Александър Коток

ВАКСИНИТЕВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

за мислещи родители

д-р Александър КотокВаксините – Въпроси и отговори за мислещи родители

Второ, преработено и разширено издание

© ХомеоХелп– Българското хомеопатично издателство, 2010Всички права за българското издание са запазени.

Текстът или откъси от него не може да се възпроизвеждат без съгласието на издателя.

http://homeohelp.eu

© Александър Коток, 2006Прививки в вопросах и ответах для думающих родителей

Превод: д-р Искра КапинчеваРедакция: д-р Румен Стойчев

ISBN 978-954-9379-24-2

СЪДЪРЖАНИЕ

Предисловие

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

Токсични компоненти на ваксините

Вариола

Варицела

Грип

Дифтерия

Епидемичен паротит (заушка)

Коклюш

Морбили

Рубеола

Полиомиелит

Рак на шийката на матката

Тетанус

Туберкулоза

Хепатити А и В

ОБЩИ ВЪПРОСИ НА ВАКСИНОПРОФИЛАКТИКАТА

Защо им е на родителите изобщо да навлизат в теми като ваксина и ваксинация, защо просто не се доверят на съвета на своя педиатър?

Не трябва сляпо да се доверявате на мнението на лекаря по въпроси, по които той не е достатъчно компетентен и в своите решения и препоръки често зависи от фактори, нямащи никакво отношение към здравето на детето ви. Това се отнася не само за ваксините, но най-вече за тях. Информацията за ваксините в медицинските институти не е много по-различна от информацията от плакатите по стените на детските поликлиники. Курсът по имунология е десетки пъти по-кратък от курсовете по ненужните за един бъдещ лекар неорганична химия или физика. И като резултат лекарите не знаят нищо нито за токсичните съставки на ваксините, нито за възможните усложнения от тях, нито за съвременните изследвания, показващи връзката между ваксинирането и тежките заболявания, чиито стремителен ръст се наблюдава в последно време. Лесно може да се убедите в това сами, ако поискате да обсъдите с някой педиатър фактите, представени в тази книга. Историята на борбата на човека с инфекциозните заболявания в този вид, в който тя се представя в медицинските институти, често не само не съответства на действителността, но и

1

1

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

направо изопачава фактите. Истински специалисти на тема ваксини могат да станат само тези, които поискат самостоятелно да се запознаят със сложните въпроси на „науката ваксинология” и да изучат съответната литература. От друга страна, педиатрите се намират под силния натиск на администрацията и различни контролиращи организации, изискващи от тях максимален „обхват на ваксинираните”. Често може да се чуе за паричен бонус, даван за „максимално ваксиниране” на даден район и Русия далеч не е изключение. Във Великобритания един лекар на обща практика (GP) получава съвсем осезателни премии, когато достигне определено ниво на „обхват” и бива лишаван от тях, ако сред клиентите му има отказали се. Това се случва много често. Към известните думи на Бърнард Шоу: „Докторът е също толкова добър консултант по въпросите за ваксинирането, колкото месарят – по въпросите за вегетарианството”, казани преди сто години, може да се добави само крилатата фраза на Станислав Лец: „Който си е сложил наочници, да не забравя, че те вървят в комплект с юзди и камшик”.

Сега стана ясно защо педиатрите така враждебно приемат отказите, въпреки че решението за ваксиниране е лична работа на родителите.

Отказвайки се от ваксинирането, вие не само разваляте „спокойния живот” на вашия лекар, но и поставяте под съмнение неговата компетентност, отричате нещо, в чиято полза той е убеден (или дава вид, че е убеден). Обикновено лекарите са слабо запознати не само с въпросите за ваксинирането, но и с

2

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

въпросите за кърменето, както и с много други, върху които не се е акцентирало в университетския курс на обучение и които изискват самостоятелно изучаване. За такова изучаване, обаче, лекарите нямат нито време, нито особено желание, донякъде и заради внушената им в университета вяра в собствената им компетентност и непогрешимост. За съжаление, много често участъкови педиатри стават именно тези лекари, които заради не особено високото си професионално ниво се затрудняват да си намерят по-хубава работа (в България вече няма участъкови педиатри, общопрактикуващите лекари записват пациенти от всички възрасти – б. пр.). Това не бива да се забравя от родителите, желаещи да изслушат мнението на педиатъра по един или друг въпрос. И е абсолютно необходимо да се помни, че лекарите не се занимават с общи въпроси за здравето и съхраняването му, тяхната работа е да лекуват болести (кога ще настъпи времето, когато най-важна задача на лекаря ще бъде да учи хората как да бъдат здрави?!). Основно правило за всеки родител трябва да бъде следният закон: към лекарите да се обръщат само тогава, когато има необходимост за това. Здравото дете няма какво да прави в лекарския кабинет. Трябва да се подчертае, че педиатрите не мислят лошото на децата. Те просто са държавни служители с лекарски дипломи, които изпълняват длъжностните инструкции, даже ако следването им може да навреди на детето, а създаването на тези инструкции е работа на хора, които печелят от ваксинирането. За съжаление, безнравствената корпоративна етика, изискваща безпрекословно подчинение на плановете, инструкциите, на „научните доказателства” от

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

лечебните протоколи и на ръководствата, отдавна са стеснили понятието за лекарски дълг и съвест в медицината и на първо място на основния принцип формулиран от Хипократ „Преди всичко: Не вреди”. Аз смятам, че е напълно оправдано сравнението между днешните редови лекари и търговските работници, стараещи се на всяка цена да пласират стоката, в обсъждания от нас случай ваксините, въпреки че самите те може и да нямат отношение към „разпределението на баницата”. Родителите, които разбират това, не се стремят да променят мисленето на лекарите, а спокойно оформят отказа си от ваксинация, съобразявайки се с интересите на своето дете.

Не само педиатрите са негативно настроени към тези, които се отказват от ваксиниране. Обществото като цяло не е готово да възприеме отказалите се спокойно.

Пропагандата на ваксинирането е на повече от 200 години. Макар в последно време ситуацията да се променя, продължителното промиване на мозъци е изиграло своята роля. Това е най-забележимо в провинциалните руски градове, където времето като че ли е спряло – нито лекарите, нито родителите, които чинно изпълняват всяко тяхно указание, не искат и да чуват, че отдавна вече има закон, според който на неваксинираните деца им се гарантират равни права с останалите и че родителите сами имат право да избират кое е по-добро за децата им. Ваксиниращите не могат да се примирят с това, че са минали онези времена, когато те безогледно са се разпореждали със здравето и съдбите на хората и се опитват да настроят родителите

4

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

едни срещу други или да злепоставят тези, които са решили да се откажат от ваксинирането. Така, например, В. Таточенко и Н. Озерецковский в брошурата си „На родителите за ваксините” (Москва, 2001), издадена по поръчка на Министерството на здравеопазването на Руската федерация, пишат: „...Защо така задружно осъждаме родителите, които не обръщат достатъчно внимание на децата си, които ги наказват или ги оставят в детски домове, а като нещо съвсем нормално приемаме това, че именно родителите обричат неваксинираните си по тяхна воля деца на тежки заболявания? Оставяйки детето без ваксинация, родителите поставят в опасност не само неговото здраве, но и здравето на околните. Нали, ако детето се разболее, то може да зарази тези, чиито ваксинационен имунитет се е оказал недостатъчен или липсващ...”. А ето и част от интервю на главния педиатър на Москва А. Румянцев за вестник „Аргументи и Факти” от 09.04.2003: „Ако не искаш да си ваксинираш детето – бъди готов за болестите му... Съзнателните родители не само правят на детето безплатните ваксинации против 9 заболявания, но и питат лекаря какви още да направят. Да, ваксините, които не влизат в официалния план, са платени, но стойността на една ваксина е равна на цената на една бутилка водка. Или вие ще изпиете тази бутилка днес, или вашето дете ще бъде защитено, например, от пневмокок или менингит...”.

