КАЖИ  “ДА”  Част  1  

   

         

Глава  1  

    Беше  слънчево  неделно  февруарско  утро.  Цяла  седмица  валеше  сняг  и  най-­‐накрая  слънцето  беше  изгряло.  Небето  беше  чисто  и  само  студа  не  позволяваше  на  слънцето  да  превърне  преспите  в  течащи  реки.  Сузи  седеше  на  леглото  си  в  студентското  общежитие  и  гледаше   през   прозореца   как   група   деца   правеха   снежен   човек   на   площадката   отвън.  Съквартирантката  й  още  спеше  и  тя  дори  не  си  беше  направила  кафе,  за  да  не  я  събуди.  Просто  гледаше  през  прозореца  и  се  усмихваше.  Не  знаеше  защо.  Може  би  на  слънцето,  което   през   последните   месеци   виждаше   рядко,   може   би   на   децата,   които   тичаха   и   се  замеряха  със  сняг,  може  би  на  небето,  толкова  нежно  синьо.  Синьо  като  очите  й.  

Сузи  въздъхна  тъжно.  Беше  дошла  да  учи  в  София  преди  две  години  и  половина  от  Велико  Търново.  Всички  й  се  чудеха  защо,  имайки  предвид,  че  повечето  софиянци  отиваха  там.  Всъщност  причината  бе  същата  като  тяхната  –  искаше  да  избяга.  Не,  че  имаше  нещо  специфично,   което   я   потискаше   или   да   я   кара   да   се   чувства   зле.   Родителите   й   бяха  прекрасни   хора,   а   тя   беше   самó   дете   и   те   даваха   живота   си   за   нея.   Никога   не   я   бяха  ограничавали,   подкрепяха   я,   обичаха   я.  И   тя   ги   обичаше.  Потискаше   я  може  би   толкова  добре  познатата  атмосфера  в  малкия  град.  Факта,  че  познаваше  почти  всички  и  нищо  ново  не  се  случваше  с  месеци.  Когато  кандидатства  в  София  си  представяше,  че  тук  всеки  ден  носи   нови   преживявания,   че   всяка   нощ   е   изненада,   че   всеки  миг   е   напълнен   с   толкова  много...   Това   разбира   се   оказа  мит.   През   първите  месеци   ходеше   на   всички   купони,   до  които   можеше   да   се   добере,   обиколи   всички   барове   и   дискотеки   в   околността,  забавляваше  се  колкото  можеше.  Но  твърде  бързо  разбра,  че  и  тук  всяка  вечер  беше  едно  и   също.   Срещаше   познати   лица   навсякъде,   а   ако   лицето   беше   различно,   то   думите   и  действията  се  припокриваха.  Омръзна  й   твърде  бързо,  може  би  защото  беше  прекалено  умна,  за  да  падне  в  капана,  заложен  за  всички  студенти  от  провинцията  –  много  купони,  липса   на   отговорност,   липса   на   контрол.   Накрая   задлъжняваха   ужасно,   отпадаха   от  университета  и  се  връщаха  по  домовете  си  с  подвити  опашки.  

Сузи  не  беше  най-­‐амбициозният  човек  на  света,  макар  да  бе  избрала  професията  си  доста  отдавна  –  искаше  да  е  хирург.  Знаеше,  че  е  много  тежко  и  почти  няма  жени  хирурзи,  но   винаги   бе   искала   да   е   лекар   и   да   помага   на   хората.   Може   би   защото   баща   й   беше  зъболекар.  Той  се  бе  опитал  да  я  склони  да  учи  за  дентист,  но  тя  бе  категорична.  Успя  да  се  подготви  толкова  добре,  че  влезе  една  от  първите  в  списъците  на  Медицинска  Академия.  Родителите   й   бяха   ужасно   горди.   Цяло   Велико   Търново   знаеше   за   това.   Беше   добра  студентка,  даже  отлична,  но  не  защото  учеше  постоянно  -­‐  просто  й  се  отдаваше.  От  малка  обичаше   да   чете   и   огромните   учебници   не   я   затрудняваха,   помнеше   лесно   и   обичаше  материята.   Имаше   отличен   успех   и   дори   взимаше   стипендия.   Преди   година   се   беше  преместила   в   семейно   общежитие   и   оттогава   условията   й   на   живот   се   промениха  драстично.   В   предишната   стая   бяха   четири   момичета,   едно   от   които   непрекъснато   се  прибираше  с  гаджето  си  и  общо  взето  Сузи  гледаше  да  не  си  седи  много,  много  вкъщи.  За  щастие   библиотеката   на   факултета   предлагаше   чудесно   убежище.   Преди   около   година  беше  пропушила,  точно  когато  минаваха  патологията.  И  тя  като  всички  не  можа  лесно  да  преодолее  ужасната  миризма  и  гледката  на  разрязаните  тела.  Оттогава  в  библиотеката  не  й  беше  толкова  уютно,  понеже  там  не  се  пушеше.  Но  тогава  намери  прекрасно  кафенце,  

където   можеше   да   седне   с   лаптопа   си   (за   който   беше   спестила   пари   и   сама   си   беше  купила)   и   да   чете.   Откакто   се   беше   преместила   тук   можеше   спокойно   да   учи   и   вкъщи,  подреди   стаята   си   така,   че   да   се   чувства   добре,   дори   лятото   пребоядисаха   стените.  Съквартирантката  й  беше  добро  момиче,  учеше  за  фармацевт.  И  тя  беше  трета   година  и  общо  взето  през  цялото  време  нещо  четеше.  Беше  имала  няколко  приятеля,  но  никога  не  й  ги  натрапваше.  Просто  после  й  плачеше  на  рамото,  което  на  Сузи  дори  и  беше  приятно.    

Като  цяло  животът  й  вървеше  като  по  добре  отъпкана  пътека.  Не  работеше,  понеже  така  и  не  успя  да  съвмести  сервитьорството  с  огромното  количество  занятия,  които  имаше.  Но  стипендията  й  беше  добра,  винаги  стажуваше  където  имаше  възможност  и  участваше  във  всички  видове  изследвания,  които  съществуваха.  Така  успяваше  да  събере  достатъчно  пари,   за  да  живее  нормално  и   с  малко  помощ  от  родителите   си  не  изпитваше  нужда  от  нищо.  Вярно,  че  живееше  доста  скромно  и  като  цяло  отдавна  бе  престанала  да  се  мотае  по  заведенията,   заради   което   колегите   й   я   смятаха   за   малко   задръстена,   но   толкова   й  позволяваха  възможностите.  А  и  след  първоначалното  разочарование  от  нощния  живот  в  София  се  научи  да  се  радва  на  малките  неща.  На  слънцето,  което  светеше  точно  в  нейния  прозорец,  на  самотните  разходки  в  Борисовата  градина  ранна  пролет,  когато  вятърът  още  беше  студен,  а  дърветата  се    покриваха  с  листа,  на  спокойствието  в  малкото  кафе  на  ъгъла.  И  сега  се  взираше  в  синьото  небе,  усмихваше  се.  Синьо,  като  нейните  очи.  

Сузи   беше   разбрала,   че   харесва   момичета   рано,   на   около   петнадесет   години.  Просто   се   влюби   в   най-­‐добрата   си   приятелка.   Тогава   всичко   изглеждаше   толкова  романтично   и   възвишено.   Любовта   й   беше   несподелена,   но   тя   се   научи   да   се   радва   на  всяка  минута,  прекарана  с  любимото  момиче.  Марина  реагира  спокойно  на  признанията  на   Сузи   и   не   се   отдръпна,   просто   й   обясни,   че   не   изпитва   подобни   чувства.   Не   разби  сърцето   й,   просто   не   сподели   любовта.   И   досега   бяха   най-­‐добри   приятелки,   чуваха   се  почти  всеки  ден,  споделяха  всичко.  Или  почти  всичко.  

Каза  на  майка  си,  когато  беше  на  шестнадесет  и  жената  го  прие  съвсем  спокойно.  Не  я  упрекна,  не  изпадна  в  истерия,  не  се  опита  да  я  разубеди.  Просто  й  каза,  че  я  обича  такава,   каквато   е.   Изобщо   не   беше   преживяла   всички   онези   ужасни   страдания   около  осъзнаването  си,  които  даваха  по  филмите  или  четеше  по  форумите.  Затова  и  се  приемаше  спокойно  такава,  каквато  е.  Не  парадираше  с   това,  не  си  беше  отрязала  косата,  не  беше  сменила  гардероба  си.  Просто  харесваше  момичета.  Това  не  я  правеше  различна  от  всички  останали.  Не  променяше  светогледа  й,  не  й  пречеше  да  има  приятели  или  да  иска   това,  което  и  всички  останали.  Не  приличаше  на  приятелките  си  с  такава  ориентация.  Повечето  закачаха  табелата  на  челото  си  и  се  сърдеха,  когато  някой  не  успява  да  я  разчете.  В  цялото  им   поведение   личеше   обидата   от   факта,   че   са   отхвърлени,   че   са   различни,   че   не   се  вписват.   А   истината   беше,   че   не   искаха   да   се   впишат.   Тази   антигонна   позиция   й   се  струваше  малко  странна  и  може  би  заради  това  и  не  излизаше  много  с  тях.  А  и  във  Велико  Търново  групата  беше  малка  и  всички  се  познаваха.  Излизаха  една  с  друга,  разменяха  си  момичетата,   обсъждаха   се,   клюкарстваха.   Това  не   се   вписваше  в  представите  на  Сузи   за  нормални   отношения   и   като   цяло   странеше   от   тях,   докато   не   се   появи   момичето   с  небесните  очи.    

Никога  нямаше  да  забрави  първата  им  среща.  Беше  канена  на  рожден  ден  на  нейна  приятелка   от   компанията   и   не   можеше   да   откаже,   въпреки   че   въобще   не   й   се   ходеше.  Беше  май  месец,  точно  преди  последните  класни  в  единадесети  клас.  Трябваше  да  учи,  а  и  

летният   грип   се  опитваше  да   я   повали  много   упорито.   Купонът  щеше  да   се  осъществи   в  едно   местно   рок   заведение,   където   обичайно   се   събираха.   Очертаваше   се   поредната  предвидима  вечер  –  много  алкохол,  танци  на  полупияни  момичета,  вечно  заети  от  някоя  двойка  тоалетни.  Определено  не  се  покриваше  с  представите  й  за  приятно  прекарване,  но  просто   не   можеше   да   не   отиде.   Беше   купила   вече   подарък   и   стоеше   пред   огледалото,  опитвайки  се  да  прикрие  червенината  на  носа  си.  Твърдо  решена  да  остане  само  час,  за  да  се   отчете,   че   е   била,   Сузи   тръгна   по   главната улица,   по   посока   на   заведението.   Докато  вървеше,  забила  нос  в  земята  усети,  че  някой  я  наблюдава.  Вдигна  поглед  и  на  отсрещния  тротоар  видя  момиче  с  много  къса  светла  коса  на  иглички  и  небесно  сини  очи.  За  секунда  земята  спря  да  се  върти,  стоеше  и  я  гледаше  втренчено.  Момичето  отмести  поглед  и  Сузи  продължи  пътя  си.  Нещо  в  стомаха  й  се  беше  свило.    

Рожденият   ден   минаваше   според   предвиденото.   Бира   се   лееше   като   из   ведро,  всички  поздравяваха  рожденичката  за  осемнайсетия  рожден  ден.  Дойде  ред  и  на  Сузи  и  тя  бързо  извърши  всички  необходими  ритуали.  Тъкмо  мислеше,  че  е  подходящо  време  да  се   измъкне,   когато   някой   я   докосна   внимателно   по   рамото.   Тя   се   обърна   и   там   стоеше  момичето  със  сините  очи.  

- Здравей,  казвам  се  Ани  –  подаде  ръка  на  Сузи.  - Аз  съм  Сузи,  приятно  ми  е.  - Видях   те   на   главната,   не   предполагах,   че   идваш   насам   –   Ани   се   усмихваше   –  

Искаш  ли  да  танцуваме,  обожавам  тази  песен.    

Преди  да  се  усети  Сузи  вече  танцуваше  на  красива  балада  с  Ани.  Тя  я  гледаше  право  в   очите,   без   да   откъсне   поглед,   а   Сузи   усещаше   как   потъва   в   небесните   й   очи.   Песента  свърши   и   точно   когато   Сузи   тръгна   да   се   отдръпва,   Ани   я   целуна.   Сузи   искаше   да   спре,  защото  това  беше  прекалено  неочаквано,  а  и  познаваше  това  момиче  от  няколко  минути,  но  целувката  беше  толкова  нежна  и  мека,  устните  й  сами  отговаряха  на  желанието...    

След   тази   вечер   бяха   неразделни.   Ани   беше   студентка   първи   курс   във   Велико  Търново.  Беше  от  Бургас  и  когато  свърши  сесията,   си  замина  за  вкъщи.  Пишеха  си  всеки  ден  и  Сузи  дори  успя  да  убеди  родителите  си  да  й  отиде  за  цял  месец  на  гости.  Това  беше  най-­‐прекрасния   период   в   живота   й.   Разхождаха   се   покрай  морето,   държаха   се   за   ръце,  говореха  по  цял  ден,  а  по  цяла  нощ  се  любеха.  Целият  свят  беше  изчезнал.    

Дойде   септември   и   Сузи   с   неохота   се   върна   в   Търново.   Оставаше   цял   месец   до  занятията   на   Ани   и   те   продължаваха   да   си   пишат   всеки   ден.   Дойде   октомври   и   Ани  пристигна.  Срещата  беше  невероятна.  Всичко  вървеше  чудесно.  Прекарваха  всяка  секунда  заедно,   дори   учеха   заедно   –   Ани   за   изпитите,   Сузи   за   кандидат-­‐студентските   изпити.  Смееха,  веселяха  се,  плачеха,  обичаха  се.  Всички  ги  гледаха  със  завист,  толкова  щастливи  бяха.  Дори  родителите  на  Сузи  я  приемаха  добре,  често  оставаше  на  вечеря,  че  понякога  и  до  сутринта.    

Времето  се  изнизваше  бързо  и  дойде  Нова  Година.  Ани  трябваше  да  се  прибере  в  Бургас,   а  Сузи  не  можеше  да  отиде   с  нея.  Имаше  семинар  по   химия  и  не  можеше  да   го  пропусне.  Когато  Ани  се  върна  в  Търново,  изглеждаше  толкова  различна.  Каза,  че  трябва  да  говорят  и  й  обясни,  че  на  Нова  Година  се  беше  запознала  с  някакво  момиче,  по-­‐голяма  от  нея.  И  беше  влюбена  в  нея.  Към  Сузи  не  изпитваше  вече  нищо  и  искаше  да  е  честна  и  да  й   каже,   вместо   да   залъгва   и   себе   си   и   нея.   Сузи   каза,   че   я   разбира   и   й   благодари   за  

искреността.  Прибра  се  в  къщи  и  плака  с  дни.  Не  отиде  на  училище,  не  излизаше,  само  седеше  и  слушаше  музика  в  стаята  си,  а  сълзите  се  стичаха  по  лицето  й.  Беше  повярвала,  че  Ани   е   онази,   единствената,   с   която   ще   прекара   живота   си.   Та   те   толкова   добре   се  разбираха,   нямаше   нужда   от   думи.   Всичко   вървеше   прекрасно.   Не   се   бяха   карали,  изглаждаха  разногласията  си  с  прегръдка,  никога  с  нищо  не  се  бяха  наранили.  Досега.    

След   раздялата   Сузи   помръкна   и   се   вглъби   в   себе   си.   Не   можеше   да   спре   да   се  обвинява,  че  не  успя  да  задържи  любовта  си.  Упрекваше  се,  че  не  е  достатъчно  добра,  че  не   е   достатъчно   красива.   Научи   всичко   за   приятелката   на   Ани.  Мария,   така   се   казваше.  Беше  четвърти  курс  право.  Умна,  красива,  забавна.  Всички  я  обичаха.  Сузи  не  можеше  да  се   състезава   с   нея.   Тогава   реши   да   кандидатства   в   София.   И   преди   беше   мислила   по  въпроса,  все  пак  Медицинска  Академия  беше  най-­‐доброто  училище  за  медици  в  страната,  но  нямаше  желание  да  напуска  родителите  си  и  да  се  хвърли  в  лудницата  на  столицата.  Сега   вече  искаше  да   се  махне   от   този  малък   град,   където   всички   се   познаваха   и   където  срещаше  Ани  и  Мария,   хванати   за  ръка,  щастливи,   почти  всеки  ден.   Хвърли  всичките   си  усилия  в  уроците  и  влезе.  Сега  седеше  на  леглото  си  и  гледаше  синьото  небе.  Синьо,  като  очите  й.  

 Глава  2  

 Таня  почти  тичаше  по  паркинга  към  колата  си.  Минаваше  шест  и  половина  в  петък  

вечер  и  плановете  й  включваха  нощно  каране  на  ски  в  Пампорово.  Приятелите  й  вече  се  бяха  обадили,  че  са  там  и  пистата  е  в  перфектно  състояние.  Нямаше  търпение  да  се  спусне  по   склона   и   да   усети   вятъра   в   лицето   си.   Ако   не   спираше   след   три   часа   щеше   да   е   на  пистата.  Само  да  се  измъкнеше  от  задръстването  в  София...  

Таня  работеше  в  счетоводната  фирма  от  почти  три  години.  Харесваше  работата  си,  но  това,  което  истински  обичаше  бяха  ските  и  мотора  й.  През  лятото  обикаляше  страната  на  две  гуми,  а  зимата  се  спускаше  по  пистите.  Ските  й  бяха  сравнително  нова  страст.  Преди  пет   години,   докато   се   оплакваше   на   колежка   от   университета,   че   цяла   зима  ще   скучае,  понеже  не  може  да  кара,  тя  й  предложи  да  се  научи  да  кара  ски.  Така  зимите  няма  да  са  й  скучни.  В  началото  не  вярваше,  че  ще  й  хареса  и  че  ще  успее  да  се  научи,  но  ето  че  вече  беше   достатъчно   сигурна   в   уменията   си,   за   да   кара   сама   нощем   и   това   успяваше   да   й  вдигне  адреналина.  Обичаше  да  живее  истински,  усещайки  всяка  секунда,  възползвайки  се  от  всеки  миг.  Поемаше  рискове  и  не  се  страхуваше  да  изгуби.    

Преди  шест  години,  когато  записа  в  УНСС  Счетоводство  и  Контрол,  всичките  й  мечти  за  интригуваща  работа  се  изпариха.  Не  че  знаеше  какво  иска  да  работи,  това  беше  и  най-­‐големият  проблем.  Просто  трябваше  да  вземе  образование,  което  да  й  позволи  да  живее  добре.  Сега  не  съжаляваше  за  нищо.  След  няколко  месеца  щеше  да  защити  магистърската  си  степен  и  се  очакваше  в  работата  да  я  повишат  до  експерт-­‐счетоводител.  Определено  не  беше  вълнуващо,  но  работеше  по  осем  девет  часа  на  ден,  рядко  й  се  налагаше  да  работи  през  уикенда  и  изкарваше  достатъчно  пари,  за  да  си  позволи  да  се  радва  на  живота.    

Миналата   пролет   си   купи   две   годишна   Хонда   ЦБ   на   изключително   добра   цена   и  сега   нямаше   търпение  да  дойде  началото  на   април,   за  да  й   се   порадва.  Миналия   сезон  обиколи   надлъж   и   нашир   страната   и   затова   лято   планираше   да   пътува   в   чужбина.   Не  знаеше  къде,  не  беше  важно.  Щеше  да  го  реши  в  последния  момент,  както  винаги.    

Летеше  по  магистралата  и   слушаше  любимия   си  диск.  Не  обичаше  много  да   кара  кола,   но   когато   й   се   налагаше,   гледаше   да   й   е   максимално   комфортно.   Още   стотина  километра  и  пистата  бе  пред  нея.  Всички  я  чакаха  с  нетърпение,  тъй  като  беше  душата  на  компанията.   Не   можеше   да   има   купон   без   нея,   не   пропускаше   нито   едно   събиране   и  можеше   да   превърне   погребение   в   сватба.   Може   би   именно   заради   купонджийския   й  нрав  много  хора  се  заблуждаваха,  че  е  повърхностна.  Всъщност  това  й  даваше  предимство  и   отдавна   бе   спряла   д�   се   сърди.   За   колкото   по-­‐безопасна   я   мислеха   хората,   толкова  повече  се  разкриваха  пред  нея,  толкова  по-­‐близко  можеше  да  се  добере  до  сърцата  им.    

Таня   не   беше   единак,   както   повечето   толкова   екстравагантни   хора   имаше   много  приятели  и  още  повече  познати.  Не  обичаше  да  е  сама,  не  защото  не  се  чувстваше  добре,  а  защото   бе   по-­‐весело   в   компания.   Всяко   от   хобитата   й   беше   споделено   с   някого.  Приятелите   я   обичаха   и   знаеха,   че   могат   да   разчитат   на   нея   по   всяко   време   за   всичко.  Единственото   действително   хаотично   нещо   в   живота   й   бяха   връзките.   Беше   почти   на  двадесет   и   шест   години   и   нямаше   никой   в   живота   си.   Най-­‐дълго   продължилите   й  взаимоотношения   бяха   около   два-­‐три   месеца.   Както   казваше   неин   добър   приятел   –  обичай  мотора,  жената  отзад  можеш  да  смениш  по  всяко  време.  Тези  думи  й  бяха  станали  като  мото  и  така  и  не  си  позволи  да  съжалява  за  загубата  на  някой.  

Приятелите  й  не  я  разбираха.  Тя  бе  умна,  интересна,  с  хубава  работа,  изключително  забавна   и   всичко   друго,   но   не   и   затворена   личност.   Нямаше   как   да   не   я   харесаш,   Таня  излъчваше  толкова  жизненост  и  любов  към  всичко,  че  понякога  енергичността  й  можеше  да  дойде  в  повече.  Беше  чудесна  партия,  без  съмнение.  И  опитът  показваше,  че  може  да  има   почти   всяка  жена,   която   поиска.   Но   тя   сякаш   не   искаше   да   задържи   никого   твърде  дълго   до   себе   си.   Не   разбиваше   сърца,   просто   никога   не   даваше   обещания   и   един  прекрасен  ден  просто   си   тръгваше.   С   повечето  момичета  оставаха  добри  приятели,   така  стана   и   кума   преди   година.   Но   като   цяло   тази   тенденция   караше   най-­‐близките   й   да   се  тревожат.   Никой   не   знаеше   защо   е   такава,   пазеше  миналото   си   в   дълбока   тайна.   Почти  всичките   й   приятели   я   познаваха   от   около   пет-­‐шест   години,   а   тези   единици,   с   които  дружеше  от  по-­‐рано,  мълчаха  като  риби.  Имаше  мит,  който  се  предаваше  от  уста  на  уста,  че  някога  е  била  зарязана  от  първата  си  любов  и  оттогава  не  иска  сериозни  отношения  с  никого.   Но   хората,   които   я   познаваха   достатъчно   добре   знаеха,   че   тя   не   би   се   трогнала  толкова  силно  от  подобна  ситуация,  още  по-­‐малко  това  да  повлияе  на  целия  й  живот.  

Таня  отби  от  главния  път  и  намали  скоростта,  понеже  пътят  бе  хлъзгав  и  имаше  лека  мъгла.  Дискът  се  въртеше  вече  за  трети  път,  но  тя  не  го  сменяше.  Видя  стопове  и  светеща  фигура   пред   нея,   намали   и   видя   палка.   Полицаи.  Отби   и   зачака   ниския,   леко   кръгличък  чичо  да  се  доближи  до  нея.  

- Добър  вечер,  офицер  Георгиев.  Документи  за  проверка.  –  издекламира  ниското  човече.  

- Да,   заповядайте   –   Таня     подаде   портмоне   с   всички   документи   –   Има   ли  проблем?  

- Не,   рутинна   проверка,   госпожо.   Изчакайте   момент   –   мразеше   да   я   наричат  госпожо,  чувстваше  се  стара.  

- Да,  тук  съм  –  все  едно  можеше  някъде  да  потегли.  Ядоса  се,  защото  й  оставаха  още   петнадесетина   километра,   а   полицаите   я   бавеха.   Вече   можеше   да   усети  миризмата  на  снега...  

- Заповядайте,  госпожо.  Лек  път!  –  ниското  човече  се  беше  върнало.  - Благодаря  –  Таня  запали  и  продължи  пътя  си.  

   Прибирайки   отвореното   портмоне,   погледът   й   се   спря   на   снимката   на   едно  

момиче.  Усмихна  се.  Момичето  на  снимката  трябваше  да  е  на  около  седемнадесет  години,  с   руса   дълга   коса,   кафяви   очи   и   чаровна   усмивка.   Тя   беше   нейната   така   силно   пазена  тайна.   Вероника.   Запознаха   се,   когато   Таня   беше   на   седемнадесет   години.   Появи   се   в  класа   й   в   гимназията,   прехвърлена   от   математическата   гимназия   в   Пловдив.   Мило  момиче,   затворено,   дори   срамежливо.   Седна  на   чина  до   Таня  и   от   този  момент   станаха  най-­‐добрите  приятелки.  Или  поне  за  всички  останали  беше  така.  Беше  като  любов  от  пръв  поглед,   все   още   по   детски   чиста,   лишена   от   пресметливостта   и   лицемерието   на  възрастните.   Вероника   живееше   с   родителите   си   далече   от   училище   и   затова   те   й  разрешаваха   често  да  преспива   у   Таня,   която  беше  на  десетина  минути  пеша.  А  и   какво  лошо   има   момичетата   да   са   приятелки   и   да   си   помагат   в   ученето...   Две   години   бяха  неразделни,   пазеха   любовта   си   от   завистливи   и   укорителни   погледи,   никой   не   знаеше  тайната  им  и  те  не  искаха  никой  да  се  меси.  Един  ден  Вероника  каза,  че  трябва  да  ходи  на  лекар  и  няма  да  могат  да  се  видят.  По  принцип  беше  болнава,  виеше  й  се  свят,  ако  не  се  хранеше  добре,  често  повръщаше,  беше  много  слаба  и  Таня  си  обясняваше  проблемите  й  с  това.  Три  дни  след  това  Вероника  не  се  обади,  не  дойде  на  училище,  не  отговаряше  на  смс-­‐ите.  Таня  имаше  чувството,  че  умира.  Сърцето  я  болеше,  не  можеше  да  спи,  да  яде.  Не  знаеше  дали  да   се   ядосва   или  да   се   притеснява...   На   четвъртия   ден   Вероника  дойде   на  училище  и  помоли  Таня  да  не  я  пита  за  нищо.  Обеща,  че  след  часовете  ще  отидат  у  тях  и  ще  й  разкаже  всичко.  Оказа  се,  че  е  болна  от  левкемия.  Последен  стадий.  Именно  понеже  винаги  е  била  болнава,  никой  не  бе  забелязал  симптомите.  Нямаше  какво  да  се  направи.  Тя   умираше.   Тази   нощ   Таня   не   мигна,   лежеше   и   държеше   Вероника   в   обятията   си.   Не  искаше  да  загуби  нито  миг  от  времето,  което  им  оставаше.  

Не  след  дълго  Вероника  влезе  в  болница.  Болките  започнаха  и  трябваше  да  е  под  постоянно  наблюдение.  Таня  ходеше  всеки  ден  и  понякога  оставаше  да  преспи.  Четеше  й,  носеше  й  любимите  й  дискове,  решеше  косата  й,  държеше  я  за  ръка...  Вероника  я  молеше  да  й  сподели  мечтите  си,  но  в  тях  неизменно  присъстваше  и  тя  и  за  Таня  това  бе  прекалено  болезнено.  Остана  до  нея  до  края,  докато  не  се  превърна  в  бледо  подобие  на  красивото  момиче   от   снимката.   Родителите   на   Вероника,   а   и   майка   й   я   умоляваха   да   не   стои   в  болницата   всеки  ден,   но   тя   не  искаше  да   тръгне.  Не  можеше  да   я   остави,   не  искаше  да  повярва,   че   един   ден   няма   да   я   има.   Една   вечер   Вероника   я   накара   да   обещае,   че   ще  изживее  всеки  миг  от  живота  си  така,  все  едно  е  последен  и  всеки  ден  ще  прави  поне  едно  нещо,   което   да   я   прави   щастлива.   На   следващия   ден   почина.   Таня   все   още   беше   на  училище,   когато   майката   на   Вероника   й   се   обади.   Не   помнеше   как   е   стигнала   до  болницата,   но   явно   беше   тичала,   защото   когато   влезе   от   нея   течеше   вода.  Не   успя   да   я  види,  преди  да  я  отнесат  в  хладилните  камери.  На  погребението  отиде  с  майка  си.  Нямаше  да   издържи   иначе.   Всички   се   възхищаваха   на   преданата   приятелка,   която   така  самоотвержено  бе  посветила  последните  пет  месеца  на  Вероника.  Никой  не  знаеше,  че  не  приятелка  бе  загубила  Таня.  Тя  загуби  любовта  на  живота  си.  

Следващите   шест   месеца   всяка   неделя   Таня   ходеше   на   гроба   й   в   Пловдив.  Пътуваше   с   часове,   само   за  да  поседи  няколко  минути  до  надгробната  плоча,   да  остави  

два  карамфила  –  червен  и  бял  и  да  й  каже,  че  я  обича.  Една  вечер,  когато  се  прибра,  майка  й  седеше  в  кухнята  със  студената  вечеря.  Таня  мълчаливо  седна  да  яде.  Оставаха  няколко  седмици  до  края  на  учебната   година,  а  след  месец  бяха  и  кандидатстудентските  изпити.  Таня   не   мислеше   за   това,   единственото,   което   я   интересуваше   беше   онази   надгробна  плоча  на  сто  и  петдесет  километра  от  тук.  Само  това  й  бе  останало  от  Вероника.  Тази  вечер  майка  й  й   каза,   че   знае   защо   толкова   страда  по  Вероника  и   че  наистина   съжалява,   че   е  загубила  човека,  когото  обича.  Каза  й,  че  тя  надали  би  искала  Таня  да  продължи  живота  си  по   този   начин   и   че   не   трябва   да   се   съсипва   така.   Момичето   дори   не   се   порази   от  признанието   на   майка   й,   емоциите   отдавна   бяха   изчезнали   от   душата   й,   сякаш   вместо  сърце  имаше  кухина,  в  която  не  можеше  да  се  роди  нищо.  Просто  стоеше  и  слушаше  без  да  разбира,   без  да   усеща.  На   сутринта   се   събуди   с   една  единствена  мисъл  в   главата   си:  „Обещай,  че  ще  изживееш  всеки  миг,  все  едно  е  последен.  Обещай  ми,  че  всеки  ден  ще  правиш  по  нещо,  което  да  те  кара  да  се  усмихнеш.  Обещай  ми!”  “Обещавам!”.  

 Глава  3  

 Сузи   стоеше   пред   кабината   на   проф.   Киряков,   заедно   със   състудентите   си,  

очаквайки  да  изнесат  списъка  с  оценките.  Това  беше  последният  изпит,  от  който  зависеше  дали  ще  може  да  избере  специалността,  която  иска.  Всички  други  беше  взела  с  отличен,  но   за   този   се   колебаеше.   Материята   беше   тежка,   а   и   в   деня   на   изпита   не   беше  концентрирана  достатъчно.  

- Ей,  маци,  какво  си  се  втренчила  във  вратата?  Няма  да  излязат  по-­‐бързо,  ако  ги  стреснеш  с  поглед  –  беше  Кристина,  нейна  колежка  и  близка  приятелка.  

- Ми  де  да  знам,  може  и  да  помогне  –  пошегува  се  Сузи  и  я  прегърна  –  Как  си?  Мина  ли  грипа?  

- Вече  съм  добре,  но  преди  два  дни  ми  се  искаше  да  умра.  Не  бях  се  чувствала  толкова  зле  от  години  –  Кристина  направи  кисела  физиономия  –  Но  днес  смятам  да  купонясвам.  

- По  какъв  повод?  - Как  по  какъв?  Това  е  последният  изпит!  –  Кристина  се  усмихна.  - Да,  но  още  не  знаем  как  сме  го  взели.  - Както  и  да  е,  няма  да  пропусна  купона.  В  бара  на  Калоян  ще  има  готина  група,  

която  ще  свири  и  съм  се  разбрала  с  приятели  да  ходим.  Защо  не  дойдеш  с  нас?  - Не  знам,  не  ми  с  ходи  сякаш  –  Напоследък  Сузи  предпочиташе  да  си  седи  у  дома  

и  да  чете.  - Виж  сега,  дай  да  направим  така,  ако  си  взела  изпита  с  отличен  –  идваш.  Ако  не,  

те  оставям  на  мира.  Но  имай  предвид,  че  това  е  третият  пореден  път,  в  който  ми  отказваш  –  очите  на  Кристина  светеха  лукаво.  

- Не  искам  да  ти  отказвам,  просто  не  съм  в  настроение.  –  Сузи  не  искаше  да  бъде  груба,  но  много  мразеше  да  я  изнудват  така.  

- И  няма  да  бъдеш,  ако  не  се  измъкнеш  от  проклетата  стая.  Кога  за  последен  път  си  танцувала?  

- Не  знам,  не  помня.  –  Сузи  много  добре  помнеше,  но  не  искаше  да  признае,  че  е  било  преди  месец  и  половина.  –  А,  ето  ги  списъците.  

- Няма  да  се  отървеш  толкова  лесно  –  засмя  се  Кристина  и  двете  се  приближиха  към  таблото.  –  Я,  петица.  Повече,  отколкото  се  надявах!  –  сияеше  тя.  

- Дам,  аз  имам...-­‐  Сузи  не  успя  да  види  името  си  първоначално  –  А,  ето  ме.  Пет  и  петдесет.  Слава  Богу,  опасявах  се,  че  няма  да  съм  се  справила  добре.  

- Гаден  зубър  –  сръчка  я  Кристина.  - Знаеш,  че  е  важно  за  мен  –  усмихна  се  Сузи  –  няма  смисъл  да  уча,  ако  няма  да  е  

това,  което  искам.  - Да,  знам,  маци.  Но  нали  знаеш  какво  значи  това  –  двете  вече  се  бяха  измъкнали  

от   тълпата   и   вървяха   по   коридорите.   Кристина   я   прихвана   през   кръста   и  заговорнически  и  прошепна  на  ушенце  –  Довечера  си  с  мен  на  клуб.  

- Хахахаха  –  Разсмя  се  Сузи  –  Добре,  идвам.  Доволна  ли  си?    

Двете  момичета  излязоха  от  факултета  и  седнаха  в  любимото  си  кафе.  Не  се  бяха  виждали  от  седмица  и  имаха  много  за  какво  да  си  говорят.  В  компанията  на  Криси  Сузана  се   чувстваше   добре.  Можеше   да   се   отпусне   и   нямаше   нужда   да   внимава   какво   говори.  Криси   също   беше   гей   и   дори   в   първи   курс   имаха   нещо   като   задявка,   но   не   стигна   до  никъде.  Останаха  близки  приятелки  и   това  беше  по-­‐важно  в   случая.   Сузи  нямаше  много  приятели   в   София.   И   в   Търново   нямаше.   Беше   по-­‐скоро   единак   и   трудно   успяваше   да  завърже   близки   отношения   с   някого.   Не,   че   не   се   доверяваше,   просто   рядко   срещаше  човек,  с  който  да  имат  общи  теми.  Колкото  и  да  не  искаше  да  си  го  признае,  беше  чудак.  Учеше  много,  не  се  заглеждаше  по  младите  доктори,  които  им  преподаваха,  не  слушаше  чалга.   Това   само   по   себе   си   я   правеше   различна   от   повечето   й   колеги.   А   покрай  ангажиментите   си   нямаше   възможност   да   се   запознае   с   много   нови   хора.   Точно   затова  Кристина  се  опитваше  да  я  измъкне  от  къщи  при  всеки  удобен  случай.  За  разлика  от  Сузи  тя  беше  много  открита  и  комуникативна,  винаги  вървеше  в  комплект   с  още  поне   трима-­‐  четирима   и   като   цяло,   през   повечето   време   се   забавляваше,   вместо   да   учи.   Нямаше  толкова  големи  амбиции,  искаше  да  завърши  и  да  стане  педиатър.  Обичаше  деца  и  винаги  беше   искала   да   се   работи   нещо,   свързано   с   тях.   Дори   бе   мислила   да   стане   начална  учителка,   но   родителите   й   я   бяха   разубедили.   Беше   от   София   и   познаваше   повечето  интересни  места,  което  я  правеше  приятен  партньор  за  разпускане.  Винаги  знаеше  къде  да  заведе  Сузи,  за  да  се  почувства  по-­‐добре.    

