мъже и жени и ги води в особен вид търсене на познание."

Когато я попитах какво е това търсене, тя отвърна, че тези хора трябва да намерят втората маска, онази, която ни помага да видим себе си и света такива, каквито са в действителност — завладяващи събития.

Но това не е и историята на Флоринда, въпреки че тя ме напътства във всичко, което правя. Това е разказ за едно от многото неща, които ме накара да направя.

— За жените търсенето на познание е наистина много любопитно приключение — каза ми веднъж Флоринда. — Трябва да правим странни маневри.

— Защо, Флоринда? — Защото жените всъщност не се интересуват от това. — Аз се интересувам. — Казваш, че се интересуваш. Всъщност не е така. — Аз съм тук с теб. Това не показва ли, че се интересувам? — Не. Ти просто харесваш нагуала. Личността му те е обсебила. И аз съм същата. Бях обсебена

от предишния нагуал. Той беше най-неустоимият магьосник. — Признавам, че си права, но само донякъде. Аз се интересувам от търсенето на нагуала.

3

— Не се и съмнявам. Но това не е достатъчно. Жените трябва да извършват особени маневри, за да стигнат до сърцевината си.

— Какви маневри? За каква сърцевина говориш, Флоринда? — Ако у нас има нещо, за което не знаем, нещо като скрити възможности, неподозирана

смелост и ловкост или благородство на духа пред лицето на мъката и болката, то ще излезе, ако се сблъскаме с неизвестното, когато сме сами, без приятели, без познатите ограничения, без подкрепа. Ако при тези обстоятелства от нас не излезе нищо, то е, защото нямаме нищо. И преди да кажеш, че се интересуваш от търсенето на нагуала, първо трябва да разбереш за себе си дали има нещо вътре в теб. Искам да го направиш.

— Не мисля, че ставам за проверки, Флоринда. — Въпросът ми е: можеш ли да живееш, без да знаеш дали има или няма нещо скрито у теб? — И какво ако съм от тези, които нямат нищо? — Ако е така, тогава ще ти задам втори въпрос: можеш ли да продължиш да съществуваш в

света, който си избрала, ако вътре в теб няма нищо? — Защо не? Разбира се, че мога да остана тук. Вече се присъединих към теб. — Не. Само мислиш, че си избрала моя свят. За да избереш света на нагуала, не е достатъчно

просто да кажеш, че си го избрала. Трябва да го докажеш. — И как мислиш, че трябва да го направя? — Ще ти предложа нещо. Не си длъжна да приемеш, но направиш ли го, ще трябва да отидеш

сама на мястото, където си се родила. Няма нищо по-лесно от това. Иди там и опитай късмета си, какъвто и да е той.

— Но предложението ти е непрактично. Не обичам това място. Тръгнах си оттам с лоши чувства.

— Още по-добре; обстоятелствата ще бъдат против теб. Затова избрах твоята страна. Жените не обичат да мислят твърде много; ако трябва да мислят за разни неща, направо се разкъсват. Докажи ми, че не си такава.

— Какво ми предлагаш да правя там? — Бъди себе си. Върши си работата. Каза, че искаш да станеш антрополог. Бъди такава. Какво

по-лесно от това? Години по-късно аз последвах съвета на Флоринда и отидох във Венецуела — страната, в която

съм се родила. Привидно бях тръгнала да събирам антропологични данни за лечителските практики. Но всъщност исках под ръководството на Флоринда да направя необходимите маневри, за да разбера дали притежавам скрити ресурси, без които не бих могла да остана в света на нагуала.

Почти насила приех да тръгна сама. Със силни думи и решителни жестове Флоринда ми даде да разбера, че при никакви обстоятелства не бива да искам съвети от когото и да било по време на пътуването. Като знаеше, че уча в колеж, тя настоятелно ме посъветва да не използвам уловките на академичния живот в теренната си работа. Не биваше да искам стипендия, да търся научни ръководители, нито дори да моля за помощ семейството и приятелите си. Трябваше да оставя обстоятелствата да ми посочат пътя, по който да тръгна; и след като тръгна, да се отдам на пътешествието с ожесточението на жените, избрали пътя на воина.

Уредих си частно пътуване до Венецуела. Възнамерявах да видя роднините си и да събера информация за всички възможности за по-нататъшно обучение по културна антропология. Флоринда ме похвали за бързината и усърдието ми. Помислих, че ми се подиграва. Нямаше за какво да ме хвали. Споменах й, че се тревожа от липсата на инструкции. Няколко пъти я молих да ми съобщи повече подробности за пребиваването ми във Венецуела. Колкото повече наближаваше денят на отпътуването ми, толкова повече се безпокоях за изхода на всичко това. Настоятелно твърдях, че се нуждая от по-конкретни инструкции.

Веднъж бяхме седнали на плетени столове с удобни меки възглавници под сянката на едно от множеството плодови дървета, които растяха в просторния вътрешен двор на къщата й. С дългата си муселинова рокля, широкополата шапка и дантеленото ветрило в ръка Флоринда сякаш идваше от друго време.

— Не ти трябва конкретна информация — възкликна тя нетърпеливо. — Може само да ти навреди.

— Със сигурност много ще ми помогне — настоявах аз. — Флоринда, наистина не разбирам защо постъпваш така с мен.

4

— Да речем, поради факта, че аз принадлежа към света на нагуала, че съм жена и че съм на друга вълна.

— Вълна ли? Какво искаш да кажеш? Каква друга вълна? Флоринда ме погледна някак далечно, незаинтересовано. — Да можеше да се чуеш само! „Каква друга вълна"!? — повтори тя подигравателно. Лицето й

изразяваше търпеливо презрение. — Аз не правя удобни уговорки с мислите и делата си. За мен ред не означава да си подредиш добре нещата. Не ми пука за глупавите хора и не съм търпелива. Ето на каква вълна съм.

— Звучи отвратително, Флоринда. Аз пък си мислех, че в света на нагуала хората не са дребнави и нетърпеливи.

— Светът на нагуала няма нищо общо с моето нетърпение — заяви Флоринда с жест на престорена безнадеждност. — Разбираш ли, аз съм безупречно нетърпелива.

— Бих искала да знам какво означава да си безупречно нетърпелив. — Означава, че аз например съвсем ясно осъзнавам, че ти ми досаждаш с глупавото си

настояване да получиш подробни инструкции. Моето нетърпение ми казва, че трябва да те накарам да престанеш. Но само безупречността ми ще те накара да млъкнеш веднъж завинаги. Всичко се свежда до следното: ако продължаваш да искаш от мен подробности, ръководена единствено от лошия си навик да искаш всичко да ти се предъвква, вместо да ти кажа да престанеш, аз ще те ударя. Но никога няма да ти се ядосам или да ти се разсърдя.

Въпреки сериозния й тон аз се разсмях. — Наистина ли ще ме удариш, Флоринда? Но щом забелязах решителния й поглед, добавих: — Е, удари ме, щом се налага. Само че аз трябва да знам какво ще правя във Венецуела. Ще се

побъркам от безпокойство. — Добре! Щом толкова настояваш да узнаеш подробностите, които аз смятам за важни, ще ти

ги кажа. Надявам се, разбираш, че между нас има бездна и че тази бездна не може да се запълни с приказки. Мъжете могат да строят мостове с думи; жените не могат. Сега ти подражаваш на мъжете. Жените трябва да построят своя мост с дела. Ние раждаме, нали знаеш. Правим хора. Искам да си отидеш, за да можеш в самота да откриеш своите сили и слабости.

— Разбирам какво казваш, Флоринда, но постави се на мое място. Флоринда омекна и преглътна възражението, което напираше на устните й. — Добре, добре — каза тя с досада и ми направи знак да преместя стола си по-близо до нейния.

— Ще ти разкрия подробностите, които ми се струват важни за пътуването ти. За твое щастие това не са инструкциите, които искаш да получиш. Ти искаш да ти кажа точно какво и кога да правиш в бъдеще. Това е доста глупаво желание. Как да ти дам инструкции за нещо, което още не съществува? Аз ще ти кажа как да подредиш мислите, чувствата и реакциите си. Като знаеш това, ще можеш да се справиш с всяка ситуация, която възникне.

— Сериозно ли говориш, Флоринда? — попитах аз отчаяно. — Напълно — увери ме тя, наведе се напред и продължи с полуусмивка, сякаш всеки миг щеше

да избухне в смях. — Първата подробност, която трябва да имаш предвид, е да гледаш критично на себе си. Виждаш ли, ние в света на нагуала трябва да носим отговорност за действията си.

Напомни ми, че познавам пътя на воина. Каза, че докато съм била с нея, съм придобила обширни познания по сложната практическа философия за света на нагуала. Затова всички подробни инструкции, които би могла да ми даде, всъщност щяха да представляват подробно припомняне на пътя на воина.

— По пътя на воина жените не се чувстват значими — продължи Флоринда с тон на човек, който рецитира по памет, — защото значимостта смекчава ожесточението. А по пътя на воина жените са ожесточени. Те запазват ожесточена невъзмутимост при всякакви условия. Не искат нищо, но са готови да дадат всичко от себе си. Ожесточено чакат знак от духа на нещата под формата на топла дума, на подходящ жест; и когато го получат, изразяват благодарността си с удвоено ожесточение. По пътя на воина жените не съдят. Те ожесточено се принизяват до най-нищожното, слушат и гледат, за да победят и да бъдат смирени в победата си или да претърпят поражение и да се издигнат чрез него. По пътя на воина жените не се предават. Те могат да бъдат победени хиляди пъти, но никога не се предават. И — най-вече — по пътя на воина жените са свободни.

Бях се вторачила в нея, неспособна да я прекъсна, завладяна от думите й, макар и да не ги

5

разбирах докрай. Изпитах силно отчаяние, когато млъкна, сякаш нямаше какво повече да ми каже. Без да искам, избухнах в неудържим плач. Знаех, че това, което ми бе казала току-що, нямаше да ми помогне да разреша проблемите си.

Флоринда ме остави да плача дълго време, накрая се разсмя. — Ама ти наистина плачеш! — не можеше да повярва тя. — Ти си най-безсърдечният, най-безчувственият човек, когото познавам! — съумях да кажа

през сълзи. — Готова си да ме пратиш Бог знае къде, а дори не ми казваш какво трябва да правя там! — Там нали току-що ти казах! — отвърна Флоринда, като продължаваше да се смее. — Това, което ми каза, няма стойност в реална житейска ситуация — гневно възразих аз. —

Приличаш ми на диктатор, който декламира лозунги. Флоринда ме погледна весело. — Ще се изненадаш, като разбереш колко полезни могат да ти бъдат тези глупави лозунги —

каза тя. — А сега хайде да се разберем. Аз никъде не те изпращам. Ти си жена по пътя на воина, знаеш, че си свободна да правиш каквото пожелаеш. Още не си разбрала какво представлява светът на нагуала. Аз не съм ти учител; не съм ти наставник; не нося отговорност за теб. Никой освен теб не носи отговорност. Най-трудното за разбиране в света на нагуала е, че той ти дава пълна свобода. Но свободата не е свободна. Взех те под своя закрила, защото ти притежаваш природната способност да виждаш нещата такива, каквито са, да се разграничаваш от конкретната ситуация и да виждаш чудото в нещата. Това е дарба; ти си се родила с нея. Средните хора трябва да живеят години в света на нагуала, за да започнат да се разграничават от обвързаността си със себе си и да могат да виждат чудото във всичко.

Въпреки хвалбите й не бях на себе си от тревога. Накрая ме успокои, като ми обеща, че точно преди излитането на самолета тя ще ми даде конкретната подробна информация, която искам.

Чаках във фоайето за заминаващи на летището, но Флоринда така и не се появи. Обезсърчена и изпълнена със съжаление, дадох воля на отчаянието и разочарованието си. Без да ме е грижа за любопитните погледи на околните, аз седнах и заплаках. Чувствах се по-самотна откогато и да било. Можех да мисля единствено за това, че никой не бе дошъл да ме изпрати; никой не бе дошъл да ми помогне за багажа. Бях свикнала да ме изпращат роднини и приятели.

Флоринда ме бе предупредила, че всеки, който е избрал света на нагуала, трябва да бъде подготвен за жестока самота. Беше обяснила, че за нея самотата не означава самотност, а физическо състояние на усамотение.

3 Никога не бях си давала сметка колко безопасен и спокоен е бил животът ми. В хотелската стая

в Каракас, сама, без ни най-малка представа за това какво ще правя по-нататък, ми се наложи да опозная от първа ръка самотата, за която говореше Флоринда. Единственото, което ми се правеше, бе да седя в леглото и да гледам телевизия. Не желаех да се докосвам до куфара си. Дори ми хрумна да взема обратния самолет за Лос Анджелис. По онова време родителите ми не бяха във Венецуела, а не можех да се свържа по телефона с братята си.

С нечовешки усилия започнах да разопаковам багажа си. В чифт сгънати панталони намерих грижливо пъхната бележка с почерка на Флоринда. Жадно я прочетох.

„Не се тревожи за подробностите. Уверена ли си в себе си, те сами се нареждат според обстоятелствата. Плановете ти трябва да бъдат следните: избери нещо и го наречи начало. След това иди и се изправи срещу началото. Застанеш ли лице в лице с началото, остави го да те отведе накъдето реши. Вярвам, че убежденията ти няма да те оставят да избереш своенравно начало. Гледай реалистично и умерено, за да направиш мъдър избор. Действай веднага!!!

Послепис: Като начало всичко ще свърши работа." Заразена от решителността й, аз грабнах телефона и набрах номера на една стара приятелка. Не

знаех със сигурност дали е още в Каракас. Учтивата дама отсреща ми даде други възможни телефонни номера, на които да се обадя, защото приятелката ми отдавна не живееше на този адрес. Започнах да звъня на тях — вече не можех да се спра. Началото ме завладяваше. Накрая се натъкнах на двойка съпрузи, които познавах от детинство. Бяха приятели на родителите ми. Пожелаха да ме видят незабавно, но след час трябваше да ходят на сватба, затова настояха да отида с тях. Увериха ме, че няма да е неудобно.

6

На сватбата се запознах с бивш йезуитски свещеник, който беше антрополог любител. Разговаряхме с часове. Казах му за интереса си в антропологичните изследвания. Сякаш бе чакал да кажа вълшебната дума, той се разпростря относно ползата и вредата от народните лечители и ролята, която играят в своите общества.

Не бях споменавала лечителите или лечението по принцип като вероятна тема на изследването си, макар че те ме интересуваха най-много. Вместо да се зарадвам на това, че той сякаш четеше мислите ми, аз се изпълних с опасения, граничещи със страх. Когато ми каза, че не бива да ходя в Сортес, макар и всички да го считаха за център на спиритизма в Западна Венецуела, аз направо се отегчих. Свещеникът като че ли предугаждаше всеки мой ход. Точно в това градче бях решила да отида, ако не се случеше нищо друго.

Тъкмо възнамерявах да се извиня и да си тръгна, когато той каза на доста висок глас, че трябва сериозно да помисля за градчето Курмина в Северна Венецуела, където бих могла да пожъна феноменален успех, защото градчето е неизвестно, истински център на спиритизма и лечителските практики.

— Не знам защо, но съм убеден, че изгаряте от любопитство да се запознаете с вещиците в Курмина — сухо и просто отбеляза свещеникът.

Той взе лист хартия и начерта карта на района. Съобщи ми точните разстояния в километри от Каракас до различните места в областта, където по неговите думи живееха спиритисти, магьосници, вещици и знахари. Особено наблегна на едно име: Мерседес Пералта. Подчерта го и съвсем несъзнателно първо го огради с кръгче, а след това очерта дебел квадрат около него.

— Тя е спиритист, вещица и знахар — каза с усмивка. — Непременно отидете да я видите, нали ще го направите?

Знаех за какво говори. С напътствията на Флоринда бях се срещала и работила със спиритисти, магьосници, вещици и знахари в Северно Мексико и сред испански говорещото население в Южна Калифорния. Още в самото начало Флоринда ги класифицира. Спиритистите са лечители, които се обръщат към духовете на светци или демони с молба да се застъпят за пациентите им пред по-висшестоящите. Тяхната функция е да влизат в контакт с духове и да тълкуват съветите им. Тези съвети се получават на събирания, на които се викат духове. Магьосниците и вещиците са лечители, които въздействат пряко на пациентите си. С познанията си в областта на окултните науки те извикват непознати и непредсказуеми елементи, които влияят на двете групи посетители: пациенти, дошли да търсят помощ, и клиенти, дошли заради чародейските им услуги. Знахарите са лечители, които се борят преди всичко за възстановяване на здравето и доброто физическо състояние.

Флоринда прибави към класификацията си и комбинацията от трите. С шеговит тон, но напълно сериозно тя обясни, че що се отнася до възстановяването на

здравето, аз съм предубедена и вярвам, че незападните лечителски практики са по-холистични от западната медицина. Увери ме, че греша, защото лечението зависи от лечителя, а не от вида познание. Заяви, че няма такова нещо като незападни лечителски практики, тъй като за разлика от медицината лечителството не е стандартна дисциплина. Често се шегуваше, че аз по свой начин съм не по-малко предубедена от онези, които смятат, че ако един пациент се е излекувал с билки, масажи и заклинания, или болестта е била психосоматична, или успешното лечение е плод на щастлива случайност — нещо, което лечителят не може да проумее.

Флоринда бе убедена, че човек, който успешно е възстановил нечие здраве, бил той лекар или народен лечител, може да променя основните чувства на тялото към себе си и връзката му със света — тоест да предлага на тялото, а също и на ума нови възможности, така че обичайният модел, към който тялото и умът са свикнали да се приспособяват, систематично да се разруши. Тогава пациентът получава достъп до други измерения на съзнанието и когато новите телесни значения изкристали-зират, обичайните предвиждания за болест и здраве могат да се променят.

Флоринда се засмя, когато искрено се учудих на тези мисли — по онова време те ми се струваха революционни. Каза, че е достигнала до тези изводи в резултат на познанията, които споделя със събратята си от света на нагуала.

Следвайки напътствията в бележката й, аз се оставих на обстоятелствата; дадох им възможност да се развиват сами с минимална намеса от моя страна. Чувствах, че трябва да отида в Курмина и да потърся жената, за която говореше бившият йезуитски свещеник.

Когато влязох в дома на Мерседес Пералта, не ми се наложи да стоя дълго в тъмния коридор: един глас ме повика иззад завесата, която служеше за врата. Изкачих две стъпала и се озовах в

7

просторна, слабо осветена стая. Миришеше на тютюнев дим и амоняк. Няколко свещи върху масивен олтар на отсрещната стена осветяваха фигурките и изображенията на светци, наредени около облечената в синьо Света Дева от Коромото. Това бе изящна статуя с червени устни, застинали в усмивка, румени бузи и очи, които сякаш се взираха в мен с кротък, опрощаващ поглед.

Пристъпих напред. В ъгъла, почти скрита зад олтара и висока правоъгълна маса, седеше Мерседес Пералта. Стори ми се, че спи — главата й бе отпусната на облегалката, очите й бяха затворени. Изглеждаше невероятно стара. Никога не бях виждала подобно лице. Дори отпуснато и неподвижно, то изразяваше страховита сила. Светлината на свещите не смекчаваше резките й черти, а само подчертаваше решителността, изписана в мрежата на бръчките й.

Тя бавно отвори очи; те бяха големи, с бадемовидна форма. Бялото на очите й беше леко потъмняло. Отначало погледът й бе празен, но след това се оживи и Мерседес се втренчи в мен с обезоръжаващата прямота на дете. Минаха няколко секунди и аз започнах да се чувствам неудобно под неподвижния й поглед, ни дружелюбен, ни враждебен.

— Добър ден, доня Мерседес — побързах да поздравя, преди цялата ми смелост да се е изпарила и да съм се втурнала навън. — Казвам се Флоринда Донър и ще говоря направо, за да не ви губя времето.

Тя премигна няколко пъти, докато очите й привикнат с мен. — Дойдох във Венецуела, за да изуча лечителските практики — продължих аз с по-голяма

увереност. — Уча в университет в Съединените щати, но всъщност бих искала да стана лечител. Мога да ви плащам, ако ме вземете за своя ученичка. Но дори да не ме вземете, бих ви платила за всяка информация, която ми дадете.

Старицата не обели дума. Направи ми знак да седна на едно столче, след това стана и погледна към някакъв метален инструмент на масата. Когато се обърна към мен, лицето й изразяваше насмешка.

— Какъв е този уред? — осмелих се да попитам. — Това е морски компас — непринудено отвърна тя. — Много неща ми показва. Взе го и го сложи на най-горния рафт на шкафа със стъклени врати, който стоеше до стената

отсреща. Явно й бе минало нещо смешно през ума, защото избухна в смях. — Ще ти кажа нещо, за да ти е ясно отсега — каза тя. — Ще ти дам всякаква информация за лечение не защото ме молиш, а защото имаш голям

късмет. Вече не се съмнявам в това. Не знам само дали си и толкова силна. Старицата помълча, после заговори със сподавен шепот, без да ме поглежда. Вниманието й бе

приковано към нещо в шкафа. — Късметът и силата са единствените важни неща за всичко — каза тя. — Още онази вечер,

когато те видях на площада, разбрах, че си щастливка и че търсиш мен. — Не разбирам за какво говорите — обадих се аз. Мерседес Пералта се обърна с лице към мен,

после се разсмя така неудържимо, че определено я помислих за луда. Беше отворила уста толкова широко, че успях да видя няколкото кътника, които й бяха останали. Внезапно млъкна, седна на стола си и ме увери, че точно преди две седмици ме е видяла късно вечерта на площада. Обясни ми, че била с приятел, който я карал у дома след сеанс в едно от крайбрежните градчета. Макар че приятелят й бил доста изненадан, че ме вижда сама толкова късно, тя изобщо не се учудила.

— Веднага ми заприлича на един човек, когото познавах някога — каза тя. — Минаваше полунощ. Ти ми се усмихна.

Не си спомнях да съм я виждала, нито да съм била сама на площада по това време. Но можеше да ме е видяла вечерта, когато пристигнах от Каракас. След като напразно чаках дъждът, който валеше от седмица, да спре, накрая поех риска да тръгна от Каракас за Курмина. Много добре знаех, че ще има свлачища; стана така, че вместо обичайните два часа пътуването ми отне четири. Когато пристигнах, целият град спеше и едва успях да намеря общежитието недалеч от площада, което бившият свещеник ми бе препоръчал.

Озадачена от увереността й, че съм дошла да търся точно нея, аз й разказах за свещеника и за нашия разговор на сватбата в Каракас.

— Много настояваше да ви потърся. Спомена, че още в колониални времена в рода ви е имало прочути магьосници и знахари, които са били преследвани от Светата инквизиция.

Очите й леко се разшириха от изненада.

8

— Знаеш ли, че по онова време са изпращали вещиците на съд в Картахена, Колумбия? — попита тя и веднага продължи: — Венецуела не е била достатъчно влиятелна държава, за да има свой съд на Инквизицията.

Млъкна, погледна ме право в очите и добави: — А ти къде смяташе да изучаваш лечителски методи? — В щата Яракуи — бегло отвърнах аз. — Сортес? — попита старицата. — Мария Лионса? Кимнах. Сортес беше център на култа към

Мария Лионса. Говореше се, че Мария Лионса, дъщеря на индианска принцеса и испански конквистадор, притежава свръхестествени сили. В днешни времена хиляди хора във Венецуела я почитат като чудотворна светица.

— Но вместо това последвах съвета на бившия свещеник и дойдох в Курмина — казах аз. — Вече разговарях с две жени знахарки. И двете смятат, че вие сте най-учената и че можете да ми обясните много неща за лечителството.

Заговорих за методите, които ме интересуват, като казвах онова, което ми хрумваше в момента: пряко наблюдение и участие в някои лечителски сеанси, записването им на касети и — най-важното — системно интервюиране на наблюдаваните пациенти.

Старицата кимаше, като от време на време се подсмихваше. За голямо мое учудване тя бе напълно наясно с методите, които предлагах. Гордо ми съобщи, че преди години я интервюиран един психолог от университета в Каракас, който живял в къщата й цяла седмица.

— За да ти бъде по-лесно, можеш да дойдеш да живееш у нас — предложи тя. — В къщата има достатъчно стаи.

Приех поканата й, но казах, че възнамерявам да остана в града поне шест месеца. Това като че ли не я обезпокои. Нямаше да има нищо против, дори ако бях решила да остана няколко години.

— Радвам се, че си тук, мусюа — тихо добави старицата. Усмихнах се. Макар че бях родена и израснала във Венецуела, цял живот ме наричаха мусюа.

Това обръщение обикновено изразява пренебрежение, но в зависимост от тона, с който се казва, може да звучи дори гальовно и се употребява за русокос и синеок човек.

Стресната от тихото шумолене на нечия пола съвсем близо до мен, аз отворих очи и се загледах в свещта, която гореше на олтара в полумрака на стаята. Пламъкът трептеше и от него се издигаше тъничка струйка черен дим. На стената се очертаваше силует на жена с пръчка в ръка. Силуетът сякаш свързваше сенките от главите на останалите мъже и жени, които заедно с мен седяха със затворени очи на стари дървени столове, подредени в кръг. Едва успях да сдържа нервния си смях: видях как Мерседес Пералта пъха в устата на всеки по една дебела ръчно свита пура. След това взе свещта от олтара, запали с нея пурите и отново зае мястото си на стола в средата на кръга. С дълбок монотонен глас подхвана някакъв нечленоразделен, досадно повтарящ се мотив.

Потиснах желанието си да се изкашлям и се опитах да пуша в синхрон с бързото пухтене на хората около мен. Гледах през сълзи невъзмутимите, подобни на маски лица, които за миг се съживяваха при всяко изпъхтяване, след което сякаш потъваха в гъстия дим. Подобно на безплътно видение ръката на Мерседес Пералта се появи иззад димната завеса. Щракна с пръсти и очерта във въздуха въображаеми линии, които свързаха четирите посоки на света.

Следвайки движенията на останалите, аз започнах да поклащам глава напред-назад в ритъма на щракането на пръстите и тихото й пеене. Без да обръщам внимание на все по-силното усещане за гадене, насила държах очите си отворени, за да не пропусна и най-малката подробност от онова, което ставаше около мен. За пръв път имах възможност да присъствам на спиритично събиране. Доня Мерседес щеше да изиграе ролята на медиум и да осъществи контакт с духовете.

Нейните определения за спиритистите, вещиците и знахарите съвпадаха с тези на Флоринда, с едно изключение: тя разграничаваше още един независим вид — медиумите. Определяше ги като преводачи посредници, които служат на духовете като средство за изразяване. Смяташе, че медиумите са толкова независими, че не е задължително да принадлежат към която и да било от другите три категории. Но биха могли да съчетават в себе си и четирите.

Мъжки глас прекъсна пеенето на доня Мерседес. — В стаята има сила, която ни пречи. Тлеещите огънчета на пурите пронизваха димната завеса като очи, които обвиняват.

Останалите от групата замърмориха нещо в знак на съгласие. — Ще видя къде е — каза доня Мерседес и стана от стола си.

9

Тръгна от човек на човек, като спираше за миг пред всеки. Изкрещях от болка. Усетих, че нещо остро се забива в рамото ми. — Ела с мен — прошепна тя в ухото ми. — Не си в транс. За да пресече всяко съпротивление, старицата ме грабна за ръката и ме поведе към червената

завеса, която служеше за врата. — Но нали сама ме помоли да дойда! — възкликнах аз, преди да ме избута навън от стаята. —

Няма да преча на никого, ако седя тихо и кротко в ъгъла. — Ще пречиш на духовете — промърмори тя и безшумно дръпна завесата пред мен. Отидох в кухнята отзад, където обикновено работех нощем: свалях записи от касети и

подреждах все по-обемните си теренни бележки. Около единствената гола крушка, която висеше от тавана, кръжаха рояци от насекоми. Слабата й светлина озаряваше дървената маса в средата на стаята, но ъглите тънеха в сенки и там спяха мръсни, накацани от мухи кучета. Правоъгълната кухня гледаше с едната си страна към двора. Покрай другите три стени, почернели от сажди, имаше кирпичена камина за готвене, газова печка и кръгло метално ведро, пълно с вода.

Излязох на окъпания в лунна светлина двор. Циментовата плоча, на която компаньонката на доня Мерседес Канделария избелваше на слънце добре насапунисаните дрехи, хвърляше сребристи отблясъци, подобно на локва вода. Простряното по въжетата пране белееше на тъмния фон на измазания с хоросан зид, който ограждаше двора. В контраст с лунната светлина овошките, билките и зеленчуковите насаждения образуваха еднородна тъмна маса, оживена от бръмченето на насекомите и пронизителните песни на щурците.

Върнах се в кухнята и надзърнах в тенджерата, която къкреше на печката. Тук по всяко време на деня и нощта имаше какво да се яде. Най-често това бе гъста и хранителна супа от месо, пиле или риба в зависимост от наличните продукти, с разнообразни зеленчуци и корени.

Огледах се за дълбока чиния сред съдовете, наредени по вградените в стената широки кирпичени рафтове. Там имаше десетки различни порцеланови, метални и пластмасови чинии. Сипах си щедра порция пилешка супа, но преди да седна, си спомних, че трябва да гребна малко вода от ведрото и да допълня тенджерата на печката. Не ми трябваше много време, за да възприема навиците на това ексцентрично домакинство.

Захванах да описвам станалото на събирането. Опитите да възстановя всяка подробност от събитията и всяка дума от разговора винаги се оказваше най-добрият начин за потискане на усещането за самота, което ме обземаше.

Студен кучешки нос докосна крака ми. Потърсих останки от хляб, дадох ги на кучето и се върнах към бележките си.

Работих, докато ми се доспа и очите ми започнаха да парят, уморени от слабата светлина. Взех касетофона и листата и се запътих към стаята си в другия край на къщата. Във вътрешния двор спрях за малко. Беше залят от лунна светлина. Слабият бриз полюшваше листата на кривата лоза; причудливата й сянка рисуваше дантели по тухлената настилка.

Още преди да забележа жената, долових присъствието й. Беше клекнала на земята и почти не се виждаше от големите теракотени саксии, пръснати по двора. Гъста, рошава, подобна на вълна коса покриваше главата й като белезникав ореол, но лицето й тънеше в мрак и се сливаше със сенките наоколо.

Никога досега не бях я виждала тук. След като се опомних от първоначалната уплаха, размислих и реших, че сигурно е някоя от приятелките на доня Мерседес или може би нейна пациентка, или дори роднина на Канделария, която я чака да излезе от сеанса.

— Извинете — казах. — Аз съм нова тук. Работя с доня Мерседес. Щом заговорих, жената кимна. Останах с впечатлението, че разбира какво й говоря. Но не

наруши мълчанието си. Обзета от необяснимо неудобство, аз положих усилие да се овладея от налегналия ме истеричен страх. Непрестанно си повтарях, че нямам причини да изпадам в паника от това, че някаква старица клечи във вътрешния двор.

— Бяхте ли на сеанса? — попитах с треперещ глас. Жената кимна утвърдително. — И аз бях там — продължих, — но доня Мерседес ме изпъди. Изведнъж изпитах облекчение; прииска ми се да обърна всичко на шега. — Страх ли те е от мен? — неочаквано попита старицата. Гласът й звучеше рязко, дрезгаво, но младежки. Разсмях се. Исках най-непринудено да отрека,

10

но нещо ме спря. Чух се да казвам, че изпитвам ужас от нея. — Ела с мен — заповяда жената. Отново първата ми реакция бе решително да я последвам, но вместо това се чух да казвам, че не

желая. — Трябва да довърша работата си. Ако ви се говори с мен, можете да го направите тук, веднага. — Заповядвам ти да дойдеш! — прогърмя гласът на жената. Изведнъж сякаш цялата енергия на тялото ми се изпари. Въпреки това изрекох: — Не можете ли да заповядате на себе си да останете? Не можех да повярвам, че съм казала това. Бях готова да се извиня, когато усетих необичаен

прилив на енергия в тялото си и почувствах, че вече почти се владея. — Както искаш — отвърна жената и стана. Беше чудовищно висока и продължи да расте, докато коленете й достигнаха нивото на очите

ми. В същия миг усетих как енергията ми отново ме напуска и закрещях диво и пронизително. Към мен тичешком се втурна Канделария. Взе разстоянието между стаята, където се бяха

събрали спиритистите, и двора за по-малко време, отколкото аз успях да си поема дъх и да извикам още веднъж.

— Вече всичко е наред — занарежда тя с тих и спокоен глас, който идваше сякаш отдалеч. Нежно ме погали по врата и гърба, но аз треперех неудържимо. И изведнъж, без да искам, се

разплаках. — Не биваше да те оставям сама — каза Канделария със съжаление. — Но кой би предположил,

че една мусюа може да я види? Преди останалите участници в събирането да излязат навън да видят какво става, тя ме заведе в

кухнята. Сложи ме да седна на един стол и ми донесе чаша ром. Изпих го и й разказах какво се случи на двора. В мига, в който привърших с рома и разказа си, ме налегна дрямка. Бях объркана, но не и пияна.

— Остави ни сами, Канделария — каза доня Мерседес, щом влезе в стаята ми. Освен че беше ме сложила да си легна, Канделария бе донесла и походно легло, за да бъде до

мен, когато се събудя. — Не знам как да ти го кажа — заговори Мерседес след дълго мълчание, — но ти си медиум.

Разбрах го от самото начало. Очите й — неподвижни, сякаш потопени в прозрачен разтвор — напрегнато се взираха в лицето

ми. — Единствената причина да ти позволят да присъстваш на сеанса е, че имаш късмет.

Медиумите имат късмет. Въпреки че бях уплашена, избухнах в смях. — Не се шегувай с тези неща — смъмри ме тя. — Те са сериозни. Там, на двора, ти сама си

извикала дух. И при теб е дошъл най-могъщият дух, духът на една от прабабите ми. Не идва често, но дойде ли, значи има основателни причини.

— Тя призрак ли беше? — глупаво попитах аз. — Разбира се — отсече старицата. — Ние тълкуваме нещата така, както са ни учили. Без

отклонения. Вярваме, че си видяла един от най-страшните духове и че жив медиум може да общува с духа на мъртъв медиум.

— Защо му е на този дух да идва при мен? — попитах. — Не знам — отвърна тя. — Веднъж се яви и на мен, за да ме предупреди, но аз не послушах

съвета й. Погледът й омекна, а гласът й стана по-тих: — Първото, което ти казах, когато дойде при мен, беше, че имаш късмет. И аз имах късмет, но

един човек ми го отне. Ти приличаш на този човек. И той беше русокос като теб. Казваше се Федерико и също имаше късмет, но нямаше никаква сила. Духът ми каза да го оставя. Аз не го послушах и още плащам за това.

Объркана от неочаквания обрат на събитията или може би от налегналата я тъга, аз сложих ръка върху нейната.

— Нямаше никаква сила — повтори старицата. — Духът го знаеше. Макар че винаги с готовност обсъждаше всичко свързано с практиката си, Мерседес Пералта

11

категорично отказваше да задоволява любопитството ми по отношение на миналото й. Само веднъж — дали я бях заварила неподготвена, или и това бе преднамерен ход от нейна страна — сподели, че преди много години е понесла тежка загуба.

Преди да се запитам дали не ме окуражава да й задавам лични въпроси, тя взе ръката ми, допря я до бузата си и прошепна:

— Усещаш ли белезите? — Какво ти се е случило? — попитах аз, след като прокарах пръсти по грапавата тъкан на

бузите и врата й. Преди да ги докосна, не можех да отлича белезите от бръчките. Мургавата й кожа ми се стори

толкова тънка, че очаквах всеки момент да се разпадне от допира ми. Цялото й тяло излъчваше загадъчни вибрации. Не можех да откъсна поглед от очите й.

— Няма да говорим за това какво си видяла на двора — отсече тя. — Такива неща стават единствено в света на медиумите, а никога с никого не бива да обсъждаш този свят. Съветвам те в никакъв случай да не се страхуваш от онзи дух, но и да не общуваш с него лекомислено.

Помогна ми да стана от леглото и ме изведе на двора, на същото място, където бях видяла жената. Докато стоях там и се взирах в тъмнината наоколо, аз си дадох сметка, че нямам представа дали съм спала няколко часа или цяла нощ и цял ден.

Доня Мерседес сякаш долови смущението ми. — Четири сутринта е — каза тя. — Спала си почти пет часа. Наведе се да огледа мястото, където бе седяла жената. Приклекнах до нея сред жасминовите

цветове, които се спускаха от дървената решетка като ароматни завеси. — Изобщо не съм предполагала, че не знаеш как се пуши — обади се старицата и избухна в

сух дрезгав смях. Бръкна в джоба на полата си, извади една пура и я запали. — На спиритичните си събирания пушим ръчно свити пури. Спиритистите знаят, че духовете обичат миризмата на тютюн.

След кратко мълчание тя пъхна запалената пура в устата ми и нареди: — Опитай да пушиш. Дръпнах и вдишах дълбоко. Тежкият дим ме накара да се закашлям. — Не вдишвай дима — нетърпеливо каза Мерседес. — Дай да ти покажа. Взе пурата и дръпна няколко пъти, като вдишваше и издишваше леко, бързо и равномерно. — Димът трябва да отива не в дробовете, а в главата ти — обясни тя. — Така медиумите викат

духовете. Отсега нататък ще викаш духовете тук. И не говори за това, докато не започнеш сама да водиш спиритични сеанси.

— Но аз не искам да викам духове — запротестирах през смях. — Искам само да поседя на някое събиране и да погледам.

Старицата ме изгледа настоятелно и заплашително. — Ти си медиум, а никой медиум не отива на събиране, за да гледа. — Каква е причината хората да се събират? — попитах, сменяйки темата. — Да задават въпроси на духовете — веднага отговори тя. — Някои духове дават ценни съвети.

Други са злонамерени. Старицата се подсмихна лукаво. — От състоянието на медиума зависи какъв дух ще се появи. — Значи ли това, че медиумите зависят от благоволението на духовете? — попитах аз. Последва дълго мълчание. Тя ме гледаше безизразно, без да издава чувствата си. След това

отсече: — Не, ако са силни. Гледаше ме ожесточено, после затвори очи. Когато отново ги отвори, те бяха абсолютно

безизразни. — Заведи ме в стаята ми — промърмори Мерседес. Подпря се на главата ми и се изправи.

Главата й се плъзна по рамото, после по ръката ми, а съсухрените й пръсти стискаха китката ми като вкаменени корени.

Мълчаливо извървяхме тъмния коридор, край чиято стена стояха в стройна редица дървени пейки и столове, покрити с козя кожа. Старицата влезе в стаята си. Преди да затвори вратата, отново ми напомни, че медиумите не говорят за своя свят.

— Още в мига, в който те видях на площада, разбрах, че си медиум и че ще дойдеш при мен — увери ме тя.

12

По лицето й премина бегла усмивка, чието значение не успях да отгатна. — Дойде, за да ми върнеш нещо от миналото. — Какво? — Не се познавам достатъчно добре. Може би спомените — неопределено каза старицата. — А

може би ми връщаш предишния късмет. Погали ме по бузата с опакото на ръката си и безшумно затвори вратата.

5 От приспивното шумолене на нежния бриз и смеха на децата, които играеха отвън, аз цял

следобед дрямах в хамака, окачен на две дървета в двора. Не ми пречеше дори миризмата на прах за пране, примесена със задушливата смрад на креозол, с който Канделария миеше подовете два пъти дневно, назависимо дали бяха мръсни или не.

Изчаках, докато наближи шест часа. След това по нареждане на Мерседес Пералта отидох и почуках на вратата на стаята й. Отговор не последва. Влязох на пръсти. Обикновено по това време стаята бе пълна с хора, дошли да търсят лек за някоя болест. Никога не преглеждаше повече от двама души на ден. Когато се чувстваше зле — а това се случваше доста често, — не преглеждаше никого. В такива дни я извеждах на дълги разходки с джипа си или пеша из околните хълмове.

— Ти ли си, мусюа? — попита доня Мерседес и се протегна в ниския хамак, окачен на метални халки, забити в стените.

Поздравих я и седнах на двойното легло до прозореца. Тя никога не спеше в него. Твърдеше, че от всяко легло, независимо от ширината му, човек може да падне и да пострада сериозно. Огледах необичайната мебелировка на стаята, която не преставаше да ме впечатлява. Нещата тук бяха подредени със сякаш съзнателно търсена неуместност. Двете нощни масички в горния и долния край на леглото, отрупани със свещи и фигурки на светци, служеха за олтари. Нисък дървен гардероб, боядисан в синьо и розово, залостваше вратата към улицата. Чудех се какво има вътре, след като дрехите на доня Мерседес — тя се обличаше само в черно — висяха навсякъде: по закачалките на стените и зад вратата, на горната и долната желязна рамка на леглото и дори по въжетата, на които висеше хамакът. На плетения таван едва се крепеше кристален полилей, който не светеше. Беше посивял от прах, а по висулките му плетяха мрежи паяци. На вратата висеше календар, от онези, на които всеки ден откъсваш по лист.

Мерседес Пералта прокара пръсти през сплъстената си бяла коса, въздъхна дълбоко, провеси крака от хамака и потърси платнените си сандали. Поседя неподвижно за миг, после стана и тръгна към високия тесен прозорец, който гледаше към улицата. Отвори дървените капаци. Примигна няколко пъти, докато очите й свикнат със светлината на късния следобед, която надничаше в стаята. Загледа се в небето, сякаш очакваше някакво послание от залязващото слънце.

— Ще ходим ли на разходка? — попитах. Тя бавно се обърна. — На разходка? — повтори и учудено вдигна вежди. — Как ще ходим на разходка, като ме

чакат? Отворих уста да й кажа, че отвън няма никой, но присмехулните пламъчета в уморените й очи

ме накараха да замълча. Хвана ме за ръка и двете излязохме от стаята. Опрял брадичка на гърдите си, крехък старец дремеше на дървената пейка в коридора, където

Мерседес Пералта лекуваше хората, дошли да търсят помощ. Усетил присъствието ни, той се изправи.

— Не се чувствам много добре — каза гостът глухо и посегна към сламената шапка и бастуна, оставени на пейката.

— Октавио Канту — обърна се към мен Мерседес Пералта, докато се здрависваше с него. Помогна му да изкачи двете стъпала, които водеха към голямата стая. Тръгнах след тях.

Старецът се обърна и ме изгледа въпросително. — Тя ми помага — обясни Мерседес. — Но ако не искаш да идва с нас, ще излезе навън. Той запристъпя нервно от крак на крак. Устата му се разтегли в крива усмивка. — Щом ти помага — измърмори някак безпомощно, сигурно може да остане. Мерседес Пералта кимна едва забележимо, правейки ми знак да седна на столчето си до олтара,

след това настани стареца на стола точно пред високата правоъгълна маса и седна от дясната му страна с лице към него.

13

— Къде ли е? — мърмореше тя, докато се ровеше из множеството бурканчета, свещи и пури, сушени корени и всевъзможни дреболии, пръснати по масата. Въздъхна с облекчение, когато намери морския компас. Постави го пред Октавио Канту. Внимателно се вгледа в кръглата метална кутийка.

— Виж! — извика Мерседес и ми махна да се приближа. Беше същият онзи компас, който я бях видяла да разглежда в първия ден от пристигането ми.

Стрелката едва се виждаше под мътното издраскано стъкло, но забелязах как бясно подскача насам-натам, сякаш съживена от невидима сила, която бликаше от Октавио Канту.

Мерседес Пералта използваше компаса като диагностично средство само за хора, които според нея страдаха по-скоро от душевна травма, отколкото от физическо заболяване. Все още не можех да проумея какъв беше критерият, по който различаваше двата вида болести. Според нея душевното неразположение можеше да се прояви под формата и на лош късмет, и на обикновена настинка, която в зависимост от обстоятелствата би могла да се определи и като физическо заболяване.

Търсех да открия някакво механично приспособление, което да задейства стрелката, затова използвах всеки удобен случай, за да огледам компаса. Тъй като нямаше нищо подобно, приех на доверие обяснението на доня Мерседес: когато човек е съсредоточен, тоест когато тялото, духът и душата му са в хармония, стрелката не помръдва. За да докаже твърдението си, тя бе поставила компаса пред себе си, пред Канделария и пред мен. За голямо мое учудване стрелката се бе раздвижила единствено пред мен.

Октавио Канту източи врат, за да погледне уреда. — Болен ли съм? — попита тихо, като вдигна очи към доня Мерседес. — Духът ти е болен — промърмори тя. — В голям смут е. Прибра компаса в шкафа със стъклените врати, застана зад стареца и положи ръце на главата

му. Дълго време стоя така; после ловко и уверено прокара пръсти по раменете и ръцете му. Бързо мина пред него и леко потри с ръце гърдите, краката и стъпалата му. Занарежда молитва, която бе нещо средно между църковна литания и заклинание — Мерседес твърдеше, че всеки добър лечител знае, че католицизмът и спиритизмът се допълват взаимно. В продължение на половин час масажираше ту гърба, ту гърдите му. За да даде кратка почивка на уморените си ръце, тя ги разкършваше от време на време зад гърба си. Наричаше това освобождаване от натрупаната отрицателна енергия.

За да отбележи края на първата част от лечението, Мерседес тропна три пъти с десния си крак. Октавио Канту се разтрепери неудържимо. Тя хвана главата му изотзад, като притисна слепоочията му с длани. Той започна да си поема дъх бавно и с усилие. Мърморейки молитва, старицата отиде до олтара, запали свещ, а после и ръчно свита пура и започна да пуши бързо и равномерно.

— Трябваше вече да съм свикнал — наруши мълчанието Октавио. Стресната от гласа му, Мерседес така се разкашля, че по бузите й потекоха сълзи. Запитах се

дали случайно не е поела дима навътре. Без да обръща внимание на кашлицата й, Октавио Канту продължи: — Много, много пъти съм ти казвал, че и трезвен, и пиян винаги сънувам един и същи сън.

Стоя в колибата си. Там няма никой. Чувам вятъра и виждам как навсякъде пълзят сенки. Но вече няма кучета, които да лаят по пустошта и сенките. Събуждам се ужасно потиснат; сякаш някой е седнал на гърдите ми; и щом отворя очи, виждам жълтите зеници на куче. Стават все по-големи и по-големи, докато ме погълнат...

Гласът му заглъхна. Задъхан, той се огледа из стаята. Сякаш не знаеше къде се намира. Мерседес Пералта хвърли угарката от пурата на земята. Хвана стола му изотзад и бързо го

обърна. Сега старецът бе с лице към олтара. С бавни хипнотизиращи движения започна да масажира очите му.

Вероятно бях задрямала, защото изведнъж се озовах сама в стаята. Бързо се огледах. Свещта на олтара бе почти изгоряла. Точно над главата ми, на ръба, близо до тавана бе кацнала нощна пеперуда с размерите на дребно птиче. На крилете си имаше огромни черни кръгове; те се взираха в мен като любопитни очи.

Внезапно шумолене ме накара да се обърна. Мерседес Пералта седеше на стола си до олтара. Едва се удържах да не извикам. Бях готова да се закълна, че само преди миг там нямаше никой.

— Не знаех, че си тук — казах. — Виж каква огромна пеперуда е кацнала там, горе! Погледнах към насекомото, но вече го нямаше там. Нещо в погледа й ме накара да потръпна. — Бях уморена и съм заспала — обясних аз. — Дори не разбрах какво му е на Октавио Канту.

14

— Идва при мен от време на време — каза тя. — Има нужда от мен като спиритист и знахар. Облекчавам товара, който тегне на душата му.

Старицата се обърна към олтара и запали три свещи. На мъждукащата светлина очите й имаха цвета на крилете на пеперудата.

— По-добре иди да си легнеш — предложи тя. — Не забравяй, че утре призори ще ходим на разходка.

6 Убедена, че пак съм се успала, аз бързо се облякох и тръгнах по тъмния коридор. Като внимавах

да не скърцам, внимателно отворих вратата на стаята на Мерседес Пералта и на пръсти се приближих към хамака й.

— Будна ли си? — прошепнах и надникнах зад тънкия плат на мрежата против комари. — Още ли ти се ходи на разходка?

Тя веднага отвори очи, но още не се беше събудила напълно. Продължи да гледа неподвижно в една точка.

— Да — каза накрая с дрезгав глас и отметна мрежата против комари. Изкашля се, за да прочисти гърлото си, изплю се в кофата на пода и след това се отмести малко,

за да ми направи място да седна на хамака. — Радвам се, че не си забравила за разходката — промърмори Мерседес и се прекръсти. Затвори очи, сключи ръце и се помоли на Пресветата Дева и на още няколко светци. Благодари

на всеки поотделно за напътствията и помощта им в лечението на хората и ги помоли за прошка. — Защо ги молиш за прошка? — попитах, веднага щом свърши с дългата си молитва. — Виж линиите на дланите ми — каза тя, като сложи ръцете си в скута ми. Прокарах показалец по ясно очертаните линии във формата на буквите V и М; бяха като

жигосани — V на лявата длан, М на дясната. — V означава vida, живот. М означава muerte, смърт — обясни Мерседес, произнасяйки думите старателно и отчетливо. — Родена съм със силата да

лекувам и да вредя. Вдигна ръце от скута ми и ги размаха във въздуха, сякаш искаше да заличи думите, които бе

произнесла. Огледа се из стаята, после провеси тънките си мършави крака от хамака и ги пъхна в чифт изрязани обувки, от които пръстите й стърчаха. Примигна в недоумение, когато тръгна да оправя дрехите си и забеляза, че е спала с черната блуза и пола.

Подпря се на ръката ми и ме поведе навън. — Преди разходката ще ти покажа нещо — заяви тя и се запъти към работната стая. Тръгна направо към масивния олтар, направен изцяло от разтопен восък. Каза, че първата свещ

за него била изгорена от прапрабаба й, която също била лечителка. Мерседес нежно погали с ръка гладката, почти прозрачна повърхност. — Виждаш ли черния восък сред разноцветните жилки? — попита тя. — Това показва, че

вещиците палят черни свещи, когато използват силата си, за да навредят на някого. Безброй жилки черен восък се вплитаха в цветните ивици. — Тези, които са по-близо до повърхността, са от мен, призна старицата. Очите й блестяха

свирепо. Добави: — Истинските лечителки са и вещици. За миг по устните й пробяга усмивка; после ми каза, че е прочута не само в този район, но при

нея идват хора чак от Каракас, Маракайбо, Мерида и Кумана. Знаят я и в чужбина: в Тринидад, Куба, Колумбия, Бразилия и Хаити. В къщата й има снимки, които показват, че при нея са идвали министри, посланици и дори един епископ.

Погледна ме загадъчно и сви рамене. — Някога късметът и силата ми бяха несравними. Изчерпаха се и сега мога само да лекувам. Усмивката й се разшири, в очите й пробляснаха закачливи пламъчета. — А твоята работа напредва ли? — попита тя с невинното любопитство на дете. Преди да успея да реагирам на неочакваната смяна на темата, доня Мерседес добави: — Колкото и лечители и пациенти да разпитваш, никога няма да научиш достатъчно.

Истинската лечителка трябва първо да е медиум и спиритист, а после вещица.

15

На лицето й цъфна ослепителна усмивка. — Нали няма много да се обидиш, ако някой ден изгоря бележките ти? — непринудено попита

тя. — Само си губиш времето с тези глупости. Обзе ме силна тревога. Не ми допадаше идеята да видя как цялата ми работа изгаря в пламъци. — Знаеш ли кое е наистина интересно? — попита и сама си отговори: — Онова, което

надхвърля повърхностната страна на лечението. Нещата, които не можеш да обясниш, но можеш да изпиташ. Много хора са изследвали лечителите. Въобразяват си, че като гледат и задават въпроси, могат да разберат какво правят медиумите, вещиците и знахарите. Понеже няма смисъл да се спори с тях, най-лесно е да ги оставиш да правят каквото си искат. Но в твоя случай може да бъде различно. Не мога да те оставя да си губиш времето. Затова вместо да изследваш лечители, започни да се упражняваш, като всяка вечер излизаш на двора и викаш духа на моята прапрабаба. Не можеш да си водиш бележки за това, защото духовете отчитат времето по друг начин. Ще видиш. Да общуваш с духовете е като да проникваш във вътрешността на земята.

Споменът за жената, която бях видяла на двора, ужасно ме разтревожи. Бях готова тутакси да изоставя цялата си работа, да забравя за плановете на Флоринда и да побягна.

Изведнъж доня Мерседес се разсмя; този внезапен изблик пропъди страховете ми. — Мусюа, да можеше да се видиш! — възкликна тя. — За малко да припаднеш. Освен всичко друго си и страхливка. Въпреки подигравателния й тон в усмивката й имаше симпатия и топлота. — Не биваше да те насилвам. Затова ще ти предложа нещо, което ще ти хареса — нещо, което е

по-ценно от твоите изследователски планове. Ще надникнеш в живота на някои хора, които аз избера. Ще ги накарам да ти разказват приказки. Приказки за съдбата. Приказки за късмета. Приказки за любовта.

