ПЪРВА ЧАСТОБЩИ ОСНОВИ НА ТЕОРИЯТА И МЕТОДИКАТА

НА ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ

Глава първаМЕТОДОЛОГИЧНИ ОСНОВИ НА ТЕОРИЯТА

НА ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ

1. 1. Физическата култура на съвременното общество

Физическата култура се разглежда като част от общата човешка култура. Съпътства всички цивилизации - от Месопотамия, Египетската цивилизация, цивилизациите в древна Индия и Китай, в Света през класическата епоха и останалото време до наши дни.

Днес под физическа култура, като най-общо понятие, се разбира съвкупността от научни и практически постижения, в резултат на многообразната сложна човешка дейност, насочени за постигане на физическо съвършенство и проявлението му в обществената практика и ежедневието на човека.

Най-важните показатели и критерии по които може да се съди за състоянието на физическата култура са: нивото на здравето на народа; състоянието на физическото развитие; физическата дееспособност и физическото образование на населението, както и масовостта на спорта.

През последните десетилетия се полагат целенасочени усилия за разглеждане на проблема за цялостното научно осветляване на физическата култура като многостранно явление.

1

В повечето от учебниците и различните помагала по теория и методика на физическото възпитание, физическата култура се разглежда като едно от основните понятия на теорията на физическото възпитание. На много места се подчертава, че последната изучава физическата култура и спорта и закономерностите, на които се подчинява процесът на физическото усъвършенстване на човека (вж. Попов, 1976, с. 7; Щерев, 1977, с. 7 - 10; Рачев, 1991, с. 10 и 1988, с. 17; Малчев и др., 1998, с. 5 - 7).

Същевременно по-нови теоретични разработки разкриват, че основните проблеми в областта на физическата култура се разглеждат от обособилата се през последните десетилетия Теория на физическата култура (вж. Матвеев, 1983, с. 3 и 1984, с. 9, 27, 30, 45).

Теоретическите проблеми на физическата култура се разглеждат не само от европейската наука. Анализите на съвременните социологически литературни източници по проблемите на културата показват, че повечето изследователи признават трудностите при точното определяне на тази категория.

P. D. Schafer е един от малкото специалисти в САЩ, които разглеждат диференцирано физическата култура, като част от общата култура. В други аналогични разработки физическата култура се отъждествява с физическото възпитание, спорта и физическата рекреация. Това означава, че теоретическите концепции относно физическата култура също не са сформирани в ясна теория, а са ориентирани преимуществено към физическото възпитание и спорта. Така например R. Howell посочва, че в САЩ 614 средни и висши специални

2

заведения осъществяват подготовка на специалисти в областта на физическото възпитание, като сред множеството теоретически курсове заслужава внимание дисциплината "Социално-културни аспекти на физическото възпитание". Що се отнася до философските основи на разнообразните теоретически концепции за физическото възпитание в САЩ - J. A. Baley и A.D. Field, F. E. Leigler и други признават крайната нееднородност и аморфност на светогледно-методологическите позиции, от които произхождат различните концепции (вж.Schafer, 1976; Howell, 1977, с. 34; Baley и Field, 1970, Leigler, 1980, с. 37).

Функциите на физическата култура се разглеждат в две големи групи. Към първата - специфични функции, се отнасят специфичните образователни функции, специфичните приложни функции, спортните функции и специфичните рекреативни и оздравително-рехабилитационни функции. Втората група, по принцип, обхваща всички общи функции, присъщи на културата като цяло. Към тях се отнасят, в частност, естетическите, нормативните и информационните функции.

Според Л. П. Матвеев специфичните функции на физическата култура като цяло се съдържат, преди всичко, в нейните свойства, позволяващи да се удовлетворят естествените потребности на човека от двигателно натоварване. Това създава условия за оптимизиране на физическото състояние и развитие на организма, съчетано с непрекъснато укрепване на здравето и обезпечаване на физическа дееспосбност, необходима в живота (вж. Матвеев, 1983, с. 57 - 61). В това направление се осъществяват редица изследвания за отрицателното влияние на прогресиращата механизация, автоматизация и кибернетизация върху жизнеспособността

3

на човека. Обездвижването (хипокинезия) води до съответна степен на обезсилване (хиподинамия) и намаляване потенциала на функционалните системи. Това състояние на организма, известно като “болестта на века” е обратимо и преди всичко се влияе от системни занимания с физически упражнения, спорт и туризъм. Не напразно се изтъква значимостта на двигателната активност, а в тази връзка още в древността Аристотел е казал, че “нищо така не изтощава и не разрушава организма на човека, както продължителното физическо бездействие!”

Специфичните образователни функции на физическата култура се изразяват в общата система на образование за перманентно формиране на жизнено важни двигателни умения, навици и свързаните с тях знания (т.е. като фактор на физическото образование).

Специфичните приложни функции са изразени преди всичко в качеството на фактор на физическата култура за професионал-но-приложна физическа подготовка за трудова дейност.

Спортни функции. Те са изразени най-ярко в сферата на елитния спорт, където се преследват високи постижения. Физическата култура тук е фактор за достигане на максимални резултати, непосредствено свързани с възможностите на човека.

Днес преимущественото използване на физическата култура в сферата на организация на свободното време и в системата на социалните възстановителни мерки изразява специфичните рекреативни и оздравително-рехабилитационни функции. Тя се прилага като действен фактор на борбата с умората, за удовлетво-ряване на емоционални потребности и възстановяване на

4

временно загубените функционални възможности на организма.

Общите функции на физическата култура се класифицират като естетически, нормативни и информационни.

Естетическите функции на физическата култура са свързани непосредствено с нейните свойства, които позволяват на хората да удовлетворяват своите потребности в усилията за постигане на физическо съвършенство и здраве.

Естетическата ценност на красотата на телосложението, хармонията на телесното и духовното развитие, съвършенството на движенията и много други качествени характеристики се отнасят до физическата култура. Л. П. Матвеев изтъква, че не случайно “... тя получава широко отражение в различните видове изкуство и сама придобива редица признаци на изкуство (особено в сферата на спорта)”.

Нормативните функции на физическата култура са тясно свързани с практиката. За обществено приложение се разработват и въвеждат различни норми. Те имат регламентираща и оценъчна функция по отношение на държавните (национални) стандарти за физическата дееспособност (годност), критерии за нормиране на физическото натоварване, нормативни показатели за спортните постижения и много други.

Информативната функция на физическата култура се състои в натрупването, разпространението и предаването на ценните сведения за човека и неговите възможности, както и формите, средствата и методите за тяхното увеличаване. Във физическата култура, и преди

5

всичко, в спорта за високи постижения, много науки откриват за себе си нови факти и закономерности.

Условно физическата култура може да се класифицира в няколко големи раздели (компоненти). По своите особености те съответстват на различни направления и сфери, използвани в обществото. Всеки раздел включва видове и разновидности на физическата култура от определен тип, но най-крупни са базовата физическа култура и спорта, професионално-приложната, оздравително-рехабилитационната и “фоновата” физическа култура. Фактически компонентите са не само взаимосвързани, но и отчасти съвпадат. Заедно с това, те имат напълно определени различия както по функции, така и по структура.

Базовата физическа култура е основен компонент. Тя се подразделя на “Училищна” и “Пролонгираща” (в смисъл действаща след завършване на средно образование - във ВУЗ, в армията, специализираните школи, в професионалната дейност и т. нат.

Процесуалната характеристика на училищната физическа култура се определя от основното (базово) физическо възпитание. В този продължителен и сложен процес се осигуряват основно физическо образование, базово ниво на обща физическа подготвеност, развитие и усъвършенстване на моториката и др.

Пролонгиращите разновидности са надстройка на училищ-ната физическа култура. Те, в повечето случаи, функционират продължително време след образованието. Основната им задача е със средствата и методите на общата кондиционна тренировка да се постигне и съхрани обща физическа подготовка от по-висока степен.

6

Пролонгиращите разновидности осигуряват достигането на съответните държавни стандарти по отношение на физическата дееспособност.

Професионално-приложната физическа култура (собствено професионално-приложна и военно-приложна), осигурява специална физическа подготвеност за професионални дейности на човека за неговата трудова реализация и военна дейност. За учителите професионално-приложната двигателна и функционал-на подготовка в педагогическата практика е много важно условие за качествено обучение на учениците.

В рамките на оздравително-рехабилитационната физическа култура се организират дейности, които съдействат за лечение на заболявания и възстановяване на функциите на организма, нарушени или загубени вследствие на заболявания, травми и други причини. Основно това се постига чрез лечебната физическа култ-ура (кинезитерапия), посредством системно прилагане на физи-чески упражнения с лечебна насоченост, организирани във вид на индивидуални процедури, занятия от урочен тип и други форми.

Фоновата физическа култура се подразделя на хигиенна (в рамките на повседневния режим) и оздравително-рекреативна. Първата способства за оперативна оптимизация на текущото функционално състояние на организма, а оздравително-рекреативната физическа култура осигурява здравословен отдих, способства за удовлетворяване на емоционалните потребности, обикновено свързани със съдържателно развлечение.

Представената в сгъстена форма систематизирана характеристика на основните

7

раздели и видове на физическата култура, на практика най-добре разкрива какви възможности предоставят различните компоненти на физическата култура за удовлетворяване потребностите на обществото и на всеки човек.

1. 2. Цел, задачи и значение на физическото възпитание

В научната педагогическа литература физическото възпитание се разглежда твърде разностранно. Във фундаменталната педагогика то се изследва и обяснява в светлината на “процесът на възпитание и като “... един от процесите, които протичат в обществото...” (вж. Станоев, 1994, с. 34).

Разкриването на същността на физическото възпитание е възможно върху основата на обвързването на педагогическото познание с анатомо-физиологичните изисквания. Според П. Лесгафт тя се съдържа в подтекста на обосноваване на същността на цялостното формиране и изменение на личността в духа на хуманизма. Съвременните философско-антропологически идеи и послания категорично потвърждават това. По този повод Е. Фром пише “Да си човек, значи да се обновяваш, да растеш, да се стремиш към нещо, да отдаваш” (вж. Васев, 1963, с. 46; Фром, 1986, с. 114).

В литературните източници съществува относително единомислие относно целта, задачите и значението на физическото възпитание. Най-прецизно, обаче, те са формулирани и изяснени от научната дисциплина “Теория на физическото възпитание” (ТФВ), като резултат от развитието на човекознанието и постиженията на така наречените съседни или близки науки (анатомия,

8

физиология, медицина, биохимия), както и на философията, фундаменталната педагогика и психология и др.

Като целенасочен педагогически процес физическото възпитание в най-широк смисъл цели постигане на добро здравос-ловно състояние, физическа работоспособност и творческо дълголетие. В единство тези три компонента изграждат представата за “физическо съвършенство на човека” (вж. Рачев, 1991, с. 5 и 1998,с. 9). Физическото съвършенство е исторически изменящо се понятие. През отделните обществено-икономически периоди представата за него се детерминира от политическия строй и от социалните и икономическите условия на живот.

Целта на физическото възпитание се постига с решаване на многообразни задачи, които условно могат да бъдат обособени в три групи: образователни, оздравителни и възпитателни задачи.

1. Образователни задачи. Те произтичат от необходимостта и същността на практическото двигателно обучение за цялостно формиране на система от жизнено необходими умения и навици, които се прилагат в ежедневието (бит и професия) или в спортната практика. Необходимо е да се изтъкне, че с решаването на образователните задачи се поставя основата и частично се решават и оздравителните. При многократните изпълнения на физическите упражнения се влияе в различна степен върху двигателните качества, а това от своя страна оказва формиращ и трениращ ефект.

2. Оздравителни задачи. Те са насочени да съдействат за всестранно физическо развитие, за повишаване функционалните възможности на жизнено

9

важните системи и стабилизиране на приспособителните и защитни функции на организма.

Чрез комплекно и системно приложение на различните физически упражнения, видовете дейност и допълнителните средства - естествените сили на природата, се решават и редица други социални функции в медико-биологичен аспект като регулиране на телесното тегло, подобряване на телодържането, противодействие на телесните изкривявания, плоскостъпие и други оздравително-рехабилитационни и превантивни функции.

3. Възпитателни задачи. Възпитателните задачи в процеса на физическото възпитание се решават непрекъснато и паралелно с образователните и оздравителните. Свързани са непосредствено с нравственото, трудовото, естетическото възпитание и интелектуалното развитие на децата от предучилищна възраст и учениците от начална степен. Преодоляването на трудностите възникващи в уроците по физическо възпитание и различните форми на извънкласна работа формира упоритост, постоянство, инициативност и редица морално-волеви качества като чувство за отговорност, другарство и взаимопомощ, трудолюбие, уваже-ние към човешката личност и др.

Много често обемът на задачите зависи от обстойното и разширено разглеждане на целта, която преследва физическото възпитание. В края на 80-те години се измества акцентът на целта. На преден план излиза емоционалната страна. Преследва се хубавото изживяване и извличане на удоволствие от движенията. Цели се съхраняване на

10

психофизическото равновесие на занимаващите се. Това е особено характерно за високоразвитите (предимно европейските) индустриални държави (вж. Пенева, 1996, с. 5). Там се налага съвременен модел на физическо възпитание, същността на който се крие в триединството: отношение + оформяне (моделиране) + образователна свобода. При този подход тялото на човека е субективна категория и понякога се третира като елемент на общата ценностна система.

Независимо от новите постановки и нюанси в разбиранията трябва да обобщим, че задачите на физическото възпитание от трите групи се решават във взаимна връзка, като се конкретизи-рат в зависимост от възрастовите и половите особености, от здравето и степента на подготовка на обучаемите и от етапа на обучение.

Ролята и значението на физическото възпитание са безспорни. Преди всичко то неутрализира в различна степен обездвижването и повишава физическата дееспособност на хората. Обогатяването на моториката (двигателната култура) на човека и положителният пренос на двигателни умения и навици с приложен характер, улесняват трудовата му дейност.

Развиването на основните двигателни качества и координационни способности има голямо значение за успешно овладяване и изява в много професии, когато се осъществява и съответна специална подготовка.

Значението на физическото възпитание днес се оценява и през призмата на “валеологията”. Това понятие навлезе широко в лексикона на педагозите и медиците през последните години и се идентифицира като “наука за здравето”, “образователно-профилактични основи на

11

медицината” и т. н. (вж. Брехман, 1990, с. 14; Жолдак, 1997, с. 2 - 7).

Валеологията е информационен фонд за дейност, насочена за оптимално удовлетворяване на основните жизнени потребности на човека. Става дума за хармонично съединяване на медицината и физическата култура, за рационален режим на труд и активна почивка, рекреация в лоното на природата и пълноценното хранене.

1. 3. Предмет на теорията на физическото възпитание

Теорията на физическото възпитание трябва да се разглежда като система от научни знания за физическото развитие и усъвършенстването на човека. Тя има свой специфичен предмет, задачи и съдържание, които й дават статут и място на самостоятелна наука. Нейното формиране не е завършено напълно - намира се в процес на непрекъснато развитие, защото научните открития я обогатяват с нови факти и обобщения.

Предмет на теорията на физическото възпитание е изучаването на общите закономерности на управление на сложния процес на физическо усъвършенстване на човека. Специфичното в този процес, което ясно характеризира ТФВ като самостоятелна наука, са целенасочените движения и физическата дееспособност и работоспособност на човека в различни периоди на биологичното му развитие и в различни условия на външната среда.

Обект на изучаване на теорията на физическото възпитание е моториката и разнообразната двигателна дейност на човека, т.е. - самият човек, неговата реактивност и адаптация към въздействието на физическите упражнения. Освен това към обекта на ТФВ 12

може да бъде отнесено изучаването на методите на обучение, закономерностите на формиране на двигателни умения и навици, методите за развиване на двигателните качества и други.

Кр. Рачев подчертава, че субектът на този процес също е човекът, но тогава когато се явява ръководител на процеса в качеството си на спортен педагог - треньор или учител. Според него и др. автори, обектът и субектът на физическото възпитание не съществуват изолирано, а взаимно се допълват и си влияят (вж. Рачев, 1998, с. 13).

По своята същност теорията на физическото възпитание е научнопознавателна (теоретична) дисциплина, но се отличава и с определен спортно-педагогически (методичен) характер. Поради тази особеност в литературата, а и на практика, тя е известна като “Теория и методика на физическото възпитание”. Спецификата на предмета на теорията на физическото възпитание, я причислява към системата на педагогическите науки.

Методологичната основа на теорията на физическото възпитание е научната философия. Известно е, че методологията е система от теоретични подходи и практически действия за опознаване и изследване на явленията, процесите и събитията в обективната действителност. От тези позиции тя разглежда физическото възпитание като обществено явление с определена значимост. Системно-структурният подход е основен при изучаване на закономерностите и взаимовръзките с другите научни дисциплини - общата педагогика и психология, анатомия, физиология, биохимията и биофизиката, и с отделните методики на спортно-педагогическите дисциплини.

13

1.4. Основни понятия на теорията на физическото възпитание

В предходните параграфи уточнихме, че на съвременния етап в основни линии е формирана теорията на физическото възпитание като система от научни знания за физическото развитие и усъвършенстване на човека. Като всяка научна дисциплина ТФВ също се отличава със собствен понятиен апарат. Базисните понятия са физическа култура (разгледано обширно в § 1.1.), физическо възпитание, физическа възпитаност, физическо развитие, моторика, физическа дееспособност, физическо съвършенство, физическо образование, физическа рекреация, двигателна активност, спортология, спорт, спорт за всички, спорт за високи постижения, кинезиология и др.

Физическото възпитание е целеносочен многокомпонентен педагогически процес (обществено явление). Този процес съчетава в себе си знания от различни научни области, средства, методи и подходи за реализацията на неговите цели и задачи. Този процес главно оказва силно формиращо въздействие върху човека. Кр.Рачев изтъква, че физическото възпитание е най-древното нейно проявление и същевременно водещ компонент на системната физическа култура, а В. М. Выдрин пише, че “От физическото възпитание започва физическата култура на всеки човек” (вж. Рачев, 1998, с. 18 и Выдрин, 1976).

Физическа възпитаност. Съвременната представа за физическа възпитаност тясно се свързва с понятието “възпитаност”, което означава достигната степен на целенасочена, на съзнателна социализираност, енкултурираност и развитост на човека, на човешкия

14

индивид. То е израз на достигнатия комплексен динамично-стереотипен статус на съзнателна формираност на личността като цяло или в отделно направление.

В педагогическата литература с тревога се констатират някои отрицателни тенденции в областта на физическото възпитание и за физическата възпитаност на подрастващото поколение. Нараства обезсилването вследствие намалена двигателна активност (хипокинезия), което води до затлъстяване и до увеличаване на относителния дял на редица сериозни заболявания. Засега реалните граници не са точно очертани - вероятно от безотговорност на различни равнища в образователната система, но ситуацията се усложнява от редица съвременни тенденции в училището и начина на живот на учениците.

Физическото развитие като понятие се определя по различен начин от авторите, в зависимост от това на какво се обръща повече внимание в конкретния случай. В теорията на физическото възпитание се разглежда преди всичко като моментно състояние, до което е достигнал процесът на формиране и изменение телесното развитие на човека.

Физическото развитие е резултат от въздействието на много фактори, които могат да се обединят в две групи: т.н. генотипни (наследствени) фактори и фактори, които произтичат от условията на средата - социална и природна. В този смисъл ролята и значението на физическото възпитание за стимулиране на правилното физическо развитие са безспорни.

Физическото развитие и физическата дееспособност трябва да се следят системно, защото те са важни показатели, чрез които се характеризира “сегашното

15

състояние” (status praesens) на трудовите резерви на страната. Те се следят системно също така при децата, подрастващите и младежите (вж. Мутафов, 1996, с. 13).

За оценка на физическото развитие се интерпретират главно показателите ръст, тегло, обиколка на гърдите и жизнена вместимост. В широкомащабните национални изследвания в България освен тях се отчитат общо 35 антропометрични показатели. От тях при децата от 3 до 7 години не се изследва обиколката на ханша.

Моторика. Под това понятие обикновено се разбира съвкупността от най-разнообразните движения, които може да извърши човек на определен етап от своето развитие, насочени за преместване на части от тялото или цялото тяло в пространството. Обикновено това понятие се отъждествява с понятието “двигателна култура” на човека. Според Ив. Попов, в контекста на научните основи на ТФВ, моториката трябва да се разглежда като съвкупност от всички движения на човека, които се използват като средство за неговото обучение, развитие и възпитание (вж. Попов, 1979, с. 84 - 87).

Възникването и оформянето на моториката е продължителен процес. Той се отличава с фазова структура. Известни са различни периодизации.

Физическата дееспособност (ФД) е категорийно понятие. То намира приложение не само в теорията и методиката на физическото възпитание и спортната тренировка. Използва се от трудовата медицина и физиология и в почти всички други сфери, където се проявява двигателната дейност на човека.

Разкриването на съдържанието на понятието физическа дееспособност е труден проблем. Според Л. Петкова и М. Квартирникова (1985) съществува

16

многообразие на термините. То произтича не само от преводната литература, но и от скритата, вътрешна същност, “...която определя качествените особености на явлението, и външна страна, която отразява количествените резултати, т.е. равнището на дееспособността.”

В руската литература се избягва диференцирано разглеждане на понятието “физическа дееспособност”. Л. П. Матвеев, Н. Пономарьов, А. Д. Новиков и много други автори, говорят за физическа подготовка на подрастващите и възрастни поколения за трудова дейност, като се конкретизира необходимостта от съхранение и повишаване дееспособността на организма като цяло.

В Йейлският университет в САЩ, през 1958 г. се създава проект наречен “Разработване на критерии по физическа подготовка”. От този момент специалистите в областта на физическото възпитание и спорта приемат като основен термина physical fitness (физическа годност). През този период в САЩ се чувства остра нужда от надеждни методи за оценка на ефективността на програмите за специфична физическа годност, както и от по-добри средства за измерване на физическата подготовка на отделната личност. В тази връзка в 45 града на САЩ се изследват 20000 младежи и девойки, въз основа на което д-р Едвин Флайшман (1970) от Американския институт за изследвания във Вашингтон, разкрива структурата и начините за измерване на физическата годност. Проблемите в тази насока са толкова важни и с национално значение поради което те застават в центъра на вниманието на Американската асоциация за здраве, физическо възпитание и отдих (AAHPER).

17

В “Тестове в спортната практика” (Test in der sportpraxis) Хайнц Бубе, Герхард Фек, Хайн Щюблер и д-р Фредерик Трогш, значително по-късно (1966), в опита си да систематизират тестовете в спортната практика използват понятието физическа работоспособност, като я разделят на “обща и специална”. Те отбелязват, че определянето на физическата работоспособност на децата, подрастващите и възрастните е важна съставна част от процеса на физическото им усъвършенстване.

В България основно се налага понятието физическа дееспособност. В учебника по теория и методика на физическото възпитание под редакцията на П. Щерев (1977), са посочени данни за физическото развитие и физическата дееспособност на българското население, но не се определя същността на дееспособността.

Ив. Попов, ЕК. Христова и П. Боюклиев (1979) определят, че физическата дееспособност е съвкупност от физическите качества на човека. Според тях преди всичко трябва да се има предвид количествената стойност на всяко отделно качество. Значително по-късно В. Алипиева (1984), предлага друго определение, което според нас е най-приемливо. Според нея “...физическата дееспособност представлява съвкупност от потенциалните възможности на човека за двигателна дейност с висока ефективност”.

От направеният анализ на почти необозримата специализирана литература, видимо става въпрос за едно и също. Знак за равенство може да се постави между понятията физическа подготовка, физическа годност и физическа дееспособност. Към тях не може да се приравни термина физическа работоспособност. Тя е двукомпонентна. Според А. Д. Новиков и Л. П. Матвеев същата зависи от изградените двигателни навици и

18

степента на развитие на физическите качества. Тяхната съвкупност в решаваща степен определя физическата работоспособност.

В заключение, по понятийните многообразия е необходимо да се подчертае, че за единство на речта, в нашата теория на физическото възпитание и спортна тренировка е прието понятието физическа дееспособност.

Физическата дееспособност като структурен белег на личността може да се разглежда от философска и социално-психологична гледна точка, от медико-биологичен аспект или в спортно-педагогическа насока.

В основата на физическата дееспособност като предпоставка и следствие лежи здравето и нормалните функции на всички органи и системи на човешкия организъм. Това обаче не означава, че тя е само биологичен проблем. Физическата дееспособност има още психични, интелектуални и социални компоненти. Последните се определят от обществените изисквания към подготовката на учениците за реализиране в бъдещата им трудова дейност.

Физическата дееспособност се намира в процес на непрекъснато развитие. Разграничават се три периода, които не са в строго определени възрастови граници. Първият период, който се характеризира с ясно изразено възходящо развитие е от раждането на детето до двайсетте години. Тогава организма се намира в състояние на относително постоянство на химическите и физико-химическите свойства на вътрешната среда (т.нар.хомеостаза) и предпоставките за повишаване на физическата дееспособност са изключително благоприятни. При жените продължава до около 14-17

19

години, а при мъжете до 17-19 години. Мъжете превъзхождат жените по интензивност на развитието, което води до съществени различия в дееспособността на двата пола.

От 20-22 до 30 годишна възраст е втория период известен като период на стабилизация на физическата дееспособност. Нейното поддържане компенсира негативните влияния на околната среда и подпомага обратимите реакции след различните заболявания засягащи в една или друга степен всеки човек.

Физическата дееспособност се определя посредством диагностицирането на основните физически качества на човека: бързина, сила, издръжливост, гъвкавост и ловкост (двигателни координации). Тяхното развитие на определено ниво и при наличието на активно здраве, при нормално функциониране на основните системи характеризират физическата дееспособност.Известни са различни подходи за оценката на физическата дееспособност. Така например в САЩ всички нормативи са представени в процентна форма в сравнение с националните проучвания за съответните възрастови групи. Вторият, по-широко застъпен в световната практика метод е точковия. При него различните постижения измерени при двигателните тестове (секунди, сантиметри, брой изпълнения, точки и т.н.), се приравняват с помощта на специално разработени таблици в точки. Тяхната сума определя конкретна количествена или вербална оценка на физическата дееспособност.

Контролът и оценката на физическата дееспособност на учениците се осъществява по системата на Министерството на образованието и науката. За различнте

20

етапи и степени на обучение има унифицирани тестови батерии (набор от двигателни тестове .

Физическо съвършенство. То е главната цел на физическото възпитание, макар, че в своята буквална същност трудно може да се постигне.

Физическото съвършенство е сборно понятие, което синтезира три съставки в едно цяло: физическо развитие, физическа дееспособност и физическо образование. Чрез тях се обективизира самото физическо съвършенство.

За физическото съвършенство на човека решаваща роля има цялостната постановка на работата по физическо възпитание във всички звена на системата. Неговото осъществяване е взаимно обвързано с грижите на държавата за здравеопазването, медицината, хигиената и др.

Физическото образование отразява наличието на значителен обем от научни знания от областта на физическата култура, на овладени в определена степен разнообразни двигателни навици, както и на умения за компетентно и високоефективно прилагане на физическите упражнения с определена насоченост при различни случаи, съобразно поставените конкретни задачи.

Двигателната активност е съвкупността от всички движения, които извършва човек за определен период от време (К. Костов, 1987). Нейното количествено измерване се осъществява трудно поради изключителното многообразие и сложност на движенията, които се извършват в целокупната дейност на човека. По тези причини тя може да бъде регистрирана приблизително. В училищната спортно-педагогическа практика най-широко е застъпен метода за измерване на изминатото разстояние с

21

поставяне на крачкомери към краката на изследваното лице.

Въпросът за белезите на оптималната двигателна активност е най-малко уточнен. Не може да бъде намерен еднозначен отговор, защото двигателната активност и нейното оптимизиране е сложен биосоциален и педагогически проблем. Неговото решаване трябва да става комплексно. Някои автори (Н. Т. Лебедева и В. М. Лебедев, 1971), считат за целесъобразна онази двигателна активност, при която отчетливо се установява подобряване на физическото и интелектуалното развитие на учениците. По-късно А. Г. Сухарев (1976), в своите изследвания за двигателната активност и здравето на подрастващите обосновава два хигиенни принципа за нормиране на двигателната активност: (1) съответствие на двигателната активност на възрастовите потребности и функционалните възможности на организма; (2) оптималност на денонощната двигателна активност, способстваща за укрепване на здравето и развитие на организма. Други автори - например И. А. Аршавский (1976) и др., са по-лако-нични. Те определят като оптимална онази нееднозначна по продължителност и интензивност двигателна активност, която създава условия за усилена обмяна на веществата.

Според нас, за човека оптимална ще бъде тази двигателна активност, която ще му осигури максимални възможности за нормално психофизическо развитие или компенсиране и корекции на отклоненията които се провяват през различните възрастови периоди.

Физическа рекреация. Напоследък в специализираната литература се налага понятието физическа реакреация. То произлиза от латинската дума с

22

няколко значения: рекрео - възпроизвежда, обновява; рекреатум - ободрява, възстановява, подкрепя; рекреар - укрепва, почива; рекреатио - възстановява. Добавянето на думата физическа означава, че в тези процеси преобладава двигателната активност, използват се физически упражнения, игри, развлечения. Те са насочени към нормалното функциониране на човешкия организъм.

Физическата рекреация е специфична двигателна дейност, чиято цел е да възстанови физическите и умствените сили на човека, изразходвани в непосредствения трудово-производителен процес или в интелектуалната дейност. Като средства за възстановяване на работоспособността на човека се използват различните видове физически упражнения, формите за активен отдих, разходките сред природата, развлекателните игри и др. Физическата рекреация е най-масова и разпространена форма за физическа култура.

Спортология. Това понятие активно си пробива път в научното пространство. М. Бъчваров определя, че спортологията е нова интердисциплинарна наука за спорта. Според него “Основен предмет на спортологията са процесите, явленията и фактите проявяващи се в различни сфери на спортната практика”, а обект на този наука е човекът, който се занимава със спорт върху основата на различни подбуди (вж. Бъчваров, 2003, с. 41).

Спорт. Спортът отразява необходимостта на човека да развива, усъвършенства и демонстрира своите физически, двигателни и морално-волеви качества и способности в пределите на максимални усилия. В спорта често пъти при екстремални условия човек се самоутвърждава, бори се да побеждава времето, теглото и съперника.

23

Според Европейската спорта на харта (чл.2.), която е одобрена от Съвета на Европа в Лисабон през 1995 г. “Спортът това е – всяка форма на физическа дейност, която чрез случайно или организирано участие има за цел изразяване и подобряване на физическата работоспособност и душевното благосъстояние, формиране на социални отношения, или постигане на резултати в съревнования на всички равнища”.

Спорт за всички. Това понятие е формулирано в Закона за физическото възпитание и спорта от 1996 г. и промените в него от 2000 г. Според чл. 30 физическото възпитание, спортът и социалният туризъм с основа за укрепване на здравето физическата годност на нацията и се поощряват и подпомагатот общините и държавата. Законът предвижда, че създаването на условия за практикуване и развитие на физическо възпитание и спорт от населението е неразделна част от социалната политика на общините за съствните им населени места. Спорт за високи постижения. Това понятие също е формулирано в Закона за физическото възпитание и спорта от 1996 г. и промените в него от 2000 г. Спортът за високи постижения има главно престижни, нтегративни и възпитателни функции като фактор за спортно развитие в дейностите за: откриване и подпомагане на талантите в спорта; обучение на треньори и развитие на учебно-възпитателния тренировъчен процес; подпомагане на спортната медицина и спортната наука и четвърто – предоставяне на спорните организации на подходящи съоръженияза тренировъчна и състезателна дейност.

Кинезиология. С това понятие е обозначена специфична обобщаваща, интердисциплинарна наука, която изучава човешките движения (трудовите, спортните,

24

танцовите и др.), движенията на животните и патологията на тези двигателните дейности.

Кинезиологията по същество е общофилософска обобщаваща основа на знанието за физическата активност.

В заключение можем да обобщим, че между отделните понятия на Теорията на физическото възпитание съществува тясна връзка, която произтича от вътрешната взаимна обусловеност на явленията, които те отразяват. Някои от посочените понятия се съдържат в други, какъвто е случаят с физическото развитие и физическата дееспособност, или спортология и кинезиология и т. н. От гледна точка на теорията, обаче, е необходимо тяхното разграничаване и анализиране.

1. 5. Методи на изследване в теорията на физическото възпитание

При изясняване предмета на теорията на физическото възпитание уточнихме, че тя е самостоятелна педагогческа наука. Следователно развитието на ТФВ като научна дисциплина е невъзможно без наличието на собствена методология. За установяването на редица закономерности, понятия и факти на научното познание от спортно-педагогическата практика тя използва методи, които за общи за фундаменталната педагогика.

В теорията на физическото възпитание се провеждат два типа изследвания: опитни (експериментални) и собствено-теоретически. Методите на изследване са много разнообразни. Основните, обаче, са: метод за теоретичен анализ и обобщения; анализ на съдържанието(content analysis), методи на педагогически наблюдения; експериментални и други методи, сред които в последно време се откроява SWOT – анализа. Освен посочените широко се използват методи от другите науки - 25

социология, психология, физиология, антропология, биомеханика и т. н.

Най-важното качество на метода е да осигурява обширна, разностранна и максимална информация. Използването им се определя от редица общи методологични принципи: методът да притежава определена стабилност, да се отличава с избирателност по отношение на изучаваното явление, да се характеризира с възпроизводимост (надеждност) и редица други условия.

Методи за теоретичен анализ и обобщения. Теоретическите изследвания протичат под формата на

логически операции: индукция и дедукция, логическо и логико-математическо моделиране и мн. др. Те могат да бъдат прилагани при наличие на фактически материали - литературни източници и документи. За тяхното събиране се опираме на библиографията, която е текуща и ретроспективна.

При текущата библиография се систематизира новоиздадената литература - главно периодичните научни списания. Те са носител на първична научна информация, защото в тях се публикуват научните и научно-методични резултати – всеки нов и неизвестен по-рано факт, свързан с човека, обществото или природата.

Научните списания са: Primari research journals (първични литературни

източници). Те са списания за по-ограничена и тясно специализирана аудитория;

Научни списания с по-широк профил (scholarly journals), които са предназначени за по-широк научен и обществен интерес;

26

Вторични научни източници (secondary journals), които формират световната система за рефериране, индексиране и оценяване на научните резултати.

Ретроспективната библиография осигурява обзорен преглед на литературните издания преди започване на отделен експеримент. В този случай анализът и обобщенията на документалните материали дават възможност за изучаване и обобщаване на положителния опит в областта на физическото възпитание и спорта.

Методите за теоретичен анализ и обобщаване обикновено се прилагат преди започване на основния педагогически експеримент. Въз основа на направените обобщения се формира хипотезата и се конкретизира инструментариума на изследването.

Педагогическото наблюдение е възприемане на конкретни характеристики на физическото възпитание и спорта с определена цел в естествени условия. Осъществява се със специални прибори от един човек или група изследователи. При педагогическото наблюдение е много важно предварително да се определи предметът и да се разработи технологията за наблюдение на информативните показатели.

Педагогическото наблюдение много често се комбинира с хронометрирането. Това е метод за определяне на продължителността на една или друга дейност в процеса на физическото възпитание.

Самонаблюдението също спада към тези методи като начин за самоконтролиране и оценка на собствените действия.

Педагогическият експеримент широко се използва в теорията на физическото възпитание. Той може да бъде преобразуващ (формиращ) или констатиращ, а в

27

зависимост от мястото където се провежда експерименталната работа се различават естествен и лабораторен експеримент.

При експерименталните разработки, изследванията могат да бъдат трансверзални - насочени обикновено за установяване на моментното състояние (без да се проследява развитието) на определен брой изследвани лица. При продължителни изследвания на едни и същи контингенти опитни лица се говори за лонгитудинални проучвания. И при двата вида изследвания се осъществява сравнителен анализ.

Анализ на съдържанието (content analysis)Този метод навлиза първо в областта на

изследванията в сферата на масовите комуникации, но по-късно, през 70-те и 80-те години започва да се използва за научноизследователски и за практически цели в повечето от социалните науки. Спортната педагагиката и спортологията прилагат този метод при анализ на учебно съдържание, анализ на тренировъчни планове и програми, при обработване на различни документи (протоколи, интервюта и мн. др.).

Анализът на съдържанието, като изследователски метод се прилага тогава, когато трябва да се проучи голяма по обем информация, която все още не е систематизарана. В този смисъл анализа на съдържанието се прилага като диагностичен инструмент. Този метод се сравнява с “изкуство да се чете между редовете”. В досегашното развитие на този метод се очертават два подхода – количествен и качествен. Методическата последователност на контент анализа включва: разработване на концепция за изследването,

28

предварително изпробване, провеждане на анализа (количствен или качествен).

Методът “Анализът на съдържанието” все повече и по-успешно се използва от дипломанти, магистри, докторанти и други научни работници в сферата на физическото възпитание и спорта.

SWOT – анализНаименованието на метода е английска абревиатура

на четирите елемента на матрицата: S – strengths (силни страни - С), W – weaknesses (слаби страни - Сл), O – opportunitie (възмжности -В), T – threats (заплахи - З). Понякога моделът се представя с обратната абревиатура – TOWS.

SWOT – анализът е метод за комплексна оценка. В сферата на теорията на физическото възпитание и спортната тренировка този метод навлезе и активно се използва при научни изследвания по спортен мениджмънт, за изследване на сложната система за физическо възпитание и нейните структурни компоненти, за анализ на системи за спортна подготовка и тренировка и др. С този метод се изследват и анализират евентуалните възможности и заплахи на външната среда и силните и слаби страни на вътрешната среда на системите и подсистемите.

В теорията на физическото възпитание се използват и математически методи на изследване. Те се прилагат главно за статистическа обработка на получените данни, в сферата на прогнозирането и научното предвиждане.

Методите на научни изследвания в теорията на физическото възпитание имат относително самостоятелно проявление. В практиката обикновено се използват комплексно, като взаимно се допълват и обогатяват.

29

30

Глава втораСИСТЕМИ ЗА ФИЗИЧЕСКО ВЪЗПИТАНИЕ

2. 1. Възникване, развитие и особености на системите за физическо възпитание Физическото възпитание се появява в обществото под влияние на редица фактори. По-съществените са труда, военното дело, развитието на изкуствата и естествената потребност от игра и движения, като средство за развитие на организма и укрепване на здравето. Като целенасочен педагогически поцес физическото възпитание зависи от създадените в определено общество социално-икономически и политически предпоставки, от разви-тието на културата и образованието, от действащите педагогически теории. Отношение към него имат равнището на теоретическата мисъл и практиката в областта на физическата култура.

Всяка система за физическо възпитание е социална и носи белезите на епохата, особеностите на обществото и конкретната нация. Има свои идеи, целенасоченост и специфични черти. Заедно с основните и допълнителните средства, методите и формите на организация, системите постигат определен практически ефект.

Археологическите находки, съвременните наблюдения и изследвания върху живота на изостанали в своето развитие племена в джунглите, разкриват факти за ролята на физическото възпитание още при първобитните хора. То се характеризира с непосредствената си връзка с трудовата дейност на хората. В игрите и упражненията са отразени сцени от лова или религиозни обреди. По това време физическото възпитание е достъпно за

31

всички членове на обществото.С появата на класите системите за физическо

възпитание придобиват класов характер. При феодалния строй системата за физическо възпитание е характерна със съсловността. Крепостните селяни са без права на военна физическа подготовка. Тя е задължителна за феодалите и рицарите.

Целта на физическото възпитание във феодалното общество е създаването на добри защитници на интересите на светската и църковната власт чрез средствата на военно-физическата подготовка. По това време се усвоява техниката на военно-приложни спортни дисциплини - езда, фехтовка и плуване. Според Н. Петрова системата е характерна със своята едностранчивост и ограниченост в подбора на средствата и методите (вж. Петрова, 1985, с. 41).

В буржоазното общество през епохата на възраждането, която черпят от доказалите своята непреходност идеи на древногръцката система за физическо възпитание, възникват нови национални системи. Те непрекъснато усъвършенстват средства-та, методите и формите на работа по физическо възпитание.

• Немската гимнастическа система се създава и развива на основата на стремежа за реформи в немското просветно движение на филантропините през ХVIII век. Тя е известна с въвеждането на нови гимнастически уреди. Изтъква се необходимостта от всекидневни и системни занимания с физически упражнения. През този период видни немски теоретици поставят началото на класификацията на физическите упражнения. Под влияние на военното възпитание се създава специална група известна и до днес като “строеви упражнения” Те

32

улесняват организацията и управлението на урока по физическо възпитание. По това време се разработват основни методически указания за ролята на учителя. Те се отнасят до разпределението на физическите упражнения според тяхната трудност, плътността на урока и др.

Специалистите в областта на историята на физическата култура, теорията и методиката на физическото възпитание отбелязват като недостатък и обект на остра критика още в миналото ограниченото използване на естествено-приложните упражнения и игрите. В немската гимнастическа система в особена степен се засилват педантизмът и формализмът в процеса на обучение по физическо възпитание.

• Английската спортна система се характеризира с широко-то използване на игрите, при които има строго утвърдени спортни правила. В учебните програми по физическо възпитание за тях се дават два до три допълнителни часа, тъй като се смята, че те са средство не само за физическо, но и за нравствено и волево възпитание, за изграждане на навици за самоуправление у учениците.

Втори съществен белег на английската спортна система е широкото включване на естествените движения като различните видове бягания, скокове, хвърляния, катерене и други за развиване моториката на учениците и възпитаване на основните двигателни качества.

Приложният характер на обучението по физическо възпитание се илюстрира от значението и мястото отделени на бокса, плуването и гребането в английската спортна система. Засилено е приложението на разнообразни комплекси от закалителни процедури.

33

Друга отличителна черта на английската спортна система е разширяването на извънкласните форми на работа, което се осъществява главно чрез дейността на скаутските организации и скаутизма, създаден като движение от Роберт Пауъл (1857 - 1941). Скаутите упражняват основно военно-приложните дисциплини - плуване, гребане, езда, лека атлетика, сигнализация, разчитане на следи и други.

Основна слабост на английската спортна система е силното подценяване на гимнастиката като средство за физическо възпитание и недооценяването на нейната подготвителна роля в процеса на обучението.

• Френската система за физическо възпитание възниква и се развива до голяма степен под влияние на войните, водени от Наполеон, но за нейни основоположници се считат Дон Франциско Аморос, Жорж Ебер и Жорж Демени. В периода от 1800 г. до Първата световна война те постепенно я подчиняват, преди всичко, на военните нужди на Франция.

Независимо от някои слабости, френската система за физическо възпитание се определя като една от най-сполучливите буржоазни системи. За нея е типично преди всичко рационалното използване на естествено-приложните упражнения. За предпочитане е заниманията да се провеждат на открито, за да се използват в максимална степен естествените сили на природата. Френската система изисква упражняване на медицински контрол и правилно хранене.

Главната цел на френската система за физическо възпитание е да съдейства за естественото развитие на човешкия организъм и да го направи годен и бързо приспособим към условията на живот. За постигане на

34

целта, като средства се използват ходене, бягане, скачане и катерене в различни комбинации и степен на трудност, хвърляния, плуване, упражнения в защита и нападение и други.

Слабостите на френската система за физическо възпитание произтичат, преди всичко, от методическа гледна точка. Подценява се спортът и на игрите не се отделя подобаващото им място. В урочната работа се налага шаблонът и еднообразието. Гимнастиката на уреди се елиминира, а терминологичните и други знания, които се дават на занимаващите се не са достатъчни.

• Шведската гимнастическа система е създадена от Петер Х. Линг (1776 - 183). Тя се характеризира със здравно-хигиенна насоченост и с “рационална” гимнастика. В нея основно средство е простото физическо упражнение, въздействащо върху конкретни мускули или мускулни групи, стави и органи. Тя е изградена на анатомо-физиологична основа. Що се отнася до гимнастиката - П. Линг я класифицира в четири части: педагогическа, военна, лечебна и естетическа.