Така на нас ни се внушава мисълта, че отказът от ваксинация неизбежно „обрича децата на тежки заболявания”, а от ваксинацията се отказват само алкохолиците и изпадналите. В действителност е точно обратното – именно образованите родители, които са

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

проучили добре въпроса за ваксините, се отказват от тях, защото не желаят за своите деца реални тежки заболявания сега за сметка на защита срещу някаква хипотетична болест в бъдещето, а се съгласяват тези, които като правило сляпо вярват на лекарите и техните теории. Последните изследвания в Европейските страни показват, че колкото е по-голям образователният ценз на хората, толкова по-малко е желанието да ваксинират себе си или своите деца1. Трябва да се оцени и психологическия подтекст на враждебността на някои родители към тези, които вниквайки в темата, отказват да ваксинират своите деца. Нали със своя пример отказалите се като че ли подчертават безхаберието и лекомислието на „конформистите”, които биват лесно манипулирани от лекарите. Това е особено вярно в случаите, когато ваксинираните деца страдат от болести, чиято връзка с ваксините е много вероятна (атопичен дерматит, алергии, бронхиална астма, неочаквано появила се след ваксина епилепсия или забавяне в умственото развитие и др.). Осъзнаването на факта, че те сами са станали причина за заболяването на своите деца, е нетърпимо за родителите. Съответно, агресията към тези, които са избрали отказа от ваксина, представлява явление, което в психологията се нарича изтласкване. Всеки път, когато се сблъскате с необяснима ярост, с „пяна на уста” да се защитават ваксините от страна на родители или лекари, може да бъдете сигурен, че има нещо гнило.

6

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

В детството всички ние сме били ваксинирани. И всички сме здрави...

Първо – не всички са здрави. Вие общувате с тези, които са се разминали с усложненията след ваксиниране. Вие не знаете колко деца са загинали след ваксинация, колко са станали инвалиди и прекарват своите дни в специални учреждения. За това никъде не се съобщаваше. Второ – сравнете колко ваксини сте получили вие и колко – вашите деца. Съвършено вярно – вие не сте получили три ваксини (с живак като консервант) против хепатит В в първите шест месеца от живота, при това първата няколко часа след раждането. Не сте ваксинирани против рубеола. Много вероятно е да не сте ваксинирани и против паротит, а тези които са по-големи – и срещу морбили. Вашите родители не са можели да последват настойчивите препоръки да ви защитят от хепатит А, пневмококова или хемофилна инфекция, или менингит чрез ваксини – съответните ваксини тогава още не са съществували. Вашите родители не са били подтиквани от лекарите или фармацевтичните компании всяка година да ваксинират детето си срещу грип. А нали въвеждането на само една допълнителна доза, на която и да е ваксина в този период, когато всички системи на организма се развиват бързо, преди всичко имунната и нервната, може да има колосално значение за здравото дете.

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

А защо в последно време има такъв интерес към ваксините, с какво е свързан?

Според мен, това е свързано преди всичко с развитието на Интернет. Когато родители от различни градове и страни започват да общуват помежду си, с учудване разбират, че усложненията съвсем не са “едно на милион”, както убеждават специалистите, а в много пъти повече; че ваксинираните могат да се разболеят от същите болести, срещу които са ваксинирани и протичането на болестта съвсем не е леко; че неваксинираните поради убежденията на родителите деца са по-здрави от своите ваксинирани връстници; тогава те започват да се замислят и да търсят допълнителна информация. В резултат на тези проучвания, като правило, те се отказват от ваксини и биопроби – всички или по-голяма част от тях. Освен това, постоянното включване на нови ваксини в имунизационните календари на повечето страни през последните години предизвиква увеличаване на броя на постваксинационните усложнения, които все по-трудно могат да се скрият, особено когато детето загине или става траен инвалид.

Освен мнението на педиатрите съществуват изследвания, които показват ползата от ваксините. И това ли ще оспорите?

Няма. Обаче, аз не придавам на тези изследвания голямо значение. Зад всяко поредно „доказателство” за ползата от ваксините се вижда сянката на производителите на ваксини и това съвсем не е параноя. В САЩ, където проблемът с ваксинирането е

8

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

по-остър, отколкото в която и да било друга държава, се спрягат такива понятия и формулировки като „конфликт на интереси” и „въртяща врата”. За „конфликт на интереси” се говори, когато решенията за лицензиране на ваксините и включването им във ваксинационния календар, се приемат от хора, които имат лични финансови интереси, свързани с увеличаването на броя на ваксините. Тези хора имат акции в компаниите-производителки на ваксини и получават от тях финансиране на научните си изследвания. Понятието „въртяща врата” означава, че тези, които по-рано са били „експерти” по въпросите за ваксинирането към правителственото ведомство, приключвайки с държавната си работа, с лекота – като през въртяща се врата – преминават на работа във фармацевтична компания, най често именно тази, която произвежда ваксини (в лабораториите на фармацевтичната индустрия заплатите са много високи! – едни от най-високите в изследователския сектор). Много примери за подобно нещо има в различни държави. През 1999 в една от комисиите към Конгреса на САЩ при обсъждане на проблемите на ваксините д-р Бони Дънбър, професор-имунолог в Бейлъровия медицински колеж (Хюстън, щата Тексас) заявява: „...Добре са документирани фактите за това, че членове на комисията в Центъра за контрол на заболяванията и членове на други организации (например, Американската педиатрична академия и СЗО) получават значително финансиране от фармацевтични фирми. Освен това, добре е известно, че изследователи, провеждащи клинични изпитания на ваксините, лично печелят от това и получават

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

финансиране за своите лаборатории в качеството си на консултанти при разработване на ваксините и като експерти при съдебните дела. Документирано е, че лобистите, консултиращи фармацевтичните компании, са същите, които консултират службите по здравеопазване”. Съвсем скоро се разрази огромен корупционен скандал, който сега стои на дневен ред на ПАСЕ, след като се изясни, че консултанти и експерти на СЗО, които настояваха за обявяване на пандемия от свински грип и предизвикаха невъобразима паника в целия свят, са получавали пари от фармацевтичната компания, произвеждаща медикаменти и ваксини срещу грип; този скандал потвърди най-лошите опасения за дълбока корупция.

