Стефан Цанев

Б Ъ Л Г А Р С К И Х Р О Н И К И том 3

История на нашия народ от 1878 до 1943 г.

КРАТКО ПРЕДИСЛОВИЕ

Оттук нататък, читателю мой, трябва да внимаваме - навлизаме в опасна зона.Древната ни история е обвита в мъглата на митовете - може да ги доизмисляш, може да ги

доукрасяваш;възрожденците ни са обрамчени с ореоли - може да ги лъскаш възторжено или да ги

човъркаш дребнаво;оттук нататък няма митове, няма ореоли, личностите са почти живи, ей ги на - само на

крачка пред нас, само век е минал...Рискованото ми начинание - да напиша сам цялата история на България - стана съвсем

рисковано,защото, ако древната ни и възрожденска история е била пренаписвана и нагаждана всеки

път към интересите на властващата политическа сила -то какво да кажа за историята ни след Освобождението от турско робство?Тази история е била пренаписвана и нагаждана несравнимо по-грубо, защото е пролог

към времето, когато през втората половина на XX век в България властваше една партияи като всяка тоталитарна партия тя обявяваше не само настоящата, но и предшестващата

епоха за своя история:историята на Българската комунистическата партия сепредставяше за история на

България.Вършено е това без никаква милост към фактите:сложните ни отношения с царска Русия и СССР, тълкованията на различните събития,

преценката на личностите -всичко е така изопачено, така фалшифицирано, така уйдурдисано - че за да се

ориентираш що-годе сред мистификациите, често се налага да четеш тази история наопаки:ако се говори за диктатура - значи става дума за демокрация,ако пише терор - чети

свобода, слава ли пише - чети позор, позор значи слава, предател значи герой, герой значи убиец, победата е погром, погромът - победа и т.н.

Така се стигна до обратната крайност, до обратно извращаване на историческите факти, стигна се до оглупяване от омраза.

Старах се да бъда обективен, да възстановя истината, но тъй като и на мен пристрастията не са ми чужди - въпреки юздите на мозъка, твърде вероятно е и аз да съм препуснал някъде в погрешна посока

и сигурно ще разочаровам много от читателите си, други ще ядосам или ще ги разгневя,но дано причината за това да са моите грешки, а не назубрените „единствено правилни"

идеи и схващания, с които е натъпкано зомбираното ни съзнание през втората половина на XX век...

За разлика от първите два тома, където в предговорите изреждах всичките си използвани източници и имената на авторите, тук няма да го направя, защото източниците сега са толкова много, че за да ги изредя, ще ми трябват много страници -

а и без тях, читателю мой, книгата в ръцете ти е доста дебела.Накрая искам отново да напомня, че моите „Хроники" не са исторически научен трактат,

а поема, и неправомерни са упреците за непозволени волности, или както казва проф. Александър Бурмов за Захарий Стоянов:

Той много често прескача нормите на историческото изследване, така например твърде

1

често си служи с пряка реч – очевидно е, при липсата на каквато и да е документация, че разговорите са съчинени...1

Че са съчинени - съчинени са. Противоречи ли обаче това на истината?Аристотел казва: „Поезията предлага по-сериозно и по-философско познание от

историята: историята се занимава с отделни факти, а поезията - с общи понятия, историята изобразява само това, което е станало, поезията - и това, което може да стане".2

Повече нямам какво да добавя.

Октомври 2008 г. Авторът

Забележка

Там, където разказът се води от мое име, спазвам нормите на съвременния правопис,но изписвам с начални главни букви Отечество и различните Революционни Комитети,

както са ги изписвали навремето;тук-там, пак в духа на времето, употребявам винителен (родителен) и дателен падеж при

личните имена и някои местоимения;в цитираните текстове (които са в курсив), запазвам правописа на оригиналите,

включително и на преводите, направени по онова време - това е не само въпрос на коректност към авторите и преводачите, но и потребна езикова характеристика на епохата,

а в текстовете на Търновската конституция и в някои други документи възстановявам, за внушаване на по-голяма достоверност, буквите и и ж, а също така ь и ъ в края на думите.

1 Александър Бурмов, „Захарий Стоянов - писател историк".2 Аристотел, „Поетика".

2

СЪДЪРЖАНИЕ1

17КНИГА ЧЕТВЪРТА

19Глава I. (1878-1879). Всякой робъ свободенъ става. Учредителното събрание, Търновската конституция. Какво е ставало по света в края на XIX век. Риданията след Берлинския конгрес и кой е виновен за жестоките му решения. Конспирациите на комитета „Единство" и „гимнастическите дружества". Кресненско-Разложкото въстание. Плачът на Стамболов след срещата му с княз Дондуков-Корсаков. Капитан Петко войвода срещу мистер Сенклер паша. Тъмръшката помашка република. Кой е Петко Каравелов и кой е Константин Стоилов? Консерватори и либерали. Мрачният Тодор Икономов. Страстите в Учредителното народно събрание. Защо не сме обявили република? Защо кървавият цар Александър II подарява на България най-демократичната конституция в Европа. Битката около Сената. Органическият устав на Източна Румелия. Фесът и калпакът на княз Александър Богориди - Алеко паша. Избирането на Александър Батенберг за княз на България. Ликуването на българския народ.

63Глава II. (1879-1883). Под руски ботуш. Княз Александър Батенберг, генерал Ернрот, полковник Ремлинген, генерал Соболев. Защо княз Батенберг не харесва Търновската конституция. Какво е представлявало голямото село София. Смъртта на цар Александър II. Цар Александър III срещу либералите нихилисти в България. Княз Батенберг иска извънредни пълномощия. Руският генерал Ернрот начело на българското правителство. Раждане на русофобството в България. Великото народно събрание в Свищов и суспендирането на конституцията. Репресираните от княжеската полиция либерали бягат в „република" Източна Румелия. Драган Цанков обявен от Стамболов за светец. Генерал Соболев начело на руско правителство в България. Александър III иска руска военна диктатура в България. Опитът на генерал Соболев да арестува княз Батенберг. Княз Батенберг възстановява Търновската конституция и изгонва руските генерали.

97Глава III. (1883-1886). Съединението прави силата. Княз Александър Батенберг, Стефан Стамболов, Гавраил Кръстевич. Какво става в „република" Източна Румелия. Българският Таен Централен Революционен Комитет на Захарий Стоянов. Революцията. Свалянето на Гавраил Кръстевич. Убийството на капитан Райчо Николов. Княз Батенберг: жребието е хвърлено! Посрещането на княза в Пловдив. Александър III е бесен и отзовава руските офицери. Защо султанът се радва. Сърбите нападат България. Прехвърлянето на българските войски от турската към сръбската граница - нечуван маньовър от времето на Александър Македонски и Юлий Цезар. Княз Батенберг начело на българските войски. Сърбите са отблъснати. Австро-Унгария спира напредването на българите. Александър III заплашва княз Батенберг.

130Глава IV. (1886). Начало на разединението. Княз Александър Батенберг, Стефан Стамболов, Петко Каравелов. Русофили срещу русофоби. Историята се прави от личности, а народите викат ура или ууу... Заговорът против княз Батенберг. Как е било извършено детронирането на княз Батенберг, разказано от самия княз. Стамболов започва война с телеграми срещу детронаторите. Русия се готви да окупира България. Завръщането на княз Батенберг. Унизителната телеграма на княз Батенберг до цар Александър III. Фаталният отговор. Княз Батенбергсе уплашва и абдикира.

167Глава V. (1886-1887). Докогато не се самоубие, народът няма да умре. Генерал Каулбарс, Стефан Стамболов, Олимпий Панов. Мисията на генерал Каулбарс: сваляне на българското „антируско" правителство. Александър III изпраща на помощ военни кораби във Варненското

1 Страниците съответстват на тези в книгата.

3

пристанище. Планът на Стамболов за отбрана. Европа гледа сеир. Русофилите подготвят бунт, който да предизвика Русия „да освободи" България от русофобите. ЦарАлександър III се готви да стане „велик княз на България". Бунтът на капитан Набоков в Бургас. Заговорът на Олимпий Панов срещу Стамболов. Бунтовете в Силистра и Русе. Потушаването на бунтовете. Разстрелът на Олимпий Панов, Тома Кърджиев, Атанас Узунов и другите. Плачът на Стамболов. Помилването на другите заговорници. „Господа, Отечеството е спасено, нека имената на предателите останат неизвестни".

197Глава VI. (1886-1891). Няма власт на Бога приятна. Стамболов & Фердинанд. Стамболов предлага българската корона на турския султан. Изборът на Фердинанд Максим-Илиан-Карл-Леополд-Мари Бур-бон-Орлеан Кохари Сакс-Кобург-Готски за княз наБългария. Посрещането на новия княз. Русия смята Фердинанд за узурпатор. Поетът Стефан Стамболов. Стамболов - министър-председател. Метаморфозите на Стамболов. Заговорът на майор Паница. Македонският въпрос. Народите трябва да се освободят сами - или да загинат. Разстрелът на майор Паница.

222Притурка към глава VI. Автопортретът на Фердинанд. Из „Цар Фердинанд. Съвети към сина".

225Глава VII. (1891-1895). Горките тирани! Княз Фердинанд, Стефан Стамболов. Контратерорът на русофилите. Убийството на министър Белчев. Озверяването на Стамболов. Убийството на д-р Вълкович в Цариград. Предателите на Отечеството не заслужават милост. Смъртта на Захарий Стоянов. Самотата на Стамболов. Женитбата на княз Фердинанд. Всички против Стамболов. Опозоряването на Стамболов. Княз Фердинанд приема оставката на Стамболов. Хайката срещу Стамболов. Убийството на Стамболов. В деня на погребението му руският императорНиколай II приема изпратената от княз Фердинанд българска делегация. Мнението на Иван Вазов за Стефан Стамболов.

261Притурка към глава VII. Българското икономическо чудо.

263Глава VIII. (1895-1912). Миражът „Нова Византия". Княз Фердинанд, Константин Стоилов, Александър Малинов. Апотеозът „Le roi s'amuse". Княз Фердинанд при папата. Препокръстването на престолонаследника княз Борис в православна вяра. Русия признава княз Фердинанд. Княз Фердинанд в Цариград. Миражът „Нова Византия". Фердинанд дава и отнема властта. Клането край Дуранкулак. Македонските революционни комитети. Даме Груев и Гоце Делчев. Разногласията между Вътрешната революционна организация и Върховния комитет. Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. Яне Сандански и началото на македонската вендета. Младотурската революция. Обявяване независимостта на България. Тодор Александров възстановява ВМРО. Магарешките атентати. Тайните договори между България, Сърбия, Черна гора и Гърция за война срещу Турция. Фердинанд обявява войната.

313Притурка към глава VIII. Третият (почти) златен век. Точно след 1000 години Фердинанд повтаря действията на цар Симеон Велики...

319Глава IX. (1912-1918). От пропаст към пропаст. Цар Фердинанд, д-р Васил Радославов. Победното начало на войната. Пред Чаталджа. Фаталната атака. Опити за примирие. Подновяване на войната. Превземането на Одрин - героизъм или жертви нахалост? Съюзници - разбойници. Фаталната заповед за нападение срещу Сърбия. Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Турция срещу България. Погромът. Букурещкият мирен договор. Първата национална катастрофа. Фердинанд плаче на стълбите пред Народното събрание. Новото робство в Македония. Начало на Първата световна война. Тайна спогодба между България и Германия. Ах, тази Македония! Александър Стамболийски срещу Фердинанд. България се

4

включва във войната на страната на Централните сили с надежда за реванш. Революцията в Русия. Пробив на нашия фронт при Добро поле. Войнишкият бунт. Радомирската република на Райко Даскалов. Потушаването на Войнишкия бунт. Ако няма абдикация, ще има детронация.Фердинанд абдикира.

372Глава X. (1918-1923). Народният трибун и заговорът на унижените. Александър Стамболийски, цар Борис III, Александър Цанков. Новият цар Борис III. Мнението на Фердинанд за сина си. Мирната конференция в Париж. Ньойският мирен договор. Пълен погром - втора национална катастрофа. Земеделският съюз и народният трибун Стамболийски. Реформите и идеите на Стамболийски. Референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. Унизителната диктатура на Стамболийски. Войната с ВМРО. Македонските убийства. Заговорът срещу правителството на Стамболийски. Народният сговор и Военният съюз. Проф. Александър Цанков. Знаел ли е цар Борис за преврата? Зверското убийство на Стамболийски.

413Притурка към глава X. Кой уби Стамболийски? Омагьосаният кървав кръг. Александър Цанков, генерал Вълков, капитан Харлаков, Тодор Александров или цар Борис III?

417Глава XI. (1923-1925). България остана без Господ. Цар Борис III, Александър Цанков. Юнското въстание на земеделците. Артилерия срещу тояги и брадви. Комунистите гледат сеир. Отмъщението на ВМРО. От Москва дават заповед за въстание. Васил Коларов и Георги Димитров. Септемврийското въстание. Бягството на вождовете във Виена. Погромът на въстанието. Конфликт на ВМРО с правителството на Цанков, изгонването на Тодор Александров и генерал Протогеров от България. Връзка на ВМРО с Коминтерна - Майският манифест. Убийството на Тодор Александров. Отмъщението на Ванче Михайлов - клането в Горна Джумая. Атентатът в „Света Неделя". Кървавият терор. Бесенето с примки. Съвестта на Александър Цанков. Замесен ли е цар Борис III в убийствата?

454Глава XII. (1926-1935). Сянката на сърпа и чука. Цар Борис III, Андрея Ляпчев, Александър Малинов, Кимон Георгиев & Дамян Велчев. Царят уволнява Цанков. Камуфлажното правителство на Ляпчев. Co кротце, со благо и со малце кютек. Нови македонски убийства. Световната икономическа криза. Народният блок печели изборите. Правителството на Малинов -Мушанов. Тоталитаризмът залива света, в България - демокрация! Лайпцигският процес и героят на века Георги Димитров. Слабостта на демокрацията. Четири заговора срещу демокрацията. Превратът на Кимон Георгиев и Дамян Велчев на 19 май 1934 г. Масонското правителство. Що е тоталитарна държава. Пречупеният кръст е сянка на кръстосаните сърп и чук. Имало ли е фашизъм в България? Ясновидецът Лулчев и Учителят Петър Дънов. Атентатът в Марсилия. Цар Борис III катурва правителството на Кимон Георгиев и поема юздите на държавата.

494Глава XIII. (1938-1943). Finita la commedia. Цар Борис III, Богдан Филов. Магарешкото перпетуум мобиле. Новите примамки. Парламентарният призрак. Богдан Филов. Молитвата на един министър. Мюнхенското споразумение. Пактът за ненападение между СССР и Германия. Да живее другарят Хитлер! Началото на Втората световна война. Хитлер ни подарява Южна Добруджа. Тристранният пакт между Италия, Германия и Япония. Присъединяването на България към Тристранния пакт. Как България обявила война на САЩ и Англия. „Новоосвободените земи" Македония и Беломорието. Царят-Обединител. Към тоталитаризъм. Народният цар. Германия напада СССР. Законна ли е била антифашистката съпротива в България? Жертвите. Окупационният корпус в Сърбия. Кой спаси евреите в България? Цар Борис в бункера на Хитлер. Загадъчната смърт на цар Борис.

552Post scriptum.

5

Книга четвърта

Нас ни освободиха неподготвени за новия живот. Освобождението ни бе една революция, само че отгоре дошла, от волята на руския император, със силата на руското оръжие. А през време на революционните движения, казват умните хора, се издигали нахалите, безочливите, буйните, безскрупулните.

Добри Ганчев

1878-1879

ГЛАВА I

Всякой робъ свободенъ става

Учредителното събрание,Търновската конституция

Както пишеше едно време на железопътните прелези, преди да преминем нататък, любезни мой читателю - нека се огледаме, нека се ослушаме:

какво е ставало по света по същото това време, когато ще започне нашата нова история - какво е ставало в края на XIX век?

За последен път се огледахме и се ослушахме през 1762 година, когато Паисий пишеше своята „История славеноболгарская" - тогава под свободното небе на Европа звучала божествената музика на 6-годишното дете-чудо Волфганг Амадеус Моцарт, а 27 години по-късно, през 1789-а, избухнала Великата френска революция...

(това е добър знак, че началото на нашето Възраждане съвпада с раждането на един гений и с революцията, възвестила на света девиза на всички времена: Братство, равенство и свобода);

нататък - през 1799 година се ражда Пушкин, с когото населението на света в началото на XIX век станало 880 милиона:

Китай имал 295 милиона жители, Индия -131, Русия -33, Франция - 27, Турция - 21, Германия - 14, Британия -10, САЩ - 5 (българите тогава били 4 милиона), най-големият град в света бил Гуанджоу (Кантон) - 1,5 милиона жители (колкото днешна София), най-големият град в Европа бил Лондон - 864 000, Ню Йорк имал 60 000 (колкото днешния Кюстендил);

след като бушувал 20 години из Европа, на 18 юни 1815 година Наполеон е разгромен при Ватерло и заточен на остров Св. Елена, Бетховен оглушава, през 1824 година в Гърция загинал Байрон, а Петър Берон издал своя „Рибен буквар";

през 1847 година Иван Богоров издава първия български вестник „Български орел", година по-късно Ройтер създава информационната агенция Ройтер, Петко Рачов Славейков пише своята „Песнопойка", а Уолт Уитман - „Стръкчета трева";

през 1848-1849 година Европа се взривява: избухват революции във Франция, Италия, Германия, Унгария, Австрия, Чехия;

6

докато ние се борим за църковна независимост (1860—1870), в САЩ бушувала Гражданската война, американецът Ричард Гетлинг изобретил картечницата, Фердинанд Каре - хладилника, Достоевски написал „Унижените и оскърбените", Виктор Юго - „Клетниците", Толстой - „Война и мир", Чинтулов - „Вятър ечи, Балкан стене";

през 1833 година е премахнато робството в Британската империя, през 1834 е ликвидирана Инквизицията в Испания, през 1861 са освободени крепостните селяни в Русия, през 1868 е отменено робството в САЩ

(като имаме предвид, че практическото ликвидиране на крепостничеството и робството е траяло години, може да се каже, че свободата над нашето Отечество е изгряла почти едновременно със свободата в САЩ и Русия, така че няма за какво толкова да ни се перчат);

през 1861 италийските държавици се обединили в Кралство Италия, през 1867 Виена и Будапеща образували Австро-Унгарската империя, през 1871 в огледалната зала на Версайския дворец в Париж Бисмарк провъзгласил Германската империя;

по време на Априлското въстание Америка се тресяла от златна треска и когато Ахмед ага Барутанлията режел последните глави в Батак, в Дивия запад, щата Дакота, някой си Джак Маккол прострелял в тила легендарния стрелец Бил Хикок Дивия, докато оня играел покер;

и накрая, докато през януари 1878 година софиянци посрещали възторжено своя освободител руския генерал Гурко, руската полиция отвеждала 200 млади революционери на вечна каторга в снежния Сибир...1

Като споменах Сибир - това може би ти е спомнило, любезни мой читателю, заплахата на княз Дондуков-Корсаков: „Млади човече, внимавайте: такива думи отвеждат в Сибир! - след като Стамболов бе извикал в лицето му:

- По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате, щом не сте имали сила да защитите Санстефанска България! Под турците, но заедно, ние имахме надежда за едно по-светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, убихте нашите надежди!"

Като научил за това жестоко решение на Берлинския конгрес, целият български народ викал същото. Откъм Родопите, Македония и Тракия се раздали тъжни вопли:

Потресоха се сърцата ни, разтрепериха се от ужас нашите жени и деца, когато се разпространи вестта, че линията, определяща границите на свободна България, раздели нас, нещастните, от братята ни и ни оставиха с потомството ни под властта на предишното кърваво зверство на турците... - пишат жителите на 22 села от Смолянско.

Всичкий блъгарский народ се зарадва, като видя, че желанията му се изпълниха и ний всите блъгаре в Македония съ силата на Св. Стефанский договор чекахме с голямо нетърпение освобождението си от беснующето още над нас турско варварство. Известията, че нашите места остават под турците без никаква гаранция за имота, живота и честта ни, ни докарва докрайно отчаяние...2 - пишат 21 общини от Македония.

О, не! - провиква се над всички охридският митрополит Натанаил. - Сърцето на човека, макар и загадъчно, но му предвещава добро или зло. До започването на конгреса всички българи от малки до големи и от последния просяк до най-големия богаташ ликуваха... Къде е другата половина на България? Къде са българите от Македония, тези страдалци на старозаветна България? Новите убийства, грабежи, насилие на двата пола и опустошенията продължават безнаказани, всеки християнин мисли дали ще доживее до вечерта, ако е доживял до сутринта, и ще доживее ли до сутринта, ако е доживял до вечерта...

Ридания, вопли, стенания, жалби, молби, просби, прошения и протести отвсякъде. Но вече било късно.

Както споменах в края на Книга трета, понякога сложните въпроси имат прост отговор.

1 По „История на света в дати" от Rodney Castleden.2 Из „Прошения на българите в Македония и в Източна Тракия до Великите сили през май-юли 1878 г.".

7

Лорд Солсбъри, който представлявал Англия на Берлинския конгрес, казал на Константин Хаджикалчов:

- Както аз, така и колегите ми, много малко знаехме за българския народ и за неговата земя. Тогава в Берлин бяха надошли много сърби и гърци, които защитаваха своите земи, настояваха за раздялата на България, като твърдяха, че голяма част от България принадлежи на тях, като например Македония, а от ваша страна нямаше нито един делегат да ходатайствува за отечеството ви.

И наистина, гърците твърдели, че Филипопол е техен град, турците - че Филибе е тяхно, добре, че руските делегати споменали, че в Пловдив има и българи - затова Източна Румелия била обособена като спорна многонационална област.

А по-късно същият лорд Солсбъри ще каже на Васил Радославов:- Ние мислехме, че сте руси и че Русия чрез вас ще се простре до стените на

Одрин. Затуй трудихме се да ви задържим.1

Това е горчивата истина.

Още на първата страница в своите знаменити „Строители на съвременна България" Симеон Радев пише:

Наистина никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа.

Ударът, нанесен от Берлинския конгрес на нашата народна цялост... бе нещо невероятно, немислимо, чудовищно и въпреки официалния текст, българите все криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее...

Стамболов обаче никак не се заблуждавал, че това е един лош сън, и след като извикал онези свои горки думи в очите на руските генерали,

тутакси препуснал от Одрин към Търново, посред нощ нахлул в книговезницата на стария си съратник от Гюргевския комитет и верен приятел на Левски Христо Иванов-Големия, събудили и Христо Караминков-Малкия,

още не съмнало - отишли при охтичавия Любен Каравелов, който бил донесъл печатницата си от Букурещ, за да подкрепи с печат и слово нова освободена България, повикали там и братята Георги и Никола Живкови, за кадем поканили архимандрит Стефан Търновски,

като съмнало, събрали още трийсетина души и на бърза ръка основали комитет „Единство" - целта му била ясна като името:

Днес, година 1878, августа 29, ние, отдолу подписаните, събрахме са с цел да размислиме като как можеме да помагаме на нашите братя в Тракия и Македония, които занапред се отделят от придунавска България. Като се взе предвид нещастното положение на нашия народ и особено на нашите братя, оставени под турско владичество, ние решихме, че е наша свята длъжност като българе и деца на едно и също Отечество да употребиме сичките от нас зависещи средства за подобрението на това положение, като спомагаме на сънародниците си, които биха се нуждаяли от нашата братска помощ... За да има yспех нашето дело, ние намерихме за нужно да основем един комитет в града Търново под название „Единство", който да земне отгоре си грижата да работи постоянно за разпространението на своите идеи навред из нашето Отечество: чрез составянето на подобни комитети, с които да бъде в сношение, и сичките тези комитети да имат една цел, за постигането на която совместно (согласно) да работят и която да бъде: Единството на всичките българе и улудшението на тяхното днешно положение.

Комитети „Единство" се пръкнали като гъби след дъжд из цяла Северна България: в Русе (воглаве с поета Иван Вазов), в Ловеч, Габрово, Горна Оряховица, Трявна, Разград, после и на юг: в София, Кюстендил, Горна Джумая, Дупница, Радомир -навсякъде

и започнали да събират оръжие и доброволци, готови да пролеят кръвта си за освобождението на Македония.

1 Васил Радославов (1854-1929), „България и световната криза", 1923 г.

8

По същото това време в изкуствено заченатия държавен хомункулус, наречен Източна Румелия, се появили загадъчни гимнастически дружества, в които основната спортна дисциплина, усвоявана от хилядите младежи, била стрелба с бойна пушка,

всъщност това била нелегална армия, обучавана и щедро въоръжавана от руските офицери, готвеща се да прогони турските гарнизони и да присъедини Източна Румелия към Княжество България...

Начело на движението в Македония застанал не някой друг, а същият митрополит Натанаил Охридски,

който, като разбрал, че прошенията и охканията няма да помогнат, събрал около себе си стари харамии, бивши опълченци, казашки атамани, югославски и полски авантюристи

и в началото на октомври въстанието пламнало - първо в Кресна, после в Мораска, след това в Брезница, в Сливница и в Брезник, в Белица и Градешница, в Петричко, Мелнишко, Неврокопско - цяла Източна Македония,

после въстанали Разлог и Банско - повече от 50 селища били завладени от въстаниците...

За зла участ ръководството на въстанието1 попаднало връцете на двама чужденци авантюристи - казашкия атаман Адам Калмиков и поляка майор Луис Войткеевич, започнала се между тях борба за надмощие, стигнало се до вътрешни заговори и убийства. ..

(тези вътрешни борби, тези заговори и братоубийства като проклятие ще легнат над цялото македонско революционно движение оттук нататък)

...и през ноември започнал погромът. Банско било изклано - като втори Батак, като второ Панагюрище - била опожарена Кресна...

Нямало го обаче Макгахан - и светът нито видял, нито чул, че отново се убива цял един народ...

Комитската кръв закипяла в сърцето на стария (24-годишен) апостол Стефан Стамболов, повикал той русчушкия си приятел Колю Тихов (Никола Обретенов) и двамата заминали за Кюстендил, срещнали се там с митрополит Натанаил.

„Ако и отец Натанаил отначало да не искаше да се съгласи да пратим емисари в Македония, които да наредят в нея комитети, каквито имаше в Тракия и България през 1876 г. - пише Стамболов, - то аз го принудих да се съгласи, защото инак нашето предприятие не ще има желания успех".

В една тъмна нощ на 15 декември апостолът Стамболов преминал от рая на свободна България в ада на поробена Македония и започнал да създава тайни комитети, които трябвало да организират всеобщо вътрешно въстание през пролетта.

Но на припрените македонци тая работа им се видяла бавна и Стамболов бил принуден да отстъпи пред старите харамии: в България били организирани четири големи чети, предвождани от войводите Стефо, Караискаки, Павле и Кара Коста,

нахлули те в Македония, стигнали чак до Вардара, до Воден, до Битоля...но населението ги посрещнало, както бе посрещнало Ботевата чета. И читателят

ми вече се досеща какъв е бил резултатът...Шум обаче се вдигнал голям и руският комисар княз Дондуков-Корсаков дотърчал

в Кюстендил и пратил секретаря си Олимпий Панов да намери стария свой приятел Стамболов и да го доведе при него немедленно.

Стамболов влязъл в квартирата на руския комисар по обяд, 6 часа не излязъл от там, какво са си говорили тъй дълго - не еизвестно,

но по едно време Олимпий, като отворил прозореца да влезе чист въздух в стаята, Никола Обретенов, който стоял под прозореца, чул отвътре гръмкия глас на княза:

- Ще обърна топовете си срещу вас!

1 В историческата литература е известно като Кресненско-Разложко въстание.

9

Било се вече стъмнило, когато Стамболов излязъл от квартирата на княза, като се приближил да го посрещне, Обретенов видял сълзи да се стичат по коравото му татарско лице,

не продумал ни дума, качил се на файтона и отпрашил към София, без дори да извърне очи назад към Македония.

И повече никога Стамболов не стъпил там. И никога вече, дори като министър-председател на България, не ще направи въпрос за освобождаването на Македония чрез оръжие.

Както става ясно по-късно от дипломатическите документи, още на 26 юни 1876 година императорите на Русия и Австро-Унгария се договорили устно в Райхщад, а на 3 януари 1877 година в Будапеща Русия подписала с Австро-Унгария секретно съглашение:

Австро-Унгария се задължавала да съблюдава неутралитет в бъдещата руско-турска война, като при успех Русия си осигурявала излаз през България към Проливите при Цариград;

в замяна Русия признавала претенциите на Австро-Унгария над Босна и Херцеговина и по-нататъшния й (пряк или като сфера на влияние) излаз през Сърбия и Македония към Бяло море при Солун;

общото условие било: изключва се образуването на голяма славянска или друга държава на Балканите (която би се противопоставила на техните експанзии).

По силата на това тайно съглашение бъдещата съдба на Македония била в ръцете на Австро-Унгария и един опит да бъде присъединена към България (към руската сфера навлияние) би нарушил това съглашение, а това нарушение би довело до... и т.н. -

затова княз Дондуков-Корсаков извикал на Стамболов:- Ще обърна топовете си срещу вас!А след години Стамболов ще изрече страшната и загадъчна фраза:- Македония ще бъде гробницата на България1.Което ще се сбъдне...

По същото това време, през лятото на 1878 година, след подписването на Санстефанския договор и докато траял Берлинският конгрес, в Родопите и в Беломорска Тракия се появили турски и помашки башибозушки банди, предвождани не от кого да е, а от бившия английски консул във Варна и Бургас мистър Д. Б. Сенклер (St. Clair - каква ирония!), който се пазарил в турската армия и бил удостоен с името Хидает паша;

целта на този английски паша, роден от полска майка, била да „освободи" Родопите и Беломорска Тракия от българите и да присъедини тези територии към Турция.

Филип Симидов2 ни дава твърде живописен негов портрет:Сенклер беше роден англиец, по язик ингилизин, по вяра - протестантин-

сектант, по дух - турчин, по нрав - грубомаджарин, по усмивка - германец, по наклонности - зулус, по омраза към Русия - поляк, а по кръвожадност - фанатик-мохамеданец.

Това Лондонско обществено изпарение запаса кървавата турска сабля на кръволокството, облече униформата на турския главорез, наложи феса на фанатизма и злодейството, фес червен, за да не личат по него кървавите петна от кръвта на християните в Турция, събра измета и изверга на полските изгнаници и маджарските гладници в Турция, войници и башибозуци, и всичкия тоя сбиротак той поведе тайно към Родопите под знамето на омразния полумесец...

В предвожданата от него многохилядна банда се включили и местните помаци, особено онези, които участвали преди две години в кланетата на Батак и Перущица,

бандата нападала не само българските, но и гръцките християнски села, палела и колела и сигурно е щяла да успее да прогони съвсем оттам християните,

1 Султана Рачо Петрова (1868-1946), „Моите спомени",1991 г., с. 207.2 Филип Симидов (1825-1925), „Войводата Капитан Петко Киряков", 1994 г.

10

ако на помощ не им се притекъл легендарният Капитан Петко войвода, който със своите 400 момчета успял в няколко сражения да разгроми бандите на Сенклер паша.

Моля за извинение патриотичния читател, че чак сега споменавам за Капитан Петко войвода. Истинското му име е Петко Киряков Калоянов Каракирков, родил се той близко до Дедеагач в българското селце Доганхисар (което след Първата световна война останало в Гърция);

16-годишен, след като видял с очите си как турците заклали брат му, той хванал гората и цели 6 години четицата на малкия и неуловим войвода-отмъстител всявала страх и ужас сред турците;

в началото на 1866 година 22-годишният Петко войвода отишъл в Италия, срещнал се там с Гарибалди и двамата организирали прочутата „гарибалдийска дружина", в която имало и 67 българи

(не случайно в Рим, на хълма Джаниколо, недалеч от яхналия своя железен кон Гарибалди, се издига паметник и на Kapitan Petko Voyvoda),

предвождана от Петко войвода, гарибалдийската дружина взела участие в Критското въстание, там той получил званието капитан.

След погрома на въстанието Капитан Петко войвода се върнал в Родопите, събрал нова чета и още 12 години продължил да защитава угнетените - били те българи, гърци, турци, арменци или евреи,

и е възпят легендарният Капитан Петко войвода както в песните на българите, така и в песните на гърците, на турците, на арменците и на евреите...

Още преди идването на руските войски през 1877-1878 година той освободил Западна Тракия и обявил в град Марония република, която просъществувала цели три месеца;

през лятото на 1878 година напуснал републиката и се втурнал да спасява Родопите и Беломорска Тракия от Сенклер паша, за което вече разказахме.

И ги спасил.

По-късно обаче, в края на 1879 година, помаците от родопската покрайнина Рупчос, които участвали в бандата на Сенклер, се завърнали по селата си, но понеже след Берлинския конгрес областта била включена в пределите на Източна Румелия,

те се страхували от мъстта на българите и обявили областта за независима - това е тъй наречената Тъмръшка или Помашка република,

тя обхващала територията между реките Въча и Чая, спускайки се на север до село Тъмръш (което е само на десетина километра южно над Перущица), а на юг стигала до Триград и до Барутан зад Доспат, включвайки 22 села заедно с Дьовлен (Девин) и Пашмаклъ (Смолян);

тази република си имала свое правителство, оглавявано не от кого да е, а от помака Ахмед ага Тъмръшлията - палачът наПерущица...

Башибозуците, под предводителството на Ахмед ага Тъмръшлия, на брой 2-3 хиляди, след двухчасно гърмение, като видели, че перущяне ся противят отчаяно, намислили хитрост: пратили две заптиета да канят и двете страни да прекъснат пушкането, селяните ся измамили и като си дали оружието, познали измамата: крушюмите хванъли да валят връз тях, а на ножовете била изпитана острината им. Много свят погинъл. На 2 майя стана последнето разрушение на Перущица, която сега е равна със земята. Предполага ся, че има до 1500 души погубени... а момите ся плениха и потурчиха...1

... другият главатар на републиката бил Ахмед ага Барутанлията - палачът на Батак, изклал там 8000 българи2, също помак.

Че въпросните палачи на българите са помаци, сиреч българи мохамедани, споменавам чак сега, клети български читателю, а не по време на зверствата, защото ме беше страх, че и най-студенокръвният българин ще се възмути и ще накъса книгата ми...

1 Из изложението на Н. Чалики до Руското консулство, август 1876 г.2 Подвизите на този изрод са описани от Макгахан - виж „Писма от ада", глава XII на Книга трета.

11

Историята ни показва нещо странно: по-често вероотстъпниците мъстят на вярващите, а не вярващите на вероотстъпниците;

най-свирепи към християните са ония, които са се отрекли от Христа - помаците, както и еничарите - оказват се по-мохамедани от Мохамед.

За почуда ще спомена тук един куриозен факт, пък ти, читателю, сам прецени: да се срамуваме ли - или да се възхищаваме от себе си?

Беше на самия ден Св. Богородица, 1883 г. [7 години след клането в Перущица], на мястото на Бяла черкова, в Родопите, гдето се осветяваше новопоправеният стар манастир, разрушен от турците още по онова време, когато се почнало потурчването на сегашните помаци (1600-1660 г.) - пише Захарий Стоянов1.

По причина на осветяването бяха се стекли много гости от цялата Рупча, имаше мнозина и от Пловдив, тук беше пловдивският митрополит, музиката, войска, жандарми, началници, офицери и пр. Множеството надминаваше числото 3000 души.

Покрай другите гости настоятелството на манастира беше поканило и много помаци от околията, в това число и Ахмедаа, при когото отишла особена депутация. Които бяха ходили при него и го знаеха, уверяваха, че той няма да дойде - боял се да не му отмъстят за стари грехове.

Божествената служба беше се привършила вече, грамадно хоро се люлееше на поляната пред манастира, когато пристигнаха пратеници, които известиха на висок глас, че агата е пристигнал до чушмата.

„Ахмедаа иде!" - се носеше от уста на уста, хорото се развали, гайдите млъкнаха, всички се обърнаха към чушмата, мнозина помислиха, че скандалът е неизбежен, тълпата ще направи своето.

А Ахмедаа се приближаваше, възседнал на черен ат, облечен в юзбашийска униформа, със сабля, револвер и няколко рудбета на гърдите. Свитата му се състоеше от 15-20 души левент помаци, високи като елите на своите планини. Те бяха въоръжени om пemume до зъбите, с по два револвера, с винчестер пушки, които стискаха в лявата си ръка, а дясната им стоеше сложена върху дръжката на дългите им ятагани.

Най-малкият знак за нападение от страна на българите - и острилото на ятаганите щеше да блесне по въздуха, винчестерите щяха да запукат...

Но чудо. Наместо нападение и оскърбление българите селяни, мъже и жени, посрещнаха агата, като че той да бе там господар, пак техен кърсердарин. Дордето си подаваше едната ръка да му я целуват беловласите старци и стари баби, той бе принуден да подложи и другата...

Смешно е да се предположи даже, че българите правеха това от страх - заключава Захарий Стоянов.

След това радушно посрещане, скъпи читателю, Ахмед ага Тъмръшлията, палачът на Перущица, бил богато нагостен и пр.2

А поборникът за народна свобода Капитан Петко войвода умрял след Освобождението в мизерия и немилост, гонен и затварян не от кого да е, а от друг наш поборник засвобода, за когото ще стане дума в момента...

Стамболов се върнал в Търново, където вече се събирали депутатите на първото българско Народно събрание, което трябвало да учреди реда и правилата, по които да се управлява новата българска държава, затова го нарекли Учредително събрание.

Депутатите, на брой 229 души, се делели на три категории:24 били назначени от руския императорски комисар – чорбаджии, синове на

заможни семейства, изучени в Русия или в Европа, и разни бивши членове на турски учреждения;

117 влизали по право: 105 били представители на губернските, окръжните и градските административни съвети и на съдилищата (назначени преди това на тези

1 Захарий Стоянов, „Тъмръшката република и нейниятпрезидент Ахмедаа ага", 1885 г.2 Една моя читателка ми писа, че полковник Ангел Вълчев вкнигата си „Тъмраш" (1973 г.) твърдял, че въстанието в Перущица е потушено от редовна турска армия, башибозук и с участието само на неколцина тъмрашлии без знанието на Ахмед ага. Ахмед ага бил знаел за българския си корен и винаги бил закрилял съседните български села. Той се бил славел като жесток, но справедлив владетел както за християни, така и за мохамедани. С това се бил обяснявал радушният прием от българите при освещаването на манастира. Без коментар.

12

постове също от руския императорски комисар), 12 били представители на висшето духовенство – българските владици, еврейският равин и турският мюфтия;

88 души били избрани пряко от народа – учители, еснафи,селяни и попове.(В скобки искам да отбележа за радост на днешните патриоти, че в това първо

българско Народно събрание имало 14 турски депутати - долу-горе колкото са и в днешното Народно събрание. За присъствието на жени тогава не можело да става и дума.)

Освен депутатите от Княжество България, в Търново пристигнали депутати и от Македония, от Южна България, от Одринско, от Трънско и прочие, но те нямали право да участват в Събранието, нарекли ги депутати сираци1.

(Такъв депутат сирак бил и Стамболов, представлявал той няколко общини от Македония.)

Но преди да се открие официалното Учредително събрание на 10 февруари 1879 година, по една покана анонимна (не е трудно да се досетим кой е бил авторът), която канеше всичките народни представители на заседание в училището „Св. Никола", на 8 февруари стана първото заседание.

Присъствуваха повече от триста души, освен депутати от Княжеството бяха и депутатите от другите български земли - „депутатите сираци".

Тук, в това заседание, присъствуваха и някои драгомани на европейските агенти, които следяха всичките движения и разисквания на депутатите,

тук присъствуваха и кореспондентите на някои европейски вестници, между които се забелязваха кореспондентът на в. „Standart"

г-н Фицджералд и тоя на в. „Times" г-н Грант.2

Така в Търново започнали да действат едновременно две народни събрания: официалното събрание - заседавало в бившия конак, а неофициалното - общонародното събрание – заседавало в училището при църквата „Св. Никола". Второто събрание, както ще видим, диктувало атмосферата и споровете в първото.

На дневен ред в „Св. Никола" бил болезненият общонационален въпрос.Всичките онези над 300 официални депутати и депутати сираци са били

преинтересни личности, скъпи читателю, за всекиго от тях може да се напише книга, но моите възможности в случая са ограничени, ще те запозная само с десетина от тях, а другите, за съжаление, ще трябва да натъпча в унизителната графа „и други".

Покрай познатите ни отпреди фигури на Петко Рачов Славейков и на Драган Цанков (герои от черковната борба), на хаджи Иванчо хаджи Пенчович (който подписа смъртната присъда на Левски), на русчушкия митрополит Григорий (предателят на Червеноводската чета) и на първия наш екзарх Антим I...

При избухването на Априлското въстание, гонен от страх и следвайки повелята на апостол Павел: Всяка душа властем придержащим да повинуется; нест бо власт, аще не от Бога: сущая же власти от Бога учинени сут; темже противляйся власти, Божия повелению противляется3 - екзарх Антим I подписва най-позорното възвание на българската църква към българския народ:

,,Ми се надеяхме, че тия Боговдъхновени думи, които са управлявали досега поведението на благочестиви български народ към Богохранимата османска държава и са го предпазвали в разстояние на пет века от злочестините на обществени смущения и междуособни терзания,ще го предпазят и в тия смутни времена;

но със сърдецна болезън ми внезапно се научихме, че се явши злонамерени и зловещи хора, чада на сатаната, които за свой интерес сеят ненавист против османските населения, с които наши народ в разстояние на пет века е живял задружно в добра хармония...

Ний изпълняваме прочее най-свещена длъжност, като ви увещаваме от дълбочината на нашето отеческо сърце да пазите себе си от всякои явни и тайни внушения и побуждения, които би се стремили да ви отклонят от прави на

1 Според Димитър Маринов.2 Димитър Маринов (1846-1940), из „Стефан Стамболов и новейшата ни история", 1909 г.3 Всеки човек да се покорява на властите, що са над него; няма власт, която да не е от Бога; който се противи на властта, противи се на Божията воля (Павел към римляните, 13:1-2).

13

верноподаничеството път и като се повинувате и покорявате на властите, да се молите непрестанно за здравето и дългоденствието на Н. И. В. султан Абдул Азис Хана, комуто да подаде Господ мирно царство, та и ми в тишината му да поживеем тих и мирен живот.

28 априлия 1876 лято спасение, Антим, екзарх български.

Писал е дядо Антим това възвание в деня, когато ордите на Хафъз паша нахлули в Панагюрище и набождали върху щиковете си пеленачетата от люлките, подмятали ги във въздуха, набождали ги отново и ги захвърляли върху главите на майките им... 1

но за негова чест, след като научил за тези зверства, той застанал начело на 12-членна делегация, която протестирала пред Високата порта, защищавайки хилядите жертви,

поради което бил обявен за враг на империята, бил свален от екзархийския престол и изпратен на заточение в Мала Азия...

.. .покрай тези достолепни и побелели персони се мяркаше живата и екзалтирана татарска фигура на Стефан Стамболов.

Твърде млад още, почти юноша на изглед (той не можа поради това да влезе в Учредителното събрание), той се губеше отначало между толкова именити и учени лица.

Въпреки широката известност, която бе добил като наследник на Ботева начело на народните въстания, той не показваше още никаква лична амбиция.

Скоро обаче неговата рязка личност се очерта релефно помежду другите. Пламенното слово... жарът, с който внасяше своите речи... решителността на неговото сурово лице, неволното заповедничество на жеста, тази инстинктивна самоувереност, която той не можеше да обуздае и която се налагаше неусетно...

всичко това привлече върху него вниманието на всички.2

Дядо Славейков казвал за младия Стамболов:- Това момче, като говореше, от устата му пламък изскачаше. 3

Още върху две личности, непознати нам досега, искам да обърна вниманието ти, читателю, защото в близко бъдеще те ще дърпат юздите на младата ни държава.

Единият от тях е Петко Каравелов, довчера никому непознат, без никакво народно минало, без заслуги - пише Симеон Радев;

през своето пребиваване в Русия той живя съвсем откъснат от своето Отечество и равнодушен към неговата съдба;

след едно отсъствие от цели 20 години никой в България не бе чувал за него. И с Любена впрочем не изглежда той да е имал близки отношения4

По всяка вероятност Каравелов дружил с нихилистите, но истинско участие в заговорите сигурно не е вземал. Нихилист не, но подобен на нихилистите по своя рязък тон, по презрението към чуждите мнения, по мрачния романтически изглед на лицето си, по ръкомаханията си, по дългата си коса, разрошавена брада и нечистите си дрехи.

Добри Ганчев5 отишъл една сутрин да търси Стамболов, който живеел в квартирата на Каравелов, и описва следната жива картина (забранено да се чете от учителки по история!):

1 Виж „Писма от ада" на Януарий Макгахан, глава XII на Книга трета.2 Симеон Радев (1879-1967), из „Строителите на съвременна България", 1910 г.3 Никола Генадиев (1866-1923) - журналист, политик, много пъти министър, член на Народно-либералната партия (Ст. Стамболов, Д. Петков, Д. Греков), убит от ВМРО през октомври 1923 г.; автор на „Мемоари" (1923) и „Стамболов" (1925).4 Цели години не се срещал Любен с него, а на смъртния си час [21 януари 1879 г.], когато му спомниха, че ще телеграфират на брата му Петка да дойде, той махна с ръка и произнесе тихо: „Не искам да го видя!" - пише Захарий Стоянов („Славейковщина и каравеловщина").5 Добри Ганчев (1854-1936) - известен като учител по български на княз Фердинанд I, автор на „Спомени" (2005), предадени в БАН през 1923 г. с нареждане да се отворят след 25 години.

14

Сложена е къщичката на самата земя. Подът измазан с жълтеникава пръст. Наместо кревати две дървени магарета, а върху им дъски. Матраци от груб кеневир, из който проглежда нечистата измачкана слама.

Каравелов се мие сам, няма кой да му полива. Ибрикът пръстен, дори негледжосан. Налива от него в едната си шепа, плиска по очите. Налей-плисни, налей-плисни. Мие само очите. Сапун не видях. Две-три плискания, тоалетът му готов.

Руските нихилисти от онуй време не смятаха, че чистотата е задължителна за сериозните хора, нито приличното облекло. Солидният мъж държи на духа, на ума. За тях трябва да се грижи. Тях да краси.

Студентите нихилисти от онези времена носят дълги, нестригани от месеци рошави коси, неподстригвана, несресана брада, непрана риза, често от цветна материя, да не личи кирта по нея. Колкото по-мръсен, толкози по-моден. Времето бе таквози.

По облекло, по външност Каравелов цял живот си остана нихилист.

Такъв той се върна подир освобождението и лесно е да си въобразим какво странно впечатление трябва да е произвел върху българите - продължава Симеон Радев.

За русите обаче той бе една родна фигура. Когато се яви в Главната руска квартира, там го посрещнаха като свой човек. Гражданското управление го назначи вицегубернатор във Видин. Когато се отвори Учредителното събрание, Каравелов бе председателствующ Търновския губернски съвет и любимец на русите.

Каравелов веднага застана начело на либералите. Един човек no-учен от всички други, знающ право, политическа икономия, социология, философия, неизчерпаем с научни идеи, неизтощим с цитати, готов да приведе в защита на една теза безброй имена на авторитети:

Беджехот, Блюнчли, Мил, Бастия, Бентам, Канинг, прочути автори като Рикардо, никому неизвестни като някой си Пудра1, мислители от всички времена и от всички науки, като почнете от Аристотеля до Гамбета и от Буда до Гладстона.

Другата личност е човек твърде млад, 26-годишен, с една година по-възрастен от Стамболов – Константин Стоилов,

за разлика от пропъдения семинарист Стамболов, Стоилов е високообразован: завършил е английския Робърт-колеж в Цариград, Юридическия факултет на университета в Хайделберг, след което изучава гражданско право в Париж.

Той имаше престиж на светски човек, расъл в Европа, произхождението му от голямо семейство, учеността му, съчетана с един удивителен за неговата възраст здрав разум, със своя мелодичен глас, с изящния си език, с красивите си жестове - всичко настройваше хората симпатично към неговата личност...2

За да добиеш пряка представа за разността на стила на тия двамата, предлагам ти, читателю, откъси от речите им на една и съща тема, произнесени в Търново по едно и също време.

Константин Стоилов:Голямо вълнение се забелязваше между народните представители, които се

събраха тук, голям страх ги обладаваше - и не е чудно: всички чувстваха, че стоим на прага на важна епоха, че сега ще да се направи една крачка, която ще бъде пълна с последствия за бъдещето на народа ни; всички виждаха, че черен облак грози над небосклона на Отечеството ни.

А идем ли по-далеч, в тая красива земя, въз жертвите на която нашата свобода се създава, идем ли по-навътре в тази драга част от нашето Отечество, на която се запрещава даже да носи името „България" 3 - това скромно име, което нам е толкоз мило, - то гробната тишина, която срещаме, потвърждава още повече нашите страхове.

Истина е, че небето там е тъй синьо и слънцето грей тъй весело като преди години, но те осветляват сега само развалини;

1 А често, казват, споменавал имена несъществуващи... 2 Според Симеон Радев.3 Става дума за Източна Румелия.

15

тревата расте пак тъй пъстро като преди години, но тя покрива гробищата на оние, които щяха да бъдат наша гордост и които са причина на това, що сега имаме;

Марица тече все тъй тихо като преди години, но с шумтението й се смесват плачове и охкания...

Преминем ли оттук в Македония, зрелището, което срещат очите ни, е неописуемо. И там вече има поборници и герои на народното единство и свободата, но там тоже се повтарят в по-голям размер сцените на Батак и Перущица.

Като гледаме известията, които ни идат от тази част на Отечеството ни, неволно си мислим, че следующите стихове на безсмъртния Данте, начертани над входа на ада, като че са писани за Македония:

„О, вий, кои прекрачите тоз праг,надежда всяка тука оставете!"

Стефан Стамболов:В Берлин разсякоха България, разсякоха нашето мило, драго, цяло Отечество на

пет части! Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от 50 хиляди жертви–мъченици; нас – чиито полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи! (Общо вълнение и сълзи.)

И сега те ни канят да пристъпим – не, да допълзим до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят.

Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – Дадени на сърбите.

Где е Тулча и Добружда? – Дадени на Румъния.Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово –

елмазите на нашето Отечество? – Отцепени от нас чрез турски гарнизони.Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други

страни на нашето Отечество? Где?Мъчно. Мъчно и боли...Защо ни е нам тая свобода? Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак

роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно Отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме - и трябва да го кажем високо да ни чуят всички:

или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби!

Нека не приемем Берлинския договор! Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели (обръща се към дипломатите, които там присъствуват):

- Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно... Дайте ни нашето общо Отечество!

Димитър Маринов, жив свидетел на тези събития, пише:Ораторът спря. Той беше блед. Дядо Антим го повика, прегърна, целуна по челото

и каза:- Бъди благословен, мое чедо, от Бога и от всичките ни светии!...

И тъй, общонародното събрание в училището на църквата „Св. Никола" трябваше да реши:

да се разтури Учредителното събрание, с което да се демонстрира официално несъгласие с решението на Берлинския конгрес,

или да присъствуват всички при отварянето на Събранието, но веднага да се пристъпи към разискването на „всенародния въпрос" и докато не се реши този въпрос, да не се пристъпва към разглеждането на Органическия устав.1

Долу-горе така и станало. След като негово блаженство бившият екзарх дядо Антим I бил избран за председател, а за подпредседатели - Петко Каравелов и Тодор Икономов, в Събранието започнали безконечни и горещи прения:

дали да се напише мемоар до Великите сили, или да не се пише, ако се пише - от името на Събранието ли да се пише или пък неофициално?

1 Според Димитър Маринов.

16

Още първите дни, при обсъждането на общонационалния въпрос във и вън от Събранието, депутатите се разделили рязко на два противоположни лагера с противни възгледи1: лагера на „старите" (консерватори) и на „младите" (либерали).

За куриоз: „старите" оглавявал 26-годишният Константин Стоилов, а сред „младите" се перчели беловласите Петко Рачов Славейков и Драган Цанков.

Има още един куриоз, или както казва Добри Ганчев, една мъчно обяснима наглед неразбранщина: водителите на консерваторите (Стоилов, Греков, Начович) са западни възпитаници, тези на либералите (Каравелов, Драган Цанков, Стамболов) – от Русия. Излиза, че либерализмът иде от абсолютическа Русия, консерватизмът – от либералния Запад.2

Към консерваторите се числял и Тодор Икономов (той не е учил в чужбина), току-що избран за подпредседател. За него аз споменах мимоходом в предишната книга, когато разказвах за дядо Йосиф Соколски, коронован от папата за патриарх на униатската ни църква (тогава Икономов, 20-годишен, привлечен от Драган Цанков за униатското дело, служел като дякон при дядо Йосифа).

Съжалявам, че и аз натиках този странен човек в графата „и други" (а той няма други подобни на себе си), затова искам да кажа тук за него няколко допълнителни думи.

Просветител, антиреволюционер, вярващ на думите, а не на оръжията, Тодор Икономов предпочитал дуализъм с Турция, отколкото освобождението ни с външна сила, смятал, че подарената свобода е пагубна (благодарността, читателю, е полуробство);

твърдял, че не сме подготвени за свободата, че нямаме хора, научени да управляват, и по-добре ще е да се освободим по мирен път след 10-20-30 години - тогава Великите сили не биха имали право да се намесят в съдбата ни;

след Освобождението, след решението на Берлинския конгрес, предложил нещо абсурдно, но далновидно: да се отречем пред Европа от излишните права на Княжеството и да приемем правата и положението на Румелия, в замяна на това да поискаме простирането на тия същите права и над Македония, като тия три части се съединят в една автономна област3 -

така след време, рано или късно, Княжеството, Румелия и Македония ще получат едновременно независимост като целокупна България.

С този прибързан преврат - казвал той за Съединението (което предстои) - изгубихме Македония. Върху нея ще се нахвърлят и сърби, и гърци, а турците ще свият юздите й и нейното освобождение ще се затруднява и отдалечава извънредно много. Един Бог знае колко още жертви и опасности ще ни костува...4

Думи пророчески, както ще видим по-нататък.Великан по ръст, с огнени черни очи, с голяма гъста брада, легнала на гърдите му,

с флегматични движения и ленив говор без външни ефекти, надменен, строг, затворен в себе си5 - животът му е низ от превратности:

той е, както видяхме, подпредседател на Учредителното събрание, после, както ще видим, става губернатор на Сливен, окръжен управител на Шумен, дважди министър, кмет на София, председател на Второто велико народно събрание 1881 г., председател на Държавния съвет по време на пълномощията - и отвсякъде, преди да му изтече мандатът, омерзен, подавал оставка;

идеалист максималист и моралист до крайност, непрощаващ греховете ни на свои, ни на чужди, те на него - също: за либералите той е враг (консерватор), за консерваторите е предател (либерал);

цял живот се мъчел да внесе примирение между партиите в името на Отечеството и в него се забиват стрелите, изпращани от всички страни - и преди, и след Освобождението6

Накрая потънал в пълна политическа и житейска самота. На 24 юни 1892 година Васил Друмев (митрополит Климент) ще напише в писмо до митрополит Константин:

„Но, Боже мой! Владико светии! Той съвършено се е побъркал в ума!

1 Пак според Димитър Маринов.2 Добри Ганчев, „Спомени", 2005 г.3 Тодор Икономов (1838-1892), из „Мемоари", 1973 г.4 Според разказ на Григор Найденов, председател на опълченското дружество в София. "Според Тончо Жечев.5 Според Тончо Жечев.6 Пак според Тончо Жечев.

17

Дойде, прегърнахме се, целунахме се. Зарадвах се, като го видях весел, разположен. Но след малка почивка с един особен изглед захвана:

- Реших се и се обявих за цар. Всичките държави наредих добре. Зарадваха се всички. Англия, Китай, Африка, Азия - навсякъде господствува сега пълна свобода, не може вече никой да се оплаче... "

Но да се върнем в Търново и да видим какво правят нашите депутати, полудели от свобода.

В Търново се развиха толкози страсти - пише в мемоарите си Тодор Икономов, - изказаха се всевъзможни хули и се посяха лоши семена, семена на ненавист, за взаимни гонения, за незачитание.

Доста беше едни лица да кажат за едно нещо бяло, за да се поддържа от другите, че то е черно.

Ако представителите на българския народ, цветът на народа, погледнаха така на своето призвание към свободен политически живот, какво ли ще прави простият народ?

Дано Бог ни опази!Бог не ни опази, имаше си друга работа - семената на ненавист, посети тогава, дават

изобилен плод и до днес.Политическото разделение на българския народ, породило се тихомълком преди век

под сурдинката на робството, в първия ден на свободата избуяло на воля. Парадоксално е, но причината за това разделение бил въпросът за обединението на същия този български народ.

Пренията продължили цял месец, сигурно щели да продължат още, но на 7 март дошъл приказ (заповед) от Негово Императорско Величество Царя Освободител Александър II:

„По въпроса за поднасяне от името на Събранието меморандум до европейските държави - такива действия на Събранието са изходящи вън от пределите на задачата, която му е показана. Подобни отстъпвания трябва да се считат незаконни".

Точка.За противодействие не можеше да става и дума – пише Симеон Радев и добавя:

Царят Освободител бе най-висшата морална власт, която се е упражнявала някога над българския народ.

И депутатите послушно и дружно преминали към задачата, която им била показана: приемането на Органическия устав, сиреч - нашата бъдеща конституция, чийто проект бил изработен от царските хора и одобрен лично от Негово Императорско Величество Александър II.

Само един от депутатите - Т. X. Станчов от Русчук - демонстративно напуснал заседанията. В протокола от 14 март е записано:

„Понеже той видял и се уверил, че се пристъпва към разглеждането на Органическия устав, с което фактически доказваме, че приемаме разделението на Отечеството ни, то съвестта му и убежденията му буйно мъчат душата му, като му предсказват страшно осуждение и вечна мъка. Затова той си дава оставката от представителството и се счита свободен от всяко задължение".

(Боже, съвестта и убежденията на днешните депутати мъчат ли тъй буйно душите им, предсказват ли им страшно осуждение и вечна мъка - и колко от тях поради тази причина са си дали оставката?)

Този Органически устав е една голяма загадка, скъпи читателю. И досега нямаме отговор на въпроса:

как така една държава с атавистичен феодален абсолютизъм, с монарх - неограничен самодържец,

една държава, където цари цензура, където няма помен от свобода на мисълта и на словото,

където няма парламент, няма партии, където всяка прогресивна мисъл е подложена на терор -

18

как тази най-назадничава страна в Европа дава на България проект за конституция, която по своята демократичност и либералност надминава най-демократичните тогавашни конституции в Европа?

Разгадката може би се крие в сложната противоречива личност на Александър II.Както вече стана дума, през 1861 година той отменил крепостничеството в Русия,

освободил селяните от вековното робство, заради което е наречен Цар Освободител (дважди Цар Освободител бил наречен след нашето Освобождение), отслабил цензурата, въвел реформи в армията и в съдебната система (внимание: отменил смъртното наказание!);

като велик княз на Финландия (която била част от Руската империя) учредил там самостоятелно парламентарно управление, обявил финския език за официален и дори въвел тамошна национална валута (финландска марка) -

казват, че това било негов експеримент: ако излезел успешен, той имал намерение да направи същото и в Русия - да превърне феодалната деспотична империя в парламентарна федеративна монархия (и наистина, след като бил убит, намерили в чекмеджето на бюрото му проект за конституция, по-либерална от нашата).

Същевременно този либерален цар Александър II подлагал на безмилостен терор и русификация Полша, Беларус, Украйна и Литва, забранил в съответните страни употребата на полския, беларуския, украинския и литовския език;

особено жесток бил Царят наш Освободител към Полша: ликвидирал я не само като държава, но и като географско понятие - прекръстил я на Привислие,

а по време на януарското въстание през 1863 година хвърлил срещу въстаниците цялата си армия и освен избитите безчет в осеммесечните кланета, заповядал да бъдат екзекутирани още хиляди поляци, а други десетки хиляди, оковани във вериги, били заточени в Сибир.

Може би чак сега ни става ясно, мили читателю, защо полският писател Михаил Чайковски (за когото споменавахме вече няколко пъти) се потурчил, прекръстил се на Садък паша и започнал да воюва против Русия - надявал се човекът с помощта на Турция да освободи родината си от руско робство (което не е било никак по-нежно от нашето турско робство);

и още по-ясно ще ни стане, защо точно след 4 години, на 13 март 1881 година, полякът Игнаций Грилевицки, член на руската терористична организация „Народна воля", ще се взриви като камикадзе, разкъсвайки на парчета заедно със себе си и кървавия Александър - така поляците наричат милия за българина Цар Освободител...

На 14 март 1879 година Учредителното събрание най-сетне започнало да обсъжда проекта за конституция на Княжество България.

Текстовете, осветляващи свободата и равенството на гражданите, били гласувани единогласно:

Всичките Български подданници са равни предъ закона. Разделение на съсловия въ България не се допуща.

Титли за благородство и други отличия, също и ордени не могътъ да съществуватъ въ Българското Княжество.

Сравнено с Русия, където било пълно с барони, графове, князе, величества, височества, светлости, сиятелства и всякакви благородия - това било истинска плебейска революция!

Но не съвсем. Имало едно изключение. „Раздѣление на съсловия в България не се допуща", а същата България ще се управлява от княз и лицето на Негова Свѣтлость Князя се обявявало за свещенно и неприкосновенно.

Тук е заложено първото противоречие, което ще се окаже фатално за по-нататъшната наша съдба. България ставала конституционна монархия.

Сигурно читателят ми си вика:- Как така?! Нали Левски говореше за чиста и свята република - как така монархия?

И как така нито един от народните представители дума не обели за републиката? Това не е ли предателство на идеалите, за което се бориха нашите възрожденци?

И аз така си виках, читателю. Дори бях написал цяла риторична страница. Но изведнъж се запитах:

- А дали някой от тези народни представители е знаел, дали някой е бил чувал за Наредата на Левски, дали до тези наши народни представители са достигнали думите му:

19

„С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление)"?

Ако знаеха - как не са трепнали от застрашителното му предупреждение:„Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска

република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система (сиреч конституционна монархия! - б. м.), то и таквизи ще се считат за неприятели на Отечеството и ще се наказват със смърт".

Уви, читателю мой, едва ли народните ни избраници са били чували за тези думи на Левски. Нали Каравелов ги беше зачеркнал (виж глава VII от Книга трета) и вместо тях в Програмата към Устава на БРЦК бе записано:

„Формата на бъдащето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато българското освобождение стане дело свършено".

Думите на Левски за демократската република стигнаха до всички нас по-късно - след като бе изровено газеното тенеке, в което Мария Николчова бе скрила архива на Дякона. (Виж глава VI от Книга трета.)

И вече беше късно, много късно. Монархията вече бе обявена...

С всеобщ възторг бил гласуван чл. 78 за народното учение: Първоначалното учение е безплатно и задължително за вситѣ подданници на Българското Княжество.

Тук искам да погъделичкам самочувствието ни на българи, да вдигнем глава и да се огледаме гордо, а не да подсмърчаме пред чужденците като хора втора категория -

в Англия, драги мой читателю, в тази най-цивилизована държава в най-цивилизования континент, която е била под робство (и то римско, а не азиатско) само 40 години,

в Англия задължителното основно образование е било въведено само 10 години преди Търновската конституция - през 1868 година,

но в България фактически то е било въведено без закон много по-рано.За да не заприличам на оглупял патриотар, за доказателство ще си позволя да

повторя тук един пасаж от репортажите на американеца Макгахан, които публикувах в края на предишната книга1 -

този пасаж се губи сред кървавите редове на описаните ужаси и читателят сигурно не му е обърнал внимание:

Аз мисля - пише Януарий Макгахан през 1876 година, - че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци. Аз бях учуден и вярвам, че и моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат, напук на турското правителство. Образованието е безплатно и всички - бедни и богати - се ползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише.

Така че...Но, хайде, скромно да замълчим и да продължим нататък.Опирайки се на древния обичай славяните да се събират и да решават заедно

проблемите си, чл. 82, гарантиращ свободата на митингите и събранията, минал също безпрепятствено:

Жительетѣ на Българското Княжество иматъ право да се събиратъ мирно и безъ орѫжие, за да обсѫждатъ всекакви въпроси, безъ да искатъ по-напрѣдъ за това дозволение.

Но въпросът за свободата на сдруженията срещнал голяма съпротива - и то отвън.Първа свирила тревога Русия: Българското Княжество става гнездо на анархия,

руските нихилисти ще пренесат тук своите организации!Европейските вестници вдигнали още по-голяма аларма: българското събрание дава

свобода на комунистическите завери!И след: Българските граждане иматъ право да съставляватъ дружества безъ

всекакво предварително разрешение - народните представители били принудени да 1 Книга трета, глава XII „Писма от ада ".

20

добавят: стига само цельта и средствата на тия дружества да не принасятъ вреда на държавний и общественъ поредъкъ, на религията и добрите нрави.

Голям спор се разгорял около въпроса за свободата на печата. Член 74 в руския проект гласял:

Печатътъ е свободенъ, но който злоупотреби съ тази свобода, ще отговаря споредъ особенъ за това законъ.

Депутатите били нащрек и зад уговорката „но който злоупотреби с тази свобода" съзрели подлата сянка на цензурата, затова отхвърлили руското предложение и го заменили с категоричния чл. 79, взет от белгийската конституция1:

Печатътъ е свободенъ. Никаква цензура не се допуща,... писателътъ, издателътъ, печатарьтъ и раздавачьтъ нема да се преследватъ.

Истинската буря обаче се разразила при обсъждането на въпроса да има ли парламентът две камари: долна (Събранието) и горна (Сенат)?

Консерваторите, имащи самочувствието на нотабили, се виждали седнали горе в сенатските кресла, откъдето ще имат възможност да дърпат юздите на плебса долу в Събранието – и всячески доказвали необходимостта от Сенат:

така са устроени повечето държави в Европа и извън нея - говорел Тодор Икономов; в Събранието ще влизат хора със слабо политическо възпитание, млади и ревностни момци и самодоволни еснафи, склонни към увлечения подир всяка нова идея за разни реформи, което гибелно ще действува върху държавния порядък в страната,

та Сенатът, съставен от умни, благонадеждни и честни люде, от заслужени и отличивши се по-високи чиновници, литератори, учени и духовни лица, ще може да ги озаптява.2

- Представете ми, моля ви, поне едного от сегашните дейци, които са за сенатори? - провикнал се от галерията за публика Стамболов. - Да не би хаджи Иванчо хаджи Пенчович, дето обеси Левски?

А на трибуната излязъл Петко Рачов Славейков и се провикнал:- Оскърбително е за целия народ да се приеме една предубедителна присъда за

пълната му неспособност и некомпетентност в решенията на народните дела и да признае за способни и компетентни само някои привилегировани лица. Много по-добре и по-умно мисли за себе си сам един народ, който носи тегобите и разбира де му утрепва, отколкото могат да мислят за него привилегированите люде, които и при добра воля мъчно угаждат де и как могат да му помогнат и много пъти го чешат там, дето не го сърби. Имайте, господа, по-голяма вяра към народа и към неговото благоразумие3.

В онова възрожденско време мнозинството от народните представители, прости и необразовани, неизкушени все още да се мислят за хора по-горе от другите, наистина се чувствали част от народа, а вземи и похвали народа, че е умен, честен или храбър - и той ще тръгне след теб, готов на всичко.

Залата се тресяла от ръкопляскания и овации. Вече ставало безпощадно ясно, че Сенатът ще пропадне безвъзвратно.

Тогава внезапно, когато посред речта си Славейков споменал с присъщия си чепат селски хумор за нещо адвокатите и ги нарекъл скакалци, от залата се разнесъл вопиющ вик:

- Нас псуват! Какво прави председателствующият? Защо не спре оратора?Викал Григор Начович.- Долу председателят! - извикал друг консерватор, Балабанов.4

Никой от тях не бил адвокат и нямало защо да се обижда - те просто търсели повод да провалят Събранието и да отложат обсъждането на въпроса за друг ден, та да имат време да предизвикат намесата на Русия, която в проекта за конституция предлагала да има Сенат (наречен там Държавен съвет). В своите спомени Димитър Маринов пише:

1 Както признава един от „младите", д-р Моллов: „Всяка вечер първата ни работа бе да разгърнем белгийската конституция, за да направим справки върху материята, която бе утре на дневен ред".2 Из речта на Тодор Икономов в Учредителното събрание на 27 март 1879 г.3 Из дневниците на Учредителното събрание 1879 г.4 Из дневниците на Учредителното събрание 1879 г.

21

Депутатите чорбаджии бяха насядали не на обикновените си места, а между селяните и еснафлиите депутати, което показваше, че нещо изнапред е скроено, а сега сновяха между депутатите и викаха:

- Бягяйте! Ще ни избият!А пък дядо Милетий1, дядо Григорий2 и архимандрит Константин (днешни

Врачански) отидоха по-далеч. Като напускаха залата с демонстрация, обръщаха се към селяните и другите с думите:

- Бягайте! Вярата ни пропада!Депутатите бяха настанали на крака със стиснати юмруци едни срещу други и

викаха, колкото ги глас държи, а на някои места се дадоха и по някоя плесница.Кореспондентите, слисани, избягаха в съседните стаи и оттамо наблюдаваха

грозната сцена, очаквайки тая караница да свърши с кървава схватка.Още минутка и залата щеше да бъде празна, защото не само селяните и

еснафлиите депутати, но и мнозина от болшинството паднаха в недоумение. Психиката на тълпата, по закона на сугжестията, беше обхванала всички.

Настъпил бе критически за съдбата на Събранието момент. От прага на отворената врата преосвещенство Милетий викаше:

- Бягайте! Що стоите още?Тая последната дума не беше доизказал, когато някой го сграбчи отзаде под

мишниците и тласна го така силно низ стъпалата надолу, щото всички чуха как владиката се сгромоляса, а задните чинове бяха видели как калимавката на архиерея се търкулнала надолу.

Тоя някой беше Драган Цанков. Като тласна владиката, той затвори вратата и със стиснати юмруци се обърна пребледнял, със светнали очи към депутатите и викна:

- Всеки на местата си!Цанков беше в този момент безподобен. Всеки замръзна на мястото си.Славейков, който през всичкото време стоеше на трибуната с хладнокръвие,

продължи и свърши своята реч:- Няма по-голяма глупост от тая да счита човек себе си по-умен от всички и да

претендира да управлява другите. Приемем ли Сената, ние ще утвърдим помежду си един клас хора привилегировани, които не ще са освен едно съсловие. Помислете и тогаз решавайте!

- Нам дембелхане3 не ни е нужно! - изръмжал рошавият Каравелов.И Сенатът бе отхвърлен.По тоя случай Симеон Радев казва 30 години по-късно4:- Българският либерализъм има своята първа победа и демагогията влезе

официално в политическия ни живот.Кой крив, кой прав - може и днес5, век по-късно, да се спори. Но подплашени от

спомена са довчерашното робство или пък опиянени от свободата, нашите предци са записали в тази конституция най-красивия сред всички закони в нашата история:

Всекой робъ, оть какъвто полъ, вера и народностъ да бъде, свободенъ става, щомъ стлти на Българска територия.

Само това да беше записано в първата наша конституция, щеше да е достатъчно, за да я наречем велика.

И така, на 16 април 1879 година Учредителното събраниев в Търново приело Конституцията на Княжество България,

два дни по-рано европейската комисия (в състава й влизали представители на Турция, Русия, Австро-Унгария, Англия, Германия, Франция и Италия) приела Органическия устав (конституцията) на Източна Румелия.

1 Софийският митрополит.2 Русчушкият митрополит.3 Дембелхане, от перс.-тур. tembelhane - приют за мързеливци.4 Първият том на „Строителите на съвременна България" излиза през 1910 г.5 2007 г.

22

Органическият устав бил доста либерален, съобразен с нормите на европейските конституции.1

Начело на изпълнителната власт стоял генерал-губернатор (главен управител), който се смятал за представител на султана. Той управлявал с помощта на Директорат (министерски съвет), съставен от началниците на дирекциите (министерствата) в областта.

Законодателната власт била съсредоточена в ръцете на Областното събрание (за избраниците бил наложен нищожен имуществен ценз, който не се отнасял за свободните професии). Измежду членовете на Събранието се избирал Постоянен съвет, който действал, когато Събранието не заседавало.

Гарантирани били равенството на всички пред закона, правото на собственост, свободата на словото и печата, на събранията и сдруженията.

Най-опасни били споровете за езика. Турците искали официален език да е турският, което означавало, че Източна Румелия се запазвала като турска област,

но руските славянски братя били непреклонни защитници на българския език и след дълги дебати се приел компромисен вариант: трите езика - турският, гръцкият и българският - били признати за равноправни,

а в Областното събрание, в окръжните, околийските и общинските служби предимство щял да има езикът на мнозинството от населението

и тъй като българите били мнозинство (над 85 %) както в областта, така и в Събранието2, българският език се наложил като единствен официален език в Източна Румелия.

Източна Румелия фактически получавала статут на почти самостоятелна република. Правата на султана се свеждали до правото му да назначава генерал-губернатора и да санкционира законите, приети от Събранието,

но тук била направена една дребна уговорка: ако в срок от два месеца султанът не отхвърлел приетия от Събранието закон, той влизал в сила. Тъй като два месеца за султана били бързина непостижима, равна на скоростта на светкавицата, той така и никога не се наканил да отхвърли някой закон...

Населението било доволно. Открит оставал само въпросът за присъствието на турски войски. Но „гимнастическите дружества", в които били влезли всички мъже, способни да носят оръжие, изтропали такъв военен парад на централния площад в Пловдив,

че европейските депутати, които присъствуваха на това военно тържество и видяха ентусиазма на населението, писаха на правителствата си, че турците не ще могат да влязат в областта без кръвопролитие.3

И султанът се отказал да изпрати войски в Източна Румелия.

Може да се каже, че на румелийци съвсем им провървяло: на 14 април 1879 година султанът назначил за главен управител на Източна Румелия българин -

члена на Държавния съвет на Високата порта княз Александър Богориди (наричан от турците Алеко паша), син на княз Стефан Богориди!

Че е българин - българин е, но българите от опит знаят, че има българи по турци от турците, затова тревожно се питали: с фес ли ще дойде той или с калпак?

Никога това, което човек туря на главата си, не бе имало в историята такова съдбоносно значение - подхилва се Симеон Радев и разказва една смешна история, която му бил разказал генерал Николаев (тогава той е бил поручик или капитан, генерал става през 1909 година), същата история ми се ще да ти разкажа и аз, читателю.

Данаил Николаев бил член на делегацията, която отишла да посрещне княз Александър Богориди на границата.

- На човек с фес на главата аз няма да рапортирам! - заявил гордо героят от боевете на Шипка, и разказва какво станало нататък:

Ето пристига и тренът. Д-р Чомаков и Евстати Гешов се качиха при Богориди. Връщат се след това при мене и ми съобщават, че бил с фес.

1 Някои казват, че либералността на руския проектоустав за Княжество България се дължала на амбицията Русия да се изкара по-свободолюбива и по-напредничава от европейските държави. Така че, без да щем, ние сме спечелили от това състезание по либералност...2 Още при първите избори през октомври 1879 година от избраните 36 депутати 31 са българи, 3-ма са гърци и 2-ма турци.3 Из „Строителите на съвременна България" на Симеон Радев.

23

Д-р Чомаков, с когото се знаели от Цариград, отиде пак при пашата и го предупреди, че ако слезе в Пловдив с фес на главата, населението няма да му позволи да влезе в града.

Това заявление не изненада пашата. Той тъй добре го бе предвидял, че покрай феса бе взел със себе си и един калпак. Пашата го тури на главата си и аз се явих да му рапортирам.

Когато пристигнахме в Пловдив, целият град бе на станцията, мълчалив, с очи, втренчени във вагона, отдето щеше да се покаже губернаторът.

Когато старият паша се подаде с калпак на главата, избухна от публиката едно ура! - каквото втор път не съмчувал в живота си.

Станало това на 15 май 1879 година. Да се върнем сега месец назад, читателю, и да видим какво става в Търново - избраха ли си там княз на Княжеството...

Както вече казах, на 16 април същата година Учредителното събрание в Търново приело Конституцията на Княжество България,

след което Учредителното събрание се разтурило и още на другия ден се учредило като Велико народно събрание почти в същия състав1, дневният му ред се състоял от една-единствена точка: изборът на княз.

Кандидатите за българския престол, да не се надява човек, били много: датският принц Валдемар, германските принцове Хайнрих XXV Ройс и Александър Батенберг;

влашкият княз Бибеско, братовчедът на черногорския княз Никита Божо Петровия, сръбският княз Милан Обренович (станал после крал на Сърбия), румънският княз Карол I (станал после крал на Румъния);

австрийският граф Пеячевич - потомък на древната българска болярска фамилия от Чипровци, кандидатирал се и друг българин - Александър Екзарх2, а княз Александър Богориди тихо се надявал да му бъде предложен софийският престол, а не пловдивското кресло;

много му се щяло на княз Дондуков-Корсаков да стане княз на България, на Стамболов пък му се щяло княз да ни стане граф Игнатиев3, имало приказки и за белия генерал Скобелев,

но от Санкт Петербург дошъл приказ на Негово Императорско Величество Цар Освободителя по никой начин да не се избира руски поданик за княз на България, да не би да рекат европейските държави, че Русия я тъкми за своя губерния...

Едновременно с това Царят Освободител скромно препоръчал на признателните българи, ако искат, разбира се, тяхна е волята и правото да изберат свободно и доброволно за свой княз неговия любим племенник, 22-годишния германски принц Александър Батенберг:

Александър II бил женен за лелята на принц Александър - Мария фон Хесен, сиреч за сестрата на баща му - принц Александър фон Хесен-Дармщат, а майката на Батенберг -полската графиня Юлия фон Хауке - била придворна дама на руската царица, сиреч на леля му.

Александър II наистина обичал много принц Александър, а леля му - Нейно императорско величество царица Мария Александровна - се прехласвала по стройния, изящен, благороден на вид и по сърце свой племенник.

За да бъде по-близо и до майка си, и до леля си, цар Александър II приел немския подпоручик Александър Батенберг на служба в руската армия и когато обявил през 1877 година война на Турция, го пратил да участва в нея - още тогава, изглежда, го е готвел да стане княз на страната, за чиято свобода го пратил да се бие.

1 Нови депутати бяха избрани много малцина - пише Димитър Маринов, - защото повече от две трети от всичките депутати бяха преизбрани в Учредителното събрание.2 Кандидатура хумористическа - пише безмилостно Симеон Радев за журналиста Александър Стоилов, нарекъл се Екзарх с надеждата наистина да стане екзарх на българската църква след обявяването на нейната независимост. - Той даваше в своите печатни програми обещания, напомнюващи реториката на атинските политици от комедиите на Аристофана.3 Санстефанска България е негово дело - държал реч Стамболов в една кръчма на Марно поле. –С него, господа, ние ще можем по-лесно и по-рано да си сдобием пак Санстефанска България.Нека него, и никой другиго, изберем за български княз!

24

Тази любов на Александър II към Александър Батенберг родила черна ревност в сърцето на тромавия, грубоват, простоват и плешив негов син пак Александър - следващия руски цар Александър III1, който, както ще видим по-нататък, няма да забрави да отмъсти на бащиния си галеник.

Както казал Царят Освободител, така и станало. Ако отвориш някой учебник по история, читателю, там ще видиш да пише:

„На 17 април 1879 година Великото народно събрание с рядко срещано в новата ни история единодушие избира за князАлександър Батенберг".

Но хайде да затворим учебника по история с признателност за научно поднесената ни обективна историческа истина и да видим все пак как е бил избран първият княз на Третото българско царство според участника в това събитие Димитър Маринов:

Дойде 17 април 1879 г. Тоя ден беше рожденият ден на Царя Освободителя. (Какво съвпадение!)

На площада пред правителствения дом, където заседаваше Народното събрание, в 10 часа, н. блаженство Видински Антим отслужи тържествен молебен.

На молебена присъствуваха парадно облечени: императ. руски комисар княз Дондуков, цялото дипломатическо тяло, висшите офицери, гражданските чиновници, градският съвет, всичките депутати и множество търновски граждани и друг многохиляден свят.

После молебена всички начело с комисаря и дипломатите се отправихме в Народното събрание, дето имаше да стане изборът на княза.

Императорският комисар възлезна на председателското място и прочете своята реч2:

- Достопочтеннейшее собрание представителей Болгарского княжества! Не допускаю со своей стороны какого-либо влияния на предстоящий вам совершенно свободный вибор будущего правителя Болгарии, но считаю однако долгом торжественно заявить Собранию, что, вследствии политических соображений, ни один кандидат из руских подданних не может битъ допущен Государем на Княжеский болгарский престол. Да внушит Вам Всемогущий Бог решение, которое би могло поставить дорогую родину вашу на ту степень самостоятельности и благоденствия, которая составляет единственную целъ вашего Освободителя, целъ, к которой так сердечно и искренно, всегда и везде относился и ныне относится еднокровный братский болгарскому народу - народ русский.3

Като свърши речта, комисарят и дипломатическото тяло напуснаха залата, а така също се оттегли и публиката и вратите бяха заключени, а така и прозорците затворени.

В Събранието владееше гробна тишина и мълчание. Пръв поиска думата епископ Климент4 и отиде на трибуната. Той при общо вълнение душевно и напрегнато внимание на депутатите отпочна да говори.

1 Принцеса Мари-Каролине фон Батенберг - сестра на Александър Батенберг, описва в спомените си гостуването на този Александър в семейния й замък Шьонберг: „Той прояви голям интерес към нашия старинен порцелан, показа се като познавач, но по много простоват начин провери дали е истински. Докато седяхме около масата, той счупи една чиния на две върху коляното си и много доволен възкликна: „Да, порцеланът е истински!"2 Предавам речта със съкращения.3 Най-достопочтено събрание на представителите на Българското княжество! Не допускам от своя страна каквото и да било влияние на предстоящия ви съвършено свободен избор на бъдещия управител на България, но смятам обаче за свой дълг тържествено да заявя на Събранието, че вследствие на политически съображения Господарят не може да допусне на княжеския български престол нито един кандидат от руските поданици. Да ви внуши Всемогъщият Бог такова решение, което би могло да издигне скъпата ваша родина на такава степен на самостоятелност и благоденствие, което е единствената цел на вашия Освободител, цел, към която така сърдечно и искрено, винаги и навсякъде се е отнасял, отнася се и днес еднокръвният братски на българския народ - народът руски.4 Васил Друмев.

25

- Най-естествено беше - каза той, - господа представители, щото ний, за да засвидетелствуваме своята признателност към руския народ, да изберем за български княз някой руски княз. Но Негово Величество Царят Освободител, както чухте, е изрично забранил това.

Затова трябва да изберем за наш княз някой европейски принц.Аз се спирам с уважение на трима кандидати, еднакво достойни за нашето

внимание. Те са: принц Валдемар Датски, принц Ройс и принц Александър Батенберг.От тия тримата кандидати, господа представители, по моето мнение ние

трябва да предпочетем последния кандидат. (Голямо вълнение между депутатите.)Ние трябва да предпочетем него поради тия съображения:1-о. Принцът Батенберг е внук на Царя Освободител, син на брата на Нейно

Величество царицата;2-о. Той е кръщелник на Царя Освободител и носи неговото име, и3-о. Принцът Батенберг от любов и обич към българския народ в последната

освободителна война взе живо участие и в редовете на руската войска воюва и изложи живота си за нашата свобода.

Прочее предвид на всичко това аз предлагам да изберем за български княз принц Александър Батенберг.

Епископ Климент не беше свършил последната дума и в цялата зала загърмя:- Да живее! Да живее княз Александър Батенберг! Ура!Един от депутатите на задните чинове, до един прозорец, не можа да се

стърпи, той отвори за минутка прозореца и извика:- Да живее княз Александър Батенберг! Ура!И целият многохиляден свят, натрупан на площада, който чакаше да чуе името

на народния избраник, загърмя със същия вик и цепеше въздуха.1

По някаква случайност и двамата князе - на Княжеството и на Източна Румелия, носели името Александър, а инициалите на двете им имена образували символичното АБ - сиреч: започвали двете държавици историята си от аб...

За да не помисли подозрителният ми читател, че Димитър Маринов украсява нещата, защото е българин, нека видим как описва посрещането на Батенберг в Търново кореспондентът на руския вестник „Голос" А. Ф. Головин,

който тогава споделял раздразнението на руските офицери, защото те не бяха се били, за да се възцари в освободената с руска кръв земя един немец2, но това раздразнение и явната ирония на Головин към Батенберг не може да скрие възторга на българите:

Господи, какво се започна, когато стана тъмно! Кой турил фенерчета под самите стрехи, кой при един плет запалил една бъчва със смола, а кой просто насред пътя наклал огън.

Улиците тесни, криви, ту надолу, ту нагоре, народ се събира по тях страшно количество. Към всичко това прибавете едно непрестанно стреляне, като че в града става битка.

При двореца на княза се дигаше страшен шум от викове, музика и стреляне. Той всяка минута излизаше на балкона, за да поздрави народа и да отговаря на неговите непрестанни приветствени викове с думите:

- Да живее България! Да живее българският народ!(Това бяха единствените думи, които той знаеше тогава на български.)А българите, които нямаха понятие от опасността, на която излагаха княза, в

отговор на неговите думи направляваха фишеците тъй, щото те, като се пукат, да образуват над главата му един вид бляскав венец от разноцветни звезди.

1 'Из ,,Стефан Стамболов и новейшата ни история".2 По-късно, превратности съдбовни, същият Головин става частен секретар на същия немец Батенберг и се претрепва да го хвали.

26

Това даваше на стройния млад хубавец, който се възвишаваше над тълпата, един фантастически образ...

Моля те, читателю, запомни това посрещане на Батенберг, за да го сравниш с неговото изпращане след 7 години, за което ще стане дума по-нататък...

27

1879-1883

ГЛАВА II

Под руски ботуш

Княз Александър Батенберг, генерал Ернрот, полковник Ремлинген, генерал Соболев

На 19 февруари 1879 година, на веселието по случай откриването на Учредителното събрание, княз Дондуков-Корсаков запитал шеговито нашия екзарх Антим I:

- Е, Ваше блаженство, как мислите - България вече свободна ли е?Дядо Антим отговорил още по-шеговито:- Ваше сиятелство, вие ни освободихте от турците, но си мисля: а кой ще ни

освободи от вас?Голям смях паднало...1

Като се разчуло, че ще става български княз, на Сандро (така близките му наричали принц Александър Батенберг) хич не му било до смях, а казал на сестра си принцеса Мари-Каролине2:

- О, не ми пожелавайте да приема този трон само и само да се съобразя с желанията на нашите руски роднини. Тогава за мен ще отлети завинаги всяко желание за щастие, защото ако отида там, аз ще служа само на българските интереси, а не на руските. А това Русия никога няма да ми прости.

Приплакал той и на вуйча си Александра - руския цар, оня му станало жал и му писал: „Ще се постарая да те отмине тази чаша”3,

но леля му Мария Александровна, царицата, не щяла да чуе - тя искала непременно да види любимия си племенник на българския трон!

Преди да дойде в България, Сандро обиколил европейските дворове, за да разбере как се отнасят към избора му за български княз.

Никой не бил против - племенник на цар Александър II, родственик на английската кралица Виктория (брат му Хайнрих бил женен за най-малката й дъщеря), германски принц, син на австрийски генерал - той бил компромис на компромисите.

Но и никой не му се зарадвал. Лорд Арчибалд Роузбъри, прочут политик и хомосексуалист, по някое време станал дори министър-председател на Англия, му рекъл:

- Ауу! Не разбирам как може човек да има желание да живее в такава противна страна!4

А железният германски канцлер граф Ото Едуард Леополд фон Шьонхаузен Бисмарк го потупал иронично по рамото:

- Идете, идете в България, все ще ви остане най-накрай един романтичен младежки спомен...5

Отгоре на всичко на Сандро не му харесала и Търновската конституция: била прекалено демократична, личната му власт била силно ограничена.

1 Според Димитър Маринов.2 Принцеса Фон Батенберг, из ,,Спомени за едно смутно време", 1995 г.3

4 Според Мари-Каролине фон Батенберг.5 Из ,,Строителите на съвременна България" на Симеон Радев.

? Алюзия за молитвата на Исус в Гетсиманската градина през нощта преди да го заловят и разпнат: „Отче мой, ако е възможно, нека ме отмине тази чаша!"

28

В предишната глава, читателю, нарочно не споменах какви са правата на княза според Търновската конституция. Нека сега да видим „Каква е Княжеската власть и какви съ нейните предели"6:

Българското Княжество е монархия наследствена и конституционна, съ Народно представителство.

Князътъ е Върховенъ представитель и Глава на Държавата.Князътъ може да распуща Събранието и да назначи нови избори на народни

представителье.Министрите се назначаватъ и уволняватъ отъ Князя. Единъ отъ техъ, по изборъ

отъ Князя, назначава се за председатель на Министерский Съветъ.Князътъ е представитель на Княжеството въ всичките сношения съ

иностранните държави.Князътъ е Върховенъ началникъ на всички военни сили въ Княжеството, както въ

мирно, така и въ военно време. Който постъпя въ военна служба, дава клетва, че ще да е веренъ Князю.

Лицето на Князя е свещенно и неприкосновенно. На Българский Князь се дава титлата - Светлостъ, а нанаследника на престола титлата - Сиятелство2.

Законодателната власть принадлежи на Князя и на Народното представителство. Князътъ утвърждава и обнародва приетите отъ Народното Събрание закони.

Обаче:Ни единъ законъ не може да се издаде, допълни, измени и отмени, докле той по-

напредъ не се обсъди и приеме отъ Народното Събрание 3 .Испълнителната власть принадлежи Князю, всите органи на тая власть

действуватъ отъ негово име и подъ неговъ върховенъ надзоръ.Обаче:Наредбите и распорежданията, които излазятъ отъ Князя, иматъ сила въ такъвъ

случай, когато те съ подписани отъ надлъжните министри, които приематъ на себе всичката за нихъ отговорность.

Ако би държавата да се заплашва отъ некоя външна или вътрешна опасность, а Народното Събрание не би могло да се свика, то само в такъвъ случай Князътъ, по представление на Министерский Съветъ и подъ обща отговорность на Министрите, може да издава наредби и да прави распореждания, които иматъ задължителна сила като законъ. Такива извънредни наредби и распореждания се представятъ за одобрение на първото, свикано следъ това Народно Събрание.

Само Народното Събрание има право да решава упазени ли съ всичките показани въ тая Конституция условия, при издаваньето на некой законъ.

И накрая обидното:Народното Събрание определява за обдържанъе на Княза и на неговий дворъ

шесть стотинъ хиляди франки на година4. Това количество не може да бъде нито уголемено безъ съгласието на Народното Събрание, нито намалено безъ съизволението на Князя.

Държавните имоти принадлежатъ на Българското Княжество и съ техъ не могътъ да се ползуватъ нито Князът, нито неговите роднини.

Днешният читател ще да е удивен: каква по-голяма власт може да иска човек? -но нека не забравяме, че принц Александър Батенберг е аристократ, бил е на

„здрасти" с всички монарси в Европа,а всички монарси в тогавашна Европа (като изключим Франция, която се прави на

република) са били с неограничена власт,в синята кръв на принца било закодирано презрението към плебса - как така в

България разделение на съсловия не се допуща, как така титли за благородство не могат да съществуват?

6 Из Търновската конституция.2 Сиятелство и Светлост са твърде ниски благороднически титулувания, това много обидило Батенберга, тъй като на него като на княз-владетел му се полагала титлата Височество; по този повод нататък ще станат големи произшествия...3 Подчертаното навсякъде тук е от мен - С. Ц.4 Според руския проектоустав сумата била 1 милион, народните представители я намалили.

29

Какво означава пълна свобода на словото и на печата - свобода срещу кого? Значи всеки може да говори и да пише срещу мен каквото му скимне и никаква цензура не се допуща?

Какво означават свобода на сдруженията, свобода на митингите без никакво дозволение - че това е плебейска анархия!

И в края на краищата каква власт имам Аз, князът, монархът, владетелят на България, когато в тази България ни единъ законъ не може да се издаде, допълни, измени и отмени, докле той по-напредъ не се обсъди и приеме отъ Народното Събрание;

когато наредбите и распорежданията, които излазятъ отъ Князя, иматъ сила въ такъвъ случай, когато те съ подписани отъ надлежните министри?

Да не говорим за мизерното обдържанъе на Князя и на неговий дворъ с шестъ стотинъ хиляди франки на година...

Каква монархия е Българското Княжество? Това е пародия на монархия!

Като прибавим към всички тези разсъждения на младия княз и предубеждението, което му било внушавано от европейските крале, князе, лордове, графове, барони, принцове и прочие, че България е варварска страна с примитивен народ, подивял 1 след 5 века безпросветно робство -

как Негова Светлост (и защо Светлост, той по рождение си е Височество - принц!), как Негово Височество, което скоро ще стане Величество, да не се възмущава, че Събранието, това сборище от пияна тълпа, ще има по-големи права от Него?

Оплакал се Сандро на вуйча си Александра II, а той му рекъл:- Ако тоя опитъ2 излезе несполучлив, тогава ще търсим друго разрешение. Бъди

спокоен, аз няма да те оставя без помощ...3

Каквото било - било, трябвало да се пристъпва към работа. Князът поел по каменистите пътища към новата столица на княжеството си4, придружаван от Константин Стоилов - княз Дондуков-Корсаков му го препоръчал за секретар,

князът явно бил изненадан, че в дивашка България имало такъв интелигентен човек, който говорел свободно немски, френски, английски и руски - и повече двамата не се разделили;

със своята младост - пише поетично Симеон Радев, - с грацията на ума си, със светския си такт Стоилов очарова княза и го обхвана със своето влияние, както тънкият бръшлян обвива стъблото на някое високо дърво...

Пристигайки в София, тамошните диваци посрещнали княза също така неистово,но, о Боже, столицата на неговото княжество София била едно голямо село с 2969

къщи и 20 501 жители заедно с военния гарнизон!

В полово отношение жителите на София се делят на 12169 мъже и на 8332 жени, тъй че на 1000 мъже се падат само 684 жени. Във вероизповедно отношение са 14 052 православни, 4274 израилити, 1258 мохамедани, а при това между чужденците 714 католици и 136 протестанти.

Народности се наброяват не по-малко от 24, чието полиглотство бие в очи и по улиците на града. Българи има 13 195, евреи, които говорят испански - 4146, цигани 788, турци 535,

освен това: 327 немци (заедно с евреите, които говорят немски), 246 гърци, 225 румъни, 183 сърби и хървати, 166 италианци, 160 руси, 102 чехи, 73 французи, 71 арменци, 66 маджари, 43 черногорци, 40 албанци, 35 словаци, 27 поляци, 10 англичани, 9 персийци, 1 швед, 1 финландец, 1 арабин и 1 черкезин.

Хората, родени в София, наброяват 11 395, останалите 9106 са новопридошли.

1 И наистина, радостното му посрещане от народа в Търново, за което стана дума преди две страници, той приел като неистова екзалтация на диваци.2 Спомняш ли си, читателю, подобен експеримент Александър II правел и във Финландия (виж в предишната глава).3 Според Симеон Радев.4 Между другото, на 4 април 1879 година по предложение на Марин Дринов Учредителното събрание единодушно избрало за столица на Княжество България град София, тъй като, ако мислим за бъдещето, столицата трябва да се намира в центъра на България. Подтекстът е ясен...

30

По-голямата част носят селски дрехи и живеят много скромно и примитивно. Занаятчийското българско население се облича най-често по турски: палтенце, обшито с кожи, червен пояс, няколко пъти обточен около тялото, широки потури и тежки кожени емении1. Фесът съвършено изчезна пред българския черен калпак.

В последно време се разпространяват и облекла по западна кройка, някога, разбира се, като чувал ушити.

Жените носят на главата си черна кърпа, на гърба си подобно палтенце и черен сукман; от мохамеданките се научили да пушат тютюн. Появяването на забулена туршия с бял яшмак на главата и черно фередже на тялото стана вече рядкост.

Първата зима подир дохождането на княза българската столица изглеждаше по-лошо, отколкото по времето на Ami Воие2: запустелите джамии, полусъборените кервансараи, новоизгорелите сгради, пространните турски гробища, неравните купища от глина показваха местоположението на някогашните срутени след войната турски къщи, в дъждовно време колите затъваха в бездънните улици.

Къщичките повечето бяха вехти, тясно слепени колиби, като че ще се съборят, отвън не всякога варосани, с неправилни малки прозорчета и дървени решетки, ниски врата, които те карат да се наведеш, когато влизаш в тях, и керемидена стряха.

Теренът на улиците беше или грапав калдъръм от твърди речни обли камъни, или само природна глина, която в дъждовно време омекваше и зимно време се обръщаше в бездънна кал с дълбоки гьолове.

Главната артерия на стария град е чаршията; тя е крива, едвам достатъчна за две коли, с груб калдъръм и високи тротоари, на които има място само за един човек. От страните се намират ниски отворени дюкянчета; нощем те се затварят с големи кепенци, които заместват едновременно прозорци, врата и цялата фасада. Вътрешността на дюкяна с всичката стока и със занаятчиите, що там работят, седнали с кръстосани крака, съвършено е отворена за погледите на публиката.

Рано тук всякога бива оживено, окото се наслаждава на живописната смес на градските и селските носии, а до ухото достигат крясъците на продавачи и купувачи, в които се примесва викането на кочияшите и дрънкането на звънците от колите или от товарните конски кервани.

Викането на уличните продавачи трае досред нощ. Те излагат стоката си в кръгли големи кутии, които носят на главата си. Продават хляб, бели симиди, боза, халва, портокали и други овощия, а лятно време дондурма3 и лимонада.

Между къщите са разпръснати множество турски джамии, все каменни, които сега служат за складове. Около минаретата се въртят хиляди гарги, които с отвратителен крясък събират, каквото намерят. По улиците се скитат стотици кучета, главно около касапниците и кръчмите. Принадлежаха към различни породи: едни бяха малки, черни, други пък жълти и краткоуши, трети имаха вълче лице, тук-там се съглеждаше и бяла хрътка, подивял остатък от ловджийските кучета на някой софийски бей. Нощем на глутници се гонят по пустите места между къщите, а в лунна нощ със своето жално виене не оставят да се спи.

Вечерното осветление ставаше не с газ или свещ, поне лоена, а с борина, като на село.

Княжеският палат е конакът на турските паши, съграден в 1873 г., малко преди войната. Първоночалната сграда е имала един кат с 23 прозореца и с балкон над вратата.

Подир дохождането на княза тя се намираше в жалко положение. В горния кат само две стаи бяха удобни за живеене, в останалите места поставените тук-таме качета показваха, че през тавана вали, а в долния кат в стаята на секретаря, която едновременно служеше и за чакалня, жабите весело подскачаха по пода.

Дотук описанието на тогавашна София взех от „Пътувания по България" на Константин Иречек.

Представи си за минута, мой любезни читателю, как се е почувствал в тази своя столица 22-годишният княз, роден в замъка Хайлигенберг, израсъл във Виенските и Петербургските бляскави салони, красавецът, в чиито крака са припадали графини и принцеси,

1 Емении - плитки кожени обувки с вирнати върхове и без токове, калеври.2 Ами Буе - френски геолог пътешественик, минал през България през 1837 г. и направил етнографска карта на Балканите.3 Дондурма - сладолед.

31

а сега между краката му подскачали жаби!Накрая ще добавя краткото, използвано и от Симеон Радев, описание на Феликс

Каниц в книгата му „Дунавска България и Балканът":

Турският конак бил преправен набързо на дворец, от Виена бяха купени мобилите на една фалирала певачка и с тях беше нареден салонът на българския владетел;

никакъв светски живот не съществуваше тогава в София, в целия град само едно семейство имаше ренде в кухнята си и то минаваше от къща на къща в три махали;

само Бурмови1, които бяха живели в Цариград, бяха успели да се настанят горе-долу по европейски -

това бе единственият дом, гдето князът можеше да посещава с удоволствие.2

И докато седял на филигранния виенски стол и си пиел кафето, поднесено му от кипрата Бурмова съпруга Марионка в чашка от истински китайски порцелан,

князът решил кой да бъде първият министър-председател на първото българско правителство -

естествено, кой друг, ако не хазяинът на този дом Тодор Бурмов, 45-годишен улегнал мъж, слава Богу - консерватор, чийто характер бил благ, шлифован в Киевската духовна академия,

той чинно целувал ръка на княза и противно на противната конституция го наричал с молитвен глас „Ваше Височество".

Помещението на туй министерство [правителство] бе една еврейска къща, тъкмо при южния изход на улица „Леге". Широка паянтова сграда на два етажа. В средата просторен вестибюл, отстрани по две стаи. Горният етаж има същото разпределение.

Три министерства3 се помещаваха в тази къща: на външните работи, на правосъдието и на финансите. Външното министерство се побира в две стаи. В едната е министърът, в другата чиновниците му.4

(Не ти ли се изправи косата от ужас, читателю, сравнявайки днешните министерства с тази мила картинка?!)

По конституция обаче князът бил длъжен да насрочи избори за Народно събрание и - о, Боже! - резултатът бил съкрушителен: консерваторите спечелили само 30 места, а либералите - 130!

В това Народно събрание се разиграла една прелюбопитна история. Според Търновската конституция право да избират имали всички мъже, навършили 21 години, и трябвало да са навършили 30 години, за да бъдат избирани.

Стефан Стамболов бил избран незаконно - тогава бил навършил едва 25 години. Консерваторите настоявали да касират избора му. Стамболов упорито лъжел, че е на 30 и кусур години, като казвал:

- Моите 20 000 съграждани, които са ме избрали, знаят най-добре на колко съм години.

Тогава Бурмов запитал телеграфически ректора на Одеската семинария - оня отвърнал, че според регистрите на семинарията сега Стамболов трябва да е на 24 години.

Тогава скочил Петко Рачов Славейков и се провикнал:- Вие на кого вярвате - на един руски чифутин или на 20 000 българи?И Народното събрание утвърдило с огромно мнозинство избора на 25-годишния

Стамболов. Фактите са безсилни пред демагогията.Това не стигало, през следващата 1880 година 26-годишният Стамболов бил избран

за подпредседател на Народното събрание, а на 30 години станал председател на Народното събрание.

1 Тодор Бурмов - тогава е губернатор (кмет) на София; според издадената от английското правителство Синя книга той се бил самонастанил в къщата на избягалия по време на войната Фейзи ефенди; така били постъпили и други важни български личности...2 Феликс Каниц, „Дунавска България и Балканът", 1882 г.3 По конституция министерствата са били шест: на вътрешните работи, на външните работи, на финансите, на правосъдието, на войната и на просвещението.4 Из „Спомени" на Добри Ганчев.

32

След като либералите спечелили изборите, князът трябвало да повери новото правителство на тях. Ами сега?

Той се боял от либералите като от чума (благият Тодор Бурмов ги наричал разрушители, нихилисти и пройдохи),

особено противен му бил този грубиянин Драган Цанков в шаечни дрехи и онзи некъпан несресан нихилист Петко Каравелов!

И му минало на княза през ума да вземе да суспендира конституцията, писал на вуйча си Царя Освободител Александър II, но той му отвърнал с решително не!

Тогава князът се решил на по-малкото зло: разпуснал Народното събрание и насрочил нови избори, надявайки се този път консерваторите да ги спечелят;

за председател на временното правителство назначил друг възпитаник на Киевската семинария - Климент Браницки митрополит Търновски (бившият драмописец и бивш харамия Васил Друмев),

след което заминал за Петербург да участва в тържествата по случай 25-годишнината от възшествието на Александър II върху трона на Русия

и докато митрополит Климент, този калугер без религия, излегнат в министерското кресло, вместо да пише наредби и заповеди, пишел сонети, в които възпявал хубостите на няколко жени, и то с такова художество и сладострастие...1;

през това време князът с не по-малка страст се мъчел да убеди вуйча си да му разреши най-сетне да суспендира конституцията и да поеме в свои ръце юздите на България, но Царят Освободител и този път му отказал, като му казал:

- Тази конституция е волята на народа, която Аз му дарих заедно със свободата. Ти се закле в тази конституция и си длъжен да я пазиш ненарушимо.2

Князът бил съкрушен, но още повече го съкрушил резултатът от новите избори в България - консерваторите били съвсем съкрушени. Нямало вече накъде - князът поканил Драган Цанков да състави новото правителство от либерали.

Дълго не можал да мели князът наш с „простака в шаечни дрехи" и след 8 месеца го сменил с „немития несресан нихилист" Петко Каравелов, но и него изтраял едвам-едвам 5 месеца.

На 1 март 1881 дошла страшната вест: атентатори убили Царя Освободител Александър II.

В Русия започнало безмилостно преследване на убийците му - страшните нихилисти;

към хайката се присъединила цяла Европа - молепсвали нихилистите във вестниците, анатемосвали ги от амвоните...

Започнали да се оглеждат и в България: няма ли у нас нихилисти?За зла участ на 7 март в русенското вестниче „Работникъ", което минавало за

орган на радикалните либерали, излязла анонимна статийка, в която се казва:Току-що пристигна известието, че всероссийският император, Царят

Освободител Александър II Николаевич, е свършил дните на живота си с ужасна смърт, причинена от две бомби. Наистина жалостни новини.

Колкото до цар Александра, взглядовете на различни люде са различни. Един мисли така, друг мисли инак.

За мене си аз ще да кажа, че положението на работите, ако не другаде, а то поне в Россия, ще да се обърнат на добро.

Ето ги, значи, нашите нихилисти! Дори император било написано с малка буква!!! Цареубийци, значи, имало и в България!

Редактори на това вестниче били Георги Кърджиев, Захарий Стоянов и Димитър Маринов.

1 Според Димитър Маринов.2 Из писмото на Драган Цанков до М. А. Хитрово, фразата е цитат от виенския вестник „Die Presse".

33

Тие десетина редовце родиха българския нихилизъм - казва Захарий Стоянов в книгата си „Превратът през 1881 година" и твърди, че дописката била написана от едно младо момче, по народност сърбин, скромен работник в печатницата на г. Блъскова в гр. Варна.

Симеон Радев обаче пише в „Строителите на съвременна България", че тя бе писана от Захарий Стоянов.

А Димитър Маринов разкрива в „Стефан Стамболов и новейшата ни история", че тая дописка не беше от Варна, а беше написана от Георги Кърджиев, който беше главен редактор на в. „Работник". За тая дописка той бе укорен от всички ни и вестникът му се взе от ръцете.

Но било вече късно.

Александър I Батенберг заминал за Петербург да присъства на погребението на Александър II и казал на Александра III:

- България е станала огнище на руските анархисти и държавните дела се управляват от тия руски анархисти, начело на които стоят министрите и видните либерални депутати, които всички са бивши ученици в Русия, изпъдени от полицията за нихилизъм - и Стамболов, и Каравелов, и други...

За да потвърди тази своя клевета, княз Александър е представил на царя Александра един брой от „Работник", тоя брой му бе изпратен от Русчук от владиката Григорий.1

Александър III бил потресен. Извикал министрите си и взели да обсъждат какво да правят с тази нихилистична България:

дали да я окупират немедленно и да я присъединят към великата Всероссийска империя;

дали да разрешат на немеца да отмени съвсем и завинаги проклетата конституция и да въведе в България абсолютна монархия по примера на Русия;

или да суспендира временно конституцията и постепенно да я прочисти от демократичните плевели.

Решили последното: да суспендира князът наш проклетата Търновска конституция за 7 години и да управлява през това време като абсолютен монарх (обаче под руски контрол!), пък нататък каквото Господ покаже...

Князът дал знак от Петербург на своите хора - на Стоилов, Начович, Греков и пр., и в България започнал лов на нихилисти.

Александър II бе обожаван в България, той се явяваше във въображението на народа нещо като Бог, по-близък от Господа и по-милостив от него и всяка лоша дума за неговото име се считаше за кощунство.

Едно буйно възмущение почна да се шири при мисълта, че приятели на министрите величаели убийците на трагично загиналия цар.

Консерваторите разпространяваха изкусно тази мълва, изкривявайки фактите без стеснение, те твърдяха, че не само партизаните на Каравелова тържествували от убийството на Александър II [става дума за написаното в „Работник"], но и сам Каравелов нарекъл убийците герои,

а в органа на консервативната партия вестник „Български глас" направо пишело, че вечерта на 18 март в хотел „Искър" Димитър Петков бил заявил: „Нихилистите ще убият и новия император, ако той върви по стъпките на баща си, който бе един тиранин, нихилистите добре направиха, че освободиха от него Русия".2

Кой казва, че печатът не е велика сила? Ако повторим една лъжа три пъти, народът ще повярва - казвал Бисмарк, и то в цивилизована Европа, обръгнала от политически шарлатанства,

а на българския народ, нагазващ току-що в джунглата на политическите битки, живеещ още в мъглата на своя светъл и наивен идеализъм, нему не трябвало да се повтаря дори два пъти -

1 Из ,,Стефан Стамболов и новейшата ни история" на Димитър Маринов.2 Из „Строителите на съвременна България".

34

видел ли веднъж нещо написано във вестниците - значи е истина, да излъжеш с уста - може, но печатното слово било за народа наш нещо свещено, в него никой не се съмнявал.

Придружаван от новия руски посланик Хитрово, идеологът на бъдещия преврат, князът се завърнал в България и щом стъпил на българска земя, към него се юрнали делегации - молели го да спаси България от нихилистите, от цареубийците.

В Русчук народната воля бе изразена в лицето на святи Доростоло-Червенския дядо Григорий, т.е. нему се падна жребието да отиде и изрази в София на господаря болките на русенската епархия - пише в „Превратът" Захарий Стоянов.

- Ваше Височество, любезний баща и господар на България! - изревал насреща му владиката. - Отърви ни! Нихилисти и проклети либерали погубиха народа!

Н. Височество бил трогнат твърде чувствително от тие пастирски думи, така щото очите му се налели със сълзи.

- Ваше преосвещенство! Уверете народа, който ви е изпратил тука, че техните праведни желания ще бъдат взети твърде наскоро във внимание. Патриотически дълг ме кара да взема браздите на управлението в свои ръце - казал господарят.

Речено - сторено.На 27 април 1881 година из цялата страна била разлепена прокламацията на княз

Александър Батенберг (препечатвам я тук с малки съкращения):

Бьлгаре!Две години вече стават, откак Богу бе угодно да Ми връчи съдбините на

България чрез единодушния избор на нейний народ...В продължение на две години Аз допуснах да станат всички възможни опити

за устройството и правилното развитие на Княжеството, но за зла чест надеждите Ми се осуетиха.

Днес Отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разстройство отвътре. Това разклати вярата на народа в правдата и му задава страх за бъдущето му.

Българе! Аз положих клетва в Конституцията... Но тази клетва, като изисква „да пазя свято и ненарушимо Конституцията и законите на Княжеството", Ми налага да имам пред очи във всичките си разпореждания „ползата и доброто на Княжеството"...

