Шаманът в теб и мен
Атанас Славов
На сина ми Иван
с тъга за пропуснатите разговори за вечното
ПРЕДГОВОР
Тази книга е за миналото ни. Или по-скоро за онази част от
миналото ни, която ни съпровожда.
Според нашата неписана скала на ценности излиза, че тази книга е
за неща, които е трябвало да надраснем; за примитивни, лоши неща.
Модерното линейно мислене, с което сме възпитани, ни учи, че
колкото повече отиваме напред, толкова повече се доближаваме до
съвършенството; и освен това, че поради способността си да мислим
логично знаем какво правим и всяка следваща крачка е за добро,
докато всичко, което оставяме зад себе си, не е било достатъчно
хубаво.
От тази поляризация между миналото, като недобро, и настоящето,
като подобрение, са извлечени още много съмнителни противопоставки.
Карат пи да вярваме например, че Човек е бил свързан с природата,
но това е било само спънка в неговото минало, така че природата и
природното са лоши, докато контролът на човека над природата и
способността му да потиска собствената си природа са добри. Учат ни
да вярваме, че в миналото Човек е зависел от инстинктите си като
животните, но по-късно развил логическото си мислене, така че
инстинктите, подсъзнателното и емоционалното са лоши, докато
логичното, съзнателното и деловото са добри. И така нататък.
Въпреки това има една точка в миналото ни, за която всички са
съгласни, че е много специална. Става дума за изходната ни точка
като човешки същества; точката, в която се отделяме от животните и
която повдига един много интересен въпрос. Ако сме успели да
еволюираме от тази точка в миналото толкова бързо, че сме развили
съзнанието си през последните пет милиона години, докато другите
видове не са успели (със 165-те си милиона години динозаврите не са
развили нищо), какво е имало в това наше минало (т, е. нашето
„лошо", „несъвършено", „надраснато" минало), което ни е тласнало
точно в тази именно точка по нашия толкова специален път? Очевидно
там трябва да е имало нещо, направило всичко, което е естествено и
инстинктивно за нас, едновременно с това да бъде виждано като
метафора на природата и подсъзнателното, зад които нашето
не-животинско съзнание е могло да различава вътрешната същност,
субстанцията на нещата. Каквото и да е било това нещо, то е
пробудило нашето метафорично мислене и му е дало възможност да
проникне отвъд сетивното, отвъд ефимерното и преходното, отвъд това
тука в точно този момент, което е стимулирало в нас само
непосредствените ни автоматизирани реакции. Именно от тази точно
точка нататък ние сме започнали да съхраняваме в индивидуалното си
съзнание образи на неща, които са значели повече от това, което са
значили за нас, когато сме се сблъскали с тях за пръв път; и точно
по този начин см? се снабдили с ключа на тайната, която ни прави
човеци.
И нека рискувам да добавя нещо, което може би е още рано да се
казва в тази книга: всеки път, когато се отвърнем от метафоричното
си мислене ц си самоналожим да вярваме, че това, което ни е чукнало
по носа, е само това, което ни е чукнало по носа (независимо от
това дали е ново цвете или нова форма на рак), и че няма никакво
значение (смисъл) извън това, което ни е чукнало по носа, ние сме
се продънили обратно на нивото на онези уж надживени му ченета и
квакания, и кукуриганици пред тази тук трева и това тука блато, и
това тука огнено кълбо, издигащо се над върховете на дърветата,
дори мученията и кукуриганиците да излизат от най-съвършените
възможни компютри, и вместо да прехвърчаме от дърво на дърво, да се
стрелкаме от Луната до Марс.
Съзнанието, че тази тук реалност едновременно е и повече от
това, което изглежда, е златният ключ, който разкрива богатствата
на Човешкото в нас. Не пътят, който сме извървели от тази точка на
отделяне от животните. Ни най-малко. Математически погледнато, ние
сме могли да прокараме безброй много линии от тази точка в
битийното пространство, което идва да покаже, че сме могли да
поемем безбройно число съвършено различни, алтернативни пътища от
точката, в която сме се очовечили. Нашата модерна цивилизация е
крайна точка само на един от многото пътища на отдалечаване от
изходната ни точка. Има десетки различни пътища, които различни
племена, нации и раси са извървели в историята си, и те са били
толкова добри, колкото и нашият път. Важното тук е нулевата точка,
от която всички пътища на нашата човечност са започнали и от която
все още могат да бъдат опитани много алтернативни пътища, ако се
окаже, че нашият път е стигнал до задънена улица. Така или иначе,
за да огледаме по-добре изходния пункт, от който сме станали
Човеци, ще е добре да проследим поне един от алтернативните пътища
на нашата рационална, антропоцентрична цивилизация. Случи се така,
че отдавна проявявам любопитство към един от тези алтернативни
пътища, които още спят своя зимен сън в душите ни, и ми се ще да го
разчовъркам. Пътят на шамана.
Има достатъчно източници за подхранване на нашите разсъждения за
пътищата на шамана, които са се съхранили в съзнанието на Човека
през етапите на историческото му развитие и които изглеждат
раздалечени с цели епохи. В хода на работата си съм се сблъсквал с
някои от тях: пътищата на ескимосите и на американските индианци,
на хуните, на маджарите, на фините и на останалите балтийски
племена, на турците, на татарите и българите и, разбира се, на
келтите, които според Джон Рис „контролират една от основните двери
за проникване обратно в праарийското ни предисловие, от което може
да се окаже, че ние, модерните европейци, сме наследили много
повече от един смътен сън".
Това, което особено силно възбужда въображението ми, е колко
силно е това наследство. Трупал съм настрана бележки и есета,
статии и академични очерци, както и писма до приятели, свързани с
това наследство. Някои от тях предлагам тук.
На този етап нямам възможността да напиша академично проучване
на темата. Освен това не съм сигурен, че бих искал да го направя,
дори да можех. В края на краищата, както казва „старото момче" (Лао
Цзъ), „пътят, който е определен (дефиниран), не е истинският път.
Пътищата могат да се определят (дефинират), но тогава престават да
бъдат своята непреходна същност". Или казано по-просто: „Хванеш ли
птицата, с полета е свършено."