За решаване на разнообразните задачи, в педагогическия процес били създадени специални уреди с цел засилване ефекта от упражненията. Те са известни и днес като “шведска” стена, “шведско” столче, греда, въжена стълба, върлини и въжета за катерене и други.

Изменена и допълнена с други средства шведската гимнасти-ческа система допринася обучението по физическо възпитание да стане по-разностранно и по-полезно от гледна точка на моториката на човешкия организъм и психологията на децата.

Необходимо е да отбележим, че шведската гимнастическа система е оказала силно влияние върху

35

изграждането на система за физическо възпитание у нас. През 1908 година излиза в превод книгата на Ф. Лагранж “Реформа във физическото възпитание”. В нея се пропагандират идеите на П. Линг, а по-късно - през 1922 година, Васил Манов пише “Методика на обучението в първоначалните училища” (вж. Рачев, 1991, с. 20), където подобно на Линг класифицира гимнастиката на педагогическа, медицинска, военна и естетическа. Разбира се значителен принос в разпространяване идеята на шведската система у нас имат и не малкото български специалисти, които са били на обучение и специализация в Швеция по онова време.

• Чешката гимнастическа система е тясно свързана със “соколските” гимнастически дружества и чешкото гимнастическо движение със създатели и идеолози Мирослав Тирш и Индржих Фюгнер. Те имат съществен принос за внедряването на масовите гимнастически упражнения.

Специфичната особеност на чешката гимнастическа система е разнообразната разработка на упражнения с малки уреди и изпълнения на групови упражнения в комбинации с музикален съпровод. Независимо от това може да се обобщи, че тя се развива под силното влияние на немската турненска система, а на соколската гимнастика се преписва създаването на спортната гимнастика.

• Руската система за физическо възпитание е специфична с приложния си характер, който произтича от руската самобитна националност.

Под влиянието на научните изследвания в областта на анатомията, физиологията и хигиената, и материалистическия мироглед на руските демократи В. Г.

36

Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Добролюбов и други, в руската система за физическо възпитание се отделя голямо внимание на лечението и закаляването на човешкия организъм. Заниманията са насочени към всестранно развитие на организма и главно за военно-физическа подготовка на подрастващите и младежта. Къпането със студена вода, обтриванията, въздушните бани съчетани с физически упражнения са традиционни.

Цялостното развитие на руската система за физическо възпитание се подчинява на схващането за единството на физическото и психичното начало в човешкия организъм. Физическото възпитание се разглежда в неразривна връзка с умственото, нравственото, трудовото и естетическо възпитание.

2. 2. Съвременни системи за физическо възпитание

Настъпилите промени и демократизацията на обществените отношения у нас налагат необходимостта от критичен анализ на схващанията за съвременните системи за физическо възпитание.

В исторически план, още в периода между двете световни войни, се установява постепенното отмиране на характерните особености на националните системи за физическо възпитание. Главно по политически причини и идеологически съображения се формира схващането за обособяване на така наречената “социалистическа система за физическо възпитание”. Търсят се детерминирани от характера на обществените отношения различия с “буржоазната система”.

Прегледът на издадените учебници по теория и методика на физическото възпитание или други подобни

37

разработки след социалистическата революция в България - до 1989 година разкрива механизма на определяне същността на социалистическата система за физическо възпитание. В тази светлина по-скоро трябва да се приеме, че тя се “въвежда” в България след 1944 година. Тази предпазлива констатация на Н. Петрова в нейния историко-теоретичен анализ на системите за физическо възпитание до голяма степен изяснява защо се търсят различията и в прилаганите методи. Според нея те са резултат преди всичко на влиянието на господстващите педагогически теории и организацията на класно-урочната работа (вж. Петрова, 1982, с. 36 - 38).

Естествено като първостепенен и фундаментален принцип на “социалистическата система” за физическо възпитание е изведена “комунистическата идейност”. Този принцип определя, че процесът на физическото възпитание на личността има ефект, когато е непосредствено свързан с “... комунистическата убеденост и готовност на човека за социалистически труд и отбрана на родината” и в съответствие с всеизвестните норми на комунистическия морален кодекс.

Днес трябва да се определи, че съществуването на социалис-тическата система за физическо възпитание е по-скоро исторически факт, който не може да бъде игнориран. Същевременно трябва да се подчертае, че се налага схващането и необходимостта в бъдеще да се говори за съвременна световна система за физическо възпитание, адаптирана към съответните национални особености. Това се потвърждава от фактите, че днес повечето страни имат правителствени органи, които координират и финансират дейността на държавните институции и спортните организации, строежа на спортни съоръжения, подготовка

38

на кадри и научноизследователската работа. За тях спортът е преди всичко въпрос на престиж. Мотивите, обаче, могат да бъдат най-различни.

В САЩ правителството още през 50-те години започва сериозно да се безспокои за незадоволителното физическо състояние на младежта. Усилията достигат до там, че Конгресът на САЩ, приема Резолюция № 97, за целите и задачите на физическото възпитание. По своята формулировка те са близо до тези на Българската система днес.

Особено ценен е Канадският опит за въздействие на държавата върху физическото възпитание и спорта. В Канада от 1961 г. е в сила Закон за физическата подготовка, а през 1976 г се създава Министерство на физическата подготовка и аматьорския спорт с две самостоятелни подразделения: “Фитнес Канада” (за масовия спорт) и “Спорт Канада” (за високото спортно майсторство).

Във Франция физическото възпитание и спорта се ръководи от Министерството на младежта и спорта, а в Англия от Министерството на спорта и активния отдих. В Германския Бундестаг за физическото възпитание и спорта отговаря Спортен комитет (съставен от 19 души). В Япония за националната спортна политика отговаря Министерството на здравеопазването, науката и културата. Към него действат Съвет по здравеопазването и физическото възпитание и Бюро за физическо възпитание.

Както се вижда, въпреки разнообразието на структури, почти във всички страни кооридираща роля изпълняват правителствените органи.

В разгледаните аспекти може да се обобщи, че в съвременните системи за физическо възпитание най-

39

точно се очертават следните принципи: всестранност, оздравителна насоченост и приложност.

• Всестранността изисква строго придържане към единството в различните страни на възпитание. Развитието на физическите и психичните качества на личността трябва да се поставя в услуга на обществените изисквания.

Второто изискване на този принцип е осигуряване на широка обща физическа подготовка. Заедно с високата степен на развитие на двигателните качества и двигателните координации се осъществява специалната физическа подготовка, необходима не само в областта на спорта, но също така и в трудовата дейност на човека.

Този принцип днес поставя максимални изисквания за засилване на връзката на физическото със здравното възпитание и екологията.

• Оздравителна насоченост. Изискванията на този принцип произтичат от необходимостта за постоянно укрепване здравето на подрастващото поколение. Създават се специални санитарно-хигиенни норми и правила за строителство и оборудване на спортните съоръжения в училищата и детските градини.

При трудещите се в средна и напреднала възраст усилията се насочват към съхраняване на работоспособността и творческото дълголетие, а в областта на масовия спорт и спортното майсторство усилията са в насока осигуряване на оптимален тренировъчен режим. В общите усилия за постигане на физическо съвършенство на човека особено внимание се обръща на закаляването и създаване на устойчивост срещу вредното влияние на околната среда. Относително се запази и развива в нови посоки ученическото почивно дело

40

като масова форма за укрепване здравето на децата през лятната ваканция.

• Приложността на системата за физическо възпитание се осъществява чрез връзката й с труда и отбраната на родината. В някои професионални области трудово-приложната физическа подготовка придобива голямо значение.

В повечето литературни източници се обобщава, че характерни черти на системата за физическо възпитание у нас са: масовост, научност, народностен характер и интернационализъм.

• Научността се осъществява чрез научните институти и научно-приложните лаборатории при широко международно сътрудничество. Тя е основна черта на нашата система за физическо възпитание и я предпазва от биологизация, наивност и практицизъм.

Научните постижения в областта на физическото възпитание и спорта се популяризират чрез публикуването им в многообразни литературни източници и в специализирани списания. Специализирано издателство в България е “Медицина и физкултура”, а от отечествените списания може да бъде посочено сп. “Въпроси на физическата култура”, което от 1993 година е преименувано в сп. “Спорт и наука”.

• Масовостта на системата за физическо възпитание се изразява в по-широко обхващане на различните социални групи от населението в системни занимания с физически упражнения, спорт и туризъм.

• Народностният характер на системата за физическо възпитание се изразява главно в запазване на

41

националните традиции и в това, че целите и задачите й отговарят на жизнените интереси на нацията.

2. 3. Нормативна основа на системата за физическо възпитание

Основни звена. Особеностите на физическото възпитание в различните периоди от развитието на човека, които се отнасят до конкретните задачи, съдържанието, организационните форми и прилаганите методи, детерминират формирането на основните звена на съвременната система за физическо възпитание в България. Те са белязани със специфичните характеристики на училищното физическо възпитание и пролонгиращите компоненти и функции на физическата култура.

Целта и задачите на физическото възпитание, които обстойно са изложени в глава първа, са задължителни за всички основни звена на системата. Посочихме, че всяко звено се отличава с особености. Всъщност, те дават възможност за непрекъснато разширяване, усъвършенстване и приемственост на процеса на физическото възпитание и резултатите от него през съответните възрастови периоди. В следващите части и глави на учебника обстойно ще бъде осветлено физическото възпитание в предучилищните детски заведения и средното общообразователно училище.

Висшите учебни завадения обхващат не малка част от младежите на възраст от 18 до 26-годишна възраст. В зависимост от спецификата на ВУЗ, студентите се включват в задължителни, задължително-избираеми и факултативни форми на занимания с физически упражнения, спорт и туризъм. Целта и задачите на

42

физическото възпитание във висшите учебни заведения се определят от изискванията за подготовка на кадрите с висше образование. В много от случаите тя е с професионално-приложна насоченост, психофизическа и двигателна подготовка.

Българската армия е важно звено в системата за физическо възпитание в нашата страна. Независимо, че съвременната бойна техника и електронизацията поставят акцента на интелектуалната и психическа подготовка, всестранната обща и специална физическа подготовка на бойците е неотменно изискване и условие за изпълнение на сложните бойни задачи.

Заниманията с физически упражнения и спорт във въоръжените сили - видовете войски, се провеждат по специални планове и програми.

В периода на активна трудова дейност и в напреднала възраст физическото възпитание се развива в две посоки: физическа рекреация - да подпомогне възстановяването и повишаването работоспособността на трудещите се и второ – за хората над 60-годишна възраст то има рехабилитационни функции, цели да забави процесите на ограничаване на двигателните възможности и да съхрани относително добро здраве на стареещия организъм.

• Нормативна основа на системата за физическо възпитание. Правото на всеки гражданин на Република България на занимания с физически упражнения, спорт и туризъм се гарантира от основния закон - Конституцията, а обществените отношения, свързани с физическото възпитание и спорта в нашата страна се уреждат от Закона за физическото възпитание и спорта. В периода след 1989 година той е разработван

43

продължително и едва на 26 юни 1996 г. се приема от 37-то Народно събрание. По-късно в него са направени изменения и допълнения, които са обнародвани в бр. 53 на Държавен вестник от 30.06.2000 г.

В закона за физическото възпитание и спорта са изложени общите положения, държавните органи за управление на физическото възпитание и спорта, спортните организации, физическото възпитание и спорта в училищата, във въоръжените сили и т. н. Там недвусмислено е посочено, че физическото възпитание, спортът и туризмът в предучилищните детски заведения, общообразователните, специалните и професионалните училища са неразделна част от образователния и възпитателния процес и се осъществяват по планове и програми на Министерството на образованието и науката и Държавната агенция за младежта и спорта, които са на пряко подчинение на Министерския съвет.

Учебните планове и програми са другите компоненти на нормативната основа на системата за физическо възпитание. Те са по-динамичната част. Тяхното съдържание се влияе преди всичко от действащата образователна стратегия на държавата и социално-икономическите фактори. Подчинени са на изискванията за демократизация и хуманизация на педагогическия процес и тенденциите за евроинтеграция.

Учебните планове и програми се разработват от специализираните структури на МОН в съответствие с действащите Държавни образователни изисквания и стандарти. Те са задължителни за цялата страна. Пряка отговорност за тяхната реализация носят директорите на

44

детските заведения, училищата и ВУЗ, и училищните инспекторати по места.

Към нормативната основа задължително се отнася оценъчната система за физическата дееспособност на децата и младежта в отделните звена на образователната система.

Принос към решаване на задачите и постигане на целта на физическото възпитание имат редица други институции, които не се ползват с държавен статут - спортни организации, сдружения, федерации, асоциации, фондации и др.

45

Глава третаСРЕДСТВА НА ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ

Характерните особености и многообразието от задачи на физическото възпитание, като целенасочен педагогически процес предполага използването на подходящи средства за оказване влияние върху физическото развитие и функционалното усъвършенстване на занимаващите се.

В теорията на физическото възпитание средствата са обособени в две големи групи: основни и допълнителни (фиг. 2).

Към основните средства се включват физическите упражнения, а към допълнителните - естествените сили на природата, хигиенните фактори и физическият труд.

СРЕДСТВА НА ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ

Основни средства Допълнителни средства

Физически упражнения Природни Хигиенни Физически

сили фактори труд

слънце въздух вода

Фиг. 2.

3.1. Физическото упражнение като основно средство - обща характеристика, произход и развитие на физическите упражнения

46

Физическите упражнения са съзнателни, волеви действия, педагогически осмислени, за оказване на положително въздействие върху всестранното физическо развитие и двигателно усъвършенстване на занимаващите се. Отличават се с богатото си разнообразие. Някои от тях са с елементарна структура, а други представляват верига от сложни двигателни действия.

Данни за произхода на физическите упражнения съществуват още от първобитно-общинния строй. Те са се обособили в процеса на борбата на човека за съществуване. Свързани са с лова и отбраната, с използването на различни сечива. Имат естествено-приложен характер и от най-ранна възраст се превръщат в осъзната необходимост.

Върху развитието на физическите упражнения влияние оказват още военното дело, изкуството и религията. Бурното развитие на научно-техническия прогрес също налага своя отпечатък - появяват се такива спортове като: мотоциклетизъм, делтапланеризъм, безмоторно летене и др.

Красотата на движенията намира своя естествен израз и в различните танци, народните хора и балетното изкуство. Съчетаването на физическите упражнения с багри и музика в художествената гимнастика, фигурното пързаляне, синхронното плуване и акробатиката буди положителни естетически преживявания у човека.

Физическите упражнения постепенно разширяват своето предназначение. Превръщат се в неизменно средство за обогатяване моториката на човека. Чрез тях той разкрива и опознава потенциалните си двигателни и приспособителни възможности. Удовлетворява естествената си потребност от движение. Компенсира

47

неблагоприятните последици от нарастналата през последните години хиподинамия чрез развиване на издържливост, сила, бързина и ловкост.

Физическите упражнения, като основно средство на физическото възпитание, прилагани в съчетание с естествените сили на природата (слънце, въздух и вода) спомагат за реализиране целта и задачите на физическото възпитание.

3.1.1. Съдържание, форма и техника на физическите упражнения

Физическите упражнения се отличават със своя форма и съдържание. Важен проблем на теорията и практиката е тяхното рационално съчетаване.

Формата на физическите упражнения (двигателният навик, техниката) представлява съвкупност от отделните елементи на движението, които съставят неговите параметри. Това са пространствените, пространствено-времевите и времевите характеристики на движението. Те представляват видимата страна на движенията - положение на тялото, посока на движение, скорост, темп, ритъм и др.

Към съдържанието на физическите упражнения се отнася въздействието, което те оказват върху човешкия организъм като резултат на физиологични, биологични, психични и други процеси. В съдържанието на физическите упражнения се включват още отделните части, от които то се състои, например упражнението скок на дължина със засилване включва засилване, отскок, летеж и приземяване.

48

Съдържанието и формата на физическите упражнения се изменят постоянно в зависимост от поставените конкретни задачи на обучението.

В търсенето на ефективност и рационалност, начинът на изпълнение на физическите упражнения непрекъснато се усъвършенства и така се стига до тяхната техника. Тя представлява съвкупност от взаимно свързани и целенасочени движения с висока ефективност при минимална загуба на енергия.

В спортната техника на всяко физическо упражнение се различават - основа, основно звено и детайли.

Под основа на техниката се разбира съвкупността от относително неизменни задължителни и достатъчни движения за решаване на определена двигателна задача (вж. Харабуга, 1974, с. 48).

Основното звено е най-важният момент и има решаваща роля при изпълнението на определено упражнение. Например, при скоковете - това е моментът на отскачането. Основното звено се осъществява с влагане на максимални усилия за кратко време.

Детайлите на техниката са второстепенни характеристики на движенията. Те зависят от морфологичните и функционални особености на занимаващите се. Не нарушават основния механизъм на движението. Проявяват се например в различните дължини на разбега при скачачи, определят стила на изпълнение в гимнастиката, фигурното пързаляне и др.

3. 1. 2. Характеристики на движениетоВсяко физическо упражнение представлява

система от

49

взаимно свързани движения, обединени в едно цяло. То се изпълнява в определена посока, със специфичен темп, ритъм, амплитуда, продължителност, скорост и напрежение в мускулите. Това са така наречените параметри на физическите упражнения, които носят обективна информация за пространствените, времевите, пространственно-времевите и силови характеристики на движението. Познаването им е необходимо условие за овладяване на двигателните задачи.

1. Пространствени характеристики. Към пространствените характеристики се отнасят положението на тялото и траекторията с нейните компоненти: форма, посока и амплитуда.

• Положението на тялото има голямо значение за техническото изпълнение на физическите упражнения. То определя позицията, която тялото или отделните му части заемат в определен момент от двигателното действие. В практиката на физическото възпитание се използват различни положения на тялото и крайниците. Едни от тях са изходни (позиция на тялото от която започва двигателното действие), други - основни (стоеж, седеж, клек, колянка, вис, опора и др.), а трети - крайни (позицията, която се заема в края на упражнението). Заемането на правилно положение предопределя нормалното функциониране на вътрешните органи и системи. А изпълняването на едно и също упражнение от различни изходни положения води до различно по степен и характер натоварване.

• Траекторията на движението се определя от пътя, който изминава едно тяло или неговите части. При различните движения траекторията се отличава по форма, посока и амплитуда.

50

• По форма на траекторията движенията биват праволинейни и криволинейни. В спортната практика преобладават праволинейните движения.

• Посоката на движението се определя спрямо основните равнини на тялото - фронтална, сагитална (предно - задна), хоризонтална или по външни ориентири. Движенията на тялото и крайниците се осъществяват в основни (напред и назад, вляво и вдясно, нагоре и надолу) и междинни (встрани - горе, встрани - долу) посоки, а около вертикалната ос на тялото се правят различните видове обръщания и въртения.

Посоката на движение има голямо значение за въздействието на физическите упражнения и за постигането на добър резултат.

• Амплитудата на движението разкрива неговия размах, т.е. разстоянието от една до друга крайна точка. (вж. Алипиева, 1998, с. 51). Тя зависи от подвижността в ставите и еластичността на ставните връзки, от точката на въртене и разстоянието от нея до центъра на тежестта на съответната част. Измерва се в ъглови градуси. Амплитудата на движенията зависи още от възрастта и пола.

2. Времеви характеристики. Към времевите характеристики се отнасят продължителността, темпът и ритъмът на движенията.

• Продължителността на двигателното действие се измерва в секунди, минути, часове, брой опити. Определя се от целта и характера на усилията. Продължителността на изпълнение на дадено упражнение зависи от координационната му сложност, от възможностите на изпълнителя, моментното му състояние, от климатичните фактори и разбира се от задачите.

51

Промяната на продължителността регулира в желаната посока физическото натоварване.

• Темп на движенията. Честотата на движенията за единица време определя темпа, с който се изпълнява физическото упражнение. Измерва се с броя на движенията за единица време. Например плуване с определен брой загребвания на ръцете, бягане с определен брой крачки.

Величината на темпа зависи от масата на движещите се части на тялото. Колкото масата е по-малка, толкова темпът е по-висок.

Промените в темпа позволяват регулиране на физическото натоварване.

• Ритъмът на движение се среща при многофазни действия с цикличен характер - ходене, бягане, ски-бягане, гребане, плуване и др. Всяко едно от тези действия се изпълнява със специфичен ритъм, информация за който носи съотношението между динамичните и кинематичните характеристики на отделните му части и свързаното с него съкращаване и отпускане на мускулите. Като пример може да се посочи съотношението между периодите на едноопорна и двуопорна фаза при ходенето, на опора и покой при бягането и др. Ритъмът може да бъде периодично повтарящ се (при бягане, плуване, гребане), непрекъснато променящ се (вдигане на тежести, тласкане на гюлле) или смесен. При смесения ритъм има елементи на периодично повтарящ се и непрекъснато променящ се (скок на дължина, скок на височина, хвърляне на м. пл. топка) (вж. Кадийски, 1992, с. 41).

• Едновременност и последователност на изпълняваните движения. За обучението по физическо

52

възпитание е важно да се разграничи едновременното от последователното изпълнение на различните фази на дадено движение. Например при скока на дължина със засилване - последователно да се изпълняват и свързват отделните фази на скока с характерните движения на ръцете в отделните моменти.

3. Пространствено-времеви характеристики.• Скорост на движението. Всяко упражнение се

изпълнява с определена скорост, чиято величина се измерва с изминатия път за единица време по формулата: V = S/ t.

Скоростта може да бъде относително постоянна или променяща се. В спортната практика тя се влияе и от дължината на долните крайници, състоянието на терена, съпротивлението на външната среда и др.

4. Силова характеристика на движението. Двигателните действия на човека се осъществяват в

резултат на взаимодействието между външните и вътрешните сили. Различават се следните външни сили: сила на тежестта, сила на опорната реакция, сила на триене, сила на съпротивление на средата (въздух, вода), външни утежнения и съпротивление на физическите тела (уреди, партньор). Към вътрешните сили се отнасят: мускулното усилие, пасивните сили на опорно-двигателния апарат и еластичността на мускулите. Те възникват в тялото на човека при взаимодействие на неговите части и не могат сами да го приведат в движение.

В процеса на изучаване на физическите действия се постига постепенно взаимодействие между външните и вътрешните сили, в резултат на което движенията стават по-леки, по-естествени, по-непринудени.53

Пространствените и пространствено-времевите параметри на физическите действия обуславят кинематичната структура на двигателните действия, а силовата характеристика - динамичната.

Кинематичната структура носи информация за външната картина на двигателното действие. Тя се определя от положението на тялото, посоката на движението, скоростта, темпа, амплитудата и др. Показва различията на движенията във връзка с тяхната форма и изяснява къде, кога и как се движи човек.

Динамичната структура разкрива характера на взаимодействието между външните и вътрешните сили и различията в механизма на движенията. Изяснява се от какво и защо се предизвиква движението.

Всяко сложно движение се състои от отделни частни движения, които се различават едно от друго по своите характеристики. В цялостния двигателен акт се отделят части на движението в пространството (движения на ръцете и краката) и част на движението във времето (продължителност, темп).

Особено важно за обучението по физическо възпитание е познаването на структурата на всяко движение, т.е. да се знаят не само отделните елементи на движението, но и в какъв порядък следват, как се влияят едно от друго, как се свързани в единно цяло. Тази взаимна връзка между отделните елементи на движението обуславя цялостното изпълнение във времето, в пространството и взаимодействието между вътрешните и външните сили.

3. 1. 3. Класификация на физическите упражнения

54

В теорията на физическото възпитание липсва единна, общовалидна система за класификация на физическите упражнения. Това, вероятно, се дължи на голямото им разнообразие. Авторите, работили по проблема, изхождат от различни критерии. За да се улесни изучаването им и за по-голяма прегледност физическите упражнения биха могли да се групират по следния начин:

1. Класификация на физическите упражнения - въз основа на биомеханичната им структура биват: циклични, ациклични и смесени.

а/ циклични - характеризират се с многократно повторение на едни и същи елементи на техниката с определена последователност и сила. Такива са: ходене, бягане, ски-бягане, плуване, гребане, колоездене и др.;

б/ ациклични - това са упражнения, при които липсва ритмично повторение на едни и същи движения - гимнастическите съчетания, скоковете във вода, единоборствата - борба, бокс, фехтовка, източните бойни изкуства и др.;

в/ със смесен характер - при тях част от действието има цикличен характер, а останалата част - ацикличен. Такива са скоковете на дължина и височина в леката атлетика, където упражнението започва с бягане (циклично движение) и завършва с отскок (ациклично движение), подвижните, спортно-подготвителните, спортните игри и др.

2. Класификация в зависимост от характера на усилията и напрежението на мускулите - упражненията се разделят на статични и динамични.

а/ статични - при изпълнение на упражнението напрежението на мускулите нараства, но дължината им

55

остава относително неизменна - например вдигането на тежести.

б/ динамични - характеризират се с непосредствено сменящи се фази на съкращение и отпускане на мускулите. Такива са всички динамични упражнения, при които става непрекъсната многократна смяна на тези фази.

3. Класификация на физическите упражнения по интензивност (мощност) на извършваната работа. Отразява обема работа, който се извършва за единица време от организма, т.е. мощността на работата, а с това и интензивността. Във връзка с това се различават упражнения с максимална, субмаксимална, голяма и умерена интензивност. Налага се уточнението, че това деление касае най-вече цикличните упражнения, тъй като едно и също по характер движение (напр. бягане) може да се извършва с различна мощност. При ацикличните упражнения такова деление не винаги може да се направи, а и не е така необходимо, тъй като интензивността при тях е много по-малка.

а/ упражнения с максимална интензивност - отразяват възможностите на организма да извършва най-голямата по обем работа за единица време. Продължителността на тези упражнения е 20 - 30 сек. (100 и 200 м. гл. бягане, плуване 50 м, колоездене 200 м. и др.). Характерното за тях е, че протичат в анаеробни условия, свързани с натрупване на голям кислороден дълг. Покачването на пулса рядко надхвърля 160 - 180 удара/мин. Възстановителният период е около 30 - 40 мин.

б/ упражнения със субмаксимална интензивност - в тази група попадат физическите упражнения с продължителност от 20 - 30 сек. до 3 - 5 мин. Такива са бяганията от 400 до 1500 м., плуването от 100 до 400 м и

56

др. Отличителен момент при тях е изключително високата необходимост от кислород и най-високите измерени стойности на пулса (200 - 240 удара/мин.). Възстановителният период е по-дълъг и трае около 1 - 2 и повече часа.

в/ упражнения с голяма интензивност - имат продължителност от 3 - 5 мин. до 30 - 50 мин. Такива са: бягането от 2 до 10 км., спортното ходене от 3 до 5 км., плуването от 800 до 1500 м. и др. Промените, които настъпват в организма при изпълнението им са много големи, но интензивността вече е по-ниска. Кислородният дълг се натрупва постепенно. Пулсът достига до 200 - 220 удара/мин. Разходът на енергия при тези упражнения е значителен и поради това възстановителният период е с продължителност от няколко часа до над едно денонощие.

г/ упражнения с умерена интензивност - към тази група спадат всички упражнения, чиято продължителност е над 40 - 50 мин. Такива са бяганията на свръхдълги разстояния от 20 км до 42 км 195 м. Най-характерната особеност, която отличава всички упражнения от тази група, е установяването на устойчиво състояние. При него кислородната набавка напълно задоволява кислородната необходимост и кислороден дълг не се натрупва. Пулсът се покачва до 140 - 180 удара/мин, а възстановяването е в рамките на 1 - 2 денонощия. Причина за настъпване на умора е изчерпването на енергетичните резерви.

4. Класификация по характера и естеството на енергетичното осигуряване - основава се на проявените по време на работа основни енергетични процеси, осигуряващи изпълнението на мускулната дейност (вж. Волков, 1975).

а/ натоварвания с предимно аеробно осигуряване

57

В тази група попадат всички упражнения с умерена интензивност (т.е. с продължителност над 40 - 50 мин.). Протичат в условие на устойчиво състояние, при което кислородната набавка отговаря на кислородната необходимост.

б/ натоварвания със смесено аеробно-анаеробно осигуряване - отговарят на натоварванията с голяма интензивност (упражнения от 3 - 5 мин до 30 - 50 мин.) При тях кислородната необходимост надхвърля кислородната набавка.

в/ натоварвания с анаеробно осигуряванеТакива са тези със субмаксимална и максимална

интензивност (упражнения с продължителност от 20 - 30 секунди до 3 - 5 мин.). Характеризират се с пределно мобилизиране на анаеробните резерви в работещите мускули.

5. Класификация в зависимост от характера на въздействието - разделят се на упражнения за преимуществено развитие на: сила, бързина, издържливост, гъвкавост и ловкост. Тази класификация според Ив. Кадийски, трябва да се приеме с известни резерви, поради факта, че някои физически упражнения стимулират развитието на повече от едно двигателно качество (вж. Кадийски, 1992, с. 45).

6. Класификация по анатомичен признак - физическите упражнения се подразделят в зависимост от въздействието им върху определени части на тялото (ръце, крака) или според натоварените мускулни групи (гръбни, коремни и др.).

7. Класификация според заеманото положение.За постигане на рационална техника заеманото

положение играе съществена роля. Физическите

58

упражнения могат да бъдат изпълнени от седеж, стоеж, лег, клек и др.

В практиката на физическото възпитание физическите упражнения се прилагат под формата на следните видове дейности:

• игрова дейност, която включва подвижните игри с тяхното многообразие;

• гимнастиката като вид дейност, представена от основната, спортно-спомагателната, производствената и лечебната гимнастика;

• туристическата дейност, включваща пешеходен, авто, коло, воден и ски-туризъм;

• спортна дейност, която обхваща различни видове спорт.

Видове двигателни дейностина физическото възпитание

Игри Гимнастика Туризъм

Спорт

• подвижни • основни • пешеходен • спорт за всички • спортно- • спортно- • воден • детско- подготвителни спомагателни • пещерен юношески • музикални • съпоставителна • ски, авто, • спортно • щафетни и др. • производствена коло майсторство

и лечебна

Фиг. 33. 2. Същност и характерни особености на

игрите като специфична двигателна дейност

59

Известно е, че играта, под една или друга форма, заема близо една четвърт от живота на човека, време през което той узрява за самостоятелна дейност. Играта е тази, която въвежда детето в света на свободата на творчеството, обогатява и разнообразява неговия личен опит, развива вътрешните му заложби и стимулира мисловната дейност.

В исторически план игрите се изменят в зависимост от усъвършенстването на оръдията на труда, настъпването на нови отрасли, развитието на умствените способности на хората и т. н.

Колкото по-многостранен и същевременно тясно специализиран става човешкия труд, толкова по-многобройни по форма и съдържание стават и игрите. Освен тези с чисто подражателен характер се появяват и такива, които символично пресъздават не само трудовата дейност на човека, но и новите му потребности.

Игрите са двигателна дейност, наситена с разнообразно двигателно съдържание и висока емоционалност, с широки възможности за практикуване в непрекъснато меняща се обстановка и през всички сезони. Това ги прави удобно средство за физическо и умствено развитие, за закаляване на детския организъм по естествен път за подобряване на двигателно-координационните възможности (вж. Йорданова, 1996, с. 17). За физическото възпитание от значение са подвижните игри.

По-характерни особености на игрите като специфична двигателна дейност са:

• Голямо разнообразие и свобода на движенията. В зависимост от сложността на подвижните игри те са по елементарни или с по-сложна биомеханична

60

структура, но в основата си носят белега на естествено приложните движения: ходене, бягане, скачане, хвърляне, ловене, провиране и т. н.

Когато се практикуват игри с по-сложни правила и изисквания е необходимо предварително обучение на основните елементи на играта както и изучаването на някои тактически взаимодействия.

• Достъпност на игрите. Голямото разнообразие на подвижните игри улеснява подбора им за всички възрасти. Освен това една и съща игра в различни варианти може да се използва в няколко последователни класа, а също така и в различни етапи на обучение. Подборът на игрите се съобразява с възможностите на учениците, с метеорологичните условия, материално-техническата база, възрастовите особености и т. н.

• Друга особеност на игровата дейност е комплексното физиологично въздействие върху човешкия организъм. Подвижните игри водят до подобряване дейността на сърдечно-съдовата и дихателната системи, подобряване дейността на централната нервна система, до по-бързи рефлекси, подобряване на мисловната дейност, и до значително повишаване работоспособността.

Активното участие в играта положително повлиява развитието на двигателните качества. Значително по-непринудено се развиват бързината с нейните различни проявления (бързина на простата и сложната двигателна реакция, честота на движенията, бързината на отделното движение, бързина на започване на движението), силата на отделни мускули и мускулни групи, общата и специалната издържливост.

61

Натоварването е относително голямо, а възстановяването на организма след него е сравнително бързо и по-пълно.

• Вариативността на ситуациите е също отличителна черта на игрите. При всички игри е налице бърза смяна на различни игрови ситуации, за решаването на които е необходимо адекватно двигателно действие. Необходимостта от бързи и целесъобразни реакции усъвършенства наблюдателността и способността бързо и правилно да се осмисля новата ситуация и да се взема решение.

• Състезателен характер на подвижните игри.Наличието на съревнователен момент стимулира

участниците допълнително към активна двигателна дейност и стремеж към отборни (колективни) взаимодействия. В процеса на играта се създават сложни взаимоотношения както между противниковите отбори, така и вътре в отборите. Стремежът към реализирането на отборната идея и лична изява на индивидуалните способности създават условия за решаването на задачите на физическото възпитание под умелото и компетентно ръководство на учителя.

• Възпитателна насоченост на игрите. Тя се обуславя от педагогическото им съдържание, което при правилна организация на дейността е мощен фактор за решаването на възпитателните задачи на обучението. Заниманията с подвижни игри възпитават потребност от движения и любов към спорта, чувство за колективизъм и другарски взаимоотношения, стремеж към самоусъвършенстване, постоянство и настойчивост при постигането на поставената цел, смелост, решителност и инициативност.

62

• Игрите имат подчертано здравен ефект. Той е на лице най-вече когато те се провеждат на открито в съчетание с допълнителните средства за физическо възпитание - благоприятното въздействие на естествените природни фактори. При правилно дозиране на въздействието на природните сили успешно се съдейства за усъвършенстване на съпротивителните сили на организма към различни заболявания характерни за детската възраст.Емоционална наситеност на игрите. Емоциите при игрите са много по-спонтанни в сравнение с другите видове дейности (гимнастически упражнения, лекоатлетични упражнения и др.). Емоционалният фактор при различните игрови ситуации се проявява и въздейства по различен начин. В едни случаи той е причина за изживяване на силно нервно напрежение, в други е съпроводен с успокояване. Тези състояния са свързани с поведението на човека. В голяма степен влияят върху неговата физическа и умствена работоспособност.Друга характерна особеност на подвижните игри е, че освен като средство за физическо възпитание играта може да бъде използвана и като метод. В теорията и методиката на физическото възпитание той е обозначен като игрови метод. Приложението му в предучилищна и начална училищна степен е много широко. Богатото разнообразие на игрите и тяхното комплексно въздействие ги прави универсално средство за всички възрасти и етапи на подготовка.

3.3. Същност и характерни особености на гимнастиката като специфична двигателна дейност

63

Гимнастиката заема едно от основните места в системата за физическо възпитание. Тя способства общото физическо развитие на човека, укрепва здравето, възпитава морално волеви качества, формира усет и вкус към красотата и хармонията, изгражда жизнено необходими умения и навици.

Нейната главна цел е да съдейства и подпомага физическото развитие, да усъвършенства двигателните и координационни способности на човека. В това отношение възможностите на гимнастиката са много големи. Тя разполага с широк диапазон от лесно достъпни средства, благодарение на което може да се използва от хора с различна физическа и техническа подготовка, възраст и пол.

Водещата роля на гимнастиката, като едно от основните средства на физическото възпитание, се дължи на следните фактори и особености:

• Чрез нейните средства може да се въздейства целенасочено на всички основни функции на организма в съответствие с двигателните способности на човека.

• Широкият диапазон от средства и методи я прави достъпна за всички възрастови групи, независимо от пола и физическата подготовка.

• Гимнастическите упражнения са прекрасно средство за развитие и усъвършенстване на двигателните качества. Чрез тях еднакво добре се решават въпросите както за общата, така и за специалната физическа подготовка.

• Гимнастиката, със своите изкуствено създадени форми на движение, способства за развитие, корекция и усъвършенстване на редица естествени жизнено важни двигателни способности на човека в ежедневието му.

64

• Чрез специфичните си средства и методи гимнастиката оказва много силно педагогическо въздействие върху занимаващите се с нея. Стегнатата организация на заниманията, изискванията за дисциплина, контрол, самоконтрол и точност на всяко движение възпитават много важни морално-волеви качества.

• Красотата и хармонията в движенията, особено когато са подкрепени с музикален съпровод са фактори, които много силно влият върху формиране на естетическия вкус на подрастващите.

Гимнастиката разполага с разнообразни средства. Чрез тях се решават много от задачите на физическото възпитание и спорта.

Според предназначението си те седелят на:1. Строеви упражнения. Чрез тях се провеждат и

организират заниманията, възпитава се чувство за ред и дисциплина. Особено голямо въздействие имат при децата от предучилищна и начална училищна възраст.

2. Общоразвиващи упражнения. Те са едни от най-използваните и най-разнообразни упражнения. Могат да се прилагат както за развиване на отделни мускулни групи, така и за цялото тяло. Те са точно дозирани и целенасочени. Използват се във всички спортове, в детските градини, училищата, казармите, висшите учебни заведения, за разгряване, за развиване на физически качества с, без и на уреди.

3. Приложните упражнения - ходене, бягане, лазене, провиране, катерене, повдигане, пренасяне, прескачане и т. н. са много динамични и емоционални упражнения, които трябва да намерят приложение в най-ранна детска възраст.

65

4. Подвижни игри и щафети. Оказват всестранно въздействие върху детския организъм, носят много радост и емоции на занимаващите се и имат голям възпитателен характер.

5. Упражнения на уреди. Използват се при работа за сила и гъвкавост. Оказват влияние и върху координацията на движения на отделните части на тялото.

6. Акробатични упражнения. Въздействат и развиват много качества - съобразителност, смелост, сила, бързина, гъвкавост. Много добро средство за трениране на вестибуларния апарат и усъвършенстване на координационните способности на занимаващите се.

7. Упражнения от художествената гимнастика. Носят много красота, пластичност, грациозност и изразителност. Съчетани с музикален съпровод те са могъщ фактор за формиране на естетически вкус, навици и умения.

8. Движения от българските народни хора и класически танци. Това са сравнително малка група от гимнастическите средства. Носят голяма емоционална наситеност, въздействат възпитателно и патриотично върху подрастващите.

Според целенасочеността, специфичността и предназначението гимнастическите упражнения се обособяват в няколко вида: основна гимнастика, гимнастика със спортна насоченост - спортна гимнастика, акробатика и художествена гимнастика, производствена гимнастика, лечебна гимнастика, спортно-спомагателна гимнастика и др.

3. 4. Същност и характерни особености на туризма

66

В енциклопедията на БАН от 1974 година се пояснява, че под туризъм се разбира буквално пешеходно пътуване, предимно из планински терен (планинарство). Днес туризмът се определя като сложно обществено-социално явление, което съдейства за комплексно решаване на възпитателни, образователни, оздравителни и спортни задачи.

Възникването на предпоставките за организирани походи и пътешествия е свързано с ранните периоди от историята на човечеството, когато племена или цели народи са принудени да осъществят продължителни преходи в търсене на по-добри условия на живот.

Утвърджването на туризма като средство на възпитание се отнася към епохата на Възраждането (ХV - ХVI в.). Особен принос в обосноваване значимостта на походите и пътешествията имат прогресивните педагози от това време Х. Вивес, Монтен, Т. Мор, ф. Рабле, Еразъм Ротердамски и др. (вж. Ганопольский, 1987, с. 17 - 18).

В началото на ХХ в. в туризма се наблюдават редица качествени изменения. Повечето от тях са свързани с появяването на нови упражнения за преодоляване на естествени препятствия, упражнения за ориентиране на местността, различни състезания и мн. др. В теорията и практиката на физическото възпитание се появява ново понятие - туристическа дейност.

Туристическата дейност представлява съвкупност от различни движения и специфични дейности на човека сред природата, с цел да задоволи преди всичко двигателни, здравни, социокултурни, познавателни, емоционално-волеви или други свои потребности.

67

Туристическата дейност е колективна двигателна дейност на учителите и учениците. Тя дава възможност за комплексно въздействие върху личността и допринася за възстановяване на физическите и духовните сили на човека. През последните години неизменно присъства в разнообразните форми на работа с учениците през цялата учебна година и особено по време на “зелените”, “снежни” и др. училища. Социолозите определят увлечението към туризма с едно ново понятие - outdoor (т.е. дейност на открито).

По тези и много други причини, на туризма и туристическата дейност се отделя необходимото внимание в нормативните документи на нашата система за физическо възпитание. В измененията и допълненията на Закона за физическото възпитание и спорта се прие нова глава - “Социален туризъм”. Там е записано, че Министерството на образованието и науката определя държавните изисквания, свързани с практикуването на социалния туризъм от учащите се в учебно и неучебно време ( вж. ДВ, бр. 53, 30.VI.2000 г.).

Тези изисквания са конкретизирани в Наредба № 2 на МОН от 2000 г. за учебното съдържание в културно-образователната област “физическа култура и спорт” и учебния предмет: физическо възпитание и спорт. (вж. ДВ, бр. 48, 13.VI.2000 г.).

Важна особеност на туризма е неговата достъпност за всички възрастови групи. Практикува се през всички годишни сезони. Учителите имат богати възможности за избиране вида и формата на туризъм, съобразно собствената си подготовка и желанията на учениците.

Практикуването на туристическата дейност е свързано с комплексно двигателно и функционално натоварване на

68

човешкия организъм. Развиват се двигателните качества, формират се специфични умения и навици. Туризмът възпитава у учениците общотрудови и хигиенни навици, и формира патриотични чувства. В значителна степен съдейства за изграждането на екологичната култура на подрастващите и младежта.

Туризмът се подразделя на видове според средствата, които се използват за придвижване: пешеходен туризъм, ски-туризъм, автотуризъм и др.

В зависимост от това къде се провежда класифицираме пещерен, планински и равнинен туризъм.

Формите на туристическата дейност са: излетът, екскурзиите, туристическите походи и пътешествията.

3.5. Същност, характеристика и особености на спортната дейност

Спортната дейност е един от основните компоненти на физическата култура и в частност е широко прилагано в практиката средство на физическото възпитание.

По своята същност спортната дейност представлява специфична активна двигателна дейност, насочена към максимал-но развитие на наследствените възможности на човека (физически, неограничени морални и волеви резерви и мн. др.). Тази специфична двигателна дейност се проявява в две главни насоки - масово-оздравителен спорт и спорт за високи постижения.

В последните две десетилетия сме свидетели на еволюция в разбиранията за понятието “спорт”. До 1988 г. спортът се разглежда като глобална концепция, синтезираща всички форми на физическа и рекреативна дейност - от общофизическото възпитание до спортното

69

майсторство (елитния състезателен спорт). По-късно, в Новата европейска харта за спорта, утвърдена от Съвета на Европа през 1992 г., се приема определението, че “Спорт означава всяка форма на физическа дейност, която чрез случайно или организирано участие има за цел изразяване или подобряване на физическата дееспособност и душевното благосъстояние, формиране на социални отношения или постигане на резултати в съревнованията на всички равнища” (вж. Пенева , 1996, с. 26).

При анализа на същността и характеристиката на спортната дейност предварително се налагат две уточнения:

Първото се отнася до масовия спорт. Неговото предназначение е да подобрява здравословното състояние на учениците и да повишава работоспособността и творческото дълголетие на възрастните. Той е една от предпоставките за развитието на големия (елитен) спорт.

