Визитна картичка:1948 г. – завършва ВВУ, младши лейтенант;1951 г. – командир на 25 иап;1953 г. – зам.-командир на 10 иад;1955 г. – командир на 10 иад;1960 г. – началник на изтребителна авиация;1961 г. – Военна академия „Г.С.Раковски”;1963 г. – началник на ВНВВУ „Г.Бенковски”;1969 г. – получава първо генералско звание;1970 г. – командващ авиацията на ПВО и ВВС;1974 г. – заслужил летец на НРБ;1975-1991 г. – зам.-командващ ПВО и ВВС;На 19 типа самолети е налетял 3800 часа.

Генералът продължава да лети на МиГ-17 до пенсионирането си през 1991 г.

Ганчо КАМЕНАРСКИ се срещна с ген. Желязко Желязков, една от живите легенди на българската военна авиация през 50-те, 60-те, 70-те и 80-те години.

Някога съветски летци разказаха в Без-мер техен анекдот: „Какви авиатори само имаше едно време – (с дебел глас!)

Волков, Медведев... А сега какво? – (с тънко гласче!) – Зайцев, Воробьов, Синицин...”.

Този виц винаги ми идва наум, когато името напълно пасва на човека, сякаш е измислено тъкмо за него. Сред тях е и генерал Желязко Желязков, когото още като полковник и на-чалник на Военновъздушното училище през 1965 г. ние, младите курсанти, наричахме „Же-лезния”. В нашите очи той изглеждаше строг и взискателен, но не всяваше страх и паника с появяването си. Накратко: пример за уважаван първи авиационен командир.

Закъснели спомениВ порядък на откровеност и честност трябва

да призная, че стане ли дума за ген. Желязков, мигом ме жегват два спомена. Не мога да кажа, че са ми от най-приятните.

Първият спомен ме връща в последното кур-сантско лято през 1969 г. в Каменец. За втори ден летяхме самостоятелно в двойка на МиГ-17. Неочаквано пристигна полк. Желязков. Из-слуша доклада на ескадрилния командир кап. Велико Пенчев и току напосоки забоде пръст

„Железният“ генерал в плановата таблица: „Ще взема тази задача!”. Ужас! Отне задачата точно на моя командир и сега щях да съм му воден. А това щеше да ми е вторият или третият самостоятелен полет в двойка.

От недоученост ли, от пренатягане ли – не се справих добре: разкъсах двойката и загу-бих водача от погледа си. Сега, след 44 години, подробностите ми бягат. Само смътно си спом-ням как изоставах, после догонвах самолета на водача и даже аха-аха да го изпреваря, докато той внезапно изчезна. Ей така – просто потъна вдън-земя.

Предприех правилния ход да не го търся, а да докладвам. Полковник Желязков ми нареди в ляв вираж на 4000 метра да кръжа над няка-къв пункт. Събрахме се бързо и дори доизпъл-нихме полета, като вече чинно пазех мястото си в строя.

И след кацането не ме напусна мисълта „По-добре мъртъв след полета, отколкото жив на разбора!” За моя голяма изненада полк. Же-лязков не ме наруга, дори не ме смъмри. Нака-ра ме сам да си направя разбор на грешките, похвали ме, че после съм успял да му „направя прехват”, и ме пусна да си изпълнявам остана-лите задачи за деня.

Следващата година лейтенантите от випуска ни в Безмер бяхме буквално хвърлени в голя-мото сухопътно учение „Тракия-70” – стрелях-ме и бомбардирахме в двойка от боен завой. Добре се справихме. Но споменът за провала ми с полк. Желязков и неговото човешко отно-шение ме сподиря и досега.

36 април 2013

Авиаторили

чен

архи

в

личе

н ар

хив

Вторият ми чоглав спомен е от лятото на 1991 г. По онова време каприз на съдбата ме изпрати да служа в Божурище. Та както си се-дях по обед в канцеларията, изведнъж през отворения прозорец нахлу звук от самолет. И то не боботене на МиГ-23 от почти съседното летище Доброславци. Чух безкрайно добре познатия ми приглушен звук на двигател ВК-1! Буквално се сринах по стълбите и на двора, ес-тествено, видях над себе си МиГ-17. Сърцето ми се преобърна два пъти и спрях да дишам. Пос-ле се върнах бежешком и попитах по телефона щурманите в КП на Доброславци кой лети.