Доближи лице до моето и тихо прошепна: — Приказки за силата и приказки за слабостта. Това ще бъде моят подарък за теб. Ще те

успокоява. Мерседес ме хвана за ръка и ме изведе навън. — Да тръгваме. Стъпките ни самотно отекваха по тихата улица, оградена от двете страни с високи тротоари.

Като шепнеше тихо, явно за да не събуди спящите хора в къщите, край които минавахме, Мерседес Пералта ми разказа, че когато била още млада лечителка, къщата й — най-голямата на улицата — била отделена от останалите. По онова време била накрая на града.

— А сега — каза тя, като обхвана с жест всичко наоколо — живея в центъра. Свихме по главната улица и извървяхме цялото разстояние до площада, където седнахме на

пейка с лице към статуята на Боливар, яхнал кон. От едната страна на площада се издигаше сградата на кметството, от другата - църквата с камбанарията. Много от първоначалните сгради бяха съборени и заменени от подобни на кутии конструкции. Но старите къщи със своите балкони от ковано желязо, червени керемидени покриви, посивели от времето, и широки стрехи, които не позволяваха на дъждовната вода да се стича по ярко оцветените стени, придаваха на центъра на града неповторима колониална атмосфера.

— Откакто поправиха часовника на кметството, градът вече не е същият — промърмори унесено старицата.

Обясни, че преди много време, сякаш от нежелание да се подчини на прогреса, часовникът спрял на дванадесет часа. Местният аптекар се заел да го поправи и веднага след това като по чудо по улиците се появили фенери, а на площада сложили градински пръскачки, за да поддържат целогодишно тревата зелена. И преди хората да се усетят, в града изникнали като гъби промишлени постройки.

Млъкна за миг, за да си поеме дъх, след това посочи осеяните с колиби хълмове в околностите на града.

— Появиха се и кварталите с незаконни колиби — добави Мерседес. Станахме и тръгнахме по главната улица. Стигнахме до края, откъдето започваха хълмовете.

Колиби от ламарина, щайги и велпапе стояха несигурно по стръмните склонове. Собствениците на по-близките бараки най-безочливо крадяха електричество от градските улични лампи. Проводниците бяха замаскирани надве-натри с цветни ленти. Свърнахме в странична уличка, оттам продължихме по една алея и накрая тръгнахме по тясна криволичеща пътека, която водеше към върха на единст-

16

вения хълм, неокупиран от незаконни заселници. Въздухът, още влажен от утринната роса, ухаеше на див розмарин. Изкачихме се почти до

самия връх, където растеше самотен кедър. Седнахме на влажната земя, покрита с килим от ситни жълти маргаритки.

— Чуваш ли морето? — попита Мерседес Пералта. Лекият бриз прошумоля в заплетените клони на дървото и от тях се посипа дъжд от ронливи

златисти цветчета. Те накацаха по косата и раменете й като пеперуди. Лицето й изразяваше невъзмутимо спокойствие. Устата й бе полуотворена; виждаха се оределите й зъби, пожълтели от тютюна и възрастта.

— Чуваш ли морето? — повтори въпроса си тя и ме погледна със замечтани, леко влажни очи. Казах й, че морето е много далеч, зад планините. — Знам, че е далеч — тихо отбеляза старицата. — Но в този ранен час, когато градът още спи,

вятърът донася шума на вълните. Винаги го чувам. Тя затвори очи и се облегна на дървото, сякаш се готвеше да спи. Утринната тишина бе нарушена от бръмченето на камион, който минаваше долу по тясната

уличка. Чудех се дали е хлебарят португалец, който кара своите прясно опечени франзели, или полицаите прибират последните среднощни пияници.

— Виж кой е — подкани ме Мерседес. Направих няколко стъпки надолу по пътеката и видях как от зеления камион, спрял в

подножието на хълма, слезе старец. Сакото висеше на прегърбените му рамене, на главата му се мъдреше сламена шапка. Усети, че го гледат, вдигна очи нагоре и махна за поздрав с бастуна си. Помахах му в отговор.

— Това е старецът, когото лекува снощи — казах й аз. — Какъв късмет! — промърмори тя. — Повикай го. Кажи му да дойде. Кажи, че искам да го

видя. Сега ще ти направя своя подарък. Слязох до мястото, където беше паркиран камионът, и помолих стареца да се качи на хълма

заедно с мен. Последва ме, без да каже дума. — Днес нямаше кучета — каза той вместо поздрав и седна до Мерседес Пералта. — Ще ти открия една тайна, мусюа — започна тя, като ми направи знак да седна срещу нея. —

Аз съм медиум, вещица и знахарка. От трите най ми харесва второто, защото вещиците тълкуват по особен начин загадките на съдбата. Защо някои хора забогатяват, преуспяват и са щастливи, а други се сблъскват само с трудности и страдания? Тези неща зависят не от така наречената съдба, а от нещо далеч по-загадъчно. Само вещиците знаят това.

За миг чертите й се изопнаха. Не успях да отгатна изражението на лицето й. Мерседес се обърна към Октавио Канту.

— Едни казват, че всеки се ражда със съдбата си. Други вярват, че със своите действия сами градим пътя си. Вещиците смятат, че и двете твърдения не са верни и че нещо друго ни улавя в мрежите си, тъй както ловците на кучета хващат кучетата. Тайната е да се оставим да ни хванат, ако искаме това да стане, или да не се оставим, ако не искаме.

Тя обърна поглед към небето на изток, където слънцето се показваше иззад далечните планини. След малко отново погледна стареца. Очите й сякаш бяха погълнали сиянието на слънцето, защото горяха като факли.

— Октавио Канту идва при мен за редовните си процедури — каза тя. — Може би малко по малко ще съчини приказка за теб. Приказка за това как съдбата събира хората заедно и как онова нещо, за което само вещиците знаят, ги връзва на вързоп.

Октавио Канту кимна в знак на съгласие. На устните му се появи колеблива усмивка. Рядката му брадица беше бяла като косата, която стърчеше изпод сламената шапка.

Октавио Канту идва в дома на доня Мерседес осем пъти. По всичко личеше, че тя го лекува периодично още от младежките му години. Освен че бе стар и грохнал, той беше и алкохолик. Въпреки това доня Мерседес твърдеше, че всичките му болежки са болести на духа. Според нея старецът се нуждаеше от заклинания, а не от лекарства.

В началото той почти не разговаряше с мен, но постепенно започна да се отпуска, може би защото ставаше по-доверчив. С часове говорехме за живота му. В началото на всяка среща неизбежно се предаваше на отчаяние, самота и подозрителност. Настояваше да узнае защо се интересувам от живота му. Но винаги се овладяваше, възвръщаше си самоувереността и през

17

останалата част от сеанса ни — независимо дали траеше час или цял следобед, — старецът разказваше за себе си така, сякаш бе страничен наблюдател.

Октавио отместил парчето велпапе и се промъкнал през тясната дупка, която служела за врата на колибата. Вътре било тъмно, а от лютивия дим над огъня, който догарял в каменното огнище, очите му сълзели. Той ги стиснал силно и тръгнал слепешката из тъмнината. Препънал се в някакви тенекии и ударил пищяла си в дървена щайга.

— Проклета смрадлива дупка! — изругал под носа си. Седнал за миг на пода, покрит със слегнала се мръсотия, и потрил крака си. В далечния ъгъл на

мизерната колиба той забелязал старец, заспал на захвърлена оръфана задна седалка от кола. Полека, с наведена глава, като заобикалял щайгите, въжетата, парцалите и кутиите, пръснати по земята, Октавио се приближил до мястото, където лежал човекът.

Запалил клечка кибрит. На слабата светлинка заспалият човек изглеждал като умрял. Гърдите му се повдигали и спускали едва забележимо. Сякаш изобщо не дишал. Високите му скули стърчали над съсухреното черно лице. Протритите мръсни панталони цвят каки били навити до коленете. Ризата му с дълги ръкави, също цвят каки, била закопчана плътно около набръчкания му врат.

— Виктор Хулио! — провикнал се Октавио, като го разтърсил грубо. — Събуди се, старче! Сбръчканите клепачи на Виктор Хулио трепнали и се повдигнали за миг. Открили само бялото

на очите му и отново се отпуснали. — Събуди се! — отчаяно извикал Канту. Взел сламената шапка с тясна периферия, която се въргаляла на земята, и я нахлупил на главата

на спящия, като скрил изцяло рошавата му бяла коса. — Кой си ти, по дяволите? — промърморил Виктор Хулио. — Какво искаш? — Аз съм Октавио Канту. Кметът ме назначи за твой помощник — важно обяснил Октавио. — Помощник ли? — попитал старецът и несигурно се изправил. — Нямам нужда от

помощник. Той пъхнал крака в износените си обувки без връзки и като се олюлявал, засновал из тъмната

колиба, докато намерил бензинова лампа. Запалил я. Потъркал очи, за да пропъди съня, и внимателно заразглеждал младия човек пред себе си.

Октавио Канту бил среден на ръст, с яки мускули, които изпъквали под разкопчаното избеляло синьо яке. Панталоните му, очевидно твърде големи за него, висели като торба над лъскавите му нови ботуши. Виктор Хулио се подсмихнал: решил, че Октавио Канту ги е откраднал.

— Значи ти си новият — казал той с прегракнал глас, докато се опитвал да определи цвета на очите на младежа, скрити под сянката на червената бейзболна шапка с козирка. Те хитро шарели, блестящи и тъмни като влажна земя. Младежът определено му се сторил подозрителен.

— Никога не съм те виждал тук — заявил Виктор Хулио. — Откъде идваш? — От Парагуана — бързо отговорил Октавио. — Отскоро съм тук. Засичал съм те няколко

пъти на площада. — Парагуана — замечтано повторил старецът. — Виждал съм пясъчните дюни на Парагуана. Тръснал глава и строго попитал: — Какво те води на това забравено от Бога място? Не знаеш ли, че нашето градче няма бъдеще?

Не си ли забелязал, че младите хора се изселват в големите градове? — Всичко ще се промени — заявил Октавио, доволен, че самият той вече не е тема на

разговора. — Градчето ще се разрасне. Чужденци изкупуват какаовите горички и полетата със захарна тръстика. Ще построят заводи. Към града ще започнат да се стичат хора. Мнозина ще забогатеят.

Виктор Хулио се запревивал от смях. — Заводите не са за такива като нас. Ако се задържиш прекалено дълго тук, ще свършиш като

мен. Той сложил ръка на рамото на младежа, надникнал в неспокойните му очи и добавил: — Знам защо си избягал от Парагуана. Спасяваш се от нещо, нали? — И какво, ако е така? — засуетил се от неудобство Октавио. Решил, че не е длъжен да му казва нищо. Никой в градчето не го познавал. Но нещо в погледа

на стареца смекчило решителността му. — Имах неприятности вкъщи — измърморил той неопределено. Виктор Хулио затътрил крака към дупката на колибата, свалил платнената си торба от

18

ръждивия гвоздей, на който била окачена, и извадил оттам бутилка евтин ром. Ръцете му, набраздени от изпъкнали вени, треперели неудържимо, докато отварял капачката.

Отпил няколко големи глътки, без да обръща внимание на няколкото вадички тъмножълта течност, които се стичали по рунтавата му брада.

— Има доста работа за вършене — казал Октавио. — Най-добре да тръгваме. — Бях млад като теб, когато друг кмет ме назначи да помагам на един старец — започнал да си

припомня Виктор Хулио. — Бях силен, нямах търпение да се заловя за работа. А виж ме сега. Дори ромът вече не ми пари на гърлото.

Той седнал на земята и се огледал за бастуна си. — Тази тояга беше негова. Даде ми я, преди да умре. Старецът подал на Октавио тъмния гладък

бастун. — Направена е от твърдо дърво, отсечено в Амазонската джунгла. Няма счупване. Младежът хвърлил бегъл поглед към тоягата и нетърпеливо попитал: — Тук ли е всичко необходимо, или трябва тепърва да ходим да го взимаме? Виктор Хулио се засмял. — Месото кисне от вчера. Би трябвало вече да е готово. Отвън е, в метален бидон. — Ще ми покажеш ли как се приготвя? — попитал Октавио. Старецът прихнал да се смее. Нямал нито един преден зъб. Останалите два пожълтели зъба

приличали на стълбове в зейналата като пещера старческа уста. — Няма нищо за показване — отвърнал той през смях. — Просто всеки път, когато трябва да

го приготвя, отивам при аптекаря. Той забърква разтвора. Всъщност прилича повече на марината. Устата му се разтеглила в широка усмивка. — Винаги вземам месо от кланицата, да е жив и здрав кметът! Отпил от бутилката и продължил: — Използвам рома, за да приготвя себе си. Някой ден кучетата ще ми видят сметката. Старецът подал преполовената бутилка на Октавио: — Няма да е зле и ти да пийнеш. — Не, благодаря — учтиво отказал младежът. — Не пия на празен стомах. Виктор Хулио отворил уста да каже нещо, но вместо това взел бастуна и платнената си торба и

направил знак на Октавио да го последва. Отвън спрял и унесено се загледал в небето. Не било нито тъмно, нито светло — онази необичайно тягостна дрезгавина преди изгрев слънце. В далечината се чул лай на куче.

— Ето го месото — казал той и кимнал към металния бидон, качен върху един дънер. Подал на Октавио омотани на кълбо въжета. — По-лесно се носи, ако го вържеш на гръб.

Младежът изкусно овързал металния бидон, вдигнал го на гръб, кръстосал въжетата на гърдите си и здраво ги завързал под кръста.

— Това ли е всичко? — попитал той, като отбягвал погледа на стареца. — В торбата ми има резервно въже и газова бутилка — обяснил Виктор Хулио и отпил глътка

ром. Разсеяно прибрал бутилката в джоба си. Тръгнали един след друг по сухото дере през обраслата с тръстика местност. Наоколо царяла

тишина, чували се само песни на щурци в далечината и шумоленето на лекия бриз в подобните на остриета листа на тръстиката. Виктор Хулио дишал тежко. Гърдите го болели. Чувствал се толкова уморен, че искал да легне да си почине направо на твърдата земя. Често поглеждал назад към колибата си в далечината. Налегнало го лошо предчувствие. Краят му наближавал. Отдавна усещал, че вече е твърде стар, за да върши цялата работа, която му е дадена. Назначаването на нов човек било въпрос само на време.

— Хайде, Виктор Хулио — нетърпеливо го подканил Октавио. — Става късно. Градчето още спяло. По улиците се виждали само неколцина старици, тръгнали на църква.

Забулили глави с тъмни воали, те бързо задминавали двамата мъже, без да отвръщат на поздравите им. По тесните бетонни тротоари, търсейки убежище край потъналите в тишина къщи, мършави болнави кучета лежали свити на кълба пред затворените врати.

По нареждане на Виктор Хулио Октавио свалил металния бидон на земята и отворил стегнатия капак. С помощта на дървени щипци, които измъкнал от платнената си торба, старецът започнал да вади парчета месо от бидона. И докато двамата с Октавио обикаляли града, той хранел всяко бездомно куче, което виждали по пътя си. Животните махали с опашки и лакомо се нахвърляли на

19

отровното месо. — В ада кучетата ще хранят теб! — провикнала се една едра жена от входа на старата

колониална църква от другата страна на площада и изчезнала зад голямата дървена порта. — Тази година няма да има бяс! — извикал Виктор Хулио в отговор и избърсал носа си с

ръкава на ризата. — Мисля, че няма да тръгнат гладни за оня свят. — Преброих седемнадесет — недоволно отбелязал Октавио и разкършил схванатия си гръб. —

Голяма работа ни се отваря с умрелите кучета. — Поне няма да се мъчим с най-едрото — казал старецът и на лицето му се появила зловеща

усмивка. — Има едно куче, което няма да умре на улицата. — Какво искаш да кажеш? — попитал младежът озадачен и завъртял бейзболната шапка на

главата си. Виктор Хулио присвил очи. В зениците му проблеснали дяволити пламъчета. Мършавото му

старческо тяло потръпнало от нетърпение. — Всичко съм премислил. Ще отровя немската овчарка на ливанеца, който държи магазина. — Не можеш да го направиш! — възпротивил се Октавио. — Кучето не е бездомно. Не е болно.

Хранят го добре. Кметът каза да тровим само болни бездомни кучета. Старецът шумно изругал и злобно изгледал помощника си. Не се съмнявал, че това е

последният път, когато работи с отровата. Още в края на следващия сух сезон ако не Октавио, някой друг щял да поеме работата с кучетата. Разбирал, че младежът не иска да си създава грижи в града, но това не го засягало. Отдавна искал да убие кучето на ливанеца — още когато го ухапало. Това била последната му възможност.

— Кучето е научено да напада — казал Виктор Хулио. — Отвържат ли го, ухапва някого. И мен ухапа преди няколко месеца — старецът дръпнал нагоре крачола на панталона си, потъркал червеното грапаво място на прасеца и ядосано промърморил: — Виж какъв белег! Ливанецът не си направи труда дори да ме заведе на лекар. Откъде да знам дали кучето му не е бясно!

— Само че то не е бясно и ти не можеш да го убиеш - настоявал на своето Октавио. — Не се скита по улиците. Има си стопанин. Само си търсиш белята.

— Много важно — войнствено се сопнал Виктор Хулио. — Мразя това животно и няма друг начин да го убия — метнал платнената си торба на рамо и добавил:

— Хайде да тръгваме. Младежът с нежелание го последвал. Влезли в тясна уличка недалеч от покрайнините на града. Спрели пред голяма къща със зелена

хоросанова мазилка. — Кучето може да е в задния двор — казал старецът. — Ела да погледнем. Тръгнали покрай тухления зид, който ограждал къщата и задния двор. Кучето не се виждало. — По-добре да си тръгваме — прошепнал Октавио. — Сигурно кучето спи вътре в къщата. — Ще излезе — отвърнал Виктор Хулио и започнал да драска с бастуна си по земята. Оглушителен лай раздрал утринната тишина. От възбуда старецът заподскачал на крехките си

крака и размахал бастуна над главата си. — Дай ми останалото месо! — заповядал той. Октавио развързал възела на гърдите си и с нежелание свалил металния бидон на земята.

Виктор Хулио извадил с дървените щипци последните парчета месо и ги хвърлил оттатък стената. — Чуваш ли как звярът дъвче отровното месо? — ликувал той. — Този злобен хищник е гладен

колкото останалите. — Бързо да се махаме! — изсъскал Октавио и сложил металния бидон на гърба си. — Няма закъде да бързаме — засмял се Виктор Хулио. Силно въодушевен, той се огледал за нещо, на което да стъпи. — Да тръгваме! — настоявал младежът. — Ще ни хванат. — Няма — спокойно го уверил старецът, опрял на стената разнебитена дървена щайга и се

качил върху нея. Застанал на пръсти и започнал да наблюдава кучето. Животното яростно лаело от силната болка, храчело пяна и кръв, опитвало се да изплюе парчето, което било заседнало в гърлото му. Краката му омекнали. То се строполило на земята. Цялото му тяло се разтърсило от спазми.

Виктор Хулио потреперал. — И да умреш не е лесно — промърморил той и слязъл от щайгата.

20

Убийството на немската овчарка на ливанеца не му донесло никакво удовлетворение. През всичките години, докато тровил кучета, винаги избягвал да гледа как умират. Никога не му харесвало да избива уличните псета, но това била единствената работа, която можел да върши.

Смътен страх изпълнил сърцето на Виктор Хулио. Той огледал празната улица. Извил назад левия си палец и поставил бастуна между него и китката си. Изпънал ръка и започнал така бързо да върти пръчката напред-назад, че тя сякаш оживяла.

— Какъв е този номер? — попитал Октавио, като го гледал зашеметен. — Не е номер. Това е изкуство. В него най ме бива — тъжно обяснил старецът. — Сутрин и

следобед веселя децата на площада с танцуващата си пръчка. Някои ме харесват. Той подал бастуна на младежа. — Опитай. Да видим дали можеш. При вида на тромавите опити на Октавио да хване пръчката както трябва Виктор Хулио се

разсмял. — Трябва да се учиш с години — отбелязал. — Трябва да изгъваш палеца си назад, докато опре

в китката. И да движиш ръката си много бързо. Така пръчката няма да има време да падне на земята. Младежът му върнал бастуна. — Да побързаме! — възкликнал Октавио, изненадан от неочакваното сияние на утринта и

огнените езици на слънцето, които озарявали небето от изток. — Виктор Хулио, почакай! — чул се детски глас зад тях. Босо шестгодишно момиченце с рошава черна коса, вързана на опашка високо на главата,

настигнало двамата мъже. — Виж какво ми донесе леля! — казало то и подало на стареца кученце, порода немска овчарка.

— Нарекох го Пеперудка. Нали прилича на пеперудка? Виктор Хулио седнал на бордюра. Момиченцето седнало до него и сложило малкото пухкаво

кутре в скута му. Старецът разсеяно погалил черно-жълтата му козина. — Покажи на Пеперудка как караш бастуна си да танцува! — примолило се детето. Виктор Хулио сложил кученцето на земята и извадил бутилката ром от джоба си. На един дъх

пресушил съдържанието й и я пуснал в платнената си торба. Тъжно се вгледал в усмихнатото личице на детето. Скоро ще порасне, помислил си той. Няма вече да седи с него под дърветата на площада, да му помага да пълни с листа кофите за боклук и да вярва, че през нощта листата ще се превърнат в злато. Чудел се дали и тя ще крещи по него, дали ще му се подиграва като повечето от по-големите деца. Старецът стиснал очи.

— Да видим дали на пръчката й се танцува — промърморил той, потрил старческите си колене и станал.

Октавио и детето гледали представлението като омагьосани. Пръчката сякаш танцувала сама, съживена не само от сръчните светкавични движения на ръцете на Виктор Хулио, но и от ритмичното му потропване с крак и от дрезгавия, но мелодичен глас, с който старецът пеел детска песничка.

Младежът оставил бидона на земята и седнал на него, за да се наслади на умението на спътника си. Внезапно песента секнала по средата на куплета. Пръчката паднала на земята. Изненадан и ужасен, Виктор Хулио гледал как кутрето изблизва сока от отровното месо, който се стичал от бидона.

Момичето вдигнало бастуна, погалило красиво изрязаната глава на дръжката му и го подало на стареца.

— Никога не съм те виждала да го изпускаш — отбелязало то разтревожено. — Да не би да се е уморил?

Виктор Хулио сложил трепереща ръка на главата му и леко подръпнал вързаната на опашка коса.

— Ще заведа Пеперудка на разходка — казал той. — Връщай се в леглото, преди майка ти да те е видяла тук. Ще се видим по-късно на площада. Ще събираме листа заедно.

Взел в ръце пухкавото кутре и кимнал на Октавио да го последва. Бездомните кучета вече не лежали свити на кълбо. Те били проснати по улиците с изпънати

крака и изцъклени празни очи. Октавио започнал да ги връзва едно по едно с въжетата, които Виктор Хулио носел в торбата си.

Пялото тяло на Пеперудка се гърчело в конвулсии. Кръвта й потекла по панталоните на стареца.

21

Той поклатил глава отчаян. — Какво ще кажа на детето? — мърморел, докато връзвал отровеното кученце заедно с

останалите. На два пъти изнесли умрелите кучета извън града, покрай дома на ливанеца, покрай пустеещите

полета, в една пресъхнала клисура. Виктор Хулио ги покрил със сухи клони, полял купчината с газта, която носел със себе си, и я подпалил. Кучетата горели бавно. Въздухът се изпълнил с миризма на опърлено месо и козина.

Като дишали тежко от дима и прахоляка, двамата мъже изкачили хълма над клисурата. Изминали няколко крачки и се строполили под сянката на цъфнала червена акация.

Виктор Хулио се изтегнал на твърдата земя, още студена след нощта. С треперещи ръце притиснал бастуна към себе си. Затворил очи и се опитал да не диша, като се надявал това да пропъди болката, която стягала гърдите му. Искало му се да заспи, да намери убежище в сънищата.

— Трябва да тръгвам — не след дълго казал Октавио. — Имам и друга работа. — Остани с мен — помолил го старецът. — Трябва да кажа на детето за кученцето — седнал и

погледнал младежа с молба. — Ти можеш да ми помогнеш. Децата лесно се плашат от мен. Това момиченце е едно от малкото, които се държат приятелски.

Нотките на отчаяние в гласа му уплашили Октавио. Той се облегнал на ствола на дървото и затворил очи. Не можел да гледа страха и безнадеждността, запечатани върху лицето на Виктор Хулио.

— Ела с мен на площада. Нека всички видят, че ти си новият човек — молел го старецът. — Няма да остана в този град — сърдито отсякъл Октавио. — Не ми харесва тази работа с

тровенето на кучета. — Няма значение дали ти харесва или не — отбелязал Виктор Хулио. — Това е съдба —

усмихнал се тъжно, зареял поглед към града и промърморил: — Кой знае, може да останеш тук завинаги.

Отново затворил очи. Тишината била нарушена от гневни викове в далечината. По пътя се задала група момчета,

предвождана от големия син на ливанеца. Те спрели на няколко крачки от двамата мъже. — Ти си убил кучето ми! — изсъскало момчето на ливанеца и плюло на земята досами краката

на Виктор Хулио. Като се подпрял на бастуна си, старецът се изправил. — Защо мислиш, че съм аз? — попитал, колкото да спечели време. Потърсил бутилката ром в торбата си. Ръцете му треперели неудържимо. Изгледал с

недоумение празната бутилка. Не си спомнял, че я е изпил до капка. — Ти си убил кучето — не спирало да повтаря момчето. — Ти си го убил. Като го ругаели и удряли, хлапетата се опитвали да му вземат бастуна и торбата. Виктор Хулио започнал да отстъпва назад. Размахал бастуна над главата си и захванал да удря,

без да гледа. — Оставете ме на мира! — извикал той с трепереща уста. Изненадани от внезапния му изблик на гняв, момчетата замръзнали по местата си. И сякаш

изведнъж забелязали, че старецът не е сам. Обърнали се към Октавио. — Ти пък кой си? — изкрещяло едно от момчетата, като поглеждало ту към единия, ту към

другия; може би преценявало възможностите да се разправят и с двамата. — Със стареца ли си? Да не си негов помощник?

Той не отговорил, а завъртял въжето над главата си и го размахал като камшик. Със смях и викове момчетата започнали да се извъртат от добре премерените удари. Но когато

въжето ожулило някои от тях не само по прасците и бедрата, а и по раменете и ръцете, те отстъпили. Затичали се след Виктор Хулио, който през това време се отдалечил към клисурата, където още горели умрелите кучета.

Старецът обърнал глава. Зениците му се разширили от ужас, когато видял момчетата на близко разстояние зад себе си. В тях нямало нищо човешко, приличали му на глутница лаещи кучета. Опитал се да тича по-бързо, но тъпата болка в гърдите му го забавяла.

Момчетата грабнали камъни и започнали да ги хвърлят по него само за да го дразнят. Но когато момчето на ливанеца взело по-голям камък, другите в стремежа си да го надминат захванали да избират още по-големи. Един камък ударил Виктор Хулио в главата. Той се олюлял. Очите му се

22

замъглили. Земята под краката му се завъртяла и старецът паднал в пропастта. Вятърът отнесъл вика му надалеч от клисурата. Момчетата стояли и се споглеждали. Дишали

тежко, лицата им били мръсни от прах и пот. После като по сигнал се разбягали във всички посоки. Октавио се спуснал тичешком по стръмния склон и коленичил край неподвижното тяло на

Виктор Хулио. Енергично го разтърсил. Старецът отворил очи. Дишал с усилие. Гласът му бил слаб и сподавен.

— Знаех, че краят ми наближава, но мислех, че това е край само на работата ми. Никога не съм си представял, че ще стане така.

Със странен блясък в очите той се вгледал в лицето на помощника си. Блясъкът бавно угаснал. Октавио го разтърсил неистово.

— Боже! Той е мъртъв! — промърморил и го прекръстил. Вдигнал глава и обърнал потното си лице към небето. Въпреки ослепителния блясък на

слънцето все още ясно се виждала бледата луна. Искал да се помоли, но не можал да си спомни нито една молитва. В главата му изплували само странни образи: как кучешки легион преследва стареца из полята.

Октавио усетил как ръцете му замръзват, а тялото му започва да трепери. Помислил си, че може отново да избяга, да отиде в друг град. Но тогава щели да го заподозрат в убийството на Виктор Хулио. Решил, че е по-добре да поостане малко, докато нещата се изяснят.

Дълго време младежът се взирал в мъртвия човек. После изведнъж грабнал бастуна на Виктор Хулио, захвърлен наблизо. Погалил го и потъркал красиво изрязаната му дръжка в лявата си буза. Сторило му се, че винаги е бил негов. Запитал се дали изобщо някога ще може да накара пръчката да танцува.

Октавио Канту завърши лечението си за сезона. Сложи шапката на главата си и стана от стола. Забелязах, че гърдите му са хлътнали, а мускулите отпуснати от старост. Избелялото сако и панталони му бяха с няколко номера по-големи. Десният му джоб силно се издуваше от голяма бутилка ром.

— Винаги става така. Като свърши да ме лекува, заспива — прошепна ми той. Хлътналите му безцветни очи се взираха в Мерседес Пералта. — Твърде много говорихме днес с теб. Все пак не мога да си обясня защо се интересуваш от мен.

С широка усмивка взе бастуна си и го задържа между палеца и китката. Движеше ръката си толкова сръчно, че пръчката изглеждаше като жива. Без да каже нищо повече, старецът излезе от стаята.

— Доня Мерседес — тихо я повиках аз. — Будна ли си? Мерседес Пералта кимна. — Будна съм. Винаги съм будна, когато спя — тихо отвърна тя. — Така се опитвам да вървя

една крачка пред себе си. Казах й, че откакто съм започнала разговорите си с Октавио Канту, ме измъчват трудни,

досадни въпроси. Дали Октавио Канту е можел да избяга от съдбата си и да не заеме мястото на Виктор Хулио? И защо е повторил живота на Виктор Хулио в най-големи подробности?

— Това са въпроси без отговор — заяви доня Мерседес. — Но хайде да идем в кухнята и да попитаме Канделария. Тя притежава повече здрав смисъл от нас двете, взети заедно. Аз съм твърде стара, за да имам здрав смисъл, а ти си твърде образована.

Сияеща и усмихната, тя ме хвана за ръка и двете отидохме в кухнята. Погълната от търкането на медните дъна на безценните си неръждаеми тенджери и тигани,

Канделария нито ни чу, нито ни видя да влизаме. Когато доня Мерседес побутна ръката й, тя се стресна и нададе оглушителен писък.

Канделария беше висока жена с полегати рамене и широки бедра. Не можех да определя възрастта й. Можеше да е на тридесет, а можеше и да е на петдесет. Мургавото й лице бе осеяно със ситни лунички, така равномерно разположени, сякаш бяха нарисувани. Тя боядисваше тъмната си къдрава коса в морковеночервеникав цвят и носеше рокли от щамповани памучни тъкани.

— Е? Какво правите в кухнята ми? — попита Канделария с престорена досада. — Мусюа се е побъркала по Октавио Канту — обясни доня Мерседес. — Боже мой! — възкликна Канделария и ме погледна откровено стъписана. — Защо пък той?

— попита. Озадачена от укора й, аз повторих въпросите, които току-що бях задала на доня Мерседес.

23

Жената избухна в смях. — За момент се бях разтревожила — каза тя на доня Мерседес. — Всички мусюа са особняци.

Спомням си как един мусюа от Финландия пиеше чаша урина след вечеря, за да отслабне. А онази жена, дето беше дошла чак от Норвегия, за да лови риба в Карибско море? Доколкото знам, нищо не успя да улови. Само собствениците на лодки се изпокараха заради нея — не можеха да се разберат кой да я качи.

Двете се разсмяха гръмогласно и седнаха. — Човек никога не знае какво може да им дойде на ум — продължи Канделария. — От тях

всичко може да се очаква. Тя се смееше на пристъпи, все по-силно и по-силно. Накрая се върна да търка тенджерите си. — Като че ли Канделария не мисли много по въпросите ти — каза доня Мерседес. — Лично аз

смятам, че Октавио Канту не е могъл да избяга от живота на Виктор Хулио. Бил е слаб; затова се е оставил в ръцете на тайнственото нещо, за което ти говорих; то е по-загадъчно от съдбата. Вещиците го наричат сянка.

— Октавио Канту е бил млад и силен — изведнъж се обади Канделария, — но твърде дълго е седял под сянката на Виктор Хулио.

— За какво говори? — попитах доня Мерседес. — Когато хората си отиват, особено в момента на смъртта си, в тези тайнствени мигове те се

свързват с другите, създават приемственост — обясни тя. — Затова децата стават като родителите си. А онези, които се грижат за стари хора, тръгват по стъпките им.

Канделария отново заговори: — Октавио Канту е седял твърде дълго в сянката на Виктор Хулио. И сянката го е засмукала.

Виктор Хулио беше слаб, но понеже е умрял по този начин, сянката му е станала много силна. — Може ли сянката да се нарече душа? — попитах я аз. — Не, сянката е нещо, което всички човешки същества притежават, нещо по-силно от душите

им — отвърна тя, видимо отегчена. — Виждаш ли, мусюа? — обади се доня Мерседес. — Октавио Канту твърде дълго е стоял на

място, където съдбата свързва живота на отделните хора. Не е имал достатъчно сила да се махне оттам. И както казва Канделария, сянката на Виктор Хулио го е засмукала. Защото всеки има сянка, силна или слаба. Можем да я дадем някому, когото обичаме, на онзи, когото мразим, или на някого, който ни е подръка. Ако не я дадем на никого, след смъртта ни тя остава да витае и след време изчезва. Сигурно съм я погледнала с недоумение. Тя се засмя и рече:

— Казвала съм ти, че харесвам вещиците. Харесва ми как обясняват нещата, макар че е трудно да ги разбереш. Октавио има нужда от мен, за да облекчи товара си. Аз му помагам със заклинания. Той чувства, че ако не се намеся, ще повтори живота на Виктор Хулио стъпка по стъпка.

— Не е хубаво — обади се Канделария — да стоиш дълго под сянката на някого, освен ако не искаш да повториш пътя му.

8 Очаквах да чуя обичайния шум, който отекваше из къщата всеки четвъртък сутрин, когато

Канделария разместваше тежките мебели във всекидневната. Докато вървях по потъналия в тишина коридор към стаята, се питах дали не съм проспала утринната суматоха.

Слънчевата светлина се процеждаше на снопове през цепнатините в дървените капаци на прозорците, които гледаха към улицата. Масата с шестте стола, канапето с тъмна тапицерия, меките фотьойли, стъклената масичка за кафе и репродукциите на селски пейзажи и бикоборски сцени, окачени в рамки по стените, стояха така, както Канделария ги бе подредила миналия четвъртък.

Излязох на двора и я намерих там. Едва се виждаше иззад един храст хибискус. Къдравата й червеникава коса бе сресана назад и прибрана с гребенчета, украсени с фалшиви скъпоценни камъни. На ушите й блестяха златни халки. Устните и ноктите й бяха кървавочервени в тон с ярката рокля. Големите й очи, винаги полуотворени, сега имаха замечтан израз и контрастираха с острите ъгловати черти и енергичните й движения.

— Защо си станала толкова рано, мусюа? — попита тя. Стана и оправи полите и дълбокото деколте на роклята си, което щедро откриваше голяма част

от пищната й гръд.

24

— Не те чух да разместваш мебелите тази сутрин — казах. — Ще излизаш ли? Без да отговори, Канделария се втурна тичешком към кухнята. Широките й сандали зашляпаха

по земята. — Днес закъснявам с всичко — заяви тя, като се спря, за да пъхне крака си в сандала, който се

беше изхлузил. — Сигурна съм, че ще наваксаш — отвърнах. — Аз ще ти помогна. Запалих дървата в камината и подредих разнородните порцеланови чинии на масата. — Едва седем и половина е — отбелязах аз. — Закъсняла си само с половин час. За разлика от доня Мерседес, която проявяваше пълно безразличие към графиците, Канделария

разпределяше времето си през деня по задачи в точно определени часове. Макар че никога не се хранехме едновременно, тя приготвяше закуската точно в седем. Към осем часа започваше да мие подовете и да бърше праха по мебелите. Беше достатъчно висока, за да стига паяжините по ъглите и праха по трегерите. А към единадесет дневната тенджера супа вече къкреше на печката.

След като приключеше с всичко това, идваше ред на грижите за цветята. С градинарска лейка в ръка Канделария обикаляше първо вътрешния двор, после градината и грижливо поливаше любимите си растения. Точно в два следобед се захващаше с прането, дори то да се състоеше от една-единствена мръсна кърпа. След като привършеше и с гладенето, сядаше да чете илюстровани любовни романи. Вечер изрязваше снимки от списания и ги подреждаше във фотоалбуми.

— Снощи дойде кръстникът на Елио — пошушна ми тя. — Двете с доня Мерседес разговаряхме с него до сутринта.

Взе счуканата царевица, приготвена от предишната вечер, и започна да меси царевичните питки, които ядяхме на закуска.

— Сигурно има осемдесет години. Още не може да се съвземе след смъртта на Елио. Лукас Нунес обвинява себе си за смъртта на момчето.

— Кой е Елио? — попитах аз. — Синът на доня Мерседес — промърмори Канделария, докато оформяше от тестото кръгли

питки. — Беше само на осемнадесет, когато почина. Нещастен случай. Много време мина оттогава. Тя прибра кичур коса зад ухото си и добави: — По-добре не споменавай пред нея, че съм ти казала за сина й. Подреди царевичните питки върху скарата, поставена на камината за готвене, и ме погледна с

дяволита усмивка. — Не ми вярваш, нали? — попита Канделария, но ми направи знак с ръка да не отговарям. —

Сега трябва да се съсредоточа, защото ще правя кафето. Знаеш как се ядосва доня Мерседес, ако не е достатъчно силно и сладко.

Изгледах я с подозрение. Имаше навика да ми разказва небивалици за лечителката, като например как през Втората световна война била заловена от нацисти и държана в плен в подводница.

— Тя е лъжкиня — довери ми веднъж доня Мерседес. — Дори когато казва истината, толкова преувеличава, че все едно лъже. Напълно безразлична към подозренията ми, Канделария избърса лицето си в престилката, която

бе вързала на врата си, после бързо се обърна и излезе от кухнята. — Наглеждай питките! — провикна се от коридора. — Днес закъснявам с всичко. Към обяд Мерседес Пералта най-после стана от леглото. Беше проспала обичайната суматоха в

четвъртък сутрин, макар че този ден шумът бе по-силен от обикновено, защото Канделария бързаше. Доня Мерседес постоя нерешително на вратата на стаята си, присвивайки очи, докато свикнат с

ярката светлина, после излезе в коридора. Затичах се, хванах я за ръка и я поведох към кухнята. Очите й бяха зачервени. Имаше сърдити и

тъжни бръчки около устата. Чудех се дали е спала тази нощ. Винаги имаше вероятност Канделария да казва истината.

Старицата заразглежда с престорен интерес чинията с царевични питки, но вместо да си вземе една, тя отчупи два банана от връзката, окачена на една от покривните греди. Обели ги, наряза ги на тънки резенчета и изискано ги изяде едно по едно.

— Канделария иска да те запознае с родителите си — каза доня Мерседес и внимателно избърса ъгълчетата на устата си. — Те живеят на хълмовете, близо до язовира.

Преди да успея да кажа, че за мен ще бъде удоволствие, Канделария влезе в кухнята с небрежна

25

походка. — Майка ми ще ти хареса. И тя е дребна и кльощава като теб, и също яде по цял ден. Никога не бях си представяла, че Канделария е нечия дъщеря. Прехласнати и усмихнати, двете

жени внимателно слушаха, докато се опитвах да им обясня какво съм искала да кажа с това. Уверих ги, че определянето на хората като същества без майки няма нищо общо с възрастта, нито с външния облик, а е по-скоро някакво смътно, неопределено усещане, което не бих могла да обясня.

На Мерседес, изглежда, най-много й хареса това, че в моето обяснение няма никакъв смисъл. Тя замислено отпи от кафето си и ме изгледа подозрително.

— А мислиш ли, че аз имам майка? — попита старицата, затвори очи, сви устни и започна да имитира сучене. — Или може би смяташ, че съм се излюпила от яйце?

Погледна Канделария и със сериозен тон обяви: — Мусюа е напълно права. Иска да каже, че вещиците са слабо привързани към родителите и

децата си. Разбира се, обичат ги с цялото си сърце, но само когато са при тях, не и когато им обърнат гръб.

Помислих, че Канделария се бои да не спомена Елио, защото застана зад доня Мерседес и започна енергично да жестикулира, за да ме накара да мълча.

Доня Мерседес сякаш си бе наумила да отгатне мислите ни; погледна първо мен, после Канделария; пронизваше ни с очи, без да мига. Накрая въздъхна, стисна чашата и допи остатъка от кафето си.

— Елио беше само на няколко дни, когато майка му, моята сестра, почина — започна тя, като се взираше в мен. — Беше моята радост. Обичах го така, сякаш бе мое дете.

Усмихна се едва забележимо и след кратко мълчание продължи да разказва за Елио. Каза, че не можел да се нарече красив. Имал плътни чувствени устни, сплескан нос с широки ноздри и буйна къдрава коса. Но онова, което подкупвало и млади, и стари, били големите му блестящи черни очи, които сияели от щастие и искрена радост от живота.

Старицата разказа надълго и нашироко за чудатите навици на Елио. Макар че и той трябвало да стане лечител като нея, рядко отделял време да мисли за тези неща. Бил твърде зает с това да се влюбва и да разлюбва. През деня бъбрел часове наред с младите жени и момичетата, които идвали при нея. Вечер с китара в ръка обикалял да прави серенади на завоеванията си. Рядко се прибирал преди изгрев слънце, освен когато похожденията му не се увенчавали с успех. В такива случаи се връщал рано и я забавлявал с остроумни, но съвсем благопристойни разкази за успехите и провалите си.

С нездраво любопитство очаквах да заговори за трагичната му смърт. Изпитах разочарование, когато доня Мерседес погледна към Канделария и промърмори:

— Иди ми донеси якето. На хълмовете, където живеят родителите ти, често духа вятър. Стана, опря се на ръката ми и ме поведе към двора. — Днес Канделария ще те изненада — довери ми тя. — С нея постоянно се случват

всевъзможни странни неща. Ако знаеше и половината от тях, със сигурност щеше да паднеш от учудване.

И старицата се изкикоти като дете, което искрено се старае да не издаде тайната си.

9 От ресторантчетата и баровете по пътя към Курмина долитаха смях, глъчка и шумна музика от

джубокс. Малко след бензиностанцията, на мястото, където главната улица и пътят се пресичаха, големи дървета от двете им страни бяха сплели клони и образуваха арки. Всичко наоколо тънеше в сънливо спокойствие.

Минахме край самотни импровизирани колиби, направени от кал и тръстикови стъбла. Имаха тесни процепи, които служеха за врати, по няколко прозореца и плетени тръстикови покриви. Някои бяха варосани, други просто измазани с кал. В стари ръждясали тенджери и консервени кутии, окачени под стрехите, растяха цветя, най-често мушкато. Величествени дървета, пламнали в златно и кървавочервено от отрупалите ги цветове, засенчваха грижливо преметените дворове, където жени перяха в пластмасови кофи или простираха прането да съхне по храстите. Някои ни посрещаха с усмивка; други едва забележимо кимаха за поздрав. На два пъти спирахме на крайпътни сергии, където деца продаваха плодове и зеленчуци, набрани от семейните градини.

26

Канделария седеше на задната седалка на джипа ми и даваше указания. Минахме край няколко колиби, струпани в покрайнините на малко градче. От време на време ни обгръщаше гъста мъгла. Беше толкова Непрогледна, че не виждах по-далеч от гюрука на Джипа.

— О, Господи Исусе Христе! — молеше се Канделария. — Ела и ни помогни да преминем през тази дяволска мъгла. Моля те, Пресвета Дево, Божия майко, закриляй ни! Блажени свети Антоний, милостива света Тереза, Божествен Свети Дух, елате ни на помощ!

— Престани, Канделария — сряза я доня Мерседес. — Ами ако светците наистина те чуят и отвърнат на молитвите ти? Как ще се съберат всички в колата?

Канделария се разсмя, после запя. Неуморно повтаряше първите няколко думи на една ария от италианска опера.

— Харесва ли ти? — попита ме тя, като улови погледа ми в огледалото за обратно виждане. — Баща ми ме научи да я пея. Той е италианец. Обича опера и ме научи на арии от Верди, Пучини и други.

Погледнах доня Мерседес в очакване да потвърди думите й, но тя бе заспала. — Истина е — настояваше Канделария. После продължи да пее арии от други опери. — А тези знаеш ли ги? — попита, след като познах първата, която бе изпяла. — И твоят баща

ли е италианец? — Не — засмях се аз. — Моят е германец. Не знам много за операта — признах. —

Единственото, което знам от него за музиката, е че Бетовен е бог. Всяка неделя, докато живеех у дома, баща ми слушаше всички симфонии на Бетовен.

Мъглата се вдигна също така внезапно, както се беше спуснала. Една по една изплуваха синкавите вериги на планините. Простираха се открай докрай в безграничната шир, изтъкана от въздух и светлина. Като следвах указанията на Канделария, свих по тясна кална уличка, която правеше рязък завой от пътя. Не беше по-широка от джипа.

— Ето я! — възкликна тя развълнувана, като сочеше двуетажната къща в края на уличката. Варосаните стени - бяха пожълтели от времето, а някога червените керемиди на покрива бяха посивели и обрасли с мъх. Паркирах джипа и слязохме.

Възстар човек с износена фланелка стоеше облегнат на прозореца до стълбището. Помаха ни и изчезна. Силният му възбуден глас отекна в тишината на къщата.

— Рорайма! Вещиците пристигнаха! Още щом наближихме входната врата, дребна набръчкана женица излезе да ни посрещне.

Усмихната, тя прегърна Канделария, а след това и доня Мерседес. — Това е майка ми — гордо заяви Канделария. — Казва се Рорайма. След кратко колебание Рорайма прегърна и мен. На ръст едва достигаше пет фута1

Грейнала от радост, жената ни помоли да я последваме. Тръгнахме по широка веранда, която ограждаше вътрешния двор. Там растяха лимон и гуава и хвърляха сянка върху откритата трапезария, която служеше за всекидневна, и просторната кухня.

и беше много слаба. Носеше дълга черна рокля. Имаше гъста черна коса и блестящи очи като на птица. Движенията й също бяха птичи — бързи и изящни. Тя ни въведе в тъмно преддверие, осветено от една-единствена свещ, която гореше пред изображение на Свети Йосиф.

Мерседес Пералта прошепна нещо в ухото на Рорайма и продължи по коридора, който водеше към задната част на къщата.

За миг се поколебах, след това тръгнах след Канделария и майка й по каменното стълбище към втория етаж. Минахме ред спални, чиито прозорци до един излизаха на широкия балкон, простиращ се по дължината на двора.

— Колко деца имате? — попитах, след като задминахме петата врата. — Само Канделария — усмихна се Рорайма и кадифените бръчки на лицето й се задълбочиха.

— Но внуците идват от Каракас през ваканциите. Бях поразена. Обърнах се към Канделария и се вгледах в тъмните й очи, които ме съзерцаваха

предпазливо и в които едва се долавяха закачливи искрици. — Нямах представа, че имаш деца — казах, като се запитах дали това е изненадата, за която

сутринта ми бе намекнала доня Мерседес. Изпитах необяснимо разочарование.

1 1 фут е равен на 30, 48 см. — Бел. прев.

27

— Как бих могла да имам деца? — възмутено отвърна Канделария. — Аз съм девица! Избухнах в смях. Изказването й предполагаше не само че е неомъжена, но и че е девствена.

Надменното изражение на лицето й не оставяше никакво съмнение, че тя много се гордее с този факт. Канделария се надвеси над парапета, обърна се и ме погледна. — Никога не съм ти казвала, че имам брат. Всъщност, той ми е брат само наполовина. Много

по-възрастен е от мен. Роден е в Италия. И той като баща ми е дошъл във Венецуела да натрупа богатство. Има строителна компания. Сега е богат.

Рорайма енергично кимна. — Природеният й брат има осем деца. Те обичат да прекарват летните си ваканции тук с нас —

добави тя. Настроението на Канделария внезапно се промени, тя се разсмя и прегърна майка си. — Представяш ли си! — възкликна. — Мусюа не можела да си представи, че имам майка. Усмихна се дяволито и добави: — На всичкото отгоре не вярва, че баща ми е италианец! В същия миг вратата на една от спалните се отвори и старецът, когото бях видяла на прозореца,

излезе на балкона. Беше нисък и набит, с остри ъгловати черти, които силно напомняха тези на Канделария. Беше се облякъл набързо. Ризата му бе закопчана накриво, коженият колан на кръста му не беше пъхнат във всички гайки на панталона, а връзките на обувките му бяха развързани. Той прегърна Канделария.

— Гуидо Микони — представи ми се мъжът и се извини за това, че не ни е посрещнал на вратата. — Като дете Канделария беше хубава като Рорайма — каза, като държеше дъщеря си в прегръдките си. — А като порасна, заприлича на мен.

Това явно бе някаква домашна шега, защото и тримата избухнаха в смях. Рорайма изгледа мъжа си и дъщеря си с нескрито възхищение и кимна доволно. Хвана ме за ръка и ме поведе надолу по стълбите.

— Да идем при доня Мерседес — предложи тя. Дворът, опасан от ограда от заострени колове, беше огромен. В далечния му край се издигаше колибка без врата с плетен покрив. Мерседес Пералта седеше в хамак, вързан за напречните греди на колибата. Тя опитваше от домашно приготвеното сирене на Рорайма. Поздрави я за добрия резултат.

Гуидо Микони стоеше в колебание пред доня Мерседес; вероятно се чудеше дали да й стисне ръката, или да я прегърне. Тя му се усмихна и се прегърнаха.

Седнахме край хамака, а Рорайма се настани в него до Мерседес Пералта. Започна да я разпитва за мен, а доня Мерседес й отговаряше така, сякаш аз не бях там.

Известно време слушах разговора им, но скоро от жегата, неподвижния въздух и тихите думи, които си разменяха Гуидо Микони и жените, тук-таме прекъсвани от сподавен смях, така ми се доспа, че се изтегнах на земята. Сигурно съм задрямала, защото доня Мерседес дълго време се опитваше да ми обясни, че двете с Канделария трябва да се погрижим за обяда. Не усетих кога тя и баща й са се прибрали.

Влязох в къщата. От една от спалните долиташе дълбок успокояващ глас. Някой мърмореше заклинание. Уплашена от мисълта, че Канделария забавлява баща си с някой от записите ми на лечителски сеанси, аз се втурнах нагоре по стълбите. Веднъж вече бе опитвала да слуша запис и го бе изтрила целия, като по погрешка беше натиснала друго копче.

Спрях като закована пред притворената врата. Гледах като онемяла как Канделария масажира гърба и раменете на баща си и тихо нарежда някакво заклинание. Имаше нещо в позата й — в съсредоточените, плавни и красиви движения на ръцете й, — което ми напомняше на Мерседес Пералта. Едва тогава проумях, че Канделария също е лечителка.

Щом приключи с масажа на баща си, тя се обърна и ме погледна. Очите й блестяха весело. — Доня Мерседес говорила ли ти е за мен? В гласа й имаше необичайна мекота, каквато досега не бях долавяла. — Казва, че съм вещица по рождение. В главата ми напираха толкова въпроси, че не знаех откъде да започна. Канделария забеляза объркването ми и безпомощно сви рамене. — Хайде да приготвим обяда — предложи Гуидо Микони и тръгна към стълбите. Последвахме го. Изведнъж се обърна и ме погледна. — Мерседес Пералта е права — заяви той, наведе глава и се загледа в подвижните сенки, които

28

гуавата хвърляше върху тухлената настилка на вътрешния двор. Дълго време стоя така, като поклащаше глава, сякаш не знаеше какво да каже или да стори. Сетне вдигна глава, леко се усмихна и тръгна да се разхожда из двора, докосваше едва-едва листата на растенията. После ме погледна, но очите му сякаш не ме виждаха.

— Това е странна история — започна той въодушевено и италианският му акцент ясно пролича. — Канделария ми каза, че доня Мерседес иска да ти я разкажа.

Знаеш, че си добре дошла тук. Надявам се да идваш често, за да можем да говорим. Бях слисана. Погледнах към Канделария с надеждата да получа някакво обяснение. — Мисля, че знам какво иска да направи с теб доня Мерседес — каза тя, хвана ме за ръка и ме

поведе към кухнята. — Много те харесва, но не може да ти даде сянката си, защото има само една сянка и я дава на мен.

— Какво говориш? — попитах. — Аз съм вещица — отвърна Канделария — и вървя по стъпките на доня Мерседес. Само ако

следваш духовните стъпки на някой лечител, можеш сам да станеш такъв. Това се нарича свързване, връзка. Доня Мерседес вече ти каза, че вещиците я наричат сянка. Сенките са истината за всичко; и всеки, който притежава истинско познание, има само един наследник. Виктор Хулио притежаваше истинско познание за убиването на кучета и неволно се свърза с Октавио Канту. Казах ти, че Октавио е седял твърде дълго в сянката на Виктор Хулио, а доня Мерседес ми дава своята сянка. Като кара хората да ти разказват истории, тя се опитва за кратко да те постави в сянката на тези хора, за да усетиш как колелото на късмета се върти и как една вещица му помага.

