112
МАГЬОСНИЦИТЕ МАГЬОСНИЦИТЕ ОТ ОТ СИНИТЕ ПЛАНИНИ СИНИТЕ ПЛАНИНИ ЕЛЕНА БЛАВАТСКА ЕЛЕНА БЛАВАТСКА СЪДЪРЖАНИЕ ПРЕДГОВОР ГЛАВА ПЪРВА • В която двама англичани тръгват на лов за богове, а срещат боа- убиец, тигри-човекоядци, добри великани и зли лилипути. • Дивите страхове на туземците шикари. • Първите срещи с „омагьосаните планини“. • Един поглед към вечната пролет от Хълма на гробниците. • В обкръжение от войнствени маймуни и свирепи биволи. • На гости у джентълмените тоди. ГЛАВА ВТОРА • Втори поход на Ост-Индийската компания към Сините планини с бойни слонове, въоръжени сипаи и дресирани леопарди. • Земният рай се намира в Нилгири. • Красиви, синеоки и горди гиганти за кралската гвардия. • Такава е волята на свещените биволи. • Правнуците на девите не познават лъжата. • Затрудненията на европейските изследователи. ГЛАВА ТРЕТА • Където лично се запознавам с добрите магьосници тодите. • Черната магия на мулу-курумбите. • Смъртта на мистър Бетън. • Тайнственият храм туаеля. • Тералите и свещените биволи се разбират отлично. • Вечерните ритуали на малкото племе. ГЛАВА ЧЕТВЪРТА • Бялата и черната магия на две полудиви племена. • Феноменалните явления през погледа на теософи и спиритисти. • Консервативната наука на прага на модерните времена. • Още нещо за медиумите и техните духове. • „Психическата сила“ на нилгирийските магьосници и „лъчистата материя“. • Страници от тъмното минало на тодите, бадагите и мулу- курумбите в светлината на „Рамаяна” и „Махабхарата.“ • Религиите – стъпала към Истината. ГЛАВА ПЕТА • Всеки добър човек на земята е тод. • Само чистите души „виждат Бога”, твърдят розенкройцерите. • Защо джуджетата магьосници се подчиняват на светлите великани? • Тодите – господари на кръвожадните тигри и свирепите пантери. • „Черните заклинатели“ и бъдещата реколта. • След „змийския поглед“ умира дори и сахибът англичанин. • Огненото отмъщение на жертвите. • Европейските закони и нещастните магьосници. ГЛАВА ШЕСТА Благодатната блатна треска. • Един съвременен случай на магьосничество „хука-мела“. • Магьосниците от официалната наука. • Каква е разликата между хипнотизатора и магьосника? • Как действат магьосниците в Париж и в Утакаманд. ЗАКЛЮЧЕНИЕ НАКЪДЕ ВОДЯТ СЛЕДИТЕ НА СТРАННОТО ПЛЕМЕ ТОДИ? Мнението на Людмила Шапошникова едно столетие след Елена Блаватска. Изпратена на Изпратена на www.spiralata.net www.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 1

sinite_planini

  • Upload
    emrude

  • View
    120

  • Download
    10

Embed Size (px)

Citation preview

Page 1: sinite_planini

МАГЬОСНИЦИТЕМАГЬОСНИЦИТЕ ОТОТ СИНИТЕ ПЛАНИНИСИНИТЕ ПЛАНИНИЕЛЕНА БЛАВАТСКАЕЛЕНА БЛАВАТСКА

СЪДЪРЖАНИЕПРЕДГОВОР ГЛАВА ПЪРВА • В която двама англичани тръгват на лов за богове, а срещат боа-убиец, тигри-човекоядци,

добри великани и зли лилипути. • Дивите страхове на туземците шикари. • Първите срещи с „омагьосаните планини“. • Един поглед към вечната пролет от Хълма на гробниците. • В обкръжение от войнствени маймуни и свирепи биволи. • На гости у джентълмените тоди.

ГЛАВА ВТОРА • Втори поход на Ост-Индийската компания към Сините планини с бойни слонове, въоръжени

сипаи и дресирани леопарди. • Земният рай се намира в Нилгири. • Красиви, синеоки и горди гиганти за кралската гвардия. • Такава е волята на свещените биволи. • Правнуците на девите не познават лъжата. • Затрудненията на европейските изследователи.

ГЛАВА ТРЕТА • Където лично се запознавам с добрите магьосници тодите. • Черната магия на мулу-

курумбите. • Смъртта на мистър Бетън. • Тайнственият храм туаеля. • Тералите и свещените биволи се разбират отлично. • Вечерните ритуали на малкото племе.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА • Бялата и черната магия на две полудиви племена. • Феноменалните явления през погледа на

теософи и спиритисти. • Консервативната наука на прага на модерните времена. • Още нещо за медиумите и техните духове. • „Психическата сила“ на нилгирийските магьосници и „лъчистата материя“. • Страници от тъмното минало на тодите, бадагите и мулу-курумбите в светлината на „Рамаяна” и „Махабхарата.“ • Религиите – стъпала към Истината.

ГЛАВА ПЕТА • Всеки добър човек на земята е тод. • Само чистите души „виждат Бога”, твърдят

розенкройцерите. • Защо джуджетата магьосници се подчиняват на светлите великани? • Тодите – господари на кръвожадните тигри и свирепите пантери. • „Черните заклинатели“ и бъдещата реколта. • След „змийския поглед“ умира дори и сахибът англичанин. • Огненото отмъщение на жертвите. • Европейските закони и нещастните магьосници.

ГЛАВА ШЕСТА • Благодатната блатна треска. • Един съвременен случай на магьосничество „хука-мела“. •

Магьосниците от официалната наука. • Каква е разликата между хипнотизатора и магьосника? • Как действат магьосниците в Париж и в Утакаманд.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НАКЪДЕ ВОДЯТ СЛЕДИТЕ НА СТРАННОТО ПЛЕМЕ ТОДИ? • Мнението на Людмила Шапошникова едно столетие след Елена Блаватска.

ПРЕДГОВОРНеотдавна един голям лондонски вестник саркастично отбеляза, че руските учени, а руската

публика още повече, имат твърде смътни понятия за Индия изобщо и за нейните народности в частност. На тази британска инсинуация всеки русин би могъл при удобен случай да зададе един такъв въпрос на първия англо-индиец, когото срещне:

„Позволете ми да полюбопитствам: много ли и какво именно вие самите знаете за no-голямата част от подвластните ви индийски племена? Какво например е мнението на вашите най-добри етнолози, на вашите най-знаменити филолози и учени за това като че ли паднало от небето племе, наречено тоди? Какво знае вашето Кралско общество (макар членовете му вече половин век, откакто се напъват да си изяснят въпроса) за загадъчните племена на Сините планини? За страшните, внушаващи ужас джуджета, наречени мулу-курумби? За янади, кхоти, ерулари, бадаги; т.е. за тези племена на Нилгири и десетината други, по-малко тайнствени, но малко известни големи и малки племена, които живеят в други планини?“ В отговор на всички тези въпроси, ако против очакването британецът почувства прилив на честна откровеност (нещо, твърде рядко проявявано от него), оклеветеният руски учен и пътешественик ще чуе следната неочаквана изповед:

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 1

Page 2: sinite_planini

„Уви, ние съвсем нищо не знаем за тях. Тяхното съществуване ни е известно само затова, защото понякога ги срещаме, често пъти ги бием, а понякога и бесим. Но, от друга страна, нямаме и най-малко понятие нито за произхода, нито за езика на по-голямата част от тези диваци, а още повече за нилгирийците. Нашите англо-индийски, както и домашните ни учени едва ли не се побъркаха заради тодите! Наистина това племе е загадка за етнолозите от нашия век и както изглежда, неразрешима загадка. И не само за нас, европейците, но и за самите индуси, защото миналото на това малко по численост племе е покрито с непроницаемата завеса на вековна тайна ... Всичко в него е странно, своеобразно, непонятно, необяснимо! Всичко, както беше в първия ден, когато неочаквано се натъкнахме на него, си остана и досега абсолютна загадка.“

Така би отговорил всеки честен англо-индиец на русина. Така отговори на моите въпроси за тодите и курумбите един английски генерал, за когото неведнъж ще споменем по-нататък.

„Тоди! Курумби! – почти се развика той възбуден. – Тодите едно време ме докараха до полуда, а курумбите неведнъж – до мозъчно възпаление. Как и защо, ще узнаете после. Но слушайте, ако някой от нашите правителствени идиоти (dances) ви каже, че добре познава тодите, кажете му от мое име, че се хвали и лъже. Никой не познава тези племена. Техният произход, религия, език, обреди, предания, всичко това е terra incognita ... А тяхната чудна „психична сила”, както я нарича Карпентър1, тяхното тъй наречено магьосничество и дяволско влияние, кой може да ги разясни? Това непонятно, с нищо необяснимо влияние върху хора и зверове: у тодите – към добро, у курумбите – към зло, кой може да разгадае, кой може да ни покаже какво нещо е това? Каква е тази сила, с която те си служат както искат? У дома си ние, разбира се, се смеем над тази сила и над подобни претенции. Не признаваме магията и наричаме вярата на туземците в нея суеверие, празна работа. А при това нашият закон фактически признава тази сила, ако не в принципа, то в проявленията й, като наказва обвиняваните в магьосничество под разни замаскирани предлози, като се ползва от многото несъвършенства на нашето законодателство. Този закон признава и самите магьосници, като постанови да се обесят някои от тях заедно с техните жертви, не само за кървавите деяния, но и за тези безкръвни тайнствени убийства, които никога досега не са били легално доказани в драмите, които тъй често се разиграват между нилгирийските магьосници, от една страна, и обитателите на долините, от друга страна...

Да, вие имате право: имате основание да се смеете над нас и над нашите безплодни усилия – продължаваше той, – защото въпреки старанията от деня, когато бяха открити тези мръсни магьосници в усоите на Нилгири (Сините планини), ние не сме помръднали нито педя в решаването на въпроса за тях. Най-много ни дразни тази наистина чародейна сила, проявяването на която не можем да отхвърлим, тъй като тогава би трябвало да се борим ежедневно с неопровержими доказателства. Като отхвърляме обясненията на туземците, ние само се заплитаме в разни хипотези собствено производство. Отхвърляйки реалността на тъй нареченото магьосничество и заедно с това бесейки магьосниците, в нашето противоречие ние просто се явяваме груби палачи на хората, престъпленията на които не само че не са доказани, но и се отричат от нас като реалност. Същото можем да кажем и по отношение на тодите. Ние се смеем над тях и все пак дълбоко уважаваме това загадъчно племе. Кои са те, какви са? Хора или гении от тези планини, а може би истински богове, замаскирани добре под вехтите дрипи на човечеството? Всевъзможните предположения за тях отскачат като гумена топка от гранитна скала. Знайте занапред, че нито за тодите, нито за курумбите нищо вярно няма да ви кажат ни англо-индийците, ни самите туземци. А няма да ви кажат затова, защото и те самите нищо не знаят за тях, пък и никога няма да узнаят...”

Тъй ми говореше нилгирийският плантатор, генерал-майорът в оставка и съдия в Сините планини, докато отговаряше на моите въпроси за отдавна интересуващите ме тоди и курумби. Ние стояхме срещу скалите на езерото и когато той млъкна, дълго време още чувахме как планинското ехо, пробудено от високия му глас, повтаряше насмешливо, замирайки: няма да узнаят ... няма да узнаят!...

А би било интересно да се узнае! Едно такова откритие, касаещо тодите, би било no-занимателно даже от преоткриването на десетте изгубени израилски племена, които някои се мъчат да оприличат на англичаните.

Но засега ще съобщим само това, което знаем. Като избрахме за главни герои тодите и мулу-курумбите, ние чувстваме, че стъпваме на опасна за нас почва, защото темата е опасна и се манипулира както от европейските учени, така и от неучените европейци, а и от пресата, която се старае да угоди на повечето от своите читатели. На всички ни е известно как тя упорито се отвръща

1 Карпентър – известен физиолог.Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 2

Page 3: sinite_planini

от всичко онова, което малко или много напомня на читателите за „духовете“ и спиритизма, но като говорим за Сините планини и за техните странни племена, съвършено невъзможно ни е да премълчим онова, което съставлява тяхната славна и ярка характеристика.

Когато описваме един съвършено своеобразен кът от земното кълбо, а главно – неговите загадъчни, различни от другите племена, не е възможно да премълчим онова, върху което е построен техният религиозен и битов живот. Поне по отношение на тодите и курумбите да се направи това е тъй немислимо, както да се постави на сцената „Хамлет“, като се изхвърли от пиесата ролята на датския принц. Тодите и курумбите се раждат, растат, живеят и умират в магьосническа атмосфера. Ако се вярва на разказаното от местните жители и на отдавна заселените из тези планини европейци, то тези индуси се намират в постоянно общуване с невидимия свят. Затова, ако в този венец от географски, етнографски, климатични и много други природни аномалии нашият разказ започне, развивайки се, да се преплита с всякаква дяволщина или с аномалиите на човешката природа в областта на трансцедентната физика, вината за това не е наша. Като знаем, че тази област на познанието е нелюбима на господа естествениците, то бихме били щастливи да осмеем като тях онова, което се случва в онези далечни места на Индия, но ние ще останем верни на видяното. Не бива да се залавяш с описанието на нови племена от малко известни раси, без да засегнеш, за угодата на скептиците, най-характерната и ярка черта от всекидневния им живот. Фактите са налице. Дали по любимата теория на медиците те са прости последици от чисто физиологически явления, или са резултат от прояви (навярно също толкова естествени) на природни сили, които науката (с нейните знания) смята за невъзможни и несъществуващи и затова ги отхвърля – за нашия разказ това е безразлично. Ние, както вече се каза, съобщаваме само фактите. Толкова по-зле за науката, ако тя още нищо не знае за тях, макар че продължава да ги нарича „диви абсурди“, „груби суеверия“ и „бабини деветини“. Да се преструваш на неверующ и да се смееш на вярата на другите в това, което сам признаваш за доказани реални явления, не е работа нито на честния човек, нито на добросъвестния разказвач.

Доколко ние лично вярваме в така нареченото магьосничество, ще покажат следващите страници. Има цели групи явления в природата, които науката не е в състояние да обясни разумно. Тя ги сочи като събития, произтичащи от действието само на химически и физически сили. В материята и силата нашите учени вярват, а в жизнения принцип, различен от материята – не искат да вярват. Когато учтиво ги помолим да ни обяснят какво е всъщност тази материя и какво е заменилата я сега сила, нашите най-учени просветители се залисват и ни казват „не знаем“.

Та ето, докато по тези три предмета на тях е известно още толкова малко, колкото и на англо-индийците за тодите, ние ще помолим читателя да се върне с нас назад в миналото. Предлагаме му да чуе нашия разказ за това как отначало се натъкнахме на съществуването на Нилгири (Сините планини), сега Мадраско Елдорадо. Как намерихме там никому неизвестни досега великани и джуджета, в които читателят навярно ще открие пълно сходство с вещиците и гадателите от своя роден край. В добавка към всичко това от този разказ читателят ще узнае, че под индийските небеса съществува такава чудна страна, където на височина 3000 метра през януари хората ходят в тънки дрехи, а през юли – често се загъват в топли шуби, макар тази страна да се намира само на 11 градуса от екватора. Тъй трябваше да постъпя и аз тогава, когато 3000 м noд нас термометърът показваше горещина от 118 градуса по Фаренхайт (48 градуса по Целзий), и то в прохладните сенки на най-гъстите дървета.

ГЛАВА ПЪРВА• В КОЯТО ДВАМА АНГЛИЧАНИ ТРЪГВАТ НА ЛОВ ЗА БОГОВЕ, А СРЕЩАТ БОА-

УБИЕЦ, ТИГРИ-ЧОВЕКОЯДЦИ, ДОБРИ ВЕЛИКАНИ И ЗЛИ ЛИЛИПУТИ. • ДИВИТЕ СТРАХОВЕ НА ТУЗЕМЦИТЕ ШИКАРИ. • ПЪРВИ СРЕЩИ С „ОМАГЬОСАНИТЕ ПЛАНИНИ“. • ЕДИН ПОГЛЕД КЪМ ВЕЧНАТА ПРОЛЕТ ОТ ХЪЛМА НА ГРОБНИЦИТЕ. • В ОБКРЪЖЕНИЕ НА ВОйНСТВЕНИ МАйМУНИ И СВИРЕПИ БИВОЛИ. • НА ГОСТИ У ДЖЕНТЪЛМЕНИТЕ ТОДИ.

Точно преди шестдесет и четири години, т.е. през месец септември 1818 г., близо до малабарокия бряг на Южна Индия случайно бе направено неочаквано откритие. Тогава то до такава степен се видя на всички странно и даже невероятно, че отначало никой не му повярва. Мигновено възникнаха забъркани и съвършено фантастични слухове, които отначало плъзнаха сред народа, а после се разпространиха и сред висшите слоеве на обществото. Но когато слуховете намериха място по страниците на местните вестници, треската на очакването се превърна в истинско безумие...

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 3

Page 4: sinite_planini

Ако говорим с езика на някои известни физиолози, в почти атрофираните от бездействие мозъци на англо-мадрасците протече молекулярна лертурбация. Всичко живо се размърда, раздвижи и високо забълнува за някакъв си чудно прохладен едем в самите недра на Сините хълмове2, открит уж от двама смели ловци. Според техните сведения там е земен рай: благоуханни зефири и прохлада царят през цялата година. В тази страна, над вечните мъгли на Куимбатур3, в която шумят величествени водопади и от януари до декември продължава вечна европейска пролет, цъфтят диви рози и благоухаят лилии, големи колкото една тиква4. Там свободно се разхождат грамадни допотопни биволи и обитават гъливеровски бробдингнаги и лилипути. Всяка долина, всяка теснина на тази чудна индийска Швейцария представлява затворен за останалия свят кът от земния рай.

От тези разкази на „високо почитаемите“ отци на Ост-Индийската компания потекоха слюнки. Отначало никой не знаеше къде именно са открити такива чудеса, нито пък как може да се отиде в толкова примамлива за септември прохлада. Най-после „отците“ решиха, че трябва по официален начин да се подкрепи откритието и преди всичко да се узнае какво именно е открито. Ловците бяха повикани в Главната кантора на президентството и тогава се узна със сигурност, че близо до Куимбатур се е случило следното...

Но какво е това Куимбатур?Куимбатур е главният град на едноименната околия. Самата околия се намира на триста мили

от Мадрас, столицата на Южна Индия, и е забележителна в много отношения. Тя е обетованата земя за ловците на слонове и тигри, както и на по-дребен дивеч, тъй като тази околия освен другите си прелести се слави с блатата и гъстите си гори. Като усетят близостта на смъртта, слоновете, кой знае защо, винаги излизат от гъстата гора и отиват в блатата. Там те се заравят в дълбоката тиня, където се приготвят спокойно за нирвана. Вследствие на тази чудна привичка блатата изобилстват с техните зъби и там слоновата кост се добива (или по-скоро се добиваше) съвсем лесно.

Уви, за бедната Индия всичко се измени. Сега в нея нищо не се добива и никой нищо не може да добие освен може би вицекралят, комуто властта носи високи почести и луди пари, впрочем понякога с примес от развалени яйца, изпратени му от сърдитите англо-индийци. Между „тогава“ и „сега“ легна сянката на имперския „престиж“, посред който стои привидението на лорд Биконсфилд ... Тогава „отците на компанията“ добиваха, купуваха, откриваха и съхраняваха. Сега вицекралският съвет получава, взема, отнема и нищо не съхранява. Тогава „отците“ бяха стимулираща сила в застиващата кръв на Индия, която те, макар и да смучеха, понякога и я подновяваха с вливането на нова кръв в остарелите й жили. А сега вицекралят със своя съвет влива само отрова.

Но както тогава, тъй и сега Куимбатур се слави не само със своите гори и блата, но се смята и за разсадник на проказата, треската и слонската болест5.

Околията, която носи името Куимбатур, по-скоро е една голяма клисура. Това е тясна ивица земя, двеста мили дълга и двадесет широка.

Разположена между Малабар и Карнатик, Куимба-турската околия се врязва като остър меч на юг в Анемалските или Слоновите планини6, на север се издига постепенно към височините на Майсура, а след това, като че притисната от Западните гхати7 с техните гъсти, почти девствени гори, стръмно се снишава и изчезва в по-дребните джунгли на горските племена. Това е тропическата, вечно зелена от блатните изпарения родина на слона и на измиращата сега боа-конструктор. Откъм Мадрас тази планинска маса отдалеч прилича на правоъгълен триъгълник, като че ли прикрепен към друг още по-грамаден триъгьлник – към равнините на Деканската планинска плоскост, която със северния си край се опира във Виндийските планини на Бомбайското президентство, а със

2 Преводът на думата „Нилгири“ е съставен от две санскритскя думи: Нилам – „небесносин“ и Гири – „малина“ или „хълм“. Наречени са така поради яркия син цвят на тези планини, наблюдавани от долините на Майсур и Малабар. (Всички бележки в книгата са на Е. Блаватска.) 3 Както се смята, поради силната горещина и блатните изпарения над местността се разстила мъгла на височина от 3 до 4000 фута над морското равнище покрай цялата верига Куимбатурски планини. Постоянната синя мъгла, със съвсем ярък чуден цвят, през периода на мусоните се превръща в дъждовни облаци.4 Това не е преувеличено описание на може би най-забележителната на света флора. Храсталаци от разноцветни рози израстват до височината на къщите и покриват покривите. Но най-забележителни от цветята са белите лилии с омайваща миризма. С големината на тиква, те растат в пукнатините на голите скали на отделни храсти с височина два-три аршина, покрити с цъфнали цветове.5 Тази ужасна и почти неизлечима болест, която може да продължава с години, тук е нещо съвсем обикновено. Отначало започва да подпухва единият крак на човека от ходилото до под коляното, после другият крак, докато най-сетне и двата не заприличат на безформени слонски крака.6 От думата „ане“ – слон, и вероятно защото от незапомнени времена тези планини изобилстват със слонове.7 Ghвtas – „планини“

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 4

Page 5: sinite_planini

западния и източния – в „хълмовете“ Сахиадри на Мадраското президентство. Тези две планински вериги, развенчани от англичаните в хълмове, съставляват съединителната точка между източните и западни индийски гхати. С постепенното приближаване към западните гхати, източните постоянно почват да губят вулканичния си характер. Най-накрая, като се съединяват с вълнообразните живописни възвишения на западния Майсур и като се сливат с тях, те окончателно престават да се смятат за гхати и се наричат просто гири8.

Двата края на този триъгълник се издигат в Мадраското президентство, от двете страни на град Куим-батур, като два възклицателни знака. Те са като два стража, поставени от природата да пазят входа в теснината. Тези два остри върха са увенчани със зъбести скали над подножие от зелени гори и с бедра, вечно обгърнати от облаци и сиви мъгли. Това са островър-хите планини, наречени в местната англо-индийска география „Тенерифит“ на Индия – Нилгири и Мукартабет. Първият, т.е. Тодабет, се издига на 2920 м, а другият – на 2800 м над морското равнище.

В продължение на цели столетия тези две възвишения, с най-страшен вид отдалеч, особено гледани от Рангасуами, се славеха сред народа като планини недосегаеми за простосмъртните. Отдавна тази тяхна слава е преминала в народните легенди и суеверия, които ги обявяваха за област свещена и следователно омагьосана. Да престъпиш границата им даже без да щеш, би било светотатство, заслужаващо смърт. Там било жилището на боговете и висшите деви (диви). Там е сваргът (раят) и наракът (адът), пълен с „азури“ и „писаки“9. По такъв начин под охраната на религиозно поверие Нилгири и Тодабет в продължение на много векове са оставали непознати за останалата Индия. Толкова по-малко пък на „достопочтената“ Ост-Индийска компания би могло да дойде наум да изследва затворената от всички страни вътрешна планинска местност. Не затова, че някой от тях е вярвал в пеещите духове, а защото, наблюдавайки недосегаемите им височини, те и не подозирали, че там биха намерили такива прелестни кътчета. Още по-малко пък биха повярвали, че са обитавани освен от дивите зверове и змиите и от хора.

Рядко се е случвало англичанин спортсмен или ловец, като дойде до подножието на някой от омагьосаните хълмове, да уговори туземния микари (ловец) да го съпроводи дори и няколко стотин крачки по-високо. Водачите индуси като че са се сговаряли с шикарите, но винаги под някакъв предлог се отказвали от това. Те уверявали сахиба, че по-нататък не може да се отиде; че там уж нямало ни гори, ни дивеч, а имало само едни бездни, скали до облаците и пещери, обитавани от най-зли караконджоли от почетната стража на девите. Затова нито един шикари не се съгласявал за никакви пари да се изкачи по-високо от една невидима граница в подножието на тези планини.

Що за хора са шикарите? Съвременният представител на този занаят е останал такъв, какъвто е бил и в древните времена на цар Рама. В Индия всяка професия става наследствена, а сетне се превръща в каста. Какъвто е бил бащата, такъв ще бъде и синът. Цяла върволица от поколения като че ли замръзват в една и съща форма. Шикари обикновено е ,,облечен“ в костюм, съставен от ловджийски ножове, барутници от биволски рог и старинна кремъклия пушка, при която на десет изстрела би трябвало да хваща само един, и всичко това е окачено на едно съвършено голо тяло. Често той има вид на немощен старик и когато го срещне някой чужденец, надарен с чувствително сърце (но не англичанин), все му се иска да му предложи някакво лекарство: дотолкова коремът му е хлътнал навътре, като да е присвит от болки. Но не затова шикари сякаш едва пълзи и ходи сгърбен на два ката, а поради развитата от професията му привичка. Нека само да го повика сахибът спортсмен и да му обещае няколко рупии, и шикари мигновено ще се изправи и ще почне да се пазари за какъвто щете звяр. Като се спазари, той пак ще се прегъне на дъга, внимателно ще пропълзи настрана, като си обвие краката и тялото с миризливи треви, за да не го забележи звярът и да не усети „човешката миризма“. Там той ще остане, ако трябва, няколко нощи наред, скрит като хищен ястреб в гъстата шума.

Без да издава своето присъствие, немощният наглед ловец хладнокръвно ще се приготви да следи агонията на привързаното към някое дърво злополучно козле, което ще послужи за примамка на тигъра. Сетне, ухилен до уши при зърването на хищника, той ще почне да се ослушва, без да мръдне нито с един мускул, в жалното блеене на обреченото животно и да души с наслаждение миризмата на прясна кръв, смесена с добре познатата му специфична миризма на пъстрия палач на горите. Тихо разтворил клоните, той дълго време и зорко ще наблюдава звяра и когато той, тежко стъпващ с окървавените си лапи по засъхналата земя, като се облизва и прозява, се обърне за

8 Гхата – „планина“, а гири – „хълм“.9 Азурите – духове певци, които услаждат ушите на боговете с песни, както гандарвите ги забавляват с музика. Писаките са духове-вампири. Всичките са деви (диви) и се разделят на много класове.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 5

Page 6: sinite_planini

последен път по привичката на всички „пъстри“ да погледне останките на жертвата си, тогава шикари ще гръмне с кремъклията пушка и навярно ще остави на място звяра от първия път. „Пушката на шикари всякога хваща, когато стреля по тигър“ – твърди старата пословица, станала аксиома за ловците. Ако сахибът желае сам да се позабавлява със стрелба по горския бара сахиб (голям господар)10, то работата на шикари става по-различна. Като види от някое дърво къде тигърът отива да спи, при първите слънчеви лъчи ловецът ще скочи от своя клон и колкото му държат краката, щe хукне към близкото село, за да наеме много хора. После ще устрои засада и цял ден ще бяга под палещите слънчеви лъчи от една група към друга, ще организира, ще вика, жестикулира и раздава заповеди, докато сахиб № 1 не рани от безопасната височина на своя слон – сахиб № 1. И тогава пак шикари ще трябва да пречука звяра със своята древна пушка. Едва тогава, само ако не се случи нещо особено, ловецът ще седне под първия срещнат храст, където наведнъж ще закуси, обядва и вечеря разкошно с шепа вмирисан ориз и малко блатна вода.

Ето с такива трима смели шикари в края на лятната ваканция през 1818 г. англичани чиновници – земемери на служба в Ост-Индийската компания, като тръгнали на лов из Куимбатур, се загубили и дошли до самите ловджийски предели от онова време. Това била Гузлехутската теснина, близо до знаменития сега водопад Колакамбе11. Над тях далеко и високо над облаците като отделни петна през сивата тънка мъгла се виждали скалистите игли на Нилгири и Мукартабет. Това вече била terra incognita, непознатата земя на омагьосания свят.

Като искали да изпитат щастието си, земемерите заповядали на шикарите да ги водят по-нататък. Но смелите шикари, „както и трябвало да се очаква“, решително отказали. От отчета на двамата англичани ние узнаваме, че тези опитни, стари и храбри ловци, изтребители на слонове и тигри, при първата дума да се отиде зад водопада хукнали да бягат. Уловени и доведени обратно, и тримата се повалили на земята пред ревящия поток и по наивното признание на един от земемерите, Киндерсли, „обединените усилия на нашите два дебели камшика не можаха да ги вдигнат на крака ...“, преди те да свършат своите гръмки заклинания към девите на тези планини. Отправяйки молитви към боговете, шикарите се надявали да не наказват и погубват тях, невинните, за такова престъпление. Те треперели като листа, търкаляли се по мократа земя на брега като в припадък на епилепсия... „Никой никога не е престъпвал пределите на водопада Колакамбе – говорили те – и който стъпи в тези затънтени места, никога няма да се върне жив!“

Така през този ден англичаните не успели даже и да престъпят предела на водопада. Щат не щат, трябвало да се върнат в селото, от което излезли сутринта. Без водачи и шикари англичаните се бояли да не се заблудят, затова отстъпили. Но се заклели следващия път да накарат шикарите да идат по-нататък. Като се върнали, за да пренощуват, те свикали цялото село и съвета на старейшините. Това, което чули, още повече разпалило любопитството им.

Из народа вървели най-невероятни слухове за омагьосаните планини. Много от дребните земиндари (земевладелци) посочвали имената на местни плантатори и чиновници европейци, като хора, които знаят истината за свещената местност и добре разбират невъзможността да се стигне до нея. „Разказваха цяла епопея за някакъв плантатор на индиго, който притежавал всички добродетели освен вярата в индуските богове. В един прекрасен ден – казваха важните брамини – мистър Д., преследвайки някакъв звяр, се загубил зад водопада и оттогава пропаднал без вест. Едва след една седмица властите узнали за невероятната му участ, и то благодарение на старата „свещена“ маймуна от съседната пагода. В свободните си от религиозни задължения часове почтената маймуна имала обичай да прави визити в съседните плантации, където набожните кули я гощавали добре. Една сутрин тя се явила с ботуш на главата. Оказало се, че той принадлежал на плантатора, който изчезнал. Без ни най-малко съмнение народът решил, че дръзкият мъж е бил разкъсан на парчета от писаките. Наистина компанията заподозряла в престъпление брамините от селото, които отдавна се съдили с пропадналия човек за едно парче земя... Но нали сахибите винаги и във всичко подозират тези свети хора, особено в Южна Индия ...“ Но на подозрението не било дадено ход. Тъй си и изчезнал бедният плантатор ...

Какво още казвали? Ето какво: от тази страна на „дъждовните облаци“ планините били необитаеми. Това, разбира се, е по отношение на простосмъртните. А от другата страна на

10 Така индусите наричат както всеки чиновник или ловец англичанин, така и тигъра. За невинния индус действително няма голяма разлика между двамата: може би само тази, че по първия, за негово щастие, при всеки национален опит пушката на злощастния туземец никога не хваща (т. е. не гръмва, не стреля)11 Този водопад има 680 фута (207 метра) височина. Сега близо до него минава пътят за Утакаманд

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 6

Page 7: sinite_planini

„сърдитата вода“ (на водопада), т.е. на височината на свещените върхове на Тодабет, Мукартабет и Рангасуами, живее неземно племе – племе на вълшебници и полубогове.

Там е вечна пролет, няма ни дъждове, ни суша, ни горещина, ни студ. Чародеите от това племе не само не се женят, но и не умират, даже не се раждат: техните бебета падат направо от небето. Нито един смъртен още не е успял да се качи на тези върхове, както и никога няма да успее освен след смъртта си. Тогава това ще бъде възможно, защото, както е добре известно на брамините (а кой друг ще знае по-добре?), небесните жители на Сините планини от уважение към бога Брама му оставили част от своите планини за сварга (рай).

Веднъж един шикари, след като се почерпил в колекторската12 кухня, тръгнал през нощта да преследва тигър. Объркал се на пияна глава и без да иска, преминал зад водопада. На сутринта и него намерили мъртъв при планината и пр., и пр. Тъй гласи устното, а това повтаря и печатното слово в „Сборник от местни легенди и предания“, превод от тамилски на английски, издание от 1807 г.

Подстрекавани от такива разкази, а главно от видимите препятствия и затруднения на екскурзията, нашите двама ловци решили още веднъж да докажат на туземците, че за „висшата“, властвуваща над тях раса думата невъзможно не съществува. В различните времена от историята британският престиж винаги е трябвало да утвърждава себе си, иначе можеха да го забравят ...

Знаят ли нашите съвременници какво именно се съдържа в словосъчетанието „британски престиж“? Разбира се, на читателя е повече или по-малко известно, че в Индия всички, от затлъстелия европеец бакалин, евро-азиатец плантатор, забавляващ се с дебел камшик в ръка върху гърбовете на кулите, от превзетия чиновник с жълто топи на главата си, което има аршин в диаметър и прилича на дълбок преобърнат супник, до червенокосия олизан, дългокрак и вонящ от десет крачки на ракия войник англичанин, всеки бърза да заяви и установи собствения, както и националния престиж.

Но знаят ли те как именно в Индия се изразява политическият престиж? В далечните и по-щастливи времена на Уорън Хайстингс и неговите смели другари британският престиж се състоеше в това да се усмихваш на щедрия източен човек и като приемаш от него подаръци в натура и злато, при удобен случай все пак да го изиграеш, за да му отнемеш и наследството на дедите. Сега декорът малко се промени, но само на пръв поглед, а задният план и въобще целият фон си остава същият. За поддръжката на блестящата фантасмагория, наречена имперска политика, според определенията на англо-индийските сатирици ще бъде полезно да се поднасят ежегодно на Мамона милиони измъчени от глад бедняци. Райотът (земеделецът) е разменната монета, която се отпуска на Индия срещу опростяването на британските грехове. Но райотът е жалко същество, което от рождението до смъртта си едва смогва да изхрани своето огромно семейство от парченцето изсъхнало поле.

Райотът е длъжен да плаща за всичко: от ловните празненства на вицекраля, давани в чест на скучаещите туристи от кралския дом, до подаръците от императрицата за набабите и раджите на Индия. Ето защо нещастният райот повече от всички осъществява силата и значението на тези две страшни думи: политически престиж. Този престиж наследи Ваал-Пеор, в ненаситните уста на когото се хвърляха ежегодно хиляди роби и пленници. Британците впрочем надминаха в това даже самите асирийци. Те хвърлят в устата на политическия престиж милиони човешки жертви. Ето защо райотът демонстрира на практика великото Дарвиново откритие – борбата за съществуване. Като умира от глад в страната на несметни богатства и разточителност за поддържането на британския престиж, райотът е станал жив символ и заедно с това – протест против теорията Survival of the fittest (преживяване на най-приспособимия).

Погледнете индийската панорама днес – със задължителното присъствие на яркочервените войнишки мундири и на потъналите в злато сайси и чупраси на вицекраля. Сайсите са кочияшите на чиновниците, а чупрасите – официални правителствени разсилни, носещи ливреята на „империята“ и обслужващи всички големи и малки граждански чиновници. Ако се продаде само златото от ливреите им, ще се получи сума, половината от която е достатъчна да се прехранват ежегодно стотици семейства. Прибавете към тях издръжките на зачервените от пиянство членове на съвета и на разните комисии, организирани винаги в края на всеки масов глад, и ще се докаже, че политическият британски престиж убива ежегодно повече туземци, отколкото холерата, тигрите, змиите и даже тъй лесно пръсващите се (и винаги тъкмо навреме) индийски далаци13, взети заедно.

Наистина загубата, която те причиняват, се компенсира от печалбата на все по-растящото племе на евро-азиатците. Тази твърде грозна раса „креоли“ е един от най-обективните и сполучливи

12 Колектор – събирач на природонаучни обекти (минерали, растения, животни)Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 7

Page 8: sinite_planini

символи на нравствеността, внесена от цивилизованата раса в тази на индусите. Евро-азиатците са създадени от англичаните с помощта на холандци, французи и португалци. Те са венецът и безсмъртният паметник на „отците“ на Ост-Индийската компания, които често са встъпвали в законен или в незаконен брак с индийки. Но и тази последна брънка на дружеските отношения между висшата и нисшата раса се строши. Сега за голяма радост на индусите англичаните взеха да гледат с отвращение на техните жени, което се равнява само на омерзението на местните мъже при срещата с повече или по-малко деколтирана англичанка. Две трети от индусите наивно вярват в пуснатия от брамините слух, че белите дължат своя цвят на проказата.

Но да се върнем към положението на куимбатурците от 1818 г. Като се намерили между два огъня – престижа на земните господари и суеверния страх пред владетелите на преизподнята и тяхното отмъщение – нещастните дравиди се видели притиснати от една ужасна дилема. Не минало и седмица, и английските сахиби, които били оставили жителите на селцето да живеят със сладката надежда, че още една буря ги е отминала, се върнали в Метополам сред полите на Нилгири. Нещо повече: селяните били поразени като от гръм, като научили, че след три дни, когато пристигнат няколко войници и земемери, отрядът има намерение да предприеме пътешествие към свещените върхове на Сините планини.

Като чули тази страшна за тях новина, няколко земиндари обрекли себе си на дхарна, т.е. на гладна смърт пред вратите на сахибите, докато не им обещаят, че ще се откажат от намеренията си. Селските мунсифи раздрали дрехите си, което не им коствало големи усилия, обръснали главите на жените си и ги накарали в знак на обществено бедствие да си издраскат до кръв лицата. Брамините четели заклинания и мантри на висок глас, а наум пращали англичаните с техните богохулни намерения в нарака (ада) при всичките дяволи. Метополам се огласил с викове и вопли през тези три дни.

Нищо не помогнало. Както казали белите, тъй и станало. Нагласили отряд от избрани смелчаци измежду хората на Компанията, като новите колумбовци решили да тръгнат на път и без водачи. Селото опустяло като след военен разгром. Индусите в ужас се разбягали и на земемерите, предвождащи отряда, не оставало нищо друго, освен сами да тръгнат да търсят пътя към водопада. Но станало тъй, че се загубили и се върнали обратно в селото.

Това не смутило храбрите англичани. Те хванали двама скрити малабарци и ги обявили за пленници. „Или ни водете доброволно, срещу заплащане, или пак ще тръгнете, тъй като насила ще ви влачим нагоре. Но сетне вместо злато – затвор.“ А в ония блажени дни думата затвор била синоним на мъки. В онези времена оплакванията и на най-долния английски писар са били достатъчни, за да подложат на мъки индуса. Ето защо заплахата подействала. Бедните малабарци навели глави и ни живи, ни умрели, повели европейците към Колакамбе.

Преди още да стигнат до водопада обаче, единият от малабарците бил грабнат от тигър. Виковете на нещастника привлекли вниманието на ловците, когато било вече късно: „Куршумите или не улучиха, или пък убиха жертвата, която заедно с похитителя изчезна пред очите ни, като че ли потъна в земята“ – е казано в рапорта на експедицията. А вторият водач, минавайки бистрия поток към „забранения“ бряг на една миля от водопада, без всякаква видима причина внезапно умрял – най-вероятно от страх. Като описва този случай (в „Madras Courier“ от 3 ноември 1818 г.), един от чиновниците на име Киндерсли пише следното:

„Като се убедиха в смъртта на втория арап (nigger), нашите войници, особено суеверните ирландци, доста се смутиха. Но ние с Уиш (името на другия земемер) тозчас решихме: да отстъпим, би значело да обезчестим себе си, да станем за смях на другарите си и навеки да затворим пътя към Нилгирийските планини и техните чудеса (ако такива съществуват) за всички други англичани.

13 Този орган на човешкото тяло, от английски сплин (spleen), действително играе голяма роля в Индия. Индуският далак е най-добрият приятел и защитник на английските врагове, които без него неминуемо биха увиснали на въжето. Той до такава степен е слаб и нежен според мнението на англо-индийските съдии и заседатели, че стига само да побутнеш туземеца по корема, да се докоснеш до него деликатно с европейското си пръстче, за да падне и умре! Индийските вестници отдавна вече вдигнаха шум за тази неизвестна до идването на британците деликатност на техния „сплин“. Особено ненадежден е далакът на раджите, което много огорчава англичаните. „Почти е невъзможно – разсъждават те – да се докосне някой чиновник до раджата или даже до своя китмагар (бюфетчик) без като напук да се пукне далакът му! Например веднъж един слабоумен раджа припаднал. Хванал го под мишци един „политически агент“, малко го пораздрусал, за да го свести. Едва успял да го тури на стола, и на оня му изскочила душата. Ами после, какво ще правиш с неговата провинция? Откъде ще Ј намериш нов раджа? Няма какво да се прави, ще трябва да поемеш нов товар – опекунство над осиротялата област!“ (Резюме от англо-индийския печат.)