Трябваше и сам да се сетя, че не може да е никой друг освен генерал Желязков. На 30 май беше навършил 65 години, а още пилотираше самостоятелно боен самолет. Завидях му и още как! После ме досрамя. Няма бяла завист! Ако изглежда такава, значи тя пак си е черна, но от-горе е боядисана за камуфлаж и само изглежда бяла като прясно варосана слива напролет.

Изкушаващо е да бъде припомнено, че си-нът му Наньо е роден през 1949 г., след като Желязков вече от една година е офицер, но се пенсионира като военен пилот преди баща си. Е, това да не би да е съвсем в реда на нещата?! Май че генералът наистина си беше за завист.

На чаша кафеТази пролет се засякохме с генерал Желяз-

ков на традиционна среща на ветерани от ВВС и се наговорихме да пием по чашка кафе. Ред-но е да припомня, че командирите в армията също като учителите запомнят най-добрите и най-калпавите си възпитаници. Аз не се наре-дих сред гордостта на випуска си (Иван Дочев, Георги Йовчев, Любчо Стоилов и пр.), но полк. Желязков с нещо ме запомни и през всичките тези 44 години запази благосклонността си към мен. Отдавам го на изключителната му па-мет и човещина.

Кафето обаче го отложихме, защото в края на март се отвори хубаво време и той замина за родното си село Рупките край Чирпан, за да си подреди лозето. Темата за лозето никак не е авиаторска, но показва генерала в неочаква-на светлина. Работата е там, че е израснал като сирак: баща му умира рано, а майка му е омъжена от баща си повторно в друго село. Момчето остава на грижите на баба си и дядо си. А на село работата никога не свършва ни зиме и лете, ни в делник и в празник. И той отрано привиква не прос-то към труд, а към усилен труд. Завършва земеделска гимназия в Садово. През 1945 г. кандидатства и го приемат да следва аг-рономство в София, но авиацията е тази, която го спечелва завинаги.

Село Рупките е в южните склонове на Чирпанските възвишения с идеална позиция за лозарство. И понеже генера-лът, макар да наближава 87 г., никога не забравя откъде е излязъл някога, и сега почти дистанционно си гледа лозе. Като ходи на сбирки с приятели, носи по едно шише вино и до пролетта то свършва.

Темата за лозето не е засегната случай-но и самоцелно, защото отразява тонуса и нагласите на ген. Желязков: миналата година посадил нови 15 лозови пръчки и което е най-важното, се надява някога от тях да яде грозде и да пийне вино. Тази година пак е боднал пръчки за вкоренява-не. Как да не му завидиш, нищо че е грях?!

Генерал Желязков остарява достолепно като катедрала. Мисълта му тече ясна и гладка. Не обича да говори за болести. Шофирал кола-та си до миналата година, но я продал, защото само й плащал данъка. Все пак неохотно приз-нава, че е прекарал инсулт.

Полет през годинитеДокато чашките с кафето бавно изстиват, с

генерал Желязков прелитаме през годините. И както при всички разговори, участие вземат дланите, за да онагледят думите за отдолу и отгоре, полет в двойка, пикиране и кабриране, положение по гръб...

Големият проблем е, че тогавашните бурни събития по реорганизиране и превъоръжава-не на авиацията са ставали по няколко годиш-но. А като се добави и дистанцията на вре-мето, мешавицата е готова. Затова темите в разговора са малко хаотични, а случките скачат напред-назад във времето.

„Летял съм на 19 типа самолети” – при-помня си генералът. И започва да ги брои на пръсти. Първи са двукрилните „Врабче” и „Синигер” във Враж-дебна, после идва ред на „Чучулига” в Му-сачево, като младши лейтенант става инс-труктор на моноплан „Сойка”. Тук и нататък многобройният ред се обръща в безредие.

През 1949 г. Желязков е инструктор в Телиш на осем курсанти, сред които са Любчо Благоев (на когото после ще е заместник 15 г. в щаба на ПВО и ВВС и на полк. Стоян Петров. Обикнове-но инструкторите и обучаемите цял живот ги свързва невидима връзка, но животът услож-нява връзките между тримата.

