nevidimiat grad

114

7ПО СТАРИТЕ ПЪТИЩА

Сан Карлос, градът на Карлос! Най-накрая вниквам и започвам да разбулвам мистерията. Андреа Розели трябва да е избраникът на Карлос III, който да пренесе на иберийското Средиземноморие строителния му проект за града Сан Кар-лос. Но изборът на местоположението в спомените на тоска-неца все още изглежда далечен, а и неговите емоционални бъркотии могат да доведат до сериозни пречки – Чечилия е жена на Сабатини, кралския архитект! И така – било то пора-ди капризите или волята на краля, било заради отмъщението на измамения съпруг, – Розели поема курс към Санкт Петер-бург, избран за модел на града с нови корени, преследван от Карлос: Сан Карлос по образ и подобие на Санкт Петербург? От друга страна, тези перипетии са описани, защото самият Андреа се е решил да им даде конкретна форма по настоява-не на Джамбатиста Тиеполо, който явно е имал доста силно влияние върху архитекта.

Следователно, поемам дълбоко въздух, вече съм съвсем близо до Тиеполо, вече съм съвсем близо до Сан Карлос! Но

115

невидимия град

все още нищо не подсказва, че градът, който кралят проекти-ра, в крайна сметка е трябвало да бъде разположен на брега на Ебро... Тогава трябва да съм загубил следата от картината на Тиеполо, която според Джонас София винаги е надушвала и за която, струва ми се, чух да говори и Малакиес, отвлече-ните намеци на филателиста в Тортоса, който твърдеше, че притежава карта на Невидимия град... Общо взето, истории, размисли, които не се връзват, откъслечни нишки, далечно пулсиране, което чувам все по-близко и по-близко, сякаш съм събудил една спяща истина, която ме е чакала дълго време в тишина, на тъмно, безмълвна, неподвижна. Сякаш бе настъ-пил моментът да я науча. И дори не зная как се насочи точно към моите ръце ръкописът на Розели и дали има някой, който е решил, че сега е моментът да ме осведоми, да се узнае.

Ставам рано. Срещата с Валериана възкреси някои при-зраци, които не ме оставиха на мира цялата нощ. В залива отекват механично, сякаш издън земя, бавните вълни, които облизват плажа. Онова звучене, което те обгръща, когато си в покой, и по същия начин безсънието го прогонва окончател-но, като че се превръща в повторено ехо на съвестта, твоята или нечия друга, като присъда. И тогава смазан, изтощен, преситен, след като ми идва до гуша да се съпротивявам на предполагаемата наслада от люлеенето на морето, ставам и се опитвам да овладея горчивината, разхождайки се по все още самотния плаж с червеникава разделителна ивица, едва загатната на хоризонта, от другата страна на залива, която може би Карл Трети си е представял като залива на Неапол, блатата на Поцуоли. Хладината на водата под краката ме пробожда и стимулира, умът ми заработва трескаво, но този път подредено, организирано; не че се успокоявам, не че усещанията и мислите ми вече не ме хвърлят в смут, не –

116

Емили Розалес

по-скоро успявам да ги подредя или изтълкувам. Толкова много са те!

Вечерта след срещата с Валериана говорих по телефона с Клое, която непрекъснато ме укоряваше, че отново съм се оставил да бъда въвлечен от проблемите на Джонас и tutti quanti*. Или може би те са само плод на въображението ми и всички увъртания показват нежеланието ми – и на това се дължи фактът, че тя продължава да стои в Барселона и да ра-боти, докато аз обикалям от парти на парти. Или от затвор на затвор. Няма никаква логична причина за нейното безпокой-ство и тревога и едновременно с това интуитивно усеща, че трябва да е неспокойна, да се притеснява. Налучква? Много вероятно: надушва онова, което не знае: в тази къща аз съм друг човек, или по-скоро съм си точно аз – онзи, когото тя не познава.

Сядам сам под колонадата на селски дом, варосан, насред малкия залив, и като че ли свалям от гърба си всичко, кое-то бях ходил да търся далеч оттук. Няма я галерията, нито пътуванията, нито служебните връзки, нито работата, нито Барселона.

Първия път когато открих, че за няколко минути мога да се отърва от всички пластове, които ме обгръщат и обвиват, настръхнах, почувствах се унищожен, изплаших се да не пропадна в някаква бездна; сякаш за миг можеха да ми огра-бят всичко, което бях научил с дългогодишни усилия, онова, което означаваш за другите и което ти дава представа за самия себе си. Представяш си, че тази привидност е една здрава, дебела крепостна стена, построена камък по камък през годините на изграждане, на формиране, промени и прикри-ване според това как виждаш хората и работата си. Вярваш,

* Tutti quanti (итал.) – всичко останало. – Б.пр.