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 8

Page 9: sinite_planini

Решихме да вървим по-нататък без водачи, още повече, че нито двамата умрели малабарци, нито другите живи знаеха пътя отвъд водопада.“

По-нататък следва подробно описание на трудното им изкачване по планината и катеренето – по съвсем отвесни скали, докато те се намерили над облаците, т.е. зад чертата на „вечната мъгла“, вълнуващата се синина на която била в краката им. Тъй като всичко, което намерили там, е описано от окръжния колектор на Куимбатур Д. Съливан, за да се избегнат повторения, аз ще се огранича само с едно повърхностно описание на най-главните приключения на двамата земемери.

Като преминали далеч зад чертата на мъглата, авантюристите се натъкнали на една огромна боа-конструктор. Единият от тях внезапно паднал в тъмнината върху нещо „мокро и меко“. Това „нещо“ се размърдало, разшумоляло, станало и се оказало онова, което било. Вместо приветствие влечугото се обвило около един от „суеверните“ ирландци и успяло, преди да получи няколко куршума в широко разтворената си уста, да стисне войника в своите студени обятия с такава сила, че след няколко минути нещастникът умрял. Като убили чудовището и му премерили одраната кожа, пътешествениците открили с ужас и удивление, че боата била дълга 9 метра! Сетне трябвало да се копае гроб за бедния ирландец, което те извършили с голям труд. Едва успели да спасят тялото на мъртвеца от налитащите бели ястреби. И до днес показват този гроб. Той се намира под една скала малко по-нагоре от Кунура. Първите поселници англичани украсили мястото с приличен паметник за възпоменание на първия пионер от експедицията, загинал сред планината.

Над двамата „арапи“ не поставила паметник, макар че по право те били „първите“ загинали членове на експедицията. Но, ако в очите на англичанина даже ненавистният ирландец е нещо като човек, то туземецът от Индия даже не е и скот: инак за него би се застъпило Обществото за защита на животните, което, както е известно, то не прави.

Изгубили двама черни и един бял човек, англичаните запълзели по-нататък и се срещнали със стадо слонове, които се сражавали непрекъснато един с друг. За тяхно щастие слоновете не ги забелязали и затова не ги нападнали. Но хората от изплашения отряд се разбягали на всички страни. Когато поискали отново да се съберат, открили, че са разпръснати на групи по двама и трима. След като се лутали цяла нощ в гората, на следващия ден седем души се върнали в селото. Трима души от европейците изчезнали безследно.

Останали сами, Киндерсли и Уиш се лутали по склоновете на планината няколко дни: ту се изкачвали по въхровете, ту пак се спускали в теснините. През цялото време трябвало да се хранят с ягоди и гъби, които тук се намирали в изобилие. Всяка вечер ревът на тигрите и слоновете ги карал да търсят убежище по високите дървета и да прекарват нощите без сън, очаквайки всяка минута смъртта. По такъв начин девите и другите тайнствени обитатели и пазители на омагьосаните планини още от първите дни демонстрирали своето присъствие. Несполучилите изследователи няколко пъти се опитали да се върнат назад, но въпреки неимоверните усилия, макар и да вървели право надолу, по пътя срещали постоянно такива препятствия, които по неволя ги заставяли да завиват настрана. А когато се опитвали да заобиколят някой хълм или скала, те наново попадали на безизходно, затънтено място.

Невъзможно било нито да се ориентират, нито да намерят обратния път; ето защо им останало само едно – да се изкачват все по-високо и по-високо. Ако се отчете, че откъм Куимбатур по Нилгири се издигат като стълба грамадни отвесни скали на височина от 1700 до 2300 м, които стигат до самата долина на Утакаманд, и многo от тези скали образуват страшни бездни, а земемерите избрали именно този път, то лесно можем да си представим с какви трудности е трябвало да се борят. С постепенното им изкачване природата като че ли им прерязвала обратния път. Често трябвало да се качват до самите върхове на дърветата, та през урвите да прескачат на близката скала ...

Най-после, на деветия ден от странстването си, когато вече изгубили всякаква надежда да намерят в тези планини друго нещо освен смъртта, двамата пътешественици решили да се опитат още веднъж да се върнат назад, като се спуснат направо от планината и избегнат колкото е възможно всяко отклонение настрана. Вследствие на това те решили най-напред да се изкачат на най-високата местност пред тях, за да разгледат от нея околността и по-добре да изберат предстоящия път.

В това време Киндерсли и Уиш се намирали на една поляна недалеч от висок и както им се сторило, доста полегат хълм, с малки скали на върха. За да достигнат до тях, като че ли било достатъчно само да се изкачат на хълма. Съдейки по външния му вид, това едва ли представлявало голямо затруднене. За тяхно учудване, след като загубили и сетни сили, трябвало им около два часа

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 9

Page 10: sinite_planini

непрекъснато катерене, за да се изкачат. Гъсто покрит с трева, която тук наричат „атлазена“, полегатият хълм бил толкова плъзгав, че още след първите крачки трябвало пълзешком да се изкачват нагоре, залавяйки се за тревата и храстите, за да не се строполят обратно. Да се изкачваш по такава трева, е все едно да се мъчиш да изкачиш стъклена планина. Най-сетне достигнали върха след невероятни усилия, двамата паднали напълно изнемощели и се приготвили, както пише Киндерсли, „за най-лошото“.

Това бил известният сега на целия Утакаманд знаменит Хълм на гробниците. Такова друидско название най-много подхожда на характера на тези паметници, останали от дълбока древност. Именно тях земемерите взели отначало за скали. Както се оказало по-късно, и много други хълмове на Нилгирийската верига били целите осеяни с такива гробници. Както и всичко в тези тайнствени планини, техният произход и история са покрити с непроницаем мрак. А докато нашите герои си почиват и събират нови сили, може да се разкаже нещо повече и за самите гробове.

Когато двадесет години след нашия разказ почнали да правят разкопки, във всяка гробница било намерено голямо количество бронзови и глинени съдове, чудни по форма статуи и метални украшения с груба изработка. Нито статуите, вероятно идоли, нито украшенията, нито съдовете с нищо не напомнят подобните предмети, употребявани от други народи в останалата част на Индия. Особено забележителни на вид са глинените изделия. Като че ли за прототип са им служели градовете (описани от Берьоз), които пълзели в хаоса при сътворението на света.

Колкото до самите гробници, от кого и кога са били сътворени, на коя от човешките раси са послужили за последно земно убежище, нищо не може нито да се каже, нито да се предположи, защото всяка хипотеза се оказва неубедителна. Какво означават тези странни геометрични фигури, изработени от камък, кост и глина? Удивляват дванадесетостенните, триъгълните, пето-, шесто- и осмоъгълните съдове с най-правилна форма. А глинени фигурки с овчи и магарешки глави между птичи тела? Гробницата има винаги овална форма, от два до три аршина височина и е изградена без цимент от големи неодялани камъни. Стената огражда дълбок гроб, покрит с доста правилен свод и изграден понякога като склеп с гладки камъни. Сега е трудно да се различат тези склепове – до такава степен са затрупани поради древността си с пръст и камъни.

Макар че формата на гробницата е сходна външно с някои подобни от други краища на света, сам по себе си този факт хвърля малко светлина върху техния произход. Такива паметници се намират в Бретания и някои други области на Франция, в Уелс и Англия, както и в Кавказките планини. Разбира се, английските учени и в случая, не минаха без вездесъщите скити и парти. Само че запазените археологически останки в Сините планини съвсем не са скитски. Пък и в тях досега не са намерени скелети, както и нещо подобно на оръжие. Не са открити и надписи, макар че са изравяни камъни и дъски, по ъглите на които имало надраскано нещо като йероглифи, като тези, които се намират по обелиските на Пеленке и други мексикански развалини.

Измежду всичките пет племена от Нилгирийските планини (пет съвсем различаващи се помежду си раси14) не се намери поне един човек, който би могъл да даде и най-малкото сведение за тези никому неизвестни гробници. Тодите, най-древното от петте племена, също нищо не знаят за тях: „Не са наши и не можем да кажем чии са. Нашите бащи и първите поколения ги намерили тук. Никой не ги е градил в наше време.“ Ето постоянния отговор, който тодите дават на археолозите. Ако при това приемем за вярна древността, която тодите си приписват, ще излезе, че в тези гробове са погребани праотците на Адам и Ева. Пък и погребалните обреди у всичките тези пет племена са съвършено различни помежду си. Тодите изгарят своите умрели заедно с любимите им биволи. Мулу-курум-бите ги погребват под водата, а еруларите ги привързват по върховете на дърветата.

Ако навремето, след като дошли на себе си, двамата отчаяни ловци бяха станали и почнали да разглеждат околността, която се разстилала около тях, вероятно биха ме изпреварили в описанието на една от най-красивите панорами в Индия. Без сами да знаят това тогава, те са се намирали на един от най-високите върхове от тези планини. Трудно е да си представи човек чувствата, които са вълнували в това време двамата англичани, застанали лице в лице с такава грандиозна картина. Най-вероятно обаче възторг не е имало, защото те били просто полумъртви от изтощение.

Тъй като тази местност е тясно свързана с последвалите събития, аз ще се опитам да я опиша по-по-дробно. Този, който поне веднъж е бил на върха на гробниците, мъчно може да го забрави, докато е жив. А пишещата тези редове неведнъж се е катерила към постройките по този хлъзгав път

Помъчете се да си представите обстановката. Качвате се на 3000 м над морското равнище и гледате: под вашите крака на двеста мили околовръст се разстила и вълнува като на длан безкрайно

14 Виж описанието на тези пет племена по-нататък, в Глава трета.Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 10

Page 11: sinite_planini

море от зелени, алени и сини островърхи, назъбени и закръглени планински хълмове с най-фантастични и капризни форми. Имаш чувството, че си над някакъв синкаво-зелен, облян със сиянието на тропическото слънце бурен океан по време на циклон. Такъв океан-призрак понякога виждаме насън.

Поглеждате на север. Гребенът на Нилгирийската верига се издига на 1166 м над планинската плоскост на Майсур и се прехвърля като гигантски мост, 15 мили широк и 50 дълъг, който израства от пирамидо-образния Иеламулай на Западните Гхати и стремително се спуска на полегати стъпала, със зеещи бездни от двете страни, до потъналите в кадифена сива мъгла кръгли хълмове на Майсур. Там, между острите скали на Пайкар, чудовищният мост, който съединява една верига в друга, изведнъж се прекъсва отвесно надолу, разбива се на дребни скали, преобръща се на камъни и почва да шуми, да клокочи като поток, бясно стремейки се напред, като че догонва светлата река, излязла от мощните недра на планината.

А сега да хвърлим поглед от южната страна на Хълма на гробниците. Там, на разстояние от сто мили по цялата югозападна област на Сините планини, се стеле недостъпната девствена красота на тъмните гори и непроходимите блата на Куимбатур, затворени от червените като кирпич Кхундоки хълмове. Още по-нататък вляво се извива като каменна змия и се губи в далечината средният гребен на Гхатите, затворен между два реда високи, вулканични, почти отвесни скали. Увенчани с букети от разпръснат на всички страни елшак, тези върволици от назъбени височини представляват най-любопитно зрелище. Човек може да си помисли, че изхвърлилата ги вулканична сила е искала да създаде каменен модел на бъдещия човек: до такава степен тези скали имат човекоподобни форми. През трептящата, прозрачна като лек дим мъгла те като че ли сами се движат една след друга. И в един миг започва да ти се струва, че тези стари, покрити с вековен мъх скали скачат и побягват нанякъде. Като се размесват, блъскат, надпреварват и разбиват една о друга, те бързат като ученици no-скоро да се освободят от теснината, за да излязат на простор и свобода ... А високо над тях, под самия турист, стоящ върху Хълма на гробниците, на преден план се разстила картина от съвсем друго естество: тишина, равнина и божия благодат ...

Наистина видяното може да се оприличи на някоя идилия от Виргилий, заобиколена със страшните картини от „Ад“ на Данте. Между изумрудените, изпъстрени с цветя могилки, разхвърлени като брадавички по светлия лик на планинската долина, се стелят дълги копринени морави с дъх на миризлива трева. Само че вместо белоснежни овце и овчарчета с овчарки се виждат стада от грамадни, черни като смола биволи, а надалеч е замръзнала неподвижно, като бронзова статуя, атлетическата фигура на младия дългокос Тод-Терали – върхът на свещенодействието.

На тази височина царува вечна пролет. Даже мразовитите нощи през декември и януари не са способни да я прогонят. Тук всичко е свежо и зелено, всичко цъфти и ухае цяла година. А през сезона на дъждовете Сините планини са като усмихващ се през сълзи младенец. А и всичко на тази височина като че ли сега се ражда, като че ли се появява за първи път на божия свят. Сърдитият планински поток например тук е още в люлката си. Под заобления камънак той блика на тънка струя, за да побегне надалеч. Природата тук се явява в своя двоен образ, като пълен символ на човешкия живот: чиста и ясна на тези висоти, като самото младенчество; сурова и измъчена долу, като зрелия живот, затънал в стихийна борба. Но всичко, както горе, тъй и долу, цъфти през цялата година с всичките краски на дъгата – вълшебната палитра на Индия.

В тези планини на пришълеца от долината всичко се струва чудно, чуждо, диво. В тях изгорелият парий се превръща в бледолик едър тод. Като някой древен римлянин или грък с горд профил, важно обвит в бяла ленена тога, подобна на която никъде в Индия няма, той гледа на индуса с благосклонността на бик, взрян замислено в черна жаба. Тук жълтокракият ястреб от равнините е като могъщ орел, а изсъхналото коило и обгорелият репейник на мадраските полета израстват в гигантска трева, в цели гори тръстика, където слонът смело може да играе на криеница, без да се бои от хорския поглед. Тук пеят славеи, а кукувицата снася яйцата си в гнездото на някоя южна жълтоклюна птичка вместо на глупавата врана, която в тези гори се превръща в свиреп, черен като смола гарван.

Тук навсякъде има контраст: където погледнеш — аномалия. Из гъстата шума на дивата ябълка посред пладне се леят мелодични звуци, чуруликания и песни на птици, неизвестни в долините на Индия, а в горичките от тъмен бор се разнася час по час зловещият рев на тигъра и мученето на дивия бивол... Понякога тържествената тишина, царяща по височините, се нарушава от тайнствени звуци и шумолене, а от време на време и от див предсмъртен стон. После всичко отново замлъква, замира в благоуханните вълни на чистия планински въздух и пак наново се възцарява

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 11

Page 12: sinite_planini

непрекъсваното от звук мълчание. В такива минути на затишие едно внимателно ухо е способно да улови мощния здрав пулс на природата.

Не, не е лесно да се забравят Сините Нилгири от този, който е поживял сред тях! Там майката природа сякаш е събрала своите разпилени сили, съединила ги е, за да произведе всичките възможни образци на своето велико творчество. И се редуват като в приказка ту северните, ту южните пояси на земното кълбо. Затова можещ да видиш как различните местности сред Сините планини ту се оживяват, събудени за живот, ту пък отново замират в умора и леност. На едно място виждаш природата в цялото величие на обляната от яркото слънце красота, на друго пък я срещаш горда и дива, напомняща за своята мощ с колосалните растения на тропическите гори и рева на нейните зверове – великани. Още крачка в друга посока, и тя отново пада като изнемощяла след кратко усилие и сладко заспива на килим от теменужки и незабравки.

Сега подножието на този връх е заобиколен от троен пояс евкалиптови гори. Тези дървета дължат своето съществувание на първите плантатори европейци. Който не познава това прекрасно австралийско дърво, което израства за три-четири години толкова, колкото друго не може и за двадесет, той не знае главната им прелест. Защото те са забележително средство за очистване на въздуха от всякакви вредни компоненти. Ето защо евкалиптовите гори правят нилгирийския климат още по-здравословен. Поради всичко това местните жители, както и европейците от мадраския край, търсят здраве и отдих в лоното на Сините планини. И хората никога не остават излъгани. Събрали като в букет различни климатични пояси, флората и фауната от петте части на света, тези планини поднасят всичко това.

Ето това е трябвало да видят още в първия миг нашите двама бедни герои, макар че едва ли е станало точно така. Съвършено изтерзани от дългите преходи, те едва можели да се държат на краката си, По-малко пострадалият и по-силен Киндерсли, като си починал малко, започнал да обикаля хълма. Той се мъчел да съгледа оттам, сред разстилащия се пред него хаос от скали и гори, най-удобен път за връщане. Сторило му се, че наблизо някъде зърнал дим, и бързо се върнал да съобщи това на другаря си. Там обаче бил поразен като от гръм ... Пред него стоял Уиш блед като смъртта. Протегнатата му ръка конвулсивно сочела нещо изненадващо и важно. Като погледнал в тази посока, Киндерсли забелязал само на неколкостотин метра от тях в долината при самото подножие на хълма жилища, а малко по-нататък и хора.

Това откритие в друг момент и на друго място би ги зарадвало, но тогава, кой знае защо, просто ги поразило до ужас. Наистина най-голямата от къщите имала странна, невиждана досега от тях архитектура. Тя нямала нито прозорци, нито врати, била кръгла като кула, със съвършено пирамидален, макар и малко закръглен на върха покрив. Що се касае до хората, в началото двамата герои даже се поколебали дали да ги вземат за такива. Ето защо първата им инстинктивна реакция била да изтичат към близкия храсталак. Като разтворили клоните, те започнали да наблюдават с четири очи движещите се пред тях чудни фигури. Това, което видели, е описано от Киндерсли като „група от великани, а заедно с тях – няколко групи крайно грозни джуджета“. Забравили цялото си предишно безстрашие, земемерите били готови сериозно да вземат живописните групи за горските богове и малките гноми на тези планини. Но скоро след това се оказало, че това са просто огромни тоди, техните поданици и обожатели от племето бадаги и дребните слуги на великаните, най-безобразните диваци в света, мулу-курумбите.

Изстреляли всичките куршуми и изгубили една от пушките си, Киндерсли и Уиш чувствали, че в това състояние на пълна физическа немощ са неспособни да се защитят даже от дребните джуджета. Тъкмо се канели незабелязано да се смъкнат от хълма и да избягат, когато изведнъж забелязали приближаващия се откъм тила друг неприятел. Стадо пъргави маймуни ги издебнало и насядало по дървото над тях, след което внезапно открило престрелка с твърде неприятни снаряди – с кал. Техните крясъци и войнствен кикот скоро привлекли вниманието на стадото огромни биволи, които пасели наблизо. На свой ред биволите заревали с високо вдигнати към хълма глави, а после и тодите ги забелязали, защото след няколко минути пред тях се появили отвратителните джуджета и пленили без съпротива двамата англичани.

Според признанието на Киндерсли той „припаднал само от зловонието на диваците“. За голямо учудване на пътешествениците обаче джуджетата не ги изяли, даже не ги наранили. „Те само скачаха и танцуваха пред нас, като се смееха високо“ – пише Киндерсли. Великаните тоди се оказали истински джентълмени! След като удовлетворили твърде естественото си любопитство при срещата с първите бели хора, тодите ги напоили с превъзходно биволско мляко, нахранили ги с

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 12

Page 13: sinite_planini

чорба от сирене и гъби, а след това ги настанили за почивка в пирамидалната къща. Там се оказало, че е „тъмно, но топло и сухо“, и пленниците спали „като убити до другата сутрин“.

Както се разбрало после, тодите прекарали в тържествено съвещание цялата нощ. Няколко години по-късно високите планинци разказали на почитания от тях мистър Съливан, че те отдавна очаквали да дойдат при тях хора от страната на залязващото слънце. На запитването на Съливан как са могли да знаят това те отговаряли неизменно с една и съща фраза: „Тъй отдавна ни бяха казали биволите, а те винаги и всичко знаят.“ В тази нощ техните старци решили участта на англичаните, като обърнали нова страница в книгата на своята собствена история.

Като видели на другата сутрин, че англичаните едва помръдвали от преживяната преумора, тодите заповядали на своите поданици да направят за болните носилки, на които ги понесли бадагите. Още сутринта англичаните забелязали, че тодите изпроводили някъде джуджетата. „Оттогава до самия ден на завръщането ни в Нилгири тъй и не ги видяхме“ – разказва Киндерсли. Както се разбрало по-късно от разказите на мисионера Метц, тодите не без причина се бояли за своите гости от враждебното присъствие на джуджетата мулу-курумби. Те ги отпратили в горските храсталаци, като им „забранили най-строго да гледат белите странници“. Такава една малко странна забрана била мотивирана от тодите пред мисионера с това, че „погледът на курумба убива непривикналия и боящия се от него човек“. А тъй като боязливото отвращение на англичаните към джуджетата било забелязано от тодите още в първата минута на появата им, на курумбите било забранено да гледат пришълците.

Бедните великодушни тоди! Кой знае колко често след това техните старци са се разкайвали, че не оставили на мулу-курумбите тези хора, от чийто доклад зависела цялата по-нататъшна участ на Нилгири! Но нали „тъй отдавна решили биволите... а те знаят!“.

Тихо и бавно носени от бадагите на носилки, като се чудели и радвали на своето щастливо избавление, англичаните имали сега случай по-добре да разгледат пътя и местностите, които ги обкръжавали. Двамата мъже били поразени от голямото разнообразние на растителност, която обединява в себе си почти всички видове на тропиците, а заедно с това и на северните климатични пояси. Пред очите им често попадали гигантски стари борове, чиито дънери се губели сред алое и кактуси. Теменужки цъфтели в подножието на палмите, а белокората бреза и трептящата трепетлика се отразявали в тъмните води на езерото заедно с царското цвете на Египет и Индия – гордия лотос. По пътя си срещали плодни дървета от всички страни, всякакви видове ягоди, от бананите до ябълките и от ананасите до маслините и къпините. Страна на изобилието, благословена обител! Сините планини като че били избрани от природата за нейното всемирно изложение!

През цялото време на спускането около пътниците шуртели стотици ручеи, от пукнатините на скалите бликала чиста изворна вода, дигала се пара от минерални извори, а навсякъде повявала прохлада, която английските служители отдавна били забравили в знойна Индия.

През първата нощ на пътуването с двамата се случило твърде смешно приключение. Бадагите, след късо съвещание, изведнъж ги грабнали насила, съблекли ги голи, без да обръщат внимание на отчаяната им съпротива, потопили ги в топлата минерална вода на един от изворите и им измили раните и драскотините. След това, като ги държали един до друг върху скръстени ръце над топлите водни пари, те почнали да пеят някакви заклинания, които били съпроводени с такива ужасни мимики и диви възгласи, пише Киндерсли, че „ние за минута помислихме съвсем сериозно, че се канят да ни принесат в жертва на един от горските богове“.

Но англичаните и този път се излъгали, макар чак на сутринта да се убедили в несправедливостта на своето подозрение. Като натрили краката им с някакво тесто от мека глина и сочни треви, бадагите хубаво ги завили и „буквално приспали сред топлите пари на извора“. Когато на другата сутрин се събудили, пленниците почувствали чудно облекчение по цялото си тяло и особена сила в мускулите. Всякаква следа от болки в краката и ставите изчезнала като по вълшебство.

Те се почувствали съвършено здрави. „И ни стана доста съвестно заради нашите напразни подозрения към диваците“ – разказва Уиш в писмо до свой приятел.

Към пладне те се спуснали тъй ниско, че им станало доста топло. Забелязали, че са преминали вече пояса на мъглите и се намират от страната на Куимбатур. Уиш пише, че двамата ловци не могли да се начудят на едно нещо: при изкачването по планината постоянно срещали следи от присъствието на диви зверове. Налагало се да си отварят очите на четири и да вземат най-строги предпазни мерки, за да не попаднат в леговището на тигъра, да не се натъкнат на слон... „А сега, на връщане, гората като че бе опустяла, самите птици като че ли чуруликаха отдалеч, без да

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 13

Page 14: sinite_planini

подхвъркват наблизо... Не ни пресече пътя даже червеният заек.“ Бадагите ги водели надолу по извита, тясна, едва забележима пътека без никакви препятствия.

Точно след залез-слънце групата излязла от гората и много скоро пътешествениците забелязали по пътя куимбатури от селата в подножието на планината. Но не успели да ги срещнат с водачите си. Щом още отдалеч съгледали тълпата завръщащи се от работа кули, бадагите мигновено изчезнали, скачайки от една скала на друга като стадо изплашени маймуни. Тъй спасените като по чудо англичани отново останали сами. Но сега те се намирали в края на гората и опасностите били зад гърба им.

Повикали куимбатурите при себе си и научили от тях, че се намират в Уинди, близо до Малабар, т.е. в посока, диаметрално противоположна на Куимбатур. Оказало се, че цяла планинска верига ги деляла вече от водопада Колакамбе и от селото, откъдето тръгнали. Малабарците ги извели на пътя и вечерта те били вече под гостоприемния покрив на мунсифа (кмета) на едно малко селце. На сутринта взели коне и вечерта благополучно пристигнали в познатото им село, от което експедицията поела към омагьосаните планини точно двадесет дни преди това.

Слухът за благополучното завръщане на богохулните сахиби от жилището на боговете се разнесъл из селото и неговите околности с бързината на мълния.

„Девите не наказали дръзките ... те даже не бутнали ферингите, които тъй смело се втурнали в техните владения, скрити от векове за останалия свят. Какво значи това? Нима те са избраниците на Садда?“ Ето какво се шепнело, съобщавало и предавало от едно село към друго, докато станало събитието на деня. Брамините пазили зловещо мълчание. „Такава е този път – говорили старците – волята на благословените деви, но какво ще каже бъдещето? Това е известно само на боговете.“ Вълнението се разпространило далече зад границите на околията. Цели тълпи суеверни дравиди идвали да се проснат пред англичаните и да им отдадат предписаните почести за „избраниците на боговете“ ...

Земемерите тържествували. Британският престиж пуснал дълбоки корени и за дълго се утвърдил в подножието на Сините планини ...

ГЛАВА ВТОРА• ВТОРИ ПОХОД НА ОСТ-ИНДИйСКАТА КОМПАНИЯ КЪМ СИНИТЕ ПЛАНИНИ С

БОйНИ СЛОНОВЕ, ВЪОРЪЖЕНИ СИПАИ И ДРЕСИРАНИ ЛЕОПАРДИ. • ЗЕМНИЯТ РАИ СЕ НАМИРА В НИЛГИРИ. • КРАСИВИ, СИНЕОКИ И ГОРДИ ГИГАНТИ ЗА КРАЛСКАТА ГВАРДИЯ. • ТАКАВА Е ВОЛЯТА НА СВЕЩЕНИТЕ БИВОЛИ. • ПРАВНУЦИТЕ НА ДЕВИТЕ НЕ ПОЗНАВАТ ЛЪЖАТА. • ЗАТРУДНЕНИЯТА НА ЕВРОПЕйСКИТЕ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ.

До тази страница, без да се гледа на данните, взети от публикуваните разкази на Киндерсли и Уиш, нашият истински разказ все пак приличаше на приказка. Като не искам да бъда заподозряна в преувеличение, продължавам описанието вече по самите думи на куимбатурския управител, „високоблагородния“ (High Honorable) Д. Съливан, от публикуваните през тези години негови рапорти до Ост-Индийската компания. По такъв начин нашият разказ ще приеме чисто официален характер. Той няма да бъде вече, както можеше да се тълкува досега, извлечение от полуфантастичния разказ на едва оживелите и гладни ловци, изпаднали може би в трескаво бълнуване. Повествованието няма да се гради върху приказките на суеверните дравиди, а ще бъде точно преповторение на докладите на английски чиновник и изложение на последвалите научни изследвания, отнасящи се до Сините планини.

Мистър Д. Съливан е живял в Нилгири и управлявал неговите пет племена дълго време. Паметта за този справедлив и добър човек няма да изчезне там още много години. Тя живее и досега на хълмовете15, увековечена oт създадения от него Утакаманд с неговото прелестно езеро и цветущи градини. А книгите му, достъпни за всекиго, служат като свидетелство и потвърждение на всичко онова, което читателят ще намери по-нататък. Интересът към нашия разказ може само да нарасне от извлеченията от собствените думи на покойния управител на Куимбатур.

Понеже в дните на нашето пребиваване в Сините планини сме проверили точността на наблюденията над тодите и курумбите от цял рояк чиновници и мисионери и като сме сравнили техните показания и теории с данните от книгите на мистър Съливан и буквалните показания на генерала и мисис Морган, ние гарантираме за верността на сведенията. Продължаваме летописа от деня, когато след своето чудно избавление земемерите се върнали в Мадрас.

15 Синът му, мистър Е. О. Съливан, е известен на целия Мадрас. Той вече четири години служи като един от четиримата членове на мадраския генерал-губернаторски съвет и живее почти през цялото време в планините Нилгири.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 14

Page 15: sinite_planini

Слуховете за новооткритата земя и нейните жители, за гостоприемството и особено за услугата, оказана от тодите на нашите герои, приемат най-после в стоустата мълва такива размери, че висшите чиновници на Ост-Индийската компания най-после се събудили и сериозно се заловили за работа.

Те пратили специален човек от Мадрас в Куимбатур. Сега за пътешествие дотам са необходими само дванадесет часа, а тогава трябвали дванадесет дни. Получила се заповед до управителя на окръга от главното началство: „Възлага се на г. колектора, мистър Джон Съливан, да изследва и провери глупавите басни за Сините планини и после да направи доклад за видяното.“

Без да се бави, колекторът стъкмил експедиция; вече не шепа хора, събрани как да е от земемерите и още в началото разпръснати, а такава експедиция, като че ще ходи с нея в полярните морета. С тях тръгнали цяла армия сипаи, няколко десетки бойни слона, стотина ловджийски чити 16

и кучета, а в ариергарда вървели две дузини опитни ловци англичани. Взели със себе си и подаръци: за тодите оръжие, което те никога не употребяват, а за курумбите – празнични чалми, каквито те от рождение не са слагали. Всичко било както трябва. Носили със себе си палатки и инструменти, доктори и лекарства, бикове за клане и индуси затворници за проправяне на път там, където трябвало да се рискува животът: при къртене на скали и прокарване на пътища. Не взели само местни водачи, защото те предвидливо се разбягали из селата. Участта на двамата малабарци в първата експедиция била жива в паметта на всички. От това, което не засегнало бара-сахибите, можело да си изпатят обикновените хора – разсъждавали наплашените от брамините дравиди.

Трима „големи раджи“ пратили делегации от Майсур, Вадян и Малабар с инструкции да молят колектора да пощади страната и много нейни народности. „Гневът на боговете – пишели те – понякога бива сдържан, но когато избухне, той става ужасен. Посегателството над свещените върхове на Тодабет и Мукартабет може да се превърне в нечувано бедствие за цялата страна.“

Седемдесет години преди това царете на Чола и Пандия, като искали да завладеят планините, се отправили с две армии да воюват с девите, но неуспели още да преминат предела на мъглите, били смазани с двете си армии и с целия обоз от срутилите се над тях скали. В този ден се проляла толкова кръв, че от нея камъкът станал яркочервен в продължение на цели мили и даже земята почервеняла ...17

Но колекторът останал непоколебим. Англичанинът трудно се стряска. Той не вярва в могъществото на боговете, но затова пък във всичко, което според него не е добре направено, той трябва да се намеси, за да го поправи – по божествено право.

И тъй, през януари 1819 г. керванът на мистър Съливан тръгнал на път и почнал да се изкачва откъм страната на Денайгонкот, т.е. оставяйки встрани „носещия смърт“ водопад. Ето какво прочели после учудените читатели в „Мадраски куриер“ от 30 януари и 23 февруари в отпечатаните там доклади на колектора:

„Имам честта да доложа на високопочтената (most honorable) Ост-Индийска компания и на техни превъзходителства г. г. директорите, че в изпълнение на заповедта, получена... (еди-кое си число и пр.), аз се отправих (следва повторение на гореказаното) ... в планините. Не можах да си наема водачи, защото под предлог, че тези планини принадлежат на техните богове, туземците направо ми заявиха, че предпочитат затвор и смърт пред пътешествие зад чертата на „мъглата“. Вследствие на това, като стъкмих отряд от европейци и наши сипаи, на 2 януари 1819 г. започнахме да се изкачваме от селото Денайгонкот, което отстои от Нилгирийския връх на разстояние две мили ... За да има нагледно понятие за климата на тези планини, имам честта да представя следните сравнителни таблици от първия до последния ден на изкачването.“

Таблиците показвали, че когато от 2 до 15 януари по целия мадраски район термометърът (по Фаренхайт) показвал през цялото време от 85° до 106° горещина, на Нилгирийските планини, на височина 300 метра над морското равнище, живакът достигал до 50°, а с постепенното изкачване нагоре спадал и термометърът, докато на височина 1700 метра стигнал до 32° (т.е. 0°С) в най-студените часове на нощта.

Ако за минутка отидем напред, ще видим, че сега, когато Нилгирийските хълмове са покрити с европейски плантации, когато град Утакаманд се състои от 12000 постоянни жители и всичко е приведено в ред и известност, климатът на тази чудесна страна вече сам по себе си е едно невиждано и чудесно явление: на 300 мили от Мадрас и на 11 градуса от екватора от януари до

16 Читите са вид леопарди, дресирани за лов на диви свине, мечки и сърни. В Индия те се използват често от ловците.17 Действително на няколко места, особено в Утакаманд, не само скалите, но и земята бяха червени като кръв, но от наличието на желязо и други елементи. Когато вали дъжд, по улиците текат червено-оранжеви потоци

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 15

Page 16: sinite_planini

декември температурата, без да се гледа на югозападния и североизточния мусон, се върти постоянно между 15 и 18 градуса Целзий през най-студените, както и през най-горещите месеци на годината от изгрев до залез-слънце през януари, както и през юли, на 300, както и на 3000 м височина. Ето нагледни доказателства за това, взети от първите наблюдения на г. Съливан.

Термометър (по Фаренхайт) 2 януари,1000 ф. височина: „В 6 ч. сутринта – 57°, в 8 – 61°, в 11 – 62°, в 2 следобед – 68°, в 8 часа вечерта – 44°.“

На 8700 ф. височина същият термометър показва на 15 януари:„В 6 ч. сутринта – 45°, по обед до 2 часа – 48°, в 8 ч. вечерта – 30°, през нощта в 2 часа водата

едва замръзна в стомните.“И това е, забележете, през януари почти на 9000 ф. над морското равнище!На 23 януари долу в долината термометърът показвал в 8 часа сутринта вече 85° горещина; по

пладне – 99°, в 2 часа след обед – 108°, а в 8 часа вечерта – 97°, в 2 часа през нощта той показал – 98°!

За да не затруднявам читателя с цифри, завършвам сведенията за нилгирийския климат със следващата сравнителна таблица на средната температура между Утакаманд, сега столицата на Сините планини, Лондон, Бомбай и Мадрас.

Лондон 50°Утакаманд 2430 м. 57°Бомбай 81°Мадрас 85°Всеки безнадеждно болен от Мадрас бърза към тези благоприятни планини и почти винаги се

е оправял. В първите две години след основаването на Утакаманд, т.е. от 1827 до 1829 г., от трите хиляди завинаги заселили се там жители и от 1313-те дошли временни гости умрели само двама. В Утакаманд година след година смъртността е изключително ниска и в забележките на санитарния комитет се среща следното: „Климатът на Нилгири се смята засега за най-здравословния в Индия. Пагубното въздействие на тропическия климат само тогава продължава да мори своята жертва, дошла тук за помощ, когато вече е разрушила безвъзвратно някой от главните вътрешни органи на човека“ (Records of the Medical Board of Madras).

Относно тази чудесна местност мистър Съливан пише в своя рапорт следното:„Нилгирийските планини се простират между 76° и 77° източна дължина и 11° и 12° северна

ширина. Откъм север те са непристъпни, защото завършват с отвесни скали. На юг, на четиридесет мили от океана, те са покрити с неизследвани до днешно време поради непроходимостта си лесове; откъм запад и изток са затворени от Хундските островърхи скали и хълмове. Следователно не е чудно, че в продължение на много векове те са оставали напълно неизвестни за останалия свят, а в Индия (страната на суеверията) те са били запазени от нашественици благодарение на своята необикновена своеобразност.“

„Взети заедно, тези две вериги, т.е. Нилгирийската и Хундската, обхващат едно пространство от 268 494 квадратни мили, цялото покрито с вулканични скали, долини, теснини и канари.“

Поради всичко това още на височина 300 м експедицията на мистър Съливан била принудена да остави слоновете и почти целия багаж, тъй като при по-нататъшното изкачване трябвало да се преминава през скалите с помощта на въжета. В първия ден починали трима души, през втория – седем души арестанти. Киндерсли и Уиш, които придружавали Съливан, не могли да му окажат и най-малка помощ. Пътят, по който тъй лесно ги водили на връщане бадагите, изчезнал завинаги, като че следите му били изличени от някакво вълшебство: не са го намерили и до днес, макар че дълго и внимателно са го търсили. На многобройните запитвания бадагите се престрували като че нищо не разбират. Очевидно местните жители нямат намерение да издават на англичаните всичките си тайни.

След като било преодоляно главното препятствие, т.е. отвесните канари и скали, които заобикалят Нилгирийските планини като здрава китайска стена, и след като загинали 15 души затворници и двама сипаи, макар че на експедицията предстояли още големи затруднения, тя скоро получила своята награда. Издигайки се крачка по крачка, ту като издълбавали стъпки в скалите за краката, ту със спускане отново на десетки метри в дълбоки бездни, на шестия ден от пътуването си англичаните достигнали най-после до доста равно място. Тук, в лицето на колектора, Великобритания обявила Сините планини за кралска територия. Като издигнали английското знаме на висока скала, игриво отбелязва мистър Съливан, „нилгирийските богове станаха подвластни на негово британско величество“.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 16

Page 17: sinite_planini

От тази минута експедицията започнала да среща следи от човешки живот. Това била страна на вълшебна, величествена красота, но след няколко часа тази картина изведнъж чудодейно изчезнала: „Ние отново се намерихме в мъгла. Незабелязано за нас облакът ни заобиколи от всички страни, макар отдавна, както мислеха Киндерсли и Уиш, да бяхме преминали чертата на „вечната мъгла“.“

В онези години Мадраското метеорологично отделение на обсерваторията още не беше успяло да разгадае характера на това странно явление и да го обясни както сега с истинските му причини.18 Затова мистър Съливан, учудвайки се, само отбелязал феномена, като го описал така, както е станал тогава. „В продължение на цял час – пише той – ние осезателно чувствахме обкръжаващата ни топла, мека като пух мъгла, което доказваха и нашите изцяло мокри дрехи. На разстояние от половин крачка хората не се виждаха един друг – толкова беше гъст облакът. А хората, както и детайлите от обкръжаващата ни панорама, започнаха бързо да скачат пред нас, като ту се появяваха, ту отново изчезваха в тази мокра и като че ли осветена с бенгалски огън атмосфера ...“

На някои места поради трудното, бавно изкачване „парата ставаше дотолкова непоносимо гореща“, че някои от европейците „едва не се задушиха“.

За съжаление нито натуралистите, нито физиците на високопочтената Компания, които съпровождали мистър Съливан, не успели да изследват това явление. Малко повече от една година след това било вече късно: щом като по-голямата част от канарите, които тогава заобикаляли хълмовете, започнали една след друга да изчезват, изкъртвани за прокарване на пътя в Нилгири, изчезнало безследно и самото явление.19

Изчезна синият пояс на Нилгири. Сега мъглата се появява твърде рядко – само по време на мусоните. Затова пък самите планини отдалеч станаха още посини, с още по-ярък, лазурен цвят ...

Първите доклади на колектора са пълни с хвалби и удивления от природното богатство и изобилие на тази чудна страна. „Откъдето и да минехме, почвата се оказваше навсякъде превъзходна. Узнахме от бадагите, че тя дава по две жътви в годината пшеница, ечемик, опиум, горчица, чесън и други растения. Без да се гледа на мразовитостта на януарските нощи, ние намерихме разцъфтял мак. Както изглежда, студът в този климат не оказва никакво влияние на растенията... Във всичките долини и теснини намирахме превъзходна вода. На всяка четвърт миля непременно срещахме планински ручей, който често пъти с опасност за живота трябваше да прегазим. В много от изворите блика вода със силно съдържание на желязо и температурата на някои от тях надминава с много градуси температурата на въздуха ... Кокошките и домашните птици, намерени у заседналите бадаги, са двойно по-големи от най-едрите породи на същите птици в Англия; а нашите ловци са на мнение, че нилгирийският дивеч, особено фазаните, юрдечките и зайците (които са със съвършено червен цвят), също е много по-едър от този в Европа. Вълци и чакали срещахме на цели глутници ... Появяваха се също и тигри, които очевидно още не познават пушките. Видяхме и няколко двойки слонове. Те гледаха към нашата експедиция твърде равнодушно, извърнаха се бавно и потънаха в гората, без да разберат за опасността от срещата си с нас... Южната страна на планините, покрита на 1700 м височина с тропически, напълно девствени гори, изобилства със слонове, които имат особен, почти червен цвят. Те са по-големи от цейлонските си братя. Има много и твърде красиви змии. В местностите, по-високи от 1000 м, те са съвсем безвредни (както това е доказано сега). В неизброимо количество и на всички височини има също и маймуни.“

Нека отбележа, че оттогава англичаните безжалостно ги изтребват.20 Горките ни „прародители“! И какви ли маймуни няма в Нилгири: от големите черни, с жълти меки капюшони 18 По време на мусонните дъждове, особено на югозападния мусон, атмосферата постоянно, повече или по-малко, е пълна с гъсти изпарения. Мъглата, която се образува отначало по върховете, с постепенното намаляване на дневната горещина и настъпването на вечерната влага и с по-ниското спускане на парите се разстила по всички скали на подножието. Към това трябва да се прибавят и постоянните блатни изпарения от горите, където гъстотата на дърветата запазва цяла година почвата влажна и където блатата и езерата никога не изсъхват, както това бива в долините. Затова Нилгирийските планини, заобиколени отвсякъде с издадени напред и надвиснали скали, задържат през по-голямата част от годината парите, които после се превръщат в мъгла. Зад нейния предел атмосферата в планините винаги е съвършено чиста и прозрачна: мъглите се виждат само отдолу, а на големи височини те не се виждат. Но при все това мадраските учени не могат и досега да разрешат загадката за чудно ясния небесен цвят както на мъглите, така и на самите планини.19 А досега има само един широк път – Силурският от Метополам. Всички други са опасни и по тях могат да минават само пешеходци и индуси с техните малки понита.20 Туземният шикари, ако не е мохамеданин, за нищо на света няма да убие маймуна. За него тя е свещена навсякъде в Индия.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 17

Page 18: sinite_planini

„лангури“ – Presbytis jubatus – до „лъва-маймуна“ – Junus eilenus. Лангурите живеят по върховете на най-високите скали, в дълбоките пукнатини на отделни семейства като същински „пещерни първобитни хора“. Красивата им козина предизвиква жестокото избиване на това кротко и много умно животно от европейците. „Лъвовете-маймуни“ са по-щастливи. Те са избегнали тази горчива участ, защото са избрали за жилища такива дълбоки пещери, където още не е стъпвал човешки крак. Срещат се само по краищата на горите в южната страна на Сините планини, където понякога излизат, за да се погреят на слънце. Щом съгледат човек, те веднага се спасяват в непроходимите гъсталаци на малабарските гори. Главата на тази маймуна е съвършено лъвска, с бяло-жълта грива и с топка от също такива косми на края на опашката, откъдето идва и името й.