През май 1950 г. Желязков заминава с полка си на полевото летище Багай-Барановка край Волга в СССР, където за едно лято усвояват вит-ловия Як-11 и реактивните Як-17/23. По това време, както се казва, животът му още е песен.

Идва най-тежката за майор Желязков 1951 г., когато става командир на 25 иап в Толбухин (днес Добрич). Приемат новия Як-23 и още първата година започват обучение да летят нощем. И то не прост пилотаж, а въртят бойни завои и лупинги. Скоро започват нощни групо-ви полети в състав на ескадрила.

Тази авантюра обаче не е българска измиш-льотина, а е по спазваните бойни програми на съветската авиация. Само че тогава нощният ландшафт в Добруджа изобщо с нищо не е на-подобявал сегашния, защото селата почти не

са електрифицирани. Единственият голям раз-познаваем осветен обект е Варна и при влиза-не и излизане от фигурите летците все гледали да са към пристанищния град.

Генералът си спомня паметен случай, кога-то при нощен полет в двойка с командира на авиодивизията полк. Васил Величков се сбли-

жават катастрофално близо, разминават се на косъм, а след кацането тайно си ог-леждат самолетите да не би леко да са се отъркали един о друг. През 1954 г. полк. Желязков, вече като заместник на Симе-он Симеонов в 10 иад по негово искане, прави всичко необходимо пилотажните и груповите нощни полети да бъдат прек-ратени поради тяхната неприложимост в реална бойна обстановка.

Генерал Желязков си спомня и за една чисто българска мегаломанска иници-атива, която е дело на иконата не само на тогавашната, но и на по-сетнешната българска авиация ген. Симеон Симе-онов-старши. Става дума за вдигнатата по тревога 10-а авиодивизия, при която предвожданият лично от командира на дивизията Симеон Симеонов 15 иап лети в сгъстен боен ред в състав 36 самолета в посока от Бургас за Пловдив, а другите два полка (21 и 22) начело с командирите си и също в компактен строй трябва да го атакуват съответно на рубежите Ямбол и Стара Загора. Истинско чудо е, че не са се изпоблъскали при героичния опит за едновременна групова атака, а после, ко-

37април 2013 www.aeropress-bg.com

личе

н ар

хив

личе

н ар

хив

Като инструктор с групата си пред учебен самолет “Сойка”, 1949 г.

Лейтенант Желязков е от перспективните пилоти,

които само две години след завършването на

военновъздушното училище са изпратени

да преминат на реактивен

изтребител в СССР

гато отведнъж всички остават без гориво, все пак успяват да кацнат благополучно.

Идва ред на една друга авантюра в наша-та авиация през 1952 г. – обучението всички летци да изпълняват „свредел” с учебнотре-нировъчни МиГ-15. Идеята е чисто наша, бъл-гарска. От днешна гледна точка начинанието не е сериозно мотивирано. Тогава обаче вече втора година се е водела войната в Корея и съветниците от съветските ВВС в нашата ави-ация твърдели, че това в краен случай е един-ственият маньовър за излизане от зоната за обстрел, когато противникът е заел отзад по-зиция за оръдейна стрелба: просто пилотът изтегля стръмно нагоре до загуба на скорост под еволютивната и дава команди на корми-

лата за падане в свредел.Тогава в нашата авиация съветник е полк.

Шишунок, безспорен ас на „свредлите”, който обучавал съветските пилоти, преди да заминат за Корея. Потърсили го за консултация. Той здраво им втълпил три основни правила за излизане от „свредел”, чието спазване е стро-го задължително: 1. Пилотажният лост се дава напред рязко! 2. Лостът се дава строго напред към бялата вертикална черта на бордното таб-ло! 3. Започваш търпеливо да чакаш, без отно-во да се повтарят командите с педалите!

Отначало са обучени инструктори, сред ко-ито е и Желязков.

Веднъж на командирски летателно-мето-дически сбор за обучение на инструктори Желязков е инструктор на полк. Драганов. На-

бират височина 7000 м, намаляват скоростта и влизат в „свредел”. Дават команди за излизане строго по предписаните правила от Шишунок, но „спарката” продължава да се върти: 6, 7 витка... И когато вече назрява моментът да се катапултират, самолетът отведнъж заковава в права посока и послушно излиза от свредела. Желязков решава, че нещо не са изпълнили правилно. Отново набират 7000 м и пак повта-рят „свредела”. Неприятната ситуация се повта-ря до най-малката подробност.