В нашия случай приемаме спорта и спортната дейност като специализирана двигателна дейност на учениците, характерна със системността и целеносочеността на провежданите занимания и по възможност участие в състезания.

Второто уточнение се отнася до големия (елитен) спорт. В неговата сфера, в зависимост от преследваната цел, изявилите способности и желание спортисти за постигане на рекордни постижения се подлагат на значителни и пределни функционални натоварвания. Това задължително изисква прецизно организиран тренировъчен процес, а с тези проблеми се занимава т.нар. теория

70

и методика на спортната подготовка.Общото между масовия и елитен спорт е това, че

много често целенасочената работа за постигане на високо спортно майсторство започва от твърде ранна възраст - 5 - 6 години. За някои спортове (спортна и художествена гимнастика, акробатика, фигурно пързаляне, плуване и др.) изпускането на този период може да се яви като основна пречка за реализирането на високата цел. Именно в тази връзка от 1958 до 1983 г. много изследователи проучват проблемите на теорията на детско-юношеския спорт. Те ще бъдат изложени в третата част на учебника (вж. гл. 13, 14 и 15).

Необходимо е да подчертаем, че процентът на учениците, трениращи за постигане на високо спортно майсторство, е твърде малък. По тази причина усилията на учителите, родителите и обществеността трябва да бъдат насочени към по-голямата маса ученици. Те трябва да бъдат обхванати в спортни занимания при по-ниски, отговарящи на възможностите им натоварвания. Напоследък определението на този вид спортуване е “спорт за всички” или “училищен спорт” (вж. Пенева, 1996, с. 27).

Проблемите, които засягат спортната дейност в училище са твърде много, но основните може да бъдат определени така: как да се постигне по-голяма обхватност на учениците в спортни занимания; въпросите за материалната база; качеството и обхвата на спортната подготовка на учителите, дискусионен е въпросът за учениците от I до IV клас да участват или не в състезателна дейност и мн. др.

Спортно-състезателната дейност в училище е регламентирана. Основно е съобразена с интересите на

71

учениците, възрастовите особености, наличието на специалисти, материална база и др. по-второстепенни фактори.

В началото на учебната година педагогичесият съвет на училището приема програма и спортен календар, изготвен от учителя по физическо възпитание. В него се посочват сроковете за провеждане на вътрешните състезания в паралелките и между тях. Планира се участието на отборите на училището в градските първенства (между училищата). Отборите с най-добра подготовка участват в регионалните и републикански състезания. Периодично се провеждат училищни, общоградски и др. спортни празници и спартакиади. Изграждането на спортни секции, в които се подготвят учениците по вид спорт и представителните отбори на училището се уточнява от училищното ръководтво.

За решаване на поставения проблем за по-голяма обхватност на подрастващите и младежта в спортни занимания са създадени различни спортни школи, в които те практикуват любимия за тях спорт и се подготвят за включване в отборите на спортните клубове. За повишаване ръста на спортното майсторство е изградена система за детско-юношески спорт, която се ръководи от множество държавни и обществени структури.

3.6. Допълнителни средства на физическото възпитание

В учебниците по ТМФВ допълнителните средства на физическото възпитание се разглеждат в твърде ограничен обем. По всяка вероятност това се дължи на популярността на темата, като разработките имат

72

предимно академичен характер. В същото време особеностите на анатомо-физиологичното развитие на децата от предучилищната и началната училищна възраст изисква по-задълбочено разглеждане на темата за допълнителните средства. Това се налага и от някои нови концепции при използване на лъчистата слънчева енергия като фактор за закаляване и ролята на семейството за системно въздействие на допълнителните средства и разбира се, по много други съображения.

• Естествените сили на природата, същност и принципи на закаляването.

В своето историческо развитие човек постепенно се е защитил от суровите условия на природата (облекло, жилище и т. н.). Предпазвайки се от вредните въздействия на природата, несъзнателно се е ограничил и от изворите на здравето - движението, слънцето, въздуха и водата и се поставя в така неречените “парникови” условия на живот, които са основна причина за намаляване съпротивителните сили на организма.

Историята на закаляването е доста любопитна. Данни намираме в документи от най-дълбока древност. В древна Гърция, където физическата култура е на голяма висота, закаляването е култ.

Известни са много хора, които и днес не забравят това древно средство за закаляване. В резултат много от тях се избавят от тежки недъзи и забравят какво е това простуда. Впрочем не е нужно да се обръщаме толкова назад и да изследваме миналото. Днес, в края на ХХ век, десетки племена, които живеят в Индийските и Непалски Хималаи, в подножието на Андите и Кордилерите целогодишно ходят боси. Гледаме филми за научни или спортни експедиции в Хималаите, където десетки и

73

стотици носачи на багаж ходят боси по снега и ледниците и то на височина 4500 - 5000 метра надморска височина.

• Особености на закаляванетоВлиянието на природата върху тялото на човека се

осъществява преди всичко от различните климатични фактори, които определят съответния климат на дадена месност или страна. Такива са температурата на въздуха, неговото движение (вятърът), влажността му, количеството на валежите, продължителността и интензивността на слънчевата радиация, броят на слънчевите дни или часове през деня, йонизацията на въздуха, наличието на водни басейни и други. Тези фактори упражняват предимно термично (топлинно) въздействие. Ето защо запазването на постоянна телесна температура при въздействието на различните климатични фактори е възможно само ако терморегулационните механизми на човека функционират правилно.

Терморегулационните механизми могат да бъдат обединени в две основни групи: физични и химични.

Физичните механизми осигуряват главно регулацията на топлоотдаването, т.е. промените в интензивността на отдаването на топлина от тялото. Най-важният начин, посредством който се постига физична регулация на топлината, е промяната в кръвоснабдяването на кожата. При висока температура на околната среда кръвоносните съдове на кожата се разширяват, кожата се зачервява и за единица време през нея преминава по-голямо количество кръв. Тя отдава част от своята топлина на околната среда. Обратно, при ниски температури на околната среда кръвоносните съдове се свиват. Побледняването и следващото посиняване се дължат на застоя на кръвта, поради бавното й протичане през силно

74

свитите кожни кръвоносни съдове. Повърхността на тялото също е физичен механизъм. При студенто време реагира със свиване и настръхване (т. н. “гъша кожа”), като по този начин се стреми да намали своята повърхност и обратно.

Друг фактор от значение за физичната регулация на топлината е количеството на подкожна мастна тъкан. Тъй като мазнината е лош проводник на топлината, то колкото по-дебел е слоят подкожна тъкан, толкова по-малка е топлозагубата. Към физичните механизми трябва да причислим дрехите на човека. Колкото те са по-плътни и по-свободни, толкова и големината на топлоотдаването е по-малко.

Другите физични механизми, които влияят върху терморегулацията са провеждането на топлина (конвенция), излъчването на топлина (ирадиация) и изпарението. Този начин на топлоотдаване се осъществява главно за сметка на изпарението на потта.

Химичната регулация на топлината влиза в действие тогава, когато температурата на околната среда спадне под 16,7о по С. В такъв случай, поради много голямата разлика между температурата на тялото и температурата на средата, топлоотдаването става толкова голямо, че всички изброени до тук физични механизми, посредством които организмът запазва топлината си, стават недостатъчни - има опасност от понижаване на телесната температура. Възниква необходимостта от увеличаване производството на топлина, което се осъществява чрез усилване на обмяната на веществата в мускулите, черния дроб, бъбреците и други вътрешни органи.

75

Въпросът за същността на закаляването е твърде сложен. Поради тази причина закаляването в широк смисъл на думата се схваща като упражнение и тренировка на защитните сили на всички органи. Закаляването е мероприятие, което влияе върху устойчивостта на организма спрямо колебанието на климатичните условия.

В резултат на закаляването настъпват промени, позволяващи на човека без вреда за здравето му, да се излага, преди всичко, на ниски температури, на охлаждащото действие на вятъра, дъжда, водата и влагата. Това действие е обикновено студово. В резултат на една въздушна баня, на едно обтриване, обливане или къпане, настъпват изменения както във физическата, така и в химическата терморегулация.

В процеса на физическото възпитание естествените природни сили оказват комплесно въздействие. Ето защо като допълнително средствота се използват относително самостоятелно в две насоки:

1. Като съпътстващи фактори допълващи ефекта от движенията при изпълнението на двигателните действия в различни форми на занимание, чрез създаване на оптимални условия за организация и провеждане.Като относително самостоятелни средства за оздравяване и закаляване под формата на специални процедури включени в ежедневния бит, в трудовата, учебната и военната дейност, по време на активен отдих, за лечение и рехабилитация.

В практиката са познати два начина на закаляване - пасивен и активен. Пасивният начин се прилага, когато закаляваните не са в състояние самостоятелно да извършват двигателна дейност (кърмаческа възраст, болни

76

и др.). За всички останали се препоръчва активният начин. Той съчетава различна двигателна дейност (физически упражнения, спорт, туризъм, физически труд и др.), с разнообразно подбрани средства и форми на закаляване.

Според подбора на средствата и формите се различават следните закалителни процедури:

Въздушни бани - закаляващият фактор са температурните разлики в околната среда в съчетание с влажността, движението на въздуха и слънчевата светлина. Въздушните бани са лекопоносими и достъпни за всички възрастови групи форми на закаляване. Въздушната баня, провеждана на открито, се дозира според метеорологичните условия на местността. Въздушните бани в стайна обстановка се провеждат преди всичко за децата от предучилищна възраст, през всички сезони с използване само на температурния дразнител.

Слънчеви бани. Тук закаляващият фактор е лъчистата енергия на слънцето. В практиката се прилагат обща и местна (за отделни участъци от кожата на тялото) слънчева баня. Особено значение придобива дозировката по време и личната оценка за чувствителността на кожата при пряка слънчева светлина.

Съвременните медицински изследвания в областта на дерматологията доказват, че слънцето, по-точно ефекта на ултра-виолетовата радиация, е опасен за здравето на хората и води до злокачествени ракови заболявания на кожата. В тази насока се правят следните препоръки:

1. Слънчевите бани трябва да се правят предпазливо, с постепенно натоварване от няколко минути до един-два часа в ранните сутрешни часове до 10 часа и след 16 часа.

77

2. Да се избягват продължителни престои под директни слънчеви лъчи и изгаряния.

3. Препоръчва се използването на шапки, сенници, чадъри.

4. Препоръчва се употребата на предпазващи кремове и лосиони.

Водни процедури.Силата на въздействието на закаляването с вода

зависи от: а) разликата между температурата на водата и температурата на кожата; б) внезапността на температурното въздействие (дразнене) върхху кожата на тялот; в) продължителността на въздействието; г) индивидуалната чувствителност на кожата или на отделни участъци.

В практиката се прилагат разнообразни водни процедури: водни обтривания, наплисквания, обливания, различни видове душ, къпане и други.

След предварителното закаляване с въздух и вода се преминава към комбинираното им въздействие, т.е. след вземането на въздушна баня се прави обливане.

Основни принципи на съвременния закалителен процес са повторност, постепенност и непрекъснатост.

Повторността изисква всяко следващо въздействие да попада на следата, оставена от предшестващото го въздействие. Това последствие съществува в определен отрязък от време. За практиката това означава, че е по-добре да се съкращава времето между отделните процедури за сметка на тяхната продължителност. Закаляването на организма към студ протича по-бързо, ако охлаждането се прилага ежедневно в течение на 5 минути.

78

Постепенността се осъществява чрез увеличаване на силата и продължителността на въздействие на избрания дразнител. Принципът изисква адекватно дозиране на закалителното средство, съобразно индивидуалните особености, подготовката и здравословното състояние на индивида. Неспазването му довежда до функционални смущения, нарушаване на системността и загубване на вярата в закалителния ефект.

Непрекъснатостта изисква системно прилагане на закалителните средства за усъвършенстване на създадения динамичен стереотип. По-голяма трайност (относителна) имат благоприятните изменения в организма, настъпили под влияние на слънчевите бани.

• Хигиенни фактори и физически труд.При реализация на принципа за оздравителната

насоченост на системата за физическо възпитание значителен дял заемат хигиенните фактори. Като допълнителни фактори на физическото възпитание условно те се подразделят на две групи.

В първата група се отнасят факторите, които осигуряват нормалната дейност на детския организъм, норми на личната и обществената хигиена, на специфичния ученически труд, на отдиха и храненето. Или това са средствата, приложими извън учебния процес по физическо възпитание, които създават условията за пълноценност на заниманията с физически упражнения, спорт и туризъм.

Към втората група се отнасят факторите с непосредствено значение за учебния процес по физическо възпитание: оптимизация на режима на натоварване и почивка, съобразно действащите нормативни изисквания; създаване на целесъобразни, санитарно-хигиенни условия

79

за провеждане на заниманията (площ, обем на въздуха, вентилация и осветление на помещенията, състояние на уредите и пособията, облеклото и обувките и т. н.); осигуряване след заниманията на условия за нормално възстановяване; време и помещения за хигиенна баня и воднозакалителни процедури, масажи и други процедури, които могат да се извършват от родителите, целесъобразно хранене и др.

80

Глава четвъртаМЕТОДИ В УЧИЛИЩНОТО ФИЗИЧЕСКО

ВЪЗПИТАНИЕ

4. 1. Същност и класификация на методитеМетодите - това са начините, пътищата и средствата

за постигане на определени цели и решаване на определени задачи. М. Н. Скаткин ги определя като “начини за работа на учителя и учениците, с помощта на които се постига овладяване на знанията, уменията и навиците, формира се мирогледът на учениците, развиват се техните способности”.

Според М. Андреев методите на обучение се отличават със следните свойства: надеждност, яснота, детерминираност, насоченост, резултатност, икономичност и плодотворност (вж. Андреев, 1987, с. 200).

Класифицирането на методите е извънредно трудна задача. В някои източници те се делят на активни и пасивни, на общи и частни, теоретични и емпирични методи за научно изследване и методи за обучение. М. И. Махмутов ги подразделя на методи за учене, методи за преподаване и методи за обучение.

Отчитайки най-същественото различие - активната двига-телна дейност, разграничаваща физическото възпитание от останалите учебни предмети считаме за най-удачно класифицира-нето на методите от Ив. Попов и Н. Матеева (вж. Попов, 1982, с. 8, 25 и вж. Матеева, 1998, с. 142). Основен признак в тяхната класи-фикация е предназначението и целта на всеки метод. В този смисъл са обособени три основни групи методи:

1. Метод за възпитаване на нравствени, естетически и трудови навици;

81

2. Методи за осъществяванена двигателната дейност.

3. Методи за проверка и оценка.

4. 2. Методи за възпитание.Разграничаването на методите е твърде относително.

В учебния процес по физическо възпитаниете се реализират в единс-тво. С един и същи метод може и да се възпитава и да се обучава.

От методите за възпитание голямо приложение имат убеждението, поощрението, личният пример, упражняването, приучването, наказанието и колективната дейност. Те са основни в педагогиката и добре се съчетават с двигателната дейност в хода на занятието и урока по физическо възпитание.

1. Убеждение. Словесен метод, чрез който се формират нравствени убеждения и нравствено съзнание. Убеждението е силна вяра в правотата на нещо. Изграждането на убеждения в уроците по физическо възпитание става с оглед решаване на планираните възпитателни задачи и във връзка с възникнали непредвидени ситуации;

2. Личен пример. Децата обичат да подражават на възрастните, да приличат на тях, да се учат от тях. Тази им склонност е в основата на метода. Нагледната форма на конкретен положителен пример позволява много по-лесно да се разберат и усвоят нравствените норми и правила. Силен е примерът, който дава самият учител, намиращ се непрекъснато в центъра на вниманието на учениците, като нито една негова постъпка не остава незабелязана.

В учебния процес по физическо възпитание убеждението и личния пример се използват в съчетание.

82

3. Упражняване и приучване. Този метод предполага в уроците при използване на средствата на физическото възпитание, учениците да се приучват системно и непрекъснато към определени черти на поведение. При изграждането на нравствените норми на поведение могат да се набележат няколко етапа: *изпълнение на задачи с нравствен характер под непосредственото ръководство на учителя; *многократно упражняване и съблюдаване на зададените етични норми и правила под прекия и косвен контрол на учителя; *проверка трайността на усвояване на нравствения опит в сложна обстановка.

4. Поощрение. Стимулира нравствените постъпки.Съдейства за затвърдяване на положителните черти в характера и поведението на ученика. Може да бъде под формата на словесно одобрение, поставяне на отлична оценка, изказване на публична благодарност и др.

Методът трява да се използва строго индивидуално и диференцирано. Прекаляването с поощренията води до обезценяването им, а честите поощрения на едни и същи деца настройва отрицателно останалите.

Във физическото възпитание поощрението се прилага чрез следните методически прийоми:

а/ обобщение - чрез него се констатира правилността на дадена постъпка. Най-чувствителни са учениците от начална училищна възраст, които сами настояват за оценка на много от своите действия. Одобрението може да бъде изразено чрез положителни оценки, одобрителни забележки (“така”, “добре”), жест, усмивка и др.

б/ похвала - по-висока степен на положителна оценка. В нея се включва личното отношение и

83

задоволството на учителя (“браво”, “Поздравявам те за тази постъпка”, “Постъпи като истински кавалер” и др.);

в/ награда - най-висока степен на положителна оценка. Може да бъде морална или материална. По-широко приложение намира в извънкласната спортна дейност.

5. Наказание - използва се когато останалите методи не са дали положителен резултат. Трябва да бъде справедливо и да отговаря на извършеното провинение като има за цел ученикът да осъзнае грешките си. Във физическото възпитание най-често се прилага мъмрене, словесно порицание, изваждане пред строя, лишаване от игра, изключване от спортната секция за определено време и др.

4.3. Методи за осъществяване на двигателната дейност

4. 3. 1. Методи за обучениеЧрез методите за обучение се овладяват знания,

формират се двигателни умения и навици в учебния процес по физическо възпитание.

Според предназначението си те се разделят на словесни, нагледни и практически.

1. Словесни методи. Чрез тях се ръководи непосредственото изпълнение,

дават се знания, осигурява се ред и дисциплина. Най-често използваните словесни методи в урочната и извънурочната работа по физическо възпитание са:

• Разказ - представлява последователно и логично

изложение на факти и явления в тяхното развитие. Много подходящ за деца от предучилищна и начална училищна възраст. За да мобилизира учениците разказът трябва да 84

бъде жив и емоционален, да не отнема излишно време от общия ход на урока като умело се съчетава с двигателната дейност и планираните паузи;

• Беседа. Беседата е форма на общуване между учител и ученици чрез въпроси и отговори. Тя може да бъде преднамерена (учителят цели в хода на беседата да даде нови знания или да провери знанията на учениците) и непреднамерена (възниква в хода на урока при по-голяма активност от страна на учениците);

• Обяснение. Обяснението е подходящ метод във всички степени на обучение. То трябва да бъде кратко, точно и достъпно като разкрива същността на упражненията и дава най-пълна представа за изучаваното действие;

• Описание. Описанието дава основния механизъм на движението и трябва да отговори на въпроса: “Как да се изпълни упражнението?”. По съдържание то е кратко, лесно разбираемо от учениците и много подходящо в етапа “начално разучаване”.

• Указание. Указанието служи за отстраняване на допуснатите грешки, за концентрация на вниманието, за правилно изпълнение на разнообразната двигателна дейност от учениците. То може да бъде много лаконично като се използва както преди, така и по време на изпълнение на упражнението.

• Разпореждане и команда. Разпореждането е кратко, като се произнася с повелителен тон. Подходящо е за децата от предучилищна и начална училищна възраст. Например: “Обърнете се с лице към прозорците”.

Командата има точно определено съдържание, отредено й в строевия устав. Състои се от предварителна и

85

изпълнителна част, произнесени с повелителен тон, например “ходом-марш”, “Наляво!”.

Разпореждането и командата са основни методи за ръководене дейността на учениците по време на урока.

2. Нагледни методи. Тази група методи се основава на непосредствените

усеща-ния и възприятия. В практиката се използват следните методи:

• Непосредствено показване (демонстрация) - изгражда представа за упражнението и активизира мисловните процеси. Упражненията се демонстрират цялостно или по елементи в зависимост от задачите на урока. Първо, упражнението се показва в нормален темп, а след това ако е необходимо - забавено, съчетано със спиране и с фиксиране на възлови моменти;

• Статична демонстрация - същността й се състои в показване на елементи на движението с помощта на снимки, схеми, рисунки и диапозитиви;

• Динамична демонстрация - при нея движенито се представя в неговото развитие чрез видеозаписи. Това позволява да се фиксират отделни моменти, а също така и да се променя темпа, което допринася за по-доброто осмисляне на сложните движения.

• Демонстрация с макети - този вид демонстрация допълва предтавата за движението като се доуточняват пространствените, времевите и силови характеристики на движението. Ориентирите които може да се ползват, са зрителни, слухови и тактилни. Например: за да се постигне желаният ъгъл при хвърляне на малка плътна топка може да се хвърля над опънато въже, или коляното трябва да се изнесе максимално нагоре при пляскане с ръце или сигнал на свирка.

86

3. Практически двигателни методиМетодите в тази група са свързани с

непосредствената двигателна дейност на обучаването. Те са:

• Цялостен метод. Цялостният метод се използва при фи-зически упражнения с проста структура и при сложни двигателни действия, неподлежащи на разчленяване. Подходящ е за деца от предучилищна и начална училищна възраст. След показване и обяснение на упражнението се пристъпва към цялостното му изпълнение. Методът може да се прилага във всички етапи на обучението по физическо възпитание.

При разучаването на по-сложни упражнения, обаче, е необходимо да се създадат облекчени условия. Трябва последователно да се концентрира вниманието върху различните фази, като се започне от онази, която има решаващо значение за изпълнение на упражнението (например при скоковете това е моментът на отскока). Ако е възможно опростяване на упражнението, то трябва да става чрез пропускане на всички несъществени подробности от него, а не по пътя на разчленяването. При необходимост могат да се използват помощни технически средства (например трамплин, лонжи и др.), ориентири (тласкане на топка над въже) и имитационни упражнения.

Методът изисква много добра предварителна подготовка на учителя. Той трябва да посочи най-същественото от двигателното действие, което предстои да се изпълнява.

• Разчленен метод. Той се използва при разучаване на сложни двигателни действия, които могат да се разчленят на отделни части, без да се измени характера на упражненията. Същността на метода се

87

състои в това, че сложното упражнение се разчленява на няколко по-прости съставни движения, които серазучават поотделно.

Последователността на изучаване на отделните части от цялото може да бъде различна: в реда, съответстващ на действителния ред на разположение на тези части в цялото упражнение; в относително произволен ред, но с отчитане на педагогическото правило “от по-простото към сложното”; в съответствие с правилото “от главното към второстепенното”.

Към този метод може да се прибягва в различни етапи на обучението, даже когато цялостното упражнение се владее много добре.

Едни от най-подходящите средства при използване на разчленения метод са специално-подготвителните и имитацион- ните упражнения.

• Игрови метод. Игровият метод е основен метод за децата от предучилищна и начална училищна възраст. Базира се на методическите особености на игровата дейност, което не означава, че е свързан с конкретна игра. Същността на игровия метод се състои в това, че вместо точно определено упражнение, на учениците се поставят по-общи двигателни задачи, които предполагат спонтанна изява на изучени преди това упражнения. Той се характеризира с изборност в действията, наличие на сюжет, определени правила, постоянна изменчивост на ситуациите, стремеж за постигане на определена цел от страна на учениците чрез проява на съобразителност, ловкост и др. По време на играта възникват редица положителни емоции и се изграждат положителни

88

нравствени качества като другарство, взаимопомощ, упоритост, колективизъм и т. н

Всичко това доказва комплексното въздействие на игровия метод върху обучаваните. За съжаление, обаче, възможностите за точно определяне на дозировката и натоварването са ограничени. С голям успех игровият метод се прилага във всички възрастови групи и във всички части на урока по физическо възпитание, а по отношение на етапите на обучение - предимно в етапа на затвърдяване и усъвършенстване.

• Състезателен метод. Същността на състезателния метод се състои в строгата и точна регламентация при изпълнението на всяко двигателно действие. Той се прилага само при упражнения, които са вече изучени и се владеят добре поне по отношение на основния механизъм на движението, т.е. в етапа на затвърдяване и усъвършенстване.

Чрез състезателния метод се постига високо функционално натоварване в условията на повишена емоционалност. Той дава добра възможност за изява на учениците. Способства за развиване на техните двигателни и морално-волеви качества.

Най-съществените особености на състезателния метод са съпоставянето силите на учениците, борбата за първенство и стремежът за постигане на най-висок резултат. Във връзка с това се използват следните разновидности на метода: *за най-добро качествено изпълнение на зададено упражнение; *за постигане на най-висок резултат (може да бъде личен или колективен); *за класиране (например “Кой е най-бърз?”).

89

• Помощно-двигателен метод. Когато чрез цялостен или разчленен метод не може да се постигне изпълнение на дадено упражнение, се прибягва до помощно-двигателния метод.

Същността му се състои в това, че учителят или ученикът оказват непосредствена помощ при изпълнението на упражнението. Целта на тази помощ е да се създаде по-пълна представа и по-точно да се възприемат пространствените и времевите характеристики на движението. Най-често той намира приложение при изпълнение на гимнастически и лекоатлетически упражнения. Ползването на ориентири и звукови сигнали, които ограничават движението, показват вярната посока и правилния ритъм, улесняват процеса. При приложението на метода се разграничават следните три методически прийома:

- фиксация - извършва се фиксиране на правилнотоположение на тялото и на неговите части в изходното положение или в определени възлови моменти от цялото упражнение;

- съпровождане на движението - учителят с ръцете си непрекъснато подпомага изпълнението на дадено движение, като улеснява правилното изпълнение;

- поддържане - прилага се за да се запази равновесието или да се разбере как се изпълнява упражнението.

За да се използва пълноценно помощно-двигателния метод, необходимо е добре да се владее техниката на изучаваното упражнение от страна на учителя или определения ученик.

90

4. 3. 2. Методи за организиране на двигателната дейност

Подборът на подходящи методи за организиране дейността на учениците в урока предопределя ефективността му и постигането на голяма двигателна активност от всички ученици. Основните признаци, които характеризират тази група методи са: брой на упражненията, диференциране на задачите, вид на упражненията, ред за изпълнението им и протичане. В зависимост от различното комбиниране на посочените основни белези могат да бъдат разграничени следните методи: фронтален, групов, посменен, станционен, кръгов и индивидуален.

1. Фронтален метод.При фронталния метод всички ученици по едно и също

време изпълняват едно и също упражнение. Учителят ръководи целия клас, точно дозира времето за работа и почивка и създава условия за висока плътност на урока. Организацията на работа е ясна и проста.

Методът успешно може да се използва както в подготвителната (например при комплекса от общоразвиващи упражнения), така в основната (при разучаване на хоро) и в заключителната част на урока (при изпълняване на разхлабващи и дихателни упражнения). Фронталният метод се прилага във всички етапи на обучение. Той има следните разновидности: учениците изпълняват упражнението едновременно на място, в движение един след друг и като се движат в обща група.

Фронталният метод успешно се използва и за развиване на основните двигателни качества. Съществен

91

негов недостатък е невъзможността за прилагане на диференциран и индивидуален подход.

2. Групов метод.При този метод класът се разделя на няколко групи.

Всяка група застава до предварително посочено място или уред за изпълнение на съответното упражнение. След време определено от учителя групите организирано сменят местата си и това продължава докато всяка група премине през всички упражнения. Всяка група се занимава като самостоятелна структурна единица, като изпълнението на съответното упражнение може да бъде едновременно, посменно, поточно или единично. Това зависи от наличната материална база и от характера на упражнението. Упражненията се подбират така, че да осигурят разностранно въздействие върху организма на занимаващите се, като едно от тях може да бъде за начално разучаване. Това предопределя и по-голямото внимание на учителя към тази група, което разбира се не го освобождава напълно от контрол над останалите групи.

Груповият метод с успех се използва във всички етапи на обучение. Най-често приложим е в основната част на урока при упражнения от раздела гимнастика и лека атлетика.

С оглед повишаване плътността на урока и избягване на големи паузи при отделните упражнения, могат да се поставят допълнителни задачи. Обикновено това са прости по форма, лесно изпълними и не създаващи трудности упражнения, с цел подпомагане овладяването на нови двигателни навици, активен отдих или развиване на основните двигателни качества.

92

Прилагането на допълнителни задачи в рамките на груповия метод може да стане при всяка отделна група, ако нейното основно упражнение не е за начално разучаване.

3. Посменен метод.При този метод класът се разделя на няколко смени, в

които учениците от една смяна изпълняват едно и също упражнение едновременно. Останалите ученици наблюдават, пазят или оказват помощ. Броят на смените и броят на учениците в една смяна зависи от наличните условия и от поставената за решаване задача. Не се препоръчва формирането на смени с по-малко от 4 ученика.

Методът се прилага, когато няма достатаъчен брой уреди за всички ученици, игралното поле е малко или упражнението е трудно и изисква пазене. Например първа група изпълнява тилна стойка, а втора оказва помощ като фиксира положението на краката. Най-често посменният метод се използва в основната част на урока при начално и задълбочено разучаване на гимнастически и лекоатлетически упражнения, елементи от спортните игри и плуването. Прилагането му е свързано с изчакване на ред и ако броят на смените е неоправдано голям това понижава моторната плътност и ефективността на урока. При две смени максималната плътност е около 50 %, а при 6 пада на 20 %.

4. Станционен метод.Характеризира се с това, че целият клас се движи в

колона по един и всеки ученик изпълнява последователно упражненията на отделните станции. Всички упражнения, които трябва да се изпълнят и пътят, който изминават 93

учениците между отделните станции се нарича станционна комбинация. Според условията се подреждат една или две станционни комбинации от предварително разучени и добре усвоени упражнения (от 6 до 10 на брой). Класът преминава от 2 до 4 пъти през станционната комбинация като основната задача, която се преследва е затвърдяване и усъвършенстване на различни двигателни умения и навици.

Методът се прилага в основната част като дава възможност в един урок да се включат всички изучени от даден раздел на учебната програма упражнения. Продължителността на една станционна комбинация е между 2 и 6 мин., с паузи между отделните повторения от 30 секунди до 2 минути.

5. Кръгов метод.Основната задача на кръговият метод е комплексното

развиване на двигателните качества. Той се характеризира с това, че всички ученици от класа са разпределени в групи - от 3 до 8. Всяка група се състои от 4 - 6 ученика, които изпълняват различно упражнение. Упражненията са предварително разучени, прости по форма, лесно изпълними, но с подчертано функционално въздействие. Броят на упражненията е равен на броя на групите. Всяко упражнение се повтаря многократно в една серия, дава се кратък отдих и се преминава към следващото упражнение. Учениците в отделните групи се упражняват едновремено. Всяка група преминава през всички упражнения. Натоварването и почивката са регламентирани точно. Те се регулират с броя на упражненията, включени в кръговото занимание, с тяхната трудност, с дозировката на изпълнение, с интензивността на упражняване, с големината на почивките и с времето,

94

определено за преминаване на целия кръг. Популярни са следните варианти: *изпълнение на упражнението определен брой пъти; *за определено време (от 15 до 30 сек.) с индивидуален темп; *максимален брой повторения за определено време.

Провеждането на кръгово занимание изисква сериозна предварителна подготовка, която включва демонстриране и обясняване на упражненията за всяка група поотделно и показване посоката на придвижване. Най-удачното му място е във втората половина на основната част на урока с продължителност 6 - 8 минути.

6. Индивидуален метод.Същността на този метод се състои в индивидуалната

работа на учителя с определен ученик. Обект на такъв подход са напредналите или изоставащите ученици. В урока по физическо възпитание той е трудно приложим. Подходящ е при занимания по лечебна физкултура и в спортните секции.

4. 3. 3. Методи за физическо натоварванеОптималното въздействие върху организма на

учениците и повишаването на функционалните им възможности зависи от доброто владеене и правилното прилагане на методите за натоварване.

Предвид физиологичното развитие и особеностите на децата от различните възрасти при осъществяване на разнообразните форми на работа по физическо възпитание трябва да се спазват следните изисквания: *да не се прилагат максимални натоварвания; *да се осигури всестранно развитие на всички качества; *най-рационално да се използва ограниченото време за работа;

95

*натоварванията да бъдат съобразени с възрастта като се потърси съответната мотивация.

В училищното физическо възпитание най-често използваните методи за натоварване са: равномерният, повторният, променливият и интервалният. В зависимост от характера на натоварването те се разделят на методи със стандартно натоварване и с променливо натоварване, а в зависимост от почивката - на прекъснати и непрекъснати.

1. Равномерен метод.Същността на равномерния метод се състои в това, че

натоварването се прилага еднократно (без прекъсване) и изпълнението е предимно с еднаква интензивност. В зависимост от продължителността и интензивността се разграничават следните разновидности на метода:

а/ кратковременно изпълнение на упражнението с максимална интензивност - прилага се при развиване на качеството бързина (например - бягане на 30 или 50 м.);

б/ продължително изпълнение на упражнението с умерена интензивност - прилага се при развиване на качеството издържливост (например - непрекъснато бягане на 1000 м с малка интензивност). Тази разновидност на равномерния метод се прилага при цикличните упражнения като бягане, плуване, колоездене и се отличава със стабилизирането на пулса около 140 уд/мин.

2. Повторен метод.При този метод едно и също упражнение се повтаря

неколкократно, като интензивността се запазва на приблизително еднакво равнище. Отличителен белег на метода е прилагането на пълна почивка между изпълненията, която осигурява почти пълно възстановяване на работоспособността преди всяко ново повторение.

96

Методът е прекъснат по отношение на натоварването. Използва се най-често за развиване на бързина и скорстно-силови качества. Например 4 х 30 м с максимална скорост или 4 серии с по 10 отскока с два крака).

3. Променлив метод.Този метод се отличава с еднократно и непрекъснато

изпълнение на упражнението, като успоредно с това се изменя и интензивността. Тези изменения са както по посока на повишаване, така и по посока на понижаване. Вариантите се обуславят от конкретната задача. Най-популярни са следните разновидности: а/ непрекъснато повишаване на интензивността; б/ непрекъснато намаляване на интензивността; в/ вълнообразно редуване на изпълнения с по-висока и с по-малка интензивност.

Променливият метод премахва еднообразието и монотонността. При него в отделни моменти се наблюдава както аеробен, така и анаеробен режим на работа.

4. Интервален метод.Характерно за метода е, че едно и също упражнение

се повтаря неколкократно с приблизително еднаква интензивност инепълен интервал за почивка. Всяко следващо изпълнение започва преди да е настъпило пълно възстановяване. Оказаното по този начин въздействие е по-силно и времето за почивка се планира точно. Чрез метода се развива издържливост и силова издържливост. Предвид характеристиката му в предучилищна възраст не се използва, а в начална училищна - рядко. Разликата между този метод и повторния се свежда само до продължителността на почивката.

5. Комбиниран метод.

97

Някои автори разглеждат комбинирания метод като равнозначен на кръговия. (вж. Попов, 1989, с. 48).

В първия случай този метод може да се прилага като метод за развиване на двигателните качества, а във втория - като метод за организиране двигателната дейност на учениците (вж. 4. 3. 2.)

Същността на комбинираният метод се състои в това, че се използва комплекс о няколко упражнения, които са познати и с подчертано функционално въздействие. При него интензивността, продължителността на упражняването и на почивката не могат да се дефинират отчетливо и на практика се стига до съчетаване от особеностите на повторния, интервалния и променливия методи.

4. 4. Методи за проверка и оценкаПроверката и оценката на резултатите от обучението

по физическо възпитание са важна съставна част от цялостния учебен процес. Те имат не само контролни, но и обучаващи и възпитаващи функции. В хода на проверката се получава информация за достигнатото развитие на моториката и за нивото на физическата дееспособност на учениците. Обект за проверка иоценка по физическо възпитание са: техниката на изпълнение на различните физически упражнения; количествените резултати; знанията, свързани с физическите упражнения и уменията те да се прилагат.

В урочната работа се използват следните методи: устно препитване, контролно изпълнение, измерване показателите на физическа дееспособност, покриване на нормативи и педагогическо наблюдение.

98

1. Устно препитване - чрез този метод учителят проверява знанията на учениците, свързани с физическите упражнения.

2. Контролно изпълнение - методът позволява на учителя да установи в каква степен ученикът е овладял изучаваното упражнение.

3. Измерване показателите на физическа дееспособност - същността на метода е да се установи точен количествен резултат Измерват се постиженията в упражнението 50 м. гл. бягане, скок на дължина от място с два крака, хвърляне на малка плътна топка и др. На постигнатите резултати в секунди, метри, кг и др. съответстват точки, разработени в оценъчни таблици.

4. Покриване на нормативи - при този метод не отчитаме точен количествен резултат, а дали достигнатото ниво е достатъчно по определени критерии. Оценката е изпълнил или неизпълнил норматива.

5. Педагогическото наблюдение - с този метод учителят проверява степента на овладяване на двигателните умения и навици. Въз основа на опита си, прави качествена оценка на изпълнението, която има субективен характер. Прилага се при различните игри, където няма възможност всеки ученик да изпълни самостоятелно упражнението.

Регистрираните постижения и оценките трябва незабавно да бъдат съобщавани и обсъждани с учениците. Така ще се осъществи тяхната възпитателна и обучаваща функция.

4. 5. Методи за интензификация на учебния процес

99

Интензификацията на учебния процес е една от най-важните задачи на социално-педагогическата дейност. Тя изисква добре да се познават отделните подходи и логически да се използват в учебната дейност.

Двигателната дейност също се усвоява с помощта на такива съвременни методи, каквито са: проблемното обучение, програмираното обучение, интелектуализацията, индивидуализацията и диференциацията.

4.5.1. Проблемно обучение по физическо възитание

При проблемното обучение новите знания се дават във вид на учебна задача, която подтиква обучаваните към активна творческа дейност за нейното решаване. Създава се познавателна потребност, чието възникване е провокирано от появата в урока на проблемна ситуация. Това е такава ситуация в учебния процес, която предизвиква интелектуално затруднение у ученика в момента, когато той осъзнава учебния проблем и чувства недостиг на знания, с помощта на които да го реши. Следва създаването на т. нар. познавателни потребност и активност. В резултат на самостоятелни сравнения, съпоставяния и опровергавания ученикът стига до истината, което му носи удовлетворение. А усвоените по този начин знания оставят по-трайни следи в съзнанието и са по-полезни в бъдещата му дейност. При репродуктивното обучение новите знания се дават на учениците в готов вид, а при проблемното обучение е задължително да са налице следните условия: *наличие на известен минимум от усвоени знания и двигателен опит; *активна познавателна и интелектуална дейност

100

на ученика; *висока усвоеност на методите за мисловна дейност.

Другият важен елемен на програмираното обучение е проблемната ситуация. За нейното създаване и възникване на познавателна активност специалистите посочват следните методически изисквания: *сблъскване на учениците с жизнените факти, които изискват теоретични обяснения; *създаване на ситуация чрез организиране на практическа работа; *подготовка на учениците да анализират явленията; *формиране на хипотези и организиране на изследване, за да се създаде проблемна ситуация; *подготовка на учениците за съпоставяне и противопоставяне, в резултат на които възниква познавателна трудност; *използване на възникналите познавателни затруднения за активизиране на мисловните процеси у учениците чрез подтикването им към предварителни обобщения.

Познавателната дейност в учебния процес по физическовъзитание е свързана с двигателната активност. Съчетаването на тези два вида дейност води до ефективно обучение. Могат да се посочат много примери, но като че ли най-показателно е разучаването и усъвършенстването на подвижни, спортно-подготвителни и спортни игри, където правилата и тактиката най-добре се усвояват при повишена познавателна активност в условията на изобилстващите проблемни ситуации.

Възникването на проблемни ситуации може да стане и спонтанно при изпълнине на двигателни действия. Особено полезни са тези игри, с които се преодоляват различни

101

препятствия, като условието е това да става за най-кратко време и при целесъобразна последователност. Учителят поставя задачата, а учениците сами определят последователността за изпълнението й.

С нарастване на възрастта и с обогатяване на арсенала от сформирани двигателни умения и навици задачите, поставени пред учениците трябва да се усложняват. Това може да се прави в следните посоки: подбор на упражнения за разгряване на определени мускулни групи; изпълнение на общоразвиващи упражнения или упражнения за развиване на двигателните качества; намиране на най-краткия път и с най-малко усилия за изпълнението на дадено движение; търсене на ориентири за правилното насочване на движението при хвърляне, бягане и др.

4. 5. 2. Програмирано обучениеИдеята за поетапното изграждане на действията лежи

в основата на програмираното обучение. Тази поетапност намира израз в алгоритмите. Алгоритмите в обучението представляват точни предписания за изпълнение на определена система от операции в строга последователност. Това дава възможност на всеки обучаващ се да усвоява задачите, като използва толкова време, колкото му е необходимо, преминавайки през повече или по-малко стъпки до крайното решение.

При работа с програмиран материал е задължителна следната схема: информация, операция, обратна връзка, контрол и инструкция за по-нататъшна работа. Трябва да се спазват и специфичните принципи на програмираното обучение: *принцип на малките стъпки; * принцип на непосредствената проверка; *принцип на активното

102

реагиране; *принцип на оценяване и коригиране на програмите.

Известни са три вида програмиране - линейно, разклонено и с външно машинно управление.

1. Линейно програмиране. Този начин изисква много точно и логично подреждане на учебния материал. Основава се само на външната - права информация.

Ученикът усвоява учебния материал на строго определени дози, без да търси обратна информация за това до колко е успял. Като пример за линейно програмиране по физическо възпитание може да се посочи изработването на блок-схеми, където в линейна последователност са застъпени отделни упражнения в съответствие с етапите на обучението и структурата на двигателното действие.

Този вид програмиране е най-елементарен. Сериозен негов недостатък е лишаването на ученика от творческо търсене.

2. Разклонено програмиране. При него в зависимост от нивото на своята подготовка учениците изминават различен път за достигане на крайния резултат. Учебният процес се индивидуализира по теми и съдържание. При допускане на грешкина ученика се предлага допълнителен материал за усвояване.

Разклонените програми са най-подходящи за обучението по физическо възпитание.

3. Програмиране с външно управление. То предполага самостоятелно усвояване на учебния материал с помощта на обучаващи устройства, подчинено на обратната информация. Дейността на учителя се заменя от сложни електронни устройства.

103

Този вид програмиране е неприложим в обучението по физическо възпитание.

Ръководството на учебната дейност при програмираното обучение се осъществява по програма. Именно програмата посочва на ученика какво трябва да знае и как трябва да постъпи, за да постигне резултат. Това означава, че при изработването на алгоритми по физическо възпитание е необходимо да се направи подробен биомеханичен анализ на упражнението, да се определят основните моменти и детайлите в техниката, да се набележат методите на познавателната и двигателна дейност, да се подберат конкретни въпроси за анализ, обобщение, съпоставяне, характера на натоварването в брой, време и форма за достигане на съответен физиологичен ефект. Трябва да се спазят още и следните условия:

1. Да се ограничат основните елементи на знанията, уменията и навиците на конкретното двигателно действие;

2. Учебният материал логически да се разчлени и точно да се подреди, съобразно етапите на обучение;

3. Да се определи точно изходното и крайното състояние;

4. Да постъпва достатъчно изходна информация от всеки ученик, която да позволява управляване на обучението.

5. Предварително да се предвидят възможните грешки и даването на допълнителни указания в тази връзка.

Алгоритмичното предписание е свързано с разработването на:

104

- програма на учебното съдържание - това са логически разчленени и структурно подредени знания, умения и навици;

- програма на познавателната дейност - трябва да съдържа насочващи въпроси и двигателни задачи с определени изисквания;

- програма на управляващата дейност на учителя, т.е. готови правилни отговори и специални физически упражнения за сравняване, разясняване и коригиране на грешките.