117


че социалната мрежа, в която си се вписал и се задържаш благодарение на дълга поредица от отстъпки, компромиси и малки победи, е толкова по-здрава и по-компактна, колкото повече време ти е отнело да я изтъчеш. И когато се видиш лишен от всичките си маски и брони, намирайки се гол в един така да се каже невралгичен за теб самия център, оставаш крехък, уязвим и сам, като че ли е избягал ангелът, който те придружаваше в онзи ветровит следобед на вратата на огромното училище, но ако си в състояние да устоиш гръд срещу гръд със собственото си време, усещаш, че след като отмине страхът, бавно се възправяш прероден, уверен в себе си, щастливо свободен.

* * *

Тази сутрин се върнах къв една стара грижа. На моето позвъняване отговори топлият и завладяващ глас на Патри-си Доменек, свещеникът директор на гимназията, който все още поддържаше връзка с прогресивния депутат и бивш семинарист Арманд Кол. Мосен Патриси успя да насочи неизчерпаемата ни енергия в детско-юношеските ни години към вярата, истинската, свободната вяра, която малко или никак не прилича на строго регламентираната система, все още защитена територия на църквата. Имахме късмет: онези, които се научихме да виждаме Бог в слънчевите хребети, в ледените потоци, в празничните песни, в цивилните дрехи, във въодушевеното братство или в любовта извън всички регламенти, си спестихме цялото вманиачено дърдорене на интелектуалците от предишното и част от нашето поколение против свещеничеството. Всичко това ми мина през главата, докато говорех с мосен Патриси и уговарях часа на срещата ни; трябваше да съм му благодарен, че не пропилях една

118


трета от живота си да злословя срещу Бог и майка му като по-голямата част от моите приятели – пречистващият кръс-тоносен поход на нашето време.

Отец Патриси, вече пенсиониран като педагог, отговаря за новия епархийски архив на Тортоса, едно истинско исто-рическо съкровище, което досега е използвано твърде малко, защото трябва преди всичко да се извърши титанична работа по каталогизиране на документите. Това всъщност ме накара да осъзная, че изпращането на ръкописа на Розели може да е било формата, която свещеникът е избрал, за да ме спечели за своята кауза.

Пресичам улиците на старата Тортоса, столицата на ката-лунския юг, вечно обърната към себе си – спрялото време в лицето на дворците от епохата на Ренесанса и бароковата фа-сада на катедралата, – и се изправям пред един отец Патриси с бели коси и дълбок жив поглед. Излъчва доброта, най-вече доброта, която не иска да бъде афиширана, избягва прекалено продължителни погледи. Сега бихме могли да говорим и го-ворим, защото от години не сме се виждали, но свещеникът архивист избягва сближаването и започва по същество. Може би си спомня как веднъж, когато майка ми беше на път да си отиде и аз дойдох зашеметен и смутен от Барселона, той ми показа една пътека към истината, която тогава отказах да последвам; може би все още му тежи, че съм пропилял едно смело откровение от негова страна, което му беше коствало много. Но няма ни трохица упрек в погледа му.

– От тази планина от свитъци и листа могат да излязат абсолютно невероятни неща. Ние не знаем дори и пет про-цента от това, което има тук.

Това ме окуражава. Движим се между големи рафтове, които сякаш се разклащат само от дъха ни, мосен Патриси спира в един малко по-добре осветен коридор и издърпва

119


някаква папка, намества си очилата, показва ми я и отново я връщаме на мястото ѝ.

Намирам, че бившият директор на гимназията се пре-струва много изтънчено, но аз усещам по една полуусмивка, която му се изплъзва от време на време, че прекрасно знае причината за моето посещение. Затова когато свършваме с потапянето в архива и се връщаме към светлината, решавам, че вече достатъчно време сме играли на котка и мишка, и се предавам: признавам, че съм попаднал в капан и че всъщ-ност мемоарите на Розели са ме довели тук; казвам му, че това е един много хитър начин да ме повика и че съм много развълнуван от онова, което откривам, че историческото значение само на този единствен документ – ако се сбъднат очакванията – многократно ще оправдае упоритата работа по класифицирането на епархийския архив!

Но очите на отец Патриси – вместо да бъдат избягващи, както когато в училище ни мъмреше незаслужено; вместо да бъдат преизпълнени с безгранична доброта, както когато ни окуражаваше да направим някой планински преход за два дни; вместо да бъдат благи, както когато ни благославяше развълнуван – останаха вперени в една точка, след това той примигна, показвайки изненада и неразбиране, и накрая помоли за пояснение.