Според пътя на шамана един текст, приказката, песента, книгата
просто „стават", просто „се получават", просто „се случват" и
когато това се случи, то отваря за нас вратата към спящ зимен сън
свят, който през цялото време е бил там, но е оставал скрит. Няма
нужда от това един автор или артист да организира неповторим текст
или да съчини песен за читателя и зрителя, тъй като няма разлика
между даващия представлението и публиката. Текстът, песента, танцът
просто „стават". И когато станат, просто отварят нещо, което е било
затворено; просто изравят, което е било заровено, и го правят
достояние на всички.
„ Изглежда, сякаш си влязъл в огромна напусната къща след
някакво изригване на вулкан преди хиляда години — ми писа един
приятел след прочитането на част от бележките по тази книга. —
Вятърът и течението нахлуват през отворените прозорци и врати и
издухват пепелта... разни неща и части от неща изплуват без
логиката, с която сме свикнали, и остава само фактът, че знаеш, че
си в къща, вратите и прозорците па която гледат към звездите."
Точно така ми харесва.
И след всичко, казано дотук, време е да прекрачим прага на
изоставената къща.
ГЛАВА ПЪРВА
КАМБАНАТА БЕЗ ЕЗИК
ЖИВИЯТ ХЛЯБ
ГЕРОЙ И ПРОСТО ВИСОК МЪЖ
ЗА СИГУРНОСТТА И ЕКСПАНЗИЯТА
МЕЧТАЯ СИ ЗА СРЕДНОВЕКОВНИЯ ЧОВЕК
ПИСМО ДО КЛИМБО ЗА СЕЗОНИТЕ
ДЪРВА ЗА ГОРЕНЕ
ЗА СВОБОДАТА / 55 КАМБАННИЯТ ЗВЪН
Глава първа е посветена на ограниченията на рационалното
мислене, на моноцентричната концепция на вселената, на мита за
личностната индивидуалност (за разлика от естествената
мултииндивидуална личност), както и на нуждата от сериозни
алтернативи на рационализма.
„Живият хляб" е за някои аспекти на факта, че граматическият род
е над секса. „Герой и просто висок мъж" е за това, че надеждата на
черни, червенокожи и жълти не е в това да станат чернокожи „бели",
червенокожи „бели" и жълтокожи „бели", а в това да са по-добри
черни, червенокожи и жълти. „За сигурността и експанзията" е за
това как не трябва да се очаква стабилността между Изтока и Запада
да дойде от това, че русите ще „до-зреят" до западноевропейските
дипломатически принципи на Гротиус и Ришельо. „Мечтая си за
средновековния човек" е за това как ни бъркат в джобовете, след
като ни сплашат с някакви несъществуващи проблеми за решаване.
„Дърва за горене" е за това, че смъртта е едно с живота в сферата
на любовта, която обитаваме. „Писмо до Климбо за сезоните" е за
модерната технологическа истерия да се създаде свят с един сезон от
18 градуса температура и една възраст от двадесет до четиридесет
години, като се елиминира всичко останало в живота като
несъвършено, без да се вижда, че това намалява живота ни от
четиридесет години (от 5 до 45-годишна възраст, както е през
миналия век) на двадесет години (от 20 до 40-годишна възраст, както
е сега). „За свободата" е за това, че човек не може да бъде
свободен, ако природната му мултиинди-видуалност бъде изместена от
личностна индивидуалност. „Камбанният звън" е за това, че не ни
трябва знание или религия, а съзнание, което да ни даде възможност
да се радваме на пълно участие в живота.
ЖИВИЯТ ХЛЯБ
29 септември 1988 г.
Трябва да напиша предговора на тази книга.
Събудих се с тази мисъл и се спуснах долу да закуся набързо.
Сложих си малката машинка за еспресо на печката, взех последното
парче от кекса за рождения ден на сина си и докато го вадех от
хлебната полица, забелязах, че самунът със селски баварски хляб
върху хладилника беше обърнат наопаки. Преобърнах го, за да си е
както трябва — с прегорялата корица на лицето нагоре.
Всичко това ставаше автоматично. Без да мисля, чак когато
сръбнах първата глътка кафе и блуждаещият ми поглед отново падна
върху хляба на хладилника, усетих, че ми стана приятно, че стои
както трябва. Това смътно чувство просто изплува в съзнанието ми и
се запитах защо го направих. Защо обърнах хляба с препечената кора
нагоре? Защо ми мина през главата, като си мислех за това: „... с
лицето нагоре?..." Отговорът беше много лесен, въпреки че ми
прозвуча в главата на родния ми сливенски. Впрочем сякаш чух да
отговаря баба Янка с тембристия си нашенски говор: „Защото не обича
да стои обърнат надолу с главата, Наско."
Хлябът жив ли е? Има ли глава, лице? Може ли да обича? Впрочем
не, не си зададох тези въпроси. Задавам ги сега. Не си зададох тези
въпроси, когато видях хляба, защото, когато бях малко момче в
Сливен, в България бях чувал така да се говори за хляба сто хиляди
пъти от баби и лели.
Що се отнася до това защо отговорът ми дойде на български, а не
на английски, това е пак много лесно да се обясни, ако знаете, че
на български хлябът е свързан с мъжки род, което съвсем не е така
на английски. Без родовата форма на съществителното не бихте могли
да изразите двойствеността на цялата работа, а именно че хлябът —
просто казано — е само нещо си (т. е. — трябва да е „то" като всяко
нещо); но едновременно с това е и живо същество (т. е. той е „той")
и се чувствува добре, когато се грижат за него в „главината", около
която се върти къщата — т. е. кухнята. Така както трябва да си
бъде.
Нека веднага да обясня, че не съм черковен човек и нямам
мистични предразсъдъци. Не си проверявам хороскопа, преди да тръгна
на път, не викам духове и не ходя на психиатър. Напротив.
Обвинявали са ме, че пренебрегвам народните традиции, че гледам с
пренебрежение към предразсъдъците и суеверията на роднините си и че
премного сили съм полагал да тласна родната душевност към западния
рационализъм. И все пак дори като човек с позитивистичен подход към
всичко, което поражда въпроси, на които не е лесно да се отговори,
не мога да си затворя очите пред факта, че начинът, по който
живееха моите баби и лели, и всичко, което ме обграждаше в
детството ми, не само че не се е заличило от паметта ми, но все
повече ме интригува, докато годинки-те си минават и обещанията на
рационалното ми мислене остават неизпълнени.
Така или иначе, суеверия или не, в мига, в който видях живия
хляб, обърнат наопаки, ми беше ясно, че трябва да го преобърна, ако
не исках подсъзнателно да се тормозя от това, че хлябът е положен с
лицето надолу.