По физическо възпитание е необходимо всеки алгоритъм да съдържа и следните задължителни указания за ученика: *какво да се изпълни - учебно съдържание; *защо да се изпълни - осмисляне на задачата; *как да се изпълни - път за осъществяване; *как да се контролира усвояването.

Положителна страна на програмираното обучение е, че конкретизира дидактическите принципи изразени в: *логическо разчленяване на учебния материал на части; *всяка част се усвоява съзнателно; *към всяка следваща порция се преминава, след като е усвоена предишната; *ученикът усвоява знанията самостоятелно; *всеки ученик работи според подготовката си и може да прояви творческа активност.

Недостатъците на програмираното обучение са:1. Съкратено е словесното общуване между

учител и ученик и така се ограничава изграждането на убеждения и мироглед.

2. Намалени са възможностите за по-висока степен на самостоятелност и творческо търсене,

105

поради точното спазване на алгоритмичното предписание.

3. Учебнят процес придобива личен характер, всеки ученик работи сам.

4. 5. 3. Интелектуализация, индивидуализация и диференциация в учебния процес по физическо възпитание

Същността на интелектуализацията включва интелектуална-та изява на човека в неговата непосредствена практическа дейност и въвеждането на машини с оглед да се повиши ефекта от труда.

В областта на физическото възпитание и спорта интелектуализацията се свързва с опознаване двигателните възможности на човека за изграждане на всестранно-развита личност.

В непосредствения учебно-възпитателен процес интелектуализацията предполага творческа активност, стимулираща съзнателно отношение и непосредствено участие на ученика в контрола и оценката на собствените двигателни действия. По физическо възпитания тя се проявява в: *опознаването на собствените движения и възможности на организма; *ефективното усвояване на нови физически упражнения и двигателни действия; *изграждането на умения и способности за самостоятелно прилагане на физическите упражнения в ежедневието, трудовата дейност и отдиха.

В областта на високото спортно майсторство интелектуализацията се свързва и с използване на компютърна техника за получаване на срочна и обективна информация както по отношение на качеството на

106

движението, така и на промените, протичащи в организма в резултат на движенията.

Успеваемостта на обучението може да се повиши като се подберат най-подходящите методи и форми за неговото диференциране според индивидуалните особености на учениците. За целта трябва добре да се познават морфологичните и функционалните особености на обучаваните, нивото на тяхното физическо развитие и дееспособност. Не без значение са и мотивите, а също така предварителната нагласа и интерес на ученика към заниманията с физически упражнения и спорт. В процеса важно значение имат знанията, уменията и способността на ученика да възприема и осмисля новите упражнения.

Актуалността на проблема за индивидуализиране и диференциране на обучението се определя от необходимостта да се търсят най-късите пътища за осъществяване целта и задачите на физическото възпитание. Чрез индивидуализиране и диференциране на обучението може да се реализира такова психическо и физическо развитие, при което обучението да бъде водещо, а не да следва развитието на индивида.

Индивидуализацията изисква такъв подход при обучението, който непрекъснато да отчита индивидуалните особености на ученика, а диференцирането определя учебното съдържание по обем, интензивност, сложност и вид и е съобразено с индивидуалните особености на индивида.

В съвременните условия индивидуализирането на обучението в училище е педагогически неоправдано. То все още е практически трудно осъществимо и икономически нецелесъобразно.

107

Глава петаУЧЕБЕН ПРОЦЕС ПО ФИЗИЧЕСКО

ВЪЗПИТАНИЕ

5.1. Характеристика на учебния процес по физическо възпитание

Обучението по физическо възпитание е организационно-функционално единство между преподаването и ученето, чрез което се постига управляване активността на ученика. У него се формират определени знания, умения и навици. Развиват се двигателни и морално-волеви качества. Процесът включва следните три елемента:

1. Съдържание - под формата на разнообразни физически упражнения и двигателни действия.

2. Преподаване. Извършва се от учителя и се изгражда на основата на дидактически стратегии. Те отразяват целите на обучението, образованието и възпитанието. Стимулират интере-сите на учениците. Степенуват дидактическите задачи, съдържа-нието на ученето, оценяването на резултатите от обучението при доминиращата ръководна роля на преподаването.

3. Учене и упражняване в условията на обучението. То е целенасочен и рационално организиран процес за усвояване на знания, двигателни умения и навици.

Ученето е доминиращ фактор за цялостното развитие на ученика в обучението, поради разнообразието на дейностите, които той извършва. Ученето трябва да формира знания, и разнообразни двигателни умения.

Двигателната дейност, ориентирана към развиване на

108

физическите способности и обогатяване на моториката, представлява основното съдържание на учебния процес по физическо възпитание.

Цел на учебния процес по физическо възпитание са правилното и хармоничното физическо развитие на подрастващите, развиването на основните двигателни качества, формирането на определени двигателни умения и навици, а така също и създаването на потребност от системни занимания с физически упражнения, спорт и туризъм

5. 2. Знанията, двигателните умения и навиците в учебния процес по физическо възпитание

Обучението по физическо възпитание има приоритетна цел да въоражи учениците с определени знания, умения и навици.

Първото и най-важно условие за съзнателното участие на обучаемите в процеса на физическото възпитание е да получат определени знания относно целите и задачите му, устройството, развитието и закаляването, изпълнението на физическите упражнения и тяхното непосредствено въздействие върху организма на човека.

Обемът от знания, които трябва да овладеят занимаващите се с физически упражнения са посочени в учебните програми по физическо възпитание. Задача на учителя е с всяко занимание или урок те да се обогатяват.

Знанията са закодирани в паметта понятия и представи за физическата култура като цяло и физическите упражнения в частност. Те могат да се класифицират в четири групи:

109

1. Елементарни знания, за описание и терминуване на физическото упражнение (и. п.; отскок; мах; опора; вис и т. н.).

2. Знания за цялото двигателно действие, за неговата техника, условия за изпълнение, въздействие на упражнението и приложение.

3. Вътрешнопредметни знания - отнасят се до методиката, хигиенните изисквания и др.

4. Междупредметни знания - резултат са на интеграционни връзки с други науки.

Водеща в процеса на обучение по физическо възпитание е познавателната дейност на обучаемия. Познанието в учебния процес по физическо възпитание е интелектуална дейност със специфичните психични елементи на умствената дейност. Като категория на мисленето познанието в учебния процес по физическо възпитание има своя философска основа. По пътя на усещанията и възприятията с помощта на мисловните операции на анализ, синтез, съдържание, умозаключение и т. н. децата си изграждат понятия и представи за съответните двигателни действия. Усещанията, чувствените възприятия и представите са само първи етап или стадий на познание. След това следва друг, на по-висока степен, когато по пътя на мисленето се установяват определени връзки между предметите и явленията въз основа на получените впечатления и представи.

Знанията по физическо възпитание са общи, свързани със същността, ефекта и закономерностите на тази дейност, и специални.

На второ място процесът на обучение по физическо възпита-

110

ние трябва да съдейства за създаването и непрекъснатото усъвършенстване на най-разнообразни двигателни умения и навици, с помощта на които занимаващите се да могат да постигнат оптимални (за всеки ученик) спортни постижения и да се подготвят за пълноценна реализация в професията и отбраната на родината. Изграждането и усъвършенстването на двигателните навици е в тясна зависимост от развитието на двигателните качества и функционалните възможности на отелните органи и системи на човешкия организъм.

Обучение в двигателни действия

формиране изграждане на висш типна двигателно двигателен двигателноумение навик умение

придобиване на специални знания

Фиг. 5.

Умения. Според редица автори двигателното умение е при-добита способност за неавтоматизирано, съзнателно управляване на движенията въз основа на натрупания двигателен опит и знания (вж. Гаврийски, В., 1993, с. 71 - 75) В практическата дейност се проявяват два вида умения:

1. Умения, които се развиват в началния стадий при овладяване на техниката на физическите упражнения, когато движението се изпълнява

111

правилно в общи линии с активно целенасочено внимание на ученика.

2. Умения да се извършва двигателна дейност, свързана с неочаквано възникнали двигателни задачи в сложна и бързо изменяща се обстановка на игровата ситуация, при единоборство с противник и други. Характерна черта на този вид умения е тяхната гъвкавост и творческо използване. Те никога не се автоматизират напълно и не придобиват стандартен характер, представляват по-висш етап в двигателната дейност на човека и се наричат висши умения.

Двигателен навик. Според В. Гаврийски двигателен навик не е най-подходящия термин. В него има елементи на пасивност и липса на целенасоченост. Той изтъква, че малко по-подходящи са сръчност и умения, но най-точен е английският термин motor skills, за който няма съответен български превод. Във физиологията специалистите са приели понятието “двигателни координации”, но добавят в скоби двигателни навици. Изграждането на двигателните координации е резултат от създаване на сложни условно-рефлекторни връзки и отношения между различни сетивни моторни центрове в главния мозък при системно упражняване. Този целенасочен процес винаги започва с активната дейност на различни сетивни системи и завършва с координираното съкращение на голям брой скелетни мускули.

Различните движения имат специфични особености, коитопоставят определени изисквания при обучението, респективно при създаването на съответните двигателни навици. В теорията съществуват опити за механичното им изравняване на базата на единотипния механизъм на

112

създаваните условно-рефлексорни нервни връзки. Видният руски физиолог Н. А. Бернщейн възразява срещу стандартната представа за двигателния навик като верига от еднообразно създадени условни двигателни рефлекси. Той се обявява срещу обяснението на механизма на “утъпкване на временните връзки” чрез монотонно повтаряне на поредицата - сигнал - подкрепяне, както и срещу понятието динамичен стереотип.

Цялата диалектика на развитието на двигателния навик, казва Бернщейн, се състои в това, че “ ... там където има развитие, там всяко следващо изпълнение е по- добро от предишното, т.е. то не го повтаря”. Според него всъщност упржняването е повторение без повторение (вж. Бернщейн, Н. А., 1966).

Способността да се реализират целенасочени координирани движения има условно-рефлексорна същност, зависи от сигнализацията на външната среда и се осъществява чрез функ-циите на различни двигателни центрове в централната нервна сис-тема. Двигателният навик следователно представлява индивидуал-но придобита форма на двигателна реакция, създадена чрез сис-темно и целенасочено упражняване по механизма на временните нервни връзки при наличие на пръстеновидна регулация.

В. С. Фарфель във връзка с понятието двигателен навик разграничава следните разновидности:

- двигателни привички - движения, които се извършват автоматично, но не са били предмет на специално обучение. Появяват се спонтанно, без активно участие на съзнанието напр. - почесване, поглаждане по косата и други;

113

- двигателни умения - характеризират се със своята целенасоченост. Резултат са на системно и съзнателно обучение с оглед постигане на най-съвършено изпълнение на поставената цел. Обучението в двигателни умения е свързано с активното участие на съзнанието и с активна психомоторна дейност (вж. Фарфель, В. С., 1977).

Новото движение, обаче, изисква активно напрежение на съзнанието само до определена степен на усвояване - след започване на движението, постоянният контрол на съзнанието постепенно отслабва. В резултат на многократно повторение и стабилизиране на временните връзки двигателното умение се превръща в двигателен навик. По-нататък навикът придобива свойства, каквито има и привичката. Разликата между двете понятия е тази, че привичката не винаги е целесъобразна, а навикът винаги е насочен към постигане на някаква цел. Той е резултат на предварително съзнателно обучение за придобиване на ново двигателно умение.

Като краен резултат двигателният навик представлява автоматизирано двигателно умение (двигателен автомат), създаден в резултат на системно обучение и на многократно повторение на определено движение.

При създаване на нови двигателни условни рефлекси и комплекси от рефлекси (двигателни навици) при човека основно значение има словесната сигнализация. Чрез словото се изгражда първоначалната структура на двигателната реакция. След това с помощта на обратната информация се осъществяват корекции в структурата на движението.

Сложният психомоторен процес на създаване на двигателен навик е различно продължителен и в повечето

114

случаи изисква многократно повторение и подобрение. Но този процес може да протече и бързо, т.е. едно ново движение може да се усвои още от първия или втория опит за изпълнение. Известно е, че повечето деца се нуждаят от продължително упражнение, за да могат да подкарат велосипед, но има и такива деца, които щом седнат на седлото, без да слушат обяснението на този, който ги учи, тръгват с велосипеда незабавно и умело.

Всичко до тук доказва, че усвояването на нов двигателен навик е непрекъснат процес. Той започва и протича плавно и постепенно и при различните индивиди има различна продължителност - при по-надарените изучаването на нови движения може да стане много по-бързо. За съжаление, при повечето обучаващи се, създаването на двигателните навици изисква продължително време, голям брой повторения и непрекъснати корекции. Ето защо този процес се разделя на етапи или фази. Това разделяне, разбира се, е условно и оправдано единствено от дидактична гледна точка, само заради по-доброто изясняване на процеса.

1. Фаза на генерализация - основава се на предполагае-мото разпространение (ирадиация) на възбуждане в моторните центрове на мозъчната кора. В резултат на това настъпва генерализация на ответните моторни команди към (-мотоневроните в гръбначния мозък и на съответно увеличаване броя на активизи-раните двигателни единици, отделни мускули и мусукулни групи. Движенията са неточни, груби, често дори неадекватни. Работата на вътрешните органи също не е координирана и не съответства на конкретните условия. Според Н. А. Бернщейн тази фаза се характеризира със състояние на степенувано фиксиране на ставите на движещия се

115

крайник, поради едновременно напрежение на повечето околоставни мускули вместо само на необходимите за конкретното движение (вж. Бернщейн, Н., 1966);

2. Фаза на постепенна концентрация на възбуждането във все по-ограничаващи се точки на коровата моторна зона. Постепенно се отстраняват излишните, паразитни движения чрез засилване на действието на задръжния процес. Това моделиращо действие подтиска активността на ненужните за движението корови нервни клетки, респективно гръбначномозъчни (-мотоневрони. Намалява се и прекаленото напрежение в мускулите, особено в мускулите антагонисти. Постепенно движенията се освобождават от излишни компоненти, стават по-съвършенни и се изпълняват с лекота, точност и елегантност. В тази фаза се постига подобряване координацията на цялостния двигателен акт и двигателният комплекс започва да се изпълнява с видимо облекчение.

3. Фаза на автоматизация - отличава се с напреднала стабилизация на редуването на възбуждане и задържане в моторните корови центрове, респективно в броя на активизираните нервни клетки. В резултат на това настъпва все по-висока степен на координация на движенията на включените в активизирани вегетативни системи - дишане, кръвообръщение, терморегулация и други.

Прогресивно развиващият се процес на усвояване на изучаваните движения води до постепенно облекчаване на волевия контрол над изпълнението. Мисловната дейност започва да се концентрира в друга посока - най-добра тактическа реализация на усвоения двигателен комплекс. Това е сигурен белег, че вече усвоеното и затвърдяващо се

116

движение започва да се автоматизи-ра. Автоматизирането на движенията е разултат на продължител-но упражняване, на системно и целенасочено повторение на поредица от сигнали и съответни мускулни реакции.

Някои автори определят същността на автоматизацията като изработване на план за действие от централната нервна система. Целта е да се освободи съзнанието на занимаващия се, за да може то да се насочи към друга дейност. Когато двигателният акт се автоматизира, движенията могат да се извършват и без участие (или поне без активно ангажиране) на съзнанието на обучаващия се. Заедно с това съзнанието може да се намесва при протичане на автоматизирания навик, може да го задържи и дорипромени, ако това се наложи.

Създаването на двигателни навици, очевидно представлява сложна неврофизиологична дейност, ангажираща голям брой нервни центрове и механизми. Те се обединяват в една саморегулираща се система с няколко субмеханизма. Проучените литературни източници ни подсказват, че всички закономерности при функционирането на тази система все още не са изяснени.

На трето място обучението по физическо възпитание трябва да въоръжава занимаващите се с умения за прилагането на получените знания и навици в ежедневния живот и дейност.

5. 3. Структура на учебния процес по физическо възпитание - етапи на обучението

В процеса на обучението на отделните двигателни действия могат да се разграничат редица относително завършени етапи, които съответстват на определени фази

117

от формирането на двигателния навик. Условно ги разделяме на три, като различията са както по отношение на педагогическите задачи, така и по методиката на обучение. През първия етап се извършва начално разучаване на двигателното действие, което съответства на стадия да се възпроизведе упражнението в най-обща форма. Вторият етап се характеризира със задълбочено детайлно разучаване. Извършва се уточняване на двигателното умение, създават се условия за частичното му преминаване в навик. В рамките на третия етап се осигурява затвърдяване и усъвършенстване на двигателното действие, в резултат на което се формира траен двигателен навик.

Тази най-обща схема се конкретизира в зависимост от насочеността на заниманията (за разучаване или за затвърдяване), от особеностите на изучаваните действия (прости, сложни, циклични, ациклични и т. н.) и от особеностите на обучаваните (възрастови, полови, степен на подготовка, интереси и други).

Първи етап - начално разучаване. В него се изгражда умение у децата да изпълняват двигателното действие в най-общи линии. С оглед физиологичния, психологичния и педагогическия меха-низми през този първи етап се решават следните задачи: създава се зрителна представа и се запознава ученика с новото двигателно действие; дават се знания за основата на техниката; допълва се двигателния опит с нови елементи, нужни за изпълнението.

Разучаването на всяко ново упражнение започва с демонстрация, обяснения и първоначални опити за изпълнение. Със специфичните методи на обучение учителят се стреми да изгради цялостна представа за

118

двигателното действие. Включване-то на повече анализатори в този процес е от решаващо значение. За целта едновременно с показването, упражнението трябва да се съпровожда със словесни обяснения, които трябва да разкриват причините за закономерностите при изпълнение на движението и да активизират мисловната дейност на учениците. През този етап обяснението трябва да визира основен момент от техниката, което би помогнало на ученика да осъзнае водещото звено на действие-то, трудно уловимо само от наблюдения. Смисълът на тези обяснения е да се изгради по-пълна зрително-двигателна представа за новото упражнение. Увлечението на педагога да дава теоретични знания в този първи етап би било грешка. Информацията относ-но въздействието на упражнението, биомеханичния анализ или историческите данни отклоняват вниманието на ученика от основната цел - изработването на конкретен образ за двигателната задача.

В образцовото показване, чрез наблюдението на табла, снимки, кинограми, анализ на собственото изпълнение, ученикът трябва да бъде насочван към откриване чертите на движението и в никакъв случай към детайли от техниката. През този етап започва изработването на тренировъчна основа на движението, продължава и през следващите етапи.

Децата и учениците допускат груби грешки през този етап, поради ирадиация на възбудните процеси. При изпълнение влагат по-големи от необходимите усилия. Това води до неточни и некоординирани движения, които учителят се стреми да коригира чрез зрителни ориентири, непосредствена помощ, забавено показване, образни обяснения и други.

119

Продължителността на етапа зависи от сложността на изучаваното двигателно действие. Така например при ходене, бягане, провиране, лазене, прекатерване и др. това става в рамките на 1 - 2 занимания или урока, а при по-сложните упражнения (скок на дължина и височина със засилване, хвърляне на малка плътна топка, кълбо и др.) за 3 - 4 и повече часа, като подробното запознаване с тяхната техника става в етапа на задълбочено разучаване.

Втори етап - задълбочено разучаване. Характеризира се с организиране дейността на обучаемите към конкретно и детайлно усвояване на техниката на двигателното действие.

През този етап на обучението се решават следните основни задачи: децата възприемат в по-големи подробности закономерностите, свързани с правилното изпълнение на изучаваното двигателно действие; уточняват се и се усвояват подробностите, характерни за всеки детайл и фаза; усъвършенства се ритъма на действието; създават се предпоставки за вариативно му изпълнение.

За да се постигнат тези задачи обучаемият трябва да получи известни теоретични знания за двигателното действие, свързани с фазите на движението, неговите компоненти по отношение на времевите, пространствените и силовите характеристики, условията за изпълнение, правилата, въздействията върху организма и др. Проведени изследвания за определяне обема и съдържанието на специалните знания при обучението в конкретни двигателни действия показват, че начинаещите в етапа на разучаване по-добре усвояват знанията за формата на движенията, за условията на изпълнението, структурата и фазата на двигателното действие, неговото

120

предназначение и много по-трудно възприемат и осъзнават знанията за компонентите на движението, последователността и детайлите на техниката.

От обект обучаваният през този етап се превръща в субект на обучението. Той започва да наблюдава и да се самонаблюдава при изпълненията, да анализира и контролира собственото изпълнение и това на другарите си, да открива и посочва грешките и начините за тяхното отстраняване. Този процес е ползотворен тогава, когато се базира на информация, подадена от учителя в подходящ момент. Особено внимание трябва да се обръща на индивидуалния подход с използване на допълнителни специални упражнения. За децата от предучилищна и първите класове на начална училищна степен този етап почти се слива с предходния. Това е обосновано от физиологичните и психологическите особености на съответната възраст и на елементарните двигателни действия, застъпени в учебната програма.

Физиологичният механизъм се изразява в концентрация на процеса възбуждане и стабилизиране на временните връзки. Двигателното действие се изпълнява по-леко и по-точно.

Трети етап - затвърдяване и усъвършенстване.През този етап усвоеното от детето или ученика

умение се автоматизира, което го превръща в двигателен навик. Добре овладените елементи от игрите, гимнастическите и лекоатлети-ческите упражнения се изпълняват без усилия, непринудено, като вниманието се насочва към проследяване, контролиране и коригиране на движенията, към тяхното творческо използване и прилагане.

121

Процесът на усъвършенстване е особено важен за малките деца и ученици, тъй като промените в морфологичните и функционалните им възможности създават условия за промени в съдържанието на физическите упражнения. Това е една непрекъсната и безкрайна верига, свързана с развитието и усъвършенстването на двигателните качества. Подрастващите трябва да усвояват техниката на упражненията във вариативни условия, за да са в състояние да променят своите движения в зависимост от игровите ситуации.

Автоматизирането на двигателния навик не освобождава напълно съзнанието при изпълнение на упражнението. На този етап ролята на съзнанието има предимно контролни функции. Насочено е към правилното и навременното изпълнение, към корекции и обогатяване на усвоеното движение.

Продължителността на изграждането на двигателните навици се влияе от индивидуалните анатомо-физиологически и двигателни възможности на обучаващите се. В този смисъл в практиката не винаги е възможно да се разграничат отделните етапи на процеса. Най-често те се преливат един в друг.

5. 4. Управление на движениятаВсе по-голямо значение за теорията и практиката на

физическото възпитание придобива проблемът за управление на движенията на човека.

Управлението на двигателната дейност е продукт на съчета-ването на много фактори. В този смисъл двигателният апарат на човека трябва да се възприема

122

като управляема система, а централната нервна система (ЦНС) - като управляваща.

Когато пред обучаемия се постави конкретна двигателна задача, в него възниква известна програма за действие. Тя се състои в определена последователност на движенията, които трябва да се извършат, за да се реши двигателната задача. Тази програма се изгражда въз основа на миналия двигателен опит, на предишните изпълнения на подобни движения, на състоянието на двигателния апарат, на съществуващите конкретни условия и др. Реализацията на програмата изисква многократно упражняване, т.е. постепенно усъвършенстваща се поредица от мускулни съкращения и отпускания в отговор на степенувана и координирана смяна на процеси на възбуждане и задържане в регулаторните центрове на ЦНС.

По редица причини, изпълнението на движението съгласно предварителната програма, може да се окаже несполучливо. Това налага непрекъснато коригиране и доуточняване на извършваните движения. Става ясно, че освен правата връзка - постъпване на сигнали от ЦНС към мускулите и различните органи, съществува и обратна връзка. При нея се предава информация от зрителните, слуховите и вестибуларните рецептори на двигателния апарат за изпълняваните движения и тяхната ефективност. Въз основа на тези съобщения за протичането на движението в кората на главния мозък, в така наречения “акцептор на действието” се извършва сравняване и съпоставяне на предварителния проект за движението с фактическото изпълнение (вж. Анохин, П. Х., 1948). При различия между проекта и неговата реализация, се правят необходимите корекции с оглед успешното решаване на

123

двигателната задача. Става ясно, че управлението на движенията се реализира чрез кръгова рефлекторна връзка, включваща двата края на дъгата посредством обратната аферентация. Без нея съзнателната регулация на човешките движения е немислима. Именно в следствие на тази кръгова връзка непознатите движения се изучават постепенно въз основа на опита, придобит при тяхното изпълнение в резултат на непрекъснато съзнателно концентриране, регулиране и получаване на информация. Тази информация трябва да бъде точна и достъпна. Може да се диференцира на същинска и допълнителна. Същинската информацяя се подразделя на: подготвяща - има за цел изясняване системата на двигателното обучение; стартираща - определя начина на започване на движението. Това става чрез словото, което е и обичайният коригиращ сигнал при неправилно и неточно изпълнение на изучаваното движение. Словото е най-важният вид стартираща (начална) сигнализация; текуща - сигнализира за резултатите от извършеното движение.

Постъпващата отвън информация за ефективността на изпълняваното движение се нарича допълнителна. Тя трябва да отговаря на възрастта, подготовката и опита на обучавания, за да бъде възприета.

Способностите на човека да управлява собствените си движения при изпълнение на конкретна двигателна задача зависи от натрупания опит и от възрастта. Установено е,че занимаващитесе активно с физически упражнения и спорт постигат по-високаточност и прецизност при възпроизвеждане на различни движения.

124

125

Глава шестаДВИГАТЕЛНИ (ФИЗИЧЕСКИ) КАЧЕСТВА

6. 1. Обща характеристика, възрастово развитие

и особености на двигателните способности

Съществуването на две страни на двигателната функция - навици и качества, води до разделяне процеса на физическо възпитание в две посоки: обучение в движения (техническа подготовка) и възпитание на физически качества (физическа подготовка). Това разделение, разбира се, е условно, тъй като формирането на двигателен навик не би могло да се осъществи без влагането на съответна сила, бързина или издържливост. И обратно, физическите качества не могат да се проявяват в изолиран вид, а само под формата на един или друг двигателен навик. По този повод Н. И. Пономорьов пише, че “...качествата се проявяват в навиците, а те от своя страна изискват определено ниво на развитие на качеството” (вж. Рачев, 1991, с. 67).

Практиката и в частност различията в методиката на преподаване предизвикват въвеждането на тази специална категория “физически качества”. Така при разучаване на движенията учителят (спортният педагог) може по безброй начини да помогне на учениците да получат представа заправилното изпълнение (за положението на тялото, ритъма, темпа, амплитудата и др.). По отношение, обаче, на силата, скоростта, продължителността и други подобни параметри на движението той може да дава само такива

126

указания като: “по-силно - по-слабо”; “по-бързо - по-бавно” и т. н.

В този смисъл, в определението на понятието физическо (двигателно) качество В. М. Зациорски включва следните страни от моториката на човека:

1. Проявление на движенията в еднакви параметри и измерими с един и същ способ (например максималната скорост).

2. Аналогични физиологични и биохимични механизми, изискващи сходни свойства на психиката (вж.Зациорски,1970, с.5).

Всяко движение на човека се отличава с известна сила, бързина, издържливост, гъвкавост и ловкост. Това са основните двигателни (физически) качества, които в една или друга степен се проявяват в движенията му.

В теорията на физическото възпитание и спортната тренировка съществуват понятийни различия, което е външният израз на продължителните дискусии относно използването на термините “двигателни” или “физически” качества на човека.

В. М. Зациорски, когато говори за физически качества, смята, че не трябва да се вземат предвид само качествата на двигателната дейност. Според него качеството е характеристика на човека, а не на движението. Той счита, че в спорта се усъвършенстват възможностите на човека “да изпълнява тези или други движения”. Изтъква, че двигателните качества се проявяват в съответните параметри на движенията, които определят техните оптимални количествени величини (вж. Зациорски, 1970, с. 57).

127

Според други автори, ако се имат пред вид морфологичните фактори или се прави биомеханична характеристика на движенията, правилно е да се използва понятието физически качества. Ако, обаче, се изхожда от централния нервнорегулато-рен механизъм за управление на движенията, уместно е да се употреби понятието двигателни качества. Възприето е и трето понятие равнозначно на първите две - психомоторни качества. То може да се употреби, когато трябва да се отличи двигателното действие от психологичните фактори (например регулацията на волевите процеси) (вж. Рачев, 1991, с. 67).

В светлината на казаното до тук трябва да се подчертае, че за единство в повечето учебници по ТМФВ е възприет терминът двигателни качества (вж. Рачев, 1991, с. 66, 1998, с. 93), а в скоби е поставен физически качества.

Докато между понятията двигателни, физически и психомоторни качества може да се постави знак за равенство (т.е. да се използват като синоними), то между термините развиване и възпитаване на двигателните (физически) качества разликата е съществена. Развитието на двигателните качества е процесът на тяхното изменение в хода на биологичния растеж на човека. Например в развитието на силата се отбелязва постепенно увеличаване към 25 - 30 години, след което наблюдаваме период на стабилизиране и последващо намаляване.

Възпитаване на двигателните качества наричаме педагогическия процес на управление, на въздействие върху развитието с цел то да бъде изменено в необходимата ни посока. Така, когато говорим за

128

възпитаването на силата, имаме предвид избора на тренировъчните упражнения, тяхната дозировка и т. н. С други думи с термина развиване се означават измененията, които стават в организма, а с термина възпитание - действията, необходими, за да могат тези изменения да съответстват на нашите желания. Словосъчетанието “възпитаване на двигателните качества” е непривично за голяма част от учителите, но това е и единственият му недостатък.

Основните двигателни качества са бързина, сила, издържливост, гъвкавост и ловкост. Те се развиват и усъвършенстват под влияние на редица ендогенни (генетични, вътрешни) и екзогенни (външни) фактори. Към екзогенните фактори се отнася: влиянието на социалната среда, микроклимат, демографски предпоставки, хигиенни условия, хранене, двигателна активност и др.

Една от задачите на физическото възпитание в различните степени на българското училище е целенасоченото развиване на двигателните качества и постигане на оптимално за съответната възраст равнище на физическа дееспособност. Това предполага добро познаване динамиката на развитието им във възрастов аспект.

Проучването на литературните източници доказа, че двигателните качества се развиват неравномерно, но постоянно с прираст ту на едно, ту на друго качество (вж. Белберов, 1966, с. 63 - 67). Изследванията на силата и закономерностите в развитието на скоростно-силовите качества - особено на отскокливостта (вж. Фарфель, 1959, 1960; Мотылянская, 1964; Берберов, 1967; Рачев, 1967; Фомин, 1968; Рачев и Маргаритов, 1998 и др.), както и паралелните проучвания на благоприятните предпоставки

129

за развиване на издръжливостта, бързината на движенията и гъвкавостта, дават основание да се разграничат т. нар. “сензитивни периоди” (най-благоприятни), за развитието на двигателните качества в процеса на растежа на човека (вж. Рачев, 1998, с. 99 - 100).

Познаването на сензитивните периоди (вж. табл. 1), е особено важно за две неща:

1. За изготвяне на учебните програми по физическо възпитание и спорт за предучилищните детски заведения и различните образователни степени на СОУ.

2. В сложния процес на обучение и физическа подготовка учителят осъществява своите въздействия, чрез моделиране на двигателните действия на учениците като вид, обем, интензивност, почивка и други компоненти на физическото натоварване.

Програмирането на този процес изисква точно определяне на изходното състояние, отлично познаване на обекта като възраст, пол, индивидуалност и други (вж. Рачев, 1998, с. 99 - 100).

Познаването на сензитивните периоди дава възможност на спортния педагог да въздейства върху двигателните качества в най-благоприятния за тях възрастов период и на тази основа успешно да управлява учебния процес по физическо възпитание.

За да се откроят по-добре същността и специфичните закономерности при развиване на отделните двигателни качества, по-нататък те ще бъдат разгледани диференцирано.

6. 2. Сила

6. 2. 1. Определение на понятията

130

Въпросите за силата на човека и силовата му подготовка са изключително важни и същевременно сложни за изясняване както в теоретически аспект, така и в широкообхватната спортно-педагогическа практика.

В учебниците по теория и методика на физическото възпитание понятията относно силата са обикновено адаптация на постановките на В. М. Зациорски. Това обобщение ни дава основание да цитираме първоизточниците:

“... Силата на човека може да се определи като неговата способност да преодолява външно съпротивление или да противодейства за сметка на мускулните усилия” (вж. Зациорски, 1970, с. 11).

Вариантът на Цв. Желязков е “... силата на човека можем да определим като негово качество (свойство) да преодолява или противодейства на външни съпротивления за сметка на мускулни усилия” (вж. Желязков, 1986, с. 85). В най-новите си разработки този автор съществено допълва тази дефиниция и тя добива следния вид и съдържание: “Силата е способност (двигателно качество) на човека да въздейства или противодейства на физическите обекти от външната среда, посредством мускулно напрежение (контракция) предадено чрез системата от лостове на своето тяло” (вж. Желязков, 1998, с. 124).

Ние приемаме това определение, защото то отразява проб-лема от гледна точка на теорията на спортната тренировка, на анатомията и физиологията на двигателната дейност на човека и на биомеханиката. В смисъла на тази дефиниция е логично в много от случаите да се използва събирателното понятие “силови качества”

131

на човека, които характеризират неговите максимални силови възможности.

Проявлението на силата зависи от условията при които се изпълнява упражнението. Съществува взаимовръзка между силата и преместваната маса, между силата и скоростта и от режима - дали движенията са отстъпващи или преодоляващи.

От казаното, очевидно в порядъка на една приблизителна тясна работна класификация може да се предложи следното деление на видовете силови способности:

1. Собствено-силови способности (условно казано статическа сила) - проявява се при статически режим на работа и бавни повдигащи движения.

2. Скоростно-силови способности: динамична сила - проявява се при бързи движения и амортизационна сила - проявява се при отстъпващи движения (вж. Зациорски, 1970, с. 19).

Посочените видове силови способности са основните, обаче, не изчертват цялото многообразие в проявите на силите на чове-ка. В много случаи крайно важна е така наречената “взривна си-ла” - способност да се проявяват големи сили в най-кратко време.

Както всяко друго двигателно качество, така и силата се проявява в определени параметри на движенията и може да се измерва по тъждествен способ, т.е. има един и същ измерител. В литературата се уточнява, че основните качествено-специфични форми на проявление на силата са: абсолютна, скоростна, взривна сила и силова издържливост.

132

Всяка една от тях има своя характеристика и съответно методично значение, като цел и начин за развиване и усъвършенстване.

6.2.2. Възрастова динамика и фактори на мускулната сила

Величината на мускулната сила зависи от редица анатомо-физиологични, нервно-мускулни, биохимични и други фактори. Изследванията върху възрастовото развитие на абсолютната мускулна сила на българското население показва, че най-високи темпове се наблюдават при момчетата от 11 - 15-годишна възраст, а при момичетата и девойките 4 и 9 години. Средни възможности за възпитаване на силата при момчетата са установени през 9-та година, а при момичетата през 6 и 12-та година (вж. т. 6.1.- табл. 1).

Силата на човека в най-голяма степен е резултат от високо организирана дейност на нервно-мускулния апарат. Това е сложна система от морфофункционални и биоенергетични фактори, кои-то превръщат химическата енергия в механична работа. Те могат да се намалят до два основни фактора (вж. Желязков, 1998, с. 130).

• Периферен фактор - от него зависи максималния силов капацитет на всеки човек, който включва специализираните структури на напречно набраздените мускули и съдържащите се в тях енергетични вещества;

• Централен фактор - най-общо се определя като съгласуваната дейност на структурите на периферния фактор под влияние на централната нервна система, т. нар. вътрешно мускулна и междумускулна координация.

133

Освен разгледаните до тук фактори на мускулната сила трябва да се отбележи и ролята на основните функционални системи - сърдечно-съдовата, дихателната, ендокринната и др. Не бива да се пропуска, че за проявление на силата влияят редица психически фактори - мотивацията, волевото усилие, концентрацията на вниманието, положителните емоции и други.

6. 2. 3. Средства и методи за възпитаване на силата

1. Средства за възпитаване на двигателното качество сила.

За възпитаване на двигателното качество сила (в общообразователните и в специалните училища), се използват най-различни упражнения, които от общата класификация са известни като физически упражнения за сила. Те са с подчертано естествено-приложен характер, общоразвиващи упражнения от фонда на основната гимнастика, упражнения с уреди и на уреди, физически упражнения от леката атлетика - скокове, хвърляне и тласкане, упражнения с противодействие, редица подвижни и щафетни игри и т. н. Детайлно физическите упражнения за възпитаване на силата са отразени в конкретните учебни програми по физическо възпитание за съответните степени на общообразователните и специалните училища.

2. Методи за възпитаване на двигателното качество сила.

Не може да се говори за методите за възпитаване на силата без да се изясни същността и методиката на силовата подготовка.

134

Известно е, че главна цел на всяка методика е стремежът към ефективност. Това означава постигане на най-дори резулта-ти, с минимална загуба на физическа и нервна енергия от страна на обучаемите и спортните педагози. По този повод Цв. Желязков уточнява, че в “...понятието методика на силовата подготовка влизат широк кръг от средства, способи и форми за развитие на силовите качества, прилагани в определено съотношение и последователност на базата на утвърдени принципи (вж. Желязков, 1998, с. 136). Нейната ефективност се определя от изясняването на следните принципни въпроси:

• за какъв вид двигателна дейност, възраст, пол и квалификация е предназначена силовата подготовка, т.е. каква е нейната насоченост;

• какви средства и методи ще бъдат използвани за обща физическа и специална физическа подготовка;

• какво е мястото на работата за сила в процеса на обучение на учениците или тренировката при спортистите.

Тъй като програмното съдържание е наситено с игри (под-вижни, щафетни и други), това предопределя, че приоритетно ще бъдат използвани игровият и състезателният метод за възпитаване на силата.

Известно е, че съществуват три начина за създаване на максимални силови напрежения: (1) повторно повдигане на непределен товар до изразена умора (до отказ); (2) повдигане на пределен товар и (3) повдигане на непределен товар с максимална скорост. В съответствие с това се предлагат три различни метода за възпитаване на силата: метод на повторните, метод на максималните и метод на динамическите усилия. Спецификата на работа с учениците налага основно използването на

135

метода на повторни и метода на динамическите усилия (вж. т. 4.3.3 - Методи за физическо натоварване).

Като заключение по въпросите за силата следва да обобщим, че изложените принципни положения или правила, не бива да се възприемат догматично. Всеки учител или треньор трябва да ги прилага и използва примерно и строго индивидуално, за да се постигнат най-добри резултати.

6. 3. Издръжливост

6. 3. 1. Определения на понятиятаСпоред В. М. Зациорски определението за

издръжливост е следното: “Способност (свойство) на организма за продължително изпълнение на определена дейност без да се намалява нейната ефективност, наричаме издръжливост.” Следователно една от основните задачи на урочната работа по физическо възпитание е да се усъвършенстват възможностите на организма за борба с настъпващата умора и за повишаване на неговата работоспособност.

Факторите за настъпване на умората са различни, но първопричината е в изчерпването на енергетичните резерви. Неза-висимо от първоизточника на умората, в крайна сметка се нару-шават пространствените, времевите и силовите характеристики на двигателната дейност. При физическото възпитание най-често се наблюдава глобалната умора. Тя изисква проявление на т. нар. вегетативна издръжливост.

От спортно-педагогическа гледна точка издръжливостта се дели на два вида: обща издръжливост и второ - специални видове издръжливост.136

Общата издръжливост в повечето случаи се разглежда като способност на човека да изпълнява продължително време физическа дейност, която натоварва основните функционални системи и оказва положително въздействие върху неговата спортна или друга (напр. трудова) специализация.

Това определя, че приоритетна задача на физическото възпитание в училище е развиване на обща издръжливост. Тя е издръжливост по отношение на продължителна работа с умерена интензивност (мощност), включваща функционирането на голяма част от мускулния апарат. Известна е още и като “аеробна издръжливост”.

Специалната издръжливост на човека (има се предвид преди всичко спортиста), може да бъде определена като високоефективна специфична работоспособност, в рамките на конкретна двигателна дейност. Това, обаче, се отнася и до редица военни и трудови професии.

За разлика от общата издръжливост, когато говорим за специалната издръжливост различаваме няколко разновидности: скоростна издръжливост, силова издръжливост, скоростно-силова издръжливост, скокова издръжливост и др.

Когато специфичната работоспособност изисква високо проявление на скоростните възможности на човека за по-дълъг период от време, се определя като скоростна издръжливост.

В случаите когато дълго време трябва да се преодолява значително съпротивление (противник, собствено тегло, уред или среда) - работоспособността се определя като силова издръжливост. Тогава, когато става въпрос за продължително запазване значението на

137

съпротивлението и скоростта, специфичната работоспособност е известна като скоростно-силова издръжливост. Скоковата издръжливост е особена разновидност на скоростно-силовата. Тя е показателна за волейбола, баскетбола и много други дейности, които са наситени с многобройни отскоци.

6.3.2. Възрастова динамика и фактори на издръжливостта

Във възрастов аспект издръжливостта е по-малко проучена. Като най-благоприятен възрастов период за възпитаване в това физическо качество се сочи 14-та и 15-та година при юношите и 13-та година при девойките. Средни възможности за двата пола са установени през 4-та и 16-та година (вж. т. 6. 1., табл. 1).

Доказано е, че по-интензивното повишение на цикличната издръжливост от 11-та година при момичетата и от 12-та при момчетата е свързано със структурното и функционалното усъвършенстване на дихателните мускули на гръдния кош след тези възрасти (вж. Рачев, 1991, с. 70 - 71).

Факторите на издръжливостта са твърде много, но в най-общ план те могат да бъдат разделени на три основни групи: енергетически, спортно-технически и психологически. Те са обвързани взаимно и представляват съществена част от моторния потенциал на индивида (вж. Желязков, 1998, с. 171).

Биоенергетичните фактори се свързват, преди всичко, с активността, с която мускулите разграждат богатото на енергия органично съединение - аденозинтрифосфат (АТФ). Това в най-голяма степен определя работния ефект на мускулното усилие.

138

Спортно-техническите фактори оказват влияние за повиша-ване коефициента на полезно действие на нервно-мускулния апарат в конкретните условия на двигателната дейност.

Психологическите фактори се свързват най-вече с екстре-малния характер на тренировъчната и състезателната дейност. В много голяма степен, обаче, те се отнасят и към училищното физическо възпитание: осъзнатата мотивация, мобилизационната готовност и волевото усилие.

6.3.3. Средства и методи за възпитаване на издръжливост

Средствата за възпитаване на издръжливостта в училище са разнообразни: продължително изпълнявани лекоатлетически упражнения; игри с умерена интензивност; подвижни и щафетни игри; продължително колоездене; разходки и краткотрайни туристически походи и мн. др.

Методите, които широко се използват за възпитаване на издръжливост в пракиката на училищното физическо възпитание са игровия, състезателния, равномерния, променливия и повторен метод (вж. т. 4. 3. 3. - Методи за физическо натоварване)

6. 4. Бързина

6. 4. 1. Определение на понятиятаБързината на човека е изключително важна и има

широкспектър на проявление в многопосочната му дейност - бит, трудо-ва дейност, занимания с физически упражнения, в спорта и др.

139

В. М. Зациорски определя бързината като способност на чо-века да осъществява двигателни действия в минимален за дадени условия срок време. Той допълва, че изпълнението на задачата не трябва да води до възникване и натрупване на умора. Във физиоло-гията на сторта е конкретизирано, че бързината се проявява при изпълнение на физически упражнения с максимална интензивност и продължителност на работата за няколко до 20, не пове-че от 30 секунди (вж. Зациорски, 1970, с. 78; Гаврийски, 1995, с. 98 - 100).