Желязков и Драганов си дават сметка, че причината не е у тях, и прекратяват полета. Ин-женерите, след като проверяват самолета, не откриват нищо нередно, но констатират, че той е чехословашко производство. Допускат, че

тази „спарка” очевидно се различава с нещо от съветските, било в аеродинамичната си центровка или теглов-ната балансировка, а може би в аеродина-мичното й обтичане имало разлика... Нак-рая решават да спрат чешките УТИ МиГ-15 от полети за „свреде-ли”. Продължили само със самолети съветско производство.

Общо в авиация-та ни са изпълнени 600–700 такива полета. Още преди да започне масовото обучение за „свредел”, при такава задача загиват майор Стефан Ангелов и ст. лейт. Димитър Петков, които не успяват да изведат самолета и загиват през октомври 1952 г. А полк. Симеон Симеонов с полк. Ата-нас Димитров едва не се разбиват. Наслагват се и други отрицател-ни нагласи, сред които се промъква съмне-нието, доколко „свре-делът” ще е приложим като тактически при-йом в бойна обстанов-ка. Накрая модата на „свределите” с бойни изтребители премина-

ва и никога повече не се връща в нашите ВВС.Генерал Желязков обаче си спомня една ко-

ренно различна ситуация. През 1967 и 1973 г. се водят арабско-израелски войни, при които се разгарят ожесточени въздушни боеве над Синай и Голандските възвишения. Тези войни стават повод за оценки сред българските пи-лоти, че подготовката им е опростена и не са подготвени за истинска война. Тогава екип от летци в щаба на ВВС започва да пише нов курс за бойна подготовка, но представителят на съветските ВВС ген. Алексенко се изказва кате-горично против. Командващият ПВО и ВВС ген. Любчо Благоев застава на негова страна, което не изненадва никого.

Случаят служи като повод да се позавъртим около ген. Благоев. Всъщност ген. Желязков не

го прави съвсем охотно и се пази от крайни съждения. Въпреки това въпросът бе зададен ребром: „След като той, Желязков, е растял в кариерата преди Любчо Благоев, как все пак е изпреварен от него?”.

Генерал Желязков го обяснява с логични и случайни фактори. Например ген. Славчо Трънски, командващ ВВС от 1963 до 1969 г., ни-кога не криел антипатията си към Желязков.

А дали е оказал своето значение фактът, че бащата на ген. Благоев е убит навръх 9 септем-ври 1944 г. при миньорска стачка в Перник? Генерал Желязков неопределено повдига рамене. А вярно ли е, че ген. Благоев е имал стабилната подкрепа на тогавашния минис-тър-председател Станко Тодоров, който от не-легалните си години бил приятел с бащата на генерала? Тук ген. Желязков бе принуден да признае, че също е чувал подобни твърдения, но не знае доколко са верни. Той се пазеше от остри и крайни оценки, макар че Благоев отдавна не е сред живите – почтеността го за-дължаваше да бъде умерен и деликатен. Дори предпочете да не коментира разпространено-то някога мнение в щаба на ПВО и ВВС, че на командващия не му липсва интелект, но не го употребява от леност.

Предложих на ген. Желязков да разсъждава-ме в друга посока: Загиналият през 1976 г. ген. Дело Жулев е само випуск след ген. Благоев, но е от много изявен партизански род с доб-ри позиции в тогавашния връх в държавата. На ген. Жулев е направено предложение да оглави 2-ра дивизия за ПВО в Ямбол още при нейното създаване в началото на 60-те години, но той отказал, защото щял да командва малко авиация – само 18 иап, макар и базиран на две летища. Жулев все пак отиде в Ямбол след де-сетина години, но едва след ген. Станьо Станев и ген. Руси Гърбачев, като така загуби предни-ната си. Как ли наистина можеше да се развие кариерата на Жулев, ако беше отишъл в Ямбол своевременно, и дали нямаше да изпревари ген. Благоев? Този въпрос завари ген. Желяз-ков неподготвен, но призна, че е основателен и интересен.

Темата за груповите нощни полети и „свре-делите” ни отклони от житието на ген. Желяз-ков. А бяхме леко подкачили необичайното му отиване в академията през 1961 г. Вече навър-шил 35 г., дори бил началник на изтребителна дивизия, а нямал завършена академия. Канди-датствал, но все не го пускали.