Днешното положение на работите в Княжеството прави невъзможно изпълнението на Моята задача. Затова, основавайки върху правата, които Ми дава Конституцията, Аз реших:

Да свикам... Великото народно събрание... за да му обявя Моето последне решение и да му предам с Короната заедно съдбините на Българский народ...

Само ако В. народно събрание узакони ония необходими за управлението на страната условия... - само тогава мога да остана на българский престол и да нося тежката отговорност пред Бога и пред потомството.

В противен случай Аз съм решен да се откажа от княжеский престол...Издаден в Нашия дворец в София на двадесет и седмий Априлий от хилядо и

осемстотин и осемдесет и първа година.Александър

Условията, които князът щеше да предложи на Великото народно събрание, бяха:първо, да му се дадат извънредни пълномощия за седем години, вследствие на това

да издава укази, с които да се създават нови учреждения (Държавен съвет) и да се въвеждат подобрения във вътрешното управление

и, второ, преди изтичането на седемте години да свика Великото народно събрание с единствената и нарочна цел да се прегледа конституцията.

Това беше ултиматум. Обсъждане на въпроса не се позволяваше.

35

Правителството на Каравелов бе уволнено и князът назначи ново правителство начело с военния министър руският генерал Йохан-Казимир Густавович Ернрот.

(В това правителство участваше като министър на просвещението и чешкият професор и историограф на България, авторът на „История на българите" Константин Иречек.)

Страната беше разделена на пет области, всяка област бе поставена под абсолютната власт на чрезвичайни комисари, назначени от генерал Ернрот, всичките руски офицери: полковниците Котелников, Ремлинген, Кащалински, Логвенов и Боборикин - те държаха в свое подчинение войската, администрацията, полицията - всичко.

Преди още да се е свикало Великото народно събрание и да са му дадени каквито и да било пълномощия да издава укази, Александър I, с Божия милост и пр. издаде указ 404, с който постановихме и постановяваме:

Статия I. Да се учредят специални военни съдове при сякого от нашите чрезвичайни комисари; тие съдове ще съдят само ония престъпления, които имат характер на възбуждение на метежи и неподчинение на законоустановените [по кой закон?] власти.

Статия II. Специалните военни съдове ще се състоят от един председател, по звание командир на дружината, и двама капитани или поручици.

Статия III. Специалните военни съдове ще налагат изключително следните два вида наказания: а) смъртна казн и б) затвор не повече от един месец.

Статия IV. Присъдите за смъртна казн ще се утвърдяват от нашия военен министър и 24 часа подир това ще се привеждат в изпълнение чрез застрелвание на осъдените.

Издаден в Наший дворец в София, 24 май 1881 г.Александър

Указът бе подписан от ген. Ернрот и от проф. Иречек (с този си подпис професорът се подписа в една от най-позорните страници на нашата история).

Всъщност в България бе извършен преврат с помощта на руски офицери и бе обявено военно положение.

Либералите, изненадани по бели гащи, бяха като парализирани. Народът бе объркан и подплашен.

Има обаче два документа, които защищават честта на нацията. На 10 юни еснафите в София се събраха в църквата „Св. Параскева" и пратиха до царя Александър III следната телеграма1:

Простете великодушно, загдето се обръщаме към Ваше Величество с телеграма. Принудени сме от важността на момента. Времето е кратко, ножът е на гърлото ни. Ако не го задържите, ние сме загубени. Не допущайте да ни лишат от свободата, която ни подари Вашият августейши родител Царя Освободител. Ние сме вече половин роби. Вие лично се сражавахте за нас. Неужели ще пожелаете да ни видите пак роби? Заповядайте поне едно: щото Вашите поданици да не помагат за потъпкването на нашите народни права. Без помощта на Вашите поданици никой не ще ни пороби.

Другият документ е писмото на Драган Цанков до един от въпросните руски поданици - до руския посланик Хитрово. След като споменава, че Царят Освободител бе казал на княза: „Конституцията е волята на народа, която Аз му дарих заедно със свободата, ти се закле в нея и си длъжен да я пазиш ненарушимо!", Драган Цанков се провиква:

А що виждаме? Виждаме:Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български

народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името

1 Тъй като пощите в Княжеството отказали да приемат телеграмата, нарочен човек прескочил до Източна Румелия и изпратил телеграмата от Ихтиман.

36

на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза, че ако князът си отиде, турците пак ще превземат България и пр.

Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте, пътувате заедно с княза из княжеството, като го придружавате от място на място. С каква цел го придружава руският представител? Оставям на вас, г-н агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество...

Аз ще кажа само това: че такива и подобни руси заставят българите да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправил към пчелата: „Не ща ти нито меда, нито жилото!"

Това бе първият знак за раждането на русофобството в България и този знак бе даден от човека, който само след няколко години ще стане най-яростният русофил.

Хитрово веднага поиска от Ернрот арестуването на Цанков. Князът отменил заповедта: да не се създава на Цанков ореол на мъченик.

Но по-късно, след прокламацията на либералната партия, публикувана във в. „Независимост" (4 юни 1881), в която се казваше:

Съществуващите договори между княза и народа бидоха разкъсани. Страх и ужас навсякъде се е възцарил. Нас ни смущава настоящето, бъдещето ни ужасява. Търсете человеци, искрено предани на Отечеството! Далеч от хора непознати, чужденци и пришълци, които и да са те, каквито и да са... Призоваваме ви към Отечеството!" -

още същия ден подписалите се под тази прокламация Каравелов, Славейков, Цанков и Сукнаров1 бяха призовани в участъка, а вестникът бе забранен...

Захарий Стоянов, който по това време бил в Русе, разказва една невероятна история, чудя се дали да ти я разкажа и на теб, читателю, но ако почнеш да псуваш, моля те да не е по мой адрес.

Както вече стана дума, княз Александър пътувал из България, придружаван неотстъпно от руския посланик Хитрово. Когато се задали към Русе, тамошният чрезвичаен комисар полковник Лонгвенов събрал населението и произнесъл следната реч:

- Вие сте научили, господа, че господарят княз е излязъл да забиколи своята държава. Може да сте чули даже и това приятно и патриотическо дело на някои добри хора по разни градове, които по един стар обичай на нашите деди, като излязват да срещат владетеля на страната, изпрягат му кониете из хамутите и наместо тях тие теглят своя княз и баща? Да живеят подобни българи, ще кажа аз. Вие, господа, не мислите ли да постъпите по примера на своите съотечественици? Ето на, подир няколко деня князът е вече в града ни. Ще останете ли по-долу от другите?

Няма майтап, читателю. Гледай какво става нататък:- От мене имате петнадесят пехливана заедно с въжетата - отговаря една

чалма, Мустафа ага, арабаджибашията на всичките кола в Русе.Файтонът с княз Александър и Хитрово се задава, ура, цветя и т.н., начело на

посрещачите в края на града е митрополит Григорий, съпроводен от чета опълченци, облечени с опълченски или по-добре хъшовски дрехи, с цървули, с бели навуща и козенови върви, с разни ордени на гърдите, с подсукани нагоре мустаки, с обесени на бедро ятагани, наредени двама по двама, с румънска музика начело, със знамена напред, два пъти пристъпяха, три пъти викаха „Да живей Негово Височество!",

дядо Григорий държи реч, опълченците викат ура, князът отговаря и преди да тръгне файтонът нататък към центъра на града,

от един път 10-15 въжета се източиха като смоци изпод гайтанлиите аби, пехливаните ги намятаха на вратовете си и се впуснаха да зимват хляба на четвероножните животни, да ги изместват из хамутите и да турят себе си на тяхно място,

бързат бедните турци един през други, а рошавите им чалми от бързите движения изпоразвиха се, в късо време ред чалми, ред бръснати глави стояха наредени в конските хамути.

1 Никола Сукнаров - редактор на либералния в. „Независимост" (1880-1881), бивш председател на Второто обикновено народно събрание (1880).

37

Тая картина, състояща се от гъжви и бръснати глави, не се хареса на патриотите, Хитрово си тури очилата и погледна бедните турци, които се мъчеха като грешни дяволи в конските хамути, па и на Негово височество не стана добре.

Въпросът: „Няма ли поне един българин да влезе в конския хамут?” - сам по себе си възникна в главата на всички.

Естествено бе, че погледът не може да падне на никого други, освен на хероите от Шипка - опълченците, които бяха се наредили до князовите кола, начело с Геца, който държеше разкошно трицветно знаме в ръка.

- Гецо, остави байряка и поведи момчетата да направят една чест на Негово височество!

Чува този патриотичен призив Гецо, но изпада в дълбоко колебание: независимо от скъпите гости, не е почтено и достойно нещо да става човек четвероножен, да взема образа на добитък...

Обаче отвсякъде очаквателно го гледат хиляди очи, в това число две княжески и две освободителски... и Гецо пречупи врат най-после.

Подаде той знамето другиму, позакопча си палтото, тръгна към хамута с такава охота, като кога отива човек на бесило. Един турчин метна на врата му едно въже, а друг му подава примката да си пъхне вътре главата. Два пъти я пъха той и вади, защото дългата му брада се заплиташе на въжетата.

Подире му дойдоха още няколко опълченци, които така също се впрегнаха в хамутите и колата на скъпите гости се поклати към града. Двукраките коние изкараха мисията си чак до Митрополията - нещо около половин час разстояние. А пуста местност, за зла чест, не е равна, питомните добичета, изплезили език да се напъват, трябваше да си почиват на няколко места.

Публиката викаше гръмогласно ура и букетите падаха както в краката на скъпите гости, така и по главите на човекообразните коние...

Да се смееш ли, да плачеш ли, скъпи мой читателю?Точно по това време, 6 години след гибелта на Христо Ботев, на същия ден - на 2

юни 1882 година - умрял в самота Гарибалди и Захарий Стоянов написал следната епитафия:

„Храбрий генерале на свободата, когато отидеш на оня свят, намери нашего Ботйова, целуни го по красното чело и му кажи, че идеалите, за които той умря, са напълно продадени в неговата България".

Но да продължим нататък.Ернрот издал указ как да се провеждат изборите: всеки избирател трябвало да

написва бюлетината си в присъствието на подкомисар, пак руски офицер, за да не стават измами,

а в случай на единогласното или почти единогласното заявление на сичките избиратели от една община или махала, че тия са за предложенията на княза, да се внесе в избирателния протокол със следующите думи: всички освен (5 например) за княза.

Как се осъществяло това на практика? В Тутракан например подкомисарят се качил на масата, гдето стои урната, и

извикал към избирателите:- Който обича Негово височество - нека минува насам, а който е против - да си

дигне ръката!Вие, читателю, бихте ли си дигнали ръката?Питам не аз, а Захарий Стоянов1, след което подкомисарят казвал:- Понеже народът с акламация се произнася за Негово височество, то аз обявявам

за избран тогова и тогова, за което ще се състави надлежният протокол.Изборите, разбира се, били спечелени от княза. Само в гордото Търново, където

бе създадена Конституцията, народът се осмели да избере четирима либерали: Каравелов, Славейков, Цанков и Сарафов2.

1 Виж на с. 169 в ,,Превратът през 1881 година", 1994 г.2 Михаил Сарафов - секретар на Великотърновския ЧРК, след Освобождението министър на просвещението и на финансите в либерални кабинети.

38

Великото народно събрание било свикано в Свищов, там за случая била построена временна сграда за 1000 души.

Тъкмо съм разгърнал Захарий Стоянов, да му дам пак думата:

В навечерието на 1 юли по улицата и по зданието на Народното събрание бе разлепено следното

ОБЯВЛЕНИЕЗапрещава се на господа народните представители да искат думата, когато

Негово Височество е в Събранието. Който не се съобрази с това, ще бъде изваден от залата на Събранието полицейским образом.

Ген. Ернрот

Ред солдати, с щикове, купчинки шпиони стърчаха по улиците... зададоха се и тристата и толкова наречени народни депутати, двама по двама, мълчаливо и спокойно.

Откъм дунавската скеля вървеше господарят на страната, от дясна страна с Ернрота, обиколен от съветници, висши офицери, телохранители и пр.

Засвириха музики, гръмна нескончаемо ура, заваляха букети и цветя, изкривиха уста и солдатите и не млъкнаха вече. Позор ли бе това или слава - никой не искаше да знае.

Две или три минути не бяха се изминали, откак влязоха в зданието депутатите и държавният глава, когато гръмна потресающо ура от вътрешността на зданието,

на всеки прозорец се показаха по няколко души, които суета зяпаха, сръце махаха към вънкашната публика, други извадиха бели кърпи, трети подадоха знамена навън,

солдатите не закъсняха да викат ура под команда, музиките изсвириха, топове забухтяха, песни се запяха, всичко захуча и забуча...

И така, в две минути се свърши всичко.

На днешните млади хора това сигурно звучи като виц, но по-възрастните сигурно се оглеждат гузно: за кога всъщност става дума - за преди 120 ли, или за преди 20 години?

Историите се повтарят, господа, дано не се потретят...Двуминутният председател на това Велико народно събрание (на което само

позорът му бе велик) бе известният нам Тодор Икономов. (Понякога две минути стигат да опозориш целия си честен живот, читателю.) За награда князът после го назначил председател на Държавния съвет.

Този тъй мечтан от консерваторите Държавен съвет (Сенат) тъй и не влязъл в действие през следващите печални две години,

изглежда, нашите нотабили не били кастрирани от чувството за срам и един по един се разбягали -

пръв напуснал Държавния съвет теоретикът му проф. Марин Дринов и побягнал чак в Русия, след него си подал оставката председателят му Тодор Икономов и т.н.

Останал е в историята този Държавен съвет с печалния си Закон за печата, приет на 10 февруари 1883 г. Както ще видим по-нататък: зададе ли се диктатура, първото нещо е да се издаде Закон за печата, или обратното: издаде ли се Закон за печата, значи се задава диктатура...

Споменатите по-горе избрани либерали отишли в Свищов, но не били допуснати да влязат в Събранието. Дядо Цанков разказвал на младия летописец Симеон Радев:

- През нощта край квартирата ми една бясна шайка викаше „Долу!" и стреляше на въздуха, командуваше я Панайот Хитов.

Подплашеният от тълпите Каравелов избягал в Румъния и попържал на воля княз Александра, руските офицери, Русия, царизма и царя, който мъчи 120 милиона човешки същества1;

Славейков и Цанков били арестувани и заточени - Славейков в Трявна, Драган Цанков в Русчук;

1 Тук Симеон Радев се позовава на руския нихилист 3. Ралли-Арбуре, който се срещнал с Каравелов в Гюргево.

39

Стамболов, както обикновено в такива опасни моменти, потънал като в мъгла (не случайно му викали Мъглата), а може би в обятията на Гранда Мола...

Славейков не издържал полицейския надзор, една нощ поел по балканските пътеки, стигнал до Габрово и оттам прехвърлил Балкана и се озовал на свобода в Източна Румелия.

Може да ти звучи невероятно и парадоксално, драги читателю, но Източна Румелия се бе превърнала в свободна българска република, където започнаха да търсят убежище подложените на гонение в Княжество България:

един след друг там се събраха Петко Рачов Славейков, син му Иван Славейков, Петко Каравелов, Захарий Стоянов, по-късно ще дойдат Панайот Хитов и Коста Паница - все отбор юнаци,

там бяха и поетите Константин Величков и Иван Вазов, там беше и бай Иван Арабаджията, старият съратник на Левски...

Александър Богориди посрещаше изгнаниците с нескрита радост, за да подскаже, че, ех, той щеше да бъде по-добър княз на България от Батенберг...

Оттук, от Пловдив, започна борбата против княза диктатор. По-правилно е да го наречем диктаторче, защото княз Александър току-що бе навършил 24 години.

Извършителят на преврата - руският генерал от финландски произход Ернрот, си подал оставката веднага, същия ден, когато Великото народно събрание с ура гласувало пълномощията на Батенберг.

Отчаяните молби на княза да не го изоставя били напразни - като войник Ернрот си свършил работата, но като умен човек не искал да си цапа ръцете в по-нататъшната диктатура.

Александър оглавил сам правителството (рядък случай монархът да е и министър-председател!),

а за министър на вътрешните работи назначил друг руски офицер, най-свирепия от чрезвичайните комисари - полковник Ремлинген. Както казва Симеон Радев: Вътрешните работи са най-важното министерство на всяка страна без свобода.

Ако трябва да си признаем честно, по време на двегодишните си пълномощия княз Александър постигнал много повече, отколкото всичките предишни правителства.

С негови укази са основани Българската народна банка, Сметната палата, Статистическото бюро, въведен е паричен данък вместо феодалния турски десятък,

учредени са модерни правни институции, осигуряващи самостоятелност на съдебната власт;

за да бъдат неподвластни на политическите борби, административните служители били деполитизирани;

въведени били европейски закони, които извеждат от ориентализма търговията, индустрията и предприемачеството;

започнало планомерно изграждане на пътища и железопътни линии, привлечени били чужди инвеститори за разработването на полезните изкопаеми;

разширила се мрежата на пощите и телеграфите;князът заповядал да се съборят старите дървени къщи в центъра на София (виж

описанието на Феликс Каниц преди десетина страници) и започнало сградо-строителство по предварителен архитектурен план.

От идването на Сандро бяха построени около 500 нови къщи, светли и приветливи, и навсякъде продължаваше неуморно да се строи - пише сестра му принцеса Мари-Каролине, посетила брат си в София през есента на 1884 г., и описва някои от новите сгради:

недостроената още Камара (Парламента), няколко казарми, голямо училище за езда, много красиви вили, между тях най-елегантната на австрийския дипломат барон Бигелбен - и други;

имаше нов голям хотел, за който казваха, че бил много добър; по новите улици има магазини в европейски стил с големи огледални витрини;

40

близо до двореца се намира градската градина с много нови насаждения и един павилион, където три пъти в седмицата свири музика.

Професионален военен, князът реформирал армията, въвел европейска вътрешна организация, централизирал командването, отпуснал грамадни средства за модерното й въоръжаване и екипировка;

със специален закон била въведена единна образователна система, съобразена с най-високите постижения на образованието в Европа;

изкуствата, хуманитарните и природонаучните науки щедро се финансирали от държавата. (Де си днеска, Александре?)

Подобни успехи диктатурите са жънали не само у нас. По времето на Хитлер през 1933-1943 година Германия постигна нечуван икономически растеж;

индустриализацията на Съветска Русия по времето на Сталин я превърна в световна военна сила;

режимът на полковниците (1967-1974) изправи следвоенна Гърция на крака, прекратявайки гражданската война и политическите битки...

И много други диктатури в света са допринасяли за благоденствието на народите си повече, отколкото демокрациите,

но въпреки това никой не си спомня с добро за тях, всеки народ ги брои за черни периоди в своята история - изглежда, народите ценят свободата повече от материалните блага...

Съпровождайки княза из Княжеството, Хитрово забелязал две неща: че българите обичат руския народ и че не обичат консерваторите,

от което направил логическото умозаключение, че ако Русия подкрепя консерваторите, българският народ покрай тях ще намрази и Русия.

И той започнал да търси връзки с либералите. Това обаче ядосало княз Александра, защото, както знаем, той пък мразел либералите.

Масло в огъня налял спорът дали железницата да се построи в посока „север-юг" или „изток-запад", т.е. дали да води към Русия или към западните държави

и кой да я построи: австрийският барон Хирш или руският барон Гинсбург (макар че Гинсбург бил руснак, колкото аз съм китаец);

князът и консерваторите държали на проекта „изток-запад" и на Хирш, което накарало Ремлинген да ги нарече „австрийци" и че искат да изгонят от България всичко руско, следователно не са патриоти.

Започнала престрелка в печата, в открито писмо консерваторите отговорили, че няма да позволят на един чужденец да ги учи на патриотизъм.

Стигнало се дори до юмручен бой. Сприхавият Ремлинген, насъскван от Хитрово, насъскал шефа на тайната полиция Де Колини, тоже руски офицер, и руската нагайка заиграла по гърбовете и на либерали, и на консерватори.

„Български глас" писал: Достигнахме, прочее, като по времето на турските кърджалии и дерибейове... и прочие.

Ремлинген забранил вестника.България заприлича на руска провинция. В своята собствена земя българите бяха

тъпчени като завладени инородци?1

Накрая князът бил принуден да уволни Ремлинген, министър на вътрешните работи станал Григор Начович.

Тогава Драган Цанков започнал устна агитация, къщата му стана свърталище на всичките опозиционери, тук всеки ден пристигаха хора от провинцията и си заминаваха, носещи неговите инструкции - той призоваваше либералите на нова борба, да устройват митинги, да изпращат резолюциите лично до княза?2

1 Симеон Радев.2 Пак Симеон Радев.

41

И започнали вълнения из цялата страна. Начович арестувал посред нощ Цанкова на 6 февруари, подкарали го стражарите без кожух, без калпак през зимната виелица към Враца, там го посрещнали като герой и мъченик,

Стамболов написал сърцераздирателно стихотворение:О, братя мои клети, светец е помежду ни,паднете на колени пред чудния му лик!

Светецът хич не стоял мирен - през хана, където живеел, се нижела непрекъсната върволица от хора, идващи тук от всички краища на Княжеството, идвали като на поклонение и със затаен дъх слушали неговите бунтовни думи срещу княза и срещу правителството и ги разнасяли обратно из цялото Княжество.

Като не можал да измисли друго, Начович обявил Цанкова за луд и го държал цял месец в лудницата.

Цанков издържал и това изпитание, докторите, за тяхна чест, доказали, че не е побъркан, тогава Начович предложил на стареца 10 000 лева пенсия, ако млъкне и спре да се занимава с политика.

Цанков обаче гордо отказал. Това вдъхновило още повече либералите и протестите из страната пламнали с нова сила.

Откъм Пловдив ехтели гласовете на Славейков и Каравелов (там те продължили да издават забранения в Княжеството вестник „Независимост" и нелегално го внасяли в Княжеството):

Може ли да има доверие народът към оногоз, който окова свободата му, който потъпка правдините му, който продаде страната му на чужденците?

Кой може да обича един тиранин? Кой може да не чувствува презрение и отвращение към един клетвопрестъпник?

Вестникът не можело да бъде спрян - в Източна Румелия имало пълна свобода на печата.

Тогава Начович разпратил заповед до всички окръжни управители:

На известния Петка Р. Славейков е забранено да преживява в Княжеството. Вследствие на това заповядваме, г-не управителю, да направите потребните разпореждания да не се допуща в пределите на Княжеството.

Министър: Г. Д. Начович

Същата заповед изпратил и за Каравелов.В София пък станало друго произшествие - една сутрин столицата осъмнала с

разлепени по стените ръкописни позиви, озаглавени „Глас на българския народ", там черно на бяло пишело:

Батенберг - клетвопрестъпникьт, похитителят, безчестникът - е петно за трона на Симеон и Асен. На подобен княз наказанието за похитената народна гордост - свободата, е бесене или застрелване!

По почерка полицията хванала автора - бил Димитър Петков (оня същият, дето заплашвал с убийство и цар Александър III) -

тогава никому още неизвестният бивш опълченец, загубил на Шипка едната си ръка, направил първата си крачка към историята.1

Александър се изплашил не на шега. Той виждал, че консерваторите не могат да се справят с положението, народът ги намразвал все повече, заедно с тях - и него. На кого да се опре, за да спаси не само короната, но и главата си?

Бегом пак към Петербург, паднал на колене пред братовчед си Александра III: ти баща, ти майка!

Всеросийският император Александър III се замислил дълбоко, извикал своя министър на външните работи Гирс и му рекъл:

1 Само след 5 години Димитър Петков ще стане кмет наСофия, по-късно - председател на три Народни събрания, накрая и министър-председател.

42

- Време е да се заемем сериозно с тази България и да не повтаряме предишните грешки. Назначете там руски министри - и край2.

И княз Александър се завърнал в София, съпроводен от новия министър-председател на България и министър на вътрешните дела руският генерал Леонид Николаевич Соболев и от новия министър на войната Каулбарс, Александър Василиевич, тоже руски генерал -

войската и полицията били в здрави руски генералски ръце - няма мърдане!После Соболев уволнил министрите консерватори Начович, Греков и Стоилов,след което си спретнал едно чисто руско правителство: на тяхно място назначил

Теохаров, Агура и княз Хилков - все руски поданици.(Е, имало за гавра и един българин - Киряк Цанков, отговарял той за външните

работи, но каква външна политика можела да има България, когато била под властта на руските генерали?)

Въобще Соболев се държал като генерал-губернатор на задунайската губерния България, към княз Александър се отнасял като към подпоручик-ординарец, само дето не го карал да му лъска ботушите.

Същевременно пишел до Петербург, че Александър се е продал изцяло на Австрия и е време да бъде детрониран.

Подпоручикът от австрийската армия Александър Батенберг решил до отиде до Йерусалим да се помоли на Божи гроб,

оттам хаджи Александър заминал за Петербург да се помоли на другия си господ - разгеле там щяла да се състои официалната коронация на Александър III.

Според едни: Государъ слышать не хотел о князе Александре2, според други, смеейки се, Господарят бил казал на Господарката Мария Феодоровна:

- Нашият Сандро мисли, че искам да го изпъдя от България, ха-ха-ха!3

Ха-ха-ха, но съдбата на княз Александър вече била решена. В секретните документи на Азиатския департамент е написано черно на бяло:

„Да се установи временна военна диктатура, да се отнемат от княза пълномощията, да се застави князът да се отрече от престола и след отречението му да се обяви Княжеството под върховното управление на Негово Величество Императора, като княжеството се устрои на същите начала, на които се образува великото княжество Финляндия".4

Дали Александър е разбрал това тогава - не е известно. Но скоро го научил от устата на новия руски посланик в София - Йонин.

Александър изповядал на дворцовия си пастор Кох:- Той почна със заповеднически, оскърбителен тон да ме предупреждава, че Царят

не бил доволен от поведението ми, заради това ми заповядвал да разтуря Камарата, да задържа генералите поне още две години и да сложа пълномощията си.

- Защото - тъй се изрази Йонин буквално - Царят Ви даде пълномощията и сега Ви ги взема обратно.

- Да не бяхте пратен при мен от Царя, аз щях да повикам един лакей и да му заповядам да Ви изхвърли навън! - му казах.

Тогава той ми заяви:- Като г-н Йонин аз Ви моля да ме извините за израженията, които употребих, но

като пратеник на Негово Величество принуден съм да Ви повторя, че съм получил заповед от Царя да държа такъв език?5

Тъй като Йонин и генералите се съмнявали дали Александър ще се подчини, за всеки случай организирали военно превратче. Каулбарс, военният министър, събрал

2 Според цитирани от Димитър Маринов Документи изсекретните архиви на руското правителство, София, 1893 г.2 Ю. С. Карцов, из „Семъ лет на Ближнем Востоке", 1906 г.3 А. Ф. Головин, из „Княз Александър I Българский", 1897 г.4 „Документи из секретните архиви на руското правителство", София, 1893 г.5 Адолф Кох, из „Княз Александър I Батенберг", 1994 г.

43

руските офицери, обявил им, че князът е враг на Русия и изменник на славянството, затова още същата вечер трябва да бъде низвергнат от трона,

но един от офицерите, верен на честта си, предупредил княза и когато Соболев и Каулбарс отишли посред нощ в двореца да арестуват Александър (било 28 срещу 29 август),

от храсталаците изскочили няколко взвода български войници с насочени щикове и генералите дали заден ход.

За Александър (а и за България) имало само едно спасение...

Диктатурата много често обединява нацията за обща съпротива. Така станало и сега.

Неочаквано и спешно княз Александър свикал Народното събрание на извънредна сесия. В отговор на тронното му слово консерватори и либерали се обърнали дружно към него (единство, толкова рядко в новата ни история!):

Ваше Височество,народните представители единогласно и без разлика на партии, въодушевени

от чувство на безкрайна преданост към престола и особата на Ваше Височество,вземаме свободата да Ви помолим, Господарю, да благоволите да издадете

височайший манифест, чрез който да възстановите Търновската конституция.

Князът отвърнал, че ще изпълни народната воля и още същия ден - на 6 септември 1883 година, прочел пред народните представители предварително написания манифест:

Ний АЛЕКСАНДЪР I,с Божия милост и народна воля

княз на БългарияОбявяваме на всичките наши верноподанни, че в постоянното Ни желание за

доброто на нашето Отечество и пред вид, че заседающето в този час III обикновено Народно събрание Ни поднесе единогласно верноподаническата си молба, Ние възстановяваме приетата от Търновското учредително събрание конституция.

А според приетата в Търново конституция, чл. 65: Само Български подданници могътъ да заематъ длъжности по държавна, обществена и военна служба;

вярно, че според чл. 66: И чужди подданници могътъ да се приематъ на служба, но за това всекой пъть се изисква разрешението на Народното Събрание -

обаче това Народно събрание, което посрещнало с овации манифеста на княз Александър, нямало никакво намерение да дава разрешение на Соболев и Каулбарс да останат нито ден повече на служба в България.

И руските генерали си заминали, скърцайки със зъби.Така князът спасил короната си, спасена била и България.Но Негово Величество Всеросийският Император Александър III бил бесен. И

както ще видим по-нататък, не простил този номер на братовчеда си...

44

1883-1886

ГЛАВА ІІІ

Съединението прави силата

Княз Александър Батенберг,Стефан Стамболов, Гавраил Кръстевич

Понякога с човека, па бил той и княз, се случват странни обрати в живота - изведнъж ставаш противоположното на онова, което си бил: скъперникът става щедър, жестокият става милостив, курвата става моралистка, страхливецът става храбрец и т.н., и т.н. (само глупакът, уви, не може да стане умен).

Когато през нощта на 28 срещу 29 август 1883 година в двореца бяха нахлули генералите Соболев и Каулбарс с група руски офицери, за да арестуват княз Батенберг, но той бе спасен от щиковете на българските войници,

в този тъмен час на нощта, треперейки (о, позор!) от страх и унижение, князът чу собствените си думи, които бе казал преди пет години на сестра си принцеса Мари-Каролине:

- О, не ми пожелавайте да приема този трон само и само да се съобразя с желанията на нашите руски роднини. Тогава за мен ще отлети завинаги всяко желание за щастие, защото ако отида там, аз ще служа само на българските интереси, а не на руските. А това Русия никога няма да ми прости.

Тези думи звъннаха в ушите му като плесница: той бе излъгал!Защото досега, цели пет години, той бе служил не на българските, а на руските

интереси и едва не се превърна в ординарец на царските генерали.В този именно час, когато Соболев и Каулбарс, псувайки, отстъпваха пред

щиковете на българските войници, князът коленичи пред иконата на Богородица, шепнейки:

- Заклевам ти се, Божа майко, че остатъкът от своя жалък живот ще посветя на тази нещастна България, закриляй ме!

Читателят, ако не е прескочил предишната глава, знае какво се случи през следващите няколко дни, но най-интересното следва оттук нататък.

Случиха се наистина чудни неща: да състави ново правителство князът възложи не на кого да е, а на най-големия си довчерашен враг - Драган Цанков, а Драган Цанков включи в правителството си най-големия довчерашен свой враг Григор Начович;

това не стигаше, либералът Цанков се огради в правителството с консерватори, сред които бяха най-върлите - Константин Стоилов и Тодор Икономов.

Това, разбира се, разгневи либералите, Цанков беше обявен за предател и Либералната партия се разцепи.

Оттук нататък започват странните метаморфози на Драган Цанков.Той бе човек с биволски характер: тръгне ли - няма спиране, като ще става

католик - ще е по католик от папата, като ще е предател - ще е предател до край!И той възложи на Стоилов да изготви проект за изменение на Конституцията - и

тя бе изменена:въвеждаше се имуществен ценз за избирателите (къде е либералната мечта за

равенство?) и се създаваше мечтаният от консерваторите Сенат, наречен в случая Горна камара.

(Казват, че Драган Цанков създал Сената не поради някакви политически или идеологически съображения, а защото си бил намислил да прекара старините си в дембелхането като сенатор...)

45

Към княза той се държеше като с безсловесна пионка и според тайни източници - още тогава бил в заговор с руското агентство за изпъждането му от България, а наивният княз нищо не подозирал...

Но нека засега спрем дотук и докато бившите смъртни врагове Драган Цанков и Григор Начович, притихнали в съмнителна братска прегръдка, въртят заедно щурвала на държавния кораб, мъчейки се да избегнат айсбергите на европейската дипломация и свистящите над главите им гюлета на руския гняв -

нека напуснем за малко Княжеството, читателю, и да видим какво става през това време в „република" Източна Румелия.

Както вече казахме, княз Александър Богориди посрещнал с радост изгнаниците от Княжеството Славейков, Каравелов, Захарий Стоянов и пр.,

назначил ги на държавна служба (Захария - съдебен следовател, а Каравелова направил даже кмет на Пловдив),

за месец-два те съживили хилавата тукашна Либерална партия, след година спечелили изборите и взели властта,

Богориди се сближил с тях и нашите приятели, особено Каравелов, който тук още по-вдъхновено попържал руските офицери, Русия, царизма и царя, който мъчи 120 милиона човешки същества, раздухали в стария русофоб още по-силно старата му омраза към Русия -

така че всяко руско вмешателство тук срещало съпротивата както на либералното правителство, така и на самия Богориди (той дори отказвал да разговаря с руските консули);

от друга страна, използвайки доверието на султана към него, княз Богориди умело избягвал всяка намеса и на Турция -

така Източна Румелия се превърнала в независима българска държава, във всеки случай по-независима, отколкото било тогава Княжество България.

Понеже бил висш турски чиновник (бил е член на Държавния съвет, министър, губернатор на Молдова, посланик на Портата в Лондон и Виена и пр.), във фермана, с който султанът го назначил за генерал-губернатор на Източна Румелия, бил вписан с турското си име Алеко паша, но като дошъл в Пловдив, той възвърнал българското си име Александър Богориди и славянската си титла княз и отказвал да приеме каквито и да било прошения, ако там обръщението е Алеко паша, а не княз Александър Богориди.

Може би наистина трябва да съжаляваме, че Александър Богориди не бе избран за княз на България - щяхме да имаме своя българска династия (макар че Богориди нямал деца, но по-нататък ще видим кого щял да осинови),

щяхме да провеждаме независима българска политика, а не да ставаме сателити на чужди държави поради чуждоземството на монарсите ни.

Както и да е. Колкото стои мирно шило в торба, толкова и Захарий Стоянов стоял в чиновническата си канцелария.

Старият харамия събрал около себе си бивши поборници: чирпанския комита Иван Андонов, хвърковатия четник на Бенковски Спас Турчев (според Николай Хайтов - бандит и предател на Капитан Петко войвода), опълченците Петър Зографски, Спиро Костов Кирпията, Димитър и Илия Куртеви

и учредил Български Таен Централен Революционен Комитет (БТЦРК), станал му, естествено, председател;

програмата на този Комитет била същата като на букурещкия Български Централен Революционен Комитет: той имал за цел окончателното освобождение на българский народ чрез Революция, морална и с оръжие,

с което Захарий афиширал, че той и аверите му са наследници на Любен Каравелов, Левски, Ботев и пр.;

46

бил привлечен и д-р Странски, близък някогашен приятел на Христо Ботев в Букурещ, негов кум1, сега един от лидерите на Либералната партия,

около тях се събрали и майорите Сава Муткуров, Данаил Николаев, Димитър Филов, Райчо Николов и наистина замирисало на барут;

край тях се завъртял и Продан Тишков, хъш и опълченец, смешник, пияница и патриот2, който на подбив прибавил към прякора си Чарда (понеже някога пасял чарда говеда) аристократичното фон (с което се перчели чужденците) и така влязъл в историята ни с името Чардафон, наречен от Захарий Стоянов Велики;

накрая като капак на цялата работа (и за да оправдаят другия смисъл на думата хайдути) след аферата с ковчега на Раковски3 тук пристигнали погнатите от полицията в Княжеството Коста Паница и Димитър Ризов;

чета без войвода обаче не може - пристигнал и Панайот Хитов с дългите мустаки.И започнала подготовката на революцията, сиреч свалянето на генерал-

губернатора и присъединяването на Източна Румелия към Княжество България.

Междувременно, както вече споменах, на 6 септември 1883 г. княз Александър възстановил Конституцията в Княжеството, дал властта в ръцете на Драган Цанков, той предателски се съюзил с консерваторите, но след изборите през пролетта на следващата, 1884 година властта била изцяло превзета от неговите бивши съидейници и сегашни врагове - крайните либерали: Петко Каравелов станал министър-председател, а Стамболов - председател на Народното събрание;

по същото време, през пролетта на същата 1884 г., под натиска на Русия княз Богориди бил отзован и на неговия пост бил назначен секретарят на Директората Гандю Къдюв Баюв, завършил юридически науки в Париж, прекръстил се там на Гавраил Крьстевич, заемал висши длъжности в турската съдебна йерархия, по-известен като Гавраил паша или, както го кръстил проклетият Захарий - Треперко паша;

девизът на този добър и страхлив човек бил: Ако не можеш да направиш добро, поне не прави зло.

Не знам дали Гавраил Кръстевич докрай е следвал този свой девиз, но той се боял от либералите като от бунтовници и с негова помощ на власт дошла консервативната, наричана тук Народна партия на богаташката фамилия Гешови,

в тази русофилска партия, поради нежната си любов към Русия, били и бедните поети Иван Вазов и Константин Величков.

(A propos, по това време Иван Вазов написал в Пловдив своята велика „Епопея на забравените".)

Насроченият ден на революцията бил 15 септември 1885 година. Планът бил:въстаническите дружини на Чардафон от Голямо Конаре, на поп Ангел от Конуш,

на Иван Арабаджията от Царацово, на Панайот Хитов от Сливен, на Коста Паница от Чирпан, четите от Панагюрище и Копривщица, от Татар-Пазарджик, от Ихтиман, от Катуница и пр.

1 До д-р Странски (и до Грудов и Кавалджиев) е адресирано предсмъртното писмо на Ботев: „Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва" се сбъдва!" (Виж в глава XI на Книга трета.) И по-нататък продължава: „Но колко по-весел и по-спокоен щях да бъда, ако да знаех, че вие няма да оставите жена ми и детето ми да теглят черно тегло!... Странски! Иди у дома, поздрави жена ми, детето ми и помни, че ако бъда жив, то аз ще бъда най-признателния твой приятел".2 Симеон Радев.3 Както вече стана дума по-рано (в глава V от Книга трета), през 1885 година Филип Тотю и Коста Паница, уж за да финансират четите в Македония, убили и ограбили един богат чокоин в Букурещ, изровили костите на Раковски, купили луксозен ковчег и до костите положили откраднатите от чокоина брилянти и ценни книжа, по този начин ги пренесли в България, но скоро аферата била разкрита (във Виена бил заловен съучастникът на Паница - руският капитан Колобков, който се опитал да пласира книжата в тамошните банки) и, за да не попаднат в затвора, Паница заедно с другия си съучастник Ризов (който пък осребрявал ценните книжа в софийските банки), избягали в Източна Румелия.

47

да обсадят Пловдив и като започне да бие в полунощ камбаната на църквата „Св. Георги", да нахлуят в града от всички посоки, а вътре в Пловдив майор Данаил Николаев да вдигне армията.

Докато в Източна Румелия се подготвяла революцията (или превратът), майор Муткуров и Димитър Ризов заминали за Княжеството, намерили княза в Шумен, там се провеждали военни учения, съобщили му за готвещата се революция и го призовали да се присъедини към великото дело.

Според Димитър Ризов1 князът се колебаел - страх го било от Русия, Муткуров мънкал (Захарий казвал за него: „Догдето да си отвори устата Муткуров, чаршията се затваря"), тогава Ризов взел думата и уж бил казал на княза смело2:

- Ваше Височество, без Русия вие стоите на престол, чийто един крак е счупен. За да се заздрави един такъв престол, трябва да се поправи счупеният крак. А туй може да стане само с народната любов. Ако вземете участие в Съединението. ..

И т.н. Князът продължил да се колебае, пратил ги при министър-президента Каравелов, който също бил в Шумен да наблюдава маневрите.

- Ама ти сериозно ли вярваш бе, Ризов, че ще стане нещо? - изсмял се Каравелов. - Като ви знам кои сте, всичко ще свърши с ограбването на два-три магазина...

Това било злъчен намек за участието на Ризов и Паница в аферата с ковчега на Раковски.

Както и през април 1876 година, така и сега, непредвидени събития ускорили избухването на революцията.

Сега, драги читателю, ще се опитам да възстановя картината на тази странна революция, използвайки събраните от Димитър Страшимиров документи в „Архив на Възраждането" (1908 г.), разказаното от Иван Куртев в документалната „Хроника на Съединението" (1985 г.), написаното от Симеон Радев в ,,Строителите на съвременна България" (1910 г.), а също така и спомените на участници или свидетели на събитията, събрани от Елена Стателова и Радослав Попов в „Спомени за Съединението от 1885 г.", като отбелязвам авторите в случаите, когато ги цитирам буквално.

На 2 септември в бунтовното Панагюрище ударили камбаните, три момчета развели трикольорното знаме и с гърмежи във въздуха и викове: „Долу Източна Румелия! Да живее княз Александър! Да живее Съединението!" разбудили града;

капитан Кънчев, шеф на жандармерията в Татар-Пазарджик, отива там, изловил комитетските люде, отвел ги в гората, навързал ги по дърветата, обрал им лъвските знаци от калпаците и... потушил бунта.3

Полицията започнала да души, започнали арести, имало опасност делото да пропадне, затова БТЦРК решил превратът да се извърши 10 дни по-рано -

и през нощта на 5 срещу 6 септември въстаническите дружини на Чардафон от Голямо Конаре, на поп Ангел от Конуш, на Иван Арабаджията от Царацово, на Панайот Хитов от Сливен, на Коста Паница от Чирпан, четите от Панагюрище и Копривщица, от Татар-Пазарджик, от Ихтиман, от Катуница и пр.

тръгнали към Пловдив (както било уговорено), обсадили го в полунощ (както било уговорено) и чакали да удари камбаната на църквата „Св. Георги" (както било уговорено), за да нахлуят в града от всички посоки (както било уговорено), а майор Данаил Николаев повел дружината си към конака (както било уговорено)...

Обаче камбаната не удряла.

Селяните на Чардафона идеха накичени с цветя и пееха: „Напред ни чака слава" - пише немският кореспондент Рихард фон Мах4 в „Kolnische Zeitung". - Чардафон яздеше

1 Димитър Ризов (1862-1918), из „Княз Батенберг и Съединението" (1895 г.).2 Както сам пише: Смелостта никога не ме е изоставяла, когато се намирам пред „големи хора"...3 Тодор Мумджиев, автор на „Спомени по Съединението", 1915 г.4 Рихард фон Мах, автор на „Из българските бурни времена", 1929 г.

48

кон и покрай него, също на кон, беше девицата от Конаре - Делка Шилева, със знаме в ръка.

Това бе измислено от Чардафона. Като начетен човек, той обясняваше: когато френците потеглили за своята велика революция, имали също девица за знаменосец - Орлеанската Жанна д 'Арк. А което могат френците, могат и Голямо-Конарчени!

Това се харесало на селяните и те избрали учителката си за знаменосец.

Докато въстаниците, водени от българската Жанна д'Арк, обкръжавали Пловдив, пеейки: „Напред ни чака слава", началникът на пощенската станция Тодоров тичал към своя позор:

правейки се на по жандар от жандарите, тичал той из нощните улици на Пловдив с пищов в ръка и арестувал де когото срещнел в тъмното,

душел като копой край плетовете, слухтял под прозорците, надничал през ключалките на вратите,

в полунощ разбудил Гавраила Кръстевича и му съобщил, че в града се готви нещо страшно:

- Ваше Високопревъзходителство, скоро конакът ще бъде обиколен от въстаници, Паница се заканва лично да ви забие ятагана в гърдите!

Кръстевич отвърнал:- Аз не искам да ви слушам... Аз нищо не съм чул...- Да телеграфирам в Цариград да пратят войска?- Не трябва да се съобщава нищо в Цариград. И аз съм българин, каквото стане,

нека стане. Идете си, лягам си...Съблякъл се Кръстевич и си легнал.

Докато Треперко паша трепери под юргана, драги читателю, нека кажем за Гавраил Кръстевич добрите думи, които и аз, като мнозина други, пропуснах да кажа досега,

защото този деликатен човек, над чиято глава днес витае само присмехът, завещан ни от Захарий Стоянов, макар да е бил на турска служба, до болка е обичал Отечеството си и заслугите му към България не са оценени все още.

„Ах, любезно Отечество, колко те обичам и колко съм злочест, че не мога да ти помогна, та да дигнеш и ти малко глава си и да видиш какво прави светът!" - кае се той в едно писмо от Париж, а всъщност е помогнал на Отечеството си много повече, отколкото мнозина други, които геройски се биели в гърдите.

Това до болезненост развито чувство на любов към народ и Отечество насочва всичката дейност на Кръстевич, която най-мощно и пълно се проявява в борбите около нашата църковна независимост - пише Иван П. Кепов през 1929 година.

В качеството си на висок турски сановник той действува коректно и безшумно, но всякога неотстъпно и решително. Той познава основно същността на въпроса във всичката му сложност и обширност и насочва борбата с такт и умение.

Със своето високо образование и обширни познания, със своите лични достойнства и с общопризнатия си авторитет Кръстевич умно и ловко подготвя турското правителство, пред което се ползува с пълно доверие, за най-изгодно и справедливо разрешение на голямото онова стълкновение между гръцката Патриаршия и българския народ.

Той е, който подготвя решителния удар и с издаването на фермана от 28 февруари 1870 (продиктуван, според М. Балабанов, от Кръстевич) предизвиква победен вик из гърдите на цял народ.1

Майор Николаев заобиколил с войниците си конака и извикал:- Отворете вратата или ще докарам оръдието!Зад желязната решетка се показал полицмейстерът майор Коростильов.- Майор Николаев - казал той, - здесь хранится жизнь генерал-губернатора.- Так, батенька - отвърнал Николаев, - мы будем лучше хранить его, чем вы.

Известете на Кръстевич, че е свален, и ми донесете ключовете.Вместо отговор полицмейстерът се обърнал към строената в двора охранителна

рота и извикал:

1 Иван П. Кепов, Библиотека „Български писатели", том II, 1929 г.

49

- Приготви се за стрелба!В редиците на ротата настъпило смущение. Някои от войниците вдигнали пушки.Тогава майор Николаев извикал:- Момци, слушайте! Аз съм българският майор Николаев. Да живее Негово

Височество князът на България Александър Първи, да живее Съединението, ура!- Урааа! - отвърнали дружно и гръмовито войниците. Тогава полицмейстерът

Коростильов отключил вратите, но Николаев не влязъл, за да не излезе, че това е пронунциаменто (военен преврат), изпратил да извикат председателя на Революционния комитет Захарий Стоянов и заповядал да бият камбаните, за да се събере народът. Захарий обаче го нямало.

Компроматите, драги читателю, не са днешно изобретение. Чета аз в „Строителите" на Симеон Радев странни редове, заимствани от изгубените спомени на поручик Стефов:

Захарий, седнал по турски на леглото, скръстил ръце, тюхкаше. Тоя възторжен революционер бе страхлив човек. Той бе побледнял сега като восък.

Това е още нищо. Д-р Димитър Виницки доукрасява картинката1:Разправяха, че той от страх се бил скрил под кревата и когато дошле да му

съобщят, че всичко било благополучно свършено, той едвам се решил да отиде на мястото на произшествието. Дотогаз дори не подозираха за извънредната плашливост на този революционер.

А каква била всъщност работата?Нормално би било председателят на Революционния комитет, организаторът на

преврата Захарий Стоянов, бившият овчар, тъй опитен в словоборство, който бе разпалил духовете в Източна Румелия2, след победата да обяви себе си за председател на временното правителство.

Захарий обаче не щял.Нагледали сме се, читателю, как след някаква победа най-храбро изскачат из

мишите си дупки най-големите страхливци, бият се храбро в гърдите и се юрват да докопат кокала на властта, а наш Захарий наопаки - като победил, взел, че „се скрил под кревата".

Да се бори срещу властта не го било страх, а от властта се страхувал...3

Тогава - пише Иван Андонов - тръгнахме със Захария да дирим хора и ги наредим за временно правителство. Захарий предложил за председател д-р Странски, а себе си наредил на девето място - досущ като девета дупка на кавала.

Е, как да го обичаш, как да не го окепазиш такъв глупак? И храбрите страхливци наврели Захария „под кревата"...

В това време бърза откъм градската градина към конака Дригалский паша4 - разказва майор Николаев пред журналистите Евгений Лвов и А. фон Хун - и виждайки, че войниците не му отдават чест, свирепо се нахвърля върху мен и крещи:

- Major, qu'est се que cela veut dire?!5

Отговарям:- Не Ви познавам.- Comment?!6

И крещи нещо на адютанта си, адютантът превежда:- Ще ви дам всичките под съд - от майора до последния войник!

1 Д-р Димитър Виницки, „Спомени за Освободителната война, за Източна Румелия, за Съединението, за детронирането на княза Батенберга и за Регентството", БИА.2 Рихард фон Max.3 Страхът му се оправдал: 8 месеца и половина след като станал председател на Народното събрание, Захарий Стоянов бил настигнат от загадъчна смърт в Париж на 2 септември 1889 г.4 Генерал Август фон Дригалски паша - поляк на турска служба, командващ жандармерията и милицията в Източна Румелия (съгласно Органическия устав, чл. 7: „Н.В. султанът назначава началниците и висшите офицери на милицията и жандармерията"); дразнейки именно суетния и самозван Фон Дригалски, Чардата се кръстил Чардафон.5 Майоре, какво означава това?!6 Какво?!

50

Тогава моят адютант поручик Стефов не издържа и крещейки в лицето на Дригалски: „Вие сте арестуван!", изпразни револвера си в краката му.

Дригалски подфръкнал и изчезнал.След всичко гореописано - пише по-късно в спомените си майорът1 - най-после се

яви и Захарий Стоянов, на когото се бях много ядосал, че не се явява овреме при изпълнението на такъв съдбоносен акт, толкова повече че споразумението ми с Комитета беше още при влизането на войските в града да бият камбаните на всички черкви в града - нищо от тая програма не се изпълни.

- Хайде бе, комитаджии, къде сте? - сърдито извикал майор Николаев на дошлите най-сетне Захарий и Иван Андонов2. - Вървете да съобщите на пашата, че е свален!

- Ама защо ние... - мъчел се да се измъкне Захарий. Само няколко дена преди това Захарий храбро пишеше във вестника си „Борба" за Треперко паша: „Прочее, нека пукне! Неговото падане е нашата национална победа!",

но сега, като влезли с Иван Андонов и поручик Стефов в спалнята на пашата и като видели клетия старец да лежи буден в железния креват, покрит с юрган, само главата му открита, а палтото и панталонът му окачени на таблата на кревата, Захарий не знаел какво да каже.

- Облечете се, бае Кръстевич - мънкал той3, - и дойдете с мен вън, защото народът иска да ви види...

Иван Андонов бил по-куражлия и, според собствените му скромни признания, произнесъл следната храбра реч:

- Господин Кръстевич, ние сме упълномощени със Захария Стоянов от името на народа и войската да Ви обявим, че Вашата власт е съборена и престава да съществува вече; вместо нея прогласено е съединението на Южна България със Северна в името на Негово Височество българския княз Александър Батенберг!

Кръстевич безмълвно се надигнал от леглото и започнал да се облича, но ръцете му треперели и говорел на пресекулки:

- Съединение - съединение... та какво от това? И аз съм българин...Захарий му помагал да се облече, закопчавал му копчетата на мундира и му говорел

дружелюбно:- Ние нямаме нищо против вас, а само против пашата, бай Кръстевич...- Тъй, тъй... и аз съм българин - промълвил пак старецът. - Ако съм изгубил всичко,

то поне народът спечели...4

Двамата със Захария - продължава Иван Андонов, - той отдясно, аз отляво, го хванахме и го поведохме по коридора. Щом се показахме вън, народът почна да вика:

- Да живее Съединението! Долу Румелия! Долу Треперко паша! Урааа!Това се продължи близо 10 минути. Дворът беше пълен с граждани, селяни с

десетина разни знамена. Спряхме пред стълбата, дето чакаше впрегнат пашовският файтон.

Щом Кръстевич се качи на файтона, отляво влезе Голямоконарската девица Недялка Шилева, годеницата на Чардафон Велики, облечена в комитаджийски дрехи, въоръжена с револвер и гола сабя, и при буен смях на селяните и войниците, седна до Гавраил паша.

Додето да тръгне файтонът, Кръстевич се обърна към нас:- Съединение разбирам, но това голямо оскърбление за мене, да ме конвоира една

жена...Ние му отговорихме, че това е волята на народа и той е длъжен да се подчинява.Поразкарали го така Треперко паша из града за смях на народа, конвоиран от

Чардафоновата Жанна д'Арк, откарали го после в Голямо Конаре, оттам - в София, от София - в Цариград.

И това щяло да бъде най-голямото насилие, което си позволила тази революция...1 Данаил Николаев (1852-1942), из „Лични спомени и преживелици", 1925 г.2 Иван Андонов (1854-1937), секретар на БТЦРК, автор на „Съединението", 1929 г.3 Според Иван Андонов той бил казал това, а после Захарий бил повторил думите му...4 Според поручик Вълю Стефов.

51

(във Възванието на Българския Таен Централен Революционен Комитет се казвало:Граждани! Помнете, че строго ще бъде наказан секи един от вас, който си

позволи някакво насилие или грабеж, особено ако това насилие е против чуждите народности, които секи трябва да защищава като свои братия!)

...и тази революция щеше да бъде най-безкръвната революция в историята, ако майор Райчо Николов (45-годишен), наричан дядо Райчо заради благия си характер,

не беше отишъл да дири началника на пощенската станция Тодоров да даде ключа от пощенската каса, понеже фурнаджията Яни Колети си търсел пратката от 400 лири

(Яни Колети бил цинцарин, а нали БТЦРК прокламирал, че революцията защищава чуждите народности като свои братия, и оплакването на цинцарина прозвучало като нарушение на тази прокламация),

намерил дядо Райчо началника на станцията в бирарията на Венети при Джумаята, Тодоров там пиянствувал, дядо Райчо слязъл от коня си, влязъл в бирарията и го повикал,

но Тодоров, понеже бил изхарчил парите на цинцарина и мислел, че идат да го арестуват, вместо да последва дяда Райча, извадил револвера си и стрелял много отблизо,

един куршум улучил дяда Райча в челото, паднал той възнак и издъхнал.Събралите се от гърмежите хора, като видели обления в кръв майор и че от дупката

на челото му изтича мозъкът, погнали Тодорова:- Тодоров го уби! Дръжте убиеца!Тодоров се впуснал да бяга нагоре, влязъл в Карамановото кафене, та се скрил,множеството, настръхнало и наелектризирано като стихийна сила, готова да се

разрази и изтреби от лицето на земята всичко онова, което й се противопоставя,се втурна след убиеца и влезе в кафенето, гдето под стълбите в кюмюрлука

намери Тодорова, легнал по очите си. Иван Шопов, запасен фелдфебел, гръмнал с револвера си и го убил.

Множеството, недоволно от това, направи трупа му на решето: около 500 куршума се хвърлиха върху него.

След това трупът беше вързан с въже за краката, влачен по калдъръма чак до Джумаята, отдето бе натоварен на една кола за боклук и откаран в Марашките гробища, дето бе погребан, без да се опее от свещеник, настрана от другите мъртъвци, като предател...1

После множеството се пръснало по улиците, ревейки:- Смърт на предателите! Да живее княз Александър!

Оказва се, за съжаление, че това не са единствените жертви на революцията. Никола Нанчев разказва2, че когато чирпанската чета, на брой около 100 души, се отправила на 5 септември следобед към Пловдив, по дирите й тръгнали 60 войника под командата на поручик Жейнов,

от желание да се прояви и предан на румелийските управници, той дава заповед на войниците си да бият и да убиват, безразлично дали четниците ще се противят или не.

Имайки предвид тази строга заповед, войниците откриват стрелба против една група почиващи четници и убиват Иван Данчев, Димитър Йовчев-Яврука, Петко Запрянов u Г. В. Сербезов от Чирпан и Алекси Радушев от Сливен.

Вечна им памет, макар че никой не ги помни...

Сега да оставим народа да вика „Долу!" и „Ура!", „Смърт!" и „Да живей!" и да видим какво прави Негово Височество князът български Александър I.

Князът спеше в резиденцията си „Сандрово" край Варна (ако читателят си спомня, близките на Александър Батенберг го наричали Сандро). Събудиха го в 6 часа сутринта. Беше се получила депеша:

1 Според Иван Андонов.2 Спомените на Никола Нанчев, писани през 1925 г., са публикувани в книгата на Иван Андонов „Съединението", 1929 г.

52

„До Негово Височество българския княз. Днес Съединението прогласено по цяла Румелия в името на Ваше Височество. Правителството съборено. Живейте. Ваши верни поданици. Чакаме Ви след час на телеграфа. Временното правителство".

В 7 часа телеграфът затрака.Пловдив: На телеграфа д-р Странски, председател на временното правителство.Варна: На апарата е българският княз Александър Първи.Д-р Странски: Ваше Височество още не е заявил, че приема под своя скиптър

Съединението. Нужно е Вашето присъствие в Пловдив.Батенберг: Тръгвам веднага за Търново. Там са министър-президентът Каравелов

и председателят на Камарата Стамболов. Оттам ще ви проводя официалния акт за провъзгласяване на Съединението или моя отказ.

Д-р Странски: Очакваме положителния отговор на Ваше Височество. Довиждане!1

На другия ден, 7 септември, по обяд князът пристигна в Търново. Посрещнаха го Каравелов и Стамболов.

- Е, господа, сега накъде? - попита князът.- Ще ги избеся всичките онези лудаци в Пловдив, ако нарушат Берлинския договор!

- изръмжа Каравелов, който беше против Съединението.2

- Ваше Височество - извика патетично Стамболов3, - Съединението е вече дело свършено. Пред Ваше Височество се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив, па каквото Бог рече; другият е през Свищов и по Дунава за Дармщат4.

Князът ясно съзнаваше, че и двата пътя водят до загуба на короната.- Ако отблъснех предложението - изповядва той в интервю пред немския

журналист А. фон Хун5, - не ми оставаше нищо друго освен да се откажа от българската корона и да напусна минутно страната, българският народ щеше да ме свали веднага от престола. Следователно аз бих паднал от българския престол по един срамен начин. Също така знаех добре, че приема ли, тоже ме заплашва опасността да загубя короната.

Единият път бе пътят на страхливеца, другият - на рицаря.След като бе причинил толкова злини на българския народ, Александър Батенберг

реши сега да извърши нещо, което едва ли някой друг бе извършвал и не ще извърши в новата ни следвъзрожденска история - да пожертва личната си съдба заради съдбата на народа.

Княз Александър пристъпи към Стамболов, прегърна го и каза:- Аз избирам пътя за Пловдив.6

И те тръгнаха. Каравелов бърже съобрази, че ако продължава да бъде против Съединението, както се казва, ще изпусне влака, и затова побърза да се качи на първия файтон заедно с княза, Стамболов се качи самичък във втория файтон.

На Свети Никола те бяха на зазарание - разказва Димитър Маринов. - Оттук погледнаха на Южна България. Пред тях на двесте стъпки стоеше камъкът, който разделяше двете Българии. Князът с бързи и здрави крачки, в които се виждаше решителност и определена воля за самопожертвувание, дойде до камъка, стъпи на него с левия крак, премина с десния оттатък него и каза:

- Жребието е хвърлено! Рубикон е минат!

1 „Архив на Възраждането".2 Григор Начович (1845-1920), из „Разговор с П. Димитров", 1910 г.; също и Никола Генадиев (1866-1923), из„Мемоари", 1923 г.3 Според Димитър Маринов.4 В Дармщат живеят роднините на Батенберг, баща му принц Александър носи титлата Фон Хесен-Дармщат.5 А. фон Хун, автор на „Борбата на българите за съединението си", 1890 г.6 Пак според Димитър Маринов.

53

Тези думи изрекъл Юлий Цезар, когато преминал с легионите си река Рубикон между Галия и Умбрия, отправяйки се към Рим, за да завладее властта; те не са били особено уместни тук, защото са синоним на военен преврат, след който следва диктатура и граждански войни; казват, че след като изрекъл: „Рубикон е минат!", Цезар добавил: „Ако остана отсам Рубикон - това ще е нещастие за мен, ако го премина - ще бъде нещастие за света ".

След „Рубикон е минат!" Александър Батенберг изрекъл други думи:

- Нека Бог пази България!В тази минута - разказвал после разпалено Стамболов на Димитър Маринов -

князът беше неузнаваем: лицето му беше получило такова изражение, като че беше осияно от някаква вътрешна божествена светлина, застинал на върха с издигнати ръце, с очи към небето и към Южна България... Мене се стори, че виждам сенките на мъчениците от Батак, Панагюрище, Клисура и Стара Загора, както и сенките на падналите опълченци как го бяха обкръжили...

В такива върховни моменти поетът се събуждал в Стамболов и той започвал да прекалява с приказките си:

- Ето, сенките на падналите герои са над Ваше Височество и ви посрещат с ура! - извикал екзалтирано той, но все пак се сдържал, слава Богу, да не каже, че и сенките на древните ни царе Симеон, Калоян и прочие викали ура на княза...

А Каравелов треперел цял. Князът му рекъл:- Не бой се, аз взимам всичко на себе си.1

И там на върха, откъдето на север се виждала Мизия до Дунава, а на юг - Тракия до Родопите, княз Александър подписал следната прокламация, написана от Стамболов:

„Да бъде известно на моя любезен народ... че като имам предвид неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една, аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и да се именувам княз на Северна и Южна България.

Нека Бог ни бъде на помощ в това трудно и велико предприятие!"Файтоните се спуснали на юг и от село Шипка до град Пловдив князът бил

посрещан и изпращан с нестихващи възгласи „Да живей!" и „Осанна!".Могъл ли е някой в този радостен миг да помисли, че Русия, нашата освободителка,

няма да се зарадва, като чуе, че е на път да се сбъдне нейната Санстефанска България?И радостният наш княз побързал да зарадва всеросийския император с празнична

телеграма:„Вие обичате българския народ. Надявам се следователно, че ще одобрите това,

което съм направил".Последвал зашеметяващ отговор:„Защото обичам българския народ, затова и осъждам това, което сте

направили"2 И в допълнение, всеросийският император Александър III заповядал на военния

министър генерал Кантакузин3 тутакси да напусне поста си и България и заедно с него всички руски офицери немедленно да се завърнат в Русия!

Князът наш бил съвсем зашеметен: българската армия била обезглавена! С изключение на тримата майори от Източна Румелия (Данаил Николаев, Сава Муткуров и Димитър Филов) сред младите 24-25-годишни български офицери по-старши от капитан нямало.

Това не стигало: Александър III заповядал да заличат името на братовчед му Александър Батенберг от състава на руската армия и му отнел званието генерал, дадено му от Александър II - и наш Александър останал пак подпоручик...

1 Григор Начович, „Разказ на Негово Височество за Пловдивското въстание", 1886 г.2 Из издадената от английското правителство „Синя книга".3 Всички военни министри до 22 септември 1885 г. със съгласието на Народното събрание били все руски генерали: Паренсов, Ернрот, Крилов, Лесовой, Каулбарс, Редигер, Котелников; след оставката на генерал Кантакузин военен министър става българският капитан Никифоров и нататък военни министри на България са само българи.

54

Въпросът не бил само личен.

Съединението беше самоволен акт на българите, този акт не бе съобразен с никого, нито с Русия, нито с която и да било от Великите сили, това беше дръзка демонстрация на независимост - тази независимост сепнала Великите сили и променила отношението им към България:

Русия искаше или зависима, или никаква България; Англия искаше или никаква, или независима България1 -

зависима от Русия България означаваше руски плацдарм към Проливите;независима България означаваше преграда срещу руската инвазия към Проливите.2

И Англия, която на Берлинския конгрес направи всичко, за да бъде разединена създадената от Русия Санстефанска България, сега застана зад Съединението.

А Русия, колкото и да е куриозно, се обяви против Съеди-нението - по-върло от всички Велики сили,

по против и от Турция - руски дипломатически агенти тайно подкокоросвали турското правителство да окупира Източна Румелия (на какво не е способна братската любов!);

това би било, разбира се, жадуван претекст за Русия да „защити" България: окупира ли Турция Източна Румелия, Русия ще окупира Княжеството,

(на руския дипломатически агент в София Кояндер не му трябвал и претекст - той направо писал до заместника на Гирс А. Г. Влангали:

„Най-добрият изход би бил наша окупация на Княжеството и назначаването на руски генерал-губернатор с въвеждането в България на нашите закони "3)

султанът се досещал за ищаха на Русия, чешел се по тила, сърбал шербетлия кафе, смучел чибука си и си правел ориенталски оглушки.

Напразно генерал Фон Дригалски паша, посветил в добросъвестна дейност и немска вярност 33 години от живота си на Турция4, изпращал до турското правителство рапорт след рапорт, предупреждавайки, че във Филипопол се готви преврат, а след преврата призовавал Турция към военна намеса -

отговорът на Истанбул бил пълно мълчание.„Турците нямаха нищо против Съединението - пише по-късно ядосаният Фон

Дригалски на своя приятел Рихард фон Мах, - понеже съседството на една, макар и обединена, България за тях е по-драго, отколкото съседството на Русия".

И чудно, но султан Абдул Хамид, като изпращал Лебиб ефенди и Гадбан ефенди в размирния Пловдив да видят какво става там след Съединението, бил им рекъл:

- Аз обичам българите като свои деца и съм готов на всякакви отстъпки за тяхното щастие, само кръв да не се пролива...5

Другите ни братя, сърбите, и те хич не ни се зарадвали. И как да се радват - страхували се, че както е тръгнало, България ще присъедини и Македония.

Което не било далеч от истината: БТЦРК събирал доброволци и стари войводи, за да ги прати да освобождават поробена Македония,

а Димитър Петков в „Македонски глас" открито призовавал тамошното население като един да се вдига на въстание;

наложило се министър-председателят Петко Каравелов да заплаши комитите с войска и Захарий спрял четите, като им писал: „Един наш вистрел е достатъчен да опропасти всичкото дело!" 6

1 Рихард фон Мах.2 Както казвал дипломатично руският външен министър Гирс: „Русия силно ще се противи на всеки план, имеющ за цел създаването на една велика България, която би била отчуждена от всяко руско влияние".3 Док. № 3 из „Авантюри русского царизма в Болгарии", 1935 г.4 Според същия Фон Мах.

5

6 Димитър Страшимиров, „Архив на Възраждането", 1908 г. ? Според тогавашния префект на Пловдив Петър Димитров (1848-1919), из „Моите спомени и моята дейност по Съединението на Източна Румелия с Княжество Българияпрез 1885 год.", 1918 г.

55

Тъй освобождаването на Македония се отложило в необозримото бъдеще. Тодор Икономов излязъл прав - спомняш ли си думите му, читателю:

С този прибързан преврат изгубихме Македония. Върху нея ще се нахвърлят и сърби, и гърци, а турците ще свият юздите й и нейното освобождение ще се затруднява и отдалечава извънредно много. Един Бог знае колко още жертви ще ни костува...1

Жертвите ще броим оттук нататък...

Крал Милан поискал уравновесяваща компенсация - сиреч, България да отстъпи на Сърбия територия, равна на половината Източна Румелия, по-точно: Радомирско, Трънско и Брезнишко, а столицата на България да се изместела в Търново;

Русия също искала „уравновесяващо възнаграждение на Сърбия".За такова нещо България не искала да чуе дори на шега. И докато Великите сили се туткали и се чудели какво да правят (никоя не искала да

се намеси с оръжие, защото това означавало начало на европейска война), Сърбия се готвела за решителна схватка.

За последно бяхме воювали със сърбите преди 555 години, през 1330 година, когато крал Стефан Дечански победи Михаил III Шишман и даже му отряза главата.2

Сърбия се надяваше историята да се повтори. А и всички в Европа предвещавали погрома на България.

Граф Калноки, министър-председател на Австро-Унгария, казвал откровено:- Ние желаем на Сърбия най-голям успех, защото през последните седмици

полагахме усилия да подготвим събитието; военната акция вероятно ще бъде много кратка, като се има предвид нищожната съпротивителна сила на българите.

Граф Бисмарк, канцлер на Германия, бил още по-цинично откровен:- Разрешаването на настоящата криза би могло да се търси в тласването на

Сърбия под Божията закрила срещу България; и след като двете сражаващи се страни достатъчно се изтощят, за възстановяване на мира да се насъска Румъния срещу двете, румънците са много суетни и подобна мисия ще поласкае изключително тяхната суета.3

Русия нямало какво да казва: след като изтеглила офицерите си, тя подготвила неминуемия разгром на обезглавената българска армия;

може днес да ни звучи перверзно и абсурдно, но тя ехидно желаела този разгром: Един неуспех би доказал на българите справедливостта на доброжелателните съвети на Русия и би ги подбудила да се сближат отново с нея.4

Само унгарецът Бениамин Калай5 (нали с унгарците сме от едно коляно и от една кръв) предупредил сърбите, като им рекъл:

- Вий не познавате българите, те са храбри хора и готови за война, най-добре не се залавяйте с тях!

На което крал Милан, живял преди това весело в Париж, се изсмял и отвърнал:- Тази война за мен ще е като една разходка no Shamps Elysees.

Приказките са си приказки, но въпреки всичко, наивните и добросърдечни българи не вярвали, че братска Сърбия ще ги нападне,

те очаквали, което било естествено, да бъдат нападнати от Турция, затова всички български войски били съсредоточени на югозападната ни граница.

Тези времена обаче са пълни с парадокси: турците продължавали да си сърбат кафето и да се почесват по тила, а сърбите внезапно нападнали България в гръб.

Било 2 ноември 1885 година, събота, 6 часът сутринта.Сръбската армия прекосила нашата граница по фронт от 200 километра - от

Кюстендил до Видин.

1 Виж в глава I на тази книга.2 Виж в глава X на Книга втора.3 Егон Корти, „Александър фон Батенберг".4 Ю. С. Карцов, „Семъ лет на Ближнем Востоке". 5 Бениамин Калай - министър на финансите на Австро-Унгария и бивш неин представител в Европейската комисия за Източна Румелия.

56

120-хилядната сръбска армия с 400 оръдия се изправила срещу нашите погранични войски, които заедно със стеклите се доброволци и опълченци1 наброявали едвам 17 000 души и 34 стари оръдия.

Съотношението било 7:1.И сърбите в тържествен марш се отправили към София. Някои софийски първенци

начело с владиката Климент се бяха приготвили да посрещнат в двореца на българския Княз победителя Крал Милана.

Тоя позор обаче българският народ не преживя.2

Княз Александър издал заповед всички войски от турската граница да тръгнат към сръбската граница.

Пограничните наши войски и опълченците трябвало да издържат, докато пристигнат дружините от турската граница. Сражавайки се отчаяно, те отстъпвали крачка по крачка, сантиметър по сантиметър, накрая се окопали на възвишенията пред Сливница.

Минали ден, два, три - плъзнали слухове, че сърбите разбили нашите войски и стигнали до Владая, а вечерта ще влязат в София. Иззад Витоша ясно се чували топовните гърмежи. В столицата настанала паника.

На 5 ноември топовете се чуваха много ясно в София - пише свидетелят Добри Ганчев. - Уплаха голяма. Пред портата на Каравеловата къща застана файтон с три коня. Застана подир пладне. Стоя до вечерта на 7-о число. Туй усили още повече страха. Готви се да бяга, казваха хората. Война захваща, а гледа пръв да избяга. И за княз Александър тъй приказваха.

На 5-и срещу 6-и в полунощ княз Александър изпратил от Сливнишките редути депеша до правителството в София - предлагал София да се отстъпи без бой, заповядал хазната да се изпрати на сигурно място в тила - в Орхание, архивът на двореца - в германското посолство, а българската войска да се укрепи на Вакарелските или на Ихтиманските възвишения.

Младите капитани обаче не се подчинили.- Такова предателство аз не ще извърша - казал капитанРачо Петров3. - Ще ни

бият, нека; но да запазим честта на България.И когато княз Батенберг обърнал коня си, за да препусне назад към София, което би

било знак за всеобщо бягство,командирът на артилерията капитан Олимпий Панов, известен с олимпийското си

спокойствие, извадил револвера си и му извикал:- Върнете се, иначе ще ви застрелям!Князът се върнал, срамът събудил в него храбростта, размахал сабя и повел

войниците в безумна атака...И както преди 8 години опълченците защитаваха Шипка, така сега българските

войници защитавали до смърт редутите на Сливница.На 6 ноември сърбите започнали обща офанзива срещу българските позиции:сърби и българи се срещаха гърди с гърди, биеха се с щикове, револвери и ножове,

когато оръжието падаше от ръцете им, те се пускаха с юмруци един срещу друг и се улавяха гуша за гуша, в падающата нощ не се чуваха никакви вистрели, а само глухи викове, бързи и веднага задушавани.

Това не бе война, а саморазправа на най-близки братя, жадни за кръв и възмездие.4

Боевете траяха три денонощия. Сражавайки се, бранителите на Сливница се оглеждали назад: не идат ли дружините от турската граница?

От турската граница - от Хасково, от Ямбол и Бургас до Сливница са 300 километра.1 В случая нередовен набор стари войници.2 Васил Радославов, „България и световната криза".3 Според собствения му разказ.4 Симеон Радев.

57

Представи си, читателю мой: ноември месец, дъжд и сняг, няма асфалт, черни пътища, най-много тук-там чакълено шосе, кал до глезените, дрехите са просмукани от дъжда, всички са мокри до кости, по височините снегът се превръща във виелица, мокрите дрехи замръзват върху мокрите тела,

но войниците вървят, вървят ден и нощ, викайки ура срещу виелицата, пеейки в непрогледния мрак „Шуми Марица";

вървят в колона по трима, средният войник, облегнат върху раменете на другите двама, спи, вървейки, след два часа се сменят - и така без да спрат ни за минута,

обувките - чепици, ботуши, цървули - са продънени, войниците газят ледената кал с боси окървавени нозе...

Минават дружини, полкове - пише Добри Ганчев. - Минават през София, не спират. Нито ден, нито час. Вървят весели, с песни, с провиквания.

Облечени кой както можел, каквото намерил. Някой нахлул широки дънести потури с яркочервен пояс, а на гърба му износена войнишка куртка или съдран мундир, и наопаки: кожух с войнишки панталони. Повечето с цървули. Някои с по един ботуш. Някои с калпаци, на тях забучени цветя. Раници рядко. Повечето шарени селски торби. На някои торбички висят птици, петел или кокошка. От къщи или крадени по пътя.

Задигнали бяха цялото мъжко население. Възраст най-различна. Като почнеш от 18 г., та до 50. И пушките различни. Повечето дебели тежки кримки. Върви туй множество свят, като да не усеща умора. Някои от Саранбей, а други от самата турска граница - все пеш. Върви, шуми, пее, крещи.

Офицери много рядко. На триста-петстотин души един. Подофицери или фелдфебели, произведени от нужда. Груби селски фигури като у обикновените войници. Коси и бради, невидели гребен и ножици. На други лицата същински стърнища.

Тази войска „печенеги" я казваха. Южнобългарските дружини.

Подполковник Брекнер от германския щаб ще възкликне:- От времето на Александър Македонски и Юлий Цезар не е имало такъв

маньовър, какъвто извършиха българските войски през 1885 година!...И тъй, след четири-пет денонощия, на 6 ноември вечерта, първите колони се

изкачват по забулените в гъста мъгла хълмове на Сливница,снегът тук е остър и бръснещ, ледовитият вятър втвърдява като стъкло мокрите

дрехи и пронизва изтощените тела, босите нозе залепват по заледената кал, оставяйки кървави стъпки,

но войниците не спират, а в движение, викайки ура и пеейки „Шуми Марица", без да стрелят, се втурват с насочени щикове срещу вражеските окопи -

това бе великото и страшно българско „Напред, на нож!", което всяваше ужас, пред което никой враг не устояваше, захвърляше пушката си и побягваше с все сили назад;

лудият капитан Паница яздеше пред своя летящ отряд от македонски харамии, дошли да помагат на майка България, и ги караше да викат ура, колкото могат, за да помисли врагът, че са многобройни, и техният рев наистина бил страшен в нощта;

дори и селяните, въоръжени с остри сечива, се втурнаха в атаката заедно с войската;

студентите от странство бяха напуснали университетите и тръгваха за България, акламирани по пътя;

учениците от гимназиите се записваха в доброволческите дружини, голобради кандидати на славата, облечени в леките си есенни дрешки, отиваха на война като на някой празник,

6-годишното момче Мони Трайков Радев от село Ресен (което след 20 години ще напише горните редове в „Строителите на съвременна България") гледаше след тях и плачеше, че майка му не го пуска да отиде и то на война - да защитава България...

Целият български народ бе въстанал като един човек да защити свещената своя земя и още по-свещената си свобода -

а това бе по-силно от всяко оръжие. Българската армия прекоси границата, превзе Цариброд и Пирот и се отправи към Белград.

58

Нямам намерение да описвам подробно бляскавия победен щурм на княза от Сливница до Пирот - пише споменатият вече пастор Кох - и да показвам как той покри името си с безсмъртна слава. По време на цялата война той беше там, където опасността бе най-голяма, обикаляше на кон ротите, за да възпламени смелостта им, делеше глад и студ с войниците и като тях спеше на голата земя.

Това беше последният случай в европейската история, когато владетелят на една държава застава начело на своята армия и взема лично участие в сраженията -

яхнал белия си кон и размахвайки сабя, княз Александър препускаше по фронтовата линия под градушката от куршуми,

това взривяваше храбростта на войниците, те се хвърляха в атака, с една само мисъл: да умрат за Отечеството си, предвождани от своя сияещ млад княз!

Напразно командващият западния корпус подполковник Данаил Николаев крещеше:

- Ваше Височество, Вашето място не е тук!Но князът, веднъж посрамен като страхливец, бе станал безразсъдно храбър...

И тъй, всеобщият подвиг на българския народ и личният героизъм на княз Александър поразиха народите, стреснаха държавниците, объркаха дипломатите,

разпалиха въображението на дамите, жадни за рицарски подвизи, начело с Виктория, кралицата на Англия, която следеше събитията и се застъпваше пламенно за славата на княз Александър1.

Тази негова слава доведе всеросийския император Александър III до умопомрачителна ярост.

Когато българската армия, предвождана от княз Александър, превзе Пирот на 15 ноември, през нощта ясното студено небе се обсипа от хиляди падащи звезди2, войниците ги гледаха, занемели, и си мислеха: това са душите на загиналите ни другари в боя;

а когато на сутринта протръби тръбата и те наскачаха, за да тръгнат към Ниш и Белград,

откъм Ниш се зададе бяло знаме, ветрееше се на студения вятър - войниците помислиха, че сърбите се предават,

но под бялото знаме вървеше австро-унгарският пълномощен министър в Белград граф Рудолф Кевенхюлер-Меч,

влезе той на 16 ноември рано сутринта в Главната квартира на българското командване, изправи се пред княз Александър и му рече:

- Негово Величество Господарят телеграфически ми заповяда да се отправя в Главната квартира на Ваше Височество и да заявя на Ваше Височество, че тъй като Сърбия склони под натиска на Великите сили да спре неприятелските действия, да направите същото и Ваше Височество още днес.

А това Ваше Височество може да направи много по-лесно, тъй като Вие вече се намирате на сръбска територия, запазихте блестящо честта на оръжието си, Ваше Височество, устояхте като герой и българският народ се показа чрез своето юначество като народ, достоен за свободата си.

Ако Ваше Височество не изпълните това желание, Негово Величество Императорът ще издаде заповед на своите войски да преминат река Сава, с което Ваше Височество ще видят срещу себе си не вече сръбски, а императорско-австрийски войски!3

После добави конфиденциално:- А влезе ли австрийска войска в Сърбия, това ще е претекст Русия да окупира

България, което ще Ви коства най-малкото трона.

1 Принцеса Мари-Каролине фон Батенберг.2 Само неаполската обсерватория тази нощ преброила 64 000 метеорита.3 Архив на Министерството на външните работи.

59

Князът не казал нито дума, мълчал, дълго мълчал, после заповядал и на българските оръжия да замълчат.

Замълчали и оръдията на Видинската крепост. През цялото това време капитан Узунов, разполагащ само с 5100 души, 2000 от които без униформа, отчаяно отбранявал крепостта, обсадена от 15-хилядната редовна армия на генерал Лешанин.

Като млъкнали оръдията на крепостта, въпросният сръбски генерал, въпреки че знаел за обявеното примирие, решил да извоюва победа чрез подлост: дал заповед през нощта да се щурмува Видин,

но претърпял ново поражение и, което е още по-позорно: опетнил офицерската си чест. (В ония времена, читателю, все още съществувало това изчезнало вече понятие.)

А капитан Атанас Узунов бил увенчан с геройска слава. (Запомни това име, читателю, то скоро ще бъде увенчано с позор...)

И последвало това, което ще последва и след другите наши по-сетнешни войни: завоюваното с оръжие бе изгубено от правителствата и дипломацията.

Или както го е казал не знам кой: България не загуби нито една битка, но не спечели нито една война.

Наистина, читателю, победителката България не спечели нито лев контрибуции, нито педя земя - напротив: загуби Кърджалийска околия и Тъмръшкия клин (тъй наречената Тъмръшка република) - общо 150 села с 50 000 население - дадени бяха на Турция като курбан за Съединението.

А Сърбия не загубила нищо, въпреки разкаянието на крал Милан, изречено точно година по-късно:

Ние тръгнахме на 20 ноемврий 1886 г. - пише Константин Хаджикалчев1 в спомените си, - намерението ни беше да не се отбиваме в Сърбия, а да вървим направо за Виена. За наша голяма изненада обаче един специален влак ни чакаше в Ниш, изпратен от крал Милана, за да ни посрещне и отведе в Белград като негови гости.

Приемът беше много сърдечен. При влизането подаде си и двете ръце много любезно, като каза буквално следните думи на французки език:

- Messieurs, la guerre с'etait une faute politique de ma part. Je l'avoue, soyons amis!2

Все пак Съединението беше спасено - на 5 април 1886 година Германия, Австро-Унгария, Франция, Англия, Русия и Турция подписаха Топханенския акт за съединението на Северна и Южна България.

И на всички упреци - че е предал националните интереси, отстъпвайки на Турция Кърджали и Тъмръш - Каравелов имаше право да отговори:

- Вие ми приличате на оня, що се давел в морето - като го извадили, почнал да се сърди и да крещи: „Защо не спасихте и капата ми?"3

А военният аташе на Русия във Виена генерал-майор барон Николай Василиевич Каулбарс (брат на оня генерал Каулбарс, Александър Василиевич, който през нощта на 28 срещу 29 август 1883 година нахлу заедно с генерал Соболев и група руски офицери в двореца, за да арестуват княз Батенберг), обаян от чара и славата на същия княз Александър Батенберг, докладвал възторжено на всеросийския император Александър III:

- Ваше Императорско Величество, княз Александър осъществи заветната мечта на българския народ: извърши Съединението, после покри българското оръжие със слава, като разби Сърбия. След две години той ще бъде цар!

Но Господарят охлади неговия жар:- А аз мисля, че след 6 месеца ще го изгонят!4

1 Константин Хаджикалчев (1856-1940), „Спомени", 2006 г.2 Господа, войната беше политическа грешка от моя страна. Аз го признавам, да бъдем приятели!3 Из протоколите на Народното събрание.4 Според Ю. С. Карцов.

60

1886ГЛАВА IV

Начало на разединението

Княз Александър Батенберг,Стефан Стамболов, Петко Каравелов

Дотук говорихме за Съединението, нататък ще се наложи да говорим за разединението на българския народ.

По време на робството нашият народ бе единен - единен в страданието си, единен в търпението си, единен в позора си, може с известен риск дори да се каже, че бе единен и в съпротивата си;

единен бе и по време на Възраждането, по време на църковната борба, единен бе и през първите години на свободата, единен бе по време на първата си нова война -

единен бе до Съединението.След Съединението започна разединението на нашия народ. Това не е игра на думи,

а игра на живот и смърт, която продължава и до днес.Победата на България над Сърбия оскърбила дълбоко Русия, а славата на княз

Александър вбесила руския цар.Не знам какво е мислел тогава българският народ, но политическият и

интелектуалният елит на България се разделил на две:едните - любовта им към Русия ги правела слепи за намеренията и действията на

царя и руското правителство - това били тъй наречените русофили;другите - омразата си към царя и руското правителство прехвърляли върху руския

народ - това били тъй наречените русофоби.Последното не е съвсем вярно, по-скоро е набеждение от русофилите и особено от

съветофилите по време на социализма.Ни капка вражда нямам спрямо Русия, а искрена обич и признателност спрямо

руския народ - казва най-върлият русофоб Стефан Стамболов в най-русофобските времена (през 1889 година). - Аз мразя руския цар и съветниците му.1

А другият русофоб - Захарий Стоянов - го казва още по-кристално ясно:- Аз никога не съм бил русофоб, няма и да бъда. Аз съм тиранофоб. Мразя всичките

тирани на света, били те българи, турци и пр.2

Учили сме, че историята се твори от народите. Вече взех да се съмнявам.Без водачи народите са аморфна маса, тяло (крака, ръце и пр.) без глава,

движенията им (протести, бунтове и пр.) са безцелни физиологични рефлекси;за да тръгнат към някаква цел - трябва да ги поведе някоя личност, и това все

повече ме убеждава, че историята се прави от личности, а народите викат ура или ууу...

Така и конфликтът между Русия и България не е бил предизвикан от руския или от българския народ, а от Александровците.

Александър II Освободителят е бил влюбен в България и в племенника си Александър Батенберг - ако беше останал жив, едва ли щеше да се стигне до този конфликт.

Александър III наопаки: ненавиждал до смърт братовчеда си Александър Батенберг (ах, тази братска омраза!) и заради него е бил готов за зачеркне и България.

1 Стефан Стамболов, „Изповедта на България", 1889 г.2 3ахарий Стоянов, „Отворено писмо до Георгя Кьрджиев”, 1886 г.

61

Тази омраза на руския цар към българския княз се пренесла и в България: за русофилите Батенберг бил враг на Русия, предател на България, австрийски, немски агент и пр.

За русофобите - разбира се, обратното: той бил спасителят на България.Когато князът беше руски губернатор, когато той с помощта на 250 руски

офицери беше запършил ръкави да прави от България Задунайская губерния, когато той беше кукла, която се движеше от Петербург - то наша скромност най-дръзко и най-горчиво осъди този руски губернатор и неговите кръстници - пише Захарий Стоянов1 и продължава:

Но когато той стана конституционен господар, след неговото поведение към нашето народно дело, след враждата и гоненията, които е подигнала върху му официална Русия, моето мнение за княз Александра е такова:

той днес е стражата на българската самостоятелност. Няма Батенберг - няма България!

От противната страна се провикваше Константин Величков:Изворът на злото е в двореца на българската столица - в оная свещена и

неприкосновена особа, която сме имали нещастието да изберем за български княз. В малката глава на тази немска натура се кроят адски планове за страната, която го е приела гол, която го е въздигнала и облагодетелствувала; омразата му към българския народ се крие дълбоко в неславянската му натура...

За да се помирим с Русия, изискват се тридесет и три условия: първото е да се освободим от княза. Да, князът е ябълката на раздора, князът е изворът на нещастията за България. Додето Батенберг князува, България няма да прокопса.

Психозата се засилвала от слуховете, че Сърбия отново ще нападне България, а положението на България - тръбял сам военният министър Никифоров - било трагично:

Съвършено отсъствие на парични средства в държавното съкровище, недостиг на коне за артилерията, нямаме запасно облекло, запасните солдати ще трябва да се турят в редовете на войската със свои ризи, обуща и пр. облекло, имаме само 16 милиона патрони, с които ще можем да прекараме 3-4-дневна война, имаме само 45 хиляди изправни за бой пушки..2

Кой може да ни спаси при това положение?„Само Русия може да ни спаси!" - викали русофилите. Но Царят всеросийски

казвал:- Докато е Батенберг, няма да си мръдна пръста за България.И Михаил Маджаров3 направо зовял:Злото, от което страдае Отечеството, всекиму е известно; остава да видим сега

кой ще премахне туй зло и кой ще грабне името спасител на България...Кандидати за спасители на България се оказали много.Колкото и да е обидно за нашето младо и храбро офицерство, първите „кандидати

за спасители на Отечеството" се намерили там.Пръв бил капитан Радко Димитриев. Самолюбив военен франт, галеник на

пловдивския конак4, началник на персонала в щаба на милицията и жандармерията, което ще рече: гавазин на карикатурния генерал Фон Дригалски паша (напразно някои приписват на Радко Димитриев „дейно участие" в Съединението);

без героически прояви по време на Сръбско-българската война, той не бил повишен в майор, но затова пък имал самочувствие на гений, за когото България е тясна, и той открито мечтаел за присъединяването на България към Русия по примера на Финландия

(той дори името си порусначил» - от Димитров се прекръстил на Димитриев5);

1 Захарий Стоянов визира саркастично Александър Батенберг в алегоричната си повест „Искендер бей", а в документалната си книга „Превратът през 1881 година" е безпощадно директен.2 Според показанията на майор Груев.3 Михаил Маджаров (1854-1944) - публицист, редактор на в. „Марица" (1878-1885) и на в. „Мир" (1894-1944), яростен русофил, много пъти министър, посланик и пр. 4 Симеон Радев.5 Димитър на руски е Дмитрий или Димитрий.

62

Русия му се представляваше като единствения театър за неговите бъдещи подвизи - пише подигравателно Симеон Радев през 1910 година, но само след 4 години шегата му сесбъдва:

през 1914 година Първата световна война заварила Радко Димитриев в Санкт Петербург, където е пълномощен министър на България;

несъгласен с присъединяването на България към Тройния съюз, той напуснал дипломатическия си пост и постъпил в руската армия, участвал във войната като командващ 8-и армейски корпус на 3-а армия и 3-и сибирски корпус на 12-а армия, произведен бил в чин генерал-аншеф;

нататък съдбата му е тъмна: след Февруарската революция 1917 г. бил уволнен от правителството на Керенски, заедно с други генерали и аристократи избягал в Кавказ, по-далече от люлката на революцията,

но на 18 октомври бил арестуван заедно с още сто офицери и генерали, Революционният трибунал, съставен от болшевики, меншевики и есери, ги обвинил в контрареволюционен заговор, осъдил ги по бързата процедура на смърт

и на 18 октомври 1918 година генерал Радко Димитриев бил разстрелян край Пятигорск заедно с другите сто офицери и генерали, паднал полужив в ямата и бил доубит с щик.

След 9 септември 1944 година му бе издигнат паметник, на който бе произведен в „червен генерал" и „жертва на контрареволюцията"...

Но засега Радко е жив, млад и здрав и търси сродни души - офицери с наранено честолюбие. Нараненото честолюбие е най-честият мотив за предателство.

Ето го капитан Бендерев - истински герой от Сръбско-българската война, награден с орден за храброст, но заради неизпълнение на заповед по време на война, което се наказвало с разстрел, не бил произведен в чин майор;

майор Груев, началник на Военното училище, се вплете в съзаклятието от Бендерева, с когото бяха в много другарски интимни отношения1;

капитан Вазов - краен румелийски русофил по родство и по политическо минало, тоже бивш адютант на Кръстевича, одобри идеята с ентусиазъм2...

И тъй нататък.Е, да не помислиш, читателю, че всичко е било съвсем безкористно, ей така, от

сляпа любов към Русия -след низвергването на Батенберг руският посланик в Цариград Нелидов признава

срамежливо:- Организирането на преврата на 9 август струваше на Русия само 300 000 лева.Русия не криела намеренията си. На 29 март 1886 година редакторът на вестник

„Московские ведомости" царедворецът М. Н. Катков3 пише в упор:„Единственото решение на сегашната криза е окупация на България. Там не ни е

нужен дипломатически представител при незаконното им правителство, а комисар с диктаторски права".

Като тъмно ехо откъм Балкана отвърнал Драган Цанков в своя вестник „Светлина":„Русия трябва да ни окупира. Ако в един прекрасен ден в Русчук и Варна би се

показали донците и руската музика би разиграла нашия национален марш, народът пак би въздъхнал свободно, както в 1878 година, при освобождението от турците".

Вече стана дума за странните метаморфози на Драган Цанков. Как човекът, който извика навремето в лицето на руския дипломатически агент Хитрово, който се разпореждаше из България като губернатор: „Не ти щем ни меда, ни жилото!", което беше първият русофобски вик,

1 Димитър Маринов.2 Симеон Радев.3 След смъртта му на 20 юли 1887 г. Захарий Стоянов пише: Една стара пословица казва: „За умрелите или добро, или нищо". Ние обаче не се придържаме към тия идиотизми, а напротив: трябва да тържествуват и се радват честните хора в България за смъртта на този класически тиранин: колкото подло, гнусно и безобразно е имало, той го е изсипал върху главата на нещастна България.

63

същият този човек сега зовеше за руска окупация (по-късно ще предложи на султана да окупира България).

Докато трябваше да се разправяме с един руски агент, нашата задача имаше смисъл - обяснява той сам на Симеон Радев. - Но да се опълчим срещу руския император бе едно явно безумие.

Само един наивен човек като княз Александра можеше да си въобрази, че това е възможно.

Аз му казах: виж какво става около нас - румънският Kpaл най-много се бои от Русия, същото е и в Гърция. Защото на Изток православната вяра е русофилска, не търпи хора против Русия.

А какво да кажем за нашата маса, която освен това е и славянска, освободена, вчера се вика, от русите?

Това не стигало, Бисмарк взел, че нарекъл нашия любим княз „кариерист, който обърква мира", а казал ли го е веднъж железният канцлер, то значело, че ще направи всичко за премахването на пионката Батенберг от балканската шахматна дъска.

Драган Цанков уточнил как трябва да стане това. Когато съзаклятниците го попитали: какво да направят с княза - той отговорил:

- Да се убие. Когато се прави революция против държавен глава, трябва да му се отнеме всяко средство, за да се върне на престола и да отмъщава, а досега по-сигурно средство от смъртта няма.1

Капитан Вазов поддържал друга, много по-подла версия:Смъкне ли Русия княза със своя сила - няма вече България, а ще има Задунайска

губерния, ще се изгуби и самият народ!Единственият изход, единственото и последно средство да се спаси страната е

свалянето на княза, това трябва да стане час по-скоро или Русия ще ни окупира - и тогава няма спасение.

- Господа! - казвал той на слисаните офицери. - Аз ви говоря не от себе си само, а от името на военния министър, от името на правителството, на всички партии в България, от името на всичко българско, интелигентно, честно, благородно, патриотическо...2

Да оставим настрана „всичко българско, интелигентно, честно" и прочие демагогски атрибути - стояло ли е наистина правителството зад заговорниците?

Знаел ли е министър-председателят Каравелов за заговора, участвал ли е в него, защо не му е попречил? - остава тайна тъмна.

Макар че един подозрителен лъч пронизва мрака на тайната - частният секретар на Батенберг Александър Ф. Головин в книгата си „Княз Александър I Българский" описва свой разговор с подполковник Чичагов, руския военен аташе в Пловдив, срещата им е станала в края на юли 1885-а, месец преди Съединението:

- Знае ли княз Александър - каза подполковник Чичагов, - че против него съществува заговор в София и че въпросът за неговото сваляне е решен принципиално. Аз бях в София свидетел на преговорите помежду Кояндера3 и Каравелова, които са напълно солидарни в тази работа и в настоящето време обсъждат само детайлите. Ако княз Александър не изгони Каравелова от министерството, то последният ще изгони княза от България.

Драган Цанков разказва за друга своя среща с Каравелов при Кояндер, станала година по-рано - през пролетта на 1884-та. Кояндер ги бил извикал в агентството и бил им казал: ,,Въпросът с детронацията на княза трябва да се реши колкото се може по-скоро. Вие разисквайте сега и дайте ми отговор".

Останали сами с Каравелова - изповядва се Драган Цанков пред Симеон Радев, - ние възприехме напълно идеята, че князът трябва да се изпъди, но върху средствата не можехме да се споразумеем...

1 Според собствените му признания пред Симеон Радев.2 Според показанията на капитан Генев.3 А. И. Кояндер - дипломатически агент и генерален консул на Русия в София (1884-1885 г.).

64

Димитър Маринов обаче, който бил много близък приятел с Петко Каравелов още от 1878 година, когато цели две години живели заедно, продължили да бъдат приятели и след това, познавал отблизо и жената на Каравелов - Екатерина, Димитър Маринов прехвърля вината върху нейната красива глава:

Кака Катя е виновницата за всичките нещастия, които сполетяха и княза, и Каравелова, и България.

От най-ниско обществено положение тя бе издигната на най-високо - министерка на България;

със знанията си тя беше обикновена гимназистка, но ако й липсваха други качества, то качествата амбиция, славолюбие и каприз да управлява - изобилствуваха. Тя назначаваше, тя уволняваше, тя диктуваше окръжните на министерските разпореждания, без нея нищо не ставаше.

Ето към тая жена се обърнаха Богданов и Сахаров1. Пред обещанията, които й дадоха, пред перспективата, пълна със слава, почести и отличия като първа дама в Руския двор и от омраза към княза, който я беше в последно време отблъснал, тя се предаде всецяло и стана главна конспираторка срещу княза.

Тя много вещо подведе Каравелова и го вплете в своите интриги, младите отлични офицери Бендерева, Груева и Никифорова направи предатели, а Отечеството ни тласна за своите амбиции в нещастия.

В какво се състояло това превъзходство на една обикновена жена върху толкова мъже? - пита се Димитър Маринов, макар да знае отговора. - На тоя въпрос не се наемаме да отговорим по много съображения и причини, защото те могат да бъдат изложени всякъде другаде, само не в един летопис... - пише летописецът и заключава загадъчно: - Такива жени се срещат в историята нерядко.2

Вярно ли е това, не е ли вярно - историята засега мълчи, но май не им върви с жените на братята Каравелови.

А какви са тия „такива жени" - оставям на въображението ти, читателю...В своя „Дневник" Стамболов коментира по-иначе поведението на министър-

председателя3:„Заемал ли е Каравелов прямо участие в преврата? Не, отговарям аз. Знаел ли е за

преврата? Да! Както самите автори на преврата, така и верните му приятели, нееднократно са му заявявали, че ще нападнат княза, че се готви преврат и пр. Страхливостта на Петка не му бърка на само(на)деяността: нищо не могат да направят, не слушам аз сукашки приказки, аз ще ги избеся, ако се осмелят да направят подобно нещо - и между това не взема никакви мерки. Превратът стана и на Петко му клюмнаха ушите".

Че военният министър Никифоров е знаел за заговора - знаел е, но за всеки случай се разболял и се канел да отиде на лечение в Европа.

Виж, министърът на външните работи Илия Цанов хич не се правел на болен и в никаква чужбина не се бил запътил, ами към руското агентство и преговарял там с посланика и военния аташе кога и как да стане детронацията на княза.

Руският посланик Богданов обаче бил против убийството на княза - това щяло да злепостави Русия, и за да прогони страховете на Драган Цанков, заявил, че ако офицерите заробят княза и го предадат на руска територия, той гарантира, че оттам вече няма да се върне в България.4

А през това време верните на княза офицери Николаев и Паница пиели шампанско из виенските шантани,

началникът на генералния щаб майор Рачо Петров бил на сватбено пътешествие в Париж и обладавал бурно в хотел „Крал Джордж V" сластната плът на чаровната Султана,

а председателят на Народното събрание Стефан Стамболов дотъркалял бъчва руйно вино в лозята край Търново, забъркал гърне тлъст гювеч и гуляел на воля под дебелите орехови сенки със старите си приятели и една сюрия палави девички...

1 Богданов по това време е посланик на Русия в София, Сахаров - военен аташе.2 Из „Стефан Стамболов и новейшата ни история".3 Стефан Стамболов, „Дневник", 3 октомри 1886 година.4 Според свидетелство на д-р Димитър Моллов, виж „Строителите. .." - „9 август".

65

Как е станало детронирането на княз Александър се е писало много. Аз ще предпочета да предложа на читателя си изповедта на самия княз пред неговия дворцов пастор Кох:

На 21 август1 работих до късна вечер и тъкмо бях заспал, когато ме разбуди шум откъм коридора пред моята спалня. Трябва да е било към един и половина. В следващия миг в стаята се втурна българският ми прислужник Димитри, целият разтреперан от страх, и извика:

- Предаден сте, искат да Ви убият! Бягайте, докато не е станало късно!Скочих от леглото и сграбчих пистолета си в ръка. В този миг чух военни команди

и въздъхнах с облекчение:- Спасен съм! Армията е тук.Отчаяният Димитри изговори с пресекващ глас:- Не! Не! Бягайте! Тъкмо те искат да Ви убият!Миг след това се чуха изстрели от всички страни, дворецът беше обграден, за

бягство не можеше и да се мисли. Куршумите се сипеха, трещяха и аз чувах стогласен вик:

- Долу князът!Изгасих светлината и в тъмнината бързо се облякох. С долни дрехи и чорапи не се

занимавах, само навлякох униформата: ако ме застрелят, поне да бъда в бойната си униформа...

Шумът, дрънченето на оръжие и виковете ставаха все по-силни. Излязох в коридора. Мигом ме заобиколи цяла тълпа от мъже и при светлината на единствената запалена свещ видях по просветването на байонетите, че са около сто и петдесет души.

Всяка съпротива бе невъзможна, само двама от моите телохранители бяха налице, те искаха да стрелят, но аз им забраних.

Тълпата ме изтика в преддверието. В този момент се появи и брат ми. Някакъв дързък кадет (и моето юнкерско училище беше сред предателите!) откъсна лист от почетната книга, която лежеше на масата, и цялата обезумяла, силно пийнала банда започна да крещи насреща ми да подпиша абдикацията си.

Капитан Радко Димитриев държеше револвера си опрян до лицето ми. Аз извиках:- Пишете вие и назовете причината за абдикацията! Аз не знам такава!Един от заобикалящите ме посегна към писалката, но бе толкова пиян, че не

можеше да пише. Тогава аз дръпнах листа от ръката му и написах: „Бог да пази България!"

Капитан Димитриев грабна листа и, без да погледне написаното, го пъхна в джоба си. След това отведоха мен и брат ми във военното министерство. Там ни вкараха в една стая, пред която стояха войници на стража. В самата стая се разхождаше напред-назад някакъв офицер с револвер в ръка.

После влезе капитан Бендерев (един от командирите в Сръбско-българската война). Пъхнал ръце в джобовете на панталоните си, той с явно злорадство се наслаждаваше на моя вид.

- Ти заминаваш за Русия - заяви той язвително. Половин час по-късно ме заставиха да се кача в една кола. На брат ми не разрешиха да пътува с мен, него качиха в друга кола. Приблизително 90 офицери от Струмския полк и от някои други наблюдаваха спокойно моето отвличане.

Пътувахме 25 километра до някакъв изоставен манастир в Етрополския балкан. Натикаха ни в тясно, тъмно помещение, което гъмжеше от бълхи, дървеници и други инсекти. Нямаше нито маса, нито стол...

На сутринта продължихме за Враца по неравни, каменисти пътища. Стигнахме в десет вечерта. Градът изглеждаше опустял, като че ли нямаше жива душа. Нощта прекарахме в някакъв мизерен хан. Сутринта в четири и половина поехме отново.

След като се отдалечихме на десет кшометра от града, внезапно спряхме на едно място на шосе, обрасло от двете страни с ниски, иглолистни гъсталаци. Видях как офицерите, които яздеха от двете ни страни, се пръснаха из гората, явно да търсят нещо. Мигом ме обзе предчувствие за беда.

И действително, както по-късно ми съобщи един офицер от охраната, те търсели място, където да ме разстрелят. Защото във Враца научили, че част от войската се е възпротивила да положи клетва пред новото правителство.

1 8 август според действащия тогава в България Юлиански календар; тъй като в Западна Европа бил в сила отдавна Григорианският календар, идващите оттам отчитали датите по него, в случая същото прави и Батемберг.

66

След половин час, преминал в ужасно и мъчително напрежение, продължихме за Ряхово на Дунава.

Там бе акостирала моята яхта, докарана от Русчук. Ние трябваше да се качим и с конвой от стотина мъже - повечето от офицерите бяха съвсем непознати - отплавахме надолу по реката...

В полунощ минахме край Русчук, а в два часа на другия ден - покрай Галац. В четири часа подир обяд стигнахме руската граница и в пет бяхме в Рени.

На другата сутрин пред мен се яви жандармерийски подполковник, който ми показа телеграма от Обручев1 с нареждане властите на Рени да отведат по най-краткия път „принц Фон Батенберг" извън границата, тъй като в Русия животът му бил в опасност.

По моя молба руското правителство ми предостави специален влак. С него заминахме рано на другата сутрин. Парите за път ми бяха предадени в кутия за пури. До мен в купето седяха един руски полицейски префект и трима жандарми.

Вечерта пристигнахме в Бендер. Там се бе събрала многобройна тълпа, запалиха всички лампи и тъй като прозорците на вагона нямаха завеси, аз седях като в някакъв фенер, изложен на погледите на всички.

Най-сетне в десет стигнахме австрийската граница. Бях вече свободен. Едва тук научих от австрийските вестници какво се бе случило в България.

И така, изминали са пет дни, десет часът вечерта е на 13 август. Да видим и ние какво се бе случило през това време в България.

В България се водеше война с телеграми.

9 август, 3 часът

До всички окръжни управители и бригадни командири:Принц Батенберг низвержен от българския престол тази вечер. Привременно

правителство съставено от Каравелова, Стамболова, Цанкова, Бурмова, Т. Икономова, Величкова, Маджарова, Радославова, Грекова и военния министър Никифорова. Немедленно присегнете войската на временното правителство.

Главнокомандующий на българската войска:майор Груев

*9 август, 3 часът и 35 минутиДо окръжните управители:Принц Батенберг низвержен от престола. Направете митинги с утвърдителен

смисъл. КаравеловГлавнокомандующий на българската войска:

майор Груев

*Същата телеграма в същия час Груев изпраща до Тьрново, Председателю

Стамболову, накрая е добавено: Тръгнете незабавно за София.

*9 август, 10 часът 22 минутиСофия, майору Груеву:Елате на станцията да се разговорим за новото чудо, инак депешите остават без

последствие. Стамболов.*9 август, 10 часът и 40 минутиДо окръжните управители, командирите на полковете и бригадите в Русе, Варна,

Плевен, Шумен, Ловеч, Пловдив, Стара Загора, Сливен, Хасково:Ако сте получили от София известие, че князът е свален и че аз с Каравелова и пр.

съставляваме привременно правителство, знайте, че не съм приел да бъда член на правителството и се боя, че това нещо е мистификация. Виках на станцията

1 H. Н. Обручев - руски генерал, тогава началник на Генералния щаб.

67

Каравелова и Никифорова, не се обаждат. Тук известието посрещнато с отвращение и негодувание. Обичам да вярвам, че офицерите ще съумеят да спазят честта си и интересите на Отечеството.

Стамболов.

*9 август, 10 часът и 50 минутиДо всички командири на полкове и бригади: Председателят на Народното събрание не беше посветен в делото и си позволил

вън от правата си да дава такива телеграми, но се надявам, че войската трябва и ще слуша само заповедите на началството. Офицерите, които са отказали да присегнат на временното правителство, да бъдат благоразумни и още днес, часа до 5 най-късно след пладне, да присегнат. Които откажат, ще бъда принуден да ги предам на полевия съд немедленно.

Главнокомандующий на българската войска:майор Груев

*9 август, 11 часът и 15 минутиДо окръжните управители, войнски началници и командирите на полковете:Навсякъде в България се обяви военно положение. Градските власти се подчиняват

на старшите военни началници, които са и коменданти. Разпоредете се незабавно, щото да не се допуща никой да излиза вън от границите на Отечеството.

Главнокомандующий на българската войска:майор Груев

*9 август, по обяд между Груев и Стамболов се провежда следният разговор по

телеграфа.Стамболов: Кои са инициаторите? Кои са причината и поводът за изпъждането

на княза? По чие предложение стана това изпъждане и кои го изведоха от палата - и каква полза ще произлезе от това за Отечеството? Свалянето на княза по искането на Русия ли стана? Какво мнение имат европейските сили по това дело?

Груев: Инициатори са военните с пълното съчувствие на правителството и на всички партии. Князът е на път за отвъд границата на България. Свалянето стана без кръвопролитие и е поддържано от цялото население. Кога ще тръгнете за София?

Стамболов: Искам да говоря с Каравелов и Никифоров.

Каравелов не се явява на станцията, нито Никифоров. Явява се пак Груев и протелеграфирва до Стамболов написаните върху листче думи на Каравелов:

„Моето лично мнение е да не се прави нищо, което би могло да усложни и тъй сложните работи. В интереса на страната е да се спази редът и тишината. Делото е тъй далече отишло, щото не може да се повърне".

Груев добавя: Уверявам ви под честно слово, че Каравелов ви моли да не бъркате на започнатото дело.

Стамболов: Коя част от войската е в преврата?Груев: Целият Струмски полк, кавалерията, артилерията и Военното училище.

*9 август, 10 часът и 30 минути вечертаТрявна, Славейкову:Днес приех много телеграми от София, че князът е свален и прогласено временно

правителство, в него аз, Каравелов, Цанков и пр. Елате незабавно в Търново. Стамболов.

От Петербург по обяд до руския агент Богданов пристига следната телеграма, той я разлепя по улиците на София:

В данных обстоятельствах будьте по возможности сдержанный. Постарайтесь повлиять чтобы правительство составлено из лиц солидних, желательно было бы чтобы в состав правительства вошел митрополит Климент. Можете заявлять болгарам, что

68

Россия будет попрежнему руководиться относительно них с чувствами бескористного доброжелательства; что об оккупации Императорское правительство и не думает...1

Инструкцията на руското правителство бе послушно изпълнена - вечерта на 9 август се състави правителство под председателството на Климент, с участието на Драган Цанков, Константин Величков, Васил Радославов и майор Никифоров.

10 август, 9 часът и 10 минутиСофия, митрополиту Клименту:Поздравлявам та. Увенча си политическата кариера с нов венец. Да ти е честит.

Народът няма да забрави, чети си, който заби ножа в сърцето му. Да живейш!Председател на Народното събрание Стамболов.

Към обяд дядо Славейков беше вече в Търново.- Посрамиха честното българско име - каза той. - Стефане, аз познавам

българския народ като свое дете, от 40 години живея с него. Тоя народ се гнуси от извършеното дело в София. Ти си председател на Събранието, бил си комита. Казвам ти, че ще успееш. Па ако не успееш - който мисли за сетнините, не е герой.

Цяла нощ двамата крояха какво да правят...На 11 август призори извикаха Стамболова на телеграфа, викаше го Пловдив, на

телеграфа бяха Стоянович, Тончев и Муткуров. Моят читател, свикнал със съвременните средства за комуникация - телефони, скайпове с видеокамери и пр., сигурно трудно си представя как са ставали разговорите по телеграфа -

нито чуваш гласа на този, с когото говориш, нито пък го виждаш, чуваш само едно ти-ти-ти и по лентата се изписват точки и чертички - кой е отсреща, дявол знай!