Така си е. Преди да започна да работя, всичко около мен трябва
да бъде в съвършен ред. Всяка вещ трябва да носи моя белег и аз
трябва да чувствувам положителната обратна връзка от начина, по
който съм я маркирал. Точно в този момент например чувствувам, че
картините, които складирах на тавана с лице към стената, са
недоволни. Тревата на двора, която иска да се коси, е недоволна.
Мръсни съдове, неприбрани дрехи, всичко вкъщи, което не е както
трябва, ме прави нервен!
Според мъдростта на улицата има два вида хора: тънкофайници и
мъжкарани; и докато тънкофайниците трябва да минат през ритуала,
който описвам, за да започнат плодотворна работа, мъжкарите просто
могат да седнат зад пишещите машини по всяко време и навсякъде и да
започнат да пишат „Война и мир". Може да е вярно в -буквалния
смисъл на думата, на думата „пишат", но, така или иначе, на мен ми
се струва, че мъжка-раните не са креативни писатели. Могат „да
сглобят" някой бестселър, но мъжкаранският бестселър „it don't mean
a thing" — както казва Дкж Елингтьн. Нищо не значи.
Инстинктивно чувствувам, че, така или иначе (фигуративно казано,
разбира се), всеки креативен творец трябва да си сложи огладена
риза с бяла яка, преди да се захване за молива или длетото. Дали е
гледач на ръка, католически свещеник или атеист, дали е префърцунен
или мъжкар, писателят трябва да включи душата си в универсалното
съзнание на живата вселена, всяка вещ, която влезе в обсега на
погледа му, трябва да оживее, трябва да заживее своя собствен
фантомен живот в главата му и тогава книгата му сама ще се напише,
и той просто ще трябва само да сложи на листа това, което само си
върви в мозъка му. Точно затова е толкова забавно да се пише:
никога не знаещ какво ще стане и само гледаш характерите и
стиловете, които си измислил за тях, какво ще направят.
Марксическата социология на Изток и бихейвъристка-та психология
на Запад проповядват, че човек не е нищо повече от една
предсказуема плетеница от медни жици, отговаряща на сигнали, и ако
някой има достатъчно голям тим от редактори, литературни акушерки,
идеологически съветници, експерти в масовата психология и
общественото мнение, то той бездруго ще може да навърта шедьоври,
както се пълнят надениците в колбасар-ска фабрика. И все пак не съм
виждал такова нещо наистина да стане, колкото и добре да звучи.
Единственият начин, по който това е ставало досега, е магията на
пиесата от столове и характери да бъде подкарана в главата на
писател с бяла колосана риза. Фигуративно казано, разбира се. Става
дума за писател, който е успял да изпадне в резонанс с космическото
съзнание.
*
И така, за да се разиграе играта, за която говорим, предметите в
авторския свят трябва да бъдат одухотворени и да се загреят за
ролите си. Както вече поясних —
13дори в такова прозаично място като кухнята. Хлябът трябва да
се превърне по магически начин от „вещ" в „същество", трябва вместо
за „то" за него да започне да се мисли като за „той". Или, с други
думи, то трябва да стане той; трябва да се превърне в Мъжко
божество, което да бъде принесено в жертва, да бъде погълнато от
теб, за да ти даде енергията, с която да можеш сам да почувствуваш
енергията на живота наистина силно.
Готвачът в кухнята, в качеството му на „писател", на „творец",
също трябва да сложи бяла риза и бяла престилка и да одухотвори
своите продукти, сечива и съдове, за да може магията да стане.
Според шаманската традиция човек трябва да каже молитва на храната,
която яде, тъй като Бог е във всичко. Бог не е извън мен, извън теб
или извън природата, както е в Библията, и затова индивидуалният
човек трябва да благодари на хляба, че се лишава от плътта си, за
да ти я даде да се храниш с нея. Точно затова хлябът се украсява
като божество, което ще бъде принесено в жертва на празника на
растенето на храната по време на пролетното равноденствие (както е
било навремето) — на Великден. Както и на празника на растящото
слънце по Коледа (зимното слънцестоене). Трябва да се украси, преди
да разкъсаш тялото му на къшеи за всеки, да го погълне.
Ако тази метафора трябва да се преведе на езика на изкуството,
художникът, творецът, трябва да приеме материала си като Божество,
което трябва да бъде „пременено", „разкрасено", преди да бъде
придадено в жертва, т. е. преди да бъде „изкоренено" от своето
ефимерно (това тук) обкръжение, да бъде разчленено на съставните му
части и след това погълнато от ума на твореца, за да се прероди на
листа или в камъка в новата си непреходна форма.
Не всичко, след като бъде одухотворено, става на „той", разбира
се. Чашата върху кухненската маса е „нещо", доколкото е съд, от
който се пие, но в трансцедентния си смисъл чашата е „тя", тъй като
съдържа течност, която приема вътрешната празна форма на съда. От
антропологична гледна точка тя е част от морфогенното поле, т. е
принадлежи към силите на формо-създаването, и поради това е
подвластна на Женското божество (т. е. претворителката на вечното,
„изливащата" вечното във временната и ограничена по форма
манифестация). Точно както са и всички малки кухненски съдове.
Купи, пахарки, паници, чинии, дамаджани, карафи в майчиния ми
сливенски диалект на лели и баби са все в женски род.
Интересно е да се види нещо друго. Заемките от чужди езици не
носят оригиналното чувство за род, естествено, и съд, от типа на
който цитирахме току-що в заемната си форма, на български може да
не звучи като форма от женски род. Френската дума за бутилка на
български ще звучи като от мъжки род — „бутей". Би трябвало за тази
заемка да се казва „един бутей". Заемката на същия съд от английски
„батъл" също би трябвало да бъде в мъжки род: „един бутил". Но ако
се съгласяхме на подобен род директни заемки на лексически форми,
това би разрушило метафората за кухнята като място на вещи от
ежедневния живот, които в същото време са и живи божества. Точно
затова заемката на думата за споменатия съд (бутей и бутил) Се
трансформира в женски род: „бутилка".
Разбира се, в някои случаи литературният български език като
всеки модерен език губи символичната си двузначност и е склонен да
приеме форми за малки съдове за течност (които би трябвало да са в
женски род) с рода и формата, която носят на езика, от който думата
се заема. Такъв е случаят с една друга заемка за гореспоменатия съд
— „шише". В диалекти, които са консервативни обаче и са далеч от
модерния литературен език, заемката продължава да се трансформира в
женски род. Така е в родния ми сливенски диалект. Тази дума там се
явява в женски род. Баба Янка казваше „таз шишя", „една шишя", не
„шише".