Разговорът  вървеше  непринудено,  както  винаги,  докато  телефонният  звън  от  джоба  на   Кристина   не   ги   накара   да   подскочат.   Защо   винаги   си   слагаше   мелодия,   която   да  предизвика  инфаркт  на  миокарда!  

- Ало,   да.   Да,   взех   го,   с   петица.   Ми   не   знам   още.   Концертът   започва   от  единадесет,  но  мисля,  да  се  занесем  към  десет.  ...  Не,  няма  смисъл,  дай  направо  да  се  разберем  с  теб  и  после  ще  звънна  на  останалите.  Девет  и  половина  е  рано,  тъкмо   ще   са   отворили   и   барманката   пак   ще   ме   гледа   лошо.   Да.   Добре.  Разбрахме  се.  До  довечера!  

Кристина  затвори  телефона.  - Така,  плановете  са  следните.  В  десет  в  бара  на  Калин.  Знаеш  къде  е?  - Да,  знам.  Но  десет  ми  е  рано.  

- Рано?  –  Кристина  я  погледна  учудено,  докато  неуспешно  се  опитваше  да  запали  цигара.  

- В  седем  имам  консултация  с  доц.  Иванова.  Няма  да  свършим  преди  девет.  - Да   свършите,   а   –  Кристина  ехидно   се   усмихваше.  Доц.  Иванова  беше  млада  и  

изключително   красива,   неомъжена   и   доколкото   се   знаеше   без   сериозен  приятел   или   приятелка.   Целият   университет   беше   лапнал   по   нея,   но   тя   се  пазеше   изключително   много   някой   да   не   развали   репутацията   й.   Подобно  поведение  естествено  предизвикваше  още  повече  клюки.  

- Ох,  и  ти  си  една...  Да,  да  свършим  с  консултацията  за  статията  ми  във  френския  вестник.   –   Сузи   се   наведе   напред   и   с   престорено   заговорнически   глас   каза   –  Трябват  ни  най-­‐малко  два  часа,  за  да  свършим  заедно.  

- Хахахаха  –  Криси  изпадна  в  неудържим  смях.    - Така  че  аз  сигурно  ще  се  появя  към  десет  и  половина,  за  да  мога  да  се  прибера  и  

да   се   приведа   в   що-­‐годе   приличен   вид.   Няма   да   те   излагам,   я!   –   Сузи  продължаваше  да  шепти.  

- Добре,  добре,  аз  ще  съм  там.    - А  колко  хора  ще  сме?  Компанията...  - Още   не   знам,   уговорката   е   с   поне   десетина,   но   нали   знаеш,   че   в   последния  

момент  половината  ще  се  откажат.  Най-­‐важният  човек  обаче  току-­‐що  се  обади,  че  ще  дойде  –  погледът  на  Криси  отново  придоби  онзи  шпионски  оттенък.  

- И  кой  е  този  специален  човек?  - Помниш  ли   Виолета,   сестрата   на   Калоян?   –   Сузи   кимна   утвърдително  и   Криси  

продължи  –  Това  е  нейна  колежка  от  работата.  Теди  -­‐  голяма  сладурана.  - Нещо  по-­‐специално  ли  надушвам?  - Не  знам  все  още.  Виждали  сме  се  няколко  пъти,  но  нищо  повече.  Ще  доведе  и  

някаква  приятелка  и  не  съм  сигурна,  че  не  е  нейната.  Не  сме  имали  възможност  да  говорим  за  такива  неща.  

- Но  ти  определено  я  харесваш?  Бузите  на  Кристина  почервеняха.  

- Угу,  мисля,   че   съм  хлътнала.  Но  не  искам  да  прибързвам.  След  последния  път  ще  внимавам  много.  

 Криси  се  натъжи.    

Преди   няколко   месеца   се   беше   запознала   с   момиче,   в   което   се   влюби   до   уши.  Започнаха  бурна  и  страстна  връзка  и  след  няколко  седмици  тя  й  съобщи,  че  е  сгодена  и  след  няколко  месеца  се  омъжва.  Кристина  изпадна  в  депресия  за  няколко  седмици  и  от  тогава  гледаше  да  избира  партньорите  си  много  по-­‐внимателно.    

- Само  внимавай  горчивият  опит  да  не  те  направи  недоверчива  и  да  не  попречи  да  разпознаеш  истинските  неща  –  Сузи  нежно  погали  Криси  по  ръката.  

- Както  е  станало  при  теб  –  Криси  я  погледна  право  в  очите  и  без  да  мига  добави  –  Нали  знаеш,  че  те  обичам  и  винаги  ще  съм  тук.  

- Да,  мила,  знам.  И  ако  искаш  ми  вярвай,  но  това  ме  прави  щастлива  –  тъжно  се  усмихна  Сузи.  Не  искаше  да  зачеква  темата  за  Ани.    

 

Понякога   съжаляваше,   че   се   е   разкрила   пред   Кристина.   Не,   че   тя   щеше   да   се  възползва  от  това,  просто  не  обичаше  да  е  прочетена  книга  за  хората.  А  и  в  действителност  отдавна  беше  преодоляла  мъката  от  раздялата  им.  Спомняше  си  за  нея  повече  с  топлина,  отколкото   с   болка.   Беше   сама,   защото   не   беше   намерила   човека,   а   не   защото   се  страхуваше  от  нещо.  Но  както  казваше  Криси,  не  се  и  стараеше  особено  и  да   го  намери.  Просто  наивно  вярваше,  че  любовта  ще  дойде  сама  и  един  ден,  когато  отвори  вратата,  там  ще  стои  тя,  единствената,  любимата.  Детето  в  Сузи  все  още  не  беше  пораснало.  

 ***  

 - Казвайте   вече   новината,   че   не   мога   да   издържам   повече   –   Таня   пиеше   кафе,  

заедно   с   Недялкови   във   фоайето   на   заведението.   Те   бяха   нейни   приятели   от  години  и  наскоро  се  бяха  оженили.    

- Хахаха,  ей,  любопитке,  –  подхвана  я  Люси  –  не  можеш  две  секунди  да  почакаш.  - Вчера,   докато   карахме,   нищо   не   казах,   нали?   Бях   добра   и   дори   си   легнахме  

рано.  Вече  прекалявате  –  Таня  се  преструваше  на  ядосана.  - Добре,   добре,   Люси,   ти   ли   ще   й   кажеш?   –   Светльо   нежно   хвана   жена   си   за  

ръката.  Тя  кимна  утвърдително.  - Бременна  съм.  В  третия  месец.  Ще  си  имаме  бебе.  

 Таня  няколко  секунди  мигаше,  докато  осъзнае  новината.  Хвърли  се  върху  тях  и   ги  

запрегръща.  Разцелува  първо  Люси,  после  Светлин,  от  очите  й  течаха  сълзи.  - Това  е  прекрасно!  Не  мога  да  повярвам!  Ще  ставам  леля!  –  Таня  хлипаше.  - Ехеехе,  защо  се  разстройваш?  Какви  са  тези  сълзи?  –  засмя  се  Светльо.  - Не,  не,  аз  от  щастие.  А  сега  да  го  отпразнуваме.  Тук  трябва  да  има  шампанско!  

 Въпреки  протестите  на  Недялкови  Таня  се  сдоби  с  бутилка  шампанско  и  след  като  я  

изпиха  и  тя  обеща  да  не  споменава  на  другите  от  компанията,  Люси  и  Светльо  се  качиха  в  стаята  си,  за  да  си  „починат”.  Таня  набързо  се  преоблече  и  излезе  от  хотела.  Запъти  се  към  едно  малко  кафе,  където  обичаше  да  идва  сама  от  време  на  време.  Времето  беше  само  за  ски,  но  реши  да  изчака  всички  да  се  събудят,  защото  горе  нямаше  обхват  и  после  нямаше  да  могат   да   се   намерят   с   часове.   Каза   на   Недялкови,   че  ще   се   разходи   из   града   и   вече  крачеше  бързо  по  паветата.  Новина  за  бебето  я  разтърси  повече  от  очакваното.  Това  щеше  да  е  първото  дете  в  компанията.  Преди  две  години  приятелите  й  започнаха  да  се  женят,  да  купуват   жилища,   да   създават   семейства.   Но   всичко   изглеждаше   все   още   далече   във  времето.  Децата  ясно  показваха,  че  времето  летеше  и  че  Таня  порастваше.  Спомняше  си  как  майка  й  каза  веднъж,  че  когато  приятелите  й  вече  нямат  време  за  нея,  понеже  трябва  да  се  грижат  за  семейството  си,  значи  е  пораснала.  Е,  това  беше  първият  сериозен  признак  за   това.  Не   се   страхуваше,   че  ще  остане   сама,   понеже   със   сигурност  щяха  да   се   виждат,  щеше  да  се  радва  на  бебето  и  нямаше  да  престане  да  бъде  част  от  живота  им.  По-­‐скоро  я  плашеше  факта,  че  всички  около  нея  продължаваха  живота  си  напред,  а  нейният  спря  да  тече  преди  шест  години  със  смъртта  на  Вероника.  Беше  сигурна,  че  никога  повече  няма  да  поиска  да  създаде  семейство  с  някого,  защото  това  беше  като  предателство  към  любовта  им.    

Седна   в   кафето   и   си   поръча   ирландско   кафе   на   бара.   Момичето   зад   бара   я  заглеждаше,  докато  го  правеше.  Когато  й  го  сервира,  Таня  я  погледна  в  очите  и  момичето  отмести  поглед.  Стори  й  се,  че  леко  поруменя.  Беше  симпатична,  с  тъмни  очи  и  кестенява  мека  коса,  която  се  спускаше  малко  под  раменете  й.  На  табелката  пишеше  името  й  –  Вяра.  Таня  отпи  от  кафето.  Беше  силно  и  хубаво.  Запали  цигара  и  се  загледа  във  Вяра.  Тя  седеше  на  висок  стол  от  вътрешната  страна  на  бара  и  четеше  вестник.  Таня  можеше  да  види  как  очите   й   се   въртяха   в   нейна   посока   и   от   време   на   време   отместваше   поглед,   за   да   не  изглежда  прекалено  нахална.  Беше  едва  единадесет  и  половина  и  повечето  почиващи  сега  ставаха.   Кафето   се   напълни   и   Вяра   трябваше   да   направи   около   двадесет   кафета.   Кафе  машината  беше  под  такъв  ъгъл  от  Таня,  че  тя  можеше  да  види  и  най-­‐малките  движения  на  барманката.   Огледа   фигурата   й   и   очите   й   се   спряха   на   неголемите   овални   гърди,   които  леко  изпъкваха  на  свободната  тениска.  Забеляза,  че  момичето  се  приближава  и  чак  тогава  се  усети,  че  не  е  свалила  поглед  от  нея  от  петнадесет  минути.  

- Искаш  ли  още  нещо?  –  Вяра  се  усмихна.  - Не,  това  е  достатъчно  засега,  благодаря.  - Аз  съм  Вяра  –  момичето  подаде  ръка.  - Да,  знам  –  Таня  отговори  на  въпросителния  поглед  –  пише  го  на  табелката.  Аз  

съм  Таня.  - Не  си  от  тук,  нали?  - Не,  на  почивка  съм.  За  уикенда.  - Скиорка?  –  явно  момичето  се  опитваше  да  подхване  разговор.  - Само  любител.  А  ти?  Оттук  ли  си?  - Не,   уча   в   Благоевград.   Тук   съм   за   два  месеца   да   поработя   и   да   събера  малко  

пари  –  Вяра  очевидно  беше  доста  откровена.  Допадна  й.    - Надявам   се   да   се   получава   –   Таня   се   усмихна   с   най-­‐чаровната   си   усмивка   и  

добави  –  Докога  си  на  работа?  - До  осем  –  момичето  отговори  инстинктивно  и  явно  после  осъзна  значението  на  

думите,   защото   наведе   поглед   и   се   опитваше   да   забърше   несъществуващата  пепел  от  пепелника.  

- Тук   съм   до   утре,   а   не   знам   къде   има   интересни   клубове   –   излъга,   познаваше  Банско  по-­‐добре  от  София.  

- Зависи  какво  имаш  предвид  под  интересни.  - Жива  музика,   ретро,   рок,   нещо   забавно.   –   Таня   се   усмихваше   и   не   изпускаше  

Вяра  от  поглед.  Горкото  момиче  се  чувстваше  като  под  обстрел.  - Има  няколко  заведения,  които  може  да  ти  харесат.  - Ще   ми   покажеш   ли   някое?   Довечера.   Към   девет.   –   Вяра   вдигна   поглед   и   се  

втренчи   в   зелените   очи   на   Таня.   Очевидно   в   нея   се   бореха   желанието   и  свенливостта.  

- Да,  с  удоволствие  –  накрая  каза  тя.  –  Искаш  ли  да  се  срещнем  тук?  - Чудесно,  значи  до  девет.  Трябва  да  тръгвам,  ако  не  искам  да  изпусна  хубавото  

време  –  Таня  извади  пари  за  кафето  и  стана.  - Чао,   до  довечера   –   каза   Вяра,   а   Таня   бързо  излезе   от   кафето  и   се   запъти   към  

хотела.    

Усмихваше   се,   обичаше   да   флиртува,   а   момичето   беше   много   симпатично.   Поне  щеше  да  се  разведри.  Така  или  иначе  приятелите  й  нямаше  да  излизат  преди  единадесет,  когато  имаха  резервации  в  рок  заведение  близо  до  центъра.  Щеше  да  се  види  с  момичето  и  ако  й  хареса  ще  отидат  двете  заедно.    

Когато  стигна  до  хотела  всички  се  бяха  събрали  във  фоайето  и  обсъждаха  плановете  за  деня.  

 Глава  4  

 Сузи  седна  на    високия  стол  след  изнурителните  танци  и  с  изненада  установи,  че  се  

забавлява.   Дойде   само   заради   Кристина   и   не   мислеше   да   се   задържа   особено,   но  компанията  се  оказа  много  приятна.  Бяха  се  събрали  само  момичета  и  като  никога  не  се  появи  нито  един  навлек,  който  да  се  прави  на  интересен.  Дори  Калоян,  собственикът,  не  седна   на   тяхната   маса,   а   помагаше   на   бара.   Рядко   им   се   отдаваше   да   отидат   на  нетематично  място  и  никой  да  не  ги  притеснява.  Бяха  шест  момичета  и  Сузи  беше  виждала  всички,  с  изключение  на  новата  изгора  на  Криси.  Дори  се  оказа,  че  познава  приятелката  й  покрай   една   от   дискусиите,   в   които   участваше   ежегодно.   Беше   мило   момиче   и   със  сигурност  хетеросексуално.  Това  даде  увереност  на  Криси  и  Сузана  я  виждаше  как  с  всяка  песен  ръцете  й  все  по-­‐често  се  оказваха  на  тялото  на  момичето.  Като  цяло  вечерта  беше  повече  от  приятна  и  за  пореден  път  Сузи  си  обеща  по-­‐често  да  излиза.    

Компанията   се   вихреше   отново   на   дансинга,   но   тя   реши   да   поседи   още   малко,  понеже  усещаше  как  краката  започваха  да  я  болят.  Отпиваше  от  уискито  си  и  забеляза,  че  едно  от  момичетата  от  съседната  маса  я  гледа.  Зачуди  се  дали  не  я  познава  от  някъде.  По  принцип   беше   добър   физиономист,   но   беше   тъмно,   а   и   все   пак   не   смееше   да   се  предоверява  на  паметта  си.  Момичето  отмести  поглед  и  Сузи  се  върна  към  питието  си.  В  този  момент  някой  я  завлече  отново  на  дансинга.    

Когато   най-­‐после   отново   се   добра   до   масата,   едва   си   поемаше   дъх.   Опита   се   да  запали  цигара,  но  върху  запалката  й  беше  разлято  нещо  лепкаво  и  не  искаше  да  запали.  В  този  момент  видя  пламък  до  себе  си.  Обърна  се  и  видя  момичето  от  съседната  маса,  което  й  подаваше  огънче.  

- Благодаря  –  каза  Сузи  и  запали  цигарата.  - Няма  защо.  Аз  съм  Венета.  –  момичето  подаде  ръка.  - Сузана,   приятно  ми   е   –   тя   пое   подадената   ръка   и   усети   как   Венета   я   задържа  

повече  от  необходимото.  - Искаш  ли  да  танцуваме?  –  въпросът  изненада  Сузана  и  се  зачуди  как  да  откаже  

без  да  прозвучи  грубо.  - Тъкмо  дойдох  да  седна  малко,  че  едвам  поемам  въздух  –  засмя  се  тя.  Надяваше  

се  усмивката  й  да  смекчи  отказа.  За  нейно  учудване  момичето  не  се  отказа.  - Хайде,  това  е  бавна  песен,  няма  да  те  задъхвам,  обещавам  –  Венета  се  усмихна  

толкова  очарователно,  че  Сузи  не  можа  да  откаже.    

Когато  стигнаха  до  дансинга  Вени  обви  ръка  около  кръста  на  Сузи,  а  с  другата  хвана  нейната  и  не  й  позволи  да  се  отдръпне.  Песента  беше  хубава,  а  Венета  опредено  можеше  да  танцува.  Усещането  беше  повече  от  приятно  и  към  края  на  песента  Сузи  съвсем  се  беше  

отпуснала.   Двете   се   върнаха   на   масата   и   започнаха   тихо   да   разговарят.   Венета   беше  последен   курс   в   Софийския   университет   английска   филология,   беше   от   Пловдив   и   тук  живееше  на  квартира.  Беше  се  разделила  с  приятелката  си  преди  няколко  месеца  и  явно  това  все  още  я  разстройваше.  Оказа  се  много  приятна  и  разговорът  между  двете  течеше  спокойно   и   непринудено.   След   още   няколко   по-­‐бързи   танца,   в   които   Венета   показа  истинските   си   танцувални   умения   си   размениха   телефоните   и   се   разбраха   някой   път   да  пият  кафе.  Сузи  се  направи,  че  не  разбра  няколкото  опита  да  бъде  поканена  на  кафе  сега  в  апартамента  на  Вени.  Не,  че  нямаше  и  такива  изживявания  в  живота  си,  а  и  момичето  й  харесваше,  просто  не  беше  в  настроение  за  подобна  развръзка  на  вечерта.  

Когато  се  прибра  в  общежитието  минаваше  четири.  Тихо  влезе  в  стаята  и  бързо  се  мушна  под  завивките.  Краката  я  боляха  от  танците,  а  и  след  като  Кристина  я  подложи  на  кръстосан  разпит  в  таксито  относно  Венета,  беше  напълно  изтощена.    

 Глава  5  

 - Представяш  ли  си  каква  глупост?  –  младата  жена  се  възмущаваше  шумно.  - Престани  да  се  връзваш  толкова,   теб  какво  те  засяга?  –  Таня  се  опитваше  да  я  

успокои  безуспешно.  - Как   какво?  По   този   начин  ме   злепоставя   и  мене.   Аз   я   запознах   с   адвокатката,  

уредих  срещата,  дори  изпросих  да  намали  таксата,  а  сега  –  не  била  подходяща  за   делото,   не   била   професионалист.   Че   тая   патка   откъде   ще   знае   кой   е  професионалист  и  кой  не!  

- Слушай   Венето,   докато   продължаваш   да   се   опитваш   да   помогнеш   на   сульо   и  пульо,  така  ще  е  -­‐  Таня  спокойно  отпиваше  от  бирата  си.  –  Кога  ще  разбереш,  че  неисканата  помощ  е  най-­‐неблагодарната?  

- Знам,   знам,   но   все   пак   ми   е   жал   за   нея.   Този   идиот   ще   й   вземе   всичко   и   тя  накрая   ще   си   остане   с   пръст   в   устата.   Уф,   може   би   си   го   заслужава   заради  плиткоумието  си  –  Венета  отдавна  не  беше  излизала  така  от  кожата  си.  

- Мисля,  че  малко  преиграваш  в  ситуацията.  Независимо  от  всичко  това  е  нейният  живот.  Направила  си  всичко  по  силите  си,  сега  се  успокой  и  й  разреши  сама  да  се  справя  с  проблемите  си.  

- Права  си.  Ядосвам  се  сама  не  знам  защо.  Така  или  иначе  нищо  няма  да  променя  като  си  късам  нервите.  –  Венета  махна  на  сервитьора  да  им  донесе  по  още  една  бира  и  погледна  часовника  си  –  С  колко  време  разполагаш?  

- С  всичкото  време  на  света  –  усмихна  се  Таня  –  Защо?  - Имам   още   час   и   половина   до   срещата   си   със   Сузи,   а   няма   смисъл   да   се  

прибирам.  - Ще   ти   правя   компания.   И   без   това   няма   да   се   качвам   на   Банско   този   уикенд.  

Може   би   в   неделя   ще   се   кача   на   Боровец,   но   не   е   сигурно.   Я   ми   кажи   сега,  сериозни  ли  са  нещата  с  тази  твоя  Сузи?  

- Не  мисля.   Виждаме   се   вече  няколко   седмици  на   кафе,   излизахме  два  пъти  на  клуб,  но  няма  никакво  развитие.  Явно  е  от  срамежливите.  

- Да  бе,  или  по-­‐скоро  не  си  пуснала  чара  си  в  действие  –  почетка  я  Таня.  

- Не   съм   сигурна,   че   искам.   В   смисъл,   момичето   е   много   мило   и   повярвай,  безкрайно  красиво,  но  няма  тръпка.  Никаква.  По-­‐скоро  я  приемам  като  приятел,  отколкото  като  нещо  друго.    

- Тогава  защо  се  занимаваш?    - Приятно  ми  е  с  нея.  А  и  поканата  ми  за  годежа  на  Ани  и  Мария  е  за  плюс  един.  

Не  искам  да  ходя  сама,  мисля  да  взема  Сузи  с  мен.  Ти  ще  дойдеш,  нали?  - Имам   ли   избор   –   Таня   направи   отегчена   физиономия   –   Ако   не   отида   ще   ме  

линчуват  после  публично.  Въпреки  че  не  разбирам  за  какво  съм  им  аз  там.  - Е  как  за  какво?  Поканили  са  всички  приятели.  - Аз  не  съм  им  приятелка.  Даже  обратното.    - Е  де,  това,  че  си  спала  и  с  двете  преди  сто  години  нищо  не  значи.  А  и  вероятно,  

ако   не   си   беше   била   камшика   от   Бургас   точно   преди   Нова   година,   тогава  нямаше  и  да  се  съберат.    

- Ох,  истината  е,  че  изобщо  не  ми  се  ходи.  Мразя  подобни  събирания.  И  за  какво  го  правят  всичко   толкова  показно?  Пред  кого  демонстрират  и  най-­‐вече  какво?  Така  или  иначе  бракът  им  няма  да  е  легитимен  тук.  

- Именно,   затова   и   го   правят   показно.   Защото   така   се   вричат   пред   всичките   си  приятели,   а   това   не   е   без   значение.   Просто   се   обичат   истински   и   искат   да  направят   нещо,   което   да   помнят   цял   живот.   Искат   да   споделят   любовта   си   с  хората,  които  са  до  тях  през  всичките  тези  години.  

- Добре,   добре,   разбрах,   че   за   теб   идеята   е   добра.   –   Таня   вече   сериозно   се  мръщеше.   Не   й   се   нравеше   цялото   това   бръщолевене   за   вричането   пред  някакви  хора.  Все  едно  любовта  има  нужда  от  демонстрации.  

- Кисела   си,   защото   няма   с   кого   да   отидеш,   а   и   знаеш,   че   ще   срещнеш   маса  познати,  които  предпочиташ  да  избягваш.  Напоследък  съвсем  си  се  откъснала  от  малкия  ни  свят  –  Вени  сериозно  погледна  Таня.  

- Това  как  го  реши?  Само  защото  не  прекарвам  всяка  събота  вечер  в  бара  ли?  - Аз   никога   не   съм   прекарвала   всяка   събота   там,   но   ти   –   да.   И   то   доста   дълго  

време.  В  един  момент  престана.  Така  и  не  ми  каза  защо.  - Трябва  ли  да  знаеш  всичко?  –  Таня  отпи  от  бирата,  за  да  прикрие  изкривената  си  

усмивка.  - Не,  но  ми  е  любопитно.    - Преспах  с  шефката  и  след  това  някак  не  ми  е  приятно  всеки  път  да  я  гледам  как  

ме  пронизва    с  поглед,  когато  се  опитам  да  заговоря  някое  момиче.  Доволна  ли  си?  –  Таня  победоносно  изрече  лъжата.  

- Само   не   разбирам   едно.   Дали   ме   лъжеш,   защото   си   мислиш,   че   си   добра  лъжкиня   или   защото   ме   мислиш   за   тъпа?   –   Тази   реплика   накара   Таня   да   се  ококори  и  да  се  изчерви.  

- Това  пък  какво  значи?  - Знам,  че  не  си  спала  с  нея,  защото  ако  беше  така  в  момента  щяхте  да  сте  най-­‐

добри  приятелки  и  да  пиеш  в  бара  на  половин  цена.  - Господи,  защо  толкова  добре  ме  познаваш?!  –  Таня  се  разсмя  –  Добре,  права  си.  

Извинявай,  че  те  излъгах.  –  сложи  ръцете  си  върху  нейните  –  Ще  ми  простиш  ли?  

- Знаеш,   че   не   мога   да   ти   се   сърдя   –   Вени   се   усмихна   –   И   понеже   съм   много  добра,   дори   няма   повече   да   те   питам   защо   не   ходиш   вече   там.   За   събота,   за  годежа,  искаш  ли  да  отидем  заедно  или  ще  се  срещнем  там?  

- Мисля  да  позакъснея  с  извинението,  че  съм  имала  работа  и  да  дойда  направо  към  десет  за  официалната  част.    

- Но  поканите  са  от  осем!  От  къде  знаеш,  че  официалната  част  е  в  десет?  - Имам   си   своите   източници.   –   Таня   заговорнически   се   усмихна   –   Така   че  

предлагам  да  се  видим  там.  И  без  това  ще  си  с  твоето  момиче,  не  искам  да  се  набърквам  –  намигна  и  се  усмихна  още  по-­‐широко.  

- Добре,  добре,  ще  се  видим  там.  Ох,  време  е  да  тръгвам.    - Добре,  мила,  аз  ще    оправя  сметката.  - Не,  не,  тая  няма  да  я  бъде  –  опита  се  да  се  възпротиви  Венета.  - Хайде,  тръгвай  и  ми  позволи  да  те  черпя  една  бира.  Не  се  прави  на  лоша  и  не  

карай  Сузи  да  те  чака  –  Таня  внимателно  изправи  Венета,  целуна  я  по  устните  и  нежно  я  побутна  към  изхода.  Вени  излезе  бръщолевейки  нещо,  а  Таня  седна  и  продължи  да  се  наслаждава  на  бирата  си.  

 ***  

 Сузана   се   беше   заровила   в   гардероба   си,   опитвайки   се   да   комплектова   нещо   по-­‐

официално.  Все  пак  отиваха  на  годеж  и  не  можеше  да  се  появи  по  дънки  и  риза.  Ядосваше  се,   че   така   и   не   си   купи   поне   един   свестен   костюм,   който   да   и   върши   работа   в   такива  моменти.   Единственото,   което   бе   успяла   да   изрови   беше   дълга   черна   пола,   чието   сако  отдавна   не   й   ставаше   и   се   чудеше   с   какво   да   я   комбинира.   Избра   копринена   блуза   с  дълбоко   деколте   в   бледо   оранжево,   която   подчертаваше   розовия   оттенък   на   кожата   й.  Сега  оставаше  да  измисли  и  какво  да  облече  отгоре...  

Стоеше  в  банята  и  се  гримираше,  замислена  за  разговора  си  с  Криси  по-­‐рано  през  деня.  Тя  е  беше  попитала  накъде  вървят  нещата  с  Венета  и  тя  така  и  не  успя  да  отговори.  Нямаше  отговор  на  този  въпрос  за  себе  си.  Сякаш  чакаше  да  се  случи  нещо,  но  то  все  не  се  появяваше,  а  не  беше  сигурна  дали  иска  да  го  предизвика.  Може  би  най-­‐добре  беше  да  се  остави  на  течението.    

Телефонът  звънна  и  на  екрана  се  изписа  името  на  Венета.  Вече  чакаше  долу.  Сузи  бързо  взе  чантата  си  и  излезе.    

Пристигнаха  на  определеното  място  и  Сузи  започна  да  се  оглежда.  Това  беше  най-­‐обикновен  бар  и   като   всички,   толкова   рано  изглеждаше  някак   несвойствено.   Беше   едва  осем   и   петнадесет.   Имаше   хора   навсякъде   и   повечето   се   тълпяха   около   най-­‐предната  маса.   Явно   там   бяха   виновниците   за   събитието.   Тя   не   ги   познаваше,   или   поне   така  мислеше.  Дори  не  знаеше  имената  им.  Само  знаеше,  че  едното  момиче  е  адвокат  и  май  се  казва  Мария  или  нещо  подобно.  Венета  се  поздравяваше  с  познатите  си,  а  Сузи  седна  на  бара  и  поръча  уиски.  Ако  не  друго,  тук  щеше  да  се  запознае  с  много  хора.  Вече  усещаше  от  няколко   страни   въпросителни   и   изпепеляващи   погледи   към   нейната   личност.   Беше   си  обещала  да  се  забавлява,  защото  така  или  иначе  нещата  с  Венета  не  вървяха  на  никъде,  поне  можеше  да  си  прекара  добре.  

- Ей,   къде   ми   избяга?   –   чу   гласа   й   зад   себе   си   –   Тъкмо   си   помислих,   че   са   те  отвлекли.  Казах  ли  ти,  че  изглеждаш  страхотно?  

- Ти   също   –   Сузи   не   излъга.   Вени   беше   облякла   стилен   черен   костюм   с   ярко  червена  риза,  разкопчана  малко  повече  от  необходимото,  който  подчертаваше  изящните  извивки  на  тялото  й.  –  Седнах  да  огледам  обстановката.  

- Малко  е  лудница,   а   след  малко  ще   стане  и  по-­‐зле.  Искаш  ли  да   те   запозная   с  домакините?  –  Вени  посочи  с  глава  към  масата,  около  която  имаше  куп  народ.  

- Може   би   по-­‐късно.   Виж,   че   сега   са   заети,   надали   им   е   до   моята   скромна  личност.  

- Хахаха,  добре,  мила.  Тогава  ще  ми  позволиш  ли  да  се  присъединя  към  теб?  - За   мен   ще   бъде   удоволствие   –   Сузи   не   излъга.   Компанията   на   Вени   й   беше  

повече  от  приятна  и  сега  като  я  гледаше  в  този  елегантен  костюм  се  усети,  че  все  по-­‐често  погледът  й  се  спира  върху  меките  извивки  на  таза  и  добре  оформените  гърди.  Ето  това  беше  красива  жена,  помисли  си  тя,  но  не  каза  нищо.  

 Времето   минаваше   неусетно   в   приятен   разговор   и   запознанства   с   нови   и   все  

интересни  хора.  Повечето  бяха  жени,  но  имаше  и  две  двойки  момчета,  които  явно  много  харесаха   Сузи,   защото   доста   често   се   отбиваха   да   я   попитат   дали   няма   нужда   от   нещо.  Венета   хвърчеше   наляво-­‐надясно,   раздавайки   прегръдки   и   целувки,   мъкнейки   по-­‐близките   си   познати   да   се   запознаят   със   Сузи   и   разказвайки   причудливи   истории   от  миналото.  Беше  почти  десет  и  диджейът  обяви,  че   след  малко  ще  започне  официалната  част,  тоест  всеки  ще  може  да  вдигне  тост  и  да  пожелае  на  младите  щастлив  живот.  Сузи  така  и   не   ги   беше   видяла   все   още.  Не,   че   нямаше   възможност,   но   бе   така   запленена  от  новите   хора   около   себе   си,   че   беше   забравила   повода   на   събирането.   Погледна   към  масата  на  домакините  и  разпозна  фигурата  в  бледо  кафяв  костюм,  която  беше  прихванала  през  кръста  момиче  с  дълги  черни  коси,  облечено  в  изящна  копринена  рокля  на  огромни  червени  цветя.   За  миг  Сузи  помисли,   че  бълнува.  Побутна  момичето,   седящо  до  нея  и   я  попита  за  името  на  приятелката  на  Мария.  Ани.  Това  беше  отговорът.  Значи  не  бълнуваше.  Това  действително  беше  тя.  Сузи  стоеше  пребледняла  и  усети  как  ръцете  й  започнаха  да  треперят.   Прибра   цигарите   си   в   чантата   и   внимателно   стана   от   стола,   опитвайки   се   да  остане  незабелязана.  В  този  момент  Ани  сякаш  усети  погледа  на  Сузи  и  се  обърна.  Сините  й  очи   се   впиха   в   тези  на  Сузи.   Господи,  бяха  по-­‐сини,   отколкото   си   ги   спомняше.  Сузи   в  паника  видя  как  Ани  каза  нещо  на  Мария  и  се  приближаваше  към  нея.  Искаше  да  избяга,  но  краката  не  я  слушаха.  Вече  усещаше  парфюма  й.  

- Сузи,  ти  ли  си?  Едва  те  познах.  –  Ани  се  усмихваше.  - Да,   аз   съм.   Поздравления   за   годежа   –   Сузи   се   опита   да   се   усмихне,   но   не  

постигна  особен  успех.  - Не   вярвах   да   те   видя   тук.   –   Ани   продължаваше   да   се   усмихва,   а   Сузи   не  

отлепяше  поглед  от  очите  й.  - Да,  и  аз  не  знаех,  че  това  е  ТВОЯТ  годеж.  Дойдох  с  Венета.  Като  нейна  дама  –  

последната   реплика   беше   като   защитен   механизъм,   който   автоматично   се  изстреля.  

- Хубава  случайност,  наистина.  Радвам  се  да  те  видя,  изглеждаш  чудесно.  - Благодаря,  и  ти  си  прекрасна  –  Сузи  се  спря  навреме.  

- Е,  как  си,  какво  правиш?  - Уча  в  Медицинска  академия.  Добре  съм.  А  ти?  - Ми  ето,   виждаш  –  Ани  посочи  с   глава  Мария  –  май  ще  се  женя  –  усмивката  й  

беше  толкова  искрена  и  красива,  че  Сузи  усети  ритник  в  стомаха  си.  –  Трябва  да  се   връщам   при   годеницата   си.   Наистина   се   радвам,   че   те   видях   –   Ани   се  приближи   и   прегърна     Сузи,   докосна   бузата   й   с   устни,   леко   отметна   един  непослушен  кичур  от  лицето  й  и  се  отдалечи.  

 Сузи   стоеше   без   да   може   да   диша.   Сърцето   й   не   биеше.   Светът   не   се   въртеше.  

Всичко  застина  в  една  огромна  бездна  от  любов,  изгубена  безвъзвратно,  сълзи,  които  не  спираха,   болка,   която   убиваше...   Сузи   грабна   чантата   си   и   стремглаво   се   запъти   към  изхода.  По  пътя  я  спря  Венета.  