По-късно Кр. Рачев разширява определението на В. М. Зациорски. Той разглежда бързината като способност на човека да извършва движения с голяма скорост и честота в продължение на минималния за дадени условия период от време. Същевременно обаче някои автори - Цв. Желязков и др. считат, че скоростта и бързината не трябва да се приемат като синоними. Аргументът е, че скоростта (като обект на изследване от механиката) е изразител на бързината като физическо качество на човека, т. е. критерий за неговите скоростни възможности (вж. Желязков, 1998, с. 200 - 201). Независимо от анализираните различия в опре-деленията на понятието бързина на човека, съществува единомислие за основните форми на това физическо качество. Според Н. В. Зимкин и В. С. Фафель, те са три: (1) скорост на отделното движение при малко спротивление; (2) честота на движенията при малка амплитуда; (3) латентно време на двигателната реакция. По-късно, въз основа на собствени изследвания М. А. Годик и В. М. Зациорски разкриват, че скоростните възможности на организма се характеризират с още една, специфична

140

форма на бързината - “способност към бързо начало на движенията” (вж. Зациорски, 1970, с. 78).

Разгледаните основни форми се считат за елементарни и относително независими една от друга, макар че в практиката обикновено наблюдаваме комплексно проявление на бързината с известно доминиране на някои от тях. Повечето изследователи на проблема признават, че в своята съвкупност те определят т. нар. скоростен потенциал на индивида в съответна двигателна дейност.

6.4.2. Възрастова динамика и фактори на бързината

Във възрастов аспект, проявлението на различните форми на бързина се характеризира от развитието на двигателните нервни центрове, които управляват бързината на мускулните съкраще-ния. Тяхното развитие се осъществява в детската възраст (през 4-та и 10-та година) и завър-шва към 13 - 14 години. Изследванията сочат, че най-голям прираст на скоростните качества се забелязва между 10 и 15-годишна възраст. Това е възрастта, в която най-добре се овладяват скоростните движения (вж. т. 6. 1. - табл. 1).

В сравнение с другите двигателни качества на човека бързината най-трудно се поддава на усъвършенстване. Особено трудно се развива честотата на движенията, която в най-голяма степен се счита за генетично обусловена и може реално да се подобрява към 14 - 15-годишна възраст. Според Цв. Желязков след това постиженията се подобряват главно за сметка на силовия компонент и техническото усъвършенстване.

141

При работа с децата и учениците от начална степен, поради неусъвършенстваната система за пространствена ориентация и точност на движенията, учебните програми са структурирани така, че се осигурява предимно комплексно развитие на двигателните качества.

Главна задача на педагога е със съответните средства и методи да повишава възможностите на учениците към максимално интензивна работа при някакво относително съпротивление. Същото непрекъснато се изменя в зависимост от характера на двигателната дейност. В зависимост от тази характеристика, за да се осигури оптимална повторяемост на упражненията за бързина, се подхожда диференцирано. Основно учителят управлява натоварването чрез съчетаване на работата и почивката. Интервалите на отдиха трябва да имат такава продължителност, че да не се допуска чувствително снижаване на възбудимостта на ЦНС на ученика и в същото време да осигуряват условия за възстановяване на вегетативните функции. За всички ученици се препоръчва активен отдих (различни видове упражнения - обикновено за разтягане, разхлабващи мускулатура-та, вибрационни и др.). При активния отдих трябва да се поддържа разгряване на онези мускулни групи, които са участвали активно в натоварването.

Препоръчителна е интервалната работа с 1-минутни почивки. Тя спомага преди всичко за развиване на аеробната ефективност и по-конкретно повишаване производителността на циркулаторните функции.

6.4.3. Средства и методи за възпитаване на бързината

142

Фактическият смисъл на бързината като комплексно двигателно качество на човека най-пълно се изявява в цялостните действия, които се характеризират с ритмична или аритмична структура. Основно средство за неговото възпитаване са скоростните упражнения. Анализът на програмите по физическо възпитание разкрива, че това са лекоатлетически упражнения и игри за бързина. Отсечките са с дължина 10 - 15 до 20 метра, ускорително бягане - 20 - 30 метра, бягане с максимална интензивост до 40 метра и други. В спортно-педагогическата практика се използват още общоразвиващи упражнения с облекчени уреди, противник, или ситуация, изпълнения на упражнения със съкратена амплитуда на движенията и създаване на облекчена обстановка за изпълнение на упражненията с помощта на външни (странични) фактори.

При работа за бързина се изисква упражненията да са усвоени (автоматизирани) до такава степен, че по време на изпълнението им волевите усилия да се насочат не към начина, а към скоростта на изпълнението.

Основни методи за възпитаване на двигателното качество бързина на учениците са повторният, игровия и състезателния. Емоционалният фон който се създава чрез тези методи благоприятства изпълняващите да се освободят от задръжните процеси, движенията стават по-непринудени и свободни.

6. 5. Ловкост

6.5.1. Ловкостта като двигателно качество на човека

Ловкостта е способност на човека да съгласува (координира) своите движения и действия по 143

време, пространство и усилие, адекватно на двигателната задача. В по-широк смисъл ловкостта се разглежда и като придобито умение да преустройва двигателната си дейност в съответствие със сложна или бързо променяща се обстановка. Повечето автори считат, че ловкостта е комплексно двигателно качество, функция от степента на развитие на останалите двигателни качества.

През последните години обаче съществуват други становища. В. Гаврийски оспорва с научни аргументи и доказателства съществуването на отделно изолирано двигателно качество ловкост. Анализирайки теоретичните постановки на много автори за формирането на ловкостта като двигателно качество и свързването й с изграждането на двигателните навици той стига до извода “... че става дума за един съвършен двигателен навик за постепенно натрупване на адекватни двигателни програми, които в даден момент могат да се приложат според изискванията. Високата, съвършена координираност на движения-та лежи не в основата на т. нар. двигателно качество ловкост, а в основата на създаваните чрез обучение двигателни навици, в ос-новата на техниката на движенията” (вж. Гаврийски, 1982, с. 828).

В тази светлина ние се придържаме към все още преобладаващото в теорията и практиката схващане за ловкостта като координационно-двигателни възможности на човека.

Способността на организма да съгласува своите действие се проявява в две направления:

1. Способност към овладяване на нови двигетелни действия (системи от движения).

144

2. Способност към двигателна адаптация, т.е. умение да се приспособява (преустройва) усвоена структура от двигателни действия към различните условя на дейността.

Бързината, точността и икономичността, с които се овладяват и изпълняват сложни в координационно отношение двигателни действия, са конкретните измерители на ловкостта като двигателно качество на човека.

Подвижността и динамичността на нервните процеси в кората на главния мозък се явява физиологичната основа на ловкостта, а от психологична гледна точка тя е тясно свързана с пълнотата на възприятията, бързината и точността на сложните реакции и особено на т. нар. антиципация - способност към изпреварващо отражение на действителността.

В индивидуалната еволюция на човешката моторика, включително и ловкостта, се забелязва сумарното влияние (т. нар. апликация) на три генерални фактора на развитие: 1/ генетически обусловеното развитие на двигателния апарат; 2/ общото влияние на средата; 3/ интензивното, организирано въздействие на различните средства и методи в процеса на спортното усъвършенстване.

Следователно всяко движение, колкото и ново да е то, винаги се изпълнява на базата на стари координационни връзки - резултат от генетична и социална наследственост (вж. Желязков, 1986, с. 184).

6. 5. 2. Възрастова динамика на ловкосттаСпособността към овладяване на нови движения и

двигателни действия се развива във възрастта само до определен момент, достигайки своя апогей в предпубертетния период 13 - 14 години. В последствие тази способност се стабилизира и към 25 - 30 години рязко 145

се влошава. Доколкото проявлението на ловкостта е близко и непосредствено свързано с отделните форми на проявление на бързината, скоростто-силовите качества и двигателно-координационните способности на човека, следва, че най-интензивното повишение, както и най-високи стойности на развитие на ловкостта трябва да се търсят в детска възраст. Препоръчва се на спортно-педагогическата практика още през предучилищна и начална училищна възраст системното и целенасоченото й развиване с разнообразни и ефективнифизически упражнения.

6.5.3. Средства и методи за възпитаване на ловкостта

Съгласуването на педагогическите въздействия със закономерностите в развитието на двигателната функция е основна предпоставка за усъвършенстването на ловкостта. Във връзка с това се открояват две основни задачи:

а/ повишаване възможностите за рационално усвояване на координационно сложни двигателни действия;

б/ усъвършенстване способностите за преустройство на двигателната дейност в съответствие с изискванията на променящата се обстановка.

Решаването на тези задачи се постига с трудоемка разнооб-разна работа при оптимално съчетаване на различни средства и използване на конкретни методи.

За усъвършенстване на способността към бързо и целесъоб-разно преустройство на двигателната дейност се използват упраж-нения, изискващи бързо реагиране: бързо

146

предвижване между разнообразни препятствия; изпълнение на акробатични упражне-ния; подвижни и щафетни игри; упражненя с топки, бухалки и други уреди; подвижни и спортни игри с топка; единоборства - борба, джудо и др.

Основно изискване при работата за ловкост е непрекъснато-то повишаване на координационните трудности, които трябва да преодолеят занимаващите се. В най-общи линии се спазва следната последователност: изисквания за точно изпълнение на дадено упражнение от гледна точка на неговите пространствени характеристики - посока, амплитуда и др.; повишаване коорди-национната сложност чрез промени в ритмичната структура на упражнението; постепенно ускоряване на изпълнението, без нарушаване на неговата точност; усложняване на обстановката; стремеж към икономизация на двигателните действия.

Стимулирането на двигателната координация се извършва чрез редица методически прийоми: използване необичайни изходни положения; противоположно изпълнение на упражнение-то; изменяне скоростта или темпа на движението; промяна пространствените граници, в които се изпълнява упражнението; промяна начина на изпълнение; усложняване на упражнението чрез включване на нови елементи; промяна противодействието на противника (вж. Желязков, 1986, с. 187).

С помощта на изброените (и редица други) методически похвати се усъвършенства не само двигателния, но и слуховия и зрителен анализатори, което е от значение за подобряване бързината на сложните реакции.

147

Упражненията за развиване на ловкостта поставя на сериозно изпитание редица функционални системи (вегетативна, двигателна) на организма, поради което бързо настъпва умора. Това изисква да се дават достатъчно често интервали за отдих, тъй като по-ефективни са тези упражнения, които се изпълняват в относително възстановено функционално състояние. По тези съображения се препоръчва упражненията за развиване и усъвършенстване на ловкостта да се планират в началото на основната част на урока или учебно-тренировъчното занятие. Да бъдат в по-малък обем, но по възможност по-често. Особено ефективна е работата с интервално-променлива интензивност, при честа смяна на обстановката. Това дава възможност за отпускане (разхлабване) на мукулите, което е крайно необходимо условие за проявление на ловкостта.

По тези съображения в процеса на възпитаване на ловкостта се прилага и т. нар. стречинг методика.

6. 6. Гъвкавост

6.6.1. Гъвкавостта като двигателно качество на човека

Най-често в литературата доминира схващането, че гъвкавостта се определя като способност на човека да изпълнява движения с голяма амплитуда (вж. Зациорски, 1970, с. 164 - 168).

В теорията и практиката на физическото възпитание и спортната тренировка се използват понятията:

- обща гъвкавост - позволяваща изпълнение на разнообразни движения с голяма амплитуда;

148

- специална гъвкавост - характеризираща пределната подвижност в отделни стави, специфична за избран вид спорт;

- анатомична или системна гъвкавост - дава ориентировъчна картина на възможните движения в една или друга става;

- пространствена гъвкавост - включва способността на тялото да се разтяга максимално далече в различни посоки;

- активна гъвкавост - проявява се посредством собствени мускулни усилия;

- пасивна гъвкавост - проявява се под влияние на външни сили (тежести, уреди, партньр и др.)

Според Н. Хаджиев гъвкавостта може още да се определи като динамична и статична. Първата се проявява в динамични условия и зависи от еластичните свойства на ставните връзки. Втората наблюдаваме в статичен режим на работа и се вляе от силата на съответните мускулни групи (вж. Хаджиев, 1979, с. 126).

Гъвкавостта зависи от еластичността на ставните връзки, мускулите, сухожилията и от подвижността на различните ставни съчленения на опорно-двигателния апарат.

В процеса на работа с физически упражнения се изменят еластичните свойства на мускулатурата. Освен от еластичността на мускулатурата, гъвкавостта зависи също така и от формата на ставните повърхнини, от дължината и еластичноста на ставните връзки и от сухожилията, с които мускулите са прикрепени към скелета.

Несъмнено е, че степента на движение в основните стави, участващи в естествените движения, зависи от техния анатомичен строеж. Под влияние на системни

149

занимания с физически упражнения настъпват изменения в различните стави в нееднаква степен в зависимост от възрастта, вида спортна дейност, степен на квалификация и др. Широката амплитуда на движението в най-голяма степен е свързана с морфо-функционалните свойства на опорно-двигателния апарат, централната нервна система, емоционалното състояние, както и външните фактори - температура, денонощна периодика на работа, отдих и др. Влияние оказват и охлаждането, умората, безсънието, продължителното обездвижване, храненето, разгряването, травмите, музиката и други външни дразнители.

Гъвкавостта се променя в отногенетичното развитие на чо-века. Проследяването на възрастовата динамика на подвижността в ставите показва, че през ученическия период има възходящо, но неравномерно развитие (вж. т. 6. 1. - табл. 1). При момичетата най-интензивния период е през 4-та, 9-та и 13-та година, а при момчетата през 8-та и 16-та година. поради това детската възраст е най-благоприятна за възпитаване на качеството гъвкавост.

Гъвкавостта е един от основните фактори за овладяване техниката на физическите упражнения. При добро състояние на това качество с по-голяма лекота и икономичност се изпълняват отделните движения. Особено голямо е значението на гъвкавостта за постигане на високи постижения в гимнастиката, акробатиката, особено в художествената гимнастика, фигурното пързаляне и др.

6.6.2. Средства и методи за възпитаване на гъвкавост

Гъвкавостта е такова качество, което относително лесно се възпитава и бързо се губи. За да се достигне едно

150

определено ниво на това качество, са необходими един-два месеца целенасочени упражнения. При това отделните стави различно реагират на промяна. Най-бързо се развива гъвкавостта в раменните, коленните и глезенните стави, а най-бавно в гръначния стълб и тазобедрените стави.

Най-използваните средства за развиване на качеството гъвкавост са гимнастическите упражнения. По характер на въздействието са активни и пасивни. Активните могат да бъдат различни махове, кръгове, наклони, пружиниращи сгъвания и разгъвания с постоянно увеличаваща се амплитуда, с и без допълнителни тежести. Пасивните се изпълняват с помощта на партньор, гимнастическа стена, от различни изходни положения, чрез натискане или преодоляване на външно съпротивление до лека и поносима болка.

При работа за гъвкавост в училище трябва да се вземе под внимание нееднаквото физическо развитие на учениците, пол и възраст. Не се налага поява на голяма пластичност във всички стави, а само на онези, които вземат участие в изпълнение на необхомите движения - ходене, лазене, бягане, хвърляне. Прекалено голямата гъвкавост води до деформация и луксация на някои стави, до неправилно усвоена и приложена техника на физическите упражнения.

За възпитаване на качеството гъвкавост най-ефективен е повторният метод. Упражненията се изпълняват в серии по 8 - 20 - 40 повторения с непрекъснато нарастваща амплитуда. Между всяка серия се изпълняват разхлабващи упражнения в рамките на 1 - 2 минути. Упражненията за развиване на гъвкавост трябва да се изпълняват всеки ден или в краен случай три пъти седмично. Могат да бъдат включени в утринна

151

гимнастика,в занятията по вид спорт, при излети сред природата, в уроците по физическо възпитание (в подготвителната или в края на основната част на урока).

Целесъобразно е да се спазва определена последователност и дозировка:

1. горни крайници - 8 - 12 повторения;2. раменни стави - 12 - 20 повторения;3. гръбначен стълб - 30 - 40 повторения;4. тазобедрени стави - 20 - 40 повторения;5. долни крайници - 30 - 40 повторения.Комплексите от упражнения трябва да се изпълняват

след добро разгряване. Това е абсолютно необходимо когато заниманията се провеждат при температури, по-ниски от 18о , с цел да се избегнат нежелани травми и разтежения на мускулите и ставните връзки.

В предучилищна и начална училищна възраст основно се работи за комплексно развиване на двигателните качества с помощта на игровия и състезателен метод. В тази възраст трябва да се акцентира на активната и пасивната гъвкавост като се използват умело дозирани и насочени физически упражнения в рамките на 5 - 10 минути. Могат да се включат различни махове, кръгове, наклони, с и без уреди.

В основна образователна степен - прогимназиален етап, целенасочено се работи за достигане на оптимални стойности на подвижност на отделните стави. Наред с упражненията за развиване на активна и пасивна гъвкавост, приложени вече и в по-голяма дозировка, и по-продължително време, изключително добър ефект се постига със стречинг-методика и каланетика.

152

В средна образователна степен нараства броят на използваните упражнения, движения и средства и намаляват интервалите за почивка между отделните серии. Целта е да се поддържа вече достигнатото ниво на гъвкавост.

153

Глава седмаДИДАКТИЧЕСКИ ПРИНЦИПИ

В ОБУЧЕНИЕТО ПО ФИЗИЧЕСКО ВЪЗПИТАНИЕ

7.1. Същност и класификация на дидактическите принципи

Терминът принцип (лат. principium) определя основно положение, изходна точка, предпоставка на дадена теория или основополагащо начало.

С изучаването на дидактическите принципи се занимава дидактиката. Терминът произтича от гръцката дума “дидаско”, която означава уча. Приема се, че някои дидактически принципи са добили общо признание и имат важно значение за обучението и възпитанието.

Дидактическите принципи са основни, изходни положения за ефективна и действена организация на обучението. Те са фунда-ментална част от тази теория. Ако не се спазват на приемливо равнище, учебният процес ще се разгръща непълноценно.

Във връзка с учебното съдържание е необходима известна диференциация при подбора на принципите и акцентите. Когато разглеждаме проблемите по класификацията на дидактическите принципи се очертава, че всички принципи са еднакво важни за резултатното протичане на учебния процес. Най-безспорни в основанията за самостоятелност са: принципът за нагледност; принципът за съзнателност; принципът за достъпност; принципът за трайно овладяване на знанията, уменията и навиците; принципът за индивидуален подход.

В съществуващата литература по теория на физическото

154

възпитание, някои от дидактическите принципи с оглед на специ-фиката на обучение в двигателни действия са обединени - т. напр. съзнателност и активност; системност и последователност.

Подкрепяме становището, че в обучението по физическо възпитание дидактическите принципи нагледност, съзнателност и активност, системност и последователност, достъпност и индивидуален подход и трайност трябва да се осъществяват съобразно особеностите на обучението по физическо възпитание.

7.2. Характеристика на съдържанието на принципите

7. 2. 1. Принцип за нагледностОбучението решава в значителна степен научните и

техническите си задачи чрез прилагане във всички възможни случаи на принципа нагледност.

Разглеждането му на първо място се предопределя от спецификата на двигателното обучение.В съвременната дидактикапонятието “нагледност” не се свързва единствено със зрителното възприемане на учебния материал, а обхваща всички възприятия (вж.Андреев, 1987, с. 175).

За ефективното осъществяване на принципа нагледност е необходимо да се отчита възрастта на занимаващите се, обемът на общите и специални знания, с които те разполагат, степента на тяхната подготовка. По-добрият двигателен опит и знанията в областта на физическото възпитание създават възможности за развиване на способността за самостоятелно анализиране и обобщаване.

155

По-малките деца притежават индивидуални зрителни представи. При тях най-напред се наблюдават непосредствените факти, после се анализират и се търси отношението между тях, като се сравняват и определят причините и следствията.

При децата от предучилищна възраст и учениците нагледността в обучението в двигателни действия не се изчерпва с демонстрацията на физическите упражнения. Последващото двигателно упражняване улеснява процеса на придобиване на умения и навици и възприемане пространствените и вътрешни характеристики на движенията.

При обучението е необходимо децата и учениците да анализират и преработят наблюдавания обект или действие. Така се дава достатъчна възможност да се упражнява и логическата функция на тяхното съзнание. В тази връзка образното слово е едно от най-важните средства. При съчетаването му с визуалния образ може да се акцентира върху важни възлови моменти от движението, които трудно се разбират от децата.

Принципът нагледност се реализира по пътя на непосредственото онагледяване на движенията, като се използват различни нагледни пособия с разнобразни форми, звукове и цветове, изображения, снимки, картини, скици, кинограми, видеофилми с помощта на които може да бъдат предадени важни детайли от техниката на движението и др.. Тогава те получават по-пълен, по-точен образ на наблюдаваното.

Излишното предозиране на нагледни материали в процеса на обучение в движения не води до подобряване на качеството.

156

7. 2. 2. Принцип за съзнателност и активност

Принципът за съзнателност и активност се състои в определянето на малките деца и учениците като равноправни субекти в учебния процес. Този принцип е пряко свързан с активното възприемане на изучаваните движения, в тяхното осмисляне, творческа разработка и прилагане.

Принципът съзнателност и активност предполага:1. Разбиране на общата цел на физическото

възпитание и конкретните задачи на всяко занимание;2. Определяне на съответната мотивация за

съзнателно и активно участие в учебната дейност;3. Самостоятелно контролиране, оценяване на

собствените действия и обективно отчитане на постигнатите резултати.

4. Съзнателна и целенасочена работа над себе си, с цел да се формират и усъвършенстват нови качества.

Активността на занимаващите се при осъществяване на задачите, зависи до голяма степен от начина, по който тези задачи се поставят и реализират. Стремежът към лична изява във всяко занимание налага задачите да се поставят така, че всеки да вижда личното си участие. Колкото задачата е по-ясна и по-конкретна, толкова, по-голяма е нейната мобилизираща сила.

При обучението голямо значение има умението на учителя да използва близките, достъпни за децата цели на дейност и умението му да ги заинтригува.

Когато в съзнанието на ученика се затвърди желанието за постигане на дадена цел, рязко се променя отношението му към физическото възпитание. Той действа

157

с по-голяма сериозност, многократно извършва упражнения, които често са трудни и уморителни, но са необходими за постигане на победи в състезанията.

Цел на дейността може да бъде само онова, което е желано и необходимо за човека, затова постигането на целта трябва да е свързана с чувство на задоволство и радост. Първоначалните спортни занимания издигат ролята на съзнанието, създават траен интерес и могат да прераснат в необходима потребност.

Важен фактор, от който зависи до голяма степен активността на занимаващите се, е емоционалността, постигана най-често при използването на игровия метод. Игровите мотиви създават устойчивост на умственото и волевото усилие.

Съзнателното и активно участие на децата и учениците може да се осъществи в учебния процес и чрез проблемната ситуация, поставяща ги пред алтернатива и диференцирано включване на личния и сензорния опит.

7. 2. 3. Принцип за системност и последователност

В редица случаи последователността не се разглежда като дидактически принцип. Основание за това е понятието системност, което определя усвояването на знанията, уменията и навиците в определена логическа връзка и предполага задължителна последователност. Упражненията трябва да са подредени така, че усвоените двигателни действия да бъдат база за усвояването на новите, а новите да доразвият старите. Следователно трябва да се върви от познатото към непознатото, от по-простото към по-сложното, от непосредствено възприеманото, близкото към по-далечното.

158

Системността и последователността в обучението лежат в основата на построяване на учебните програми, определят системата в работата на учителя и дейността на учащите се при обучението.

7.2.4. Принцип на достъпност и индивидуален подход

Принципът за достъпност изисква физическото възпитание да се провежда съобразно възрастовите особености на учениците, тяхната психофизическа характеристика и степен на развитие на двигателните навици и двигателните качества.

Спецификата на обучението по физическо възпитание и своеобразието на учебния процес по мотивация, съдържание и средства за въздействие изискват от учителя да спазва следните правила:

• физическите упражнения да бъдат трудни, но изпълними. Да бъдат интересни и да провокират активното участие на малките деца и ученици;

• достъпни трябва да бъдат и словесните методи, използваните нагледни пособия, спортните уреди и съоръженията. При малките деца се използват уреди за хвърляне с малко тегло, при намалени размери на игрищата и т. н. Недостъпното води до механичен подход и формално участие в учебния процес по физическо възпитание.

• достъпността да се разглежда в пряка връзка със спазването на дидактическите правила - от известното към неизвестното, от простото към сложното, от лекото към трудното, от конкретното към абстрактното.

Индивидуализацията на обучението се осъществява чрез

159

подбора на методите на обучение и възпитание, на различните допълнителни средства, които индивидуализират начините на изпълнение на общите програмни изисквания.

Индивидуалният подход в процеса на обучението се прилага съобразно личността на ученика и в зависимост от онези индивидуални особености, които имат определящо значение за усвояване на знанията, двигателните умения и навици.

7. 2. 5. Принцип за трайностПринципът за трайност изисква в обучението по

физическо възпитание знанията, уменията и навиците да се прилагат максимално продължително време в различни условия за пълното им овладяване.

Необходимият ефект от овладяването на учебния материал се постига в резултат не само на просто механично повторение, а упражнения с постоянна корекция и усъвършенстване. Всяко следващо изпълнение трябва да е по-добро от предишното, т.е. да го повтаря с цел да се запази нивото на развитие на двигателните качества и навици.

В учебния процес по физическо възпитание всички дидактически принципи са еднакво значими. Те се намират във взаимна връзка и обусловеност от задачите, структурата и съдържанието на учебната дейност.

160

Глава осмаФОРМИ ЗА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЗАНИМАНИЯТА

ПО ФИЗИЧЕСКО ВЪЗПИТАНИЕ

Учебно-възпитателният процес по физическо възпитание се отличава със своята специфична организация. Тази организация се нарича форма на работа.

8.1. Класификация и обща характеристика на формите

Физическото възпитание се осъществява в цяла система от форми, които са насочени към решаване на общи и специфични задачи. Чрез тях се създават реални възможности за оптимизиране двигателната активност в дневния и седмичния режим на подраст-ващите. Постигането на трайни положителни резултати изисква всички форми и отделните занимания в тях да бъдат взаимосвърза-ни и допълващи се, т.е. да се използват в единна система.

Формите на организация по физическо възпитание се отличават с голямо разнообразие. Във връзка със задачите, които се решават те могат да се обособят като основни и допълнителни. Към основните форми се отнася урокът по физическо възпитание и неговата разновидност - спортно-тренировъчното занимание.

Допълнителните форми се отличават с по-специфични задачи, насоченост и продължителност. Те се наричат още извънурочни. Мястото, което заемат в седмичния режим на децата и учениците е различно. Съществуват различни класификации на формите, които сме обобщили на фиг. № 6.

161

В предучилищна възраст се практикуват ежедневни, седмични и периодични форми. Към ежедневните спадат утринната гимнастика, подвижните игри, самостоятелните занимания, разходките и закалителните процедури. Седмичните форми включват занятието по физическо възпитание и спортните заниманията. Физкултурните празници и екскурзиите се провеждат периодично, съобразно общия план на детската градина.

В училище освен урока като основна форма са застъпени и извънурочни форми, които са извънкласни и извънучилищни. Извънкласните занимания се провеждат в извънучебно време, а извънучилищните - в ученическите спортни школи и спортни клубове.

Към извънкласните форми за I - IV клас спадат: утринната гимнастика, физкултминутката и организираното голямо междучасие. Те са ежедневни. В седмичния режим се провеждат: час за спортни занимания и игри, спорт за всички и лечебна физкултура. Туристическите походи и излети се осъществяват паралелно с обучението по родинознание. Периодичните форми включват спортни празници, лагери и екскурзии (фиг. 6)

В V - ХII клас ежедневните форми са утринна гимнастика и организирано голямо междучасие. Извънкласните форми са: спортни секции, групи по лечебна физкултура и спорт за всички.

Периодично се организират туристически мероприятия, екскурзии и състезания с по-голяма продължителност.

Съобразно интересите на учениците, традициите и материално-техническата база в училище могат да се

162

обособят спортни паралелки. Обучението в тях се води от специалист и по програми, утвърдени от Министерството на образованието и науката.

ЕЖЕДНЕВНИ

Утринна Физкулт- Организирано голямогимнастика минутка междучасие

СЕДМИЧНИ

Спортни зани- Урок по физичес- Спорт замания и игри ко възпитание всички

Лечебна Туристически из- Спортнифизкултура лети и походи секции

ПЕРИОДИЧНИ

Спортни празни- Туристическици и състезания Лагери мероприятия

Фиг. 6. Форми на занимания по физическо възпитание

8. 2. Урокът по физическо възпитание като основна форма - задачи, съдържание и структура

Дидактиката разглежда урока като основна форма на обучение, с помощта на която се реализират в най-голяма степен целта и задачите на учебно-възпитателния процес в училище.

Урокът е вид формална организация на единството между дейността на ученика и дейността на учителя, с помощта на която се разработва и усвоява определена тема от учебната програма за определено учебно време (за I клас - 35 мин., а за II - IV - 40 - 45 мин.) (вж. Анреев, 1987, с. 260).

163

Той се конструира и реализира в технологичен план от учителя. Учителят подбира учебния материал, методите и средствата, които ще използва, определя продължителността на различните дейности на учениците, обособява основните етапи (или структурни компоненти) на урока и тяхното съдържание, осигурява единството между преподаването и ученето, единството между обучението и възпитанието в урока.

Осъществяването на всеки урок по физическо възпитание е свързано с решаването на три групи задачи: образователни, оздравителни и възпитателни. В практиката тези задачи се реализират в единство, но в изложението ще ги разгледаме поотделно с цел по-доброто им изясняване.

Образователни задачи. Образователните задачи са насочени към непосредствена работа за овладяване на знания, умения и двигателни навици. Чрез тях се въздейства и върху развиване на двигателните качества - сила, бързина, издръжливост, гъвкавост и ловкост.

Образователните задачи съдържат поднасянето на знания за ползата от физическите упражнения и игрите, запознаване с правилата за тяхното изпълнение, етапите на обучение (начално разучаване, задълбочено разучаване, затвърдяване и усъвършенстване), възпитаване на умения за самостоятелно прилагане на физическите упражнения, създаване на хигиенни навици и други.

Оздравителни задачи. Те предполагат осигуряването на санитарно-хигиенни условия за постигане на здравен ефект от изпълнението на физическите упражнения. Това ще рече, че закритите и откритите спортни съоръжения и площадки трябва да бъдат съобразени с хигиенните изисквания за обем,

164

осветеност, запрашеност и др. Използваните в урочните и извънурочните форми уреди трябва да отговарят на възрастовите особености на занимаващите се. Към оздравителните задачи се отнасят и формирането на правилна телесна стойка, закаляването на организма, профилактиката на гръбначните изкривявания, създаването на навици на правилно дишане при изпълнение на физически упражнения и не на последно място изграждането на хигиенни навици у учениците.

Възпитателни задачи. Специфичната организация на урока по физическо възпитание и неговото съдържание предоставят богати възможности за въздействие върху учениците. Ив. Попов разглежда различните възпитателни задачи, обединени в 4 групи:

1. Интелектуални задачи - постига се възпитаване на

съобразителност, умение за бърза ориентация, самостоятелност, творческо отношение.

2. Нравствени задачи - възпитаване на съзнателност, другар-ство, взаимопомощ, трудолюбие, чувство за отговорност, скромност, честност.

3. Волеви качества - способност за волеви усилия, пълна изя-ва на собствените възможности,упоритост, смелост, решителност.

4. Естетически задачи - поддържане на изряден външен вид, търсене на красота в движенията и формите. Умелото осъществяване на възпитателните задачи до голяма степен зависи и от обаянието на учителя като личност, чието поведение и действия трябва да бъдат пример за подражание.

165

8. 2. 1. Съдържание и структура на урокаУрокът по физическо възпитание е свързан с

активната двигателна дейност на учениците, съпроводена с физически натоварвания и направлявана от спортния педагог в съответствие с поставените задачи. Именно тези му особености го отличават от останалите уроци в програмата на ученика.

Физическите упражнения, разнообразната двигателна дейност и ръководната роля на педагога изпълват съдържанието на урока по физическо възпитание.

Подреждането и последователността на учебното съдържание обуславя структурата на урока. В исторически план, в зависимост от системата за физическо възпитание (френска, немска, руска, шведска и други) се прилага и съответна структура. В резултат на научно-техническия прогрес се конструират нови уреди и пособия, разнообразяват се средствата, обогатяват се методите на обучение и възпитание. Научните постижения в областта на физиологията, биохимията, психологията и педагогиката имат своя положителен принос за по-целесъобразно използване и подреждане на физическите упражнения и определяне на мястото им в структурата на урока.

Целта на учебния процес по физическо възпитание и на всеки отделен урок е формирането на двигателни умения и навици, развиването на физически качества, усвояването на определен обем от знания. Постигането й е свързано с една рационална структура, обусловена и от физиологическите, психологическите и педагогическите закономерности. По тези съображения у нас е възприета структура на урока с три части: подготвителна, основна и заключителна, между които няма рязка граница.

166

Урокът е едно цяло, насочено към решаване на планираните задачи. Това изисква отделните му части да се преливат една в друга. В този смисъл делението и продължителноста им са съвсем условни.

Подготвителна част. За урок от 45 мин. продължителността й е от 12 до 15 мин., а при 35 мин. урок - 10 - 12 мин. Чрез нея се цели постигане на психологическа нагласа у учениците, вработване на организма и повишаване на работоспособността. Подготвителната част има за задача да организира учениците; да концентрира вниманието им; да ги запознае с темата и конкретните за урока образователни задачи; да подготви организма за предстоящите по-високи натоварвания в основната част; чрез целни упражнения да се осигури плавен преход към същността на урока и не на последно място да създаде благоприятно емоционално състояние у занимаващите се.

Съобразно изброените задачи се подбират и подходящитесредства за тяхното решаване. Най-удачни са строевите упражнения, упражненията за внимание, изправителните упражнения, общоразвиващите упражнения, специалните бегови упражнения, ходенето и бягането с неизброимите им разновиднос-ти, отделни елементи от гимнастически упражнения, танцови стъпки, подвижни игри и народни хора, подскоци и много други.

Подборът на упражненията в подготвителната част зависи от възрастта на учениците, от нивото на тяхната подготовка и от характера на упражненията, предвидени за основната част на урока.

Основен метод на организация за тази част от урока е фронталният.

167

Важно условие за успешното провеждане на останалите части е правилното методическо разработване на тази част.

Основна част. Тя има продължителност от 24 до 30 минути. В тази част се решават основните педагогически задачи. Разучават се нови физически упражнения, съчетания и игри, а вече изучените се затвърдяват и усъвършенстват Работи се целенасочено за развиване на основните двигателни качества. Усвояват се знания за въздействието на физическите упражнения върху организма на човека, по терминология, създават се умения и навици за самостоятелно прилагане на физическите упражнения и игрите в свободното време. Чрез тази част на урока се обогатява двигателната култура, възпитават се морални, волеви и естетически качества.

Средствата използвани за реализирането на задачите в основната част са много разнообразни и зависят от програмното съдържание, предвидено за определен клас. Така например в учеб-ното съдържание за НУВ (I - IV клас) преобладават подвижните и спортно-подготвителните игри и упражненията с естествено-приложен характер от раздели лека атлетика и гимнастика. Изключително място се отделя на музикалните игри, народните хора, танците и ритмичните упражнения.

Заключителна част. Заключителната част има времетраене от 3 до 5 минути. Задачата й е да приведе организма на занимаващите се в относително спокойно състояние, което нормализира жизнените му функции и регулира емоционалното състояние с оглед пълноценно включване на учениците в следващите уроци. Трябва да се отчете и извършената работа в урока като се направи оценка по

168

отношение на успеваемостта и срещаните трудности. В заключителната част могат да се поставят и допълнителни задачи за самостоятелна работа на класа като цяло или на отделни ученици.

В съдържанието на тази част е подходящо да се включат ходене в съчетание с дихателни упражнения (само, ако урокът се провежда на открито), разпускащи упражнения, успокоителни игри, бавни народни хора и танци, музикални и сюжетни игри и др.

Съблюдавайки хигиенните изисквания, необходимо е след урока по физическо възпитание да се осигурят условия за измиване.

Структурирането на урока в три части отразява общите насоки на неговата постройка и не бива да се възприема като догма. Необходимо е непрекъснато да се търсят пътища за нейното усъвършенстване. В този смисъл погрешно би било в пълна степен да се реализират всички типични за отделните части задачи. Например в определени ситуации (учениците са готови за предстоящата работа) отпада неободимостта от изпълнение на упражнения за внимание или общоразвиващ комплекс за постепенно разгряване на всички мускулни групи.

8. 2. 2. Видове уроци и техните особеностиОпределянето на видовете уроци е от значение

както за теорията, така и за практиката на обучението. В дидактическата литература се срещат различни класификации, относно типовете уроци. Най-разпространени и най-целесъобразни са тези, построени въз основа на дидактическата цел: 1/ комбиниран урок; 2/

169

урок за разработка и усвояване на нови знания; 3/ урок за формиране на умения и навици; 4/ урок за обобщаване и систематизиране на знанията; 5/ урок за прилагане на знанията, уменията и навиците; 6/ урок за контрол и оценка.

Изхождайки от спецификата на урока по физическо възпитание (протича при активна двигателна дейност, съпроводена от физическо натоварване върху организма на учениците) у нас е възприета следната класификация:

1. По насоченост:а/ Уроци по обща физическа подготовка - чрез тях

се обога-тява общата двигателна култура, повишава се нивото на двигателните качества. Постига се добро физическо развитие и здравословно състояние, използват се разнообразни средства - лекоатлетически, гимнастически упражнения, подвижни и спортно-подготвителни игри, плуване, комплекси от упражнения на уреди и с уреди, подскоци, бягане в пресечена местност и много други. Уроците по обща физическа подготовка са много подходящи за различните възрастови групи - от начална училищна възраст до ветерани.

б/ Тренировъчен урок по вид спорт - свързан е с целенасочена и системна подготовка, високи натоварвания и придобиване на техническо майсторство, за участие в състезания. Високите изисквания, които се предявяват към организма правят този урок неподходящ за учениците от начална училищна възраст. Прилага се в учебните групи към спортните школи и клубове за учениците от средна и горна училищна степен.

170

в/ Уроци по лечебна физкултура - целта им е профилактика и борба с гръбначните изкривявания. Допринасят за възстановяване на нарушени функции на организма, укрепване на здравето след преболедуване и травми. Организират се групи в училищата и здравните заведения. Заниманията се контролират от лекари-специалисти.

2. В зависимост от средствата, използвани в урока се делят на: по лека атлетика, гимнастика, подвижни и спортно-подготвителни игри, с ритмична насоченост; по плуване и други.

3. Според начина на организирането им уроците са: групови и индивидуални. Индивидуални - уроците за високо спортно майсторство и по лечебна физкултура при някои заболявания В училище уроците са групови.

4. Според образователните задачи уроците биват: уводен, смесен, за затвърдяване и усъвършенстване и контролен.

а/ Уводен - провежда се в началото на всяка учебна година - обикновено първият урок. В него учениците се запознават със съдържанието и изискванията по физическо възпитание през учебната година. Изнася се беседа по теоретичен въпрос, предвиден в учебната програма.

б/ Смесен - най-често срещаният тип урок, в който се поставят два вида задачи: за разучаване на нов материал и за затвърдяване на вече изучени упражнения.

в/ Урок за затвърдяване и усъвършенстване. Това е урок, при който всички планирани упражнения са предварително разучени. Целта му е във вариативни условия да се стабилизират формираните вече двигателни умения и навици.

171

г/ Контролен урок е този, при който всички упражнения в основната част подлежат на проверка и се изпълняват с цел постигане на най-висок количествен резултат или качество на изпълнението. В годишното поурочно разпределение мястото им е в началото и края на учебната година за I, V и IХ клас, а за всички останали класове само в края на годината.

8.3. Методически изисквания към урока по физическо възпитание

Урокът е основна форма на работа по физическо възпитание. Чрез него се осъществява обучението. Провеждането му носи белезите на творческата индивидуалност на учителя, което не означава, че няма общи дидактически положения, които трябва да се вземат предвид от всички педагози.

Съвременният подход при обучението по физическо възпитание налага оптималното съчетаване на двигателната с познавателната дейности. Постигането на добри резултати в тази връзка зависи изключително много от активното, съзнателно и творческо участие на учениците в учебния процес.

Внимание заслужава подготовката за предстоящата работа. Установяването на ред и дисциплина е елементарна предпоставка за нормална учебна дейност.

Провеждането на урока по физическо възпитание до голяма степен зависи и от поставените дидактически задачи. Съобразяването с етапите на обучение предопределя постигането на добри резултати в процеса на формиране на двигателни умения и навици и свързаните с тях знания.

172

През всички фази на урока учителят трябва да се стреми да получава срочна обратна информация, за да може да регулира правилно натоварването и да търси оптимален физиологичен и здравен ефект.

Ефективността на урока зависи и от правилното разпределение на времето за отделните му части (подготвителна, основна и заключителна). За различните типове уроци времето варира, съобразно дидактическите ситуации и задачи.

Друго важно методическо изискване при провеждането на урок по физическо възпитание е правилният подбор на задачите (образователни, възпитателни и оздравителни). Необходимо е те да са достъпни, но и да предполагат влагане на съответни усилия при осъществяването им.

Изборът на средствата, чрез които се осъществяват задачите също е важен. В зависимост от конкретния раздел на учебното съдържание се подбират упражнения с лекоатлетически, гимнастически и друг характер. Според сложността им се използват спомагателни, имитационни и целни упражнения, улесняващи разучаването и затвърдяването на съответни двигателни умения и навици. Колкото тези упражнения са по-близки по структура до разучаваното движение, толкова по-лесно се решават и двигателните задачи в урока.

При комплексното развиване на двигателните качества също е необходим целенасочен подбор на упражненията. Те трябва да са прости по форма, лесно изпълними, подлежащи на броене. Основното им предназначение е физическо натоварване на отделни мускулни групи.

173

Умелото съчетаване на разнообразни и рационални методи за обучение предопределя ефективността на урока по физическо възпитание. То зависи от възрастта, пола, степента на подготве-ност,

конкретните задачи за всеки урок, от условията за работа, материално-техническата база и не на последно място от обаянието и педагогическото майсторство на учителя.

Подреждане и брой на упражненията в основната част на урока. В зависимост от раздела на учебното съдържание се подби-рат по 2 - 3 упражнения. Ако урокът е с лекоатлетически характер подходящо е съчетанието от бягане, скачане и хвърляне, а при гимнастически урок - земна гимнастика, висове, опори и т. н. Според етапите на обучение - в третия (затвърдяване и усъвършенстване) много подходящо е използването на станционна комбинация от 8 - 10 упражнения. С оглед по емоционалното и непринудено усвояване на учебния материал от разделите лека атлетика и гимнастика за учениците от начална училищна възраст (I - IV клас) е удачно използването в основната част на урока на игровия метод. Чрез игра би могло да се постигне допълнително физическо натоварване и непринуденост при реализиране на образователните задачи. Например при работа за бързина на реакцията и бързина на единичното движение сполучлив избор би могла да бъде играта “Врабци и врани”.

Мястото на новата методична единица в основната част на урока. Обикновено то е в началото й. Предхождат я подходящи целни упражнения, чието място може да бъде в края на подготвителната част. На втора и трета позиция в основната част на урока се затвърдяват и усъвършенстват изучени вече упражнения при

174

вариативност на изходното положение в нови условия, с цел усъвършенстване на двигателния навик.

При подреждане на упражненията се търси редуване на въздействието им върху различните мускулни групи, което би осигурило възможност за възстановяване чрез активен отдих. Например след упражнения за горните крайници, следват за долните, след скок на дължина със засилване - хвърляне на малка плътна топка в далечина или цел и други.

Разбира се всяко правило има и изключения. В този смисъл за някои упражнения е по-удачно да бъдат разучени след затвърдяване на вече минал учебен материал. Например - ако в един урок образователните задачи включват начално разучаване на скок дължина начин “свит” и затвърдяване на нисък старт или бягане за бързина, то ниският старт и бягането за бързина ще предхождат началното разучаване на скок дължина начин “свит”.