За да се увери с кого говори, Стамболов прилагаше оригинални средства за идентификация. В случая зададе въпрос на Тончев: как се казва ханъмата, с коята и двамата бяха имали съкровени преживявания. Тончев отговори правилно. Чак тогава започна разговорът.

Телеграфът затрака бавно с големи паузи - това бе още едно категорично доказателство, че в Пловдив диктуваше Муткуров, този флегматик изговаряше по три думи в минута, хубаво, че за разлика от говоренето, действаше бързо.

Муткуров докладваше по военному:В Пловдив вестта за детронирането на княз Александър посрещната на нож;

снощи, на 10 август вечерта, извършен контрапреврат;гарнизоните на Хасково, Татар-Пазарджик, Стара Загора и Варна са с нас,

полковете им се придвижват към Пловдив; кога да тръгнем към София?Стамболов бе на върха на щастието. Той телеграфира мълниеносно:- Съобщете Муткурову, че всичко, от него направено, одобрявам, от името на

народното представителство провъзгласявам го за главнокомандующий войските на двете Българии. Да обяви военно положение в цяла България и да заяви на узурпаторското правителство да сложи управлението под страх на смъртна казън. Заловете всички станции в Тракия. Тук ще направя нужното за войската. Плевенският полк тоже ще бъде с нас.

Председател на Народното събрание Стамболов.*11 август, 10 часът сутринтаДо всички гарнизони и окръжни управители:ПРОКЛАМАЦИЯ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОДВ името на българский княз и на Народното събрание обявявам за изменническо

и вън от законите на страната привременното софийско правителство воглаве с Климента и всеки, който слуша приказанията на това правителство, ще бъде съден

1 При дадените обстоятелства бъдете по възможност сдържан. Постарайте се да повлияете правителството да бъде съставено от хора солидни, желателно би било в състава на правителството да влезе митрополит Климент. Можете да казвате на българите, че Русия постарому ще се отнася към тях, ръководена от чувства на безкористно доброжелателство; че за окупация Императорското правителство дори не е помисляло...

69

и наказан по военните закони. Назначавам [Указ№ 1] за главнокомандующий на всичките български войски бригадния командир Муткурова и заповядвам на всичките граждански и военни власти да изпълняват безпрекословно неговите заповеди. Призовавам доблестний Българский народ да защити короната и Отечеството от предателите. Да живее България, да живее Българский Княз Александър I.

Председател на Народното събраниеСтамболов.

Главнокомандующий българските войскиподполк. Муткуров.

Стамболов изпрати на Климент втора телеграма.София, митрополиту Клименту:От името на княза и Народното събрание заповядвам Ви в 24 часа да сложите

властта и да се подчинявате на главнокомандующия на българските войски подполковника Муткурова, инак ще бъдете застреляни заедно със съучастниците си.

Председател на Народното събрание Стамболов.

*След минути Климент и майор Груев получиха телеграми от Пловдив с еднакво

съдържание:В силата на Указ № 1, с който председателят на Народното събрание ме назначи

за главнокомандующий на войските на Северна и Южна България, ви предписвам да ся оттеглите най-късно в продължение на 24 часа от узурпаторски заетата власт под страх от смъртно наказание.

Главнокомандующий на войските в Северна и Южна България подполковник Муткуров.

Митрополит Климент побягна към митрополията, разсъблече свещеническите си одежди и след броени минути излезе оттам облечен в цивилни дрехи и се завтече към руското агентство...

Междувременно Бендерев изпрати телеграма до полковия командир в Търново капитан Бонев да арестува Стамболов. Когато Бонев влезе в станцията, Стамболов го посрещна радостно на стъпалата в антрето, взе го приятелски под ручка с лявата си ръка, с дясната извади револвера си и го опря в гърдите му:

- Ще бъдеш с мен или си убит!- Слушам! - изкозирува Бонев.Към обяд съобщиха на Стамболов, че на телеграфа го търси Олимпий Панов.

Стамболов се зарадва. С Олимпия те бяха близки другари, в Букурещ бяха делили братски коравия хъшовски залък, когато Стамболов мина в България, Олимпий отиде да се бие в Сърбия, след Освобождението живееха като братя.

Преди да проговори Олимпий, Стамболов го запита:- Кои причини те накараха да станеш изменник на княза и на Отечеството?- Аз и Никифоров сме противни на преврата - отвърна Олимпий, - но искаме да се

избегне кровопролитието. Князът днес ще бъде изкаран до австрийската граница. В такъв случай как може да се възстанови князът?

Стамболов: За нас князът не е свален. Ако вий с Никифоров сте противни на станалото, как гледа Каравелов на същото нещо. Отговори!

Панов: Каравелов гледа също тъй, както и аз.Стамболов: Сам ли си, или има някой до тебе?Панов: Сам съм.Стамболов: Моля те и ти предлагам да вземеш командата на Софийския гарнизон.

Кажи Груеву, че му предлагам да сложи властта от ръцете си и му обещавам, че ще остане цял и невредим. Не първи път ти защищаваш народа, правдата и честта. Бъди и сега решителен, храбър и велик като преди. Приемаш ли предложението? Отговори немедленно!

Панов: Могъл бих да убедя офицерите, взели участие в преврата, да вземат моя страна, ако им обещая, че князът няма да се върне.

Стамболов: Обещай на офицерите, че им давам пълна амнистия от името на княза и на Народното събрание. Като вземем София в ръцете си, ще се съберем и въпроса за княза ще решим. Нека знаят офицерите, че и нам България е no-мила от княза.

70

Назначавам те комендант на Софийския гарнизон. Всеки, който не изпълни приказанията ти, ще бъде разстрелян. Целувам те. Бог да ти е на помощ. Каравелов затворен ли е още? Отговорете!

Панов: Каравелов не е затворен. Как да постъпя с Груева?Стамболов: Оставете го свободен.

*Вечерта късно Панов се обади отново на Стамболов:- Едва ли ще бъде възможно да приема командуването на Софийския гарнизон, тъй

като офицерите искат гаранции, че князът няма да бъде отново повикан от Народното събрание.

Стамболов: Хвърли жребието и тръгвай напред!Намеси се Г р у е в:- Не може и дума да става за възвръщането на княза. Какво ще бъде положението

на толкози души офицери, които са участвали в неговото сваляне?Стамболов: Сдай властта Панову!Груев: Най-категорически заявявам, че щом последва разпореждание за клетва пак

на вярност князю, тука ще последват безпорядъци, кръвопролития - безусловно, неизбежно. Искам да чуя последен отговор.

Стамболов: Нека пролятата кръв на братоубийствената война се излее над главите ви!

Груев: Аз съм жертва на измама. Жертва на измама от страна на правителството.

Панов: Офицерите ми съобщават, че правителството на Каравелов не е вело себе си в делото за изпъжданието на княза съвсем безучастно. Напротив, Цанов е ходил да преговаря с руския агент за гаранциите, които руското правителство дава в случай извършването на това дело.

Стамболов: Груев, сдай властта Панову!Груев: Стамболов, защо искате да правите от мене нова жертва?Стамболов: Че ти си станал жертва, това за всекиго е ясно, но освен това искаш

да станеш и братоубиец. Сдай властта Панову!Груев: Утре с какви очи ще изляза пред войниците си и не ще ли те на мене да

гледат като на последния мерзавец и лъжец?Стамболов: Сдай властта Панову и ела при мене в Търново, дето ще намериш

приятелски прием и защита. Решете и отговорете!Но никой не му отговори. Панов и Груев си бяха отишли. Часът бе 4 сутринта.

Повика Муткурова:- Мъча се да придумам да се сдадат софийските войски. Ако видим, че това е

невъзможно, тогава ще употребим сила. Утре изпращам двама души да намерят княза и да го върнат в България. А сега лека нощ или по-добре добро утро, че взе вече да се съмва.

От Петербург Гирс зорко следеше събитията в България. Всичко вървеше като по ноти, докато не се намеси Стамболов.

В началото Гирс не отдаваше особено значение на този млад поет революционер, който се правеше на политик, но за всеки случай даде знак на Бендерев да действат в София, когато Стамболов тръгна за Виена;

за зла участ на път за Букурещ той се бе отбил в Търново, загулял се беше, както видяхме, в лозята край града и превратът го завари там.

Сега това момче беше на път да провали всичко, като някакъв Наполеон воюваше против детронаторите, но не с армии, а с телеграми, и печелеше гарнизон след гарнизон, град след град.

Митрополит Климент се оказа безпомощна плашлива пешка. Срещу Стамболов трябваше да се вкара в играта най-силният български играч - Каравелов, макар Гирс да ненавиждаше този руски храненик, който се правеше на нихилист.

На 11 август късно следобед Гирс изпрати на Богданов шифрована телеграма...

На 12 август сутринта Никифоров потърси Муткурова:- Знаете ли, че не съм в привременното правителство?Муткуров: Не, напротив.

71

Никифоров: Злоупотребиха с името ми. Шест пъти протестирах.1 Снощи руският агент Богданов идва у Каравелова да му предложи да вземе върху си властта. Каравелов иска необходимите гаранции. Дадоха му се.

Муткуров: Какви гаранции?Никифоров: Гаранция пълна. Неограничени пълномощия. Всичко да стане със

съгласието и поддръжката на Русия. Богданов одобри предложението му, при условие че Батенберг няма да бъде възвърнат. Каравелов се съгласи охотно. Превратаджиите и привременното правителство се отказаха от властта.

На същия 12 август петербургският вестник „Новое время" излезе със следната статия:

„Бидейки вакантен престолът в България, там трябва немедленно да се назначи администратор. Това лице трябва да се ползува с доверието на българския народ и на Русия. От само себе си се разбира, че тия две условия не могат да се съединят в някое лице, което да не е от руска народност. Затова немедленно да се изпрати... "

И т.н.

На същия 12 август Каравелов издаде прокламация:Братя Българе!Предвид на последните събития, които станаха в нашето Отечество и които

хвърлят в опасна неизвестност страната, за да се въдвори мирът и тишината и обезпечи безопасността на населението, както и за да се изведе Отечеството из безизходния път, и като разчитам на поддръжката и доверието на народа, аз приемам управлението на страната и съставям правителство2 под мое председателство с членове: председателят на Народното събрание Cm. Стамболов и майор Никифоров.

При това обявявам на българския народ, че се състави министерство от следующите лица: министър на външните работи K. Стоилов, на вътрешните работи В. Радославов, на финансите Ив. Ев. Гешов, на просвещението Т. Иванчов, на правосъдието Г. Орошаков и министър на войната О. Панов.

*Към обяд министърът на войната Панов потърси Стамболова:- Руското агентство и всичките други представители се отнесоха съчувствено

към новото правителство, обещаха поддръжка и припознаване от всички сили.Стамболов: Преди да правите правителство, трябваше да имате съгласието на

хората, които разполагат с войската и населението. Регентството не одобрявам, в него не мога да вляза. Правителството, съставено от вас, не познавам.

На станцията дойде Каравелов, той призова Стамболова:- В името на дружбата и интересите на Отечеството аз те моля да не правите

нищо. Муткуров може да бъде главнокомандующий, у нас няма такъв. Аз те заклинам: ако не желаеш руска окупация и нападение от Сърбия, да дойдеш незабавно в София.

В този момент предадоха депеша от Рени до Груев:Днес в 5 'А часа пристигнах. Няма никакво разпореждане. Отговорете какво да

правя с княза. Капитан Корабаров.Стамболов му отговори:Върнете незабавно яхтата заедно с принца Батенберга и се установете в Свищов.

Резултата телеграфически явете. Главнокомадующий войските майор Груев.После се обърна към Олимпий Панов:- Регентство не признавам, понеже князът нито е малолетен, нито е умрял, а

само е вън от държавата: в такъв случай може да се назначи само наместничество съгласно 19-и член от Конституцията. Получих известие, че князът е в Рени. Ако това е истина, съветвам авторите на преврата да си намерят място вън от България.

Авторите вече бяха побягнали: Радко Димитриев, преоблечен като овчар, с торба на рамо, вече минаваше Пазарджик на път към Истанбул, Вазов също,

1 Това бе вярно. Детронаторите си служеха с неговото име, без да го питат. На протестите му Климент отговаряше: „Поместен бидохте за член на правителството вследствие уверенията на вашите приятели и другари, че няма да откажете".2 Каравелов употребява тук „правителство" в смисъл на регентство, а малко по-нататък „министерство" в смисъл на правителство; прави го може би умишлено, за да замаскира смисъла на регентството - след малко Стамболов ще обясни какво означава това...

72

а Бендерев и Груев, снабдени с руски пашапорти и голяма парична сума, преоблечени в цивилни дрехи и дегизирани до неузнаваемост, посред нощ срещу 13 август тръгнали към Дунава, платили на един селянин да ги прекара през реката, но той ги познал, вързал ги, после по заповед на Стамболов били откарани в Търново.

На 13 август в десет и половина сутринта Каравелов, Панов, Никифоров и Стоилов отидоха на телеграфната станция и повикаха Стамболова:

- Положението от ден на ден става по-опасно. Струмският и артилерийският полкове стоят на позиция против Софийския и кавалерийския полкове. Един изстрел и ще се сбият полковете, резултат на което ще бъде окупация на България от Русия и на Румелия от Турция.

Стамболов: Аз имам сношение в Букурещ с Начовича и от него положително знам мнението на великите сили, че никой няма да допусне окупация на България.

Каравелов: Вашият отказ от вчера насам разклати нашия авторитет твърде много.

Стамболов: Провинцията гледа с голямо недоверие на столицата по въпроса за възвръщането на княза.

Каравелов: Възвръщането на княза зависи главним образом от волята на княза, който по всяка вероятност ще постави условия за възвръщанието си. Въпросът за княза трябва да се остави за сетне.

Стамболов: Ако князът не пожелае да се върне или тури условия невъзможни, тогава ще търсим друг княз.

*Стамболов потърси Муткурова, съобщи му критическото положение в София и му

нареди:- Ако артилерийският и Струмският полкове не се подчинят, тръгнете незабавно

за София, изберете за център на съсредоточаване висините Ихтиман или Вакарел.Късно следобед пристигна телеграма от Корабарова до Груев:Сдадох го в часа 10 на руските власти. Чакам заповед за тръгване.Стамболов отговори:Привременното правителство падна. Майор Груев и капитаните Бендерев и

Димитриев побегнаха. От името на Народното събрание заповядвам ви, дето и да ви намери тази депеша, да потребувате назад Н. Височество и да го доведете в Русе, инак ще отговаряте с главата си.

Председател на Народното събраниеи наместник на княза С. Стамболов.

На 14 август авангардът на пловдивските войски стигна до Ихтиман. В София настана паника. Министрите, начело с Каравелов, отидоха на станцията да разговарят с Муткурова.

Министрите: Необходимо е да знаем, идат ли вашите войски и кога ще пристигнат.

Муткуров: На разположение ми са три пеши бригади, един артилерийски и един кавалерийски полкове, съсредоточават се по пътя между Пазарджик и София. Освен това явяват се маса доброволчески чети. Щом съсредоточението се завърши, в едно непродължително време ще бъдат пред София.

Министрите: Досега ний упазихме мира. Ако дойдете вий с войските си, ще има смутове и сражения и окупацията е неминуема. Това ни е заявил категорически Богданов.

Муткуров: Малко странно ни се види категорическото заявление на Богданова. Кой е готвил смутове, за да ни окупира, ако не руското правителство, а пък сега то искало спокойствие, инак щяло да ни окупира. Съветите на Богданова да не се вземат енергични мерки спрямо метежниците целят да се продължи анархията, за да има причини да ни окупират.

И настина, на същия 14 август вестник „Московские новости" пишеше:„Само руските войски могат да подействат в България миротворно. За мирната

и спасителна цел на руската окупация няма нужда от много войска, достатъчно е само появяването на руския мундир".

73

А в същото време руският военен аташе казваше на капитан Вазов:- Трябва да се пролее кръв, за да се осуети връщането на княз Александра и да

остане поне един положителен резултат от преврата.1

Рано сутринта на 15 август Стамболов изпрати две телеграми.15 август, князю Александру, в следа:Моля Ваше Височество още днес веднага да потеглите за Букурещ, дето

многобройни депутации от разни страни на Отечеството очакват Ваше Височество. Българският народ и армията чакат с нетърпение възвръщането на своя княз. Да живее Ваше Височество!

Моля за отговор. Стамболов.

*15 август, София, Каравелову и колегите му:Груев и Бендерев арестувани в Ряхово с четирима други съзаклятници и с един

сандък пари. Князът часа по четири стигна в Лемберг. Муткуров заминава утре за Ихтиман и ме вика и аз да отида и да вляза с него в София. Князът ще се съгласи или не, това е негова работа. Дотогава трябва да се управлява страната от негово име и по действующите засега закони.

Предлагам наместничество, състояще от председателя на Народното събрание г. Cm. Стамболова за председател, от г. Петко Славейкова и г. Г. Д. Начовича за членове; за главнокомандующ на всичките български войски остава и занапред г. подполковник Сава Муткуров.

Министерството ще се състои от г. Петко Каравелов - президент-министър и министър на финансите, г. В. Радославов - министър на вътрешните дела, г. К. Стоилов - министър на външните дела и вероизповеданията, г. майор Панов - на военните работи, г. Т. Иванчов - министър на просвещението. Чакам. Стамболов.

Каравелов и колегите му Стоилов, Гешов, Панов, Иванчов, Орошаков и Никифоров се явиха в станцията начаса.

Каравелов: Отказваме да се съгласим. Въпросът за княза трябва да се остави за сетне.

Стамболов: Не може вече да се чака нито една минута. Но знайте, че никакво опитвание срещу възвръщанието на княза от никого няма да допуснат народът и войската. Ако не приемате да бъдете министри, отговорете категорически да търсим други хора, а пък сетне светът ще съди кой е бил прав.

Каравелов: Богданов сега дойде в станцията и съобщи, че Сърбия се мобилизира, турците тоже; заяви, че Русия ни гарантира от нападение, но само под известни условия.

Стамболов: Какви условия?Каравелов: Русия дава ултиматум. Искаш ли да го чуеш от Богданова?Стамболов: С Богданова няма защо да приказвам, той е забравил положението си

и е станал главатар на един бунт колкото незаконен, толкова и подъл. Той, представителят на царя - какъв срам и позор! И с тоя човек вие искате да спасявате Отечеството!

Каравелов: Ние си умиваме ръцете и отхвърляме всяка отговорност пред потомството.

Па н о в: В името на Отечеството ви моля да спрете войските в Южна България да не идват тук.

Стамболов: Нека всичката отговорност падне отгоре ми. Аз с Муткурова скоро ще бъда в София, а пък който обича да се бие с нас, нека заповяда. Аз не искам да ме зачислят в лика на предателите и опропастителите на Отечеството.

*На 16 август сутринта Стамболов разпрати по телеграфа следната прокламация:

До всичките окръжни управители и коменданти на градовете. Като прочетете слудующата моя прокламация, незабавно ще й дадете най-широка гласност, за замедляванието й ще отговаряте строго.

ПРОКЛАМАЦИЯ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

1 Из показанията на генерал Вазов.

74

Понеже софийският преврат стана причина за неволно отдалечаване от пределите на нашето Отечество за известно време на нашия любим господар Александър I, обявявам, че в негово отсъствие съгласно чл. 19 от Конституцията управлението в страната в името на Н. Височество се възлага на едно наместничество, състояще от председателя на Народното събрание С.Стамболова, председател на наместничеството, и от членовете г. г. Петко Р. Славейков и д-р Странски. За главнокомандующий на всичките български войски остава и занапред подполковник Муткуров.

Министерство се образува от следующите лица: г. В. Радославов се назначава за министър-председател и министър на вътрешните работи, г. Начович - за министър на вънкашните дела и на финансите, полковник Николаев - за министър на войната, г. Д. Тончев - министър на правосъдието, и г. Г. Живков – министър на просвещението.

Да живее България! Да живее Негово Височество Българският княз Александър I.

Председател на Народното събраниеС. Стамболов.

*Едновременно с тази прокламация Стамболов изпрати следната телеграма:София, Каравелову, Стоилову, Иванчову, Гешеву, Никифорову, Панову и

Орошакову. Предлагам занапред да престанете да действувате като правителство. Стамболов.

*В този момент получи телеграма от Лемберг:16 август, 9 часът и 50 минути, Търново, Стамболову:Съобщете на народа и войската, че утре, неделя сутринта, ще стигна в Русчук, за

да тръгна веднага за София, за да взема от Бога дадената ми и по волята на народа власт.

Александър.

Същата минута Стамболов телеграфира:Ихтиман или където и да е, подполковник Муткурову.До утре вечер непременно трябва да завземеш София. Аз и Радославов заминаваме

за Русе да срещнеме княза.Стамболов.

Тук нека спрем за малко, читателю, за да се оправим криво-ляво с имената, че станаха много.

Някои от тях познаваме добре (Петко Рачов Славейков, Драган Цанков, Петко Каравелов, Константин Стоилов, Григор Начович и пр.);

за други съм дал кратки сведения (д-р Странски, Михаил Маджаров, Радко Димитриев, Бендерев и др.);

трети не си струва да се помнят (Тончев, Иванчов, Орошаков и т.н.);тук искам да ти обърна вниманието, читателю, върху името на д-р Васил

Радославов, когото току-що Стамболов назначи за министър-председател.

Д-р Васил Радославов (1854—1929) е връстник на Стамболов, но докато Стамболов ходи по горите да воюва за свободата на Отечеството си, Радославов учи право в Хайделбергския университет;

завръща се в България през 1882 година и за 4 години прави главоломна кариера:обаян от Каравелов, се включва в свитата му, Каравелов го прави министър на

правосъдието в кабинета си през 1884 г., но Радославов се скарва с него и напуща кабинета му през юли 1886;

след преврата на 9 август го включват в мимолетните правителства на офицерите, на Климент и на Каравелов;

в разпрата между Каравелов и Стамболов Радославов взема страната на Стамболов и след отказа на Каравелов да оглави правителството Стамболов го назначава за министър-председател на 16 август 1886 г. - най-младият министър-председател в нашата история, на 32 години.

75

От благодарност ще измени и на Стамболов, ще бъде министър още два пъти, два пъти ще бъде съден за измяна на Отечеството, министър-председател ще бъде още веднъж - и тогава едва не погребва България...

На 17 август към два часа подир обед яхтата на княза се приближи към русенското пристанище.

Съгледах Стамболова начело на една депутация – пише Григор Начович1, който съпровождал княза от Букурещ. - Стамболов беше нечист, небръснат, с почти парцаливи дрехи. Стамболов ми беше всякога вдъхвал отвращение и по тая причина не бързах да отида при него. Той започна словото си...

- Ваше Височество - извика Стамболов, когато князът стъпи на българска земя, - поех властта във Вашето отсъствие, за да запазя честта на България. Днес Ви предавам управлението, за да спасите Отечеството. Народът е с Вас, той Ви обича, той е готов да се жертвува за Вас.

Следват прегръдки, целувки, речи, сълзи и прочие. Но не бързай да се радваш, читателю.

Сред дипломатическите агенти на европейските държави, дошли да посрещат Александър, князът съгледа и руския консул Шатохин в пълна парадна униформа, Шатохин му направи дружелюбен знак, сърцето на княза трепна радостно: щом руският консул ме посреща приятелски, значи Царят се радва на моето завръщане!

Тук следва най-тъмната мистерия в новата българска история.Когато всички се разотидоха, в квартирата на княза се промъкна същият този руски

консул Шатохин. Какво са си говорили с княза - е подла неизвестност.След два часа, щом излезе от квартирата на Батенберг, движейки се бърже по

тъмните среднощни русенски улици, Шатохин отиде в пощенската станция и изпрати в Петербург дълга телеграма.

На другия ден, на 18 август, князът, придружаван от Стамболов, отплава за Свищов, оттам с файтон отпътува за Търново; на 19 август преспа в Елена; на 20 август беше в Нова Загора.

Посрещането навсякъде бе грандиозно. Навсякъде арки, цветя, речи, сълзи, прегръдки, целувки и прочие.

В Нова Загора пиршеството бе в разгара си, когато донесоха на княза телеграма. Князът, както се смееше, като я прочете, пребледня. Стамболов го попита каква е тая телеграма.

Князът му я подаде мълком. Там пишеше:„Получих телеграмата на Ваше Височество. Предвиждайки страшни последствия

за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България. Александър".

Стамболов изпадна в недоумение:- Ваше Височество... тук става дума за някаква телеграма на Ваше Височество?Срамувам се, скъпи читателю, да препиша в моите хроники тази унизителна

телеграма, пълна с лизане, мазане, подмазване и самоунижение, но няма как - набери кураж и чети, без да късаш книгата:

Ваше Величество!Като поемам управлението на моята страна, осмелявам се да прося позволение да

поднеса на Ваше Императорско Величество моите най-почтителни благодарности за официалното присъствие на Вашия представител в Русчук на посрещането ми, което показа на българския народ, че бунтовническият акт, насочен против моята личност, няма да бъде по никой начин одобрен от Императорското правителство.

Първият ми акт, като вземам законната власт, е да подложа на Ваше Императорско Величество твърдото си намерение да съдействувам с всякакви жертви великодушните намерения на Ваше Императорско Величество да избави България от опасната криза, през която минава сега тази страна.

1 Григор Начович, из непубликуваните негови „Възпоминания".

76

Аз бих бил щастлив да дам окончателно доказателство на Ваше Императорско Величество за моята беззаветна преданост към Вашата августейша особа.

От Русия съм приел короната, готов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел.Александър.

Стамболов изпадна в ярост:- Ваше Височество! За Вас ний дигнахме на крак цяла България, турихме главите

си на въже, брат срещу брата извади нож, а Вие взехте, че тайно от нас хвърлихте короната си в краката на един чужд владетел!

Овладя яростта си и добави:- Сега едно от двете: или ще останете в България, като разстрелим няколко души

от детронаторите, или ще си изпълните вече решението, среден път няма.1

На 22 август Батенберг пристигна в София, столицата го посрещна с овации, но те не радваха сърцето му. Затвори се в двореца, четири денонощия не излезе от там, денем приемаше дипломатическите агенти, нощем четеше руските и европейските вестници - търсеше в тях глас на съпричастност и помощ, но напразно.

„Московские ведомости" проливаха горчиви сълзи:„С какво униние, с какъв упадък на духа после мимолетното ликуване цяла Русия

ще чете утре една след друга чудните телеграми за завръщането на Батенберга в България, за тържествения му прием в Русчук, за преданите към Русия български патриоти, изпълнили дълга на своя народ към нея и заради това опозорени и обявени за престъпници".2

„Окупацията на България е неизбежна, даже ако тя доведе въоръжено стълкновение между руските и българските войски" - пророкуваше петербургското „Новое время".

Руският посланик в Цариград Нелидов предложил на турците да окупират Румелия и да оставят русите да окупират България; турците обаче отказали.

Английският,,Times" заявяваше: „Княз Александър не е имал никога и най-малкия мотив да предполага, че Англия ще отиде да се бие, за да го поддържа на неговия трон".

„Целта на нашата политика е да има на Балканския полуостров един немец по-малко" - злорадстваше „La Republique Francaise".

Австрия го жалеше, но го считаше за изгубен. Италианският външен министър граф Ди Робилант, бивш съзаклятник на Мацини и Гарибалди, възклицаваше:

„Невъзможно е да не почувствуваме искрено възхищение към този мил и млад княз, който е безстрашен рицар в истинския смисъл на думата".

Но Берлинският официоз, „Morddeutsche Allgemeine" повтаряше безмилостно думите на железния канцлер: „Никой германски държавен мъж няма право да пожертвува приятелските ни отношения с Русия заради българския княз, па бил той и ангел в човешки образ".

А германският дипломатически агент Салдерн всяка сутрин идваше в двореца да пита княз Александър от името на Бисмарк дали не е определил вече деня на своето отпътуване и вчера направо му каза в очите:

- Ако Русия реши да окупира утре България, никой няма да си мръдне пръста.А над всички тези гласове от света в главата му ехтяха думите на Стамболов: -

Monseigneur, si la Bulgaria dot perdue, il faut qu'elle se perde avec honneur! 3,

Александър захвърли вестниците и тръгна по празните коридори на двореца, сянката му, родена от трепкащия пламък на свещите, бягаше по стените ту пред него, ту след него, гърчеше се, както се гърчеше душата му;

изведнъж чу вик: „Предаден сте, искат да Ви убият! Бягайте!", миг след това в ушите му засвистяха изстрели от всички страни, куршумите се сипеха, трещяха, а под прозорците се чуваше стогласен рев:

- Долу князът!

1 Симеон Радев по разказ на Д. Тончев.2 19 август 1886 г.

3 „Господарю, ако България трябва да бъде погубена, това трябва да стане с чест!" - из „Възпоминания" на Григор Начович.

77

Някой опря револвер до лицето му и изкрещя:- Пишете абдикацията си!Князът се извърна - нямаше никого. Огледа се: по тавана и по стените чернееха

десетки дупки от куршуми.Бяха куршумите от нощта срещу 9 август.Князът се върна в кабинета си, седна на бюрото, взе лист и започна да пише с

трепереща ръка:

Ний, Александър Iпо Божия милост и волята народна

княз на БългарияСлед като се убедихме в печалната истина, че нашето излизание из България

ще улесни възстановлението на добри отношения между България и нейната освободителка Русия...

обявяваме на нашия любезен народ, че се отказваме от българския престол...като назначаваме за регенти Стефан Стамболов, Петко Каравелов и

подполковник Сава Муткуров... ний излизаме из границите на Княжеството, но вьзнасяме и ще вьзнасяме до

края на дните си топли молитви към Всемогущаго Бога, за да закриля и помага на България да стане тя велика, щастлива, целокупна и независима...

Издаден в нашия дворец в София на 26 август 1886 г.

Когато файтонът се показа на западните врата на двореца, барабаните забиха и музиките засвириха, както при посрещането му; но всичкият тоя шум бе печален и глух като напогребение.

По улицата войската бе подредена без оръжие. Зад войниците небройно множество стягаше, блъскаше се, издигаше се на пръсти, за да види първия княз на България, който се изселваше.

Князът стоеше прав във файтона и поздравляваше, смъртнобледен. За да плаче, не бяха му останали вече сълзи, но очите му се носеха над народа, изгорели от неизказана скръб.

Когато файтонът щеше да излезе вече вън от града, някаква конвулсия облада многолюдието, чу се хленч, като когато спускат мъртвец в гроба...1

1 Из „Строителите на съвременна България" на Симеон Радев.

78

1886-1887ГЛАВА V

Докогато не се самоубие, народът няма да умре

Генерал Каулбарс, Стефан Стамболов,Олимпий Панов

Всеросийският император Негово Величество цар Александър III не беше доволен: онези пияни сволочи Бендерев и Димитриев свършиха работата наполовина, язък за рублите!

Наистина: Каква полза, че Батенберг го няма вече, когато неговите хора държат цялата власт в ръцете си?1

И още на другия ден езикът на Царя - Катков2 - се провикна откровено, без ни най-малко стеснение в „Московские ведомости"3:

- Най-доброто разрешение на сегашния източен кризис е руската окупация на България!

Трябваше само да се намери - или да се създаде - претекст. Кой най-добре би свършил тази работа?

Всеросийският император пореди да му доведат не кого да е, а оня генерал-майор барон Николай Каулбарс, който преди година имаше непредпазливото нахалство да му заяви възторжено:

- Ваше Императорско Величество, княз Александър осъществи заветната мечта на българския народ - и прочие...

и заповяда на същия този генерал Каулбарс да замине немедленно отвъд Дунава и сам да смачка въпросната заветна мечта на въпросния български народ - мечтата му за независимост!

И друга тайна задача имал баронът, както ще видим по-нататък...

Гузният е най-старателен: след седмица, на 12 септември 1886 година, още неслязъл от парахода в Лом-паланка, личният императорски пратеник Каулбарс се провикна към струпалия се на пристанището народ:

- Избори няма да се правят, нов княз няма да избирате. Това е волята на Царя. Вие не трябва да слушате ония негодяи в София! Щом пристигна там, всичките вързани ще ги пратя вСибир! 4

Тук е мястото да се каже, че първата работа на правителството след заминаването на княза бе да насрочи избори за Велико народно събрание, което да избере нов княз.

Според Конституцията, чл. 151, ал. 1: Кога се случи да се помине Князътъ безъ Наслъдникъ5, Министерский Съветъ поемва управлението на Княжеството и вътре въ единъ месецъ свиква Великото Народно Събрание за избиранъе новъ Князъ.

Изборите бяха насрочени за 28 септември.

1 Ю. С. Карцов.2 М. Н. Катков (1817-1887), руски публицист, „езикът на Александър III", редактор на вестник „Московские ведомости", главният подстрекател за окупирането на България и превръщането й в руска губерния.3 29 август 1886 г.4 По Димитър Маринов.5 Тъй като в Конституцията не беше предвидена ситуация като преврата на 9 август, правителството се позова на този член.

79

Щом пристигна в София на 13 септември, генерал Каулбарс със самочувствието на пълновластен господар моментално връчи нота на българското правителство:

1) Изборите за Велико народно събрание да се отложат на колкото е възможно по-далечен срок.

2) Вдигане на военното положение.3) Немедленно да се освободят всички затворени по повод събитията на 9

август.

По повод последния пункт на нотата Захарий Стоянов пише в открито писмо до Каулбарс:

Великодушний Генерале, аз ще да Ви помоля този пункт да се разпространи и по Вашето широко Отечество, т.е. да се освободят немедленно и всичките ваши политически престъпници

Чувал съм, человеколюбивий Генерале, че такива имало до 100 000 в Сибир, Сахалин, Петропавловската крепост и пр. На повечето вината била, че чели книжки, в които се споменувала думата „конституция"...

Между всички тия се намира и един велик човек, гений на север, Чернишевски, той стои затворен вече близо 20 години.1 Да направим трампа: ние ще Ви дадем всичките наши престъпници, а Вие ни проводете Чернишевски само.

След като Каулбарс получи от правителството почти подигравателен отговор, че „министерството взе под най-сериозно внимание съдържанието на гореказаната нота и реши да изпълни всичките съвети, които благоволихте да му дадете, доколкото те не противоречат на съществующите закони" 2 -

и понеже „съветите" противоречаха на съществуващите закони (на споменатия чл. 151, ал. 1 от Конституцията и на чл. 13, според който правосъдието е независимо от изпълнителната власт), министерството не направи нищо;

тогава разгневеният Каулбарс изпрати до всички руски консули следната заповед:За да се поставят властите в затруднено положение, трябва да се положат

всички усилия щото между гарнизоните да настане разногласие и недоволство против настоящото правителство.

С помощта на недоволните в тези гарнизони ще бъде възможно да се нанесе решителен удар срещу незаконните управници и да бъдат те заставени да се откажат от властта.

Заради това имам честта най-покорно да ви помоля да благоволите да въздействувате върху ума на българските офицери. Необходимите за това по ваше усмотрение разходи разрешавам ви да си набавяте от сумите на окупационния фонд, съхраняван в консулството.3

След което Каулбарс тръгна на обиколка из страната, като открито, без страх и без свян организираше въстание, което да свали регентството и да повери властта нему като руски диктатор в България, временно, разбира се, пък после ще видим...

Това ще се стори на мнозина от моите читатели невъзможно, абсурдно, пресилено, измислено от тогавашните или от днешните русофоби,

затова ще бъда принуден да си служа с точни цитати преди всичко от руски документи - ще пием, така да се каже, вода, колкото и да е горчива, направо от извора.

На 21 септември Каулбарс телеграфирал на руския консул в Русе Шатохин:1 Всъщност Н. Г. Чернишевски (1828-1889), руският писател и публицист, е бил тогава в затвора повече от 25 години: арестуван е през 1862 г. заради статията „До господарските селяни от доброжелатели", в която пише, че след реформата през 1861 г. положението на селяните ще стане по-лошо, отколкото преди, че царят Александър II ги е излъгал и че единственият начин да се сдобият с истинска свобода, е въоръженото въстание; осъден е на 14 години каторга в рудниците и вечно заточение в Сибир. 2 Из архива на външното министерство. 1'Документи из секретните архиви на руското правител-ство, София, 1893 г.3 Документи из секретните архиви на руското правителство, София, 1893 г.

80

„По височайша заповед аз предприемам една обиколка из България, за да обявя на българския народ волята на Негово Величество, че настоящото българско правителство е незаконно.

Моля Ви да съобщите на гарнизоните във Вашия и други консулски окръзи, че освен отпущането на парични суми за ония гарнизони, които явно (гласно) се присъединят към исканията на Императорското правителство, ще бъдат оказани и всички възможни поощрения.1

Имаше кой да чуе гласа му: от 700-те български офицери 100 бяха уволнени от регентството, преместени или разжалвани, а наранената чест, както вече казахме, най-лесно води до предателство.

Регентството не си поплюваше: главният военен прокурор Коста Паница бе заповядал да се арестуват (в Русе) всички, които на 10 август са подписали приветствена телеграма до превратаджийското правителство на Климента - и бидоха бити, страшно бити...2

Димитър Петков зовеше отчаяно в „Независима България":Братя! Генерал Каулбарс тръгна завчера по провинцията да агитира, да ви

склонява да се откажете от своето Отечество, от неговата независимост, да се откажете от всичко българско, от своята история.

Български офицери и солдати, които неотдавна проливахте кръв за независимостта на Отечеството, покажете се, че сте достойни синове на България и че не се подкупвате от руските рубли. Дръжте високо честта на българския войник!

Не всички обаче държаха високо честта на българския войник, не всички устояха пред чара на руските рубли. Прости ми, читателю, но виж сам какво пише Шатохин в телеграмата си до Каулбарс:

„Офицерите от Шуменския гарнизон посредством упълномощените капитан Москов и поручик Касабов ми изявиха писмено своята готовност да се присъединят към исканията на Императорското правителство и да признаят сегашното правителство за незаконно.

Казаните офицери ходатайствуват да им се отпуснат парични средства - за първо време 50 хил. лв.

Съгласно това заявление аз с подписа си и с подписа на нашия консул във Видин, сега пребивающ в Русчук, дадох на Шуменския гарнизон задължително за предаване нужните парични средства... " 3

И заговорът набира скорост. След няколко дена Шатохин изпратил на Каулбарс друга, още по-смайваща телеграма:

Час по-скоро елате в Русчук, който чака пристигането на Ваше Превъзходителство, за да премине заедно с Шумен на страната на Русия и да тръгнат едновременно със своите гарнизони към Търново.4

(Целта е ясна: в Търново щяло да заседава Великото народно събрание, освен народните представители там щели да бъдат регентите и всичките министри - всичките накуп!)

На 28 септември, в деня на изборите, Каулбарс докладва на Гирс, външния министър на Русия:

- При съединяването на тези два гарнизона (Русенския и Шуменския) изходът ще бъде благоприятен и сегашните управители ще бъдат принудени да отстъпят властта на лицата, определени от нас.

Капитан Набоков в Бургас приготовлява там открито движение и се надява на пълен успех!5

1 Документи из секретните архиви на руското правителство, София, 1893 г.2 Симеон Радев.3 Документи из секретните архиви на руското правителство, София, 1893 г.

4

5 Из Секретните архиви на руското правителство.? Тази телеграма е оповестена от кореспондента на руския вестник „Новое время", 13 октомври 1886.81

Регентството обаче не отстъпва - изборите са проведени. Каулбарс все пак се надявал, че българите няма да посмеят да свикат Великото народно събрание. Когато научил, че народните представители вече се събират в Търново, той побеснял и телеграфирал на Гирса:

Сегашното правителство се ползува с поддръжката на европейските държави, представителите на които дават съвети на регентите да не правят отстъпки на нашите искания, като ги уверяват в готовността на Европа да отклони намерението на Русия да вземе България.

Вследствие на това, чест имам най-покорно да помоля Ваше Високо Превъзходителство да благоволи да направи разпореждане за заминаването на военни параходи във Варна.1

Оп-па, и военни параходи значи...Като тебе и аз, читателю, си помислих, че това са изхвърляния на луд човек, или

пък са истерични фантасмагории на тогавашните автори, или пък злостни измислици на днешни български патриотари, затова рекох на надникна в днешните руски учебници по история - да видя какво пише там по този въпрос:

Посланикът на Русия в Константинопол А. И. Нелидов предложил [на Александър III] да се стовари във Варна и Бургас една дивизия, да се завземе страната, „за да се отстрани оттам закрепилото се от времето на филипополския преврат [Съединението] антируско правителство, като едновременно с това българският народ бъде върнат в пътя на правилното развитие, от който насилствено бе отклонен".2

Кратко и ясно. Да видим сега какво ще каже Александър III.На Негово Величество Императора - съобщава Гирс на Каулбарс - беше угодно за

даде височайшата си заповед на командира на Черноморския порт за приготовлението на първо време на три военни парахода с боеви припаси за бомбардиране и заемане на гр. Варна...3

Няма скрито-покрито, направо вземаме Варна!На път за Търново, където Великото народно събрание трябва да избере нов княз,

Стамболов пише опечалено в Дневника си на 13 октомври:Пристигна един жандармин и донесе шифрована депеша, че два русски военни

вапори щели да додат на Варна.Тия известия ни попариха като слана. Ако русейте са дошле дотам, то

окупацията е на вратата на България. Що да правиме?Да са предадеме ли на русейте, като приемнеме самоволно всичко що искат, или да

чакаме да си вземат насилом всичко?За нас въпроса е решен - ние бихме биле по-съгласни да видиме руеска окупация,

отколкото сами да напишеме и подпишеме своята смъртна присъда.И откривайки след няколко дни Великото народно събрание в Търново, ще се

провикне гръмогласно:-Ако трябва да умрем, всички ще умрем под развалините на България!4

А Захарий Стоянов ще го поправи, изричайки великите думи:- Всеки народ, докогато не се самоубие, няма да умре.И добавил:- Нека додат да ни избият. Какво искат те от нас? Ние не искаме комунистическо

или социалистическо правителство, нито даже демократическа република - княз си искаме бе, джанъм... (Смях.)5

Смях, ама май не е много смешно... В комитата Стамболов започва да се ражда държавникът:

1 Из същите Секретни руски архиви.2

3 Из същите Секретни руски архиви.4 Султана Рачо Петрова (1868-1946), „Моите спомени", 1991 г.5 Из протоколите на III велико народно събрание.

? Болгария в Новое время (конец XVIII в. - 1914 г.) из „История южних и западных славян в Новое время ", учебник для студентов, часть II.82

В военно отношение - пише в Дневника си той - аз си имам начертан план, който да тури русейте в безизходно положение и да спаси честта, а може би и свободата на България.

Плана е следующия: да оттеглиме всичката си действующа войска в Видинската крепост, гдето да са укрепиме и да са не сдаваме на русейте без бой.

За да вземат крепостта, ще им трябат най-малко 50-60 хиляди войска. Видин има доста топове, към които може да се добавят още 3-4 батареи. Храна може да внесеме 4-5 милиона оки жито. Муниции и припаси за оръдията да внесат в Видин из Русчук, Шумен и София.

Така щото да са приготвиме да издържим една обсада от 10 месяца. А дотогаз може да са образува някоя европейска коалиция, която да пребие ръцете на московеца, за да му мине ищахът да посяга на чуждо нещо...

Никаква европейска коалиция обаче не се бе образувала, „никоя европейска сила нямаше намерение да се вдигне да гони русите от България, щом еднаж кракът им стъпи в нея" - казваше откровено външният министър на Италия граф Ди Робилант,

а Бисмарк ехидно доуточняваше: „Ако това се случи, нито Австрия, нито Англия ще мобилизират един войник, за да изгонят русите от България ".

С една дума - пишеше в Дневника си Стамболов, - всеки си гледа интересите, а ние чакаме помощ от Европа!!

Същевременно ищахът на московеца хич не минаваше - на 14 октомври заранта жителите на Варна осъмнаха с ужас: в пристанището стояха два руски военни клипера и бавно насочваха дулата на оръдията си към града.

Клиперът „Забяг" имаше 12 топа и 155 матроси, а „Память Меркурия" - 18 топа и 418 моряци.

Едновременно с това руските журналисти издаваха известната на всички военна тайна:

,,Стоящите във Варна руски параходи не са по всяка вероятност единствените, които се намират близо до българския черноморски бряг",1

Провокация или окупация? Или всяване на всеобщ страх, който да вдъхне храброст на българските заговорници?

За потрес на Каулбарс обаче параходите произведоха ожесточение, нежели страх.2

Трябваше да се танцува върху острието на бръснача. Областният управител на Варна получи същия ден следната телеграма3:

Ако би русейте да искат да направят десант, войските няма да стрелят срещу им, но да се оттеглят по шосето към Шумен и да не правят никакви нападения. Русейте се мъчат да предизвикат българското правителство, за да оправдаят окупацията. Бъдете предпазливи! Съобщете полковому командиру.

Регенти: Стамболов, Муткуров.Министър: Радославов.

Същия ден Стамболов научава, че двамцата - Цанков и Каравелов се готвели да направят мятеж, да прогласят, че свалят сегашното Регентство и министерство и да образуват ново, в което да бъде член и Каулбарс.

За това злокобно намерение на българските юди - пише в Дневника си Стамболов - ни съобщиха от София, като добавиха, че имало приготвени хора и въоръжени да извършат това, вследствие на което са обяви военно положение в Софийски округ.

Каулбарс веднага отправил до правителството протестна нота (на 14 октомври):

1 В. „Новое время", 26 октомври 1886 г.2 Телеграма на военния комендант на Варна до София, из архива на Военното министерство.3 Из Дневника на Стамболов.

83

„Позвольте дать Вам искренний совет отменить обнародованое сегодня военное положение.

Я вынужден сообщитъ Вам от имени Императорскаго правительства, что если офицери, участвующие в перевороте 9-го августа, будут предани казни, то таковой шаг будет принят за прямой визов Pocui, после чего Им. Правителъство будет считать себя в праве прибегнуть к самим крайним мерам " 1

Сиреч: война.Може ли да има по-красноречиво признание, че въпросните български офицери на

9 август са служили на интересите на Руското Императорско правителство?Каулбарс искал освобождаването им не само като знак, че Русия защитава „своите

хора" - те били нужни и сега, сволочите трябвало да си довършат работата...За да предотврати военните действия, правителството бе принудено да освободи

всички офицери, участвали в преврата на 9 август.Щом излязоха извън решетките, Груев и Бендерев не губеха нито минута - заминаха

за Русе, оттам се прехвърлиха в Румъния, където ги чакаха Радко Димитриев и Тома Кърджиев, и правейки се на хъшове, основаха в Букурещ Таен Революционен Комитет,

целта на този Таен Революционен Комитет бе същата като на онзи Български Революционен Комитет: да вдигне въстание в България,

но за разлика от онова въстание преди 10 години (през 1876 г.), което предизвика Русия да освободи България,

това въстание трябваше да предизвика Русия да окупира България.Старият комитаджия Захарий Стоянов не спеше - както навремето организира в

Източна Румелия загадъчните гимнастически дружества, в които основната спортна дисциплина, усвоявана от хилядите младежи, бе стрелба с бойна пушка, и от които се роди народната армия, извършила Съединението,

сега организира друга народна армия: дружинките за самозащита „България за себе си " (също въоръжени) - във всеки град, във всяко село...

Въпреки насочените оръдия, въпреки нотите на Каулбарс, заплахите на Гирс и Александър III, Стамболов открил Великото народно събрание и народните представители пристъпили към избора на княз.

Русия бе предложила кандидатурата на Николай Дадиани Мингрели, авантюрист и пройдоха, бивш княз на Мингрелия - княжество в Западна Грузия, където сега е Абхазия, образувано през XV век след разпадането на Грузинското царство;

през 1867 година именно този княз не предал, а продал на Александър II Мингрелия и тя била включена в Кутаиската губерния на Руската империя.

Някои мислят, че като го предлагала за княз на България, Русия си правела майтап. Не, читателю – замисълът на Александър III бил твърде хитър: станел ли княз на България, Николай Дадиани щял да я предаде или продаде на Русия (той Отечеството си продал, че България ли?!).

Народните представители отхвърлили единодушно тази кандидатура и, за да се подмажат все пак на руския цар, избрали за княз на България брата на руската царица - датския принц Валдемар.

Но влакът на нашите хора се движел с голямо закъснение. Вярно, че като се омъжила за Александър III, принцеса Дагмар Датска, приемайки името Мария Фьодоровна, рекла на своя царствен Саша:

- Защо моят брат да не стане княз на България, с какво е по-лош от тоя немец Батенберг?

Колос по фигура, Херкулес по физическа сила, но „коронован дурак" - както го нарича в мемоарите си собственият негов външен министър граф Ламсдорф, Саша III

1 Позволете да Ви дам искрен съвет да отмените обнародваното днес военно положение. Принуден съм да Ви съобщя от името на Императорското правителство, че ако офицерите, участвали в преврата на 9 август, бъдат екзекутирани, то тази стъпка ще бъде приета за пряко предизвикателство към Русия, след което Им. Правителство ще се смята в правото си да прибегне до най-крайни мерки.

84

пъшкал под чехъла на дребната Маря Фьодоровна, както се казва: „Се que femme veut, Dieu le veut"1 - и дал парола: „Долу Батенберг!"

(Това е може би простата разгадка на загадъчната царска омраза към княз Батенберг?)

Но докато подкупните български сволочи се наканят да изгонят Батенберг, докато го върнат, докато пак го изгонят, в главата на коронования дурак се родила споменатата по-горе гениална мисъл:

да предложи за княз на България Дадиани Мингрели, той пък да продаде България на Русия,

но след като българите, както видяхме, не се хванали на тази въдица, в главата на Царя-батюшка се родила още по-гениална идея: да поеме цялата работа в свои ръце.

И пратил барон Каулбарс в България с тайната мисия: да внуши на тъпите български братушки, че ако много се примолят, Александър III ще благоволи да приеме титлата Велик княз на България2 (подобно на Финландия) - така с двата крака сме влизали в Руската империя.

А на Валдемарчо казали да каже, че отказва да приеме българската корона.Тогава Великото народно събрание избрало тричленна делегация: д-р Константин

Стоилов, Димитър Греков и Константин Хаджикалчов, които веднага поели прашния път за Европа да търсят там друг някой княз, докато Александър III не е благоволил да се обяви сам за Велик княз на България...

Стамболов се решил на един рискован компромисен ход: за благото на Отечеството на 20 октомври предложил (тайно от всички, за да не го сметнат за предател) на яростния русофил Драган Цанков да влезе на неговото място в Регентството и да укаже две лица от своята партия за членове на едно ново правителство, в което ще влязат представители от всичките партии.3

На което Цанков, след консултация с Каулбарс, отговорил:Аз всякога съм готов да действувам за благото на Отечеството. Единственият

възможен изход е в оставката наРегентството и министерството и в съставянето на ново министерство без Регентство - не правителство, формировано от всичките партии, а правителство, сьстояще от лица, които се радват на доверие от Русия.

Стамболов се много ядосал:До тука всекий трябва да спре и да каже ясно, че Цанков е чуждо оръдие,

подкупен предател и проводник на идеите на нашите алчни благодетели - пише в Дневника си той.

Аз видях отпреде си един стар български деятел, облечен на стари години в тогата на предателите, които безмилостно и безсовестно водят майка си на касапницата.

(А спомняш ли си, читателю, сърцераздирателното стихотворение, което Стамболов беше писал за Драган Цанков преди 5 години:

О, братя мои клети, светец е помежду ни,паднете на колени пред чудния му лик!)

Тая метаморфоза от български деятел на български предател - пишеше сега Стамболов за бившия светец - ма страшно порази и всели в душата ми един страх, едно страшно злокобно предчувствие, че дните на нашата държава са вече четат на пръсте...

И започва лавината от предателства. След Цанков - Каравелов.

Какво иска тоя екзалтирал, за да не кажа луд човек да прави? - пита се Стамболов в Дневника си. - Неговото последно поведение е крайно осъдително и мерзостно. Регент и мой другар, той ругае и печатно, и устно както регентите, така и министрите. От

1 Това, което иска жената - Бог го иска.2 Проф. Дончо Даскалов, „Политически убийства в новата история на България”, 1999 г.; за същото пише и ДимитърМаринов в „Стефан Стамболов и новейшата ни история".3 Телеграма на Стамболов (цитирана в Дневника му) до главния секретар на Министерството на вътрешните работи Луканов.

85

патриотизъм ли са ръководи или от егоизъм, амбиции или отмащение1? Аз не мога да си обясня.

Има и друг мотив за неговата двойствена политика. То е страха от московците. От два-три деня насам той като луд ходи из столицата и особено из градината и на всекиму разказва, че след три дни щяла да дойде руска окупация.

Каравелов е голям страхливец и в припадока на своя страх той е готов да направи всекаква подлост. За да не го гонят (московците), той отсега им поднася своите лакейски услуги.

Той гони два зайци отведнаж и си харизва черниците половината на черквата, половината на джамията, както търновската курва направила като умирала, защото не е знаела на оня свят Мохамед ли държи рая или Исус Христос.

Според мене плана на Каравелова е следующия: ако са запази бълг. държавица и русейте не я окупират, а доди нов княз, той при него да бъде премиер. Ако ли русейте я окупират, при тех да бъде губернатор.

На другия ден след откриването на Събранието Каравелов напуска регентството. Дядо Славейков - и той бие отбой, пише на Стамболов:

„В името на Отечеството и отдавнашната дружба Ви моля да не отивате по-нататък, а да промислите за спасение Отечеството и себе" 2 - сиреч: предай се на Русия!

Стамболов още не знае какво го очаква.На третия ден след откриването на Събранието, на 22 октомври, избухва военен

бунт в Бургас, организиран от руския капитан Набоков (за което беше съобщил Каулбарс на Гирс), Стамболов изпраща свирепия Коста Паница и той се справя за един ден с бунтовниците.

Капитан Набоков бил осъден на смърт, но отървал кожата, понеже като руски поданик бил предаден в руското консулство; втория път обаче, ако стигнеш до следващата глава, читателю, ще видиш какво ще стане...

Това е още нищо. В средата на ноември регентите, като вечеряха в ресторант „България", малко преди да станат от масата, към часа 10 и половина, в ресторанта влезе юнкер, повика Стамболова настрана и му каза:

- Така и така, г-н Стамболов, тази нощ в един часа след полунощ ще бъде извършен преврат, регентите и министрите ще бъдат убити.

- Кой ще го извърши? - попита Стамболов.- Военното училище - отговори юнкерът.- Кой оглавява преврата?- Майор Олимпий Панов.- Повторете името, юнкер!- Майор Олимпий Панов.- Майор Олимпий Панов?- Тъй верно, г-н регент, майор Олимпий Панов.- Героят при Сливница, командирът на артилерията Олимпий Панов?- Тъй верно, г-н регент!- Опълченецът Олимпий Панов, носителят на Георгиевский кръст за храброст?- Тъй верно, г-н регент!- Членът на Българския Революционен Централен Комитет в Букурещ, съратникът

на Любен Каравелов и Левски, Олимпий Панов?- Тъй верно, г-н регент, Олимпий Панов, същият сега член на Тайния

Революционен Комитет, организатор на предстоящия държавен преврат против милото ни Отечество.

- Известно ли ви е, юнкер, че Олимпий Панов е мой приятел? Най-добрият мой приятел?

1 Така е в оригинала.2 Из Дневника на Стамболов.

86

- Тъй верно, г-н регент, на първата бесилка утре ще окача своя пръв приятел, но враг на Русия, Стефан Стамболов, каза майор Олимпий Панов.

- Кои други лица влизат в този Таен Революционен Комитет?- Майорите Радко Димитриев, Бендерев, Груев и още 50 висши офицери, ето ви

списъка.- Цивилни лица?- Тъй верно, г-н премиер, но тях не познавам.- Цанков?- Не мога да знам, г-н регент.- Каравелов?- Съвсем не знам, г-н регент.- Ти ли не знаеш... - Стамболов направи знак на телохранителите, които се правеха

на келнери. - Арестувайте тогова юнкера, заврете го в най-затънтения кауш на Черната джамия!

- Но, г-н Стамболов! - запротестира отчаяно юнкерът.- Сус! - скръцна му със зъби Стамболов. - Ти издаде най-добрия ми приятел, марш в

кауша!Стамболов съобщи радостната вест на другите регенти.- Георге - рече той на регента Живков, - ти стой тука и пази властта, Муткуров ще

иде да превземе училището, а аз отивам да арестувам Панова.И се запъти към дома на Олимпий. Когато позвъни на вратата, отвътре преправен

глас попита:- Кой е?- Стойко Мъглата - преправи гласа си и Стамболов.- Мъглата?- Иначе се казвам Стефан Стамболов. Олимпий отвори вратата.- Ама ти май не ми се радваш? - ухили се Стамболов.- Радвам ти се, как да не ти се радвам - запелтечи притеснено Олимпий.- Я дай тогава, щом ми се радваш, дай вино и мезета, да ядем и да пием, да си

спомниш хъшовските години, че откога не сме се виждали, забравихме се бе, скъпи приятелю! - викаше Стамболов и запрегръща Олимпия.

Олимпий и той уж го прегръща, отива за вино, отваря го, Стамболов налива чашите:

- Наздраве, Олимпий!- Наздраве, Стефане!- Помниш ли бе, Олимпий - не спира да дрънка Стамболов, - помниш ли, като ме

доведе Ботев в Централния Комитет да ме избирате за заместник на Левски, Каравелов Любен вика: туй момче е невръстно, как тъй ще замести Дякона, на колко години си бе, момче, ми вика? На 25, излъгах, щото нямах още 20. Вятър и мъгла си на 25, вика Каравелов Любен. Оттогава ми викат Мъглата... Наздраве, Олимпий!

- Наздраве, Стефане!- Що бе, Олимпий - вика му Стамболов и го прегръща, - що, чувам, си заревал

напоследък толкоз за твоята Русия, що не ми отговориш на един въпрос: защо твоята матушка свещенная Россия разгонва мамицата на такива като тебе и мене, че ако тая тъмна Русия дойде тук - тя нас с тебе първи ще ни натика в тюрмата - затуй ли си ревнал? Че ако е затуй, кажи си го - и тук имаме хубави тюрми, да те натикам още утре в Черната джамия ведно с онзи руски кочияш Каравелов Петко, това ли искаш? - пита Стамболов и се смей.

Смей се и Олимпий:- Наздраве, Стефане!- Наздраве, Олимпий!„Наздраве, Олимпий! Наздраве, Стефане!" - пиха, че даже и пяха до 4 часа

сутринта. Стамболов се прави на много пиян, тръгва си, олюлява се, подпира дуварите, а

87

Олимпий тича по заобиколните улици към Военното училище, където го чакат съзаклятниците.

На портала обаче го спират не юнкери, а войници с насочени щикове:- Назад!- Аз съм майор Панов.- Назад! - повтарят щиковете.В това време по алеята към портала се зададе конвой - водеха четирима арестувани

офицери. Тримата минаха мълком край Олимпий, четвъртият се извърна и го заплю:юнкерът, пратен след полунощ от съзаклятниците в дома на майор Панов - да види

защо майорът се бави, беше видял през прозореца как двамата със Стамболов, прегърнати, пият и пеят...

Олимпий се втурна назад - към къщата на Стамболов, удря с юмруци по вратата и вика:

- Стамболов! Какво направи ти с мене?- Спасих ти живота, приятелю - отвърна Стамболов.- Ти погуби честта ми! За всички аз съм предател!- Да спася честта ти нямах сили, Олимпий...Още същия ден името на майор Олимпий Панов бе заличено от списъците на

българската войска, първо бе интерниран в Ловеч, после екстерниран в Румъния.Пътьом той се срещна в Русе с майор Узунов, който скоро бе пристигнал тук от

Видин, и за една нощ, разказвайки му униженията си, успя да го убеди, че виновен за всичко е „узурпаторът Стамболов",

че неговата омраза към Русия, неговата нехристиянска гордост са пагубни за България -

по-добре е да се смирим, казваше Олимпий, и да се влеем в голямата славянска река, отколкото да останем гордо поточе, което ще изчезне в пясъците на историята;

прегърнаха се и се заклеха да пролеят кръвта си пред олтара на великата идея за всеславянско братство.

Както пише в Дневника си Стамболов: След юнкерското дяло, на което главната цел е била арестуването или убиванието на регентите и министрите... издирихме заговора и го потушихме, изгонихме зад граница мнозина от предателите офицери и граждане, други съдилищата осъдиха на вечен затвор и други наказания...

След този заговор най-младият министър-председател в нашата история - министърът на вътрешните работи д-р Васил Радославов, дава воля на насилието;

руссото момче - както го нарича Стамболов, - което хитрува, скритничи, прави се на храбър, произволствува, съзнателно лъже и изкривява истината и чрез тия и други подобни мискинлици иска да мине за голям човек;

той и кликата му - продължава Стамболов - сега мислят как завинаги да остане властта в ръцете им и да съсипят не само явните си противници.1

Той изгубва всяка държавническа висота и прислиза до свирепостта на турски полицай - добавя и Антон Страшимиров. - За всяко донесение срещу някои русофили той

телеграфира: „Стоварете му вагон дърва!", т.е. пребийте го от бой.2

Със своите произволи той силно компрометира регентството и улесняваше силно конспирациите на Русия и нейните агенти - пише и Димитър Маринов.

Закриляният от Радославов окръжен управител на Русе Мантов, възседнал на кон с камшик в ръце и ескортиран от стражари, ходеше по русчушките улици, арестуваше и правеше обиски и над арестуваните граждани се извършваха неистовства в тъй наречената „Мантова гробница", по разпорежданието на Мантова бяха бити от полицията и двама офицери,

и Узунов беше изпратил на Стамболова телеграма със следното съдържание: „Отървете ни от предизвикателните произволи на Мантова, защото лошо ще стане!" -

Стамболов настоя да бъде Мантов уволнен или преместен, но Радославов остана непреклонен.

1 Из Дневника на Стамболов.2 Антон Страшимиров, „Диктаторътъ", 1935 г.

88

Ако беше това мнение уважено от г. Радославова - бунт в Русчук нямаше да има - заключава Димитър Маринов, но май не е съвсем прав - половин месец преди бунта, в едно писмо от 26 януари 1887 година, майор Узунов пише:

„Цяла Европа заедно с нашите нови „освободители" - англичаните и австрийците, съзнава, друг изход няма, освен да се свали законното българско регентство и да се смени с друго по-естествено и приятелско на Русия, т.е. да дойде на власт нашата русофилска партия, цанковистите и съединистите".

В Букурещ Олимпий попадна в прегръдките на Радко Димитриев, Бендерев и Груев, включиха го веднага в Тайния Революционен Комитет,

имаха и печат - по средата кръст, отгоре: Сим победиши,отдолу: 1886, 9 август, а в кръг наоколо: Българско народно временно правителство.

Старият наш познайник Хитрово, сега дипломатически агент на Русия в Букурещ, снабдяваше всички заговорници с руски паспорти, обещавайки им в случай на провал пълна неприкосновеност като руски поданици.

Планът беше прост: да се вдигне бунт или въстание, което да трае поне три дена, да се сформира временно правителство, това правителство да поиска помощ от Русия, Русия идва веднага на помощ и... нататък е ясно.

По-възрастните мои читатели ще си спомнят, че този сценарий бе разиграван успешно и в по-нови времена: по същия този начин през 1940 година Съветският съюз окупира прибалтийските републики, повикан „на помощ" от скалъпените там временни правителства;

през 1956-а съветските войски отидоха „на помощ" в Унгария, после отидоха да освободят и Чехословакия през 1968-а от „незаконното правителство" на контра-революционерите...

Бунтът избухна първо в Силистра на 16 февруари 1887 година. Военните, водени от капитан Кръстев, завзеха телеграфната станция, бе обявено военно положение и бе свикан запасът. Привечер с лодка през Дунава пристигна Радко Димитриев, на другия ден Бендерев и Груев, сформираха временно правителство,

обаче докато да извикат Русия на помощ да освободи България от тиранията на узурпаторите,

свиканите от капитан Кръстев запасняци, като разбраха каква е работата, вместо да тръгнат след капитана, се окопаха в калето край Силистра и насочиха пушките си срещу му

и когато той, изправяйки се върху стремената на коня, започна да ги псува и да им крещи, че са предатели,

един стар руски солдат - фелдфебелът Константиновски, останал в България, въпреки зова на своя цар-император, изрева страшно:

- Рота, пальба!1

И капитан Кръстев, направен на решето от куршумите, рухна от коня си.

Като видяха това, Радко Димитриев, Бендерев и Груев изчезнаха яко дим в мъглата, която се стелеше над Дунава...

(Странна традиция се установи оттогава в новата ни история: водителите на бунтовете да бягат първи...)

Още нечули за погрома в Силистра, но като чуха гърмежите отсреща, откъм българския бряг, старите комитаджии Олимпий Панов и Тома Кърджиев се качиха в Гюргево на една лодка и провирайки се между ледените блокове, които покриваха замръзващия Дунав, запътиха се към Русчук.

Там бунтът бе вдигнат през нощта на 18-и срещу 19-и и от 4 часа сутринта до 4 часа следобед из града ехтяха изстрели, даже две оръдия гръмнаха по веднъж;

водач на бунта беше видинският герой майор Узунов (да му бере греха Олимпий!),

1 Рота, огън!

89

той поведе своя Пионерен (инженерен) полк срещу 5-и пехотен Дунавски полк, но бе ударен в гръб от въоръжените дружинки „България за себе си" и войниците му се разколебаха...

Макар и за кратко, тук бе пролята много кръв - повече от 50 души бяха убити или ранени, между тях имаше невинни жени и деца,

ранен беше и майор Узунов, а също подполковник Филов (бащата на по-сетнешния министър-председател Богдан Филов) и руският капитан Болман...

Правителството се стресна - пламне ли бунт и в Шумен, и в другите околни гарнизони - ставаше страшно,

освен това от Одеса тръгнали за Русчук три военни парахода с войска и топове,1

затова военният министър полковник Николаев заповяда на войскови части от Търново, Разград, Свищов, Ловеч, Варна и Плевен да тръгнат към Русе - да смажат час по-скоро русенския бунт,

но преди да стигнат тези войски до Русе, бунтът бе потушен от тамошните офицери националисти, между които бе и капитан Узунов - брат на майор Узунов (о, братска любов!)...

Привечер бунтовниците побягнаха с лодки към Румъния и капитанът на парахода „Голубчик" ги ловеше по Дунава един по един като шарани...

По същото това време, към 4 часа следобед, изпадналото в паника правителство започна безразборни арести в столицата: арестувани бяха Петко Каравелов, Илия Цанов, майор Никифоров, Димитър Ризов и още много граждански и военни лица - насилието ражда насилие;

в Черната джамия (днешната църква „Свети Седмочисленици"), превърната в затвор, започнаха издевателства:

особено жестоко бе бит Каравелов: би го собственоръчно пияният майор Коста Паница, тогава главен военен прокурор на Княжеството, бил го с камшик, ритал го с ботуша си в главата; хвалеше се по-после, че бил накарал Робчето (македонец, съдържател на шантан) да содомиса бившия държавник 2 -

отмъщаваше Паница на Каравелов за това, че навремето искаше да го арестува по случай аферата с костите на Раковски.

Тук, драги читателю, нека спрем за малко - искам да ти разкажа две кратки поучителни историйки за две големи личности в нашата история, пък ти си избери за подражание когото искаш.

Драган Цанков по това време отишъл в Цариград и връчил на Великия везир Кямил паша меморандум, в който описвал „проливанията на кръвта, екзекуциите на офицери и граждани, гърменията и убийствата по улиците, арестуванията на сума офицери и граждани по всичките градове на България, варварските и гнусните изпитания, на които бяха подложени арестуваните в затвора" и като спасение поискал Турция да окупира България!

Великият везир Кямил паша му върнал меморандума, без да каже дума, а на д-р Вълкович казал: „Mais c'est ип traotre! "3

Когато се разчуло, че в затвора е бил изтезаван и бившият министър-председател на България, избухнал международен скандал и чуждестранните дипломатически представители поискали от правителството лично да проведат анкета,

отишли в Черната джамия, придружени от куп чужди кореспонденти, и попитали Каравелова: вярно ли е, че е бил изтезаван?

Пребитият Петко Каравелов отвърнал гордо:- В моето Отечество такива работи не стават, господа.Чужденците мълком му се поклонили и си отишли.

1 Според бележка, намерена в арестувания майор Узунов.2 Добри Ганчев, „Спомени”.3 „Но това е предател!" - из „Ранни спомени" (1967 г.) на Симеон Радев.

90

А в неговото Отечество ставаха още по-страшни работи.Майор Рачо Петров, току-що пристигнал в Русе и назначен за главнокомандващ на източните гарнизони, получи от военния министър полковник Николаев следната зловеща телеграма:

Назначете полевой военен съд от трима офицери, за да осъдят всички мятежници и разстрелят в 24 часа. Унтерофицерите да се разстрелят до един, а от войниците на 5 един. Добре ще бъде, ако се изпроводят по трима за разстрелване в гарнизоните: Шумен, Свищов, Видин, София. Полковник Николаев.

Съдът се събра на другия ден вечерта. Заместникът на Николаев капитан Паприков с друга телеграма даваше преки наставления на съдиите:

Съд в два-три часа. Всичките офицери без изключение смъртна казнъ. Фелдфебели и унтерофицери без изключение смъртна казнъ. Редовите на 20 души по жребие един да се застрели. От новобранците по един на 50 да се застрели.

Съдът ще решава така: самопризнание за участие в мятежа - разстрелвание. Които не признават, достатъчно е двама свидетели - и разстрелвание.

Военният съд осъди на смърт майорите Олимпий Панов и Атанас Узунов, руския капитан Болман и капитан Зеленогоров, поручик Кръстеняков, подпоручиците Кожухарски, Трамбешки, Данев и гражданите Тома Кърджиев и Александър Цветков, посмъртно осъди на смърт и подполковник Филов (той бе издъхнал от раните си);

на 15-годишен тъмничен затвор бяха осъдени подпоручиците Мирков, Кръстев и Божински.

Руското правителство поиска освобождаването на осъдените, понеже били руски поданици (нали беше им раздало руски паспорти). Съдът обаче освободи само руския капитан Болман.

Това ядоса полковник Николаев и той настояваше:Бързайте! Щом осъдите някого, разстрелвайте го незабавно!Стамболов обаче час през час пращаше други телеграми:Ако има някои осъдени на смъртно наказание за през тази нощ, няма да ги

екзекутирате, докато не получите от нас изрична заповед.Никакви присъди за смъртно наказание няма да потвърдявате и изпълнявате,

преди да получите разрешение.На осъдените заявете, че имат право да молят за милост...Стамболов се надяваше, че ще може да спаси поне стария си приятел, но никой от

осъдените не помоли за милост:- Не сме ние нито първите, нито ще бъдем последните, за нас смъртта е вечен

живот, нашата идея трябва да разцъфти - казал спокойно Олимпий.Оставаше Стамболов да моли за милост регентите и министрите:Узунов, Филов и другите действащи офицери, изменили на клетвата си и вдигнали

войската да извърши държавен преврат - това навсякъде и винаги според военните закони се е наказвало и се наказва с разстрел,

но Олимпий и Тома Кърджиев бяха заловени в лодката посред реката, преди да стъпят на българския бряг, не бяха гръмнали ни веднъж - за какво ги осъждат на смърт? -

обаче регентите и министрите, които заседаваха от сутринта до вечерта в София, в телеграфната станция, не проявяваха капка милост:

Муткуров режеше късове от хартия, правеше от тях гълъбчета, хвърляше ги да кръжат из телеграфната станция и повтаряше лаконически:

- Няма разстрелване, има оставка... Има разстрелване, няма оставка...- Ако измяната не бъде жестоко наказана, ако и в самото правителство

предателите намират защитници, войската ще бъде окончателно деморализирана! - викаше Коста Паница (запомни това, читателю!);

„Министрите Стоилов и Начович обвиняват Стамболов в малодушие, а по-късно всички единодушно ще го обвинят за тази присъда" - ще пише по-късно в спомените си Султана Рачо Петрова, понеже го знае от мъжа си...

Накрая Стамболов въздъхна болезнено и каза:- Нека бъде, както искате.

91

Когато произнесе тия думи, в очите му се появиха сълзи, които падаха по лицето му - разказвал после на Симеон Радев очевидецът на тази среднощна сцена телеграфистът Димитър Цанев.

Тук следва и онази сцена, за която споменах в Предисловието на Книга трета:Вечерта Стамболов се върна у дома си унил и мрачен. Въпреки обичая си той

мълчеше, туряйки сегиз-тогиз ръката на челото си. Когато сложиха трапезата, майка му го попита:

- Стефане, какво стана, синко, с Олимпия? Тя обичаше Панова като свое дете.- Ех, мамо, нищо не можах да направя за него, сила не ми стигна - отговори той,

задавяйки сълзите, - ами стани утре рано и иди да запалиш свещ за него.Утринта на 22-ри щяха да се изпълнят смъртните присъди.(Написал го Симеон Радев, все едно че е надничал през прозореца и е подслушвал

през ключалката. За обвиненията на историците, че това противоречи на истината и какво казва по този въпрос Аристотел - виж в Предисловието на тази Книга.)

На другия ден военният съд осъди на смърт и провинилите се в бунта фелдфебели, унтерофицери и войници. Те бяха строени в една редица в двора на казармата, а срещу тях бе строена ротата, която трябваше да ги разстреля.

Главнокомандващият източните гарнизони майор Рачо Петров застана пред осъдените и произнесе следната реч:

- Войници! Вие погазихте вашата войнишка клетва: изменихте на Отечеството и стреляхте срещу своите братя. Съгласно военните закони вие сте осъдени на смърт и трябва да бъдете застреляни.

Войниците плачеха.- Обаче, като вземам предвид, че вие сте повече новобранци и още не сте усвоили

вашите войнишки длъжности, нито вашите права, от името на Отечеството ви опрощавам. Служете му занапред вярно!

Войниците паднаха на колене и извикаха:- Ще умрем за това Отечество!1

Читателят покрай многото споменати тук телеграми може би е забравил оная, в която руският консул в Русе Шатохин пише до Каулбарс:

,,...с подписа си и с подписа на нашия консул във Видин, сега пребивающ в Русчук, дадох на Шуменския гарнизон нужните парични средства за издръжка на гарнизона до назначаване на новото правителство",

след което добавя: „Най-покорно моля Ваше Превъзходителство да благоволите да направите разпореждане за доставяне в касата на консулството 100 хил. лв. за попълване окупационния фонд и секретните суми, изразходвани в течение на настоящата година" -

значи 100 хиляди лева са вече изразходвани, половината са дадени на офицерите от Шуменския гарнизон, другите 50 хиляди кому са били дадени?

Те не стигнали - Шатохин иска още 100 хиляди, на което Каулбарс отговаря:За изпращане на пари на разположение на консулствата в Русе и Видин аз съобщих

на нашата мисия в Букурещ.Русия не жали парите. Като напомня на читателя и миналогодишното изявление на

руския посланик в Цариград Нелидов, че „Организирането на преврата на 9 август струваше на Русия само 300 000 лева" -

аз си задавам страшния въпрос: русофили идеалисти ли са били метежниците в Русе - или рублофили, т.е. купени с руски рубли?

Може би за да отхвърли поне от себе си това мръсно съмнение, преди разстрела Олимпий дал на свещеника портмонето си - да го предаде на брат му Павел: в портмонето имало само една монета от два български лева.

1 По Димитър Маринов.

92

Но все пак някой е вземал онези „секретни суми", нали?Тъй или иначе, разстреляли ги преди разсъмване в тъмното сред нивите извън

града,майор Узунов сам командвал разстрела си, като извикал на войниците: „Момчета!

Аз ви учих да стреляте в гърдите на неприятеля, стреляйте сега в моите гърди!",хвърлили ги в общ гроб, заринали го грижливо - да не си личи къде е, февруарският

сняг довършил маскировката,напролет селяните изорали нивите, посели жито, реколтата била богата...След повече от половина век, при поредния политически обрат закарали там

арестувани русофоби и ги накарали с нокти да ровят из нивята - да изровят костите на разстреляните русофили,

след което ги разстреляли и ги хвърлили в същия гроб, заравнили го пак - да не си личи къде е, реколтата сигурно пак е била богата...

Недалече от това място, наричано сега от народа Разстрелените, край магистралата от Русе за Варна стърчи паметник на плачеща жена - не се знае кого оплаква тя: русофилите или русофобите?

А хората, като се случи да минат оттук, снишават глас и отминават бързо като край прокълнато място.

Стамболов наистина бил покрусен, не само заради Олимпий. В Дневника му има излияния, странни за един държавник:

Бедни и злочести български деца - оплаква той метежниците, - само чувство на безпределна жалост усещам към вас, защото вие сте вече загубени за вашата майка България и сте станали слепи оръдия на нейния убийца.

Ако можехте да видите и да измерите пропастта, в която ви учат да бутнете Отечеството си, завило би ви се свят и със страх и ужас би са от нея отстъпили, вие можете и не щете да си отворите очите да погледнете.

Жумете прочее...

Към подстрекателите на бунта изпада в гняв неудържим, надминаващ проклятията на библейските пророци:

Кръвопийци и лицемери! Това ли е доброто, което мислите и готвите на България?Тия ли са законните ви и мирни средства, с които искате да възстановите вашето

влияние - думи, които са равнозначущи с тия да поробите и погубите България?Радвайте се сега и се веселете! Ликувайте и трийте си ръцете, но не забравяйте

сегиз-тогиз да ги поглеждате, защото те са обагрени с кръвта на вашите братя.Пий, Катков1, кипящо шампанско! Удряй чашата у тавана! Запей и заликувай,

като Давида, но недей забравя да са огледаш в огледалото, защото белите ти мустаки са зачервени и омацани от изпитата кръв на братушките!

Дърт кръволоко и бесен братоубийцо,ти, който пееш химн хвалебен на подлостта и предателството,ти, който тамян кадиш на бича и на бесилката, ти, който възпяваш и възхваляваш тираните и народоубийците,ти, който проклинаш и афоресваш защитниците на правдата и свободата,ти, който цели 40 години работиш за поробването на своя народ и на другите

славянски народи,съветниче и вдъхновителю на всяко зло,гонителю и изтребителю на истината,закоренелий предателю и отцеубийце –бъди проклет от Бога и от целия свят!

После изпада в молитвено примирение:О, Боже! Ако България ще пропадне завинаги - земни ми живота, а не ма оставяй

да доживея да видя с очите си позора и смъртта на моето мило и драго Отечество!

1 Ако си забравил, читателю, кой е Катков - виж бележка 2 под черта в тази глава.

93

Застрелването на метежниците произведе потресающе впечатление, охотата за бунтове изхладня.1 Във всички гарнизони - в Шуменския, Варненския, Видинския, Пловдивския, Софийския и прочие - заразата на предателството бе проникнала навсякъде

и съзаклятниците, уплашени или разкаяни, се затаиха, чакайки да бъдат изловени и да споделят участта на събратята си от Русенския гарнизон.

Когато донесоха на Стамболов списъка на офицерите, участвали в съзаклятията, той, без да разгърне папката, я хвърли в огъня на камината и рече:

- Господа, Отечеството е спасено, нека имената на предателите останат неизвестни!

1 Димитър Маринов.

94

1886-1891ГЛАВА VI

Няма власт на Бога приятна

Стамболов & Фердинанд

След като принц Валдемар Датски отказа да приеме българската корона, повече никой от европейските принцове не посмя да се кандидатира за българския престол.

А и Стамболов не искаше да чуе повече за тия принцове.- Те не познават нашите нрави - казваше той. - Нашата история с подвизите и

самопожертвуванията ще остане за тях завинаги чужда и непонятна. Отраснали в охолен живот, те не могат да бъдат борци. Те ще гледат благото на своята династия, а не благото на народа и Отечеството. Българската корона за тях ще бъде само украшение по време на пиршества и забавления - повече нищо.1

Проточил пак от Цариград шия княз Александър Богориди - да сложат българската корона на главата му

и понеже нямаше деца, а минаваше шейсетте, за да бъде наред работата с династията, обещаваше да осинови Стамболов, та той да наследял короната...

Чу се дори предложение Стамболов направо да бъде обявен за княз и да седне на престола.

Не че не му се щеше на Николчовия Стефанаки - щеше му се, беше се изкарал дори, че по майчина линия е от рода на Асеневци, и народът щеше да го избере, а и Берлинският договор не забраняваше да бъде избран за княз българин,

но Стамболов познаваше народа си - още на другия ден всеки щеше да рече: чакай бе, с какво Стамболов е по-горе от мен, че да ми бъде цар? И междуособицата е гарантирана.

- Робството ни изравни - казваше той, - всички бяхме роби, равни роби! Затова българинът не търпи друг българин да е по-горе от него.2 Виж, ако е чужденец - може, на чужденци сме свикнали да се кланяме, това не ни обижда...

И Стамболов предложи да бъде избран за български княз (дръж се, читателю!)... турският султан!

Това ошашави всички - помислиха, че е луднал или че си прави майтап. Така помислил и султанът, когато дипломатическият представител на България в Цариград д-р Вълкович му съобщил предложението на българския регент.

А Стамболов не се шегуваше. Една Българо-Турска империя (подобно на Австро-Унгария) решаваше проблемите и на двете държави:

Турция се закрепваше яко на Балканите, а България реализираше тихо и мирно етническото си обединение: Мизия, Тракия, Македония.

Подочули за тази уния, всички държави, начело с Великите сили, настръхнаха: остави другото, но мераците им за Балканите и Мала Азия издъхваха!

Султан Абдул Хамид обаче отказа да приеме българската корона. Като се видяха след години (през 1894) с „малкото човече", както той любовно наричаше Стамболов, и Стамболов му обясни за какво е ставало дума, султанът рече:

- Тюх язък! Що не дойде тогаз лично да ми го кажеш?Стамболов предложи короната и на румънския крал, но румънците и без това

трепереха от съседката си Русия - тя, мине не мине година, си отрязваше по някое парче от нейната територия: я Бесарабия, я Молдова...

1 Според Димитър Маринов.2

? Така и Антон Страшимиров обяснява в „Диктаторьть" (1935 г.) нашия „строго индивидуализиран демократизъм, дошел от многовековното политическо робство: няма голям и малък българин, всички сме едно пред турчина - раи

95

И на сръбския крал Милан щеше да предложи, но незасъхналата братска кръв още викаше...

За гръцкия крал Георгиос не можеше да става и дума - той бе женен за великата руска княгиня Олга Константиновна и самоотвержено лъскаше ботушите на още по-великия неин братовчед - любимият нам император всероссийский Александър III...

Мина му през ума да обявят република - нали това проповядваха с Левски и Ботев: „свята и чиста република", но в цяла Европа - монархии, ще ни смажат за два дена...

Не щеш ли, навръх 1 май Стамболов получи от свое доверено лице1 странно известие:

„Положително Ви долагам, че снощи, много късно, г. министър-председател г. Радославов беше в Митрополията при владиката Климент, у когото остана до 12 часа през нощта. Както можах да узная, Радославов дал обещание, че е готов да приеме последното предложение на Русия, т.е. да свали регентството, ако Русия одобри да остане същото правителство или друго е негово председателство".2

В заговора участвал и военният министър полковник Николаев.Стамболов и преди бе чувал, че „руссото момче", наричано заради полицейските му

изстъпления „сопаджията", като пийнело, викало:- Какво ми се надува Стамболов? Какво представлява той от себе си? Аз съм

България. Като му пратя два стражаря да го арестуват - свършва се неговата слава! 3

Нямаше вече накъде. „Да дигаме бесилки и за министри ли? Да се избием помежду си ли?" - питаше се Стамболов.

И тогава се сети за онзи, как се казваше... за когото Стоилов му беше писал преди месеци, че го били срещнали в операта или в друг виенски бардак4,

той сам се предложил да стане княз на България, като казал, че бил спечелен за българското дело и бил разположен да приемне българский престол5 - а бе как се казваше този с дванайсетте имена?

Стоилов му отговори телеграфически от Виена:Кандидата е Фердинанд Максим-Илиан-Карл-Леополд-Мари Бурбон-Орлеан

Кохари Сакс-Кобург-Готски, роден в Виена на 26 февруарий 1861 год., поручик австрийски от 11 хусарски полк. Лично твърде богат, сроден е австрийския, германския, английския и белгийския дворове 6, уверява, че е персона грата при руския двор (като ни прие, носеше руский орден); правил е дълги пътешествия и ни е направил много добро впечатление.7

- Да тръгва! - отговори му Стамболов.

1 Тъй като полицията била в ръцете на Радославов, който бил и министър на вътрешните работи, Стамболов си бил създал своя мрежа от агенти шпиони, това били преди всичко подкупени от него слуги, така че той, както сам казвал, знаел какво става и какво се говори във всяка къща; това донесение е било вероятно от някой слуга на Климент, който е подслушвал разговора му с Радославов. 2 Според Димитър Маринов.3 Според Димитър Петков, цитиран от Димитър Маринов. 4 Когато тримата делегати пристигнали във Виена, едина от тях, г-н Калчев, отива да прекара вечерта в Ronachers, добре познат цирк. Тук, пред една мермерна маса, той се среща с един негов съотечественик, някой си г-н Ковачев, който го запознал с един запасен офицер, някой си майор Лааба. Майора, след като изпил няколко бири, продумал: „Чувам, че Вий търсите Княз за България. Аз имам тамам човек за Вас". (Из ,,Стамболов. Биография" на A. X. Биман - кореспондент на „Standard" в София.) 5 Телеграма на Стоилов от 3 декември 1886 г. 6 Освен всичко това майката на Фердинанд, княгиня Клементина, била дъщеря на френския крал Луи Филип, абдикирал след революцията през 1848 г.; чрез него Фердинанд се явявал потомък на Орлеанските Бурбони и прапрапраправнук на Краля Слънце Людовик (Луи) XIV Велики (1643-1715).7 Из Дневника на Стамболов.

96

- Обаче Калноки1, Тиса2, Солсбъри3, Бисмарк4, княз Лобанов5, Франц Йосиф6, а и княз Александър Батенберг ми казаха поверително за Кобурга следното...

- Не ме интересува! - отсече Стамболов. - Ако не изберем княз час по-скоро, ще се избием помежду си.

- Но английската кралица Виктория го нарекла ексцентричен, женствен, страхлив, неверен, суетен и покварен, а крал Едуард бил казал, че е способен на всякакво престъпление...7

- Точно такъв ни трябва! - рече като на инат Стамболов. Но още като посрещна този Фердинанд Максим-Илиан-Карл-Леополд-Мари Бурбон-Орлеан Кохари Сакс-Кобург-Готски на Видинското пристанище, като видя свитата му:

всички чужденци - французи, маджари и немци: граф Дьо Грено - маршал на двореца, мадмоазел Грено, граф Робер дьо Бурбулон - шеф на протокола, майор Фон дер Лааба - таен секретар, д-р Флайшман - личен съветник, д-р Найсер и д-р Икалович - лични лекари, д-р Димитър Станчов - частен секретар, майор барон Добнер - щалмайстер8,

след тях граф Келла, граф Амеде дьо Форас, мадам Де Шеверман, адютанти, ординарци, камериери, готвачи, лакеи и пр., и пр., и пр., бръснати, напудрени, с триъгълни шапки, с позлатени ливреи -

досущ като във френския кралски двор, както го бяхме виждали по картини, едва се побраха в 14 каляски;

като го съзря и Него да слиза от парахода „Ориент":тънък, строен млад момък, с дълъг бурбонски нос, в парадна униформа на

български генерал, с бял калпак и бяло перо, дълго 30 сантиметра, окичен със всякакви ордени и дрънкулки, с женствени маниери на стара кокотка,

кожата му нежна и прозрачна, лицето напудрено, пръсти дълги, нокти остри и гладки като огледало, грижливо маникюрирани, на китките - гривни, на всеки пръст по три, по четири пръстена с разноцветни светкащи скъпоценни камъни - рубини, изумруди, редки сапфири,

за да ги показва на публиката, държи големия си пръст под скута на мундира, а другите над него - цялата му ръка гори от блясъка на великолепните камъни;

присвил дълги мигли над синьо-зелените си студени и остри очи на северен човек, пълни с високомерие, презрение и гнуснявост към своите поданици - „миризливите българи, тази долна раса, тези балканджийски потурановци" 9,

които се звереха пред туй великолепие - гледат го втренчено, нито шапка снемат, нито глава поклащат...10 -

Стамболов не се сдържа и рече на околните:- Тоя ще ... мама й на България!11

После, преглъщайки горчивото си разочарование, отправи към Фердинанд следните сладки думи:

1 Граф Густав Калноки - министър на външните работи на Австро-Унгария.2 Граф Ищван Тиса - министър-председател на Унгария.3 Лорд Робърт Солсбъри - министър-председател на Англия.4 Граф Ото Едуард Леополд фон Шьонхаузен Бисмарк - канцлер на Германия.5 Княз А. Б. Лобанов-Ростовски - посланик на Русия във Виена.6 Франц Йосиф - император на Австро-Унгария.7 Според Стивън Констант и X. Р. Мадол: първият цитира телеграма на кралица Виктория до лорд Солсбъри, вторият - императрица Евгения, жената на Наполеон III.8 Щалмайстер - началник на конюшните.9 Така нарича поданиците си цар Фердинанд в своите „Съвети към сина", издадени през 1991 г., писани около 1938 г., преписани от царския архив в град Кобург от българския дипломат и историк Димитър Йоцов, лично приближен на цар Фердинанд.10 В това описание на Добри Ганчев са добавени и детайли от изказвания на кралица Виктория, на граф Калноки, на руския дипломат А. Нехлюдов и на лейди Паджет - съпруга на британския посланик във Виена.11 Според Велчо Т. Велчев (1867-1957), „Принос към новата ни политическа история. Стамболов и Фердинанд", 1922 г.

97

- Господарю! Българският народ няма да забрави никога, че в толкова тежки минути Ваше Царско Височество благоизволи да вземе в ръцете си знамето на българската чест и независимост. Нека Божието провидение бди над драгоценния живот на Ваше Царско Височество и нека му бъде на помощ да води храбрия български народ към преуспяванието, величието и славата. Да живее Негово Царско Височество княз Фердинанд1

(А по-късно, точно след осем години, пак през месец юли (ах, на смъртното си легло, с разцепен череп и отсечени две ръце!) ще произнесе последните си думи:

- Българският народ може да ми прости всичко, но няма да ми прости никога, че докарах на трона Фердинанда!)

Ако сравним посрещането на Батенберг (виж в края на глава I) с посрещането на Фердинанд, ще открием твърде голяма разлика:

Чакахме да посрещнем и да видим новия княз - разказва Добри Ганчев. - Стояхме зад гъстия ред войници. Беше на кон, от лявата му страна яздеше майор Р. Петров. Урата бяха редки, викаха не гражданите, а школуваните войници. Викаха без ентусиазъм, без енергия. Нямаше наблизо офицер да ги застрашава с очи.

Английският дипломат Робърт Грейвс е още по-точен:Гледах как той влезе на кон в София и чух някои от неблагоприятните сравнения,

които тълпата направи между него и неговия красив предшественик с военна стойка. Висок, но с неуклюжа (тромава) фигура и вече доста пълен за своите 26 години, той седеше ужасно лошо на коня.

Стамболов, който лично бе отговорен за идването на Фердинанд в България - допълва Стивън Констант2, - имаше грижата князът да бъде посрещан с помпозност и ентусиазъм.

Според думите на един германски журналист бяха наемани цигани и други скитници, за да засилват приветствените възгласи.

Разпространяваният от Фердинанд слух, че „не аз се стремях към българската корона, а тя ми беше предложена"3 и че на колене сме го молили да се реши на риска да я приеме, е една от най-блудкавите лъжи. Истината е съвсем друга. Сам Фердинанд в своите „Съвети към сина" признава пред Борис III:

Ти не си напълно посветен в хитростите, които употребих, за да се докопам до българския престол. Твоята баба, принцеса Клементина, бе неизчерпаем извор на достойното лицемерие и на царската хитрост. Вярно е, че ние много пари похарчихме, за да подкупим част от министрите и влиятелните депутати, цяло състояние от няколко милиона похарчихме за българската корона.

И както съобщава биографът му Стивън Констант:Няколко дни след срещата с българските пратеници принцът даде на Филип

Валдапфел4 указания и голяма сума пари и го изпрати в България - да подкрепя кандидатурата на Фердинанд за трона и да лансира идеята, че Фердинанд е единственият човек... и т. н.

Чул за кандидатурата на Фердинанд, печално познатият ни от предишната глава генерал барон Николай Каулбарс пише до руския си колега дипломата от кариерата С. С. Татишчев:

Не зная известен ли Ви е фактът, че още в 1885 година в моята квартира във Виена дойде принц Фердинанд, който в разговор, продължил почти три часа, говореше против принц Батенберг, за неговото неумение да бъде в добри отношения с нашия

1 Димитър Маринов, цитираното съчинение.2 Стивън Констант (1931), псевдоним на Стоян-Константин Данев, правнук на Тодор Бурмов (първият министър-председател), внук на Константин Хаджикалчов (който пръв се срещнал с Фердинанд във Виена) и на Стоян Данев (два пъти министър-председател по времето на Фердинанд); живее в Лондон; написаната от него биография ,,Фердинанд Лисицата, цар на България" е издадена през 1979 г. във Великобритания, а в България през 1991 г.3 Интервю пред „Times".4 Търговски агент и дясна ръка на граф Ференц Зичи - австро-унгарски дипломат.

98

Господар и няколко пъти повтори, че ако той е на мястото на Батенберг, то преди всичко ще се погрижи за най-добри отношения с Русия.

Тази фраза беше повторена няколко пъти така настойчиво, че аз още тогава съобщих в Петербург, че „този млад принц, убеден, че раздорите на Батенберг с Петербург рано или късно ще доведат до неговото отстраняване, още сега (1885 г.) преждевременно поставя своята кандидатура за българския престол".

Всички следващи срещи ме убедиха още повече в моето предположение, особено когато Фердинанд започна да изучава български език, подписвайки се на славянски „Фердинанд С. К.".

Така се подписа той и под клетвата си на 2 август 1887 година във Велико Търново, произнасяйки на български пред станалите на крака народни представители:

- Ний Фердинанд I, по Божия милост и волята народна Княз на България, встъпваме на престола на вековните Български царе...

Господа! Вярвайте ми, че при всичките Свои начинания Аз ще имам пред очи само и единствено благото на българската благородна нация, за която съм готов и живота си да жертвувам, ако това дотрябва.

Да живее свободна и независима България!Още стигнала, не стигнала благата вест до Петербург, руският посланик в Букурещ

Хитрово получил следната телеграма:„Имперското правителство реши да смята принц Кобург за узурпатор, който е

извън закона. Затова никое действие, насочено лично срещу Кобург, не може да се смята за наказуемо или подлежащо на юрисдикция. Като Ви информирам за това решение на Имперското правителство, моля Ви да окажете подкрепа на доверени лица, готови да вземат активно участие в свалянето на принц Кобург в България",1

(Доверените лица се оказали познатите нам Бендерев и Груев, които срещу 6000 френски франка се съгласили да вдигнат с мина новия български княз във въздуха, но сволочите пак не успели...)

Тук трябва да отбележим, че идването на Фердинанд в България - въпреки несъгласието на Великите сили, въпреки страшните закани на Русия - не било само храброст, но и артистична авантюра, или както сам той казал, тръгвайки към България:

- Cela m'amuse!2

Запомни това, читателю. Защото тези забавления, в началото суетни и смешни, накрая ще хвърлят България в пропастта.

Но да не бързаме.

Княз Фердинанд през целия си живот, при всички случаи и обстоятелства, обичаше да парадира и да актьорствува - пише с възторг Стивън Констант.

Може и да е така, т.е. да е актъорствувал - отговаря Добри Ганчев, - но туй актьорство бе гадно, отвратително, защото минаваше мярката и на приличие, и на порядъчност, и на морал.

Кога дойде в София, той показа таквоз богомолство, че дори и поповете се слисаха. Кръсти се, кланя се, дори и на колене пада.

В Никопол, като стана молебствие по случай отиването му за пръв път в този град, бе коленичил наред с бабичките, дрипави и окъсани, а след излизането си от църква грижливо се оглеждаше да не би да отнесе от тях някой „сувенир"...3

Тодор Икономов мрачно пророкувал:- Младият княз ще остане не в силата на съгласието на силите, а в силата на

разногласието им.4

А Стамболов ликувал:

1 Из „Авантюри русского царизма в Болгарии" (ред. П. Павлович), Москва, 1935 г.2 Това ме забавлява!3 Добри Ганчев, цит. съч.4 Тодор Икономов, „Мемоари", 1973 г.

99

Никакви думи не могат изказа моята радост, когато Княза пристигна! - изповядал се той пред A. X. Биман, но знаеш ли, читателю, защо толкова се радвал Стамболов:

За мене бе една постоянна мъка, едно нощно притеснение да мисля, че България може да изгуби своята независимост при моето регентствувание и името ми да бъде предадено на потомството за укор. Когато Княза тръгна за София, аз употребих три дни да гуляя с приятелите си, загдето се избавих. Те бяха три от най-честитите дни в живота ми.

На четвъртия ден обаче Фердинанд надал боен вик:- Или ела, Стамболов, да оглавиш правителството, или си заминавам!Стамболов не щял. Не само защото още като видял Фердинанда, разбрал, че

двамата с него няма да мелят.По-страшното е: той предчувствал, той знаел какво ще загуби, ако поеме властта.До преврата на 9 август Стамболов пази свободата си да играе само ролята на

народен вожд - пише Антон Страшимиров.1 - Поради изключителните обстоятелства, при непризнатия от Силите Фердинанд, Стефан Стамболов е заставен от апостол на свободата, от народен вожд да се превърне в държавник, който трябва да усмирява бунтове, да осуетява заговори и да подписва смъртни присъди.

Че Стамболов е бил апостол, е известно на всички. Да не забравяме обаче, че Стамболов е бил и поет.

През 1875 година из букурещките кръчми се появила една мъничка книжица, озаглавена „ПЕСНИ И СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ БОТЙОВА И СТАМБОЛОВА". Това, че Ботев е издал стиховете си в една книжка заедно с по-младия Стамболов, несъмнено говори, че е признавал таланта му.

Мисля, че няма да е обидно за Ботев, ако кажем и истината, че хъшовете са пеели повече песните на Стамболов, отколкото неговите.

Стамболов говореше убедително като Левски и като Левски песни пееше, само че сам ги съчиняваше - възторгва се Никола Обретенов2.

Това беше българският Омир - прехласва се Иван Андонов3, - това беше един исполин, за когото майка България пет века се е мъчила, додето го роди.

А онази песен, стигнала и до нас:Не щеме ний богатство,не щеме ний жени,а искаме свобода,човешки правдини! 4

става химн на революционното движение. Пеят я народните представители по време на Първото народно събрание на Оборище, пее я въстаналият народ в Панагюрище, пеят я въстаниците в цяла България, пеят я Ботевите четници от Козлодуй до Балкана, пее я сам Ботев, пеят я и войниците, отбранявайки Отечеството при Сливница.

Дали Стамболов е бил посредствен поет, но е бил популярен, защото стиховете му са отговаряли на ниския читателски вкус по онова време? Може би.

Но колко поети са оставили в паметта на народа си по едно свое стихотворение, по една своя строфа, която да прекрачва вековете - както споменатото стихотворение на Стамболов, което прекрачва от XIX в XXI век?

Дали Стамболов можеше да стане голям поет, ако не беше станал държавник? Не знам. Но има един обратен световен синдром: неуспелите поети, художници, артисти и пр. компенсират липсата си на талант с власт и стават страшни диктатори (Нерон, Людовик XIV, Джугашвили-Сталин, Мао Дзъдун, Хитлер, Ким Ир Сен...) - може би случаят със Стамболов е същият?

В ученическите тетрадки на Стамболов, когато е учил в Одеската семинария, са запазени черновите на едно недовършено стихотворение:

1 Антон Страшимиров, ,,Диктаторътъ".2

3 Иван Андонов, „Из спомените ми за турско време", 1927 г.4 „Не щеме ний богатство, не щеме ний жени" - е според Захарий Стоянов, „Записки по българските въстания", София, 1976, с. 159; „Не щеме ний богатства, не щеме ний пари" е популярен, но, според мен, изопачен вариант - не само заради тавтологията „богатства - пари", но и точната рима е „жени -правдини".

? Никола Обретенов, „Спомени за българските въстания”, 1970 г.

100

И няма власт,на Бога приятна!

Ботев много го харесвал, викал му:- Това е гениално, Стефане, допиши го, инак аз ще го допиша!Стихът наистина е гениален. Но не го дописал нито Стамболов, нито Ботев.Всъщност Стамболов го дописва. След четвърт век. Скръвта си: че няма власт,

приятна и на народа.

Дотук беше триумфът на Стамболов, нататък започва падението.Докато беше далеч от управлението, Стамболов проповядваше народовластие и

поддържаше демократични възгледи - пише Тома Васильов1, тогавашен главен секретар на Министерството на вътрешните работи, човек, който знаел много.

В министерството [правителството] той вкара освен либерали от двете фракции, още консерваторите Стоилов и Начович2 - спомня си Никола Генадиев3 и се удивлява:

За тогавашното време, па ако щете и за сегашното (става дума за 1925 година, а какво да речем за 2008?) един млад човек всред разгара на политическите ежби да надвие на предразсъдъците на нашенското партизанство, да се ръководи изключително от върховните интереси на народа, да протегне ръка на най-отчаяните си противници и да избере едничкото средство, което можеше да отстрани надвисналите опасности - не е ли това доказателство не само на безукорен патриотизъм, но и на дълбок ум?

Щом пое обаче властта, в него настъпи радикална промяна - контрира Тома Васильов.

Стамболов поел властта на 20 август 1887 година и само след 3 месеца - през декември с.г., бившият поет, бившият бунтовник, бившият апостол на свободата и настоящият министър-председател и министър на вътрешните дела внесъл в Народното събрание, чрез министъра си на правосъдието д-р Константин Стоилов, проект на Закон за печата в Княжество България.

Законът предвиждал строги административни и съдебни санкции (затвор и глоба) срещу всеки, който

нарушава чрез печата вътрешната и външната сигурност на държавата или личната безопасност на княза;

подбужда непослушност или неизпълнение на законите, или законните разпоредби на властта, или незачитането на властта, прави опит да наруши властта или неприкосновеността на княза;

излага лъжливи новини, изопачава факти, отправя нападки или клевети срещу княза, срещу министри, народни представители, държавни или обществени чиновници, духовни лица, офицери, правителствено или общинско учреждение.

Направо казано: цензура, яка цензура! Отгоре на всичко този закон бил грубо нарушение на категоричния чл. 79 на Търновската конституция:

Печатътъ е свободенъ. Никаква цензура не се допуща, писательтъ, издательтъ, печатарьтъ и раздавачьтъ нѣма дасе прѣслѣдвать.

И за наше най-голямо учудване законопроектът за въвеждане на тази цензура бил най-горещо подкрепен от... ха познай от кого, читателю? От най-пламенния борец за свобода на словото Захарий Стоянов!

Да видим какво казва той:- Да се тури край на слободията, да се ограничат хамалските псувни, пък били те

излезли от устата на един умствен развратник или на един „умник", строго и бърже да

1 Тома Васильов (1855-1937), „Спомени за лица и събития през XIX - XXвек", 1934 г.2 Консерваторите Стоилов и Начович били не само политически противници на Стамболов, но Начович е бил негов открит личен враг: Стамболов ми беше всякога вдъхвал отвращение - казва сам Начович (по-подробно виж в глава IV). Въпреки това Стамболов му бе предложил да стане регент след изгонването на Батенберг и го бе направил министър на вънкашните работи и на финансите в либералното правителство на Радославов (1886-1887), а след като сваля Радославов през юни 1887, прави министър-председател не другиго, а Константин Стоилов (юни-август 1887). Наистина, каква толерантност!3 Никола Генадиев, „Стамболов", 1925 г.

101

се наказва всеки обвинител, който пуща обвинения против който и да било, щом той не може да докаже основателността на това, както и да се наказват онези, които псуват държавний глава, законите на страната и пр.1

Искал наш Захарий още по-строги, още по-безмилостни санкции: по-дълъг затвор, по-големи глоби!

Както виждаш, драги читателю, никога не е късно човек да стане за резил... Каква е била обаче тази цензура - не ми е много ясно, тъй като през седемте години на Стамболовото управление са излизали над 100 опозиционни вестника, пълни с безпощадна критика, хули и клевети срещу Стамболов - а, доколкото ми е известно, той не е дал под съд нито един от тези вестници. Загадка!

Народното събрание (макар че нямало право да променя Конституцията, понеже било обикновено) гласувало закона възторжено с огромно мнозинство, след което Стефан Стамболов казал:

- Господа представители, повечето от вас съзнават, че като съм турил цензурата, направил съм може би заслуга, за която историята ще даде на мен приличното почитание?2

Вместо да му даде почитание за турянето на цензура, историята (в лицето на същия Константин Стоилов, който внесъл законопроекта) ще му се подиграе жестоко:

по силата на същия закон след 7 години Стамболов ще бъде даден под съд за обида чрез печата на Негово Царско Височество Княза!

Но за това - по-нататък... Историята много пъти ни е повтаряла, че цензурата не води към добро, но кой да чуе?

Цензурата е лицемерната самозащита на всяка гузна власт: въвежда се тя все заради сигурността на Отечеството, все в името на законността, все в защита на морала и истината,

а всъщност цензурата е нежен пролог към диктатура.Забраниш ли обаче на хората да говорят открито, те започват тайно да заговорничат

и, което е още по-опасно: преминават към действия.Познатият ни руски капитан Набоков, дето преди две години организира бунт в

Бургас, заедно с нашия Драган Цанков събрали след дълги почерпки из цариградските кръчми 38 черногорци и 9-има българи,

качил ги капитанът на един откраднат параход, слезли те на българския бряг южно от Созопол навръх Коледа,

изведнъж от храсталака наскачали селяни с пушки, сякаш тях чакали,капитан Набоков ги призовал в името на Бога нашего Исуса Христа да тръгнат

против узурпаторите Фердинанд и Стамболов,селяните обаче, понеже прости, викнали: „Разбойници!" и ги изтрепали, капитан

Набоков се предал, като рекъл: „Аз съм руски поданик, предайте ме в руското консулство!", но селяните, понеже прости, рекли: „Не знаем къде е това консулство" - и го застреляли.

Като не успяло това въстание, владиците, начело с неукротимия русофил Климент, се събрали на следващата година пак по Коледа в Св. Синод в София и взели нещо да мътят;

Стамболов узнал от доносници, че между другите им решения било и това: на Нова година, 1-й Януарий 1889, когато служат литургия в Софийската катедрална църква, да произнесат анатема против княза - това щяло да служи като сигнал за въстанието на русофилите?3

Бившият семинарист Стамболов изпратил на владиците послание, в което им напомнил посланието на свети Павел: „Всеки человек да се покорява на властите, що са

1 Захарий Стоянов, в.,, Свобода ", 24 август 1887 г.2 Из протоколите на Народното събрание.3 Според A. X. Биман.

102

над него, защото няма власт, която да не е от Бога, и който се противи на властта, противи се на Божията наредба!" 1,

съгласно тези свети думи ги посъветвал да не си навират гагите в държавните дела, а, нежно казано, да се пръждосат час по-скоро от София; те обаче, все бивши харамии: през к... капата им, че оттатък!

Но изглежда забравили, че имат насреща си по-голям харамия: на 31-й Декемврий в три часа заранта те се пробудили от глъчката на стражарите, предназначени да ги конвоират вън от София до епархиите им2 -

натоварили ги силом всекиго на отделен открит файтон и в компанията на голи щикове ги изпроводили през виелицата - всеки да посреща Новата година в неговата си епархия...

Минала горе-долу тихо и мирно една година и на 21 януари 1890-а министрите, като обядвали в ресторант „България", в ресторанта влязло цивилно лице, повикало Стамболова настрана и му рекло:

- Така и така, г-н Стамболов, аз съм поручик Морфов, тази нощ в полунощ, по време на бала в двореца, ще бъде извършен преврат.

- Кой ще го извърши? - попитал Стамболов.- Майор Паница, г-н министър-председателю.- Повторете името, поручик!- Майор Паница, г-н министър-председателю.- Майор Коста Паница?- Тъй верно, г-н министър-председателю, майор Коста Паница!- Героят при Сливница, бригадният командир майор Коста Паница?- Тъй верно, г-н министър-председателю!- Бившият главен военен прокурор на Княжество България майор Коста Паница?- Тъй верно, г-н министър-председателю!- Комитата, опълченецът, членът на Българския Таен Централен Революционен

Комитет в Пловдив, главният организатор и извършител на Съединението на разкъсаното ни мило Отечество, кумирът на българските войници майор Коста Паница?

- Тъй верно, г-н министър-председателю, майор Коста Паница, същият сега член на Тайния Военен Революционен Комитет, главен организатор на предстоящия да се извърши държавен преврат против милото ни Отечество България.

- Пияницата, комарджията, курваринът Коста Паница?- Не мога да знам, г-н министър-председателю... Управлението на България, каза

майор Паница, се поема от руския императорски комисар генерал Домонтович, който чака в Белград.

- Известно ли ви е, поручик, че Коста Паница е мой приятел? Приятел от детинство? Най-добрият ми приятел?

- Тъй верно, г-н министър-председателю, поне 50 бесилки ще вдигна пред двореца, каза майор Паница, на първите две ще окача Фердинанда и Стамболова... виноват, г-н министър-председателю!

- Кои други лица влизат в този Таен Военен Революционен Комитет?- 52-ма висши офицери начело с коменданта на Софийския гарнизон полковник

Кисов и градоначалника на столицата Басмаджиев.- Още?- Почти целият Софийски гарнизон.- По-точно!- Първи конен на Негово Царско Височество полк, Военното училище, 15-и пеши

Ломски полк, Македонският полк, гарнизоните във Варна, Плевен и Шумен, Струмският полк, Пловдивският гарнизон, който е на път към София, предвождан от полковник Николаев, баджанак на майор Паница...

1 Послание на Павел към римляните 13:1-2.2 A. X. Биман.

103

- Цивилни лица?- Тъй верно, г-н министър-председателю, но тях не познавам.- Каравелов?- Не мога да знам, г-н министър-председателю.- Ти ли не знаеш... - изръмжал Стамболов. - Има ли заговор, Каравелов е вътре.Стамболов направил знак на телохранителите, които се правели на келнери:- Арестувайте тогова поручика, заврете го в най-затънтения кауш на Черната

джамия!- Но, г-н Стамболов! - запротестирал отчаяно поручикът.- Сус, предател! - скръцнал му със зъби Стамболов. - Ти издаде най-добрия ми

приятел, марш в кауша!Стамболов не искал да повярва. От телеграфа обаче му донесли шифрована

телеграма на Коста Паница, разшифровали я, Паница съобщавал на Хитрово в Букурещ:„Кобургският принц, министрите и полицейските власти са в наши ръце. Моля,

искайте правителството на Императора да уреди час по-скоро заминаването на императорския пълномощник1 в Белград. Всякакво забавяне ще изложи на сериозна опасност делото ни."2

Стамболов изгубил присъствие на духа - пише Антон Страшимиров. Че как да не го загубиш: за втори път негов най-близък приятел вдигал бунт срещу него!