Не беше необходимо да го карам да повтаря три пъти, че не знае за какъв документ му говоря, защото изражението му не можеше да бъде по-ясно, до такава степен, че пламенността на моето съобщение го накара да се почувства задължен, сякаш той ме е разочаровал, когато всъщност аз признах, че съм дошъл да го търся по съвсем не алтруистична причина!

– Наистина много съжалявам, че не можах много да ти помогна, нищо не излезе, не... Но всъщност според това, което ми казваш, може да е много възможно.

120


– Като ви видях толкова щастлив, когато пристигнах, по-мислих, че потвърждението е ваше дело и че се усмихвате, защото търсенето е дало резултат!

– Но защо ще ти изпращам документа анонимно? Щях да ти се обадя, да те накарам да дойдеш. Радвам се, че дойде, от дълго време не съм те виждал.

– Не, не идвам често – казвам с тон на извинение или по-скоро тъжен, защото имам чувството, че отецът няма много посетители.

– Имаш живота си... – И остава замислен, преценявайки необходимостта дали да говори повече. – Но изобщо не ме изненадва, че си се заинтересувал от този Розели, напро-тив... – И прави друга пауза, сякаш търси помощ за онова, което трябва да изрече, кислород. – Много дни, влизайки в този тих и пустинен хангар, си давам сметка, че хората, които току-що съм видял да се разхождат и разговарят по улицата, хората, живеещи с такава страст живота си, и пет пари не дават за документите тук вътре, изобщо не се интересуват от собственото си минало...

– Казват, че това е признак на здраве! – произнасям с ирония само за да помогна на мосен Патриси да намери обяснение.

– Аз подхранвах илюзията, че ти ще бъдеш различен – каз-ва изненадващо, – и ти наистина си различен, но по някакъв много странен начин. Онова, което ти споделих, когато майка ти... не потърси нищо повече, нали?

– Не. Нито смятам да го направя.– Ти си в правото си, няма какво да говорим! Затваряш си

очите пред близкото минало и вместо това се претрепваш да издирваш някакви документи от осемнадесети век... сякаш се стремиш да избереш кое минало искаш или искаш да го заме-ниш, сякаш интуитивно усещаш, че истината, която търсиш, не се намира петдесет години назад, а двеста и петдесет...

121


Мосен Патриси ме оставя стреснат; изглежда е посветил доста време на моите проблеми и ги познава по-добре от мен самия. Дори не ми бе идвало наум да го погледна от тази гледна точка, но може би той има право и когато аз импрови-зирам един защитен отговор, неудобен, дезориентиран, дори не ме изслушва и заключава:

– Дано не си забравил, че пътят към покоя – или каквото и да е онова, което търсиш, – не може да бъде намерен в никой календар, в никое действие, случило се през някоя определена година.

Истина. Спасение. Изкупление. Отец Патриси ме кани на една диалектическа игра, която е нещо безвредно, защо-то все пак иска да ми предложи в края на краищата своето разбиране, своята благословия. И така си тръгвам от архива утешен от прегръдка на приятел и бивш учител, но не по-малко обсебен от идеята да достигна до ядрото на тайната на Розели и Тиеполо.

След като изоставям тесните улички със солидни фасади на епископалния квартал и на рушащи се имения, излизам в ширината на булеварда край реката с оскъдни води, разгарът на лятото е, суша, писъкът на обедната светлина е непоносим, горещината смазва. Докато карам по посока на Сан Карлос, чувам трите съобщения, които са записани на телефонния ми номер през времето, докато съм бил с отеца.

Първото е от една плачеща София, второто – от една любопитна, но окуражена Клое, третото – малък проблем в галерията, който ще се разреши от само себе си.

Вече в къщата в залива и след като обилно се освежавам, възползвайки се от относителното затишие, което туристите постигат на плажа в тези часове на максимална отпуснатост и мързел, веднага разбирам по звънливостта, която е придобил

122


гласът на Клое: намерила е подходящата причина да прекъсне престоя ми в селото.

– Списанието ми купува една статия, озаглавена „Филмови градове в Тоскана“. Една платена седмица! Няма да устоиш да ме придружиш, нали?

– Кога? Какво представлява?– Следващата седмица! Задачата е да се идентифицират

площади, улици и сгради във Флоренция, Сиена или Арецо, които са били снимани в някои филми, да се снимат и да се напише лек материал, добре документиран.

