Текстолингвистика В днешно време дефинициите, дадени за текста, са многобройни. Множеството познати дефиниции за текста отразяват различните изходни позиции на авторите, различните оценки за релевантността на текстовите признаци, различните посоки на интереса към текста, различните задачи, поставяни пред изучаването му, и съответно различните „хоризонти” на описанието. Много автори въобще не си поставят като цел даването на дефиниции, други не се стремят към универсалност на дефинициите, а фиксират в тях един или друг приоритетен според своето разбиране частен аспект. Така всяка от тези дефиниции характеризира текста относително пълно с оглед на избрания аспект, но е дефективна поради пренебрежението към други важни аспекти. На практика нито една дефиниция не може да се отхвърли с квалификацията „неправилно”, тъй като всяка в една или друга степен характеризира текста, посочвайки някаква присъща негова по – обща или по – частна специфика. Тук е практически невъзможно да се цитират всички събрани дефиниции за текста, но могат да се посочат някои образци, характеризиращи различни подходи при изясняване на текстовата същност. Една основна група описващи модели имат структурен характер. Те се оформят в рамките на изследователското направление, наричано трансфрастичен, респ. пропозиционален подход или линейна граматика на текста, което се основава върху чисто лингвистичната трактовка и описание на речевите продукти. В това направление на преден план се поставят проблемите на „прекрачването” извън границите на отделното изречение, изследва се механизмите на свързването на изреченията. Като определяща характеристика на езиковия текст се приема неговата линейност и постъпателното му пораждане „отляво надясно”. За основен текстов дефинитор се приема взаимната свързаност на съставящите текста изречения.

Структурно ориентираните дефиниции се концентрират върху езиковите механизми и средства, с които се постига свързаността. Типични за направлението са дефиниции като : „Текстът е кохерентна последователност от изречения” /Х.Изенберг, К. Бринкер, Г. Холбиг/, „Текстът е изградена чрез непрекъснато местоименно навързване последователност от езикови единици „Р. Харвег/, текстът е „свързана чрез текстуиращи средства последователност от изречения” /Х.Изенберг/.

Като един от основните принципи за свързване на изреченията в текста се приема принципът на синтагматичната субституция /линейното заместване/. „От всички текстоизграждащи механизми, механизмът на синтагматичната субституция е, според мене, най – фундаменталният” , пише Р. Харвег, авторът на първата цялостна теория за изграждане на текста – т.нар. субститутивна теория. Феноменът синтагматина субституция се проявява в това, че даден езиков израз /име, именна група, глагол и пр./ обозначаващ определен обект в текста, се замества в следващите изречения чрез друг иреференциално идентични изрази /различани местоимения в широк смисъл/, напр. Едно жълто куче ... това куче ... то ... него ... животното и под. Синтагматичната субституция гарантира според Р.Харвег единството на текста, а получените в резултат на заместването „Местоименни” вериги са решаващото средство за изграждане на речевия продукт.В теоретичната постановка на Х. Вайнрих пък като важни граматически средства за текстово конструиране се посочват определителният и неопределителният член, препращащи съответно

към предходна или към следходна информация, както и глаголните форми за време, които отговарят за единството на темпоралното изграждане на текста в аспекта на създаването на т.нар. „обсъждан” или „разказван” свят.Друга група модели са семантично ориентирани. Като остават общо взето в рамките на линейната граматика, те интерпретират текста като смислова структура, изградена от повтарящата се поява на определен брой семантични признаци. „Най – добре е текстът да се разглежда като семантична единица: единица не на формата, а на значението”, отбелязват М.А. К. Хаидей и Р. Хасан. Единността на текстовете се търси вече не в повърхнини феномени, а в „семантични базисни структури”. Понятията изотопия, изотопно равнище, тема, тематична структура, препозиция, текстова дълбочинна структура, макроструктура са основните фениторни критерии в този случай.Върху основата на въведеното от А.Ж. Гремас понятие изотопия текстът се разглежда в аспекта на лексико – семантичното изграждане, мисли се като смислово цяло от свързани чрез еднакви семантични белези лексикални единици.Към текстосемантичните постановки се отнася и описанието на текста с оглед на изреченската семантика. Ключово е понятието пропозиция, а развитието на модела се свързва с основополагащите идеи на Т.А. ван Дайк /1977, 1980/. От гледището на пропозиционния модел текстовете се разбират като последователност от пропозиции, които чрез интерпропозиционни отношения /напр.на добавяне, обосноваване, конкретизиране, сравняване и т.н./ се свързват една с друга.В основата на един влиятелен семантичен модел се поставя текстовата тема. Според Е.Агрикола, автор със значителен принос за изясняване на отношението текст – тема, основната характеристика на речевия продукт е онова концентрирано и обобщено съдържание, наричано текстова тема, заради предаването на което текстът се поражда и възприема. Една запомняща се дефиниция е тази на А.К. Жолковски и К. Шчеглов, според която текстът е равен на текстова тема плюс развитие на текстовата тема. Връзката на пропозициите с темата на текста отбелязва определението на К.Бинкер: текстът е „подредено множество от пропозици, ...които са свързани една с друга на основата на една тематична текстова база”.Една голяма група определения имат комуникативно функционална и прагматическа насоченост. В този случай дефинициите излизат извън лингвистичните параметри и акцентуват върху социо – комуникативни и прагматически определители. Набляга се върху функционирането на текстовете в практическия живот на хората.Тези схващания се развиват в рамките на т.нар. комуникативен подход или комуникативна граматика на текста, който се опира върху тълкуването на езиковото общуване като определен вид социална дейност, осъществявана чрез текстове.В рамките на комуникативния подход, текстовете се отбелязват не като изолирани комплекси от езикови знаци, а като „текстове във функция” /в действие, в активна употреба/. За З.Й.Шмит „Текст е всяка изказана езикова съставна част на комуникативния акт в една комуникативна дейностна игра, която е тематично ориентирана и изпълнява опознаваема комуникативна функция” /Шмит 1973/.Многобройните комуникативно ориентирани текстови модели могат да се разделят най – грубо на две основни групи според това, кое се поставя в центъра на описанието – самият текст или прагматическите фактори, обуславящи неговата поява.Първата група модели се наричат контекстови. При тях текстът е в центрична позиция, т.е. описанието излиза от текста и се търси връзка с комуникативно – прагматическите условия.