Сами може да видите вашите местни „специалисти”, които са главни агитатори на ваксинирането – това са хора, които през целия си съзнателен живот се хранят от ваксинационната „хранилка”. Те пишат кандидатски и докторски дисертации и публикуват многобройни статии за ползата от ваксините, получават финансиране от производителите на ваксини, работят във ваксино-епидемиологични лаборатории, представят страната на международни „ваксинационни” съвещания. Съгласете се, че от такива хора е безсмислено да се очакват обективни оценки. Колкото повече ваксини, толкова по-добре си живеят тези „експерти” и „специалисти”, независимо какво ваксините в действителност носят – полза или вреда. За съжаление, именно такива хора определят ваксинационната политика в повечето държави. Така в Русия всичко, което се отнася до ваксините, включително определянето на критериите и регистрацията на постваксинационните усложнения, се

10

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

явява изключително в компетенциите на едно учреждение, чийто смисъл на съществуване се обуславя от максималното развитие на ваксините – ГНИИСК „Л. А. Тарасевич”. Разбираемо е, че смехотворната цифра 300 усложнения годишно, която е призната официално, едва ли дава и няколко процента от истинските стойности.

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

Детайлно направено изследване ще покаже обективната картина, независимо от това кой го изпълнява и какво отношение има той към ваксините. Цифрите са си цифри.

Вие вече започнахте да използвате специфични термини. Нека опитаме да навлезем в темата. Какво всъщност представлява ваксината?

Означава ли това, че между ваксината и естествената болест няма разлика? Нали антителата се изработват към едни и същи антигени? Защо да не избегнем естествената болест, която може да се окаже и тежка, в полза на по-леката, предизвикана от ваксината?

Вие говорихте за ефикасност. Какво може да кажете за изследванията относно безопасността на ваксините?

Но нали може да се разболеем и от ваксина, и при нейната липса... Какво да изберат родителите?

Да си представим следния вариант – изследването е било проведено по всички съществуващи статистически правила и е показало ефикасност и липсата на странични ефекти на дадена ваксина. Тогава бихте ли я препоръчали?

12

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

Медикаментите също имат странични ефекти, но ние не се отказваме заради това от лечение с тях, нали?

Напълно естествено е, че родителите се тревожат за здравето на децата си. А медиците напълно логично ги убеждават, че ваксините защитават децата от опасни болести.

Вие говорите за „изместване” на болестите към по-голяма възраст и подмяна на естествения имунитет с ваксинационен. Това означава ли, че ваксините все пак са ефикасни?

Въпреки лошото качество на образуващия се имунитет и възможността от усложнения, ваксините все пак позволяват да се избегнат най-тежките последици от болестите в детска възраст. Това истина ли е?

Какво е мнението Ви за т.нар. “морбилни”, “рубеолни”, “варицелни” сбирки?

Нали Вие отричате ползата от всички ваксини? А какво да правим, ако ни ухапе куче?

А какво ще кажете за ваксинирането на животните?

Защо сред противниците на ваксините има толкова много лекари, които се занимават с алтернативна медицина? Хомеопати, например...

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

Вие твърдите, че от ваксините се правят пари, но нали населението ги получава безплатно?

Известно е, че парите, вложени в профилактика, спестяват пари за лечение.

Понякога се чува, че и чрез агитация против ваксините се печелят пари.

Какво предлагате Вие? Да се откажем от ваксините и да живеем според закона за естествения подбор – нека оцелее най-силният?

Значи последната епидемия от дифтерия в Русия не доказа, че и в наши дни са възможни тежки епидемии, ако навреме не се ваксинираме?

Привържениците на ваксините твърдят, че за поддържането на колективния имунитет е необходимо голяма част от населението да бъде ваксинирана. Иначе епидемиите са неизбежни.

Без ваксини не приемат нито в детската градина, нито в училище...

Необходими ли са ваксини при пътуване в чужбина? Понякога казват, че без тях не пускат никъде...

Аз искам да спра ваксините, но лекарят казва, че е по-безопасно да се завърши курса на ваксиниране, след като е започнат веднъж...

14

Общи въпроси на ваксинопрофилактиката

ОТГОВОРИТЕ НА ТЕЗИ ВЪПРОСИ ЩЕ ОТКРИЕТЕ В КНИГАТА

ТОКСИЧНИ КОМПОНЕНТИ НА ВАКСИНИТЕ

Съдържат ли ваксините вредни вещества в себе си?

Да, и то немалко. Първите и най-опасни сред тях са живак и алуминий. Във ваксините се съдържа живак под формата на органична сол (тимеросал или мертиолат) в качеството на консервант, за да предотвратява замърсяването на ваксините с микроорганизми. Алуминият във вид на алуминиев фосфат или алуминиев хидрооксид увеличава количеството на образуваните в организма антитела. Високата токсичност на тези вещества е известна от повече от 100 години. Особено голяма тревога предиз-виква тяхната невротоксичност, т.е. способността им да поразяват нервната система.

Как се проявява невротоксичността на живака и алуминия?

Чрез изследвания е доказано, че „мертиолат (натриев етил-живачен салицилат) прониква през хемато-енцефалната (кръвно-мозъчната) и плацентарната бариера, което води до високо съдържание на живак в тъканите, включително мозъка”1. За резултатите си при изучаване природата на токсичното влияние на живака и неговите производни проф. Б. Хейли, завеждащ катедрата по химия към университета в Кентъки, съобщава следното: „Живакът рязко намалява жизнеспособността на важния за мозъка протеин – тубулин... Въздействието на живака върху неврона води

16

2

Токсични компоненти на ваксините

бързо до отделяне на тубулина от структурата на аксона, остават голи нервни влакна, образуващи сплетения, които се явяват диагностичен признак на болестта на Алцхаймер. Тимеросалът намалява бързо жизнеспособността на тубулина; но като допълнение намалява и жизнеността на актина...”2. Група американски изследователи установиха „явно сходство между аутизма и отравянето с живак в настъпващите изменения в биохимията на организма, имунната система, структурата на централната нервна система, неврохимията и неврофизиологията”3. Известно е, че при хората с болестта на Алцхаймер съдържанието на живак в мозъка е 2-3 пъти по-високо, отколкото при тези, които не страдат от това заболяване4. Симптомите на отравяне с живак и на болестта на Алцхаймер са много сходни. Главните източници за постъпване на живак в организма са: ваксините, пломбите от живачна амалгама и морските продукти.

Опасен за нервната система е и алуминият. Отлаганията на алуминий могат да станат причина, например, за хронично заболяване на мускулите (миалгии), които се поддават много трудно на лечение5

и е възможно да играят роля в развитието на множествената склероза6. Най-последните изследвания свързват т.нар. синдром на войната в Персийския залив (тежко инвалидизиращо заболяване, напомнящо синдрома на хронична умора, което се е развило сред войниците от коалиционните сили, взели участие във войната през 1991) с многобройните ваксини, съдържащи соли на алуминия, получени от военнослужещите преди началото на кампанията7. Изследвания показват, че продължителният контакт на

Токсични компоненти на ваксините

мозъчната тъкан със соли на алуминия води до невъзможност за обучение и деменция, което е било демонстрирано при експерименти с животни. При това било показано, че вкараният с ваксината алуминий прониква в мозъка и най-малко временно остава там8. Алуминий е открит в мозъка на умрелите от болестта на Алцхаймер9. Има данни, че алуминият предизвиква свръхактивиране на глиалните клетки на мозъка, което може да доведе до освобождаване на големи количества глутамат и хинолинова киселина, действащи разрушително на мозъка.