- Ей,  къде  така  хукна?  Да  не  искаш  да  ме  оставиш  сама?  - Извинявай,  но  трябва  да  си  ходя.  Изникна  нещо  спешно.  –  Сузи  не  можеше  да  

остане  нито  секунда  повече  тук.  - Нещо  лошо  ли  се  е  случило?  Искаш  ли  да  дойда  с  теб?  - Не,   ще   се   оправя.   Извини   ме,   моля   те.   Ще   ти   се   обадя   –   нямаше   сили   да  

обяснява  или  да  измисля  лъжи,  а  и  Венета  не  й  беше   толкова  близка,   че  да  й  сподели  историята  с  Ани.    

 Излезе   навън   и   протегна   ръка.   Валеше   дъжд.   Зарадва   се,   така   можеше   да   не  

забележат  сълзите  в  очите  й.  Защо,  Господи,  защо  й  трябваше  да  го  види  с  очите  си?  Нима  не  й  стигаше  собствената  болка,  че  да  трябва  да  присъства  на  годежа  им!  Колко  много  я  обичаше!   И   досега   не   беше   забравила   тези   сини   очи.   А   днес   те   бяха   толкова   красиви,  сияеха   пълни   с   любов,   подарена  на  друга...   В   безметежния  живот   на   Сузи  не  й   се   беше  налагало  да  се  справя  с  толкова  болка  наведнъж.  Успя  да  си  хване  такси,  прибра  се,  влезе  под   душа   и   рида   там   с   часове.   Когато   най-­‐после   се   добра   до   леглото,   очите   й   бяха  пресъхнали,  а  сърцето  й  кървеше.  Отдавна  знаеше,  че  е  загубила  Ани,  дори  беше  успяла  да   осъзнае   факта,   че   никога   няма   да   види   прекрасните   й   сини   очи.   Но   това   й   дойде   в  повече.  Да  ги  види  и  да  знае,  че  причината  за  блясъка  им  е  друга...  

Дълго  се  въртя  в  леглото  и  когато  заспа,  спа  неспокойно.  Сънуваше  небето,  синьо  като  очите  й...  

 ***  

 Таня   пристигна   точно   навреме   за   тостовете.   Бързо   се   настани   на   една   маса   и   се  

сдоби  с  чаша  шампанско.  Ани  и  Мария  изглеждаха  красиви  заедно.  Някак  се  допълваха  и  гледайки  ги,  можеше  да  повярваш,  че  търсенето  на  истинската  ти  половинка  не  е  напразен  труд   и   може   да   се   увенчае   с   успех.   Разглеждаше   хората   в   заведението.   Имаше   доста  непознати  лица,  което  я  учуди.  Явно  наистина  отдавна  не  беше  се  събирала  със  старите  си  познати.   Видя   Венета   да   седи   между   две   момичета   и   се   зачуди   коя   ли   е   Сузана.   Тази  отляво  изглеждаше  прекалено  обикновена  и  глуповата,  за  да  е  студентка  по  медицина,  но  тази  от  дясно  със  сигурност  приближаваше  тридесетте,  следователно  нямаше  как  да  е  тя.  Значи   или   момичето   изглеждаше   доста   по-­‐голяма   за   годините   си   или   беше   глуповата.  

Нещо  не  се  връзваше.  Махна  на  Вени,  но  тя  се  беше  загледала  в  Магдалена,  която  вдигаше  тост   с   пожелания   за   Ани   и   Мария.   Тостът   беше   доста   клиширан,   но   си   личеше,   че   е  измислен  предварително.  Най-­‐после  се  чу  „наздраве”  и  всички  отпиха  от  чашите  си.  Таня  се  намръщи,  шампанското  беше  полусладко.  Спомни  си,  че  когато  с  Ани  бяха  отседнали  в  малкото  мотелче  покрай  Бургас  спориха  какво  шампанско  да  си  поръчат.  Накрая  взеха  две  бутилки.  Така  поне  можеха  да  разливат  колкото  искат...  

Венета  най-­‐после  я  забеляза  и  учудващо  бързо  се  приближи.  - Тук  си,  навреме,  както  винаги.  Сега  ще  чуеш  около  стотина  еднакви  пожелания.  

–  Вени  не  изглеждаше  особено  възторжена.  - Не   се   и   съмнявам.   Но   поне   пропуснах   частта   с   опознаването   nа   гостите.   Има  

доста  непознати  лица.    - Да,   напоследък   забелязах,   че   изоставам   от   официалния   социален   живот   на  

лесбо   общността   у   нас   –   опита   да   се   пошегува   Вени,   но   въпреки   това  изглеждаше  тъжна  

- Кое  е  твоето  момиче?  –  Таня  посочи  с  глава  към  масата.  - Тръгна  си  –  кратко  каза  Венета.  - Сериозно?  Кога?  –  вече  беше    ясно  защо  е  тъжна.  - Преди   десетина   минути.   Не   разбрах   какво   стана,   просто   си   взе   чантата   и   на  

излизане  ми  каза,  че  трябвало  спешно  да  тръгва.  Така  и  не  разбрах  защо.  - Да  не  би  да  се  е  случило  нещо.  Защо  не  отиде  с  нея?  - Каквото  и  да  се  е  случило,  е  станало  тук.  Телефонът  й  беше  в  чантата,  а  тя  беше  

до  мен  през  цялото  време.  Просто  в  един  момент,  докато  си  говореше,  явно  е  видяла   някого   и   изчезна.   Не   ми   се   занимава   с   това.   Ако   искаше   да   ми   каже,  щеше  да  го  направи.  

- Може  да  е  била  афектирана,  не  я   съди   толкова  строго  –  Таня  не   знаеше  защо  защитаваше  някого,  когото  дори  не  познава.  

- Може.  Каза,  че  ще  се  обади  и  ще  ми  обясни  всичко.  Знаеш  ли,  истината  е,  че  не  ми  пука.  Без  значение  ми  е  дали  е  тук  или  не.  Като  те  видях  се  зарадвах  много  повече,   отколкото   когато   видях   нея.   Просто   ще   оставя   нещата   така.   Ако   се  обади,  добре,  ако  не  –  не  е  било  писано.  –  Венета  опиваше  от  шампанското  и  изглежда  никак  не  се  забавляваше.  

 Остана   при   нея   на   масата,   докато   официалните   тостове   приключиха.   Последва  

любимата  балада  на  Ани  и  Мария,  които  показаха  танцувалните  си  умения.  Дойде  време  и  за  подаръците.  Все  пак  едно  от  нещата,  заради  които  се  правеха  подобни  събирания  бяха  подаръците.   Таня   беше   купила   на   бъдещото   семейство   комплект   порцеланови   чинии.  Знаеше,   че   и   двете   обичат   такива   неща.   Поздрави   ги   и   им   каза   да   внимават   с   кутията,  бързо  се  отдалечи  и  даде  възможност  на  останалата  част  от  гостите  да  изкажат  радостта  си.   Вени   още   не   се   беше   доредила   и   бъбреше   оживено   с   тяхна   стара   позната,   която  живееше  в  Германия  и  рядко  се  виждаха.  Зачуди  се  дали  да  не  се  присъедини,  но  вместо  това   си   поръча   уиски   и   продължи   да   разглежда   хората   около   себе   си.   Обичаше   да  наблюдава   взаимоотношенията,   да   се   опитва   да   отгатне   думите,   мислите,   да   разчита  жестовете,   неволно   проявената   нежност.   Ето   онази   тройка   там   беше   безкрайно  интригуваща.   Очевидно   две   от   момичетата   бяха   заедно,   но   третото   някак   свободно   се  

вписваше   в   тяхната   интимност.   Ръцете   и   на   трите   спокойно   се   докосваха,   смееха   се,  едното  момиче   беше   прегърнало   през   кръста   приятелката   си,   а   третото   се   опитваше   да  оправи  непослушен  кичур,  който  се  спускаше  на  челото  й.  Приятелката  очевидно  нямаше  нищо   против   и   активно   се   включваше   в   милите   жестове.   Дали   бяха   спали   заедно?   Или  може   би   две   от   тях   бяха   роднини?   Не,   не   изглежда   да   имаха   такава   връзка,   бяха  прекалено  различни.  Таня  рисуваше  в  главата  си  историята  на  трите  момичета.  

Вени  се  приближи  и  я  изтръгна  от  мислите  й.  - Ето  ме  и  мен.  Ох,  едва  единадесет  е,  а  купонът  умира.  - Е,   рано   е   още.   Никой   не   се   е   напил,   всички   се   пазеха   за   официалната   част   –  

усмихна  се  Таня.  - Права  си  –  съгласи  се  Вени  –  Но  аз  се  чувствам  уморена.  От  три  часа  се  усмихвам  

и   мило   контактувам   с   целия   този   народ.   Имам   чувството,   че   направо   са   ме  изпили.   Виждаш   ли   онова   момиче   там?   –   Вени   посочи   към   съседната   маса   –  Това  е  приятелка  на  Сузи,  запознахме  се  в  клуба  същата  вечер,  когато  и  с  нея.  

- Изглежда   приятно   момиче   –   Вени   кимна   утвърдително   –   Знае   ли   какво   се   е  случило  с  твоето  момиче?  

- Всъщност   не   знаеше,   че  ще   сме   тук.   Не   са   се   чували   от   няколко   дни,   понеже  била  извън  града.  Изглежда  се  притесни  от  реакцията  на  Сузи,  по  нейните  думи  това  не  било  нормална  реакция.  

- Защо  не  и  се  обадиш?  –  предложи  Таня.  - Опитах.   Не   вдига.   А   и   след   като   иска   да   остане   сама,   нямам   намерение   да   я  

притеснявам.  - Наистина  ти  е  омръзнало  –  констатира  Таня.  - Предполагам.  Очевидно  нещата  не  се  движат  наникъде,  а  знаеш,  че  аз  не  мога  

така  –  двете  се  умълчаха.  –  Искаш  ли  да  си  ходим?  –  изведнъж  попита  Венета.  - Мислиш  ли,  че  вече  може?  –  с  надежда  попита  Таня.    - Мисля,  че  никой  няма  да  забележи  отсъствието  ни  –  тихо  отговори  Вени  –  Ако  

сега  се  измъкнем,  ще  забележат,  че  ни  няма,  чак  когато  се  раздвижи  дансинга.  - Добре,  хайде  да  пробваме.  

 Двете  момичета  внимателно  се  изтеглиха  от  масата  и  заднешком  се  насочиха  към  

врата.  Действително  никой  не  забеляза  как  елегантно  напуснаха  заведението.  Когато  вече  бяха  на  двадесетина  метра  от  заведението,  се  разсмяха  и  се  затичаха.    

- Имам   чувството,   че   съм   на   петнадесет   и   се   измъквам   от   скучен   купон,   за   да  отида  на  партито  на  приятелка  –  смееше  се  Венета.  

- Все  още  не  сме  изгубили  тренинг  –  задъхано  каза  Таня  –  А  сега  накъде?    - Не  ми  се  обикаля  по  баровете.  Изморена  съм  –  измънка  Вени.  - Мхм,  и  на  мен  не  ми  се  ходи.  Искаш  ли  да  отидем  у  нас,  ще  си  направим  нещо  

за  ядене  и  ще  гледаме  филм?  - Супер,   отдавна   не   сме   го   правили.   Ето   там   има   такси,   сега   ще   ти   покажа  

уменията  си  да  се  хвърлям  под  колите  –  засмя  се  Вени.    

След  четиридесетина  минути  вече  седяха  в  хола  и  зяпаха  някаква  фантастика.  Пред  тях  стоеше  голяма  чиния  с  препечени  сандвичи  и  две  бутилки  студена  бира.  Навън  валеше  

дъжд  и  се  чуваше  как  капките  удрят  прозореца.  Таня  беше  прегърнала  Вени  през  раменете  и  двете  мълчаливо  дъвчеха.  

- Защо   не   го   правим   по-­‐често?   –   въздъхна   доволно   Вени   –   Колко   е   спокойно   и  тихо.    

- Правим  го  рядко,  защото  твоя  милост  упорито  отказва  –  изяде  я  Таня.  - Да  бе,  кога  пък  си  ме  канила?  –  възмути  се  Вени.  - Колко  пъти  те  каних  с  мен  на  ски?  - Какво   общо   имат   ските   с   гледането   на   филм   у   вас?   Казах   ти   сто   пъти,   че   не  

обичам   зимните   спортове,   не   искам   да   седя   и   да   ви   чакам   в   хотела   да   се  върнете  от  пистите  и  няма   защо  да  настивам  по   зимните  курорти  –  Вени  вече  беше  набрала  скорост  –  Не  можеш  да  ми  сравняваш  това  с  дивите  ти  уикенди  на  Банско!  

- Всеки  път  се  палиш  –  доволно  отбеляза  Таня.  - Да,  и  защо  го  правиш  тогава?  - Защото  си  красива,  когато  беснееш  –  засмя  се  Таня  и  получи  удар  с  възглавница  

по  лицето.  Бързо  успя  да  й  отнеме  оръжието,  хвана  я  за  ръцете  и  я  повали  на  дивана,   почти  цялата  лягайки  отгоре  –   кога  ще     разбереш,   че   съм  по-­‐силна  от  теб  –  продължаваше  да  се  смее  Таня.  

- Кога  ще  разбереш,  че  просто  ти  пускам  –  изплези  се  по  детски  Венета.  - Така  ли?  –  Таня  започна  да  я  гъделичка  и  Вени  се  заизвива  в  ръцете  й  –  Хайде,  

бори  се  да  те  видя!  - Ох,   престани   –   не   можеше   да   се   изкопчи   от   захвата   –   ще   върна   сандвичите  

обратно!    

Таня   я   пусна   и   нежно   я   изправи,   за   да   я   прегърне.   Вени   нещо   мърмореше,  опитвайки   се   да   стигне   до   ребрата   на   Таня,   за   да   я   гъделичка,   но   накрая   се   облегна   на  рамото  й  и  продължи  спокойно  да  гледа  филма.    

Двете  се  познаваха  от  почти  десет  години.  Бяха  в  съседни  класове  в  едно  училище  и  навремето   бяха   много   близки   приятелки.   След   смъртта   на   Вероника   Таня   избягваше  всякакъв  контакт  с  хората,  които  познаваше,  но  Вени  беше  успяла  някак  да  се  задържи  в  живота   й.   Винаги   им   е   било   хубаво   заедно.   Разбираха   се   без   думи,   нямаше   нерешими  конфликти.  Дори  да  се  скараха,  животът  винаги  намираше  начин  да  ги  събере.  Венета  се  питаше  дали   това  не  е  жената,   за   която  беше  мечтала,  но  всеки  път,   когато  погледнеше  Таня  и  сърцето  й  преливаше  от  любов,  но  приятелска,  сестринска,  майчинска,  разбираше,  че  колкото  и  близки  да  бяха,  те  никога  нямаше  да  са  влюбени.  Но  това  не  пречеше  да  се  радват  на  компанията  си.  

Филмът  беше  към  края  си  и  роботът  главен  герой  току-­‐що  бе  признал  чувствата  си  на   главната   героиня-­‐човек   и   се   беше   пожертвал,   за   да   спаси   живота   й.   Таня   усети,   че  Венета  тихичко  хлипа,  но  нищо  не  каза.  

- Дали  и  ние  ще  намерим  тази  любов?  –  след  няколко  минути  прекъсна  тишината  Венета  

- Коя  любов,  мила?  Дали  някога  миксера  ще  се  влюби  в  теб  така,  че  да  е  готов  да  изгори,   за   да   ти   приготви   кекс?   –   пошегува   се   Таня.   Не   беше   в   настроение   за  подобни  разговори.  

- Знаеш   какво   имам   предвид   –   скастри   я   Венета   –   Просто   напоследък   имам  чувството,  че  никога  няма  да  намеря  онази,  единствената,  с  която  да  искам  да  прекарам  живота  си.  

- Аз  я  намерих  –  тъжно  се  усмихна  Таня.  Затова  не  обичаше  подобни  разговори.  Всеки   път   все   по-­‐болезнено   осъзнаваше,   че   бе   намерила   това,   което   хората  търсят  цял  живот  и  то  й  бе  отнето  по  глупав  и  жесток  начин.  

- Наистина  ли  вярваш,  че  няма  да  намериш  друг  човек,  когото  да  обичаш  така?  - Сигурна  съм.    - Това  е  тъжно  –  искрено  каза  Вени  –  Не  бих  искала  да  останеш  сама.  - Не  съм  сама,  имам  теб  –  Таня  се  усмихна  и  погали  Вени  по  лицето.  - Нямам  това  предвид.  Знаеш  за  какво  говоря.  - Знам   само,   че  животът   е  прекалено  непредвидим,   за  да  мисля   за   утре.  А   сега  

съм  щастлива,  защото  те  държа  в  ръцете  си.    

Таня  се  наведе  и  целуна  Венета  по  устните  много  нежно.  Тя  отговори  на  целувката.  След  няколко  минути  вече  бяха  в  спалнята,  споделяйки  изгарящата  страст,  възможна  само  между  две  жени.    

На   сутринта   се   събудиха   щастливи   и   след   като   изпиха   необходимото   количество  кафе   за   събуждане   Вени   си   тръгна.   Таня   седна   пред   компютъра   и   влезе   в   пощата   си.  Имаше  десетина  писма,  но  нито  едно  особено  важно.  Не  й  се  пишеше  сега  и  го  отложи  за  утре.   Все   пак   в   работата   имаше   достатъчно   свободно   време.   Облегна   се   на   стола   и   се  загледа  в  черния  екран  на  компютъра.  Спомни  си  думите  на  Вени  вчера.  Те  някак  странно  се   свързаха   с   факта,   че   Недялкови   ще   имат   детенце   и   образуваха   болезнена   точка   в  съзнанието   й.   Харесваше   живота   си   и   никога   не   се   бе   замисляла   какво   ще   прави   след  петнайсет  години.  След  като  изгуби  Вероника  с  нея  изчезнаха  и  мечтите  й.  Не  можеше  да  повярва,   че   ще   доживее   такава   възраст,   в   която   ще   се   чувства   самотна   и   приятелите   й  няма   да   са   на   разположение   за   купон   24/7.   А   и   тогава   беше   едва   на   осемнадесет.   С  годините   мислите   й   се   променяха   постепенно   и   дори   не   разбра   кога   започна   да   се  тревожи  за  бъдещето.  Не  толкова  за  своето  бъдеще  или  за  това,  че  ще  е  сама,  просто  се  бе  появила  странна  нотка  в  съзнанието  й,  която  тревожно  напомняше  за  себе  си  от  време  на  време.    

 Глава  6  

 Сузи  лежеше  на  леглото  и  гледаше  тавана.  На  телефона  й  имаше  поне  петнадесет  

пропуснати   обаждания,   но   тя   не   искаше  да   говори   с   никого.   В  момента   се   опитваше  да  разбере  защо  след  толкова  време  вида  на  Ани  и  Мария  заедно  толкова  я  разстрои.  Явно  двете  бяха  родени  една  за  друга  и  така  или  иначе  между  нея  и  Ани  нямаше  да  се  получи  нищо.   А   и   тя   наистина   искаше   да   бъдат   щастливи.   Но   някак   странно   тяхното   щастие  болезнено   й   показваше   колко   безсмислен   беше   животът   през   последните   три   години.  Освен   ученето   не   беше   постигнала   нищо.   Нямаше   работа,   нямаше   приятелка,   не  излизаше,  дори  не  си  бе  празнувала  рождения  ден  последния  път,  защото  Криси  беше  в  провинцията  и  нямаше  с  кой.  Единствено  тя  й  беше  близка.    

Потънала  в  самосъжаление  Сузи  не  забелязваше  нервността  на  съквартирантката  й,  която  явно  искаше  да  излиза,  но  я  беше  страх  да  я  остави  сама.  Беше  опитала  да  говори  с  нея,  но  Сузи  мълчеше  и  продължаваше  да  гледа  с  празен  поглед.  Някой  почука  на  вратата  и  съквартирантка  й  отвори.  

- Тук  ли  е?  Къде?  –  в  стаята  нахлу  Кристина.  –  Господи,  жива  ли  си?  Благодаря  ти,  че   си  била  до  нея.   Сега   съм   тук,   а   виждам,   че   ти  имаш  планове  да  излизаш  –  обърна  се  тя  към  съквартирантката  

- Да,  мисля  да  не  се  прибирам  нощес.  - Не  се  притеснявай,  ще  остана  тук.  - Добре,   ако   има   нужда   от   нещо,   това   е   телефонът   ми   –   момичето   подаде   на  

Криси  сгънато  листче  –  Чао,  Сузи,  оправяй  се.  Чао.  - Чао  –  каза  Криси.  Сузи  не  отрони  нито  дума.  - Така,  първо  да  ти  се  накарам.  Защо  не  си  вдигаш  телефона!  Изкарах  си  акъла  и  

докато   успея   да   стигна   дотук,   си   съкратих   живота   с   поне   пет   години   –   Сузи  продължаваше  безмълвно  да  гледа  тавана  –  Първо  стани  да  се  измиеш.  Като  те  гледам,   въобще   не   си   ставала   от   леглото.   Хайде,   ставай!   –   Криси   я   хвана   за  раменете  и  я  принуди  да  седне.  Сузи  я  погледна  безизразно  –  Не  ме  гледай,  ами  отивай  да  се  измиеш.  Банята  е  там.  

 След  няколко  минути  Сузана  все  така  безмълвно  се  отправи  към  банята.  Влезе  под  

душа  и  след  десетина  минути  чиста  и  освежена  се  върна  в  стаята.  Криси  беше  направила  кафе  и  пушеше.    

- Дори   не   си   го   помисляй!   –   строго   каза   Криси   като   видя,   че   Сузана   се   запъти  отново  към  леглото  –  Ела  тук  и  седни.  

Все  така  безмълвно  Сузи  се  подчини  и  седна  на  масата.  Пред  нея  имаше  чаша  кафе  и  след  указанието  „Пий!”  тя  отпи  от  горещата  течност.  Намръщи  се,  кафето  беше  силничко.  Но   течността   накара   кръвта   във   вените   й   да   се   раздвижи   и   след   няколко   минути   вече  придобила   нормален   цвят   на   лицето.   Криси   внимателно   наблюдаваше   промените   в  израза   й.   Когато   я   видя   в   леглото,   помисли,   че   това  момиче   просто  ще   угасне   завинаги  след  малко.  Когато  се  убеди,  че    Сузи  е  в  съзнание,  реши  да  не  отлага  разговора  за  после,  защото  така  или  иначе  щеше  да  е  болезнено.  

- Разбрах   какво   се   е   случило   вчера.   Отидохме   на   годежа   в   последния   момент,  след  като  се  върнахме  от  Пловдив  и  там  видях  Венета.  Когато  разбрах  имената  на   момичета   зацепих   какво   е   станало.   –   Криси   изчака   Сузи   да   асимилира  информацията  и  след  като  нищо  не  каза  продължи  –  Не  мога  да  си  представя  как   си   се  почувствала  като   си   ги   видяла.  Сигурно  е  било  ужасно  –  от  очите  на  Сузи   потекоха   сълзи,   но   остана   все   така   безмълвна.   –   Кога   разбра,   че   това   е  техния  годеж?  

- Когато  я  видях  –  гласът  на  Сузи  беше  прегракнал  и  думите  с  усилие  излизаха  от  устата   й   –   Не   бих   и   разбрала,   ако   не   бях   опитала   да   видя   през   тълпата  виновниците  за  събитието.    

- И?  Те  видяха  ли  те?  - Да,  Ани  дойде  при  мен.    

- Говорихте  ли?  –  подкани  я  да  продължи  Криси,  въпреки  че  виждаше  колко  й  е  трудно.  Единственият  начин  да  се  посъвземе  беше  да  сподели  болката.  

- Малко.   Пита   ме   как   съм,   каза,   че   се   радва   да   ме   види.   Това   беше.   После   си  тръгнах.  

Криси  забеляза,  че  ръцете  на  Сузи  треперят.  Хвана  ги  и  усети,  че  са  студени.    - Хайде  да  ти  изсушим  косата.  

 Криси   се   притесняваше   да   не   настине,   а   и   явно   на   Сузи   и   трябваше   още   малко  

време,  за  да  се  посъвземе.  Сложи  я  да  седне  на  леглото,  взе  сешоара  и  четката  за  коса  и  започна  да  я  реши.  Не  беше  добра  в  това,  но  Сузи  й  беше  благодарна  за  усилията.  Някак  това   я   успокояваше   и   след   петнадесетина   минути   дори   си   облече   домашните   дънки   и  тениска.   Отново   се   върнаха   на   масата   и   този   път   пред   Сузи   се   озова   парче   претоплена  пица.  

- Яж  –  кратко  нареди  Кристина.  - Не  съм  гладна  –  Сузи  усещаше,  че  й  се  гади.  - Няма  значение,  не  искам  да    го  изядеш  цялото,  но  поне  опитай  няколко  хапки.  –  

Сузи   с   нежелание   отхапа   от   пицата   и   веднъж   храната   стигнала   до   стомаха   й  усети  страхотен  глад.  Всъщност  за  последните  два  дни  бе  хапнала  един  сандвич  в   университета   и   това   беше.   Кристина   с   удоволствие   наблюдаваше   как   Сузи  поглъщаше  пицата  –  Ето,  видя  ли,  така  е  по-­‐добре!  

- Да  –  каза  Сузи,  все  още  преживяйки  –  ти  не  си  ли  гладна?  - Не,  ядох  точно  преди  да  тръгна  насам.  Цял  ден  прекарах  при  нашите,  понеже  им  

бях  обещала  да  отида  на  гости  от  две  седмици  и  сутринта  брат  ми  ме  хвана  на  тясно.  Затова  толкова  се  забавих.  

- Благодаря   ти,   че   дойде   –   искрено   каза   Сузи,   бършейки   устата   си.   –  Макар,   че  когато  ме  изкара  от  леглото,  мислено изяде  много  псувни.  

- Знам  –  усмихна  се  Криси  - Ох,   натъпках   се.   Не   трябваше   да   ям   толкова   бързо   –   каза   Сузи.   Последната  

реплика   зарадва   Кристина.   Това   значеше,   че   вече   първоначалният   шок   беше  отминал  и  полека  всичко  си  идваше  на  мястото.  

- Отивам  да  взема  бира  от  магазина  и  да  си  купя  цигари.  От  теб  искам  да  пуснеш  лаптопчето  и  да  намериш  някое  филмченце,  което  да  погледкаме  като  се  върна.  

- Хахаха   –   Сузи   се   смееше   гръмогласно   –   Добре,   добре.   Не   мога   да   ти  противореча,  когато  ми  говориш  така.  

 Когато  се  върна,  Кристина  със  задоволство  видя,  че  Сузи  беше  оправила  леглото  и  

беше  нагласила  възглавници  така,  че  да  им  е  удобно  да  се  облегнат  и  да  виждат  лаптопа.  До   леглото   имаше   малкa   масичка,   на   която   стояха   чист   пепелник,   отнякъде   намерени  солети  за  мезе  и  две  чаши.  Сузи  беше  клекнала  пред  лаптопа  и  нагласяше  картината.  

- Отдавна   исках   да   ти   дам   този   филм   да   го   гледаш   и   все   забравям.   Стар   е,   но  много  ми  хареса  –  каза  Сузи  без  да  се  обръща.  

- Чудесно,   тъкмо  ще   го   гледаме   заедно.   –   Криси   се   намести   на   леглото   и   сипа  бира.  

 

Сузи   пусна   филма   и   седна   на   леглото.   Криси   тайничко   я   гледаше   и   след   първата  чаша  с  бира,  която  беше  изпразнена  отново  поде  темата.  

- Как  се  чувстваш  сега?  - По-­‐добре,   благодаря   ти.   Ако   не   беше   дошла,   надали   щях   да   събера   сили   да  

стана  от  леглото  –  Сузи  не  лъжеше.  - Знаеш,   че   съм   тук,   ако   имаш   нужда   от   мен.   Въпреки   че   още   съм   ти   ядосана,  

задето  не  ми  вдигна  телефона.  - Не  ми  се  говореше,  мила,  не  се  сърди.  - Не  се   сърдя,   –   усмихна   се  Криси  –  но  искам  да  ми  кажеш  как   се   чувстваш.  Не  

мога  да  ти  помогна,  ако  не  знам  какво  ти  е.  - Как  да   се  чувствам,  бе  жена!  –  Сузи  се  ядоса.  Сама  не   знаеше  защо.  Може  би  

просто  не  обичаше  някой  да  се  чопли  в  душата  й  –  Гадно.  Как  иначе?  - Това   ми   е   ясно   –   спокойно   каза   Криси,   без   да   обръща   внимание   на   тона   на  

Сузана   –   Искам   да   знам   защо   ти   е   гадно.   Това   не   е   нещо,   което   да   не   си  преодоляла   или  да   се   е   случило   вчера.  Доколкото   знам,   от   три   години   не   сте  заедно.  

- Три   години   и   два   месеца   –   пояснението   беше   ненужно,   но   просто   не   знаеше  какво  друго  да  каже.  

- Затова  говоря.  Разбирам  те,  че  ти  е  кофти,  че  може  да  не  си  очаквала  подобно  нещо,  но  от  реакцията  ти  разбирам,  че  има  и  нещо  друго.  Още  ли  си  влюбена  в  Ани?  

- Не  знам  –  Сузи  изрече  последното  съвсем  тихо  –  Настина  не  знам.  Ще  излъжа  ако   ти  кажа,   че  не   съм  мислила  за  нея  през   тези   години,  но   смятах,   че   съм   го  преодоляла.  Вчера  разбрах,  че  не  съм.  Когато  я  видях  щастлива  до  Мария,  сякаш  някой   ме   удари   в   слънчевия   сплит.   Не   беше   от   изненадата,   а   от   щастието   в  очите  й.  Може  би  все  пак  съм  се  надявала,  че  някой  ден  ще  се  върне.  

- Наистина?   –   Криси   звучеше   искрено   учудена   –  Мислила   си,   че   отново  ще   сте  заедно?  

- Може  би  не   точно   това,   не   знам.  Не   съм   си  мечтала   как  пада  на   колене  и  ми  казва,  че  съм  единствената,  която  някога  е  обичала,  но  когато  ги  видях  някаква  надежда  в  мен  умря.  Просто  видях,  че  всичко,  което  съм  искала,  го  притежава  друга  –  Сузи  вече  беше  отворила  кутията  на  Пандора  и  нямаше  връщане  назад.  Трябваше  да  изрече  всичко  на  глас,  за  да  чуе  собствената  си  глупост  –  Заедно  с  болката,   че   никога   вече   няма   да   е  моя,   която   странно   се   върна   с   пълна   сила,  изпитах  и  невероятно  разочарование  от  себе  си.  Виж,  аз  съм  на  двадесет  и  две  години,   сама,   в   чужд   град,   освен   теб   си   нямам   никого,   когото   да   нарека  истински   приятел.   Нито   тук,   нито   в   Търново.   Най-­‐добрите   ми   приятели   са  родителите  ми,  но  с  тях  не  мога  да  споделя  тези  неща,  защото  ще  ги  нараня,  а  не   искам.   Нямам   работа,   през   цялото   време   се   занимавам   с   ученето,   не  излизам,  дори  не   се  опитвам  да   завържа  нови  познанства.  Момичето,   с   което  излизам   от   няколко   седмици   сигурно   се   чуди   що   за   човек   съм,   след   като   за  толкова  време  дори  не  й  разреших  да  ме  целуне.  А  вчера  без  да  й  обяснявам,  без  дори  да  излъжа  нещо  прилично,  я  зарязах  сама  насред  годежа.  И  истината  

е,  че  ако  не  ме  беше  пресрещнала,  нямаше  и  да  я  потърся,  за  да  й  кажа,  че  си  тръгвам.  

- Явно   просто   с   нея   нещата   не   се   получават.   Не   е   човекът,   който   търсиш,   не   е  истинско  –  Криси  се  опита  да  смекчи  самобичуването  на  Сузи,  но  не  успя.  

- Истинско!  Кое  е  истинско!?  Единственият  човек,  за  когото  някога  съм  мислила,  че  е  правилният  в  момента,  е  сгоден  за  друга.  И  тук  не  става  въпрос  за  това,  че  Ани  избра  Мария  пред  мен,  става  въпрос  за  това,  че  между  нас  никога  не  е  било  истинско.  Ако  любовта  ни  беше  силна,  ако  беше  това,  което  всички  ние  търсим,  връзката  ни  нямаше  да  се  разбие  от  някаква  свалка  на  Нова  Година.  Виж,  това  между   тях   е   истинско.   Те   са   преодолели   всички   препятствия,   останали   са  заедно,  живеят  заедно,  обичат  се.  Мечтаят  и  градят  бъдещето  си.  Единственият  път,   когато   вярвах,   че   съм   истински   влюбена   се   оказа   просто   моя   фантазия.  Нищо  повече.  Измислица,  която  съм  превърнала  в  най-­‐красивото  нещо  в  живота  си.  Разбираш  ли,  това  между  нас  никога  не  го  е  имало,  а  аз  го  идеализирах  до  такава   степен,   че   позволих   една   фантазия   да   попречи   на   нормалните   ми  взаимоотношения.    

 Сузи  отново  плачеше,  този  път  от  гняв.  Криси  силно  я  притисна  в  себе  си  и  я  остави  

да  излее  болката.  Когато  се  успокои,  й  каза:  - Мила,  прекалено   си   сурова   със   себе   си.  Първо   -­‐   всичко,   свързано   с  любовта  е  

част  от  фантазията  ни.  Тя  не  е  физическа,  не  можеш  да  я  докоснеш,  не  можеш  да   я   изгониш   или   да   я   задържиш.   Тя   е   мит,   който   обаче   ни   прави   щастливи.  Съгласна   съм   с   теб,   че   идеализирането   на   отношенията   си   с   Ани   ти   пречат,  много   пъти   съм   ти   го   казвала.   Но   не   е   вярно,   че   нищо   нямаш   и   нищо   не   си  постигнала.   Да,   може   да   нямаш   много   приятели,   но   повярвай,   аз   те   обичам  повече  от  всеки  друг.  Не  съм  имала  приятелка,  с  която  да  ми  е  толкова  хубаво  и  на  която  така  да  се  доверя.  Ти  си  до  мен  винаги  и  безрезервно  и  няма  как  да  ти  опиша  колко  съм  ти  благодарна  за  това.  Ти  си  най-­‐страхотният  човек,  когото  съм  срещала.  И   това,   че  не  работиш  някаква   смешна  работа,   която  да   ти  пречи  на  ученето  ме   кара  да   ти   се   възхищавам.   Защото   си  целеустремена,   знаеш  какво  искаш  и  правиш  необходимото,  за  да  го  постигнеш.  Говориш  за  професията  си,  сякаш   това   което   правиш   не   е   важно.  Мила,   ти   си   отличничка   в  Медицинска  академия!   Ще   успееш   да   запишеш   специалност   хирург,   без   да   имаш   дори  връзки.   Участваш   във   всички   изследвания   и   знаеш   повече   от   половината  доценти,   които   ни   преподават.   Това   не   е   малко.   А   това,   че   не   обичаш   да   се  шматкаш  наляво-­‐надясно  и  не  смяташ,  че  липсата  на  човек  до  теб  те  прави  по-­‐лоша   е   още   една   причина   да   те   уважавам.   Може   би   вчерашната   случка   е   за  добро,  така  ще  видиш,  че  трябва  да  продължиш  живота  си.  Не  да  го  промениш,  просто  да  не  мислиш  толкова  за  миналото  и  да  не  се  самобичуваш.  Обичам  те,  Сузи,  никога  не  съм  срещала  човек,  по-­‐достоен  да  бъде  обичан.  

