ИКОНОМИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ВАРНА

ЦЕНТЪР „ДИСТАНЦИОННО ОБУЧЕНИЕ”

Ивона Якимова, Владимир Владимиров,

Христо Мавров, Ваньо Гаргов,

Калоян Колев, Вениамин Тодоров

МАКРОИКОНОМИКА

ЕЛЕКТРОНЕН УЧЕБНИК

ИКОНОМИЧЕСКИ УНИВЕРСИТЕТ – ВАРНА

Център „Дистанционно обучение”

М А К Р О И К О Н О М И К А

Електронен учебник

Под общата редакция на доц. д-р Ваньо Гаргов

2015

Издателство „Наука и икономика”

Икономически университет – Варна

2

Тази книга или части от нея не могат да бъдат размножавани, раз-

пространявани по електронен път и копирани без писменото разрешение

на издателя.

© Ивона Георгиева Якимова, Владимир Петров Владимиров,

Христо Делчев Мавров, Ваньо Желязков Гаргов,

Калоян Илиев Колев, Вениамин Павлов Тодоров, автори, 2015.

© Издателство „Наука и икономика“, 2015.

ISBN 978-954- 21-0821-4

3

СЪДЪРЖАНИЕ

Тема 1. Въведение в макроикономиката ........................................................ 7

Тема 2. Измерване на макроикономическите променливи ........................ 23

Тема 3. Съвкупно търсене и съвкупно предлагане ..................................... 40

Тема 4. Макроикономическо равновесие: класически

и кейнсиански подход ....................................................................... 57

Тема 5. Стопански колебания и икономически цикли ............................... 73

Тема 6. Безработица ....................................................................................... 89

Тема 7. Инфлация ......................................................................................... 107

Тема 8. Анализ на съвкупните разходи ...................................................... 125

Тема 9. Определяне на равновесния брутен продукт в

простия кейнсиански модел............................................................ 142

Тема 10. Фискална политика ....................................................................... 159

Тема 11. Парите ............................................................................................ 177

Тема 12. Парично търсене ........................................................................... 196

Тема 13. Предлагане на пари ....................................................................... 216

Тема 14. Международна търговия и външнотърговска политика ........... 235

Тема 15. Валутен курс и платежен баланс ................................................. 252

4

ПРЕДГОВОР

Настоящият учебник е предназначен за студентите от дистанционно

обучение в Икономически университет – Варна. При неговото разработване са

взети под внимание фундаменталните постижения в развитието на

макроикономическата теория и модерните стандарти в преподаването на един

сложен и многообразен материал, който отразява динамичните процеси в

развитието на българската и на световната икономика.

Общата тематична структура на учебника следва една традиция, наложена

и усъвършенствана от преподавателите в катедра ОИТ на Икономически

университет във Варна при няколкократното издаване на учебника по

Макроикономика за бакалаври – включително последното издание от 2015 г. Тя

не само съответства на утвърдената учебна програма, но същевременно

облекчава студентите да схванат в широчина и дълбочина логиката на този курс.

Темите във въвеждащата част са посветени на особеностите на

макроикономическия анализ и на измерването на основните макроикономически

променливи според СНС, след което се преминава към базисния AD–AS модел

на равновесие в неговата неокласическа и кейнсианска интерпретация. Върху

тази теоретико-методологична основа в следващите три теми се разглеждат

основните форми на макроикономическата нестабилност – цикличност,

безработица и инфлация. Около една пета от съдържанието е отделено за

съкратения вариант на кейнсианския макроикономически модел, като акцентите

са върху анализа на съвкупните разходи, определянето на равновесния БВП и

ролята на фискалната политика. Монетарният дял обхваща теорията за

произхода и същността на парите, различните концепции за паричното търсене,

базисните схеми на паричното предлагане и механизма на уравновесяване на

паричния пазар. Заключителната част е посветена на основните положения в

теорията за международната търговия, валутния курс и платежния баланс. Всяка

от темите завършва с 15 стандартни тестови въпроса, които покриват най-

важните моменти от съдържанието им и дават възможност на студентите да

направят самооценка на знанията си.

5

Тук следва да се направи уговорката, че усилията на авторите при

създаване на това първо „съкратено“ електронно издание на учебника по

Макроикономика, бяха подчинени на идеята да предложат систематизирани и

в логически стегната форма знания за основните макроикономически понятия,

категории, зависимости и тенденции, за да задоволят специфичните нужди на

студентите от дистанционното обучение. Обстоятелството, че при

окончателното организиране и структуриране на учебния материал, те трябваше

да се съобразят с ограничителните условия на издателя, наложи някои

традиционни теми да отпаднат и да останат за разглеждане само приоритетни по

значение проблеми. Въпреки институционално зададените ограничения относно

обема, учебникът има завършен вид, а в съдържателно отношение покрива

стандартния лекционен курс по дисциплината, слушан от студентите в

икономическите факултети. Разбира се, читателите трябва да са наясно, че в

изключително тесните рамки на „15 теми по 15 страници“ обективно не е

възможно да се намери място нито за новите идеи и концепции в развитието на

макроикономическата теория, нито т.нар. „конвенционални модели“ могат да се

представят пълноценно и убедително да бъдат илюстрирани със съответния

емпиричен и статистически материал. В този контекст следва да се обясни

липсата на някои важни „клъстъри“ от макроикономическата проблематика като

последиците от поддържането на бюджетни дефицити и натрупването на

държавен дълг, възможностите, ограниченията, целите и инструментите на

паричната политика, а също така отсъствието на теоретични интерпретации на

противоречията в европейската икономическа интеграция и ролята на ТНК в

условията на глобализация. Ето защо студентите от дистанционното обучение и

останалите читатели следва да знаят, че в този си вид, учебникът представя в

синтезирана форма само ядрото на категориялния апарат, използван от

макроикономическия анализ на базисно равнище, докато многобройните

бележки, препратки и линкове под линия трябва да ги подсещат, че той е

своеобразна „трансмисия“ към стандартните университетски учебници и

класическите литературни източници на знания по макроикономика.

6

Авторите изразяват предварително благодарност към читателите в

очакване на техните бележки и препоръки за подобряване на изданието.

Авторският колектив е от преподаватели в катедра „Обща икономическа

теория“ на Икономически университет – Варна, а участието им при написването

на отделните теми е както следва:

Проф. д-р ик.н. Ив. Якимова – тема 1, 2 и 5

Проф. д-р Вл. Владимиров – тема 6, 7 и 10

Доц. д-р Хр. Мавров – тема 3, 4, 8 и 9

Доц. д-р В. Гаргов – тема 11, 12 и 13

Доц. д-р К. Колев - тема 14

Гл.ас. д-р В. Тодоров – тема 15

Авторите изказват свята благодарност към научния рецензент проф. д-р

ик.н. Д.Канев.

Доц. д-р В. Гаргов

7

Тема 1. ВЪВЕДЕНИЕ В МАКРОИКОНОМИКАТА

1. Същност и характеристики на пазарната макросистема

2. Кръгов модел на пазарната система

3. Макроикономическа политика – цели и инструментариум

3.1. Цели на макроикономическата политика

3.2. Инструменти на макроикономическата политика

4. Основни параметри на макросистемата

5. Подходи и макроикономически теории и философии

При вземане на икономически решения пазарните субекти се влияят не

само от икономическите ограничения на отделния пазар. Върху тяхното

поведение съществена роля оказва и общото национално икономическо

развитие. В редица случаи това влияние е по-силно и то е резултат от прякото

или косвеното обвързване на отделните пазари в една обща национална пазарна

система и от принадлежността и зависимостта на отделния икономически субект

към по-големи групи и общности. В тази уводна глава се прави опит за

извеждането на същността и основните характеристики на пазарната

макросистема, възможностите за нейното регулиране чрез целите и

инструментите на държавата и нейната икономическа политика и връзката на

макроикономическата теория с икономическата философия и икономическата

политика.

1. Същност и характеристики на пазарната макросистема

Като самостоятелна наука макроикономиката има свой, собствен обект

на изследване и това е пазарната макроикономическа система. Тя

представлява съвкупност от икономически механизми и институции, чрез

които се материализират основните цели на общественото икономическо

развитие и се осъществява непрекъснатия по своя характер възпроизводствен

процес, обхващащ в неразривно единство производството, разпределението,

размяната и потреблението.

Пазарната макросистема включва два основни типа пазари –

продуктови и ресурсни (факторни), чрез които се осъществява непрекъснатото

движение на стоковите, ресурсните и паричните потоци. За макроикономическия

8

анализ са от значение тези икономически процеси и явления, които

характеризират националната икономика като цяло, придавайки й една или

друга насока на развитие. Посочените процеси се разглеждат като основни

макроикономически променливи, тъй като във времето те проявяват различна

интензивност, променяйки количествените си стойности и качествените си

характеристики.

За разлика от отделния пазар, макроикономическата система се

отличава с комплексност, вътрешна противоречивост и по-голяма

инерционност, поради сложното и не рядко алтернативно влияние на

икономическите процеси на макроравнище. Ето защо ролята на времевия

фактор при анализа на пазарната макросистема е много по-голяма и твърде

често с времето се наблюдават икономически процеси, напълно противоположни

на изходните.

Специфична особеност на функционирането на пазарната макросистема

е нейният целенасочен и субективно ориентиран характер на развитие. Ако

отделният пазар постига равновесие чрез механизма на “невидимата ръка”, т.е.

чрез стихийното и обективно действие на търсенето и предлагането, то

развитието на националната икономика изпитва решаващото влияние на

действията на правителството и държавата. Икономическата политика реализира

определени цели, които отразяват интересите на обществото или на отделни

групи от него. Самата икономическа политика използва инструментариум, който

в зависимост от набелязаните цели може да предизвика различни ефекти и

резултати.

Макроикономическата теория анализира поведението на големи

съвкупности от пазарни субекти. Търсенето в национален мащаб се представя от

домакинствата, разглеждани като обособени потребители, които разчитат на

определен доход. Тук без значение е дали домакинството се състои от един или

няколко на брой потребители, по-важното в случая е какво е равнището на

общия им доход и какво реално търсене стои зад потребителския сектор.

На страната на националното пазарно предлагане е не отделната фирма

като производител, а целият частен сектор. Именно той се разглежда като

9

източник на определено количество национално предлагани стоки и услуги и

като потребител на работна сила, земя, капитал и други национални

производствени ресурси.

На макроикономическо равнище се появява и нов макроикономически

субект с твърде важно значение за общото национално развитие – държавата.

Нейната роля в пазарната система е двойнствена – тя може да бъде разглеждана

едновременно като потребител и производител в националната икономика.

Влиянието на държавата като икономически субект зависи както от дела на

държавната собственост в националната икономика, така и от специфичния

пазарен модел на развитие, характерен за страната.

Освен националните субекти теорията отчита влиянието и на чуждите

(ненационалните) икономически субекти. Такива са вносителите на стоки и

услуги, които увеличават националното предлагане и отклоняват към себе си

част от доходите в страната. В същото време част от националните

производители работят не за вътрешните, а за външните пазари и действат като

износители. Разнопосочното влияние на износителите и вносителите се отчита

чрез дейността на така наречения “външен сектор” и концепцията за чистия

износ – разликата между стойността на износа и вноса в страната.

2. Кръгов модел на пазарната система

В рамките на отделната национална икономика съществува връзка и

зависимост между обекта и субектите на макросистемата. Тази връзка може да

бъде илюстрирана чрез така наречения кръгов модел, който дава възможност да

се откроят и анализираните по-горе характеристики на пазарната система.

От модела се вижда, че основните макроикономически субекти –

домакинства, частен бизнес и държава участват едновременно в ролята на

потребители (търсещи) и на предлагащи на отделните видове пазари.

Домакинствата предлагат притежаваните от тях производствени ресурси –

работна сила, земя, капитал и други на факторните (ресурсни) пазари, като в

замяна на това получават парични доходи, които превръщат в потребителски

разходи, и които ги поставят в ролята на търсещи на продуктовите пазари.

10

ДържаваЧастен Бизнес

Ресурснипазари

Домакинства

Продуктовипазари

Пар

ични

раз

ходи

Труд

, кап

итал, з

емя и др.

Данъци Данъци

Субсидии Трансферниплащания

Парични доходи

Стоки и услуги

Парични приходи Парични разхо

ди

Стоки и услуги

D S

S D

Външен сектор

Фиг. 1.1. Кръгов модел на пазарната макросистема

Частният бизнес е потребител на производствени ресурси на факторните

пазари, за които прави парични разходи, но в същото време е основен

производител и предлагаща страна на продуктовите пазари, от които получава

парични приходи, които компенсират направените от него парични разходи. В

тази двойнствена икономическа роля домакинствата и частният бизнес участват

в два взаимносвързани, но противоположно протичащи икономически потока на

взаимоотношения – реален и паричен поток, които формират и два относително

обособени типа икономики – реална и парична икономика. На фиг.1.1. реалният

поток е илюстриран от външния кръг и се движи от дясно на ляво, докато

паричният поток е представен от вътрешния кръг и протича от ляво на дясно.

Държавата също има двустранни (двойствени) парични отношения както

с домакинствата по линията на данъците и трансферните плащания, така и с

частния бизнес чрез системата от преки и косвени данъци и субсидии.

Държавата участва и в реалната икономика като потребител и предлагаща страна

както на ресурсните, така и на продуктовите пазари.

В същата двойнствена роля се намира държавата и на продуктовите

пазари. От една страна, тя е потребител на стоки и услуги, предлагани от частния

сектор, с които осигурява редица свои дейности – попълване на държавния

11

резерв с различни стоки, изхранване и оборудване на армията, осигуряване на

административните звена с материали и техническа база. В същото време

държавата сама организира предлагане в рамките на държавния сектор, където

частният сектор е неин основен пазарен конкурент.

Тук е важно да се подчертае, че съществуващата еквивалентна и

обратна връзка между движението на паричния и реалния поток осигурява

непрекъснатостта на икономическото развитие и възпроизводството на всички

елементи на пазарната макросистема. Нарушаването на функционирането на

един от елементите на системата би довело автоматично до срив и нарушаване

на ритъма на функциониране на цялата национална икономика. Същото се

отнася и до липсата на някои от елементите на системата. Отсъствието на някои

от ресурсните пазари, например, би могло съществено да модифицира

действието на пазарната система и да я лиши от такива съществени

характеристики като ефективност, устойчивост и стабилност. Кръговият модел

показва противоречивият и взаимно зависим характер на пазарните отношения

между отделните пазарни субекти, както и универсалността и взаимовръзката

между отделните елементи на макроикономическата система.

3. Макроикономическа политика – цели и инструментариум

3.1. Цели на макроикономическата политика.

Основна цел на макроикономическата теория е не само да анализира

протичащите макроикономически процеси и техните ефекти върху поведението

на макроикономическите субекти, но и да формулира основите и правилата на

икономическата политика, чрез които да се минимизират икономическите

проблеми в обществото и да се максимизират изгодите от икономическата

дейност.

Икономическата политика, провеждана съзнателно и целенасочено от

страна на държавата е насочена към решаването на няколко основни

макроикономически цели, които имат универсален характер и реализирането на

които позволяват устойчивото и хармонично развитие на макросистемата.

Икономическият растеж е основна макроикономическа цел и тя

предполага непрекъснато увеличение на равнището на общественото

12

производството и нарастване на обществения продукт. Растежът има висока цена

за обществото, тъй като е свързан с непрекъснато жертване на текущото за

сметка на бъдещото потребление. Поради ограничителната икономическа среда

наличното производство следва да осигури както текущите, така и бъдещите

потребности на обществото, които се намират в обратна икономическа

зависимост.

Пълната заетост и минимизирането на безработицата са също

важни цели на макроикономическото развитие. Осигуряването на пълна заетост

е гаранция за висока икономическа активност в страната. Използването на

трудовите ресурси от икономиката дава възможности за засилване на стимулите

за образование и професионално усъвършенстване не само като източник на по-

големи доходи, но и като фактор за индивидуално удовлетворение и

прогресивно обществено развитие. Безработицата, от своя страна, създава

високо икономическо и социално напрежение, което води до

макроикономическа нестабилност и възможност за граждански обществени

вълнения.

Третата основна макроикономическа цел е поддържането на ценова

стабилност в условията на свободни и нерегулирани пазари. Държавното

администриране на цените и пазарната икономика са несъвместими, тъй като

фиксираните от държавата цени пречат на действието на автоматичния пазарен

механизъм на ”невидимата ръка” при установяването на пазарното равновесие.

Докато безработицата представлява очевидна загуба за обществото на продукция

и разхищение на трудови ресурси, то при ценовата нестабилност – инфлация или

дефлация, негативните последици за обществото не са така осезаеми.

Крайните цели на успешното национално икономическо развитие са

свързани с външноикономическите връзки на страната и поддържането на

неутрални външноикономически баланси. Всички национални икономики,

независимо от размера си и ресурсната си обезпеченост, са “отворени” към

световния пазар по линията на движението на стоки, капиталови, трудови и

природни ресурси. Ефективното икономическо развитие на страната предполага

равновесие (баланс) между изнасяните и внасяните в страната стоки, услуги и

13

ресурси. Категорията чист износ отразява този баланс. Възможно е временно по-

краткотрайно или по-продължително нарушаване на външноикономическия

баланс в посока на излишък или дефицит в зависимост от

външноикономическите цели на страната и взаимоотношенията й с останалите

страни, нейни партньори. В дълъг период външноикономическите отношения

изискват баланс (равенство) между износа и вноса като гарант за еквивалентна

икономическа размяна и взаимноизгодни икономически интереси.

Разгледаните макроикономически цели са взаимно свързани, но и

вътрешно противоречиви. Ценовата стабилност, високата заетост и

икономическият растеж, например, са пряко свързани с целите за икономическа

ефективност и икономическо равенство. Идеалното икономическо развитие

предполага достигането на всички цели едновременно, което на практика е

обективно невъзможно. По-често целите си противоречат, поради наличието на

“вградени” противоречия в пазарната макросистема. Цената на високата заетост

в икономиката е увеличението на цените или високата инфлация. Не може днес

обществото да консумира много и утре да се окаже с големи спестявания или

сега да обработва земята хищнически, а в бъдеще да очаква от нея богата

реколта.

Налага се извода, че икономическата политика не е в състояние да

гарантира реализацията на всички цели в рамките на един и същ времеви период.

Политиката не може да осигури едновременно голямо текущо потребление и

бърз икономически растеж. За да се намали равнището на инфлацията се изисква

увеличаването на безработицата и спад на производството или държавна намеса

на свободните пазари чрез ценови контрол. Всяка конкретна икономическа

политика предполага избор на една или няколко от възможните алтернативни

икономически цели. Тази взаимна обвързаност на макроикономическите

процеси поставя националната икономика пред трудния избор да даде

приоритет на целите.

3.2 Инструменти на макроикономическата политика

14

Реализирането на икономическите цели от страна на държавата се

осъществява чрез използването на макроикономическия инструментариум,

който стои в основата на икономическата политика.

Инструментариум на макроикономическата политика е системата от

икономически институции, закони, действия и мерки от страна на държавата,

както и системата от икономически показатели, които са под прекия или

косвения контрол на държавата. В универсалния (задължителен)

инструментариум се включват финансовата (фискална) и паричната политика,

политиката на доходите и външноикономическата политика.

Финансовата (фискалната) политика разчита на двата основни

икономически лоста - държавните разходи и данъчното облагане, които намират

отражение в държавния бюджет (ДБ).

Държавният бюджет е основният икономически лост на влияние на държавата и

той принадлежи към активните икономически лостове, тъй като чрез него тя си

гарантира финансова независимост и обезпечава средствата за своите

икономически действия. Държавният бюджет се съставя на балансов принцип,

като негови основни елементи са държавните приходи и държавните разходи.

Държавните разходи са ключов определител на съвкупните разходи и те влияят

активно върху краткосрочните колебания на реалния обществен продукт. Ако до

50-те години на ХХ век средствата на държавния бюджет не надхвърляха 15-30%

от брутния вътрешен продукт1, в съвременни условия той акумулира от 35 до

65% от продукта в страната.

Данъчното облагане осигурява приходите в държавния бюджет като

преразпределя обществения продукт, превръщайки част от доходите на

домакинствата и частния бизнес в разходи на държавата. Чрез повишаване на

данъчното бреме или на данъчни облекчения, държавата влияе върху размера на

потреблението и инвестициите в икономиката, а оттам върху възможностите на

икономическия растеж в страната.

1 През 1937 година делът на държавните разходи в БВП на Великобритания е 30%, на Германия – 34%,

на Франция – 29%, на САЩ – 20%.

15

Паричната политика е косвен, но ефективен инструмент на държавата

за регулиране на макроикономическите процеси.. Същността й се изразява във

възможността централната банка да контролира паричното предлагане и

връзката между парите, производството и инфлацията, една от най-

противоречивите зависимости в макроикономическото развитие. Чрез

централната банка държавата регулира паричната маса в обръщение, влияейки

по този начин върху равнището на лихвения процент, достъпа до кредит и

инвестиционния климат в страната. В зависимост от състоянието на

макроикономическата конюнктура, държавата прилага два вида парична

политика – либерална и ограничителна.

Политиката на доходите е най-противоречивият и дебатиран в теорията

елемент на икономическата политика, тъй като чрез нея следва да се съвместят

две от най-важните и противоречиви цели на икономическото развитие –

необходимостта от икономическа ефективност и социална справедливост на

обществото. Състои се в регулирането на равнището на доходите и във

финансирането на обществените (публичните) блага - здравеопазване,

образование, култура. Мнозина икономисти я отхвърлят, наричайки я “по-лоша

от безполезна”. Значението й за макроикономическото развитие е функция от

политическия избор на обществото и равнището на икономическото

благосъстояние.

Външноикономическата политика се проявява главно като търговска

и валутна политика и включва широка гама от закони и мерки за регулиране на

валутния курс, налагане на външнотърговски контрол, митнически тарифи,

квоти, акцизи, мита и др. В зависимост от позициите на националната икономика

на международните пазари тя бива протекционистична (защитна), ако местното

производство е неконкурентноспособно и се нуждае от легална защита и

либерална (отворена), в случаите, когато националните производители са със

силни конкурентни позиции на световните пазари. Основна цел на

външноикономическата политика е постигането на баланс между износа и вноса

на външните пазари и стремеж за увеличаване на чистия износ.

16

Държавата разчита и на четирите елемента на макроикономическата

политика, но в зависимост от приоритетните цели или господстващата

икономическа философия, балансът между отделните елементи може да е твърде

различен. Това придава специфика на прилаганата икономическа политика,

която с времето и променящата се реалност търси нови акценти и нюанси.

4. Основни параметри на макросистемата

Макроикономическият анализ и политика почиват върху използването на

макроикономическите променливи. Като основни теоретични концепции те

изразяват същността и зависимостите между икономическите процеси (или

техни отделни страни) в пазарната макросистема. Макроикономическите се

характеризират с висока степен на агрегация (обобщаване), абсолютно и

относително измерване, номинално и реално изражение и различно влияние

върху макро икономическата пазарна система.

Агрегатният (съвкупен) характер на макроикономическите променливи

се определя от сложния и противоречив характер на икономическите процеси,

които тези променливи отразяват. Агрегатните променливи се измерват чрез

построяването на индексите. Индексите са статистическа мярка, която се

използва за регистрирането и представянето на обобщаваща картина на

сложните икономически процеси в националната икономика. Те измерват

относителните промени, които се проявяват на широка, усреднена основа в

определен период от време. Чрез тях се показва общото развитие на процеса, а

не на отделните негови страни или съставни части. Същевременно, от позицията

на отделния икономически субект, средните индекси могат да носят неточна

икономическа информация. Зад общите средни претеглени величини стоят

индивидуални стойности, отразяващи поведението на отделните индивиди.

Макроикономическите променливи се измерват както номинално

(абсолютно), така и в реално (относително) изражение. Относителното

изражение е подходящо при построяването на индексите, които измерват

процентните промени за даден период от време. Относителните стойности се

използват особено при измерването на макроикономическите процеси в

17

динамика, когато промените в абсолютните стойности са резултат от действието

на различни икономически фактори.

Това в голяма степен важи за макроикономическите променливи, които

отразяват закономерности както на производството, така и на пазара. За да бъдат

сравнявани във времето, те следва да бъдат коригирани с индекса на ценовите

(пазарните) изменения за анализирания период. Такива са величините на

брутния вътрешен продукт, националния доход, разполагаемия доход и др.

които могат да се изчислят както в номинално, така и в реално изражение.

Разликата между двете форми на представяне се определя от величината на

ценовия индекс, с който се елиминират пазарните промени и се дава възможност

да се открои динамиката на тези величини като функция единствено на

производствените възможности на обществото.

Макроикономическите променливи определят основните параметри на

макросистемата. Значението им е твърде различно за поведението и за крайните

резултати на нейното развитие, като най-общо се обособяват три групи

макроикономически показатели.

Първата група променливи, които стоят на входа на системата са така

наречените променливи (параметри) на икономическата политика (policy

variables). Тук влизат всички компоненти на макроикономическия

инструментариум с неговите икономически лостове – държавен бюджет,

държавни разходи, размер на данъците, лихвен процент, парично предлагане и

др. Тези параметри са основни за макросистемата, тъй като чрез тях се задават

рамките, в които ще функционира националната икономика. Стойността

(величината) на параметрите, от своя страна, се определя в зависимост от целите,

които икономическата политика преследва.

Втората група променливи – външни променливи (параметри) или

(exogenous variables) действа също на входа на макросистемата, но тя има

подчинено и допълващо значение за нейното функциониране. Тук се включват

всички външни за националната икономика фактори–икономически и

неикономически – войни, ембарго, природни бедствия, национална идентичност

и др., които влияят върху пазарната система в качеството си на “шокове”,

18

оказвайки допълнително благоприятно или отрицателно въздействие върху

общото национално икономическо развитие. В отделни случаи външните

параметри могат да се окажат решаващи за националното развитие и да

елиминират напълно значението на променливите на икономическата политика.

Общото влияние на двете групи поражда формирането на така

наречените резултативни параметри (induced variables) на националната

икономика. Те се определят от икономическата политика и са резултат от

нейното функциониране. Със своите стойности те илюстрират реалистичността

или волунтаризма на провежданата икономическа политика. Проявяват се на

изхода на макросистемата и отразяват ефекта от нейното функциониране. Към

резултативните параметри спадат фактическото равнище на цените, равнището

на реалния обществен продукт, на безработицата, на инфлацията т.е. всички

променливи, чрез които се измерва реалното (фактическо) поведение на

националната икономика. Като цяло и трите групи параметри определят

характеристиките на пазарната макросистема и са еднакво важни за крайния

ефект на нейното поведение.

5. Подходи и макроикономически теории и философии

Всяка икономическа политика, независимо от нейните приоритетни цели

и инструментариума, с който се стреми да ги постигне, се основава върху общи

принципни положения (подходи), обобщени в една или друга

макроикономическа теория. Първообрази на макроикономическата теория са

отделни учения или школи, които търсят обяснение на източниците на

богатството, на финансовите кризи, икономическите рецесии и бумовете в

националната икономика.

Исторически макроикономическият анализ се развива като частично,

откъслечно знание за икономическите колебания и макроикономическата

нестабилност. Тук се наблюдават алтернативни подходи и методи, които

интерпретират икономическата реалност твърде различно и които в крайните си

изводи и оценки се разминават напълно. Причина е сложният и противоречив по

своята същност обект на изследване – пазарната макросистема, която с времето

придобива качествено нови състояния на развитие.

19

Съвременното разбиране на макроикономическите процеси се основава

върху едно от двете основни алтернативни направления - класицизма и

кейнсианството. Те илюстрират различните подходи към възможностите на

двата основни икономически механизма на регулиране на макросистемата –

пазарните и непазарните (държавните).

Класицизмът като исторически първо направление в

макроикономическата теория се оформя през втората половина на ХVIII век. Той

акцентира върху решаването на проблема за икономическата оскъдица чрез

пазара и пазарното предлагане като ключ за националното икономическо

развитие. Поддържа идеята за свобода на пазарите, ненамеса на държавата в

икономиката и за възможността от постигането на автоматично пазарно

равновесие. Класиците твърдо вярват в саморегулиращия се пазарен (ценови)

механизъм и в способността му да коригира макроикономическата нестабилност,

включително инфлацията, безработицата, икономическата рецесия. Според тях

икономическата криза създава натиск върху цените и работната заплата към

понижаване, които, от своя страна, водят до нарастване на продажбите и

увеличава търсенето на труд. Корекциите в обратна посока предпазват

икономиката от силен икономически растеж и съответно “прегряване”.

Класицизмът утвърждава предприемачеството, свободата на избора и

инициативата на частната собственост като основи на икономическото развитие

и счита, че държавата следва да определя единствено правилата на “пазарната

игра” т.е. да приеме икономическите закони, които гарантират и възпроизвеждат

като устойчиви тези икономически основи.

Противно на класицизма, кейнсианството (на името на английския

икономист Джон Мейнард Кейнс – 1883-1946 год.) разглежда

макроикономическите проблеми главно от страната на пазарното търсене и

препоръчва активна държавна намеса за преодоляването на

макроикономическата нестабилност. Кейнсианският модел на

макроикономиката е ориентиран към съвкупното търсене като основен елемент

на пазарната система, който е трудно прогнозируем и по-често изостава от

възможностите на националното пазарно предлагане. Причината за това се

20

свързва с преобладаващата неконкурентност на отделните пазари и с

превръщането на ценовия механизъм от гъвкав в относително твърд и

нечувствителен към пазарните промени. В този модел държавните разходи се

разглеждат като част от съвкупното търсене, с помощта на които държавата е в

състояние да влияе върху макроикономическото равновесие и да изпълнява

ролята на коригиращ икономиката фактор. Идеите на Кейнс се утвърждават в

периода между 40-те и 70-те години на ХХ век, когато кейнсианският тип

политика става основа на следвоенното икономическо развитие на редица

пазарни икономики.

В края на 70-те години на ХХ век теоретичната мисъл отново се обръща

към класическите идеи, като причина за това са активните процеси на “отваряне”

на националните икономики в резултат на транснационализацията на

производството, икономическата интеграция и мобилността на

производствените ресурси, които по същество ограничават ефекта от намесата

на държавата в икономиката. Възраждането на класическите идеи под формата

на неокласицизъм налага утвърждаването на нови школи и течения –

монетаризъм, теория на предлагането, теория на рационалните очаквания и др.

Общото между тези теории е отричането на държавата като ефективен регулатор

на икономиката и възстановяване доверието в пазарните механизми и

регулатори. Неокласицизмът и неговите разновидности отново поставят

проблемите на пазарното предлагане и производството като решаващи за

икономическото развитие. В следващите теми съдържанието на тези теории ще

бъде по-подробно представено и анализирано. Алтернативността в развитието на

макро икономическото мислене дава своя отпечатък върху формирането на

икономическата политика.

Тест по тема 1

1. Обект на макроикономическия анализ:

A) са пазарите на ресурси;

B) са продуктовите пазари;

C) е съвкупността от индивидуалните пазари;

D) е националната пазарна макросистема.

2. Основни характеристики на пазарната макросистема са:

A) комплексност, вътрешна противоречивост и инерционност;

21

B) пълнота, систематичност и инерционност;

C) комплексност, динамика и фрагментност;

D) вътрешна противоречивост, сложност и систематичност.

3. Кои са основните макроикономически субекти на нациионалната икономика?

A) потребителите, производителите, държавата и износителтие;

B) частният бизнес, потребителите, фирмите и вносителите;

C) домакинствата, фирмите, държавата и чистият износител;

D) домакинствата, частният бизнес, държавата и чистият износител.

4. Кръговият пазарен модел илюстрира:

A) взаимната връзка и обвързаност между обектите и субектите на пазарната система;

B) движението на стоковите и паричните потоци в националната икономика;

C) двойнствената роля на макроикономическите субекти в качеството им на потребители и

производители на отделните пазари;

D) всички по-горе.

5. Универсалните цели на макроикономическото развитие са:

A) производителност на труда, конкурентен износ, ценова стабилност и развитие;

B) конкурентен внос, ценова стабилност, висока заетост и растеж;

C) икономически растеж, висока заетост, ценова стабилност и неутрални външноикономически

баланси;

D) ниска инфлация, висока заетост, ниска безработица и икономически растеж.

6. Макроикономическите цели на развитие са:

A) универсални и общовалидни;

B) недостижими;

C) субективни;

D) временни.

7.Коя е причината за вътрешната противоречивост на макроикономическите цели?

A) ролята на човешкия фактор;

B) наличието на прави и обратни връзки между икономическите процеси;

C) поведението на политическия фактор;

D) неефективната политика на правителството.

8. Макроикономическият инструментариум включва:

A) фискалната, паричната, доходната и външноикономическата политики;

B) паричната, антицикличната, износната и вносната политики;

C) доходната, износната, вносната и паричната политики;

D) фискалната, бюджетната, доходната и данъчната политики.

9. Макроикономическите цели се реализират:

A) приоритетно;

B) едновременно;

C) спонтанно;

D) хармонично.

10. За макроиономическите цели са присъщи следните характеристики:

A) универсалност;

B) дългосрочен характер;

C) задължителност;

D) всички по-горе.

11. Политиката на доходите е:

A) елемент на макроикономическия инструментариум;

B) функция на политическия избор на обществото;

C) резултат на икономическото благосъстояние на нацията;

D) всички по-горе.

12. В системата от макроикономически променливи се включват:

A) променливи на политиката;

B) резултативни променливи;

C) екзогенни променливи;

D) всички по-горе.

22

13. Кое от по-долните твърдения е невярно?

A) всяка макроикономическа теория е икономическа философия;

B) всяка икономическа философия почива на една или повече макроикономически теории;

C) икономическата философия опосредства връзката между икономическа теория и практика;

D) в основата на всака икономическа политика стои определена икономическа философия, т.е.

икономическа теория.

14. За макроикономическите променливи е характерно следното:

A) висока степен на агрегация,

B) номинално и реално изражение,

C) абсолютно и относително измерване;

D) всички по-горе.

15. Кое от по-долните твърдения е невярно за кръговия модел?

A) той илюстрира зависимостта и обвързаността на отделните елементи на

макроикономическата система;

B) непрекъснатостта на икономическия възпроизводствен процес;

C) различните икономически роли на макросубектите на отделните пазари;

D) всички по-горе.

ОТГОВОРИ:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

D A D D C A B A A D D D A D D

Литература:

1. Макроикономика, авт.кол. под редакцията на проф. Вл. Владимиров, СТЕНО,

2014, глава 1;

2. Макроикономика – теория, тестове задачи, Якимова,И., Коева,Ст, Канев, Д.,

СТЕНО, 2010, глава 1;

3. Economics, Parkin, Michael, 10th Edition, Pearson Education Limited, 2012.

Дата на създаване: 22.11.2014 г.

Дата на последна актуализация: 10.01.2015 г.

Данни за автора: Проф. дин Ивона Г. Якимова е преподавател в Икономическия

университет – Варна. Лектор е на дисциплините: Микроикономика,

Макроикономика и Сравнителни икономически системи и ръководител катедра

„Обща икономическа теория”.

23

Тема 2. ИЗМЕРВАНЕ НА МАКРОИКОНОМИЧЕСКИТЕ

ПРОМЕНЛИВИ

1. БНП и БВП – същност, характеристики и сравнение

2. Номинално и реално изражение на БВП. Потенциален и

фактически БВП.

3. Икономически подходи за измерването на БВП

3.1. Метод на продуктопотока (производствен метод)

3.2. Разходен подход

3.3. Доходен подход

4. Други макроикономически променливи

5. Предимства и недостатъци при измерването на БВП

Успехът на всяка една фирма в условията на пазарна икономика зависи в

не малка степен от състоянието на националното икономическо развитие. Важна

информация за общата благоприятна или кризисна конюнктура дават

агрегатните (съвкупни) икономически променливи или показатели, чрез които се

обобщават резултатите от икономическата дейност на отделните стопански

субекти и се определят количествените и качествени измерения на очакваните

икономически резултати.

Определянето на тези показатели става на основата на така наречената

система на националните сметки. Системата на националните сметки

представлява за държавата това, което за отделната фирма е фирменото

счетоводство и балансът. Тя позволява да се следи непрекъснато пулса на

икономиката и да се реагира в случай на необходимост. В системата на

националните сметки основно значение имат категориите брутен национален

продукт (БНП), брутен вътрешен продукт (БВП), чист национален продукт

(ЧНП), национален доход (НД), личен доход (ЛД), разполагаем доход (РД) и др.

1. БНП и БВП – същност, характеристики и сравнение

Общественият продукт е комплексен и обобщаващ показател за

макроикономическото развитие. Той изразява в парична форма общата пазарна

стойност на произведената в икономиката крайна продукция за определен

период от време, обикновено една календарна година. Измерването на

икономическите резултати в определен времеви отрязък означава, че

променливата е свързана с текущото производство, а не с цялото икономическо

24

богатство на обществото, което може да се разглежда като резултат на

натрупани обществени продукти в цялостното му досегашно икономическо

развитие.

Интернационализацията на производствените ресурси и “отварянето” на

националното производство към световните пазари през последните десетилетия

направи необходимо разграничаването на националните производствените

ресурси от гледна точка на създавания от тях обществен продукт. Исторически

макро икономическата теория утвърждава първоначално категорията брутен

национален продукт (БНП). В нейното съдържание произведеният обществен

продукт е резултат от използването на всички национални производствени

ресурси, независимо дали те се намират в страната или извън нея. БНП отчита

производителното използване на ресурси, собственост на гражданите на дадена

държава, без значение къде е тяхното местоположение.

От началото на 80-те години на ХХ век в икономическата теория и

практика все повече се налага понятието брутен вътрешен продукт, което по-

точно илюстрира икономическите резултати вътре в националната икономика в

условия на силна международна мобилност на националните ресурси. БВП

включва в парична форма сумата на произведените крайни стоки и услуги за

даден период от време, които са резултат от национално разположените

производствени фактори, независимо чия собственост са те. За страни със

затворена икономика или малък дял на чуждестранните инвестиции, разликата

между БНП и БВП е почти незначителна. При държави с голям дял на

националните активи зад граница и голям приток на чуждестранни инвестиции

вътре в икономиката, разривът между величината на двете променливи е

значителен.

2. Номинално и реално изражение на БВП. Потенциален и

фактически БВП.

Паричната форма на пазарната стойност, въплатена в БВП поражда

проблеми при проследяване на динамиката на физическия обем производство в

даден период от време. Като производствено-пазарна категория стойностната

величина на БВП показва не само какво количество стоки и услуги са

25

произведени през текущата година, но и на какви цени те са реализирани на

пазара. Така всяка парична стойност на БВП е функция както на количеството на

произведената продукция, така и на равнището на пазарните цени – БВП = f (Q,

P), където Q е количеството на произведените крайни стоки и услуги, а Р е

равнището на цените, по които тази стоки и услуги са реализирани.

Елиминирането на ценовия (пазарния) фактор е особено важно при

сравняването на равнищата на БВП за отделните години, тъй като само

физическият прираст на продукта е условие за икономически растеж и

повишаване на материалното благосъстояние на нацията. За целта се прави

разграничение между номинален и реален БВП.

Номинален БВП е този продукт, който е изчислен по текущи за

годината цени. Ако той не се сравнява с равнището на БВП за друг период

(година), номиналното изражение на продукта е равно на неговото реално

изражение. Всяка промяна в номиналния БВП отразява комбинирания ефект на

количествени (физически) и ценови изменения. Реалният БВП се изчислява по

постоянни, базисни цени, валидни за сравнявания период.

Отношението между номиналния и реалния БВП се нарича цена на БВП

или дефлатор на БВП. Дефлаторът се определя като средна претеглена на

ценовите промени на всички стоки, включени в БВП и относителния дял на

всяка една от тях в общия продукт, накратко като показател за изменение на

средното равнище на цените за даден отрязък от време.

Освен в номинално и реално изражение, икономическата теория

разграничава обществения продукт като потенциален и фактически

(действителен).

Потенциален БВП е оптималното равнище на обществения продукт,

получено при пълно и ефективно използване на всички налични производствени

ресурси т.е. когато икономиката функционира по границата на обществените

производствени възможности. Тук трябва да се има предвид, че потенциалният

БВП не означава максимално равнище на продукта. Разликата между

оптималния и максимален размер на продукта се търси в начина на използването

на производствените ресурси. При потенциалния БВП пълното използване на

26

ресурсите предполага възможността за тяхното нормално възпроизводство в

бъдеще, което прави потенциалния БВП категория на дългосрочното

икономическо развитие. Максимално равнище на БВП може да се постигне при

безогледно и хищническо използване на ресурсите, което затруднява тяхното

възпроизводство в бъдеще. Оттук максималният БВП е категория на

краткосрочното икономическо развитие, отразяваща екстремни условия на

развитие на общественото производство.

Фактическият (действителен) БВП отразява икономическите

резултати от действителното използване на наличните ресурси за даден период

от време. Това означава, че равнишето на фактическия БВП може да е по-малко

от това на потенциалния, (ако икономиката не използва всички налични в

страната ресурси), да е равно на потенциалния (ако икономиката функционира

ефективно при пълно използване на наличните в икономиката ресурси) или да е

по-голямо от равнището на потенциалния (действителният общественият

продукт да е максимален), както това вече беше показано в предходната глава.

Разликата между потенциалното и фактическото равнище на продукта се нарича

разрив на БВП. Той може да бъде положителен и тогава се нарича рецесионен

или отрицателен – инфлационен.

3. Икономически подходи за измерване на БВП

Съвременната национална и международна статистика използва единна и

универсална методика за измерването на БВП, създадена в края на 30-те години

на ХХ век и използвана най-напред в САЩ, а впоследствие и в останалите

развити и развиващи се държави.

Системата на националните сметки е разработена в резултат на усилията

на много изтъкнати икономисти. Решаващ принос има американският икономист

от руски произход Саймън Кузнец (1901-1985), лауреат на Нобелова награда по

икономика за 1971 година, който развива оригиналната теза, че общественият

продукт в една икономика е свързващото звено между производството,

разпределението, пазара и потреблението. Това, което за една част от

обществото (производителите) представлява в парична форма сумата от

създадените стойности под формата на произведени блага, за друга част

27

(притежателите на ресурси) общественият продукт е сума от получени доходи,

които те могат да превърнат в разходи, които, от своя страна, да възстановят

направените производствени разходи от бизнеса като цяло. Така, според С.

Кузнец всеки произведен обществен продукт е краен резултат на

производството и едновременно изходна основа за общественото потребление,

но за това е необходимо преминаването на продукта през пазара, където

реализацията му предполага възстановяването на условията за производство и

процесът може да започне отначало.

Същественото във философията на С. Кузнец е разглежданаето на БВП

като едновременна сума от стойности, доходи и разходи, които илюстрират

трите проявления на един и същ икономически резултат от функционирането на

икономиката. Идеята на Кузнец може да бъде представена схематично чрез

следното равенство.

БВП= Съвкупна стойност = Съвкупни доходи = Съвкупни разходи

Подобно схващане за същността на БВП предопределя използването на

три подхода (начини) за измерването му – производствен, разходен и доходен.

Трите подхода би следвало да водят до едни и същи резултати, тъй като

произведената стойност в страната може да бъде едниствена основа за

получените доходи, а те в крайна сметка ще определят размера на разходите,

направени за реализацията на произведения продукт, които разходи на

домакинствата ще се превърнат в приходи на производителите и ще възстановят

направените от тях производствени разходи.

Разглеждането на БВП като сума от създадени нови стойности

предопределя метода на продуктопотока или производствения метод за

изчисляването на БВП и този метод представя обществения продукт главно като

производствена категория. Разходният и доходният метод акцентират върху

пазарните характеристики на БВП и допълват представата за сложния и

противоречив характер на разглежданата категория. И трите метода се използват

едновременно, тъй като взаимно се допълват и илюстрират различни страни на

един и същ икономически резултат.

28

3.1. Методът на продуктопотока или производственният метод

(Product-Flow Approach) разглежда производствения процес като съвкупност от

взаимносвързани помежду си отрасли, подотрасли и дейности, в рамките на

които се създава нова стойност, преминаваща последователно от един отрасъл в

друг. На всеки последователен етап от производството фирмите прибавят нова

стойност към стойността на закупените от нея ресурси, като сумата от вече

създадената (старата) и новата стойност формират крайната стойност на

произведения от фирмите продукт. Методът позволява да се открои дела на

отделните отрасли и подотрасли в икономиката при създаването на обществения

продукт. Колкото една пазарна икономика е по-неразвита, толкова делът на

селското стопанство и добивната промишленост (първичния сектор) е по-голям в

създаването на БВП. При развитите пазарни системи общественият продукт се

формира главно в сферата на услугите (третичния сектор) и в по-малка степен в

промишлеността и селското стопанство.

Във всеки един отрасъл новата стойност, която се прибавя към тази,

създадена в предходния има една и съща структура и елементи. Тя включва в

парична форма стойността на всички направени от фирмата разходи като

работна заплата, годишни капиталови амортизации, лихви по парични кредити,

рентни доходи, нормална печалба, отчитаща предприемаческия доход и другите

имплицитни разходи на фирмата под формата на пропуснати ползи. Оттук

новосъздадената от отрасъла стойност е друг израз на сумата на фирмените

разходи, необходими за преработката на едни междинни продукти в други или в

краен продукт.

3.2. Разходният подход (Expenditure’s Approach) при измерването на БВП

е свързан с крайните потребители на обществения продукт и разходите, които те

правят за неговата реализация. Съвкупните разходи представляват сумата от

потребителските и инвестиционните разходи, държавните покупки и чистите

разходи на чуждите икономически субекти.

Личните потребителски разходи (С) са разходите на домакинствата за

покупка на крайни стоки и услуги и те заемат най-голяма част от съвкупните

разходи - около 60% от БВП на страната. Потребителските разходи се разделят

29

на три основни групи: А. Разходи за стоки с дълготрайна употреба – С1; Б.

Разходи за стоки с краткотрайна употреба – С2; В. Разходи за услуги – С3.

Разходите на домакинствата за строителство и основен ремонт на жилища

не се включват в потребителските разходи, а се отнасят към инвестиционните

разходи. Разглеждането на покупката на жилище като инвестиция произтича от

възможността собственикът на жилище да получава паричен доход, ако даде под

наем своето жилище, т.е. потреблението може да бъде преотстъпено на друго

лице.

Инвестиционни разходи (І). Към икономическите инвестиции се отнасят

разходите на частния бизнес за покупка на дълготрайни материални и

нематериални активи и недвижимо имущество. Инвестиционните разходи се

разглеждат като брутно образуване на основен капитал и промени на

стоковите запаси.

Брутното образуване на основен капитал включва годишните капиталови

амортизации и чистите частни вътрешни инвестиции.

Годишните капиталови амортизации не са същински инвестиции,

тъй като те отчитат каква част от стойността на производствените активи в

страната е пренесена през текущия период (годината) в стойността на

новопроизведения краен продукт.

Чистите частни вътрешни инвестиции (NDI) включват новото

строителство (включително и жилищно) и инвестицииите в нови активни

производствени фондове (машини, съоръжения и др.). Когато към сумата на

чистите вътрешни инвестиции се прибавят тези разходи на фирмите, чрез които

се възстановява годишното износване (изхабяване) на вече закупения и

функциониращ производствен капитал т.е. включват се годишните

амортизационни разходи (D), чистите инвестиции се превръщат в брутно

образуване на основен капитал.

Промените в стоковите запаси се отнасят до суровините и

материалите, незавършеното производство и готовата, но нереализирана

продукция – т.е. междинните стоки. Измененията в обема на стоковите запаси

дава важна икономическа информация за състоянието на текущата

30

макроконюнктура. Промените се изчисляват като разлика между стойността на

междинните стоки в края и началото на периода и тази разлика може да бъде

както положителна, така и отрицателна. Ако промените са положителни (през

периода стойността на междинните стоки се е увеличила), увеличението на

стоковите запаси се нарича инвестиция. Намаляването им се отразява като

дезинвестиция и се отчита в БВП със знак минус. Фирмените запаси са разходи

на фирмата, които още не са възстановени от пазара.

Държавни разходи (G). Като икономически субект държавата също

участва в реализацията на обществения продукт, разходвайки заемни или

финансирани от бюджета средства. Най-голямата част от разходите е свързана с

работната заплата на държавните служители – администрация, полиция,

социална сфера и др. Пазарната цена на този вид работна сила е трудно

определима и обикновено тези разходи се формират нормативно.

Като елемент на БВП не се включват разходите на държавата по

трансферните плащания и лихвите по държавните вътрешни заеми. Този вид

разходи влияе върху потреблението и съвкупните разходи, но не и върху

общественото производство. Счита се, например, че по-голямата част от

държавните вътрешни заеми се използват за военни цели, при криза в

икономиката и т. н. и те нямат пряко отношение към нарастването на БВП.

Чист (нетен) износ (Х–М). Участието на националната икономика в

международния икономически обмен също се отчита в системата на

националните сметки. Тази част от обществения продукт, която се реализира на

чуждите пазари под формата на износ от стоки и услуги се включва като елемент

на крайното използване на БВП и се бележи със символа Х (Export).

Същевременно разходите на икономическите субекти за вносни стоки M

(Import) на вътрешните пазари се приспадат от величината на БВП, тъй като те

възстановяват в парична форма производствените разходи на чужди

производители. Разликата между стойността на износа Х и вноса М се нарича

чист (нетен) износ, който също е елемент на БВП. Величината на чистия износ

може да бъде положителна или отрицателна в зависимост от това, дали износът

превишава или не стойността на вноса.

31

Представен от гледна точка на крайното му използване, БВП (GDP)

изглежда по следния начин:

GDPExp. = C + I + G + (X – M)

Всички разходи на обществото се превръщат автоматично в доходи, от

което следва, че националното производство, изчислено чрез разходния метод

следва да е равно на националния доход на обществото.

3.3. Доходният подход разглежда БВП като сума от доходите, които се

формират в една икономика за определен период от време. Най-съществената

част от доходното измерване на БВП е свързана със създаването на националния

доход в страната, категория, която илюстрира получените доходи в тяхното

съвкупно изражение.

Националният доход (NI) е сумата от доходите на всички собственици

на производствени ресурси. Ограничения в счетоводното измерване на

отделните доходи свеждат изчисляването на националния доход до сума от пет

вида пазарни доходи - работни компенсации, рента, лихва и два типа пазарна

печалба.

Компенсациите на наетите лица (W) включват в парично изражение

всички основни (работна заплата, надница, почасово възнаграждение) и

допълнителни трудови доходи като платен отпуск, премии, награди, надбавки,

допълнително материално стимулиране и средства за социално осигуряване.

Тези доходи заемат преобладаващ дял в националния доход, който възлиза

средно на около три четвърти от стойността на всички формирани в обществото

доходи.

Рентата (R) е доход от собствеността върху земята. За нуждите на

националното счетоводство рентата се изчислява и за собствениците на земя,

които не я дават под наем, а сами я обработват. Така сумата на рентните доходи

е равна на паричната сума на получените наеми плюс “вменената” (условната)

рента за ползването на собствената земя. Това дава възможност да се изчисли

стойността на всички производствени услуги, свързани с използването на земята

като стопански субект.

32

Лихвата (i) е свързана с доходността на паричния капитал и включва

плащания по банковите депозити, заемите и другите инвестиционни доходи. В

лихвените доходи като елемент на БВП не се включват лихвите, получени от

собствеността върху държавните ценни книжа (ДЦК).

Печалбата (P). Счетоводната печалба на фирмите се включва в

националния доход под две основни форми:

Доход от собственост или доход от некорпоративен бизнес (Pr.I)–

тук влизат доходите на едноличните търговци, дружества, професионални

организации и други неакционерни фирми. По-голямата част на дохода от

собствеността е свързана с работната заплата, лихвата и рентата, които

собствениците биха получили, ако не ръководеха своя бизнес, тъй като тези

фирми разчитат главно на собствени производствени ресурси.

Корпоративна печалба (CP) присвояват корпоративните форми на

бизнеса. Тя се разпределя от гледна точка на използването й по следните три

начина: А. Корпоративни и социално осигурителни данъци (СТ); Б.

Неразпределена печалба (UP); В. Дивиденти (Div.). Разликата между

корпоративната печалба и корпоративните данъци определя чистата

корпоративна печалба, от която най-напред се формира частта, която остава във

фирмата за инвестиции и по-нататъшно развитие – неразпределената печалба, а

като резултативна величина се определя размерът на дивидентите.

Сумата от разгледаните по-горе доходи формира националния доход на

обществото (NI):

NI = W + R + I + PI + CP

При използването на доходния подход разграничаваме национален доход

като ресурсен разход и национален доход като пазарни цени. Разликата между

двете стойности е резултат от два ефекта: на косвените данъци и на субсидиите.

Важен елемент от пазарната стойност на производството са косвените

данъци (ІТ), наложени върху производството и продажбите на стоките и

услугите. Те се разглеждат от фирмите като производствени разходи и се

прибавят към цената. Към косвените данъци спадат: данък добавена стойност

(ДДС), акцизи, мита, такси и др. Тежестта на косвените данъци се пренася върху

33

купувачите или продавачите и те на практика увеличават цената на стоката.

Данъците се заплащат на държавата предварително, преди да се формират

всички останали доходи.

Към величината на доходния БВП е необходимо също така да се

приспаднат държавните субсидии (Subs) за стоките и услугите, тъй като те

позволяват доходите да надвишават пазарната стойност на продукцията.

Чистият вътрешен продукт (NDP) по пазарни цени е равен на сумата

от работните компенсации, рентата, лихвата, печалбата и косвените данъци

минус държавните субсидии:

NDPI = W + R + I + PI + CP + IT – Subs.

При доходното изчисляване на БВП стойността на изхабената

(амортизирана) част от капитала - D е част от брутната печалба и като такава тя

възстановява изхабения в производството капитал. Годишната капиталова

амортизация се коригира в зависимост от инфлацията, тъй като на практика

много от фирмите отчисляват действителната стойност на капитала. Така

обявените печалби са твърде високи, поради подценяването на действителните

разходи. Ето защо националната статистика прави корекции, в които влиза и

преизчисления амортизиран капитал.

От доходна гледна точка БВП е сумата от ресурсните доходи, които се

създават в процеса на производството на крайните стоки плюс косвените

данъци, плюс амортизацията, минус държавните субсидии.

Доходното измерване на БВП следва да е равно на разходното, тъй като

всеки доход автоматично се превръща в разход по реализацията на обществения

продукт. Оттук може да се твърди, че:

GDPExp = GDPI

C+I+G+(X-M) = W+R+ I+PI+CP+IT-Subs+D

Равенството в двата подхода позволява тяхната сравнимост и

взаимозаместване.

4. Други макроикономически показатели

34

Изчисляването на категорията БВП е основа за извеждането и на други

основни макроикономически променливи, свързани с икономическите резултати

на пазарната икономика и равнището на доходите на населението и неговия

жизнен стандарт.

Най-близко до БВП стои категорията чист вътрешен продукт. Чистият

вътрешен продукт (NDP) се получава чрез приспадането от величината на БВП

на размера на годишните капиталови амортизации. Тази променлива отразява

по-точно размера на новосъздадената през годината стойност, резултат на

икономическата дейност в страната.

NDP = GDP – D

Важна макроикономическа променлива е и величината на националния

доход в икономиката. Националният доход (NI) може да се изчисли като от

величината на чистия вътрешен продукт се приспаднат чистите косвени данъци,

които са разликата между косвените данъци и субсидиите. Този показател е

изключително полезен от гледна точка на оценката на икономическото

благосъстояние на обществото и той включва сумата на всички пазарни доходи

на собствениците на ресурси в икономиката.

NI = NDP – nIT (IT-Sb)

От величината на националния доход може да се изчисли равнището на

два вида доходи с важно значение за макроикономическия анализ. Личният

(персонален) доход (РІ) е паричният поток, получен от домакинствата преди

плащането на преките данъци и той съвпада с категорията бруто доходи на

домакинствата. Размерът на личните доходи се определя чрез приспадането от

величината на националния доход на корпоративните данъци (СТ),

неразпределената печалба (UP) и вноските за социално осигуряване (SF). Към

получената сума следва да се прибави и размера на трансферните плащания

(Тr.Р), получавани от държавата под формата на помощи за безработни, детски

надбавки, компенсации за временна нетрудоспособност и др.

35

PI = NI – (CТ + UP + SF) + Tr.P

Второто равнище на доходите се определя като разполагаем доход или

чист доход на домакинствата (DI). Когато от размера на личните доходи се

приспаднат преките (подоходни) данъци (DT), се получават така наречените

разполагаеми или чисти доходи на обществото. Те са основен показател на

макроикономическото развитие, тъй като отразяват реалната

платежоспособност на населението и са основен определител на съвкупното

търсене за даден период от време. Разполагаемият доход се разпределя между

два основни вида потребление – текущо и перспективно (бъдещо) и на два вида

домакински разходи – разходи за средства за текущо потребление (С) и

разходи за спестявания (S). Изследвания сочат, че средно около 90% от

разполагаемия доход се изразходва за текущо потребление и 10% за лични

спестявания на населението.

DI = PI – DT DI = C + S

Изведените макроикономически показатели стоят в основата на

системата от националните сметки в икономиката и се използват широко при

анализа на състоянието на макроикономическата конюнктура или при

международните икономически сравнения.

5. Предимства и недостатъци при измерването на БВП

Известният икономист Джон Хикс (1904-1989), лауреат на Нобелова

награда по икономика пише, че “смисълът да изчисляваме доходите си... е да

посочваме количеството, което можем да си позволим да потребяваме, без от

това да обедняваме”.

Измерването на БВП и свързаните с него макроикономически

променливи осигурява система от показатели за общо оценяване на

икономическата активност във времето и съответно за икономическия растеж.

Величината на БВП е важен индикатор за успеха или провала на икономическата

политика. Равнището му ориентира и плановите решения на бизнеса при

определянето на заетостта, продажбите и инвестициите в новото строителство.

36

Брутният вътрешен продукт се разглежда и като мярка за

икономическото благосъстояние на нацията. Заетостта и доходите са в тясна

връзка с равнището на обществения продукт, тъй като индивидуалните доходи и

разходи имат тенденцията да нарастват или намаляват в зависимост от общата

икономическа активност в страната.

Независимо от редицата предимства, методиката за изчисляването на

БВП и свързаните с него категории има и своите недостатъци. Тя не отчита

важни страни на икономическата дейност, което води както до подценяване, така

и до известно надценяване на измерените чрез БВП икономически резултати.

Подценяването на БВП е по линията на невъзможността чрез него да се

отчетат важни за икономиката дейности като непазарно произвежданите и

потребявани стоки и услуги (домашното стопанство) и пазарните сделки в така

наречената “нелегална” икономика.2

Домашното стопанство, свързано със самозадоволяването на

населението, не предполага връзки с пазара, поради което държавата

(държавните институции) не е в състояние да регистрира неговия обем и да го

включи в БВП. Същото се отнася и за тези икономики, които поради липса на

стабилно икономическо законодателство развиват икономическа дейност в

рамките на така наречената “нелегална”(неформална) икономика. Тя, от своя

страна, се състои от два обособени сектора (пазара)– “сива” и “черна”

икономика.

Общото между двата сектора е избягването на данъчните задължения от

страна на икономическите субекти, което прави невъзможно регистрирането на

икономическия оборот и съответните разходи и приходи. Докато пазарните

сделки в “сивата” икономика се преследват от държавата само чрез фиска (при

регистрирането им следват финансови санкции – глоби, конфискация на

предлаганата продукция и др.), участието в “черната” икономика е свързано с

2 Според възприетите в Европейския Съюз (Евростат) и България (НСИ) нови методологически

принципи за изчисляването на БВП доходите от „сивата” икономика и дори част от „черната” (доходи от

проституция и др.) следва да се изчисляват и включват в официалната статистика. Аргументът е, че за

средно и особено за слабо развитите икономики делът на „неформалната” икономика е значителен и на

практика официалната статистика публикува силно подценени резултати.

37

криминална дейност и е строго наказвано от закона (съдебна отговорност, затвор

и др.).

Налице са и някои недостатъци, водещи до надценяването на БВП. Те

произтичат от обстоятелството, че този показател е предимно количествен и не

отразява качествените характеристики на текущото производство и неговите

резултати.

Методиката на изчисляването на БВП не позволява отчитането на

качеството на обществения продукт, на структурата на неговото разпределение,

характеристики, особено важни при оценяването на общия ефект на

икономическите резултати. Не се отчита и показателят свободно време на

обществото, което е важен ориентир за промяна на обществената

производителност на труда и равнището на техническия прогрес в дадената

страна.

Някои от елементите на БВП като разходи за отбрана и полиция, за

поддържането на нормална естествена среда и други подобни нямат пряко

отношение към икономическото благосъстояние на нацията и не са критерий за

икономически растеж. Тяхното включване в БВП създава представата за по-

голям от действителния икономически просперитет.

Американските икономисти Уйлям Нордхаус и Джеймс Тобин предлагат

възприемането на нова икономическа категория, наречена мярка на

икономическото благосъстояние - MEW (Measure of Economic Wealth). В нея

отсъстват някои от елементите на БВП, които нямат принос за икономическото

благосъстояние и се включват нови, отразяващи едни или други страни на

икономическия просперитет. По-конкретно, изчисляването на MEW предполага

приспадането от величината на БВП на разходите, свързани с полиция,

национална сигурност и загуби от замърсяването, и прибавянето на обема на

непазарните икономически дейности, както и прираста на свободното време на

обществото.

Докато изчисляването на първата група разходи е лесно осъществимо,

оценяването на стойността на непазарните сделки и включването на свободното

време във величината на МEW е свързано с проблеми от методологически и

38

практически характер. Явно е, че използваната досега методика се нуждае от

усъвършенстване, което дава нови предизвикателства на съвременната

макроикономическа теория и тласка нейното по-нататъшно развитие и

усъвършенстване.

Тест по тема 2

1. БВП измерва всички стоки и услуги в:

A) килограми;

B) тонове;

C) метри;

D) нито едно от посочените.