В това описание на флората и фауната на хълмовете аз, разбира се, не се придържам само към изследванията на Съливан по време на първото му пътешествие. В това време той е знаел твърде малко и е описвал само това, което е срещал по своя път. Поради това допълвам неговите доклади с по-късните открития. Най-накрая експедицията попаднала на следите на истинските обитатели и владетели на Нилгирийските планини, т.е. на тодите и курумбите. За да не се връщаме пак към този предмет, още сега ще отбележим, че според по-късни сведения в древността бадагите понякoгa се появявали по тайнствени пътища в куимбатурските полета, където живеят техни сродници, други бадаги. Но въпреки това и курумбите оставали съвършено неизвестни за индусите в полето. Даже и сега, когато отдавна вече е установен всекидневен транспорт между Утакаманд и Мадрас, бадагите и техните съседи никога не слизат от своите планини.

Изследователите дълго време са се чудели на какво да припишат мълчанието на бадагите относно съществуването на двете заедно живеещи раси. Сега вече те са решили, и както ни се струва съвършено справедливо, че тайната може да се обясни само със суеверието, причините за което впрочем все още остават необясними за европееца, а за всеки туземец са напълно ясни. А бадагите разказват за тодите, че за тях те били богове, неземни същества, които боготворят. Да се произнася името на техните семейни, веднъж завинаги избрани божества21, у индусите се смята за най-голямо оскърбление, за кощунство, на което не ще се реши никой местен жител, дори заплашен със смърт. Те мразят курумбите, от които се боят толкова, колкото обожават тодите. По тяхно мнение само едно, макар и тихо произнесено име „курумб“ навлича нещастие на този, който го изрече.

Когато се изкачили на височина 2300 м и излезли на широка вълнообразна полянка, първите изследователи намерили в подножието на една скала група постройки, в които Киндерсли и Уиш веднага познали жилищата на тодите. Каменните къщици без прозорци и врати, с техните пирамидални покриви, били за тях още твърде пресен спомен, за да ги забравят. Надникнали в единствените отвори, които служели едновременно за врати и прозорци, за да се убедят, че в къщите няма никой, макар че явно са били обитаеми.

По-нататък, на две мили от това първо „село“, те видели „картина, достойна за четката на художник, пред която и ние се спряхме в неописуемо учудване, а съпровождащите ни сипаи туземци – в голям и суеверен страх – докладва колекторът. – Пред нашите очи се откри сцена от бита на древните патриарси. На разни места в една заобиколена с високи канари обширна долина пасяха няколко стада от огромни биволи със сребърни звънчета на роговете. А по-нататък видяхме група дългокоси, с бели бради и почтен вид старци, обвити в бели мантии.“

Както узнали по-късно англичаните, това били старейшините на очакващите ги тоди и свещените биволи от Тоуеля (оградата на храма) на това племе. Около тях лежали, седели, ходили и стояли „в такива пози, по-живописни от които не може да си представи човек“, около седемдесет или осемдесет мъже с голи глави. След първия поглед,,хвърлен върху тези „красиви едри голиати“, мисълта, която се появила в ума на почтения англичанин и патриот, била, че от тях може „да се сформира особен полк от юнаци и да се изпратят като подарък на краля в Лондон“!... По-късно Съливан сам осъзнал нереалността на тази мисъл. Но в първите дни тодите го поразили със „своята забележителна и съвсем не от индийски тип „красота“. На двеста крачки от мъжете седели жените им, с дълги, гладко вчесани разплетени коси и в също такива мантии. Той ги преброил до петнадесет и с тях — около половин дузина съвършено голи деца, които играели така въпреки януарския студ.

21 Всяко индийско семейство, макар и принадлежащо към една и съща секта и каста с останалите, си избира свое особено, именно семейно божество от 33-те милиона в народния пантеон. За това божество, макар и на всички известно, членовете на семейството никога не споменават, защото смятат, че всяка произнесена за него дума пред чужди хора може да наруши канала за комуникация със свръхестествената сила, а оттам и нейното покровителство.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 18

Page 19: sinite_planini

В друго едно описание на планините22 приятелят на Съливан, полковник Хенеси, на цели десет страници разсъждава за разликата между тодите и другите индуси, с които дълго време са ги смесвали поради незнанието на езика и обредите им.

„Както англичанинът се различава от китаеца, така тодът се различава във всичко от другите туземци – пише той. – Сега, когато по-добре ги опознах, разбирам защо бадагите, чиито сродници ние и по-рано познавахме в планините на Майсур, гледат на тези хора като на висша, почти божествена раса... Тодите положително приличат на боговете, както си ги представят древните гърци. От няколкото стотин юнаци (Finemen) на това племе аз тъй и не видях нито един по-нисък от 1,90 м. Те имат великолепно телосложение и чисто класически черти на лицата. Прибавете към това и черни блестящи коси, подрязани ниско над веждите на челото, а зад ушите – къдри, падащи като тежки валма по гърба, и вие ще получите донякъде представа за тяхната красота. Брадата и мустаците им, които те никога не стрижат, са от същия цвят. Големите им винени, понякога тъмножълти и даже сини очи гледат на вас с дълбок, нежен, почти женски поглед.

Усмивката им е кротка и весела, дори детска по своето изражение. Устата, даже у немощните старци, са украсени със здрави, бели, често пъти великолепни зъби. Цветът на лицето им е по-светъл, отколкото на северните племена.

Всички се обличат еднакво: в един вид бяла римска тога от платно, с единия край подпъхнат под дясната ръка, а след това преметнат назад на лявото рамо. В ръцете си държат пръчки с фантастични резби по тях ... Когато узнах тяхното мистично предназначение и вярата на притежателите им в магическата сила, която е съсредоточена в този бамбук дълъг 75 см, това започна да ме смущава ... Но аз не смея, нямам право, след като неведнъж съм виждал ефекта от въздействието на тази пръчка, да отричам справедливостта на тяхната вяра. Въпреки че в очите на християнина вярата в магията винаги трябва да се счита за грях, аз нямам право да опровергавам и да се смея над това, което смятам въпреки отвращението си за истински факт.“23

Но да не избързваме. Това е писано след много години. Както Съливан, така и Хенеси тогава за първи път видели тодите и официално споменали за тях. Но даже в това чиновническо изложение на фактите звучи недоумение, забелязва се същото сдържано учудване и любопитство относно това тайнствено племе, както и у всички други хора.

„Интересно племе са тодите ... – разсъждава Съливан в своя доклад. – Макар че за втори път виждаха бели хора, все пак тяхното величаво спокойствие и горделива осанка ме смутиха, тъй като те малко приличаха на онова, което ние сме свикнали да виждаме в маниерите на туземците от Индия.

Те като че ли очакваха нашето пристигане. От тълпата се отдели висок старик и тръгна срещу, нас, след негo вървяха други двама, които носеха в ръцете си чаши от кора на дърво, напълнени с мляко. Като се приближиха на няколко крачки, те се спряха и заговориха с нас на един съвършено непознат език. Видяха, че ние не разбираме ни дума, и веднага го промениха на малоялимски, а после на канарезки език (на който говорят бадагите), след което ние заговорихме по-свободно.

За тези странни туземци ние бяхме като че ли хора от друга планета. „Вие не сте от нашите планини. Нашето слънце не е ваше слънце и нашите биволи са ви неизвестни – говореха старците. – Вие се раждате, както се раждат бадагите, а ние не“ – забеляза друг, с което неизказано ме учуди. От думите им ни стана ясно, че за тях ние сме обитатели на земята, за която те знаеха нещо, макар досега никога да не са я виждали нито нея самата, нито нейните жители, и че себе си считаха за хора от съвсем особена раса.“

Когато англичаните седнали на гъстата трева около старците, а останалите тоди гледали отдалеч, било им обявено, че гостите са очаквани вече от няколко дни. Бадагите, които по това време служили като единствена брънка за съобщение между тях и останалия свят, т.е. Индия, успели да ги предупредят, че белите раджи, узнали от двамата спасени от тях ловци за „обиталището на биволите“, идат при тях в планините. Тодите съобщили на мистър Съливан, че у много техни поколения съществувало пророчество за това, че при тях ще дойдат хора отвъд моретата и ще се поселят у тях, както преди това направили бадагите. Че местните жители ще трябва да отстъпят част от владенията си и „да живеят с тях като братя, в едно семейство“. „Такава е тяхната воля – добавил един от старците, като посочил към биволите. — Те по-добре знаят кое за техните деца е добро и кое зло.“

По този повод мистър Съливан отбелязва:

22 The Tribes of the Nilgherri Hills, c. 60.23 Пак там, стр. 272.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 19

Page 20: sinite_planini

„Тогава ние не разбрахме тази загадъчна фраза за биволите и чак по-късно нейният смисъл ни стана ясен. А смисълът, макар и странен, съвсем не бе нов за Индия, където на кравата гледат като на свещено и неприкосновено същество.“

Въпреки собствените им предания, към които тодите се придържат, английските етнолози биха искали да намерят останки „от някое гордо племе“, абсолютно неизвестно на света. На такава твърда основа те строят своята хипотеза, че това гордо племе вероятно е заемало някога (а кога именно – не се знае) надречните равнини на Декана; пасло е своите свещени стада биволи (които впрочем никога не са били считани за свещени в Индия) много време преди епохата, когато техните по-късни съперници – кравите – монополизирали народното благоговение. След това се предполага, че същото това гордо племе е задържало с оръжие в ръка наплива на постоянно прииждащите от северните планини (т.е. Хималаите) арийски племена или макс-мюлеровите брамини от „Оксуса“.

Тази мила и на пръв поглед правдоподобна хипотеза все пак ще се провали поради известния факт, че тодите, макар и действително да са „гордо племе“, не само че сами не носят оръжие, но даже не са запазили някакъв спомен за него. А ако, както се каза, те не държат при себе си нито нож за защита от дивите зверове, нито дори куче, което да пази нощем, то ясно е, че притежават други способи за отблъскване на врага освен въоръжената сила24.

Според мнението на мистър Съливан тодите съвършено законно предявяват права над Сините планини като тяхна вековна собственост. Те заявяват това и техните вековни съседи потвърждават тяхното право. Единодушно твърдят, че тодите са владеели вече горите, когато дошли най-ранните преселници от другите племена, а именно: мулу-курумбите, след тях бадагите, а след бадагите хотите и еруларите. Че всички тези племена са искали и получили от тодите, които по-рано са живели там сами, позволение да се заселят на планините. За разрешението всичките тези племена са плащали винаги данък на тодите – не в пари, защото до идването на англичаните парите са били неизвестни сред планината, но в натура: няколко шепи зърна от всяко обработвано поле – от бадагите; няколко парчета железни изделия, необходими за построяване на къщите и за домашни потреби – от хотите; корени, ягоди и плодове – от курумбите и пр.

Тези пет племена във всичко се различават рязко едно от друго. Техните езици, религии и обичаи нямат нищо общо помежду си. По всяка вероятност тези племена са последни останки от доисторическите раси, населяващи Южна Индия; ако все пак нещо е могло да се узнае за бадагите, хотите, курумбите и еруларите, то историята на тодите заседнала като на пясък. Ако се съди по древните гробове на „хълма“ и по някои развалини на храмове и капища, ще излезе, че не само тодите, но и курумбите още в доисторическите времена са достигнали до известна степен на цивилизация: у тодите има нещо като писменост, някакви знаци, подобно на клинообразните записи на древните перси.

Но каквито и да са били тодите в далечното минало, сега те са съвсем патриархален народ, целият живот на който е съсредоточен в неговите свещени биволи.

Мнозина изследователи, които са писали за тодите, са дошли до заключението, че те се кланят на биволите като на богове, т.е. проповядват зоолатрията. Да, но не е така. Доколкото ни е известно, тяхната религия има по-възвишен характер, отколкото едно просто и грубо поклонение на животните.

Вторият и следващите доклади на мистър Съливан са още по-интересни. Но тъй като аз привеждам думите на почтения английски чиновник само за потвърждение на моите собствени наблюдения и показания, тук не е място да се повтарят тези доклади. Позволявам си само да дам още няколко допълнителни статистически бележки както от самия него, така и от други чиновници за петте племена на Нилгири.

Ето едно съкратено извлечение от статистическото проучване на полковник Торнтън:1) „Първи по наклона на планината зад чертата на водопада се срещат еруларите. Те живеят в

същински дупки в земята и се хранят с корени. Сега, с идването на англичаните, те не са толкова диви. Живеят на групи от три до четири семейства и са на брой около хиляда.

2) Над тях живеят курумбите. Те се разделят на два клона: а) просто курумби, които живеят в бордеи и образуват селца и б) мулу-курумби – хора, странно отвратителни на вид и със съвършено малък ръст, които живеят в същински гнезда по дърветата и приличат повече на големи маймуни, отколкото на човешки същества.“

Макар и в други части на Индия да има племена в общи черти сходни и даже носещи това име, те рязко се отличават във всичко от двете племена от Сините планини. Това се отнася най-вече

24 Виж Глава трета.Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 20

Page 21: sinite_planini

за курумбите, страшилища и зли гении, които се отбягват от всички местни племена освен от тодите – царе и властелини на Нилгири.

Както е добре известно, „курумбан“ е тамилска дума, която означава „джудже“; но в това време, когато курумбите от равнините са само едни твърде дребни хора, нилгирийските курумби често не надминават и 90 см на ръст. Тези две племена нямат и понятие от необходимите, най-елементарни потребности на цивилизования живот и почти не са излезли от положението на най-първобитни диваци. Те говорят на език, който no-скоро напомня цвърченето на птиците и гърлените звуци на маймуните, отколкото човешки говор, макар че у тях твърде рядко се срещат думи от старите диалекти на дравидска Индия. Числеността на еруларите и курумбите не надминава хиляда души във всяко племе.

3) „Кохтите са още по-странна раса. Те нямат понятие от кастово различие и се отличават толкова от останалите планински племена, колкото и от другите индуси. Макар че са толкова диви и първобитни, колкото са еруларите и курумбите, и живеят като къртици в дупки под земята и по дърветата, за учудване те се оказват превъзходни майстори на златни и сребърни изделия, ковачи и грънчари. Кохтите притежават тайната за обработване на стоманата и желязото. Техните ножове, както и другите оръжия, по своята пъргавина, източване и почти несъкрушима якост превъзхождат всичко, което е фабрикувано някога в Азия или Европа. Кохтът употребява само едно оръжие, което е остро от двете страни и дълго като шиш. С него той напада и дивата свиня, и тигъра, даже и слона и винаги побеждава животното25. За никакви подкупи кохтите не издават своята тайна. Нито едно от планинските племена не се занимава с този занаят. Къде са могли те да се запознаят с него, е още една загадка за нашите етнолози. Още повече, че тяхната религия няма нищо общо с тези на другите туземци. Кохтите нямат понятие от боговете на брамините и се кланят на някакви си фантастични божества, които те не изобразяват с четка или длето. Доколкото можахме да узнаем, числеността им надминава 2500.

4) Бадагите са най-многочисленото, богато и цивилизовано племе от всичките пет племена на Нилгири. Те са браминисти и се разделят на няколко фамилии. На брой са около 10000 и почти всички се занимават със земеделие. Бадагите, кой знае защо, се прекланят и отдават божествени почести на тодите, които за бадагите стоят несравнимо по-високо дори от техния бог Шива.

5.) Тодите, наричани още тодувари, се разделят на два големи класа. Първият от тях е класът на свеще-нодействащите, известен под името терали. Принадлежащите към него тоди са посветени в служба на биволите. Обречени на вечно безбрачие, те извършват някакви чудни обреди, които крият твърде грижливо от европейците, и даже от всички непринадлежащи към тяхното племе индуси. Вторият клас-кути-са простосмъртни. Доколкото ни е известно, първите съставляват аристокрацията на племето. В това малко племе ние преброихме 700 души и според тяхно твърдение числеността им никога не е превишавала това число.“

За да покажем, че предметът на този разказ е напълно достоен за внимание, към показанията на мистър Съливан ще прибавим мнението на авторите на книгата, издадена през 1853 г. по заповед на Ост-Индийската компания The states in India (статия за Нилгири). Там за тодите се говори следното:

„Това мъничко племе в последно време е привлякло твърде възторженото и сериозно внимание не само на посетителите на Нилгири, но и на лондонските етнолози. Интересът, който предизвикват тодите, е твърде забележителен, те заслужиха необикновените симпатии (in no ordinary degree) на мадраските власти. Тези диваци се описват като великолепно сложена атлетическа раса от великани и са открити по най-неочакван начин в планините. Техните маниери са пълни с грация и достойнство, а външността им може да се характеризира така ...“

След това следва известното вече описание на тодите. Статията за тях завършва с факта, на който аз нарочно наблягам поради неговата многозначителност и директното му отношение към разясняването на събитията, на които ние бяхме очевидци, а така също и с признанието за пълното неведение относно историята и произхода им.

„Тодите не употребяват никакво оръжие освен къса тояжка от бамбук, която винаги се намира в дясната им ръка. Многогодишните старания да се узнае нещо за тяхното минало, език и религия останаха напълно безуспешни. Това е най-тайнственото племе измежду всичките народности на Индия.“ (стр. 692.)

25 Сега, когато вече узнаха, че кохтите познават тайната на оръжейната стомана, всички си поръчват при тях ножове и дават да им източват оръжието си. Един прост груб нож, направен от кохт, струва няколко пъти по-скъпо от най-добрия шефилдски образец.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 21

Page 22: sinite_planini

Мистър Съливан твърде скоро се оказал „напълно завладян“ от „нилгирийските Адониси“, както ги нарекли ранните поселници и плантатори в Сините планини. Това е бил първият и може би единствен пример в Англо-Индия английски чиновник бара-сахиб открито да се побратимява, да встъпва в такива интимни другарски отношения с подвластните му туземци, както правил куимбатурският колектор. За награда, че подарил на Компанията още една територия в Индия, веднага бил повишен в чин „главен управител“ на Сините планини. Там мистър Съливан преживял около тридесет години. Там и починал.

Какво го е привличало в тези хора? Наистина, какво общо би могло да има между цивилизования европеец и едни съвършено примитивни хора като тодите? На този въпрос, както и на много други, никой не е могъл да ни отговори. А всичко неизвестно и тайнствено ни привлича като вакуум и като ни замайва главите, притегля ни към себе си като бездна. От европейска гледна точка, разбира се, тодите са само едни диваци, съвършено незапознати с основните правила на цивилизацията, и даже на вид, без да се гледа на физическата им красота, са доста нечисти. Но работата не е във външността им, а във вътрешния духовен мир на този народ. Първо, тодите не познават лъжата. В техния език дори няма такива думи като „неистина“ или „лъжа“. Кражбата или просто присвояването на нещо, което не им принадлежи, също им е непознато. Достатъчно е да се прочете това, което пише за тях капитан Хоркнес в своята книга „A Singular Aborigenal Race“ („Странно туземно племе“), за да се убеди човек в това, че такива редки качества не са продукт единствено на нашата цивилизация. Ето какво пише за тях този известен пътешественик:

„След като съм преживял около дванадесет години в Утакаманд, заявявам, че никога не съм срещал народ, както в цивилизованите, тъй и в първобитните страни, който да изказва такова религиозно уважение към правото meum et teum както тодите. Ние (англичаните) не сме срещнали още между тях нито един крадец! ... Измамата и лъжата са им неизвестни, струват им се невъзможни. ...“ (стр. 18 до 36.) И по-нататък: „Лъжата според мнението на тодите е най-подлият и непростим порок. Като фактическо доказателство за това вродено тяхно чувство служи единственият им храм, издигнат на висотата на Тодабетския връх. Той е посветен на тяхното божество, Истината (Temple of Truth).

Докато жителите на долините твърде често забравят както символа, така и самото божество, тодите се покланят и на двете, хранейки към идеята и символа, на теория и на практика, най-искрено неразрушимо чувство на уважение ...“ (стр. 31.)

Именно тази нравствена чистота на тодите и техните редки душевни качества са привлекли към тях не само мистър Съливан, но и много мисионери. Трябва да се вземе под внимание значението на такава похвала в устата на хора, които не са привикнали особено да хвалят тези, на които те самите не правят никакво впечатление.26 А идването на мисионерите и въобще на англичаните е произвело такова впечатление на тодите, все едно, че тези диваци не бяха живи хора, а каменни статуи. Ние познаваме мисионери, и даже един епископ, които не се бояха да дават за пример нравствеността на тодите на своето „високородено“ паство.

Но у тодите действително има нещо още по-привлекателно, ако не за широката публика изобщо и за науката в частност, то за тези, които са се посветили изцяло да изучават по-отвлечената страна от човешката природа: тайнствеността, която се чувства от всеки, който попадне в съприкосновение с тодите. И тяхната психическа сила, за която беше споменато в първата глава. За тези две неща има много за разказване.

След десетдневно пребиваване в планината колекторът се върнал в Куимбатур, а оттам се отправил в Мадрас, за да предаде лично своя пълен отчет за експедицията в главната кантора на Компанията. Изпълнил това задължение, Съливан незабавно се върнал в привличащата го планина при вече силно интересуващите го тоди. Там той първи си построил европейска къща, всеки камък за която му бил донесен от тодите. „Откъде вземаха тези големи, хубаво издялани камъни, и досега си остава загадка“ – разказва генерал Морган.

От първия ден колекторът станал приятел и защитник на тодите и в продължение на тридесет години той е пазил тях самите и интересите им от жадните и несправедливи домогвания на Ост-Индийската компания. В официалните документи той винаги е писал за тодите като за „законни владетели на земята“ (the legal lords of the soil) и е заставял висшестоящите чиновници да уважават това малко племе. В продължение на много години Ост-Индийската компания била принудена да им плаща за обработването на отстъпените от тях гори и полета. През цялото време, докато мистър

26 До това време, т. е. до 1883 г., въпреки всички усилия на мисиите не е имало още нито един пример на тод, приел християнството

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 22

Page 23: sinite_planini

Съливан бил жив, никому не се е позволявало да заграбва земята, за която тодите претендирали, че са техни свещени пасбища, уговорени в договорите.

Докладите на мистър Съливан произвели огромен ефект в Мадрас. Всичко живо, което се оплаквало от климата, което страдало от болки в черния дроб, треска и други болести, с които тъй щедро тропиците обсипват европейците, и имало средства за преместване, се отправило към Куимбатур. От нещастно селце Куимбатур станал за няколко години окръжен град. Веднага били създадени редовни и ежедневни транспортни съобщения между Метополам, в полите на Нилгири, и Утакаманд, градец, основан през 1822 г. на височина 2500 м. От март до ноември там започнала да се премества мадраската бюрокрация. Вила след вила, къща след къща поникнали по цветущите склонове на планината като гъби след пролетен дъждец. След смъртта на мистър Съливан плантаторите завладели почти цялата местност между Котхагири и Ути.27 Възползвайки се от това, че „владетелите на планината“ запазили най-високите места на Нилгири за пасбища на „свещените“ биволи, англичаните си присвоили девет десети от Сините планини. Мисионерите се възползвали от случая да осмеят туземците и техните суеверия към боговете и планинските духове. Бадагите продължавали да се придържат към своите особени схващания за тодите, макар че за тях скоро останали само голите върхове на скалите, които те започнали да споделят с лангурите. „Отците“ на Компанията, а след тях и правителствените бюрократи, макар и да продължават да величаят на книга тодите с името „законни владетели на земята“, на дело и тайничко почнали да я завладяват за себе си по правото на „лордове над барони“28.

В началото на курумбите не обръщали никакво внимание. Още при първото появяване на англичаните курумбите като че ли потвърдили това, което се мълвяло между хората – отвратителните по вида си гноми изчезнали като че ли вдън земята. За тях не се чувало нищо и не ги виждали в първите дни след откритието. После те започнали малко по-малко да се показват и да се заселват из блатата и край влажните надвесени скали. Обаче скоро станало тъй, че хората почувствали осезаемо тяхното присъствие... По какъв начин – това ще бъде разказано по-нататък. А сега да се заемем с тодите и бадагите.

Когато започнали да привеждат в известност и ред новата придобивка и да събират статистически и научни сведения за новите племена, почтените етнолози се сблъскали с такъв отпор, какъвто никога не са очаквали. За произхода на тодите те срещнали непреодолими затруднения и отначало трябвало почти да признаят, че след двадесетгодишни усилия да се узнае за тях нещо що-годе вярно е тъй невъзможно, както и да се причислят те към което и да е от другите племена на Индия. „По-лесно е да се проникне до Северния полюс, отколкото в душата на тода“ – пише мисионерът Летуд. На което полковник Хенеси отговаря: „Единственото сведение, което след толкова години успяхме да получим, се състои в следното: тодите твърдят, че от онова време, когато „царят на Изтока“(?) им подарил тези планини, те живеят в тях и нито веднъж не са слизали в полето.

Но към какъв именно период трябва да причислим епохата на този „цар на Изтока“? Отговарят ни, че тe живеят в Сините планини вече сто деветдесет и седем поколения! Ако смятаме по три поколения на всяко столетие (макар и да виждаме, че тодите са забележително дълголетни), ще излезе, че тодите са се поселили тук преди около 7000 години. Те настояват, че техните праотци са дошли на остров Ланка (в това, както и в останалите имена, няма грешка, това е очевидно) от Изток, „от страната на изгряващото слънце“, и са служили на прадедите на цар Равана (митичен цар-демон, победен от не по-малко митичния Рама) около двадесет и пет поколения; значи, ако се смята по приетото изчисление, това прави около 1000 години, които, прибавени към първата цифра, правят повече от 8000 години! Оказва се, че ние или трябва да приемем тази приказка, или откровено да признаем, че освен тези ние нямаме никакви други следи за тяхното загадъчно минало!“29

Но все пак, какви са тези хора? Задачата, разбира се, е трудна, като знаем, че този въпрос от 1822 г. не се е помръднал нито крачка напред. До ден-днешен старанията на различните етнолози, филолози и антрополози, дошли в разни времена от Лондон и Париж, не са се увенчали с никакъв успех. Напротив, колкото повече се стараели да научат нещо за тодите, толкова по-малко получените сведения се оказвали подходящи за решаването на главния въпрос. Цялата

27 За краткост всички го наричат Ути. Тъй ще го наричаме и ние.28 Тъй величаят себе си англичаните в Раджистан, където те официално именуват такурите и раджите „барони“ – the feodal arons of Rajistan, а сами при всеки удобен случай им напомнят, че те са техни господари.29 The Nilghirri Toddas.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 23

Page 24: sinite_planini

новополучена информация само потвърждавала схващането, че тодите са необикновени представители на човечеството. Те се раждат и умират само на пръв поглед. Тяхната мисия на земята е да пазят своите верни слуги бадагите от козните на мулу-курумбите и т. н.

Разбира се, подобни данни не са могли да си намерят подходящо място в историята на индийските народи. По липсата на по-точни сведения учените се утешили с хипотези, които изсмуквали от пръстите си. Ето някои от тях:

Като пръв теоретик се явява естественикът Лашено дьо ла Тур, ботаникът на френския крал. Неговите статии по този въпрос са много интересни поради своята оригиналност.30 Почтеният учен вследствие на някакви си само нему известни съображения сметнал, че тодите са изхвърлени след корабокрушение на малабарския бряг. Нещо като бретански или нормандски кръстоносци. В Кавказките планини също били открити наследници на кръстоносците в лицето на хевсурите и тушините. Защо тогава да ги няма и сред Малабарските планини? На първо време тази мисъл се харесала на мнозина.

За съжаление твърде скоро се изяснило едно обстоятелство, което изведнъж разрушило това поетично предположение. У тодите няма не само в езика им, но даже и в мислите им такива думи като Бог, кръст, молитва, религия, грях или някакъв подобен израз, който да напомня монотеизъм или деизъм, без да говорим за християнство. Тодите не могат да се нарекат даже езичници, защото те никому и на нищо не се кланят, освен на собствените си биволи. Именно на собствените, тъй като чуждите биволи, собственост на другите племена, не се ползват у тях с никакво уважение. Биволското мляко заедно с ягодите и плодовете от техните гори съставляват единствената им храна. Но те no-скоро ще умрат от глад, отколкото да се докоснат до мляко, сирене или масло от чужди биволици. Никога не ядат месо, не сеят и не жънат, защото смятат всяка друга работа, освен доенето на биволиците и гледането на стадата, за нещо като безчестие.

Подобен начин на живот е достатъчен да покаже, че между средновековните кръстоносци и тодите няма нищо общо. При това, както неведнъж е казано, те не си служат с оръжие и никога не проливат кръв, като към нея изпитват свещен ужас. Кавказките планинци на североизток от Тифлис, както пшавите и хевсурите, тъй и тушините, са запазили много средновековни оръжия и съдове. Не са малко у тях и християнските обичаи.31 А у тодите няма да намерите не само средновековен, но и обикновен съвременен нож. Всичко това прави теорията на Лашено дьо ла Тур вече съвсем неподходяща ...

По-късно била пусната в ход отдавна изтърканата, но твърде спасителна в такива случаи теория за келто-скитите. Но и тя скоро пропаднала. Когато тод умира, изгарят го с разни любопитни обреди заедно с неговия любим бивол, а в случай, когато умрелият е бил „свещенодействащ“, принасят се в жертва от седем до седемнадесет от тези животни. Но биволите все пак не са коне. А типът на лицето у тодите, който е съвършено европейски, силно напомня на този от Южна Италия и Франция. Ето защо мъчно можем да се съгласим с твърдението, че тодите имат лица на скити, доколкото ги знаем. Лашено дьо ла Тур се опитвал по всякакъв начин да обоснове своята хипотеза, но щом го осмели, той веднага се отказал от нея. Хипотезата пък за скитите, без да се гледа на нелепостта на предположението, и до днес се приема за обсъждане от научните среди.

После се явила на сцената вечно отричаната и отново оживяващата теория за десетте изгубени израилски племена. Мисионерът Метц с помощта на няколко свои събратя от англичаните, надарени с подобно на неговото въображение, се заловили да разработват с възторг тази теория. Но за опровержение на тази фантазия достатъчно е да се повтори неведнъж казаното no-горе, че тодите никога не са имали и нямат никакъв Бог, а още по-малко – Бога Израилев.

Тридесет и три години е живял с тодите и си е блъскал главата с тях бедният благочестив немец. Той живял с техния ежедневен живот, местил се с тях от място на място 32, къпел се само веднъж в годината, хранел се с млечна храна, най-после затлъстял и заболял от воднянка. Мисионерът се привързал към тодите с цялата сила на своята любеща честна душа и макар че не покръстил нито един тод, се хвалил, че превъзходно научил техния език и запознал три поколения

30 Една част от тези материали се печата от 17 юни 1820 г. до 15 декември 1821 г. в „Мадраски вестник“

31 В добавка тези планинци доказват своя немски произход с това, че варят пиво и правят колбаси. Пък и милицията им, свикана от тях по време на война, била облечена в брони и ризници, с шлемове и се явила даже с кръстове на дясното рамо.32 Макар тодите да не са чергарски народ и да живеят в къщи, като избират за своите биволи най-добрите пасбища, те често се местят от едно поселище в друго.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 24

Page 25: sinite_planini

туземци с религията на Христа. Но когато направили справка, работата се оказала малко по-различна.

Най-напред се узнало, че Метц не знаел нито една дума от техния език. Тодите го научили на канарезкото наречие, на което те сами говорят с бадагите и жените от племето си. Но от този тайнствен език, на който разговарят техните старейшини, когато имат съвет, и който те употребяват по време на своите незнайни обреди в тирири33, Метц не разбирал нито един звук. Този език не разбират и жените на тодите или пък може би им е забранено да говорят на него. Що се касае до християнското просвещение на тодите, то докараният в Ути болен, почти умиращ Метц твърде откровено си признал, че през тези тридесет и три години от своя живот, прекаран с тях, не е сполучил да по-кръсти нито един тод, нито възрастен, нито дете. Впрочем той все пак се надявал, че „посял“ в тях семето на бъдещето образование.

Но и в тази насока го очаквало разочарование. Отците йезуити, дошли на хълмовете от западния малабарски бряг с надеждата да открият в лицето на тодите колония от древните сирийски християни или поне манихейци34, твърде дълго време правили справки. С необикновена хитрина и ловкост те успели да влязат в близки отношения с тодите. Ако не спечелили тяхното доверие, то във всеки случай йезуитите установили добро познанство с тези обикновено мълчаливи, сериозни диваци и научили от тях, за голяма своя радост (защото ненавиждат протестантите повече от езичниците), че Метц би могъл да преживее с тях и цели векове в най-близка дружба, без да им направи най-малко впечатление.

„Думите на белия човек са също като говора на майната (един вид говореща птица) или бръщолевенето на маймуната“ – говорили старите тоди на йезуитите, които в припадък на коварна радост от неуспеха на пастора не схванали пълния смисъл на казаното. „Ние слушаме и се смеем. Защо са ни вашите деви, когато ние си имаме нашите велики биволи?“ – добавяли те, разказвайки как Метц им предлагал в замяна на вярата в биволите вярата в религията на тези, които им отнемали пасбищата и ги обиждали ежедневно.35

Въпреки еднаквата си участ с Метц последователите на Лойола се присмели на бедния немец, като разпространили за него анекдоти по цяла Южна Индия. Ние познаваме и даже можем да посочим такива йезуити, които no-скоро с всички сили биха поддържали вярата на езичниците в дяволите, отколкото да допуснат те да приемат протестантството.

Това беше преди десет години. Оттогава мисионерите и на двете църкви оставиха тодите на мира. Сега вече отдавна е решено, че всеки опит за тяхното обръщане в правата вяра е само губене на време. Ако се абстрахираме от пълното отсъствие на всякакво религиозно чувство в това племе, по единодушното свидетелство на писателите и всичките жители на Ути в цяла Индия няма народ по-честен, по-нравствен, по-добър от тодите. Тази шепа патриархални диваци, без род и племе, без история, както и без най-малък (поне видим) признак на вяра в каквото и да е свещено нещо освен в калните биволи, пленява всеки със своята съвършено детска невинност. Заедно с това тодите далеч не са глупав народ, което доказва тяхната чудна способност да говорят на много езици и умението им да скриват своя собствен, а така също и твърде лесно да схващат нещата. В своите записки Съливан споменава, че по цели часове разговарял с тях и че му оставало само да вдига рамене в дълбоко учудване, като слушал, как те се изказвали за англичаните, „как вярно и бързо разбрали особеностите на англосаксонския характер и забелязали всичките ни недостатъци“.

Сега, като запознах читателите в общи черти с тодите и разказах за тях всичко или почти всичко, което е известно за тях в Индия, мога да пристъпя към разказа за своите собствени приключения и наблюдения сред това малко известно и загадъчно племе.

ГЛАВА ТРЕТА• КЪДЕТО ЛИЧНО СЕ ЗАПОЗНАВАМ С ДОБРИТЕ МАГЬОСНИЦИ ТОДИТЕ. • ЧЕРНАТА

МАГИЯ НА МУЛУ-КУРУМБИТЕ. • СМЪРТТА НА МИСТЪР БЕТЪН. • ТАйНСТВЕНИЯТ ХРАМ

33 Свещено и твърде строго пазено от тях жилище, понякога подземно, което се намира зад биволския обор. Тирири е храм, посветен на някакъв култ, известен само на тодите.34 Едно време отците йезуити се мъчеха да докажат, че тодите, както древните манихейци, се кланят на „светлината“, на слънцето, на луната и даже на огъня в обикновена лампа. Но това първо, съвсем не доказва тяхното манихейство, а второ, то не е вярно. Тодите се смяха на тази идея в разговора си с мисис Морган и мен. Те, напротив, чувстват отвращение към лунна светлина

35 Oeuvres et travaux des missionnaires. Pйres Jйsuites sur les cotes du Malabar (стр. 233)Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 25

Page 26: sinite_planini

ТУАЕЛЯ. • ТЕРАЛИТЕ И СВЕЩЕНИТЕ БИВОЛИ СЕ РАЗБИРАТ ОТЛИЧНО. • ВЕЧЕРНИТЕ РИТУАЛИ НА МАЛКОТО ПЛЕМЕ.

Сцената се разиграва в Мадрас през първата половина на юли 1883 г. Духа западен вятър, който започва в седем часа сутринта, т.е. наскоро след изгрева на слънцето, и затихва едва към пет следобед. Той духа вече шест седмици, а ще спре едва към края на август. Термометърът показва 128° на сянка. Тъй като в Европа малко хора знаят какво нещо е западният вятър в Южна Индия, аз ще се постарая да дам за този неумолим враг на белия човек поне една слаба представа. От страната, от която духа този равен, постоянен, кадифено мек ветрец, всички врати и прозорци са закрити с гъсти тати или рогозки от миризливата трева куза. Всички отверстия са затъпкани с вата, която, кой знае защо, се смята за най-добра защита от западния вятър. Но това ни най-малко не му пречи да прониква навсякъде, даже през такива материали, които за водата биха били достатъчно непроницаеми.

Този вятър като че ли пронизва самите стени и от неговото равно, тихо духане произлиза едно забележително явление. По пътя на западния вятър книгите, вестниците, ръкописите и всякаква хартия се мърдат от само себе си, като живи. Лист след лист се повдигат като от невидима ръка. Под напора на това горещо, нетърпимо знойно духане всяко листче се завива все повече и повече, докато се свие в една тясна тръбица, която се потъркулва и потреперва при всяко ново по-духване. Върху мебелите и предметите се настила тънък, отначало едва забележим, но впоследствие твърде дебел слой прах. Ако той успее да покрие плата, тогава вече с никаква четка не може да се изчисти оттам. И ако той не се чисти от мебелите всеки час, надвечер ще се събере прах цял сантиметър.

В такова време има само едно спасение – панка: човек да си отвори широко устата, да се обърне с лице на изток и да седи или лежи неподвижно, като вдишва в себе си прохладата, изкуствено произвеждана от веенето на едно гигантско ветрило. Само след залез-слънце може да се диша чист, макар и силно сгорещен въздух.

През март, следвайки местното правителство, европейското общество в Мадрас се премества в Сините планини, където пребивава до ноември. И аз се реших да емигрирам за кратко време, но не през пролетта, а през средата на юли, когато западният вятър вече беше успял да ме изсуши до мозъка на костите. Получих покана от мои добри приятели, семейството на генерал Морган, да им отида на гости. И ето че на седемнадесети юли, вече полузадушена от горещина, набързо се приготвих и в шест часа вечерта седнах във вагона. На другата сутрин бях вече в Метополам, в полите на Нилгири.

Тук очи в очи се сблъсках с англо-индийската експлоатация, която ние наричаме цивилизация. В същото време се запознах и с мистър Съливан, член на съвета и син на покойния куимбатурски колектор. Експлоатацията се появи под формата на един жалък сандък върху две колела, с платнена стряха над него. За него аз предплатих още в Мадрас, защото ми рекламираха „закрита, най-удобна пружинена карета“. А мистър Съливан ми се представи като ангел-пазител на планината, без съмнение с голямо влияние сред издигащите се пред нас височини, но безпомощен като мен самата пред експлоатацията на частните британски спекуланти в подножието на Нилгири. Той можеше само да ме утешава. След като ми се представи и разказа, че се връща в своята плантация, той ми показа пример на смирение, като седеше, без да протестира, в една мръсна кола.

В Индия някои представители от висшето колониално общество, толкова горди пред брамините, се смиряват и често пъти треперят пред по-незначителни субекти от своя народ. Това забелязвах неведнъж. Може би те се страхуват от техните разкрития, а най-вероятно от отровния им език и всесилната клевета. Тъй изтълкувах поведението на члена на съвета, когато той не обели нито една дума на мръсния заместник на „агента за превозване на пътници и товари в Нилгири“, когато нахално обяви, че в планината вали дъжд и няма да рискува новата боя и лакировка на закритите карети.