Този принцип да се дават родове на думите според тяхната
непреходна принадлежност към мъжкия ред, женския ред или реда на
„нещото" беше толкова силен в родния ми диалект, че много често
изпадаше в противоречия с логиката на сексуалната принадлежност.
Духовното лице, което според източното православие трябва да се
ожени и отгледа деца, беше белязано с мъжки род — „един поп".
Епископът, който в същата традиция не се жени и се очаква изобщо да
стои настрана от всякакви помисли за секса, е белязан с женски род:
„една владика". Точно както хлябът в ограниченото си във времето
ефимерно съществувание е „нещо", докато в непреходната си същност е
Мъжко божество, владиката в ограниченото си във времето
съществувание е конкретен мъж, но в непреходната си същност е
духовна майка и (грубо казано) в тази му манифестация няма
гениталии, (Може би заслужава тук да се добави, че в алтайската
традиция шаманите много често са трансвестни и говорят с женски
гласове, когато са в транс, ако не са направо хомосексуални по
биология.) Гениталиите на малки момченца са в женски или среден род
(чурка, пишка, чурче, пишле), докато самите момченца са „то", преди
да минат през инициацията (посвещението), и с обрязване или други
ритуали в античния стадий телата им от тела на „то" се превръщат в
мъжките тела на „той". Като зрели мъже техните членове минават също
в мъжки род: „кур", „хуй".
Бих искал да поясня, че това не е само характерно за сливенския
диалект на българския език. Британската традиция, която има силно
келтско влияние, разкрива тези остатъци на шаманисткото мислене
достатъчно ясно. Както съсъдите, съдовете и пр., и корабите са от
женски род, разбира се, със своите вместилища, със своята
морфогенност. От друга страна, също очевидно, бойци, воини,
смъртоносни оръжия са от мъжки род. Става ясно тогава откъде
произлиза този поразителен каламбур в английската дума за боен
кораб „man-of-war" („боец" буквално: „мъж-на-битката"). И е още
по-ясно защо този мъж-на-схватката в качеството си на плавателен
съд е в женски род: „she" („тя"). „She is a good Man-o-war"
(буквално преведено: „ТАЗИ боец е добър").
Днешният „здрав разум" ни учи, че родът на имената трябва да се
елиминира, което — накратко — щяло да повиши заплатите на жените
посредством това, че ще помогне да се заличи чувството за разлика в
секса между човешките същества. В шаманската традиция обаче, както
виждаме, граматическият род всъщност служи на това да отдалечи
истинската, непреходна, вечна същност на мъжа, жената и детето или
„нещото" от външната, ограничена във времето тяхна изява на разлика
в секса.
Всичко това има малко общо с архитипите или подсъзнателното, или
каквато и да било психографска теория. Това, с което се сблъскваме
в случая, според мен е съзнанието за една примитивна космогония, в
която всичко е живо. Става дума за едно особено схващане на
вселената, което потискаме под догмите и предразсъдъците на
модернизма, рационализма и западната си идеология, така
безотговорно нахвърляни на писаната страница от философи като Джон
Лок и Жан-Жак Русо и се приемат толкова недоказани и непотвърдени
от фактите и от опита като твърденията на Марко Поло за
съществуването на птицата Рук, която бил видял по пътя за
Китай.
Ние потискаме в себе си изявата на това разбиране на структурата
на всемира не защото не я осъзнаваме. Ние напълно ясно усещаме
присъствието на това разбиране, но крием своето осъзнаване за
всички тези прояви по много практически съображения. Страхуваме се
да не бъдем подложени на истерията за преследване на вещици с
обратен знак, разбира се. Боим се, че нашето съвременно общество ще
ни третира като малоумни, като перковци, на които не може да се
разчита и на които не могат да се доверят сложни обществени
отговорности.
Забелязал съм и нещо друго, което многократно е било изтъквано
от психиатри и бихейвьристи, и това е, че всякога когато постъпваме
в съгласие с примитивното си разбиране за характера на нашия
космос, ние сме щастливи, творчески настроени, работата ни
удовлетворява и ни привлича. От друта страна, колкото повече
постъпваме в съгласие с модела за нашия всемир такъв, какъвто ни го
представя модернизмът и рационализмът, и колкото повече потискаме
влечението си към „примитивната" космогония, която носим дълбоко в
себе си, толкова по-объркани и нерадостни сме, толкова по-учудени
се чувствуваме от продукта на работата си, толкова се чувствуваме
по-самотни и по-задръстени с „психози. Толкова повече имаме нужда
от психиатри, от това да ср пулим с празен поглед в телевизора и да
се крием в нирваната на дрогите.
Имаме нужда, изглежда, от старото си „примитивно" мислене. Имаме
нужда да живеем с единия крак в нашия реален, ежедневен свят и с
другия — в непреходния свят на праисторическите метафори.
И така, коя е тази примитивна космогония, за която не искаме и
да чуем, въпреки че сме пропити от нея и не можем да съществуваме
без нея? Не би ли трябвало да помислим какво представлява тя, да я
проучим, да я наблюдаваме и да я опишем, да бъдем наясно по нея,
каквато и да е тя? И по-нататък, наистина ли е примитивна тя в
смисъл, че нейните метафори не могат да изместят съвременните
концепции, с които определяме сложната си цивилизация; или — може
би — нашата цивилизация изобщо не е толкова сложна, колкото ни
изглежда на пръв поглед?
Много силно ми се струва, че тази примитивна космогония е
капитал, който не бих искал да загубя. Искам да зная защо имам това
чувство. От много години чувствувам това, писал съм за него
тук-там, но цялата работа все още издава малки миши шумуленици
вътре в ума ми и не ме оставя на мира. Зная, че много от всичко
това е свързано с шаманистките вярвания на моите алтайо-български
праотци. Но дали тази космогония идва само от тези вярвания и се е
разпространила от ловуващи ески-моси, индианци и разните там
високоскули племена, които Атила е повлякъл със себе си през
Евразия, докато келтите я домъкват във Франция и Британските
острови, или пък е нещо, което всички ние на тази планета споделяме
— не зная, не мога да кажа.