Добрият пробив дошъл откъм военния ми-нистър армейски генерал Иван Михайлов. След една впечатляващо успешна изява на полковник Желязков на учение в рамките на Варшавския договор министърът заповядал да го изпратят в генералщабна академия в Москва. Едва тогава изненадващо станало ясно, че той няма завършена първата по-нис-ша академия.

Тогава ген. Михайлов наредил да го изпра-тят по удостояване в академията на ВВС в Мо-нино. Отново засечка: там приемали българс-ки летци само в четни години. „Добре – казал министърът, – тогава ще се обучава в нашата академия.” За лош късмет и Военна академия „Раковски” през 1961 г. нямало да приема лет-ци за обучение.

Леко раздразненият министър отсякъл ка-тегорично: „Ще влезе направо във втори курс, но първата година ще вземе изпитите и за двата курса!”.

38 април 2013

личе

н ар

хив

личе

н ар

хив

Снимка на командването на ВВС и 10-а изтребителна авиодивизия с полк. Шишунок (четвъртия отляво-надясно) – 1952 г.. Българските летци са: Сава Нецов (първи отляво), Желязко Желязков (първи отдясно), ген. Захари Захариев (втори отдясно-наляво) и Симеон Симеонов (трети отляво-надясно)

Полк. Желязков, командир на 10-а изтребителна авиодивизия в Граф Игнатиево, посреща китайския военен министър, маршал Пън Дехуй

Снимка от 80-те години, вече като зам.-командващ ПВО и ВВС, на полети на МиГ-17

От времето на командирствота на ВНВВУ в Долна Митрополия

След 1951 г. може би това е другата най-труд-на година в кариерата на ген. Желязков. Няма-ло къде да мърда, учил без почивен ден дори и нощем, но успял да вземе изпитите. Разбира се, не всички с „отличен”. Бележката е любопит-на, защото когато през 1963 г. завършил акаде-мията, при връчването на дипломите новият командващ ВВС ген. Славчо Трънски попитал защо успехът му е 5,49, а не с още една стотна отгоре и да е „отличен”. Подсказали му тихичко, че първата година е взета по време на втората. Удивеният ген. Трънски го погледнал благоск-лонно, но защо после отношенията им не пот-ръгнали, полк. Желязков така и не разбрал.

Най-неочаквано ген. Желязков призна нещо, което не е известно в широките авиационни кръгове. През 1979 г. се овакантява длъжност-та на генералния директор на БГА „Балкан” и я заема зам.-командващият ПВО и ВВС по тила ген. Димитър Димитров. Всъщност първона-чалното предложение било на длъжността да бъде издигнат ген. Желязков, но ген. Благоев изразил категорично несъгласие. Логичната причина може да е само една: мързеливият, но достатъчно интелигентен ръководител винаги се старае да се заобиколи само с работяги.

Това става повод да си припомним с добри чувства тогавашния отличен екип в щаба - от полк. Иван Станков до изключително свест-ните генерали – авиатора Благой Щилянов, свързочника Любен Георгиев, тиловака Иван Андреев, ертевееца Дамян Попов...

И отново разговорът се връща при минало-то на ген. Желязков. Дланите ни пак активно се намесват в чисто авиаторския разговор.

От дума на дума генералът се връща към паметен полет през 1957 или 1958 г. Бил ко-мандир на 10-а изтребителна дивизия и летял на МиГ-19. В Граф Игнатиево пристигнала ви-сокопоставена китайска военна делегация, водена от военния министър маршал Пън Дехуай. Неочаквано полковник Желязков получил задача веднага да излети и да пре-мине скоростта на звука. Погледнал плътните облаци, сторили му се светли, следователно нямало да са дебели. Решил да излезе над тях с имелман. Качил се в самолета, както бил с брич и ботуши, само сварил да облече лета-телно яке. След излитането направил вираж на малка височина, минал над пистата с го-ляма скорост и притеглил лоста към себе си. Само че минал вертикалата, а синьото небе го нямало. Вече се канел да хоризонтира, когато видял слънцето. Набрал бързо височина, за-щото МиГ-19 е отличен катерач, стрелката на махметъра отминала отметката 1, от земята го уведомили, че чули гърма. Кацнал с убежде-нието, че това не е най-разумната постъпка в живота му. Китайският министър пожелал да разговаря с него. Питал го защо няма нито ви-сочинен, нито противопретоварващ костюм. Отговарял машинално, защото в това вре-ме все го чоплела мисълта, защо извършил нещо, което не е достатъчно обмислено.