2. Кой от изброените по-долу случаи се включва в изчисляването на БВП?

A) покупката на 100 акции от фирмата „Х”;

B) часовник, който е произведен, но не е продаден;

C) продажба на кола – втора употреба;

D) възнаграждението на продавачка в магазин.

3. Икономическата философия и методика за измерването на БВП е заслуга на:

A) Джон Кейнс;

B) Саймън Кузнетц;

C) Алфред Маршал;

D) Милтън Фрийдмън.

4. Инвестиционните разходи са елемент на БВП, при използването на:

A) производствения метод;

B) разходния метод;

C) доходния метод;

D) нито един от по-горните.

5. Социалните помощи (трансферните разходи) са елемент на БВП, при използването на:

A) производствения метод;

B) разходния метод;

C) доходния метод;

D) нито един от по-горните.

6. Разликата между категориите БВП и БНП е в:

A) в произхода на използваната от националното производство ресурсна база;

B) структурата на произведените стоки;

C) характера на икономическата собственост;

D) няма разлика между двете категории.

7. При използването на разходния подход за измерването на БВП най-трудно

прогнозируемата и циклична компонента е:

A) потребителските разходи;

B) инвестиционните разходи;

C) държавните разходи;

D) чистият износ.

8. Кой от долните примери не се отнася към трансферните плащания?

A) плащания по социални осигуровки;

B) купонни плащания;

C) детски надбавки;

D) лихвени плащания.

9. Кой от долните примери не е част от чистите вътрешни инвестиции?

A) жилища;

B) капиталови амортизации;

C) новопостроени заводи и съоръжения;

D) промени в стоковите запаси.

39

10. В структурата на доходното измерване на БВП най-голям е относителният дял на:

A) работните компенсации;

B) рентните плащания и чистия лихвен процент;

C) дохода от некорпоративен бизнес;

D) корпоративната печалба.

11. Разликата между категориите личен и разполагаем доход е в размера на:

A) трансферните плащания;

B) косвените данъци;

C) преките данъци;

D) преките и косвените данъци.

12. Разликата между БВП и националния доход е в размера на:

A) инвестиционните раходи и капиталовите амортизации;

B) капиталовите амортизации и косвените данъци;

C) косвените и преките данъци;

D) преките данъци и капиталовите амортизации.

13. Доходите от спомагателното стопанство (домашното производство) са елемент на:

A) производствения БВП;

B) разходния БВП;

C) доходния БВП;

D) не са елемент на БВП.

14. Доходите от нелегалната икономика (черните пазари):

A) са част от доходното измерване на БВП;

B) са част от трите подхода за измерването на БВП;

C) не са елемент на БВП и поради това БВП е подценена величина;

D) не са елемент на БВП и поради това БВП е надценена величина.

15. Ако потребителските разходи С са 500, инвестициите I са 200, държавните разходи G

са 150 и чистият износ (X-M) е равен на – 5, каква е величината на БВП?

A) 850;

B) 855;

C) 845;

D) не може да се определи.

ОТГОВОРИ:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

D D B B D A B A B A C B D C C

Литература: 1. Макроикономика, авт.кол. под редакцията на Вл. Владимиров, ел. изд. Литера,

глава 2;

2. Макроикономика – теория, тестове, задачи, СТЕНО, 2012, глава 2;

3. Parkin, Michael, Economics, 10th

Edition, 2012, Chapter 18.

Дата на създаване: 23.11. 2014

Дата на последна актуализация: 10.01.2015

Данни за автора: Проф. дин Ивона Г. Якимова е преподавател в Икономическия

университет – Варна и ръководител на катедра „Обща икономическа теория”

Чете лекции по микро-, макроикономика и сравнителни икономически системи.

40

Тема 3. СЪВКУПНО ТЪРСЕНЕ И СЪВКУПНО ПРЕДЛАГАНЕ

1. Съвкупно търсене

1.1. Същност на съвкупното търсене и крива на съвкупното търсене

1.2. Фактори за изместване кривата на съвкупното търсене

2. Съвкупно предлагане

2.1. Съвкупно предлагане в краткосрочен период

2.2. Съвкупно предлагане в дългосрочен период

2.3. Фактори за изместване на кривите на съвкупното предлагане

3. Макроикономическо равновесие

3.1. Същност и параметри на макроикономическото равновесие

3.2. Видове макроикономическо равновесие

В микроикономиката, при изучване на пазара на даден продукт се

използва концепцията за пазарното търсене и предлагане. По аналогичен начин,

в макроикономиката за определяне на равновесните за цялата пазарна

макросистема равнище на цените и обем на производството се използва моделът

на съвкупно търсене и съвкупно предлагане. Този модел е незаменим аналитичен

апарат при решаването на фундаментални макроикономически проблеми,

свързани с икономическия растеж, безработицата, инфлацията и необходимата

за целта макроикономическата политика.

1. Съвкупно търсене

1.1. Същност на съвкупното търсене и крива на съвкупното търсене

В концепцията за съвкупното търсене е необходимо разграничаването на

категориите съвкупно търсено количество и съвкупно търсене.

Съвкупното търсено количество (QAD) се дефинира като общото

количество от стоки и услуги, които домакинствата, бизнес секторът,

правителството и чуждестранните купувачи желаят да закупят при дадено

равнище на цените. Съвкупното търсено количество представлява търсеният

реален БВП при дадено равнище на цените и може да се представи като сума от

разходите на всички икономически агенти при това ценово равнище: C –

разходи за потребление, I - разходи за инвестиционни стоки, G - държавни

разходи и (X - M) – разходи по чистия износ.

От своя страна съвкупното търсене (AD) представлява търсеният от

икономическите агенти реален БВП при всяко равнище на цените. То може да се

41

представи като сума от разходите на икономическите агенти при всяко равнище

на цените и да се запише във вида3:

AD = C + I + G + (X – M) (1)

Категорията съвкупно търсене се отнася до цялостната зависимост

между различни равнища на цените, измерени чрез дефлатора на БВП и

съответния им търсен реален БВП. Поради обективния си и устойчив характер

тази зависимост се проявява като закон за съвкупното търсене.

P,

равнище

на цените

Y (реален БВП, лв.) 0

d Движение по

кривата на

съвкупното

търсене

c

b

a

3 12 9 6

120

110

100

90 AD

Фиг.3.1. Крива на съвкупното търсене

Законът за съвкупното търсене гласи, че повишаване на равнището на

цените намалява търсения реален БВП, а спадане на равнището на цените

увеличава търсения реален БВП, при равни други условия. Законът за съвкупно

търсене може да се представи графично чрез крива на съвкупното търсене4.

Кривата на съвкупното търсене, AD, показва обратната връзка между

равнището на цените и търсения реален БВП и е представена на фиг.3.1. При

намаляване на равнището на цените от 120 на 110 търсеният реален БВП

нараства от 3 млрд. лв. на 6 млрд. лв. Обратното също е валидно.

3 Елементите C, I, G и (X-M) представляват съответно потребителското търсене, инвестиционното

търсене, държавно-разходното търсене и търсенето на износни стоки, X, минус търсенето на вносни

стоки, M, като функция от равнището на цените Р. 4 Законът за съвкупното търсене може да са представи и таблично чрез скала на съвкупното търсене и

аналитично. По реалистично е законът за съвкупно търсене да се представи като нелинейна зависимост.

Но тъй като е важен преди всичко отрицателният наклон на зависимостта „равнище на цените-търсен

реален БВП“, а не толкова дали наклонът е постоянен или намалява, за опростяване може да се приеме

линейност на връзката и съвкупното търсене да се представя аналитично с уравнението P = a – bY,

където P е равнището на цените, а Y – реалният БВП. Това уравение може да се използва при задачите.

42

1.2. Фактори за изместване на кривата на съвкупно търсене

При дефиниране на съвкупното търсене към условието “при равни други

условия (ceteris paribus)” се отнася допускането за неизменност на

потреблението, инвестициите, държавните разходи и чистия износ. Всяко

изменение на някой от посочените четири елемента, породено от причини

различни от ценовото равнище, води до промяна на съвкупното търсене. Тя се

изразява графично чрез изместване на крива AD. Увеличаването на съвкупното

търсене се представя чрез изместване на крива AD надясно, а намаляване на

съвкупното търсене – наляво (вж. фиг.3.2).

Y

AD0 AD1

P

намаляване на

съвкупното търсене

увеличаване на

съвкупното търсене

0

Фиг.3.2. Изместване на кривата на съвкупното търсене

Структурата на съвкупното търсене, представена чрез уравнение (1)

откроява четири групи фактори, влияещи върху съвкупното търсене и

предизвикващи изместване на крива AD. Това са фактори, водещи до изменение

на потребителските разходи, на инвестиционните разходи, на държавните

разходи и на разходите по чистия износ.

а) Изменение в потребителските разходи. Увеличаването или

намаляването на потребителските разходи увеличава или намалява съвкупното

търсене. Кривата на съвкупното търсене се измества надясно или наляво. Самото

потребление може да се промени под влияние на следните фактори:

- Данъците. Тяхното увеличаване намалява разполагаемия доход,

намалява потреблението, намалява съвкупното търсене при всяко равнище на

цените и кривата на съвкупното търсене се измества наляво. И обратно;

43

- Трансферните плащания. Те са елемент на разполагаемия доход и

тяхното увеличение или намаление разширява или свива потребителските

разходи, а оттам и съвкупното търсене се увеличава или намалява;

- Броят на населението. Нарастването на броя на населението увеличава

потребителските разходи, съвкупното търсене се увеличава и крива AD се

измества надясно. Обратното също е валидно;

- Очакванията. Когато хората очакват висока норма на инфлация или

увеличаване на техния реален доход в бъдеще, те купуват повече стоки и услуги

и потребителските разходи нарастват , а с тях се увеличава и съвкупното

търсене;

- Богатството. При едно и също равнище на цените, по-богатите

потребяват повече от по-бедните. Затова с увеличаване на реалното богатство на

всеки индивид, нараства общото богатство и това стимулира потреблението и

съвкупното търсене. Кривата на съвкупно търсене се измества надясно.

Обратното също е валидно.

б) Изменение на инвестиционните разходи. Инвестициите са най-

нестабилният компонент на съвкупното търсене. По-големите инвестиции водят

до увеличаване на съвкупното търсене и обратно, намаляването на инвестициите

свива съвкупното търсене. От своя страна инвестиционната активност зависи от

следните фактори:

- Лихвеният процент. Високият лихвен процент намалява размера на

трите компонента на инвестициите - стоковите запаси, жилищното строителство

и производственото оборудване. Ниският лихвен процент има обратно действие

- става по-изгодно да се теглят кредити и да се превръщат в инвестиции;

- Данъците върху печалбата. Увеличаване на данък печалба намалява

размера на чистата печалба, това ограничава инвестициите и съвкупното

търсене;

- Очакваната печалба. Подобряване на икономическата конюнктура и

формиране на очаквания за по-висока печалба от инвестиционните проекти води

до засилено търсене на инвестиционни стоки и нарастване на съвкупното

търсене;

44

- Технологиите. Появата на нови технологии е свързана с нарастване на

инвестициите и увеличаване на съвкупното търсене.

в) Изменение на държавните разходи. Държавата е най-крупният

потребител и в този смисъл колкото са по-големи държавните разходи за

отбрана, образование, здравеопаване и инфраструктура при дадено равнище на

цените, толкова по-голямо е съвкупното търсене.

г) Изменение в чистия износ. Съвременните икономики са силно

зависими от взаимната международна търговия. За дадена страна, увеличаването

на износа и намаляване на вноса, в резултат на фактори различни от ценовото

равнище, води до нарастване на съвкупното търсене, докато намаляването на

износа и увеличаването на вноса има обратен ефект. Към неценовите фактори,

влияещи върху чистия износ спадат: БВП на другите страни и валутния курс.

д) Изменението в паричното предлагане също влияе върху съвкупното

търсене. Ако паричното предлагане нарасне, хората разполагат с повече пари и

съвкупните разходи се увеличат, а с това кривата на съвкупно търсене се

измества надясно. Паричното предлагане има и втори, косвен ефект върху

съвкупното търсене: нарастването на парите в икономиката води до намаляване

на лихвения процент, увеличаване на инвестициите и на съвкупното търсене.

2. Съвкупно предлагане

И тук, както и при съвкупното търсене е необходимо да се разграничат

понятията за съвкупно предлагано количество и съвкупно предлагане.

Съвкупното предлагано количество се дефинира като общият обем на

произведената продукция, който фирмите са готови да предложат при дадено

равнище на цените. То може да се представи с величината на произведения

реален БВП.

Съвкупно предлагане се нарича реалният БВП, който фирмите са готови

да предложат при всяко равнище на цените. С други думи, под съвкупно

предлагане се разбира зависимостта между равнището на цените (дефлатора на

БВП ) и произведения реален БВП, при равни други условия.

За разлика от съвкупното търсене върху съвкупното предлагане

съществено влияние оказва времевия период. Както и в микроикономиката, така

45

и в макроикономиката, икономистите разграничават краткосрочен и дългосрочен

период. Краткосрочният период е период, в рамките на който цените на

ресурсите (най-вече работните заплати) остават постоянни при изменение на

ценовото равнище на крайните стоки и услуги. Основните причини за това са

две: първо, на работниците липсва достатъчно бърза информация за изменението

на ценовото равнище и второ, наличието на договори за определено време,

фиксиращи както работната заплата, така и цените на другите ресурси.

Дългосрочният период е период от време, в рамките на който цените на

ресурсите (най-вече работните заплати) реагират на промените в равнището на

цените. От една страна, собствениците на ресурси (особено работниците) имат

пълна информация за ценовите промени и настояват за коригиране на

номиналните заплати така, че реалната заплата да се запази. От друга страна,

тези корекции и приспособяване стават възможни поради изтичане на срока на

действие на сключените договори.

На тази основа съвкупното предлагане се обособява на краткосрочно и

дългосрочно съвкупно предлагане. Тяхното изясняване е свързано с правилното

интерпретиране на концепцията за потенциалния обем на производството.

Припомняме, че под потенциален обем на производството (потенциален БВП)

обикновено се разбира онова количество стоки и услуги, което би могло да бъде

произведено в икономиката, ако наличните производствени ресурси се използват

пълно при нормална интензивност. Под "пълно" не трябва да се приема 100%

натоварване на труда и производствените мощности5. Напротив, приема се, че в

икономиката винаги има свободни производствени мощности и определена

безработица, която се нарича "естествена", а съответстващата й заетост - "пълна

заетост". Затова като равносилни на понятието потенциален обем на

производството се използат и термините потенциален БВП, брутен продукт при

пълна заетост (още производство при пълна заетост, доход при пълна заетост).

Действителният реален БВП може да бъде по-голям, равен или по-малък от

потенциалния. Последният означаваме тук с Y*.

5 Едно популярно сред макроикономистите разбиране е, че под “пълна заетост” се разбира около 95%

използване на трудовите ресурси и 85% използване на физическия капитал.

46

2.1. Съвкупно предлагане в краткосрочен период

Съвкупното предлагане в краткосрочен период показва предлагания

реален БВП при всяко равнище на цените, като цените на факторите на

производство, в т.ч. и работната заплата, са постоянни. Съвкупното предлагане в

краткосрочен период е представено графично на фиг.3.3.

Y

E

D

C

A B 80

90

100

120

2 5 7

Y*

8 9

P SRAS

LRAS

0

Фиг.3.3. Криви на съвкупното предлагане в кратък и дълъг период

Кривата на съвкупното предлагане в краткосрочен период представя

зависимостта между равнището на цените и предлагания реален БВП, при

постоянни факторни цени. Отбелязва се с SRAS (от Short Run Aggregate Supply).

Обикновено икономистите разглеждат кривата на съвкупно предлагане в кратък

период като съставена от три сегмента – хоризонтален, междинен и вертикален6.

Хоризонталният сегмент, от който е отсечка АВ, се отнася до обеми на

производството значително по-малки от потенциалното. Тогава икономиката се

намира в състояние на дълбока рецесия – безработицата е висока и голяма част

от производственото оборудване бездейства. При тези условия, ако търсенето се

повиши, производстото може да нарастне при незначително или дори без

повишаване равнището на цените. Причината е, че наемането на свободните

трудовите и капиталови ресурси не е свързано с допълнителни разходи.

6 Докато хоризонталната част се използва при анализиране на период на дълбока рецесия или депресия, а

вертикалната - при икономически бум, то междинната част от кривата на предлагане е характерна за "по-

нормални" времена. Тъй като икономиките рядко достигат до двете си крайности за представяне на

условията на съвкупно предлагане икономистите обикновено използват само междинния, т.е

нарастващия сегмент от крива SRAS.

47

Междинният сегмент е представен от дъгата BD, която е разположена

около потенциалния БВП, Y*. Тя има положителен и увеличаващ се наклон.

Положителната връзка между равнището на цените и произведения реален

БВП е основна и отразява същността на съвкупното предлагане в

краткосрочен план. Положителният наклон означава, че при равни други

условия, на по-високо равнище на цените съответствува по-голям реален брутен

вътрешен продукт. При нормални условия, когато икономиката функционира

около потенциалното си равнище, т.е. - не е в състояние на дълбока рецесия или

не е достигнала абсолютния си максимум, краткосрочното съвкупно предлагане

се представя като крива с положителен наклон7.

Кривата на съвкупно предлагане в кратък период, SRAS, представлява

графичен модел на важни макроикономически зависимости: под потенциалния

БВП промените в производството са свързани с незначителни промени в

равнището на цените., докато над потенциалния БВП промените в

производството предполагат значително по-големи и нарастващи изменения в

равнището на цените.

Вертикалният сегмент, DE, е свързан с достигането на абсолютния

максимум на националното производство, който в кратък период не може да

бъде надхвърлян. Той може да се разглежда като 100% използване на всички

ресурси. При това положение, ако съвкупното търсене се повиши, реалният БВП

остава на неизменно равнище, а се повишава единствено равнището на цените.

На фиг.3.3 максималният реален БВП е 9 млрд.лв. и остава неизменен дори и

при повишаване на равнището на цените от 100 на 120.

2.2. Съвкупното предлагане в дългосрочен период

Съвкупното предлагано количество в дълъг период представлява

предлаганото количество реален БВП, създаван когато в икономиката има пълна

заетост и всяка фирма използва “пълно” своите производствени мощности. Под

пълна заетост трябва да се разбира такова състояние на икономиката, при което

7 При допускане за линейност, междинния сегмент може да се представи с уравнението P = a + bY,

където Р е равнището на центе, а Y – реалният БВП. Това уравнение може да се използва и за цялата

крива SRAS при решаването на задачи.

48

трудовият пазар е в равновесие и съществуващата безработица е на естественото

си равнище8.

Съвкупното предлагане в дългосрочен период показва зависимостта

между равнището на цените и съвкупното предлагано количество в дълъг

период. Тъй като в дълъг период всяка фирма има само един обем производство,

съответстващ на икономическия ù капацитет, това означава, че съществува и

едно единствено равнище на съвкупното предлагано количество, т.е на

потенциалното производство. Потенциалното производство не зависи от

равнището на цените. Причината е, че в дългосрочен период цените на

факторите на производство, които в кратък период са фиксирани, вече могат да

се променят (например изтича срокът, за който са договорени работната заплата,

наемите, цените на някои ресурси т.н). В резултат на тяхното "приспособяване"

се отстраняват съществуващите в краткосрочен план неравновесия (на трудовия,

на продуктовия и на паричния пазар), които водят до отклонение от

потенциалното производство. След пълното приспособяване на цените на

ресурсите към цените на продукцията, фирмите се изправят пред същото

съотношение между цени на крайната продукция и цени на факторите, както и в

началото на периода. Така те вече нямат стимул да повишават обема на

производството и в отговор на повишеното търсене, производителите реагират

чрез повишаване на цените. Затова съвкупното предлагане в дългосрочен период

се представя чрез крива, която е вертикална при потенциалния обем на

производство и се отбелязва с LRAS (Long Run Аggregate Supply, вж. фиг.3.3.).

Необходимо е да се отбележи, че вертикалната крива LRAS и

вертикалната част на крива SRAS имат различен икономически смисъл.

Вертикалният участък на SRAS показва ситуация, при която икономиката е

достигнала своя максимален капацитет и повече не може да бъде произведено.

За разлика от това вертикалната форма на крива LRAS се дължи на механизма на

приспособяване в дълъг период, който винаги насочва икономиката към нейното

потенциално равнище, независимо, че краткосрочното равновесие може да е под

или над потенциалния брутен вътрешен продукт.

8 Естественото равнище на безработица се изяснява подробно в темата за безработицата.

49

2.3. Фактори за изместване на кривите на съвкупно предлагане

Изложеното показва, че поведението на икономиката от страна на

предлагането е различно в краткосрочен и дългосрочен план и поради това са

въведени две криви - SRАS и LRAS. При анализа на факторите, влияещи върху

съвкупното предлагане трябва да се отчете и ролята на периода. Същественото е,

че повечето фактори влияят едновременно върху краткосрочното и

дългосрочното съвкупно предлагане. Само работните заплати и цените на

суровините влияят единствено върху краткосрочното съвкупно предлагане.

Фактори, изместващи едновременно двете криви на съвкупното

предлагане. Сред основните причини за едновременното изменение на

съвкупното предлагане в дългосрочен и краткосрочен период са:

1. Промени в предлагането на фактори на производство. Увеличаването

на факторната наличност в икономиката, като нарастване на работната сила,

откриване на нови източници на суровини или натрупване на повече физически

капитал, увеличава потенциала на икономиката да произвежда и кривите SRAS и

LRAS се изместват едновременно надясно.

2. Производителността на факторите. Под производителност на

факторите обикновено се разбира количеството продукция, което се пада на

единица ресурс. По-високата производителност увеличава потенциалните

възможности на икономиката да произвежда, защото с единица ресурс вече може

да се изработи повече продукция. Това измества крива LRAS надясно. При

допускането за постоянни факторни цени в кратък период, по-високата

производителност е съпроводена с намаляване на разходите за единица

продукция. Фирмите предлагат дадено количество продукция на по-ниски цени,

което означава увеличаване на съвкупното предлагане в кратък период и

изместване на крива SRAS надясно.

3. Държавното регулиране. Един от аспектите на държавното регулиране

е данъчната политика. Намаляването на данъците, създава стимули както за

натрупване на капитал, така и за по-усърден труд. И в двата случая

дългосрочното и краткосрочно предлагане нарастват. Държавата влияе върху

предлагането и чрез степента на регламентация на дейността на бизнеса.

50

Фактори, влияещи единствено върху краткосрочното предлагане.

Влияние единствено върху краткосрочното предлагане оказват промените във

факторните цени - работните заплати и цените на суровините. Увеличаване на

краткосрочното предлагане се представя чрез изместване на крива SRAS

надясно, а намаляване на предлагането - чрез изместване на крива SRAS наляво.

Работните заплати и цените на суровините са част от разходите на

една фирма. Увеличаването на работните заплати (или цените на суровините),

води до нарастване на разходите за единица продукция. За да се запази същият

обем на производството са необходими и нови, по-високи цени на крайната

продукция. Ако цените не се променят, тогава производството трябва да се свие.

За икономиката в цялост, това ще означава, че при всяко равнище на цените се

произвежда по-малко БВП в сравнение със ситуацията преди изменението на

работните заплати. Следователно, увеличаването на цената на труда води до

намаляване на съвкупното предлагане и до изместване на крива SRAS наляво

(виж фиг. 3.5-а – изместване на SRAS0 в SRAS1). Обратното също е валидно.

3. Макроикономическо равновесие

3.1. Същност и параметри на макроикономическото равновесие

Макроикономическото равновесие е такова състояние на икономиката,

при което съвкупното предлагано количество стоки и услуги е равно на

съвкупното търсено количество, т.е търсеният реален БВП е равен на

предлагания реален БВП. Основните параметри на макроикономическото

равновесие са равновесното равнище на цените, Р и равновесният реален БВП,

Y. Графично макроикономическото равновесие се представя чрез пресечната

точка на кривата на съвкупно търсене AD и кривата на краткосрочно съвкупно

предлагане SRAS.

51

P

120

100

съвкупен излишък AD

SRAS

90

9 4 0 Y

съвкупен дефицит

8 11

макроравновесие

E

Фиг.3.4. Макроикономическо равновесие и неравновесие

На фиг.3.4 макроикономическото равновесие е при равнище на цените Р =

100 и БВП = 9 млрд. лв. Така полученият равновесен реален БВП се нарича

фактически или действителен. При всяко друго равнще на цените има

макроикономическо неравновесие. При равнище на цените над 100 предлаганият

реален БВП е по-голям от търсения реален БВП и съществува съвкупен излишък

от крайни стоки и услуги. Например при равнище на цените P=120 съвкупният

излишък е равен на 5 млрд. лв. (9-4=5). При равнище на цените под 100

търсеният реален БВП е по-голям от предлагания и съществува съвкупен

дефицит на крайни стоки и услуги в икономиката. Например при равнище на

цените P=90 съвкупният дефицит (още съвкупен недостиг) е равен на 3 млрд. лв.

(11-8=3). В първия случай, при съвкупен излишък, фирмите започват да

намаляват цените си, а във втория – при съвкупен дефицит - да ги увеличават,

докато търсеният и предлаганият реален БВП се изравнят.

Параметрите на макроикономическото равновесие се променят в резултат

на изменение на съвкупното търсене и съвкупното предлагане. Намаляването на

съвкупното предлагане води до понижаване на реалния БВП и увеличаване

равнището на цените. На фиг.3.5-а при изместване на крива SRAS0 в крива

SRAS1 се променя равновесното състояние и се постига новo равновесие в т. Е1

при по-високо равнище на цените Р = 90 и при по-нисък реален БВП, Y = 7 млрд.

лв. (първоначалното равновесно състояние е в т.Е0 при Y = 8 млрд. лв. и P = 80).

52

Фиг.3.5. Изменение на параметрите на макроикономическото равновесие

За означаване на тази ситуация в икономическата теория се използва

понятието стагфлация (съчетание между стагнация - намаляване на

производството и инфлация - увеличаване на цените). Обратно, увеличаването

на съвкупното предлагане води до нарастване на БВП и намаляване равнището

на цените. На фиг.3.5-а това е представено чрез изместване на крива SRAS1 в

SRAS0.

Ефектът от изменение на съвкупното търсене не е еднозначен. В този

случай трябва да се отчита сегмента от крива SRAS, в който се измества крива

AD. Увеличаване или намаляване на съвкупното търсене в хоризонталния

участък на крива SRAS не променя равнището на цените, а само увеличава или

намалява БВП (виж фиг.3.5-б). Увеличаването на съвкупното търсене в

междинния участък на краткосрочната крива на съвкупно предлагане води до

едновременно повишаване на цените и брутния вътрешен продукт.

Увеличаването на съвкупното търсене във вертикалния сегмент на крива SRAS

не променя БВП, а води само до нарастване на равнището на цените.

Изводът е, че при изменение на съвкупното търсене и неизменно съвкупно

предлагане са възможни различни ситуации. Всички тези състояния на

икономиката икономистите могат да представят чрез модела на съвкупно

търсене и съвкупно предлагане AD/AS.

53

3.2. Видове макроикономическо равновесие

В зависимост от параметрите на макроикономическото равновесие и най-

вече от величината на фактическия реален БВП в сравнение с потенциалния

реален БВП могат да се обособят три типа макроикономическо равновесие: а)

равновесие при потенциалното производство; б) равновесие под потенциалното

производство и в) равновесие над потенциалното производство. Дългосрочното

равновесие винаги e равновесие при потенциалното производство, докато в

краткосрочен период са възможни и трите типа макроикономическо равновесие.

Равновесието при потенциалното производство е показано на фиг.3.6-а.

То възниква, когато точката на краткосрочно равновесие, получена от

пресичането на крива AD и крива SRAS, лежи на кривата на дългосрочното

предлагане LRAS. В този случай фактическият реален БВП съвпада с

потенциалния. При този тип макроравновесие безработицата е на естественото

си равнище и съществува ценова стабилност, поради това е известно още като

равновесие при пълна заетост.

Равновесие под потенциалното производство. То се получава когато

фактическият реален БВП, (Y0) e по-малък от потенциалния, Y* (вж. фиг.3.6-б).

Крива AD пресича крива SRAS в точка, намираща се наляво от крива LRAS.

Това състояние на икономиката, характеризиращо се с безработица над

естественото ù равнище е известно като рецесия. Оттук икономистите наричат

този тип макроравновесие равновесие при безработица още рецесионно

равновесие, а разликата между потенциалния реален БВП и фактическия реален

БВП, (Y* -Y0), се нарича рецесионен разрив в БВП.

54

Фиг.3.6. Три типа макроикономическо равновесие

Равновесие над потенциалното производство е налице, когато

фактическият реален БВП е по-голям от потенциалния. Крива AD и SRAS се

пресичат в точка, лежаща надясно от крива LRAS (виж. фиг.3.6-в.). Най-

характерни черти на този тип равновесие са, че безработицата е под естественото

си равнище и в икономиката се създават условия за висока инфлация – поради

това то често се нарича инфлационно равновесие. В този случай съществува

инфлационен разрив в БВП, равен на Y* - Y0.

Разгледаните възможности за макроикономическо равновесие са резултат

на факторите, които изместват кривите на съвкупно търсене и краткосрочно

съвкупно предлагане. Ако приемем като изходно равновесието при пълна

заетост, което е дългосрочно равновесие, то в резултат на намаляване на

съвкупното търсене или краткосрочното съвкупно предлагане може да се стигне

до рецесионно равновесие, а при увеличаването им – до равновесие над пълната

заетост. Тъй като икономиката се стреми не изобщо към равновесие, а към

дългосрочно равновесие, то рано или късно се извършва автоматично

самоприспособяване, изразяващо се в процес на движение към равновесие при

пълна заетост.

55

Тест по тема 3 1. Съвкупното търсене може да се представи като сума от функциите на разходите така:

A) C + I + G + (X - M).

B) C + I + G + (X + M).

C) C - I - G - (X - M).

D) C + I + G - (X + M).

2. Съвкупното търсене показва зависимостта между:

A) лихвения процент и заетостта.

B) равнището на цените и търсенето на пари.

C) общото равнище на цените и търсения реален БВП.

D) дохода и потреблението.

3. Кривата на съвкупното търсене се измества надясно, ако:

A) инвестициите се намалят.

B) трансферните плащания се ограничат.

C) данъците нарастнат.

D) държавните разходи нарастнат.

4. Икономика, произвеждаща значително под потенциалното си равнище, се намира в

частта от кривата на краткосрочното съвкупно предлагане, която е:

A) хоризонтална.

B) вертикална.

C) с отрицателен наклон.

D) с положителен наклон.

5. Кривата на краткосрочно съвкупно предлагане се измества надясно при:

A) намаляване на работната заплата.

B) намаляване на производителността на труда.

C) увеличаване на данъците.

D) увеличаване на съвкупното търсене.

6. Наклонът на кривата на съвкупното търсене може да се обясни с:

A) ефекта на равнището на цените.

B) ефекта на ликвидността.

C) ефекта на очакваната инфлация.

D) ефекта на реалния баланс.

7. Кривата на съвкупното предлагане в дългосрочен период (LRAS):

A) е хоризонтална и показва, че производството е на своето потенциално равнище.

B) е вертикална и показва, че икономиката е достигнала своя максимален капацитет и повече не

може да се произведе.

C) е вертикална и показва, че икономиката работи в условията на пълна заетост.

D) е хоризонтална и показва, че равнището на цените е постоянно.

8. Кривата на съвкупното търсене (AD) няма да се измести надясно (при равни други

условия), ако:

А) нараства вносът на селскостопански продукти.

B) нарастват инвестициите.

C) увеличават се държавните разходи за отбрана.

D) населението увеличава покупките на стоки за дълготрайна употреба.

9. В краткосрочен план равнището на цените и БВП ще намалеят, ако:

A) износът расте по-бързо от вноса.

B) се намалят данъците.

C) се намалят държавните разходи.

D) се увеличат частните инвестиции.

10. Кривата на съвкупното предлагане в краткосрочен период (SRAS) ще се премести

надясно, ако се увеличи:

A) работната заплата.

B) производителността на труда.

C) цената на енергията.

D) размера на държавните разходи.

56

11. При рецесионно равновесие:

A) фактическият реален БВП е по-голям от потенциалния БВП.

B) фактическият реален БВП е по-малък от потенциалния БВП.

C) кривата на съвкупно търсене е хоризонтална.

D) кривата на краткосрочно съвкупно предлагане е вертикална.

12. Фактор, влияещ единствено върху краткосрочното съвкупно предлагане:

A) е лихвеният процент.

B) е производителността на труда.

C) са цените на суровините.

D) са данъците.

13. При инфлационно равновесие:

A) фактическият реален БВП е по-голям от потенциалния.

B) фактическият реален БВП е по-малък от потенциалния.

C) кривата на съвкупно търсене е хоризонтална.

D) кривата на краткосрочно съвкупно предлагане е вертикална.

14. При пълна заетост в икономиката:

A) фактическият реален БВП е по-голям от потенциалния.

B) фактическият реален БВП е по-малък от потенциалния.

C) фактическият реален БВП е равен на потенциалния БВП.

D) кривата на краткосрочно съвкупно предлагане е вертикална.

15. Кривата на дългосрочно съвкупно предлагане, LRAS, се измества под влияние на:

A) работните заплати.

B) цените на суровините.

C) паричното предлагане.

D) производителността на труда.

ОТГОВОРИ:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

A C D A A D C A C B B C A C D

Литература: 1. Макроикономика. -учебник, (ред. Вл.Владимиров), СТЕНО, 2015.

2. Макроикономика.- сборник, (ред .К.Колев), СТЕНО, 2012.

3. Parkin, M. Macroeconomics. Pearson Education, Inc., 10th ed. , 2012.

Дата на създаване: 19.12.2014

Дата на последна актуализация: 19.12.2014

Данни за автора: Христо Делчев Мавров е доцент, доктор по икономика от

катедра „Обща икономическа теория” на Икономически университет – Варна.

Преподава Микроикономика, Макроикономика и Управленска икономика.

Научните му интереси са в областта на макроикономиката – макроикономическа

стабилност, безработица и инфлация, икономически растеж. Има над 60

публикации, в т.ч монографии и студии, статии, доклади и учебни пособия.

57

Тема 4. МАКРОИКОНОМИЧЕСКО РАВНОВЕСИЕ:

КЛАСИЧЕСКИ И КЕЙНСИАНСКИ ПОДХОД

1. Класическият подход – икономиката се саморегулира

1.1. Законът на Сей

1.2. Лихвен процент, спестявания и инвестиции в класическата теория

1.3. Ролята на гъвкавите заплати и цени и класическата

крива на съвкупно предлагане

1.4. Равновесие при пълна заетост

2. Кейнсианският подход – необходимост от държавна намеса

2.1. Кейнсианската критика на класическата теория

2.2. Кейнсианската краткосрочна крива на съвкупно предлагане

2.3. Равновесие при безработица

Въпросът за ролята на държавата при решаването на основните

макроикономически проблеми е сред най-дискусионните в икономическата

теория и политика. От едната страна са т.нар. „активисти“, които защитават

активната роля на държавата, а от другата страна са техните противници,

„неактивисти”, които настояват за придържането към политика на ненамеса в

икономиката.

Това противоричие между макроикономистите възниква преди повече от

70 години с критиката на Джон Мейнард Кейнс към доминиращата дотогава в

икономическата мисъл класическа теория за заетостта и производството.

Изясняването на този исторически дебат дава необходимата основа за разбиране

на съществуващия и до днес спор за степента и формите на държавна намеса в

икономиката.

Изясняването на двата алтернативни възгледа за функционирането на

икономиката и за необходимата макроикономическа политика започва с

класическата теория за макроикономическото равновесие.

1. Класическият подход – икономиката се саморегулира

В макроикономическата теория е прието, под влияние на Джон Мейнард

Кейнс, в термините „класическа икономическа теория” и “класици” да се

включват доминиращите икономисти, творили в периода между 1776 г. и 1930 г.

Към тях се отнасят както класически икономисти като Адам Смит (Богатството

на народите, 1776), Давид Рикардо (Принципи на политическата икономия и

58

данъчното облагане, 1817) и Джон Стюарт Мил (Принципи на политическата

икономия, 1848), така и неоклсическата школа с най-известни представители

Алфред Маршал (Принципи на Икономикса, 1890) и Артур Пигу (Теория на

безработицата, 1933). Аргументът на Кейнс за единното третиране на двете

икономически направления е, че независимо от съществените различия в

областта на микроикономическата теория, те изразяват относително хомогенни

макроикономически идеи.

Сърцевина и най-важен елемент на класическата икономическа мисъл е

вярата ù в самоприспособителните възможности на пазарната икономика.

Икономистите класици са убедени, че автоматичното действие на пазарния

механизъм осигурява ефективно използване на всички ресурси и икономиката се

уравновесява винаги при пълна заетост. Този възглед за механизма на постигане

на макроравновесие е давал задоволително обяснение на реалните икономически

процеси и е подложен на съмнение едва след Великата депресия от 1929 г.

Както всяка теория, така и класическата, има своите основни допускания.

Първо, твърди се, че не е възможно съвкупните разходи да се окажат

недостатъчни за реализацията на произведения реален БВП. Това твърдение

намира израз в т.нар. закон на Сей.

Второ, вярва се в гъвкавостта на цените, работните заплати и

лихвените проценти. Това означава, че дори в даден момент да възникне

свръхпредлагане или свръхтърсене, то свободното движение на цени, заплати и

лихвени проценти нагоре и надолу отстранява сравнително бързо

съществуващите неравновесия между търсене и предлагане на продуктовия,

трудовия и капиталовия пазар. Така производството и заетостта не се променят,

а се приспособяват съвкупните разходи.

1.1. Законът на Сей

Едно от основните положения на класическата школа, е свързано с т.нар.

"закон на Сей", по името на френския икономист Жан Батист Сей (1776–1832).

През 1803 г. в "Трактат по политическа икономия" Сей развива идеята, че

„предлагането създава свое собствено търсене”. Според закона на Сей всеки

акт на производство създава доход, равен на стойността на произведените стоки

59

и услуги. Така в икономиката има доход, достатъчен да изкупи всички

произведени стоки и услуги. Възможно е на даден продуктов пазар да

съществува свръхпредлагане, но това ще означава, че на друг продуктов пазар

има свръхтърсене. Излишъци и дефицити могат да съществуват на отделен

стоков пазар, но в икономиката като цяло съвкупното търсено количество винаги

е равно на съвкупното предлагано количество. Общо свръхпроизводство е

невъзможно. Това е така, защото всеки разход в производството е същевременно

и доход. Колкото е обемът на производството, толкова е създаденият доход и

съответно толковa ще бъде и търсеното количество стоки и услуги.

Причинността е в посока от предлагането към търсенето.

Законът на Сей може да бъде разбран най-добре в условията на бартерната

икономика. Там предлаганото от производителя жито поражда автоматично

търсене на други стоки (сърпове, дрехи, обувки) на същата стойност.

Аналогично е поведението и на другите производители. Така за цялата

икономика търсеното количество е точно толкова, колкото и предлаганото

количество.

Производството на допълнителна продукция няма да доведе до

свръхпредлагане. Това е така, защото всеки, който желае да работи, се наема за

размер на работна заплата, която съответства на пределна му производителност

(приносът на работника към общото производство но фирмата). Следователно

винаги ще има необходимото търсене за произведения допълнителен продукт,

защото отново „предлагането създава свое собствено търсене”.

Така, в съответствие със закона на Сей, според класиците икономиката

винаги достига до пълна заетост на ресурсите и произвежда продукт, равен на

потенциалния.

1.2. Лихвен процент, спестявания и инвестиции в класическата теория

Една от критиките към "закона на Сей", отправена още от Томас Малтус е,

че хората спестяват част от дохода си и той не се превръща изцяло в търсене.

Спестяването, счита Малтус, може да доведе до свръхпредлагане и безработица.

Според класиците, разпределението на дохода за спестявания и

потребление не обезсилва "закона на Сей". Решението на проблема е свързано с

60

наличието на капиталов пазар, посредством който спестяванията се превръщат в

инвестиции. Фирмите ще вземат назаем спестените пари за да инвестират, т.е. да

закупят капиталови блага – машини, оборудване, заводи. А инвестициите са

елемент на съвкупното търсене, както и потреблението. От своя страна

произведеният продукт се състои от крайни стоки и услуги с потребителско и

инвестиционно предназначение. Следователно, спестяванията не са пречка

онова, което е произведено да бъде реализирано.

Има ли основание да се твърди, че направените от фирмите инвестиции

ще бъдат точно равни на спестените от дохода средства? Не е ли възможно да се

разминават? Отговорът на класиците е отрицателен и ключът се крие в

гъвкавите лихвени проценти. Те винаги изравняват спестяванията и

инвестициите. В класическата теория желаните от домакинствата спестявания са

в положителна зависимост от лихвения процент. Кривата на предлагане на

спестявания е с положителен наклон. Причината е, че рационалните потребители

ограничават потреблението и увеличават спестяванията при нарастване на

лихвения процент. Последният се разглежда като „награда“ за отложеното

потребление.

От своя страна желаните от фирмите инвестиции са в обратна зависимост

от лихвения процент. Това е така, защото за фирмите лихвеният процент е

разход. Колкото е по-висок лихвеният процент, толкова по-малко

инвестиционни проекти се реализират, защото намалява броя на рентабилните

(печеливште) проекти, с които могат да се възвърнат повишаващите се лихвени

разходи. Така с увеличаване на лихвения процент намалява търсеното от

фирмите количество инвестиции – с други думи, кривата на търсене на

инвестиции има отрицателен наклон. Пазарът на капитал с кривите на търсене на

инвестиции и предлагане на спестявания и ролята на лихвения процент са

представени на фиг.4.1.

61

r

I0 S0

I1

r0 E0

r1 E1

0 I1 I0=S0 S, I

Фиг. 4.1. Пазарът на капитал и ролята на лихвения

процент в класическата теория

Гъвкавите лихвени проценти играят важна роля за постигане на пълна

заетост в класическия модел. Механизмът за изравняване на инвестиции, I, и

спестяванията, S, според класическата теория е следният. Нека първоначално

спестявания (предлагане на заемни фондове) и инвестиции (търсене на заемни

фондове) са в равновесие в т.E0. Инвестициите внезапно намаляват от I0 до I1, т.е.

крива I0 се измества наляво. При съществуващия лихвен процент (r0),

спестяванията вече надхвърлят инвестициите, т.е. възниква свръхпредлагане на

заемни фондове. Според класиците банките намаляват лихвения процент, това

стимулира фирмите да вземат повече кредити за осъществяването на нови

инвестиционни проекти. Понижаването на лихвения процент намалява и

спестяванията. Лихвеният процент продължава да намалява до изравняването на

спестявания и инвестиции. Равновесие се постига в т.Е1, където новата крива на

инвестициите I1 пресича старата крива на спестяванията S0.

Ако се увеличи желанието за спестяване, тогава кривата на спестяване S

се измества надясно. При съществуващия лихвен процент това поражда

свръхпредлагане на заемен капитал. Лихвеният процент намалява, инвестициите

нарастват, а спестяванията намаляват до постигане на ново равновесие.

Класиците са убедени, че гъвкавият лихвен процент винаги изравнява

инвестиции и спестявания и заедно с това съвкупно търсене и съвкупно

предлагане. Според тях, факторите водещи до промяна в потреблението или

инвестициите не влияят върху съвкупното търсене като цяло. Но дори и да се

промени съвкупното търсене, това няма да промени производството и заетостта.

Производството остава на равнището на потенциалния брутен продукт. Важно е

62

да се подчертае - съвкупното търсене не влияе върху обема на производство в

класическата теория. Според класиците производството и предлагането се

определят от реални фактори като ресурси, технологии и производителност на

труда. Освен това има и други фактори, които съдействат за пълната заетост -

това са гъвкавите цени и работни заплати.

1.3. Ролята на гъвкавите заплати и цени и класическата крива на

съвкупно предлагане

В предходните две подточки бе представено виждането на класиците, че

“законът на Сей” осигурява равновесие в икономиката в условията на пълна

заетост и отговорът на отправената критика, че спестяванията могат да

възпрепятстват разгледания механизъм.

Следващото ниво на критика към класическия модел е, че понякога част

от спестяванията не се предоставят на финансовата система и капиталовия пазар,

а се задържат от населението и се изваждат извън оборот9. Следствие от подобен

метод на спестявания е, че бизнесът нe може да заеме и инвестира отклонените

от съвкупния доход средства. В резултат на това, разходите (в частта им за

инвестиции) спадат, остава нереализирана продукция, производсвото се свива и

се появява безработица. Признавайки възможността от подобно отклонение от

нормалния процес на спестяване, класиците защитават своя модел на пълна

заетост, като изтъкват значението на гъвкавите работни заплати и цени.

Задържаните извън капиталовия пазар пари ще намалят действително

съвкупните разходи в икономиката, признават класиците, но безработица няма

да възникне, защото гъвкавите заплати и цени влизат в ролята на компенсиращ

механизъм.

Допускането на класиците, че цените и работните заплати свободно се

движат нагоре и надолу под въздействието на пазарните сили, рефлектира преди

всичко върху формата на кривата на съвкупно предлагане AS. Тя е вертикална

при обем на производство, равен на потенциалния брутен вътрешен продукт.

Разбирането на идеята на класиците за саморегулирането на икономиката

и представянето ù чрез вертикална крива на съвкупно предлагане AS изисква

9 Популярният израз е „Буркан банк“ или „Дюшек банк“. Тази форма на спестяване на част от парите се

засилва във време на недоверие към банковата система.

63

познаването на механизма на функциониране на трудовия пазар в класическия

модел. Преди всичко трудовият пазар се разглежда като съвършено конкурентен

– много на брой малки фирми, които търсят работници; много на брой,

неорганизирани работници, които предлагат своя труд; наличие на съвършена

информация за условията на труда и работната заплата и съвършена отраслова и

географска мобилност на труда. От допускането за съвършено конкурентен

трудов пазар следва: първо, че равновесната работна заплата се определя

единствено от търсенето и предлагането на труд и второ, че възможни

неравновесия на трудовия пазар (безработица и недостиг на труд) се изчистват

бързо поради гъвкавата работна заплата. Например, ако в даден момент

работната заплата е над равновесната, възниква свръхпредлагане на труд, т.е.

безработица. Под действие на пазарните сили работната заплата бързо тръгва

надолу до изравняване на търсеното от фирмите количество труд с предлаганото

от работниците количество труд. Тук е необходимо да се конкретизира

разбирането на класиците, че производството и предлагането се определят от

реални, а не от парични фактори. В контекста на трудовия пазар, това означава

че работниците и фирмите определят своето поведение от изменението на

реалната, а не на номиналната работна заплата. Номиналната работна заплата

представлява паричната сума, получена от работниците за извършената работа.

Реалната работна заплата показва количеството стоки и услуги, които могат да

бъдат закупени с дадена номинална заплата и при дадено равнище на цените.

Ако номиналната работна заплата се означи с W, равнището на цените с P, то

реалната работна заплата ще е равна на отношението между двете величини, т.е

W/P. Търсенето и предлагането на труд като функция от реалната работна

заплата са изобразени графично на фиг.4.2-б.

64

P AS W/P DL SL

W1/P0 безработица

P2 2

W1/P1

P1 1

W1/P2 свръхтърсене

P0 0 на труд

Y* Y L* L 4.2-а. Класическа крива 4.2-б. Класически трудов пазар

на съвкупно предлагане

Фиг.4.2. Съвкупно предлагане и трудов пазар в класическия модел

Фигура 4.2-б представя класическия трудов пазар, а фигура 4.2-а е

изображение на агрегирания стоков пазар. На лявата графика отсъства кривата

на съвкупно търсене, а кривата на съвкупно предлагане (независимо, че е

начертана) предстои да бъде изведена.

Нека в даден момент икономиката се намира в т.1 при равнище на цените

Р1 и реален брутен вътрешен продукт равен на потенциалния Y* (вж. фиг.4.2-а).

Ако равнището на цените се увеличи до Р2 какво може да се очаква с

производството и заетостта? Обяснението на класиците е следното. По-високите

цени намаляват реалната работна заплата от W1/P1 до W1/P2. На трудовия пазар

(фиг.4.2-б) възниква временно неравновесие - свръхтърсене на труд.

Номиналната работна заплата (W) тръгва нагоре и нараства докато реалната

работна заплата (W/P) възстанови равнището си от т.1 (примерно до W2/P2 =

W1/P1). Така равновесието на трудовия пазар е възстановено при първоначалното

равнище на пълна заетост L*. Икономиката се придвижва от т.1 (P1;Y*) в т.2

(P2;Y*) на фиг. 4.2-а, като възстановява потенциалното си производство, но при

по-високо равнище на цените.

В обратния случай, ако равнището на цените падне от Р1 до P0, то реалната

работна заплата ще се повиши. Скоро на трудовия пазар възниква безработица.

Работниците ще са съгласни да бъдат наети и при по-ниска заплата.

Номиналната работната заплата започва да намалява и това продължава докато

реалната работна заплата достигне първоначалното си равнище от т.1.

Безработицата е отстранена и икономиката отново е в състояние на пълна

65

заетост, но този път се намира в т.0 (Р0 ; Y*) на фиг.4.2-а, където равнището на

цените е по-ниско от първоначалното. Следователно, допускането на класиците,

че цените са съвършено гъвкави и в двете посоки, означава, че при промяна в

равнището на цените производството остава непроменено и равно на

потенциалния брутен вътрешен продукт Y*.

Това разбиране може да се представи чрез една единствена крива на

съвкупно предлагане AS, която е вертикална при обем на производство равен на

потенциалния. Вертикалната крива AS в класическия модел е илюстрация на

идеята, че предлагането е основната, определяща производството, сила. Разбира

се кривата на съвкупното търсене може да се добави на фиг.4.2., но независимо

от нейната форма и позиция е очевидно, че тя няма да влияе върху равновесния

брутен продукт. Той се определя от предлагането. Този резултат е отражение на

идеята, че производството се определя от реални фактори като величина на

ресурсите и производителността. А кои фактори не влияят върху върху

производството и заетостта съгласно класическата теория? Това са всички

фактори, определящи съвкупното търсене – към тях се отнасят и държавните

разходи, и данъците и количеството пари в обръщение.

1.4. Равновесие при пълна заетост

Една от най-важните особености на класическия модел е твърдението, че

равновесие може да бъде постигнато само при условия на пълна заетост. Всяко

отклонение от потенциалното равнище е нестабилно и в икономиката се

задействуват сили, водещи до пълна заетост. За да обясним този класически

възглед, нека използваме AD/AS анализа. Да приемем, че в даден момент

икономиката е в равновесие в точка E0 и равнището на цените е Р0. (вж.фиг.4.3).

Нека допуснем, че съвкупното търсене намалява и се представя от крива AD.

При равнище на цените P0 съвкупното търсено количество е Y0 и е по-малко от

съвкупното предлагано количество Y* (Y0 < Y*). Това означава, че в цялата

икономика възниква свръхпредлагане. Съгласно класическото разбиране при

такава ситуация равнището на цените започва да спада, а съвкупното търсено

количество се повишава. Осъществява се движение от точка А надолу по крива

AD. Този процес продължава, докато съвкупното търсено количество стоки и

66

услуги се изравни със съвкупното предлагано количество стоки и услуги и

икономиката постигне равновесие в т.Е1 (пресечна на кривата на търсене и

предлагане) при пълна заетост Y*.

Основният извод е, че в рамките на класическата теория

приспособяването на икономиката в резултат на настъпили изменения в

съвкупното търсене AD се осъществява единствено посредством изменения в

равнището на цените. Това е следствие от допускането за гъвкавите цени.

Фиг.4.3. Равновесие при пълна заетост в класическата теория

Вертикалната крива на предлагане показва, че в класическия модел,

производството се определя от предлагането. Кривата на съвкупното търсене не

влияе върху обема на производство, което винаги се стреми към потенциалното

си равнище. Ако търсенето се повиши, кривата AD0 се измества в AD1 (виж

фиг.4.4), а новото равновесие се установява в т.Е1 при същия обем производство

(потенциалния БВП) и по-високо равнище на цените.

Тезата за гъвкавостта на цени, заплати и лихвени проценти е в основата на

прокламираната от класиците ненамеса на държавата в икономиката. Те вярват,

че "невидимата ръка" (пазарният механизъм) бързо отстранява неравновесията и

икономиката функционира при обем на производство равно на потенциалното.

Намесата на държавата може да повлияе само върху равнището на цените, но не

и върху обема на производството и заетостта и поради това не е необходима.

67

Фиг.4.4. Промени в равновесието в класическата теория

2. Кейнсианският подход – необходимост от държавна намеса

Изложеното дотук разбиране за механизма на равновесие в икономиката е

господствувало до 1929 г, когато "Великата депресия" обхваща индустриалните

страни и достига най-ниската си точка през 1933 г. Безработицата в САЩ

нараства за тези четири години до невиждани дотогава размери от 3.2% до

25.2%, а БНП спада с 30 %. Класическите рецепти, включващи търпение и

обещание за оживление в дългосрочна перспектива, не обясняват и не извеждат

икономиката от тежкото ù състояние. Тези условия изиграват решаваща роля за

появата на книгата на Джон Мейнард Кейнс "Обща теория на заетостта, лихвата

и парите" през 1936 г. В нея, признатият за основоположник на съвременната

макроикономическа теория английски икономист подлага на критика

класическия постулат за равновесие при пълна заетост и създава нова -

кейнсианска теория за заетостта и производството.

2.1. Кейнсианската критика на класическата теория

Кейнс не приема класическия възглед, че пазарният механизъм е в

състояние автоматично да гарантира пълна заетост. Според него пълната заетост

е по-скоро изключение, отколкото правило. Устойчиво равновесие с висока

безработица е възможно състояние на икономиката и при това - продължително

време. Дори пазарните сили да са способни сами да се справят с високата

безработицата в дълъг период, не е ясно колко е "дълъг" той - 5, 10, 15 години?

Изразът на Кейнс - "В дългосрочен период всички ще сме мъртви" синтезира

68

схващането на кейнсианците за необходимостта от активна намеса на държавата

в краткосрочен аспект с цел регулиране на колебанията в икономиката.

Преди всичко, Кейнс отхвърля основните постулати, върху които се

изгражда класическата теория – законът на Сей и идеята за гъвкавите лихвени

проценти, цени и заплати.

Първо, според Кейнс, законът на Сей е несъстоятелен, защото

спестяванията не могат автоматично да се превърнат в равни на тях инвестиции

и така да изравнят съвкупното търсене със съвкупното предлагане. Аргументите,

които се привеждат са следните:

спестяванията и инвестициите се извършват от различни икономически

субекти – домакинствата са тези, които най-вече спестяват, а фирмите извършват

инвестициите;

лихвеният процент не е единственият и решаващ фактор, влияещ върху

спестителите и инвеститорите. При вземане на решения за спестяване,

домакинствата се влияят в по-голяма степен от размера на дохода, докато

фирмите инвестират, ръководейки се главно от очакваната печалба;

няма гаранции, че спестяванията ще бъдат изцяло насочени към

капиталовия пазар. Част от тях може да се задържи от спестителите като налична

сума или за да се погаси минал банков заем.

Тези три аргумента сочат, че е възможно спестявания и инвестиции да не

се изравнят и законът на Сей да не е в сила.

Второ, Кейнс не приема класическата идея за гъвкави цени и заплати -

особено що се отнася до намаляването им. Според него цените и работните

заплати могат да останат на едно и също равнище значителен период от време,

особено при висока безработица. Основна причина за това са монополите и

профсъюзите. Според Кейнс, при циклични спадове в търсенето под

потенциалния обем на производство фирмите запазват цените такива, каквито са

били, когато са работели с нормален капацитет, а променят само обема на

производството.

2.2. Кейнсианската краткосрочна крива на предлагане

69

Приемането на тезата за негъвкавостта на цени и заплати, особено в

посока към намаляване, предполага хоризонтална крива на краткосрочното

съкупно предлагане при съществуващото равнище на цените (вж.фиг.4.5).

Фиг.4.5. Кейнсианска краткосрочна крива на предлагане

Хоризонталната краткосрочна крива на съвкупно предлагане до

потенциалния обем на производство, според Кейнс трябва да се интерпретира в

два аспекта.

Първият е, че ако икономиката е в равновесие в т.С и съвкупното

търсене намалее, поради негъвкавостта си цените няма да се променят, а ще се

свие производството.

При противоположната ситуация, когато икономиката е в краткосрочно

равновесие значително под потенциалното си равнище (т.А), поради наличието

на значително количество неизползвани ресурси, обемът на производството

може да нараства до потенциалното си ниво при съществуващото равнище на

цените, т.е. без да предизвиква растеж на ценовото равнище в икономиката.

Основният извод е, че в кейнсианската теория приспособяването на

икономиката в резултат на настъпили изменения в съвкупното търсене AD се

извършва чрез промени в обема на производството. Това е следствие от

допускането за негъвкавите цени.

2.3. Равновесие при безработица

Както беше отбелязано, появата на кейнсианството не е дело на кабинетен

учен, решил да остане в икономическата история, като създаде учение,

различаващо се от доминиращото до момента, а има своите обективни

70

предпоставки – голямата и продължителна безработица по време на Великата

депресия и годините след нея, точно до Втората световна война. Основната цел

на идеите на Кейнс, развити в неговия фундаментален труд “Обща теория на

заетоста, лихвата и парите” е да изясни причините за безработицата и да

предложи начин за преодоляването ù.

В своя труд Кейнс прави три основни заключения:

1. Пазарната икономика може да бъде продължително време в устойчиво

равновесие при наличие на висока безработица. И обратно, равновесието при

пълна заетост може да се окаже временно и нестабилно.

2. Високата безработица е резултат от недостатъчното съвкупно търсене.

3. Най-надеждно средство за намаляване на безработицата и постигане на пълна

заетост е стимулиране на съвкупното търсене чрез активна правителствена

политика на увеличаване на държавните разходи.

До тези три извода, Кейнс достига чрез използване на концепция за

съвкупното търсене и предлагане, коренно различна от класическата. Главното в

тази концепция е, че при хоризонталната краткосрочна крива на предлагане

обемът на производството зависи от равнището на съвкупното търсене. Каквото

е съвкупното търсене, такъв е и произведеният реален БВП. В този именно

смисъл Кейнс заявява, че търсенето създава свое предлагане. С други думи, за

разлика от класическата идея, при кейнсианската причинността идва от

търсенето към предлагането. Тази фундаментална за кейнсианската теория

причинно-следствена връзка е представена и графично на фиг.4.6.

Фиг.4.6. Равновесие при безработица в кейнсианската теория

71

Нека приемем, че в даден момент съвкупното търсене се представя от

AD0, кривата на съвкупното предлагане е хоризонтална при равнище на цените

P0 и икономиката се намира в равновесие при пълна заетост в т.C, като

безработицата е на естественото си равнище и се произвежда потенциалния

БВП, Y*. Ако последва някакъв шок в икономиката, след който има намаляване

на съвкупното търсене (изместване на крива AD0 в AD1), производителите

реагират чрез съкръщаване на производството без да променят цените.

Икономиката се придвижва от т.С в т.А. В т.А производството е под

потенциалното ниво и безработицата е по-голяма от естествената ù норма.

Съгласно кейнсианското разбиране в състояние на рецесия (под

потенциалния БВП) икономиката може да остане неопределено дълго време,

поради негъвкавостта на цените и работните заплати. "Невидимата ръка" на

класическия пазар не може да помогне в този случай. Според Кейнс

единственият начин е да се повиши съвкупното търсене чрез намесата на

държавата, кривата на съвкупно търсене тогава се измества надясно и

икономиката се връща към първоначалното си състояние в т.С.

Начините за повишаване на съвкупното търсене и достигането до пълна

заетост изискват детайлно познаване не само на елементите на съвкупното

търсене, но и степента на реакция на производството и заетостта при тяхното

изменение – проблеми, на които са посветени някои от следващите теми на

настоящия учебник.

Тест по тема 4

1. Икономистите класици вярват, че икономиката функционира винаги в условията:

A) на безработица.

B) на недостатъчно производство.

C) на пълна заетост на ресурсите.

D) на държавна намеса в икономиката.

2. Сред основните допускания на класическата теория е:

A) законът на Сей.

B) законът за съвкупнотото търсене.

C) законът за народонаселението на Малтус.

D) принципът за справедливото разпределение на благата.

3. Класиците приемат, че при неравновесие икономиката се приспособява чрез:

A) намаляване на производството.

B) увеличаване на производството.

C) гъвкавите цени, заплати и лихвени проценти.

72

D) държавна намеса в икономиката.

4. Съдържание на „закона на Сей“ е твърдението:

A) „търсенето създава свое собствено предлагане”.

B) „предлагането създава свое собствено търсене”.

C) „потреблението е винаги равно на инвестициите“.

D) „потреблението е винаги равно на спестяванията“.

5. Критиката към „закона на Сей“, отправена от Малтус, е свързана с:

A) бързото нарастване на броя на населението.

B) прекаленото консумиране на материални блага.

C) възможността хората да спестяват част от дохода си.

D) идеята, че хората не са рационални в своето поведение.

6. Отговорът на класиците на отправената от Малтус критика към „закона на Сей“ е:

A) гъвквият лихвен процент изравнява спестявания и инвестиции.

B) новите технологии осигуряват необходимото количество храна за всички.

C) гъвкавите работни заплати изравняват търсенето и предлагането на труд.

D) съвкупното търсене определя обема на производството.

7. В рамките на класическата теория приспособяването на икономиката при изменения в

съвкупното търсене AD се осъществява посредством изменения в:

A) съвкупното предлагне.

B) обема на инвстициите.

C) обема на производството.

D) равнището на цените.

8. Класическата крива на съвкупно предлагане е:

A) вертикална.

B) хоризонтална.

C) с положителен наклон.

D) с отрицателен наклон.

9. В кейнсианската теория приспособяването на икономиката при изменения в

съвкупното търсене AD се извършва чрез промени в:

A) структурата на икономиката.