Oсвен непосредственото токсично влияние върху нервната система, алуминият може да играе важна роля при развитието на хроничните автоимунни болести чрез въздействие върху хуморалното звено на имунитета т. е. изработването на антитела. Педиатърът Лоурънс Б. Палевски пише в своя статия: “В медицинската литература има много съобщения, показващи, че хронични заболявания като алергии, астма, екзема, лупус, възпалителни заболявания на червата, синдром на дефицит на вниманието с хиперактивност и аутизъм са резултат от нарушената работа и хиперактивността на хуморалното звено на имунитета. Аналогично, хронични болести като ювенилния захарен диабет, ревматоидния артрит, множествената склероза, увеитите, възпалителните заболявания на червата и аутизма са причинени от нарушената работа и хиперактивността на клетъчното звено на имунитета. В същото време, докато алуминият във ваксините е предназначен изборно да хиперактивира хуморалния имунитет, стимулирайки организма да произвежда антитела, неговото пряко или

18

Токсични компоненти на ваксините

косвено действие върху здравето или върху съзряването на клетъчното и регулиращото звено на имунитета остава неизвестно. Обаче при много болести, предизвикани предимно от променената работа на хуморалния имунитет, клетъчният и регулиращият имунитет също дават изкривен отговор на стимулите от околната среда.

Неизвестно е и прякото или косвено влияние на внесените с ваксината компоненти върху здравето или върху формирането на различните звена от имунната система на детето, било то отделните ефекти или комбинацията им. При всяко хронично заболяване може да се наблюдава нарушение в съгласуването и балансирането на работата между трите звена на имунитета. Не е задължително децата да се родят с такъв вид дисфункции или нарушения – те могат да наследят предразположение към тях от родителите си. Тогава кога се развиват тези нарушения, довеждащи до хронични заболявания? Несъмнено е, че алуминият предизвиква хиперактивност на хуморалния имунитет. В същото време големият брой хронични заболявания при децата са предизвикани от хиперактивност на хуморалния имунитет в комбинация с нарушения в клетъчния и регулиращ имунитети. Има ли връзка? Може ли алуминият, предвид неговото влияние върху хуморалния имунитет, по някакъв начин да бъде една от причините за възникване на хроничните болести, особено при деца, фамилно обременени със споменатите по-горе заболявания? Оказва ли алуминият влияние и върху клетъчния имунитет, за което не знаят учените, клиницистите и родителите? Може ли алуминият да е една от причините за

Токсични компоненти на ваксините

нарушаване на синергичната и балансирана работа на всички звена на имунитета, необходима за здрава имунна реакция към околната среда? Няма научни данни, които биха могли да разяснят дали това е така, но доказателства, достатъчни, за да се направят изводите, може да бъдат точно пред нас. Алуминият принуждава неразвития и незрял имунитет на бебето и детето да произвежда повече клетки от хуморалните звена и антитела, преди още имунната система да е успяла да се адаптира към околната среда”10.

Освен това, неотдавна чрез изследвания беше демонстрирана синергичната токсичност на живака и алуминия, т.е. взаимно усилване на токсичните им ефекти: „Присъствието на алуминий рязко увеличи количеството на умрелите неврони под въздействието на тимеросал. Следователно, комбинацията алуминий и тимеросал, намираща се във ваксините, образува токсична смес, която не трябва да се сравнява със ситуация, в която токсичното въздействие е само от тимеросал”11.

20

Токсични компоненти на ваксините

Нали приемаме и от храната и въздуха значителни количества живак, алуминий и други вредни вещества. Откъде такова внимание на веществата, влизащи в състава на ваксините?

Ако живакът и алуминият са действително вредни, то заедно с въвеждането на нови ваксини би трябвало да се увеличи и количеството на заболелите деца от болести, предполагаемо свързани с веществата, съдържащи се в ваксините?

A колко живак и алуминий получават с ваксините децата в Русия?

Ако живакът и алуминият са толкова опасни, защо те са попаднали в състава на ваксините, които се въвеждат в милиони деца по целия свят? Това световен заговор срещу здравето на човечеството ли е?

След откриване на вредното влияние на живака, нищо не пречи той да бъде отстранен от ваксините и те да станат безопасни поне в този аспект, така ли е?

Какви още вредни вещества се съдържат в състава на ваксините?

ОТГОВОРИТЕ НА ТЕЗИ ВЪПРОСИ ЩЕ ОТКРИЕТЕ В КНИГАТА

ДИФТЕРИЯЩо за болест е това?

Дифтерията е заболяване, предизвикано от токсини, както тетанусът и коклюшът. Те се получават от микроорганизми, които се наричат пръчици на Льофлер или дифтерийни коринебактерии. Заразяването може да се получи както от болни от дифтерия, така и от здрави носители на токсикогенните щамове на коринебактерията. Път на предаване – въздушно-капков, рядко при контакт (чрез посуда, играчки и други предмети от домашния бит). Възприемчивостта към дифтерията е сравнително ниска, тя не превишава 30% (т.е. човек може да се зарази, но при това не е задължително да се разболее), примерно всеки трети заразен се разболява. Формите на дифтерия са разно-образни, но когато говорим за дифтерия, имаме предвид дифтерия на устата и глътката (85-95% от всички случаи на болестта). Образуването на добре известната дифтеритна мембрана, състояща се от фибринови нишки, може да доведе до задушаване и смърт. Дифтерийните токсини поразяват също сърдечната мускулатура и централната нервна система, смъртта (в повечето от случаите при възрастни) може да настъпи също от сърдечна недостатъчност и парализа на дихателната мускулатура. Нерядко след преболедуването от дифтерия остават парези и парализи, които с течение на времето преминават.

22

6

Преболедуването на болестта не оставя след себе си траен имунитет. В старите ръководства, написани във времето, когато избухванията на епидемиите от дифтерия са се случвали сравнително често, се отчита, че при не малко от случаите има хора болни от дифтерия, които по-рано също са боледували от нея.

По какъв начин се поставя диагнозата? Вярно ли е, че при дифтерия е важна ранната диагностика?

Диагнозата на дифтерията, особено в началото на болестта, се поставя по клинични, а не по лабораторни (бактериологични и серологични) данни. Последните представляват по-голям академичен интерес и за тяхната достоверност и информативност може да се говори само тогава, когато съдбата на пациента е определена. Важно е както лекарите, така и родителите да стоят нащрек по отношение на дифтерията. Убеж-дението на лекарите, че веднъж ваксинирани за дифтерия, вече не може да се разболеем от нея, е един от факторите, довели до небивало за втората половина на XX век избухване на дифтерия и множество жертви. Даже в случаи на изразена токсична дифтерия (когато състоянието на пациента се усложнява, но не постепенно, а от самото начало), правилна диагноза, поставена от лекарите, има само във всеки трети случай. Неизолираният навреме болен става източник на инфекцията и все повече хора се разболяват. Накратко, въпреки всички взети от властите отчаяни мерки (главната от които е, разбира се, „ваксинационният обхват”), дифтерията в страните на бившия СССР мина в установен епидемичен цикъл от 4-5 години. В същото време, например, в Полша, където

дифтерията беше пренесена от Украйна, съгласуваните и навреме взети карантинни мерки не позволиха на болестта да се разпространява.

Кое трябва да привлече вниманието на лекарите и родителите?

