Рауи Хадж е роден в Бейрут, Ливан. През 1982 г. заминава за Ню Йорк, където учи фотография. През 1991 г. се уста-новява в Монреал и продължава заниманията си с визуални изкуства в Доусън Колидж. Негови фотографски творби са показвани в канадския Музей на цивилизацията, както и в галерии във Франция, Ливан и Колумбия.

Хадж пише романите си на английски, който за него е трети език след арабския и френския. Първият му роман, Играта на Де Ниро е публикуван през 2006 г. (издаден на български от ИК „Жанет 45“ през 2009 г.) и спечелва IMPAC (2008) – литературната награда с най-висока парична премия в света, където се състезава със 136 заглавия от 54 държави.

Вторият роман на Рауи Хадж, Хлебарка, излиза през 2008 г. Носител е на канадската литературна награда Хю МакЛенън и е номиниран за Скоушабанк Гилър Прайз и за Литератур-ната награда на Генерал-губернатора на Канада.

Романите му са преведени на двайсет езика.

Маргарита Дограмаджян е родена през 1956 г. в Плов-див. Завършила е английска гимназия и българска филоло-гия. Първите си стъпки в превода прави преди 25 години в пловдивското литературно списание „Тракия“. Работила е за няколко български издателства и е превела около 50 загла-вия, сред които детска литература, романи и популярни ен-циклопедии. Сътрудник е на списание „Съвременник“, член на Съюза на преводачите в България и носител на наградата за превод „Кръстан Дянков“ за 2010 година.

© Рауи Хадж, автор, 2012© Маргарита Дограмаджян, превод, 2012© Жени Божилова, редактор, 2012© Райчо Станев, оформление, 2012© Издателство Жанет 45, 2012 ISBN 978-954-491-799-9

COCKROACHCopyright © Rawi Hage, 2008All rights reserved

Издателство Жанет 45е носител на националните награди:

Христо Г. Данов – за принос в националната книжовна култура: в категория Българска художествена литература (2002); в категория Издание за деца (2007);в категория Разпространение на българската книга (2011)Бронзов лъв на Асоциация българска книга – за цялостен принос в издаването на съвременна българска литература (2002)Специална награда на АБК за оформление и полиграфическо изпълнение (2005)Константин Константинов – за принос в книгоиздаването за деца (2005)

и Наградата на ЮНЕСКО – Първи световен конкурс по дизайн на книгата, Франкфурт (2003)

На Рамзи, Джени и Нада, които ме карат да се усмихвам; на моите братя; на Лиза, както и обещах; на Медълин, която обича Изтока; и на моите приятели изгнаници: дано се завърнат в

родината си.

Това, което наричаме биологични видове, всъщност са различни дегенеративни форми на един и същи вид.

Изидор Сен-Илер*„Животът на Етиен Жофруа Сен-Илер“ (1847 г.)

*

Тогава Сатаваеса кара тия води да потекат към седемте Каршвари на Земята и щом се спуска там, изправя се красив, даряващ с покой и радост плодородните страни.

„Авеста“, древните писания на зороастризма

* Изидор Жофруа Сен-Илер (1805–1861 г.) – френски зоолог, син на про-чутия естествоизпитател Етиен Жофруа Сен-Илер.

11

I

ВЛЮБЕН съм в Шорей. Но вече нямам вяра на чувства-та си. Не съм живял с жена, нито съм ухажвал някоя както трябва. И често съм се чудел на желанието си да прелъстя-вам и притежавам всичко от женски пол, което се изпречва на пътя ми.

Видя ли жена, усещам как зъбите ми изтъняват, стават по-дълги, по-остри. Гърбът ми се извива и на челото ми из-растват две антени, които се полюшват във въздуха, петимни за внимание. Искам да запълзя под краката на жените, които срещам и отдолу да се възхищавам на стройните им бедра, на деликатните им глезени. Чувствам се и отвратен – не сму-тен, а отвратен – от слизести чувства на лукавство и възбуда. Връхлита ме странна смесица от емоции и инстинкти, която ме кара да пристъпвам към тия жени както гърбушко към ученички.

Май е време отново да посетя моята психотерапевтка, защото напоследък това чувство ми тежи. Въпреки че же-ланието започна да ме спохожда дори в нейно присъствие. Последния път когато я видях как се смее с един от колегите си, осъзнах, че тя също е жена, и когато поиска да изразя же-ланията си, поставих длан върху коляното и, така както седе-ше срещу мен. Тя смени темата и спокойно, със съчувствено

12

изражение отмести ръката ми, избута назад стола си и рече: Окей, да поговорим за самоубийството ти.

Миналата седмица и признах, че преди съм бил по-смел, по-безгрижен и дори, би добавил някой, по-склонен към наси-лие. Но тук, в тая северна страна, никой не ти дава повод да удряш, да обираш, да стреляш и даже да крещиш от балкона, да псуваш съседите си на майка и да заплашваш децата им.