Работата за развитие на двигателни качества в основната част на урока също изисква спазването на определени правила. Така например експериментално е установено, че най-удачно се работи за бързина в началото на основната част. Развитието на това двигателно качество е свързано с високата подвижност на нервните процеси. Във втората половина на основната част могат да се изпълняват упражнения със силов характер, след упражненията за бързина ако са предвидени такива). Важно е да отбележим също, че в предучилищна и начална училищна възраст се препоръчват упражнения с динамичен характер, а се избягват статичните. Силовите въздействия трябва да засягат различни мускулни групи, като се редуват с упражнения за разпускане. Обяснението

175

на тази препоръка се свързва с морфологичната и функционална характеристика на подрастващия организъм.

В края на основната част обикновено се работи за издръжливост, като се препоръчва уроците да се провеждат на открито. Работата за развиване на двигателните качества на учениците в известен смисъл има сезонен характер. През есента се акцентира върху развиването на бързина, скоростно-силови възможности и издръжливост. През зимата приоритетна е работата за сила, гъвкавост и ловкост и през пролетта отново се работи с предимство за бързина и издръжливост.

Двигателните качества могат да се развиват комплексно. Това става като се използва кръговото занимание. За целта е необходимо да се познават възможностите на всеки ученик, за да се определят началните изисквания по отношение на дозировката. Кръговото занимание в урока е съпроводено с определено натоварване, което се осъществява в следните варианти:

*изпълнение на упражненията в брой повторения “от...до”. Следват разхлабващи упражнения за натоварените мускули Паузата е в рамките на 30-40 сек. Този вариант позволява работа в индивидуален темп;

*изпълнение на упражненията за определено време в оптимален темп. Според възрастта и възможностите на учениците времето за работа може да бъде от 15 до 25 сек., а почивката - от 25 до 30 сек.

*изпълнение на упражненията в максимално бърз темп при регламентирано време за работа и почивка, съответно 20 - 30 сек. за изпълнение и 30 - 40 сек. отдих.

176

При добра поносимост на физическото натоварване комплексът на кръговото занимание може да се повтори 2 - 3 пъти след активна почивка от 1 до 3 мин.

Към изискванията за провеждането на урока по физическо възпитание отнасяме и навременното му започване и завършване, съобразно установеното дневно разписание в училище.

Такт, уважение, взискателност и емоционално благоразполо-жение към учениците трябва да проявява учителя в хода на урока. Те имат особено значение и за атмосферата в часа и благоприятстват изпълнението на планираните задачи.

За доброто провеждане на урока по физическо възпитание имат значение и такива подробности, като: поздрав, рапорт и проверка на присъстващите; начин на приемане на закъснелите ученици; темп на урока (наложен от учителя); тон; жестове; мимики на учителя през време на урока; начин на преодоляване на непредвидените ситуации; интуиция и наблюдателност на учителя; търпимост към неволни пропуски на учениците; доброжелателност и обективност в оценяването; готовност на учителя за оказване на помощ и др. Урокът трябва да завърши с кратък разбор на реализирането на образователните задачи и набелязаните цели. Поради голямото значение за урока физическото натоварване и плътността ще бъдат разгледани по-подроно в отделни параграфи.

8.3.1. Физическото натоварване и неговото регулиране в урока

177

Обучението по физическо възпитание се характеризира с активна двигателна дейност и свързаното с нея физическо натоварване върху организма на учениците, което въздейства върху дейността на кръвоносната, дихателната системи, сърцето, двигателния апарат и други.

Физическо натоварване се нарича степента на функционал-но въздействие, което оказва изпълнението на физическите упражнения върху организма на занимаващите се. Основни компоненти на натоварването са обемът и интензивността.

Обем на натоварване се нарича количеството работа, извършена в урока или в част от него. Най-често той се измерва с времето, изразходвано за дадена двигателна дейност. Обемът може да бъде определен и в метри - по изминатото разстояние (при ходене, бягане, плуване и други), по броя на повторенията за дадено упражнение (например брой подскоци, скокове, хвърляния и т. н.).

Интензивността се характеризира с количеството работа, извършено за единица време. Тя дава качествена оценка на физическото натоварване.

Величината на физическото натоварване в урока зависи от конкретните задачи, които трябва да се решават. Уроците за начално разучаване са свързани с повече обяснения, показване, онагледяване, което води до намалена двигателна активност. Обратно - в уроците за затвърдяване и усъвършенстване се създават благоприятни условия за многократно повторение на изучените вече упражнения, което води и до по-високи стойности на физическото натоварване.

178

Не по-маловажно е съобразяването на натоварването с възрастта, пола, здравословното състояние и степента на подготовка на учениците.

Регулирането на физическото натоварване в урока по физическо възпитание е възможно само при срочна и надеждна обратна информация за резултата от неговото приложение. Въздействието му върху всички органи и системи е свързано с редица биохимични промени в организма на учениците и в техния външен вид. Тези промени дават информация за качествените и количествените характеристики на натоварването и адаптивните способности на организма. Има различни начини за оценяване на натоварването върху организма на учениците. Безспорно най-обективни са извършените в лабораторни условия, но в хода на урока те са неосъществими.

Като най-достъпен и широко практикуван в училищната практика начин за контрол и оценка на натоварването в урока се използва наблюдението на външния вид на учениците: учестяване на дишането, повишено изпотяване, зачервяване, понижена двигателна активност, апатия към учебния процес, влошена координация на движенията. Независимо от субективната оценка на натоварването чрез този подход, при по-голям педагогически опит и стаж на учителя, той може да бъде много полезен и незаменим в масовата училищна практика. Отчитайки външните признаци на умората, учителят своевременно може да намали или увеличи натоварването.

Обективизирането на контрола и оценката на натоварването в урока по физическо възпитание може да се подобри при използването на пулсовата честота като показател за

179

величината на натоварването. На практика това става така: учениците самостоятелно измерват пулсовата си честота в продължение на 10 сек. по сигнал от учителя в подходящ момент от хода на урока. Получената стойност се умножава по 6 - резултатът отразява пулса за 1 мин. Получените стойности от различни ученици позволява на учителя да регулира натоварването съобразно оставащите за решаване задачи и състоянието на учениците.

Друг метод за измерване на физическото натоварване е пулсометрията. Той представлява проследяването на промените в пулсовата честота на един или двама ученика през време на целия урок. Избраните ученици трябва да са активни в урока и със средна функционална подготовка. Правят се средно по едно измерване (палпаторно за 10 сек.) на 2 - 3 мин. Това става обикновено след изпълнение на дадено упражнение и без да се пречи на нормалния ход на урока.

За анализиране стойностите на пулсовата честота се построява крива, наречена пулсограма. Използва се координатна система като на абцисата се отбелязва времето в минути, а на ординатата - стойностите на измерваните пулсови честоти. Построяването на пулсограма обикновено се съчетава и с хронометрирането на урока (подробен хронологичен запис на всички дейности в урока с отбелязване на тяхното времетраене). Това дава богати възможности за анализ и извеждане на изводи за ефективността на използваните методи и средства в урока по физическо възпитание. Така например изследвания на колектив под ръководството на Ив. Попов върху различни уроци в началните класове показват, че пулсът се покачва максимално до около 180 уд./мин. (вж. Попов, Ив., 1989, с. 67). На тази база (180 удара) може да се установи, че пулс

180

27 удара за 10 сек. представлява интензивност от 90 %, 24 удара - 80 %, 21 удара - 70 %, 18 удара - 60 % и т. н.

Отчитането на натоварването в урока чрез пулсограма има и своите недостатъци. Пулсограмата регистрира пулсовата честота на един или двама ученика, а от техните резултати зависи общата характеристика на целия клас и урок. Тези слабости в значителна степен се избягват с предложения от Н. Георгиев и К. Семов метод за определяне натоварването в тренировка по баскетбол, при който се измерва пулсът на различни лица и се отчита времетраенето на двигателната дейност, предизвикала съответната промяна на пулса (вж. Георгиев, Семов, 1971). Този метод, модифициран и приложен в уроците по физическо възпитание, дава обективна и сравнително точна информация. При реализирането му се отчитат времетраенето на урока и почивките, на двигателната дейност, пулсовата честота, измерена палпаторно за 10 сек. при колкото е възможно повече ученици от двата пола, непосред-ствено след завършване на всяко отделно упражнение или опит.

Възможностите за регулиране на натоварването в урока се свеждат до: промяна в изходното положение на упражненията, амплитудата, формата и големината на използваните уреди и пособия, преодоляване на различни препятствия, промяна в броя на повторенията и времетраенето, увеличаване или намаляване на интензивността, координационната сложност и други.Съществена трудност в процеса на регулиране на натоварването се явяват различните възможности на учениците. За едни то е недостатаъчно, а за други прекалено голямо. Това налага прилагането на

181

диференциран подход, планиране на допълнителни упражнения.

8. 3. 2. Плътност на урока, начин за измерване

Плътността на урока по физическо възпитание е един от най-обективните показатели, определящи неговото качество. Тя се дефинира като съотношение на времето изразходвано за педа-гогическа дейност, към общото времетраене на урока, предста-вено в проценти. Плътността бива два вида: обща и моторна.

Общата плътност се измерва с времето необходимо за протичане на урока. Ако урокът е започнал с удрянето на звънеца и е приключил на 35 мин. за първи клас и на 45 мин. за останалите класове общата плътност се отчита като 100 процентова. В този смисъл можем да конкретизираме, че общата плътност включва времето, употребено за всички видове полезна педагогическа дей-ност: изпълнение на физически упражнения и игри, подреждане на необходимите уреди и пособия, показване и обясняване, поправяне на грешки, даване на указания, команди, престроявания, чакане на ред, пазене и взаимопомощ, проверка на знания и други.

Моторна плътност. Съотношението между времето, използвано за двигателна дейност и общата продължителност на урока се нарича моторна или двигателна плътност. Тя се изразява в проценти, чиято стойност може да варира в широки граници (от 40 - 50 до 80 и повече процента) в зависимост от най-различни фактори. Такива могат да бъдат съдържанието, видът и задачите на урока. Например ако в урока е планирано ново упражнение за усвояване, моторната плътност не е висока, тъй като се налагат повече обяснения, показване и анализ 182

на техниката. При уроци за затвърдяване и усъвършенстване на учебния материал моторната плътност е по-голяма в сравнение със смесените, контролните и уводните уроци.

Върху нивото на моторната плътност в много голяма степен влияние оказват и използваните методи за организиране дейност-та на учениците в урока. Например при фронталния и поточния метод тя е по-голяма в сравнение с посменния и груповия, при които за увеличаването й се поставят допълнителни задачи.

Моторната плътност зависи още от материалната база (големина на игралната площ, броя на уредите), подготовката и възрастта на учениците, дисциплината, педагогическото майсторство на учителя и др.

Плътността на урока по физическо възпитание се измерва чрез метода хронометриране. За целта се използва хронометър с две стрелки. Прави се измерване и подробен запис в хода на урока в специален протокол (вж. стр. 177) като се регистрира края на всеки вид дейност. Хронометражът на плътността на урока може да бъде непълен и пълен. При непълния хронометраж се измерва само един вид дейност. За целта се подбира ученик със средни двигателни възможности, като през целия урок се регистрира само неговата двигателна активност. Хронометърът се пуска, когато ученикът започне да изпълнява упражненията и се спира веднага щом завърши. Това се повтаря за всички следващи упражнения от началото до края на урока. Получените стойности за всяко изпълнение се регистрират в отделен протокол, като след приключване на урока те се събират и се получава общата сума от

183

времето за двигателна дейност на този ученик.При пълния хронометраж се отчитат всички дейности,

извършвани в урока, а не само времето за двигателна дейност. За разлика от непълния хронометраж тук хронометърът се пуска в началото на урока и се спира, когато той завърши. За начало на урока се приема командата “Мирно”, подадена от дежурния ученик, а за край на урока командата “Свободни сте”, подадена от учителя. През цялото време стрелката на хронометъра се движи като се отбелязва времето, в което завършва всяка дейност и паузите.

По време на урока се попълват само първите три графи (вж. протокол на стр. 177), а след това се пресмята абсолютната продължителност на всеки вид дейност и се нанася в съответната графа. Накрая числата от всяка графа се сумират, за да се получи общото време за всяка дейност в урока. Допълнително се изчисляват и процентите, които показват съотношението между отделните компоненти на урока като цяло и в различните му части. Данните могат да бъдат представени и графично.

П Р О Т О К О Лза плътността на урока по физическо

възпитане за .............. клас

в ....................,................................................. Проведен

от ............................................................................... Дата .....,........Тема на

урока .........................,.........................Задачи на

урока ........................,................................................Място на

провеждане .............................................................Начало на урока ........... часа. Край на

урока ...........часа

184

Части наурока

№ по ред

Хронологичен ред на уро--ка (съд.ърж.)

Измервно време(край)

Време задвигателна дейност

Време за обяснение ипоказване

Време заорганиза-ция

Време за от-дих, чаканена ред

Неоползот-вореновреме

Подготв.ОсновнаЗаключ.

1. 2. 3.

..............

..............

..............

......

...........

...........

...........

......

.............

.............

.............

...

.............

.............

.............

...

.............

.............

.............

...

.............

.............

.............

...

.............

.............

.............

...

сбор вмин. ......(в %)

...........

................

.............

...............

.............

...............

Провели изследването .......................................................................................................................................................................................................................................................................................................................

8. 4. Предпоставки за повишаване ефективността на урока по физическо възпитание

Урокът по физическо възпитание протича при активнадвигателна дейност от страна на учениците, съпроводена с непрекъсната изменчивост на ситуациите.По това той се отличаваот останалите учебни дисциплини. Изисква по-специфична и коренно различна организация на работа, съобразена със следните условия.

1. Отчитане възрастовите и половите особености на учениците. Това позволява да се въздейства най-благоприятно върху организма на занимаващите се чрез основните и допълнителни средства за физическо възпитание

185

2. Съобразяване със здравословното състояние на занимаващите се. По предписание на лекари-специалисти и училищния лекар частично или напълно могат да се освобождават ученици със здравни проблеми. Това, обаче не означава, че урокът по физическо възпитание за тях е свободен час. Те биха могли да бъдат в помощ на учителя като организатори и съдии.

3. Познаване нивото на физическата подготовка на учениците. То обективно се оценява с помощта на тестове за физическа дееспособност. Обемът двигателна активност на ученика в неговия дневен и седмичен режим влияе върху физическата подготовка.

4. Съзнателно и активно участие в овладяването на физическите упражнения. Това условно зависи от подбора на средствата, методите и педагогическото майсторство на учителя. Съзнателното овладяване на двигателните действия по време на урока създава възможности за умствена активност, която може да се изрази в съсредоточаване на вниманието, даване на отговори на поставени въпроси, съпоставяне, анализиране, обобщаване и наблюдения на отделните движения.

5. Педагогическият такт и майсторство на учителя, неговото настроение, усмивка, тон, поглед, изисквания, темпото с което провежда урока и емоционалостта не са за подценяване.

6. Своевременната и обективна оценка на учителя за правилното или неправилно изпълнение на физическото упражнение. Успехът или неуспехът при извършване на дадено двигателно действие влияят твърде чувствително върху емоционалната и волева активност на учениците. Положителната оценка предизвиква емоционални преживявания, чувство на удовлетворе-ност,

186

увереност в силите, което активизира учениците и ги подтиква към преодоляване на по-големи трудности. Отрицател-ната оценка предизвиква отрицателни емоции, което налага проява на психологически такт от страна на учителя и умение при използването й. Оценката трябва да обхваща процеса на формиране на двигателния навик, като в началото се оценява движението като цяло, след това отделните основни моменти и чак след това детайлите в правилното изпълнение на движението.

7. Познаване на психологическите закономерности, от които зависи трайността на знанията, уменията и навиците и възможността те да се приложат творчески в различни условия.

8. Съобразяване с емоционалните преживявания на учениците. Емоциите влияят върху двигателната активност като подтискат или активизират жизнената дейност на организма.

9. Отчитане на метеорологичните промени. Към тях се отнасят температура и влажност на въздуха, вятър, слънце и величина на атмосферно налягане.

10. Състояние на материално-техническата база. Това предполага уредите и пособията да са съобразени с възрастта и възможностите на занимаващите се. Помещенията и облеклото да отговарят на санитарно-хигиенните изисквания.

11. Мястото на урока в учебната програма. Първи урок по физическо възпитание в следобедна смяна, непосредствено след обяд не е подходящ от физиологична гледна точка. Също неподходящо е редуването на уроците по физическо възпитание в няколко последователни дни, поради нарушаване ритъма на физическото

187

натоварване и редуването на умствена с двигателна дейност през седмицата.

12. Изпползване на музика в урока по физическо възпитание и търсене на интегративни връзки с другите учебни предмети. Музиката намира място във всички части на урока. Освен чудесния емоционален ефект, който има върху занимаващите се, тя регулира движенията, помага за тяхното съгласуване и съдейства за поддържане на желаното темпо.

13. Използване на аудио-визуални технически средства. Те улесняват и скъсяват времето при разучаване на нови двигателни действия. Могат да се ползват преди началото на урока, в хода му или след завършването, като се спазват следните изисквания: да не се пречи на естествения ход на урока; демонстрацията да бъде достъпна за възприемане; да се оценява дали изразходваното за целите време е оправдано.

8. 5. Педагогическо наблюдение и анализ на урок по физическо възпитание

Педагогическо наблюдение на урок по физическо възпитание се организира по различен повод: за обмяна на опит между колеги и специалисти; с цел методическа подготовка на студенти, бъдещи учители; за проверка от страна на директора или други контролни органи; при залагане на опитна методика с научно-изследователска цел и други. То може да се осъществи еднократно, периодично или системно в зависимост от задачите, които се преследват. Педагогическото наблюдение е свързано с предварителна подготовка, отнасяща се до изготвяне на протоколи за измерване на плътността и физическото натоварване, осигуряване на хронометри, запознаване със

188

срочното поурочно разпределение и установяване мястото на наблюдавания урок и логическата му връзка с предишните уроци по отношение етапите на обучение и методическата последователност при усвояване на учебния материал.

Педагогическото наблюдение може да бъде цялостно или по отделни страни на учебния процес. Във втория случай обект на наблюдения могат да бъдат, подборът на методите, плътността на урока, физическото натоварване, познавателната дейност, индивидуализацията и диференциацията в учебния процес и други.

Педагогическото наблюдение не трябва да смущава нормалния ход на урока. Това предполага заемане на подходящо място от наблюдаващите, както и минимално придвижване на измерващи пулсовата честота, за да не се разсейват учениците. Воденето на бележки по хода на урока улеснява анализа.

Педагогическото наблюдение и последващият анализ се правят в три главни насоки: *предварителна подготовка на учителя за урока; *учебно-възпитателна дейност на учителя; *дейност на учениците в урока.

Предварителната подготовка определя качеството на урока по физическо възпитание. Към нея отнасяме изготвянето на план-конспект, който би трябвало да се съпостави с предишни такива с цел установяване на логическата последователност и системност при изучаване на програмния материал. Осигуряване на нормални условия за провеждане на урока - подготовка на игралната площ, уредите и съоръженията, средствата за онагледяване, изправност на материалната база. Съобразяване със санитарно-хигиенните изисквания. Не бива да се пренебрегва и външният вид на учителя,

189

който трябва да бъде безупречен.Учебно-възпитателната дейност на учителя е

многостранна. Условно можем да я разграничим на методическа, организацион-на и ръководна.

При наблюдението и анализа на урока трябва да се даде отговор на следните въпроси:

1. Въпроси, свързани с методическата страна на урока: *правилен ли е подбора и подреждането на задачите; решават ли се в единство образователните, оздравителните и възпитателни зада-чи; как се поставят задачите; *как се реализират дидактическите принципи; *правилен ли е подборът на методите за обучение и тези за организиране на двигателната дейност; съобразени ли са със съответния етап на обучение; *каква е степента на функционално натоварване и как се регулира; *как е съставен комплексът от общоразвиващи упражнения; *каква е дозировката на упражненията в целия урок (брой, повторения или времетраене); *какви грешки се допускат от децата и има ли взискателност при отстраняването им; *използва ли се диференциране на задачите и създават ли се условия за самостоятелното им и творческо изпълнение; *създават ли се проблемни ситуации; осъществен ли е индивидуален подход; *създават ли се предпоставки за емоционална наситеност на урока; предизвиква ли се интерес у учениците; *какви са словесните преценки на учителя за изпълнението на двигателните задачи и на поведението на учениците; *каква е дисциплината; ако не е добра, кои са причините; *създават ли се педагогически ситуации за проява на личностни качества.

190

2. Въпроси, свързани с организационната страна на урока: *на време ли започва урокът и каква е продължителността му; *как става раздаването и прибирането на уредите и пособията, губи ли се време; *как се организира подреждането, разместването и прибирането на уредите в хода на урока (всички деца ли се включват или само определени); *осъществено ли е обезопасяване на уредите и добро пазене; *съобразено ли е протичането на урока със санитарно-хигиенните изисквания.

3. Въпроси, свързани с ръководната страна на урока: *осъществява ли се логически преход между отделните части в урока; *какво е мястото на учителя по време на урока; *съобразено ли е то с възрастта на учениците; успява ли учителят да обхване целия клас; *умее ли учителят да влиза в контакт с децата; какво е отношението му към тях, тонът му приветлив ли е и т. н.

Дейността на учениците в урока е показателна за стила на работа на учителя. Обект на наблюдение и анализ могат да бъдат отношението на учениците към учителя, към поставените задачи, дисциплината, степента на участие в урока (пасивно или активно) умението за самостоятелна работа, самоконтролът и оценката на двигателната дейност, участието в откриването на грешки и отстраняването им, владеенето на терминологията, правилното решаване на проблемни ситуации, умелото пазене, наличие на знания относно въздействието на физически упражнения, техниката им и други.

В резултат на наблюдението се прави анализ на урока по следните критерии: *овладяване на учбения материал - как и доколко са решени образователните и оздравителните задачи; *плътност и натоварване (въз

191

основа на измерените данни и пулсова крива); *емоционален фон; *възпитателно въздействие.

Обсъждането на урока става в присъствието на учителя. Отбелязват се положителните моменти и допуснатите грешки. Дискутира се по спорни въпроси. Правят се съответни изводи и препоръки с цел подобряване и повишаване качеството на учеб-ния процес и педагогическото майсторство. Добронамереността и вежливият тон са задължителни.

8. 6. Подготовка на учителя за урокаПодготовката на учителя за урока се изразява в

предварително обмисляне и подбор на подходящи средства и методи за решаване на конкретни задачи, определяне на мястото за провеждането му, съобразно със санитарно-хигиенните изисквания; осигуряването на изправни уреди, пособия и нагледни средства. Всичко това се отразява в работна тетрадка. Разработва се план-конспект, в който се формулират образователните и възпитателните задачи, съобразно които се излага съдържанието на урока - средства, дозировка, организация и методи. План-конспектът се прави по следния образец:

ПЛАН-КОНСПЕКТна урок по физическо възпитание за ........ клас, в................................................................................................ училище, провежда ............................................................... дата....................... Тема на урока .................................................................................... Задачи на урока ................................................................................... Необходими уреди и пособия: ............................................................ Място на провеждане .................................................................

192

........... Начало на урока ........................ часа, край ............................. часа

Части на урока

Съдържание на урока

Дозировка в мин. в бр.

Организацион-

но-методичес-ки указания

Ползвана литература .............................................................................

Съставянето на план-конспекта започва от основната част. Добре трябва да се разработи двигателната задача за начално разучаване. Подходящо е да се използват целни упражнения и да се дадат достатъчно знания, които ще допринесат за осмисляне на изпълняваните движения.

След основната част се разработва подготвителната част на урока. Нейното съдържание трябва да бъде в тясна връзка с основния учебен материал, за да се осигури непринуден преход и да се улесни овладяването на предвидените умения и навици.

Съдържанието на заключителната част се отразява накрая съобразно изискванията за понижаване на физическото натоварване и психическата възбуда.

Студентите по време на практика и младите специалисти се задължават да разработват подробни план-конспекти. Учителите с опит правят по-кратка разработка. Те могат да си позволят само с пиктограми да скицират основните моменти на упражненията, схеми за престрояванията и подреждането на уредите.

Подготовката на урока е подчинена на всички методически изисквания относно броя, подбора и подреждането на двигателни-те задачи в отделните части

193

на урока във връзка с рационалния избор на методите, регулирането на физическото натоварване и плътността. Активната познавателна дейност на учениците в урока, прилагането на индивидуализация и диферен-циация също не бива да се пренебрегват. Това се отнася и до изправността на техническите средства: касетофон, грамофон и умението на учителя да ги използва.

Висока ефективност от обучението, удовлетвореност на учителя от положения труд може да се постигне единствено при системна и качествена предварителна подготовка за всеки урок.

194

Глава деветаНАУЧНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ

ТРУД НА УЧИТЕЛЯ

Трудът на учителя представлява разновидност на умствения труд, а неговата специфика произтича от основните му задължения. Учителите въоръжават учениците със знания, умения и навици от различни области на живота, а учителят по физическо възпитание наред с тези общи изисквания, е задължен да развива двигателните способности на учениците. Освен това работи за формиране на правилна телесна стойка и движения, да създава интерес към физическите упражнения и да възпитава навици за самостоятелни занимания. Особен акцент пада върху опазване здравето на учениците и повишаване техните съпротивителни възможности.

В литературата е посочено, че научната организация на труда е призвана да създаде възможност на всеки човек и на всеки колектив да работи най-продуктивно с най-малко загуба на сили и време (вж. Матеева, 1973, с. 104).

Главните задачи на научната организация на педагогическия труд са:

1. Икономия и рационално използване на времето;2. Създаване и рационално използване на

благоприятни условия за труд и отдих;3. Непрекъсната грижа за здравето и всестранното

развитие на всички участници в трудовия процес (вж. Матеева, 1973, с. 108).

За да може учителят по физическо възпитание да постави своята работа на научни основи той трябва да отговаря освен на основните изисквания за рационална и

195

ефективна организация на обучението и възпитанието и на някои специфични изисквания:

• да познава много добре своя предмет - физическото възпитание и спорта;

• да може да открива и използва междупредметните връзки с другите учебни дисциплини;

• да познава възрастовите особености на учениците от физиологична и психологична гледна точка;

• да познава педагогиката, психологията, физиологията на висшата нервна дейност и теорията на физическото възпитание;

• да следи развитието на спорта в страната и извън нея;

• да познава добре материално-техническата база, да я поддържа, пълноценно да я използва и да я усъвършенства;

• да използва своите теоретични знания за постоянно усъвършенстване на учебния процес с цел повишаване на неговата ефективност;

• да познава детайлно учебното съдържание от учебната програма и да умее да изпълнява без затруднения упражненията, предвидени за разучаване;

• непрекъснато да работи за повишаване на своята подготовка и квалификация в областта на физическото възпитание и спорта;

• да притежава необходимата двигателна култура и ниво на физическа дееспособност;

• ефективно да решава поставените задачи, посредством набор от най-ефективните методи, средства и прийоми подходящи за конкретния случай; да извършва текущ и срочен контрол на дейността на учениците;

196

• да умее да възпитава у децата интерес и да предизвиква познавателна и двигателна активност.

Като много важно условие за учителската професия К. Рачев посочва познаването на обекта на педагогическия труд - ученика като сложна саморегулираща се система със свои специфични особености и социални закономерности (вж. Рачев, 1991, с. 177).

Педагогическият труд на учителя в процеса на обучението и възпитанието е насочен към управление на тази система и превръщането на ученика от управлявана в самоуправляваща се личност.

Ученикът като обект на педагогическия труд притежава големи потенциални възможности за развитие на своите способности, огромни резерви за тяхното преразпределяне в зависвимост от възникналите потребности. В същото време той се намира в период на активно умствено и физическо съзряване и изграждане на своята личност.

Внимание заслужава и третият елемент на труда - средствата с които се въздейства върху предмета на труда (вж. Матеева, 1973, с. 107). Към тях отнасяме педагогическата техника и техническите средства.

Педагогическата техника е комплекс от умения и знания за организиране на дейността на учениците за учене, игра, труд и общуване. Затова ги определяме като духовни средства. Тук от съществено значение са умението да се общува с учениците и по възможно по-непринудено да се управляват поведението и дейността на учениците.

В процеса на работа учителят по физическо възпитание използва и технически средства (касетофони, видеомагнетофони, обучаващи машини и тренажори). Те обаче не обезмислят работата на педагога, а само

197

подпомагат неговата дейност при решаване на задачите за творческа и научна организация на педагогическия труд.

Научната организация на педагогическия труд се подчинява на принципи, разпределени условни в три групи: 1/ принципи за организиране на дейността; 2/ принципи за организиране на измер-ването и 3/ принципи с общо предназначение (вж. Раченко, 1972).

1. Принципите за организиране на дейността са свързани с ясно и точно определяне на целта и изясняване на произтичащите от нея конкретни задачи (вж. гл. I., т. 1. 2.). На тази база се подбират научно обоснованите и най-целесъобразните средства и методи, с помощта на които по най-краткия път ще се стигне до крайния продукт.

Рационалното използване на техническите, духовните средства в съчетание с педагогическото майсторство на учителя, оформят неговата педагогическа техника. За учителя по физическо възпитание тази техника е пряко свързана с двигателната дейност. Той трябва да притежава добра речева комуникативност, точност на движенията, устойчивост на вниманието, добри демонстратив-ни способности, с които да стимулира учениците към активна двигателна дейност при овладяване на учебния материал.

Следващите изисквания на принципа за организиране на дейността, се отнасят към планирането. В тази насока е необходимо да се спазват следните изисквания:

• да се оцени обстановката от гледна точка на главната цел;

• да се предвидят евентуалните резултати и в тази връзка да се конкретизират непосредствените близки цели и задачи;

• да се подберат съответните методи, средства и прийоми на рационално решаване на задачите;

198

• да се определят сроковете, времетраенето, дозировката, последователността на видовете дейности в общия ход на урока;

• да се планират точно дейностите по контрол и проверка на процеса.

2. Принципи за организиране на измерването. Те се отнасят до отчитането на педагогическия труд. Пряко са свързани с измерването, което е в подчертани взаимовръзки с нормирането, проверката, контрола и самоконтрола и оптималността.

Нормирането е отличителна черта както на дейността на педагога, така и на дейността на учениците. То е средство за подобряване процеса на труда и в последствие измерване на неговата ефективност.

Най-точно могат да се нормират пространствените и временните характеристики на двигателните действия. Могат да се нормират и умственото и физическото усилие, и психическата дейност, воля, внимание, емоции.

Вторият белег на организацията на измерването е проверката. Тя е начин за отчитане на резултатите от педагогическата дейност - количествени и качествени.

Проверката и отчетността създават интерес у учениците и дават ценна обратна информация за съответствието на педагогическата дейност с приетия план.

С помощта на педагогическия контрол и самоконтрол е възможно навреме да се съпостави фактическото поведение и състояние на процеса с поставените за реализиране цели и задачи. Успеваемостта на ученика се оценява след като се проучи изходното състояние, получения прираст и неговата динамика.

199

Контролът над знанията и подготовката на всеки ученик може да бъде външен - от страна на учителя и вътрешен, вътре в колектива.

Обективният контрол стимулира допълнително децата и ги мотивира към съзнателно изпълнение на поставените познавателни и двигателни задачи.

Оптималността е следващият показателен белег на организацията на измерването. За успешното осъществяване на педагогическата дейност е необходимо да се намери оптимално съотношение между време и усилие, съобразени с конкретните условия, така че задачите да се решават най-лесно и успешно.

Принципи с общо предназначение. Те обслужват и подкрепят принципите от първите две групи. Това са изисквания за перспективност, стимулиране, комплексност и научност на трудовата дейност.

Перспективността представлява непрекъснатост при плани-рането и при необходимост коригиране на програмата в процеса на нейното изпълнение (вж. Бобев, 1976, с. 237). Осъзнаването на перспективната цел в учебно-възпитателния процес поражда енергия за решаване на текущите задачи. Затова перспективата при всички случаи трябва да стане достояние на учащите се.

Стимулирането като принцип на научната организация на педагогическия труд мобилизира учениците и учителя. Всяка една трудова дейност се извършва с желание и с по-малък разход на енергия когато е желана. В този смисъл педагогът трябва да стимулира учениците да усвояват знанията, уменията и навиците, така че за тях това да е едно приятно задължение. При

200

малките ученици, например, самото участие в организирани игри е вече достатъчно голям стимул за активно участие.

Комплексността е следващия принцип, който изисква използването на широк арсенал от методи и средства за повишаване ефективността на обучението.

Научността е най-общият и най-важният принцип. Той се съдържа във всички останали. При съвместната дейност на ученици и учител непрекъснато се осъществяват изследвания, което е невъзможно без да се използват последните достижения на науката.

201

ЧАСТ ВТОРАФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ В ПРЕДУЧИЛИЩНИТЕДЕТСКИ ЗАВЕДЕНИЯ И В ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНИТЕ

И СПЕЦИАЛНИ УЧИЛИЩА

Глава десетаФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ В ПРЕДУЧИЛИЩНА

ВЪЗРАСТ

10. 1. Съвременни програми и концепции за физическото възпитание в структурата на общественото предучилищно възпитание

Физическото възпитание в предучилищна възраст се осъществява в светлината на класическата теория на предучилищното възпитание, за което свидетелстват разработките на редица изтъкнати наши и чужди педагози. Като подсистема, в която диалектически са свързани игра, обучение и труд, физическото възпитание в детската градина е важна интегрираща част в цялостния възпитателен процес.

Съвременните тенденции в обучението по физическо възпитание изискват разчупване на шаблона и поднасяне информацията на децата по възможно най-подходящ начин, съобразено с възрастовите и психически особености. Това налага използването на интегралния подход в педагогическото взаимодействие с децата от предучилищна възраст.

Образователните, възпитателните и оздравителните задачи в образователния процес по физическо възпитание, които общо са осветлени в първа глава на учебника, се осъществяват чрез вертикална и хоризонтална интеграция. Интегрирането по хоризонтала изисква взаимодействие

202

между всички форми на сензориката, а също така да се осигурят на децата минимум знания за строежа на човешкото тяло и неговите части, с които се извършват различни движения.

Интегрирането на физическото възпитание в предучилищна възраст с останалите раздели от програмното съдържание, позволява на детето да се сближи с природната и социалната среда. В сложният процес на обучението в двигателни действия, което е оновополагаща дейност на детският учител, първостепен-но значение има спираловидният подход за формиране на двигателните умения и изграждане на двигателните навици. Той се осъществява не само чрез програмното съдържание от група в група, но и в самата група, от форма във форма - от занятието в подвижните игри, утринната гимнастика и т. н. (вж. Малчев, 1997, с. 55).

Педагозите определят физическото възпитание в предучилищна възраст като “колективна дейност”. Това не игнорира, обаче, възможността за индивидуализация и диференциация на обучението с цел да се създадат “оптимални условия за възприемане и изпълнение на двигателните задачи” (вж. Петрова, 1995, с. 82 - 90).

Реализацията на външните мотивирани изисквания, поставени пред децата в процеса на физическото възпитание, се предопределя от тяхното вътрешно психическо състояние. Положителните взаимодействия и взаимоотношения в детския колектив са важни условия за възприемане и осмисляне на изискванията за двигателни действия и нравствено поведение. В зависимост от мотивите в процеса на двигателната дейност, освен към лична изява детето се стреми и към успех на групата. Осъществява се социална адаптивност на децата чрез

203

развитие на колективните взаимоотношения и съблюдаване на определени правила, изисквания за дейност и поведение.

Периодът след 1990 г. е характерен с разчупване хегемонията на администриращите специалисти и в практиката на предучи-лищното възпитание навлизат множество насоки и програми.

В програмата “Активността на детето в детската градина” се изтъкват аргументи, че “здравето на децата изисква двигателно-сетивна активност” (вж. Витанова, 1993). Тя е разгърната в методико-практичен аспект в “Книга за учителя”. В раздела “Двигателно-сетивна активност на детето” са конкретизирани средствата на физическото възпитание, задължителните спортни съоръжения, помещения, обекти и уреди. Предлага се система за диагностициране на детето по различни видове активност. Разработена е система за оценка на физическата дееспособност във възрастов и полов аспект.

През 1993 година започна практическа реализация на още една програма - “Програма за възпитание на детето от две до седем годишна възраст”. В нея е отделено централно място на физическото възпитание. Предвижда се усъвършенстване на естествено приложни движения и комбинации, и развитие на моториката чрез разнообразни физически упражнения при нестандартни условия.

Програмата създава условия за трансфер на двигателни знания и опит при определени жизнени ситуации. Благодарение на натрупания двигателен опит, децата търсят и обмислят правилно решение на двигателната задача, а с възприемане, изпробване и изразяване се осъществява по-голяма самостоятелност,

204

възможност за бързо овладяване на нови двигателни навици и отношения в променена обстановка (вж. Русинова, 1993, с. 30 - 34).

В по-късен период Б. Бонева и С. Ангелова определят, че за активна двигателна дейност на децата трябва да се осигуряват условия през всички дни на седмицата и в почти всички звена на дневния режим (вж.Бонева, 1999, с. 20). Те допълват, че децата от предучилищна възраст трябва да постъпват в училище със сравнително усъвършенствана моторика за по-нататъшно решаване на сложните двигателни задачи както в училище, така и в живота.

Образователното предписание “NЕОGЕА” се определя като “предизвикателство за традиционните” концепции (вж. Ангушев, 1999, с. 33). Тук двигателната активност и физическото здраве на децата се разглеждат в три основни аспекта. Взети заедно, те са насочени към развиване на физическата дееспособност, укрепване на мускулатурата, повишаване на съпротивителните сили на организма, стимулиране на интерес към игрите и физическите упражнения, при осигурено оптимално физическо натоварване. Посочват се практически възможности за реализация на някои нетрадиционни все още занимания - по плуване, ски, акробатика, гимнастика. Препоръката е това да става не само в регламен-тираните за това занимания, но и в цялостния режим на децата.

Относно целта и задачите на физическото възпитание в предучилищна възраст не съществуват особени различия в литературните източници. Обобщено целта се свежда до поставяне основите на физическото съвършенство на

205

детето. От една страна, тази цел се разбира като подобряване на здравето, развитието на моториката и дееспособността, от друга страна е свързано с двигателната култура на детето за обогатяване на собствените общи и специални способности (вж. Петрова, 1995, с. 71; Ангушев, 1979, с. 33).

Реализирането на задачите за постигане на психофизическо съвършенство при децата е възможно само при повишена двигателна активност, добро развитие на потенциални двигателни способности, инициатива, самостоятелност и творчество. С нарастване на възрастта двигателните задачи се усъвършенстват постепенно в перманентния процес на физическо усъвършенстване.

10.2. Средства за физическо възпитание в предучилищна възраст

Физическото възпитание в предучилищна възраст постига своите задачи чрез физическите упражнения в съчетание с естествените сили на природата, слънцето, въздуха и водата. Това разширява възможностите активно да се взаимодейства със среда-та, да се упражняват и усъвършенстват двигателните функции, качества, навици и способности в естествени условия на живот.

Средствата на физическото възпитание са систематизирани в програмите за образователно-възпитателна работа в детските градини. В тяхното многообразие играта има доминираща роля в предучилищна възраст като незаменимо средство за усъвършенстване на двигателните умения, навици и способността за бърза ориентация в променливи условия. Общоразвиващите и гимнастически упражнения, изпълнени с подходящ музикален съпровод, допринасят за

206

възпитаване на специални качества, навици и умения, свързани с музикално-двигателната хармония и възпитаване на изразителност. За обогатяване на двигателната култура на децата и постига-не на емоционалност в дневния режим се предвиждат приложни упражнения, спортно-подготвителни и щафетни игри. Включването на нетрадиционни игрови средства като аеробика, автогенен тренинг, плуване, ски, йогийско дишане, трябва да бъде добре обмислено и съобразено с възрастовите особености на децата.

Използването на разнообразни средства в повече варианти и комбинации, подтиква децата да упражняват и затвърдяват, прилагат, използват и развиват многостранно своите двигателни възможности и способности.

10.3. Форми на педагогическо взаимодействие по физическо възпитание в детската градина

Решаването на конкретните задачи и постигането на целта, съобразно съдържанието на учебните програми се постигат с различни форми на организация. Именно тук съществуват значи-телни различия от процеса на физическо възпитание в училище.

Според редица водещи специалисти у нас (Е. Петрова, М. Якова, Б. Бонева, Ек. Христова и др.), основна форма на работа в предучилищното физическо възпитание са занятията. Успешното решаване на целта и многообразието от задачи на физическото възпитание налага системата на педагогическия процес да се осъ-ществява от регламентирани форми (вж. Петрова, 1995, с. 78- 79). Разделени на ежедневни, седмични и периодични, организираните форми на физическо възпитание в

207

предучилищна възраст, със своя специфична организация на двигателна дейност и конкретни задачи, водят до всестранно и хармонично развитие на детето. Това се предопределя от съвременните знания за биоритмиката на човека, от функционалните му възможности и особености на вработване и максимална физическа дееспособност (вж. Малчев, 1997, с. 157).

Чрез класическата структура на занятието (подготвителна, основна, заключителна) се осигурява оптимална двигателна активност на децата, а педагогът има възможност да осмисля съдържанието и хода на отделните му части.

Независимо от положителните страни и постигнатите значими резултати чрез тази форма на организация на занимания с физически упражнения, спорт и туризъм, се срещат редица нейни опоненти.

Е. Русинова и Н. Витанова определят като основна форма на педагогическо взаимодействие т.нар. “педагогическа ситуация”. Независимо от разликата във формулировката, преднамерените (планирани) и непреднамерените (непланирани) ситуации изискват предварителна подготовка и се проявяват според годишното, месечното и дневното планиране. Това определя броя, видовете, движенията, прехода, игрите, натоварването и ориентира учителя.

Ситуацията възниква в педагогическия процес и предизвиква някакъв проблем, който най-често е свързан с потребностите на децата от движение, познание или активност.

Свободата в избора на действието, увличането на всяко дете към радостите на физкултурните занимания,

208

създаването на интерес и желание за самоусъвършенстване чрез двигателни дейности, са основни предимства на ситуацията по физическо възпитание.

В планираните двигателно-сетивни прояви се предоставя възможност на детето да усвоява с настроение двигателния материал, да изпълнява правилно физическите упражнения, преодолявайки несръчности. Има възможност да прояви волевите си качества и активно да общува в процеса на двигателната дейност. В непланираните двигателно-сетивни прояви детето подбира допълнителни средства за емоционално стимулиране.

Условията в детската градина позволяват използване на разнообразни форми и средства с които да се развият постепенно способностите на децата.

Удовлетворяването на обоснования естествен стремеж на децата към поведение, независещо от възрастния, налага използването на оранизационна форма “която поради липса на точен термин е обозначена условно като познавателен сценарий” (вж. Ангушев, 1999, с. 45). В противовес на организационните форми със строго регламентиран характер познавателният сценарий е по-обширен по съдържание и време. Обединява дейността от различни раздели, с превес на една задача по определен общ проблем. Влючва изпълнение на няколко задачи за кратко време или по-сложни задачи, които се реализират за по-продължително време - няколко дни или седмици.

Разнобразието от организационни форми осигурява предимство дневният режим на децата да бъде емоционален, съдържателен и използването на нетрадиционни форми за организация на двигателните

209

дейности на децата от предучилищна възраст създава по-голяма самостоятелност и творческо развитие.

10.4. Контрол и оценка на физическата дееспособност на децата от предучилищна възраст

Осигуряването на единство между физическото и психическото здраве се основава на съчетаване на системата за физическо възпитание в детската градина и медицинските, психологическите, профилактичните и диагностичните дейности.

Физическата дееспособност се определя чрез диагностициране на основните двигателни (физически) качества. Тяхното развитие на определено ниво, при наличието на активно здраве и нормално функциониране на основните системи, харак-теризират физическата дееспособност (вж. Малчев, 1997, с. 166).