Нямаше какво да се прави и след като седнахме някак в колата, ние почнахме да изкачваме планината. Сандъкът се влачеше от два печални скелета на пощенски коне. Не изминахме и половин миля, когато един от тях слабо подскочи на задните си кости и падна, като обърна колата, а заедно с нея и мен. Всичко това стана на 8 см от една пропаст, за щастие не твърде дълбока, в която аз впрочем не паднах. Всичко се свърши с едно неприятно учудване и скъсана рокля.

Един англичанин, чиято кола пък беше заседнала в червената глина, любезно се притече на помощ и изля всичкия си гняв върху коларя, комуто не принадлежеше нито талигата, нито конят, издъхнал на място. Но коларят беше индус и беше излишно да му се извиняват. Трябваше да се чака друга кола и други два коня от станцията. Но аз не съжалявах за изгубеното време. След като се

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 26

Page 27: sinite_planini

запознах с члена на съвета, причина за което стана това общо притеснение на двама ни от страна на агента, аз се заприказвах с другия англичанин. През този час, прекаран в очакване на помощ от станцията, узнах много нови подробности за откриването на Нилгири, за бащата на мистър Съливан и за тодите. Впоследствие в Ути често се виждах с двамата „сановници“.

След един час заваля дъжд и моята талига се превърна във вана с душ. И отгоре на всичко с постепенното ни изкачване в планината студът се усилваше. След пристигането ни в Хотагири, откъдето ни оставаше още един час път, вече треперех от студ под шубата си. На Сините планини се качвах точно през сезона на дъждовете. Кална червена вода на цели потоци течеше срещу нас, а панорамата и от двете ни страни беше закрита от мъглата. Но изгледът бе очарователен даже в такава печална обстановка. А след задушната мадраска атмосфера хладният и влажен въздух беше истинско наслаждение. Той беше пропит с миризмата на теменужки и иглолистна гора.

Тази гора, питах се аз, която покрива склоновете на планината като с изумрудена пелена, на колко ли тайни е била свидетел през вековете? Какво само не са виждали старите дървеса в Сините планини! Вероятно планината дълго и ревниво е скривала в себе си сцени, напомнящи тези от Макбет! Отдавна вече легендите не са на мода: наричат ги басни и това е твърде естествено. „Легендата е цвете, което цъфти само в почвата на вярата.“ А отдавна вече вярата взе да изчезва от сърцето на цивилизования запад, затова и нейните цветове изсъхват под убийственото дихание на съвременния материализъм и всеобщото безверие.

Тази бърза промяна на климата, обстановката и цялата природа ми се стори като вълшебство. Аз забравих студа, дъжда и отвратителната каручка с платнище, под което седях на своите изцапани с кал и размекнали се от дъжда чанти и куфари. Бързах да се наслаждавам на чудесния въздух, какъвто вече от много години не бях дишала ... Към шест часа вечерта пристигнахме в Ути.

Беше неделя и скоро започнахме да срещаме групи хора, които се връщаха от вечерня. В по-голямата си част това бяха евро-азиатци – хора със смесена кръв.

Нескопосаните креоли потъваха до колене в гъстата утакамандска кал, която като кърваво море заливаше всички улици на малкия градец. Сред тях обаче ги нямаше тези, които аз търсех: тодите не се разхождат по улиците и почти никога не се приближават до града. Както скоро узнах, в онзи момент моето любопитство е било напразно. То беше удовлетворено едва след няколко дни.

Бях прекарала нощта в железопътния вагон, където се задушавах от нетърпимата горещина и задуха. А ето че няколко часа по-късно треперех под пуха и цяла нощ горя печка.

В продължение на близо три месеца, до края на октомври, аз се стараех да получа нови сведения за тодите и курумбите. Отидох в селището на тодите и се запознах с почти всичките старейшини на тези две странни племена. Мисис Морган и дъщерите й, които са родени в планината и говорят езика на бадагите и тамилите, много ми помагаха и се стараеха да обогатяват ежедневно нашия запас от факти.

Всичко, което узнах лично от тях и от другите, а също и това, което почерпах от доставените ми ръкописи, е събрано в тази книга. Предоставям тези факти на вниманието на читателите.

Човек може да се хване на бас, че на цялото земно кълбо няма да се намери племе, подобно на тодите.

Пита се: къде и кога е имало такова племе, за което най-близките му съседи в планината тъй малко да знаят и нищо да не могат да кажат за него, така както не знаят за него майсурците или дравидите от бреговете на Индийския океан? Тези съседи никога и не били чували за съществуването на тодите до деня на откриването им преди шестдесет години. Бадагите, наричани сега, кой знае защо „бюргери“ не само не са в състояние да дадат каквито и да било сведения за миналото на тодите до своето идване в планината, но даже не разбират езика на своите „сюзерени“, тези, които те величаят с името „владетели на планините“.

От първия ден на своето преселение в планината бадагите (за които има още много неща да се кажат нататък) започнали да пасат многочислените стада тодски биволи, да работят на тодите и да им служат доброволно и безплатно. Още от първия ден започнали да се молят на мощните тоди, гледайки на тях като на висши небесни същества. На въпросите на англичаните те отговаряли убедено: „Тодите са деви (богове), изпратени от Брама на земята“. И продължават да държат на това свое твърдение.

Разказът за неочакваното откриване на тодите и на другите, до този момент съвсем неизвестни в Индия племена, както и на самите Сини планини се чете като една вълшебна приказка. За Мадрас това откритие е било нещо като откриването на Америка за стария свят: то е произвело не по-малко вълнение сред народите на Индия. Нито европейците, нито индусите са подозирали в

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 27

Page 28: sinite_planini

началото на XIX столетие, че току над техните горещи градове и села се намира такава прохладна страна; че само на няколко хиляди метра над тяхната пещ стои една истинска Швейцария със здравословен климат, своеобразна флора и фауна и отличаващи се племена! Измежду многобройните книги за Нилгири, излезли през последните петдесет години, още не сме срещнали една поне, която да не започва и свършва с въпроса: „Що за хора са тези тоди?“

Наистина, откъде са се взели те? От кои краища са дошли тези великани, може би направо от фантастичния свят на Гъливер? От кой изсъхнал и отдавна превърнал се в пепел клон на човечеството се е откъснал и паднал на Сините планини този чуден, незнаен плод? Да допуснем, че за туземците въобще и за суеверните подпланински малабарци и майсурци в частност тодите са преки потомци на девите, боговете на тази прелестна планина, на които те се кланят, както критяните на своите тайнствени „Кабири“, без да питат за техния произход. Но и за живеещите в Южна Индия европейци тодите представляват необяснимо явление. Те са като въпрос, на който е невъзможно да се намери отговор. Заради тях учените са се съвещавали, спорили, съчинявали са най-невъзможни хипотези, докато най-после, преди няколко години, ги предадоха, както обикновено става в подобни случаи, на божията воля.

Сега, когато англичаните живяха с тодите и курумбите в близко съседство повече от четиридесет години и узнаха за тях всичко, каквото беше възможно да се узнае, т.е. нищо, мадраските власти малко се успокоиха и промениха тактиката: „Никаква тайна не се крие зад тодите, затова и не можа никой да я разреши – започнаха да твърдят те. – И нищо загадъчно е нямало в тях... Хора като хора. Даже тяхното на пръв поглед необяснимо влияние върху бадагите и курумбите се обяснява твърде просто: със суеверния страх на невежите туземци и грозни джуджета пред физическата красота и ръст, пред нравствената мощ на другото племе.“ Резюме: „Тодите са твърде красиви, макар и нечисти диваци, без религия, както и без съзнателно минало. Те са просто едно племе, което не помни своя род, полуживотни, каквито са впрочем и всички туземци от Индия ...“ и т.н., и т.н.

Затова пък всички служещи, земевладелци, плантатори, с една дума, всички тези хора, които са се поселили и живеят вече с години в Утакаманд, Котагири и други поселища и градчета по склоновете на Нилгири, се отнасят по съвсем друг начин към този въпрос. Постоянните жители на санаториумите36 в Сините планини знаят много любопитни факти, каквито не са и сънували новодошлите английски чиновници, но благоразумно си мълчат. Кой иска да стане за подбив на другите? Но има и такива, които не се боят открито и високо да твърдят това, което знаят, че е истина.

Между последните ще посоча поканилото ме семейство, което повече от четиридесет години не е напускало Утакаманд. Това семейство, като започнем от генерал Родес Е. Морган и неговата мила и образована жена и свършим с техните осем дъщери и синове, има своето особено, отдавна установено мнение за тодите и за курумбиге. Особено за последните.

„Жена ми и аз – често ни говореше почтеният генерал – остаряхме върху тези хълмове. Ние, както и децата ни, говорим на езика на бадагите и разбираме диалектите на другите местни племена. По нашите плантации работят стотици бадаги и курумби. Те свикнаха с нас, обичат ни и гледат на нас като на свои най-верни приятели и защитници. Значи, ако има някой, който да познава тях самите, домашния им живот, обичаите, обредите и вярванията им, то това сме ние: жена ми, аз и големият ни син, който служи като колектор тук, защото имаме постоянно работа с тях.

Затова, основавайки се на неведнъж доказаните в съда факти, говоря открито: тодите и курумбите действително обладават някаква сила, надарени са с могъщество, за което нашите мъдреци нямат понятие ... Ако аз бях суеверен човек37, бих разрешил твърде просто тази загадка. Бих казал например, както казват нашите мисионери: мулу-курумбите са изчадия на ада и са родени от дявола. Тодите пък, макар и езичници, са техният пълен антипод. Както се вижда, те са оръдие, пратено от Бога, за да отслабят силата и тъмните помисли на курумбите. Но невярвайки в дявола, аз вече отдавна стигнах до друг род убеждение: не трябва да отричаме в човека и в природата тези сили, които ние не разбираме. Затова, ако нашата смела наука неразумно ги отхвърля, това е само защото не може да ги обясни и класифицира. Твърде много ми се е случвало да виждам примери,

36 Тъй англичаните наричат всички планински градчета в Индия като например Симла, Дарджилинг, Мисури и пр., където пращат офицерите и войниците на лечение.37 Почтеният генерал е свободомислещ човек, който изпитва дълбоко уважение към тъй наречения научен агностицизъм на школата на Хърбърт Спенсър и други подобни философи.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 28

Page 29: sinite_planini

които доказват явно съществуването на такава неизвестна нам сила, за да не осъждам скептицизма в това отношение даже на самата наука!“38

Това, което видял и чул сред тодите и курумбите моят уважаем приятел и домакин, би могло да изпълни цели томове. Засега ще приведа един случай. За него гарантират генералът, жена му и цялото семейство. Този разказ показва как тези дълбоко образовани хора вярват в магията и дяволската сила на мулу-курумбите.

„В продължение на дълги години живея в Нилгири – пише мисис Морган39 в своята книга „Магьосничеството в Нилгири“, – заобиколена със стотици разноплеменни туземци, които наемахме да работят на нашите плантации. Добре запозната с техния език, аз съм имала възможност с години да наблюдавам бита и обичаите им. Ето защо зная колко често те прибягват до демонология и магия в отношенията помежду си, особено курумбите.

Това племе се разделя на три клона. Първият, просто курумби, са заседнали жители на горите и често се наемат за работници. Вторият, тени-курумбите (от думата тейн, мед), живеят с мед и корени, и третият е мулу-курумбите. Те по-често от тени-курумбите се срещат в цивилизованите части на планината, т.е. в европейските поселища, и в горите под Виняде. Употребяват лък и стрели и обичат да ходят на лов за слонове и тигри.

Сред народа съществува поверие, често доказвано на дело, че мулу-курумбите (както и тодите) имат власт над всички диви зверове, особено над слоновете и тигрите. Даже се смята, че ако е необходимо, те могат да приемат вида на тези зверове. Посредством ликантропията (превръщане) те извършват безнаказано много престъпления. Мулу-курумбите са твърде отмъстителни и зли. Другите курумби постоянно прибягват до тяхната помощ. Ако туземец иска да отмъсти на врага си, той иска съдействие от мулу-курумба...

Преди известно време между работниците на моята утакамандска плантация имаше цяло сдружение бадаги, тридесет души млади, здрави хора, които всички до един бяха отрасли в нашето имение, където преди тях работеха бащите и майките им. Изведнъж, без всякаква видима причина, техният брой започна да намалява: почти всеки ден взех да забелязвам отсъствието ту на един, ту на друг работник. От справката винаги се оказваше, че отсъстващият внезапно заболявал, а скоро след това и умирал.

В един пазарен ден срещнах монегара (кмета) на селото, към което принадлежаха моите работници. Като ме съзря, той се спря и се приближи, кланяйки се. „Майко – каза ми той, – аз съм печален и изпаднах в голяма беда!“ И заплака. „Какво се е случило?“ „Всичките ми момци умират един след друг, а не съм в състояние нито да им помогна, нито да спра това.. Убиват ги курумбите “

Разбрах за какво ставаше дума и попитах за причината на тяхното озлобление. „Все повече и повече пари искат... Ние им дадохме почти всичко, което сами изработваме. Но те все са недоволни. Миналата зима им казах, че нямаме повече пари и не мога да им дам, а те ми отговориха: „Добре..., както искате..., а ние все пак ще си получим своето! ...“ Ако те отговорят тъй, ние вече знаем какво ни чака. Тези думи влекат след себе си неминуемата смърт на няколко души от работниците... През нощта, когато всичко около нас спи, ние изведнъж се събуждаме и гледаме, че между нас стои курумбът. Нашите работници спят всички в един голям обор ...“

„Тогава защо не залоствате по-здраво вратите?“ - попитах кмета.„Затваряме, но каква полза от това? Колкото щете затваряйте, но курумът ще влезе където си

иска, даже през каменни стени...Събудиш се със страх и гледаш, а той е вече тук сред нашите – стои и разглежда всеки. Ще си

вдигне пръста и ще го насочи ту към един, ту към друг, в Мада, в Курира, в Джоги... (имената на трите последни жертви). Мулу-курумбът не си отваря устата, мълчи и само показва, а след туй изведнъж изчезва! След няколко дни тези, в които той е тикал пръста си, се разболяват, вдигат висока температура, коремите им се издуват и на третия или тринадесетия ден умират. Тъй ми

38 Извлечения от доклада на генерал-майор Морган, одобрен от главния съвет на Теософското общество, „Изследване на рeлигиите, нравите, обредите и суеверията на планинските дравидски племена“. Този доклад на един от главните членове на съвета и председател на Тодабетското теософско общество в Утакаманд беше прочетен публично пред 3000 души по време на годишното събрание на членовете на 27 декември 1883 г. в Адиар (Мадрас). Семейството на генерал Морган е известно в цяла Южна Индия. Както той самият, така и жена му се ползват с голямо уважение пред властите и цялото европейско общество. Наричам ги с техните истински имена и фамилия и ги посочвам за свидетели с тяхно съгласие. Отечествените скептици поканвам да се отнесат за по-нататъшни сведения до самия генерал, ако искат да узнаят мнението на учения англичанин за магьосничеството на мулу-курумбите.39 Дъщеря на генерал-губернатора на Траванкор в Травандрум, където тя се е родила

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 29

Page 30: sinite_planini

умряха през последните няколко месеца осемнадесет момци от тридесетте ... И ето на, че останахме една шепа! ...“ И той горчиво заплака.

„Но защо не се оплачете на правителството?“ – попитах аз. „Че нима сахибите ще повярват? Кой може да улови мулу-курумба?“ „Тогава дайте на тези ужасни джуджета двеста рупии и нека те обещаят да оставят поне живите на мира ...“ „Да, ще трябва тъй да се направи“ – каза той с въздишка. И като се поклони, отмина ...“

Този пример е един от многото, приведени от г-жа Морган. Той нагледно показва, че наред с туземците „суеверието“ се споделя и от мнозина англичани.

– Аз живея сред тези народи повече от четиридесет години ... – често ми казваше мисис Морган. – Наблюдавала съм ги грижливо и дълго. Беше време, когато и аз не вярвах в тази сила, наричайки я абсурдна... Но веднъж убедена, аз повярвах, както става и с много други европейци ...

– Но знаете ли, че над тази ваша вяра в магията ... някои се смеят?– Зная. Но мнението на другите, съдещи повърхностно, не може да промени моето мнение,

ако то е основано на факти.– Мистър Бетън ми каза със смях вчера на трапезата, че преди два месеца и той имал среща с

курум-бите, но въпреки техните заплахи и досега е жив.– Какво ви разказа мистър Бетън? – попита ме тя с оживление, като сне очилата и остави

настрана работата си.– Бил на лов и ранил слон, който избягал в гъсталака. Животното било великолепно и ловецът

не искал да го изпусне. С него имало осем души бадаги и той им наредил да го последват след ранения слон. Но животното ги отвело твърде далеч. Тъй далеч, че ако най-после не били видели мъртвото му тяло, бадагите-шикари не биха отишли по-нататък под предлог, че могат да срещнат курумби. Но това не им помогнало, защото, приближавайки до слона, те се срещнали с тях лице в лице. Курумбите обявили, че слонът е техен н че току-що го убили, показвайки за доказателство дузина от своите стрели, набучени в тялото му... Но Бетън намерил между тях и раната от своя куршум. Излизало тъй, че курумбите само доубили зле раненото животно. Но джуджетата настояли за своето право. Тогава Бетън, без да гледа на техните проклятия, ги пропъдил и като отрязал краката и зъбите на слона, си отишъл вкъщи. „Ето, аз и досега съм здрав и невредим – смееше се той. – А то индусите чиновници в моя департамент ме бяха вече съвсем погребали, като чули за срещата ми с курумбите! ...“

Мисис Морган търпеливо изслуша разказа ми и само ме попита:– Той нищо повече ли не ви каза?– Не.Обядът свърши и разговорът стана общ.– Тогава аз ще ви доразкажа онова, което той е пропуснал. Ще повикам и свидетел,

единственият освен Бетън, който преживя неприятната среща. Каза ли ви господинът, че при първия му опит да завладее зъбите на слона, курумбите извикали: „Този, който се докосне до нашия слон, ще ни види преди смъртта си!“ Обикновено това е формулата на тяхната заплаха със смърт. Ако неговите бадаги бяха от местните хора, те no-скоро биха му позволили да ги убие на място, отколкото да пренебрегнат тази заплаха. Но ловецът ги беше довел със себе си от Майсур. Бетън ранил слона, но както сам си признава, е твърде гнуслив, за да реже на късове мъртъв звяр. Той е чистопробен аматьор и лондонски кокни – прибави тя с презрение. – Неговите майсурски шикари отрязали крака и изрязали зъбите, след което ги понесли, окачени на прътове, към къщи. Те били осем души. Сега искате ли да знаете колко от тях останаха живи?

И тя плесна с ръце, за да извика слугата, когото тозчас прати, за Пурна.Пурна бе старец шикари, който се появи в твърде странно състояние. Малките му черни очи

бягаха страхливо от госпожата към мен. Както се оказа, той не разбираше защо го бяха повикали в приемната на сахибите.

– Кажи ми, Пурна – започна решително генерал-шата, – колко души шикари ходихте преди два месеца със сахиб Бетън на лов за слон?

– Осем души, мем-сахиб. Момченцето Джоти бе деветият – изхриптя старецът между няколко покашляния.

– Колко останахте сега?– Само аз, мем-сахиб – въздъхна шикари.– Как? – извиках аз с непресторен ужас. – Нима всичките останали, даже и момчето, умряха?– Мурче (умряха), всички умряха! – простена старият ловец.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 30

Page 31: sinite_planini

– Разкажи на мем-сахиб как и защо умряха те – заповяда генералшата.– Мулу-курумбите ги убиха. Един подир друг коремите им се подуваха и всички измряха,

последният – преди пет недели ...– Ами как се спаси Пурна?– Веднага го пратих при тодите на лечение – обясни мисис Морган. – Другите те не приеха ...

Тези, които употребяват алкохол, не ги лекуват и винаги ги връщат обратно. Затова умряха и моите работници ... един след друг, двадесет души – добави тя с въздишка. – А този старец оздравя, при това той не се е докосвал до слона, а както разказва, само носил пушката. Бетън заплашвал шикарите, че ако не отнесат вкъщи трофеите на слона, той ще ги накара да пренощуват с курумбите в гората. Уплашени от тази перспектива, те бързо отрязали крака на слона, изрязали зъбите и след това ги отнесли вкъщи. Пурна, който дълго време е служил на моя син в Майсур, веднага дойде при мен и аз го пратих при тодите заедно с другарите му. Но те не приеха никого освен Пурна, който не докосва пиене. А пък другите почнаха от този ден да линеят. Току пред нашите очи се превърнаха в някакви привидения, зелени, сухи, с огромни кореми. Не мина месец, и всичките по показание на военния лекар един след друг умряха от треска.

– Но нали бедното момченце не може да е било пияница? – попитах аз. – Защо поне него не спасиха вашите тоди?

– Тука сега и петгодишните деца пият – отговори тя с израз на отвращение на лицето. – До нашето идване в тези планини в Нилгири никога не е миришело на спиртни питиета. Това е едно от благодеянията на цивилизацията, внесени от нас. А пък сега ...

– Какво сега?~ Сега ракията погубва толкова хора, колкото и курумбите. Тя е най-добрият техен съюзник...

Иначе курумбите, в такова близко съседство с тодите, биха били безвредни.С това нашият разговор свърши. Мисис Морган заповяда да впрегнат два огромни бивола в

огромната си карета и ми предложи да отидем „за треви“. Тръгнахме след малко.През цялото време по пътя тя ми разказваше за тодите и курумбите. Мисис Морган е жена с

чудесна наблюдателност и силна памет, енергична, деятелна и храбра. А човек трябва да има голям запас от тези качества, за да ратува в продължение на четиридесет години в името на правдата и човеколюбието против англо-индийските понятия за обществено приличие и установени правила в живота. Още по времето, когато е била жена на беден капитан на Ост-Индийската компания, комуто, както и на всичките служещи, била забранена всяка частна инициатива, тя решила да направи състояние на мъжа и децата си. Купила огромно количество земя и гори, които преди четиридесет години се продавали в новооткритата планина на номинална цена, и почнала да стопанисва имението. Изписвала семена, първа засяла неколкостотин декара с евкалипти, чайни и кафейни дървета. Заловила се с развъждане на добитък и в продължение на няколко години млякото, маслото и сиренето на нейните двеста превъзходни крави изпълнили всички пазари в Нилгири. Тя продължавала да работи, без да обръща внимание на упреците от висшето англо-индийско общество, даже когато нейният мъж от капитан станал генерал. На забележката на главнокомандващия тя отговорила направо, че тъй като мъжът й не е крадец и няма състояние, правителството няма право да остави гладни осемте й деца, като забрани на нея, частното лице, да се грижи за благосъстоянието им. И получила каквото искала. Работейки ден и нощ, обичана от индусите и поради това с добри помощници, за дванадесет години по нейните думи спечелила с ръцете си пет леки40. Тя продавала, купувала, печелила и събрала огромни пари. Нейният дом, построен от самата нея, е най-голямата и великолепна къща в Утакаманд. Когато бях в Сините планини, там живееше главнокомандващият сър Фредерик Робъртс с жена си. „Това е моята единствена и най-горчива грешка!“ – често ми се оплакваше тя.

– Той си въобразява, че с мен може да постъпва като с афганистанец. Изсича моите любими дървета, преправя по своя воля къщата ми и разваля плантациите ...

По време на моето пребивание у тях помежду им се водеше ожесточена борба.– Нашето правителство е просто глупаво – говореше възбудено в каретата мисис Морган. – То

отказва да назначи комисия, която да проведе следствие, и не иска да повярва в това, в което вярват индусите от всички касти. Те използват тези ужасни средства и много по-често, отколкото някой може да си представи, извършват безнаказани престъпления! Тук, сред народа, страхът от магията е толкова голям, че често пъти хората са готови да убият цяла дузина невинни хора с друг род магия само за да излекуват един болен човек, защото бил погледнат от лошото око на курумба ...

40 Лек = 100 000 рупииИзпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 31

Page 32: sinite_planini

Веднъж аз яздех – продължи тя, – когато изведнъж моят кон изпръхтя, захърка и неочаквано се хвърли настрана, с което едва не ме свали от седлото. Вгледах се и видях насред пътя едно твърде странно нещо. Това беше голяма плоска кошница, в която кокореше безжизнено очи отрязана глава на овен. До нея имаше кокосов орех, десет рупии сребро, ориз и цветя. Тази кошница беше поставена в горния ъгъл на един триъгълник, очертан от три тънки конеца, привързани за три колчета. Всичко това беше тъй нагласено, че който и да вървеше откъм тази или онази страна на пътя, непременно трябваше да се натъкне на тези конци, да ги скъса и по такъв начин да предизвика върху себе си цялата сила на удара от убийствения суниум, както се нарича у нас този род магия.

Използването на това средство е нещо най-обикновено у туземците. Към него прибягват твърде често в случай на смъртоносни болести. Тогава приготвят суниум. Който се допре до него, дори само до една от нишките на конеца, ще получи за „награда“ болестта, пък болният ще оздравее. Суниумът, на който едва не се натъкнах, беше поставен привечер по пътя към клуба, където хората най-много ходят в тъмнината. Мен ме спаси конят, но аз го изгубих: след два дни той издъхна. И след това не вярвайте в суниуми и магия!

Това, което най-много ме ядосва – завърши тя – е, че смъртта вследствие на магия винаги се приписва от нашите доктори на някаква непозната треска, която тъй умно и безпогрешно умее да избира своите жертви. Тя никога не напада тези, които нямат нищо общо с курумбите, а се появява само като резултат от неприятна среща с тях, скарване или озлобяване против жертвата. Та в Нилгири няма и никога не е имало някакви трески. Това е най-здравото място на земното кълбо. Моите деца от раждането си не са боледували нито час. Погледнете Едит и Клара. Погледнете силата и цвета на лицето у тези момиченца – каза тя, сочейки дъщерите си.

Действително всяка майка би имала право да се гордее с такова цветущо здраве на децата си. Понеже в каретата нямаше място, двете момичета повече от четири мили бягаха неуморно отстрани и спокойно си приказваха с нас, като че ли седяха на едно място.

Момчешките им скокове над ровове и дерета в продължение на един час само още повече зачервиха и без това розовите им страни.

Но мисис Морган не слушаше моите искрени комплименти за тяхната сила, а продължаваше да хули лекарите. Най-после тя прекъсна своето негодувание с възклицанието: „Погледнете, ето една от прелестните мурти, тодски селища. Тука живее техният най-древен и свят гопилал.“

Тодите, както вече казахме, са получергарски народ. От Рангасуами и Тодабет цялата повърхност на планинската верига е осеяна с техни мурти, селца или поселища, ако една група от три-четири пирамидообразни постройки може да се сметне за селце.

Такива жилища са построени близо едно до друго, а между тях, отличаващ се по големината и по грижливата си постройка, винаги се шири тирифи, „свещеният обор за биволи“. В него след първото помещение с огромни размери, служещо за нощно убежище на биволите и особено на биволиците, винаги има друга стая. Там царува вечен мрак, защото тя няма нито прозорци, нито врати и единственият й вход е просто една дупка с височина 50–60 см. Тази стая вероятно е храмът на тодите, където се извършват никому неизвестни обреди. Даже входната дупка се прави в най-тъмния ъгъл на и без това тъмния обор, на такова място, че желаещите да влязат в светилището трябва дълго време да търсят входа. Тук не може да стъпи кракът на жена, както и никой от женените тоди, т.е. никой от класа на миряните или кутите. Само „свещенодействащите“ терали имат свободен достъп до вътрешния тирири.

Самото здание винаги е обиколено с доста висока каменна ограда, чийто двор, или туаел, също се смята за свещен. Постройките, групирани около тирири, напомнят отдалеч по форма киргизките селца. Те всички са каменни и измазани с най-здрав цимент. Зданията са обикновено от 4 до 5 метра дължина и около 3 метра ширина. А на височина, от земята до върха на пирамидалния си покрив, тези къщи са не повече от 3 м.

Денем тодите не живеят в тези здания, те само нощуват в тях. Каквото и да е времето, в самия разгар на мусоните или в проливен дъжд, човек ще ги види или насядали на групи, или разхождащи се двама по двама. Веднага след залязването на слънцето те влизат в мъничките отверстия на своите миниатюрни пирамиди. Една след друга огромните фигури на тодите започват да изчезват в тях. Като затворят отвътре вратата с доста дебел дървен капак, който се движи майсторски с помощта на лост и се затваря посредством здрава ключалка и две дупки в стената, тодите не се показват до сутринта. Не можете нито да ги видите, нито да ги подмамите навън след залез слънце.

Тодите са разделени на седем клана или родове, като всеки клан наброява сто мъже и две дузини жени. По тяхно собствено уверение тази численост не се мени, а и не може да се измени и

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 32

Page 33: sinite_planini

съществува още от първите дни на заселването им на планината. Статистиката потвърждава това за последните петдесет години. Според мнението на англичаните странният факт на неизменно равния брой на новородените, починалите, ограничаващ числото на тодите на седемстотин в продължение на много векове, трябва да се припише на полиандрията: една жена се пада на всичките братя в семейството, макар и да са дузина.

Значителното малцинство на женския пол в ежегодните раждания отначало се е приписвало на твърде разпространеното между индийските племена детеубийство. Но това никога не е било доказано за тодите. Въпреки взетите мерки и непрестанното шпиониране, въпреки обещаната от англичаните награда за донос, с който, кой знае защо, горят от желание да изобличат тодите в някакво противозаконна дело, до ден-днешен не е отбелязан нито един такъв случай. Тодите само презрително се усмихват на изказваните подозрения.

– Защо ни е да убиваме малките майки? – казват те. – Ако ни трябваха, щяхме да ги имаме. Ние знаем колко мъже и жени са ни необходими и нищо излишно не бихме имали.

Този странен аргумент кара географа Торн в книгата си за Нилгири да пише с озлобление: „Тези диваци са идиоти ... Те просто ни се присмиват! ...“ – като сам не забелязва, че приписва на идиоти способността изкусно да мистифицират висшата интелектуална раса на англичаните.

Но хората, които отдавна познават загадъчните туземци и са изучавали с години бита им, мислят, че тодите сериозно и дълбоко вярват в изтъкнатия факт. Те отиват още по-нататък и открито правят предположение, че тодите, както и много други племена, живеещи в лоното на природата, владеят много тайни и затова познават практическата физиология по-добре от нашите учени доктори.

В езика на тодите думите „жена“, „момиченце“ или „мома“ не съществуват. Понятието за женски пол у тях неразривно е свързано с майчинството. Говорят ли за бабичка или за едногодишно момиченце, тодите винаги я наричат „майка“, употребявайки за ясност такива прилагателни като „стара“, „млада“ или „малка“.

– Нашите биволи – забелязват понякога те – са определили веднъж завинаги числото на хората ни: от тях зависи и числото на майките.

Тодите никога не се задържат за дълго време в една мурта, а преминават от една в друга, когато биволите опасат пасбищата. Благодарение на почвата и на изобилната растителност на планината тези пасбища нямат подобни на себе си в Индия. Затова навярно и техните биволи надминават по големина и сила не само тези в страната, но и по целия свят. Но и тук пак има нещо загадъчно. У бадагите и у плантаторите се отглеждат биволи, които се хранят също по пасбищата на Нилгири. Пита се: защо тези животни са много по-дребни на ръст и по-слаби от „свещените стада“ на тодите? Техните животни са буквално с гигантска големина, като че ли са последните останки на допотопни-те си прародители. На всеки е известно, че въпреки всички подобрения на породата старанията на плантаторите не се увенчаха с успех: техните биволи никога не могат да се сравнят с тези на тодите, които при това упорито отказват да им заемат своя добитък за кръстосване на породите. Впрочем благодарение на климата и липсата на мухи и вредни паразити различните породи биволи и бикове, а също и овцете, стават великолепни сред тези планини и са изключение в Индия.

Всеки от седемте клона на племето се разделя на няколко големи семейства. Всяко семейство според числото на членовете си има своя къща, даже две или три къщи в муртите на няколко пасбища. По такъв начин семейството има готов подслон, на което и от пасбищата да се премести. Понякога то си има няколко такива нему принадлежащи поселища с неизбежния тирири, храм-обор. До идването на англичаните и преди те да са се разпръснали като паразити по целия район на Нилгири, тодите, местейки се от една мурта в друга, оставяли тирири както и другите здания празни. Но като забелязали любопитството и нескромността на новите пришълци, които още от първите дни на своето насилствено нахлуване се стараели да се вмъкнат в техните свещени здания, тодите станали по-предпазливи. Те вече нямат това доверие към хората, което са имали по-рано, и отивайки си, остават в тирири свещенодействащия терали41 (който стана известен под името полола42) с неговия асистент капилола и две биволици.

„Цели сто двадесет и седем поколения живяхме спокойно на нашите планини – оплакват се тодите на властите – и нито един човек освен нашите терали не се е осмелявал да престъпи трижди

41 Безбрачен аскет, отшелник42 Полола – пазител; а капилол – буквално „по-малък пазител“

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 33

Page 34: sinite_planini

свещения праг на тирири. Биволите се сърдят... Забранете на белите братя да приближават туаеля (свещената ограда), инак беда ще се случи, страшна беда!“

И властите благоразумно забраниха на жителите от долините, особено на любопитните, а още повече на нахалните англичани, да влизат в туаеля и даже да се доближават до него. Но нещата се успокоиха едва тогава, когато двама от нахалниците бяха убити по различно време от биволите: вдигнати на техните остри, огромни рога и буквално смазани до смърт под тежките им крака. Това животно презира даже и тигъра, който рядко тръгва да се мери с него.

И тъй, досега никой не знае каква тайна се крие в стаята зад обора. Даже мисионерът Метц не успял да разгадае загадката през своите тридесет години общо съжителство с тодите. Описанията и сведенията по този въпрос на майор Фрезър43 и на други етнолози и писатели се оказаха напълно фантастични. Майорът „се вмъкнал в стаята зад обора и открил, че този толкова интересуващ всички ни храм представлява мръсна и съвсем празна стая“ по простата причина, че този участък земя заедно със зданията на него бил отстъпен от тодите на града заради едно друго по-отдалечено, но много по-голямо пасбище. Всичко, каквото имало в къщите и храма, е било изнесено и зданията – предоставени за събаряне.

Освен със своите биволи тодите не се занимават с никакво друго скотовъдство или стопанство. Те не държат нито крави, нито овце, коне, кози, нито дори някакви птици. Не могат да търпят кокошки, защото нощем „петлите безпокоят и будят със своето кукуригане уморените биволи“, обясняваше ми един старец. Тодите, както вече е казано, нямат кучета, макар че в къщата на бадагите може да намерите това полезно, даже необходимо в такива горски места животно. Тодите и сега, както и преди идването на англичаните, не се занимават с никаква работа: не сеят, не жънат и при все това обаче видимо разполагат достатъчно с всичко, макар да не се занимават с парични дела, тъй като нищо не разбират от пари, с изключение на няколко старци.

Жените тоди твърде красиво и оригинално обшиват края на своите бели чаршафи, техните единствени облекла. Но мъжете открито презират всякаква физическа работа. Цялата им любов, мисли и религиозни чувства са съсредоточени към великолепните биволи. Но доенето на биволиците и шетнята около тях принадлежи изключително на мъжете.

Няколко дни след моето пристигане ние, съпроводени само от децата, се отправихме да посетим муртите, на пет мили от града. Както ни казаха, в това поселище сега живеели няколко семейства тоди и старецът терали с цяла свита „свещенодействащи“. Аз вече имах случай да срещна няколко тоди, но не бях видяла още отблизо нито жените им, нито обредите с биволите. Ние отивахме с намерението да погледаме, ако бъде позволено, церемонията на вкарването на биволите в клетка, за която толкова много ми бяха разказвали и която много ми се искаше да видя.

Беше вече около пет часа вечерта и слънцето клонеше към залез, когато се спряхме на края на гората, излязохме от каретите и тръгнахме пешком по голямата поляна. Тодите бяха заети с биволите и не ни обърнаха внимание, дори когато се приближихме доста близко, но биволите зареваха. Един от тях, очевидно водачът на стадото, със сребърни звънчета на огромните си завити рога, се отдели от него и дойде до самия край на пътя. Обърна към нашата група високо вдигнатата си глава, устреми в нас своите блестящи огнени очи и високо замуча, като че питаше: кои сте вие?...

Казват, че биволите са лениви и глупави и че очите им нищо не изразяват. Аз напълно споделях това мнение, докато не се запознах с тодските биволи и особено с това животно, което като че ли говореше с нас на своя език. Очите му горяха като два въглена и в неговия обезпокоен поглед се усещаше чувството на удивление и недоверие...

– Не се приближавайте до него – извикаха ми моите спътници. – Това е техният водач и най-свещеният от цялото стадо! ... Той е много опасен.

Но аз и не мислех да се приближавам, а напротив, бях започнала да отстъпвам твърде бързо, когато един висок и строен юноша, като Хермес между биковете на Юпитер, със скок застана между нас и бивола. Скръстил ръце и наведен пред „свещената“ муцуна, той бързо се наклони над ухото на животното и почна тихо да му шепне неразбираеми думи. Тогава се случи нещо твърде странно, толкова странно, че ако този факт не ми беше потвърден от другите, бих го счела за халюцинация, вследствие на многото чути през тези дни истории и анекдоти за тези свещени животни.

При първите думи на младия терали биволът обърна глава към него и сякаш слушаше и разбираше. Погледна към нас, като че искаше по-внимателно да ни разгледа, почна да кима с глава и да издава къси, сякаш разумни звуци, като че отговаряше на почтителните забележки на терали.

43 The Toddas, what is known of them.Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 34

Page 35: sinite_planini

След това той хвърли към нашата компания последен равнодушен поглед, обърна се гърбом към пътя и тихо тръгна към стадото си.

Тази сцена беше твърде комична и тъй много напомняше разговора на руския мужик с мечката „Михаило Иванович“ на синджира, че аз едва не се разсмях. Но когато погледнах сериозните и малко смутени лица на моите спътници, неволно се удържах.

– Убедихте ли се, че ви казвах истината! ... – полутържествено, полубоязливо ми прошепна на ухото момиче на петнадесет години. – Биволите и тералите се разбират един друг. Те разговарят помежду си като хора.

За мое учудване майката не прекъсна момичето и не му направи никаква забележка. На моя въпросителен поглед тя отговори също с малко смущение. Тодите във всяко отношение са странно племе. Те се раждат и живеят сред биволите. Дресират ги с години и действително може да се помисли, че човек и животно разговарят помежду си...

Като познаха мисис Т. и нейното семейство, жените от рода излязоха на пътя и ни наобиколиха. Те бяха пет: едната със съвършено голо детенце въпреки хладния дъждовен вятър, три млади, твърде красиви, и една баба, още твърде миловидна, но затова пък много мръсна. Тя дойде право при мен и ме попита вероятно по канарезки коя съм аз. Този въпрос, разбира се, не разбрах и вместо мен отговори едно от момичетата. Но когато ми бяха преведени въпросът, както и отговорът, последният ми се стори много оригинален, макар и не твърде правдоподобен.

В този отговор аз бях представена на публиката като „чуждоземна майка, която обича дъщерите на биволите“. Видимо това описание успокои и зарадва бабата, защото без такава препоръка, както научих по-късно, мен не биха ме и допуснали да присъствам при вечерните обреди със свещените животни. Възрастната жена веднага се върна при мъжете и вероятно предаде сведението на най-стария терали, който, заобиколен от група млади свещенодействащи, стоеше в живописна поза недалеч, облегнат с лакът върху блестящия черен гръб на познатия ни вече „вожд“ на биволите. Той веднага дойде при нас и заприказва с мисис Т., която знаеше техния език не по-зле от всеки туземец.

Какъв представителен великолепен старец! Аз неволно сравнявах този планински аскет с познатите ми аскети индуси и мюсюлмани. Колкото те изглеждат съсухрени, толкова терали ни поразяваше със здравето и силата на своето мощно като вековен дъб високо тяло. Брадата и гъстите му коси, които падаха на тежки кичури по гърба, бяха едва посребрени. Прав като стрела, той бавно се приближаваше към нас и на мен ми се струваше, че това е оживялата, излязла от древността фигура на Велизарий. При вида на този чудно живописен и горд старец, приличен на цар, облечен в груба риза, и неговите шест забележително силни и красиви капилоли в мен се събуди с нова сила чувството на силно любопитство и неугасимо желание да науча всичко, което е възможно, за племето му и особено за неговите тайни.

Но в тази минута това беше съвсем неудовлетворимо желание. Аз даже не говорех, както много от моите европейски познати, на техния език. Оставаше ми търпеливо да чакам и безропотно да наблюдавам, като вземам за сведение само това, което ми бъде позволено да видя.

Но тази вечер видях само следната любопитна церемония, която тодите повтарят всеки ден:Слънцето почти съвсем залезе зад върховете на големите дървета, когато тодите започнаха да

се готвят за прибирането на своя свещен добитък. Разпръснати по поляната, към стотина биволи мирно пасяха около своя „водач“, който никога не напускаше наблюдателния си пост в центъра на стадото. Всички имаха звънци на рогата. Но при редовите биволи това по-скоро бяха само едни медни хлопки, докато „водачът“ се отличаваше със своите звънчета от чисто сребро и златна обица на ухото.

Церемонията започна с това, че почнаха да отделят малачетата от майките и да ги затварят в отделни клетки, построени в туаеля. Дрънкайки със своите хлопки и звънчета, биволите започнаха да влизат един след друг и се нареждаха в редове. Това бяха самците, а биволиците чакаха своя ред, който дойде след това.

Довеждаха всеки бивол до направената в двора яма или по-просто казано локва, измиваха го и го изтриваха със суха трева, напояваха го и след това го затваряха в тирири.