И Коста Паница не е кой да е: волна глава човек, любимец на всички харамии, любимец на цяла либералска и патриотическа България - пише Антон Страшимиров3, - любимец и на самия Стамболов, другарят на Стамболов в умни и безумни часове, компаньонът в партийните вакханалии и в нощните развлечения.

Буйна глава, луда глава, никаква власт над себе си не признава - добавя Добри Ганчев4.

Това, че Паница се готвел да убива приятеля си - нищо, но да крои преврат срещу държавата, срещу Отечеството си – това е предателство! Няма по-страшни предатели от бившите приятели...

Стамболов не посмял да отиде сам при Паница, както отиде навремето при достолепния и уравновесен Олимпий.

Взема със себе си пристава Кротев с няколко стражари и отива в дома на Паница - летописва Добри Ганчев. – Кога откарали Паница в участъка, Стамболов влиза в жилището му и прави претърсване.

Великият човек издребнял - съзира първата пукнатина в монолита Антон Страшимиров, - досущ се преобразил на застрастен полицай: сам разследвал заговорниците, дори сам (лично) е ходил по обиски из къщята им, събличал е мъже, жени и деца да търси писмени документи.

Два-три дена след това бях у Стамболова - спомня си Добри Ганчев. - Разправи ми как претърсил Паницовото жилище, чекмеджетата му, сандъците му, шкафовете му и долапите му, креватите му, юрганите, възглавниците, даже търсил между краката на жена му, която не спирала да вика и да кълне.

- Омърси ми пръстите, магарицата! - дума Стамболов и плюе погнусен.И читателят ми сигурно е погнусен, но да вървим храбро нататък, читателю, пътят

към падението е по-къс от пътя към величието...

Какво всъщност се бе случило?Някои автори твърдят, че майор Паница, човек честолюбив и суетен, се бил

смъртно обидил на Фердинанд, задето не го бил повишил в чин полковник -ако това беше така, той щеше да организира убийството лично на Фердинанд, без

да крои заговор за държавен преврат.

1 Генерал Домонтович.2 J. V. Konigslow, „Ferdinand von Bulgarien", Munich, 1970 (чрез Стивън Констант).3 Антон Страшимиров, „Диктаторъть".4 Добри Ганчев, „Спомени".

104

Причините за преврата са по-дълбоки: ако читателят си спомня, по време на Сръбско-българската война лудият капитан Паница яздеше пред своя летящ отряд от македонски харамии, дошли да помагат на майка България, и ги караше да викат ура колкото могат, за да помисли врагът, че са многобройни, и техният рев наистина бил страшен в нощта;

след войната, в края на 1885 година, Коста се присъединява към македонците и въпреки че е действующ офицер, се туря начело на техния революционен комитет1 - пише Султана Рачо Петрова;

същото твърди и Добри Ганчев: Близките му приятели бяха от средата на македонските харамии - Халю, Талю, Робчето и др. [запомни тези имена, читателю, това са бъдещите убийци на Стамболов!], разни злодеи и убийци, с тях ходеше, с тях пиеше, пируваше и се веселеше; хвалеше се, че чрез тез хайдути щял да освобождава Македония.

Стамболов, ако си спомняш, читателю, пръв тръгна да освобождава Македония с оръжие - още през 1878 година, веднага след Освободителната война: основа там комитети, подготви въстание заедно с владиката Натанаил,

но след срещата си в Кюстендил с княз Дондуков-Корсаков, който му разказа каква е играта (виж в глава I на тази Книга), той промени тактиката си:

не чрез революция, а чрез еволюция да се постигне съединението на Македония към България.2

- Когато едно поколение мине през училищата и в Македония се завъди местна интелигенция - казвал Стамболов на младия Никола Генадиев, македонче от Битоля, - тя сама ще почувствува нужда от политически права и ще назрее въпросът за освобождението и на тая българска област.3

Ако за народите на Западна Европа Ренесансът означавал възраждане на изкуствата, на литературата, на науката и на философията чрез преоткриване на древногръцката култура,

то нашето Възраждане е преди всичко възраждане на народностното ни самосъзнание (повторно раждане - ако приемем, че е било умряло, или събуждане - ако е било заспало), защото, мисля, че по време на Първата и на Втората българска държава българският народ е имал това самосъзнание (особено прабългарите, затова те, както видяхме, са основавали навсякъде български държави).

Това народностно възраждане през XVIII-XIX век не е било повсеместно в Мизия, Тракия и Македония. Трябва да признаем, че възраждането както в Западна Европа, така и тук, зависело от будността, сиреч от образоваността и интелигентността на населението.

Доста условно, но твърде нагледно териториалните граници на нашето Възраждане са очертани от преписите на Паисиевата история и от революционните комитети на Левски - те странно съвпадат:

цяла Северна България - от Пирот и Лом до Добрич и дори до Тулча; цялото Средногорие; в Южна България (Тракия) - от София до Сливен и Хасково на изток и на юг до полите на Родопите.

Това, че през Средновековието Македония (Охрид, Дебър, Преспа и пр.) е била най-будният културен български център наред с Преслав, не бива да ни заблуждава, че така е било и през XVIII-XIX век.

И когато Стамболов говорел, че в Македония трябва да се завъди местна интелигенция (значи е нямало) и че тя сама ще почувствува нужда от политически права -

ставало дума да се предизвика Възраждане на населението в Македония.И тъй като Възраждането е духовен процес, Стамболов, като министър-председател,

хвърлил всичките си сили да извоюва от Турция по дипломатически път повсеместно българско духовно влияние в Македония чрез български училища и български църкви:

към 1910 година в Македония имало 1132 основни и прогимназиални български училища и 9 гимназии с 1884 български учители и повече от 65 000 български ученици;

1

2 Пак Султана Рачо Петрова.3 Никола Генадиев, „Стамболов", 1925 г.

? Този комитет ще да е предшественик на основания десет години по-късно Върховен Македоно-Одрински Комитет, за който след малко ще стане дума.

105

действали там 1139 български църкви, 155 параклиса, 62 манастира, 1132 български свещеници и 7 български владици в седем български епархии: Охрид, Скопие, Велес, Неврокоп, Битоля, Дебър и Струмица.1

И ако Левски казваше - и то в писмо до Македония: От никъде помощ не можем да чакаме, нито пък да желаем, каквото направим - сами да си го направим2,

то Стамболов е още по-безмилостно категоричен:- Не трябва да се освобождава никой народ; народите трябва да се освободят

сами или да загинат.3

Тук е жестокото разминаване на Стамболов с Коста Паница:действията на Паница (внасяне на революция отвън, или пряко освобождаване на

Македония от България) за Стамболов са авантюра, която го кара да изрече пророческите думи: „Македония ще бъде гробницата на България"4;

а за Паница Стамболов е изменник на македонската кауза и трябва да бъде убит.Паница не само на думи беше решил да убие в името на македонската кауза стария

си приятел Стамболов.Чрез капитан Колобков, руснак и пияница, негов стар съучастник в аферата с

костите на Раковски (виж глава III), Паница започнал тайни преговори с руския Азиатски департамент5,

бил съставен план в пет точки: първо, да се убият Фердинанд и Стамболов; второ, властта да се предаде на руския императорски комисар генерал Домонтович; трето, да се свика ново Велико народно събрание, което, четвърто, да избере нов княз (както вече знаем, Александър III се гласял за Велик княз на България); пето, срещу това, живот и здраве, Русия ще предостави пари, оръжие и муниции за въстание в Македония.6

Колко хиляди златни франка (по конспиративни причини вече не си служели с рубли) са пратили на Паница, взел ли ги е, не ги ли е взел, не е много ясно, в споменатите документи става дума за 60 000 - уж ги били дали на Паница уж да купи с тях оръжие уж за освобождаването на Македония, но докато я освобождавали по кръчмите с Колобков и компания, франковете свършили...

Като хванали Паница, Александър III изругал:- И тая пияна сволоч нищо не направи!И хич не си мръднал пръста да го спасява. А Паница до последния ден се надявал...Макар да имал в ръцете си списъка на всички заговорници, а те били стотици - две

трети от офицерите били в съзаклятието, Стамболов заповядал да арестуват само десетина от тях -

той още не бил озверял и разсъждавал мъдро:- Всякога стават нещастия в една страна, каквито са бунтовете и различните

политически престъпления и ако тези престъпления са много разпространени, тяхното преследване и наказание може да бъде за страната една по-голяма злочестина, отколкото тяхното опрощаване.7

И когато Коста Паница бил осъден от военния съд на смърт чрез разстрелване „с ходатайство пред Н. Ц. Височество да се облекчи участта му със заменявание с 15-годишно тежко тюремно заключение" -

Стамболов настоявал пред княза да бъде уважено ходатайството на съдиите за заменяване на смъртното наказание, но Фердинанд взел перото и написал резолюцията:

1 Според „Българска енциклопедия" на братя Данчови, 1936 г.2 Писмо до д-р Константин Робев от Охрид, 6 август 1872 г.3 Рихард фон Мах, „Из българските бурни времена", 1929 г.4И не само Начович, но и ние ще видим по-нататък изпълнението на думите му: всички опити за присъединяването на Македония към България чрез оръжие (1912, 1918, 1941) завършват с национални катастрофи.5 Азиатски департамент - отдел към Външното министерство на Русия, обхващал и България.6 Преговорите, които Паница е водил с Азиатския департамент, са приложени в „Документи из секретните архиви на руското правителство", предадени (продадени) тогава от Якобсон на българското правителство, публикувани през 1893 г.7 Димитър Маринов.

? Султана Рачо Петрова пише в „Моите спомени": Няколко месеца след катастрофата през 1918 г. аз често спохождах Григор Начович. Винаги с горест на душата ми е говорил:- Прав беше Стамболов, когато казваше, че „Македония ще е гробницата на България". Доживях да видя изпълнението на думите му...

106

„Утвърждавам присъдата без ходатайството. Заповядвам веднага да бъде изпълнена",1

След което се качил на парахода „Хан Крум" и заминал за Виена.2

„Като убиец и страхлив мерзавец, той изоставя страната си винаги, когато предстои да се случи нещо ужасно!"3 - писала в писмо до майка си дъщерята на княгиня Радзивил, като видяла Фердинанд да се разхожда из Карлсбад в компанията на весели артистки от Виенската опера.

А в същото време Паница бе вързан за една върба, близо до летния военен лагер край София, в Красно село. Присъдата трябваше да бъде изпълнена пред целия гарнизон.

Стамболов бе заповядал екзекуционният взвод да бъде от Македонския полк, офицерът, командващ разстрела, също да бъде македонец.

Сякаш хипнотически кошмар гнетеше хората, които познаваха и обичаха Паница. Няколко войника се олюляха и се свлякоха на земята в безсъзнание.

Паница, бледен, но запазил веселостта си, посрещна куршумите с високо произнесените думи:

- Да живее Македония и България!На другата сутрин върху осакатената от куршумите върба се развя черно знаме,

на което пщаеше:„Тук ще бъдат застреляни Стамболов и княз Фердинанд!" Дървото бе отсечено.4

1 Димитър Маринов.2 Стивън Констант твърди обратното - князът бил искал да се смекчи присъдата, но Стамболов бил непреклонен: снизхождението щяло да се тълкува като слабост и страх. 3 Из „Lettres de la Princesse Radziwill", Bologna, 1934 (цитирани от Стивън Констант).4 По описание на Рихард фон Мах и Стивън Констант.

107

ПРИТУРКА КЪМ ГЛАВА VI

Автопортретът на Фердинанд

Из „Цар Фердинанд. Съвети към сина"

Нарисуваният дотук портрет на Фердинанд може би е шокирал чувствителния ми читател,

по-нататък ще бъдеш още по-шокиран, читателю, ако пък си и монархист - сигурно ще бъдеш възмутен и омерзен до дъното на душата си.

Затова нека надникнем за утеха в споменатата книжка „Съвети към сина" и да видим как Фердинанд рисува своя автопортрет:

От всички неща в твоето царство народът е най-маловажното.Аз никога не съм скривал презрението, което ми вдъхва народът. Колкото повече

се показвах презрителен и високомерен пред народа, толкоз повече той показваше страхопочитание към мен.

Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа, ние нямаме нищо общо с тази долна раса, нашите интереси са гарантирани от тоя народ поради неговия страх и сервилност.

Трябва да се вземе от народа колкото се може повече пари. Българският народ е крава, която трябва да доиш до изтощаване.

Царедворците са блюдолизци и колкото повече ги обсипваш с подаръци и пари, толкова по-лигави и по-глупави стават. Мен трябва да ме заобикалят глупци, защото това ми доставя неизмеримо удоволствие, с тях мога да си правя каквото искам...

Подготвяй марионетки, чиито глави народът може да чупи.Най-опасните граждани на едно царство са хората, които знаят добре да пишат.

Един цар трябва да се пази от тях като от дявола. Ако ги оставиш да се приближат до теб, те могат да те продадат като юда, без да се усетиш. Те ще забележат у теб всичко, което глупците не виждат.

Мислителите и историците не могат да се изпъдят от царството, нито да се затворят, нито да се избесят. Това е едно голямо нещастие за царете. Най-отвратителното средство против такива опасни хора си остава все пак отровата, не забравяй, че и изпълнителите на тази процедура трябва да се унищожават.

Някои от тия хора добре би било, ако не можеш да ги унищожиш, дай им тлъсти служби и ги приближи към себе си, за да ги компрометираш.

Политиканите нямат време да се задълбочават в познания; те живеят от трохите на мислителите и историците, с огризките на ума им.

Тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола и за трайността на монархическото управление.

Народът е като едно добиче: колкото повече го удряш, толкоз по-бърже върви към целта, която ти си определил.

Народът трябва да е в по-голямо и по-голямо бедствие, за да не може да си вдигне главата никога.

Банални, обикновени мисли и малко думи - ето какво прави един цар загадъчен. Говори малко и се изказвай още по-малко. Това е алфата и омегата на мъдростта на един цар. Трябва да говориш и при все това да не кажеш нищо.

Честността няма нищо царско. Тя не се ползува с достъп в нашата династия, а аз лично прекарах 32-годишно царуване без нея.

Лицемерието е основната добродетел на царете. То е много тачено в нашия, в Кобургския род.

Трябва да лицемериш, да се показваш навсякъде снизходителен, като че си наравно с народа-каналия.

Бъди лицемерен и умей да лъжеш, но да лъжеш искрено. Повтаряй пороците и разврата си, но показвай се пред народа скромен и безкористен.

Нашият Кобургски род е род на развратници и заради това европейските престоли се падат повече на нас, гладни и ловки авантюристи.

Царят трябва да бъде голям комедиант в практикуването обрядите на религията. За тълпата трябва да се преструваме, че сме най-фанатици християни.

108

Справедливостта е една гола дума. Ние трябва да се ползваме от нея, но никога да не подлагаме живота си на нейните предписания.

Идеалите са създадени, за да затъпят простолюдието. Умей да движиш тия идеали според интересите си и показвай в тая игра повече сръчност, отколкото добросъвестност.

Дългът е моралът на слабите и подлеците, а честността - морал на глупците.Добрината е тоже един смешен идол, милосърдието е нейна сестра, още по-

кекава. Сантименталността е за бакалите, които четат Анна Карима.1

Патриотизмът служи да оправдае войните и да узакони военните разходи. При държавните доставки аз си пълнех джобовете.

Ако усетиш в гърдите ти сърце, което тупти, направи като мен: унищожи тоя извор на слабост.

Видох около мен катастрофални падения, престъпления, кръв, мизерия. Видя ли ме някой да заплача? Видя ли ме някой да проявя съжаление? Бях напълно равнодушен, предаден на егоизма си, извор на човешко величие.

Чак да не повярва човек! И други неща не са за вярване, но имай търпение, читателю...

1 Анна Карима (1871-1949) - сантиментална българска писателка-феминистка, боркиня за равноправие на жените.

109

1891-1895ГЛАВА VII

Горките тирани!

Княз Фердинанд, Стефан Стамболов

След като се видяло, че превратите няма да успеят, русофилите минали към контратерор - към персонални убийства. Княз Лобанов насочил мерника, пошушвайки на граф Калноки1:

- Едно примирение между България и Русия, благосклонно за принца Фердинанд, надявам се, би било възможно, ако Стамболов бъде отстранен.

Ама така го пошушнал князът Лобанов, че да се чуе чак в България - и още на другия ден в София опозиционният вестник „Народни права" дал новата парола:

„Пречката се явява не Фердинанд, а Стамболов. Ако бъде отстранен Стамболов, съглашението с Русия ще бъде постигнато лесно".

В българския политически речник „да бъде отстранен" означава: „да бъде убит".И над страната проехтял новият възглас на опозицията:- Да живее княз Фердинанд! Смърт на Стамболов!

И една вечер, на 15 март 1891 година, в сладкарницата на Панах, сега кафене „България", Стамболов с Белчев стоят на една маса и нещо пият - разказва сладкодумният Добри Ганчев. - На друга маса бяхме няколко души, между тях и Д. Петков. Стояхме докъде 9 часа.

Стамболов и Белчев си отиват, стана и компанията от нашата маса. Пред самата врата на сладкарницата и двамата се спряха да приказват с трето лице. Кой беше, не си спомням.

Аз ги задминах, ала не бързах да си отида без тях, защото чаках да ме настигнат. Имах да моля за нещо Стамболов, пак някакво ходатайство бе.

Току-що стигнах до къщата на д-р Цачев, чувам до себе си два изстрела и вик: „Олеле!"

Обръщам се, виждам в мрачината една човешка фигура тича към мене, по посока към последната градинска врата, след нея друга такава. До самата врата втората фигура се спира, дава нов изстрел.

Тук да спрем разказа на Добри Ганчев и да дадем думата на Антон Страшимиров:

От датата на кървавото събитие ни дели близо половин век. Във Видин адвокатът Кръстю Ножаров (дългогодишен съдия, прокурор и окръжен управител като съпартизанин на Дядо Цанков) ме покани еднаж в секретното отделение на адвокатската си кантора и ми изложи следната своя изповед:

- Аз съм съучастник в убийството на министър Белчев. Димитър Ризов устрои всичко. Той беше тогава емигрант в Белград.2

Ние, македонски младежи, горяхме от жажда да отмъстим на Стамболов за разстрелването на Паница.

Работата се повери на двама от нас: Денчо Тюфекчиев от Ресен и на мен. Денчо познавал в Ресен някой си Халю, изпитан харамия, след някое време Халю се яви при нас и пристъпихме към работа.

Телохранителят на Стамболов - стражарят Спас, беше македонец. Ние искахме от него само едно: да не стреля срещу нас, когато нападнем Стамболов. И той обеща това. После наредихме плана: Халю и Денчо Тюфекчиев ще нападнат Стамболов, а аз ще държа под револвер стражаря Спас за всеки случай.

1 Според Димитър Маринов и Султана Рачо Петрова.2 Ризов бе обвиняем по делото на Паница, но бе оправдан по недоказаност и за всеки случай бе екстерниран вън пределите на Княжеството.

110

В деня на убийството видяхме Стамболов в кафене „България" и се зашляхме край градината. Знаехме, че Стамболов носи желязна ризница - Григор Начович разказвал, че тази ризница той е купил от Виена и я донесъл подарък на тиранина. Затова Халю и Денчо трябваше да стрелят само в главата на тиранина.

Зададоха се Стамболов и Белчев, а зад тях - стражарят Спас. Щом се изравнихме, Халю подскочи, хвана за ръката Стамболов и насочи револвера си в главата му. Стреля, но не го е улучил - куршумът му наранил Денчо в рамото. Стрелял и Денчо, но също не улучил. Неговият куршум пък закачил ръката на Халю.

Стамболов обаче се захлупи по очи на земята. Стражарят Спас удържа думата си: той дори не извади револвер. Халю и Денчо се нахвърлиха на Белчев и го повалиха с изстрели.

Улицата беше запустяла: паника. Използвахме момента и се пропиляхме по домовете си.

Сега да видим какво прави през това време свидетелят Добри Ганчев:

Аз не мръднах от мястото си, едно, защото нямах нищо в ръка освен едно тънко бастунче, второ, защото съобразих, че ако река да бягам, може да ме вземат за убийцата, да почнат да стрелят в мене.

Стоях така няколко секунди. Кога всичко утихна, аз доближих до вратата, дето се даде последният изстрел. Към там отиваха и други хора от кафенето.

Навлязохме в градината и на десет крачки от вратата видяхме паднал на лицето си човек. Всички, дето бяхме, помислихме, че е Стамболов.

Драсна се кибритена клечка, познахме Белчева. Издъхнал беше вече, ала имаше още конвулсивни мърдания на тялото.

Огледах се ужасен и почнах да викам:- Къде е Стамболов?Стеклата навалица се раздвои и се яви Стамболов с насочен револвер, обиколен от

двете страни със стражари. Той викаше, задавен от ярост:- Кой търси Стамболова, кой? Ей ме, аз съм! Обаждам му името си. Той сне револвера и отиде до трупа на убития Белчев.Държането на Стамболова говореше, че той е много изплашен, че съвсем е загубил

куража, с който бе известен.

Дали Стамболов е залегнал и се е направил на умряла лисица или е избягал като изплашен заек, дали убийците не са го улучили или в тъмното са го сбъркали с Белчев (те били еднакви на ръст и носели еднакви черни дрехи) - все едно;

той наистина загубил куража си. Досега заплахите били само на думи. Сега чул свистенето на куршумите край ушите си.

Това не стигало. След няколко дни Димитър Ризов изпратил писмо на Стамболов:„Убийците са тук, в Белград; съжаляваме, че не можахме да те убием. Но не е

късно: ако не предадеш властта в ръцете на Русия и не премахнеш Кобурга, ние пак ще опитаме".1

Стамболов озверял. Този път озверял. От страх. И предприел безмилостни репресии с оправданието: не заради себе си, а заради убития невинен!

Като не са можали да бъдат изловени преките убийци, съдебните власти са привлекли на отговорност само интелектуалните - пише Димитър Маринов.

Започна голямо следствие и за русофилите настъпиха тежки дни - добавя Рихард фон Мах. - Те бяха немилостиво затваряни и освобождавани след седмици, месеци или години.

Непредпазливи думи в тесен кръг бяха достатъчни някой да бъде арестуван, интерниран или поставен под полицейски надзор.

Добри Ганчев заключава: Арестуваха без какви-годе улики, само по едно подозрение, по някой анонимен донос или пък защото някога си казали нещо лошо за княза или Стамболова. Участъците се изпълниха, нямаше място где да ги запират.

Все пак един от убийците бил заловен: Денчо Тюфекчиев. Но той не издал никого, въпреки че бил пребит и убит в полицията.

1 Димитър Маринов.

111

И започнала дългата нощ на кървавата македонска вендета...В очите на македонците Стамболов стана някакъв антихрист, виновен за

тяхната страдалческа участ.1

Още течеше следствието по убийството на Белчев и на 12 февруари в Цариград бе забит нож в гърба д-р Вълкович - българският посланик, „най-способният между лицата, които Стамболов е имал за верни помощници".2

Д-р Вълкович бе известил българското правителство за четата на руския капитан Набоков и както видяхме, тя бе пресрещната и унищожена край Созопол, поради което д-р Вълкович трябвало да бъде убит;

убийството било възложено от руските тайни служби на споменатия в предишната глава Наум Тюфекчиев, брат на убития в полицията Денчо Тюфекчиев;

истинските физически убийци не били заловени, но организаторът на убийството Тюфекчиев бил осъден на 15 години затвор,

обаче руският посланик Нелидов успял да го измъкне, качил го на един руски параход и Наум изчезнал в Одеса.

С това Русия цинично признаваше вмешателството си в това грозно убийство - прави резонно заключение дори Султана Рачо Петрова.

Професионалният терорист Наум Тюфекчиев беше още нужен на Русия - след две години ще бъде пратен да организира убийството на Стамболов, ще организира още много убийства и атентати;

той не страдал от угризения на съвестта: хем бил в ръководството на ВМОК, хем продавал пушки на ВМОРО да стрелят с тях по турците, хем пък, подкупен от турската полиция, организирал атентата в софийското градско казино през 1915 година;

изпълнявал мокри поръчки на Императорското руско правителство, а същевременно снабдявал с бомби революционерите на Ленин...

През 1916 година тръгнал да пътува за някъде с влака из Егейска Македония, на следващата гара в купето му влязъл скромен пътник, извадил револвер и го изпразнил в черепа му.

Ако убийството на Белчев бе изплашило Стамболов, убийството на д-р Вълкович вся в душата му смут.

Тези, които познаваха Стамболов от дълго време - пише кореспондентът на лондонския „Times" Джеймс Баучер, - не можеха да не забележат, че душевното му равновесие беше нарушено от тази трагична случка.

Минало бе времето, когато цялата му фигура излъчваше спокойната свирепост на тигър.3

Атентатите, заговорите, нападките чрез вестници и анонимни писма смутиха силния дух на смелия държавник - свидетелства и неговият съсед Добри Ганчев:

Стана подозрителен, недоверчив, виждаше зли умисли и намерения против личността си в най-обикновени деяния и разговори. Съзаклятия и атентати навред му се мерджеяха...

От следствието по убийството на Белчев се разви грамаден процес - съобщава кореспондентът на немския „Kölnische Zeitung" Рихард фон Мах. - Голям брой обвиняеми (18 души) трябваше да се явят пред съда.

По твърде оскъдни свидетелски показания пред съда беше изправен бившият министър-председател Петко Каравелов. Когато чу присъдата, която предвиждаше смъртно наказание за четирима души4, Стамболов не беше единственият, който обвиняваше съда в голямо снизхождение. (Каравелов не бе сред осъдените на смърт.)

1 Рихард фон Мах, цит. съч.2 А. X. Биман, цит. съч.3 Велчо Т. Велчев, „Принос към новата ни политическа история. Стамболов и Фердинанд".4 На смърт чрез обесване били осъдени Светослав Миларов, Константин Попов, Тома Георгиев, Александър Карагюлев и Спас Лепавцев (помилван); Миларов бил осъден само въз основа на собствения му дневник, в който описвал фантастичните си намерения да убие Фердинанд, и заедно с другите осъдени бил обесен в двора на Черната джамия (сегашната църква „Св. Седмочисленици"). Там много народ е избесен...

112

Наскоро след това имах разговор с тогавашния министър на финансите Григор Начович - продължава Фон Мах:

- Аз виждам - казваше той, - че вие не вярвате във виновността на Каравелов. Бъдете убедени, че той и само той е главният виновник за всички заговори и съзаклятия и че той заслужава смърт, вместо затвор.

След тези думи другият чужд журналист, A. X. Биман, има пълното право да каже:- Политиката в България не е каквато е в Западна Европа. Политическите

страсти там са така разсвирепени, щото всяка партия гледа на другата като на един истински физически неприятел, когото трябва да унищожи или осакати.

Дело за предателство бе заведено и срещу Екатерина Каравелова, но тя бе оправдана. Каравелов обаче, крив-прав, бе осъден на 5 години затвор.

Както винаги, когато предстои да се случи нещо ужасно, князът бе напуснал България, разхождаше дългия си нос из Европа и остави пак Стамболов на топа на устата.

Когато получи молбите за милост на осъдените, Стамболов написа отстрани:„Предателите на Отечеството не заслужават милост".1

Нека спрем за малко, читателю. Разгръщам страниците назад - в повече от 100 става дума все за Стамболов, все за тази загадъчна и тъмна личност, повече от век оплювана и възхвалявана:

като се почне от „Това беше българският Омир, това беше един исполин, за когото майка България пет века се е мъчила, додето го роди" 2,

като се мине през „Стамболов беше изрод, син на туркиня, полубългарин, полутурчин" 3

и се стигне до „Секий проклинаше денят, в когото се е родил този тиранин, който със зверствата си опропастяваше бъдущето величие на България".4

И може би както Светоний5 казва за Калигула, тук трябва да спра и да кажа за Стамболов: Дотук ставаше дума за държавника, нататък ще се наложи да говорим за чудовището.

Макар че ако се взрем по-надалече напред във времето, ще бъдем твърде много изненадани от неизбежните сравнения,

защото дори да не са пресилени данните, които дава пристрастният и върл антистамболовист Тодор хаджи Станчев: че за 8 години на смърт са били осъдени 14 души6, че около 360 са били убити по време на избори, че около 8500 са били арестувани и интернирани - какво са те в сравнение с хилядите екзекутирани и избити без съд по времето на цар Борис III през 1923-1925 и през 1934-1944 година;

какво са те в сравнение дори само с 2618-те осъдени на смърт от Народния съд през януари 1945 година и с хилядите безследно изчезнали през септември 1944-та;

какво са в сравнение с хилядите, хилядите арестувани, осъдени и хвърлени в затворите и още хилядите, хилядите, хилядите натъпкани в лагерите без съд и присъда през 1944-1962 година?

Въпреки това Стамболов остава в паметта на народа като пръв диктатор и пръв злодей - може би защото е бил пръв по време:

в края на XIX век българският народ не се е бил нарадвал още на свободата, след петвековното робство свободата му е била особено свидна, в наивните негови очи свободата е трябвало да бъде чиста и свята -

1 Според Рихард фон Мах. Според Антон Страшимиров Стамболов дълго се колебал дали да подпише присъдата на Светослав Миларов: „Когато поднесли на Стамболова да подпише трагичното решение на съда, той смачкал с отвращение присъдата", заминал за Бургас, прекарал една мрачна, безсънна и безмълвна нощ, „на съмване извадил от джоба си смъртната присъда и я подписал".2 Иван Андонов, цит. съч.

3

4

5 Гай Светоний Транквил, „Дванайсетте цезари".6 Деветима от тях са участниците в Русенския бунт през февруари 1887 година, преди Стамболов да стане министър-председател, но както казва Султана Рачо Петрова: тогава министрите Стоилов и Начович обвиняват Стамболов в малодушие, а по-късно всички единодушно ще го обвинят за тази присъда" (виж в предишната глава).

? Генерал П. Д. Паренсов (1843-1914), „Из прошлого", 1908 г.; военен министър в правителствата на Тодор Бурмов и митрополит Климент (юли 1879 - март 1890).

? Тодор хажди Станчев (около 1850-1903), непубликувани спомени.

113

затова е посрещал на нож и с вик на болка всяко посегателство срещу свободата и демокрацията и тези първи посегателства са се врязали болезнено като с нож в паметта му;

нататък ще свикне, ще свикне, постепенно ще свикне и ще търпи, ще търпи и една след друга ще умират илюзиите му за свобода и демокрация и диктатурата на Стамболов, сравнена с по-нататъшните диктатури, ще заприлича на страшна детска приказка...

Но да не бързаме.

През годините 1891-1892 Стамболов взе да осамотява - пише Добри Ганчев. - По-видните му сътрудници се отдръпнаха от него, един по един взеха да го напущат...

Тук ще прекъсна за малко бай Добри, за да добавя пропуснатото. До началото на 1891 година Стамболов бе загубил най-близките си приятели.

Един след друг, поради завист или разочарование, неговите бивши съидейници му станаха врагове: Петко Каравелов, Драган Цанков, дядо Славейков, напуснал го и безскрупулният Радославов...

Вече стана дума за Олимпий и за Паница, по друг начин смъртта му бе отнела още Захарий и Муткуров:

Захарий бе умрял загадъчно в Париж през септември 1889 година, на 3 март 1891 година Муткуров умря също тъй неочаквано в Неапол;

със Захарий Стамболов бе започнал своята революционна дейност, Захарий не му цепеше басма, но му бе верен до смърт, а полковника Муткурова Стамболов ожени за сестра си и той му бе покорно предан;

чрез Захарий Стамболов държеше Народното събрание (Захарий бе негов председател), чрез Муткуров (който от 1886 година до смъртта си бе несменяем главнокомандващ и министър на войната) държеше армията; сега без двамата бе като без две ръце.

- Избиват ги моите приятели - викаше той по време на все по-зачестяващите гуляи, - ограждат ме със смърт, демек: сещай се, Стамболов, иде и твоят ред...

Да видим какво казва нататък Добри Ганчев за Стамболов:Обиколи се с нищожества, видя се исполин помежду им, стана самоуверен,

властен до цинизъм, надменен към чуждата воля, желания, мнения.Като се виждаш дълго време сред глупци и нископоклонници, мож ли да уважаваш

чужди мнения? От такваз позиция далеч ли е тиранинът? На диктатора не трябваха способни хора, търсеше предани.

Биографът му A. X. Биман добавя:Често пъти той ми разказваше, че каквато важна постъпка и да предприемал,

водим от собственний разсъдък, почти всякога излизала сполучлива, а когато оставял да се влияе от съжденията на други, той се е заблуждавал.

Това вярвание в своето щастие, усилвано от сполуките по пътя на кариерата му, отиде до там, щото той ставаше все повече доверчив в себе си и нетърпелив към чуждите мнения.

Това негово суеверно вярвание в своята звезда съдействува много за неговото падание.

Тук трябва да поясним още нещо. Стамболов останал сам не само поради загубата на приятелите си.

Либералната партия, сформирана по време на Учредителното събрание през 1879 и оглавявана, както знаем, от Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Славейков и Стефан Стамболов, била мощна, докато била всенародна и единна, - тя печелела свободно и демократично изборите;

през 1883 година обаче Драган Цанков отцепил умерените либерали и оглавил Прогресивно-либералната партия;

през 1887 година, след като Стамболов свалил от премиерския пост Васил Радославов, той повел подире си антистамболовистите и се обявил за лидер на Либералната партия (радослависти);

след разрива с Каравелов и Каравеловите последователи напуснали Стамболов (по-късно, след убийството му, те се нарекли Демократическа партия);

114

от остатъка, който бил твърде жалък, Стамболов сформирал Народно-либералната партия.

Това не стигало, но и трите отцепили се партии се обявили за най-върли негови врагове - по-върли от консерваторите, и го омаломощили съвсем.

Нямайки зад гърба си силна партия, Стамболов не можел вече да провежда своята политика с демократични средства:

налагало се да печели изборите с насилие и фалшификации, да манипулира народните представители, да замества липсата на силна партия със силна полиция, все по-често трябвало да решава проблемите сам,

а колкото по-сам и по-слаб оставал, толкова по-необходимо ставало насилието.

Стамболовите гонения и насилия се усилваха от извършените вече насилия - продължава Добри Ганчев. - Повече преследвания - повече врагове, по-големи опасения и страхове - по-силна охрана.

Около къщата на първия министър сноват детективи, преоблечени стражари, всякакъв вид охранители. Такива стърчат пред зданието на Народното събрание, пред Министерския съвет, пред Министерството на вътрешните работи - навред, дето се движи първият министър.

Двама отпред, двама отзад, по двама отстрани. Твърде често и пристав с тях. Подир файтона му цяла ескорта от конни стражари. Страх побиваше срещаните по улицата опозиционери.

Ала по-голям страх измъчваше самия Стамболов. Ръката му постоянно в джоба, държи револвер, очите му безпокойно сноват ту на една, ту на друга страна. Речеш да го поздравиш, гледа те втренчено, подозрително: дали не вдигаш ръка, за да стреляш.

Горките тирани! - въздъхва съчувствено Добри Ганчев. - Какъв измъчен, страдалчески живот! Кой вярва, че големите хора, особено пък насилниците, живеят честит живот?!1

За Стефан Стамболов се говореше навред - спомня си Петър Нейков2, тогава 13-годишен. - Повече с уважение или със страх, рядко с обич.

Султана Рачо Петрова въздъхва с нежен укор:- Дългото властвуване бе запушило ушите и бе затворило очите на Стамболова.(Това явление с ушите и очите на властниците ще наблюдаваме до втръсване и по-

нататък.)- Кога други път, дори и в турско време, е имало повече души запрени,

екстернирани, интернирани, бити, избити? – вика дядо Славейков, дето преди 20 години благоговееше пред „туй момче, което като говори, пламък изскача от устата му", а сега го ругае:

- Човек развратен душевно и телесно, у него е само характерно безсърдечието!3

Фердинанд също забелязал промяната:- Как става така, че ние всички се променяме, и то за толкова кратко време! -

възкликва той по хамлетовски пред Рихард фон Мах4: -Стамболов не е вече веселият, всякога сигурен в своята победа, необуздан народен

трибун, какъвто беше по-рано. Станал е загрижен и умислен, изпада в мрачни настроения.

Престижът в страната му е пострадал. По-рано навред се говореше - и това бе обидно за мен, но аз го преглъщах: „Къде е Стефан Стамболов? Да живее Стефан Стамболов!"

Сега главите са наведени, само униформените викат.Неговите чиновници са пачаври, неговите градоначалници - конекрадци, които

отдавна трябваше да бъдат обесени или пратени на каторга. Колко често съм му казвал:

1 Добри Ганчев, „Спомени".2 Петър Нейков (1879-1968), дипломат, близък сътрудник на Стамболийски, автор на „Завчера и вчера. Скици от миналото", 1981 г.

3

4 Рихард фон Мах, „Из българските бурни времена".

? Петко Рачов Славейков (1827-1895), „Политически дневник 1886-1887", архив на БАН.115

- Ти сам разрушаваш онова, което си създал. Никаква полза обаче. Имам впечатлението, че Стамболов скоро ще напусне

управлението...Докато Фердинанд кроял планове как да се отърве от Стамболов, Стамболов се

чудел как да затвърди династията му, затова го накарал най-сетне да се ожени, но тъй като никоя свястна мома аристократка в Европа го не щяла, след дълги ухажвания и предложения на 8 април 1893 година князът сключил брак с принцеса Мария-Луиза Бурбон-Парма.

- Сигурно е страшно грозна, за да се омъжи за Фердинанд - зарадвала се добродушната княгиня Радзивил.1 - Той получава, което заслужава...

- За съжаление бъдещата ми дъщеря не е много хубава - въздъхнала скръбно баба Клементина пред кралица Виктория, - но това е единственото, което й липсва, тъй като иначе е много добра, интелигентна и обичлива.2

Като се каже това за някоя жена, може да не я поглеждаш...Хубава, грозна - но бащата на Мария-Луиза херцог Роберт Пармски бил по католик

от папата и не я давал за българска княгиня, докато не се промени чл. 38 от Българската конституция, който гласял, че престолонаследникът не може да изповядва никоя друга вяра, освен Православната - и Стамболов променил този член.

- Аз не съм от фарисействующите политикани - викнал той в Народното събрание, - аз направо вървя към целта си: когато видя нещо по моето вътрешно убеждение, че то трябва да се направи за спасението на Отечеството, правя го, макар да е запретено от законите.3

Този път Стамболов сгрешил. Както се казва, малкото камъче прекатурва колата: ако досега му прощаваха, че нарушава законите в името на Отечеството -

сега всички повярвали на Климента, който се провикнал от амвона, че това е предателско вероотстъпничество, и призовал народа да въстане в защита на вярата си, която го спасила през турското робство.

Климент бил арестуван и осъден на вечно заточение в Гложенския манастир. Втора грешка.

Сега вече срещу Стамболов застанали не само русофилите, но и консерваторите, и либералите, южнобългарските съединисти и прочие, създавайки Съединената легална опозиция, оглавявана от Стоилов, Начович, Радославов и Цанков.

Освен тях, срещу него се изправили социалистите на Димитър Благоев и на Янко Сакъзов,

а също и македонците, които се заклели да отмъстят за смъртта на своя Коста Паница.

Звездата на Стамболов започваше да залязва - пише Султана Рачо Петрова и се удивлява до сълзи:

Защо обаче Стамболов оставаше още начело на управлението, никой не разбираше. Беше ли и той като всичките наши държавни мъже заразен от желанието да стои въпреки всичко на власт и да дочака деня, тежкия ден, да му се каже: Мавре, ти изпълни дълга си, Мавре, време е да си вървиш!

И този ден дойде.На 18 януари 18944 година в 7 часа и 15 минути сутринта 101 топовни гърмежа

възвестиха на българския народ, че се е родил престолонаследникът Борис Клемент Роберт Мария Пий Луи Станислас Кзавие княз Търновски.

В този ден, съзерцавайки ревящото в пелените си продължение на династията, Фердинанд взе решение да се отърве от Стамболов - Стамболов вече не му трябваше:

1 Из цитираните Lettres de la Princesse de Radziwill...2

3 Велчо Велчев.4 30 януари 1894 г. нов стил.

? „The Letters of Vitoria 1886-1901", London, 1930 (цитирани от Стивън Констант).116

твърде дълго изтънченият потомък на Краля Слънце търпя опекунството на този бикошиест азиатец с монголски черти на лицето, с къси широки нозе и четириъглести тъмни ръце5,

омръзнало му беше цели седем години да бъде безгласна пионка в ръцете на Стамболов...

Трябва да знаем - пише англичанинът A. X. Биман, - че през всичкото време на неговото управление правителството бил Стамболов и Стамболов сам бил правителството, той вземал сам всяко едно решение. Князът се ограничавал да подписва укази, да дава вечеринки в двореца или да пътешествува по Европа.

Същото потвърждава и нашият Добри Ганчев:Цялата европейска преса едно име споменуваше, кога говореше за България -

името на Cm. Стамболов; за княз Фердинанд пишеха, кога отидеше във Виена, в Карлсбад или на други някой курорт.

Даже съзаклятниците гледаха да се отърват от Стамболов, махнем ли него, викаха те, работата е свършена: Фердинанд сам ще избяга от България...

Най-важното: Стамболов пречеше на Фердинанд да се прави на велик!Фердинанд не беше дошъл в тази дива страна да царува над долната българска раса, друг беше замисълът на майка му княгиня Клементина, друга беше великата мечта

на княз Фердинанд (ще видиш по-нататък каква е тя, читателю),а Стамболов му пречеше да я осъществи!

Не се разбираха те със Стамболов и по един друг въпроси, както мълви мълвата, стигнало се до ръкопашен бой.

Не е тайна, че князът беше бисексуален през целия си живот - пише неговият възторжен биограф Стивън Констант и добавя за илюстрация:

Според френския писател Роже Перейфит, Фердинанд бил постоянен дискретен посетител на остров Капри, чиито благосклонни млади лодкари бяха превърнали острова в ловно поле на богатите хомосексуалисти в Европа.

За Фердинанда вървеше упорита мълва, че бил дълбоко заразен от древногръцкия порок - признава притеснено и учителят му по български език Добри Ганчев и разказва за таз негова невероятна и необяснима симпатия към млади момчета със сини очи и руси коси, доходяща до подозрителна страст.

Види ли млад момък със сини очи и руси коси, втренчи се в него и веднага заповядва:

- Да се преведе за ординарец в двореца!Прави го близък на особата си и по цели часове са заедно затворени в кабинета...Да, нежностите на Фердинанда към някои личности се показваха много чужди за

нашите нрави и понятия.И бай Добри изрежда имената на много подобни красиви момчета със сини очи и

руси коси:поручик М., който се скарал с поручик С., друг Фердинандов любимец, нарекъл го

„курва";друг един млад човек, немец по народност, Фанищел, открил го нейде в Германия,

кантарщик в някой си магазин, било, що било, скарали се любовниците, Фанищел заплашва със скандал, намесва се министър-председателят Стоилов и полицията - и раба Божий, любимеца, го екстернират из пределите на България,

в Германия той издаде брошура, посветена изцяло на Фердинанд, таз брошура, казват, била цялата откупена от княза и унищожена;

Вайх бе последният Фердинандов любимец измежду чужденците, доведе го в България като шофьор, а го издигна до длъжността хаусмаршал,

не е важна дворцовата му служба, важна е интимността между шофьора и господаря, а оттук и силата на влиянието му -

г-н Вайх можеше както си ще да мести и уволнява неугодните нему чиновници;до съд стигнало друго „мръсно посегателство върху честта" на ординареца М.,

обстоятелството, както говорят в съдилището, било таквоз:Фердинанд провожда да викат М. да се яви при него в банята, ординарецът отива

като по служба, почуква и бутва вратата: пред него Фердинанд гол-голеничък, седнал на плетен стол, хили се, кани ординареца да се съблече...

5 Рихард фон Мах.

117

Разказват, че веднъж Стамболов, като отишъл в двореца, пошепнали му многозначително, че князът е в банята с двама ординарци, нашият дивак нахълтал в банята и що да види:

Фердинанд и ординарците, голи-голенички, направили си древногръцко влакче: Фердинанд по средата, Свиленчо отпред, отзад Сюлейманчо, пуф-паф, пуф-паф...

Ординарците, като видели свирепия Стамболов, побягнали, Стамболов си разпасал каиша и започнал да налага голия Ферди, Ферди крещи:

- Как смееш да биеш княза българский!- Какъв български княз си ти - вика Стамболов и плющи с каиша, - кога те оножда

турски манафин, аз та доведох в България - вика и бий, - аз ша та изгоня, ей тъй гол ша та гоня с каиша от София до Лом - вика и бий, - пред очите на целокупния български народ, да та плюй и да та замеря с камъни - вика и бий, - ша та кача на парахода „Крум Страшний" и гол ша та изфърля на виенското пристанище, мамка ти педерастка - вика и бий...

Както казва достопочтеният бай Добри Ганчев: да бъде на душата му грехът на оня за клеветата, ако горното не е верно...

За Фердинанд обаче беше важно не само да се отърве от Стамболов - решаващо беше как ще се отърве от него: ако Стамболов си отиде с чест, или ако бъде убит - ставаше двойно по-опасен.

Стамболов трябваше да бъде опозорен.И повикал Фердинанд верния си полковник Рачо Петров. Връзката между двамата

била, може да се каже, утробна.Странен беше начинът, по който Фердинанд печелеше приятелството и

привързаността на някого - пише дискретно Стивън Констант: - първо съблазняваше жената му.

Така направил Фердинанд и с Рачо Петров. Самата Султана казва за мъжа си Рача:- Той нямаше друго мнение освен това на княза.

Като анекдот се разказва следната случка:Танцува князът на един бал в двореца с шармантната Султана Рачо Петрова и усул-

усул я отвежда в покоите си. Щраква вратата зад себе си, „Ах, какво правите, господарю мой?" - пъшка Султана

и в най-сюблимния момент на вратата се чука. „Кой там?" - пита князът. - „Капитан Рачо Петров!" - „Какво обичате, капитан Петров?" - „Разрешете да вляза, Ваше Височество!" - „Не разрешавам, капитан Петров!" - „Отворете, инак ще изкъртя вратата!" - „Свободен сте, майор Петров!" И Рачо си отива.

Обаче след десет минути Рачо пак чука. Фердинанд направо вика: „Свободен сте, подполковник Петров!" След десет минути Рачо пак чука. „Свободен сте, полковник Петров!" След десет минути Рачо пак чука...

И тъй, чука Рачо, чука, докато стане Рачо генерал.

И тъй, скроили двамцата с Рача хитър и подъл номер: Министърът на войната полковник Савов имал шавлива женичка Смарайда, която той до смърт ревнувал и колкото повече я ревнувал, толкова повече рога тя му набучвала;

взема Рачо един поп и още един офицер за свидетел и отиват посред нощ в дома на Савов и започват да „изповядват" Смарайда,

тя с откровеността и безсрамието на жена от нейната пасмина разправя с цинични подробности де, кога, с кого се срещала, споменала много имена.

Докато продължавал разпитът, умният съпруг стоял в съседната стая, отдето имал търпението и куража всичко да изслуша,1

и на другия ден обявил дуел на Стамболов, понеже и той бил сред споменатите любовници на Смарайда;

дуелът, като всички дуели в България, не се състоял, но скандалът бил грандиозен: министър-председателят Стефан Стамболов блудства с жените на своите министри!

Това не стигало: обвинили го, че бил обезчестил още 70 девици!

1 Добри Ганчев.

118

Във вестниците, по кафенетата за „блудника", за „обезчестяването на седемдесетте девици" се писа и говори с недели и месеци - пише Добри Ганчев.

Опозореният Стамболов изпратил на Фердинанд 15-ата си поред оставка. Досега играта с оставките му завършвала по един и същ начин - Фердинанд викал: „Ако си отидеш - и аз ще абдикирам!";

да абдикира - за Стамболов било равностойно на тотален провал (нали точно това искала Русия: изгонването на Фердинанд!) - и той оттеглял оставката си.

Този път обаче се случило нещо неочаквано: Фердинанд извикал Стамболов в двореца и му рекъл най-тържествено:

- Драгий ми Стефан Стамболов! С дълбоко съжаление видях от последното Ви до Мен отправено писмено заявление, че сте решени да се оттеглите от воденето на държавните работи, които от 20 август 1887 година насам с извънреден успех направлявахте под Моя надзор. Аз всякога виждах във Вас най-приближений Си съветник, верния приятел, енергичния държавен мъж, храбрия защитник на Българската кауза и предания поданик. Днес изпълнявам Вашето желание и всемилостивейше приемам оставката Ви от длъжностите: Председател на Моя Министерски съвет и Министър на Вътрешните работи.1

Стамболов бе зашеметен. В ушите му като камшик плющяха думите: управлявахте под Моя надзор, всемилостивейше приемам оставката Ви - сякаш бе просяк!

Рескриптът на Фердинанд бе върхът на перверзната му аристократическа перфидност: хвалейки го - той унижаваше Стамболова, благодарейки му - се гавреше с него.

Като излезе Стамболов от двореца, друг сюрприз го чакаше на площада: тълпа от 1000 и повече души го посрещна с неистови викове:

- Долу Стамболов! Долу тиранинът! Долу блудникът!И по каляската му полетяха камъни, запартъци и храчки.Фердинанд и секретарят му, френският граф Робер дьо Бурбулон, наблюдавали

сцената през процепите на затворените щори. След малко звъннал телефонът.Беше Стамболов - разказва графът,2 - който, едва прибрал се, с разтреперан от

гняв глас каза на княза:- Благодаря Ви, Монсеньор, за манифестацията, която организирахте против мен!

Разюзданата тълпа ме замеряше с камъни и едва не ме разкъса. Това е Ваше дело и Вас държа отговорен за живота си!

- Ама че характер имат тез ориенталци! - възкликнал Бурбулон.А Фердинанд отговорил по телефона издевателски:- Успокойте се, г-н Стамболов. Аз вече наредих на правителството3 да вземат

мерки за опазването Ви от Вашия народ!

Странно нещо е народът: една прозявка го дели от „Осанна!" до „Разпни го!".Падането на Стамболова се посрещна в цялата страна като второ освобождение

на България, като че ли в България бе настанал непрекъснат празник! - възторгва се Велчо Т. Велчев, когото Стамболов уволнил не знам защо от не знам кое министерство. - Цялата страна ехтеше от слова и се люлееше от шествия, хилядни тълпи със знамена се стичаха на митинги и се чудеха с какви думи да изкажат радостта си.

Малко по-другояче описва тази радост Добри Ганчев:От Стамболовата къща живях недалеч, съседи бяхме. В първите три-четири дни

виковете не спираха. Към 12 часа или вечер към 6-7 часа тълпи от улична сган се стичат от всички краища на града пред дома на падналия министър, за да реве:

- Долу блудникът! Долу тиранинът!

1 Из „Рескрипт на Негово Царско Височество до г-на Ст.Стамболова", 20 май 1894 г.2 Граф Робер дьо Бурбулон (1861-1932), „Български дневници", 2007 г.; всъщност това са писма на графа до майка му и до жена му.3 Новото правителство се оглавявало от Константин Стоилов, в него влизали Григор Начович и Васил Радославов.

119

Стоят тез тълпи с часове и все викат. Подир обед дохождат пияни, буйствата им бяха по-лудешки, гласовете им продрани. Порядъчен човек между тях не се виждаше.

Кой ги сбираше? Кой ги пращаше тези тълпи? Често ги водеше едно младо голобрадо момче, Рашку Маджаров, бъдещ лидер на демократите и родственик на П. Каравелов.

А Иван Салабашев, министър в правителството на Стамболов, описва съвсем друга картинка:

В това време в София владееше анархия. Силни тълпи кръстосваха улиците и где що срещнеха стамболовисти, съсипваха ги от бой, на мнозина бяха изкъртени зъбите или пръснати главите, някои бяха промушени с нож или тежко ранени с пушки и револвери.

Какви са били мерките, предприети от правителството за опазването на Стамболов, става ясно от писмо на Стамболов до княза:

„Чест имам да съобщя на В. Ц. Височество следующето: къщата ми, по заповед на Соф. градоначалник, се нахожда под арест. Трите й врати се пазят от часови и никому не се позволява нито да влиза, нито да излиза от дома ми. Освен горния незаконен арест, наложен на мен и домашните ми, секвестиран е и телефонът ми".

Това не стигало. Пред съда били извадени около 40 явни проститутки, за да обвинят Стамболова, че ги бил обезчестил - пише A. X. Биман. Освен това:

Събранието избрало една парламентарна комисия, за да разследва делата на неговото министерствувание; друга комисия разследвала предполагаемите кражби и злоупотребления, извършени от самия Стамболов.

И тук Добри Ганчев е на по-друго мнение:Много крещяха за богатствата и за кражбите на Стамболова. Сега, почти

тридесет години от смъртта му, ние, съвременниците, па и цяла София, имаме пред очи оставените от него богатства: децата и жена му скромно живеят в купената от него къща, поминуват се от дохода на друга една, на ул. „Дондуков".

Другото обвинение - продължава Биман - било още по-безчестно: обвинявали го, че той бил убил Белчева и следователят на военния съд Софрониев издал заповед да го арестуват.

И само след бурните протести на английския и австро-унгарския посланник пред Стоилов и Начович Стамболов бил освободен.

Стамболов загубил самообладание. Той дал интервю за немския вестник „Frankfurter Zeitung", в което коментирал желанието на Фердинанд хем да бъде припознат от Русия, правейки унизителни изявления („България не може без Русия"), хем да е добре и с Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия):

- Князът няма да спечели нищо от тази своя унизителна хермафродитна външна политика - казал Стамболов, намеквайки за бисексуалността на Фердинанд. - Той просто проиграва и малката популярност, на която все още се радва в България и която дължи на мен. Князът е една нула и всичко, което досега е направил, не е нищо друго освен върволица от нули - за нещастие аз бях цифрата 1 пред тях.

Стамболов веднага бил подведен под съдебна отговорност по силата на неговия собствен Закон за цензурата в печата:

заради нарушаване личната безопасност и неприкосновеност на княза чрез нападки и клевети в печата той бил арестуван

и за да бъде освободен от ареста, следователят му поискал като на свръхопасен престъпник гаранция от 70 000 златни лева, после го досрамяло и му взел 35 000! (Твърде скъп му излязъл на Стамболов собственият му закон!)

И тъй, Стамболов бе опозорен достатъчно. Сега вече можеше да бъде убит.Месец преди това да бъде извършено, Стамболов повикал Фон Мах в дома си и му

връчил запечатан плик с надпис „Кроежа за убиването ми":- Това е моето завещание. То трябва да се отвори след смъртта ми. Получих

точни сведения за убийството ми. Светът трябва да узнае, че съм знаел плановете на моите противници, подбудителите на това зловещо дело.

120

Написаното в писмото се сбъдна, назованите там убийци - шайката на Наум Тюфекчиев - извършиха всичко като по репетиран сценарий:

Денят бе 3 юли 1895 година. Стамболов напусна „Юнион клуб" с Петков и Гунчо, беше още светло.

След малко помайване се качиха в един файтон, чийто кочияш не беше виждан по-рано пред клуба и който тая вечер напираше особено много да вземе Стамболов.

Конете караха в тръс до половината на пътя между клуба и къщата на Стамболов, когато от една напречна улица [сегашната улица „Стефан Караджа"] изскочи един човек и гръмна с револвер пред файтона.

Кочияшът дръпна юздите и файтонът спря. Стамболов извика на Петков: „Загубени сме!" - и скочи от файтона, Халю скочи по него през файтона;

когато Петков поиска да го последва, конете потеглиха, Петков падна, понеже едната му ръка (другата той беше загубил като опълченец на Шипка) не стигаше, за да се задържи;

бягайки, Стамболов стреля през рамо - куршумът е улучил шията на Халю в момента, когато той съсича с ятагана си главата на Стамболов, той паднал по очи и сключил ръце, за да пази главата си, така убиецът е сякъл ръцете.

Когато Петков се надигна, той видя как Стамболов, който беше изтичал около двадесет крачки към клуба, лежеше на земята и трима души му нанасяха удари с големи касапски ножове.

Стамболов се обърнал с лице към убийците си и казал дрезгло: „Стига!"Гунчо бе скочил от избързалия нататък файтон и се затече покрай Петков към

Стамболов. Тичайки, той стреля два пъти; тутакси убийците оставиха жертвата си и обърнаха на бяг.

Един от тях мина покрай Петков, скочи във файтона, който преди това возеше Стамболов, и побягна;

другите двама, държейки в ръце оръжието си, нож и револвер, тичаха през една напречна улица, зад тях Гунчо, гърмейки с револвера си.

Петков дойде до Стамболов и го изправи.Тогава пристигнахме и посетителите на „Юнион клуб". Стамболов седеше на

земята целият окъпан в кръв. Окървавените ръце държеше на бедрата си.Дотук разказва Рихард фон Мах, вероятно преразказвайки казаното му от Димитър

Петков. Нататък разказва Гунчо, телохранителят на Стамболов:Аз стрелях подир двамината убийци в посока Министерския съвет. Ненадейно от

Министерския съвет излезе заместник-градоначалникът ротмистър Морфов1 и се изпречи насреща ми.

Аз тъкмо-що бях извикал: „Дръжте убиеца, там бяга той!" - ротмистър Морфов ми извика: „Ти си убиецът! Дай си оръжието!",

аз продължавах да крещя: „Там, там бяга убиецът! Защо ме задържате?", Морфов ми заповяда: „Дай револвера!" -

и тъй като аз се бавех, той замахна със сабята си и ме нарани по врата.Тогава стражарите, които сега бяха шест до осем души, ме хванаха и ме

откараха в затвора.Коментарът е излишен.

След като му дал писмото с „Кроежа за убиването ми", Стамболов бе казал на Фон Мах, сочейки портрета на Фердинанд:

- Вижте, там виси портретът на човека, когото аз имах глупостта да доведа в България. Тук - и той удари с юмрук челото си, - тук трябва да удрят моите убийци, когато ме нападнат! Тук стои глупавият мозък, който бе способен на тая лудост!

1 Това е същият оня поручик Морфов, който преди 5 години издаде Паница на Стамболов и Стамболов заповяда да го заврат в най-затънтения кауш на Черната джамия, задето издал най-добрия му приятел (виж в предишната глава); стози Морфов ще се срещнем и по-нататък...

121

Убийците послушаха съвета му: разсякоха главата му с 15 дълбоки рани, отсякоха и ръцете му.

Можеше ли да бъде избегнато убийството? Има ли пръст правителството в това убийство? Знаел ли е князът?

Полицейският таен и явен надзор се засилиха дотолкоз, щото заприличаха на хайка, устроена за преследване на някой див звяр - пише не някой друг, а Петър Пешев1, министър на правосъдието в кабинета на Стоилов. - Около дома му и в дирите му из града и вън в околностите на София Стамболова следяха и дебнеха тайни и явни агенти под ръководството на градоначалника Морфов. Стамболов разбра значението на тая хайка: предвидя, че ще бъде убит.

Първото предвещание била появата на Наум Тюфекчиев - София се наслаждаваше на необикновеното зрелище - пишеA. X. Биман:

един осъден професионален убиец на 15-годишен затвор за убийството на Вълковича и обвиняван в убийството на Белчева да ходи всяка вечер на кафе и пушене цигари при министъра на външните дела Г. Начович.

(Същият Начович беше издал, че Стамболов носи желязна ризница, затова убийците секли главата му.)

Паролата за извършване на убийството беше внезапното заминаване на княза за Виена. (Както казваше принцеса Радзивил: Като убиец и страхлив мерзавец, той изоставя страната си винаги, когато предстои да се случи нещо ужасно.)

Знаел ли е Фердинанд, че ще се случи ужасното нещо!За предстоящото убийство на Стамболов дори врабчетата по градските покриви

чуруликаха - пише Фон Мах.Приятелите на Стамболов също предусещали. И го съветвали да замине за чужбина,

и без това имал нужда от лечение.Стамболов подал молба, но министър-председателят Стоилов му отказал - и с това,

умишлено или не, подписал смъртната му присъда. (Както ако правителството го беше само застрелило - казва A. X. Биман.)

Мотивът на Стоилов бил, че срещу Стамболов е започнало следствие за злоупотреби с пари и власт, а истината бе друга:

князът бе изпратил в Петербург делегация начело с митрополит Климент да положи златен венец върху гроба на о Бозе починалия Господар Император Александър III и да измоли новия император Николай II да признае Фердинанд.

В интервю пред един будапещенски вестник княгиня Клементина казва откровено:- Стамболов не можеше да получи разрешение да замине до завръщането на

българската делегация от Русия. Веднъж оказал се в чужбина, той щеше да предприеме стъпки за осуетяване задачата на делегацията.

Нататък събитията следват като в лошо съчинено криминале (обърни внимание на датите, читателю):

На 3 юли 1895 година по обяд в Санкт Петербург делегацията, водена от митрополит Климент, положила златен венец върху гроба на о Бозе починалия Господар Император Александър III - на същия този 3 юли вечерта Стамболов бе съсечен на ул. „Раковски" в София.

На 4 юли, когато Стамболов, с разцепена от ятаганите глава и с отрязани две ръце, береше душа - на същия този 4 юли митрополит Климент получил от церемониал-майстора на императорския двор радостната вест:

На Негово Императорско Величество Николай II беше благоугодно всемилостивейше да разреши на Ваше Високопреосвещенство Митрополит Търновски Климент, а също и на Негово Преосвещенство Архимандрит Русенски Василий и на цялата дошла в С. Петербург за полагане на венец върху гроба на о Бозе починалия Господар Император Александър III българска депутация в състав: Председателя на Народното събрание г-н Тодоров и депутатите д-р Моллов, д-р Минчевич, г-н Гетов, г-н

1 Петър Пешев (1858-1931), „Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. Чуто, видяно, преживяно", 1929 г.

122

Наботков и г-н Вазов да му се представят в сряда, 5 юлий тази 1895 година, в 12 ½ часа през деня, в Петерхофския дворец.

На същия този 5 юлий тази 1895 година, когато делегацията коленичила пред руския император Николай II в двореца Петерхоф и е целувала благоговейно ръката му -

съпругът ми ме повика и каза: „Поликсено, открий ми дясното око. Искам да видя още един път теб и света, искам да умра, като гледам дневната светлина... Поликсено, чуй последната ми заръка: да отгледаш децата ми по български... и да не приемаш нищо от Двореца!";

часът къде 8 вечерта (когато делегацията се е черпела в някой петербургски кабак след триумфалния царски прием) съпругът ми почна да скърца със зъбите си и като кашляше, изхвърляше черна като кюмур кръв чак до вратата. След това се почна агонията, която се продължи до 2 часа след полунощ, когато предаде Богу дух с невероятно спокойствие.1

Поликсения послушала мъжа си: когато адютантът на Фердинанд майор Марков дошъл да поднесе венец от името на княза, тя му посочила отсечените ръце на Стамболов, плуващи в стъкленица със спирт, и казала:

- Ето, това са ръцете, които дадоха короната на княза. Занесете ги на Господаря си да ги постави на масата си.

И върнала венеца.„Непристойното поведение на едно семейство, нечуваните хули, отправени

против мене, позорните клевети, безподобните нападки..."2 - всичко това вбеси Фердинанд

(вестниците в София пишеха: „Който и да е нанесъл удара, моралните убийци са князът и правителството!",

а в Карлсбад князът е заобиколен от роптаеща и враждебна тълпа, която се надпреварва да види отблизо der Morder (убиеца), германската и австрийската преса са отвратителни, нечувани по отношение към княза, отвсякъде се сипят преки обвинения в убийство, и така е от осем дни вече! - пише личният секретар на княза граф Робер дьо Бурбулон3) -

и вбесеният Фердинанд телеграфира на Стоилов:„Съветвам Ви да се въздържите от всяко участие в погребението на бившия

Министър-Председател. Това решение е единствено достойно за честта на Господаря и на Неговите Министри пред народа".

А на адютанта на крал Едуард VII - сър Фредерик Пънзънби - Фердинанд казал с нечуван цинизъм:

- Когато се качих на българския престол, реших, че ако ще има някакви убийства, аз ще бъда на страната на убийците, а не на убитите?4

Какво следва нататък - срам ме е дори да го преписвам, мили читателю. Ще направя само някои по-милостиви извадки от репортажа на Рихард фон Мах в „Kölnische Zeitung":

В събота, на 8 юли 1895 година, опечалените се събраха в траурната къща; ковчегът със смъртника бе поставен в трапезарията.

Трупът на Стамболов е облечен във фрак (отвратителен обичай е да се облича смъртникът като че ще ходи на бал);

на една маса край трупа стои стъклено блюдо: то съдържа отсечените, обезобразени ръце, които някога направляваха България - като стари ръкавици плуват те в спирта.

Вече е дадена заповед да се изнесе ковчегът, но някой уведоми бившия министър Греков за пъклен план: винтовете на колелетата на погребалната колесница били развинтени, така че след няколко крачки колесницата щеше да се сгромоляса и шайката щяла да се нахвърли върху трупа, да го изтегли от ковчега и да го разсече на парчета!

1

2

3 Граф Робер дьо Булбулон, „Български дневници".4 Frederick Ponsonby, „Recollections of Three Reigns", London, 1951 (чрез Стивън Констант).

? „Едно свиждане с вдовицата " - интервю с Поликсения Стамболова, взето от гръцки журналист.? Из телеграмата на Фердинанд до министър-председателя Константин Стоилов, 8 юли 1895 г.

123

Винтовете са завинтени, приятелите на Стамболов се разпределиха като стража край колесницата. Тълпа от приятели и врагове, наблъскани човек до човек, очакваше навън ковчега. Полицията отсъствуваше.

Около духовенството, между музикантите, между 30-40-те носачи на венци, между опечалените се промъкваше тълпата от разпасани, мръсни и тъмни личности, които втренчено и с вълчи погледи следяха трупа.

Шествието бавно се движеше под горещото слънце из прахта на улица „Раковски". Непосредствено след ковчега крачеше Димитър Петков с превързана глава и бинтована ръка. Той водеше госпожа Стамболова и сестрата на Стамболов, и двете бяха дълбоко прибулени.

След 200 крачки колесницата стигна мястото, където Стамболов беше паднал под ударите на ятаганите. Шествието спря, музиката замлъкна. Димитър Петков издигна глас и извика:

- Тук е мястото, където най-добрият гражданин на България падна под ножовете на наемни убийци! Тук, на това свещено място, ще се издига някога паметник...

- Лъжеш! - извика ненадейно силен глас, диви викове последваха тия думи. Една бяла кутия полетя над тълпата. Някой извика: „Динамит!" Настъпи невъобразим шум и блъсканица.

Млади хора с вдигнати бастуни напираха към ковчега. Блеснаха ножове, показаха се револвери. Венците бяха изтръгвани от ръцете на ония, които ги носеха, поповете бяха дърпани за расата и бити, музиката се пръсна с изпомачкани инструменти,

шайката се нахвърли с тояги върху погребалната колесница, където множество приятели на Стамболов стояха на стража с револвери в ръце, завърза се бой, венците бяха смъкнати от колата, опечалените - разгонени, коливото беше разсипано. Най-после се появи полицията...

Процесията наближи катедралата. Въжетата на камбаните бяха изрязани; въоръжени с револвери хора попречиха да бъдат заменени с нови. Пазителите на реда гледаха ухилени на безредието. Дори в божествения храм цареше уплаха...

Когато ковчегът трябваше да бъде спуснат в гроба, тълпа от хлапаци, които си подаваха шишета с ракия, се юрна отново с издигнати червени знамена, заглушавайки траурното тържество с дивашки викове.

Преди още последните опечалени да напуснат гробищата, те захванаха хоро около гроба като диваци около клада.

Няколко хлапака омърсиха гроба по най-безсрамен начин, изричайки проклятия.Така беше погребан Стефан Стамболов.

Шефът на тайния кабинет на Фердинанд Добрович осведомявал Господаря си: Повечето са доволни от станалото и публично изказват радостта си... Върху обявленията за смъртта на Стамболова написали: „Убито, слава Богу, кучето!"... Социалистите готвели венец от кокали, а някои занесли венец от тръне...

В деня на погребението из София били разлепени такива некролози:

НАДГРОБНО СЛОВО НА ТИРАНА СТАМБОЛОВУмря тиранинът Стамболов!

Граждани! Днес ще бъде погребан един изверг,седемгодишен мъчител на един народ –

тиранинът, кръволокьт, зверът Стефан Стамболов!

А вестник „Свобода" пише същия ден:Радвайте се и веселете се вий, злодейци в официална форма! Тържествувайте,

изчадия на българщината, деца на ада и подлостта!Няма вече Стамболова! Не е вече между живите, няма да ви затъмнява, няма да

ви пречи да поднесете клета и триклета България на тепсия на руския Цар!

124

Не съществува вече човекът, който подигна честта и името на България пред целия образован свят.

Великите хора свършват мъченически. Стамболов оправда туй изречение. Велик беше той при живота си; по-велик ще бъде той след тая мъченическа смърт.

Както виждаш, читателю - оценките на българите за Стамболов са крайно пристрастни и правопротивоположни. Чужденците са по-единодушни.

Пол Камбон, посланикът на Франция в Цариград, казвал още навремето: Някои смятат, че най-големият дипломат на нашето време е Бисмарк. Аз мисля, че най-великият дипломат е Стамболов. Бисмарк, опрян на три милиона щика, извърши по-малко, отколкото Стамболов с празни ръце.

Граф Ламсдорф, външен министър на Русия, признава: Той взима всичко, което може да се вземе! Бидейки голям политик, той умее да използва несъгласията между държавите, за да получи от всяка възможно повече за своята родина.

Друг външен министър на Русия, граф Изволски: Стамболов беше неприятел на моето Отечество, но длъжен съм да призная, че той беше голям български патриот и знаменит дипломат.

Английският журналист A. X. Биман обобщава категорически:Цяла Европа признава великите му заслуги и той стои на такъв висок пиедестал,

щото никой от противниците му не може да досегне краката му.И т.н. Мога да изредя още много изказвания на чужденци - и навсякъде присъства

думата „велик".Е, ще ми каже някой, чужденците го величаят, защото не са му яли великата тояга.

Отдалече уж е по-лесно да бъдем обективни, но странно - за Стамболов това правило не важи: с отдалечаване във времето оценките стават все по-пристрастни и все по-противоречиви.

Все пак, ако искаме да се опитаме да преценим трезво историческата стойност на извършеното от Стамболов, би следвало да се опитаме да си представим какво би станало1,

ако България би приела ултимативните искания на генерал Каулбарс,ако бяха успели бунтовете в Русе и Бургас,ако Паница беше успял да предаде властта на генерал Домонтович,ако България беше попаднала в ръцете на един от най-жестоките мракобеси в

историята на Европа самодържеца Александър III;ако Стамболов не беше оказал (да, с диктаторски, с тиранични, с деспотични, с

варварски, с дивашки, с кървави средства) съпротива не само срещу ламтежа на руския царизъм,

но и срещу онази (предателска) част от българската общественост, която се молеше: „Неужели матушка Русия, която е приютила друговерната Финландия, няма да намери едно местенце и за православната Българийка и руският цар да стане и цар български?”2;

ако Стамболов нямаше дързостта да изправи тази мъничка и нищожна тримилионна Българийка срещу огромната и страшна сто и петдесет милионна Руска империя -

какво щеше да стане?Ако читателят ми има слабо въображение, нека направи справка какво е станало век

преди това с Полша и Малорусия (Украйна)...

Накрая, лутайки се из едновековната джунгла от мнения, попаднах на нещо неочаквано.

Вазов се познавал със Стамболов от 1876 година, когато заедно с Олимпий Панов, Киряк Цанков и др. били членове на Българското Централно Благотворително Общество в Букурещ - замаскиран наследник на БЦРК (виж по-подробно в глава XIII на Книга трета).

Пътищата им скоро се разделят:

1 Такъв експеримент предлага Енчо Матеев (1918-1990) в книгата си „Държавникът Стефан Стамболов", 1992 г.2 Статия от българин в „Новое время" от онова време, ще премълча името му...

125

Настана 9 август. Батенберг биде свален. Но князът се завърна, наченаха се жестоки гонения, интернирвания и затвори. Моят брат Георги, взел участие в заговора на 9 август, се спаси в Македония, брат ми Михаил, поручик, бе убит в лагеpa 1. Сам аз бях изложен на големи преследвания и се видях принуден да се крия у двама свои съседи, ноще в избите, дене – по таваните...

Затова реших да избягам - изповядва се Вазов пред проф.Иван Шишманов.2

Избягал Вазов в Цариград през август 1886 година, а оттам, в началото на 1887, отишъл в Одеса:

Па бях приет много радушно в кръга на избягалите в Одеса офицери, взели участие в преврата на 9 август. Майорите Гуджев, Бендерев и Груев ми предложиха да посетя с тях Москва и аз с възхищение приех.

В Москва ние не пропуснахме да посетим всесилния тогава редактор на „Московския Ведомости" Каткова.

От Москва заминахме за Петербург. На едно вечерно събиране у княза Васильчикова, гдето присъствува и ген. Анучин3, аз чух с учудване от устата на последния (внимание, читателю!) големи хвалби за Стамболова. Анучин се изрази, че неговата политика е много правилна и че той действува като добър български патриот.

А и по-после впрочем аз забелязах, че в Петербург не всички одобряват поведението на тогавашната руска дипломация, която според тях била малтретирала България...

Скоро след това [лятото на 1888 г.] получих писмо от майка си със съобщение, че при една среща със Стамболова той я уверил, че Вазов може да се върне и да разчитова на неговата защита.

Като пристигнах в София [през лятото на 1889 г.], счетох за свой дълг да се представя Стамболову. Като ме видя, първите му думи бяха:

- Е, Вазов, помниш ли тараканите в Букурещ и полякинята, за която и двамата ухажвахме?

След това разговорът ни мина на политическа почва... Поетът и диктаторът се разделиха приятелски.

Коментирайки след 30 години стихотворението си „Изгнание", писано в Одеса през 1888 г., Вазов казва на Шишманов4:

Тогава считах, че Стамболов тиранизира България и че тя въздиша под неговия ярем. Аз съм отзивчива душа и предавам настроенията на момента. Сега гледам по-иначе на неговото дело.

И заключава5:Голямата роля, изиграна от Стамболова в нашия политически живот, е направила

името му громко не само у нас, но и в цяла Европа.

1Едногласно офицерите повториха: „Да живее!", от ентусиазъм счупиха чашите. В тоя момент подпоручик Михаил Вазов стана от трапезата и тръгна към вратата. Брат на един от детронаторите, той не можа да изтърпи, когато в клуба се вдигаха викове: „Долу изменниците!” Настъпи за миг смущение. Попов заповяда на капитан Пачев:- Арестувайте поручик Вазова!Вазов бе излязъл вече на поляната, когато Пачев му извика да спре. Вместо отговор той извади револвера си и стреля... Бягайки, Вазов стреляше по всекиго, който се изпречеше отпреде му, рани един часовой, рани началника на караула. В това време ставаше смяна, караулът бе построен: с един залп той повали Вазова. Кървавата схватка разсвирепи войниците, те се спуснаха върху него разярени, няколко удара с шашка разсякоха лицето му. После със страшен рев войниците хванахатрупа и го влачиха по прашната трева до една шатра, дето го хвърлиха обезобразен, със зеющи рани, от които кръвта още течеше...2 Ив. Д. Шишманов (1862-1928), „Животът на поета, както ми го разказа сам той" - анкета, проведена от 1915 до 1920 г., публикувана след смъртта му през 1930 г.3 Генерал Д. Г. Анучин (1833-1900) - за потушаването на полското въстание през 1863 г. Александър II го награждава със златна сабя с надпис „За храброст"; след смъртта на княз Черкаски през 1878 г. временно заема мястото му до назначаването за комисар на княз Дондуков-Корсаков.4 Ив. Д. Шишманов, „Вазов за своите творби " - втора част на анкетата.5 Иван Вазов, „Стефан Стамболов. Една голяма историческа фигура ", 1920 г.

? Emo как описва Симеон Радев в „Строителите... " станалото по време на контрапреврата:Майор Попов събра офицерите в една дъсчена барака, която служеше за военен клуб. Първата му дума бе:- Господа, да извикаме: „Да живее Негово Височество княз Александър!"

126

Какъвто и да беше Стамболов за едни или за други, той си остая една епохална историческа фигура.

По-точна оценка за Стамболов - и то от човек, който кръвно е пострадал от режима му - едва ли може да се направи.

На мен не ми остава друго, читателю, освен да се съглася с Вазов. А ти - както искаш...

127

ПРИТУРКА КЪМ ГЛАВА VII

Българското икономическо чудо

През това време, терор не терор, започнало главоломно развитие на икономиката, ден през ден американските вестници пишели за „Българското икономическо чудо":

ако до 1877 година в България е имало 25 работилнички, през 1894 работят 501 фабрики, основани са 218 нови акционерни дружества, приет е Закон за покровителствуване на местната индустрия (държавните служители били длъжни да носят дрехи и обувки българско производство) и Закон за пътните съобщения;

строят се железопътни линии: „Ориент-експрес", линиите Ямбол-Бургас, София-Перник, София-Радомир, Каспичан-Търново-Севлиево-Ловеч-Плевен-София, Пловдив-Чирпан-Нова Загора-Сливен-Ямбол;

прокарват се шосета (въведена е пътна повинност: всеки мъж между 21 и 52 години е длъжен пет дни да чука камъни по пътищата), организирана е междуселска пощенска служба;

в София се издигат големи обществени сгради: турският конак е преустроен в модерен дворец (срещу него се пръкнала дървената барака на театър „Основа" и на 4 декември 1888 година там било дадено първото театрално представление в столицата - „Хубава Сидония" от X. Шоке), взема се решение за построяването на Народния театър;

построени са Народното събрание, Министерството на войната, Военното училище, Българската академия на науките, Държавната печатница, Централната гара, Орлов мост, Българска народна банка (днешното Министерство на търговията), паметникът на Левски, Пощенската палата с телефонна централа (5 поста и телефонна линия София-Пловдив);

основано е Висшето училище и първата забавачница, Пожарната команда, Метеорологическата станция и сеизмоложката служба, прокаран бил водопровод с витошка вода, сградите били номерирани, били кръстени улиците, осветявани нощем от 400 газови фенера...

На 15 август 1892 година в Пловдив триумфално е открито Първото българско земледелческо-промишлено изложение, за пръв път тук се срещат едрите български индустриалци, едри земеделци и търговци;

в изложението участват 24 страни, посетено било от 160 000 души, наградени били с дипломи над 1000 български изложители и над 400 чуждестранни участници;

били показани технически новости: фонографът на Едисон, летящият балон на Йожен Годар, земеделски плуг, вършачки, български механизиран стан, българска парна машина, българска въздухонагнетателна помпа, българска машина с автоматично действие за производство на обущарски клечки;

открита била художествена изложба, провел се събор на народни песни и танци, организирана била първата българска държавна лотария...

На цялото това чудо директор бил писателят хуморист Михалаки Георгиев.

128

1895-1912ГЛАВА VIII

Миражът „Нова Византия"

Княз Фердинанд, Константин Стоилов,Александър Малинов

Три смърти разчистиха пътя на Фердинанд - за година и половина един след друг паднаха от коня:

съперникът му, идолът на българските офицери княз Александър Батенберг (Стамболов, като се ядосаше, викаше, че ще го върне на трона) умря в несрета на 5 ноември 1893 година;

през октомври 1894 издъхна (слава Богу!) смъртният му враг всероссийският император Александър III;

през юли 1895 бе убит (най-сетне!) опекунът му, грубиянът, простакът, татаринът Стефан Стамболов.

Княз Фердинанд Максим-Илиан-Карл-Леополд-Мари Бурбон-Орлеан Кохари Сакс-Кобург-Готски, потомъкът на Краля Слънце Людовик XIV, беше вече пълновластен господар, всесилен самодържец,

нямаше вече кой да му пречи да поеме триумфално нагоре по пътя към величието!Отдъхна си и майка му - баба Клементина. По този повод тя организира „жива

картина" в двореца, сходна с живите картини във Версайския дворец, правени навремето, за да ласкаят Краля Слънце, прародителя, чиято прилика с Фердинанд, според баба Клементина, била поразителна и му вещаела бъдещо величие.

Тя повика някои от дамите, харесвани от сина й, и дни наред те репетираха под нейното ръководство.1

В големия бален салон беше направена сцена. Когато всички зрители заеха местата си, чуха се три тържествени гонга, завесата се вдигна и се видя следната картина:

градина, зелени палми върху фона на бели облаци; в центъра, върху пиедестал, бюст на княз Фердинанд в естествена големина, обкичен с цветя и гирлянди.

(Според друга версия: в центъра, красив като Аполон, украсен с всички ордени, с всички драгоценности по пръсти и гърди, се извисяваше княз Фердинанд.)

В подножието на пиедестала (или в краката на княза) седи княгиня Клементина с воал от бял тюл, обшит с лилиеви цветове, величествена, с диамантена диадема в косите, в едната си ръка държи цветя, протегнати към Фердинанд, а с другата крепи герба на Франция с трите лилиеви цвята на лазурен фон.

Около и в краката на Великата княгиня, на колене, полегнали или седнали, млади офицери и девойки, облечени в селски шопски носии, с цветя в ръцете, символизираха благодарния български народ, ощастливен от Великата майка с великия дар: княза.

От дясната страна на сцената стоеше групичка от три дами в червена, зелена и бяла рокля, т.е. българския триколъор. (Едната от трите красавици бе г-жа Султана Рачо Петрова.)

Вляво, зад газена завеса, като видение от миналото, се виждаше граф Амеде дьо Форас, дворцовият маршал, шестдесетгодишен обеднял френски аристократ от Савоя, наметнат с великолепна византийска мантия, с царска диадема на главата - символизираше средновековното българско царство и неговите царе,

а насоченият му пръст към Фердинанд означаваше миналото, показващо пътя на настоящето; този пръст трябваше да привлече вниманието на музата на историята.

1 За да поддържа отслабващия интерес на Фердинанд към женския пол, княгиня Клементина привличала в двореца най-шармантните софийски госпожи и госпожици, обявявайки ги за придворни дами.

129

Тя, музата на историята, политнала сякаш високо над всички като ангел, обвита в ефирен бял тюл, през който прозираха прекрасните й женски форми, осветена от електрическа светлина, преминаваща от бяло в зелено и червено, бе протегнала гола ръка над Фердинанд (или над бюста му) и се готвеше да постави царска корона върху главата на владетеля.

(Това бе изкгючително красивата г-жа Белчева, талантлива поетеса1, последното увлечение на княза.)

Женски гласове запяха националния химн на България със затворени уста, pianissimo и lentissimo, и завесата бавно се спусна, след което няколко пъти се вдига под възторжените аплодисменти на публиката.

Нарекли тази жива картина „Апотеозът". Цяла София цял месец само за това говорела. За да я запази за спомен на поколенията, Фердинанд поръчал от по-рано на придворния фотограф Ив. Карастоянов да дойде с апарата си да я снеме.

Едно френско списание отпечатало „Апотеозът " с надпис отдолу: „Le roi s'amuse".2

„Апотеозът" предизвикал в България смях, а в Европа смут: дали това не означава, че князът се готви да се провъзгласи за цар и да обяви независимостта на България?3

Европа вярно предугадила намеренията на Фердинанд. Но, първо, той трябваше да си дооправи отношенията с Русия. Делегацията, която беше изпратил в Петербург, се завърна с благата вест, че новият цар Николай II е склонен да го признае за законен владетел на българския престол -

а признае ли го Русия, ще го признае цяла Европа.Още една смърт дойде като по поръчка: умря руският външен министър Гирс (1895)

и бе заменен от княз Лобанов, личен приятел на княгиня Клементина - оня, дето беше подшушнал на граф Калноки, че Русия би била благосклонна към принц Фердинанд, ако Стамболов бъде отстранен.

Е, Стамболов бе отстранен. Сега обаче Лобанов постави друго едно категорично условие: да бъде анулирана поправкатана чл. 38 от Конституцията и престолонаследникът принц Борис Клемент Роберт Мария Пий Луи Станислас Кзавие княз Търновски да бъде препокръстен в православната вяра.

Ако се отнасяше за самия Фердинанд - той би приел и исляма. Както казва австрийският дипломатически агент в София Стефан фон Буриан:

- От това, което князът често ми е казвал насаме, бих могъл да направя заключението, че Негово Височество не би влязъл в остро противоречие със своята собствена съвест, в случай че се присъедини към православната църква.4

Но срещу себе си Фердинанд имаше Мария-Луиза и баща й херцог Роберт Пармски - по католици от папата, и най-страшното: Мария-Луиза беше кръщелничка на самия папа Лъв XIII.

Налагаше се да се моли. На 27 януари 1896 година Фердинанд отиде при Негово Светейшество, падна на колене и поиска разрешение - заради светлото бъдеще на милата му България, да покръсти двегодишния свой син в отцепническата православна вяра - Лъв го погледна втренчено и каза:

- Вие искате от мен да одобря смъртта на Вашия син, смъртта на душата му?После вдигнал ръка към небето и се провикнал заклинателно:- Ако предадеш своя син Борис на схизмата, ipso facto ще бъдеш отлъчен от

вярата!5

1 Мара Белчева, жена на финансовия министър Христо Белчев, по-късно муза на поета Пенчо Славейков. 2 „Кралят / царят се забавлява".3 Епизода с „живата картина" възпроизведох по описанията на граф Робер дьо Бурбулон, Добри Ганчев и Стивън Констант. 4 J. V Konigslow, „Ferdinand von Bulgarien" (чрез Стивън Констант).5 Sudacoff, „Bulgarien und der Bulgarische Fürstenhof" (чрез Стивън Констант).

130

Както виждаш, драги читателю, любовта между двете братски християнски църкви не угасва. Ще ти напомня, че и до ден днешен католиците смятат православните за еретици, и наопаки: православните пък обявяват за еретици католиците!

Фердинанд сгрешил, като споменал България - нали заради нея стана разколът между двете църкви точно преди 1000 години, още повече сгрешил, като нарекъл сина си Борис - разколът стана по времето на българския княз със същото име.

Но нито папата, нито анатемата обаче можеха да спрат Фердинанда. Още на другия ден, щом се завърна в София, той издаде следния манифест:

Понеже не намерих там, гдето очаквах, разумение на това, което България изискува, Аз, верен на клетвата, която Съм дал на възлюбленний Си народ, реших Сам лично да отстраня препятствията и да сложа на народний Олтар най-неизмеримата и най-тежката жертва.1

Почти като Авраам, който принася в жертва сина си Исаак. А на Стоилов казал делово:

- Аз ви давам сина си, след като Русия го изисква, а вие ще ми подпишете документ, в който ще се задължите никога да не се месите в религиозното му възпитание. И ви предупреждавам, че това възпитание ще продължи да бъде изцяло католическо!2

Не случайно човекът си признаваше, че лицемерието е основната добродетел на царете и че то е много тачено в Кобургския род.

За да потвърди окончателно и пред светата църква тази своя добродетел, десетина години по-късно (1907 г.) Фердинанд ще напише тайно писмо на следващия папа Пий X:

„Официалното завръщане на сина ми в лоното на Римската църква - това е предложението, което най-смирено се осмелявам да поставя в краката на Ваше Светейшество и да подложа на Вашето Върховно съгласие:

престолонаследникът след пет години, когато трябва да достигне политическо пълнолетие, да се върне сам, като избере за своя религията, която аз му отнех;

това трябва да остане в пълна тайна, а за пред хората моят син да продължи да практикува местната религия...3

Фердинанд бил готов да отиде още по-далече. На 6 октомври 1913 година австрийският външен министър Бертхолд писал до императора си Франц Йосиф:

„Тайно. Царят ме попита какво е нашето становище спрямо униатското движение в Македония... Източното православие трябвало да бъде смачкано и България трябвало да стане голяма и независима върху латинска основа ".4

Речено - сторено. На 2 февруари 1896 година малкият Борисчо бил кръстен отново. И кръстник му станал не кой да е, а руският цар Николай II.

Но това не му стигало на Фердинанд. Артистът си е артист, като ще е гарга - рошава да е:

и когато дойдоха в България руските гости по случай прекръстването на престолонаследника, Фердинанд бе станал смешен да им разправя, че в жилите му течела славянска кръв - разправя Добри Ганчев.

А ето откъде идела тази кръв - и то не само славянска. Както вече стана дума в глава XII на Книга първа, българската княгиня Олга (от Волжка България) се омъжила за киевския княз Игор и родила Светослав (тоя, дето превзе Преслав);

Светослав родил Владимир, Владимир родил Ярослав Мъдри, Ярослав Мъдри родил дъщеря Анна, тази Анна през 1051 година се омъжила за краля на Франция Анри (Хенрих) I;

Анри I родил Филип I, Филип I родил Людовик VI Дебелия, Людовик VІ Дебелия родил Людовик VII Младия, Людовик VII Младия родил Филип II, Филип II родил Людовик Лъва, Людовик Лъва родил свети Людовик IX и т.н., и т.н.;

1 „Държавен вестник", бр. 18, 1896 г.2 Граф Робер дьо Бурбулон, „Български дневници", 2007 г.3 Според Георги Тодоров, „Обезглавената монархия", в. Култура, 11 май 2001 г.4 Ханс Рогер Мадол, „Фердинанд, цар на българите - мечтата за Византия", 1932 г.

131

майката на Фердинанд княгиня Клементина била потомка на свети Людовик IX, следователно по майчина линия в кръвта на Фердинанд тече едновременно прабългарска (от княгиня Олга) и славянска, направо руска (от княз Игор) кръв.

За да не се усъмнят братята руси в тази работа, като отишъл наш Фердинанд в Петербург за официалната коронация на Николай II, кога минел край някоя църква, снимал калпака си и се кръстел, както това правят набожните руси;

шегобиец някой бе писал, че княз Фердинанд се кръстел и кога влизал в театрите, в концертните зали и в други увеселителни места...1

От друга страна, по баща Фердинанд произхождал от стария германски род Ветин. А същевременно в Мала Азия, около град Бурса, в древността съществувало царство Витиния -

според Херодот: „траките, които преди това се наричали стримони и живеели на брега на Стримон (Струма), преминавайки в Азия, били наречени витини, както сами твърдят" -

така Фердинанд, използвайки сходността на думите „ветин" и „витини", станал потомък и на траките.

На една от зазиданите в портата на „Св. Александър Невски" мраморни плочи - пише Добри Ганчев - княз Фердинанд бе заповядал да се издяла, че храмът е съзидан в царуването на Фердинанд I, потомък на витинските князе.

Казват, че той се изкарвал по не знам каква линия потомък и на цар Симеон Велики (синът на сина му цар Петър - скопеният Роман, братът на Борис II, като избягал от Цариград, дошъл бил в Европа и се оженил бил за лелята на прабабата на вуйната на стринката на прапрадядо му) и викал:

- Аз ще осъществя мечтата на моя велик предшественик цар Симеон!Читателят сигурно си спомня коя беше тази мечта...

- В България няма по-голям лъжец от него - казвала първата жена на Фердинанд, о Бозе почившата царица Мария-Луиза. - Лъже и хората, лъже и Бога...2

Лъже, не лъже - целта била постигната: Русия признала официално Фердинанд за законен княз на България, през следващите десетина дни всички европейски държави направили същото.

Нещата се обърнаха като по чудо, с изумителна бързина! - пише граф Бурбулон3. - И то защото всички треперят пред Русия, достатъчно бе тя да даде знак и цяла Европа се претопи.

- Анатемата от Запад е паднала над Мене, но Аз гледам към златната заря от Изток! - провиква се Фердинанд в Народното събрание,

ех oriente lux4 става неговият девиз и на 14 март 1896 година Фердинанд напуска своята бързо разцъфтяваща столица и прави официално посещение на султана в Турция.

Абдул Хамид му бе приготвил бляскаво посрещане - разказва личният Фердинандов биограф Ханс Рогер Мадол5:

Фердинанд влизаше тук като победител. Под тежки завеси от червена коприна той мина в салона, където се издигаха пирамиди от цветя. Един императорски принц му връчи най-високия орден, който може да се даде на един владетел.

Фердинанд остана почти един час в оживен разговор със султана, който му определи за жилище султанския дворец Куручешме. Малко по-късно той гледаше оттам Босфора и погледът му стигаше до Мраморно море.

Пред него се простираха брегове, осеяни с палати, хълмовете и прекрасните градини на Византия. Дворецът със стройните бели колони над синята вода сред един омагьосан парк му напомняше някаква приказка от Хиляда и една нощ.

В тоя дворец той може би е видял за пръв път мечтата си за византийската империя... Нали някога тоя градна царете край Златния рог е треперил от силните български царе.

1 Добри Ганчев, цит. съч.2 Добри Ганчев, цит. съч. 3 Граф Робер дьо Бурбулон, цит. съч.4 От Изток иде светлината.5 Ханс Рогер Мадол, „Фердинанд, цар на българите. Мечтата за Византия.", 1932 г.

132

Жорж Морис Палеолог, френският посланик в София, който се изкарвал потомък на последния византийски император Константин XI Палеолог, в разговор с императрица Евгения, вдовицата на Наполеон III, доуточнява:

- О, госпожо! Фердинанд е наистина много покварен, много изтънчен... всичко у него е непостоянно и двусмислено, импулсивно и изкуствено.

Най-благородната цел на неговите желания, мечтата и видението на неговия живот е короната на Византия.

Под някакъв нищожен предлог ме накара да вляза в един малък салон на частния му апартамент. Аз видях пред себе си една картина:

Босфора, Цариград, „Света София", крепостната стена, Златният рог, азиатският бряг... и над цялата тая панорама, в сиянието на някакво апокалиптично небе, победният галоп на един бляскав ездач - цар Фердинанд!

Той ми разправи, че при последното си посещение в Илдъз Кьошк получил позволение да влезе в „Св. София" и да остане там половин час сам, за да може да се наслади до насита на този несравним паметник.

Великолепният владетел дал съгласието си, при условие че за да не се нарушават предписанията на Корана, един офицер от неговата гвардия, следователно един мохамеданин, ще стои вътре в джамията, макар и до вратата, без да смущава движенията и размишленията на височайшия посетител.

След това Фердинанд продължи:- За да помоля Абдул Хамид, имах една особена причина. Исках да намеря по

известни белези една определена порфирена плоча, която означавала мястото на византийския самодържец през време на богослужението.

Докато офицерът на султана, облегнат на стената, ме следеше с учуден поглед, аз отместих с върха на бастуна си една от рогозките, които покриваха пода.

Тогава видях порфирената плоча, върху която василевсът Юстиниан е стъпвал със своите обути в пурпурни обувки нозе.

И аз също стъпих върху тая порфирена плоча!1

И в този миг онази мисъл, онази подлудяваща душата мисъл, помниш ли я, читателю, която преди 12 века, в далечната 705 година се бе измътила в главата на хан Тервел - в момента, когато Юстиниан Носоотрязания го венчавал в Константинопол с короната на кесар,

тази мисъл - да превземе Константинопол и да стане император на Византия - не умряла заедно с Тервел, а като черен лъжепророкуващ гарван бе прелетяла през вековете от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели;

тя бе чукала хищно с клюна си по черепа на Крум, по черепа на Симеон и по черепа на Калоян, тя бе кълвала и благородния мозък на Иван Асен II;

за сетен път през пролетта на 1328 г. бе забила клюн в главата на Михаил III Шишман и пиеше мозъка му...

Сега, след цели 6 века, лъжепророкуващият гарван, възкръснал из пепелта на историята и дважди по-безумен, бе кацнал върху плешивата глава на Фердинанд, чукаше по голото му теме и му пророкуваше:

- Превземи Константинопол и стани император на Нова Византия!

Не можа Фердинанд да се помири със скромната роля на владетел на малка държава. Географическата България бе тясна за него. Ламтеше той за много по-големи царства. Завлече го таз мания към Цариград...

Върхът на таз мания се изрази в известния портрет от художника Мърквичка, който го нарисува в костюма на византийски император2:

седнал върху златен трон със златна корона на главата, наметнат с пурпурна мантия, обшита с бисери, с препасан на бедрото златен меч, със златна огърлица на шията, с гривни и пръстени на ръцете, със скиптър в дясната ръка и свитък в лявата -

1 Из книгата на Ханс Рогер Мадол.2 Добри Ганчев.

133

досущ като цар Симеон Велики, както го рисува Йоан Екзарх през X век в своя „Шестоднев" (виж глава X в Книга първа);

и за да свикне българският народ с този величав образ, картината била напечатана върху половин милион пощенски марки,

а чрез писмата до чужбина, облепени с тази марка, светът бил деликатно известен за великите намерения на Фердинанд.

Ако читателят си мисли, че си правя майтап, може да отиде в катедралната патриаршеска църква „Св. Александър Невски" в София и да види със собствените си очи:

в самия център на храма, във фриза (люнета) над царския трон върху позлатената мозайка е изобразен цар Фердинанд в одежди на византийски император и царица Елеонора (втората съпруга на Фердинанд) в одежди на византийска императрица.

(Тези образи по време на комунизма бяха изчегъртани, сега пак се появиха, още по-пищно позлатени.)

Въпросът, че според канона не може в православен храм, при това патриаршески, да има изображения на еретици (Фердинанд е католик, а Елеонора е протестантка) - оставям този въпрос да гъделичка съвестта на нашите архиереи, а аз продължавам нататък, защото Фердинанд става неудържим...

Френският посланик Жорж Палеолог, спец по историята на Константинополските императори (нали се пишел потомък на последния византийски император Константин XI Палеолог), съвсем побъркал Фердинанда, като му казал, че

Пиер дьо Куртене, третият император (1217 г.) на Латинската империя и баща на последния латински император Балдуин ІІ (1237-1261), бил внук на Людовик VI Дебелия - пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-прааааааа-дядото на Фердинанд;

в това Фердинанд видял съдбовно предопределение: пръстът на провидението му сочел към Цариград - да поведе нов XIII Кръстоносен поход на кръста срещу полумесеца и да се качи върху трона на своите прадеди в Констатинопол!

Но преди това трябваше да се обяви за цар.

Докато чакаше удобен повод за възцаряването си, князът не си губеше времето:Фердинанд се утвърди като благодетел и арбитър в политическия живот, като

разпалваше и използваше непримиримото съперничество между партиите - пише на висок стил Стивън Констант.

Дядо Йосиф I, българският екзарх1, обяснява нещата по нашенски:Князът лъже всички шефове на партии, че ще ги прави министри, и се смее зад

тях, че го вярват.Когато говори с някого, говори му против другиго, за да го предизвика да говори

против него, и после казва на другия, че оня говори против тебе, та по тоя начин сее омрази и раздори.

Изучи народа, че е нищо, а партиите още по нищо, и си управлява, както му дойде на хесапа;

масата народна е невежествена - 80 % земеделци, 15 % еснафи прости и бедни и 5% чиновници - сиромаси с големи нужди и оскъдни средства, които не могат да вържат двата края -

те се групират в партии, за да дойдат на власт и да се понахранят и да спечелят нещо; партиите князът владее чрез интереса - той им дава и отнема властта;

опозициите викат против него само докато дойдат на власт и когато дойдат на власт, ще бъдат по-раболепни от тия, дето са сега на власт.

Че Фердинанд им дава и отнема властта - две мнения няма. По време на 31 -годишното царуване на Фердинанд е имало 24 правителства (сменял ги князът като носни кърпички) и 15 Народни събрания (свиквал ги и ги разгонвал както чобанин стадо овце) -

1 Екзарх Йосиф I (1840-1915), Дневник, 1992 г.

134

само едно Народно събрание - последното, по време на Световната война - изкарало мандата си1, 4 издържали по 2 години, 4 - по година и нещо, другите са били разтуряни от княза след няколко месеца, а 16-ото Обикновено народно събрание (декември 1913) е просъществувало 12 дена.

С правителствата положението е още по-лошо: като изключим правителствата на Стамболов (към 7 г.), на Константин Стоилов (към 5 г.) и Радославов (5 г.), за останалите 14 години са се изредили 19 правителства, като само 2 от тях са управлявали повече от 2 години, 5 - по около година, 8 - по няколко месеца, 5 - по месец, месец и половина, а едно - цели 5 дена!

На власт се изреждали 6-7 партии: Консервативната партия, станала после Народна, и издънките на разпадналата се Либерална партия: Народно-либералната (стамболовисти), Прогресивнолибералната (цанковисти), Либералната (радослависти), Младолибералната (тончевисти), Демократическата (каравелисти), Радикал-демократическата (цановисти)...

Имаше още 2-3 партии, но те засега подсмърчаха отстрани: основаната през 1891 година Българска работническа социалдемократическа партия беше още немощна - не стига, че нямаше още пролетариат, но тя взе, че и се разцепи през 1903 г. на широки социалисти (на Янко Сакъзов) и тесни социалисти (на Димитър Благоев);

изпод земята с тихо буботене набираше мощ появилият се през последната година на века (1899) Български земеделски народен съюз.

Ето списък на министър-председателите (от избирането на Фердинанд за княз на България на 25 юни 1887 г. до абдикацията му на 3 октомври 1918 г.):

Васил Радославов (10 м.), Константин Стоилов (50 дни), Стефан Стамболов (към 7 г.), Константин Стоилов (7 м.), Константин Стоилов (4 г.), Димитър Греков (8 м.), Тодор Иванчов (1 г. и 2 м.), Тодор Иванчов (1 м.), Рачо Петров (1 м.), Петко Каравелов (10 м.), Стоян Данев (10 м.), Стоян Данев (5 м.), Стоян Данев (2 м.), Рачо Петров (3 г. и 5 м.), Димитър Петков (4 м.), Димитър Станчов (5 дни), Петър Гудев (10 м.), Александър Малинов (1 г. и 10 м.), Александър Малинов (6 м.), Иван Гешов (2 г. и 3 м.), Стоян Данев (1 м.), Васил Радославов (6 м.), Васил Радославов (4 г. и 6 м.), Александър Малинов (4 м.).

Но, както казва дядо Йосиф:Князът е, който управлява, министрите са му слуги. Никой от министрите му не

знае какво той гони. Който не му върви по гайдата, той го счита за свой враг.Никой в България не го пита къде ни води, защото партиите чакат да им се даде

властта, всичките са властогонци и мислят най-напред за себе си, че после, ако има време, за общото, доколкото не им пречи на техните интереси.

При поредната си разходка из Европа през 1899 година Фердинанд прахосал 200 000 лева и като се върнал, рекъл на министър-председателя Стоилов да ги впише в държавния бюджет като държавни разходи, Стоилов обаче отказал.

- Тъй ли? - рекъл Фердинанд и кабинетът на отличния държавен мъж биде свален, за да дойде друг кабинет, който няма да прави въпрос за таквиз дреболии; Радославов още в първия бюджет, гласуван от камарата, вписа сумата и я изплати2.

Константин Стоилов, почтеният консерватор, който смяташе идеите за неподатливи на влиянието на времето, на новите повеи в мисленето и морала3 (оставяме настрана това, че именно той намери Фердинанда във Виена и го препоръча на Стамболов), бе съкрушен душевно

и също като Матей Миткалото, който като загуби вярата си, се поболя и умря - така и Стоилов, загубил вяра в нормалната почтеност, здрав и широкоплещ като Платон, се поболя и скоро след това умря.

А „русото момче", което не страдаше от подобни глупави скрупули, известно още като „сопаджията" по време на русенските бунтове, извърши първото масово брато-убийство в новата ни история.

1 Според Търновската конституция пръдставителъетъ сж избирать за три години.2 Добри Ганчев, цит. съч. 3 Михаил Маджаров.

135

Току-що появилият се на политическата сцена Български земеделски народен съюз взе да причинява много главоболия на Фердинанд - в началото на новото столетие, навръх 1900 година, организира селски бунтове из далечната Добруджа -

вдигнали се простите му селяни против натуралния десятък1 - напомнял им бил този данък феодализма и омразното турско робство!

Тъй ли? Едно намигване от страна на Негово Височество и новият министър на вътрешните работи д-р Васил Радославов заповядал на армията да смаже безмилостно, показно и назидателно селските бунтове в Шабла и Дуранкулак - да запомнят кога са вдигали глава против своя любим княз!

И на 1 юни 1900 година от Добрич, газейки вретенилите жита, препуснали към морето ескадроните на 5-и кавалерийски полк в пълно бойно снаряжение - сякаш отивали на война,

като видели насреща си селяните - без оръжие, дори без тояги, струпани край могилата срещу Калъкчий, конницата храбро се втурнала срещу тях с „ура" и с извадени саби.

Като ни заобиколиха - разказва един от оцелелите селяни, - ние всичките залегнахме край нивите. Аз намерих един корен глушина, който беше голям, и се скрих в него, като се вмъкнах отдолу, накъсах и малко жито, с което покрих краката си, за да не ме видят. Само това ме спаси.

Не мина и половин минута откак легнах, и аз бях оглушен от най-страшни викове: „Олеле! Ох, Боже! Убихте ме!", а после се чуваше рев като в касапница.

На 5-6 крачки от мене лежеше Демир Желков2 от Шабла, трима войници, без да ме забележат, приближиха до него. „Моля ви се, и аз съм българин" - сполучи да извика той и ударите се посипаха по главата му. Той се повали на земята и почна да реве като вол. Войниците го погледнаха, наведоха се и пак започнаха да секат. Той започна да хърка. Войниците се наведоха пак и сякоха, докато той престана да издава глас.

В това време около ми се чуваха само молби и рев и в отговор на това само псувни. „Долу десятъкът, а? Долу князът, а?"

„Петре, не ме ли познаваш? Недей!" - „Защото те познавам!" - отвърна оня и го посече.

Чуваше се едно тракане, като че ли 100 души сечаха дърва: трак, трак, ту по-тъпо, когато, види се, удряха на месо, ту по-остро, когато пък удряха на кост.

Само два пъти чух, когато войниците си викаха един на други: „Стига! Стига толкова бе!", но намериха се и такива, които отговаряха: „Стига ли? Удри, майка им!"

След 20 минути, когато в нивата нямаше кой да помръдне, чу се команда ,,Лявото рамо напред!" и войниците се оттеглиха.

Тук е то мястото, където нашата войска плю в лицето си, тя показа, че стои по-долу и от башибозуците. И наистина, аз не бях чувал никъде беззащитен неприятел да е бил подхвърлен на такава немилостива сеч от редовна войска.

Народното проклятие нека падне върху нея и върху всички ония, които я пратиха да действува сред Дуранкулашките ниви вместо на бойното поле и против неприятеля.3

(Това проклятие ще постигне нашата войска след 13 години...)

Били убити 150 селяни, повече от 800 били ранени - кой бил с отсечена ръка, кой с отсечен крак, кой с разцепена глава... синове клали бащите си, братя - братята си;

след клането край могилата срещу Калъкчий цял ден се носели стонове и викове за помощ, но само орлите лешояди се отзовали,

небето почерняло от орляка им, после хищните птици свили криле, спуснали се надолу и с острите си клюнове довършили работата на славната българска войска...

1 Въвеждал се данък 10% в натура на „земните произведения": пшеница, ръж, ечемик, овес, просо, лимец, кукуруз и пр.2 Демир Желков оживял с отрязан нос, накълцано лице и отсечени пръсти на ръцете; годеницата му Кортеза, като видяла своя снажен красавец обезобразен и осакатен, дълго плакала, но не се отрекла от оброка, а за почуда на селото още същия месец сама завела Демир в черквата да се венчеят (имало едно време такива жени!), родила му 12 деца; внук на дядо Демир и на баба Кортеза е балчишкият художник Иван Йотов.3 „Работнически вестник", 4 август 1900 г.

136

А правителствените вестници пишели с едри букви на първата страница:„ВОЙСКАТА ИЗПЪЛНИ СВОЯ ВИСШ ОТЕЧЕСТВЕН ДЪЛГ".Че е хитър Фердинанд - хитър е, но човек все пак не може да не се запита: само с

хитрост ли е владеел положението?Дядо Йосиф, близък свидетел на тези събития, открехва завесата на загадката:Комитетът налага волята си на министерството (правителството) и

администрацията, убива, съблича, събира насила пари и остава всякога ненаказан, министрите не могат нищо против Комитета, понеже...

князът е действителният началник на Комитета, чрез който запазва себе си и заплашва другите си противници...тероризира министри и граждани.

Читателят ще попита: кой е този страшен Комитет!

*

Заглавичкани с нашите си вътрешни проблеми, ний забравихме, читателю, че извън пределите на България - в Одринска Тракия и в Македония - останаха наши братя да пъшкат под робския ярем.

Те обаче нямаше как да забравят. Дето се вика, ако не бяха вкусили от свободата, можеше и да продължат по петвековен навик да търпят като добичета,

но след свършването на Освободителната война - от обявяването на Санстефанска България на 3 март 1878 година до приключването на Берлинския конгрес в края на юни същата година - цели четири месеца те бяха свободни!

Болно е да ти нахлузят пак хомота...

И тъй, през пролетта на 1894 г. в Солун „завъдилата се интелигенция" - учители и ученици от Солунската гимназия, изучавайки опита на Левски и на по-сетнешните наши апостоли, учредили Централния комитет на Македонска Революционна Организация (МРО) с председател д-р Христо Татарчев и секретар Даме Груев1;

на свикания в Солун конгрес на МРО през април 1896година участвал и Гоце Делчев с Гьорче Петров и точно натях двамата било възложено да изработят

УСТАВЪна

БЪЛГ. МАКЕДОН.-ОДР. РЕВОЛ. КОМИТЕТИ2:(1896)

Чл. 1. Цѣльта на Б.М.О.Р.К. е придобивание пълна политическа автономия на Македония и Одринско.

Чл. 2. За постигание на тая цШь, тЪ сж длъжни да сьбуждатъ съзнанието за самозащита у българското население въ каниш н/7; в 1 чл. области, да распространяватъ между него революционни идеи чрѣзъ печатъть или устно и да подготвятъ и повдигнятъ едно повсе-местно възстание.

Чл. 3. Членъ на Б.М.О.Р.К. може да бѫде всѣки българинь, безъ разлика на полъ, който не е компрометиранъ съ нищо нечестно и безхарактерно предъ обществото и който обещава да бѫде съ нещо полезенъ на революционното дѣло.

Към Устава бил приложен подробен Правилник за дейността на революционните комитети; чл. 15 на този Правилник изисква:

Всеки член при постъпването в комитета трябва да положи клетва, която гласи:

„Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско... че няма да издам никому нито с дума, нито с

1 Преди МРО е имало и други македонски революционни комитети - както пише Султана Рачо Петрова (виж в глава VI), още в края на 1885 година Коста (Паница) се присъединява към македонците и въпреки че е действующ офицер, се туря начело на техния революционен комитет, но аз приемам, че МРО (после БМОРК, ТМОРО и ВМОРО) на Даме Груев и Гоце Делчев е първата истинска и масова македонска революционна организация със свой устав и ясна цел.2 Уставът се пази в Окръжен Държавен архив - Смолян.

137

дело тайната, с която днес се увенчавам... В противен случай нека да бъда убит от едного от другарите с револвера или камата, които тук целувам".