И тъй като беше настроен на самокритич-на вълна, генерал Желязков връща спомен от 1949 г. Трябвало да прекара една „Сойка” (Арадо-96) от Телиш за преглед в Граф Игнати-ево. Като наближил Балкана, започнали да го притискат облаци. Много късно разбрал, че са гръмотевични. Неусетно навлязъл между сло-евете облаци. По едно време видял земя и се гмурнал в дупката. Излязъл над Златица. Оттам се оправил с ориентировката. Тогава за пръв

път си дал сметка, че е поверил живота си на съдбата, на шанса. Не бил горд със себе си.

Генерал Желязков признава, че като пилот твърде рано изчерпал лимита си да го пази съдбата. Например в Граф Игнатиево, докато е в предната кабина на „спарката” МиГ-15 в полет денем в сложни метеорологични условия, им отказва радиокомпасът. Уж прелитат правилно далечната приводна радиостанция и снижават надолу разчетно, но когато излизат под ниски-те облаци, се оказват... над Копривщица. Всич-ки околни планини се извисявали над тях. Ин-стинктивно дърпа лоста и тика напред ръчката за газ. Желязков никога не разбрал как и защо ръководството на полетите ги е изпуснало от наблюдение и контрол.

Или друг случай: на изтребителите МиГ-15 в Узунджово монтирали новите авиохоризон-ти АГИ-1 и затова пре-возвали всички летци денем в сложни усло-вия, за да усвоят новия прибор. По някаква причина на летището превключили преда-ватели на далечната приводна радиостан-ция. Но вместо първо-начално да задействат втория и едва след като той загрее, да из-ключат първия, от неб-режност, недоученост или просто от глупост побързали да дръпнат шалтера на работещия. Но никой не предуп-редил екипажите във въздуха, че временно остават без радиона-вигация. Когато полк. Желязков и неговият обучаем в предната ка-бина отлитат на разче-тен ъгъл, стрелката на радиокомпаса започва да се върти, сякаш е излязъл от честотата на приводната ради-останция. Желязков се заема с настройка-та на радиокомпаса в задната кабина, като се доверява на опит-ният летец отпред да пилотира. Докато нап-разно търси морзови-те сигнали, изведнъж усеща, че самолетът необичайно свисти. От пръв поглед на авиохоризонта установява, че „спарката” пикира стръмно по гръб. Енергично я преобръща, намалява оборотите на двига-теля и свирепо придърпва лоста с две ръце. Излизат хоризонтално под облаци на нищож-ните 200 м височина с цената на откъснати от претоварването окачени горивни резервоари под крилото.

Почти като шега на си спомня как е летял с МиГ-19 за достигане на тавана по маршрут Граф Игнатиево–Равнец и обратно. Неочаква-но започнал да усеща силен студ, ръцете му започнали да се вкоченяват, макар да бил с ръкавици. Ситуацията станала толкова сери-

озна, че кацнал аварийно в Узунджово, където техниците открили във вентилацията заседнал клапан за студен въздух. А на набраната висо-чина от 14 000 метра въздухът винаги е с пос-тоянна температура минус 56 градуса.

Тези и още други емоционални преживява-ния във въздуха са накарали ген. Желязков да дели избавленията не на късмет и собствените си умения, а преди всичко на първопричината – защо е попаднал в дадената ситуация, той ли е виновен или някой друг. Казано на модерен език, той се концентрирал върху превенцията.

Разговор на тротоараОт сладкарницата, където цяла сутрин бис-

трихме повече от половинвековната ни авиа-ционна история, вежливо ни прогониха, защо-

то напразно заемаме масата. А имаше да питам ген. Желязков за още куп неща.

Исках да надникна във вътрешния свят на генерала. Например дали, погледнато назад във времето, одобрява всичките си командир-ски решения, от които са зависели човешки съдби? Дали не съжалява за нещо?