Но с какво са интересни обредите? С приближаването на биволите до вратата миряните от двата пола (т.е. около осемдесет мъже и две-три дузини жени на различна възраст) се нареждат в два реда от двете страни на вратата. Мъжете застават отдясно, а „майките“ отляво и след това всички отдават нисък поклон на биволите, на всеки по ред. При това тодите правят някакви неразбираеми жестове, които у тях означават дълбоко уважение. Същото се върши и за биволиците.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 35

Page 36: sinite_planini

Само че пред всяка биволица „майките“ правят по един поклон и на всяка протягат ръка с трева. Щастлива е тази жена, от която главната биволица приеме храната! Това се смята за най-добър знак.

След прибирането и затварянето на биволите мъжете се залавят с доенето на биволиците. Животното не пуска при себе си жена. Тази свещена церемония продължава два часа, тъй като съдовете от дървена кора, напълнени с мляко, обикалят седем пъти около издоената биволица и едва тогава ги отнасят в млекарницата. Това е особена къща, която се държи необикновено чиста. Само посветените капилоли доят животните под наблюдението на главния терали.

Когато млякото е издоено и готово, вратата на туаеля се затваря и посветените влизат в обора. Тогава според уверенията на бадагите култовата стая зад биволите се осветява с много лампички, които горят до сутринта. Това е жилището на посветените. Какво се върши в това тайно място до сутринта, никой не знае, пък и няма надежда да се узнае някога. Тодите презират парите; да се подкупят, след като не се нуждаят от нищо и гледат на всичко чуждо с пълно равнодушие, е фактически невъзможно.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА• БЯЛАТА И ЧЕРНАТА МАГИЯ НА ДВЕ ПОЛУДИВИ ПЛЕМЕНА. • ФЕНОМЕНАЛНИТЕ

ЯВЛЕНИЯ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ТЕОСОФИ И СПИРИТИСТИ. • КОНСЕРВАТИВНАТА НАУКА НА ПРАГА НА МОДЕРНИТЕ ВРЕМЕНА. • ОЩЕ НЕЩО ЗА МЕДИУМИТЕ И ТЕХНИТЕ ДУХОВЕ. • „ПСИХИЧЕСКАТА СИЛА“ НА НИЛГИРИйСКИТЕ МАГЬОСНИЦИ И „ЛЪЧИСТАТА МАТЕРИЯ“. • СТРАНИЦИ ОТ ТЪМНОТО МИНАЛО НА ТОДИТЕ, БАДАГИТЕ И МУЛУ-КУРУМБИТЕ В СВЕТЛИНАТА НА „РАМАЯНА“ И „МАХАБХАРАТА“. • РЕЛИГИИТЕ – СТЪПАЛА КЪМ ИСТИНАТА.

Тъй като съм принудена в този разказ за феноменалните способности на тодите и курумбите да се опирам на свидетелството на мисис Морган и нейното семейство, аз чувствам, че в очите на невярващата публика това е една твърде ненадеждна опора. Ще ми се каже вероятно: теософи и спиритисти, всички вярвате в това, което науката не само няма да докаже никога, но което тя винаги е отхвърляла с презрение... Вашите факти са халюцинация, която вие споделяте, но на която няма да повярва нито един благоразумен човек.

Ние отдавна сме подготвени за това. Ако научният свят безцеремонно е отхвърлял доказателствата на някои от своите велики представители, то ние едва ли можем да се надяваме, че ще убедим широката публика. Трудовете на професор Хера, Уолъс, Цьолнер, Крукс и на толкова други светила на науката не послужиха за нищо. На всички е известно как хората неотдавна произнасяха с възторг имената на велики изобретатели, направили важни открития в науката, а сега говорят за тях едва ли не с презрително съжаление. Би било смешно, ако смятаме, че ще заинтересоваме скептиците, че ще ги накараме сериозно да погледнат на „магьосничеството“ на две полудиви племена, след като свидетелствата и научните опити в спиритическите явления на посочените учени бяха осмени. Бедните учени! Стигнал им умът да открият разни сложни прибори, природни закономерности и неизвестни дотогава химически комбинации, а медиумите не забелязват!

Кой от заинтересованите психолози не помни как добросъвестно в продължение на няколко години изучаваше този въпрос химикът Крукс? С помощта на научен апарат той доказа, че понякога в присъствието на тъй наречените медиуми стават явления от най-необясним характер. С това беше доказано и съществуването на такива още неизследвани сили и способности на човека, каквито дори не е сънувало Кралското общество. Заради това свое откритие, което развълнува цялата вярваща и особено невярваща Европа и Америка, споменатото общество (както и Френската академия по отношение на Шарко) едва ли не изхвърли честния мистър Крукс44 от своята среда, сляпа и глуха към всичко духовно и психическо. Не помогна нито радиометърът, нито откритието на „лъчистата материя“.

Като стигнахме дотук, ще трябва да направим една уговорка. Моля читателя да помни, че този разказ съвсем не е пропаганда на спиритизма. Ние просто показваме фактите и се опитваме да отворим очите на публиката за реалността на множество необикновени, странни, още необяснени,

44 Фактът, че Крукс отдавна вече принадлежи към Теософското общество, вероятно още повече ще навреди на неговата репутация между учените. Но тежко на Кралското общество! Неговите членове започват един след друг да следват примера на великия химик, присъединявайки се ту към Психическото, ту към Теософското общество. Лорд Карнарвън Балкарес, професорите Уолъс, Сиджуйк, Барет, Олевър Лодж, Балфур, Стюарт и пр., и пр. са всички или „психисти“ или „теософи“, а често пъти и едното, и другото. Ако Кралското общество продължава да отстранява своите членове за такива постъпки, то скоро ще остане само портиерът му

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 36

Page 37: sinite_planini

но никак не свръхестествени явления. Като вярват във феномена на медиумите, т.е. в техните истински, а не фалшиви явления (за съжаление фалшификатите са повече от 70%), болшинството теософи отхвърлят теорията за „духовете“. Лично аз не вярвам нито в материализиращите се души на умрелите, нито в обясненията на спиритистите, а най-малко вярвам в тяхната тъй наречена философия. Почти всички феномени, за които се говори толкова през последните години, са също така реални и неопровержими, както и съществуването на самите медиуми. Характерът на тези явления съдържа в себе си толкова проява на духове, колкото честните ковачи и дърводелци в селските мистерии от Южна Франция и Германия могат да се идентифицират с апостолите на християнството. Такава вяра в едно и неверие в друго разделят болшинството от съвременните спиритисти, членовете на Теософското общество, индийските брамини и няколкостотин твърде опитни (в спиритизма) учени от Европа и Америка, към които принадлежи и великият Крукс.

Спиритистите много се лъжат. Едно време, когато не познавах лично мистър Крукс, тези легенди за него доста ме смущаваха. Но през април 1884 г. в неговата лондонска къща му поставих пред множество свидетели този прям въпрос. Крукс отговори направо, без колебание, че в описаните от него явления с медиуми той вярва така твърдо, както и в своята „лъчиста материя“, която тогава ни показа и обясни. В посредничеството на духове той отдавна не вярва, макар и някога да е бил настроен да мисли така.

– Тогава коя е тази Кати Кинг? – попитахме го ние за един от „духовете“, участващи в спиритическите сеанси.

– Не зная. Най-вероятно тя да е двойникът на мис Ф. Кук (медиума) – отговори той и добави, че има сериозна надежда физиологията и биологията да се убедят скоро в съществуването на такъв полуматериален двойник на човека.

Вероятно пак ще ни възразят, че съществуването на такива учени, които вярват в двойниците и даже в спиритизма, не доказва още реалността нито на двойниците, нито на медиумните явления. Ще ни кажат, че няма стадо без мърша; че тези учени са малцинство, а онези, които отричат наред всичко, което не е още доказано от съвременната наука, са грамадното мнозинство. Няма да спорим. Ще отбележим само, че въобще умните хора съставляват твърде малък процент не само от цялото човечество, но даже и от образованата му прослойка. Малцинството също още нищо не доказва. Мнозинството има само едно временно преимущество над малцинството: преимуществото на грубата сила. То се нахвърля върху малцинството и се мъчи да го смаже или поне да задуши гласа му. Това се вижда навсякъде. Кралското научно общество и Френската академия задушават учените, които се осмеляваха да престъпят рязко определената черта около тяхната тясна материалистическа програма. От друга страна пък, спиритистите се мъчат да оборят и дори да унищожат теософите ...

Разбира се, има и много умни хора, които вярват твърдо в личното присъствие на душите на умрелите на спиритическите сеанси, в материализирането на „духове“, в техните откровения, във философията на Алън Кардек, и даже в непогрешимостта на професионалните медиуми. Като изказваме дължимото уважение на всяко лично убеждение, ние все пак не споделяме вярата на спиритистите. Само времето и науката, когато тя промени тактиката си, могат да покажат кой от нас е прав и кой – крив.

Убедени окончателно, че такива авторитетни учреждения като Кралското общество и европейските академии на науките няма да ни помогнат скоро, нито мнозинството учени, решили да игнорират всички подобни психологически явления, ние се решихме да действаме и сами да търсим обяснение.

Две години събирахме сведения и изучавахме „магьосничеството“ на курумбите и повече от пет години – подобните проявления на същата тази сила у различните племена на Индия. За целта към Теософското общество беше създаден специален комитет и бяха взети всички мерки против възможна измама. Неговите членове, избрани от средите на най-ярките скептици, стигнаха единодушно до следното заключение: „Всичко, което се разказва за тези племена, почива върху истински факти. Разбира се, има и изключения, плод на огромните преувеличения от суеверния народ. Тези факти са били доказвани неведнъж. Как, поради каква способност тодите, курумбите, янадите и други племена постигат известно въздействие върху хората – ние не знаем и не се наемаме да обясним. Само заявяваме това, което сами сме видели.“

Тъй твърдяха индусите – членове на комитета, възпитани в съвременния дух на английската цивилизация. Това бяха материалисти в истинския смисъл на думата, невярващи нито в своите богове, нито в духовете на спиритистите. На това мнение сме и ние, макар у нас да се таи силното подозрение, равняващо се на убеждение, че силата на нилгирийските магьосници е нашият стар

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 37

Page 38: sinite_planini

познат: „психическата сила“ на докторите Карпетнър и Крукс. Правехме опити, толкова старателни, сериозни и безстрастни над себе си, както и над другите. В резултат на това дойдохме до заключението, че както пред докторите Шарко, Крукс, Цьолнер, тъй и пред нашите очи – по отношение на „магьосниците“ – действаше една и съща сила. Разнообразието на нейните прояви зависи най-вече от разнообразието на човешките организми, от средата и обстановката, в която тя се проявява, от климатичните условия и най-после от насочените способности на така наречените „медиуми“.

Като продължавам да пиша за „магьосничеството“ и да се опирам на свидетелствата на множество лица, а не само на семейство Морган, аз употребявам този термин в неговия преносен смисъл. Ясно е също така, че като посочвам други свидетели, с това искам да защитя моите собствени показания от евентуално незаслужено подозрение в преувеличаване. С други думи, no-скоро се боя от упрека да бъда обвинена в тенденциозност, отколкото да търся оправдание пред скептиците. Аз не изпитвам нито страх, нито уважение към всеотричащия дух на съвременната наука. Избирайки за основа на своя разказ плодовете от изследванията и хипотезите на други лица и резултатите от моите собствени наблюдения, правя това преди всичко, за да стигнем пo-скоро до истината, отколкото да убеждаваме отрицателите. Затова аз продължавам да вшивам факти в тази канава, като предпочитам тях пред вечните хипотези, които се пукат като сапунени мехури.

И преди мен са писали за тодите и курумбите. Върху тях са разсъждавали няколко видни писатели и учени. Но във всеки случай това са били предубедени специалисти или пък английски и американски мисионери, подчертаващи по своему всеки анормален факт. Мнозинството от тях по силата на усвоения отдавна стереотип винаги са проповядвали в Индия повече страх от дявола, отколкото любов към Христос. Оттам идва и общият им успех. Разбира се, тези господа във всичко индийско са длъжни да виждат единствено козните на лукавия, а с това още повече замъгляват истината и пречат на обществото да констатира фактите.

Английските учени отхвърлят с безразличие нилгирийските предания, както и митологията на другите индийски племена. Никой не се вслушва в твърденията на индусите за собствената им история и продължават да фантазират за тях както им скимне. Англо-индийците, с помощта на мисионерите, само още повече заличиха сведенията за тодите и техните васали курумбите. Техният произход, който се крие в доисторическите времена, има опасност да остане в непроницаем мрак. Отчаяни, че някога ще успеем да се измъкнем от този лабиринт, ние започнахме да разпитваме туземците пандити, пазители на устната митология, които се ползват с репутацията на ходещи летописи и легенди. Пандитите ни пратиха при един аскет-бадаг. Този отрекъл се от баня анахорет се оказа твърде любезен и гостоприемен събеседник. За няколко торбички ориз той разказва на един от нашите теософи индийци своите племенни митове и легенди без прекъсване три дни и три нощи. Всичко, казано от него, е събрано в тази глава. Няма нужда да се казва, че за приведената по-долу легенда англо-индийците никога и не са чували.

Думата „бадага“ е канарезка и като тамилската „вадиган“ означава северянин и сега се знае, че всички бадаги са дошли от север. Когато преди години пристигнали в Сините планини, заварили там тодите и даже курумбите. Ето защо бадагите са напълно убедени, че тодите живеят там много отдавна.

Джуджетата пък на свой ред казват, че техните прадеди са били поробени, за да служат на прадедите на тодите още в Ланка (Цейлон) заради „правото да съществуват на земята“ с това условие, че „техните потомци винаги ще са пред очите на тодите“.

„Инак – забелязват бадагите – тези демони твърде скоро не биха оставили никого жив на земята освен самите себе си.“ В минута на дяволско откровение и курумбите не отричат това твърдение. Напротив – те се гордеят със своята власт. В подобни случаи те скърцат със зъби и в своята безсилна злоба към тодите са готови подобно на скорпиона да се ужилят и умъртвят със собствената си отрова. Генерал Морган, който понякога ги е виждал в припадък на бясна злоба, забелязва, че той, позитивистът, се е боял да не бъде принуден да повярва против волята си в дявола.

От друга страна, бадагите също така имат претенции за древно съжителство на тяхното племе с тодите.

– Нашите бащи са им служили още при цар Рама – казват те, – затова и ние им служим.– Но нали тодите не вярват в девите на вашите деди? – попитах веднъж един от тях.– Не, те вярват в тяхното съществуване – веднага ми се отговори. – Само че тодите не им

оказват никакви почести, защото те самите са деви.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 38

Page 39: sinite_planini

Бадагите разказват, че когато бог Рама отивал в Ланка, освен голямата армия маймуни много народи от Южна и Централна Индия са били честити да станат съюзници на великия „аватара“. Между другите били и канарците, праотците на бадагите, от които те водят потеклото си. Действително бадагите разделят своето племе на осемнадесет касти, между които има твърде благородни брамини като например Водеите, клона на царстващата сега в Майсур фамилия. Англичаните са убедени напълно в основателността на тази претенция. В древните хроники на майсурския дом до ден-днешен се пазят документи, които доказват, че Водеите са от едно племе с бадагите, т.е. жители на Карнатика, и второ, че туземците от тази страна са взели участие във великата свещена война на цар Аудя Рама против ракшасите, великани-демони от остров Ланка.

Тези брамини, горди със своя древен и знатен произход, поддържат у бадагите чувството на боготворене... само че не към тях самите, както правят брамините във всички останали части на Индия, а към тодите, които отхвърлят техните богове. Да се намери истинската причина на такова едно неестествено почитание, е твърде трудно и тази тайна продължава да разпалва любопитството на англичаните. Като познаваме законите на брамините, тяхното поведение в Сините планини е, меко казано, необяснимо. Действително тази горда каста, която не се съгласява да работи на англичаните за никакви пари, тези брамини, които се отказват да пренесат от къща в къща даже и един прост вързоп, смятайки това за унизително, те са най-ревностните поклонници на тодите измежду бадагите.

На тодите те работят не само безвъзмездно, но не им отказват и най-черната работа, ако тя се извършва по желанието или no-скоро по заповедта на доброволно избраните властелини. Брамините бадаги са готови да служат на тодите като каменари, зидари, дърводелци, селскостопански работници, даже като парии! В същото време тези високомерни индуси се държат с всички други народи, дори с англичаните, гордо, носят тройния свещен шнур на брамини и имат еднички правото да свещенодействат на церемониите при посев и жътва (макар от страх често да го отстъпват на курумбите). А при появата на тодите се хвърлят пред тях на земята ... Впрочем самите бадагски брамини не са лишени от психичната сила с нейните магически прояви.

Всяка година на празниците, посветени на „последната жътва“, те са длъжни да представят веществени и очевидни доказателства за това, че са преки потомци на посветените, дважди родени брамини. Затова те ходят бавно назад с боси крака и без най-малка вреда за себе си по широки пътеки от яркочервени, горещи въглени или пък върху нагрято до бяло желязо. Ивица жарава е разпръсната по цялата дължина на техните храмове, т.е. на около десет или двадесет метра. Върху нея те стоят или пък се разхождат като по паркет. Всеки бадага водей е длъжен заради честта на своята каста да премине по такава една ивица поне седем пъти ...

Англичаните уверяват, че брамините владеели тайната на някакъв растителен сок, от действието на който кожата на ходилата ставала за известно време устойчива на огъня. Мисионерът Метц обаче се кълне, че подобно твърдение не отговаря на истината.

„Какво е накарало представителите на тази горда браминска каста – разсъждава капитан Харкнес45 – да се унижат до боготворенето на едно племе, стоящо пo-ниско от тях по род, цивилизация и умствени способности, за мен е неразрешима загадка!... Разбира се, бадагите по природа са със смирен характер. При това те са подивели в продължение на толкова вековното уединение в планината. Тази тайна на тяхното поведение може да се обясни само с това, че са твърде суеверни като всички планинци в Индия... Но все пак тaзи тяхна черта в поведението е твърде любопитна за психолога...“

Без съмнение е така. Но може би първоначалната причина за това почитане е още по-„любопитна“, макар че не англичаните, а още по-малко скептиците ще я открият. Да започнем с факта, че тодите съвсем не стоят по-ниско от бадагите нито по интелигентност, нито по род, а напротив – по-високо. Заради това истинската причина за почитта, която те внушават на бадагите, трябва да се търси не в настоящето, а във времената на най-дълбока древност. Това са онези периоди от браминската история, в които нашите съвременни учени не само отказват сериозно да надникнат, но и да повярват в тях. А да се надникне там, може и да е трудно, но съвсем не и невъзможно.

С помощта на запазените тук-там откъси от легендите на бадагите и оскъдните документи, от разказите на техните брамини, пострадали твърде много от времето на мюсюлманските нашествия, но все пак запазили някои проблясъци от 3нанията на своите прадеди – брамините от епохата на Ришите и чудодейните адепти на „бялата магия“ – може да се скърпи нещо цяло и последователно.

45 The Hill-Tribеs of Nilghirri. Capt. Harkness.Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 39

Page 40: sinite_planini

Човек трябва само умело да се залови за тази работа и да спечели доверието на индусите. За тази цел обаче изследователят не трябва да бъде англичанин и бара-сахиб, от когото бадагите често пъти се боят повече от курумба. Мулу-курумбът с неговите магии и уроки все още може да се умилостиви с подаръци; но на британеца се гледа като на заклет враг и злодей. Затова бадагите, както и останалите брамини в Индия, смятат за свой свещен дълг да оставят англичанина колкото е възможно по-дълго време в неведение за истинските факти, отнасящи се не само до миналото, но и до настоящето, като ги заменят колкото е възможно по-често с измислици.

Нилгирийски бадаги са запазили спомени, макар и слаби, за това минало. Тодите обаче мълчат. Те нито веднъж още не са проронили и половин дума по този въпрос. Може би освен техните старейшини „свещенодействащите“ малцина знаят нещо за него. Бадагите твърдят, че преди смъртта си всеки терали е длъжен да предаде всичко, каквото знае, на някой от младите кандидати за тази длъжност.

Що се отнася до курумбите, те, макар и да помнят легендата за своето поробване от тодите, нищо друго не знаят. А еруларите и хотите са истински животни, нищо повече от полудиви хора.

По такъв начин излиза, че от петте нилгирийски племена само бадагите са дали доказателства за своето минало. Вследствие на това има надежда запазените от тях предания за тодите да не почиват на голи измислици. Разказите на бадагите за историята на тяхното племе, че са пришълци от север, потомци на канарезки колонисти, които преди около десет столетия са дошли от Карнатик – страна известна сега под името Южен Майсур и съставляваща в дълбоката древност историческа част от царство Конго – се оказаха верни. Тогава защо да не допуснем, че са запазили също откъслеци от реалното далечно минало на тодите?

Началото на странните отношения между тези три съвършено различни раси си остава, разбира се, все още неопределено (официално) и до днес. Англичаните уверяват, че тези отношения са се установили вследствие на дългото им изолирано съжителство сред Сините планини. Отрязани от останалото човечество, тодите, бадагите и курумбите са си изработили свой особен свят, пълен със суеверия. Но тези племена твърдят нещо съвсем друго. Това, което те разказват, звучи като нещо установено и знайно още от най-дълбока древност. То има пряко отношение към старите легенди и митове на индусите, което вече е твърде многозначително.

Преданията на тези три племена, тясно свързани от съдбата, са толкова интересни, че сякаш слушаш неизвестни страници от индийската поема „Рамаяна“. Ориенталистите ги отхвърлят заради своите още по-невероятни умозаключения. Но докато техните хипотези са доказано лишени от смисъл, претенциите на тодите и курумбите все пак има възможност да се окажат основани на исторически факти. Всичко зависи от бъдещото положение на „Рамаяна“ в историята.

Признавам, че никога не съм могла да разбера причината, която заставя историците да правят такава разлика между две поеми почти с еднакъв характер. Разбира се, добре известно е, че свръхестественото еднакво се отхвърля от „Илиадата“ и „Одисеята“, както и от „Рамаяна“. Но защо нашите учени са склонни да приемат за исторически лица Парис, Ахил, Хектор, Одисей, Менелай и Елена, а отвхърлят тази вероятност за Рама, Лакшмана, Ситта, Равана, Ханумани и даже цар Айод? Или всички тези митологични образи не са нещо повече от измислени герои, или на всички тях трябва еднакво да се даде дължимото. Шлиман намери в Мала Азия веществени доказателства за съществуването на Троя и нейните действащи лица. Може би и в древна Ланка, и по другите места, споменати в „Рамаяна“, биха се намерили някакви археологически паметници с доказателства, ако само се потърсят. А главно – не би трябвало да се отхвърлят с такова незаслужено презрение и тъй безрезервно показанията и легендите на брамините и пандитите ...

При това, който поне веднъж е чел „Рамаяна“, не е мъчно да се убеди, че след като се абстрахираме от неизбежните за една епическа поема с религиозен характер алегории и символи, все пак ще намерим в нея неопровержима и очевидна историческа основа.

Свръхестественият елемент в един разказ не изключва историческия. Така е и в „Рамаяна“. Присъствието в нея на великани и демони, на говорещи маймуни и мъдроречиви пернати не ни дава още правото да отхвърляме възможността в дълбока древност наистина да са живели нейните главни герои, даже и самите „маймуни“, тази велика, несметна армия от четирикраки, събрани „от четирите краища на земното кълбо“. Откъде можем да знаем, докато не се убедим окончателно в това, кого именно са имали предвид авторите на „Рамаяна“ под алегоричното име „маймуни“ и „великани“?46 В гл. VI от книгата „Битие“ също се говори за синове Божии, които, като видели и

46 На много места в „Пураните“ се срещат разкази за същите тези царе, със същите названия на царствата и личните имена, които носят в „Рамаяна“. В тези разкази те обаче вече не са „маймуни“, a xopa.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 40

Page 41: sinite_planini

обикнали дъщерите на Земята, се оженили за тях и от това смешение е произлязла расата на „великаните“. Вавилонското стълпотворение и объркването на езиците имат своя паралел в деянията на Равана, в смесването на народите по време на войните, описани в „Махабхарата“, в бунта на Даатит (великаните) против Брама и т. н. Но главната същност е във „великаните“.

Това, което в Стария завет е изразено в няколко стиха и подробно разказано в „Книга на Енох“, същото относно великаните е разтегнато в „Рамаяна“ по продължение на цялата епическа поема. В нея под други имена и в по-големи подробности намираме всичките паднали ангели, споменати във виденията на Енох. Нелите, Ансарите, Хандаврите, Ракшасите учат смъртните на всичко онова, на което падналите ангели на Енох учат „дъщерите человечески“. Самвяз, вождът на синовете на Небето, който свиква своите двеста воини за клетвен съюз върху Ардис (върха на планината Армон), а после обучава човешкия род на греховното тайнство на магьосничеството, има своя двойник в царя на нагите, или боговете-змии. Азазеил, който е научил мъжете да коват оръжие, и Амазарака – знахарите да ползват тайните сили на разните треви и корени, правят същото това, което правят асурите на реката Ришхаба, а гандаврите – на връх Гандхамадан. Къде има народни предания, в които да не се говори за богове – наставници на хората, които ги даряват с плодовете на познанието, на доброто и злото?

Народният епос е само пролог към историческата драма на всеки народ, който има своето законно място във всемирната история и затова неговите епични поеми трябва да се смятат като пътепоказатели за последващите събития в тяхната история. Семето на едно дърво, обезобразено в китайското градинарство с изкуствени присадки, които го превръщат в едно неестествено растение, и семето на същото това дърво израснало на свобода – е едно и също. Изкусният ботаник ще го познае под всяка външност. По също такъв начин дълг на всеки добросъвестен историк е да стигне до корена на алегориите в такъв дълбоко философски разказ, какъвто например е „Рамаяна“. Без да се спира пред нейната външна, може би неприятна за западния реализъм форма, той е длъжен да копае все по-дълбоко и по-дълбоко, до самите основи.

Този упрек напълно заслужават мнозина ориенталисти, особено германските. Човек може да си помисли, че основното задължение на такъв авторитет (?) като професор Вебер е безпристрастно да приготвя суров материал за историята, като го стерилизира напълно. Той приближава вое повече и повече към наше време епохата, в която са били изписани „Махабхарата“, „Рамаяна“ и „Бхагават Гита“. С това само обърква бъдещите индийски историци47, чиято древна родина играе такава голяма роля в световната история на човечеството.

В книгата на Енох се разказва за „великаните“ с 300 лакътя височина, които, след като „изяли всичко, което могло да се яде на земята, най-после започнали да ядат и самите хора“. В „Рамаяна“ се разказва за Ракшасите, очевидно същите тези великани“ за които ние знаем от историята на гръцките и скандинавските народи и намираме даже в легендите на Южна и Северна Америка. Титаните, „синовете на Бур“, първобитните великани и гиганти от „Попол Вух“ на Икстликсохитли, са родени братя, първобитна раса на човечеството. Като очистим зърното на историческите факти от плевелите на фантазията и измислицата в един случай, не сме ли длъжни да вършим това и в други случаи, без да се гледа на личното ни предпочитание? Казва се: „Гласът на народа е глас Божи.“ Предание, което се намира по всички места на земното кълбо, трябва да има някакво основание. Нека ориенталистите да отхвърлят „великаните“ като измислица и басни. Ние пък виждаме тяхната необходимост в самите природни закони.

Цялата същност се съдържа в решаването на въпроса: могло ли е да има и имало ли е действително някога такива великани на нашата земя? Ние смятаме, че е имало. Нашето мнение се споделя и от много учени. Един от тях е Франсоа Льонорман. Антрополозите още не са преминали и първата буква от азбуката, която дава ключ към тайната за произхода на човека. От една страна, намираме грамадни скелети на хора, ризници и шлемове за главите на същински великани. От друга страна, не можем да не видим как почти пред нашите очи човешкият род с всяка година издребнява и почти се изражда.

На нас ни се струва, че антропологията никога не е обръщала достатъчно внимание на закона за аналогията. Това е толкова по-чудно, след като отдавна вече е доказано, че природата действа всякога, във всичко и навсякъде еднообразно и че нейните закони в своите прояви представляват постоянно такава аналогия. Затова смятаме, че ако нашите учени се ръководят по-строго от този

47 Тук, разбира се, не е място да се доказва това. Но си струва да се прочетат негодуващите протести на такива учени санскритолози като махратския брамин Теланга, човек с европейско образование, и доктора по философия Ранджендра Лал Митра, които съвсем не са фанатици, за да се види до какви хронологически грешки стига Вебер.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 41

Page 42: sinite_planini

принцип (който в естествознанието дава великолепни резултати и е бил причина за толкова велики открития), ние може би щяхме да имаме възможност да запълним празнотите и в антропологията. Нима не виждаме например, че от времето на най-отдалечените геологически периоди в растителното и животинското царство с постепенното приближаване към четвъртичния период всичко умалява, отслабва и се изражда. Гигантската папрат от каменовъгления период се е превърнала в зелената тревица на нашите гори, а горският плезиозавър – в гущер. Защо, основавайки се на този напълно логичен принцип на аналогията в природата, да не вярваме, че следвайки този еднороден закон, същото се е случило и с човека? От първобитни великани, с които ни запознават откровенията на всички народи, ние сме станали слабите и болезнени джуджета на нашия век. Кой от съвременните гвардейски юнаци е способен да излезе срещу врага, облечен в бронята, шлема и доспехите даже не неотдавнашните средновековни рицари? А кой от рицарите-кръстоносци е бил три метра висок – средната големина на намерените неотдавна в Америка човешки скелети?

Тодите казват – а те въобще говорят с нежелание и твърде малко – за керните на хълма: „Ние не знаем чии са тези гробове; ние ги заварихме тук. Но те лесно биха побрали половин дузина такива като нас. А пък нашите бащи са били два пъти колкото нас.“ Вследствие на това, и на много други факти ние вярваме, че разказаната от тях легенда не е проста измислица само поради факта, че тодите не биха могли да я измислят. Те нямат никакво понятие нито за брамините и тяхната религия, нито за ведите или за други свещени книги на индусите. И макар пред европейците да мълчат за тази легенда, по уверение на бадагите (т.е. на дедите на сегашните бадаги) са я разказвали така, както сега бадагът анахорет я предаде на нас.

Във всеки случай тя очевидно е взета от „Рамаяна“. При това не само бадагите са я запазили в паметта си – това предание е общо достояние не само на тодите, но и на бадагите и курумбите, както вече се каза.

За сравнение заедно с преданието, така както го е разказал старецът от Нилгири, ще цитираме и извадки от „Рамаяна“. В разказите на тодите имената на героите са предавани в изопачен вид, макар че и така се познават лесно. В това предание е ясно едно: касае се за Равана, царя на Ланка (т.е. за монарха на тъй наречените ракшаси), народ с гигантско телосложение, зъл и порочен; за неговия брат Вибхашана и четиримата министри. В „Рамаяна“ този принц се представя на Рама по следния начин: „Дасарадита, син на царя айодски и аватара на бога Вишну.“

„Аз съм по-малкият брат на Равана десетоглавия. Аз бях оскърбен от него за това, че му дадох добър съвет, да ти отдаде на теб лотосооката Сита, твоята съпруга... С моите четирима другари, хора твърде силни, имената на които са: Анала, Хара, Сампати и Прагхаша, аз оставих Ланка, богатствата си, приятелите си и дойдох при теб, великото сърце на когото не отхвърля нито едно създание. Искам да съм задължен единствено на теб за всичко... Аз ти се предлагам за съюзник, о, герой на превеликата мъдрост, и ще поведа твоите храбри войски против Ланка и злите ракшаси ...“

А сега нека да сравним този цитат с преданието на тодите. Ето какво говорят те:„Това е било в онези времена, когато царят на Изтока без хората-маймуни (очевидно войските

на Сугрив и Хануман) отивал да убива Равана, великия, но зъл демон, царя на Ланка. Целият негов народ се състоял от демони (ракшаси), великани и могъщи чародеи. По онова време тодите са живели двадесет и три поколения в Ланка48. Ланка е земя, заобиколена отвсякъде с вода. Цар Равана бил по сърце курумб (т.е. зъл магьосник). По-голямата част от своите поданици ракшаси той превърнал в зли демони. Равана имал двама братя: Кумба, великан над великаните, който, след като спал сто години, бил убит от царя на Изтока, и Вибия, добър и уважаван от всекиго ракшас.“

Нима не е очевидно, че Кумба и Вибия от тодското предание са Кумбхакарна н Вибхешана от „Рамаяна“? Кумбхакарна, прокълнат от Брама, заспал под това проклятие до падането на великаните в Ланка, когато след ожесточен двубой го е убил Рама с магическата стрела на Брама – „стрела непобедима, застрашаваща Боговете“, на която сам Индра гледал като на скиптър на Смъртта.

„Вибия – казват тодите – бил добър ракшас, принуден да се откаже от Равана заради неговото престъпление против Изтока (Рама49), комуто откраднал жената. Вибия преминал с четирима верни 48 Т.е. преди 199 или 200 тодски поколения, което представлява най-малко 7000 г. Аристотел и други гръцки мъдреци твърдят, че Троянската война е станала 5000 г. преди тяхното време. Оттогава са минали повече от 2000 г. и заедно с тези стават 7000 г. Разбира се, историята отхвърля тази хронология. Но какво доказва това? Нима всемирната история до Р. Хр. и нейната хронология са основани на нещо друго освен на хипотези, превърнати в аксиоми от вероятности и предположения?49 Бадагските брамини така го наричат. Те казват, че „цар на Изтока“ е Рама

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 42

Page 43: sinite_planini

слуги през морето и му помогнал да отнесе царицата, заради което царят на Изтока направил Вибия цар на Ланка.“ Това е дума по дума историята на Вибхешана, съюзника на Рама, и неговите четирима министри ракшаси.

По-нататък тодите разкриват, че тези слуги били четирима терали, анахорети и добри демони. Те се отказали да се бият с братята демони, даже със злите. Затова след края на войната, през времетраенето на която се занимавали със заклинания за успеха на Вибия, те са поискали от него отдих. Взели със себе си седем други анахорети и сто души ракшаси-миряни с техните жени и деца и напуснали завинаги Ланка. Като решил да ги възнагради, царят на Изтока създал върху безплодна равнина Сините планини и ги подарил на ракшасите и техните потомци да ги владеят вечно. Тогава седем добри анахорети, които пожелали да прекарат живота си, като хранят тодуварите и правят безвредни магии на злите демони, се превърнали в биволи. Четиримата слуги на Вибия си останали човеци и живеят невидими за всички други хора освен за посветените терали в горите на Нилгири и в светая светих на тирири. След като заели Нилгири, чародеите-биволи, анахоретите-демони и старейшините на тодуварите-миряни съставили закони, определили числото на бъдещите тоди и техните биволи. След това пратили един от братята обратно в Ланка да покани още няколко добри демонн със семействата им. Там те намерили своя господар, царя Вибия, вече на престола вместо убития Равана.

Такава е тодската легенда. Че „царят на Изтока“ е Рама, в това не може да има съмнение, макар тодите сами да не го назовават по име. Както е известно, Рама има стотина имена. В „Рамаяна“ го наричат „Царя на Четирите Морета“, „Царя на Изтока“, „Царя на Запада, Юга и Севера“, както и „син на Рога“, „Цар Тигър“ и пр. За жителите на Ланка (или Цейлон) той, разбира се, би бил „цар на Севера“. Но ако тодите, както ние мислим, са пришълци от запад, то това име „Цар на Изтока“, което значи на Индия, става понятно. Да се върнем сега към легендата и да видим какво може тя да ни каже за мулу-курумбите. Какво отношение в древността са имали към тодите джуджетата магьосници и каква съдба ги е довела на Сините планини под строгия надзор на тодите, това ще узнаем от продължението на разказа за пратения в Ланка „демон“.

Когато той се завърнал в своята бивша родина, намерил всичко променено. Новият цар на Ланка, предан приятел и съюзник на цар Рама Лотосоокия, по това време се стараел с всички сили да изкорени в страната злото магьосничество на ракшасите и да го замени с благодатната наука на магите-анахорети. Но дарът на Брамавидя се получава вследствие на личните качества, чистотата на нравите, любовта към всичко живо, т.е. както към хората, тъй и към немите твари, посредством контакта с невидимите добри чародеи, които, напуснали земята, живеят в страната под облаците, където залязва слънцето.50

Вибия съумял да смекчи сърцата на старите ракшаси и те се разкаяли. Но в Ланка се зародило ново зло. По-голямата част от войниците дошли с армията на Изтока; войниците-маймуни и войниците-тигри от радост, че покорили Царицата на моретата и нейните жители демони, здраво се изпонапили, тъй че в продължение на много години не могли да изтрезнеят. В това мъгляво състояние те си взели за жени ракшаси, демони от женски пол. От този неравен брак се родили на света джуджета, най-злите и най-глупавите в цял свят същества. Това са били праотците на сегашните нилгирийски мулу-курумби. Те съчетавали в себе си тъмната магьосническа наука на своите майки с хитростта, жестокостта и глупостта на бащите си, т.е. маймуните, тигрите и мечките. Царят Вибия бил вече решил да ги умъртви наведнъж и вече се канел да изпълни замисъла си, когато главният чародей, оставил навреме своята биволска външност, им изпросил помилване от царя, като му обещал, че ще отведе дребните злодеи със себе си оттатък морето, в Сините планини. С една дума, той спасил живота на джуджетата при условие, че техните потомци ще служат вечно на тодите, признавайки ги за свои владетели и повелители, които имат над тях право на живот и смърт.

Като избавил по такъв начин Ланка от страшното зло, чародеят, съпровождан от стотина добри ракшаси от чуждоземното племе, се отправил назад към Сините планини. Той оставил непоправимите и най-зли от мъничките демони джуджета да ги умъртви цар Вибия, а си избрал триста от по-малко злите, които, като загърнал в полата на своя плащ, пренесъл в Нилгири.

От това време курумбите, след като си избрали за жилище най-непроходимите джунгли в планините, започнали да се плодят, докато станали цяло племе, известно сега под името мулу-

50 Тодите показват на запад, когато говорят за страната, където отиват техните покойници. Метц нарича запада „фантастичния рай на тодите“. От това някои посетители на Нилгири са си въобразили, че тодите се кланят на слънцето като персите.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 43

Page 44: sinite_planini

курумби. Докато те живеели само с тодите и биволите – по онова време един-ствените обитатели на Сините планини – техните лоши наклонности и вроденият им дар на магьосничество не можели да вредят никому освен на някои зли зверове, които те омагьосвали и после изяждали.

Но ето че преди петнадесет поколения дошли бадагите и между тях и джуджетата започнала открита вражда. Дедите на бадагите, т.е. древните народи на Малабар и Карнатик, след войната започнали също да слугуват на „добрите“ великани от Ланка. Затова, когато една колония от тези северняци се появила в Сините планини, тодите, както им заповядвала честта и биволите, взели бадагите под свое покровителство. А те, от своя страна, започнали да им служат, както техните прадеди са правили това в Ланка ...

Такава е легендата, която битува сред племената от Сините планини. Ние сме я сглобили с най-големи затруднения, тъй да се каже, парче по парче. Кой от тези, които са чели „Рамаяна“, няма да познае в това предание събития, разказани в нея? Но по какъв начин са могли бадагите, а още по-малко пък тодите да я съчинят? Бадагските брамини са само една сянка от предишните времена и нямат нищо общо с тази каста в долините. Като не знаят санскритския език, те не са чели „Рамаяна“, а някои навярно не са и чували за нея.

Вероятно може да се каже, че както в „Махабхарата“, тъй и в „Рамаяна“, които може да са основани на смътни възпоминания за отдавна минали събития, фантастичният елемент толкова преобладава над историческия, че не е възможно да се признае за достоверно нито едно от описаните в тези епоси събития. Това е пак старата история за тържеството на желязното гърне над глиненото. Така твърдят онези, които ни убеждават, че до времето на най-великия в света граматик Панини в Индия не са имали понятие от писменост, че и самият Панини не е можел да пише и никога не е чувал за азбука, най-после, че „Бхагавад Гита“ и „Рамаяна“ са написани вероятно след Р. Хр. и т.н.51

Нима няма да дойде този ден, когато арийските индуси, този политически потъпкан народ, но все още велик със своето минало и забележителни добродетели, ще получат заслуженото си място в историята? Кога несправедливостта, основана на национална гордост, ще отстъпи място на пълното безпристрастие и ориенталистите ще престанат най-после да представят пред четящата публика прадедите на брамините като суеверни невежи, а тях самите като лъжци и самохвалци? Възможно ли е да се повярва, че тази по своя обем единствена в света литература, обхващаща всички известни и (такова е заключението на всички, които са изучавали нейната философия безпристрастно) неизвестни, отдавна загубени познания и науки, е основана изцяло на измислица и празни метафизически блянове? ...

Ориенталистите нека си вярват в своето. А пък ние, които изучаваме тази литература заедно с брамините, не се спираме на нейната мъртва буква. Убедени сме, че „Рамаяна“ не е вълшебна приказка, както си я представят в Европа. Тя има двояк смисъл – религиозен и чисто исторически. И само посветените брамини са способни най-вярно да изтълкуват нейните заплетени алегории. На този, който чете свещените книги на Изтока с ключа за техните символи в ръка, става ясно следното:

1) Космогонията на древните религии е една и съща. Те се различават една от друга само по своята външна форма. Всички на пръв поглед противоположни учения произлизат от един източник на всемирната истина, която винаги се е явявала във вид на откровения. По-късно, с постепенното развитие на човешката мисъл в ущърб на духовното умозрение, първоначалните възгледи са се менили и развивайки се, са пускали разклонения в едно или друго направление. Всичко това е произлизало вследствие на климатичните, битовите и други условия.