Втората група прагматически ориентирани модели са т.нар. комуникативни модели, които разглеждат текстовете като средство за реализиране на комуникативни цели и търсят нов изходен пункт за представяне на текстовата специфика.Във връзка с т.нар. когнитивен обрат в лингвистиката се появяват схващания и дефиниции за текста, които са в основата си психологически. Текстовете се разглеждат в случая като продукт на ментални процеси. Принципно новото в това схващане е, че в описанието на текстовата специфика се въвличат различните познавателни системи на общуващите и се търсят процедурите за тяхното активиране у създателя и потребителя на текста. Създадения от Богранд и Дреслер /1981/ модел е представителен за направлението. Той се концентрира върху когнитивните операции по правене на избори и вземане на решения, които съпровождат фазите на продукцията и рецепцията на текста. Самият текст се дефинира като „комуникативно събитие, което удовлетворява седем критерия за текстуалност”: кохезия, кохерентност, интернационалност, приемливост, информативност, ситуативност, интертекстуалност.Като относително обособена група стоят дискурсно ориентираните схващания за текста. Те се развиват в рамките на /също тъй обособените/ изследователски направления, наричани анализ на дискурса и критическа лингвистика. Текстът се коментира в най – тясна връзка с понятието дискурс и се разглежда като средство за реализация на дискурса в даден конкретен случай. Терминът дискурс се съотнася със самия процес на общуване, реализиран чрез продуциране и възприемане на текстове в реални ситуативни и социални условия. Дискурсът се характеризира като единно и цялостно комуникативно събитие, което включва определено езиково изказване, обвързаните с пораждането и възприемането му комуниканти с техните личностни и социални черти. Налага се схващането за текста като средство за реализиране на дискурса, тъй като без него дискурсът на би бил езикова дейност. Характерни дефиниции за текста в този случай са : „писмен или устен отрязък от реч, породен в едно дискурсно събитие”; „средство на дискуса, което е цялостна единица на комуникацията ,разглеждана като кохерентна синтактична и семантична структура”. „Текстовете са комуникативни единици, вградени в социални и културни практики, оформящи ги и оформяни от тях”.По – нататък може да се фиксира една група определения с разнороден характер. От една страна стоят дефиниции, чийто обединяващ признак е, че се стремят да дефинират текста комплексно. Например Р. Барт смята за предмет на текстолингвистиката „всеки краен отрязък от реч, представляващ някакво единство от гледна точка на съдържанието, предаван за целите на комуникацията и имащ съответстваща на тези цели вътрешна организация”.В противовес на тези комплексни дефиниции стоят други, които носят пределно общ характер и почиват върху много широки принципи на текстуалността.В заключение се налага отново да се изтръгне, че за езиковия текст поне засега не може да се фиксира единна дефиниция. Все пак със стремеж към краткост и обобщеност може да се рискува със следната: Езиков текст е всяко цялостно речево образувание, което изпълнява самостойна комуникативна функция в даден акт на общуване.Този въпрос е дискусионен най – вече по отношение на това, отнася ли се текстът към езика или само към речта. Още при възникването на текстолингвистиката повечето изследователи поддържат, че структурната схема на изречението е най - висшата единица на езика, а конкретното изречение – най – висшата единица на речта, че текстът е по – крупно образувание, чиито съставни елементи са изречения/изказвания и следователно той има общо само с речта, в която се третира като неин продукт, съставен от изказвания.Първитят „пробив” в подобна твърда позиция се прави в началото на 70-те години ,когато в