Той се съсредоточава и неочаквано казва нещо рационално: „Най-често с хората гре-шат непосредствените командири поради недостиг на житейски опит и прибързаност, поради липса на време спокойно да оценят ситуацията”. Това време за ген. Желязков е било преди 60 г. и наистина е трудно да си при-помни конкретни случаи. И ако паметта не му

39април 2013 www.aeropress-bg.com

личе

н ар

хив

личе

н ар

хив

поднася услужливо отминали събития и име-на, то не е, че иска образът му да е сияен като древногръцка златна статуя на Зевс. Просто пропастта на времето става непреодолима.

Не събирам кураж да питам ген. Желязков как оценява, че ген. Тодор Трифонов му е сър-дит още от септември 1956 г. – тогава Трифо-нов в един полет сваля два разузнавателни балона над Пазарджик и Плевен, а Желязков го е ръководел и уж му е давал неправилни команди. Премълчавам, защото не приляга на полковник да се намесва макар и с добри чувс-тва в изпортени още преди повече от половин век отношения между достопочтени генерали-ветерани.

Чувал съм и други офицери да се оплакват от ген. Желязков. И то не от един. Но в същото време не забравям огромната благодарност към него на Здравко Величков – същия Ве-личков, който се катапултира от МиГ-19 край Елисейна в края на 1971 г., а след 5 месеца из-хвърчала лопатка от турбина направи МиГ-19 почти неуправляем, но после стана изпълни-телен директор на летище София и дори зам. транспортен министър. Така че когато човек като Величков има за какво да благодари на ген. Желязков, то не ще да е случайно и благо-дарностите са заслужени.

Един разговор между възрастни хора като нас с генерала обикновено започва или прик-лючва с темата за внуците. В началото ние побързахме да хванем бика за рогата. Навак-сваме накрая, и то на тротоара. Генералът има не само внуци, но и правнуци. Да са му живи! Уж за внуци си говорим, но той така, между

другото, споменава, че синът му Наньо седма година лети в Турция на „Боинг” в тамошна авиокомпания: „Вече навърши 64 г., но май иска да лети до по-късно и от мен”. Летците винаги тайничко си завиждат на летателното дълголетие, само че сега бащината завист е примесена с огромна доза удовлетворение и гордост. Дай, боже, всекиму да доживее до такъв момент в живота си!

Разделяме се и едва направил десетина крачки, си давам сметка, че не успях да го вър-на към нощта на 8 срещу 9 септември 1954 г. Според „История на военната авиация на Бъл-

гария” от 1988 г. в тази нощ полковник Желяз-ков като зам.-командир на 10-а авиодивизия ръководил истински боен прехват на старши лейтенант Илия Еленски по реален двумото-рен самолет, нарушил държавната ни граница. Полковникът не се поколебал да даде заповед за стрелба и поразеният противников самолет паднал едва преминал границата с Гърция.

Само че още преди издаването на тази кни-га старите авиатори говореха друго: Желязков нямал отношение към случая, дори в момента не бил в Граф Игнатиево, а в Узунджово. Елен-ски е ръководен, и то лошо, от началник-щаба на дивизията полк. Аврамов, за което е увол-нен от армията.

Ветераните твърдяха, че след това Желяз-ков ръководил друг нощен боен прехват на Еленски. Неизвестният четиримоторен само-лет дошъл откъм Полша на средна височина, Еленски го пресрещнал още на Дунав и го прехванал, летял под корема му и искал да го прошие с оръдията си. Желязков бил събудил командващия ген. Захари Захариев, но той не разрешил стрелба на поражение. Над Граф Игнатиево Желязков заповядал на Еленски да стреля отблизо покрай самолета. Екипажът на неизвестния самолет разбрал, че го съпро-вождат, и веднага включил външното си аеро-навигационно осветление. Със съжаление го оставили да си замине.

Обръщам се, но оставям генерал Желязков да се отдалечи с походката на оня възрастен човек, който знае стойността на преживения си живот. Зная, че пак ще се срещна с него – ка-тедралите държат на старост.

40 април 2013

личе

н ар

хив

личе

н ар

хив

Като лейтенант

1974 г. – демонстрация на МиГ-23БН в СССР. Скоро след това този изключително модерен за времето си изтребител-бомбардировач с изменяема геометрия на крилото е поръчан за ПВО и ВВС