B) лихвения процент.

C) равнището на цените.

D) обема на производството.

10. Твърдението, отразяващо духа на кейнсианската теория е:

A) търсенето създава свое предлагане.

B) предлагането създава свое търсене.

C) спестяванията създават равни по обем инвестиции.

D) потреблението и спестяването са равни на дохода.

11. Съгласно кейнсианската теория изместването на кривата на съвкупно търсене

надясно води до:

A) намаляване на равновесния реален БВП.

B) увеличаване на равновесния реален БВП.

C) увеличаване на равнището на цените.

D) намаляване на равнището на цените.

12. За кейнсианската краткосрочна крива на съвкупното предлагане се приема, че до

размера на потенциалния БВП тя е:

A) с отрицателен наклон.

B) с положителен наклон.

C) вертикална.

D) хоризонтална.

13. При наличие на висока безработица, Кейнс настоява държавата:

A) да стимулира съвкупното търсене.

B) да стимулира съвкупното предлагане.

C) да задържа нарастването на цените.

D) да не се намесва в икономиката.

73

14. В рамките на класическата теория, ако кривата на спестяване се измести надясно, то

при съществуващия лихвен процент се наблюдава:

A) ново равновесие.

B) свръхтърсене на инвестиции.

C) свръхтърсене на заемен капитал.

D) свръхпредлагане на заемен капитал.

15. Според Кейнс, високата безработица е резултат от:

A) недостатъчно съвкупно предлагане.

B) недостатъчното съвкупно търсене.

C) високата инфлация

D) ниското равнище на цените.

ОТГОВОРИ:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

C A C B C A D A D A B D А D B

Литература: 1. Кейнс, Дж.М. Обща теория на заетостта, лихвата и парите. Изд.къща „Христо Ботев“,1993.

2. Макроикономика.- учебник, (ред. Вл.Владимиров), СТЕНО, 2015.

3. Макроикономика.-сборник, (ред .К.Колев), СТЕНО, 2012.

4. Parkin, M. Macroeconomics. Pearson Education, Inc., 10th ed. , 2012.

Дата на създаване: 18.12.2014

Дата на последна актуализация: 18.12.2014

Данни за автора: Христо Делчев Мавров е доцент, доктор по икономика от катедра

„Обща икономическа теория” на Икономически университет – Варна. Преподава

Микроикономика, Макроикономика и Управленска икономика. Научните му интереси

са в областта на макроикономиката – макроикономическа стабилност, безработица и

инфлация, икономически растеж. Има над 60 публикации, в т.ч монографии и студии,

статии, доклади и учебни пособия.

74

Тема 5. СТОПАНСКИ КОЛЕБАНИЯ И ИКОНОМИЧЕСКИ ЦИКЛИ

1. Теоретична интерпретация на стопанския цикъл

1.1. Екзогенни и ендогенни теории за цикъла

1.2. Теории за средносрочния стопански цикъл

1.3. „Дългите цикли” на Н. Кондратиев

2. Основни фактори и механизъм на протичане на бизнес цикъла

Цикличността е естествена форма на пазарното икономическо развитие.

Тя произтича от присъщите за развитото пазарно стопанство прави и обратни

икономически връзки и зависимости, които пораждат различни типове

динамшчни колебания. Същността и характеристиките на тези колебания се

формират бавно във времето, поради което теоретичната им интерпретация е по-

слабо развита и противоречива в крайните си изводи. В тази глава се прави опит

за представянето на основните идеи на отделните теории за цикъла, като на тази

основа се изясняват причините за стопанските цикли, техните разновидности и

основни характеристики. Разглеждат се и промените, настъпили в поведението

на съвременните цикли, както и такива практически въпроси като

необходимостта от регулирането на циклите и минимизирането на

отрицателните ефекти от протичането им.

1. Теоретична интерпретация на стопанския цикъл

Стопанският цикъл е сложно и многомерно макроикономическо явление.

То включва наличието на всеобхватни, повтарящи се макро икономически

колебания, които се изразяват в последователното ускоряване или забавяне

ритъма на икономическия растеж. Съществена характеристика на цикъла е

повторението на закономерна последователност от протичащи процеси,

свързани помежду си от силна икономическа необходимост. Исторически

цикличността е възприета като осъзната икономическа закономерност на

пазарното развитие едва в средата на ХІХ век, след протичането на 3 – 4 пълни

стопански цикъла, докато първите теории за цикличността и кризите се появявт

след 5 – 6 последователни цикъла. Причината за късната теоретична

интерпретация е отсъствието на системна и обективна информация, чрез която

явлението да се формализира и да се откроят неговите същностни

характеристики. Близо 150 годишната практика на теоретично доказана и

75

статистически измервана икономическа цикличност показва, че теорията е

насочена към изследването на цикличността като форма на икономическо

развитие и растеж и с изследванията си се старае да подпомогне практиката с

решения, които да намалят негативните ефекти от отделните фази на цикъла и да

осигурят стабилност и икономически прогрес в рамките на отделните цикли.

1.1 Екзогенни и ендогенни теории за цикъла

В икономическата литература отношението към цикличността е

разграничителната линия за оформянето на две икономически течения (школи).

Фундаментални проблеми на това различно отношение са причините, които

обуславят регулярната повторяемост на отделните характеристики на

икономическите процеси и времевата рамка на цикличността. Въз основа на

източниците на икономическите колебания, отделните теории се оформят в две

главни направления – екзогенни и ендогенни теории за цикъла, а от гледна

точка на продължителността на цикъла – теории за средния и дългия цикъл,

като по-слабо са разработени и теориите за краткия (къс) цикъл.

Екзогенното направление от теории за цикъла е по-многобройно

представено и се ползва с по-голяма академична подкрепа през годините.

Общото за него е, че то търси причините за периодичната повторяемост на

отделните характеристики на икономическите процеси във влиянието на външни

за пазарната система фактори – научно-техническите постижения, природните

фактори, политическите избори, обществените революции, поведението на

отделните пазарни агенти, в т.ч. и държавата. Тези външни за икономиката

фактори действат като „шокове” на икономическата система и я извеждат от

естественото й състояние на равновесие, предизвиквайки редица негативни

ефекти от рода на ценова нестабилност, намаляване на производствения

капацитет, увеличаване на безработицата, инфлацията и др. Равновесието в

икономиката се възстановява, когато действието на тези фактори или „шокове”

отслабва или се преустановява. По-известни екзогенни теории за цикъла са

монетарната теория на М. Фридмън, теорията на иновациите на Й. Шумпетер,

психологичната теория на А. Пигу, теорията на политическия цикъл на Е. Тафт и

76

У. Нордхаус, теорията на реалния стопански цикъл на Р. Лукас, Т. Сърджант и Р.

Баро.

Ендогенните теории за цикъла търсят основните причини в

несъвършенствата на самата пазарна система – пазарните провали,

противоречивите прави и обратни връзки и зависимости между реалната и

парична (монетарна) икономика, обективните противоречия между

икономическата ефективност и социална справедливост, между производството

и разпределението и др. Тези вътрешно присъщи за пазарната система вградени

несъвършенства придават на цикличността обективен и закономерен характер,

която приема разнообразни по форма и ефекти проявления в зависимост от

остротата на влияние и развитие на вътрешните катализатори на явленията. Най-

известните идеи на това направление са свързани с трудовете на К. Маркс и Дж.

М. Кейнс, където цикличността се свързва главно с една от нейните фази –

кризата или рецесията, в рамките на която негативните ефекти в протичането на

цикъла са най-силни. Различията във възгледите им са основно по отношение на

изхода и последиците от кризите. Ако Кейнс разглежда рецесията като толкова

необходима, колкото и останалите фази – оживлението и подема, то за Маркс

всяка следваща икономическа криза акумулира и катализира по-дълбоки и по-

трудно преодолими противоречия и конфликти не само в икономиката, но и в

останалите сфери на общественото развитие, с което подкопава стабилността на

самата икономическа система и закономерно я води към разпад. Определянето

на различни фактори в ролята им на циклообразуващи източници при

формирането на различните икономически теории за цикъла показва, че тези

причини са многомерни и сложни.

Общият теоретичен поглед и на двете направления като цяло, е за

внимателен и систематизиран подход към циклите и особено към низходящата

тяхна фаза, с цел да бъде подпомогната практиката с инструменти и лостове за

смекчаване на негативните ефекти и ограничаване продължителността на

икономическия застой за сметка на времетраенето на подема и растежа.

1.1. Теории за средносрочния стопански (бизнес) цикъл

77

Що се отнася до изследването на продължителността на цикъла, най-

развито и многобройно е направлението, свързано със средносрочния цикъл,

наречен още от Йозеф Шумпетер „цикъл на Жуглар” на името на френския

икономист Клемент Жуглар, който пръв е изследвал цикличността в

средносрочен порядък между 7 и 11 години.10

В класическия й вид цикличността

от типа „цикъл на Жуглар” се характеризира с използването на златния стандарт

във взаимоотношенията вътре и извън националната икономика, със свободното

движение на цените и лихвения процент и с относително слабата роля на

държавата в икономическия живот не само по време на подем, но и в условиата

на икономическа криза, т.е. пазарна действителност до края на ХІХ век, в

рамките на която преобладават конкурентните пазари. Конкурентната пазарна

среда определя цикличността като силно динамична – взривни икономически

подеми се редуват с особено остри икономически крахове.

Основен принос на теорииите на деловия средносрочен цикъл в този

период е и анализът на структурата на цикъла и характеристиките на

отделните негови елементи или фази. Наблюдава се последователното

преминаване на четири отделни фази в рамките на един цикъл, които фази се

отличават със сходни или повтарящи се характеристики. Възходящата

тенденция в цикъла се наблюдава във фазата на оживлението и фазата на

подема. Оживлението е ситуация на преодоляването на икономическия застой,

фалитите и банкрутите в икономиката, установяването на определно равновесие

между търсенето и предлагането, цените и разходите и обновяването на

основния физически капитал чрез въвеждането на нови, по-ефективни или

нискоразходни технологии. В рамките на икономическия подем производството

надхвърля равнището си от предходния цикъл, като успоредно с това се

наблюдава и процес на покачване на цените. Много често стимулите за подема

са свързани с влиянието на външни фактори, като засиленият външен интерес

активизира чуждите инвестиции и предизвиква разширяване на производствения

капацитет и създаването на нови работни места. Нараства и търсенето на банков

10

Най-видни представители на изследванията на средносрочния цикъл са Туган Барановски (1913), Р.

Хилфердинг (1922), Менделсон (1959), П. Самуелсън (2009), У. Нордхаус (2009) и др.

78

кредит и ако растежът продължава, това създава напрежение на паричния пазар

и преминаването на икономическия подем в „прегряване” или икономически

„бум”. Най-активни в този период са не промишлените, а финансовите,

търговските и борсовите посредници. Увеличава се делът на акциите и ценните

книжа както на старите, така и на новопоявилите се фирми. През тази фаза

работната сила не достига и равнището на работната заплата рязко нараства.

Низходящата тенденция включва фазата на рецесия и депресия.

Рецесията се появява вследствие на определени фактори, които с действието си

преустановяват утвърдилите се дотогава положителни икономически тенденции.

Започва процес на спад на икономическия оборот и на масови фалити на отделни

фирми, недоверието в банките расте, цените на стоките, акциите и ценните

книжа рязко спада, а нарастващото търсене на налични пари поради рязкото

намаляване на кредитния ресурс разстройва връзката между реалната и

монетарна (парична) икономики. Един от основните индикатори на

икономическата рецесия е частичният или пълен крах на борсите, който е

свидетелство на пренареждането на паричния пазар, срива на пазарните цени,

намаляване на търсенето и забавянето на темповете на икономическия растеж.

Депресията е период на застоя и относително вялото протичане на

икономическия живот, когато икономиката се възвръща от кризисното си

състояние, запасите постепенно намаляват, а цените продължават да падат

(поведението на цените може да е различно при съвременните условия). През

това време се наблюдава и важно преустройство на фирмено равнище –

например, фирмата се реформира откъм управление, логистика, технологично

оборудване и др. Оттук цикличната икономическа криза е част от

икономическия цикъл, свързана с низходящата му фаза, когато потенциалът на

икономиката е временно изчерпан и принудително се възстановяват пропорции,

по-съответстващи на наличните възможности на обществото. От една страна,

икономическата криза е израз на възникнали противоречия, които първоначално

се считат за непреодолими, но впоследствие частично се разрешават и дават

възможност за началото на нов икономически цикъл. Колкото по-силна е

динамиката на развитието и растежа, толкова по-бързо и отчетливо се проявява

79

нисходящата част от цикъла. Най-високото достигнато равнище на възходящата

фаза се нарича пик, докато най-ниското на нисходящата фаза се определя като

долна точка на цикъла или траф.

Практиката на развитите пазарни икономики сочи, че във времето

отделните икономически цикли проявяват различна острота и интензивност,

както и териториален обхват. Първата световна икономическа криза е през 1825

година, а тази с най-големи последствия в глобален мащаб – през 1929 година,

позната още като „Голямата депресия”. След Втората световна война, в резултат

на използването на различни методи от страна на държавата за въздействието

върху съвкупното търсене и предлагане, икономическите ефекти от кризите се

смекчават, а в отделни случаи дори неутрализират. Най-силни негативни ефекти

върху световната икономика имат икономическите рецесии от 1974-76 г., 1982-

85 г. и последната глобална криза от 2007-2013 година.

Теориите на средносрочния цикъл дават отговор и на въпроса за

материалната основа на цикъла, или по-точно, кой е механизмът за излизането

от една фаза и преминаването в друга. Неблагоприятната пазарна среда кара

фирмите да преосмислят условията на производство и реализация и да потърсят

радикални средства и методи за тяхната рационализация и съществено

съкращаване. Най-радикалното е да преоборудват активните си производствени

фондове чрез въвеждането на нови, по-производителни технологии, чрез които

или да увеличат обема на производството при запазване на равнището на

производствените разходи, или да запазят обема на предлагане при по-ниско

равнище на разходите или да произвеждат повече продукция при по-ниски

разходи. Във всеки един от случаите фирмите увеличават ефективността на

предлагане и пазарната си конкурентност, с което преодоляват загубите си и се

утвърждават на пазара. Тъй като развитието на научно-техническия прогрес през

ХІХ и началото на ХХ век е по-бавно и фрагментирано по отрасли, новите

технологични решения се свързват с период от 10-11 години, което съвпада и със

средната продължителност на физическото и морално износване на

съществуващата тогава селскостопанска и промешлена техника. Този период

обуславя и класическата периодичност на средния цикъл. Икономическите

80

рецесии се проявяват средно на всеки 10-11 години в националните икономики,

като в отделните отрасли, където научното-технологичното развитие е по-

неравномерно, „късите” или „кратките” цикли се свързват с различна

периодичност и острота.

Интензифицирането и глобализирането на научно-техническия прогрес от

началото на ХХ век рязко съкращават периода на „жизнения цикъл” на

техниката и подменянето на активните производствени фондове до 7-8 години,

което води и до съкращаването на икономическата цикличност. В това

отношение важно значение придобива моралното, а не толкова физическото

амортизиране на техниката. Особено след Втората световна война

икономическите рецесии се появяват средно на 7-8 години и те изискват

технологични промени, предимно на морална, а не толкова на физическа основа.

Към силните страни на теориите на стопанския цикъл е и изработването

на система от икономически променливи - циклични индикатори, динамиката

на които има отношение към промяната на отделните фази и формирането на

техните характеристики. Тази система от циклични показатели се мени през

отделните периоди на пазарно развитие, но стои в основата на провежданите

антициклични политики и нейното практическо използване е свързано с

постигането на сериозни успехи на следвоенното антициклично регулиране в

редица пазарни икономики.11

11

За нуждите на стопанската практика се използва индикаторният подход за регистриране и

прогноозиране на макроикономическата конюнктура. Ог началото на 60-те години на ХХ век цикличните

индикатори се публикуват ежемесечно в американското списание „Бизнес Кондишън Дайджест” от

Министерството на търговията в САЩ. Използва се система от 112 циклични индикатори, които се

групират по сфери на икономическия живот и от гл.т. на отношението им към така наречения цикъл-

еталон (ретроспективно сведен до цикъла от 1854 година). Така например, заетостта и безработицата се

измерват чрез 15 циклични показателя, производството и доходите – чрез 10, инвестициите – чрез 19,

парично-кредитната сфера – чрез 28. Промените в количествените стойности на показателите спрямо

цикъла се обединяват в три основни групи - на изпреварващите индикатори (leading indicators), група

на синхронните (coincident indicators) и група на изоставащите индикатори (lagging indicators).

Изпреварващите регистрират и сигнализират за предстоящите изменения в макроикономическата

конюнктура, като променят стойностите си средно осем-девет месеца преди настъпването на рецесията

или съответно на икономическия подем. Към тях спадат: средната работна седмица на работещите в

промишленато производство, процентът на уволненията сред заетите, новите поръчки за стоки и услуги,

строителство на нови предприятия, нетното изменение на стоковите запаси, промените в паричното

предлагане. Синхронните или съвпадащите показатели отразяват текущия ход на конюнктурата и

промените на стойностите им съвпадат във времето с измененията на текущата конюнктура. Тук се

отнасят: броят на работниците в неселскостопанските предприятия, личните доходи, измененията в

обемите на промишленото производство, обемът на промишлените и търговските продажби и др.

Изоставащите индикатори показват голяма инертност и количествено се адаптират по-бавно от

81

Средносрочната икономическа цикличност като най-успешно

анализираната от икономическата теория, не е единствената форма на пазарното

развитие. Нейната динамика е обвързана и силно повлияна от закономерното и

обективно присъствие на дългосрочната и краткосрочна цикличност, които,

макар и по-слабо изучени, определят като цяло общите характеристики на

икономическия растеж.

1.1. „Дългите цикли” на Н. Кондратиев

Особен интерес в настоящата глобална икономическа среда предизвикват

„дългите цикли” в икономиката или така наречените Кондратиевски цикли.

Тяхното съвременно значение се определя от обстоятелството, че през 2007

година, с началото на последната глобална финансова криза, започва повратен

процес на превръщането на последната „дълга” възходяща вълна на

икономическото развитие от средата на 80-те години, в начало на нисходяща

дългосрочна динамика, чиято продължителност се очаква в рамките на

следващите 15-20 години.

В края на 20-те години на ХХ век руският статистик Николай

Кондратиев–дългогодишен директор на статистическия институт в Москва,

изследва макроикономическата динамика, като обръща внимание на факта, че за

определени икономически показатели се наблюдава дългосрочна повторяемост в

рамките на период от 50-60 години.12

Към дългосрочните показатели той отнася

цените, лихвения процент, номиналната работна заплата, обемите на външната

търговия, въгледобива и чугуна. Данните от наличната статистика за развитието

на държави като Великобритания, Франция, Германия и САЩ позволяват на

Кондратиев да обособи три дългосрочни цикъла или „вълни”, в рамките на

които посочените показатели показват определена регулярност и повторяемост

на динамиката си.

След Втората световна война редица икономисти, които развиват идеите

на Кондратиев, довършват третия цикъл с низходящата му фаза и

идентифицират продължителността на още две следвоенни „дълги вълни.”

цикличните колебания. – виж по-подробно Аврамов, Р., Икономически цикли и кризи при капитализма,

Наука и изкуство, С., 1988, стр. 133-138. 12

Виж по-подробно: Кондратьев, Н., Д., Большие циклы коньюнктуры и теория предвидения, М.

Экономика, 2002.

82

Техните изследвания показват, че изведените от Кондратиев изводи за

характеристиките на отделните фази запазват своята валидност, независимо, че в

рамките на следвоенния период редица особености на тези характеристики са

силно модифицирани.

Основните си изводи Н. Кондратиев формулира в така наречените четири

емпирични правилности или зависимости, които очертават характеристиките

на дългия цикъл и взаимовръзката му със средния или деловия.

Според първата закономерност началото на всеки нов цикъл е

предшествано от структурна криза в икономиката, илюстрираща възникналото

противоречие между съществуващата дотогава структура на икономиката и

съответното разпределение на оскъдните национални ресурси, от една страна, и

обективните изисквания за създаването на една очертаваща се нова структура,

резултат от постепенното практическо прилагане на новите научно-технически

изобретения в икономиката, от друга. Така в основата на всяка нова дългосрочна

„вълна” стоят нови технологични и производствени промени, които

прелокализират използването на ресурсната база и които генерират

икономически растеж в дългосрочен план. Материална основа на цикъла е

средната продължителност на възобновяването на дълготрайните инвестиции в

инфраструктурните проекти – пътища, ж.п. линии, сгради и технически

съоръжения от типа на мостове, канализационни и енергийни системи, чиято

физическа и морална амортизация е в рамките на 50-60, а по-късно се съкращава

до 25-30 години. Така продължителността и на двата типа цикли (средни и

дълги) се обвързва със сходна и релевантна материална основа – средната

продължителност на физическото и морално изхабяване на активните и пасивни

дългосрочни капиталови инвестиции.

Посочената зависимост намира по-нататъшно развитие в трудовете на Й.

Шумпетер, който вижда в технологичните промени най-важното обяснение за

причините на големите цикли. В рамките на един К-цикъл възникват един или

няколко нови икономически сектори (отрасли), които поради новите си

технологични особености играят ролята на „локомотив” на икономическото

развитие. Така например, първата вълна (1780-1840) е предшествана от

83

революцията в текстилното производство и машиностроенето, втората вълна

(1840-1890) – от новите технологии в производството на въглищата, стоманата и

ж.п. линиите, третата (1890-1940) – от развитието на електродобива, тежката и

химическата промишленост.13

За приближаващата шеста вълна се счита, че неин

технологичен предвестник ще бъдат прилаганите в практиката очаквани

постижения в нано и биотехнологиите или в така наречената NBIC

конвергенция.14

Втората закономерност Кондратиев свързва с интензивността на

отделните фази на дългия цикъл по отношение на значими социални,

исторически или други обществени събития. Като правило, възходящата фаза на

цикъла създава условия за възникването на радикални обществени процеси,

докато низходящата фаза е по-бедна на социална и обществена активност. В

рамките на изследваните от Кондратиев пет отделни фази, той констатира само 9

обществени събития в двете низходящи фази и 48 в трите възходящи. Ефектите

на „дългите вълни” се проявяват с по-голяма сила на световно равнище или

меганиво, в сравнение с националната макродинамика, която има по-силно

въздействие в средносрочен план.

Третата правилност засяга проявлението на аграрните кризи по време на

низходящата фаза на К-цикъла. Кризите в селското стопанство са

продължителни, тежки и възстановяването им е трудно, като обикновено кризата

преминава в депресия. Поради ограничаване значението на аграрния сектор, в

частност и на първичния сектор като цяло (относителният дял на първичния

сектор е в границите на 3% - 10% от стойността на БВП за развитите пазарни

икономики), аграрните кризи нямат онова силно влияние върху икономиката,

както през ХVІІІ и ХІХ век и дори първата половина на ХХ век.

Според четвъртата закономерност, между дългия и средния цикъл

съществува определена връзка и взаимозависимост, според която конюнктурата

13

Според Папенхауз четвъртата вълна (1940-1980) е обусловена от прилагането на нефтодобивните

технологии и масовото развитие на автомобилостроенето, докато петата вълна (1980-2020) се свързва с

масовото прилагане на информационните и комуникационни технологии. – Papenhaus, Ch., Causal Mech-

anisms of Long Waves, Futures 40, 2008, p 788-794. 14

NBIC се дешифрира по следния начин: - N –нанотехнологии, В – биотехнологии, І – информационни

технологии и С – развитието на когнитивната наука – виж по-подробно: Lynch (2004), Dator (2006),

Медведев (2008) и Прайд и Медведев ( 2008).

84

(спецификата) на дългия цикъл влияе върху характеристиките на деловия

(средния) цикъл. Така в рамките на възходящата вълна, стопанските цикли се

отличават с по-продължителен и интензивен икономически растеж и по-

краткотрайни и не особено остри икономически рецесии, които рядко достигат

до депресии. Обратно, стопанските цикли по време на низходящата фаза на

дългия цикъл съдържат продължителни и тежки рецесии и вял и неустойчив

икономически подем.

Теоретичният и обществен интерес към теорията на „дългите цикли” не е

постоянен и до голяма степен се определя от характеристиките на глобалната

икономическа среда. Той нараства особено при „превъртането” на К-цикъла, т.е.

при смяната на отделните фази. Тъй като началото на възходящата фаза започва

с масовото приложение на новите революционни технологии в производството,

всеки нов етап от развитието на научно-техническия прогрес се разглежда като

основна предпоставка за дългосрочно, динамично икономическо развитие, което

осигурява условия за активизиране на обществения и социален живот и

повишаване на икономическия просперитет.

2. Основни фактори и механизъм на протичане на бизнес цикъла

Независимо от разнообразието на теоретичните идеи, които обясняват

причините за цикличността като форма на икономическия растеж на пазарната

икономика, съществува единство по отношение изясняването на факторите и

механизма на проявление на цикъла и влиянието му върху определени

макроикономически процеси и явления. Цикличният икономически растеж е

свързан с непрекъснати изменения (флуктуации) в равнището на реалния БВП и

оттам върху заетостта и равнището на безработица.

Съществуват три различни начина за нарастването на реалния БВП, т. е. за

растеж в икономиката (виж Фигура 4.1.). Първият е свързан с нарастването на

съвкупното търсене и ако то се осъществява в условия на рецесионен разрив,

реалното равнище на БВП се приближава до това на потенциалното,

предизвиквайки серия от автоматични действия върху останалите

макроикономически показатели. Ако увеличеното съвкупно търсене предизвика

промяна на реалния БВП над потенциалното му равнище, формираният

85

инфлационен разрив ще увеличи равнището на цените на работната сила и

останалите стоки и услуги. И при двете изменения на реалния БВП настъпват

краткотрайни ефекти с негативни последици за икономиката. (Фигура 4.1. А)

А) Б) В)

Фигура 4.1. Три начина за нарастването на БНП (националния доход)

Нарастването на съвкупното предлагане също води до увеличение на БВП,

като тук следва да се диференцират два вида нарастване - първият вид, който не

променя позицията на дългосрочната крива на предлагане LRAS, и вторият вид,

при който тя се измества надясно. Фигура 4.1. (Б) илюстрира краткосрочното

нарастване (например, богата реколта в селското стопанство за съответната

година), при което краткосрочната крива се измества надясно – съответно от

SRAS на SRAS и SRAS. Увеличеният БВП не е свързан с изменения на кривата

на дългосрочното предлагане LRAS, тъй като увеличеният резултат не е за

сметка на повече използвани ресурси, т.е. потенциалното равнище остава

неизменно. Следващата година евентуална слаба реколта ще измести

краткосрочната крива нагоре и наляво, предизвиквайки съкращаване на

равнището на реалния БВП.

Влиянието на други фактори от дълговременен характер като нарастването

на броя на активната работна сила, на капиталовите инвестиции, новите

технологии и др. които увеличават ресурсния потенциал на икономиката,

изместват надясно дългосрочната крива на предлагане, а оттук и равнището на

потенциалния БВП (Фигура 4.1. В). Постепенното, но продължително

86

нарастване на равнището на потенциалния БВП се нарича икономически растеж,

който предизвиква значителни подобрения в жизнения стандарт на населението.

Може да се направи изводът, че не всички фактори, влияещи върху

пазарната икономика имат отношение към икономическия цикъл. Цикличните

колебания (флуктуации) в равнището на реалния БВП се предизвикват от

промени в съвкупното търсене или в условията на краткосрочното предлагане,

които карат реалния БВП да се отклонява от потенциалното си равнище.

Цикличните фактори са основно с краткотрайно значение и идват както от

страната на съвкупното търсене, така и от съвкупното предлагане. Към тях

спадат: равнището на реалния лихвен процент, валутният курс, потребителското

и бизнес доверие, държавната политика и др. Независимо, че влиянието на тези

фактори е краткосрочно и временно, механизмът на адаптация на

икономическата система работи достатъчно бавно, така че негативните

последици за икономиката от това приспособяване да се усещат достатъчно

остро и продължително.

Дългогодишната практика на статистическите измервания в отделните

страни показва, че съществуват достатъчно силни и продължително действащи

фактори, които предизвикват непрекъснати отклонения (флуктуации) в

развитието на икономическата реалност около дългосрочния и устойчив

прогресивен тренд на икономическия растеж. Болшинството от икономистите

считат, че основните фактори, предизвикващи стопанските цикли идват от

страната на съвкупното търсене, докато съвкупното предлагане и неговите

проциклични фактори са по-редки инициатори на циклични колебания. Тъй като

съвкупното търсене има четири основни субекта и съответно четири елемента –

С, I, G и (Х-М) проциклични са и всички фактори, влияещи върху всеки един от

тях.

На страната на личното потребление С, което оформя по-голямата част

от съвкупното търсене в страната, извършвано от домакинствата, влияние имат:

измененията в структурата на потребление на домакинствата, промените в

очакванията и лихвените проценти, равнището на данъците, социалните помощи

и др.

87

Чистите инвестиции заемат най-голям дял от размера на брутните

частни инвестиции в страната, като близо половината от тях са за сметка на

неразпределената печалба на фирмите. Останалата част са за сметка на банково

кредитиране, при което равнището на реалния лихвен процент (разликата между

банковия лихвен процент и равнището на годишната инфлация) оценен чрез

равнището на очакваната печалба играе основна роля за инвестиционното

решение. Ако желаният обем от капиталови стоки нараства, очаква се

инвестиционен бум и динамично производство на нови капиталови стоки.

Държавата и извършваните от нея покупки заемат значителна част от

съвкупното търсене в икономиката през последните десетилетия, като размерът

на тези покупки, при равни други условия, зависи до голяма степен от

политическия фактор (коя партия е на власт) и състоянието на текущата

конюктура (икономическа и политическа).

В заключение е необхдимо да се направи изводът, че съвкупното търсене е

по-динамичната и проциклична компонента на националния пазар, която

предизвиква периодична промяна в икономическата динамика и флуктуации в

равнището на реалния БВП.

Съвкупното предлагане е също така източник на циклични колебания.

Дългосрочната крива на предлагане се измества надясно или наляво под

действието на редица фактори, най-важните от които са промените в

производителността на труда и ценовите промени на производствените фактори.

Освен пропазарни, източниците на циклични колебания върху

икономиката могат да имат и непазарен произход. Сред тях най-важно е

значението на политическия фактор и политическите решения на

правителството. Първият икономист, който през 50-те години на ХХ век насочва

вниманието на икономическата теория към ролята на политиката като

процикличен фактор е Махаил Калецки. Неговата теза е, че с нарастването на

икономическата роля на държавата, политическите интереси на партиите

предизвикват поведение и политики, които са по-скоро свързани с постигането

на политически, колкото с икономически цели.

88

Тест по тема 5 1. Цикличността е форма на:

A) икономическия растеж на пазарната икономика

B) увеличаване на производителността;

C) макроикономическите пропорции;

D) нито едно от горепосочените.

2. Първите теории за икономическия цикъл се създават след наблюдението и

изследването на:

A) 1-2 цикъла;

B) 3-4 цикъла;

C) 5-6 цикъла;

D) 7-8 цикъла.

3. Основни критерии за класификация на отделните икономически цикли са:

A) детерминантите на циклите и техните характеристики;

B) времевата рамка и характеристиките на цеклите;

C) детерминантите на циклите и времевата рамка;

D) нито един от по-горните.

4. Разликата между ендогенните и екзогенните теории за стопанския цикъл е в:

A) различната интерпретация на характеристиките на цикъла;

B) различното виждане за причините, предизвикващи цикличните колебания;

C) различните оценки за материалната основа на цикъла;

D) използването на различни показатели за измерването на цикъла.

5. Средният или делови цикъл се свързва с името на:

A) Туган Барановски;

B) Клемент Жуглар;

C) Николай Кондратиев;

D) Йозеф Шумпетер.

6. Дългият цикъл и неговите характеристики се свързва с името на:

A) Клемент Жуглар;

B) Йозеф Шумпетер;

C) Туган Барановски;

D) Николай Кондратиев.

7. Материална основа на средния цикъл е:

A) жизненият цикъл на активните производствени фондове;

B) жизненият цикъл на пасивните производствени фондове;

C) изменение динамиката на основните макроикономически показатели;

D) промяната от низходяща към възходяща икономическа конюнктура.

8. Кейнсианската теория за цикъла се отнася към:

A) екзогенните теории за цикъла;

B) ендогенните теории за цикъла;

C) теориите за дългия цикъл;

D) теориите за средния цикъл.

9. Досега теорията е анализирала:

A) три дълги “вълни”;

B) пет дълги „вълни”;

C) седем дълги „вълни”;

D) девет дълги „вълни”;

10. Материална основа на дългия цикъл е:

A) продължителността на използване на активните производствени фондове;

B) изменението на динамиката на основните макроикономически показатели;

C) засилването на конкуренцията между отделните фирми;

D) продължителността на използване на пасивните производствени фондове.

11. При съвременните средносрочни цикли се наблюдава:

A) увеличение продължителността на цикъла;

B) намалание продължителността на цикъла;

89

C) запазване продължителността на цикъла;

D) нито едно от по-горните.

12. Всяка нова възходяща вълна на дългия цикъл в икономиката се предшества от:

A) депресия;

B) структурна криза;

C) рецесия;

D) циклична криза.

13. Низходящата фаза на петия, последно изследван дълъг цикъл на Кондратиев започва

с:

A) глобална екологична криза;

B) глобална енергийна криза;

C) глобална финансова криза;

D) глобална промишлена криза.

14. Достигането на най-долната точка (най-ниските показатели) от цикъла се определя

като:

A) пик;

B) траф;

C) синхрон;

D) дисбаланс.

15. Средната продължителност на класическия кондратиевски цикъл е:

A) 10-12 г.;

B) 30-40 г.;

C) 50-60 г.;

D) 70-80 г.

ОТГОВОРИ:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

A C C B B D A B B D B B C B C

Литература:

1. Макроикономика, кол. под ред. на Вл. Владимиров, ел.изд. Литера, 2014, глава 5;

2. Макроикономика – теория, тестове, задачи, СТЕНО, 2012, глава 13;

3. Parkin, Michael, Economics, 10th edition, Pearson, 2012.

Дата на създаване: 24.11.2014

Дата на последна актуализация: 10.01.2015

Данни за автора: Проф. дин Ивона Якимова е преподавател в Икономическия

университет – Варна, и ръководител катедра „Обща икономическа теория”. Чете

лекции по микро- и макроикономика и сравнителни системи.

90

Тема 6. БЕЗРАБОТИЦА

1. Безработицата и нейните показатели

2. Форми на безработица

3. Естествено равнище на безработица

4. Теории за причините за безработица 4.1. Неоклласическа теория за безработицата

4.2. Кейнсианска теория за безработицата

5. Последици от безработицата и мерки на политиката по заетостта

Безработицата е форма на макроикономическа нестабилност, свързана с

колебанията в икономическата активност и заетостта на работната сила. Нейното

равнище е важен критерий за стандарта на живот и състоянието на икономиката.

Високите нива на безработица са израз на непълно и неефективно използване на

трудовите ресурси и са тежък икономически и социален проблем.

В тази тема се изяснява същността и начините за измерване на

безработицата. Анализират се особеностите на нейните форми и се представят

теоретичните подходи, обясняващи причините за безработица. В заключение се

разглеждат икономическите и социалните последици от безработицата и мерките

на държавната политика на пазара на труда.

1. Безработицата и нейните показатели

Като макроикономическо явление безработицата означава непълно

използване на най-важния производствен фактор – трудовите ресурси на

обществото. Тя е резултат от несъответствие между търсенето и предлагането на

труд в националната икономика. Когато предлагането на труд се задържи по-

високо от неговото търсене, част от трудоспособното население остава незаета, а

съвкупното производство е под своето потенциално равнище. Много хора, които

са икономически активни, искат и могат да работят не намират работа и са

лишени от трудови доходи.

В значим социално-икономически проблем непълната заетост на работната

сила се превръща в края на 19 век, заедно с индустриалната епоха и

разпространението на наемния труд. Бърз растеж на безработицата се наблюдава

в периода след Първата световна война, като тя достига особено високи размери

91

по време на Великата депресия (1929-1933г.), когато безработно се оказва около

една четвърт от трудоспособното население на развитите страни. Макар в

следвоенните години заетостта да не спада до такива ниски равнища,

безработицата често достига високи стойности и остава сериозен проблем за

съвременното общество.

При измерване на безработицата трудоспособното население (или

трудовите ресурси) на страната, включващо гражданите над 15 годишна възраст,

се разделя на три категории: 1) заети; 2) безработни; 3) лица, извън работната

сила.

Дефинициите на тези категории, прилагани в ЕС и у нас са в съответствие

с определенията и препоръките на Международната организация на труда (МОТ)

и са както следва:

Заети са лицата на 15 и повече навършени години, които през

наблюдавания период поне един час са извършвали работа срещу заплащане или

имат такава работа, от която временно отсъстват.

Безработни са всички лица от 15 до 74-годишна възраст, които не са били

заети през наблюдавания период, но активно търсят работа и са готови да

започнат работа веднага или в рамките на две седмици.

Лицата извън работната сила са тази част от от населението в

трудоспособна възраст, която не отговаря на изискванията за заетост и

безработица. Те не са заети или безработни и по същество не участват на пазара

на труда, поради което се разглеждат като икономически неактивно население

или лица извън работната сила. Към тази категория се отнасят учащи се,

домакини, пенсионери над определената възраст и всички, които по някакви

други причини не могат или не искат да работят.

Заетите и безработните представляват икономически активното население

или работната сила на страната. По такъв начин съвкупната работна сила се

образува като сбор от броя на заетите ( работещите) и броя на безработните:

LF = E + U ,

където: LF е работната сила;

E – броя на заетите;

U – броя на безработните.

92

Според възприетите стандарти на МОТ, едно лице може да се счита за

безработно, ако отговаря едновременно на три условия: 1) може да работи; 2)

иска да работи; 3) активно търси работа. Следователно, липсата на платена

работа и желанието да се работи не са достатъчно основание лицето да се

категоризира като безработно. Важно изискване е то активно да търси работа.

Търсенето на работа включва извършване на дейности като регистрация на

трудовата борса, подаване на молби за назначаване, следене и отговаряне на

обяви за работа и т.н.

Изискването за активно търсене на работа води до обособяването на една

особена категория от трудоспособното население - така наречените

обезкуражени лица. Към нея се отнасят лица, които желаят да работят и са

търсили работа, но са се отказали да търсят, защото вече не вярват, че ще могат

да намерят свободни работни места. Такива хора се класифицират като

обезкуражени, напуснали пазара на труда и са част от икономически

неактивното население.

Между трите групи от трудоспособното население - заетите, безработните и

лицата, извън работната сила - има непрекъснато движение и взаимно преливане

- фиг. 6.1.

Фиг. 6.1. Движение на трудоспособното население

Отчитането на това движение е особено важно за разбиране на

функционирането на пазара на труда и динамиката на заетостта и безработицата.

От него следва, че не всяко увеличаване на безработицата е резултат на

намаляване на заетостта. Такава промяната, поне частично, може да се дължи и

на това, че част от лицата извън работната сила са излезли на пазара на труда и

са започнали активно да търсят работа. По същия начин промяната на броя на

93

заетите може да не е резултат от намаляване на безработицата, а да се дължи на

преливане от или към контингента на лицата извън работната сила.

Основен показател за измерване на безработицата е равнище (или норма)

на безработица. Той се определя като процентното отношение на брэя на

безработните српрямо общия брой на работната сила:

U =U

LF.100,

където: U' е норма на безработица в %;

U - брой на базработните;

LF - брой на работната сила (икономически активното население).

Нормата на безработица е важен макроикономически показател, но трябва

да се подчертае, че начина на неговото определяне поставя някои проблеми.

Така например в него не се отчитат лицата с непълна заетост (достатъчно е

лицето да е работило и един час през наблюдавания период за да се причисли

към заетите), не се отчитат също и лицата в принудителен неплатен отпуск,

както и обзкуражените безработни. От друга страна показателят не „хваща”

много от самонаетите, работещите без трудов договор и заетите в сивата

икономика.

Наред с показателя за общо равнище на безработица, при анализа и

управлението на заетостта широко се използват и по-частни показатели, като

тези за безработицата сред младежите, жените, ниско квалифицираните

работници, по отделни региони, дейности и пр. Важен показател за състоянието

на пазара на труда е и равнището на дългосрочната безработица, като към

дългосрочно безработните се отнасят лицата, регистрирани като безработни за

повече от една година.

2. Форми на безработица

В зависимост от причините, които я обуславят се различават три основни

форми на безработица: 1) фрикционна(текуща) безработица;2) структурна

безработица; 3) циклична безработица.

Фрикционната безработица (от лат. frictio – триене) е свързана с

естественото движение на работната сила и възниква при преход от едно

работно място на друго. Пазарът на труда е динамичен. Много хора избират

94

доброволно да сменят работата си или прекъсват временно трудовата си дейност

за да се преквалифицират и потърсят по-добра професионална реализация.

Фрикционната безработица обхваща периода, през който работникът търси нова

работа или е в преход от едно работно място към друго. Терминът „фрикционна”

предполага че пазарът на труда не функционира перфектно и моментално (без

триене) при осигуряване на съвпадение между търсенето и предлагането на

свободни работни места. На практика, това отнема време, през което работникът

е текущо, т.е. временно безработен.

Фрикционната безработица е неизбежна, доброволна и, поне частично, е

свързана с положителни ефекти. В резултат на нея част от работната сила се

придвижва от нископлатена и ниско производителна заетост към по-добре

платени и с по-висока производителност работни места.

Структурната безработица е резултат от качествено или териториално

несъответствие между търсенето и предлагането на труд. Такова несъответствие

може да възникне, даже ако броят на свободните работни места е по-голям от

броя на безработните, ако предлагащите труд не разполагат с необходимите

квалификация, опит и умения или ако живеят далеч от мястото, в която

работните места са на разположение.

Структурната безработица е резултат от технологичното развитие и от

структурните промени в икономиката, които променят и изискванията към

подготовката и уменията на работната сили. Технологичните иновации налагат

нови модели на заетост по сектори и индустрии и са причина изискванията към

квалификацията и уменията на работната сила да се повишават. Тези, които са

квалифицирани в остарели технологии и производства губят своята работа и се

превръщат в безработни. Разграничението между фрикционна и структурна

безработицата е трудно и не винаги ясно. Обща характеристика на структурната

и фрикционната безработица е, че при тях няма недостиг на свободни работни

места. Основната разлика е, че при фрикционната безработица, търсещите

работа имат „продаваеми” умения и могат да заемат свободните работни места.

При структурната, те не са в състояние да отговорят на изискванията на

свободните работни места и могат да ги получат само след преквалификация,

95

придобиване на допълнително образование и нови умения. Поради трайното

разминаване между характеристиките на търсенето и на предлагането на

трудовия пазар, структурната безработица се счита за тежък проблем. Тя има

тенденция да бъде до голяма степен и дългосрочна тъй като необходимата

преквалификация на работниците не е евтина или лесна задача.

Цикличната безработица е третата форма на безработица. Както показва

самото й наименование, тя е свързана с бизнес циклите, настъпващи в

икономиката. Породена е от макроикономическите колебания в икономическата

активност и по-точно е форма на безработица, която възниква в резултат на спад

на съвкупното търсене.

Промените в равнището на цикличната безработица съвпадат с промените в

деловия цикъл. Тя нараства по време на икономически спад (рецесия), когато

търсенето на стоки и услуги в икономиката намалява, поради което намалява и

търсенето на работна сила. Когато икономиката е в режим на растеж, търсенето

на работна сила се увеличава и цикличната безработица се съкращава, като в

условията на подем тя изчезва напълно.

При цикличната безработица, броят на безработните надхвърля броя на

свободните работни места, така че дори, ако се заемат всички свободни работни

места, част от търсещите работа ще останат безработни.

Наред с посочените три форми на безработица, в теорията се прави разлика

и между доброволна и принудителна безработица. За "доброволна" се приема

безработицата която възниква, когато има свободни работни места, но

безработните не ги заемат заради предлаганата заплата, малките възможности за

професионално развитие или пък поради липса на перспективи за трайна

заетост. Принудителната безработица, от друга страна, се отнася до ситуация,

когато няма свободни места, макар безработните да са готови да работят при

съществуващите равнища на работна заплата и условия на труд.

3. Естествено равнище на безработица

Както бе изяснено по-напред, фрикционната и структурната безработица са

резултат от нормалното функциониране на трудовия пазар и до голяма степен са

неизбежни в една динамично развиваща се икономика.. По тази причина на

96

практика не е възможно да се постигне 100% заетост на наличната работна сила.

Ето защо, когато икономистите говорят за „пълна заетост”, те имат предвид

равнище на заетост, при което съществува само фрикционна и структурна

безработица, но няма циклична. Това равнище на безработица се приема като

естествено равнище на безработица (natural rate of unemployment) 15

и е

показател за равновесие на пазара на труда и пълна заетост на трудовите

ресурси. Или „пълна заетост” означава, че в икономиката съществува само

фрикционна и структурна безработица.

Естественото равнище на безработица (U*) се разглежда като ниво на

заетост, при което се произвежда потенциалния БВП. Това равнище се формира

от причини, извън циклъла и е „изчистено” от влиянието на цикличните

колебания в стопанската активност. Формално естественото равнище на

безработица се определя като сума от процента на фрикционната (Ufr) и

процента на структурната безработица (Ustr):

U* = Ufr + Ustr

Естественото равнище на безработица се разглежда и като минималното

ниво на безработица, което осигурява стабилност на цените в икономиката и не

предизвиква ускоряване на инфлацията.

Фактическото равнище на безработица към всеки даден момент може да

бъде представено като сума от естественото равнище на безработица и

равнището на циклична безработица: U'=U* + Uc. То се колебае около

естествената норма и може да бъде както по-голямо - при икономически спад,

така и по-малко - при икономически бум.

Практическото значение на показателя за естествено равнище на

безработица е, че той играе ролята на критична точка за оптимална заетост и

стабилност и е индикатор за необходимостта от мерки на държавната политика

на пазара на труда. В количествен аспект естествената равнище на безработица

показва каква е желателната и поносимата в даден момент безработица, която

15 Понятието е въведено и обосновано от американския икономист М. Фридман през 1968 г., а

независимо от него и от Е..Фелпс.

97

може да се обслужва без проблеми от обществото и която няма да предизвика

ускоряване на инфлацията.

Приблизително естественото равнище на безработица се определя като

равно на средната стойност на фактическата норма на безработица за

относително дълъг период от време, поне за 10 години. Основанията за този

подход са, че в рамките на дългосрочен период цикличните отклонения на

фактическата безработица над и под нейното естествено равнище взаимно се

компенсират и затова дългосрочната й средна стойност изразява само

фрикционната и структурната безработица, т.е. естественото равнище.

Естественото равнище на безработица е променяща се величина. Оценките

са, че през последните деситилетия то се движи средно около 5 -7%, с много

големи различия между отделните страни. Неговата величина е под влияние на

следните по-важни фактори:

• Демографските промени в структурата на икономически активното

население - нарастването дела на младежите и жените в работна сила повишава

естественото равнище на безработица поради по-високата текуща безработица

при тях.;

• Системата за осигуряване и подпомагане на безработните - над

определена граница щедрите социални плащания за помощи и обезщетения при

безработица намаляват гъвкавост на пазара на труда и могат да имат

демотивиращо въздействие върху безработните активно да търсят работа, да

повишават своите знания и умения и да приемат предлаганите им работни места;

• Структурните промени в икономиката – при увеличаване

интензивността на структурните промени в националното стопанство

адаптирането на работната сила в една или друга степен изостава, поради което

структурната безработица се увеличава;

• Ефективността на системата за трудово посредничество -

ефективността на институциите на трудовия пазар и техния принос за по-

добрата информираност, насочване и улесняване на връзката между търсенето и

предлаганвето на труд оказва значително влияние върху нивото на

98

фрикционната безработица в икономиката, а по този начин и върху естественото

равнище на безработица;

4. Теории за причините за безработица

Теоретичното обяснение на причините за безработица е предмет на

дискусия и различни интерпретаци от основните школи в икономическата наука.

Двете главни теории за безработицата, доминиращи в съвременната

макроикономика, са неоклосическата и кейнсианската.

4.1. Неоклласическа теория за безработицата

Неокласическата теория е продължение и развитие на класическото

разбиране за икономиката като саморегулираща се система, в която пазарният

механизъм осигурява ефективно разпределение и използване на наличните

ресурси. Акцентирайки върху ролята на пазарите, тя разглежда равнището на

заетост в икономиката като определяно от пазарното търсене и предлагане на

труд. Ето защо, за неокласиците безработицата е резултат от неправилното

функциониране на пазара на труда16

. Те приемат, че той по начало е достатъчно

ефективен за да осигури пълна заетостт, но неговото нормално функциониране

се нарушава от прекомерните държавни регулации и натиска на синдикатите.

Регламентирането на минимална работна заплата, колективните трудови

договори, ограниченията на работното време, защитита при уволнение и други

подобни мерки, пречат на пазара на труда да работи свободно, като всеки

конкурентен пазар и съответно да изравнява търсенето и предлагането на труд.

От тези позиции, като главна причина за безработицата в неокласическата

теория се сочат неравновесията на трудовия пазар, породени от изкуственото

поддържане на по-високо от равновесното равнище на работна заплата.Това

стимулира по-голямо предлагане на труд и същевременно намалява търсенето.

Държавните регулации и силата на синдикатите правят заплатите негъвкави и не

им позволяват да се върнат към равновесното си ниво. Така се получава излишно

предлагане и безработица.

16

Основните положения на неокласическата теория за заетостта и безработицата са развити в труда на

английския икономист А. Пигу „Теория за безработицата” (1933).

99

Логиката на неокласическия модел за пазара на труда и причините за

безработица е представена на фиг. 6.2. На нея с DL и SL са означени съответно

търсенето и предлагането на труд. Ако пазарът е свободен и конкурентен, силите

на търсенето и предлагането ще установят равновесна работна заплата (цена на

труда) на равнище W0 при която заетостта ще бъде Q0. При това положение част

от работната сила (Q0 – Q*) ще остане незаета, но както показва кривата на

предлагането SL, това са работници, които биха предлагали труд само при по-

висока работна заплата и затова тяхната незаетост е резултат на доброволен

избор.

Тази „хармония” на трудовия пазар, при която има само доброволна

безработица може да бъде нарушена само, ако нещо попречи на свободното

действие на пазарните сили. Нека например приемем, че работната заплата под

влияние на правителството или синдикатите се установи на равнище W1, което е

над равновесното. Това ще се отрази както върху търсенето, така и върху

предлагането на труд. Фирмите ще реагират като намалят търсенето на труд до

Q1, а предлагането ще нарасне до Q2. Равнището на заетост ще спадне под

равновесното и ще възникне принудителна безработица в размер Q1 - Q2.

Фиг. 6.2. Неокласически модел за безработицата

Така, според неокласическата теория, свободното действие на пазарния

механизъм осигурява оптимална заетост и допуска само доброволна

безработица. Този резултат обаче е възможен само при достатъчна гъвкавост на

100

заплатите, така че работната заплата да може бързо да се приспособява към

своето равновесно равнище.

4.2. Кейнсианска теория за безработицата

В своята „Обща теория на заетостта, лихвата и парите” (1936 г.)

британският икономист Дж. М. Кейнс разработва принципно нова теория за

безработицата. В нея той оспорва разбирането на неокласиците, че

неравновесията на трудовия пазар са причина за безработицата. В кейнсиански

модел, заетостта на работната сила се определя на макроравнище и зависи от

нивото на съвкупното търсене в икономиката. Търсенето на труд се разглежда

като вторично, производно от търсенето на стоки и услуги. Това означава, че

фирмите ще наемат персонал и разкриват работни места не просто според

величината на работната заплата, а в съответствие с възможностите за продажби

и печалба от произведената продукция. Ако общото търсене е ниско, те ще

намаляват производството и ще съкращават работници, ако се увеличава - ще

расте производството и търсенето на труд. По такъв начин в кейнсианския модел

именно обемът на съвкупното търсене (образувано главно от потребителските и

инвестиционните разходи), а не величината на работната заплата на трудовия

пазар, е факторът, който определя какво ще бъде търсенето на труд и равнището

на заетост в икономиката като цяло.

Изложеното показва, че в кейнсианската теория гъвкавите заплати не са в

състояние да поддържат пълна заетост и да елиминират принудителната

безработица. Не може да има баланс между търсенето и предлагането на труд в

ситуация, в която съвкупното търсене на стоки и услуги е под това ниво, което

съответства на пълна заетост и когато броят на свободните работни места е по-

малък от броя на безработните. Намаляването на реалните заплати при тези

условия води само до допълнителен спад на доходите и потреблението и

съответно до увеличаване на безработицата.

Такава ситуация на пазара на труда, при която броят на търсещите работа

при даденото равнище на заплащане, надхвърля броя на свободните работни

места се дефинира като кейнсианска безработица. По своята същност тя е

101

принудителна безработица, предизвикана от недостатъчното ефективно търсене

в икономиката като цяло.

Кейнсианската теория за природата на безработицата като явление,

обусловено от недостатъчното търсене на стоки и услуги на макроравнище води

до три важни извода:

Първо, гъвкавите работни заплати на трудовия пазар не са в състояние да

съкращават безработицата, ако на макроравнище е налице недостатъчно

съвкупно търсене;

Второ, при недостатъчно съвкупно търсене на продуктовите пазари

безработицата е принудителна, защото броят на търсещите работа при

съществуващата работна заплата е по-голям от броя на свободните работни

места;

Трето, за ограничаване на безработицата е необходимо поддържане на

достатъчно високо ефективно търсене, което не може да бъде осигурено

автоматично от пазарните сили, а се нуждае от активна политика на държавата.

5. Последици от безработицата и мерки на политиката по заетостта

Последици. Високата безработица има тежки икономически и социални

последици, както за непосредствено засегнатите от нея, така и за обществото и

икономиката като цяло.

За безработните непосредственият икономически ефект от безработицата е

загубата на доходи и увеличаване ан задлъжнялостта на домакинствата. Даже

тези които получават помощи и обезщетеиия са принудени да съкращават своите

разходи и да търпят лишения.

Икономическите последици от безработицата обаче не се изчерпват с

ограниченията, които тя налага върху доходите и потреблението на безработните

и техните семейства. Наличието на безработица е признак, че икономиката

функционира под равнището на възможностите си, не осигурява пълна заетост

на ресурсите и произвежданият БВП е под потенциалния си размер.

Зависимостите между равнището на безработица и произвеждания БВП се

описват от закона на Оукън. Според закона, между промените в нивото на

безработица и произвеждания реален брутен вътрешен продукт съществува

102

стабилна обратна зависимост. На базата на емпирични наблюдения,

американският икономист Артър Оукън формулира следното правило: при

понижаване на фактическия БВП спрямо потенциалния с 2,5 % ,

безработицата нараства с 1 % над нейното естествено равнище., т.е между в

процента на изоставане на фактическия БВП от потенциалния и процента на

нарастване на безработицата има обратна зависимост в съотношение 2,5: 1.

Изясняването на същността на закона на Оукън изисква да се направят

следните уточнения:

Първо, законът на Оукън се отнася само до влиянието на цикличната

безработица. С него се описва каква е зависимостта между отклоненията на

фактическата безработица от нейното естествено равнище (т.е. цикличната

безработица) и отклоненията на фактическия обем на БВП от потенциалния.

Второ, коефициентът, който показва какво е съотношението между

промените в равнището на безработица и промените в БВП се нарича

коефициент (параметър) на Оукън. Той е определен от А.Оукън на базата на

емпирични наблюдения за икономиката на САЩ и затова неговата стойност не е

константна величина, а ще бъде различна при различните икономически условия

в отделните страни и може да „еволюира” във времето.

Законът на Оукън може да се представи в следния математически вид:

U – U*= –g [100(Y/Y*) – 100],

където: U – e фактическо равнище на безработица;

U*- естествено равнище на безработица;

G – коефициент (параметър) на Оукън;

Y – фактически БВП;

Y* - потенциален БВП;

Коефициентът на Оукън – g показва на всеки един процент изменение на

цикличната безработица колко процента се увеличава изоставането на

фактическия от потенциалния БВП. Знакът „минус” пред лявата част на

уравнението означава, че зависимостта между произвеждания БВП и равнището

на циклична безработица е обратна (отрицателна).

103

Законът на Оукън представлява един от най-простите и удобни методи за

изследване на връзката между обема на произвеждания БВП и безработицата.

Той се използва основно в две направления:

• за оценка на загубите на реален БВП поради цикличната безработица;

• за определяне на онзи темп на растеж на БВП, който е необходим за

стабилизиране или намаляване на равнището на безрабоница.

Определянето на загубите на БВП означава, чрез коефициента на Оукън да

се измери при даденото равнище на циклична безработица, с колко процента

фактическият БВП е по- малък от потенциалния.

Количествените зависимости, съдържащи се в закона на Оукън позволяват

също да се определят условията за стабилизиране и намаляване на

безработицата. От закона следва, че за да се задържи нивото на безработица

стабилно, фактическият БВП трябва да расте с темпове равни на темповете на

нарастване на потенциалния. Ако целта е да се намали процента на безработица,

икономиката трябва да расте по-бързо от темпа, с който се увеличава

потенциалния БВП.

Загубата на БВП е основна, но не и единствена последица от безработицата

за националната икономика. Високата безработица оказва влияние върху

държавния бюджет, пораждайки редица преки и непреки загуби - увеличаване

на разходите за обезщетения и подпомагане на безработните, загуба на данъчни

приходи на държавните и местните бюджети, нарастване на разходите за

здравеопазване, ред и сигурност..

Безработицата е причина и за ерозия на човешки капитал. Дългосрочно

безработните губят част от своите умения и квалификация и са по-малко

пригодни да заемат нови свободни работни места. Възниква и скептицизъм за

стойността на знанията и квалификацията и намалява мотивацията на хората да

инвестират за образование и обучение.

Негативните последици от безработицата се засилват и поради това, че

нейната тежест не е равномерно разпределена между различните демографски

групи и отделните региони. По-голямо е бремето на безработицата при

младежите, възрастните работници, жените, живеещите в малките населени

104

места. Неравномерното разпределение на бремето на безработицата засилва

неравенството в доходите и води до концентрация на бедността в отделни групи

от обществото и в отделни региони.

Наред с икономическото бреме, което носи, безработицата, е и един от

най-деструктивните социални фактори. Макар че социалните щети от

безработица трудно могат да се изчислят, те несъмнено са реални и значителни.

Равнището на безработица има връзка с повишаване на престъпността и

социалната дезорганизация, води до разпад на семействата, влошаване на

физическото и прсихическото здраве и по-ниска продължителност на живота.

Мерки на политиката по заетостта. Политиката по заетостта обхваща

държавните мерки, предназначени да смекчат последците от безработицата и да

повишат равнището на заетост. Тя е неразделна част от общата икономическа

политика и трябва да бъде добре съгласувана със структурната и

инвестиционната политика, с политиката по доходите и фискалната политика.

Теоретичните различия относно причините за безработица определят и

различия в разбиранията за съдържанието и мащабите на политиката в областта

на заетостта. Независимо от това, в своята практическа политика правителствата

по света отделят изключително внимание и насочват значителни средства за

поддръжка на пазара на труда и регулиране на заетостта. По своя характер

мерките на държавната политика на трудовия пазар се разделят на пасивни и

активни.

Пасивните мерки са насочени към временна защита и подпомагане на

безработните до тяхната повторна трудова интеграция. Те целят да смекчат

индивидуалното бреме на безработицата като гарантират стабилен доход за

ограничен период от време,предпазващ от социалното изключване и бедността.

Тези мерки включват: изплащане на парични обезщетения, целеви помощи за

млади специалисти и квалифицирани работници, парични помощи за зимния

сезон, безплатни курсове за преквалификация и др.

Активните мерки имат за цел повишаване на икономическата

активност, насърчаване на заетостта и ограничаване на безработицата. Те се

прилагат по отношение на икономически активното население. Провеждайки

105

активна политика по заетостта държавата действа като партньор и посредник

мажду двете страни на пазара на труда – работниците и работодателите. В тази

си роля тя трябва да подкрепя и стимулира както търсенето, така и предлагането

на труд.

Конкретните средства за провеждането на активна политика по заетостта

включват:

• Разработване на национални и регионални програми за заетост;

• Субсидиране на нови работни места и стимулиране на търсенето на

работна сила чрез фискалната политика;

• Насърчаване на развитието на малкия бизнес и самонаемането;

• Подпомагане преквалификацията и повишаването на трудовата

мобилност на безработните;

• Финансиране на специални програми за подпомагане трудовата

адаптация на уязвимите групи на пазара на труда;

Изборът на различните мерки за насърчаване на заетостта и ограничаване

на безработицата зависи от икономическите условия и конкретната ситуация на

пазара на труда. Но световният и европейския опитът показват, че мерките

насочени към пряко субсидиране на заетост и създъване на „изкуствени” нови

работни места са скъпи и не особено еефективни. Затова има тенденция към по-

широко използване на такива средства на държавната политика по заетостта,

които целят развитие на потенциала на работната сила и нейната адаптация към

реалните потребности на икономиката.

Тест по тема 6

1. Работната сила включва:

A) цялото население в трудоспособно въэзраст.

B) само заетите.

C) заетите и безработните.

D) трудовите ресурси на страната.

2. Лиица извън работната сила (икономически неактивното население) са:

A) безработните

B) лицата, които са временно незаети.

C) лица, които не са нито безработни, нито заети.

D) лицата над 64 навършени години.

106

3. Равнището на безработица се определя като процентно съотношение между:

A) броя на безработните и общия брой на работната сила.

B) броя на безработните и трудоспособнното население.

C) броя на безработните и броя на заетите.

D) броя на безработните и числеността на трудовите ресурси.

4. Фрикционната безработица:

A) се появява когато има икономически спад.

B) възниква при преход от едно работно мястж към друго.

C) се дължи на липсата на свободни работни места.

D) е принудителна безработица.