*
Запали се огънят на огнището.
Затупка моето сърце.
Хлябът е готов.
Запали се новият светилник.
Сложи се трапезата.
Яви се моята мисъл.
Хлябът сладки днес да възлюбя
и сладките му думи днес да чуя!
Дъновистите, тези български поклонници на слънцето от двадесети
век, пееха тази песен. В шест часа сутринта
на първия ден на пролетта те имаха обичай да посрещат с химни и
танци издигането над хоризонта на неговия огнен диск, който ни
снабдява с всеки неутрон от енергия, който сме имали от зората на
самото време. По този начин те се чувствуваха съединени с всички
хора и всички нации, които ставаха от сън в този миг по меридиана,
делящ деня от нощта, от Лапландия и Скандинавския полуостров надолу
през балтийските страни, Белорусия и Украйна, сетне Румъния,
Гърция, Египет и Судан — по цялото протежение на юг до Кейптаун. В
тази наша болна за власт и параноична цивилизация техните усилия да
накарат съществуванието на модерния човек да бъде смислено бе
краткотрайно като масово влияние, тъй като бе прекъснато насила. Не
защото бяха паднали от небето по някакъв безсмислен начин.
Преди хиляда и петстотин години, когато техните праотци се
вторачваха в звездите, за да ориентират правилно юртите си,
чувството им за единство с цялото човечество беше точно същото. Те
търсеха същите звезди, които всеки друг номад е използувал за
ориентация през най-малко последните осем хиляди години навсякъде,
като се почне от Апенинския полуостров и Средизем-номорието до
Беринговия провлак между Тихия океан и Атлантика; оттам до Ню
Фаунланд на изток и Огнена земя на юг. И всички те строяха юртите
си, типитата си и вигвамите си; като модел им беше граничната
полусфера на вселената над тях: вратата гледаше на изток, където е
вратата на света, през която влиза слънцето и която се пази от
великия дух Куч — песа или вълна.
Огъня си кладяха точно в центъра, точно където е метафоричната
главина, около която оформят кръга си стените на юртата. За да се
топлят, разбира се, но в същото време като умопомрачителна метафора
на източника на вечната енергия, около който се върти колелото на
живота, докато самата главина, центърът на оста, където е огънят,
си остава неподвижна, както става с всичко непреходно, с всичко
вечно.
Бащата старейшина на племето сядаше да изпуши лулата си по
посока на другата вечна, неподвижна главина, около която се въртят
небесата — Северната звезда. И от тази посока, северната, другият
велик дух на вселената Шегор, или Биволът — Еленът, докарваше при
тях слънцето на разперените си рога, когато дойдеше зимното сл
ьнцестоене.
Всички те се. чувствуваха като едно огромно семейство: мъже и
кучета, жени и елени, деца и звезди; огън, дъжд, вятър и топлият
усмихнат кръглолик хляб. И си благодаряха един на друг за това, че
всеки позволяваше на другия да се храни от тялото им и да го носи в
утробата си, и да го роди обратно в живота за ново превъплъщение на
всемирната енергия, която всички те наричаха Великия дух — или по
нашему — Всемирното съзнание.
ГЕРОЙ И ПРОСТО ВИСОК МЪЖ
Януари 1987 г.
Просто си помислете. Не искам да се съгласявате с мен, но си
помислете по това, което ще ви разкажа:
И защо не? Всеки е готов да пътува до някое ново място, да види
нови хора, нови начини на живот, нови обичаи, нови ценности. Всяко
пътуване ви помага да научите по още нещо за разнообразието на
нашия свят. Колко различно е и колко всъщност не е страшно това
различие. Или пък може да е застрашително: няма значение. И тъй и
тъй на всеки му се пътува.
Ако пътуването ви се окаже пълно с опасности, няма да е било за
повече знания, а ще излезе приключение. Ще докажете на самия себе
си какъв смелчага сте. Каквото ще да е: но е добре да прелистите
инвентарната книга на света си и да видите какво има в него за
консумиране; какви горили има, за да си направите пепелници от
лапите им; и какви елени има, за да им закачите рогата над камината
си, та по този начин да заякчите крепостта, която ви защитава от
„необузданите стихии" — т. е. дома си. Да обесите символа на
покорения външен свят (отсечените рога) над символа на най-топлата
и уютна част на вътрешния свят на дома (огнището).
По същия начин човек не трябва да се колебае да предприеме
пътешествие в джунглата на мозъка си. Там няма магии, няма вуду,
няма глави на медузи и горгони. Просто можеш да прелистиш в този
случай инвентара на съзнанието си или, по-точно, на колективното
разширено съзнание на човечеството, към което принадлежиш самият
ти. Ако те е страх и си несигурен какво те очаква в собствената ти
глава и какво има там, както те е страх от гората извън дома ти,
вземи, че простреляй автора, който те е подмамил да предприемеш
това пътешествие „навътре", и му закачи главата над камината си до
еленовите рога като символ на социалния здрав разум и стабилността
на махалата си. Това всъщност са правили хората от векове. Понеже
ги е страх от гората — вземат, че отрежат главата на някой глиган и
я гледат на стената, да се чувствуват победители над Тъмното.
Понеже ги е страх от джунглата на мозъка — вземат, че изгорят на г
кладата еретика, вещицата, ясновидката, за да се чувствуват
победители на това, което те са изровили от главите им и което им
се струва черно безумие.
Разбира се, да предприемеш пътешествие в света на написаните
думи, е по-страшно от всякакво пътешествие до непозната страна,
защото при четенето приемате писаната дума в съкровения свят на
собствения си мозък, на собствената си мисъл, за да може това
пътуване из буквите да се осъществи. Ако пътешествието ви е навън
до непозната страна — да речем до Гърция, — тези чужди обичаи си
остават вън от вас. Тези сиртаки, тези мастики, тези хора, които са
толкова красиви и щастливи и толкова разумни по своему, независимо
от това, че са бедни — те не са „ти", те не те застрашават пряко,
тъй като лесно можеш да си внушиш, че всичко това е вън от теб и не
те засяга. Оня грък, дето язди магарето, докато жена му тепа подире
му, не си ти. Очевидно. Така че какво те засяга!
Написаната дума обаче е само метафора, знак, символ и ти трябва
да я преведеш в ума си. Можеш да я възприемеш само ако тя се
запечати там и когато това стане, вече не можеш да си кажеш, че
това е магарето на гърка, а не твоето магаре, защото запечатаната
дума е запечатана веднъж завинаги именно в теб, а не от другата
страна на улицата.