Токсичните форми на болестта са най-опасни, но те имат и най-изразена клинична картина. Заедно с умерената болка в гърлото и температурата (трябва да се обърне внимание, че при дифтерия тя обикновено не надвишава 38ºС), в самото начало у болния се появява силна слабост, сливиците значително се увеличават и се покриват с дебели сиво-белезникави налепи. В случаите на леко протичаща дифтерия е много по-сложно да се постави диагноза. Направените по-рано ваксини често довеждат до скрити симптоми на ранните стадии на болестта, които още повече усложняват поставянето на правилна диагноза. Пациентът може да има затруднено дишане, свистящ шум на входа и хлътване на междуребренните пространства, които не са характерни за ангината. При дифтерия на гърлото се появява лаеща кашлица, а при дифтерия на устата и глътката при гълтане почти няма болка (за разлика от ангината). Преди всичко върху сливиците се открива характерно разположена във вид на островчета мембрана, често плътно споена с подлежащата й тъкан и е невъзможно да се отлепи посредством шпатула.

Как се лекува дифтерията?

Счита се, че през първите три дни от болестта е ефективно назначаването на антитоксичен

24

противодифтериен серум. Заедно с това се назначават и антибиотици. Те никак не влияят на вече изработвания токсин, но намаляват количеството на коринебактериите, снижавайки само понататъшното образуване на токсина и опасността от заразяване на околните. Другите мероприятия носят симптоматичен характер (кортикостероиди, витамини). При опасност от задушаване пациентът се интубира и се включва към апарат за изкуствена вентилация на белите дробове ( както за лечение, така и за профилактика на дифтерията хомеопатите препоръчват препарата Mercurius cyanatus от 30 и 200 степен на разреждане. Подробно за това погледнете главата за дифтерията в книгата ми „Безпощадната иммунизация”). Има сведения за успешно лечение на дифтерия с мегадози витамин С.

Кой рискува да се разболее от дифтерия?

Някога дифтерията е била болест преимуществено на детската възраст (деца съставлявали повече от 80-90% от заболелите), но през втората половина на XX век картината започнала постепенно да се променя. От дифтерия днес повече боледуват възрастни, при това от специфични рискови групи. По правило става въпрос за алкохолици, наркомани, скитници, пациенти на психиатрични клиники и специализирани интернати, военнослужещи т.е. лица, водещи асоциален начин на живот или живеещи в условия на лоша санитарна хигиена, и преди всичко лошо хранещите се. Те дават не само висок процент на заболеваемост, но и на смъртност. В това отношение дифтерията не се явява изключение от другите инфекциозни болести,

намиращи своите жертви преди всичко сред тези, които си недояждат и живеят на тясно и в мръсотия. Например, през 1994 година в Боткинската болница в Санкт Петербург за лечение се намирали 1860 възрастни болни от дифтерия. Лека (катарална) форма на дифтерия прекарали 1256 пациента (67,5%). Тежка форма на дифтерия протекла у 151 пациента (8,1%), 42 пациента (2,3%) починали. Сред починалите имало 26 алкохолика (62%). Авторите заключават, че риск от смърт за заболелите от дифтерия неалкохолици се равнява само на 1%1. В друго изследване били проучени историите на болестта на 130 възрастни умрели от дифтерия в Санкт Петербургската болница през 1990–1996 година. Авторът на статията съобщава: „89 болни (65% от общото число) и от двата пола страдали от хроничен алкохолизъм, повече от 1/3 от тях били социално слаби, безработни лица...”2. Рисков фактор се явява имунодефицита, а също и хроничният тонзилит или продължителното увеличаване на сливиците, което изглежда напълно логично, отчитайки въздушно-капковия характер на предаване на инфекцията. Всичко казано по-горе, разбира се, не означава, че от дифтерия не може да се разболее здрав, нормално хранещ се и живеещ при добри условия човек. Но шансовете му да се разболее от дифтерия и сериозно да пострада от нея са много по-ниски.

Още какви фактори са повлияли при повишаване на заболеваемостта от дифтерия?

Коринебактериите, при които съществуват около 150 щама, постоянно съпровождат човека. По-рано, до ерата на широкото използване на антибиотиците, те

26

постоянно циркулирали между хората, благодарение на което у болшинството от населението, включително и децата, се изработил постоянен имунитет към тях. Обаче когато лекарите се научили да „убиват” всяка болка в гърлото с антибиотици, количеството на циркулиращите кори-небактерии намаляло, а заедно с това и контакта с тях, изработването и поддържането на имунитета станало значително по-малко. Предполага се, че важна роля при заболеваемостта от дифтерия играе дефицита на витамин С. В защита на това говори факта, че тези млекопитаещи, които са способни сами да си синтезират витамин С, не се поддават на дифтерия.

Какво се е случило през 90-те години на 20-ти в. на територията на бившия СССР?

Дифтерията започнала бързо да се разпространява в Русия през 1991 година, а през 1992 на Руската федерация и; се наложило да признае оказващия се немислим за развитието на страната в края на XX век позорен факт, че на нейна територия има зпидемия на дифтерия. Откъде са се появили в Русия щамовете на дифтерията, предизвикали избухването, остава неизвестно. Предполага се, че са били пренесени от руската войска пребивавала в Афганистан, или от бежанци от другите средноазиатски страни. През 1991–1993 години дифтерията се прехвърлила в съседните на Русия страни, където с нея, както и в самата Русия, не могли да се справят до 1996–1997 години. Освен Русия, също силно пострадала и Украйна, където провала на екстремната ваксинационна кампания, проведена чрез финансиране и обезпечаване на ваксини, в което взели

участие и други страни, било много показателно. Анализът на литературата, написана по горещи следи при обсъждането на обстоятелтсвата около избухването, води до еднозначен извод. Колкото и нисък да е бил „ваксинацион-ния обхват”, върлуването на болестта никога не би било възможно, ако не са се разтурили службите по здравеопазване в страните на СССР и некомпетентността на техните ръководители, умножавайки дълбоко коренящата се вяра във ваксините като единствено средство за контрол на заболеваемостта и неумението им да работят в нови условия, изискващи енергични мерки като карантина, а също и активно наблюдение и разкриване на болните и инфектираните.

Следователно ваксината не е най-ефикасната мярка за контрол на дифтерията?

Както и много други инфекциозни заболявания, дифтерията е социално заболяване. Макар че по мнение на ваксинаторите, ваксинационния обхват в течение на десетки години преди избухването на епидемията на територията на СССР, а след това и в Русия, явно е бил недостатъчен (главно защото съвестните лекари, които многократно наблюдавали в своята практика ус-ложненията от ваксините, давали възможност на всички неже-лаещи да не се ваксинират), заболеваемостта от дифтерията оставала сравнително стабилна, а в сравнение с предшестващото избухване преди пет години, даже намаляла. Разпространението на болестта настъпило при разпадането на СССР с всички произтичащи от това фактори, изброени по-горе. При това „ваксинационият обхват” в Русия е бил по-

28

голям, отколкото например в ситата и безгрижна Ирландия, където отдавна били забравили за дифтерията. В нито една от развитите (даже и в средно развитите, подобно на вече упоменатата Полша) страни, където дифтерията се внасяла от руските турис-ти, се появила само няколко спорадични случаи на заболели.

Заболеваемостта от дифтерия и смъртността от нея се понижили в европейските страни десетки пъти 50 години преди появата на ваксините. Това се случило благодарение на подобрените условия на живота на населението, по-добрата храна, по-добрите санитарни условия и хигиена.