5. Безработицата е стуктурна, ако се дължи на:

A) липса на квалификация и умения.

B) липса на свободни работни места.

C) ниска работна заплата.

D) липса на информация за предлаганите работни места.

6. Безработицата причинена от рецесия се нарича:

A) фрикционна безработица.

B) циклична безработица.

C) естествена безработица..

D) структурна безработица.

7. Колебанията в икономическата активност са причина за:

A) циклична безработица.

B) текуща безработица.

C) структурна безработица.

D) фрикционна безработица.

8. Заетите в завод за стомана са уволнени, защото икономиката е в спад и търсенето на

стомана е намаляло. Тази ситуация описва случай на: A) структурна безработица.

B) пълна безработица..

C) циклична безработица.

D) фрикционна безработица.

9. Под „пълна заетост” се разбира състояние, при което в икономиката:

A) има само циклична безработица.

B) безработицата е на нулево равнище.

C) безработицата е на своето естествено равнище.

D) няма структурна безработица.

10. Кейнсианската теория разглежда като причина за безработицата:

A) негъвкавите работни заплати на трудовия пазар.

B) неравновесията на трудовия пазар.

C) намесата на държавата на трудовия пазар.

D) недостатъчното съвкупно търсене.

11. Неокласическата теория разглежда като главно средство за намаляване на

безработицата:

A) гъвкавите работни заплати.

B) увеличаването на съвкупното търсене.

C) стимулиращите действия на държавата.

D) увеличаването на минималната работна заплата.

12. Според неокласическата теория при конкурентен трудов пазар и гъвкави заплати:

107

A) може да има само циклична безработица.

B) цялата налична работна сила е заета.

C) има само принудителна безработица.

D) има само доброволна безработица.

13. При естествено равнище на безработица:

A) пазарът на труда е в равновесие.

B) всички свободни работни места са заети.

C) има само циклична и структурна безработица.

D) има само структурна безработица.

14. Естественото равнище на безработица не зависи от:

A) промените в структурата на работната сила

B) системата на трудово посредничество.

C) системата за осигуряване и подпомагане на безработните.

D) цикличните колебания в икономиката.

15. Коефициентът, който изразява зависимостта между промените в БВП и равнището на

циклична безработица:

A) е коефициент на Оукън.

B) е показател за нормата на безработица.

C) е показател за естественото равнище на безработица.

D) винаги е по-малък от единица.

ОТГОВОРИ:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

C C A B A B A C C D A D A D A

Литература:

1. Макроикономика. ИК СТЕНО, Варна, 2015, гл. 5.

2. Мавров, Хр. Макроикономически зависимости на безработицата. ИК „СТЕНО”,

2007, гл. 3.

3. Mc Connell, C., S. Brue, S. Flynn. Economics: Principles, Problems, and Policies.

McGraw-Hill, 19 th ed., 2012, chapter 26.

Дата на създаване: 09.01.2015

Дата на последна актуализация: 09.01.2015

Данни за автора: Проф. д-р Владимир Владимиров е преподавател в катедра „Обща

икономическа теория” на Икономически университет – Варна. Чете лекционни курсове

по Микроикономика, Макроикономика, Икономика на публичния сектор, Управление

на външния дълг. Научните му интереси са в областта на макроикономическата теория,

публичните финанси и фискалната политика.

108

Тема 7. ИНФЛАЦИЯ

1. Същност и измерване на инфлацията

2. Видове инфлация

3. Причини за инфлацията

3.1. Инфлация на търсенето

3.2. Инфлация на разходите

3.3. Инфлацията като паричен феномен

4. Последици от инфлацията и антиинфлационна политика

5. Взаимовръзка между инфлация и безработица – крива на Филипс

Инфлацията е форма на ценова нестабилност, породена от неравновесия в

макроикономическата система. Тя има неблагоприятни последици за

икономиката, за потребителите и фирмите, води до загуба на покупателна

способност и до преразпределение на доходите и богатството в обществото. Ето

защо една от важните цели на икономическата политика е да осигури стабилност

на общото равнище на цените и намали инфлационния натиск.

В тази тема се изяснява същността на инфлацията и се разглеждат

показателите за нейното измерване. Анализират се причините, които я пораждат,

нейните последици и основните инструменти на антиинфлационната политика.

1. Същност и измерване на инфлацията

Същност. В макроикономическата теория инфлацията се разглежда като

форма на ценова нестабилност, изразяваща се в увеличаване на цените и

обезценяване на парите. По-конкретно, инфлацията се дефинира като процес на

продължително повишаване на общото равнище на цените в икономиката.

Тя може да бъде породена от различни фактори - както монетарни (парични),

така и немонетарни, но неизбежно води до намаляване на покупателната

способност на паричната единица.

Има три важни характеристики, които определят същността на инфлацията

като макроикономическо явление:

Първо, инфлацията е процес, на сравнително продължително и устойчиво

нарастване на равнището на цените във времето. Ето защо тя следва да се

различава от еднократните ценови шокове, т.е. еднократното повишаване на

ценовото равнище. То може да стане начало на развитие на инфлационен процес,

но може и да не прерастне в такъв. Ако цените се повишат за един месец с 10%,

109

но след това се стабилизират и не се променят продължително време, това е

ценови шок, а не инфлационен проблем. Ценовите шокове обикновенно се

предизвикват от външни за националната икономика фактори - например рязко

покачване цената на петрола на световния пазар, докато инфлацията е израз на

вътрешни неравновесия и проблеми.

Второ, инфлация е налице само когато се увеличава общото равнище на

цените. Не е задължително да се повишават всички цени. Цените на отделните

стоки могат да се изменят в различна посока – едни да нарастват, други да

намаляват, а трети да остават неизменни. Само когато крайният резултат от тези

изменения е продължително повишаване на общото ценово равнище, може да се

твърди, че в икономиката се развива инфлация.

Трето, инфлацията по своята същност е макроикономическо явление, форма на

нарушаване на общото равновесие в икономиката, а не изолиран процес,

ограничен с промяната на цените. Макроикономическата същност на

инфлацията означава, че тя оказва влияние върху общото развитие на

икономиката и чрез различните макроикономически механизми е свързана с

производството, доходите, заетостта, лихвените проценти и т.н.

Други две понятия, свързани с инфлацията са дефлация и дезинфлация.

Процесът, противоположен на инфлацията се нарича дефлация (deflation).

Дефлацията е продължителна и устойчива тенденция на намаляване на общото

равнище на цените.

Под дезинфлация (desinflation) се разбира намаляване на темпа на

инфляция. За разлика от дефлацията, която се заключава в намаление на

ценовото равнище, дезинфлацията е процес, при който общото ценово равнище

продължава да нараства, но вече с по-бавни темпове, с по-ниска скорост.

Измерване и показатели. Обобщаващ показател за инфлацията е

процентното изменение на общото равнище на цените в рамките на определен

период от време (обикновенно за една година). Този показател се нарича темп

(или норма) на инфлация (rate of inflation) и се определя по формулата:

100

1tP

1tPtPπ

или 100

1tP

ΔPπ

,

110

където: π е темп (норма ) на инфрация в %;

Pt – общо равнище на цените през текущия период;

Pt-1 – общо равнище на цените през периода, приет за база;

Δ Р = Pt - Pt-1.

Общото равнище на цените – Pt е средната претеглена величина на цените

на всички стоки и услуги в икономиката. За неговото определяне се използват

три ценови индекса:

индекса на потребителските цени;

индекса на цените на производител;

дефлатора на БВП.

В зависимост от целите на анализа, всеки от тези ценови индекси може да

служи за измерване на темпа на инфлация.

Индексът на потребителските цени- ИПЦ (CPI) е показател за

промените в цените на стоките и услугите, използвани от домакинствата за

лично (непроизводствено) потребление. Той е основният и най-често

използваният инфлационен индекс и служи като официален измерител на

инфлацията в България, както и като средство за индексиране на заплати, пенсии

и други доходи..

ИПЦ се определя чрез метода на „потребителската кошница” Тя е извадка

от стоки и услуги, предлагани на потребителския пазар, която отразява

представителния модел на потребление на домакинствата в страната. Кошницата

включва цени на около 700 стоки и услуги, като например храни и напитки,

облекло и обувки, наеми, транспортни разходи и други по-рядко, но периодично

купувани стоки и услуги17

. Различните групи стоки участват в потребителската

кошница с различни относителни тегла в зависимост от това колко важни са те

като разходи в бюджета на домакинствата. По-голямо тегло се дава на цените на

продукти и услуги, за които се правят по-често разходи. Измерването на ИПЦ

става като се съпостави стойността на кошницата към даден момент с цената ѝ

спрямо предходен период и се определи каква е промяната в проценти.

17

Потребителската кошница за 2014 г., чрез която Националния статистически институт определя

индекса на потребителските цени. съдържа 681 стоки и услуги, разпределени в четири основни

потребителски групи: хранителни стоки – 162, нехранителни стоки - 307; обществено хранене – 43,

услуги - 169.

111

Индексът на цените на производител - ИЦП (PPI) е ценови индекс,

който измерва средното изменение на цените на стоките и услугите,

предназначени за използване от бизнеса - суровини, полуфабрикати, машини,

оборудване и пр. На практика този ивдекс отразява промените в цените, които

производителите заплащат за производствените ресурси и от които зависят

цените, по които ще продават готовата си продукция. Ето защо индексът на

цените на производител е основен макро показател, който се разглежда като

ранен индикатор за развитието на инфлационните процеси в икономиката.

Дефлаторът на БВП е третия основен показател, който служи за

измерване ценовото равнище в икономиката. По своята същност той

представлява отношение между номиналния и реалния БВП и е общ ценови

индекс, който измерва промените в цените на всички крайни стоки и услуги,

произведени за определен период от време на територията на страната. За

разлика от ИПЦ, които отчита само равнището на цените на потребителските

стоки и услуги, дефлаторът на БВП отразява промените в цените на всички

произведени в страната стоки и услуги. В него обаче не се включват цените на

вносните стоки, които формират значителна част от разходите на домакинствата.

Всеки от от посочените три индекса е някаква средна величина, която

само общо и в крайна сметка отразява промените в огромното многообразие от

цени в реалната икономика и всеки от тях има своите предимства и недостатъци.

2. Видове инфлация

Според темпа, с който нараства общото равнище на цените се различават

три вида инфлация: 1) умерена (пълзяща) инфлация; 2) галопираща инфлация; 3)

хиперинфлация.

Умерената (пълзяща) инфлация се характеризира с бавно и предвидимо

нарастване на цените с годишен темп под 10%. Тя не оказва съществено влияние

върху нормалното функциониране на икономиката. Паричната система е

стабилна и доверието в парите като средство за съхранение на богатството се

запазва.

Галопиращата инфлация се отличава с бързи темпове на растеж на

цените - от 10 до 100 - 200 % за година. Такъв темп може да предизвика тежки

112

икономически и социални последици. Покупателната стойност на парите

намалява приблизително наполовина на всеки 3 -4 години и доверието в

паричната единица е подкопано. Спестяванията се обезценяват и

икономическите агенти се стремят да не задържат пари в по-големи количества.

Това води до значително нарастване на скоростта на оборот на парите, което

предизвиква по-нататъшно покачване на цените. Разходите на домакинствата се

увеличават, а реалните им доходи спадат. Лихвените проценти са високи и

обезмислят редица инвестиционни проекти, което намалява потенициала за

дългосрочен растеж.

Хиперинфлацията е термин в икономиката, който се използва, когато

инфлацията е с изключително високи, екстремни темпове – десетки, стотици или

даже хиляди проценти месечно. Формалният критерий за хиперинфлация е

въведен от американския икономист Филип Кейгън18

. Според него,

хиперинфлацията започва когато месечното нарастване на цените надхвърли

50% и това продължи около една година, което означава над 12 500% годишно.

Много икономисти определят хиперинфлацията като инфлация "напълно извън

контрол" или като "инфлационен цикъл без тенденция към стабилизиране”.

Хиперинфлацията води до катастрофално обезценяване на паричната

единица и срив на паричната система. Парите губят своята роля на разчетна

единица, средство за размяна и съхраняване на стойността. Парализира се

стопанската активност поради рязкото засилване на ефекта от „бягството” от

парите и несигурността на контрактите. Нарушават се нормалните стопански

връзки и се разширява бартерните форми на размяна.

Освен според темпа, инфлацията се класифицира на различни видове и

според редица други критерии.

Според формата на проявление, инфлацията се дели на явна и скрита.

Явна е инфлацията, която се развива в условията на свободно действие на

пазарните механизми при определяне на стоковите цени. За скрита инфлация се

говори, когато държавните органи изкуствено задържат цените и не позволяват

18

Cagan, Ph. The monetary dynamics of hyperinflation; Ed. by M. Friedman // Studies in the quantity theory of

money. Chicago, 1956.

113

тяхното приспособяване към реалното съотношение между търсенето и

предлагането. Скритата (подтиснатата) инфлация предизвиква хроничен стоков

дефицит и принудителни спестявания на населението.

Съществено е и разграничението между очаквана (антиципирана) и

неочаквана инфлация. Разликата между тях е в това дали икономическите

агенти са предвидили фактическото нарастване на цените, или то се е оказало

по-високо от очакваното. Антиципирана инфлация е инфлацията, която е

отчетена в очакванията и поведението на икономическите субекти преди да се

прояви фактически,. Неочакваната инфлация е инфлацията, с която

фактическият темп на нарастване на цените надхвърля очаквания. Например, ако

очакваният темп на инфлация за следващата година е 6%, а фактическият се

окаже 9%, неочакваната инфлация ще бъде 3%.

Ефектите на инфлацията зависят и от това дали тя е балансирана или

небалансирана. Като балансирана се дефинира инфлацията, ако цените на

всички стоки и услуги (в това число и цените на производствените фактори)

нарастват в еднаква степен и съотношението, в което те се разменат (техните

относителни цени) не се изменя. Небалансирана е инфлацията когато цените на

различните стоки растат неравномерно, което предизвиква промени и в техните

относителни цени.

3. Причини за инфлацията

Повишаването на равнището на цените е общата форма, в която се

проявява и може да бъде измерена инфлацията. Причините за това обаче могат

да бъдат различни и в зависимост от тях се различават три типа инфлация.

3.1. Инфлация на търсенето

Инфлацията на търсенето (demand-pull inflation) е вид инфлация, при която

увеличаването на общото равнище на цените се дължи на нарастване на

съвкупното търсене в икономиката. В кейнсианския модел съвкупното търсене

влияе върху производството и цените в икономиката по различен начин, в

зависимост от това каква е степентта на заетост на ресурсите Когато в

икономиката съществуват достатъчно свободн ресурси, увеличаването на

общото търсене предизвиква нарастване на производството и заетостта, без да

114

влияе на цените. При достигане обаче на пълна заетост, по-нататъшното

покачване на търсенето води само до растеж на цените. Производителите вече не

могат да отговорят на нарастващото търсене, увеличавайки обема на

предлаганата продукция. Формира се излишно търсене, което предизвиква

повишаване на цените при запазване на същия обем на съвкупното производство

на стоки и услуги.

Същността на инфлацията на търсенето е представена на фиг.7.1. На нея

хоризонталният участък от кривата на съвкупното предлагане AS показва

състояние на икономиката, когато тя е далеч от потенциалния обем на

производството - Y* и има много свободни ресурси. Изместването на кривата на

съвкупното търсене AD по протежение на този участък води до увеличаване на

равновесния обема на произвеждания реален БВП, без да променя общото

ценово равнище. Колкото повече се изчерпват свободните ресурси и

икономиката се приближава към потенциалния обем на производството, толкова

повече увеличаването на търсенето започва да „тегли” цените нагоре. В

междинния участък на кривата AS равнището на цените започва да се повишава

защото свободните ресурси намаляват и разходите на фирмите растат. Във

вертикалния участък на кривата АS, който показва максималната заетост и липса

на свободни ресурси увеличаването на търсенето вече води само до растеж на

цените – чиста инфлация.

Фиг. 7.1 Инфлация на търсенето в кейнсанския модел

115

Причини за развитие на инфлация на търсенето могат да бъдат:

• Повишаване на потребителското търсене поради фактори, които

благоприятстват растежа на доходите и склоността към потребление;

• Увеличаване на инвестициите и растеж на търсенето на капиталови стоки

по време на икономически подем;

• Повишаване на правителствените разходи за стоки и услуги.

3.2. Инфлация на разходите

Теорията за инфлацията на разходите (cost-push inflation) е по-нова теория,

която се опитва да обясни защо цените могат да растат и когато икономиката

функционира под границата на своя производствен капацитет и търсенето е

ниско. В нея като причина за инфлацията се разглежда увеличаването на

разходите за производство на единица продукция. Обяснението е, че по-

високите разходи намаляват печалбите за фирмите и съответно количестнвото

продукция, което те са готови да предложат при съществуващите цени. Това

води до свиване на съвкупното предлагане, което на свой ред предизвиква

повишаване на общото равнище на цените в икономиката.

Механизмът на развитие на инфлация на разходите е показан на фиг. 7.2.

Фиг. 7.2 Инфлация на разходите

Първоначално макроикономическото равновесие е в точка Е1, което

определя равновесно равнище на цените Р1 и обем на производството (БВП) –

Y1. При увеличаване на разходите за производство на единица продукция,

116

съвкупното предлагане намалява и кривата на предлагане се премества нагоре –

от AS1 към AS2. При неизменно търсене AD, новото равновесие ще бъде в т. Е2.

Това води до двоен ефект - повишаване на равнището на цените до Р2 и

намаляване обема на производството до Y2. При такова развитие на нещата

предлагането „избутва” нагоре цените и в икономиката едновременно се развива

инфлация и спад на производството. Съчетаването на тези два негативни за

икономиката ефекта се определя като стагфлация. Стагфлация е термин,

описващ ситуация, в която едновременно с нарастване на цените,

производството намалява, или се съчетават инфлация на цените и стагнация,

застой на производството.

Инфлацията на разходите има два основни източника: 1) увеличаването на

номиналните работни заплати; 2) повишаването на цените на суровините и

енергията.

На първо място, причина за този вид инфлация може да стане натискът на

синидикатите за повишаване на заплатите. Ако това повишение не се

компенсира с по-голяма производителност, разходите за производство на

единица продукция се увеличават. Бизнес секторът отговаря на по-големите

разходи със съкращаване на производството и така се задвижва механизмът на

инфлацията на разходите.

Рязкото повишаване на цените на суровините и енергийните ресурси е

вторият основен фактор, който може да предизвиква растеж на разходите за

единица продукция и да предизвика инфлация на разходите. Убедителен пример

за значението на този фактор е инфлацията развила се в периода 1973 – 1974 г. и

отново през 1980 – 1981 г. вследствие на скока в цените на петрола.

На практика е трудно да се установи дали ускоряването на фактическата

инфлация се дължи на търсенето или на предлагането. В реалния процес те често

се преплитат, като едновременно е налице увеличаване на съвкупното търсене и

намаляние на съвкупното предлагане.

3.3. Инфлацията като паричен феномен

Различно обяснение на инфлацията и нейните причини дава теорията за

инфлацията като паричен феномен. Според тази теория, колебанията на цените

117

се дължат на парични фактори и причина за повишаване на общото ценово

равнище е увеличаването на количеството пари в обръщение. Кратка и ясна

формулировка на тази позиция е често цитираното изказване на М. Фридман:

"Инфлацията винаги и навсякъде е парично явление” 19

.

Теорията за инфлацията като паричен феномен поставя в центъра на своя

анализ зависимостта между паричното предлагане и равнището на цените. Тази

зависимост се обяснява въз основа на количествената теория за парите. Тя има

дълга история и различни модификации, но синтезиран израз на нейната

същност е уравнението на размяната на Ъ. Фишер. То определя количеството на

парите, необходими за да се реализира номиналния БВП. Уравнението показва,

че количеството на парите в обръщение (паричната маса), умножено по

скоростта на обръщение на паричната единица трябва да е равно на

произведения номинален БВП:

М.V = P.Q,

където: М е количеството пари в обръщение (паричната маса);

V - скоростта на обращение на паричната единица;

P – равнището на цените;

Q - реалния обем на произведените стоки и услуги.

При анализа на зависимостите, описани в уравнението се приемат две

основни допускания: първо, че скоростта на обръщение на паричната единица

(V) е стабилна и второ, че обемът на реалното производство (Q) не се променя,

защото не зависи от паричното предлагане, а от реални фактори. При тези

допускания, ако се увеличи масата на парите в обръщение( М), то в съответствие

с уравнението на размяната, за да се запази баланса между количеството пари и

произведения БВП трябва да се повиши равнището на цените (Р), т.е. растежът

на паричното предлагане неизбежно ще предизвика инфлация.

Количествената теория за парите е теоретична основа за обосноваване на

разбирането, че източник и причина за инфлацията са паричните фактори и

затова в случая се говори за инфлацията като паричен феномен или за парична

инфлация.

19

М. Фридман (1912 – 2006 г.) – американски икономист, нобелов лауреат по икономика, създател и

лидер на школата на монетаризма в икономическата теория, придаваща ключова роля на парите в

кономиката.

118

Паричната инфлация, също както инфлацията на търсенето, предполага, че

икономиката работи при пълна заетост и по същество е инфлация предизвикана

от страна на търсенето. Различно обаче се обяснява водещата причина,

пораждаща инфлация, както и механизма, по който тя се развива.

119

4. Последици от инфлацията и антиинфлационна политика

Последиците от инфлацията са многообразни и зависят от темпа на

инфлационния процес, от причините за инфлацията и от нейните конкретни

характеристики – дали е очаквана или неочаквана, балансирана или

небалансирана.

Инфлацията не причинява големи проблеми, докато нейните темпове са

ниски, тя е стабилна и в рамките на очакванията на бизнеса и потребителите. За

разлика от това, високите и неочаквани темпове на инфлация се разглеждат като

източник на различни негативни ефекти за цялата икономика

При високи темпове на инфлация започва да се формира разлика между

номиналните и реалните величини. Реалните доходи на населението започват да

изостават от номиналните парични доходи, което означава загуба на

покупателна способност. Това се отразява най-тежко върху получателите на

относително фиксирани номинални доходи – пенсионери, безработни,

разчитащите на социални помощи. Възниква и разлика между номиналните и

реалните лихвени проценти. Ако процентът на инфлация е по-голям от

номиналната лихва, реалният лихвен процент става отрицателен, което

дестимулира спестяванията и носи загуби за кредиторите.

Високата и неочаквана инфлация води до значително преразпределение

на доходите и богатството. Длъжниците, чийто заеми са с фиксиран лихвен

процент, обикновено печелят от инфлацията, тъй като изплащат своите заеми с

пари, чиято стойност намалява във времето. Загубите са за кредиторите, които

имат да получават бъдещи постъпления в обезценяващи се пари. В същото

положение се оказват и спестителите, тъй като инфлацията стопява реалната

стойност на техните спестявания.

По такъв начин неочакваната инфлация действа като данък върху

бъдещите постъпления и като отстъпка за бъдещите плащания.

Друга важна последица от високата и променлива инфлация е че тя носи

несигурност и увеличава рисковете в стопанската и инвестиционната дейност.

Това води до намаляване на инвестициите и ограничава в дългосрочен план

потенциала за растеж на икономиката.

120

Но дори когато инфлацията е очаквано и хората и фирмите могат да я

отчетат в своите решения, тя също носи загуби и нежелани ефекти,

Макар и очаквана, инфлацията внася смущения в ценовия механизъм, като

прави трудно да се разграничат промените в относителните цени от промените в

общото ниво на цените. Това влошава ресурсната ефективност, доколкото

икономическите решения се основават на относителните цени.

Инфлацията предизвиква и разходи, наричани разходи по менюто. Това

са допълнителни разходи за фирмите, които при бързото изменение на

номиналните цени те трябва да правят за промяна на ценоразписи, за реклама, да

отпечатват нови каталози и пр.

Накрая, инфлацията изменя предпочитанията за вида на активите, в

които хората желаят да съхраняват своето богатство. Растежът на цените и

обезценяването на парите прави предпочитани не финансовите, а метериалните

активи. За да се защитят от инфлацията, хората влагат своите средства в

непроизводителни материални ценности – злато, жилища, земя, бижута. Това

забавя производствените инвестици и капиталовото натрупване в икономиката.

Обобщавайки изложеното, можем да заключим, че инфляцията като цяло

е негативно явление, оказващо неблагоприятно влияние върху икономиката,

потребителите и бизнеса. Въпреки това, тя не може да бъде оценявана като

някакво „абсолютно зло”. Нейното влияние върху общото развитие на

икономиката зависи от конкретните условия и от темпа на нарастване на цените.

В определени граници, ниската инфлация, в порядъка до 2- 4% е фактор,

стимулиращ растежа; тя способства за оживление на конюнктурата и е по-добра

среда за инвестиции и бизнес, отколкото дефлацията. Ето защо Европейската

централна банка поставя като цел на паричната си политика не нулева инфлация,

а поддържане на средносрочни темпове на инфлация на нива под, но близки до

2% годишно20

.

От тези позиции антиинфлационната политика трябва да бъде добре

премерена и да не тласка икономиката към дефлация и застой на растежа.

20

https://www.ecb.europa.eu

121

Нейната задача не е да премахне абсолютно инфлацията, което е нереално и

опасно, а да я сведе до безопасни нива и направи контролирана.

При ниски и безопасни нива на инфлация се предпочита адаптивната

антиинфлационна политика. Тя не цели намаляване на инфлацията, а е насочена

към смекчаване на нейните последици. Използват се такива мерки като

индексация на доходите, регулиране на минималната работна заплата,

актуализация на социалните плащания и помощи и др.

По-активна антиинфлационна политика е необходима, когато има

тенденция на ускоряване на инфлацията и тя достига опасни нива. За да бъде

тази политика действена е необходимо преди всичко да се определят причините

за инфлацията. Схематично представени основните мерки на

антиинфлационната политика включват:

ограничителна политика на намаляване на паричното предлагане;

намаляване на държавните разходи;

съкращаване на бюджетните дефицити и балансиране на бюджета;

усъвършенстване на данъчната система и увеличаване на данъчните

постъпления.

Теорията и практиката показват, че вариантите на антиинфлационна

политика не са много и по същество няма безболезнени подходи за борба с

инфлацията. Неизбежно следствие от намаляването на растежа на паричното

предлагане, съкращаване на бюджетните разходи и другите рестриктивни мерки

за ограничаване на инфлацията е спадане на производството и заетостта. Това

изисква добре да се прецени цената, която си струва намаляването на

инфлацията, защото тя е различна в зависимост от нейните темпове и негативни

ефекти.

5. Взаимовръзка между инфлация и безработица

Взаимовръзката между инфлацията и безработицата е един от

централните въпроси на макроикономическата теория и политика. Всеки път,

когато икономическата политика трябва да вземе мерки срещу растящата

инфлация тя се изправя пред тежкия проблем да прецени как ще се отразят те

върху безработицата.

122

Основен инструмент за анализ на тази важна макроикономическа

зависимост е кривата на Филипс. Тя носи името на новозеландския икономист

А. Филипс, който през 1958 г., на база на данни за британската икономика,

установява наличието на стабилна отрицателна зависимост между темповете на

промяна на номиналните работни заплати и равнището на безработица. Филипс

представя тази зависимост с крива с отрицателен наклон, която по-късно е

наречена крива на Филипс.

Кривата на Филипс става обект на внимание и допълнителен

теореоретичен анализ. Впоследствие, американските икономисти П. Самуелсън

и Р. Солоу модифицират оригиналната крива на Филипс, заменяйки в нея темпа

на нарастване на работните заплати с темпа на нарастване на цените.

Основанието за такава замяна е, че основната част от разходите за производство

на фирмите са разходите за работна заплата и затова измененията на работната

заплата определят и динамиката на цените - т.е. инфлацията. След

модификацията, в новия си вид, кривата нра Филипс вече изразява зависимостта

между темповете на инфлация и равнището на безработица в икономиката – вж.

фиг. 7.3.

Фиг. 7.3. Краткосрочна крива на Филипс

Както се вижда от фиг. 7.3, кривата на Филипс показва, че между

безработицата и инфлацията съществува ясна обратна зависимост – когато

безработицата нараства, инфлацията намалява. При ниска безработица

123

предлагането на труд на трудовия пазар е по-малко и трудно задоволява

търсенето. Това води до нарастване на работните заплати и увеличава разходите

за производство. По високите разходи, от своя страна, предизвикват растеж на

цените и инфлация. Така снижаването на равнището на безработица е фактор,

действащ за растеж на инфлацията.

Описваната от кривата на Филипс обратна зависимост между инфлацията

и безработицата започва да се използва широко при разработването на

икономическата политика. На кривата се гледа като на един вид „меню” от

възможни политики, чрез което може да се избере подходяща комбинация

между безработица и инфлация и да се „разменя” инфлация срещу базработица и

обратно.

През 70-те години обаче в много страни се развива стагфлация, при която

расте и равнището на безработица и темпа на инфлация. Това подкопава

доверието в кривата на Филипс и тя става обект на преразглеждане и преоценка.

Изводите са, че обратната зависимост между инфлация и безработица не е

универсална, а е валидна само в краткосрочен период.

Фиг. 7.4. Дългосрочна крива на Филипс

Развивайки тези идеи и въз основа на концепцията за естественото

равнище на безработица, М. Фридман обосновава хипотезата, че в дългосрочен

период кривата на Филипс е вертикална права на равнището на естествената

безработица U* – фиг. 7.4. Тази форма на кривата всъщност показва, че в

дългосрочен период не е възможна размяна между инфлация и безработица и

124

ефектът на политиката за намаляване на безработицата за сметка на инфлацията

(или обратно) ще бъде нулев,. Причината е, че всяко намаление на безработицата

под нейното естествено равнище предизвиква по-висока инфлация и формира

очаквания, че цените ще продължат да растат. Новите инфлационни очаквания

водят до увеличаване на работните заплати и другите разходи на фирмите.

Производството и заетостта се съкращават и икономиката се връща отново към

естественото равнище на безработица, но вече при по-висока инфлация.

Теорията за дългосрочната крива на Филипс цели да докаже, че

политиката за макроикономическа стабилизация и оптимизиране на

съотношението между безработица и инфлация е ефективна само в рамките на

краткосрочен период и не може да постигне трайни дългосрочни резултати.

Тълкуването на кривата и изводите, които следват от нея за икономическата

политика обаче са предмет на продължителен дебат и нееднознаачна

интерпретация от представителите на различните школи в икономическата

теория.

Тест по тема 7

1. Инфлация е :

A) всяко нарастване на равнището на цените.

B) изоставане на реалните доходи от нарастването на равнището на цените.

C) процес на продължително нарастване на общото равнище на цените.

D) всяка промяна на общото равнище на цените.

2. Процесът, изразяващ се в понижаване на общото равнище на цените се нарича:

A) дезинфлация.

B) дефлация.

C) стагфлация.

D) девалвация.

3. Намаляването на темпа на инфлация се определя като:

A) девалвация.

B) дефлация.

C) рефлация.

D) дезинфлация.

4. Основният и най-често използван измерител за темпа на инфлация е:

A) дефлаторът на БВП.

B) индексът на потребителските цени.

C) кривата на Филипс.

D) темпът на нарастване на номиналния БВП.

5.Нарастване на общото равнище на цените с годишен темп от 20 – 30% може да се

определи като:

A) хиперинфлация

B) умерена инфлация.

C) галопираща инфлация.

125

D) пълзяща инфлация.

6. Според критерият предложен от Ф. Кейгън, хиперинфлация има, ако темпът на

нарастване на цените:

A) надхвърля 10% месечно.

B) е между 100 и 200% годишно.

C) е не по-малко от 200% месечно.

D) надхвърля 50% месечно.

7. Кой от посочените фактори може да предизвика инфлация на разходите:

A) увеличаване на държавните разходи.

B) увеличаване на потребителските разходи.

C) увеличаване на разходите за единица продукция.

D) увеличаване на инвестиционните разходи.

8. Уравнението на размяната: M .V = P .Q се използва за обяснение на причините за

инфлацията от:

A) теорията за инфлация на разходите.

B) теорията за инфлацията като паричен феномен.

C) теорията за инфлация на търсенето.

D) кейнсианската теория за инфлацията.

9. Инфлация на търсенето може да бъде предизвикана от:

A) увеличаване на държавните разходи.

B) увеличаване цевите на суровините и енергийните източници.

C) увеличаване на разходите за единица продукция.

D) намаляване на инвестиционните разходи.

10. Когато цените на всички стоки и услуги (вкл. на факторите за производство)

нарастват в еднаква степен, инфлацията се дефинира като:

A) очаквана.

B) умерена.

C) балансирана.

D) скрита.

11. Ситуация, при която растежът на общото равнище на цените се съпровожда с висока

безработгица се определя като:

A) стагфлация.

B) дефлация.

C) дезинфлация.

D) рефлация.

12.Неочакваната инфлация:

A) носи загуби за кредитополучателите.

B) носи загуби за кредиторите.

C) ощетява кредитополучателите и кредиторите еднакво.

D) не оказва ефект нито върху кредиторите, нито въху кредитополучателита.

13. Наклонът на краткосрочната крива на Филипс показва:

A) темпа на нарастване на БВП.

B) обратната зависимост между инфлация и безработица.

C) положитeлната зависимост между инфлация и безработица.

D) нарастването на количеството пари в обръщение.

14. Според краткосрочната крива на Филип, намаляването на инфлацията води до:

A) увеличаване на лихвените проценти.

B) намаляване на безработицата.

C) увеличаване на спестяванията.

D) нарастване на безработицата.

15. Дългосрочната крива на Филипс:

A) има положителен наклон.

B) има отрицателен наклон.

C) е хоризонтална права, успоредна на абсцисната ос.

D) е вертикална права на равнището на естествената безработица.

126

ОТГОВОРИ:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

C B D B C D C B A C A B B D D

Литература:

1. Макроикономика. ИК СТЕНО, Варна, 2015, гл. 6.

2. Mc Connell, C., S. Brue, S. Flynn. Economics: Principles, Problems, and Policies.

McGraw-Hill, 19 th ed., 2012, chapter 26.

3. Cagan, Ph. The monetary dynamics of hyperinflation; Ed. by M. Friedman // Studies

in the quantity theory of money. Chicago, 1956.

4. http://www.ecb.europa.eu/mopo/intro/benefits/html/index.en.html

5. http://www.policonomics.com/inflation/

Дата на създаване: 09.01.2015

Дата на последна актуализация: 09.01.2015

Данни за автора: Проф. д-р Владимир Владимиров е преподавател в катедра

„Обща икономическа теория” на Икономически университет – Варна. Чете

лекционни курсове по Микроикономика, Макроикономика, Икономика на

публичния сектор, Управление на външния дълг. Научните му интереси са в

областта на макроикономическата теория, публичните финанси и фискалната

политика.

127

Тема 8. АНАЛИЗ НА СЪВКУПНИТЕ РАЗХОДИ

1. Елементи на съвкупните разходи

2. Функция на потреблението и функция на спестяването

2.1. Функция на потреблението

2.2. Функция на спестяването

2.3. Изместване на потребителската функция и функцията на спестяване

2.4. Съвкупна потребителска функция.

3. Функция на инвестициите

3.1. Същност и фактори

3.2. Инвестиционно търсене

3.3. Инвестиции и доход - принцип на акселератора

4. Функция на държавните разходи и функция на чистия износ

4.1. Функция на държавните разходи

4.2. Функция на чистия износ

5. Функция на съвкупните разходи

Съвременната теория за съвкупните разходи отразява основните идеи на

Кейнс и неговите последователи за структурата и ролята на съвкупното търсене

при определяне на макроикономическото равновесие. Главната цел в тази тема е

да се разкрие механизмът на влияние на съвкупното търсене върху обема на

производството и заетостта. Това ще помогне за изясняване на начините, чрез

които макроикономическата политика може да въздейства върху съвкупното

търсене с цел намаляване на неговите колебания и стабилизиране на

производството и равнището на цените.

1. Елементи на съвкупните разходи

По дефиниция под съвкупно търсено количество се разбира количеството

стоки и услуги търсено от домакинствата, фирмите, държавата и чужденците при

дадено равнище на цените. Разходите, които икономическите агенти

възнамеряват да направят за покупка на стоки и услуги се наричат съвкупни

разходи. Основните компоненти на съвкупните разходи са потребителските

разходи (C), инвестициите (I), правителствените разходи (G) и чистия износ (X-

M). Следователно съвкупните разходи в икономиката, АЕ, могат да се

представят чрез следния израз:

АЕ = С + I + G + (X - M) (1)

В тема 2 е показано как разходният подход може да се използва за

статистическо измерване на БВП. Там елементите на съвкупните разходи -

128

потребление, инвестиции, правителствени разходи и чист износ - се разглеждат

като отчетни, фактически величини. Фактическите съвкупни разходи, АЕf, са

обект на изучаване от системата на националните сметки.

В тази тема посочените елементи на съвкупните разходи се разглеждат в

друг аспект - като планирани разходи, т.е. като разходи, чийто конкретен размер

зависи от определени бъдещи условия. С планираните съвкупни разходи, се

занимава теорията за националния доход.

Важни характеристики на съвкупните разходи са тяхната структура и

тяхната динамика във времето. Под структура на съвкупните разходи се

разбира относителният дял на съставящите ги елементи. В повечето страни

потребителските разходи заемат най-голям дял в съвкупните разходи, следвани

от правителствените разходи, инвестициите и чистият износ. Що се отнася до

динамиката, най-нестабилни елементи на съвкупните разходи са инвестициите

и чистия износ, докато правителствените разходи и особено потреблението се

отличават с относително по-слаби колебания във времето.

2. Функция на потреблението и функция на спестяването

2.1. Функция на потреблението

Потреблението е основният елемент на съвкупните разходи. Неговата

величина и структура зависят от редица обективни и субективни фактори по-

важни от които са: доходът, данъците, очакванията, богатството, задлъжнялостта

и лихвеният процент.

Емпирично е установено, че доходът е най-същественият фактор,

определящ потреблението, като особено тясна е връзката между разполагаемия

доход и разходите за потребление. Статистическите данни показват, че с

увеличаване на разполагаемия доход нарастват и разходите за потребление.

Зависимостта между потреблението и разполагаемия доход е известна

като функция на потреблението. Тя може да се представи аналитично така:

В общ вид: Числов пример:

С = а + c.Yd С = 7 + 0,7Yd (2)

където: C - планирани разходи за потребление; Yd - разполагаем доход21

;

а - автономно потребление; с - пределна склонност за потребление, МРС.

21

В първа тема разполагаемият доход е означен с DI, в тази и следващите теми в уравненията е Yd .

129

Пределната склонност към потребление, МРС, е важна концепция в

икономическата теория. Въведена е от Кейнс и показва с колко се увеличава

потреблението, ако разполагаемият доход нарастне с единица, т.е

МРС =C/ Yd,

където: C е изменението на потреблението, а Yd е изменението на

разполагаемия доход.

Кейнс допуска съществуването на “фундаментален психологически

закон”, който “се състои в това, че хората са склонни като правило и общо взето,

да увеличават своето потребление при увеличаване на дохода си, но не с

толкова, с колкото е нарастването на дохода.”22

Това означава, че изменението

на потреблението е винаги по-малко от изменението на дохода. С други думи

според Кейнс МРС е “положителна и по-малка от единица” или 0 < MPC < 1.

Автономното потребление, а, е тази част от общото потребление, която

не зависи от разполагаемия доход. То показва размера на потреблението при

нулев разполагаем доход.

Функцията на потребление е показана на фиг.8.1. Линия С пресича

ординатната ос в т.А. Отсечката 0А = а изразява автономното потребление.

Наклонът на потребителската функция (C/Yd) e равен на МРС. Лъчът,

сключващ 45 градуса с двете оси, представя геометричното място на всички

точки, при които потреблението е равно на разполагаемия доход. Този 45-

градусов лъч, въведен от нобеловия лауреат П.Самуелсън, се използва често в

макроикономическата теория за представяне на равновесни икономически

състояния. В нашия случай е необходимо да се знае, че в точката на пресичане

на линия С и 45-градусов лъч потреблението е равно на разполагаемия доход (С

= Yd). Това означава, че целият разполагаем доход се потребява и нищо не остава

за спестяване. Точка Р е известна като "точка на пречупване на дохода".

Надясно от нея разполагамият доход e по-голям от потрeблението, а наляво -

потреблението е по-голямо от разполагаемия доход.

22

Кейнс, Дж.М. Обща теория на заетостта, лихвата и парите. София, 1993, с. 113.

130

C

C

Yd = C

MPC=c P

S=0

+S

-S

A

a

450

Yd0 Yd=C Yd2 Yd 0

Фиг.8.1. Функция на потреблението

Тъй като домакинствата използват разполагаемия си доход за потребление

и за спестяване надясно от т.Р има положително чисто спестяване. При

разполагаем доход Yd2 то е равно на отсечката означена с "+S" на фиг.8.1. Във

втория случай, наляво от т.Р е налице "отрицателно спестяване", т.е е

изразходвано повече отколкото е разполагаемият доход. Тази ситуация е

възможна за кратко време, като потреблението се осъществява или за сметка на

взети на заем средства или за сметка на намаляване на съществуващите

спекстявания или чрез продажба на активи, т.е чрез намаляване на натрупаното

богатство. Случай на отрицателно спестяване има при равнище на дохода Уd0 на

фиг.8.1., означено с "-S".

2.2. Функция на спестяването

Фактът, че разполагаемият доход се използва за потребление и спестяване

(Yd = C + S) ни позволява при зададена функция на потребление, лесно да се

опише зависимостта между спестяване и разполагаем доход,

S = Yd – C (3)

Ако се замести (2) в (3) и се опрости изразът се получава кейнсианската

функция на спестяване:

S = - а + (1 - с).Уd

Може да се положи 1 - с = s и крайният резултат ще бъде:

S = - a + sYd (4)

131

Функция (4), сочеща наличието на положителна връзка между размера на

спестяването и разполагаемия доход, се нарича функция на спестяването.

Графично е изобразена на фиг.8.2.

Функцията на спестяване показва колко са спестяванията при всяко

равнище на разполагаемия доход. Както при потребителската функция и тук се

използва аналогично понятие - пределна склонност към спестяване МРS. Тя се

дефинира като частта от един допълнителен лев, която се спестява и се

изчислява като отношението между изменението в спестяването към

предизвикалото го изменение в разполагаемия доход, или:

МРS = S/Yd.

S

S

+S P

Yd0 -S

-a

MPS = s

Yd = С Yd 2 Yd 0

Фиг.8.2. Функция на спестяването

На фиг.8.2 наклонът на функцията на спестяване (s) всъщност е равен на

МРS, а т.Р е точката на пречупване от фиг.8.1. Там спестяването е нула.

Свободният член на функцията на спестяване (-а) е равнището на спестяване при

нулев разполагаем доход.

Между пределната склонност към потребление и пределната склонност

към спестяване съществува проста взаимовръзка - тяхната сума е равна на

единица.

МРС + МРS = 1 ( c + s = 1 )

За характеристика на двете разгледани функции се използват още

средната склонност към потребление (АРС) и средната склонност към

спестяване (АРS). Първата се дефинира като отношението между цялото

потребление към целия разполагаем доход:

АРС = С/Yd,

а втората е частното между цялото спестяване и целия разполагаем доход:

132

АРS = S/Yd.

Сборът на двете средни склонности също е равен на единица.

АРS + APC = 1.

Динамиката на пределните и средните склонности към потребление и

спестяване се различава съществено. Например, в случая когато функцията на

потребление е права линия нейният наклон, т.е МРС, е постоянна величина. В

същото време АРС намалява при увеличаване на разполагаемия доход. Може да

се направи извод, че колкото по-нисък е доходът, толкова по-голяма част от него

се изразходва и по-малка част се спестява и обратно. Освен това в "точката на

пречупване" АРС е 1, наляво от нея е по-голяма от 1, а надясно - по-малко от 1.

2.3. Изместване на потребителската функция и функцията на спестяване

Изменението на разполагаемия доход променя величината на

потреблението и спестяването – осъществява се движение съответно по линията

С и линия S. Но върху потреблението и спестяването влияят и фактори различни

от дохода – тяхното изменение води до изместване на функцията на потребление

и спестяване. Основните фактори, изместващи двете функции са: богатството,

задлъжнялостта, очакванията, лихвеният процент и данъците. Промните в

първите четири фактора изместват фунциите на потребление и спестяване в

различни посоки, докато промените в данъците - в една и съща посока.

Богатството. Нобеловият лауреат Джеймс Тобин пръв прави

предположение, че потреблението зависи не само от разполагаемия доход, но и

от размера на реалното богатство. Под богатство се разбира сумата на всички

активи, които притежава едно домакинство: лек автомобил, къща, ценни книжа,

депозити в банката, и др. Според Тобин хората спестяват, за да увеличат своето

богатство и да го предадат в наследство. Колкото по-голямо e богатството, при

равни други условия, толкова по-малки са стимулите за спестяване от текущия

доход и по-големи за потребление. Това измества функцията на потребление

нагоре, а на спестяване надолу. Същият ефект като богатството имат и

намаляването на задлъжнялостта и лихвения процент.

Данъците. Изменението на данъците влияе едновременно върху

функцията на потребление и спестяване. Увеличаването на данъците намалява

разполагаемия доход. Домакинствата компенсират това намаление чрез

едновременно свиване на потреблението и ограничаване на спестяването.

133

Графично това се показва чрез едновременно изместване на функцията на

потребление и спестяване надолу. Обратното също е валидно.

2.4. Съвкупна потребителската функция

Разгледаната по-горе функция на потребление представя връзката между

очакваните потребителски разходи и равнището на разполагаемия доход за една

хипотетична съвкупност от домакинства. Подобна е функцията на пoтребление и

за едно типично домакинство. На основата на данни за фактическото

потребление и разполагаемия доход за различни доходни групи през дадена

година (т.н. крос-секшън анализ) може да се построи съвкупната (агрегатната)

потребителска функция за дадена страна. Тя ще има формата на функцията на

потребление за типичното домакинство. Трябва да се посочи, че разгледаните

фактори, изместващи потребителската функция, имат значение главно за

отделното домакинство. За потребителската функция, построена като съвкупна

за всички домакинства, факторите, различни от дохода, не биха имали голямо

значение, защото действието на едни от тях ще се компенсира от действието на

други и като цяло съвкупната потребителска функция ще остава относително

стабилна. Това обаче не означава, че съвкупната потребителска функция не

може да се измества. Очакваното увеличение на богатството като следствие от

постепенни минали натрупвания е важен фактор за цялото общество и измества

съвкупната потребителска функция нагоре. Този ефект обаче се проявява бавно

във времето.

Анализът на потребителската функция не е самоцелен. Неговият смисъл е

изясняването на участието на потреблението като основен елемент на

съвкупното търсене. Това от своя страна е необходимо, съгласно кейнсианската

теория, за определяне на равновесния брутен доход и налага изследване на

връзката потребителски разходи – брутен доход. По дефиниция разполагаемият

доход е равен на брутния доход минус общата сума на подоходните данъци (T)

плюс трансферните плащания (Tr) или:

Yd = Y – T + Tr.

Ако се замести във функцията на потребление Yd с неговото равно се получва:

C = a + c.( Y – T + Tr)

и след преобразуване се стига до

C = (a – c.T + c.Tr) + c.Y.

Този вид на потребителската функция може да се използва успешно,

когато трябва да се анализира макроикономическата роля на държавата чрез

134

изменение на данъците и трансферните плащания. За сега се приема, че

държавата не се намесва в действието на пазара и следователно данъците и

трансферите са нула. При това положение целият брутен доход има характер на

разполагаем доход, т.е Y = Yd и съвкупната потребителска функция,

представяща връзката очаквани потребителски разходи – реален брутен доход

изглежда така:

C = a + cY (5)

3. Функция на инвестициите

3.1. Същност и фактори

Инвестициите са вложения в дълготрайни активи и в стокови запаси. Те

са най-динамично променящият се елемент на съвкупните разходи. Върху

желанието за инвестиране влияят множество фактори, най-значими от които са:

- очакваната норма на чистата печалба (Pre);

- очакваният реален лихвен процент (re );

- размерът на амортизацията, отразяваща величината на първоначалния

запас от капитал (D);

- брутния вътрешен продукт, Y.

Връзката между инвестициите и факторите, от които те зависят се нарича

функция на инвестициите и може да се представи аналитично така:

I = f (re, Pr

e, D, Y)

Очакваната норма на чистата печалба. Печалбата е движещият мотив в

пазарната икономика и определя в значителна степен размера на инвестициите.

Един инвестиционен проект ще бъде осъществен само тогава, когато очакваната

печалба е по-голяма от сумата на инвестициите. Разликата между очакваната

печалба и размерът на инвестицията представлява очакваната чиста печалба.

Нейното отношение към размера на инвестицията, превърнато в процент, се

нарича очаквана норма на чистата печалба. Колкото е по-голяма очакваната

печалба, а следователно и нейната норма, толкова е по-голяма вероятността да се

реализира даден проект и по-големи ще са инвестициите. Но дали ще се

осъществи проектът зависи от още един съществен фактор – лихвения процент.

Очакваният реален лихвен процент. Очакваният реален лихвен процент

(rе) е равен на номиналния лихвен процент (rn) минус очакваната норма на

инфлация (е) т.е. :

rе = rn -

е..

135

При наличие на инфлация, реалният, а не номиналният лихвен процент

отразява действителните разходи по взетите заеми. Поради това именно

реалният лихвен процент се сравнява с очакваната норма на чистата печалба.

Следователно, колкото е по-нисък реалният лихвен процент, толкова по-голям е

размерът на инвестициите.

Амортизацията. Тя е елемент на брутните инвестиции. Нейният размер

зависи от величината и възрастта на основния капитал. Колкото по-големи са те,

толкова по-голяма е амортизацията и следователно толкова по-големи трябва да

са инвестициите, необходими да възстановят износения физически капитал.

3.2. Инвестиционно търсене

Разгледаните дотук фактори влияят както върху инвестиционната дейност

на отделната фирма, така и върху бизнессектора като цяло. Обратната връзка

между реалния лихвения процент (цената) и размера на планираните

инвестициите на всички фирми (търсеното количество), при равни други

условия, ще наречем инвестиционно търсене. То може да се представи графично

чрез крива на инвестиционното търсене (фиг.8.3.). Тя има отрицателен наклон.

Концепцията за инвестиционното търсене дава възможност да се изяснят някои

основни аспекти на макроикономическата политика. Както ще се види в темата

за паричната политика, централната банка може да влияе върху лихвения

процент. А от кривата на инвестиционното търсене се вижда, че промяната в

лихвения процент увеличава или намалява търсеното количество инвестиционни

стоки в икономиката. Следователно централната банка може да влияе върху

инвестициите и съвкупното търсене.

r

5

0 I

10

15

6 10 8

b

c

a

I

Фиг.8.3. Крива на инвестиционното търсене

136

Движение по кривата и изместване на кривата на инвестиционното

търсене. Като правило, когато се променя някоя от величините, обозначени на

хоризонталната и вертикалната ос се осъществява движение по кривата.

Промяната на реалния лихвения процент от 15% на 10% води до увеличаване на

търсеното количество инвестиционни стоки от 6 на 8 млрд.лв. Графично това се

представя чрез движение по-кривата на инвестиционно търсене I0 (фиг.8.3).

Промяната на нелихвените фактори, влияещи върху инвестициите, води

до изместване на кривата на инвестиционно търсене. Такива са амортизацията,

очакваната печалба и доходът (виж изместването I0 в I2 или I1 на фиг.8.4).

r

15

10

5

0 6 8 10 I

I2 I0 I1

Фиг.8.4. Движение по и изместване на кривата на инвестиционно търсене

Очакванията за бъдещата печалба са основният причинител на

колебанията в инвестиционното търсене. Под влияние на редица събития

очакванията се сменят от нормални в песимистични или оптимистични. Върху

очакванията влияят такива фактори като: размерът на очаквания брутен доход в

икономиката, очакваната норма на безработица, очакваното състояние на пазара

на ценни книжа и др. Ако приемем, че кривата на инвестиционно търсене I0

отразява нормалните очаквания, то при оптимистични очаквания, кривата ще се

измести надясно до положение I2, а при песимистични очаквания – наляво до

положение I1.

Икономическото развитие е свързано с нарастване на запаса от капитал.

Това от своя страна означава, че нараства и сумата на амортизацията.

Следователно амортизацията е фактор, който води до постепенно изместване

на кривата на инвестиционно търсене надясно. Това обаче е вярно при

положителни чисти инвестиции, защото те увеличават масата на съществуващия

физически капитал, а следователно и размера на амортизационните средства. Но

137

ако чистите инвестиции са отрицателни, то декапитализирането на икономиката

ще се изрази в изместване на крива I0 наляво в I1.

138

3.3. Инвестиции и доход - принцип на акселератора

За да се представи общата величина на разходите на основните

икономически субекта в пазарната икономика е необходимо да се сумират

инвестициите с потребителските разходи. Това налага, по аналогия с

потребителската функция, разкриване на връзката между инвестиции и доход.

Увеличаването на инвестициите като резултат от нарастване на обема на

брутния доход е една от важните зависимости в икономическата теория. Тя е

известна като принцип на акселератора. С нарастване на брутния доход се

измества кривата на инвестиционно търсене надясно, което означава, че при

текущия реален лихвен процент търсеното количество инвестиционни стоки

нараства. Могат да се посочат поне две причини за това:

1. Увеличаването на брутния доход означава и по-големи печалби. От своя

страна нарастването на печалбите е стимул за по-големи инвестиции.

Следователно на по-голям брутен продукт съответстват и по-големи инвестиции;

2. При ниски равнища на дохода, безработицата е значителна и има

свободни производствени мощности. В тези условия фирмите нямат стимул за

увеличаване на капитала си. Нарастването на дохода е свързано с увеличаване на

производствения капацитет, свободните мощности намаляват, става по-трудно

да се задоволява повишеното търсене и фирмите имат интерес от увеличаване на

физическия си капитал чрез нови инвестиции.

Положителната зависимост между инвестиции и доход отразява

сравнително точно реалните процеси в икономиката и е показана на фиг.8.5-а

чрез крива I. За опростяване на макроикономическия модел на равновесието в

икономиката, който е развит в следващата тема, допускаме, че инвестициите са

независими от дохода, т.е. те са автономна по отношение на дохода величина и

са равни примерно на 5. Това допускане не е нереалистично, защото може да се

приеме, че инвестициите зависят от някои дългосрочни фактори като очакваната

печалба в дълъг период, растежа на населението и т.н., а не от текущия доход.

На фиг.8.5-б автономните инвестиции са представени чрез Ia като права,

успоредна на оста на брутния доход.

139

I I

I

5 Ia

Y Y 0 0

а) принцип на акселератора б) автономни инвестиции

Фиг.8.5. Инвестиции и доход

Аналитично, функцията на инвестициите, когато инвестициите са

автономни и лихвеният процент е постоянен се представя чрез следното

равенство:

Общ вид: Числов пример:

I = Ia I = 5 (6)

Една от характерните особености на инвестициите е тяхната значителна

нестабилност. От всички елементи на съвкупните разходи те се колебаят най-

често и с най-голяма амплитуда. Сред основните причини за подобно поведение

са неравномерността на технологичния прогрес, динамиката на печалбата

променливостта на очакванията. Поради тези причини колебанията в

производството и заетостта, закономерна черта на пазарната икономика, имат за

свой източник най-вече нестабилността на инвестициите.

4. Функция на държавните разходи и функция на чистия износ

4.1. Функция на държавните разходи

Ежегодно държавата също извършва значителен по обем разходи, които се

планират в държавния бюджет. Размерът им зависи както от величината на БВП

така и от следваната икономическа политика. Тъй като целта на тази и

следващата теми е да разкрие механизма за определяне на брутния доход в

икономиката, за нас от особено значение е връзката планирани държавни

разходи – БВП. Като правило с увеличаване на БВП нарастват и държавните

разходи, т.е зависимостта е положителна. Но за опростяване на анализа оттук

нататък държавните разходи се приемат за независеща от дохода променлива,

т.е. те са автономни. Функцията на държавните разходи в този случай

140

изглежда както функцията на инвестициите на фиг.8.5-б и аналитично се

представя така:

В общ вид: Числов пример:

G = Ga G = 3 (7)

4.2.Функция на чистия износ

Износът (X) включва стойността на стоките произведени в дадена страна

(България) и продадени на останалия свят. Вносът (M) от своя страна

представлява стойността на стоките и услугите, произведени в други страни и

закупени от български фирми и граждани.

Чистият износ (NX) представлява разликата между износа и вноса или

NX = Х - М. Функция на чистия износ се нарича зависимостта между чистия

износ и брутния доход, при равни други условия. Тъй като се приема, че износът

не зависи от дохода, а вносът зависи положително от дохода, то чистият износ е

в обратна зависимост от брутния доход, Y.

Аналитичният запис на тези зависимости може да се представи така:

В общ вид: Числов пример:

Износ Х = Xа Х = 2

Внос М = mY М = 0,5Y

Чист износ NX = Xа – mY NX = 2 - 0,5Y (8)

Във функцията на вноса коефициентът “m” се нарича пределна склонност

към внос (MPM) и показва с колко се изменя вносът на един допълнителен лев

брутен доход. Ако m = 0,5 това означава, че увеличаването на брутния доход с 1

лв. води до нарастване на вноса с 0,50 лв.

5. Функция на съвкупните разходи

След направените уточнения, под съвкупни разходи трябва да се разбират

планираните съвкупни разходи, равни на сумата от планираното потребление

(С), планираните инвестиции (I), планираните държавни разходи (G) и

планирания чист износ (X - M):

АЕ = С + I + G + (X – M) (1)

Тази функция на съвкупните разходи се отнася до отворена икономика

със държавен сектор. За опростяване на модела за определяне равновесния

обем на производството, който предстои да бъде разгледан в следващата тема 9,

се приема първоначално, че икономиката е затворена без държавен сектор

141

(затворена частна икономика). Това означава първо, че отсъстват

външнотърговски отношения, т.е че X = M = 0 и второ, че държавата не

изпълнява икономически функции, т.е държавните разходи (G), данъците (T) и

трансферните плащания (Tr) са нула, т.е. G = T = Tr = 0. При тези допускания

функцията на съвкупните разходи включва само потребителски разходи и

инвестиции:

АЕ = С + I (9)

Като се заместят (5) и (6) в (9) и се положи „a + Ia“

= A се получава

крайният вид на функцията на съвкупните разходи:

АЕ = a + c.Y + Ia или AE = a + Ia + c.Y , откъдето:

В общ вид: Числов пример:

AE = A + cY AE = 12 + 0,7Y (9.a)

Равенство (9.а) отразява зависимостта между планираните съвкупни

разходи и реалния брутен доход. То показва, какви са съвкупните разходи при

всяко равнище на дохода и се нарича функция на съвкупните разходи. На фиг.8.6

функцията на съвкупните разходи е представена като права, пресичаща

ординатата в т.H при съвкупни разходи 12. От гледна точка на отношението им

към дохода, елементите на съвкупните разходи във функцията на съвкупните

разходи се разделят на две групи: автономни разходи и индуцирани разходи.

Автономните разходи са онези елементи на съвкупните разходи, които не

зависят от дохода. В случая такива са автономното потребление и инвестициите.

Отсечка ВС = ОН = 12 представя автономните разходи графично. Автономните

разходи остават постоянни и равни на 12 независимо от равнището на дохода.

Индуцираните разходи са онази част от съвкупните разходи, които

зависят от дохода и се променят, когато и той се променя. Те са нула, когато

доходът е нула. Аналитично те се представят чрез елемента „сY“. Те могат да се

получат като от величината на съвкупните разходи при дадено равнище на

брутния доход се извадят автономните разходи или като се умножи МРС по

величината на брутния доход Y. Отсечка АВ е графичен образ на индуцираните

разходи при брутен доход равен на 30.

142

AE

0 10 20 30 Y

33

12

A

B H

C

AE

z = c = 0,7

индуцирани разходи = 21

автономни разходи = 12

Фиг. 8.6. Функция на съвкупните разходи

Наклонът на функцията на съвкупните разходи, показва пределната

склонност към изразходване на дохода и представлява отношението между

изменението на съвкупните разходи АЕ и изменението на брутния доход Y.

Ако означим този наклон с z, то z = AE/Y. При затворена икономика без

държавен сектор той е равен само на пределната склонност към потребление

MPC. Трябва да се подчертае, че пределната склонност към изразходване на

доходa, z, показва каква част от допълнителния доход се изразходва за местни

стоки и услуги, докато пределната склонност към потребление, MPC, показва

каква част от допълнителния доход се изразходва въобще, както за местни, така

и за вносни стоки.

От функцията на съвкупните разходи в нейния аналитичен и графичен вид

се вижда, че за затворена частна икономика съвкупните разходи АЕ зависят от

автономните разходи А, пределната склонност към потребление МРС и размера

на брутния доход. Промяната в автономните разходи измества функцията на

съвкупните разходи, а промяната в пределната склонност към потребление

изменя нейния наклон.

Тест по тема 8

1. Съвкупните разходи в икономиката се представят чрез следния израз:

A) AE = C + I + G - X – M.

B) AE = C + I + G - X + M.

C) AE = C + I + G + X – M.

D) AE = C + I + G + (X +M).

2. Кейнсианската теория разглежда потреблението като функция на:

A) чистия износ.

B) разполагаемия доход.

C) автономните разходи.

143

D) автономното потребление.

3. Най-голям относителен дял в съвкупните разходи имат:

A) потребителските разходи.

B) държавните разходи.

C) трансферните плащания.

D) инвестициите.

4. Най-нестабилна динамика от елементите на съвкупните разходи показват:

A) потребителските разходи.

B) държавните разходи.

C) трансферните плащания.

D) инвестициите.

5. Пределната склонност към потребление МРC показва:

A) каква част от общия доход се потребява.

B) каква част от хората в икономиката потребяват стоки и услуги.

C) с колко се увеличава разполагаемият доход, ако потреблението нарастне с единица.

D) с колко се увеличава потреблението, ако разполагаемият доход нарастне с единица.