Системата за контрол и оценка на физическата дееспособност на децата от предучилищна възраст е разработена с въвеждането на оптимизирания двигателен режим от 27.ХII.1985 г. В тестовата батерия на системата са включени 6 теста: бягане на 40 м, скок на дължина от място, хвърляне на плътна топка - 1 кг. с две ръце отгоре, хвърляне на малка плътна топка (150 г) в цел; хоризонтална и вертикална, бягане за издръжливост.

Измерванията на физическата дееспособност се извършва два пъти - през есента до 15 октомври и през пролетта до 15 май.

За оптимизиране на двигателното обучение и научно нормиране степента на натоварване на детския организъм е необходима количествена характеристика на физическата дееспособност, морфологичното развитие и

210

координационните способности. Тази необходимост намира своите решения чрез диагностичните процедури за системна проверка на състоянието на физическата дееспособност (вж. Витанова, 1993, с. 90 -93). В системата за вербална оценка са включени 6 двигателни проби: 40 м. бягане, скок дължина от място, хвърляне на плътна топка - 1 кг с две ръце отгоре, хвърляне на малка топка (80 гр.) във вертикална цел, седеж от тилен лег за 30 сек. и клякане за 20 сек.

Чрез диагностицирането и прогнозирането се открива възможност за своевременно формиращо въздействие върху развитието на детето. Независимо по коя система се извършва и оценява физическата дееспособност на децата получе-ните резултати и изводи ще позволят на педагозите правилно да подберат средства за въздействие и методи на работа.

211

Глава единадесета ФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ В

ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНИТЕ УЧИЛИЩА

В общообразователните училища съществуват три основни форми на работа: задължителна, по медицинско предписание и изборна форма.

Задължителните форми включват урочната работа, обуче-нието по плуване, туристическата дейност (излети, походи) и масов спорт.

По медицинско предписание се водят занимания в групите по лечебна физкултура, работа с деца с наднормено тегло и отклонения в развитието на опорно-двигателния апарат.

В изборните форми участват ученици с потенциални възможности за постигане на добри резултати в конкретни спортни дисциплини. Заниманията имат учебно-тренировъчен характер и се водят в кръжоци и групи към изградените спортни секции в училище или спортните клубове и центрове за по-изявените деца в спорта.

11.1. Държавни образователни изисквания и стандарти за физическо възпитание и спорт за основна образователна степен - начален етап - I - IV клас

Физическото възпитание на децата, подрастващите и младежта се подчинява на Държавните образователни изисквания за учебно съдържание от 2000 год. и разработените стандарти за учебния предмет “Физическо възпитание и спорт”.

По действащия за основна образователна степен - начален етап, в учебения план се предвиждат за I клас по

212

4 урока седмично през първия учебен срок и по 3 през втория. За II, III и IV клас са включени по 3 учебни часа седмично при обща заетост от 23 до 26 часа. По този начин относителния дял на уроците по физическо възпитание варира от 11,5 % до 15,24 %. При 30 учебни седмици за учебната година по физическо възпитание се провеждат 105 урока за I клас и 90 урока за II - IV клас или 315 урока за целия начален етап.

Целта на физическото възпитание в основна образователна степен на СОУ е постигане на начална спортна грамотност и физическа дееспособност. Изисква се усвояване съдържанието на три основни ядра и най-малко едно от допълнителните ядра на учебното съдържание.

Основните ядра на учебното съдържание са: лека атлетика, гимнастика и спортни игри. В резултат на обучението в края на IV клас, всеки ученик трябва да владее съгласно стандартите конкретни знания, умения и отношения:

• лека атлетика - да владее основни умения за бягане, скачане, хвърляне и да ги прилага в съревнователни условия и игри. Задължително да притежава необходимото равнище на физическа дееспособност;

• гимнастика - да владее приложни двигателни умения. Да изпълнява поотделно и във връзка упражнения от основната и спортната гимнастика;

• спортни игри - да владее основните технически действия с топка: водене, подаване, ловене (спиране), стрелба, удар от подвижните, спортно-подготвителните и една от спортните игри (баскетбол, хандбал, волейбол,

213

футбол). Освен това ученикът трябва да осъществява индивидуални тактически действия и групови взаимодействия.

Допълнителните ядра на учебното съдържание са водни спортове, туризъм и танци.

Стандартите изискват в резултат на обучението ученикът да може следното:

• водни спортове - да демонстрира приложни умения от един плувен стил;

• туризъм - да се придвижва в група по равнинен или планински терен и да се ориентира на местността;

• танци - да изпълнява танци и хора, съобразно българските традции.

Допълнителните ядра се подбират в зависимост от целите на различните образователни степени и етапи и зависят от материолно-техническата база, природните дадености и традициите на региона.

Изборът на най-удачните средства за обучение е в пряка зависимост с педагогическите умения на учителя да поднесе учебния материал в емоционални и достъпни форми, съобразени с възрастовите особености на децата и материално-техническите условия в училище.

Централно място в учебно-възпитателния процес, обаче, заемат подвижните игри и игровата дейност. Игрите в тази възраст са застъпени с цялото си многообразие. Използват се предимно подвижните игри, а от III клас и спортно-подготвителни игри. Изучават се игри с организиращ характер, бягане, скачане, хвърляне и ловене, противодействие и щафетни игри. Трябва да се отбележи, че освен специално предвидените часове игрите задъл-жително се включват и в уроците с лекоатлетически и гимнасти-чески характер с цел повишаване

214

емоционалността и интереса на занимаващите се в хода на занятията и допълнителното физическо натоварване.

Упражненията и игрите на открито при зимни условия не се дават описателно. Препоръчва се творчество, съобразено с условията, преминатия учебен материал от другите видове дейности, материалната база и квалификацията на учителя.

11. 2. Физическото възпитание в основна и средна образователна степен

Прогимназиалният етап от основната образователна степен (V - VIII клас) предявява по-високи изисквания към учениците и учителите, като две взаимно свързани страни на учебно-възпита-телния процес.

Целта на този етап е постигане на обща спортна образова-ност и общофизическа подготвеност. Трите основни ядра, които подлежат на овладяване са: лека атлетика, гимнастика, спортни игри. Допълнителните ядра на учебното съдържание са: водни спортове, туризъм, танци, бойни спортове и избран вид спорт. Изисква се от допълнителните ядра да бъде усвоено учебното съдържание поне на едно ядро.

Групи дисциплини, включени в ядрото лека атлетика, са: бягане на къси, средни и дълги разстояния, щафетно бягане, скок на дължина и височина и тласкане на гюлле.

Гимнастиката е ядро, което предявява изисквания към учениците да изпълняват самостоятелно и в групи, поотделно и в съчетание, упражнения от основната, спортната или художестве-ната гимнастика (за момичетата).

215

Спортните игри са широко застъпени в този етап. Изисква се да се овладее в основи техниката на игра с топка, както и някои тактически движения в нападения и защита.

Учениците, избрали за допълнително ядро водни спортове трябва да овладеят основите на техниката на един плувен стил.

Тези, които са избрали туризма, е необходимо да придобият умения за бивакуване в планината и ориентиране на местността с компас и карта, да притежават умения от основната алпийска ски-техника или техниката на ски-бягане.

Бойните спортове стават все по-популярни сред учащите се. Това допълнително ядро изисква да се овладеят основните елементи от техниката на един от бойните спортове.

Интерпретация на хората и танците в творчески комбинации е изискването за тези, които се занимават с допълнителното ядро танци.

Средната образователна степен е разделена на две равнища: първо и второ.

В първото равнище основните ядра са: лека атлетика, гимнастика, спортни игри. Допълнителните са: водни спортове, туризъм, бойни спортове, фитнес и бодибилдинг.

Целта на това равнище е учениците да имат спортна образованост и специална физическа подготвеност. Изисква се овладяване съдържанието на едно от основните ядра и най-малко на едно от допълнителните ядра.

Второто равнище на средната образователна степен е разделено на две нива. Целта на първото ниво е постигане на специализирана спортно-състезателна

216

подготвеност по един вид спорт (спортна дисциплина). Второто ниво цели постигането на теоретико-методическа и специализирана спортно-състезатална подготвеност на завършващите училище.

И при двете нива участието в състезания и прилагането на съдийски умения са постоянни спътници.

11.3. Планиране, контролиране и отчитане на работата по физическо възпитание в училище

Основният работен документ на учителя е годишното поурочно разпределение, където се посочват поредния номер на урока, месецът и седмицата, основните задачи, методите на обучение, упражнение и организация на учениците и възпитател-ните задачи. Задачите за развиване на двигателните качества се планират съгласно изискванията на програмата.

В План-конспекта, въз основа на задачите от поурочното разпределение, се планира цялото съдържание на урока, средствата, дозировката, организацията и методите на обучение. План-конспекта се прави предимно от млади учители и при определени случаи от учители с по-дълъг педагогически стаж - конференции, обмен на педагогически опит и др.

За работата в спортните секции подобно на поурочното разпределение се прави тематично разпределение на учебното съдържание.

Работната тетрадка не е задължителен докуменнт. В нея учителя накратко отразява предварителната подготовка за урока или извън урочното занимание. Подробността на изложението зависи от педагогическия опит на учителя.

217

Отчитането на педагогическата дейност в областта на физическото възпитание позволява целенасочено да се проследи тази дейност и да се отбележат недостатъците и достойнствата, да се внесат корекции и да се набележат мерки за усъвършенстване. В училище се използва предварително, текущо, периодично и заключително отчитане.

Предварителният отчет помага за правилното планиране. Учителят се запознава с изходните данни на учениците, физическо развитие, физическа дееспособност, двигателни възможности и др., а също така получава информация за състоянието и качество-то на спортните съоръжения, уредите, техническиге средства и др.

Текущото отчитане представлява непрекъснато, системно контролиране на настъпващите промени у учениците като резултат от планираната учебно-възпитателна работа. Системно се води отчет за посещаемостта в часовете, регистрира се преминатия учебен материал, оценява се целесъобразността на използваните средства и методи, отчита се до каква степен са решени задачите на урока и до каква степен учениците усвояват конкретни знания, умения, двигателни навици и практически постижения, нивото на основните двигателни качества.

Периодичният отчет дава информация за постигнатите резултати в края на учебния срок или за по-кратък период от време, напр. даден раздел, брой уроци и др.

Заключителното отчитане определя крайните резултати от учебния процес. То е основен критерий за ефективността на изработените планове. Въз основа на заключителната информация се правят подобрения и се

218

усъвършенстват новите планове. Заключителният отчет, съпоставен с предварителния, дава представа за качеството на цялостната педагогическа дейност през учебната година.

Основен документ за отчитане на работата и резултатите от обучението по физическо възпитание са дневникът на класа или материалната книга. В тях ежедневно се вписват темата на урока и образователните задачи, седмичното разписание.

Годишният отчет за цялостната работа по физическо възпитание се приема на педагогически съвет като към него се прилагат и съответните таблици и диаграми за онагледяване.

219

Глава дванадесетаФИЗИЧЕСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ В СПЕЦИАЛНИТЕ

УЧИЛИЩА

В предходните глави на учебника в достатъчна степен осветлихме понятията физическа култура и физическо възпитание. Посочихме, че в много случаи те се използват неточно и дори в словосъчетания, които не са научно издържани. Съществуват примери в законотворчеството, в някои документи на кърикюлъма на образованието (учебно съдържание и документация) и други. Всичко това ни дава основание да ги осветлим доколкото е възможно в контекста на спецификата на обучението и рехабилитационните задачи в специалните училища.

В книгата на Г. Бижков и Н. Попов наречена “Сравнително образование” - в анализа на структурата на образователната система на България, се използва понятието специални училища. Те са предназначени за ученици с “... неравностойно здравословно състояние (страдащи от хронични заболявания или с трайни физически, сензорни и умствени увреждания) и за ученици с неравностойно социално положение (лишени постоянно или временно от родители и семейство) (Бижков и Пенев, 1992, с. 254).

В специалните училища основното образование се осъществява с адаптирани учебни програми и организация на обучението. Според Бялата книга за българското образование (1992, с. 18 - 20) в България са функционирали 175 различни специални училища с 18472 ученици и 3100 преподаватели. В това число влизат и така наречените помощни училища.

220

В съвременната концепция за образователната система на Репулика България към специалните училища се отнасят и тези, които са предназначени за деца с изявени творчески, художествени, спортни и др. способности. Предназначението на настоящият учебник налага поставянето на акцента върху физическото възпитание в помощните училища.

Целта на физическото възпитание в помощните училища се постига с решаване на многообразни задачи, които са обособени в четири групи: образователни, оздравителни, възпитателни и корекционно-компенсаторни задачи.

1. Образователни задачи. Те произтичат от необходимостта и същността на практическото двигателно обучение за формиране на система от жизнено необходими умения и навици, които се прилагат в ежедневието на учениците от помощното училище (бит или учебна дейност). Успоредно с това на учениците се съобщават елементарни знания от областта на физическата култура. Основните двигателни действия, които трябва да бъдат овладени от учениците са изложени в специална програма по физическо възпитание от I до IV и от V до VIII клас за помощните училища, утвърдена от образователното министерство.

На учениците се съобщават терминологични сведения при описание на физическото упражнение. Те подпомагат усилията им да овладеят основното звено от техниката на изпълняваните упражнения. В процеса на обучение се съобщават елементарни сведения за правилата на съответните игри или спортно-състезателната дейност и начините за поставяне на оценки. Доколкото е възможно учениците усвояват знания за хигиената на физическите

221

упражнения и за устройството и предназначението на спортните уреди.

2. Оздравителни задачи. В помощното училище те се разглеждат в общ план. Насочени са да съдействат за всестранно-то физическо развитие, за повишаване функционалните възмож-ности на жизнено важните системи и стабилизиране на приспособително-защитните функции на организма.

Решаването на оздравителните задачи се осъществява паралелно с образователните. Например при многократните изпълнения на физическите упражнения с цел усъвършенстване на движенията, се осъществява и управление на развитието на двигателните (физически) качества на учениците в насока, избрана от педагога. Това твърде много предопределя нивото на адаптационните свойства на физиологичните системи на организма на деца с интелектуална недостатъчност.

Чрез комплексно и системно приложение на физическите упражнения и видове дейност се решават определени социални задачи в медико-биологичен аспект: 1) формиране на правилна телесна стойка, от което зависи не само външния вид на човека, но и оптималното функциониране на всички физиологични сис-теми на организма; 2) регулиране на телесното тегло; 3) противо-действие на гръбначните изкривявания, на плоскостъпието и др.

Прилагането в практиката на физическото възпитание в помощното училище на допълнителни средства - естествените сили на природата и хигиенните фактори засилват превантивните мерки и подпомагат решаването на многообразните рекреацион-ни и оздравително-рехабилитационни задачи.

222

3. Възпитателни задачи. Възпитателните задачи в процеса на физическото възпитание се решават непрекъснато и паралелно с образователните и оздравителните. Свързани са непосредствено с нравственото, трудовото, естетическото възпитание и преодоляване на интелектуалната недостатъчност на учениците от помощното училище, доколкото това е възможно.

Преодоляването на трудностите, възникнали в уроците по физическо възпитание и различните форми на извънкласна работа формира упоритост, постоянство, инициативност и редица морално-волеви качества: чувство за отговорност, другарство и взаимопомощ, трудолюбие, уважение към човешката личност и др. В тази светлина педагогът трябва да помни, че в процеса на работа са възможни и често се срещат негативни прояви от страна на учениците. Те обикновено са свързани с проблема за лидерството в класа или отбора, но така или иначе всяко агресивно поведение, застрашаващо останалите от травми, трябва да се подтиска с позволени педагогически средства и методи.

Теоретичното осмисляне на многото въпроси, включително и физическото възпитание на учениците от помощно училище ни позволява да го дефинираме като учебно-педагогически процес, насочен към обучение в двигателни действия, за управление развитието на двигателните (физически) качества и за корекция на двигателните нарушения на учащите се в тези училища.

В светлината на казаното до тук и с оглед спецификата на работа в системата на специалните корекционни училища се оправдава диференцирането на

223

четвърта група задачи - корекционно-компенсаторни. Според повечето автори те са насочени за нормализиране на нервните процеси; второ - мероприятия за развитие работоспособността на нервната система на учащите се в помощните училища; трето - за подобряване дейността на сърдечно-съдовата, дихателната и други жизнено важни системи на организма, в дейността на които има отклонения у децата с интелектуална недостатъчност; четвърто - за нормализиране тонуса на мускулатурата, подвижността в ставите; пето - за подобряване мускулно-ставното усещане; шесто - за формиране на вестибуларни реакции, статично и динамично равновесие, ориентиране в пространството и др.

За решаване на задачите и постигане на целта на физическо-то възпитание в помощното училище се използват разнообразни педагогически технологии в основата на които са залегнали различни средства. Те се подразделят на две макрогрупи: (1) физическите упражнения, като основно и специфично средство на физическото възпитание и (2) допълнителни средства - естествените сили на природата (слънце, въздух и вода) и хигиенните фактори (вж. гл. III).

В съдържанието на учебната програма за помощното училище от цикличните физически упражнения основно са залегнали ходене и бягане в различни варианти и комбинации: бягане по права линия, в кръг, зигзагообразно, странично и т. н. За различните класове се предвиждат ускорителни отсечки (до 20 - 25 м), бягане с високо повдигане на коленете, бягане в комбинация с многоскоци и други. Ходенето и бягането са компоненти на

224

музикално-ритмичните упражнения и игри, на щафетните и подвижните игри и др.

Известно е, че при работа за бързина е необходимо честотата на движенията да бъде висока. Това поставя съответно много големи изисквания към нервните центрове, които регулират мускулните съкращения. Техните клетки заедно с проприорецеп-торите, изпращащи импулси към тях от работещите мускули, трябва да достигнат предела на своите възможности. Същевременно в клиничните форми на олигофренията са описани редица симптоми на недоразвитие на двигателната сфера. Като се позовават на литературни източници и на собствени проучвания Ст. Мутафов, И. Карагьозов и др. отбелязват, че моторната недостатъчност се проявява особено при сложно координираните движения. Налице е подчертано намаление на мускулната сила, от която в значителна степен зависи изпълнението на скоростно-силовите упражнения.

Хиперкинезните (насилствените движения), атаксията (разстройство на координацията на движенията на крайниците в следствие заболяване на малкия мозък, на гръбначния мозък или на нервите), апраксията (нарушаване способността на човек да извършва целесъобразни действия и движения, на които е свикнал, поради увреждане на челния и теменния дял на кората на главния мозък) и др. ограничават възможностите на учениците с интелектуална недостатъчност да изпълняват физически упражне-ния с максимална интензивност. Независимо от това те трябва да се използват в уроците по физическо възпитание, тъй като са основно средство за възпитаване на двигателно (физическо) качество бързина. Поради това, че промените

225

в дишането, кръвообръщението и кръвта не са много големи, описаните упражнения добре се понасят от организма. Възстановителният период е краткотраен. Най-бързо се възстановява кръвното наля-гане, а след това сърдечната дейност и доставката на кислород.

Физическите упражнения със субмаксимална интензивност са противопоказани за учениците от помощното училище. Препоръчват се физически упражнения с умерена интензивност. Те са целесъобразни при работа с учениците с интелектуална недостатъчност за развиване на общата им издръжливост - известна още и като аеробна издръжливост. Същата е необходима за осъществяване на редица двигателни дейности в бита и за тяхната трудова реализация на определен етап от живота.

В програмата по физическо възпитание за помощното училище преобладават упражнения с променлива интензивност: комбинирани упражнения - ходене, бягане, скачане и многоскоци; подвижни игри, щафетни игри с бягане, скачане, хвърляне и тласкане; спортно-подготвителни игри и упражнения и т. н.

Динамичните физически упражнения трябва да се използват приоритетно в работата с учениците от помощното училище. Съдействат за развиване на аеробната им издръжливост и помагат за решаване на многообразните задачи в активизирането и реорганизацията на компенсаторните механизми на умствено изостаналите деца.

Статичните физически упражнения са тези, при които мускулите са в напрежение, но не настъпва промяна на дължината им. Физиологичните промени при тези упражнения имат специфичен характер. Поради липса на

226

ритмични съкращения помагащото действие на мускулите не може да се прояви. Кислородните запаси на мускула бързо се изчерпват. Наблюдават се и напъване със задържане на дишането, което може да доведе до редица отрицателни последици. По тези и други съображения статични упражнения, обхващащи големи мускулни групи, не трябва да се използват като средство при работа с ученици от помощното училище. Препоръчително е комбиниране на динамични упражнения със статични от фонда на основната гимнастика или прости упражнения с леки уреди (плътни топки, детски гирички и т. н.).

Съществено място в урочната работа по физическо възпитание заема игровата дейност. Поради своя емоционален, отморяващ и социално-развиващ ефект, доминиращи са подвижните игри.

За I клас са предвидени около 25 подвижни игри с: (1) ходене и бягане (“Строй се бързо”, “Великани и джуджета”, “Направи колона”, “Щъркели и мечки” и т. н.); (2) хвърляне (“Лови топка-та”, “Топката пътува в кръг”, “Тунел” и др.); (3) успокоителни игри (“Дъжд”, “Бедното котенце” и др.).

За II клас са набелязани също предостатъчно игри с организиращ характер: с ходене, бягане и скачане в комбинации (“Опашчици”, “Пъргави колари”, “Гоненица”, “Скок подскок врабчета” и т. н.); в раздела гимнастически упражнения и игри откриваме игрите “Лазене в тунел”, “Провиране през обръчи”, “Топка в тунел”, а от подвижните игри с топка - “Топката пътува”, “Улови топката”, “Топка на съседа”, “Топки се гонят” и “Топка към средата”.

227

В нашето изложение не сме си поставили за цел да извършим пълен анализ на игровата дейност, предвидена за всеки клас. Посочените примери са пропедевтични. Те са потвържде-ние, че подборът и диференцирането на подвижните игри, както и останалите елементи на програмното съдържание за помощните училища са осъществени като се изхожда от основните принципи за линейност, концентричност, спираловидност и компетентност на въздействието.

Освен подвижните игри, в игровата дейност на учениците от помощните училища се включват щафетни игри. Те не са строго регламентирани. Съставят се от учителите като се използват заучени и усвоени упражнения, предимно от гимнастиката и леката атлетика.

Музикалните игри се използват с особен приоритет в помощното училище за решаване на задачи с корекционна насоченост и за компенсиране на недоразвити моторни функции и личностни качества на учениците. За първи клас за музикални игри са предвидени 3 часа от общия хорариум, за II клас - 7 часа през втори учебен срок, за III и IV клас по 6 часа.

Съдържанието на гимнастическата дейност са различните гимнастически упражнения. Нейните характерни особености са: (1) гимнастиката като система е съвкупност, преди всичко, от изкуствено създадени форми на движение; (2) локално въздейст-вие на гимнастическите упражнения; (3) насоченост към диференцирано овладяване на движенията; (4) достъпност; (5) въздействието на гимнастическите упражнения се увеличава значително при използването на музикален съпровод и др.

228

Учениците от I - IV клас на помощните училища се обучават в различни физически упражнения в зависимост от възрастта си и здравословните отклонения: равновесни упражнения на земя, лазене и провиране, скачане, прескачане и опорни прескоци, катерения, носене и противодействия, висови упражнения и ком-бинирани изпълнения на различни гимнастически упражнения.

В разпределението на часовете от V до VIII клас за гимнасти-ка са отделени 44 часа. За учениците са предвидени упражнения на земя, на греда и върлина, упражнения на висилка и т. н.

Туристическата и спортната дейност на учениците от помощното училище не се различава съществено по своята структура от общообразователното училище. В тази област значително са редуцирани целите и задачите.

По понятни причини учениците с интелектуална недостатъчност не се насочват към ранна спортна ориентация и начално обучение по вид спорт и към високи спортни постижения. В помощните училища спортната дейност се развива в насока масово-оздравителен спорт (спорт за всички).

В учебния процес по физическо възпитание обучението в съвременното помощно училище не може да стои извън контекста на обучението в масовото училище. Отличителните моменти тук са акцентите в сферата на корекционното обучение и възпитание, както и в областта на развитието на социалните аспекти на аномалното дете. В тази светлина трябва да подчертаем, че “физическото съвършенство”, като глобална цел на физическото възпитание не може да бъде изцяло постигнато. Корекционно-компенсаторните задачи на физическото възпитание в помощните училища за

229

ученици с умствена недостатаъчност целят да възстановят, да коригират и намалят нарушенията и задръжките във физическото развитие, моториката и физическата дееспособност на учениците. Ефективността при реализиране на тези задачи зависи от диференцировката на откритите дефекти от първичен и вторичен вид, до проявите на тотално недоразвитие на целия организъм.

Наличието на нееднороден състав на учениците по възраст и степен на умствена недостатъчност е характерна особеност на учебния процес по физическо възпитание. Съдържанието на учебния материал в програмата е твърде сложно и трудно за отделните индивиди. Прилагането на общите дидактически принципи се извършва по-своеобразно. Всичко това взето заедно обяснява особеното значение, което придобиват индивидуалният подход и диференциацията на учебното съдържание според индивидуалните различния на децата.

230

ЧАСТ ТРЕТАСПОРТНА ПОДГОТОВКА

Глава тринадесетаСЪЩНОСТ, ЗАКОНОМЕРНОСТИ И ТЕНДЕНЦИИ ВРАЗВИТИЕТО НА ДЕТСКО-ЮНОШЕСКИЯ СПОРТ

13. 1. Нормативна основа на детско-юношеския спорт

Най-характерният белег на съвременния спорт е непрекъснатото нарастване на постиженията, които за даден период от време се възприемат за фантастични. Един от основните фактори за тяхното постигане е системната работата с подрастващите поколения - деца и юноши.

Основен въпрос, който занимава спортните педагози (вж. Ганев, 1977, с. 161) е кога да се започне с редовни занимания и тренировъчен процес по вид спорт. Безспорно за различните спортове началната възраст е различна. Най-често това зависи от два основни фактора: 1) от особеностите на двигателната дейност, т.е. от спецификата на избрания вид спорт и 2) от анатомо-физиологичните, морфологичните и психичните особености в развитието на децата и юношите и свързаните с тях особености в развитието на двигателните качества.

В детско-юношеска възраст системните занимания със спорт, освен че имат формиращ ефект трябва да бъдат тясно свързани и с решаването на оздравителни задачи. От това произтича необходимостта, между спортния педагог и лекаря да се осъществи непрекъснат контакт и взаимна дейност.

231

Р. Мотылянская посочва някои въпроси от първостепенно значение при работа с млади спортисти, които могат да се изведат като основни изисквания:

1. Използване на рационални научно обосновани от педагогически и медико-биологичен аспект методики на спортната тренировка.

2. Да се подберат обективни критерии за начален спортен подбор на деца с потенциални възможности в съответната спортна дисциплина.

3. Да се осигури пълно медицинско обезпечаване на подготовката, като се имат предвид особеностите, произтичащи от бързия растеж на детския организъм.

4. Управлението на тренировъчното натоварване да е съобразено с текущата, оперативната и срочната обратна инфор-мация за функционалното състояние на младите спортисти.

5. Да се използват съвременни методи за ефективно възстановяване след занимания с големи натоварвания.

6. Да се знае какви са изискванията на съвременната методика на спортната тренировка към съответния вид спорт.

Планирането на учебно-тренировъчния процес в трениро-въчните групи в училище обхваща две главни направления: организация и управление на физкултурната дейност в училище и обучение по физическо възпитание и спорт.

Първото направление е свързано с броя на групите за организирани системни занимания, които се провеждат в извън учебно време; изготвяне на разписание на часовете

232

за тренировки в рамките на седмицата, срока, учебната година; изготвяне на спортен календар, съобразен с възрастовите особености; извършване на стопанска дейност, насочена към обогатяване на материално-техническата база.

Възрастовите групи за участие в състезания при децата и юношите са обособени съобразно морфофункционалните особености на израстващия организъм.

Състезанията са лични и отборни и се провеждат в следните групи: IV - V клас - момичета и момчета - младша възраст; VI и VII клас - момичета и момчета - старша възраст; VIII и IХ клас - юно-ши и девойки - младша възраст; Х - ХII клас - юноши и девойки - старша възраст.

Преди да пристъпи към планиране на второто направление спортният педагог трябва да се запознае с Държавните образователни изисквания по физическо възпитание и спорта - задължителните и избираеми ядра и стандартите, които трябва да се постигнат

Системната подготовка на младите спортисти се води от учителите по физическо възпитание, когато имат нужните познания и квалификация по съответния спорт или от треньор към извънучилищните звена, а цялостната спортна извънкласна дейност е доброволна и се организира от директора на училището.

Допълнителните специализирани спортни занимания на децата извън училището се организира от училищните спортни клубове, ученическите спортни школи и спортните клубове, лицензирани от Държавната агенция за младежта и спорта.

233

Учениците-спортисти, които имат големи потенциални възможности за постигане на високи спортни резултати могат да получат своето образование в спортни училища. Цялостната дейност на тези училища се ръководи от министъра на образованието и науката, съгласувано с Държавната агенция за младежта и спорта.

Началната училищна възраст е тази, при която се извършва предварителната подготовка на бъдещите спортисти, като съдържанието на учебно-тренировъчната работа е насочена главно към осъществяване на всестранно физическо развитие и подготовка. Долната възрастова граница за различните групи спортове е различна и е в пряка зависимост от биодинамичните характеристики и характера на физическите усилия, които отделните видове спортни дисциплини предявяват при практикуването им от децата. К. Рачев ги обединява в три групи (вж. Рачев, 1976, с. 43).

При спортове, изискващи висока точност и изкуство при изпълнение на движенията, и плуването е целесъобразно децата да започнат системни занимания на 5 - 6-годишна възраст.

Долната граница за спортове с изразен скоростно-силов характер и единоборство е 8 - 9-годишна възраст. 9 - 10-годишните деца могат да започнат своята подготовка в спортове, при които успехът е свързан главно с издръжливостта и абсолютната сила.

Тези нормативи трябва да се приемат все пак като ориентировъчни, защото има деца, избързващи (акселеранти), или изоставащи (ретарданти) в своето физическо развитие.

234

13. 2. Спортът в училище – закономерности и тенденции в развитието

Ученическият спорт със своя обхват и влияние сред подрастващите е важен социален фактор за формирането на човека, съчетаващ в себе си физически и нравствени качества.

Достигането на високи спортни резултати в личен план е продължителен процес, който започва от детската възраст, и в него спортният талант е само едно от важните условия за успех. Множеството фактори за развитието на спортния талант, органи-зирани в единна система на подготовка, представляват основата, въру която положителните резултати в спорта стават реалност.

През годините на прехода към пазарна икономика настъпиха редица промени, които повлияха и на ученическия спорт. Приватизирането на една част от спортната дейност ограничи възможностите за свободен достъп на учениците до спорта. В тези условия личната мотивация за системно занимание със спорт излиза на преден план, тъй като колективнитие форми за упражняване на спортни дейности все повече се изместват от индивидуални занимания със свободно избран вид спорт.

Една от основните закономерности на спорта в училище произтича от съдържанието и целите на настоящите образовател-ни изисквания. На базата на общообразователната подготовка, реализирана чрез усвояване на основните ядра, се цели постигане на общоспортна образованост и обща физическа подготвеност в основната образователна система. В средната образователна степен целта на комплексната подготовка е изграждане на спортна образованост, специална

235

физическа и специализирана спортно-състезателна подготвеност по определен вид спорт (спортна дисциплина).

Според Ф. Филев, в ученическия период следва да се обръща внимание върху две страни на физическата дейност. Едната има развлекателно-образователни функции и е елемент на общата система от ситуации за решаване на една или друга цел. Другата има образователно-развиващи функции. В нея се решават по-конкретни задачи с физически упражнения и физическо натоварване, съобразено с възрастта и подготовката на децата (вж. Филев, 1999, с. 57).

Ученикът получава достатъчна подготовка в началната и средната степен, която създава предпоставка за избирателно обучение в горния курс. В края на този възрастов период спортът трябва да влезе в бита на ученика.

Спортната дейност в училище се определя най-вече отизвънурочната работа: свободно-избираема дисциплина, занимания по интереси или участие в спортни секции и клубове. Голямата заетост на учениците с пряка учебна дейност изисква те да участват в спортните занимания в удобно за тях време, съобразно натовареността на материалната база.

Опитът показва, че резервите за качественото подобрение на детско-юношеския спорт трябва да се търсят в усъвършенстване-то на организацията на извънкласните и извънурочните работи с учениците. Целесъобразно е изграждането на спортни секции още в начална училищна възраст, където целта е с помощта на разно-образни средства, да се мотивират малките ученици

236

за системно занимание с физически упражнения и участия в състезания.

Работата в тези секции цели подобряване на общата физичес-ка подготовка. Ръководството се осъществява от учителите по физическо възпитание и началните учители със специализация по физическо възпитание.

Според Кр. Рачев, тези занимания ще дадат възможност на децата да проявят своите спортни наклонности, с което ще се подпомогне подбора за ученическите спортни школи и ще се снижи възрастта на началното обучение по отделните видове спорт (вж. Рачев, 1983, с. 18).

В следващите етапи на образование - прогимназиален и гимназиален, подготовката на младите спортисти придобива по-специализиран характер. Най-масовите и най-популярните състезания за учениците в тази възраст са ученическите игри по основните видове спорт. Тяхното провеждане се осъществява в няколко етапа: вътрешни първенства в училище, общински първенства, областни и зонови първенства. За финалните първенства се класират първенците от зоните, оформени по териториален принцип. Мястото на финалите е известно още в началото на учебната година. Главен организатор на ученическите игри е МОН и се подпомага от регионалните инспекторати. Игрите се провеждат в две възрастови групи: деца до VIII клас и юноши и девойки до ХII клас.

За да се изградят отборите на добро техническо и тактическо ниво е необходимо в тренировъчните занимания да се спазват основните принципи на спортната тренировка и да се изпълняват изискванията на единните програми по съответния вид спорт. Ето защо тези занимания са с по-голяма продължителност и ръко-

237

водителят трябва непременно да бъде специалист по вида спорт. Неправилно е спортият педагог да води повече от един отбор, особено когато става дума за участие в зонови и финални състезания, тъй като за нормална подготовка за участие в официални състезания са необходими над 300 часа годишно.

В ученическите игри не се допуска участие на отбори от спортните училища, защото би се обезсмислило участието на отборите от масовите училища.

При подготовката на младите спортисти в училище от съществено значение е и съвместната работа на педагога и лекаря. Системният медицински надзор подпомага управлението на натоварването и дава информация за здравословното и функционалното състояние на учениците.

Периодизацията на тренировъчните натоварвания трябва да бъде съобразена със спортния календар, а също така и с регламентираните учебни срокове и ваканции.

13. 3. Проблемът за ранното обучение и спортната специализация

Ранното обучение и ранната спортна специализация са дванеразривно свързани етапа в подготовката на спортиста и имат еднакво решаващо значение за бъдещото му оформяне. Те трябва да бъдат съчетани закономерно в една цялостна система.

Децата още от най-ранна възраст имат потребност да се занимават системно и целенасочено с физически упражнения. Формиращите усилия на обучението, обаче, могат да имат своя най-голям ефект тогава, когато се

238

прилагат през съответните най-благоприятни периоди на растеж и развитие на организма.

Физическите упражнения намират място в ежедневието на децата от всички възрасти. Те са необходими именно в периода на растежа и развитието на организма, тъй като с тях се цели не само постигане на високи спортни успехи, а и укрепване на здравето и всестранното физическо развитие.

Началната училищна възраст е подходяща за овладяването на сложни технически спортни движения, защото децата притежават по-голяма подвижност и висока еластичност на връзките и мускулите и умеят прогресивно да диференцират степента на мускулното усилие.

При това, обаче, както посочват Н. Фомин и Вл. Филин, са недопустими продължителните динамични усилия и особено големите статични напрежения (вж. Фомин и Филин, 1975, с. 39). Претоварването с физически упражнения в периода 7 - 10-годишна възраст може да доведе до негативни изменения на ставите на долните крайници във връзка с промяната на костно-хрущялната структура. Затова в тази възраст са подходящи кратковременни скоростни натоварвания, които да се редуват с достатъчно почивка и освен това да се въздейства последователно върху различни мускулни групи. Не са подходящи продължителните интензивни натоварвания и усилия, изискващи скоростна издръжливост.

При спазване на основните методични принципи за обучение на практика е невъзможно да се въздейства неблагоприятно върху организма на ученика.

Подрастващите спортисти е необходимо да бъдат подложени в периода на ранното обучение на такива

239

натоварвания, които да осигурят всестранно физическо развитие, обогатяване на моториката и разширяване на общата и специалната двигателна култура като основа за успешно спортно усъвършенстване през следващите етапи на подготовка.

Неправилно е да се преследват високи спортни резултати в ранна възраст, които да са плод на прибързване и на преждевременно “стеснена” учебно-преподавателска работа.

Става ясно, че въпросът се свежда не до резултата, а до сред-ствата и методите, с които се постига той (вж. Рачев, 1983, с. 68).

Спортното развитие на младите стортисти зависи не само от спортната тренировка, а и от социално-битовите предпоставки, възпитанието, естественото развитие на физическите и двигателните възможности, т.е. зависи от цял комплекс взаимно свързани фактори. Характерът на спортната тренировка, разбира се, влияе върху естественото физическо, двигателно и функционално развитие на подрастващия организъм.

Вариантите на тренировка в тази възраст могат да бъдат два: обемен (голям обем и малка интензивност) и интензивен (голяма интензивност и малък обем). Изборът на интензивния вариант предполага по-бързи резултати в началото на подготовката (пред-юношеския период). По-късно, обаче, в средата и в края на юношеската възраст и в прехода към възрастните, темповете на абсолютните стойности на всички показатели значително изостават.

240

Обемният вариант създава по-добри условия за прилагане на дидактическите принципи в учебно-тренировъчния процес. Само стриктното спазване на тези принципи може да подготви организма за специализираната и високоинтензивна тренировка през преходната и зрялата спортна възраст.

Началното обучение на децата започва в различна възраст в зависимост от биомеханичните характеристики на конкретната спортна дисциплина като през първите 1 - 2 години вниманието е насочено към всестранното физическо развитие, изграждането на разнообразна двигателна култура и на тази основа обучението в основите на техниката и създаването на интерес към група или към отделен вид спорт. Ранното обучение не означава, че спортното бъдеще на детето е предопределено, а само че в този начален период упражненията от съответната спортна дисциплина ще преобладават над останалите средства. В процеса на работата не се изключва възможността да се развият други способности у децата и те да се преориентират към друг вид спорт, където се очаква да се реализират в по-голяма степен.

В етапа на начална спортна специализация разностранната подготовка преминава във все по-целенасочена и специализирана дейност, зависима от спецификата на избрания вид спорт. Не бива да се пренебрегват и физическите упражнения от подобни или допълнителни (спомагателни) видове спорт. Кр. Рачев употребява термина своевременна спортна специализация, като процес за разширяване на всестранната физическа подготовка и на тази ос-нова изучаване и усъвършенстване

241

на техниката и необходимите двигателни качества за дадена дисциплина.

На този етап на подготовка младите спортисти участват и в състезания. В зависимост от вида спорт времето между началото на специализацията и участието в състезания се колебае от 1 до 3 - 6 години.

Възрастовите граници на етапа начална спортна специализа-ция са все още недостатъчно обосновани, въпреки че в последно време се бележи тенденция към снижаване на възрастта за спортиста. Началото за специализирани спортни занимания е в зависимост от изходното ниво на функционална зрялост на двигателния апарат, основните системи за жизнено осигуряване и темповете за достигане от тях на оптимална готовност за високи спортни резултати (вж. Фомин, Филин, 1975, с. 42).

В края на този етап е желателно да се започне работа върху развитието на определени физически качества, като се даде предимство на онези, които имат приоритетно значение за вида спорт. Големите натоварвания особено с тежести, трябва да се избягват до 16-годишна възраст. При работа за издръжливост и сила средствата и методите се подбират съобразно физическите и функционалните особености на всяко дете. Подготовката до голяма степен се индивидуализира по темп, обем и интезитет.

Спортният педагог трябва да бъде много тактичен, да се съобразява със силната чувствителност на децата в тази възраст и да се стреми да бъде максимално справедлив в оценките на възможностите и поведението на занимаващите се (вж. Станчев, 1998, с. 26). Това, което при един възрастен би изглеждало като обикновена шега, може сериозно да нарани психиката на детето и да го “отдалечи” от треньора, а и след това от самия спорт.

242

Особено важно е началното обучение и своевременната спортна специализация да бъдат съобразени и с правилния медицински подбор и обезпечаване, защото не винаги желанието на децата може да съвпадне с данните, получени при медицинския преглед. Не бива, разбира се, с лека ръка да се отхвърлят така наречените деца “ретарданти”, защото много често те притежават голяма амбиция и чрез по-активно и мотивирано участие в заниманията по-късно даже изпреварват своите връстници.

13.4. Структура на многогодишната спортна подготовка. Етапи. Многогодишно планиране и отчитане Разкриването и развитието на способностите на висококласния състезател е продължителен процес и включва различни етапи и периоди, които продължават години. За тях е характерно, че се отличават с различни нива на физическо развитие, дееспособност, спортно майсторство, както и различно социално положение. Тези временни периоди представляват обективни и закономерни етапи в израстването на спортиста. Всеки етап има ясна цел и решава строго определени задачи.

В биологичното развитие на човека има оптимални зони за избирателно развитие на точно определени двигателни способнос-ти. Това обстоятелство е един от основните критерии за етапното разделение на многогодишната спортна подготовка. Основният фактор, който определя етапа и насоката на подготовката е процесът на съзряване на организма в пубертетния период. Този процес е строго индивидуален, което налага определянето на етапите в многогодишната спортна

243

подготовка да се извършва с помощта на биологичната, а не на календарната възраст.

Кр. Рачев определя многогодишната спортна подготовка като единен педагогически, оздравителен и възпитателен процес, строго съобразен с индивидуалните възрастово-полови характеристики на подрастващия организъм (вж. Рачев, 1998, с. 105).

Този дългогодишен процес изисква спазването на някои основни принципи с оглед оптималното управление, подготовката на спортиста:

1. Съответствие между обема, характера, интензивността на натоварванията от една страна и възрастовите особености на подрастващия организъм от друга страна.

2. Строго съблюдаване на дидактическите принципи и съобразяване с особеностите им при прилагането им в учебно-тренировъчния процес в отделните етапи на подготовка.

3. Тренировъчният процес да се разглежда като комплекс от действия за паралелно решаване на оздравителните, образовател-ните (двигателните) и възпитателните задачи.

4. Ефективно, целенасочено педагогическо въздействие в позитивните периоди от онтогенетическото развитие на моториката на детето.

5. Рационално подреждане и намиране на оптимално съотношение между работата за двигателни качества, двигателен навик и спортна дейност.

6. Системен медицински контрол и спазване на хигиенните изисквания както при учебно-тренировъчната работа, така и при спортно-състезателната дейност.

244

7. Всестранност, като основен принцип, осигуряващ всестранно физическо развитие и обогатяване на двигателните способности.

8. Оптимално, рационално съотношение между общата физическа и специалната физическа (техническа) подготовка. Независимо от това, че относителният дял на общата физическа подготовка (по отношение на общия обем на тренировъчното натоварване) намялява, от година на година отделяното за нея време нараства.

9. Непрекъснатост в контролирането на подготовката, на базата на обратна информация с помощта на тестови батерии, изградени от тестове с висока надеждност, обективност и валидност.

Многогодишната спортна подготовка е продължителен процес. В общи линии тя се разделя на четири етапа:

1. Предварителна спортна подготовка за осъществяване на всестранно физическо развитие.

2. Начална (основна) спортна подготовка по групи или отделни спортни дисциплини.

3. Целенасочена спортна подготовка по отделна спортна дисциплина.