Колкото да им е мъчно на някои, колкото и да отричат - по-ясно от ясно е, че първият този БЪЛГ. МАКЕДОН.-ОДР. РЕВОЛ. КОМИТЕТ е български, че в него могат да членуват само българи, че целта му е борба до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско,

и че инициатори на този комитет са не други някакви случайни и незнайни хора, а Даме Груев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, д-р Татарчев.

По-късно, към края на 1897 г., Гоце Делчев организира първите чети на БМОРК.Тези чети не били като старите наши хайдушки чети, които „излязат по Гергьовден,

поразходят се из Балкана, утрепят някой-друг турчин, изядат някое-друго агне, попият, попеят и по Димитровден се разотиват до другия Гергьовден" -

четите на БМОРК (по-късно на ВМОРО) се занимавали преди всичко с агитация сред населението, заклевали цели села, снабдявали ги с оръжие, обучавали мъжете да боравят с оръжието и най-важното - били под общото командване на Вътрешната организация;

това е реализация на предсмъртния и неосъществен опит на Раковски да централизира хайдушкото движение (Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето) и да го превърне в революционна армия под единно командване.

Целта ни беше агитационна, подготвителна работа в служба на Вътрешната организация - разказва Яне Сандански1. - Правехме обща агитация на всички в черквата, агитирахме населението да си купува оръжие, след това разглеждахме съдебни дела...

Във всяко село се установиха управителни тела... да се почувствува населението свободно, като се отстрани от турските власти, властта да се съсредоточи по възможност в ръцете на организацията, та населението на дело да види малко свобода и да я обикне...

Вътрешната македоно-одринска революционна организация е надраснала своето име и се е превърнала фактически във временна система на управление на мястото на турската анархия - пише американският журналист Алберт Сониксен2, който посещава Македония нелегално от февруари до ноември 1906 година, включвайки се в четите на ВМОРО. - Това е по своята форма една добре изразена република... четите са полицейската сила на тази нелегална република.

През същото това време, на 27 декември 1894 година, македонските емигранти в България се събрали в софийската кръчма „Червен рак" и основали Върховен Македоно-Одрински Комитет (ВМОК), председател му бил Трайко Китанчев, а подпредседател - Наум Тюфекчиев (същият, който организира убийствата на министър Белчев, на д-р Вълкович и на Стефан Стамболов),

но след смъртта на Китанчев (1 август 1895) ръководството на ВМОК постепенно се иззело от офицери - председател му станал генерал Данаил Николаев, след него поручик Борис Сарафов, после генерал Цончев...

Каква е разликата между Вътрешната организация и Върховния комитет, която ще доведе до кървави разпри? Едва ли ще мога да обясня това по-добре от Гоце Делчев3:

Привърженици уж на идеите и началата на вътрешната организация... изпърво прикрито, а подир явно изказаха желание и намерение да обърнат сегашната наша организация от революционна на чисто военни... со завоевателни за сметка на България стремления.

Те не дават значение на народната сила. Тем било достатъчно едно меншенство, наредено по военному и от военните, под техно ръководство ще дигне знамето на

1 Спомени на Яне Сандански, записани от проф. Любомир Милетич през януари 1904 г.2 Алберт Сониксен (1878-1931), „Изповедта на един македонски четник", 1983 г.3 Из „Окръжно - послание за ръководителите окръжни, околийски и селски и началниците на четите на вътрешната революционна организация", март 1901 г., и изказване на Гоце Делчев пред извънредния конгрес на ВМОК в София, 7 април 1901 г.

138

революцията и подире насила со нож и камшик ще застави другата част от народа да вземе участие в борбата.

Вътрешната организация не се стреми само да дава оръжие на хората, а и да разбие техния робски дух. Моралната революция - революцията во ума, сърцето и душата на един робски народ - е най-великата задача.

И предупреждава:Най-големото престъпление, което може да направи един деец наш пред народа и

историята, то е да подигне едно преждевременно и неподготвено въстание. Това ще бъде ни повече, ни по-малко едно самоубийство.

Това, читателю, напомня за разногласията между Букурещкия Централен комитет и Вътрешната революционна организация в България, когато Каравелов пишел на Левски: „Трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута!", на което Левски отговаря: „И най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да излезе с сполука таквоз бързо движение, когато ний в нищо йоще не сме приготвени" -

но за честта на нашите тогавашни революционери трябва да кажем, че каквито и разногласия да е имало между тях, те никога не стигнаха до кървави разпри и до братоубийства, на каквито ще се нагледаме по-нататък...

Този Върховен Македоно-Одрински Комитет (ВМОК), чиято дейност оспорва Гоце Делчев, е Комитетът, за който говори дядо Йосиф и чийто началник бил всъщност княз Фердинанд;

а как е събирал насила пари, обяснява американският журналист Алберт Сониксен1:Сарафов (тогава председател на ВМОК - б. м.) събра огромни парични суми. Той и

неговите агенти бяха лаконични и категорични: „Или ще дадеш - или ще умреш!"Целта на двете Организации била една и съща: освобождението на Одринско и

Македония, отначало те си сътрудничели и понеже в тях членували отчаяно храбри хора,при задружно действие би били сила твърде опасна за всяко българско

правителство.2 (опасна, ако е против тебе, полезна - ако е с теб);следвайки старата максима „разделяй и владей" и под прикритието, че за една

въоръжена съпротива са нужни военни хора, Фердинанд успял да пробута в ръководството на Върховния комитет свои офицери -

и между двете Организации започнали „необясними" и нескончаеми ежби, битки и братоубийства.

Колкото и да се премълчава, разногласията и битките между Вътрешната организация и Върховния комитет не са били само кой да води бащината дружина, не са само различните средства за постигане на целта, а самата цел:

явната и гласно изразена цел на Вътрешната организация е придобивание пълна политическа автономия на Македония и Одринско,

а премълчаваната, но несъмнена цел на Върховния комитет е присъединяването на Македония и Одринско към Княжество България (този Комитет имал, по израза на Гоце: завоевателни за сметка на България стремления3).

Те са хора на Двореца - категоричен е Сандански, - искат да хванат нишките на организацията, за да могат да си играят с делото, да ни дезорганизират... Тоя въпрос не е български, а европейски.4

Че са хора на Двореца, твърдеше не само дядо Йосиф, екзархът български; изпреварвайки събитията (убийството през 1907 г. на Борис Сарафов и Иван Гарванов, заповядано от Сандански), нека надникнем, читателю, в Дневника на граф Робер дьо Бурбулон5 и да видим какво пише по въпроса личният секретар на Фердинанд:

Убийството на двамата македонски водачи, които бяха тайната подкрепа на княза и закриляха живота му, е много важно и сериозно събитие. Ето че князът е беззащитен пред всички тия женевски македоно-анархисти, по отношение на които

1 Алберт Сониксен, „Изповедта на един македонски четник".2 П. К. Яворов, „Гоце Делчев", 1924 г.3 Гоце Делчев, „Окръжно - послание".4 Спомени на Яне Сандански...5 Граф Робер дьо Бурбулон, цит. съч.

139

Борис Сарафов му служеше като броня... (Тук навсякъде подчертаното е от граф Булбулон.)

Такова е заключението и на Карнегиевата фондация1:„Централният комитет" в София, чийто председател обикновено е човек,

удостоен с доверието на цар Фердинанд. .. винаги е под подозрението, че твърде много служи на династичните амбиции на царя.

Истинската революционна организация се намира в Македония, тя е безкомпромисна и ревниво пази своята независимост.

Това е тайно общество с ясно изразеното намерение „да подготви християнското население за въоръжена борба срещу турския режим, за да може да се постигнат лична сигурност и гаранции за ред и справедливост в управлението" - нещо, което може да се преведе като политическа автономия за Македония. Тя призовава всички националности, живеещи в трите вилаета на Македония, да обединят своите редици.

Тази „вътрешна организация" няма за цел присъединяването на Македония към България.

Тъй или иначе, напрежението между двата комитета продължавало да расте.Ние положително твърдим, че съвместна деятелност между военните и

вътрешните наши дейци е абсолютно невъзможна2 - казва Гоце Делчев и се разпорежда:Пазете се от хора, влезли вътре из България! Да не се дава гостоприемство и

поддръжка, да не пропущат през своя район и при възможност да обезоръжат всека чета, щом не притежава билет от нас двамата (от Гоце Делчев и Гьорче Петров - б. м.).

Гоце Делчев и Гьорче Петров изработват нов

УСТАВна

ТАЙНАТА МАКЕДОНО-ОДРИНСКАРЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ

(1902)

Чл. 1. Тайната Македоно-Одринска Революционна Организация има за цел да сплоти в едно всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на националност, за извоювание чрез революция пълна политическа автономия на тия две области.

Чл. 2. За постигание на тая цел организацията се бори за премахването на шовинистическите пропаганди и национални разпри, които цепят и обезсилват македонското и одринското население в борбата му срещу общия враг.

Чл. 3. Член на ТМОРО може да бъде всеки македонец и одринец, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава и се задължава да бъде полезен на революционното освободително движение.

Тук, колкото и да им е мъчно този път на други някои, както и да го обясняват („интернационализиране", „масовизиране" и пр.) - от ясно по-ясно е, че думичките български и българи изчезват -

изчезват не защото са изчезнали българите в Македония, а защото българската пропаганда заприличва на сръбската и гръцката,

затова се появява новият чл. 2: организацията да се бори за премахването на шовинистическите пропаганди и национални разпри, които цепят и обезсилват македонското и одринското население...

По-преди бях споменал за политиката на Стамболов: Когато едно поколение мине през училищата и в Македония се завъди местна интелигенция, тя сама ще почувствува нужда от политически права и ще назрее въпросът за освобождението и на тая българска област -

Сърбия и Гърция не оставали назад от България: една през друга трите съседните държави се надпреварвали коя повече училища и църкви да открие край Вардара, коя повече своя интелигенция там да завъди1 „Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни".2 „Окръжно - послание".

140

и се дебнели като чакали - коя от тях ще превари за отхапе по-голямо парче от Македония...

За да се развеселим, нека погледнем какво показват статистиките - тези проститутки на политиката:

Според българската статистика (Васил Кънчов1) населението на Македония към 1900 година е общо 2 258 000; българите са 1 181 336 (от тях 148 803 помаци, 1 032 533 християни); турците - 499 204; гърците - 228 702; арнаути - 128 711; власи - 80 767; евреи - 67 840; цигани - 54 557; черкези - 2837; сърби - 700; арменци - 300.

Според сръбската статистика (Гопчевич): сърбите са 2 048 320; гърците - 201 140; българите - 57 600.

Според гръцката статистика (Николаидис): гърците са 793 306; славяни, или славяноговорещи елини - 295 370; турци, арменци, евреи, цигани и прочие - около милион; българи и сърби - няма!

Според турската статистика (Хилми паша, 1902 г.): мюсюлманите са 1 700 000 (турци - около 800 000, арнаути, помаци, читаци2 и дьонмета3 - около 900 000); християните - 1 403 213, евреи - 80 000.

(Общият брой на населението е различен поради различните територии, включвани от различните статистики в не съвсем ясните граници на Македония.)

За по-достоверно може да се приеме преброяването през 1912 г.: общото население е било 2 400 000, от които 1 095 000 българи (45 %), 641 000 турци, 253 000 гърци, 227 000 сърби и 184 000 евреи, цигани, власи, арнаути, арменци и пр.

Вътрешната революционна организация се ръководела от двама велики мъже - Даме Груев и Гоце Делчев, тя била устроена по примера на Вътрешната революционна организация на Левски

и подготвяла народа сам да извоюва свободата си чрез революция;робите - казваше Гоце - тряба да се подигнат целокупно на възстание само

когато се почувствуват свободни в душите си 4;Върховният комитет, оглавяван, както казахме, от офицери, искал чрез атентати и

чети, нахлуващи отвън, да предизвика кървави турски изстъпления над местното население,

тези изстъпления да възбудят протестите на българската и на световната общественост, което да даде повод на България да обяви война на Турция и с помощта на Русия да освободи Одринско и Македония.

Гоце възразявал:- Престъпно е да се освобождава един народ чрез преднамерено създавани

пожарища и касапници.5

И въпреки предупреждението му, че най-големото престъпление, което може да направи един деец наш пред народа и историята, то е да подигне едно преждевременно и неподготвено въстание - това ще бъде ни повече, ни по-малко едно самоубийство6 -

през есента на 1902 година Върховният комитет прехвърлил чети в Македония и провокирал въстание по долината на Струма, в Горноджумайско и Мелнишко,

то било потушено жестоко, но не предизвикало търсения ефект, тъй като Русия тогава воювала с Япония и хич не й било до Македония, а без Русия България не смеела да се намеси.

1 Васил Кънчов (1862-1902), „Етнография и статистика на Македония", 1900 г.; министър на просвещението от 21 декември 1901 г., застрелян след месец, на 24 януари 1902 г., в министерския си кабинет от уволнения от него Тома Каранджулов, учител от Македония.2 Читаци е като помаци, но особено озлобени срещу братята си християни; днес (2008 г.) читаци или еничари наричат българите, влезли поради корист в турската партия (Движение за права и свободи) на Ахмед Доган.3 Дьонмета - потурчени евреи.4 П. К. Яворов, „Гоце Делчев".5 П. К. Яворов, „Гоце Делчев".6 Гоце Делчев, „Окръжно - послание", март 1901 г.

141

Това въстание обаче стреснало турците и те провели из цяла Македония наказателни акции, много народ бил избит, много жени изнасилени, много от революционните комитети на вътрешната организация били разгромени.

Още през януарий, в Неврокопско, Гоце получи едно известие, което го изненада като зимна гръмотевица - пише Яворов, който тогава е в четата на Гоце Делчев. - 16 представители на окръжните комитети, свикани по Нова година от централния комитет в X. (Солун - б. м.), бяха решили:

„Т.м.о. организация реши да подигне в недалечно бъдаще на настоящата година възстание в Македония и Одринско и да се бори със всички средства, до когато не извоюва човешки права на роба".

Гоце - продължава Яворов, - подвижен член на Централния комитет, не обръщаше внимание на оскръблението, което му бе нанесено, като се вземаше съдбоносното решение без негово знание. Той се губеше в догадки върху причините, които бяха тласнали другарите към вратоломна стъпка...

По същото време и Яне Сандански бродел из Пирина и Серско - да агитира против готвеното от върховистите въстание.

То бе на 8 януари 1903 г. - изповядва той на проф. Милетич. - Повикан бях в Сер. Съобщиха, че в Солун се решило да има въстание. Това беше цял гръм върху мене. Друго агитирахме, а съвсем друго излизаше. Паднах съвсем, убит, не можех да ходя. Просто плакахме...

Суров и жесток мъж като Сандански да плаче - няма нищо по-страшно...В същност погледнато - пише Яворов, - Вътрешната революционна организация

тръгваше из пътя на самите върховисти, против които беше воювала най-ожесточено. Едно, наистина, чудно съвпадение...

Разгадката на това чудно съвпадение е може би в това, че конгресът в Солун е бил председателствуван от Иван Гарванов...

когото Сарафов успя да подкупи - съобщава изненадващо американският журналист Алберт Сониксен1.

Ив. Гарванов, като председател на централния комитет, съумя да изправи всички пред един свършен факт - пише Яворов.2 - Гоце съобразяваше колко мъчно и почти невъзможно бе повръщането назад. От друга страна, един опит за организирано противодействие би повлякъл само безполезни жертви...

Сандански обаче беше непримирим в своята вражда:- Я море, ке им...3

(И той, както ще видим по-нататък, след 4 години ще изпълни заканата си.)Гоце Делчев се мъчел да измени решението на Солунския конгрес: организацията

да предприеме само едно усилено до най-висока степен движение посредством четите, а не въстание посредством цялото население.4

Обаче населението беше снервирано и разсъждаваше:- Наместо да гинем един по един, село подир село, защо не станем всички изведнъж

и - каквото даде Господ!Масата налагаше своята сляпа воля на водителите си.5

За зла участ в края на април четата на Гоце била обкръжена в село Баница от турска войска, предвождана (о, Боже!) от един Гоцев съученик от военното училище, бившия на българска офицерска служба турчин Тефиков...

1 Сониксен не е бил бос по въпроса - той е бил секретар на Македонския комитет в Ню Йорк, дошъл в София в началото на 1906 година, свързал се с представители на ВМОК и ВМОРО и понеже знаел български, свободно общувал с тях, после се включил в четите на ВМОРО, нелегално минал в Македония и воювал там в продължение на 9 месеца; „Не знам нито един от моите приятели, имащи някакво влияние - пише той, - който по едно или друго време да не е бил изкушаван с пари от Сарафов или неговите агенти".2 П. К. Яворов, „Хайдушки купнения", 1924 г.3 П. К. Яворов, „Хайдушки купнения".4 П. К. Яворов, „Гоце Делчев".5 П. К. Яворов, „Хайдушки купнения".

142

Гоце поисква да излезе вън от Баница, преди да бъде запалена, дано по тоя начин я спаси...

С гордо вдигната глава и с пламък в очите Гоце по-вежда малката си дружина срещу неприятеля. Обаче подир минута обсадителите изсипват с викове върху тях градушка от неколкостотин куршума.

Един куршум го шибва в гърдите - и бликва струя гореща кръв.Петнадесет часа - спомня си г. Хаджи Димов - турците не посмяха, от

куршумите ни, да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата...

Защото осиротяваше цял народ.1

Вече нямало кой да пречи. И това, за което предупреждавал Гоце Делчев, се случило.

След солунските атентати (тъй наречените гемиджии - младежи анархисти, почти деца, на 15 и 16 април 1903 година извършили в Солун поредица от атентати: запалили и потопили френския параход „Гвадалкивир", взривили жп линията Солун-Цариград, прекъснали осветлението на града, вдигнали във въздуха Банк Отоман, хвърляли бомби по улиците из целия град) започнали арести и репресии,

революционните комитети можело да бъдат разгромени, вече не можело да се чака („Тряба да възставаме или ще предадем оръжията си!"2) -

и с девиза „Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот!"3

въстанието избухнало навръх Илинден.Въстанал всъщност само Битолски окръг, източните окръзи се оказаха некадърни

даже за пародия... - пише тъжно Яворов.4

На Преображение въстанали и в Одринско.

Макар че не обхванало изцяло Македония и Одринска Тракия, Илинденско-Преображенското въстание е най-мощното и най-продължително въстание в новата българска история.

Въстаниците в двата окръга, около 14 000, се сражавали цели три месеца срещу 200-хилядна турска войска;

201 села били опожарени, 12 440 къщи в тия села били изпепелени, 4694 души били избити, изклани и живи изгорени; 3122 жени и моми били обезчестени и 176 били пленени,

70 835 души останали без покрив, с една глава на голи рамене, над 30 000 бежанци поели голи и боси по каменистите пътеки към свободна България.5

Спасителното събитие, което всеки възстанал македонски българин лелееше като свидна мечта... бе въоръжена намеса на свободната братска страна.6

Главният щаб в Битолско отправил вик за помощ към правителството на България7 - има запазен документ, писан през септември вероятно от ръката на Даме Груев:

Изложение на Главния щаб 8

в Битолски революционен окръгдо Почитаемото Правителство

на Княжество България

1 П. К. Яворов, „Гоце Делчев".2 П. К. Яворов, „Хайдушки купнения".3 Из Възванието на Главния щаб в Битоля до народа.4 П. К. Яворов, „Хайдушки купнения".5

6 Христо Силянов (1880-1939), „Освободителните борби на Македония", том I, 1933 г.7 Правителството тогава е на Народно-либералната партия, обаче министър-председател и министър на външните работи е човекът на Фердинанд генерал Рачо Петров.8 В Главния щаб на Битолски революционен окръг са Даме Груев, Анастас Лозанчев и Борис Сарафов.

? По „Мемоара" на Главния щаб до представителите на Великите сили.

143

Предвид на критичното и ужасно положение, в което испадна българското население от Битолския виляет след извършените опустошения и жестокости от турските войски и башибозук,

предвид на туй, че тези опустошения и жестокости по систематичен начин продължават и не може да се предвиди до къде ще отидат,

предвид на туй още, че тук всичко българско рискува да изгине и се затрие без спомен от насилия, глад и настъпающата мизерия,

Главния щаб счита за свой дълг да обърне вниманието на Почитаемото Българско Правителство върху гибелните последствия за българската нация, ако то не изпълни дълга си спрямо своите еднородни братя тук по един внушителен и активен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози общебългарското отечество днес...

Поставени начело на народното движение тук, ний апелираме към вас от името на роба българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин - чрез война. Вярваме отгласът е същий от народа в свободна България.

Викът останал вик в пустиня. (Това бил първият наш грях към Македония.) Оправдания има много и основателни. Но викалият за помощ не забравя...

По това време княз Фердинанд се разхождал из Европа и дори не счел за нужно да прекрати разходката си поради въстанието.

Отгласът от народа в свободна България били няколко митинга.

Особено отзивчиви се оказаха градовете в далечна Добруджа. В резолюцията на митинга в Балчик, станал на 14 септемврий, гражданството изказваше възмущението си към българското правителство, „което води и продължава да държи една туркофилска противонародна политика", и се поканваше „да се застъпи най-енергично против турските злодейства в Македония вече със сила!"1

В момента, когато в София е получено „Изложението" на Главния щаб, Г. Д. Начович се намира вече в Цариград, изпратен от правителството да преговаря... за приятелско споразумение с Турция.

Безволна и безсилна... България не изпълни и другия си, по-скромен, но още по-повелителен дълг -

когато турското правителство започна да прилага своята варварска опустошителна метода, състояща се в повсеместно унищожение на села, масово избиване на безоръжни жители и обезчестяване на жени -

свободната българска държава не стана израз на възмущението и гнева, не извика в лицето на палачите: „Долу ръцете!”

И възстаналите се прибраха в своите пепелища с остра болка от съзнанието, че свободната братска страна ги изостави в най-страшния момент на изпитанието им.2

След свършека на въстанието братските целувки, разменени над село Пирин (в навечерието на Илинденското въстание - б. м.) между водителите на Серския окръг и началниците на върховистките отряди, бяха забравени, сключеното примирие прекъснато и неприятелствата подновени.3

И когато през октомври 1905 година в Рилския манастир се събрали оцелелите представители на 6-те революционни окръга,

вътрешната организация приела името Вътрешна Македоно-Одринска Революционна Организация (ВМОРО) и още там започнало нейното разцепление:

ВМОК на генерал Цончев обявила, че прекратява своята дейност, но „влелият се" във Вътрешната организация бивш председател на ВМОК Борис Сарафов оглавил „десницата",

1 Христо Силянов, цит. съч.2 Христо Силянов, пак там.3 Христо Силянов, „Освободителните борби на Македония", том II, 1943 г.

144

оглавил също така и излъченото на конгреса задгранично представителство на ВМОРО в София1: Сарафов, Гарванов и Матов, наречени от Сандански неовърховисти (и май е вярно, щом и граф Бурбулон пише, че те били тайната подкрепа на княза);

за утеха „левицата" на Яне Сандански успяла да запише в новоприетия Устав своята наднационална идея:

УСТАВна

ВЪТРЕШНАТА МАКЕДОНО-ОДРИНСКАРЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ

(1905 г.)

Чл. 1. (Същият като на предишния устав).Чл. 2. (Внимание!): Организацията се противопоставя на стремежите за

дележ и завоевание на тези области от коя и да е държава.Чл. 3. (Същият като чл. 2 на предишния устав).

Тази хартиена победа обаче хич не зарадвала Сандански:- Сатър! - извикал той. - Ще ги смажем, защото сме прави!2

А по-късно ще заяви направо:- Всички, които агитират било в Македония, било вън от нея за освобождение и

обединение на българите, трябва да бъдат посрещани враждебно от ВМОРО, тъй както се посрещат от Организацията сръбските и гръцките агитации и чети. Македонският въпрос е неразрешим, щом се постави като български въпрос.3

(Да се чуди човек - на какво отгоре сме му кръстили на този Сандански цял град в България?!)

За зла участ, в сражение с турска потеря на 10 декември 1906 година загинал Даме Груев - „геният на компромисите", човекът, който съумявал да укротява страстите на враждуващите -

и ако досега враждите били словесни, след смъртта на Даме станали кървави: започнали безконечните братоубийства.

Яне Сандански заповядал на драмския войвода Михаил Даев, родом от Балчик, да убие Сарафов, Даев обаче се разколебал и решил да убие Сандански, доверил се на приятеля си Тодор Паница (племенник на екзекутирания през 1890 година майор Коста Паница, с чиято смърт започва македонската вендета), Паница обаче го издал на Сандански, Сандански убил Даев и възложил на Паница да убие неовърховистите Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов.

В продължение на месеци Паница се разхождал из София, говорел на висок глас по кръчмите против Сандански и полека-лека влизал под кожата на задграничните представители.

Понеже уж щял да минава за през зимата в Македонско, помолил да се съберат всичките на прощална вечеря.

Последната среща между задграничните представители и новия им ,,привърженик" - пише Христо Силянов4 - бе определена на 28 ноемврий (1907 г.) вечерта в дома на Б. Сарафов, ул. „Осогово" 36.

Сарафов привършваше вечерята си в кръга на многобройните си домашни5, когато пристигна Гарванов.

След малко пристигна и Паница. Предложиха на госта чаша вино и мезе, но той отказа. Остана неприятно изненадан, като узна, че на този разговор няма да присъствува и третият задграничен представител Хр. Матов...

Разговорът се водеше спокойно и гладко, без повишаване на гласове - като между хора, които напълно се разбират.

1 Това е нещо като Любен-Каравеловия БРЦК в Букурещ.2 Христо Силянов, цит. съч.3 Христо Силянов, цит. съч.4 Христо Силянов, цит. съч.5 Борис Сарафов е брат на актьора Кръстьо Сарафов.

145

Към 11 часа Паница стана да си върви. Станаха и Сарафов и Гарванов да го изпроводят. Когато стигнаха до пътната врата, до ушите на близкостоящата слугиня стигнаха, високо произнесени, думите:

- Още един въпрос...И в същия миг се чуха два изстрела.Притекоха се домашните и изтръпнаха от ужас: Сарафов и Гарванов, облени в

кръв, агонизираха. Сарафов бе застрелян в лявото сляпо око, а Гарванов в лявото ухо.Младият гост беше изчезнал.

Кръвта помрачи разума, братът стана по-ненавистен от врага, грубите души закипяха от жажда за отмъщение - дива и ненаситна - продължава Христо Силянов. И още:

Изтреблението доби формата на македонска вендета и стана традиция. Преврати станаха, войни и национални катастрофи се заредиха, Македония се разпокъса и промени потисниците си, но вендетата не умря.

Но да не избързваме толкова. Да видим какво прави Фердинанд.

*

От Стамболов Фердинанд беше научил, че ако иска да извърши нещо, което нарушава международните договори, трябва да го извърши в сянката на някакъв скандал между Великите сили - тогава никой няма да му обърне внимание.

Разгеле, на 10 юли 1908 година младотурците от Ресенския османски гарнизон, последвани от гарнизоните в Битоля и Охрид, вдигнали революция под звуците на Марсилезата:

Всички ставали отомани, „никаква разлика между турските поданици не щяло да се прави, от каквато раса и религия да биха били те".

Заликуваха всички в царството на падишаха и, страшно е да се изговори, дотогавашните роби заговориха високо за свобода и напредък, за равенство и братство.

Това беше време на небивал ентусиазъм и национален подем... - пише развълнувано тогавашният министър-председател на България Александър Малинов.1

ВМОРО доверчиво свила знамената и слязла от планините, четите били претрансформирани в легални Български конституционни клубове (на оцелелия от куршумите на Паница Христо Матов) и в Народнофедеративна партия (на Яне Сандански) - те участвали в изборите за турския Меджлис2 (имали сме 4-ма депутати);

Яне Сандански дори се присъединил към младотурците и, кривнал юнашки калпак, влязъл в Цариград начело на своята въоръжена до зъби чета

(може да се каже, че след Тервел, Сандански е вторият българин, влязъл триумфално със своя войска в столицата на Източните императори)...

Всичко обаче се оказало бошлаф: „Всички ставали отомани" не означавало равноправие на всички народности в отоманската империя, а бърза отоманизация, сиреч асимилация на друговерното население;

още през 1909 година бил издаден Закон за сдруженията, забраняващ „каквито и да било организации, основаващи се върху национална принадлежност" (конституционните клубове и Народнофедеративната партия били унищожени);

този закон бил последван от Закон срещу бандите - и започнали жестоки преследвания на македонските чети, масови екзекуции, арести и мъчения.

И Сандански хванал отново гората...

Бошлаф, не бошлаф - Фердинанд решил да се възползва от дунанмата.За всеки случай прескочил до Виена да поиска конфиденциално разрешение: може

ли да провъзгласи независимостта на България и да се обяви за цар (което било нарушение на Берлинския договор)?

Казали му: gut, gut, давай, тъкмо ние пък се каним да анексираме Босна и Херцеговина (още по-голямо нарушение на Берлинския договор!);

1 Александър Малинов (1867-1938), „Странички от нашата нова политическа история", 1938 г.2 Меджлис - турското Народно събрание.

146

гърците пък се готвели да обявят присъединяването на остров Крит към Гърция (и това било нарушение на Берлинския договор!)...

Дунанма откъм Турция, дандания откъм Сърбия, гюрултия откъм Гърция - точно това бил чаканият момент.

Завърнал се бързо Фердинанд в България, слязъл от парахода, „Крум Страшний'' на русенското пристанище, там го чакал министър-председателят Александър Малинов с още няколко министри,

Фердинанд им съобщил своето намерение. Всички се за-радвали.- Мисля, че ще е най-добре да извършим това в Търново, в столицата на древните

български царе, а? - попитал Фердинанд.Всички били във възторг.- Май ще трябва някакво манифестче - рекъл бъдещият цар.- Аз съм го вече съчинил - казал Малинов и му подал листчето, Фердинанд дори не

го погледнал, пъхнал го в джоба си.И поели с влакчето към Търново.

Денят е 22 септември 1908 година.Към 10 часа спряхме трена под Трапезица на спирката. Оттам князът замина сам

през Долната махала към църквата „Св. Четиридесет мъченици" (построена през IX век и обновена от цар Иван Асен II в 1230 година - б. м.) и съобщи се на гражданите, които чакаха на гарата, да отидат в църквата - пише Никола Мушанов1, тогава министър на просвещението.

Когато стигна до порутените й стени, Фердинанд държеше голям букет полски цветя, които пътьом накъсал - твърди историкът Иван Йовков2. - Тълпата се втурва към историческата черквица, там и сварва просълзения княз, облегнат на едно дърво, в едната си ръка държи полския букет, отправил молитвен взор към небето.

Според присъстващия там Никола Мушанов нямало никаква китка, никакво дърво, никакъв взор към небето от никакви просълзени очи - Фердинанд (наистина имаше голяма хрема) бил седнал на дувара и мислел дали изпратиха файтони. (Иначе ще трябвало след това да ходят пеша до Преображенския манастир - б. м.)

Духовенството срещна княза на вратите, гдето един млад дякон го приветствува с кратка хубава реч, отслужи се молебен - продължава Мушанов.

Другият присъствал там министър на финансите Иван Салабашев3 пише още по-прозаично:

Едно младо попче отслужи черковната служба. Владиката отсъстваше от града, беше отишъл да освещава някои нови черкви в епархията.

Историкът Иван Йовков обаче твърди упорито:След тържествения молебен Фердинанд прочита прокламацията за

провъзгласяване на независимостта и търновският митрополит му надява на главата царската корона.

Но да се доверим на очевидеца Никола Мушанов:В църквата бяха влезли 200-300 търновски граждани, колкото можеше да побере

тя4. Когато молебенът беше на свършване, князът извади от джоба си манифеста и започна да чете:

- По волята на незабвения Цар-Освободител великият братски руски народ сломи робските вериги, що през вековете оковаваха България...

Оттогава до днес цели тридесет години Българският народ неуморно работи под Мое ръководство...

1 Никола Мушанов (1872-1951), из неговия Дневник; много пъти министър, министър-председател (1931-1934).2 Иван Йовков, „Кобургьт ", 1978 г.3 Иван Салабашев (1853-1924), из неговите „Спомени"; Салабашев е математик, много пъти министър.

4

? Дължината на църквата „Св. 40 мъченици" е 24, а ширината 7 м.147

Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят...

Публиката с недоумение гледаше, но когато се прочете пасажът „...за да отговоря на народното желание, с благословията на Всевишния, прогласявам България за независимо Българско Царство!" -

църквата екна от викове „ура!", народът поде на двора, след него войската и цялата долина ечеше от продължително „ура!"...

Поп Тодор Хлебаров, участвал в богослужението, възкликва:Величествени бяха минутите, прекарани в църквата „Св. 40 мъченици" при

провъзгласата на българската независимост: буен, до забрава, бе патриотичният възторг на присъствуещите. А каква неописуема радост бляскаше по лицата на всички!

Да чуем накрая и самия министър-председател Александър Малинов:Когато князът прочете Манифеста, председателят на Народното събрание

Христо Славейков каза:- Ваше Величество, от името на народното представителство Ви моля да

приемете титлата българский цар!След председателя на Народното събрание, обръщайки се към княза, вече цар на

България, казах:- Ваше Величество, позволете ми от името на правителството да Ви моля да

приемете титлата „българский цар".Изслушал двама ни, Той отговори:- С радост и благодарение приемам предложения от народа и правителството

титул „цар българский".(За корона, както виждаш, читателю, и дума не става.)Оттук с файтони излезохме на Хисаря (Царевец) - допълва картинката министърът

на просвещението Никола Мушанов. - Малинов се качи на един стол и прочете Манифеста. Имаше шумни овации. След него на стола се качи царят, който държа реч.

След това фотографирахме се е народа. Часът в 5 с файтони отидохме в Преображенския манастир. Там имаше скромна трапеза. Най-хубавото ястие беше български гювеч, а хубаво вино беше една бутилка Токай на 100 години. Царят, по случай на знаменития ден, искаше да я изпием. Изпихме я.

Толкоз. Това е „особено тържественият начин", „бляскавата тържественост", „всенародното тържество" и „тържествената обстановка" (както пише в учебниците по история), при която била обявена независимостта на България.

Докато да чуят скандалната новина европейските държави, докато да реагират -на другия ден, на 23 септември, Австро-Унгария анексирала Босна и Херцеговина,

на 24 септември Гърция присъединила остров Крит -вдигнала се такава разправия между Великите сили (аха да избухне Първата

световна война!), че за нарушенийцето на България никой не повдигнал особен въпрос,освен Турция, която поискала да й платим откуп 650 милиона златни френски

франка, на което бедна България не можела да отговори с нищо друго, освен с гордото:- Ако трябва, България ще откупи независимостта си с кръв, а не с пари!(Тъй рекъл министър-председателят Малинов на шашнатите чужди журналисти.)На Турция не й било до война - освен че Гърция си присъединявала остров Крит,

кюрдите по границата се бунтували, старотурците точели ножове срещу младотурците, младотурците плетели въжета за старотурците...

Започнал пазарлък: България дава 57 милиона, Турция сваля от 650 на 125 милиона, ний вдигаме на 82 милиона, Турция сваля на... и т.н.;

накрая, за има мир или за да ни спечели на своя страна, Русия приспаднала откупа за нашата независимост от неизплатената контрибуция на Турция, наложена й след войната през 1877-1878 година,

обаче поискала нашата освободителка да й изплатим окупационния дълг на Източна Румелия, който възлизал на 10 618 250 рубли и 45 копейки,

148

ний обаче не сме й платили до ден днешен дори 45-те копейки...1

Световната война се отложила. Това опечалило Фердинанд. Той мислел, както успя да прогласи безпроблемно независимостта, така също в суматохата на една общоевропейска война да разшири царството си.

Но не би. Обаче нямал царят наш време за чакане. Беше пропилял вече 20 години от живота си в тази дива държава. Време бе да пристъпи към реализацията на своята мечта.

Оттук нататък цар Фердинанд става неудържим.Първо ще трябва да се промени чл. 17 на Конституцията:

Князьтъ (сега Царят) е представитель на Княжеството (сега на Царството) въ всичките сношения съ иностранните държави. Отъ негово име и съ пълномощие отъ Народното Събрание се свързватъ съ Правителствата на съседните държави особни сговори...

Това съ пълномощие отъ Народното Събрание му връзваше ръцете.На 9 юли 1911 година той свика в Търново V Велико народно събрание и след

грандиозни скандали Народното събрание взе, че гласува само против себе си -съ пълномощие отъ Народното Събрание било зачеркнато, а било прибавено:Тия договори се съобщаватъ на Народното Събрание, когато интересите и

сигурността на страната допускатъ това.Което означавало, че Фердинанд вече можел да сключва тайни договори с

оправданието, че интересите и сигурността на страната не допускат да се съобщават на Народното събрание. ..

(Тези договори се сключвали от съответното правителство, но ако то не било съгласно, Фердинанд можел да го смени с друго „съгласно" - което той правел, както видяхме, безцеремонно.)

*

Нека да спрем за малко, защото по същото време се случило нещо много важно.Паметливият ми читател сигурно си спомня как след Младотурската революция

през 1908 година, която измамно прокламираше свобода и равноправие на всички народи в империята, ВМОРО доверчиво излезе от нелегалност и всъщност се самоликвидира.

През лятото на 1911 година, когато Фердинанд променяше чл. 17 от Конституцията,

Тодор Александров възстановил ВМОРО2 и започнал отново борба за освобождението на Македония -

той почти изоставил четническите акции и минал към по-ефективни (или по-ефектни) действия - към масов тероризъм.

Започнал с тъй наречените „магарешки атентати":

По пътя от Струмица за Дойран един мъж води магаре, натоварено с чувал брашно. Той пристига в Дойран към девет сутринта, отива в чаршията, връзва магарето и тихомълком се измъква.

Пазарен ден е, но мъжът не е дошъл да продава, а и няма какво. Магарето е натоварено не с брашно, а с динамит със закъснител.

Часовниковият механизъм взривява динамита към три часа по турски - девет сутринта. За секунда пазарът се превръща в касапница. Разкъсани са 13 души, а 46 са ранени. Всички жертви са турци, а от ранените четирима са българи.3

1 Четох някъде, че по времето на Стамболийски съветската власт опростила дълга на България, но не знам дали е вярно.2 Други членове на ЦК на ВМОРО били Петър Чаулев и Христо Чернопеев, запасен член - подполковник Протогеров.3 Крум Благов (1953), „50-те най-големи атентати в българската история", 2000 г.

149

Целта на тези атентати била да предизвикат турски изстъпления над местното население, тези изстъпления да възбудят българската общественост, а тя да застави правителството на България да обяви война на Турция за освобождаването на Македония (това долу-горе бе тактиката на върховистите).

21 ноември 1911 г., пазарен ден, в родния град на Александров, Щип. Адската машина избухва в кантарджийницата близо до джамията. Взривът бил предназначен за конака, но своенравното магаре не спряло където трябва.

Убит е един турчин и са ранени 26 души, от тях трима турци тежко. Паниката е огромна. Една тълпа мюсюлмани нападат на българите и извършват формено клане: убити са 20 души българи и ранени около 300 души.1

Дали е имало синхрон между патриотичния терор на Тодор Александров и решенията на цар Фердинанд - оставям на читателя си да гадае нататък...

На 29 февруари 1912 година цар Фердинанд чрез правителството на Иван Гешов сключил таен договор между България и Сърбия, придружен от таен анекс и от военна конвенция.

В анекса двете държави се споразумявали за „сферите на влияние в Европейска Турция", или казано с думи прости: споразумели се за подялбата на Македония.

(Това, както ще стане дума по-нататък, е вторият наш грях към Македония.)

България признавала за сръбски всички земи на север и на запад от Шар планина (Призрен, Прищина, Митровица, Нови пазар), щели сме да поддържаме и аспирациите на Сърбия за излизане на Адриатическо море през Албания;

земите на изток и на юг от криволичещата линия Крива паланка - Охрид се падали на България (тук влизали градовете Крива паланка, Велес, Щип, Прилеп, Крушево, Битоля, Охрид, Кукуш, Струмица, Петрич, Мелник, Св. Врач, Джумая, Неврокоп, Сяр, Драма, Кавала);

а ъгълчето между сръбската и българската безспорна зона (с градовете Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга) било обявено за спорна зона под руски арбитраж (след войната руският цар щял да каже на кого се пада).

Тук, както ще видим, била заровена ябълката на раздора.Сключили сме съюз и с Гърция, но в договора не става дума за точна подялба на

територии, всяка страна се надявала да надхитри другата след войната.Тук другата ябълка на раздора щял да бъде, разбира се, Солун.

Без да подозира съществуването на тези тайни договори, Тодор Александров продължил магарешките атентати.

На 19 юли 1912 г. на чаршията в Кочани срещу един хан избухва адска машина. Четвъртък е, пазарен ден, и вдевет сутринта, когато става експлозията, е пълно с хора. Убити са 24 души, повечето българи. Сред жертвите има само четирима турци и двама евреи.

Тези жертви обаче са нищо в сравнение с кръвопролитието, което настъпва след малко. Скоро войска и башибозук плъзват из града и започват масови насилия над християнското население, което е изключително българско. Целта е не издирване на атентаторите, а кърваво отмъщение. Труповете, включително на жени и деца, са събирани в двора на българската църква в града. Изстъпленията продължават седем часа.2

Магарешките атентати взривили България.Странно: след Илинденско-Преображенското въстание, когато бяха избити хиляди

хора, България остана почти безучастна,не стана израз на възмущението и гнева, не извика в лицето на палачите: „Долу

ръцете!" -сега многохилядни митинги (повече от 100 на брой) огласяха страната;

1 Пак там.2 Пак там.

150

вдигна се интелигенцията: д-р Стамболски, професорите Шишманов и Цонев, писателите Иван Вазов и Иван Грозев, журналистът Григор Василев - държаха речи, искаха от правителството „решително да се застъпи с всички средства, които му дава българският народ за спасението на Македония";

резервният член на ЦК на ВМОРО подполковник Протогеров оглавил Централното офицерско братство, което издигнало войнствени лозунги: „Война за освобождението на Македония, сега или никога!", „Незабавна мобилизация!",

„Да изпълним свещения си дълг за защита на своите едноплеменници!";народът скандираше: „Война и отмъщение!";вестниците открито зовяха за война с Турция: „След Щип и Кочани всяко

миролюбиe е смъртен грях!";„На Балкана няма място за Турция!" - крещеше Радославов.На 1 август 1912 г. пред Народното събрание многохиляден митинг настоява

правителството да предприеме всичко за избавлението на Македония и Одринско.На 12 август в София започва Всенароден събор, който иска незабавна

мобилизация.Народът бе обхванат от патриотична еуфория. Фердинанд това и чакаше...На 13 август 1912 година свикал в Чамкория (Боровец) таен коронен съвет, на

който присъствали само премиерът Иван Гешов, военният министър генерал Никифор Никифоров и председателят на Народното събрание д-р Стоян Данев.

Тук, на този ден, се взело решение да се обяви война на Турция за освобождаването на Македония (запомни това, читателю!).

Цар Фердинанд препуснал обаче в обратна посока - към Стара Загора.И тук, в Стара Загора, на 5 октомври 1912 година, в храма „Света Богородица",

претъпкан с народ и висши офицери, сред които бил Помощникът на Главнокомандващия генерал Михаил Савов (мъжът на шармантната Смарайда) и Началник-щабът на армията генерал Иван Фичев,

точно в 11 часа предобед, когато Величкият епископ и канонически митрополит на Богохранимата Старозагорска епархия, роденият в Прилеп върл македонец Методи Кусев, завършва богослужението с мощен призив към Бога да закриля България -

пред иконостаса се изправил цар Фердинанд I в парадна военна униформа с пагони на Върховен главнокомандващ, препасан с кавалерийска сабя и обкичен с ордени, съпроводен от престолонаследника княз Борис Търновски и от княз Кирил Преславски,

и под тревожния звън на камбаните произнесъл тържествено:- Българи! Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне

благодатта на мира и да прибегне към оръжието за постигане на една велика задача...Народът в храма занемял. Млъкват и камбаните. Всеки чува само ударите на

сърцето си. И когато най-накрая Фердинанд извиква:- Заповядвам на българските войски да навлязат в турските предели! -митрополит Методи Кусев се провикнал в процепа от тишина:- Сън сънувах, сън пророчески: бейовата къща изгоря. Турция ке падне! -и в следващия миг Божият храм се огласил от нескончаемо „ура!"1, камбаните

зазвънели отново, хората се прегръщали и плачели от радост;радостната вест излетяла от храма, полетяла по улиците, издигнала се към небето,

облетяла държаватаи в цяла България, във всеки град и градче, във всяко селце камбаните биели като

на Великден,и мъже, жени, старци и деца викали ура, прегръщали се и плачели от радост...Никога по-рано, нито по-късно българският народ не е бил така безумно обсебен от

своя идеал за национално обединение, никога по-рано, нито по-късно българският народ не е имал по-възвишен и по-ясен идеал.

1 Според личния секретар на Фердинанд граф Робер дьо Бурбулон: .. .нямаше „ура", но присъстващите казаха „Амин!" и се прекръстиха, сълзи се стичаха от очите им, беше тържествено и прекрасно, излизаме като насън...

151

Аз си спомням тези минути като преживени в унес - пише Симеон Радев, отишъл доброволец на фронта.1 - Когато излизахме от черквата, сърцата на всички бяха дълбоко развълнувани, но в нашето вълнение цареше, свръх всичко, възторжена вяра в победата.

Последователните борби на Възраждането, почвали все със смелост и увенчавани винаги със сполука - последният пример бе Съединението, - дадоха на българския народ голямо самочувствие, бих казал, една религия на национален оптимизъм. Шейново и Шипка, Сливница показаха, от друга страна, че българинът бе запазил ненакърнена храбростта, с която се бяха прославили неговите прадеди в най-старото минало.

Бащите заминаха, изпратени с песни и веселие, като че тръгваха не на кървава бран, а на великденски сбор - пише Стефан Попов, тогава ученик в първо отделение2. -

Както и да представят сегашните историци този върховен момент, за тези, които го преживяха даже с детински очи и сърца, няма съмнение, че никой друг народ не е потеглял на бран с подобно въодушевление, идващо от съзнанието за щастието, за честта да се уредят най-после сметките с историята, да се осъществи дълго лелеяната мечта за национално единство.

Тогава цял един народ бе понесъл пред себе си хоругвите на свещената свобода и на волята не да понася, а вече да реди историята си.

Не знам дали си обърнал внимание, читателю, на един от фердинандовите „Съвети към сина" - външно този съвет не е бляскав, но смисълът му обяснява всички действия на Фердинанд:

Идеалите са създадени, за да затънят простолюдието. Умей да движиш тия идеали според интересите си и показвай в тая игра повече сръчност, отколкото добросъвестност.

Трябва да се признае, че Фердинанд показал голяма сръчност в тази игра. Той умело яхнал идеала на българския народ за национално обединение и препуснал към своя мираж.

Той бил лош ездач (седеше ужасно лошо на коня3), но подчинявайки се на собствените си съвети (трябва да си голям комедиант и да измисляш за всеки случай различни пози - бъди добър кавалерист, народът прощава на царя много грехове заради коня му4) -

Фердинанд минал на кон по улиците, акламиран от полуделия народ, и за да завърши театърът с апотеоз, слязъл на площада, където било докарано специално за случая едно оръдие, и собственоръчно изстрелял първия снаряд на юг - към Турция.

Фердинанд установил главната си квартира в Стара Загора не само за да командва по-отблизо настъплението към Цариград,

но и за да може, когато нашите победоносни войски влязат в древния Константинопол, да препусне с колесницата си и след два-три часа да влезе триумфално в своята нова столица - в столицата на Нова Византия...

От своята главна квартира Фердинанд незабавно нареди до София, да се изпратят парадните униформи на царската гвардейска рота, официалната каляска и шест бели коня5;

според руския пълномощен министър в София, Фердинанд изискал и своя византийски императорски костюм6;

пурпурната далматика, извезана със злато, и обсипаната със скъпоценни камъни корона, точно копие на Юстиниановата (поръчана при немски златар в Мюнхен) се намирали в походния му сандък7;

1 Симеон Радев, „Това, което видях в Балканската война ", 1993 г.2 Стефан Попов (1906-1989), „Безсъници", 1992 г.3 Виж повече за мнението на английския дипломат Робърт Грейвс в глава VI на тази книга.4 Виж „Съвети към сина".5 Вероятно същата грамадна позлатена колесница стил Людовик XIV, теглена от шест великолепни коня с позлатени хамути, с високи щраусови пера - за която говори Добри Ганчев при сватбата на Фердинанд с Мария-Луиза.6 Стивън Констант, цит. съч.7 Иван Йовков, цит. съч.

152

специална обозна кола возела огромен златен кръст, който, след като свали полумесеца, Фердинанд щял да забие върху златното кубе на Юстиниановия храм „Света София" -

и в този храм щял да бъде коронован за император на Ориента.

153

ПРИТУРКА КЪМ ГЛАВА VIII

Третият1 (почти) Златен век

Сложих (почти) пред златен, за да омекотя удара на изненадата.Въпреки тъй наречения личен режим на Фердинанд, въпреки че той сменял

правителствата като носни кърпички и разгонвал Народните събрания, когато му се прище;

въпреки че успял да дресира българските политици чрез кокала на властта, въпреки че всадил корупция в държавния апарат, въпреки че интригантството му всяло политическа и нравствена поквара в обществото;

въпреки че смятал писателите за най-опасните граждани в царството и да съжалявал, че мислителите и историците не могат да се изпъдят от царството, нито да се избесят2;

въпреки че презирал българския народ, когото наричал долна раса, балкански потурановци и крава, която трябва да доиш до изтощаване, или добиче: колкото повече го удряш, толкоз по-бързо върви към целта, която ти си определил3;

въпреки че държал нишките на цензурата (но това не пречело на излизащите стотици вестници да го ругаят), въпреки че издействал Закона за защита на Особата (но вестниците не били спрени), въпреки че гонел студентите, които го освиркали, и уволнявал професорите, дори затворил за една година Университета4;

въпреки че за обида на Особата си предизвикал съдебни процеси срещу Стоян Михайловски, Антон Страшимиров и Найчо Цанов (и тримата обаче били оправдани) -

ВЪПРЕКИ ВСИЧКОтоку-що описаният 17-годишен период - от 1896 година, когато Фердинанд е

признат от Великите сили, до края на 1912, когато започва войните -е единствен в новата ни история период, в който се съчетават бурен икономически

растеж, демографски взрив, културен полет и, колкото и да е чудно - демокрация:за разлика от Батенберг, който си позволява да суспендира Конституцията за

няколко години, за разлика и от Борис III, който многократно ще я променя, без да свика Великото народно събрание ни веднъж -

Фердинанд, колкото и да своеволничи, върши всичко в рамките на Конституцията (променя само два от членовете й5, но с благословията на Великото народно събрание);

през този период са извършени само две политически убийства - на Алеко Константинов и Димитър Петков (макар че Алеко бил убит по погрешка, а убиецът на Петков бил невменяем) и - о, чудо! - изпълнени били само три македонски екзекуции: на Даев, Сарафов и Гарванов;

ако читателят ми знае или пък е подочувал какви кървави вакханалии ни чакат нататък - сигурно ще е твърде изненадан от това почти безкръвно идилично време

(съвсем идилично щеше да бъде то, ако - като прокоба! - XX век още в началото си, навръх 1900 година, не бе опръскан с кръвта на изкланите 150 селяни край Дуранкулак)

и сигурно читателят ми ще се запита недоверчиво, както след малко ще се запита и бай Добри Ганчев: „Фантазия ли е било, или сън?"

1 Вторият (почти или не почти) златен век е бил при Иван Александър (виж глава XI в Книга втора).2 Цар Фердинанд, „Съвети към сина".3 Пак там.4 Направил Фердинанд това с яростното съдействие на тогавашния министър-председател Димитър Петков, някогашния приятел и съратник на Стамболов - да се не начуди човек как властта може да превърне един непокорен и свободолюбив човек в сервилен мракобесник!5 Чл. 38 - за вероизповеданието на престолонаследника, и чл. 17 - за сключването на тайни договори без разрешение от Народното събрание.

154

Не е било сън, но може би е било плод на фантазия. Защото бихме могли да кажем, читателю мой, че докато царят наш се забавлявал -

Народното събрание приемало закони за насърчаване на местната промишленост, на селското стопанство и търговията,

сключвали се заеми, привличали се чужди капитали, внедрявали се всички модерни европейски индустрии, откривали се стотици нови фабрики: хранителни, текстилни, циментови, керамични, тухларски, кожарски, машиностроителни, барутни и прочие;

започнало модернизирането на селското стопанство, внасяли се земеделски машини, внасял се породист добитък от Европа, култивирани семена и разсади, изпращали се момчета да учат агрономство в чужбина, разширявало се бубарството, овощарството, лозарството, розовите насаждения,

през 1905 година България е на първо място в Европа по производство на пшеница на глава от населението;

строели се училища, банки, болници, обществени бани, шосета, железопътни линии, мостове, пристанища (в Бургас и Варна), благоустроявали се градовете и селата,

София е сред първите столици в Европа, която посреща XX век с електрически фенери по улиците и със звъна на електрически трамваи;

армията се въоръжавала, купували се скорострелни оръдия, модерни пушки и муниции от немската фирма „Круп", от френската „Шнайдер", от Австро-Унгария и Русия:

- Ако искаме да играем някаква роля, ако искаме да осъществим нашите национални аспирации и да ни зачитат, да се слуша нашият глас, ние трябва да имаме нашата войска всякога готова! - провикнал се в Народното събрание ДимитърПетков1...

.. .да, бихме могли да кажем, че всичко това е ставало покрай Фердинанд, въпреки Фердинанд, но няма да е вярно.

Щом определяме това време като личен режим на Фердинанд, справедливостта изисква да приемем, че той е виновен както за лошото, така и за хубавото, което се е случвало по време на неговото царуване.

Дали наистина е бил потомък на свети Людвик IX, на Краля Слънце Людовик XIV, на латинския император Пиер дьо Куртене и никакъв, разбира се, потомък на нашия Симеон Велики - това не е важно,

важното е, че Фердинанд си вярвал, подражавал им, искал да изиграе същата роля в историята и като добър актьор - успявал:

както Симеон пренесъл блясъка на Константинопол в Преслав, така и Фердинанд се опитал да пренесе блясъка на Версай и Тюйлери в бившия турски конак в София и в имението Врана;

както времето на Симеон (от началото на 896 до края на 912 година) е ознаменувано с грандиозни строежи в столицата Преслав: Златната църква, Преславската обител, където се помещавала славянобългарската школа на Наум, работилниците за живопис, пещите за керамика, Голямата библиотека палат, в която били събрани всички божествени книги... -

така и по времето на Фердинанд (от началото 1896 до края на 1912 година) в столицата София започнали също така грандиозни градежи:

построени били храм-паметникът „Св. Александър Невски", паметникът на Царя Освободител, мавзолеят на Александър Батенберг, Духовната семинария, Синодалната палата, Синагогата, Военният клуб, Централните хали, Централната градска баня, Народният театър;

открит е Държавният музей, Държавното рисувално училище, Обсерваторията, учредена е Държавната информационна агенция (по-късно наречена БТА), Висшето училище прераства в Университет с три факултета: Историко-филологически, Физико-математически и Юридически;

1 Протоколи на Народното събрание, 4 ноември 1904 г.

155

държавата стимулирала и субсидирала всеобщата и всестранна просвета на народа чрез училището, науката и литературата2. ..

И както по времето на Симеон - така и по времето на Фердинанд, в България настъпва - хайде да не кажем златен век (то и при Симеон векът траял 17 години) - настъпват 17 златни години за науката, литературата и изкуствата:

през този период излизат „Бай Ганьо" от Алеко Константинов и „Цариградски сонети" от Константин Величков;

„Нова земя", „Службогонци", „Иван Александър", „Светослав Тертер", „Борислав" от Иван Вазов;

„Епични песни", „Сън за щастие", „Острова на блаженните" и „Кървава песен" от Пенчо Славейков;

„Самодивска китка", „Химни на зората", „Трепети" от Кирил Христов;„Книга за българския народ" от Стоян Михайловски, по негов текст Панайот

Пипков написва химна „Върви, народе възродени";„Калиопа", „Арменци", „Градушка", „Безсъници", „Подир сенките на облаците",

„Хайдушки купнения", „В полите на Витоша", „Когато гръм удари, как ехото заглъхва" от Пейо Яворов;

„Зидари", „Идилии" и „Драми" от П. Ю. Тодоров, „Разкази и повести" от Т. Г. Влайков, „Вампир" и „Свекърва" от Антон Страшимиров;

„Гераците" и разказите от Елин Пелин, „Химни и балади" от Теодор Траянов и „Богомилски легенди" от Николай Райнов;

„Строителите на съвременна България" от Симеон Радев;на хоризонта изгряват Дора Габе, Йордан Йовков, Димитър Подвързачов, Николай

Лилиев, Димчо Дебелянов;в Университета преподават професорите Иван Шишманов, Стефан Младенов,

Михаил Арнаудов, Димитър Михалчев;художествената критика била издигната на непостижима и до днес висота от д-р

Кръстев, Владимир Василев, Боян Пенев;класически образци оставят художниците Мърквичка, Антон Митов, Никола

Петров, Андрей Николов;маестро Атанасов написва първата българска симфония,а Емануил Николов - първата българска опера „Сиромахкиня";върху сцената се подвизавали артистите Адриана Будевска, Иван Попов, Кръстю

Сарафов, Златина Недева, Васил Кирков, Сава Огнянов...

След като бе извоювал сам Съединението, след като победи в Сръбската война, след като не коленичи пред могъщата Русия -

българският народ бе на върха на своя оптимизъм, на своята жизнерадост и вяра в бъдещето, сигурен в своите собствени сили, единен и устремен към националния си идеал: обединението на всички българи в една държава;

самочувствието на България расте, расте стремглаво и населението - през 1910 година сме с най-висока раждаемост в Европа:

за 20 години населението на България от 3 150 000 нараства на 4 350 000 - увеличава се с 1 200 000 българчета (точно с толкова намаляхме през последните 20 години!).

В началото на XX век България е най-жизнената, най-вдъхновената, най-проспериращата, най-развитата икономически, най-мощно въоръжената, най-просветената и най-културната държава на Балканите -

за пръв и, уви, за последен път.

Ако човек си пада малко мистик, може сериозно да се замисли - наблюдателният читател сигурно е забелязал, че всичко това се случва точно, ама съвсем точно след 1000 години:

Златният век на Симеон трае 17 години: от 896 година, когато сключва мирния договор с Византия - до края на 912, когато тръгва да завладява Цариград;

2 Иван Шишманов.

156

(почти) златният век на Фердинанд трае също 17 години и започва от 1896 година, когато е признат от Великите сили за законен владетел на България - до края на 1912, когато и той тръгва да завладява Цариград.

И резултатът, уви, ще бъде същият...Случайно съвпадение ли е това - или Фердинанд наистина е подражавал фанатично

на Симеон Велики?

157

1912-1918ГЛАВА IX

От пропаст към пропаст

Цар Фердинанд, д-р Васил Радославов

България мобилизирала 600 000 души. Нашият военен план разчитал на бързината - да стигнем до Истанбул и Солун за 45,най-късно за 60 дни.

И наистина:на 7 октомври превземаме Малко Търново;на 9 октомври достигаме Лозенград;на 11 октомври превземаме Мустафа паша (Свиленград), обграждаме Одрин;на 13 октомври превземаме Лозенград (германският император Вилхелм II

възкликва: „Истанбул е застрашен! Може би ще доживеем да видим Фердинанд I император на Византия?");

на 20 октомври превземаме Люлебургаз.По същото време самостоятелни отряди на българската армия навлизат в Родопите

и по долината на Струма, превземат Тъмръшката помашка република (за която стана дума в глава I),

освобождават Кърджали, Девин, Смолян, Неврокоп, Мелник, Струмица,слизат в Беломорска Тракия, завладявайки Дедеагач (Александруполис), Серес,

Ксанти, Драмаи на 25 октомври заедно с гърците влизат в Солун1,а на 28 октомври армията ни на Западнотракийския фронт стига до Чаталджа.Така само 22 дни след обявяването на войната сме в Солун и на 50 километра пред

стените на Истанбул.Как е станало това?Нека дадем думата на жив безпристрастен свидетел - на германския военен

кореспондент Курт Арам2:

Българите атакуваха с невероятно презрение към смъртта. По цели полкове отведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и даже без да стрелят. Само на нож.

Биеха се като вбесени и смъртта за тях е нищо. Мълчаливо, с насочени щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали и вали. Мини експлодирваха и разкъсваха напредващите. По цели редици падаха българите, мълчаливо, без ох. Телени мрежи се изпречваха. Напред, напред!

Бият се човек срещу човек. Не стрелят, а се душат, прехапват си гръкляните, бият се с приклади, саби, крака и зъби и се мушкат с щиковете. Това всяваше дива уплаха у редифите - турското суеверно опълчение.

А дъждът вали и вали. Минава се през полета, осеяни с трупове и леш, през реки, почервенели от кръв. Хиляди бяха загинали по тези хълмове. А дъждът вали и вали. От дни вече войниците нямат сух конец на гърба. А сън - кой помни какво е сън? Напред, напред!

Сред бури и дъждове, по пътища, които вече не са пътища, а блата - мълчаливо, без звук да издаде, пехотата си пробиваше път. А дъждът вали и вали. Когато конете изнемогваха или се плашеха от трясъка, то войниците се впрягаха и теглеха оръдията.

Турците отстъпваха, отстъпваха пред този страхотен мълчалив неприятел. Напускат позициите, без пушка да е пукнала, и бягат. Избухнала е необикновена паника,

1 Солун бил превзет без бой, но Тахсин паша, по внушение на австрийския консул, се предал с 25-хилядната си армия на гърците, което предопределило съдбата на града.2 Kurt Aram, „Welko, der Balkankadett" - цитирано чрез Иван Т. Теодоров (1905-1997), „Балканските войни", 2007 г.

158

пред която офицерите са безсилни. И тази паническа уплаха се разливаше като бързо действаща отрова. И сега вече спиране няма. А дъждът вали и вали.

Махмуд Мухтар паша1 на кон се отправя към бойната линия и насреща му тичат с крясъци куп редифи. Генералът вади саблята и почва да сече. Свитата му също сече, стреля, тъпче с конете и някои от бягащите се спират и почват да стрелят, ама си изпукват патроните на халос. Генералът се носи в кариер из полето, дава заповеди, тика напред...

А войниците и офицерите, обезумели, мислят само за спасението си. Без видима причина една голяма армия внезапно се хвърля в див бяг, зарязва всичко и изхвърля от себе си всичко, което пречи на бягането. Тук има само един закон: спасявай се, ако ще и светът да загине!

А дъждът вали и вали. Разхвърляно се търкаля цялото съоръжение, всичко е зарязано. Топовете са потънали в калта. Артилеристите са разпрегнали конете и са избягали с тях.

С войниците бяга и селското население. В дълги редици с жени и деца, в биволски коли се нижат сред войниците и увеличават бъркотията. Полуголи разплакани деца, плачещи жени шляпат боси в калта.

Хаос докъдето очи виждат. Влачи се на юг и завлича в широк поток отчаяни, викащи, ранени, умиращи, изгладнели, окаляни войници, селяни, жени и деца, като голяма тинеста река - влачи се безспирно по полето сред проливния дъжд.

Наоколо горят селата. Навсякъде трещят топовете. Навсякъде мъкнат ранени, мокри и премръзнали. Няма санитарни коли; няма даже вода за измиване на раните.

Гърмеше и се святкаше, бушуваше необичайна за сезона буря. Турците викаха: „Аллах ни наказва!"

А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.

Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви - никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони.

Напред през животински трупове, напред! Най-много да отстъпи една крачка встрани, за да не сгази гърчещия се още. Напред, напред!

А дъждът вали и вали. В тези часове не остана никакво размишление, никакво себепредпазване, никакъв план. Само напред и напред!

Който от българите остана жив, имаше само една мисъл: Цариград!

Султан Мехмед V побягнал от Истанбул и се скрил в Бруса. Великите държави били шашардисани.

Турската армия паднала на колене. И на 29 октомври великият везир Кямил паша отправил послание до Фердинанд:

В желанието си да прекратим ужасите на войната... моля Ваше Величество да посредничите пред съюзниците си и да наредите на Вашето Главно командване на Вашата армия за подписване на примирие и предварителните условия за мир.

Министър-председателят Иван Гешов подскочил от радост:великият везир Кямил паша предлага цялата завоювана земя - в този момент цяла

Тракия е в български ръце, България е постигнала, с изключение на „спорната зона" в Македония, националните си граници, в този момент съдбата се усмихваше на България2

-усмихваше се и бай Иван Гешов, той виждал вече името си изписано със златни

букви в българската история...Телеграфически препратил на царя посланието на Кямил паша. Царят обаче в

момента не бил в Лозенград, където била Главната квартира, а беше спрял в Ямбол и

1 Махмуд Мухтар паша - командир на 3-и турски корпус; в спомените си пише: „...цялата дивизия Шукри, резервите на 9-а дивизия, батареите, войските, разположени пред Петра, с една дума: всички обръщат гръб и безумно побягват!"2 Стефан Попов, „Българската идея", 1994 г.

159

потулил местопребиванието си, за да не го намери правителството с въпросната телеграма1.

На 29 и 30 октомври няма отговор. (Този ден се получиха донесения за появяването на холерата; това беше като гръм из ясно небе - пише началник-щабът на армията генерал Фичев.2)

На 31 октомври Фердинанд телеграфирал на генерал Савов:„Предлагам да се върви напред и да се нападнат час по-скоро турците на

Чаталджа".Генералите помислили, че е станала някаква грешка или че царят, развеселен от

победата, си прави майтап.Сутринта на 1-й XI. ние двамата с генерал Савов обстоятелно проучихме този

въпрос, като взехме всичките pro et contra, и единодушно дойдохме до решението да доложим на Н. В., че не трябва да се бърза с атаката -

разказва в книгата си началникът на щаба на армията генерал Фичев, след което изпратил Доклад до главнокомандуващия за положението на войската към 1 ноемврий:

„Не трябва да се бърза, не сме готови за голямо сражение, войските не са достатъчно съсредоточени и при тази холерна епидемия, която взема големи размери, считам за опасна такава атака, защото тя може да свърши с несполука" .

И напомнил на Н. В., че постъпката на Кямил паша представя най-удобния случай, за да се тури край на войната.

На същият 1 ноември обаче Фердинанд, сякаш не бил чел доклада на генералите, пратил телеграма до министър-председателя Иван Гешов:

„Неприятно изненадан и дълбоко опечален от постъпката на великия везир3, аз като българин и като върховен вожд на тия победоносни и неустрашими войски, които се намират пред стените на Цариград, от името и за честта на нашето Отечество принуден съм да ви забраня да съобщите на нашите съюзници искането на великия везир... Помислете какво значи да се противопостави човек на желанието на една тристахилядна армия!"

Горкият бай Иван Гешов се втрещил. Гръм да беше паднал върху бомбето му, нямаше да се стресне толкова. Но той не подозирал какво още го чака.

Същия ден, 1 ноември, Фердинанд телеграфирал до генералите Савов и Фичев:„От името на петстотинхилядната (кога от тристахилядна успя да стане

петстотинхилядна?! - б. м.) победоносна армия протестирах пред правителството и му запретих да води преговори. Мирът ще диктуваме в Цариград".

Генералите заели стойка „мирно!".

А ти, читателю, поеми си дъх и се дръж да не паднеш. Докато се вихрят съдбоносните събития на войната, докато войниците умират за Отечеството, презирайки смъртта - нека надникнем да видим какви страсти бушуват в душата на царя им Фердинанд.

Граф Робер дьо Бурбулон, личният секретар на Фердинанд, който съпътствал неотклонно Негово Величество, пише по същото това време в Дневника си4:

*Уви, извън военните разговори с генералите, царят желае само едно и се

интересува само от едно същество на тоя свят. Всичко останало е второстепенно.

1 Генерал о.з. Иван Фичев (1860-1931), „Балканската война 1912-1913. Преживелици, бележки и документи”, 1940 г.2 Ген. Иван Фичев, цит. съч.3 Каква печал и каква неприятна изненада може да има в капитулацията на противника? - пита Иван Т. Теодоров в споменатото свое съчинение; в думите на Фердинанд обаче има негова логика: евентуалният мир за него е неприятна изненада, защото ще му попречи да влезе в Цариград, което дълбоко го опечалява, тъй като за него това е истинската цел на войната.4 Граф Робер дьо Бурбулон, „Български дневници".

160

Нищо не можем да направим срещу подобно възмутително състояние на нещата, при което царят е готов да пожертвува всички1 заради знаеш кого2.

Вчера на закуска лицето предизвика гнева на офицерите, които предлагаха царят да даде по кутия цигари на всеки ранен, като възкликна: „Това е работа на правителството. Царят няма пари!"... и отиде да каже на господаря си нищо да не дава - и надделя, а и получи комплименти и усмивки...

*Писмата и телеграмите ни затрупват, а царят е невидим...*В осем вечерта пристигнахме в Лозенград... Ето ни у царя - рошав, с вид на монах,

съвсем побелял, неподстриган и необръснат, всичко това нарочно, наполовина за да прилича на „рицар", тръгнал да завладява Божи гроб, наполовина за да вдъхва жал...

*Впрочем, царят не се интересува вече от нищо и от никого - това е истината.

Дори победите не му направиха впечатление. Има само една мечта, усещам това - да се затвори в Плесо3 с Вайх. Останалото е без значение...

Привечер на същия 1 ноември Фердинанд изпратил до правителството втора телеграма:

„Пристигнах тази вечер в Лозенград. Говорих с генерал Савов и генерал Фичев. Те намират за възможно да се допусне една размяна на мисли с нашите съюзници по горното предложение, без да се вземат никакви ангажименти.4

Намирам за целесъобразно да донесете до знанието на великия везир, че се водят преговори с нашите съюзници по неговото предложение, обаче за да дадат тези преговори резултат, необходимо е да се знае какви са условията на турското правителство и че ще му отговорим след свършването на тези преговори".

Турският пратеник дума на българите:- Ние сме бити от вас, вашите съюзници не ни интересуват, обърнете обаче

погледа си към Македония, където те се настаняват зад гърба ви.5

Което отговаряше на истината: сърбите и гърците бързаха да завладеят колкото се може повече територии и се правеха на глухонеми. Така минала цяла седмица. Най-сетне на 4 ноември сърбите и черногорците известили нашето правителство, че го упълномощават да сключи примирие с турците и от тяхно име; гърците съобщили, че изпращат свой пълномощник да участва в преговорите.

Не бързай обаче да се радваш, читателю, защото ще видиш какво ще се случи точно на 4 ноември.

Но нека се върнем два дни назад и да видим - докато нашето радостно и наивно правителство преговаряло със съюзниците и с турците, каква игра се разигравала зад гърба му.

Разгръщаме книгата с „преживелици, бележки и документи" на генерал Иван Фичев, началник-щаб на армията6:

2-й XI. рано сутринта (както отпосле узнах) генерал Савов се явил при Царя и получил лично инструкции да се атакува чаталджанската позиция.

3-й XI. сутринта (според извлечение от мемоарите на полк. Нерезов) генерал Димитриев докладвал на военния съвет в Ермени-кьой, че „войските били годни за едно настъпване с 90% за успех".

1 Подчертаното тук и нататък е от Бурбулон.2 Става дума за шофьора Вайх, добро и чаровно момче, което е настоящият фаворит на княза и изпълнява ролята на куриер, секретар, комисионер... - пише до жена си граф Бурбулон още през юли 1909 г.3 Фердинандова ловна резиденция в местността Плесо в унгарските Карпати.4 По същото време като военен кореспондент и Симеон Радев е в Лозенград. „Отидох в Главната квартира – пише той. - Първо видях генерал Савов и после генерал Фичев. Попитах и двамата дали ще атакуваме Чаталджа? Савов ми каза: „Тая работа умът ми още не я хваща". Фичев: „Тая работа не е за нашата уста лъжица".5 Стефан Попов, „Българската идея", 1994 г.6 Генерал о. з. Иван Фичев, цит. съч.

161

Генерал Радко Димитриев подканяше постоянно Главната квартира да побързаме с атаката на чаталджанската позиция, която, според него, била слабо укрепена.

3-й XI. пр. пл. бях повикан на доклад от Н. Величество. Още в началото на разговора той ме запита: дали не можем да влезем в Цариград?

Сега за пръв път чувах това желание на Царя. Помолих го да се откаже от това негово намерение. Н. Величество ми обеща с клетва пред разпятието на Спасителя, че атаката няма да се извърши...

3-й XI. вечерта, в 4 часа сл. пл. получих копие от заповедта на генерал Савова:„За утрешното число 4-й ноемврий Н. В. Главнокомандуващият заповяда:

Съединените армии да минат в настъпване и да атакуват противника на чаталджанската позиция".

Като получих тази заповед, изведнъж поисках писмено аудиенция при Царя. Съобщи ми се, че Негово Величество ще ме приеме в 7 часа сл. пл. Чаках до 10 часа вечерта. Един от служителите на Двора ми предаде, че Н. Величество бил много неразположен и си бил легнал и затова щял да ме приеме утре.

4-й XI. в тъмно се почна атаката на Чаталджа.5-и XI. към 1 часа и 41 м след пладне от командващия с. армии (ген. Радко

Димитриев) се получи в Главната квартира следната телеграма:„Повидимому, турците разполагат с превъзходни сили. Някои от завладените

техни позиции те сполучиха да отнемат обратно. Моля разпореждането да ми се изпратят подкрепления, от гдето намирате за възможно".

5-й XI. 15 часа и 35 минути: „Днес нашите атаки са отбити по цялата линия. За атака не може да става и дума. Ще се удържаме пасивно до последна крайност",

5-й XI. след пладне командващият бе лично победен и заповяда да се спре боят.1

...И когато генерал Савов виде, че атаката няма да сполучи, напусна бойното поле и замина за Лозенград.

...Бях повикан при Н. В., за да бъда нахокан по най-груб начин. Н. Величество ме посрещна със следните думи:

- Радвай се, фатални човече. Каквото кажеш, това става!5-й XI. в 11 часа и 20 м вечерта се получи и следната телеграма:„Според вчерашните и днешните боеве редовете ни са силно разредени; маса

войници, изгубили духа, напущат редовете под предлог на действителна и привидна болест. Туй е най-голямото зло.

Няма да бъде преувеличено, ако считаме, че от строя са излезли 50% убити, ранени и болни, у останалите в строя войници и офицери духът е силно понижен.

Даже ако не бъдем атакувани, болестта ще ни разложи в най-късо време окончателно, особено след настъпилите от вчера влага и студове".

5-й XI. в 11 часа и 50 минути вечерта в допълнение към тази телеграма командуващият с. а. донесе:

„Необходимо е да се направи всичко възможно за едно примирие. Положението смятам за безнадеждно".

Не знам откъде се е родила фразата, че в новата си история нямаме нито една загубена битка и нито една спечелена война - не е вярно нито едното, нито другото.

Битката при Чаталджа бе първият предупредителен звън на камбаната.Според началник-щаба на армията генерал Иван Фичев, нашата прибързана атака

на чаталджанската позиция спаси турците от окончателно поражаване;нашата чаталджанска несполука не се дължи нито на холерната епидемия, нито

на съпротивлението на турската армия - смята възпитаникът на Италианската военна академия,

а изключително на отсъствието на каквото и да било тактическо изкуство у командващия Съединените армии генерал Радко Димитриев, който е останал с тактическите си понятия от Освободителната война и не познава естеството на модерните сражения.2

1 В 14 ч и 30 м генерал Радко Димитриев, неинформиран за успешното настъпление на Първа армия, издава заповед до дивизиите: „Предвид на упоритото съпротивление на противника по цялата линия и предвид на нашите значителни загуби спрете временно настъплението. Армията временно минава в отбрана на занимаемите позиции".2 Ген. Иван Фичев, цит. съч.

162

Малко внимание като че ли се обръщало тогава, а и сега, на врага време: освен избухналата нова вълна холера (в деня на атаката, 4 ноември, болните били повече от 20 000), паднала гъста мъгла, а на другия ден завалял проливен леден безконечен дъжд, който превърнал земята в кално тресавище - такова време е щит за отбраняващите се и вълча яма за нападащите;

както ще каже по-късно (пак през ноември, но 1940 г.) цар Борис III на Хитлер да не почва война късна есен по тия места, защото може да загази, както загазихме ние през 1912 година, когато нашата армия имаше ненадминат устрем, но стигна до калта на Чаталджа и затъна там.1

Дали при по-добро време и при по-добро командване атаката би успяла - е все едно да гадаеш бъдещето на мъртвец.

Все пак, на 5 ноември, все едно че нищо не се било случило, на Габриеле Нуридингиан, министъра на външните работи на Турция, бил връчен закъснелият с 8 дни отговор на българското правителство:

Имам чест да уведомя Ваше Благородие, че след размяна на мисли със съюзниците ни по въпроса за примирие, България приема предложението на Ваше Благородие относно среща на императорския генералисимус с нашите представители за уреждане на условията за примирие и за преминаване впоследствие към сключване на окончателен мир.

Председател на Министерския съвети министър на външните работи

Ив. Ев. Гешов.

Нуридингиан попитал подигравателно:- Нали в Цариград щяхте да диктувате мира?

И тъй - повествувателствува нататък генерал Фичев, - на 21-й ноемврий 1912 г. се подписа актът на примирието.

Когато вечерта на този ден към 9 часа предавах по телеграфа до армията и до отредите съобщението за сключеното примирие и заповядвах да се прекратят вредом военните действия,

дочувам откъм Одрин една силна артилерийска канонада.Тази атака, която, естествено, не даде никакъв резултат, станала по

разпореждането на цар Фердинанда:„Да се нападне и превземе Одринската крепост, догдето траят преговорите за

примирие!"Фердинанд не мирясвал (охо, това е още нищо, почакай да видиш какво става

нататък, читателю!),той, както казва генерал Фичев, пламтеше за война.На доклада от командването, че „за настъпателни действия нашата армия е вече

неспособна и всички офицери и войници желаят мир" - той отвръща:- Двадесет и пет години стоя начело на армията, по-голяма нахалност и по-голям

позор не съм виждал: офицери и войници да говорят за мир!Тъй или иначе, атаката при Чаталджа става първопричина за всичките ни

нещастия2.Наред с трите хиляди загинали и десетте хиляди ранени войници, при Чаталджа

беше смъртно ранена и легендата, че българската армия е непобедима - и както казва генералът: турците добиха кураж —

до такава степен, че на започналите на 3 декември 1912 година в Лондон преговори за мир французите са изненадани от надменния език на турците3;

битите комшии започват да разиграват едно безкрайно протакане, започва един ориенталски пазарлък чак до 10 януари 1913 година...

1 Любомир Лулчев, „Тайните на дворцовия живот”, 1992 г.2 Според Иван Т. Теодоров, цит. съч.3 Из телеграма на д-р Стоян Данев от Париж.

163

Междувременно на Балканите се появила нова държава: Албания. След продължилото три години въстание, на 28 ноември 1912 година, под закрилата на Австро-Унгария, тя обявила своята независимост.

Както казва арабската мъдрост: щастието на един е нещастие за друг - пътят на Сърбия към Адриатическо море бил пресечен.

.. .Най-сетне на 10 януари 1913 година Великият диван под председателството на великия везир Кямил паша взема решение Турция да отстъпи на българите всички завзети земи, включително (ура!) и Одрин!

Станало това, читателю, в 13 часа на 10 януари 1913 година - а в 14 часа на същия ден в Истанбул избухнала пак младотурска революция, великият везир бил свален, министърът на войната - обезглавен, мирът в Лондон - провален.

Не ни оставало нищо друго, освен да се хванем пак за оръжието и на 22-й I. се почна бомбардировката на Одринската крепост.1

Одрин бе атакуван безуспешно още в началото на войната. После бе обсаден. Освен пъстрото население от турци, гърци, българи, арменци, евреи, татари, черкези, араби, левантинци и прочие, вътре бе затворена 60-хилядна турска армия.

След 5-месечната обсада в града върлуваше кошмарен глад.Пред нощта на 12 срещу 13 март, под прикритието на мрака и под тътена на

артилерийските снаряди, мълчаливо, без вик „ура" и без нито един изстрел, запълзели 80 хиляди наши пехотинци и за почуда на света за 30 часа превзели „на нож" непревзимаемата крепост.

Вечерта генерал Георги Вазов, брат на народния поет Иван Вазов, ще каже пред строя:

- Офицери, подофицери и войници! Вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец.

Превземането на Одринската крепост наистина е един от шедьоврите не само на българското военно изкуство2, макар да се спори дали тази слава и този лавров венец струват колкото живота на 1767 убити и здравето на 6329 осакатени българи (без да се броят жертвите в града),

особено като се има предвид, че ако бяхме почакали още някой и друг ден, то или крепостта щеше да се предаде (от глад), или турското правителство щеше да се принуди да сключи мир, защото положението беше безизходно3;

а и без това се знае, че Великите сили и Турция ни отстъпват Одрин4.В този смисъл е и питането на народния представител Янко Сакъзов в Народното

събрание на същия 13 март 1913 г.:- Знаейки фиксираните международни решения по условието за мира с Турция, как

е могло правителството да допусне такова едно безцелно и с леко сърце предприето щурмуване на една крепост, която никой, дори и самата Турция, не отказва отстъпването й на България? Какви нови незнайни за народа и народното представителство политически или военни цели наложиха това ново кръвопролитие, което покоси хиляди и хиляди скъпи човешки същества? 5

(Тези жертви, както ще видим, са дадени съвсем нахалост, тъй като само след четири месеца турците ще си върнат Одрин без бой.)

1 Ген. Иван Фичев, цит. съч.2 Често може да прочетем, че Одринската епопея е забележителна и ще остане в историята на българското военно изкуство и с това, че тук за първи път във военната история на света се използва самолет за бойни действия: за първи път български летци извършват разузнавателни полети и бомбардировки със самолет - това са летцитеРадул Милков, Христо Топракчиев, Продан Таракчиев. Не знам дали това е много за гордеене, ако беше вярно, но се оказва, че не е: самолетът е използван като бойно средство за първи път година по-рано от италианците в Триполитанската война срещу Турция в Северна Африка - първият боен разузнавателен полет е извършен на 23 октомври 1911 г. от италианския капитан Карло Мария Пиаца, а първата бомбардировка е извършена на 1 ноември 1911 г. на турски военен лагер от младши лейтенант Джулио Гавоти. Така че славата и позорът остават за тях...3 Според началник-щаба на действащата армия ген. Иван Фичев, цит. съч.4

5 Из Протоколите на Народното събрание, 1913 г.? Според Помощника на Главнокомандващия ген. Михаил Савов (виж цит. съч. на ген. Иван Фичев).164

На 30 март се сключва второто примирие. На 17 май 1913 година, в 4 часа и 15 минути след обяд, се сключва и мирът в Лондон.

Този мир за бай Иван Гешов беше лавровият венец, върховната осъществена негова мечта, оттук нататък следваше неизвестното и страшното:

предстоеше подялбата на освободените територии, преди всичко на Македония - голямата ябълка на раздора.

Щом се зададе този въпрос - бай Иван Евстратиев Гешов си написа оставката (защото „го заболяло ухото"), нахлупи си бомбето и замина веднага на лечение във Виши,

като предостави на новия министър-председател д-р Стоян Данев щастието да понесе славата на позора...

Уж войната започна преди всичко за освобождаването на клета Македония и присъединяването й към грижовната майка България,

а се оказа, че докато ние сме се биели на тракийския фронт, устремени към Цариград,

гърците бяха завладели Солун, Енидже-Вардар (Яница), Воден, Лерин и Костур;сърбите, освен спорната зона (Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър

и Струга), завзели още Велес, Щип, Прилеп, Монастир (Битоля), Ресен и Охрид;в наши ръце се намирали само Кавала, Драма, Серес, Кукуш, Дойран, Струмица,

Петрич, Мелник, Свети Врач (Сандански), Банско, Разлог и Горна Джумая (Благоевград).Сърбия, ядосана че не получила излаз на Адриатическо море (Австро-Унгария

хитро изпречи на пътя й новообявената държава Албания), заявила, че не признава договора и няма да отстъпи на България нито педя земя, който каквото е завладял - това е.

Гърция пък не давала и дума да се издума за отстъпване или за някакво общо владеене на Солун.

Оня турчин се оказа прав, че докато ние се бием с Турция, нашите съюзници се настанявали в Македония зад гърба ни.

В България избухнала нова патриотична психоза, твърде различна от психозата преди началото на войната:

тогава възторжено и дори весело сме тръгвали на война с чистото намерение да освободим своите поробени братя в Тракия и Македония;

сега освобождението на нашите братя в Македония било само предлог за отмъщение - както казвал генерал Савов:

- Когато на всички стана известно коварството на сърбите, духът се повдигна извънредно много и всички горят от желание да отмъстят за нанесените обиди на нашата народна чест.

Или както го изпял поетът: От ярост гороломна днес цял народ пламти!1

Ако вярваме, че журналистите са изразители на общественото мнение, настроението в България по онова време е било страховито:

Вестник „Народни права", орган на либералите, пише на 8 февруари 1913: „Всички отнети от турците земи трябва да се включат в България!"

Друг вестник заявявал: За два дни ще бием сърбите, за три дни - гърците!(Сърбите и гърците обаче сключили на 19 май договор за общи действия срещу

България и за анексиране на окупираните от тях територии в Македония.)На 30 май Тодор Александров разпространил апел на ЦК на ВМОРО:„За да завърши веднъж завинаги нашето национално обединение, за да си вземем

сега всички български земи, трябва непременно да се обяви война на сърби и гърци... Довиждане в свободните български градове Скопие, Битоля и Солун!"

Вестник „Народни права" разтръбява на 31 май: „България е пред война и връщане няма!"

(На 1 юни страшно земетресение сринало старата ни столица Търново - но никой не обърнал внимание на прокобата!)

1 Ив. Вазов. „Тържествен час", 26 април 1913 г.

165

На 9 юни в безпартийния вестник „Дневник", по повод на очаквания арбитраж, известният нам Д. Т. Страшимиров пита нетърпеливо:

„Дали не е по-добре сами да си вземем онова, което е наше, преди да влезем под хомота на ново чакане?"

Същият вестник „Народни права" заявява повелително на 13 юни: „Конфликтът между България и Сърбия може да се разреши само с оръжие. Нашите войски трябва да навлезат в Македония!"

На 14 юни генерал Фичев казва, че отишъл при г. Ив. Стояновича и го помолил като доверено лице на Царя да му внуши, че

армията е пръсната от Бяло море до Дунава (нашият фронт е бил дълъг 640 км - б. м.) и поради това не е способна да нанесе в никой пункт решителен удар и да спечели победа и че войната ще свърши с катастрофа тозчас след почването.

Г. Стоянович послуша молбите ми и отиде да доложи за това на Цар Фердинанд, който обаче щял да го бие...

Накрая вестник „Съветник", орган на Свещеническия съюз, гласът на нашите смирени, благодушни, христолюбиви и миролюбиви попове, възвестява на 14 юни 1913 година:

Не ще е чудно, когато читателите на вестника ни ще четат тези редове, величественото наше „ура" и „на нож" да се разнася като буря срещу сърби и гърци и да ги навре в миша дупка!

(Думи пророчески, само че наврените в миша дупка ще бъдем ние...)

И така, на 15 юни генерал Савов издал заповед да нападнем Сърбия и Гърция, без формално обявяване на войната главним образом по следните съображения:

да подигнем до известна степен духа на нашите войски и да ги поставим в положение да гледат на нашите досегашни съюзници като на врагове.

Повторила се същата пиеска като нападението на Чаталджа през ноември м.г. - зад гърба на правителството тайно действал пак мрачният тандем Фердинанд & Савов:

Заповедта за нападение била издадена на 15 юни от генерал Савов, след като той самият я бе получил от цар Фердинанд. .. зад гърба на българския кабинет -

пише внукът на министър-председателя д-р Стоян Данев, възторженият биограф на Цар Фердинанд Лисицата - Стивън Констант.

И нашите войници тръгнали към сръбската граница мрачни и зли, пеейки заплашителната песничка „Съюзници - разбойници..."

На 17-й VI. бе съобщено, че ІІ-a и IV-a армии са открили военни действия против гърци и сърби в Македония - рапортува другият генерал, Иван Фичев, събуждайки спящия министър-председател.

Следва нов сюрприз:На 18-й юний, вторник, сутринта се телеграфира на командващите ІІ-а и IV-a

армии, че правителството е заповядало да се спрат военните действия1 и се заповяда да се пратят парламентъори, за да съобщят това на сърбите - рапортува отново генерал Фичев. И нататък:

Нашите парламентъори бяха разстреляни от сърбите в отговор на нашата атака, преди да е била обявена война. Сърбите предприели атака срещу 7-а и 8-а п. дивизии и ги отблъснали; от 7-а п. дивизия бяха взети в плен 6 наши дружини и 3 батареи.

Това произведе потресающе впечатление и всички видяхме, че войната е почната безвъзвратно. Генерал Савов бе загубил и ума и дума...

- Тъпак, защо ме излъга, че за 3 дена ще сразим гърците и сърбите?! - крещял Фердинанд в лицето му и го погнал да го сече със сабята си...

На 20 юни с Височайша заповед генерал Савов бе сменен от поста Помощник Главнокомандуващ и заменен с генерал Радко Димитриев. (Но твърде кратко се радвал Радко...)

1 По-късно ген. Фичев казва по повод на този гениален ход: „Обществото с кремък трябва да дере д-р Данев!"

166

Докато сме си разменяли със сърбите смъртоносни братски удари, на 21 юни гърците превземат Кукуш и понеже българите там въстанали, запалили града; на 23-ти превземат Дойран, на 26-и - Кавала, на 28-и - Серес.

На същия 28 юни Румъния ни обявява война.На същия 28 юни Фердинанд, псувайки руския цар, който изоставил България,

сменя русофила д-р Стоян Данев с русофоба д-р Васил Радославов, надявайки се на австрийскапомощ.

На 30 юни турците прескачат окопите при Чаталджа и нахлуват в Тракия, оглеждайки се предпазливо: няма никого...

На нас не ни е до турците: на 2 юли румънците извършват десант в Оряхово и Никопол и тръгват към София; същия ден сърбите превземат Белоградчик.

На 3 юли генерал Радко Димитриев докладва на царя и правителството:„Положението на нашата армия е такова, че тя не може да води не само

настъпателна, но и отбранителна война... и ще може да се държи от днес до 10-12 дни, но след това катастрофата е неизбежна".

Цар Фердинанд отговаря гневно:- Искам да умрете, но да спасите честта на България!На 4 юли румънците завземат Добрич, на 5 юли - Варна и Балчик.На 6 юли гърците превземат Неврокоп, на 10-и - Банско и Разлог.На същия 10 юли турците, без пушка да гръмне, си връщат Одрин.

Ha 11 юли австро-унгарският император Франц Йосиф бие телеграма до румънския крал Карол I:

„Пълното удушване на България не отговаря на нашите желания. Влизането Ви в София е равнозначно на абдикация на Кобургската династия, на което с всички средства и по всякакъв начин ще се противопоставя!"

(Какво му се сърдим на цар Фердинанд - излиза, че заради него България била спасена.)

Но гърците, докато чуят за телеграмата, на 12-и превземат Ксанти и Дедеагач, на 14-и - Гюмюрджина, и едновременно продължават да настъпват от Разлог към София.

Румънците пък разбрали, че в телеграмата става дума само за София, и продължили да напредват, на 15 юли минали през Пирдоп, Златица и Горни Богров и спрели край Враждебна - на изстрел от нашата подплашена столица.

На 20-и вечерта бях в София - пише Симеон Радев, връщайки се от фронта в Македония. - Прекарах мъчителна нощ.

Заранта срещнах Иван Вазов, който се разхождаше по тротоара на Градската градина срещу Военното министерство. Той ме видя във войнишка униформа, спря ме. „Здравей, Радев! Кога си пристигнал?" - „Снощи". - „Отгде идеш?" - „От фронта". - „Какво става там?" - „Какво ще става - бият се". - „Ама тук се говори за страшни работи, за разгром..."

Той бе посърнал, устните му трепереха; във въпросителния му поглед имаше сякаш някаква молба за успокоителен отговор:

„Господин Вазов - казах му аз, - недейте се тревожи. Вие познавате българската войска". - „Значи нищо страшно няма?" - „Нищо страшно".

Тогава, като се обърна към Военното министерство, каза: „Иди при Радко Димитриев, обади му... Аз преди малко бях при него. Бял е като платно, изгубил е ума и дума... Иди, иди!" После поде разходката си по същия тротоар. Застанах за минута да го гледам. Вървеше с бавни стъпки, главата наведена. Като че ли над високите му рамене бе паднала, с всичката си тежест, неизвестната съдба на България.

Съдбата на България се решила безмилостно на мирната конференция в Букурещ през юли 1913 година и на Цариградската през септември - България била оръфана от всички страни:

Румъния искала Добруджа до линията Русе-Варна, включително тези два града, но й дали до Тутракан и Балчик;

167

Сърбия завзела не само спорната, но и безспорната зона в Македония (Скопие, Щип, Велес, Дебър, Прилеп, Охрид, Битоля), без Струмица и Горна Джумая;

Гърция си присвоила Южна Македония (Янина, Костур, Лерин, Воден, Солун, Драма, Серес и Кавала);

Турция си върнала Люлебургаз, Лозенград, Димотика и Одрин.Все пак на България оставили по милост нещичко: долината на Струма с Горна

Джумая и Струмица, Малко Търново и Свиленград, и излаз на Бяло море - от устието на Марица до Места (което ще загубим след 5 години).

Това е тъй наречената първа национална катастрофа. Че наистина е истинска катастрофа, мили читателю, говори следната страшна равносметка:

България участвала в Балканската война със 600-хилядна армия (пряко участие в сраженията вземат 350 000 души) - това е повече от армиите на всички съюзници, взети заедно (Сърбия участва със 175 000, Гърция - със 70 000, Черна гора - с 30 000);

България губи в тази война 86 000 убити и ранени, Сърбия - 31 000, Черна гора - 16 000, Гърция - само 5000.

В Междусъюзническата война България успяла да мобилизира 500 490 войници и воювала срещу два пъти и половина по-многоброен противник:

Сърбия участвала с 348 000 войници, Черна гора - с 13 000, Гърция - с 200 000, Румъния - 437 000, Турция - 255 000 - общо 1 253 000.

В двете войни България дала над 100 000 убити и над 150 000 ранени и осакатени, а Гърция около 8000 убити и ранени,

обаче Гърция спечелила територия от 55 000 км2 и 1 800 000 жители, Сърбия - 39 000 км2 и 1 500 000 жители, Черна гора - 15 491 км2 и 350 000 жители,

България придобила по-малко от Черна гора: 15 305 км2 и около 150 000 жители (по-малко от жертвите, които сме дали).1

В тази кошмарна равносметка не влизат хилядите измрели коне и волове, неприбраната и унищожена реколта, икономическите разходи и т.н.

Към 9 часа заранта на 2 август оределите редици на полковете навлизат из улиците на София. Фердинанд приема парада на войските на поляната пред Клементинската болница2 и произнася следното слово:

- Офицери, подофицери и войници!На провидението било угодно, щото нашето Отечество и ние - българското

славно войнство - да изпием горчивата чаша на войната до дъно.Изтощени и уморени, но не и победени, ние трябваше да свием своите славни

знамена за по-добри дни.Славни юнаци, вие възкресихте славата на Крума, Симеона, Самуила, Калояна и

Иван Асена -разказвайте на вашите деца и внуци за доблестта на българското войнство и ги

гответе, за да довършат един ден славното дело, което вие започнахте.Никакво ура не последвало думите му. Войниците мълчали като черен облак.

Фердинанд се огледал, ослушал се, извикал:- Сбогом, славни юнаци и драги мои съратници! -и подкарал коня си към двореца, преследван по улиците от двуцевките на хиляди

очи, пълни с отчаяно озлобление.Когато минавал край Народното събрание, стотина студенти се били скупчили

около някакъв едър рошав оратор,като видели царя, студентите го съпроводили с дюдюкания, Фердинанд пришпорил

коня и чул зад гърба си рошавият оратор да вика:- Ако има отговорности, правда и справедливост, цар Фердинанд трябва ей тук да

се обеси! 3

1 Всъщност България печели 23 000 км2 и 400 000 жители, но в Добруджа губи 7695 км2 с 250 000 жители.2 Днес болницата до Централна гара.

3

? Реч на Александър Стамболийски пред студентската демонстрация на 16 юни 1914 г.168

На другия ден дворецът осъмнал ограден с картечници. Сега внимавай, читателю, следва велика сцена:

Новоизбраното Народно събрание се събрало на 19 декември 1913 година. Първият и единствен въпрос в дневния ред бил: кой носи отговорност за националната катастрофа?

Преди да изрекат името, което било в устата на всички, в залата дотичал един от квесторите и пошушнал нещо много тревожно на председателя на събранието Димитър Тончев.

- Каквооо?! - не повярвал на ушите си Тончев.- Плаче - повторил квесторът.- Къде плаче?- Отвън, на площада.- Кой плаче? - попитали от залата.- Царят - бил отговорът.Като излезли навън, що да видят: наистина, седнал на стъпалата пред Народното

събрание, Фердинанд ридаел безутешно.Наоколо се трупал народ, гледал ридаещия си цар и полека-лека също заридал,

накрая народните ридания преминали във викове:- Да живее царят!1

Трябва да признаем, читателю, несъмнената артистична дарба на цар Фердинанд, благодарение на която той си спасил короната.

Разбира се, успехът на един актьор зависи от публиката. За да понесем по-леко глупостта си, нека оправдаем своето „да живей!" със сантименталното свое благородство и по-нататък да внимаваме...

До какво положение ни докара този пишман актьор и в какво положение изпадна клетата Македония, дето заради нея бе наченато всичко и бе пролята толкоз кръв - аз ще замълча;

„Ний копахме с перо кладенец в Македония 40 години - рекъл бил Екзарх Йосиф на цар Фердинанд, - ти го зарови за 4 дена" -

и за да не рекат братята сърби и братовчедите гърци, че ги обвинявам несправедливо, ще дам думата на знаменития англичанин Уинстън Чърчил:

Едва ли някоя нация се е отнасяла към съдбата си с по-дълбока и отчаяна решимост от българите в този момент. Всички техни жертви отидоха напразно. Плодовете на всичките им победи бяха отишли за укрепването на техните съперници.

Те видяха как големи области, населени предимно с българи, току-шо освободени от турците. преминаха под ново робство - също така противно - под робството на сърби и гърци.2

Тази войнствена и мощна България с нейния цар-интригант и доблестна селска войска...3 и т.н.

Казват, че новото робство било не също така противно, ами ще да е било много по-противно, щом българите в Македония и Одринско стигнали дотам да се молят да им върнат правата, които са имали под турско:

отнето им било дори правото да се молят на Бога на своя език (сърбите и гърците унищожили всички български църкви, книги и училища).

Четите на ВМОРО излезли пак в планините и започнали борба с новите поробители, а нещастното население пак вторачило поглед с надежда към Майка България.

Още в прощалната си реч пред войската, както чухме, царят интригант намекна за реванш:

„...да свием своите славни знамена за по-добри дни... гответе вашите деца и внуци да довършат славното дело, което вие започнахте...";

съвсем откровен е той пред испанския крал Алфонсо, на когото заявил:

1 Почти по Иван Йовков, „Кобургът".2 Подчертаното е от мен, б. а.3 „The Worlds Crisis 1911-1914", 1923 г.

169

- Правил съм грешки. Знам какви упреци могат да ми бъдат отправени. Но аз няма да оставя нещата така! Моят час ще удари. Ще си отмъстя. Ще подпаля Европа от четирите й края?1

Нямало защо чак толкова да се напъва - Европа вече пушела, оставало само някой да драсне клечката...

Драснал я 17-годишният ученик Гаврило Принцип от Сараево.

Престолонаследникът на Австро-Унгария принц Франц Фердинанд решил да обиколи новите провинции на империята Босна и Херцеговина, анексирани преди 6 години, и пристигнал в Сараево на 15 юни 1914 година заедно с бременната си съпруга Софи.

Сърбия считала същите Босна и Херцеговина за свои, но какво можела да направи срещу мощната и хищна Дунавска империя - по-слабият, като не може друго, прибягва към терор.

Националистическата организация „Млада Босна", клон на сръбската терористична организация „Црна рука", решила да убие Франц Фердинанд.

Седмина терористи, въоръжени с револвери и бомби, заели позиции по улиците, откъдето щял да мине кортежът.

(Странното в случая е, че трима от терористите, включително и Гаврило, били безнадеждно болни от туберкулоза, затова този атентат бил наречен „аферата на туберкулозните".)

Първият терорист стрелял - не улучил. Вторият хвърлил бомба - тя отскочила от автомобила на принца и се взривила под следващия автомобил. Глътнали момчетата цианкалий - не подействал. Тълпата ги разкъсала. Останалите терористи тихомълком се разбягали.

Гаврило бил последен по маршрута. Като чул гърмежите, помислил, че работата е свършена, влязъл в кафенето на пресечната уличка и седнал да закусва.

По едно време гледа: по улицата се задава кортежът на Франц Фердинанд, излязъл да види какво става - автомобилът на Франц завил в пресечката към кафенето, извикали на шофьора, че е сбъркал пътя, той спрял автомобила, започнал да маневрира, за да се върне назад - и се оказал на две крачки от Гаврило.

Гаврило извадил броунинга и стрелял от метър и половина. Първо улучил бременната Софи в корема, после Франц Фердинанд в шията.

Изстрелите се оказали смъртоносни - първа умряла Софи, после - Франц Фердинанд. Умрял и следващият престолонаследник, дето бил в корема на Софи - това било прокоба: след 4 години Австро-Унгарската империя изчезнала от картата на света...

Гаврило глътнал цианкалий да се самоубие, но отровата се оказала изветряла. Понеже бил малолетен, не можели да го осъдят на смърт, осъдили го на 20 години каторга, но смъртната присъда му била прочетена от туберкулозата - умрял след две години в затвора.

Австро-Унгария обявила война на Сърбия; Русия обявила мобилизация; Германия, като съюзник на Австро-Унгария, обявила война на Русия и на нейната съюзница Франция, същевременно нахлула в Белгия;

за да защити Белгия, Англия обявила война на Германия, Черна гора обявила война на Австро-Унгария, Австро-Унгария обявила война на Русия, Сърбия обявила война на Германия,

Англия и Франция обявили война на Австро-Унгария, Япония обявила война на Германия,

Русия, Англия и Франция обявили война на Турция, Италия обявила война на Австро-Унгария, Германия обявила война на Португалия, Румъния обявила война на Австро-Унгария, Италия обявила война на Германия, САЩ обявили война на Германия2;

Гърция, Тайланд, Китай и Бразилия обявили война на Германия, САЩ обявили война на Австро-Унгария, Хаити и Хондурас обявили война на Германия;

1 Според Стивън Констант, цит. съч.2 На 7 май 1915 г. германска подводница потопява английския пътнически лайнер „Лузитания", сред загиналите 1198 души има и 128 американци; по-късно германски подводници потопяват 7 американски търговски кораба; „Войната срещу търговията е война срещу човечеството" – казва американският президент Уилсън, и на 3 април 1917 г. обявява война на Германия.

170

на страната на Съглашението против Централните сили се нареждат още: Австралия, Канада, Нова Зеландия, Южна Африка, Индия, Андора, Армения, Боливия, Коста Рика, Куба, Чехословакия, Еквадор, Гватемала, Либерия, Никарагуа, Перу, Сиам, Нюфаундленд, Британски отвъдокеански колонии, Френски колонии и т.н. -

повече от 35 държави от петте континента се изправили срещу 4: Германия, Австро-Унгария, Турция и...

И България.България не влязла веднага във войната. Беше минала само една година от

страшния погром през лятото на 1913 година -нямаше достатъчно време майките да народят нови войници - да заместят убитите и

осакатените...Цяла година страните от Съглашението и от Централните сили се надпреварвали да

съблазняват България, убеждавали ни какви изгоди ще имаме, ако се намесим на тяхна страна:

Нота на Съглашението до българското правителство с уточнени обещания за възнаграждение на България, ако се включи във войната на негова страна, София, 21 юли 1915 г.

Съюзните сили гарантират на България владението на „безспорната" зона в Македония.

Що се касае до Кавала, явно невъзможно е при сегашните обстоятелства...Тайна спогодба между България и Германия, София, 16 август 1915 г.България и Германия, след като се съгласиха да предприемат задружно една

военна акция срещу Сърбия, се споразумяха върху следните постановления:§1. Германия гарантира на България придобиването и анексията на следните

територии:а. Днешна Сръбска Македония, обхващаща двете зони, наименовани спорна и

безспорна.б. Сръбската територия, находяща се на изток от река Морава с изходна точка

Дунава до мястото, гдето се съединяват двата притока Българска Морава и Сръбска Морава, от тоя пункт линията следва водораздела... до гре-бените на Шар планина.

§2. В случай че Румъния... нападне България - България да анексира отстъпените с Букурещкия договор територии.

§3. В случай че Гърция... нападне България - България да си анексира териториите, които бидоха отстъпени на Гърция с Букурещкия договор.

Както се вижда, обещанията са несравними - Съглашението ни обещавало с половин уста, и то след дълги кандърми, само безспорната зона на Македония,

а Германия щедро ни връщала всичките наши територии, отнети през 1913 година: Моравско, Южна Добруджа, Беломорието и най-важното - не само цялата Вардарска, но и Егейска Македония!

Ах, тази Македония! Толкова много любов и толкова малко разум! Пийне ли българинът повече от две чаши, започва да пее македонски песни, да стреля в небето и да вика: Македония е наша!

След Балканската война, след сключването на мира в Лондон на 17 май 1913 година, месец преди за започнем Междусъюзническата война, България притежавала Одринска Тракия до линията Мидия - Енос, включително Одрин, Беломорска Тракия с Ксанти, Драма и Серес, Егейското крайбрежие от Марица до Струма с Дедеагач и Кавала (ох, без Солун!), целите Родопи и Пиринска Македония -

територията на България тогава достигнала 176 000 км2 - по-голяма от Санстефанска България (172 000 км2), почти сме удвоили територията си (преди войната заедно с Източна Румелия сме били 99 652 км2), придобивайки повече от 76 000 км2 (Сърбия, Гърция и Черна гора завзели общо 56 000 км2) - какво искаме повече?

О, искаме Македония, цялата Македония заедно с Охрид и Солун, искаме Македония и отвъд Вардара!

Да, в Македония отвъд Вардара живеели над 700 000 скъпи нам българи, но в Беломорска Тракия и в Добруджа живеят много повече не по-малко скъпи нам българи,

освен това излазът ни на Егейско море е много важен не само за единството на българския народ, не само за нашата икономическа активност, но и за нашето бъдещо

171

духовно развитие, тъй като загубата на Егейското крайбрежие ни отделя от средиземноморската цивилизация към която се стремят всички народи без прекъсване през вековете1,

а Добруджа, златната Добруджа, житницата, дето храни България?...Но не - ние сме се вторачили в Македония и не виждаме нищо друго. Патриотите

пеят юнашки песни по кръчмите, войводите на ВМОРО гърмят храбро из планините, генералите кроят нови победоносни погроми - готови сме да погребем България само и само да спечелим Македония!...

Накрая заради Македония загубихме всичко.Загубихме Източна Тракия с Одрин и Лозенград, загубихме Беломорска Тракия с

Ксанти, Драма и Серес, загубихме Егейското крайбрежие с Дедеагач и Кавала, загубихме Южна Добруджа с Балчик, Силистра и Добрич...

Прокобата на Стамболов, че Македония ще бъде гробницата на България, се сбъдна.

Но никой не бърза към гроба си - и ние да не бързаме...Обещаваното от Централните сили почти напълно съвпадало с идеала ни за

национално обединение в мечтаните наши етнически границии този наш всеобщ национален идеал, смъртно ранен в миналата война, и сега,

разбуден от тези обещания,заглушавал здравия разум, заглушавал дори партизанските противоречия и всички

партии единодушно и възторжено тръгнали - а след тях и народът - към новото си заколение след царя свой Фердинанд...

Фердинанд не криел своите намерения, той гордо повтарял: „Аз съм бил и ще си остана цял живот верен приятел и съюзник на Централните сили"2 и викал на генералите си:

- Аз искам да отмъстя на сърби, гърци и румънци, нашето място е при Тройния съюз и вие трябва да учите немски!

Министър-председателят Радославов нямало що да учи немски - следвал бил право във Виена и Хайделберг.

Българското правителство, с пълна вяра, че изпълнява съвестно своя свещен дълг спрямо Отечеството, сключи договор с правителствата на Германия и Австро-Унгария на 24 август 1915 година - пише в мемоарите си той.3

Възползвайки се от поправката на чл. 17 от Конституцията, Фердинанд и Радославов сключили този договор тайно (тайно дори от другите членове на правителството!).

Верен обаче на девиза си, че лицемерието е основната добродетел на царете, 9 дни след като е подписал тайния договор с Германия и Австро-Унгария, Фердинанд свикал в Двореца лидерите на опозиционните партии уж да се посъветва с тях какво да прави?

Там Александър Стамболийски, лидерът на Земеделския съюз, дръзнал да тегли в лицето на Фердинанд следната реч:

- Ваше Величество! Замисленото от Вас и Вашето правителство е страшно и катастрофално... Аз живея сред този народ и зная неговата болна душа, зная неговото мрачно настроение.

България няма борческа мощ да цграе тая грамадна и продължителна кървава рол - да се бие с всичките си съседи и с четири Велики сили.

Отклонете Вашето правителство от предначертания опасен и главоломен път, ще бъде същинска авантюра, която ще тласне в пропастта и народ, и държава, и династия. Запазете неутралитета!

1 Михаил Маджаров (1854-1944) пред Народното събрание на 22 октомври 1919 г.2 Александър Стамболийски (1879-1923), „Двете ми срещи с цар Фердинанд", 1919 г.3 Васил Радославов, „България и световната криза", 1923 г.

172

Всяка акция, която ще предприемете Вие с днешното правителство, предварително е осъдена пред съвестта на българския народ, защото той е изгубил вяра лично във Вас и Ви е развенчал в своята душа след катастрофата на 16 юни 1913 година,

защото раните и ужасите на Балканската война още са пресни и са като кошмар въз народното съзнание.

Помнете обаче, че ако утре извършите същото престъпно деяние, ние няма да възпрем народното негодувание против Вас, а сами ще станем негови изразители, като Ви поднесем тежката, но справедлива негова присъда.

Не забравяйте, че е раздвоена народната душа и тая раздвоена душа може да обърне страната в арена на метежи и бунтове.

Още като видял Стамболийски, Фердинанд с ужас разбрал, че е поканил в двореца си оня същия рошав оратор, който преди две години викаше пред Народното събрание: „Цар Фердинанд трябва ей тук да се обеси!" - и отвърнал:

- Вие, господин Стамболийски, ме заплашвате с метежи и бунтове? Вие Ми съобщавате, че никой нямал вяра в Моята способност и че сами някога щели сте да Ми поднесете тежката народна присъда...