Опитах се да й обясня, че изказванията ме хвърлят в още по-дълбок смут, но напразно. Тя ме гледаше със сияещи, доверчиви очи.

— Когато една вещица се намесва в хода на събитията, казваме, че нейната сянка върти колелото на късмета продължи Канделария замислена и след кратко мълчание добави: — Историята на баща ми ще ти свърши работа, но аз не бива да съм тук, докато ти я разказва. Ще му преча. Винаги му преча.

Тя погледна баща си и се засмя. Смехът й иззвъня като разпилени парчета стъкло и отекна в цялата къща.

* * * Измъчван от безсъние, Гуидо Микони се въртял в леглото, нощта му се струвала безкрайна,

гледайки Рорайма, потънала в спокоен сън, и се питал ще свърши ли някога. Голото й тяло изглеждало черно на фона на белия чаршаф, лицето й било скрито под разбърканите черни кичури. Леко отметнал косата й. Тя се усмихнала. Очите й леко се отворили и заблестели под късите гъсти мигли, но Рорайма не се събудила.

Като внимавал да не смути съня й, Гуидо Микони станал и погледнал през прозореца. Утрото наближавало. В някой от съседните дворове излаяло куче, подразнено от пеенето на пиян минувач. Стъпките и песента заглъхнали в далечината. Кучето отново заспало.

Гуидо Микони се отдръпнал от прозореца и приклекнал до леглото, под което криел малък куфар. С ключето, което държал на верижка на врата си заедно с медальона на Пресветата Дева, той отключил куфара и напипал голямата кожена кесия, пъхната между сгънатите дрехи. Странно усещане, подобно на предчувствие, го накарало да се поколебае за миг. Не вързал кесията на кръста си. Бръкнал вътре, извадил масивна златна гривна, сложил я на възглавницата до Рорайма и прибрал кесията обратно в куфара.

Стиснал очи. Мислите му се върнали към деня, когато имигрирал във Венецуела — преди двадесет години, — изкушен от възможностите за работа и добро заплащане. Бил едва двадесет и шест годишен. Като вярвал, че съпругата му и двете му деца скоро ще дойдат при него, първите няколко години останал в Каракас. За да пести пари, наемал евтини мебелирани стаи близо до строителните площадки, на които работел. Всеки месец изпращал част от спестяванията си у дома.

След няколко години разбрал, че жена му не иска да дойде при него. Напуснал Каракас и си намерил работа във вътрешността част на страната. Писма от дома пристигали рядко, а накрая и съвсем спрели. Той престанал да изпраща пари. Вместо това постъпил като повечето хора, с които работел — започнал да влага спечеленото в бижута. Искал да се върне в Италия богат.

— Богат — промърморил Гуидо Микони и пристегнал куфара с кожен ремък. Запитал се защо тази дума вече не буди у него предишното въодушевление.

Погледнал към леглото, където спяла Рорайма. Вече му липсвала. В съзнанието му изплувал

29

онзи ден преди десетина години, когато за пръв път я видял в двора на къщата с евтини стаи под наем, докато претоплял спагетите си на примуса. Очите й били хлътнали; носела рокля, твърде голяма за слабото й крехко тяло; Гуидо помислил, че е от кварталните деца, които вечно се подиграват с чужденците, най-вече с италианските строителни работници.

Но Рорайма не се подигравала на италианците. Била наета да слугува в пансиона. А нощем за няколко монети топлела леглата на мъжете. За разочарование на колегите му тя се привързала към Гуидо с такава всеотдайност, че не желаела да спи с никого другиго, колкото и пари да й предлагал. Но един ден изчезнала. Никой не знаел откъде е дошла; никой не знаел къде била отишла.

Пет години по-късно я срещнал отново. Поради необяснима приумица, вместо да се прибере с останалите работници в бараките близо до площадката, където се строяли завод и фармацевтична лаборатория, той взел автобуса до града. Там на автогарата видял Рорайма. Сякаш тъкмо него чакала.

Преди още да се е опомнил от изненадата, тя повикала едно момиченце, което играело наблизо. — Това е Канделария — обявила Рорайма и се усмихнала подкупващо. — Тя е на четири

години и е твоя дъщеря. В гласа й, в изражението на лицето й имало нещо толкова неустоимо и детско, че Гуидо не

можал да се удържи и се засмял. Крехка и слаба, точно каквато я помнел, тя приличала по-скоро на сестра, отколкото на майка на детето, което стояло до нея.

Канделария го гледала мълчаливо. Загадъчният поглед на тъмните й очи я правел да изглежда напълно зрял човек. Била висока за възрастта си. Лицето й било толкова сериозно, колкото само детско лице може да бъде. Тя обърнала поглед към хлапетата, с които си играела. Когато отново го погледнала, очите й блестели дяволито.

— Да си вървим у дома — казала, хванала го за ръка и го задърпала напред. Неспособен да устои на здраво стисналата го малка ръчица, той тръгнал с нея по главната улица

към покрайнините на града. Спрели пред малка къщурка, оградена от ред царевични стъбла, които се полюшвали на вятъра. Циментовите блокове били неизмазани, а смачканите листове поцинкована ламарина по покрива били затиснати с големи камъни.

— Ето че Канделария те доведе тук — заявила Рорайма и посегнала да вземе малкия куфар от ръцете му. — А само като си помисля, че вече почти не вярвах, че е родена вещица!

Поканила го да влезе в тесен коридор, който водел към просторна стая. В нея нямало нищо друго, освен три стола, наредени до стената. Едно стъпало по-надолу се намирала спалнята, разделена със завеса. В едната половина до прозореца имало двойно легло. Там Рорайма оставила куфара му. В другата половина висял хамак. Детето отишло и легнало в него.

Той тръгнал след Рорайма по къс коридор. Влезли в кухнята и седнали на дървената маса в средата на стаята.

Гуидо Микони взел ръцете й в своите и сякаш обяснявал на дете, й казал, че не Канделария го е довела в града, а язовирът, който щели да строят на хълмовете.

— Не, така е само на повърхността. Ти дойде, защото Канделария те доведе — произнесла Рорайма със запъване. — Ще останеш тук с нас. Нали?

Като видяла, че той мълчи, добавила: — Канделария е вещица по рождение. Махнала с ръка към стаята, къщата, двора. — Всичко тук е нейно. Кръстницата й е известна лечителка. Тя й даде всичко това. Гласът й заглъхнал и тя промърморила: — Но тя не го искаше. Искаше теб. — Мен! — повторил той и тъжно поклатил глава. Никога не бил крил от Рорайма, че има

семейство в Италия. — Сигурен съм, че кръстницата й е добра лечителка. Но — вещица по рождение! Това е пълна безсмислица. Знаеш, че някой ден ще се върна при семейството, което съм оставил.

Странна и тревожна усмивка пробягала по лицето на Рорайма. Тя взела стомната и обърнатата надолу чаша, които стояли на масата. Напълнила чашата, подала му я и добавила:

— Микони, тази отвара от тамаринд е омагьосана от дъщеря ти Канделария. Изпиеш ли я, ще останеш с нас завинаги.

Гуидо се поколебал за секунда, после избухнал в смях. — Магиите са суеверие — и пресушил чашата на един дъх. — Това е най-освежаващата

напитка, която съм пил някога — отбелязал и й подал чашата, за да му сипе още. Слабо покашляне на дъщеря му прекъснало потока от спомени.

30

Той отишъл на пръсти в другата половина на стаята и тревожно се надвесил над Канделария. Момичето спяло в хамак, окачен на две халки, зазидани в стената. На устните му се появила тъжна усмивка, когато се вгледал в малкото й личице, в което така често търсел да открие прилика със себе си. Не виждал нищо такова. Но колкото и странно да било, момичето често му напомняло за неговия дядо. Не било прилика, а по-скоро настроение, отделен жест, които винаги го поразявали.

И тя като стареца лесно общувала с животни. Лекувала всички магарета, крави, кози, кучета и котки в квартала. Примамвала птиците и пеперудите да кацат на протегнатите й ръце. Дядо му имал същата дарба. Хората в родното му градче в Калабрия го наричали светец.

Но дали имало нещо свещено у Канделария или не, и той вече не знаел. Един следобед видял момичето да лежи по корем в градината, опряло брадичка на свитите си ръце, и да говори на някакво болнаво коте, което се било свило пред нея. Животното сякаш й отговаряло и не с мяукане, а с кратки сумтящи звуци, които напомняли старчески смях.

В мига, в който усетили присъствието му, Канделария и котето подскочили във въздуха, сякаш някой ги дръпнал с невидим конец. Приземили се точно пред него. Усмихвали се виновно. Той стоял зашеметен, защото за някаква мимолетна част от секундата му се сторило, че чертите им се сливат в едно. Не можел да определи кои на кого принадлежат. От този ден нататък все се чудел на онова, което Рорайма винаги казвала — че Канделария не е светица, а вещица.

Полека, за да не събуди детето, Гуидо Микони го погалил по бузата и излязъл на пръсти в малкия коридор, слабо осветен от мъждивата светлина на газена лампа. Взел сакото, шапката и обувките си, приготвени от вечерта, и се облякъл напълно. Доближил лампата до огледалото и разгледал отражението си. Макар и вече на четиридесет и шест, сухото му, загрубяло от времето лице все още било изпълнено с онази неизтощима енергия, която го поддържала през всичките години тежка работа. Косата му, тук-таме прошарена, все още била гъста; а светлокафявите му очи блестели ярко под рунтавите вежди.

Предпазливо, като внимавал да не настъпи кучето, което леко скимтяло и приритвало насън, той излязъл от къщата. Облегнал се на стената и изчакал, докато очите му свикнат с полумрака. Видял как работниците излизат рано-рано за работа и въздъхнал. Те се движели като призраци из пустотата на предутринната тъмнина.

Вместо да тръгне към южния край на града, където чакал камионът, който карал работниците към строителната площадка на язовира на хълмовете, Микони се запътил към площада. Там стоял автобусът за Каракас. На слабата светлина вътре се виждали силуетите на неколцина пътници, които дремели по седалките.

Тръгнал към задните седалки. Докато качвал куфара на рафта над седалката, през замръсения прозорец на автобуса видял някаква сянка. Голяма и черна, тя стояла До бялата стена на църквата. Незнайно защо му заприличала на вещица. Макар че не бил вярващ, започнал тихо да се моли. Сянката се разсеяла и се превърнала в малко облаче дим.

Помислил си, че от мъждукащите светлинки на площада му се е привидяло. Подсмихнал се. Рорайма и Канделария щели да го обяснят по друг начин. Щели да кажат, че е видял едно от онези нощни създания, които бродят в тъмното. Същества, които никога не оставят следи, но с помощта на тайнствени знаци отбелязват появата и изчезването си.

Гласът на кондуктора прекъснал размислите му. Микони платил билета си, попитал за най-краткия път до пристанището Ла Гуайра и затворил очи.

С дрънчене и подрусване автобусът прекосил долината и бавно се заизкачвал по прашния криволичещ път. Микони се надигнал и за последен път погледнал назад. Отдалечаващите се покриви на къщите, бялата църква с камбанарията плували пред насълзените му очи. Как обичал звъна на тези камбани! Никога вече нямало да ги чуе.

Гуидо Микони поспрял за миг под шарените сенки на цъфналите бадеми на площада и продължил по тясната стръмна улица, която завършвала с неравни стълби, изкопани в хълма. Изкачил ги до средата и се обърнал да погледне пристанището: Ла Гуайра, оживено градче, сгушено между планините и морето, с розови, сини и бледожълти къщи, със стройни църковни кули и старата си митница, надвиснала над пристанището като древна крепост.

Ежедневните екскурзии до това уединено място се превърнали в необходимост за него. Това било единственото място, където се чувствал сигурен и спокоен. Понякога часове наред гледал как големите кораби пускат котва. По флаговете или цвета на комините им се опитвал да отгатне от коя страна идват.

31

Седмичните му посещения в корабните кантори в града били също толкова важни за съществуването му, колкото и съзерцаването на корабите. Вече месец, откакто напуснал Рорайма и Канделария, не можел да реши дали да тръгне направо за Италия, или да мине през Ню Йорк. Или, както му предложил господин Илкема от корабната кантора, първо да види малко свят, да се качи на някой от германските товарни кораби, които пътуват до Рио, Буенос Айрес, през Африка и накрая до Средиземно море. Но въпреки множеството съблазнителни възможности, той все не се решавал да си купи билет до Италия. Не можел да проумее защо. Дълбоко в себе си обаче знаел причината.

Изкачил стълбите догоре и свил по тясна криволичеща пътека, която водела до скупчени нагъсто палмови дървета. Седнал на земята, облегнал се на един от стволовете и започнал да си вее с шапката. Царяла пълна тишина. Палмовите листа не помръдвали. Дори птиците сякаш се носели във въздуха без никакво усилие, подобно на падащи листа, застинали неподвижно в безоблачното небе.

В тишината отекнал тих смях. Той се огледал озадачен. Звънливото ехо му напомнило смеха на дъщеря му. И изведнъж лицето й изплувало пред очите му — неуловим, нематериален образ, облят в призрачна светлина, тъй бледа, с формата на ореол около лицето й.

С бързи и резки движения, сякаш искал да пропъди видението, Гуидо Микони започнал енергично да си вее с шапката.

„Дали пък не е истина, че Канделария е родена вещица? — размишлявал той и се питал: — Може ли детето да е причина за моята нерешителност? То ли е причината да не мога да си припомня лицата на жена ми и децата ми в Италия, колкото и да се опитвам?"

Гуидо станал и огледал хоризонта. За миг му се сторило, че сънува — видял как се появил голям кораб. Приличал на мираж в треперещата мараня. Корабът се приближил и завил към пристанището. Въпреки разстоянието той ясно различил цветовете на комина: зелено, бяло и червено.

— Италиански кораб! — възкликнал и хвърлил шапката си във въздуха. Бил убеден, че най-после е развалил магията на Венецуела, на Рорайма и Канделария, суеверни

създания, които виждали поличби в полета на птиците, в движенията на сенките, в посоката на вятъра. Разсмял се от щастие. Този чуден кораб, който влизал в пристанището, бил неговото освобождение.

В изблик на въодушевление се затичал надолу по неравните стъпала и се препънал няколко пъти. Профучал край старите колониални къщи. Нямал време да спре и да послуша шума на плискащата се вода във фонтаните и песните на птиците в клетките, окачени край отворените прозорци и врати. Насочил се към корабните кантори. Възнамерявал да си купи билет за същия ден.

Изведнъж чул детски глас да го вика по име. Спрял. Обзет от внезапно главозамайване, той затворил очи и се облегнал на една стена. Някой го сграбчил за ръката. Гуидо отворил очи, но пред него се въртели само черни петна. Отново чул детския глас да го вика по име.

Бавно се опомнил. С все още замъглен поглед той съзрял пред себе си разтревоженото лице на господин Илкема, холандеца от корабната кантора.

— Не знам как съм се озовал тук, но искам да говоря с вас — запелтечил Гуидо Микони. — От хълма току-що видях италиански кораб да влиза в пристанището. Искам веднага да си купя билет за дома.

Господин Илкема поклатил глава недоверчиво. — Сигурен ли сте? — попитал. — Искам да си купя билет за дома — с детска настойчивост повторил Микони. — Веднага! Срещнал погледа на господин Илкема, в който ясно личало недоумение, и добавил: — Най-накрая развалих магията! — Разбира се. Господин Илкема го потупал успокоително по рамото и го повел към касата. Гуидо Микони вдигнал поглед и видял как високият слаб холандец минал зад тезгяха. Бил

облечен както обикновено — с бял ленен костюм и черни платнени сандали. Кичур посивяла коса, който растял от едната страна на главата му, бил грижливо сресан и равномерно разпределен по повърхността на плешивото му теме. Лицето му било състарено от безмилостното тропическо слънце и, без съмнение, от рома.

Господин Илкема извадил дебела счетоводна книга и шумно я тръшнал на тезгяха. Придърпал един стол, седнал и започнал да пише.

— На някои от нас е съдено да останат тук — казал той, вдигнал писалката и посочил с нея

32

Микони. — И вие, приятелю, никога няма да се върнете в Италия. Без да знае как да реагира на тези думи, Гуидо Микони прехапал устната си. Господин Илкема избухнал в силен беззвучен смях, който извирал от дълбините на корема му и

го разтърсвал с болезнено куркане. Но когато отново заговорил, в гласа му се долавяла необичайна топлина.

— Просто се пошегувах. Лично ще ви придружа до кораба. Господин Илкема отишъл с него до хотела и му помогнал да събере багажа си. След като се

уверил, че Гуидо е настанен в самостоятелна кабина, холандецът го оставил при касиера на кораба. Все още замаян, Микони се огледал наоколо. Зачудил се защо на палубата на италианския

кораб, закотвен на кей 9, няма никой. Взел един стол от наредените около масата на палубата, възседнал го и отпуснал глава на дървената облегалка. Не бил луд. Непрекъснато си повтарял, че се намира на италианския кораб с надеждата да разсее ясното усещане, че наоколо няма жива душа. Щял да си почине малко и веднага след това да слезе на долната палуба, за да се увери сам за себе си, че екипажът и останалите пътници са някъде из кораба. Мисълта за това му възвърнала сигурността.

Гуидо Микони станал от стола, надвесил се над парапета и погледнал надолу към кея. Видял господин Илкема да вдига поглед към него и да му маха.

— Микони! — извикал холандецът. — Корабът вдига котва. Сигурен ли сте, че искате да заминете?

Гуидо усетил, че го облива студена пот. Обзел го неимоверен страх. Той копнеел за спокойния си живот, за семейството си.

— Не искам да замина — провикнал се в отговор. — Нямате време да си приберете багажа. Мостикът е вдигнат. Трябва веднага да скочите. Ще

паднете във водата. Ако не скочите веднага, после ще бъде късно! Гуидо Микони се поколебал за миг. В куфара му били бижутата, които трупал през годините с

почти нечовешки труд. Нима трябвало да изгуби всичко това? Решил, че все още има достатъчно сили, за да започне всичко отаначало, и скочил през парапета.

Всичко пред очите му потънало в мъгла. Стегнал цялото си тяло, за да се подготви за сблъсъка с водата. Не се тревожел; бил добър плувец. Но сблъсък нямало. До него силно отекнал гласът на господин Илкема:

— Мисля, че човекът припадна. Автобусът не може да тръгне, трябва да го свалим. Някой да вземе куфара му.

Гуидо Микони отворил очи. Видял черна сянка на бялата стена на църквата. Незнайно защо му заприличала на вещица. Почувствал как някой го вдига и го отнася.

И тогава го осенило ужасяващо прозрение. — Не съм ходил никъде. Никъде не съм ходил. Било е сън — повтарял той.

Сетил се за бижутата в куфара. Бил сигурен, че който и да е взел куфара му, ще ги открадне, но това вече нямало значение за него. Вече ги бил оставил на кораба.

10 Мерседес Пералта ме придружи при последното ми посещение в дома на Гуидо Микони.

Вечерта, преди да потеглим обратно за града, Рорайма ме хвана за ръка и ме поведе по тясна пътечка през поле, засадено с тръстика. Излязохме на малка полянка, обрасла от всички страни с юка, чиито цветове, бели и изправени, ми приличаха на свещи върху олтар.

— Харесва ли ти? — попита Рорайма, като посочи една леха с разсад, покрита с навес от тънки сухи клонки, подпрени в ъглите с гладки разклонени пръчки.

— Прилича на детска зеленчукова градинка! — възкликнах аз, докато разглеждах земята, обрасла с перести стръкове моркови, тънички сърцевидни листа маруля и къдрави дантелени вейки магданоз.

Сияеща и доволна, Рорайма се разхождаше напред-назад между спретнатите редове на съседния парцел. По дългата й пола полепваха сухи листа и клончета. Всеки път, когато ми показваше къде ще посади марули, репички или карфиол, тя се обръщаше към мен и по устните й пробягваше едва доловима призрачна усмивка, а будните й очи блестяха между клепачите, притворени срещу сиянието на ниското следобедно слънце.

— Знам, че всичко, което имам, дължа на вещерска намеса — неочаквано заяви Рорайма. —

33

Единствената ми заслуга е, че осъзнавам това. Преди да успея да осмисля думите й, тя се приближи към мен с широко разтворени обятия и ме

прегърна — сърдечен жест на привързаност. — Надявам се, че няма да ни забравиш — каза и ме изпрати до джипа. Мерседес Пералта седеше отпред. Отпуснала глава на облегалката, тя спеше дълбоко. На един от прозорците на стълбището се бе показал Гуидо Микони и ни махаше за довиждане.

Жестовете му приличаха повече на посрещане, отколкото на изпращане. Малко преди да пристигнем в Курмина, Мерседес Пералта се размърда. Прозина се широко и

разсеяно се загледа през прозореца. — Знаеш ли какво всъщност е станало с Гуидо Микони? — попита тя. — Не — отвърнах. — Знам само, че и той, и Рорайма смятат, че е работа на вещица. Доня Мерседес се разсмя. — Със сигурност е било работа на вещица — отбеляза тя. — Канделария вече ти каза, че когато

вещиците се намесват, го правят чрез сенките си. Тя се е свързала, осъществила е връзка с баща си; накарала го е да живее насън. Понеже е вещица, завъртяла е колелото на късмета. Виктор Хулио също е направил връзка и е задвижил колелото на късмета, но понеже не е бил вещер, сънят на Октавио Канту, макар и точно толкова действителен колкото сънят на Микони, е по-дълъг и мъчителен.

— Как се е намесила Канделария? — Някои деца — започна доня Мерседес — имат силата да желаят нещо с голяма страст и

дълго време. Тя се намести на седалката и затвори очи. — Канделария е била такова дете. Така се е родила. Искала е баща й да остане, искала го е без

ни най-малко колебание. Тази отдаденост, тази решимост е нещото, което вещиците наричат сянка на вещицата. Тъкмо тази сянка не е позволила на Микони да си отиде.

Останалия път изминахме в мълчание. Исках да обмисля думите й. Преди да влезем в къщата, аз й зададох последен въпрос:

— Как може Микони да е сънувал толкова подробен сън? — Всъщност той никога не е искал да замине — отвърна доня Мерседес. — Това е позволило

на силното желание на Канделария да се осъществи. Що се отнася до подробностите в съня, те нямат нищо общо с намесата на вещицата; те са плод на въображението на Микони.

11 Нещо ме докосна по бузата и станах. Бавно вдигнах поглед към тавана. Очаквах да видя

гигантска муха. Откакто бях видяла онази муха с размерите на птица в стаята за лечение, непрекъснато мислех за нея. Нощем мухата ми се явяваше насън и се превръщаше в Мерседес Пералта. Когато казах на старицата, че по някаква причина вярвам на съня си, тя се разсмя и го отдаде на въображението ми.

Отпуснах се на неудобната възглавница. Както се унасях, чух откъм вратата характерния шум от тътренето на краката на Мерседес Пералта. Скочих, нахлузих дрехите си и изтичах на пръсти по тъмния коридор. От работната й стая долетя тих смях. Кехлибареножълтата светлина на свещите се процеждаше през отвора отстрани на небрежно дръпнатата завеса. Обзета от любопитство, надникнах през него. На масата седяха Мерседес Пералта и един мъж. Шапката хвърляше сянка върху лицето му.

— Не искаш ли да дойдеш при нас? — обади се доня Мерседес. — Тъкмо казвах на нашия приятел, че всеки момент ще дойдеш да ме потърсиш.

— Леон Чирино! — възкликнах, когато мъжът се обърна към мен и вместо поздрав повдигна периферията на шапката си.

Бяха ми го представили по време на неуспешното ми участие в сеанса като човека, който организира спиритичните сбирки. Беше към седемдесетте, може би към осемдесетте, но на мургавото му лице почти не се забелязваха бръчки. Имаше големи черни очи и ослепително бели зъби въпреки пурите, които пушеше. По брадичката му бе набола бяла брада, но бялата му късо подстригана коса бе безупречно сресана. Тъмният му костюм, измачкан и провиснал, изглеждаше така, сякаш бе спал с него.

34

— Работи като луд — отбеляза доня Мерседес, сякаш бе прочела мислите ми. Макар че не ме поканиха втори път на сеанс, Мерседес Пералта ме караше да посещавам Леон

Чирино най-малко веднъж седмично. Понякога тя идваше с мен; понякога ходех сама. Той беше дърводелец по професия, но познанията му за различните шамански традиции, практикувани във Венецуела, бяха поразителни. Интересуваше се от изследването ми и часове наред преглеждаше бележките ми, като проследяваше магическите процедури до техните индиански и африкански корени. Знаеше за всички венецуелски спиритисти, вещици и лечители, живели през XVIII и XIX век. Говореше за тях с такава непосредствена фамилиарност, че оставяше у мен впечатлението, че ги е познавал лично.

Гласът на Мерседес Пералта прекъсна размислите ми. — Искаш ли да дойдеш с нас да изпълним едно обещание? — попита ме тя. Объркана от въпроса й, аз гледах ту към единия, ту към другия. Лицата им бяха безизразни. — Тръгваме веднага — каза ми доня Мерседес. — Чакат ни дълга нощ и дълъг ден. Стана и ме хвана за ръка. — Трябва да те подготвя за пътуването. Не й отне много време да ме подготви. Скри косата ми под тясна плетена шапка и намаза

лицето ми с черна растителна паста. Накара ме да се закълна, че няма да разговарям с никого и няма да задавам въпроси.

Без да обръща внимание на предложението ми да вземем моя джип, Мерседес Пералта се покатери на задната седалка на стария мъркюри на Леон Чирино. Със смачканите си калници и разнебитеното си шаси колата изглеждаше като извадена от автомобилно гробище.

Преди да успея да попитам за целта на пътуването ни, доня Мерседес ми нареди да държа кошницата й и да се грижа добре за нея. Тя бе пълна догоре с лечебни билки, свещи и пури. Старицата въздъхна шумно, прекръсти се и веднага заспа.

Не се осмелявах да заговоря Леон Чирино; той като че ли се нуждаеше от абсолютна концентрация, за да кара колата. Слабите предни фарове едва осветяваха малка част от пътя непосредствено пред нас. Леко приведен, старецът здраво стискаше волана, сякаш така можеше да помогне на колата да изкачи по-лесно потъналите в мрак хълмове. Когато тя се задъхваше по стръмните нанагорнища, той тихо я увещаваше да продължава напред. Надолу Леон Чирино пускаше колата да върви сама, като вземаше завоите почти слепешката в тъмното с такова безразсъдство и висока скорост, че аз се страхувах за живота ни. Облаци прах влизаха безпрепятствено през прозорците без стъкла и през процепите в краищата на картона, който покриваше дупките в разядения от ръжда под.

Накрая колата рязко спря. Старецът се усмихна победоносно. Загаси фаровете. Доня Мерседес се размърда на задната седалка.

— Пристигнахме — тихо съобщи Леон Чирино. Безшумно слязохме от колата. Нощта бе тъмна и облачна. По небето не се виждаше нито една

звезда. Каквото и да имаше пред нас, виждах само непрогледен мрак. Последвах доня Мерседес с тромави несигурни крачки. Тя сякаш виждаше в тъмното.

Леон Чирино ме хвана за ръка и ме поведе. От всички страни долиташе сподавен кикот. Изглежда, наоколо имаше и други хора, но аз не можех да ги видя.

Накрая някой запали газена лампа. На слабата мъждукаща светлина успях да различа четири силуета на мъже. Заедно с доня Мерседес те бяха клекнали в кръг. Леон Чирино ме отведе на няколко крачки встрани от групата. Чувствах се абсолютно неспособна да направя каквото и да е. Той ми помогна да седна и ме подпря на нещо, което приличаше на побит в земята камък. Подаде ми лампата и ми нареди да не я изпускам от ръце и да осветявам с нея каквото ми кажат. После ми даде и две манерки; по-голямата беше пълна с вода, по-малката — с ром. Трябваше да ги подавам на мъжете, когато ми ги поискат.

Мълчаливо и сякаш почти без усилие двама от тях захванаха да копаят меката пръст с лопати с дълги дръжки. Изкопаната земя старателно изсипваха на купчина до дупката. Така мина поне половин час. Накрая спряха и поискаха манерката с рома. Докато пиеха и си почиваха, Леон Чирино и другият мъж копаеха.

Така мъжете работеха на смени, пиеха ром или вода и си почиваха. За един час изкопаха дупка, дълбока колкото човешки бой. Един от мъжете удари с лопатата си нещо твърдо и всички спряха да работят. Леон Чирино ме помоли да осветя дупката отвътре, но да не поглеждам в нея.

35

— Това е — каза единият от тях. — Сега можем да копаем около него. Всички слязоха в дупката. Умирах от любопитство, но не смеех да наруша обещанието си. Искаше ми се поне да можех да

поговоря с доня Мерседес. Тя седеше наблизо. Беше неподвижна, сякаш изпаднала в дълбок транс. Мъжете в дупката усърдно работеха. Мина поне половин час. Накрая чух Леон Чирино да казва

на доня Мерседес, че вече са готови да го отворят. — Мусюа, запали ми една пура и ми я дай — нареди тя. — И ми донеси кошницата. Запалих пура и като станах да й я подам, Леон Чирино прошепна от дупката: — Наведи се, мусюа! Наведи се! Приведох се и подадох на доня Мерседес пурата и кошницата. — За нищо на света не поглеждай в дупката! — прошепна тя в ухото ми. Върнах се на мястото, където седях. Борех се с почти непреодолимото си желание да светна с

лампата в дупката. Ни най-малко не се съмнявах, че са изкопали сандък, пълен със златни монети. Чувах глухите удари на лопатите по някакъв голям и тежък предмет.

Гледах като омагьосана как доня Мерседес изважда от кошницата си черна свещ и бурканче с черен прах. Запали свещта, закрепи я на земята до дупката и ми заповяда да угася лампата.

Черната свещ блестеше с тайнствена светлина. Доня Мерседес седна с подгънати крака до свещта. Като по негласна команда мъжете започнаха един след друг да подават глави от дупката. Всеки път, когато някой подадеше глава, тя сипваше малко черен прах в шепата си и натриваше с него главата, сякаш беше топка. След като свърши с главите им, старицата натри с праха и ръцете на мъжете.

Любопитството ми нарасна до краен предел, щом чух изтракването на отварящ се капак. — Отворихме го — каза Леон Чирино и подаде глава от дупката. Доня Мерседес му даде бурканчето с черния прах и друго бурканче, пълно с бял прах, а след

това духна свещта. Отново потънахме в пълен мрак. Пъшкането и охкането на мъжете, които излизаха от дупката,

само подчертаваше неестествената тишина. Притиснах се към старицата, но тя ме отблъсна. — Свършихме — прошепна Леон Чирино със странен глас. Доня Мерседес отново запали черната свещ. Едва различих три мъжки силуета, които държаха

голям вързоп. Оставиха го зад купчината пръст. Наблюдавах ги така съсредоточено, че замалко да падна в ямата, когато чух гласа на доня Мерседес. Тя каза на Леон Чирино, който все още беше вътре, бързо да забива пироните и да излиза.

Той веднага излезе и старицата се зае да масажира ръцете и лицето му. През това време другите трима мъже грабнаха лопатите и запълниха ямата. Щом свършиха, доня Мерседес постави запалената свещ в средата на запълнената дупка. Леон Чирино хвърли последната лопата пръст отгоре й и угаси пламъка.

Някой запали газената лампа и мъжете незабавно се заловиха за работа; изравниха пръстта така съвършено, че никой не би могъл да познае, че тук са копали дупка. Наблюдавах ги известно време, но изгубих интерес. Цялото ми любопитство бе съсредоточено върху ясно видимия мушамен вързоп.

— Никой няма да разбере — каза един от мъжете и тихо се изкикоти. — А сега да се махаме оттук. Скоро ще съмне.

Всички се събрахме около вързопа. Тръгнах след него с лампата в ръка. В желанието си да разбера какво има вътре, се препънах в него. Мушамата леко се свлече и откри женски крак в черна обувка.

Не можах да се въздържа. Дръпнах мушамата и осветих вързопа. Беше труп на жена. Страхът и отвращението ми бяха толкова силни, че дори не извиках, макар и да ми се искаше. От гърлото ми излезе само слабо хълцане и всичко потъна в мрак.

Когато се опомних, лежах в скута на доня Мерседес на задната седалка на колата на Леон Чирино. Тя силно притискаше към носа ми носна кърпа, напоена със смес от амоняк и розова вода. Това бе любимото лекарство на доня Мерседес. Наричаше го духовна инжекция.

— Винаги съм знаела, че си страхливка — отбеляза тя и започна да масажира слепоочията ми. Леон Чирино се обърна. — Много си смела, мусюа — каза той. — Но все още нямаш сила да проявиш смелостта си. Все

пак ще успееш. Някой ден ще успееш. Нямах настроение за разговори. Страхът ми бе твърде голям, за да може някой да ме успокои.

36

Обвинявах ги в злонамереност, в това, че не бяха ме предупредили за намеренията си. Доня Мерседес каза, че всичко, което са направили, е било планирано предварително и че част

от този план е била абсолютната ми непосветеност. Това донякъде предпазило гроба от оскверняване. Единствената грешка била огромното ми любопитство да разбера какво има под мушамата.

— Казах ти, че ще изпълним едно обещание — каза ми доня Мерседес. — Първата част е изпълнена. Изкопахме тялото, сега трябва да го заровим наново.

Тя затвори очи и заспа. Аз минах на предната седалка. Като си тананикаше под носа, Леон Чирино подкара колата по прашен път, който водеше към

крайбрежието. Вече беше сутрин, когато стигнахме изоставена кокосова горичка. Може би усетила аромата на

морския бриз, Мерседес Пералта се събуди. Шумно се прозина, после се изправи. Подаде глава през прозореца и започна сякаш да вдишва шума от далечните вълни.

— Тук е добро място за паркиране — обяви Леон Чирино и спря в подножието на най-високата и най-стройната палма, която някога бях виждала. Тежките й сребристи листа сякаш разчистваха облаците от небето.

— Къщата на Лоренцо Пас не е далеч оттук — продължи старецът, докато помагаше на доня Мерседес да слезе от колата. — Разходката ще ни се отрази добре.

Усмихна се и ми подаде кошницата. Обърнахме гръб на морето и поехме по добре утьпкана пътека, която минаваше през гъста и

висока бамбукова горичка край един поток. В горичката бе прохладно и мрачно, а въздухът бе придобил зелената прозрачност на листата. Леон Чирино вървеше далеч пред нас, нахлупил широкополата си шапка на ушите, за да не я отнесе вятърът.

Настигнахме го край малък тесен мост. Спряхме за миг да починем. Облегнахме се на грубия парапет, направен от прясно издялани пръти, и се загледахме в група жени, които перяха дрехите си, като ги търкаха о плоските речни камъни. Някой изтърва една риза и младо момиче скочи във водата да я хване. Тънката й рокля се изду като балон и полепна по гърдите, корема и нежните извивки на бедрата й.

Прашният прав път от другата страна на моста водеше към малко селце, но ние не тръгнахме натам. Вместо това свърнахме по страничен път покрай изоставено царевично поле. Твърдите царевични листа жалко висяха по повехналите стъбла; те шумоляха от лекия бриз като смачкани вестници. Стигнахме малка къщурка; стените й бяха прясно боядисани, а керемиденият покрив на места бе пренареден. От двете страни на пътната врата стояха като пазачи бананови дървета. Листата им почти прозираха на слънчевата светлина.

Вратата беше открехната. Влязохме направо, без да чукаме или викаме. На тухления под седяха мъже, облегнати на стените. Те вдигнаха за поздрав чаши с ром

и продължиха да разговарят с приглушени спокойни гласове. През тесния прозорец проникваха прашни снопове светлина, които засилваха и без това голямата жега и задух и правеха непоносима острата миризма на газ и креозол. В отдалечения ъгъл стоеше отворен ковчег, подпрян на две щайги.

Един от мъжете стана и като ме подхвана леко за лакътя, ме заведе до ковчега. Бялата му коса и бръчките по лицето говореха за преклонната му възраст, но в изящните очертания на скулите му и в дяволития поглед на светлокафявите му очи имаше нещо младежко.

— Погледни я — прошепна мъжът и се надвеси над мъртвата жена, която лежеше в грубо скования небоядисан ковчег. — Виж, още е хубава.

Едва се удържах да не изкрещя. Беше същата жена, която бяхме изровили през нощта. Приближих се и внимателно я огледах. Въпреки сиво-зеленикавия оттенък на кожата, който дори тежкият грим не можеше да прикрие, в нея имаше нещо живо. Сякаш се усмихваше на смъртта си. На финия й нос имаше чифт очила с метални рамки без стъкла. Ярко начервените й устни бяха притворени и откриваха здрави бели зъби. Дългото й тяло бе загърнато в червена роба с бели ивици по края. От лявата й страна имаше тояга, от дясната — дървена дяволска маска в червено и черно с два заплашително извити рога като на овен.

— Беше много красива и много, много скъпа на сърцето ми — каза мъжът и оправи една гънка на робата й.

— Невероятно е, че все още е толкова красива — съгласих се с него аз. Реших да не му задавам въпроси от страх, че ще млъкне.

Докато се суетеше край жената в червената роба, той ми разказа с най-големи подробности как

37

заедно с приятелите си я изкопал от гроба й в гробището край Курмина и я донесъл в къщата си. Изведнъж вдигна поглед и като видя, че съм непозната, започна да ме разглежда с нескрито

любопитство. — Ама и аз съм един! Що за домакин съм? — възкликна. — Говоря и говоря, а не съм ви

предложил нищо за пиене или за ядене. Мъжът взе ръката ми в своята и се представи: — Аз съм Лоренцо Пас. Преди да успея да кажа, че нищо не мога да преглътна, той ме изведе през тясна врата към

кухнята. Мерседес Пералта стоеше край газова печка, поставена върху висока до кръста каменна камина,

и бъркаше отвара от лечебни билки, които бе донесла със себе си. — Най-добре да побързаш с погребението, Лоренцо — каза тя. — Прекалено е горещо, за да я

държим дълго непогребана. — Всичко ще е наред — увери я мъжът. — Не се съмнявам, че съпругът й е платил за най-

доброто балсамиране в Курмина. А за по-сигурно напръсках ковчега с негасена вар и увих тялото й с парчета плат, напоени с газ и креозол.

Той погледна лечителката с молба. — Трябва да съм сигурен, че духът й ни е последвал тук. Доня Мерседес кимна и продължи да бърка отварата си. Лоренцо Пас напълни до половината с ром две емайлирани канчета. Подаде едното на мен,

другото на доня Мерседес. — Ще я погребем, веднага щом отварата изстине — обеща той и се върна в другата стая. — Коя беше мъртвата жена, която изровихме снощи? — попитах доня Мерседес и седнах на

купчина изсушени палмови листа, струпани до стената. — Не си достатъчно наблюдателна за човек, който през по-голямата част от времето си изучава

хората — отбеляза тя и тихо се засмя. — Бях ти я показала преди известно време. Това е жената на аптекаря.

— Шведката? — попитах аз поразена. — Но защо... Остатъкът от изречението ми бе заглушено от гръмогласния смях на мъжете в другата стая.

— Мисля, че току-що са разбрали, че снощи ти си носила лампата — каза доня Мерседес и отиде в другата стая да се посмее с мъжете.

Не бях свикнала с алкохола и изпаднах в състояние на полудрямка, близко до същински сън. Гласовете на мъжете, смехът им, а след малко и ритмичните удари с чук достигаха до мен сякаш от много далеч.

12 Късно следобед, след като мъжете бяха тръгнали към гробището с ковчега, двете с доня

Мерседес отидохме до селото. — Чудя се къде ли са всички хора — отбелязах аз. Освен едно момиче, застанало на вратата на

една от къщите с голо бебе на хълбока си, и няколко кучета, легнали на сянка край къщите, площадът беше пуст.

— На гробището — каза доня Мерседес и ме поведе към църквата от отсрещната страна на площада. — Днес е денят на мъртвите. Хората плевят гробовете на починалите си роднини и се молят за тях.

В църквата бе прохладно и мрачно. Последните слънчеви лъчи, които проникваха през цветните стъкла на прозорците, осветяваха статуите на светците в нишите по стените. Над олтара се извисяваше разпятие в човешки ръст с разранено изкривено тяло и клюмнала обляна в кръв глава в ярки цветове. От дясната му страна имаше статуя на блажената Дева от Коромото, облечена в пелерина от синьо кадифе с бродирани по нея звезди. Отляво на разпятието стоеше кривогледа статуетка на Свети Йоан с килната шапка с малка периферия и червена бархетна пелерина, овехтяла и прашна, която висеше небрежно на раменете му.

Доня Мерседес духна седем от свещите, които горяха на олтара, пъхна ги в кошницата си и запали седем нови. Затвори очи и като сключи ръце, занарежда дълга молитва.

38

Слънцето едва проблясваше зад хълмовете, когато излязохме от църквата. Кървавочервените и оранжеви облаци, които плуваха в небето към морето, обливаха късния следобед в златист сумрак. Когато пристигнахме на гробището, вече се беше стъмнило.

Като че ли цялото село бе дошло да побеседва с мъртвите. Мъже и жени стояха приведени край гробовете, оградени от запалени свещи, и тихо се молеха.

Тръгнахме покрай ниския зид, който опасваше гробището, към едно отдалечено място, където си почиваха Лоренцо Пас и приятелите му. Вече бяха спуснали ковчега в земята и го бяха засипали с пръст. Лицата им — абстрактни маски, изваяни от светлината на свещите,— приличаха на призраците на мъртвите, които лежаха под краката ни. Щом забелязаха Мерседес Пералта, мъжете започнаха да забиват временния кръст в земята в горния край на гроба. След това изчезнаха бързо и безшумно, сякаш тъмнината ги бе погълнала.

— Сега трябва да примамим тук духа на Биргит Брисеньо — каза доня Мерседес, извади седемте свещи, които бе взела от олтара на църквата, и още толкова пури от кошницата си. Заби свещите в меката земя на гроба. След като ги запали, тя пъхна пура в устата си.

— Гледай внимателно — промърмори и ми подаде останалите пури. — В мига, в който изпуша тази, трябва вече да си ми приготвила следващата и да си я запалила.

Като дърпаше дълбоко, старицата издуха дима в четирите посоки на света. Надвеси се над гроба и без да спира да пуши, с тих дрезгав глас занарежда заклинание.

Тютюневият дим вече сякаш не излизаше от устата й, а направо от земята. Сгъсти се около нас като лека мъгла и ни обгърна като облак. Седях там зашеметена, подавах й пура след пура и слушах мелодичното й, но неразбираемо пеене.

Старицата започна да извършва някакви движения с лявата си ръка над гроба. Приближих се към нея. Помислих, че дрънка с хлопка, но не видях нищо в ръката й. Само чувах дрънчене на семена или може би дребни камъчета, които бързо подскачаха в шепата й. Между стиснатите й пръсти се изплъзваха мънички искри, подобни на светулки. Тя започна да си подсвирква странна мелодия, която скоро се сля с шума от дрънченето.

От облака дим изникна висок силует на мъж с брада, с дълга роба и фригийска шапка. Притиснах устата си с ръка, за да не се изкикотя. Мислех, че това е от рома, който бях изпила, или мъжете, които бяха донесли ковчега, ми играеха някакъв номер, част от празненствата за деня на мъртвите.

Изцяло погълната от гледката, аз наблюдавах как силуетът излиза от димния кръг и тръгва към зида, който ограждаше гробището. Видението се спря и тъжно се усмихна. Дочух тих смях, тъй безшумен, тъй неземен, че можеше да ми се е причул от пеенето на Мерседес Пералта.

Гласът й стана по-силен. Звукът сякаш долиташе от четирите страни на гроба — всяка повтаряше думите като ехо. Димът се разсея; издигна се към палмовите дървета и се изгуби в нощта. Още дълго доня Мерседес стоя приведена над гроба, като тихо мърмореше. Лицето й едва се виждаше на слабата светлина от догарящите свещи.

Обърна се към мен. На устните й личеше следа от усмивка. — Примамих тук духа на Биргит Брисеньо, но той не е в гроба — каза тя, хвана се за ръката ми

и се изправи. Исках да я попитам за странното видение, но нещо в празния поглед на очите й ме накара да

замълча. Лоренцо Пас ни чакаше зад гробището, облегнат на голяма скала. Без да каже нито дума, той

стана и ни последва по тясната пътека, която водеше към брега. Месечината ярко осветяваше избелелия от слънцето плавей, пръснат по широката пясъчна ивица.

Доня Мерседес ми нареди да чакам до едно повалено дърво. Двамата с Лоренцо Пас тръгнаха по брега. Той съблече дрехите си, нагази във водата и се изгуби сред белите гребени на люлеещите се морски вълни, които проблясваха между сребристите сенки.

Известно време не се виждаше. Накрая една вълна от лунна светлина го изхвърли на брега. Мерседес Пералта извади бурканче от кошницата си и изсипа съдържанието му върху

проснатия на пясъка силует. Коленичи до него, положи ръце на главата му и замърмори заклинание. Започна леко да го масажира. Пръстите й едва докосваха тялото му. Около него се появи блед ореол. Тя бързо го заобръща ту на една, ту на друга страна, като ръката й описваше чудновати кръгови движения във въздуха, сякаш събираше сенките и го увиваше в тях.

След малко старицата се приближи до мястото, където бях седнала.

39

— Духът на Биргит Брисеньо му прилегна като втора кожа — каза тя и седна до мен на дървесния ствол.

След малко Лоренцо Пас дойде при нас, напълно облечен. Доня Мерседес му кимна да седне срещу нея на пясъка. Сви устни и шумно замляска, а честите й вдишвания преминаха в сподавено ръмжене. Тя занарежда дълга молитва.

— Много време ще мине, докато духът на Биргит Брисеньо забрави — каза старицата. — Умирането продължава дълго след заравянето на тялото в земята. Още по-бавно мъртвите се разделят със спомените си.

Обърна се към мен и ми нареди да седна в пясъка до Лоренцо Пас. Дрехите му миришеха на изгорели свещи и розова вода.

— Лоренцо — започна доня Мерседес, — искам да разкажеш на мусюа как си омагьосал Биргит Брисеньо.

Той я погледна озадачен, после се обърна и се загледа в морето; леко източи врат, сякаш слушаше някакво тайнствено послание на вълните.

— Защо й е да слуша безсмислени истории за старци? — попита я, без да ме погледне. — Мусюа си има свои истории. Сигурен съм.

— Да кажем, че те моля да й разкажеш — каза доня Мерседес. — Тя изследва различните начини, по които хората могат да движат колелото на късмета. В твоя случай един предмет е завъртял колелото вместо теб, Лоренцо.

— Колелото на късмета! — възкликна той с тъга в гласа си. — Спомням си всичко, сякаш беше вчера.

Видимо объркан, Лоренцо Пас подритна едно камъче с върха на обувката си и се изтегна на пясъка.

От люлеещия се стол зад тезгяха в слабо осветения задимен бар Лоренцо наблюдавал група мъже, надвесени над билярдната маса в ъгъла. Вдигнал поглед към стария часовник, поставен под стъклен похлупак във формата на камбана на полицата. Вече почти се съмвало. Тъкмо понечил да стане и да напомни на мъжете за късния час, когато чул добре познатото тътрене на краката на Петра отзад в къщата. Побързал да седне. На лицето му бавно изгряла дяволита усмивка. Мислел да изпрати леля си да се разправя с мъжете. Всички в града се подчинявали на заповедите й; изслушвали забележките й, независимо колко унизителни и заплашителни били.

— От това проклето дрънчене на билярдни топки никой не може да спи — оплакала се тя с дрезгав глас още с влизането си. — Нямате ли си жени да ви чакат вкъщи? Не ставате ли рано сутрин за работа като всички праведни християни?

Жената не дала време на мъжете да се опомнят от изненадващото й пристигане, а продължила със същия възмутен тон:

— Знам каква е работата. Вече съжалявате, задето сте донесли вкъщи онези езически коледни дървета и сте разрешили на децата си да играят в коледната пиеса.

Тя се прекръстила и се обърнала към единия от мъжете: — Ти си кмет. Как можеш да позволяваш такива неща? Да не сте станали всички протестанти? — Опазил ни Бог, Петра! — отвърнал кметът и се прекръстил. — Не прави от мухата слон.

Какво лошо има в едно дърво и една пиеска? Децата ги харесват. Петра промърморила нещо неразбираемо и се обърнала да си ходи, но изведнъж се спряла. — Срам за дон Серапио! Той е по-чужденец от чужденците. И срамота за онази негова жена

чужденка. Заради тях повечето деца в града няма да получат подаръци от тримата влъхви на шести януари, както подобава на всеки добър християнин — тя посегнала към пакет цигари на тезгяха. — Сега ще ги получават навръх Коледа от някакъв дядка на име Сантаклос. Какъв позор!

Облегнала се на вратата и изгледала кмета заплашително, без да забелязва, че вечната цигара в устата й била паднала на пода. Взела преполовената бутилка ром, оставена до билярдната маса, и излязла от стаята, като си мърморела под носа.

Лоренцо се смеел зад бара. Ясно помнел деня, когато в града пристигнал камион, натоварен с дървета, от които се разнасял силен аромат. Дон Серапио аптекарят казал, че това са коледни дървета. Бил ги поръчал от Каракас заедно с необходимата украса и записи на европейски коледни песни.

За да не останат по-назад, приятелите на дон Серапио побързали да последват примера му и платили сума пари за крехките дръвчета, за да ги поставят на видно място във всекидневните си.

40

За голямо прискърбие на по-възрастните обитатели на тези домове дърветата били поставени в съседство, а в някои случаи дори на мястото на традиционните рождественски украси.

Широко разтворили прозорци, така че всички минувачи да видят и да чуят непознатите песни като „Тиха нощ" и „О, Таненбаум", жените се заели да украсяват бодливите клонки със стъклени топки, гирлянди, златен и сребърен дъжд и памучен сняг.

Изтракването на зърната на завесата прекъснало размислите на Лоренцо. Той махнал на мъжете, които излизали от бара, и върнал бутилките по рафтовете. Погледът му бил привлечен от една маска, пъхната зад групата евтини статуетки на деви, светци и мълчаливо страдащи Исусовци. Бил ги събрал през годините от по-бедни клиенти, които нямали с какво друго да му платят за пи-тиетата. Лоренцо извадил маската. Била маска на дявол с огромни рога като на овен. Някакъв човек от Каракас я бил оставил. И той не можел да плати чашите ром, които бил изпил.

Чул Петра да дрънчи с тенджерите и тиганите в кухнята, затова сложил маската обратно на рафта. Вместо да заключи бара, той изкарал люлеещия се стол отпред на тротоара. Големите клони на вековните кедри на площада ясно се откроявали на фона на бледото утринно небе.

Лоренцо мързеливо се залюлял напред-назад. Изпод притворените си клепачи наблюдавал старците, които винаги ставали при изгрев слънце. Те седели пред вратите на къщите си, разговаряли, припомняли си с поразителна яснота всяка подробност от отминалите дни.

Отнякъде долетяла мелодия и смутила тишината. На отсрещната страна на улицата Биргит Брисеньо, жената на аптекаря, стояла на прозореца, подпряла лице с длани, и гледала право към Лоренцо. Радиото било включено. Той се зачудил дали и тя не е спала цяла нощ, или просто е станала рано.

Лицето й имало съвършен овал. А ъгълчетата на малката, чувствена, красива уста изразявали предизвикателство и дързост. Жълтеникавата й коса била прибрана на плитка около главата, а студените й сини очи сякаш грейнали, когато му се усмихнала.

Лоренцо кимнал за мълчалив поздрав. Винаги онемявал в нейно присъствие, защото още от деня, в който я видял за пръв път, тя била за него въплъщение на красотата. „Заради нея още не съм се оженил, макар че съм вече на четиридесет" — помислил си той. Всички жени били за него желани и неотразими, но Биргит Брисеньо била повече от неотразима — тя била просто недостижима.

— Защо не дойдеш довечера да гледаш коледната пиеса, Лоренцо? Днес е Бъдни вечер — провикнала се през улицата Биргит Брисеньо.

Старците, които дремели пред вратите на къщите си, изведнъж се ококорили и обърнали глави към съдържателя на бара. Усмихнати, те го гледали в очакване да чуят отговора му.

Досега Лоренцо упорито отклонявал поканите на дон Серапио. Не можел да понася самодоволния вид на аптекаря, нито упоритите му опити да убеждава всички приятели и познати, че е най-влиятелният човек в града и че тъкмо той трябва да дава пример за цивилизован начин на живот.

Въпреки това, колкото и непоносим да му се струвал мъжът, Лоренцо не можал да устои на молбата на съпругата му. Затова на висок глас обещал на Биргит Брисеньо, че тази вечер ще дойде. После прибрал люлеещия се стол и отишъл да поспи в хамака си отзад в къщата, доволен и изпълнен с вяра в себе си.