Подобно на дърво, чиито клони растат във всички посоки, макар че произлизат от един дънер, тъй е и с различните религии: всички те са стъпала по пътя към Истината. И това се разбира, защото Истината е една, колкото и разнообразни да са представите за нея у хората.

2) Историите, разказани в религиите, са основани не само на теологични факти от едни праисторически периоди, но макар и в алегорична форма, са предадени твърде вярно. Всички „приказки“ и притчи лежат върху исторически достоверни случки и факти. Но да докажем това без помощта на специалния ключ, който можем да намерим само в „Хуптавидия“ или в „тайната наука“ на древните арийци, халдейци и египтяни, е съвършено немислимо нещо. Въпреки това затруднение мнозина измежду нас са твърдо убедени, че все някога в по-близко или по-далечно

51 Умозаключение на професорите Вебер и Макс Мюлер. А при това известно ни е от историята, че финикийците са имали оживена търговия с Индия 1000, ако не и 1500 г. преди Р. Хр., а пък Панини, по думите на тези санскритолози, е живял 200 г. до Р. Хр.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 44

Page 45: sinite_planini

бъдеще събитията, описани в „Махабхарата“, ще бъдат признати за достоверни исторически събития по силата на предстоящите открития на науката. Ще се отхвърли маската на алегорията и зад нея ще се появят живи хора. Събитията от миналото ще разяснят много загадки и ще запълнят белите петна в съвременното знание.

ГЛАВА ПETA• ВСЕКИ ДОБЪР ЧОВЕК НА ЗЕМЯТА Е ТОД. • САМО ЧИСТИТЕ ДУШИ „ВИЖДАТ

БОГА“, ТВЪРДЯТ РОЗЕНКРОйЦЕРИТЕ. • ЗАЩО ДЖУДЖЕТАТА МАГЬОСНИЦИ СЕ ПОДЧИНЯВАТ НА СВЕТЛИТЕ ВЕЛИКАНИ? • ТОДИТЕ – ГОСПОДАРИ НА КРЪВОЖАДНИТЕ ТИГРИ И СВИРЕПИТЕ ПАНТЕРИ. • „ЧЕРНИТЕ ЗАКЛИНАТЕЛИ“ И БЪДЕЩАТА РЕКОЛТА. • СЛЕД „ЗМИйСКИЯ ПОГЛЕД“ УМИРА ДОРИ И САХИБЪТ АНГЛИЧАНИН. • ОГНЕНОТО ОТМЪЩЕНИЕ НА ЖЕРТВИТЕ. • ЕВРОПЕйСКИТЕ ЗАКОНИ И НЕЩАСТНИТЕ МАГЬОСНИЦИ.

Доколкото успяхме да узнаем, тодите нямат представа какво е божество и даже отхвърлят девите, на които се кланят бадагите. Затова да се говори за тяхната религия, е доста трудно. В този случай е неприложим и примерът на будистите, които също не признават идеята за Бога. Във всеки случай будистите имат твърде сложна философия, докато тодите, ако въобще имат някаква, то за нея никой нищо не знае.

Откъде тогава са се появили у тях такива високи понятия за нравственост, едно рядко и почти неизвестно у другите по-цивилизовани народи строго прилагане в жизнената практика на всички отвлечени добродетели, като например любов към истината, към справедливостта, уважение на правото на собственост и съблюдаване на веднъж дадената дума? Нима трябва сериозно да се отнесем към хипотезата на един милионер унитарианец, че тодите произлизат от семейството на Енох, затова те са „безгрешни смъртни“? Доколкото можахме да открием, те имат най-странни понятия за задгробното съществувание. На въпроса какво очаква тода, когато неговото тяло се превърне в пепел върху огъня, един терали отговори:

– Неговото тяло ще израсне като трева по тези планини и ще храни биволите... А любовта към децата и братята ще се превърне в огън, ще се възнесе към слънцето и ще гори вечно в него като пламък, който ще грее биволите и живите тоди.

Поканен да обясни по-ясно казаното, той добави:– Огънят на слънцето – това е огънят на любовта.– Но нима там гори единствено само любовта на тодите? – забеляза неговият събеседник.– Да – отговори терали. – Само на тодите, защото всеки добър човек, бял или черен, е тод, а

лошите не могат да обичат, затова и не са там. – В думите на мъдреца има материализъм и нещо от трансцедентния мистицизъм на розенкройцерите, късче, изтръгнато от светоусещането на древните египетски иерофанти...

Веднъж в годината, напролет, в продължение на три дни един клан тоди след друг извършват редица обредни поклонения и затова се изкачват на Тодабетския връх, където сега лежат развалините на храма на Истината. В това светилище те извършват нещо като публично покаяние и взаимна изповед. Там свикват съвет и се признават един другиму във волни и неволни грехове. Казват, че уж в първите години след идването на англичаните там се принасяли жертви за скриване на истината (пряката лъжа им е неизвестна), като сгрешилият давал малаче; за чувство на гняв към брата си – цял бивол, който понякога се опръсквал с кръв от лявата ръка на каещия се тод.52

Всички тези обреди и откъслеците от тяхната философия кара хората, запознати с древната халдейска, египетска и даже средновековна магия, да ги подозират във владеене поне на част от тъй наречените тайни окултни науки. Само системата на бялата и черната магия е способна да даде логическо обяснение на завидното чувство на уважение към истината и нравствеността в едно почти първобитно, полудиво племе без религия. Според нашето непоколебимо убеждение тодите са последователи на древната наука за бялата магия, а пък мулу-курумбите – отвратителни последователи на черната магия. Ето доказателства за това.

Лесно могат да се приведат свидетелствата на множество известни в историята и литературата хора от Питагор и Платон до Парацелз и Елифас Леви, които учат, че бялата или божествената магия не може да бъде достъпна за този, който има склонност към порока. Правдивост, чистота на нравите, отсъствие на егоизъм и любов към ближния – ето първите необходими качества на мага. Само чистите по душа „виждат Бога“, казва една аксиома на розенкройцерите. Заедно с това магията никога не е била нещо свръхестествено.52 Това пише капитан Харкнес в своето съчинение от 1837 г. Ние не можахме да намерим развалините на този храм; мисис Морган мисли, че авторът е смесил тодите с бадагите.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 45

Page 46: sinite_planini

Тази наука тодите владеят напълно. При техните терали водят болни, които те лекуват. Често пъти дори не крият своя метод на лечение. Поставят болния да легне по корем с гръб към слънцето и го оставят така няколко часа, в течение на които тодът лечител прекарва ръце по болния, чертае разни непонятни фигури със своята тояжка по различни части на тялото, особено на болното място, и духа върху него. После взема чаша мляко, чете заклинания над нея, т.е. върши съвършено същите церемонии и обреди, които вършат нашите врачове и врачки, духа над нея и после напоява с млякото своя пациент. Почти няма случай, при който тод, който се е съгласил веднъж да лекува, да не оправи болния. А те рядко се съгласяват. До пияница и развратен човек те за нищо на света не се докосват. „Ние лекуваме с любовта, която се лее от слънцето – казват те – а пък на такъв лош човек тя няма да подейства.“

За да разпознаят злия от добрия човек измежду донесените болни, тях ги слагат пред бивола-водач: ако трябва болният да бъде лекуван, биволът ще започне да го души; ако не заслужава това, биволът изпада в ярост и се налага да отнесат бързо болния...

Друго доказателство: магите, както и техните последователи теургистите, са против това да се викат душите на умрелите. „Не тревожи и не викай душите на умрелите да не би, когато си отиват, да отнесат със себе си нещо земно“ – казва Пеелий в „Халдейските оракули“. Тодите вярват в нещо, което надживява тялото, защото по признанието на бадагите те им забраняват да имат вземане-даване с охутите (привиденията). Заповядват им да избягват н курумбите, които са прочути като големи некроманти.

Професор Молитор забелязва справедливо в своята „Философия на историята и преданията“, че само добросъвестното изучаване на преданията на всички народи и племена може да доведе съвременната наука до справедлива оценка на древните познания... „В тези науки и тайни – казва той – влизаше и древната магия, която е изучавал и самият пророк Данаил и която била двояка: божествена и зловредна магия или магьосничество. Посредством първата човек се стреми да влезе във връзка с духовния и невидим свят. Изучавайки черната магия, той се старае да получи власт иад живите и мъртвите. Адептът на бялата магия се стреми да върши благотворни и добри деяния. Адептът на черната наука пък се старае да върши всевъзможни дяволски и зверски постъпки ...“

Тук почтеният епископ твърде ясно прокарва разлика между тодите и курумбите. Както окултистите от миналите векове, тъй и съвременните медиуми, които, ако не са шарлатани и измамници, стават безсъзнателни некроманти и магьосници.

Ако в угода на материалистите отхвърлим настрана хипотезата за бялата и черната магия, как и с какво ще се обяснят тези хиляди неуловими в своята отвлеченост, но съвършено ясни и неопровержими действия и взаимни отношения между тодите и мулу-курумбите? – ще попитаме ние. Защо например тодите провеждат своето лечение денем и на слънце, а мулу-курумбите – своите черни заклинания само нощем, при луна? Защо едните изцеряват, а другите убиват и предизвикват болестта? Защо най-после курумбът се бои тъй страшно от тода, че щом види един от тези хора, които няма да направят зло даже на ухапало ги куче (ако е възможно животно или звяр да ухапе тод), отвратителното джудже, което събира своите билки, пада на земята като в епилепсия? Това съм забелязала не само аз, а и мнозина скептици, които не вярват нито в бялата, нито в черната магия.

Ето какво между другото пише мисионерът Метц: „Между тодите и курумбите съществува някаква враждебна сила, която кара курумбите да се подчиняват против волята си на тодите. При срещата си с тях джуджето пада на земята в припадък, приличен на епилепсия. То се гърчи като червей, трепери от ужас и показва всички признаци no-скоро на нравствен, отколкото на физически страх... С каквото и да е зает той в това време (а пък курумбът рядко е зает с нещо добро), достатъчно е тодът не да се докосне до негo, а само да помаха към него със своя бамбуков жезъл, за да накара курумба53 да бяга стремглаво. Но по-често се случва той да се спъне и падне, наранявайки се тежко, след което до отдалечаването на тода остава в състояние на мъртъв транс, на което аз неведнъж съм бил свидетел ...“

В своя дневник „Ветеринарният лекар в Нилгири“ мистър Еванс пише за същото, с което довършва описаната от Метц картина и добавя: „Като се свести от припадъка (?), курумбът започна да пълзи по корема си като змия и да яде треви, късайки ги със зъби от земята, а след туй започна да

53 Тъй като курумбите се делят на няколко клона и са получили името си заради своя много малък ръст, поради което и други дребни племена се наричали с това име – курумб, то нилгирийското племе е получило за отличие от другите името „мулу-курумби“ или трънни-джуджета (от думите мулу – „трън“ и курумба – „джудже“), защото те обикновено живеят в най-непроходимите и глухи лесове, където преобладават тръните

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 46

Page 47: sinite_planini

си търка лицето о земята, процес, с който малко способстваше за увеличението на неговата природна прелест. Силно наситената с желязо и охра земя твърде мъчно се измива от тялото. Затова, когато моят нов познат (курумб, който искал да го ограби) стана, клатейки се като пиян, след нежеланата среща, той се яви пред нас като клоун в цирка, цял изпъстрен с жълто-червени кървави ивици и петна ...“

Ето и още един факт. Както вече се каза, тодите нямат нито оръжие, за да се защитават от зверовете, нито даже куче, за да известява приближаващата опасност. При все това вие няма да намерите във възпоминанията и на най-стария от жителите на Ути нито един случай на убийство или дори на раняване на тод от тигър или слон. Разкъсано от дивите зверове малаче – за бивол не може и дума да става – от стадата на тодите е най-голяма рядкост: грабнато от тигър дете или тяхна жена е нечувано нещо. И това, моля да се отбележи, става в такива места, където и сега още, когато Сините планини са осеяни с жилища и населени с народ, рядко минава седмица без някой нещастен случай с хора. А една трета от табуните и стадата от самото начало се смята за жертва на дивите зверове. Селяните, овчарите, децата на туземците, а и самите им бащи повече или по-малко са заплашени от люта смърт, предизвикана от кръвожадния тигър или скитащ се бесен слон. Само тодът е способен да седи по цели дни на края на гората и спокойно да дреме, равнодушен и уверен в своята пълна безопасност.

Как тогава да обясним този всекиму известен, от всекиго забелязан факт? Със случайността, както ние обясняваме вече всичко необяснимо? Странна случайност обаче: такива съвпадения се вършат пред очите на англичаните вече шестдесет години. И във всеки случай, ако е мъчно да се проверят, а още по-малко да се докажат до идването на европейците, сега те са напълно проверени. Даже учените са взели под внимание и записали този факт, макар и тук да прозира обичайната наивност.

„Тодите почти (?) никога не са подлагани на нападения от зверовете – можем да прочетем в „Забележки към статистическите таблици за 1881 г.“ – вероятно поради някаква присъща само на тях специфична миризма, която отблъсква звяра!“ Боже, каква наивност!

Тази „вероятност“ за специфична миризма е достойна да бъде напечатана със златни букви!... Но даже такава специфична глупост е по-приятна на заклетите скептици, отколкото неопровержимият факт, който им „бърка“ в очите.

И в тази неопровержимост, пред която европеецът закрива очи и крие главата си като щраус, защото се лъже от надеждата, че други няма да я видят, лежи обяснението на дълбокото благоговение, от една страна, и страх, от друга, които тодите възбуждат почти във всички останали племена на тези планини. Бадагите ги боготворят, а мулу-курумбите треперят пред тях. Ако при срещата си със спокойно вървящия тод, в ръката на когото има само една невинна и безвредна на вид пръчица, страхът простира курумба на земята, то едно чувство на благоговейна любов и преданост заставя бадага да върши същото това, само че доброволно. Бадагът, като съгледа още отдалеч тода, се просва пред него на земята и мълчаливо чака привет и благословение. Бадагът според капитан О’Греди е напълно щастлив, ако неговият бог леко се допре с босия си крак до главата на своя поклонник и начертае във въздуха нему само понятен знак и след това спокойно се отдалечи „с лице гордо и безстрастно, като гръцки бог“.

Но как гледат англичаните на това фанатично чувство на благоговение от страна на бадагите и как си го обясняват? Съвършено естествено и просто. Те отхвърлят като глупава приказка преданията на бадагите за това как и защо са се зародили тези отношения при техните прадеди и обясняват тази легенда по своему. Полковник Маршал пише следното в своето съчинение:

„Това чувство е толкова по-странно, защото според статистиката бадагите от самото начало са единадесет пъти повече от тодите, а това означава десет хиляди към седемстотин. Но нищо не може да разубеди суеверния бадаг в това, че тодът е свръхестествено същество. Тодите са великани във физическо отношение, а бадагите имат не много голям ръст, макар и да са твърде мускулести и силни хора. Ето я и цялата тайна.“

Съвсем не е цялата. Защо например нито хотите (кхотите), нито еруларите – две племена със съвсем малък ръст и твърде слабо телосложение в сравнение с бадагите – макар и да уважават тодите и винаги да са в дружествени отношения с тях, не им се прекланят? За да се проникне в тази загадка, трябва да се знае историята на бадагите и да им се вярва, ако не безусловно, то поне да не се отхвърля тяхното доброволно признание. Цялата същност според нас е в това, че бадагите са брамини, макар и много изродени; а пък еруларите и хотите – прости парии. Като брамини до мюсюлманските времена в Индия на бадагите са известни твърде много веща, които на другите са

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 47

Page 48: sinite_planini

неизвестни. Какво именно, ще се обясни в следващата глава, а сега нека поговорим малко за бадагите и за тяхната религия. Както и всичко останало на Сините планини, тя се отличава по своята оригиналност и неочакваност.

На голата височина на Рангасуамския връх стои техният единствен, напуснат храм. Цялата им религия се състои от обреди, смисъла на които те отдавна са изгубили. Този връх е тяхната Мека, където се отправят два-три пъти в годината да четат заклинания към своите богове, по-голямата част – брамински. По мнението на полковник Отърли, главният управител на планините, бадагите са една от най-робските и суеверни раси в Индия... Те живеят в непрекъснат страх от зли духове, които витаят постоянно във въображението им, и в също такъв безкраен ужас само при мисълта за курумбите. Ужасът, който тодите внушават на джуджетата, те пък на свой ред внушават на бадагите.

Да прочетем какво казва в своето съчинение за суеверието на бадагите полковникът.„Хорска ли болест, мор ли по добитъка, всякаква неприятност или случайност в техните

семейства, особено съсипващият ги неурожай, веднага се приписват от бадагите на магьосничеството на злите чародеи-курумби. И те бягат да търсят помощ в противодействащите заклинания на добрите тоди. Сред някои племена на Нилгири до такава степен се е вкоренило това глупаво суеверие, че на нас вече се е случвало твърде често да съдим бадагите заради избиването на цели семейства курумби, както и за изгарянето на техни селца. В такива случаи няма нищо по-трудно да се получат показания против бадагите от другите племена. Щом като жертвата се окаже курумб, а престъпникът бадаг, почти невъзможно е да се развърже езикът на свидетеля. Убиецът трябваше веднага да се беси с нaй-голяма предпазливост, за да не се възбужда напразно народа. Негодуването и учудването на нилгирийските племена, както и на бадагите, е понятно. Религията принципно ги учи, че единственото средство да се укроти гневът на техните богове – гняв, възбуден от смъртоносни чародейства против хора, добитък или посеви от страна на курумбите или други заподозрени от суеверието магьосници – е да се принесе виновния в жертва на бога на „отмъщението“. Но как да се обясни страхът пред тодите от другите туземци в Индия, жители на долините? Това е страх, който им внушава суеверно преклонение.“

Заедно с това бадагите нерядко и сами прибягват до помощта на курумбите, особено когато става дума за някакво незаконно придобиване. Тогава те се обръщат посредством тези джуджета към въображаеми и подвластни на курумбите зли духове. Тъй пише главният управляващ, макар и да не навлиза в подробности, в които се старае да не вярва. В едно нещо обаче трябваше даже и англичаните да се убедят: че в такива „нечисти“ дела никога не е бил замесен нито един тод. Помощта, която бадагите често търсят и винаги намират у курумбите, те не биха могли да се надяват да получат от рицарски честните тоди и в такива случаи винаги подкупват магьосниците.

Тези съвършено ненормални и намиращи се в пълен антагонизъм чувства на бадагите към курумбите са твърде интересни от психологическа гледна точка. Бадагите ненавиждат курумба, те треперят пред него в ужас и въпреки това постоянно се нуждаят от него. Стремежът към печалба надвива в тях вродения страх и забраните на тодите да си служат с магьосниците за осъществяването на такива тъмни дела. Нито един посев, нито каквато и да е работа на бадагите не се върши без помощта на „черния заклинател“, както те наричат мулу-курумба.

„Напролет, по време на сеитба, нито една работа няма да започне, преди някой курумб да я освети, като принесе в жертва на полето яре или петел (винаги черни). Той хвърля първата шепа семе в земята и произнася известни заклинания. За да имат плодородие, бадагите се обръщат към курумбите, за да прокарат те първата бразда с плуга, а по време на жътва да окосят първия сноп или откъснат първия плод.“

По-нататък авторът се мъчи да покаже причината на това забележително суеверие: курумбът е смешно малък на ръст. Неговата мършава, мъртвешка външност с цяла гора от невчесана коса, вързана на огромен възел на темето, неговата фигурка, която внушава отвращение, напълно обясняват глупавия страх на страхливия бадаг. Ако се срещне с него неочаквано по пътя, бадагът побягва като див звяр.54 И ако не е успял да избяга навреме от тъй наречения „змийски поглед“ на магьосника, бадагът веднага се връща вкъщи и с безпомощността на осъдена жертва се предава на неизбежната участ. Той извършва над себе си всички предписани от шастрите обреди и предсмъртни церемонии. Ако владее някакво имущество, разделя своите неща, пари и ниви между близките си, ляга и се приготвя за смъртта, която (нелепо е даже като се помисли за това) настъпва между третия и тринадесетия ден след срещата!

54 Авторът би трябвало да отбележи, че бадагът бяга само от онзи курумб, който изпитва вражда към него. От другите той няма защо да бяла. Но ако курумбът се гневи някому, той става наистина опасен.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 48

Page 49: sinite_planini

„Такава е силата на суеверното въображение – обяснява наивно авторът – че тя почти неизбежно убива в определеното време глупавия бедняк. Трябва да спомена също за силно вкорененото в народа суеверие към тодите. Съгласно установените понятия те пък притежават още по-забележителна сила в магията: само тодите се смятат за честни чародеи (джаду). Между тези две племена бадагите се чувствуват тъй зле, както магарето в обора между два коня. Те трябва да плащат данък на тодите в знак на уважение към тях, а заедно с това и на курумбите, за да не би да осуетят сеитбите. Доколкото правителството е успяло да проучи техния вътрешен бит, курумбите, които живеят толкова години в горите, са успели да придобият значителни познания за свойствата на различните треви и корени. Те лекуват даже такива болни, от които и самите тоди се отказват55, но при това често пъти и убиват не с магия и заклинания, а просто с растителна отрова и по погрешка.“

С това „обяснение“ се съсипва изцяло всяко „суеверие“. В предишната глава беше цитирано показанието на г-жа Морган за случая Бетън. Но ако убива само силата на суеверното въображение, то как може да се обясни този случай, който помнят всички в Нилгири?

Англо-индийските бара-сахиби няма къде другаде да се срещат с полудивите нечисти курумби освен в гората. От десет пъти девет това става по време на лов. Ето защо и второто стълкновение между английски чиновник и курумбите се е случило също тъй заради слон.

Герой на това произшествие е бил човек с доста високо обществено положение. Сега неговата млада вдовица живее при по-големия му брат в Калкута. Тя е близка приятелка на мисис Морган и това е причината, поради която аз не мога, както в първия случай, да цитирам пълното име на загиналия й съпруг. Мисля, че по описанието на произшествието загиналият ще бъде познат от всички, които живеят в Мадрас ...

Мистър К., както ще го наречем, тръгнал на лов с приятели и няколко шикари. Едва по пътя забелязали, че забравили да вземат със себе си един особен нож, с който прерязвали зъбите на слона. След като убили едно животно, решили да оставят трупа под охраната на четирима бадаги ловци, за да го пазят от дивите зверове, а самите те отишли да закусят в съседната плантация. Оттам К. трябвало да се върне след два часа за зъбите.

Програмата била лесна, приятна и както изглеждало, съвсем изпълнима. Въпреки това, когато К. се завърнал за ловните трофеи, се намерил в неочаквано затруднение. Върху слона седели десет курумби, които усърдно работели над зъбите. Без да обръщат внимание на сановника, те хладнокръвно му обявили, че тъй като слонът е убит върху тяхна земя, смятат животното и неговите зъби за своя собственост. Действително къщурките на племето се оказали на няколко крачки оттам.

Можем да си представим колко е бил разгневен от това нахалство високомерният англичанин. Той заповядал на грозните дребосъци да се махат, докато са цели, инак щял да каже на хората си да ги разгонят с камшици. Курумбите само се разсмели и продължили работата си, без дори да погледнат бара-сахиба.

Тогава К. заповядал на слугите да прогонят насила джуджетата. С него имало двадесет души ловци в пълно въоръжение. Самият К. бил едър, красив мъж, тридесет и пет годишен, известен със своето цветущо здраве и сила толкова, колкото и с гневливия си характер. Курумбите били едва десетина, почти голи и без всякакво оръжие. При първото настояване на курумбите четиримата бадаги, оставени при слона, се били разбягали, но сега изглеждало, че присъстващите били повече от достатъчни, за да разгонят грабливите джуджета. Обаче заповедта на К. останала без последствие: нито един от неговите хора не се помръднал...

Всички стояли с отпуснати глави, позеленели и треперещи от страх. Няколко души, в това число и скритите в храстите бадаги, хукнали да бягат и изчезнали в гъстата гора. Мулу-курумбите, които пъплели като буболечки по слона, смело гледали англичанина и му се зъбели. Тогава мистър К. окончателно излязъл вън от кожата си.

– Ще пропъдите ли най-после тези скитници, подли страхливци? – развикал се той на своите шикари.

– Не бива, сахиб – забелязал един побелял шикари. – Не може... Това за нас е сигурна смърт. Те са на своята земя ...

Със сърдито възклицание К. слязъл бързо от коня, а вождът на курумбите, безобразен като самия грях, се изправил върху главата на слона и започнал да се криви и скача на нея, като показвал зъбите си и тракал с тях като чакал. Като клател застрашително без-образната си глава и размахвал

55 Т.е. пиянициИзпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 49

Page 50: sinite_planini

юмруци изправен в целия си ръст, мулу-курумбът изгледал присъстващите със своите зли, святкащи змийски очи и извикал:

– Който първи се докосне до този слон, скоро ще си спомни за нас в деня на своята смърт. Той няма да дочака новата луна ...

Заплахата впрочем била напълно излишна, защото слугите на чиновника се превърнали в каменни статуи. Тогава побеснелият от гняв К. зашибал по пътя виновни и невинни, хвърлил се с проклятия върху курумба и го хванал за косите. След това с един замах го хвърлил далеч от себе си на земята. Останалите, които се били впили като вампири в ушите и зъбите на слона, поискали да се възпротивят, но англичанинът ги напердашил с камшика си и за една минута ги пропъдил.

Курумбите застанали на десетина крачки от К., който след разправията се заловил сам да изрязва слонските бивни. През цялото време изгонените джуджета не отмествали очи от него.

Щом си свършил работата, К. дал зъбите на шикарите да ги занесат вкъщи, а сам той се канел вече да тури крака си в стремето на коня, когато погледът му отново се срещнал с този на победения от него старейшина на курумбите.

– Очите на този гад ме гледаха с погледа на отвратителна жаба ... Аз буквално почувствах лошото, което те излъчваха – разказал той същата вечер на събраните у него гости. – Не можах да се удържа – добавил с трепет на отвращение в гласа си – и го ударих още няколко пъти с камшика ... Джуджето, което дотогава лежеше неподвижно на тревата, на мястото, където го бях хвърлил, бързо скочи на крака, но за мое учудване не побягна, а само се поотдалечи малко и продължаваше да ме гледа с особените си очи ...

– Напразно сте избухнали, К. – забелязал някой, – тези изроди рядко прощават.К. се разсмял.– В същото ме уверяваха и шикарите. Те си отиваха вкъщи като осъдени на смърт. Боят се от

уроки! ... Глупав, суеверен народ. Отдавна трябваше някой да си отвори очите за това урочасване. Знаменитият „змийски поглед“ възбуди у мен само повече апетит ...

Цялата вечер английският ловец продължавал да се смее над индийското суеверие.На другата сутрин под предлог, че се е уморил много предния ден, К. се излежавал до късно

следобед, нещо, което не е характерно за белите в Индия. Вечерта силно го заболяла дясната ръка.– Стар ревматизъм – забелязал той. – След няколко дни ще мине.Но на втората сутрин почувствал такава слабост, че едва можел да ходи. На третия ден съвсем

легнал. Лекарите не открили никаква болест. Нямал даже треска, а една непонятна слабост и странна умора в тялото.

– Като че ли в жилите ми има куршум вместо кръв – казвал той на познатите си.Апетитът, който по негово мнение бил възбуден от „змийския поглед“, изведнъж се изгубил.

Болният започнал да страда от безсъние. Не помагали никакви приспивателни средства. Здрав като бик и атлетически сложен, само за четири дни К. се превърнал на скелет. На петата нощ, която също прекарал с отворени очи, той събудил домашните и спящия в съседната стая доктор със силния си вик.

– Прогонете този мръсен гад! ... – викал К. – Кой е посмял да пусне тук това животно? ... Какво му трябва? ... Защо ме гледа тъй? ...

Като събрал сетните си сили, К. захвърлил тежкия светилник към образа, виждан единствено от него. Тежкият предмет паднал в огледалото и го разбил на парчета.

Докторът решил, че болният започва да бълнува. К. викал и стенел до сутринта, като уверявал, че вижда пред кревата бития от него курумб. На сутринта видението изчезнало, но К. настоявал на своето.

– Това не беше бълнуване – едва шепнел той. – Джуджето някак си се е промъкнало ... Аз го видях в плът, а не във въображението си.

На следващата нощ му било по-зле, бълнувал и вече не виждал никого. Докторите нищо не разбирали и решили, че това е един от многобройните, неуловими видове „блатна треска“ в Индия.

На деветия ден К. не можел вече да говори, а на тринадесетия ден умрял.Ако „силата на суеверното въображение убива в уреченото време глупавия бедняк“, то каква

сила е убила невярващия в нищо богат и образован джентълмен? Странно съвпадение, ще ни се отговори, проста случайност. Всичко е възможно. Само че твърде много са тези случайности в летописите на Нилгири, за да не представляват сами по себе си странно явление. Нека скептиците най-напред да поразпитат сериозно такива стари жители на тези планини като генерал Морган и другите очевидци и след това ще могат да правят своите заключения.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 50

Page 51: sinite_planini

Наивната теория, че само мръсната и отвратителна външност на курумбите внушава този общ за всички туземни племена страх и отваря широко вратата на суеверието, е твърде неудовлетворителна. Мнозина от кхотите, еруларите и даже от бадагите са също тъй мръсни и често пъти по-отвратителни от онези, от които така се боят. Ако е имало случаи да умират хора вследствие само на въображението и страха, то не може и не трябва да се превръща изключението в неприложимо правило. А в туй именно се състои главното: че според твърдението на мнозина англичани още не е имало случай човек, попаднал под „змийския поглед“ на разсърден курумб, да остане цял и невредим. В такъв случай според техните думи спасението е едно – до три часа след срещата да се отиде при тодите, където да се моли за помощ. Тогава, ако терали даде съгласието си, всеки тод може лесно да неутрализира „отровата“ в застрашения от уроки човек. Но тежко на онзи, който след урочасването се намира по-далеко от тодите или пък след като погледнат урочасания, кой знае защо, те откажат да „извлекат отровата“. В такъв случай болният е заплашен от сигурна смърт.

Фактът, че тодите винаги успяват, ако веднъж се заемат с това, и че урочасаните, от които те се откажат, винаги умират, доказва, че това не е едно празно поверие.

Как да се обясни тази случайност? От само себе си се разбира, че учените и скептиците лесно ще излязат от това затруднение. Те например ще кажат, че този факт не е доказан, тъй както постъпват и по отношение на хипнотическите и месмерически феномени.

Бедният факт! Нещастната гола истина! ... Наистина в нашия век тя изглежда твърде непристойно. Тя трябва или да умре на дъното на своя кладенец, или да се моли на великите представители на науката да я облекат по последната физиологическа мода.

От време на време обаче се случва така, че демократичната свободомислеща преса бива принудена да погледне в лицето неприятния факт и даже сериозно да се занимае с него. Това се случва всеки път, когато вследствие на суеверния страх пред чародейството на някой човек той е изгорен като магьосник или вещица.

Такъв случай имаше преди три-четири години в Русия, когато съдиха и оправдаха цяло едно село (шестдесет души, ако не се лъжа) за изгаряне на една стара, малоумна жена, издигната от селяните съседи в достойнството вещица. С такъв също неприятен въпрос неотдавна трябваше да се занимава и мадраският печат. Само че англичаните се оказаха по-непреклонни от руските съдебни заседатели, в резултат на което миналата година четиридесет души курумби и бадаги тихомълком бяха обесени.

Всички помнят ужасната трагедия на Нилгири, станала в село Ебанауд, само на няколко мили от Утакаманд. Разболяло се детето на кмета и започнало бавно да умира. Тъй като в течение на предишния месец вече имало няколко тайнствени смъртни случая, то и болестта на детето веднага била приписана от бадагите на „змийския поглед“ на курумба. В отчаянието си кметът подал жалба до съда. Над нея английските съдии се смели три дни, а самия ищец изгонили от съда. Тогава бюргерите бадаги решили да се разправят сами със злите магьосници, като изгорят цяло село курумби до последния човек.

Те молили един тод да отиде с тях, за да подпали първи огъня: без тод нито един курумб нито в огъня ще изгори, ни във вода ще потъне. Тъй вярват те, и не можеш да ги увериш ib противното.

Съветът на тодите се съгласил: вероятно техните „биволи тъй решили“. В една тъмна ветровита нощ, съпровождани от един тод, бадагите запалили къщурките на джуджетата едновременно от всички страни. Нито един не се спасил. Щом някой от тях изскачал от огъня, бадагите го блъсвали в пламъка с вили или го убивали с брадви. Спасила се само една стара бабичка, която по време на залисията се скрила в храсталака. По-късно тя се оплакала в полицията и се стигнало до съд. Арестували много бадаги, а с тях и тода, първия престъпник от това племе. Но на властите не се удало да го обесят. В навечерието на смъртното наказание той пропаднал неизвестно къде. А пък двадесет души бадаги успели да умрат с надути кореми в затвора ...

Това се случи само преди няколко месеца. А точно такава драма се разигра преди три години в Катагиря. Защитниците и даже правителственият адвокат настояваха напразно за смекчаващи вината обстоятелства – дълбоката вяра на всички туземци в магията и – безнаказано извършваното над тях зло от курумбите. Те искаха ако не помилване, то поне отменяне на смъртното наказание. Всичко бе напразно. Ако се използва един по-научен термин, английските учени все пак могат и да повярват в съществуването на „уроки“ и в последствията от това, но британските съдии – никога. При това обаче законът, по който преди двеста години ежегодно са били осъждани хиляди магьосници на изгаряне и мъки, и до ден-днешен не е отменен в самата Англия. И когато се яви

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 51

Page 52: sinite_planini

необходимост, този древен закон се изважда на бял свят, изтупва се от праха на забравата и се прилага към някой невинен, но непопулярен „престъпник“. Съвсем наскоро по този архаичен закон в Лондон беше осъден американският медиум Смедо. В Индия обаче този закон не важи. Той би могъл да стане дори и вреден, като покаже на туземците, че неотдавна и техните господари са тънели в безпросветно „суеверие“. Такава е силата на общественото мнение в Англия, че пред него мълчи дори самият закон!... Въпреки че в Индия се разиграват много подобни на тези ужасни драми, разказът за изгарянето на цяло село курумби, т.е. не на една злополучна вещица, както в Русия, а на сто шестдесет и седем души магьосници с техните жени и деца, е паметен за всеки жител на Утакаманд. Но не за това сега е думата. Нашата задача в този истински разказ е от по-особен характер. Тя не се ограничава с тълкуването на едно престъпление, извършено в припадък на безумен страх, породен от вярата във фаталната сила на магията. Нашата задача е да проникнем много по-дълбоко в този проблем.

Първо, като секретар на общество, поставило си за цел да изучава колкото е възможно по-дълбоко всички подобни сложни психологически въпроси56, аз искам да докажа, че в света няма „суеверие“, което да не почива върху твърдата основа на някаква истина. По-нататък, като проникна, както мисля, до корена на въпроса за магията, имам намерение да покажа с помощта на строг научен анализ и убедителни доказателства, че някъде под закрилата на закона това народно чародейство се изучава и от самите учени, че магия, месмеризъм, хипнотизъм са просто синоними, че всичко това са прояви на една и съща месмерическа сила или на хипнотизма, който сега не само се допуска, но даже се и преподава както в клиниката на доктор Шарко, тъй и в разни други научни центрове.

Разбира се, не се и надявам, че ще разработя даже в най-общ вид такъв многосложен и труден въпрос в настоящия разказ. Надявам се обаче да покажа достатъчно ясно на тези, които са убедени в съществуването на тъй наречената месмерическа сила (пси-сила), колко са се заблуждавали хората в течение на толковa векове, като са гледали на този въпрос от два противоположни полюса. Думата ми е за онези, които са виждали в тази вътрешна сила на човека козните на дявола, както и за тези, които са отричали категорично съществуването на такава сила. Заблуждението на първите е повлякло избиването на стотици хиляди невинни хора, заблуждението на другите в нашия век влече образоващото човечество право към общественото мракобесие.

Нашето Теософско общество би трябвало заради истината да се нарече „Общество на недоволните от съвременната материална наука“. Ние протестираме против грубия материализъм на днешния ден, както и срещу неразумната вяра в „духовете“ на умрелите и възможността за пряка връзка между двата свята. Повечето членове на нашето Общество са хора от най-интелигентните европейски кръгове. Между тях има много имена, известни в съвременната наука и литература, и поради това ние си позволяваме да изказваме самостоятелно мнение по интересуващите ни въпроси без пряката санкция на официалните научни общества. Ние нищо не твърдим и нищо не отхвърляме. Предпочитаме да заемем тактиката на изчакване, без да изпускаме случая да ползваме всеки факт, който излиза вън от рамката на конвенционалната наука. Тези факти нека да се явят като жив упрек за бездействието на науката естествознание, която не желае и пръста си да мръдне за разясняването на тайните сили в природата. А пък от това разяснение зависи нравственото и физическото благосъстояние на милиони хора. С една дума, ние търсим не само неопровержими материални доказателства за същността на онова, което е известно на народа под името „магьосничество“, „врачуване“ и „уроки“, а сред образованите хора се нарича спиритизъм, месмеризъм и просто магия. Ние искаме да открием причините, породили тези поверия, и същността на психическата сила на човека, която физическата наука продължава с такова странно упорство да осмива и отрича, вместо сериозно да се заеме с нея и да се опита да я обясни, макар и повърхностно. Както мисли Шарко, без най-напред да се открие източникът на тази сила, без той да се изучи, е трудно, ако не и невъзможно, да се отъждествяват безчислените разклонения на тайната пси-сила.

Нима трябва да мислим, че неизкоренимата вяра на народните маси в съществуването на магьосничеството, че доказаната способност на някои хора да управляват за добро или зло други, както виждаме това в месмерическите и хипнотическите сеанси, нима това е част само от „голямата истерия“ на човечеството? Изучавайки с години тези сили, ние знаем, че в тях няма трансцедентни

56 Параграф II от статута на Теософското общество гласи:: „Втората цел на Обществото е да изучава тайните на природата и присъщите на човека сили, скрити в него, т.е. естествените, може би атрофирани поради неупотреба психически сили.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 52

Page 53: sinite_planini

прояви. Убедени сме също и в това, че ако пси-силите се проявяват в съвкупност с подходящи физиологически и даже климатически особености,57 които винаги влияят на психическата страна на човека, като предизвикват различни екстраординарни явления в него, то тези сили все пак не са онова, за което ни ги представят физиците. Не трябва ли преди всичко да се докаже научно: 1) По какъв начин „голямата истерия“ е могла да повлияе тъй на цялото човечество, че в него едновременно и от самата му люлка се е развила дивата идея на чародейството и вярата в магията? 2) Поради какви причини още от доисторическите времена58 сред хората, пръснати по цялото земно кълбо (между народи, които не комуникират помежду си и са съвършено неизвестни един на друг), съществуват общи понятия и единодушна вяра в неща, съвършено еднакви в същността и подробностите?

С какво да се обясни тази вяра? На какво да се припише например този странен факт, че между магьосниците сред дивите племена по Сините планини и нашите руски врачове и вещици съществуват твърде много общи похвати: от устните заклинания до особената фармацевтика и състава на билките. Същите по дух „суеверия“ можем да открием в английската, френската, немската, италианската, испанската и славянската народности! Латинските раси подават ръка на славянските и семитските в общата вяра в магията, ясновиждането и предвиждането, в злите и добри духове59. Като наричам тези поверия „тъждествени“, аз употребявам тази дума в нейния буквален смисъл. Това вече не е просто вяра в някакви отвлечени възможности на магията, а едно и също издание на наука с нейните неизменни закони и формули, доказани на практика.

ГЛАВА ШЕСТА• „БЛАГОДАТНАТА“ БЛАТНА ТРЕСКА. • ЕДИН СЪВРЕМЕНЕН СЛУЧАй НА

МАГЬОСНИЧЕСТВО „ХУКА-МЕЛА“. • „МАГЬОСНИЦИТЕ“ ОТ ОФИЦИАЛНАТА НАУКА. • КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ХИПНОТИЗАТОРА И МАГЬОСНИКА? • КАК ДЕйСТВАТ МАГЬОСНИЦИТЕ В ПАРИЖ И В УТАКАМАНД?

От само себе си се разбира, че колониалната администрация в Индия, както и европейците скептици не обръщат внимание на трансцеденталните качества на „психизма“ (както би се изразил д-р Карпентър) у тодите и курумбите. За английските чиновници такива качества не съществуват. Скептиците или премълчават внимателно всеки подобен случай, или при най-поразителните от тях, ако е европеец, приписват загадъчната смърт на блатната треска60, а когато жертвата е туземец, непременно обясняват смъртта като резултат от случайно пръснат далак.

Ние вече имахме случай да споменем за този човешки орган, който в Индия има значителни особености. Европейската наука не е успяла още да определи достатъчно ясно функциите на далака, но британските имперски чиновници са го изучили до съвършенство в най-значимата си колония. Във всички подозрителни случаи на скоропостижна смърт, особено когато става въпрос за индус, причината се търси в този крехък орган.