 Сузи  стоеше  все  така  прегърната  в  Криси  и  разплакана.  Този  път  от  щастие.  Думите  

й  някак  успяха  да  стигнат  до  онази  толкова  скрита  ниша,  в  която  беше  прибрала  сърцето  

си.  Единственото,  което  успя  да  измънка  Сузи  беше,  че  обича  Криси  също  и  й  благодари,  че  й  е  приятелка.  Двете  догледаха  филма  мълчаливо.  

На   следващата   сутрин   по   време   на   традиционното   двойно   капучино   в   кафето   на  ъгъла  беше  решено,  че  Сузи  си  отива  за  Велико  Търново  за  една  седмица.  Нямаха  занятия  и   така   или   иначе   беше   обещала   на   родителите   си   да   отиде   да   ги   види   поне   за   един  уикенд.  Промяната  на  обстановката  щеше  да  й  се  отрази  добре  и  нямаше  да  е  сама.  Вече  се   чувстваше   значително   по-­‐добре.   Дори   можеше   да   мисли   за   Ани   без   да   й   се   свива  стомаха.  Странно,  но  днес  когато  видя  синьото  небе,  не  го  сравни  с  очите  й.  

 ***    

След  тридневно  угояване  и  изтискване  на  всички  подробности  около  живота  й,  Сузи  най-­‐после  се  измъкна  от  къщи  и  тръгна  пеша  из  града.  Отдавна  не  беше  го  правила.  Когато  успяваше  да  се  прибере  за  малко,  отделяше  цялото  време  на  родителите  си,  а  и  нищо  в  Търново  не  й  липсваше.  Сега  виждаше  колко  се  беше  променило  всичко  от  последния  път,  когато   се   беше   разхождала.   Магазините   бяха   други,   имаше   нови,   все   по-­‐лъскави  заведения.   Денят   беше   топъл   и   слънчев,   особено   за   края   на   февруари   и   улиците   бяха  пълни  с  млади  хора.  Сузи  се  усмихваше  на  двойките,  които  тайно  се  държаха  за  ръка  или  страстно   се   целуваха   по   улиците,   на   веселата   компания,   която   вече   подгряваше   за  довечера,  макар  да  бе  едва  четири  часа,  на  момичето,  седящо  на  пейката  в  парка,  четящо  някакъв  дебел  учебник...    

В  съзнанието  й  изникваха  сцени  от  миналото.  Тя  и  Ани  се  целуваха  на  тази  пейка,  това  беше  любимото  им  кафе,  тук  за  първи  път  Ани  й  каза,  че  я  обича...  Влезе  в  цветарски  магазин  и  купи  три  ириса.  Бели.  Любимите  цветя  на  Ани.  Вървеше  по  улиците  с  цветята  в    ръка,   замислена   за   нещо.   Стигна   до  мястото,   където   я   бе   видяла   за   първи   път   и   остави  ирисите   на   земята.   Хората   около   нея   я   гледаха   учудено   как   стоеше   без   да   помръдне,  забила  поглед  в  цветята  на  тротоара.  Днес  тя  погреба  любовта  си  към  Ани  и  се  закле  да  продължи  напред,  каквото  и  да  й  струваше  това.    

 Глава  7  

 Наближаваше  април  месец  и  Таня  вече  я  сърбяха  ръцете  да  вади  мотора.  Времето  

не   беше   много   топло,   но   нямаше   помен   от   сняг,   което   беше   и   важното.   Дипломната   й  работа  беше  завършена  и  предадена  още  преди  седмица,  понеже  на  пистите  вече  нямаше  достатъчно  сняг  и  тя  се  бе  съсредоточила  в  отмятането  на  този  ангажимент.  Оставаше  да  се  яви  на  защитата  и  щеше  да  е  горд  магистър.  Вчера  шефът  на  фирмата  я  бе  извикал,  за  да  говорят  относно  повишаването  й,  като  каза,  че  е  много  доволен  от  работата  й  и  иска  да  й  прехвърли  няколко  големи  клиента.  Разбира  се,  ставаше  дума  и  за  добро  повишаване  на  заплащането.  Странно,  но  това  някак  не  я  въодушевяваше.  Радваше  се  разбира  се,  даже  го  поля   с  Недялкови,  но  през  последните  дни  единственото,   което  караше  сърцето  й  да   се  разтупти  истински  беше  наближаването  на  откриването  на  сезона.  Не  можеше  да  дочака  момента   да   се   качи   на   червения   си   хиляда   и   петстотин   кубиков   кон   и   да   се   понесе   по  пътищата.  

На   сутринта   на   откриването   на   сезона   се   събуди   в   шест   часа   от   самосебе   си.  Предишната  вечер  беше  извадила  мотора  от  гаража  и  след  тричасово  миене,  помпане  на  гуми  и  признания  в  любов  го  беше  оставила  пред  входа.  Нямаше  търпение  да  се  качи  вече  и  затова  стана  и  си  направи  кафе.  След  душа  и  втората  чаша  кафе  се  обади  на  Вени,  с  която  се  бяха  разбрали  да  ходят  заедно.  Дори  не  беше  погледнала,  че  е  едва  седем  и  половина,  а  срещата  им  беше  след  два  часа.  Получи  си  мрънкането  по  въпроса,  но  успя  да  я  убеди  да  дойде  до  тях,  за  да  тръгнат  по-­‐рано.  

След  два  часа  вече  се  присъединяваха  към  шествието  по  София.  Таня  не  обичаше  този   момент,   защото   всички   караха   бавно   и   основно   се   фукаха   с   моторите,   гаджетата,  новото  яке...  Но  това  беше  традиция  и  не  можеше  просто  така  да  я  пропусне.  Венета  зад  нея  се  наслаждаваше  на  хубавата  компания  и  успяваше,  незнайно  как,  дори  да  си  говори  с  другите  момичета,  който  скриваха  надписите  на  гърба  на  рокерските  якета  „Ако  виждаш  този  надпис,  значи  съм  загубил  гаджето  на  предишния  светофар”.  

Най-­‐после   бяха   в   Панчарево   и   Таня   успя   да   остави   Вени   на   нейни   познати,   за   да  може  да  се  наслади  на  пътя.  Обичаше  пътя  към  Боровец,  настилката  беше  добра  и  завоите  позволяваха  да  се  полигави.  Когато  се  върна,  Венета  вече  беше  кисела,  че  е  зарязана  сама  и   сумтеше,   но   настроението   на   Таня   беше   прекалено   добро,   за   да   бъде   развалено   от  подобно   нещо.   Върнаха   се   в   София   и   както   беше   планирано,   се   прибраха,   за   да   се  приготвят   за   вечерта.   Бяха   канени   на   рожден   ден,   който   чудесно   се   съчетаваше   с  откриването,  така  че  Таня  можеше  да  празнува  няколко  неща  наведнъж.  

Стоеше  пред  огледалото  и  наместваше  кичур  по   кичур   гарвановата   си   коса.   Беше  достатъчно  къса,   за  да  е  лесна   за  оправяне,  но  достатъчно  дълга,   за  да   се  разбере,   че  е  момиче  в  гръб.  Остана  доволна  от  резултата  и  седна  на  дивана  с  бира  в  ръка.  Първо  беше  мислила   да   ходи   с   мотора,   но   се   отказа,   понеже   нямаше   да   може   да   пие,   затова   сега  можеше   да   си   позволи   да   релаксира   малко.   До   срещата   имаше   цял   час   и   Таня   пусна  телевизора.  

В  този  момент  Венета  трескаво  се  опитваше  да  намери  новите  си  дънки,  псувайки  се   наум   заради   разхвърляността.   Не,   че   не   можеше   да   отиде   с   други,   но   искаше   тях.  Половината  й  гардероб  беше  вече  на  леглото,  когато  забеляза  плика  на  стола,  от  който  се  подаваха  дънките.    

Таня   се   качи   в   таксито   и   седна   отпред,   както   винаги.   Издекламира   адрес   и   се  загледа  в  светлините  на  фаровете.  Чувстваше  се  чудесно,  денят  беше  минал  по-­‐добре  от  очакваното,  а  в  прогнозата  за  времето  не  се  споменаваше  нищо  за  дъжд.  Колата  пътуваше  по  тъмните  улици  и  вече  почти  стигаха  до  заведението.  Таня  се  надигна  на  седалката,  за  да  се  намести  по-­‐удобно.  Ярка  светлина  от  дясната  й  страна  привлече  погледа  й.  Видя  как  черен  джип  лети  към  нея.  Инстинктивно  легна  на  коленете  си  и  усети  как  джипа  се  вряза  във  вратата  й.  Опита  да  се  изправи  и  усети  ужасна  болка  в  гърба.  Искаше  да  каже  нещо,  но  устните  не  я  слушаха.  Изгуби  съзнание.  

Видя   ярка   светлина   и   усети   как   някой   вика   името   й.   Опита   да   отвори   очи,   не  можеше  да  различи  лицето  на  надвесилия  се  над  нея  човек.  Затвори  очи.  Пред  нея  стоеше  Вероника  и  й  се  усмихваше.  Протегна  ръка  и  почти  успя  да  я  докосне.  Колко  беше  красива!    

 ***  

 

Жена,  минала  четиридесетте  стоеше  в  чакалнята  на  Пирогов,  стискайки  в  ръцете  си  мобилния  телефон.  Кокалчетата  й  бяха  побелели,  по  бузите  й  имаше  следи  от  засъхнали  сълзи,   очите   й   гледаха   невиждащо   в   пространството.   Устните   й   се   движиха   в   няма  молитва.  Тя  чакаше,  за  да  разбере  дали  детето  й  ще  живее.  

Венета  бързаше  към  болница  и  псуваше  огромното  задръстване.  Не  беше  успяла  да  се  измъкне  по-­‐рано  от  работа  и  й  се  налагаше  да  пропътува  половин  София  в  най-­‐пиковия  час.  Погледна  часовника  си  –  седем  без  десет.  Беше  обещала  на  Рени,  майката  на  Таня,  че  ще   дойде   до   седем.   Нямаше   да   успее.   Намери   мобилния   си   телефон   в   чантата   и   й   се  обади.  

Когато  най-­‐после  пристигна  Вени  трябваше  да  се  кара  с  жената  на  Информация,  за  да  я  упъти  към  чакалнята  на  реанимацията.  Предишната  вечер  така  и  не  я  пуснаха  да  се  качи  и   цяла   нощ   стояха  долу   с   Рени,   очаквайки  да   им   кажат   нещо.   Единственото,   което  разбраха   е,   че   Таня   е   жива   и   че   има   сериозни   наранявания   на   гръбнака.   Сутринта   й   се  наложи  да  отиде  на  работа,  понеже  не  успя  да  предупреди  предварително  за  станалото.  А  и  кой  можеше  да  знае...  

Вчера  крачеше  към  заведението,  където  трябваше  да  се  видят  с  Таня,  когато  видя  ужасна  катастрофа  на  кръстовището.  Някакъв  побъркан  идиот  се  беше  врязал  странично  в  такси,  спряло  на  светофара.  Почти  нищо  не  се  виждаше,  само  някакви  хора  се  суетяха  и  се  чуваше   сирената   на   Бърза   помощ.   Влезе   в   бара   и   се   огледа.   Таня   я   нямаше.   Нещо   в    гърдите  й  се  сви  и  я  накара  да  излезе  навън.  В  този  момент  чу  как  докторите  от  спешна  помощ  разпитваха  дали  някой  познава  Татяна  Витанова...  Когато   се  приближи  я  видя  да  лежи  в  безсъзнание  на  количката.  Обясни,  че  я  познава  и  се  качи  в  колата  с  нея.  По  пътя  се  обади  на  майка  й.    

Когато  най-­‐после  откри  чакалнята  видя  Рени  да  седи  на  кушетките.  Отиде  до  нея  и  я  прегърна.  Жената  стоеше  безучастно  и  само  промълви  „Благодаря,  че  дойде”.  Никой  все  още  не  се  беше  появил,   за  да  съобщи  за  състоянието  на  Таня.  От  двадесет  часа  нямаше  новини.   Рени   се   беше   обадила   на   свой   съученик   от   гимназията,   който   в   момента   беше  лекар   в   спешното   в   Пирогов   и   той   й   бе   обещал   да   вземе   случая   в   свои   ръце.   Венета  предложи  да  отиде  за  кафе  и  в  този  момент  Рени  скочи.  Срещу  нея  се  зададе  д-­‐р  Петров,  съученикът  й  от  гимназията.  

- Здравей,  съжалявам,  че  те  виждам  по  такъв  повод.  Седни  –  мъжът  седна  до  нея  на  кушетката.  Вени  стоеше  до  тях.  

- Как  е  тя?  –  само  това  успя    да  излезе  от  устата  на  жената.  - Вече   е   стабилизирана.   Има   множество   счупвания   и   претърпя   четири   сложни  

операции,  но  вече  е  по-­‐добре.  До  утре  ще  знаем  със  сигурност,  но  прогнозата  е  добра.  

- Слава  Богу  –  от  очите  на  Рени  потекоха  сълзи.  - Рени,   виж,   състоянието   й   е   сериозно.   Има   травма   на   деветия   прешлен   на  

гръбнака,  почти  натрошен  е.  След  като  се  стабилизира,  я  очакват  още  опрации  и  въпреки  това  съществува  опасност  да  остане  парализирана.  

- Парализирана  –  думите  звучаха  като  ехо.  - Не  знаем  нищо  със  сигурност,  докато  не  се  събуди,  но  е  много  вероятно.  Затова  

трябва  да  си  силна.  Искам  да  се  прибереш  и  да  си  легнеш.    - Не,  не,  не  мога  да  си  тръгна.  

- Няма  какво  да  направиш  за  нея  сега.  Утре  сутринта  ела  към  десет,  визитациите  ще  са  приключили  и  ще  мога  да  те  заведа  при  лекуващия  лекар.  Вие  сте  нейна  приятелка  –  д-­‐р  Петров  се  обърна  към  Венета.  

- Да  –  едва  сдържайки  сълзите  си  промълви  тя.  - Тогава  разчитам  на  Вас  да  заведете  Рени  вкъщи.  От  двадесет  часа  не  е  спала  и  

ако  не   си  отпочине,   утре  няма  да  е  в   състояние  да  води  адекватен  разговор  –  доктора  отново  се  обърна  към  Рени  –  Моля  те,  послушай  ме.  И  аз  имам  деца  и  знам  какво  преживяваш,  но  няма  как  да  й  помогнеш  в  момента.  Аз   трябва  да  тръгвам,  защото  ме  чакат  пациенти.  Утре  в  десет  ми  се  обади  като  си  тук.  

 Докторът   стисна   ръката   й,   сбогува   се   с   Венета   и   се   отдалечи.   Двете   жени   стояха  

мълчаливо  няколко  минути.  Вени  успя  да   убеди  Рени  да   се  прибере  и   я  изпрати  до   тях.  Въпреки  настояванията  на  Рени  отказа  да  се  качи,  защото  и  тя  не  беше  спала  и  усещаше  как  умората  взима  връх.  Когато  се  добра  до  леглото  не  вярваше,  че  ще  заспи  лесно,  но  се  унесе   веднага.   Стори   й   се   че   будилникът   звънна   след   няколко   минути,   но   бяха   минали  повече  от  осем  часа.    

 След  две  седмици  Рени  отново  чакаше  някой  да  се  появи  от  операционната.  Днес  

изглеждаше   значително   по-­‐добре,   Таня   беше   извън   опасност,   д-­‐р   Петров   беше   уредил  Георгиев  -­‐  един  от  най-­‐добите  травматолози  в  странната  -­‐  да  я  оперира  и  сега  всичко  беше  в  Божиите  ръце.  Мобилният  й  телефон  звънна,  беше  Венета,  която  питаше  за  новини.  След  една   седмица   висене   в   болницата   й   се   наложи   да   се   върне   на   работа.   Въпреки   това  успяваше   всяка   вечер   да  мине   поне   за  малко   през   болницата.   Рени   не  можа  да   й   каже  нищо  ново  и  Вени  затвори  телефона.  Д-­‐р  Георгиев  позна  майката  на  Таня  и  се  доближи  до  нея.  

- Г-­‐жо  Иванова?  - Да,  аз  съм.  - Д-­‐р   Георгиев,   приятно  ми  е.  Операцията  на   Таня  мина   успешно,   всичко,   което  

беше  по  силите  ни  е  направено  –  Рени  въздъхна  с  облекчение.  - Благодаря  ви!  - Това  ми  е  работата  –  усмихна  се  Георгиев.  Беше  приятен  мъж  на  средна  възраст  

–   Бих   искал   да   говоря   с   Вас   относно   възстановавянето   на   Таня.   Дали   ще   е  удобно   да  ме   изчакате   долу   в   кафето,   докато   се   преоблека,   не   бих   искал     да  разговаряме  тук.  

- Да,  разбира  се.    

Докато   го   каже,   Георгиев   се   беше   отдалечил.   Рени   набра   телефона   на   Петров   и  бързо   се   консултира   с   него.   Указанията   бяха   ясни   –   Георгиев   е   професионалист,   да   се  следват  съветите  му  безпрекословно  и  да,  странен  е,  защото  мрази  болничните  заведения,  въпреки  че  работи  там.  

Рени   седеше   на   малка   масичка   в   кафето   и   отпиваше   от   капучиното   си,   когато  Георгиев  влезе  и  с  няколко  крачки  стигна  до  нея.  

- Г-­‐жо   Витанова,   благодаря   Ви   за   проявеното   рабиране.   Не   обичам  да   говоря   в  болницата,   защото   и   стените   имат   уши,   а   това,   което   ще   кажа   може   да   се  разтълкува  погрешно.  

- Аз  Ви  благодаря  за  проявената  грижа  –  искрено  каза  Рени.  - Това,   че   операцията   мина   успешно   все   още   не   е   гаранция   за   успех.   Имайте  

предвид,   че   пълното   възстановяване   на   дъщеря   ви   зависи   преди   всичко   от  нейната  воля  и  от  специалистите  по  рехабилитацията.  За  съжаление  травмата  е  много   сериозна   и   ще   се   наложи   поне   още   два   месеца   Таня   да   лежи  неподвижно.  През  по-­‐голямата  част  от  времето  ще  е  седирана,  тъй  като  болката  от   натрошен   гръбначен   прешлен   е   ужасна,   но   не   е   добре   да   спи   през   цялото  време.  Доколкото  разбрах  от  д-­‐р  Петров,  тя  не  знае  за  състоянието  си.  

- Не,  не  съм  й  казвала.  Исках  първо  да  се  стабилизира.  - Разбирам   Ви.   Вижте,   г-­‐жо,   Пирогов   е   добра   болница   и   тук   има   чудесни  

специалисти,  но  апаратурата  е  безвъзвратно  остаряла,  а  условията  са  мизерни.  Не   мисля,   че   тук   дъщеря   Ви   ще   получи   необходимите   грижи   и   мотивация   за  живот.  Казвам  Ви  го  като  на  приятел,  не  като  на  пациент.    

- Да,  разбира  се.  Кажете  къде  ще  е  най-­‐добре  да  се  възстановява.  - Най-­‐добрата   клиника   е  д-­‐р   Тошков,   намира   се   в   края  на  бул.   България,  ще   ви  

дам   телефон.   Частна   е   и   лечението   не   е   евтино,   така   че   трябва   да   прецените  възможностите  си.  

- Това  няма  значение,  ако  Таня  не  проходи,  няма  да  иска...  –  Рени  замълча.  - Да   продължи   напред,   разбирам.   –   довърши   Георгиев   вместо   нея.   –   След  

седмица   ще   е   достатъчно   стабилна,   за   да   я   преместите   в   друга   болница.  Съветвам  Ви  да  се  обадите  още  сега,  за  да  проверите  условията  и  да  запазите  стая.  Това  е  едно  от  най-­‐добрите  лечебни  заведения  в  подобни  случаи  и  често  всичките  им  легла  са  заети.  Ето.  Това  е  номерът  в  клиниката  –  Георгиев  подаде  една   визитна   картичка   –   Кажете,   че   аз   съм   Ви   насочил   натам   и   ще   получите  необходимата  информация.    

- Благодаря  Ви  –  Рени  прибра  визитката  в  портмонето  си.  - Съветвам  Ви  да  говорите  с  дъщеря  си  предварително  за  състоянието  й,  тъй  като  

сестрите   имат   дълги   езици,   а   след   няколко   часа  ще   излезе   от   упойка   и  може  някой  да  се  изпусне  без  да  иска.  Ще  чакам  да  ми  съобщите  решението  си.  Имате  номера  ми,  нали?  

- Да,  имам  го.  Благодаря  Ви  за  вниманието,  още  веднъж  –  Рени  хвана  ръката  на  Георгиев  и  силно  я  стисна.  –  Как  мога  да  Ви  благодаря?  

- Като  видя  Таня  на  крака.  Това  ще  е  най-­‐голямата  благодарност.  А  сега  моля  да  ме  извините,  но  ме  чака  работа.    

- Да,  разбира  се.  Ще  ви  се  обадя  до  края  на  седмицата.  - Чудесно.  Дотогава  –  Георгиев  излезе.  

 Глава  8  

 

Сузи  крачеше  от  спирката  на  рейса  към  работата  си.  Цял  ден  беше  валяло  и  кални  реки  се  стичаха  по  улицата.  Тротоарът  както  обичайно  беше  задръстен  от  паркирали  коли  и  й  се  налагаше  да  лавира  между  реките  от  кал  и  автомобилите.    

Преди   две   седмици   беше   започнала   като   сестра   в   частна   болница   за  рехабилитация.   Видя   обявата   в   университета   и   реши   да   опита.   Така   или   иначе   беше  решила   да   промени   живота   си   и   това   беше   добър   старт.   Заплащането   беше   малко,  смените   –   само  нощни  и  работата  й   като  цяло   се   състоеше  в   това  да   сменя  памперси  и  подлоги,   но  беше  по-­‐добре  от   нищо.   Запозна   се   с   нови   хора   –   колеги  и   пациенти   -­‐   и   за  първи   път   в   живота   си   усещаше,   че   помага   на   някого.   Всички   я   обичаха   -­‐   колегите   й,  защото  никога  не   се  оплакваше  и  винаги  беше   готова  да   замени  някоя  неудобна   смяна,  пациентите,   защото   беше   мила   и   грижовна.   Винаги   усмихната   и   непозволяваща   си   да  покаже  умората,  тя  като  нежен  ангел  хвърчеше  по  стаите,  за  да  подмени  поредния  опикан  чаршаф.    

Влезе  в  болницата,  поздрави  весело  охранителите  и   се   запъти  към  съблекалните.  Там   срещна   Теодор,   мило   момче   на   около   двадесет   и   пет   години.   Той   я   беше   канил  няколко   пъти   на   кафе,   но   Сузи   тактично   отказваше.   Явно   си   падаше   по   нея,   а   тя   не  смяташе,   че   е   необходимо   да   му   обяснява   защо   не   беше   обект   на   нейните   симпатии.  Съблекалните  бяха  общи,  разделени  с  нещо  като  параван,  зад  който  всъщност  се  виждаше  всичко  и  сега  Теодор  гордо  показваше  голата  си  предмишница  с  надеждата  да  я  впечатли.  

- Здравей,  съкровище.  Ето  те  и  теб  да  разведриш  деня  ми  –  каза  игриво  той.  - Здравей.  Лош  ден  ли  си  имал?  - Не,  но  този  дъжд  ме  потиска.  Чудех  се  къде  се  е  скрило  слънцето  и  ето,  че  то  се  

появи.  - Винаги   очарователен   –   усмихна   се   Сузи.   Сигурно   ако   беше   хетеросексуална,  

щеше  да  си  падне  по  него.  Беше  строен,  не  много  красив,  но  висок  и  силен.    - Не  трябваше  ли  да  почиваш  днес?  Петък  вечер  мисля,  че  беше  твой  ред.  - Да,  но  ме  помолиха  да  замествам.  - И   ти   както   винаги   се   съгласи.   Ако   продължаваш   така,  ще   те   вземат   съвсем   за  

канарче  –  сериозно  каза  Теодор.  - Да  ти  призная  честно,  единственото,  за  което  мечтая  е да  се  наспя.  А  дали  ще  го  

направя  в  понеделник  или  в  петък  ми  е  все  едно  –  уморено  каза  Сузи.  - В  повече  ли  ти  идва?  Тогава  хващаш  лоша  смяна.  - Защо?  - Имаме  трима  новопостъпили.  Двама  мъже,  единият  със  счупено  бедро,  другият  

с  операция  на  двата  минискуса  на  едното  коляно.  Но  те  са  добре,  що  годе  са  в  движение.  Но  преди  два  часа  докараха  едно  момиче,  ужасно  младо,  може  би  колкото   мен,   парализирана   от   кръста   надолу.   При   нея   е   мазало.   Не   се   усеща  кога  и  какво  прави,  ако  ме  разбираш.  

- Ужасно,   толкова   млада...   Има   ли   някой   при   нея?   –   Сузи   винаги   се   чувстваше  много   зле,   когато   новите   пациенти   ги   оставяха   сами   първата   нощ,   особено  когато  бяха  в  тежко  състояние.  

- Да,   нейна   приятелка.   Майка   й   си   тръгна   преди   около   час.   Не   знам   дали   ще  остане  за  през  нощта.  

- Какви  са  прогнозите?  

- Не   успях   да   разбера.   Единственото,   което   знам,   че   е   изпратена   от   Георгиев,  което  значи,    че  явно  има  шанс.  Неговите  винаги  се  оправят.  

- Дано!  –  каза  Сузи  и  излезе  от  съблекалнята.    

Смяната  й  започваше  след  повече  от  половин  час  и  седна  в  кафето  на  болницата.  Беше  приключила  лекции  късно  и  нямаше  време  да  се  прибере,  затова  реши  да  дойде  тук  и   да   си   почине   в   кафето.   В   гардеробчето   си   държеше   няколко   книги,   които   запълваха  свободното   й   време   и   от   които   четеше   понякога   на   пациентите.   Поръча   си   капучино   и  размени  няколко  думи  с  момичето  на  бара.  Довършваше  главата  на  книгата,  когато  видя,  че   е   време  да   се   качва   за   оперативката.  По   това   време   главната   сестра  им   съобщаваше  подробности  около  случаите,  основно  на  новоприетите  и  даваше  указания  кой  пациент  да  се   следи   от   близо.   Тази   вечер   не   беше   по-­‐различно.  Оказа,   че   новоприетото  момиче   се  казва  Татяна  и  е  претърпяла  няколко  операции  на   гръбнака  вследствие  на  катастрофа.  В  момента   е   обездвижена   и   трябва   да   остане   така   в   следващите   четиридесет   и   пет   дни.  Беше  на  етажа,  за  който  отговаря  Сузи.  Най-­‐лошото  беше,  че  не  се  усещаше  кога  ходи  до  тоалетна  и   затова   трябваше  да   се   проверява  на   всеки   час.   Това  означаваше,   че  няма  да  може  да  спи  и  тази  нощ...  

Времето   за   раздаване   на   вечерята   се   поемаше   от   първата   смяна   и   след  оперативката   Сузи   отиде   в   стаята   на   сестрите,   за   да   хапне   каквото   беше   останало.   По  принцип  не  го  правеше,  но  днес  не  беше  успяла  да  яде  и  с  удоволствие  се  възползва  от  макароните  със  сирене.  Реши  да  обиколи  стаите  и  да  провери  дали  някой  има  нужда  от  нещо,  макар,  че  всяко  легло  имаше  звънец  и  можеха  да  я  повикат  по  всяко  време.    

- Здравей,  Мартине,  как  си  тази  вечер?  –  Сузи  се  обърна  към  младия  мъж,  лежащ  във   ВИП   стаята.   Беше   спортист,   ако   се   не   лъжеше   -­‐   волейболист.   Имаше  сериозна  травма  на  гърба  и  предпочиташе  да  лежи  тук  постоянно,  отколкото  да  идва  по  три  пъти  на  ден  за  инжекции.  

- Добре  съм,  а  ти  изглеждаш  уморена.  - Трета  вечер  подред,   тежичко  ми  идва  –   усмихна  се  Сузи  –  макар   това  да  не  е  

много  любезно  от  твоя  страна.  - Не,  нямах  предвид   това  –   смути   се  Мартин.  Сузи   се   забавляваше  с  наивността  

му.  - Не   се   притеснявай,   разбрах   те.   Ако   имаш   нужда   от   нещо,   знаеш   къде   да   ме  

намериш.  - Благодаря  ти.  Всъщност,  като  така  и  така  си  тук,  ще  погледнеш  ли  защо  тъпият  

телевизор  не  ще  да  се  включи?  -­‐  Сузи  поръчка  кабелите  и  телевизорът  светна  –  Магьосница  си,  ей!    -­‐  засмя  се  Мартин  и  Сузи  излезе.  

Провери   всички   пациенти   с   изключение   на   новото  момиче.   Нарочно   го   остави   за  последно,  понеже  първата  среща  винаги  бе  тежка.  Хората,  които  идваха  тук  бяха  болни  и  раздразнителни,   роднините   им   бяха   отчаяни   и   се   вкопчваха   във   всеки,   който   можеха,  обвиняваха  го  за  страданието  си.  Сузи  ги  разбираше  и  никога  не  ги  упрекваше,  но  това  не  променяше  факта,  че  й  беше  трудно  да  се  изправи  за  първи  път  срещу  тях.  Почука  на  врата  и  пое  дълбоко  въздух.  

- Добър  вечер,  казвам  се  Сузи  и  тази...  –  застина  на  място.  До  болничното  легло  седеше  Венета  –  Вени,  ти  ли  си?  

- Сузи!  Тук  ли  работиш?  - Аз...  да,  от  няколко  седмици.  

 След   инцидента   на   годежа   се   бяха   чули   няколко   пъти,   Сузи   беше   измислила  

някакъв  спешен  семеен  проблем,  с  който  да  оправдае  поведението  си  онази  вечер,  но  й  се   струваше,   че   Венета   не   й   беше   повярвала.   Не   се   виждаха,   но   се   чуваха   от   време   на  време   от   кумова   срама.   Беше   й   казала,   че   нейна   близка   приятелка   е   претърпяла  катастрофа.  Колко  малък  беше  света.  

- Това  е  хубаво  -­‐  да  срещнеш  познато  лице  на  такова  място  –  Вени  се  усмихваше  тъжно  

- Това   е   приятелката   ти?   –   Сузи   погледна   в   болничното   легло.   Там   лежеше  красиво  младо  момиче,  очевидно  атлетично  и  вероятно  някога  пълно  с  живот.  Сега  беше  бледа,  устните  й  бяха  пресъхнали  и  напукани,  в  ръката  и  се  вливаше  банка   с   физиологичен   разтвор.   Цялата   беше   шинирана   и   изглеждаше   като   от  филм  на  ужасите.  

- Да,  Таня.    - Много  съжалявам.  Ако  мога  да  направя  нещо,  с  което  да  помогна,  съм  насреща.  

Тук  ли  ще  спиш?  - Да,  не  искам  да  я  оставям  сама.  - Тогава   ще   ти   донеса   одеяло.   Можеш   да   легнеш   на   кушетката,   разтяга   се   и   е  

удобна.  Е,  не  е  върхът  на  сладоледа,  но  е  по-­‐добре  от  стола  със  сигурност.  - Не   съм   сигурна,   че   ще   мога   да   заспя.   Макар   тук   да   е   много   по-­‐хубаво   от  

Пирогов,  болничната  миризма  предизвика  в  мен  ужас.  - Разбирам   те,   –   каза   Сузи   –   но   дори   и   да   не   спиш,   по-­‐добре   да   легнеш   на  

кушетката.  Иначе   утре  врата   ти  ще  е   толкова   схванат,   че  ще  проклинаш  целия  свят,  вярвай  ми.  Не  една  нощ  съм  прекарала  на  тези  столове  –  усмихна  се  Сузи.  

- Благодаря  ти  –  искрено  каза  Венета.  Колкото  и  да  е  странно  се  почувства  добре,  че   вижда   Сузи   тук.   Наистина   тази   обстановка   я   потискаше,   а   и   не   познаваше  нито  докторите,  нито  сестрите.  Така  поне  знаеше,  че  ако  стане  нещо,  има  кой  да  се  притече  на  помощ.  Бяха  я  предупредили,  че  Таня  може  да  се  събуди  от  силни  болки  в  следствие  на  транспортирането  и  трябва  отново  да  бъде  седирана.  

- Сега  се  връщам.    

Сузи   излезе   и   след   пет   минути   се   върна   с   одеяло   и   възглавница.   Остави   ги   на  кушетката  и  пак  излезе.  Върна  се  след  малко  с  две  чаши  кафе  и  подаде  едната  на  Венета.  

- Сигурно  не  си  излизала  от  стаята.  - Не,  освен  до  тоалетна,  вече  ми  се  пуши  ужасно  –  призна  Вени.  - Ела,  ще  излезем  на  терасата.  Малко  е  хладно,  но  поне  е  близо.  - Страх  ме  е  да  я  оставям  сама.  - Сега   ще   проверя   –   Сузи   погледна   картона   и   авторитетно   каза   –   Последната  

упойка  е  сложена  преди  два  часа,  няма  как  да  се  събуди  в  следващите  три.  След  това  трябва  да  се  провери  дали  има  нужда  от  още  или  ще  спи  до  сутринта  без  допълнителни  успокоителни.  

- Добре,  хайде  да  излезем  за  цигара.  

 Двете  жени  се  измъкнаха  тихо  от  стаята  и  се  запътиха  към  терасата.  Вени  с  наслада  

пое  дима  от  цигарата  и  малко  се  отпусна.  Последният  месец  беше  много  тежък.  Майката  на   Таня  имаше   седемгодишен   син  и  не  можеше  непрестанно  да  е   в  болницата.  Вени   се  опитваше  да  я  покрива,  но  напоследък  силите  я  напускаха.  Не  можеше  да  остави  работата  си,   а   след   една   нощ   в   болницата   беше   практически   неработоспособна.  Прибираше   се   и  заспиваше   непробудно,   но   на   следващия   ден   трябваше   да   навакса   с   работата   от   вчера.  После  отново  отиваше  в  болницата...  Този  кръговрат  се  беше  отразил  и  на  лицето  й.  Сузи  веднага   забеляза   дълбоките   сенки   под   очите   и   променения   цвят   на   кожата.   Явно   не   се  хранеше   добре.   Двете   пушеха   мълчаливо   и   никоя   не   изпитваше   желание   да   наруши  тишината.  Сузи  чу  звънеца  от  стаята  на  сестрите  и  бързо  изтича  вътре.    

Още  няколко  пъти  през  нощта  влизаше  в  стаята  при  Вени.  С  облекчение  я  видя,  че  е  заспала   около   два   часа   и   тихичко   провери   показателите   на   Таня.   Тя   също   спеше  непробудно.  Към  края  на  смяната  влезе  отново  в  стаята  и  видя,  че  Вени  е  будна.  Пиха  по  кафе   в   кафенето   на   болницата   и   се   разделиха,   всяка   пое   по   своите   задачи   –   Вени   на  работа,  а  Сузи  към  университета.    

 Глава  8  

 Дните   се   изнизваха   неусетно   и   вече   беше   дошло   време   за   сесията.   Сузи   и   Криси  

учеха   неуморно   през   последните   десетина   дни   и   усилията   им   бяха   възнаградени.  Последният   изпит   бе   взет,   списъците   със   специалностите   бяха   изнесени   и   двете   имаха  повод  да  празнуват.  Криси  бе  педиатър,  а  Сузи  –  хирург.  Още  три  години  обучение  и  две  години   стаж   и   щяха   да   са   истински   лекари.   Сузи   не   беше   на   работа   и   решиха   да   го  отпразнуват   подобаващо.   Първо   отидоха   на   пица,   където   се   опитаха   да   изядат   всичко,  което   имаше   в   менюто,   а   после   седнаха   в   една   сладкарница,   за   да   се   опитат   да  доразрушат   телата   си   с   парче   торта   Гараш.   Минаваше   пет,   когато   телефонът   на   Сузи  звънна.  Беше  главната  сестра  от  болницата.  