6. Пределната склонност към потребление, МРС, се изчислява като частно от:

A) ∆С/∆Yd.

B) С/Yd.

C) С/S.

D) S/C.

7. Средната склонност към потребление, АРС, се определя по формулата:

A) APC = Yd +1.

B) APC = 1 - Yd.

C) APC = C/Yd.

D) APC = Yd/S.

8. Ако доходът е 100 лв. и намалява на 90 лв., а потреблението от 90 лв. спада на 84 лв., то

пределната склонност към потребление е равна на:

A) МРС = 1,66.

B) МРС = 0,93

C) МРС = 0,84.

D) МРС = 0,60.

9. Частта от един допълнителен лев, която се спестява, се нарича:

A) пределна склонност към спестяване.

B) средна склонност към спестяване.

C) функция на спестяването.

D) парадокс на спестовността.

10. Сумата на пределните склонности към потребление и спестяване е равна на:

A) разполагаемия доход.

B) автономното потребление.

C) 0.

D) 1.

11. Пределната склонност към спестяване, МРS, е равна на:

A) MPS = Yd - C.

B) MPS = APC - APS.

C) MPS = 1 + APC.

D) MPS = 1 - MPC.

12. Очакваният реален лихвен процент е равен на:

A) номиналния лихвен процент плюс очакваната норма на инфлация.

B) номиналния лихвен процент минус очакваната норма на инфлация.

C) нормата на инфлация минус очаквания номинален лихвен процент.

D) нормата на инфлация плюс очаквания номинален лихвен процент.

13. Принцип на акселератора се нарича:

A) увеличаването на инвестициите при намаляване на лихвения процент.

B) увеличаването на инвестициите вследствие нарастването на обема на брутния доход.

144

C) увеличаването на брутния доход вследствие нарастването на инвестициите.

D) увеличаване на потреблението вследствие нарастването на брутния доход.

14. Автономните разходи са:

A) част от инвестиционната функция.

B) онези елементи на съвкупните разходи, които не зависят от дохода.

C) в положителна зависимост от лихвения процент.

D) в отрицателна зависимост от равнището на цените.

15. Ако функцията на съвкупните разходи AE = 25+0,8Y , то при БВП равен на 80:

A) автономните разходи са 55.

B) съвкупните разходи са 105

C) индуцираните разходи са 64.

D) икономиката е в равновесие.

ОТГОВОРИ:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

C B A D D A C D A D D B B B C

Литература:

1. Кейнс, Дж.М. Обща теория на заетостта, лихвата и парите. Изд.къща „Христо

Ботев“,1993.

2. Макроикономика. – учебник, (ред. Вл.Владимиров), СТЕНО, Варна, 2015.

3. Макроикономика. – сборник, ( ред. К.Колев), СTEНО, Варна, 2011.

4. Parkin, M. Macroeconomics. Pearson Education, Inc., 10th ed. , 2012.

Дата на създаване: 19.12.2014

Дата на последна актуализация: 19.12.2014

Данни за автора: Христо Делчев Мавров е доцент, доктор по икономика от катедра „Обща

икономическа теория” на Икономически университет – Варна. Преподава Микроикономика,

Макроикономика и Управленска икономика. Научните му интереси са в областта на

макроикономиката – макроикономическа стабилност, безработица и инфлация, икономически

растеж. Има над 60 публикации, в т.ч монографии и студии, статии, доклади и учебни пособия.

145

Тема 9. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА РАВНОВЕСНИЯ БРУТЕН

ПРОДУКТ В ПРОСТИЯ КЕЙНСИАНСКИ МОДЕЛ

1. Определяне равновесния обем на брутния продукт

1.1 Основни допускания на модела

1.2 Подходи за определяне на равновесния обем на брутния продукт

1.2.1 Макроикономическо равновесие: подходът продукт – разходи

1.2.2 Макроикономическо равновесие: подходът спестяване –

инвестиции

2. Измененията на функцията на съвкупните разходи и макроикономи-

ческото равновесие

2.1 Промените в автономните разходи

2.2 Промените в пределната норма на изразходване на дохода

3. Мултипликаторът

В настоящата тема се разглеждат подходите и условията за намиране на

равновесния БВП като се използва кейнсианската концепция за съвкупните

разходи. Този въпрос се изяснява въз основа на т.нар. прост кейнсиански

модел на макроикономическо равновесие. Негова сърцевина са пределната

склонност към потребление, мултипликаторът и автономните съвкупни

разходи. Чрез тях се анализират колебанията (увеличаване или намаляване) на

равновесния обем на реалния брутен продукт.

1. Определяне на равновесния обем на брутния продукт

1.1 Основни допускания на модела

Всеки модел е абстракция, представяща действителността в опростен вид и

поради това се основава на определени предпоставки. Простият кейнсиански

модел за определяне на равновесния обем на производството е построен при

следните основни допускания.

1. Равнището на цените е постоянно. От това следва, че всички

променливи могат да се третират като реални променливи.

2. Лихвеният процент е постоянен. С други думи, ролята на паричния

пазар върху макроравновесието се пренебрегва.

3. Брутният вътрешен продукт съвпада с чистия вътрешен продукт и

вътрешния доход. Това означава, че се пренебрегват амортизацията и косвените

146

данъци. В този смисъл като равнозначни се разглеждат понятията брутен

продукт и брутен доход.

В началния вариант на модела, за улеснение, се правят още две

допълнителни допускания.

4. Разглежда се затворена икономика, т.е. износът и вносът са равни на

нула X = M = 0.

5. Не се отчита икономическата роля на правителството, т.е.

правителствените разходи, трансферите и преките данъци са равни на нула (G =

Tr = T = 0). От това следва, че брутният доход23

(Y) е равен на разполагаемия

доход (Yd), защото по дефиниция Yd = Y – T + Tr = Y – 0 + 0 = Y.

1.2 Подходи за определяне на равновесния обем на брутния продукт

За определяне на равновесието в икономиката се използват два

еквивалентни подхода. Първият се основава на зависимостта между брутния

дoход и съвкупните разходи, а вторият - на отношението между спестяване и

инвестиции.

1.2.1 Макроикономическо равновесие: подходът продукт-разходи

В тема 2 е посочено, че БВП може да се изчисли както като сума от всички

фактически разходи (АЕf) в икономиката, така и като сума от всички доходи.

Оттук се извежда важен принцип - фактическите съвкупни разходи по

дефиниция са винаги равни на създадения брутен доход (който пък е равен на

пазарната стойност на произведения БВП). Но това не означава, че и

планираните съвкупни разходи (АЕ) винаги са равни на създадения брутен доход

и БВП (Y) - те могат да бъдат по-големи, по-малки или равни на продукта и

дохода.

Ако количеството на произведения продукт и следователно на брутния

доход е по-малко от планираните съвкупни разходи (Y < AE) се получава

излишно търсене. При излишно търсене запасите в търговската мрежа и

производителите бързо намаляват и падат под нормативните. Това е сигнал за

фирмите и те разширяват обема на производството до изравняването му със

23

В тази глава брутен доход брутен продукт Y, т.е те са тъждествено равни. Тъждествени са и

равновесно равнище на дохода равновесно равнище на БВП равновесно равнище на производството.

147

съвкупното търсено количество стоки и услуги. Следователно при равнище на

дохода, по-малко от планираните съвкупни разходи, във фирмите се появява

стимул за увеличаване на производството и следователно на дохода.

Възможен е и друг вариант - равнището на производството и дохода да

надхвърля планираните съвкупни разходи (У > AE). При това положение

значителна част от произведената продукция остава нереализирана – на практика

се увеличават инвестициите в неочаквани запаси. За да се нормализират

запасите, фирмите ще свият производството до равнището на търсеното

количество. Или: при равнище на дохода, по-голямо от планираните съвкупни

разходи, във фирмите се появява стимул за намаляване на производството и

следователно на дохода.

Прилагането на концепцията за съвкупното търсене и предлагане позволява

да се направи изводът, че необходимото условие за да бъде икономиката в

равновесие е съвкупното предлагано количество стоки и услуги (произведеният

реален брутен вътрешен продукт Y) да бъде равно на съвкупното търсено

количество стоки и услуги (планираните съвкупните разходи АЕ), т.е.:

Y = АЕ (1)

Ако това равенство е изпълнено, производителите реализират цялата си

продукция и няма да имат причина да променят обема на производството.

Макроикономическото равновесие е такова състояние на икономиката при което

няма стимули (натиск) за промяна на обема на производството. Обратно, при

макроикономическо неравновесие се задействат икономически сили, които

принуждават фирмите да променят производството, докато се стигне до

равновсие.

Тук е необходимо да се подчертаят два момента:

1. В простия кейнсиански модел равнището на цените се приема за

постоянно. Поради това механизмът на цените не взема участие в процеса на

балансиране на икономиката. Главната роля за постигане на

макроикономическо равновесие се изпълнява от производството.

Измененията в производството (респективно в дохода) са достатъчно силни и

бързи за да се уравновеси икономиката в краткосрочен план.

148

2. За Кейнс съвкупното търсене е определящо. Каквото е съвкупното

търсене, такъв е и размерът на произведения брутен продукт и доход.

Производството следва изменененията в съвкупното търсене.

Определянето на равновесния обем на брутния продукт може да се

представи графично и аналитично.

Графично представяне. На фиг. 9.1. е представено графично определянето

на равновесния обем на производството. На ординатата са разположени

планираните съвкупни разходи AE, а на абцисата - реалният брутен доход Y.

Функцията на планираните съвкупни разходи е представена чрез права АЕ. Тя

може да се разглежда като съвкупното търсене. Линията, означена с "Y = АЕf" и

имаща наклон, равен на 45о, може да се разглежда като съвкупното производство

и следователно като съвкупното предлагане. За всяка точка от тази линия,

брутният доход е равен на фактическите съвкупни разходи. Тя съдържа

съвкупността от всички потенциални точки на равновесие в икономиката.

Действителното равнище на производство се получава в пресечната точка между

45-градусовата линия "Y = АЕf" и функцията на планираните съвкупни разходи.

Там съвкупното предлагане е равно на съвкупното търсене.

Равновесният реален БВП е онова равнище на производство, което

създава доход, достатъчен за извършване на съвкупни разходи, равни на

стойността на създадения БВП. Само при тази величина на БВП съвкупните

разходи няма да надхвърлят производството или обратно, производството няма

да надхвърля съвкупните разходи. В условията на макроикономическо

равновесие отсъства тенденция за промяна на производството. На фиг.9.1

равновесието е в т.А при доход 40 млн. лв. Със стрелки 1 и 2 са означени

посоките на изменение на обема на производството, ако се получи излишно

търсене (стрелка 2) или излишно предлагане (стрелка 1).

149

AE

A

AE

Y=AEf

40 Y 0

12

40

45o

2

1

излишно предлагане

излишно търсене

Фиг.9.1. Макроикономическо равновесие: подход продукт-разходи

Неравновесно е онова равнище на производство, при което създаденият

БВП (доход) се различава от съвкупните разходи, които икономическите агенти

планират да извършат. Възможни са две неравновесни състояния – свръхтърсене

и свръхпредлагане. Свръхтърсене се наблюдава при доход по-малък от 40.

Това води до намаляване на инвестициите в запаси. Намаляването на запасите е

сигнал за увеличаване на производството от фирмите и производството нараства.

Свръхпредлагане е характерно за БВП по-голям от 40. При такава ситуация

неочакваните инвестиции в запаси нарастват. Това е сигнал за фирмите да

ограничат производството и тенденцията е БВП да намалява и да се стреми към

равновесие в т.А.

Аналитично определяне на равновесния брутен продукт. Ако в

условието за равновесие Y = AE (1) заместим дясната страна с функцията на

планираните съвкупни разходи при затворена икономика без държавен сектор,

т.е. с AE = C + I = a + c.Y + Ia и решим относно Y, ще получим:

Y = (a + Ia) + с.Y

Y = [1/(1 - c)].[a + Ia]

Y = [1/(1 - c)].А (2)

където: Y e брутният продукт;

А = a + Ia са автономни разходи (автономното търсене);

с - пределната склонност към потребление (с = МРС).

150

От уравнение (2), известно като кейнсианско уравнение, е ясно, че при

зададено автономно потребление, инвестиции и пределна склонност към

потребление може да се определи равновесното равнище на дохода. Например,

нека а = 7 млрд. лв. ; I = 5 млрд. лв. и МРС = с = 0,70. Какво e равновесното

равнище на дохода? Изчисляваме А = а + Ia = 7 + 5 = 12. Заместваме стойностите

на А и МРС в уравнение (2) и получаваме:

Y = [1/(1 - 0,70)].12 = 40 млрд. лв.

Графично този резултат е показан на фиг.9.1 в т.А.

1.2.2 Макроикономическо равновесие: подходът спестяване инвестиции

Подходът спестяване-инвестиции е косвен начин за определяне на

равновесния БВП. Според него макроикономическо равновесие се постига

тогава, когато спестяванията са равни на планираните инвестиции, т.е условието

за равновесие е S = I.

Спестяването и инвестициите въздействат напълно противоположно върху

съвкупното търсене и произведения продукт. Спестяването представлява

"изливане" (изтичане) от дохода - увеличаването на склонността към спестяване

намалява брутния продукт. Инвестиционното търсене може да се разгледа като

"вливане" (добавка) в потока на разходите - неговото увеличаване води до растеж

на брутния продукт. Равновесие има когато силите, водещи до намаляване и

силите, водещи до увеличаване на производството се балансират. Това означава,

че онази част от дохода на домакинствата, която не отива за потребление

("изливанията") трябва да е равна на непотребителските разходи ("вливанията"),

т.е. равновесие има когато:

изливанията = вливанията

За затворена частна икономика изливания са само спестяванията, а

вливания - планираните инвестиции и при равновесие те са равни, т.е.:

спестяванията = инвестициите

Определянето на равновесния доход чрез подхода спестяване-инвестиции

също може да се представи графично и аналитично.

151

Графично представяне. Подходът спестяване-инвестиции е представен

графично на фиг.9.2. На хоризонталната ос е доходът, а на вертикалната -

спестяването и планираните инвестиции.

Y

S

Y0 Y*

40 50

0

I

5

8

S, I F

E S I

I

Фиг.9.2. Равновесие в икономиката: подход спестяване - инвестиции

Изясняването на макроикономическото равновесие чрез подхода

спестяване –инвестиции налага сравнение с класическото разбиране за ролята на

класическия пазар. Преди всичко трябва да се откроят две съществени различия

между двете теории.

Първото и най-същественото отличие е посоката на причинно-следствената

връзка. В кейнсианския модел съвкупните разходи определят дохода, докато в

класическия модел е обратно – водещ е доходът.

Втората съществена разлика е, че класиците вярват, че спестяванията при

пълна заетост винаги са равни на инвестициите заради гъвкавия лихвен процент.

Кейнс обаче приема възможността за тяхното несъвпадение.

Аргументацията му е следната. Спестяванията и инвестициите се извършват от

различни групи, които се ръководят от различни мотиви. Поради това няма

гаранции, че ако икономиката е на потенциалното си равнище (У*), планираните

инвестиции ще бъдат равни на спестяванията при пълна заетост. Такъв е случаят

в т. F на фиг.9.2., където спестяването при пълна заетост е по-голямо от

планираните инвестиции. Резултатът от това несъответствие ще бъде намаляване

на производството, увеличаване на безработицата и движение към равновесие на

икономиката в т.Е, където планираните инвестиции са равни на спестяванията.

Но това се случва при доход под потенциалния. За равнища на дохода по-малки

152

от Y0 планираните инвестиции ще бъдат по-големи от спестяванията, в

икономиката ще се появи свръхтърсене и за да настъпи равновесие доходът ще

започне да се повишава до Y0 и посстигане на равновесие в т.Е, отново под

потенциалния БВП.

Aналитично представяне. По дефиниция разполагаемият доход се

използва за потребление и спестяване, т.е Yd = C + S. В затворена икономика без

държавен сектор целият доход има характер на разполагаем доход, т.е (Y = Yd) и

поради това:

Y = С + S (3)

Ако се замести в общото условие за равновесие Y =AE (1) доходът Y със

C + S и съвкупните разходи AE със C + I , условието за равновесие придобива

вида:

C + S = C + I Ако извадим C от двете страни на равенството C + S - С = C+ I - C

се получава:

S = I (4)

Равенство (4) показва, че в затворена икономика без държавен сектор равновесие

възниква при изравняване на спестяванията с планираните инвестиции.

Как това условие може да се използва за определяне на конкретната

величина на равновесния доход? В равенство (4) отляво е функцията на

спестяване S = -a + (1 - c).Yd, а от дясно е зададената величина на екзогенните

инвестиции I = Ia. При затворена икономика без държавен сектор Yd = Y и затова

S = -a + (1 - c).Y. Следователно:

- a + (1 - c).Y = Ia (4а)

След решение относно Y се получава:

Y = [1/(1 - c)].(a + Ia) или

Y = [1/(1 - c)]. A (5)

Този краен резултат, получен на основа на подхода спестяване-инвестиции

съвпада с уравнение (2), което бе крайният резултат на подхода продукт-

разходи. Това означава, че двата подхода за определяне равновесния обем на

производството са еквивалентни.

153

Разгледаните дотук два подхода насочват към изключително важно

обобщение, което е в основата на кейнсианската теория и политика. Съгласно

тази теория наличието на равновесие в икономиката не означава отсъствие на

безработица. Напротив, може да има висока безработица и икономиката пак да е

в равновесие. Причината за съществуването на безработица може да се

представи по два начина. Равновесие при безработица може да има когато:

а) съвкупното търсене не е достатъчно за да се реализира брутен вътрешен

продукт равен на потенциалния;

б) планираните инвестиции са по-малки от спестяванията, съответстващи

на потенциалния брутен вътрешен продукт.

Тук се крие и основното различие между класическата и кейнсианската

теория. Припомнете си твърдението на класиците, че равновесие може да

съществува само при пълна заетост. Дори и да се получи разминаване между

спестявания и планирани инвестиции гъвкавият лихвен процент ще ги изравни.

Според Кейнс, в кратък период, лихвеният процент може да остане относително

постоянен. Освен това върху решенията на предприемачите влияят по-скоро

други фактори (например очакванията), а не лихвеният процент. Поради това е

възможно несъответствие между спестяване при пълна заетост и планирани

инвестиции и равновесие на икономиката при висока безработица.

2. Измененията на функцията на съвкупните разходи и

макроикономическото равновесие

Дотук бе установено как може да се определи равновесното равнище на

дохода. Но това равнище не остава непроменено. Какво може да предизвика

изменение в равновесния брутен продукт? Не е трудно да се разбере, че всяка

промяна в автономните разходи А или коефициента пред него (виж уравнение 2)

ще измени и дохода Y. Графичното обяснение е свързано с кривата АЕ (вж.

фиг.9.1). За дадена крива АЕ има само едно равновесно равнище на БВП – онова,

при което кривата АЕ пресича 45о

линия. Промяната в позицията на кривата АЕ

ще доведе до промяна и на равновесния БВП. Два са факторите които променят

положението на кривата на съвкупните разходи AE:

- автономните разходи А;

154

- пределната склонност към изразходване на дохода, означена със „z“.

Промените в автономните разходи. Увеличаването на автономните

разходи измества кривата на съвкпните разходи нагоре и равновесният доход

нараства. Например, ако в резултат на определени причини като намаляване на

лихвения процент или наличието на по-оптимистични очаквания на фирмите,

планираните инвестиции се увеличат с 3 млн. лв., автономното търсене ще

нарастне от 12 на 15 млн. лв. и функцията АЕ ще се измести успоредно нагоре.

Това ще предизвика постигане на равновесие при ново, по-високо равнище на

дохода от 50 млн.лв. (вж. фиг.9.3).

AE Y=AEf

AE2

AE1

B

A

15

12

50 40 0 Y

Фиг.9.3. Ефектът от увеличаване на автономните разходи

Аналогичен ефект предизвиква и увеличаването на автономното

потребление с 3 млн. лв. И обратно. Спадане на автономното търсене в резултат

на намаляване на някой от неговите елементи води до успоредно преместване

надолу на кривата на съвкупните разходи и поради това понижаване обема на

брутния продукт.

Ефектът от изменение на автономните разходи може да се представи и

аналитично. За основа ще използваме равенство (2) Y = [1/(1 - c)].A. При

пределна склонност към потребление МPC = с = 0,7 и автономно търсене А = a +

Ia = 7 + 5 = 12 млн. лв., равновесният БВП е равен на 40 млн. лв. Увеличаването

на инвестициите с 3 млн. лв. ще увеличи автономните разходи от 12 на 15 млн.

лв. [A = (7 + 5) + 3 = 15] и БВП ще стане 50 млн. лв. {Y = [1/(1-0,7)].15 = 50}.

Промените в пределната склонност към изразходване на дохода. За

разглежданата от нас затворена икономика без държавен сектор пределната

155

склонност към изразходване на дохода (наклонът на крива АЕ) е равна на

пределната склонност към потребление (MPC). Нека MPC = 0,7 и равновесният

доход е 40 млн. лв. (виж фиг.9.4). Ако пределната склонност към потребление

нарастне с 0,05 и стане MPC = 0,75, това ще означава, че крива АЕ е станала по-

стръмна. Равновесието в икономиката ще се премести от т.А в т.В и

равновесният доход ще нарастне на 48 млн. лв. Обратно, при намаляване на

пределната склонност към потребление равновесният доход намалява.

AE

Y

Y=AEf

AE1 (MPC = 0,75)

A

B AE0 (MPC = 0,7)

40

12

48 0

Фиг. 9.4. Ефект от промяна на пределната склонност към изразходване на дохода

Числовото представяне на ефекта от изменение на пределната склонност

към изразходване на дохода изисква в равенство (2) да се замести с новата

стойност на MPC = 0,75, т.е. Y=1/(1-0,75).12=48. Това равенство показва, че

увеличаване на пределната склонност към потребление, при равни други

условия, води до нарастване на равновесния доход.

3. Мултипликаторът

В предходния параграф беше установено в каква посока ще се измени

доходът, ако се промени някой от компонентите на съвкупните разходи. Не по-

малко значение има и познаването на степента на тази промяна. Това е

необходимо за да се предвиди какъв ефект оказва върху частния и обществения

сектор промяната на съвкупните разходи. Например при рецесия,

правителството предприема мерки за стимулиране на икономиката. Ако

фактическият ефект от тези мерки се окаже по-голям от необходимия,

съвкупното търсене може значително да изпревари производството и да причини

156

инфлация. В обратния случай, ако очакваният ефект от прилаганите

правителствени мерки бъде надценен, рецесията може да се задържи по-дълго

време, а това е свързано с неблагоприятни последици за жизненото равнище.

На фиг. 9.3. е показано, че при увеличаване на инвестициите с 3 млн. лв.

доходът нараства от 40 на 50 млн.лв., т.е промяната в дохода Y=10 е много по-

голяма от промяната в инвестициите. До същия извод се достига, при промяна на

другия елемент на автономното търсене - автономното потребление. Причината

за това е т.нар. мултипликационен ефект на разходите върху дохода или по

просто мултипликаторът24

. Мултипликатор се нарича отношението между

промяната в дохода Y и промяната в автономните разходи A, които са

породили изменението в дохода. Или:

K = Y/А,

където: K е мултипликаторът.

Горната формула може да се преобразува във вида:

Y = K.А

Тя показва, че ако се знае величината на мултипликатора K в икономиката

и първоначалното изменение на автономните разходи може да се установи с

колко нараства реалният БВП. С други думи мултипликаторът измерва колко

пъти нараства доходът при изменение на автономните разходи с единица.

Тук следва да се обърне внимание на два момента.

1. Тъй като инвестициите са най-динамичният елемент на съвкупните

разходи обикновено промяната на автономните разходи се свързва с промяната

на инвестициите. В този случай се говори за мултипликатор на инвестициите

KI = Y/I. Но в действителност може да се променя всеки един компонент на

автономните разходи - автономно потребление, износ, държавни разходи и

данъци. В тези случаи се говори за мултипликатори на автономното потребление

Ka, на износа KX, на държавните разходи KG и на данъците KT. .

2. Под изменение на автономните разходи трябва да се разбира не само

увеличение, но и намаление. Това означава, че мултипликаторът действа и в

24

Мултипликатор идва от латинската дума multiplico, което означава умножавам, увеличавам,

уголемявам.

157

двете посоки - на увеличаване и намаляване на дохода. Например намаление на

автономното потребление с а ще доведе до намаление на дохода с Ka.a.

За първи път понятието мултипликатор, като "мултипликатор на заетостта",

е въведено от английския икономист Ричард Кан през 1931 г. Неговата идея е

била, че едно начално увeличаване на инвестициите води до мултиплициращо

(умножаващо) нарастване на заетостта. Тъй като принципът на мултипликатора

се основава на предпоставката за небалансираност на икономиката, Кейнс го

превръща в централно звено на своя икономически модел. Именно той свързва

мултипликатора с пределната склонност към потребление, като доказва, че:

K = 1/(1-МРС) = 1/MPS (6)

Когато мултипликаторът се изчислява само чрез MPC или MPS и при

постоянни цени се нарича прост мултипликатор25

.

Например, ако МРС = 0,9 ще получим за мултипликатора K стойност 10.

Това ще означава, че при увеличаване на инвестициите с 2 млн. лв. брутният

доход ще нарастне 10 пъти повече, т.е с 20 млн. лв. От формула (6) се вижда, че

колкото по-голяма е МРС, толкова по-голям е мултипликаторът и обратно.

Правата връзка между пределната склонност към потребление и дохода означава

(но не винаги), че когато спестяванията са малка част от дохода една

незначителна промяна в инвестициите води до големи колебания в

производството.

Как работи мултипликаторът? Принципът на мултипликатора се основава на две икономически

зависимости. Първо, всеки разход на даден човек или фирма се превръща в

доход за друг човек или фирма. Второ, всяка промяна в дохода води до промяна

в потреблението и спестяването в същата посока. Така един първоначален

положителен разходен импулс може да доведе до значително по-голямо

нарастване на дохода.

Процесът на мултиплициращото влияние на разходите върху дохода може

да бъде разбран чрез по-подробен анализ на примера за увеличаване на

инвестициите с 2 млн. лв. Това влияние се изразява в два ефекта: пряк и косвен. 25

При отворена икономика с държавен сектор включването на вноса и данъците променя значително

величината и начина на изчисление на мултипликатора. Този по-реалистичен мултипликатор се нарича

комплексен мултипликатор.

158

Прекият ефект се състои в директно увеличаване на брутния вътрешен продукт

с 2 млн. лв. - произведени са капиталови стоки на същата стойност. Косвеният

ефект е свързан с увеличаване на потреблението чрез следния механизъм: 2

млн. лв. разходи за машини и оборудване се превръщат в доходи (заплата, лихва,

рента и печалба) на тези, доставящи ресурси за производството на капиталните

блага. Ако приемем, че МРС е 0,9, то 0,20 млн. лв. ще бъдат спестени, а 1,80 млн.

лв. - изразходвани за потребление. Но това още не е краят, защото 1,80 млн. лв.

разходи за дрехи, храна и т.н. се трансформират в доход за техните

производители. При МРС=0,9 този втори кръг потребители ще изразходва 1,62

млн. лв. Третият кръг потребители ще изразходва 1,458 млн. лв., четвъртият –

1,3122 млн. лв. и т.н. Общата сума на увеличението на дохода на всички етапи

ще бъде 20 млн. лв.

По този начин едно първоночално нарастване на инвестициите води до

увеличение на дохода толкова пъти, колкото е величината на мултипликатора.

Тъй като мултипликаторът действа и в двете посоки - на увеличаване и на

съкръщаване на дохода, то ако инвестициите намалеят с 2 млн. лв. БВП ще се

съкрати 10 пъти повече, или с 20 млн. лв. Tеоретично погледнато,

мултипликаторът е винаги по-голям от единица. Причината е, че

първоначалното изменение на инвестициите (или друг автономен компонент) е

свързано не само с пряк, но и с поредица от косвени ефекти в потреблението.

Ако имаше само пряк ефект, мултипликаторът би бил винаги равен на единица.

Значение на мултипликатора. Да се знае посоката на промяна в дохода

при промяна на някой елемент на съвкупните разходи е важно за

икономическата политика, но не по-малко значение има и познаване степента

на тази промяна. Точно това показва мултипликаторът. Когато се знае

пределната склонност към потребление може да се изчисли мултипликаторът.

По този начин може да се предвиди ефектът от изменение на функцията на

съвкупните разходи върху частния и обществения сектор. Колкото по-точно е

измерен мултипликаторът, толкова по-ефективна ще бъде правителствената

политика. Например, при рецесия правителството предприема мерки за

стимулиране на икономиката. Ако величината на мултипликатора е подценена,

159

фактическият ефект от тези мерки ще се окаже по-голям от планирания,

съвкупното търсене може значително да изпревари производството и да причини

инфлация. В обратния случай, ако величината на мултипликатора е силно

надценена, то ефектът от прилаганите правителствени мерки ще бъде

незначителен, рецесията може да се задържи по-дълго време, а това е свързано с

неблагоприятни последици за жизненото равнище.

Инфлацията и мултипликаторът

Простият кейнсиански модел бе представен при предпоставката за

неизменни цени и е напълно приложим за икономика без инфлация,

произвеждаща под потенциалния брутен продукт (т.е. в кейнсианската част на

кривата SRAS). Но когато производството наближава потенциалния си обем,

увеличеното съвкупно търсене води едновременно до слабо увеличение на

производството и до значително нарастване на цените (това е характерно за

междинната част от крива SRAS). При такава ситуация мултипликаторът ще

бъде значително по-малък от простия мултипликатор. Изводът е, че инфлацията

намалява величината на мултипликатора.

Тест по тема 9 1. Към допусканията, възприетите в простия кейнсиански модел, спадат всички, освен че:

A) лихвеният процент е постоянен.

B) равнището на цените е постоянно.

C) доходът е постоянен.

D) се пренебрегват амортизацията и косвените данъци.

2. В простия кейнсиански модел главната роля за постигане на макроикономическо

равновесие се изпълнява от:

A) лихвения процент.

B) потреблението.

C) цените.

D) производството.

3. В простия кейнсиански модел условието за макроикономическо равновесие е:

A) X = M.

B) C = I.

C) P = Q.

D) Y = АЕ.

4. Кейнсианското уравнение за определяне на равновесния доход е:

A) Y = (1 - c)/А.

B) Y = [1/(1 + c)].А.

C) Y = [1/(1 - c)].А.

D) Y = A/(1 + c).

5. Ако произведеният реален БВП надхвърли очакваните съвкупни разходи, то:

A) равнището на цените нараства.

B) инвестициите в неочаквани запаси се увеличават и производството намалява.

160

C) възниква излишно съвкупно търсене.

D) фирмите имат стимул за увеличаване на производството.

6. Ако очакваните съвкупни разходи са по-малки от произведения реален БВП, то:

A) равнището на цените нараства.

B) равнището на цените намалява.

C) бизнес секторът увеличава производството си.

D) бизнес секторът намалява производството си.

7. Ако планираните инвестиции са по-големи от спестяванията, то:

A) инвестициите започват да намаляват.

B) спестяванията нарастват.

C) лихвеният процент нараства.

D) БВП нараства.

8. Мултипликаторът на разходите измерва:

A) степента на промяна в съвкупните разходи при увеличаване на дохода.

B) степента на промяна в екзогенните разходи при изменение на ендогенните разходи.

C) степента на промяна в дохода при изменение на индуцираните разходи.

D) степента на промяна в дохода при изменение на автономните разходи.

9. При равновесие в икономиката:

А) брутният доход е равен на планираните разходи.

B) инвестициите и спестяванията са равни на нула.

C) данъчните приходи са равни на планираните държавни разходи.

D) мултипликаторът е равен на 1.

10. При наличието на спестявания макроикономическо равновесие се постига, когато:

A) спестяванията са равни на разходите за потребление.

B) спестяванията са равни на инвестициите.

C) спестяванията са равни на изливанията от дохода.

D) спестяванията са равни на държавните разходи.

11. Най-малката теоретично възможна стойност на простия мултипликатор е:

A) минус безкрайност.

B) 0.

C) 0,1.

D) 1.

12. По време на инфлация мултипликаторът:

A) намалява.

B) расте.

C) не се променя.

D) става отрицателен.

13. Величината на мултипликатора зависи от:

А) пределната склонност към потребление.

B) равнището на потреблението.

C) автономното потребление.

D) средната склонност към потребление.

14. Ако предената склонност на потребление е равна на 0,6, то простият мултипликатор е:

A) 1.

B) 2,5.

C) 5.

D) 10.

15. Ако простият мултипликатор е равен на 10, то пределната склонност към спестяване

е:

A) 9.

B) 1.

C) 0,1.

D) 0,05.

ОТГОВОРИ:

161

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

C D D C B D D D A B D A A B C

Литература:

1. Макроикономика.- учебник, (ред. Вл.Владимиров), Изд. къща СТЕНО, 2015.

2. Макроикономика.- сборник, (ред .К.Колев), Изд. къща СТЕНО, 2012.

3. Parkin, M. Macroeconomics. Pearson Education, Inc., 10th ed. , 2012.

Дата на създаване: 15.12.2014

Дата на последна актуализация: 15.12.2014

Данни за автора: Христо Делчев Мавров е доцент, доктор по икономика от катедра „Обща

икономическа теория” на Икономически университет – Варна. Преподава Микроикономика,

Макроикономика и Управленска икономика. Научните му интереси са в областта на

макроикономиката – макроикономическа стабилност, безработица и инфлация, икономически

растеж. Има над 60 публикации, в т.ч монографии и студии, статии, доклади и учебни пособия.

162

Тема 10. ФИСКАЛНА ПОЛИТИКА

1. Същност и инструменти на фискалната политика

2. Влияние на фискалните инструменти върху съвкупното търсене

2.1 Влияние на държавните разходи за покупка на стоки и услуги

2.2 Влияние на данъците

3. Видове фискална политика

3.1. Еспанзивна и рестриктивна фискална политика

3.1. 1 Рецесионен разрив и експанзивна фискална политика

3.1.2 Инфлационен разрив и рестиктивна фискална политика.

3.2 Дискреционна политика и вградени стабилизатори

4. Ефективност на фискалната политика

Теорията за фискалната политика допълва и разширява представения в

предходната глава опростен кейнсиански модел за образуване на съвкупния

доход и определяне на неговото равновесно равнище. Чрез нея в модела за

макроикономическото равновесие се включва и дейността на държавния сектор.

По-конкретно, теорията за фискалната политика обяснява влиянието на

държавните разходи и данъците върху обема на производството, заетостта и

равнището на цените в националната икономика.

В настоящата тема са представени различните аспекти и инструменти на

фискалната политика, механизмите на нейното действие, проблемите и

противоречията при практическото й осъществяване.

1. Същност и инструменти на фискалната политика

Фискалната политика26

е основен вид макроикономическа политика,

провеждана от правителството посредством държавните разходи и данъчното

облагане или по-общо казано - чрез държавния бюджет. Основателно в нея се

вижда най-ясния израз на ролята на държавата в икономиката и в цялостното

обществено развитие. По своето съдържание тя включва комплекс от

инструменти и механизми за цялостно въздействие върху обема на

производството, степента на заетост и равнището на цените в националната

икономика.

26

Наименованието идва от латинското “f i s c u s”- сандък за пари, понятие, придобило в последствие

значение на държавна каса, хазна, държавно съкровище.

163

Основните интрументи, чрез които се провежда фискалната политика

са държавните разходи за покупка на стоки и услуги, данъците и трансферите.

Държавните разходи - G са разходите, които правителството прави за

покупка на стоки и услуги от частния сектор за покриване на своите нужди на

различни нива на държавното управление.

Данъците – Т включват различните данъчни плащания, с които

държавата облага физическите и юридическите лица и които формират

приходите на бюджета.

Държавните трансфери - Tr са средства, които държавата изразходва от

своя бюджет по различни социални, здравни и др. програми за пенсии,

стипендии, обезщетения, социални помощи, субсидии и пр. Те могат да се

разглеждат като негативни данъци, които увеличават разполагаемия доход на

частния сектор. Техният ефект е аналогичен на този на данъците, но с точно

обратен знак. Ето защо можем да обединим трансферите и данъците и да

разглеждаме тяхното съвместно влияние чрез една обща категория - чисти

данъци T, които представляват разлика между брутната сума на събраните

данъци - Tg, и изплатените трансфери – Tr или :

T = Tg - Tr Чрез посочените инструменти на фискалната политика правителството

може да влияе върху приходите и разходите на частния сектор, а следователно и

върху неговото поведение. Те също така са елементи, които участват в

кръговрата на доходите и разходите в икономиката и пряко или косвено,

определят обема на съвкупното търсене, размера на потреблението,

спестяванията и равнището на съвкупния доход. Ето защо тяхното целенасочено

моделиране и промяна е важно средство да се въздейства и подпомага

цялостното икономическо развитие и осигурява икономическа стабилност.

Въз основа на казаното, можем да дадем едно по-прецизно определение за

фискална политика, като политика, която се заключава в използването на

промените на държавните разходи, данъците и трансферите за

въздействие и регулиране на макроикономическато поведение и равнището

на производството, заетостта и цените в националната икономика.

164

Това разбиране за фискалната политика има своите корени в

кейнсианската икономическа теория. Преди Голямата депресия (1929 – 1933 г.) и

появата на кейнсианството, класическият възглед за държавните финанси им

отрежда само ролята на средство за издръжка на административния апарат и

другите дейности на публичния сектор (армия, полиция, инфраструктура и пр.).

За разлика от класическия възглед, кейнсианската теория придава друго

значение и роля на държавните финанси и фискалната политика В нея

държавните разходи и данъчното облагане се разглеждат като средство за

поддържане на ефективно съвкупно търсене и осигуряване на стабилно развитие

при потенциално производство и пълна заетост.

Днес разбирането за фискалната политика е по-комплексно и тя далеч не

се разглежда еднозначно, само като средство за краткосрочно регулиране на

съвкупното търсене при стабилизиране на икономиката. Практиката показа, че

фискалната политика е много по-сложна и противоречива, отколкото се

предполагаше в “ерата на кейнсианството” - 50-те и 60-те години на ХХ в.

Съвременната макроикономическа теория према , че фискалната политика има и

много странични ефекти. В частност, тя оказва, макар и косвено, значително

влияние и върху обема на съвкупното предлагане.

2. Влияние на фискалните инструменти върху съвкупното търсене

За да изясним механизмите, чрез които действат различните фискални

инструменти върху съвкупното търсене, на този етап от анализа ще приемем,

че държавните разходи са екзогенни, т.е., че те се определят от

правителството и не зависят от равнището на съвкупния доход. Ще се

абстрахираме и от влиянието на външноикономическия сектор, като приемем,

че износът - Х е равен на вноса - М и външноикономическата дейност не

изменя общия обем на дохода.

2.1. Влияние на държавните разходи за покупка на стоки и услуги

Държавните разходи за покупка на стоки и услуги са елемент на

съвкупните разходи и техният размер непосредствено се добавя към

потребителските и инвестиционните разходи на частния сектор. С други думи,

165

държавните покупки на стоки и услуги са директна добавка към общия размер

на съвкупните разходи и те пряко увеличават съвкупното търсене.

Следователно всяко увеличаване на държавните покупки ще доведе до

нарастване на равновесното равнище на дохода. При това по-големите държавни

разходи ще имат и мултипликационен ефект. Те ще се превърнат в доходи за

получилите държавни поръчки фирми и икономически агенти от частния сектор,

което ще доведе до нови разходи и по-нататъшно увеличаване на съвкупното

търсене и съвкупния доход. Това означава, че величината, с която ще се измени

съвкупния доход под влияние на държавните разходи ще бъде равна на

промяната на държавните разходи, умножена по мултипликатора на държавните

разходи.

Мултипликаторът на държавните разходи е идентичен с простия

автономен разходен мултипликатор на частните разходи. От икономическа

гледна точка тази идентичност е напълно логична, защото начинът на влияние на

държавните разходи върху съвкупните разходи е същия, както и на частните – и

едните и другите са пряк елемент на съвкупните разходи.

Коефициентът на мултипликатора на държавните разходи KG се определя

по следната формула:

У 1 KG = = ,

G 1 - с където: KG е коефициент на мултипликатора на държавните разходи;

У и G - промяната в дохода и промяната в държавните разходи;

с - пределната склонност към потребление (МРС).

Влиянието на държавните разходи върху равновесното равнище на

съвкупния доход е показано на фиг. 10.1 чрез познатата вече кейнсианска крос-

диаграма. На нея линията АЕ0 показва функцията на съвкупните разходи,

образувани само от частните разходи за потребление - С и частните инвестиции -

I, т .е. без държавни разходи. Равновесното равнище на дохода без държавна

намеса се определя от точката, в която функцията на съвкупните частни разходи

АЕ0 пресича 45 линия и в случая ще бъде У0.

166

Фиг. 10.1 Влияние на държавните разходи върху равновесното равнище на дохода

Ако държавата осъществи разходи за покупка на стоки и услуги в размер

на ОG, съвкупните разходи ще нарастнат и функцията им ще се измести от АЕ0

на АЕ1. Съответно равновесното равнище на дохода ще се увеличи до У1.

2.2. Влияние на данъците

Влиянието на данъците върху съвкупното търсене произтича от това, че те

намаляват разполагаемия доход на частния сектор. Ако погледнем модела за

кръговрата на доходите в икономиката (Тема 1), ще видим, че част от приходите

на домакинствата и фирмите се отделят под формата на данъци и попадат в

държавния бюджет. Тъй като потреблението на домакинствата е функция на

разполагаемия доход, промяната на разполагаемия доход под влияние на

данъците ще променя и потреблението.

Следователно, за разлика от държавните разходи, които са пряк

компонент на съвкупното търсене, данъците въздействат върху него непряко,

само доколкото променят разполагаемия доход.

За да улесним анализа на влиянието на данъчните промени върху

съвкупното търсене ще приемем, че данъците са обща фиксирана сума, която не

зависи от размера на дохода. Това означава, че данъците се разглеждат като

автономна променлива и се определят външно за модела, подобно на

инвестициите или държавните разходи.

167

Нека разгледаме по-детайлно какво се получава когато правителството

променя данъците върху личните доходи. При намаляване на данъчните

вземания, на всяко равнище на съвкупния доход ще съответства по-голям

разполагаем доход. Доколкото потребителските разходи зависят от размера на

разполагаемия доход, това ще предизвика промяна в равнището на потребление

и потребителската функция ще се премести нагоре. Това означава увеличаване

на съвкупното търсене и нарастване на равновесното равнище на дохода.

Обратно, ако се увеличи размера на данъците потребителската функция ще се

измести надолу и равновесното равнище на дохода ще намалее.

а) Промяна в потреблението б) Промяна в равновесното равнище на

съвкупния доход

Фиг. 10.2 Влияние на дънъците върху потреблението

и равновесното равнище на дохода

Тези зависимости са показани на фиг. 10.2. От нея се вижда, че всяка

промяна на размера на данъците изменя обема на потребителските разходи, а

вследствие на това и обема на съвкупните разходи и равновесното равнище на

дохода.

При това промяната на данъчното облагане също има мултипликационен

ефект. Но данъчните влияния върху съвкупните разходи имат една съществена

особеност: докато промените в правителствените разходи придизвикват също

толкова голямо по размер първично изменение на съвкупните разходи, при

промяна на данъчното облагане не цялата сума, с която става промяната, се

превръща в допълнителни разходи, защото част от нея отива за спестявания.

Каква част от допълнителния разполагаем доход ще се превърне в нови

потребителски разходи зависи от пределната склонност към потребление - с

168

(МРС). По тази причина, данъчният мултипликатор КТ е равен на простия

мултипликатор, умножен по с (МРС).

Както се вижда мултипликаторът на данъците е по-малък от

мултипликатора на държавните разходи и освен това е с отрицателен знак,

защото между промяната на данъците и промяната на разполагаемия доход има

обратна зависимост.

3. Видове фискална политика

3.1. Еспанзивна и рестриктивна фискална политика

Чрез фискалната политика правителството се стреми да поддържа

съвкупните разходи на такова равнище, което осигурява производството при

пълната заетост и стабилни цени. Както вече е известно, това равнище на дохода

се определя като потенциално и се бележи с У. Ако равновесното равнище е

различно от потенциалното, правителството може да отстрани това

несъответсвие чрез съответни промени в държавните разходи и данъчната

политика. В зависимост от характера на отклонението на фактическото равнище

на дохода от потенциалното съществуват два вида фискална политика –

експанзивна и рестриктивна.

3.1.1 Рецесионен разрив и експанзивна фискална политика

Експанзивната фискална политика се провежда когато е налице

рецесионен разрив в икономиката и е необходимо да се увеличи съвкупното

търсене. Рецесионният разрив е състояние, при което обемът на съвкупните

разходи е недостатъчен за поддържане на производството при пълна заетост. В

такъв случай правителството може, според кейнсианската теория, да използва

държавните разходи и/или данъците за да затвори “разходната пролука” и да

разшири съвкупното търсене до размер, необходим за придвижване на

икономиката към нейното потенциално равнище.

На фиг. 10.3 са представени действието и ефектите на експанзивната

фискална политика. В горния панел е кейнсианската диаграма за равновесното

равнище на дохода, която показва зависимостта между съвкупните разходи и

1 с KТ = - c . = - = с/s 1- с 1- с

169

дохода. В долния панел е показано действието на експанзивната фискална

политика чрез модела на съвкупното търсене и съвкупното предлагане, което

позволява да се види нейното влияние и върху равнището на цените.

Фиг. 10.3 Рецесионен разрив и експанзивна фискална политика

Първоначалното равновесно значение на дохода - У0. е по-малко от

неговия потенциален разме - У. Причината за това е, че съвкупните разходи

АЕ0 са по-малки от разходите, които са необходими за генериране на пълна

заетост -АЕ1. Налице е рецесионен разрив. За да се преодолее той и да се

достигне потенциалния обем на дохода У. е необходимо увеличаване на

съвкупните разходи. То може да се постигне: а) чрез увеличаване на държавните

разходи за покупка на стоки и услуги; б) чрез намаляване на данъците; в) чрез

комбиниране на двете мерки. В това се изразяват различните варианти на

експанзвната фискална политика. Целта е чрез провежданите фискални мерки да

се измести функцията на съвкупните разходи нагоре, към позиция АЕ1 и да се

увеличи равновесното равнище на дохода.

Промяната на правителствените раходи или данъците ( G или Т ),

необходима за да се “затвори” рецесионния разрив зависи от два фактора: 1) от

170

размера на рецесионния разрив в съвкупния доход - У ; 2) от размера на

мултипликаторите на държавните разходи –МG и на данъците - МТ:

У = KG . G ; У = KТ . - Т

Ако например разривът между равновесния и потенциалния доход - У е

от 800 млн. лв, а пределната склонност към потребление е 0,8, мултипликаторът

на държавните разходи ще бъде 5 , а мултипликаторът на данъците – 4.

Необходимото увеличаване на държавните разходи, което може да премахне

рецесионния разрив е равно на 800: 5 = 160 млн. лв. ( G = У / КG ). Ако като

инструмент за увеличаване на съвкупните разходи се използват данъците, за да

се преодолее рецесионния разрив ще е необходимо тяхното намаляване с 800 : 4

= 200 млн. лв (- Т = У/ КТ).

Влиянието на експанзионистичната фискална политика върху равнището на

цените се вижда от долната графика на фиг. 10.3. Тя показва аналогични процеси

- действителното съвкупно търсене - АD0 пресича краткосрочната крива на

съвкупното предлагане SRAS на равнище, по-малко от потенциалното,

определено от дългосрочната крива на съвкупното предлагане LRAS. Мерките

на експанзионистичента фискална политика, които увеличават разходите

изместват кривата на съвкупното търсене нагоре към AD1 и увеличават

равновесното равнище на производството и дохода. Наред с влиянието върху

дохода и обема на продукцията, тази диаграма обаче дава възможност да се

види, какво ще стане и с равнището на цените в икономиката. Тя показва, че с

придвижването на икономиката от състояние на голяма безработица и

ненатовареност на производствените капацитети към състояние на пълна

заетост, всяко допълнително увеличаване на разходите води във все по-голяма

степен до растеж на цените, а не до изменение на реалното производство.

Ценовите влияния на фискалната политика зависят от формата на кривата

на съвкупното предлагане. Теоретично са възможни три положения:

1. Докато фискалната политика въздейства в посока на увеличаване на

съвкупното търсене в “кейнсианския” - хоризонталния участък на

краткосрочната крива на съвкупното предлагане нейният ефект ще бъде само

увеличаване на обема на производството и дохода без промяна на цените.

171

2. Когато експанзвната фискална политика придвижи съвкупното търсене в.

междинния участък,резултатът ще бъде както нарастване на производството,

така и растеж на цените, ще се развие определена инфлация.

3. Ако експанзивната фискална политика продължи да измества съвкупното

търсене над потенциалното равнище на дохода и навлезе в класическия

вертикален участък на краткосрочната крива на предлагането SRAS, нейният

ефект ще бъде изцяло проинфлационен - обемът на производството ще остане

същия, а общото равнище на цените ще нараства успоредно с растежа на

съвкупните разходи.

Следователно, експанзивната фискална политика може да има положителни

резултати и да увеличава съвкупното производство при стабилност на цените,

само когато икономиката е далеч от състояние на пълна заетост. Само в този

случай това не се заплаща с развитие на инфлационни процеси.

3. 1. 2 Инфлационен разрив и рестиктивна фискална политика.

Инфлационен разрив има, когато обемът на съвкупните разходи е по-

голям от този, необходим за осигуряване на равновесие при потенциално

равнище на дохода. Това означава,че съвкупното търсене надхвърля обема на

производство, който икономиката може да осигури при пълна заетост на

ресурсите. При инфлационен разрив равновесното равнище на дохода е по-

голямо от потенциалното: УЕ У. Безработица е под нейното естествено

равнище, което води до свръхтърсене и инфлация.

За да премахне инфлационния разрив правителството трябва да провежда

рестриктивна (ограничителна) фискална политика. Тя има за цел да намали

съвкупните разходи като върне равновесното равнище на дохода до

потенциалното му равнище. Такава ограничителна фискална политика

предполага: а) ннамаляване на държавните разходи за стоки и услуги; б)

увеличаване на данъците; в) комбинирано използване на тези две мерки.

На фиг. 10.4. е показано състояние на инфлационен разрив и действието

на ограничителната фискална политика.

172

Фиг. 10. 4 Инфлационен разрив и рестриктивна фискална политика

Първоначалното равновесие на икономиката е при равнище на дохода У0.

Това равнище е по голямо от потенциалното У*. Причината е, че съвкупните

разходи са по-големи, от тези, които са необходими за закупуване на целия

потенциален обем на производството при пълно използване на ресурсите. Чрез

увеличаване на данъците и/или съкращаване на държавните разходи,

правителството може да намали съвкупните разходи за да премахне

инфлационния разрив. В резултат на намаляване на държавните разходи или

увеличаване на данъците, функцията на разходите ще се измести надолу – от

АЕ0 към АЕ1, а равновесното равнище на дохода ще се придвижи към неговия

потенциален размер - У.

Величината, с която трябва да бъдат увеличени данъците или намалени

държавните разходи, за да се “затвори “ инфлационния разрив зависи от размера

на разрива в съвкупния доход - У и величината на мултипликаторите на

разходите и на данъците (KG и KТ ). Конкретните зависимости се установяват по

начин, аналогичен на изяснения вече.

Ефектът на ограничителната фискална политика върху равнището на цените е

най- значителен във вертикалния участък от кривата на съвкупното предлагане.

173

Продължаването на ограничителната политика и движението на кривата на

съвкупното търсене в зоната на междиния участък от кривата на съвкупното

предлагане ще продължи да снижава цените но за сметка на все по- голямо

свиване на производството под потенциалния му обем. В хоризонталния участък

от кривата на предлагането, единствения ефект от рестриктивната политика ще

бъде спадане на заетостта и производството без промяна на цените.

Следователно, както експанзивната, така и рестриктивната фискална политика

имат странични ефекти. Провеждани едностранчиво , те могат да доведат до

отрицателни последици и вместо стабилизиращ, да се превърнат в

дестабилизиращ фактор, пораждащ инфлация или рецесия.

3.2. Дискреционна политика и вградени стабилизатори

Според начина, по който действат фискалните инструменти се различава

дискреционна и недискреционна фискална политика.

Дискреционна (или целенасочена) се нарича този тип фискална политика,

която се основава на специални мерки, предприемани от законодателната и

изпълнителната власт за промени в системата на данъчното облагане или

правителствените разходи за да се повлияя върху съвкупното търсене в

необходимата посока. Дискреционната политика предполага да се следи

внимателно пулса на икономиката и своевременно да се въвеждат промени във

фискалната система за предотвратяване на цикличните колебания.

Съвременната фискална система има обаче и такива елементи, които се

задействат автоматично и действат антициклично, без за това да са нужни

специални законодателни решения и фискални мерки. В този смисъл се говори

за недескриционна фискална политика. Елементите на модерната фискална

система, които осигуряват автоматично антициклично действие се наричат

вградени или автоматични бюджетни стабилизатори. Те са институционално

вградени във фискалната система и реагират в хода на цикъла като променят в

нужната антициклична посока размера на държавните разходи и данъчното

облагане. Вградени стабилизатори са всички фискални иструменти (елементи на

фискалната система), които при икономически подем автоматично осигуряват

допълнителни приходи за бюджета и намалават бюджетните разходи, а при

174

рецесия ограничават бюджетните приходи и увеличават държавните лразходи.

Тези ефекти се получават автоматично, без някакви допълнителни мерки на

правителството.

Антицикличното действие на вградените стабилизатори се изразява в това,

че при развитие на рецесия в икономиката ( наличие на рецесионен разрив) те

предизвикват формирането на стимулиращ бюджетен дефицит, а при

“прегряване на икономиката” и възникване на инфлационен разрив автоматично

предизвикват ограничаващ бюджетен излишек.

Ролята на автоматични стабилизатори изпълват данъчното облагане

(корпоративно и лично), както и различните социални трансфери (социални

помощи, обезщетения за безработица и др.).

Стабилизиращата роля на данъчното облагане се определя от способността

на данъчната база и данъчната ставка да реагират на промените в равнището на

дохода. По-високите равнища на дохода означават и по-голяма база за облагане

и по-висока норма на облагане, което като резултат води до увеличаване на

данъчните вземания. Обратно, когато икономиката навлезе в рецесия и доходът

започне да спада, е налице автоматична данъчна реакция, която води до

намаляване на размера на данъчното облагане.

Антициклични ефекти имат и редица елементи на държавните разходи и

преди всичко социалните трансфери. Когато например икономиката навлиза в

рецесия, броят на безработните се увеличава и съответно разходите за

обезщетения нарастват. При подем и увеличаване на доходите и заетостта

държавните разходи за социални трансфери автоматично намаляват. Така

програмите за социални компенсации и помощи оказват антициклични ефекти

върху съвкупните разходи, без за това да е необходимо да се правят промени във

фискалната политика.

Автоматичните стабилизатори могат да ограничат, но не и да преодолеят

по-значителните рецсионни и инфлационни разриви. Те само смекчават

амплитудата на колебанията в икономическата дейност и намаляват

175

необходимостта от дискреционни фискални мерки.27

Автоматичните

стабилизатори действа толкова по- силно и ефикасно, колкото по- разгърната е

системата от социални трансфери, помощи за безработни, държавно социално и

здравно осигуряване и колкото по “стръмна” е прогресията при облагането на

доходите, накратко – при значителна държавна намеса в икономиката.

Между дискреционната фискална политика и вградените стабилизатори

има не само единство, но и определено противоречие. Автоматичните

стабилизатори могат да забавят и притъпят действието на дискреационните

мерки. Ако например икономиката е в състояние на непълна заетост и

правителството предприема дискреционни мерки за увеличаване на разходите и

снижаване на данъчните вземания за да стимулира съвкупното търсене,

автоматичните стабилизатори, могат да конфронтират дискреционните мерки. Те

ще забавят възстановяването към пълна заетост, тъй като заедно с нарастването

на дохода автоматично ще предизвикват нарастване на данъчните вземания и

намаляване на разходите за социални трансфери или в крайна сметка ще

редуцират антицикличния ефект на дискреционната политика.

4. Ефективност на фискалната политика

Теоретичният модел, представен на предходните страници предлага само

една основа за анализ на инструментите и механизмите на действие на

фискалната политика върху съвкупното търсене. Но както всеки модел, той се

базира на определени допускания и се абстрахира от редица фактори. Реалната

фискална политика трябва да се съобразява с много по-сложна среда от

зависимости, странични ефекти и проблеми, които досега бяха пренебрегвани. В

действителност при провеждането на фискалната политика са въвлечени много

икономически и политически фактори и тя е много по-трудна на практика,

отколкото изглежда на теория.

Един от проблемите на реалната фискална политика е определянето на

потенциалния обем на производството и величината на мултипликаторите на

разходите и данъците. Досега приемахме обема на дохода, съответстващ на

27

Оценките са , че около една трета от отклоненията от потенциалното равнище на производството и

дохода могат да се компенсират от автоматичните стабилизатори, след което са необходими активни

мерки и целенасочена фискална политика.

176

пълна заетост като определен и известен, но в реалността неговото измерване е

труден и не дотам ясен проблем. Същото се отнася и до величината на

мултипликаторите. С условни цифри те се определят лесно и категорично, но

правителствените експерти могат само приблизително да ги установят и да са на

различно мнение за техния точен реален размер. Следователно, решенията

трябва да се вземат без да се разполага с прецизна и точна информация. А всяка

неправилна оценка за това какъв е обемът на дохода (и производството)

отговарящ на пълна заетост и какъв е размерът на мултипликаторите, крие

опасност от провеждане на фискална политика, която ще засили неравновесията

и проблемите в икономиката.

Друг важен проблем на реалната фискална политика е времевия лаг при

нейото провеждане. В модела се разглеждат ефектите на фискалната политика

върху равнището на дохода преди и след промяната, т.е. използва се метода на

“сравнителната статика”. Но действителният процес на корекциите във

фискалната политика и проявяването на нейните ефекти изисква определено

време, има “времеви лаг”, който не може да се пренебрегва. Необходимо е време

за да се установи нужна ли е промяна и каква точно промяна във фискалните

параметри е необходима, трябва и време за законодателни промени на бюджета,.

Но дори и когато промените са облечени в законодателна форма и са

осъществени, влиянето им не може да бъде незабавно. Ефектите от действието

на мултипликаторите на данъците и разходите предполагат реакции на частния

сектор и се проявяват след известно време. Когато желаните ефекти идват

твърде бавно , икономическите условия могат междувременно да се изменят и

предприетите мерки да се окажат неподходящи и даже дестабилизиращи.

Решенията в областта на фискалната политика се влияят и от политически

фактори. Изборът на една или друга фискална политика може да бъде диктуван

от желан политически ефект. За политиците по- привлекателна е политика на

увеличаване на бюджетните разходи, но не и на увеличаване на данъците.

Следователно политическите фактори и съображения правят вероятна

проинфлационна фискалната политика.

177

Ефективността на реалната фискална политика зависи и от нейното

влияние върху другите цели на макроикономическата политика и от

вторичните й ефекти. Когато правителството набира повече парични средства

за обществени инвестиции в публичния сектор, лихвеният процент се повишава

и инвестиционните възможности на частния бизнес намаляват. Затова

стимулиращата фискална политика на дефицит и по-големи разходи има

изтласткващ ефект за частните инвестиции. Изтласкващият ефект на

увеличаването на държавните разходи може значително да “ореже” очаквания

положителен ефект от стимулиращата фискална политика.

Проблем също е, че активната фискална политика има като резултат

нарушаване на бюджетното равновеси, формиране на бюджетни дефицити и

може да доведе до нарастване на държавния дълг. Тази политика крие

потенциална опасност да предизвика и инфлационен натиск върху цените,

особено, ако икономиката е близо до своя потенциал.

Въпреки противоречията и трудностите при провеждането на фискалната

политика, практиката убедително показва че тя може да играе съществена роля

като средство за стабилизаране на икономиката, особено при стопански кризи и

значителни колебания в производството и заетостта. Нейната ефикасност до

голяма степен зависи от прецизната и координация с другите видове политики и

отчитането на нейното влияние не само върху съвкупното търсене, но и

дългосрочното й въздействие върху съвкупното предлагане.

Тест по тема 10

1. Фискалната политика е макроикономическа политика, която се провежда чрез:

A) паричното предлагане.

B) лихвените проценти.

C) регулиране на равнището на цените

D) бюджета.

2. Към инструментите на фискалната политика не се отнасят:

A) държавните разходи.

B) трансферите.

C) лихвените проценти.

D) данъците.

3. За фискалната политика е вярно, че:

A) използва като инструменти държавните разходи и данъците.

B) използва като основен инструмент лихвените проценти.

C) провежда се от централната банка.

178

D) основната й цел е регулиране на паричното предлагане.

4. Промените на дънъците върху дохода влияят върху съвкупното търсене:

A) пряко чрез промяна на държавните разходи.

B) косвено чрез промяна на инвестициите.

C) косвено чрез промяна на разполагаемия доход.

D) пряко чрез промяна на чистия износ.

5. Увеличаването на държавните разходи

A) намалява рлавнfвесното равнище на съвкупния доход.

B) увеличава равновесното равнище на съвкупния доход.

C) намалява съвкупното търсене в икономиката.

D) увеличава потребителските разходи.

6. Мултипликаторът на държавните разходи:

A) е по-голям от данъчния мултипликатор.

B) е по-малък от данъчния мултипликатор.

C) винаги е отрицателна величина.

D) е идентичен с данъчния мултипликатор.

7. Експанзивна фискална политика се провежда:

A) за да се ограничи съвкупното търсене.

B) за да се противодейства на инфлацията в икономиката.

C) за да се увеличи съвкупното търсене.

D) когато съвкупното производство е над потенциалното си равнище.

8. Пример за рестриктивна фискална политика е:

A) намаляването на данъците.

B) намаляването на държавните разходи.

C) увеличаването на държавните разходи.