- Да.- Знайте, че Аз си имам определен път, ясно очертана политика и ще вървя смело

из тоя път, без да се стряскам от Вашите заплашвания... Ще вървя, защото Моят път е истинското служене на народа, а не Вашият...

- Моят път не е свършвал с погроми, както Вашият - казал спокойно Стамболийски. - И сега, ако речете да вървите, ще свършите с главата си!

- Не жалете за Моята глава, мислете за Вашата!1 -изкрещял Фердинанд извън себе си и...

Фердинанд беше фаталист - пише Стивън Констант, - макар че остана правоверен католик през целия си живот, постоянно се придържаше към поличбите, които имаха почти тиранична власт над този човек.

Принц Фердинанд като младеж беше ходил при прочутата ясновидка Мадам дьо Теб в Париж, която му беше предсказала бъдещето (че ще завладее Цариград),

а братовчедката му принцеса Луиза разказвала:Фердинанд често изричаше кабалистични формули, като опъваше напред ръцете

си и повтаряше: ,,Дяволът съществува. Викам го и той идва".И дяволът дойде. Съвпадението на имената Стамболов и Стамболийски за

Фердинанд не беше случайно - в това видя знак на съдбата (още повече че тези имена произтичаха от неговата фикс-идея Стамбул) -

беше успял да отстрани единия от пътя си, ще успее ли да отстрани и другия?(В съдбата на Стамболов и Стамболийски има наистина някакъв жесток паралел:

загиват те по един и същ начин, зверски посечени от македонци...)

.. .и след 2 дни Стамболийски бил арестуван, касиран като депутат и даден под съд за антивоенна пропаганда и за обида на Величеството,

но „независимият" Софийски военно-полеви съд не посмял да го осъди на смърт (както бил посъветван) - Стамболийски бил осъден на доживотен затвор...

А намесата ни във войната, както видяхме преди малко, всъщност била вече решена:

тайният договор, сключен на 24 август 1915 година от Фердинанд и Радославов с Германия и Австро-Унгария,

задължавал България след 15 дни да проведе мобилизация, след 35 дни да започне военни действия против Сърбия съвместно с Германия и Австро-Унгария под общото командване на немския генерал-фелдмаршал Фон Макензен.

Освен тайната на този таен договор, имало още една тайна:През 1931 в Германския Райхстаг депутатът Хиндербергер прочел страшни

изобличителни документи от тайния държавен архив, които неопровержимо сочеха, че

1 Александър Стамболийски, цит. съч.; описаната среща е станала на 4 септември 1915 г.

173

Фердинанд е продал на германците срещу 25 милиона марки и България, и националните й идеали.1

И наистина, в началото на 1921 година Фердинанд получил от германското правителство „лична помощ" от 1 500 000 златни марки, през 1925 получил още 1 000 000 и през 1925 - още 1 000 000 златни марки2 - по-нататък не се знае, но казват, че и Хитлер му плащал...

Звучи невероятно, но го потвърждава личният Фердинандов биограф Ханс Рогер Мадол3 и по-сетнешният възторжен биограф Стивън Констант4, цитирайки написаното по този повод в немската преса по онова време:

„Кобургът рискува кръвта и имота на любимите си българи едва след като се осигури чрез един частен договор, че тоя риск не ще струва нищо нему лично..."

Докато България се колебаела на коя страна да влезе във войната, Тодор Александров и ген. Протогеров решили „да помогнат на правителството да вземе правилното решение":

въоръжили с австрийски средства голяма чета, нахлули в Македония и при Валандово ударили в гръб сръбската армия, която воювала тогава с Австро-Унгария -

целта била да се провокират сърбите да нападнат България (както ще напише малко след това Фердинанд в Манифеста си: Сърбия... нападна собствената ни територия и нашите храбри войски бидоха принудени да се сражават за защитата на собствената ни земя),

което ще принуди българското правителство да вземе страната на Централните сили, да обяви война на Сърбия (което след малко ще стане) и да освободи Македония, присъединявайки я към България.

Дали и този път действията на Александров случайно съвпадали с решението на цар Фердинанд - не знам,

но Сандански реагирал яростно против тази акция (понеже бил за присъединяването на България към Съглашението и прогласяването на независима Македония в рамките на бъдещата Балканска федерация)

и само след няколко дни, на 21 април 1915 година, пътувайки от село Пирин за Неврокоп, попаднал на засада от десетина души и бил убит -

присъдата му била прочетена от ВМОРО още след убийството на Гарванов и Сарафов през 1907 година (ВМОРО, като Господ, забавя, но не забравя...).

Лежи сега Яне Сандански, брат на орлите, в самотния си гроб високо горе в Пирина, на полянката пред вратите на Роженския манастир - сякаш чака решението на свети Петър дали да бъде пуснат в рая или не;

върху надгробната му плоча е издълбан масонският девиз: „Робът се бори за свобода, свободният човек - за съвършенство" -

за втората част на девиза не му бе стигнало времето на Яне...

България събрала под знамената си половин милион вой-ници и цар Фердинанд се обърнал със следния

МАНИФЕСТ

КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Българи,

Вие всички сте свидетели на неимоверните усилия, които положих през течението на цяла година, откакто трае европейската война, за запазването мира на Балканите и спокойствието на страната.

Аз и Правителството Ми се старахме, при съблюдавания досега неутралитет, да постигнем идеалите на Българския народ.

Двете воюващи групи от Велики сили признават голямата неправда, която ни се нанесе с подялбата на Македония. И двете воюващи страни са съгласни, че тя, в по-голямата си част, трябва да принадлежи на България.

1 Александър Беровски, „Корона и кръв", 1994 г.2 История на България по дати, 2008 г.3 Ханс Рогер Мадол, „Фердинанд, цар на българите. Мечтата за Византия", 1932 г.4 Стивън Констант, „Фердинанд Лисицата, цар на България", 1992 г.

174

Само нашата коварна съседка Сърбия остана непреклонна пред съветите на своите приятели и съюзници. Сърбия не само не поиска да се вслуша в техните съвети, но в озлоблението и алчността си нападна дори собствената ни територия, и нашите храбри войски бидоха принудени да се сражават за защитата на собствената ни земя.

Българи,

Скъпи народни идеали Ме заставиха през 1912 година да призова Нашето храбро войнство на борба, в която то самоотвержено развя знамената на свободата и скъса веригите на робството. Нашите съюзници сърби бяха тогава главната причина да изгубим Македония.

Изтощени и изморени, но не и победени, ние трябваше да свием своите знамена за по-добри дни.

Добрите дни настанаха много по-скоро, отколкото можахме да очакваме.Европейската война клони на привършване. Победоносните армии на

централните империи са в Сърбия и бързо напредват.Призовавам Българския въоръжен народ към защита на родния край, поруган

от вероломния съсед, и към освобождение на поробените наши братя от сръбско иго.Нашето дело е право и свето.Заповядвам, прочее, на Нашата храбра армия да прогони неприятеля из

пределите на Царството, да срази вероломния съсед и да освободи от тегло нашите измъчени под сръбско иго братя.

Ние ще воюваме против сърбите едновременно с храбрите войски на централните империи.

Нека българският войник лети от победи към победи!Напред! Бог да благослови нашето оръжие!

Столица София, 1" октомври 1915 година.Фердинанд I

В този Манифест, читателю, се съдържа всичко - по него можеш да съдиш как се е разигравала играта на тоя свят...

Играта е била още по-страшничка, тъй като Фердинанд и Радославов, нарушавайки конституцията, обявили войната без съгласието на Народното събрание, те дори не счели за нужно да го известят.

Без да пита Народното събрание, известният в миналото сопаджия д-р Васил Радославов променил Военнонаказателния закон: най-малкото неподчинение, несъгласие или съпротива на „единствено правилната" правителствена политика се считало за предателство и се наказвало със смърт.

Българският войник, макар изтощен и изморен, и не с предишния ентусиазъм, отново полетял от победи към победи:

на 7 октомври 1915 година превземаме Куманово, на 10-и - Скопие, на 11-и - Неготин и дунавското пристанище Прахово, на 13-и - Княжевац и Бърза паланка, на 17-и - Велес, на 23-ти - Ниш, на 24-ти - Лесковац, на 25-и - Алексинац;

на 1 ноември - Прилеп, на 2-ри - Косово, на 3-ти - Тетово, на 10-и - Прищина, на 11-и - Феризович, на 14-и - Призрен и Крушево, на 21-ви - Битоля и Ресен, на 22-ри -Дяково, на 24-ти - Охрид, на 25-и - Поградец и Струга, на 29-и - Гевгели и Дойран -

с две думи: завладяваме (освобождаваме) цяла Македония.На 29 януари 1916 година превземаме Елбасан и излизаме на Адриатическо море.В 24 часа на 31 март 1916 година България преминава от Юлианския към

Григорианския календар: към датите от Юлианския календар (стар стил) се прибавят 13 дни (нов стил); така след 31 март 1916 г. вместо 1 април настъпва 14 април. Всички дати дотук са по стар стил, оттук нататък ще са по нов стил.

В Първата световна война България трябвало да воюва не само срещу съседите си - сърби, гърци и румънци,

в страшните сражения край Дойран и Завоя на Черна срещу нас се изправили италианци, французи, англичани, индокитайци, тунизийци, нигерийци, сенегалци и прочее цветнокожи от техните колониални владения

175

(нашите войници, като заловили първия черен пленник, помислили, че е боядисан, и за ужас на горкия негър дълго го търкали до кръв с керемида да изтъркат черната боя),

а на Добруджанския фронт се наложило да се бием (гледай ти парадокс!) рамо до рамо с нашите поробители турците срещу нашите освободители руснаците.

На 1 септември 1916 година обявяваме война на Румъния, на 6-и освобождаваме Тутракан, до края на септември освобождаваме цяла Южна Добруджа, до края на октомври завладяваме Кюстенджа и Черна вода,

на 23-25 ноември преминаваме Дунава при Зимнич и поемаме към румънската столица, на 9 декември с параден марш влизаме в Букурещ (това било тържествено отмъщение за удара в гръб, който ни нанесоха румънците през 1913 година),

до края на 1916 година, разбивайки румънските и руските войски, завладяваме Северна Добруджа и стигаме до делтата на Дунава...

През 1915 година, когато нападнахме Сърбия, Европейската война уж „клонеше на привършване", вече е 1917-а, а краят на войната не се вижда.

По всички фронтове се водят позиционни сражения с променлив успех, води се тъй наречената война на изтощение -

70 милиона войници пълзели като къртици из окопите на Европа, прогизнали и замръзнали, пушките им ръждясали, мрели повече от болести, отколкото от куршуми;

10 милиона били убити, още 20 милиона останали кой без крака, кой без ръце, кой без очи, и още 9 милиона мирни жители мърцина загинали,

населението гладувало, от копаене на гробове нямало време да копае и оре нивите, над Европа се носел погребален звън и плач безнадежден...

На 2 октомври 1916 година край източния бряг на Струма, на 20 км западно от Серес, между селата Долно и Горно Караджово (слети сега в градчето Моноклиста, в Гърция), ирландски куршум пронизал подпоручик Димчо Дебелянов и в 10 часа и 30 минути издъхнал най-нежният български поет. В джобчето на окървавената му куртка намерили последното негово стихотворение:

Ще си отида от света -тъй както съм дошъл, бездомен,спокоен като песента,навяваща ненужен спомен...

Изведнъж, като гръм от ясно небе, през февруари 1917 година в Русия избухнала революция.

В началото революцията била уж буржоазно-демократическа, но към есента се превърнала в болшевишко-социалистическа -

на 26 октомври 1917 година премиерът на Временното правителство Керенски бил прогонен (избягал преоблечен в женски дрехи) и властта минала в ръцете на вождовете на болшевиките Ленин и Троцки.

Европа се вцепенила:досега комунисти се появяваха тук-там, бяха нещо като екзотична атракция,

техните лозунги за равенство и социална справедливост смущаваха съня на богатите, забавляваха политиците и караха бедните да бленуват,

но нито едните, нито другите, нито третите вярваха в реализацията на тези фантасмагории -

сега комунистите хванаха юздите на огромната Руска империя, прекръстена на Съюз на съветските социалистически републики.

Това разбуни духовете на Европа. Избухнаха стачки и бунтове. Калните окопи бяха най-плодородната почва за семената на комунистическите блянове.

Незнайни момчета взеха да разправят на войниците как руските солдати са убили омразния си император Николай с всичките негови лакеи и жандарми,

свалили омразното царско самодържавие, обявили република на работниците и селяните и започнали да строят социалистическия рай, в който няма бедни и богати, няма господари и аргати, а всички са равни и свободни,

176

и любовта е свободна, няма нужда от брак, обичай и спи с която си искаш и която те иска - тази работа много се хареса на войниците, които две години жена не бяха помирисвали;

за бедния и онеправдан човек равенството е манна небесна, и Христос е мразел богатите и е говорел за равенство -

незнайните момчета им четяха и Библията: „Всички са заедно, всичко им е общо и разпределяха го между всички - всекиму според нуждата" - същото, викаха момчетата, казва и Маркс!

Кой е този свети Маркс, войниците така и не разбраха, защото през юни месец се чу, че царят бил свалил стария сопаджия Васил Радославов и го бил заменил с интелигентния и деликатен Александър Малинов (който преди 10 години го бе коронясал в Търново), и зачакаха да настъпи мир.

Мир обаче не настъпи. Щом седна в министър председателското кресло, интелигентният и деликатен Малинов телеграфира на германския канцлер:

„Стъпвайки на служба, считам за верносъюзнически дълг да съобщя на Ваше Превъзходителство, че аз съм твърдо решен да следвам оная външна политика, за свещените цели на която нашите храбри войници се сражават с всички сили по славните бойни полета".

И отново загърмяха оръдията...

- 300-400 хиляди голи, гладни, боси и болни бойци трябваше да държат един фронт от 500 километра, почти равен на германския и по-голям от австрийския - ще каже след малко Стамболийски на Фердинанд. - И при все това те търпяха, премного търпяха и държаха...1

Чак пък „голи и боси"? Дали Стамболийски не преувеличава - той е бил по това време в затвора...

Я да видим какво пише Константин Муравиев2, тогава действащ капитан на фронта:

Към края на първата година всички дрехи бяха скъсани, на много войници се виждаха месата, за долно облекло въобще и дума не можеше да става, голям процент от тях ходеха по налъми или боси. Нощно време особено ходенето боси беше цяло мъчение по тези трънливи и каменисти места.

Често след бой се наблюдаваше тъжна картина: привечер наши войници пропълзяваха до убитите наши и чужди, за да им вземат ботушите и дрехите.

Хлябът от килограм намаля на 600 грама и на по-малко, почнаха да го смесват с царевица, ечемик, просо и ра-ни боклуци, стана кисел и плесенясал. Месо се даваше рядко и беше такова, че трябваше човек да има вълчи зъби, за да го яде. Прибягваха към бране на коприва, дива лобода и разни бурени...

В това същото време свободни спекуланти изтръгваха от селяните и това малко, което им беше останало от реквизиционните комисии... Разправяха се страшни истории за корупцията, за износа на храни за Германия...

Може пък и Муравиев да лъже, нали е бил после секретар на Стамболийски - нека надникнем в официалните донесения.

Поверителен доклад на главнокомандващия генерал Жеков до Негово Величество цар Фердинанд на 13 юни 1918 г.3:

При сегашната ми обиколка имах най-осезателния случай да констатирам на място бедственото състояние на войските, което все по-тревожно се влошава.

Войниците са голи и боси, дрехите им са съвсем парц-ливи, вместо фуражки носят някакви парцали от скъсани чувалчета за пръст.

А зимата ще дойде...

1 Александър Стамболийски, цит. съч.2 Константин Муравиев, „Договорът за мир в Ньой", 1992 г.3 Личен архив на цар Фердинанд.

177

Войските на фронта са изгубили всякаква надежда и каквото и да е упование във власт и държава. Слуховете за кражби и престъпления, станали вече система, дра-нят войниците, като завършват с израза:

- Накрадоха се, забогатяха... на! - и сочат голите си меса. - Ние тук с кръвта си браним сигурността на Отечеството, а те там го продават за пари!

Донесение на началник-щаба на армията ген. Бурмов до министър-председателя на България Александър Малинов на 18 юли 1918 г.:

За някои части се донася, че били голи и боси, а за други се казва, че се срещали войници голи и окъсани в парцали и много нямали освен по една риза, която едвам се държала.

В някои части се дава ечемичен хляб със слама, който причинява разстройства у войника. Отделни войници и малки групи вече дезертират, а други отказват да се бият.

Генерал Жеков и генерал Бурмов може да не са видели с очите си, на началниците все им „донасят" - да видим какви са тези конкретни донесения на очевидците.

Донесение на щаба на 2-ра пехотна тракийска дивизия до Главното командване на 18 август 1918 г.1:

Маса войници без нищо на краката. Часовият бос! Облекло, горното - парцали, долното - парцали, в грамадната част войници - няма.

Затвори очи, читателю, и си представи що за армия е било това (както пише друг очевидец, войниците приличали на привидения2):

из окопите се мяркат дрипави привидения по налъми, пасат бурени, а нощем пълзят по бойното поле и събличат и събуват мъртвите, за да скрият голите си меса...

И тази армия трябвало да спечели войната срещу Франция, Англия, Италия, Русия, Румъния, Гърция, Сърбия и още 35 държави от петте континента!

През същото време гладни граждани разбили в Пловдив избите на кмета на града и намерили цял склад от брашно, захар, кашкавал и други хранителни запаси за до края на войната.

Това не изненада никого, защото всички знаеха, че маса негодници, близки до властта, вършат същото...3

Накрая българският войник не издържа. „Привиденията" се надигнаха от окопите. Избухнаха открити бунтове - в 5-и, в 8-и, в 27-и, в 28-и, в 34-ти, в 36-и, в 49-и, в 61-ви, в 83-ти и други пехотни полкове...;

присъдите и разстрелите на бунтовниците не сплашваха, а озлобяваха още повече войниците (общо са били осъдени над 40 000 войници и офицери, от тях - 450 на смърт).

Страшният обрат настъпи на 14 септември 1918 г. В 7 часа сутринта се чу страшна артилерийска стрелба по нашите позиции на Добро поле. Отделните гърмежи се сливаха в непрестанен тътнеж. Вечерта цялата позиция бе осеяна от светкавиците на пръскащите се снаряди.4

Само срещу Дойранската позиция за един ден били изстреляни 150 000 снаряда.5

Бомбардировката продължи цяло денонощие, до 6 часа сутринта на 15 септември.Тогава изведнъж всичко утихна, настана оглушителна тишина и от противниковите

окопи, които бяха на 20 до 50 метра пред нашите, в протежение на 350 километра - от Охридското езеро до Дойран,

по цялата фронтова линия от противниковите окопи се надигна една милионна армия от 190 000 сърби, 165 000 гърци, 40 000 италианци, 2000 албанци, 195 000 французи, 125 000 англичани, сред които сенегалци, гвинейци, тунизийци, индокитайци и пр.;

1 К. Янков, „Добро поле и пробивът на фронта", 1919 г.2 Б. Станчев, „Шейновци на Добро поле", 1937 г.3 Константин Муравиев, цит. съч.4 Константин Муравиев, цит. съч.5 Подполковник Н. Недев, Българите в световната война", 1925 г.

178

три дена се сражаваха българите отчаяно, най-после при Добро поле (наречено от войниците „Кърваво поле") нашият фронт бе пробит.

Поетът Гео Милев е в окопите край Дойранското езеро:Ний стояхме студени и вкаменени. Внезапно един от нас се залюля и падна пред

краката ни с болезнен вик. Вик, приличен на плача на нощна птица. Но не беше нощ.И ний видяхме как из широката рана на стенещия бликаше неудържимо гъста,

запенена кръв. Той едва бе успял да извика: умирам - и през черния дим на една нова граната ний видяхме: върху него падна като подкосен друг един от нас, главата му беше червена, а по ръцете ни пръснаха парчета от кървав мозък.

И някой ни повлече назад... Ний се изправяме нерешително като призраци от гроб. Ний стояхме неподвижни и настръхнали и все пак - ний бягахме, ний бягахме... Ний бягахме ужасени, спирахме и бягахме отново, без да можем да избягаме някъде. Никъде!1

Парче от снаряд отнася част от черепа и дясното око на поета. По-късно виенските лекари го заменили със синьо стъклено око...

Княз Борис, който беше в окопите на фронтовата линия, телеграфира на 20 септември до баща си:

„Състоянието на войските тук по-тежко, отколкото можех да помисля. Има признаци на чист болшевизъм. Страхувам се, че отстъплението ще се превърне в разложение".

(Борис малко греши: разложението беше почнало преди отстъплението, а отстъплението ще се превърне в отмъщение.)

За да спре отстъплението, командващият армията издаде заповед да се разстрелва всеки отстъпващ войник, но това не помогна,

дълго трупаната мъка избухна в ярост, войниците арестуваха офицерите си, скъсаха пагоните им, обявиха България за република,

обърнаха щиковете си назад, отстъпваха в безпорядък и викаха: „Смърт на Фердинанд!" 2

Цар Фердинанд бе подплашен не на шега - разбунтувалите се войници щяха да постъпят с него както руските войници с руския цар (светът беше потресен от зверския разстрел на Николай II през юли 1918 година, заедно с цялото му семейство),

царят наш се страхувал да спи в двореца, спял в специален влак, охраняван от немски войници на гара „Надежда", влакът бил непрекъснато под пара и готов да отпраши с Особата към Виена...

Още щом избухнал бунтът на 25 септември, бил свикан коронният съвет, присъствали там царят, престолонаследникът, министрите начело с министър-председателя и началник-щабът на армията;

министър-председателят Александър Малинов казал със свойствената си изтънченост:

- Дългогодишната война, която геройски, търпеливо поде, води и още води българският народ за своето обединение, започва силно да дотегва вече. От ден на ден тя става почти непоносима. Повелителен дълг ни налага да се вслушаме, да се взрем в настроенията, които са обзели, така да кажа, завладели широките народни маси и особено фронта.3

Фердинанд мълчал като сфинкс.Министерският съвет взел решение да бъде поискано от Съглашението сключване

на примирие.Фердинанд мълчал като сфинкс.Били определени делегатите - министърът на финансите Андрея Ляпчев,

дипломатът Симеон Радев и командващият 2-ра армия генерал Луков,

1 Гео Милев (1895-1925), „Ужасът на огнения бич".2 По разказ на Петко Пенчев, главен секретар на правителството, цитиран от Коста Тодоров в „Изповед на една луда балканска глава", 1994 г.3 Протоколи на XIX народно събрание.

179

които тутакси трябвало да заминат за Солун да преговарят с командващия съглашенските войски на Южния фронт генерал Франше д'Епре.

Фердинанд мълчал като сфинкс.Наричали го не случайно Лисицата - този същия ден, на 25 септември, докато

делегатите за примирието пътували към Солун, той изиграл най-неочаквания си ход:заповядал да освободят Стамболийски от затвора и привечер го повикал при себе си

в двореца, още като го посрещнал на вратата, се завайкал:- Ах, позор, голям позор лепна българският войник и върху челото Ми, и върху

нацията, и върху историята! Ах, колко труд, колко мъки употребих, и всичко това в един миг да бъде прахосано...

Какъв грях към България имате Вие, г-н Стамболийски, че дълго време избягвахте да се срещнете с Мен, колко злини можеха да бъдат избегнати! У Вас кипи най-чист и светъл идеализъм, Вашите идеали са и Мои идеали -

убеден съм, че ние с Вас ще работим с общи усилия и отново ще оздравим раните на България, народът иска Вас, г-н Стамболийски!

(Казано с думи прости: купувал го, предлагайки му властта.) И продължил:Но трябва да се бърза... трябва час по-скоро да се заздрави фронтът с всички

средства, трябва да се спрат тези откъснати блуждающи части от армията, които идат към София, за да не се превърнат на свирепи тълпи и да направят маса опустошения,

трябва час по-скоро с влиянието си да ги успокоите и вразумите - идете, по-скоро идете, г-н Стамболийски, каква грамадна услуга на Мен и Отечеството ще сторите с тая Ваша мисия!

- Ще отида и ще се помъча да извърша тази голяма и полезна работа1 - обещал Стамболийски,

поискал от царя да освободи от затвора и приятеля му Райко Даскалов, намигнали си двамцата с Райча, заминали за Радомир и...

... и след два дни из Царството била разгласена следната

ПРОКЛАМАЦИЯ

КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Днес 27 септември 1918 г. българският народ скъса веригите на робството, катурна деспотичния режим на Фердинанд и неговите помощници, обявява ги за народни врагове, прокламира се за освободен, с републиканско управление народ и подава ръка на европейските народи за примирие и разбирателство.

От днес цар Фердинанд и династията му и бившето правителство са свалени. Всички окръжни управители, околийски началници, коменданти, кметове и войнишки началници ще изпълняват заповедите на временното правителство на републиката.

Председател: Александър Стамболийски.Главнокомадуващ: Райко Даскалов.

Тревога обхванала военното командване и Министерския съвет. София била обявена за крепост в обсадно положение.2

Била издадена заповед: „Да се заловят и изтребят клетвопрестъпниците!"След провала на хитрия ход със Стамболийски, Фердинанд решил да изиграе друг

коварен контраход:за комендант на „обсадената крепост София" назначил генерал Протогеров - член

на ЦК на ВМОРО3 (нали „клетвопрестъпниците" са напуснали македонския фронт и са провалили освобождението на любимата му Македония - нямало начин да не е свиреп и старателен!).

1 По Александър Стамболийски, „Последната ми среща с цар Фердинанд (на 25 септември 1918 година от 5 до 7 часа подир обед в Софийския дворец)".2 История на България, том 8, с. 324, издание на БАН, 1999 г.3 По това време ген. Протогеров е и Велик майстор на Великата масонска ложа в България.

180

Бунтовниците, водени от Райко Даскалов, напредвали към София, на 29 септември Владая осъмнала обградена от 6-7 хиляди въстаници, оттам, разделени в три колони, те се отправили към София,

завзели Бояна и Боянския редут, Княжево и Горна баня, разбили правителствените войски при Княжево и продължили победоносния си марш към столицата;

с настъпването на нощта Райко Даскалов прекратил сражението и спрял напредването - и това му било грешката:

през нощта правителствените войски се организирали, дошли подкрепления от съседни гарнизони, били докарани юнкерите от Военното училище, пристигнали и подразделения от повиканата на помощ 217-а германска дивизия, германците били въоръжени с тежки картечници и артилерия -

сутринта на 30 септември бунтовниците отстъпили пред тази угроза, оттеглили се към Владая и тук, сгащени във Владайското дефиле, те били просто смлени от куршуми и снаряди, куршуми и бомби сипели върху тях и прелитащите над дефилето самолети;

настанала същинска кървава вакханалия, „Няма милост за родоотстъпниците, които предадоха Македония!" - викал генерал Протогеров и командвал безконечно: „Огън! Огън!",

Владайската река преляла от кръв, софийските деца се трупали на Лъвов мост да гледат червената река...

За няколко часа били убити 2500-3000 души.1

Това не стигало. Кървавата истерия стигнала до безумие. Откъм Перник се задал влак, пълен с войници, влакът бил спрян от юнкерите на гарата при Захарна фабрика край София

и, без да попитат какви са, що са тези войници, към вагоните били насочени картечници и оръдия и в упор били разстреляни намиращите се във влака 500 ранени защитници на Отечеството...

Страшно е да се помисли, нежели да се изрече, но ще го кажа: при потушаването на Войнишкия бунт през 1918 година българи избили два пъти повече българи, отколкото турците по време на Илинденското въстание в Македония през 1903 година.2

Налагаше се да се потуши бунтът на всяка цена, та да се спаси България от грозящата я анархия - оправдава се по-късно тогавашният министър-председател Александър Малинов3.

Страхът, че бунтът можел да прерасне в болшевишка революция, изглежда, бил много голям, защото всички партии (Демократическата, Радикалната, Социал-демократическата, Народната, всичките либерални) без изключение

били единодушно (изглежда, само страхът може да обедини българските партии) за безмилостна разправа с бунтовниците,

дори парламентарната група на БЗНС „била потресена от поведението на Райко Даскалов и Стамболийски",

а ЦК на тесните социалисти решил „да не се намесва в развиващите се събития "...Райко Даскалов бил ранен, но успял да се укрие в радомирските села; той никога

нямало да забрави, че бунтът бе удавен в кръв от члена на ЦК на ВМОРО генерал Протогеров...

Междувременно примирието в Солун било сключено (след малко ще видим при какви условия),

в 12 часа по обед на 30 септември 1918 година тръбите по всички фронтове засвириха „отбой": прекратяваше се огънят, това бе краят на войната за България4, по всички фронтове настана велика тишина.

1 Според меродавната История на България, том 8, с. 325, издание на БАН, 1999 г.2 Убитите по време на Илинденското въстание са 1779 души, а при потушаване на Войнишкото въстание - над 3000. 3 Александър Малинов, „Под знака на острастени и опасни политически борби", 1991 г.4 Турция капитулира на 30 октомври, Австро-Унгария - на 3 ноември, Германия - на 11 ноември 1918 г.

181

(За да не се чува гърмеж откъм Владайското дефиле, генерал Протогеров заповядал ранените бунтовници да бъдат доубити с щикове...)

Следва трети и последен хитър Фердинандов ход. Самият генерал Протогеров се хвалел1:

- След усмиряването на радомирските пълчища веднага ме повика цар Фердинанд, нарече ме велик патриот, обсипа ме с ласки и обещания и ме надумваше да прекатурна Малинов и аз да съставя новото правителство, за да спася престола и династията...

Препоръчал му 2 да обяви чиста военна диктатура и да продължи войната, като пренесе фронта на Стара планина.

- Генерале - викал му, - с помощта на очакваните германски дивизии ще спасите положението.

Генерал Протогеров напусна Двореца в 1 часа след полунощ и се отправи към Главната квартира...3

Добре, че Малинов разбрал овреме за готвения преврат и повикал французите тутакси да окупират София. Още на другата сутрин отишъл при цар Фердинанд и му рекъл с присъщата си галантност:

- Ваше Величество, настъпи неблагоприятният, но непредотвратим за всички нас момент, когато Ваше Величество трябва да се подготви за мисълта, че евентуално може да се наложи да се изиска от Него да направи най-голямата жертва, която народът може да очаква от своя владетел...

- Каквоо? - прекъснал го Фердинанд. - Вие имате дързостта да искате абдикацията ми?

- Ако няма абдикация, ще има детронация - рекъл Малинов.Фердинанд се стъписал:- Кой сте Вие и кой Ви е дал правото да бъдете безочлив с мен?- Аз съм същият Ваш верен поданик Александър Малинов, който преди 10 години

сложи царската корона на главата Ви...- И сега сте дошъл да си я вземете обратно?- Колко точно и образно умее да се изразява Ваше Величество! - възхитил се ехидно

Малинов.- Какво лошо съм направил на България, на която служих 32 години? - закършил

артистично ръце Фердинанд. - Какви грижи не съм изживял, какви безсънни нощи... защо тогава тази черна неблагодарност?

- Нека оставим за това да отсъди един ден историята, Ваше Величество, а сега помислете за съдбата на династията...

- Ахаа! - извикал истерично Фердинанд. - Вие значи сте се споразумели с княз Борис да ме оковете в окови, да ме предадете на руснаците, а те да ме откарат в Сибир!

Малинов изслушал спокойно тирадата на Фердинанд и също така спокойно му рекъл:

- Може би Ваше Величество предпочита да изчака, докато народът дойде под прозорците на двореца и да вика: „Долу Фердинанд!"?... Е, добре. За всеки случай аз съм Ви написал манифеста, ето...4

МАНИФЕСТ

КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Българи,

Предвид стеклите се обстоятелства в Царството, които изискват от всеки добър гражданин жертви до самопожертване за благото на милото Ни Отечество, Аз желая да дам пръв пример на това самопожертване и въпреки свещените звена,

1 Хвалел се бил пред столичния адвокат Стрезов, цитиран от Димо Казасов (1886-1980) във „Видено и преживяно", 1969 г.2 Според Александър Беровски, „Корона и кръв", 1994 г.3 Според Стефан Груев (1922-2006), „Корона от тръни", 1991 г.4 Тази сцена е почти по Стефан Груев.

182

които Ме свързват от 32 години тъй крепко с тая страна, за процъфтяването и величието на която Аз дадох всичко, което беше по силите Ми, реших да се откажа от Царския Престол на Българите за в полза на Моя първороден Син Негово Царско Височество Престолонаследника Борис Княз Търновски.

Като обявявам това Си решение на Моя възлюблен Народ...Разделяйки се с дълбока тъга в душата Си с милата България...Нека Всевишният бди зорко над съдбините на българския народ...

И т.н., и т.н. ...Късно през нощта, в 23 часа на 3 октомври 1918 година, под прикритието на мрака,

изпратен само от сина си Негово Величество цар Борис III и от министър-председателя Александър Малинов,

сърдитият Фердинанд се качил на влакчето и замина за Виена с последния Ориент-Експрес, натоварен с всички богатства от царския дворец - килимите, гоблените, картините, вазите, сребърните прибори1;

в царския вагон Го чакал любимият Му Вайх - последната Негова утеха...

Вместо епилог, мили читателю, нека чуем автентичните тогавашни разсъждения на бай Добри Ганчев, дето учил Фердинанда да говори на български:

Пиша тези редове след погрома, след страшните разорения, що ни докара войната. Седя в студената стая, пиша с вкочанясали ръце и крака и си спомням за баловете, вечеринките, приемите. Фантазия или сън?

Не зная за какво ще го споменуват (Фердинанда) грядущите поколения, ала ние, които преживяхме погрома, доживяхме туй страшно падение - ние няма да го забравим.

Фердинандовата самозабрава се крепеше върху наш-то унижение пред него. Нашата сервилност, нашата робска покорност и послушност издигнаха този неуравновесен тип. Мигахме пред самовластието му, пред глупешките му махове, дори и пред пороците му.

Най-добрите измежду съвременниците му се надпреварваха да го славят. Славеха го в частни разговори с него, славеха го в публични речи, във вестници, в списания. А Ив. Вазов го слави и в поезията.

В един поетически захлас, в каквито често изпадаше, бе представил бъдещето на България след половин столетие. Вижда българското Отечество велико, славно, от Охрид до Варна, от Дунав до Бяло море. Радва се, възторгва се, сочи виновника за туй величие...

Често го сега срещам, него Ив. Вазова, блед, изнемощял, с клюмнала глава, която се друса на тънката му дълга шия, като да е на пружина. Общото нещастие го сломи. Очи полуугаснали, а краката си едвам влачи.

Гледам го в тоз окаян вид, изпокъсан, с изтрити дрешки, със съдрани обуща и си мисля: Дали си спомня за патриотическата фантазия, за „Великия Фердинанд"?!

1 Коста Тодоров, „Изповед на една луда балканска глава", 1994 г.; според други източници багажът на Фердинанд бил натоварен в 13 вагона.

183

1918-1923ГЛАВА X

Народният трибун и заговорът на унижените

Александър Стамболийски, цар Борис III, Александър Цанков

Разказват, че в нощта преди да абдикира разяреният Фердинанд извикал в двореца „Врана" първородния свой син престолонаследника Борис княз Търновски, теглил му един пердах, понеже оня не щял да става цар, нахлузил на главата му въображаемата българска корона,

качил се, както видяхме, на влака и офейкал из пределите на България.Това може да е анекдот, но не чак толкова нереалистичен, тъй като и адютантът на

княз Борис полковник Христо Калфов разказвал, че князът отказвал да поеме наследството на баща си и искал да абдикира заедно с него:

Цяла нощ осъмнахме тримата с царя да го убеждаваме, да го окуражаваме, да го молим да остане... разхождахме се из парка на двореца като сомнамбули...1

А и цар Фердинанд не бил благ родител - това било известно дори на английския посланик в София Джордж Рендел2:

Фердинанд често канел в двореца на семейните обеди момчета от простолюдието не за друго, а защото на тези обеди цар Фердинанд прекарвал времето си в подигравки и издевателствувал над Борис, правел живота му ад.

- Regarde done ton ami, il n 'estpas un imbecile com toi!3

За подобно отношение на Фердинанд към децата си разказва и Стефан Груев4 в своята книга „Корона от тръни":

- Магарета! Не ви ли е срам! - ще размаха Фердинанд някоя тетрадка. - Това домашна работа на интелигентен човек ли е? Срамота! Неграмотни некадърници! Затова ли съм ви създал?

Дори и сега, на тяхната възраст5, князете и княгините чувстваха известен страх, когато чуваха бавните стъпки на Монарха да приближават по дългите дворцови коридори.

Фердинанд изискваше от тях почит и послушание, не обич.Възпитателят на младите князе Констан Шауфелбергер разказва в книгата си6 как

веднъж през 1915 година Борис (вече 21-годишен) се осмели да изрази мнението си, да изкаже протест, макар и плах - това му навлече царския и бащин гняв, бе здравата нахокан и за няколко дни бе поставен под арест.

Най-сетне сам цар Борис казва за себе си:

1 Александър Цанков, „Моето време".2 Стивън Констант, „Фердинанд Лисицата", с. 375.3 Гледай приятеля си, той не е глупак като тебе!4 Стефан Груев е син на Павел Груев, който през 1916-1918 г. работи в Тайния кабинет на цар Фердинанд, а от 1940 г. е началник на личния кабинет на цар Борис III; осъден е на смърт от Народния съд и е екзекутиран на 1 февруари 1945 г.; тогава Стефан следва в Женева, не се завръща в България, отива в Париж, работи 26 г. в сп. „Пари Мач", а също в радио „Свободна Европа" и Би Би Си.5 Борис е бил на 24 години.6 Констан Шауфелбергер, „Борис III, човекът и царят", 1992 г.

184

- Аз съм скопен човек, аз съм човек, смачкан от своя баща, аз нямам воля.7

Но да видим каква характеристика прави бащата Фердинанд на първородния свой син Борис:

Като ученик той едва бе достигнш да пише без грешки, но не и с логическа връзка в изразите си;

много упорит, твърдоглав и иска да ме надмине в хитрината и мъдростта;последната той няма, но се е чудесно приспособил с хитрината си, която би му

донесла повече облаги и спокойствие, ако не беше тъй силно повлияна от лукавството.Ти не трябва да се преструваш на добър, какъвто всъщност не си, нито на

добродетелен и честен, каквито качества ти липсват от детинство - казва любящият баща на възлюбления си син, -

зная, че си хитър и лукав, че се ръкуваш без ръкавици с твоите каналии, че се преструваш като лисица с отрязана опашка;

ти днес си и лукав, и отмъстителен, и за това си има причините - дълбоките причини аз ги зная, а ти може и да не ги подозираш:

ти нямаш нито войнственост, нито характера на войник или рицар, аз те зная доколко си неположителен и слабодушен, защото ти израсна в атмосфера на лукавството и престъпленията...2

Към тази характеристика граф Бурбулон добавя3:Борис, въпреки православието, българщината и т.н., си остава Бурбон, латинец,

съди строго и често с презрение страната, в която ще царува.Макар че, формално погледнато, Борис царува незаконно. В Търновската

конституция, глава VII „За встъпването на престола и клетвата", чл. 34, е казано:Следъ смъртьта на Князя4, Наследникътъ му встъпва на престола и незабавно

се разпорежда да се свика Великото Народно Събрание, предъ което той дава следующата клетва:

„Кълнъ се во име Всемогущаго Бога, че свето и нерушимо ще пазъ Конституцията и законите на Княжеството и че во всичките си распореждания ще имамъ предъ очи само ползата и доброто на Княжеството. Богь да ми е на помощь".

Княз Борис изобщо не свикал Великото народно събрание, не го свикал ни веднъж и по време на цялото си царуване (последното ВНС е било свикано през 1911, а следващото ще бъде свикано чак през 1946 година),

въобще Борис не положил клетва „свято и нерушимо да пази Конституцията" и с това я нарушил още при първата си крачка към престола.

Но тури му пепел...

Да видим сега какво става в страната, в която цар Борис III вече законно-незаконно царувал.

Според сключеното в Солун примирие (а всъщност безусловна капитулация), България „незабавно трябвало да изпразни окупираните сръбски и гръцки територии", без да се изнасят от там добитък, зърнени храни и пр.;

„незабавно да демобилизира армията си и да предаде оръжието си";българските войскови части, намиращи се западно от Скопския меридиан, трябвало

„да сложат оръжието си и ще се считат до нова заповед военнопленни"(тези 100 000 военнопленници били заложници, че България ще изпълни всички

клаузи на примирието, карали ги да работят като каторжници);освен това „известно число стратегически пунктове във вътрешността на

българската територия ще бъдат заети от великите съюзни сили - тази окупация ще бъде само временна.. "

Това е само прологът към катастрофата.

7 Любомир Лулчев (1886-1945), „Тайните на дворцовия живот", 1992 г.2 Цар Фердинанд, „Съвети към сина", 1991 г.3 Граф Робер дьо Бурбулон, цит. съч.

4? Търновската конституция не е предвидила абдикация, макар че по ирония на съдбата и двамата ни първи владетели Батенберг и Фердинанд абдикират, а не умират (четвъртият - Симеон II - бе изгонен), от което формално следва, че докато е жив, князът (царят) е в правата си; и когато Фердинанд отправял многократно сърцераздирателни молби до сина си „да посети поне веднъж любимата си България", Борис бе твърде съобразителен - пише възпитателят му Констан Шауфелбергер, - за да не отгатне истинската мисъл и тайното желание на Монарха, който неспирно ще прави интриги и заговори, за да седне отново на трона - затова нито веднъж не

185

На 19 юли 1919 година 40-членна делегация, начело с новия министър-председател Теодор Теодоров, заминала за Париж, където се канела да брани българските интереси на свиканата там мирна конференция.

Посрещнати били вежливо, натоварили ги на автомобили и ги откарали в предградието Ньой край Булонския лес,

нямаме настроение, защото се чувстваме като арестувани - пише Муравиев и чувството му никак не било лъжовно:

Колите влизат през една голяма порта в двора на така наречения „Шато дьо Мадрид"... вратата се затваря и един сенегалец застава на пост отвън.

Можем да излизаме в града и околностите за покупки и разходка, но винаги придружавани от охрана.

В мирната конференция участвали: САЩ, Франция, Италия, Япония, Белгия, Бразилия, Канада, Австралия, Южна Африка, Индия, Китай, Гърция, Португалия, Румъния, Сиам, Нова Зеландия, Боливия, Куба, Еквадор, Гватемала, Хаити, Хондурас, Никарагуа, Панама, Перу, Уругвай, Либерия

и четирите нови държави: Югославия, Полша, Чехословашко и Хеджаз (от 1932 г. Саудитска Арабия);

тези държави щели да решават съдбините на победените.Всъщност всичко решавал съветът на четиримата: президентът на САЩ Уилсън

и министър-председателите на Франция, Англия и Италия Клемансо, Лойд Джордж и Орландо.

Нашата делегация, вежливо държана под арест в „Шато дьо Мадрид", въобще не била допусната да участва в разискванията на конференцията, нашите очи били вторачени с надежда и упование в точка 11-а от Програмата за мир на президента Уилсън:

„Необходимо е отношенията между различните балкански народи да бъдат определени от дружески съглашения в съответствие с исторически установените признаци на поданство и националност" -

затова сме настоявали да се проведат плебисцити в спорните зони, за да се докаже, че там българите са мнозинство, от което, според принципа на Уилсън, следвало те да бъдат дадени на България.

Но всичко било вик в пустиня: идеалистичният принцип на Уилсън, че разпределението на територии от позиция на силата минира бъдещия мир, бил отхвърлен от тримата други миротворци

и съдбата на България била решена според древното право на победителя: била опустошена и ограбена.

Завръщайки се от Париж, Стамболийски, който участвал в делегацията, произнесъл следната реч:

Носим смъртник. Така отговорих на ония, които ме запитваха, щом слязох от трена при софийската гара, какво носим от Париж.

И наистина на нас се предаде от конференцията в Париж един същински смъртник, който постави целия български народ в траур.

Ние знаехме и очаквахме, че ще бъдем съдени и че над нас, българите, ще се издаде присъда, но ние никога не допускахме, че тая присъда ще бъде толкоз несправедлива и жестока.

България досега е едничката страна, спрямо която са приложени не принципите на Уилсона, а принципите на варварството;

България е едничката страна, на която не само че не се зачете народността, но се къса и от нейното живо тяло;

от нас светът, модерен и християнски, отнема наши братя по кръв и език...Нас ни повръщат в по-лошо положение от това, в което сме били преди 40 години.

И повръщат ни, след като прахосахме всичките си богатства, след като проляхме кръвта на 500 000 души

и след като преживяхме един момент на пълна вяра, че културното човечество действително ще е израснало до положението да може да разбере върховните вопли и тежнения на един малък героичен народ, да му прости за всички волни и неволни прегрешения...

186

Не би! Културното човечество си остава пак със старото мизерно покривало, под което бушува животинското и варварското...1

Освен че ни изгонвали от всички новозавладени територии (цяла Македония, цяла Добруджа, Моравско и Беломорието от Места до Струма с Кавала),

откъсвали от територията ни и старите наши владения: Южна Добруджа, Струмишко, Западните покрайнини2 (Царибродско, Босилеградско, части от Кюстендилско, Трънско и Кулско) и цяла Западна Беломорска Тракия от Марица до Струма, с което губим излаза си на Бяло море;

да не би да речем отново да воюваме, армията ни била разоръжена, оръжието конфискувано (взели затворите на пушките и оръдията, оставили ни само цевите) и за в бъдеще сме имали право на 20-хилядна армия от платени доброволци, при пълна забрана на военноморски флот и авиация.

Отгоре на всичко трябвало да изплатим страшната сума от 2 милиарда и 250 милиона златни франка репарации в продължение на 37 години;

на Сърбия, Гърция и Румъния трябвало през следващите 6 месеца да дадем 70 825 глави добитък (коне, кобили, бикове, волове, дойни крави, мулета, овце), а на Сърбия плюс това 250 000 тона каменни въглища.

Това не стигало - съглашенските войски, които окупирали България, подложили обрулената ни държава на допълнителен грабеж (тъй наречените реквизиции):

реквизирани били 1 300 000 кг брашно, 1 700 000 кг фураж, 195 000 кг захар, над 100 000 глави добитък...

(Това са решенията на тъй наречения Ньойски мирен договор.)Пълен погром! Нямало село непропищяло, нямало къща неразплакана!Не само от контрибуциите, репарациите, реквизициите, конфискациите и прочие

санкции.В трите войни за 6 години България дала над 200 000убити и над 300 000ранени

(така пише в учебниците по исто-рия).Известна е кошмарната фраза на Сталин: „Смъртта на един човек е трагедия, на

милиони - статистика".Нека се опитаме, читателю, да надникнем зад статистиката и да се опитаме да

видим трагедията.

В трите войни България мобилизирала общо над един милион войници, но реално около 700-800 хиляди (тъй като много мъже са участвали и в трите войни), това били предимно мъже между 20- и 40-годишна възраст,

от тях 200 000 оставили телата си по бойните полета, 300 000 се завърнали осакатени - кой без крака, кой без ръце, кой без очи,

сиреч: повече от половината млади и активни мъже били убити или осакатени.Нашата армия била „селска войска", както я нарича Чърчил (тъй като 80 % от

населението е било селско) и „пушечното месо" - сиреч, редовите войници се набирали предимно от селата -

всяко село от нашите 4500 села е загубило средно по 40-50 убити и 60-70 осакатени;ако селата ни средно са имали по 700-800 души, т.е. 50-60 къщи (семействата тогава

са били патриархални и многолюдни) -без голямо преувеличение може да се каже, че почти на всяка порта се веела

черна жалейка, във всяка къща се завръщал инвалид.

Участието на селското и градското население във войните не било равностойно не само по броя на мобилизираните войници и на жертвите:

да ме прости Господ, но на градския човек какво друго ще му отнеме войната, освен живота,

1 Вестник Земеделско знаме, 2 октомври 1919 г.2 Съгласно Ньойския договор сръбските войски окупирали Царибродско, Босилеградско и Струмишко през ноември 1920 г.; в някои писания се прокрадва лъжата, че Западните покрайнини били отстъпени на Сърбия от Стамболийски с Нишкото споразумение от 23 март 1923 г.

187

а селското семейство, освен убития мъж, губело във войната още конете си, воловете, каруцата, житото, ечемика, царевицата, фуража - всичко (както видяхме, реквизициите продължавали и след войната). Нищо не сплотява хората така, както общото нещастие и общото недоволство -

това сплотило и селячеството.Още в края на XIX век по селата били изникнали земеделски просветни клубове,

наречени дружби (оттам после презрителното дружбаши),през 1899 година поетът Цанко Церковски написал „Възвание към българските

земеделци" - да се обединят в общ съюз,и през декември същата година в Плевен се състоял Първият учредителен конгрес

на Българския земеделски съюз, лидер му станал учителят Янко Забунов.Ако читателят си спомня за бунтовете в Дуранкулак през 1900 година и за тяхното

зверско потушаване - може да се каже, че това е било кървавото кръщение на Земеделския съюз.

Както вече стана дума, без водачи народите са аморфна маса, за да тръгнат към някаква цел, трябва да ги поведе някоя личност -

и тази личност се явила: Александър Стамболийски.

Читателят ми вече се запозна с него в предишния разказ, но за да спазя традицията, не е лошо да кажа две-три думи за предишния му живот.

Животът на Сандю е прост като живота на всяко ученолюбиво селянче - от родното си село Славовица, Пазарджишко, отишъл да учи в Плевенското лозаро-винарско училище,

(там учител бил именно споменатият току-що Янко Забунов и той ще да го е заразил с идеите на Земеделския съюз),

от там отишъл в Хале да следва философия, после агрономство в Мюнхен, но заболял от туберкулоза и се завърнал в България;

като нямало какво друго да прави, започнал да се занимава с политика: през 1905 година написал Програмата на Българския земеделски народен съюз - с тази програма Стамболийски превърнал Земеделския съюз от съсловно-просветна организация в политическа партия, целта на която била завладяването на властта;

през 1908 година Стамболийски бил избран за народен представител, избран бил и в следващите Народни събрания,

докато на 4 септември 1915 година бил поканен в двореца на среща с Фердинанд.Читателят вече знае какво се случи там - и нататък. В момента, след разгрома на

войнишкия бунт, председателят на Радомирската република Александър Стамболийски е в нелегалност - крие се по софийските тавани...

Докато се криел по софийските тавани, легендата около личността му растяла:

как се бил изправил срещу царя и му казал бил в очите, че ако не се подчини на народната воля, ще свърши с главата си - и за тези му думи изплашеният цар заповядал да бъде осъден на смърт, но съдът не посмял и го осъдил на доживотен затвор; .

после царят лично го извадил от затвора и на колене го молил да му спаси короната, като му предложил да стане министър-председател, но Стамболийски гордо отказал;

вместо това отишъл при въстаналите войници и като някакъв нов Ивайло ги повел срещу царя, въстаниците искали да го обявят за цар, но той не щял - тогава го обявили за президент на републиката;

врагове на народа заедно с немците избили въстаниците, над главата на Стамболийски отново висяла примката на бесилото - и се превръщала в ореол като над главата на нов Христос...

Едва ли в нашата нова история има друга личност, която да бъде наричана с по-голямо право народен трибун -

буен, необуздан темперамент, прям и безразсъдно смел, внушителна фигура, още по-внушителна глава с къдрав перчем, глас гръмогласен, отличен оратор -

държал е той речи по 15 часа (Фидел Кастро може да му гледа номера на фланелката),

селяните вярвали в него като в месия и чакали само знак, за да тръгнат подире му...

188

И той вярвал в тях:- Погледнете! - викал Стамболийски - И чиновници, и офицери, и учители, и

журналисти, и политици, всичко що се движи под натиска на отживели века си теории и разбирания или под натиска на груби и користни цели,

днес по неволя е принудено да обърне поглед към оня великан, наречен български земеделски народ, който смятаха за мъртва, безжизнена сила, за брашнен чувал, годен само за изтупват.

Той поставял селяните в центъра на Вселената: Искам свобода за работниците, но не вярвам в тяхната способност да

управляват. Хитри политици ще водят винаги парада в името на „пролетариата", докато самите работници ще продължават да завинтват бурми. Мистичният култ към „пролетариата" е най-опасната илюзия на света.

Със селяните е различно. Всеки селянин е жива енциклопедия. Той познава животните и растенията, отбира малко от астрономия, обработва земята, развъжда животни, строи и поправя собствената си каруца и предвижда времето по-добре от метеорологичните станции. Семето на цялостно развитата човешка личност е заложено в селянина. Той се нуждае само от организиране и повече знание.

Последователите на Стамболийски се увеличавали лавинообразно:след изборите през август 1919 година земеделците взели 85 места в Парламента,на изборите през март 1920 година - 110 места,на изборите през април 1923 година БЗНС печели 212 места в Парламента, а всички

останали партии - общо 32 места!Главозамайващ резултат, наистина. (И както ще видим по-нататък -

главозамайването не закъсняло...)Струва ми се, че не е преувеличение, ако сравним земеделското селско движение с

богомилството; след богомилството в средновековна България това е второто голямо по размер и сила социално движение - пише проф. Александър Цанков, който по-късно ще стане палач на това движение.

БЗНС, или по-право казано - Стамболийски управлявал България в продължение на 3 години - от 21 май 1920 до 9 юни 1923 година.

- Бяхме ли готови за управление? - пита Стамболийски своите селяни. - Аз ви казвах и го повтарям: не! Някои казваха, че сме се качили на властта. Аз ви казвам: не ние се качихме на властта, а тя се качи на нас.

Кой на кого се е качил, не знам, но мненията за управлението на Стамболийски са право противоположни:

от невъздържани венцехваления (прозвищата нов Христос и Ивайло II не съм измислил аз) - до брутално поругаване и обвинения в болшевизъм;

едни наричат това управление истинско народовластие, други - селска диктатура.Ще се помъча да бъда обективен, ще излагам фактите индиферентно, без коментар -

а ти, читателю, сам си прави заключенията.

Правителството на Стамболийски е прочуто със своите реформи, въведени чрез закони (повече от 100), гласувани от Народното събрание.

Първият закон бил Законът за трудова повинност:

Всички български поданици от двата пола, когато навършат: мъжете 20 години, а девиците 16, подлежат на трудова повинност, т.е. на задължителен обществен труд;

трудовата повинност трае за мъжете 12 месеца, за девиците 6 месеца.Обвинения: това е противоконституционен закон, средновековна ангария,

подражание на болшевишкия военен комунизъм.Оправдания: освен обявената цел, трудовата повинност била прикрита форма на

военно обучение, с което се компенсирала забраната за масова армия.Забележка: въпреки обвиненията, следващите режими не отменят трудовата

повинност, та чак до наши дни; дори Александър Цанков признава, че това е една от големите реформи, която остави име на управлението и на първия министър не само в България, но и в Европа; трудовата повинност е нещо нашенско, оригинално, с което

189

България може да се похвали и бъде горда; нашият пример бе последван и от някои европейски страни.1

Последвал Законът за трудовата поземлена собственост (девиз: „Земята да е на тези, които я обработват!"):

всички необработвани земи се отнемат от собствениците; работещ земеделец може да притежава максимум 300 декара ниви, лозя и пр.; който не обработва земята си, може да притежава от 40 до 100 декара.

Иззетата земя се раздава на безимотните, малоимотните и на бежанците (само те са над 250 000 - в буквалния смисъл на думата голи и боси).

Обвинения: това е противоконституционен грабеж, посегателство на обявената от Конституцията неприкосновеност на свещената частна собственост.

Оправдания: по-важен е Христовият закон „ако имаш две ризи, дай едната на ближния си" (ако не я даде, отнема му се насила).

Забележка: законът се отнася и за църковните имоти, с което Стамболийски си навлича гнева на църквата.

Следват подобни закони против незаконно забогателите по време на войната (конфискация на имуществото им), за отчуждаване на сгради в градовете (придобити по спекулативен начин) и изселване на спекуланти и морално разложени;

бил въведен подоходен данък от 2 до 35 % (е, как да не викат ура бедните и как да не скърцат зъби богатите?);

били ограничени правата на царя - „царят царувал, без да управлява";правителството насърчавало създаването на земеделски и потребителски

кооперации:

в земеделските кооперации средствата за производство (редосеялки, веялки, плугове, вършачки и прочие машини) били общи;

потребителските кооперации (селски магазини) измествали частните търговци и продавали стоките без надценка.

Обвинения: това е прелюдия към болшевишките колхози; нелоялна търговска конкуренция.

Оправдания: само така можело да се модернизира земеделието, селяните поотделно нямали пари за селскостопански машини.

Забележка: кооперирането на дребните земеделски стопани било поощрявано от всички следващи правителства.

Упреците, които продължават и днeс, в болшевизация на БЗНС (наричали земеделците болшевикоиди) заради социалните реформи, противоречат на факта,

че БЗНС обявява за свой враг № 1 Комунистическата партия, а Комунистическата партия провъзгласява за свой смъртен враг Земеделския съюз;

по това време, след войната, те били най-силните партии - и за едните, и за другите буржоазията била умрял съперник

(при изборите през 1920 година БЗНС вкарва в Народното събрание 110 народни представители, Компартията - 50, а всички буржоазни партии заедно - 60);

враждата между Земеделския съюз и Компартията била не просто междупартийно съперничество, а сакрален спор за бъдещето на човечеството: на кого трябва да принадлежи властта - на пролетариата или на селяните?

Социалните реформи на Стамболийски са отражение на глобални процеси:след Първата световна война народите в Европа обедняват и олевяват, във всички

държави нахлуват радикални антибуржоазни социални движения, пламват социални революции (в Русия, в Унгария и пр.),

такива веяния можем да открием дори у смъртния враг на комунизма проф. Александър Цанков: „Социализмът ще трябва да стане по необходимост малко

1 Александър Цанков (1879-1959), „Моето време" - мемоари; започнати на юни 1945 г. в Бадгащайн, Австрия, завършени на 8 март 1949 г. в Буенос Айрес, Аржентина; публикувани 2001 г. в София, България.

190

буржоазен, а буржоазията малко социалистическа; едно взаимно проникване на новите противоположни сили не е само желателно, но и наложително" -

именно тези нови социални веяния са провокирали реформите на Стамболийски и като гледаме, че в днешно време по света социализмът става твърде буржоазен, а буржоазията по необходимост малко социалистическа,

може би ще се окаже прав в оценката си не друг, а цар Борис III, който ще каже след малко, че Стамболийски със своите идеи и реформи изпревари времето.

Както и да е... На всички обвинения Стамболийски отвръщал:- Ние не нарушаваме конституцията, защото не сме я още създали.И наистина, в момента когато отишли да го убиват, той работел върху проекта за

нова конституция (къде е тя? - убийците му, изглежда, не са забравили да я изгорят).Има реформи, одобрявани от всички - и тогава, и сега:въведено било седемгодишно задължително образование, открит бил

Свободният университет, щедро били субсидирани БАН, Народната библиотека, Народният театър, Операта, литературата и изкуствата.

С неодобрение обаче била посрещната правописната реформа: премахнати били ъ и ь в края на думите, премахнати били изобщо буквите - ѣ и ѫ.

Участта на ѫ (големият юс, широко носово ь) не предизвикала кой знай какви вълнения, но съдбата на ѣ (ят или е-двойно) станал въпрос политически. За левите - комунисти и земеделци - буквата ѣ символизирала отчуждението на интелигенцията от народа (тъй като правилата за употребата на ѣ били непонятни на малограмотните), и настоявали да бъде изхвърлена от азбуката.

Изхвърлянето на ѣ обаче било посрещнато на нож от интелигенцията (опростявал се езикът) и особено от македонците - те пък смятали ѣ за символ на българщината и премахването му от азбуката се тълкувало като изкуствено отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти, сиреч като предателство спрямо Македония.

Българската академия на науките отказала да приеме реформата и след преврата от 9 юни 1923 г. тя била отменена, ѣ оцелява, но не за дълго. През 1945 година реформата на отечественофронтовското правителство премахва от българската азбука, както изглежда, завинаги „камбанарийката" ѣ заедно с „жабчето" ѫ.

Сега активисти на ВМРО искат отново да върнат ѣ в азбуката ни...Може би има за какво да жалим - всяка от славянските азбуки запази или създаде

отличителни само за нея букви: руската - ы, э, ё, украинската - є, i, ï, ґ, сръбската - ђ, j, љ, њ, беларуската - i, ў, ние обезличихме азбуката си...

Към края на 1922 година била създадена Оранжевата гвардия (с главнокомандващ Райко Даскалов) - 100-хилядна партийна милиция, почти невъоръжена и слабо дисциплинирана,

тя не си поплювала, използвала главно тояги и цепеници (след малко ще видим как),

ролята й била да защитава земеделското правителство от преврати, но, за съжаление, тя не могла да защити дори честта на правителството...

Реформите ги видяхме. Какви са били идеите на Стамболийски? Ето автентичните му думи:

Политическите котерии във всички страни водят борба в името на материални блага. Това е борба за завладяване на държавната власт, за превръщане на тая власт в средство за охрана и забогатяване за сметка на държавното съкровище. Има ли по-осъдително, по-престъпно, по-пакостно от това?

Политическите партии остаряват и измират - на тяхно място идват съсловните политико-обществени организации. Парламентите ще станат съсловни и няма да се препарат за политика, т.е. за тоя дето духа, а за жизнено, непосредствено свързани с живота нужди. Различните съсловни групи, представени в парламента, ще обсъждат въпросите на народната икономика, просвета, стопанство по същество, а не за политиката.

191

Те ще могат по-лесно, отколкото днес партиите, да намерят точки на разбирателство и взаимно сътрудничество, да запълнят пропастта, която партиите и политиката са отворили помежду им...

За агонията на партиите говори и смъртният враг на Стамболийски - Александър Цанков:

Гражданските политически партии бяха в криза, нещо повече, в процес на измиране. Изтощени, изхабени по време на войните, дискредитирани поради това, че не можаха да противодействат на пагубната и катастрофална политика на цар Фердинанд, те слизаха от политическата сцена...

Земеделската партия се роди като бунтарско движение, като реакция и протест срещу гражданските партии. След като ги отстрани от участие във властта, той (Стамболийски) се запретна и да ги унищожи.1

Както се знае, всяко действие има противодействие: заплашени от пълно унищожение, буржоазните партии решили да се обединят в т.нар. Конституционен блок и да свалят Земеделското правителство чрез мирни масови акции.

Избрали за начало на акциите Търново - там щели да проведат на 17 септември 1922 година нещо като събор, който оттам като лавина трябвало да залее градовете в цялата страна.

За тази цел водачите на различните опозиционни партии Александър Малинов, Теодор Теодоров, Стоян Данев, Михаил Маджаров, Андрея Ляпчев, Найчо Цанов и компания се качили на влака за Търново;

в същия влак „по някаква случайност" се оказала и друга една компания: Александър Оббов, Райко Даскалов, Цанко Церковски, Крум Попов и други земеделски шефове -

те пък отивали в същото Търново на конгреса на цвеклопроизводителите, който щял да се проведе „по някаква случайност" в същия ден 17 септември 1922 година.

В 2 часа сутринта, когато влакът спря на малката гара Долни Дъбник, опозиционните водачи бяха събудени от силна врява и изстрели.

Влакът бил обкръжен от голяма тълпа, която размахваше големи тояги и крещеше:

- Смърт на буржоата! Смърт на кръвопийците!Преди да разберат какво става, старите държавници бяха извлечени от купетата

и изхвърлени на перона, където бяха малтретирани от побойници, въоръжени с цепеници, взети от дървените складове на гарата.

Проглушени от ругатни и псувни, с окървавени глави, видните партийни водачи бяха подложени на най-тежко публично унижение:

докато някои от хулиганите държаха ръцете и краката им, други стрижеха брадите и мустаците им, като си служеха с прости ножици или ками.

Бившите министри щяха да бъдат линчувани, ако не беше Райко Даскалов - той предложи да закарат опозиционните водачи до Търново и да оставят „народът" да реши съдбата им.

Когато влакът най-после пристигна в града, „народните врагове" бяха натоварени на един отворен камион и разкарвани - прави, раздърпани и голобради, през улиците, предшествани от музиканти и следвани от ликуващата тълпа...2

Стамболийски бил по това време в Женева - той провеждал своята 100-дневна дипломатическа обиколка на Европа, опитвайки се да стопи ледовете на недоверие към България (към нас се отнасяли като към агресивна войнолюбива страна, една от виновните за Първата световна война държави).

Новината за издевателството над опозиционните лидери, за селяндурската простащина на хората от неговото правителство, се посрещнала с всеобщо възмущение -

тогава Стамболийски отстранил от поста министър на вътрешните работи своя най-близък приятел и съратник Райко Даскалов (изпратил го посланик в Прага)

и след два месеца дал думата на народа сам да реши съдбата на въпросните лидери -

1 Александър Цанков, цит. съч.2 Стефан Груев, „Корона от тръни".

192

на 19 ноември 1922 година бил проведен референдум за установяване виновността на министрите от кабинетите на Ив. Ев. Гешов (от 16 март 1911 до 1 юний 1913 г.), д-р Cm. Цанев (от 1 юний 1913 до 4 юлий 1913 г.) и Ал. Малинов (от 21 юний 1918 до 18 октомврий 1918 г.) за обявените и водени войни и за последвалите ги катастрофи1 -

три четвърти от народа казал: Виновни са, да бъдат съдени!

Присъдата била прочетена на 21 март 1923 година, всички бивши министри били пратени в Шуменския затвор, освен това задружно трябвало да изплатят милиардите репарации, което означавало конфискация на цялото им имущество.2

Обвинения: 1) Конституцията не предвижда референдуми - значи референдумът е незаконен; от средство на демокрацията референдумите могат да се превърнат в оръдие на диктатурата;

2) Законите нямат обратна сила, т.е. никой не може да бъде съден за деяния, извършени преди влизането на закона в сила; политическите лица носят само политическа, но не и углавна отговорност.

Оправдания: Хиляди вдовици и сираци по нашите села и градове искат да се накажат ония, които убиха техните мъже, които убиха техните бащи. Ние имаме големи, велики гробници при Чаталджа и Булаир, Криволак и Тутракан, Завоя на Черна и Червената стена... Това са гробища на живо и топло българско месо, на жива и топла българска кръв. И топлата българска кръв вика и крещи, тя иска възмездие и ние сме длъжни да го дадем.3

С това Стамболийски прочел собствената си присъда: възмездието ражда отмъщение.

След два дни направил втората крачка към своята гибел: на 23 март 1923 година подписал с министър-председателя на Югославия Никола Пашич тъй нареченото Нишко споразумение:

тайната спогодба предвиждала четири етапа в развитието на отношенията между двете страни:

на първо време се сключвала митническа уния между България и Югославия;вторият етап предвиждал създаването на конфедерация при запазване на

съществуващите режими;през третия етап се създавала Балканска федерация, в която освен България и

Югославия влизали Гърция и Албания;четвъртият етап предвиждал разпускане на ВМРО от българска страна и Коло

сръбских четника4 от страна на Сърбия.

Като оставим настрана химерата за Балканска федерация, бродеща из полуострова още от времето на Раковски, всъщност ставало дума за унищожаването на ВМРО със съвместни усилия на двете страни:

в споразумението се определяли действията, които трябва да се предприемат, за да се прекрати нелегалното преминаване през границата: допускало се дори навлизане на сръбски части на българска територия при преследване на четите.

Щом чул това, Тодор Александров обявил Стамболийски и Райко Даскалов за престъпници пред ВМРО и пред цялото българско племе5 и прочел смъртната присъда и на двамата:

„ВМРО не остава длъжна никому. Всяка Ваша грешка ще ви струва главата!" 6 - писал Александров собственоръчно на Стамболийски.1 Из Закон за допитване до народа..., 14 октомври 1922 г.2 Радославовото правителство, управлявало от 4 юли 1913 до 8 юни 1918 г., било арестувано още през ноември 1919 г., Радославов бил осъден на доживотен затвор, но още преди това избягал в Германия; присъдата му не била отменена дори от сговористкото правителство, амнистирало неговите министри през 1924 г., и той умрял в изгнание през 1929 г.3 Реч на Стамболийски в Народното събрание.4 Сръбска четническа организация, тероризираща българското население в Македония и преслед-ваща четите на ВМРО.5 Георги Марков (1946), „Камбаните бият сами", 1994 г.6 Георги Марков, цит. съч.

193

Стамболийски не обърнал внимание на заплахата, нито пък имал намерение да играе по гайдата на ВМРО (не може заради Македония да се залага на карта съдбата на България!);

за да стопи ледовете на недоверие, да изведе България от международната изолация - първо трябвало да се оправи със съседите.

Започнал с братята сърби - не само защото сме братя (въпреки братската омраза), но и защото бил отписал Македония - ябълката на раздора:

той трезво преценявал, че никоя от държавите - нито Гърция, нито Сърбия (Югославия), нито България ще позволят Македония да се присъедини изцяло към някоя от другите две държави - всеки такъв опит ще означава нова война.

(Другият шанс, красив, но нищожен, на разпокъсаната и жална Македония е да стане ничия, т.е. да извоюва своята независимост или автономия, а след това, ако иска, да се присъединява към която си ще държава - това, ако читателят си спомня, била идеята на Гоце Делчев.)

Освен това Стамболийски смятал, и не без основание, че за България излазът на Бяло море е по-важен от Македония

не само защото там също живеят не по-малко скъпи нам българи -излазът ни на Егейско море е много важен и за нашето бъдещо духовно развитие,

тъй като загубата на Егейското крайбрежие ни отделя от средиземноморската цивилизация, към която се стремят всички народи без прекъсване през вековете.

И Стамболийски отправил погледа си към Беломорието, загърбвайки Македония. Когато бил в Белград, той рекъл на сръбските журналисти:

- Както взехте Македония, вземете и всички македонци, които се намират още в България, нам те са само пакостили. Всички политически зверства са дело на македонците. Вземете ги всичките, халал да са ви!

Тези думи звучат твърде драстично, но не са случайни. Нито Стамболийски, още по-малко Райко Даскалов, щели да забравят и да простят, че войнишкият бунт бе зверски потушен от члена на ЦК на ВМОРО ген. Протогеров със знанието и одобрението, без съмнение, на другия член на ЦК на ВМОРО Тодор Александров...

Още на 4 ноември 1919 година, уж заради Валандовската акция, която целяла въвличането на България във войната (виж в предишната глава) -

Тодор Александров и генерал Протогеров (покрай тях още няколко десетки членове на ВМРО) били арестувани като виновници за втората национална катастрофа, ведно с правителството и съпартизаните на Радославов.

Хайката на Земеделското правителство против ВМРО имала своето основание. След Първата световна война ВМРО вече била проникнала във всички структури на България: в Народното събрание, в Двореца, в правителството, в администрацията, във всяка партия, в армията, в полицията, в затворите, в театрите - навсякъде,

(както казват, половината софиянци били македонци, другата половина - техни роднини),

чрез заплахи или чрез кървави услуги на една или друга партия, на едно или друго правителство, ВМРО оказвала натиск и влияела върху вътрешната и външната политика на държавата.

За Александров и Протогеров било детска игра „да избягат" от ареста - техни хора държали ключовете на килиите;

след инсценираното бягство Александров се окупирал в Пиринска Македония, превърнал я в своя държава в държавата, пиле правителствено не можело там да прехвръкне -

и на земеделската хайка отговорил с безмилостен терор:убити били двама правителствени окръжни управители в Пиринско, един

околийски началник, двама кметове и много български полицаи и войници;за подигравка на правителството, чети на ВМРО превзели с щурм градовете

Неврокоп и Кюстендил;

194

на 28 юни 1921 година по заповед на Александров терористът Реджеб застрелял насред София „доскорошния самозван представител на бившата Македоно-Одринска революционна организация, известен с прозвището Велзевул на ВМОРО" 1 назначен от Стамболийски за Председател на Комисията за бежанците, съратника на Гоце Делчев, стария революционер и основател на ВМОРО Гьорче Петров...

Междувременно през 1920 г. недоволните от Александров основали Македонска Федеративна Революционна Организация (МФРО), която издигала прокламация за „Независима Федеративна Македония при пълно и равно участие в управлението на всички населяващи я народности".

И започнало ново братоубийство - този път между федералисти и автономисти: едните били за федеративна, другите за автономна Македония (дето се вика, започнал се бой за нероден Петко)...

След убийството на Гьорче Петров, понеже бил на страната на федералистите, из засада бил застрелян министърът на вътрешните работи на земеделското правителство АлександърДимитров;

в София бил убит водачът на Земеделската емигрантска организация Александър Панов;

после бомба била хвърлена върху колата на министър Райко Даскалов пред самото Народно събрание;

стреляно било по министър Цанко Церковски;бомба била хвърлена в правителствената ложа на Народния театър, където

Стамболийски бил с още трима свои министри, спасили се по чудо...Смъртната присъда на Стамболийски била прочетена не само от ВМРО. Заплахите,

атентатите, изстрелите и бомбите на македонците били само димна завеса - зад тази завеса се кроял истинският заговор.

Още през есента на 1919 година почти едновременно в София възникнали две тайни организации: комитетът Народен сговор и Военният съюз (лига).

Военният съюз е офицерска конспирация, създадена на тавана на Военното училище и оглавявана от полковник Иван Вълков, подполковник Кимон Георгиев и майор Дамян Велчев.

Последният казва, че причините за появата на Военния съюз били две: опасността от завладяване на властта от комунистите, както станало това в Русия, и унизителната съдба на офицерството, което след войната бе изхвърлено от казармите2:

гордите и храбри офицери, вчерашните герои на нацията - днес бяха принудени да работят като разсилни и хамали, някогашните напети и бляскави красавци криеха дрипите си под изтърканите шинели...

И на 16 ноември 1921 година ръководството на Военния съюз взе решение да извърши преврат.

Лидерите на старите буржоазни партии, обединени в Конституционния блок, след издевателствата в Долни Дъбник и Търново през септември 1922 година се убедили на практика, че мирните им средства на борба са негодни срещу цепениците на дружбашите,

а след като през март 1923 ги натикали в Шуменския затвор, в тъмните кауши им просветнало, че срещу диктатурата има само едно средство...

Задължителният епитет към всяка диктатура е кървава. Колкото и да се преувеличават фактите обаче, диктатурата на Стамболийски, ако е била диктатура, то поне не е била кървава.

По време на земеделското управление са извършени три политически убийства: на Михаил Такев (24 януари 1920 г.), на Александър Греков (21 май 1921 г.) и на Пано Чуклев (8 юли 1922 г.) -

както пише в повечето истории, тези убийства оставят съмнение за съучастие или подбудителство от страна на режима.

1 Из писмото-предупреждение на Тодор Александров до министъра на вътрешните работи Александър Димитров.2 Георги Марков, „Парола „Сабя". Заговорите и превратите на Военния съюз", 1992 г.

195

Не съм следовател, нито изследовател, само ще отбележа, че в убийството на Такев са замесени лични мотиви, междуселски вражди и анархисти - дали убиецът Донски е действал по своя воля, или е бил оръдие на чужди интереси, не знам;

чрез вестник „Анархист" обаче Федерацията на анархокомунистите поела официално отговорността за убийството на Греков (председател на Народния сговор и главен редактор на сговористкия вестник „Слово") и на бившия градоначалник на София Чуклев (който през септември 1918 година лично издал заповед за стрелба с картечници по ешелоните с ранени войници, връщащи се от Южния фронт) -

възмездието на анархистите конкретно било заради „противодействие и нагли обиди срещу стачкуващите кюстендилски тютюноработници" (Греков е експерт, а Чуклев - поддиректор на „Ориент табако");

вероятният убиец, поне на Греков, според самите анархисти, е Васил Икономов, известен анархист, водач на нелегална чета - същият, който на 14 април 1925 година ще хвърли бомба върху колата на цар Борис III в прохода Арабаконак.

Но дори да остане съмнението за съучастие или подбудителство, тези три убийства едва ли могат да характеризират режима на Стамболийски като кървава диктатура

(какво е истинска кървава диктатура, съпроводена с десетки, десетки хиляди убийства, ще видим след малко);

при режима на Стамболийски, според точната метафора на Георги Марков, режеха не главите, режеха само брадите им1, т.е. режимът наложил диктатурата си не чрез убийства, а чрез унижение -

не кървава, a унизителна диктатура би трябвало да се нарече - диктатура на простите над интелигентните:

тъй като Конституцията не предвиждала ценз за държавните длъжности, Стамболийски, в името на народовластието, допуснал там хора полуграмотни,

а простият човек на власт се превръща в простак - именно тази простащина унижавала и отблъсквала повече, отколкото страхът и физическото насилие (не случайно първо се надигнали интелигенцията и професорите),

а унижението ражда омраза по-страшна от смъртта и отмъщението за това унижение, както ще видим, било страшно: за всеки отрязан косъм от брадите отрязаха посто земеделски глави 2...

И така, унижението, че ги управляват прости и неуки хора, обединило умните - това били все професори: проф. Александър Греков, проф. Димитър Мишайков, проф. Янаки Моллов, проф. Александър Цанков и др.3 - и те основали тъй наречения Народен сговор,

прогласили го за безпартийна, надпартийна, междупартийна организация, чиято цел е да обедини политическия, обществения, военния и научния елит - т.е. всички унижавани от „селяндурите" на Стамболийски;

Кимон Георгиев - геният на превратите - свързал Народния сговор с Военния съюз и скроил заговора на унижените: Народният сговор бил мозъкът, Военният съюз - юмрукът на бъдещия преврат...

Още един смъртен враг имал Стамболийски - това били белогвардейците на Врангел, избягали в България след разгрома им в Русия -

Стамболийски не само ги разоръжил и разтурил военните им формирования, той и тях унижил, като им забранил да ходят по улиците с белите си кители и сърмени еполети -

за белогвардейците Стамболийски бил втори гаден Ленин, не само унижени - те били озверени...

Като казах Ленин, та се сетих за нашата Комунистическа партия - и тя била против Стамболийски, защото селската диктатура противоречала, отричала, подменяла пролетарската диктатура.

Въобще към началото на 1923 година се оказало, че правителството на Стамболийски няма приятели.

1 Георги Марков, „Камбаните бият сами", 1994 г.2 Константин Муравиев, „Хора и събития": разговор с Ляпчев.3 Сред „и др." бил „случайно" и подполковник Кимон Георгиев...

196

- Нашето управление не е управление, а една война - казвал самият Стамболийски, - една същинска вътрешна и външна война:

война с железничари, война с разбойници из горите, с разбойници и в градовете, война с учители, война с партии, война с военна лига, война с омраза и недоверие вън от нас, война с чиновничеството, война с благонравния Св. Синод;

кажете ми с кого в България не сме се скарали, кажете ми на кого не сме отворили война, за да отворим по-скоро...

Това имало своето обяснение.Вродената подозрителност на селянина, че всеки го лъже, всеки го мами, всеки

гледа да го прекара, да го мине, да го прецака(тази подозрителност се оправдала по време на войната: докато селяните гниели в

окопите и проливали кръвта си за Отечеството, градските спекуланти ограбвали семействата им, богатеели и тлъстеели, разпродавайки същото това Отечество),

като прибавим и предубеждението на неукия, че учените нищо не работят, не копаят и не орат, но ядат, значи живеят на гърба му като паразити -

всичко това карало селяните, а също така и Съюза им, да се самоизолират, да вярват само на себе си и да се отнасят зле към всички други класи и съсловия, дори към работниците,

а вземат ли такива хора властта, желанието да наложат своята воля над другите е неминуемо...

Освен това Стамболийски беше обсаден от глутница недохранени и амбициозни службогонци, лишени от скрупули и политически убеждения полуинтелектуалци, които се отличаваха само с вулгарност и алчност1 -

което наливало допълнителна злъч в омразата към Земеделското правителство.

След като спечелил триумфално изборите на 22 април 1923 година (както вече стана дума, БЗНС вкарал в Народното събрание 212 депутати, всички останали партии - 33),

на 12 май Стамболийски заявил самоуверено, че Земеделският съюз ще управлява още 20 години,

и направил последната крачка към своята гибел: заминал за родното си село Славовица да пише новата земеделска конституция...

Отсъствието на Стамболийски от столицата било добре дошло за съзаклятниците. Определеният ден на преврата бил 9 юни, часът - 3 през нощта на 8-и срещу 9-и, сигнал за начало - угасването на тока за 4 секунди.

Да дадем сега думата на проф. Александър Цанков - душата на този преврат:На уречения час и място, в дома на генерал Русев, се събрахме. Всички бяха точни,

току-речи, че господата пристигнаха вкупом...Всички събрани, аз неволно зех позата на председател и съобщих на господата как

съм разпределил министерските места. Съставеният от мен кабинет беше в пълния смисъл на думата национален. В него бяха представени всички партии, с изключение на комунистите и дружбашите:

министър-председател, министър на войната2 и временно управляющ външните работи3 - проф. Александър Цанков („Народен сговор"); министър на вътрешните работи - ген. Иван Русев, („Народен сговор"); министър на правосъдието - Боян Смилов (либерал); министър на търговията, индустрията и занаятите - Цвятко Бобошевски (народняк); министър на финансите - Петър Тодоров (радикал); министър на земеделието - проф. Янаки Моллов („Народен сговор"); министър на обществените сгради - Янко Стоянчев (демократ); министър на пощите, телеграфите и железниците - Димо Казасов (социалдемократ).

1 Коста Тодоров, „Изповед на една луда балканска глава", 1994 г.2 Още на другия ден министър на войната става полк. Иван Вълков.3 На 10 юни министър на външните работи става Христо Калфов, бивш флигел-адютант на цар Борис III.

197

Един само отсъстваше - това бе полковник Иван Вълков. Той, както вече споменах, бе председател на Военния съюз... той бе все пак важна личност, затова на 8 юни вечерта трябваше да бъде между нас.

Къде беше Вълков през време на отсъствието си? Минаваха ми през ума нечестиви мисли. Винаги съм имал известно съмнение в неговия кураж. Той беше експонентът на оная група военни, които не се решаваха да се предприеме нищо без съгласието на царя.

А къде е царят? Докато „душата на преврата" чака тревожно „ръката на преврата", да съобщя на читателя си една странна подробност:

Още от сутринта (на 8 юни) Хр. Морфов ми съобщи - пише проф. Цанков, - че царят отсъствал от София, че по негови сведения той е в Славовица, родното село на Стамболийски. Каква случайност?

Наистина, дали това бе случайно съвпадение? Читателю, запомни това, което ще възпроизведа, съпостави фактите и ти ще изясниш не само събитията, които следват, но ще си отговориш на въпроса случайно ли бе цар Борис на гости у Стамболийски и с негово знание ли стана превратът...

За да насочи читателя към правилното умозаключение, проф. Цанков му пояснява:По-късно ми стана ясно, че царската визита имаше за цел да замъгли това, което

ще стане, но тогава царското отсъствие от София и посещението му в Славовица, и то тъкмо на 8 юни, ни хвърли в тревога и не бих преувеличил, ако кажа - страшна.

Най-сетне вратата се отвори и той (полк. Вълков) се изправи пред нас, часът трябва да беше 11 - 12. Аз се успокоих, успокоиха се и другарите ми.

Подозренията на проф. Цанков се оказали основателни.- Царят ми назначи среща чрез полковник Драганов1 - разказва самият Иван Вълков.

- Срещата се състоя в Зоологическата градина в една стая, където ме заведе директорът на градината. Там заварих царя. Той веднага ме попита:

- Какво става с армията?Аз отговорих, че настроението сред офицерския корпус е такова, че може да се

изрази в нежелателна проява спрямо правителството на Стамболийски.Монархът възрази, че трябва да спрем такава проява, но когато му казах, че

въпреки нашите усилия не можем да спрем офицерството, и го попитах какво да правим,тогава той вдигна ръце и направи такова изражение на лицето си, което за мене

означаваше, че и той не вижда друг изход...Централното управление (на Военния съюз) направи от този факт заключение, че

царят няма да бъде против преврата, и няколко дни по-късно определихме и точната дата - нощта на 8 срещу 9 юни.

На 10 юни излезе указ за моето назначаване (за министър на войната), по този повод се представих на царя. Първите му думи бяха:

- Вие спасихте България и трона...2

И тутакси го повишил в чин генерал-майор...

За ролята на цар Борис в Деветоюнския преврат нарочно дадох думата на главните участници в преврата, а не на неговите жертви - за тях няма съмнение, че става дума за една конспирация, възглавявана от царя3.

Но да продължим разказа на проф. Александър Цанков:По предварително изготвения план и според дадената заповед войските от

Софийския гарнизон трябваше в 2 часа след полунощ да се изтеглят от казармите и да влязат в действие. Предвидено бе до 4 часа сутринта всичко да бъде свършено.

Всичко се извърши точно по плана и машината на конспирацията функционираше с точността на часовник.

Преди всичко и най-напред трябваше да се заемат пощите, телеграфите, телефонните централи и железопътните гари. Те бяха заети още в 2 и половина часа.

1 Флигел-адютант на цар Борис III.2 Показания на о. з. генерал Иван Вълков пред военната колегия при Върховния съд на Народна република България на 23 август 1954 г.3 Константин Муравиев, цит. съч.; по време на преврата е министър на войната в правителството на Стамболийски.

198

Бидоха изолирани от телефонни съобщения дворецът, министерствата, частните министерски домове; прекъснаха се всякакви частни телефонни разговори.

Пехотата зае всички изходни и входни улици и пътища. Малки картечни отделения бяха заели главните кръстопътища в града. Полицията бе изолирана.

Домовете на министрите бяха блокирани, те спяха спокойно, без да сънуват, че са под домашен арест.

Така безкръвно и без жертви се извърши всичко.В дома на генерал Русев привидно всичко бе спокойно. Тъмна и безлунна нощ

покриваше престолния град. Гробна тишина! София като че ли бе умряла, улиците пусти, никаква жива душа - ни човешка, ни животинска, не се мяркаше. А ние само мълчехме и слухтяхме. Зловещата тишина потискаше нашите души: главите ни в тия дълги и мъчителни часове бяха под бесилката.

В 4' сутринта, току-що се беше съмнало, чухме мощно ура. Ето го Дамян Велчев, облечен във военната си униформа, влезе при нас и, както му е редът, удари крак, взе стойката на офицер, който рапортува на по-висшето началство, и се обърна към полковник Вълков:

- Господин полковник, делото е завършено с пълен успех. Властта е овладяна. Армията изпълни отечествения си дълг, може да се поздравим.

Поздравихме се, разцелувахме се...Малко след 5 часа, слънцето току-що бе огряло гребена на Витоша, потеглихме за

двореца „Врана". С два открити автомобила, ескортирани от един ескадрон от царската гвардия. Пътувахме с бавен ход. Столичани още спяха.

Стигнахме пред входната порта на царското имение. Часът вероятно беше 7 сутринта.

Полковник Александър Цанев, той командваше военната част, която ни придружаваше, извика царския камердинер, който стоеше изумен пред входа, и със спокоен, но заповеднически тон го запита:

- Тук ли е Негово Величество?- Да - отговори прислужникът.- Доложете на Негово Величество, че новият министър-председател желае да се

яви на доклад.- Слушам - бе отговорът на камердинера и изчезна.След няколко минути той се върна, пребледнял, изплашен, задавен от страх,

заеквайки в говора, съобщи, че царят наистина бил в спалнята си, но в момента го няма, нямало ги и княгините...

Лично аз се видях в чудо. Къде беше цар Борис? Очевидно се криеше. Защо се е скрил? Отговорът е прост и ясен: да печели време и да даде вид, че е безучастен, че чисто и просто е изнасилен от превратаджиите.

Ако ни остави в това глупаво положение - не се ли проваля превратът? Изпотих се и тръпки лазеха по снагата ми. Не бях в състояние нищо да мисля.

Часът наближава вече 8.

Докато професор Цанков чака, да видим какво прави царят. Разказва Иван Багрянов1, който бил тогава адютант и личен приятел на цар Борис:

Срещу 9 юни, във Врана, след вечерята поседяхме малко и аз си отидох в стаята, а царят остана в кабинета си. След полунощ той ме събуди:

- Ставайте! Я вижте какво става в София, хората преврати правят, а вие спите като дете...

- Какъв преврат сънувате?И царят ми разказа как е започнала и как се развива акцията по преврата.- Значи от по-рано вие сте знаели за тази авантюра?- Не... научих по телефона... - каза той след малко колебание и добави: - Хайде да се

разходим по полето и да видим какво трябва да се прави...

1 Константин Муравиев, цит. съч.; разговор в затвора с Багрянов, вече осъден на смърт от Народния съд 1944 - 1945 г.

199

Аз се облякох и излязохме навън, из пътя той ме попита как да постъпи, когато дойдат да искат да подпише указите.

- Ако искате моя съвет, той е следният - казах аз. - Виждате оттук гара Нови хан и дежурния локомотив, който пуши там. Ще отидем за два часа в Пловдив, където е големият гарнизон. Цялата войска ще тръгне с вас. Ще отправите до превратаджиите ултиматум в срок от 24 часа да напуснат пределите на България. Уверявам ви - ще избягат като плъхове.

- Седнете тук и ме чакайте! - разпореди се царят. - Аз ще отида ей в онази висока трева да помисля.

Царят бе на 20 крачки от мен. Нямаше вид на човек, който мисли много. Сегиз-тогиз отскубваше някой стрък трева и я слагаше в устата си... След около половин час видяхме една кола, която обикаляше. Царят изсвири с уста и замаха с шапката си.

- Моето решение е взето - каза царят и се качи в колата.

Може би читателят си е помислил, че цар Борис се е втурнал към гарата на Нови хан, за да подкара локомотива с пълна пара към Пловдив...

Не, читателю. Гледай сега нататък какво театро се разиграва.Часът трябва да беше 9 - разказва професор Цанков, - цар Борис, смутен, блед и с

уморен поглед се яви пред нас. Държейки неподписаните укази, започнах:- Ваше Величество, армията в изпълнение на своя отечествен дълг свали

правителството на Стамболийски, поднасям Ви указите за оставката на старото правителство и назначаването на новото, което ще имам високата чест да председателствувам. Моля, Ваше Величество, да одобрите тази смяна.

И сложих указите отпреде му на масата. Той ги отмести, без да ги погледне:- За съжаление, това не мога да сторя. Не мога да одобря този акт. Аз искам да

остана настрана, не ме намесвайте, не ме правете съучастник в тая работа...- Не направите ли това - казах аз, - България трябва да бъде република. България е

готова за република.- Не- отвърна той, - не мога да бъда конспиратор...Тогава, па и по-късно, не можех да си дам сметка царят преструваше ли се и

театралничеше, или наистина бе смутен и нерешителен...Нашият словесен двубой трая цели 4 часа... упорството му видимо отслабваше и

след нова кратка полемика той подписа указите, стана от стола си и хвърли на масата перото, което сложи подписа си, и извика:

- Аз вече не съм цар!Скочих аз от мястото си, инстинктивно, без да си давам сметка за приличие,

хванах царя за раменете и отвърнах:- Напротив, Ваше Величество, вие сега ставате истински цар на българите!Царят повидимому се успокои и дори се трогна.

Изглежда, Цанков преувеличава терзанията на царя. Багрянов, който присъствал там и който много добре познавал душата на Борис, казва:

- Той подписа указите най-спокойно и властогонците потеглиха доволни за София.1

На следващия ден страната била засипана с хвърчащи листове:

МАНИФЕСТКЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Българи!

Толкова желаното и тъй дълго очакваното проваляне на едно насилническо и развратно правителство, каквото бе това на Александър Стамболийски, най-сетне е дело свършено...

Една власт, която издига насилието... която години наред най-безогледно потъпква правата и свободите на народа... която насаждаше съсловна омраза... такава власт не можеше да бъде търпяна повече...

1 Пак там.

200

Народното негодувание намери израз в смелостта и решителността на народа...

Новото правителство, поемайки тежката отговорност да управлява... заявява, че редът в страната ще бъде запазен на ВСЯКА ЦЕНА.

Всеки опит за смут, всяко подстрекателство... всяко посегателство... ще бъдат немилостиво наказвани.

На армията, жандармерията и на полицията е дадена заповед БЪРЗО, РЕШИТЕЛНО И НЕУМОЛИМО С ВСИЧКИ СРЕДСТВА ДА ПОТУШАТ всеки опит...

Излязло из средата на народа... правителството апелира за широка подкрепа от всички. Гражданството, подкрепяйки правителството, подкрепя България.

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

София (Следват подписите на всички министри10 юни 1923 г. от правителството на

проф. Ал. Цанков.)

Публикувам извадки от манифеста на проф. Цанков не само като шедьовър на демагогията (ще видите какви права и свободи ще даде на народа правителството, „излязло от средата на народа"...),

но и за да могат при нужда да си го преписват някои сегашни и бъдещи правителства.

Читателят сигурно вече се пита тревожно: А къде е Стамболийски, какво става с него по това време?

Като научил за преврата, Стамболийски изтичал при радиопредавателя, за да се свърже с министрите в София. Апаратът се оказал повреден.

Стамболийски си спомнил, че предишния ден, при посещението си при него, цар Борис поискал да говори по радиостанцията и отишли в стаичката двамата с адютанта му майор Скотунов.

Преди години - пише Лулчев на 23 юли 1938 година - аз по тоя въпрос бях говорил с царя и исках да ми признае вярно ли е, че той е развалил тогава радиопредавателя и неговият офицер взел патроноводителя на картечниците...

Той тогава призна, че е работил с радиото, но отказа категорично да го е развалил или пък да знае неговият офицерда е правил това...1

(Царят не знам, но майор Скотунов е бил посветен в заговора, така че... И картечницата, тя била само една, наистина се оказала негодна да стреля.)

Имал ли е Стамболийски охрана?

Невъзможно бе да се организира охрана на Стамболийски поради нежеланието му да има такава - оправдава се министърът му на войната Муравиев. - През 1923 г., когато беше в Женева, федералната полиция съобщи, че пристигнала група македонци (хора на ВМРО) да го убие. Предложи да му организира охрана. Той отказа категорично, началникът на полицията му поиска подписана декларация, че се е отказал...

Същата година на моя отговорност наредих да се купи една малка бронирана кола, която можеше да предпази от куршуми и бомби. Помолих го да се качи в колата и когато стигнахме до Министерския съвет, казах му, че е поръчана за него и че е бронирана. Той нищо не каза, слезе и не се качи вече в нея.

В началото на май 1923 г. реших да организирам един малък отред, който под предлог на маневри щеше да се намира в околностите на Славовица. Поръчах специално да не се явяват пред Стамболийски. Но той научил и заповядал войската да се върне там, откъдето е дошла - той не можел да се излага пред своите съселяни...2

Странно, наистина, за един диктатор, особено ако си припомним с каква охрана ходеше Стамболов: Двама отпред, двама отзад, по двама отстрани. Твърде често и пристав с тях. Подир файтона му цяла ескорта от конни стражари...

1 Любомир Лулчев, „Тайните на дворцовия живот", 1992 г.2 Константин Муравиев, „Събития и хора".

201

Все пак Стамболийски е имал охрана: щом чули за преврата, от околните села към вилата му се стекли повече от 1500 селяни. Те отблъснали войсковата част, която нападнала вилата, предвождана от съученика на Стамболийски полковник Славейко Василев.

Селяните, въоръжени е пушки, брадви, коси и тояги, предвождани от Стамболийски, стигнали до Пазарджик и спрели: през нощта щяла да се пролее невинна кръв - рекъл Стамболийски.

През нощта обаче откъм Пловдив пристигнала пехота, кавалерия и артилерия - и селската войска била разбита.

Стамболийски казал на селяните да се разотидат, за да не ги избие войската, и останал само с брат си Васил. Два дни се крили братята из лозята около Славовица.

Докато войската на полковник Славейко Василев претърсвала околността, на 10 юни капитан Харлаков бе извикан във Военното министерство от генерал Вълков, в чийто кабинет завари новия министър-председател Александър Цанков и министъра на външните работи Христо Калфов.

Генерал Вълков изведе капитан Харлаков в чакалнята и му заповяда да потегли с отряда си за Саранбей и оттам за Славовица, където да влезе в подчинение на полковник Славейко Василев:

- Стамболийски да не се докарва жив в София, щом се залови, да се екзекутира веднага! В противен случай отговаряш с главата си!1

На 13 юни, преоблечен като търговец на дърва, Стамболийски влязъл в село Гулак да купи хляб и да разбере какво става, но селяните в кръчмата го познали по високия му ръст, обградили го и го вързали.

- Аз чаках подкрепа от вас - казал Стамболийски, - а вие излязохте Юди Искариотски.2

Славейко Василев се свързал веднага по телефона с Цанков и Вълков - съобщил им, че Стамболийски е заловен.

Тутакси пристигнал капитан Харлаков, скарали се с полковник Славейко Василев - чия да бъде честта да отведе високопоставения пленник в София, генерал Вълков обаче заповядал по телефона на Славейко Василев да предаде пленника на капитан Харлаков,

капитан Харлаков качил Стамболийски на един военен автомобил, но вместо към София, запрашил обратно към Славовица, оттам изпратил телеграма до Военното министерство:

„Автомобилът, който караше Стамболийски, нападнат от въоръжени селяни, Стамболийски отвлечен".

Генерал Вълков отговорил:„Направете всичко възможно за издирването му и да бъде доведен под силна

охрана в София".Във вилата на Стамболийски вече се била настанила четата на скопския войвода

Величко Вилянов - Чичето и чакала.Капитан Харлаков се изправил пред Стамболийски и му прочел смъртната присъда

от името на ВМРО и Военния съюз и казал на офицерите:- Вие не си цапайте ръцете с кръв, македонците ще свършат тая работа.И настъпила „нощта на ножовете"3.

За тази нощ по-добре би било да не разказвам. С много зверства се срещнах, докато събирах истории за тези „Хроники", но убийството на Стамболийски надминава всички по жестокост.

Затова моля по-чувствителните си читатели да прелистят тази страница, без да я четат, и да продължат нататък...

1 Георги Марков, „Камбаните бият сами".2 Дончо Даскалов, „Политически убийства в новата история на България", 1999 г.

3 По описания на Георги Марков, Дончо Даскалов и др.

202

Македонците се нахвърлили върху Стамболийски, започнали да го яздят като кон, викайки:

- Ти язди България три години, нека и теб да пояздим...За да препуска по-бързо нагоре-надолу по стълбите, пришпорвали го с ножове и

щикове. (Повече от 90 прободни рани имало по тялото му.)После му отрязали ушите, почнали да секат един по един пръстите на ръцете му...

рязали филета от бедрата му, драли ремъци от кожата му, отсекли дясната му ръка до лакътя и му биели шамари с нея...

Довели и брат му Васил - рязали го и него парче по парче пред очите му.Умирающ, Стамболийски успял да напише на стената с кръвта на отрязания

показалец на лявата си ръка: 12 ч. 14 юни 1923. Cm.На 15 юни сутринта Харлаков изпратил нова телеграма до Военното министерство:„Преследван и застигнат, избягалият бивш министър-председател Ал.

Стамболийски при съпротива падна убит на място".

Тук следва нещо много странно, читателю. На същия 14 юни около вилата край Славовица бил забелязан да се мярка странен човек, офицер, криел се зад лозите, слухтял край вратите, надничал през прозорците...

Това бил инспекторът на царските дворци Димитър Генчев, смел и доверен до пълна преданост човек на цар Борис.

По време на Народния съд през 1945 година, в деня преди да прочетат присъдите, Муравиев го попитал1:

- Какво правихте на 14 юни във вилата край Славовица?- Отде знаете? - запита той разтревожен и пребледнял.- За какво бяхте пратен там?- Имах поръчение от царя да направя всичко възможно за спасяване живота на

господин Стамболийски.- И какво сте направили? Вие сте стояли и сте само наблюдавали. Крили сте се.

Не сте се обадили никому.- Не можеше нищо да се направи. Харлаков беше опасен човек. Даже аз се опасявах

от него и се крих, спах сред лозето.- Генчев, Генчев, за да спасите името на царя, вие и сега лъжете, защото са ви

пратили в Славовица, за да констатирате смъртта на министър-председателя Александър Стамболийски...

- Моля ви, не ми задавайте повече въпроси... - казал Генчев и затворил устата си завинаги, написал на едно листче молба до съда: да бъде разстрелян, а не обесен.

Разстреляли го.

Заровили труповете на братята Стамболийски близо до вилата. Селянин открил случайно плиткия гроб. Четниците на скопския войвода убили нещастния откривател и погребали втори път телата на братята по-далече от вилата, в лозята.

На другия ден Харлаков (или Славейко Василев) им заповядал да погребат братята още по-далече, край Марица, но за да не ги разпознаят (или да не вземат да възкръснат?), отрязали им главите.

Марица придошла и отнесла труповете. Къде са главите им - не се знай...Слухът за убийството на Стамболийски прелетял границите на България,

заприиждали чуждестранни журналисти, палачите, правейки се на опечалени, ги развеждали из вилата и наоколо, показвали им празния гроб:

- Ето, хора на Стамболийски откраднаха тялото му...Дълго след това селяните чакали да се яви възкръсналият Стамболийски, чакат и до

днес...

1 Константин Муравиев, „Събития и хора", с. 103.

203

ПРИТУРКА КЪМ ГЛАВА X

Кой уби Стамболийски?

Омагьосаният кървав кръг

Проф. Александър Цанков1: Между дните 12 и 14 юни бях във Военното министерство, помня, че беше пак преди обед. На въпроса към военния министър (ген. Вълков) какво ново има, отговори ми някак смутено: „Стамболийски, при опит за бягство, е убит". Нищо не бе по-съкрушително и по-трагично за мен от тая вест. Дълго не можах да дойда на себе си.

Генерал Вълков2: Убийството на Стамболийски стана известно на Министерския съвет на 14 юни. Министрите приеха това съобщение равнодушно. Цанков се изкиска нервно, което показваше, че е доволен.

Капитан Харлаков3: На 12 юни бях извикан в кабинета на новия военен министър полковник Вълков. Там, в присъствието на министър-председателя Александър Цанков, Вълков устно ми нареди...

Проф. Александър Цанков4: Генерал Вълков е наредил да бъде убит Александър Стамболийски!

Генерал Вълков5: Аз бях дал заповед на Славейко Василев да доведе Стамболийски със специален влак в София. Харлаков взел Стамболийски обратно във вилата, където в изпълнение на заповед лично от Цанков го убил...

Проф. Александър Цанков6: Аз, който в живота си мравка не съм настъпил...Генерал Вълков: ...Взели участие и македонците на Величко (Вилянов),

поручиците Кръстев, Савов, Павлов и, ако не се лъжа, Дипчев...Тодор Александров7: ВМРО не е участвала в преврата на 9 юни и няма никаква

вина за смъртта на Стамболийски, възможно е той да е бил убит от един или повече македонци, които са имали лични оплаквания от Стамболийски...

Цар Борис III8: Какво мръсно дело! Le pauvre grand home9. Той стана мъченик и със смъртта си опозори новия режим. Сега той наистина стана велик човек...

Проф. Александър Цанков10: Генерал Вълков е наредил да бъде убит Александър Стамболийски. Убеден съм, че той е извършил това по поръчение на царя. Той беше само едно оръдие на царя!

Цар Борис III11: Ах, този фатален професор с очи на кукумявка!Генерал Вълков: Харлаков взел Стамболийски обратно във вилата и по заповед

лично от Цанков го убил!Проф. Александър Цанков: Генерал Вълков е наредил да бъде убит Александър

Стамболийски по поръчение на царя!Цар Борис III12: Аз скърбя за покойния президент. Той беше голям държавник и

със своите идеи и реформи изпревари времето. Ние можем само да се гордеем с него. Скърбя и винаги ще скърбя за неговата загуба...

1 Александър Цанков, „Моето време".2 Показания пред съда 1954 г.3 Показания, след като е арестуван през 1944 г.

4

5 Показания пред съда 1954 г.6 Александър Цанков, „Моето време".7 Интервю пред The Times, 4 януари 1924 г.8 Из ,,Корона от тръни" на Стефан Груев. 9 Горкият велик човек!10 Константин Муравиев, „Събития и хора": среща с Цанков, 1935 г.11 Стефан Груев, „Корона от тръни".

12

? Константин Муравиев, „Събития и хора": среща с Цанков, 1935 г.? Константин Муравиев, „Събития и хора": среща с царя, 1931 г.

204

Проф. Александър Цанков1: Царят е толкова подъл, толкова коварен, така изкусно се прикрива... а при това е страхлив и бяга от отговорности. С един жест той можеше да предотврати всички убийства и своеволия. Той разполагаше с войската и Военния съюз, както и с ВМРО.

Цар Фердинанд2: От мен той не е взел нищо, а е наследил всичките си пороци от италианското си потекло: дребнав, отмъстителен, фалшив и коварен. Влечението му към съзаклятия е пак италианска черта у него. Той - синът ми, забърка всички офицери в тези нещастни лиги. Един ден той ще почувствува колко ще му струва безумието на 9 юни!

Тодор Александров: ВМРО не е участвала в преврата на 9 юни и няма никаква вина за смъртта на Стамболийски...

Цар Борис: Аз скърбя за покойния президент. Намериха се престъпни ръце, които посегнаха на такъв умен, добър и благороден човек!

Проф. Александър Цанков3: Аз ви се кълна, че на съвестта ми не тежи нито един живот, не съм замесен в нито едно убийство... Защо и кой бе убил Стамболийски, д-р Н. Генадиев, Петко Д. Петков и много други - най-точен отговор могат да дадат господата Кимон Георгиев и Дамян Велчев, които още при подготовката на преврата бяха най-близките на военния министър Иван Вълков 4. Иван Вълков и групата около него „чистеха" България от „предатели", „шпиони", „вредители" и така нататък... Между дните 12 и 14 юни бях във Военното министерство. Ген. Вълков ми каза: „Стамболийски, при опит за бягство, е убит". Нищо не бе по-съкрушително и по-трагично за мен...

Генерал Вълков: Убийството на Стамболийски стана известно на Министерския съвет на 14 юни. Цанков се изкиска нервно, което показваше, че е доволен.

Капитан Харлаков: На 12 юни бях извикан в кабинета на новия военен министър полковник Вълков и в присъствието на министър-председателя Цанков Вълков устно ми нареди....

Проф. Александър Цанков: Генерал Вълков е наредил да бъде убит Александър Стамболийски!

Генерал Вълков: Харлаков взел Стамболийски обратно във вилата и по заповед лично от Цанков го убил.

Проф. Александър Цанков: Аз, който в живота си мравка не съм настъпил...Генерал Вълков: Взели участие и македонците...Тодор Александров: Възможно е един или повече македонци, които са имали

лично оплаквания от Стамболийски...Цар Борис III: Какво мръсно дело! Le pauvre grand home! Сега той наистина

стана велик човек...Проф. Александър Цанков: Генерал Вълков е наредил да бъде убит Александър

Стамболийски по поръчение на царя!Цар Борис III: Ах, този фатален професор в очи на кукумявка! Аз скърбя за

покойния президент. Скърбя и винаги ще скърбя...Проф. Александър Цанков: Царят е толкова подъл, толкова коварен. С един

жест той можеше да предотврати всички убийства...Цар Фердинанд: От мен той не е взел нищо...Тодор Александров: ВМРО няма никаква вина...Цар Борис III: Какво мръсно дело! Le pauvre grand home! Намериха се престъпни

ръце...

1 Константин Муравиев, пак там: среща с Цанков, 1935 г.2 Константин Муравиев, цит. съч.: среща на Стефан Даскалов с цар Фердинанд в Унгария, 1935 г.3 Константин Муравиев, „Събития и хора": среща с Цанков, 1935 г.; Александър Цанков, „Моето време".4 Кимон Георгиев и Дамян Велчев (след преврата на 9 септември 1944 единият става министър-председател, другият - военен министър) спасяват живота на генерал Иван Вълков - той е съден за убийства чак през 1954 г., смъртната му присъда е заменена с 20 години затвор и умира в затвора през 1962 г. на 87-годишна възраст.

205

Проф. Александър Цанков: Аз ви се кълна, че на съвестта ми не тежи нито един живот...

Капитан Харлаков: Генерал Вълков устно ми нареди...Проф. Александър Цанков: ...да бъде убит Стамболийски. ..Генерал Вълков: ...по заповед лично от Цанков...Проф. Александър Цанков: ...по поръчение на царя...Цар Борис III: Аз скърбя за покойния президент...Генерал Вълков: Цанков се изкиска...Проф. Александър Цанков: Аз ви се кълна...

И т.н.

206

1923-1925ГЛАВА XI

България остана без Господ

Цар Борис III, Александър Цанков

Професор Цанков пише в спомените си, че след преврата на 9 юни в цялата страна бе спокойно.

О, не - не било спокойно: София се тресеше от буйния и неудържим възторг на гражданите... гражданството ликуваше - ликува и професорът, - гражданите се поздравляваха с „Христос возкресе!"1

Новото правителство държеше, особено след скандалното убийство на Стамболийски, да покаже пред света, че всичко е наред, че няма повече никакви жертви, че опитите за въоръжена съпротива пропаднаха, без да става нужда властта да взима специални мерки.2

Истината обаче беше друга: докато във вестниците гражданите ликуваха от неудържим възторг, в полицейските и следствено-съдебните архиви народът се разбунтува.

Бунтарите бяха пръснати - беше писал Александър Малинов след потушаването на Войнишкото въстание, - но бунтарството остана непобедено, то се разнесе из цяла България.3

Грабват тояги, брадви, коси и тук-там пушки селяните от селата в Плевенско, Белослатинско, Оряховско, Видинско, Луковитско, Севлиевско, Ябланишко, Троянско, Ловешко, Свищовско, Габровско, Търновско, Търговищко, Шуменско, Бургаско, Хасковско, Ямболско, Карнобатско, Чирпанско, Карловско, Новозагорско, Старозагорско, Пловдивско, Асеновградско, Пазарджишко, Дупнишко...

вдигнали се стотици села, според някои недокументирани източници въстаниците били над 100 000: в Шуменско - към 15 000, в Плевенско - над 5000, в Пазарджишко - около 2000, в Ловешко - 2000, в Карловско - 1500;

за истинската цифра на въстаналите можем косвено да съдим по броя на арестуваните и по броя на съдените (според полицейските и съдебните документи):

арестуваните в Шуменско били 1400, в Карловско 1200, в Плевен 700 души и т.н., казармите и участъците са претъпкани, арестуваните са подложени на страшни мъчения, от побоищата едни умират, други полудяват4;

в Карлово пред съда били изправени 375 души, в Шумен - 240, в Асеновград - 101, в Плевен -95, в Пловдив - 90, в Дупница - 41, в Луковит - 35...

Без съмнение, опитите за съпротива не са били нищожни,както твърди Цанков;на още по-малко съмнение подлежи жестокостта, с която неговото правителство

изпълнило заканата си: всеки опит за смут, всяко подстрекателство ще бъдат немилостиво наказвани бързо, решително и неумолимо със всички средства5 -

щом самият Цанков се изпуска да каже, че срещу въстаналите в Шумен се наложило да се тури в действие артилерията,а в Плевен големите дружбашки маси, настъпващи от околиите към града, бяха разпръснати след неколкочасова артилерийска стрелба.6

1 Александър Цанков, „Моето време". 2 Пак там.3 Александър Малинов, „Под знака на острастени и опасни политически борби".4 Дончо Даскалов, „Политически убийства в новата история на България", 1999 г.5 Из Манифест към българския народ на Цанковото правителство, 10 юни 1923 г.6 Александър Цанков, цит. съч.