- Сузи,  привет  мила,  как  мина  последния  изпит?  - Взет  и  вече  почти  полят  –  весело  се  пошегува  тя.  - Поздравления.  Това  значи  ли,  че  няма  да  имаш  занятия  до  октомври?  - До   средата   на   септември.   Да,   няма   да   имам   повече   ангажименти   в  

университета.  - Чудесно.  Слушай,  две  от  сестрите  ми  напуснаха  и  няма  кой  да  поеме  дневните  

смени.   За   нощни   имам   много   кандидати,   но   всички   като   теб   учат   или   имат  допълнителна  работа.  Интересува  ли  те?  

- Да,  разбира   се.   –  Сузи  беше  учудена  от  проявеното  доверие.  Дневните   сестри  отговаряха   за   картоните,   за   изпълнението   на   всички   предписани   процедури   и  реално  имаха  много  повече  отговорности  от  нощните.  

- Чудесно,  мила.  Утре  ще  можеш  ли  да  дойдеш  към  девет?  Тогава  е  оперативката.  Аз   ще   съм   там   и   ще   ти   обясня   привилегиите,   които   получаваш.   Не   попита   за  заплащането.  

- Моля?  –  Сузи  не  разбра  в  първия  момент  за  какво  иде  реч  –  А,  заплащането.  Да,  разбира  се,  по-­‐добро  ли  е?  

- Почти   двойно,   мила.   Освен   това   с   твоя   опит   и   хъс   за   работа   вярвам,   че   ще  можеш  да  израснеш  бързо.  Само  се  надявам  да  нямаш  планове  за  лятото.  

- За  лятото?  - Шегувам  се.  Значи  до  утре  в  девет.  - Да,  ще  бъда  точна.  

 Сузи   затвори   телефона,   а   Кристина   я   гледаше   въпросително.   Набързо   й   разказа  

разговора  и  Криси  веднага  каза,  че  това  е  случай,  който  заслужава  повече  от  торта  Гараш.  Набързо  доядоха  остатъка  в  чиниите  си  и  се  запътиха  към  бара  на  Калин.    

***    

- Най-­‐важното  е  да  следиш  пациентите  да  са  при  специалистите  в  уречения  час.  Имай   предвид,   че   има   два   пъти   повече   приходящи   пациенти,   отколкото  стационарни,   а   нашите   са   глезени,   те   не   обичат   да   спазват   разписанието,   а  после   се   сърдят,   че   им   се   налага   да   чака.   По-­‐лошото   е,   че   създават   хаос   и  наваксването   след   това   е   трудно.   Графиците   ги   има   веднъж   в   компютъра   за  всички  и  втори  път  в  картона  на  всеки  пациент.  По  принцип  не  ги  променяме,  за  да   по-­‐лесно,   но   ако   има   нещо   ново   обикновено   е   отбелязано   в   червено.   Две  сестри  сте,  така  че  си  помагайте.  Не  забравяй,  че  основното  ти  задължение  е  да  помагаш   да   доктора.   Така   че   ако   той   иска   нещо   то   е   приоритет.   Визитацията  започва   в   десет   и   до   тогава   трябва   да   си   минала   през   всички   пациенти   и   да  знаеш  дали  някой  има  оплаквания,  за  да  докладваш  на  лекаря.  В  десет  всички  се   нареждате   пред   вратата   на   коридора   и   чакате.   Лекарят   може   да   дойде   в  десет,  може  и  в  единадесет  без  пет.  Имай  предвид,  че  е  само  по  един  дежурен  на   етаж.  Лекуващите   посещават   пациентите   по   всяко   време  и   освен   ако   не   те  повикат  специално,  няма  нужда  да  си  с  тях.  Следи  картоните  на  пациентите  да  отразяват  всички  манипулации,  но  не  се  превръщай  в  писар.  Просто  деликатно  напомни   на   докторите,   че   не   са   отбелязали   еди   какво   си.   Ако   имаш   въпроси,  съм   на   разположение   след   час,   сега   отивам   при   директора,   че   пак   имаме  неразбория   с   дежурствата.   Успех!   –   главната   сестра   прегърна   Сузи   и   излезе,  докато   тя   все   още   асимилираше   информацията,   изстреляна   със   скоростта   на  светлината.  

 Беше   вече   девет   и   половина   и   Сузи   бързо   обиколи   всички   стаи   и   събуди  

пациентите.   Единствено   не   събуди   младото   момиче   в   последната   стая,   на   картона   й  пишеше,  че  е  седирана  преди  час  поради  силни  болки  и  дори  да  се  опиташе  нямаше  да  може  да  я  събуди  сега.  Оплаквания  нямаше  и  Сузи  имаше  време  за  една  цигара  преди  да  започнат  визитациите.  

Всичко  мина  добре,  докторът  остана  доволен  и  с  помощта  на  другата  сестра  всички  нареждания   бяха   изпълнени   на   момента.   Оставаше   само   да   се   следи   графика.   Сузи   не  беше  притеснена,  само  малко  нервна,  понеже  за  първи  път  поемаше  така  отговорност.  Но  това   я   радваше,   значи   всичките   безсънни  нощи  имаха   смисъл,   бяха   я   забелязали  и   сега  имаше  възможност  поне  да  наблюдава  истинския  процес  на  лекуване.    

 Глава  9  

 Таня  лежеше  будна  в  леглото  от  около  час.  Цялото  тяло  я  болеше  от  залежаването,  

а  неспособността  да  се  помръдне  я  докарваше  до  лудост.  Откакто  бяха  свалили  шините  и  започнаха  масажите,  спряха  да  я  приспиват  през  деня.  Обикновено  след  масажа  беше  най-­‐лошо,  тогава  целият  гръб  я  болеше  и  имаше  чувството,  че  отново  й  натрошават  гръбнака.  Не  можеше  да   локализира  болката,   беше  навсякъде.  Добре,   че   поне   привечер  й  даваха  успокоителни,  та  да  спи  непробудно.  През  деня  все  пак  почти  винаги  имаше  някой  с  нея.  Майка  й  почти  постоянно  беше  тук,  въпреки  огромните  й  усилия  да  я  накара  да  се  прибере  при  брат  й.  Нищо  не  можеше  да  направи,  а  я  убиваше  мъката  в  очите  на  майка  й,  с  която  я  гледаше   всеки   път,   когато   я   болеше.   Опитваше   се   да   е   весела   и   жизнена,   но   всяко  движение,  колкото  и  минимално  да  бе  то,  предизвикваше  такава  болка,  че  не  можеше  да  се  сдържи  да  не  изпъшка.  Венета  се  беше  съсипала  предпоследните  месеци  и  затова  Таня  й  забрани  да  се  появява  поне  две  седмици.  Чуваха  се  по  телефона  всеки  ден  и  напоследък  гласа  й  звучеше  по-­‐нормално.  Недялкови  я  посещаваха  от  време  на  време  и  й  показваха  увеличаващият   се   корем   на   Люси.   На   никого   другиго   не   беше   казала   за   катастрофата   и  забрани  и  на  тях  да  споменават.  За  всички  беше  заминала  на  почивка  и  сега  би  трябвало  да  си  пече  задника  някъде  из  Египет.  Не  искаше  сурия  народ,  които  да  я  съжаляват  и  да  я  гледат  така,  сякаш  никога  нямаше  да  проходи.  Защото  тя  щеше  да  проходи.    

Когато  се  събуди  в  болничната  стая  и  за  първи  път  дойде  в  съзнание,  без  мозъкът  да  й  е  размътен,  майка  й  стоеше  до  нея  и  стискаше  ръката  й.  Не  осъзнаваше  още  какво  се  беше  случило.  Имаше  някакви  мъгляви  спомени  от  последните  дни,  включващи  лицето  на  майка  й,  което  се  превръщаше  в  лицето  на  Вероника,  спомняше  си  гласовете  на  лекарите,  които   говореха   бързо   и   непонятно.  Последното,   което   си   спомняше   ясно   бе,   че   седи  на  дивана   и   чака   таксито   да   дойде.   Погледна   майка   си   и   видя   очите,   почервенели   от  безсъние  и  пролятите  сълзи.  Знаеше,  че  се  е  случило  нещо  лошо.  Опита  се  да  говори,  но  не  успя.   Травмата   на   главата   все   още   не   беше   отшумяла   напълно   и   й   трябваха   два   часа,  докато   успее  да   попита   какво   се   е   случило.  Майка  й   й   разказа   за   катастрофата   и   че   е   в  болницата  от  две   седмици.  После  отново   се   унесе.   Успокоителните  не  й  позволяваха  да  стои  дълго  в  съзнание,  а  и  се  изморяваше  ужасно  дори  само  да  си  държи  очите  отворени.  Събуди  се  през  нощта,  стаята  беше  празна.  Опита  се  да  се  надигне,  но  не  успя.  Явно  беше  натиснала  нещо,  защото  след  минута  дотича  сестрата  и  отново  я  приспа.  Не  знаеше  колко  време  е  минало,  когато  се  събуди  отново.  Явно  беше  късно  следобед,  защото  виждаше,  че  слънцето  ще  залезе  скоро.  Майка  й  отново  седеше  до  нея,  държеше  я  за  ръка  и  четеше.  Този  път  думите  излизаха  по-­‐лесно  от  устата  й  и  успя  да  разбере,  че  е  пострадала  тежко,  но  вече  е  вън  от  опасност  и  че  майка  й  стоеше  тук  от  две  седмици,  без  почти  да  спи.  Опита  се  да  я  накара  да  се  прибере  да  си  почине,  но  отново  заспа,  преди  да  е  видяла  резултата.  Смътно  чувстваше,  че  нещо  не  е  наред,  нещо  в  погледа  на  майка  й  я  притесняваше.    

Мина   почти   седмица,   преди   Рени   да   събере   сили   и   да   каже   на   дъщеря   си,   че   е  парализирана.   Вече   се   знаеше,   че   не   може   да   се   движи,   но   според   последните  изследвания   и   постоянно   гъделичкане   по   стъпалата   стана   ясно,   че   чувствителността   се  връща,  което  беше  добър  знак.  Първоначално  Таня  не  осъзнаваше  какво  означава  всичко  

това.  Всички  й  казваха,  че  има  големи  шансове  да  се  възстанови  и  някак  тя  беше  убедена,  че  веднага,  след  като  махнат ужасните  шини,  с  които  я  бяха  оковали,  всичко  ще  е  наред.    

Когато   я   преместиха   в   другата   болница   се   учуди,   че   се   налага.   В   крайна   сметка  просто   трябваше   да   лежи   още   четиридесет   и   пет   дни,   можеше   да   го   прави   навсякъде.  Дори  мислеше  да  се  прибира  в  къщи,  но  й  обясниха,  че  за  да  намалят  болките  трябва  да  я  седират  почти  постоянно  и  затова  трябва  да  е  под  постоянно  лекарско  наблюдение.  Майка  й  и  Вени  се  редуваха  да  седят  при  нея  през  деня,  когато  беше  в  съзнание.  Всъщност  това  бяха   не   повече   от   четири   часа   на   ден,   така   че   някак   не   й   оставаше   време   да   мисли   за  всичко   случващо   се.   В   съзнанието   й   всичко   щеше   да   се   оправи   веднага   щом   изтечеше  определения  срок.    

Най-­‐после   мечтания   ден   дойде   и   се   превърна   в   най-­‐големия   й   кошмар.   Таня   се  събуди  рано,  от  превъзбуда,  тъй  като  днес  щяха  да  я  освободят  от  оковите  й.  Погледна  часовника  -­‐  осем  и  половина.  Майка  й  щеше  да  дойде  с  Вени  към  десет  за  визитацията  и  да   останат   до   дванадесет,   когато   щяха   да   свалят   шините.   Беше   в   приповдигнато  настроение,   което   зарадва   двете   й   посетителки.   Говореше   безспир   и   за   първи   път   се  пошегува   с   доктора.   Някак   преди   това   беше   прекалено   унесена,   за   да   може   на   общува  нормално.   Днес   не   й   дадоха   успокоителни.   Трябваше   да   е   в   съзнание,   за   да   може  прецизно  да  се  определи  чувствителността  на  крайниците.  Най-­‐вече  Таня  мечтаеше  да  се  изкъпе.  Знаеше,  че  ще  й  е  трудно  в  началото,  но  с  малко  помощ  щеше    да  успее  най-­‐после  да  вземе  душ.  Усещаше  тялото  си  покрито  с  огромен  слой  мърсотия.  Въпреки  грижите  на  сестрите  по  почистването  й,  забързването  с  влажна  кърпа  не  можеше  да  се  сравни  с  един  горещ  душ.    

Влезе  лекуващият  лекар  с  две  сестри  и  помоли  майка  й  Вени  да  изчакат  в  коридора.  На  Таня  и  беше  все  едно,  искаше  по-­‐бързо  да  се  отърве  от  шините.  Започнаха  бавно  да  ги  свалят,   част   по   част   и   Таня   се   опитваше   да   помръдне,   но   не   успяваше.   Паника   заля  съзнанието  й.  Докторът  говореше  спокойно,  с  равен  тон,  обяснявайки,  че  е  нормално  да  не  може   да   се  мърда   в  момента,   тъй   като  мускулите   й   бяха   атрофирали   и   сухожилията  нямаха   достатъчно   еластичност,   за   да   издържат   на   напрежението.   „Ще   минат   няколко  седмици,  преди  да  можете  да  се  движите.  Усещате  ли  това?  А  това?”.  Той  леко  докосваше  краката   й   на   различни   места.   Таня   поиска   да   седне   поне,   понеже   през   последните   два  месеца  единствената  й  поза  беше  лежане,  но  докторът  съобщи,  че  тялото  й  не  е  готово  за  това.  „Ще  започнем  постепенна  рехабилитация.  Първо  с  масажи,  после  и  с  раздвижване.  Трябва   да   действаме   внимателно,   тъй   като   гръбнакът   не   е   укрепнал   достатъчно,   но   по-­‐дълго  обездвижване  е  рисково  във  Вашето  състояние.  Надявам  се,  че  до  две  седмици  ще  можете   да   седнете”.   Две   седмици...   за   да   седне.   Докторът   я   попита   дали   има   някакви  въпроси  и  Таня  успя  да  формулира  неправилно  изречение  и  да  попита  кога  ще  проходи.  Никога  нямаше  да  забрави  израза  на  лицето  на  доктора.  Тъжна  усмивка,  очи,  в  които  се  опитваше  да  скрие  съмнението,  с  което  каза:  „До  няколко  месеца,  моето  момиче.  Няма  да  е  лесно.  Нараняванията  са  сериозни  и  не  трябва  да  прибързваме”.  След  тези  думи  вече  не  чуваше  нищо.  Разбра  го  -­‐  не  беше  сигурен,  че  въобще  ще  проходи,  камо  ли  кога  ще  стане.  Докторът  и  сестрите  излязоха.  

Таня  лежеше  и  гледаше  в  тавана,  от  очите  й  течаха  сълзи,  тихи  и  безмълвни.  Когато  Рени  и  Венета  влязоха,  дори  не  ги  погледна.  Явно  докторът  беше  говорил  с  тях,  защото  те  просто  седнаха  на  леглото  и  заплакаха  с  нея.  

Бяха   минали   почти   две   седмици   и   по   цял   ден   идваха   лекари,   които   й   правеха  различни  процедури,  масажи,  електростимулация  на  мускулите  на  краката,  раздвижване  на   глезените.   Обещаха,   че   следващата   седмица   вече   ще   раздвижат   и   коленете.   Всяка  процедура  беше  ужасно  болезнена,  но  Таня  стискаше  зъби.  След  масажа,  точно  в  два  след  обед   се  опита  да  поспи.  Днес  не  беше   толкова   зле,   почти  не   я  боля.   Зачете   се   в  новото  списание   за  мотори,   което   й   беше  донесла  майка   й   и   се   унесе.   Сънуваше   катастрофата.  Напоследък  често  й  се  случваше.  До  преди  месец  дори  не  си  спомняше  какво  бе  станало,  но   с   времето   спомените   й   се   върнаха.   Приближаващите   се   светлини,   удара,   ужасната  болка   в   гърба,   парализата,   светлините   на   болницата,   които   като   призрачни   видения   се  сливаха   с   непоносимата   болка.   Опита   се   да   се   събуди,   но   ставаше   по-­‐лошо,   болката   се  засилваше.   Искаше   да   сгъне   краката   си,   но   не   можеше.   Не   можеше   да   помръдне   дори  пръстите  си  нормално.  Трябваше  да  се  събуди,   за  да  извика  сестрата  да  я  обезболят,  не  можеше  повече  да  издържа.   Успя  да  намери   звънеца,   но   все   още  бълнуваше.   Виждаше  как  джипът  връхлита  малкото  такси  и  чуваше  как  се  чупи  прозорецът  над  главата  й.  Усети  как  част  от  роубара  на  джипа  я  удари  по  гърба.  

- Таня,   Таня,   чувате   ли   ме?   Това   е   само   сън,   успокойте   се   –   над   нея   се   появи  някакво  странно  видение.  Не  беше  никоя  от  сестрите,  познаваше  ги  всички.  Това  беше  някакво  момиче.  Не  можеше  да  различи  лицето  й,  виждаше  само  светлата  коса,   кичур   от   която   я   гъделичкаше   по   лицето.   Усети   миризмата   й,   нежна,  девствена,   миришеше   на   момина   сълза   –   Сега   ще   подейства   успокоителното,  което  Ви  бих.  Потърпете  още  няколко  секунди.  

 Това  беше  последното   което   чу,   преди   упойката  да  подейства.   Унесе   се   в  дълбок  

сън,   в   който  нямаше  сънища.   Единственото,   което   усещаше  беше  миризмата  на  момина  сълза.  

 Глава  10  

 Сузи   се   прибра   и   падна   на   леглото.   Беше   прекалено   уморена,   за   да   яде   и  

единственото,  което  се  насили  беше  да  влезе  в  банята.  Беше  едва  девет  часа,  когато  легна  в  леглото  по  нощница  и  си  пусна  някакъв  филм,  за  да  се  приспи.  Денят  беше  тежък,  като  всеки  първи  ден.  След  визитацията  и  хилядите  посещения  при  специалисти  с  различните  пациенти,  върха  на  всичко  беше  инцидентът  с  Татяна.  По  принцип  за  нея  трябваше  да  се  грижи   другата   сестра,   защото   случаят   беше   тежък,   а   тя   имаше   повече   опит,   но   нея   я  нямаше  на  етажа,   когато   звънецът   звънна.  Когато  влезе  в   стаята  момичето  бълнуваше  и  крещеше  от  болка.  Сузи  се  обади  на  дежурния  лекар,  но  той  каза,  че  не  може  да  дойде  и  тя  да  й  даде  успокоително.  Таня  махаше  с  ръце  и  й  трябваха  десет  минути,  за  да  успее  да  вкара  инжекцията  в  системата.  Горкото  момиче  се  мяташе  в  полусъзнание  от  болката,  а  тя  просто  не  знаеше  как  да  й  помогне.  След  като  се  успокои,  дълго  седя  и  я   гледа,   за  да  е  сигурна,   че   няма   да   се   събуди   отново.   Когато   другата   сестра   дойде,   се   оказа,   че  масажистът  не  й  е  дал  обезболяващото,  което  е  трябвало  и  затова  момичето  се  е  гърчило  в   болки   Бог   знае   колко,   докато   успее   да   нацели   звънеца.   Таня   беше   толкова   млада,  толкова  жизнена.  Защо  трябваше  да  се  случват  такива  неща!  Венета  й  беше  разказала,  че  е  моторджийка  и  кара  ски.  А  сега  лежеше  неподвижна  и  не  се  знаеше  дори  дали  ще  може  

да   се   възстанови   напълно.   Какво   ли   беше   усещането   да   не   можеш   да   правиш  единствените  неща,  които  ти  носят  удовлетворение?  Сузи  се  помоли  никога  да  не  разбере  това.    

Тази  вечер  заспа  рано  и  въпреки  това  се  събуди  все  още  изморена.  Дори  кафето  не  помогна  да  се  съвземе,  но  бързо  крачеше  през  реките  кал  и  колите  към  работата.    

След   оперативката   и   преди   визитацията   обикаляше   пациентите   и   видя   Венета   в  коридора.  

- Здравей,  радвам  се,  че  виждам.  Какво  правиш  тук   толкова  рано...  или  толкова  късно  трябва  да  кажа?  –  Вени  изглеждаше  добре.  

- Вече  имам  и  дневни  дежурства,  поне  за  лятото  –  усмихна  се  Сузи.  –  Искаш  ли  кафе   и   да   пушим   по   цигара?   Почти   приключих,   а   имам   двадесет   минути   до  визитациите.  

- Да,  няма  да  откажа  кафе.    - Идвам  след  минута.  

 Сузи   се   обади   на   другите   сестри,   че   е   на   терасата,   наля   две   чаши   от   не   толкова  

доброто  шварц  кафе  и  се  запъти  към  Вени.    - Ето,  това  е  най-­‐доброто,  което  имаме  –  усмихна  се  смутено  –  Еспресо  машината  

се  развали  и  е  от  седмица  на  ремонт.    - Няма  значение,  сутринта  не  успях  да  пия  кафе  и  сега  се  радвам  на  всичко,  което  

мирише  и  има  горе-­‐долу  същия  цвят.  - Е,   поне   това   съм  осигурила   –   засмя   се   Сузи.   Стигнаха  до   терасата  и   запушиха.  

Беше  началото  на  юни  и  най-­‐после  беше  изгряло  слънце.    - Как  е  Таня?  Вчера  не  се  чувстваше  добре.  - Затова  съм  тук.  Рени  -­‐  майка  й  -­‐  не  можа  да  дойде  и  ме  помоли  да  намина.  Не  е  

добре,  има  болки.  Вчера  се  е  обадила  по  телефона  и  е  казала,  че  иска  някой  да  постои   при   нея   днес,   защото   има   кошмари.   На   мен   не   ми   казва   какви,   но    предполагам,  че  са  свързани  с  катастрофата.  

- Вчера  бълнуваше,  когато  влязох  при  нея.  - Ти  си  била  значи,  тя  каза,  че  някакво  непознато  момиче  й  е  дала  успокоително,  

но  не  можа  да  те  опише.  - Няма  и  начин,   тя  не  беше  в   съзнание,  мяташе   се  наляво-­‐надясно,  размахваше  

ръце,  сякаш  да  се  предпази  от  нещо.  Сега  на  визитацията  докторът  ще  провери  дали  няма  някакви  поражения.  Дежурният  вчера  я  прегледа,  но  не  откри  нищо  

- Какви  поражения?  –  погледът  на  Вени  стана  сериозен.  - Тя  се  мяташе,  почти  се  беше  преобърнала  на  една  страна.  Но  тъй  като  краката  й  

все  още  са  неподвижни  практически  се  беше  огънала  цялата.  Трябва  да  провери  дали  няма  увреждания  по  натрошения  прешлен.    

- Не   трябва   ли   да   й   направят   ренген   –   Вени   вече   сериозно   се   притесняваше.  Знаеше,   че   вчера   е   било   тежко,   но   предполагаше,   че   става   въпрос   за  психическото   състояние   на   Таня,   не   мислеше,   че   може   да   се   отрази   на  рехабилитацията.    

- Няма  да  покаже  нищо,   единствено  ядрено-­‐магнитен  резонанс  ще  помогне,  но  Тошков   е   специалист   и   ще   разпознае   травмата   и   без   да   я   облъчваме.   Не   се  

притеснявай,   всичко   ще   се   оправи   –   с   последната   реплика   Сузи   се   надяваше  малко  да  разсее  смръчканите  вежди  на  Вени.  Не  искаше  да  носи  лоши  новини.  

- Да,  трябва  да  се  оправи  –  въздъхна  Вени  –  Тъкмо  всичко  започна  да  се  оправя  и  сега  това.  

- Виж,   не   знам   как   Таня   приема   случилото   се,   но   предполагам,   че   й   е   много  тежко.  За  да  е  успешна  една  рехабилитация,  най-­‐важното  е  волята  на  пациента.  Повярвай,  човек  може  да  направи  чудеса,  ако  вярва  и  се  бори.  

- Защо  ми  казваш  това?  - Не   е   моя   работа,   знам,   но   ти   си   ми   приятелка   и   виждам,   че   цениш   Таня.  

Начинът,   по   който   изглеждаш   в   момента...   Ако   влезеш   така   при   нея   ще   я  уплашиш  и  ще  я  накараш  да  падне  духом.  Тя  няма  нужда  от  състрадание,  а  от  вяра.  Но  ако  ти  не  вярваш,  че  ще  се  оправи,  няма  как  и  тя  да  ти  повярва.  

- Сигурно  си  права  –  тъжно  се  усмихна  Вени  –  Проблемът  е,  че  действително  не  съм  сигурна,  че  ще  се  оправи.    

- Тя   е   в   много   добри   ръце,   млада   е   и   организмът   и   се   възстановява   бързо.  Единственото,    което  й  трябва  е  вяра  и  време.    

- Ох,   разбрах   те,   благодаря   ти.   –   Вени   загаси   цигарата.   –   Ще   се   опитам   да  изглеждам  ведра.  Така  добре  ли  е?  –  Вени  направи  изкуствена  усмивка,  която  накара  Сузи  да  се  разсмее  с  глас.  

- Ако  не  друго,  поне  ще  я  развеселиш  –  Сузи  продължаваше  да  се  смее.  Имаше  хубав  смях,  помисли  си  Вени,  висок  и  звънлив,  кара  те  да  се  усмихнеш.  

- Отивам  да  я  видя,  казах,  че  отивам  до  тоалетна.  Сигурно  вече  се  чуди  къде  съм.  - Да,  разбира  се.  До  по-­‐късно.  

 Сузи   изми   чашите   и   зачака   визитацията.   Беше   решила   да   присъства   и   на  

визитацията  на  Таня,  макар  това  да  не  й  влизаше  в  задълженията.  Изпитваше  желание  да  знае   дали   е   добре,   сигурно   заради   отношенията   им   с   Венета.   В   крайна   сметка   й   беше  близка.    

Лекуващият  лекар  прегледа  обстойно  Таня  и  след  като  обилно  нахрани  масажиста,  авторитетно  съобщи,  че  всичко  е  наред  и  няма  от  какво  да  се  притесняват.  Приближи  до  Таня   и   внимателно   й   помогна   да   седне.   Беше   с   три   дни   по-­‐рано   от   обещаното   и   това  накара  всички  в  стаята  да  се  зарадват.  Таня  изведнъж  светна  и  настроението  и  се  подобри  многократно.  Майка  й  успя  да  дотича  точно  за  края  на  визитацията  и  когато  видя  дъщеря  си  седнала,   се  разплака  от  щастие.  Сузи  деликатно  излезе  и   ги  остави  да  се  насладят  на  радостта  на  момента.  Сърцето  й  биеше  учестено,  а  на  устните  й  сияеше  усмивка.  Винаги  беше  хубаво,  когато  виждаш  как  пациентите  оздравяват.  

 Глава  11  

 Таня  седеше  в  леглото  и  търсеше  някаква  статия  в  интернет.  Откакто  й  разрешиха  

да   сяда,   лаптопът   й   беше   непрестанно   до   нея   и   дори   изпроси   от   докторът   да   й   дадат  паролата   за   уйърлес   мрежата.   Сега   вече   животът   изглеждаше   значително   по-­‐добре.  Рехабилитацията   вървеше  добре,   вече  раздвижваха   колената,   а   тя  можеше  да   си  мъдра  пръстите  на  краката  съвсем  самостоятелно.  Вярно,  не  можеше  да  сяда  сама  и  трябваше  да  

вика  сестрата  да  й  помага,  но  напоследък  много  често  идваше  момичето,  което  ухаеше  на  момина  сълза.  Вени  й  беше  казала,  че  това  е  Сузи,  момичето,  с  което  се  излизаше  преди  няколко  месеца  и  честно  казано  не  можеше  да  разбере  какво  по-­‐точно  не  й  бе  харесала  и  защо   я   остави   да   си   отиде   просто   така.   Сузана   беше   висока,   стройна,   но   не   прекалено  слаба.  Имаше  нежни  кафяви  очи  и  светла,  почти  руса  коса,  чиято  дължина  не  можеше  да  определи,   понеже   беше   непрекъснато   вързана.   Беше   не   просто   симпатична,   беше  красива.   Не   ползваше   грим   и   въпреки   това   кожата   и   имаше   цвят   на   златисто-­‐медена  праскова,  устните  й  бяха  алени  и  само  чакаха  да  бъдат  целунати.  Имаше  вид  на  истинска  жена  и  ако  я  видеше  по  улицата,  никога  не  би  я  подминала.  Таня  определено  я  харесваше.  Ако  се  бяха  срещнали  при  други  обстоятелства,  със  сигурност  щеше  да  я  заговори.  Не,  че  сега  не  можеше,  но  не  се  чувстваше  във  форма,  а  и  честно  казано  заради  постоянна  болка  в  гърба  настроението  й  непрекъснато  беше  лошо.    

Откри   търсената   статия.   Люси   и   беше   казала,   че   е   намерила   информация   за  болницата,  но  така  й  не  я  беше  чела.  Статията  беше  от  преди  четири  месеца,  но  в  елитно  издание  за  здравеопазването  и  доста  дълга.  Отзивите  бяха  повече  от  добри  -­‐  най-­‐добрата  техника,  прекрасни  специалисти,  грижа  за  болните,  постоянен  контрол.  Да,  със  сигурност  условията  бяха  повече  от  добри  и  определено  се  грижеха  за  нея.  Задоволяването  на  всяка  минимална  потребност  не  беше   характерно   за  повече  болнични   заведения  и   Таня  беше  приятно   изненадана,   когато   забеляза,   че   тук   това   е   практика.   На   края   на   статията   бяха  оповестени   цените   за   престой   и   лечение.   Уау.   Бяха   доста   високи.   За   първи   път   от   три  години   се   радваше,   че   нейна   позната   брокерка   я   караше   да   си   прави   застраховка  злополука  от  три  години.  Не  беше  вярвала,  че  ще  й  потрябва  и  по-­‐скоро  го  правеше  заради  нея   и   с   някаква   странна   профилактична   цел,   но   застрахователната   сума   беше   висока   и  покриваше  всички  разходи  по  лечението.  Дори  при  тези  цени.  А  и  така  нямаше  нужда  да  се  занимава  да  съди  онзи  идиот,  за  да  може  да  си  плати  лечението.  Майка  й  искаше  да  заведе   дело,   но   Таня   й   каза,   че   засега   не   иска   да   се   занимава.   Първо   трябваше   да   се  изправи   на   крака   и   после   щеше   да   си   урежда   сметките.   Нямаше   нужда   от   пари,   поне  засега.   Тъй   като   я   осигуряваха   на   висока   ставка,   макар   и   не   толкова,   колкото   й   беше  реалната  заплата,  обезщетенията  от  НОИ  бяха  достатъчно  големи,  за  да  покриват  наема  на  апартамента  и  някои  дреболии,  от  които  се  нуждаеше.    

Дойде  време  за  упражненията  и  Сузи  влезе  с  инвалидната  количка.  Честно  казано  Тяна   се   потискаше   силно   всеки   път,   когато   трябваше   да   седне   в   нея,   но   това   беше  единственият  начин  да  прекоси  три  коридора  и  да  слезе  два  етажа  надолу.    

- Готова  ли  си  да  те  поразтегнат?  –  весело  каза  Сузи.  - Имам  ли  избор  –  усмихна  се  Таня.  Сузи   прибута   количката   и   смъкна   леглото   на   нивото   й.   Следваше   добре   позната  

операция,  Таня  сядаше  с  малко  помощ  в  леглото,  Сузи  поставяше  краката  й  в  количката  и  с  леко   движение   я   изхлузваше   върху   нея.   Първият   път   се   наложи   един   от   санитарите   да  помага,  но  след  една  седмица  упражнението  беше  усъвършенствано.    

- Днес  имаш  късмет,  д-­‐р  Попова  е  на  смяна,  върна  се  от  отпуска.  - Д-­‐р   Попова?   Не   съм   чувала   за   нея   –   Таня   оглеждаше   хората   по   коридорите,  

докато   Сузи   буташе   количката.   Защо   всички   я   гледаха   с   такова   съжаление?  Никога  нямаше  да  свикне  с  това.  

- Тя   е   най-­‐добрият   терапевт   и   освен   това   е   изключително   мила   и   внимателна.  Възрастна  дама,  на  около  петдесет  години.    

- Възрастта  по-­‐скоро  ще  ме  смути,  отколкото  ще  ме  зарадва  –  измърмори  Таня.  - Тя   наистина   е   страхотен   професионалист.   Ще   видиш,   че   ще   се   чувстваш  

значително  по-­‐добре.    Сузи   продължаваше   весело   да   бърбори   за   качествата   на   въпросната   докторка   и  

Таня   се   предаде.   Просто   се   опита   да   не   вниква   в   думите   и   само   се   наслаждаваше   на  мелодичния   глас,   идваш   някъде   зад   нея.   Затвори   очи   и   усети   позната   миризма.   Не  можеше   да   си   спомни   откъде   й   беше   позната.   Още   първия   път,   когато   я   усети,   докато  бълнуваше  й  донесе  някакво  странно  чувство  на  спокойствие  и  сигурност.  Беше  сигурна,  че  й  напомня  нещо,  просто  не  можеше  да  се  сети  какво.  

Когато  Сузи  дойде  да  я  вземе  след  едни  час  от  кабинета  на  д-­‐р  Попова,  те  вече  бяха  първи  приятелки.  Оказа  се,  че  жената  е  много  повече  от  професионалист  и  добър  лекар.  Беше  страхотен  човек,  който  се  усмихваше  на  живота  и  те  заразява  с  жизнеността  си.  Таня  не  вярваше,  че  някой  ще  промени  киселото  й  настроение  с  такава  лекота.  Действително  се  чувстваше  страхотно.  Д-­‐р  Попова  й  показа  техника,  за  да  се  изправя  сама,  когато  пожелае,  съобщи  й,  че  след  седмица,  ако  продължава  да  е  толкова  упорита,  вече  ще  се  изправя  с  малко   помощ   и   й   даде   сериозни   надежди,   че   в   скоро   бъдеще   ще   бъде   почти  самостоятелна.  Цялата  тази  история,  че  не  можеше  дори  да  си  избърше  задника  без  нечия  помощ  ужасно  потискаше  Таня  и  разговорът  с  д-­‐р  Попова  я  успокои  и  разведри.  Сега  вече  тя  бърбореше  весело,  докато  Сузи  буташе  количката  усмихвайки  се.    

 ***  

 Сузи  вечеряше  у  дома  и  се  подготвяше  за  нощна  смяна.  От  два  дни  не  беше  ходила  

в   болницата  и   честно   казано  работата  й   липсваше.   След  първоначалния   стрес   от   новите  отговорности  и  общуването  с  докторите  се  появи  онова  чувство  на  удовлетвореност,  което  човек  усеща,  като  вижда  плодовете  на  работата  си.  Вчера  й  бяха  превели  първата  заплата  на   новата   длъжност   и   тя   остана   приятно   изненадана   от   бонусите.   Не,   че   беше   приела  работата   заради   заплащането,   но   това   бе   и   един   вид   признание   за   качеството   на  изпълнението.  Наближаваше  осем  и  трябваше  да  тръгва.  Смяната  й  започваше  в  девет  и  днес  тя  щеше  да  води  оперативката.  Старшата  сестра  я  бе  оставила  като  неин  заместник  на  нощните   смени   -­‐   още   нещо,   което   караше   Сузи   да   се   гордее   от   себе   си.   Действително  беше   успяла  да  промени  живота   си.  Може  би  не   в   посоката,   която  очакваше,   но   всички  нови  емоции  покрай  работата  й  я  правеха  щастлива.  Дори  не  се  ядосваше  вече,  че  няма  да  може  да  отиде  на  море,  в  крайна  сметка  какво  щеше  да  прави  там?  Да  гледа  как  Кристина  се  кара  с  новата  си  приятелка?  Тук  поне  се  чувстваше  полезна  и  нужна.    