D) намаляването на лихвените проценти.

9. Политиката, която се основава на действието на автоматичните бюджетни

стабилизатори се определя като:

A) дискреционна фискална политика.

B) рестриктивна фискална политика.

C) недискриционна фискална политика.

D) експанзивна фискална политика.

10. За да намали съвкупното търсене, правителството може да:

A) увеличи държавните разходи.

B) намали преките данъци.

C) увеличи държавните инвестиции.

D) намали държавните разходи.

11. При пределна склонност към потребление МРС=0,8,мултипликаторът на

държавните разходи ще бъде:

A) 1,2.

B) 8,0.

C) 5,0

D) 4,0

12. Ако пределната склонност към потребление e MPC=0,75, данъчният

мултипликатор ще бъде равен на:

A) - 2,5.

B) 7,5.

C) -3,0

D) 4,0.

13.Ако мултипликаторът на държавните разходи е 4, то данъчният мултипликатор ще

бъде равен на:

A) – 3,0.

B) 7,5.

C) - 5,0.

D) - 4,0.

179

14. Ролята на автоматичен бюджетен стабилизатор може да изпълняват:

A) потребителските разходи.

B) лихвените проценти.

C) държавните трансфери.

D) частните инвестиции.

15. При рецесионен разрив се провежда:

A) рестриктивна фискална политика.

B) политика на увеличаване на данъците.

C) политика на намаляване на държавните разходи.

D) експанзивна фискална политика.

ОТГОВОРИ:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

D C A C B A C B C D C C A C D

Литература: 1. Макроикономика. ИК СТЕНО, Варна, 2015, глава 10.

2. Mc Connell, C., S. Brue, S. Flynn. Economics: Principles, Problems, and Policies. McGraw-Hill, 19

th ed., 2012, chapter 30.

3. Владимиров, Вл., Фискална политика и макроикономическа стабилизация. ИК СТЕНО,

Варна, 2011, глава 1.

Дата на създаване: 09. 01. 2015

Дата на последна актуализация: 09. 01. 2015

Данни за автора: Проф. д-р Владимир Владимиров е преподавател в катедра „Обща

икономическа теория” на Икономически университет – Варна. Чете лекционни курсове по

Микроикономика, Макроикономика, Икономика на публичния сектор, Управление на външния

дълг. Научните му интереси са в областта на макроикономическата теория, публичните

финанси и фискалната политика.

180

Тема 11. ПАРИТЕ

1. Произход, функции и същност на парите

1.1 Бартерна размяна и поява на парите

1.2 Функции на парите

1.3 Ликвидност и покупателна сила на парите

2. Видове пари

2.1 Стокови пари

2.2 Книжни пари и билонни монети

2.3 Кредитни пари

2.4 Съвременните пари

Парите са едно от най-значимите и загадъчни явления в човешката

история, поради което паричната проблематика заема самостоятелно и много

важно място в икономическата наука. В тази тема се разглежда теоретичната

същност на парите, техният произход, историческото им развитие и редица

други въпроси, чието изясняване позволява по-нататък да се опишат

зависимостите в монетарния сектор и значението на паричната политика за

поддържане на макроикономическото равновесие.

1. Произход, функции и същност на парите

Парите са категория на пазарното стопанство, а тяхното развитие

исторически и логически съпътства утвърждаването на стоковата размяна и

пазара. Предпоставките за появата на парите съзряват в епохата на т.нар.

бартерна търговия, характерна за примитивните общества.

1.1 Бартерна размяна и поява на парите

Системата на бартерната размяна се изразява с формулата C – C, известна

още като транзакционно уравнение на непосредствения стокообмен. Тази форма

на размяна е типична за най-ранните стадии от развитието на стоковото

производство, при които една стока (C) се разменя непосредствено срещу друга

стока (C). Уравнението на бартерната размяна предполага, че всяка продажба е

едновременно покупка, но стокообменът може да се извърши при само при

съвпадение на интересите и потребностите, обуславящи размяната на двете

стоки не по принцип, а в точно определен момент и място. Едновременното

спазване на тези ограничения затруднява нормалния обмен, поради което

бартерът е типичен за традиционните стопанства, т.е. за общества, в които

181

стоковата размяна е случайна и епизодична форма на икономически контакти

между хората. С интензифициране на пазарните процеси, на определен етап от

развитието на стоковото производство възникват непреодолими трудности за

осъществяване на сделките в бартерна форма. Когато стоковата размяна се

превръща в редовна практика, диктувана от трайните потребности на

участниците в пазарния процес, стоковият свят излъчва свой представител –

една отделна стока, която се разменя срещу всички останали стоки и започва да

играе ролята на всеобщо разменно средство, т.е. започва да изпълнява ролята на

пари. По такъв начин, моментът на появата на всеобщото разменно средство се

свързва с готовността на всеки стопански субект да продаде стоката си срещу

пари, знаейки, че след това може да ги размени срещу всяка друга стока. В този

смисъл парите имат стокова природа и стихиен произход – на определена

степен от обществено-икономическото развитие, противоречията на стоковото

производство и размяна се разрешават с помощта на всеобщо разменно средство,

което отхвърля системата на бартерната търговия. Погледната от този ъгъл, една

“предварителна” дефиниция на паричната същност поставя акцент върху парите

като универсално и общоприето средство на стоковата размяна.

С появата на парите човечеството прави гигантска крачка напред в

стопанското си развитие, тъй като бартерната търговия се обезсмисля след

отпадане на изискванията за взаимно качествено, количествено, пространствено

и времево съвпадение между потребностите на разменящите субекти.

Продажбата срещу пари дава на собственика на стоката предимствата на

всеобщата покупателна сила – той е в състояние да направи гъвкав избор по

отношение на качеството и количествата от нужните му стоки, да избира

времето и мястото за извършване на покупката и дори партньорите, участващи в

сделката. Казано по друг начин, разкъсването на единната бартерна размяна на

два отделни акта изиграва огромна положителна роля за развитието на стоковия

обмен, тъй като парите в качеството си на средство за обръщение позволяват на

икономическите агенти да преодолеят времевите и пространствените

ограничения на непосредствения стокообмен. Нещо повече, икономическите

агенти получават възможността да спестяват и натрупват богатството си

182

вместо в едностранна натурална форма, в универсалната парична форма, а това

стимулира спестяванията, разширява потенциала за натрупване на капитал и

следователно дава мощни импулси за стопански прогрес. От друга страна,

използването на пари води до значително намаляване на т.нар. транзакционни

разходи по стоковото обръщение в сравнение с бартера, което стимулира

развитието на търговията, разделението на труда, специализацията и

кооперирането между отделните производители и по този начин парите косвено

способстват за повишаване на ефективността и благосъстоянието на хората.

Не на последно място, с появата на парите се въвежда своеобразен ценови

порядък в пазарната икономика, който заменя “ценовия хаос” при бартерната

търговия. При отсъствието на универсално и всеобщо прието разменно средство,

цената на всяка стока се определя от отношението й към всички останали стоки,

или казано по друг начин, тя има толкова относителни цени, колкото е броя на

всички останали стоки и услуги, разменяни на дадения пазар, а сумата на всички

възможни стокови цени се определя по формулата:

където: Pi - цената на съответната стока; n - броя на стоките, подлежащи

на размяна.

За разлика от бартерa, в паричното стопанство всяка стока има една-

единствена цена, изразена в парични единици, а общата сума на цените съвпада

с броя на стоките, подлежащи на размяна без паричната стока (∑Pi = n - 1).28

Следователно използването на пари намалява значително броя на цените и по

този начин улеснява размяната – транзакционните разходи намаляват и за всеки

пазарен участник е много по-лесно да прецени, кое е по-евтино или по-скъпо, да

съпостави своите разходи с приходите си и да направи своя рационален избор.

28

Ако се съпостави броят на цените в хипотетично стопанство, произвеждащо и разменящо 100 стоки (n

= 100), при бартерна търговия те възлизат на 49 950, докато използването на пари редуцира техния брой

до 99.

183

1.2 Функции на парите

Същността на парите се разкрива чрез анализа на четирите основни

функции, които те изпълняват: 1) средство за размяна; 2) мярка на стойността; 3)

платежно средство и 4) средство за натрупване.

Средство за размяна (medium of exchange). Повечето икономисти

приемат, че най-дълбоката същност на парите се олицетворява от функцията им

като средство на размяната. В тази си роля парите опосредстват стоковия

оборот, “премествайки стоките” от ръцете на продавачите в ръцете на

купувачите. От макроикономическа гледна точка в тази си роля те обслужват

движението на стоките от производителите към крайните потребители, при

което непрекъснато преминавайки от едни ръце в други, парите изваждат

стоките от сферата на обръщението, но самите те остават там, продължавайки да

оопосредстват стоковия обмен.29

Ето защо, в това им качество, парите следва да

се възприемат в динамичен план, т.е. като пари, които са в непрекъснато

движение между безкрайното множество контрагенти, което означава, че ако

парите дори за миг престанат да се движат, те престават да изпълняват

функцията средство за размяна и се превръщат в средство за натрупване и/или в

платежно средство.

В тази си функция парите изпълняват ролята на мимолетен посредник в

размяната, т.е. ролята на инструмент, който само за миг (момента на самата

сделка) свързва купувачи с продавачи, след което парите се отправят да

обслужат следващата покупко-продажба. Ако се приеме, че времето на сделките,

в които парите придвижват стоките от ръцете на продавачите в ръцете на

купувачите е безкрайно малка величина, те би следвало да са индиферентни към

паричната форма и следователно, тази функция може да се изпълнява от

всякакъв вид пари, независимо от собствената им стойност. Това е така,

защото безкрайно малкият времеви интервал, през който парите изпълняват

функцията средство за размяна – единствено и само в рамките на съответната

29

К.Маркс сравнява продавачите и купувачите с противоположни електрически полюси, парите в ролята

им на разменно средство със своеобразна искра, осъществяваща контакта между тях, а безкрайното

множество от сделки в пазарната система – с непрекъснат низ от прескачащи искри по веригата от

разменящи пазарни агенти.

184

стоково парична метаморфоза, значително редуцира изискванията към

стабилността на тяхната покупателна сила, която е абсолютно задължителни за

изпълнението на останалите парични функции.30

Мярка на стойността (measure of value). Благодарение на функцията

“мярка на стойността”, парите правят възможно съизмерването на различните

стоки и размяната им върху принципа на еквивалентността. С реализиране на

тази функция, те придават ценови израз на стоките и конституират системата

от относителни цени в пазарната икономика. Изразите “1 вестник = 1 лв.” и “1

кафе = 0.50 лв.” например, са абсолютни номинални цени на двете стоки, но в

действителност те носят информация за относителната цена на едната стока

спрямо другата, защото имплицитно ни подсказват, че вестникът е два пъти по-

скъп от кафето. С равенство (11.1) вече се показа, как по отношение на цялата

стокова маса, парите в ролята си на мярка на стойността съществено редуцират

множеството от относителни цени и по такъв начин дават възможност на

пазарните участници да вземат рационални решения.31

В чисто технически план

функцията “мярка на стойността” се изпълнява от парите идеално, т.е.

парите могат да изразят цената на всяка стока без да са в наличност. Но това

предполага паричната емисия да е с определен мащаб на цените – всяка

парична единица се подразделя на кратни части с различен номинал (например

левове и стотинки), също както метърът се дели на сантиметри и милиметри,

килограма на грамове и т.н. Освен това, парите могат да изпълняват ефективно

функцията мярка на стойността само ако собствената им стойност или

покупателна сила, съотнесена към цените на останалите стоки, не се променя

прекалено бързо.32

Платежно средство (standard of deferred payments). Третата основна

функция на парите е свързана с използването им като платежно средство. Тя е

30

От друга страна, възниква въпросът за количественото съотношение между парите в обръщение и

противостоящата им стоковата маса, подлежаща на реализация. Виж по-подробно по този въпрос

уравнението на Ъ.Фишер в § 2.1 от тема 12. 31

Домакинствата бързо и лесно съпоставят своите доходи с потребителските си разходи и спестяванията,

а фирмите безпроблемно съизмерват своите приходи с производствените си разходи и определят

възвръщаемостта на всяка инвестиция. 32

В условията на висока инфлация парите се обезценяват и не могат да изпълняват ролята на сметен

еталон, поради което националната парична единица се заменя от чуждестранна валута, а стоките

получават двойствено ценово изражение.

185

непосредствен резултат от масовото разпространение на кредита, на банковото

дело и на съответните институции и инструменти, опосредстващи кредитните

отношения между пазарните участници.33

Разкъсването на двата акта на

размяната във времето предопределя не само новата роля на пазарните субекти

(продавачът се превръща в кредитор, а купувачът в длъжник), но също така

създава предпоставки за промяна във функционалното битие на парите. При

покупко-продажба на кредит парите най-напред функционират като мярка на

стойността, в резултат на което се определя цената на продаваната стока, след

което, те се проявяват като идеално покупателно средство – макар да са приели

специфичната форма на “парично обещание” от страна на купувача, парите все

пак са осигурили преминаването на стоката от едни ръце в други. Накрая, след

изтичане на предварително договорения срок, парите преминават в ръцете на

продавача, а реализирането на всяка от фазите на размяната, разглеждани в

тяхното единство, обуславя съществуването на парите в едно ново, по-различно

качество – като пари, изпълняващи ролята на средство за отсрочване на

плащанията и погасяване на задълженията.

Средство за натрупване (store of value). Парите изпълняват още една

функция – средство за натрупване или средство за съхраняване на богатството.

Парите могат да опосредстват двата акта на стоково-паричната размяна, които се

извършват последователно във времето и на различни пазари, само ако

стойността, придобита в резултат на продажбата и въплътена в парична

форма, се съхрани до следващия момент – на покупката, т.е. ако те не загубят

покупателната си сила.34

Иначе казано, ако парите освен всички други свои

достойнства не притежават едновременно с това и качеството да бъдат

хранилище на стойност, т.е. ако не изпълняват и функцията средство за

натрупване, те не биха били пари.

С малки изключения, притежаването на пари не носи допълнителен доход,

но парите лесно се разменят срещу всички останали стоки, с лекота покриват

33

В най-общ план стоково-паричният кредит представлява система от отношения между контрагентите,

при които моментът на отчуждаването на стоката се отделя от плащането на нейната цена. 34

В противен случай, ако парите се обезценят през този времеви интервал, разменящите субекти биха

понесли загуби и следователно не биха имали интерес от използването на такива (обезценени) пари при

размяната на стоките си.

186

всякакви задължения на домакинствата и фирмите, т.е. осигуряват покупателна

сила на собственика си в бъдещо време и това ги превръща в предпочитано

убежище на ликвиден потенциал. Но парите могат да изпълняват тази функция

само при стабилно равнище на цените, защото високата и непредсказуема

инфлацията ги обезценява, хората понасят загуби и въпреки абсолютната им

ликвидност се ориентират към други активи тъй като парите са се превърнали в

несигурно средство за натрупване.

Анализът на паричните функции налага извода, че ако в най-широк

смисъл, парите са общоприето средство на размяната, това им качество

характеризира само една страна от тяхната природа. Едно по-точно и пълно

определение на парите, което поставя акцент върху функционалната им

същност, предполага заключението, че всяка стока или друг актив, който е в

състояние едновременно и безусловно да изпълнява всяка от четирите функции

представлява пари.

1.3 Ликвидност и покупателна сила на парите

В икономическата теория, с понятието ликвидност се обозначава

свойството на активите да се трансформират от един вид в друг бързо, лесно

и без загуба или с минимална загуба на ценност.35

Според този критерий,

различните форми на богатството се отличават с различна ликвидност, а по

принцип най-ниско ликвидни са материалните активи – поземлени участъци,

недвижима собственост или обикновени стоки. Облигациите, акциите и другите

финансови активи са с по-висока ликвидност, докато парите по дефиниция се

отличават с абсолютна ликвидност. Щом парите са с най-висока ликвидност,

степента на ликвидност на останалите активи се оценява според близостта им до

парите, т.е. според това, колко бързо, лесно и с цената на какви разходи, всеки

един от тях може да се “превърне“ в пари. Степента на ликвидност на всеки

актив се определя от размера на транзакционните разходи по преобразуване на

богатството от един вид в друг и от потенциалния риск от загуба на ценност при

трансформирането му. Оттук следва, че ако един актив може да се размени

срещу всеки друг актив на нулева цена, той е абсолютно ликвиден и обратно –

35

Liquidity – течен, подвижен (анг.).

187

актив, който не може да се размени срещу какъвто и да е друг елемент на

богатството е изцяло неликвиден.

В стремежа си към рационално поведение, всеки пазарен субект е

раздвоен при избора, каква част от богатството си да съхранява във високо

ликвидна форма, т.е. в пари, които са с ниска възвращаемост или не носят почти

никакъв допълнителен доход и каква част да държи в нeликвидни фондове,

които гарантират значително по-висок доход, но не могат да се използват като

разменно средство. Иначе казано, желанието да се разполага с ликвидност е

важен фактор при оптимизиране портфейлната структура на активите, с

които разполагат и фирмите и домакинствата. Поради тази причина, активите

с най-висока ликвидност са обект на специфично търсене от страна на пазарните

участници.36

В условията на интензивно развиващи се пазари, на които се

разменя безкрайно множество от активи (включително разнообразни финансови

инструменти) е много трудно да се определи, колко ликвиден трябва да е един

актив за да се квалифицира като пари. Проблемът при дефиниране на паричната

същност идва от обстоятелството, че на съвременните финансови пазари се

търгуват много и разнообразни краткосрочни инструменти, които се отличават с

изключително висока ликвидност, поради което хипотезата за ликвидността

допълва концептуално анализа на паричната същност и дава представа за

процесите в монетарната сфера от по-друг ъгъл.

Дефиниция за парите. В контекста на съчетанието между функцио-

налния и ликвидния подход в монетарния анализ, парите се определят като

изключително ликвиден актив, изразен в стандартна разчетна единица, който

се използва като общоприето средство за размяната на стоки, услуги и всички

други активи, при погасяване на задължения и като средство за натрупване.

Пари, цени и покупателна сила на парите. Парите нямат цена, тъй като

не могат да се отнесат сами към себе си като свой собствен еквивалент. Въпреки

това икономическата теория използва показателя “индекс на покупателната

сила (способност) на парите”, изразяващ количествените съотношения, в които

се осъществява обменът между стоките и парите на пазара. Покупателната сила

36

Виж по-подробно по този въпрос “функцията предпочитание към ликвидност” в тема 12.

188

на парите показва статистически осредненото количество от стоки и услуги,

които могат да бъдат закупени във всеки момент с дадена парична единица.

Между стойността на парите и цените на стоките съществува обратна

зависимост – с нарастване на цените, покупателната сила на парите намалява и

обратно, при равни други условия, намаляването на цените увеличава

покупателната способност на парите, доколкото същата стокова маса може да се

закупи с по-малко пари:

Pm = 1 / Pi (11.2),

където: Pm – индекс на покупателната сила на парите; Pi – ценови индекс.

Покупателната сила на парите, изчислена по формулата в равенство (11.2)

и показва, че ако равнището на цените е стабилно (Pi = 1.00), тя е неизменна (Pm

= 1), но ако цените се увеличат с 20% за съответния период (Pi = 1.20),

покупателната сила спада с процента.

2. Видове пари

Историята на паричното обръщение е непрекъснат процес на смяна на

един вид пари с друг, който изпълнява по-сполучливо основните парични

функции. Развитието на парите започва с появата на стоковите пари, чието

господство достига връх с установяване на златния стандарт през XIX век. С

настъпване на модерната епоха започва преходът от използване на пълноценни

златни и сребърни пари към техните заместители, който по същество е процес на

изтегляне на благородните метали от стоковата размяна, известен като

демонетизация на златото. Като самостоятелна фаза в развитието на този

процес се обособява появата на книжните и кредитните пари, обменяни срещу

злато. Друг съществен момент в развитието и окончателното завършване на

прехода е превръщането на т.нар. фидуциарни или декретни пари в

господстваща форма на паричното обръщение, при което се създават

необходимите предпоставки за окончателното откъсване на паричните

отношения от движението на паричната стока.

2.1 Стокови пари

Стоковите пари (commodity money) са исторически първата форма на

парите, която най-продължително господства в стоково-паричното обръщение.

162

3

189

Тяхна основна отличителна черта и най-съществено предимство е, че те

притежават своя собствена полезност, която гарантира ценността им

вън и независимо от обществената им роля на пари. Еволюцията на

стоковите пари преминава през два големи етапа – в началото, ролята на

всеобщо разменно средство се изпълнява от “обикновени стоки”, които по-

късно са заместени от благородните метали. На ранните стадии от развитието на

стоково-паричния обмен, изборът на паричната стока се определя от

специфичните условия на производството и размяната в различните

икономически региони. Историческите изследвания сочат, че за тази цел са

използвани най-различни стоки – кожи, сол, добитък, раковини, какаови зърна и

други, всяка от които е обект на преобладаващо търсене, а собственикът й при-

тежава особен икономически статус. Постепенно, с развитието на търговията,

благородните метали се налагат като паричен материал, изтласквайки всички

останали стоки от претенциите им да бъдат всеобщо средство на размяната.

Техните естествени свойства (оскъдност, еднородност, делимост, мобилност) в

най-голяма степен съответстват на функционалната същност на парите, поради

което в продължение на хилядолетия парите се отъждествяват със златото и

среброто. Законодателното декретиране на монопола на златото като паричен

материал е обективен резултат от многовековното развитие на стоковите пари, а

златните монети се възприемат като класическа форма и завършващ етап в

тяхната еволюция. Нещо повече, златните и сребърните монети образуват

основата, върху която успешно се изграждат и функционират системите на

металическото парично обръщение под формата на биметализъм и

монометализъм.37

Дълбоките икономически промени в началото на XX век обуславят

неспособността на златния монометализъм да отговори на новите потребности в

размяната на стоки, услуги и финансови активи и да разреши противоречията на

паричното обръщение, вследствие на което се преминава към т.нар. орязани

форми на златния стандарт. Общественият обмен на стоки, услуги и други

37

Виж по-подробно по този въпрос § 2.1 от глава 13 в електронния вариант на учебника по

Макроикономика за бакалаври.

190

активи достига определена степен на интензивност, при която става не просто

възможна, но и необходима замяната на паричната стока, в т.ч. и златото, с

нейни заместители – книжни пари, билонни монети и различни КСО, които са

своеобразно отрицание на стоково веществената парична форма. По такъв

начин, след като в продължение на хилядолетия “цивилизованият свят приема за

конкретна проява на своето богатство някакъв метал, извличан от дълбините на

земята, облагородяван с много труд, транспортиран на големи разстояния и

отново закопаван в специални трезори дълбоко под земята”, през втората

половина на XX век настъпва времето, когато човечеството най-после скъсва с

тази “варварска отживелица” по израза на Дж.М.Кейнс.

2.2 Книжни пари и билонни монети

Книжните пари представляват заместители на пълноценните златни и

сребърни монети, които са снабдени с принудителна покупателна сила и са

пускани в обръщение от централните парични власти с цел пряко или косвено

финансиране на държавните разходи и покриване на бюджетните дефицити.

Най-съществената отличителна особеност на книжните пари е, че тяхната

стойност (покупателната им сила) значително надхвърля разходите за

тяхното производство или иначе казано, номиналната им стойност е по голяма

от тяхната действителна (реална) стойност. Поради тази причина, книжните

пари понякога се наричат символични пари или знаци на стойността на

пълноценните металически пари и по образното сравнение на К.Маркс, подобно

на луната, “светят не със собствена, а с отразена светлина”.38

В строгия смисъл на понятието, класическите книжни пари представляват

държавни съкровищни билети, чиято номинална стойност е условна в смисъл на

декретирана от властта, тъй като изпълняват ролята на законно платежно

38

Независимо, че съвременните пари не са класически книжни пари, разликата между тях и

пълноценните металически пари е аналогична на разликата между банкнота от 100 лв. която струва

много повече в битието си на пари, отколкото като лист хартия с определено качество, размер и

художествени достойнства на рисунъка върху нея. В момента, в който поради някакви причини отпадне

институционалното й декретиране като пари или обществото стихийно отхвърли съгласието да я

възприема като пари, съответният хартиен лист губи конвенционалната си номинална стойност поради

липсата на собствена реална стойност. Илюстрация на същата хипотеза е разликата между номиналната

стойност, т.е. декретираната и конвенционално призната покупателна сила на банкнотите от 100 лв. и от

2 лв. – въпреки почти еднаквите производствените разходи за създаването им, първата е 50 пъти по-

скъпа от втората, т.е. отличава се с многократно по-голяма покупателна способност.

191

средство на територията на страната и едновременно са задължения за

емитиралите ги държавните власти. Модерната история на книжно-паричната

система показва, че през XVII – XVIII век се поставя началото на процеса на

същинска демонетизация на златото, в резултат на която се стига до своеобразно

“еманципиране на универсалната парична същност от благородната й

материална обвивка”. Неправилно е обаче, книжните пари да се възприемат като

единствена алтернатива на стоковите пари, тъй като заместителите на

пълноценните златни и сребърни монети са два основни вида – книжни и

металически, което означава, че към тях се отнасят и т.нар. билонни

монети.39

Нещо повече, монетите не само могат да бъдат, но и исторически най-

рано са използвани като символи на стойността на пълноценните пари, когато

номиналът им превишава действителната стойност на сплавите, изразходвани за

тяхната направа, а емисията им носи на държавата т.нар. монетен доход.

Макар на пръв поглед да изглежда, че заместителите на пълноценните

златни и сребърни монети са създадени по волята на държавата, в

действителност техният генезис се съдържа в особеностите на функцията на

парите като средство за размяна, която предполага възможността за

отклоняване на номиналната стойност на парите от тяхната реална

стойност. Едновременно с това, доколкото разликата между нарицателната и

реалната стойност на книжните пари, т.е. разликата между техния номинал и

действителните разходи за отпечатването им е източник на емисионен доход под

формата на сеньораж, държавата не пропуска възможността да присвоява този

доход и икономически “да експлоатира” монопола си върху паричната емисия. В

същия контекст, появата на книжните пари следва да се възприема като резултат

от интензифизирането на пазарните процеси и непрекъснато нарастващите

огромни разходи на държавата за поддържане на металическото парично

обръщение – добивът на благородни метали за парични нужди “отклонява“

значителни ресурси, докато използването на книжни пари значително свива

разходите по обръщението и позволява много по-гъвкаво да се реагира на

39

От billon (фр.) – сребро с ниска проба.

192

колебанията в деловата активност и свързаните с тях корекции в паричното

предлагане.40

Несъответствието между номиналната и реалната стойност на т.нар.

парични заместители е източник не само на техните предимства, но също така

израз на основния им недостатък – неизбежното и бързо обезценяване, когато

емисията им надхвърли действителните потребности на стоково обръщение.

Както се вижда от историческата ретроспекция, прекомерната емисия на книжни

пари с цел покриване на бюджетни дефицити, породени от раздути военни,

социални или други разходи, винаги и навсякъде води до обезценяване на

книжните пари, до загубата на доверие в тях, до нежелание на населението да ги

използва като пари въпреки законодателната санкция и в крайна сметка до

тяхното изваждане от употреба.

2.3 Кредитни пари

Третият вид пари, известни още като банкови, депозитни или дългови пари

(debt money) са алтернатива както на стоковите, така и на книжните пари. Те

навлизат в обръщението доста по-късно от стоковите пари, тъй като сама по себе

си интензификацията на стоковата размяна не е достатъчно условие за масовото

им използване като паричен инструмент. Най-важната причина за тяхното

разпространение е развитието на кредита, защото в същността си, те са

следствие от функцията на парите като платежно средство.41

Кредитните или счетоводните пари са пряко свързани със зрелостта на

кредитните отношения и с развитието на съответните опосредстващи ги

кредитни институции и кредитни средства на обръщението (КСО). Това

означава, че за разлика от книжните пари, кредитните пари имат друг генезис –

те израстват непосредствено от обръщението на частните стоково-

търговски полици. Нещо повече, в своята най-дълбока същност кредитните

пари представляват особен вид задължение, а първото условие за появата на

40

“Заместването на златните и сребърните пари с книжни – пише А.Смит, заменя едно много скъпо

средство за търговия с много по-евтино и понякога еднакво удобно. Обръщението започва да се

осъществява с ново колело, създаването и поддържането на което струва по-малко от предишното.”

А.Смит, “Богатството на народите”, Партиздат, С.1983, с.279. 41

Кредитните пари не просто се обособяват от останалия стоков свят, както става със стоковите пари,

нито се раждат от особеностите на самото парично обръщение, както се случва с билонните монети и

класическите книжни пари, които са продукт на функцията “средство за размяна”.

193

този вид пари е покупко-продажбата на кредит, при която търгуваната стока или

някакъв друг актив преминава в ръцете на купувача, без да се съпътства от

насрещно движение на паричния еквивалент в ръцете на продавача – вместо

това, той получава задължението по платежа, което трябва да бъде погасено в

определен срок. Именно в този пункт се съдържа причината за появата на

кредитните пари като самостоятелна парична форма – кредитното задължение,

свидетелстващо за продадените стоки, започва да преминава от едни ръце в

други и по този начин се превръща в специфично средство за погасяване и

прехвърляне на задължения между участниците в стопанския оборот. В

процеса на движението на издадения кредитен инструмент между пазарните

контрагенти и отразяването му чрез съответни счетоводни записвания в техните

баланси, се осъществява ефективна размяна на стоки, услуги и други активи

между купувачи и продавачи без да се използват стокови пари или техни

заместители. Операциите по трансфера на разменяните стоки предполага не само

попълването и движението на специфични документи, издавани от банките, но и

съответни счетоводни записвания, поради което кредитните пари

представляват остатъци (наличности, салда) по сметките на пазарните

участници в банковата система, които изпълняват едновременно всяка от

функциите на парите. Казано по друг начин, на определен исторически етап

хората установяват, че с помощта на счетоводни записи (кредитиране и

дебитиране на банковите сметки на пазарните участници), са в състояние да

заменят класическите стокови и книжни пари, защото чрез КСО могат

безпроблемно да осъществяват ефективна стокова размяна, да съхраняват

богатството си в ликвидна форма и да погасяват задълженията си в парична

форма.42

42

Кредитните пари са абстрактна и трудна за възприемане парична форма, а схващането на нейната

същност предполага предварителното запознаване с теоретичната същност и историческата еволюция на

някои основни понятия от счетоводството и банковото дело като счетоводен баланс, активи, пасиви,

принцип на двойното счетоводно записване, кредитни средства на обръщението (полица и преводна

полица), джиро (индосамент) и други. Виж по-подробно по този въпрос §2.3 от глава 13 в електронния

вариант на учебника по Макроикономика, където същността им се илюстрира с пример за елементарен

стоков обмен, исторически съответстващ на зараждането на банковото дело през късното средновековие,

известен като модел на Дж.Р.Хикс.

194

Много важен момент в описаната абстрактна схема е обстоятелството, че

кредитните пари като салда по банковите сметки на пазарните участници, могат

успешно да реализират всички парични функции само с помощта на съответен

материален носител на кредитно-паричните отношения. Конкретните форми,

които този материален носител приема в развитието си, са документи със строго

определено юридическо съдържание, съответстват на изключително богатата и

дълга еволюция на КСО. Сред тях особено място заемат полицата,

банкнотата и чекът.

В исторически план появата на кредитните пари се предшества от

обикновената полица, чийто първообраз е депозитната разписка, която

сарафинът издава на местния търговец, за да се снабди последния с нужната му

чуждестранна валута в страната за която пътува. По-късно, чрез системата на

джирото (индосамента),43

тя се трансформира в преводна полица, даваща

възможност на бенефициентите да прехвърлят вземанията си чрез подпис на

гърба на менителницата и посочване лицето, на което трябва да се изплати

дължимата сума.44

Използването на полицата като средство за погасяване на

задължения и за придобиване на активи означава, че макар и в тесен кръг, тя

изпълнява парични функции и следователно представлява първи опит за

създаване на своеобразни алтернативни пари под формата на особен вид ценни

книжа, които заменят традиционните налични златни и сребърни монети в

стоковото обръщение.

С развитието на банковото дело недостатъците на стоково-търговските

полици като КСО се преодоляват, чрез пускане в обръщение през XVII век на

първите банкноти, които се отличават с много по-висока степен на

обратимост, а след централизиране на емисията им придобиват всеобща

обращаемост. Иначе казано, банкнотите се отличават с много по-голяма степен

на абстрактност и безусловност, и поради това са с много по-висока

43

Giro (ит.) – оборот, прехвърляне; Endorsement (англ.) – предавателен подпис върху обратната страна на

документ, чрез който се декларира преотстъпване правото на собственост върху документа и

покриваните от него стоково-материални ценности или парични средства и задължения. 44

До изтичане срока на погасяването й, прехвърляемата полица се използва многократно като

инструмент за уреждане на взаимоотношенията между множество пазарни агенти – за взаимно

изчистване, погасяване и прехвърляне на кредитни задължения, и дори за разплащане между търговците.

195

обратимост. Като се добави, че банкнотната емисия замества намиращите се в

обръщение търговски полици вследствие на сконтово-заемните операции на

ТБ45

и в същото време подлежи на обмен срещу пълноценни златни или сребърни

пари при поискване, става ясно, че тя има двойно обезпечение – едновременно

стоково и златно-парично, което обяснява защо пусканите в обръщение от

частните ТБ и унифицирани по номинал банкноти много бързо се превръщат в

предпочитано кредитно средство на обръщението.

От своя страна, когато клиент на ТБ с открита сметка в нея подписва чек,

той издава своеобразно нареждане да се изплати посочената сума в брой или да

се прехвърли същия размер от неговия депозит по сметката на приносителя на

чека или на трето лице. Следователно, по своята същност чекът представлява

безусловно частно задължение за собственика на банковия депозит, а

притежаването на пари в депозитна форма дава право за издаване (подписване)

на това КСО.46

2.4 Съвременните пари

Еволюцията на паричното обръщение представлява естествен процес на

промяна в съотношението между тежестта на отделните видове пари в разчетно-

платежния механизъм на пазарната система – през един дълъг период

кредитните пари функционират в условията на господстващо металическо

парично обръщение, поради което те имат статута на вторичен, производен и

допълващ елемент. По-късно обаче, кредитните пари се превръщат във

фундамент на платежния механизъм, докато използването на златни и сребърни

пари остава далечен спомен от миналото. Затова може да се каже, че

съвременните пари не са стокови пари, а специфична модификация на

кредитните пари, които са скъсали почти всякаква връзка със златото и

среброто. Днес доминираща форма на парите са практически необезпечените със

45

Емитираните банкноти от ТБ са резултат от отпуснати заеми на нейните клиенти (търговци,

предприемачи), които са еквивалентни на сконтираните техни полици, т.е. приети с отстъпка (discaunt),

след като банката поема риска да търси парите от все още неиздължили се дебитори. 46

В случая е важно да се подчертае, че сами по себе си чековете не са кредитни пари, тъй като чрез тях

само се прехвърлят пари от една сметка в друга, т.е. извършва се трансфер на пари под формата на

банкови депозити, от който се изплащат чековете. С помощта на чекове обаче, могат да се

осъществяват безналични разплащания или парите от депозитна форма да се трансформират в налични

банкноти и монети. Предимствата на този вид преводи превръщат чековете в ядро на системата от

безналични разплащания и взаимно изчистване на задълженията между пазарните агенти.

196

злато и неразменими срещу злато кредитни пари, които обслужват размяната на

стоките, услугите и всички други активи в пазарното стопанство. Това се вижда

от структурата на съвременната парична маса в обръщение, която се състои от

два основни компонента – неразменими държавни билонни монети и банкноти,

най-често емитирани от финансовото министерство и централната банка, и от

различни видове депозити в банковата система:47

Ms = C + D (11.3),

където: Ms–парите в обръщение;C – банкноти и монети извън банките;D – банкови депозити.

В основата си това са фидуциарни пари,48

тъй като покупателната им сила

зависи от общественото доверие в тях, а действителната им вътрешна стойност е

несъизмерима с тяхната номинална стойност. В същото време, това са декретни

или фиатни пари, 49

не само защото държавата разполага с изключителен

монопол върху тяхното предлагане, но и защото съвременната банкнотна емисия

се основава на държавния авторитет, включително чрез законовото им

легитимиране като основно платежно и разменно средство. Що се отнася до

т.нар. обезпечение на паричната емисия, от структурата на активите в баланса на

централната банка се вижда, че зад нея стоят златно-валутните резерви,

притежаваните ДЦК, сконтираните полици на ТБ и всички други активи на тази

институция. От друга страна, съвременната парична емисия има стоково

покритие, което също е функция на паричната политика на държавата, тъй като

съотношението между количеството на стоковата и на паричната маса в

обръщение зависи от политиката на централната банка.

Тест по тема 11

1. Коя отличителна характеристика на парите ги превръща в предпочитан актив сред

всички останали форми на богатството?

A) доходност;

B) възвращаемост;

C) ликвидност;

D) стабилност.

2. Ликвидността е свойство на активите, изразяващо се в способността им:

47

Данните за състава на основните парични агрегати дават конкретна представа за значението и

относителната тежест на всеки от компонента на паричното предлагане. Виж… 48

От латински fiducia – доверие или договор, основан на доверие. В конкретния смисъл става дума за

емисия основана на обществено доверие, т.е. обществото гласува доверие на държавата да пусне в

обръщение пари, които не са обезпечени със злато и сребро. 49

От fiat – декрет, указание, съгласие (лат.).

197

A) с течение на времето да запазват стойността си;

B) с течение на времето да повишават стойността си;

C) да се трансформират в други форми на богатството без загуба на стойност;

D) да се използват като измерител на реалните доходи и жизненото равнище.

3. Ако в хипотетично икономическо пространство от епохата на бартерната търговия се

произвеждат и разменят 20 стоки, общият брой на относителните им цени възлиза на:

A) 19;

B) 20;

C) 190;

D) 380.

4. Кое от следните свойства на парите не се отнася към техните функции?

A) средство за измерване на стойността;

B) средство за размяна на стоките и услугите;

C) средство за натрупване;

D) средство за изравняване на валутните курсове.

5. В кой от случаите активите са подредени във възходящ ред според степента на тяхната

ликвидност – от по-ниска към по-висока ликвидност?

A) правителствени облигации (ДЦК), налични пари, поземлен участък;

B) апартамент, безсрочен влог, налични пари;

C) правителствени облигации (ДЦК), срочен влог, поземлен участък;

D) произведение на изкуството, налични пари, правителствени облигации (ДЦК).

6. Посочете правилната последователност в развитието на историческите форми на

парите:

A) стокови пари, книжни пари, кредитни пари;

B) книжни пари, кредитни пари, стокови пари;

C) стокови пари, кредитни пари, златни пари,

D) кредитни пари, стокови пари, книжни пари.

7. Посочете грешното твърдение: „Успешното изпълнение на функцията мярка на

стойността…

A) изисква задължително парите да са в наличност при определяне (договаряне) на стоковите

цени;

B) съществено редуцира броя на относителните цени при стоково паричната размяна в

сравнение с бартерната търговия;

C) изисква паричната емисия да е с определен мащаб на цените;

D) може да се осъществи от всякакви пари (независимо от техния вид), ако те са със стабилна

покупателна сила.

8. Функцията на парите като средство за натрупване:

A) се изпълнява идеално (мислено);

B) не може да се изпълнява от книжните пари;

C) може да се осъществи от всякакви пари (независимо от техния вид), ако те са със стабилна

покупателна сила;

D) не е присъща за кредитните пари.

9. Ако при равни други условия през даден времеви интервал индексът на цените се

повиши с 25%, покупателната сила на парите:

A) ще спадне с 20%;

B) ще спадне с 25%;

C) ще спадне с 80%;

D) ще се повиши с 25%.

10. Посочете вярното твърдение: „За разлика от останалите видове пари, стоковите пари

…

A) са господстваща парична форма, през много кратък исторически период от време;

B) нямат своя собствена реална стойност;

198

C) притежават своя собствена полезност, която гарантира стойността (ценността) им, дори

когато те не изпълняват обществената роля на пари;

D) са исторически най-развитата форма на паричната същност;

11. Посочете грешното твърдение: „Най-съществената характеристика на книжните пари

и билонните монети е, че…

A) тяхната стойност (покупателна сила) винаги и навсякъде се гарантира от златното им

покритие;

B) тяхната стойност (покупателна сила) надвишава разходите за производството им;

C) тяхната номинална стойност е по-голяма от действителната им реална стойност;

D) разликата между тяхната номинална стойност и действителната им реална стойност е

източник на емисионен доход под формата на сеньораж.

12. Ако емисията на книжните пари и билонни монети значително надхвърли

действителните потребности на стоковото обръщение, при равни други условия тя

неизбежно предизвиква:

A) по-голямо желание на пазарните агенти да разменят златните си пари срещу тях;

B) поевтиняване на стоковите цени;

C) бързото им обезценяване и загубата на доверие в тях;

D) пропорционалното им надценяване и желание на пазарните участници да държат

спестяванията си в тях.

13. Съвременните пари представляват:

A) класически книжни пари, но със златно покритие;

B) особена форма на стоковите пари;

C) декретни пари, чиято покупателна сила се основава на общественото доверие в тях;

D) стокови пари, но в специфична материална (електронна) форма.

14. Размяната на стоки, услуги и всички други активи в развитите пазарни икономики

днес, се опосредства преди всичко от:

A) металическото парично обръщение;

B) наличното книжно-парично обръщение;

C) кредитните пари в депозитна форма с висока ликвидност;

D) обръщението на покрити и разменими срещу злато книжни пари.

15. Доверието и покупателната сила на съвременните пари се осигурява от:

A) златното им покритие и разменимостта им срещу злато;

B) обезпечението на паричната емисия с активите на централната банка – златно-валутните

резерви, ДЦК, сконтираните полици на ТБ и всички други активи на тази институция;

C) от общественото доверие в централната (емисионната) банка и в нейната емисионна

политика, която гарантира „стоковото им покритие“;

D) B и C.

Отговори:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

C C C D B A A C A C A C C C D

Литература: 4. Макроикономика, авт.кол. под редакцията на проф. Вл. Владимиров, СТЕНО, 2014,

глава 12,13,14 и 15;

5. Economics, Parkin, Michael, 10th Edition, Pearson Education Limited, 2012.

Дата на създаване: 19.12.2014 г.

Дата на последна актуализация: 19.12.2014 г.

199

Данни за автора: Доц. д-р. Ваньо Гаргов e преподавател в катедра ОИТ на ИУ

– Варна. Чете лекции пред бакалаври и магистри по дисциплините

Микроикономика, Макроикономика, Международен икономикс. Научни

интереси и публикации в областта на теорията за платежния баланс,

спестяванията и макроикономическата политика.

200

Тема 12. ПАРИЧНО ТЪРСЕНЕ

1. Общ вид на функцията на паричното търсене

1.1 Номинално и реално търсене на пари

1.2 Крива на паричното търсене

2. Паричното търсене в неокласическия модел

2.1 Транзакционен вариант на Ър.Фишер

2.2 Уравнение на кеймбриджката школа

3. Кейнсианската функция “предпочитание към ликвидност”

3.1 Мотиви за търсене на пари според Кейнс

3.2 Крива на функцията “предпочитание към ликвидност”

4. Търсене на пари според съвременните монетаристи

Описанието на процесите в паричната сфера продължава с анализ на

паричното търсене. Структурата и изложението в тази тема е подчинено на

следната логика: най-напред се извеждат основните параметри на функцията на

паричното търсене в нейния най-общ вид и на тази основа, впоследствие се

възпроизвеждат основните характеристики на функцията на паричното търсене

според главните школи в макроикономическата теория – неокласическата,

кейнсианската и монетаристката. В този контекст, предложеният анализ е

предпоставка за обяснение на механизма и начините на уравновесяване на

монетарния сектор, като резултат от взаимодействието между търсенето и

предлагането на пари, разглеждани в следващата тема.

1. Общ вид на функцията на паричното търсене

С категорията "парично търсене" (money demand – Md) се обозначава

количеството пари, което икономическите субекти в една национална

икономика (домакинства, фирми и институции) желаят да притежават в

даден момент. Функцията на паричното търсене е инструмент на

макроикономическия анализ, с помощта на който се изследват факторите,

определящи равнището и динамиката на ликвидността във всяка национална

икономика. Тъй като съвкупното парично търсене зависи от търсенето на пари

от отделните стопански субекти, в тази категория по особен начин се съчетават

микро и макроикономическият подход.

201

1.1 Номинално и реално търсене на пари

Номиналното търсене на пари е абсолютната парична сума (банкноти,

монети и високо ликвидни депозити), с която пазарните индивиди желаят да

разполагат, докато реалното търсене на пари се изразява чрез действителната

маса от стоки и услуги, които могат да бъдат закупени със съответната

номинална парична сума. Разликата между двата вида търсене на пари се

илюстрира със следния пример: ако седмичното номинално търсене на пари от

едно домакинство възлиза на 300 лв., а средното равнище на цените е 2 лв. за

единица стока,50

то реалното търсене на пари, необходимо да обслужи

обръщението, възлиза на 150 стокови единици. Ако при равни други условия

стоковите цени нараснат двойно, номиналното търсене на пари също ще се

удвои и ще възлезе на 600 лв., докато реалното търсене на пари ще остане на

същото равнище от 150 стокови единици. Следователно реалното търсене на

пари е равно на номиналното парично търсене, разделено на равнището на

цените:

където: Mdr - реално търсене на пари; Md

n - номинално търсене на пари; P - равнище на цените.

1.2 Крива на паричното търсене

При изследване равнището и динамиката на реалното парично търсене

възниква въпросът, от какво се определя общият размер на ликвидните

наличности, с които домакинствата и предприемачите желаят да разполагат. В

най-общ план се отчита влиянието на различни фактори, сред които се открояват

равнището и динамиката на цените, по които се извършват сделките в една

национална икономика, реалните доходи на пазарните субекти, чиято сума е

еквивалентна на брутния вътрешен продукт в реално изражение, а също така

иновациите във финансовата система, очакванията на пазарните агенти за

развитието на стопанската конюнктура, темпа на инфлацията и от редица други

обстоятелства. Сред всички тях обаче, монетарната теория отдава приоритет на

алтернативните възможности от използване на притежаваните пари като

50

Това означава, че в една хипотетична представителна потребителска кошница, всяка стока и услуга

средно струва по 2 лв.

202

средство за реализиране на допълнителен бъдещ доход, или иначе казано, от

цената на пропуснатата възможност от притежаването на ликвидност.

Поради тази причина, на паричния пазар лихвеният процент (r) изпълнява

ролята на своеобразна “цена на парите”, тъй като имплицитните разходи, които

всеки пазарен агент прави, решавайки да държи в ръцете си някаква парична

сума, се измерват именно чрез лихвата като универсален измерител на

доходността от която той се отказва.

Движение по кривата на паричното търсене. След като лихвата е

цената на пропуснатата най-добра алтернативна възможност за използване на

съответната парична сума, резонно е функцията на паричното търсене (Md) да

изразява обратната зависимост между измененията в лихвеното равнище и

търсенето на пари:

+ – – +

Md = f (r), (12.2) където: r – лихвен процент.

Това означава, че при равни други условия колкото по-висок е лихвеният

процент, толкова по-високи са алтернативните разходи, т.е. толкова по-голяма е

цената на пропуснатата възвращаемост от притежаването на дадена парична

сума и следователно толкова по-малко ще е търсенето на пари.

Фигура 12.1 Крива на паричното Фигура 12.2 Изместване на кривата

търсене на паричното търсене

Графиката на фигура 12.1 показва промените в паричното търсене в

хипотетична икономика, предизвикани от измененията в равнището на лихвения

процент и от нея се вижда, че между двете променливи съществува обратна

203

зависимост – кривата Md е с отрицателен наклон към абсцисата и изпъкнала към

координатното начало.

Фактори на паричното търсене и изместване на кривата Md. Функ-

цията на паричното търсене отразява измененията в лихвения процент и

реалното количество на търсените пари, които могат да бъдат предизвикани от

променените макроикономически условия, а това са промените в реалното

производство, индекса на цените, очакваната инфлация и др. При отчитане на

тези фактори тя придобива следния алгебричен вид:

Md = f (r, Y, P, Fi, Pe), (12.3) където: Y – дохода на стопанските субекти, изразен чрез брутния вътрешен продукт в реално

изражение; P – средното равнище на цените; Fi – финансовите иновации; Pe – очакваната инфлация.

Ако промяната в лихвения процент съответства на движение по кривата

на паричното търсене, то при равни други условия, измененията в някой от

горепосочените параметри на макроикономическото равновесие пораждат

нейното изместване. От графиката на фигура 12.2 се вижда, че при постоянно

равнище на лихвения процент, реалният икономически растеж или по-високата

инфлация увеличават търсенето на касови остатъци.51

Извеждането на общия вид на функцията на паричното търсене е плод на

усилията на няколко поколения икономисти, сред които се откроява приносът на

неокласиците, кейнсианците и съвременните монетаристи. Представянето в

следващите параграфи на всяка една от основните версии на функцията има

самостоятелно значение, тъй като позволява да се разкрие нейното място в

цялостната структура на съответните макроикономически модели и

едновременно с това, теоретично да се дефинират границите и възможностите на

паричната политика.

51

Нарастването на реалния доход увеличава паричното търсене и това намира израз в изместване на

кривата Md надясно и нагоре, а неговото намаляване я придвижва към координатното начало.

Емпирично установено е, че при дадено равнище на цените и неизменен лихвен процент е резонно да се

очаква с нарастване на реалното производство (брутния вътрешен продукт в реално изражение)

паричното търсене да се увеличава. Следователно, в периоди на икономическа експанзия кривата на

паричното търсене при равни други условия се измества надясно и нагоре, а по време на рецесия,

паричното търсене намалява и кривата Md се измества към координатното начало. Освен под

въздействието на промените в реалния доход и цените, кривата на реалното парично търсене реагира и

на измененията, произтичащи от иновациите във финансовата сфера. Ако в резултат на мащабни

нововъведения във финансовата сфера, спаднат транзакционните разходи по трансфериране на

квазипарите в по-ликвидни средства, се съкращава търсенето на пари.

204

2. Паричното търсене в неокласическия модел

Класическият (неокласическият) модел на макроикономическото

равновесие се изгражда върху няколко изходни теоретични предпоставки,52

но

една от най-важните е количествената теория за парите. Тя възниква през

XVI век и се утвърждава с настъпване на класическата епоха в развитието на

икономическата наука. През четиривековната си история количествената

концепция преминава през няколко етапа, а нейните основни формулировки и

изводи съществено се трансформират.

Количествената теория според "старата школа". Историческите

предпоставки за появата й се свързват с бурното нарастване на стоковите цени в

Западна Европа – когато през XVI век на стария континент избухва първата

"ценова революция" възниква нуждата от релевантно обяснение на причините,

които са я породили и последиците от нея. Първият учен, който в сравнително

ясна и категорична форма изказва предположението за зависимостта между

ценовото равнище и количеството на благородните метали в обръщение е

френския философ Ж.Боден. По-късно Дж.Лок, У.Пети, Ш.Монтескьо и други

автори доразвиват неговата идея и полагат основите на количествената теория за

парите. През втората половина на XVIII и началото на XIX век “количествената

интерпретация” на паричното обръщение и банковото дело заемат важно място в

системата на класиците – Д.Юм, А.Смит, Д.Рикардо, Ж.Б.Сей, Дж.Ст.Мил и

техните последователи.53

2.1 Транзакционен вариант на Ър.Фишер

Количествената теория става още по-популярна в началото на XX век

благодарение на американските икономисти С.Нюкъмб и Ър.Фишер. В

"Покупателна сила на парите" (1911 г.) Фишер изразява нейната най-дълбока

същност чрез "уравненията на размяната", които образуват ядрото на т. нар.

"транзакционен вариант". Изходното равнение има следния автентичен вид:

M.V = P.T, (12.4)

52

Виж §1 в тема 4. 53

През 1752 г. шотландският философ Д.Юм, който е близък приятел на А.Смит, издава "Трактат за

парите", в който формулира тезата, че измененията в количеството на парите след известен интервал от

време води до пропорционално изменение на цените в същата посока.

205

където: М (Money) – паричната маса в обръщение или средното количество пари, необходимо за

обслужване на сделките в едно национално стопанство през даден период от време; V (Velocity) –

скорост на паричното обръщение, т.е. средният брой на оборотите на отделната парична единица

през даден времеви интервал или което е все същото, времето за което едноименната парична единица

извършва един оборот; T (Volume of Transactions of Goods and Services) – броят на извършените сделки

или количеството стоки и услуги, подлежащи на размяна; P (Average Price Level) – средно равнище на

цените, т.е. средния размер на паричната сума, по която се извършват сделките.

От практически съображения и поради невъзможността статистически

точно да се обхванат всички транзакции (T) в едно национално стопанство,

уравнението се записва в по-различна форма от оригиналната:

M.V = P.Q, (12.5) където: Q - обема на търгуваните стоки и услуги или пазарната стойност на всички произведени и

подлежащи на реализация крайни стоки и услуги в едно национално стопанство през даден период от

време, която съвпада с БВП в реално изражение.

Всяко от произведенията, образуващи двете страни на равенство (12.5)

изразява номиналната стойност на парично-стоковия оборот в икономиката.

Лявата част (произведението M.V) представлява номинален паричен израз на

всички сделки, извършени през съответния период или което е все същото –

съответства на общият размер на паричните средства, необходими за обслужване

на целокупния стокооборот. Уравнението на Фишер се възприема като най-

известната версия на количествената теория за парите, защото чрез лесно

запомнящият се аритметичен израз, сякаш се премахва нуждата от многословни

обяснения, доказателства и коментари. В случая, е много важно да се подчертае,

че става дума по-скоро за тривиално тъждество, което обаче има двойствен

макроикономически смисъл.

От една страна, то представя зависимостта между измененията в

паричното предлагане (Ms) и измененията в равнището на цените (P), поради

което образува фундамента на един от най-разпространените теоретични

подходи към инфлацията.54

Става дума за обстоятелството, че ако се възприеме

предположението на Фишер за постоянна скорост на паричното обръщение (V =

const.)55

и едновременно с това, се допусне, че броят на сделките също е

54

Виж Тема 7. 55

Ър.Фишер приема, че скоростта на движение на парите е твърдо зададена от институционалната

структура на оборота и от платежните навици на пазарните субекти.

206

относително постоянна величина (Q = const.), равенство (12.5) се трансформира

в следния вид:

Горните две уравнения показват, че в краткосрочен период равнището на

цените е в права зависимост от измененията в паричното предлагане или

иначе казано, колкото повече са парите в обръщение, толкова по-високи са

цените и обратно – покупателната способност на парите е обратнопро-

порционална на равнището на цените (колкото по-малко са парите в обръщение,

толкова по-голяма е тяхната покупателна сила). Това по същество е изходния

постулат и първия основен принцип на количествената теория, според който

стоковите цени и покупателната сила на парите се определят от стихийния

сблъсък на стоковата маса с количеството на паричните средства, обслужващи

нейния оборот.56

От друга страна обаче, уравнението на Фишер образува теоретичния

фундамент на една от концепциите за паричното търсене, тъй като със същия

успех равенство (12.5) може да се преобразува по различен начин:

а лявата му част да съответства на търсеното количество пари (Md) в едно

национално стопанство:

Трансформацията се базира на следната логика – щом уравнението на

Фишер обхваща множеството от всички пазарни сделки (i = 1, 2, ... n),

стойностите в лявата част на следващите равенства са еквивалентни на

количествата пари (M1, M2, …, Mn), необходими за извършване на всяка отделна

транзакция, т.е. съвпадат с търсенето на пари за осъществяване на всички

покупко-продажби:

M1 = P1.Q1 (12.9а)

56

От допускането, че за съответния времеви интервал скоростта на обръщението на парите е

относително постоянна величина, следва че равнището на цените се повишава или пада, в зависимост от

изменението в количеството или на парите, или на стоките.

207

M2 = P2.Q2 (12.9б)

..................... ...........

Mn = Pn.Qn, (12.9в) където: Mi - количеството пари, необходими за осъществяване на съответната сделка; Pi и Qi -

цените и количествата от съответния i-ти вид произведена и реализирана стока (i = 1, 2, ... n).

Ако по членно се сумират равенства (12.9), отнасящи се до пазарната

стойност на всички сделки за даден период от време и съответстващи на необхо-

димите пари, обслужващи всяка от тези транзакции, се стига до:

Md = M1 + M2 +...+ Mn = P1.Q1 + P2.Q2 +...+ Pn.Qn (12. 10а)

където: Md - общия обем на паричните средства, необходими за извършване на операциите по обмена

на n на брой стоки и услуги за даден период от време;

От тук се вижда, че според транзакционния вариант на количествената

теория, общото търсене на пари (Md) в едно национално стопанство е в права

зависимост от количеството на произведените стоки и услуги, подлежащи на

размяна (Qi) и от равнището на техните цени (Pi):

–+ –+ –+

Md = f (Qi, Pi) (12. 11)

Скорост на паричното обръщение (V). Ако при определяне

количеството на паричните средства, необходими за осъществяване на

съответните сделки се отчете, че една и съща парична единица се използва

многократно и опосредства извършването на няколко обменни акта, уравнения

(12.10) се трансформират в равенства (12.8), от които се вижда, че скоростта на

паричното обръщение или средният брой на сделките, за които е използвана

едноименната парична единица за даден период от време, намалява сумата на

необходимите налични парични средства:57

–+ –+ –+ +–

Md = f (Qi, Pi, V) (12.12)

Следователно предположението за постоянна скорост на паричното

обръщение (V=const.) заема централно място в транзакционния вариант на

количествената теория и ако уравненията на размяната се специфицират по

57

Кнут Виксел определя скоростта на паричното обръщение „...просто като: колко пъти наличните пари

минават средно от ръка на ръка по пътя на покупка и продажба (а не чрез заемане) през един избран

период, например година“. Скоростта на паричното обръщение (V) е в знаменателя и следователно

общото търсене на пари е в обратна зависимост от промените в този аргумент на функцията.

208

отношение на основните макроикономически променливи, се получава, че

паричното търсене зависи от нарастването на брутния вътрешен продукт в

номинално изражение, респективно от динамиката на инфлацията и/или

темповете на реалния икономически растеж:

Md = f (GDPn) (12.13)

GDPn = GDPr . P (12.14)

Md = f (GDPr, P), (12.15) където: GDPr и GDPn – брутния вътрешен продукт, съответно в реално и номинално изражение, а P е

равнището на цените.

2.2 Уравнение на Kеймбриджката школа

Приблизително по същото време, когато Ър.Фишер разработва уравне-

нията на размяната, разпространение получава още една версия на количестве-

ната концепция за паричното търсене, известна като теория за касовите ос-

татъци на Кеймбриджката школа.58

Тя заема важно място в еволюцията на

монетарния анализ през XX век не толкова поради факта, че теоретиците от

Кеймбридж за първи път аргументирано обосновават необходимостта от из-

ползване на цяла поредица нови категории като “ликвидност”, “касови

остатъци” или “портфейлен подход”, а преди всичко заради

методологическите нововъведения при изследване на равновесието в паричния

сектор.

В аналитичен вид Кеймбриджкият вариант представя общото търсене на

пари в едно национално стопанство като функция на естествения стремеж на

пазарните субекти да съхраняват (натрупват, спестяват) част от своите доходи и

богатство в ликвидна форма. Равенство (12.16) показва, че търсенето на пари

зависи не само от размера, равнището и динамиката на номиналния доход (P.Q),

но също така и от неговото разпределение, т.е. от относителния дял на онази

част от дохода, която икономическите единици желаят да държат в ликвидна

форма (k).

Md = k . P . Q, (12.16) където: Md – общото търсене на пари; k – предпочитание към ликвидност или коефициент, показващ

каква част от крайния продукт в доходна форма, икономическите агенти предпочитат да съхранявате

в ликвидна форма. В дългосрочен период се приема, че коефициентът предпочитание към ликвидност е

58

Cambridge cash-balance theory. Нейни създатели са икономистите от Кеймбриджкия университет и

основоположници на едноименната школа – Ал. Маршал, А. С. Пигу, Д. Робъртсън, Ф.Левингтън,

Р.Хоутри и други.

209

постоянна величина (k = const.) и приема стойности между нула и единица (0 < k < 1); Q – общия обем

на произведената и подлежаща на реализация крайна продукция в реално изражение (БВПр); P - средно

равнище на цените на произведената и търгувана продукция.

На пръв поглед формулите, представящи двата варианта на

количествената теория си приличат, а равенства (12.8) и (12.16) лесно могат да

се трансформират едно в друго – ако условно се приеме, че в двете уравнения

променливите Md, Q и P са идентични, се вижда, че търсеното количество пари

се намира в права зависимост от измененията във физическия обем на

произведената и подлежаща на реализация готова продукция (Q), от

измененията в ценовото равнище (P) и в първия случай от скоростта на

паричното обръщение (1/V), а във втория случай – от дела на номиналните

касови остатъци в дохода на икономическите агенти (k). Казано по друг начин,

едно и също парично търсене в хипотетична макроикономика през даден

времеви интервал може да се представи като функция както на скоростта на

паричното обръщение (1/V), така и на склонността към с ликвидност (k). Нещо

повече, ако двете равенствата се трансформират, при което k и 1/V се преместят

в лявата им част, следва, че те са сходни, а предпочитанието към ликвидност е

показател, реципрочен на скоростта на паричното обръщение:

Изразът в равенство (12.19) означава, че пределната склонност към

ликвидност (k) е обратно пропорционална на скоростта на паричното обръщение

(V) и по същество автоматично идентифицира кеймбриджкото уравнение с

формулата на Ър.Фишер.59

В резултат на прилагането на нови методологически подходи,

представителите на Кеймбриджката школа стигат до заключението, че

склонността към ликвидност на пазарните агенти в едно национално стопанство

59

Ако скоростта на паричното обръщение е постоянна величина, k = 1/V също е константна величина.