207

Артилерия - срещу селяни, въоръжени с коси и тояги! (В отряда от 3-4 хиляди души, настъпващ откъм Гара Левски към Плевен, имало само 40 пушки.)

И: цялата тая борба се свърши без кървави жертви - заявява спокойно професорът.

Е, „при опит за бягство" (подобно на Стамболийски) били убити земеделският кмет на София Крум Попов, земеделските журналисти Стоян Калъчев и Цвятко Аврамов, частният секретар на Стамболийски Димитър Кемалов, министърът в земеделското правителство Спас Дупаринов,

командирът на републиканската армия по време на Войнишкия бунт Георги Дамянов бил изгорен жив в тухларните пещи край Долни Богров;

и други, и други, и хиляди други...В делото на 9 юни ВМРО няма никакъв дял, никакво участие - твърди проф.

Цанков. - Наистина полковник Ив. Вълков беше поискал от организацията в случай на нужда една помощ от 500-1000 въоръжени македонствующи... но от тая помощ не стана нужда.

Дали е станало нужда от помощта на ВМРО - или пък просто, за да си отмъстят на БЗНС заради хайките срещу тях, не знам,

но македонските четници - самоволно или по заповед, за позор или слава - взели свирепо участие в кървавите вакханалии през юни:

първо видяхме четниците на скопския войвода Величко Вилянов - Чичето да дерат жив Александър Стамболийски и брат му;

македонски чети участвали в потушаването на селските бунтове в Плевенско, Шуменско, Пазарджишко и другаде;

а на 26 август 1923 година македонският терорист Цицонков застрелял „из-за угла" Райко Даскалов в Прага.

Райко Даскалов бил осъден от ВМРО на смърт още на 3 март 1923 година (писмена смъртна присъда № 3751), съгласно чл. 252 от Правилника на Организацията, за това, че

„чрез бунта на войниците при Владая допринася за един несправедлив мир в Ньой по отношение на Македония;

задето си послужи с българската административна машина да преследва членовете и съчувствениците на Организацията;

Забележка към чл. 252: Доказаните шпиони и врагове на Организацията могат да се убиват от всекиго без никаква присъда.2

За да спаси приятеля си, Стамболийски го изпратил посланик в Прага (но за ВМРО, както знаем, няма граници), превратът на 9 юни сварил Райко Даскалов далеч от България,

след убийството на Стамболийски той съставил в Прага задгранично правителство, започнал да издава в. „Земеделско знаме" и създавал много главоболия на Цанковото правителство - уронвал чрез писанията си престижа му особено в чужбина, поради което ген. Вълков се обърнал за услуга към Тодор Александров -

Александров изпратил в Прага терориста Йордан Цицонков, който проследил Райко Даскалов по улица „Хлечкова" и забил три куршума в гърба му.

В интервю за лондонския вестник „The Times"3 „Александров отрече неговата организация да е участвала в преврата на 9 юни и да е виновна за смъртта на Стамболийски, но добави, че е възможно той да е бил убит от един или повече македонци, които са имали лични оплаквания от Стамболийски;

обаче призна, че убийството на Даскалов, този ,,демагог на демагозите", било дело на ВМРО”.

1 Този номер дава някакъв ориентир за броя на смъртните присъди и екзекуции, изпълнявани от ВМРО: смъртната присъда № 375 е произнесена в края на период от 3 години и половина - от есента на 1919 (когато Александров, Чаулев и ген. Протогеров възстановяват македонската революционна организация под ново име ВМРО и откогато вероятно е започнало номерирането на присъдите) до 3 март 1923 г. - средно повече от 100 смъртни присъди на година!2 Из Правилника на ВМРО, цитиран от Дончо Даскалов, „Политически убийства в новата история на България", и Георги Марков, „Камбаните бият сами".3 The Times, 4 януари 1924 г.

208

При бунта в Плевенско се случило нещо странно: когато селските отряди обкръжили Плевен, вътре в града зазвънели църковните камбани и тамошният ръководител на Комунистическата партия Асен Халачев призовал работниците да се присъединят към въстанието на селяните;

работниците въстанали, съединили се със селяните и завзели целия град, освен казармата и околийското управление;

но през нощта на 10 срещу 11 юни, когато Халачев вече водел преговори с командирите на полка да се предадат доброволно,

бил извикан на телефона и секретарят на ЦК на БКП Тодор Луканов му съобщил, че Централният Комитет е взел решение за неутралитет, и му заповядал да прекрати революционните действия (комунистите не трябвало да се месят във войната между градската и селската буржоазия);

Халачев казал на работниците да сложат оръжие, храбрите офицери това и чакали - първата им работа била да арестуват капитулиралия Халачев и „при опит за бягство" го застреляли,

после разбили селските отряди, арестували 700 души, изтезавали ги до смърт и т.н.Третият интернационал в Москва, който се конституира като изпълнителен

комитет на комунистическите партии в целия свят и дава заповеди,разкритикувал жестоко позицията на Българската компартия и наредил грешката за

неучастие в юнското въстание да се поправи с още по-голяма грешка:от Москва дадоха заповед за въстание! - свидетелства изключеният по-късно от

БКП „по заповед от Москва" д-р Никола Сакаров1:През юли 1923 година, когато в софийската организация се дебатираше писмото -

заповед на Зиновиев 2 за революция, в събранието присъствуваше и Дядо Благоев.Тогава за пръв път дойде и Васил Коларов3, който се бе завърнал от Русия. Дядо

Благоев го посрещна много сърдито и почти го изруга, като му каза:- Махни се от тук! Ти си дошъл да разстроиш партията ни...Васил Коларов обаче не се махнал, обявил Дядото за изкуфял и заедно с Георги

Димитров се захванали на бърза ръка да подготвят въстанието.

Не само Димитър Благоев е бил против прибързаното въстание.Нашият любим вожд и учител Георги Димитров има щастието да бъде у Ленина и

да беседва с него [в началотона 1922 г.]. Като слушаше Димитрова, който с увлечение говореше за ръста на революционното движение в България, за масовите борби на работниците и селяните, за бързото назряване на революционния кризис, Ленин неочаквано каза:

- Не се увличайте. Вас ще ви разбият. Реакцията е още силна, а вие сте съвършено неподготвени.4

При това положение никой не можеше да си прави илюзия, че ще победим, т.е. че ще смъкнем от власт фашисткото правителство и ние ще завладеем властта;

по всичко личи, че такава илюзия не са си правили и другарите - инициатори на въстанието, В. Коларов и Г. Димитров - пише старият комунист Върбан Ангелов5,

1 Според Петър Пешев (1858-1931), „Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес”, 1929 г., с. 828.2 Григорий Зиновиев - по това време председател на Изпълнителния комитет на Коминтерна; опитва се да проведе на практика теорията на Троцки за перманентна световна революция.3 По същото време Коларов е генерален секретар на Коминтерна.4 Ангел Христов, „Встреча с Ленином", сп. „Новая Болгария", кн. 7, 1957 г.5 Върбан Ангелов (1887-1974), „Неизвестни страници от миналото", 1993 г.; професионален юрист, влязъл в социалистическото движение на 13-годишна възраст; бил е секретар на окръжния комитет на Комунистическата партия в Търново, през 1923 г. е секретар на окръжния комитет вРусе, многократно арестуван, бит и интерниран; обвинител в Народния съд 1944-1945 г. (тук се случил юридическият парадокс: прокурорът поискал 15 смъртни присъди, а съдът отсъдил 67!); посланик в Анкара (1946-1948), Главен арбитър в Държавния арбитраж (1950-1954), посланик във Виена (1954-1957).

209

затова за себе си двамата определили да ръководят Септемврийското въстание в Северозападна България (според злите езици - за да са по-близо до югославската граница)

и наистина: само след първите сблъсквания с войската около град Михайловград1

те - водачите на въстанието - без да се съобразяват с обстановката в цялата страна и главно в София, преминаха в Югославия и от Виена дадоха парола: „Курс на въоръжено въстание!", т.е. въстанието да продължава до победен край.2

(Казват, че бягайки към югославската граница, Димитров бил извикал на Коларов: „Обърни се и виж какво направихме!", според други - бягали без да се обърнат...)

Още запъхтени от бягането, седнали да си отдъхнат в едно виенско кафене, ударили по два-три коняка и написали знаменитото си

Отворено писмодо работниците и селяните в България:

Драги другари, ние съвместно се борихме за едно велико народно дело. След големите борби, които засега завършиха неуспешно, ние бяхме принудени да напуснем вашата среда, за да продължим да служим на великото дело на своя народ, който като един човек с небивал ентусиазъм се подигна да извоюва политическите си свободи...

Макар да се намираме временно далече от вас... ние героически ще понесем болките и страданията на поражението

и ролята, която ни се падна да играем, ни налага да се обърнем към вас с това отворено писмо. И първата дума, която ви отправяме, е:

- Никакво униние, никакво отчаяние, никакво малодушие! Горе главите, славни борци!

Докато нашите герои героически понасяли страданията, пиейки си коняка във виенското кафене, като по този начин продължавали да служат на великото дело на своя народ, който като един човек с небивал ентусиазъм бил въстанал,

и докато викали: „Горе главите, славни борци!" -главите (около 5000) на славните борци се търкаляли край мътните води на Марица

и питали:- Кой излъга нашата вяра?3

Правителството този път преизпълнило заканата си, че всеки опит за смут ще бъде немилостиво наказан със всички средства:

войска, жандармерия, полиция, ВМРО, белогвардейците на Врангел - всички се нахвърлили настървено върху въстаниците. Ето как описва погрома поетът Гео Милев:

Метежният устрембе посрещнат с куршуми.По всички пътекието спущат се рота след рота- пехотакавалерияартилерия...Бият атакабарабаните...

Яростно лаяткартечници...Зад далечнитевърховезабумтя артилерия.

1 Тогава град Фердинанд, сега Монтана.2 Върбан Ангелов, цит. съч.3 Този въпрос задава Гео Милев (1895-1925) в поемата си „Септември", 1924 г.; в документалния филм на Васил Джерекаров и Павел Васев „Спомени" се разказва и за един мъж, който повел през септември 1923 г. въстаниците от своето село и след погрома на въстанието, от срам и угризения, че излъгал вярата им, млъкнал и дума не продумал до края на живота си.

210

ЗатреперахаГрадовеи села.Мъртви тела- окървавени трупове -застлахасклоновевалозипътища...С извадени сабикавалерийски отряди подгонихаразбитите селяни –доубивани, стрелянис шрапнели, фугаси,догонвани в къщитеи съсичани там...

В изпотъпкани нивимежду бодил и високи тревисе валят червени главис накълцано обезобразено лице.Бесилки разпериха черни ръце(привидения в мъртва мъгла).Непрестанно се носи страхотния марш на топораударил о кокал. Горящи селаозаряват далеч кръгозора.Потекоха кървави вади.Пламнаха клади...

Замириса на живо месо.

Кървава потизби по гърба на земята.В ужас и трепет сниши севсяка хижа и дом.П о г р о м!1

Не било простено и на поета - арестували го, съдили го за поемата „Септември":- Поетът пее за чисто изкуство, като седи на своя висок трон, над дребнавите

дрязги в живота - поучавал го съдията и го осъдил на една година условно, поетът си тръгнал, но други съдии го чакали на улицата...

Въстанието обаче не ще да е било „дребнави дрязги":

Нощите бяха и безсънни, и тревожни - пише проф. Александър Цанков. - Цялото правителство се пренесе в Централната поща. Там стояхме, там се хранехме, Министерският съвет от 2 до 4 часа след полунощ заседаваше, преценяваше сведенията - всичко, което ставаше на „бойния театър".

Приписват на моето правителство и на мен лично престъпления и убийства, вършени от средите на Военното министерство, на мен и на моето правителство се приписаха не само убийствата на групата около ген. Ив.Вълков, но и тия на ВМРО.

Да, мене ме клеймят като тиранин, затова че кърваво потуших комунистическите бунтове. Само при силуета на моята сянка треперят от ужас, защото аз не се шегувам и не пипам с кадифени ръкавици. Аз изпълних дълга си в защита на държавата. На терора се отговаря с терор!

30 000 души - се сочи от комунистите - били убити... Но не сте ли вие, комунистите, виновници и отговорни за пролятата кръв, вие, които поведохте на заколение в бунт срещу държавата тълпите

1 Гео Милев, из ,,Септември".

211

и когато бяхте сразени и разбити, счетохте за благоразумно да дезертирате, а сетне лицемерно оплаквате загиналите борци, паднали жертва за комунистическия идеал...1

Справедливостта изисква да се каже, че загиналите борци през септември били недоубитите през юни селяни, един поп и две-три дузини наивни селски даскали;

парадоксално е, но в това въстание, организирано от работническата Комунистическа партия, работниците не се повдигнаха на въстание -

София, Пловдив, Варна, Русе, Плевен, Бургас, Сливен, Ямбол, Казанлък, Хасково, Кюстендил, Видин, Враца, Търново, Габрово, Ловеч и всички по-малки градове - чисто и просто работническите центрове не въстанаха;

въстанието не беше начело с пролетариата, а при пълното безучастие на пролетариата - категоричен е Върбан Ангелов (тогава бил секретар на Окръжния комитет на Комунистическата партия в Русе)2.

На 22 декемврий 1923 год. ходих при Дядо Благоев, за да го запитам по въстанието - разказва споменатият вече д-р Сакаров. - Той осъди септемврийските изстъпления, като ги нарече безумие на комунистическата партия...3

Въпреки потушаването на въстанието, правителството не можеше да се крепи само на армията - пише Александър Цанков, - но не можех да разчитам и на старите партии, те бяха негодни, изхабени и разложени. Пристъпих към създаването на нова политическа партия. В основата на новата партия аз поставих групата на Народния сговор.

Обединяването на буржоазните партии ставало чрез посредничеството и благословията на масоните, а където се налагало - чрез заплахите и насилието на Военния съюз и ВМРО.

Познатият ни д-р Никола Генадиев - македонец, родом от Битоля, внук на велешкия митрополит Генадий, третият водач на Народнолибералната партия след Стамболов4 и Димитър Петков -

не само отказал да влезе в тази коалиция, но и обявил, че ще основе нова партия, „Народно единство", в която щял да привлече разпръснатите земеделци.

Преди това той допуснал още две смъртоносни грешки:през 1915 година пледирал за това, че България трябва да влезе в Първата световна

война на страната на Съглашението, т.е. да стане съюзник на Сърбия, заради което Тодор Александров го заплашил със смърт;

освен че имал дързостта да порицае жестокостите при потушаването на юнските и септемврийските бунтове през 1923 година и въпреки предупреждението на Цанковото правителство към адвокатите да не защитават арестуваните метежници - Генадиев напук поел защитата на 68 бунтовници от Плевенско.

- Правителство, което е принудено да се крепи на убийства, е слабо правителство и може да докара много злини на България, то не може и не бива да стои повече на власт - казвал той5 за правителството на Цанков-Вълков-Русев.

Тогава Цанков-Вълков-Русев извикали Тодор Александров и Ванче Михайлов и рекли им:

- Имаме сведения, че д-р Никола Генадиев възнамерява наедно със земеделците да възстанови стария режим на дружбашите, което ще бъде във вреда на великото македонско освободително дело.6

Александров наредил на Димчо Стефанов, братовчед на Йордан Цицонков, убиеца на Райко Даскалов, да застреля д-р Никола Генадиев (въпреки че бил македонец, родом от Битоля, внук на Велешкия митрополит Генадий).

1 Александър Цанков, „Моето време".2 Върбан Ангелов, цит. съч.3 Петър Пешев, „Исторически събития и деятели...", с. 828.4 Именно на него Стамболов бе казал, че не чрез революция, а чрез еволюция може да се постигне съединението на Македония към България. (Виж на с.217)5 Султана Рачо Петрова, „Моите спомени".6 Султана Рачо Петрова, цит. съч.

212

Д-р Генадиев бе отявлен републиканец и зарази и Стамболийски - в това отношение бе много опасен и затова трябваше да бъде обезвреден - пише откровено проф. Ал. Цанков.1

Екзекуцията била извършена на 30 октомври 1923 година в центъра на София, зад Алма Матер, там, където се пресичат улиците „Шипка" и „Кракра".

След това убийство никой лидер не отказал да влезе в коалицията. Към Народния сговор се присъединили Демократическата, Радикалната и Обединената народно-прогресивна партия - нарекли новата партия Демократически сговор.

Левите сили също се обединявали трескаво в тъй наречения Единен фронт: комунисти, леви земеделци, анархисти и пр.

След убийството на Генадиев, очаквайки ответни изстрели, правителството на Цанков побързало през януари на следващата 1924 година да прокара в Народното събрание Закон за защита на държавата.

Доколкото ми е известно - заявява гордо професор Цанков, - това е първият закон в Европа, а мисля и в света, за борба срещу болшевишко-комунистическата опасност.

Този закон забранил Комунистическата партия и всички нейни подразделения - младежки, профсъюзни и прочие, а депутатите комунисти били изгонени от Народното събрание.

Законът действал безотказно и при следващите правителства - до септември 1944 година.

Законът обаче не можел да хване някои неудобни лица - например избрания в изборите на 18 ноември 1923 година с листата на БЗНС Петко Д. Петков, който се обявил открито и гласно против закона и не спирал да пита в Народното събрание: „Кой уби Стамболийски?"

Отговорили му кратко и ясно: на 14 юни 1924 година в осем и половина часа вечерта полицейският агент и член на ВМРО Каркалашев пресрещнал Петко Д. Петков на ъгъла на улиците „Раковски" и „Московска" и изстрелял три куршума в сърцето му.

*

Като споменахме ВМРО, да спрем за малко и да видим какво става с Организацията в цялата тази бъркотия. Съдбата на ВМРО е така преплетена със съдбата на България по онова време - човек има чувството, че историята на ВМРО става история на България...

Времената се менели, менели се и хората. За въстание отдавна вече не ставало дума, никой вече не ходел да апостолствува из жална Македония, да повдига духа на народа, да създава вътрешни революционни комитети, да завъжда интелигенция, която сама да почувства нужда от политически права -

разчитало се на външна намеса, предизвикана чрез акции на чети, чрез атентати и терор,

забравени били предупрежденията на Гоце Делчев, че престъпно е да се освобождава един народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници,

че робите тряба да се подигнат целокупно на възстание само когато се почувствуват свободни в душите си;

но и атентатите, терористичните акции и четите в Македония все повече намалявали -

постепенно Вътрешната Македонска Революционна Организация станала външна: бойното поле се изнесло извън пределите на Македония - по софийските улици, из градовете на България, из Европа...

Преди пролетта на 1924 година се разрази големият конфликт между правителството и ВМРО - пише Александър Цанков.2 - Македонците, гонени и преследвани от правителството на Стамболийски, но търпени от нас, помислиха, че е време вече да отпочнат революционна работа.

1 Александър Цанков, цит. съч.2 Пак там.

213

Професор Цанков извикал генерал Протогеров, Тодор Александров и секретаря му Ванче Михайлов и им прочел следното конско евангелие:

- Вие, македонците, ще трябва окончателно да се откажете от досегашната си тактика на революционно действие. Тя е пагубна и опасна и за вас, но и за държавата, и за самото македонско население.

Всеки разумен човек разбира, че старите начини с чети, атентати и пр. са не само отживели, но и опасни. От самата Македония се надава повик след всяка чета: „Оставете ни на мира, не предизвиквайте властта да ни избива!"

Вашите методи не само предизвикват, но и оправдават терора на сръбската власт. Не забравяйте, че Югославия е между победителите и е силна.

Сигурността и добросъседските отношения на България стоят над всички други въпроси. Правителството ще вземе най-сериозни мерки и няма да позволи никому да излага на риск сигурността на държавата.

Министърът на вътрешните работи генерал Русев добавил остро:- В България вече не можем да търпим царство в царството.Войводите мрачно мълчели. Протогеров се обадил:- Докато съществува Македония, ще има и Македонска революционна организация.- Идете в чужбина - посъветвал ги професорът, - идете в Швейцария или Италия,

даже в Америка, идете най-сетне във Виена...Войводите обаче не го послушали. Прибягнахме до други средства - пише

професорът. На 26 февруари 1924 година генерал Русев наредил на окръжните управители в Петрич, Кюстендил и София:

„На 3 март т.г. на разсъмване арестувайте всички ония македонстващи, за които подозирате, че могат да смущават реда в царството или някоя съседна държава".1

В отговор ЦК на ВМРО връчил веднага официален протест на премиера Цанков:„И Стамболийски, Райко и Cue се опитаха да унищожат ВМРО и резултатите

от тези опити са налице; с достойнство сме отговаряли досега, ще отговаряме и занапред на предизвикателствата от страна на самозабравилите се български правителства...,2 и т.н.

Цанков обаче не бил като великодушния Стамболийски и не пипал с кадифени ръкавици:

На 3 март били арестувани около 500 дейци на Илинденската организация и Македонските братства.3

Тази постъпка бе резултатна - заключава професорът. - След няколко дена Протогеров и Александров през Бургас - Цариград се озоваха в Италия и по-късно във Виена.4

Сега да видим какво правят войводите във Виена.

Събитията в България през 1923 година довели до радостна възбуда Москва и Коминтерна - на Балканите се създавали условия за избухване на социалистическа революция, а оттам - за перманентна световна революция.

ВМРО, със своя екстремизъм и въоръжени отряди, била най-подходящият детонатор на един бъдещ революционен взрив, затова коминтерновци потърсили връзка с Тодор Александров

(той бил дал вече леви сигнали още през юни 1920 г., когато издал окръжно с призив към населението на Македония да гласува за комунистическите кандидати на изборите в Кралството на сърби, хървати и словенци - и те влезли в Скупщината);

от своя страна Александров, подгонен от правителството на Александър Цанков, бил готов да търси съюз и с дявола в името на македонската кауза.

1 Дончо Даскалов, „Политическите убийства...".2 Георги Марков, „Камбаните бият сами", 1994 г.3 История на България по дати, 2008 г.4 Александър Цанков, цит. съч.

214

Така в началото на май 1924 година пълномощникът на ВМРО Димитър Влахов чрез Кръстю Раковски1 (тогава посланик на СССР в Лондон) влязъл в тайни преговори със съветските представители във Виена

и на 6 май 1924 г. бил подписан тайният тъй наречен Майски манифест.Този манифест бил предшестван седмица преди това от Декларация на ЦК на

ВМРО от април 1924 г. относно обединението на македонското освободително движение2, в която между другото се казва:

В борбата си за освобождението на Македония и за образуването на Балканска федерация ВМРО разчита...

най-главното на всемерната морална, материална и политическа подкрепа на СССР, който днес се явява единствената държава, бореща се за освобождението на всички потиснати народи, за тяхното истинско самоопределение и федериране...

ВМРО ще засили по най-решителен начин своята борба както против сръбското и гръцкото, така и против българското правителство, които се явяват или могат да се явят оръдия на свои или чужди империалистически стремежи спрямо Македония. В тоя смисъл Организацията скъсва всякакви връзки със софийското правителство и ще води борба с неговата политика.

ВМРО ще даде най-искрено всичкото си съдействие за по-скорошното осъществяване на единния балкански революционен фронт... Организацията ще влезе в контакт с комунистическите партии в балканските държави.

За постигането на единния македонски революционен фронт Централният комитет ще спре преследването на борещите се срещу нея групи и ще направи постъпки, за да обедини цялото македонско движение;

ще назначи свой специален делегат и ще приеме при себе си такъв за взаимна връзка между Централния комитет на Организацията и представителството на СССР.

Виена, 29-й април 1924 г.Централен комитет на ВМРО:

П. ЧаулевА. ПротогеровТ. Александров

Тази декларация пък е предшествана от един Проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство, подписан само от Тодор Александров още през декември 1923 година - в този проект целта е формулирана съвсем ясно:

ВМРО се задължава да работи съвместно с другите революционни организации на Балканите за федерирането на балканските държави в техните етнически граници, чиито добре разбирани политически интереси съвпадат с тия на Руската Съветска Република.

Въпреки уговорената секретност, Коминтернът публикувал Манифеста -обществото в България било ужасено: „ВМРО болшевизирано!",членовете на ВМРО изпаднали в шок: „Александров - агент на Коминтерна?"Подплашените от опозоряване Александров и Протогеров панически опровергали

подписите си, наричайки манифеста „мистификация на Коминтерна".Кое било вярно, кое не било вярно, не е много ясно, но резултатът бил драматичен:десните намразили Александров, че е подписал коминтернския Манифест, левите го

презирали, че се отрекъл от подписа си.Това, което последвало, не било неочаквано.На 31 август 1924 година Тодор Александров тръгнал за конгрес на Серския

революционен окръг. По пътя през Пирин го съпровождали околийските войводи Щерю Влахов и Динчо Вретенаров.

Един от очевидците разказва:

1 Кръстьо Раковски (1873-1941), българин, съветски политик, един от основателите на Коминтерна, разстрелян по заповед на Сталин.2 Текстове и документи по история на България, 1993 г.

215

По пътя всички бяхме весели. Тодор разговаряше с генерала (Протогеров) и с другите... На едно малко изворче седнахме да обядваме.

Щерю и Вретенаров останаха прави зад Александров и Протогеров. Почти веднага, след като спряха зад Александров, те стреляха с пушките си връз него.

В същия момент Тодоровият четник Панзо скочи и грабна пушката си, но Динчо Балкански (другият куриер) го изпревари и застреля.

Генералът, изненадан, припадна и ние се затичахме да го напръскаме с вода.Щерю и Динчо Вретенаров ни заповядаха да приберем труповете и да ги покрием с

шума, което и сторихме.1

Според друга версия2: стреснат от гърмежите, Протогеров погледна втрещено шуртящата кръв на поваления до него Александров и се втурна да бяга към гората, залегна между буките, обаче горноджумайският войвода Щерю Влахов бе великодушен:

- С тебе нищо няма да направим, защото нищо не си ни направил. Той (Александров) това заслужаваше. Той толкова невинни души изеде, и мене искаше да изеде...

Оттогава черно съмнение надвиснало над побелялата глава на генерал Протогеров: че най-малкото е знаел за готвеното убийство на Александров. Присъдата му била отложена с четири години...

Секретарят на Тодор Александров, 28-годишният Ванче Михайлов, наричан още Скромнио, свикал на 12 септември 1924 г. в Горна Джумая конгрес на ВМРО,

поканени били и представители на организацията „Илинден", привърженици на Майския манифест, и представители на федералистите - уж да се изгладят противоречията, да се сложи край на братоубийствата...

През нощта четници на ВМРО, преоблечени като работници, със скрито под палтата оръжие, блокирали целия град;

генерал Вълков вдигна по тревога пограничната стража, по негова заповед 14-а македонска дружина обкръжи Горна Джумая;

връзката между военното министерство и ВМРО се поддържаше непрекъснато от поручик Стилиян Поптошев, услугите бяха взаимни и се държаха в дълбока тайна3;

в определения час няколко четворки на Ванче нахлули в хотел „Париж", други - в хотел „Лондон", и разстреляли в упор намиращите се там илинденци и федералисти,

оцелелите ветерани се добраха до казармата, но там не ги защитиха - те бяха предадени на Стоян Филипов и Йонко Вапцаров, чиито четници веднага ги затриха;

в Мелнишко бяха сполетени от възмездието Щ. Влахов и Д. Вретенаров (убийците на Тодор Александров);

куршумите не пропуснаха Петър Говедаров и Гоце Манолев;в Петрич бяха унищожени по късата процедура оръдията на болшевиките

Методи Алексиев, Стою Хаджиев и Христо Медникаров; Неврокоп даде в жертва Д. Икономов;

вълната на чистката преля и извън Пиринска Македония...4

Цяла нощ продължила кървавата вакханалия, избити били до един всичките илинденци и федералисти, според печата – 193 души, според слуховете - неколкостотин.5

След тази кървава нощ Ванче заел мястото на Тодор Александров в ЦК на ВМРО и скоро решил да се отърве от другите членове на ЦК:

тъй като Чаулев предчувствал какво го чака, избягал чак в Милано, но в края на декември 1924 година Ванче изпратил там изпитания екзекутор Димчо Стефанов (същият,

1 Из „Политическите убийства..." на Дончо Даскалов.2 Георги Марков, „Камбаните бият сами", 1994 г.3 Георги Марков, цит. съч.; това се потвърждава от самия проф. Ал. Цанков - той пише в мемоарите си: „Македонската организация, т.е. нейните видни представители бяха в най-добри отношения с военния министър Иван Вълков и групата около него. Иван Вълков им съобщаваше своевременно решенията на Министерския съвет..."4 Пак там.5 Дончо Даскалов, „Политическите убийства...".

216

който в края на октомври предишната година застреля д-р Никола Генадиев на улица „Кракра" в София).

- Ходех навсякъде, за да намеря Чаулев - разказва хладнокръвно Димчо пред италианския съд. - Влизах във всички кафенета, ресторанти, театри, навсякъде. Най-сетне научих къде е кафенето, което той посещавал всеки ден към 11 часа...

Влязох в кафенето, приближих се към Чаулев и гледайки го в лицето, му казах:- Защо си накарал да убият Тодор Александров? Приготви се да умреш, трябва да

умреш, Чаулев.Гледайки ме в очите, той вдигна ръце към главата си и се помъчи да се скрие.

Извадих револвера и стрелях. След това насочих револвера към устата си - да се застрелям. Като видях, че револверът е празен, хвърлих го на земята и позволих да ме арестуват.

Ние, македонците, сме се клели да изпълним своя дълг. Аз изпълних своя. Аз убих Петър Чаулев, защото той е предател, родоотстъпник, подкупен от агентите на Третия интернационал...

Присъдите от ВМОРО (ВМРО), драги читателю, се изпълнявали рано или късно - може след година, след две, след пет, след десет, след двайсет години, в Македония, в България, в Европа, накрай света, ако трябва - и на оня свят.

Последен загина Паница - пише Христо Силянов: - на 25 май 1925 година във Виенския „Бургтеатър", при представлението на „Пер Гинт", повален от куршумите на Мелпомена Кърничева.

По-известна е тя като Менча Кърничева от Крушево; била годеница на Ванче Михайлов и точно нея Ванче изпратил да изпълни смъртната присъда на Паница, която му била прочетена от ВМОРО преди 18 години, след като той застреля през 1907-а Сарафов и Гарванов по заповед на Сандански.

В тези екзекуции имало сложен ритуал.Тодор Паница се бил покрил във Виена заедно с жена си Екатерина Измирлиева

(братовчедка на поета Христо Смирненски), спеше със зареден пистолет под възглавницата, винаги придружаван от зорко бдящи телохранители;

Менча се познавала с Магдалена Измирлиева, която по това време живеела при сестра си Екатерина. Като пристигнала през януари 1925 година във Виена „да се лекува", Менча се срещнала „случайно" с Магдалена и чрез нея се запознала с Паница,

четири месеца й трябвали, за да му влезе под кожата, преструвайки се на негова съмишленичка (също както Паница се сприятелил със Сарафов и Гарванов преди да ги убие);

в началото на май поканила цялото семейство да гледат в Бургтеатър прочутата пиеса на Ибсен „Пер Гинт", купила билети в една от ложите, седнала на стола зад Паница

и когато на сцената потъваше корабът на Гинт, оркестърът гърмеше и прожекторите бавно гаснеха, Менча измъкна крадешком маузера от чантичката, тикна го в темето на Паница и натисна спусъка. Куршумите излетяха отпред през носа. Надупчената глава на Паница рухна върху парапета на ложата. Дърпайки се назад, Менча изстреля още 5 куршума в гърба на Паница.

- Доволна съм, че го убих - казала тя спокойно на полицията, дошла да я арестува. - Сега на драго сърце бих умряла1.

Обаче не умряла, ВМРО наела най-добрите виенски адвокати, съдът я оправдал и на следващата година Ванче се оженил за нея...

Междувременно Третият интернационал наредил на Задграничното ръководство на БКП във Виена (Георги Димитров, Васил Коларов) да нареди на вътрешното ръководство:

Компартията да премине в нелегалност и въпреки погрома на въстанието през септември 1923-та, да поеме към нов курс на въоръжено въстание, т.е. продължаване на разбитото вече въстание до победен край.2

Нелегалната Комунистическа партия беше разделенана два отдела: политически и военен. Тези отдели имаха отделни централни комитети. Отначало Военният отдел

1 По Георги Марков, „Камбаните бият сами", 1994 г.2 Върбан Ангелов, цит. съч.

217

беше само орган на Политическия отдел, но пост-пенно добиваше все по-голямо значение.

Най-малката бойна единица е шесторката, след нея - четата, а най-голямата - дружината (4 шесторки образували чета, 4 чети - дружина); Членовете на шесторката не познават членовете на другите шесторки, само началникът на шесторката се сношава с районния началник; в цяла България имаше 4-5 хиляди души, организирани в шесторки.

Последните две формации (четите и дружините) се предполагаха в случай на действие (сиреч: въстание).1

За поддържане на перманентно революционно настроение из горите и планините зашетали като едно време хайдушки чети: анархисти, комунисти и леви земеделци;

диверсиите и атентатите се извършвали от наказателни групи, наречени по съветскому ЧЕКА; в централното ръководство на ЧЕКА били Станке Димитров, Иван Минков и Вълко Червенков, софийската ЧЕКА се ръководела от Петър Абаджиев (Иван);

наказателните групи се ръководели от Военния център (ВЦ) на Военната организация (ВО), а начело на ВЦ стоял Коста Янков (чиято майка била сестра на Райна княгиня - Райна Попгеоргиева, дето през април 1876 година уши байрака и му тури знака „Смърт или свобода!"), негови помощници били Иван Минков и Марко Фридман;.

въпросният Иван Минков (той пък бил брат на писателя Светослав Минков) влизал в ръководствата и на ВЦ, и на ЧЕКА, изпратил до четите, до шесторките и до наказателните групи следната инструкция:

В гражданската война този от противниците ще има успех, който със своята смелост и дързост не се ръководи от обстоятелството, че ще бъдат унищожени материални блага от обществените и частни имущества, който не спазва никакви правила на хуманност и други дивотии, които могат да бъдат измислени за подкрепяне на тезата за безкръвна и без разрушения революция. С минноподривното дело ние ще постигнем най-бързо нашите цели.

Така стигаме до атентата в църквата „Света Неделя" през април 1925 година.Месец преди това ръководителят на софийската ЧЕКА Петър Абаджиев (Иван) се

свързал с клисаря на църквата Задгорски, бивш член на БКП, но останал верен на идеите,и започнали нощем да пренасят в църквата малки пакетчета с взрив, докато

натрупали на тавана под кубето 25 кг.След като това било готово, Иван (Петър Абаджиев) тръгнал да търси човек,

когото да убият, за погребението на който ще се съберат в черквата: Н. В. Царя, министрите и всички по-видни политици и общественици

и когато те се съберат там, да се запали така приготвеният взрив, да събори покрива на черквата върху тях и ги убие,

а след това да настъпят организираните комунисти в чети на брой 3000-4000 души с оръжие, картечници и ще вземат властта и въведат съветско управление в България.2

Единият от вариантите бил да се убие самият цар и църквата да бъде взривена на неговото погребение,

но след неуспешния атентат срещу него на 14 април в Арабаконак3 избрали друга жертва - генерал о.з. Константин Георгиев, председател на Демократическия сговор в София;

генералът бил застрелян на 15 април, вторник, привечер край църквата „Св. Седмочисленици"

и опелото било насрочено за четвъртък, 17 април 1925 година. Не бил какъв да е четвъртък, а Велики четвъртък, пред Великден.

1 Из показанията на Марко Фридман, осъден и обесен публично на 27 май 1925 г.2 Из показанията на клисаря Задгорски.3 Атентатът срещу цар Борис III в Арабаконак станал случайно: четата на анархиста Васил Икономов, за когото вече стана дума, дебнела да мине през прохода някой, за да го оберат, задал се автомобил и те открили по него огън, Икономов лично хвърлил две гранати, убили шофьора и още някого и чак когато Борис скочил да бяга, познали, че това ецарят.

218

В три часа ковчегът с тленните останки на зап. Генерал К. Георгиев бива внесен от неговите другари - запасни офицери, и поставен пред олтаря.

До ковчега са: жената и двете деца на покойния и най-близките му, а малко зад тях са министрите начело с министър-председателя (проф. Александър Цанков), председателят на Камарата, множество народни представители, действующи и запасни офицери и граждани.

Опелото се започна в 3 часа. Към З ч. и 20 минути се свърши четенето на Апостола. Дяконът поднесе Евангелието на Н. В. Пр. Софийския митрополит Стефан.

Настъпи най-тържественият момент от службата. Всички присъствующи впериха очите си към владишкия трон, на който бе застанал архипастирът.

Всред дълбока тишина, с висок, силен и ясен глас той започна четенето на Евангелието от Йоанна, глава 5, стихове 24-30.

Едва владиката успя да прочете думите, казани от Спасителя: „Недейте се чуди на това, защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще възкръснат за живот, а които савършили зло..."-

внезапно от горе, от към голямото кубе, над главата на владиката, блесна светъл диск, подобен на слънцето, когато се подаде между облаците, и изгърмя една страшна експлозия, която раздруса цялата църква.

Гърмът, който зашамадява, бе последван от едно сътресение на въздуха, което поваля всички на земята, от трясък на събаряне и от хвърченето на дървета, парчета от счупените полюлеи и прозорци.

Дебела тъма легна и покри с непроницаем мрак Божия храм, потънахме като че ли в ада, гробът бе зинал пред мене.

След секунди или минути се развиделя и през облака от прах, който задушава, прозираше сиво синкаво небето през църковния покрив.

Охкания и викове се разнасят и заглушават шума от рушението на стените; газим през човешки трупове и минаваме край живи заринати хора, други, за да се спасят, се хвърляха през прозорците.

Гъсти кълба бял прах бяха засипали наоколо целия площад, всичко живо бягаше, без да знае накъде...

Това са думи на оживели свидетели, сред които бившият министър Петър Пешев и тогавашният министър-председател Александър Цанков.

Царят обаче закъснял (според някои - случайно, според други - бил предупреден) - когато наближил църквата, кубето й хвръкнало във въздуха.

Изписани са хиляди страници за този чудовищен терористичен акт - най-големият дотогава в света (ура, пак сме първи!): убити на място били 149 души - генерали, депутати, жени и деца; ранените са повече от 500.

Кой е извършил атентата? Известни са лицата, които са струпали на тавана под кубето експлозива и са подпалили фитила - но кой им е подпалил на тях фитила?

Лесно е да приведа като доказателство съдебните протоколи с признанията на клисаря Петър Задгорски или на терориста Марко Фридман,

или да цитирам обвиненията на тогавашната власт, че това е дело на Комунистическата партия,

но, струва ми се, по-убедителни ще са думите на един стар комунист - Върбан Ангелов, който през 1957 година (когато е бил пълномощен министър във Виена) писал по въпроса следното:

От тогава - април 1925 г. - и до сега се употребяват всички усилия да се мълчи около атентата и в редките случаи, когато стане дума за него, той се приписва на отделни, анархистично настроени лица, действували против нареждането на задграничното ръководство.

Като помисли обаче човек, че въпреки поражението на Септември 1923 г. и през цялата 1924 г. се следва „курс на въоръжено въстание" и че вдъхновителите му бяха същите тия водачи (Г. Димитров и В. Коларов), а атентатът беше логическо последствие на този курс -

219

логически трябва да заключим, че те (Димитров и Коларов) са дали съгласието и разпореждането за неговото извършване.

„Курсът на въоръжено въстание" и логическата му съставка - атентатът - са продължение на Септемврийското въстание.

Не коментирам. Само ми настръхват космите, като си помисля, че Върбан Ангелов е изрекъл и написал тези думи не сега (сега е лесно),

а в онези времена, когато „вождът и учителят на българския народ Георги Димитров и неговият съратник Васил Коларов" бяха считани за светци на социалистическа България.

Министърът на войната ген. Иван Вълков също бил в църквата, бил с охлузена глава, но успял да изтича до Военното министерство и извадил от чекмеджето си отдавна приготвената за случая

ЗАПОВЕД:

Всички гарнизони и всички военни съединения да се поставят във връзка с местните комитети на правителствената партия, за да се съгласуват средствата за борба срещу синдикатите на селяните и срещу комунистите.

Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи - интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъцина тези хора, за да може в един момент да се избият всички техни водачи - виновни или невиновни.

Навсякъде, където биха избухнали безредици, да се избиват без пощада всички пленници, конспиратори, техни съучастници и всички, които биха ги укривали. По същия начин да се третират техните семейства, да се изгорят къщите им.

Всеки заловен да се съди и екзекутира в рамките на 24 часа. Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници.

Който не се подчини на офицер, веднага да се разстрелва.

Велики петък. Нощта настъпва грозна, улиците остават мрачни и без осветление. Всичко е мъртво. Зловещо затишие владее из града. Тъмни сенки на въоръжени цивилни лица се движат. Неотговорните фактори встъпват в своята зловеща дейност... И кървавите вартоломееви нощи започват. Съботата, Великата събота, когато Господ бе умрял...

Виж след малко кои са тези неотговорни фактори...

България остана без Господ! - тъй възкликнала изплашената г-жа Султана Рачо Петрова.

Вместо Господ - царят възвестил:

Ние Борис II

Iпо предложение на Нашия председател

на Министерския съвет,

предоставено Нам с доклада му от 16 април

и съгласно решение на Министерския съвет

постановихме:

ОБЯВЯВАМЕ ЦЯЛОТО ЦАРСТВО ВЪВ ВОЕННО

ПОЛОЖЕНИЕ.1

Тутакси започнали обиски и арести.

Не била пожалена и г-жа Султана Рачо Петрова - още същата вечер в дома й нахлули споменатите въоръжени цивилни лица да правят обиск -

1 Държавен вестник, 16 април 1925 г.

220

дори тя, старата хайлайфна дама, била заподозряна, че е болшевичка, комунистка, предателка, сръбска и французка шпионка!-

и то само за този грях - страшния грях, че си бях позволила да говоря против генерал Русев! 1,

Според поверителни сведения на Министерството на вътрешните работи, за времето от 16 април до 31 юни 1925 г. само във Варненска и Пловдивска област са арестувани 23 964 души, заедно с арестуваните в Софийска област те са над 35 000 души2,

в останалите области арестуваните едва ли ще са били по-малко - ще излезе, че в цяла България са били арестувани повече от 100 000 души - всеки десети мъж, годен да бъде войник!

Военните съдилища по „бързата процедура" издали над 300 смъртни присъди. Но това било капка в морето.

Министърът на вътрешните работи генерал Иван Русев,този особено кръвожаден човек (по думите на проф. Александър Цанков), и министърът на войната генерал Иван Вълков - това оръдие на царя (пак според проф. Цанков),

извикали капитан Кочо Стоянов („Само тоя звер може да свърши тая работа"), назначили го за полицейски комендант на София и му казали:

- Действай!И Кочо Стоянов започнал да действа. Стъпвали в своята зловеща дейност

неотговорните фактори...

Правителството не признавало убийствата, извършени без съд и присъда, и прехвърляло вината на тъй наречените неотговорни фактори.

Те представлявали екзекуторски групи от полицаи, дейци на ВМРО и запасни офицери (специалният антураж от офицери-екзекутори около ген. Вълков се наричал „Ескадронът") - най-известни били групите на кап. Кочо Стоянов, на Куцаров, на капитан Цвятко Николов (Черния капитан), Порковата команда и т.н.

Групите действали по пряката заповед на генерал Иван Вълков, за хайките си служели с полицейски камионетки, убийствата извършвали в сградите на Обществена безопасност, във военни поделения, в полицейски участъци, дори в класните стаи на училищата.

Арестуваните били подложени на жестоки зверства и нечовешки инквизиции. В Дирекцията на полицията е имало стая, съоръжена със специални уреди за мъчения: гумени бичове, тояги, менгемета за стягане на ръцете и краката, железни шишове за дупчене на тялото, игли и клещи за забиване под ноктите, уред за извиване на тялото назад, докато почнат да пукат ребрата, сухи пръчки за бой по лицето, ушите и носа, електрически стол, сярна киселина и терпентин, които наливат в дебелото черво на жертвите, костенурка - уред за стягане на главата до счупване на черепа...

Мъченията траели с часове, жертвите са вземани през късните часове и са връщани в килиите полумъртви. Много от арестуваните пред мисълта, че повторно могат да бъдат извикани на мъчения, слагат край на живота си...

В старозагорския затвор Атанас Генчев си разпаря корема с вилица и умира на 27 април. Герасим Папасчев си прерязва гърлото с бръснач и умира на 2 юни. В казанлъшкия карцер Гено Чифликов си рязва вените с бръснач, а Лалчо Чешмеджиев се обесва..'' 3

Но това е още нищо.При арестуваните (в Дирекция на полицията, в казармите, в участъците, в

училищата) влизат полицаи с черни маски на лицата, прочитат десетина имена и казват:

1 Не само това си позволила да говори г-жа Султана Рачо Петрова, тя била ербап жена - по време на Втората световна война гласно се обявила против съюза ни с фашистка Германия, набеждават я за английска шпионка и седемдесет и кусур годишната баба Султана била интернирана в концлагера за жени „Свети Никола" край мъжкия концлагер Гонда вода в Родопите, а дъщеря й Влада Рачо Петрова, която станала говорителка по радио Лондон, била осъдена задочно на смърт. Съдби!2 Дончо Даскалов, „Политически убийства..."3 Дончо Даскалов, цит. съч.

221

- Свободни сте.Освободените бързат по стъпалата надолу, отварят външната врата, излизат на

улицата, вдишват радостно глътка свеж вечерен въздух и...И тутакси биват сграбчени от здрави ръце - маскирани цивилни лица ги натикват в

черната камионетка, спряла малко встрани до тротоара.Камионетката тръгва и „освободените" безследно изчезват.Къде изчезвали? Как ставало това? Нека дадем думата на палачите1:- Натоварихме арестуваните, качихме се на камионетката и отидохме в 4-и

артилерийски полк. Откарахме арестуваните към средата на парка, който се осветяваше от два фенера, окачени на греда. В парка имаше изкопана яма точно под гредата.

Наредихме арестуваните от едната страна на ямата с лице към стената на колене, а ние, офицерите, се наредихме от другата страна. Напълнихме пистолетите и стреляхме. В тила. Поединично. Арестуваните паднаха.

По време на изстрелите пред вратите на полка имаше автомобил, запален и форсиран, за да не се чуват гърмежите. Такъв автомобил имаше и в Първи пехотен полк, къде също извършихме разстрелвания...

Това все още е „нормално". Наистина препоръчвам на децата и на по-чувствителните хора да не четат следващия разказ:

- Арестуваните бяха сложени покрай стената на самия Артилерийски полк. След това се започна въвеждането на един по един в помещението, нещо като стая. Беше тъмно, нямаше никакво осветление, освен една газена лампа. И там се започна екзекутирането.

Докарва се един от арестуваните, придружен от двама военни. Поставя се на един стол и срещу него сяда друг военен да води „разпита".

В момента, когато пита за името му или за други незначителни неща, например откъде имате този пръстен, военният, който води разпита, дава знак с ръка и веднага приготвените двама души, които стоят зад жертвата с готова примка от връв за палатка, надяват въжето на шията и го опъват в противоположни посоки, докато му спре сърцето.

Това траеше около 5 минути за всеки човек.Когато някой от екзекутираните биваше по-силен физически и правеше опит да се

надигне, тогава се струпваха да дърпат връвта повече хора.Телата на обесените веднага се прибираха в чували, докато са още топли и се

сгъват. Чувалите се завързваха със същата връв, с която бяха бесени. Преди слагането на убитите в чувалите прибираха от тях парите и скъпоценностите.

В слабо осветените помещения на Артилерийски полк видях и други групи настрана - и те работеха там. Работеха същото. Вземаха задържаните лица и с примки от въжета ги бесеха.

Освен в Артилерийски полк, участвах в избивания във Военното училище, в Първи пехотен полк, в Гвардейския полк...

След като Гео Милев излязъл от съда с условна присъда, други „съдии" го чакали на улицата - цивилни лица с маски на лицата, натикали го в черната камионетка и поетът „безследно изчезнал".

След 30 години багерите край Илиянци случайно ще разровят яма, пълна с човешки кости.

Само в Илиянския форт в София са намерени черепите и костите на 87 души. Там са намерени и трупове без глави. Труповете били хвърлени в безпорядък, по очи или по гръб. Първо са били избивани, а после пренасяни в чували. Следите по труповете показват, че са били избивани по най-жесток начин - с удар от нож или сабя, със забиване на пирони в главата, с удар от твърди предмети. Намерени са строшени

1 Из показанията на Пенчо Сарафов, Иван Кефсизов, Илия Ковачев и Кирил Стефанов, цитирани в „По дирята на безследно изчезналите" (1972 г.) от Николай Христозов.

222

черепи, долни челюсти. На някои трупове челната кост била напълно разтрошена. Безспорно е установено, че череп номер 17 е на поета Гео Милев.1

От черепа се търкулнало синьото стъклено око, заменило онова, дето поетът бе загубил в окопите край Дойранското езеро...

На 22 април 1925 година министърът на войната генерал Вълков рапортувал пред Народното събрание:

- Българската армия в тези тежки изпитания на нашия народ иска да му помогне с високото свое себеотрицание и готовност, за да го запази и да му извоюва едно по-щастливо бъдеще. Искам да направя декларация от името на армията и от мое име, че ние ще бъдем щастливи да изпълним този дълг към нашия мил народ!

Следват бурни аплодисменти...

В репресиите се включила и ВМРО. През 1925 година привържениците на Майския манифест основали ВМРО-обединена. Това е една долнопробна измислица на Георги Димитров - заявил Ванче и между двете ВМРО-та започнало ново взаимно изтребление.

На 18 май 1925 година чети на ВМРО избиват в с. Дъбница, Неврокопско, 75 представители на левицата във ВМРО със съдействието на полицейските власти; наскоро това се повтаря и в селата Градево и Крупник...2

Колко са убитите и безследно изчезналите през годините 1923-1925?Според цар Борис III: хиляди.Според народния представител Петко Д. Петков: 50 000.Според тайния съветник на царя дъновиста Любомир Лулчев: 23 000.Според анкетата на френския писател Анри Барбюс: повече от 5000.Според министър-председателя проф. Александър Цанков:1500-1700.Според министъра на войната генерал Вълков: 25.

Съвестта, изглежда, най-много и най-дълго е мъчила професора. Десетки години след 1925 година - най-злокобната в моя политически живот, той продължава да се оправдава:

Като човек, който в живота си до този момент, па и досега3, нямам никакво участие в тия кървави изстъпления, които се разиграваха,

аз, който в живота си мравка не съм настъпил - не съм дал никаква заповед, никаква (подчертаното е на Цанков) за крайни, сурови противодействия...4 -

аз трябваше да стана изкупителна жертва на чужди престъпления. „Кървавият Цанков, кръволокът Цанков" и т.н..., а аз ви се кълна (кълне се той пред Муравиев5):

че на съвестта ми не тежи нито един живот... аз не съм замесен в нито едно убийство - пряко или косвено...

Убийствата се инспирираха и извършваха от няколко централи. Най-първо от „високо място" 6;

след това от Вълков и специалния му антураж от офицери-екзекутори - Кочо Стоянов, Порков, Куцаров и др., и от Конвента7;

трети център беше Иван Русев, особено кръвожаден човек; четвърти център бе ВМРО, чиито злодеяния са известни;

покрай тях действаха и отделни индивиди, които се отдаваха безнаказано на убийства за забогатяване, за отмъщение или за задоволяване на най-долни страсти.

1 Д-р Добри Желев, в. „Нова Загора", 17 май 2005 г.2 История на България по дати, 2008 г.3 Мемоарите на проф. Цанков са писани между 1945-1949 г.4 Александър Цанков, „Моето време".5 Константин Муравиев, „Събития и хора": среща с Цанков.6 Сиреч: от царя.7 Конвент наричали ръководството на Военния съюз: Иван Вълков, Дамян Велчев, Христо Калфов, Кимон Георгиев, Славейко Василев, Иван Русев - всъщност те командвали цялата армия.

223

И накрая професорът измива ръцете си като Пилат: Иван Вълков и групата около него „чистеха" и освобождаваха България от „предатели", „шпиони", „вредители" и така нататък...1

Замесен ли е наистина цар Борис III в убийствата?Според проф. Цанков: С един жест той можеше да предотврати всички убийства

и своеволия. Той разполагаше с войската и Военния съюз, както и с ВМРО.2

Но царят не направил този жест. Нещо повече: подписвал мълчаливо всяка смъртна присъда (без негово съгласие, според Конституцията, смъртните присъди не можели да бъдат изпълнени);

нещо повече: нощните бесения са били извършвани от офицерите в казармите по заповед на министъра на войната генерал Вълков, който (пак според проф. Цанков) беше само едно оръдие на царя и не би си позволил да извърши нещо без знанието и съгласието на своя цар.

И царят, изглежда, много е ценял своето оръдие:когато поради зверствата, дело преди всичко на генерал Вълков, избухнал

международен скандал3 цар Борис бил принуден на 4 януари 1926 година да свали правителството на Александър Цанков,

но назначил генерал Вълков отново за военен министър4 в новото правителство на Андрея Ляпчев и въпреки протестите и у нас, и в чужбина, държал го министър на войната до януари 1929 година.5

Не само това. След всеки „подвиг" царят го произвеждал в по-върховен чин: генерал-майор (1923), генерал-лейтенант (1925) и на изпроводяк го направил генерал от пехотата (или пълен генерал) - най-високото военно звание, с което се удостоявали най-великите ни пълководци...

Какви ужаси още да ти разкажа, читателю?Сигурно си спомняш за първата българска братоубийствена вакханалия - когато

княз Борис I изкла 52 боилски рода, които отказваха да приемат християнството, изкла ги до девето коляно заедно с жените и децата, че и пеленачетата 6;

после, след като султан Мурад се ожени за Мара бялата българка и завладя българското царство, сложи началото на едно дълговековно братоубийство:

българските християнски момчета, приели исляма и обучени за еничари, започнали да безчинствуват над християните, дори над своите родители - всеки над своя баща и майка - и да ги убиват по-лошо от сарацинския род7;

в братоубийства участваха и българите мохамедани, потушавайки заедно с турците въстаналите през 1876 година свои братя християни -

оказва се, скъпи читателю, че вярата е по-силна от кръвта.8

За жалост, с братоубийства започна и нашата нова история. Но ако мислиш, че братоубийствата ще спрат дотук - горчиво се лъжеш.

За ужас, те ще продължат и нататък - по-жестоки и по-многобройни:

1 Александър Цанков, цит. съч.2 Константин Муравиев, пак там: среща с Цанков 1935 г.3 В България пристигнали чуждестранни журналисти начело с френския писател Анри Барбюс; Барбюс написал документалната книга „Палачите". Описаните в нея „ужаси, мъчения и варварства превишават всичко най-отвратително и най-ужасно, което можем да си представим" - казал швейцарският ентомолог и философ проф. д-р Август Форел.4 Като главнокомандващ царят имал правото да назначава военните министри.5 Протестите били главно поради връзката на ген. Вълков с ВМРО на Ванче Михайлов и тяхната дейност против Югославия. През април 1928 година в Южна България станало катастрофално земетресение, българското правителство потърсило международна помощ - Англия и Франция,защитаващи интересите на Югославия, отпуснали на България тъй наречения стабилизационен заем при условие, че ген. Вълков бъде изхвърлен от правителството.6 Виж Книга първа, глава VIII.7 Виж Книга трета, глава I.8 Под вяра не трябва да разбираме само религиите, но и идеологиите, които, изправят още по-свирепо брат против брата.

224

ще бъдат убити 6-има министър-председатели, 33-ма министри, 84 народни представители, 22-ма лидери на партии, 21 генерали, повече от 40 писатели и журналисти9

и хиляди, хиляди, наистина много хиляди „и др."!

9 Според Дончо Даскалов, „Политическите убийства в новата история на България", 1999 г.

225

ГЛАВА XII

Сянката на сърпа и чука

Цар Борис III, Андрея Ляпчев,Александър Малинов, Кимон Георгиев & Дамян Велчев

Спори се: дали управлението на Александър Цанков е било фашистко, или не е било фашистко - и оттам: дали Септемврийското въстание е антифашистко?

Спори се: дали въобще е имало фашизъм в България - и оттам: имало ли у нас антифашистка борба и антифашисти?

За живелите в България по социалистическо време (1944-1990) тези въпроси са еретически; ако пък чуят живите антифашисти - ще въстанат, а мъртвите ще се обърнат в гроба!

Но... засега те оставям, читателю, в ада на собствените ти размишления, а аз продължавам нататък по стъпките на събитията.

Както казвал професор Александър Цанков:У нас всяко правителство само се проваля; то бива свалено не от противниците

си, от опозицията, а от собствените си партизани и собствените си грешки и пороци1 -така се провалило и неговото правителство.Хич обаче не щял да си ходи професорът доброволно.На 31 декември 1925 година цар Борис поканил министър-председателя и неговия

кабинет на вечеря в двореца уж по случай Новата 1926 година.След като министрите били добре нагостени, царят станал.- Ценя вашите заслуги към страната - казал той, - но умиротворяването на

народа изисква правителствена промяна. Налага се да поискам от министър-председателя Цанков незабавна оставка на кабинета.

Докато Цанков се готвел да протестира, вратите в двата края на балната зала се отварят и се появяват въоръжени офицери. Цанков пребледнял и написал с треперяща ръка оставката си.2

На следващия ден бил образуван нов кабинет начело с Андрея Ляпчев.Само да не помисли милосърдният ми читател, че професор Цанков е останал без

хляб на улицата - бързам да те успокоя, читателю:На 4 януари 1926 година поднесох оставката на правителството - пише сам

професорът, - на 6 януари бях избран за председател на Народното събрание.Как са го избрали - нямам представа, след като бил посрещнат в парламента (според

собственото му описание) с диви викове и тропане с крака, с юмруци по банките.- Не мога да ви опазя от линчуване, ще ви бият, моля ви се, откажете се да

говорите! - викал му отчаяно подпредседателят на Събранието Никола Шопов;а като отишъл професорът в Университета (както пак сам пише): под шпалир от

бастуни, сопи, железни пръти, ругатни, псувни и бесни викове преминах и влязох в аудиторията...3

И продължил да чете лекции, сред скандали и кървави побоища, придружен от телохранител и полицейско куче.4

Да се простим засега с Александър Цанков и да видим как Андрея Ляпчев ще управлява България.

1 Александър Цанков, „Моето време".2 Коста Тодоров, „Изповед на една луда балканска глава".3 Александър Цанков, „Моето време".4 Константин Муравиев, ,,Събития и хора".

226

Андрея Ляпчев е влах от Македония и се мота из българската история още като ученик в Пловдивската гимназия през 1885 година - сближил се там със Захарий Стоянов и участвал в подготовката на Съединението, бил е даже арестуван, може и бой да е ял;

след 10 години се включил в македонското революционно движение на страната на върховистите, дори е бил подпредседател на ВМОК, но твърде скоро революционните му страсти охладняват и се отдал на по-безопасно занятие - на политиката, става сподвижник на демократа Александър Малинов и се врежда министър във всяко негово правителство;

в края на септември 1918 година го видяхме като министър на финансите да се провира през разбунтувалите севойници край Радомир заедно със Симеон Радев, бързайки към Солун, за да подпише примирието с генерал Д'Еспре;

но когато Александър Малинов, отвратен от терора на Цанков, напуснал през пролетта на 1924 година Демократическия сговор и възстановил Демократическата си партия, Ляпчев не го последвал, а останал да четка реверите на професор Цанков, като тайно му подлагал динени кори с надеждата да го подхлъзне и да му заеме мястото.

Което в края на краищата станало.

Смяната на Цанковото правителство с правителство на Андрея Ляпчев приличало на камуфлажна промяна, тъй като на власт оставала същата партия - Демократическият сговор (председател му бил Цанков, заместник - Ляпчев) - все едно да смениш сопата с тояга;

освен това министър на войната продължавал да бъде, както вече бе казано, генерал Вълков,

в правителството влизали и други двама членове на Военния съюз и активни участници в преврата на 9 юни: полковник Славейко Василев и подполковник Кимон Георгиев,

министър станал и един от авторите на Закона за защита на държавата - Владимир Моллов и т.н.

Новото на новото правителство било отношението към царя: докато при Стамболийски царят царувал, но не управлявал, а Цанков не го бръснел за нищо, само го карал да подписва укази,

то по Ляпчево време царят царувал като цар от приказките - спокойно и щастливо, ухажван и възхваляван от Ляпчев и отминистрите;

царят пък в ответ хвалел министрите и Ляпчев и наистина започнал, макар все още предпазливо, да управлява:

потупвайки ги ласкаво ту по лявото, ту по дясното рамо (както коларят побутва с остена воловете), той ги насочвал ту надясно, ту наляво -

и така дискретно направлявал и вътрешната, и външната политика на България.

По Ляпчево време се случило още едно щастливо царско събитие: на 25 октомври 1930 година цар Борис III се оженил за дъщерята на италианския крал Виктор-Емануил - Джованна Савойска.

В тази сватба имало някои странни обстоятелства: царят на България напуснал царството си, за да се венчае в кралството на княгиня Джованна (а би трябвало май да бъде обратното);

православният цар сключил католически брак, според вярата на княгинята (а би трябвало май да бъде обратното);

за велика чест на нашия цар, гражданският брак бил сключен в общината на град Асизи лично от Дучето на фашистите и министър-председател на Италия Бенито Мусолини в качеството му на кралски нотариус.

На България и на българската православна църква била предоставена честта да санкционира този брак с фалшива сватбена церемония, измислена от митрополит Стефан,

а през това време всички църковни камбани биеха френетично, оповестявайки, че популярният цар беше дал на народа си царица.1

Казват, сам Ляпчев бил казвал, че управлявал со кротце, со благо и со малце кютек.

1 Стефан Груев, „Корона от тръни".

227

Определението - негово, или на някой зевзек - е точно: играе се на демокрация, без да се спира терорът.

Почти веднага била дадена политическа амнистия на 7000 души, някои от които били съдени по Закона за защита на държавата (ЗЗД) -

едновременно с това обаче ЗЗД продължавал да действа с пълна сила и също така почти веднага по този закон били вкарани в съдебната зала нови 1364 души, от тях 60 били осъдени на смърт;

Моето правителство ще вземе навреме нужните мерки, които ще способствуват мирът да бъде не само едно желание, а една действителност1 - биел се в гърдите Ляпчев,

едновременно с това обаче наказателни експедиции извършвали масови убийства в Ловешко и Троянско - избити били 29 ятаци на чети (действали по време на събитията през 1924-1925 година); в село Борима били разстреляни 9 души, в Голяма Желязна - 14 души, из околните села - 6 души, между селата Ломец и Лешница - 9 души, в местността Усойната - 4 души, в местността Батан - 12 души, в Плевен жив бил подпален в къщата си д-р Бешев заедно със жена си и двете си деца...2;

Аз искам да се избегнат конспирациите, да се употребяват само законните средства за политическа борба - казвал хитро Андрея Ляпчев3, защото:

действията на нелегалните партии са скрити и опасни (заговори, атентати, въоръжена съпротива, въстания), а легалните партии са под окото на властта и по-лесно се опитомяват -

затова Ляпчев извикал нелегалните ръководители на Комунистическата партия и лично им предложил партията да се легализира под името Работническа партия - което и станало през февруари 1927 година,

като едновременно с това през май на същата 1927 година започнал процесът срещу арестуваните 200 членове на Комунистическия младежки съюз, поради зверски изтезания двама се самоубили в Дирекцията на полицията;

през същата 1927 г. се провели големи политически съдебни процеси и срещу дейци на Комунистическата партия: през юни в Пазарджишко - срещу 110 обвиняеми, през юли в Сливен - срещу 21, през септември в Пловдив - срещу 34;

през 1929 г. бил устроен големият „процес срещу 52-мата" ръководители на БКП, 16 от тях били осъдени на 10-15 години затвор...

Успоредно с това „Ескадронът" на ген. Вълков продължавал да действа по стария си начин (безследно изчезване след душене с примки),

а ВМРО действала по нов начин: групи от по 5 души отивали уж да охраняват селата от разбойници, преседявали във всяко село по два-три дена и предпочитали да се хранят с печени пилета, прасенца и други лакомства, и когато не са доволни от посрещането, биели здравата4.

Междувременно нови недоразумения избухнали между генерал Протогеров и Ванче Михайлов: Протогеров се обявил против атентатите в Македония, които само утежнявали положението на населението, Ванче обратно: смятал атентатите за „най-подходящото средство да се поддържа открит Македонският въпрос пред общественото мнение";

тези различия в тактиката на борбата събудили у Ванче старото подозрение, че другият член на ЦК на ВМРО - генерал Протогеров - е участвал в заговора за убийството на Тодор Александров,

и на 7 юни 1928 година, половин час преди полунощ, изпитаният екзекутор Димчо Стефанов (същият, който застреля в София д-р Никола Генадиев и Петър Чаулев в Милано), съпровождан от Кирил Дрангов, застрелял генерала на улица „Екзарх Йосиф", в центъра на столицата;

привържениците на Протогеров отвърнали на удара, Ванче на удара отвърнал с двоен удар, протогеровистите - с троен удар и т.н.: протогеровисти убивали михайловисти

1 Протоколи на Народното събрание, 4 януари 1926 г.2 Според Дончо Даскалов, „Политически убийства...".3 Константин Муравиев, „Събития и хора": разговор с Ляпчев.4 Пак Муравиев.

228

михайловисти убивали протогеровисти... развихрила се нова братоубийствена вакханалия.- Клета Македония! Нейните херои почти забравиха общия враг, за да се

изпоядат едни други!1 - казвал горко Гоце Делчев преди 25 години (а какво би казал, ако беше доживял да види тези и следващите нататък братоубийства?).

Във вътрешните междуособни битки ВМРО дала повече жертви, отколкото в сраженията с външните врагове (от ръководителите на ВМРО май само Гоце Делчев, Даме Груев и Пере Тошев умират от турски куршум),

междуособиците не само изтощили Организацията, но непрекъснатите улични убийства „из-за угла", все по-честото й замесване в политическите убийства в България и обвързването й с чужди агентури все повече я компрометирали в очите на обществото, възмущението се превръщаше в отрицание, даже в отвращение... така започна „македонофобията" 2-

всичко това все повече замъглявало благородните цели на ВМРО и все повече към ВМРО започнали да се отнасят като към терористична банда3, на която приписвали и чуждите убийства и престъпления.

Е, че терорът по времето на Ляпчев не бил чак като по времето на Цанков - не бил, но кютекът не ще да е бил малце,

щом дори в чужбина се надигнали гласове срещу продължаващия у нас терор: протестирали публично представители на английския Парламент, на германския Райхстаг, на пруския Ландаг, 27 австрийски учени изпратили възмутена телеграма до министър-председателя Ляпчев...

По отношение на БЗНС правителството провеждало тактика на разцепление: „Интересите на страната налагат, щото Земеделският съюз да не е единен - за да разслаби своите сили, би трябвало да се разкъса на 2 или 3 равни почти части " - пише в един документ на полицията.4

И наистина, БЗНС се разцепил не на две-три, а на пет-шест БЗНС-та: БЗНС „Стара Загора", БЗНС „Оранжев", БЗНС „Врабча 1", БЗНС „Пладне", БЗНС „Александър Стамболийски", БЗНС-Сердика... (Продължава да се цепи и до днес.)

В Комунистическата партия пък избухнала война между левосектанти и болшевики, и едните, и другите обаче били еднакво слепи: обявили за главен свой враг социалдемократите и земеделците, наричани от тях съответно „социалфашисти" и „агрофашисти",

а не виждали, че на хоризонта един след друг се надигат кафявите облаци на истински профашистки партии:

Български народен съюз „Кубрат", Съюз на българските национални легиони, Съюз „Българска родна защита", „Млада България", Националсоциалистическа българска работническа партия, Български национален съюз, Съюз на българските фашисти, Съюз „Сливница", Ратници за напредъка на българщината, Всебългарски съюз „Отец Паисий", Политически кръг „Звено", „Българска орда" на Съсълов, Народно социално движение на Александър Цанков, Националсоциалистическа българска работническа партия на Христо Кунчев (с вестник „Атака"), Организация на българската младеж „Бранник” и пр. ...

Отгоре на всичко през 1929 година започнала Световната икономическа криза, която преминала като тайфун и над България.

Световната икономическа криза, или Великата депресия, най-голямата икономическа криза през XX век, избухва на 24 октомври (черният четвъртък) 1929 година, когато на борсовия пазар в Ню Йорк акциите се сриват, кризата бушува из целия свят четири години и затихва чак през1934-та.

Какво всъщност се случило?Европа излязла от Първата световна война изтощена и гладна, без достатъчно

собствено производство - това предизвикало невероятен икономически ръст в САЩ.

1 П. К. Яворов, Съчинения, том II, Хайдушки купнения, Гоце Делчев, 1924 г.2 Стефан Попов, „Безсъници", 1992 г.3

4 Г. Наумов, „Селското движение в България 1929-1934", 1975 г., цитирано чрез „История на нова България 1878-1944", 2006 г.

? Коста Тодоров (1889-1947), „Изповед на една луда балканска глава", 1994 г. 229

Когато обаче към края на двайсетте години Европа възстановила собствената си икономика и намалила или почти прекратила вноса на стоки от Америка, САЩ започнали да се задръстват от свръхпродукция, което предизвикало фалити на огромна част от предприятията и масова безработица;

за да поддържат цените, започнали да изхвърлят пшеницата в морето, да горят кафето в локомотивите, да избиват добитъка и да го заравят, но хората, останали без работа, не можели да купуват поради липса на пари и настъпило нещо парадоксално: свръхмного стоки и масов глад!

Кризата сполетяла и България към края на 1929 година.Най-пагубна била тя за земеделието - поради външната конкуренция цените на

селскостопанските стоки падали, това намалило покупателната способност на земеделците (80 % от населението), те не можели да купуват индустриални стоки,

което пък довело до фалит на фабриките и до безработица, останалите без работа работници не можели да купуват селскостопански стоки, от това селяните обеднявали още повече и не можели да си купуват индустриални стоки, което пък довело до фалити, безработица и т.н.

С две думи: произвеждала се стока, но нямало пари, за да се купува, и това довело икономиката до колапс.

Настъпило ново масово обедняване и олевяване на народа. Появили се нови партии и коалиции:

Трудовият (работническо-селски) блок („който не е нищо друго, освен прикрита комунистическа партия”1), подкрепен от крайната левица на БЗНС и от наивни селяни, подлъгани от щедрите обещания за държавни компенсации на обезценените земеделски стоки, за ниски данъци и пр.;

Демократическата партия се обединила с БЗНС „Врабча 1" и БЗНС „Стара Загора", с националлибералите и радикалите и образували тъй наречения Народен блок.

Въпреки традиционните предизборни хайки, през юни 1931 година сговористите загубили изборите -

Народният блок спечелил с абсолютно мнозинство: при 151 места (от 240) в парламента, повече от половината (74) били на БЗНС;

по правилата на играта правителство трябвало да съставят земеделците, но цар Борис връчил мандата на Демократическата партия, която имала два пъти по-малко депутатски места от земеделците (41) -

направил това царят не само защото голям страх го тресяло от земеделците, но и защото по този начин коварно залагал раздора в коалицията още в зародиша й...

От земеделците се плашели и авторите на Деветоюнския преврат - съдейки по себе си, те очаквали, че дошлите отново на власт земеделци ще започнат да им отмъщават за преврата, за репресиите и масовите убийства -

но били изненадани по-силно, отколкото ако се били събудили изправени пред стената за разстрел:

- Ние няма да бъдем като своите мъчители - на злото със зло няма да отвърнем - заявили земеделците2.

Това християнско благородство унижило отново превратаджиите, освирепило ги съвсем и те започнали да кроят нови преврати...

Световната икономическа криза още не била отминала.Намесата на държавата в координацията на стопанския живот, в социалните и класовите отношения по време на криза се оказала наложителна - това се наблюдава по онова време във всички европейски държави,

но докато другаде в Европа (и в Азия) това било съпроводено с установяване на авторитарни или тоталитарни (фашистки или комунистически) държавни системи,

1 Според народняшкия вестник „Мир".2 Окръжно на Постоянното присъствие на БЗНС, 22 юни 1931 г.

230

новото българско правителство искало да постигне тази координация по демократичен път:

Хармонията, обществената солидарност е един от големите идеали на демокрацията - заявява елегантно премиерът Александър Малинов.1 - В името на този идеал демокрацията може да жертва частните интереси на хората, но никога и за нищо - обществените. Същевременно демокрацията отрича, че за постигане на тази хармония само принудата е сигурният път към нея.

След като Ленин и Троцки смениха царското самодържавие в Русия с комунистическа диктатура (1917), след като Мусолини поведе своите черноризци на поход към Рим и установи фашистка власт в Италия (1922), след като военната хунта в Португалия предаде властта на Салазар и той въведе едноличен авторитарен режим (1932) -

към принуда и към изменение на системата на управление тръгнала и Германия:в началото на 1933 година Национал-социалистическата партия на Хитлер

спечелила изборите и държавата бързо поела пътя към милитаризация и установяване на тоталитарна диктатура;

малко по-късно по същия път ще поеме и Испания, по същото време към милитаризация и внедряване на тоталитарна диктатура се устремила и Япония... А в България, като напук - демокрация!

Над света са надвиснали черни облаци - пише Александър Малинов през 1933 година.2 - На политическата сцена днес са се изправили големите фигури на Сталин, Хитлер и Мусолини и техните сателити.

Още тогава, може би пръв, Александър Малинов съзира, че болшевизмът и фашизмът като диктаторски системи на управление са едни и същи политически системи.

Странното е, че тези диктаторски системи не признават тази прилика, напротив - обявяват се за смъртни врагове и наистина се преследват едни други до смърт.

Месец след като Хитлер става канцлер на Германия, на 27 февруари 1933 година пламнал Берлинският Райхстаг - фашистите веднага обвинили комунистите: арестувани били лидерът на комунистическата фракция в Райхстага Торглер, холандският комунист Ван дер Любе и българските комунисти Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев.

Подпалването на Райхстага от Ван дер Любе бил добре дошъл повод нацистите да започнат антикомунистически погроми, но те не били още добре подготвени, не били успели да подменят изцяло демократичната система и по-специално - съдебната система:

съдията Бюрнер провел процеса обективно по законите на Ваймарската република, въпреки истеричните заплахи на Хитлер и Гьоринг (каква храброст или каква честност трябва да притежаваш!).

В процеса особено се отличил Димитров - той сам поел защитата си и се изправил срещу Гьоринг:

- Аз ви питам, г-н министър-председателю, в коя страна фашистите не са варвари и диваци?

Това бил първият публичен словесен сблъсък между фашисти и комунисти, прозвучал като начален гонг на съпротивата против надигащия се фашизъм в Европа – процесът бил шумно следен във всички страни по света и донесъл световна слава на Георги Димитров, обявен бил дори за герой на века (а може би истинският герой на процеса е бил съдията Бюрнер, който не го осъдил, въпреки заплахите на Хитлер и Гьоринг?),

Ван дер Любе бил осъден на смърт и екзекутиран (вече се смята за доказано, че той наистина е действал самостоятелно, без връзка с нацистите или комунистите), а Торглер, Попов, Танев и Георги Димитров били оправдани „поради липса на доказателства".

Но да се върнем в България и да се порадваме на демокрацията - някои автори казват, че тези три години (от юни 1931 до май 1934) са единствените три истински демократични години в нашата нова история.1 Александър Малинов (1867-1938), „Под знака на острастени и опасни политически борби", 1934 г.2 Пак там.

231

Три години - толкоз дал Господ.Намеренията за демокрация били благородни, но хората не били - и демокрацията

започнала да загнива отвътре като червива ябълка, брулели я и отвън.Напразно Александър Малинов зовял:Квазиновото1 движение (Народното социално движение на Александър Цанков,

което иска коренно да преустрои България по типа на италианския фашизъм и на германския хитлеризъм) трябва да бъде парализирано, надвито от демокрацията.

Последната е разпокъсана обаче. Ней й се налага, ако не иска да бъде изненадана, да се организира, да се сплоти...

Ще трябва ли да стои демокрацията със скръстени ръце, да не се готви за борба в защита на своите идеали?

Ще остави ли да бъде лъган народът, че социалното и икономическо положение било по-добро у народите, които са управлявани от диктатури?2

Уви, демокрацията е най-беззащитната държавна система - тя не разчита на сила, на страх, на репресии (ако демокрацията се пази със сила - тя се превръща в диктатура),

демокрацията се крепи върху доброволното спазване на законите от всички и най-вече от хората, които управляват държавата.

Точно тук ние куцаме с двата крака и до ден днешен.

Човечеството винаги ще бъде изправено пред въпроса: каква демокрация? И никак не са словесен парадокс думите на Сократ, когато казва:

- От добрата демокрация и от добрата монархия предпочитай демокрацията. Но от лошата монархия и от лошата демокрация избери монархията. Защото един лош човек може да извърши много злини, но много лоши хора, събрани заедно, могат да извършат какво - повече или по-малко злини?3

Демокрацията крие големи опасности: давайки еднакъв шанс на всички, тя дава път на простаците и на лумпените да излязат начело, тъй като те винаги са най-напористи и безскрупулни.

Затова всеки трябва да пази демокрацията най-много от себе си. Това се отнася особено за хората на властта. Те са най-склонни да погазят демокрацията. Има ли власт, у човека избуява самочувствието, че е по-умен, че има по-големи права, забравя, че е избран да служи на народа, а не да господства над него.

А когато управляващите използват демокрацията да забогатеят за сметка на обедняващия народ - това е не само безнравствена простащина, това е престъпление -

те стават гробокопачи на демокрацията, защото карат народа да я намрази и да тръгне след някой Хитлер или Сталин - а от това по-страшно няма...

(Спомняш ли си, читателю, какво казваше Дякон Левски: „Ако някой злоупотреби със служебната си власт за своя изгода - да се накаже със смърт!" -

представяш ли си, ако този закон на Дякона се приложи днес, какъв леш ще настане?)

Леш не настанал, но Народното събрание бламирало един от министрите заради съвсем кокошкарска работа:

министърът на железниците Костурков заставял всеки работещ в неговото ведомство да става член на неговата партия (Радикалната) и да плаща членски внос, който отивал направо в джоба на министъра - иначе го уволнявал.

Далавера дребна, но позор голям, който разклатил правителството (по-сетнешните, особено днешните правителства, както ще видим, заякнаха и не се разклащат от подобни дребни далавери),

това не стигало, ами за мястото на Костурков започнала такава ежба между коалиционните братя, такова срамно пазарене, което отврати гражданството.

Не само между коалиционните братя, но и вътре в партиите започнала свирепа борба - кой да заеме по-тлъсто министерство (никой не щял просвещението, то било най-мършавото, нямало от къде да падне келепир)...

1 Лъженовото.2 Александър Малинов, цит. съч.3 Стефан Цанев, „Последната нощ на Сократ", 1986 г.

232

Старият болнав Александър Малинов, отвратен от тези явления, отдавна бил отстъпил премиерското кресло на Никола Мушанов и отишъл да дрънка звънчето в Народното събрание,

а цар Борис, използвайки боричканията в коалицията, тръгнал да пътува из Европа: гостувал на „братовчеда си" сръбския крал Александър в Белград, после на румънския си „братовчед" крал Карол в Букурещ,

след това отишъл в Париж заедно с Мушанов и се срещнали там с външния министър на Франция Барту

(този Луи Барту пръв съгледал опасността, която се задава откъм нацистка Германия, затова започнал сондажи за организиране на антигермански блокове: кроял Средиземноморски пакт между Франция, Италия и Югославия,

започнал преговори за сключване на договор дори с комунистическия Съветски съюз - за цялата тази работа ще видим след малко какво ще му се случи...);

Борис изпратил Мушанов в Италия да носи много здраве на неговия кум Бенито Мусолини, а сам той заминал за Берлин,

където (внимание!) Гьоринг го посрещнал с пищна вечеря, а през следващите дни цар Борис два пъти се срещал с Хитлер на дълги тайни раздумки -

за какво са си хортували двамцата, царят наш не счел за нужно да осведоми българското правителство, но по-късно ще стане безпощадно ясно...

Последвали още няколко министерски скандалчета, Мушанов не издържал и на 15 май 1934 година подал оставката на правителството, но царят, спомняйки си за блажените Ляпчеви времена, го натискал да състави ново правителство в коалиция с ляпчевисти и сговористи;

докато Мушанов се чудел и маел какво да стори, докато демократите продължавали да се джафкат един друг - от всички страни тъмни конспирации като чакали си точели зъбите за мършата на властта:

комунистическата партия била в нов революционен подем и повсеместно настъпление на трудещите се... предвиждала обща стачка като начало на революция за сваляне на буржоазното господство и установяване на съветска власт1;

Цанков вече строявал своите черноризци от Народното (национално) социално движение за поход към София (събирал ги уж там на конгрес), за да завземе властта със сила;

Царят също кроял превратче:През май 1934 година цар Борис бе решил да действа - пише най-пристрастният му

биограф Стефан Груев. - Плановете му бяха узрели, но само най-близките му съветници бяха в течение на неговите намерения.

(На Стефан Груев можем да вярваме, защото баща му Павел Груев бил един от споменатите „най-близки съветници" на цар Борис и сигурно е бил в течение, а покрай него и синът му...)

По-нататък Груев деликатно разсекретява тайните намерения на царя чрез думите на американския пълномощен министър в София Ф. А. Стърлинг2:

Легацията научи от поверителен и твърдо достоверен източник, че Негово Величество наистина е обмислял сериозно план да отърве страната от политическото объркване.

Най-вероятно той щял да разтури Народното събрание, да назначи кабинет по свой избор, без оглед на политическа принадлежност и стоящи над партийните интереси...

В общи черти политиката и програмата на неговото правителство щели да следват насоките на Цанковото движение.

Както видяхме малко по-горе, насоките на Цанковото движение били коренно да преустрои България по типа на италианския фашизъм и на германския хитлеризъм,

1 „История на младежкото революционно движение в България", 1971 г., цитирано в „История на нова България 1878-1944", 2006 г.2 Ф. А. Стърлинг, Доклад до Държавния департамент във Вашингтон, май 1934 г.

233

излиза, че и намеренията на цар Борис били същите (!), същите насоки, както ще видим след малко, следвали и други две организации: елитният кръг „ Звено" и Тайният военен съюз;

Тайният военен съюз още през нощта на 27 декември 1933 година взел решение „за намеса в управлението на страната чрез военен преврат";

за преврат тръбял открито и Политическият кръг „Звено":- Погледнете на партиите и на развалините около тях, те се превърнаха в приюти

на некадърници, в убежища на авантюристи, в разсадници на егоизма и пороците, на мързела и злоезичието, на коварството и користта -

и прокламирал, че държавата трябва да се управлява от надпартиен интелектуален елит.

По някаква съвсем случайна случайност сред създателите на „Звено" бил Кимон Георгиев, а създател на Тайния военен съюз бил Дамян Велчев...

Не знам дали си спомняш за тези две личности, читателю, те бяха споменати съвсем мимоходом в предишните страници -

и двамата се появиха през 1919 година на тавана на Военното училище, където бе учредена офицерската конспирация Военен съюз;

за подполковник Кимон Георгиев беше споменато също и при създаването на Народния сговор - че бил живата връзка между Народния сговор и Военния съюз,

а Дамян Велчев е оня офицер, който преди 10 години, на 9 юни 1923 година в 4 ч. сутринта, току-що се беше съмнало, влезе при нас (както разказва проф. Цанков) и, както му е редът, удари крак, взе стойката на офицер, който рапортува на по-висшето началство, и се обърна към полковник Вълков:

- Господин полковник, делото е завършено с пълен успех. Властта е овладяна. Армията изпълни отечествения си дълг, може да се поздравим.

С тези двама господа офицери ще се срещнем след малко, ще се срещнем пак и след 10 години - те ще извършат тогава трети военен преврат.

(Странното е, че този трети преврат през 1944 година те ще извършат от името на ония, против които беше извършен първият преврат, а жертви ще бъдат техните съзаклятници от втория преврат, който ще извършат след малко.)

Освен тези три успешни преврата, двамата имат зад гърба си и по още някое-друго ялово превратче и по някоя-друга смъртна присъда. Но тях, изглежда, въже не ги лови.

Да видим сега къде са се спотаили двамата наши авери и какво кроят...

Докато комунистите дискутирали въпроса кога да обявят общата стачка и тя да прерасне в революция;

докато царят чакал всички, до последната колиба, да се убедят в негодността на партиите и тогава да прибягна аз сам до помощта на армията1;

докато професор Цанков си лъскал ботушите, за да поведе утре заран победоносния марш на своите черноризци към София -

двамата наши авери Кимон и Дамян поставили в мат всички: в 2 часа и 40 минути след полунощ на 19 май 1934-то лето от Христа извършили светкавичен военен преврат -

без пушка да пукне, без капка кръв, без София да трепне и да се събуди от дълбокия си сън, те завършиха своето дело като стари, изпитани майстори - възхищава им се завистливо професорът2.

Офицерите от кръга „Звено" действуваха през нощта, по заповедите на Велчев - пише царица Йоанна.3 - Бяха заети Военното министерство, радиото, Телефонната централа, електрическите и железопътните централи - съгласно каноните и техниката на държавния преврат, разпространени от Троцки в неговата „История на руската революция". Царската гвардия бе заменена с кадети от Военното училище, членовете на подалия оставка кабинет бяха арестувани през същата нощ...

1 Вл. Мигев, „Утвърждаване на монархофашистката диктатура", 1977 г., цитирано в „История на нова България....".2 Александър Цанков, „Моето време".3 Царица Йоанна (1907-2000), „Спомени", 1991 г.

234

Царят този път обаче не бил никак изненадан от преврата - по-изненадани били превратаджиите:

Изведнъж във входното антре на участъка настана оживление. Беше точно 3,30 часа сутринта. Когато се отвори вратата, конспираторите бяха смаяни: там стоеше ген. Панов, адютантът на царя.

- Господа - каза той, - Негово Величество ви очаква! 1 Ха сега де! Кимон седнал и написал Указ за назначаването на новото

правителство, пъхнал го в десния джоб на сакото си и станал да върви при царя.- Ами ако този синковец откаже да подпише указа? - спрял се Кимон. - Я някой да

напише набързо една абдикация.Пъхнал абдикацията в левия си джоб и тръгнал към Двореца, придружаван от

генерал Пенчо Златев, председател проформа на Военния съюз...Дамян Велчев, истинският, но задкулисен председател на Лигата, изпратил Кимона

със смях:- Ей, да не започнеш с левия джоб...2

Заговорниците очакваха да заварят царя объркан и по пижама - пише царицата в своите спомени, - той обаче ги чакаше прав до бюрото, облечен в генералската си униформа, облегнал ръце върху ефеса на сабята3;

царят доуточнява в писмо до адютанта си Драганов: турих само ІІІ степен за храброст на куртката си и се опасах с габровския каиш, турих си и саблята, с която в славни времена влязох тържествено в Солун...4

Не станало нужда Кимон да бърка в левия си джоб - както пише царят в писмото си: в продължение на два часа обсъдихме цялата обстановка, поисках да освободят нещастния Оптимист5 премиер, който беше арестуван по бели гащи (той дойде да ме види в 7 сутринта, разплакан и молещ ме да му простя6),

след което в 8 часа сутринта на 19 май Негово Величество подписал Указа за назначаването на новото правителство, но направил една дребна поправчица: задраскал в Указа името на Дамян Велчев и рекъл на Кимон:

- Господин председателю, вярвам, че няма да имате нищо против военен министър да стане присъстващият тук генерал Златев, той е председател на Лигата и ваш другар, нали?

Кимон се поизкашля малко - разказвал сетне царят7, - мекото на ушите му се зачерви, но не възрази ни дума, смути се, поизпоти се, но нищо...

По този начин царят, като стар ловджия, с един куршум мерел два заека:първо, да спечели на своя страна генерал Пенчо Златев (Пенчо не очаквал такава

чест и се разплакал от благодарност, а от благодарността до раболепието няма и половин крачка);

второ, да забие клин между Кимона и Дамян. (Никола Мушанов по-късно разправял, че Дамян стоял при него пет часа и плакал, понеже чакал да бъде военен министър, но Кимон го изиграл8)

Този преврат бил добре дошъл за цар Борис (човек може да си помисли, че е направен по негова поръчка?) - той разчиствал пътя му:

Негово Величество щял да постигне целта си, без да си цапа ръцете - мръсната работа (ликвидиране на партиите, разтуряне на парламента и прочие) щели да свършат Кимон Георгиев и Дамян Велчев,

1 Стефан Груев, „Корона от тръни".2

3 Царица Йоанна, цит. съч.4 Стефан Груев, цит. съч.5 Така Борис III наричал Никола Мушанов.6 След което Стефан Попов („Безсъници") видял Мушанов да се разхожда по „Цар Освободител" с розичка на ревераси - щастлив премиер, щастлива България, дваж по-щастлива „демокрация"!...7 Царят разказвал това на Александър Цанков („Моето време").8

? Според Дончо Даскалов, „Цар Борис III, познатият и непознатият".

? Любомир Лулчев (1886-1945), „Тайните на дворцовия живот, Дневник (1938-1944)", 1992 г.

235

свършат ли я - царят ще ги отстрани от пътя си и ще продължи сам към сюблимната своя цел.

Но да не бързаме...

Деветнадесетомайският кабинет може спокойно да бъде наречен масонски кабинет - в него, освен генерал Мидилев (който е Велик майстор на Великата масонска ложа в България, а в кабинета става вътрешен министър), влизаха още седем души масони: Константин Батолов, ген. Пенчо Златев, Янаки Моллов, Петър Тодоров, Димитър Атанасов, Никола Захариев и Тодор Кожухаров1; масон (уж отрекъл се през 1926 година) е и министър-председателят Кимон Георгиев, а също и мечът на преврата Дамян Велчев.

Било е време, когато масонството е събирало в лоното си интелектуалци и хора на изкуството: Нютон, Бруно, Леонардо, Волтер, Русо, Монтескьо, Моцарт, Гьоте, Шилер, Пушкин, Юго;

казват, че Великата френска революция до голяма степен е дело на масони (Робеспиер, Дантон, Лафайет, Мирабо и пр.), не знам, но във всеки случай девизът „Братство, равенство и свобода" е масонски;

масони основават и Съединените американски щати, масони са повечето американски президенти - от Вашингтон до Клинтън, масони стават милиони американци, предимно бизнесмени -

това масовизиране и изместването на интелектуалците от хора на бизнеса профанирало масонството и днес ложите (не само в Америка) са всъщност закрити бизнес клубове...

Масонството в България се появило по време на Възраждането през XIX век, първият наш масон бил някой си архимандрит Ефрем, заклел се над пергела през 1824 година в Кишинев, 40 години по-късно Иван Ведър препасал престилката в Цариград.

По това време в Европа масонството оказвало силно влияние върху национално-освободителните борби, масони били Мацини и Гарибалди, под масонска егида били националноосвободителните движения „Млада Италия", „Млада Чехия", сръбската Омладина и пр., масони били и младотурците;

набеждават за масон Раковски, масони били Тома Кърджиев, Захари Стоянов, Никола Обретенов, Ангел Кънчев - масонството, изглежда, е било връзката на нашите национал-революционери с националноосвободителните борби в Европа; масон бил и княз Александър Батенберг.

След Освобождението българските масони се устремили към властта. Казват, че 17 министър-председатели на България били масони: Драган Цанков, Васил Радославов, Константин Стоилов, Тодор Иванчов, ген. Рачо Петров, Стоян Данев, Александър Цанков, Андрея Ляпчев, Никола Мушанов, Кимон Георгиев, ген. Пенчо Златев, Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов..., че и Васил Коларов;

Велик майстор на Великата ложа в България е бил Александър Протогеров, масон е бил Яне Сандански, масон е бил и софийският митрополит Стефан, по-сетне български екзарх;

в правителството на Цанков имало 5 масони, в правителството на Ляпчев - 6, в правителството на Никола Мушанов - 6, в правителството на Кимон Георгиев, както видяхме, са 9, в бъдещето правителство на Богдан Филов - 8...

Не съм аз, който ще съдя за добро ли, за зло ли е било влиянието на масоните в политиката на България и съвместими ли са техните политически ежби и алчните им битки за власт с масонските идеали за толерантност и духовно съвършенство - но това влияние е безспорно, затова го отбелязвам, пък нека читателят сам преценява...

В нощта на 19 май бе извършен преврат, който пречупи новата история на България и я тласна в политически подземия, от които тя не можа да намери изхода - пише Стефан Попов.

За подземията на фашизма ли става дума?Но който говори днес за тогавашен фашизъм в България, не знае нито що е

фашизъм, нито какво представляваха режимите в годините от 1936 до 1944 - веднага контрира Стефан Попов и продължава:

С право най-изтъкнатият автор върху фашизма Ернст Нолте отбелязва - и то под линия - че в България е нямало фашизъм, а авторитарен монархизъм.

Стигнахме пак, читателю, до еретическия въпрос: имало ли фашизъм в България?

1 Димитър Недков, „Масоните се върнаха в България", 2008 г.

236

Работата е там, че за фашизма са давани много и различни определения, при това от различни гледни точки1 и по различно време - така че трябва да внимаваме.

И тъй, да се въоръжим с хладнокръвие и да навлезем в джунглата на терминологиите, където всеки книжен тигър може да те изяде...

Думата фашизъм произлиза от италианската дума fascio: сноп от пръчки (fasci) - древноримски символ на силата в единството, оттам: фашизмът поставя общото (държавата, нацията, расата, партията) над индивида.

Фашисткото движение, оглавено от ефрейтор Бенито Мусолини, се появило след Първата световна война, през 1919 година;

чрез социална демагогия, безогледна пропаганда и уличен терор движението бързо набрало скорост и през октомври 1922 година Дучето2 повел своите скуадри3 (въоръжени бойни отряди в черни униформи) на поход към Рим, разгонил парламента и с благословията на крал Виктор-Емануил (бъдещият бабалък на нашия цар Борис) завзел властта.

След 11 години друг ефрейтор - Адолф Хитлер - ще завземе властта в Германия и ще се обяви за фюрер,

И двамата ефрейтори се вдъхновявали от идеята за военен реванш: Италия е загубила в Първата световна война 700 000 убити и милион и половина осакатени, без да получи никакви придобивки („единствената победена страна от страните победителки"), а Германия е победена, разорена и унизена.

Терминът фашизъм често се употребява като синоним на реакция, терор и пр. борба против демокрацията.4

Мълчаливо се приема, че основен белег на фашизма са репресиите, терорът, забрана на митинги и събрания, унищожаване на гражданските свободи на индивида;

за фашистка диктатура се представя всеки военен режим.5

И т.н.След като зверствата на фашистка Германия потресоха цялото човечество, думата

фашизъм, фашист се превърна в нарицателно, чрез което изразяваме своето отвращение, възмущение, погнуса, страх и т.п. към всяко явление или човек, наподобяващи с думи или действия някои от жестокостите или мракобесничествата на фашизма.

Но какво е всъщност фашизмът? Само зверства и мракобесие ли? Зверства и мракобесие са съществували далече преди да се появи фашизмът, по същото време, а и след това...

През 1982 година по книжарниците се появи една книга, която в началото не предизвика никакъв интерес - това бе поредната книга, разобличаваща фашизма, на народа му беше писнало от такива книги -

това бе книгата на доктора по философия Желю Желев „Фашизмът (тоталитарната държава)".

(Много преди това, още през 1967 година, тази книга, напечатана на циклостил6, се разпространяваше тайно от ръка на ръка;

преди да разкажа - защо се разпространяваше тайно и какво се случи по-нататък с книгата, нека да надникнем в нея.)

Още заглавието поставя знак за тъждественост между фашизма и тоталитарната държава;

1 Желю Желев (1935), „Фашизмът", 1982 г.2 Дуче - от dux: водач, вожд.3 Скуадра - най-малката единица в древноримската армия. Въобще Мусолини се представял за наследник на Цезар и искал да възстанови величието на Римската империя, затова заимствал за фашизма много символи от Древния Рим, включително и поздрава с вдигната изопната ръка; този поздрав възприема по-късно и Хитлер.4 Палмиро Толиати - генерален секретар на италианската компартия (1927-1964).5 Д-р Желю Желев (1935) - президент на България (1990-1997).6 Циклостил - апарат за размножаване на документи, при който лист хартия се притиска към опънат върху намастилен цилиндър восъчен лист с написания на пишеща машина или на ръка текст. (Българска енциклопедия А-Я.)

237

ако фашизмът е абстрактно понятие, трудно за разбиране, тоталитарната държава е нещо конкретно съществуващо - може да се види и да се пипне. Що е то?

Според д-р Желю Желев общозадължителните черти на тоталитарната държава са следните (не цитирам, а преразказвам):

Започва се със завземането на властта от една партия, която по насилствен начин забранява или унищожава всички други партии, леви и десни, и установява еднопартийна държавна система.

Тази партия има идеология, „единствено правилна", която става официална държавна идеология, нещо като религия, задължителна за всички, нетърпяща плурализъм, преследваща някаква висша цел (нов световен ред, нов социален строй, ново общество, национално обединение);

в името на тази цел обществото трябва да се прости с традиционните си граждански и политически права и с традиционния си морал -

подменя се съдържанието на моралните категории: насилието, убийствата в името на идеята не се считат за престъпление, за злодеяние, за нещо незаконно или неморално - а за чест, за героизъм, за дълг пред партията, пред нацията (това обяснява липсата на чувство за вина, безсрамието, с което палачите разказват своите „подвизи").

Партията завзема всички държавни постове, висшата партийна власт се слива с висшата държавна власт, партийният апарат се сраства с държавния апарат на всички нива, партията се сраства с държавата -

така чрез държавния апарат партията прониква във всички сфери на обществото: в икономиката (централизирана и планова, изцяло под контрол на партията държава), в армията, в полицията, в културата, в спорта, в религията, в развлеченията, в почивката, в семейството.

Това обаче не е достатъчно. Населението тотално трябва да се обхване в казионни масови организации (детски, юношески, младежки, спортни, професионални, пенсионерски и пр.) под надзора на партията;

чрез тези масови организации се осъществява непрекъснат контрол и идеологическа обработка на всеки гражданин от раждането до погребението му (и погребенията са съобразени с официалната идеология!);

за да се постигне единомислие, официалната партийна идеология се насажда чрез мощна партийно-държавна пропаганда, съчетана с тотална цензура над всички средства за пропаганда (преса, кино, театър, книги) и над образованието, за да се предпази народът от „вредни чужди влияния" - срещу всички такива чужди идеи се прилага терор (виж по-нататък за какво са концлагерите) -

така се постига унификация на целия обществен живот.Особено важна е унификацията на духовния живот: интелектуалците и хората на

изкуството тотално се обхващат в съюзи, за да бъдат под контрола на партията; изкуството и литературата стават изразители на партийната идеология;

(изкуството трябва да бъде: близко до народа, героично, романтично, реалистично, политично, жизнеутвърждаващо, оптимистично, да служи за идеологическо възпитание на народа;

изкуството не трябва да бъде: откъснато от народа, безидейно, интелектуално, аполитично, песимистично, нихилистично, модернистично, анархистично).

Унификацията превръща народа в безлична тълпа с авторитарно мислене: стойността на личността се измерва не по качествата й, а от мястото, което заема в йерархията: колкото по-високо стои човек (или инстанция) - толкова по-умен е и по-безпогрешно притежава истината;

върхът на непогрешимата истинност е вождът, дучето, фюрерът; с всички средства на пропагандата в масите се насажда стоящ извън всякакво съмнение и обсъждане култ към вожда до боготворене, след него - култ към другите ръководители, култ към партията.

Ако вождът е сияйният връх на тоталитарната държава - нейното тайно подземно царство са концентрационните лагери, там се изпращат (със съд или без съд) неунифицираните, иначемислещите, протестиращите (принудителният труд в лагерите ги прави по-изгодни от затворите).

Освен това, наред с унищожаването на гражданските и политическите свободи на личността и пр., за тоталитарната държава са характерни: тотален шпионаж, изолация на страната, лъжлива външна опасност, фарсови избори (печелени от партията винаги с 99,99 %)...

Над всичко звучат фанфарите на демагогията, която оправдава всички тези неща.

238

Грешка! Тоталитарната държава не се оправдава -тоталитарната държава представя себе си за изразител на интересите на народа

(нацията) и в името на народа смазва всяка иначемислеща или протестираща личност с помощта на народа, оглупял от пропагандата;

накрая тоталитарната държава се самопровъзгласява за истинска демокрация, в която царува истинска свобода!

Вече чувам читателя си да вика, особено ако е живял по време на социализма:- Я! Че това ми е много познато!Същото си викаше (ама наум) и всеки от нас, разгърнал книгата на Желю Желев

през 1982 година -това, което ни поразяваше, беше пълното съвпадение на двата варианта на

тоталитарния режим - фашисткия и нашия, комунистическия!Макар никъде изрично да не се правят аналогии, читателят сам откриваше

ужасяващата истина, че между нацистката и комунистическата политическа система не само няма съществена разлика, но доколкото я има, тя не е в полза на комунизма.1

За зла участ, книгата взел, че я прочел и някой от партийните функционери, видял се човекът като в огледало и изпаднал в шок, докладвал нагоре и настана голям конфуз:

да се преследва в комунистическа страна книга, разобличаваща фашизма, някак си не върви - ще излезе, че комунистите защитават фашистите;

да се преследва публично книгата за това, че клевети комунизма, пак не върви - в книгата за комунизма няма нито дума -

ще излезе, че ти сам си стигнал до мисълта, че между комунизма и фашизма няма разлика - смееш ли да го кажеш?

Нямаше как - започна се нелегална борба против „Фашизмът": книгата бе иззета тихомълком от книжарниците, тихомълком я изземвали и по домовете...

И за да не остане никакво съмнение на кого приличаме - книгата бе изгорена: класическо фашистко аутодафе - само че тайно, не на площада (на площада „Фашизмът" ще го горим по време на демокрацията, но още сме далече от нея...).

Ние, марксистите - пише д-р Желев в предговора към изданието на книгата през 1990 година, - първи в историята създадохме тоталитарен режим, тоталитарна държава.

За разлика от германския и италианския модел, където собствеността е частна, макар и под контрол,

при комунизма чрез одържавяване на собствеността тоталитарният режим е напълно изграден, до ден днешен той остава най-съвършеният модел на тоталитарен режим в историята.

Фашистките режими се появиха по-късно и загинаха по-рано, защото са несъвършени - те са една жалка имитация, плагиат на оригинала, който представлява истинският, автентичният, съвършеният и завършен тоталитарен комунистически режим.

В сравнение със Сталин Хитлер е едно джудже. Ще спомена само две цифри. До началото на Втората световна война - 1 септември 1939 г. - Хитлер е избил по-малко от 10 хиляди души („Нощта на дългите ножове" - 30 юни 1934, „Кристалната нощ" - април 1938), а Сталин дотогава е избил над 10 милиона.2

Или казано фигуративно: пречупеният кръст е сянка на кръстосаните сърп и чук.3

Но да спрем дотук - за този съвършен комунистически режим ще говорим в следващата Книга пета.

Читателят ми, особено ако е млад и непатил, след като е прочел предходните 4-5 страници, сигурно ще запита озадачено:

1 Желю Желев, Вместо предговор към „Фашизмът", 1990 г.2 Желю Желев, „Фашизмът".3 Стефан Цанев, „Играта, наречена изкуство", в. „Континент", 8 септември 1995; „Ars poetica", 2005 г.

239

- Как така: в името на народа, с помощта на народа - заробвали народа?! Как е ставала тази работа?

Тайната, драги мой читателю, е в радостното възклицание на Хитлер:- Какъв късмет за правителствата, че хората не мислят!

Сега да се върнем към въпроса: имало ли е фашизъм в България?Отговорът на този въпрос се крие в отговора на въпроса: имало ли е изградена

тоталитарна държавна система в България преди 1944 година?След военния преврат на 9 юни 1923 година Цанков, макар да симпатизирал на

Мусолини, макар да викал на външния си министър Христо Калфов:- Минаваме за недемократично, реакционно и фашистко правителство, това е

общото впечатление на всички!1

(че било недемократично и реакционно - било, да бъдело фашистко - може би му се искало на професора),

но той не можал да изгради тоталитарна държавна система: не забранил всички партии, не установил еднопартийна система, не разтурил парламента и прочие -

установил, значи, една най-банална кървава военна диктатура.

Тоталитарната държава (фашистка или комунистическа) и военната диктатура (или авторитарният режим) си приличат външно - по терора и ликвидирането на демокрацията, но не бива да ги бъркаме - разликата между тях е вътрешна и съществена:

тоталитарната държава установява еднопартийна система и създава свои масови организации, чрез които си осигурява подкрепа от народа, зомбиран чрез пропагандата на партийната идеология,

а военната диктатура (авторитарният режим) създава безпартийна система, опира се единствено на армията и разчита само на терора.

Затова военната диктатура и авторитарните режими са нестабилни: или се връщат към демокрацията, или поемат пътя към тоталитарна диктатура.

По-късно Цанков станал убеден фашист и основал, както вече споменах, чисто профашистка партия - Народно (национално) социално движение -

тя била не само словесен аналог на Национал-социалистическата партия на Хитлер, но и програмата й за действие била копирана:

чрез социална демагогия, безогледна пропаганда и уличен терор професор Цанков успял за кратко време да събере след себе си около 20 хиляди черноризци

и по примера на Мусолини замислил да проведе поход към София, да завземе властта със сила и да установи тоталитарна държавна система по всички фашистки правила -

но не успял, закъснял професорът с един ден: щял да прави преврат на 20 май, Кимон Георгиев и Дамян Велчев го изпреварили - извършили преврата на 19 май. (Пукнал се от яд професорът!)

Кимон Георгиев се доближил повече до заветната мечта - след като завзел властта на 19 май 1934 година, той започнал изграждането на тоталитарна система:

отменил Търновската конституция, разпуснал парламента (правителствените наредби отменят и заменят законите), разтурил всички съществуващи партии, включително ВМРО на Ванче Михайлов и НСД на професор Цанков, забранил образуването на нови партии и организации, наложил регулиране на икономиката, въвел цензура на печата, забранил всякакви политически събрания и митинги,

учредена била дори Дирекция за обществена обнова със задача да насочи духовния живот на страната към единение в служба на нацията и държавата и да съдейства за организирането на гражданството в идейно единна общонародна групировка2 и пр. -

дето се вика, работата потръгнала - само не е ясно: каква тоталитарна държава е щял да създава Кимон: комунистическа или фашистка? -

1 Р. Първанова, „Демократическият сговор и неговото управление", 1994 г., цитирано в „История на нова България 1878-1944", 2006 г.2 Из „Наредба за обществена обнова", Държавен вестник, 9 юни 1934 г.

240

казват, че той проучвал най-усърдно не германския, а съветския опит - учел се от оригинала: преврата, както видяхме, извършили с Дамян по учебника на Троцки;

да оставим настрана слуховете, че Кимон Георгиев бил съветски резидент, но ако имаме предвид резултата от третия му преврат на 9 септември 1944 година, като нищо и през 1934 е кроял същото

(случайно ли в Манифеста си към българския народ той възвестява „възстановяване отношенията със Съветска Русия") -

може би превратът на 19 май е бил един пропаднал опит за социалистически преврат?

Оставям те, читателю, да гадаеш какви са били истинските намерения на Кимон Георгиев, за да отдадем през това време последна почит на ВМРО -

дейността на тази организация, както многократно стана дума, съпътстваше драматично събитията в българската история в продължение на половин век -

след преврата на 19 май 1934 година тя бе забранена със специална Наредба-закон за защита безопасността на държавата1, която инкриминира всякакви организации и групи, които подбуждат към враждебни действия спрямо чужди държави или които за същата цел си служат с престъпления, насилие, въоръжени или терористични действия;

тази Наредба-закон била веднага последвана от заповед на Дирекция на полицията за издирването и ареста на Иван Михайлов, Кирил Дрангов, Владо Черноземски и др.,

след което Ванче Михайлов изчезва от България, обвинявайки Кимон Георгиев в национално предателство (как след това Кимон е останал жив е загадка);

живял Ванче в Турция, в Полша, в Хърватия, в Унгария, в Германия, в Испания, накрая се заселил в Италия.

Но патриотичната му дейност не спира.Тъй като през 1927 г. сръбските власти в Македония били убили баща му и брат му,

Ванче още тогава издал смъртна присъда не на кого да е, а на югославския крал Александър II Караджорджевич.

Минала година, две, три, седем... помислили, че всичко е било кьорфишек.Но като се задал да идва Караджорджевич в България, цар Борис си спомнил за

заплахата на Ванче, извикал своя таен съветник Лулчев и го попитал - има ли някаква опасност?

На другия ден Лулчев му отговорил:- Над твоята глава свети сияние, но над главата на сръбския крал има смъртен

облак. Смъртта обаче няма да го постигне в България.И за почуда и ужас на сръбския крал цар Борис го развеждал из България най-

спокойно, без никаква охрана - защото вярвал на Лулчев.

Зад Лулчев, скъпи читателю, се криела една друга личност - Петър Дънов (1864-1944), наричан от последователите си Учителят или Беинса Дуно, което на санскритски (или на ватански - протоезика на човечеството) означавало „Този, който носи доброто чрез слово".

В началото на XX век Дънов създал, върху основата на свое езотерично философско учение, духовно общество, наречено Всемирно бяло братство - космически организъм от еволюирали човешки души;

Дънов проповядвал доброта: „Бог е любов" - казвал той; човек не трябва да допуска в ума си лоша мисъл, в сърцето си - лошо чувство, във волята си - лоша постъпка;

човек трябва да живее съзвучно с природата: „Иди при крушата и се учи от нея как трябва да живееш!”;

душевното, а и физическото, здраве се крие в осъзнатата хармония между човека и космоса.

Това е накратко с думи прости учението на Дънов, но иначе философията му е сложна, не ми е по силите да я обясня - философия космическа, търсеща мястото и ролята на човека не на Земята, а във Вселената,

и никак не е случайно, че кардинал Ронкали, който по-късно става папа Йоан XXIII, казва: „В днешната епоха най-големият философ, който живее на земята, е Петър

1 Държавен вестник, 4 септември 1934 г.

241

Дънов",а още по-категоричен е най-великият астрофизик на всички времена Алберт

Айнщайн: „Целият свят се прекланя пред мен, но аз се прекланям пред Учителя Петър Дънов от България".