– И в Арецо? – изломотвам.– Да, да. За „Животът е прекрасен“.– Какво казваш?– Филмът на Роберто Бенини, дето взе „Оскар“.– Ааа, разбира се, аз помислих, че става въпрос за фреските

на Пиеро де ла Франческа! – казвам ядосан, виждайки, че ще ми бъде невъзможно да кажа „не“ на Клое, и обезпокоен от този трик на съдбата, който ме повлича към Андреа Розели, без да мога да устоя.

– Не бъди магаре! Знам, че там са фреските... Но чакай малко, май не това те изненада. Какво те удиви толкова?

– Не, не, не беше ми идвало наум, че... Изведнъж ме обзема такъв срам, откривайки моя Андреа

Розели; не искам да говоря за това с Клое, но не знам защо то се случва; само да чуя простичкото име Арецо и една тръпка прекосява цялото ми тяло. За пореден път осъзнавам, че напредвам опипом през един скрит свят и разбирам, че Клое също интуитивно го усеща и настръхва.

Когато затварям, ясно осъзнавам, че тя ще се опита да превърне пътуването ни до Тоскана в световна новина за връзката ни, всичко онова, което сме и сме били или трябва да бъдем, ще стане обект на задълбочено проучване. Този

123


процес трябва добре да се подготви. Но ще направя точно обратното, ще прекарам оставащите ми преди пътуването дни в изучаване на мемоарите на един инженер, обиколил света.

Не ми се вярва, че София, усамотена в имението в пла-нината или – кой знае? – може би в къщата на художника Тарес сред водите на делтата, ме е оставила на мира. Бих искал нейните бъркотии да ми бъдат безразлични, да ги игнорирам, но думите на Джонас в затвора продължават да звучат с пълна сила: „Единственото, което я интересува, единственото, което винаги я е интересувало, е оня Тиеполо. Аз наистина я обичах.“

И ето го тук Тиеполо. Но кой е този Розели? Как попадна този документ в моите ръце?

– Бяхме се разбрали да се видим – казва бясната София от другата страна на телефонната линия.

– Какви капризи! – опитвам се да се усмихна, за да смекча сблъсъка.

– Не, не, Емили, говоря ти съвсем сериозно, аз нямам никакво време и трябваше да говорим за много неща.

– Добре тогава, нека говорим – веднъж произнесъл фраза-та, разбирам, че това е все едно да съм казал точно обратното, но беше от нетърпение да разбера за какво толкова има да говорим.

– Знам, че си ходил да видиш Джонас в затвора...– Не трябва да се крия за това, нали?– Не се дръж детински! Ти просто не знаеш в какви каши

успя да се забърка твоя приятел. И в какви ме вкара и мен.– Не казвам, че е светец.– Уф! Виждам, че на всичкото отгоре явно си го изслушал,

сигурно ти е надул главата. Странно е, че София говори по този начин, развълнувана

е, нервна.

124


– Защо правиш толкова много предположения?– Не, не правя. Каза ми го той самият, че те е накарал да

повярваш, че аз и Малакиес... че аз и художникът, че...– София, спри, спри! Както разбираш, на мен не трябва да

ми даваш никакви обяснения, аз нямам нищо общо.– Не, не, ти си в състояние да му повярваш! Нима не виж-

даш, че е като змия, която отравя всичко?– София, не знам какво се случва с вас, но те уверявам,

че вечерта на партито, когато дойдох у вас, не изглеждаше да сте във война.

– Емили, вече се уморих да му запълвам дупките, да го предпазвам, да му бъда прикритие. Но сега той направо взриви всичко.

– Не познавам проблемите ви, но Джонас е напълно смазан...– Не се и съмнявам, но ще ни повлече всички със себе

си – казва София, провлачвайки и снишавайки гласа си, сякаш става въпрос за библейска присъда.

– Говори ми за някакъв Тиеполо... – Какво казваш?– Джонас ми каза, че винаги си се интересувала само от

някаква картина на Тиеполо. Каза нещо такова. Че си искала само Тиеполо. Не разбрах какво имаше предвид.

– Емили, вече ти казах преди, че трябва да говорим, но не по телефона. Проблемът е, че днес заминавам за Риоха по едно дело на моите родители. Но ще се върна след три или четири дни.

– Тогава пък аз няма да бъда тук. Заминавам с Клое за Тоскана.

– Не бих искала да чакам толкова много дни, но ми се струва, че няма друг избор. Обещай ми, че ще се видим, когато се върнеш. Следващата седмица ще бъда в Барселона.

– Ще говорим в Барселона.

Documents

nevidimiat grad