Казано с други думи, промяната в общия размер на ликвидността, която икономическите агенти в едно

национално стопанство желаят да разполагат, е следствие от измененията в стойностите на едни същи

аргументи в двете функции на паричното търсене, а единственото различие между тях са параметрите k

и 1/V, които са постоянни и взаимно противоположни величини (k = 1/V).

210

предопределя равновесието не само в монетарния сектор, но и общото

макроикономическо равновесие, тъй като колебанията в стойностите на този

показател рефлектира непосредствено върху ценовото равнище и индиректно

върху другите основни променливи. Следователно, допускането за идентичност

на използваните монетарни и макроикономически показатели в двете концепции

наистина е условно, защото ако в уравнението на Фишер с М се обозначават

парите, които фактически обслужват потребностите на стоковото обръщение, в

кеймбриджкото уравнение Md се отнася до целокупното търсен на пари,

включващо и т.нар. касови остатъци. Оттук следва, че изводът за абсолютно

съвпадение между двата коефициента (k = 1/V) не е съвсем коректен, а

положителната зависимост между изменението в паричната маса и ценовото

равнище в кеймбриджкия вариант е значително по-усложнена и опосредствана

от поведението на пазарните участници.

3. Кейнсианската функция “предпочитание към ликвидност”

За разлика от неокласиците, които смятат, че равновесната норма на

лихвата се установява автоматично, в резултат на пазарното взаимодействие

между спестявания и инвестиции, Кейнс предлага по-друго обяснение на

равновесието в монетарния сектор. Според него, лихвеният процент е автономен

фактор, чието равнище се определя от съотношението между търсенето и

предлагането на касови остатъци, т.е. лихвата зависи не от размера на всички

спестявания, а само на паричната част от тях. Следователно лихвеният процент

е чисто паричен феномен, отразяващ стихийните сили на паричния пазар и

представлява своеобразно възнаграждение (цена) за раздялата с ликвидност.

Освен това, като разделя условно богатството на пазарните участници под

формата на финансови активи на два вида – пари и облигации, английският

икономист предлага нова интерпретация на портфейлния подход (portfolio

approach) в паричния анализ. Накрая, изследвайки поведението на стопанските

субекти, Кейнс извежда съществуването на три основни мотива за търсенето

на пари, които диференцират общото търсене на пари съответно на три съставни

части - транзакционно, предпазно и спекулативно.

3.1 Мотиви за търсене на пари според Кейнс

211

Кейнс класифицира и анализира мотивите, които пораждат, повишават

или понижават склонността към ликвидност. Според него това са: 1)

транзакционният мотив, който обуславя транзакционно (сделково) търсене на

пари; 2) презастрахователния (предпазен или осигурителен) мотив и съответното

му предпазно търсене на пари; 3) спекулативен мотив, който поражда адекватно

спекулативно търсене на пари. Значението на трите мотива, които разделят

паричното търсене на три относително самостоятелни и независими части е

представено чрез равенство (12.20):

Md = Mdt + Md

p + Md

s,

(12.20)

където: Md - общото търсене на пари; Mdt- транзакционното търсене на пари (Transactions demand

for cash); Mdp- предпазното търсене на пари (Precautionary demand for cash); Md

s- спекулативното

търсене на пари (Speculative demand for cash).

Транзакционното търсене на пари (Mdt) е онази част от общото търсене

на пари, която обслужва ежедневните сделки на домакинствата и фирмите.

Транзакционният мотив олицетворява нуждите на всеки стопански субект, във

всеки даден момент да разполага с някаква парична сума за да осъществи

текущите си покупки. То зависи от доходите на пазарните участници, от

равнището на цените, от синхронизацията между получаването и изразходването

на дохода и от други фактори:

Mdt = f (Yr, P, t, ...), (12.21)

където: Yr - реалния размер на дохода, с които разполага всеки индивид; P - равнището на цените; t -

времето за което се получава и изразходва дохода.

Фигура 12.3 Кейнсианска крива на паричното търсене

212

В алгебрична форма хипотезата на Кейнс е представена чрез равенство

(12.21), а графично е илюстрирана на фигура 12.360

Сред множеството аргументи

на функцията на транзакционното търсене на пари обаче, Кейнс отдава

приоритет на дохода и по този начин неговият анализ потвърждава извода на

неокласиците за наличието на позитивна зависимост между двете променливи.

Оттук следва, че размерът на този вид парично търсене зависи от равнището на

деловата активност, т.е. от обема и динамиката на производството в обществен

мащаб или което е все същото от величината на реалния доход и от общото

равнище на цените.

Mdt = f (Yr, P) = f (Yr.P) = f (Yn), (12.22)

където Yr и Yn са съответно размера на дохода в реално и номинално изражение;P- ценово равнище.

Предпазното търсене на пари (Mdp) произтича от желанието на

пазарните агенти да разполагат с допълнителен резерв от ликвидност, с който

могат да посрещнат внезапни или случайни промени в конюнктурата, костващи

им съответни разходи или пропуснати ползи. Този мотив се обуславя от

възможностите на парите да изпълняват ролята на средство за предпазване от

загуби, породени от непредсказуемите промени в конюнктурата или от появата

на непредвидими затруднения с реализацията на готовата продукция.

Mdp = f (Yn, s) (12.23),

където: s - рисковия фактор, т.е. степента на непредсказуемост в развитието на икономиката.

Както се вижда от равенство (12.23) презастрахователният мотив

наподобява транзакционния, с тази разлика, че акцентът се поставя върху

непредсказуемостта и риска, съпътстващи сделките на пазарните агенти.

Размерът на предпазното търсене на пари е в права зависимост от дохода и

рисковия фактор, с който се отличава всяко пазарно стопанство. Тъй като двата

вида търсене на пари са сходни - поддържането на ликвидност за транзакционни

и презастрахователни цели е функция на дохода и не зависи от лихвения

процент, кривата Mdp също е вертикална.

60

Доколкото на този етап от анализа на транзакционното търсене на пари се допуска, че то не зависи от

лихвения процент, графичната му илюстрация съвпада с вертикалния сегмент от кривата на общото

търсене на пари (фигура 12.3).

213

Спекулативното търсене на пари (Mds) отговаря на онази част от

общото търсене на пари, която зависи от измененията в лихвения процент.

Обяснението на този сегмент от паричното търсене се основава на портфейлния

подход, според който структурата на активите, с които разполага всеки пазарен

субект образува неговия индивидуален портфейл. Тъй като индивидите

непрекъснато оптимизират своите портфейли, спекулативният мотив отразява

реакциите на собствениците на финансови активи, чиято цена е функция на

лихвения процент. Освен това е валидно допускането, че когато инвеститорите

формират своите очаквания за бъдещите изменения на лихвения процент, те

разполагат с относително вярна представа за “нормалното” равнище на лихвата

към което се стремят - ако фактическата лихва е по-висока от нормалната,

очакванията са тя да започне да намалява и обратно. Предпоставките на

спекулативния анализ се представят в аналитична форма чрез равенство (12.24),

а графичното им изражение съответства на отрязъка от кривата Md с

отрицателен наклон спрямо абсцисата:

Mds = f (r) (12.24)

Ако богатството на стопанските субекти под формата на финансови

активи се раздели на две части - пари и лихвоносни активи (облигации),

очакваната доходност от поддържането на касови остатъци е нулева,61

докато

очакваната възвращаемост от държането на облигации е равна на сумата от

начислената лихва по тях и печалбата (загубата) от изменението в техните

пазарни цени. При това положение, когато прави своя портфейлен избор, т.е.

когато взема решение под каква форма да държи богатството си, всеки пазарен

агент се ръководи от две основни съображения: от степента на риска, който

поема с инвестирането в определени активи и от степента на възвращаемост,

която му осигурява всеки един от тях.62

По такъв начин склонността към

ликвидност се извежда като тенденция, определяща количеството пари, които

публиката се стреми да задържи у себе си при дадена норма на лихвата. В

61

Според Кейнс парите имат постоянна цена и не носят лихва. 62

При покачване на пазарната лихва, цената на този вид активи намалява, а собствениците им понасят

загуби и обратно - когато текущият лихвен процент намалява, при равни други условия, курсът по който

се продават облигациите расте и носи печалба за техните притежатели.

214

кейнсианския модел тя е резултат от действието на следния механизъм: когато

лихвеният процент е висок, алтернативните разходи от поддържането на

ликвидни наличности са големи, но също така големи са и надеждите за бъдещи

печалби от очакваното понижаване на лихвите, поради което инвеститорите се

насочват към закупуване на лихвоносни финансови активи вместо да държат

парите си в брой.63

3.2 Крива на функцията “предпочитание към ликвидност”

Ако трите мотива за поддържане на парични авоари се обединят,

функцията “предпочитание към ликвидност” се изразява в аналитичен вид чрез

уравнение (12.25), а в геометрична форма чрез графиката на фигура 12.3.

Md = f (r, Yn) (12.25)

От нея се вижда, че ако първите два вида търсене на пари се

олицетворяват от вертикалния сегмент, спекулативното търсене съответства на

участъка с отрицателен наклон, а третият (хоризонталният) сегмент от се свързва

с явлението “капан на ликвидността” (liquidity trap). Това понятие е следствие от

допускането, че чувствителността на паричното търсене зависи от лихвените

равнища, а при много ниски стойности на лихвения процент, то се отличава с

безкрайна еластичност.64

Специфицирането на функцията “предпочитание към ликвидност”

показва, че търсенето на реални касови остатъци е в обратна зависимост спрямо

колебанията в лихвения процент и в права зависимост спрямо измененията в

дохода. В случая е важно да се подчертае, че въвеждането на спекулативния

мотив е принципно нов момент в теорията за паричното търсене, който

разграничава подхода на Кейнс от паричните възгледи на неокласиците. Става

дума не просто за добавяне на още един аргумент във функцията на паричното

търсене, а за друга интерпретация на нейните основни характеристики -

63

Обратно - при ниски лихвени проценти, алтернативните разходи от поддържането на касови остатъци

също са ниски, а бъдещите загуби от продажбата на облигациите са големи. По такъв начин ниските

лихвени равнища стимулират икономическите субекти да държат повече пари в брой отколкото да ги

изразходват за закупуване на финансови активи. 64

При много висока инфлация, когато реалният лихвен процент достигне “абсолютната си долна

граница” и стопанските субекти очакват само бъдещето й покачване, изчезва всякакъв интерес към

закупуване на ценни книжа поради очаквания спад в техния курс. При това положение допълнителната

парична емисия изчезва в ръцете на пазарните агенти, а икономиката попада в т.нар. капан на

ликвидността.

215

стабилност, предсказуемост, скорост на паричното обръщение и следователно за

принципно различна оценка на възможностите на паричната политика.

Извеждането на скоростта на паричното обръщение на базата на

“предпочитанията към ликвидност” показва, че в паричния модел на Кейнс, тя не

е постоянна, а се изменя в зависимост от колебанията в лихвения процент. Щом

паричното търсене е чувствително към лихвените проценти възникват трудности

с предсказване скоростта на паричното обръщение, а оттам и невъзможността да

се прогнозира връзката между паричната маса в обръщение и агрегатното

търсене. На тази основа Кейнс и неговите последователи стигат до извода за

слабата ефективност на паричната политика и отдават приоритет на

фискалните инструменти. В известна степен те допускат чрез въздействие

върху спекулативните мотиви да се управлява паричната система за целите на

антицикличното регулиране, но подчертават, че нестабилността на функцията

Md редуцира възможностите за влияние върху реалния сектор чрез таргетиране,

както на лихвения процент,така и на паричното предлагане.

4. Търсене на пари според съвременните монетаристи

През втората половина на XX век, икономистите от Чикагската школа

начело с М.Фридман, разработват оригинална функция на паричното търсене,

която по своеобразен начин едновременно синтезира и отхвърля част от

фундаменталните принципи на неокласическия и кейнсианския паричен анализ.

От една страна монетаристите „реабилитират класическата количествена теория

за парите“, макар че използват по-различна методология. От друга страна,

независимо, че съвременният монетаризъм е алтернатива на кейнсианството, в

известна степен подходът на Фридман е близък до този на Кейнс при анализа на

спекулативното търсене на пари.

Подходът на монетаристите към паричното търсене се основава на

възприемането на богатството като капитализиран доход. Според тях то

съществува в различни материални или нематериални форми като вещи,

лицензи, патенти, титули на собственост, човешки капитал, know-how и др.,

което М.Фридман представя като сума от различни видове активи със собствена

структура:

216

W = M + B + E + G + H, (12.26) където: W – общата сума на богатството на всеки пазарен участник; M (Money) – частта от

богатството в парична форма; B (Bonds) – частта от богатството под формата на облигации; E

(Equities) – частта от богатството под формата на акции; G (Goods) – частта от богатството под

формата на реални материални ценности; H (Human capital) – частта от богатството в човешки

капитал.

Основният пункт, по който изпъква общото между кейнсианския и

монетаристкия анализ се отнася до прилагането на портфейлния подход. Щом

богатството представлява някаква универсална същност, която може да приема

разнообразни форми, то неговият собственик е изправен пред проблема за

ефективното му разпределение. Тъй като видовете активи са принципно

различни помежду си, единствено общото между тях, което ги прави

съизмерими е, че са източници на доход и следователно един компонент на

богатството е с по-висока стойност от друг, в зависимост от степента на неговата

доходност. Оттук следва, че инвестирането в различни активи, а значи и

търсенето на пари изпитва косвеното влияние на лихвените проценти.

Най-същественото формално различие между двата модела е в броя на

променливите и възвращаемостта на парите. За разлика от Кейнс, който

обединява всички финансови активи извън парите в една група (облигации),

Фридман включва много повече активи като заместители на парите.65

Следователно уравнение (12.26) дава представа за парите като капиталов актив,

който аналогично на акциите, облигациите, недвижимата собственост или

потребителските блага е източник на доход за собственика им. Казано с други

думи, парите (M) не са с нулева възвращаемост, тъй като носят лихва по

депозити, които могат да се превърнат в стоки, а това означава, че реалният

доход от този актив е функция на цените на активите.

Представено като многообразна по форма и самонарастваща пластична

маса, богатството принуждава всеки пазарен участник да търси пари, т.е. да

поддържа касови наличности, ръководен от стремежа си да оптимизира

структурата на своя портфейл. Спецификацията на уравнението показва, че

според монетаристите парите са капиталов актив, а търсенето на пари е най-

инерциалният елемент сред общото търсене на активи защото влиянието на

лихвените проценти е незначително и дори липсва, а определящо е

65

В това число и стоково материалните ценности са техен субститут.

217

въздействието на дохода. Това означава, че за разлика от кейнсианския модел, в

който лихвата е аргумент, както във функцията “предпочитание към

ликвидност”, така и в инвестиционната функция, в монетаристкия модел тя не е

ключовата променлива свързваща реалния с паричния сектор.

Тест по тема 12

1. Паричното търсене (Md) е:

А) еквивалентно на съвкупността от платежни средства, опериращи в една национална

икономика във всеки даден момент;

B) равно на брутния вътрешен продукт в номинално изражение (GDPn);

C) равно на брутния вътрешен продукт в реално изражение (GDPr);

D) представлява количеството пари, което стопанските субекти (домакинства, фирми и

институции) в една национална икономика желаят да притежават във всеки даден момент.

2. Реалното търсене на пари се изчислява като номиналното търсене на пари:

A) се раздели на равнището на цените;

B) се умножи по равнището на цените;

C) се раздели на брутния вътрешен продукт;

D) се умножи по брутния вътрешен продукт.

3. Отрицателният наклон на кривата на паричното търсене (Md) изразява обратната

зависимост между измененията в:

A) алтернативните разходи от притежаването на ликвидност и търсенето на пари;

B) дохода на стопанските субекти и търсенето на пари;

C) ценовото равнище и търсенето на пари;

D) очакваната инфлация и търсенето на пари.

4. Ако при равни други условия настъпят радикални финансови иновации,

намаляващи транзакционните разходи, в графична форма последиците се представят

чрез:

А) движение по кривата на паричното търсене (Md) нагоре и наляво;

B) движение по кривата на паричното търсене (Md) надолу и надясно;

C) изместване кривата на паричното търсене (Md) нагоре и надясно;

D) изместване кривата на паричното търсене (Md) надолу и наляво.

5. При обяснение на паричното търсене (Md) количествената теория отдава приоритет

на функцията на парите като:

А) средство за размяна;

B) платежно средство;

C) средство за измерване на стойността;

D) средство за съхраняване на стойността.

6. Според транзакционния вариант на количествената теория за паричното търсене

(уравненията на Фишер за размяната), промяната в паричното предлагане (Ms)

рефлектира преди всичко и най-напред върху:

А) скоростта на паричното обръщение (V);

B) средното равнище на цените (P);

C) обема на извършените транзакции (Q);

D) лихвените равнища (Ir).

7. Според уравненията на Фишер за размяната, скоростта на паричното обръщение (V)

през даден период се изчислява, като:

А) брутният вътрешен продукт в номинално изражение (GDPn) се раздели на паричното

предлагане;

B) брутният вътрешен продукт в номинално изражение (GDPn) се умножи по средното

равнище на цените;

C) средното равнище на цените се раздели на паричното предлагане;

218

D) паричното предлагане се раздели на лихвените равнища.

8. Акцентът при обяснение на паричното търсене (Md) чрез уравненията на

Кеймбриджката школа е върху:

А) скоростта на паричното обръщение (V);

B) коефициента „предпочитание към ликвидност“ (k);

C) т.нар. „мащаб на цените“;

D) паричния агрегат M3.

9. В кейнсианската функция „предпочитание към ликвидност“, паричното търсене

(Md) се намира в обратна зависимост от динамиката на:

А) лихвения процент (Ir);

B) паричното предлагане (Ms);

C) пределната склонност към потребление (MPC);

D) данъчния мултипликатор (Кt).

10. В кейнсианската функция „предпочитание към ликвидност“, транзакционното

търсене на пари (Mdt)се представя в графична форма от:

А) вертикалния участък от кривата Md;

B) хоризонталния участък от кривата Md;

C) от сегмента, в който кривата Md е с отрицателен наклон;

D) не може да се представи графично;

11. Според кейнсианската функция „предпочитание към ликвидност“, т.нар.

спекулативно търсене на пари (Mds) зависи в най-голяма степен от измененията в:

А) разполагаемия доход;

B) лихвения процент;

C) риска и несигурността в пазарната система;

D) скоростта на паричното обръщение.

12. При обяснение на паричното търсене (Md) последователите на Кейнс отдават

приоритет на функцията на парите като:

А) средство за размяна;

B) платежно средство;

C) средство за измерване на стойността;

D) средство за съхраняване на стойността.

13. Посочете грешното твърдение: „Съвременните монетаристи обясняват паричното

търсене:

А) чрез структурата на богатството като капитализиран доход за всеки пазарен агент;

B) с помощта на т.нар. портфейлен подход;

C) чрез принципите на количествената теория, но използвайки по-различна методология;

D) повтаряйки дословно кейнсианския подход.

14. Ако при равни други условия, в т.ч. неизменно равнище на паричното предлагане

(Ms = const.), поради някакви причини паричното търсене (Md) спадне, равновесният

лихвен процент ще:

А) нарасне;

B) спадне;

C) остане на същото равнище;

D) няма връзка между двете променливи.

15. Ако при равни други условия, в т.ч. неизменно равнище на паричното търсене (Md =

const.), паричното предлагане (Ms) нарасне, равновесният лихвен процент ще:

А) нарасне;

B) спадне;

C) остане на същото равнище;

D) няма връзка между двете променливи.

Отговори:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

219

D A A D A B A B A A B D D B B

Литература:

6. Макроикономика, авт.кол. под редакцията на проф. Вл. Владимиров, СТЕНО,

2014, глава 12,13,14 и 15;

7. Economics, Parkin, Michael, 10th Edition, Pearson Education Limited, 2012.

Дата на създаване: 19.12.2014 г.

Дата на последна актуализация: 19.12.2014 г.

Данни за автора: Доц. д-р. Ваньо Гаргов e преподавател в катедра ОИТ на ИУ

– Варна. Чете лекции пред бакалаври и магистри по дисциплините

Микроикономика, Макроикономика, Международен икономикс. Научни

интереси и публикации в областта на теорията за платежния баланс,

спестяванията и макроикономическата политика.

220

Тема 13. ПРЕДЛАГАНЕ НА ПАРИ

1. Измерване на паричната маса в обръщение

2. Създаване на пари от банковата система

2.1 Банково дело и банкови баланси

2.2 Депозитна мултипликация

2.3 Парична маса, парична база и паричен мултипликатор

3. Функция и крива на паричното предлагане

4. Парично търсене, парично предлагане и равновесие на паричния пазар

Ако предходният анализ на парите ги представя като изключително

ликвиден актив, който е обект на търсене, в тази глава се разглеждат

качествените и количествените характеристики на паричното предлагане, като

специално внимание се отделя на измерването на паричната маса в обръщение.

Доколкото съвременните пари образуват хетерогенна съвкупност от различни

депозити плюс налични банкноти и монети, централно място в изложението

заема описанието на един от най-абстрактните модели в монетарния и

макроикономическия анализ – механизма на създаване на пари от банковата

система чрез т.нар. депозитна и парична мултипликация. На тази основа се

извежда функцията на паричното предлагане като предпоставки за разкриване

механизма на монетарното равновесие и потенциала на паричната политика.

1. Измерване на паричната маса в обръщение

С понятието парично предлагане или парична маса в обръщението (Ms)

се обозначава съвкупността от платежни средства, с която стопанските

субекти в една национална икономика (домакинства, фирми и институции)

разполагат във всеки даден момент. Дефинирането на същността, обхвата и

структурата на парите в обръщение е изключително сложен и труден за

разрешаване проблем, защото най-ликвидните активи като монети, банкноти и

безсрочни депозити, образуват само една част от инструментите, предлагани на

паричния пазар. С либерализиране на финансовите пазари и развитието на

съвременните информационни технологии за разплащане, се видоизменя не само

материалната форма на активите, изпълняващи парични функции, но също така

се разширява спектърът от финансови инструменти, притежаващи

свойството ликвидност. Липсата на достатъчно ясни разграничителни критерии

221

обуславя прилагането на два подхода (теоретичен и емпиричен) при дефиниране на

паричната маса в обръщение.66

Тъй като, в условията на ускорени и мащабни

финансови иновации изпъкват сериозните недостатъци и на двата подхода, а

погрешният избор на състава на паричната маса може рязко да намали

ефективността на паричната политика, централните парични власти използват

широк набор от показатели за измерване на паричното предлагане, наречени

парични агрегати.

Паричните агрегати представляват съвкупности от различни парични

форми, подредени според степента на тяхната ликвидност, които изпълняват

ролята на алтернативни и същевременно взаимно допълващи се измерители на

паричната маса в обръщение. Системата от парични агрегати е изградена върху

принципа на натрупването – всеки от тях включва в обхвата си предходния,

плюс нови специфични финансови активи с по-ниска ликвидност. Чрез

системата от уравнения по-долу се представят основните паричните агрегати,

които международната банкова статистика използва като стандартни измерители

на паричното предлагане:

M0 = C (13.1)

M1 = M0 + TrD (13.2)

TrD = DD + TC + OCD (13.3)

M2 = M2 + (SD + TmD), (13.4) където: M0 = C – монети и банкноти в обръщение (Currency); M1 – паричен агрегат „тесни пари“

(Narrow Money); TrD – транзакционни депозити (Transaction Deposits); DD – депозити до поискване

(Demand Deposits); TC – пътническо-туристически чекове (Traveler's Checks); OCD – други чекови

депозити (Other Checkable Deposits); M2 – паричен агрегат „широки пари“ (Broad Money); SD –

спестовни депозити (Saving Deposits); TmD – срочни депозити (Time Deposits).

Паричният агрегат M0 е най-ликвидната съвкупност, обединяваща

наличните пари в обръщение – монети и банкноти извън търговските банки.

Паричният агрегат M1, наричан още „тесни“ или бързоликвидни пари,

се състои от монетите и банкнотите в обръщение и средствата по т.нар. високо

ликвидни (транзакционни или чекови) депозити. Както се вижда от равенство

(13.3), това са средствата по текущи или разплащателни сметки в ТБ и други

66

Виж по-подробно §1 от 14 глава на електронния вариант на учебника по Макроикономика за

бакалаври.

222

финансови институции, които се използват при директни разплащания чрез

подписване на чек или по електронен път.

Депозитите до поискване или т.нар. безсрочни депозити, известни още

като „депозити на виждане“, са особен вид банкови влогове, които се отличават

с висока ликвидност, тъй като във всеки момент, собствениците им могат бързо

и лесно да ги превърнат в налични пари или да извършат разплащане чрез

подписване на чек или чрез електронен превод.

Паричният агрегат M2, наричан „широки пари“, включва освен M1 и

т.нар. нетранзакционни депозити, т.е. срочните и спестовните депозити. За

разлика от депозитите до поискване, срочните и спестовните депозити са с по-

ниска ликвидност, тъй като могат да се изтеглят след определен период от време

или при строго определени условия.

Следователно M2, M3, L и още по-широките парични агрегати

обединяват бързоликвидните пари с т.нар. квазипари. Под квазипари,

потенциални пари или „почти пари“ (near money) се разбира съвкупността от

финансови активи с относително по-ниска степен на ликвидност като спестовни

сметки, срочни депозити, краткосрочни ДЦК и други фондове, търгувани на

паричния пазар, които се отдалечават от парите като универсално разменно

средство.67

При това положение, паричното предлагане (Ms) може да се представи в

абстрактен вид като сума от наличните пари в обръщение и депозитите:

Ms = C + D, (13.5) където:D – парите в едно национално стопанство в депозитна форма, включени в състава на някой от

използваните парични агрегати.

2. Създаване на пари от банковата система

Различните страни на съвременното банкиране са предмет на изучаване от

специални икономически дисциплини, докато макроикономическият анализ на

банковото дело отдава приоритет на монетарните ефекти, т.е. на последиците от

промените в паричното предлагане. Иначе казано, акцентът се поставя върху

решаването на проблема как множеството търговски банки, преследвайки своите

67

Виж структурата и особеностите на паричните агрегати според българската банкова статистика:

http://www.bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_download/st_m_instr_ms_bg.pdf

223

частни цели, могат чрез операциите, които извършват, да променят паричното

предлагане, равновесието на паричния пазар и оттам да въздействат върху

параметрите на общото макроикономическо равновесие.

2.1 Банково дело и банкови баланси

Търговските банки (ТБ) са особен вид делови единици, специализирани в

привличането на депозити, предоставянето на кредити, в посредничество при

разплащанията между пазарните участници и в предлагането на други

финансови услуги. Като всички останали пазарни агенти и те се стремят към

максимална печалба, която се образува от разликата между приходите (под

формата на такси и комисионни) и разходите за извършените транзакции. За

разлика от фирмите в реалния сектор обаче, банките са специализирани пазарни

структури, законодателно упълномощени да извършват депозитно-кредитна

дейност, поради което основен източник на печалбата им е лихвеният марж, т.е.

разликата между лихвените доходи по активните операции и лихвените

плащания по набирането на свободни заемни средства.

Поява на банковото дело. За прототип на съвременните банки се смятат

сарафските къщи от късното средновековие в Западна Европа. Първоначално златото се е

съхранявало в златарските работилници срещу определена такса, а собствениците на

монети, накити и други скъпоценности получавали разписки срещу депозираните активи. Тези

своеобразни депозитни сертификати постепенно навлезли в сферата на стоково-паричното

обръщение и започнали да изпълняват парични функции. За транзакционните нужди на

купувачите и продавачите било по-изгодно вместо непрекъснато да обръщат депозитните

разписки в златни монети, което отново щяло да се върне в хранилищата, да използват

самите удостоверения за притежаваното злато при стоковата размяна. Имайки цялостен

поглед върху движението на паричните потоци обаче, сарафите разбират, че „златото като

пари е облечено във воала на анонимността“ и констатирали, че за даден период (ден, месец

или година) значителна част от общата сума на депозираните монети оставала

“обездвижена” в трезорите им. Обсадени от предприемачи, търговци, занаятчии и други

представители на зараждащия се бизнес, които търсели пари назаем за определен срок срещу

лихва, те проявяват склонност срещу поемане на известен риск да получават доста по-голяма

печалба от традиционната комисиона. След като забелязали, че при нормални условия само

една малка част от общата сума на внесеното злато е достатъчна, за да посрещнат

претенциите на клиентите, желаещи да теглят, те започнали да отпускат част от

съхраняваните пари като заеми срещу съответна лихва, което напълно съответствало на

икономическите им интереси. С превръщането на депозитните сертификати в общоприети

платежни средства сарафите започват да отпускат кредити в размер, надхвърлящ златните

резерви, с които разполагат, т.е. започнали да създават пари. От този миг насетне, златото

престава да е единственият вид пари, а паричното предлагане вече обединява пълноценните и

новопоявилите се “сарафски”, т.е. кредитни или счетоводни пари, които по-късно приемат

формата на банкноти.

В кой момент точно и как по онова време в Западна Европа сарафинът се

преражда в банкер не е толкова съществено, още повече, че лаконично описаната

224

история е предмет на нестихващ дебат между икономистите, някои от които

смятат, че става дума за легенда, която не е подкрепена от безспорни

исторически доказателства. По-важно е, че при обяснение на феномена парично

предлагане, макар и в елементарна форма, въпросният модел дава нагледна

представа за принципите и механизма на модерното банкиране при поддържане

на частични резерви, независимо от факта, че златото отдавна е излязло от

сферата на паричното обръщение. Сравнението между поведението на банковите

и небанковите икономически единици изпъква особено релефно при съпоставяне

на техните баланси, което от своя страна предполага дефинирането на някои

основни счетоводни принципи и понятия.

Счетоводният баланс на всяка икономическа единица – в т.ч. и на

финансовите посредници, се състои от активи и пасиви, чийто сумарни

стойности са равни. Банковите активи (Assets) са фондовете, с които разполага

всяка ТБ, а тяхната структура показва насоките на използването им.68

Структурата на пасивите (Liabilities) показва източниците на паричните

фондове на банката, т.е. нейните задължения към домакинства, фирми,

финансови посредници или институции при набирането на заемни ресурси.

Таблица 13.1

ПРИМЕРЕН БАЛАНС НА СРЕДНОВЕКОВЕН САРАФ

Таблица 13.2

ПРИМЕРЕН БАЛАНС НА ТЪРГОВСКА БАНКА “A”

68

По-важните пера в колоната на активите обединяват операциите по отпускане на кредити (L),

инвестирането в ценни книжа (B) и поддържането на резерви (R), които се състоят от задължителни

резерви (RR) и свръх резерви (ER). По правило, те са следствие от извършването на т.нар. активни

операции (които носят лихвен доход на банките), докато операциите по набирането на заемни средства,

които се отразяват в колоната с пасивите, пораждат изплащане на лихви.

225

Сравнението на баланса на средновековна сарафска къща от таблица 13.1

с примерния баланс на една съвременна ТБ (таблица 13.2), показва, че от гледна

точка на банкирането и процеса на паричното предлагане, най-голямо значение

имат различните числови стойности по перата “Депозити”(D), “Задължителни

резерви” (RR) и “Кредити” (L). Ако дейността на средновековния сараф преди

да се превърне в банкер, се представи чрез счетоводния му баланс, се вижда, че

той държи 100% златни резерви като покритие на влоговете до поискване.

Следователно при влагане на парични средства в тази “квазибанкова структура”,

от обръщение се изтегля някакво количество златни монети и по сметките на

клиентите се записва същата сума като депозити до поискване, но

положителният ефект върху паричното предлагане е нулев. В същото време е

нулев и ефектът за самия финансов посредник, ако се изключат събраните такси

за съхраняването на златото, откъдето следва, че система със 100% резерви е

неутрална по отношение на паричния сектор. 69

Същинско банково посредничество, т.е. извършване на депозитно-

кредитна дейност е налице, едва когато средновековните сарафски къщи

преминават към частично резервно покритие на депозитите в тях. От

примерния обобщен баланс на хипотетична ТБ (таблица 13.2), се вижда, че за

разлика от своя предшественик, тя покрива само част от депозираните в нея

чужди средства, докато останалата част предоставя в заем срещу лихва (L = 90).

Това означава, че за сметка на частичното резервно покритие на влоговете,

банкерът освен депозитна, извършва и кредитна дейност.70

69

Това означава, че всичките 100 златни монети, депозирани от неговите клиенти, се държат в сейфа на

сарафската къща, могат безпроблемно да бъдат изтеглени по всяко време и без икономически риск за

вложителите, поради което те се отразяват счетоводно и в колоната с активите по перото

“Задължителни резерви” (RR). Иначе казано, сарафската къща реализира възнаграждение под формата

на комисионна за предоставената услуга, при 100% резервно покритие на депозираните средства и

практически не извършва същинска банкова дейност. Това което прави средновековният сараф по

принцип не се различава от дейността на една охранителна фирма или от съхраняването на пари в

сейфове – услуга, предлагана и от днешните банки, но то няма нищо общо с истинското банкиране, т.е. с

извършването на депозитно-кредитна дейност. 70

Размерът на резервите, с които се гарантират вложенията на клиентите в банката, възлиза едва на 10

единици, т.е. гарантират се само 10% от общата сума на депозити от 100 единици. През един много дълъг

период от време – от появата на първите банки, до утвърждаването на съвременните централни банки,

принципът на частичното резервно покритие се основава на практическия опит, че при нормални условия

вложителите няма да изтеглят в един момент всичките си депозирани средства. Следователно в миналото

и днес, банкерите разчитат на обстоятелството, че всекидневно от банките не само се теглят, но и се

внасят пари, а голяма част от вложителите нямат намерение да теглят парите си през относително

226

С утвърждаване на съвременната двузвенна банкова система се променят

характеристиките на резервната позиция в банковите баланси – появата на

централната банка, която изпълнява регулативни функции по отношение на

множеството ТБ трансформира показателя в минимални задължителни резерви в

банковата система (Required Reserves – RR). Това означава, че заделянето на

тези средства в резерв има вече не доброволен, а принудителен характер, тъй

като те съответстват на частта от набраните депозити, които ТБ по закон са

длъжни да държат по сметките си в централната банка.71

В случая е важно

още веднъж да се подчертае, че в съвременни условия, поддържането на

задължителни минимални резерви в централната банка, има за цел не толкова да

гарантира депозираните средства на домакинствата и фирмите в банките, a да

създаде възможности за контрол и управление на ликвидността в банковата

система, т.е. чрез регулиране на паричното предлагане да се въздейства върху

равновесието в монетарния сектор и оттам върху общото равновесие.72

Хипотезата за степента на резервно покритие на депозитите се представя в

аналитичен вид като произведение от сумата на набраните депозити и

нормата на задължителните минимални резерви (r):

r = RR/D (13.6)

RR = r.D (13.7), където: D - сума на депозитите в ТБ; r - норма на задължителните минимални резерви.

Задължителните резерви обаче, са само една част от резервите в банковата

система. Освен тях, ТБ поддържат и т.нар. вторични или свръх резерви (Excess

Reserves – ER), които са еквивалентни на допълнителната сума от бързо

ликвидни активи за обслужване на внезапните потребности от кредит на техните

продължителен времеви интервал. В едно с това, те са заинтересовани да поддържат минимално

резервно покритие на набраните депозити – само оня “санитарен минимум”, който им гарантира

обслужване на регулярните парични тегления, тъй като “замразените средства” по резервната позиция не

носят лихвен доход, а значи и банкова печалба, независимо, че счетоводно се отразяват в колоната с

активните операции. 71

Това е т.нар. Норма на задължителните минимални резерви (НЗМР), която се обозначава с r.

Задължителните резерви се изчисляват в процентно отношение към размера на привлечените от банките

депозити, като коефициентът се определя от централната банка в съответствие с насоките на избраната

от нея парична политика. 72

Следователно НМЗР е инструмент на паричната политика, а защитата на средствата на вложителите в

ТБ, изпаднали в несъстоятелност се осигурява чрез Фонд за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ).

Със Закона за гарантиране на влоговете в банките от 1998 г., в България е изграден такъв фонд, който

защитава банкови депозити в размер до 196 000 лв. (100 хил.EUR).

227

първокласни клиенти и да им осигурят платежоспособност в ситуации на

влошено доверие към тях. Оттук, делът на депозитите, който ТБ държат под

формата на запаси или общият размер на резервите в банковата система (R) се

състои от две части и се образува от сумата на задължителните резерви и

свръхрезервите:

R = RR + ER, (13.8)

R = r.D + ER (13.9) където: R - общ размер на банковите резерви (Total Reserves); RR – задължителните резерви на ТБ

(Required Reserves); ER - свръхрезервите в банковата система (Excess Reserves).

2.2 Депозитна мултипликация

Процесът на създаване на пари от банките може да се илюстрира чрез

следния пример: ако при равни други условия, активите и пасивите на

хипотетична ТБ са уравновесени и е спазена НЗМР, но в един следващ момент

постъпи нов депозит, той се превръща в източник на свръхрезерви. Тъй като

свръхрезервите не носят лихвен доход на банката, в неин интерес е тя да ги

сведе до нула, като ги инвестира в лихвоносни заеми, при спазване на

законовото изискване за НЗМР.73

Резултатът от активната операция (отпускането

на заем благодарение на новопоявилия се депозит) е, че търговската банка

фактически създава нови пари – ако при появата на новия депозит паричната

маса (примерно агрегат M1) не се променя, защото наличните пари намаляват,

но транзакционните депозити нарастват, то в следващия цикъл нещата са съвсем

различни. Вследствие на кредитната експанзия на ТБ, се увеличава паричното

предлагане, тъй като по сметките на нейния клиент-вложител фигурира сумата

на депозита, но същевременно в обръщение са се появили парични средства в

размер,равен на депозита, след приспадане на заделения задължителен резерв в

ЦБ.74

Описаният процес се нарича мултипликационно разширяване на

депозитите или депозитна мултипликация, който се разгръща във времето и

обхваща цялата банкова система. Ако се допусне, че тя се състои от безкрайно

73

Т.е. след като задели съответната част от новополучения депозит по сметките си в ЦБ. 74

Виж подробното обяснение на механизма на депозитната мултипликация (със съответните счетоводни

записвания в балансите на ТБ и на ЦБ) в §3.1 и §3.2 от 14 глава на електронния вариант на учебника по

Макроикономика за бакалаври.

228

множество ТБ, механизмът на депозитната мултипликация предполага, че не

само първата, но и всяка от останалите банки, в които постъпва нов депозит,

задържа само онази част от него, която съответства на НЗМР, а остатъкът

превръща в лихвоносни кредити. Това на практика означава, че след като

първият заемополучател се разплати с получените пари по кредита, а неговите

контрагенти депозират същите средства в някоя от останалите ТБ, последната се

превръща в “банка от второ поколение” по мултипликационната верига. От

своя страна, тя като рационален финансов посредник, също заделя част от новия

депозит по сметката си в ЦБ (спазвайки НЗМР), а остатъкът трансформира в

лихвоносен кредит. Цикълът се повтаря за всеки новополучен депозит във всяка

от останалите ТБ, а депозитният мултипликационен процес продължава, докато

първоначално депозираните средства се разпределят като резерви (респективно

се трансформират в нови депозити) по цялата система. Търсенето на банкови

заеми от дебиторите в различните икономически сектори обуславя пълната

дисперсия на свръхрезервите в банковата система, а общата сума на

новосъздадените депозити вследствие на разгърналия се мултипликационен

процес, възлиза на реципрочната стойност на НЗМР (1/r). Описаният механизъм

свидетелства, как появата на един нов депозит в една от търговските банки,

предизвиква автономен кумулативен процес на самонарастване на депозитите

в размер на 1/r пъти общо за банковата система:

dm = 1/r, (13.10) където: dm - депозитен мултипликатор (Deposit Multiplier);

Коефициентът, който изразява степента на максимално възможното

нарастване на паричната маса се нарича прост или потенциален депозитен

мултипликатор на паричното предлагане, а равенство (13.10) показва

наличието на обратна зависимост между неговата стойност и НМЗР.75

Чрез модела на депозитната мултипликация се разкрива количествената

зависимост между задължителните резерви и депозитите в процеса на създаване

на пари от банките, като се установява, че промяната в резервите с единица е в

състояние да промени депозитите в размер по-голям от единица. Следователно

75

В примера депозитният мултипликатор възлиза на 10 = 1/0,1. Ако при равни други условия НМЗР

спадне от 10% на 8%, стойността му нараства съответно от 10 на 12,5.

229

при банкови системи с частични резерви, общото количество на депозитите

може значително да надхвърля размера на резервите и от там да рефлектира

върху паричното предлагане.76

Анализът на процеса на създаване на пари от ТБ

поставя не по-малко важния въпрос за източниците на нови депозити в

банковата система, в резултат на които възникват свръхрезерви, които след

трансформирането им в банкови кредити генерират описания по-горе депозитен

мултипликационен процес.77

2.3 Парична маса, парична база и паричен мултипликатор

Тъй като съвременната банкова система е двузвенна, а депозитите

образуват само една част от общата парична маса в обръщение, моделът на

депозитната мултипликация дава едностранна представа за процеса на

създаване на пари. Този модел е непълен, след като паричното предлагане в една

национална икономика включва и банкнотите и монетите в обръщение,

емитирани от централните парични власти, които са функция на второто, но не

по-малко важно звено в съвременната банкова система – централната банка.

Съвременната ЦБ има абсолютен контрол върху една част от паричната маса в

обръщение, но тя не е в състояние да осъществява пълен контрол върху

паричното предлагане, тъй като не може непосредствено да въздейства върху

величината на другия компонент на паричната маса в обръщение, след като не

контролира размера на депозитите в банковата система. Върху тази част от

парите в обръщение обаче, тя може да влияе по косвен път – чрез

законодателно предоставената й привилегия да определя НЗМР, да оперира на

открития пазар и да рефинансира ТБ чрез т.нар. сконтови кредити. Едно по-

реалистично представяне на механизма на паричното предлагане изисква

моделът на депозитната мултипликация да се трансформира в модел на

76

Пределно абстрактният процес на депозитната мултипликация се конкретизира чрез модела за

хипотетична монобанкова система. Виж по-подробното обяснение на механизма на депозитна

мултипликация при многобанкова и монобанкова система в §3.1 и §3.2 от 14 глава на електронния

вариант на учебника по Макроикономика за бакалаври. 77

Търговските банки могат да създават пари под формата на нови депозити, в случаите, когато

разполагат със свръх резерви, които от своя страна са резултат от възникването на следните ситуации в

банковата система: когато клиентите на ТБ превръщат налични пари в депозити, депозират чекове,

издадени от други ТБ, получават кредити от ТБ, когато ТБ продават ДЦК на т.нар. открит пазар и когато

са рефинансирани от ЦБ чрез т.нар. сконтови кредити. Виж §3.2 от 14 глава и §4 от 16 глава на

електронния вариант на учебника по Макроикономика за бакалаври

230

паричната мултипликация и дефинирането на някои нови понятия, сред които

се открояват категориите “парична база” и “ паричен мултипликатор”.

Същността на паричния мултипликационен процес се изразява във

възможността централната банка да контролира паричното предлагане чрез

въздействие върху паричната база, а промените в нея се предават по

мултипликационната верига върху общата парична маса в обръщение, при което

процесът условно преминава през две фази: 1) Най-напред се променя паричната

база, чрез промяна в задълженията на ЦБ към населението и банковата система –

чрез инструментите на паричната си политика тя е в състояние да промени

размера на наличните пари (C) и на резервните депозити (R), т.е. паричната база,

а заедно с това и потенциала за нарастване на паричното предлагане; 2) В

следващия момент, в резултат на мултипликационния процес в банковата

система (създаването на пари от търговските банки) настъпва промяна в общата

маса на паричното предлагане.

Парична база (Money Base – Mb). В състава на паричната база се

включват най-ликвидните парични активи, емитирани и непосредствено

контролирани от централната банка, а това са наличните пари (монети и

банкноти в обръщение) заедно с банковите резерви:

Mb = C + R, (13.11) където: Mb - парична база (Money Base).

Mb = C + r.D + ER (13.12)

При това положение, паричната база от уравнение (13.12) показва, че тя

може да нараства за сметка на наличните пари в обръщение, измененията в

НЗМР, свръхрезервите и съотношението между налични пари и депозити.

Паричен мултипликатор. Връзката между паричната база (Mb) и

паричната маса (Ms) се изразява чрез т.нар. паричен мултипликатор (Money

Multiplier – mm), който показва с колко и как се променя паричната маса, при

изменение на паричната база с единица: той е показател за силата на паричната

база като генератор на мултипликационни ефекти в монетарния сектор (затова тя

се обозначава като силно ефективни пари – High Powered Money), т.е.

231

стойността на коефициента показва с колко нараства паричното предлагане, ако

т.нар. централни пари се увеличат с единица:

mm = Ms / Mb; (13.13)

Ms = Mb.mm; (13.14)

Ms = mm.Mb, (13.15) където: mm - паричния мултипликатор;

Горните три формули обаче, представят теоретично максимално възмож-

ния прираст на паричната маса в обръщение (изразена чрез даден паричен

агрегат – по правило M1 или M2) в зависимост от прираста на паричната база. В

действителност обаче, този прираст е по-малък, тъй като той зависи и от други

обстоятелства – коефициента на свръхрезервите в банковата система (ER/D), от

т.нар. предпочитания в наличност (коефициента C/D) и от НЗМР (r). Значението

на тези релации става ясно, ако паричното предлагане и паричната база от

равенство (13.13) се заместят с еквивалентните им структури от равенства (13.5)

и (13.11), и тогава се получава уравнението на паричния мултипликатор за

съответния паричен агрегат:

където: c = C/D коефициент на “предпочитанието в наличност”;r = RR/D коефициент на

задължителните минимални резерви;e = ER/D коефициент на свръх резервите в банковата система;

От уравнения (13.17) се вижда, че силата на паричния мултипликационен

ефект – респективно стойността на паричния мултипликатор, в най-голяма

степен зависи от няколко фактора, аритметично представени като коефициенти,

разположени в числителя и знаменателя на израза в дясната част на

равенството.78

Ако описаните технически зависимости се представят чрез

поведението на съответните групи икономически агенти, участващи в паричния

78

Очевидно е, че колкото по-висока е НЗМР (r), толкова по-малко са “свободните свръх резерви” в

банковата система, които ТБ могат да трансформират в кредити и обратно. По същия начин, колкото по-

голяма част от паричното си богатство домакинствата и фирмите държат в налични пари, вместо да ги

депозират по сметките си в банките, т.е. колкото по-високи са стойностите на коефициента C/D, толкова

по-ниски са стойностите на паричния мултипликатор. И накрая, колкото по-голяма част от депозитната

си база ТБ предпочитат да държат като свръх резерви, т.е. колкото по-голяма е стойността на

коефициента ER/D, толкова по-малки са възможностите им да предоставят кредити на своите клиенти и

поради това силата на парични мултипликационен ефект намалява.

232

мултипликационен процес се вижда, че паричното предлагане зависи от: 1)

Параметрите на паричната политика на централната банка, олицетворявана от

равнището на минималните задължителни резерви (r); 2) Предпочитанията на

домакинствата и фирмите в каква пропорция да разпределят парите си в налична

и депозитна форма – когато коефициентът C/D нараства, т.е. има “изтичане” на

пари от банковата система поради увеличаване на наличните пари в ръцете на

т.нар. небанкова публика, стойността на паричния мултипликатор намалява; 3)

Реакциите на ТБ на промените в пазарната конюнктура, рефлектиращи върху

количеството и дела на поддържаните от тях свръхрезерви – колкото по-голям е

размерът на свръхрезервите в банковата система, толкова по-малки стойности

приема коефициента на мултипликация.

3. Функция и крива на паричното предлагане

Системата от участници, механизми и институции, осигуряващи

ефективно взаимодействие между търсенето и предлагането на краткосрочни

ликвидни активи, образува т.нар. паричен пазар, който се различава от всички

останали пазари. Поради двузвенния характер на съвременната банкова система,

паричното предлагане се различава от предлагането на всеки друг актив – от

описания по-горе механизъм за създаване на пари от ТБ се вижда, че то се

намира под контрола на централните парични власти щом централната банка е в

състояние да влияе върху параметрите на паричната база (Mb) и чрез

коефициента на парична мултипликация (mm) да определя динамиката на цялата

парична маса в обръщение (Ms). Казано по друг начин, количеството на парите в

обръщение в едно национално стопанство, във всеки даден момент, се определя

от централната банка и за разлика от паричното търсене, не зависи от лихвения

процент, т.е. от алтернативна цена на разполагането с ликвидност. В този

смисъл паричното предлагане е екзогенна и институционално зададена

променлива, която е съвършено нееластична по отношение на колебанията в

лихвените равнища:

Ms = f (Mp), (13.18) където: Mp – паричната политика на централната банка (Money Policy).

233

Поради всички тези особености, графичното представяне на равновесието

на паричния пазар предполага, че ако върху ординатната ос се отразяват

стойностите на лихвения процент, а върху абсцисата–размерът на паричната

маса като обект на търсене и предлагане, то функцията на паричното предлагане

(Ms) е вертикална права.

Фигура 13.1 Крива на паричното предлагане

Освен това, всяка промяна в паричното предлагане – независимо от

инструментите, които централната банка използва за да я осъществи, се

представя в графична форма чрез изместване на кривата Ms: надясно, когато то

нараства и наляво към координатното начало, когато то намалява.79

4. Парично търсене, парично предлагане и равновесие на паричния пазар

Паричният пазар е в състояние на равновесие, когато установеният на

него лихвен процент изравнява реалното търсене на пари с паричното

предлагане. Независимо, че парите са особен актив, доколкото те са обект на

търсене и предлагане, равновесието в монетарния сектор е подчинено на

универсалните закони на ценообразуването в пазарната икономика. В същото

време, между механизма на възстановяване и поддържане на равновесието на

паричния пазар и на всички останали пазари има съществени различия. Те се

обуславят на първо място от обстоятелството, че, за разлика от останалите

пазари, паричното предлагане е екзогенна величина, чието равнище и динамика

79

От графиката на фигура 13.1 се вижда, че в първоначалния момент (t0), паричното предлагане

съответства на плътната вертикална линия Mso, независимо чрез кой паричен агрегат се измерва. Ако в

следващия момент ЦБ увеличи паричната маса в обръщение, правата Mso се измества надясно в

положение Ms1, докато неговото съкращаване предизвиква изместването й в положение Ms2.

234

се определят от политиката на централните парични власти и от кредитната

активност на финансовите посредници. Тъй като централната банка може да

влияе върху ликвидността на ТБ и по този начин да поддържа определен обем на

паричната маса в икономиката, се приема, че паричното предлагане в

краткосрочен период е напълно нееластично, а линията (Ms) е вертикална

права.

Фигура 13.2 илюстрира равновесието на хипотетичен паричен пазар и

неговата промяна вследствие на измененията в паричното предлагане, паричното

търсене и лихвения процент. На лявата графика се вижда, че в момент to

пресечната т.Eo на кривите на паричното търсене (Mdо) и на паричното

предлагане (Mso) съответства на равновесното равнище на лихвения процент

(ro). Ако се допусне, че в краткосрочен период равнището на паричното

предлагане е постоянна величина (Mso=const.), промяна в равновесното

равнище на пазарния лихвен процент може да настъпи в резултат на намаляване

или нарастване на паричното търсене. Ако при равни други условия, поради

повишаване средното равнище на цените например, паричното търсене нарасне,

то намира израз в изместване на кривата Mdo надясно и нагоре в положение

Md1.

Фигура 13.2 Нарушаване и възстановяване равновесието на паричния пазар

В резултат на инфлационното покачване на стоковите цени домакинствата

и фирмите изпитват нужда от повече ликвидност, за да финансират ежедневните

си покупки и са принудени да теглят средства от депозитите си. Това оди до

235

намаляване на свободните кредитни ресурси в банковата система, при което

търсенето на пари надвишава паричното предлагане и лихвеният процент се

покачва до тогава, докато за притежателите на пари е по-изгодно да ги вложат

във финансови активи, отколкото да ги държат в наличност. Нееластичното

предлагане на пари обуславя ново равновесно равнище на паричния пазар в т.E1

с координати (r1; Mso), при което се установява ново по-високо ниво на

пазарния лихвен процент и в този момент паричното търсене и предлагане

отново са изравнени.

Възможен е обаче и друг вариант на установяване равновесието на

паричния пазар, доколкото то зависи и от измененията в паричното

предлагане. Ако се приеме, че в краткосрочен период равнището на паричното

търсене е постоянна величина (Mdo=const.), всяко изменение в паричното

предлагане рефлектира върху лихвения процент. На фигура 13.2(б) в графична

форма е показана реакцията на лихвения процент, предизвикана от промяната в

паричното предлагане като резултат от политиката на централната банка. Ако

ЦБ предприеме рестриктивни мерки и ограничи кредитната активност чрез

намаляване на паричното предлагане, кривата Mso се измества наляво в

положение Ms1. При съществуващата пазарна лихва (ro) редуцираната парична

маса поражда свръх търсене на пари, което рефлектира върху поведението на

икономическите агенти – за да изравнят паричните си баланси, фирмите и

домакинствата започват да превръщат потенциалните си пари (т.нар. квазипари в

състава на паричния агрегат M2) във високо ликвидна наличност. Намаляването

на депозитите свива източниците на заемни средства за инвестиране в реалния

сектор, при което търсенето на пари надвишава тяхното предлагане и се стига до

покачване на лихвата. Заедно с това се променят и ликвидните предпочитания на

пазарните участници – те насочват по-голяма част от касовите си наличности в

лихвоносни активи, при което равновесният лихвен процент достига равнище r1.

Следователно, при ограничаване на паричната маса, на паричния пазар се

236

предлагат повече финансови активи, тяхната цена спада, а лихвеният процент се

покачва, достигайки по-високо равновесно равнище.80

Двете графики, илюстриращи абстрактния механизъм и възможните

варианти за уравновесяване на паричния пазар, показват значението на три

различни променливи: Първо, равнището на паричното предлагане (Ms) като

екзогенен фактор, доколкото то се контролира и регулира от централната банка;

Второ, величината на паричното търсене от страна на пазарните субекти (Md),

която е относително стабилна променлива, но синтезира в себе си влиянието на

многобройни фактори; Трето, равнището на пазарния лихвен процент (r),

представляващ резултантна от взаимодействието между паричното търсене и

предлагане, но което също така предопределя техните стойности. В своето

единство и взаимодействие те образуват т.нар. трансмисионни механизми, чрез

които се предават генерираните импулси в паричната сфера върху равнището и

динамиката на основните променливи в реалния сектор. Доколкото търсенето на

пари обаче, се обяснява по различен начин от неокласиците, кейнсианците и

монетаристите, естествено е да са различни и теоретичните модели, описващи

взаимодействието между двата сектора, а оттам да е различна и оценката за

потенциала и ефективността на паричната политика.

* * *

Ако в тесен смисъл паричната политика има за цел да поддържа

динамичното равновесие и стабилността на ФКС, в по-широк план тя е съставна

част на макроикономическата политика. Нейното ядро обаче, се свежда до

регулиране на паричното предлагане, поради което тази глава е своеобразна

предпоставка за разбиране теоретичните основи на монетарната политика, т.е. на

взаимовръзките между номиналния и реалния сектор в рамките на т.нар.

алтернативни трансмисионни механизми, на институционално-технологичните й

характеристики, свързани с утвърждаването, статута и функциите на

80

Обратно, ако централната банка увеличи паричната маса в обръщение, кривата Mso се измества

надясно в положение Ms2. В този момент пазарните участници разполагат с повече налични пари в

сравнение с количеството, съответстващо на равновесната лихва (ro) и за тях е изгодно да ги вложат в

лихвоносни активи, за да не пропуснат изгодите от сравнително високата възвращаемост. С увеличаване

на средствата по депозитите (източници на ресурси за инвестиране в реалния сектор), банките са в

състояние да предлагат повече кредити и лихвеният процент започва да спада, а новото равновесие се

премества в т.E2 при по-ниско лихвено равнище (r2).

237

класическата централна банка, а също така и на особеностите при разработване

на стратегията и избора на целите и инструментите на монетарното

антициклично регулиране.81

Тест по тема 13

1. Паричното предлагане (Ms) в една национална икономика представлява съвкупността

от платежни средства, които:

A) стопанските субекти (домакинства, фирми и институции) реално притежават във всеки

даден момент;

B) стопанските субекти (домакинства, фирми и институции) желаят да притежават във всеки

даден момент;

C) са еквивалентни на брутния вътрешен продукт в номинално изражение (GDPn);

D) са еквивалентни на брутния вътрешен продукт в реално изражение (GDPr).

2. Паричните агрегати представляват съвкупности от различни парични форми, които:

A) са подредени според степента на тяхната ликвидност върху принципа на натрупването;

B) изпълняват ролята на алтернативни измерители на паричната маса в обръщение;

C) изпълняват ролята на взаимно допълващи се измерители на паричната маса в обръщение;

D) A, B и C.

3. В състава на кой паричен агрегат влизат транзакционните депозити (TrD)?

A) М0;

B) М1;

C) М2;

D) М1 и M2.

4. Т.нар. потенциални или квазипари (QM) влизат в състава на паричния агрегат:

A) М0;

B) М1;

C) М2;

D) не влизат с състава на нито един от тях.

5. Ако при равни други условия студентите масово се откажат да използват дебитните си

карти при плащане на таксите към мобилните оператори, за сметка на разплащането в

брой, как ще се променят паричните агрегати M0, M1 и М2?

A) M0, M1 и М2 нарастват;

B) M0 и M1 нарастват, М2 не се променя;

C) М0 нараства, М1 и М2 не се променят;

D) M0, M1 и М2 не се променят.

6. Структурата на паричния агрегат M1 в България се различава от най-развитите

страни, по:

A) значително по-високия относителен дял в него на наличните пари в обръщение (C);

B) значително по-ниския относителен дял в него на наличните пари в обръщение (C);

C) няма практическа разлика между структурата на показателя в двете икономически

пространства;

D) паричният агрегат M1 според българската банкова статистика е несъпоставим с този в най-

развитите страни.

7. Разликата между сумата на общите резерви (R) в банковата система и стойността на

задължителните резерви (RR) на ТБ в централната банка е равна на:

A) разликата между набраните депозити и отпуснатите кредити в икономиката;

B) свръх резервите в банковата система (ER);

C) депозитния мултипликатор (dm);

D) паричния мултипликатор (mm).

8. Функционирането на съвременната банкова система се основава на:

81

Виж Глава 16 в електронния вариант на учебника по Макроикономика за бакалаври.

238

A) пълното (100%) резервно покритие на депозитите;

B) частичното резервно покритие на депозитите;

C) отсъствието на каквото и да е задължително резервно покритие (RR) на депозитите;

D) липсата на т.нар свръх резерви (ER) в търговските банки.

9. При съвременното банкиране, законовото поддържане на задължителни минимални

резерви от ТБ по сметките им в централната банка, има за цел:

A) да гарантира в максимална степен депозитите на домакинствата и фирмите в банковата

система;

B) да създаде възможности за контрол и управление на ликвидността в банковата система, т.е.

да се регулира парично предлагане;

C) да финансира фонда за гарантиране на депозитите в банковата система;

D) да осигури средства за финансиране дейността на централната банка.

10. Ако нормата на задължителните минимални резерви (НЗМР) се означи с r, според

модела на простия депозитен мултипликатор появата на нов депозит в банковата

система, ще предизвика максимално нарастване на депозитите в размер:

A) r пъти;

B) 1/r пъти;

C) (1 – r) пъти;

D) (1 + r) пъти.

11. Т.нар. парична база (Mb) се състои от:

A) най-ликвидните парични активи, емитирани и непосредствено контролирани от централната

банка – монети и банкноти в обръщение, заедно с банковите резерви;

B) наличните пари – монети и банкноти в обръщение, минус отпуснатите фирмени кредити;

C) наличните пари – монети и банкноти в обръщение, минус отпуснатите кредити на

домакинствата;

D) наличните пари – монети и банкноти в обръщение, плюс натрупания капитал в банковата

система.

12. Коя от формулите не се отнася до стойността на паричния мултипликатор (mm)?

A) mm = Ms / Mb;

B) mm = (C + D) / (C + R);

C) mm = (C + D) / (C/D + ER/D + r);

D) mm = 1 / (1 – c).

13. Посочете верния отговор – всяка промяна в задължителните резерви (RR), които

търговските банки по закон са длъжни да държат по сметките си в централната банка,

се отразяват счетоводно в балансите на двете институции, едновременно в:

A) активите на ТБ и в активите на ЦБ;

B) активите на ТБ и в пасивите на ЦБ;

C) пасивите на ТБ и в пасивите на ЦБ.

D) пасивите на ТБ и в активите на ЦБ;

14. Ако при равни други условия гражданите масово започнат да трансформират

спестовните си депозити в срочни депозити, как ще се променят паричните агрегати

M0, M1 и М2?

A) M0, M1 и М2 нарастват;

B) M0 и M1 нарастват, М2 не се променя;

C) М0 нараства, М1 и М2 не се променят;

D) M0, M1 и М2 не се променят.

15. Размерът на задължителните резерви (RR) в банковата система се изчислява, като

коефициентът на задължителните минимални резерви в процентно изражение (r) се

умножи със сумата на:

A) привлечените от банките депозити на фирмите и домакинствата;

B) отпуснатите от ТБ кредити на фирмите и домакинствата;

C) натрупания капитал в банковата система;

D) свръх резервите в банковата система.

Отговори:

239

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

А D D C C А B B B B А D B D А

Литература:

1. Макроикономика, авт.кол. под редакцията на проф. Вл. Владимиров, СТЕНО,

2014, глава 12,13,14 и 15;

2. Economics, Parkin, Michael, 10th Edition, Pearson Education Limited, 2012.

Дата на създаване: 19.12.2014 г.

Дата на последна актуализация: 19.12.2014 г.

Данни за автора: Доц. д-р. Ваньо Гаргов e преподавател в катедра ОИТ на ИУ –

Варна. Чете лекции пред бакалаври и магистри по дисциплините Микроикономика,

Макроикономика, Международен икономикс. Научни интереси и публикации в

областта на теорията за платежния баланс, спестяванията и макроикономическата

политика.