Дъновистите се смятат за наследници на богомилите (всички нещастия, които сполетяват България, казват те, се дължат на това, че едно време сме гонили богомилите)

и като тях Дънов се заселва с най-верните си последователи в местността Изгрева (тогава квартал край София, където е сега посолството на Русия), там живеели в бедни къщички, живеели като в братска комуна, хранели се заедно, посрещали заедно слънцето, там Дънов произнасял своите беседи (повече от 4000),

там в една малка градинка е сега гробът му и ако минете някога преди изгрев слънце, ще видите в градинката хора в бели дрехи като призраци да танцуват около гроба му и под акомпанимента на самотна цигулка да посрещат слънцето с тихо пение...

Учението на Дънов се разпространило бързо не само в България, негови последователи има във Франция, Литва, Русия, Англия, Германия, Дания, Япония, Канада, Австралия, Конго, САЩ...

Българската православна църква отлъчила Петър Дънов и го обявила за еретик, понеже казвал, че е вторият Христос.

- Христос не съм - отвърнал Дънов. - Но Христос е в мен.Дънов се славел и като прорицател. Сестрата на царя княгиня Евдокия била негова

последователка, заселила се да живее в Изгрева, тя свързала брат си с ученика на Дънов бившия офицер Любомир Лулчев.

През 1934 г. царят извикал Лулчев и споделил с него, че го измъчват някакви лоши предчувствия. Дънов чрез Лулчев му отговорил:

- Смъртта на сянката е близо до теб, ще те подмине, но няма да се върне, без да вземе човек от твоя род.

На следния ден белгийският крал Алберт, вуйчо на Борис, се самоубил.От този ден нататък никой не можел да разубеди цар Борис, че Дънов е

ясновидец. И от този ден нататък в живота на българите започна решителна роля да играе един нов фактор: дъновистите.1

Дънов, чрез ученика си Лулчев, се опитвал да влияе върху политиката на цар Борис, съветвайки го да спазва неутралитет докрай, на всяка цена. Мнението му за цар Борис обаче не е много ласкаво:

Той е занят със своя си престол. Няма никакви идейни подбуди. Интересува се от божественото само доколкото е готово да му помага, дотолкова и той слуша и е готов да слуша Бога. И за народа се интересува, доколкото може да му крепи трона. Все около тия идеи се въртят идеалите им от 500 години...

И за външната му политика: Той върви по една женска линия, гледа както жената гледа на мъжа - дали ще я осигури, дали е богат, силен, какво ще спечели. Това е женска линия, политика...

Запомни тези думи на Дънов, читателю, те може би най-добре ще ти осветлят смисъла на някои от по-нататъшните действия на цар Борис, на безкрайните му колебания...

И тъй, докато бил в България, нищо лошо не се случило с югославския крал. На 29 септември 1934 година Александър II Караджорджевич си заминал, отнасяйки със себе си черния облак...

След 10 дни пророчеството на Дънов се сбъднало:Марсилия, 9 октомври 1934 година, 4 часът и 20 минути следобед. Югославският

крал Александър II Караджорджевич в адмиралска униформа слиза от крайцера „Дубровник", ескортиран от френски миноносци,

качва се на чакащия го автомобил, до него сяда министърът на външните работи на Франция Барту, автомобилът поема по улиците в шпалир от 1500 полицаи.

Тълпата викаше и аплодираше - разказва шофьорът на кралския автомобил. - Изведнъж едно лице със силно телосложение и среден ръст се завтече към нас. Той викаше: „Vive le roi!"

В началото помислих, че е някой ентусиазиран гражданин, желаещ да манифестира своята симпатия. Но в тоя момент се появи една ръка, държаща револвер.

1 Стефан Попов, „ Безсъници".

242

Човекът, викащ „Vive le roi!", скача на стъпалото на автомобила и от упор изпразва револвера си срещу крал Александър, а след това стреля и срещу Барту.

Яздещият пред автомобила полковник бързо обръща коня си и съсича със сабята си атентатора; той, целият в кръв, търкаляйки се по паважа, продължава да стреля...

На отсечената му от саблен удар ръка са видели татуировка: ВМРО, череп върху кръстосани кости, Свобода или смърт!

Това е терористът Владо Черноземски1, изпратен от Ванче Михайлов.

Има версия, че атентатът е организиран от германското контраразузнаване под название „Тевтонски меч" и набелязаната главна жертва бил външният министър на Франция Луи Барту, който бил започнал, както вече споменах, да организира антигермански блок, заради което Абверът2 му прочел смъртната присъда и Гьоринг потърсил услугите на хърватските усташи и на Ванче Михайлов,

Ванче и усташите пък били осъдили на смърт крал Александър II Караджорджевич и срещата му с Барту (за сключване на френско-югославски антигермански съюз) давала възможност да се изпълнят наведнъж присъдите и на двамата.

Ванче Михайлов отрича тази връзка с германците, но признава, че в края на 1944 година Хитлер му предложил да стане президент на „независима Македония".

Аз отидох в Скопие със съпругата си - казва Ванче в предсмъртното си интервю3 - и оттам съобщих на немците, че предложението им не мога да приема, защото е твърде късно. (Краят на войната бил вече ясен - б. м.) И добавих при отказа си, че не желая да поемам върху себе си отговорности за пакост, която може да докарам с мои постъпки пред собствения ми народ.

Дали защото Кимон Георгиев не успял да зомбира народа чрез пропаганда и не можал да го окошари в масови организации -

но стигнал и той като професор Цанков до банална военна диктатура, разчитаща само на терора, а с терор можеш да се задържиш на власт от ден до пладне

(както казвал Бисмарк: С щиковете можеш да направиш всичко, освен да седнеш върху тях),

свръх това пламнали ежби вътре в „Звено" („Звено" дори се саморазтурило в края на май), ежби между „Звено" и Военния съюз, ежби вътре във Военния съюз -

царят това и чакал:вместо да каже мерси на Дамян и Кимон, че му свършили мръсната работа, той

пуснал в ход своя троянски кон - генерал Пенчо Златев, дето го назначи за министър на войната: пошушнал му, че по би му отивало на генералския пагон да бъде министър-председател. ..

И през нощта на 21 срещу 22 януари 1935 година генералът извършил тих контрапреврат: изритал полковник Дамян Велчев от Военния съюз, а подплашеният подполковник Кимон Георгиев сам скочил от премиерското кресло,

на сутринта цар Борис III подписал указ за съставяне на ново правителство, оглавявано от заелия стойка „мирно" генерал Златев.

Скоро след това генералът арестувал Кимон Георгиев и го пратил под конвой на остров Св. Анастасия, а Дамян Велчев избягал в Югославия;

за да не скучае Кимон сам на острова, за компания генералът му изпратил и там Александър Цанков (понеже и той протягал ръце към властта).

След като и троянският кон си свършил работата (да отстрани от пътя на царя превратаджиите и прочието съперници), „възмутеният" цар Борис заповядал на

1 Владо Черноземски е псевдоним на Величко Димитров Керин, роден край Чепино, известен още като Владо Шофьора, Келемен и с други имена; осъждан два пъти на смърт за убийствата на Димо Хаджидимов и на Наум Томалевски, в полицията симулирали изпълнението на смъртните му присъди и той възкръсвал с нови имена.2 Abwehr - германското военно разузнаване и контраразузнаване.3 Интервюто е дадено пред скопския журналист Борис Вишински през септември 1989 г. - година преди смъртта на Ванче Михайлов; препечатано във в. „Демокрация" на 8 януари 2001 г.

243

развилнелия се генерал да подаде оставка и го заменил със стария кротък дипломат Андрея Тошев, който едва се движи и едва вижда1, провъзгласявайки следния

МАНИФЕСТКЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Българи!От крачката, която се направи в живота на държавата ни на 19 май 1934

година, няма да се отстъпи! Народът ни, преситен от разединение, спъващо напредька на страната, може

да бъде уверен, че връщане назад в никой случай не ще се допусне.Младата българска държава, изградена с кръвта на стотици хиляди българи,

ще бъде преобразувана в духа на новото време...2

И започнал цар Борис да преобразува България - „духът на новото време" духал по онова време, както е известно, откъм Италия и Германия.

Между другото, тук бих искал да обърна вниманието на читателя колко бързо стигал този вятър до България:

през 1922 година Мусолини завзема властта в Италия - през 1923 година у нас се извършва Деветоюнският преврат;

през 1933 година Хитлер завзема властта в Германия - през 1934 година в България се извършва Деветнадесетомайският преврат...

Не случайно царят се кълне във вярност към крачката, която се направи на 19 май -той обърнал Наредбата-закон за разтуряне на партийно-политическите организации

срещу авторите на тази Наредба-закон (дето се вика: с твоите камъни по твойта глава) -бил погнат Военният съюз, последното потайно камъче, което можело да прекатури

каруцата на царя;Дамян Велчев се опитал да спретне ново превратче, но бил арестуван, осъдили го на

смърт заедно с още двама-трима полковници3, добрият цар обаче ги помилвал - заменил въжето с пранги;

този опит за преврат бил радостно чаканият повод да бъде прочетена смъртната присъда на Военния съюз чрез специалната Наредба-закон, забраняваща всякакви организации, целящи да въвлекат войската в обществено-политически борби - нарушителите се наказват със смърт!

След като и Андрея Тошев си свършил работата, дошъл и неговият ред - през есента на 1935 година цар Борис III го уволнил и назначил за министър-председател съвсем, ама съвсем верен човек: бившия дипломат и бивш началник на царската си канцелария Георги Кьосеиванов -

човек интелигентен, мек и безхарактерен, като дипломат от кариерата - свикнал да няма свое мнение и стриктно да провежда диктуваната му политика, като шеф на царската канцелария - дисциплиниран, слугински послушен и сервилен.

Така най-сетне царят станал цар на положението: нямало вече парламент, нямало конституция, нямало партии, нямало ВМРО, нямало Военен съюз...

Оттук нататък, както образно пише Стефан Груев, царят поема юздите.

1 Според Евдокия Филова (1901-1982), „Дневник", 1992 г.2 Из Манифеста на цар Борис III към българския народ, 21 април 1935 г.3 Адвокат на обвиняемите в този процес бил познатият ни юрист комунист Върбан Ангелов; тук той се сближил с Дамян Велчев, а чрез него и с Кимон Георгиев, скоро след това успял да ги спечели за каузата на Комунистическата партия и, както ще видим по-нататък, те двамата ще организират преврата на 9 септември 1944 г. (Неведоми са, Боже, пътищата ти Господни!)

244

1938-1943ГЛАВА XIII

Finita la commedia

Цар Борис III, Богдан Филов

Да поемеш юздите на управлението - предполага, пак образно казано, че си яхнал този, когото ще управляваш.

Народът обаче се оказал опако добиче - не хвърлял къч, но и не щял да върви наникъде (доста пъти бил лъган, доста пъти бил бит) - и се запрял като магаре на мост: ни напред, ни назад.

Има един стар селски номер: ако магарето забие крака в земята и не ще да помръдне, връзваш на една дълга пръчка стиска слама, яхваш го и провесваш сламата пред муцуната му -

магарето понечва да захапе сламата и пристъпва напред, сламата обаче се отдалечава, колкото по-бързо тича магарето, толкова по-бързо бяга примамката пред него - истинско перпетуум-мобиле!

Пред носа на българския народ, както ще видим след малко, цар Борис III ще провеси първо тучна Добруджа, после слънчевото Беломорие, накрая жална Македония - сиреч: примамката за национално обединение, за Целокупна България...

Доста бой беше ял българският народ зарад тез примамки, обаче царят знаел: кръвта вода не става, ще се хване и този път нещастният български народ, накъдето го поведе - натам ще тръгне...

Но цар Борис не бил като баща си - не обичал да размахва меч; ако кумир на Фердинанд бе Симеон Велики и двамата със сватбарските си войни1 едва не погребаха България -

кумир на Борис III бе неговият съименник Борис I, който чрез слово, чрез хитрост, чрез дипломация превръщал и пораженията си в победи (виж глава VIII в Книга първа).

Цар Борис, както вече стана дума, подкарал управлението си без Народно събрание (ако читателят си спомня, той не бе полагал клетва да спазва Конституцията, така че съвестта му била чиста),

изкарал така 4 години. Но веднъж Лулчев му казал, че това не е добро:- Дайте отдушник! Държавата е като жив човешки организъм. Както една къща

има нужда от канализация, от комини и от чистене - дайте място, където неоправданите да се оплакват от несправедливостите.2

И през 1938 година царят насрочил избори за XXIV Народно събрание, изменяйки избирателния закон:

кандидатурите не се издигали от партиите, а всеки лично предлагал своята кандидатура, обаче съдът имал право по сигнал за неблагонадеждност (а сигнали дал Господ!) или други „отрицателни качества" да отхвърли всеки кандидат.

Освен това активно се провеждала тактиката на „приобщаване" към царя по всички правила на подкупването, примамването, съблазняването и изкушаването чрез кокала на властта (такива личности белязвали с епитетчето „приобщен").

Заклел съм се да скъсам завинаги с най-опасния си враг - партиите и техния бяс по министерски постове. Смятам, че за българските условия едно управление от министри

1 Сватбарските войни на Симеон с Византия изкопаха гроба на България - думи на Христо Ботев.2 Любомир Лулчев, „Тайните на дворцовия живот", 1992 г.

245

чиновници, допълнено от парламента, който да гласува законите и бюджета, без да се намесва в управлението, е най-подходящо - споделял най-открито царят.1

А на Лулчев казал още по-категорично:- Не мога да се съглася парламентът да вдига и да сваля министри!Министрите чиновници вдигал и свалял сам царят. Важното било те да не отговарят

за дейността си пред Народното събрание, да не зависят от народните представители и от народа, а да отговарят само пред Негово Величество и да зависят само от неговото височайше благоволение -

т.е. царят превръщал министрите чиновници в безпрекословно послушни само нему марионетки, а Народното събрание лишавал от глас и от власт, Народното събрание било за пред хората, за пред света...

Обаче XXIV Народно събрание взело, че дръзнало да се меси в управлението (в това събрание се били промъкнали 20-30 народни представители, които по стар вреден навик отправяли неприятни питания към правителството),

тогава царят на бърза ръка го разтурил още след първата му сесия и наредил на министър-председателя си Кьосеиванов да проведе нови избори -

Кьосеиванов запретнал ръкави и с помощта на полицията така подбрал и така избрал народните представители,

че в следващото, XXV Народно събрание успели да се промъкнат само 4-5 подло замаскирали се опозиционно настроени депутати, но на тях, както ще видим след малко, въобще не им давали думата;

това не му стигнало на Кьосеиванов, ами взел, че изчегъртал от фасадата на Народното събрание стария надпис „Съединението прави силата" и го сменил с нов: „В единението е силата" -

и това Народно събрание наистина било напълно единно, напълно единомислещо, единодействащо, напълно единодушно и единогласно (само Народните събрания по време на социализма ще се опитат да му съперничат):

всички внесени от правителството (разбирай - от царя) законопроекти се одобрявали без разисквания, с ура и акламации!

Всичко вървяло по мед и масло, докато Кьосето не взело да се взема на сериозно, че наистина е министър-председател и че нещо зависи от него.

Един студен февруарски ден на 1940 година Цар Борис го извикал в сгушилия се под снега дворец „Врана" и му връчил листата на министрите, които трябвало да влязат в новото (XI поред!2) правителство на Кьосеиванов.

Кьосето изведнъж се изрепчил на царя, като му казал, че не иска повече за министър в своя кабинет Иван Багрянов!

Кроткият, хрисимият, деликатният цар Борис III, дето на мравчицата път сторвал и на жена си напреки дума не казвал, побеснял:

неговият довчерашен личен слуга, писарят в личната му канцелария, този дебел дембел, този лакей, гърчещ се пред него като настъпен червей, днес има наглостта да му противоречи и да не иска за министър в своя кабинет (какъв твой кабинет бе, блюдолизецо?) царския адютант и личен приятел на царя?!

Борис изкрещял:- Вие забравяте с кого говорите! Вън!Но цар Борис нямаше да бъде цар Борис, ако след тази сцена просто ей така

отрежеше квитанцията на Кьосеиванов -не, царят изиграл поредната си пилатовска сцена с измиване на ръцете: заради

неправомерните скандални изборни машинации, чрез които било скалъпено XXV Народно събрание, той освободил от длъжност министър-председателя Кьосеиванов!

1 Стойчо Мошанов, „Моята мисия в Кайро", 1991 г.2 Официално за 4 години правителствата на Кьосеиванов са 4, но още 6 пъти царят правил промени в състава им.

246

Само да не помислиш, читателю, че цар Борис е разтурил избраното чрез „неправомерни машинации" Народно събрание -

напротив, точно такова послушно, безгласно и безвластно Народно събрание му трябвало и той запазил този парламентарен призрак1 до края на царуването си.

Грижата му сега била да си намери нов министър-председател, който да бъде в унисон с това Народно събрание,

но да не е прост като Кьосето, а да е мъж учен, колкото се може по-авторитетен, по-известен, по-възвишен и по-далеч от делничните проблеми, да е политически чист, сиреч никога да не се е занимавал с политика, който нищо не разбира от управляване на държавата и който поради всичко това ще бъде съвсем, ама съвсем послушен...

Посъветвал се царят с тайния си съветник Лулчев и ясновидецът му рекъл:- Понеже [обявихме неутралитет и] трябва да бъдем с всички добре - турете

Филов, та кой както ще да го разбира: англофилов, германофилов...2

И тъй, на 15 февруари 1940 година цар Борис назначил за министър-председател на България завършилия класическа филология във Вюрцбург и Лайпциг, археология и римска история във Фрайбург, специализирал древни науки и нумизматика в Бон, Париж и Рим,

световноизвестния археолог, бившия ректор на Университета, председателя на ПЕН-клуба, председателя на Българската академия на науките, сегашния министър на просвещението - професор д-р Богдан Филов.

Богдан се прибра вкъщи оживен - разказва жена му Евдокия3, - малко разтревожен, с думите:

- Министър-председател.Останах крайно изненадана и смутена. Не знаех какво да кажа.Какво да каже горката жена, когато ни на нея, ни на мъжа й и насън не му бе

минавало през ума, че съдбата е отредила да играе голяма политическа роля, и то в такова съдбоносно време.4

Тази безцеремонност на царя да произвежда министри, както му хрумне, била толкова прекалена, че възмутила дори безпардонния проф. Александър Цанков:

От 1934 до 1944 година управлението на държавата беше станало нещо като фабрика за произвеждане на министри и новоизфабрикувани държавници-чиновници - пише той.5

- С политика, било вътрешна или външна, те не се занимаваха. В тая област боравеше единствено цар Борис. Той командваше.

Наистина, за 9 години (от 1935 до 1943) цар Борис произвел 57 нови министри, правейки 19 промени в 8-те правителствени кабинета (сиреч: за 9 години сменил 27 правителства - точно по3 правителства на година!).

Тук се изкушавам, драги читателю, да ти поднеса молитвата на един току-що новоизфабрикуван министър (няма да ти кажа кой) - тя съвсем съвпада с изповедта, която направи пред мен един днешен новоизфабрикуван министър (няма да ти кажа кой):

Боже, татко, благодаря ти. Ти си всичко - промисъл, воля, светлина, щастие, път и живот. Ти беше и си толкова щедър към мен, толкова великодушен, добър. Ти чу молитвите ми, които в пълно усамотение отправях към теб. Ти чу и удовлетвори мечтите ми.

Ето, днес съм министър, отрупан с внимание, почести, власт, сила. Получавам картички за Нова година от царя, царицата, принца, от принцесата. Снощи получих от царя два фазана и един заек, голяма бонбониера от г-жа Филова, жената на министър-председателя. Колата свири пред вратата и ме чака.

Облечен в жакет, с цилиндър, аз излизам. Всички наоколо ме гледат с удивление и завист. Министър. Всички ти се кланят. Всички ти стискат ръката и се кланят ниско!

1 Атанас Буров (1875-1954).2 Любомир Лулчев, цит. съч.3 Евдокия Филова, „Дневник", 1992 г.4 Александър Цанков, „Моето време".5 Пак там.

247

Това е днес. А утре? Мрак! Никой нищо не знае, никой нищо не може да предвиди. Татко мой, да се надявам ли, че ще посрещна като министър още една година? Ако ти кажеш „да" - ще бъде. Татко мой, не намирам думи, с които да ти благодаря. Татко мой, благодаря ти.

През това време, докато в България цар Борис сменял министрите по-бързо от ръкавиците си, събитията в Европа се развивали главоломно:

През 1936 година Сталин започва „голямата чистка" в Съветския съюз: за 2 години избива близо 10 милиона свои реални и въображаеми противници. (Сталин решавал проблемите си по зловещата своя формула: „Има човек - има проблем, няма човек - няма проблем".)

Мусолини превзема Етиопия;етиопският император Хайле Селасие I заявява в Обществото на народите: „Днес

сме ние, утре ще бъдете вие!";започва Гражданската война в Испания, взела за 3 години над половин милион

жертви.През 1937 година по заповед на Сталин в СССР са разстреляни маршал Тухачевски

и други съветски генерали, обвинени в предателство, инсценирано от Хитлер;близо до Ваймар е открит концлагерът Бухенвалд, скоро в неговите газови камери

ще бъдат задушени над 56 500 души.През 1938 година, на 11-12 март, Хитлер анексира Австрия, „за да защити"

живеещите там немци;на 30 септември Англия, Франция, Италия и Германия подписват Мюнхенското

споразумение (тъжната и нещастна прелюдия към II световна война1): „за да смирят" агресивността на Хитлер, Англия и Франция му позволяват да анексира чешката индустриална област Судети...

Още на другия ден група политически лица - Никола Мушанов, Александър Цанков, председателят на Св. Синод Неофит, ректорът на Университета проф. Станишев, председателят на ПЕН-клуба проф. Б. Филов и Атанас Буров

поздравили телеграфически четиримата (Чембърлейн, Деладие, Мусолини и Хитлер) за „свръхчовешките усилия, положени от тях да спасят света от една нова катастрофа";

българският печат започнал да тръби, че е настъпил краят на несправедливостта:„Европа от 1919 г. е вече мъртва!" - пише в. „Слово",„Ревизията, която се считаше за невъзможна, е прокарана" - тържествува в.

„Утро",„След Германия трябва да дойде ред на другите обезправени народи - Унгария и

България" - подсказва в. „Дневник";Ал. Цанков, лелеещ мечтата за общобългарски фюрер, призовал към създаване на

„Велика България - господарката на Балканския полуостров между трите морета".2

През 1939 година, на 15 март, Хитлер завзема цяла Чехословакия при гробното позорно страхливо предателско мълчание на демократична Европа;

на 21 март цар Борис III казва на Лулчев: Аз досега не съм се вързал никъде, винаги се изплъзвах. Ето при Гьоринг - поисках му аероплани, дадох му брилянтен орден, но му казах: „Не съм нито с вас, нито против, ще бъда неутрален";

на 28 март Франко превзема Мадрид, с което слага край на Гражданската война и начало на своята диктатура;

на 23 август, след провалилите се англо-френско-съветски преговори за обща позиция срещу Германия, Молотов3 и Рибентроп4 подписват в Москва Пакт за ненападение между СССР и Германия, придружен от секретен протокол за подялба на Европа...

Тук да поспрем за малко, читателю, следва опасен завой.1 Николай Генчев (1931-2000), „Външна политика на България (1938-1941)", 1968/1998 г.2 Според Николай Генчев, цит. съч.3

4 Йоахим Улрих Фридрих Вили фон Рибентроп - външен министър на германския Трети райх.

? Вячеслав Михайлович Молотов - външен министър на СССР.

248

Съобщението за подписването на съветско-германския пакт избухна като бомба в целия свят - пише Стойчо Мошанов1, тогава председател на Народното събрание. - В голяма част от българското обществено мнение пактът се посрещна даже с ентусиазъм. В шовинистическите среди се събудиха надежди за реванш с подкрепата на Хитлер. Участието на Съветския съюз в пакта за народните маси представляваше гаранция, че България няма да бъде тикната към авантюри и че при беда „дядо Иван" няма да ни изостави...

Как посреща „бомбата" Комунистическата партия в България, чиято позиция до навечерието на войната е антифашистка и антихитлеристка?

Да видим какво казва нашият стар познат комунистът Върбан Ангелов2:В партията се внесе голям смут. След и по повод сключването на договора за

ненападение между СССР и Хитлеристка Германия в 1939 г. вътрешното ръководство на БКП поведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт: Германия, Италия и Япония.

От името на партията Централният Комитет издаваше позиви, хвърчащи листове, а и писания по стените на зданията, в които се подканяше правителството да вмъкне страната в Тристранния пакт.

През юни или юли 1940 г. ни привикаха около 28 наши другари в Дирекция на полицията и един от важните - Павлов или Гешев - ни упрекна, че агитираме да влезем във войната:

- Ние знаем много добре, че вашата партия агитира за влизането ни във война на страната на пакта, правителството обаче е решено да пази неутралитет, то е против влизането ни във войната и като ви предупреждаваме да престанете с тая вредна, противонародна агитация, предупреждаваме ви, че ще вземем строги мерки срещу вас...

След около една седмица бяхме арестувани и отправени по различни села много наши другари. На гарата видях Трайчо Костов, когото тоже откарваха някъде. Аз бях изпратен в с. Сини вир (турското му име Синебир), Новопазарско. В съседно село бе интерниран Никола Петков, а в друго - Антон Югов.

Чак да не ти се вярва! Но да видим за сверка какво казва срещуположната страна - какво пише в своите „Спомени" царица Йоанна3:

Белези на съветско-немско приятелство имаше непрекъснато. Съветските танкери прекосяваха Черно море, за да разтоварят суровината, предназначена за Германия, в пристанищата на Варна и Бургас. Върху вагоните-цистерни работниците, разтоварващи петрола, пишеха с големи букви:

ДА ЖИВЕЕ БОРБАТА НА НЕМСКИТЕ ДРУГАРИ!ДА ЖИВЕЕ БРАTCTBOTO НА СЪВЕТСКИЯ И НЕМСКИЯ НАРОД!ДА ЖИВЕЕ ДРУГАРЯТ ХИТЛЕР!

На 1 септември 1939 година другарят Хитлер заповядва на 57 дивизии германски другари да нахлуят в Полша; Англия и Франция веднага обявяват война на Германия - започва Втората световна война;

на 2 септември: От 11 до 12 и половина бях при Царя - пише в Дневника си Богдан Филов4 (още не е станал министър-председател). - Беше спокоен, но страдаше от силни болки в крака. Не вярва много, че германците ще спечелят, и се чуди на какво разчитат;

на 15 септември България обявява неутралитет (напук на Комунистическата партия!);

на 17 септември съветски войски окупират „своята" половина на Полша, Западна Украйна и Западна Беларус;

на 30 ноември СССР напада Финландия.

1 Стойчо Мошанов (1892-1975), „Моята мисия в Кайро", 1991 г.2 Върбан Ангелов, „Неизвестни страници от миналото".3 Царица Йоанна, „Спомени".4 Богдан Филов (1883-1945), „Дневник", 1990 г.

249

На 8 декември цар Борис III получил писмо от момичето, което придружавало царица Йоанна в Италия, момичето пишело, че царицата казала, че като си дойде към 13-и в София, пет дена нямало да пусне Царя да излиза от стаята й, а ако той имал работа, тогава брат му щял да го замести...

Цар Борис III изпаднал в паника:- Ами сега какво да правя? Тя ще ме изсмуче, като дойде. Тя е луда.Ясновидецът Лулчев го утешил за брат му, дето щял да го замести, като му рекъл:- Това не е нищо, по Стария завет и това е ставало...1.

През март-април 1940 година в гората край Катин, около Смоленск, СССР извършва масов разстрел на 25 700 поляци, пленени при окупацията на Полша: 16 генерали, 1 адмирал, 24 полковници, 79 подполковници, 258 майори, 654 капитани, 3420 подофицери, 85 редници, над 200 пилоти, 7 армейски свещеници, трима едри земевладелци, 1 принц, 43 чиновници, 131 бежанци, 20 университетски професори, 300 физици, няколко хиляди адвокати, инженери и учители, повече от 100 писатели и журналисти, телата им били нахвърлени в няколко огромни изкопа (в доклада си от 3 март 1959 г. служителят на КГБ Александър Шелепин коригира числото, като казва, че всъщност са били разстреляни само 21 857 поляци...);

през април германските войски заграбват Норвегия и Дания,през май нахлуват в Белгия и Холандия,през юни прегазват Франция и влизат в Париж;през юни СССР анексира Литва, Латвия и Естония, а от Румъния отнема Бесарабия,

Северна Буковина и областта Херца;на 2 юли Хитлер издава тайна заповед за изготвяне на план за внезапно нападение

срещу СССР;през септември България присъединява по мирен път Южна Добруджа...

Как е станала тази чудна работа?Както е известно на моя читател, Добруджа е люлката на българската държава и че

принадлежи на България - не е оспорвано от никого, ни от византийци, ни от турци - до Освободителната война през 1878 година,

когато Северна Добруджа, по силата на Санстефанския мирен договор, беше дадена от Русия на Румъния като компенсация за отнетата й от нашата освободителка Южна Бесарабия;

още през 1937 година Съветският съюз, може би за да поправи грешката на царска Русия, а може би поради други някакви съображения, предложил цяла Добруджа, до делтата на Дунава, да бъде върната на България;

две години след това, през май 1939 г., нашият посланик в Москва Антонов донася, че това предложение на Съветския съюз е официално засвидетелствано от комисаря на външните работи Литвинов2;

в началото на юли 1940 г. българският военен аташе запитва официално началника на външните отношения при Комисариата на отбраната: какво би било отношението на СССР, ако при новата обстановка България пожелае да си възвърне Южна Добруджа? -

българският дипломат получава най-благоприятен отговор, дори му бива внушено, че трябва да се помисли и за Северна Добруджа - България да излезе до делтата на Дунава и да установи съседство със СССР...3

Вместо да се зарадва - цар Борис се подплашил:- С големия брат да имаме обща граница - в никакъв случай! - извикал той и заявил

скромно, че на България й стига Южна Добруджа...Стреснал се и Хитлер: руснаците ще го изпреварят и „ще купят" с Добруджа

българите, затова се разпоредил веднага:

1 Любомир Лулчев, „Тайните на дворцовия живот", с. 154.2 Доклад на Антонов до министър-председателя Г. Кьосеиванов, в цит. съч. на Николай Генчев.3 Архив на Министерството на външните работи, в цит. съч. на Николай Генчев.

250

на 27 юли Богдан Филов и Иван Попов1 били повикани при фюрера във вилата му в Obersalzberg край Залцбург. На срещата присъствали нашият посланик в Берлин Първан Драганов и външният министър на Райха Рибентроп.

Според Богдан Филов2: „Разговорът се поде най-напред от мене, после се поде от Попов; дадохме подробни обяснения по Добруджанския въпрос, обяснихме, защо не можем да преговаряме с румънците, че ние пазарлъци не можем да правим и че искаме само това, което ни е отнето чрез изнудване, без бой. Нашите аргументи и начинът на слагането на въпросите му [на фюрера] направиха силно впечатление".

Според Стефан Попов3, тогава аташе по печата в Берлин, Драганов бе възмутен: и двамата [Филов и Попов министърът] си били глътнали тъй езиците пред фюрера, че Филов смотолевил само поздравите на царя до Хитлер и след това започнал да заеква. След минути на мъчително мълчание Хитлер поискал картата на Добруджа и казал:

- Вие сте дошли да уреждате въпроса за Добруджа? Доколкото знам, цар Борис иска само възстановяване на границата отпреди 1913 година.

И посочвайки „старата" граница с Румъния, Хитлер добавил:- Това ще бъде и новата ви граница с Румъния! А сега можем да поговорим и за

нещо друго...Какво е било това „нещо друго" - скоро ще стане безпощадно ясно:Борис знаеше каква цена щеше да бъде поискана за този дар - пише царица

Йоанна4. - Цената се състоеше в присъединяването на България към Тристранния пакт.Всеки подарък се плаща, читателю, и то прескъпо...

И така, на 7 септември е подписан Крайовският договор, според който по мирен път Южна Добруджа се връща на България;

на 21 септември българската армия навлиза в опразнената от румънците Южна Добруджа;

на 27 септември Италия, Германия и Япония сключват Тристранен пакт, или тъй наречената ос Рим-Берлин-Токио:

според този договор Япония признавала правото на Германия и Италия да създадат „новия ред" на европейския континент, а Германия и Италия гарантирали японските права във „великоазиатското пространство";

на 16 октомври Рибентроп настоява ултимативно в срок до три дни (след това отлага с още една седмица) България да се присъедини към Тристранния пакт;

на 22 октомври цар Борис пише до Адолф Хитлер5:„На първо място смея да подчертая, че старото братство между Германия и

България не е празна дума и че както днес, така и в бъдеще интересите на България съвпадат и ще съвпадат с тези на великия германски Райх.

Досега България бе принудена да води предпазлива политика. .. Гореспоменатата политика намери най-добър отзвук в сърцето на българския народ и усили още повече неговата симпатия към Германия.

Ето защо би било по-добре според мен България да продължава още известно време досегашната си политика. В противен случай се опасявам... " И т.н.

На 23 октомври Румъния сключва Пакт за ненападение с Германия, на другия ден в територията й навлиза 680-хилядна германска армия;

на 28 октомври Мусолини напада Гърция, но войната се закучва, гърците изтласкват италианците и ги натикват в усоите на Албанските планини;

на 13 ноември Молотов се среща в Берлин с Хитлер.(Преводачът на Хитлер Паул Шмид предава разговора между Молотов и Хитлер по

следния начин:След въпрос на Молотов за Румъния и отговор на Хитлер, че Германия е дала

гаранции срещу всяко нападение -Молотов: Какво ще кажете, ако ние дадем на България гаранция, подобна на тази,

която вие дадохте на Румъния, и при същите условия, именно изпращайки там силна

1 Иван Попов - министър на външните работи в кабинета на Богдан Филов.2 Богдан Филов, „Дневник".3 Стефан Попов, „Безсъници".4 Царица Йоанна, „Спомени".5 „България - своенравният съюзник на Третия райх", документи, съставител Витка Тошкова, 1992 г.

251

военна мисия?Хитлер: Ако вие искате да дадете на България гаранции при същите условия като

тези, дадени от нас на Румъния, аз трябва най-напред да ви попитам дали България е поискала подобна гаранция, както го беше направила към нас Румъния?

Молотов отговаря отрицателно, но заявява, че Русия вероятно ще се разбере с България по този въпрос...1)

За да не би наистина Русия да се разбере с България, Хитлер тутакси привикал нашия цар в Берлин. Богдан Филов съобщава в дневника си:

На 17 ноември [1940 г.] Ц. и Попов заминаха инкогнито с аероплан за Berchtesgaden2.

На 18 ноември Ц. и Попов се върнаха по обед. Извикаха ме веднага в Двореца, дето Ц. ми разправи подробно за разговора си с фюрера. Ставало дума за присъединяването ни към Тристранния пакт, което Ц. отклонил, като указал, че могат да се появят усложнения от страна на Русия или съседите ни.

При раздялата Ц. резюмирал положението с думите: „Sie haben da unter einen kleinen treuer Freund tun Sie ihn nicht abschiessen".3

Лулчев, който се видял с царя след няколко дни, пише всвоя дневник4, че разговорът траял близо четири часа... Хитлер бил мек, сърдечен, внимателен... индиректно го запитал защо не влезем в пакта и царят развил отлично тезата си, че България като неутрална по-добре задържа 24 турски и 7 гръцки дивизии, отколкото ако почне война невъоръжена, па даже и въоръжена, след толкова нещастни войни, когато народът ни не ще война.

Хитлер му дал да разбере, че и той искал да запази нашия народ и че не би искал да навлиза във война в тоя край, но че ако му се наложи, може да мине през нас... (за да помогне на позорно бития от гърците Мусолини)...

Руснаците също бързали и натискали от своя страна: на 19 ноември се получи телеграмата от Стаменов за разговора му с Молотов,

който ни предлага гаранционен пакт - пише Богдан Филов.5

И няма седмица, на 24 ноември в София пристигнал главният секретар на Комисариата по външните работи Аркадий Соболев и предложил направо за подпис два екземпляра от Договора за взаимопомощ между СССР и България.

Соболев идваше с точни заповеди и с ясно поръчение от Сталин - пише царица Йоанна6. - Той дори не искаше нищо в момента, предлагаше военна гаранция от страна на Съветския съюз, в случай че България бъде нападната. Беше разпространен и слухът за настоятелно искане за руска морска база в Бургас... В замяна се гарантираше продължаването на монархическата форма на управление на държавата с цар Борис и неговия наследник, гарантираше се политическа ненамеса във вътрешните работи на страната.

Точка 12 от предложението на Соболев гласи:„При условие че се сключи пакт за взаимопомощ със СССР, падат възраженията

против присъединяването на България към известния пакт на трите държави".И тук в края на точка 12 следва нещо, което надхвърля съдбата на България:„Напълно вероятно е, че и СССР ще се присъедини към Тристранния пакт".

През същото това време, докато приспиваният от немски ласки Съветски съюз се канел напълно вероятно и при известни условия да се присъедини към Тройния съюз (Италия, Германия, Япония), в Германия усилено се разработвал таен план за внезапно нападение срещу СССР и на 18 декември 1940 година Хитлер утвърдил този план, кръщавайки го план „Барбароса".

(Интересно, че склонният към суеверия и фатализъм Хитлер не е предвидил фаталното влияние на името върху съдбата на плана „Барбароса":

Фридрих I Барбароса (1122-1190), крал на Германия и император на Свещената Римска империя, оглавил преди 8 века ІІІ Кръстоносен поход срещу „неверниците", но се

1 Из дневника на Рибентроп, чрез Николай Генчев.2 Резиденция на Хитлер в Германия.

3

4 Любомир Лулчев, цит. съч.5 Из „Дневника" на Богдан Филов.6 Царица Йоанна, цит. съч.? „Вие имате там долу малък верен приятел, който не трябва да отблъсквате". 252

удавил безславно в анадолската река Салет преди да стигнедо Светите земи...)

Молотов потвърдил намерението на СССР, като заявил на нашия посланик в Москва Стаменов, че при известни условия и СССР би могъл да се присъедини към Тройния съюз.1

Към това „и СССР би могъл" ще се върнем след малко, читателю, а сега да видим как България ще отговори на предложението за пакт със СССР.

Знаейки, че подобни „договори за взаимопомощ" със СССР били сключени през юни същата година от Литва, Латвия и Естония, след което, „притичвайки им се на помощ", СССР ги окупирал и ги обявил за съветски републики,

и страхувайки се, че същата съдба може да сполети и България, „Българското правителство, като изказва признателност на СССР за неговата готовност да услужи на нашата независимост, намира, че засега опасността не е така голяма..." и прочие, и прочие, затова: „ако стане нужда, ние ще потърсим гаранциите на СССР".

Работническата партия със същия ентусиазъм, с който агитираше за присъединяването ни към Тристранния пакт, сега организирала мощна кампания (известна като Соболева акция) за присъединяването ни към Съветския съюз (били събрани 340 000 подписа),

резултатът обаче бил обратен: акцията подгонила правителството да побърза с присъединяването на България към Германия.

И започнали престараванията и подмазванията: само след месец, без никой да ги бие по главата (в Тристранния пакт ще влезем след 3 месеца!), народните представители направили в последните дни на 1940 година два изненадващи новогодишни подаръка на българския народ:

с ура и акламации приели Закона за организиране на българската младеж в казионната профашистка организация „Бранник" (пълно подражание на нацистката „Хитлерюгенд")

и Закона за защита на нацията, дословно преписан от съответния немски расистки антиеврейски закон.

Въпреки тези подмазвания, Хитлер сън не го хващало от копнеж по България и в новогодишната нощ на 31 декември срещу 1 януари 1941 година, вместо да си пие шампанското, написал писмо до Мусолини:

„България показва обаче отвращение към присъединяването си към Тристранния пакт и с това да възприеме една ясна позиция в международните отношения. Огромният натиск, упражнен от Съветска Русия, е причината за това. Ако царят се беше присъединил незабавно към нашия пакт, никой не щеше да се осмели да го подлага на подобен натиск. Най-лошото е, че този натиск трови общественото мнение, което не е нечувствително към комунистическата зараза. Необходима е подготовка за всяка евентуалност от страна на Русия, макар че сега отношенията със СССР са твърде добри. В действителност единствените точки, които ни разделят, са Финландия и Константинопол. Не е в наш интерес да изоставим Константинопол на Русия и България на болшевизма".2

На 1 януари 1941 година по даден таен знак Богдан Филов заминава за Виена уж да се лекува и

на 4 януари се среща инкогнито с Рибентроп във вагона на гарата в Salzburg, после отиват при Хитлер в резиденцията му Berghof;

Рибентроп казал на Филов, че имали сведения, че ние не вярваме в тяхната победа и затова не влизаме в пакта,

а Хитлер настоял, че трябва да влезнем в пакта колкото е възможно по-скоро и че опасност за нас не съществува, Сталин правел една много реална политика и в никакъв случай нямало да се скара с германците, ако ли обаче стане това, той със своите дивизии ще ги смаже...

На 7 януари Филов се връща от Берлин и от летището тича право при царя:

1 Николай Генчев, цит. съч. 2 Les lettres secretes echangees par Hitler et Mussolini - чрез Николай Генчев.

253

- Ваше Величество - казал запъхтяно той, - според мен, за нас няма никакъв друг изход, освен да се съобразим със съветите на немците и да подпишем Тристранния пакт.

Царят бе видимо засегнат твърде болезнено (отбелязва Филов) и реагира необикновено силно:

- Не! Предпочитам да абдикирам и да се хвърля в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме!

- За нас няма друг изход, Ваше Величество, защото войната е неизбежна. Ние не можем да спрем германците, ако ги оставим просто да минат през нас, те ще ни третират като окупирана страна, а това ще е много по-лошо, отколкото ако сме в съюз с тях.

- Аз съм републикански цар и гледам какво ще стане с народа, народът няма никакво желание да се бие, ще избухнат бунтове, не вярвам и във войската.

- Ако един народ е станал вече тъй инертен, не е в състояние да се бори за никакви идеали, не е готов да прави никакви жертви - такъв народ е вече узрял за робство и тогава е безразлично дали той ще бъде тъпкан от германски или от руски ботуш.

- Щом сключим пакта, англичаните ще почнат да хвърлят бомби с аероплани...- Бъдете войник, Ваше Величество, какъвто бяхте в миналото. Ако трябва да

паднем, нека паднем поне с чест! Ако народът сега е така инертен и без дух, вината е и на правителството, защото и нашето поведение е колебливо. Ако обаче ние решим да действаме, и народът ще се окуражи, защото между правителство и народ има същия контакт, както между артиста и публиката.1

Артист ли е бил Борис III, по-фин от баща си Фердинанд, комедия ли е разигравал - или е бил искрен, сиреч малодушен? Не знам. Но въпреки неговите демонстративни - истински или театрални - преживявания и колебания, събитията следвали своя предначертан ход.

Читателят ми, ако не е министър, депутат или някакъв друг държавник, запознат с мистериите на държавните дела, сигурно ще е любопитен да научи как се решават съдбините на народа и държавата.

Предоставям ти, читателю, две съвсем документални сцени, описани не от мен, а от главното действащо лице. Преди да започнеш да ги четеш, вземи си нещо успокоително, защото ще бъдеш твърде шокиран.

Сцена първа:Как България влезе в Тристранния пакт

Събота. [1941]. Трябваше да тръгнем2 тази сутрин с аероплана в 7 ½ часа, обаче аеропланът (тип „Кондор", същият, с който пътува Хитлер, и с неговия пилот Bauer) вчера кацнал погрешно и на лошо място, на Божурище вместо на Враждебна, вследствие на което затънал в калта до осите на колелата. Успели да го извадят с пет трактора...

(Какво предупреждение на провидението! Но Филов не му обърнал внимание.)Тръгнахме едва в 10 часа. Стигнахме във Виена към 12 ч. Тържествено посрещане:

Ribbentrop, почетна рота с музика, двама генерали...Отседнахме в хотел „Бристол", дето получих чудесен апартамент, особено

хубава е банята. В 1 ч. се отправихме към двореца „Белведере". Посрещна ни Ribbentrop.Минахме в обширния хол, дето ми представиха граф Чано3, японския посланик,

унгарския, румънския и словашкия.Към 1 ½ часа минахме в салона с два огромни гоблена, дето трябваше да стане подписването.

1 По „Дневника" на Богдан Филов.2 Филов е трябвало да тръгне заедно с външния министър Иван Попов, но той се направил на болен и не отишъл във Виена - не искал да подпише договора с Германия, понеже смятал, че тя ще загуби войната: „По-скоро ще се самоубия!" - казал той и наистина се самоубил, но след края на войната, в Букурещ на 29 октомври 1944 г.; това не попречило на Народния съд 1944-1945 г. да го осъди посмъртно на смърт.3 Галеацо Чано - зет на Мусолини и министър на външните работи на Италия по това време.

254

Аз бях вдясно от Ribbentrop, вляво от него Чано, вдясно от мене японският посланик. Церемонията трая доста, понеже трябваше да се сложат 64 подписа.

(Подписването трябвало да стане точно в 12 часа, а немските войски да навлязат в България точно в 12 часа и 1 минута, но поради аварията със самолета подписването закъсняло... Ха познай, читателю, дали и навлизането на войските ще закъснее?)

След подписването аз прочетох моята декларация (направило впечатление спокойният ми тон и ясното произношение, та по радиото се чувало много добре).

Присъединяването към пакта „юридически" обезсилва военния протокол за неучастието ни във военни действия, обаче „фактически" тази възможност няма да се яви...

Обедът беше сервиран в златната кръгла зала на двореца на една огромна кръгла маса, покрита цялата с тъмночервени рози. Аз бях вдясно от фюрера... През всичкото време фюрерът разговаря само с мене...

(Договорът бил подписан в 16 часа и 30 минути, но немските войски навлезли в България, както било предвидено предварително, точно в 12 часа и 1 минута - така че когато Филов подписвал договора, моторизираният авангард на немската армия бил минал вече през София...)

2.III. Неделя. Отидох направо при Ц, който беше много развълнуван и видимо твърде доволен.

(Странно: преди заминаването Царят бе видимо засегнат твърде болезнено и реагира необикновено силно: „Не! Предпочитам да абдикирам и да се хвърля в обятията на Русия..." и т.н.)

Да видим сега как посрещат съдбоносната новина в Народното събрание:Заседанието в пленума се откри на 6 ½ ч. при препълнени галерии. Влизането на

министрите бе посрещнато с шумни овации и ура и със ставане на крака. Когато се явих на трибуната - продължителни ръкопляскания, след речта ми пак овации.

В къса, но сполучлива реч, от която колегите м[инист]-ри останаха възхитени и казаха, че никога не съм говорил тъй добре и убедително, обясних положението...

Мушанов, П. Стайнов и Держански се опитаха да протестират, но бяха винаги заглушавани с ура;

комунистите обаче мълчаха и само се подсмиваха...

Сцена втора:Как България обяви война на САЩ и Англия

Ремарка. Съединените щати са още извън войната, неутрални. На 7 декември 1941 г., на разсъмване, японците нападат изневиделица с авиация и флота американската база Пърл Харбър на хавайския остров Оаху, унищожават 10 бойни кораба, около 300 самолета и убиват над 2500 американски войници...

На 11 декември Германия обявява война на Съединените щати.Внимавай сега, читателю, какво ще се случи още на другия ден. Богдан Филов

регистрира грижливо събитията:12.ХІІ. [1941]. Петък. Днес в 12 ч Beckerle1 и Magistrate2 се явили при Попов и му

предали едно съобщение, според което се очаква от всички държави, присъединили се към Тристранния пакт, по силата на чл. 3 от пакта да скъсат дипломатическите

отношения със САЩ и да обявят положение на война както по отношение на тях, така и по отношение на съюзницата им Англия.

Телеграфирахме веднага това съобщение на Ц, който е в Кричим и обеща веднага да се върне.

1 Бекерле - германски посланик в София. 2 Маджистрати - италиански посланик в София.

255

В 3 ½ свиках Съвета [Министерския], който единодушно реши да приеме предложението.

В 7 часа ни извикаха с Попов при Ц. Той одобри решението ни, но очевидно неохотно и беше доста нервен...

- Вие трябваше да се съпротивлявате, да ви скъсат гащите и тогава да ви онождат, а вие сами сте ги смъкнали, че и вазелин сте им дали - казал бил Царят.1

- Няма нищо, Ваше Величество, това е само символична война - успокоил го Филов.

13.XIІ. Събота. Заседанието [на Народното събрание] се откри в 12 ½. Речите, от които моята се предаваше по радиото, бяха посрещнати с акламации и ура.2

Само Мушанов се опита да иска думата, но се нахвърлиха към него с викове „долу!" и го принудиха да седне.

Не ръкопляскаха на речта ми: Н. Мушанов, П. Стайнов, Н. Сакаров, Филип Махмудиев (горнооряховски депутат, бивш демократ, сега приобщен3) и еленският депутат П. Марков - те демонстративно оставаха седнали на местата си, когато другите ставаха на крака.

Ал. Цанков ръкопляскаше на декларацията, но не и лично на мене вън от речта. Д-р Н. Николаев също не ръкопляскаше, но ставал с другите депутати. Сп. Ганев ръкопляскал съвсем слабо.4

Ето така, скъпи читателю, била решена съдбата на България. Не си правя майтап, всичко дословно съм преписал от дневника на министър-председателя Богдан Филов...

Между тези две сцени - от 1 март до 13 декември 1941 година, се случили следните събития:

докато народните представители викали ура, а комунистите се подсмивали, от Румъния през Дунава край Русе по огромния понтонен исторически вече мост минаха всички германски войски, дойдоха у нас, отидоха на юг и освободиха Македония и Тракия - пише сантименталната г-жа Евдокия Богдан Филова5:

Колко са внушителни всички танкове-пантери и колко мили, млади са войниците! Минават, минават на цели колони, денонощно. Казват, че ще минат 750 000 души.

Причакваме ги на височинката и почваме да раздаваме: ябълки, бонбони, цигари, ракия в чаши. Но те вървят, вървят с подгънати крака и бодър дух. Млади като деца. Къде? Защо? Къде - не знаят. Защо - те знаят. Те вървят, вървят и следват коня на началника си...

Нашите ги гледат, усмихват се, поздравляват. Посрещнати са навсякъде като братя. Дори в най-комунизираните села - Берковица, Енина при Шипка - са били посрещнати необикновено тържествено от цялото население.

Споменът от другарството в миналата война нищо не може да заличи. Като че ли 20 години сме били в сън и сега се пробуждаме, за да продължим делото на миналата война. Дано този път успеем...

На 25 март и Югославия подписва Тристранния пакт;на 27 март генерал Симович извършва преврат и анулира подписания договор;на 6 април Хитлер хвърля срещу Югославия 80 сухопътни дивизии и 2236

самолета;на 7 април германците напредват в Македония, превземат Струмица и Куманово,

вечерта влизат в Скопие.

1 Тази и следващата реплика са според дневника на Любомир Лулчев ,,Тайните на дворцовия живот".2

3

4 В България било 13 часът по обед, а във Вашингтон - 6 часът сутринта; събудили президента Рузвелт да му съобщят страшната вест, че България току-що обявила война на Съединените щати. „Нe си струваше да ме събуждате - прозял се Рузвелт. - България е най-верният сателит на Германия и естествено е тя първа да ни обяви война..."5 Евдокия Филова, „Дневник", 1992 г.

? Богдан Филов тук е твърде скромен. Правосъдният министър Васил Митаков пише в „Дневника" си: "Думите на министър-председателя бяха прекъсвани след всяка фраза с бурни ръкопляскания и викове ура... Цялото изложение беше изпратено с френетически ръкопляскания. Така мина този исторически ден..."

? Както вече споменах: приобщен към режима, верен на режима, поддържащ режима.

256

На 8 април посланикът ни в Берлин съобщава желанието на фюрера, щото три български дивизии да окупират сръбска Македония и да поемат администрацията, за да могат да се освободят германските войски - пише Богдан Филов в своя дневник. И нататък:

Царят е на мнение да приемем предложението, но не за „окупация", а за да „запазим реда и спокойствието в завзетите от германците територии".

18 април. Получи се съобщение, че можем вече да влезем в Тракия (без най-източната част до Дедеагач) и в Македония до Вардара.

19 април. Влизането на нашите войски в Тракия и Македония става днес.

Да видим сега как са били посрещнати българските войски в жална Македония:

Българи! Македония е свободна! - провиква се на 21 април 1941 г. скопският вестник „Македония" в своя брой 1. - Свободна е Македония на вечни времена! Настъпи краят на робството, под което Македония изнемогваше до преди няколко дни само. Вековното македонско робство - гръцко, турско и сръбско, духовно и политическо, изчезна завинаги. Един велик идеал - свободата, за която Македония водеше вековни борби с безпримерен стоицизъм и безбройни саможертви, е вече действителност... Македония е вече свободна!

По улиците се движат безброй камиони, танкове, бръмчат машините - разказва съшият вестник в своя брой 2. - Препълнени с войски, те преминават през града и отиват надоле към Битоля. По всички улици стоят прилепчани, зарадвани, удивени от всичко това, защото не могат да повярват на собствените си очи: дали това не е само сън?

Следобед, около 4 часа, изведнъж заби тържествено камбаната: знак, че гостите идват. Като да очакваха само този миг, по всички улици затече една голяма река хора - хиляди хора тичат към железопътната станция. Моментът е сюблимен! Някои плачат от радост, други се хвърлят във вагоните и целуват и прегръщат войниците. Цветя хвърчат отвсякъде...

А ето как описва посрещането един български офицер:

Аз бях първият български офицер, който влезе в Охрид. Тръгнахме по калдъръмената улица на вечния град. Започна много дългото и трудно придвижване. Ние с мъка се провирахме през морето от хора. Възгласи и поздрави откликваха отвсякъде и някакъв тътнеж от непрекъснато „ура" като лавина заливаше града. Нямаше войнишка колона и посрещачи. Всичко се беше сляло в огромна, жива река, която бавно течеше покрай Чинара, свидетел във вековната история на града от хиляда години.

Потокът се изля на градския площад пред пристанището и чак тогава видяхме езерото... Но ние нямахме възможност да го огледаме, защото бяхме грабнати, в буквалния смисъл грабнати. Протягаха се ръце, обхващаха ни прегръдки и, без да ни пускат, предаваха ни на друг. Колко бяха хората, за да прегърнат всички войници на полка, не мога да кажа. Това беше целият град...

Всички бяха дошли с целите си семейства. С бохчи, кошници се носеха хлябове, баници, тави - най-често с рибник, с пържена пъстърва, бъклици с вино, ракия. Всичко това стана една грамадна народна софра на самия бряг на езерото, под канадските тополи, до лехите с розови храсти, по стълбите и каменната стена на пристанището - от ресторант ,,Сан Стефано" чак до Механата на Миле Пирузе.

В тихата топла пролетна вечер с ясно небе и огромна луна, край светлините на града, отразени във вълните на езерото, беше събрано едно огромно семейство, за да отпразнува отдавна очакваната среща...1

Да видим сега какво става вътре в България:

Целият народ ликува! Нещо необикновено става в неговата душа, нещо, което надминава силите му, волята му, надеждите му. Хората толкова са смутени от щастието, което провидението ни праща: България свободна, Македония наша, Тракия наша! Нима това не е сън? Нима това е действителност?

И всичко това, тая велика радост, това неземно щастие ние дължим на един човек - на вожда на немския народ Адолф Хитлер - най-великият човек на нашата епоха, за когото няма титла - полубог, бог. Човешката история не познава по-голяма фигура. Ние

1 Коста Църнушанов, „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него", 1992 г.

257

сме щастливи, че живеем в тая епоха, че живеем във века на Хитлер, че сме свидетели на неговите подвизи, на неговите творения. Потомствата ще ни завиждат...

Грамадна тълпа се влачи по бул. „Цар Освободител". Млади и снажни мъже и жени носят портрета на цар Борис, на царицата, на членове на Царското семейство, на Хитлер и Мусолини...

Тълпата продължава към Двореца. Непрекъснато ура. Царят стои долу, в двора, и приема приветствията на ликуващия народ. Царят може би никога не е преживявал такъв велик и тържествен момент. Това е награда за неговите 25-годишни страдания, бдения и грижи.

Една прегърбена баба отива при царя, целува му ръка и му поднася разкошен букет цветя. Негово Величество пожелава бабичката да бъде поканена в Двореца...

Ликувай, народе! Ура, ура, ура! - вика народът и виковете не стихват... Аз съжалявам, че не съм грамофонна плоча, за да възприема и запиша тия възторжени викове за вечни времена. Музиката свири „Дойчланд". Аз плача, сълзи бликат от очите ми...

(Това, скъпи читателю, не е излияние на някоя си сантиментална госпожица, а стриктно и хладнокръвно регистриране на фактите от тогавашния министър на правосъдието Васил Митаков1...)

На 27 април Богдан Филов пише в дневника си: Царят вчера бил в Щип и Струмица, посрещнат с необикновен възторг. Тази вечер заминава за Ксанти и Кавала.

И там възторг. Няма съмнение. Цар Борис III бил провъзгласен за Цар-Обединител.Около цялата тази възторжена история обаче витае една мистериозна мъгла:Желанието на фюрера, съобщено в началото на април 1941 година, е било, както

видяхме преди малко, българите да окупират и да поемат администрацията на тези земи, за да могат да се освободят германските войски,

това се потвърждава и от спогодбата „Клодиус-Попов" (външни министри на Германия и България), подписана на 24 април 1941 г. в София: Германия ни разрешава да поемем администрацията на Тракия и Македония до края на войната. Нататък - ще видим...

Никога не било казано, никъде не било написано, че тези територии са включени или че ще бъдат включени в границите на България (както беше включена с договор Южна Добруджа) -

въпреки това, ние храбро наричаме тези земи новоосвободени или новоприсъединени, без да сме ги освобождавали, без някой да ни ги е присъединил - откъде тази самонадеяност?

На издадените по това време карти може да си види нещо твърде любопитно:на българската карта в границите на България са включени Пирот, Цариброд,

Враня, Качаник, Скопие, Крушево, Охрид, Ресен, Битоля (без Струга, Кичево и Тетово), на югоизток - Дойран, Струмица, Сяр, Драма и Беломорието от река Струма до река Марица с градовете Кавала и Дедеагач и островите Тасос и Самотраки;

на германската карта дебело очертаната западна граница на България е като сегашната, а споменатите области с изброените градове: Пирот, Враня, Скопие, Прилеп, Охрид, Битоля и областта на юг от нашата граница (Беломорието) с градовете Серес, Драма, Кавала, Александруполис (Дедеагач) и островите Тасос и Самотраки - са обградени с червен пунктир и са обозначени като Unter bulgar(ischen) Verwaltung, сиреч: под българско управление.

(За сравнение: Южна Добруджа и на двете карти е включена в границите на България.)

Ако Южна Добруджа бе хапката, която ни бе подхвърлена, за да подпишем Тристранния пакт, то Македония и Тракия бяха стръвта на въдицата, с която ни уловиха като шарани, издърпаха ни от блатото на неутралитета и ни хвърлиха в тигана на войната.

Че Хитлер е държал Македония и Тракия като разменна монета, като примамка или като коз за изнудване, става ясно малко по-късно:

1 Васил Митаков (1880-1945) - министър на правосъдието в правителството на Богдан Филов, „Дневник", 2001 г.

258

в края на 1944 година, когато съвсем закъсал, фюрерът предложил на Ванче Михайлов (както видяхме в предишната глава) да го направи президент на независима Македония

срещу дребната отплата Ванче да сформира десетина Waffen-SS 1 батальона от активисти на ВМРО под немско командване с обща численост между 5000 и 8000 души2.

Явно сме си правели сметката без кръчмаря...Остава да си задаваме въпроса, без надежда да получим отговор от умрелите: това

самозаблуда ли е било, патриотична самоизмама -или умишлена заблуда и измама на народа, за да се оправдае фаталното ни

присъединяване към Тристранния пакт и по-нататъшното ни затъване във войната?

Както и да е... Народът се радвал, прославял своя Цар-Обединител, неговата власт ставала все по-безспорна, все по-неограничавана от никого...

Подражавайки на Германия и Италия (и на СССР), царят и назначените от него правителства продължили започнатото от Кимон Георгиев организиране на гражданството в идейно единни общонародни групировки,

т.е. започнало се „тотално обхващане на населението в казионни масови организации" под надзора на държавата:

професионалните организации - на индустриалците, на занаятчиите, на търговците, работническите синдикати и съюзи били превърнати в официални държавни организации -

според Закона за работническите професионални организации целта е те „да служат като органи на държавата за провеждане на нейната стопанска и социална политика", „възпитание в национален дух", „в привързаност и култ към Царя и държавата" и т.н.;

дружбите на БЗНС в селата били заменени от земеделски задруги, оглавявани от платени функционери или от ренегати на БЗНС;

членуването в задругите, както и в работническите сдружения, било задължително.Както вече споменах, на 29 декември 1940 г. Народното събрание приело Закон за

организиране на българската младеж в казионната организация „Бранник", чиято цел е„да приобщава младежта и да възпитава в нея преданост към Царя и държавата (девизът й бил бранник: Бог, Борис, България!"),

организацията обхващала всички младежи от 10 до 21 години, а за студенти - до 30 години, членуването в нея било задължително;

наред с това на „Бранник" се предоставяло правото да надзирава и да ръководи работата във всички училища и във всички младежки организации.

По този начин, чрез унификация на обществото в масови казионни организации, бавно и полека, стъпка подир стъпка, се вървяло към създаването на тоталитарна, в случая - фашистка държавна система.

Е, за да завършим системата - имали сме си, както споменах, и расистки закон против евреите,

имали сме си и концлагери: споменатия вече остров Св. Анастасия край Бургас, „Св. Никола" (за жени), „Св. Кирик" (много светии станаха!) и „Гонда вода" край Асеновград, лагерите при селата Галата, Варненско, и Тодоровци край р. Брегалница, „Кръсто поле" до село Еникьой край Ксанти -

вярно, нямало е там газови камери, нямало е крематориуми, служели са тези лагери по-скоро за изолиране на „политически опасните елементи".

Липсвало само едно нещо: тъй като били разтурени всички партии, нямало еднопартийна власт3,

но царят я заместил със собствената си Особа (цар партия), а „единствено правилната партийна идеология" била заменена с неговата икона - с вярата в добрия,

1 Waffen-SS - „европейски доброволчески армии" под ръководството на Химлер.2 Google, Уикипедия: Иван Михайлов.3 През 1943 година Богдан Филов се опитал да създаде правителствена партия Български народен съюз (БНС), но опитът му бил неуспешен.

259

състрадателен, любвеобилен, всемъдър, непогрешим, почти Свети цар Борис III.Узнавам - пише татко му Фердинанд, - че е разпоредено до най-затънтените

паланки да се величае само твоята Особа и да ти се приписват божествени качества.1

Иконографията на Борис - пояснява царица Йоанна – е изпълнена със сцени, в които той разговаря с най-обикновени хора: работници и селяни, стари и млади. Не става въпрос за фотографии повече или по-малко „нагласени" и реторични, но за документи с реална стойност и „сериозна" практика на контакт между царя и гражданите. Балканите и България, особено в селата, са антични земи, в голямата си част останали в известна степен на наивност. Царят, който се навежда над леглото на болния и, докосвайки го с ръце, го излекува...2

Стотици подобни случки са описани в тогавашната царска литература: как царят кара локомотив, как се движи сред народа без всякаква охрана, как помогнал на селянин да изкара каруцата си от гьола, как попаднал на сватба в някакво село и подарил златна пендара на невестата;

как влиза сред войнишките редици и разговаря с всеки войник, разпитва го за баща му, за майка му, за жената, за децата;

как споделял с благодарност бедната трапеза с хляб и лучец на овчари и орачи, а като му се оплаквали по време на войната, че ядат черен хляб, той им казвал:

- По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки.- Той е истински народен цар! - възкликнал възхитено в дневника си дори Гьобелс,

черният гений на пропагандата.

Комедия ли е разигравал цар Борис пред народа - или е бил искрен? Фердинанд откровено е презирал народа - каналия,тази долна раса, тези миризливи българи и балканджийски потурановци,

когато е трябвало - лицемерел грубо, преигравал до отвратителност...Борис, ако е играел, играел ролята си добре, естествено, дето се вика - по системата

на Станиславски: вживявал се, страдал...и народът, останал в известна степен на наивност, както казва царицата, вярвал на

представлението;възможно е постепенно, самовнушавайки си, тази роля на царя да е станала негова

същност, което превърнало живота му в трагедия.А може би царят наистина е носел тази естественост и доброта, тази простота и

народност в душата си,а другата роля, царската, му е била чужда и цял живот се е мъчел да я играе - което

било още по-голяма трагедия? -нека това да си остане тайна и всеки да си я дописва, както му харесва...На север започвал друг страшен театър.

На 18 юни 1941 година немският посланик в Москва Шуленберг поканил на обяд съветския посланик в Берлин Деканозов и му казал:

- Господин посланик, може би това не се е случвало в историята на дипломацията, защото аз имам намерение да ви съобщя държавна тайна № 1: предайте на господин Сталин, че Хитлер е взел решение на 22 юни да започне война срещу СССР.

Берия (шеф на съветските тайни служби) се разпоредил да отзоват Деканозов и да го арестуват за разпространение на вражески слухове.

На 22 юни 1941 година в 4 часа и 45 минути сутринта по заповед на Хитлер 5 милиона и половина германски войници, въоръжени с автомати, картечници, минохвъргачки, оръдия, танкове и самолети, нахлули в пределите на Съветския съюз.

Когато го събудили, другарят Сталин не повярвал, че другарят Хитлер може да го измами:

- Това е провокация! - извикал той. - Хитлер сигурно не знае. Позвънете в Берлин...1 Цар Фердинанд, „Съвети към сина".2 Царица Йоанна, „Спомени".

260

Като разбрал истината, заповядал „да отблъснат врага и да го унищожат на негова територия!".

Хитлер припаднал от смях: армиите му вече били навлезли на стотици километри и продължавали да напредват почти без никаква съпротива по 3000-километров фронт към Ленинград, Москва и Киев, до есента смятал да стигне до Урал...

Сталин се сринал психически, затворил са в дачата си и 12 дни не приемал никого. Чак на 3 юли се обадил по радиото, обърнал се към народа почти разплакан:

- Другари! Граждани! Братя и сестри! Бойци от нашата армия и флот! Към вас се обръщам аз, приятели мои!...

Какъв ще бъде краят на войната - знаем всички. Не знам обаче замислял ли си се, читателю: а какво щеше да стане, ако Хитлер не беше нападнал Съветския съюз, ако Германия и СССР останеха верни съюзници, ако, накрая, СССР беше се присъединил към Тристранния пакт, каквото намерение имаше?

Какво щеше да стане с Европа и със света, ако се обединяха трите мощни тоталитарни държави: СССР, Германия и Япония? Нямаше ли целият свят да бъде завладян от тях, както вече бяха почнали да си го разпределят, щеше ли да оцелее някъде демокрацията, нямаше ли днес целият свят да бъде под кървавия ботуш на тоталитаризма?

И колкото да е парадоксално, май трябва да благодарим на Хитлер за тази му историческа глупост...

Дотук за съпротива в България не стана дума, драги читателю, защото съпротива е нямало, ако изключим опитите на Никола Мушанов и другите 5-6 опозиционни депутати да извикат в Народното събрание своето самотно „не", заглушавано от дружното „ура". Толкоз.

Дори комунистите нямали срещу кого да се борят, щом като другарят Сталин станал другарче на другаря Хитлер, мълчаха и само се подсмиваха...

След 22 юни 1941 година шокът бил побъркващ, макар да казват, че от всички жители на планетата само Сталин не е знаел, че Хитлер ще нападне Съветския съюз.

Същия ден ЦК на БРП призовал на въоръжена борба срещу хитлеристките нашественици и българските монархофашисти.

Тъй като в България хитлеристки нашественици нямало (ако имало някакви немци - те били съюзници) и фашизъм, както видяхме, я имало, я нямало - срещу кого тогава са се борели нашите антифашисти?

Съпротивителното антифашистко движение във Франция, в Югославия, в Гърция и в другите окупирани от германците държави воювало против фашистките окупатори;

българските антифашисти се борели срещу българското правителство.

Че тази борба се засилила, личи от решението на правителството Законът за защита на държавата „да бъде подобрен"1:

освен че в нови 22 члена за действия против властта се искало смъртно наказание, тези, които говорят против държавното управление и държавната политика или тълкуват факти и обстоятелства, вредни за народното спокойствие - се наказват със смърт;

тези, които разпространяват хвърчащи листове, писма, афиши и други знаци по стените - се наказват със строг тъмничен затвор или със смърт;

тези, които слушат тайно забранени чужди радиостанции, се наказват с 5-годишен затвор, а притежател на радиоапарат, който дава на други лица да слушат такива станции - 10 години затвор и 500 000 лева глоба.

Никола Мушанов не издържал и се провикнал в Народното събрание:- Излиза, че ония, които разпространяват слухове, макар и верни, могат да се

наказват със смърт?!2

В интернет, а и в книжни издания, може да прочетете свирепи и нецензурни хули срещу партизаните, нелегалните и прочие наши антифашисти, че те били разбойници, бандити, крадци, мандраджии и прочие престъпници,

1 „Подобрението" на ЗЗД било гласувано от Народното събрание на 6 септември 1941 г.2 Протоколи на Народното събрание, 6 септември 1941 г.

261

които справедливо били избивани, тъй като били комунисти, които вдигали оръжие срещу законната българска власт.

Че въоръженото съпротивително движение у нас е било незаконно срещу законната и суверенна българска власт, срещу българската войска, срещу българската полиция - това като юридически казус се поддържа и от сериозни наши историци.

Ироничният въпрос в случая е: а законна ли е била тогавашната власт в България?Подминавам дреболията, че цар Борис не е полагал клетва нито пред Велико, нито

пред никакво Народно събрание и, юридически погледнато, седял на трона незаконно.Има обаче нещо по-съществено:на 19 май 1934 година се извършва въоръжен преврат срещу наистина законното,

избрано на демократични избори демократично правителство на Малинов-Мушанов, а, доколкото знам, никой преврат срещу законно избрано правителство не може да се счита за законен;

цар Борис не само не се противопоставил на този незаконен преврат, напротив: той, както видяхме: турил III степен за храброст на куртката си и се опасал с габровския каиш, турил си и саблята, с която в славни времена влязъл тържествено в Солун,

па извикал още в 3 часа и половина през нощта Кимон Георгиев и в продължение на два часа обсъдили цялата обстановка, след което подписал указа за назначаването на новото незаконно правителство.

Това още е нищо. Нататък царят сам обявява себе си за наследник на незаконния преврат, прокламирайки съвсем открито в царствения си Манифест към българския народ на 21 април 1935 година:

Българи! От крачката, която се направи в живота на държавата ни на 19 май 1934 година, няма да се отстъпи! -

следователно неговото управление, продължение на този незаконен преврат, е незаконно.

За разлика от Борис, баща му Фердинанд, въпреки всичките свои своеволия, не нарушава Конституцията -

поправките: за вероизповеданието на престолонаследника (чл. 38) и за сключването на външни договори без разрешение от Народното събрание (чл. 17) са направени от свиканите за случая Велики народни събрания.

Заключението от зиг-загите на силогизмите следователно е, че съпротивата против незаконната власт е законна.

Но да спрем със словесната еквилибристика и да погледнем фактите в очите.По време на Втората световна война светът се разделя на две като с нож: на

фашисти и антифашисти.Това важало за хората, още повече - за държавите: 48 антифашистки държави се

изправили срещу 13 фашистки държави.България, за съжаление, била в компанията на тези 13 фашистки държави - в това

спор няма: България е не само съюзник, но и съучастник на фашистка Германия.Фашистко, полуфашистко, профашистко, псевдофашистко или нефашистко -

правителството на България провеждало прогерманска фашистка политика и борбата срещу тази политика е антифашистка борба - като борбата на френските, гръцките, сръбските, английските, американските, съветските и прочие антифашисти по целия свят.

(Какви бяха за България последствията от тази борба, какво ни докара тя сетне до главата - това е друг въпрос...)

Световното антифашистко движение имало два центъра: буржоазен център (Англия, Франция, САЩ) и комунистически (СССР) -

въпреки идейните си различия, те се обединили срещу общия враг;съответно в България антифашистката съпротива се разделила на две крила:

дясното - на буржоазната опозиция, лявото на тъй наречения Отечествен фронт, обединяващ Работническата партия, БЗНС „Пладне" и социалдемократите, по-късно към тях ще се присъединят „Звено" и независими интелигенти;

262

тези две крила обаче не се обединяват срещу общия враг, защото се борят за две различни неща: целта на дясното крило е възстановяване на старата парламентарна демокрация, целта на лявото крило (макар и скрита в началото) е радикална промяна на социалния строй;

дясното крило води легална парламентарна борба, лявото - нелегална и въоръжена.Може би защото през комунистическо време Комунистическата партия приписваше

антифашистката съпротива на себе си,у мнозина българи омразата към комунистите се прехвърли и върху

антифашистите, но не бива да оглупяваме от омраза:може всички комунисти да са били антифашисти, но не всички антифашисти

са били комунисти.Иначе ще излезе, че комунисти са били и Чърчил, и Дьо Гол, и Рузвелт...Комунисти ли са били всичките бойци на френската съпротива, всичките гръцки и

всичките сръбски партизани?Рисковано обобщение.Така стои въпросът и с нашата антифашистка съпротива.Комунистическата партия по онова време е имала около 5000 членове, а според

архивите на Министерството на войната от 1 януари 1942 до 9 септември 1944 година по подозрение за конспиративна дейност под следствие са били привлечени 64 345 души -

4345 да са били комунисти, а другите 60 000?Е, вярно, нашата антифашистка съпротива не е била като съпротивата във Франция,

като в Югославия, нито като в Гърция или в Полша (дето се вика: какъвто ни е бил фашизмът – такава ни е и съпротивата),

но все пак:според сборни данни към септември 1944 година из горите в цяла България са

шетали около 7000 партизани, техните ятаци и помагачи из селата и градовете били около 30 000;

само през периода от 1 март 1943 до края на август 1944 година в границите на стара България са проведени 2934 бойни действия и въоръжени акции, извършени са 520 нападения, овладени са временно 1120 селища1;

през годините 1942 -1944 са били осъдени на смърт 1590 души, 8447 били хвърлени в затворите, през концлагерите минали над 5700 души, интернираните в глухата провинция били още повече2;

според архивите на Министерството на вътрешните работи3 от 1941 до 1944 година са раздадени 65 153 772 лева на полицаи, кметове и други лица като награди за убити 4636 партизани, ятаци и нелегални.

Официалната Енциклопедия „България"4, издание на Българската академия на науките, дава други зашеметяващи числа: в партизанските чети и бойните групи били участвали над 30 000 бойци и 200 000 ятаци и помагачи,

срещу тях (само през юли-август 1944 г.) правителството хвърлило 100 000 войници, полицаи и жандармеристи,

а през периода 1941-1944 г. били загинали 9140 партизани и 20 070 ятаци и помагачи - или общо 29 210 антифашисти.

Струва ми се, че нашите академици малко са се поувлекли...

В „новоосвободените земи" партизаните били много повече: във Вранско - 5245, в Скопско - 1449, в Битолско - 786, в Ксантийско - 4197, или общо - 11 6775;

там и жертвите били повече: според документи от Архива на МВР6 общо в Обединена България без съд и присъда са избити 20 070 партизани, нелегални, ятаци,

1 Според сведения на Абвера (германското военно разузнаване).2 Дончо Даскалов, „Политическите убийства...".3

4 Енциклопедия „България", 1978 г., том I, с. 91-92.5

6 Според Д. Желев, цитиран от Дончо Даскалов, „Политически убийства...".

? Ст. Симеонов, „Българската държавна полиция (1941-1944)", 1992 г.

? Според Архива на МВР.

263

помагачи и техни близки,ако избитите в Стара България са били около 5000 - над 15 000 са избитите в Тракия

и Македония...Извинявам ти се, читателю, за тази черна статистика, ако черните кръстчета ти се

виждат прекалени, намали ги тройно - и пак е страшно,особено ако се върнеш стотина страници назад и си припомниш колко бяха убитите

по време на кървавия тиранин Стамболов1 и ако ги сравниш с убитите по времето на хрисимия народен цар Борис III - ще се разплачеш...

Върху съвестта на цар Борис и върху съвестта на неговото правителство тежат не само изброените дотук жертви.

Често ще чуете или ще прочетете оправданието: да, но цар Борис спаси България от участие във войната, ние само формално сме били с фашистка Германия, войната с Америка и Англия била символична, изобщо България не е участвала във войната!

Когато говорим, че България не е участвала във Втората световна война, че сме били един невоюващ съюзник2 на Германия, трябва да гледаме да не ни чуят поне комшиите.

Вярно е, че на Източния фронт срещу Русия правителството на цар Борис не изпраща нито един войник -

но тук на Балканския фронт сме действали с 13 дивизии или със 150-200 хиляди войници.

Ако шумно се хвалим, че в Македония и Тракия сме отишли не като окупатори, а като освободители (за триумфалното посрещане на нашите войски в Тракия и Македония вече разказах),

то за действията на нашия Първи окупационен корпус в Югославия гузно и не случайно мълчим...

Твърде лаконичен по този въпрос е и Богдан Филов в дневника си, но ако проследим внимателно тънката кървава нишка, ще видим как бавно и сигурно България се е намъквала все по-навътре в лабиринта на войната:

На 24.XII.1941. Попов ми съобщи за искането на германците да изпратим три дивизии в Сърбия, за да окупираме Моравско. Види се, че те искат да освободят своите войски, които се намират там. Войските ще можем да изпратим. Това евентуално би ни освободило от други задължение, напр. да воюваме срещу Русия... -

и след една седмица, на 30.XII.1941 г., българският тъй наречен Първи окупационен корпус навлязъл в Сърбия и окупирал района на Зайчар, Крагуевац, Прищина и Бела паланка;

на 22.ІІІ.1942 г. Цар Борис бил при Хитлер: От нас (Хитлер) не искал помощ в Русия, ще искат обаче още помощ в Сърбия..., на което царят отвърнал: Ако искат разширение на нашата окупация в Сърбия, да ни дадат областта към Неготин... -

и хайде, окупирали сме и Неготинско;на 3.VI. 1943 г. (след разгрома на немците при Сталинград) царят е отново при

Хитлер: От нас искат да заемем Североизточна Сърбия (Тимошко до Морава), за да се освободи тамошната германска дивизия, и гръцка Македония приблизително до Бистрица. Станало дума и за Солун, но Ц. отклонил идеята...;

на 19.VI.1943 г., както ми каза вчера (ген.) Михов, германците искат да ни възложат разширение на окупацията в Северна Сърбия без Белград и заемането на цялото крайбрежие от устието на Струма до Катерини... -

и без много бавене, на 5.VII.1943 г., нашата Втора армия (10-а и 11-а дивизия) завзела Беломорска Тракия, а Втори корпус (7-а, 16-а и 28-а дивизия) завзел Халкидическия полуостров и гръцка Македония,

(във Вардарска Македония била разположена Пета армия: 14-а, 15-а и 17-а пехотна дивизия, 1-ва кавалерийска бригада и други армейски части, общо 58 000 души),

1 Според най-върлите врагове на Стамболов за 8 години на смърт са били осъдени 14 души (деветима от тях са участниците в Русенския бунт през февруари 1887 година, преди Стамболов да стане министър-председател), около 360 са били убити по време на избори, около 8500 са били арестувани и интернирани.2 Стефан Груев, „Корона от тръни".

264

а съставът на корпуса в Югославия, поради разрасналото се партизанско движение, бил увеличен - състоял се от 22-ра, 24-та, 25-а, 27-а и 29-а пехотна дивизия, две тежкокартечни дружини, артилерийски полк,, гаубично отделение, две товарни артилерийски отделения, инженерна дружина и авиационно ято от 6 самолета;

фактически сме окупирали цяла Сърбия без Белград и околностите му (там действала германскса окупационна групировка).

Трудно е да се каже, че мисията ни в Сърбия е била освободителна - в Сърбия, както го казва и Филов, ние сме замествали окупационните войски на фашистка Германия (за да отидат те да спасяват Източния фронт),

в братска Сърбия сме вършили тяхната мръсна и кървава работа, там сме играли ролята на фашистки окупатори и сме избивали безмилостно всички, които са се съпротивлявали срещу тази окупация.

Какви „геройства" сме сторили не само срещу сръбските шумкари, но и срещу мирното сръбско население, срещу жените и децата, аз съм чувал от разказите на баща си, който беше мобилизиран редник в окупационния корпус -

няма да разказвам непатриотични подробности, само ще ти кажа, читателю, че като остаря, баща ми беше обладан от кошмарните видения на тази окупация, след половин век тези видения го настигнаха: внезапно започваше да говори като картечница, разказваше за сраженията край Крагуевац и за разстрелите, надаваше смъртни викове като екзекутираните, плачеше и виеше като жените пред запалените им къщи...

И не само в Сърбия. Навсякъде в „новоосвободените" земи сме представлявали фашизма с всички произтичащи от това действия.

Едва ли случайно за областен управител в Беломорска Тракия през 1942 година е бил изпратен върховният командир на „Бранник" полковник Стефан Клечков, какво е вършил там, не знам (200 000 гърци са били прогонени), но отмъщението на гърците било зловещо:

след войната го заровили жив край старото гробище на Драма, само главата му стърчала над земята, гарвани изкълвали очите му, стоновете му се носели над драмското поле три денонощия...

(Ако се проведе олимпиада по зверства, не знам кой балкански народ ще излезе начело...)

А какво сме правили в Македония разказва сам министър-председателят на българското правителство.

От 8 до 12 юли 1943 година Богдан Филов прави обиколка из Македония. Покрай „посрещнаха ни радушно, военна музика, хоро с национални носии" и пр. професорът записва в дневника си:

Гевгели... Порицах избягалите в гората (това тук е главният въпрос), но обещах снизхождение за тези, които биха се върнали. Оплакват се от интернирванията в Чучулигово в работните групи на комунистите, понеже изпратените не били комунисти. Обещах разследване.

В Кавадарци болният въпрос е също с избягалите младежи. Между посрещачите беше и заможният търговец Манов, чиято дъщеря също забягнала. Тук при Витолище военните са имали нетактичността да разстрелят 12 души младежи, подозрени в укривателство на забягналите, и то без да вземат мерки поне това да стане покрито. Това създало много лоши настроения.

Посрещнаха ни и в село Енковец [Ресенско]. При сръбския режим 99% от населението държало здраво за българщината, обаче сега не било чудно, ако поради чиновничеството1 населението почне да съжалява за сръбския режим. Това разсъждение не би ми направило впечатление, ако не беше казано от селянин.

В Куманово говорих с войводата Кръстю Лазаров. Той смята положението в Кумановско за изпуснато поради невъзможността на властта да се справи с четите в

1 Става дума за хората от българската администрация, която управлява „новоосвободените земи", и за полицията; на друго място Богдан Филов пише: Следобед отидох в Цариброд. И тук най-много се оплакват от грубото и нетактично отнасяне на чиновниците...

265

Козяк планина, които нахълтват откъм Сърбия и намират подкрепа у сърбоманското население...

Както е известно, Сърбия оказва яростна и масова партизанска съпротива срещу фашистките окупатори (срещу немците и срещу нас),

четите нахълтват и в Македония, там зачестяват избягалите в гората (както видяхме от Архива на МВР, те били 7480),

в Македония обаче немци няма, там избягалите в гората се биели срещу нас:срещу българската администрация, срещу българската полиция, срещу българската

армия (която разстрелвала младежи, както видяхме, дори само по подозрение в укривателство) -

фашизмът в Македония се олицетворявал от нас, българите, и антифашистката борба в Македония се изродила в антибългарска съпротива

(в градинките из македонските села и градове днес може да видите хиляди1

паметници на техни херои и под името на всеки пише убит от бугарите) -всичко това постепенно отчуждило македонското население от България.Но за това ще говорим по-нататък в главата „Плач по Македония" в следващата

Книга пета на „Хрониките"...Списъкът на жертвите, които тежат върху съвестта на царя, не свършва тук.

Сигурно ще бъда обвинен от мнозина, че несправедливо хвърлям върху цар Борис вината за всичко.

Самият той твърде често демонстрирал, че не е съгласен, че не е знаел, че това и онова е извършено пряко волята му, че е поставен пред свършен факт -

все е против (но не забранява), все съжалява (но одобрява), възмущавал се даже („Трябваше да се съпротивлявате, а вие сами сте си смъкнали гащите!")

и като някакъв нов Пилат си измивал ръцете, прехвърляйки вината на другите.Върхът на това пилатство е окайването му, че Кимон-Георгиевото правителство му

било отнело правото да подписва или да не подписва смъртните присъди - иначе поне половината нямало да бъдат изпълнени - а защо не си е възвърнал това конституционно право, след като цялата власт е била в ръцете му?

Всичко това влизало в неговата „игра на добър цар" - двулична игра, защото от 1935 година насам, когато царят поема юздите, всичко в държавата се вършело по негово решение или най-малкото - с негово разрешение.

Прочухме се, и с право, по целия свят, че по време на Втората световна война сме спасили своите около 50 000 евреи от страшната смърт в немските концлагери.

Колкото повече време минава - спасителите на евреите се увеличават. И още по-безсрамно е, че много от палачите си слагат ореоли на спасители...

Както вече споменах, през декември 1940 година Народното събрание приело Закона за защита на нацията:

Лицата от еврейски произход не могат: да бъдат български поданици, да бъдат избиратели и да бъдат избирани, да заемат държавни и общински служби, да встъпват в брак с лица от български произход, да държат прислуга от български произход... и т.н.

Законът, макар да е дословно преписан от съответния немски расистки антиеврейски закон, не ни е наложен от немците -

инициатор е цар Борис, той сам казва на Лулчев: „Реших, че е по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат ".

В началото на 1942 година Хитлер, Гьоринг и Сие стигнали до средновековното прозрение, че евреите са виновни за всичко, за всички природни бедствия, земетресения, чуми, наводнения, суши и прочие, виновни били, разбира се, и за погрома на германските войски край Москва

и взели решение за „окончателното решаване на еврейския въпрос" - сиреч: за физическото им унищожение.

1 Ако убитите партизани, ятаци и техни близки в Тракия и Македония са били около 15 000 (виж по-горе), то убитите в Македония са били не по-малко от половината...

266

Между милионите други набелязани евреи в списъците за унищожение били включени и 48 000 български евреи

и на 14 октомври 1942 година германското правителство съобщило на българското правителство, че ние сме готови да приемем тези евреи, като срещу тази скъпа услуга българите участват в разноските с 250 райхсмарки на човек.1

След дълго обсъждане с царя, на 12 ноември българското правителство с голяма готовност се съгласява с предложението на германското правителство да се извърши изселването на евреите от България... и че е съгласно по принцип да заплати една обща сума за изселените евреи, но счита исканата такса от 250 райхсмарки на човек извънредно висока2,

след което на 2 март 1943 с наредба № 127 правителството (разбирай царят) одобрява и утвърждава споразумението с Германия по изселването най-първо на 20 000 евреи без разлика на възраст и пол от новите български земи Тракия и Македония3 в източните германски области

и веднага, още на другия ден, навръх 3 март, деня на Освобождението, по заповед на българското правителство (разбирай по заповед на царя) българската полиция и българската армия4 арестували всичките 4058 евреи в Беломорието, всичките 7144 евреи в Македония и всичките 161 евреи в Пиротско,

натъпкали ги в конските вагони на предварително композираните български влакове и за да не се чуват писъците им, тайно ги откарали през тъмните и ледени български нощи до българското пристанище Лом,

където ги предали на германците, платили им по колкото се били спазарили райхсмарки за всяка изселена еврейска глава,

германците ги натоварили на шлепове и ги откарали в източните немски области, сиреч в Полша и по-точно - в концлагера Треблинка...

От всичките 11 363 души, без разлика на възраст и на пол,оцелели по-малко от 300.За да не каже някой, че царят хабер си нямал или че пък е бил дори против, да

надникнем пак в дневника на Богдан Филов:15.III. Понеделник. Аудиенция от 4 ½ до 6 ½ ч. Говорихме главно по еврейския

въпрос, по който Ц. държи за едно твърдо поведение. Стана дума и за разискванията в Мин. съвет, дето често трябваше да налагам на министрите известни становища, което Ц. напълно одобрява, даже ако това би довело до подаване на оставки.

Всичко вървяло тихомълком и скрито-покрито, докато не започнали да събират из Стара България недостигащите 8637 евреи, за да попълнят договореното с немците число 20 000.

19.III. Петък. Тази сутрин получих едно изложение по еврейския въпрос от Д. Пешев, подписано от 43 народни представители - пише Богдан Филов. - Това е голяма демонстрация, която ще има последствие. Сега виждам действително какво голямо влияние имат евреите и колко са те вредни.

Някои дори лансират идеята, че царят бил подкокоросал Пешев да протестира, та да използва протеста му като аргумент да спре депортирането на евреите.

Да видим какво казва по този въпрос Богдан Филов:23.III. Вторник. Сутринта бях при Ц... Ц. е съгласен да бламираме Пешева и да го

обезвредим веднъж завинаги.И Пешев е бламиран5 и обезвреден без разисквания, с ура и акламации...,след което 8637 „вредни" евреи, арестувани из Стара България, били струпани на

Пловдивската гара и започнали да ги товарят в конските вагони, за да последват към ада

1 Из телеграмата на Мартин Лютер, началник на отдела за евреите към Министерството на външните работи на Германия. 2 Из Вербална нота на Министерството на външните работи и вероизповеданията до германското посолство в София, 12 ноември 1942 г.3 Тези думи били зачеркнати в последния момент при подписването на споразумението, с което се отваря пътят за депортиране на евреи и от Стара България.4 Не е вярно твърдението, че това са вършили немски войници.5 Свален е от поста заместник-председател на Народното събрание.

267

своите 11 363-ма братя...,но не щеш ли, в този момент на гарата дотичал, разрошен и неистов като библейски

пророк, пловдивският митрополит Кирил (който после стана патриарх Български), качил се в първия вагон при евреите, седнал сред тях и извикал на шашардисаните войници и полицаи:

- Ако не ги освободите - и аз ще замина с тях!

Зад Кирил застанал целият Синод на Българската православна църква - изпратено било писмо до правителството:

„Българската Православна Църква не може да споделя принципите, какъвто е например расисткият, чрез който може да се създаде омраза и да се вършат насилие и жестокости; тя не може да приеме началото, че някои раси трябва да бъдат лишени от човешки права за живеене" -

подписали писмото митрополитите Неофит Видински, Стефан Софийски, Максим Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Борис Неврокопски, Софроний Търновски, Йосиф Варненски и Преславски, Кирил Пловдивски, Евлогий Сливенски и Климент Старозагорски1;

след митрополитите протестни петиции до царя и правителството изпратили стотици граждани, още депутати, общественици и политици (сред които: Любомир Лулчев, Екатерина Каравелова, Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Никола Петков, Никола Мушанов, проф. Петко Стайнов, Янко Сакъзов, Димо Казасов, Атанас Буров, Кръстю Пастухов2);

много писатели (сред тях: Стилиян Чилингиров, Тодор Влайков, Елин Пелин, Людмил Стоянов, Константин Константинов, Христо Цанков - Дерижан, Николай Лилиев, Трифон Кунев, Елисавета Багряна, Младен Исаев, Владимир Русалиев, Илия Волен, Анна Каменова);

инвалиди от войните, адвокати, банкери, дипломати, учители, ученици, художници, тютюноработници, текстилни работници, работници от хранителния бранш, сладкарски работници, техници, обущари, шивачи, майстори столари, амбулантни търговци...3

Дето се казва - дигнал се целият български народ. И царят нямало как да не отстъпи, спрял депортирането на евреите...

„Дигнал се целият народ и царят спрял депортирането на евреите" - звучи романтично, но прекалено наивно. Чест му прави, разбира се, на българския народ, че писал протестни петиции, че викал по митингите,

но на царя нищо не би му струвало да потуши този словесен бунт с мълчание, той бил цар на този номер.

Митрополит Стефан писал направо на царя: „Не гони, за да не те гонят. С каквато мярка мериш, с такава ще те мерят. Знай, Борисе, че за твоите дела Бог бди на небето!" -

Божието око обаче не разтревожило много царя - митрополит Стефан му връчил писмото си на 24 май, а на 26 май Богдан Филов пише в дневника си: От 6 до 7 ½ при Ц. на „Московска". Одобрява напълно мерките против евреите...

Все пак, ако всичко в държавата се вършело по негово решение или най-малкото с негово разрешение -

какво е принудило в края на краищата цар Борис да реши да спре депортирането на евреите?

Ровейки се из многото книги, случайно се натъкнах на две-три думи, в които, струва ми се, е скрито разковничето на тайната.

1 Не ми е известно дали католическата църква в някоя европейска държава се е застъпила така за евреите...2 Проф. Александър Цанков твърди в Дневника си: „Кamo узнах за изстъпленията над евреите в Скопие и Лом, за намерението на правителството да ги препрати в Полша, лично аз и заедно с Тодор Кожухаров подписахме протеста-изложение, начело на който беше застанал подпредседателят на Народното събрание Димитър Пешев". Вярно ли е - не съм проверявал...3 Този списък е взет от студията на Владимир Мутафов „Царят-Обединител и спасяването на евреите", Media Times Review, 2004 г.

268

След като Евдокия Филова се оплаква на 19 март 1943 г. в дневника си, че ето вече повече от два месеца и половина Царицата не ме е викала, сигурно има някакви интриги, предполагам, че произхождат от Мариана Станчева, тя е в двореца Persona grata... -

нататък министър-председателшата съобщава нещо твърде важно:Казаха ми, че Даскалови и други две бивши министерши ходили у Марион [Мариана

Станчева] да говорят да предаде на Царицата, че евреите били изпращани за Полша - от новите земи с най-големи жестокости, и че Марион предала веднага на Ц, която плакала много...

Царицата плакала много... Коя е всъщност царица Йоанна?Като се венчаваше за цар Борис, стана дума, че е дъщеря на италианския крал

Виктор-Емануил; сега трябва да прибавим, че майка й, италианската царица Елена, е дъщеря на черногорския крал Никита.

Изследователите1 пишат, че Йоанна била жизнена, напориста, със силен сексуален подтик (виж по-горе изповедта на царя пред Лулчев), независима, със свое мнение, непокорна, склонна към словесна атака;

черногорската кръв у нея дава не само емоционален излишък, но и упоритост при всеки спор.

„Няма мир - оплаквал се Борис на Лулчев, - щом дойде тази жена, всичко обръща с главата надолу. Някой ден ще си пръсна черепа, за да оставя трупа си само на нея...”2

След тази характеристика, скъпи читателю, не е трудно да си представим сцената, която се е разиграла още същата вечер, когато царят е влязъл в спалнята на царицата:

тя едва ли само е плакала много...

Че царица Йоанна не само е плакала много, а че е действала и с други средства, свидетелства една анекдотична история, разнасяна из София от нейните придворни дами.

Цар Борис имал в двореца „Врана" голям розариум, в който били събрани редки видове рози от целия Изток, всяка роза си имала име, царят обичал сутрин да се разхожда сред тях, да им приказва и да вдишва до замайване аромата на всяка роза...

Една сутрин станал и тръгнал пак към розариума, но там що да види: всички рози били обезглавени, розовите цветове се търкаляли по земята.

Цар Борис изпаднал в хистеричен бяс, втурнал се в спалнята на Йоанна, крещейки:- Сега какво искаш? Какво са ти направили розите?Царица Йоанна му отвърнала:- А на теб какво са ти направили евреите?

Понякога това, което не може цял народ, може го една жена, скъпи читателю. И не е лошо нашите спасени евреи да споменават в молитвите си царица Йоанна...

Отклонихме се твърде много. Докато спасявахме нашите евреи, немците претърпели страшно поражение при Сталинград - убити били 400 000 германци, 100 000 били пленени заедно с 24 генерали и воглаве с фелдмаршал Паулус; в Германия обявили тридневен траур.

И започнало паническо отстъпление на немците: поражение при Курск, при Харков, при Смоленск, при Киев...

Повторила се историята на Наполеон.През това време, на 9 юли 1943 година, американците и англичаните извършили

въздушен десант в Сицилия, започнали да бомбардират Рим;на 25 юли крал Виктор-Емануил заповядал на маршал Бадолио да арестува

Мусолини, Дучето избягал на север (основал си там република, но скоро ще бъде застрелян и обесен с главата надолу), Италия капитулирала пред американците и англичаните.

1 Дончо Даскалов, „Цар Борис III, познатият и непознатият", 2001 г.2 Любомир Лулчев, цит. съч.

269

Хитлер побеснял: кралят забил нож в гърба му! На 9 август извикал спешно при себе си кралския зет - цар Борис.

Цар Борис, изглежда, е знаел какво го чака, затова протакал заминаването си, обаче на 13 август Хитлер изпратил личния си самолет в София,

понеже цар Борис бил фаталист, отказал да пътува на 13-о число, но вече нямало накъде - рано сутринта на 14 август отлетял за Германия.

Фюрерът го чакал в бункера си, скрит някъде из горите на Източна Прусия. На първия разговор присъствали Рибентроп и Кайтел.

През нощта цар Борис спал в бункера.На 15 август сутринта цар Борис и Хитлер разговаряли на четири очи, без чуждо

присъствие, четири часа, до обяд.Какво са си говорили, как са си говорили, какво са правили - през бетонните стени

не се виждало, нито се чувало...Същия ден следобед цар Борис се завърнал със същия самолет в София. Бил

уморен, бледен и нервен.В 7 ½ ч. ме повикаха при Ц. - пише Богдан Филов. - Той не е никак доволен от

сегашното си пътуване, макар пред Beckerle да се е показал съвсем весел. На връщане даже пожелал да го срещне неприятелски аероплан, та да се свърши с него. (Подчертаното е от Богдан Филов!) Всъщност няма причини за толкоз песимизъм. Германците поискали две наши дивизии (един корпус) за Северна Гърция и евентуално за Албания...

Дали наистина само това са поискали германците - или Борис се е преструвал пред Филов като пред Бекерле?

Искането на още две дивизии наистина не може да бъде причина за толкоз песимизъм (където са 13 дивизии - там са и 15), та царят чак да е пожелал да го срещне неприятелски аероплан, та да се свърши с него...

Хитлер е имал основания да подозира, че цар Борис се готви да му забие нож в гърба като бабалъка си крал Виктор-Емануил, т.е. да излезе от Тристранния пакт и да премине на страната на жънещите вече победи съюзници СССР, САЩ и Англия1 -

тези основания са били най-малко три:цар Борис продължавал да поддържа дипломатически отношения със СССР, и то в

момент, когато СССР громи германските армии;отказвал да изпрати български войски на Източния фронт; забавял или направо отказвал да депортира всички български евреи.Цар Борис, няма съмнение, е отричал, извъртал се е със старите си аргументи, че е

по-добре България да задържа 24 турски дивизии, отколкото ако почне война невъоръжена, па даже и въоръжена, че народът ни след толкова нещастни войни не ще война2 и пр.,

но Хитлер е искал доказателства за вярност, а именно: цар Борис да обяви война на СССР, да прати войници на Източния фронт и да депортира всички български евреи. Или поне едно от трите.

- Хитлер побесня, когато му отказах за Русия - разправял цар Борис на Добрович, старият съветник на баща му, при когото отишъл на следващия ден след завръщането си. - Крещящ като луд, той се нахвърли срещу мен и България с цял порой обвинения, нападки и закани. Ужас беше...3

И как да не вика - Хитлер бил прав: в средата на 1943 година, когато краят на войната вече бил ясен, най-верният ход на цар Борис би бил да направи точно това, в което го подозирал фюрерът.

1 В спомените си царица Йоанна пише: През 1943 г., няколко седмици преди 25 юли, денят на падането на Мусолини, българските пълномощни министри в някои неутрални столици предприеха дискретно не преки сондажи с англо-американците за евентуална политическа промяна.2 Любомир Лулчев, цит. съч.

3 Из писмо на княгиня Евдокия (която била разговаряла с Добрович) до Симеон II и Мария-Луиза, цитирано от Стефан Груев в „Корона от тръни".

270

И цар Борис, изглежда, е имал такова намерение - поне пред Добрович се хвалел:- Ужас беше, но не му отстъпих в нищо. Изложих му положението ни, ясно и

недвусмислено, т.е. че съм решил ние да тръгнем по свои собствени пътища. Сега съм с развързани ръце... даже да заплатя за това...1

Но за да реализира това свое намерение, трябвало кураж, трябвало воля. И тръгнал царят наш из планините, сякаш да събира сили, качил се чак на връх Мусала, огледал оттам царството си;

какви мисли са бушували в главата му, какви чувства са раздирали сърцето му - може само да се предполага...

но когато се върнал в София, старата нерешителност и старият страх отново вързали ръцете му:

- Аз не мога, аз съм кърпач, аз съм скопен човек, аз съм човек смачкан от своя баща, аз нямам воля. Аз не съм за големи работи... Обърнах се на кенеф, в който всеки ходи. Не мога вече, не мога, аз вече не мога да живея.2

И само седмица след като се завърнал в България, на 23 август, в понеделник, цар Борис припаднал в кабинета си и загубил съзнание.

От Берлин спешно извикали д-р Зайц, а от Виена - д-р Епингер.На 28 август, събота, точно две седмици след разговора му с Хитлер, в 4 часа и 22

минути следобед цар Борис III предал Богу дух.Веднага се разнесла мълвата, че царят не е умрял от естествена смърт.

Ден преди да настъпи смъртта, на 27 август, генерал Фон Шьонебек, военновъздушен аташе при германското посолство в София, пише в своя дневник:

За първи път докторът (Епингер) гласно изрази подозрението, че царят може би е бил отровен.

А в деня на смъртта, на 28 август, разказва по-подробно:- Каква е истинската причина за смъртта на цар Борис?- запитах лекарите.Моят въпрос висеше във въздуха, но отговор не идваше. Проф. Зайц запали цигара,

дълбоко погълнат в мислите си. Проф. Епингер си почеса главата и каза бавно:- Аз мисля, че това е отравяне. Този безупречен цар е станал жертва на едно най-

вулгарно убийство. Това е моето мнение! А вие какво мислите, драги колега?Проф. Зайц кимна утвърдително и рече, че петната, които се бяха появили по

тялото преди настъпването на смъртта, показват абсорбация на отрова.На другия ден след смъртта, 29 август, немският посланик в София Бекерле пише в

своя дневник:Чувам, че из целия град се носят слухове за това, че ние сме виновни за смъртта на

царя. Едната версия е, че ние сме го отровили, а другата - че той е рухнал още в Главната квартира на Фюрера в резултат на неприятни и неприемливи искания ат Фюрера.

Същия ден телеграфирал на Рибентроп:„Днес повиках германските лекари Де Кринис, Епингер и Зайц. Поради

съществуващите подозрения аз запитах господата, дали болестта и смъртта не биха могли да се дължат на някаква друга причина. Тримата лекари дадоха единодушно и незабавно утвърдителен отговор. Лекарите са убедени, че се касае за насилствена смърт.",

Самата царица Йоанна говорела:- Моето дълбоко убеждение е следното: Борис, моят съпруг, не умря от

естествена смърт. Трябва да отбележа и изключителната секретност, с която бе заобиколен лекарският консулт, до който не бях допусната.3

На 30 август Бекерле изпраща втора телеграма до Рибентроп:„Многобройните слухове хвърлят вината за смъртта на царя върху германците.

Вярвам, че една силна контра-пропаганда ще спре слуховете. Вече действам да се разпространи впечатлението, че за смъртта на царя са виновни нашите неприятели".

Парижкият в. „Фигаро" писал, че в намерения по-късно доклад на Бауер, личният пилот на Хитлер, се съобщавало: „Според получената заповед аз вдигах самолета рязко

1 Пак там.2 Любомир Лулчев, „Тайните на дворцовия живот".3 Царица Йоанна, „Спомени".

271

на 8000 метра височина, после се спусках вертикално почти до земното равнище и отново се качвах на 6000 метра" - поради което царят получил сърдечна криза.

Личният шофьор на цар Борис Сава Джеврев, който посрещнал царя на летището, съобщава в своите спомени1:

Като потеглихме, генерал Жечев2 го попита как е, как е минало пътуването. „Генерале - отговори му царят, като се потупа по сърцето, - карбураторът нещо не ми харесва".

Мнението на българските лекари е в тази посока. Диагнозата на дворцовия лекар проф. Даскалов е: Thrombosis arteriae coronariae sinistrae (тромбоза на коронарната артерия), вследствие на което се развила двойна пневмония с оток в белите дробове и мозъка,

а коментарът на проф. д-р Б. Цонев бил:- Отрова, която да предизвика инфаркт, не е известна. А инфаркт беше установен

по време на аутопсията - беше засегнат долният край на сърцето, където се явява най-често и най-често има фатален край.

Въпреки това, 15 дни по-късно, на 10 септември, Гьобелс отбелязва в своя дневник (изглежда, всички немци водят дневници):

Фюрерът ми заяви, че сега може да се счита за сигурен фактът, че Борис III е отровен. Германските лекари стигнали до заключението, че той бил умъртвен със змийска отрова... Не бих сметнал за невъзможно отравянето да е било подготвено от италианците. След техния последен акт на измяна съм готов да приема, че италианците са способни на всичко.

На 11 септември Гьобелс вече е убеден:Фюрерът възнамерява да съобщи на княз Кирил заключението на германските

лекари по отравянето на цар Борис, което според него е било организирано от италианския кралски двор. Защото е много подозрително, че принцеса Мафалда, най-злата вещица в целия италиански кралски дом, е била в София няколко седмици преди смъртта на цар Борис. Не трябва да се забравя, че тя е сестра на българската царица.

Италианският крал не може повече да бъде щаден от нашата пропаганда. Фюрерът още веднъж изказа убеждението си, че принцеса Мафалда била най-вероломната мръсница, способна да изпрати девера си на онзи свят.

За немската пропаганда няма значение фактът, че Мафалда не е била в София няколко седмици преди смъртта на цар Борис, а че дошла само за погребението му -

и Хитлер жестоко си отмъстил за измяната на баща й: на връщане от погребението на цар Борис Мафалда била арестувана, захвърлили я в концлагера Бухенвалд, където била задушена в газовите камери.

Има и други версии за смъртта на цар Борис: че е бил отровен от англичаните, или от съветските тайни служби, или от нашите комунисти, или дори че се е самоубил.

Тъй или иначе, след 25-годишно царуване цар Борис III завършил земния си път.Едно е безспорно вярно - че след посещението си в бункера на Хитлер той се

върнал смачкан и отчаян, но твърде старателно играел на весел и бодър;и нищо чудно, не виждайки изход от задаващата се трагедия3, като мистик и

фаталист със силна способност за самовнушениеда е втълпил не само на съзнанието си, но и на своя организъм онова отчаяно „не

мога вече, не мога, аз вече не мога да живея..."и сам да е предрешил, както разправят някои, дори деня и часа на своята смърт,

предсказана му от пророчицата Ванга. Тя му била рекла:- Расте твоята държава, разпрострял си се нашироко, но скоро ще се сбереш в

орехова черупка. Помни датата 28 август!4

На 28 август бил положен в орехов ковчег. Казват, че последните му думи били:- Моето представление свърши. Finita la commedia.

1 Сава Джеврев, „Аз бях до Негово величество", 1993 г.2 Генерал Жечев - началник на военната канцелария в Двореца.3 Той казвал на царица Йоанна: „Ако нацистите победят, ще ме свалят - те ще имат нужда в България от гаулайтер, а не от конституционен цар; ако победят болшевиките, ще бъде още по-лошо - комунистическата диктатура не може да бъде построена освен върху развалините на монархията и върху гроба на царя"; милост не можел да чака и от западните велики сили - Чърчил злобно го наричал "царят предател".4 Георги Марков, „Камбаните бият сами".

272

Народът ридаел.

273

Post scriptum

По-точно щеше да бъде да бях написал: народът ридаеше. Защото го помня.През същия месец септември, когато погребваха цар Борис в Рилския манастир, аз

тръгвах на училище.Царят е бил щастлив, че не доживя да види финала на комедията, а нещастният

народ ридаеше - оплакваше себе си.Погрешно ми се струва убеждението, което съм изразявал и аз, че за окаяното

духовно състояние на българския народ е виновно петвековното турско робство.Напротив - от робството ние излизаме като възкръснали, с жажда за свобода,

надъхани с надежди и оптимизъм, енергични и единни, вдъхновени от един общ национален идеал.

Духовната трагедия се случи по-късно.Националните катастрофи разсипаха България не само икономически, не само

оръфаха територията й, това бе по-малката беда -пречупен бе духът на българския народ:нямаше я предишната вяра в собственото му възкресение, убита бе вярата в

собствените му сили, рухнаха идеалите му, залезли бяха оптимизмът и стремежът му към щастие, помръкна веселостта, погребан бе смехът -

българският народ стана народ мрачен, зъл и жесток, склонен към братоубийство, скептичен и инертен, безразличен към собствената си съдба, болен народ, изпаднал сякаш в кома, в дълъг летаргичен сън, от който вече век не може да се събуди;

отгоре на всичко тоталитарният рай на комунизма, в който осъмнахме, ни направи страхливи и двулични...

Но за това ще говорим, живот и здраве, по-нататък, търпеливи мой читателю - нататък комедията се разиграваше пред очите ми.

Октомври 2008 г.

274

Стефан ЦаневБЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ

Редактор Мирослава БенковскаХудожник Виктор ПауновТехнически редактор Стефка ИвановаКоректор Григор Григоров

Първо изданиеФормат 60x90/16. Печ. коли 34,5

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД"ул. „Гео Милев" № 158, тел. 987-29-24, 987-82-61e-mail: office@trad.ccwww.trud.ccwww.znam.bg

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ЖАНЕТ 45" - Пловдивбул. „Ал. Стамболийски" № 9, тел. 032/60-90-90e-mail: mail@janet45.com

ПЕЧАТ ПОЛИГРАФИЧЕСКИ КОМПЛЕКС „ЖАНЕТ 45" - Пловдивбул. „Ал. Стамболийски" № 9, тел. 032/60-90-90

КНИЖНА БОРСА „ТРУД"София, ул. „Н. Ракитин" № 2тел.: 846-75-29, 846-75-65

На корицата - фрагмент от картината на „На нож" (1913) от Ярослав Вешин

мека корицаISBN 978-954-528-861-6ISBN 978-954-491-493-6

твърда корицаISBN 978-954-528-862-3ISBN 978-954-491-494-3

Цена 24.99 лв.

------------------------------------

„Оттук нататък, читателю мой, трябва да внимаваме – навлизаме в опасна зона.Древната ни история е обвита в мъглата на митовете – може да ги доизмисляш, може да ги доукрасяваш; възрожденците ни са обрамчени с ореоли – може да ги лъскаш възторжено или да ги човъркаш дребнаво; оттук нататък няма митове, няма ореоли, личностите са почти живи, ей ги на – само на крачка пред нас, само век е минал...Рискованото ми начинание – да напиша сам цялата история на България – стана съвсем рисковано, защото, ако древната ни и възрожденска история е била пренаписвана и нагаждана всеки път към интересите на властващата политическа сила – то какво да кажа за историята ни след Освобождението от турско робство?"

275