Облечен в бял ленен костюм, Лоренцо крачел из стаята си. Пробвал новите си лачени обувки. Стаята била голяма, претъпкана с натруфени масивни мебели от махагон. Някога те стоели в гостната, но преди много години баща му я превърнал в бар. Лоренцо седнал на леглото, свалил обувките и чорапите и обул платнените си сандали.

— Радвам се, че не си чак толкова суетен — отбелязала Петра на влизане в стаята. — Няма нищо по-лошо от неудобни обувки. Карат човек да се чувства несигурен.

Малките й тъмни очички заблестели одобрително, когато започнала да оглежда костюма му. — Все пак никога няма да съблазниш Биргит Брисеньо с обикновени неща — заявила тя, като

срещнала погледа му в огледалото. — Тази чужденка ще се поддаде само на магия. — Наистина ли? — промърморил Лоренцо и свил рамене с престорено безразличие. — Нали затова си ходил при вещица? Да ти даде омайно биле за онази мусюа? —

предизвиквала го Петра. Тя скръстила своите дълги ръце на плоските си гърди. Като видяла, че той няма намерение да й

отговаря, добавила: — Добре де, защо не послушаш съвета на вещицата? Лоренцо се разсмял и замислено

41

погледнал леля си. Петра имала необичайната дарба да отгатва какво му минава през ума и преценките й били

винаги точни. Тя се нанесла в къщата след смъртта на баща му. Тогава Лоренцо бил десетгодишен. Леля му не

само се грижила за него през всичките тези години, но държала и бара, докато той не станал достатъчно голям, за да се занимава сам с него.

— Биргит Брисеньо ще се поддаде само на магия — упорито повторила Петра. Лоренцо разгледал отражението си в огледалото. Бил твърде нисък и набит, за да изглежда

внушителен. Скулите му били твърде изпъкнали, устните му — твърде тънки, носът му — твърде къс, за да бъде красив. Въпреки това той безумно обичал жените и знаел, че жените обичат мъже, които ги обичат така. Но за да има Биргит Брисеньо, му трябвало нещо повече. А я искал повече от всичко на света.

Никога не се съмнявал в силата на магията. Но съветът на вещицата за това как да съблазни чужденката бил твърде странен. „Омайното биле е за хора, които нямат сила да се обърнат пряко към духовете на нещата — му казала тя. — Всяко твое желание, дори най-съкровеното, може да се изпълни, ако си достатъчно силен, за да отправиш желанието си направо към духа на дадено нещо. Имаш дяволска маска; помоли маската да съблазни Биргит Брисеньо." Това му се сторило прекалено налудничаво. Той бил практичен човек; разчитал само на конкретните неща.

— Знаеш ли какво? — обърнал се Лоренцо към леля си. — Биргит Брисеньо лично ме покани в дома си.

— Сигурно е поканила половината град — злорадо отбелязала Петра. — А ще дойде и неканената половина.

Тя станала и преди да затьтри крака обратно към стаята си, добавила: — Не съм казала, че не можеш да имаш Биргит Брисеньо. Но запомни думите ми. Няма да стане

по обикновения начин. Лоренцо отхвърлил съвета на вещицата, защото не искал просто да съблазни шведката; искал тя

да го обича, дори само за миг. В моменти на еуфория си мислел, че не би се задоволил с по-малко от един час.

Входната врата и прозорците на дома на Брисеньо били широко отворени. Високата елха във всекидневната, озарена от безброй разноцветни светлини, се виждала от площада в целия си блясък.

Лоренцо влязъл в къщата. Вътре приличало на гара. Във вътрешния двор била издигната висока платформа, пред която били подредени столове. Кожените кресла, кушетката и столовете с марокенова тапицерия били изнесени от всекидневната на верандата до плетените мебели. Момчета и момичета тичали боси, а майките им ги гонели и се опитвали да оправят за последен път дрехите им.

— Лоренцо! — провикнал се дон Серапио, още щом го зърнал през широко отворената врата на всекидневната.

Макар че бил висок и слаб, дон Серапио имал солидно шкембе и винаги стоял леко разкрачен. Той оправил очилата си с дебели рогови рамки и сърдечно потупал Лоренцо по рамото.

— Сега ще поднесем кафе — казал аптекарят и го повел към гостите — елита на града. Сред тях били лекарят, кметът, бръснарят, директорът на училището и свещеникът. Всички

имали еднакви изражения на лицата си: дълбоко смущение при вида на Лоренцо в дома на дон Серапио.

Аптекарят изглеждал искрено поласкан от това, че необщителният съдържател на бара е сред гостите на дома му.

Лоренцо поздравил всички, после тръгнал към вратата и почти се сблъскал с Биргит Брисеньо, която в този миг влизала в стаята.

— Е! — възкликнала тя и озарила всички с усмивката си. — Децата са готови, представлението може да започне. Но първо заповядайте при съпругите си на бисквити и кафе.

Хванала мъжа си под ръка и тръгнала към трапезарията. Лоренцо не можел да откъсне очи от нея. Била висока и здраво сложена, но му се сторило, че

има нещо уязвимо, почти крехко в дългата й шия и фините ръце и крака. Сякаш почувствала изпитателния му поглед, Биргит се обърнала. Поколебала се за миг, после

наляла кафе в две мънички чашки със златни ръбове и се приближила към него. — Има и ром — казала тя и жадно погледнала към бутилката в далечния край на масата, — но

само мъжете си сипват.

42

— Веднага ще се погрижа — заявил Лоренцо и изпил кафето си на един дъх. Взел бутилката, напълнил чашата си с ром и небрежно разменил нейната празна чаша със своята.

Биргит Брисеньо се усмихнала, взела си бисквитка, отхапала от нея и чинно отпила от рома. — Животът ми е пълен с изненади — изрекла тя и очите й изведнъж светнали, а бузите й

пламнали. Лоренцо не виждал нищо освен нея. Не чувал, че дон Серапио говори нещо, докато тя не

махнала отегчено и не казала: — По-добре да се връщам при децата. Аптекарят тържествено и педантично развенчал венецуелската традиция на коледните

гуляйджии, които нощем удряли барабани и пеели импровизирани коледни химни. Той подчертал, че не само е досадно да се слуша непрестанното думкане, но и гледката на младежи, залитащи по улиците от рома, с който са ги почерпили като отплата за песните им, е направо отвратителна.

На лицето на Лоренцо бавно се появило изражение на чиста злоба, когато си спомнил последното посещение при вещицата.

— Не вярвам, че това, което ми казваш, е истина — казал й тогава той, — защото не знам кой би могъл да изпълни такова трудно желание.

— Довери ми се — отвърнала тя. — Няма как да разберем кой изпълнява тези желания. Но те се сбъдват. И то когато най-малко очакваш.

Вещицата твърдяла, че той вече притежава предмета, който би могъл да омагьоса Биргит Брисеньо: дяволска маска.

— Ще добавя само, че трябва да сложиш маската в миг на победа. Тогава тя ще изпълни желанието ти.

Казала му, че е много важно да избере подходящия момент, защото магията на маската ще подейства само веднъж.

Убеден, че неслучайно забелязал маската същата сутрин, Лоренцо небрежно излязъл на двора. Уверил се, че никой не го гледа, шмугнал се в една странична уличка и влязъл в къщата си през задната врата.

Приближил се на пръсти до бара, запалил свещ и взел маската от полицата. Колебливо прокарал пръсти по червено-черната й повърхност. „Резбарят сигурно е вложил нещо дяволско в нея" — помислил Лоренцо. Имал странното чувство, че очните цепнатини, които едва се виждали под рунтавите вежди, направени от влакна от агава, го обвинявали за пренебрежителното му отношение. А на устата, в ъгълчетата на която стърчали дълги бивни от някакво диво животно, се мъдрела сатанинска усмивка и го предизвиквала да си сложи маската.

Той я поставил на лицето си. Очите, носът и устата му паснали така добре на отворите на маската, че почти повярвал, че е направена за него. Само скулите му леко опирали в гладкото дърво отвътре. Лоренцо завързал връзките от сурова кожа на тила си и ги покрил с дългите влакна от агава, боядисани в пурпурночервено, зелено и черно, които увиснали по гърба му.

Лоренцо не чул как Петра дотътрила крака и влязла в стаята. Той подскочил от изненада, когато чул гласа й:

— Трябва да се преоблечеш — обявила тя, като му подала чифт панталони и закърпена риза. — Свали си сандалите, дяволите ходят боси — огледала се, уплашена, че някой може да я чуе, и добавила: — Помни, дяволът повелява, без да обелва дума.

Безшумно, по същия начин, по който дошъл, Лоренцо се измъкнал през задната врата. Спрял се за миг да помисли; чудел се по кой път да тръгне, когато чул група гуляйджии да бият барабаните си на улицата. Лоренцо вървял плътно покрай стените, като търсел убежище в сенките. Постепенно ги наближил.

— Дяволът! — извикал един от тях, щом зърнал Лоренцо, и възбудено затичал напред-назад по улицата, като крещял, че дяволът е дошъл в града.

Четирима младежи се отделили от групата и наобиколили дявола. С леки и изящни движения заудряли барабаните. Един от тях запял импровизиран куплет, в който обявил, че тази нощ те са на разположение на дявола.

Лоренцо почувствал как по гърба му полазват тръпки. Те го изпълнили с безпокойство, което не можел да овладее. Бавно вдигнал мускулестите си ръце, а краката му сами се раздвижили в ритъма на барабаните.

Групата заподскачала по улиците на път за площада. Прозорците и вратите се отваряли, а

43

тълпата след тях се увеличавала. Сякаш по поръчка на дявола светлините на площада и в околните къщи угаснали за три-четири секунди. Музиката секнала. Тълпата гледала като парализирана как дяволът влиза в къщата на Брисеньо.

Той скочил на платформата във вътрешния двор. В същия миг отвън започнали да изстрелват фойерверки. В небето избухнали червени, сини, зелени и бели светлини, които после шеметно политали към земята, като пръскали дъжд от бледозлатисти искри.

Онемели, гостите замръзнали по местата си, вперили погледи в дявола и гуляйджиите, които го следвали отблизо. Той танцувал леко приведен под невидима музика в средата на кръг от замлъкнали музиканти. Червеночерната му маска блестяла, а рогата му заплашително сочели към небето.

Тогава изведнъж гръмнали барабаните и разбили на парчета продължителната тишина, изпълвайки с тътен всяко кътче на къщата.

Щом зърнал Биргит Брисеньо, която стояла облегната на вратата на трапезарията, дяволът скочил от платформата, грабнал бутилката ром от масата и й я подал.

Тя се засмяла, взела бутилката, гордо отметнала глава назад и отпила. Уверен в силата си, дяволът затанцувал около нея. Движел се със съвършено изящество, с

неподвижно изправен гръб, с едва доловимо полюшване на хълбоците. Биргит Брисеньо разперила ръце и с унесен поглед, сякаш изпаднала в транс, се понесла в

ритъма на барабаните. Дон Серапио седял с изкривено лице зад очилата с дебели рогови рамки и се свивал в

дълбините на креслото си, което изведнъж станало твърде широко за него. Гостите се смесили с тълпата, дошла от площада, и затанцували. Те бавно и скромно

полюшвали бедра със съзнателно сдържани движения. Заобиколен от набъбнала тълпа танцуващи жени, всяка от които се опитвала да го прегърне, да

го докосне, за да се увери, че е от плът и кръв, Лоренцо изгубил от погледа си Биргит Брисеньо. Изтръгнал се от ръцете на жените и се скрил зад една врата. Като се уверил, че никой не го следи, той се втурнал към задната част на къщата, като надничал във всяка стая, край която минавал.

Весел смях го накарал да се закове на място. Под свода, който разделял пералното помещение и задния двор, стояла висока едра фигура с черни ботуши, дълга червена роба с бели ивици по края и червена фригийска шапка върху къдрава перука.

Лоренцо се приближил към странно облечения човек. — Биргит Брисеньо! — промърморил той шепнешком, като се взирал в ясните й дръзки очи зад

очила с метални рамки без стъкла. — Сантаклос! — поправила го тя с широка усмивка на устните, скрити зад рунтава брада и

мустаци. Взела от земята чувал, пълен с пакети, и една тояга, подпряна на стената. — Ще изчакам до утре и ще изненадам с подаръци децата, участвали в коледната пиеса —

обяснила. — Но не мога да пропусна тази възможност — усмивката й станала лукава и заговорническа. — Ти си с мен, нали? — попитала, в очите й блеснали дяволити пламъчета и тя се навела да надзърне в отворите на маската.

Лоренцо й се поклонил, взел чувала, метнал го на гръб и й направил знак да го последва. Извел я през задния двор по една странична уличка към площада, където неколцина старци,

жени и деца се били събрали на отсрещната страна на улицата да гледат празненството в дома на Брисеньо.

— Ето го дявола! — извикало едно момиченце. То повикало другите деца и всички се затичали към средата на площада. Там спрели и

млъкнали. Пред тях стояли двама души. Децата ги гледали с разширени от страх и любопитство очи. — Това е дяволът — казало малкото момиченце, като посочило Лоренцо. — А ти кой си? —

обърнало се то към високия човек. — Защо си облечен така? — Аз съм Сантаклос и раздавам подаръци — отговорила Биргит Брисеньо и извадила един

пакет от чувала. Усмихнала се и го подала на детето. — Имаш ли подаръци и за нас? — попитали другите деца и заподскачали около тях. Тя се разсмяла и започнала да пъха пакети в малките им ръчички. Едно момиченце, което

притискало някаква кутия към гърдите си, извикало възбудено: — Сега Сантаклос и дяволът ще танцуват! Радостните викове на децата за броени мигове привлекли тълпа от хора. Сред тях имало

музиканти, които засвирили на инструментите си и забили барабани.

44

— Да танцуваме. Ще се отдалечим от къщата ти — прошепнал Лоренцо в ухото на Биргит Брисеньо. — А щом стигнем до някоя странична уличка, ще избягаме.

Той преметнал бандана през кръста й и здраво хванал краищата. Телата им се заизвивали и заподскачали в страстен ритъм.

От страх да не изпусне краищата на бандана, Лоренцо отблъсквал настоятелните покани на другите жени за танц. Всички виждали, че е погълнат от танца, но в мига, в който чул друга група музиканти да се задава по улицата, той грабнал за ръка смаяната Биргит Брисеньо и я повел през тълпата. Преди другите да разберат какво става, дяволът и Сантаклос се изпарили.

Тичали, докато останали без дъх. А когато чули смехове и музика зад ъгъла, Лоренцо вдигнал Биргит Брисеньо на ръце и влязъл с нея през входната врата в къщата на един свой приятел и клиент. Видял го да стои във всекидневната сред групичка хора. Не му минавало през ум, че може да попадне на семейно събиране. Мислел само за това как да убеди приятеля си да му заеме своята кола.

— Ама че нощ! — въздъхнала Биргит Брисеньо и ослепително се усмихнала. — Онази тълпа за малко да ни хване.

Тя свалила перуката, брадата и мустаците и ги хвърлила през прозореца. Отвързала възглавниците, натъпкани под робата, и ги метнала на задната седалка.

— Къде отиваме? — попитала, като се взирала в тъмнината отвън. Лоренцо се подсмихнал под маската си и продължил да кара към малката си къщичка край

морето. Жената се разсмяла и се отпуснала на седалката. — Усещам мирис на морски бриз — промърморила тя и поела дълбоко дъх. — Родена съм в

шведско рибарско селище — казала. — Там, откъдето идвам, винаги погребват хората в морето или край морето, и единственото, за което съжалявам, е че с мен няма да стане така. Серапио вече е купил парцел на градските гробища.

Учуден от странната й загриженост, той спрял колата. — Може ли дяволската маска да изпълни желанието ми да ме погребат край морето? —

попитала Биргит с такова сериозно и решително изражение, че не му оставало друго, освен да кимне в знак на съгласие.

— Такова обещание е свещено — казала тя. Погледът й ясно показвал, че за нея уговорката е направена. Биргит се облегнала назад. Стояла

неподвижно, но на устните й играела странна, почти злокобна усмивка. — А аз от своя страна обещавам да обичам човека, който носи тази маска, през цялата нощ —

прошепнала тя. Той искал само миг любов. В сравнение с мига една нощ била равносилна на цяла вечност.

13 Дни наред размишлявах над смисъла на историите, които бях чула. Мислех, че разбирам какво

означава връзка или сянка на вещица, или колело на късмета; но все пак ми се искаше доня Мерседес или Канделария да ми доизяснят нещата.

От самото начало приех да не тълкувам преживяванията си тук със средствата на академичната си подготовка, но не можех да не виждам нещата през призмата на познанията си за света на нагуала.

Флоринда би обяснила всичко това с думата преднамереност: универсална абстрактна сила, отговорна за подреждането на всичко в света, който обитаваме. Естествено в качеството й на абстрактна сила способността й да подрежда нещата е извън досега на човека, но при определени обстоятелства тя се оставя да бъде манипулирана. И тъкмо това създава у нас измамното впе-чатление, че някои хора или неща могат да изпълняват желания.

В сравнение с Флоринда — а аз не можех да избегна подобно сравнение — доня Мерседес и Канделария бяха по-прости прагматици. Те не притежаваха цялостно и всеобхватно разбиране за действията си. Всичко, което правеха като медиуми, вещици и знахарки, те тълкуваха като отделни, конкретни събития, слабо свързани помежду си. Например доня Мерседес ми даваше конкретни примери за начините да се манипулира нещо неопределено и неназовано. Акта на манипулиране наричаше сянка на вещица. Резултата от тази манипулация наричаше връзка, приемственост, завъртане на колелото на късмета.

* * *

45

— Със сигурност маската е изпълнила желанието на Лоренцо — заяви доня Мерседес с непоколебима увереност. — Знам и други, много сходни примери за неща, които са изпълнявали желания.

— Но кажи ми, доня Мерседес, кое е по-важно: самото нещо или човекът, който е поискал желанието му да се изпълни?

— Самото нещо — отговори тя. — Ако Лоренцо нямаше такава маска, той щеше цял живот да въздиша по Биргит Брисеньо; нямаше да пожелае нищо повече. Една вещица би казала, че маската, а не Лоренцо, е направила връзката.

— Пак ли ще го наречеш сянка на вещица, въпреки че тук няма намеса на вещица? — Сянката на вещица е само име. Всички ние имаме по нещо вещерско в себе си. Лоренцо със

сигурност не е нито спиритист, нито знахар, но има някаква сила да омагьосва. Не достатъчна, за да направи връзка, да задвижи колелото на късмета; но с помощта на маската нещата са се развили другояче.

14 Стреснах се от слаб шум. Направих опит да се размърдам, но лявата ми ръка, пъхната под

главата, бе изтръпнала от спрялото кръвообращение. Бях заспала в стаята на Мерседес Пералта след изморително преглеждане и описване на сушените й лечебни билки.

Чух някой да ме вика по име и обърнах глава. — Доня Мерседес? — прошепнах. Отговор не последва. Чуваше се само скърцането на възлите на хамака в металните халки. Все

пак имах ясното усещане, че тя току-що е била в стаята. По някакъв начин присъствието й още се долавяше.

Обзета от необяснима тревога, аз отворих вратата, изтичах по тихия и мрачен коридор; прекосих вътрешния двор, минах през кухнята и излязох в градината. Там между две овощни дървета висеше хамак, в който лежеше доня Мерседес, обгърната в облак тютюнев дим. Приличаше на сянка.

Лицето й бавно изплува от димната завеса. Приличаше повече на образ, който се явява насън. Очите й блестяха с особена дълбочина.

— Тъкмо си мислех за теб — промълви тя. — За това какво правиш тук. Старицата провеси крака и тръгна да става от хамака. Казах й, че съм заспала в нейната стая и

че съм се уплашила от скърцането на празния й хамак. Тя ме изслуша мълчаливо с тревожно лице. — Мусюа — строго започна доня Мерседес, — колко пъти съм ти казвала да не спиш в стаята

на вещица? Човек е уязвим, когато спи. Неочаквано се изкиска и закри устата си с ръка, сякаш бе казала повече, отколкото трябва.

Направи ми знак да се приближа и да седна на земята до хамака. Започна да масажира главата ми. Със спираловидни движения пръстите й се спускаха към лицето ми.

Приятно вцепенение обхвана лицето ми. Кожата, мускулите и костите ми сякаш се разтапяха под ловките движения на пръстите й. Напълно отпусната и спокойна, аз изпаднах в сънливост, без да се унасям в сън. В състояние на полусъзнание усещах леките й докосвания. Тя продължаваше да ме масажира. Накрая легнах по гръб на най-близката циментова плоча.

Доня Мерседес безшумно се надвеси над мен. — Гледай, мусюа! — внезапно извика тя, вперила поглед в пълната луна, която бягаше през

облаците. Тя се скриваше, проблясваше, изплуваше, сякаш разкъсваше облаците в стремителния си бяг.

— Гледай! — отново извика старицата и хвърли във въздуха над главата си шепа златни монети, нанизани на дебела златна верига. — Когато отново видиш веригата, ще трябва да се върнеш в Каракас.

За миг нанизът сякаш увисна във въздуха на фона на пълната луна, която се показа иззад един облак. Не го видях да пада. Бях твърде заета с мисли за това какво я бе накарало да спомене, че трябва да се върна в Каракас. Попитах я; тя отвърна, че е глупаво от моя страна да мисля, че ще остана в Курмина завинаги.

15

46

Настойчивите писъци на цикадата, кацнала на един клон над главата ми, смущаваха покоя на топлата и влажна нощ. Обърнах се по корем на рогозката, постлана във вътрешния двор, и зачаках жената, която ми се явяваше на това място всяка нощ.

Доня Мерседес дремеше наблизо в хамака. Беше решила да ми прави компания тази нощ и с присъствието си да наруши неестествения характер на тези срещи. От самото начало ми бе обяснила, че докато край мен няма никой и никой не ме вижда, контактите ми с духа ще продължават да бъдат свръхестествени събития. Ако обаче на тях присъства и някой друг, те ще станат, така да се каже, обществено достояние.

Вече бях напреднала донякъде в пушенето на пури. В началото бях споделила с доня Мерседес безпокойството си от възпалителния ефект, който топлината оказва върху фините тъкани на устната кухина. Тя се разсмя и разсея опасенията ми, като ме увери, че ритуалното пушене на пури всъщност охлажда и успокоява устата.

След кратки упражнения аз трябваше да се съглася с нея; димът наистина охлаждаше; като че ли тютюнът беше ментолов.

Решението на доня Мерседес да дойде с мен тази вечер бе предизвикано от съмненията на Канделария, че може би нямам достатъчно сила, за да издържа цял сеанс. За тях цял сеанс означаваше медиумът да достигне момента, когато абсолютно се е освободил от всякакъв съзнателен контрол над личността си и когато духът може да се изразява чрез тялото му.

По-рано същия ден доня Мерседес ми бе обяснила, че присъствието ми в дома й е вече безполезно. Не защото по някакъв начин съм започнала да преча или да досаждам на нея и на Канделария, а защото тя вече няма какво да ми даде. Увери ме, че двете с Канделария изпитват към мен единствено дълбока привързаност. Ако не ме харесвала толкова, нямало да има нищо против само да гледам как лекува пациентите и да се правя на нейна помощничка. Но тъкмо топлите й чувства към мен я карали да бъде откровена. Аз съм имала нужда от връзка, а тя не можела да ми даде такава. Можела да направи връзка само с Канделария. Но тъй като духът ме бил посочил като посредник или може би дори истински медиум, тя трябвало да уважи този избор. Досега го правела по заобиколен начин, като ми помагала да осъществявам нощните си контакти с видението.

— Фактът, че духът на моята прабаба е избрал теб — ми каза доня Мерседес, — превръща теб, Канделария и мен в нещо като роднини.

Канделария ми призна, че самата тя общува с този дух още от детска възраст. Но заради традицията на медиумите да се пази тайна тя не можеше да ми разкрие подробности.

Доня Мерседес се размърда в хамака и пъхна ръце под главата си. — Мусюа, по-добре клекни и започни да пушиш — промълви тя тихо и вяло. Запалих пура, започнах да пухкам на кратки равни интервали и да мърморя заклинанието, на

което старицата ме бе научила. Несъмнено димът и мелодията бяха средствата, които винаги извикваха видението. Дочух тихо шумолене. Доня Мерседес също го бе чула, защото се обърна едновременно с мен. На няколко крачки от нас, между огромните теракотени саксии на Канделария, клечеше жената.

Доня Мерседес приклекна до мен и извади пурата от устата ми. Дръпна от нея, като мърмореше заклинание, различно от моето. Усетих как ми прималява; нечия невидима ръка ме стискаше за гърлото. Чух от устата ми да излизат свистящи, клокочещи звуци. За мое голямо учудване те се превърнаха в думи, произнасяни от някой друг, но с моите гласни струни. Веднага осъзнах — макар и да не ги разбирах, — че това бяха думи от друго, трето заклинание. Видението се надвеси над главата ми, после изчезна.

В следващия миг се намерих в къщата заедно с доня Мерседес и Канделария. Бях плувнала в пот и напълно изтощена. Същото изпитваха и те. Въпреки това не се чувствах омаломощена. Усещах необичайна лекота и бодрост.

— Как съм се озовала тук? — попитах. Канделария се посъветва с доня Мерседес, като й хвърли въпросителен поглед, и отвърна: — Имаше цял сеанс. — Това променя всичко — тихо отбеляза доня Мерседес. — Духът на моята прабаба осъществи

връзка с теб. Така че ще трябва да останеш тук, докато духът не ти каже да си отидеш. — Но защо духът е избрал мен? — попитах. — Аз съм чужденка. — За духовете няма чужденци — отговори Канделария. — Те търсят само медиуми.

47

16 Мерседес Пералта седеше прегърбена над олтара и мърмореше заклинание. Чувствах се

изнемощяла от глад и умора и току поглеждах часовника си. Беше почти шест вечерта. Искрено се надявах едрата жена, която седеше на масата, да се окаже последната пациентка на доня Мерседес за деня.

Нямаше никакво обяснение за това, че бе започнала да приема повече от двама болни дневно. През последните четири съботи доня Мерседес приемаше до дванадесет души на ден.

Повечето от пациентите бяха жени от околните села, които използваха седмичното си пътуване до пазара, за да се отбият при лечителката. Винаги имаше такива, които търсеха лек срещу главоболие, хрема и женски болести. Повечето от тях обаче идваха, за да разрешат емоционалните си проблеми. Несподелена любов, семейни затруднения, разправии със сватове, подрастващи деца, проблеми в работата и в общността бяха най-често срещаните случаи. Имаше и несериозни оплаквания като побеляла коса, оплешивяване, поява на бръчки и лош късмет. Доня Мерседес лекуваше всички независимо от проблемите им с еднакъв искрен интерес и старание.

Отначало поставяше диагноза на заболяването с помощта на морския си компас или с гледане на пепел от пура върху чиния. Ако неразположението на човека се дължеше на психологичен проблем — тя го наричаше духовен, — изричаше молитва заклинание и го масажираше. Ако пациентът страдаше от физическо заболяване, предписваше му лечебни билки и специален режим.

Изкусното й боравене с думите и високата й чувствителност към моментните промени в състоянието на всеки пациент караше и най-затворения човек да се разкрие и чистосърдечно да сподели и най-съкровените си грижи.

Гласът на Мерседес Пералта ме стресна. — Този път наистина си оплела конците. Говореше на едрата жена, която седеше отсреща на масата. Поклати недоверчиво глава и отново разгледа пепелта от пура, която бе събрала на

метална чинийка на олтара. — Ти си луда — обяви старицата и тикна чинийката под носа на жената, като очакваше от нея

да съзре в сиво-зеленикавата пепел причината за проблема си. — Този път наистина си загазила. Обзета от страх, пациентката се заозърта насам-натам, сякаш търсеше накъде да побегне.

Нацупи устни като дете. Доня Мерседес стана, приближи се до мястото, където седях — моето столче в ъгъла, — и

тържествено обяви: — Искам да напишеш на клиентката ми как да се лекува. Както обикновено, изредих първо предписаните билки, цветни есенции и диети. След това

подробно описах кога и при какви условия трябва да се пие билковият чай и да се правят прочистващи бани. С позволение на доня Мерседес никога не пропусках да направя едно копие с индиго за себе си. И накрая по нейно настояване прочетох няколко пъти на глас това, което бях записала. Бях убедена, че тя прави това не само за да провери дали съм записала всичко правилно, а най-вече за удобство на пациента, в случай че беше неграмотен.

Като стискаше инструкциите в ръка, жената стана и се обърна с лице към олтара. Пъхна няколко банкноти под статуетката на Девата, после тържествено обеща, че ще следва предписанията на доня Мерседес.

Старицата пристъпи към олтара, запали свещ и коленичи, за да се помоли на светците диагнозата й да се окаже правилна.

Споменах, че познавам лекари, които често се молят. — Общото между добрите лекари и добрите знахари е, че винаги уважават пациентите си —

заяви тя. — Те вярват във великата сила там, горе, която ги напътства. Могат да умилостивят тази сила с молитва, медитация, заклинание, тютюнев дим, лекарства и медицинско оборудване.

Взе направените с индиго копия на всички предписания, които бях написала този ден, и преброи страниците.

— Наистина ли съм приела толкова хора днес? — попита, видимо незаинтересувана от отговора ми.

На устните й се появи слаба усмивка; затвори очи и се облегна назад на привидно неудобния си

48

стол. — Иди ми донеси всички записки за пациентите, но без хората, които ти разказват историите

си. Искам да видя колко хора съм прегледала, откакто ти си тук — стана и тръгна с мен към вратата. — Изнеси всичко на двора. Искам Канделария да ми помогне — добави тя.

Отне ми почти час да събера всичките си материали. Изнесох всичко, с изключение на дневника си. Доня Мерседес и Канделария вече ме чакаха на двора.

— Това ли е? — попита доня Мерседес, като погледна връзките хартия, които бях оставила на земята точно пред нея.

Без да дочака отговора ми, тя заповяда на Канделария да струпа листата и фишовете от картотеката до металния варел в далечния край на двора. След като свърши това, Канделария дойде и седна до мен на рогозката. Настанихме се с лице към доня Мерседес, която отново легна в хамака си.

— Вече ти казах, че тук се намираш под покровителството на духа на моята прабаба — започна старицата. — От снощи ти си медиум, избран от този дух. А медиумите не държат записки за лечителски сеанси. Дори мисълта за такова нещо е отвратителна.

Тя стана от хамака и отиде при купчината с бележки. Едва тогава проумях какво възнамерява да направи. Доня Мерседес сряза вървите с нож и пусна шепа листа в металния варел. Гледах като зашеметена как от варела се издига дим. Не бях забелязала, че вътре гори огън.

В стремежа си да спася поне част от работата си аз скочих. Исках да изтичам до варела, но думите на Канделария ме спряха.

— Ако направиш това, ще трябва веднага да си тръгнеш. Усмихна се и потупа мястото до себе си на рогозката. В този миг разбрах, че нищо не можех да

направя.

17 След като цял ден беше работила, доня Мерседес дълбоко заспа на стола си. Гледах я известно време. Искаше ми се и аз да мога да се отпускам толкова бързо. Тихо

прибрах множеството шишета, буркани и кутии в шкафа със стъклени врати. Като минавах на пръсти покрай нея, тя изведнъж отвори очи. Бавно обърна глава и се заслуша. Ноздрите й потрепваха, сякаш душеше въздуха.

— За малко да забравя — каза. — Доведи го. Веднага. — Отвън няма никой — отвърнах аз с абсолютна увереност. Старицата безпомощно разпери ръце. — Направи каквото ти казвам — тихо промълви тя. Убедена, че този път греши, аз излязох от стаята. Беше почти тъмно. Нямаше никой. С

победоносна усмивка понечих да вляза обратно, когато чух слабо покашляне. Сякаш призован от твърдението на доня Мерседес, от мрака на коридора изплува добре облечен

мъж. Краката му бяха непропорционално дълги. В контраст с тях раменете му изглеждаха малки и крехки под тъмното сако. Поколеба се за момент, после вдигна букет от клонки със зелени кокосови орехи и ми махна за поздрав. В другата си ръка държеше мачете, направено по поръчка.

— Мерседес Пералта вътре ли е? — попита той с нисък дрезгав глас и се изкашля. — Очаква ви — отвърнах аз и прихванах завесата, за да мине. Мъжът имаше къса, гъста и къдрава коса. Беше свъсил вежди неодобрително. Мургавото му

ъгловато лице излъчваше непреклонност и строгост, а погледът му бе ожесточен и пронизващ. Само в ъгълчетата на красиво оформената му уста се таеше мекота.

Той постоя в нерешителност, след това се приближи към доня Мерседес и на лицето му бавно изгря лека усмивка. Пусна кокосовите орехи на земята и като оправи панталоните на коленете си, приклекна до стола й. Избра най-големия кокосов орех и с три сръчни удара с късото си мачете свали горната част.

— Точно както ги обичаш — каза посетителят. — Още меки и много сладки. Доня Мерседес поднесе плода към устата си, шумно засърба и между сръбванията отбеляза, че

млякото е вкусно. — Дай ми малко от вътрешността — нареди тя и му подаде плода. С един удар мъжът разполови кокосовия орех и с върха на мачетето обели мекия плод от

черупката.

49

— Другата половина дай на мусюа — каза доня Мерседес. Той ме изгледа съсредоточено и продължително, после, без да обели дума, със същото старание

остьрга другата половина на ореха и ми подаде вътрешността. Аз му благодарих. — Какво те води насам днес? — попита старицата, като наруши неловкото мълчание. — Имаш

нужда от помощта ми? — Да — каза мъжът и извади кутия цигари от джоба си. Запали, дръпна дълбоко и прибра кутията обратно в джоба. — Духът ми е добре. Само тази проклета кашлица се влошава. Не ме оставя да спя. Боли ме и

глава. Не ми дава да работя. Доня Мерседес го покани да седне — не срещу нея, където обикновено сядаха пациентите й, а

на стола до олтара. Запали три свещи пред Девата, после непринудено го заразпитва за кокосовата му плантация, която се намирала някъде по крайбрежието.

Мъжът бавно се обърна и я погледна в очите. Тя му кимна успокоително. — Тази мусюа ми помага да се грижа за пациентите — каза старицата. — Можеш да говориш,

все едно че я няма. Очите му за миг срещнаха моите. — Казвам се Бенито Сантос — представи се той и бързо обърна поглед към доня Мерседес. —

Тя има ли си име? — Казва, че името й е Флоринда — отвърна тя, преди да успея да кажа каквото и да било. — Но

аз й викам мусюа. Погледна го съсредоточено, после застана зад него. С бавни и леки движения започна да втрива

мехлем в гърдите и раменете му. Това продължи близо половин час. — Бенито Сантос — обърна се към мен доня Мерседес — е силен човек. Идва при мен от време

на време; винаги заради главоболие, настинка или кашлица. Лекувам го с пет сеанса. Използвам специално приготвен мехлем и красива молитва към духа на морето.

Тя дълго го масажира. — Мина ли ти главоболието? — попита, като сложи ръце на раменете му. Той като че ли не чу въпроса й. Взираше се с невиждащи очи в игривите пламъци на свещите.

Заговори за морето; колко зловещо е при изгрев слънце, когато слънцето се издига над мрачните му мътни води. Като мърмореше монотонно, сякаш беше в

транс, Бенито Сантос разказа за всекидневните си обедни излизания в морето. Така и не се научил да плува, само да кара лодка.

— Пеликаните кръжат около мен — говореше той. — Понякога летят много ниско и надзъртат право в очите ми. Сигурен съм, че искат да разберат дали силата ми намалява.

Дълго време мълча с наведена глава, после продължи да мърмори още по-тихо, едва доловимо. — Вечер, когато слънцето залязва зад далечните хълмове и светлината вече не докосва водата,

чувам гласа на морето. Казва ми, че някой ден ще умре, но докато е живо, няма да знае милост. Тогава разбирам колко обичам морето.

Мерседес Пералта притисна слепоочията му с длани и обхвана с пръсти главата му. — Бенито Сантос е превъзмогнал чувството си за вина — каза тя. — Той е стар и уморен. Но

дори сега продължава да бъде безмилостен като морето. Бенито Сантос идваше при доня Мерседес в продължение на пет последователни дни. В края на

всеки от всекидневните им сеанси тя го молеше да ми разкаже историята си. Той никога не отговаряше на молбите й и изцяло ме пренебрегваше. Накрая, при последното си посещение, Бенито Сантос неочаквано се обърна и ме погледна.

— Твой ли е джипът отвън? — попита той и без да дочака отговора ми, добави: — Закарай ме до кокосовата плантация, ако обичаш.

Пътувахме в мълчание. Малко преди да стигнем крайбрежието, аз му казах, че не е длъжен да изпълнява молбата на доня Мерседес.

Моят спътник енергично поклати глава. — Нейните желания са свещени за мен — сухо отсече той. — Просто не знам какво да кажа, нито как да го кажа.

Бях ходила безброй пъти у Бенито Сантос под претекста, че доня Мерседес ме изпраща за кокосови орехи. Бяхме разговаряли много. Но той така и не промени студеното си отношение към мен. Винаги ме гледаше враждебно и продължително, докато не извърнех поглед. Ясно ми даваше да разбера, че разговаря с мен единствено защото Мерседес Пералта държи на това. Със сигурност беше

50

такъв, какъвто тя го бе определила — непреклонен и безмилостен. * * *

Стиснал здраво мачетето си в ръка, Бенито Сантос стоял неподвижно под горещото обедно слънце. Кожата на гърба му, схванат от седмицата тежка работа на полето с тръстика, била изгоряла. Той килнал назад шапката, за да охлади челото си. Проследил с поглед групата уморени мъже, които вървели през пустеещите обрани полета със захарна тръстика към града.

През последния ден и нощ всички се трудели без почивка. И той като останалите мъже в понеделник щял да осъмне без работа. Това било последното рязане на тръстика, преди тракторите да разравнят земята и да я разделят на парцели. Собственикът на тези полета издържал най-дълго. Но накрая и той като всички други плантатори в района бил принуден да продаде имота си на една компания в Каракас.

Долината щяла да се превърне в промишлен център. Германци и американци възнамерявали да издигнат фармацевтични лаборатории. Италианци щели не само да построят завод за обувки, но и да докарат свои работници от Италия.

— Проклети чужденци! — изругал Бенито Сантос и се изплюл на земята. Не знаел да чете и да пише, нямал занаят. Бил работник, режел тръстика. Знаел единствено да

си служи с мачете. Като влачел дългото острие по земята, той наближил двора на имението, после свил към малкото бунгало, където била кантората на надзирателя. Неколцината мъже, едни прави, други клекнали под сянката на широката стряха, го изгледали с подозрение, когато влязъл в кантората.

— Какво искаш? — попитал ниският дебел надзирател зад сивото метално бюро и като избърсал потта от врата си с прилежно сгъната бяла кърпа, нетърпеливо добавил: — Нали си получи парите?

Бенито Сантос кимнал. Бил неразговорлив, дори мрачен човек. Трудно му било да говори, да моли за услуга.

— Чух, че захарната тръстика била откарана в една фабрика в съседния град — запелтечил той, като съсредоточено се взирал в дебелия врат на надзирателя, стегнат от яката на колосаната му риза. — И преди съм работил във фабрика. Чудя се дали не можете да ме наемете на работа там.

Надзирателят се облегнал назад и го изгледал изпод увисналите си клепачи. — Живееш тук, нали? Как ще ходиш до съседния град? Дотам има повече от петнадесет мили. — С автобус — промърморил Бенито Сантос и скришом погледнал събеседника си в очите. — С автобус! — надзирателят презрително се изсмял и засукал тънките си грижливо

подстригани мустаци. — Знаеш добре, че автобусът потегля само когато е пълен. Изобщо не можеш да стигнеш дотам преди обяд.

— Ще се справя — отчаяно отвърнал Бенито Сантос. — Дадете ли ми работа, все някак ще се оправя. Моля ви.

— Слушай — отсякъл надзирателят. — Наех всички, които могат да режат тръстика, независимо от възраст и опит, защото трябваше да гоним срок. Всеки нает човек знаеше много добре, че това е работа за шест дни. Във фабриката вече има повече хора, отколкото ни трябват — започнал да преглежда листата хартия на бюрото си. — Не ми губи времето повече. Аз съм зает човек.

Бенито Сантос излязъл на двора. Внимавал да не гази стръковете трева, които растели между камъните. Фабриката в далечния край на двора вече изглеждала изоставена, макар че само до преди няколко дни работела. Знаел, че никога вече няма да види долината същата.

Оглушително бибиткане на камион го накарало да подскочи. Той бързо отстъпил встрани и махнал с ръка на шофьора да го откара до града. Камионът вдигал облак от прахоляк.

— На разходка ли си тръгнал, Бенито Сантос? — провикнал се някой от каросерията. Дълго след като прахта се слегнала, той още чувал виковете и смеха на работниците в камиона.

Пръстите му се впили в дръжката на мачетето. После бавно се отпуснали. Нахлупил шапката на челото си, за да засенчи ярката слънчева светлина, която къпела в блясък небесната синева.

Бенито Сантос не поел по главния път към града, а тръгнал напряко през опустелите полета, докато стигнал тясна пътечка. Тя водела към южния край на града, където се провеждал съботният пазар на открито. Вървял по-бавно от обикновено заради дупката на едната си обувка и отлепената подметка на другата, която вдигала прахоляка от земята точно пред него. От време на време сядал да почине под дебелата хладна сянка на манговите дървета, които растели от двете страни на пътеката;

51

унило наблюдавал зелените очертания на гущерите, които току се стрелкали из храстите. Отдавна минавал обяд, когато стигнал пазара. Там все още гъмжало от хора. Продавачи с

прегракнали от викане гласове предлагали стоката си със същия ентусиазъм, с който го правели и рано сутринта. А купувачите, предимно жени, все така се пазарели за цените.

Бенито Сантос минал покрай сергиите на португалските фермери, където безразборно били натрупани повехнали вече зеленчуци; покрай лавките с месо и сушена риба, край които гъмжало от мухи, а мършави кучета чакали с безгранично търпение някое парче месо да падне на земята. Усмихнал се на децата, които се трудели зад сергиите с пресни плодове и пъхали в хартиените кесии изгнили плодове, вместо да оставят клиентите сами да избират от изложената стока.

Той напипал парите в джоба си: надници за шест дни. Започнал да размишлява дали да купи храна за жена си Алтаграсия и малкия им син веднага или после.

— После — произнесъл на глас. Винаги можел да се спазари с продавачите за по-изгодна цена, ако дойде малко преди да

започнат да прибират стоката. — Купи си храна, докато имаш пари, Бенито Сантос — провикнала се една позната бабичка. —

Няма да намериш по-евтин фасул и ориз. — Само жените чакат до следобед, за да се пазарят — подкачил го един продавач и размахал

неприлично един банан. Бенито Сантос се вгледал в засмените лица на ливанските амбулантни търговци, които стояли

зад претрупаните си сергии и предлагали евтини рокли, фалшиви бижута и парфюми. Вените на слепоочията му се издули, а мускулите на врата му се стегнали от гняв. В съзнанието му изплувал унизителният разговор в кантората на надзирателя. Подигравателният смях на работниците в ка-миона още отеквал в ушите му. Мачетето в ръката му било леко като нож. С неимоверно усилие се обърнал и се отдалечил.

Целият плувал в студена пот. Устата му била пресъхнала. Стомахът му се обаждал, но не от глад. Решил, че е време да пийне ром. Не можел да чака, докато се прибере у дома. Имал нужда да пийне веднага, за да разсее гнева, да пропъди меланхолията, унинието.

Решително се запътил към главния вход на пазара, където стояли камиони и върволици от магарета, които чакали да ги натоварят с непродадената стока. Пресякъл улицата, влязъл в малкия тъмен дюкян на ъгъла и купил три половинлитрови бутилки от най-евтиния ром.

Седнал под сянката на едно дърво с лице към камионите и магаретата. Не искал да пропусне момента, когато продавачите ще започнат да прибират стоката. Въздъхнал облекчено и се облегнал на дървото. Свалил шапката си и избърсал с ръкав потта и прахоляка от измъченото си лице. Бавно отворил една от бутилките и я пресушил на един дъх. Постепенно ромът отслабил напрежението в стомаха му; притъпил болката в изтръпналия гръб и разранените крака. Той се усмихнал. В главата му нахлуло смътно усещане за благополучие. „Да — мислел си — по-добре е да седя тук и да си пия рома, отколкото да се прибера вкъщи и да слушам непрестанното заяждане на Алтаграсия." Не избухвал бързо, но за днес му се било насъбрало достатъчно.

Изпод отпуснатите си клепачи Бенито Сантос наблюдавал как хора се събират в кръг пред входа на пазара.

Същата тълпа идвала всяка събота следобед от съседните села, за да залага в боевете с петли. Разсеяният му поглед се спрял на двама мъже, клекнали под дървото от другата страна на улицата точно срещу него. Не проявявал особен интерес към боевете с петли, но вниманието му било привлечено от двата петела, които мъжете държели в ръце. Те ги подхвърляли нагоре и ги дърпали надолу, за да заздравят краката им. С голяма нежност разрошвали перата на птиците и после ги насъсквали една срещу друга, за да ги раздразнят.

— Красива птица — казал той на единия от мъжете, който държал тъмен петел с позлатени по краищата пера.

— Наистина — с готовност се съгласил мъжът. — Този следобед ще участва в последния бой. Най-хубавите птици се пазят за накрая — добавил гордо и погалил перата на петела. — Трябва да заложиш на него. Днес той ще е победителят.

— Сигурен ли си? — небрежно попитал Бенито Сантос и извадил от хартиената кесия втората бутилка ром. Отпил голяма глътка, после тръгнал безцелно из тълпата от възбудени мъже, наобиколили един трап с пясък. Те му направили място, без да го погледнат. Всички се взирали в средата на арената, където две птици се биели на живот и смърт.

52

— Залагайте, господа! Залагайте! — провикнал се един човек и гласът му накарал шумната тълпа да замлъкне за миг. — Залагайте за последния бой! За истинския бой!

Мъжете се втурнали да разменят мръсни банкноти за цветните билетчета, които показвали стойността на залозите им.

— Сигурен ли си, че днес ще победи твоят петел? — попитал Бенито Сантос собственика на птицата със златисто-черните пера.

— Разбира се! — възкликнал мъжът и възторжено разцелувал издраскания от белези гребен на петела.

— Страх те е да заложиш, а, Бенито Сантос? — попитал един от работниците, с когото рязали заедно тръстика миналата седмица. — По-добре купи храна за добрата си стара жена, ако не искаш да имаш неприятности вечерта — добавил подигравателно.

Бенито Сантос взел един билет и без всякакво колебание заложил остатъка от надниците си на петела със златисто-черни пера. Не се съмнявал, че ще удвои парите си. Тогава щял да купи не само ориз и фасул, но и месо, и още ром. Можели дори да му останат пари, за да купи на сина си първия чифт обувки.

Не по-малко въодушевен от останалите зрители, Бенито Сантос се провикнал одобрително, когато собствениците на птиците ги вдигнали високо над главите си. Те засмукали острите смъртоносни шпори на краката им, за да покажат, че не са намазани с отрова. Прошепнали на петлите си някакви неразбираеми нежни думи и после по команда на съдията ги поставили в средата на пясъчния трап.

Бойците се гледали гневно, но не искали да се сбият. Тълпата зашумяла и над петлите спуснали плетена клетка. Мъжете въодушевено подканвали птиците да нападнат. Те затреперали от гняв и перушината под кървавочервените им оголени шии настръхнала.

Вдигнали клетката. Петлите се нахвърлили един върху друг, като умело отбягвали ударите с човки и криле. Но скоро започнали бясно да се бият с криле, да се блъскат с глави и да се ритат. Перата на белия петел се обагрили в червено от кръв — или от собствените му рани, или от дълбоката рана на врата на противника му.

Бенито Сантос мълчаливо се молел птицата, на която бил заложил, да победи. По сигнал на съдията двата петела били извадени от трапа. Те дишали тежко с отворени човки.

С нараснало безпокойство Бенито Сантос гледал как собственикът на златисто-черната птица духа на раните й. Той говорел на петела, успокоявал го, галел перата му, суетял се около него.

По команда на съдията отново поставили птиците в средата на кръга. Белият петел веднага се засилил, скочил и забил шпорите си във врата на своя противник. Победоносният му вик разцепил тишината над смълчаната публика. Златисто-черният петел рухнал мъртъв в пясъка.

Бенито Сантос горчиво се усмихнал, после избухнал в престорен смях. Едва сдържал сълзите си.

— Поне имам ром — промърморил той и пресушил остатъка от втората бутилка. Избърсал брадичката си с треперещи пръсти. Отдалечил се от тълпата и тръгнал към хълмовете. Пустеещите тръстикови полета се простирали до безкрайност пред очите му и трептели от блясъка на яркото следобедно слънце. Жълтият прахоляк на пътя се вдигал изпод обувките му и лягал като фин златен прашец по ръцете му.

Бавно се заизкачвал по един стръмен хълм. Зърнал дърво, отбил от пътя и седнал да почине на сянка.

Отворил последната бутилка ром и отпил голяма глътка. Не искал да вижда жена си. Нямал сили да издържи на обвинителния й поглед. Огледал хълмовете наоколо. Погледът му се спрял на зелените склонове от другата страна на пътя. Там се намирала фермата на един генерал, който заемал висок пост в правителството.

Бенито Сантос отпил още една глътка. Ромът го изпълвал с неясна надежда. Дали ще му дадат работа в имението на генерала? Може да коси зелената тучна люцерна, която отглеждат специално за конете. По дяволите! Той е опитен работник, помислил си. Реже захарна тръстика. Дали ще реже тръстика или люцерна — няма разлика. Дори би могъл да поиска аванс. Не много. Само колкото да купи малко ориз и фасул.

Той почти тичешком се спуснал по хълма, после тръгнал нагоре по наскоро павирания път, който водел към имението на генерала. Бил толкова въодушевен от мисълта за работа, че дори не забелязал двамата войници, които стояли край широко отворената порта.

53

— Накъде си тръгнал? — спрял го единият и посочил с пушката си един знак край пътя. — Не можеш ли да четеш? Оттук нататък преминаването е забранено. Това е частен път.

Бенито Сантос бил така задъхан, че гърлото го боляло при всяко вдишване. Погледнал ту единия, ту другия, после се обърнал към втория. Той стоял облегнат на голяма скала, която се издигала до самия знак. Изглеждал по-възрастен и по-дружелюбен.

— Отчаян съм. Търся работа — промърморил. Войникът мълчаливо поклатил глава; очите му се взирали в гъстите кичури черна коса, които стърчали изпод овехтялата сламена шапка на Бенито Сантос. Износените панталони с навити крачоли и риза цвят каки, с които войникът бил облечен, лепнели от влага по високата му слаба фигура.

— Тук няма работа — казал той приветливо. — Всъщност наоколо няма кой да те наеме. — Все трябва да има някой, който да се грижи за конете тук — настоятелно заявил Бенито

Сантос. — Бих могъл да му помагам. Само за час-два дневно. Пазачите се спогледали, после свили рамене и се усмихнали дяволито. — Попитай за немеца, който се грижи за конете — казал по-младият. — Може да ти помогне. В първия миг Бенито Сантос се зачудил какво би могло да ги разсмее. Но изпитвал

благодарност и нямал време за безпокойство. От страх да не размислят и да го върнат той забързал по правия павиран път, който се изкачвал по склона на хълма.

Спрял пред дома на генерала. Започнал колебливо да оглежда двуетажната къща. Била цялата бяла, с дълъг балкон, подпрян с масивни колони. Вместо да извика, той се приближил на пръсти към един от прозорците на долния етаж. Прозорецът бил отворен и вятърът нежно полюшвал прозрачната завеса. Искал само да надзърне за малко, за да види какво има вътре. Бил чувал, че луксозните мебели в такива къщи се доставят чак от Европа.

— Какво търсиш тук? — обадил се зад гърба му плътен глас със силен акцент. Бенито Сантос се стреснал, обърнал се и за малко не изпуснал бутилката с ром. С широко

отворени очи се вторачил в здравеняка на средна възраст с руса, късо подстригана коса, който стоял пред него. „Това трябва да е немецът, за когото ми казаха войниците" — помислил си той, като се взирал в неумолимите очи на мъжа. Те били с цвета на небето и блестели под гневно навъсените вежди.

— Имате ли работа за мен? — попитал Бенито Сантос. — Каквато и да е работа. Мъжът се приближил към Бенито Сантос и го изгледал заплашително. — Как се осмеляваш да идваш тук, пияницо? — изплюл се и продължил със студен презрителен

тон: — Махай се оттук, преди да съм насъскал кучетата. Погледът на Бенито Сантос угаснал, клепачите му затрепкали. Чувствал се като просяк. Не

понасял да моли за услуга. Винаги работел, без да се щади. Езикът му натежал. — Само за час-два. Протегнал ръка, за да покаже на мъжа драскотините и мазолите по нея. — Аз съм добър работник. Режа тръстика. Бих могъл да кося трева за конете. — Махай се! — извикал немецът. — Ти си пиян! Бенито Сантос вървял бавно. Върхът на мачетето му се влачел по земята. Пътят му се струвал

по-дълъг отвсякога, сякаш нарочно се удължавал, за да забави прибирането му у дома. Искало му се да има някого до себе си, с когото да поговори. Монотонното бръмчене на насекомите го карало да се чувства още по-самотен.