Тема 14. МЕЖДУНАРОДНА ТЪРГОВИЯ И

ВЪШНОТЪРГОВСКА ПОЛИТИКА

1. Същност и структура на международната търговия

2. Предпоставки на международната търговия

2.1. Принцип на абсолютните предимства

2.2. Принцип на сравнителните предимства

2.3. Неокласически анализ на сравнителните предимства

и търговското равновесие

2.4. Източници на сравнителни предимства

3. Външнотърговска политика

3.1. Същност и видове външнотърговска политика

3.2. Инструменти на външнотърговската политика

Настоящата глава поставя началото на последния раздел в

макроикономическата теория, изследващ връзката на националното стопанство

със световната икономика. Тя има за цел да представи и анализира

международната търговия като първата и най-стара форма на взаимодействие

между икономиките. Предмет на анализа са четири основни въпроси: Кои са

предпоставките на международния стокова размяна?; Кое определя

специализацията и участието на страните в нея?; Какво е значението на

търговията за благосъстоянието на обществото?; Как и защо държавите

регулират международната търговия?

1. Същност и структура на международната търговия.

240

Международната търговия със стоки е първата и основна форма на

международни икономически отношения. Тя възниква на основата на

международното разделение на труда, при което производителите от различни

страни се специализират в производството на определени блага, които разменят

на международния пазар. Формирането на устойчиви връзки между отделните

икономики предполага наличието на известни предпоставки, най-важните от

които са определена степен на икономическо развитие и либерализация на

международните икономически отношения. Такива предпоставки се формират

още в средата на XIX век, когато на практика се утвърждава световното

стопанство като относително цялостна възпроизводствена система. Своята

зрялост тези отношения достигат едва след Втората световна война, като в края

на ХХ век степента на взаимозависимост достига до равнище, при което

отделните национални икономики вече не могат да функционират и да се

развиват нормално извън многообразните производствено-търговски връзки със

заобикалящата ги външна среда.

Днес все по-голяма част от БВП на страните преминава през каналите на

вноса и износа (средно между 40% и 60% за отделните икономики),

увеличавайки значението на външната търговия за развитието на националните

стопанства82

. През почти целият период до края на ХХ век прирастът на

търговията е средно около 6% годишно, изпреварвайки растежа на световното

производство, като основната част от това увеличение е реализирана през

последните две десетилетия на ХХ век. Растежът на стокообмена между

страните е обективен резултат от задълбочаващото се международно разделение

на труда, нарастващото световно производство, либерализацията на търговските

режими, регионалната интеграция, развитието и поевтиняването на

международният транспорт и комуникациите.

Процесите на деиндустриализация в развитите стопанства и новото

значение на технологиите и „знанието” като фактор на растежа водят и до

съществени структурни промени в търговията. Ако до началото на ХХ век

82

По данни на Световната търговска организация, обемът на световния износ в номинално изражение

към 2012 г. достига 18,3 трил. щ.д., което е близо 315 пъти по-вече от стойността му в края на Втората

световна война в текущи цени (58 млрд. щ.д., 1948г.).

241

основните търгувани продукти са тези на селското стопанство, суровините и

горивата (42-46%), то към настоящия момент около 75% от международният

стокооборот се дължи на промишлената продукция. Постепенно капиталово или

ресурсно интензивните производства от отраслите на тежката промишленост

отстъпват място на новите технологични експортни производства. Така в

съвременното световно стопанство страните, традиционно разчитащи на своите

естествени ресурси и плодородие, остават в периферията на международния

пазар, лишавайки се от възможността за извличане на всички потенциални

изгоди от разрастването на международната интеграция.

През втората половина на ХХ век настъпват и значителни промени във

външнотърговската ориентация. Все по-голяма част от износа на развитите

страни се насочва към другите развити страни, докато техният стокообмен с

развиващите се страните расте с по-бавни темпове. Традиционно, основен дял в

световния стокообмен имат развитите европейски стопанства, следвани от САЩ

и Япония. През последните две десетилетия, обаче, икономиките от Азия трайно

се настаняват на втората позиция, реализирайки стоков износ в размер двойно

по-голям от този на Северноамериканските страни83

. Най-нисък и постоянно

намаляващ е приносът на африканските държави и страните от Латинска

Америка.

2. Предпоставки на международната търговия.

2.1. Принцип на абсолютните предимства.

Значението на свободната търговия и ползите от нея теоретично се

преосмисля едва през XVIII век, благодарение идеите на Адам Смит. Според

него нито едно домакинство не може да произвежда всичко, от което се нуждае,

а избира да се специализира в това, в което е най-производително. Разделението

на труда, специализацията и свободната размяна водят до по-ефективно

използване на ресурсите, а от там до нарастване на производителността и

благосъстоянието на цялото общество. Същият принцип, може да се приложи и

към националните икономики, доколкото те притежават различни „абсолютни

83

Към 2012 г. най-голям дял в световния износ има Китай (12,2%), следван от САЩ (8,8%), Германия

(8,2%), Япония (4,3%) и Франция (3,2%), като на петте най-големи износители се пада над 1/3 от

международната търговия.

242

предимства“. Една страна има абсолютно предимство в производството на

даден продукт, ако разходва по-малко труд за създаване на единица продукт от

другата страна. Двете страни могат да увеличат своето благосъстояние, ако всяка

от тях се специализира в областта на своите абсолютни предимства и разменя

свободно продукта, който създава, с другата страна.

За илюстрация на идеите на А. Смит може да се приведе следния пример.

Да допуснем, че световното стопанство се състои само от две стопанства:

Англия и Португалия, които произвеждат само дрехи и вино. За улеснение ще

приемем още, че страните не използват пари при търговските сделки, а разчитат

на бартерна размяна, като всяка от тях разполага общо със 100 единици труд.

Поради различните традиции или климатични особености, страните се нуждаят

от различно количество труд за създаването на двете блага. От таблица 14.1 е

видно, че Англия има абсолютно предимства в производството на дрехи (нуждае

се само от 4 ед. труд, а Португалия от 5 ед.), а Португалия - в производството на

вино (1 ед. труд, докато Англия изразходва двойно повече).

Таблица 14.1

Разход на труд за единица продукт в отделните страни

Страна Разход на труд

1 ед. дрехи 1 л. вино

Португалия 5 1

Англия 4 2

Да допуснем, че двете страни функционират в условията на автаркия,

разпределяйки 100-те единици труд, с които разполагат поравно между

производството на дрехи и вино. При това допускане общото световно

производство и потребление на дрехи ще бъде 22 бр., а на вино – 86 л. (табл.

14.2).

Таблица 14.2.

Производство в условията на автаркия и при свободна

търговия на базата на абсолютните предимства на страните

Страна

Производство при

автаркия

Производство при

свободна търговия

Дрехи Вино Дрехи Вино

Португалия 10 50 0 100

243

Англия 12 36 25 0

Общо: 22 86 25 100

Ако двете страни решат да се специализират напълно в областта на своите

абсолютни предимства и разменят свободно продуктите помежду си, съвкупното

производство на дрехи ще нарасне с 3 ед., а на вино – с 14 л. Същият позитивен

резултат би се получил и при сравнение с всяка друга произволна

производствена комбинация в условията на автаркия. Причината за това е, че в

процеса на специализация е извършено преструктуриране на ограничения трудов

ресурс към по-ефективното производство в световен мащаб. Следователно,

международното разделение на труда, специализацията и свободната размяна

водят до нарастване на съвкупното производство и облагодетелства всички

страни, участнички в международната търговия.

2.2. Принцип на сравнителните предимства.

Според теорията за абсолютните предимства, в ситуация, в която едната

от двете страни е по-ефективна в производството и на двете блага, търговията

между двете страни е невъзможна. Въпреки това, практиката показва, че такива

страни търгуват помежду си. За да обясни този парадокс Д. Рикардо доразвива

идеята на Смит, въвеждайки принципа на сравнителните предимства.

Акосе върнем отново към примера с Португалия и Англия като този път

допуснем, че като по-развита икономика Англия има абсолютно предимство в

производството и на двете блага, които произвежда в по-големи количества с

ресурса от 100 ед. труд, с който и двете страни разполагат (табл. 14.3).

Таблица 14.3.

Максимални производствени възможности на страните

Страна Максимално производство

дрехи вино

Англия 50 100

Португалия 20 50

Според Д. Рикардо дори и в тези условия специализацията и стокообменът

между двете страни е възможен и взаимноизгоден, защото търговията се

основава не на абсолютните, а на сравнителните предимства. Една страна

244

притежава сравнителни предимства, ако относителната й производителност

в създаването на даден продукт е по-голяма от тази в друга страна. Техен

източник са разликите в относителните вътрешни цени на стоките, определени

от разхода на труд (табл. 14.4). Ако се допусне, че за производството на двете

блага се използва само и единствено труд, то разменните вътрешни цени на

стоките ще се определя от вложените работни часове, за тяхното създаване. Ако

английските шивачи искат да разменят своите дрехи за вино, те могат да получат

на вътрешния пазар 2 л. вино срещу една дреха.

Таблица 14.4.

Относителни вътрешни цени на стоките

Страна Относителни цени

дрехи вино

Англия 2 л. вино 0,5 ед. дрехи

Португалия 2,5 л. вино 0, 4 ед. дрехи

В същото време, заради специфичните производствени условия, една

дреха се разменя в Португалия срещу 2,5 л. вино. Очевидно английските шивачи

имат интерес да продават своите дрехи не в Англия, а в Португалия, тъй като на

чуждия пазар биха получили 0,5 л. вино повече за всяка ушита от тях дреха. По

същия начин, португалските производители на вино имат интерес да продават

своето вино в Англия, тъй като там биха получили 0,1 ед. дрехи повече, в

сравнение с родната си икономика. Следователно, Англия има сравнителни

предимства в производството на дрехи, докато Португалия – в производството

на вино. Така дори в условията на пълно абсолютно превъзходство на едната

страна, международната търговия е възможна и взаимноизгодна.

В началото на ХХ век концепцията за сравнителните предимства е

осъвременена чрез използването на познатата от микроикономиката категория

„алтернативен разход“. Ако се върнем към последния пример, всяка

допълнителна единица производство на дрехи в Англия предполага намаляване

на производството на вино, тъй като ресурсите са ограничени. Пропуснатото

производство от вино представлява алтернативния разход на обществото за

допълнителното потребление на дрехи. Независимо от номиналната

производителност (абсолютните предимства), английското обществото ще има

интерес да увеличава производството на дрехи и да ги изнася към Португалия

245

дотогава, докато алтернативните разходи (пропуснатото потребление на вино) са

по-малки или равни на количеството вино, което търговците ще получат от

международната размяна. По същия начин, португалското общество ще има

изгода от международната търговия дотогава, докато алтернативния разход за

последната допълнително произведена единица вино е по-малък или най-много

равен на допълнителното количество дрехи, което може да получи от износ на

виното към Англия. Следователно, от гледна точка на съвременния

икономически анализ, една страна има сравнителни предимства пред друга

тогава, когато алтернативните й разходи за производство на съответното

благо са по-малки от алтернативните разходи в другата икономика.

2.3. Неокласически анализ на сравнителните предимства и

търговското равновесие.

Според съвременната икономическа теория, равновесното производство,

размера на износа и вноса, както и изгодите за страната от участието й в

свободен международен стокообмен зависят от взаимодействието на три

основни предпоставки (условия): производствените възможности

(сравнителните предимства на страната), обществените предпочитания към

потреблението на благата и условията на търговия (международните цени на

стоките). За да представи тези условия и определи търговското равновесие и

ефектите от размяната, съвременната икономическа теория си служи с три

инструмента:

Граница на производствените възможности (PPF): Позната е от

микроикономиката и в рамките на неокласическия анализ на международната

търговия тя изразява едновременно факторната обезпеченост на икономиката,

производствените възможности при ефективно използване на ресурсите и

нарастващите алтернативни разходи, които обществото понася при увеличаване

производството на отделните блага.

Макроикономическа крива на безразличие (MIC): Тя е

аналогичен инструмент на използваната в ординалисткия анализ потребителска

крива на безразличие. В теорията на международната търговия

макроикономическата крива на безразличие представя различни комбинации от

246

две блага, които носят еднаква полезност на обществото, следователно

домакинствата са безразлични към избора между тях. Нейната форма, наклон и

всички свойства съвпадат напълно с тези на кривата на безразличие в

микроикономиката, с единствената разлика, че макроикономическата представя

агрегатните предпочитанията на всички домакинства в икономиката.

Условия на търговия (TT): Те изразяват международната пазарна

цена на продукта. Определят се като отношение между индекса на цените на

износа (Px), към индекса на цените на вноса (Py):

Ако индексът е по-голям от 100, това е показател за подобряване на

условията на търговия, тъй като срещу единица изнесен продукт в страната се

връща по-голямо количество произведени стоки зад граница. И обратно,

понижаването под 100 е индикатор за влошаване на конкурентоспособността на

икономиката. В графичния анализ условията на търговия се представят като

права линия, чийто наклон зависи от отношението, в което страната може да

размени една единица от износното благо спрямо благото от внос.

На фиг. 14.1 е представена ГПВ на една хипотетична икономика, като

първоначално се допуска, че тя функционира в условията на автаркия.

Равновесното производство ще бъде определено в точката на допиране на ГПВ и

макроикономическата крива на безразличие MIC1 (т. Е), т.е. домакинствата ще

потребяват 0А1 единици от А и от 0В1 от В.

Фиг. 14.1. Неокласически модел на международна търговия

247

На следващия етап от анализа се допуска, че страната решава да участва в

международната търговия, следвайки принципите на свободната размяна.

Отношението, в което се разменят благата А и В на международния пазар, е

представено чрез наклона на условията на търговия ТТ (Ра/Рв). При така

конструирания модел страната има сравнителни предимства в производството на

А. Тя ще премества ресурси към сектора на А и ще се специализира в неговото

създаване дотогава, докато пропуснатото производство от В за една

допълнителна единица А е по-малко или равно на това, което би получила в

замяна на износа на стоката А на външния пазар. С други думи, страната ще се

специализира в създаването на стока А до размер, при който вътрешните

алтернативни разходи не се изравнят с международната разменна цена на А.

Графично това равновесие може да бъде намерено в точката на допиране на ТТ и

PPF, в която техните наклони се изравняват (т. РР). При него икономиката е

намалила производството на стока В до 0В3, но увеличила произвежданото

количество на стока А до 0А3, като част от него (в размер А2А3) е предназначена

за износ.

Особеното в случая е, че при свободна търговия точката на производство

(РР) и точката на потребление (СР) не съвпадат. Равновесното потребление на

домакинствата зависи от условията, при които страната участва в

международната търговия и може да се определи чрез точката на допиране на

макроикономическата крива на безразличие (MIC2) и ТТ (т. СР). Заради по-

ефективното използване на ресурсите и международната размяна, домакинствата

могат да потребяват комбинации от блага, които лежат над ГПВ, увеличавайки

потреблението си и на двете блага с размер А1А2 и В1В2.

Представеният графичен модел дава възможност не само да се определи

равновесието при свободна търговия, но и да се анализира нейният ефект върху

благосъстоянието. За целта се използва т.нар. търговски триъгълник, заключен

между точките CP и PP (защрихован на фиг. 14.1). Колкото по-голяма е неговата

площ, толкова по-голяма е и общата изгода за обществото.

2.4. Източници на сравнителни предимства.

248

От предходния анализ стана ясно, че основна детерминанта на

търговското равновесие са сравнителните предимства. Кои обаче са техните

източници и могат ли да се променят? Отговор на този въпрос за първи път дават

шведските икономисти Е. Хекшер и Б. Олин (1933 г.). Според тях, ако

потребителските предпочитания са идентични, а всички други условия остават

неизменни, предпоставка за международната търговия и специализация на

страните е разликата в относителната факторната обезпеченост

(респективно относителните цени на ресурсите). Колкото по-дълбока е тя,

толкова по-силни би следвало да бъдат търговските потоци в световното

стопанство и обратно – при отсъствие на разлики в относителните цени на

ресурсите, международната търговия не би следвало да съществува. Тази

зависимост е позната като „теорема Хекшер-Олин“.

Две десетилетия по-късно Василий Леонтиев (1954 г.) прави опит да

потвърди теоремата „Хекшер-Олин“ за търговията на САЩ, но изненадващо

стига до противоположни заключения. Оказва се, че американската икономика

разполага с относително повече капитал, спрямо своите партньори, но въпреки

това внася именно стоки, резултат от капиталовоинтензивни производства, а

изнася такива, за които се използва повече труд. Този резултат е известен в

икономическата теория като „парадокс на Леонтиев“. На по-късен етап след

множество повторни проверки от други икономисти става ясно, че заключенията

на В. Леонтиев се дължат на ограничителните допускания и дефектите в

методологията на изследването (пренебрегнато е значението на фактора земя,

игнориране на човешкия капитал и др.).

3. Външнотърговска политика.

3.1. Същност и видове външнотърговска политика.

Външнотърговската политика представлява система от инструменти и

механизми, с помощта на които държавата регулира вноса и износа на стоки от

страната. Тя е съществена и неразделна част от общата макроикономическа

политика и като такава преследва четирите основни макроикономически цели.

За разлика от фискалната, външнотърговската политика реализира своя ефект

косвено, регулирайки обема на вноса и износа, чрез система от инструменти за

249

интервенция, между които мита, количествени или административни

ограничения, подпомагане на износителите и др.

Анализът от предходните точки ясно показва, че свободната търговия

облагодетелства всички участници, макар и в различна степен. Въпреки това

съществуват множество разумни (макар и спорни) аргументи в защита на

търговските ограничения. Най-важните от тях са: защита на местното

производство, заетост и доходи, подкрепа на нови перспективни сектори, защита

от нелоялна конкуренция от внос (дъмпинг), уравновесяване на търговския

баланс, преразпределението на доходите, защита на традиционни или

стратегически значими сектори и производства (в т.ч. и гарантиране на

икономическата и/или политическа независимост), оказване на политически

натиск върху други страни чрез принципа на „най-облагодетелствана нация“ и

др.

Съществуват две основни форми на външнотърговската политика. При

политиката на свободна търговия държавата не се намесва по никакъв начин в

обмяната на стоки и услуги през нейните национални граници. Вносът и износът

са напълно свободни като техният обем и структура зависят изцяло от пазарния

механизъм. При нея националното стопанство е подложено на силен

конкурентен натиск отвън и ползите от участието в международния стоков

обмен зависят изцяло от факторната обезпеченост и възможността за бърза

структурна адаптация към постоянните промени в световната конюнктура.

Протекционизмът е противоположната форма на свободната търговия,

при която държавата използва различни инструменти за да ограничи напълно

(абсолютен протекционизъм) или частично (обикновен или традиционен

протекционизъм) вноса и стимулира износа от страната с цел подкрепа на

местните производства и заетостта. Въпреки усилията по либерализацията на

международната търговия през последния половин век, всички страни все още

продължават да използват в една или друга степен търговски ограничения. В

този смисъл, като доминираща външнотърговска политика днес може да се

определи протекционизмът в неговите различни форми.

3.2. Инструменти на външнотърговската политика.

250

В своя традиционен вид политиката на външнотърговски протекционизъм

се реализира чрез четири основни групи инструменти:

мита

количествени ограничения върху вноса (квоти) – чрез тях

държавата определя едностранно максималното количество от даден продукт,

което може да бъде внесено в страната за даден период от време;

административни ограничения върху вноса - изкуствено завишени

санитарни изисквания, изисквания за качество, съдържание или произход на

стоките, специфични условия при държавните покупки и др.);

инструменти за стимулиране на износа - експортно субсидиране,

експортно кредитиране, данъчни преференции и др.

Най-старият и най-често използван инструмент на външнотърговската

политика е митото. По тази причина и заради ограничения обем на

изложението, в настоящата глава анализът на протекционизма е представен

изцяло на базата на пример на защитния механизъм и негативните последици от

митата.

В своят същност митото представлява косвен данък, с който се облагат

стоките при тяхното преминаване през държавните граници на страната. За

разлика от останалите косвени данъци (ДДС, акцизи и др.) в съвременната

пазарна икономика митата имат преди всичко регулираща функция като

инструмент на търговската политика, а фискалната функция отстъпва на заден

план.

Икономическата теория разграничава няколко основни видове мита:

В зависимост от посоката на потока, който засягат: вносни –

върху стоките с чуждестранен произход, предназначени за вътрешния пазар;

износни – върху стоките от местно производство, предназначение за продажба

извън страната (използват се много рядко); транзитни – върху стоките, които

преминават през територията на страната и са предназначени за реекспорт.

В зависимост от начина им на определяне (изчисляване):

специфични – представляват фиксирана сума върху физически измерител на

стоката (брой, тегло, дължина и др.); адвалорни (ad valorem) – начисляват се

251

като процент върху митническата стойност на стоката; комбинирани –

представляват комбинация от предходните два типа мита и се начисляват като

процент върху митническата стойност на стоката, плюс фиксирана добавка на

физически измерител.

В зависимост от целите, които правителството преследва с

тяхното прилагане (причините за въвеждането им): ограничаващи

(регулиращи) – ограничават размера на вноса, чрез повишаване цената на

стоката от внос; блокиращи (забранителни) – правят вноса неизгоден, тъй като

повишават цената до равнището на вътрешната за страната; антидъмпингови –

в случаите на дъмпингов внос на стоки (изкуствено занижена цена под

производствените разходи на фирмите);

Митата изпълняват своята протекционистична функция чрез

принудително (нормативно) повишаване цената на вносните стоки, респективно

намаляване на конкурентоспособността на чуждите производители спрямо

местните. Механизмът на тяхното въздействие и ефектите от тяхното прилагане

може да бъде обяснено чрез следния пример.

На фиг. 14.2 е представен вътрешният пазар на стока „А“ в една

хипотетична икономика, като първоначално се допуска, че страната

функционира в условията на автаркия. При това допускане, равновесието на

пазара на ще се формира в резултат на взаимодействието между вътрешното

производство и предлагане (Sd) и вътрешното търсене (Dd) при цена Pd и

равновесно количество Qd. От графиката се вижда, че тази цена е значително

по-висока от международната (Pf). Ако правителството премахне напълно

бариерите пред търговията, разликата между по-ниската международна цена на

„А“ (Pf) и вътрешната (Pd) ще създаде предпоставки за внос на стоката заради

печалбите, които търговците могат да извлекат от ценовите разлики.

Нарастването на вноса постепенно ще понижава вътрешната цена, докато тя не

се изравни с тази на международния пазар, а с това и стимулите за допълнителен

внос ще изчезнат.

252

Фиг. 14.2. Ефект от налагането на мито върху вноса за „малка“ страна

Ако се допусне, че разглежданата страна е относително малка спрямо

мащабите на световното производство (респективно световния пазар),

предлагането от внос (Sf) може да се представи като хоризонтална права

(съвършено еластично предлагане) при равнище на цената Pf. Новото пазарно

равновесие ще се формира в точка М, при обем на вътрешно потребление в

размер Q2. Една част от него е резултат от местно производство (Q1), а

останалата от внос (Q1Q2). Очевидно, свободната търговия облагодетелства

потреблението на домакинствата (то нараства с QdQ2), но води до напускане на

пазара и/или свиване на продажбите на част от местните фирми (местното

производство намалява с QdQ1).

В желанието си да защити местното производство и заетостта

правителството въвежда специфично мито в размер Т върху всяка внесена

единица от стоката. Това ще принуди вносителите да повишат цената до Pf+T,

което може да се представи чрез успоредно изместване нагоре на правата на

предлагането от внос от Sf до Sf +T. Формира се ново равновесие в точка N,

което се характеризира с по-висока цена и по-ниски потребени количества (Q4 <

Q2). Митото създава т. нар. протекционистичен ефект чрез изкуственото

повишаване на цената. Това връща на пазара част от по-неефективните местни

253

производители и тяхното предлагано количество нараства до Q3, за сметка на

вноса, който се свива до размер Q3Q4.

Анализът показва, че въвеждането на митото осигурява известна защита

на местните фирми, но това има своята цена - домакинствата трябва да заплащат

по-скъпо стоката и да ограничат своето потребление. В резултат на това

възниква преразпределителен ефект от въвеждането на митото, представен

чрез защрихованите фигури на графиката. Заради по-високата цена от

домакинствата е отнет потребителски излишък в размер А+B+C+D. Една част от

него (фигура С) се трансферира към местните фирми под формата на

производствен излишък (допълнителни печалби), а друга част се присвоява от

държавата като приходи в бюджета от събраните мита (фигура D).

Макар да са форма на принудително административно преразпределяне на

благосъстояние, нито допълнителния производствен излишък, нито приходите в

бюджета могат да се разглеждат като сериозен недостатък на

протекционистична политика. Теоретично, държавата може да върне към

домакинствата събраните средства като допълнителни разходи в социалната

сфера или компенсиращи трансфери към доходите, а производствения излишък

може да се използва за инвестиции, създаване на нови работни места от фирмите

и т.н. Истинският проблем от използването на митническите ограничения е

загубата на благосъстояние за обществото (А+В). Тя се дължи от една страна

на изкуствено създадените условия за специализация и по-неефективното

използване на ресурсите (триъгълник А) и намаленото потребление и по-

големите разходи на домакинствата (триъгълник В).

Митата не само подпомагат местните производители, но и ги обременяват

с допълнителни разходи. Това се дължи на факта, че международния стоков

поток се доминира не от крайни стоки, а от суровини, междинни продукти,

машини и съоръжения, които също се облагат при внос. Митата оскъпяват

производството на местните фирми и понижават тяхната конкурентоспособност.

По тази причина икономическата теория прави разлика между номинална и

ефективна митническа защита. Докато номиналната се изразява само в

повишаването на цената на вносните стоки, реалната отчита и оскъпяването на

254

производствените ресурси от внос. Най-често неин измерител е повишената

добавена стойност на националната икономика, като резултат от прилагането на

митническия протекционизъм и се определя по следната формула:

,

където: ERPT – ефективна норма на митническа защита

VAT – добавена стойност при мито

VAF – добавена стойност при свободна търговия

Следователно, цел на външнотърговската политика следва да бъде не

номиналното нарастване на вътрешното производство, а максимизирането на

ефективната митническа защита чрез прилагането на диференцирана и

балансирана система от мита.

Тест по тема 14

1.Според съвременната икономическа теория свободната международна търговия:

A) е като хазартна игра - облагодетелства едната страна и ощетява другата

B) увеличава производствените ресурси в световното стопанство

C) води до монополизация и влошава производствената ефективност в световен мащаб

D) увеличава производителността, БВП и потреблението в световното стопанство

2.Теорията за абсолютните предимства в международната търговия се свързва с името на

________, а теорията за сравнителните предимства – с това на ________:

A) Ели Хекшер, Бертил Олин

B) Адам Смит Дейвид Рикардо

C) Адам Смит Пол Самуелсън

D) Милтън Фридман Пол Самуелсън

3.Една страна има абсолютни предимства в производството на дадена стока, ако:

A) е по-голяма по територия

B) разполага с повече труд

C) разходва по-малко труд за единица създаден продукт

D) разполага с повече капитал

4.В кой от следните случаи страна А има абсолютни предимства пред страна Б в

производството на стока Х:

A) страна А изразходва 6 ед. труд за създаването на 12 ед. от стока Х, а страна Б изразходва 4

ед. труд за създаването на 6 ед. от стока Х

B) страна А изразходва 4 ед. труд за създаването на 8 ед. от стока Х, а страна Б изразходва 3 ед.

труд за създаването на 9 ед. от стока Х

C) един работник създава 4 ед. от стока Х за 2 часа в страна А и 7 ед. за 3 часа в страна Б

D) един работник създава 3 ед. от стока Х за 1 час в страна А и 9 ед. за 3 часа в страна Б

5.Когато една страна произвежда дадена стока при по-ниски алтернативни разходи

спрямо друга страна, тя има:

A) абсолютно предимство

B) сравнително предимство

C) търговско предимство

D) алтернативно предимство

6.Макроикономическата крива на безразличие:

A) изразява безразличието на домакинствата да участват в международна размяна

255

B) се изобразява графично като права линия, чийто наклон зависи от цените на стоките

C) представя склонността на фирмите да се отказват от едно производство за сметка на друго

D) представя комбинации от две блага, които носят на домакинствата една и съща полезност

7. Условията на търговия (ТТ):

A) се представят графично като изпъкнала крива с нарастващ наклон

B) изразяват склонността на потребителите да заменят една стока с друга

C) се определят като отношение между индекса на цените на износа и вноса

D) зависят в най-голяма степен от прилаганата в страната фискалната политика

8.При свободна международна търговия:

A) потреблението на страната се позиционира над ГПВ

B) производството на страната се позиционира над ГПВ

C) точката на потребление и производство съвпадат и лежат в рамките на ГПВ

D) точката на потребление и производство се разминават, но лежат в рамките на ГПВ

9.Теоремата „Хекшер-Олин“:

A) изяснява източниците на сравнителните предимства на страните

B) е неприложима в случаите, в които страните има изявени абсолютни предимства

C) е потвърдена в изследване на В.Леонтиев

D) се използва като аргумент в защита на митническия протекционизъм

10.Протекционистичната външнотърговска политика:

A) увеличава потребителския излишък и благосъстоянието на домакинствата в страната

B) подобрява разпределението и използването на ресурсите

C) подобрява условията на търговия на страната

D) повишава заетостта и вътрешното производство

11.Кое от изброените НЕ е сред основните инструмент на външнотърговската политика:

A) мито

B) акциз

C) квота

D) експортно субсидиране

12.Действието на митото като средство за протекционистична външнотърговска

политика се изразява в:

A) пълната забрана на достъпа на чужди производители (търговци) на вътрешния пазар

B) прилагане на система от мерки и процедури за лицензиране и административно

ограничаване на продажбите на вносни стоки на вътрешния пазар

C) изкуствено повишаване на цената на вносните стоки и намаляване на тяхната

конкурентоспособност и потребление на вътрешния пазар

D) облагане на външните производители при внос и преразпределяне на получения доход в

полза на местните производители

13.Ако международната цена на продукт „А” е 10 евро и българското правителство реши

да наложи адвалорно мито върху вноса от 20%, то цената, на която „А” ще се продава

преди и след налагането на митото в България, ще бъде:

A) 10 евро и 20 евро

B) 10 евро и 10 евро

C) 10 евро и 12 евро

D) 12 евро и 10 евро

14.След въвеждането на импортно мито:

A) държавата изземва печалбите на вносителите чрез митото

B) част от печалбата на местните фирми се преразпределя към домакинствата

C) част от потребителския излишък се присвоява от вносителите под формата на икономически

печалби

D) част от потребителския излишък се губи под формата на загуба на благосъстояние от

пропуснатото потребление

15.Като инструмент на външнотърговската политика импортната квота представлява:

A) косвен данък върху вноса на стоки

B) инструмент за осигуряване на допълнителни приходи в държавния бюджет

C) количествено ограничение върху вноса на стоки

256

D) разновидност на митото

ОТГОВОРИ

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

D B C A B D C A A D B C C D C

ЛИТЕРАТУРА

1. В. Гаргов и кол. „Международен икономикс“, Наука и икономика, Варна, 2010

2. Стоядин Савов, В. Иванова “Световна икономика”, Сиела, София, 2001

3. Paul Krugman, Maurice Obstfeld, Marc J. Melitz “International Economics -

Theory & Policy (9th ed.)”, The Pearson Series in Economics, 2012

4. World Trade Organization “World trade report 2013”, WTO, 2014

Дата на създаване: 09.01.2015 г.

Дата на последна актуализация: 09.01.2015 г.

Данни за автора: Доц. д-р Калоян Колев е преподавател в катедра „Обща

икономическа теория” на Икономически университет – Варна. Чете лекционни

курсове по Микроикономика, Макроикономика, Регионална икономика.

Научните му интереси са в областта на световната икономика, глобализацията и

регионализацията на икономическата дейност.

257

Тема 15. ВАЛУТЕН КУРС И ПЛАТЕЖЕН БАЛАНС

1. Валутен пазар и валутен курс

1.1. Обща характеристика на валутния пазар

1.2. Реален валутен курс и нетен износ

2. Платежен баланс

2.1. Обща характеристика на платежния баланс

2.2. Структура на платежния баланс

2.3. Салда на платежния баланс

Съвременната икономическа система предполага отвореност на

националните икономики. На практика не съществува национално стопанство,

което да е напълно изолирано от процесите в останалите страни. Отделните

връзки между икономиките се осъществяват в две направления. Едното е

взаимодействието в реалния сектор, което се изразява в трансфер на стоки,

услуги, работна сила и др. Второто е във финансовата сфера и е свързано със

задграничната алокация на спестявания в търсене на оптимално съотношение

между риск и доходност.

В настоящото изложение предмет на анализа са валутните отношения като

важен компонент на международните икономически връзки между

националните икономики. Разглеждат се два основни аспекта: 1) същността на

валутния пазар и влиянието му върху нетния износ (NX = X – M); и 2) начинът,

по който международните сделки и валутните потоци се отчитат чрез платежния

баланс.

1. Валутен пазар и валутен курс

1.1. Обща характеристика на валутния пазар

Всяка валута може да се разглежда в два аспекта. От една страна тя

изпълнява ролята на пари, тъй като е парична единица в дадена страна. В този

смисъл тя се използва като средство за размяна, за измерване и за съхраняване на

стойността. От друга страна валутата е финансов актив, който може да бъде

търгуван – закупен или продаден по определена цена.

Използването на дадена парична единица като валута в международни

сделки зависи от това доколко тя е конвертируема, т.е. дали резиденти (местни

лица) и нерезиденти (чуждестранни лица) имат възможност свободно да я

разменят за чужда валута и да използват чуждестранната валута за реални или

258

финансови сделки. Всяка парична единица може да бъде свободно

конвертируема (когато не съществуват ограничения), частично конвертируема

(когато съществуват частични ограничения) или неконвертируема (когато

съществува невъзможност местната валута да се разменя срещу чужди валути).

Неконвертируемите валути не се използват в международни сделки и не

участват във валутната търговия.

Размяната на валути в световната икономика се осъществява на валутния

пазар. Най-общо на него участват клиенти (компании и физически лица),

търговски банки, валутни брокери и централни банки. Ядрото на валутната

търговия е междубанковият валутен пазар. Когато се говори за валутен пазар в

тесния смисъл на понятието, се има предвид именно междубанковата валутна

търговия. Тя се осъществява извънборсово (over-the-counter) и не e

централизирана на конкретно физическо място. Участниците контактуват

помежду си с помощта на съвременните информационни технологии. Утвърдило

се е ограничение от 1 млн. щ. д. като минимален размер за всяка от сключваните

сделки.

Цената, която се формира на валутния пазар се нарича валутен курс. Той

представлява съотношението, в което две валути се разменят помежду си.

Процесът на обявяване на валутния курс се нарича котиране, а конкретните

съотношения – котировки84

.

Съществуват два подхода при представянето на валутния курс. По-често

се използва прякото котиране – цената на единица от чуждестранната валута

се изразява в количество местни пари. Например, ако валутният курс между лева

и щатския долар е 1 USD = 1,51 BGN, това означава, че един долар (чужда

валута) струва 1,51 лв. (местна валута). Същото може да бъде записано и по

следния начин: 1,51 BGN/USD, т.е. цената е 1,51 лв. за долар. Вторият подход е

косвеното котиране – цената на единица от местната валута се изразява в

количество от чуждата валута. Стойността е реципрочна на пряката котировка.

По този начин цената на чуждестранната валута се представя непряко, откъдето

идва определението „косвено”. Валутният курс лв./щ. д. посочен по-горе,

84

Понятието произхожда от английската дума „quote” – определям цена, оферирам.

259

представен чрез косвена котировка, би изглеждал така: 1 BGN = 0,66 USD. В

изложението оттук нататък се използват преки котировки, освен ако не е

посочено друго85

.

Валутният пазар, подобно на всеки друг пазар, функционира на базата на

взаимодействието между търсене и предлагане. „Стоката”, която всъщност е

финансов актив, е конкретната валута, а пазарът е в равновесие, когато

търсеното количество от нея е равно на предлаганото количество. Валутният

курс, при който се формира това равенство, е равновесният. Ако се предостави

възможност на пазарните сили да действат свободно, то разменното

съотношение между две валути би било именно равновесният валутен курс.

Фиг. 15.1. Равновесие на валутния пазар

На фиг. 15.1. е представен пазарът на щатския долар (чуждестранна

валута), чиято цена се формира в левове (местна валута). Кривата на търсенето

на долари (D$) е с отрицателен наклон, а кривата на предлагането на долари (S

$)

има положителен наклон. Равновесието е в т. Е, където кривите на търсене и

предлагане се пресичат. Равновесният валутен курс (цената в лв. на един долар –

пряко котиране) е 1,51 лв./щ. д. При това негово равнище търсеното и

предлаганото количество долари са равни на 540 млн. щ. д., което е и

равновесното количество на пазара.

85

За да не се усложнява изложението в главата се използва една котировка за даден валутен курс. При

валутната търговия обаче се представят две котировки: „купува” и продава”. Разликата между двете се

нарича “марж” или „спред”, а средната им аритметична – „среден курс”.

260

Валутният курс би могъл да се променя. Нека предположим, че

първоначалният курс е 1 USD = 1,51 BGN, но след известен период той става 1

USD = 1,63 BGN. В този случай щатският долар поскъпва, защото неговата цена

в левове се увеличава. Изминава още време и валутният курс отново се променя,

като този път става 1 USD = 1,34 BGN. Сега е налице поевтиняване (нарича се

също обезценяване) на долара, защото цената му в левове намалява.

Подобни промени са резултат от въздействието на различни фактори,

влияещи върху търсенето или предлагането на валута, които са причина за

изместване на кривите им. Ако това се случи, се формира ново равновесно

равнище на валутния курс.

Фиг. 15.2. Увеличение на търсенето на щатски долари

На фиг. 15.2. е представено увеличение на търсенето на щатски долари.

Кривата на търсене на долара се измества надясно, в резултат на което е налице

ново равновесие в т. Е2. Равновесният валутен курс става 1,63 лв./щ. д. В

резултат на увеличеното търсене на долара, той поскъпва.

Възможно е валутният курс, по който се извършват сделките, да е на

равнище, фиксирано от държавните власти. Ако равнището бъде променено

административно в посока на обезценяване на местната валута, това се нарича

девалвация. При обратното по посока действие (фиксиране на валутния курс от

страна на държавните власти на ново равнище, при което местната валута е по-

скъпа) терминът е ревалоризация.

261

Валутният пазар има някой особености, които е нужно да бъдат

обяснени по-подробно.

Всяка покупка на валута е едновременно и продажба на друга валута, защото

сделката включва размяна между тях. На пазара, представен на фиг. 15.1.

например, всяка покупка на долари е едновременно с това и продажба на

левове.

Търсенето на една валута е едновременно и предлагане на друга валута. На

пазара от фиг. 15.1. търсенето на долари е и предлагане на левове. Същото е

валидно и за предлагането – предлагането на една валута е едновременно и

търсене на друга валута. Предлагането на долари е и търсене на левове.

Факторите, които влияят върху търсенето (предлагането) на една валута, също

влияят и върху предлагането (търсенето) на друга. При използвания по-горе

пример факторите, които влияят върху търсенето на долари, влияят и върху

предлагането на левове. От друга страна детерминантите на предлагането на

долари, са и фактори, които влияят и върху търсенето на левове.

Обезценяването (поскъпването) на една валута е едновременно и поскъпване

(обезценяване) на друга валута. Поскъпването на долара от 1 USD = 1,51 BGN

на 1 USD = 1,63 BGN, описано по-горе, е и обезценяване на лева. Това лесно

може да се види, ако се използва косвено котиране. Същите валутни курсове

са съответно 1 BGN = 0,66 USD и 1 BGN = 0,61 USD, т.е. 1 лев поевтинява с 5

цента. Последвалото обезценяване на долара до 1 USD = 1,34 BGN от своя

страна е и поскъпване на лева.

На валутния пазар могат да се разграничат различни видове валутни

курсове.

Участниците на валутния пазар сключват спот и форуърд валутни сделки

в зависимост от това кога купувачът получава закупената валута. При спот

сделките валутата е с незабавна доставка, което означава, че купувачът я

получава до два дни86

след сключването на сделката. Валутният курс при такъв

тип сделки се нарича спот валутен курс и отразява текущото състояние на

86

При осъществяването на сделките е нужно технологично време, за да се реализира трансфера на

средствата. По тази причина валутата се получава максимум до два дни след постигането на

договореност.

262

валутния пазар. Форуърдните сделки се сключват в даден текущ момент по

форуърден валутен курс, а доставянето на валутата се реализира на точно

определена бъдеща дата. Форуърдният курс се формира на базата на очакванията

за равнището на валутния курс на датата на доставка.

Друго разграничение е това между номинален и реален валутен курс.

Номиналният валутен курс е разменното съотношение между две валути на

валутния пазар. Разгледаните по-горе курсове са именно такива и дават

информация за цената на покупката на една валута чрез използването на друга.

Номиналните курсове обаче не показват колко стоки и услуги могат да се

закупят, защото не отчитат ценовите равнища. Да предположим, че валутният

курс между лева и йената е 100 JPY = 1,50 BGN. Ако един българин притежава

30 лв., той знае единствено, че може да ги размени за 2000 йени. Не е ясно обаче

какво количество стоки и услуги би могъл да си закупи, ако отиде в Токио.

Реалният валутен курс показва съотношението между покупателната

способност на две валути. Той отчита ценовите равнища, чрез съотношението на

които се коригира стойността на номиналния курс. Ако NERлв./$ e номиналният

валутен курс лв./$, Pлв. е ценовото равнище в България, а P$ е ценовото равнище

в САЩ, то формулата за изчислението реалният валутен курс лв./$ (RERлв./$), е87

:

Разглежданите до този момент валутни курсове са двустранни (наричани

още билатерални), защото включват разменното съотношение само между две

валути. За да се определи позицията на националната валута спрямо група

(кошница) от валути (например валутите на главните търговски партньори на

дадена страна), се съставя ефективен валутен курс. Той показва осреднената

стойност на двустранните валутни курсове и се представя под формата на

индекс. При изчислението се използват тегла, отразяващи важността на

конкретните билатерални курсове88

. Когато се осредняват номинални

87

Уравнението показва не само как се изчислява реалният валутен курс, но и какви са детерминантите

му. Промяна в номиналния курс, ценовото равнище в едната страна или ценовото равнище в другата

страна, ще има като резултат изменение на реалния валутен курс. 88

Като тегла могат да се използват относителните дялове на съответните страни в търговския

стокообмен между тях и местната икономика; относителният дял на валутите в оборотите на валутния

пазар и др.

263

двустранни курсове се съставя номинален ефективен валутен курс. Ако той се

коригира с подходящи дефлатори, представящи ценово равнище, се получава

реален ефективен валутен курс.

1.2. Реален валутен курс и нетен износ

Концепцията за реалния валутен курс има важно значение за

макроикономическия анализ. За да изясним това трябва първо да припомним, че

в краткосрочен период цените в икономиката не са гъвкави, т.е. остават

относително постоянни. Когато посоченото по-горе уравнение се приложи в

краткосрочен план, се вижда, че отношението P$/Pлв. няма да се промени.

Изменението на номиналния валутен курс ще предизвиква същото по посока

изменение на реалния курс. Имайки предвид това, ще проследим зависимостта

между равнището на валутния курс и размера на нетния износ в кратък период.

Когато се говори за износ или внос трябва да се отчита фактът, че

обикновено стоките и услугите в дадена страна се продават по цени, изразени в

местната валута. Да предположим, че български износител произвежда кисело

мляко, което струва 2 лв. Когато го изнася за САЩ, на местния пазар то ще се

предлага в долари. Ако валутният курс е 1 USD = 2 BGN, то цената на киселото

мляко, продавано на американския пазар, ще бъде 1 долар.

Да приемем, че под въздействие на различни фактори левът се обезценява

спрямо долара и валутният курс става 1 USD = 2,5 BGN (което, представено чрез

косвена котировка, е 1 BGN = 0,4 USD). Цената на киселото мляко в лв. не се е

променила – тя остава 2 лв. Доларовата цена обаче ще се промени. В САЩ

продуктът вече ще бъде по-евтин и ще се продава за 0,8 долара. Като се има

предвид, че в краткосрочен период ценовите равнища в двете страни остават

постоянни (поради негъвкавост на цените), то цената на киселото мляко ще

намалее не само като абсолютна стойност, но и в относителен план спрямо

останалите стоки и услуги. Това ще направи българският продукт по-

привлекателен за американските потребители и износът му ще се увеличи.

Общият извод е, че обезценяването на местната валута прави износа по-

конкурентоспособен и размерът му се увеличава.

264

Промяната на валутния курс се отразява и върху вноса. Отново може да си

послужим с пример. В България се внасят американски батерии, които струват 2

долара за единична бройка. Ако валутният курс е 1 USD = 2 BGN, то те ще се

продават на българския пазар за 4 лв. При обезценяване на лева спрямо долара

до 1 USD = 2,5 BGN, цената в лева ще се промени. Тя вече ще бъде по-висока и

равна на 5 лв. Това ще намали привлекателността на продукта за българските

потребители и вносът ще намалее. Общият извод е, че обезценяването на

местната валута прави вноса по-неконкурентоспособен и размерът му

намалява.

Обезценяването на местната валута увеличава износа и намалява вноса, в

резултат на което се повишава размера на нетния износ (разликата между износа

и вноса). Противоположното е вярно за поскъпването на местната валута, което

ще направи местните стоки по-неконкурентоспособни зад граница, а вносните

стоки ще станат по-конкурентоспособни на местния пазар. Резултатът ще бъде

намаляване на износа и увеличаване на вноса, т.е. нетният износ ще спадне.

Обобщена връзката между реалния валутен курс и нетния износ е следната –

реалното обезценяване на местната валута повишава нетния износ, а

реалното й поскъпване го намалява.

2. Платежен баланс

2.1. Обща характеристика на платежния баланс

Динамиката на валутния пазар е свързана с различните сделки, чрез които

дадена икономика взаимодейства с останалия свят. Отчитането им на

национално равнище се извършва чрез съставянето на платежен баланс. Той

представлява статистически документ, съдържащ отчет за всички сделки

между местни и чуждестранни резиденти за определен период.

От даденото определение се вижда, че се прилага резидентският принцип.

За да се включи определена сделка в платежния баланс, тя трябва да е между

резидент (местно лице) на отчитащата страна и нерезидент на отчитащата

страна. За резиденти се считат юридическите и физически лица с постоянно

пребиваване в страната. Те са граждани, фирми и институции, които имат

постоянно седалище и интереси в съответната икономика. Транзакциите между

265

резиденти на дадена икономика, дори и да се извършват в чужда валута, не се

отчитат в платежния баланс.

Съгласно класификацията на МВФ в „Ръководството по платежен баланс“

сделките могат да бъдат групирани в три основни категории: 1) транзакции със

стоки, услуги и доход; 2) транзакции с финансови вземания и задължения; 3)

трансфери (отразяващи едностранни транзакции). Времето на записване на

операциите е моментът на смяна на собствеността, а оценяването на

транзакциите се извършва на базата на пазарните цени.

Платежният баланс представя данните като променливи от типа „поток”.

Това означава, че стойностите са за определен период. Потоците се различават

от запасите. Последните се измерват към точно определен момент и показват

наличност, т.е. какво е цялото натрупано количество до момента89

.

Друга важна характеристика на платежния баланс е това, че той представя

сделките не само в реалния сектор (като износ на стоки, внос на услуги и др.), но

и тези във финансовия сектор (сделки с облигации, акции и др.).

При отчитането на транзакциите се прилага двойно счетоводно записване.

Балансът има две колони – дебитна и кредитна, като всяка сделка се записва и в

двете.

Платежният баланс се съставя от гледна точка на движението на чужда

валута през граница. От една страна има сделки, които водят до постъпление на

валута в страната. Те влияят върху предлагането на чужда валута (търсене на

местна) на валутния пазар. Отразяват се в кредитната част с положителен знак.

От гледна точка на местните резиденти такива са износ на стоки и услуги,

получен и начислен доход, безвъзмездно получени реални и финансови ресурси

(трансфери), увеличение на финансовите пасиви (задължения) и намаление на

финансовите активи (вземания). От друга страна има сделки, които пораждат

изтичане на чуждестранна валута от страната, за която се съставя баланса. Те

влияят върху търсенето на чужда валута (предлагане на местна) на валутния

пазар. Отчитат се с отрицателен знак в дебитната колона и могат да бъдат внос

89

Променливи с международен характер от типа „запас” се свързват със съставянето на международната

инвестиционна позиция, определянето на брутния външен дълг, представянето на размера на

официалните валутни резерви и др.

266

на стоки и услуги, платен и начислен доход, безвъзмездно предоставени реални

и финансови ресурси, намаление на финансовите пасиви и увеличение на

финансовите активи.

2.2. Структура на платежния баланс

Различните сделки, отразявани в платежния баланс, се групират в отделни

сметки (наричани още статии или пера). Стандартното представяне е показано в

таблица 15.1. и включва два основни раздела – „Текуща сметка” и „Капиталова и

финансова сметка”.

Текущата сметка проследява получаването и предоставянето на стоки и

услуги, доход и текущи трансфери между страната и останалия свят. Общото

между сделките, които се включват в тази сметка е, че те не предизвикват

бъдещи финансови задължения.

Отчитането на транзакциите със стоки и услуги показва каква част от БВП

на страната е предоставен на чужди икономики (износ на стоки и услуги), както

и какво количество чуждестранен БВП е придобила местната икономика (внос

на стоки и услуги). Статията „Доход” представя доходите, които са резултат от

факта, че дадена икономика е предоставила на останалия свят или е получила от

чужбина фактори на производство (труд и капитал) за определен период. Като

пример може да се даде български студент, който живее в родината си, но

работи на студентска бригада за три месеца във Великобритания, след което се

завръща в България. Работната заплата, която ще получи, ще се отчете в сметка

„Компенсации на наетите”, която е част от общата статия „Доход”. Това са

доходи от фактора труд. Друг пример е резидент на България, който е получил

заем от фирма със седалище и икономическа дейност във Великобритания.

Лихвата по този заем ще се отчете в сметка „Инвестиционен доход” 90

, защото

доходът е от производствения фактор капитал.

Таблица 15.1.

Стандартно представяне на платежния баланс

1. Текуща сметка

А. Стоки и услуги

Стоки

90

Работната заплата и лихвата в посочените примери ще бъдат отчетени по съответните статии и в

платежния баланс на България, и в този на Великобритания, но с противоположен знак.

267

Услуги

Транспорт

Пътувания

Други услуги

Б. Доход Компенсации на наетите

Инвестиционен доход

В. Текущи трансфери

2. Капиталова и финансова сметка

А. Капиталова сметка Капиталови трансфери

Придобиване или предоставяне на нематериални, нефинансови активи

Б. Финансова сметка Преки инвестиции

Портфейлни инвестиции

Други инвестиции

Търговски кредити

Заеми

Валутни депозити

Други активи и пасиви

Резервни активи

Монетарно злато

Специални права на тираж

Резервна позиция при МВФ

Валутни активи

Други вземания

Като трансфери се отчитат всички реални ресурси и финансови средства,

които са предоставени безвъзмездно от една икономика на друга. В статия

„Текущи трансфери” се отбелязват дарения, помощи, наследство, печалби от

лотарии, пенсии, парични преводи от частни лица, средства по

предприсъединителни и присъединителни фондове на Европейския съюз и др.

Статията „Капиталова и финансова сметка” съставя втория раздел на

платежния баланс. В него се проследява движението на капитал. Това е и

разликата с текущата сметка. Сделките във втория раздел създават бъдещи

финансови задължения.

Капиталовата сметка обхваща две категории. Първата са капиталовите

трансфери, които могат да бъдат в натура или да е налице плащане.

Капиталовите трансфери в натура включват прехвърляне на собственост на

основни средства или безвъзмездно опрощаване на задължения от страна на

268

кредитора. Когато се извършва плащане, този тип трансфери са свързан със или

зависим от придобиване или предоставяне на основни средства (например

инвестиционни субсидии). Втората категория е придобиване или предоставяне

на нематериални, нефинансови активи (например патенти, търговски марки,

авторски права, франчайзинг и др.).

Финансовата сметка включва всички сделки, чиито предмет са външните

финансови активи и пасиви на една икономика. Когато дадена икономика

продава активите си на чужди икономики е налице прилив на капитали, а когато

купува чужди активи, се регистрира отлив на капитали. Транзакциите са

разделени в четири групи – преки инвестиции, портфейлни инвестиции, други

инвестиции и резервни активи.

При преките инвестиции резидент на една икономика придобива

дълготраен интерес (поне 10% от дяловия капитал или правото на глас) в

предприятие, намиращо се в друга икономика. Директната инвестиция включва

както първоначалната транзакция, така и всички последващи транзакции между

страните по сделката. Портфейлните инвестиции са в акции (когато техният

размер не надвишава 10% от капитала на дружеството), облигации, бонове,

инструменти на паричния пазар или други търгуеми ценни книжа. Другите

инвестиции са под формата на търговски кредити, заеми, валутни депозити и

други активи и пасиви. Резервните активи се състоят от външните активи, които

са на разположение и са контролирани от централната банка (правителството), и

се използват за пряко финансиране на дефицити на платежния баланс. Те са под

формата на монетарно злато, специални права на тираж, резервна позиция при

МВФ, валутните активи (включващи валутни депозити и ценни книжа) и други

вземания.

2.3. Салда на платежния баланс

Анализирането на платежния баланс е свързано с разглеждането на

четири основни салда.

Търговското салдо (наричано още външнотърговско салдо,

търговски/външнотърговски баланс) представлява разликата между износа и

вноса на стоки. По-широка концепция е салдото по текущата сметка

269

(наричано още текущо салдо/баланс, баланс на текущите операции). Тук се

включат не само стоките, но и услугите, доходите и текущите трансфери. Когато

от всички сделки, записани в кредитната колона, се извадят тези отразени в

дебитната част, се получава салдото по сметката. Капиталовият баланс отчита

движението на капитали през граница. Изчислява се като от кредитните

елементи на статията „Капиталова и финансова сметка” се извадят дебитните

записвания. Излишък по капиталовия баланс показва нетен прилив на капитали в

страната (икономиката е предоставила на останалия свят повече активи,

отколкото е придобила). Обратното, дефицит по капиталовия баланс означава

нетен отлив на капитали.

Съгласно „Ръководството по платежен баланс” на МВФ са възможни два

начина на представяне на платежния баланс – стандартно и аналитично. Таблица

15.1. показва стандартното представяне, което беше подробно обяснено по-горе.

Поради принципа на двойното счетоводно записване абсолютната стойност на

всички записвания в кредитната и дебитната колона на платежния баланс са

равни. В този смисъл при стандартното представяне сумата от текущото салдо и

капиталовия баланс е равна на нула. Ако по салдото на текущата сметка има

дефицит, той трябва да се компенсира от същия по абсолютен размер излишък

по статията „Капиталова и финансова сметка”91

.

Аналитичното представяне е с цел повишаване на възможностите за

анализ на данните от платежния баланс. При него се обособява нова сметка под

наименованието „Резерви и друго финансиране”. В нейния състав влизат

статиите Резервни активи, Ползвани кредити от МВФ и Извънредното

финансиране, които при стандартното представяне са част от капиталовата и

финансовата сметка92

. Целта е да се формира общият платежен баланс като

салдо по сметка „Резерви и друго финансиране”. Смисълът на аналитичното

представяне може да се покаже чрез уравнението:

91

Процесът на събиране на информация за кредитната и дебитната страна на платежния баланс страда от

различни недостатъци, което възпрепятства постигането на равенство между двете колони на практика.

Поради тази причина се включва допълнителна статия „Грешки и пропуски”, която компенсира

различията. 92

Сумата от капиталовата сметка, финансовата сметка и статията „Резерви и друго финансиране” от

аналитичното представяне е равна на сумата от капиталовата сметка и финансовата сметка от

стандартното представяне на платежния баланс.

270

Салдо по текущата сметка + Капиталов баланс = Общ платежен баланс

Лявата страна на равенството е резултат от сделките, които се приемат за

„основни”. В това качество се разглеждат всички видове частни транзакции.

Общият платежен баланс е свързан с „балансиращите” сделки, като за такива се

считат операциите на държавните парични власти (най-вече централната банка).

Те са балансиращи от гледна точка на факта, че са само резултат от действията

на частния сектор. Основните сделки влияят върху търсенето и предлагането на

валутния пазар. При неравновесие между входящия и изходящия от страната

валутен поток централната банка се намесва на валутния пазар. Резултатът е

промяна в официалните валутни резерви, която като стойност е равна на общия

платежен баланс. Ако входящото количество чужда валута е по-голямо от

изходящото, то ще се увеличат официалните резерви93

. В обратния случай ще е

налице намаление на резервите. Промяната им, има значение и от гледна точка

на факта, че тя се отразява на размера на паричното предлагане в страната.

Тест по тема 15 1. При неконвертируемите валути :

A) съществуват частични ограничения за размяната им срещу чужди валути.

B) съществува свобода при размяна им срещу чужди валути.

C) съществува невъзможност за размяната им срещу чужди валути.

D) съществува едва частична възможност за участие във валутната търговия.

2. Четирите основни групи участници на валутния пазар са клиенти, търговски банки,

централни банки и:

A) валутни брокери.

B) физически лица.

C) държавни компании.

D) национални правителства.

3. Ядрото на валутната търговия е

A) фондовата борса.

B) търговия на дребно между клиенти.

C) търговията между централните банки.

D) междубанковият валутен пазар.

4. Минималният размер на всяка от сключваните сделки на междубанковия валутен

пазар е:

A) 1000 щ. д.

B) 100 000 щ. д.

C) 1 млн. щ. д.

D) 10 млн. щ. д.

5. При косвеното котиране:

A) цената на единица от чуждестранната валута се изразява в количество местни пари.

93

Поради факта, че сделките са балансиращи, увеличението на официалните валутни резерви се отчита

със знак минус, а намалението им – със знак плюс.

271

B) цената на тройунция злато се изразява в количество от чуждата валута.

C) цената на единица от местната валута се изразява в количество от чуждата валута.

D) цената на единица от чуждестранната валута се изразява в количество от злато.

6. Ако валутният курс от 1 USD = 1,2 BGN стане 1 USD = 1,4 BGN, то е налице:

A) поскъпване на лева.

B) поевтиняване на долара.

C) поскъпване на долара.

D) обезценяване на долара.

7. Под ревалоризацията се има предвид:

A) всяко поскъпване на местната валута на валутния пазар.

B) поскъпване на чуждата валута спрямо местната.

C) действие на държавните власти, водещо до поевтиняване на местната валута.

D) промяна на фиксирания валутен курс в посока на поскъпване на местната валута.

8. Кое от посочените НЕ е особеност на валутния пазар:

A) всяка покупка на валута е едновременно и продажба на друга валута.

B) търсенето на една валута е едновременно и предлагане на друга валута.

C) факторите, които влияят върху предлагането на една валута, също влияят и върху търсенето

на друга.

D) поскъпването на една валута е едновременно и поскъпване на друга валута.

9. Спот валутният курс е цената на валутата по сделките, при които доставката се

реализира до:

A) два дни.

B) десет дни.

C) един месец.

D) три месеца.

10. В основата на съставянето на реалните валутни курсове стои:

A) съотношението между покупателната способност на валутите.

B) очакванията за бъдещото номинално равнище на валутния курс.

C) текущото парично съотношение между валутите.

D) съотношението между лихвените проценти по валутите.

11. Сделки, които водят до изтичане на валута от страната се отразяват в платежния

баланс:

A) в дебитната част с положителен знак.

B) в дебитната част с отрицателен знак.

C) в кредитната част с положителен знак.

D) в кредитната част с отрицателен знак.

12. Структурата на платежния баланс при стандартното представяне включва: – „Текуща

сметка” и „Капиталова и финансова сметка”.

A) един основен раздел.

B) два основни раздела.

C) три основни раздела.

D) четири основни раздела.

13. Преките чуждестранни инвестиции се отчитат в платежния баланс чрез:

A) текущата сметка.

B) финансовата сметка.

C) капиталовата сметка.

D) сметка „Резерви и друго финансиране”.

14. При изчисляването на търговското салдо се включва:

A) един елемент: само стоките.

B) два елемента: стоките и услугите.

C) три елемента: стоките, услугите и доходите.

D) четири елемента: стоките, услугите, доходите и текущите трансфери.

15. При стандартното представяне сумата от текущото салдо и капиталовия баланс е

равна винаги на.

A) сто.

272

B) нула.

C) единица.

D) отрицателно число.

ОТГОВОРИ:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

C A D C C C D D A A B B B D B

ЛИТЕРАТУРА:

1. Владимиров, Вл. и др. Макроикономика. Варна, Е-Литера Ико, 2015.

2. Гаргов, В. Дефицитът по текущата сметка в българския платежен баланс. Варна,

Стено, 2008.

3. Гаргов, В. и др. Международен икономикс. Варна, Наука и икономика, 2010.

4. Parkin, M. Macroeconomics. Addison-Wesley, 10th ed., 2012.

Дата на създаване: 08.01.2015 г.

Дата на последна актуализация: 08.01.2015 г.

Автор: Гл. ас. д-р Вениамин Тодоров е щатен преподавател в катедра „Обща

икономическа теория” на Икономически Университет - Варна. Чете лекции и

води семинарни занятия в бакалавърската и магистърската степен. Основните

преподавани дисциплини са Макроикономика, Микроикономика, Икономика на

публичния сектор и Управление на външния дълг. Научните му публикации са

на български и английски език в сферата на паричната политика, финансовата

стабилност, финансовите кризи, фискалната политика, паричната теория,

валутния курс, капиталовите потоци, теорията за риска, цените на активите и др.

273

М А К Р О И К О Н О М И К А

Електронен учебник

Рецензент: проф. д-р ик. н. Димитър Канев

Издателски коли 13,7

Издателство „Наука и икономика“ – Варна

ISBN 978-954- 21-0821-4