Когато споделих това с терапевтката си, тя ми обясни, че съм изпълнен със скрит гняв. Тъй че, щом излезе за малко от стаята, бръкнах в дамската и чанта и откраднах червилото, а като се върна, продължих с разказа за моето детство в една друга страна. От време на време тя ме прекъсваше с въпроси от рода на: И как те кара да се чувстваш това? Разкажи ми още. Предимно слушаше и си водеше бележки и не се нами-рахме в луксозна стая с тежък диван от черешово дърво и кожена тапицерия (или пък глобус с древна карта на някой адмирал). Не, седяхме един срещу друг в малкия кабинет на държавен здравен център само с миниатюрна кръгла маса помежду ни.

Не знам защо и споделих всичко за отношенията си с жените. Многократно се стараех да и кажа, че моят опит за самоубийство бе единственият начин да избягам от посто-янството на слънцето. Мъчех се да и обясня – откровено и използвайки ограничените си познания по психология и артикулационни възможности, – че съм опитал да се само-убия от любопитство или може би като предизвикателство към природата, към самия космос, към упоритата светлина. Чувствах се потиснат от всичко това. Въпросът за човешкото съществуване ме съсипваше.

Терапевтката ме изнервяше със сдържаното си поведе-ние. Извикваше у мен желание за насилие, каквото не бях изпитвал откакто напуснах родината си. Тя не разбираше. За нея всичко се свеждаше до отношенията ми с жените, докато за мен всичко се свеждаше до отричане на световното потис-

13

ничество, тъй като нито можех да участвам в него, нито да го контролирам. А въпросът, който най-много мразех – обик-новено тя ми го задаваше в безсилието си, когато не говорех достатъчно, – беше „Какво очакваш от срещата ни?“; произ-насяше го с равен тон, като се навеждаше през масата.

Аз избухвах: Принуден съм да съм тук от съда! Пред-почитам да не съм тук, но когато ме забелязали да вися от въжето, преметнато през клона на едно дърво, някакъв бягащ за здраве в ластичен анцуг хукнал да вика парковата поли-ция. Двама конни полицаи, яхнали великолепните си живот-ни, ми се притекоха на помощ в галоп. В оня миг забелязах само конете. Помислих си, че те могат да бъдат отговор на техническия ми проблем. Искам да кажа, ако бях на някой от тия зверове, можех да стигна до по-висок, по-як клон, да метна на него въжето и да пусна коня под мен. Вместо това ми сложиха белезници и ме отведоха, както се изразиха, за „оценка“.

Разкажи ми за детството си, помоли психотерапевтката. Като младеж бях насекомо.Какво насекомо, попита тя.Хлебарка, отвърнах.Защо?Сестра ми е причината.Какво направи сестра ти?Хайде, подкани ме сестра ми, да си поиграем. И като

вдиг на пола, пъхна темето ми между краката си, вирна пети във въздуха и бавно залюля нозе над мен. Погледни, отвори очи, каза и ме докосна. Това е твоето лице, това са твоите зъби, а моите крака са дългите ти антени. Двамата се разкикотихме, пъхнахме се под чаршафите и се заборичкахме. Да се скрием от светлината, предложи тя. Да увием хубаво леглото с юрга-на, та да не влиза светлина. Да играем под земята.

Интересно, възкликна терапевтката. Трябва да се спрем по-подробно на тези истории. Другата седмица?

14

До другата седмица, кимнах и се надигнах от стола, ми-нах край стените на центъра и по стълбите и излязох в сту-дения светъл град.

Когато се прибрах у дома, видях, че мивката е пълна със съдове – хибридна колекция от евтини пластмасови чаши, смесени с чинии с флорални мотиви, струпани под голяма тенджера за спагети, всичките мръсни. Преди да сваря да докопам смъртоносния си чехъл, моите съквартирантки хле-барките хукнаха да се спасяват и изчезнаха в канала.

Бях гладен. И не ми бяха останали много пари. Значи беше време да намеря иранския музикант на име Реза, който ми дължеше четиридесет долара. Решил бях да си ги взема на всяка цена, а копелето ме изкарваше от търпение. Дори си мислех да счупя сантура* му, ако не ми върне скоро па-рите. Висеше в кафене „Артиста“ на ъгъла. То е отворено денонощно и в продължение на двайсет и четири часа съ-бира дима, изпомпван от дробовете на новопристигналите имигранти, отпуснали телеса в пластмасови столове, забили лакти в кръглите маси, размахали към келнерите страдалчес-ки ръце с боядисани от тютюна пръсти, докато кибритените им клечки лумваха подобно индиански сигнали под косма-тите им носове, а лицата им с глупашко изражение бълваха цигарен дим като испански бикове в последен щурм срещу развения червен плащ.