До каква степен стига презрението на съдиите към истината и колко лесно може човек в Индия да бъде затворен, ако е туземец, се вижда от следния случай, който стана съвсем наскоро в Галагхат (Асам). Разбира се, ще стане дума пак за магьосничество.61

Ограбили някакъв брамини. Въпреки положените усилия той не можал да намери нито крадеца, нито изчезналите вещи. Тогава се решил да прибегне до врачуването, известно в Асам под името „хука-мела“ или „самодвижеща се пръчка“. Повикал известния в града магьосник на име

57 Най-често в разредения въздух на планините, както виждаме това в Шотландия, където дарът на предвиждането, на ясновидението и духовидението е присъщ почти на всеки планинец.

58 Никой, надявам се, а още по-малко нашите учени, няма да отрича доисторическата древност на халдейските маги, египетските иерофанти и индийските брамани. А всички тези народи от памтивека вярват в чародейството и магията.59 С появяването на съчинението на Леард „Ниневия и Вавилон“ върху книгата на Енох и науката, наречена „магия“, която е била част от религиите на всички древни народи, падна нова светлина. Върху чашите, стомните и другите съдове от теракот, намерени в развалините на Вавилон и Ниневия, са прочетени надписи, в които има описания на талисмани против магия, зли духове, болести, уроки и скоропостижна смърт, както и имена на духове. В оригинала всичко това е съставено на халдейски, разбъркан със староеврейски думи и написано с букви от сирийски, палмирски и старофиникийски език. Между другите думи там е открита употребяваната днес от християнската църква древна магическа дума „алилуя“. Някога с нея са започвали и свършвали всички заклинания от магията60 Този род треска не сваля човека до последната минута. Болестта се проявява като непрекъсната силна жажда. Може да се каже, че умира на крака

61 Вж. Assam News, 29 май 1884 г.Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 53

Page 54: sinite_planini

Махидхар, който дошъл в дома му и като си одялал бамбукова пръчка, застанал на прага на къщата и започнал да причаква минувачите. В това време по улицата минал писарят на комисионера, някой си Рохпар. Той го повикал, разправил му каква е работата и го попитал иска ли да помогне на брамина да намери откраднатите вещи. Рохпар се съгласил и взел веднага в ръка пръчката, над която Махидхар току-що бил произнесъл цял ред заклинания и мантри ...

Едва Рохпар се докоснал до бамбука, и като че ли го завладяла някаква сила. Той се впуснал да бяга, като викал, че пръчката залепнала за ръката му и го влачи. След негo ce затекла голяма тълпа, в която бил и ограбеният брамин. Когато стигнал до една малка танка (застояла вода в голям резервоар), Рохпар пъхнал пръчката направо в плитката вода и казал: „Копайте тук!“ Пуснали водата да изтече, почнали да копаят и намерили една част от откраднатите сребърни вещи. Ободрен от успеха, браминът поискал да се намерят и останалите. Махидхар прочел отново своите заклинания над пръчката и пак я сложил в ръката на Рохпар. Повторила се същата сцена, в която Рохпар бил влачен неудържимо напред. Този път писарят хукнал в друга посока, към едно дърво близо до къщата на брамина.

– Копайте тук – извикал той на хората.Почнали да копаят и като разровили земята, намерили и останалите неща. Недоволни от този

лек способ за откриване на открадната собственост, при което на тях нищо не се падало, полицаите арестували Рохпар, като го обвинили в самата кражба. Затворили го само по подозрение и след като го държали предварително няколко дни, го завели в съда, пред страшното лице на съдията мистър Трейборн.

Разбира се, че обвиняемият не се признавал за виновен. В присъствието на публиката и целия съд той разказал самата истина. Минавал случайно край къщата на брамина, когото не познавал, и се съгласил на този опит, дори без да вярва в него. Във всеки случай, твърдял обвиняемият разсъдително, ако наистина е бил крадецът, никога не би тръгнал по тази улица и не би се съгласил да търси откраднатото. След това той разказал, че като взел в ръка вълшебната пръчка, и двата пъти изгубил съзнание. Оказало се, че не Рохпар носил пръчката, а самата пръчка го дърпала нанякъде. Но без да се гледа на това, че никой освен полицията не се явявал като негов обвинител, а напротив, огромна тълпа от хора, присъстващи при „хука-мела“, дала показания в негова полза, а и самият му началник гарантирал за него, съдията, ярък материалист, осъдил нещастния юноша брамин на година и три седмици затвор!

Той апелирал пред висшия съд. Но новият съдия мистър Логман-Джонсън само потвърдил произнесената присъда върху мъдрото основание, че ако Рохпар намерил без колебание откраднатите вещи, следователно знаел къде се намират те. След като е знаел, то няма ни най-малко съмнение, че „или самият той е крадецът, или пък е негов съучастник“.

По такъв начин бъдещето на бедния младеж било провалено завинаги, а материалистите тържествували.

От само себе си се разбира, че ние не вярваме нито във вълшебни пръчки, нито във врачуването в тази му форма, в която то се среща в Индия въобще и в Сините планини – в частност. Но ние вярваме във възможностите на магнетичната сила и ясновидството. А като вярваме в тях, имаме право да осъдим решенията на съда, които не допускат възможността човек да изпадне в състояние на транс с възможност за ясновидство.62

Не мисля, че съм се лъгала много, когато съм изказвала следното мнение: полудивите курумби владеят пълния арсенал на тази сила, само част от която засега е открита от учените хипнотизатори и която повече или по-малко е в арсенала на магнетизаторите. Същото се отнася и за тодите, запазили тази наука, която вероятно техните прадеди са научили в най-дълбока древност.

Но не е работата в това дали тези племена владеят, или не психическата сила. Да се отричат поотделно показанията на толкова незаинтересовани лица, според които тодите и курумбите са надарени със „странна психическа сила“, според генерал Морган става вече трудно, ако не и невъзможно. За нас, живеещите в Индия, това е отдавна решен въпрос; но сега остава да се узнае: съществува ли разлика между пси-силата на тодите и тази на джуджетата.

В сведенията, които събрахме за тодите и курумбите, има много отделни случаи, където открито се показва това, което ние наричаме месмеризъм, а сега – хипнотизъм. Навярно тодите

62 Вярвам в невинността на Рохпар, защото съм се запознала в Индия с този род магьосничество. Откраднаха ми златен часовник и брошка и те бяха намерени същия ден от петгодишно момиченце, за чиято ръка факирът привърза такава пръчка. Момиченцето бе докарано от село специално за случая, тъй като то било по-особено. А пък факирът или бавът (баща) не взе даже и възнаграждение за своя труд.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 54

Page 55: sinite_planini

лекуват както някога е лекувал Хипократ и древните иерофанти от египетските храмове с действието на слънцето, ползвайки се от благотворното въздействие на неговите лъчи, при помощта на магнетичен безконтактен масаж. С ръце или посредством животинския магнетизъм, с био-енергията по време на своите заклинания и магии мулу-курумбите положително използват всичките рецепти на тесалийските врачки, доколкото знаем за тях от класиците. Те си служат с периодично вредните лъчи на луната, събират билки и приготвят от тях различни отвари. За тази цел употребяват и кръв от хора и животни. Горските джуджета владеят „змийския поглед“, който се изразява във вродената способност да омагьосват избраната жертва.

Магнетизаторът върши същото. Между учения хипнотизатор, който предава мислено заповед на субекта на въздействие, като кара някое бедно честно момиче да извършва пред публиката63

несъзнателно непристойности с думи и дела, и курумбът, който, като завладее с хитрост доверчивия бадаг, го кара да крие и върши всякакви други престъпления в припадък на пълно безсъзнание или замайване64, разликата е малка. Между образования парижки хипнотизатор и магьосника мулу-курумб разликата е само в майсторството. На французина ще са необходими поне още двеста години, преди да достигне до знанията на мулу-курумба, до неговото изкуство да управлява по своему, с мисъл и действия, по-слабата от нeгo човешка психика.

Строителното изкуство е развивано от човечеството хиляди години. Къртицата не се е учила в университет как да прокарва своите безупречни тунели, а подводните постройки на бобъра са послужили за образец на хората. Обикновено природата е по-мъдра от професорите. Много от произведенията на средновековната архитектура се търкалят покрити с пепел по италианските калдъръми, а стените на циклопите стоят неразклатени и досега ...

За да покажа нагледно доколко умението на европееца „хипнотизатор“ и на курумба магьосник си приличат един на друг и че в явленията на двамата действа една и съща сила, ще разкажа два случая: единият е от научните опити на един френски лекар, а другият – наблюдаван от нас случай в Нилгири. „Но това е в Индия! – ще отбележи някой. – В страната на невежеството и суеверията!“ За да избегнем подобни забележки, ще започнем с примера, който се случи във Франция почти пред очите ни миналата пролет и в присъствието на много свидетели.

Във френските вестници, а след това и в шведските, се появи една забележителна статия, след която последваха няколко други. След това лекарят, който ги изпращаше във вестника, спря да пише. Този лекар, магнетизатор в Лил, вече няколко години прави забележителни опити под ръководството на Шарко и други парижки светила. В своите опити той достигнал дотам, че могъл да управлява приспания субект мислено, т.е. без да изказва гласно своята заповед, а просто като я помисли или като напише желанието си и го предаде на трето лице за съхранение. По такъв начин бил в състояние да предизвика някои още невиждани явления.

Той постъпвал например по следния начин: като стоял пред приспания субект, той или му говорел тихо на ухото, или повтарял нарежданията си мислено или пък, за да удовлетвори скептицизма на своите приятели, записвал такава фраза:

„След месец на тази дата, в еди-кой си час, аз му заповядвам (на субекта) да извърши туй и туй.“ Следва самата заповед и подробностите по нейното изпълнение. Субектът се събуждал, без да помни нищо. След месец, на същото число и в означения от магнетизатора час и минута, каквото и да вършел субектът в този момент, той изпълнявал заповедта буквално, с необикновена точност, без да се спира от съществуващите препятствия. Човекът вършел всичко машинално, без сам да знае защо. След извършване на действието помнел смътно стореното, макар и да не можел да обясни защо именно е направил това.

Тези интересни, но и опасни опити прераснали в драма и след това, струва ми се, бяха прекратени за дълго време.

Това се случи през пролетта на 1884 г. в С. с познат на лекаря полицай. Той бил здрав, дебел човек, 35-годишен, твърде набожен и с много мек характер, което не пречило да изпълнява строго служебните си задължения. Докторът намерил в него един превъзходен субект за въздействие. Като взел бедния човек под своята власт, той вършел над него всевъзможни опити. Най-накрая лекарят се уговорил с приятелите си за следния експеримент.

63 Ние лично видяхме това в Париж, а една близка роднина, като посетила Салпетиер, възнегодувала против двама ученици на доктор Шарко, които се забавлявали по такъв начин с едно беззащитно болно момиче.64 Думите са взети от протокола на дело, разгледано в кошагирския съд, по обвинение на един бадаг в кражба. Бадагът привежда този факт за свое оправдание.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 55

Page 56: sinite_planini

Полицаят бил приспан. Нито огън, нито пък дълбоки убождания с карфица под ноктите, нито револверен гърмеж над самото му ухо могли да го разбудят. С една дума, той се намирал в състояние на пълна хипноза. Тогава докторът отишъл с трима приятели в съседна стая и един от тях написал на хартия заповед, която дал на магнетизатора. Като се върнал при субекта, той прочел наум написаното и мислено заповядал на полицая точно след три седмици, в два часа следобед да извърши следното престъпление:

„Ето едно малко малайско ножче – казал му той мислено, подавайки му малка дървена линийка. – Аз го крия в този шкаф. На тази дата, в два часа следобед вие ще го вземете оттук въпреки ключалките и катинарите. Ще отидете с този нож в градската градина и ще видите на еди-коя си алея при седмото дърво градинаря да полива наведен леха с растения. Вие ще го издебнете незабелязано и ще го убиете, като забиете три пъти този нож в гърба на жертвата. След това при корена на дървото ще изкопаете с лопата яма, ще заровите в нея тялото на убития и ще отидете в полицията, където ще разкажете на своя началник за престъплението, но без да издавате себе си. Цялата вина ще хвърлите на немеца месар, който ще стои при вас и ще се смее, докато вие заравяте тялото на жертвата...“

Събуден от доктора, полицаят се свестил, без разбира се, да помни нищо. В какъв ужас и негодувание би изпаднал добродушният човек, ако научел отнякъде за дадената му заповед! В означения ден хипнотизаторът заедно със своите приятели, които се заливали от смях, предварително се приготвили за очакваната сцена и се разположили в стаята, където в шкафа лежала скритата линийка. В определения ден точно в два часа бедният пазител на реда се намирал на служба. Както по-късно се изразил неговият суров началник, той дезертирал от своя наблюдателен пункт на улицата. Най-добрият от полицаите, когото сочели за пример на всички, станал през този ден извършител на най-тежкото престъпление.

Точно в два часа без пет минути на пътя станало сбиване. Когато прозвучал вторият удар на близкия градски часовник, той записвал в своя полицейски бележник имената на побойниците. За учудване на събралата се тълпа и на двамата виновни, които вече се приготвили да прекарат нощта в участъка, полицаят мигновено изпуснал своя бележник, облещил очи и бързо, като че ли превърнат в автомат, се обърнал на пети и тръгнал по улицата. След малко изчезнал от очите на присъстващите. Всичко това станало тъй бързо, че когато опомнилата се от учудването тълпа се затекла подире му, той вече бил изчезнал. Всички решили, че е полудял.

В същата тази минута човекът влязъл в къщата на доктора, но не през вратата, която била нарочно заключена. Без да се замисли, той строшил вратичката към градината.

Влизайки в стаята, където седял докторът със своите приятели, полицаят даже не ги забелязал. Той се отправил към шкафа, където била линийката – „малайският нож“ в неговото въображение, и като намерил шкафа заключен, извадил от джоба си железни клещи и счупил ключалката. Всичко това вършел, без да бърза, но твърде живо. Взел линийката, скрил я под мундира си и озъртайки се да не го забележат, се измъкнал от къщата на улицата. Това било кражба с взлом. Докторът със свидетелите го последвали отблизо, тъй като нещастникът очевидно никого не забелязвал.

След това той поел към градската градина. Там било пълно с жени и деца, но указаната алея, към която той тръгнал, за да извърши най-ужасното престъпление, била за удоволствие на четиримата наблюдатели абсолютно безлюдна ...

С всеки изминал час въображаемата драма ставала все по-интересна. При входа на алеята полицаят се спрял и започнал да брои дърветата. Той се намирал в явно затруднение. По мнението на доктора мислената заповед, предадена на агента твърде неясно, се отразила на субекта: той не знаел от коя страна на алеята трябва да съзре жертвата. Но не се колебал дълго. След като не намерил от дясната страна това, което търсил, той започнал да брои дърветата от лявата страна и изведнъж се снишил съвсем до земята. Вероятно „съзрял“ градинаря и се приготвил да го убие...

Очевидците разказват, че в тази минута той приличал на див звяр. Силно стиснатите му зъби в полуотворената уста и стъклените немигащи очи изразявали нещо диво, жестоко и решително. Всичко това, взето заедно, уплашило експериментаторите със своята реалност. Но страхът им скоро прераснал в ужас, когато техният субект започнал с поразителна точност да разиграва действието на въображаемото зверско убийство. Той дебнел невидимия градинар тихо и предпазливо, като ту се снишавал до земята, ту правел огромни скокове. Най-сетне стигнал до означеното дърво, извадил линийката от пазвата си, хвърлил се върху жертвата и промушил с нея три пъти въздуха. След това,

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 56

Page 57: sinite_planini

наведен над трупа, той дълго го гледал, като изтривал през цялото време кръвта от линийката. За него тази кръв вероятно била също такава реалност, както и убитият от него човек.

С една дума, полицаят изпълнил до най-малки подробности измислената от доктора драма. Изкопал с въображаема лопата една въображаема яма и заровил в нея несъществуващото тяло. Сетне той излязъл от градината и тръгнал към полицейската префектура. Но тук драмата се прекъснала и епилогът не можал да бъде разигран. Той се срещнал лице в лице със своя началник, когото впрочем не познал. Като видял, че неговият подчинен не му обръща никакво внимание, комисарят повикал двама полицаи и им заповядал да го арестуват. С цялата си ужасна реалност продължила да действа силата на месмеризма, хипнозата, магията – да наречем това както щете. С едно замахване на ръката полицаят отхвърлил далеч двамата си колеги, които били много по-силни от него, и продължил да върви напред тъй спокойно, като че ли нищо не го е спирало. Тук за щастие се притекъл на помощ лекарят магнетизатор и спрял ръката на комисаря, който вече се готвел да застреля с револвер разбунтувалия се полицай. Комисарят се съгласил да почака няколко минути.

Докторът настигнал субекта на своето въздействие и с няколко махвания на ръката го извел окончателно от хипнотичното му състояние. Но сега следвало по-трудното задължение – да спаси полицая от служебно наказание, като убеди началника му, че в продължение на два часа неговият подчинен се е намирал в състояние на невменяемост. С една дума, между другите въображаеми престъпления той несъзнателно е извършил редица нарушения на службата си и в резултат на това трябвало да бъде извинен.

Задачата била трудна, но месмеризмът отново доказал своите възможности. Опитният хипнотизатор излязъл великолепно от затруднението. Той заповядал мислено на полицая даже в будно състояние да твърди следното: „Запомнете, че трябва да обвините месаря за престъплението. Покажете на вашия началник оръдието на смъртта – „малайския нож“. Всички познати на немеца знаят, че този нож е негова собственост.“

След туй се разиграла следната трагикомедия. Събудилият се полицай изведнъж изненадал събраната публика с официален доклад до своя началник, че напуснал поста си, за да предотврати едно престъпление, но за съжаление се явил твърде късно. В градската градина той намерил един месар над тялото на нещастния градинар и успял да изтръгне от него ножа, който има честта да представи на своето началство. Полицаят извадил линийката, която сериозно и тържествено подал на комисаря. Всички присъстващи знаели, че нещастникът никога не пиел, ето защо веднага решили, че е полудял.

Тогава лекарят и неговите трима приятели пристъпили напред и като помолили полицейския комисар да почака със своите изводи, обвинили нещастния полицай в лъжа. „Към ужасното престъпление – казали те – вие добавяте още по-лошо: клевета на невинен човек. Вие сам убихте градинаря. Ние ви следихме, ние видяхме как три пъти забихте в гърба му този ужасен малайски нож ... По-добре се покайте и признайте вашето престъпление... Само това може да облекчи участта ви.“

Сега вече комисарят и растящата тълпа се объркали окончателно. Надделяло мнението, че броят на лудите се увеличава. В този момент злополучният полицай паднал пред шефа си на колене и гръмко се покаял пред цялата тълпа за своето ужасно престъпление. Казват, че комисарят побледнял и взел, че повярвал. Той наредил на престъпника да го заведе до мястото на убийството, което този без колебание направил, като повторил още веднъж, че заровил трупа под дървото. Това видял месарят, на когото искал да прехвърли вината...

„Нещастнико!“ – повтарял високо неговият началник, когато лекарят се приближил до него и му обяснил истината за случая. Комисарят обаче се разсърдил още повече, но не повярвал на неговата версия. Тълпата била разгонена и той се отправил с няколко полицаи към „местопрестъплението“. Там видял как „престъпникът“, който все още се намирал под влиянието на халюцинацията, му посочва непипнатото място под дървото: „Ето кръвта ... а ето и трупа.“ Нещастникът не разбирал защо другите не виждат убития човек. Едва тогава комисарят разбрал, че онова, което му казал лекарят, не е само лоша шега. Зад неговите неразбираеми думи се криело нещо действително ужасно, макар и да не можел още да разбере как се е случило всичко това. Когато, преструвайки се, че му вярват, попитали „престъпника“ защо той, честен, заслужил сержант, е извършил такова страшно и безполезно престъпление, той им отговорил с наведена глава, че не знае. „Влечеше ме непреодолима сила – промълвил човекът. – Сила, на която аз не бях в състояние да се противя. Тя ме караше да мисля и чувствам, че постъпвам правилно, че тъй трябва да стане!“ Когато някой напомнил за старата му майка, на която бил единствен син, полицаят

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 57

Page 58: sinite_planini

заплакал горчиво, но продължавал да вижда пред себе си заклания от него труп и равнодушно го бутал с крака си...

Това продължило дотогава, докато не повикали „убития“ градинар. Когато той се приближил и попитал своя „убиец“ защо клевети самия себе си, полицаят паднал на земята в безсъзнание.

– Няма страшно – повтарял смутеният лекар. – Сега отново ще го приспя и ще му заповядам да забрави всички произшествия от този ден. Повярвайте, за него няма да останат никакви печални последствия. Но той се лъжел. Когато пострадалият дошъл на себе си, в него се появили всички признаци на бялата треска. В болницата лежал три месеца, а когато излязал, от добродушен, весел и здрав мъж се превърнал в болнав, нервен и подозрителен скелет.

Бедният хипнотизатор се видял натясно между отмъщението на комисаря и цялата полиция и одумването на клерикалите начело с архиепископа, които в цялата история съзрели единствено пръста на сатаната. Ето защо главният герой се видял принуден да напусне родния си град и да се пресели в Париж. Разказват още, че публикуването на това произшествие уж било задържано известно време поради въздействието на клерикалите и полицията.

Но в края на краищата тази странна история излезе наяве. Изменили подробностите в нея и поради старанията на заинтересованите лица полицейският агент се превърнал в стражар, а градската градина на Лил – в парижка болнична градина. Но даже ако трябва да се задоволи с едно официално и донякъде изгладено съобщение65, то и това би било достатъчно за сравнение.

Барон Г. е свидетел на цялото произшествие. Той бил един от приятелите на лекаря, които присъствали на тази история от началото до края. Очевидно е, че полицията не желаела този скандал, в който бил замесен полицай, да се появи във вестниците. Заради това се наложила и една малка промяна в декорите. За нас обаче остава открит въпросът: каква все пак е разликата между властта на хипнотизатора и магьосничеството?

За да си отговорим на този въпрос, ще опишем омагьосването на едно момче от мулу-курумб. С този случай се запознах лично в Сините планини.

Между Катагири и Ути живее едно състоятелно семейство от хора със смесена кръв. Преди няколко години то се е състояло от една възрастна жена, двамата й синове и едно сираче – племенник, отгледан още от люлката в това семейство.

Мисис Симпсън беше добра и твърде набожна жена. Синовете й служеха в канцеларията на губернатора, а момченцето, което тогава беше на единадесет години, ходеше в училището на мисионерите. С други думи, следобед то било напълно свободно и правело каквото си ще.

Както всички останали деца от здравословните, живописни Нилгирийски планини, оставяли го само да се скита по алеите и гъсталаците на „града“ по негово усмотрение. Ути само на мадраските карти е град. В европейски смисъл той само по име е такъв. Освен мъничкия индуски квартал, разположен в една голяма падина, на дъното на която се точат два реда дървени бараки и дюкянчета, а наоколо, по стръмните й склонове се лепят като лястовичи гнезда колибките на туземците, в Утакаманд няма нито една улица. Там има великолепна сграда на общинското управление, черква, болница, клубове и даже магазини лятно време, но все пак няма улици. Вилите са разхвърлени като оазиси, съвсем безразборно. По неравния ландшафт има стотина големи и малки хълмове, покрити гъсто с големи дървета, а на места и със същинска гора. Зданията обикновено са построени в подножието на някой хълм или голяма скала за защита от вятъра, сред огромни градини, паркове и плантации, оградени с жив плет. От задната страна на частните здания често пъти малки пътечки водят в почти непроходимите гъсталаци върху склона на съседната планина, където рядко стъпва европейски крак.

За пешеходеца вечер и нощем е доста опасно да излиза от къщи, особено без оръжие, и да минава през тези гъсталаци. Неочакваната среща с леопард, а понякога и с тигър, без да смятаме свирепите диви котки, задържа у дома му всеки, който живее далече от разчистения център на града или пък няма карета.

Къщата на баба Симпсън се намирала далеко от главните алеи на Ути, а веднага след нея започвала гората. На момчето било забранено да ходи там. А то страстно обичало птичките. В стопанските сгради имало стар обор, осветен от големи прозорци, който момчето обърнало в птичарник. Там то отглеждало всевъзможни породи птички – от папагала до колибрито на Сините планини, мъничкия „юй-му“. Нямало само нилгирийска лястовичка. Това мъничко жълто създание, извънредно диво и хитро, хвърчи твърде високо и почти е невъзможно да го примамиш в примка.

65 Journal of medicine (август 1884 r.).Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 58

Page 59: sinite_planini

Веднъж, увлечено в своята страст, детето се отдалечило твърде много от къщи, в самия център на гъсталака. Пред него от дърво на дърво скачала лястовичка и то се мъчило да я улови. Тъй бягало подир нея до залеза на слънцето. Ако в Индия преходът от деня към тъмната нощ става много бързо, то в Ути, заобиколен от всички страни с големи планини и скали, това става почти мигновено.

Като се видяло в гъстата гора, почти в съвършена мъгла, момчето се уплашило и побързало към къщи. Но по пътя в обувките му влязло трънче, което го накарало да седне и да ги събуе. Докато се мъчело да намери уболото го трънче, от дървото почти на главата му скочила дива котка. Уплашеният звяр се наежил и се приготвил да нападне. Нещастното момче страшно се уплашило и високо закрещяло. Но в същата минута две стрели пронизали звяра, накарали го да изпусне от устата си котенцето, което носел, и да се търколи в дълбокия ров. Двама полуголи, мръсни и отвратителни курумби изскочили от своята засада, сграбчили убитото животно и се заприказвали с момчето, като се присмели на неговия страх...

Мулу-курумбите не са някакво чудо в Ути. Тях човек винаги може да види по пазарите. В същото това време, когато „медовите“ тейна-курумби никога не се приближават към населените места, техните братя ,,мулу“ (трънените курумби) като че ли търсят контакт с белите, от които те често печелят анна и пейси (стотинки) за някаква черна работа и услуги. Затова и малкият евро-азиатец, вместо да се уплаши, почувствал благодарност към двамата курумби, който тъй навреме го избавили от ноктите на дивата котка. Момчето знаело техния език както всички деца, израснали в тези планини. Боейки се да върви само, то убедило двамата си спасители да го изпратят до дома, като обещало там да им даде ориз и ракия. Те се съгласили и тримата тръгнали надолу. По пътя то им разказало за своето затруднение с лястовичката и курумбите му обещали за малко възнаграждение да примамят няколко такива птички в примката си. Курумбите са прочути с изкуството си на ловци: те ловят тъй леко малка птичка или зверче, както убиват тигър или слон. Като зверолови те са първи в планината. Накрая се условили да се срещнат на другия ден в долината и да идат на лов за птички. С една дума, те се сприятелили.

Като се върнало вкъщи, момчето разказало на леля си за оказаната му от джуджетата услуга. Тя им дала няколко медни монети и малко ракия, след което веднага ги изпроводила. Бабата, както и всички евро-азиатци, се гнусяла много от „негрите“. Мисис Симпсън смятала за басни всички разкази за силата на „магьосниците“. Но нейното отвращение към малките „черни“ чудовища по принцип било много силно. Тя забранила на племенника си всякакви срещи с тях. Момчето, което се страхувало да не пропусне случая, за да се сдобие най-после с желаната птица, не й казало нито дума за своето намерение да иде на лов с тях на другия ден.

Те се срещнали и то се върнало вечерта с един чифт жълти лястовички. Увлечено от своята страст за птици и възбудено от лова през този ден, бедното момченце забравило всякакво чувство на отвращение и даже не забелязало как често ръцете му се допирали до ръцете на курумбите, които няколко пъти го пипали нарочно. Под предлог, че харесват неговата пъстра дрешка, те няколко пъти го поглаждали по гърба. Бедното, то още било дете! Дотогава имало твърде малко отношения с туземци, които то презирало като идолопоклонници и „негри“. А вероятно не било и чувало до каква степен се боят от джуджетата местните жители.

Тук трябва да се разкаже как курумбите ловят птиците. За повърхностния наблюдател тази операция е много проста. За внимателния – тя представлява любопитно явление.

Джуджето взема едно малко колче и след като го повърти в ръце, сякаш ще го полира, прикрепя го на около два фута от земята на първия попаднал храст. След това ляга по корем на няколко крачки оттам, съсредоточава погледа си върху една избрана от него птица и търпеливо чака. Ето какво разказва К. Бетлър, който неведнъж е бил очевидец на такъв лов.

„В това време очите на курумба приемат странно изражение... Аз съм забелязвал нещо такова само в погледа на змията, когато тя, дебнейки плячката си, устремява погледа си върху жертвата, с който я омайва, а така също – в очите на черните майсурски жаби. Този неподвижен стъклен поглед свети като че ли с някаква вътрешна студена светлина, привлича към себе си и заедно с това отблъсква. За няколко рупии един курумб ми позволи да присъствам при лова му.

Птичката, безгрижна и весела, си подхвръква и чурулика. Изведнъж тя спира, като че ли се ослушва. Склонила главичка настрана, тя остава няколко секунди неподвижна. След това се отърсва и явно се сили да хвръкне. И понякога хвръква, но твърде рядко. Обикновено като че ли нещо я привлича към омагьосания кръг и тя започва странично да се приближава към колчето. Перцата й са настръхнали, тя тихо и жално писука и все повече се приближава с малки нервни крачки ...

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 59

Page 60: sinite_planini

Най-сетне птичката е близо до „омагьосания“ кол. С едно подскачане тя каца на него и нейната съдба е предрешена! ... Тя вече не може да мръдне от кола и стои като залепена за него. Тогава курумбът се хвърля върху бедното омаяно създание с бързина, на която би завидяла змията. Ако му дадете само няколко медни гроша в добавка към предварително уговореното заплащане, той на място ще изяде птицата жива, с перата, човката и ноктите!...66"

По този начин двамата курумби уловили един чифт жълти лястовички за малкия Симпсън. Но заедно с това те уловили и самото момче. Единият от курумбите го „омагьосал“ тъй, както омагьосвал птиците. Той завладял неговата воля, започнал да управлява мислите му, направил от него една вещ, с която си служил по своя воля, както хипнотизаторът с полицейския агент. Цялата разлика между двата процеса е в това, че докторът започвал с видимо движение на ръцете и употребявал научния метод на магнетизацията. Курумбът не правел нищо такова: той вероятно само е погледнал момчето по време на лова и се е докоснал до него.

От този ден с племенника на мисис Симпсън станала явна промяна. Той посърнал, станал тъжен, изгубил своята жизненост, престанал да тича и играе. Здравето на детето не се променило и апетитът му си оставал добър, но то като че ли остаряло с няколко години и домашните му често забелязвали, че ходи като насън. Скоро в къщата започнали да се губят сребърни неща, лъжици, захарници, даже сребърното разпятие, а след това и златните неща на мисис Симпсън. В семейството се надигнала тревога. Въпреки всички предпазни мерки и старанията да се улови крадецът, нещата изчезвали едно след друго от здраво затворения шкаф, чийто ключ винаги се съхранявал у старата госпожа. Полицията, към която се обърнали, се оказала безсилна да намери следите на крадеца. Подозрението падало върху всички, без да се спре конкретно на никого. Домашната прислужница била стара и мисис Симпсън гарантирала за нея като за себе си.

Една вечер от Мадрас се получил пакет, в който имало тежък златен пръстен. След като го скрила в един железен шкаф и поставила ключа под възглавницата си, старата жена решила да не спи цялата нощ. За по-голяма сигурност даже се отказала от своята чаша бира, преди да легне. От едно известно време тя била забелязала, че след като я изпие, главата й натежавала и заспивала веднага.

Момчето спяло в един килер до спалнята й. В два часа през нощта тя видяла племенника си да влиза в стаята. Едва не го попитала какво иска, но изведнъж се спряла и с примряло сърце притаила дъх. Момчето било като в транс. Очите му били широко разтворени, а лицето му имало, както тя разказвала в съда, сурово, почти зверско изражение. То дошло направо при кревата и тихо измъкнало ключа изпод възглавницата, тъй тихо и ловко, че тя no-скоро виждала, отколкото чувствала ръката му под себе си. След това отворило шкафа, потършувало из него, затворило го, отново турило ключа под възглавницата и си отишло в килера.

Можем да си представим изненадата на мисис Симпсън – известно време след това останала неподвижна в кревата. Нейният любим племенник да е крадец! Но къде ли крие той крадените неща? Тя решила да почака, за да узнае тайната до най-малките й подробности.

Тихо и бързо се облякла мисис Симпсън и надникнала в килера. Племенника й го нямало, но вратата към двора била отворена. Тя тръгнала след него, излязла също навън и видяла сянката му да се мярка при птичарника. Нощта била лунна, светла. Тя ясно забелязала, че наведено при прозореца, момчето заравя нещо в земята. Тогава възрастната жена решила да чака до сутринта. „Момчето е лунатик – помислила си тя. – Вероятно и всички изчезнали неща са там и ще се намерят. Ще бъде излишно да го будя и плаша сега ...“

Тя се върнала в стаята си, но не преди да се убеди, че детето също се е върнало в килера. Минавайки покрай неговата стаичка, тя се убедила, че то спи дълбоко, макар очите му да били тъй широко отворени, както тогава, когато се приближило до кревата й за ключа. Това я учудило и изплашило страшно. Дълго време стояла над него, но решението й да „чака до сутринта“ не я напуснало.

С пукването на утрото повикала синовете си и им разказала подробно нощната сцена. Те отишли на набелязаното от нея място при птичарника и скоро намерили прясно разкопана земя. Очевидно момчето имало съучастници.

Умната жена разбрала, че с разпит вероятно нищо няма да узнае, а ще затрудни повече разплитането на тъмната история. Ето защо, щом момчето се върнало от училище, тя го посрещнала както обикновено, нахранила го и само зорко го наблюдавала. След края на закуската, отивайки да

66 Бетлър е известен ловец в Мадрас, родом от Канада. Заедно с У. Дейвидсън няколко години те пътешествали по поръчение на орнитоложкото общество

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 60

Page 61: sinite_planini

си умие ръцете, тя си свалила пръстена и нарочно го оставила на масата. Очите на момчето светнали при вида на златната вещ и мисис Симпсън видяла ясно през рамо как то бързо пъхнало пръстена в джоба си. След това станало и равнодушно излязло от къщата. Но тук тя го спряла.

– Къде е пръстенът ми, Том? – попитала тя. – Защо го взе?– Какъв пръстен? – отговорило момчето. – Аз не съм виждал вашия пръстен.– Но той е в джоба ти, малък негоднико – извикала тя и му ударила тежка плесница. После се

хвърлила върху спокойно стоящото момче и извадила от джоба му пръстена, за да му покаже. Момчето изобщо не се защитавало.

– Че какъв пръстен е това? ... – сърдито я попитало то. – Това е шепа златни зърна. Аз ги взех за своите птички ... Защо ме биете? .. .

– Безсрамен лъжец и крадец. Ами всички златни и сребърни вещи, които ти ми открадна през тези два месеца, те също зърна ли бяха според теб? Къде ги скри? Казвай no-скоро, или ще пратя за полицията ... – викала яростно старицата.

– Никакви ваши неща не съм крал ... – възмутил се малкият. – Аз никога нищо не съм вземал без позволение освен малко зърна и хляб ... за птичките.

– Откъде си крадял зърната?От шкафа ... Но нали вие сама ми позволихте да си вземам. Такива златни зърна няма на

пазара, инак аз и това не бих искал от вас.Мисис Симпсън разбрала, че се намира пред една непонятна за нея загадка. Това била някаква

страшна тайна, която тя не можела да си изясни. Може би момчето се намира в припадък на безумие или на хронически сомнамбулизъм? – питала се тя в недоумение. То е убедено, че говори само истината.

В този момент жената се сетила, че сбъркала. Тайната съвсем не се изяснила. Момчето имало съучастници, които трябвало да бъдат разкрити. Ето защо мисис Симпсън се престорила, че сбъркала и че уж съзнава грешката си. Сърцето й се обливало с кръв, но тя довела своя опит докрай.

– Кажи ми, Томи – започнала тя ласкаво, – помниш ли кога съм ти дала позволение да вземеш златни зърна за твоите птици от железния шкаф?

– В този ден, когато получих своите жълти птиченца – обяснило сурово момчето. – Защо ме ударихте? ... Вие сама ми казахте: вземи ключа, който крия под възглавницата, когато ти трябва. Вземай златни зърна оттам – те са по-добри за твоите птички, отколкото сребърните. И аз вземах... пък вече и малко останаха там – добавило то със съжаление. – А без тях всичките ми птички ще измрат! .. .

– Кой ти каза това?– Той, този, който ми хвана птичките и ми помага да ги храня.– Кой е този „той“?– Не знам – с усилие отговорило детето, търкайки челото си. – Не знам ... вие много пъти сте

го виждали ... Той беше тук и преди три дни. Беше по време на вечеря, когато взех от чинията на вуйчо сребърни зърна, които сложи там за мене... Той ми каза: вземи. Вуйчо ми кимна с глава и аз ги взех.

Мисис Симпсън си спомнила, че преди три дни от масата изчезнали тайнствено десет сребърни рупии, които синът й току-що извадил, за да заплати една сметка. Това бил най-тайнственият, най-необяснимият от всички случаи, при които изчезвали предмети от благороден метал.

– На кого си дал зърната? ... Нали вечер птичките не се хранят?...– Аз ги дадох на него, зад вратата. Той излезе преди края на обяда. Та нали тогава ние

вечеряхме през деня, а не вечерта ...– Как през деня, осем часа вечерта ден ли е?– Не знам, но беше ден ... Във всеки случай съвсем не беше нощ... Та и отдавна не се е

мръквало!– Господи! – заплакала бабичката в ужас, пляскайки с ръце. Детето е полудяло, то съвсем е

обезумяло!...Но изведнъж я озарила една мисъл.– Е, тогава вземи и тези златни зърна – казала тя, подавайки, му златната брошка. – Вземи и

нахрани птичките, пък аз ще погледам ...Момчето грабнало брошката и радостно изтичало в птичарника. Там по думите на леля му тя

станала свидетелка на една сцена, която окончателно я убедила в психическото разстройство на

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 61

Page 62: sinite_planini

малкия й племенник. Той бягал около клетките и ронел въображаемите зърна. Много от клетките били празни. Вероятно птичките често били хранени по този начин. Но момчето очевидно не забелязвало отсъствието им: то триело брошката между пръстите си, като да рони зърна, приказвало с несъществуващите птички, свирило им и им се радвало.

– Сега, лельо, ще занеса останалото на съхранение при него... По-рано той ми заповядваше да заравям останките ето тук, под прозореца, но тази сутрин ми нареди да му ги занасям там ... Само вие не идвайте след мен... инак той няма да дойде.

– Добре, приятелю, ще отидеш сам – престорила се възрастната жена.Все пак тя успяла да го задържи под някакъв предлог за половин час, като през това време

пратила да извикат един детектив. Когато той дошъл, тя обещала добър хонорар и му заповядала да следва незабелязано детето, където и да отиде то...

– Ако то предаде нещо някому – разпоредила се тя, – арестувайте този човек. Той е крадец.Речено – сторено. Детективът повикал на помощ свой колега и цял ден двамата следили

момчето. Надвечер го видели да върви по посока към гората. Изведнъж от гъсталака изскочило едно безобразно джудже мулу-курумб, което повикало при себе си момчето. То като автомат тръгнало веднага към него. Щом видели, че детето му подава нещо в ръцете, детективите изскочили на свой ред от своята засада и арестували джуджето с вещественото доказателство в ръце – златната брошка.

Впрочем курумбът се отървал само с няколко дни арест. Против него нямало и най-малка улика освен брошката, която момчето, както то обявило, му дало доброволно – „неизвестно по каква причина“. В съда показанията на малкия Симпсън, който бълнувал за „златни зърна“ и не можел да познае курумба, се оказали несъстоятелни. Първо, той бил малолетен, а освен това лекарят го обявил за неизлечим идиот. Неговото свидетелство, както и обърканите показания на мисис Симпсън, която знаела само това, което й съобщило „невменяемото“ момче, не послужили за нищо. Даже свидетелското показание на детектива, което би имало тежест, тъй като той познавал този курумб като укривател на крадени вещи, не могло да бъде чуто. В деня на арестуването агентът се разболял и няколко дни преди съда умрял. Вероятно „далакът му се пръснал“! Неговият колега, извикан на очна ставка с курумба, в чието арестуване той участвал, се кълнял, че не бил видял нищо и затова нищо не може да каже. Колегата му решил да го задържи и той му помагал. Освен това той нищо друго не можал да каже. С това тази история приключила.

Аз видях нещастното момче, което сега вече е на двадесет години. Когато ми го показаха, то се оказа дебел младеж с увиснали страни, който, седейки на една скамейка до вратата, дялаше пръчици за кафези. Както и преди, птиците все още са негова преобладаваща страст. Той изглежда умствено здрав във всяко друго отношение, освен когато става въпрос за пари или златни и сребърни неща, които продължава да нарича „зърна“. Впрочем, след като неговите близки го изпратили в Бомбай, където прекарал под медицински надзор няколко години, и тази му мания започнала да минава. Не преминава само едно: неудържимото му желание да се побратимява с курумби.

Струва ми се, че би било излишно да се доказва, че „умопомрачението“, в което курумбите вкарват човека, и „хипнотизацията“ на френския доктор са породени от една и съща сила, нека я наричат както искат.