Минал през сухото дере и наближил колибата си. Поспрял отпред за малко, като дълбоко вдишвал въздуха на късния следобед, а лекият бриз охлаждал разгорещеното му лице.

Трябвало да се наведе, за да влезе в колибата. Тя нямала прозорци, само един отвор отпред и един отзад, които той преграждал нощем с парчета картон, подпрени с пръчка.

Вътре било горещо и задушно. Скърцането на въжетата на хамака, които се триели о дървото, и неравномерното дишане на Алтаграсия го влудявали. Знаел, че кипи от гняв. Обърнал се да види сина си, който спял на земята. Бил облечен в някаква безцветна дрипа, която едва покривала малките му гърдички. Не можел да си спомни на колко години е детето — на две или на три.

Алтаграсия станала от хамака и вперила очи в кесията в ръката му. Застанала пред него и попитала с прегракнал писклив глас:

— Къде е храната, Бенито? — Когато пристигнах, всички на пазара се бяха разотишли — промърморил Бенито Сантос и

54

отишъл до походното легло в единия от ъглите на колибата, като здраво стискал хартиената кесия в ръка. — Сигурен съм, че са ни останали малко фасул и ориз.

— Добре знаеш, че тук няма нищо — казала Алтаграсия и посегнала да грабне хартиената кесия от ръката му. — Виждам, че си намерил време да се напиеш.

Повехналата жълтеникава кожа на лицето й била поруменяла. Хлътналите, винаги безжизнени очи сега блестели от гняв и отчаяние.

Той ясно усещал учестените удари на сърцето си. Не бил длъжен да й дава обяснение. Никому не дължал обяснение.

— Млъкни, жено! — изкрещял Бенито Сантос. Надигнал бутилката и изпил останалия ром на един дъх. — Цяла нощ съм рязал тръстика. Уморен съм — хвърлил празната бутилка през отвора на колибата. — Сега искам тишина и спокойствие. Не ми трябва жена да ми крещи. Вземай момчето и се омитай.

Алтаграсия го сграбчила за ръката, преди той да успее да се отпусне на леглото. — Дай ми парите, сама ще купя храна. Момчето трябва да яде — тя разкъсала джоба му. —

Нямаш ли пари? — попитала няколко пъти смаяна, като го гледала с неразбиране. — Не ти ли платиха днес? Не може да си похарчил за ром надници за шест дни.

Започнала да крещи, да ругае, да скубе косите му и да забива юмруци в болния му гръб и гърдите му.

Той се чувствал пиян — не от ром, а от гняв и безнадеждност. Вдигнал мачетето и видял как в очите й блеснал страх. Писъкът й отекнал във въздуха, после се възцарила тишина. Бенито Сантос погледнал неподвижното й тяло, което лежало на земята. Разпилените й коси плували в кръв.

Усетил как някой го дръпнал за панталона. Малкият Му син се вкопчил в крака му с такава сила, че Бенито Сантос помислил, че никога няма да го пусне. Обзет от необясним страх, той се опитал да се откопчи, но момчето не го пускало. Очите му били като на майка му — дълбоки и тъмни, изпълнени със същия блясък; обвинявали го. От неподвижния поглед на детето слепоочията му запулсирали. Освирепял от гняв, Бенито Сантос отново вдигнал мачетето.

Никога през живота си не бил изпитвал по-болезнена самота. И никога досега умът му не бил така бистър. За миг му се сторило, че живее друг живот, по-значим — изпълнен с повече смисъл — и че сега сънува кошмара, в който се било превърнало съществуването му. После с ясно съзнание — по-ясно от когато и да било друг път — накиснал няколко дрипи в почти празната кутия газ и подпалил колибата.

Тичал, докато имал сили, после спрял. Застанал неподвижно и се загледал в опустелите полета в подножието на хълмовете, в далечните планини. Сутрин цветът на тези планини вдъхвал надежда. Зад тях се простирало морето. Никога не бил виждал морето. Чувал бил само, че е огромно.

Бенито Сантос изчакал, докато планините, хълмовете и дърветата се превърнат в сенки. Сенки, подобни на спомените от детството му. Сторило му се, че отново върви с майка си по тесните улички на родното си село сред тълпа от вярващи зад някаква нощна процесия, а свещите примигват в тъмнината.

— Пресвета Дево, Божия майко, моли се за нас, грешните, сега и в часа на нашата смърт. Амин. Вятърът отнесъл гласа му заедно с хилядите звуци, които се носели около хълмовете.

Потреперал от страх и отново хукнал да бяга. Тичал като подивял, докато останал без дъх. Усетил, че пада на меката земя. Тя сякаш го погълнала; поела го в черните си прегръдки. И Бенито Сантос осъзнал, че това е последният ден от безполезния му живот. Най-после бил умрял.

Чул женски ридания и отворил очи. Това бил нощният бриз, който шумолял в листата на дърветата наоколо. Как му се искало никога да не изплува от мрака! Знаел, че няма нищо по-лесно. Станал, взел мачетето си и свил по пътя, който водел към планините. От небето се изливала бледа светлина. Тя къпела всичко наоколо; дори оставяла сянка след него. От тази бледа светлина въздухът изтънял, било му по-леко да диша.

Нямало къде да отиде. Нямало към какво да се стреми. Не изпитвал никаква емоция, само смътно усещане, неясна надежда, че може би ще успее да зърне морето.

18 — Време е да тръгваш — каза Канделария. — Не бива да работиш в неделя.

55

Тя издърпа кабела на касетофона ми от контакта. В същия миг в кухнята влезе доня Мерседес. Стъписа се, като видя, че съм още по нощница.

— Защо не си готова? — попита ме тя. — Аз знам защо — намеси се Канделария. В гласа й се долавяше необичайна топлота, а в очите

й блестяха весели искрици. — Не иска да бере от кокосовите орехи на Бенито Сантос. Страхува се от него.

Преди да успея да отвърна на обвинението й, тя излезе от стаята. — Истина ли е това, мусюа? — попита доня Мерседес, докато си наливаше кафе. — Не бях

забелязала, че изпитваш лоши чувства към него. Уверих я, че не е така. И все пак не можех да не се отвращавам от онова, което Бенито Сантос

бе направил с жена си и детето си. — В историята му няма място за морал или справедливост — прекъсна ме тя. — Това е история

на един ожесточен, отчаян човек. Възразих й, защото бях дълбоко възмутена от факта, че той е мислел единствено за себе си. С

почти истеричен тон започнах да говоря за отчаянието и безнадеждността на жените и децата. — Стига, мусюа — старицата ме смушка с пръст в гърдите точно под ключицата. Стори ми се,

че забива в мен железен шип. — Не се подчинявай на фалшивите си представи за ред. Не бъди мусюа, която идва от чужда страна да ни търси кусури; такъв човек наистина може да се разгневи на Бенито Сантос и да пропусне онова, което се опитвам да ти покажа. Искам да те сложа под сянката на хората, които съм избрала да ти разкажат историите си. Историята за последния ден от безполезния живот на Бенито Сантос обобщава цялото му съществуване. Помолих го да ти я разкаже с всички подробности, които си спомня. Освен това те изпратих да видиш сама кокосовата му горичка край морето, за да се увериш, че колелото на късмета се е завъртяло.

Трудно ми беше да обясня чувствата си на доня Мерседес, без да се впусна в нравствени поучения. Не ми се искаше, но не можех да се въздържа. Тя ме удостои с усмивката на човек, който знае всичко.

— Историята му е ценна — неочаквано каза старицата, — защото той сам, без каквато и да било подготовка, е направил връзка, задвижил е колелото на късмета. Вещиците казват, че понякога една-единствена постъпка създава такава връзка.

Доня Мерседес с усилие стана от стола, на който седеше, и като се държеше здраво за ръката ми, ме поведе навън от кухнята към стаята си.

На вратата спря и ме погледна. — Бенито Сантос е убил жена си и детето си. Тази постъпка е задвижила колелото на късмета;

но онова, което му е помогнало да стигне дотук — до морето, — е било желанието му да го види. Както може би ти е казал, това желание е било неопределено, смътно, но единственото, което е изпитал след тази жестока и крайна постъпка. Желанието го е завладяло и го е повело напред. Затова той трябва да остане верен на това желание, което го е спасило. Трябва да обича морето. Идва при мен, защото аз му помагам да го следва неотлъчно.

Знаеш, че това е възможно. Ние можем сами да създадем връзка с една-единствена своя постъпка. Не е задължително да бъде толкова жестока и отчаяна като тази на Бенито Сантос, но трябва да бъде също така крайна. Ако след тази постъпка изпитаме желание с непреодолима сила, понякога и ние като Бенито Сантос можем да застанем над морала.

19 Беше късен следобед, когато двете с доня Мерседес излязохме от къщата и поехме нагоре по

улицата, която водеше към дома на Леон Чирино. Бавно минахме покрай старите колониални къщи около площада. Надничахме през прозорците. Стаите бяха мрачни, но успявахме да различим силуетите на старици, които прехвърляха зърната на броениците си и беззвучно редяха следобедните си молитви.

Седнахме да починем на една пейка на площада. Наоколо на груби дървени столове, подпрени на стволовете на дърветата, седяха старци. Заедно с тях изчакахме слънцето да се изгуби зад хълмовете и вечерният бриз да изпълни въздуха с хлад.

Леон Чирино живееше в другия край на града, в подножието на хълм, осеян с незаконно издигнати колиби. Къщата му, построена от неизмазани циментови блокове, имаше просторен двор,

56

ограден от висок зид. Малката дървена порта в зида, както и пътната врата на къщата не бяха заключени. Без да си

правим труда да чукаме или да се обаждаме, ние минахме през голямата всекидневна и се запътихме право към задния Двор, който бе превърнат в работилница. Под ослепителната светлина на една гола крушка Леон Чирино рендосваше парче дърво. Той разпери ръце с жест, който изразяваше покана и радост, и ни настани да седнем на пейката от отсрещната страна на работната му маса.

— Мисля, че е време да се приготвям — каза и изтръска дървените стърготини от къдравата бяла коса и дрехите си.

Погледнах в очакване доня Мерседес, но тя само кимна. Обърна се към Леон Чирино и в очите й пробляснаха загадъчни пламъчета. Без да пророни дума, старицата стана и затътри крака по коридора, който опасваше двора, към задната част на къщата.

Тъкмо мислех да я последвам, когато Леон Чирино ме спря. — По-добре ела с мен — каза той и угаси осветлението. Изплю се през зъби, като се целеше в

една от саксиите с изсъхнали цветя в ъгъла. — Къде отиде доня Мерседес? — попитах. Домакинът сви нетърпеливо рамене и ме поведе в противоположната посока, към малка ниша, която разделяше всекидневната и кухнята. До една

от стените на тясното помещение стоеше пръстена цедилка за вода; до другата беше поставен хладилник.

— Искаш ли една? Подаде ми бутилка пепси, която бе извадил от камерата. Без да дочака отговора ми, той отвори

бутилката и непринудено добави: — Доня Мерседес отиде да провери дали има достатъчно пури. — Сеанс ли ще има? — попитах, като поех бутилката от ръката му. Леон Чирино запали лампата във всекидневната, после отиде до високия прозорец, който

гледаше към улицата. Хвана единия дървен капак и преди да го затвори, погледна през рамо. Очите му блестяха. Поглади брадичката си. Усмивката му бе леко изкривена, дяволита.

— Със сигурност ще има — отвърна той. Докато си пийвах пепси, отидох да седна на кушетката до прозореца. Малкото мебели в стаята я

правеха да изглежда по-просторна, отколкото беше всъщност. Освен кушетката имаше само висок шкаф, наблъскан с книги, снимки, бутилки, бурканчета, порцеланови и стъклени чаши, и няколко дървени стола, подредени край стените.

Леон Чирино промърмори нещо нечленоразделно, угаси лампата, после запали свещите, които стояха на украсени с резба полици под изображенията на различни светци, индиански вождове и чернокожи водачи, окачени по боядисаните в охра стени.

— Искам да седнеш тук — нареди ми той, като сложи два стола в средата на стаята. — На кой стол? — На който ти харесва. С широка усмивка свали часовника от ръката ми, пъхна го в джоба си, после отиде до шкафа и

извади малко бурканче. Беше пълно до половината с живак. В мургавите му ръце то приличаше на жива зеница на гигантско чудовище.

— Разбрах, че си завършен медиум — каза Леон Чирино и сложи бурканчето в скута ми. — Живакът ще държи духа на разстояние от теб. Не искаме да те доближава. Много е опасно за теб.

Смигна ми и окачи на врата ми сребърна верижка с образа на Пресветата Дева. — Това със сигурност ще те закриля — увери ме той. Затвори очи и сключи ръце за молитва.

Щом свърши, ме предупреди, че няма начин да разберем чий дух ще ни посети по време на сеанса. — Не изпускай от ръце бурканчето и не сваляй верижката — посъветва ме и започна да

подрежда останалите столове в кръг по средата на стаята. Духна всички свещи, освен онази, която гореше под образа на Ел Негро Мигел — известен

негърски водач, оглавил първото робско въстание във Венецуела. Каза още една кратка молитва и тихо излезе от стаята.

Когато се върна, свещта догаряше. Напомни ми да не изпускам от ръце бурканчето в скута си и седна до мен.

Обзета от любопитство, аз няколко пъти вдигах глава, щом чуех хора да влизат в стаята и да сядат по столовете. На слабата светлина не успях да разпозная нито едно лице.

57

Мерседес Пералта влезе последна. Взе свещта от полицата и раздаде на всички ръчно свити пури.

— Не говори с никого нито преди, нито след сеанса прошепна тя в ухото ми, когато поднесе подскачащия пламък към пурата ми. — Никой освен Леон Чирино не знае, че си медиум. Медиумите са уязвими.

Седна срещу мен. Затворих очи и умело запуших, както бях правила безброй пъти във вътрешния двор на доня Мерседес. Бях така погълната от това занимание, че загубих представа за времето. От изпълнения с дим мрак се чу тих стон. Отворих очи и видях как в средата на кръга от столове изникна призрачен силует на жена. Постепенно я обгърна червеникаво сияние, сякаш се бе запалила.

Начинът, по който се държеше, по който бе облечена - черни пола и блуза, — познатият навик да скланя глава на една страна, ме наведе на мисълта, че това е Мерседес Пералта. Но колкото повече я гледах, толкова по-несигурна ставах.

Питах се дали не съм получила някое от необяснимите видения, които ми се явяваха на двора. Стиснах в ръце бурканчето с живак и станах от стола си. Жената стана прозрачна. Стоях зашеметена. Нейната прозрачност не ме уплаши; просто приех, че мога да виждам през нея.

Най-неочаквано тя се свлече на земята и се превърна в тъмна маса. Светлината в нея сякаш бе угаснала. Напълно се уверих, че не е видение, когато я видях да изважда носна кърпичка и да се секне.

Отпуснах се на стола изтощена. Леон Чирино, който седеше от лявата ми страна, ме побутна с лакът и ми направи знак да не отклонявам вниманието си от средата на стаята. Там, в кръга от столове, където досега бе стояла прозрачната жена, видях старица, която приличаше на чужденка. Тя се взираше в мен с широко отворени сини очи, уплашена, объркана. Главата й се килна назад, после напред и докато се опомня, видението изчезна — не изведнъж, а постепенно, разсея се като дим.

В стаята беше много тихо и за миг помислих, че всички са си отишли. Крадешком се озърнах. Виждах само огънчетата на пурите. „Не може да пушат същите пури, които доня Мерседес раздаде" — помислих си. Отдавна бях изпушила своята. Наведох се напред, за да привлека вниманието на Леон Чирино, когато някой сложи ръка на рамото ми.

— Доня Мерседес! — възкликнах аз, щом усетих познатото докосване. Наведох глава и зачаках да каже нещо. Тя мълчеше; погледнах нагоре, но там я нямаше. Бях

сама в стаята. Всички се бяха разотишли. Уплаших се, скочих и побегнах към вратата, но Леон Чирино ме спря.

— Тук витае духът на Фрида Херцог — каза той. — Тя умря по склоновете на този хълм. Отиде до прозореца и отвори дървените капаци. Подобно на призрачно видение димът бързо

излезе от стаята и се разтвори в нощния въздух. Леон Чирино се обърна към мен и отново повтори, че Фрида Херцог е умряла по стълбите на този хълм. Обиколи стаята, като внимателно се взираше в тъмните ъгли, може би за да се увери, че там няма никой.

— Фрида Херцог не е ли старата жена, която видях? — попитах. — Ти също ли я видя? Той кимна, после отново промърмори, че духът й все още витае тук. Няколко пъти избърса

челото си, сякаш искаше да пропъди някаква мисъл или може би образа на уплашената старица. Тишината в стаята стана непоносима. — По-добре да настигна доня Мерседес — тихо казах аз и отворих вратата. — Чакай! Леон Чирино пристъпи напред и ме сграбчи за ръката. Свали сребърната верижка от врата ми и

взе от ръката ми бурканчето с живак. — По време на сеанс хронологичното време спира — промърмори той бавно и уморено. —

Спиритичното време е време на равновесие. То не е нито действителност, нито сън. Но е време, което съществува в пространството.

Обясни ми, че съм попаднала в събитие, станало преди много години. — Миналото няма последователност във времето — продължи Леон Чирино. — Днешният ден

може да се слее с вчерашния, със случки от преди години. Той ми върна часовника. — Най-добре е да не говорим за тези неща. Всичко, което става, е неопределено и неуловимо,

не може да се изразява с думи. Тревожех се да не изпусна доня Мерседес, затова побързах да се съглася с него. Но Леон

58

Чирино сякаш бе решил на всяка цена да ме забави. Отново и отново ми повтаряше, че Фрида Херцог е умряла на хълма точно зад къщата му.

— Видях как доня Мерседес стана прозрачна — прекъснах го аз. — Ти видя ли това? Той ме изгледа така, сякаш не беше очаквал да попитам за нея. Но в следващия миг се разсмя. — Искаше да те слиса — каза, сияещ от гордост. — Тя е ненадминат медиум. Усмихна се с половин уста и уморено склопи очи. Като че ли се наслаждаваше на прекрасно

видение. После полека ме избута навън и безшумно затвори вратата зад гърба ми. В първия миг се спрях объркана пред вратата на къщата на Леон Чирино. Знаех, че по време на

сеанса съм изгубила представа за времето, но не можех да повярвам, че е минала цялата нощ и че не съм чула дъжда отвън. Все пак слънцето изгряваше и по тротоара имаше локви.

Някъде в далечината изпищя папагал. Вдигнах глава. От другата страна на улицата, под евкалиптовото дърво, от което започваха циментовите стълби нагоре по осеяния с колиби хълм, стоеше като сянка Мерседес Пералта. Затичах се към нея.

Тя изпревари моите въпроси — сложи пръст на устните ми; после се наведе и вдигна от земята тънко, прясно откършено клонче. Още беше мокро от нощния дъжд. Разтьрка го; уханието на евкалипт, заключено в стотици капчици, се изля като дъжд на главата ми.

— По-добре да тръгваме — каза старицата, но вместо към къщи ме поведе нагоре по хълма. Въздухът бе изпълнен с миризма на влажен картон. Наоколо нямаше жива душа. Колибите

изглеждаха изоставени. На половината път свърнахме по една от пътечките, които се разклоняваха от широкото стълбище, и спряхме пред боядисана в жълто къща, покрита с парчета смачкана ламарина.

Предната врата не беше заключена. От нея се влизаше направо в помещение, което очевидно служеше за спалня. В средата на стаята имаше тясно, старателно оправено легло. На няколко стола бяха поставени саксии с форми на животни, в които растеше гъста папрат. От тавана висяха бамбукови клетки с канарчета. По жълтите стени на закачалки от ковано желязо висяха панталони, сака и грижливо изгладени ризи.

Иззад завесата с крещящ десен, която отначало бях взела за стенна украса, се показа мъж. — Ефраин Сандовал! — възкликнах аз и се зачудих какво прави тук човекът, от чийто магазин

купувах бележници и моливи. Познавах добре и него, и жена му, германката, която по говор и маниери приличаше на венецуелка повече от някои истински венецуелци. Заедно с двете си дъщери те живееха близо до площада, над магазина за канцеларски материали, радио- и телевизионни части, който Ефраин държеше.

Той минаваше четиридесетте, но крехкото му телосложение и фините черти на лицето му го правеха да изглежда много по-млад. Удължените му тъмни очи с дълги извити мигли блестяха ярко, сякаш непрекъснато го занимаваше някаква загадъчна мисъл. Бе облечен безупречно, както винаги; но тази сутрин силно лъхаше на пури.

— Беше ли на сеанса? — неволно попитах с тон, който изразяваше недоверие. Направи ми знак да мълча и ни покани да седнем на леглото. — Ей сега се връщам — обеща той и изчезна зад завесата. Скоро се върна с бамбуков поднос в ръце, отрупан с храна, чинии и прибори. Разчисти един от

столовете и сложи на него подноса. Със сръчни жестове на келнер Ефраин Сандовал ни поднесе черен фасул, ориз, пържени банани, кълцано месо с подправки и кафе.

Нервно поглеждах ту към единия, ту към другия, като очаквах да заговорят за спиритичния сеанс.

— Мусюа ще се пръсне от любопитство — обяви доня Мерседес с дяволит блясък в очите. — Иска да разбере защо живееш тук, когато си имаш такава хубава къща в града над магазина. Искам да й кажа защо.

— Ще й кажеш ли? — попита Ефраин Сандовал с безразличие и обра последния фасул в чинията си. Дъвчеше бавно — печелеше време. Накрая стана, отиде до прозореца и го отвори. Една-две секунди се взираше в бледото утринно небе, после се обърна и ме погледна.

— Предполагам, че имаш основателна причина да се интересуваш от мен — добави с въпросителен тон.

— Така е — отвърна доня Мерседес. — Затова като започне да идва в магазина и да ти досажда с молба да й разкажеш историята си, не се опитвай да се измъкнеш.

Ефраин Сандовал се усмихна смутен, ритна стола си и се облегна на стената. Погледът му безцелно витаеше из стаята. Мислите му бяха далеч; сякаш бе забравил за присъствието ни.

59

— Но какъв смисъл има да й я разказвам? — попита той накрая, без да поглежда към доня Мерседес. — Не е кой знае колко необикновена история. По-скоро е банална.

— Точно там е работата — каза тя. — Досега мусюа е слушала най-различни истории. Твоята е особено интересна, защото ти не си взел никакво участие в нея. Просто си си стоял, а някаква висша сила те е използвала.

— Все пак не разбирам каква полза може да има мусюа от историята на Фрида Херцог — упорстваше Ефраин Сандовал.

— Това си е нейна работа — сухо отсече доня Мерседес. Стана от леглото и ми направи знак да я последвам.

Домакинът ни като че ли искаше да възрази. Но вместо това кимна. — Както вече знаеш, имам голяма къща в града — започна той, като се обърна към мен.

Широко разпери ръце. — Но живея и тук, защото тук мога да усещам присъствието на Фрида Херцог, която неволно ми даде всичко, което имам.

Отиде до прозореца, но преди да го затвори, погледна колебливо към доня Мерседес и попита: — Днес ще ме пречистваш ли? — Разбира се — засмя се тя. — Не се притеснявай от мусюа. И преди ме е виждала да го правя. Ефраин Сандовал като че ли се поколеба за миг, после, явно уплашен, че времето няма да

стигне, бързо свали сакото си и легна по гръб на леглото. Мерседес Пералта извади от джоба на роклята си малко шишенце, бяла кърпичка, две свещи и

две пури. Педантично ги подреди на пода до леглото. Запали една от свещите, а после и пура и дръпна дълбоко. Обгърна я облак дим. Думите от заклинанието, което мърмореше, излизаха от устата й с всяко издишване. На лицето й се появи зловеща усмивка; взе бялата носна кърпа и шишенцето, пълно до половината със смес от ароматизирана вода и амоняк. Изля обилно количество на кърпичка-та и я сгъна в съвършен квадрат.

— Дишай! — заповяда тя и с ловко светкавично движение тикна кърпата под носа на Ефраин Сандовал.

Той измърмори нещо неразбираемо, започна да се върти и да се извива, като правеше усилие да седне. По бузите му потекоха сълзи, а устните му напразно се мъчеха да изрекат някаква молба. Доня Мерседес почти без усилие успяваше да го задържи, като все по-силно притискаше ръка към носа му. Скоро той престана да се мята. Скръсти ръце на гърдите си и легна неподвижно, силно изтощен.

Доня Мерседес запали втора пура. Тихо замърмори молитва, в която се обърна към духа на Ханс Херцог с молба да пази Ефраин Сандовал. Последните няколко облачета дим издуха в шепите си и после прокара пръсти по лицето, по скръстените ръце и надолу по тялото му чак до стъпалата.

Стресна ме странен звук. Огледах се. Стаята беше пълна с дим, и от мъглата излезе силует — сянка или димен талаз, — който сякаш се надвеси над леглото.

Ефраин Сандовал заспа дълбоко. Шумното му хъркане развали магията. Мерседес Пералта стана, събра всичките си дреболии, включително и угарките от пурите, напъха ги в джоба си, отиде до прозореца и го отвори. Кимна към вратата — това бе знак да я последвам.

— Ще се оправи ли? — попитах веднага щом излязохме. Никога не бях присъствала на толкова кратък сеанс.

— Ще изкара още една година — увери ме тя. — Всяка година Ефраин Сандовал посещава един спиритичен сеанс, за да се обнови — старицата разпери ръце. — Тук витае духът на Фрида Херцог. Ефраин вярва, че той му е донесат късмет. Затова реши да се настани в тази колиба, макар че семейството му живее в града. Не е прав, но не вреди никому. Всъщност вярата в това му носи об-лекчение.

— Но коя е Фрида Херцог? — попитах. — И кой е Ханс Херцог? Ти помоли духа му да пази Ефраин.

Доня Мерседес сложи ръка на устните ми. — Бъди търпелива, мусюа — сгълча ме тя. — Когато му дойде времето, Ефраин ще ти обясни.

Мога да кажа само, че не Фрида Херцог е задвижила колелото на късмета му. Не е имала причина да го прави. Всъщност това е работа на един призрак. Призракът на Ханс Херцог.

Доня Мерседес се опря на мен с цялата си тежест и така заслизахме по хълма. — Нямам търпение да се опъна в хамака си — промърмори тя. — Уморена съм до смърт. От страх, че някой може да повреди мотопеда му или дори да го открадне, Ефраин го качил на

тротоара и го вкарал в коридора на новата двуетажна сграда, собственост на работодателката му

60

Фрида Херцог. Финландката и децата й, които живеели на долния етаж, го гледали с възмущение. Те смятали

коридора за част от апартамента си, нещо като веранда. Ефраин виновно свил рамене и изкачил стълбите към жилището на Фрида Херцог.

Работел за Херцог още от момчешките си години. Ханс Херцог му купил мотопеда. Годините се изнизали толкова бързо, че Ефраин дори не ги усетил. Обичал работата си на помощник във всичко и момче за доставки при Ханс Херцог, който развъждал и продавал птици, но най-много му допадали аристократизмът и превъзходното чувство за хумор на неговия работодател. Ефраин нямал усещането, че работи; по-скоро всеки ден ходел в кантората, за да овладява изкуството да се живее.

След всичките тези години той се чувствал повече син или ученик, отколкото служител на Ханс Херцог.

— Благодаря ти, Ефраин — обичал да казва работодателят му; — когато достигне определена възраст, човек като мен има нужда от безпристрастна публика, от усърден слушател.

Ханс Херцог имигрирал от Германия преди войната не в търсене на богатство, а в стремеж към пълноценен живот. Оженил се късно, защото гледал на брака и бащинството като на морална необходимост. Наричал ги послушните юзди на рая.

След като получил удар, Ефраин се грижел за него денонощно. Вече не можел да говори, но продължавал да общува с младежа с очи. В последния си час направил неимоверно усилие да му каже нещо, но не успял. Свил рамене и се разсмял. И така умрял.

Сега Ефраин работел за вдовицата на Ханс Херцог, но не със същото усърдие и без съмнение не със същото удоволствие. Тя разпродала птиците; казала, че й напомнят за съпруга й, но оставила Ефраин на работа, защото само той можел да кара мотопеда.

Като забелязал, че вратата на апартамента на Фрида Херцог е открехната, той я отворил, без да чука, и влязъл в тясното преддверие, което водело към всекидневната.

Един роял отделял гостната от трапезарията. От двете страни на огромната камина, която Фрида Херцог палела веднъж годишно на Бъдни вечер, стояли шкафове със стъклени витрини, пълни с книги.

Ефраин отстъпил няколко крачки, за да се види по-добре в огледалото с позлатена рамка, окачено над камината. Бил двадесет и пет годишен, но дребната му жилава фигура и някак незрялото, момчешки голобрадо лице го правели да изглежда на шестнадесет. Със задълбочена прилежност сресал къдравата си коса, оправил вратовръзката си и напарфюмираната кърпичка в горния джоб на сакото си. Бедността не е причина човек да ходи неспретнат, помислил си той, и погледнал през рамо, за да се увери, че гърбът на сакото му не се е измачкал.

Като си подсвирквал, Ефраин минал през стаята и излязъл на широкия балкон. Фрида Херцог едва се виждала иззад саксиите каучукови дръвчета, орхидеи, висока до тавана папрат и клетките с птици. Едра и здраво сложена, тя седяла зад бюрото си — бяла маса от ковано желязо с повърхност от дебело матово стъкло.

— Чакам те от девет часа — казала жената вместо поздрав. Дебелите рогови рамки на очилата, които се мъдрели заплашително на големия й нос, подчертавали гневното изражение на сините й очи.

— Каква тишина! Какво спокойствие цари в това истинско райско кътче! — възкликнал Ефраин екзалтиран. Знаел, че настроението на Фрида Херцог винаги се оправяло, когато чуела хубава дума за джунглата си. — Дори по обед канарчетата ти пеят като ангели.

Той започнал да имитира пеенето на птиците, свалил сакото си и грижливо го закачил на облегалката на един стол.

— Не ми говори за птиците — срязала го тя и му направила знак да седне срещу нея. — Аз ти давам заплата и очаквам, че ще идваш навреме.

— Задържаха ме вероятни клиенти — важно казал Ефраин. Фрида Херцог го изгледала недоверчиво и попила ситните капчици пот по горната устна и

челото си с Изящно избродирана кърпичка. — Имаш ли поръчки? — и без да му даде възможност да отговори, побутнала към него няколко

от малките бели кутийки на масата. — Прегледай тези — промърморила тя. Без да се смущава от лошото й настроение, той весело я уведомил, че поръчките са добре

надписани. После почти с благоговение отворил белите кутийки пред себе си и с възхищение огледал дебелите посребрени химикалки, които лежали върху тъмносиньото кадифе. Вдигнал капачката на една от тях, отвинтил горната част на химикалката и внимателно разгледал малкия пръвоъгъл-ник от

61

метал и гума, поставен върху миниатюрен тампон. Това бил печат. За да го извади, той притиснал с върха на капачката съвършено пасващата издатина, която стърчала от металната пластинка. Подпечатал кутията, завинтил печата обратно и сложил капачката на химикалката. Същото направил и с останалите химикалки; така проверявал дали имената и адресите на клиентите са изписани правилно.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че не искам да виждам отпечатъци от пръсти по химикалките? — отсякла Фрида Херцог и издърпала химикалката от ръцете му. Избърсала я с кърпичката си и я пъхнала обратно в кутията.

— А сега ги увий! Ефраин я изгледал враждебно и направил както му наредила. — Искаш ли да залепя табелки с адресите? — попитал, след като увил и последната кутия. — Да. Направи го. Тя извадила от малка метална кутийка шест грижливо отпечатани табелки. — Постарай се да размажеш лепилото добре. — Какво? — сопнал се Ефраин ядосан. Не разбрал и дума от това, което казала. Обикновено говорела с едва доловим акцент, но когато

била ядосана или уплашена, акцентът й се засилвал до такава степен, че било трудно да се разбере какво казва.

Фрида Херцог заговорила бавно, като внимателно произнасяла всяка дума: — Размазвай лепилото добре, чак до ъгълчетата на табелките — изгледала го строго и

добавила: — Не искам после да се разлепят. — Ако можеше да убива с поглед, досега да съм умрял — промърморил той и престорено

стиснал с две ръце главата си, сякаш от силна болка. После й се усмихнал очарователно и изругал под носа си.

— Какво каза? — попитала Фрида Херцог с толкова силен акцент, че думите излезли от устата й като сдъвкани.

— Казах, че за нула време ще направя каквото искаш. Ефраин разхлабил вратовръзката си на сини райета и разкопчал яката на силно колосаната си риза, после взел тубата с лепило от масата и изстискал по малко на всяка табелка. Старателно размазал лепилото с гумения връх на тубата по цялата повърхност чак до ъгълчетата и после залепил табелките върху съвършено опакованите бе-лязани кутийки с химикалки.

— Хубава работа свърши, Ефраин. По пухкавото розово лице на Фрида Херцог за миг пробягал израз на одобрение. Всеки път се

учудвала на точността, с която Ефраин залепвал табелките по средата на кутийките. Самата тя не можела да се справи по-добре.

Окуражен от комплимента й, той решил да попита за химикалката, която му била обещала. Макар че вече бил изгубил надежда да я получи, при всяка възможност й напомнял за това. Фрида Херцог всеки път си измисляла ново оправдание за неизпълненото обещание.

— Кога ще ми дадеш химикалка? — повторил Ефраин високо и напористо. Тя го гледала мълчаливо, после се навела напред и опряла лакти на масата. — Не съм ли ти разказвала досега колко трудно ми беше да убедя производителя на

химикалките да ми разреши да ги продавам в този район? Не си ли даваш сметка, че да си жена на моята възраст — никога не казвала на колко е години — не е никак лесно?

Фрида Херцог помълчала за миг, после с нотка на гордост в гласа добавила: — Това, че се справям толкова добре в продажбите на химикалки, не означава, че мога да си

позволя да ги подарявам. — Няма да се разориш от една химикалка — настоявал Ефраин. — Твоята химикалка! Твоята химикалка! Мислиш ли някога за нещо друго? Гласът й затреперал от възмущение. Тя доближила лице до неговото. Делели ги само

сантиметри. Взирала се в очите му, без да мига. Зашеметен, той продължавал да я гледа в сините очи, в които едва проблясвала искрица лудост. Може би й се сторило, че отива твърде далеч, затова отместила поглед. Постепенно

изражението на лицето й се смекчило. С по-дружелюбен тон го уверила, че заедно могат да продадат хиляди химикалки. Ще ги продават не само в града и околните села, но и в цялата страна.

— Бъди търпелив, Ефраин — настойчиво го помолила Фрида Херцог, като се приближила още

62

повече към него. — Когато бизнесът се разрасне, и двамата ще забогатеем! Тя се отпуснала назад в стола си и грижовно прокарала ръка по малката сива кутийка. — Но аз искам само една химикалка, откачена стара идиотке! — отчаяно промърморил Ефраин. Фрида Херцог не го чула. Тя замечтано се взирала в клетките с птици. Очите й гледали тъжно,

далечно. — Работя много усърдно — казал той с висок ясен глас. — Не стига, че доставям химикалките,

ами и сам съм намерил почти всичките ти клиенти — Ефраин не обърнал внимание на опита й да го прекъсне. — А ти не искаш да ми дадеш една химикалка.

— Не казвам, че не работиш добре — отвърнала Фрида Херцог раздразнена. — Искам само да те накарам да разбереш, че в началото на всяко ново предприятие трябва да се правят жертви.

Тя закрачила по балкона и изведнъж заговорила на по-висок глас: — Много скоро ще ти дам не само химикалка и комисионна, но и ще те направя мой партньор

— спряла се пред него. — Аз съм делова жена. Представям си, че такива химикалки ще има във всеки дом в страната. Ефраин, ние ще продадем химикалка на всеки грамотен човек в тази страна.

Отдалечила се и се облегнала на парапета. — Погледни хълмовете! — извикала Фрида Херцог. — Погледни тези колиби! С рязък жест, от който широките ръкави на домашната й роба запърхали, махнала към изгледа

пред очите й. Когато се обърнала към Ефраин, на устните й сияела ослепителна усмивка. — Помисли само за всички тези колиби по хълмовете. Какви възможности имаме! Ще

продаваме химикалки и на неграмотните. Вместо всеки път да слагат кръстче, когато трябва да подпишат някой документ, те могат да отпечатват името си навсякъде, където се налага да сложат подпис.

По детски плеснала с ръце от удоволствие, после седнала до него и бръкнала в джоба си. — Това — обявила тя и взела своята позлатена химикалка — е идеалното разрешение на

проблемите на всички! Внимателно развинтила химикалката, закрепила мъничкия печат на капачката и подпечатала

откъм долната част всички кутии на масата. Гордо прочела името и адреса си, изписани с миниатюрни пурпурночервени букви.

— В онези колиби живеят стотици хора. Сигурна съм, че всички ще искат да имат такива химикалки.

Фрида Херцог докоснала ръката му. — Ефраин, от днес ще ти давам комисионна за всяка химикалка, която продадеш по хълмовете. — Те не могат да си го позволят — саркастично й напомнил Ефраин. — Ще направя нещо, което никога досега не съм правила — внушително обявила тя. — Ще им

продавам химикалките на кредит. С един замах разсеяно изсипала кутийките — заедно със своята позлатена химикалка — в

износената кожена чанта на Ефраин. — А сега тръгвай. На лицето му се изписало красноречиво стъписване. Вдигнал поглед към нея, като се чудел

дали е забелязала грешката си, после безгрижно поел чантата си. — Ще се видим утре — казал. — За този следобед имаш само шест доставки — напомнила му Фрида Херцог. — Надявам се,

че ще се върнеш до пет часа. Тези химикалки са вече платени. Няма да ти се налага да чакаш за парите.

— Вече е обед — запротестирал Ефраин. — Нали не очакваш да тръгна в тази жега? Освен това трябва първо да хапна. Имам нужда и от пари, за да покрия разходите по пътуването — като забелязал безизразното й лице, пояснил: — Трябва да сипя бензин на мотопеда.

Тя му дала някакви дребни монети. — Не забравяй да поискаш квитанция — казала и го погледнала над очилата си. Той свил рамене от досада. — Стисната идиотка. С това дори не мога да напълня резервоара — изсъскал и прибрал

монетите в джоба си. Извадил гребен и без да обръща внимание на неодобрителния й поглед, започнал да вчесва

буйната си черна коса. — Четири от доставките са съвсем наблизо, можеш да отидеш и пеша — смъмрила го Фрида

63

Херцог. — Няма нужда да обикаляш с мотопеда из града. И аз съм ходила пеша дотам, че и до по-далеч. Като не мога да го правя на моята възраст, със сигурност мога да изисквам от млад човек като теб да ходи дотам вместо мен.

Ефраин си заподсвирквал тихо, оправил вратовръзката си и облякъл сакото си. Махнал непринудено с ръка, обърнал се и тръгнал към всекидневната. От устните му се отронила шумна въздишка. Очите му се разширили с изражение едновременно на учудване и възхищение.

На един от масивните фотьойли с провесени през страничната облегалка голи крака седяла Антония, единствената дъщеря на Фрида Херцог. Тя не покрила краката си, а го погледнала с нежна загриженост — тъй както жените гледат бебетата — и се усмихнала предизвикателно.

Била дребничка, красива, към двадесет и пет годишна жена; но изхабеното и изтощено лице и изразът на отчаяние я правели да изглежда далеч по-възрастна. През повечето време тя отсъствала от къщи. За голям срам на майка й Антония се възползвала от всяка възможност да прекара времето си с мъж и само от време на време си идвала у дома като на гости. Нищо чудно, че старата се държи така налудничаво, помислил си Ефраин. Изпитвал страстно влечение към Антония и му се искало да остане и да поговори с нея; но като знаел, че майка й може да ги чуе от балкона, той само свил устни, изпратил на Антония беззвучна целувка и излязъл от къщата.

Фрида Херцог стояла неподвижно до парапета. Примигнала няколко пъти. Очите й сълзели от изпепеляващото слънце и треперещия въздух. Горещите вълни се удряли в подножията на близките хълмове и превръщали пъстроцветните колиби в неясна трепкаща мозайка.

До неотдавна тези хълмове били покрити със зеленина. Ненадейно, почти за една нощ бездомниците ги превърнали в импровизирани градчета. Колибите изникнали една сутрин като гъби след обилен дъжд и никой не се осмелил да ги разруши.

Погледът й се спрял на мотопеда на Ефраин, който шумно пърпорел надолу по улицата. Надявала се първо да се отбие при двете секретарки от фармацевтичната лаборатория, които с такъв ентусиазъм си поръчали химикалките. Фрида Херцог била убедена, че щом момичетата се похвалят с новите си химикалки пред колегите, бързо ще завалят поръчки.

Подсмихнала се, обърнала се и погледнала към всекидневната, където седяла дъщеря й. Дълбоко въздъхнала и разочаровано поклатила глава. По никакъв начин не можела да накара Антония да разбере, че не иска да вижда голите й крака по бежовата копринена тапицерия на фотьойлите. Какви надежди възлагала на красивата си дъщеря! Антония можела да се омъжи за който си поиска богаташ. Не проумявала защо момичето й се омъжило за неамбициозен търговски пътник без стотинка в джоба, който един ден просто я напуснал. Не помнела дали било по време на обяд или вечеря, когато той станал от масата, излязъл и никога повече не се върнал.

Фрида Херцог с примирен вид влязла във всекидневната и насила изкривила устни в приветлива усмивка.

— Ама че работа! Ефраин с всеки изминал ден става все по-нахален — казала тя и седнала във фотьойла срещу Антония. — Страх ме е, че ако му подаря химикалка, ще напусне работа. Само това го интересува.

— Знаеш го какъв е — отвърнала Антония, без да вдига поглед от дългите си грижливо поддържани нокти. — Значи Ефраин иска само една химикалка. Какво лошо има в това?

— Да си купи! — злобно изсъскала Фрида Херцог. — Стига, майко — сгълчала я дъщерята. — Тези глупави дреболии са доста скъпи. Очевидно не

може да си го позволи. — Не ме разсмивай — сопнала се Фрида Херцог. — Плащам му добре. Ако не си пилееше

парите за дрехи, можеше... Антония я прекъснала по средата на изречението: — Тези химикалки са просто модно увлечение — заявила тя — и Ефраин знае това. След

няколко месеца, дори може би седмици, хората ще престанат да ги поръчват. Фрида Херцог се изпънала на стола си, сякаш била глътнала бастун. Лицето й почервеняло от

гняв. — Не си позволявай да ми говориш така! — изкрещяла тя. — Тази химикалка е вечна! — Успокой се, майко. Не може да вярваш в това — започнала да я успокоява Антония. — Как

мислиш, защо продаваш химикалки на това забравено от Бога място? Не ти ли минава през ум, че в Каракас вече никой не ги търси?

— Не е вярно — извикала Фрида Херцог. —= Някой ден ще поема търговията в целия район,

64

може би дори в цялата страна. Ако аз произвеждах тези химикалки, щях да се опитам да завладея международния пазар. Това щях да направя. Да създам империя.

Антония се разсмяла, после се обърнала към огледалото над камината. Тъмнорусата й коса била прошарена от подранили сребристи нишки. От двете страни на устата й се виждали бръчки. Големите й сини очи можели да бъдат красиви, ако не бил умореният им горчив поглед. Не възрастта, а изтощението и отчаянието постепенно заличавали младостта от лицето й.

— Ефраин притежава качества, които ти още не си открила — отбелязала тя. — Никой не може да се мери с него по изобретателност, когато стане дума за пари. Но да си мислиш, че можеш да забогатееш от химикалки! Това е смешно. Защо просто не го използваш там, където се справя най-добре?

На лицето на старата жена се появила презрителна усмивка. — Да го използвам там, където се справя най-добре! Мислиш, че не знам какво кроите от

няколко месеца насам? Може да съм малко глуха, но не съм глупава — като видяла, че Антония се кани да става, побързала да добави: — Никога не си била човек от класа. Да кроиш планове с Ефраин! Би трябвало да се срамуваш от себе си. Той е мулат или каквото и да е там! Цветнокож е.

След като изляла гнева си, тя се отпуснала назад във фотьойла и затворила очи. Искала да си вземе думите назад, но когато отново заговорила, тонът й продължавал да бъде заядлив:

— Искаш ли изобщо нещо от живота? — Искам да се омъжа за Ефраин — тихо отвърнала Антония. — Само през трупа ми! — изревала Фрида Херцог. — Ще те лиша от наследство! Ще те

изхвърля от къщата! — започнала да се задъхва. — Ще ти кажа нещо: ще откарам мотопеда му някъде и ще го запаля.

Но Антония вече не я чувала. Излязла от всекидневната, като тръшнала вратата зад гърба си. Няколко секунди старата жена гледала вратата, зад която се била скрила дъщеря й. Очаквала

всеки миг да се върне. Очите й се изпълнили със сълзи, но сълзите не потекли по бузите. Тя мълчаливо тръгнала по коридора към спалнята си.

Седнала зад извитата овална тоалетна маса. С треперещи пръсти свалила очилата си и се погледнала в огледалото. Помислила, че трябва да си купи нов апарат за къдрене. Прокарала пръсти през кичурите посивяла коса. Очите й, оградени от тъмни сенки, били хлътнали.

Кожата й, някога бяла и гладка като фин порцелан, била неумолимо състарена и загрубяла от безмилостното тропическо слънце.

Очите й плували в сълзи. — О, Боже — тихо промълвила тя. — Не ме оставяй да се разболея и да умра на това чуждо

място. Дочула тихи стъпки зад гърба си; със сигурност Антония подслушвала до вратата. Била твърде

уморена, за да се тревожи от това. Легнала в леглото и потънала в почти приятна дрямка, унасяна от тихите звуци на една Моцартова соната. Мисълта, че Антония свири на рояла, я изпълнила с голяма радост. Момичето винаги свирело хубаво.

Когато Фрида Херцог се събудила, било почти четири. Както обикновено след следобедна дрямка, тя се чувствала освежена и в добро настроение. Решила да облече копринената си рокля на точки и същия цвят обувки, които Антония й подарила за Коледа.

Слънцето сияело ниско в небето и изпълвало всекидневната със сенки. Фрида Херцог погледнала през балкона към ярко оцветените колиби, накацали по далечните хълмове. На светлината от следобедното слънце те изглеждали по-близки. Отишла в кухнята и сложила на подноса всичко за следобедната си закуска: кафе, захар, сметана и чиния, пълна със сладки с маково семе.

— Антония! — нежно извикала тя, щом седнала на един от фотьойлите. Преди да налее кафето, жената се заслушала в познатото тракане на токчета по плочките на пода. Отново повикала дъщеря си, но отговор не последвал. Решила, че момичето е излязло, и разгънала бялата ленена салфетка в скута си.

Когато погледнала златния часовник на ръката си, наближавало пет. Ефраин ще се върне всеки момент, помислила тя. Може би не я лъжел и наистина бил намерил нов клиент. Макар че никога не го признавала, Фрида Херцог отдавна знаела, че въпреки липсата му на амбиция го бивало да се пазари с хората. Жалко, че трябвало да го изгони. Нямало да й бъде лесно да му намери заместник, но не можела да го задържи, след като вече знаела какви планове има Антония за него. Минало й през

65

ум, че дъщеря й може би иска само да я подразни. Не й се вярвало, че Антония наистина ще се омъжи за това момче.

Към шест часа вече не я свъртало на едно място, затова се обадила на двете секретарки в лабораторията и на собственика на магазина за дрехи до площада. Химикалките не били доставени.

Поразена от новината, тя погледнала към телефона, после излязла на балкона и с треперещи ръце обърнала всичко на масата.

— Взел е химикалката ми! — извикала. Тръгнала към вратата, тичешком слязла по стълбите и изскочила на улицата. Не забелязала

озадачените лица на съседите, които си шушукали на тротоара, нито чула поздравите им. Свила зад ъгъла. Едва когато стигнала подножието на хълма, спряла да почине. Съжалила, че не била обула по-удобни обувки вместо тези с високи токчета, и бавно се заизкачвала по широката прашна пътека, която водела към колибите.

Никога не била ходила в дома на Ефраин, но горе-долу знаела къде се намира. Била чувала за опасностите, които дебнат в тези бедняшки градчета, където нито един външен човек не се осмелявал да стъпи. Дори полицията не се съгласявала да търси престъпниците, които се криели по хълмовете. Фрида Херцог обаче не се страхувала. Та кой би посегнал на една стара жена? Успокоила се, когато забелязала, че не всички къщи на хълма са вдигнати надве-натри. Някои били построени от циментови блокове, а имало и къщи на два етажа.

Тя спирала често да си поеме дъх, да укроти бързите удари на сърцето си. Хората я гледали с любопитство. Боси полуголи деца спирали да играят и започвали да се кикотят, щом я зърнели да минава покрай тях. Малко преди да стигне до върха на хълма, Фрида Херцог се обърнала и огледала града под краката си. Лекият бриз охладил разгорещеното й лице.

Облян от мекото сияние на залеза, все още потръпващ от следобедната жега, градът никога досега не й се струвал така хубав. Обзета от необяснимо предчувствие за обреченост, тя потърсила с поглед очертанията на своята къща.

Дружелюбен глас разсеял предчувствията й. — Имате ли нужда от помощ? — попитало едно момиче, като я гледало с любопитство. —

Изгубихте ли се? — Търся дома на Ефраин Сандовал — отговорила Фрида Херцог. Увлечена в търсенето на

къщата си, тя не забелязала, че вече притъмнявало. — Знаеш ли къде живее Ефраин? Повторила въпроса си още няколко пъти, но момичето продължавало да я гледа с безизразно

лице. Било очевидно, че не разбирало и дума от това, което му казвала. — Подминали сте я — учтиво й отговорил един старец, който седял наблизо. Силуетът му едва

се откроявал на слабата светлина, която идвала от неравно скованите стени на една колиба. — Слезте малко по-надолу и завийте наляво по пътеката. Той живее в жълтата къща. Не можете да я сбъркате. Прилича на канарче.

В очите му се появила тревога, когато я видял да слиза несигурно по хълма. — По-добре се приберете у дома — извикал той след нея. — По това време наоколо се навъртат

пияници. Налитат на бой. Но Фрида Херцог не чула предупреждението му. То било заглушено от гневни викове на мъже

и тежки забързани стъпки. Преди да успее да се обърне, усетила силен удар. Земята сякаш се изгубила под краката й и тя паднала през слабия парапет, поставен по-скоро да отбелязва отвесния склон, отколкото да предпазва от падане. За миг с ужас видяла как осеяната със скали земя бързо се приближава към нея. Чула гласове — едни високи, други тихи, — а след това всичко потънало в тишина и мрак.

Ефраин се сепнал. Сънувал странен сън. Както често му се случвало и преди, разговарял насън с Ханс Херцог. Приятелят му го пришпорвал да поеме нещата в свои ръце и да се ожени за Антония. Заедно щели да обиколят света. Ефраин се засмял; казал, че предпочита да чуе някоя от историите му за далечни места. Ханс Херцог не пожелал да му разкаже нищо, като обяснил, че е време Ефраин да ги види сам.

Макар че бил свикнал с усещането за реалност в сънищата си за Ханс Херцог, този сън го подтикнал към размисъл; оставил у него силно усещане за действителност, което Ефраин не можел да пропъди. Досега упорито отказвал да приеме, че неговият приятел и работодател е мъртъв. В края на краищата той всяка нощ го виждал и говорел с него насън.

Ефраин запалил газената лампа на масата до леглото и отворил бутилката бира, оставена на

66

един от столовете. Сипал си от нея във висока чаша и преди да отпие, издухал пяната от ръба. Не му пречело, че бирата била топла.

— Да поема нещата в свои ръце! — вдигнал тост младежът и извадил позлатената химикалка от чантата си. Подсмихнал се доволно, отвинтил печата, закрепил го за върха на капачката и няколко пъти го ударил върху ръката си.

Преди седмица решил да поеме нещата в свои ръце и се разбрал с един гравьор в златарски магазин да му направи точно копие на печата, но с неговото име отгоре. Ефраин не се съмнявал, че късметът бил на негова страна. Как иначе да обясни такова поразително съвпадение: в деня, когато трябвало да вземе печата с името и адреса си, Фрида Херцог по погрешка пуснала своята позлатена химикалка в чантата му заедно с останалите шест, които трябвало да достави на клиентите.

Той излял останалата бира в чашата си и доволно отпил. Може би подсъзнателно Фрида Херцог имала желание да му подари химикалката. Искало му се да вярва, че е така.