Хукнах по стълбите да потърся копелето в кафенето и какво да видя! Две дами от „Свидетелите на Йехова“ ме озариха с карибските си усмивки и възпрепятстваха полета ми с покритите си с пера сламени шапки с широка перифе-рия, хвърлящи кокосова сянка върху изронените стъпала на паянтовата сграда, в която живея. Интересува ли те светът, попитаха. И преди да успея да отговоря, едната от дамите,

* Персийски струнен инструмент, от рода на цимбала. Б. пр.

156

обърна към мен и застина на място, размахвайки антени като телевизионен приемник на покрива във ветровит ден. Щом вдигнах вестника да я смачкам, тя изчезна. Погледнах в мив-ката и видях как последната и бяла ивица се скрива в канала. Тутакси отвъртях кранчето на чешмата и гледах как водата тече надолу, представяйки си как преследва албиноса с ги-гантска приливна вълна, втурва се към лъскавото ивичесто създание през ревящата бездна. После измих чиниите и за-рових труповете. Оправих леглото, подпъхнах чаршафа като знамето в церемония за мъртви войници. Отворих прозореца да освежа въздуха и да съживя атмосферата. Почистих тоа-летната чиния и мивката. Затворих прозореца, взех си душ, облякох се и отново отворих прозореца. Поставих диска на „Момчета в черно“ на пода под прозореца, обръщайки ли-цата върху обложката към светлината. Леката лъскавина на пластмасата отразяваше лъчите и се обезпокоих, че яркият блясък може да заличи лицата на певците. Затова си поиграх с ъглите, за да се изплъзна на слънцето, и усмихнатите мом-чета с пробити уши и носове отново започнаха да се виждат ясно. После зачаках.

Малко след три следобед чух звънеца. Излязох в коридо-ра и видях една ученическа раница да изкачва стълбите.

Тук съм, извиках.Загубих се, оплака се Сеар. Тази сграда ме обърка.Влезе в апартамента. Изчаках да вдигне диска, но тя се

интересуваше повече от стените и се зае да оценява малкото ми мебели. Погледна леглото и бюрото, после надникна през прозореца. Страхотен изглед, отбеляза саркастично.

Ето ги момчетата, казах и и подадох диска.Супер, усмихна се тя. Ще го пуснем ли?Сиди плеърът ми е на поправка, обясних. Мисля скоро

да си взема друг.Сеар се засмя и хвърли диска на леглото.Какво правим тук тогава?

157

Чай, отвърнах.Чай, усмихна се тя едва-едва.Подканих я да седне; гледаше през прозореца, докато аз

събирах чай от едно чекмедже в кухнята. Захарта ми беше свършила. Извиних се, слязох по стълбите и почуках на вра-тата на пакистанското семейство. Отвори жената, забулвай-ки се наполовина с вратата, надничайки към мен като боли-вудска героиня от прозореца на палат.

Захар, моля? – попитах.Тя кимна, затвори вратата и миг по-късно я отвори без-

мълвно, с малка купичка захар в ръка.Изкачих стълбите с танцови стъпки. В кухнята водата

беше завряла. Тъкмо навреме, помислих си. Точният момент е важен. Предложих чай на Сеар.

Нямам много време, предупреди ме тя и уви пръсти око-ло чашата.

Добре тогава. Правила ли си секс? – попитах я направо.Не. Но съм се целувала с момчета.Те опипват ли те?Малко.Аз не искам да те опипвам. Само да гледам как се до-

косваш.Не знам дали мога да го направя… тук с теб… и да ме

гледаш…Няма да те гледам, уверих я. Може и двамата да се обър-

нем към стената и да се преструваме, че никой от нас не знае какво прави другият.

Сеар стана, отиде в спалнята ми и се пъхна под завив-ките. Аз дръпнах пердето. Бледа светлина огряваше бялата стена. Седнах на стола до леглото. И двамата гледахме към стената, макар че аз успях да зърна как ръката и изчезва под завивките. Настъпи тишина. Обърнах глава и видях, че очи-те и са притворени. Коленете и повдигаха чаршафа като па-латка. Представих си как пръстите и се извиват ритмично и

Рауи ХаджХЛЕБАРКА

роман

ПреводнаПърво издание

Превод от английски: Маргарита Дограмаджян

Редактор: Жени БожиловаОформление: Райчо СтаневКоректор: София Несторова

Формат 60/84/16Печатни коли 16.5

Предпечатна подготовка:Студио Стандарт ЕООД – Пловдив, тел. 032/60 90 50

Печат: Полиграфически комплекс Жанет 45 – Пловдивбул. Ал. Стамболийски № 9, тел. 032/60 90 90

Издателство Жанет 45 ООД – Пловдивбул. Ал. Стамболийски № 9, тел./факс: 032/60 90 60

www.janet45.com

ISBN 978-954-491-799-9