резултат на мащабните изследвания върху структурата на текстовете вече са установени някои общи принципи на текстовата свързаност.Оттук нататък следващата крачка е вече по - лесна – подход, аналогичен на подхода към изречението и надизреченските обединения, се прилага и към текста като цяло. Досегашното познание за езиковите факти позволява да се поддържа схващането за двуединния статус на текста като езикова и речева единица.И така, в пределите на абстрактната езикова система текстът е последният, завършващият компонент във веригата на езиковите единици и следователно е висша езикова единица. Като структурна единица на абстрактната система на езика текстът се обозначава с термина текстема.В реда на абстрактноезиковите единици текстемата заема най- горното йерархическо ниво. Особеност на текстемите е и това, че те се формират и съществуват отчасти в традицията на даден конкретен език, но същевременно и като резултат от традицията на съответния жанр.Един възможен подход за систематизиране на текстовите характерни черти е според тяхната функционална натовареност, тъй като помежду им се забелязва осезаемо развитие във функционален план – едни са ориентирани към осигуряване на текстуалността на езиковото образувание, други са свързани с начина на нейната реализация, а трети регулират качествата на общуването чрез текста.Основно място без съмнение заемат характеристиките, които в съвкупността си реализират текстуалността на езиковия текст. Към тези признаци се отнасят линейност, свързаност, граматичност, информативност, цялостност, завършеност.Друга група свойства на езиковите текстове са производни спрямо признаците на текстуалността. Накрая строят свойства като приемливост, разбираемост, четивност, уместност, ефективност, икономичност, ефектност и др.Семиотичност -знакова природа, способност на текста да представя и замества някакъв обект извън самия себе си. Семиотичната същност на езиковия текст обуславя факта ,че той като всеки текст, притежава план на съдържание и план на изразяване.Планът на изразяване на езиковия текст е също сложен конструкт, в който са включени единици от всички равнища и подсистеми на езика – фонеми, срички, морфеми, думи, словосъчетания, изречения, ударения, интонационни типове.Интенционалност - съзнателно създаване на текста с цел за предаване на съобщение и постигане на въздействие върху потребителя.Автономност – самостоятелност, функциониране на знаковото образувание като независимо от друго.Комуникативна самостойност – способността за изпълнение на самостойна комуникативна функция.Ситуативност – зависимост на реализацията на текста от включването му в комуникативна ситуация.Линейност – характеризира начина на съществуване на езиковия текст, основния организационен принцип на неговото построяване. Представя изградеността на текста във вид на верижна последователност от по – малки елементи.Признакът свързаност се сочи като същностна характеристика на текста във всички специализирани изследвания, а особено се подчертава в тези, които се вписват в направлението, наричано линейна граматика на текста. Свързаността може да се разглежда като неразложимо единство от два съотнесени помежду си аспекта – като дълбочинна

/смислова/ и като повърхнинна /езикова, линейна/ свързаност.Първият аспект на свързаността е основен, доколкото без смислово единство, без дълбочинна концентрираност върху определена тематика речевият продукт ще остане лишен от текстуалност.Вторият аспект на свързаността е производен от първия, доколкото повръхнината свързаност се приема като вторична спрямо дълбочинната свързаност, като нейно външно проявление на нивото на линейно разгръщащата се езикова форма на текста.Признакът граматичност се тълкува като подреденост и взаимна свързаност на текстовите компоненти по определени правила.Като признак на текста информативността се тълкува с оглед на съдържанието на речевия продукт и характеризира неговата информационна наситеност.Признакът цялостност характеризира текста като обединение от компоненти, организирани смислово и структурно така, че да образуват цяло.Производни свойства на езиковия текст.Характеристиката ситуативна зависимост се съотнася с реализацията на по – общото свойство ситуативност и означава смисловата и структурна обвързаност на текста с условията на конкретната ситуация ,в която той се създава и възприема.Разгърнатостта е характеристика на текста, производна пряко от признака дълбочинна свързаност и стояща във връзка с признака тематична изчерпаност, респективно завършеност.Със свойството разгърнатост стои във връзка и свойството комплексност на езиковия текст, но докато разгърнатостта има тематично – смислов характер ,комплексността е формалноструктурна характеристика, чието проявление обикновено е резултат от наличието на разгърнатост.Свойствата разгърнатост и комплексност са свързани с огледален вид с качеството членимост на езиковия текст. Фундаментално в прагматически аспект качеството на текста е неговата приемливост. Оценяването на дадено речево образувание като приемлив текст показва удовлетвореността на реципиента от неговия вид, тема ,оформеност, начин на поднасяне, опознаваема цел и пр. Минималното и най - важно условие за приемливостта на един текст е неговата разбираемост. Разбираемостта стои в определена връзка и със свойството четивност , характеризиращо степента на възпринимаемост на речевия продукт за определена група реципиенти.Критерият уместност оценява доколко текстът е подходящ в дадена ситуация. Критерият ефективност отчита дали текстът в конкретните условия на функционирането си създава предпоставки за постиганена предвидения резултат, доколко той по съдържание, оформеност, композиция и т.н. е най – подходящ за успешното изпълнение на поставената му комуникативна и въздействена задача.Катерят икономичност отчита разхода на труд, напрежение, време, енергия и средства от страна на продуцента при създаване на текста и съответно от страна на реципиента в процеса на възприемане на този текст.Оценката за ефективност характеризира степента на атрактивност на даден текст, нивото на неговата интересност.