След  оперативката,  проведена  от  нея,  Сузи  обиколи  стаите  на  пациентите.  Това,  че  беше   главна   не   значеше,   че   ще   забрави   за   хората   в   стаите.   Благодарение   на   дневните  смени  беше  станала  приятелка  с  повечето  от  тях.  Не,  че  преди  не  си  говореха,  но  времето,  което  прекарваха  в  компанията  си  беше  малко.  Отиде  до  стаята  на  Таня  и  тихичко  почука.  От  вътре  се  чу  „влез”  от  два  женски  гласа  и  Сузи  влезе  и  ведро  поздрави  присъстващите.  

- Добър  вечер,  Рени,  радвам  се  да  те  видя.  Вече  застъпих  смяна,  така  че,  ако  ти  трябва  нещо,  Таня,  знаеш  как  да  ме  повикаш  –  Двете  жени  изглеждаха  кисели  и  

сякаш   се   баха   карали   до   преди   минута,   затова   Сузи   деликатно   излезе   от  ситуацията  –  Ако  нямате  нужда  от  мен,  ще  проверя  и  останалите  пациенти.  

- Всичко  е  наред  –  в  гласа  на  Таня  се  чуваше  раздразнението,  което  се  виждаше  изписано  на  лицето  на  майка  й.  

 Сузи   бързо   излезе   от   стаята.   Беше   излъгала,   че   има   още   пациенти,   които   да  

поздрави.  Винаги  отиваше  при  Таня  последно,  първо,   защото  стаята  й  беше  в  дъното  на  коридора  и  второ,  защото  обикновено  се  бавеше  най-­‐много  при  нея.  Напоследък  често  си  говореха   и   дори   на   няколко   пъти   Таня   я   молеше   да   остава   при   нея   за   по-­‐дълго,   когато  имаше  възможност.  Това  беше  хубавото  на  нощните  смени.  Можеше  да  прекара  повече  време   с   нея.   Разговорите   бяха   повърхностни   и   неангажиращи,   винаги   Таня   определяше  темата.   Сузи   не   искаше   да   я   притиска   да   говори   за   състоянието   си,   а   спомените   за  инцидента   не   носеха   нищо   добро,   затова   просто   следваше   посоката   на   Таня.   Беше   й  приятно,  не  просто  удовлетворяващо,  понеже  й  помагаше.  Наистина  приятно.  Всъщност  дори  усети  малко  разочарование,  че  при  Таня  има  някой  и  няма  да  остане  при  нея,  за  да  научи  последните  новини  от  мото  спорта  или  да  чуе  поредната  чудата  история,  случила  по  родните  скиорски  писти.    

Колкото  и  да  не  си  го  признаваше,  Сузи  знаеше,  че  харесва  Таня.  Нямаше  търпение  да  се  възстанови  и  отново  да  заживее  живота,  който  беше  свикнала.  Но  тези  чувства  далеч  не  бяха  алтруистични.  Когато  Таня  оздравееше,  може  би  щеше  да  се  съгласи  да  се  видят  извън  болницата...  

 Таня  седеше  в  болничното  легло  и  напрягаше  последни  усилия  на  волята,  за  да  не  

се  разкрещи  на  майка  си.  - Защо,  майко,  защо  трябва  да  провалиш  почивката  на  всички!  - Защото  не  искам  да  оставаш  сама  в  това  състояние  –  Рени  също  беше  на  ръба  да  

се  развика.  Упорството  на  дъщеря  й  беше  легендарно,  но  в   случая  нямаше  да  отстъпи.  Като  майка  знаеше  кое  е  най-­‐добро  за  детето  й.  

- Първо,   не   съм   сама,   в   тази   болница   има   стотина   лекари   и   сестри,   които   се  грижат   ежеминутно   за   мен.   И   второ   –   имам   Недялкови.   Те   няма   да   ходят  никъде.  

 Майка  й  имаше  резервация  за  почивка  с  мъжа  си  и  сина  си.  Таня  не  беше  се  сетила  

за  това  до  преди  няколко  седмици,  когато  Венета  й  съобщи,  че  я  пращат  на  едномесечен  семинар  в  Германия.  Тя  искаше  да   го  отмени,  за  да  може  да  остане  до  Таня.  Естествено  каза  й  да  заминава  и  че  не  иска  да  я  вижда  тук,  но  не  очакваше  Вени  да  се  обади  на  майка  й.  От  тогава  водеха  този  безсмислен  спор.  Рени  искаше  да  остане  до  дъщеря  си,  а  Таня  не  искаше  брат  й  да  пропусне  две  седмична  почивка  в  Гърция,  понеже  тя  беше  в  болница.    

- Никой  от  тях  не  те  обича  и  не  се  грижи  за  теб  –  настояваше  майка  й.  - Да,   със   сигурност   не   са   влюбени   в   мен,   но   се   грижат   чудесно.   Какво   ще  

направиш,  ако  си  тук,  кажи  ми?  Ще  направиш  чудо  и  ще  проходя  ли?  - Защо   си   толкова   ужасна,   Татяна!   Не   искам   да   те   оставям   сама,   толкова   ли   е  

трудно   да   го   разбереш!   Обичам   те   и   не   искам   да   си   сама   в   този   момент   от  

живота  си.  Сега  започва  най-­‐тежката  рехабилитация.  Ще  имаш  нужда  някой  да  е  до  теб.  

- Това  от  което  имам  нужда  е  да  престанете  да  се  отнасяте  с  мен  все  едно  съм  на  пет!  –  Таня  вече  крещеше  –  Не  ми  става  по-­‐добре,  когато  виждам  колко  много  ме  съжалявате  и  страдате  за  мен.  Откакто  съм  тук,  всеки  ден  ми  се  съобщава  да  не  се  притеснявам  и  че  нещата  ще  се  оправят,  гледайки  ме  с  онзи  поглед,  който  казва,  че  дори  да  остана  в  инвалидна  количка,  вие  ще  ме  обичате.  Нямам  нужда  от  това,  а  от  спокойствието,  че  хората,  които  обичам  не  се  съсипват  заради  мен.  Помисли  за  Георги!  Къде  ще  прекара  лятото,  заключен  в  апартамента?  

- Ще   го  пратя  на   село  при  баба   ти  –  Рени   говореше  спокойно,  надявайки   се,   че  Таня  ще  се  успокои.  

- Още  по-­‐зле,  та  той  е  на  седем,  мамо,  не  на  четири.  Сега  имате  възможност  да  го  заведете  на  интересни  места,  преди  да  е  влязъл  в  пубертета  и  да  не  отказва  да  ходи   с   вас   на   почивка.  Моля   те,   мамо,   не   го   прави.   Заминете   и   си   починете.  Имаш  нужда  от  това  –  гласът  на  Таня  се  беше  променил  коренно.  –  Погледни  се,  от   три   месеца   не   си   спала   като   хората,   отслабнала   си,   занемарила   си   се.  Повярвай,  нямам  нужда  от  това.    

- Не  се  притеснявай  за  мен,  аз   съм  възрастен  човек  и  мога   сама  да  се   грижа  за  себе  си.  

- Аз  също,  мамо.  На  двадесет  и  шест  години  съм,  мога  да  преценя  от  какво  имам  нужда.  Сега  имам  нужда  да  се  съсредоточа  в  упражненията,  а  не  да  мисля  дали  си   вечеряла,   след   като   си   ме   видяла   как   ме   прибират   с   количката.   Моля   те,  отиди  на  почивката.  Моля  те.  

Рени   стоеше   права,   а   на   лицето   й   се   четеше   борбата,   която   се   разразяваше   в  съзнанието  й.  Не  искаше  да  остави  дъщеря  си  така,  не  беше  редно,  Таня  имаше  нужда  от  някой,   който   да   е   до   нея   сега.   От   друга   страна   познаваше   дъщеря   си,   тя   беше   най-­‐упоритият   човек   на   планетата   и   когато   някой   се   опитваше   да   я   надвие,   сякаш   цялата  вселена  й  помагаше,  за  да  постигне  своето.  Не  можеше  да  й  забрани  да  идва,  но  можеше  да   не   говори   с   нея,   да   не   споделя   какво   преживява   и   това   щеше   да   обезсмисли  посещенията  и  отказа  от  почивката.  

- Добре,  ще  отидем  в  Гърция.  Но  искам  да  ми  обещаеш,  че  ще  ми  пишеш  мейл  всеки  ден  и  ще  ми  разказваш  подробно  какво  си  правила  през  деня.  И  че  ако  имаш  нужда  от  мен,  ще  ми  кажеш.  

- Да,  мамо,  разбира  се  –  Таня  победоносно  се  усмихна.  - Не,  госпожице,  не  ми  казвай  “да”,  а  в  главата  ти  да  се  вихрят  идеи  как  да  скриеш  

реалното  положение  от  мен.  Искам  да  ми  обещаеш,  че  ако  имаш  нужда  от  мен,  дори  само,  за  да  поговорим  или  за  да  подържа  ръката  ти,  ще  ми  кажеш!  

- Обещавам.  Наистина  –  последната  реплика  бе  резултат  от  съмнителния  поглед,  който  й  отправи  Рени  –  Виж,  ето  ми  пръстите  на  ръцете,  обещавам!  

 Рени   се   поуспокои   и   разговорът   продължи   около   обичайните   теми   за  

рехабилитацията,   поредната   беля,   направена   от   Георги,   бременността   на   Люси   и   тем  подобни.    

 

Глава  12    Криси  обикаляше  централните  улици  на  София,  търсейки  подарък  за  приятелка,  на  

чийто  рожден  ден  щяха  да  ходят  довечера.  Не  можеше  да  хареса  нищо  и  раздразнението  й   беше   изписано   на   лицето.   Напоследък   всичко   я   дразнеше   и   се   чувстваше   зла   почти  постоянно.  Сигурно  беше  заради  караниците  в  къщи.  Приятелката  й  се  беше  практически  нанесла   у   тях   още   на   втората   седмица   и   сега   вече   спокойно   пререждаше   кухненските  шкафове   и   правеше   планове   да   смени  мебелировката.   Такова   поведение   по   принцип   я  дразнеше,   а   в   комплект   с   постоянните   им   дърляния   правеше   настроението   на   Криси  ужасно.  Не,  че  не  искаше  да  живеят  заедно  или  че  не  я  харесваше.  Напротив.  В  началото  даже   се   радваше,   че   толкова   бързо   преминаха   през   периода   на   срещите   на   кафе   и  безсмислените  разговори  за  времето  и  политиците.  Имаше  нужда  от  човек  до  себе  си,  в  когото  да  е  сигурна.  След  последната  си  връзка,  която  я  нарани  дълбоко,  отчаяно  търсеше  спокойствие   и   заслон.   Намери   го.   Магдалена   беше   всичко   това.   Винаги   спокойна,  домашарка   по   природа,   достатъчно   страстна   в   леглото,   за   да   не   й   омръзне.   Само   дето  характерите   им   не   съвпадаха.   Криси   беше   човек   на   народа,   на   купона,   обичаше  приятелите  си,  обичаше  да  се  шляе  безцелно  по  улиците,  обичаше  да  пътува.  За  Маги  това  беше  признак  на   незрялост   и   тя   открито   показваше  неодобрението   си   всеки  път,   когато  Криси  й  разказваше  за  поредното  приключение.  От  както  живееха  заедно  излизаха  рядко,  Маги   предпочиташе   да   си   седи   в   къщи   в   събота   вечер,   да   гледа   някой   филм   и   да   се  наслаждава  на  изкусно  приготвената  вечеря.  Готвеше  страхотно,  това  не  можеше  да  и  се  отрече.  И  умееше  с  невероятна  ловкост  да  превърне  всекидневната  в  уютно  романтично  място,   всеки   път   с   нещо   различно   от   предишния.   Това   й   харесваше,   правеше   го   с  удоволствие.  Но   Криси   не  можеше   всеки  ден  да   си   седи   в   къщи  и   да   се   наслаждава   на  обстановката.  И  когато  към  това  се  добави  безсмислената  ревност  на  Маги,  която  направо  я   подлудяваше,   положението   стана   почти   нетърпимо.   Сузи   и   беше   казала   да   прекрати  отношенията   си   с  Маги,   след   като   не   я   правят  щастлива,   но   Криси   някак   не  можеше  да  призне  пред  себе  си,  че  е  нещастна.  Да,  със  сигурност  това  не  беше  мечтаната  връзка,  но  в  крайна   сметка   поне   беше   нещо.   Имаше   красива  жена,   която   я   чакаше   в   къщи   по   секси  халат,   с   приготвена   вечеря,   с   която   можеше   да   говори   за   всичко.   Е,   почти   за   всичко.  Всъщност  почти  за  нищо,  ако  не  искаше  да  предизвика  поредният  снизходителен  поглед  ала  „що  за  дете  си”  или  изригването  на  вулкана  от  ревност,  чиито  щети  с  всеки  път  ставаха  все  по-­‐големи.  

Криси  влезе  в  предното  малко  магазинче  и   заразглежда  вазите.  Беше  решила,   че  това   е   подходящ   подарък,   защото   момичето   обичаше   цветя   и   харесваше   красиви  уникални  вещи.  Една  от  вазите  привлече  вниманието  й.  Беше  чисто  черна  във  формата  на  паралелипипед  с  красив  сребрист  обков.  Представи  си  огромен  букет  от  бели  рози  в  него.  Щеше   да   е   красиво.   В   съзнанието   й   изникна   образа   на   Алекс,   момичето,   което   я   бе    оставило   заради   мъж   преди   повече   от   четири   месеца.   Някак   несъзнателно   я   сравни   с  Маги,   колко   по-­‐красива   беше,   по-­‐разбираща,   дискретна,  мила...   Тръсна   глава   и   прогони  мислите.  Купи  вазата  и  зачака  да  я  опаковат.  След  това  оставаше  да  купи  само  букет  бели  рози.  

 

***    Таня   се   изправи   на   леглото   и   взе   лаптопа   в   скута   си.   Вече   спокойно   го   правеше  

сама,  а  от  няколко  дена  успяваха  да  я  изправят  на  крака  и  почти  да  пази  равновесие.  Все  още  й  се  виеше  свят,  но  според  лекарите  това  беше  нормално.  Майка  й  от  пет  дни  беше  на  море,   а  Недялкови  й  казаха  вчера,   че   заминават   за   уикенда  при  родителите  на  Светльо.  Тук  не  усещаше  разликата  в  дните,  нямаше  значение  нито  коя  дата  е,  нито  кой  ден.  Отвори  пощата   си,   имаше   писмо   от   Вени   и   от   майка   й.   Набързо   ги   прочете   и   написа   отговор.  Спести  и   на  двете,   че   от   вчера  имаше   силни  болки   в   гръбнака.   Всъщност   го   спести  и   на  терапевта.  Знаеше,  че  ако  каже,  че  я  боли  ще  забавят  темпото,  а  Таня  искаше  да  го  избегне  на  всяка  цена.  Не  можеше  да  дочака  да   започне  да   ходи,  макар  и   с  проходилка.  Стисна  зъби  и  се  опита  да  не  мисли  за  болката.  Минаваше  пет  и  след  около  час  щяха  да  донесат  вечерята.  До  тогава  можеше  да  поиграе  тетрис  или  да  потърси  нещо  интересно  за  четене.  Поради   липса   на   други   развлечения   беше   изчела   повече   книги,   отколкото   през  последните   две   години.   Видя,   че   е   излязъл   нов   епизод   на   любимия   й   сериал,   зареди  торента  да  се  тегли  и  зачака.  След  десетина  минути  щеше  да  е  готово  и  докато  го  изгледа,  щеше  да  дойде  време  за  вечеря.    

В  този  момент  на  вратата  се  почука  и  влезе  Сузи.  Лицето  на  Таня  грейна.  - Ей,  не  си  минавала  от  тук  поне  от  няколко  часа.  Забрави  ли  ме?  –  пошегува  се  

Таня.  - Не,  настанявах  нов  пациент  с  големи  капризи  и  малко  възпитание  –  усмихна  се  

Сузи.  Изглеждаше  изморена.  - Ясно.  Да,  пациентите  можем  да  сме  много  досадни.  - Не   исках   да   кажа   това.   Човекът   го   боли,   разбирам   го.   Просто   бяха   дълги   два  

часа.  Дойдох  да  наруша  диетата  ти.  Искаш  ли  кафе?  - Ти  си  съкровище!  –  от  няколко  седмици  бяха  спрели  всички  обезболяващи  и  й  

разрешиха   да   пие   кафе.   Както   и   да   пуши,   макар   според   лекарите   това   да   не  беше   препоръчително.   Въпреки   че   три   месеца   не   беше   пушила   това   беше  засилило,  вместо  да  отслаби  никотиновия  глад  и  сега  се  наслаждаваше  на  всяка  дръпка,  все  едно  беше  последна.    

- Докараха  нова  машина  за  кафе,  която  прави  феноменално  капучино.    - Звучи  прекрасно.  А  ако  го  съчетаем  и  с  цигара...  –  Таня  намигна  на  Сузи.  - Може  да   се   уреди  –   тихичко  каза  Сузи,  поставяйки  пръст  на   устните   си,   сякаш  

обсъждаха  план  за  световно  поробване  –  Ей  сега    се  връщам.  Можеш  ли  сама  да  седнеш  на  количката?  

- С   гордост   и   радост   отговарям   “да”   –   засмя   се   Таня.   Настроението   й   се  подобряваше  с  всяка  секунда.  

Сузи   прибута   количката   и   отиде   да   направи   две   чаши   от   страхотното   капучино.  Когато   се   върна,   завари   Таня   в   количката,   опитвайки   се   да   отвори   вратата.   Подаде   й  чашите  й  я  забута  към  терасата.    

- Господи,   каква   наслада   –   блажено   каза   Таня,   отпивайки   от   капучиното   и  дърпайки  от  цигарата.  

- Да,   човек   рядко   има   възможност   да   се   наслади   на   малките   неща   в   живота   –  Сузи   се   беше   загледала   в   планината   отсреща   и   слънцето   си   играеше   със  светлите  кичури  в  косата  й.    

- Защо  винаги  си  с  вързана  коса?  –  изведнъж  попита  Таня.  - Такива  са  изискванията  в  болницата.  - Но  има  сестри,  които  не  ги  спазват  или  връзват  косата  си  на  опашка.  Ти  винаги  

си  на  кок.  - Така  ми  е  по-­‐лесно,  косата  ми  е  дълга,  а  от  опашката  падат  косми.  Не  искам  да  

предизвиквам  разводи,  когато  някоя  от  съпругите  на  пациентите  намерят  дълъг  рус   косъм   по  мъжа   си   –   пошегува   се   Сузи   и   красива   усмивка   озари   лицето   й.  Значи  имаше  дълга  коса.  Таня  усети,  че  иска  да  я  помирише  и  да  зарови  пръсти  в  нея  –  А  ти  определено  имаш  нужда  от  фризьор.  

- Благодаря,  че  ми  напомни  –  престорено  се  намуси  Таня.  - Не  се  шегувам,  косата  ти  не  е  в  най-­‐добрия  вид.  - Може   би   защото   не   съм   я   мила   нормално,   да   не   говоря   за   сешоар   през  

последните  не  знам,  три  месеца  и  половина?  –  Таня  се  опита  да  се  защити,  но  това  предизвика  само  смях  от  страна  на  Сузи.  

- Ако  искаш  мога  да  ти  помогна.  - За  кое?  - Мога  да  изсуша  косата  ти  със  сешоар  и  да  я  среша.  Ще  придобие  форма  поне  за  

един  ден.  - Би  било  чудесно  –  отговори  Таня,  а  мислите  й  се  насочиха  към  момента,  в  който  

нежните  пръсти  на  Сузи  щяха  да  милват  косата  й.  За  първи  път  от  толкова  време  усети   желание   и   се   размърда   на   стола.   Движението   причини   остра   болка   и  лицето  й  се  смръщи.  

- Болки  ли  имаш?  –  загрижено  попита  Сузи.  - Не,  просто  ми  е  неудобно  –  опита  се  да  скрие  Таня.  - Не  е  от  количката,  добри  са,  а  и  я  ползваш  от  няколко  седмици.  Къде  те  боли?  –  

Сузи   се   наведе   и   започна   да   опива   гръбнака   на   Таня.   Стигна   до   травмирания  прешлен  и  Таня  се  изви  от  болка  –  Толкова  ли  е  зле?  Ще  повикам  лекуващия.  

- Нищо  ми  няма  –  Таня  я  хвана  за  ръка  и  усетила,  че  тонът  й  не  беше  подходящ,  мило  добави  –  Просто  съм  се  залежала,  нормално  е.  

- Всъщност   не   е.   Пред   последната   седмица   рехабилитацията   ти   е   засилена   и  може   да   предизвика   болки.   По-­‐добре   е   да   те   прегледат.   Ако   това   темпо   не   е  добро  за  теб,  трябва  да  се  промени.  

- Нищо   ми   няма   –   гласът   на   Таня   вече   беше   гневен,   а   страхът,   че   се   е   издала  добавяше  груба  нотка.  

- И  все  пак  ще  повикам...  - Никого  няма  да  викаш  –  изсъска  Таня  –  това  си  е  моя  работа.  Да  не  мислиш,  че  

съм  толкова  тъпа,  че  да  застраша  оздравяването  си.  Ако  ме  болеше  щях  да  кажа,  това  е  обикновено  залежаване,  чу  ли  ме?  

- Не  мисля,   че   си   тъпа,   а   че   искаш  да   проходиш  по-­‐бързо   и   затова   оценката   ти  може  да  е  компрометирана  –  Сузи  говореше  спокойно,  въпреки  болката,  която  причиняваше  тона  на  Таня  в  гърдите  й.  

- Е,   не   е.   Мога   да   различа   болката   от   счупен   гръбначен   прешлен   и   тази   от  прекалено  стоене  в  леглото.  А  ти?  –  въпросът  бе  зададен  по  начин,  който  накара  стомахът  на  Сузи  да  се  свие  на  топка.  

- Не,  не  мога  –  тихо  отговори  тя  и  отново  се  загледа  в  планината.  Стояха  мълчаливо,  докато  допушат  цигарите  си  и  после  Сузи  върна  Таня  в  стаята  й  и  

й  помогна  да  легне.  Все  така  мълчаливо  излезе  от  стаята  и  продължи  работата  си.  Таня  се  чувстваше   ужасно.   Сузи   не   беше   виновна   за   болките,   а   и   нейната   работа   изискваше   да  проверява  състоянието  на  болните.  Но  я  беше  страх  прекалено  много,  за  да  позволи  някой  да  попречи  на  възстановяването.    

На  визитацията  Сузи  стоеше  мълчаливо  без  дори  да  я  погледне.  Таня  крадешком  я  наблюдаваше,  едновременно  чувствайки  се  виновна  и  все  още  изпитвайки  гняв,  понеже  я  беше   разкрила.   Явно   не   беше   казала   на   лекаря   за   болките,   защото   нямаше   промяна   в  режима.   Таня   въздъхна   облекчено,   когато   всички   излязоха   и   се   загледа   в   изтегления  епизод.  

Времето   минаваше,   а   Сузи   не   се   беше   отбила   нито   веднъж.   Болката   в   гърба   се  засилваше   и   Таня   полагаше   неимоверни   усилия,   за   да   се   овладее.   Наближаваше   девет,  след  малко  щеше  да  застъпи  нощната  смяна.  В  душата  й  се  смесваха  физическата  болка  с  тази  от  начина,  по  който  се  отнесе  със  Сузи.  Не  беше  права,   това  беше  сигурно.  Сигурно  нямаше   да   дойде   повече.   Нямаше   повод.   Нощната   смяна   щяха   да   проверят   дали   има  нужда  от  нещо,  а  и  в  крайна  сметка  имаше  звънец,  с  който  да  повика  сестра  в  случай  на  нужда.    

Опита  се  да  се  завърти  на  една  страна,  за  да  не  боли  толкова,  но  движението  само  усили  пулсирането  в  прешлена.  Лежеше  и  се  опитваше  да  не  мисли  за  това.  Спомни  си  за  Вероника.  Това  винаги  й  помагаше  в  тежки  моменти.  Припомни  си  всяка  черта  на  лицето  й,  ръцете  й,  гърдите  й.  Спомни  си  нежната  й  миризма  рано  сутрин,  когато  се  събуждаше  до  нея.   Толкова  нежна,   все  още  потънала  в  дебрите  на   съня  и   толкова   красива,   че   Таня  тихо   лежеше   до   нея,   за   да   не   наруши   съвършенството   пред   очите   си.   Спомни   си  ресторанта,  където  я  заведе  по  повод  три  месеца,  от  както  се  познаваха.  Беше  изискан  и  ужасно  скъп.  Поне  така  й  се  струваше  тогава.  Беше  го  избрала  специално,  искаше  всичко  да  бъде  съвършено.  В  крайна  сметка  се  оказа,  че  нищо  от  менюто  не  беше  толкова  вкусно,  колкото  очакваха.  Имаше  странни  подправки  и  сирена,  просто  не  бяха  свикнали  с  подобна  кухня.  Останаха  гладни  и  на  връщане  си  купиха  хот-­‐дог  от  една  количка  на  улицата.  Колко  беше   вкусен!   Омазаха   се   до   ушите   и   след   това   смеейки   се   прибраха   в   къщи.   Подари   и  парфюм,  все  още  помнеше  миризмата  му.  На  момина  сълза.  

Таня  беше  заспала  и  се  събуди  от  остра  болка  в  гърба.  Опита  се  да  заспи  отново,  но  болката   се   увеличаваше   и   след   няколко   минути   стана   нетърпима.   Таня   се   уплаши,   че   с  безразсъдството  си  е  влошила  положението  и  натисна  звънеца,  за  да  извика  някой.  Когато  в  стаята  влезе  Сузи,  се  учуди  и  се  стегна.  Не  можеше  да  признае  грешката  си.  Въпреки  че  осъзнаваше  грубото  си  държание,  гордостта  не  й  позволяваше  да  признае,  че  е  сгрешила.  

- Още  си  тук  –  опитвайки  се  да  овладее  гласа  си  каза  Таня.  - Да,   взимам  и   нощната   смяна.   Какво   ти   е?   –   Сузи   изглеждаше  дистанцирана   и  

спокойна.  - Свърши  ми  водата  –  излъга  Таня  и  подаде  празно  шише  –  Много  съм  жадна,  ще  

ми  я  напълниш  ли?  

- Разбира  се  –  Сузи  взе  шишето  и  излезе.  Таня   едва   дочака   вратата   да   се   затвори   и   стисна   силно   зъби.   Болката   я   убиваше.  

Опита   се   да   диша   спокойно,   но   не   успяваше.   Едва   си   поемаше   въздух   и   всеки   дъх   й  причиняваше  още  повече  болка.  Зарови  лице  в  ръцете  си  и  не  чу,  когато  Сузи  отново  влезе  с  пълното  шише.  

- Боли  те,  нали?  Ще  извикам  лекар  –  гласът  на  Сузи  звучеше  все  още  спокойно,  но  студенината  беше  изчезнала  –  Сега  се  връщам  –  Сузи  тръгна  към  вратата.  

- Моля  те,  недей  –  едва  успя  да  промълви  Таня.  - Виж   сега,   няма   да   рискувам   работата   си,   заради   ината   ти.   Имаш   нужда   от  

помощ.    Сузи  се  ядоса  на  безразсъдството  на  Таня  и  вече  отваряше  врата,  когато  чу:  

- Не  ме  оставяй,  няма  да  издържа.    

Нещо   в   гласа   на   Таня   я   накара   да   се   върне.   Извади   телефона   си   и   позвъни   на  дежурния  лекар.  Доближи  се  до  Таня  и  я   хвана   за  ръка.   Таня  я   стисна   с   всичка   сила,  но  Сузи  дори  не  потръпна  от  болката.  Сложи  ръка  на   гърба  й  и   се  опита  да  види  лицето  й.  Едната   ръка   на   Таня   все   още   покриваше   очите   й.   Беше   бледа,   устата   й   изкривена   в  ужасяваща   гримаса   от   болката   беше   леко   отворена,   за   да   може   да   си   поема   въздух.  Гърдите  й  неравномерно  се  повдигаха  и  спускаха.    

Докторът  се  появи  след  две  минути,  макар  и  на  двете  жени  да  им  се  струваше,  че  са  минали  часове.  Бързо  преобърна  Таня  и  заопипва   гръбнака.  Беше  възпален.  Продиктува  на  Сузи  какви  инжекции  да  донесе  и  сам  ги  сложи.  Почти  веднага  Таня  усети  облекчение  и  докторът  и  помогна  да  легне  на  една  страна.    

- Утре  сутринта  отивате  на  ренген.  Откога  е  болката?  - От  няколко  дни  –  честно  призна  Таня.  - Защо  не  сте  съобщили?  - Мислех,  че  не  е  важно  –  излъга  тя.  - Добре,  добре,  моето  момиче,  всичко  ще  се  оправи.  Сега  опитай  да  поспиш.  Ако  

отново  имаш  болки,  повикай  сестрата  –  обърна  се  към  Сузи  –  още  една  доза  от  успокоителното,  не  повече.  Дори  да  се  събуди  много  рано.    

- Да,  докторе  –  отговори  Сузи.  Чувстваше  се  виновна,  че  не  съобщи  за  болката  по-­‐рано.   Знаеше,   още   преди   почти   шест   часа   знаеше.   Защо   се   остави   Таня   да  повлияе  на  професионалната  й  преценка!  

- Добре,  аз  съм  в  кабинета  си,  ако  има  проблем.      

Докторът  излезе,  Сузи  зави  Таня  и  понечи  да  тръгне,  когато  тя  я  хвана  за  ръката  и  впи  умоляващ  поглед  в  нея.  

- Не  си  отивай,  моля  те.  Постой  още  малко.  - Добре.  

 Сузи  седна  до  леглото  и  хвана  в  ръцете  си  тези  на  Таня.  Вече  не  я  стискаше,  болката  

намаляваше  и  Таня  спокойно  затвори  очи.  Сузи  усети  как  дишането  й  се  успокои  и  стана  равномерно.  Таня  спеше.  Тя  остана  да  седи  до  леглото  й,  загледана  в  чертите  на  лицето  й.  Те   бяха   толкова   по   детски   нежни,   когато   не   бяха   придружени   с   игривия   поглед   и  

нахаканото   държание.   Устните   й,   леко   отворени   бяха   сухи   и   побелели   от   преживения  стрес.  Сузи  изпита  желание  да  ги  навлажни...  с  език.  Рязко  се  изправи  и  изпусна  ръцете  на  Таня.   Уплашено   я   погледна,   но   тя   дори   не   отреагира.   Спеше   дълбоко.   Сузи   излезе   от  стаята,  самообвинявайки  се  за  мисълта,  която  бе  изгонила  в  момента,  в  който  се  появи.    

 Глава  13  

 На   следващия   ден   Сузи   се   прибра   чак   в   четири   след   обед.   Беше   скапана.   След  

двадесет   и   четири   часовото   дежурство,   в   което   почти   не   успя   да   мигне,   беше   останала  докато   излязат   резултатите   на   Таня.   Знаеше,   че   майка   й   я   няма   и   Вени   не   се   беше  появявала  отдавна  и  не  искаше  да  я  оставя   сама.   За  щастие  новините  бяха  добри,  беше  леко   възпаление,   което   бе   засегнало   нерва   и   затова   болката   беше   толкова   силна.   До  понеделник  трябваше  да  се  успокои  и  рехабилитацията  да  продължи  според  планираното.  Таня  изглеждаше  уморена,  въпреки  че  беше  спала  непробудно  цяла  нощ  и  Сузи  стоя  до  нея,  докато  не   заспа   към  два  и  половина.  След   това   успя  да   се  измъкне  и   сега   с   радост  легна  на  леглото  си.  Отдавна  не  се  беше  чувствала  толкова  изморена.  Не  само  физически,  усещаше   се   изтощена   и   от   всички   нерви   покрай   Таня.   Не   трябваше   да   приема   всичко  толкова  лично,  в  крайна  сметка  тя  е  просто  пациент.    

Но   колкото   и   да   се   заблуждаваше,   Таня   отдавна   бе   престанала   да   бъде   просто  болния  в  стая  осемнадесет.  Постепенно,  бавно  и  незабележимо  тази  жена  бе  успяла  да  й  влезе   под   кожата.   И   чувствата   й   нямаха   нищо   общо   със   съжалението,   че   толкова   млад  човек  е  преживял  подобна   трагедия.  Сузи  я   харесваше.  Много.  Харесваше  замисления  й  поглед,  веселите  забележки,  историите  за  откриването  на  мото  сезона.  Харесваше  очите  й  -­‐  човек  не  можеше  да  остане  равнодушен  към  тях.  Големи  и  зелени,  с  мигли,  които  стигаха  почти   до   веждите.   Нямаше   нужда   от   грим,   природата   бе   изрисувала   всеки  милиметър  така,  че  човек  да  не  моде  да  откъсне  очи  от  тях.  И  сега,  заспивайки  изтощена  в  леглото  си,  Сузи  виждаше  зелените  очи,  леко  повдигнатата  вежда  и  почти  незабележимата  усмивка  на  лицето  на  Таня.  

 ***  

 Кристина  едва  дочака  да  стане  десет  и  половина  и  се  обади  на  Сузи.  Трябваше  да  

поговори  с  някого.  Иначе  щеше  да  удуши  жената,  която  лежеше  до  нея  в  леглото.  Набра  номера  и  по  гласа  отсреща  разбра,  че  я  е  събудила.  

- Извинявай,  че  е  толкова  рано.  Не  си  на  работа,  нали?  - Не  –  все  още  полузаспала  каза  Сузи  –  Какво  е  станало?  - Моля  те,  нека  пием  кафе,  моля  те!  –  гласът  на  Криси  звучеше  напрегнато.  - Добре,  дай  ми  час  да  се  освестя  –  Сузи  вече  отваряше  очите  си.  - Искаш  ли  да  дойда  до  вас?  Ще  стигна  за  двадесетина  минути  с  колата.  Ще  нося  

закуска  –  явно  Криси  беше  отчаяна.  - Да,  тук  съм.  

 Криси   затвори   телефона   и   написа   бележка   на   Маги,   че   отива   при   Сузи.   Тихичко  

влезе  в  спалнята  и  се  убеди,  че  още  спи.  Остави  бележката  на  нощното  шкафче  и  излезе.  

Мина   през   пекарната   в   квартала,   купи   кроасани   и   след   петнадесет  минути   вече   стоеше  пред  вратата  на  Сузи.  

- Господи,   изглеждаш   ужасно   –   Криси   нахълта   в   стаята   и   остави   кроасаните   на  масата.  

- Супер,   първо  ме  буди,   а   после  ме  обижда.   Ето   такива  приятели  мечае  да  има  човек  –  Сузи  все  още  беше  по  нощница  и  честно  казано  нямаше  намерение  да  се  облича.  Седна  на  леглото  и  продължи  да  пие  бавно  кафето  си.  

- Сериозно,  къде  си  се  шляла  вчера?  Не  дойде  на  рождения  ден  на  Петя  –  Криси  си  сипа  кафе  и  седна  срещу  Сузи.  