Магарето с този — както ние викаме — „турчин" женомразец отгоре
му, разбира се, също не може да се пренебрегне, щом веднъж си го
видял. Ти не можеш да извадиш образа на магарето от главата си по
много причини, най-важната от които е, че осъзнаваш, че, така или
иначе, дори да не ти харесва, това, което той прави, е част от теб.
И ако го мразиш, това е, защото не ти се иска да признаеш, че една
мъничка част от теб е също такъв „турчин" женомразец — не защото ти
е повлиял
някакъв писател да мислиш така, а защото ти сам си мислиш като
оня на магарето от време на време. И ти е неудобно, като си
помислиш какво ще си кажат съседите, ако те хванат, че си такъв
„турчин" от време на време.
Това съпричастие с гърка на магарето, когото си видял, реално
обаче е космическо съпричастие, то идва от това, че всички ние сме
част от космическото съзнание, и ако някой греши, то става и наша
грешка и недостатъкът на единия е недостатък на всички в известен
смисъл. Тоест този вид съпричастие е с това, което е вън от теб, с
космоса и природата. Съпричастието с писаната дума обаче не е
непосредствено съпричастие с космическото съзнание, не флуктуира на
хармоничните кротки вибрации през вселенски дистанции.
Съпричастието на думата е опосредено от автора. Той е подействувал
като ретранслационна станция на вълните на всемира и запечатва
истината за палавите ти мисли не в спокойствието на подсъзнанието
ти, а директно в най-активната част на твоя мозък. Такова
съпричастие отваря очи и ако в него има болка — боли. Затова са
горили едно време книгите.
Ако искаш джунглата ти да остане вън от теб и само да си гледаш
нещата от дистанция кое е добре и кое не, остави тези книги и тези
разсъждения, и тези написани думи. Но ако прочетеш за нещата, които
гледаш, те вече стават твои, стават осъзната част от теб. Това,
което искам да кажа, е, че всичко, което прочетеш, и тъй и тъй е
това, което и бездруго си знаеш. То е твоите собствени мисли. Но,
от друга страна, точно това е и целта на литературата. Авторите
слагат на книга мислите на читателите. Авторите са читатели на
читателските мисли и ги слагат на книга, за да може читателят да ги
прочете и да ги запечата в предния си мозък, в съзнанието си, в
съвестта си, ясно и категорично. Тоест става дума за мислите, за
които читателят не иска да знаят съседите. Не е важно как го правят
писателите — дали провокационно или драстично, или меко, или с
любов. Важното е, че когато ги сложат на книга — макар и вече
осъзнати, без връщане назад, — тези мисли отново по свой особен
начин дават минимален отдушник. Макар и наши, тези мисли все пак са
сложени на книга. Написаното става обект. Джунглата на субекта ни
пред собствените ни очи се обективизира и ни се дава възможност да
вдигнем скалпела в ръка над самите себе си. Отново стигаме до
същото — нашата вина става споделена вина, нашият мрак става
споделен мрак, нашето слънце и любов стават споделено слънце и
любов. Но не защото всички сме съучастни във всемирното съзнание, а
защото аз и ти, и той (като читатели) виждаме пред себе си с
авторовата помощ недостатъците и добродетелите си, за да влязат в
наше владение и наше управление.
И така стигаме до слагане на книга на една от най-ошашавените
басни на нашия объркан мозък. Нека да я наречем баснята за Високия
мъж.
*
Вие знаете и аз зная, и вие знаете, че аз зная, че това, което
пише в първия учебник по география на сина ми, а именно че
Северният полюс бил открит от негър и че основателят на Чикаго също
бил негър — не е вярно. Първият от тези двама черни хора е бил
много висок и много умен мъж. Изключително умен за черен човек от
онова време, като се има предвид в какви лишения са живели черните
тогава. Но колкото и умен и колкото и висок да е бил, той просто е
бил член на експедицията на Пири,- т. е. просто е бил един от
групата представители на различните етнически групи на САЩ, които
Пири взел със себе си. Имало е и китаец, и ирландец, и евреин, и
италианец, и поляк, и дори американски индианец. Те трябвало да
символизират етническото разнообразие на Америка.
Черният, въпреки че бил слуга, не бил точно един от онези
Матаяси с бели ръкавици и цилиндър, които след вечеря поднасят
шерито на Пири и останалите бели членове на експедицията със
секстантите и компасите, но, така или иначе, не е открил нищо. Той
просто бил един от изпълнителите на второстепенните роли от
сценката за американското братство на народите. Така че един ден,
когато Пири мерел на каква северна ширина са стигнали, помолили
Матю да пробие дупка в леда за малко прясна вода за вечерния лагер.
Матю отишъл на стотина метра, където му се сторило, че ледът е
по-тънък, а Пири, като свършил със секстанта, казал: „Момчета, че
ние сме стигнали бе! Северният полюс е някъде стотина метра на
североизток оттук." И посочил точно там, където Матю пълнел вече
кофата.
Разбира се, не е било точно така, но аз ви разказвам историята
така. Изграждам точно този образ на цялата история. Образ, който
трябва да покаже, че именно Пири (което е съкратено за експедицията
на Пири) стига първи на Северния полюс. И това е всичко. Ако беше
отишъл за вода него ден един от ескимосите или — да речем — полякът
на експедицията, това нямаше да значи, че поляците са открили
Северния полюс, независимо от това колко важен може да е сега, като
пиша тези думи, полският свободен трейдюнион „Солидарност". Особено
за човек като мен, който избяга от комунистическия догматизъм.
Вярно е, че свободолюбивите поляци в Полша имат нужда от каквато и
да било подкрепа в борбата си днес, и ще е хубаво да намерим
аргументи за това колко темел хора са, вместо да разправяме
расистките полски шеги, които са толкова популярни в Америка. И
вярно е, че и негрите, на които са гледали отвисоко, трябва да
бъдат стимулирани с примери на свои будни събратя. Но това, което
ви казвам за Матю, че не е откривателят на Северния полюс, не
значи, че съм расист или че проповядвам расизма. Точно
обратното.
Помислете си. Аз се надсмивам на расизма с тази си басня, даже
да е обърнат с главата надолу. Това, което казвам, е, че всеки
черен наистина би могъл да открие Северния полюс. Само просто така
се е случило, че не го е открил. Независимо от това, че в
експедицията на Пири е имало черен член. Черните са могли да
открият Северния полюс, ако са искали, само че не са искали. И
точно тук е цялата работа: защо им е да го откриват? Какво от това?