Какво представлява сама по себе си ваксината против дифтерия?

Това е анатоксин – инактивиран токсин. Въвеждането му в организма предизвиква образуването на антитоксични антитела, т.е. антитела не към коринебактериите, а към изработвания от тях токсин. От тази гледна точка ваксината за дифтерия не възпрепятства нито разпространението на инфекцията, нито повишава невъзприемчивостта към нея, нито на изработвания от коринебактериите токсин. Всичко, на което е способна, е да направи този токсин сравнително безопасен за организма. Доколко това й се отдава, това е отделен въпрос. Дифтерийният анатоксин влиза в състава на комбинираната руска ваксина ДТК (против коклюш, тетанус и дифтерия) и ДТ (против тетанус и дифтерия), а също и „щадящите” ваксини ДТ-М и Д-М. Освен това на руския пазар съществуват ваксинационните компании „Авен-тис Пастер” –

„Тетракок”, „Д.Т. Вакс” и „Д.Т. Адюлт”. Консервантите във всички ваксини, с изключение на „Тетракок”, се явява солта на живака – мертиолат (в „Тетракок” – 2-феноксиетанол). Инактивацията на токсините се провежда с формалдехид, поради което той се открива в напълно определяеми количества във ваксината.

Колко често се правят ваксини за дифтерия?

Съгласно последния руски ваксинационен календар, децата през първата година от живота получават курс от три ваксини на възраст 3, 4,5 и 6 месеца. Първата реваксинация се провежда през 18-я месец, втората – на 7 години, третата – на 14. Възрастните са длъжни да се ваксинират срещу тетанус и дифтерия на всеки 10 години.

До колко е безопасна ваксината за дифтерия?

С всяка ваксина за дифтерия, с изключение на „Тетракок”, чрез състава на комплексната ваксина детето получава 25 мкг живак. Както читателите знаят от главата „Токсичните вещества в състава на ваксината”, никой и никога не е проверявал безопасно ли е въвеждането на живак (в каквито и да е количества) нито при подрастващите, нито при възрастните. Руският вирусолог Г. П. Червонская събира и обобщава в своята книга „Ваксините: митове и реалност” (Москва, 2003) огромен материал, от който става ясно, че за съветските и руските ваксина-ционни власти никога не е било тайна, че от ваксината ДТК са възможни най-тежки реакции, водещи включително до смърт на ваксинираните, а включения в състава на ваксината живак никога не е бил предмет на сериозно

30

обсъждане и консултации със специалисти по токсикология и фармакология. Това, както и много други неща в света на ваксините, е следствие на присвоените от ваксинаторите права безконтролно да вземат решения, които могат да повлияят на съдбата на милиони деца и техните родители, и липсата на отговорност за това. Смята се, че за срещатите и поражения на централната неврна система след ваксиниране с ДТК отговаря преди всичко коклюшния компонент от ваксината. Въпреки че едно внимателно изучаване на историята на ваксината за дифтерия не дава основание за такава увереност. Не веднъж и не два пъти дифтерийният антитоксин става причина за масовата смърт на деца. Често това се случва поради технологични грешки в процеса на инактивация на токсина, в следствие на което децата получават ваксина с реален дифтериен токсин, не рядко и в голяма доза.

За предпочитане ли е ваксината „Тетракок”?

Тази ваксина води до същите усложнения, както и ДТК. По отношение на 2-феноксиетанола мога само да повторя същото, което говоря за мертиолата: никой и никога не е проверявал безопасността на тези вещества. Още повече в комбинация с формалдехид, алуминий и много други, влизащи в състава на вак-сината.

А какво можете да кажете за ефикасността на ваксината за дифтерия?

Ще започна с това, че антитоксичният имунитет сам по себе си е нетраен. Руският ваксинатор В. Учайкин пише: „По данните на едно изследване, имунитет се

установява.след една година у 10% от децата, след 3–13 години – у 67% и след 14–23 години – у 83%. В други изследвания е било показано, че една година след вкарването на трите дози ДТК-ваксина имунитет изра-ботвали от 25% до 37% от децата или нивото на антитела се снижава с 4–5 пъти”3. Но това не е всичко. У 10–12% от ваксинираните деца антителата на антитоксичния имунитет не се създават въобще, по силата на прости биологични особености, затова ваксината не им носи нищо, освен вреда. При възрастните нещата стоят още по-лошо: при повече от 19% ваксинирани се образуват „дефектни”, неспособни за защита от дифтерийния токсин антитела4. А 7-8% „успешно” ваксинирани възрастни вече след година или две отново стават „незащитени”5. При това е важно да се отбележи, съдейки по съществуващите научни данни, че имунитета към дифтерийния токсин съвсем не е свързан с едни единствени антитела. Девет британски учени в средата на миналия век изучили заболеваемостта от дифтерия в Англия през 1939–1942 години, особено избухването на дифтерия в Дънди през 1941–1942 години и не намерили никаква връзка между заболеваемостта от дифтерия и присъствието на антитела: се разболявали от дифтерия онези, при които нивото на антитела значително превишавало считащото се за „защитно” и в същото време, при несъмнен контакт с болни от дифтерия онези, у които антитела нямало въобще, останали здрави6. Това се потвърждава и от отдавна известния факт, че хората, нямащи антитела към токсина, често остават съвършено здрави, но при това заразяват околните.

32

Ако всичко, което Вие казвате е истина, как как ще обясните факта, че според изявления на медиците, ваксинираните боледуват от дифтерия леко, а неваксинираните – тежко и даже умират?

Тук отново ще повторя онова, за което съм говорил по-рано. Статистиката в полза на ваксините може да се фалшифицира, както направо, така и посредствено. В първия случай за невак-синирани се обявяват онези, които в крайна сметка са били ваксинирани напълно или частично. Но това е твърде груба работа. Много по-тънък и „по-научен” подход е да обявят, че при забо-лелите от дифтерия ваксините са били „неправилни” (неправилно въведени, просрочена ваксинация, в инкубационен период на някаква болест или, че ваксинираните за дифтерия наскоро са преболедували скарлатина или едра шарка и ваксината „не се по-лучила” – варианти много). Във втория случай става дума за това, че ваксини реално не са правени. Обаче ваксинаторите премълчават, че причината за това не са противоваксинацион-ните убеждения на родителите на съвършено здравото дете, а например- имунодефицит. С ваксини и без ваксини, хронично болните деца винаги ще боледуват повече и по-тежко от своите връстници. Украински изследовател в своята кандидатска дисертация също съобщава: “Доказано е, че клиничното протичане на дифтерията и нейните усложнения у ваксинираните не се отличават от клиническите изяви при неваксинираните”. Той съобщава, че сред заболелите от дифтерия по време на епидемията през 90-те години 80% са били ваксинирани7.

Какъв е Вашит извод?

Това, което е вярно за другите инфекциозни болести е вярно и за дифтерията. За защитата от тази болест е важен здравословният, правилно развиващият се, без ваксинационна патерица имунитет. Мерките по специфичната профилактика са вторични.

Бележки

Rakhmanova A. G. et al. Diphtheria outbreak in St. Petersburg: clinical characteristics of 1860 adult patients Scand J Infect Dis 1996; 28:37–40.