- Никъде.  Заспах  в  пет  следобед  и  сега  ме  будиш.  Имах  двадесет  и  четири  часова  смяна  и  после  трябваше  да  остана  още  малко,  защото  имаше  проблем  с  един  от  пациентите   –   по   принцип   подобно   обяснение   би   предизвикало   поредица   от  недоволни  изказвания  на  тема,  че  Сузи  не  умее  да  се  забавлява  и  че  не  трябва  да  се  посвещава  на  тази  работа,  все  едно  е  единственото  важно  нещо  на  света,  но   Криси   бе   прекалено   обременена   със   собствените   си   проблеми   –   Ще   ми  кажеш   ли   сега   кое   е   толкова   спешното,   че   да   си   будна   в   десет   сутринта   в  неделя?  

- Будна  съм  от  осем.    - Значи  рождения  ден  не  е  бил  нещо  особено.  - Може   и   да   е   бил   –   въпросителният   поглед   на   Сузи   я   накара   да   продължи   –  

Стояхме  само  два  часа.  Отидохме  в  седем  у  Петя,  където  бяхме  малко,  само  ние,  Краси,  Милена  и   гаджето  й.  Петя  беше  направила  някакви  ордьоври  и  идеята  беше  да   се   видим  преди   големия  купон.  Имахме  резервации   за  десет,   където  щяха  да  дойдат  и  останалите.  

- Да,  за  десет  знаех  и  аз.  Петя  ме  покани,  когато  се  обадих  за  рождения  й  ден.  Не  се  разсърди,  че  не  отидох,  нали?  

- Не  знам.  Това  ти  казвам.  Въобще  не  стигнахме  до  заведението.  Магдалена,  като  разбра   кой   ще   е   там,   направи   дива   сцена   на   ревност   пред   всички   и  единственият   изход   беше   да   я   заведа   в   къщи   –   Сузи   изпадна   в   смях.   –   Не   се  смей!  

- Извинявай,  просто  всичко  звучи  като  в  сапунен  сериал.  Каква  сцена  на  ревност?  - Ох,   напоследък   е   нетърпима.   Било   й   изключително   неприятно,   че   ще   ходим  

някъде,  където  е  пълно  със  свободни  девойки,  които  тя  почти  не  познава  и  не  може   да   им   има   доверие.   Явно   на   мен   принципно   не   може,   защото   аз,  разбираш  ли,  чукам  всичко,  що  има  два  крака!  Не  издържам!  И  сега  нямаше  да  ме  остави  да  се  видя  с  теб,  ако  не  се  бях  измъкнала,  докато  спи.  

- Уау!  Положението  е  сериозно.  Какво  мислиш  да  правиш?  –  Сузи  си  сипа  втора  чаша  кафе,  въпреки  че  разказа  на  Криси  я  беше  разсънил  достатъчно.  

- Не   знам   –   отчаяно   каза   Криси   –   Не   знам   какво   да   правя.   Другата   седмица  заминаваме   за   Приморско.   А   аз   вече   едвам   я   понасям.   Сутринта   сериозно   си  представях  как  я  душа  с  възглавницата.  

- Ми   зарежи   я.   Какво   си   се   хванала   като   удавник   за   сламка   за   човек,   който  очевидно  никога  няма  да   е   способен  да   ти   вярва.  Или  искаш  цял  живот  да   те  излага  пред  приятелите  ти?  

- Не  искам.  Но  приятелите  ми  няма  да  са  до  мен  късно  вечер,  когато  имам  нужда  някой  да  ме  прегърне.  

- Аз  ще  съм.  Знаеш  го.  - Да,  а  ти  знаеш,  че  нямам  това  предвид.  - Не   знам   какво  да   те   посъветвам   –   Сузи   тъжно   гледаше  приятелката   си   –   след  

като  е  толкова  важно  за  теб,  дай  й  последен  шанс.  Отидете  на  Приморско,  там  ще  сте  само  двете,  няма  да  има  никой,  който  да  ви  притеснява.  Може  би  тогава  нещата  ще  ти  се  сторят  различни.  

- Може  би  –  Криси  изглеждаше  наистина  отчаяно.  –  Права  си,  ще  заминем.  Пък  каквото  ще  да  става.  В  крайна  сметка  и  аз  не  съм  цвете  за  мирисане.  Ще  опитам  за  последно  и  ако  продължава  да  е  непоносима,  просто  ще  се  разделим.  

- Звучи  ми  напълно  разумно.  - Извинявай,  че  те  събудих.  - Няма  проблем,   така  или  иначе   трябва  да   ставам.  Все  пак  е  понеделник,  имам  

хиляда  неща  преди  да  отида  на  работа.  - Нощна  ли  си?  - Да,   отново.   А   преди   това   трябва   да   отида   до   университета   и   да   видя   дали   са  

излезли  списъците  за    практиката  в  началото  на  септември.  Да  видя  докога  ще  мога  да  поемам  смени.  

- Ще  продължиш  ли  да  работиш  и  тогава?  - Не   мисля,   ще   имам   прекалено   много   да   уча,   а   и   практиката,   доколкото   знам  

включва  и  нощни  смени.  Не  искам  да  жертвам  ученето  заради  тази  работа.    - Правилно.  И  без  това  цяло  лято  бачкаш.  Кажи  ми,  какво  става  с  приятелката  на  

Венета,  Таня  ли  се  казваше?  - Възстановява  се  постепенно  –  Сузи  не  беше  казала  дори  на  Криси  за  чувствата  

си  към  Таня.  Криеше  ги  от  себе  си,  а  ако  ги  озвучеше  трябваше  да  приеме,  че  са  истина.  

 Двете  момичета  дълго  разговаряха  за  живота.  И  двете  имаха  нужда  от  това.  Може  

би   именно   това,   че   някак   едновременно   съдбата   им   поднасяше   изпитания   ги   правеше  толкова  близки.    

Глава  14    

Таня   вървеше   бавно   и  мъчително   по   пътеката   в   кабинета   по   рехабилитация.   Там  беше   пълно   с   хора,   които   възстановяваха   крайниците   си.   Едни   вече   бяха   на   фитнес  уредите,   други   като   нея   тепърва   се   учеха   да   ходят.   Нервите   й   бяха   опънати   до   краен  предел,  усилието  беше  огромно.  Краката  не  я  слушаха,  ръцете  я  боляха  от  напрежението,  за  всеки  десет  сантиметра  и  трябваха  поне  три,  четири  минути,  за  да  накара  тялото  й  да  я  слуша.  Но  вече  поне  можеше  да  стои  на  крака.  Това  беше  най-­‐важното.  След  половин  час  невъзможни  усилия  седна  в  количката  и  сестрата  я  закара  в  кабинета  на  д-­‐р  Попова.  

- Таня,  трябва  да  поговорим  –  гласът  й  не  звучеше  весело,  както  обикновено.  - С   този   глас   най-­‐много   да   ми   предизвикате   инфаркт   –   пошегува   се   Таня,   но  

усмивката  на  лицето  на  възрастната  жена  беше  изкуствена.  

- Знам,  че  си  водила  много  активен  живот  преди  злополуката.    - Да,  така  е.  - И  предполагам  искаш  да  се  върнеш  към  него,  колкото  се  може  по-­‐бързо.    - Да.  - Трябва  да  те  предупредя,  че  това  може  и  да  не  стане.  След  няколко  седмици  ще  

си  в  състояние  да  ходиш  с  патерици  и  ще  можем  да  те  изпишем.  Предполагам,  че  нямаш  търпение  да  се  прибереш  вкъщи.  

- Да  –  сериозният  тон  на  д-­‐р  Попова  накара  Таня  цялата  да  настръхне.  - Тогава   вече   няма   да   си   под   наблюдение   двадесет   и   четири   часа   и  ще   трябва  

сама  да  внимаваш  да  не  се  претовариш.  - Д-­‐р  Попова,  извинете,  но  не  Ви  разбирам.  - Таня,   ти   си   млада   и   организмът   ти   се   възстановява   бързо.   Но   все   още   няма  

гаранции,  че  ще  възвърнеш  напълно  силите  си.  Мускулите  ти  са  атрофирали,  а  травмата  на  гърба  не  позволява  да  се  натоварваш  прекалено.  Ще  трябва  да  се  пазиш   вероятно   цял   живот.   Не   казвам,   че   няма   да   можеш   да   ходиш,   дори  вероятно  ще  можеш  да  караш  ски,  но  не  и  утре.  Ще  минат  още  много  месеци  преди  организмът   ти  да   укрепне  достатъчно.  Не  искам  като  излезеш  от   тук  да  яхнеш  мотора.  Не  искам  и  да  се  отчайваш,  ако  рехабилитацията  се  проточи  във  времето.  Досега   се   справяше  отлично  и  вярвам,  че   си  достатъчно  силна,   за  да  задържиш  темпото.    

- Все  още  не  Ви  разбирам...  - Когато  си  отидеш  вкъщи  всяко  движение  ще  бъде  част  от  рехабилитацията  ти,  

ще   идваш   всеки   ден,  ще   те   натоварваме   до   изнемога.   Но   няма   да  можеш   да  караш   ски   този   сезон   –   д-­‐р   Попова   се   вгледа   в   лицето   на   Таня.   То   остана  безизразно  –  Може  би  следващия  или  по-­‐следващия.  А  относно  страстта  ти  към  моторите,   те   съветвам   да   я   изоставиш   поне   за   две   години.   Усилието   да   се  закрепиш  на  две  гуми  е  голямо  и  натоварва  много  гърба.    

- Искате   да   ми   кажете,   че   в   следващите   две   години  ще   съм   същия   инвалид?   –  тонът  на  Таня  беше  съвсем  равен  и  не  издаваше  никаква  емоция.  

- Не,  не  искам  да  кажа  това.  Ще  можеш  да  ходиш  на  работа  и  да  се  върнеш  към  ежедневието  си  в  тази  му  част,  която  не  застрашава  възстановяването  ти.  След  няколко  месеца  ще  можеш  да  ходиш  спокойно  и  сама,  но  не  и  да  караш  ски  или  мотор.  За  това  ще  трябва  много  повече  време.    

- Тоест  ще  мога   да   правя   всичко,   освен   нещата,   които  ме   карат   да   се   чувствам  жива  –  гласът  и  все  още  беше  непроницаем.  

- Знам,   че   звучи   ужасно,   но   искам   да   разбереш,   че   от   това   зависи   целият   ти  живот   занапред.   Ако   искаш   някога   да   можеш   да   правиш   всички   неща,   които  обичаш  сега  ще  трябва  да  пазиш.  

- Разбрах  Ви.  Кога  според  Вас  ще  можете  да  ме  изпишете?  - Зависи  колко  бързо  можеш  сама  да  ходиш,  предполагам  след  три  седмици.  - Благодаря   Ви.   Сега   искам   да   се   прибера   и   да   си   почина   преди   да   е   дошло  

времето   за   следващата   процедура.   Честно   казано   ходенето   никога   не   ме   е  изморявало   толкова.   –   Таня   се   усмихна   толкова   естествено,   че   д-­‐р   Попова   се  успокои.  

- Разбира  се,  сега  ще  те  закарат    в  стаята  ти.    

Когато  се  върна  в  леглото  си  Таня  не  успя  да  се  сдържи  и  заплака.  Не  предполагаше,  че  ще  трябва  да  се  откаже  от  живота  си.  Не  и  за  толкова  време.  Разбира  се  не  очакваше,  че  излизайки  от  тук  ще  се  качи  на  мотора,  но  две  години...  Та  това  беше  цяла  вечност.  Не  й  даваха   дори   да   кара   ски.   Поне   още   един,   два   сезона.   Сякаш   това   беше   една   ли   не   две  седмици.   Нямаше   желание   да   се   връща   на   работа.   За   какво?   Така   или   иначе   тя   не   я  радваше,  не  й  носеше  нищо,  освен  достатъчно  пари,   за  да   се  радва  на  живота.  А   сега  й  казаха,  че  ще  трябва  да  стои  затворена,  лишена  от  всичко,  което  обича  още  две  години...  

Таня   плака   дълго   и   накрая   заспа.   Отново   сънува   катастрофата.   Не   й   се   беше  случвало  от  месец.  

 ***  

 Сузи   вървеше   забързано   по   коридора   към   стаята   на   Таня.   Не   беше   я   виждала   от  

сутринта,  а  смяната  й  приключваше  след  малко.  Искаше  да  я  поздрави  за  добрия  резултат  при  терапевта,  за  който  й  бе  казала  д-­‐р  Попова.  Когато  по  обяд  влезе  в  стаята  й  Таня  спеше  и  не  искаше  да  я  буди,  а  последните  три  часа  беше  прекарала  в  стаята  на  главната  сестра,  опитвайки  се  да  подредят  смените  до  края  на  август.  Всички  искаха  да  излязат  отпуска  и  ако  може  едновременно  и  трябваше  да  измислят  как  да  покрият  липсите.  Общо  взето  това  беше  изнурителен  труд,  изискващ  съчетанието  на  милион  комбинации  и  честно  казано,  не  й   влизаше   в   работата,   но   старшата   сестра   я   бе   помолила   за   помощ   и   Сузи   с   радост   и  гордост  прие.  Не  очакваше  да  е  толкова  времеотнемащо,  но  не  посмя    да  излезе  по-­‐рано.    

 Таня  седеше  в  леглото,  опитвайки  се  да   гледа  поредния  филм,  но  мислите  й  бяха  

другаде.   С   последни   усилия   на   волята   успя   да   изглежда   весела   и   спокойна   на   втората  процедура,   не   искаше  да   показва   колко   я   бяха   съсипали   новините   от   сутринта.   Беше   се  наслушала   на   темата   за   важността   на   желанието   на   пациента   да   оздравее,   силата   на  волята  и  позитивните  мисли  и  не  вярваше,  че  ще  издържи  още  една  лекция.  Когато  най-­‐после  остана  сама  в  стаята  си  се  отпусна  и  се  отдаде  на  тъжните  си  проекции.    

На   вратата   се   почука   и   Сузи   с   широка   усмивка   влетя   задъхано   в   стаята,   весело  чуруликайки.  В  първия  момент  не  забеляза  облаците,  надвиснали  над  Таня.  

 - Ей,  поспаланке,  как  си?  Най-­‐после  успях  да  се  откъсна  и  да  дойда.  Исках  лично  

да  те  поздравя  за  напредъка.  Цялата  болница  говори  за  успехите  ти.  - Благодаря  –  Таня  дори  не  вдигна  поглед  към  Сузи,  нямаше  сили  да  се  преструва  

повече.  - Ако  продължаваш  с  това  темпо  скоро  ще  ме  напуснеш  и  ще  си  отидеш  у  дома  –  

Сузи  забеляза,  че  нещо  не  е  наред,  но  продължи  весело  да  бъбри  с  надеждата,  че  ще  й  повдигне  духа.   –  Толкова   се  радвам  за   теб.  Само  да  не  ме   забравиш!  Обаждай  се  от  време  на  време  да  кажеш  как  си.  

 Сузи  внимателно  се  вглеждаше  в  лицето  на  Таня,  все  още  обърнато  към  екрана  на  

лаптопа.  То  беше  непроницаемо,  никаква  емоция  не  се  изписваше  нито  в  погледа,  нито  в  

изражението.  Сузи  тъкмо  мислеше  да  се  извини  и  да  излезе,  когато  видя  една  единствена  издайническа   сълза   да   се   стича   по   бузата   на   Таня.   Нищо   друго   не   се   промени,   само  малката  вадичка  по  лявата  буза.  

- Таня,  станало  ли  е  нещо?  –  Сузи  не  очакваше  отговор,  но  не  можеше  просто  да  си  тръгне.  

- Не,   нищо.   От   четири   месеца   нищо   не   се   е   случило.   Животът   ми   спря   в   онзи  шибан  момент,  когато  един  шибаняк  обърка  газта  със  спирачката.  И  сега  нищо  няма  да  се  случва  повече.    

Кракът  на  Таня  потрепери  и  лаптопа  се  килна,  но  тя  не  му  обърна  внимание.  Сузи  бавно  се  приближи  до  леглото.  

- Не  говори  така,  възстановяването  ти  върви  чудесно,  скоро  ще  си  бъдеш  у  дома,  ще  ходиш,  ще  се  движиш  спокойно,  дори  ще  можеш  да  се  върнеш  на  работа.  

- Звучи   чудесно   –   ироничната   усмивка   на   лицето   на   Таня   прекрасно   се  съчетаваше   с   тона   й   –   Има   само   един   проблем,   аз   не   обичам   работата   си,  разбираш  ли?  Не  съм  като  теб,  не  намирам  смисъла  на  живота  в  това,  с  което  изкарвам  пари,  за  мен  това  е  просто  работа,  която  ми  осигурява  възможност  да  живея.  А  заради  онзи  тъпанар  сега  няма  да  мога.  Ще  вегетирам  в  това  състояние  Бог   знае   още   колко  и   или  ще   полудея,   или  ще   се   самоубия   накрая   –   гласът   й  трепереше,  изпълнен  с  горчивина  и  разочарование  –  И  ми  писна  да  слушам  как  възстановяването  ми  вървяло!  Нищо  не  върви!  Нищо!  Всеки  ден  се  опитвам  да  направя  още  една   крачка,   още  едно  движение,  да   се   задържа  изправена  още  една  минута.  И  всичко  това  за  какво?  За  да  се  прибера  вкъщи?  Там  не  ме  чака  никой,   няма   какво  да  правя.  Да   се   върна  на  работа?  Супер,  ще  мога  да  правя  отчети   до   позеленяване   и   да   се   наслаждавам   на   нещо,   което   никога   не   ми   е  носило   друго,   освен   заплата.   Да   излизам   с   приятели?   Ей   сега   ще   тръгна   да  куцукам  из  столичните  заведения,  понеже  по-­‐далече  не  мога  да  стигна  и  да  пия  сокчета.  Дори   не  мога   да   се   напия   като   хората   заради  шибаните   лекарства.  И  знаеш  ли  кое  е  най-­‐тъпото?  Че  никой  не  ми  каза.  Никой  не  дойде  да  каже,  че  с  живота  ми  е  свършено,  че  няма  да  мога  да  правя  нищо  от  това,  което  ме  радва,  от  това,  заради  което  живея.  Защото  ако  го  знаех  преди  четири  месеца,  нямаше  да  си  правя  този  труд,  нямаше  да  се  боря  с  болката,  с  отвратителното  усещане  за  пълна  безпомощност,  с  душевната  агония.  Просто  щях  да  си  умра  спокойно  и  да   не   ми   се   налага   да   слушам   всички   онези   глупости   как   сега   ще   си   върна  живота   обратно.   Защото   няма.   Това,   което   ще   си   върна   е   жалко   подобие   на  съществуване,  лишаващо  ме  от  всичко,  което  обичам.  

 Таня  рухна  и  се  разплака  с  глас.  Не  можеше  да  говори  от  задавящите  я  сълзи.  Сузи  

седна   срещу   нея   и   силно   я   прегърна.   Държеше   я   в   ръцете   си,   галейки   косата   й,   с  надеждата   да   се   успокои.   За   първи   път   усети   колко   е   крехка   всъщност.   Таня   едвам  успяваше  да  си  поеме  дъх,  неиздавайки  нито  звук,  докато  цялото  й  тяло  се  тресеше.  Сузи  усещаше  сълзите  й,  които  мокреха  престилката  и  засилваше  хватката,  сякаш  се  опитваше  да  задуши  болката  й.    

Таня  беше  стигнала  дъното  на  отчаянието.  През  последните  месеци  всички  усилия  на  волята  й  бяха  съсредоточени  в  рехабилитацията  и  в  това  да  не  пада  духом.  Днешните  

новини  бяха  капката,  която  преля  чашата  и  сега  се  чувстваше  празна  и  изтощена.  Дори  не  усети  кога  Сузи  я  прегърна,  но  се  радваше,  че  го  направи.  Не  очакваше  да  е  толкова  силна,  но   благодарение   на   ръцете   й,   нотка   на   сигурност   се   роди   в   изстрадалата   й   душа.  Постепенно  кризата  премина  и  дишането  й  започна  да  се  успокоява.  Сълзите  все  още  се  стичаха  от  очите  й,  но  риданията  затихваха.  Мислите  й  започнаха  да  се  насочват  от  хаоса  на   ужаса   към   утехата   и   сигурността,   която   усещаше  от   близостта   на   Сузи.   Засрами   се   от  себе   си,   беше   голяма   жена,   а   се   разциври   като   дете,   на   което   са   му   взели   любимата  играчка.  Жалко  само,  че  играчката  беше  самият  й  живот.  Таня  се  опита  да  се  отдръпне  от  Сузи,  но  ръцете  й  не  я  пуснаха.    

- Никъде  няма  да  мърдаш  –  прошепна  Сузи,  повече  на  себе  си,  отколкото  на  Таня.  Тя  послушно   се  облегна  на   гърдите  й   се   заслуша  в   ударите  на   сърцето.   То  биеше  

учестено  и  силно,  в  унисон  със  силата  на  прегръдката.  Таня  искаше  да  й  благодари,  но  не  можеше  да  каже  нищо,  от  гърлото  й  не  излизаше  нито  звук,  затова  просто  кротко  седеше,  сгушена  в  Сузи.  

Сузи  се  опитваше  да  отнеме  болката  да  я  успокои,  знаеше,  че  никакви  думи  няма  да  помогнат.  Беше  уплашена.  Не  толкова  от  реакцията  на  Таня,  колкото  не  беше  сигурна,  че  може  да  й  помогне.   Усмихна   се,   когато   усети   успокоеното  дишане  и   спокойствието   в  тялото   на   Таня.   Усети   я   как   се   размърда   и   леко   охлаби   захвата.   Таня   вдигна   глава   и   я  погледна   със   зачервените   си   зелени   очи.  Приличаше  на   дете,   което   очаква   от   теб   да   го  спасиш   и   да   направиш  живота   по-­‐хубав.   Таня   гледаше   топлите   разбиращи   очи   на   Сузи,  която  сега  не  й  се  струваше  малка  и  крехка.  Беше  като  стълб,  на  който  тя  можеше  да  се  опре.   В   очите   й   виждаше   толкова   топлина,   сигурност,   дори   обич.   Таня   внимателно   се  надигна  и  приближи  лицето  си  до  Сузи.  Очите  й  блестяха,  но  Сузи  го  отдаде  на  сълзите,  които  не  бяха  пресъхнали  по  бузите.  Усещаше  дъха  й,  който  я  вцепеняваше.  Таня  доближи  устните  си  до  нейните,  продължавайки  да  я  гледа  в  очите  и  внимателно,  сякаш  уплашено  ги  докосна  със  своите.  Сузи  усети  лекия  натиск  и  разтвори  своите.  Целувката  беше  плаха,  неумела,  по-­‐скоро  въпрос,  отколкото  признание.  Те  не  отлепиха  устни,  сякаш  страхувайки  се,  че  момента  ще  отмине.  Таня  едва  забележимо  се  надигна  и  разтвори  и  своите.  Ръцете  й  вече  бяха  около  Сузи  и  нежно  я  прегръщаха.  Сузи  навлажни  сухите  й  устни  и  я  притисна  силно  до  себе  си.  Втората  целувка  беше  признание.  

Сузи   не   се   прибра   тази   нощ.   Остана   при   Таня   и   двете   заспаха   прегърнати   на  болничното  легло.  Не  си  казаха  нито  дума,  просто  се  радваха  на  близостта  на  другата.  На  сутринта,   когато   излезе   от   болницата,   малко   след   изгрев,   по   лицето   на   Сузи   играеше  усмивка,  а  бузите  й  бяха  зачервени.  Не  вярваше,  че  ще  може  да  спи,  когато  се  прибере,  но  умората   я   пребори   и   заспа   почти   веднага.   Сънуваше   зелените   очи,   но   сега   не   бяха  разплакани.    

 ***  

 Криси  летеше  по  магистралата  със  сто  и  осемдесет  километра  в  час.  Въпреки,  че  от  

три  часа  караше  като  луда,  ядът  й  не  преминаваше.  Мислите  й  трескаво  се  въртяха  около  случката  преди  няколко  часа  и  единственото,  което  искаше  е  да  стигне  до  София  колкото  се  може  по-­‐бързо.  Погледна  часовника,  девет  без  петнадесет.  Беше  рано,  но  имаше  нужда  от  Сузи.  Тя  беше  единствената,  която  можеше  да  я  успокои  в  такова  състояние.    

 Сузи   се   стресна  от   звука  на   телефона.   Беше   спала  едва  два   часа  и  не  можеше  да  

осъзнае  какво  се  случва.  Вдигна  телефона.  - Моля  те,  отвори  ми  –  беше  Криси.  

 Сузи   стана   и   препъвайки   се   стигна   до   вратата.   При   вида   на   Криси   се   събуди  

моментално.   Тя   беше   бяла,   не   просто   пребледняла,   а   бяла,   като   стената   отсреща.   По  устните  й  имаше  белези  от  зъбите  й,  косата  стърчеше  на  всякакви  посоки,  а  ръцете  й  бяха  стиснати  в  юмруци.  Сузи  я  хвана  за  ръка  и  я  сложи  да  седне  на  леглото.  Криси  мълчеше.  Сузи  направи  кафе  и  намери  от  някъде  остатъци  от  сок.  Седна  до  нея  и  я  накара  да  изпие  глътка   кафе.   Когато   видя,   че   лицето   й   започва   да   придобива   по-­‐нормален   цвят   тихо  попита:  

- Какво  се  е  случило?  - Всичко  свърши  –  с  леден  тон  каза  Криси.  - Кое,  мила?  Скарахте  се  с  Маги  ли?  - Не  се  скарахме,  казах  й  да  си  събере  партакешите  от  нас  и  да  изчезне.    - Искаш  ли  да  ми  разкажеш  какво  е  станало?  - След  малко  –  Криси  отпиваше  от  кафето.  Изведнъж  силите  я  бяха  напуснали.  Беше  минала  петстотин  километра  за  по-­‐малко  

от  четири  часа,  а  не  беше  спала  през  нощта.  Трябваха  й  няколко  минути,  за  да  се  стегне.  - Кратката  версия  или  дългата?    - Дългата  –  Сузи  се  зарадва,  че  Криси  е  в  състояние  почти  да  се  пошегува.  - Онова  чудовище  е  нетърпимо.  Отидохме  на  почивка  и  тя  не  спря  да  ме  яде  за  

какво  ли  не.  За  това,  че  не  ми  е  готов  багажа,  че  съм  забравила  плажното  масло,  че  стаята  не  е  това,  което  съм  й  казала,  че  ще  е  и  така  нататък.  После  каза,  че  съм  слизала  да  купувам  кафе  всяка  сутрин,  за  да  мога  да  свалям  момичето  на  бара.   На   плажа   беше   ад,   защо   съм   погледнала   тази   или   онази.   Кошмар.   На  всичкото  отгоре  намери  някаква  лесбо  двойка,  явно  ги  надушва  от  километри  и  се   присламчи   към   тях.   Някакви  момичета   от  Испания.   Едната   беше   бременна.  Както   се   досещаш   по   цял   ден   разговорите   се   въртяха   около   сериозността   на  взаимоотношенията   между   двама   души,   брака,   децата.   Накрая   се   скарахме  ужасно,  защото  й  казах,  че  не  искам  дете  в  следващите  една,  две  години  и  тя  ми  заяви,  че  не  съм  гледала  сериозно  на  нашите  отношения.  Какви  оттрошения,  по  дяволите!  Та  ние  излизаме  едва  от  няколко  месеца!  Дори  живеем  заедно,  какво  повече   иска!   Не,   тя   иска   сериозен   партньор,   който   е   готов   за   семейство.  Разбираш  ли,  трябвало  веднага  за  я  забременя,  за  да  докажа  любовта  си!  Абе,  ненормална   е,   какво   да   ти   кажа.   Просто   е   луда!   Естествено,   като   видя,   че   е  минала  границата,  стана  толкова  добричка...  Както  обикновено.  Първо  ми  дига  кръвното  и  като  усети,  че  съм  на  ръба  се  променя  коренно.  Дори  предложи  да  отидем  до  Варна,  защото  знае,  че  там  са  Милена,  Вяра,  Теодора  и  незнам  още  кой  и  й  бях  казала,  че  искам  да  ги  видим.  Дигаме  се  вечерта,  отиваме,  срещаме  се   с   тях.   Всичко  е  цветя  и  рози.  Магдалена  е  просто  неотразима.  Вечеряхме  и  после   те   предложиха   да   отидем   на   клуб   и   да   останем   да   спим   при   тях,   а  сутринта   да   си   ходим.   Магдалена   дори   се   съгласи!   Аз   не   вярвах,   честно   ти  

казвам.   И   бях   права.   Отиваме   в   някаква   дискотека   на   плажа,   където   дъни  отвратително  техно,  но  другия  вариант  беше  чалга.  Естествено,  места  няма  и  аз  виждам,  че  едната  сервитьорка  е  Радето,  работеше  в  Ликьор,  ако  се  сещаш.  Тя  ме  видя  и  ни  уреди  с  някаква  масичка,  за  да  не  трябва  да  стърчим  в  средата  на  заведението   с   бирите   в   ръка.   Всичко   си   вървеше   супер,   приказвахме   си,   дори  потанцувахме  на  някакво  що-­‐годе  прилично  парче.  Поръчвам  си  аз  втора  бира  и  чувам   гласчето   на   жена   ми   в   ухото   „Спала   ли   си   с   нея?”   Аз   подивявам   и   й  казвам,  че  не  е  нейна  работа  й  да  съм  спала  и  че  ми  е  писнало  от  постоянният  й  тормоз.   Ето   тогава   нашата   мила   Магдалена   ми   устройва   такава   сцена,   че  нямаше   човек   на   сто   метра   от   заведението,   който   не   разбра   какво   се   случва.  Разкрещя  се,  обвини  ме,  че  съм  спала  с  всички  жени  на  този  свят  и  накрая  ме  зашлеви.  Тук  ми  падна  пердето,  хванах  я  за  ръката  и  я  заведох  до  колата.  Какво  ми  приказваше  по  пътя  дори  не  помня.  Натиках   я   вътре,   стигнахме  до   хотела,  събрах   си   багажа   и   й   казах,   че   след   три   дни   сменям   ключалките   и   да   си   е  изнесла  багажа  от  там,  защото  ако  я  видя  още  веднъж,  ще  я  убия.  Качих  се  на  колата  и  ето  ме  тук.  

- Господи,   Криси,   толкова   съжалявам!   –   Сузи   се   беше   облещила   насреща   и   не  вярваше  да  ушите  си.  –  Чувствам  се  виновна,  че  те  накарах  да  й  дадеш  още  един  шанс.  

- Ти   нямаш   нищо   общо.   Аз   така   или   иначе   щях   да   й   го   дам.   Просто   се   бях  вкопчила   в   нея   като   удавник   за   сламка   и   едва   ли   не  мислех,   че   е   последната  жена  на  света.  Даже  се  радвам,  че  така  стана,  защото  поне  ми  дойде  акълът  в  главата.    

- Да  не  вземеш  сега  да  се  откажеш  от  връзките  въобще.  - Не,   просто   направих   огромни   грешки   още   в   началото.   Компромисите   бяха  

прекалено  големи,  не  обръщах  внимание  на  знаците,  оставих  я  да  се  нанесе  в  живота   ми,   без   дори   да   й   поискам   свидетелство   от   психо   диспансера.   Тази   е  луда!  Луда!  

- Ох,  има  ги  всякакви,  Криси.  Спокойно.  - Да   и   аз   трябва   вечно   да   попадам   на   някакви   ненормални   –   Криси   изпъшка  

толкова  многострадално,   че   Сузи   се   усмихна   –  Може   ли   да   остана   при   теб   за  малко?  Не  искам  да  я  засичам  в  къщи,  защото  ме  е  страх  да  не  направя  някоя  глупост.  

- Разбира  се.  Дори  ще  ти  помогна  да  избереш  секретна  ключалка,  която  да  не  се  отваря  лесно.  

 Криси   се   засмя.   Колко   беше   хубаво,   че   се   срещнаха   със   Сузи.   Тя   беше   истински  

приятел,  който  никога  не  я  оставяше  в  беда.  И  имаше  нещо  в  това  момиче,  което  правеше  и  най-­‐ужасната  ситуация  по-­‐лесно  поносима.    

 Глава  15  

 Таня   внимателно   се   придвижваше   по   коридорите   към   кабинета   на   д-­‐р   Попова.  

Скара   се   със   сестрата,   която  искаше  да  я   закара  в   количка  до   там,  понеже  искаше  да   се  

опита  да  преодолее  десетте  метра  сама.  Бяха  минали  два  дни  от  онази  нощ,  когато  Сузи  остана  при  нея,  но  не  я  беше  виждала  от  тогава.  Разбра,  че  е  на  смяна  чак  днес  вечерта  и  с  нетърпение  очакваше  да  я  види.  Беше  й  неприятно,  че  дори  не  се  беше  обадила  да  пита  как  е,  но  от  друга  страна  се  радваше,  защото  й  даде  време  да  премисли  случилото  се.  От  много  време  имаше  чувства  към  Сузана  и  напоследък  й  беше  трудно  да  ги  крие.  Случилото  се  я  накара  да  се  замисли  и  за  собственото  си  психическо  здраве,  защото  беше  решила  да  се  съсредоточи  само  върху  възстановяването  си,  а  и  последното,  което  искаше  бе  някой  да  е  с  нея  от  съжаление.  Защото  какво  можеше  да  изпитва  човек  към  нея  в  това  състояние?  Особено  човек  както  Сузи.  Тя  беше  добра  и  състрадателна,  отнасяше  се  към  пациентите  и  работата   си   толкова   сърцато   и   се   раздаваше   напълно.   Таня   не   искаше   да   спечели  симпатиите  й,  благодарение  на  патериците.  Мразеше  някой  да  я   съжалява  и  нямаше  да  допусне  това  да  е  именно  жената,  която  харесва.  

Доктор  Попова  стоеше  в  коридора  и  наблюдаваше  последните  стъпки  на  Таня.  За  последните   два   дни   тя   успя   да   се   справи   с   пътеката   чудесно   и   й   позволи   да   ходи   с  проходилка.   Възхищаваше   й   се,   Таня   имаше   страхотен   дух,   а   това,   че   водеше   активен  живот  и  спортуваше  й  помогна  да  се  съвземе  толкова  бързо.    

- Ех,  че  си  инат,  не  можеш  да  си  седнеш  на  задника  –  д-­‐р  Попова  се  усмихваше.  - Седя  си  твърде  много  дори  –  отговори  Таня  и  също  се  усмихна.  - Хайде  сега  седни,  за  да  не  стане  някой  гаф.  Дойдоха  снимките  от  резонанса  на  

гръбнака.  Прешленът  е  здрав  и  няма  отток.  Това  е  чудесна  новина.  Означава,  че  раздвижването  е  успешно  и  няма  опасност  от  влошаване  на  състоянието.  Исках  да   говорим   за   изписването   ти.   Две   седмици   са   много,   мисля,   че   до   една  спокойно  можеш  да  се  прибереш,  но  знам,  че  живееш  сама.    

- Да.  - Това   не   е   хубаво,   трябва   някой   да   ти   помага,   поне   на   първо   време.   Някои  

рутинни  неща  като  миене  на   чинии  и   готвене  ще   те  изморяват  много.  Има  ли  кой  да  остане  при  теб?  

- Майка  може  да  идва,  а  и  все  ще  се  намери  някой  приятел  да  пренощува.  - Това  е  добре.  Има  и  още  един  момент  –  трябва  да  идваш  на  рехабилитация  два  

пъти  на  ден.  Това  значи,  че  някой  трябва  да  те  кара  до  тук  и  да  те  връща.  Затова  искам  да  те  питам  дали  не  предпочиташ  да  останеш  тук  за  още  месец,  докато  рехабилитацията  стане  веднъж  на  ден.  

- Не,   не.   Знам,   че  ще   е   по-­‐лесно,   но   искам   вече   да   се   прибера   и   да   си   легна   в  моето  легло.  Болничната  стая  е  много  хубава,  но  не  понасям  вече  тези  стени.  