4. Спортно усъвършенстване и постигане на високи спортни резултати.

Между отделните етапи е невъзможно да се поставят резки граници. Тяхната продължителност е различна и се обуславя от вида спорт, нивото на подготовка на младите спортисти, а също така и от способността им да понасят непрекъснато нарастващия обем и интензивност на тренировъчните натоварвания.

В отделни случаи при талантливи и изпреварващи връстниците си в своето развитие спортисти е

245

целесъобразно да се намали времетраенето на един или друг етап. Това трябва да става внимателно с оглед да се скъси пътят към високото спортно майсторство, но не с изкуствено форсиране, а на основата на научния подход.

Предварителната спортна подготовка има за задача да осигури разностранно развитие на физическите възможности и да се подобри здравословното състояние на младите спортисти.Особено внимание се обръща на формирането на траен интерес у занимаващите се към целенасочена многогодишна спортна подготовка.

Основни средства, които се използват на този етап са, предимно игрите в цялото им разнообразие (подвижни, спортно-подготвителни, успокоителни, щафетни и др.).

Предварителната подготовка се осъществява най-често в задължителните и незадължителните форми на физическото възпитание в детските градини и началната училищна степен, паралелките със спортна насоченост (факултативно изучаване на предмета физическо възпитание) ученическите спортни школи, частните спортни школи, занимаващи се с подготвителни групи и селекционните групи към спортните училища и спортните клубове.

През втория етап, начална спортна подготовка, се извършва специализирана базова подготовка като задачите от предварителния етап се разширяват и придобиват все повече целенасочен характер.

В началото на етапа съществено място продължават да заемат упражнения от общоподготвителен характер, широко се използват упражнения от близки видове спорт, усъвършенства се техниката на многообразни помощни и

246

специално-подготвителни упражнения. Цели се да се осъществи една плавност на прехода между първия и втория етап на подготовка.

През втората половина на етапа подготовката става по-специализирана. На базата на комплексно развиване на физическите качества се цели повишаване нивото на основното за избрания вид спорт двигателно качество. Въз основа на общата двигателна култура вече по-целенасочено се изучават основите на спортната техника на конкретен вид спорт.

През целия етап се обръща сериозно внимание на моралната и волевата подготовка, като фактори за по-нататъшното системно участие в учебно-тренировъчния процес и изяви на състезателя.

Следващият етап на многогодишната спортна подготовка, етапът на целенасочена подготовка, се осъществява в спортните училища, ученическите спортни школи, специализираните спортни секции към СОУ и спортните клубове, и частните спортни клубове. През този етап спортистите вече са избрали конкретна спортна дисциплина, която до голяма степен предопределя и характера на тренировъчната работа. Тренировъчните средства се подбират най-вече в зависимост от вида спорт, като това не означава рязко намаляване на средствата за обща физическа подготовка. Целесъобразно е доколкото е възможно за двигателни качества да се работи, освен със спомагателни упражнения, и с упражнения от самия спорт. На този етап децата участват в достъпни за тях състезания, където, освен че се прави преценка на тренираността, се повишава активността в учебно-тренировъчния процес.

247

През етапа на спортното усъвършенстване тренировъчният процес е насочен към постигане на високи резултати в предпочетената за задълбочена и детайлна специализация дисциплина. Делът от средства на специалната подготовка значително нараства, увеличава се участието в състезания. Обемът и интензивността достигат своя максимум, планират се занимания с пределни натоварвания.

Структурата на подготовката на висококвалифицирани спортисти се определя от главните задачи, които стоят пред тях. Тя може да изразява съотношението между отделните страни на подготовката в четиригодишен, двугодишен и едногодишен цикъл, в зависимост от участието на олимпиади, световни първенства, републикански първенства и т. н.

Макроструктурата обхваща едногодишен, полугодишен или многогодишен цикъл от време. Основна цел през този период е вземане на призово място в най-важното (основно) състезание.

Мезоструктурата на подготовка на спортисти обхваща тренировъчния процес за период от 20 - 40 дни. В зависимост от фазата на развитието на спортната форма и задачите на подготовката мезоциклите могат да имат най-различен характер:

1. Вработващи (въвличащи) мезоцикли. С тях обикновено започва подготвителният период.

2. Базови мезоцикли. Те се разделят на два основни типа: развиващи и стабилизиращи. Първите се характеризират с голям обем на тренировъчната работа, а при вторите се забелязва временно стабилизиране на натоварването и повишаване на работоспособността.

248

3. Контролно-подготвителни мезоцикли. Цялостната работа се организира с оглед участие в тренировъчно-контролни състезания.

4. Предсъстезателни мезоцикли. Те довеждат организма до състояния на висока работоспособност и готовност за участие в подготвителни и основни състезания.

5. Състезателни мезоцикли. Тук става въпрос освен за главното състезание и за непосредствената подготовка, и за следсъстезателната фаза на разтоварването.

6. Промеждутъчни мезоцикли. Срещат се най-често при голяма продължителност на състезателния период.

Микроструктурата изразява съотношението между отделни-те страни на подготовката през едноседмичен период. Всички микроцикли са подчинени на общата задача на съответния мезоцикъл.

В големите тренировъчни цикли (от типа на годишен, полугодишен) има като правило три периода: подготвителен, състезателен, преходен (вж. Цв. Желязков, 1981, 238 - 245).

Подготвителният период е период на фундаменталната подготовка и се разделя условно на два етапа: общоподготвителен и специално подготвителен. Първият етап има за задача да повиши общото ниво на физическите качества и да осигури плавен преход от преходния период. През втория етап се преминава към специализирана подготовка.

Състезателният период има за цел да поддържа високо ниво на спортната форма. През този период се провеждат контролни, подготвителни и основни

249

състезания. Броят на състезанията трябва да бъде оптимален, така че да не се стигне до преумора и претренираност, а да се съдейства за повишаване на спортното майсторство.

Преходният период служи главно за възстановяване и провеждане на някои лечебни и профилактични процедури и мероприятия. Използва се активният отдих като предпоставка за повишаване на общата тренираност през предстоящия тренировъчен цикъл.

Планирането на спортната подготовка е едно от най-важните условия за осигуряване на високи спортни постижения. Планирането и отчитането (контролът) на учебно-тренировъчния процес са две взаимообуславящи се страни, органически свързани помежду си. В практиката е прието планирането да се дели на многогодишно, перспективно (най-често в четиригодишни цикли), текущо (годишно, понякога полугодишно), оперативно (седмично, ежедневно).

Перспективният план може да бъде индивидуален или за група спортисти (отбор или близки по квалификация спортисти). В него се очертават тенденциите и се предвиждат главната цел и главните приоритети (задачи) на подготовка без да се изпада в подробности. Очертават се годишните тренировъчни цикли и се прави спортен календар, в който са отразени главните състезания. Посочват се основните насоки на тренировъчния процес, основните средства и методи по етапи. Предвижда се, в общи линии, обема и характера на тренировъчните натоварвания за всеки етап и съответни нормативи за контрол и оценка.

Годишното планиране отразява учебно-тренировъчния процес за по-кратък период от перспективния план. Прави

250

се годишен тренировъчен план и работен план, които отразяват съдържанието на работата в мезоциклите. Характерна особеност на тези планове е по-голямата конкретност и детайлизация на задачите, средствата и контролните нормативи в отделните периоди. За по-голяма прегледност едногодишния план може да се изрази и графично.

Оперативното планиране представлява работен план, който обхваща по-кратък период от време - етап, месец, седмица и отделно тренировъчно занимание.

При организирано, съвместно провеждане на подготовката на всички състезатели в по-специални условия се изготвя план за провеждане на лагер-сборове.

За да се оцени доколко правилно и ефективно е проведен учебно-тренировъчния процес са необходими повсеместен контрол и навременен отчет за дейността. Редовната отчетност е много важно звено от подготовката, защото на базата на обратната информация ще се усъвършенстват тренировъчните натоварвания. Разделите на всеки отчет са почти еднакви с разделите на съответния план. Отчитането трябва да се извършва по съответни форми и срокове, определени предварително. Отчетите трябва да бъдат кратки, точни и ясни и да отразяват най-същественото от подготовката на спортистите.

251

252

Глава четиринадесетаПОДБОР В СПОРТА

14. 1. Общи методологични проблеми – понятиен апарат и нормативна основа на подбора

От момента на възникването си спортът се е усъвършен-ствал предимно за сметка на два важни компонента: подбора на най-способните и даровитите и второ - усъвършенстване методиката на тренировката.

Ако първоначално спортните постижения са се установява-ли предимно от хора, подготвени по-добре физически, то постепенно на пръв план излиза методиката на тренировката. Това е спомагало преди години по-малко талантливи, но добре тренирани спортисти по-често да побеждават своите надарени, но по-зле подготвени съперници.

Прогресивният процес на развитие на подбора на спортис-тите и на методите на тяхната подготовка води през последните десетилетия до такаъв бурен ръст на спортните постижения, че всеки 2 - 3 години практичсеки се обновяват най-високите спортни резултати в почти всички видове спорт. При тези условия на първо място излиза факторът при продължителна съвременна тренировка да се достигат резултати от международна класа.

Може с убеденост да се твърди, че на съвременния етап рекордните спортни резултати представляват съвкупност от забележителни природни заложби и от най-съвършени методи за тяхното развитие. Именно от такива позиции трябва да се преценява значението на спортния подбор, както и формулирането на крайната му цел -

253

изявяването на потенциал-ните възможности на спортистите. С други думи, необходимо е колкото се може по-точно да се определи не бързината (положеното време) за овладяването на майсторството в конкретния вид спорт, а възможността за достигане на най-високи резултати (в оптималната възраст).

Сложният процес на подбора се усложнява и от това, че при по-голяма част от видовете спортове, редовните тренировки започват още на 9 - 12 г., а най-високо спортно майсторство спортистите постигат на 18 - 25 г., т. е. след 10 - 15 години занимания. По такъв начин най-отговорните периоди от биологичното развитие на спортиста съвпадат с все по-нарастващите тренировъчни натоварвания. Характерът на взаимното влияние на тези два процеса е още недостатъчно изучен, което в още по-голяма степен затруднява осъществяване-то на действено прогнозиране на способностите за много години напред. Успешното решение на отделните аспекти на този процес е възможно само чрез провеждане на специално организирани изследвания непосредствено в спорта.

През последните три десетилетия проблемът за подбора и дигностиката на спортните способности се превръща в самостоятелно направление в спортна наука и се набелязва общ методологически подход за подбора и диагностиката на способностите на младите спортисти.

Комплексният подход за определяне на перспективността на спортиста е общ метод за подбор на млади перспективни спор-тисти. Комплексността предвижда задължително отчитане на атропометрическите особености (строеж и пропорции на тялото), на физиологическа характеристика (дейност на енергообразуващите системи), и нивото на развитие на

254

двигателните качества и специфичните за дадения вид спорт психологически особености (свойства на нервната система, поведенчески особености).

Днес проблемът за подбора в спорта е един от най-важните, които стават причина за задържане ръста на спортното майсторство. Изследванията относно подбора, обаче, са откъслечни и като правило имат локален характер. За съжаление даже малкото научно обосновани препоръки по методиката на подбора слабо или съвсем не се внедряват (вж. Цолов, 1997, с. 41).

При извършване на подбора, задачата на спортния специалист е да открие “талантливи” деца за спортната дейност. Самото понятие талант първоначално се е разбирало като вътрешен, вроден фактор, като нещо, за което индивидът сам нищо не е допринесъл. Талантът се считал като нещо изключително рядко, нещо с което природата дарява само даден човек.

Науката, като се опира на най-новите познания на научното изследване счита, че при формиране структурата на таланта в диалектическа връзка действат както наследствените заложби, така и средата.

За много изтъкнати спортисти с безусловно вродена двигателна предразположеност към определен вид физически упражнения, е характерен необичайно кратък, даже стремителен път към най-високите постижения. Съвременният висок резултат във всеки вид спорт представлява равносметка на сложното взаимодействие между наследствените фактори и факторите на средата - сплав на даровит генотип и рационална система за подготовка. Затова многоплановият проблем за подбора, селекцията на най-даровитите млади спортисти придобива първостепенно значение. Особено значение при

255

решаването на въпросите по подбора, ориентацията, прогнозата на спортните способности има не само генералният, обобщаващ подход, но и много строгият контрол на индивидуалните особености.

Спортната способност (спортният талант) е система от вродени и придобити психомоторни и биологични свойства на човека, които са специфични за моделната характеристика на даден вид спорт и успешно се развиват в хода на учебно-тренировъчния процес.

В хода на подбора трябва да се определят делът на генетичния и делът на социалния фактор на спортната надареност. За тази цел се предвиждат система от тестове, контролни изпитания, спортни състезания и лабораторни изслед-вания, с помощта на които се оценяват качествата на кандидата.

За разкриване темповете на спортното развитие на наблюдавания контингент деца се използва комплексна методика, съставена от педагогически, медико-биологически, психологичес-ки и социологически методи и тестове.

С помощта на педагогическите методи и тестове се оценяват изходното ниво на физическите качества, темповете на тяхното развитие, двигателните умения и координационните способности на децата.

Медико-биологичните методи и тестове позволяват да се изучат морфологичните и функционалните проби, състоянието на анализаторите и здравето на децата.

Чрез функционалните методи и тестове се оценяват възможностите на вегетативните органи и системи. Информативно-функционалните изследвания установяват доколко наблюдаваните деца умеят бързо и качествено да

256

се възстановят след различно по характер физическо натоварване.

Психическите методи и тестове дават възможност да се изучат личностните качества, тип нервна система.

Социологическите проучвания дават допълнителна информация за влиянието на екзогенните фактори (обществена среда, генетични предпоставки, демографски особености и др.) върху цялостното изграждане на младия спортист.

Доказано е, че при подбора на млади спортисти е целесъобразно да се прилага дедуктивен подход. Децата до 9 - 10-годишна възраст, трябва да се подлагат на тестове, даващи най-обща информация за моторната надареност, основните двигателни качества и физическото развитие. Със същите деца в продължение на 2 - 3 и повече години се провежда обучение и тренировка за усъвършенстване на моториката, обогатяване на двигателната култура и повишаване на физическата подготовка.

Във възрастовия период 11 - 12-годишна възраст - период през който се засилва диференциацията на двигателните способ-ности и се долавят първите признаци на индивидуалност, се извършва по-специализиран подбор за ориентиране към конкретен вид спорт (дисциплина). Включването на децата в учебно-тренировъчните групи не трябва да бъде на базата на еднократно измерване на показатели и тестове, характеризиращи една отделна дисциплина. Спортният резултат, постигнат в отдел-но състезание, няма достатъчна информативност за възможности-те в перспектива, когато се отнася за деца с още неусъвършенства-но морфологично, физиологично и психично развитие.

257

14. 2. Прогнозиране и организация на подбора

Във връзка с прогнозирането и организацията на подбора в спортно-педагогическата практика и литература са известни различни организационно-структурни модели. Обединяващо звено на всички тези схеми е диалектическият подход (свързване на подбора с обучението и тренировката) и перманентния характер на селекционирането на млади перспективни спортисти.

У нас е възприето далечното прогнозиране на спортистите да се осъществява на три етапа:

1. Първичен (начален) етап за включване на децата в групи за начална спортна подготовка.

2. Основен (специфичен) етап за определяне на спортната пригодност на кандидатите и ориентирането им към конкретен вид спорт.

3. Специален етап за включване в съставите на отбори за участие в състезания от различен ранг (вж. Цв. Желязков, 1998, с. 126). Такъв подход на подбор се обуславя и от индивидуалните биологични особености на подрастващите.

През първия етап се селекционират деца за предварителна (неангажирана строго с вида спорт) спортна подготовка, за всестранно физическо развитие, за обогатяване на двигателната култура и формиране на интерес към системните спортни занимания. Понеже се провежда във възрастов период, в който не могат да се изявят възможностите на децата за даден вид спорт, целесъобразно е да се създадат организация и условия за нуждите, ако не за всички, поне на група спортове.

Задачата на подбора през този етап е да се открият колкото е възможно повече деца с подходящи

258

конституционални, функционални и двигателни данни за спортно развитие. Наблюдението и селекционирането на многоброен контингент деца се налага от голямото им пресяване през следващите етапи. Ето защо организационната структура на подбора трябва да представлява пирамида, основата на която съставлява масовата работа през етапа на предварителната спортна подготовка, а средната и горна част - следващите етапи.

Спортно-педагогическата практика показва, че е много трудно още през първия етап да се намери идеалният тип деца, оптимално съчетаващи в себе си анатомо-морфологичните, функционалните и психични качества, необходими за практикуването и постигането на високи спортни резултати в даден спорт. Освен това индивидуалните различия в биологическото развитие на подрастващите твърде много затрудняват задачите през тази възраст да се открият бъдещите шампиони и рекордьори. Ето защо данните получени от този етап трябва да се приемат като ориентировъчни.

Прави се оценка на генотипните (наследствени) фактори, понеже е известна тяхната значимост за ръста на спортните резултати.

а/ морфологични признаци - антропометрични данни: ръст, тегло, съотношение на отделните части и пропорции на тялото, стойка, структура, размери на ходилото, китка и др.;

б/ моторни (двигателни) признаци - ниво на функционална подготовка. По пътя на педагогическия експеримент се изследват двигателните качества (способности) на децата.

259

в/ снемат се личностните характеристики - интелектуални, емоционални, тип нервна система и др.

По-рационално е, ако през този етап се изследват повече деца с по-малко тестове, отколкото обратното. Селекционерът (треньорът) посещава урочните и извънурочните занимания, спортно-масовите мероприятия и наблюдава учениците, които трябва да подложи на всестранно проучване. Най-рационален метод за подбор се оказва непосредственото наблюдение на уроците по физическо възпитание и спорт. От учителя се вземат данни за морфологичните и моторни признаци от измерването на физическата дееспособност в началото на учебната година.

Препоръчват се контакти с родителите, което ще донесе допълнителна информация, например ръста на родителите, който е един консервативен показател и е силно генетично обусловен. Не е без значение дали семейството има правилно отношение към спорта, дали родителите или други членове на семейството са спортували или спортуват в момента. Важно е да се знаят битови-те условия на живот и други изисквания на социалния климат. През началния етап едновременно със спортнотехническата оцен-ка се прави и медицински преглед за патологични здравословни отклонения в опорно-двигателния апарат и сърдечно-съдовата система на детето, които са от съществено значение за оформяне на окончателната оценка на спортния педагог.

Реализирането на високи спортни постижения в спорта е свързано не само с качеството на учебно-тренировъчния процес, с постигането на разностранна подготовка и висока тренираност на спортиста, но и с наличието на специфични (индивидуални) качества за практикуването на един или друг вид спорт.

260

Установяването на тези качества чрез развитието на физическата и двигателна годност (моторна обучаемост) на избраните кандидати е задачата на втория (основен) етап на подбора.

Селекционерът (треньорът) през този етап трябва да анализира и правилно да прецени на какво се дължат по-добрите резултати - дали на някои генетични предпоставки или просто напо-ранно биологично развитие. При осъществяване на подбора не трябва да се забравя, че различните видове спорт имат специфични изисквания към спортистите, които го практикуват, относно наличието на определени анатомо-морфологични (телесна конструкция и съотношение на отделните части на тялото), физиологични (вегетативни функии), психологически (типологически особености), координационни и др. качества. В конкретната спортна дейност тези качества се проявяват комплексно. В литературата има разработени такива моделни характеристики на различните видове спорт, които да улеснят извършването на подбора и насочването на детето към подходящия за него вид спорт.

При подбора на младите спортисти селекционерът трябва да се интересува не само от изходното ниво на физическите качества на кандидата, но и от съотношението между това ниво и темповете (интензивността) на неговото изменение. Поставят се на изпитание възможностите за развитие на физическата и двигателната годност на подбраните кандидати. Изследват се адаптационните възможности към поносимост на по-големи функционални натоварвания, за устойчивост на интересите, трудолюбие и т. н. Така се

261

създават условия за по-пълна изява на потенциалните възможности на наблюдаваните деца.

Въз основа на наличната информация кандидатите постепенно се ориентират към по-конкретна двигателна дейност.

Подборът като неделима част от системата за спортна подготовка обхваща генетичните и фенотипните фактори в една диалектическа връзка. Крайният продукт от това взаимодействие се явява фенотипът. В широкия смисъл на спорта фенотипът е резултат от взаимодействието на генотипа със системата на тренировка (обем, интензивност, характер и режим на натоварване, режим на хранене и почивка, начало на специализирана подготовка, възрастова зона за достигане на максимални резултати в различните видове спорт и др.).

В това се състои и задачата на третия специален етап за включване в съставите на отбори за участие в състезания от различен ранг. Този трети етап продължава до приключване на спортната кариера на спортиста.

262

Глава петнадесетаОСНОВИ НА СПОРТНАТА ТРЕНИРОВКА

15.1. Същност, цел и задачи на спортната тренировка

За спортната тренировка започва да се говори след Олимпийските игри от 1896 г. В тренировките през този период се отделя изключително внимание на техниката за подобряване на спортните резултати. Водещи спортове в областта на методика-та и до сега са леката атлетика и плуването. След Олимпийските игри в Париж (1924) специалистите се ориентират към повишава-не на функционалните възможности на спортистите. През този период се появяват: повторният метод, дистанционният метод (с променлива и равномерна скорост). Появяват се упражненията “пирамида” и “локомотив”. В периода след Втората световна война се утвърждава интервалният метод с постоянна междинна почивка, а по-късно и неговите разновидности. Около 1950 г. тре-ньорите повишават обема на работа в една тренировка, а някои извеждат двуразовата тренировка. Правят се опити да се модерни-зира интервалния метод. Появява се и периодичността в подготов-ката на спортистите (подготвителен и състезателен период). Най-голям принос в развитието на спортната тренировка имат американските, съветските, германските треньори и др., с гордост можем да отбележим и приноса на българските специалисти.

По думите на Л. Матвеев тренировката е “процес на физическо възпитание, насочено към специализиране в определена спортна дейност”. Целта на тренировката е

263

достигане на най-висок резултат, съобразно индивидуалните възможности наспортиста на определен етап на неговото развитие.

Основните задачи, които се поставят пред тренировката на спортиста са запазване и укрепване здравословното състояние на занимаващите се, развитие на двигателните качества, усвояване на техниката на конкретния спорт и възпитание на морални и волеви качества.

15. 2. Тренировката като адаптационен процес

Адаптационната реакция на целия организъм показва неговата универсална природа и създава солидна методологична база за разкриване същността на спортната тренировка като сложен процес на адаптация. Изследванията показват, че в зависимост от интензивността на външните въздействия всички реакции на организма могат условно да се разделят на три стадия: стадий на адаптационен процес; стадий на адаптационен баланс и стадий на деструктивни процеси.

В първия стадий адаптационният процес се осъществява за сметка на повишената функционална активност на организма. Този етап преминава през три фази:

1. Фаза на интензивно вработване на организма, което про-тича в условията на компенсирана умора и намира количествен израз в пулсовата честота, белодробната вентилация, кислородна-та консумация и др.

264

2. Фаза на пълно разгръщане на функционалния капацитет на организма и рационално използване на неговите резерви в условията на прогресираща умора.

3. Третата фаза отразява нарушения баланс между текущите разходи на биосистемата и тяхното компенсиране, в резултат на изчерпването на енергетичните ресурси, умората на нервните центрове и нарушената регулация между двигателните и вегетативните функции на организма.

Във втория стадий адаптационният баланс се осъществява за сметка на структурни преустройства и повишаване на резервите на организма. Това е т. н. кумулативна (дълготрайна) адаптация. Тя преминава през четири фази:

1. Начална фаза на адаптация - съществува за сметка на бързото мобилизиране на вегетативните функции, които участват в аеробното осигуряване на мускулната дейност. Тази фаза съвпада с първия етап на подготвителния период.

2. Фаза на специфична адаптация - отразява специфичните приспособителни промени във “водещите” функции на организма, от които зависи резултатът в съответната двигателна дейност. Това става за сметка на специалните подготвителни упражнения и интензивността на тренировъчното натоварване.

3. Фаза на пълна адаптация - достига се максимално равнище на общата и специалната работоспособност. Това е периодът на навлизане и проддържане на спортната форма.

4. Фаза на реадаптация - довежда до временна загуба на спортната форма. Това състояние може да се преодолее, чрез вариране на тренировъчните въздействия.

265

Третият стадий на адаптационния процес се характеризира с деструктивни промени в структурата и функциите на организма. Хроничното изтощаване на компенсаторните механизми води до дълбока умора, претренираност и др.

15. 3. Управление на тренировкатаСпортното усъвършенстване се характеризира със

своята многостранна структура и сложни причинно-следствени връзки. Те са необхватни от гледна точка на педагогическите представи за организацията на тренировъчния процес и могат да бъдат разбрани само въз основа на общите принципи на управлението, формирани от кибернетиката.

Кибернетичният подход към процеса на спортната трени-ровка схематично може да се определи като отношение на общо-то към частното, т.е. как общите закони на управлението, разкри-вани от кибернетиката се проявяват в частния случай на управле-ние, усъвършенстване структурата и функциите на човешкия организъм в условията на тренировъчната и състезателната дейност.

Същността на спортната тренировка може да бъде разгледана и като сложна динамична система. Ролята на управляващата подсистема изпълнява спортният педагог (треньора), а на управлявана и соморегулираща се ститема спортистът (фиг. № 7)

анализ треньор план спортист

действия поведениесрочен ефект

266

кумулативен ефект

етапентекущ контролоператвен

Фиг. № 7 (По Цв. Желязков, 1998)

Същността на управлението е да приведе управляваната система от едно състояние в друго (предварително зададено), посредством въздействие върху нейните променливи. Това се осъществява чрез тренировъчното натоварване, т.е. входящия сигнал, а резултат от това въздействие, изходният сигнал, ще бъдат отклоненията и промените в тъканите, органите и системите на организма.

Информационният характер на тренировъчното натоварване се определя от физическото натоварване и адаптационните промени в организма на спортиста.

15. 4. Средства на спортната тренировкаФизическото упражнение е основно средство за

обучение в спортната техника и за развитие на двигателните и волеви качества. От гледна точка на теорията на спортната подготовка физичес-ките упражнения се разделят на общоразвиващи, специално-подготвителни и упражнения от практикувания вид спорт.

С общоразвиващите упражнения се решават задачите на общата физическа подготовка. Използват се

267

упражнения без и с уреди и упражнения на гимнастически уреди (стена, пейка и др.).

В тренировъчния процес се използват упражнения с по-целенасочено въздействие върху двигателните качества и с цел разширяване основата на двигателните умения и навици. Така например за развиване на обща издръжливост се използва продъл-жително равномерно бягане без и със ски. За база силова подго-товка се използват упражнения с щанга. За подобряване на бързи-ната - пробягване на къси отсечки и спортни игри. За подобряване на гъвкавостта и ловкостта - елементи от спортната гимнастика, акробатика, игри, двигателно-координационни упражнения и др.

Общоразвиващите упражнения се използват при подготовка на младите спортисти и в подготвителния и в преходния период на високо разрядните спортисти.

В специално-подготвителните упражнения се включват варианти и елементи от техниката и двигателни действия, сходни със състезателните упражнения. В зависимост от конкретните задачи на тренировката тези упражнения могат да бъдат за изучаване и усъвършенстване на техниката (подготвителни) за коригиране на неправилно заучените елементи (коригиращи), за развиване на специфичните двигателни качества (развиващи).

Упражненията от практикувания вид спорт (състезателни упражнения) представляват цялостни двигателни действия, които по динамика на мускулните усилия и по външна структура на движенията, са адекватни на техниката на съответната спортна дисциплина. При изпълнението на тези упражнения се съблюдават изискванията на състезателния правилник.

268

Функционалните възможности на организма имат свои параметри на поносимост. Ето защо важна роля в тренировъчния процес играе правилното съчетаване на физическите натоварвания с момента на почивка и набавянето на изразходваните физически и психически запаси. В съвременния обмен и високо интензивен тренировъчен режим важна роля играят средствата и методите за медикаментозно възстановяване на спортиста. След тежки или еднообразни специфични упражне-ния пасивният отдих не винаги може навреме да възстанови силите на спортиста. Поради това често пъти на място или в дви-жение се изпълняват махови, разхлабващи успокоителни и други упражнения с отделни части на тялото. За активното възстановя-ване на спортистите са различните видове масажи и медицински средства. Трябва да се отбележи, че прекомерното използване на изкуствените средства намалява функционалните способности на организма за възстановяване. В индивидуалните тренировъчни планове тренировъчните средства и методи и периодите за работа и отдих трябва да се намират в оптимално съотношение. Пълноценното разгряване в подготвител-ната част, упражненията за разпускане в заключителната част и осигуряването на цикличност и вълнообразност на тренировъчните натоварвания са средства за естествено възстановяване на организма.

15. 5. Методи на спортната тренировкаВ зависимост от спецификата на практикувания спорт

и от конкретните задачи и средства на тренировката се използват различни методи. Основната група методи със строго регламентирани упражнения са насочени към

269

усъвършенстване на спортната техника и максималното развитие на характерните за вида спорт двигателни качества. Така например при двигателната дейност с циклична структура на движенията и с проявления на издръжливостта, приложенние намират продължителните упражнения с равномерен, непрекъснат и повторно-променлив характер, а при спортните игри - променливия метод с вариативни упражнения. Според Л. П. Матвеев характерна особеност на съвременните методи на тренировка е “стремежът към повишаване на функционалния капацитет на организма на спортистите за сметка на съкращаване на интервалите за отдих и максималното нарастване на натоварването (повторно-интервален метод с прогресивно нарастване на натоварването)” (вж. Матвеев, 1976).

Спортното състезание като метод намира голямо прило-жение в спортната тренировка. Състезанието усъвършенства спортно-техническото и тактическото майсторство, повишава специалната тренираност и създава състезателен опит. Разнообразието на методите в спортната тренировка дава възможност за комплексното им прилагане. На практика те взаимно се допълват.

15.6. Тренировъчно натоварване, тренираност и спортна форма

Под тренировъчно натоварване се разбира въздействие със средствата на спортната тренировка върху организма на спортиста. Системните тренировъчни натоварвания усъвършенстват структурата и функциите на организма. Най-голям морфологичен, физиологичен и двигателен ефект се получава, когато тренировъчното натоварване е оптимално.

270

В съвременния тренировъчен процес има тенденция към непрекъснато повишаване на тренировъчните натоварвания и съкращаване на продължителността на почивката между тях.

Основни компоненти на тренировъчното натоварване са обемът и интензивността на извършената работа.

Обемът дава представа за количеството на извършената работа в определено тренировъчно занятие или за определен период от време и се измерва с часове, килограми, брой повторения и др.

Интензивността на натоварването се определя от степента на вложените усилия в спортната дейност, т.е. от количеството работа за единица време. На всеки един спорт е присъща специфична интензивност.

Устойчивата адаптация на организма, която ни дава комплексна и перманентна характеристика за състоянието на спортиста и неговите възможности за достигане на високи спортни резултати в съответния вид двигателна дейност, наричаме тренираност. Когато спортистът е в състояние да изяви високата си функционална работоспособност и двигателни възможности в най-отговорни състезания, се счита, че той е в спортна форма. Очевидно е, че състоянието на тренираност и спортната форма са тясно свързани, но не бива да се отъждествяват.

В системата на многогодишната и годишната тренировка спортната форма трябва да се придобива в определен период от време в зависимост от състезателния календар.

15. 7. Основни страни на подготовката на спортиста.

271

15. 7. 1. Физическа подготовка.Физическата подготовка цели разностранното

физическо развитие, повишаването на функционалните възможности на организма и укрепването здравето на спортиста.

В зависимост от задачите, съдържанието и характеристиката на въздействие на прилаганите средства за физическа подготовка тя се разделя на обща и специална физическа подготовка.

Целта на общата физическа подготовка (ОФП) е да се укрепи здравето и да повиши общата работоспособност на организма на спортиста, да се подобрят координационните му способности и нивото на двигателните му качества.

Ролята на ОФП при младите спортисти е много голяма, защото целта е хармонично развитие на целия организъм. Тя се осъществява с упражнения, оказващи всестранно въздействие на организма и личността на спортиста. Използват се общоразвиващи упражнения с уреди и без уреди, кросово бягане, гребане, плуване, ходене със ски, игри с топка и без топка и др.

Специалната физическа подготовка (СФП) е процес, в който се развиват тези двигателни качества, които имат непосредствена връзка със спецификата на вида спорт, съдействат за функционалното, техническото и тактическото усъвършенства-не на спортиста. Тя е свързана с непосредствената подготовка за състезание. Специалната физическа подготовка се изгражда със специално-подготвителни упражнения (взаимствани от самия спорт).

Общата и специалната физически подготовки са необходими за всеки спортист в продължение на цялото му развитие.

272

15. 7. 2. Техническа подготовкаТя е насочена към овладяване и усъвършенстване на

спортната техника. Под спортна техника се разбира рационално изпълнение на физически упражнения с оглед да се достигне максимален двигателен ефект при минимално изразходване на нервно-мускулна енергия.

От физиологична гледна точка процесът на обучение и усвояване на спортната техника минава през няколко етапа: възбуждането в кората на централната нервна система ирадира и засяга различни зони. Постепенно чрез многократното повторение на упражненията то се концентрира в орпеделен център на кората на главния мозък, движенията стават по-точни и се изпълняват свободно, без видимо напрежение. При формирането на спортната техника треньорът трябва да се съобразява с индивидуалните особености на спортиста.

15.7.3. Тактическа подготовкаТова е способността на спортиста най-

целесъобразно да из-ползва своите физически, психически и технически умения по време на състезанието, с оглед постигане на най-добър резултат.

Тактиката в едно състезание компенсира до известна степен по-слабата физическа и техническа подготовка на състезателя или отбора. Прилагането на тактиката по време на състезанието зависи от задачите на състезанието и от подготвеността на противника.

Всеки спорт се характеризира със своя тактика. В някои спортове тактическият план за провеждане на

273

състезанието се обмисля предварително подробно, а по време на състезанието може да се променя в зависимост от различните ситуации. Затова е необходимо треньорът бързо да реагира на всяка ситуация.

В цикличните спортове тактиката играе по-малка роля, отколкото в спортовете, при които има непосредствен допир с противниците (игрите, бокс, борба и др.).

Различават се два вида тактика: пасивна и активна.За активна тактика говорим тогава, когато се

извършват тактически ходове, които всяват смут у противника и го принуждават да извърши грешки.

Пасивната тактика предполага умишлено предоставяне инициативата на противника и в решителен момент предприемане на контра действие.

Тактическите знания се получават от литературни източници, беседи, наблюдения в състезания и др.

Основен метод за тактическа подготовка е повторното изпълнение на разнообразни действия.

15. 7. 4. Психологическа подготовкаТази подготовка включва и морално-волевата закалка

на спортиста, която се изразява в упоритост, целеустременост, самостоятелност, решителност и самообладание.

Волевата подготовка се осъществява в процеса на преодоляване на трудностите, възникващи непосредствено в тренировъчната и състезателна дейност. Използват се методите на убеждение, поощрение, наказание и 274

постепенно усложняване на задачите. Добрата морално-волева подготовка повишава боевата готовност за участие в състезания.

15. 7. 5. Теоретична подготовкаПовишаването на знанията на спортиста в областта на

спор-та, който упражнява му помага да излезе от сферата на механич-ното натоварване, да анализира своите действия и на тази основа съзнателно и активно да участва в учебно-тренировъчния процес.

В плана на теоретичната подготовка трябва да намерят мяс-то и темите за хигиенния режим на спортиста, възстановителните средства, лекарския контрол, спортната травматология и др. Фор-мите и съдържанието на теоретичната подготовка трябва да съответстват на възрастта и спортната квалификация на спортиста.

275

ЛИТЕРАТУРА

1. Ангелова, Т. Ситуациите при физическото възпитание на децата// Предучилищно възпитание, кн. 6, 1995 г.

2. Ангушев, Г., И. Колева и др. Образователното предписа-ние “NEOGGA”. - Витаконсулт: 1999.

3. Андреев, М. Дидактика. - София: ДИ “НП”, 1987. 4. Белберов, Д. Възрастова динамика на развитието

на отскокливостта във връзка със силата, бързината и мощността на 10 - 14-годишна възраст//Трудове на ВИФ, т. IХ, София: МиФ, 1966.

5. Бижков, Г., В. Краевски. Методология и методи на педаго-гическите изследвания. - София: УИ “Св. Кл. Охридски”, 1999.

6. Бобев, Ст. и др. Организация и управление на физическата култура. - София: МиФ, 1976.

7. Бонева, Б., С. Ангелова. Учителят и децата от детската градина. - С., 1955.

8. Брехман, П. И. Валеология - наука о здоровье. - Москва: 1990.

9. Васев, А. Учението на П. Ф. Лестафт за физическото възпитание. - София: 1963.

10. Витанова, Н. и др. Активността на детето в детската градина: Програма. - София., 1993.

11. Витанова, Н. и др. Активността на детето в детската градина: Книга за учителя. - С., 1994.

12. Гаврийски, В. Ловкостта - двигателно качество или съвършен двигателен навик//Въпроси на физическата култура, кн. 12, 1982.

13. Гаврийски, В. Двигателен навик - от шаблона на Крестовников до съвременни данни и представи//Въпроси на физическата култура, кн. 3 и 4, 1993.276

14. Гаврийски, В. и др. Физиология на спорта. - “Херон прес”, С., 1993.

15. Ганопольский, В. И. и др. Туризм и спортивное ориентирование. Учеб. для ин- тов и те-мов физ. культ. / Сост. Ганопольский В. И. - Москва: ФиС, 1987.

16. Георгиев, Н., К. Семов. Метод за определяне на натоварването в тренировката по баскетбол//Въпроси на физическата култура, кн. 5, 1971.

17. Гигов, Д. Волейбол: Учебник. - София: МиФ, 1977.18. Европейска харта за спорта// Въпроси на

физическата култура, кн. 6, 1992.19. Желязков, Цв. Теория и методика на спортната

тренировка. - София: МиФ, 1986.20. Желязков, Цв. Основи на спортната тренировка. -

София: НСА ПРЕС, 1998.21. Жолдак, В. И. Валеология: становление, развитие,

проблемы, перспективы//М., Теория и практика физической культуры, 1997, № 8.

22. Закон за изменение и допълнение на Закона за физическото възпитание и спорта. - ДВ, бр. 53 от 30.06.2000 г.

23. Зациорски, В. М. Физическите качества на спортиста. - София: МиФ, 1970.

24. История на физическата култура/Н. Петрова и др., Ред. Н. Петрова. - София: МиФ, 1985.

25. Йорданова, Н., М. Малчев, Ст. Базелков, Р. Алексиев. Теория и методика на физическото възпитание. - Шумен: УИ “Епископ К. Преславски”, 1997.

26. Йорданова, Н. Подвижни игри 1. - 4. клас. - Шумен: Алтос, 1996.

27. Матвеев, Л. П. Периодизация на спортната тренировка. - София: МиФ, 1970.

277

28. Матвеев, Л. П. Теория и методика физического воспитание. - Москва: ФиС, 1976.

29. Матвеев, Л. П. Введение в теорию физической культуры. - Москва: ФиС, 1983.

30. Матеева, Н. Педагогически основи на физическото възпитание на учащите се. - София: МиФ, 1973.

31. Мутафов, Ст., Ив. Иванов. Педагогическа хигиена. - Шумен: УИ “Епископ К. Преславски”, 1996.

32. Наредба № 2 на МОН за Държавни образователни изисквания и стандарти. - ДВ, бр. 48, 13.VI.2000 г.

33. Нова Европейска харта за спорта (Политическа декларация)//Въпроси на физическата култура. - кн. 6, 1992.

34. Очерки по теории физической культуры: Труды 0 - 95 ученых соц. стран. Сост и общ. ред. Матвеев, Л. П. - М.;Физкультура и спорт, 1984.

35. Пенева, Б. Физическо възпитание и спорт: I - IV клас. - София, 1996.

36. Петрова, Н. Системи за физическо възпитание. - София: МиФ, 1982.

37. Петрова, Е. и др. Предучилищна педагогика. - Велико Търново, 1995.

38. Попов, Ив., М. Лангова, М. Якимов. Методика на учебно-възпитателната работа по физическа култура: 1. - 3. клас. - София: НП, 1989.

39. Рачев, Кр. Проблеми на подготовката на младите спортисти. - София: МиФ, 1976.

40. Рачев, Кр. Оптимизиране подготовката на младите спортисти. - София: МиФ, 1983.

41. Рачев, Кр., Б. Пенева. Международната федерация за физическо възпитание (ФИЕП) и нейното значение за

278

училищното физическо възпитание//Въпроси на физическата култура, кн. 6, 1992.

42. Раченко, И. П. Научная организация педагогического труда. - Москва: 1972.

43. Русинова, Е. и др. Програма за възпитание на детето от две до седем годишна възраст. - София: МОН, 1993.

44. Станчев, Н., В защита на тенденциите за снижаване на възрастовата граница при децата занимаващи се с борба//“Спорт и наука”, кн. 1, 1997.

45. Станоев, Л. Педагогика: Теория на възпитание. Методи на възпитание. РИК “Литера”, 1994.

46. Теория и методика физического воспитания (Г. Д. Харабуга и др. / Ред. Г. Д. Харабуга. - Москва: ФиС, 1974.

47. Теория и методика на физическото възпитание/Ив. Попов и др.; Ред. Ив. Попов. - София: НП, 1976.

48. Теория и методика физического воспитания. Учебник для ин-тов физ. культуры. Под общей ред. Л. П. Матвеев и А. Д. Новиков. Москва: “Физкультура и спорт”, 1976.

49. Теория и методика на физическото възпитание/П. Щерев и др., Ред. П. Шерев. - София: МиФ, 1977.

50. Теория и методика на физическото възпитание: учебник за институтите за подготовка на детски учителки/ Ив. Попов и др., Ред. Ив. Попов. - София: Народна просвета, 1979.

51. Теория и методика на физическото възпитание/Кр. Рачев и др.; Ред. Кр. Рачев.- София: МиФ, I изд., 1984; II изд., 1987; III изд. 1991.

52. Теория и методика на физическото възпитание/И. кадийски и др., Ред. И. Кадийски. - Благоевград: УИ, 1992.

279

53. Теория и методика на физическото възпитание/Кр. Рачев и др., Ред., Кр. Рачев и В. Маргаритов. - Пловдив: ПУ “Паисий Хилендарски”, 1996.

54. Теория и методика на физическото възпитание: част I Общи основи на теорията на физическото възпитание. - Кр. Рачев и др. Ред. Кр. Рачев. НСА ПРЕС, София, 1998.

55. Теория и методика на физическото възпитание: Част втора - Методика на физическото възпитание/ Кр. Рачев и др., Ред. Кр. Рачев. - София: НСА ПРЕС, 1998.

56. Ученически отдих и туризъм: Учебно помагало. - Н. Йорданова и кол.; Ред. Н. Йорданова: Шумен, Аксиос, 1997.

57. Образованието днес - образование утре//Българо-Италиански симпозиум, 6-7.10.1998, София, УИ “Св. Климент Охридски”, 1999.

58. Фомин, Н. А., В. П. Филин. Възрастови основи на физическото възпитание. - София: МиФ, 1975.

59. Хаджиев, Н. Гимнастика: Учебник. - София:МиФ, 1973; 1979.

60. Baley Y. A., A. D. Field. Physical Education and Physical Educator. Boston: Allynand Bacon, Inc., 1970.

61. Howelq R. Compardtive Physical Education and Sport: A Develo pind interest Area. Physical Educator, may 1977, № 2.

62. Schafer, P. D., Aspects of Canadian Cultural Policy. Paris: UNESCO, 1976.

63. Leigler, F. E. Without Philosophy, Coaches cend Phisycal Educators Are Uniguided Missiles. Physical Educator, october 1980, №3.

280