Позволявам си да завърша тази глава, като напомня на читателя казаното от Волтер:„Свидетелството за каквото и да било се смята за достоверно, когато е основано:1) На голямо число разсъдливи очевидци, които единодушно заявяват, че наблюдаваното от

тях събитие са разгледали добре.2) Когато тези очевидци са здрави телесно и умствено.3) Когато те са безпристрастни свидетели на случилото се.4) Когато са единодушни в своите показания.5) Когато те сериозно потвърдят веднъж изказания факт.“В нашия разказ за магията и чародейството на мулу-курумбите тези условия са изпълнени до

едно.ЗАКЛЮЧЕНИЕРазказът е привършен. Макар събраните от нас факти за „магията“ сред Сините планини да

биха се побрали в три големи тома и макар всички тези случаи да са проверени, засега ще спрем дотук. Нашата цел беше не толкова да възпяваме тодите и мулу-курумбите, колкото да покажем на публиката техните възможности в „бялата“ и „черната“ магия и да лишим магьосничеството от

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 62

Page 63: sinite_planini

неговия свръхестествен колорит. Ние се стараехме да докажем, че пословицата „Гласът на народа е глас Божи“ не е лишена от основание. Цялата работа се състои в отсъствието на предубеждение и в правилния подход към тези изключителни въпроси.

А сега ще се постараем да покажем, че материализмът на Бюхнер и Молешот, позитивизмът на Хъксли и другите английски поклонници на протоплазмата, ако не са още на „смъртно легло“, то във всеки случай са получили смъртоносна рана и носят в себе си зародиша на своето собствено и твърде близко отрицание.

Ако лондонското „Общество за психически изследвания“, начело на което стоят известни членове на Кралското общество и толкова знаменити учени и литератори, професори и философи, сега вече започна смело да печата своите „Трансакции“67 и научни опити над всевъзможните психически явления, може би е дошло времето и учените от другите европейски страни да погледнат на трансцеденталните пси-феномени малко по-сериозно.

В най-качествените европейски списания грубите насмешки и нелепи остроти над една от най-непроницаемите тайни на вековете изведнъж спряха. А пък науката (в Англия поне), макар още и да не е казала последната си дума, поне за първи път започва сериозно да се вглежда в тъй наречените психически феномени у човека. Първите в света авторитети по физиология и биология, даже непоколебимият досега Хъксли, бяха принудени един след друг да се предадат пред явлението предаване на мисъл от разстояние. Неизказана-та и тайно пазена в мозъка на експериментатора мисъл изведнъж се предава и озарява мисълта на друг човек без помощта на което и да е от известните ни пет чувства. Тази способност сега е почти доказан факт в науката.

Това, което преди няколко години извъннаучните среди наричаха „свръхестествено“, а закостенелите учени – безсмислица, това, което още съвсем неотдавна бе позорено като суеверие, фантазия, измама, започва да придобива гражданственост и малко по малко си пробива път към каталога с научна терминология. Ирвинг Бишон и неговият съперник Стюарт Къмбърланг са двама шарлатани, за това няма да спорим. Но че и двамата притежават способността да четат мислите в главите и на най-скептичните експериментатори – това също е доказан факт.

Но какво е това „Общество за психически изследвания“?Ето какво – след като химикът Крукс вместо благодарност за своите тригодишни наблюдения

и опити с медиумите получи от своите „колеги“ само хули и оскърбления, в продължение на няколко години никой от известните английски учени не смееше да следва неговия пример. Но спиритическите сеанси не се прекратяваха, а постоянно се увеличаваха по количество и разнообразие. Няколко истински учени започнаха отново предпазливо и крадешком да се приближават до забранената от официалната наука тема. След като изследваха сериозно някои явления, те ги обявиха за действителни: отначало тайно, а после и на всеослушание. Понеже отново получиха отпор от „началството“ в Кралската академия, те се решиха на отчаяна крачка: основаха в своята среда общество и го нарекоха Society for Psychical Research. Това беше преди около три години. Главни дейци в Обществото са професори от Оксфорд и Кеймбридж и професор Барт от Дъблин. Малко по малко Обществото започна да увеличава своите членове. Създадоха се провинциални общества, появиха се групи за издирване на всякакви „психически явления“. Започна се кореспонденция отначало само в Англия, а после до всички кътчета на земното кълбо. Учреден бе даже нещо като надзорен комитет, който да наблюдава най-изявените медиуми. Всички спиритически, месмерически, ясновидски явления и тъй нареченото „духовно зрение“ се наблюдават и записват.

Членовете на Обществото пристъпват към работа разумно и внимателно. За да изясни и докаже реалността на тези феномени, „Обществото за психически изследвания“, което разполага с големи средства от годишния внос на членовете и пожертвованията, е уредило цяла мрежа от международни комитети, съставени от безпристрастни хора, учени и не-спиритисти. Спиритистите не се приемат в тези комитети. Тези изследователи имат само една задача: да събират сведения за странни явления и случаи на „двойници“ не от спиритисти или хора, склонни към спиритизма, а от личности, известни със своята правдивост, no-скоро заинтересовани да докажат противното, от хора образовани, с положение в обществото, и главно – от очевидци на такива явления. По такъв начин само през първата година и само в Англия са събрани 7000 случая.

За проверяването на тези случаи се правят истински следствени комисии, в които ролята на следователи играят учени, адвокати и съдии. След това протоколите се предават за разглеждане от

67 Вж. Transaction of the Society for Psychical Research, списание на обществото (Trubner, London), Proceedings of the S. P. R. (юлската книжка). Реч на председателя на Психическото общество професор Балфур Стюарт.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 63

Page 64: sinite_planini

големите учени, които, като изберат най-забележителните от явленията, ги анализират, като извършват лично научни опити с медиуми по системата на Крукс и Цьолнер.

Пси-изследователите направиха така, че само с помощта на фактите малко по малко спечелиха на своя страна и някои от първите английски и френски учени. Сега Обществото се намира под председателството на известните професори Балфур Стюарт и Седжуик от Кеймбридж, а в него работят професор Оливър Лодж (изгряваща звезда в химията), професор Барет и пр. – всички членове на Кралското общество.

Би било интересно да се знае например с какво явление те се занимават преимуществено тази година. Ако надникнете в тяхното научно списание, ще видите: събиране на факти от очевидци за видени от тях привидения!!! Да, наистина, по този въпрос, по който Кралското общество не даваше и дума да се издума, английските учени днес дискутират много сериозно.

Член-кореспондентите и комитетът на „Обществото за психически изследвания“ приемат по своите правила свидетелства за разни констатирани явления само от очевидци, които обезателно трябва да бъдат: а) лица добре известни и уважавани от всички в околността; б) по възможност не спиритисти; с) лица, почтени във всяко отношение. Без да се гледа на всички тези ограничения, числото на наблюдаваните привидения би надминало очакванията и на самите „спиритисти“. Кой е могъл да допусне, че само в добрата стара Англия извън спиритическите кръжоци ще се явят толкова „привидения“?

Психическото общество на учените-изследователи завърши своята тригодишна дейност със събирането на около 3000 напълно доказани посещения на двойници. На последното ежемесечно заседание на Обществото в Лондон под председателството на професор Балфур Стюарт се четоха протоколи и лекторите разсъждаваха върху характера на тези явления. Залите бяха претъпкани с публика, предимно от аристокрацията, която в Англия се интересува живо от странстващи мъртъвци. Освен аристократи там присъстваха множество теософи и спиритисти. Защитниците на теорията за „духовете“ тържествуваха; теософите мълчаха и чакаха.

Речта на секретаря – мистър Едмънд Гърни – беше показателна68:– Ние търсим засега — говореше той69 – първопричината за тези явления не в

трансцеденталната физика, а в областта на физическата психология... Нашето внимание и изследвания в настоящия момент са насочени към явлението „явяване на призраци пред живи хора“, т.е. на това, което ние всички знаем отдавна под името „двойници“. Временно сме оставили настрана случаите на явяване на умрели ... Ние трябва да избираме между теорията на спиритистите и тази на теософите. Едните виждат в привиденията духове на умрели, другите – двойници на живи или на току-що умрели хора. Досега резултатите от нашите изследвания по-скоро накланят везните към теориите и ученията на теософите, отколкото към обясненията на спиритистите.

Научното доказателство за съществуването на двойници у живите хора трябва да установи и реалността на посочените от нас факти за посещение на курумбите в „астралното“ тяло на своите жертви и след това да докаже и самото магьосничество. Само тогава, без да губи нито своето условно, нито фактическото си значение, магьосничеството може да премине в сферата на доказаните от науката факти и да бъде напълно разобличено и разбрано. Това би било огромна крачка напред в историята на цялото човечество. Тогава светлината на истината ще озари всички тъмни ъгли на вековното суеверие. Много загадъчни, необясними и поради това отхвърляни факти от областта на тъй наречените „спиритически“ явления тогава ще добият по-правдоподобен и естествен колорит. Магьосничеството с неговите магове и вещици ще се окаже такова, каквото си е: психо-физиологическо явление, което би трябвало отдавна да заеме първо място в изследванията на биолозите.

Да допуснем за минута, че такъв полуматериален двойник съществува у човека. След това да си спомним за реалността и силата на множеството видени от нас хипнотически или месмерически явления. Почти в цялата им палитра те са доказани от научните наблюдения. Тогава нека да видим в какво се състои логическата невъзможност на „магията“ и нейните явления.

Какво нещо наистина е магията? Да започнем с тъй нареченото „урочасване“ или „уроки“. То е просто едно предаване по невидим и неуловим път на болести, нещастия, смърт на хора и животни. Отричайки тази възможност, биолозите и физиолозите имат толкова право да отхвърлят нея, колкото и другия факт, в който те обаче вярват: в предаването по един също така неуловим и

68 М. Edmund Gurney69 Вж. Proceedings of the S. P. R. за юли (Трюбнер, Лондон).

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 64

Page 65: sinite_planini

досега необяснен от тях процес на заразните болести. Като допускат хипотезата за невидими зародиши във въздуха, за бактерии и други подобни предположения, защо да не допуснат същото нещо и в областта на „психизма?“ Ако те допускат съществуването на някаква психическа сила, излъчвана от очите на човека, която може да бъде насочена от него със силата на волята или при помощта на метал към друг човек да завладее неговите мисли и органи, както става при хипнотизма, то какво право имат същите тези учени тогава, без да са изучавали похватите на магията, да отричат възможността същата тази сила да действа и при нея?

Длъжни сме да заявим направо: злото, причинявано от тъй наречената магия, не е празна приказка. То съществува и скоро ще бъде доказано, както беше доказана хипотезата, така дълго отричана преди. А когато това свойство на човека бъде признато от науката, то и законът ще съумее да сложи край на злоупотребите с него.

Има съзнателна, както и несъзнателна магия. Сомнамбулът действа и по двата начина70: под влиянието на собствения си и под натиска на чужд импулс, т.е. на магьосника хипнотизатор. Ако е зъл, отмъстителен и порочен човек, той може да причини съвършено безнаказано и сигурно огромна вреда на своя субект. Отправяйки заразената си с пороци мисъл и сила на волята към избраната жертва, особено ако тя е по-слаба от него, магнетизаторът може да възбужда в нея каквито поиска страсти, да вкара зародиша от която му хрумне болест и най-сетне даже да я умъртви. Ако е доказано, че хипнотизаторите завладяват съвършено мислите на субектите, като ги заставят да виждат несъществуващото, да чуват въображаемото и т.н. (те могат да накарат умствено и физически здравия човек да си въобрази, че столът е кон, че той се качва върху му, препуска и прескача препятствия с него, сетне конят го повлича и сваля, като си счупва ръце и крака), ако всичко това може да направи един прост хипнотизатор, защо да не може да го извърши и магьосникът?

Както неведнъж сме посочвали в нашия разказ, разликата между хипнотизатора или магнетизатора, от една страна, и магьосника или природния хипнотизатор, от друга, се състои само в количеството и качеството на изпращаната от него пси-сила. Ако единият може да действа тъй силно на човешкия мозък, че е способен да причини временно умопобъркване, а другият, съсредоточавайки се върху заболелия орган, да го излекува, като произвежда в него благоприятна реакция, то защо, пита се, да е тъй немислимо за вярване, че магьосникът също е способен да отправи „змийски поглед“ (същия този магнетичен ток) върху който и да е жизнен орган на избраната от него по-рано жертва и разрушавайки го безспирно, да убие човека също тъй, както и звяра?

Това е още едно доказателство, че разликата между порочния, отмъстителен магнетизатор и магьосника е само в името.

Защо, питаме д-р Шарко и другите учени, които се убедиха в действителността на „животинския магнетизъм,“ щом като му промениха названието на „хипнотизъм“ – ако здравият магнетизатор може да отдели част от своята жизнена сила и я даде на своя пациент, то защо да не може подобно на вампира да изсмуче от своята жертва и последните й сили? Ако се вярва в едното, не може ли да се вярва и в другото? А веднъж повярва ли, убеди ли се човек в двете способности, невъзможно е да не се признае магията и действието при хипнотизма на една и съща вродена сила у човека.

Има много доказани случаи, когато магнетизаторът е извършвал престъпления и дълго време е вършил такива отвратителни постъпки, пред които мулу-курумбът, въздействал върху малкия Симпсън, е просто един палав ученик.71 Силата на волята у такъв един негодяй способства за същата тази магия, а порочното въображение – за същото това омайване. А ако в добавка на това надареният с такава сила човек има властта да направлява към тъмни дела своя собствен двойник или двойника на жертвата си, то с какво той ще се отличава от мулу-курумба? Злото, на което той е способен, може в такъв случай да приеме положително грандиозните размери на средновековните

70 Сомнамбулите са също хипнотизирани. По-могъщата сила взема надмощие и управлява по-слабата като своя собствена.

71 Три години преди смъртта си Жюл-Фавр изпратил на 20-годишна каторга един италианец – магнетизатор. Под предлог, че лекува и извършва опити този негодяй избирал момичета от богати семейства, привеждал ги в състояние на пълен транс и ги подчинявал на волята си. След това ги карал да обират родителите си в негова полза, като не помнят извършеното. Освен това той им заповядвал да му правят нощни визити в стаята, която той заемал, където ги обезчестявал

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 65

Page 66: sinite_planini

явления: „Луденските бесове“ или „Салемските вещици“ – пуритански спомени в летописите на Нова Англия.

Вследствие на пълното незнание на науката какво е „жизнената сила“, кое предизвиква нейните прояви и какво я кара безследно да изчезва, а заедно с нея и силите на магнетизма – ние протестираме против решенията на науката по тези въпроси. Като не е изучил тази сила поради нейната неуловимост и без да знае самата й същност, никой не може да съди за нейните свойства, функции, степени, а най-малко от всичко – за нейните размери и могъщество. Засега учените не са в състояние да ни обяснят какво нещо е „жизнената сила“, а като нямат понятие за нейните огромни възможности, как могат да изискват от нас уважение към техните решения в такива случаи? Ние знаем едно нещо: тази сила заплашва не само да развенчае досегашното разбиране за материята, но и да залее цялото земно кълбо с една вълна от суеверно безумие. Ето защо науката трябва да построи навреме здрави бентове, в които да укроти това суеверие.

Цялото затруднение на господата, които стоят начело на науката, се състои в опасението да не би новите учения, тъй или иначе, да подкопаят тяхната теория за материалното начало на вселената. Да не се позволява нито на враг, нито на приятел, нито на свой, нито на чужд да търси ключа към явленията в живота и мисълта вън от тесните рамки на физиологически и физическите закони. Това е главната задача и цялата причина за упорството против всяко сериозно изследване на спиритическите феномени и други суеверия. Суеверията, да речем, по отношение на всичките тези тайнствени явления съставляват твърде висок процент, но кой е виновен за това? Пак същите учени. Като се убеди, че научният метод на съвременните материалисти никога няма да даде изчерпателно решение на проблемите, свързани с пси-феномените в живота, обществото най-сетне, естествено, се разбунтува. То само започна да търси решаването на задачите, което понякога предизвиква и определена насмешка.

Наши приятели от Петербург ни предадоха, че неотдавна на сеансите на спиритическия кръжок в Царское село се явявал материализираният дух на един пияница, който започвал с това, че искал водка и я пиел. После чест посетител на тези сеанси било едно „паднало, но мило създание“, куртизанка, която запазила и досега своите вкусове и привички. Най-сетне работата дошла дотам, че в този кръжок се появило материализирано същото онова магаре, на което Исус Христос влязъл в йерусалим! Ако това е било наистина така, то по наше мнение последното явление е било фигурална алегория на присъстващите спиритисти.

Същото това става във Франция и Англия. Разкаял се и умрял на кръста разбойник се въплътил в един обущар спиритист и познал своя неразкаял се другар в един маркиз спиритист от Сен-Жерменското предградие. На маркиза не се харесало това публично разпознаване и той ударил на „първия разбойник“ една плесница. В резултат на разпрата и двамата бивши „разбойници“ били заведени в участъка.

В Европа и Америка има повече от двадесет милиона спиритисти и спиритуалисти, хора повече или по-малко образовани. Първите вярват, че духът на Людвик XI е въплътен сега в техния парижки медиум мадам Бабелин, а пък покойният Алън Корде – собственоръчно води отчетните книжа на Спиритическото общество. Всички те са убедени, че бабата на г-н. А. се е преродила в неговия по-малък син, а самият г-н. А. един ден ще се въплъти в крал на Юпитер.

Спиритуалистите пък, отхвърляйки учението за реинкарнацията, вярват в умрелите, които по нищо не се различават от живите. Те са убедени, че задгробният живот на нетленния дух е устроен по образа на нашия земен, че духовете на умрелите отиват да живеят в някаква си страна сред Млечния път, където те ядат, спят, женят се и едва ли не играят на покер.

За тези бълнувания, наричани у спиритистите „философия“, човечеството е задължено на учените. Като настояват, че всички факти на медиумизма и спиритическите явления са само измама или халюцинация, те принудиха образованите маси да се задоволяват само с измамната външна страна на явленията. Като отрича системно самата мисъл за Бог и убива у човека всяка вяра в безсмъртния му дух, съвременната наука собственоръчно тласка жадните за вяра в задгробния живот право към идолопоклонството. Сега вече е късно злото да се поправи. Вярата в боговете, в сенки от миналото на човечеството, често пъти в собствения си двойник, отразяващ образите, създадени ако не в паметта, то във въображението, стимулирано от полумрака на спиритическите сеанси, всичко това сега стана религия. Само теософите смело разобличават „духовете“, като свалят техните понякога съзнателни, а често пъти и несъзнателни маски. Без да се гледа на тази пряка помощ на науката, теософите получават също такъв отпор от нейните жреци, както и спиритистите.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 66

Page 67: sinite_planini

Болшинството учени все още се отвръща от нежеланите факти: само малцина от тях се стреснаха, като основаха „Обществото за психически изследвания“ от учени изследователи.

Тези представители на науката допускат, че в човешката машина може би има две страни: телесна и духовна. Тяхната ерес стигна дотам, че те даже се съгласяват с ведантистите, че тялото не е нещо повече от едно убежище за душата, нейна „ножница“, нещо като земен мундир, който подобно на шлема и ризницата на средновековния рицар скрива същинския човек от главата до петите. Мнозина от тях се убедиха окончателно, че при особени психо-физиологически условия този човек, т.е. оригиналът или двойникът, може да се отделя от своята телесна черупка и да се яви пред очите на хората обективно няколко минути преди и след смъртта ...

Тези учени, някои от които засега все още вярват в „привидения“, се държат към спиритистите макар и ласкаво, но на разстояние. С това те желаят да внушат на тях и на нас чувство за тяхното превъзходство. Разликата между тях и нас е действително огромна! Това, което ние по своята душевна простота наричаме просто „магия“ или „уроки“, те наричат „зловредно психическо влияние“. То, да кажем, звучи някак си по-нежно (макар и по-неразбрано) и изглежда по-учено и по-внушително. Но нали, ако наречем паленцето лъв, с това няма да го превърнем в царя на пустинята и то ще си остане паленце за всички, които виждат? Цялата разлика е само в термините: нашите названия, макар и народни, не са по-неразбрани; а техните са това, което руските моми в губерниите наричат „жалки думи“. Както се каза вече, много „психисти“ принадлежат и към нашето Общество. Но, открито да си го призная, психическите изследователи едва ли съзнават какво правят, като предпочитат да слагат на нашите вулгарни, но затова пък разбрани за всички названия, „фалшиви носове“ от гръцкия и латинския лексикон.

Ето нагледен пример:Неотдавна, а именно в края на юли, в приемната на мисис Т., приятелката на О. А. Новикова,

се събраха триста души учени аристократи. Сър А. А. ми разказваше пред всички и даже се хвалеше със своя фатален дар да убива хора от разстояние посредством злата си мисъл. В присъствието на учени професори психисти той назова няколко добре известни в лондонското общество лица, които за свое съжаление умъртвил, без да иска, само за това, че в яда си им пожелал „зло“. В три различни случая приятели изследователи на пси-явленията правели с него опити и се убедили в неговата сила. Една млада, здрава и твърде красива дама от висшето общество, която той назова по име, в стремежа си да му попречи да бъде избран в парламента, започнала да го клевети. Като се научил за това, той извикал в яростта си: „Жената, която има такъв отровен език, заслужава смърт!“ Според направените справки в същия този ден тя се разболяла и след месец умряла.

– Та това е чисто магьосничество, черна магия по нашему! – извиках с негодувание. Това е ужасно!

– Извинете – учтиво ме прекъсна кеймбриджски професор психист – ние в Европа не вярваме в чародейството, още по-малко в магията. Ако нещата стоят точно така, както сър А. твърди, а ние имаме записани много подобни случаи, то такова въздействие от разстояние се нарича зловреден психически ток, действащ по подобие на месмерическите токове...

Отвикнала в Индия от великосветските маниери, аз едва не се изсмях в лицето на почтения професор. Струва ми се, и то не без основание, че английският учен, който вярва във възможността за пси-въздействие от разстояние, няма право да критикува вярата в магията. Но работата не е в названието, а в неоспоримата тъждественост на изучаваните от нас явления. Учените, които се мръщят на „Обществото за психически изследвания“ и които явно презират спиритуализма и наричат теософите „неолунатици“ (по-просто казано, луди), обясняват своите враждебни чувства към всичко отвлечено с това, че точните математически науки не приемат нищо на вяра. Те отхвърлят съществуването на всичко, което не може да бъде проверено с помощта на научен апарат или посредством едно от нашите пет чувства.

На тези учени бихме могли да припомним, че те приемат на вяра например пространствения ефир. Това е вещество, което се изплъзва от засичане с нашите сетива, още повече от който и да е дух по спиритическите сеанси. Но научните светила решиха да вярват в светоносния ефир, защото никакви напъни на тяхното въображение не можаха да изработят нещо по-добро от тази хипотеза, с чиято помощ се помъчиха да обяснят явлението светлина.

Светът се състои не само от атоми и самите учени, както е известно на всички, трябваше да отредят на материята второстепенно място, а на силата, за която те също нищо не знаят – първо. Ако учените смятат, че е логично да се вярва в пространствения ефир и в закона за привличането, като зачисляват невидимото вещество и неосезаемата сила в каталога на естествознанието, защо да

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 67

Page 68: sinite_planini

не направят същото и с душата на човека? Но те отказват да разсъждават за подобна ерес като душата и даже се възмущават при споменаването на полуматериалния призрак, когото ние наричаме „двойник“. Ако no-горе споменатите две хипотези са възникнали вследствие на дълга поредица от напълно доказани и неопровержими научни факти, които се дължат на откритието на индуктивния способ – то все пак те, без да се гледа на всичките заключения, са само едни хипотези.

Още от времето на първия човек, не по-зле от ефира и привличането, душата е демонстрирала своето съществуване. А както доказват 3000 констатирани явления от „Обществото за психически изследвания“, човешкият двойник демонстрира себе си не по-малко обективно от „лъчистата материя“ (четвъртото състояние на материята), до неотдавна още осмивано от учените. Както тази материя може да бъде направена видима за всички благодарение на известни комбинации на газове и електричество, тъй и „двойникът“ може да бъде видим само при известни психо-физиологически условия. Но ако никой не успее да докаже, че 3000-те споменати случая на наблюдавани привидения, показанията на спиритистите, а заедно с тях и научните наблюдения на химика Крукс над двойника Кети Кинг са една измама и халюцинация, волю-неволю учените ще бъдат принудени да се заемат сериозно и с изследване на „привиденията“.

Ако суровият закон на индукцията позволява на представителите на точните науки вследствие на вибрациите на светлината и падналата ябълка да предполагат съществуването както на ефира, така и на закона за привличането – то защо те да не допуснат, макар и само като хипотеза, съществуването не само на „двойник“, но и на самата човешка душа? Нима проявите на душата са по-малко очевидни, отколкото пространственият ефир и привличането, а самата душа е по-малко осезаема и хипотетична от тях? Ако учените имат своите основания да предават на светоносния и хипотетичен ефир ролята на физическа душа на макрокосмоса, съществуването на която се доказва от светлината, топлината и пр., то и ние имаме също такива, ако не и по-големи основания да отнасяме към съществуването на душата, която е светоносният ефир на микрокосмоса или на човека, всички наши тъй правилно наречени „душевни“ прояви ...

Ако ни възразят, че едното принадлежи към физическия свят и подлежи на изследване от точните науки, а другото – към света на отвлеченото и е в периметъра на метафизиката, която не се допуска от материалистите в разряда на техните науки, то ние ще напомним на учените, че това разделение е тяхно дело. Не природата, а те самите начертаха такава разделителна линия, без да имат за това нито основание, нито право. Нима те знаят точно какво е материя и какво не-материя, като си позволяват тъй своеволно да се разпореждат в областта на природата? Готови ли са да ни кажат къде свършва веществото и къде започва чисто духовната област или даже онова, което те сега наричат „сила“, без да разбират сами значението на измисления от тях термин? Впрочем нека те наричат нещата с каквито щат имена, но само да престанат да уверяват света, че техният ефир например е по-малко хипотетичен, отколкото отхвърляната от тях човешка душа.

Все пак какво знаем днес за полуматериалния двойник? Засега ние предполагаме, че двойникът е вътрешната сянка на човека, отразяваща светлината на душата. Тази сянка обикновено остава невидима и неосезаема, но в резултат на силно душевно сътресение или на пълен разгар на страстите, при наличието на голяма опасност тази сянка може да се отдели от физическото тяло и да се прояви независимо от физическите органи ...

Нашата защитна реч е привършена. Нека читателят безпристрастно реши кое от двете представлява по-голям абсурд: вярата ни в трансцеденталната сила на човека, в медиумните явления и даже в магьосниците, с техните двойници и магии, или пък вярата, във вълшебния „космос-кокошка“, който се е зародил в самия себе си и се е излюпил от собственото си яйце.

Ние каним скептиците от Индия, особено от мадраския край, да посетят Сините планини. Нека да поживеят там няколко месеца и да се запознаят със „загадъчните племена“ на Нилгири, главно с мулу-курумбите. Нека поговорят и със старите заселници, но преди това трябва да спечелят доверието им, защото иначе страхът от съвременната наука и общественото мнение ще ги накара да премълчат много доказани факти и преживени истини. А после, когато се върнат в Европа, нека скептиците да отхвърлят, ако могат, реалността на магията.

НАКЪДЕ ВОДЯТ СЛЕДИТЕ НА СТРАННОТО ПЛЕМЕ ТОДИ?МНЕНИЕТО НА ЛЮДМИЛА ШАПОШНИКОВА ЕДНО СТОЛЕТИЕ СЛЕД ЕЛЕНА

БЛАВАТСКАПътят на древните тоди вероятно е пътят на предците на съвременните дравиди. Засега е

трудно да се каже къде и как е преминал този път. Търсенето на прародината на тодите и на

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 68

Page 69: sinite_planini

съвременните дравиди е изключително интересен проблем, свързан с древни миграции на племена и народи. Племето тоди, което е запазило древната си култура, може би е онази пътеводна нишка, с помощта на която някога ще разгадаем тайната на произхода на индийските дравиди. За да използваме възможностите, които ни предоставя това удивително племе, трябва да сравним предметите, открити при разкопки на древни погребения на тода, с археологическия материал от местата, където се предполага, че преди хилядолетия са съществували племена и народи, сродни с дравидите. В такъв сравнителен план е необходимо да бъде изучен и езикът на тодите и особено известният кворжам.

Изолираността не е изключителна привилегия на племето тоди. В някои затънтени места на планетата са се запазили обособени групи хора – остатъци от отдавна измрели и изчезнали древни народи. Те по никакъв начин не могат да бъдат затворени в рамките на съвременния свят. Мястото им е останало някъде в миналото. Едно от тези племена или народности е маадан. Те живеят в Южен Ирак, в заблатената делта на реките Тигър и Ефрат. Маадан и сега са слабо изучени. Причината за това е, че блата заобикалят района, в който те живеят, и го правят труднодостъпен.

Според данни на антрополозите етногенезисът на този народ е свързан с арабите, древните шумери, ва-вилонците и персите. При това и досега маадан не се самоидентифицират с арабите. Въпросът: „Ти маади ли си или арабин?“ е нещо обикновено за тях. Част от маадан отглеждат ориз, други се занимават със скотовъдство и развъждат биволи. „Тези животни – пише един пътешественик – са изключително важни за живота им и са им също толкова необходими, както камилите за хората в пустинята.“ Всяко лято животновъдите тръгват към границите на Иран, като наново изминават древния път от Шумер до Елам.

Без да се спираме на детайлите – с които за съжаление не разполагаме – можем да констатираме известна прилика между тода и маадан. И едните, и другите са свързани с биволите. Маадан, както и тодът, не ядат биволско месо. Основната им храна е вареният ориз с биволско мляко – това е типичната диета на тода. Сходство има и в архитектурата на жилищата. Ако сравним къщите на тода и тези на маадан, ще се окаже, че приликата е поразителна. Маадан правят жилищата си от тръстика. Те са по-просторни от колибите на тода, но по принцип конструкцията им е същата. Дори нещо повече – съществува мнението, че населението от Двуречието е изграждало жилища от този тип преди повече от шест хиляди години. Вероятно тази древношумерска конструкция на жилището се е запазила и при тода. Дали могат да бъдат направени някакви изводи само на тази основа? Едва ли. Но ако си спомним казаното за връзките на тода с Шумер и Асирия, ще стане ясно, че тук, по долното течение на Тигър и Ефрат, сме попаднали на следа, оставена или от прадедите на тода, или от сроден на тях народ.

Съществува определена прилика между погребенията в Нилгири и тези на територията на древен Иран. През 1961 – 1962 г. археологическа експедиция от Техеранския университет с ръководител доктор Е. О. Негахбан извършвала разкопки в Марлик Тепе, който-се намира в района на южното крайбрежие на Каспийско море. Там по склоновете на невисоки планини експедицията открила редица некрополи във вид на могили с погребални камери, образувани от естествени каменисти ложи, плоски камъни или чакъл с глина. Откриването на тези погребения доказва съществуването на обща култура, възникнала в този район в началото на първото хилядолетие пр. н. е. Учените са стигнали до извода, че макар тя да е от местен произход, следи на влияние в нея е оставила културата от двете поречия и тази на скитите. Били са открити цилиндрични печати от асирийски и вавилонски тип. В редица погребения костите били разделени, в други костите липсвали, което доказва ритуала на вторичното погребение. Голяма част от предметите, включително и оръжието, са от бронз. Обаче едва ли е възможно културата като цяло да бъде определена като част от бронзовия век, тъй като при някои погребения са били намерени и железни предмети. Според предположенията на иранските учени тази култура е била разпространена върху един обширен регион от територията на съвременен Гилян и Мазандеран, като на север стига до Кавказ, а на югоизток до Луристан. С други думи, преди няколко хиляди години този район е бил населен със скитащи племена с неизвестен за нас произход и народи от Елам, сродни с дравидите.

От намерените предмети в Марлик Тепе най-голямо внимание заслужават фигурките на хора и животни, направени от бронз и керамика. Както и при тода, те вероятно са имали ритуален характер, свързан с церемонията по погребението. Някои статуетки в общи линии приличат на аналогични предмети, открити при погребения в Адичиналура. В същото време керамичните фигури и особено фигурките на хора имат повече прилики със статуетките от погребения в Нилгири. Що се отнася до изображенията на животни, те и като материал, и като изработка

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 69

Page 70: sinite_planini

превъзхождат фигурките на животни от некрополите на тода. Женските статуетки от Марлик Тепе имат същото специфично лице с полуотворена уста и стърчащи уши, както и женските фигурки на тода. На телата им се вижда същият орнамент, който вероятно представлява украшения. Мъжете по принцип са изобразени с бради, а дългите им носове наподобяват тези от глинените фигурки на тода. На талията мъжките статуетки от Марлик Тепе имат къси мечове, които се срещат и на фигурките от Нилгири. Тези мечове са украсени с оригинален пръстеновиден орнамент, характерен за статуетките от погребенията на тода. Мъжките статуетки на тода имат конусовидни шлемове, които липсват при фигурките от Марлик Тепе. Но върху една сребърна чаша от Иран, открита от археологическата експедиция, е изобразен воин с конусовиден шлем.

Разкопките в Марлик Тепе продължават. Те може би ще ни донесат доста материал, който да потвърди древните връзки на отново откритата култура с племето тоди. Кои са били изчезналите носители на тази култура: прадеди на тода или те са били от някое сродно племе? Още е рано да се отговори на този въпрос. Така или иначе, можем да говорим само за отделни следи, които племето е оставило в миналото и които все още не са ясни за съвременните учени. Къде ли водят тези следи? Често пъти те се появяват неочаквано. Древната култура на Кавказ в някои свои аспекти проявява редица сходни черти с мегалита в Южна Индия. Например в Кавказ, Южна Индия и Ирак в погребенията са използвани специфични глинени саркофази. Проблемът около връзката на Кавказ с древните дравиди изисква по-задълбочено изучаване и не може да бъде изяснен в рамките на тези редове.

Следите от миналото, които невинаги са напълно убедителни, ни отвеждат в древното Двуречие, Иран и Кавказ. Науката засега не е решила въпроса откъде са дошли в Индия предците на съвременните дравиди. Много са хипотезите, предположенията и догадките. По-голямата част от историците, археолозите, антрополозите, лингвистите и етнографите, които изучават „дравидския проблем“, поддържат различни гледни точки. Тези гледни точки се основават на доста сериозни доводи и малко са тези, които биха се решили да ги отричат.

Преди всичко голям брой изследователи отбелязват приликата между културите на Мохенджо-Даро, Харапа и южноиндийския мегалит с културите на древното Двуречие, Елам и Кавказ. Съществува определена прилика в керамиката на древен Иран и Харапа. Цилиндричните печати от Харапа и Шумер също свидетелстват за връзките между тези култури. Много общи неща има и в погребалните обичаи и ритуали на тези райони.

Според учените индийските дравиди и древното население на Двуречието, Иран и Кавказ принадлежат към общ средиземноморски антропологичен тип. Що се отнася до езика, и тук има много общо. Така например езиците на шумерите и еламитите по своята фонетика и структура напомнят дравидските.

Един от видните индийски учени в областта на сравнителното езикознание Н. Лаховари, след като проучил богатия лингвистичен материал, констатирал много общи неща в кавказките и дравидските езици. Индийският историк Т. Б. Наяр твърди, че и досега в Двуречието, Иран, Афганистан и Кавказ са разпространени географски названия, които отговарят на дравидските. Така например в редица планински местности в Иран и Афганистан съществуват названия с дравидската дума „малаи“, което означава „планина“. Думата „ур“ или „уру“ на много дравидски езици означава „село, селище“. Тази дума се среща често в някои древни названия в древна Месопотамия.

И така, регионът, в който присъстват следи от културата, сродна на древнодравидската, се разпростира в Двуречието, древен Иран, Афганистан и Кавказ, а вероятно и в Средна Азия. Все още не е достатъчно изучен въпросът кога и откъде древните дравиди са дошли в Индия, затова предположенията на различни учени засега имат хипотетичен характер. Някои учени са склонни да предполагат, че дравидите са се появили в Индия още през неолита. Но това твърдение може да бъде отнесено преди всичко за Северна Индия. Работата е там, че културата на Харапа и Мохенджо-Доро проявява явна връзка с неолита на Северна Индия, докато мегалитът в Южна Индия няма такива връзки с местния неолит. Някои от чертите на културата на Харапа свидетелстват за известната й прилика с южноиндийския мегалит, но независимо от това хронологично тя се отнася към значително по-ранен период. Краят на Харапа датира около 1600 г. пр. н.е. Много учени не се съмняват, че дравидското или сродно население е живяло в долината на Инд през доарийския период. Редица дравидски думи се срещат в Ригведа, която се отнася към ранноарийската литература. Известно е, че Ригведа е била създадена в Пенджаб.

Н. Лаховари и Т. Б. Наяр също са на мнение, че дравидите са нахлули в Индия още през неолита, приблизително през първото хилядолетие пр. н.е. Според индийския изследовател Х. С.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 70

Page 71: sinite_planini

Дейвид дравидите са се появили в Северна Индия през третото хилядолетие пр. н.е. и са сложили началото на културата на Харапа. Тези предположения имат своите основания, потвърдени от данни на археологията и лингвистиката. Вероятно началният етап на дравидската миграция се е осъществявал в Северна Индия и най-вече в долината на Инд. Често пъти по тези въпроси се появяват противоречиви и необосновани изводи, което се дължи на слабо изучения дравидски проблем, на явнонедостатъчния археологичен материал, а също и на не точната и объркана хронология. Така например според Т. Б. Наяр населението на Южна Индия през неолита вече е принадлежало към драви. В същото време данните на антропологията свидетелстват, че в преддравидския период на територията на Южна Индия са съществували други племена и народи. Дейвид твърди, че миграцията на дравидите в Южна Индия е започнала, след като арийските племена нахлули в долината на Инд, а Харапа и Мохенджо-Даро били нападнати. Според него това нахлуване е било причината за миграцията на дравидите в южната част на страната. Но руският индолог Г. М. Бонгард-Левин убедително доказва, че до упадъка на Харапа и Мохенджо-Даро се е стигнало постепенно и той е бил обусловен от вътрешна криза на тези градове, а не от нашествието на войнствени племена. Затова дори да е имало някаква масова миграция на дравиди от Север на Юг през второто хилядолетие пр. н.е., причините остават неизвестни.

Мнението на индийския археолог Б. Суба Pao e малко по-различно. Според него дравидите са се появили в района на Раджастан около 2000-та г. пр. н.е. Този период частично е съвпаднал с последната фаза на харапската култура и може би именно това е оставило дравидския отпечатък върху нея. Оттам предците на съвременните дравиди са минали през Централна Индия и са стигнали в Южна Индия около 500-та г. пр. н.е. Това бавно придвижване на дравидите на юг според Суба Pao обяснява, първо, прекъсването в хронологията, което съществува между културата на Харапа и южноиндийския мегалит. Второ, то хвърля светлина върху проблема кога е възникнала културата на желязото в Индия (както е известно, тази култура се е появила в Централна Индия по-рано, отколкото в Южна Индия). Английският учен Фюрер-Хаймендорф също е на мнение, че дравидите, носители на мегалитна култура, са се появили в Южна Индия едва в средата на първото хилядолетие пр. н.е. Съпротивата на местните племена е забавила движението им с няколко века или дори с цяло хилядолетие. Както вече казахме пo-горе, има разминаване в датирането на мегалитните погребения в Индия. Така например според индийския археолог Айянан желязното оръжие от мегалитните погребения на тода може да бъде датирано около първото хилядолетие пр. н.е. Затова се налага да бъдат допълнително мотивирани и проверени датите, които Суба Pao и Фюрер-Хаймендорф определят за късното разпространение на мегалита в Южна Индия (500 г. пр. н.е.). Археологията тепърва трябва да каже тежката си дума относно проблема за заселването на древните дравиди в Индия и относно маршрута им по страната.

Откъде са дошли прародителите на съвременните дравиди и тоди в Индия – можем само да правим предположения. Според редица учени, включително и английския археолог Ричард Хол и индийския учен Дейвид, прародината на дравидите е била в Шумер и Елам. Според Фюрер-Хаймендорф родината им е Иран. Мнението на Т. Б. Наяр е, че дравидите, за които е характерна мегалитната култура, са една късна емигрантска вълна от Кавказ.

Всички тези хипотези и предположения не си противоречат взаимно. Може би преди няколко хиляди години Двуречието, Иран и Кавказ са били район, повече или по-малко обединен в културно отношение, населен с племена, които са говорили древни дравидски или сродни на тях езици. Според Т. Б. Наяр единството на тази култура и на езиците по-късно било нарушено от нахлуването на семитски и индоарийски племена. Древните дравидски племена (можем да ги наречем протодравидски) обикаляли целия регион от границите на Шумер и Елам до Аму-Даря и Сър-Даря и Кавказ. Редица удобни планински проходи в Северозападна Индия вероятно са им спомогнали да подчинят и тази страна. Имиграционният поток на тези племена в Индия може би не е бил единен нито във времето, нито в пространството. Маршрутите им засега не са проучени достатъчно. Част от тях са могли да минават по суша, а друга – по море. Песента за корабите на скотовъдците тоди дава тема за размисъл. Материалът, с който разполагаме, ни кара да мислим, че тези племена са навлезли в Индия или от северозапад, или от запад.

По-нататъшното сравнително изучаване на археологичния, етнографския, антропологичния и лингвистичен материал може би ще ни помогне да възстановим ако не целия, то поне част от древния път на така наречените протодравиди – прародителите на съвременните дравиди и тоди. Вероятно чак тогава загадката на тода, това странно индийско племе, ще бъде разкрита. И не само

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 71

Page 72: sinite_planini

на племето тоди, а и на цяла група народи, които са известни на съвременниците им като дравидски.

ЛЮДМИЛА ШАПОШНИКОВАОткъс от книгата „Тайната на племената от Сините планини“.

Москва. Издателство „Н а у к а“ – 1969 г.

Изпратена на Изпратена на www.spiralata.netwww.spiralata.net от Ценка Стойчева от Ценка Стойчева 72