- И  аз  така  мислех,  но  помисли  за  придвижването  дотук.  - Ще  измисля  нещо  –  Таня  нямаше  идея  какво  ще  да  е  то,  но  не  искаше  да  остава  

още  месец  тук.  - Има  още  един  вариант.  Домашни  посещения.  Тази  част  от  процедурите,  която  е  

масажи  и  гимнастика  може  да  ги  правиш  вкъщи,  а  тук  да  идваш  само  веднъж  за  работа  с  уредите.  Малко  е  по-­‐скъпо.  

- Това  звучи  по-­‐добре,  но  няма  ли  да  се  отрази  на  рехабилитацията?    - Не,   така   или   иначе   вече   си   достатъчно   силна,   за   да   изкараш   и   час   в   залата.  

Преди   го  деляхме  на  два  пъти  по  половин,   вече  няма  нужда.  Сутрин  може  да  идва  масажист,  а  след  обед  да  идваш  при  мен.  

- А  не  може  ли  масажиста  да  идва  по  обяд  и  после  заедно  да  идваме  насам?  - Не,   трябва   за   почиваш.   Иначе   няма   да   издържиш   час   на   пътеката   и   се  

обезсмисля  процедурата.  Помисли  и  ми  кажи  какво  си  решила.  - Да,  разбира  се.  Благодаря  Ви.  Сега  ще  си  куцукам  до  стаята.  

 Таня  се  изправи  и   гордо  взе  проходилката.  Бавно  се  придвижваше  по  коридора  и  

не   видя   усмивката   на   д-­‐р   Попова,   озарила   лицето   й.   Това   момиче   щеше   да   се   справи,  беше  сигурна  в  това.    

 Когато  стигна  до  леглото  си,  Таня  буквално  се  срути  от  умора.  Беше  щастлива,  че  е  

успяла,   но   всичко   я   болеше,   особено   ръцете.   По-­‐голямата   част   от   тежестта   практически  падаше  върху  тях  и  имаше  постоянна  мускулна  треска.  Отвори  пощата  си  и  видя  писмо  от  баща  си.    

Таня  израсна  само  с  майка  си,  защото  баща  й  ги  беше  напуснал,  когато  беше  на  пет.  Не  беше  и  чувала  за  него,  докато  не  навърши  шестнадесет.  Не  й  липсваше,  не  чувстваше  необходимост  от  него,  единствено  съжаляваше,  че  майка  й  е  сама  и  трябва  да  се  справя  със   всичко.   Преди   десет   години   се   беше   появил   и   вторият   съпруг   на   майка   й.  Първоначално  не  го  харесваше,  но  като  видя,  че  майка  й  е  щастлива  го  прие  и  сега  имаха  хубави   отношения.   Не   го   наричаше   татко,   защото   се   запознаха,   когато   тя   беше   на  шестнадесет   и   той   не   се   държеше   родителски   с   нея.   Това   й   харесваше,   защото   надали  щеше   да   приеме   някой   мъж   да   й   диктува   какво   да   прави,   а   така   изградиха   приятелска  връзка  и  знаеше,  че  може  да  разчита  на  него  за  всичко.  Когато  се  появи  брат  й  беше  на  седмото  небе,  винаги  бе  мечтала  за  брат,  а  и  можеше  да  си  играе  с  бебето  когато  поиска.  Майка  и  беше  щастлива  и  спокойна,  брат  й  имаше  родители,  които  го  обожаваха,  животът  им  се  беше  подредил  добре.    

По  същото  време  се  запозна  отново  и  с  истинският  си  баща.  Не  го  мразеше,  не  беше  сърдита,  просто  не  изпитваше  нищо.  Майка  й  никога  не  бе  говорила  лошо  за  него,  просто  той  бе  взел  своето  решение.  Искаше  да  се  върне  в  живота  на  дъщеря  си,  но  Таня  не  беше  сигурна,   че   го   иска.   Нямаше   нужда   от   него.   Но   постепенно,   с   много   усилия   и   време   се  сближиха.   След   смъртта   на   Вероника   той   беше  много   подкрепящ,   без   да   пита   за   какво  става   въпрос,   опита   се   да   е   до   нея,   помогна   и   да   влезе   в   университета,   да   си   намери  квартира,  дори  й  помагаше  с  наема.  Едва  преди  пет  години  й  каза,  защо  е  напуснал  майка  й.  Беше  гей.  Имаше  партньор  от  седем  години,  с  когото  живееха  заедно.  Таня  дълго  се  смя  онази   вечер,   когато   баща   й   притеснено   се   опитваше   да   й   обясни,   че   в   това   няма   нищо  нередно.  Той  не  знаеше,  че  дъщеря  му  беше  наследила  тази  черта.  Това  ги  сближи  и  през  последните  години  се  виждаха  често.  

Той   беше   преподавател   по   физика,   един   от   най-­‐добрите   и   имаше   страхотна  академична   кариера.   Мечтаеше   да   преподава   в   Лондон   и   преди   около   година   го  поканиха.   Таня   му   направи   прощално   парти,   на   което   баща   й   дълго   плака.   Таня   се  радваше,   че   може   да   общува   с   него   спокойно   и   че   в   крайна   сметка   го   беше   пуснала   в  живота  си.  Той  е  уникален  човек,  с  големи  познания  и  възможности  и  не  беше  лош  баща.  Просто  не  беше  до  нея,  когато  беше  малка.    

След  катастрофата  майка  й  му  беше  писала  и  беше  дошъл  да  я  види,  но  тогава  Таня  беше  надрусана  с  толкова  обезболяващи,  че  почти  не  го  помнеше.  Трябваше  да  се  върне  

обратно  на  работа,  но  й  пишеше  почти  всеки  ден.  Искаше  да  дойде  края  на  юли,  когато  приключи   семестъра,   но   в   последния   момент   беше   изникнал   някакъв   семинар   и   се  наложи  да  остане.    

Таня   набързо   прочете   писмото,   в   което   й   пишеше,   че   утре   пристига   от   Лондон   и  веднага  ще  дойде  да  я  види.    

 ***  

 Сузи   закъсняваше   за   работа   за   първи   път   и   почти   тичаше   по   улицата.   С   Криси   се  

забавиха,  докато   купят  нова  брава,   а  й  имаше  ужасно   задръстване,  нетипично   за   август.  Беше  ужасно  горещо  и  тя  усещаше  как  струйки  пот  се  стичат  по  гърба.  Влетя  в  болницата,  големият  часовник  над  асансьора  показваше,  че  закъснява  с  три  минути.  Нямаше  време  да  го    чака  и  се  качи  по  стълбите.  Влезе  в  стаята  на  сестрите  запъхтяна  и  видя,  че  няма  никой.  Отиде  до  стаята  на  старшата  сестра,  където  всички  се  бяха  събрали  и  слушаха  инструктажа.    

Когато  приключиха  Сузи  гузно  се  извини  за  закъснението,  но  не  получи  очакваното  порицание   и   вече   по-­‐спокойна   отиде   да   се   преоблече.   След   като   приключи   рутинните  задължения  отиде  при  Таня.  Тя  вече  от  час   гледаше  часовника  и  се  чудеше,  защо  Сузи  я  няма.  

- Здравей,  как  си  днес?  –  като  чу  гласа  й  по  лицето  на  Таня  се  разля  усмивка  и  тя  се  изправи  на  леглото.  

- Добре  съм.  Ти  как  си?  - Запъхтяна.  Закъснях  за  работа  и  още  не  мога  да  наваксам  –  Сузи  се  приближи  до  

леглото  и  хвана  Таня  за  ръка  –  Виждам,  че  си  по-­‐ведра.  Това  е  чудесно.  - Да,   онази   вечер   бях   откачила.   Извинявай   за   държанието   ми   –   Таня   седеше  

замръзнала  и  не  знаеше  как  да  реагира.  Искаше  да  я  целуне,  но  не  посмя.  - Няма  никакъв  проблем,  има  хиляди  неща  на  главата.  Радвам  се,  че  си  по-­‐добре  

вече.  –  Сузи  се  наведе  и  я  целуна  по  бузата.  Надяваше  се,  че  Таня  ще  се  завърти  и   ще   я   целуне,   но   това   не   стана   –   Извинявай,   но   имам   още   някои   неща   да  свърша  и  после  пак  ще  мина  да  видя  как  си.  

- Да,  не  се  притеснявай,  аз  няма  да  мърдам  от  тук  –  Таня  шеговито  намигна,  за  да  прикрие  разочарованието  си  от  целувката  по  бузата.  

 Сузи  излезе  от  стаята  и  дълбоко  си  пое  дъх.  Последните  два  дни  беше  погълната  от  

проблемите  на  Кристина  и  не  й  беше  останало  време  да  мисли  за  случката  с  Таня.  Не  беше  казала   на   никого,   нямаше   желание   да   сподели.   Може   би   защото   самата   тя   не   знаеше  какво  означаваше  онази  целувка.  Знаеше  какво  значи  за  нея,  мечтаеше  за  Таня  от  месеци  и  отдавна  бе  престанала  да  се  залъгва,  че  чувствата  й  са  приятелски.  Не  смееше  да  каже  дори   на   Криси,   защото   разбираше   колко   безумна   беше   ситуацията.   Таня   беше   слаба,  преживяваше   най-­‐тежкия   период   в  живота   си   и   имаше   нужда   от   подкрепа.   Последните  седмици  почти  никой  не  я  посещаваше  и  Сузи  усещаше  колко  зле  й  се  отразяваше  това,  макар  й   да   не   го   признаваше.  Онази   вечер  беше   толкова   разстроена   от   разговора   с   д-­‐р  Попова,  че  имаше  нужда  от  приятел.  А  Сузи  се  беше  възползвала  от     това.  Постъпката  й  беше  грозна  и  недопустима.  Осъзнаваше  го.  Но  дълбоко  в  себе  си  се  надяваше  случилото  се  да  не  е  резултат  от  тежките  обстоятелства  около  Таня.  Надяваше  се  да  има  чувства  към  

нея.  Именно  заради  това  не  искаше  да  говорят  по  въпроса.  Страхуваше  се,  че  надеждата  ще   изчезне,   а   напоследък   това   беше   единственото,   което   й   помагаше   да   преодолее  самотата   и   стопляше   сърцето   й.   Обичаше   я,   обичаше   я   истински,   така   както   не   беше  обичала  отдавна.  Чувствата  озаряваха  лицето  й,  правеха  деня  по-­‐хубав  и  светъл.  Макар  и  несподелена  любовта  е  красива  и  носи  усещане  за  лекота  и  щастие.  Сузи  имаше  нужда  от  това.  

 Таня   седеше   на   леглото   с   кисела   физиономия   и   превърташе   в   главата   си   всяка  

секунда   от   посещението   на   Сузи.   Със   сигурност   нямаше   чувства   към   нея.   Нямаше   да   е  толкова   спокойна   иначе.   Поведението   й   не   се   различаваше   от   обикновено,   не   беше  смутена,   нито   забеляза  нещо  различно   в   погледа,   с   който   я   гледаше.  Онази   вечер  беше  просто  начин,  да  я  накара  да  се  чувства  по-­‐добре.  Мразеше  да  я  съжаляват,  мразеше.  

 Глава  16  

 - Веднага   отиваме  при   лекуващия   лекар  и  ще   говорим   с   него   –   Бащата   на   Таня  

беше  пристигнал.  - Виж  какво,   аз   съм  много  доволна  от   тази  болница  и  няма  да   се  разкарвам  до  

другия   край   на   света,   защото   мислиш,   че   ще   е   по-­‐добре.   Тук   лекарите   са  чудесни,  разполагат  с  най-­‐модерната  апаратура  и  въобще  не  виждам  смисъл  да  идвам  в  Лондон!  –  Таня  беше  почервеняла  от  разправията  с  баща  си  и  упорито  отказваше  да  приеме  предложението  му.  

- Не  се  и  съмнявам,  че  лекарите  са  добри,  но  разбери,  в  Лондон  има  много  по-­‐големи  възможности!  

- Ох,  ти  въобще  не  ме  слушаш.  Какво  повече  има  там,  а?  Освен,  че  е  десет  пъти  по-­‐скъпо.   Тук   имат   отношение   към   мен,   а   там   ще   съм   някаква   непозната   от  майната  си  и  ще  ме  подмятат  наляво-­‐надясно.  Не  искам!  

- Отивам  да  повикам  д-­‐р  Попова  и  ще  говорим  тогава.      

Баща  й  излезе  преди  да  може  да  изстреля  следващата  реплика.  Що  за  глупава  идея  да  пропътува  три  хиляди  и  петстотин  километра,  за  да  й  кажат  същото,  което  и  тук.  Така  или   иначе   рехабилитацията   щеше   да   продължи   още   години,   а   тук   поне   можеше   да   се  върне  на  работа  и  да  разчита  на  приятелите  си.  В  Лондон  щеше  да  е  сама  и  най-­‐много  да  полудее  от  скука.  Вратата  се  отвори  и  баща  й  влезе  с  д-­‐р  Попова.  

- Таня,  как  си  днес?  –  докторката  се  усмихна  както  обикновено.  - Добре  съм,  по-­‐точно  бях,  преди  този  господин  тук  нá  ме  нервира.  - Д-­‐р  Попова,  първо  искам  да  Ви  благодаря  за  грижите  Ви  за  дъщеря  ми,  наистина  

сте   направила   чудо,   тя   вече   се   движи.   Предлагам   на   Таня   да   дойде   с   мен   в  Лондон   в   болницата   за   рехабилитация   „Ню   пласа”,   където   да   продължи  рехабилитацията.    

- Познавам   лекарите   там,   прекрасни   специалисти.   Много   от   техниките   за  работата   ни   сме   взаимствали   оттам.   Всъщност   съм   била   на   три   месечно  обучение  там  и  знам,  че  условията  са  чудесни  –  д-­‐р  Попова  говореше  спокойно  и  поглеждаше  ту  Таня,  ту  баща  й.  

- Но  не  са  по-­‐добри  от  тук,  нали?  –  тросна  се  Таня.    - Не   съм   сигурна,   Таня.   Виж   сега,   в   България   всичката   техника,   с   която  

подпомагаме  възстановяването  ти,  токовата  терапия,  ултразвукът,  дори  уредите  във   фитнес   залата,   я   има   едва   от   пет,   десет   години.   Докторите   при   нас   са  специалисти,   но   техният   опит   е   малък   и   истината   е,   че   някои   процедури   се  извършват   едва   за   втори,   трети   път.   В   Лондон   тези   техники   се   използват   от  десетилетия  и  лекарите  са  със  значително  по-­‐голям  опит.  

- Но  аз  не  искам  други  лекари!  На  Вас  Ви  имам  доверие  –  упорстваше  Таня  –  Не  искам  друг  да  следи  за  възстановяването  ми.  Точка.  

- Ужасен  инат  си!  –  не  се  сдържа  възрастният  мъж  –  Казват  ти,  че  там  е  по-­‐добре,  а  ти  не  та  не.  Не  мога  да  разбера  приоритетите  ти.  

- Г-­‐н   Симеонов,   мисля,   че   разбирам   дъщеря   Ви.   Доверието   в   лекаря   е   много  важно,   защото   голяма   част   от   рехабилитацията   зависи   от   самия   пациент   и  основно  от  неговото  желание  и  воля.  Но  Таня,  това,  че  ще  отидеш  в  Лондон  не  значи,  че  няма  да  продължа  да  съм  лекуващият  ти  лекар  –  учудените  погледи  и  на   двамата   накараха   д-­‐р   Попова   да   продължи   –   Както   казах,   познавам   лично  лекарите   в   болницата   и   мога   да   наблюдавам   постоянно   възстановяването   ти.  Дори  ще  препоръчам  специалист,  който  да  определи  програмата  и  ще  участвам  активно.  Мода  да  пратя  документацията  ти  още  днес  и  да  поискам  становище.  Лекарите  там  ще  преценят  дали  могат  да  направят  нещо  повече,  отколкото  ние  тук  и  така  поне  ще  имате  професионално  мнение.  Как  ти  се  струва?  –  последния  въпрос  беше  отправен  към  Таня.  

- Да,  звучи  разумно.  Въпреки,  че  съм  сигурна,  че  няма  какво  повече  да  направят  –  Таня  не  искаше  да  отстъпи  толкова  лесно.  

- И  все  пак  е  добре  да  имаме  експертно  мнение.  Ще  пратя  документите  веднага.  А  ти  се  приготви  за  залата.  Г-­‐н  Симеонов,  ще  ме  изпратите  ли  до  кабинета?  

- Да,  разбира  се.    

Двамата  излязоха  от  кабинета  и  Таня  се  отпусна  на  леглото.    - Убедена  съм,  че  в  Лондон    ще  имат  по-­‐голям  успех  от  нас,  защото  имат  по-­‐голям  

опит,  но  не  забравяйте,  че  ако  Таня  не  иска  да  се  възстанови,  всичките  усилия  са  напразни  –  каза  докторката,  когато  излязоха  в  коридора.  

- Да,  разбирам  Ви,  но  тя  ми  е  дъщеря  и  искам  най-­‐доброто  за  нея.  - Аз   също.   Привързах   се   към   нея,   а   и   не   мога   да   остана   равнодушна   към   тази  

трагедия.  Нека  си  изиграем  картите  правилно.  - Благодаря   Ви   безкрайно   за   съдействието   –   мъжът   нежно   хвана   с   ръцете   си  

ръката  на  д-­‐р  Попова  и  мило  се  усмихна.  Беше  много  чаровен  и  жената  дори  се  изчерви.  

- Няма  за  какво.  Ще  Ви  уведомя,  когато  имам  отговор.    

Тя   се   отдалечи,   мислейки   колко   симпатичен   мъж   беше   бащата   на   Таня.   Беше  наследила  зелените  си  очи  от  него.  

 

***      Сузи   пушеше   на   малката   тераса   на   етажа   и   се   опитваше   да   събере   мислите   си.  

Последните  дни  беше  толкова  разсеяна,  че  това  направи  впечатление  на  старшата  сестра.  Беше  обяснимо,  всички  вътрешни  терзания,  проблемите  на  Криси,  които  се  опитваше  да  й  помогне  да   реши  и   за   капак   Таня   се  държеше  направо  безобразно  напоследък.   С   всеки  ден  ставаше  по-­‐лошо.  Самата  тя  беше  изнервена  покрай  историята  с  баща  си,  но  Сузи  не  можеше  повече  да  оправдава  показната  й  дистанцираност  и  грубост.  Тя  не  можеше  да  се  справи  със  собствените  си  чувства,  които  я задушаваха  всеки  път,  когато  влизаше  в  стаята  на   Таня   и   които   не   й   позволяваха   да   спи   нощем   и   колкото   и   да   искаше   да   я   разбере,  просто   не   можеше.   Най-­‐лошото   бе,   че   понятие   нямаше   защо   се   държи   така.   Сузи   се  държеше  чудесно,  не  по-­‐различно  от  обикновено.  Сигурно  беше  заради  целувката,   явно  Таня   се   чувстваше   неудобно   в   нейната   компания   и   затова   беше   груба.   Но  рационализацията  на  поведението  й  не  помагаше  на  Сузи  да  преодолее  огромната  буца  в  гърлото  си.  Не  беше  споделила  с  никого  и  това  й  тежеше.  Взе  телефона  и  набра  номера  на  Марина,  приятелката  й  от  Търново.  Не  бяха  се  чували  от  седмица,  защото  Марина  беше  на  почивка  с  приятеля  си,  но  тя  беше  единствената,  която  можеше  да  я  слуша  половин  час  по  телефона  и  някак  да  я  убеди,  че  всичко  ще  се  оправи.    

Когато   приключи   разговора   погледна   часовника   и   видя,   че   стои   на   терасата   от  четиридесет  минути.  Странно,  че  не  я  бяха  потърсили,  но  беше  обед  и  може  би  мислеха,  че  е  отишла  да  хапне.  Не  й  олекна  от  разговора.  Марина  не  й  даде  съвет,  може  би  защото  действително  не  можеше,   а  може  би   защото  отдавна   се  беше  научила  да  не   се  бърка   в  живота   на   приятелката   си.   Просто   каквото   и   да   кажеше   тя   правеше   друго.   В   последно  време  се  бяха  отдалечили  една  от  друга.  Виждаха  се  рядко,  а  и  Сузи  се  беше  променила  от  както   е   в   София,   докато  Марина   си   беше   същата.   Сузи   се   замисли   какъв  щеше   да   бъде  животът  й,  ако  беше  останала  във  Велико  Търново.    

 ***  

 Криси  седеше  на  дивана  в  празния  апартамент.  Нещата  на  Магдалена   ги  нямаше,  

ключалката  беше  сменена.  Единственото,  което  й  остана  от  тази  връзка  беше  писмо,  дълго  три  листа,  оставено  на  масата.  Не  го  беше  чела,  не  искаше,  чувстваше,  че  няма  сили.  Сама  не   разбираше   защо   се   чувства   толкова   изцедена.   Беше   тъжна.   Не   защото  Магдалена   си  беше   отишла,   а   защото   не   беше   успяла   за   пореден   път.   Тя   наистина   искаше   да   открие  правилния   човек.  Особено   след   кратката   си   връзка   с  Алекс.  Макар  да  бяха   заедно   само  двадесет  и  два  дни  Криси  не  можеше  да  си  я  избие  от  главата.  И  преди  я  бяха  зарязвали  и  то  по  много  по-­‐грозни  начини,  но  нещо  в  сърцето  й  просто  не  искаше  да  пусне  образа  на  тази   жена   да   си   отиде.   Не   си   спомняше   по-­‐щастливо   време   от   тези   дни.   Алекс   беше  живото   въплъщение   на   идела   за   Криси.   Красива,   умна,   забавна,   грижовна,   освободена.  Мислите   й   се   върнаха   към   вечерта,   когато   отидоха   на   концерт   на   малка   група   в   едно  читалище.  Никога  нямаше  да  забрави  как  Алекс  се  качи  на  сцената  и  запя  с  тях  любовна  балада,  сменяйки  името  и  пеейки  за  Криси.  И  дори  не  беше  пила,  просто  се  забавляваше.  Не  познаваше  друг  човек,  с  който  да  си  допадат  толкова.  Сякаш  бяха  живяли  един  живот.  

Но   истината   беше   друга.   Бяха   по-­‐различни,   отколкото   можеше   да   си   представи.   И   тази  раздяла   я   нарани,   именно   защото   беше   прекалено   неочаквана.   Или   може   би   защото  Криси  усещаше  някъде  дълбоко  в  себе  си,  че  тя  е  онази,  която  търси.  

Криси  се  обади  на  Сузи  и  я  покани  на  гости.  Не  искаше  да  е  сама  тази  вечер.  Поне  можеха   да   си   приказват.   Стана   и   отвори   хладилника.   Там   нямаше   нищо   и   трябваше   да  напазарува.    

Сузи   пристигна   след   час,   точно   когато   Криси   беше   приключила   с   рязането   на  салатата.   И   двете   изглеждаха   тъжни   и   потиснати.   Разговорът   не   вървеше   и   решиха   да  гледат  филм.  Беше  им  хубаво,  че  могат  просто  да  помълчат  и  да  не  са  сами.    

 Глава  17  

 Таня   беше   изгонила   всички   от   стаята   си,   защото   през   последните   три   часа   там  

имаше   върволица   от   народ,   които   я   изтощаваха   с   приказките   си.   Майка   й   се   върна   от  почивка   и   не   излизаше  от   болницата,   баща  й   се   прибираше   колкото  да   се   преоблече,   а  сега   и   Недялкови   бяха   в   отпуска   и   висяха   при   нея.   Д-­‐р   Попова   я   проверяваше   на   всеки  половин   час,   а   масажиста   практически   се   пресели   при   нея.   И   всички   в   един   глас   я  убеждаваха  да  замине  за  Лондон.  Дори  Венета  й  беше  писала  от  Германия.  Таня  обичаше  да   е   заобиколена   от   хора,   но   напоследък   бе   отвикнала   от   толкова   шум,   а   и   мразеше,  когато  я  притискат.  От  болницата  в  Лондон  изпратиха  писмо,  че  ще  я  приемат  веднага  и  че  имат  голям  успех  при  лечение  на  гръбначни  травми  като  нейната.  Като  чу  новината,  баща  й  бързо  намери  съюзници,  които  да  му  подпомогнат  в  борбата  с  ината  й.  Никой  от  тях  не  разбираше  причината,  поради  която  не  искаше  да  замине.  Там  щеше  да  е  абсолютно  сама  и  нямаше  да  го  понесе.  Не  ставаше  въпрос  за  седмица,  нито  за  месец.  Минималният  срок  беше   половин   година   и   това   я   плашеше.   Няма   да   е   в   състояние   да   завърже   нови  познанства,  защото  практически  не  можеше  да  се  движи,  а  няма  с  прохдилка  да  обикаля  заведенията.  А  и  Люси  щеше  да  роди  скоро,  искаше  да  е  тук  и  да  я  подкрепи.  Искаше  да  гушка  бебе.  Не  искаше  да  пътува.    

От   друга   страна   много   от   познатите   й   бяха   разбрали   за   катастрофата.   По   какъв  начин  Таня  не  знаеше,  но  напоследък  получаваше  поне  по  два  смс-­‐а  за  това,  колко  много  съжаляват   всички   за   случилото   се.   Това   я   вбесяваше.   Именно   за   да   не   я   съжаляват,  забрани   на   близките   си   да   разпространяват   новината,   но   четири   месеца   беше   много  време  и  явно  хората  се  бяха  досетили.  Плашеше  я  момента,  в  който  щеше  да  се  прибере  и  всички   тези   хора   започнат  да  й  идват  на   гости.  Представяше   си  как   се  опитва  да  отвори  вратата,   куцукайки   с  патериците,  докато  всички   се  мятат  пред  нея,   за  да  й  помогнат.  Не  искаше  да  я  виждат  такава,  но  нямаше  как  да  ги  спре,  щеше  да  е  прекалено  грубо.    

Чу  стъпките  на  Сузи  пред  вратата  и  се  стегна.  Разпознаваше  специфичните  стъпки  и  тропащите  чехли.  Не  искаше  да  я  вижда.  Когато  чу,  че  се  отдалечава  се  отпусна.  Факта,  че  и  Сузи  я  съжаляваше  караше  Таня  да  изпитва  неприязън,  дори  ярост  към  нея.  Държеше  се  ужасно,  защото  едва  се  сдържаше  да  не  извика  в  лицето  й,  че  не  иска  отвратителното  й  съчувствие.  Надяваше  се,   че  благодарение  на  поведението  й  Сузи  ще  спре  да  влиза  при  нея  на  всеки  час,  но  тя  упорито  продължаваше.  Интересуваше  се  от  всичко,  пъхаше  си  носа  дори   в   решенията   за   Лондон.   Сякаш   имаше   нещо   общо   с   Таня.   Що   за   нагло   и   ужасно  същество  трябва  да  си,  за  да  се  държиш  така!  Таня  не  можеше  да  спре  да  се  ядосва,  без  да  

признава  пред  себе  си,  че  тези  чувства  не  са  породени  от  някакъв  вид  недоволство,  а  от  любовта  й,   която   считаше   за   несподелена.  През   онази  нощ,   когато  Сузи  остана  при  нея,  усети  вълнение,  което  почти  беше  забравила.  Не  удоволствието  от  флирта,  не  физическото  привличане,   не   интереса   от   играта,   а   трепет,   започващ   в   гърдите   и   стигащ   до   гърлото.  Напоследък  все  по-­‐рядко  мислеше  за  Вероника  и  това  допълнително  я  ядосваше.  Как  успя  Сузи  да  я  накара  почти  да  забрави  единствената  жена,  която  някога  беше  обичала  и  която  щеше  да  обича  до  края  на  живота  си!    

Таня   беше   толкова   объркана,   че   не   можеше   да   разбере   собствените   си   емоции.  Може   би  щеше   да   е   добре   да   замине   и   да   остане   сама,   за   да   подреди  мислите   си.   Но  тогава  щеше  да  е  далече  от  Люси,  от  бебето,  от  майка  си,  от  Венета...  

 ***  

 Сузи  видя  как  майката  и  бащата  на  Таня  си  тръгват  и  реши  да  отиде  да  я  види.  Днес  

почти  не  беше  влизала  при  нея,  защото  имаше  много  посетители.  Искаше  да  провери  дали  няма  нужда  от  нещо,   защото  върнаха   таблата  й  от   вечеря  почти  недокосната,   а   за  да   се  възстанови  мускулатурата,  за  Таня  се  приготвяше  специална  диета,  която  трябваше  да  се  спазва.  Тя  почука  на  врата  и  чу  сърдития  глас  на  Таня.  

- Как  си?  Видях,  че  всички  си  тръгнаха  и  исках  да  проверя  дали  нямаш  нужда  от  нещо  –  Сузи  се  усмихваше  мило,  макар  стомахът  й  да  беше  на  топка.    

- Не,  благодаря.  Ако  има  нещо  ще  натисна  копчето  и  ще  повикам  някой  –  тонът  на  Таня  беше  по-­‐груб  от  думите.  

- Да,  разбира  се,  но  видях,  че  не  си  яла  –  Сузи  не  се  отказваше.  В  крайна  сметка  това   й   беше   работата   –   Храната   е   много   важна   за   възстановяването   на  мускулатурата.  

- Мислиш  ли,   че   го   знам!   -­‐   тросна   се   Таня  –  Не   съм  на  пет  и  мога  и   сама  да   се  грижа  за  себе  си.  

- Разбира   се,   че  можеш,  но  моята  работа  изисква  да   следя   за   тези  неща  –  Сузи  усещаше,  че  губи  търпение,  нервите  й  бяха  обтегнати  до  краен  предел.  

- Еми  вече  изпълни  служебните  си  задължения  и  можеш  да  ме  оставиш  на  мира.  - Таня,   мога   ли   да   попитам   нещо?   Защо   се   държиш   така?   –   Сузи   вече   не  

издържаше.  - Как?  Как  се  държа?  - Толкова  грубо.  Имам  чувството,  че  съм  те  обидила  с  нещо.  Ако  е  така,  моля  те,  

извини  ме.  Не  е  било  нарочно  –  Сузи  говореше  спокойно,  дори  мило.  Не  искаше  да   се   карат   –   Знаеш,   че   отношението   ми   към   теб   отдавна   е   преминало  границите  на  служебните  задължения.  

- Да,   знам,   и   ти   благодаря   за   грижите   и   отделеното   време   –   в   гласа   на   Таня  нямаше  и  грам  благодарност.  

- Не  го  правя,  за  да  ми  благодариш.  - Виж  какво,  разбирам  загрижеността  ти,  но  нямам  нужда  от  съжаление!  –  Таня  

не  издържа  и  се  разкрещя  –  Питаш  дали  си  ме  обидила?  Да,  отвратителното  ти  съчувствие   ме   обижда.   Аз   съм   нормален   човек   и   ако   не   ми   се   беше   случило  това,  щеше  го  разбереш.  Не  съм  някое  нещастно  създание,  което  да  спасяваш  и  

да   се   изживяваш   като   милосърдна  Майка   Тереза!   Просто   ме   остави   на   мира,  разбра  ли?  Не  искам,  чуваш  ли  ме,  НЕ  ИСКАМ  съжалението  ти,  съчувствието  ти,  грижите  ти.  Направи  пр�достатъчно!  

Сузи  стоеше  и  не  вярваше  на  ушите  си.  Усети  сълзи  да  напират  в  очите  й  и  излезе  от  стаята.   Облегна   се   на   стената   и   стисна   очи.   Таня   мислеше,   че   тя   я   съжалява!   Че   прави  всичко  от  състрадание...  Нима  не  виждаше,  че  я  обича,  че  всичко  това  е,  защото  иска  да  се  оправи  по-­‐бързо.  И  защо  я  съдеше  без  дори  да  я  познава!  Тя  нямаше  представа  що  за  човек  е.  Сузи  усети  вълна  от  гняв  да  се  надига  в  гърдите  й  и  да  я  задушава.  Опита  се  да  си  поеме  дъх  и  да   се   успокои,   но  не   успя.   Хиляди  мисли   заливаха   съзнанието  й  и   тя   влетя  обратно  в  стаята  и  затръшна  врата  след  себе  си.  

- Ти  си  идиотка.  И  то  от  най-­‐големите  –  гласът  на  Сузи  беше  тих  и  зловещ  –  Не  ме  познаваш,  не  знаеш  що  за  човек  съм,  но  си  правиш  заключения  за  мотивите  ми.  Не   виждаш   нищо,   което   е   по-­‐далече   от   носа   ти   и   не   можеш   да   различиш  съжаление  от  любов.  Ето  това  ме  кара  да  те  съжалявам.  Това,  че  не  можеш  да  ходиш  не  ти  дава  право  да  нараняваш  хората,  още  повече  тези,  които  ги  е  грижа  за  теб.  Не  останах  при  теб  онази  нощ  от  съжаление,  ясно  ли  ти  е!  Но  виждам,  че  съм   сгрешила   в   преценката   си   за   теб.   Ти   си   жестока,   повърхностна   и  егоцентрична.  Не  ме  искаш  около  теб,  добре.  Няма  проблем.  Живей  живота  си  така,  както  намериш  за    добре.  Ще  ти  е  лесно  да  забравиш  това  недоразумение.  

Сузи   излезе   от   стаята   и   отиде   на   терасата.   Запали  цигара.  Не   позволи   сълзите   да  потекат.  Отиде  при  старшата  сестра  и  я  помоли  да  не  се  грижи  вече  за  стаята  на  Таня.  Не  й  поискаха  обяснение  и  тя  не  каза  нищо.  До  края  на  смяната  й  оставаха  четиридесет  минути,  а  имаше  още  работа.    

 Таня   седеше   и   гледаше   неразбиращо.   В   главата   й   звучаха   думите   на   Сузи,   но  

изкривени   през   собствените   й   разбирания.   Повече   нямаше   да   се   притеснява   от  присъствието  й.  Би  трябвало  да  е  доволна,  но  вместо  това  усещаше  горчив  вкус  в  устата  си  и  непонятна  болка,  която  стискаше  сърдите  й.  Обади  се  на  баща  си  и  каза,  че  ще  замине  за  Лондон.  

***    През  следващите  няколко  дни  Сузи  направи  всичко,  за  да  не  вижда  Таня.  Така  или  

иначе  след  седмица  вече  нямаше  да  е  пациент  на  тази  болница.  Когато  дойде  последния  ден  на  изписването  Сузи  се  скри  в  стаята  на  сестрите  и  слушаше  пожеланията  на  добър  час  към  Таня  и  отдалечаващите  се  стъпки.  Когато  чу  вратите  на  асансьора  да  се  затварят  отиде  на  прозореца  и  дочака  Таня  да  излезе  с  майка  си  и  баща  си.  Гледаше  я  как  се  отдалечава  куцукайки.  Дори  сега  беше  красива.  Сузи  не  успя  да  сдържи  сълзите  си  и  заплака.  

 Както   й   очакваше,   Сузи   повече   не   се   появи.   В   стаята   влизаше   другата   сестра,   но  

вместо  да  се  успокои  у  Таня  се  появи  чувство  за   тревожност.  Дори  не  осъзнаваше  колко  спокойствие  носеше  в  живота  й  това  момиче.  Надяваше  се  да  я  види  на  изписването,  но  Сузи  не  се  появи.  Таня  се  прибра  при  майка  си.  След  два  дни  заминаваше  за  Лондон  и  не  искаше  да  остава  сама.  Радваше  се,  че  заминава.  След  случилото  се  със  Сузи  вече  нямаше  

какво  да   я   задържи   тук.   С   неудоволствие   призна   пред   себе   си,   че   не   искаше  да   замине  заради  нея,  не  и  преди  да  е  сигурна,  че  нищо  няма  да  се  получи.  Вече  беше  сигурна.