2 Кадырова С. Н. Особенности дифтерийной инфекции взрослых в современных условиях. СПб, 1997, с. 8.

3 Учайкин В. Ф. , Шамшева О. В. Вакцинопрофилактика. Настоящее и будущее. М., 2001, с. 117.

4 Лещенко П. Д. Заболеваемость дифтерией в УССР и пути ее ликвидации // Дифтерия. Сборник трудов. Киев, 1963, с. 8.

5 Демиховская Е. В. и др. Варианты иммунного ответа на ревакцинацию дифтерийным анатоксином у взрослых ЖМЭИ 1999, сентябрь–октябрь, с. 94–98.

6 Nicolay U. et al. Diphtheria antitoxin level 2 years after booster vaccination Wien Med Wochenschr 2000; 150:435–9.

7 Анастасій І.А. Перебіг дифтерії у щеплених. Автореф. дис… канд. мед. наук. Київ, 2002.

34

КОКЛЮШИстина ли е, че коклюшът е заболяване, което

протича много тежко и е опасно за живота на детето?

На повечето от нас коклюшът е известен със своята характерна изтощителна «лаеща» кашлица. Обикновено пристъпите са в топло и задушно помещение. Опасна е не самата кашлица, а съпътстващите я усложнения – задушаване, кръвоизлив в мозъка, коклюшен енцефалит, възпаление на белите дробове от добавена вторична инфекция, възпаление на средното ухо. Тази болест, която се предизвиква от токсините на микроорганизма Bordetella pertussis, може да протече много тежко при деца до 6 месечна възраст, много рядко до или на 1 година. Традиционно тя е най-опасна за децата от бедните слоеве на обществото, които живеят в условия на голяма оскъдица във влажни по-мещения. След подобряване на условията на живот, намалява и заболеваемостта и смъртността от тази болест. От края на 19-ти век до средата на 20-ти смъртността от коклюш е намаляла с 90% в САЩ, Англия и Швеция. В такива пропорции за същия период се е намалила смъртността от тиф, скарлатина, морбили, туберкулоза и грип, което доказва, че главни фактори в борбата с инфекциозните заболявания се явяват социалните условия. В средата на 20-ти век, когато се появи ваксината срещу коклюш, само едно от

35

8

хиляди заболели деца от това заболяване във Великобритания е умирало. Още повече се е намалила смъртността след появата на антибиотиците, благодарение на които се е лекувало възпалението на белите дробове, което е едно от усложненията на коклюша. Пристъпите от кашлица изглеждат застрашително, но те повече плашат родителите, отколкото самия болен. Техния страх се засилва и от неспособността на днешната медицина да предложи някакво ефикасно средство срещу коклюша, в резултат на което то се задържа според природата си няколко месеца.

Как се лекува коклюша?

При обикновената неусложнена форма на заболяването не е необходимо никакво особено лечение. Болният трябва да спи в проветрено помещение. В най-острата фаза може да помогне няколко дни глад. Нужни са витамини С и А, натурални плодови сокове и чиста вода. Препоръчват се хомеопатични препарати, като Drosera и Pertussinum, при това не само за лечение, но и за профилактика.

Какво може да кажете за имунитета към това заболяване?

Преболедуването на заболяването оставя доживотен имунитет. До появата на ваксините от коклюш са боледували предимно децата между 2 и 10 години, децата до 1 година са били защитени от майчините антитела. Тежкото протичане и смъртността били обусловени от недояждане, лоши хигиенни условия, неправилни грижи и лечение. Обаче дългосрочния иму-

36

нитет към коклюш само в много малка степен зависи от антителата; главна роля играят други фактори, за които знаем много малко. Описани са случаи, когато пълното отсъствие на антитела не е пречило на децата да останат здрави, и обратно – наличието на антитела не е попречило на заразяването и болестта, при това в тежка форма.

Как са повлияли ваксините на епидемиологията на коклюша?

По съвсем неблагоприятен начин. Направени в детството, те не дават възможност да се преболедува болестта по естествен път и да се получи доживотен имунитет, в резултат на което се е повишила заболеваемостта сред подрастващите и възрастните. Ако преди при многодетните семейства децата се заразявали едно от друго, то сега те се заразяват от загубили имунитета си подрастващи и възрастни, при които болестта протича в изтрита форма (обикновено във вид на хронична кашлица). Защото и майките на днешните деца са били ваксинирани в детството и са загубили имунитета си, те не могат да защитят своите деца. По такъв начин коклюшът се среща в най-опасната възраст до 6 месеца. Когато през 1979 в Швеция отмениха ваксината срещу коклюш (поради неприемливото количество на усложненията), патоло-гичната ваксинационна епидемиология бързо изчезнала: случаите на заболявания до 6 месечна възраст изчезнали, във възрастта до 2,5 години станали малко. Основната част от случаите, както било и в доваксинационното време, се фиксирала при децата от 2,5 до 10 години, когато опасността е незначителна.

Ваксината доведе до намаляване на заболеваемостта от коклюш, нали?

Трудно е да се каже дали е така в действителност. Коклюшът като никое друго заболяване позволява голямо количество злонамерени статистически манипулации. Причинителят на заболяването се отделя само в началния (катарален) стадий, когато правилното поставяне на диагнозата е много рядко, а след началото на лечението с антибиотици или при ваксинираните тази болест не се доказва с обичайните лабораторни методи. Тогава заболелият получава друга диагноза – остри вирусни инфекции, бронхит, ларингит. При поста-вяне на диагноза коклюш педиатърът си навлича цял куп неприятности, при което всеки лекар прави всичко възможно да постави на детето „правилната” и непречеща на ваксинационната статистика диагноза. Ако сред вашите познати има съвестен педиатър, той ще потвърди, че ваксинираните боледуват от коклюш и то не по-леко от неваксинираните, а при това получават и усложнения от самата ваксина. Изследванията на независими учени показват, че защитата след ваксина е много слаба. Проф. Волфганг Еренгут показа, че по вре-ме на епидемията от коклюш във Великобритания през 1970–71 години (при 70–80% ваксинирани деца), били регистрирани 33 000 случая, от тях 41 смъртни, докато при поредната епидемия през 1974–75 години, когато се намалил процента на ваксинираните (до 30%, в някои райони до 10%), били отбелязани 25000 случая, от тях 25 завършили със смърт. В същата статия Еренгут показва и други любопитни цифри. След серия от нещастия, последвали прилагането на тройната

38

комплексна ваксина, която включва в себе си и коклюшен компонент, през 1962 в Хамбург взели решение да се откажат от нея. Еренгут анализира в своята статия 15 години, през които ваксини не са се правили и регистрираните случаи на коклюш са намалели от 3,7 до 0,8 на хиляда заболели, при това броя на усложненията също намалял1. Проф. Х. Стюарт от катедрата по обществено здравеопазване на университета в Глазгоу изучавал динамиката на заболеваемостта от коклюш във Великобритания през 1970-те години. Според неговия анализ, коклюшната ваксина в най-добрия случай само частично е спо-собствала за намаляване на заболеваемостта от коклюш, но никога не е доказала своята ефикасност в защитата на тези, за които коклюша може да представлява реална опасност, а именно децата във възраст до 1 година. Примерно 30–50% от заболелите по време на всички епидемии са били ваксинирани. Около 95% от неваксинираните деца във възрастовата група до 5 години или въобще не са заболели от коклюш (въпреки че е известна голямата възприемчивост към тази болест) или за това не се е съобщавало. Стюарт доказва, че епидемиите от коклюш са всяка трета или четвърта година, независимо какъв е процентът на ваксинираните. В такъв смисъл, случилата се през 1977-78 години епидемия, е била напълно очаквана и няма нищо удивително в нея. По думите на Стюарт, същото се е наблюдавало и в Канада, и в САЩ при голям процент ваксинирани. В заключение към статията Стюарт заявява, че стотици, ако не хиляди здрави деца са получили необратими увреждания на мозъка в резултат на използване на тази ваксина във