Някой да смята, че прави комплимент на Пири, ако каже, че играе
баскетбол като доктор Джей или че танцува уан степ като Боджангъл,
или че пее и свири като Сачмо, или че знае да си гушка и цунка
бебето като Биг Мама Фло от Алабама?
Работата е там, че през XIX век между младите несигурни нации се
беше развила снобската амбиция „да догонят" великите изследователи
на големите империи. Нахлузваш един голф, нахлупваш си един лисичи
калпак с наушници и това е достатъчно да станеш покоряваш британец
или испанец, който открива извора на река Нил или Америка, за да
предяви претенции „да ги присъедини към цивилизования свят". Никой
не го е интересувало, че Колумб не е открил Америка, а народите, с
които Америка е пъкала, когато е стигнал до „Новия (уж) свят" и
които са строили пирамиди и храмове, обшити със злато, за които
Испания не е могла да сънува дори. Точно както Скот стига до Южния
полюс, за да открие там палатката на Роалд Амундсен. И точно тук е
шегата, че понеже и двамата са бели, венецът е даден на Амундсен,
въпреки че ескимоси и какви ли не хора са бродили през всяка точка
на планетата колкото си искаш пъти, и то назад и напред.
Представете си някоя мразовита зима през деветнадесети век и
някакъв ескимос от Гренландия гони и гони кучетата през снега
надолу по брега на океана и стига до Уолстрийт и го кръщава
Но-го-гуна, което на ескимоски значи „Скалата, на която няма
мечки". И записва в дневника си: „По дяволите, наистина диво място!
Няма ни едно пеликаново яйце на брега, а за моржове да не говорим!
А диваците са толкова звероподобни, че дори не искат да си търкат
носовете с мен за добре дошъл."
Както и да е. Норвежците на Амундсен и американците на Пири
наистина умирали от желание да си покажат запретнатите за път
голфове на пеликаните. Разбира се, в човешкото съчувствие към тези,
които според тях били по-малко надарени с мозък, американските
изследователи давали възможност и на черни да участвуват в
експедициите им. Хубаво, но расистко! Да вярваш, че твоите
ценности, че ценностите на твоята раса, на твоята цивилизация са
универсални и който не е с тях, трябва да положи всички усилия рано
или късно да се добере до тях — това е чистопробен расизъм!
Деветнадесети век, столицата на САЩ. В неделя бащата и майката
на черния пианист и композитор Дюк Елингтън се разхождали в райе
панталони, фракове, малакофи, бели ръкавици, бастунчета и бонета
нагоре-надолу по улица „М" в Джорджтаун. Както са правили всички
огражданени негри във Вашингтон като бащата на Дюк, който бил
чертожник в градския кадастър. Може би са си издърпвали косата да
изглежда права. Може да са си боядисвали лицата със специална
помада да изглеждат светлокожи. С това се надявали, че децата им —
дюковете, графовете и царете на джаза Дюк Елингтън, Каунт Бейси,
Кинг Оливър, няма да се прехранват с тази перковска черна музика от
Нови Орлеан, а ще се издигнат нагоре в доброто общество, както им
обещавали свещениците от техните църкви в неделя. И, разбира се, че
е добре, че се давала възможност на тези хора да влязат в
обществото и да се цивилизоват. Това е безспорно добър пример на
християнско милосърдие и готовност да се споделя с по-малко
щастливите това, което смяташ, че е най-добрата ти придобивка.
Както е хубаво, че си се сетил да включиш негър и поляк в
експедицията си до Северния полюс, но е расистко, и е тъжно, и е
объркващо, защото излиза, че расизмът си има своеобразен
християнски и хуманен аспект — а именно да искаш да разделиш
богатствата си с по-нисшите от теб.
Работата е, че да вярваш, че тези, на които искаш да помогнеш,
са по-ниско от теб, бездруго е расистко, и всъщност кому е нужно
всичко това! Каунт Бейси е по-креативен пианист вътре в изразните
средства на етническата си негърска култура от всичките покрити с
диамантени наметала бели Либерачи на Съединените щати, взети
заедно. Това, което Либерачи дава като пианист, е достъпно за всеки
голям европейски пианист. Но при Бейси всичко е ново: бравурните
пасажи по клавиатурата, петте различни „инструмента" в петте пръста
на лявата ръка, всичко е ново в начина му, по който изгражда
сладката какофония, наречена джаз.
Може би единственият пианист, градящ на етническа основа, който
е бил креативен колкото него, е полякът Шопен. Аристократ. Просто
роден в някакво село край Варшава. Поразява Париж двадесет години
наред с пианото си. Но понеже не е черен, кой би се осмелил да каже
за него: „Бедният тъп поляк! Как не е имал късмет да се включи в
една от онези полярни експедиции да чупи леда за великия господин
Голф На-кутийки."
Такъв сладък поразителен свят е светът, в който живеем, като
стигнеш дъното му. Всички добри неща са направени от глуповати
дребни лоши неща и всички лоши неща произлизат от миниатюрни ситни
добри неща, и няма никакво значение в каква посока искаш да
направиш напречен разрез на цялата работа. Резултатът ще & все
един и същ.
Парадоксално е, но не по-парадоксално от парадоксите на
математиката. Гръцките мъдреци колко са спорили по това дали
летящата.стрела във всеки безкрайно малък откъс от време заема
определена фиксирана точка в пространството, или не, и дали тогава
движението й не е механичен сбор от безброй много точки на покой,
което е абсурдно! Но как иначе би могла да се придвижи в
пространството стрелата, ако не заема последователно различни
определени „места". Не е нужно човек да е особен математик, за да
му е ясно, че кръгът всъщност е многоъгълник, броят на страните на
който е безкрайно голям. Толкова много прави страни, че се
трансформират в една крива!
Помислете си. Няма нищо по-расистко от това да кажеш на някой
черен: „И ти може да станеш бял някой ден!" Все едно да кажеш на
най-големите поети със записани текстове -на света — червенокожите
Ситинг Бул (Седящия бик) и вожда Сеатъл: „И вие можете да станете
поети, велики като Бродски, някой ден." Ужас! Но в същото време,
ако изкажеш същата мисъл по по-сдържан начин, като например: „Вие
бихте могли да направите всичко, което белите хора са могли да
направят някой ден, ако искате да го направите. Но аз, белият
човек, не искам да ви кажа, че трябва да го правите, ако не
чувствувате, че ви се прави!" — тогава нещата са съвсем други.