Настоятелно почукване на вратата прекъснало мислите му. — Ефраин! — припряно извикал някой. — Една стара дама чужденка дойде да те търси, но

някакъв пияница я блъсна. — Фрида Херцог! Грабнал чантата от масата и изтичал навън при тълпата, която стояла в подножието на хълма. — Не може да бъде — повтарял Ефраин, докато разбутвал хората пред себе си. Тя лежала просната на земята. Младежът коленичил до нея. Слабата светлина на газената лампа

хвърлила жълтеникав отблясък на лицето й. Той се опитал да каже нещо, но от устата му не излязла нито дума. Само се взирал в бледосините й очи. Без очилата, които лежали счупени отстрани, очите й изглеждали големи, изпитателни, почти детски. Полуотворените устни, между които се виждали бели зъби, изразявали едва доловимо неодобрение. Сторило му се, че жената иска да каже нещо.

— Химикалките са у мен — уверил я Ефраин, извадил шестте кутийки от чантата и ги доближил до лицето й. — Не успях да ги занеса днес — излъгал той, — за-

193 щото се забавих да попълвам формуляри за поръчки. Имаме четирима нови клиенти. Неодобрението се изписало по-ясно на лицето й. Устните й помръднали. Тя промърморила, че е

уволнен, споменала и нещо за Антония. Очите й станали по-големи, зениците й се разширили и животът я напуснал.

— Работя за нея — казал Ефраин, без да говори конкретно на някого. — Странно нещо е животът. Тази сутрин ми подари тази красива химикалка — обяснил той, като извадил позлатената химикалка от джоба си. С внимателни и точни движения закрепил печата на капачката и го притиснал към ръката си. — Ефраин Сандовал. Колиба „Канарче". Курмина — прочел на висок глас името и адреса си. — Мога да продам на всеки от вас по една такава чудна химикалка на кредит.

20 Беше неделя сутрин и аз седях с доня Мерседес на площада. Чакахме Канделария да излезе от

църква. Само преди час беше завършила последната ми среща с Ефраин Сандовал. На една от съседните пейки седеше добре облечен достолепен старец, който четеше на глас

вестник от Каракас. Имаше сериозен, внушителен вид и явно бе погълнат от нещо, което смяташе за важно; изобщо не забелязваше усмивките на хората наоколо.

От другата страна на улицата имаше бар, който вече беше отворен. Оттам излезе разчорлен старец. Нахлупи шапката си и като стискаше под мишница бутилка в найлонов плик, с покашляне и хриптене тръгна по улицата.

Погледнах доня Мерседес с необяснимо чувство на тъга. Тя беше със слънчеви очила и не можех да доловя изражението й. Беше скръстила ръце на гърдите и се свиваше сякаш от внезапно задухал студен вятър.

Слушаше ме внимателно, докато се опитвах да й обясня как съм разбрала историите, които бях чула досега.

— Ти ми показваш различни начини на манипулиране на силата, която Флоринда нарича преднамереност — казах аз.

— Да я задвижиш не означава да я манипулираш — поправи ме старицата, като продължаваше да се свива, сякаш от студ. — А пък и аз се опитвам да направя много повече от това. Както вече ти

67

казах, временно те поставям под сянката на тези хора, за да усетиш как колелото на късмета се върти. Не го ли усетиш, всичко, което правиш, ще бъде напразно. Трябва да следваш възходите и паденията на човека, който ти разказва за себе си; за миг трябва да застанеш под сянката му.

— Ами Ефраин Сандовал? Той със сигурност няма нищо общо с онова, което му се е случило. Защо да стоя под сянката му? — попитах.

— Защото колелото се е завъртяло за него. Той не го е задвижил сам, но животът му се е променил. Искам да усетиш тази промяна, да усетиш движението на колелото. Както вече ти споменах, един призрак — духът на Ханс Херцог — го е завъртял вместо него. Точно като Виктор Хулио, който в часа на смъртта си е задвижил колелото на късмета и е съсипал живота на Октавио Канту, Ханс Херцог е завъртял колелото след смъртта си и е направил Ефраин Сандовал богат.

Доня Мерседес свали очилата си и ме погледна право в лицето. Отвори уста да добави нещо, но вместо това се усмихна и стана от пейката.

— Литургията ще свърши всеки момент — каза тя. — Да изчакаме Канделария до вратата на църквата.

21 — Мусюа, тук ли си? — прошепна Мерседес Пералта и безшумно отвори вратата на стаята ми. На слабата светлина на нощната ми лампа тя приличаше на типичното изображение на вещица

— с дълга черна рокля и широкопола филцова шапка, която засенчваше половината от лицето й. — Не пали лампата — каза, щом посегнах към ключа. — Не понасям светлина на електрическа крушка. Седна на леглото ми. Свъси вежди и

съсредоточено разглади гънките на одеялото ми. Вдигна поглед и се взря в мен с немигащи очи. Смутено прокарах пръсти по бузите и брадичката си, като се питах да не би нещо да не е наред. Старицата се изкикоти, обърна се към нощната масичка и започна да подрежда в стройна

купчина малките ми бележници. — Трябва веднага да замина за Чуао — каза накрая тихо и тържествено. — За Чуао? — повторих аз. — По това време? Като я видях да кима утвърдително, добавих: — Ако вали, ще затънем в калта. Чуао беше едно селце близо до крайбрежието, поне на час път от Курмина. — Ще вали — непринудено отбеляза доня Мерседес. — Но с твоя джип няма да затънем. Надвеси се над нощната масичка и прехапа долната си устна, сякаш размишляваше дали да

каже още нещо. — Трябва да бъда там до полунощ — промърмори тя с тон, който издаваше по-скоро

забързаност, отколкото желание. — Искам да набера малко билки, а мога да го направя само тази нощ.

— Минава единадесет — съобщих аз, след като погледнах осветения циферблат на часовника си. — Не можем да стигнем до полунощ.

Доня Мерседес се усмихна и взе дънките и блузата ми, които висяха на желязната рамка на леглото.

— Ще накараме часовника ти да спре да брои часовете — лицето й бе озарено от слаба усмивка; очите й, пълни с доверие и очакване, се взираха в моите. — Ще ме закараш, нали?

Щом излязохме от града, по джипа забарабаниха тежки дъждовни капки. За секунди дъждът се превърна в плътна и непроницаема пелена. Намалих скоростта — не виждах нищо, а ме дразнеше и скърцането на чистачките, които разчистваха дъга в стъклото, а тя след миг се замъгляваше отново. Крайпътните дървета се полюшваха от всички страни и създаваха впечатлението, че пътуваме през тунел. Единствено самотен лай на куче показваше, че сме задминали поредната колиба.

Бурята свърши също така внезапно, както бе започнала, но небето остана мрачно. Облаците бяха надвиснали заплашително. Почти бях залепила нос за прозореца. Опитвах се да избягвам жабите, които, заслепени от фаровете, скачаха по пътя.

В мига, в който свихме по пътя към брега, облаците изчезнаха изведнъж, сякаш някой ги бе изтрил от небето. Луната засия над равния пейзаж. Само тук-таме стърчеше дърво, чиито листа,

68

полюшвани от бриза, блестяха като посребрени на призрачната светлина. Спрях насред един кръстопът и слязох от джипа. Въздухът, топъл и влажен, ухаеше на планини

и на море. — Откъде ти хрумна да спреш тук, мусюа? — попита Мерседес Пералта озадачена, слезе от колата и застана до мен. — Аз съм вещица — обясних, като я погледнах право в очите. Знаех, че ако й кажа, че просто съм искала да се разтъпча, нямаше да ми повярва. — Родена съм на място като това — продължих аз, — някъде между планините и морето. Тя ме изгледа неодобрително, после в очите й пробляснаха присмехулни искрици. Разсмя се

неудържимо, седна на мократа земя и дръпна и мен. — Може би не си се родила като нормално човешко същество; може би някоя куриоса те е

изпуснала, докато е летяла в небето. — Какво е куриоса} — попитах аз. Доня Мерседес ме погледна весело и обясни, че куриосас са вещици, които са престанали да се

интересуват от обичайните проявления на магията: символи, ритуали и заклинания. — Куриосас — прошепна тя — се интересуват от вечните неща. Те са като паяците: плетат

тънки невидими нишки, които свързват известното и неизвестното. Свали шапката си, изтегна се по гръб на земята и положи глава точно по средата на кръстопътя

в посока север. — Легни, мусюа — подкани ме старицата и разпери ръце на изток и на запад. — Легни така, че

върхът на главата ти да се допира до моята, а ръцете и краката ти да са разположени по същия начин като моите.

Беше приятно да лежим глава до глава на кръстопътя. Макар и разделени от косите ни, имах чувството, че скалповете ни са се сраснали. Обърнах глава ту на една, ту на друга страна, и за голямо свое учудване забелязах, че ръцете й са много по-дълги от моите. Явно разбрала

Любопитна, любознателна (исп.). — Бел. прев. за откритието ми, доня Мерседес доближи ръцете си до моите. — Ако някой ни види, ще помисли, че сме откачили — отбелязах. — Възможно е — съгласи се тя. — Но ако е някой, който винаги минава по този кръстопът по

това време на нощта, ще избяга от страх. Ще помисли, че е видял две куриосас, които се готвят да полетят.

Замълчахме за миг, но тъкмо когато реших да я попитам за летенето на куриосас, старицата заговори:

— Поинтересувах се защо спря на кръстопътя, защото има хора, които са готови да се закълнат, че са виждали куриоса да лежи гола точно на това място. Казват, че на гърба си имала криле и че когато полетяла в небето, тялото й станало прозрачно бяло.

— Видях как твоето тяло стана прозрачно на сеанса с Ефраин Сандовал — казах аз. — Разбира се, че си го видяла — отвърна тя весело и непринудено. — Направих го само заради

теб, защото знам, че никога няма да станеш лечителка. Ти си медиум, а може би и вещица, но не си лечителка. Би трябвало да знам това, нали и аз съм вещица.

— Какво значи да си вещица? — попитах я през смях. Не исках да говоря сериозно за това. — Вещиците са създания не просто способни да задвижват колелото на късмета, но които могат

да правят собствена връзка — отвърна доня Мерседес. — Какво ще кажеш, ако в този момент полетим с допрени глави?

За секунда-две изпитах ужасяващ страх. После ме обзе пълно безразличие. — Кажи някое от заклинанията, на които те научи духът на моята прабаба — заповяда ми тя. —

Аз ще повтарям след теб. Гласовете ни се сляха в единна хармония, изпълниха пространството наоколо, увиха ни в

гигантски пашкул. Думите излизаха от устата ни в дълга непрекъсната нишка, която ни дърпаше все по-нагоре и по-нагоре. Видях как облаците се приближават към мен. Започнахме да се въртим като колело. Накрая всичко потъна в мрак.

Някой енергично ме разтърсваше. Събудих се от ненадейно подскачане. Седях зад волана на джипа си. И карах! Нямах спомен да съм се връщала в колата.

— Не заспивай — каза доня Мерседес. — Ще се блъснем някъде и ще умрем като глупачки. Натиснах спирачките и загасих двигателя. Мисълта, че съм карала, докато съм спала, ме накара

69

да се разтреперя от страх. — Къде отиваме? — попитах. Гласът ми беше с една октава по-нисък от обикновено. Доня Мерседес се усмихна и вдигна вежди с израз на отчаяние. — Много бързо се уморяваш, мусюа — каза тя. — Много си слабичка. Но аз мисля, че това е

най-хубавото у теб. Ако беше по-едра, щеше да си непоносима. Настоях да науча целта на пътуването ни. Исках да получа конкретни указания, за да потегля с

усещане за посока. — Отиваме да се срещнем с Леон Чирино и с още един приятел — уведоми ме старицата. — Да

вървим. Ще ти давам указания, докато караш. Запалих джипа и потеглихме в мълчание. Още ми се спеше. — Леон Чирино медиум и знахар ли е? — внезапно попитах аз. Тя се засмя тихо, но не ми отговори. — Какво те кара да мислиш така? — промълви след дълго мълчание. — В него има нещо необяснимо — отвърнах. — Напомня ми за теб. — И сега ли? — присмехулно попита доня Мерседес. После с неочаквано сериозен тон призна, че Леон Чирино е медиум и ясновидец. Потънала в мисли, аз не чувах указанията й и подскочих, когато тя извика: — Подмина го! Сега трябва да се връщаме — смъмри ме и посочи едно голямо букаре2

Дървото отбелязваше началото на тясна пътечка. Земята бе осеяна със ситни цветчета. Знаех, че са червени, но на лунната светлина изглеждаха черни. Букаре рядко растяха отделно; обикновено се срещаха в горички, където стърчаха над дръвчетата кафе и какао.

. — Спри тук! — усмихна се и добави: — Оттук ще продължим пеша.

Тръгнахме по едва забележима пътека, обрасла от други дървета букаре. Вървяхме към тъмните очертания на хълмове, скупчени пред нас. Не се чуваше друг шум освен неравномерното дишане на Мерседес Пералта и пукането на клонки под краката ни. Пътеката свърши пред ниска къщурка, оградена от просторно голо място утъпкана земя. Стените, направени от кал и бамбук, бяха полуразрушени. Покривът бе покрит с листове поцинкована ламарина и изсушени палмови листа. Голямата стряха се издаваше напред и образуваше широка веранда. На предната стена нямаше прозорци, само тясна врата, откъдето се процеждаше слаба светлина.

Доня Мерседес бутна вратата. Свещите блещукаха и хвърляха повече сенки, отколкото светлина в оскъдно мебелираната стая. Леон Чирино седеше на стол с права облегалка и ни гледаше с израз на учудване и радост. Неуверено се изправи, топло прегърна лечителката и я заведе до стола, от който току-що бе станал.

Поздрави ме и усмихнат стисна ръката ми. — Ела да те запозная с един от най-големите знахари в областта — каза той. — Само доня

Мерседес го превъзхожда. Но преди да продължи, някой извика: — Аз съм Агустин. Едва тогава забелязах ниско окачения хамак в ъгъла. В него лежеше дребен човечец. Беше

полуизвърнат на една страна, единият му крак опираше в земята, така че можеше да се люлее в хамака. Не изглеждаше нито млад, нито стар. Може би минаваше тридесетте, но хлътналите му бузи и изпъкналите кости го караха да прилича на дете, което умира от глад. Най-забележителното у него бяха очите му. Бяха светлосини и блестяха ослепително ярко на мургавото му лице.

Стоях неловко насред стаята. Имаше нещо неземно в мъждивата светлина на свещите, които играеха със сенките ни по стените, покрити с призрачни паяжини. Скромните мебели — маса, три стола, две табуретки и походно легло, всички подредени в стройна редица край стената — създаваха атмосфера на необитаемост в стаята.

— Тук ли живееш? — попитах Агустин. — Не, не живея тук — отвърна той и се приближи към мен. — Това е лятната ми резиденция. Доволен от шегата си, човекът отметна глава назад и се разсмя. Смутих се, отидох до близката табуретка и изпищях, защото нещо остро се заби в глезена ми.

От тъмното ме гледаше една мръсна проскубана котка. 2 Високо дърво с червени цветове, което се сади в какаови или кафени гори, за да пази сянка. — Бел. прев.

70

— Недей да крещиш, ще събориш къщата — рече Агустин и взе в ръце мършавата котка. Погали я по главата и тя веднага замърка. — Харесва те. Искаш ли да я погалиш?

Енергично поклатих глава. Тревожеха ме не толкова бълхите и плешивите петна по жълтеникавата й козина, колкото пронизващият поглед на жълтозелените й очи, който ме следеше непрекъснато.

— Трябва да тръгваме, ако искаме да наберем билките навреме — каза Леон Чирино и помогна на доня Мерседес да стане. Откачи газената лампа от гвоздея зад вратата, запали я и ни направи знак да го последваме.

Нисък свод, затворен с найлонова завеса, водеше към друга стая, която служеше за кухня и склад. Имаше три стени; беше отворена към просторен двор, пълен с ниски дървета с дебели стволове и големи храсти. На слабата светлина на лампата мястото приличаше на изоставена овощна градина.

Промъкнахме се през една дупка в привидно плътната стена от храсти и се озовахме насред пустош. Склонът на хълма с наскоро изгорени храсти и овъглени дънери изглеждаше страшно уродлив на лунната светлина.

Леон Чирино и Агустин безшумно потънаха в мрака. — Къде отидоха? — прошепнах на доня Мерседес. — Тръгнаха напред — каза тя неопределено и посочи някъде в тъмното. Сенките, съживени от газената лампа в ръцете й, подскачаха наоколо и тичаха пред нас по

тясната пътека, която се губеше в гъсталака. Видях как в далечината между храстите проблесна светлинка. Тя ту се появяваше, ту изчезваше; премигваше бързо като светулка. Когато се приближихме, ясно чух монотонно пеене, което се сливаше с далечното жужене на насекоми и шумоленето на листата от бриза.

Мерседес Пералта угаси лампата. Но преди да умре и последното пламъче, видях как оправя широката си пола, за да седне на полуразрушена ниска стена, на около дванадесет крачки от мен. Огънче на пура осветяваше чертите на лицето й. От върха на главата й извираше прозрачна сияйна светлина. Повиках я по име, но не получих отговор.

Гледах като омагьосана облака от тютюнев дим, надвиснал във формата на обръч точно над мен. Не се разсея, както би било нормално, а дълго време вися във въздуха. Нещо ме докосна по бузата. Машинално вдигнах ръка към лицето си и тогава с голяма изненада забелязах пръстите си; те бяха прозрачни. Уплашено се втурнах към ниската стена, където бях видяла да седи доня Мерседес. Направих няколко крачки, но Леон Чирино и Агустин ме спряха.

— Къде отиваш, мусюа? — шеговито попита Леон Чирино. — Трябва да помогна на доня Мерседес да набере билки. Отговорът ми сякаш ги развесели. Те се разкикотиха. Леон Чирино ме потупа по главата, а

Агустин дръзко хвана палеца ми и го стисна така, сякаш беше гумена помпа. — Трябва да бъдем търпеливи и да изчакаме тук — каза дребничкият мъж. — Тъкмо те

напомпах с търпение. — Тя ме доведе тук, за да й помагам — настоявах аз. — Разбира се — увери ме той. — Трябва да й помагаш, но не в брането на билки — хвана ме за

ръка и ме поведе към един повален дънер. — Тук ще чакаме доня Мерседес. По челото на Мерседес Пералта висяха листа, сребристозелени и блестящи. Тя безшумно окачи

газената лампа на един клон, клекна на земята и започна да разпределя набраните билки в отделни купчини. Корените от върбинка помагаха при менструални болки. Валерианови корени, накиснати в ром, бяха идеално лекарство за нерви, раздразнителност, безпокойство и кошмари. Корени торко3

— Но всички тези билки растат в градината ти! — възкликнах озадачена. — Защо трябваше да идваш тук, за да ги береш?

, накиснати в ром, лекуваха анемия и жълта треска. Корените от пареща коприва бяха предимно мъжко лекарство и се предписваха за болести на пикочния мехур. Розмаринът и седефчето се използваха най-често като дезинфектанти. Листата слез се налагаха на кожни обриви, а пелин, сварен в сок от захарна тръстика, облекчаваше менструални болки, убиваше паразити и успокояваше при треска. Алое се използваше при астма.

3 Вероятно става въпрос за тонко с латинско наименование Semen tonco, използва се като лечебна билка и като подправка. Арома-тът й напомня ванилия. — Бел. прев.

71

Агустин се засмя весело. — Ще ти кажа нещо, мусюа — прошепна, като доближи глава до моята. — Тези растения

никнат от трупове — махна той с ръка около себе си. — Намираме се в гробище. Огледах се разтревожена. Наоколо нямаше нито надгробни камъни, нито могили, които да

подсказват, че сме в гробище, но и в предишното гробище не бях забелязала надгробни камъни. — Нашите предци са погребани тук — каза Агустин и се прекръсти. — В такива нощи, когато

пълната луна скъсява разстоянието между гробовете и рисува бели сенки по стволовете на дърветата, се чуват жални стенания и дрънчене на вериги. Наоколо се разхождат мъже с отсечените си глави в ръце. Това са призраците на робите, които, след като са изкопали дълбоки ями, за да заровят богатствата на господарите си, са били обезглавени и погребани заедно с всичкото злато. Но не бива да се плашиш — побърза да добави той. — Те искат само глътка ром. Дадеш ли им малко ром, ще ти кажат къде са заровили съкровищата. Има и призраци на монаси, умрели с богохулство на уста, които сега искат да се изповядат за греховете си, но няма кой да ги чуе. Тук са и духовете на пиратите, дошли чак в Чуао да търсят златото на испанците — подсмихна се и добави с поверителен тон: — Има и самотни призраци, които подсвиркват на минувачите. Те са най-безобидни. Не искат много. Самотните призраци искат само някой да каже вместо тях „Отче наш".

Мерседес Пералта, която държеше в ръка някакъв корен, бавно вдигна глава. Тъмните й очи се спряха на моите.

— Агустин има неизчерпаем запас от истории — каза тя. — Украсява ги до безкрайност. Агустин стана и разкърши тялото и крайниците си. Останах с впечатление, че няма кости.

Тръшна се пред доня Мерседес и зарови глава в скута й. — По-добре да тръгваме — каза тя и нежно го погали по главата. — След няколко дни ще

изпратя мусюа при теб. — Но аз лекувам само деца — възрази Агустин и ме изгледа тъжно, сякаш се извиняваше. — Тя няма нужда от лечение — засмя се доня Мерседес. — Иска само да те погледа как

лекуваш и да чуе историите ти.

22 Подскочих. Нещо шумно тупна на леглото в краката ми. Кучето, което спеше наблизо, вдигна

глава и наостри уши, но като не чу друго освен мърморенето и ругатните ми, отново отпусна муцуна на предните си лапи. За миг се почувствах страшно объркана; не можех да разбера къде се намирам. Но щом чух тихото монотонно мърморене на доня Мерседес, си спомних, че съм в дома на брата на Леон Чирино, в малко градче на един час път от Курмина. Лежах на походното легло, което бяха разпънали за мен в кухнята. Бях докарала тук посред нощ Леон Чирино и доня Мерседес, защото трябваше да проведат специален сеанс за брат му.

Затворих очи, наместих се на неудобната възглавница и потънах в сън, унесена от успокояващия глас на лечителката. Усетих как звуците ме обгръщат. Бях потънала в сън, когато ме събуди повторно тупване.

Излинялото одеяло, с което бях завита, се беше събрало около врата ми. Понадигнах се, за да го оправя, и изкрещях — на коленете ми седеше котката на Агустин.

— Защо винаги пищиш, когато виждаш котката ми? В гласа му, дошъл от тъмнината, прозвучаха шеговити нотки. Седнал с кръстосани крака на

края на леглото ми, Агустин посегна да хване котката си. — Дойдох да те пазя от кучето — обясни той, като надничаше в лицето ми с блестящите си

сини очи. — Всъщност кучетата не спят нощем. Ако отвориш очи в тьмното, ще видиш, че животното те наблюдава през цялата нощ. Затова ги наричат пазачи. Засмя се на собствената си шега. Отворих уста да кажа нещо, но от устните ми не излезе нито звук. Протегнах ръка, но Агустин и котката започнаха да се отдалечават, докато накрая изчезнаха. Може би всички са отвън, помислих си аз, и излязох на двора сред утринните сенки. Нямаше никой. Погледнах часовника си. Бяха минали само два часа, откакто доня Мерседес, Леон Чирино и аз бяхме пристигнали тук. Дадох си сметка, че съм спала съвсем малко, и се върнах в леглото. Завих се презглава с одеялото и заспах. Събудих се от гласове, музика и аромат на кафе. Надвесен над газовата печка, Леон Чирино слушаше радио и прецеждаше прясно сварено кафе през платнен филтър.

— Добре ли спа? — попита, като ми направи знак да седна до него.

72

Седнах с него на голяма квадратна маса, покрита с чисто нова мушама. Напълни две чаши до половината с кафе и сипа в тях обилно количество тръстиков ликьор.

— За подсилване — заяви той и побутна към мен порцеланова чаша, от която се вдигаше пара. Уплаших се, че мога да се напия, затова колебливо отпих две-три глътки. Чашата беше със златен ръб, а от външната страна имаше нарисувани рози. Леон Чирино сипа в своята още кафе и ликьор.

— Доня Мерседес казва, че си ясновидец — започнах аз. — Ще ми кажеш ли какво ми е отредила съдбата?

Надявах се, че внезапният ми въпрос ще предизвика откровен отговор. — Мила моя — отвърна ми той с онова очарователно снизхождение, което по-възрастните хора

проявяват към далеч по-младите от тях. — Аз съм стар приятел на доня Мерседес. Живея с нейните призраци и спомени. Споделям самотата й.

Плю през зъби, после извади две цигари от пакета на масата и затъкна едната зад ухото си. — Върви да видиш Агустин — посъветва ме старецът. — Той започва отрано. Ще ти покажа

пътя. — Всъщност не отговори на въпроса ми — отбелязах, без да се подвеждам от желанието му да

ме изведе от къщата. На лицето му се изписа злобно учудване. — Аз не мога да кажа какво ти е отредила съдбата — заяви той. — Ясновидците само бегло

зърват неща, които не разбират, и съчиняват останалото. Хвана ме за ръка и буквално ме издърпа навън. — Нека ти покажа пътя до дома на Агустин — повтори Леон Чирино. Посочи пътека, която

криволичеше надолу по склона на хълма. — Тръгнеш ли по тази пътека, ще стигнеш до града. Там всеки ще ти каже къде живее Агустин.

— Ами доня Мерседес? — попитах. — Довечера ще минем да те вземем — отговори той, после се наведе към мен и със

заговорнически шепот добави: — Двамата с доня Мерседес цял ден ще се занимаваме с делата на брат ми.

Чуруликането на птиците по дърветата и ароматът на зрелите плодове манго, които сияеха сред тъмните листа като кюлчета злато, изпълваха въздуха. Добре утъпканата пътека, която се спускаше по склона, премина в широка улица без настилка и отново тръгна да се изкачва по хълмовете в другия край на обления в слънчева светлина град.

Жените, които метяха циментовите тротоари пред ярко боядисаните си къщи, спряха за миг, за да отвърнат на поздрава ми.

— Можете ли да ми кажете къде живее знахарят Агустин? — попитах една от жените. — Разбира се — отвърна тя и опря брадичка на ръцете си, с които бе обхванала края на

дръжката на метлата. На висок глас — без съмнение, за да задоволи любопитството на съседите си — жената ме упъти към къщата, измазана със зелен хоросан, в самия край на улицата.

— На покрива й има голяма антена. Не можете да я подминете. Като понижи гласа си до шепот, тя ме увери, че Агустин можел да лекува всичко — от безсъние

до ухапване от змия. Дори ракът и проказата не можели да му се опрат. Младите му пациенти винаги се оправяли.

Почуках два пъти на пътната врата, но никой не се обади. — Влизайте направо — провикна се младо момиче, което се показа на прозореца на къщата

отсреща. — Агустин не може да ви чуе. Той е отзад в къщата. Последвах съвета й и влязох във вътрешния двор. Надникнах във всяка от трите стаи, които

също излизаха на двора. Освен по един хамак, в първите две стаи нямаше нищо. Третата беше всекидневна. По стените висяха календари и картинки от списания. Пред огромния телевизор бяха наредени столове с прави облегалки и диван, покрит с найлон.

По-нататък бе кухнята. След нея имаше ниша и още една стая. Там видях Агустин. Седеше зад голяма маса. Когато се приближих, той се усмихна, стана и се почеса по главата, а другата си ръка пъхна дълбоко в джоба на износените си панталони цвят каки. На бялата му риза имаше кръпки, а краищата на отрязаните му ръкави, оставени неподгънати, се бяха разръфали.

— Това е работният ми кабинет! — гордо възкликна Агустин и описа кръг с протегнатата си ръка. — Тук си имам всичко. Тъкмо се канех да отварям. Пациентите ми влизат през страничната врата. Тя носи късмет.

73

Стаята, добре осветена и проветрявана от два прозореца, които гледаха към хълмовете, миришеше на дезинфектант. На всички стени висяха нелакирани и небоядисани лавици. По тях стояха грижливо наредени и старателно надписани флакони, шишенца, бурканчета и кутийки с различни размери, пълни със сушени корени, парчета кора, листа и цветове. На етикетите бяха написани не само общоприетите наименования на билките, но и научните им означения на латински.

Масата бе украсена с ръчна резба и стоеше срещу отворените прозорци. По лакираната й повърхност бяха наредени бутилки, чаши, чукала с хавани, книги и две везни. Леглото и дългото три фута разпятие в ъгъла, под което на триъгълна полица гореше свещ, не оставяха никакво съмнение, че съм влязла в работния кабинет на знахар, а не на старомоден аптекар.

Спокойно, без да се суети, Агустин донесе друг стол от кухнята и ме покани да наблюдавам работата му. Отвори щастливата странична врата, за която ми бе казал преди това. В съседната стаичка стояха три жени и четири деца.

Времето минаваше неусетно. Агустин първо изследваше бурканче с урина, донесено от майката на болното дете. След като всяка жена разкажеше за симптомите на детето си, знахарят се заемаше „да чете по водите". Мирисът, цветът и видът на микробите, или влакънцата, както той предпочиташе да ги нарича и които твърдеше, че вижда с невъоръжено око, се подлагаха на щателен анализ, преди да бъде определена диагнозата. Треска, хрема, стомашно разстройство, паразити, астма, алергии, анемия, дори едра и дребна шарка бяха сред най-често срещаните болести, които Агустин твърдеше, че е открил след старателно „четене по водите".

Всяка жена чакаше в почтително мълчание знахарят да помоли за Божията помощ, преди да предпише необходимото лекарство. Той приготвяше свои билкови смеси. Тъй като познаваше съвременните фармацевтични средства и им се доверяваше, Агустин с готовност допълваше своите лекарства с магнезиево мляко, антибиотици, аспирин и витамини, които пресипваше и преливаше в свои опаковки. И той като Мерседес Пералта не определяше сам заплащането си, а оставяше на пациентите да преценят. Тоест те плащаха толкова, колкото можеха да си позволят.

Късният ни обяд, който се състоеше от пиле и банички със свинско, донесени от една съседка, бе внезапно прекъснат от един мъж. Той влезе в кухнята с малко момче на ръце. Момчето, може би шест-седемгодишно, беше порязало прасеца си, докато си бе играло в полето с мачетето на баща си.

С обичайното си спокойствие и увереност Агустин занесе детето на леглото в кабинета и свали набързо направената превръзка, обилно напоена с кръв. Първо почисти дълбоката рана с розмаринова вода, а след това с кислородна вода.

Детето бе сякаш хипнотизирано — трудно беше да се каже дали от спокойните движения, с които знахарят масажираше тревожното му малко личице, или от тихия глас, с който изричаше заклинание. Но само след няколко секунди то заспа. Тогава Агустин премина към най-важната част от лечението си. За да спре кървенето, той наложи на раната лапа от листа, накиснати в бистър раз-твор от захарна тръстика. После приготви мехлем, който, както ни увери, щеше да излекува раната за по-малко от десет дни, без да остане белег.

Като помоли Исус да го напътства, Агустин пръсна няколко капки течност, подобна на мляко, върху черупка на морски охлюв. С бавни ритмични движения захвана да счуква черупката с голямо дървено чукало. След половин час той бе счукал по-малко от половин чаена лъжичка сивкав прах с мирис на мускус.

Отново огледа раната, притисна я с пръсти, за да я затвори, и грижливо намаза разреза с мехлема. Като мърмореше молитва, знахарят сръчно превърза крака с ивици бял плат. С доволна усмивка положи спящото момче в ръцете на баща му и му нареди да го води през ден за смяна на превръзката.

Късно следобед, след като се увери, че няма повече пациенти за деня, Агустин ме разведе из градината си. Лечебните му билки растяха на стройни лехи и квадратни парцели, подредени също така грижливо, както и бурканчетата и шишенцата по масата и лавиците в работния му кабинет. В далечния край на градината до бараката за инструменти стоеше стар газов хладилник.

— Не го отваряй! — извика Агустин и здраво стисна ръката ми. — Как бих могла? — запротестирах аз. — Заключен е с катинар. Какви тайни криеш вътре? — Магии — прошепна той. — Знаеш, че се занимавам с магия, нали? — тонът му беше

присмехулен, но лицето му бе сериозно. — Аз съм специалист по лекуване на деца и омагьосване на възрастни.

— Наистина ли се занимаваш с магия? — попитах недоверчиво.

74

— Не ставай глупава, мусюа — смъмри ме Агустин. Помълча малко, после заяви: — Доня Мерседес сигурно ти е казала, че другата страна на знахарството е вещерството. Те вървят заедно, защото едното е безполезно без другото. Аз лекувам деца. Омагьосвам възрастни — той почука по хладилника. — Много ме бива и в двете. Доня Мерседес казва, че някой ден ще омагьосвам същите хора, които съм лекувал като деца — като забеляза смутеното ми изражение, се усмихна. — Не мисля, че ще го правя. Но само времето ще покаже.

Реших да се възползвам от доброто му настроение и му казах онова, над което бях мислила цял ден — че съм го видяла и съм говорила с него насън.

Агустин ме изслуша внимателно, но погледът му не издаде нищо. — Не мога точно да определя какво беше това — продължих, — но не беше сън! Отчаяна от нежеланието му да ми отговори или да ми даде обяснение, аз настоях поне да каже

нещо. — Толкова те харесвам, че исках да разбера дали наистина си медиум — отвърна той усмихнат.

— Сега знам, че си медиум. — Мисля, че ми се подиграваш — заявих още по-отчаяна. Агустин вдигна вежди озадачен. — Сигурно е ужасно да имаш големи крака. — Големи крака? — заекнах от недоумение и погледнах надолу към сандалите си. — Краката

ми са абсолютно пропорционални на ръста ми. — Трябва да са по-малки — отсече Агустин и притисна устните си с пръсти, сякаш искаше да

сдържи усмивката си. — Краката ти са твърде големи. Затова винаги живееш в действителността. Затова искаш всичко да ти се обяснява — в гласа му се долавяха подигравателни нотки, примесени със състрадание, което по никакъв начин не ме успокояваше. — Вещерството се подчинява на закони, които не могат да се покажат или повторят емпирично, за разлика от другите природни закони. То е самият акт на убеждаване на разума да надскочи себе си или, ако искаш, да се промуши под себе си.

Засмя се и ме побутна. Препънах се и той бързо ме улови за ръка, за да не падна. — Сега видя ли, че краката ти са твърде големи? — попита Агустин и се разсмя. Чудех се дали не се опитва да ме хипнотизира, защото се взираше в мен, без да мига. Не можех

да откъсна поглед от очите му. Приличаха на две капки вода, които сякаш ставаха все по-големи и по-големи, поглъщаха всичко наоколо. До мен достигаше единствено гласът му.

— Магьосникът избира да бъде различен от това, което е научен да бъде — продължи той. — Трябва да проумее, че магьосничеството е за цял живот. Чрез него той като паяк преде нишки. Нишки, които предават призованите сили на нещо възвишено и загадъчно. Човешките постъпки водят до безкрайна, огромна мрежа от последици; магьосникът приема и наново тълкува тези после-дици по магически начин.

Агустин доближи лице до моето и понижи гласа си до едва доловим шепот. — Магьосникът притежава абсолютна власт над действителността. Държи я в здрава хватка,

толкова здрава, че може да я променя по какъвто си иска начин, за да я подчини на изкуството си. Но никога не забравя каква е или каква е била действителността.

Без да каже нито дума повече, той се обърна и се запъти към всекидневната. Бързо тръгнах след него. Агустин се отпусна на дивана и кръстоса крака, точно както го бях

видяла да прави на леглото ми. Усмихна ми се и потупа мястото до себе си. — Хайде да се позанимаваме с истинска магия — каза, взе дистанционното и включи огромния

телевизор. Нямаше време за повече въпроси. В следващия миг ни наобиколиха няколко засмени съседски

деца. — Всяка вечер идват тук за час-два да погледат телевизия с мен — обясни той. — По-късно ще

имаме време да поговорим. След тази първа среща се превърнах в страстен почитател на Агустин. Привличаха ме не само

лечителските му умения, но и завладяващата му личност, затова направо се нанесох в една от празните стаи в къщата му. Разказа ми безброй истории, включително и онази, която Мерседес Пералта искаше да чуя.

* * * Стреснат от нечий тих стон, Агустин отворил очи. На снопа светлина видял паяк, който висял

75

на невидима нишка, спусната от изронения тръстиков таван чак до пода, където той лежал свит на кълбо като коте. Посегнал към паяка, смачкал го между пръстите си и го изял. Въздъхнал и още по-силно притиснал колене към гърдите си — утринният хлад се процеждал през пукнатините в остарелите от времето пръстени стени.

Агустин не помнел колко дни или седмици са минали, откакто майка му го довела в тази изоставена порутена колиба, по чиито тавани като незапалени крушки висели прилепи, а хлебарките пъплели безспирно ден и нощ. Знаел само, че оттогава бил гладен, че голите охлюви, паяците и скакалците, които ловял, не успявали да облекчат мъчителната болка в подутия му корем.

Агустин отново чул слабия стон. Той идвал от тъмния ъгъл в отдалечения край на стаята. Видял призрака на майка си — седнала на дюшека с полуотворена уста, тя търкала голия си корем. Яхнала дюшека, сякаш бил магаре, голата й сянка се движела нагоре-надолу по изцапаната със сажди стена.

Само няколко часа по-рано видял майка си да се бие с някакъв мъж. Видял как тънките й крака като черни змии стискали туловището на мъжа — силно, до задушаване. А когато чул пронизителния вик на майка си, след който настъпила тишина, продължила до края на нощта, разбрал, че мъжът е спечелил битката. Тя била мъртва.

Агустин затворил уморените си очи, щастлив от мисълта, че вече е сирак. Бил в безопасност. Щели да го отведат в мисията. Без да обръща внимание на призрачните въздишки, на смеха и шепота на майка си, които витаели из стаята, той отново заспал.

Силен стон раздрал утринната тишина. Агустин отворил очи и притиснал юмрук към устните си, за да не изкрещи: видял същия мъж от изминалата нощ да седи на дюшека.

Не го познавал. Да, знаел със сигурност, че е от Ипайри. Смътно си спомнял, че го е виждал да говори с майка му на площада. Дали жените от малкото селце на хълмовете не са го изпратили, за да вземе Агустин? Или може би да го убие? Не може да бъде. Сигурно е сънувал ужасен сън.

Мъжът се изкашлял, за да прочисти гърлото си, и плюл на земята. Гласът му изпълнил стаята: — Днес ще те отведа оттук. Но не мога да взема момчето. Защо не го оставиш при

протестантите? Знаеш, че там имат място за гледане на деца; дори да не го вземат, поне ще го хранят. Когато чул дрезгавия глас на майка си, Агустин разбрал, че е напълно буден. Вече бил сигурен,

че тя не е призрак. — Протестантите не вземат деца, които не са сираци — отговорила майка му. — Не можех да

направя нищо друго, освен да доведа момчето в тази изоставена колиба. Чакам го да умре. — Познавам една жена, която ще го вземе — казал мъжът. — Тя ще знае какво да прави с него.

Вещица е. — Вече е твърде късно. Да бях го дала на вещица още когато се роди. Една вещица в Ипайри го

искаше. Даваше му някакви отвари и му окачаше амулети по китките и врата, уж да го пазят от беди и болести. Сигурна съм, че тя омагьоса момчето. Тази вещица е виновна за всичките ми нещастия.

Майка му помълчала малко; после добавила със сподавен шепот, сякаш се бранела от невидим враг:

— Страхувам се от вещици. Ако сега отида при вещица, тя ще разбере, че не давам храна на момчето. Ще ме убие.

По бузите на Агустин потекли сълзи; спомнил си времето в Ипайри, когато майка му го стискала в прегръдките си. Обсипвала го с целувки и му казвала, че очите му са като късчета небе. Но когато жените в съседните колиби забранили на децата си да играят с него, майка му станала друг човек. Престанала да го докосва и да го целува. Накрая престанала и да му говори.

Един следобед в колибата им се втурнала жена с мъртво дете на ръце. — Сини очи на черно лице — викнала тя на майка му, — това е дело на дявола. Той е самият

дявол. Уби детето ми с лошите си очи. Ако ти не се отървеш от него, аз ще го направя. Същата вечер майка му побягнала с него към хълмовете. Агустин бил убеден, че тази жена е

направила магия на майка му да го намрази. Силният глас на мъжа прекъснал размислите на момчето. — Няма нужда ти да го водиш при вещицата. Мога да намина у тях и да й кажа да вземе детето

тази вечер. Дотогава ще сме заминали. Ще те отведа далеч оттук, където никоя вещица няма да те намери — обещал мъжът.

Майка му дълго мълчала; после отметнала глава назад и избухнала в истеричен смях. Станала от дюшека и плътно се загърнала в мръсното одеяло. Заобиколила счупената маса и няколкото щайги, пръснати наоколо, и отишла в другия край на стаята.

76

— Погледни го — изсъскала тя и кимнала към ъгъла, където Агустин лежал свит на кълбо и се преструвал, че спи. — Само на шест години е, а прилича на зъл демон. Косата му е окапала. Тялото му е покрито със струпеи. Коремът му се е издул от паразити. И пак е жив. Няма дрехи. Спи без одеяло. Но не е хванал дори хрема — обърнала се към мъжа, който седял на дюшека. — Не виждаш ли, че наистина е самият дявол? Дяволът ще ме намери, където и да отида.

Очите на майка му блестели под разчорлената й коса. — Само като си помисля, че съм откърмила дявола, разтрепервам се от страх и погнуса. Бръкнала в една ниша в стената, където била скрила царевичните питки, донесени от мъжа

миналата вечер. Дала му една, а друга захапала и седнала до него на дюшека. С монотонен глас, сякаш била в транс, заговорила за това как Агустин бил сменен още при

раждането. — Някоя от акушерките в болницата е разменила бебето ми с дявола — промълвила тя и тонът

й изведнъж станал гневен: — Всички ми казваха, че ще имам момиче. Коремът ми беше объл, а не заострен. Косата ми беше започнала да капе. По кожата ми имаше петна. Краката ми бяха отекли. Винаги става така, когато носиш момиче. Макар и да знаех, че са го сменили, в началото го обичах. Беше хубав и умен. Никога не плачеше. Проговори, още преди да проходи, и пееше като ангел. Не исках да вярвам на жените в Ипайри, които обвиняваха Агустин, че има лошо око. Дори след като родих мъртво дете, пак не обръщах внимание на приказките на съседите. Мислех си, че са невежи, или по-лошо — че завиждат на момчето заради хубавите му очи. Та къде се е чуло дете да има лошо око? — майка му изяла мекото на питката и захвърлила пресъхналата кора в другия край на стаята. — Но когато мъжът ми умря при злополука във фабриката, трябваше да се съглася с жените. Тя закрила лицето си с ръце и тихо добавила:

— Агустин не е боледувал, откакто се е родил. Трябваше да го оставя в Ипайри на произвола на съдбата. Тогава смъртта му нямаше да ми тежи на съвестта.

— Нека отида да поговоря с жената, за която ти споменах — предложил мъжът с тих, но убедителен глас. — Сигурен съм, че ще го вземе.

Започнал да разказва надълго и нашироко за работата си във фармацевтичната лаборатория. Работел в склада и бил в много добри отношения с началника си. Смятал, че няма да е трудно да го убеди да му даде аванс.

— Като взема пари, двамата с теб ще можем да отидем в Каракас — казал той. Станал и се облякъл. — Чакай ме в лабораторията. Към пет ще свърша работа. Дотогава всичко ще съм уредил. Агустин взел от пода сухата кора хляб. Изнемощял, с треперещи крака тръгнал към тесния

процеп в задната част на колибата, където отдавна нямало врата, и се озовал в някогашната градина. Запътил се към любимото си място — изсъхналата акация, която висяла над клисурата. Седнал на земята, протегнал крака напред и опрял голия си гръб на остатъка от разрушения нисък зид, който някога ограждал двора на колибата.

Мършавата болнава котка, която го следвала през целия път от Ипайри дотук, потъркала рошавата си козина о бедрото му. Агустин й дал една коричка, после я по-бутнал към пръстената стена, от чиито процепи току изскачали гущери и после пак се скривали. Не искал да се раздели с още една кора. И без това никога не успявал да залъже неутолимия си глад — глад, който изпълвал дните и нощите му с натрапчиви мисли и сънища за храна. Той въздъхнал и задрямал.

Събудил се от неочакван полъх на вятъра. Мъртвите листа се въртели в кръг около него. Те се издигали нагоре във въздуха и след това се спускали на кафяви въртележки към клисурата. Агустин чувал ромоленето на поточето долу. Когато валял дъжд, плиткият поток прераствал в бушуваща река, която влачела дървета и мъртви животни от планините към ниското.

Той леко обърнал глава и се загледал в мълчаливите хълмове наоколо. Тънки струйки дим се издигали в небето и се смесвали с движещите се облаци. Толкова близо ли е протестантската мисия? — запитало се момчето. Или може би димът идвал от къщата на онази жена, която не се страхувала да го вземе при себе си. Агустин опрял буза на малката си костелива ръка. Около отворената му уста бръмчали мухи. Той стиснал устни, разтворил крака и се изпикал. Бил гладен. Чувствал как болката го пронизва отвътре, докато отново се унасял в сън.

Когато се събудил, слънцето стояло високо в небето. Котката седяла наблизо и ядяла голям гущер. Момчето допълзяло до нея. Тя ожесточено изсъскала и здраво затиснала с лапа полуизядения гущер. Агустин я ритнал в корема, после взел хлъзгавите вътрешности на влечугото и ги налапал.

77

Огледал се и видял, че майка му го гледа от вратата. — Пресвета Дево! — възкликнала тя. — Той не е човек! — прекръстила се. — Ще вземе да се

отрови. Жената отново се прекръстила и като сключила ръце за молитва, зашепнала: — Господи! Махни го от пътя ми. Направи така, че да умре от естествена смърт, та да не ми

тежи на съвестта. Тя влязла в колибата, вдигнала дюшека и извадила отдолу единствената си рокля. Погалила я и

нежно я притиснала към тялото си, после я изтръскала и много грижливо я положила на дюшека. Агустин с любопитство наблюдавал как майка му пали огън в огнището. Като си тананикала

тихичко, тя взела кафето и бучките захар, които държала в един кафез, окачен високо на стената. Приискало му се да изяде една бучка захар. Опитал се да стане, но изведнъж усетил гадене, подпрял се на лакти и повърнал несдъвканите вътрешности на гущера. По хлътналите му бузи потекли солени сълзи. Започнал да се дави и от треперещите му устни излезли пяна и стомашен сок. Той отъркал устата и брадичката о раменете си, за да се избърше. С болезнен стон направил опит да се изправи, но се проснал на земята.

Ромоленето в клисурата го обвило като мек воал. Когато ноздрите му се изпълнили с приятен аромат и чул майка си да казва, че му е направила сладко кафе, Агустин разбрал, че сънува. Сухите му устни се свили в гримаса. Искал да се усмихне; чул я да се смее с онзи пронизителен, рязък, доволен смях, който така добре познавал. Чудел се дали ще облече червената си рокля и ще отиде при мъжа във фармацевтичната лаборатория.

Той отворил очи. На земята до него стояла малка консервена кутия, пълна с кафе. От страх, че видението може да изчезне, момчето протегнало ръка, взело кутията и я поднесло към устата си. Без да обръща внимание на изгарящата болка по устните и езика, Агустин изпил на бързи глътки силното и много сладко кафе. То прояснило главата му и пропъдило усещането за гадене.

Той замечтано се загледал в дъждовните нишки в далечината. За секунди тъмни облаци, поръбени със злато, изпълнили небето. Хълмовете се обагрили в пурпурни петна, а небето станало черно като дим. От дъното на клисурата се надигнал студен вятър. Последвал оглушителен гръм. Дъждовната вода с ожесточение плиснала от далечните хълмове и запълнила дълбоката клисура. След миг от небето закапали едри тежки капки.

Агустин станал, вдигнал лице към небето, протегнал ръце и с наслада посрещнал успокояващия хлад на дъжда, който го измил. Подтикван от необясним импулс, той влязъл в къщата и вдигнал роклята от дюшека. Стиснал я с треперещи ръце, изтичал до ръба на клисурата и хвърлил дрехата долу. Вятърът я понесъл като хвърчило и я приземил на оголения клон на стара акация, която растяла на стръмния склон.

— Дявол! Чудовище! — изпищяла майка му и се втурнала към него с протегнати напред ръце. Вятърът бясно мятал косите й и скривал с тях лицето й. Сякаш хипнотизирана от оглушителния шум на водата долу, тя застанала между момчето и веещата се рокля. В очите й блестяла омраза, от гняв не можела да промълви и дума. После полека тръгнала надолу към голия клон на акацията, като се държала за корените и тревите, които растели по склона.

Скрит зад един дънер, Агустин я гледал като зашеметен. Тя се спускала ловко и енергично по хлъзгавата стръмнина. Ще стигне до роклята на всяка цена, помислил си той. Изпитал гняв и страх. Оставали й само няколко инча, за да я стигне. Протегнала ръка, колкото могла. Докоснала роклята с върховете на пръстите си, но в този миг се подхлъзнала и паднала в пропастта.

Ужасеният й писък се смесил с шума на бушуващите води и вятърът ги понесъл надалеч. Агустин се приближил до ръба. Очите му блестели. Той видял как тялото на майка му

безпомощно се носи по мътнокафявата вода към морето. Бурята отшумяла. Дъждът спрял. Вятърът утихнал и доскоро бурната вода в клисурата отново потекла спокойно с обичайното си тихо ромолене.

Агустин влязъл в колибата, легнал на дюшека и се завил с тънкото мръсно одеяло. Усетил допира на груба мокра котешка козина; животното търсело топлината на тялото му. Той се завил презглава и потънал в дълбок сън. Не сънувал нищо.

Когато се събудил, било нощ. През отворената врата се виждала луната, заклещена между голите клони на старата акация.

— Да вървим — промърморило момчето и погалило котката. Чувствало се силно. Сторило му се, че лесно ще изкачи хълмовете. Изпитвал смътната

78

увереност, че двамата с котката няма да се изгубят и ще намерят или протестантската мисия, или къщата на жената, която не се страхува да го вземе при себе си.

23 Мерседес Пералта връхлетя в стаята ми, седна на леглото и се намести удобно. — Разопаковай багажа си — каза. — Вече няма да ходиш при Агустин. Той замина на

годишното си пътуване до отдалечените краища на страната. Съобщи го с такава увереност, сякаш току-що беше говорила с него по телефона. Но аз знаех,

че никъде наоколо няма телефон. В този миг в стаята влезе Канделария с поднос, на който се мъдреше любимото ми лакомство:

желе от гуава с няколко резенчета бяло сирене. — Знам, че не е като да водиш духовни беседи с Агустин пред телевизора — отбеляза тя, — но

в момента само аз съм ти подръка. Сложи подноса на нощната масичка и седна на другото легло срещу доня Мерседес. Старицата се засмя и ме подкани да изям десерта. Каза, че Агустин е прочут дори в най-

отдалечените, забравени от Бога градчета и че всяка година прави голяма обиколка. Разпростря се надълго и нашироко за дарбата му да лекува деца.

— Кога ще се върне? — попитах. Мисълта, че може никога вече да не го видя, ме изпълни с неизразима тъга. — Не се знае — отвърна доня Мерседес. — След шест месеца, може би дори повече. Прави го,

защото чувства, че има голям дълг. — Към кого? Тя погледна Канделария, после двете обърнаха очи към мен, сякаш би трябвало да знам

отговора. — Вещиците научават по особен начин за тези дългове — каза накрая старицата. — Лечителите

се молят на светците, на Пресветата Дева и на нашия Господ Исус Христос. Вещиците се обръщат към силата, извикват я със заклинанията си.

Стана от леглото и закрачи из стаята. Тихо, сякаш говореше на себе си, тя продължи да разказва, че макар и Агустин да се моли на светците, той има дълг към нещо по-висше, нещо нечовешко.

Доня Мерседес помълча малко, като се взираше в мен. Лицето й беше непроницаемо. — Агустин винаги е знаел за съществуването на тази висша сила, още от дете — продължи тя.

— Казвал ли ти е, че онзи мъж, който трябвало да отведе майка му, го намерил полумъртъв на пътя в една. непрогледна дъждовна нощ и го доведе при мен?

И без да дочака отговора ми, бързо добави: — Тайната на успеха на Агустин е, че той живее в хармония с висшата сила. Постига я чрез

своето лечение и магии. Отново направи кратка пауза и погледна в тавана. — Тази висша сила е направила подарък на Агустин и Канделария — продължи доня Мерседес

и обърна очи към мен. — Помагала им е от мига на раждането им. Канделария плаща част от дълга си с това, че ми прислужва. Тя е най-добрата прислужница.

Тя тръгна към вратата. Преди да излезе от стаята, погледна към Канделария и мен и загадъчно се усмихна.

— Мисля, че до известна степен и ти дължиш нещо на висшата сила — каза. — Затова се постарай с всички сили да върнеш дълга си към нея.

Доста време седяхме в мълчание. Двете жени ме гледаха в очакване. Хрумна ми, че очакват от мен да направя очевидната за тях връзка. Канделария беше родена за вещица, Агустин — за магьосник.

Когато заговорих, доня Мерседес и Канделария ме изслушаха с грейнали лица. — Агустин е способен да прави свои връзки — обясни старицата. — Той е свързан пряко с

висшата сила, която е едновременно колелото на късмета и сянката на вещицата. Или нещо, което кара колелото да се върти.

79

24 Двете с Канделария седяхме една срещу друга на кухненската маса на слабата светлина от

крушката, която висеше на тавана. Тя изучаваше лъскавите фотографии в списанието, което й бях купила; аз записвах текста от касетите си.

— Чу ли някой да чука на предната врата? — попитах, като свалих слушалката от ухото си. Без да обръща никакво внимание на думите ми, Канделария посочи една снимка на блондинка. — Не мога да реша кое момиче ми харесва повече — размишляваше на глас тя. — Ако изрежа

тази, ще съсипя снимката от другата страна. Там има брюнетка, която върви по улицата и води тигър на каишка.

— Аз бих запазила тази с тигъра — предложих. — По-нататък в списанието има много блондинки.

И като докоснах ръката й, добавих: — Чуваш ли? Някой чука на вратата. Бяха й необходими няколко секунди, за да откъсне очи от списанието, и още малко, за да

осъзнае, че наистина отвън има някой. — Кой може да е в този късен час? — промърмори тя незаинтересовано и отново заби поглед в

лъскавите страници на списанието. — Може би е пациент — отвърнах и погледнах часовника си. Наближаваше полунощ. — Не, скъпа — спокойно отбеляза Канделария и вдигна очи към мен. — Никой не идва по това

време. Хората знаят, че доня Мерседес не лекува никого посред нощ, освен ако не е спешен случай. Преди да успея да й възразя, че случаят може наистина да е спешен, последва ново, по-

настоятелно почукване. Втурнах се към предната част на къщата. За миг се спрях пред кабинета на лечителката, като се

колебаех дали да уведомя Мерседес Пералта, че някой чука на вратата. Тя вече три дни не излизаше от работната си стая. Денонощно палеше свещи на олтара, пушеше

пура след пура и в захлас редеше нечленоразделни молитви, докато стените започваха да кънтят. Не отговаряше на никакви въпроси. Но все пак като че ли се радваше на посещенията ми, когато й носех храна или влизах да й напомня, че трябва да си почине няколко часа.

Ново почукване ме накара да се втурна към предната врата, която Канделария винаги залостваше, щом навън станеше тъмно. Ненужна предпазливост, защото ако някой поискаше да влезе, винаги можеше да го направи през кухнята.

— Кой е? — попитах, преди да дръпна желязното резе. — Gente de pas, мирни люде — отговори мъжки глас. Изненадах се, защото човекът с едва

доловим чужд акцент използваше архаичен израз от времената на испанските конквистадори. Автоматично

отговорих, както следва при подобни реплики: — Слава на Пресветата Дева. И отворих вратата. Високият беловлас мъж, който стоеше облегнат на стената, ме изгледа така стъписано, че аз

избухнах в смях. — Това домът на Мерседес Пералта ли е? — попита той неуверено. Кимнах и се вгледах в лицето му. Беше не толкова набръчкано, колкото изпито, съсипано сякаш

от мъка или болка. Прозрачносините му очи бяха хлътнали от старост и грижи. — Мерседес Пералта тук ли е? — попита мъжът и надникна зад мен в слабо осветения

коридор. — Тук е — отвърнах. — Но не приема толкова късно. — От четири часа обикалям града и се чудя дали да дойда — каза той. — Трябва да я видя. С

нея сме стари приятели или стари врагове. Трогната от тревогата и отчаянието в гласа на човека, аз го поканих да влезе. — Тя е в работната си стая — казах. — По-добре да й съобщя, че сте дошли да я видите. Застанах пред него и се усмихнах окуражително. — Как се казвате? — Не й съобщавайте — помоли той и ме дръпна за ръката. — Нека отида сам. Знам пътя.

80

Мъжът тромаво закуцука през вътрешния двор и продължи по коридора. Спря за секунда пред работната стая на доня Мерседес, после изкачи двете стъпала и влезе вътре.

Тръгнах след него, готова да изслушам упреците на старицата за неочакваното нахлуване. За миг помислих, че си е легнала. Но когато очите ми свикнаха с тъмнината, видях, че седи на своя стол с висока облегалка в далечния ъгъл на стаята. Светлината на единствената свещ, която гореше на олтара, едва забележимо очертаваше силуета й.

— Федерико Мюлер! — прошепна тя, като го гледаше паникьосана. Сякаш не вярваше на очите си, разтьрка ги няколко пъти с ръце. — Как е възможно? През всичките тези години те мислех за мъртъв.

Посетителят неловко падна на колене, зарови лице в скута й и зарида отчаяно като дете. — Помогни ми, помогни ми — повтаряше той през плач. Бързо тръгнах към вратата, но замръзнах на място, когато го чух да пада на пода с тъп звук. Исках да повикам Канделария, но доня Мерседес ме спря. — Невероятно! — възкликна тя с треперещ глас. — Всичко се нарежда изведнъж като с

вълшебна пръчка. Това е човекът, за когото ми напомняш. Ти ми го върна. Понечих да й кажа, че не виждам никаква прилика между този старец и мен, но доня Мерседес

ме изпрати в спалнята й за кошницата с лечебните билки. Когато се върнах, Федерико Мюлер още лежеше свит на земята. Старицата се опитваше да го свести.

— Доведи Канделария — каза. — Не мога сама да се оправя с Федерико Мюлер. Канделария беше чула суетенето и вече стоеше на вратата. Влезе в стаята. В погледа й се

четеше недоверие, примесено с истински ужас. — Той се е върнал — промърмори тя и се приближи към Федерико Мюлер. Прекръсти се, после

се обърна към доня Мерседес и попита: — Какво искаш да направя? — Душата му се отделя от тялото — отвърна старицата. — Прекалено слаба съм, не мога да я

върна. Канделария приклекна и сръчно изправи тялото на Федерико Мюлер до седнало положение.

Прегърна го по мечешки изотзад. Костите на гърба му изпукаха, сякаш се трошаха на стотици парченца.

Подпря го на стената. — Много е болен — съобщи ми тя. — Мисля, че е дошъл тук да умре. Канделария се прекръсти и излезе от стаята. Федерико Мюлер отвори очи. Бързо се огледа, после се вторачи в мен, сякаш ме молеше да го

оставя насаме с доня Мерседес. — Мусюа — каза тя със слаб глас, когато тръгнах да излизам от стаята, — след като ти го върна

в живота ми, трябва да останеш. Неловко заех обичайното си място на табуретката. Той заговори, без да се обръща конкретно

към някого. Часове наред бърбореше нечленоразделно. Мерседес Пералта го слушаше внимателно. Поглъщаше всяка негова дума, сякаш Федерико Мюлер говореше най-важните неща на света.

След като потокът му от думи секна, в стаята се възцари тягостна тишина. Доня Мерседес бавно се надигна и запали свещ пред статуетката на Пресветата Дева. Като стоеше пред олтара, тя приличаше на древна дървена статуя. Лицето й бе неподвижно като маска. Само очите й бяха живи, изпълнени със сълзи. Запали пура и започна да дърпа дълбоко, сякаш черпеше сила от дима и из-пълваше с нея гърдите си.

Восъкът на свещта се топеше и пламъкът се засилваше. Той хвърляше неземни отблясъци върху чертите на лицето й. Тя се обърна към Федерико Мюлер. Тихо замърмори заклинание и започна да масажира първо главата му, а после раменете му.

— Можеш да направиш с мен каквото поискаш — каза мъжът и притисна дланите й към слепоочията си.

— Иди във всекидневната — каза доня Мерседес с колеблив шепот. — След малко ще дойда и аз. Ще донеса валерианов разтвор. Ще те приспи.

Тя се усмихна и оправи косата му. Федерико Мюлер несигурно мина през вътрешния двор и тръгна по коридора. Слабото ехо от

стъпките му изпълни къщата. Мерседес Пералта отново се обърна към олтара, но не можа да го стигне. Олюля се и щеше да

падне, но аз скочих и я хванах. Усетих, че тялото й трепери неудържимо и разбрах какъв силен стрес

81

е изживяла и колко тежко й е било да се владее. Часове наред беше успокоявала Федерико Мюлер. През това време сякаш само той се вълнуваше, а у нея не забелязах и следа от вълнение.

— Мусюа, кажи на Канделария да се приготви — каза доня Мерседес на влизане в кухнята, където седях и пишех. — Ще ни закараш с твоя джип.

Бях сигурна, че Канделария отново е заспала, затова веднага тръгнах към стаята й. Там я нямаше. Вратата на гардероба й зееше широко отворена. Виждаше се овалното огледало на вратата и всичките й дрехи. Те бяха подредени не само по цвят, но и по дължина. Тясното й легло с паянтова дървена рамка и дюшек от конски косъм стоеше между два шкафа с книги — любовни романи и фотоалбуми, пълни със снимки, изрязани от списания. Навсякъде цареше безупречен ред.

— Готова съм — обади се Канделария зад гърба ми. Стреснах се и се обърнах. — Доня Мерседес иска... Не ме остави да довърша, а ме бутна напред по коридора към стаята ми. — Погрижила съм се за всичко — увери ме тя. — Тичай да се облечеш. Нямаме много време. На път за стаята си надзърнах във всекидневната. Федерико Мюлер спеше най-спокойно на

дивана. Доня Мерседес и Канделария вече ме чакаха отвън в джипа. На небето нямаше луна, не проблясваше нито една звезда, но нощта беше приятна, тиха и тъмна. От хълмовете подухваше прохладен ветрец.

Като следвах указанията на Канделария, с двете жени тръгнахме да обикаляме домовете на хората, които редовно посещаваха спиритичните събирания. Както обикновено, аз ги чаках отвън. С изключение на Леон Чирино, не познавах лично никого от останалите, но знаех къде живее всеки от тях. Чудех се дали не се уговарят за нов сеанс, защото двете се отбиваха съвсем за кратко в къщите на хората.

— А сега карай към дома на Леон Чирино — каза Канделария, след като настани доня Мерседес на задната седалка.

Стори ми се ядосана. Непрекъснато говореше за Федерико Мюлер. Макар да изгарях от любопитство, не обръщах внимание на привидно несвързаните й възклицания. Бях твърде заета да наблюдавам лицето на доня Мерседес в огледалото за обратно виждане. То изглеждаше смутено. Старицата няколко пъти отваряше уста да каже нещо, но вместо това поклащаше глава и се заг-леждаше през прозореца, сякаш търсеше помощ и успокоение в нощта отвън.

Леон Чирино много се забави, докато отвори вратата. Вероятно беше дълбоко заспал и му трябваше дълго време, за да чуе нетърпеливото и силно хлопане на Канделария. Отвори вратата и обгърна гърдите си с ръце, за да се предпази от хладния влажен бриз, подгонил зората към хълмовете. В очите му се четеше тревога.

— Федерико Мюлер е в къщата ми — каза доня Мерседес, като изпревари поздрава му. Той не каза нито дума, но личеше, че е дълбоко потресен. Стоеше нерешително. Устните му

потрепваха, а очите му блестяха изпод белите гъсти вежди от гняв или от напиращи сълзи. Леон Чирино ни направи знак да го последваме към кухнята. Настани доня Мерседес в един

хамак близо до печката, после направи кафе. Всички мълчахме. След като сипа по чашка на мен и на Канделария, той помогна на Мерседес Пералта да седне,

застана зад нея и започна да разтрива тила й. Постепенно премина към врата, раменете и ръцете и така стигна до стъпалата. Звуците на мелодичния напев и заклинанието му изпълниха стаята, ясни като светлината на изгряващото слънце, спокойни и неизразимо самотни.

— Само ти знаеш как да постъпиш — каза й Леон Чирино и й помогна да се изправи. — Искаш ли да дойда с теб?

Тя кимна, прегърна го и му благодари за това, че й е предал от силата си. Когато се обърна към масата, на устните й блуждаеше загадъчна усмивка. Старицата спокойно отпи от кафето си.

— Сега трябва да отидем при моя компадре4 — каза и ме хвана за ръката. — Моля те, закарай ни до дома на Ел Мочо5

— Лукас Нунес? — попитах аз, като погледнах и към тримата. Те кимнаха, но никой не каза нито дума. Помнех как веднъж Канделария ми бе споменала за кръстника на осиновеното дете на доня Мерседес. Беше казала, че човекът се обвинявал за смъртта на Елио.

.

4 Compadre (исп.) — кръстник на детето ми или баща на кръщелника ми. — Бел. прев 5 Осакатеният (исп.). —Бел. прев.

82

Когато пристигнахме в малкото крайбрежно градче, където живееше Лукас Нунес, слънцето вече блестеше високо над планините. Въздухът бе горещ и солен от близостта на морето, ухаеше на цъфнали мимози. Главната улица, по която бяха наредени ярко оцветени къщи в колониален стил, малка църква и площад, опираше в кокосова плантация. Отвъд нея беше морето. То не се виждаше, но вятърът донасяше шума на вълните, които се разбиваха в брега.

Къщата на Лукас Нунес се намираше на една от страничните улички, които не бяха истински улици, а по-скоро широки пътеки, покрити с камъни. Доня Мерседес почука леко по вратата и без да дочака отговор, отвори и влезе в мрачна влажна стая.

Заслепена от ярката слънчева светлина навън, в първия момент с мъка успях да различа силуета на мъж, седнал на дървена маса в малко дворче в задната част на къщата с книга в скута. Той ни погледна така отчаяно, че ми се прииска да избягам навън. Колебливо стана и без да пророни нито дума, прегърна доня Мерседес, Леон Чирино и Канделария. Беше висок и мършав; бялата му коса бе подстригана толкова късо, че кожата на главата му тъмнееше отдолу.

Изпитах внезапна болка, когато погледнах ръцете му и разбрах защо са го нарекли Ел Мочо. Всичките му пръсти бяха отсечени до горната става.

— Федерико Мюлер е у дома — тихо каза доня Мерседес. — Тази мусюа ми го доведе. Лукас Нунес бавно се обърна към мен. Малкото му лице бе така напрегнато, очите му блестяха

толкова силно, че се отдръпнах. — Роднина ли му е? — попита той с дрезгав глас, сякаш вече бе забравил за присъствието ми. — Мусюа никога не е познавала Федерико Мюлер — отбеляза лечителката. — Но го доведе в

дома ми. Лукас Нунес се облегна на стената. — Щом е дошъл в дома ти, ще го убия — произнесе той със сподавен шепот. Доня Мерседес и Леон Чирино го хванаха подръка и го поведоха към една от стаите. — Кой е този Федерико Мюлер? — попитах Канделария. — Какво е направил? — Мусюа! — нетърпеливо възкликна тя. — През цялото ни пътуване дотук ти говорих за

всички ужасни неща, които Федерико Мюлер е сторил. Изгледа ме стъписана и поклати недоверчиво глава. Въпреки настойчивите ми молби да

повтори казаното Канделария не обели и дума повече за Федерико Мюлер. Когато се прибрахме у дома, вместо да легне да си почине, доня Мерседес помоли мен и

Канделария да отидем с нея в работната й стая. Там запали седем свещи на олтара, бръкна зад диплите на синята мантия на Пресветата Дева и извади револвер.

Гледах я ужасена и слисана. Тя погали оръжието. Усмихна ми се и пъхна револвера в ръцете ми.

— Не е зареден — каза. — В деня на пристигането ти извадих всички патрони. Тогава мислех, че повече няма да имам нужда от оръжие; не знаех, че ще ми го доведеш.

Отиде до стола си, въздъхна тежко и седна. — Държа тук този револвер от почти тридесет години — продължи доня Мерседес. — Исках да

убия с него Федерико Мюлер. — И сега трябва да го сториш! — процеди през зъби Канделария. — Знам какво ще направя — каза старицата, без да обръща внимание на забележката й. — Ще

се грижа за Федерико Мюлер до края на живота му. — Всемогъщи Боже! — възкликна Канделария. — Да не си си изгубила ума? Доня Мерседес ни изгледа втренчено и в очите й проблеснаха детинска невинност, надежда и

топлота. Вдигна ръка, за да ни накара да млъкнем. — Ти доведе Федерико Мюлер в дома ми — каза ми тя. — И сега знам, че няма за какво да му

се сърдя. Няма нищо за прощаване, нищо за разбиране. И той се върна единствено за да ме накара да го проумея. Затова никога вече няма да говоря за постъпките му. Тогава беше мъртъв, но сега не е.

25 В къщата имаше няколко празни стаи, но Федерико Мюлер предпочете да спи в тясната ниша

до кухнята. Там имаше място само за походно легло и нощна масичка. Той категорично отхвърли предложението ми да го закарам до Каракас, за да събере багажа си.

Каза, че вече нищо от покъщнината му няма стойност за него. Все пак изрази благодарност, когато по

83

настояване на доня Мерседес му купих няколко ризи, чифт панталони цвят каки и тоалетни принадлежности.

Така Федерико Мюлер се присъедини към домакинството ни. Доня Мерседес го глезеше. Угаждаше му. Всеки ден, сутрин и следобед, го лекуваше в работната си стая. И всяка вечер го караше да пие валерианов разтвор с ром.

Той никога не излизаше от къщата. През цялото време лежеше в хамак на двора или разговаряше с доня Мерседес. Канделария се правеше, че не го забелязва; Федерико Мюлер се държеше по същия начин не само с нея, но и с мен.

Един ден обаче ми заговори на немски; отначало колебливо, като полагаше неимоверни усилия да подрежда думите. Но скоро си възвърна увереността и никога повече не размени с мен нито дума на испански. Това го промени коренно. Сякаш проблемите му, каквито и да бяха, отшумяха заедно със звуците на испанските думи.

Отначало Канделария проявяваше умерено любопитство към чуждия език. Започна да задава въпроси на Федерико Мюлер и в края на краищата се поддаде на природния му чар. Той я научи на няколко детски песнички на немски и Канделария ги пееше по цял ден с безупречно произношение. А на мен повтаряше отново и отново онова, което бе казал на доня Мерседес в нощта на пристигането си.

Както всяка друга нощ, Федерико Мюлер се събудил с викове. Седнал в леглото, опрял гръб в рамката и направил усилие да пропъди лицето от съня си; то винаги го гледало съвсем отблизо с жестоки присмехулни искрици в очите и златните скоби на зъбите му блестели в широко отворената уста. Зад него се виждали лицата на другите хора, които постоянно населявали кошмарите му: лица, изкривени от болка и страх. Те пищели, агонизирали, молели за пощада. Всички, освен нея. Тя не пи-щяла. Не отвръщала поглед. Този поглед бил непоносим.

Федерико Мюлер изстенал и притиснал юмруци към очите си, сякаш се заканвал на миналото. Тези кошмари го измъчвали от тридесет години насам, спомените и виденията го следвали неотлъчно с ужасяваща яснота.

Уморен, той се пъхнал обратно под завивките. Нещо невидимо, но доловимо блуждаело из стаята. Не му давало да заспи. Федерико Мюлер отметнал одеялото и без да пали лампата, се втурнал към прозореца и дръпнал завесата.

Гледал като зашеметен как бялата влажна светлина на изгряващото слънце прониква в стаята. Широко отворил очи, за да се увери, че не сънува. Както често ставало, тя изникнала от безформената светлина и седнала до работната му маса, откъдето препарираните птици го гледали безизразно с мъртвите си стъклени очи. Той бавно пристъпил към силуета. Жената бързо се разсеяла, подобно на сянка, и изчезнала безследно.

Камбаните на близката църква и забързаните стъпки на стариците, тръгнали за ранната служба, отекнали по безмълвните улици. Познатите звуци го успокоили и Федерико Мюлер решил, че днешният ден ще бъде като всички други. Измил се и се избръснал, после направил сутрешното си кафе и закусил прав до печката. Почувствал се много по-добре и седнал да се занимава с птиците си. Някакво смътно безпокойство, неясен страх му пречели да довърши работата си по совата, която един клиент бил поръчал за този следобед. Федерико Мюлер облякъл хубавия си костюм и излязъл да се поразходи.

В този ранен час градът бил ведър и спокоен. Човекът бавно закуцукал по тясната уличка. Кварталът на Каракас, в който живеел, бил чужд на бурния дух на промени, характерен за останалите райони на столицата. От време на време Федерико Мюлер поздравявал минувачите, без да спира и да ги заговаря. Чувствал се някак защитен сред тези стари улици с едноетажни къщи в колониален стил, оживени от детски смях и гласове на жени, които седели пред пътните врати и си шушукали.

Отначало хората много го одумвали, но той не си правел труда да им дава обяснение за присъствието си в града. Знаел, че със своята сдържаност буди догадки и подозрения у съседите си.

С течение на времето, както можело да се очаква, интересът на хората към него постепенно намалял. Сега те го смятали за ексцентричен старец, който си изкарва хляба с препариране на птици и не обича да го безпокоят.

Федерико Мюлер забелязал отражението си в огледалото на една витрина. Винаги когато виждал отражението си, той с изненада откривал, че изглежда твърде стар за годините си. Нямало и следа от високия загорял хубавец с руси къдрици. Макар че бил само на тридесет, когато се заселил в този квартал на Каракас, сега изглеждал към шестдесетте; преждевременно остарял, с един

84

безполезен крак, побеляла коса, дълбоки бръчки и мъртвешка бледност, която не изчезвала независимо от това колко време прекарвал на чист въздух.

Федерико Мюлер поклатил глава и продължил пътя си към площада. Там седнал на една пейка. Наблизо вече седели неколцина старци, подпрели глави с ръце, всеки потънал в спомените си. В несподелената им самота имало нещо необяснимо тревожно. Той станал и се отдалечил. Закуцукал нататък по оживените улици.

Слънцето светело ярко. Очертанията на сградите вече били изгубили отчетливостта си от ранната сутрин, а шумът на улиците сякаш засилвал трептенето на маранята над града. Отново, както и много пъти преди това, Федерико Мюлер се озовал пред същата автогара. Погледът му се спрял на едно мургаво лице сред тълпата.

— Мерседес — прошепнал той, макар и да знаел, че това не може да е тя. Сторило му се, че жената го е чула, защото изведнъж го погледнала право в очите — бърз, но изпитателен поглед, който го изпълнил със страх и надежда. После тя се изгубила сред тълпата.

— Не видяхте ли да минава висока мургава жена? — обърнал се Федерико Мюлер към един от многото улични търговци, които сновели из автогарата с окачен на врата поднос, пълен с бонбони и цигари.

— Видях стотици жени — отвърнал човекът и махнал с ръка. — Тук има много. Той хванал Федерико Мюлер за ръка и го обърнал наляво. — Виждаш ли онези автобуси ей-там? Пълни са с жени. Стари, мургави, високи — каквито ти

харесват. Всички отиват към крайбрежните градове. Разсмял се и продължил да снове между чакащите автобуси, като предлагал стоката си. Обзет от необяснима решимост да намери това лице, Федерико Мюлер се качил в един автобус

и тръгнал по пътеката между седалките, като се взирал в лицето на всеки пътник. Хората го гледали в мълчание. За миг му се сторило, че всички лица приличат на нейното. Решил, че трябва да почине малко и седнал на една от празните седалки в края на автобуса.

Далечен тих глас попитал за билета му и го извадил от дрямката. Думите отекнали в главата му. Сънят тегнел над клепачите му; с мъка отворил очи. Погледнал през прозореца. Градът се виждал отзад в далечината. Объркан и смутен, той погледнал към контрольора.

— Нямах намерение да пътувам — запелтечил с извинителен тон. — Влязох само да потърся някого.

Направил кратка пауза, после промърморил на себе си: — Някого, когото се надявах и се страхувах, че ще намеря в този автобус. — Случва се — съчувствено отбелязал човекът. — И без това трябва да платите за целия билет,

по-добре се възползвайте и отидете до Курмина — усмихнал се и го потупал по рамото. — Там можете да се качите на обратния автобус до столицата.

Федерико Мюлер му дал пари. — Кога ще пристигна обратно в Каракас? — попитал. — Към полунощ — неопределено отвърнал контрольорът. — Или по-рано, ако се съберат

достатъчно хора за обратния автобус. Върнал му рестото и продължил нататък по пътеката, за да събере билетите на останалите

пътници. „Това е дело на съдбата. Качих се на този автобус, без да искам" — помислил си Федерико

Мюлер. По лицето му пробягала слаба усмивка. Уморените му клепачи се затворили с надежда и той потънал в дълбок спокоен сън. Ето че съдбата го принуждавала да се изправи срещу миналото си. При спомена за него го обзел непознат досега покой.

Всичко започнало на едно тържество в Каракас. Към него се приближил висшестоящ генерал от правителството, който направо, без заобикалки му предложил да постъпи в тайната полиция. Федерико решил, че събеседникът му е пиян, затова не приел думите му насериозно. Ето защо се изненадал, когато няколко дни по-късно на вратата му почукал офицер от армията.

— Аз съм капитан Серхио Медина — представил се той. В ниския здраво сложен мъж с меден тен и златни скоби на зъбите нямало нищо ужасяващо.

Той убедително заговорил за предизвикателствата на работата, която му предлагали, доброто заплащане, бързото издигане в службата. Поласкан и заинтригуван, Федерико придружил Медина до дома на генерала.

Генералът го потупал фамилиарно по гърба, сякаш били стари приятели, и го завел в кабинета

85

си. — С тази работа ще си спечелите уважение и благодарност в тази страна — казал. — В края на

краищата, тя е ваша и същевременно не е. Така ще имате възможност наистина да станете част от нас.

Федерико кимнал. Не можел да не се съгласи с генерала. Бил шестнадесетгодишен, когато родителите му имигрирали във Венецуела. Под покровителството на правителствена програма те се заселили във вътрешността на страната и захванали да обработват земята, която им била дадена под аренда и на която се надявали един ден да станат собственици. При злополука двамата му родители загинали и Федерико, който не проявявал никакъв интерес към земеделието, станал чирак на един германец зоолог, специалист по препариране на животни. Зоологът го научил на всичко, което знаел.

— Не знам с какво мога да ви бъда полезен — казал Федерико на генерала. — Аз умея само да ловя и да препарирам птици.

Генералът се разсмял гръмогласно. — Драги Федерико — заговорил той, — заниманията ви са идеално прикритие за работата,

която искаме да ви предложим — усмихнал се заговорнически и като се приближил към него, добавил: — Имаме сигурни сведения, че в Курмина действа подривна група. Искаме да разузнаеш повече за тях.

Генералът засиял като дете. — Досега нямахме успех с хората, които изпращахме там. Но вие, приятелю, сте мусюа, който

лови птици. Няма да събудите подозрения. Федерико нямал възможност да откаже. След няколко дни му предоставили чисто нов джип,

пълен с най-съвременни инструменти и химикали, каквито той при други обстоятелства не можел да си позволи.

Федерико винаги проявявал особена предпазливост на хълмовете. Една сутрин обаче видял, че в капаните му е попаднала рядка птица, и скочил от хамака, без да обуе ботушите си. Усетил как нещо го боднало между пръстите. Бил сигурен, че е стъпил на някакъв трън. Но когато усетил остра болка и видял две капчици кръв, разбрал, че го е ухапала змия. Болката бързо обхванала цялото стъпало и запълзяла нагоре по крака.

Спуснал се към джипа, който бил паркиран наблизо, и се разровил из багажа си. Намерил аптечката. Привързал крака си до глезена, после сръчно направил разрези на мястото на двете дупчици и изстискал кръв от раната. Но голяма част от отровата вече била тръгнала по кръвоносните съдове нагоре. Остра болка пронизвала целия му крак чак до тазовата област. Кракът му се подул двойно. Наместил се зад волана и помислил, че така никога няма да стигне до Каракас. Трябвало да потърси помощ в най-близкия град.

Медицинската сестра в лечебницата до площада най-спокойно му съобщила, че нямат серум против змийска отрова.

— Какво да направя? Да умра ли? — извикал Федерико и лицето му се изкривило от болка и гняв.

— Надявам се, че няма да умрете — също толкова спокойно отбелязала сестрата. — Сигурно вече сте се отказали да ходите до Каракас.

Тя го погледнала, като внимателно обмисляла следващите си думи. — Чувала съм за една знахарка. Има най-добрите противоотрови, тайни отвари, с които лекува

ухапване от змии. Сестрата се усмихнала, сякаш се извинявала. — Затова ние рядко се снабдяваме със серум. Повечето пострадали предпочитат да ходят при

нея — тя отново огледала подутия му крак. — Не знам каква змия ви е ухапала, но положението ми се струва тежко. Единственият ви шанс е да отидете при знахарката. По-добре се възползвайте от него.

Федерико никога през живота си не бил посещавал народен лечител, но тогава бил готов да опита всичко. Не искал да умре. Не го интересувало кой ще му окаже помощ.

С помощта на двама клиенти от отсрещния бар сестрата отнесла Федерико до дома на знахарката, който се намирал в покрайнините на града. Сложили го да легне на един диван в задимена стая, където миришело на амоняк.

Федерико дочул звук от драсване на клечка кибрит и отворил очи. През димната завеса видял висока жена да пали свещ на някакъв олтар. На мъждивата светлина лицето й приличало на маска,

86

абсолютно неподвижно, костеливо, с безупречно изпъната кожа, мургава и гладка, блестяща като полирано дърво. Очите й, засенчени от тежки клепачи, го погледнали безизразно.

— Със сигурност ви е ухапала макагуа6

Лечителката придърпала един стол и седнала до него. Много внимателно огледала крака му. Дългите й пръсти леко и нежно докосвали кожата около раната.

— изказала диагнозата си тя и преместила погледа си към крака му. — Дала ви е цялата си отрова. Имате късмет, че медицинската сестра ви доведе тук. За тази отрова няма серум.

— Не бива да се тревожите — казала тя с абсолютна увереност. — Вие сте млад. Ще издържите и на отровата, и на лечението ми.

Обърнала се към масата зад гърба си и взела две големи гарафи, пълни със зеленикаво-кафява течност, гъста като сироп, в която плували корени, листа и змийски вътрешности. От едната изсипала малко в метална чиния, от другата напълнила до половината малко тенекиено канче.

Запалила пура. Дръпнала дълбоко, затворила очи и наклонила глава. Внезапно се навела към крака му и издухала дима, събран сякаш от цялата пура, в разреза, който Федерико бил направил с ножа си. Изсмукала кръвта, после бързо я изплюла и изплакнала устата си с бистра течност със силна миризма. Повторила тази процедура седем пъти.

Видимо изтощена, лечителката опряла глава на облегалката на стола. След няколко секунди замърморила заклинание. Разкопчала ризата му и след като потопила средния пръст на ръката си в пепелта от пурата, прокарала права линия от основата на врата му надолу до половите органи. Със забележителна сръчност го обърнала, вдигнала ризата му и начертала същата линия на гърба му.

— Сега ви разполових — съобщила му тя. — Отровата няма да проникне в другата половина. След това повторила двете линии с още пепел. Въпреки болката, която изпитвал, Федерико се

разсмял. — Сигурен съм, че отровата отдавна се е разпространила по цялото ми тяло — казал. Жената хванала лицето му с длани и го накарала да я погледне в очите. — Мусюа, ако не ми вярвате, ще умрете — предупредила го тя и измила крака му с течността

от металната чиния. После взела тенекиеното канче. — Изпийте го до дъно — наредила лечителката, като го поднесла към устните на болния. —

Ако повърнете, с вас е свършено. Неудържими пристъпи на гадене заплашвали да изхвърлят навън отвратителното питие. — Постарайте се да го задържите в стомаха си — подканила го тя и подложила под врата му

малка правоъгълна възглавничка, натъпкана със сухи царевични зърна. Следяла го внимателно, докато напоявала една кърпа със смес от розова вода и амоняк. — А сега дишайте! — заповядала, като допряла кърпата до носа му. — Дишайте бавно и дълбоко.

В първия миг понечил да се съпротивлява на задушаващия натиск на ръката й, но постепенно се отпуснал, а лечителката започнала да масажира лицето му.

— Стойте далеч от бременни жени. Те могат да премахнат въздействието на противоотровата — заявила тя.

Федерико я погледнал с недоумение, после промърморил, че не познава нито една бременна жена.

Видимо доволна от думите му, Мерседес Пералта се обърнала към олтара, подредила седем свещи около статуетката на Свети Йоан и ги запалила. Мълчаливо се загледала в подскачащите пламъчета, после внезапно отметнала глава назад и занареждала странно неблагозвучна литания. Думите й преминали във викове, гласът й се извисявал и снишавал с равномерността на дишането й. Молитвата звучала нечовешки; карала стените да треперят и пламъците да подскачат. Звукът изпълнил стаята, къщата, дори по-далеч, сякаш искал да достигне някаква далечна сила.

Федерико усетил, че го местят в друга стая. Дните и нощите се слели в едно; той лежал в полусъзнание на дивана ту в гореща треска, ту в ледени тръпки. Щом отварял очи, виждал в мрака пред себе си лицето на лечителката. Червените камъни на обеците й светели като втори чифт очи. С тих мелодичен глас тя пропъждала сенките, страховитите призраци от треската, и те се свивали в ъглите. Или сякаш дошла от света на халюцинациите му, жената разпознавала тези неизвестни сили и му нареждала да се бори с тях.

После измивала плувналото му в пот тяло и го разтривала, докато възвърнел нормалната си 6 Силно отровна южноамериканска змия, Bothrops colombensis. — Бел. прев

87

температура. На моменти Федерико долавял присъствието на още някого в стаята. Други ръце, по-големи и по-силни, но също толкова грижовни като тези на лечителката, придържали главата му, докато тя му казвала със заповеден тон да изпие поредното отвратително на вкус питие, което поднасяла към устните му.

Една сутрин жената му донесла първото ядене — ориз и зеленчуци. С нея влязъл млад човек с китара в ръка.

— Аз съм Елио — представил се той. След това започнал да дрънка на китарата си и да пее шеговита песничка, която разказвала за

преживелиците на болния по време на лечението. Казал, че в деня, когато медицинската сестра от лечебницата довела Федерико у тях, отишъл на хълмовете и с мачетето си убил онази макагуа, която го ухапала. Ако змията останела жива, лекарствата и заклинанията щели да бъдат безполезни.

Една сутрин Федерико забелязал, че зачервеният и подут крак е възвърнал нормалното си състояние. Той взел изпраните си дрехи, окачени на рамката на леглото. Нямал търпение да изпита силите си, затова излязъл на двора. Там заварил лечителката, надвесена над кофа, пълна с вода от розмарин. Започнал мълчаливо да я наблюдава как загребва с ръце от червеникавата течност.

Тя го погледнала усмихната. — Така косата ми няма да побелее — обяснила и няколко пъти прокарала пръсти през

къдриците си. Смутен от внезапното желание, което се надигало в него, Федерико се приближил. Копнеел да

целуне капките от розмаринова вода, които се стичали по лицето и врата й и падали в деколтето на роклята й. Не го интересувало, че тази жена е достатъчно възрастна, за да му бъде майка. Струвала му се без възраст и невероятно съблазнителна.

— Вие спасихте живота ми — промърморил той и докоснал лицето й. Пръстите му запълзели по бузите й, по пълните й устни, по топлата мека шия. — Сигурно сте добавили любовен еликсир към отвратителната отвара, която ме карахте да пия всеки ден.

Тя го погледнала право в очите, но не отговорила. Уплашен от мисълта, че я е смутил, Федерико промърморил някакво извинение. Лечителката поклатила глава и се разсмяла с дрезгав глас, извиращ някъде от дълбините на

гърлото й. Никога не бил чувал подобен смях. Тя сякаш се смеела от цялата си душа, сякаш нищо друго на света не съществувало.

— Можете да останете тук, докато възвърнете силите си — казала и разрошила русите му къдрици. Изпод големите й клепачи проблеснала насмешка, но също и страст.

Месеците се изнизали бързо. Лечителката го направила свой любовник. Но никога не му позволявала да остава в стаята й през цялата нощ.

— Само още малко — молел се той всеки път, като галел копринената й кожа и жадувал тя да се съгласи поне веднъж. Но Мерседес Пералта винаги го пропъждала навън в мрака и със смях затваряла вратата под носа му.

—Може би... ако останем любовници в продължение на три години — винаги му отговаряла тя. Дъждовният сезон почти свършил и Федерико подновил пътешествията си по хълмовете. Елио

ходел с него, отначало да го пази, но скоро и той се увлякъл по ловенето и препарирането на птици. Никога досега Федерико не взимал друг човек със себе си. Въпреки разликата им от десет години, двамата станали най-добри приятели.

Федерико се изненадал от готовността и лекотата, с която Елио понасял дългите часове мълчание, докато чакали някоя птица да падне в капана; и радостта от мързеливите им разходки по студените мъгливи върхове на хълмовете, защото не всеки обичал вятъра и мъглата. Често пъти се изкушавал да разкаже на Елио за капитан Медина, но все не се осмелявал да наруши крехкото ин-тимно спокойствие помежду им.

Федерико изпитвал смътно чувство на вина за безгрижните дни по хълмовете и тайните нощи с лечителката. Той успял да убеди не само Елио и нея, но и самия себе си, че капитан Медина е просто един посредник в Каракас, който продава препарираните му птици на училища, музеи и антикварни магазини.

— Трябва да правиш и друго, освен да ловиш проклетите птици — казал му Медина един следобед, докато двамата пиели бира в местен бар. — Сближи се с пациентите на лечителката. От слухове човек може да научи много интересни неща. При всички случаи блестящата ти маневра ще донесе резултати.

88

Федерико се изненадал и дори се обидил, когато Медина го поздравил за хитрия му ход. Капитанът наистина вярвал, че ухапването на змията е било номер.

— Интелектуалците и образованите хора са тези, които заговорничат срещу диктатурата — казал Федерико.

— Не бедните земеделци и рибари. Те са твърде заети с това да си изкарват хляба. Изобщо не ги интересува какво правителство ги управлява.

— Мусюа, не ти плащам, за да изказваш мнението си — срязал го Медина. — Прави това, което ти е наредено. Завъртял празната бирена халба в ръцете си, погледнал Федерико и добавил шепнешком: — Неотдавна водачът на малобройна, но фанатична революционна групировка избяга от

затвора. Имаме основания да смятаме, че се крие в този район. Медина се разсмял и сложил дясната си ръка на масата. — Пръстите на едната му ръка до горните кокалчета останаха в затвора. Затова го наричат Ел

Мочо. От ранния следобед валял дъжд; нестройното барабанене на капките по прозореца не давало на

Федерико да заспи. Той излязъл в коридора и понечил да запали цигара, когато дочул тихо мърморене. То идвало от работната стая на лечителката.

Знаел, че не е тя. Същата сутрин я бил закарал до съседно градче, където трябвало да присъства на сеанс. Тръгнал на пръсти по коридора. Сред няколкото непознати гласове ясно доловил въодушевения глас на Елио. Отначало не можал да схване много от разговора, но когато чул няколко пъти да повтарят думите „динамит", „строителството на язовира на хълмовете" и „неофициално посещение на диктатора", осъзнал с тревожна яснота, че неволно е подслушал заговор за убийство на главата на военното правителство. Облегнал се на стената. Сърцето му биело ожесточено. Накрая решително изкачил двете стъпала към тъмната стая.

— Елио! Ти ли си? — попитал. — Чух гласове и се разтревожих. В стаята имало няколко души; те мигновено отскочили назад към мрачните ъгли. Елио не

изглеждал ни най-малко притеснен. Хванал Федерико подръка и го представил на мъжа, седнал на стола до олтара.

— Кръстник, това е онзи мусюа, за когото ти разправях — казал. — Той е приятел на семейството. Можем да му се доверим.

Мъжът бавно се изправил. В костеливото му лице имало нещо, което го оприличавало на библейски светец. Широките му скули рязко изпъквали изпод мургавата кожа, а очите му блестели с вледеняващо ожесточение.

— Приятно ми е да се запознаем — произнесъл той. — Аз съм Лукас Нунес. За миг Федерико се втренчил в протегнатата му ръка, после я стиснал. Върховете на всички

пръсти липсвали. — Чувствам, че можем да ви имаме доверие — казал му мъжът. — Елио казва, че сигурно ще

искате да ни помогнете. Федерико кимнал и затворил очи от страх, че гласът и погледът му могат да издадат

вълнението, което изпитва. Лукас Нунес го запознал с останалите от групата. Те един по един стиснали ръката му, после

седнали в полукръг на пода. Слабото мъждукане на свещите на олтара едва осветявало чертите на лицата им.

Федерико внимателно изслушал точните и спокойни аргументи на Лукас Нунес, докато бившият затворник излагал предишната и настоящата политическа ситуация във Венецуела.

— И с какво бих могъл да ви помогна? Лукас Нунес го погледнал тъжно и замислено; лицето му помръкнало под натиска на

неприятните спомени. Но после се усмихнал и казал: — Ако другите са съгласни, можете да закарате на хълмовете малко експлозиви. Всички незабавно се съгласили. Федерико почувствал, че го приемат така бързо и

безапелационно, защото знаят, че е любовник на Мерседес Пералта. Разговорът заглъхвал постепенно, малко по малко, като пляскане с криле на ранена птица.

Приключил след полунощ. Мъжете изглеждали бледи, измъчени. Когато започнали да го прегръщат на прощаване, Федерико усетил, че го побиват ледени тръпки. Те излезли безмълвно от стаята и се изгубили в мрака под хълма.

89

Бил потресен от дяволската ирония на ситуацията, в която се намирал. Последните думи на Лукас Нунес отекнали в ушите му: „Ти си най-подходящият за тази работа. Никой няма да заподозре някакъв мусюа, който лови птици по хълмовете."

Федерико спрял джипа на малка полянка край пътя. Ситен дъждец ръмял над хълмовете, приличал на мъгла, а месецът надничал иззад влажните облаци и обливал в многоцветно сияние целия пейзаж.

Двамата с Елио мълчаливо свалили добре опакования кашон, здраво натъпкан с пръчки динамит.

— Ще го занеса до колибата — казал Елио и се усмихнал успокояващо. — Не гледай толкова тревожно, Федерико. До изгрев слънце ще минират моста.

Федерико го гледал как слиза по стръмната, обрасла с трева пътека, и потъва долу в сенките. Двамата често идвали на това място да търсят диви помаросас7

Федерико седнал на един повален ствол и заровил лице в дланите си. Макар че от време на време изпитвал смътно чувство на вина за това, че приемал щедрото възнаграждение, далеч по-голямо от стойността дори на най-редките птици, които доставял на Медина, той пропъждал всяка мисъл за целта на пребиваването си в този край. Досега всичко му изглеждало като измислено приключение от филм или екзотичен роман. И нямало нищо общо с предателството на хора, които познава и обича, които му вярват.

, силно ароматни плодове, ухаещи на розов цвят. Това били любимите плодове на лечителката.

Искало му се Елио да побърза. Видял джипа на Медина да стои на безлюдно място в покрайнините на града. Капитанът тайно го следял. Федерико му бил разказал всичко. Сега било твърде късно да съжалява.

Внезапна светкавица озарила небето. Той скочил. Последвала оглушителна гръмотевица, която отекнала в дълбините на клисурата. Дъждът се спуснал като дебела завеса и потопил всичко наоколо.

— Ама че глупак съм! — извикал Федерико и тичешком се спуснал по стръмната пътека. Изведнъж ясно осъзнал, че Медина няма да спази обещанието си да пощади лечителката и сина й и че му е обещал това само за да го накара да каже всичко, което знае.

— Елио! — изкрещял Федерико, но викът му бил заглушен от картечен залп и крясъците на стотици подплашени птици, които се вдигнали в тъмното небе.

През няколкото минути, които му били необходими, за да стигне до колибата, умът му се щурал като луд. С опустошителна яснота Федерико видял как животът му в един миг взима фатален обрат. Почти механично се спрял пред безжизненото разкъсано тяло на Елио и заридал. Не чул и не видял как Медина и двама войници влизат в колибата.

Медина закрещял на единия от хората си, но гласът му прозвучал като далечен тих звук. — Проклет глупак! Казах ти да не стреляш! С този динамит можеше да вдигнеш всички ни във

въздуха. — Чух, че някой тича в тъмното — започнал да се оправдава войникът. — Можеше да се окаже

засада. Не вярвам на онзи мусюа! Медина се отдалечил от войника и насочил фенера си право в лицето на Федерико. — По-тъп си, отколкото мислех — изсъскал той. — Какво си въобразяваше? Че всичко е игра? Той наредил на войниците да отнесат кашона с експлозивите към клисурата. Федерико така рязко спрял джипа пред дома на лечителката, че полетял напред и ударил

главата си в предното стъкло. За миг останал като зашеметен при вида на затворената врата, на спуснатите кепенци на прозорците. Между дървените дъски на къщата не се процеждала светлина, но от мили се чували звуците на популярна мелодия по радиото.

Федерико заобиколил къщата и тръгнал към двора. В страничната уличка стоял военен джип. — Медина! — извикал той, тичешком прекосил двора, влязъл в кухнята и се втурнал към

работната стая на лечителката. В крайно изтощение и покруса паднал на земята недалеч от ъгъла до олтара, където лежала и

стенела лечителката. — Тя не знае нищо! — извикал. — Няма нищо общо! Медина отметнал глава назад и се разсмял неудържимо; златните скоби на зъбите му

проблеснали на светлината на свещите, които горели на олтара. 7 Вид ябълка, наричана още малайска розова ябълка (исп.). Латинското ú наименование е Syzygium malaccense. — Бел. прев

90

— За да бъдеш двоен шпионин, трябва да бъдеш много по-съобразителен от мен — казал. — Аз имам опит. Цял живот съм бил хитър и подозрителен — той ритнал Федерико в слабините. — Ако си искал да я предупредиш, трябваше да дойдеш веднага, а не да си губиш времето в оплакване на момчето, което уби.

Двамата войници грабнали лечителката за ръцете и насила я изправили на крака. Полуотворените й очи били зачервени и подути. Устните и носът й били в кръв. Тя се отърсила от хватката им и се огледала из стаята, докато зърнала Федерико.

— Къде е Елио? — попитала. — Кажи й, Федерико — изсмял се Медина и очите му светнали лукаво. — Кажи й как го уби. Като освирепяло животно Мерседес Пералта с последни сили блъснала капитана в олтара,

после се обърнала към един от войниците и посегнала към оръжието му. Войникът стрелял. Лечителката замряла неподвижно с ръце, притиснати към гърдите; опитвала се да спре кръвта,

която се стичала през горния край на роклята й. — Проклинам те до края на дните ти, Федерико. Гласът й преминал в шепот; думите станали неразбираеми. Сякаш едва чуто произнасяла

заклинание. После се свлякла на земята леко, като парцалена кукла. В ума на Федерико пробляснало внезапно решение: в смъртта си можел отново да се събере с

хората, които бил предал. Мислите му се подреждали със светкавична бързина. Решил да изкупи вината си, като убие хората, отговорни за всичко това: себе си и своя съучастник Медина.

Той извадил ловджийския си нож и го забил в сърцето на капитана. Очаквал да го убият начаса, но единият от войниците го прострелял в крака.

С белезници на ръцете, вързани очи и запушена уста го изнесли навън и го вкарали в някаква кола. Чудел се дали слънцето вече е изгряло, защото чул присмехулните крясъци на ято папагали в небето.

Няколко часа по-късно, когато колата спряла, Федерико бил сигурен, че са пристигнали в Каракас. Тикнали го в килия. Признал всичко, което мъчителите му поискали; думите за него били лишени от всякакъв смисъл. Животът му вече бил свършил.

Федерико нямал представа колко време е прекарал в затвора. За разлика от останалите затворници той не броял седмиците, месеците и годините. Всички дни му се стрували еднакви.

Един ден го пуснали на свобода. Било сутрин и навсякъде царяло голямо оживление. Хората по улиците викали, плачели и се смеели. Диктатурата била свалена. Федерико се настанил в един стар квартал на града и отново се заел да препарира птици. Но вече не ходел по хълмовете да ги лови.

26 — Човешката природа е необяснима — отбеляза доня Мерседес. — Знаех, че ще направиш

нещо за мен. Разбрах го в мига, в който те видях за пръв път. И все пак когато направи онова, за което беше дошла, не можах да повярвам на очите си. Заради мен ти завъртя колелото на късмета. Мога да кажа, че си повикала Федерико Мюлер да се върне в обителта на живите. Доведе го обратно при мен със силата на вещерската си сянка.

Понечих да отворя уста, за да възразя, но тя продължи: — През всичките месеци, които прекара в моя дом, ти стоеше под моята сянка, само отчасти,

разбира се; но аз би трябвало да направя връзка с теб, а не ти с мен. Опитах се да изясня нещата. Настоятелно й обясних, че не съм сторила нищо. Но доня

Мерседес не ме слушаше. За да ме разбере по-ясно, аз й подхвърлих една мисъл: че самата тя е направила връзката посредством убеждението, че съм дошла да й донеса нещо.

— Не — отвърна тя и се намръщи. — Твоите разсъждения са погрешни. Това, че търсиш обяснения, които само опростяват нещата между нас, много ме натъжава.

Старицата стана и ме прегърна. — Мъчно ми е за теб — прошепна в ухото ми. Изведнъж се разсмя и веселият звук пропъди

тъгата и. — Не мога да ти обясня как си го направила — каза. - Не става дума за уговорки между хората,

нито за тъмната природа на магията, а за нещо също толкова неуловимо, колкото вечността — тя започна да се запъва в търсене на подходящите думи. — Знам и чувствам, че ти направи връзка с мен.

91

Колко необичайно! Опитвах се да ти покажа как вещиците задвижват колелото на късмета, а ето че ти сама го задвижи заради мен.

— Казах ти, че не вярвам на това — продължих да настоявам аз, напълно убедена в правотата си. Нейната увереност ме накара да се почувствам неудобно.

— Не бъди толкова вироглава, мусюа — отсече доня Мерседес с отегчен тон, който ми напомни за Агустин. — Нещо ти помага да се свържеш с мен. Можеш да кажеш — и няма да сгрешиш, — че си използвала вещерската си сянка, без да го знаеш.

27 Дъждовният сезон беше към края си, но продължаваше всеки следобед да вали като из ведро —

порой, придружен с гръмотевици и светкавици. Обикновено прекарвах дъждовните следобеди с доня Мерседес в стаята й. Тя лежеше в хамака

си и или се чудеше, или не обръщаше внимание на присъствието ми. Когато я питах нещо, старицата ми отговаряше; когато мълчах, и тя мълчеше.

— Пациентите никога не идват след дъжд — отбелязах, загледана в дъждовната пелена от прозореца на спалнята й.

Скоро бурята утихна и по улицата потекоха реки. Три мишелова кацнаха на покрива на съседната къща. Заподскачаха с разперени криле, после застанаха в редица на самото било и се загледаха в слънцето, което надничаше иззад облаците. Полуголи деца наизскачаха от къщите. Пропъдиха с викове мишеловите, после започнаха да се гонят из калните локви.

— Никой не идва след дъжд — повторих аз и се обърнах към доня Мерседес, която седеше мълчаливо в хамака си, кръстосала крак върху крак, и съзерцаваше обувката си с отрязан връх. — Мисля да навестя Леон Чирино — казах и станах от стола си.

— Аз не бих го направила — промърмори тя, като продължаваше да се взира в пръстите на краката си. Вдигна поглед към мен. Очите й гледаха тежко и мрачно. Поколеба се за миг, намръщи се, прехапа устни, сякаш искаше да каже още нещо. Вместо това стана и като ме хвана подръка, ме поведе към работната си стая.

Когато влязохме, доня Мерседес се засуети. Полата й зашумоля от бързите движения. Тя закрачи от ъгъл в ъгъл, като надзърташе по няколко пъти на едни и същи места, прерови всичко на масата, на олтара и в шкафа със стъклените врати.

— Не мога да го намеря — каза накрая. — Какво си изгубила? — попитах. — Може би знам къде е. Старицата отвори уста да каже нещо, но вместо това се обърна към олтара. Запали свещ, а

после и пура. Запухка, докато от пурата остана само угарка. Не откъсваше очи от пепелта, която падаше на металната чинийка пред нея. Рязко се обърна и ме погледна. Аз продължавах да стоя до масата. Тя клекна. Пъхна се под масата и като бръкна зад бутилките, извади дълга златна верига, на която висяха няколко монети.

— Какво... — започнах, но не довърших, защото си припомних нощта, когато доня Мерседес подхвърли веригата високо нагоре и каза: „Когато отново видиш веригата, ще трябва да се върнеш в Каракас." Така и не разбрах дали това беше някакъв номер или просто бях твърде уморена, за да видя кога е паднала. Съвсем бях забравила за монетите, защото оттогава не бях ги виждала.

Мерседес Пералта стана, широко усмихната. Окачи монетите на врата ми и каза: — Виж колко са тежки. От чисто злато са! — Наистина са тежки! — възкликнах аз и ги претеглих в дланта си. Гладки и лъскави, монетите имаха червеникав отблясък, характерен за венецуелското злато.

Бяха различни по размер — от десетцентова монета до сребърен долар. Не на всички имаше религиозни изображения. Някои като че ли изобразяваха индиански вождове от епохата на испанските завоеватели.

— За какво са ти? — За да поставям диагнози — отвърна доня Мерседес. — За да лекувам. Стават за всичко, за

което реша да ги използвам. Тя шумно въздъхна и седна на стола си до масата. Стоях пред нея с веригата на врата си. Исках да я попитам къде да оставя монетите, но бях

92

онемяла от отчаяние. Погледнах я в очите; в тях се четеше безгранична меланхолия и копнеж. — Вече си опитен медиум — промърмори старицата. — Но времето ти тук свърши. От седмица насам се опитваше да ми помогне да призова духа на прабаба й. Заклинанията ми

сякаш бяха изгубили силата си. Не успяхме да призовем духа, който в продължение на месеци ми се бе явявал всяка вечер.

Доня Мерседес се разсмя с тих звънлив смях, който прозвуча странно зловещо. — Духът ни казва, че е време да си тръгваш оттук. Изпълни онова, за което беше дошла — да

завъртиш колелото на късмета заради мен. Аз го завъртях заради теб в нощта, когато те видях на площада от колата на Леон Чирино. Точно тогава пожелах да дойдеш тук. Ако не бях го сторила, ти никога нямаше да ме намериш, независимо кой те бе изпратил при мен. Виждаш ли, аз също използвах вещерската си сянка, за да направя връзка с теб.

Тя събра кутиите, свещите, бурканите и изрезките от плат по масата, подреди ги, взе ги в ръце и внимателно стана от стола си.

— Помогни ми — каза и кимна към шкафа със стъклени врати. След като наредих всичко по полиците, аз се обърнах към олтара и подредих падналите

статуетки на светците. — Част от мен ще бъде винаги с теб — тихо промълви доня Мерседес. — Където и да отидеш,

каквото и да правиш, невидимият ми дух ще те следва. Съдбата е изтъкала невидими нишки и ни е свързала.

Мисълта за това, че тя се сбогува с мен, напълни очите ми със сълзи. Изведнъж ме осени прозрението, че съм я приемала като нещо дадено, че съм я обикнала лесно и безгрижно, както се обиква стар човек. Нямах време да изкажа чувствата си, защото в този момент в стаята влетя непозната старица.

— Доня Мерседес! — извика тя, като притискаше ръце към съсухрените си гърди. — Трябва да помогнеш на Клара. Пак получи пристъп и не мога да я доведа тук. Лежи в леглото си като мъртва!

Жената бърбореше бързо, като кривеше уста, и колкото повече се приближаваше към лечителката, толкова по-високо говореше.

— Не знам какво да правя. Няма смисъл да викам лекар, защото знам, че е поредният й пристъп — тя направи пауза и се прекръсти, после се огледа из стаята и ме забеляза. — Не видях, че имаш пациент — промърмори с разкаяние.

Доня Мерседес й предложи стол и й помогна да седне. — Не се тревожи, Емилия. Мусюа не е пациент. Тя е моя помощничка — обясни лечителката.

После ме изпрати да донеса кошницата й от кухнята. Когато излязох от стаята, чух доня Мерседес да пита Емилия дали лелите на Клара са идвали да

я видят. Забавих се малко, докато дръпна завесата, затова чух отговора на жената. — Тръгнаха си тази сутрин — каза тя. — Бяха у нас почти цяла седмица. Искат да се върнат да

живеят тук. И Луисито беше с тях. Както обикновено, искаше да отведе Клара със себе си в Каракас. Макар че нямах представа какво може да означава това за доня Мерседес, аз знаех, че ще

поиска да включи и къщата в лечението си, защото изпрати Емилия до магазина да купи бутилка lluvia de oro, златен дъжд, бутилка lluvia de plata, сребърен дъжд, и бутилка la mano poderosa, силната ръка. Това бяха екстракти от цветя, които при смесване с вода се използваха за измиване на хора, на които е направена магия, а също и на домовете им. Този ритуал трябваше да се изпълни от самите жертви на магията.

Долината и полегатите склонове в южния край на града, където някога бе расла захарна тръстика, сега бяха промишлени центрове, състоящи се от непривлекателни редици сгради с формата на кутии. Сред тях като реликва от миналото се издигаха останките от хасиендата Ел Ринкон: голяма розова къща с овощна градина.

Двете с доня Мерседес дълго стояхме и се взирахме в нея, в олющената боя, затворените врати и спуснатите кепенци на прозорците. Отвътре не се чуваше нито звук. Нито лист не трепваше в градината.

Влязохме през главния портал. Полуразрушеният висок зид, който ограждаше имота, заглушаваше шума от движението по широките улици наоколо, а високите дървета спираха пряката слънчева светлина.

— Мислиш ли, че Емилия се е върнала? — прошепнах, смутена от призрачната тишина, от следобедните сенки, които лежаха на широката алея.

93

Без да отговори, доня Мерседес отвори вратата на къщата. Силен порив на вятъра донесе мирис на гнило и затрупа краката ни с паднали листа. Тръгнахме по широк коридор, който ограждаше сенчест и прохладен вътрешен двор. От фонтан с пълничко ангелче, вдигнало на ръцете си плоска чиния, струеше вода.

Завихме и продължихме по друг коридор покрай множество стаи. Полуотворените врати откриваха гледки на разнородни мебели, подредени по най-причудлив начин. Виждах дивани и фотьойли, покрити с чаршафи, навити килими и различни статуи. На стените бяха подпрени овални огледала, портрети и картини, които сякаш чакаха да ги окачат отново. Доня Мерседес ни най-малко не се смущаваше от хаотичната обстановка в къщата и само свиваше рамене в отговор на забележките ми.

С увереността на човек, свикнал да идва тук, тя влезе в просторна мрачна спалня. Точно по средата стоеше широко легло от махагон, покрито с мрежи против комари, фини като утринна мъгла. На прозорците висяха тъмни и тежки завеси, а огледалото на тоалетната маса бе покрито с черен плат. Миризмата на горяща лой, тамян и светена вода ме наведе на мисълта за църква. Навсякъде имаше книги: разпилени безредно по пода, леглото, двата фотьойла, нощната и тоалетната маса, дори на обърнатото с дъното нагоре нощно гърне.

Мерседес Пералта запали лампата на нощната масичка. — Клара — тихо каза тя, като отметна мрежата против комари. Очаквах да видя дете, но вместо това с изненада зърнах пред себе си млада жена, може би към

тридесетте. Седеше подпряна на високата дъска на кревата, а ръцете и краката й стърчаха като на парцалена кукла, небрежно захвърлена на леглото. Пищната й фигура бе набързо загърната в червен копринен китайски халат с бродирани дракони. Въпреки небрежния й вид тя бе зашеметяващо красива, с високи полегати скули, чувствени пълни устни и мургава кожа, която изглеждаше като полирана до блясък.

— Негрита Кларита — повика я доня Мерседес, хвана я за рамото и леко я разтърси. Младата жена стреснато отвори очи — като човек, който се е събудил след кошмарен сън, —

после се дръпна назад. Зениците й бяха огромни. По бузите й потекоха сълзи, но лицето й остана безизразно.

Доня Мерседес събори книгите на земята, сложи кошницата си в долния край на леглото, извади една кърпа, напръска я с със силно ароматна вода и амоняк — любимото й лекарство — и я притисна към носа на жената.

Духовната инжекция, както я наричаше доня Мерседес, сякаш не подейства на младата жена, защото тя само леко помръдна.

— Защо не ме оставите да умра на спокойствие? — попита уморено и раздразнено. — Не говори глупости, Клара — каза старицата и се зарови в кошницата си. — Когато човек е

готов да умре, аз с удоволствие му помагам да се приготви за вечния си сън. Има болести, които умъртвяват тялото, но твоят смъртен час още не е настъпил.

След като намери онова, което търсеше, тя стана и ми направи знак да се приближа. — Остани при нея. Скоро ще се върна — прошепна в ухото ми. Почувствах се неловко, като я видях да излиза от стаята, после обърнах поглед към леглото и

забелязах мъртвешки неподвижното лице на жената. Тя сякаш не дишаше; но сякаш долови изпитателния ми поглед: клепачите й бавно се вдигнаха и сънливо затрепкаха от мъждивата светлина. Жената взе четката за коса от нощната масичка.

— Ще ми срешеш ли косата? — помоли тя. Аз се усмихнах, кимнах и взех четката. — Един или два пъти? — попитах, докато прокарвах четката по дългата й къдрава коса отново

и отново, за да разплета възелчетата. Също като на доня Мерседес и Канделария, и нейната коса ухаеше на розмарин. — Какво ще кажеш за едно хубаво основно сресване?

Клара не отговори. Тя се взираше съсредоточено, но отнесено в отсрещната стена, където висяха снимки в овални рамки в съседство с палмови клонки, наредени във формата на кръст.

Обърна се и ме погледна с изкривено от болка лице. Ръцете и краката й затрепераха неудържимо. Лицето й потъмня, започна да се задъхва и направи опит да се отблъсне от дъската на леглото.

Изтичах към вратата, но тъй като се страхувах да я оставя сама, не посмях да изляза от стаята. Няколко пъти повиках доня Мерседес, но отговор не последва. Предположих, че малко чист въздух няма да навреди на Клара, затова отидох до прозореца и дръпнах завесата. Отвън все още блестяха

94

последните лъчи дневна светлина. От тях листата на овошките трепкаха в различни цветове, които подгониха сенките в стаята. Но от топлия бриз, нахлул през прозореца, Клара се почувства още по-зле. Тялото й се затресе в конвулсии; както трепереше и се задушаваше, тя се просна на леглото.

Уплаших се, че може да страда от епилепсия и да си прехапе езика, затова се опитах да пъхна четката за коса между тракащите й зъби. Това я ужаси. Зениците на очите й се разшириха още повече. Върховете на пръстите й станаха пурпурночервени, а от бясното туптене на сърцето й подутите вени на врата й запулсираха.

Бях толкова объркана, че не знаех какво да правя. Грабнах златните монети, които още висяха на врата ми, и ги залюлях пред очите й. Не се ръководех от определена мисъл или идея; това бе чисто машинална реакция.

— Негрита Кларита — замърморих аз, както по-рано бях чула да прави доня Мерседес. Клара направи усилие да вдигне ръка. Наведох веригата, за да я стигне. Тя тихо изстена, вкопчи

се в монетите и ги притисна към гърдите си. Сякаш под въздействието на някаква магическа сила, подутите вени на врата й възвърнаха нормалното си състояние. Дишането й стана по-равномерно. Зениците й придобиха обичайните си размери и тогава забелязах, че очите й не са черни, а светлокафяви, като кехлибар. На устните й, пресъхнали и залепнали за зъбите, се появи слаба усмивка. Клара затвори очи, пусна монетите и легна на една страна.

Доня Мерседес влезе толкова бързо, сякаш изникна от сенките в стаята, и застана до леглото. В ръцете си държеше голямо алуминиево канче, пълно с миризлива течност. Под мишницата си стискаше връзка вестници. Здраво стиснала устни, тя ми направи знак да мълча, после остави канчето на нощната масичка, а вестниците — на пода. Взе златната верига от леглото и усмихната я окачи на врата си.

Замърмори молитва, запали свещ и отново се зарови в кошницата си, докато намери малка почерняла бучка тесто, увита в листа. Търкулна я между дланите си и направи от нея топче, после го пусна в канчето. Тестото се разтвори моментално със съскащ звук. Доня Мерседес разбърка течността с пръст и след като я опита, поднесе канчето към устните на Клара.

— Изпий го до дъно — заповяда тя. Мълчаливо, със странно отнесено изражение на лицето, старицата гледаше как болната изпива

течността на големи глътки. На лицето на Клара се появи едва доловима усмивка. Усмивката неочаквано премина в дрезгав

смях и завърши с уплашен брътвеж, от който не успях да разбера и дума. След няколко секунди тя се просна на леглото и зашепна извинения. Молеше за прошка.

Без ни най-малко да се смущава от внезапния изблик на болната, доня Мерседес се надвеси над нея и започна да масажира кожата около очите й, като описваше с пръсти равномерни кръгове. Премина към слепоочията, после с резки движения слезе надолу и разтри цялото й лице, сякаш сваляше от него някаква маска. Сръчно търкулна Клара към ръба на леглото. После, като се увери, че главата й виси точно над вестниците на пода, силно я натисна по гърба и болната повърна.

Доня Мерседес кимна одобрително и разгледа тъмната купчинка на пода, уви я във вестниците и омота вързопа с канап.

— Сега трябва да заровим това отвън — каза тя и с ловко движение вдигна Клара от леглото. Грижливо избърса лицето й и стегна колана на халата й.

— Мусюа — обърна се към мен лечителката, — хвани Клара за другата ръка. Като подхванахме младата жена от двете страни, ние бавно тръгнахме по коридора към двора.

Слязохме по широките циментови стъпала, които водеха към терасиран склон, засаден с овощни дървета. Там доня Мерседес ме накара да изкопая дълбока дупка и зарови в нея вързопа. Клара седеше на каменните стълби и ни наблюдаваше безучастно.

За шест последователни дни Клара укрепна. Всеки следобед точно в шест часа откарвах доня Мерседес в Ел Ринкон. Тя лекуваше болната по един и същи начин. Всеки лечебен сеанс завършваше под някоя овошка със заравяне на вързопа от вестници, който с всеки ден ставаше все по-малък.

На шестия, последен ден, колкото и да се опитваше, Клара не успя да повърне. Въпреки това доня Мерседес я накара да зарови празния вързоп от вестници.

— Сега ще се оправи ли? — попитах аз на връщане. — Лечението приключи ли? — Отговорът и на двата въпроса е „не съвсем" — каза лечителката. — От утре ти ще ходиш

сама при Клара всеки ден. Това е част от лечението й — тя нежно ме потупа по рамото. — Накарай я да говори с теб. Ще й се отрази много добре. А и — добави, сякаш й бе хрумнало в последния

95

момент — на теб също ще се отрази много добре. С дрехи и кутия за обувки в ръка Клара изтичала по коридора към банята. Там пуснала всичко

на пода, после съблякла нощницата си и се заела да изучава отражението си в огледалните стени. Приближила се, за да види дали напъпилите й гърди са пораснали през изминалата нощ. Тя се навела да преброи няколкото косми по венериния си хълм и на лицето й цъфнала доволна усмивка. Като си тананикала някаква мелодия, Клара завъртяла крановете за топлата и студената вода над огромната вана във формата на мидена черупка, после отишла до тоалетната масичка и разгледала множеството шишета, подредени върху мраморната й повърхност. Тъй като не можела да реши кой от теловете или солите за вана да използва, тя изсипала във водата по малко от всяко шише.

За миг се загледала в мехурчетата на надигащата се пяна. Колко различен бил животът й в Пириту! Трябвало да ходи за вода до реката или до новата чешма, построена от общината край пътя, и после да я носи на хълма в метални бидони.

Изминала само една година от пристигането й в Ел Ринкон, но й се струвало, че винаги е живяла в тази голяма стара къща. Не полагала усилия да забрави предишния си живот в Пириту. Но спомените й започвали да избледняват като видения насън. Помнела само лицето на баба си и скърцането на любимия й люлеещ се стол по пръстения под в онзи последен ден от живота си в колибата.

— Вече си почти голяма, Негра — казала баба й. Лицето й изглеждало по-старо и уморено от когато и да било друг път. В този миг детето

осъзнало, че единственият близък човек, когото има на света, ще умре. — Ето какво прави с нас възрастта — продължила старицата, доловила мисълта му. — Когато

тялото е готово да умре, човек не може да направи нищо друго, освен да легне и да затвори очи. Вече размених люлеещия се стол за ковчег, а колибата — за християнско погребение.

— Но, бабо... — Тихо, дете — прекъснала го бабата. От джоба на полата си извадила носна кърпа, развързала

възелчето в единия й край и преброила няколкото монети, които пазела за краен случай. — Ще ти стигнат да отидеш до Ел Ринкон.

Тя погалила с пръсти лицето на детето, после сресала дългата му къдрава коса. — Никой не знае кой е баща ти, но майка ти, моята дъщеря, е извънбрачно дете на дон Луис.

Скоро след раждането ти тя замина за Каракас. Отиде да търси щастието си, но щастието няма нужда да се търси.

Гласът й заглъхнал; старицата изгубила мисълта си. След дълго мълчание продължила: — Сигурна съм, че дон Луис ще те признае за своя внучка. Той е собственикът на Ел Ринкон.

Сега е стар и самотен. Взела ръцете на детето в своите, притиснала ги към набръчканите си бузи и целунала голямата

бенка с форма на листо на дясната й длан. — Покажи му я. Свещта, която горяла пред черната статуетка на Исус, потънала в мъгла. Момичето обърнало

поглед към леглото в ъгъла, към кошницата, пълна с колосани неизгладени дрехи, към ръчната количка, в която возела баба си. За последен път очите й се спрели на старата жена. Облегната в люлеещия се стол, тя се взирала с празен поглед в далечината. Смъртта вече била сложила своя отпечатък върху лицето й.

Слънцето залязвало, когато шофьорът на автобуса оставил детето пред незабележимата сводеста врата, вградена в зида, който опасвал Ел Ринкон. То влязло и тръгнало нагоре по терасирания склон, където растели овошки, засадени на равни разстояния една от друга. Изведнъж спряло и замряло неподвижно пред гледката на малко дръвче, покрито с бели цветове.

— Това е ябълково дърво — обадил се нечий глас. — А ти коя си? Откъде си дошла? За миг на момичето се сторило, че дървото говори, но после забелязало, че до него стои старец. — Паднах от ябълковото дърво — казало то и протегнало ръка за поздрав. Изненадан от официалния жест, старецът се загледал в ръката на детето. Вместо да я стисне,

той я взел в своята с дланта нагоре. — Странно — промърморил и очертал с палец бенката във формата на листо. — Коя си ти? — Мисля, че съм вашата внучка — отвърнало момичето с надежда. Старецът й харесал от пръв поглед. Изглеждал крехък, със сребристобяла коса, която рязко

контрастирала със загорялото му лице. От носа към ъгълчетата на устата му се спускали две дълбоки

96

бръчки. Запитала се дали са се появили от грижи и тежка работа, или от много смях. — Кой те изпрати тук? — попитал той, като продължавал да гали с палец едрата бенка. — Баба ми, Елиса Гомес от Пириту. Някога е работила тук. Почина вчера сутринта. — А ти как се казваш? — попитал старецът, като се вгледал в лицето й, в големите очи с цвят

на кехлибар, изящния нос, пълните устни и решителната брадичка. — Наричат ме Ла Негра... — несигурно започнала тя, смутена от изпитателния му поглед. — Ла Негра Клара — довършил той. — Така се казваше баба ми. Беше мургава като теб. За да избегне неловкото мълчание след думите си, старецът закрачил с нея около ябълковото

дърво. — Когато го донесох със себе си от Европа, беше голямо колкото стрък магданоз. Хората ми се

присмиваха, казваха, че такова дърво не може да вирее в тропиците. Сега е вече старо. Не израсна много на височина, не роди и плодове. Но всяка година се покрива с бели цветове.

Той замислено се загледал в нежните цветчета; после очите му се спрели на напрегнатото детско лице и човекът казал:

— Наистина, все едно че си паднала от ябълковото дърво. Това означава, че нищо не идва даром.

Гласът на Емилия прекъснал размишленията на Клара. — Негра-а-а! — извикала тя и надникнала през вратата на банята. — Побързай, дете. Чух

бръмчене на кола по пътя. Клара бързо излязла от ваната, избърсала се и още неизсъхнала, се пъхнала в любимата си

рокля — жълта с бродирани маргаритки по яката, ръкавите и колана. Погледнала се в огледалото и се подсмихнала. Роклята я правела да изглежда още по-мургава, но Клара се харесвала с нея. Не се съмнявала, че братовчед й Луисито също щял да я хареса. Щял да прекара цялото лято в Ел Ринкон. Тя не го познавала. Миналото лято бил в Европа с родителите си.

Щом чула шум на двигател, Клара се втурнала по коридора към всекидневната. Тъкмо навреме: през отворения прозорец видяла как по алеята се задава ослепителна черна лимузина. С любопитство огледала униформения шофьор и едрата жена в бяло, които слезли от колата.

Двамата със сериозни физиономии се заели да разтоварват безкрайно количество куфари, кутии, кошници и клетки за птици. Те мълчаливо внесли всичко в къщата, без да обръщат внимание на Емилия, която изтичала навън, за да им предложи помощта си. Преди да са свършили, по пътя се разнесло силно продължително бибиткане. След секунди се появила втора кола, голяма, черна и бляскава като първата.

От вратата на шофьора слязъл нисък дебел мъж, облечен в бежова гуаябера8

— Дон Луис! — провикнал се Раул. — Докарах дъщерите ви, трите грации!

, шапка тип панама и тъмни панталони, пъхнати в ботуши, чиято нова твърда кожа скърцала. Клара знаела, че това е Раул, важен човек от правителството, зет на дядо й.

Той се поклонил ниско, като почти избърсал земята с шапката си, после отворил задната врата на лимузината и подал ръка на всяка от трите жени, за да им помогне да слязат от колата: на близначките Мария дел Росарио и Мария дел Кармен и на по-малката им сестра Мария Магдалена, съпруга на Раул.

— Луисито! — извикал, като отворил предната врата на колата. — Чакай да ти помогна за тези...

Без да го остави да довърши, Клара изхвърчала навън. — Луисито! Нямам търпение... Изведнъж замлъкнала. Смутено погледнала малкото момче, което се подпирало на патерици. — Не знаех, че си претърпял злополука. Луисито мрачно се вгледал в мургавото й лице. — Не съм претърпял злополука — делово отговорил той. За своето слабо и крехко

телосложение имал доста дебел глас. — Като малък се разболях от полиомиелит — обяснил и като видял недоумяващото й изражение, добавил: — Аз съм сакат.

— Сакат? — повторила тя изненадана, но със спокоен тон. — Никой не ми е казал за това. Малките му бели ръце и тъмните къдрици около бледото му лице с тънки черти създавали

впечатлението, че принадлежи към друг свят. Приличал на цветовете на ябълковото дърво. Клара знаела, че е тринадесетгодишен, с една година по-голям от нея, но изглеждал на седем или осем. 8 Селска риза. —Бел. прев

97

Ъгълчетата на устните му затрепкали, сякаш момчето било отгатнало мислите й и едва сдържало смеха си.

— О, Луисито! — въздъхнала тя с облекчение и се навела да го целуне по бузата. — Приличаш на ангел.

— Коя е тази? — попитала една от близначките, като се обърнала към Емилия. — Да не си я взела да ти помага в кухнята? Роднина ли ти е?

— Аз съм Клара! — възкликнало детето, като застанало между прислужницата и леля си. — Ла Негра Клара, вашата племенница!

— Какво? — изпискала жената, като грабнала Клара за ръката и я разтърсила. — Негрита Кларита! — въодушевено извикало момчето. Като се подпирало само на едната си

патерица, то се приближило към тях. — Не чу ли, лельо Мария дел Росарио? Тя ми е братовчедка! Той грабнал Клара за ръка и я дръпнал настрана от стъписаните си родители и лели. — Да видим къде е дядо. Преди да успее да му обясни, че дядо им е в града, Луисито тръгнал по широката настлана с

чакъл пътека, която водела към овощната градина зад къщата. Той маневрирал с патериците си така бързо и ловко, че й приличал по-скоро на маймунка, отколкото на сакато момче.

— Луисито! — провикнала се след него Мария дел Росарио. — Трябва да си починеш след дългото изморително пътуване. Много е горещо, не бива да стоиш навън!

— Остави го — казал Раул, като влязъл с трите жени в къщата. — Чистият въздух ще му се отрази добре.

— Къде е дядо? — попитал Луисито, като се настанил на земята под сянката на дървото манго, което растяло до самия зид.

— В града — отговорила Клара и седнала до него. Радвала се, че този път не заминала с дядо си както обикновено. Обичала да ходи с него в бръснарницата, в аптеката, където той си купувал най-модерните лекарства, макар че после не ги пиел, и в бара, където обръщал чашка бренди и изигравал някоя и друга игра на домино. Но днес Клара решила за нищо на света да не пропусне пристигането на Луисито.

— Хайде да изненадаме дядо — предложила тя. — Той мислеше, че ще пристигнете късно следобед. Хайде да идем в града, без да казваме на никого.

— Аз не мога да вървя толкова — казал Луисито, навел глава и отместил патериците си настрана.

Клара прехапала долната си устна. — Ще успеем — заявила Клара с непоколебима увереност. — Ще те закарам с ръчната количка.

Много ме бива да бутам ръчна количка. Тя притиснала ръка към устните му, за да не й възрази. — Трябва само да се качиш в количката и да седнеш — и посочила малката сводеста врата в

зида. — Ще те чакам там. Не му дала възможност да протестира. Станала и изтичала до бараката с инструментите надолу

по склона. — Виждаш ли колко е лесно? — засмяла се Клара и му помогнала да се настани в количката. —

Никой няма да разбере къде сме отишли. Тя сложила патериците в скута му, после подкарала количката по широкия път с нова настилка,

покрай фабриките и нивите, където още нямало жива душа. Въздъхнала тежко и спряла да почине. От жегата пейзажът в далечината трептял. Ярката

светлина заслепявала очите й. Макар че била дребничка и слаба, баба й със сигурност тежала повече от Луисито, помислила си Клара. Но въпреки това не помнела друг път да й било толкова тежко да бута количката, както сега, когато карала братовчед си.

— По този път няма да стигнем скоро до града — заявила тя, като избърсала праха и потта от лицето с опакото на ръката си. — Дръж се, Луисито! — извикала и подкарала количката надолу по пусто поле, зелено от тревата, избуяла от скорошните дъждове.

— Ти си невероятна! — възкликнало момчето през смях. — Толкова е хубаво! Караш ме да се чувствам много щастлив. А от щастието хората оздравяват. Знам го със сигурност, защото съм сакат.

Той въодушевено вдигнал едната си патерица нагоре. — Виж, Клара! Виж онези лешояди над нас. Толкова са силни и свободни — момчето хванало

ръката й. — Погледни ги! Виж как са разперили черните си криле, как са изпънали крака под

98

опашките си. От свирепите им клюнове капе кръв. Обзалагам се, че и те са щастливи като мен. — Касапницата е наблизо — обяснила Клара. — Закарай ме при онази групичка лешояди, които са кацнали на земята — помолил я той и

посочил птиците, накацали като черни призраци оттатък касапницата. — По-бързо, Клара! По-бързо! Лешоядите отскочили настрани, после леко се вдигнали във въздуха и полетели ниско в кръг,

докато накрая кацнали малко по-нататък. Като гледала поруменелите му бузи и блесналите от въодушевление очи, Клара разбирала, че

наистина е щастлив с нея. За миг вниманието й се отклонило от неравния терен и тя не успяла да заобиколи един голям камък. Луисито полетял напред и паднал във високата трева. Лежал неподвижно, сякаш бил мъртъв.

— Луисито! — тревожно го повикала Клара и коленичила до него. Той не отговорил. Тя внимателно го обърнала. Имал рана на челото, от която се стичала кръв, а бузите му били издраскани от тревата.

Клепачите му затрепкали и момчето отворило очи. Погледнал я втренчено и объркано. — Наранил си се — казала Клара. Взела ръката му и я притиснала към челото, после му показала кръвта по пръстите. Луисито

изглеждал толкова щастлив и доволен от себе си, че тя се разсмяла. — Да видим дали не си се ударил още някъде — предложила. — Как е кракът ти? Той станал, вдигнал крачола на панталона си и казал: — Скобите са здрави. Ако се изкривят, татко знае как да ги поправи. — А кракът ти? Добре ли е? Луисито тъжно поклатил глава. — Кракът ми никога няма да бъде добре — отговорил и побързал да свали крачола си. Обяснил

й какво представлява полиомиелитът. — Ходил съм при много лекари. Татко ме е водил и в Съединените щати, и в Европа. Но аз завинаги ще си остана сакат.

Повторил думата няколко пъти със силен глас, докато се изтощил и се разкашлял. Погледнал я смутен.

— С теб ще отида, където поискаш — казал и притиснал глава към рамото й. — Клара, наистина ли си ми братовчедка?

— Мислиш, че съм прекалено мургава, за да ти бъда братовчедка, така ли? — възкликнала тя. — Не — отговорил той замислен. — Прекалено добра си, за да ми бъдеш братовчедка. Ти

единствена не ми се присмиваш и не ме гледаш със съжаление и презрение. Луисито извадил от джоба си бяла кърпичка, сгънал я на триъгълник, свил я на руло и я вързал

на челото си. — Това ще бъде най-хубавото лято в живота ми — весело казал той. — Хайде, братовчедке, да

идем при дядо. Преди да отвори вратата на трапезарията, Клара прибрала зад ушите няколко немирни кичура

коса. Откакто лелите й пристигнали от Каракас, двамата с дядо й вече не закусвали в кухнята. Мария дел Росарио седяла в далечния край на масата и подреждала цветя във ваза, като

нетърпеливо ги подръпвала оттук-оттам. Мария дел Кармен седяла мълчаливо до сестра си, заровила глава в требника. След като прекарали само няколко дни в Ел Ринкон, родителите на Луисито били заминали за Европа.

— Добро утро — промърморила Клара и заела мястото до Луисито на дългата махагонова маса. Дон Луис вдигнал поглед от чинията си и дяволито й намигнал. Опитвал се да дразни

близначките; топял кифлата си в кафето и сърбал шумно. Те никога не закусвали преди църква. Иззад ръба на чашата си с топъл шоколад Клара крадешком хвърляла погледи към

неодобрителните лица на лелите си. Те вече съвсем не приличали на красивите млади момичета от рисуваните с масло портрети, които висели във всекидневната. С жълтеникавите си лица, хлътнали бузи и тъмни коси, прибрани на малки кокчета на тила, близначките приличали на киселите монахини, които преподавали катехизис в училище.

Мария дел Росарио била по-трудната от двете. В нейно присъствие Клара се чувствала нервно и неловко. Леля й имала истеричния поглед на човек, който страда от безсъние. Очите й изразявали нетърпение и тревога. Гледали изпитателно и осъдително. Била сговорчива само след като постигнела своето.

Мария дел Кармен била безлична. Тежките клепачи на очите й висели надолу, сякаш над тях тегнела вековна умора. Тя стъпвала безшумно и говорела толкова тихо, сякаш само мърдала устни.

99

Резкият глас на Мария дел Росарио прекъснал размислите на Клара. — Клара, успя ли да убедиш Луисито да дойде с теб и с нас на църква тази неделя? — обърнала

се тя към момичето, сякаш нямало нищо по-неприятно от това да говори с него. — Не, и двамата няма да дойдем — отговорил вместо нея Луисито. — Ще отидем довечера с

Емилия. Клара захапала пържена филийка, за да скрие усмивката си. Знаела, че Мария дел Росарио няма

да настоява. Не понасяла кавгите в неделя, а Луисито винаги държал на своето. Не приемал съвети от никого, освен от дядо си. Знаел, че гневът му вдъхва ужас у близначките, и го използвал, дори злоупотребявал с това. Когато бил ядосан, той започвал истерично да удря с патерици по всеки изпречил се предмет, да прави обидни жестове и да държи груб език, от което жените едва не припадали.

— Клара, довърши си закуската — заповядала й Мария дел Росарио. — Прислужницата иска да почисти, преди да тръгнем. Тя също ще ходи на църква.

Клара изгълтала остатъка от шоколада си и подала чашата на високата мрачна жена, която близначките били довели със себе си от Каракас. Тя била родом от Канарските острови. Откакто пристигнала, поела цялото домакинство на къщата в свои ръце. Емилия нямала нищо против, защото сега единственото й задължение било да приготвя храната на дон Луис. Той категорично отказвал да яде вегетарианските ястия, към които лелите били пристрастени.

— И кучетата няма да ядат такова нещо — казвал старецът всеки път, когато семейството се събирало на масата.

Клара също не харесвала особено вегетарианската кухня, но намирала за много изтънчено това, че Мария дел Росарио всяка сутрин изпращала шофьора си при португалските фермери, за да набере зеленчуци за деня и да плати за тях двойно повече, отколкото Емилия би дала на пазара в събота.

Щом дочула лекото почукване на патериците по коридора, Клара изскочила през прозореца и се затичала надолу по терасирания склон към манговото дърво, което растяло край зида.

Без да се тревожи, че ще изцапа жълтата си рокля, тя се проснала на земята и събула обувките си. Въртяла се насам-натам, докато намерила най-удобното положение. Усещала как кръвта й блъска в слепоочията, гърдите, бедрата. Изпълвало я странно, необяснимо желание. Когато чула Луисито да се приближава, рязко се изправила и седнала.

— Защо не отговаряш? — попитал я той, като се настанил до нея. Оставил патериците си на близко разстояние, така че да може да ги стигне, и добавил: — Всички отидоха на църква, дори и дядо.

Клара се усмихнала и се вгледала в лицето му с възхищение и нежност. Луисито я наблюдавал унесено, спокойно, ласкаво и същевременно дръзко. Искала да му каже толкова неща, но не знаела как да ги изрази.

— Целуни ме като във филмите — казала. — Добре — прошепнал той и тази дума отприщила цялото й спотаено вълнение, непознатото

желание. — О, Негрита — промърморил и заровил лице във врата й. Тя ухаела на земя и на слънце. Устните й трепнали, но от тях не излязъл нито звук. С разширени очи го видяла да разкопчава

панталона си. Не можела да отмести очи от гледката. Започнал да я разглежда с възторжено любопитство; очите му не се виждали изпод дъглите

мигли. Като внимавал да не я нарани с металните скоби на крака си, той се наместил върху нея. — Ще бъдем заедно завинаги — казал Луисито. — Вече казах на родителите си, че в Ел Ринкон

ще се чувствам по-добре. Ще ми изпратят учител. Клара затворила очи. През последните три месеца любовта й към Луисито достигнала

неподозирани размери. Двамата по цял ден лежали под сянката на манговото дърво. — Да — прошепнала тя. — Ще останем заедно завинаги. И обвила ръце около него. Не могла да определи какво чула по-напред: сподавената въздишка на Луисито или ужасения

писък на Мария дел Росарио. Лелята изкрещяла оглушително. После се приближила и като понижила тон, казала:

— Луисито, ти си позор за семейството. Това, което си направил, е чудовищно. И без да отмести поглед, Мария дел Росарио се втренчила неумолимо в момичето. — Колкото до теб, Клара — продължила тя, — поведението ти никак не ме учудва. Няма

съмнение, че ще свършиш в калта, където ти е мястото.

100

И забързала нагоре по стълбите. Когато стигнала върха, внезапно спряла. — Още днес ще се върнем в Каракас, Луис. И без номера! Този път няма да минат. Никакви

обиди и груби приказки, да не стане по-лошо! Луисито заплакал. Клара взела бледото му лице в длани и избърсала с пръсти сълзите от

миглите му. — Ние ще се обичаме винаги. И винаги ще бъдем заедно — казала тя, а после го пуснала да си

върви. Клара наблюдавала как сенките на вечерта обгръщат в мрак всичко наоколо. Погледнала нагоре

през мъглата от сълзи. Листата на дървото над главата й, които се откроявали на фона на осеяното със звезди небе, придобили неочаквани, непознати форми и очертания. Лекият бриз бързо ги заличил. Останал само шумът на вятъра — отчаян плач по отиващото си лято.

— Клара! — повикал я дядо й. Разкъсвана от угризения и безпокойство, тя не отвърнала. Светлинката между овощните

дървета продължавала да блещука. Била сигурна, че дядо й ще я чака, дори ако се наложи да стои цяла нощ, и мисълта за това я изпълнила с благодарност.

Бавно станала, изтръскала листата и капките влага от роклята си и тихо се обадила: — Дядо! Заизкачвала стълбите към светлината, любовта и разбирането, които я очаквали горе. — Ела да видим какво прави ябълковото дърво — казал дон Луис. — Може би следващото лято

отново ще цъфне.

28 Две седмици по-късно, в неделя следобед доня Мерседес обяви, че трябва да отиде до Ел

Ринкон. — Клара пак ли се е разболяла? — попитах разтревожена. — Не — отговори старицата и стана от хамака в стаята си. — Искам да проверя дали спазва

указанията ми. Тя е своенравен пациент. Тя сложи ръце на раменете ми. — Днес двете с теб ще помогнем на Клара. Заедно ще завъртим за нея колелото на късмета. Обърна се към розово-синия гардероб, който задръстваше вратата към улицата, и пъхна ключа в

ключалката. Преди да го отвори, ме погледна и каза: — Събери всичките си дрехи и ги сложи в джипа. Като види, че багажът ти е събран, Клара ще

помисли, че и ти заминаваш за Каракас. Може да реши да се възползва от пътуването ти. Дълбоко в себе си знае, че ще се оправи само ако напусне Ел Ринкон.

Искрено се изненадах от оскъдния си багаж. На идване бях донесла много повече неща, но после си спомних, че бях раздала повечето от дрехите си на малките пациенти на Агустин.

— Историята на Клара е нещо като награда за теб — каза доня Мерседес, докато ми помагаше да кача чантата си в джипа. — Поне аз не очаквах, че ще ти я разкаже. Появи се съвсем случайно, но се оказа много подходяща. Аз те окуражих да поговориш с Клара и да прекараш известно време с нея. Сигурна съм, че под сянката й си доловила завъртанията на колелото на късмета в живота й. Тя също притежава природна дарба, естествено управлява сянката на вещицата.

Клара определено беше силен човек. Усетих, че емоционалните й конфликти са я направили по-сериозна; поне на мен ми се струваше, че постоянно е угрижена, че размишлява над нещо недоизказано.

Доня Мерседес се съгласи с преценката ми за Клара и добави, че тя се нуждае от помощта и на двете ни.

— Нека го кажа така: Клара е толкова силна, че е накарала твоята и моята вещерска сянка да задвижат колелото на късмета заради нея — поясни старицата.

— Какво означава това, доня Мерседес? — Означава, че двете с теб ще й помогнем да замине оттук не защото сме добри самаряни, а

защото тя ни принуждава да го направим. Изпитах силно желание да й възразя или по-скоро да изясня нещата. — Никой не ме принуждава да правя каквото и да било — казах. Доня Мерседес ме изгледа въпросително. В очите й имаше съжаление и присмех. После взе

101

чантата ми и внимателно я постави на задната седалка. — Искаш да кажеш, че няма да си мръднеш пръста, за да й помогнеш, така ли? — попита

шепнешком. — Не. Не искам да кажа това. Имах предвид само, че Клара не ме принуждава да правя нищо.

На драго сърце ще го сторя сама, без тя да ме моли. — А-ха, ето това е връзката. Клара ни принуждава, без да казва и дума. Нито ти, нито аз можем

да останем безучастни. Твърде дълго сме стояли под сянката й. По един или друг начин. В огледалото за обратно виждане гледах как Канделария ми маха за сбогом — самотен силует в

далечината. Беше закрепила за антената на джипа пластмасова въртележка в жълто, синьо и червено. Тя шумно се въртеше от вятъра.

— Мислиш ли, че Канделария е искала да дойде с нас в Каракас? — попитах доня Мерседес. — Не — промърмори тя. Вече беше заела любимата си поза за сън. — Канделария не обича

Каракас; винаги щом наближи крайните квартали на столицата, я заболява глава. Когато спрях джипа пред Ел Ринкон, доня Мерседес слезе, без да дочака да й подам ръка, и се

втурна в къщата. Бързо я настигнах и тръгнах след нея. По-нататък се чуваше шум от метла. Клара метеше вътрешния двор. Тя вдигна поглед към нас. Усмихна се, но не ни заговори. На

земята не се виждаше нито едно листо. Клара сякаш метеше тишината и сенките. Доня Мерседес запали две свещи и ги постави на каменния перваз около фонтана. Затвори очи

и изчака Клара да свърши. — Направих всичко, както ми каза — започна младата жена, като седна между двете запалени

свещи. Без да я погледне, лечителката започна да души въздуха, сякаш се опитваше да определи

някаква странна миризма. — Слушай ме внимателно, Клара — отсече тя. — Единственото, което ще ти помогне да

оздравееш, е да напуснеш тази къща. — Защо да го правя? — попита Клара разтревожена. — Дядо я остави на мен. Той пожела да

живея тук. — Пожела ти да я наследиш — поправи я доня Мерседес. — А не да живееш тук. Не помниш

ли какво ти каза, преди да умре? Видимо безразлична към нарастващото безпокойство на пациентката си, старицата запали пура.

Запуши бавно и равномерно. Започна да масажира главата и раменете на Клара. Издуха дима около нея, сякаш очертаваше силуета й във въздуха.

— Тази къща се населява от призраци и спомени, които не ти принадлежат, Клара — продължи доня Мерседес. — Ти си само гост тук. Започнала си да управляваш това място още с пристигането си, защото си имала сила и късмет. Тези две неща са съществували в теб под формата на привързаност и лекота в общуването с хората. Но тук вече не живее никой. Време е да си тръгваш. Останали са само призраци. Призраци и сенки, които не са твои.

— Но какво да направя? — попита Клара през сълзи. — Върви в Каракас! — възкликна старицата. — Иди да живееш с Луисито! — Доня Мерседес! — възмутено възрази младата жена. — Как може да ми предлагате такова

нещо! Направо е неприлично. — Говориш като лелите си — каза доня Мерседес, погледна я весело, после отметна глава назад

и се разсмя. — Не бъди глупачка, Клара. Неприлично е това, че се преструваш на много скромна. Забрави ли какво правехте двамата с Луисито още на дванадесет години?

Клара замълча, потънала в мисли. — Не обичам да ме пришпорват — тя се усмихна и започна да чертае линии по земята с върха

на обувката си. — Не мога просто да изоставя всичко тук. — Можеш, ако събереш смелост — отбеляза старицата. — Мусюа също заминава днес. Двете

ще те закараме при Луисито. — Ами Емилия? — попита Клара. — Емилия ще се чувства добре с лелите ти. Те отдавна искат да се върнат в Ел Ринкон — каза

доня Мерседес. — Тук са оставили всичките си спомени и чувства. Тук трите ще могат да върнат времето назад в онова идеално минало, което никога не е съществувало. Сенките от миналото ще потулят настоящето и ще заличат смута от душите им.

Тя млъкна за миг, после взе ръцете на Клара в своите, може би за да придаде по-голяма

102

убедителност на думите си. — Облечи си жълтата рокля. Жълтото ти отива. Ще ти даде сили. И побързай. Нямаш нужда от

нищо друго. Когато пристигна в Ел Ринкон, имаше само една рокля; така трябва и да го напуснеш. Като забеляза колебанието на младата жена, доня Мерседес стана по-настоятелна. — Това е последната ти възможност, момиче. Вече казах на мусюа, че единственият начин да

се оправиш е да обичаш Луисито отчаяно и с цялото си същество, както в детските си години. Клара примигна болезнено с големите си очи, блеснали от сълзи. — Та аз го обичам — промърмори. — Знаеш, че никога не съм обичала друг освен него. Доня Мерседес я погледна замислена. — Вярно е — призна тя и като се обърна към мен, добави: — Тя имаше куп богати обожатели.

И още ги има. И все така изпитва злобна наслада от това да ги разочарова. Разваляла е най-сигурните годежи, за които съм чувала.

Смехът на Клара звънна с оглушителна сила. Тя обви с ръка раменете на старицата и докосна с устни бузата й.

— Винаги преувеличаваш — каза; тонът й недвусмислено издаваше задоволство. — Но въпреки многото обожатели никога не съм обичала друг освен Луисито.

Доня Мерседес я хвана за ръка и я поведе към спалнята. — Трябва да обичаш Луисито пред света така, както си го обичала между старите стени на Ел

Ринкон. Иди да си облечеш жълтата рокля. Ние ще те чакаме в джипа. След начина, по който Клара ми бе описала Луисито, не бях подготвена да видя невероятно

красивия мъж, който ни посрещна на вратата на апартамента си в Каракас. Знаех, че наближава тридесетте, но приличаше на тийнейджър, с черна къдрава коса,

жълтозелени очи и нежна бяла кожа. Когато се усмихна, на бузите му се появиха трапчинки. Въпреки силното накуцване в движенията му нямаше нищо тромаво. Завладяващото присъствие и самоуверените му маниери не позволяваха на хората да му съчувстват.

Луисито ни най-малко не се изненада от това, че ни вижда. И когато ни поднесе великолепен обяд, разбрах, че доня Мерседес е уредила всичко предварително.

Останахме до късно. Беше незабравима вечер. Никога не бях виждал лечителката в такова весело настроение. Съвършеното й умение да имитира хора от Курмина, които всички познавахме, вкусът към абсурдните ситуации, талантът, с който ги разиграваше и безсрамните преувеличения превръщаха анекдотите й в запомнящи се истории.

Малко след полунощ, когато отклонихме поканата на Луисито да пренощуваме в дома му, Мерседес Пералта стана. Прегърна едновременно Клара и Луисито. После с разперени ръце тръгна към мен и силно ме притисна към гърдите си.

— Не ме прегръщай така. Нали не се сбогуваме? Аз ще се върна с теб — казах през смях и отвърнах на прегръдката й.

Посегнах да запаля колата. На ключовете ми висеше верига. Свалих я с треперещи пръсти. Беше дълга златна верига, на която висеше огромен медальон.

— Носи го — каза доня Мерседес и ме погледна. — Това е Свети Христофор, покровителят на пътешествениците.

Намести се на седалката и въздъхна с удовлетворение. — Ще те пази. В края на краищата, и ти си пътешественик, спрял за кратко да почине. Вместо да тръгнем към Курмина, старицата ме упъти по непознати улици към

противоположния край на града. Имах чувството, че се въртим в кръг. Накрая ми каза да спра пред стара зелена къща в колониален стил.

— Кой живее тук? — попитах. — Тук са живели моите прадеди — отговори тя. — Това е тяхната къща. Аз съм само листо от

голямо дърво. Погледна ме така изпитателно, сякаш запечатваше лицето ми някъде в дълбините на очите си.

Наведе се към мен и прошепна в ухото ми: — Една вещица трябва да има късмет и сила, за да завърти колелото на късмета. Силата може

да се покори, но късметът — не. Не можеш да го подмамиш. Късметът не зависи от магията и човешките дела, той сам избира.

Старицата прокара пръсти по косата и лицето ми. Възприемаше ме по-скоро с осезанието си, отколкото със зрението. После добави:

103

— Затова така привлича вещиците. Обзе ме странно предчувствие. Погледнах я въпросително, а тя бръкна в кошницата си и извади

червеникавокафяво листо с формата на пеперуда. — Разгледай го внимателно — каза, като ми го подаде. — Някога духовете на моите прадеди ми

казаха винаги да нося със себе си сухо листо. Аз съм това листо. Искам да го хвърлиш през прозореца.

Доня Мерседес посочи къщата пред нас. — Когато го хвърлиш вътре, кажи заклинание. Искам да видя колко силни са заклинанията ти. В желанието си да се пошегувам аз повъртях листото в ръцете си, като го изучавах от всички

страни. Огледах повърхността и структурата му. — Красиво е — казах. — Хвърли го през прозореца — повтори тя. Изкатерих се по решетката от ковано желязо, отметнах тежката завеса и хвърлих листото. В

този миг от устата ми избликна заклинание. Вместо да падне на земята, листът полетя като муха нагоре, към един от ъглите на тавана. Уплашена, аз скочих на земята.

Мерседес Пералта не беше в джипа. Бях сигурна, че е влязла в къщата, затова тихо почуках на вратата. Беше отворена.

— Доня Мерседес — прошепнах и влязох вътре. Къщата ограждаше вътрешен двор. Имаше мрачни коридори. Беше тиха и тъмна като манастир. От покрива се спускаха дълги олуци, а по огънатите древни стрехи висяха метални халки.

Влязох във вътрешния двор и тръгнах към една плачеща върба, потънала в прозрачна мъгла. Подобно на призрачни мъниста, тънките сребристи капчици роса по листата й беззвучно падаха във фонтана под нея. Въздухът се раздвижи, залюля клоните на върбата и разпръсна около мен изсъхнали листа. Обзета от необясним страх, аз изтичах на улицата.

Седнах в джипа. Бях твърдо решена да дочакам Мерседес Пералта. Бръкнах под седалката си за кутия салфетки, но вместо това напипах фотоапарата и касетофона си.

Огледах се стъписана. Не си спомнях да съм вземала друго освен дрехите си. За голямо свое учудване, на задната седалка видях някаква кутия. Вътре бяха касетите и дневниците ми. Имаше и неподписана бележка. Познах едрия почерк на Канделария. Там пишеше: „Сбогуването на вещицата е като прахоляка на пътя; опиташ ли да го изтръскаш, той прониква в теб."

Епилог Върнах се в Лос Анджелис и след това заминах за Мексико, за да се срещна с Флоринда. След

като изслуша подробния разказ за преживелиците ми, тя много се учуди и не можа да си обясни факта, че животът ми в света на доня Мерседес е започнал с нейната бележка, пъхната между дрехите ми, и е завършил с бележката на Канделария, скрита между касетите ми.

Макар че се присмиваше на онова мое качество, което наричаше натрапчиво усърдие, Флоринда ме накара да помисля дали не бих могла да използвам многобройните си касети, за да напиша дисертацията си.

Докато работех върху материала, забелязах, че макар и да нямам теоретичен план, въз основа на който да организирам изложението си, събитията в дома на доня Мерседес сякаш бяха подредени предварително така, че да мога да се срещна със спиритисти, вещици, знахари и хората, с които те общуват, и да видя с какво се занимават във всекидневието си.

Като усвоих дейностите, свързани с лечителската практика на доня Мерседес, и се научих да използвам нейната система за тълкуване на събитията, искрено вярвах, че съм овладяла поне в интелектуален аспект начина, по който лечителите гледат на себе си, един на друг и на познанието си. Бях убедена, че опитът ми и бележките, които бях събрала, ще бъдат достатъчни за написването на дисертация.

Но след като дескрибирах, преведох и анализирах записите и бележките си, започнах да се съмнявам в интелектуалните си познания за лечението. Опитите ми да подредя данните така, че да оформят смислено изложение, се оказаха безплодни; бележките ми изобилстваха откъм несъответствия и противоречия, а познанията ми за лечението не бяха в състояние да запълнят празнините.

Тогава Флоринда направи цинично предложение: или да променя данните така, че да съответстват на теоретичните ми познания, или изцяло да изоставя идеята за дисертацията.

104

Тя винаги ме бе съветвала да гледам под повърхността на нещата. В контекста на опита ми с доня Мерседес Флоринда предложи да разширя рамките на възможните академични измерения. Смяташе, че академичната ми подготовка ме прави сляпа за по-важни неща. Четях и препрочитах историите, които доня Мерсе-дес бе подбрала за мен, и накрая разбрах какво иска от мен Флоринда. Осъзнах, че ако премахна академичния акцент от работата си, ще получа документ за човешките ценности — ценности, определено чужди за нас, но напълно разбираеми, ако за миг пренебрегнем обичайните си ориентири.

С тези истории доня Мерседес ми показваше, че вещиците и дори обикновените хора са способни да използват свръхестествените сили, които съществуват във Вселената, за да променят хода на събитията или на живота си, или на живота на други хора. Хода на събитията тя наричаше „колело на късмета", а процеса на влияние върху него — „сянка на вещицата".

Лечителката твърдеше, че можем да променим нещо, без да се намесваме пряко в процеса, а понякога без дори да подозираме, че правим това.

За западния човек подобно твърдение е немислимо. Ако забележим, че сме повлияли на хода на събитията, без да се намесваме пряко в процеса на осъществяването им, ние смятаме, че единственото сериозно обяснение за това е съвпадението; защото вярваме, че единственият начин да се промени дадено нещо е пряката намеса. Например историческите личности влияят на събитията, като вземат сложни социални решения. Или, в по-ограничен мащаб, хората се намесват пряко чрез действията си в живота на другите.

В противоположност на това историите, подбрани от доня Мерседес, ни помагат да осъзнаем нещо непознато: те говорят за неразбираемата възможност, без пряко да се намесваме, да влияем повече, отколкото предполагаме, на хода на събитията.

Като цяло Флоринда остана доволна от резултатите от моето пътуване до Венецуела. Каза, че е искала да получа познания от първа ръка за скритите си ресурси. Идеята й беше да функционирам ефективно в непозната за мен среда и да се науча бързо да се приспособявам към ситуации извън познатите за мен рамки, да ги приемам и да ги предсказвам. Флоринда твърдеше, че няма по-подходящ начин за изваждане на тези скрити ресурси на повърхността от сблъскване с непозната социална среда. Животът ми в дома на доня Мерседес и общуването ми с пациентите и приятелите й бяха тази непозната среда.

Признах на Флоринда, че поученията й относно философията на жената воин — които навремето бяха непонятни за мен — всъщност са станали основа за всичките ми действия по време на живота ми с доня Мерседес.

— Когато човек се намира в обичайни обстоятелства, има много начини на поведение — отбеляза Флоринда, — но когато е сам, в опасност, в мрак, има само един път: пътят на воина.

Тя каза, че аз съм открила значението на пътя на воина и смисъла на всичките му предпоставки. Под влиянието на непозната житейска ситуация съм открила, че да не се предаваш означава да бъдеш свободен, че липсата на съзнание за собствената значимост поражда неукротимо ожесточение и че преодоляването на нравствените съждения води до всеутешително смирение, което не е робство.

край