Великобритания и изразява съжаление, че е позволил да ваксинират против коклюш неговите деца2. Шведски-ят епидемиолог Б. Тролфорс старателно е проучвал ваксината срещу коклюш и е заявил през 1984, че максималният защитен ефект, ако въобще съществува, продължава не повече от 2–5 години и че тя не може да предотврати заболяването даже и в страни с обхват 90–95% на ваксинираните като САЩ. Той доказва, че смъртността от коклюш в индустриално развитите страни е много ниска и по никакъв начин не е свързана с процента на ваксинираните в тях. Той даже отбелязва и факта, че смъртността от коклюш в началото на 1970-те години в Англия, Уелс и Западна Германия, когато процентът на ваксинираните е бил по-висок, превъзхожда смъртността от него в края на 1980-те години, когато процента на ваксинираните значително се е намалил. Руските автори също признават, че и най-високото „имунизационно наслояване” е неспособно да „управлява” болестта: ,,...В края на 80-те и началото на 90-те години в САЩ, Канада, Германия, Япония, Ис-пания, Полша, Финландия и др. при ниво на имунизациите 85–95%, както и в Русия, е бил отбелязан значителен ръст на заболеваемостта от коклюш... Най-високите показатели са сред детското население. Така при децата до 2 години те представлявали средно 134,8–147,3 на 100 хиляди деца на тази възраст. Най-високи показатели били в Москва – 360,6 и Санкт Петербург – 830,3 на 100 хиляди деца, което било ха-рактерно за доваксинационния период. Оказало се, че ваксината против коклюш оказва само ограничено въздействие на имунизационния процес, което се изразява в недостатъчното напрежение и

40

продължителността на постваксинационния имунитет. Освен това тройната ваксина ДТК се оказа най-реактогенната сред всички съществуващи ваксини.”3

Могат да се цитират много подобни признания. Периодично възникващите епидемични взривове ясно показват, че ваксината като профилактична мярка срещу това заболяване се оказа несъстоятелна. Освен това се появиха и нови щамове на причинителя, които са открити в края на 1990-те години в Холандия, Германия, Италия и Франция, против които няма вак-сина.

Разкажете по-подробно за усложненията след ваксината.

Според Имунизационния календар в Русия ваксината ДТК се прави на всички деца след три месечна възраст на три приема през един месец. Реваксинация се прави на 18-я месец. Поради голямото количество усложнения, тя не се прави след седем годишна възраст.

Коклюшният токсин е един от най-опасните съществуващи в природата, а ваксината лесно би заела първо място по броя на убитите и осакатени деца, ако имаше съревнование от такъв вид между всички ваксини. Тежки усложнения и смърт след коклюшната ваксина са описани още от началото на нейното приложение. Съветските автори са описвали статистика на честотата на реакциите след ваксината: местни реак-ции (хиперемия и инфилтрат) – 19,5% от ваксинираните, общи реакции в различна степен на изразеност —34,6%. Освен това при 1,1% са установени дисфункция на червата, повръщане, гърчове и други

системни реакции. След втора ваксина общи реакции се срещат при 25,4% от случаите, след третата – при 22%4. Най-тежките последствия са пораженията на цент-ралната нервна система – енцефалите, менингоенцефалити, енцефалопатии. Те могат да доведат и до смърт. Вероятността да се засегне нервната система се оценява на 1 от 60 000 ваксини. За тези, които смятат, че това е достатъчно рядко, че това може да се пренебрегне и по-добре да рискуваме с вак-сината отколкото с болестта, ще обясня, че по законите на биологията на един загинал се падат десетки осакатени и стотици и дори хиляди пострадали „леко”. Слагам „леко” в кавички, защото в действителност никой няма представа в какво може да се обърне това „леко” в бъдеще. Има не малко публикации, свързваща ваксината с аутизма, снижаване на интелекта, трудности при обучението, нарушение в миелинизацията на черепно-мозъчните нерви. Гърчове на фона на висока температура, която се появява след ваксиниране, могат да се окажат не толкова безобидни в бъдещето на детето. Те могат да станат предвестници на епилепсия. Пронизителният многочасов вик на детето след ваксина – следствие на дразнене на мозъчната кора при развиващ се оток на мозъка. Дали това ще отмине без последствия за мозъка на детето – никой не знае. Има публикации, свързващи тази ваксина със синдрома на внезапна детска смърт. След смъртта на 37 деца и 57 други „съвпаднали по време” тежки заболявания, които се случили в Япония в периода 1970–74 години и започналия бойкот на вакси-ната от родители и лекари, ваксината ДТК отначало е прекратена, а по-късно възстановена, но вече след 2

42

годишна възраст. Япония, от 17-то място по детска смъртност, незабавно станала страната с най-ниска детска смъртност на планетата. Така било до 1980-те години, когато на пазара се появила новата безклетъчна коклюшна ваксина, която била обявена за високоефикасна и безопасна. На родителите предложи-ли да избират, когато искат детето им да бъде ваксинирано от 3-ия до 48-я месец. За 12 години (от 1981 до 1992) честотата на синдрома на внезапна детска смърт се повишил в Япония от 0,07% до 0,3% – 4,7 пъти. Не трябва да се забравя и за наличието на живак и алуминий в състава на ваксината ДТК, с която планово ваксинират децата в Русия и другите страни образували се след разпада на СССР. За това вече говорихме в раздела “Токсични компоненти на ваксините”.

Какво бихте казали за новата безклетъчна (ацелуларна) ваксина? Тя се представя като значително по-малко реактогенна.

Данните от различните изследователи са противоречиви. Тази ваксина, която не съдържа самия микроорганизъм, а имунния отговор предизвикан от сместта коклюшен анатоксин и антигени на възбудителя, действително дава много по-малко местни усложнения, но въпросът дали дава по-малко тежки системни реакции, остава открит. Смятам, че родителите първо трябва да решат дали детето въобще се нуждае от ваксина срещу коклюш.

Бележки

Ehrengut W. Whooping cough vaccination. Comment on Report from Joint Committee on Vaccination and Immunization Lancet, 1978, 18 Feb; 370–371.

2 Виж Stewart G. T. Vaccination against whooping cough. Efficacy versus risks Lancet Jan 1977; 29:234–7, Danger Here’s Health March, 1980, Re: Whooping cough and whooping cough vaccine: the risks and benefits debate Am J Epid 1984; 119(1):135–9.

3 Покровский В. М.и др. Эволюция инфекционных болезней в России. М., 2003, с. 253, 255.

4 Резник Я. Б. Реактогенность коклюшно-дифтерийной вакцины и методы её снижения // Сиземова Г. А. и др. Дифтерия. Кемерово, 1971, с. 90.

44