Тогава правите на ръбатата ти фигура са така раздробени и
омекотени, че тя се превръща в истински кръг. Такава мисъл не е
расистка, а е край на расизма. Така казано, се отваря вратата за
всяка раса да стане част от човечеството по начин, който намерят за
добре членовете й. Тази концепция за нещата елиминира ръба-тостта
на предишната постановка. Да направиш това или онова, вече е въпрос
на личен избор, а не задължително издигане на ниската раса към
расата, която стои по-горе. За разлика от нашето модерно мислене
шаманистичното мислене на Ситинг Бул и вожда Сеатъл нямат каквото и
да било понятие за по-голям поет или по-високо ниво на цивилизация,
така че за тях няма проблем в това едно племе да се състои от
повече вождове, отколкото обикновени индианци, факт, който е
постоянен източник на подигравки сред белите хора, за които
ръбатостта е от решаваща важност и за които квадратът е
най-съвършеният кръг.
Прочутият шаман на племето су — Черния Елен — казва, че се видял
възкачен на централната планина на света, на „най-високото място" —
както се изразява той, — и там имал видение за свещения начин, по
който светът се движи (в същото видение той провижда и
унищожаването на своята нация). След като споделя това обаче, той
дълго се замисля и пояснява: „Само че централната планина е
навсякъде."
*
И сега нека ви разкажа една история за един герой.
Госпожа Мижвински беше преподавател по английски език за
чуждестранни студенти в Американския университет и един ден някой
звъни по телефона в учителската стая и иска да говори със сина на
вожда Круна Брамуна от ЦАОНСИ (Централната африканска обединена
народна социалистическа империя), който е вождът на едно от
най-важните племена, състоящо се от един-два милиона брамунци. И
пак не беше точно така, но аз ви разправям тази история по този
начин, защото аз съм разказвачът и си разказвам както си искам.
Човекът каза по телефона, че въпросът е спешен и че Круна младши
трябва да се обади веднага на баща си в Африка. Младшият Круна бе
студент на госпожа Мижвински и бе отишъл в студентското кафене за
обяд. Така че тя звънна на касиерката в кафенето и й каза, че търси
Круна младши, и касиерката й отговори:
— И как изглежда той, мила моя!
Сега! Круна младши беше син на вожд и носеше всички отличителни
царствени белези, с които младите хора в Африка обичат да се кичат
и с които са се гордели през вековете. Беше изключително висок,
красив, с много тъмна кожа — почти син от чернота. Устните му бяха
изкуствено раздърпани да са по-големи още от бебе. Имаше две
декоративни лъвски драскотини на бузите си и ред зелени татуирани
петна на челото, както и големи дупки в ушите. Не носеше
царствените си кости в тях, защото съветниците на баща му бяха
чували за чувствата на американците по защитата на живата природа и
го бяха посъветвали да ги остави, докато е в Америка, в Народната
империя. Така че госпожа Мижвински отговори:
— Ами... Не знам, да ти кажа...
Като либералка и антирасистка тя не можеше да спомене ни един от
белезите на Круна, които го отличаваха като черен африкански
престолонаследник, изпратен да извърши подвиг за народа си през
океана. Политическата й индоктринация я караше да се преструва, че
не ги забелязва, че просто ги няма, за да „му даде шанс" да
напредне. Работата е там, че според нея по-нататък племето на Круна
младши трябваше да го е срам от тези дупки в ушите. Не й минаваше
дори през ум, че тези дупки и костите в тях го бележат ясно като
принц, така че всеки веднага може да забележи кой е принцът и в
най-гъстата тълпа и да го повика, ако е нужен на вожда при
извънредно положение. Тя един вид му правеше услуга, като се
преструваше, че вижда пред себе си напълно развит нюйоркчанин от
Манхатън.
— Там ли си още, миличка? — попита черната каси-ерка от другата
страна на жицата.
— Да — каза Мижвински. — Да! Ама как да го опиша... Висок е
така!
— Всичките са високи, миличка! Съжалявам, но трябва да затворя
телефона, че опашката е голяма.
И така Круна младши не получи съобщението, не разбра, че има
преврат, не хвана самолета обратно навреме, не стана император на
Обединената социалистическа народна империя. И как мразеше, да
знаете, госпожа Мижвински за нейния расистки антирасизъм, и как го
ядеше отвътре, докато убийците на баща му не го докопаха и не
сложиха край на мъките му веднъж завинаги с един десеткилограмов
топуз по главата. Ако беше по-смекчила расизма си само леко, само
мъничко, ако беше казала: „Нали се сещаш, той е един от
африканските ни студенти, син на някакъв важен вожд, изглежда малко
особено и нали се сещаш!" — касиерката тогава би се сетила за кого
става дума и би го извикала, и ръбатостта на цялата история щеше да
се заглади и всичко да се успокои и закръгли.
Но тя си е екстра. Мижвински. Обичам я. Което значи, че мразя
ъгловатостта й по омекотен начин.
*
Както обичам и вас. Както и вие ме мразите в нашата взаимна
ограничена ъгловатост.
Като оставим настрана цялото това остроумно гримасничене, трябва
да признаем, че Круна е един африкански Одисеи. Или може би Тезей.
В един бързо променящ се, застрашителен свят, където е нужно
коригиране на старите пътища, по които се стига където трябва да се
иде, и да се намерят новите пътища за оправяне на житейски важните
неща.
Честта на племето му беше унищожена от чужденци. Старите начини
на живот бяха дестабилизирани и главният шаман на племето беше имал
видение за това какво трябва да се направи. Така Круна беше
изпратен да извърши своя геройски подвиг в Америка да донесе
Златното руно на съвременните знания за традициите и обичаите на
Запада, да спечели влиятелни приятели сред чужденците, да изложи
враговете на народа си и престъпленията им пред света и чак тогава
да се върне у дома като нов човек, като герой, който вече ще знае
как да промени съдбата на народа си и как да върне стабилността и
щастието, които са им нужни.
Той не беше просто висок човек, включен в нечий чужд геройски
подвиг, в рамките на който да стане известен като барунски дивак,
получил възможност да се цивилизова. Той беше истински герой със
своя собст�
