НАУКА И НЕНАУКА

ИЗДАТЕЛСТВО „НАУКА И ИЗКУСТВО СОФИЯ, 1989 г.

СЪДЪРЖАНИЕ:

ПРЕДГОВОР 7ВЯРА И ЗНАНИЕ 13МАГИЯ, РЕЛИГИЯ, НАУКА 27ТАЙНИТЕ НА ЗАНАЯТА 44ХРАМОВЕТЕ НА НАУКАТА 67НАЙ-ВАЖНОТО 81МОДЕЛИ И МОДЕЛИРАНЕ 95ПРОГНОЗИРАНЕ 116НАУКА И МОРАЛ 137НАУКА И ИЗКУСТВО 158ДЪРВОТО И НЕГОВИТЕ ПЛОДОВЕ 174НЕНАУКА, АНТИНАУКА, ЛЪЖЕНАУКА 194КАКВО МОЖЕ И КАКВО НЕ МОЖЕ НАУКАТА 217

ПРЕДГОВОР

Напоследък човек не може да пусне радиото или телевизора, нито да отвори вестник, без да срещне многократно повторена думата „наука". Няма нужда да ровим в специализирани издания, нито да чакаме определени рубрики. Всички вестници! и списания говорят за наука. И детските, и литературните, и хумористичните. Радиопредаванията се считат за добри, ако в тях се отвори дума за науката. Всичко стана научно. Научна организация на производството на възпитанието на младежта, на идеологическата работа, на събранията. Научни тренировки на футболисти и щангисти, на келнери и бармани. Научно разпределение на работно време, на парични и натурални възнаграждения, на бригадири и почиващи. Научен подбор на кадри, на разплоден добитък, на посевни площи, на директори и завеждащи.

Всяка дейност става по-добра и по-представителна, вдъхва повече доверие, ако й се прикачи думичката „научна". Тази дума е гаранция за високо качество, за рекордни постижения, за бъдещи успехи. И това не е само у нас! Научно се доказва, че филтрите на цигарите „X" пропускат само 20% от катрана (и значи са съвсем безопасни!). Средството за растене на коса „У" е открито научно и статистиката показва, че като се употребява според научните предписания, всеки плешив човек ще

3се сдобие с гъста шевелюра (следват снимки). В лабораториите на

фирмата „К" учените са намерили средство за повишаване на мъжката потентност (следва сложно име на химическо съединение върху лъскав флакон, който се държи от полуголо момиче).

Всяко постижение на фирмите за производство на храни е „научно". Царевичните люспи за закуска са научно снабдени с всичко необходимо — от витамините до въглехидратите (следва дълъг списък от химически вещества в проценти). Детските храни научно са подбрани и допълнени с най-важните съставки за съответната възраст. Същото се отнася за възрастни хора (и за кучета, за котки, за риби). Да се предлага просто доматено пюре не е в стила на съвременността/Научният анализ на доматеното пюре намира колко процента сухо вещество има то, колко процента от това вещество са въглехидрати (и кои), колко — мастни киселини (и кои), колко белтъци... Купувачът добива: доверие към фирмата производител, като види толкова много наука. А и известна гордост, че с няколко стотинки ще се сдобие с такъв научен продукт — доматено пюре, а не просто смачкани и прецедени домати.

Известните науки, които провеждат конгреси или симпозиуми или издават списания, са вече няколко хиляди и всеки ден стотици видове

човешки дейности се напъват да станат наука или да се утвърдят на завоюваните периметри. Има наука за спорта, наука за гората, наука за високите добиви в земеделието (за разлика от тази за ниските добиви?), политически науки, социални науки, наука за управление на заводи и полити-чески партии, ораторска наука, наука за храненето, наука за погребенията... Да, за погребенията! В бр. 44 от 2 ноември 1984 г. на в. „Народна култура" четем: „Науката все още много дължи на практиката: нужно е вече да се изгради национален модел за погребален граждански обред, да се дадат спе-цифично насочени научни разработки върху проблематиката на погребалната обредност..." Смели ли са се читателите на тази зловеща мъдрост? Едва ли. Думичката „научна" е изиграла ролята си. Щом погребението е научно, всичко става сериозно. Още повече, че в статията има толкова много научни думи.

Стремежът да се придаде научност се проявява и в употребата на съвсем неподходящи комбинации от термини. Вече не се казва просто паметник, а „мемориален паметник", като се повтаря два пъти думата памет. И на латински, и на български. Казва се вече „капацитетни способности" или „капацитетни възможности" пак за да се повтори два пъти думата способ-

4ност вместо само веднъж, което не звучи много научно. На подобни

безсмислени съчетания от думи вече неведнъж е обръщано внимание, но досега не е отбелязано, че стремежът към употребата на подобни съчетания се подхранва от желанието новите думи изроди да имат научен вид.

Към научна добропорядъчност се стремят и явно не и даже антинаучни области: парапсихологията, която се занимава с най-разнообразни тайнствени явления от викане на духове до чупене на лъжички „със силата на мисълта", се счита за наука от възторжените й последователи. Такива са и „науката" за лечение чрез допиране с ръце или „науката" за правене на опе-рации без разрез и изобщо без никакви наранявания. Диагностицирането на болести без никакви анализи и апаратура, само с прекарването на ръце над тялото на болния също се обосновава научно — измисля се някакво несъществуващо „биополе". Няма пречки да се обяви за наука всяко дори и очевидна антинаучно гледище, теория или движение. Още от края на миналия век съществува т. нар. християнска наука, която все още има много привърженици, големи капитали, вестник (Крисчън Сайънс Монитър) с много голям тираж. Има религия, която се нарича сайънтолоджи (наукология). И обикновено християнство вече претендира да е научно: „Науката казва, че християнската Библия е доказано вярна... че даже учените вярват в това днес..." (заглавие от обявление във вестник). Напоследък папа Йоан-Павел II даде разрешение да се направи научно изследване на

погребалния саван, който се пази в катедралата в Милано и за който се вярва, че носи отпечатъка от тялото и лицето на Христос. Мотивировката беше, че християнската религия не е против науката — напротив, тя борави с научни средства и понятия.

Има нещо хипнотизиращо в думата „наука". За обикновените хора тя може би означава сериозната тишина на лабораториите, мъдростта на учените, тяхната абсолютна честност и некорумпираност, интернационалното братство между хора с най-различен цвят на кожата, служене на доброто, на хуманизма, на прогреса. Наистина към тази тайнствено-тържествена картина се примесва лошият вкус от атомните и водородните бомби, експлозиите в химически заводи, завършващи с хиляди трупове на хора и животни, замърсяването на околната среда, превръщането на цветущи поля и гори в грозни, голи ями и хълмове. Странно, но двете картини за науката и учените не намаляват очарованието им за обикновените хора. Това ни напомня за преклонението и обичта към боговете, които са едновременно и

9

страшни и безжалостни, и добри и човеколюбиви. Може би отношението на хората към науката би могло да се обясни не толкова с особеностите на самата наука, колкото с особеностите на човека и човешките общества?

Въпреки многото книги, филми, пиеси, студии за науката и учените не би могло да се каже, че вече е изградена ясна и реалистична представа за нея- Обикновено се подсилват някои черти на тази сложна и многостранна човешка дейност за сметка на други. Или ученият е полулуд злодей, или е полуидиот, разсеян добър глупак. Много художествени произведения рису-ват учените или напълно „черни", или съвсем „бели". Сиви учени в литературата (дори и сивата)"са.рядкост. Доктор Джекил или мистър Хайд — две страни на един човек, учен и злодей.

Все повече се употребяват производни думи от думата наука, които са или безсмислени, или внасят съвсем ненаучни елементи. Наскоро се пусна в обръщение думата „наукоемко". Дадено произведение на промишлеността е наукоемко. Какво значи това? Че е вложена много наука в това производство? Какво значи много и малко наука? Как се влага наука в производството? Говори се за наукоемки изобретения и наукоемки разра-ботки (напр. в. „Вечерни новини", 3. 11. 1986), като че науката е нещо като бира, която се налива в по-голямо или по-малко количество, за да облагородява изобретенията и разработките. Много се пише за „научно обезпечаване" и „научно обслужване", което поставя науката в някаква

слугинска роля по отношение например на производството на бисквити или тахан-халва.

Виждаме, че понятието „наука", което толкова^ често употребяваме сега, съвсем не е така еднородно, еднозначно и ясно разбираемо, както ни се струва на пръв поглед. Поради това една книга, която ясно и достъпно разглежда различните страни на науката, както и връзката й с другите човешки дейности, не е напълно излишна. Разбира се, има много книги за науката. Повечето от тях обаче са писани от хора, които се занимават с научно изследване на науката като интелектуален и /или социален феномен. Тези хора са науковеди или специалисти по наукометрия. С науката се занимават отчасти епистемологията — философията на човешкото познание, и евристиката, чийто основен въпрос са пътищата към откритията. Дали тези две области на изследване ще наричаме наука, или философия е въпрос на конвенция. Важното е, че когато се пише специална книга в дадена област на знанието или на мисленето, тази книга обикновено е адресирана към колеги, към хора с еднакви интереси като тези на автора. Специалните книги за науката са на

6такова ниво, че обикновеният човек, неученият, неспециалистът ги чете

трудно, пък и невинаги те са му много интересни.Книгата, която имате в ръцете си, няма претенции да бъде научна. Това

не е изследване. Авторът държи да се има предвид, че той не се занимава нито с наукознание, нито с наукометрия или други сродни дисциплини. В тази книга се прави

опит просто и разбираемо за всички да се изложат мислите и съ-поставките на автора по доста разнообразните страни на науката. Разбира се, ние не живеем в социален и информационен вакуум и поради това много от становищата, изложени в тази книга, са били повлияни от срещнати тук и там мисли, може би дори и логически противоречиви. Тъй като е много трудно да се направи видимо едно логическо противоречие, особено когато то е скрито под купища малкозначещи думи, авторът не си поставя за цел да открива грешки в изводи, от които съзнателно или несъзнателно се е повлиял. Накратко — това не е научна книга. Наречете я сборник от есета, импресии, публицистика. Важното е, че книгата е предназначена за много хора; важното е, че в нея става дума за науката; важното е, че мислите, изложени в нея, са резултат както от четене, така и от преживяване, защото авторът цял живот се е занимавал с наука, без да е изследвал науката научно.

Именно поради това, че тази книга не е научна, в нея не са отбелязани по приетия в научните издания начин цитатите. Казва се само кой е изрекъл

или написал дадена мисъл. Конструкцията на книгата е съвсем обикновена: тя съдържа 12 глави, всяка от които разглежда отделен аспект от науката или връзките й с други човешки дейности. Читателят, който не се интересува от някои въпроси, може да прескочи съответната глава, тъй като материалите в отделните глави са съвсем самостоятелни.

Авторът е положил усилия да направи книгата приятна за четене. Доколко е успял — ще кажат читателите.

Авторът

11

ВЯРА И ЗНАНИЕ

Има нещо удивително в жизнеността на религиозните вярвания. Още с образуването на първите човешки общества се е появил и зародишът на религиите. Религиите са съпътствували дългите епохи на робовладелските общества, на феодализма и капитализма. Въпреки големите успехи на науката и коренните преустройства на човешкото общество през наши дни религиите успяват да запазят почва, да владеят умовете на много хора, при това почти непроменени от стотици и хиляди години. Наистина напоследък броят на религиозните хора намалява. Това обаче не означава, че вярата изобщо, вярата като проява на обществения човек (не само вярата в традиционния бог) е намаляла особено много. Тази стабилност на религиите изразява по всяка вероятност особености в човешката психика. Ако ние откриваме отново и отново феномена „вярване", това значи, че има закономерност. Има нещо в нас, което ни кара да вярваме, което обуславя този феномен.

Ако разсъждаваме примитивно, би трябвало да бъдем оптимисти. Успехите на науката са така големи, че хората все повече ще разбират, че няма бог. При такъв начин на разсъждаваме се забравя, че древните народи се убедиха, че няма богове Зевс, Хера, Янус и пр., но повярваха, че има богове Митра,

13Изида. Това не им попречи после да се отрекат и от тях и щ повярват,

че има бог Йехова, Саваот или Аллах или нещо друго. Разочарованието в едни богове, възприетото убеждение, че те не съществуват, не води автоматически до изчезване на вярванията като специфична обществена проява.

Следователно би било най-малкото наивно да предполагаме, че нещата от само себе си ще се изживеят, че щом вярата в старите богове отпадне, няма да се родят нови вярвания. И в наше време между хората, който живеят сега и заедно с нас на земята, се зараждат нови религии. Известен е например култът „карго" в някои острови на Полинезия. Привържениците на този култ вярват, че от небето ще дойдат самолети и ще донесат на бедните туземци различни хубави неща. Има богослужения пред дървени изображения на самолет, има нещо като организация — църква, която обединява привържениците на култа. Докато зараждането на някои древни религии е потънало в забравата на вековете и никакви легенди и писания не могат да ни дадат рационални обяснения, религията „карго" е изникнала едва ли не пред очите ни. По време на Втората световна война американците са превърнали някои острови в Тихия океан в бази за снабдяване. Населението на тези острови дотогава или почти не е имало постоянен контакт с „белите", или е знаело, че те идват и си отиват с кораби — най-често раздрънкани гемии, като обменят разни дребни стоки срещу копра — изсушени ядки на кокосови орехи. За пръв път в живота на местните жители започнали да пристигат самолети. И от самолетите заизлизали войници, които разтоварвали сандъци с различно съдържание. Бедните туземци помагали на войниците да свалят товарите (карго) и срещу това получавали кутии с консервирано месо, компоти, пудинг. Откъде идвали самолетите? Тава в съзнанието на туземците било въпрос с един отговор: от небето. Войната в Тихия океан завършила, американците си отишли, летищата опустели, обраснали с храсти и трева. Свършил н притокът на консерви. Нещастните жители на загубените сред океана островчета с надежда поглеждали към небето» чакали отново да пристигнат самолети и да докарат „карго". Намерили се между тях по-енергични и инициативни, които решили, че не трябва да чакат пасивно, а трябва да извършват някои действия, с които да привлекат самолетите. Организирали разчистването на площи, направили дървени имитации на самолети н най-старателните, с каски от палмови листа на главата н със знаменца в ръка, правили движения за привличане на самолети. Постепенно (но удивително бързо) се създала

14организация. Тези, които не вярвали в идването на самолетите,, били

брутално потискани, а „жреците" придобивали все по-голяма власт. Фактът, че след всяко „богослужение" на „летището" не идвали самолети, не намалявал вярата. Това даже1 станало не толкова важно. По-съществена е била организацията, йерархията, символиката. Покрай религията „карго" известен брой хора придобивали влияние и богатство, защото за идването на самолетите са необходими подаръци. За 10—20 години, макар и далеч в

океана, но в наше време е извървян цикъл от зараждане и институционализиране на нова религия, която още съществува.

Друг пример е култът Рас-Тафари, който е разпространен7 сред чернокожи от западноиндийскйте острови и САЩ. Тези хора вярват в божествения произход на бившия император на Етиопия Хайле Силасие (Рас-Тафари), който произлиза от бога и е изпратен от божественото провидение да спаси бедните и измъчвани негри. И този култ е създал своя организация, ритуални богослужения й пр. Има и други примери за подобни явления. През 1954 г. в САЩ беше създадена новата религията „наукология" (Scientology). Сциентолозите вярват з „силата на духа", която позволява на надарените с нея да лекуват различни болести.

Основните принципи на тази религия били изложени в една? книга („Дианетика"), представляваща чудновата смес от източни религии, фройдизъм н знахарство. Тя доказва, че „ясната мисъл" и „силата на духа" са средствата, с които могат да се премахнат много физически, душевни н социални недъзи..

Въпреки явната глупост и мошеничество, заложени в нея, религията „сайънтолоджи" спечели огромен брой привърженици,. Обикновените членове на паството са били ограбвани по различни начини. Така шефът Хъбард натрупал огромни суми и по едно време приходът му бил до 1 милион долара на седмица, повечето от които в банкноти, т. е. без да се плаща данък. Голямата финансова мощ на Хъбард, неговата безскрупулност и сляпата вярност към него от страна на някои негови последователи му дали възможност да създаде организация с няколко милиона членове и със силно политическо влияние. Самият Хъбард, изгонен от няколко страни и преследван от полицията за непозволени от закона действия, прекарва последните години от живота си на своята яхта, далеч от юрисдикцията на правителствата. Той умира през 1986 г., но създадената от него религия и църква съществуват н до днес, макар и не така многолюдни. И до днес се рекламира и продава книгата „Дианетика" и не

9

е чудно с течение на времето Хъбард да се превърне в митична фигура, а книгата — в евангелие. Хъбард, започнал кариерата си като писател фантаст и завършил живота си някъде из моретата, е казал: „Да пишеш за по едно пени на дума е смешно. Ако човек наистина иска да направи милиони долари, най-добре е да създаде своя собствена религия."

Потенциална опасност от нови религии, защото това действително е опасност, ще има дотогава, докато не успеем да хвърлим повече светлина върху механизма за възникване на религиите — механизъм, който се корени

както в човешката психика, така и в обществените отношения. Да разчитаме само на естественото отмиране на вярванията и на традиционната анти-религиозна пропаганда не е достатъчно. Само като повтаряме до безкрайност доводите против съществуващите религии (някои от тези доводи са били издигани още при зараждането на религиите), не можем да се борим ефективно с това наистина постоянно и повтарящо се явление. На нашето „няма бог" вярващият отговаря „има". На нашето „не вярвам в чудеса" се от-говаря „вярвам". Очевидно е, че такъв спор няма решение.

Нека се споразумеем за това, което ще наричаме вяра или вярване. В своята дейност човек независимо от това, дали е учен или най-обикновен селскостопански работник, има нужда от някои основни постулати, положения, твърдения, без които той не може да работи, да създава блага, да съществува. Тези постулати може и да не са формулирани точно. Те може и да не са изразени със строго дефинирани понятия, може изобщо да не бъдат изказвани, а само мълчаливо, вътрешно да с£ приемат. Такива неясно формулирани, често негласно приемани, вътрешно необходими постулати ще наричаме „вярвания". Селскостопанският производител трябва да вярва, че посетите семена ще изникнат, иначе той не би се заел да сее. Физикът трябва да вярва, че съществуват обективни закономерности в явленията, иначе той не би ги търсил. Политикът трябва да вярва, че новият закон, за който ще се бори, ще донесе нещо, ще измени или ще стабилизира нещата, иначе той не би се борил за него. Всички ние вярваме, че утре пак ще живеем, иначе нашият живот би станал безсмислен.

Някои от тези вярвания са всъщност израз на неявно проведена екстраполация за хода на събитията, за повтарянето на някои явления, за известно постоянство на нещата. Обективно -селянинът не притежава никакво доказателство, че семената ще поникнат. Възможно е те да са болни, да има силен студ, суша или наводнение и семената да загинат, да не поникнат.

10Статистиката на явлението „поникване" дори и да не е направена явно,

само от повторението му през един живот или през няколко предшестващи поколения дава основание на селянина да предполага, че семената ще поникнат. Това е обаче формалната страна на въпроса. Другата страна е, че той трябва да вярва, че семената ще поникнат. Дори без явно да предполага повтаряне на закономерности. Той трябва да вярва, защото без тази вяра действията му ще станат безсмислени, празни. Вярата му е необходима, защото в противен случай у него ще възникнат сериозни вътрешни конфликти. Той ще започне да си задава въпроси за смисъла на своите действия, за целесъобразността на едно или друго предприятие, за цялото си

съществуване, което всъщност е свързано със сеенето и поникването. Тази вътрешна нестабилност се възприема от нормалния човек като нещо неприятно, като тежко нежелано изживяване, което трябва да се избягва. Бягството от вътрешните конфликти, от раздвояване на личността, от дълги поредици „защо" става с простото вярване. Вярването е начин за уравновесяване на личността, за постигане на вътрешна хармония.

Вярванията могат да обхващат по-малка или по-голяма част •от изходните осъзнати или неосъзнати мотиви за действията или бездействията на човека. Тъй че няма рязка граница между „вярващ" и „невярващ". „Вярващите" приемат без логически или емпирични доказателства много повече на брой твърдения (те могат и да не бъдат изказани гласно), отколкото „невярващите". Вярващият си задава много по-малко въпроси, отколкото невярващият. Той се стреми много по-упорито да запази вътрешното си равновесие и избягва конфликтните ситуации с повече вярвания. На двете граници от тази редица) случаи с различно „количество вярвания" бихме могли да поставим „абсолютно вярващия" и „абсолютно невярващия". Това, разбира се, са само абстракции, които разглеждаме само за удобство ш разсъжденията.

„Абсолютно вярващият" е човек, който изобщо не си-поставя въпроси. Той съществува в пълна вътрешна хармония и нещо като „нирвана". У него изобщо липсват душевни конфликти, липсва раздвояване на личността.. Той е абсолютно доволен от себе си и не изпитва никакви неприятни преживявания. За него всичко е абсолютно ясно, няма никакви съмнения в нищо. Всички процеси, явления, случки с човека и неговите близки са ясен и разбираеми, като се изхожда от вярванията. И приятните събития, свързани с любовта, почивката, и неприятните — болести и смърт, са съвсем ясно обясними. Очевидно е, че общест-

17во, съставено от „абсолютно вярващи", не може да се развива, защото

развитието е основано на отхвърлянето на едно или друго вярване. Нещо повече, подобно общество не може да съществува, защото всяка човешка дейност означава вземане на решение, а всяко вземане на решение за действие предполага някакви вътрешни конфликти. Дори да няма никакви обществени конфликти, необходимостта от дейност би извадила повечето от членовете на такова общество от състоянието на нирвана. В противен случай ще загине обществото. Такова състояние на абсолютно вярващ е възможно само за кратко време у отделни индивиди, които живеят за сметка на останалите, без да е необходимо да действат. То може да се постигне или с помощта на упорито и постоянно самовнушение, или с помощта на нарко-тични средства.

„Абсолютно невярващият" е човек, който се съмнява във всичките си действия, който непрекъснато живее в състояние на вътрешен конфликт. Такъв човек се стреми да осмисля нещата с логика и стига до парадоксални изводи. За него съществуването е мъчително, защото той непрекъснато изживява неприятни усещания, свързани с вътрешни конфликти. При някои психични заболявания има признаци, съответствуващи на подобно състояние. Такива хора с желязна логика си доказват, че тяхното съществуване е безсмислено, че животът им е празен и мъчителен, че единственият последователен извод е смъртта.. Никакви доводи, колкото и разумни да са те, не са в състояние да оборят твърдия ход на техните разсъждения. Очевидно е, че общество, съставено от подобни индивиди, не би могло да съществува. Такива личности не могат да произвеждат блага„ не биха могли да се изхранят, защото всяко тяхно действие все се отлага до вземане на „логично решение".

Виждаме; че и в двете граници на редицата от случаи а различно „количество вярвания" имаме индивиди, които не са приспособени за живот. В единия случай — защото те не действат поради пълното предопределение на живота и събитията, в другия — защото те никога не могат да вземат решение за действие поради пълна липса на вярвания. Анри Поанкаре е пи-сал: „Да се съмняваш във всичко, да вярваш на всичко — ето две еднакво удобни решения: и едното, и другото ни избавят от необходимостта да мислим." По-правилно е да се говори не за мислене, а за действие. Абсолютните скептици са също така неспособни за творчество, както и напълно вярващите. Между тези две граници има огромен спектър от разновидности с раз лична степен на вярване. Този спектър не е постоянен през

12различните исторически епохи и в различните общества Човек живее в

общество, той произвежда и консумира, той е принуден да се съобразява с изискванията, които обществото поставя пред него. Тези изисквания често създават вътрешни конфликти, които са до голяма степен отражение на конфликтите в обществото Поради това и „количеството вярвания" зависи съществено от структурата на обществото. Това означава, че количеството вярвания зависи по някакъв начин и от развитието на науката и техниката. Тази зависимост обаче съвсем не е проста и еднозначна. Съвсем не е очевидно, че колкото науката и техниката са по-развити в дадено общество, личностите, които съставят това общество, ще са по-малко вярващи. Необхо-димостта от вътрешна хармония съществува винаги и тя може да бъде задоволена или с подходящ избор на'вярвания, или с повече реални знания.

Въпреки че за построяването на една система от знания, за създаването на една научна теория е необходим един минимум от вярвания (т. е. допускания, които не произлизат логически от други по-основни положения), науката до голяма степен влиза в конфликт с вярванията. За науката винаги е по-приемливо, когато количеството на вярванията е минимално. Знанията са преди всичко резултат на опитни данни, тяхната проверка, логическата им свързаност в единна система. След като се приемат няколко основни вярвания, по-нататък цялата постройка на науката се изгражда въз основа на строги логически връзки, които многократно се проверяват. Колкото повече знания има, толкова по-малко вярвания са необходими.

Ако нашият земеделец е измерил всички необходими параметри и свойства на семената, ако знае качествата на почвата, ако има възможност сам да управлява водния й режим и температурата на въздуха и пр. и пр., той няма да има нужда от вярата, че семената ще поникнат. Той ще знае това. Вътрешното му равновесие ще се основава не на вяра, а на знание. Дей-ствията му ще бъдат мотивирани не с вярването, че семената ще поникнат, а с научната достоверна екстраполация на явленията, които той знае и е способен да управлява. В този смисъл науката е в състояние да измества вярата. Тя има потенциална възможност да измества вярата, но тази възможност не винаги и не автоматически се реализира. Разпространението на научни знания не води автоматически до намаляване на вярата, то само дава възможност за това.

Има още един фактор в процеса на взаимоотношения между вяра и знания, на който ние досега не се спряхме. Нека още

10един път се върнем към земеделеца. Ясно е, че ако той знае много неща

за семената, почвата, въздуха, водата и пр., той не би имал нужда за мотивирането на своите действия от вярата, че семената ще поникнат. Кое обаче е по-лесно? Да вярваш или да знаеш? Кое изисква по-малко време, по-малко, усилия, по-малко въпроси, съмнения, труд? Ясно е, че да вярваш е значително по-просто, по-икономично. Като вярваш, ти имаш вътрешно равновесие без никакви усилия, докато за да знаеш, ти трябва да изразходваш много труд. Това е и главната причина, поради която въпреки потенциалната възможност за намаляване на вярванията голям брой хора предпочитат вярата пред науката. За преход от вярвания в знания трябва да се преодолее една значителна бариера, което изисква усилия и енергия. „Да знаеш" е нещо много по-трудно от „да вярваш". Благодарение на тази бариера дори и науката и нейните постижения могат да се превърнат във вяра.

Напоследък се наблюдават явления, които могат да се окачествят като възникване на нова религия — вярата във всемогъществото на науката, в

това, че на този свят няма нищо невъзможно, че всичко може да се постигне от хората само с помощта на науката и нейните чудеса. Тази религия печели все повече привърженици.

На пръв поглед е хубаво старата вяра в бога, ангелите и дяволите да се замести с вяра във всемогъществото на науката. В действителност са заменени само имената на бога И светците; ШШ са и пророците. Но както всяка друга религия, и тази която някои наричат „сциентнзъм", води до същите отрицателни явления. Тя обеднява вътрешния свят на хората, нрави ги неспособни активно да възприемат и променят нещата И обществото. Тази религия се превръща в пречка за развитието на самата наука. Защо да се измъчваме и да изследваме Явления та в обществото, да държим сметка за етични, ПСИХОЛОГИЧНИ, хуманитарни фактори; когато Науката е всемогъща И ТЯ може да устрои обществото така, както се проектира машина. Често се говори както в сериозни списания, така и ВЪВ фантастичната литература за научно устроено общество. Чудовищните постройки, който могат да се-предложат или прогнозират, са оправда-ни само с това, че са научни.

Американският физик Ричард Файнман, лауреат на Нобелова награда, казва на едно място: „Наистина ние живеем В удивителен свят: всички най-нови постижения на човешката мисъл се използват само да разнообразят безсмислиците, съществували вече две хиляди години." Грандиозното постижение на Нютон

20при изчисляване на орбитите на планетите се използва от астролозите,

за да предсказват бъдещето на клиентите си. Подобно на всяка друга религия и сциентизмът създава вътрешно равновесие. „Науката обяснява всичко", „науката може всичко". Като резултат от самоуспокоението липсват въпроси, липсва критичност, логиката започва да се измества от вярата. Това е значително по-лесно и по-удобно от трудния път за усвояваме на истински знания, за изграждане на стройна, вътрешно непротиворечива логична система. Знанията се постигат с усилия, вътрешни противоречия, съмнения, повторения. По-добре вярвай в Науката и всичко става просто. Социалната вреда на сци-ентизма очевидно е същата, както и на другите религии. Той с нищо не е по-добър от християнството или исляма.

Макар че действително съществува нещо общо между религиозното преклонение към бога и към науката, не би могло да се каже, както правят някои автори като Файерабенд, че нещата са напълно идентични и че преклонението пред науката е аналогично на християнството с цялата му църква, свещенослужители, агитационен апарат и прочие. Основната разлика се състои в това, че ако се пренебрегне психичното въздействие на

християнската религия, което съществува и при други религии и идеологии, бог не помага па хората. Никакви молитви не могат да подобрят реколтата, не могат да оздравят болния от малария или холера, няма да облекат или нахранят хората. Каквото и да се говори в евангелията или в Стария завет, чудеса не стават. Както и да се прекланяме пред вездесъщия бог, както и да го молим, той не може да направи нищо повече от обикновения ход на нещата. II цялото човечество едновременно да се помоли утре да не се стъмва, да не настъпи нощ, това няма да стане. Никакви молби не могат да възкресят умрелия човек, не могат да спрат остаряването, да предотвратят неумолимия ход на естествените събития. Човешката воля, изразена чрез молитви към бога, е безсилна пред законите на природата.

Съвсем друго е положението с науката. Наистина науката също не е в състояние да направи чудеса, но тя може да използва природните явления, за да помогне на хората. Науката помага, докато бог не само „в кошара не вкарва", но и не помага. ..

Друга съществена разлика между преклонението пред бога и пред науката е, че свещенослужителите се считат задължени да славят бога, докато учените (които би трябвало да разглеждаме като аналог на свещенослужителите, колкото и обидно да звучи това) не само не се занимават с хвалене на науката (с

15малки изключения), но дори и предупреждават против прекаленото

осланяне на науката. Едните — свещенослужителите — получават възнаграждение именно за да славят бога. Те са агитаторите на църквата и това е основната им работа. Учените биват ценени независимо от отношението им към науката въобще. Един голям учен може дори да заяви, че по-нататъшното развитие на науката е вредно, и никой няма да го уволни за това. Цени се творчеството на учения, а не неговите агитаторски способности.

Трета разлика между големите религии и науката е в тяхната организация. Въпреки многото опити все още няма централно управление на науката. И.добре че го няма, защото науката може да съществува именно без управление. Or момента, от който започнат да казват на учените какво и кога да откриват, те ще престанат да са учени. Ще станат чиновници. Няма да има наука. Християнството дори и при най-либералните и децентрализирани църкви е една твърдо управлявана система, в която не се понасят свободни гледища за бога, Исус, Мария и пр. Никой свещенослужител не може да заяви от амвона, че апостол Павел е бил глупак или че апостол Петър е бил предател. Религия, каквато е християнството, се изгражда и съществува на основата на пълно послушание преди всичко на свещенослужителите и после

на вярващите. Свободомислието се заклеймява и преследва, защото то противоречи на основните принципи, на които е изградена църквата. Навремето свободомислещите просто са ги изгаряли. Сега тази мода е отминала, но такива лица не се търпят. Тях ги отлъчват, анатемосват, под-лагат ги на преследване с всякакви достъпни средства. Религиозните догми са задължителни, твърди, непоклатими. Научните догми подлежат на изменение, на съмнение, на проверка. Наистина и в науката новото си пробива трудно път, но пречките за това са нищо в сравнение с пречките за отричане на една религия, съществувала от векове.

Не знаем как ще бъде в бъдеще. Науката съществува в днешния си вид не повече от 150—200 години, докато християнството има вече почтената възраст от 18—19 века. Но с голяма степен на достоверност може да се предскаже, че догматизацията на науката никога няма да стане подобна на тази в християнството. Това се гарантира от самата същност на науката.

Развенчаването на новия бог — науката — може да стане чрез самата наука. Трябва да стане ясно, че науката не е всемогъща. Тя е могъща, тя може много неща, но тя не може да прави всичко, което ние сме в състояние да си помислим. Нещо

16повече, именно науката е показала какво е възможно и какво не е

възможно. В огромното поле от мислими неща науката е прекарала граници, очертала е периметри. Именно по този начин всъщност е вървяло развитието на науката. Не всяка комбинация от човешки желания и мисли може да се превърне в нещо реално. Не всяка комбинация от думи значи нещо. Разви-тието на науката става чрез постепенното разкриване на невъзможности в континуума от мислими неща и по този начин се определят границите на възможното. Неслучайно основните природни закони се изразяват с негативни твърдения: „не е възможно топлината от само себе си да преминава от по-студеното към по-топлото тяло"; „не е възможно да се създаде енергия от нищо"; „не е възможно да определяме едновременно, с каквато искаме точност, координатите и скоростите на един електрон", „не е възможно да се изпрати сигнал със скорост, по-голяма от тази на светлината" и пр. и пр.

Оттук следва, че всъщност „да знаеш" означава да имаш предвид невъзможностите, да виждаш рамките на науката, да си даваш сметка, че науката не може всичко, каквото сме в състояние да си помислим.

Процесът на очертаване невъзможностите в природните закони е само привидно обедняване, защото той разкрива нови истински обективни възможности. Има много подходящ пример, който илюстрира този процес, даден от съветския учен Е. Ю. Соловьов: „Нека си мислим, че имаме един

човек, който обича варите и притежава сто златни монети. Това притежание създава у него приятни чувства, самоуспокоение, самодоволство. Той обаче не знае, че 95 от монетите са фалшиви. В един прекрасен ден при този човек пристига мъдрец, който умее да различава истинските монети от фалшивите и освен това притежава ограничената способност да превръща фалшивите монети в истински. Мъдрецът съобщава на човека горчивата истина, че 95 от монетите са фалшиви, но успява да превърне 5 от тях в истински. Обективно в резултат от посещението на мъдреца нашият човек притежава два пъти повече златни монети — вместо 5 той има 10. Субективно обаче той е значително обеднял. Той преди това е „имал" 100 „златни" монети, а сега има само 10 истински златни монети. Разбира се, той ще настоява пред мъдреца да му превърне всичките монети в златни. Обяснението на мъдреца, че неговите възможности са ограничени, може да озлоби човека. Той би желал този мъдрец изобщо да не е идвал, би искал, ако наистина е мъдрец, да може всичко, а не само нещо ограничено."

23Хората не могат лесно да се примирят с мисълта, че науката не може

всичко, не може да прави чудеса. Те не искат да се примирят с тази тъжна за тях констатация. Въпреки всичко, въпреки самата наука те предпочитат вярата пред знанието. Така се създава религията, в която науката е бог — сциентизмът.

Според тази религия науката е създала такива чудеса, че няма чудо, на което да не е способна. Всяко съобщение във< вестника, всеки слух, предаден от уста на уста, всяка грешка в научните списания може да се превърне в чиста монета. Интересно е, че повечето от привържениците на тази вяра са все пак хора с някакво образование, хора, които са имали възможността да влязат в контакт с науката, макар и повърхностно.

Това, че сериозните научни списания не публикуват данни за разговори с мъртви или за предаване на телеграми без материални носители, не смущава възторжените привърженици на „науката". Те си обясняват липсата на по-проверими данни със „секретността". Такива данни не се публикуват, защото те са много важни за отбраната или защото ще революционализират човешкото общество, та не е добре всички да ги знаят. Щом има институти, професори и доктори, които се занимават с подобни неща, значи всичко е истина. По този начин може да се повярва на всяка безсмислица, дори отдавна отхвърлена и забравена в науката. Как иначе ще си обясним вярата на много хора в тайнствените явления на „телепатията" и „телекинезата", в „летящите чинии", в способностите на разни гадатели в прорицатели? Просто хората не искат да приемат, че има неща, които науката не може.

Милиони пъти нашите гладни далечни предшественици са впивали поглед в летяща патица с острото, страшно желание тя да падне в краката им, за да бъде изядена. Патиците не са падали, не са се повлиявали нито от погледа, нито от желанието на хората. Добре че това е било разбрано навреме. „Не може да се убие с поглед." Значи трябва да се измисли нещо. Измислили са лъкове и стрели, копия, бумеранги. Въпреки това много хора са продължили да вярват, че погледът е способен да убива. Тази вяра е изразявана с песни, танци, предания. Тя е така удобна, така привлекателна, че дори днес във века на спътниците и атомната бомба има хора, които вярват, че човек може да премества с поглед предметите около себе си и които с ентусиазъм посрещат всяко съобщение, всеки слух за „успех" в тази област. За тях все още не е приемлива невъзможността да движиш предмети с мисълта. Те предпочитат да вярват в това, че всичките им монети са златни.

18Стотици години в мрачни лаборатории при царски дворове и

манастири са били правени опити да се превърне неблагороден метал в злато. Никакви нагрявания, изпарявания, смесвания, изгаряния не са помагали. Най-после трябваше да се отхвърли тази вяра и да се приеме, че не може с подобни средства да се превърне един метал в друг. Това отрицание на меч-тата на алхимиците създаде химията, защото посредством него се дефинираха химичните елементи, изгради се учението за техните съединения. Химията създаде хиляди нови неща, много по-ценни и по-полезни от златото, които не можеха да се родят само като плод на вяра, колкото и силна да е тя.

Такива примери могат да се дадат много. В началото имаме вяра, безплодни опити (които са всъщност случайно опипване в тъмнината), разбиране на невъзможностите и изграждане на наука. Във всички случаи обаче хората не се примиряват лесно с невъзможностите. И днес има хора, които предлагат перпетуум мобиле. Много повече са тези, които не искат да приемат втория принцип на термодинамиката (също принцип на невъзможност). За всички тях вярата е по-силна от научната невъзможност.

В нашия век вярата в могъществото на науката е така разпространена, че дори някои безскрупулни политици прибягват до нея. Хитлер не се задоволяваше само да твърди, че евреите, славяните и циганите са непълноценни хора. Той създаде десетки „научни" институти с много „професори" и „доценти", които чрез измерване на черепи, цвят на очите, дължина на носовете, чрез „изследване" законите за наследствеността и биологичните особености „доказаха" на немския народ „научно" неговата теза. Вярата в тези „постижения" се оказа така силна, че убийството на човек от друга раса престана да се възприема като убийство. Цял един народ с

малки изключения се превърна във. фанатици на вярата за превъзходството на немската раса. Милиони хора престанаха да разсъждават, престанаха да си задават въпроси, да се тревожат от съмнения. И това стана с немалката помощ на наукообразната теория, която беше измислена специално, за да подкрепи политическите цели на престъпниците демагози.

Подобни явления могат да се повторят. Тенденцията към заместването на знанията с вяра, пък била тя и вяра в науката, съществува и сега по света. За разлика от учения, който винаги подлага^ на нова и нова проверка резултатите си, който винаги се стреми да замести вярата със знание, голямото болшинство от хора правят по-лесното — приемат нещата на вяра. За

25такива хора нещата са ясни. За всичко има обяснение (обикновено

дадено от някой друг), всичко е подредено в строго разграничени класове, знае се кое от кое произлиза. За такива хора няма съмнение, няма вътрешни конфликти, чести въпроси.

Интересно е, че вярващите в науката, т.е. привържениците на сциентизма, много често обвиняват тези, които заявяват, че има невъзможни неща, в догматизъм. Според вярващите анти-догматизъм значи приемането на всякакви възможности, безграничната сила на науката да прави всякакви мислими неща независимо от законите, които самата наука е открила. По същество това е не възвеличаване на науката, а нейното отхвърляне.

Разпространението на новата религия е също така опасно, както и на другите религии. Хора, които мислят, че всичко „може", за които почти няма съмнения и въпроси, такива хора пречат на прогреса. Защото прогресът всъщност се състои в изясняване и използване на възможностите, т. е. в натрупване на реални, а не фалшиви знания за природата, обществото и човека.

Могъществото на науката започна не с вяра, че всичко е възможно, а с откриване на невъзможностите. Научно-техническият прогрес би бил немислим, ако хората и до днес хвърляха силите си в строене на вечни двигатели, в магии, викане на духове, магнетични флуиди, врачуване. Постиженията на научно-техническата революция, на която сме свидетели и която е призвана да подпомогне промените в човешкото общество, не биха съществували, ако хората само вярваха във всемогъществото на науката. Ако само вярваш в науката, без да познаваш обективните закони, които движат природните явления и човешкото общество, ти си също така безпомощен, както и вярващият и изцяло осланящият се на бога.

Науката действително се превърна в една от главните сили на съвременното общество. Тя действително е могъщо средство за подобряване

материалното състояние на хората, тя наистина силно влияе и върху тяхното съзнание. Само етикетът „наука" обаче не е достатъчен. Колкото по-малко вяра съществува в процеса на научната работа, толкова по-добре; толкова по-лесно могат да се откриват нови природни закони, да става по-ясна картината на невъзможностите, а оттам и полето на възможностите.

Върху един от офортите на сборника „Капризи" Франциско Гоя е написал: „Заспиването на разума поражда привидения." Във всеки случай, когато по една или друга причина е намалено критичното, разумното, логичното мислене, на негово място идва вярата. Може би съществува закон, че човешката личност не търпи вакуум. Там, където няма знания — има вяра.

МАГИЯ, РЕЛИГИЯ, НАУКА

Изглежда, една особена черта на вида Homo Sapiens се състои в неуморния стремеж да се обясняват нещата. Човек не може да не търси обяснения. Това е по-силно от него. Само болни хора, душевно смазани или с тежки мозъчни травми не се интересуват от нищо наоколо им и не търсят обяснения на явленията, които ги заобикалят. Може би, когато искаме да определим що за животно е човекът, трябва да казваме, че той търси обяснения.

Основа на стремежа за обяснения е, дълбоко вкоренената вяра у човека, че съществува причинност, че нищо не произлиза без причина и че всяко нещо има следствие. Човек не може да приеме промените около него като напълно хаотични и несвързани. Той има нужда да си ги представя като вериги от последователни причини и следствия. Интуитивно, без никакво за-дълбочаване всеки човек счита, че причината предшества следствието по време, че за да се предизвика някакво събитие първо трябва да има друго събитие. Обратното се възприема като парадокс, като нещо невъзможно, излизащо от рамките на това, което може да става в природата. Не може да се счита, че поразяването на една птица със стрела е причина за изстрелването на стрелата.

20Като приемем, че причината предшества следствието, ние по този

начин въвеждаме и понятието време, последователност на събитията. Невъзможността причината да е след следствието всъщност е постулирането на невъзможност за обръщане на времето. Всяко обръщане на времето ще внесе хаос в подреждането на причини и следствия. Човек би могъл да се окаже собственият си правнук или дядо на майка си.

Вроденото чувство за причинност е обусловило възникването на това, което днес наричаме магия и което като основа на мирогледа се среща само у

най-изостаналите човешки общества. Макар че би могло да се спори дали магията е възникнала отделно, независимо и преди религията, има доста поводи да се приеме хипотезата, че магията предшества религията. Тя е не само система от вярвания, която има за цел да обясни света» но което е по-важно — съвкупност от действия, чрез които се цели да се въздейства на събитията.

Всичко, което става в нас и около нас, е причинно обусловено. За всяко нещо си има причина, макар и ние да не знаем всички причинни връзки. Магьосникът знае голяма част от тях и е в състояние да предизвика някои желани от нас явления, например дъжд, щастливо раждане, смърт на враговете ни и пр. Работата е там, че макар и нещата да са причинно обусловени,, съществуват много голям брой неща и огромен брой причиня и ние не можем точно да знаем коя причина кое нещо поражда. Няма единна причина за всичко, както няма супержрец, който може всичко. Съществува специализация. Един жрец по-добре вика дъжд, друг омагьосва дивеча, трети е специалист по болестите на корема. Обикновено жреците не признават, че не са способни да извършат дадена работа или че колегата от съседното село може по-добре да се справи с нея, но хората знаели и често прибягвали до услугите на различни магьосници, знахари и заклинатели, така както днес отиваме на ушен лекар или кардиолог, макар че всеки лекар би трябвало да знае тези работи.

Магьосникът е в състояние да подхване така нещата, че да задейства определена причина с цел да се получи исканото следствие. Както той, така и всички членове на племето твърдо вярват във възможността да се предизвика желано събитие. Щом за всяко нещо има причина, трябва само да знаеш къде да пипнеш, какви думи да кажеш, какви треви да сложиш в пламъка и нещата ще тръгнат в искания ход. Хиляди години хората твърдо са вярвали, че действията на магьосника или на лицата, познаващи тайните причинни връзки, довеждат до опре

28делен резултат, стига да не се получи някаква грешка. Ако помислим

малко, ще разберем, че не е толкова лесно да се докаже, че действията на магьосника не водят до нищо. Каквото и да прави познавачът на тайните на нещата и явленията, все нещо става. Даже в по-големия брой случаи може да се каже, че става именно това, заради което се прави магията. Прави се магия за дъжд. Магьосникът е специалист —гарантира идването на дъжд, но той не казва кога ще дойде дъждът. Ако се чака достатъчно време — все някой ден ще завали. Значи магията е свършила работа. Или прави се магия да умре някой. Този някой все някога ще умре — магията е помогнала. Ние и днес, във времето на електрониката, компютрите и атомната енергия, се оставяме

да бъдем подведени от „специалисти", които вече не смеят да се наричат магьосници, но вършат същата работа. Стотици „лечители" прилагат най-чудновати средства за лечение и на много хора им олеква. Или защото са повярвали и това е подействало като психотерапия, или защото и така е щяло да им олекне. Повечето хора не търсят други причини, а свързват състоянието на болния само с действията на лечителя. Ами „пръчкаджиите", които с един чатал ходят по ливадите и тържествено съобщават, че тук има вода? Ако не се открие вода на 4 метра — ще се открие на 10 или на 50, а може би е необходима и сонда. „Пръчкаджията" винаги познава.

Съществуват два основни принципа на магията освен приемането за причинност на нещата и явленията. Първият принцип гласи, че подобното поражда подобно или, иначе казано: следствието прилича на причината си. Според втория принцип взаимодействието между телата, започнало, когато те са в контакт едно с друго, продължава и като се раздалечат. Все едно че ги свързва някаква невидима нишка, чрез която те си влияят, въпреки че са на огромни разстояния едно от друго. Има една прекрасна приказка от Макс Нордау, в която се казва, че всяко дете е свързано с майка си с една тънка, невидима златна нишка. Колкото и да е далеч детето, майката чувства как е то и участва в неговите радости и тревоги по тази невидима връзка на майчинството. Авторът на тази приказка, съзнателно или неволно, е разработил втория принцип на магията, за който стана дума.

От първия принцип следва практическото приложение: може да се предизвика каквото си искаме събитие или действие просто като му се подражава. Принципът е „теоретическо'4 положение, а практическото му прилагане зависи от способността на магьосника. Щом действието поражда подобно на себе си

22следствие, това може да важи не само за хора, но и за всичко живо, за

цялата природа. Всички явления се подчиняват на единен принцип и затова магьосникът е господар на явленията. Той чрез действия, които е научил от предшествениците си, може да се намеси в пъстрия свят на причини и следствия и да предизвика нещо, което клиентите му изискват. Макар че принципът има универсално значение, на практика магьосниците не се опитват да предизвикат редки природни явления. Например земетресение. Според принципа, за да се предизвика земетресение, трябва да разклатим силно тялото си. Това с известно неопределено закъснение действително ще доведе до земетресение, но само в страни, където често стават земетресения. В някои области никога не е ставало земетресение и там всички усилия па магьосника ще бъдат напразни.

Друга работа е да се убие враг, като се промуши или запали неговият образ или статуйка от восък. Този начин на „убиване" хилядолетия се е практикувал от магьосниците в древна Индия, Египет, Гърция, Рим и дори до наши дни и сред наши съвременници. Начините са различни, но всички те изискват изображение на човека, който трябва да умре. Даже не се иска това изображение да прилича много на оригинала, достатъчно е да напомня за него и да се знае, че това е „той". После в подходяща психологическа обстановка, която цели да увери хората,, че действително се върши работа, а не се правят разни неща „на шега", изображението се промушва с карфица, игла, нож-, трън или какъвто и да е остър предмет, възприет от магьосника като инструмент на убийството. По-рядко се използва изгаряне. При изгарянето се унищожава изображението и не може върху него да се повтори процедурата, ако не се получи бързо желаният резултат. Изгарянето на чучела на политически дейци или на знамена, макар и да не е така явно свързано с магията, има за свой произход древния начин за убиване с магьоснически действия.

Съществуващото и до днес у много народи „табу" — забрана на определени действия, храни, места, хора, има произхода си пак в магията. Това Фрейзър нарича отрицателна магия. Докато при другата магия се знае, че за да стане нещо, което желаеш, трябва да направиш това и това, то при табуто имаме правилото, според което, за да не стане нещо, което не желаеш, не прави това и това. Остатъци от разните магьоснически забрани на нашите предшественици могат да се наблюдават и до днес в културните народи. Например мохамеданите не бива да ядат свинско, а на евреите освен това им е забранено да ядат едно

23временно млечни и месни храни.. Тук става дума не за забрани от вида:

„не си играй с огъня, когато си в плевня", а за предпазване от неясна, тайнствена опасност с неизвестни последствия.

Примери за прилагането на втория принцип на магията има много. Може би най-дълго се е задържало вярването в телепатията, на което днес някои се стремят да придадат наукоподобен вид. Всички вярвания, свързани с дрехите на човека и влиянието, което действията върху тях ще имат върху самия човек, са остатъци от древни вярвания, свързани с магията. Взаимо-действието между телата на разстояние дълго време е било приемано просто като нещо, което от само себе си се разбира и не е предизвиквало никакво учудване. Поради това постулатът на Нютон, че телата се привличат помежду си, не е бил поясняван от него.

Не можем да считаме, че обяснението на природните явления от гледище на магията е изчезнало напълно от съзнанието на съвременния

човек. На пръв поглед няма принципна разлика между научното обяснение на явленията и обяснението на основата на магията, И в двата случая се счита, че има обективно съществуващи неща и процеси и че събитията се причи-няват от други събития, които ги предшестват. Човек и според двата мирогледа е в състояние да влияе на хода на събитията» стига да знае причините и да може да намери най-подходящия начин за въздействие. Затова, както казва Фрейзър, да се твърди, че всяка магия е лъжлива и безплодна, е тавтология. Ако тя беше истинска и плодоносна, тя щеше да се нарича наука. И магията, и науката приемат, че в природата няма произвол и че всичко в нея се подчинява на постоянни и неизменни правила.. Ако магьосникът не вярваше, че правилата или, както ги наричаме сега, природните закони са неизменни, той не би могъл да си гледа работата, не би могъл да прилага едни и същи начини,, за да предизвика едни н същи последици. Природните 'явления, както за магьосника, така и за учения са неизменни и постоянни н именно това дава увереността, че могат да се постигнат големи успехи.

Една разновидност на магията е алхимията. При нея пак се предполага, че веществата — твърдите тела, течностите и газовете, както и техните „същности", се подчиняват на твърди закони, които човек би могъл да научи и да използва за свои цели. За въздействие върху веществата и техните „същности" се използват най-различни средства: чукане, смесване, нагряване, изпаряване, стопяване и пр. и пр. Когато се иска да се при

31даде на желязото свойството „жълто", но то да си остане метал, най-

естественото според законите на магията е да се въздейства с нещо жълто: сяра, шафран и др. Използва се принципът на подобието. При това операциите, които алхимиците са провеждали над веществата, са били често съпровождани със заклинания или са били извършвани в определен час на денонощието при нова луна или „под влиянието" на определени планети.

Остатък от магията е астрологията, която предполага влияние на звездите и планетите върху съдбата на всеки човек. Дали той ще се ожени за руса или чернокоса жена, дали ще спечели от лотарията, дали ще му се случи катастрофа с новата кола, която е купил. Като знае какво му е „писано", човек със своите действия може да избегне нещастията, които го чакат, и да обърне хода на събитията в своя полза.

Също така магия е носенето на кестени в джоба за лекуването на ревматизъм, носенето на магнитна гривна, която помага на много болести, и пр. и пр. Именно поради външната близост между магия и наука днес се възраждат стари, отдавна излезли от употреба магьоснически похвати. Съвременните магьосници, както и техните предшественици, твърдят, че има

причинна връзка между движенията на ръцете им над тялото на болния и премахването на камъните в бъбреците му. Намират се нови термини, които да заместят отдавна отхвърлените като непотребни действия на магьосниците, и всичко е в рамките на признанието за обективност и причинност.

Разликата между магия и наука е всъщност в погрешното избиране на причини и следствия, а не в отхвърлянето на причинността. Един магьосник счита, че движенията на тялото му довеждат до дъжд, докато ученият твърдо знае, че никакви движения на тялото нямат връзка с метеорологичните явления, които са следствие на други причини. Много ясно проличава примитивното мислене на магьосника, като си спомним следния анекдот: Един цар на малко, забравено племе от Централна Африка бил в Париж и след завръщането си разказва своите впечатления. Високите сгради, колите по улицата, дрехите на хората — всичко го е впечатлило. Най-много обаче бил възхитен от това, което се случило един неделен ден. Завели го на едно място, на което били насядали много хора в голям кръг и в средата имало едно зелено поле с разни черти по него. На полето излезли тичешком едни момчета в къси гащи с два цвята. В средата застанал един човек, облечен в черно, вдигнал ръка, сложил една свирка в устата си, свирнал и... заваляло дъжд!

25Магьосникът правилно счита нещата за детерминирани, но той бърка в

причините и тази грешка е съществена. Толкова съществена, че бихме могли да кажем, че магия и наука са съвършено различни начини за възприемане на света и въздействие върху природните процеси. Магията измисля причините и начините на въздействие, докато науката ги изучава и знае. От факта, че ученият предизвиква светкавица, като натисне едно копче, не следва, че светкавиците са свързани с копчета. Един магьосник доста ще се пообърка, като разбере, че има копчета, които като се натиснат, се чува звук, с други пък се пуска музика или светлина. Не копчето е съществено — това един съв-ременен човек разбира съвсем ясно.

Магията не борави с извлечени от природата, от опита знания, а със знанията, които са се оформяли в течение на годините чрез въображението на голям брой магьосници. Това пак са знания. Трябва да знаеш колко гущера трябва да сложиш в казана заедно със свинска мас и цвят от виещо се растение, за да приготвиш мехлема, с който да намажеш бременната, за да роди момче. Рецептата винаги е една и съща с малки вариации, които всеки магьосник внася. Знанията на магьосника нямат нищо общо с природните процеси, защото не са извлечени от тях. Те могат да бъдат много трудни за запаметяване и сложни, no с това не стават по-верни. Това са просто

случайно приети вериги от действия причини и явления следствия, които са свързани само във въображението на примитивния човек, а не в действителността.

Счита се, че религиите са се появили в една по-късна фаза от развитието на човешката цивилизация. Как е станало то#а, как е била изместена магията, за да се настани нова система от вярвания, не е съвсем ясно. Може да се предполага, че една друга особеност на човешкия ум е изиграла роля. Човек усеща умствен дискомфорт, когато има да се занимава със съвкупност от явления, всяко от които има отделна причина. По му е удобно, когато съществува една обща причина или поне малко на брой независими причини. Просто организацията на човешките разсъждения е по-добра, когато вместо пъстро разнообразие от несвързани неща пред очите му има явления, които са свързани или помежду си, или произлизат от малко на брой други явления. Вместо разпокъсаната картина на природата на магьос-ниците религията предлага нещо логично подредено.

Много е възможно, разбира се, хилядолетният опит на хората с магии най-после да ги е убедил, че е празна работа да се намесваш в природните явления с крясъците, танците и маските

33на магьосника. Може би са разбрали, че вали не по волята на

магьосника, че пада гръм и убива хора, които нямат никаква вина и за които не е правена магия. Ако не можем да се намесваме в течението на нещата, които и без нас произлизат, или по-добре казано, ако с магьоснически средства не можем да се намесваме, тогава има сили, по-могъщи от магьосника. Те не са видими и напълно независими от нас, хората. Кой управлява тези неща? Тук вече идват боговете. Те са рожба на вече по-обобщено мислене на хората, които не употребяват цялото си време за търсене на храна и могат да отделят няколко минути за „философски" разсъждения. Първите философи сигурно са били тези, които са проумявали безсилието на магьосниците ш необратимостта на природните явления. Порядъкът на природата е дело на нечий разум, са считали те, и събитията са резултат от нечия воля.

Разбира се, в религиите са останали прояви на магии, но целият религиозен мироглед е против магията. Един или няколко разумни същества, богове, подобни на хора, или животни, но притежаващи неизмерима власт, управляват всичко в природата. По тяхна воля се ражда новият човек, те го вземат след смъртта му, от тях зависи изходът на войните, плодородието на почвата и силата на впрегатния добитък. Всичко зависи от тях. Те са първопричината, нищо в природата не става ей така, от само себе си. Цяла група явления са управлявани от волята на специализирани богове в

политеистическите религии. Има бог на домашното огнище, бог на войната, бог на морето, на отвъдното царство и т. н. За всяко явление отговаря един бог.

Човек не може да се намесва в хода на събитията, които протичат, както иска съответният бог. Той в най-добрия случай може да измоли някое божие благоволение. Там, където магьосникът „заставя" природата да му служи, жрецът се мъчи да убеди божеството, да го смили, да получи от него някаква милост. Не само жрецът. И обикновеният човек моли божеството н за да го разчувства, му прави подаръци чрез жреците.

Както виждаме, „философията" на религията е доста различна от тази на магията. В известно отношение религията не поощрява активното действие на човека, не изисква никакви действия, а само молитви. Гаранция, че молитвата ще бъде чута от боговете и ще се последва желаното природно или обществено явление, няма. Докато магьосникът залага своя престиж всеки път, като изпълнява социална или частна поръчка, жрецът е само посредник между хората и боговете. Ако боговете решат — ще помогнат, ако не — никой не може да помогне.

34Колко по-проста и по-логична е била системата на мислене при

религията. В известен смисъл, като оставят на боговете грижата за функционирането на природата, хората приемат, че има някакви единни закони. Е, не съвсем единни; защото боговете са много, но все пак закони, порядък, система, хармония.

Монотеизмът е вече ярък израз на стремежа на хората да свеждат многообразието към еднообразие, многото причини към една. Щом има един бог, той има грижата абсолютно за всичко и ако трябва да измолим нещо — ще го измолим от него. Нещата се опростяват още повече. Бог е създал света, небето и земята, хората и животните. Той е завъртял и звездите, и слънцето, и луната, и другите планети. От неговата воля зависи всичко от годишните времена до живота на най-малката мушица. Той решава да съществува ли човешкият род, или да бъде изтребен.

Докато преди появата на монотеизма е съществувала някаква вражда между представителите на магията и религията, след монотеизма тази борба вече става по-сложна. От една страна, привържениците на монотеизма са били враждебни на политеизма, а, от друга — те са продължили борбата) с магията, която въпреки преследванията не е изчезнала. Враждата между различните начини на възприемане действителността в голяма степен била обусловена от чисто икономически причини.. Това е било борба за приходи. Клиентелата на магьосника била привличана от жреците на моно- и политеизма. С внедряването на християнството и след това и на

мохамеданството борбата с магията става безскрупулно жестока. Магьосниците просто били унищожавани. Изгарянето на магьосници е достигнало максимум не в някои забравени тъмни векове, а именно по времето, когато започва своя победен ход научният мироглед. Тогава са били изгорени най-много магьосници, между тях и някои учени.

На пръв поглед не би трябвало да има противоречие между зараждащата се наука, която не отричала религиозността, и официалната църква. Монотеистичната религия признавала съществуването на световен порядък. Наистина този порядък бял създаден от бога, който можел да го нарушава, но всички природни явления са били свързани и в края на краищата обусловени от една първопричина — бог. Човек е едно слабо съще-ство, което не може да променя световния порядък. Той може само да се моли. Както казва руският писател Тургенев: „Винаги когато човек се моли, той се моли за едно чудо. Молитвата се свежда до това — „Боже, нека две по две да не е четири"."

28За нуждите на църковната организация, за запазване на нейната

немалка светска и икономическа власт е било необходимо да се създаде пълно единодушие и подчинение по всички въпроси, които могат да имат някакво отношение към религията. Внедрена била силно догматизирана система за възприемане на нещата и явленията. Всяко отклонение от тази система е било наказвано по-леко или по-жестоко в зависимост от полити-ческите обстоятелства. Дълго време, много дълго време вкаменената философия на църквата, в която е имало елементи както от юдейската религия, така и от философията на Аристотел, е съумявала успешно да се противопоставя на всички опити за ревизия, за друго тълкуване на свещеното писание.

Бунтът на Мартин Лутер, и по-късно на всички реформатори на класическата църква, нанесе силен удар върху възможността на църквата да смазва всички отклонения в мисленето. Важно значение има откриването на Америка, новите знания за народи и природа, които донесе то. Успоредно с това бяха направени и някои важни открития в оптиката, които позволиха създаването на инструменти като микроскопа и телескопа. Още преди това, в XIII—XIV век, са били известни стъклените лещи, монтирани в рамки за коригиране на зрението. Защо е трябвало да минат 300 години, докато бъде конструиран първият телескоп, не е ясно. Не е ясно също защо, след като изобретението е било направено в Холандия, е трябвало Галилей да го внедрява. Обяснението се състои може би в това, че Галилей е искал да продаде на Венеция оптически прибор, чрез който да може да се видят кораби на два часа път навътре в морето. Венеция била заинтересувана от

изобретението повече от Холандия, която още не се била оправила с испанците. „Шпионското стъкло" на Галилей имало голям търговски успех, защото увеличението на телескопа било значително. Почти като реклама звучи написаното от Галилей: „Без да жаля труд и пари, аз имах такъв голям успех, че подучих прекрасен инструмент, който ми позволяваше да виждам нещата хиляди пъти (явно преувеличение) по-големи и само на една трийста от разстоянието, на което ги виждаме с невъоръжено око."

Галилей не е имал намерение да прави революция в науката. Още по-малко е мислил той да подронва католическата църква. Един уважаван, признат и спечелил си подходящо място математик, Галилей просто е считал, че няма причини църквата да се опълчи против него. Какво значение за монотеизма или християнството има дали слънцето се върти около земята, или земята около слънцето. Както и да бъде, все бог го е създал.

36Все по негова воля се върти земята или слънцето. Галилей в края на

краищата не е бил дисидент като Джордано Бруно, не е бил религиозен бунтар, а математик и майстор на инструменти. И въпреки всичко църквата се е заяла с него. По-подробно това ще видим в шеста глава на тази книга. Засега ще бъде достатъчно да кажем, че той е бил осъден да се отрече от ере-тичните си твърдения, че земята се била въртяла около слънцето, и на домашен арест до края на живота си.

Спорът между църквата и Галилей не е единственият в" историята на науката. Той не е и първият спор между „експерименталната философия" и догматиката на църквата. Едва ли ще можем да защитим становището, че Галилей е първият „експериментатор", защото и преди него са се правили експерименти и създавали полезни устройства. Той обаче е първият, който предприема серия от експерименти, за да извлече един закон, обобщение, правило. Този метод за опознаване на света е 0ил обоснован философски от един съвременник на Галилей — Франсис Бейкън. Бейкън се опълчи против догматизма на тогавашното знание, основано на Библията и на твърденията на Аристотел. Той считал, че не е достатъчно да направиш едно-две наблюдения, за да изведеш едно правило. Откриването на законите на природата се постига посредством многостранно изследване, което той образно нарича „лова на Пан". Задълбочаването в гората на природните явления е целенасочено търсене. Особено важно е изискването според Бейкън не само да се търси потвърдително доказателство, но и отрицателно. Може много пъти явлението А да води до появяването на а но въпреки това А да не е причина за «, Необходимо е да се направи опит, при който да се премахне А, за да се види дали ще изчезне и ос Основно правило според Бейкън е проверката на резултата, научното недоверие не само към работите

на другите, но и към собствените работи. Изследването на едно явление трябва да бъде многостранно не само за да се види-дали то се явява, или изчезва, но и да се наблюдават редица междинни положения, за да се получи картината на процеса.

Би било грешка да си мислим, че Бейкън като философ и Галилей като механик и математик са били атеисти. И двамата са. били дълбоко религиозни и техните научни възгледи са се вмествали напълно в религиозните им мирогледи. Изобщо трудно е да се намери човек от XVI и XVII век, който да се интересува от природните процеси и да е атеист. Нещо повече, на основата именно на системата от религиозни възгледи са били правени космогонически и естественонаучни хипотези. Така

30например архиепископът на Армаг — Джеймс Усер, живял също по

времето на Галилей и Бейкън, като извършил сложни изчисления, намерил, че светът е бил създаден на 22 октомври 4004 години преди рождество Христово в 6 часа вечерта!

Галилей не се е впускал в космогонични разсъждения, макар че неговата система на мислене би му позволила това. Вместо с космогония Галилей се занимава с фактите, които открива при изследванията си, като използва инструментите, създадени от него. Галилей казва: „Аз мисля, че като изследваме физични проблеми, ние трябва да се осланяме не на Светото писание, а на .своите сетива и опити. .. Бог не е по-малко изявен в явленията на природата, отколкото в творенията на Библията." Тези думи не са изказване на атеист, а на човек, който вярва в божието присъствие във всички природни процеси. Те не изразяват и недоверие в Библията. Просто Библията не е учебник по физика. Религиозността на Галилей и Бейкън, както й религиозността на другите големи учени от това време, е израз на тяхната вяра, че съществува порядък, хармония в природата, и човек, също божие творение, може да постигне чрез опити и разсъждения логиката на този порядък.

Нютон също е бил религиозен и религиозните му възгледи издават стремежа му за единно обяснение на явленията в природата. Той е бил обвиняван в арканската ерес (след смъртта му), според която триединството на бога, проповядвано от католиците, противоречи на християнския монотеизъм. За своите съвременници Нютон е бил колкото математик, толкова и известен и уважаван теолог. Нещо повече, той в известен смисъл дори се е занимавал и с магия. Известно е, че Нютон е оставил огромен куп текстове по алхимия, съдържащи около 100 хиляди думи с описания на опитите, които е правил. Всъщност като експериментатор, ако съдим по неговите записки, той е бил по-малко физик, отколкото алхимик. Някои

считат Нютон не за най-големия от съвременните учени, а за последния магьосник.

Всички просветени хора през късните средни векове са имали някакво отношение към алхимията. Макар че църквата не е поощрявала дейността на алхимиците и дори в някои случаи ги е преследвала, заниманията с алхимия са били широко разпространени. Целяло се е или превръщането на неблагородни метали в благородни, или нещо по-амбициозно, намирането на окултния камък, който може да лекува болести, да превръща едни вещества в други, да подчинява тъмните сили. Някои от термините на алхимията са останали и до днес, без ние да си даваме сметка за това. Например думата „витриол" (сярна

31киселина) е съкращение, което означава: „Посети вътрешността на

земята и чрез правилно действие ще намериш окултния камък" — visita interiora terrae rectificando invenies occultum lapidem.

Работите на Нютон по гравитацията, планетната система, механиката и създадените специално за целта диференциално и интегрално смятане с право се считат за ненадминат връх в науката. Те всъщност са основата на съвременната физика и математическия анализ и създадоха епоха, епоха, в която все още живеем. Не само с откритията, които прави, Нютон се счита за предшественик на съвременната наука. Някои от нещата, които той казва, са били казани и преди него. Много по-важно е, че Нютон даде пример за това, как трябва да се изследва природата, каква система за мислене трябва да се прилага, по какъв начин трябва да се излага и систематизира материалът в едно изследване. Преди Нютон с работите на Коперник, Галилей и Кеплер са били известни доста неща от движението на планетите около слънцето. Не е съществувало обаче обяснение за тези неща. Защо планетите се движат в елиптични орбити, в един от фокусите на които е слънцето; защо са в сила закономерностите,, които Кеплер е открил — че за равно време линията, която свързва слънцето с една планета, „омита" еднаква площ; изобщо, вместо да отговори на подобни въпроси, както е било прието — „всичко става по волята на бога", Нютон е потърсил и намерил обяснение. Намерил го е, като е обобщил явления, които всеки познава и се сблъсква с тях всеки ден. Ненапразно е изникнал митът, че Нютон е получил идеята за всемирното привличане от една паднала ябълка.

Тежестта, падането на телата беше изведено от Нютон в ранг на универсално действаща сила. Не само ябълките падат. Пада и луната. Нютон доказва, че движението на планетите около слънцето е падане и че ако хвърлим един камък с достатъчно голяма скорост под ъгъл с повърхността на земята, той ще остане да се върти около нея по елиптична орбита. Всички

виждат, че луната не пада, но Нютон доказа, че нейното движение произлиза от това, че тя се привлича от земята, както камъкът. Тази нова гледна точка на първо време изглеждала съвсем странна. Не всички били способни или са искали да възприемат такова гледище. Макар че идеите на Нютон значително опростяват картината на света и обхващат в единна теория явления, които на пръв поглед са напълно различни, не всички и не веднага ги възприели. За това е имало и обективни причини. Нютон прави своите математически изводи посредством

39метод, който дотогава е бил напълно непознат. Той създава (почти

едновременно и независимо от Лайбниц) специален математичен апарат за пресмятане на скорости и площи, който днес познаваме като математически анализ. За да разбере човек оригиналните работи на Нютон, той трябва първо добре да вникне в методиката, нещо, което по това време немного хора са били способни да направят.

Все пак основните идеи на Нютон са могли да бъдат изразени сравнително просто и затова след популяризирането на неговите работи повечето просветени хора, дори и неспециалисти, станали привърженици на неговите идеи. Той е станал известен и е бил честван като велик учен. В негова чест поетът Александър Поуп написал двустишието:

Природата и нейните закони са скрити в нощта Бог каза да бъде Нютон и всичко стана ясно,

(Двеста години след това сър Джон Колинз прави следната добавка към двустишието на Поуп: „Но това не трая много. Дяволът извика: „Да бъде Айнщайн", и всичко стана както по-рано.") По онова време излизали научнопопулярни книги със заглавия като: „Астрономията, обяснена чрез принципите на сър Исак Нютон и направена достъпна за този, който не е изучавал математика", „Нютоновата система на света — най-добрият модел за управление на държавата — една алегорична поема", „Нютонианство за дами".

Един от ентусиазираните популяризатори на Нютон е бил Волтер. Той се е възхищавал от всичко английско и главно от трезвия рационализъм на идеите на Нютон. Той само се е занимавал с 1Въпросите на физиката и е защитавал „сухата" наука от упреците на привържениците на поезията. В едно свое писмо той пише: „Признавам, че не виждам как заниманията с физика могат да стъпчат цветята на поезията. Истината толкова ли е жалка, че да не може да търпи красотата? Изкуството да говориш добре, да имаш живи чувства и да можеш да ги изразяваш — трябва ли те да бъдат противници на науката? Сигурно не, защото това би значело да мислиш като варварин."

Макар че по време на Нютон още не е била възприета съвременната терминология на науките, все пак класификацията,, която е създал Франсис Бейкън, била възприета и заедно с идеите на Нютон е послужила като основа за френската Енциклопедия. Поради това можем да считаме, че през XVII век се слага началото на това, което днес наричаме наука. Разбира се, човешкото знание не е от вчера. Науката е нещо, което се

40развива, като съществено използва натрупаните от миналото знания и

затова трябва да приемем, че едва след създаването на писмеността е било възможно съхранение и предаване на достигнатото знание за следващите поколения. Само факти и.някои елементарни хипотези още не могат да се счетат за наука в съвременния смисъл на тази дума, затова въпреки известни-те познания на древните ни предшественици и въпреки успехите в областта на геометрията и астрономията приема се, че началото на съвременната наука е във втората половина на XVII и началото на XVIII век.

В средата на XVII век в Италия работи един ученик на Галилей — Еванджелиста Торичели. Галилей го помолил да разучи нещо странно: защо в поливната система на херцога на Флоренция Козимо II Медичи въпреки изпомпването водата не се повдигала повече от 34 фута. Още от древността е бил известен принципът, че „природата се бои от празно" (Horror vacui). Необяснимо било защо, въпреки че се създавало „празно пространство", водата не нахлувала в него, а се спирала на 34 фута височина. Торичели предположил, че принципът за страха от празно пространство не е верен и че всъщност водата се изкачва по тръбите, когато се изсмуче въздухът поради външното налягане. Революционно мислене! С един замах се захвърля едно старо вярване, което дотогава обяснявало много неща. Торичели заедно с един друг ученик на Галилей направил опит, като в тръбата имало живак. Живакът се издигнал на такава височина, която била 13,6 пъти по-малка от тази на водата, а плътността на живака е именно толкова пъти по-голяма. Тези опити, както и идеята на Торичели, били подхванати от Паскал, който ги правил дори на площада в Руан пред гражданите. Това предизвикало недоволството на йезуитите, които се опитали да го накарат да спре да се занимава с физика, с което подронвал съществуващите устои на приетите от църквата учения.

Тогава Паскал написал и публикувал работата си „Нови опити, отнасящи се до празното пространство" (1647) и редица писма, свързани с необходимостта от научна методика. Според Паскал има едно универсално правило, което трябва да се следва при търсене на истината. Първо: да се доверяваме само на това, което изглежда ясно и отчетливо за сетивата и разума ни, и да фиксираме достоверните положения във вид на принципи и

аксиоми. Второ: да се извеждат от аксиомите съществено необходими следствия, чиято достоверност произтича от достоверността на аксиомите. Тези две части на правилото ще

34предпазят, счита Паскал, от миражи, капризи, фантазия, за които не

бива да има място в науката Спряхме се малко повече на Паскал, за да покажем, че той ясно е

формулирал метода, към който са започнали да се придържат по-късно и Нютон, и всички учени след него. Това е методът, за който Франсис Бейкън загатва, но без да го формулира ясно: от една страна, да се събират неоспорими експериментални факти, които при това не противоречат на логиката, и, от друга страна, да строим сградата на науката чрез аксиоми, от които необходимо да следват различни изводи — теореми, хипотези, теории.

Седемнайсети век се характеризира с всестранен напредък благодарение успехите на земеделието и по-доброто изхранване на населението. Преди XVII век всяко столетие в Англия е имало по 12 периода на глад. През XVII век тези периоди са били само 4. Продуктивността на земеделието се увеличила и това освободило работни ръце за градовете, които станали много по-населени. При тези условия започва голямата индустриална революция в Англия от XVIII век, през която са били напра-вени много технически изобретения и научни открития. В началото на века, когато още е бил жив Нютон, е била открита парната машина. Парната машина е разработена от Нюкомен, за да изпомпва вода от каменовъглени мини. Уат само е усъвършенствал машината с въвеждането на регулатор и кондензор.

През 1733 г. е създаден тъкачният стан с „летящо бърдо", който е можел да се задвижва с вода или пара, а към 1769 г. е бял построен механичен предачен стан. В 1753 г. Франклин предлага за първи път конструкция на гръмоотвод, след като експериментално доказва електрическата природа на мълнията. В Англия Пристли и във Франция Лавоазие слагат началото на съвременната химия и това вече е краят на алхимията. \

През целия период — XVII и XVIII век — не е имало учени в съвременния смисъл на тази дума. Просветените и любознателни хора, които са имали възможност, са се занимавали с „философия на природата" или като любители, например Паскал, Пристли, Лавоазие, Декарт, или като служещи в университети, без много ясни задължения като учени. Те са писали за всичко, което ги интересувало: математика, химия, ботаника, зоология, теология. Не е имало никаква специализация в сегашния смисъл на думата, а разделението

на науките е дошло едва през XIX век. До средата на XVIII век повечето учени са били същевременно алхимици и се занимавали с астрология

42в магия. Големият астроном Тихо Брахе официално е бил астролог и

алхимик.Деветнайсети век можем да считаме за време, през което се оформят

науките такива, каквито ги познаваме сега. Думата „учен" е била измислена от Уилям Уевел през 1837 г., за да обозначи хората, които движат науката.

Изчислено е, че 80 до 90% от всички учени, живели и работили на земята, са живи и днес. Това показва огромния размах на науката в наше време и възможността да се отделят все повече средства за изследвания. Докато преди стотина години 50— €0% от населението е било заето с производство на храни, сега в развитите страни този процент е 2—3. Останалите хора живеят) и работят в градовете и голяма част от тях са свързани по някакъв начин с „правенето на наука". Разбира се, има страни, в които 80% от населението се занимава със земеделие и въпреки това не успява да се изхрани. Нещо повече, от 5 милиарда население на' земята само около 1,5—2 милиарда може да' се каже, че не изпитват ежедневно липсата на храни, витамини, чиста вода, подслон. Огромното мнозинство от населението на земята все още отделя голяма част от времето си за задоволя-ване на насъщни нужди и не може да си позволи лукса да мисли за „безполезните" неща, които съставят науката.

Ако приемем, че средната продължителност на човешкия живот е 62,5 години, то 800 такива живота ще покрият 50 000 години. От тях 650 живота са прекарани в пещери, под дървета и в търсене на червеи, яйца и питателни корени. Само следващите са имали ефективен начин да общуват така, че да информират тези, които са дошли след тях, за своите преживелици, постижения и грешки. Само последните 6 са видели печатно слово. От тях 4 са можели да измерват атмосферното налягане, температурата, времето. Само последните два са използвали електрически мотор и газова лампа. По-голямата част от знанията ни, материалите и предметите, които ни заобикалят, са създадени през времето на последния от тези 800 живота, на-пример през живота на автора на тази книга

35

ТАЙНИТЕ. НА ЗАНАЯТА

„Цялата наука не е нищо повече от едно усъвърщенствувано всекидневно мислене", беше казал Айнщайн и това, разбира се, е вярно. В края на краищата науката се прави от хора, които са устроени по същия

начин, както другите хора, живеят и мислят подобно на тях. Ученият няма друга логика, друго зрение, друг слух. Той дори може да има същите пороци, както всички други хора, същите спортни интереси, да слуша същата музика като тях, да участва в политически партии, да ходи на гости и да се смее на същите анекдоти. И въпреки това да се прави наука не е същото, както да се произвеждат обувки. Може да се възрази, че производството на обувки се различава от производството на леки коли и защо тогава да се учудваме, че науката не е като някое си производство. Така е. И въпреки това между производството на обувки и това на коли има много повече общо, отколкото между наука и кое да е производство.

Всеки завод, всяка фабрика създава еднообразни предмети или материали в голямо количество или големи партиди, като си служи с еднообразна технология. Еднообразието е изискване и достойнство на производството. Не може един завод.

44за обувки да използва ту дървени клечки, ту пирони, ту конци, ту

лепило за закрепване на подметките на обувките от една и съща партида. Това би било и скъпо, и нерационално, и би изисквало много труд. Съвсем същото е при производството на автомобилни гуми, на коли, на зеленчукови консерви или безалкохолни напитки. Стандартното производство е достойнство, което се постига, като строго се спазва предписаната тех-нология. Въпреки шумните журналистически възторзи работниците не могат и не бива да проявяват творчество по време на работа.

За разлика от занаятчийското производство на миналото съвременният процес на създаване на блага е строго регламентиран. Съществуват много и съвсем точни технологически изисквания, които трябва да се спазват без никакви отклонения. Работникът на управляващия пулт не може да променя по своя воля параметрите, предписани от технологията. Някои от тези параметри се измерват посредством много чувствителни уреди и се поддържат в определени граници автоматично. Всяко отклонение, всяко „творчество" в най-добрия случай довежда до опорочаване на продукцията, а в най-лошия — до грандиозни катастрофи. Пример за подобно „творчество" е случилото се през 1986 г. в Чернобил — СССР. Работниците на пулта за управление на един от реакторите са си позволили да изключат автоматиката, за да проведат един експеримент. Резултатите са известни всекиму.

А. Поанкаре е писал: „Парламентът може всичко, казват в Англия, но и той не може да превърне мъж в жена; той може всичко, ще кажа аз, но и той е безсилен да произнесе компетентна присъда в науката. Няма такъв авторитет, който би ни дал правила, с които да определим полезен ли е един експе-римент."

Няма рецепта, по която да се правят научни открития. Има, разбира се, правила, които трябва да се спазват, за да бъде дейността на учения в съответствие с възприетите изисквания, но никой не може да каже какво трябва да се направи, за да се стигне до научно откритие. Особеното в научната работа е в това, че тя е търсене, налучкване, интуитивно напредване в джунглите на неизвестните области на знанието. За какво изследване може да става дума, ако се напредва по асфалтиран път с указателни знаци на всеки 109 метра? Американският физик Файнман казва, че ако едно правителство иска да унищожи науката в своята страна, достатъчно е да нареди да се работи само в известните области. Всъщност там, където вече

37е намерен закон, природен закон, голяма част от работата е свършена.

Интересните за изследване области са именно тези,, в които най-малко се знае.

Има случаи, разбира се, когато вече е известен законът, на който се подчинява дадено явление, но въпреки това се налага» подробно изследване. Това са най-вече случаите, когато законът все още не е общопризнат и трябва да се доказва отново и отново с различни средства. Тази работа напомня по-скоро работата на военните части, които се движат след напредващия фронт и чиято задача е уреждането на тила. Новите територии са завладени, но в тях има още много работа, за да заживеят нормално. Работата в области, където вече има известен природен закон или нещата са горе-долу ясни, също може да продължи, ако се търси някакво приложение. Тогава се изследват всички възможности, които предлага вече известното явление за цели, свързани с производството. Явлението или законът може да са известни, но да не е ясно как те ще се приложат за даден вид производство, условия и пр.

Докато в производството работникът има за цел да произведе вещ или материал или поне някаква част или съставка На окончателния продукт и го ръководи стремежът му да допринесе за създаването на нещо напълно материално, ученият се стреми главно да разбере, да узнае. Неговият труд не създава нищо материално и на пръв поглед той е насочен към задоволяване на лични стремежи — да удовлетвори любопитството си, да открие нещо ново. В известен смисъл ученият е в по-добро положение от работника или чиновника. Всички хора се стремят да знаят, да откриват, да задоволяват любопитството си. Ученият може да прави това на работата си, докато дру-гите го правят главно през свободното си време. Фритьоф Нансен казва: „Човек иска да знае и когато той спре да иска това» той вече не е човек." Хората се изкачват на високи върхове и се спускат в дълбоки пещери, участват в експедиции по пустини или в Арктика. Защо? Какво печели един пещерняк, като открие прекрасна подземна зала, за което той може би е

рискувал живота си? Разказват, че в школата на Евклид попаднал един младеж, който, след като изучил първата аксиома, попитал: „Добре де, какво ще спечеля от всичко това?" Евклид извикал един роб и му казал: „Дай на този младеж монета — той иска да спечели, като знае."

Знанието, стремежът към знание, към откритие е дълбоко заложен в човека и учените са в числото на тези малко хора, които могат да съществуват, да живеят само като за

38доволяват стремежа си към знания. Това може би не е съвсем

справедливо. Когато един научен работник вижда облените от пот хора на полето или в металургичния завод, той сигурно се чувства неудобно. В края на краищата ученият може да cm позволи да задоволява любопитството си за сметка на тези хора, за сметка на част от техния тежък труд. От друга страна, обществото не може да се развива, децата на този работник от завода или полето няма да имат по-лека съдба от неговата, ако липсват хора, който се занимават с откривателство. Всеки научен резултат, макар и да няма никакво приложение ш момента или в близко бъдеще, е потенциален източник на възможни приложения, а приложенията на научните открития облекчават труда на хората, намаляват работното време, създават удобства вкъщи. Ако Майкъл Фарадей нямаше възможността да направи изследванията си, да задоволява любопитството си за сметка на част от изнурително тежкия труд на тогавашните английски работници, сега животът на правнуците на тези работници, пък и на милиарди хора по света щеше да е много по-тежък. Привидната несправедливост: едни да работят много и уморително с ръцете си, а други да използват главата си, и то не за производство, а за знание, е всъщност една необходимост. Необходимост, която произлиза от развитието на човешкото общество. Никоя страна не може да си позволи лукса да няма наука. Само крайно изостаналите народи, при които грижата за изхранване определя целия им живот, не могат да отделят средства за наука. Всички развити страни отклоняват средства от националния си доход; за поддържане на научни институти, много от които нямат нищо общо нито с производството, нито с други „практически" области от живота.

Особено 'ясно проличава това от примера на СССР. Веднага след революцията, още през времето на гражданската война, Ленин и ръководеното от него правителство положиха специални усилия да развият научни институти в различни области на знанието. Те си даваха сметка, че без възможности за научни изследвания, без група хора, които да не са принудени да произвеждат блага, за да съществуват, и чиято основна цел е да правят изследвания, новата държава няма да оцелее. Каква непосредствена практическа полза са имали изследванията на И. П. Павлов? И тогава е имало

хора, които да считат, че създаването и поддържането на институти, които не произвеждат, а само изследват, е хвърляне пари на вятъра, несправедливост спрямо гладуващите работници и селяни. Ед-

47ва сега, две поколения по-късно, внуците и правнуците на онези хора,

които са отделяли от залъка си, за да могат да се правят изследвания в областта на физиологията, разбират, че без подобни изследвания нямаше да е възможно например да се изпрати човек в космоса.

Макар че главно задоволява стремежа си към знания, ученият не работи по-малко от другите трудещи се. Наистина в повечето случаи той има ненормиран работен ден, но той всеки ден отива на работа, прекарва в лабораторията или кабинета си няколко часа, чете в библиотеката, среща се с хора от сродни области, участва в дискусии, семинари, колегиуми и научни съвети, пише. Поради характера на работата му той може да работи при най-разнообразни условия. Известно е, че някои много ценни идеи и открития са направени не на работното място, а в най-неочаквани ситуации. Когато човек се стреми да разбере нещо, да създаде ясна картина от наблюдавани факти, да обедини разпокъсани сведения в едно цяло, мисълта му постоянно е заета с това. Стремежът му се превръща в натраплива идея, от която той не може да се отърве дори със силата на волята си. Отърваването — това е решаването на задачата. Едва тогава завършва започнатата работа и ученият може малко да си отдъхне. Ненапразно е създаден митът за разсеяния професор. Този мит обобщава характера на научния труд — за него няма часове и обстановка. Всеки момент научният работник мисли по задачите, които го интересуват, и затова поведението му понякога изглежда за околните странно и смешно.

И така, ако научното изследване се различава по нещо от другите човешки дейности, то е по това, че е безкористно, не преследва непосредствен резултат, засяга главно тези, които го извършват, и се прави за сметка на обществото. Така трябва да бъде и така е при повечето учени. Има случаи обаче, при които се работи напълно користно. Подобна корист, разбира се, се различава от користта на един търговец или спекулант, но все пак чистотата на научното търсене е замърсено от чужд на науката елемент, например от стремежа към награда. Неотдавна излезе книгата на Гари Тобес „Нобелови мечти", в която подробно се разказва за научната работа и техниката на Карло Рубия за спечелване на Нобелова награда. Рубия получи наградата за физика през 1984 г., но портретът му на учен силно пострада от разкритията на Тобес. Най-често учените, които спечелват някакви награди, не знаят до последния момент за това и работят без оглед на възможните печалби.

48

В перспектива се оказва, че науката, макар и да е правена само за да задоволи любопитството на учените, става извор на нововъведения за всички хора. В зависимост от характера на изследванията и нивото на развитие на обществото „дивидентите" от науката могат да се получат след 5, 10 или 100 и повече години.

Има и друга група особености на научния труд, които, макар и да не го поставят в някакво изключително положение спрямо другите човешки дейности, все пак го правят особен, специфичен. Това са главно конвенционалните правила, които са въведени в него. Преди всичко съмнението. В науката е прието всичко да се проверява многократно, нищо да не се приема ей така, на доверие. В обикновения живот приличието изисква да не се съмняваш в думите на човека, който ти говори и който може да разказва свои преживелици или нещо, което е чул или чел. Много човешки институции изискват пълно доверие, дори безпрекословно подчинение и вяра. За науката добродетел е не вярата и подчинението, а скептицизмът, неверието. Както казва съветският физик теоретик А. Мигдал: «Трудностите в комуникацията между учени и неучени не е в терминологията или в сложността на понятията, а в различните оценки на достоверността на фактите, както н в различното разбиране на задачите и методите на науката." Сензационното съобщение за поява на космонавти от друга звездна система би могло да бъде прието от публиката стига само да е изказано от „надежден" източник. Ако пък същото съобщение се появи във вестниците или по радиото, това вече не подлежи на съмнение. Авторитетът на автора на едно съобщение или твърдение играе огромна роля за приемането му от хората. За учения авторитетът не е толкова важен. Много по-важно е дали има някакъв шанс съобщеният факт да е верен, като се изхожда от общонаучни положе-ния и други научни факти. Всеки път, за всякакви съобщени научни сведения ученият сам взема решение дали да ги приеме като истини. Не е обидно, когато научният работник на посещение в друга лаборатория изкаже съмнение в някакво твърдение. Нещо обикновено е да се казва „не вярвам", „съмнявам се", „не мога да приема това 4, „малко вероятно е". Когато си на гости у приятели и кажеш на домакинята, че се съмняваш тя да е способна да оплете пуловера, който носи, ти ще я обидиш кръвно. Ако си на гости в една лаборатория и кажеш, че се съмняваш, че резултатът, който ти съобщават, може да се получи с апарата на домакините, това няма да бъде прието така драматично. Търпеливо и спокойно ще ти обяснят, че ти сигурно не знаеш някаква подробност, че не си чел някаква публикащш или че всъщност бъркаш в оценката си за достоверност. Съмнението е необходима част от „играта” в научното изследване. Не е възможно да се върви напред само с безусловно доверие. Безусловното доверие може би създава стабилност в ня-

кои обществени структури, но не способства за развитието им. В науката то е пагубно.

В научен спор, в който се защитават две различни гледища, не може да се използва авторитетът на някой велик учен като аргумент в спора. Не може да се казва, че еди-кое си твърдение е вярно само защото същото нещо бил писал и Айнщайн или Нютон. Всеки, който, за да защити тезата си, прибегне до тежестта на някой авторитет, би бил „дисквалифициран44, ако спорът се води между учени. Не е така в живота. Политиците редовно използват авторитети като довод за действията си. Дейци на църквата си служат изключително с авторитети. Философите също прибягват до този начин на защита в своите гледища. Ние можем да се прекланяме пред постиженията на един учен, но името му не може да се използва като тежест във везните на един спор. Спорът се решава не с позоваването на големи учени, а по същество.

И никакво светотатство не е да се каже, че големият учен е сбъркал в даден частен случай. Всеки може да сбърка. Правото да сгрешиш е едно от основните човешки права. За разлика например от религията, в която се приема, че думите на бога или на неговия пророк или на наместника му на земята са непогрешими, в науката непогрешими хора няма. Всичко се подлага отново и отново на съмнение и проверка. Големите учени не се страхуват да признаят грешките си за разлика от религиозните и политическите водачи. При едно посещение на Нилс Бор в СССР на едно събрание го попитали как е успял да създаде такава силна школа от учени. Той отвърнал, че счита, че това се е получило, защото него не го е било срам да признава пред учениците си, че е бивал глупак. Преводачът на руски език, виден съветски теоретик, превел неправилно, а именно че Бор не го било срам да признае, че учениците му са бивали глупаци. Грешката била забелязана и преводачът се извинил за неволното изкривяване на смисъла. Тук се намесил П. Капнца, който казал, че всичко е наред — преводачът всъщност демонстрирал разликата в двете школи — на Бор и на Ландау.

Когато казваме, че споровете в науката се решават с помощта на логиката и опита, това не означава, че липсват случаи, когато честолюбието е вземало връх над разума. В края на краищата и учените са хора с всички качества и недостатъци на другите хора и поради това има случаи на спорове, които се израждат във взаимни обвинения. Такъв спор е например конфликтът между американския физик Робърт Миликан и виенчанина Феликс Еренхафт относно съществуването на електроните.

Още Фарадей, като изследвал преминаването на електричен ток през електролити, показал, че едно и също количество електричество, преминало през разтвора, води до отделянето на едно и също количество грам-атоми

вещество върху електродите. Като че ли атомите на разтворената във водата сол се разпадали на положителни и отрицателни части, като всеки такъв атом (сега го наричаме йон) носи някакво количество положително или отрицателно електричество. Можело да се пресметне средно колко електричество носи един йон, но това не означавало, че всички йони на даден вид носят едно и също количество електричество. Много е възможно да има и по-големи, и по-малки товари, но средната стойност да е тази, която се пресмятала.

Необходими са били директни опити, чрез които да се измери най-малкият електричен товар — този на електрона, к да се види дали всички електрони имат еднакъв товар, или съществуват „големи" и „малки" електрони с електрически товари, непрекъснато разпределени в някакъв голям обхват. С тази работа се заел Миликан.

Опитите продължили доста време и имали за резултат една публикация, в която Миликан съобщил за съществуването на елементарен електричен товар. Това означавало^ че всички електрони са еднакви и имат еднакви товари и маса.

Без да навлизаме в сложните подробности на събитията, публикациите и опитните постановки, ще кажем само, че по същото време във Виена, с приблизително същата методика като тази на Миликан работил Еренхафт. Би могло да се каже, ч% именно Еренхафт пръв съобщил за съществуването на елементарен електричен товар. Необходимо е също да имаме предвид, че и двамата са работили напълно независимо и не могат да бъдат обвинени, че са „заели" методика или резултати един от друг. Докато Миликан измервал товара на микроскопични маслени капчици, Еренхафт работел с микроскопични прашинки (метални или частици от дим).

Дотук нищо необикновено. Случва се двама души, независимо един от друг, да дойдат до един и същи извод, да на

42правят едно и също откритие. Неприятностите започват, когато

Еренхафт в една следваща публикация съобщил, че няма най-малък електричен товар, защото неговите метални прашинки се оказват натоварени не с цяло число „елементарни" товари. От което следва, че електричният товар може да обхваща цял спектър от стойности. Нещо повече, Еренхафт намирал грешки в експериментите на Миликан и заедно с това хвърлял сериозно съмнение в предположението, че съществува елементарен електричен товар, т. е. че всички електрони са еднакви.

На страниците на научните списания се разгорял спор. Макар че ставало дума за точност на измерване, коректност на интерпретация, адекватност на методика, всъщност основният въпрос бил: електричеството

има ли дискретна структура, или е нещо подобно на хомогенна течност? Ако се приеме съществуването на атомите като експериментален факт (нещо, което тогава далеч не всички приемали), тогава най-естествено би било да се приеме атомарен строеж на електричеството. Ако всички атоми на даден елемент са еднакви, не може електроните, които влизат в състава му, да са с различни товари. Ако електроните не са най-малките количества електричество, атомите на електричеството, значи съществуват някакви още по-малки товари — субелектрони. Около тази дума се завъртял спорът между Миликан и Еренхафт. Дали съществуват суб-електроните.

Макар че, общо взето, спорът се водил с приемливи средства^ като не липсвали взаимни обвинения, той продължил толкова дълго, че всъщност е трудно да се каже кога точно и как е завършил. Все пак Миликан е успял да се защити достойно и да убедя научната общественост в достоверността на данните си. Резултатите на Еренхафт са били многократно проверявани и всеки път са намирали най-различни източници на грешки.

И опитите на Миликан са били повтаряни. Тъй като изобщо това са много фини измерения (все едно че се претегля маслена капчица с точност 10-15 грама), има случаи на отклонения от стойността на товара, който е приет за елементарен. Вее пак, поради много други експериментални данни, свързани с атомарната природа на веществото и общото убеждение, че тя отразява истинското положение на нещата в природата, в края на краищата позицията на Миликан е бяла празната за правилна. На него са му присъдили Нобелова награда за тези изследвания, а Еренхафт започнал да се занимава с други въпроси.

43Изглежда, че цялата история, както и много други подобни на нея

произлизат всъщност от характерите на действащите лица. Докато Миликан бил човек с консервативни възгледи, който не обичал да изказва резки, крайни становища и да демонстрира оригиналност, Еренхафт бил привличан именно от неприетите неща, от необичайното. За него съществуването на субелектрони били много по-привлекателно, отколкото всеобщо очакваното и прието от повечето учени съществуване на елементарно количество електричество —- електрона. Това го е подтикнало в течение на дълги години да търси, да доказва, да опровергава Миликан, да спори.

От трийсетте години на нашия век до петдесетте години Еренхафт, който междувременно избягва от Австрия след Аншлуса, отива да живее в Америка, а след войната отново се връща във Виена, става център на нов научен скандал. Този път той считал, че е открил магнитния монопол. Известно е, че магнетизмът се явява винаги във вид на два полюса — северен и южен. Магнитните силови линии са затворени-.— те „излизат" от единия

магнитен полюси „влизат" в другия. Колкото и да разрязваме един магнит на все по-малки парчета, всяко парче има и северен, и южен полюс. Така можем да достигнем до отделни атоми, електрони, протони, неутрони и пак магнитните свойства на тези частици са сходни с тези на пръчковиден магнит --два разноименни полюса. Съществуват обаче теоретични основания да се предполага, че между--елементарните частици има и такива, които се явяват само един магнитен полюс — монополи. Преди 50 години Еренхафт заяви, ш е открил магнитния монопол. Съобщението на Еренхафт беше критично проверено (той вече имаше немного добро име във връзка със субелектроните). Оказа се, че Еренхафт греши. Той излезе с кови публикации, нови опити, нови доводи. Те не бяха приети от научната общественост. Само в САЩ Еренхафт е изнесъл десетки доклади по магнитния монопол. Първоначално го слушали учтиво, докато накрая престанали да идват на лекциите ту.. Не е имало никакво драматично опровергаване на работете му, никакви силни обвинения в мошеничество. Просто престанали да му обръщат внимание, защото всички се убедили, че Еренхафт ентусиазирано приемал някои неща, които му се искало да съответствуват на неговите възгледи, без достатъчна самокритичност и без да се вслушва в становищата на другите..

Понякога претенциите за откривателство водят до юридически последствия. Съвсем напоследък изникна спор меж

53ду французина Люк Монтание и американеца Роберт Галло, кой пръв е

открил вируса причинител на болестта СПИН. Нещата бяха тръгнали към съда, но двете страни се споразумяха пред юридически власти в Ню Йорк за частта от откритието, за което претендират. Най-интересно е, че докато Монтание и Галло си оспорват честта за откритието на вируса HIV (от Human Immunodeficiency Virus), някои учени считат, че този вирус няма нищо общо с болестта СПИН.

От примера със спора между Миликан и Еренхафт личи, че в науката е прието всеки да може да провери резултатите, получени от даден експериментатор. Научната общественост не работи „на доверие". Нещата трябва да се показват и доказват, и то така, че всеки да може също да ги намери. Само такива неща са истински.

Тук вече можем да кажем какво разбираме под „научен факт". В живота често твърдим, че „това е факт" само защото един приятел ни го е казал или защото ние сме се сетили за него. В науката факт е такова събитие, явление, обект, който е приет от много хора и може да бъде възпроизведен или проверен по желание, стига да се употребят същите средства, които е употребил този, който съобщава факта. Не е факт твърдението, че някой си

можел да се вдигне от пода и да седи във въздуха дълго време без помощта на въже, кран или друго средство. Дори това твърдение да произлиза от професори или академици. За да стане факт, левитацията (свободното летене) трябва да може да се повтори пред всеки друг човек освен тези, които твърдят, че са я видели. Трябва този, който е летял, да обясни как го постига, за да може и други да го постигнат. Това не значи, че например спортният рекорд на висок скок не е факт, защото никой друг не може да скочи толкова. Скокът е осъществен пред много хора, специалисти са отбелязали постижението, има снимки и видеорегистрация. Този, който е направил скока, е минал през дълга подготовка е тежък труд, той е познат, участвал е в други състезания.

Виждаме, че понятието „факт" в науката е различно от това в живота. Не бива да забравяме, че невинаги е възможно да се възпроизведе дадено събитие или явление. Ние не можем по наша воля да накараме една комета да се приближи до земята. Когато прочетем съобщение за изследване на ко-метата и нови данни за нея, ние не можем да ги проверим чрез възпроизвеждане на събитието по наше желание. Проверка Обаче се прави със снимките, наблюденията на повече хора» предварителните изследвания, изчисленията.

45Възможно е да изникнат грешки и това, което е съобщено като факт, да

е всъщност артефакт, т. е. причинено от самия наблюдател, самия експериментатор. Но именно възможността за грешки изисква от научния работник максимална грижливост и внимание при интерпретиране на резултатите. Опитният учен се различава от начинаещия по малката вероят-ност за грешка. А изобщо вероятността един изследовател да приеме като факт нещо съмнително е значително по-малка от тази за обикновения човек. Не защото е по-умен или знае повече, а защото познава правилата в науката и му е известно какво значи факт.

Купчина факти е толкова наука, колкото купчина тухли е къща, беше казал Поанкаре. Науката не е сбор от факти. Освен факти, освен сведения, извлечени от опита или наблюденията, трябва да има и някаква идея, хипотеза, теория, която да обединява фактите. Само тогава може да се говори за наука. Иначе това е колекция или просто нахвърлени неща, несвързани помежду си. Като признаваме това, не можем да отминем въпроса за връзката между експеримент и теория. Най-често се счита, че първо е наблюдението и опитът, а след това идва теорията, която обяснява наблюденията. Възможно е да е така, въпреки че ако човек няма в главата си поне най-обща, най-примитивна хипотеза, той няма да знае какво да наблюдава и какво да опитва. Нещата, изглежда, стоят както при стария въпрос за яйцето и

кокошката. Кое е първо? На този въпрос има един остроумен отговор: кокошката е средството, което яйцето използва за създаване на други яйца. Ако перифразираме, можем да кажем, че теорията е начинът, по който от едни факти се минава към други. И наистина теорията не би била нито важна, нито ценна, ако обединява само известни факти, без да предвижда нови. Само асоциирането на няколко известни неща би означавало една класификация, нещо като поставянето на новите книги на една и съща лавица. Няма система, няма идея за обединяването. Наличието на идея обаче създава нещо ново, нещо, което даже още не съществува и би могло да се очаква или да се търси.

Тук едва ли е подходящо да говорим надълго и нашироко за отношението между теория и експеримент, още повече, че това е любима тема на тези, които се занимават с философия (или методология) на науката. Сега, изглежда, е най-разпространено становището, че основните положения на една теория[ (аксиоми и връзки между понятията) са плод на творческо озарение, вдъхновение, интуиция. Те не идват от опита. Поне не са

55пряко свързани с опита и наблюдението. Ролята на опита е да провери

„измислена схема и да подпомогне създаването на нова. Не може да се каже категорично, че опитът е в състояние да потвърди или да отхвърли една теория. Потвърждението би трябвало да става, като се опитат всички варианти на теорията, нещо, което в някои случаи е невъзможно, защото тези варианти са толкова много, че не могат да се обхванат с поставяне на достатъчен брой опити. А да се провери в един пункт теорията и ако съвпада с експерименталните резултати, да се обяви теорията за вярна, е неправилно. Може при другите проверки да се получи несъвпадане между теория и-експеримент..

Отхвърлянето на една теория е по-възможно, въпреки -че не е достатъчен един опит. Винаги съществува възможност опитът да не е поставен, както трябва, да не достигне точността, да има някаква греша. Затова опитът трябва да се провери многократно. Дори и да става дума за проверка на един клон от теорията, на един извод от нея, проверката може да покаже, че има несъвпадение, и с това се обезсилва цялата теория. Това е така, защото всъщност теорията е съвкупност от твърдения, отнасящи се до Много широк кръг от явления^ твърде общи твърдения и същевременно твърде категорични. Тук не върви житейското „по изключение". Щом например се казва, че материални тела се привличат едно друго със сила, обратнопропорционална на разстоянието между тях в квадрат, не може същевременно да се приеме, че има изключения, без да се обхванати тези из-ключения в твърдението. Ако имаме дадено съвсем общо твърдение, което е

в основата на една теория или е следствие от нея, един-единствен случай на несъвпадение с опита, проверен, разбира се, многократно и грижливо, би могъл да доведе до опровергаване на теорията.

Тъй като невинаги е възможно да се попадне именно на този случай, ясно е, че експериментът невинаги е критерий за верността на една теория. Тъй като теорията изниква в главата на учения и се създава въз основа на принципи, засега неизвестни на науката, може само да приемем, че и тук, както в художественото творчество, е важно теорията да е „красива". Най-често именно красивите теории се приемат от всички. Не най-полезните или най-добре съвпадащи с опита или най-сложните, а най-красивите. Има случаи, когато за едно и също нещо се създават няколко теории. Възможно е също те да предсказват малко различаващи се неща. Тогава решаващият критерий ^за приемане на една теория е естетически, а не логически или емпирически. Рядко се случва, както казва Томас Хъксли, приятелят на Дарвин, „един грозен малък факт да унищожи една красива хипотеза". Случва се дори хипотезата да „победи" и фактът да бъде отречен поне за известно време.

Може би някому ще се види поразително, но в ежедневието на учения експериментатор теориите често стоят някъде в периферията. Когато Стивън Лийкок, канадският писател и учен, попитал Ръдърфорд какво мисли за теорията на Айнщайн, той отговорил: „О, тази история ли? Ние никога не се занимаваме с нея в работата си." Откривателят на атомното ядро, този, който първи постигнал изкуственото му превръщане, не се интересувал от теорията, според която масата е еквивалентна на енергията E=mc2. Наистина това съотношение е само един страничен продукт от теорията на относителността и съвсем не се набива в очи, но въпреки това би трябвало великият експериментатор да знае теорията и да я има предвид в опитите си. Ако човек проследи работите на Ръдърфорд, ще види, че те следват една вътрешна логика, която не кореспондира с външни влияния от теоретично или експериментално естество. И със, и без Айнщайн откритията на Ръдърфорд щяха да бъдат направени, а също и изводите от тях. Като че ли. теорията на относителността само дава една красива обща картина на механичните събития (специална теория на относителността), но съвсем не е свързана с някакви експерименти. Има дори съмнения дали Айнщайн е бил запознат с решаващия опит на Майкелсон, когато замислял теорията си.

Освен „красота" от една теория се изисква още да съдържа колкото е възможно по-малко основни величини и колкото е възможно по-малко допускания. Има едно не съвсем определено изискване, което се нарича „бръсначът на Окам, и което гласи, че когато обясняваме нещо, когато създаваме теория, не бива да привличаме повече основни понятия и

величини, отколкото е необходимо. Колко е необходимо—никой не знае, но сигурно немного. През 1911 г. на един международен конгрес на физиците финансиран от милионера Солвей, английският астроном и физик Джеймс Джийнс се опитвал да обясни топлинното излъчване и топлопроводимостта с една нова своя теория. Работата е там, че ако не се приеме теорията на Планк за топлинното излъчване, ако се използват класически начини за обяснение, а не квантите, се получават абсурди, които лорд Релей нарекъл „ул-травиолетова катастрофа”. Джийнс създал теория, в което въвел разни тръбички и резервоари на топлина, разбира се, невидими, въображаеми. Ставал известният математик и физик

Анри Поанкаре и казал: „Очевидно е, че когато придадем подходящи свойства и размери на тръбичките, свързващи резервоарите, и като допуснем подходящи стойности за пропускливостта им, Джийнс може да обясни всички опитни данни. Но не това е ролята на физичните теории. Те не бива да въвеждат толкова неопределени константи, колкото явления има да се обясняват; те трябва да установят връзка между различни експериментални факти и трябва да позволяват да се правят предсказвания."

С други думи, не е работа да се „обяснят" нещата, като се повтори по нов начин съществуващото, като се употребят нови думи за нещата, които обясняваме, без да можем да обхванем Други явления и да предскажем нови. Ученият със своето въображение обединява много, на пръв поглед различни неща в едно общо обяснение, преди да е имал възможност да провери всичко това. Както казва английският физик Джон Бернал: „За науката е типично, че пълното обяснение се схваща по същество от наблюдателния учен много преди всяко възможно потвърждение."

Невинаги ученият създава теории, но винаги той има в главата си някаква постройка от свързани помежду си предполагаеми или реални явления, които образуват единство, принадлежат към едно обяснение. Без подобни мислени постройки не е възможно изследване. До разумен нов резултат се стига само чрез системно търсене, а системата се определя от мислената постройка в главата на учения. Не е възможно да се направи откритие, да се попадне на нови явления и факти, ако се търси случайно, пипнешком. Това е нещо подобно на търсене на решение с куба на Рубик, като случайно се въртят насам-натам различно оцветени плоскости. Тъй като възможните разпределения на цветовете са огромен брой, вероятността да попаднеш на решение е нищожна. Същото е, ако се играе на шах и фигурите се местят по правилата, но случайно. Никакъв шанс за победа дори и срещу най-слабия играч няма такъв „метод" на игра. Възможни развития и

разпределения на фигурите по шахматната дъска са астрономичен брой и затова вероятността за случайна победа може да се счита за равна на нула.

Тайната на науката е преди всичко да се зададе правилният въпрос. Изборът на задачата е съществен при научното изследване и разликата между гения и обикновените изследователи ;е не толкова в начините за решаване на задачите, колкото в техния избор. Поради това дълбоко грешат тези, които смятат, че не е необходима специална подготовка, подходящи зна

49ния, за да се направи откритие. В научните учреждения съществува

винаги един немалък поток от писма и заявки, а които се излагат открития на обикновени, най-често добронамерени хора. Съобщава се за нови (за тях) ефекти, предлагат се нови машини, дават се обяснения на геологични, астрономични, биологични явления. Повечето от хората, които пишат, нямат особени претенции и те наистина си мислят, че ей така, случайно» като се замислят за нещо, могат да направят откритие. Това е дълбоко погрешно. Разбира се, да се занимава човек с мислене за природните явления е много по-добре, отколкото да отиде в кръчмата. Подобни занимания обогатяват човека, разширява! неговия умствен кръгозор, подтикват към придобиване на знания. Но трябва да е ясно, че любител почти няма шанс да направи откритие. Просто няма шанс, колкото и да е умен и находчив. Науката в известен смисъл е един занаят. Човек трябва да го познава добре, за да може да прави каквото и да е. Със случайни комбинации теоретически може да се получи решение, но тази вероятност е съвсем нищожна, на практика нула.

Не е достатъчно да се употреби думата „научна", за да стане някаква дейност насочена към създаване на научни резултата, на нови, оригинални постижения. Един ученически кръжок може да се нарича научен, но това название по-скоро говори за изучаване, за навлизане в някаква наука, отколкото за научно творчество. Създаването на един модел, налепването на някаква електронна схема, сглобяването на някоя машина — всичко това е много полезно и много важно за подготовката на младите специалисти, но то не е наука. И няма защо да се подхранват илюзии и изкуствено да се повишава самочувствието на учениците с прикачване на термина „научен" към техните занимания. Те още не са в състояние да правят научни из-следвания. Експерименти на хора, неподготвени специално за това, не могат да доведат до приемливи за научната общественост резултати. Още по-малка вероятност има неподготвеният човек да създаде нова теория, която да се приеме от научната общественост и да се утвърди като част от истинската наука.

Изобщо приемането на нова теория съвсем не е така гладко. Най-често тя бива посрещната на нож. Типични примери за това са теорията на Дарвин

за еволюцията и теорията на Айнщайн. Дарвин бил посрещнат с бурно възмущение, изразявано както от учени, така и от обикновени хора, които, чули нещо или прочели във вестниците, бързали да се присъединят към критикуващите учени. Появили се карикатури, памфлети

5и афиши, в които най-често Дарвин бил рисуван или описван като

маймуна. Разбира се, възмущението на публиката произлизало от това, че никой не искал да се примири с роднинството си с маймуните. От край време .хората са се считали за едно изключение в животинския свят — създадени от .бога,'по негово подобие, център на всичко живо, съществуващо само за задоволяване на техните нужди. Не толкова хипотезата на Дарвин за естествения подбор е предизвикала възражения, колкото приравняването на хората с животните. Особено яростни са били нападките, както може да се очаква, от църквата. Дори издигнати и умни духовници се намесили в споровете около обясненията на Дарвин за произхода на видовете.

На годишно събрание на дружеството за разпространение на науката в Англия (1860 г.) епископът на Оксфорд Самуел Уилбърфорс попитал Томас Хъксли дали счита, че произлиза от. маймуна-по-майчина или бащина линия. Знаменитият отговор на Хъксли е: „Ако ме попитат дали бих искал да имам една нещастна маймуна за прадядо, или пък човек, богато надарен от природата и притежаващ дар да въздейства на хората, но който използва тези си качества главно за да превръща в подигравка сериозни научни дискусии, аз без колебание бих предпочел маймуната."

Не само църквата е била против Дарвин. Сериозни възражения против неговата теория е имало от страна на физици и математици. Докато нападките на църквата сравнително лесно бивали отбивани в научните среди, възраженията по същество не са могли да бъдат отхвърляни само с духовитости. Основното допускане на Дарвин е, че благодарение на -естествения отбор по-неподходящите индивиди измират, без да успеят да да-дат потомство, докато по-силните, по-приспособените създават силно поколение, подходящо за живот. По този начин се създават нови видове и трябва да се предположи, че от кървите безгръбначни до човека измененията са настъпвали постепенно и случайно. Критиците на Дарвин са твърдели е доста голямо основание, че случайните изменения и естественият подбор са твърде бавни, за да отчетат наличието на толкова много видове животни и растения на земята. Освен това как може да се обясни появата на човека на толкова отдалечени места т земната повърхност. Защо именно човек се е явил като връх на еволюцията и в Европа, и в Африка, и в Азия, и в Австралия. При това човек, който само външно се различава в различните континенти.

Теорията на Дарвин постепенно започнала да се приема от все повече биолози, етнолози, антрополози, социолози я политици. Тя се оказала по-удобна, отколкото църковните учения за произхода на животните и човека, и била приета въпреки възраженията. Може би именно отрицателното становище на църквата е помогнало да се разпространи и приеме теорията на Дарвин, тъй като учените са предпочели една, макар и не докрай изпипана научна теория пред явно суеверните приказки от Библията. Освен това теорията на Дарвин допаднала на тези политици, които въздигали в култ борбата за живот н власт .Имперските стремежи на Англия теоретически са могли Ш бъдат обосновани. Силните и умни бели хора се налагат над слабите и глупави черни, жълти и червени, просто защото това е един природен закон. Тук няма място за сантименталности. По-силният побеждава и подчинява по-слабите. Донякъде може. да се счита, че расистките теории от втората половина на XIX и началото на XX век са били подпомогнати от теорията за естествения подбор и войната на живот и смърт между по-приспособените (по-висшите раси) и по-примитивните.

Само големи хуманисти и прогресивни мислители, като например Петър Кропоткин, са обръщали внимание, че освен борба между индивидите от един вид има и взаимопомощ и че взаимопомощта често се оказва понякога решителна за оцеляването на вида и много по-силно действащ фактор от борбата между индивидите. Днес теорията на Дарвин е всеобщо призната и се преподава в училищата, но възраженията срещу нея не са престанали и още се търсят алтернативни решения за обяснявана произхода на видовете.

Постепенно ще се оформят нови възгледи и ще печелят почва, докато-накрая-ще се приемат от мнозинството учени. На теорията на Дарвин тогава ще се гледа като на прогресивно за времето си учение, което всъщност е основано върху погрешни или ако не погрешни, то не толкова научни предположения. Както е казал Томас Хъксли: „Новите идеи започват като ерес и завършват като предразсъдъци." Все още Ш е дошло това време, когато теорията на Дарвин ще се счита за предразсъдък, но не бива да забравяме, че от времето на Дарвин са минали повече от сто години и науката е завладяла огромни нови територии. Въпросите на наследствеността преминаха вече в областта на молекулярната генетика. Изменчивостта на видовете трябва да се обяснява чрез въздействия върху структурата на гигантската клетъчноядрена молекула, която носи информацията за вида и поведението на организмите. Никак не е ясно как постепенно ще се променя съ

51

държащата се в ДНК информация, за да се преминава от по-прости към по-висши видове.

Ако за тази голяма научна теория, която разтърси мирогледа на хората от миналия век и оказа влияние върху мисленето на човечеството от нашия век, вече можем да си мислим, че постепенно нейното въздействие отслабва, за друга голина теория това съвсем не е така. Пък и характерът на тази друга теория е различен. Става дума за теорията на относителността на Айнщайн. Същественото различие между двете теории е че докато теорията на Дарвин е качествено-умозрително построение с доказателства, основани на аналогии, теорията на Айнщайн е строго количествена — образец за съвременна научна теория.

За теорията на относителността важат напълно думите на големия унгарски учен Сент Джорджи: „Откриване значи да виждаш каквото всички виждат, но да мислиш, както никой не е мислил. 4 Айнщайн не се занимава с някакви нови неизвестни никому експериментални данни. Нещо повече — той изобщо не използва експериментални данни. Той разсъждава. Разсъждава за обикновени неща. Време, едновременност, движение, универсалност на природните закони. Всеки е могъл да разнищи тези понятия, с които се срещаме всеки ден, и да достигне до същите изводи както Айнщайн. Всъщност основните формули на така наречената специална теория на относителността са били предложени преди Айнщайн, макар и с малко по-различна интерпретация. Новото, което внася Айнщайн и което се различава от приносите на други големи мислители, като например Поанкаре, е, че той изгражда една проста, ясна, необорима логична схема, като излиза от съвсем малко на брой до пускания,

Много е интересно, че малко хора са могли навремето да прочетат първата статия на Айнщайн и да я разберат, но почти всички са се опълчили против него. Може би защото погрешно са възприели изводите му или защото понятията, е които той борави, са толкова обикновени, че всеки се е считал достатъчно знаещ, за да се изкаже против Айнщайн. Още и поради това, че в обикновения живот, с обикновени средства не е възможно да се проверят резултатите от теорията. Ефектите, които тя предвижда, се проявяват само при много големи скорости, сравними със скоростта на светлината. При това тези ефекти са слаби и трудно се доказват. Всичко това развързало ръцете на най-разнообразни автори — от философи до религиозни водачи. Може би името, под което е известна теорията на Айнщайн, е предизвикало толкова много възражения — „теория на относителността", въпреки че заглавието на оригиналната статия е съвсем друго и не говори нищо на неспециалиста— „Към електродинамиката на движещи се тела". Във вестниците, сред литераторите, философите и

обикновените хора се разпространило убеждението, че теорията на Айнщайн твърди „всичко е относително". Как може всичко да бъде относително? А бог? А родината? Материята? Класовата борба? Кайзерът? Има неща, които за определен кръг хора са толкова свещени, че да кажеш, че са относителни, е все едно да направиш предателство. Като оставим настрана въпроса, дали действително е предателство относителността на любовта към^ кайзера, Айнщайн никога и никъде не е изказвал подобни резки твърдения. Такива декларации съдържат твърде неопределени термини, за да може привърженикът на точната, ясната терминология, какъвто бил Айнщайн, да ги изказва. Той се е занимавал със строго научен специален въпрос и неговата теория няма нищо общо с вестникарските й тълкувания.

Въпреки това теорията на относителността станала обект на яростни атаки, към които се присъединили и голям брой учени. В Германия излязла дори книга „Сто автора против Айнщайн". Като че ли научната истина може да се защитава с броя на авторите. Днес становищата на Айнщайн (като имаме предвид, специалната и общата теория на относителността) са всеобща признати. Много рядко се срещат обобщения от вида „всичко е относително". Един извод от специалната теория на относителността е станал дори символ на нашето време: Е=Мс2. Експериментално са потвърдени предвидени от теорията ефекти. И въпреки това непрекъснато се явяват все нови и нови предложения за ревизия на теорията, за изменянето й и дори за отказване от нея. Някои експериментатори се мъчат да покажат, че основното допускане на Айнщайн, че скоростта на светлината е постоянна величина, която не зависи от скоростта на тялото, където тя се измерва, не е вярно. Други се стремят да опровергаят извода, че скоростта на светлината е максималната възможна скорост в природата. Ненапразно някой е изразил еволюцията в отношението към новите теории по следния начин: „Когато нещо е ново, хората казват „то не е вярно”. По късно, когато верността му стане очевидна, хората казват „във всеки случай това не е важно", а когато важността не може да бъде отричана, хората казват „във всеки; случай то не е ново"." Всичко, разбира се, е много по-сложно

но все пак становището, което цитираме, макар н пресилено, се доближава до истинското положение на нещата.

Няма теория, за която бихме могли да кажем, че тя е вечна, че никога няма да бъде допълнена или изменена. Теорията на относителността (общо погледнато) не зачерква теорията на Нютон за движението на телата и за всемирното привличане. Тя я допълва. Тя обяснява явления, които старата теория не би могла да обясни, защото не е била създадена за това. Да се догматизира една логична система, подобна на теорията на Айнщайн или теорията на Дарвин, означава да се нанесат не по-малко вреди от

догматизирането на Библията. Но и да се отхвърля тя само защото противоречи на нечии зле разбрани философски възгледи, е най-малкото глупаво. Файнман казва: „За съществуването на науката е съвършено необходимо ето какво: ясни умове, които не изискват от природата да удовлетворява някои предварително измислени условия, както това изискват някои философи.44

Новата теория, разбира се, не пада от небето. Тя е предшествана от много идеи, представи, мисли, хипотези, които имат за цел да подпомогнат единното обяснение на света. Понякога някой нов експериментален факт предизвиква усилено търсене на теоретични конструкции, така както убийството в един криминален роман кара детектива да прави умствени построения. Разликата между научната теория и теорията на детектива е, че последната е предназначена да обясни само един факт, докато научната теория обхваща цял кръг от явления, част от които е експерименталният факт, породил търсенето. Казахме вече, че едно основно изискване към теорията е тя да бъде „красива". Именно това се търси със създаването на новата умозрителна постройка. Иначе, с помощта на закърпване тук к там, всяка теория би могла да обясни много неща. Работата е не да се добавят различни допълнения за обясняване на новите данни, а да се създаде нещо, което едновременно да обхване всичко — и старите, и новите факти.

Не бива да си представяме, че теорията се създава от самотници, откъснати от света, без приятели, без обикновените човешки връзки, без да споделят мислите си и без странични интереси. Всички големи учени теоретици имат обикновено широк кръг от интереси. Видяхме, че Нютон се е интересувал от теология и алхимия, а е бил и добър художник. Айнщайн е свирил на цигулка и дори излизал публично да свири при някои обществени прояви. Опенхаймер се е интересувал от древните индийски книги. Нилс Бор е бил добър футболист и алпинист.

64Ричард Файнман биел на бонго-барабани и рисувал толкова добре, че

даже продавал картини.Съвсем не може да се каже, че някой от големите теоретици е бил

самотник. Айнщайн е имал приятели, с които непрекъснато е споделял мислите си. Всички знаят, разбира се, че той е написал двете си най-важни работи, когато е бил чиновник в швейцарското патентно бюро и е получавал заплата не за да пише научни статии. Той с приятелите си са организирали редовни събирания, които нарекли Академия Олимпия, и на тях са дискутирали както научни, така и философски въпроси и въпроси от изкуството. Нилс Бор непрекъснато устройвал разговори по проблемите на квантовата механика и философията. Неговата лаборатория се превърнала в'

световния център по теоретична физика в годините преди Втората световна война. Разговорите в тази лаборатория са станали легенда и за тях са писани много книги. Крик и Уотсън — откривателите на структурата на ДНК, непрекъснато са разговаряли помежду си и дори с всеки, който искал да ги слуша в кръчми, домове и кабинети.

В научните институти се разговаря. Голяма част от времето, което научните работници прекарват в лабораториите и кабинетите си, отиват за говорене. Излагат се становища, разказват се резултати, предлагат се идеи и догадки, спори се, стават кавги, разказва се за прочетени чужди работи. Без това не може. Всяко научно изследване е резултат от множество споделени мисли. То до голяма степен е плод на колективни усилия, дори когато в публикацията е сложено името на един автор. Много рядко човек, колкото и да е способен, може съвсем сам, без никакъв личен контакт с други хора, да създаде нещо ново, оригинално и интересно. Международните срещи, като конгреси, симпозиуми и пр., се организират не толкова за да се прочетат някои доклади, което също има смисъл, колкото да се срещнат учени от различни страни, да поговорят. Това, което се нарича специализация в чужбина, не е само да види човек какво работят другите и да поработи с тях, но и да поговори. Да размени идеи, да поспори. Не всеки си дава сметка за важността на разговорите в научната работа. Дори има директори на научни институти, които не разбират предимствата на свободните, неформални разговори. Такива директори обикновено се стремят да направят официално всичко, дори размяната на идеи. По друг начин се разговаря, когато искаш думата от председателстващия и си длъжен да се съобразяваш какво точно казваш, да редиш литературно-граматически мисли-

Ъ Наука н ненаука65те си и много да внимаваш да не кажеш нещо, което може да не се

окаже вярно. Свободните разговори са лишени от тези недостатъци и по техен пример се организират т. нар. „мозъчни атаки". Това е събиране на хора, често от различни специалности, пред които се поставя за решаване някой въпрос. Няма абсолютно никакво ограничение в начина на изказванията, никакво изискване да се говорят само верни или правилни неща. Всеки казва това, което в момента му идва наум, дори и да се съмнява, че е чиста глупост. Поощряват се изказвания, които са неконвенционални и даже абсурдни. На тази събрания не се взема решение. Изказванията се записват и след това записите се преглеждат и ако е възможно, се правят някои изводи. Мозъчната атака не е нещо кой знае колко ново, нито пък дава гаранция за успех. Тя е едно разширение и рационализиране на обикновените разговори, които и без туй се водят в научните институти.

66

ХРАМОВЕТЕ НА НАУКАТА

За научни институти и лаборатории се говори и пише много. По радиото и телевизията се предават интервюта с учени от самото им работно място. Професори и доценти са герои на филми и пиеси, действието на които се развива сред стъкленици, епруветки и разни електронни апарати. Публиката има достатъчно основания да бъде уверена, че знае доста много както за учените, така и за местата, където те работят. За това, какво точно работят в даден институт, от време на време излиза по някоя статия във вестниците. Значи и тематиката на научните изследвания не е чужда на широките кръгове от населението. И въпреки това, въпреки че учените станаха такива герои на романи, каквито бяха мускетарите или лордовете в литературата на миналото, много малко се знае за това, кой и как прави наука. Нещо повече. Именно големият интерес на литературата и средствата за масова информация към научните работници може да се счита до голяма степен виновен за погрешните представи, които са се изградили у хората. Разбира се, има национални разлики, които се обуславят от различни условия и традиции в различните страни, и затова нека разгледаме няколко категории създадени отношения към науката и учените у нас.

56На първо място нека сложим привържениците на философията „не съм

го опитвал, може и да мога", макар че те не са най-многобройната група. Това са обикновено хора, достигнали известна степен на материално благополучие с помощта на не особено честни начини; най-често без специално образование. Според тази категория хора научен работник се става с връзки. По същия начин се става и министър. Въпросът е само за „силата" на връзките. За министър трябват по-силни връзки от тези за професор, а за

професор — по-силни (или равни), отколкото за продавач на бензиностанция. Всички тези научни сътрудници, професори и доценти, които виждаме по телевизията, са всъщност хитреци, които са намерили подходящите връзки, са да се настанят на топли, спокойни местенца, където.не е необходимо да се работи много. Наистина парите са доста по-малко, отколкото приходите на бармана, но пък рисковете да попаднеш в затвора са къде по-малки. Положението има известни предимства и затова не е зле да се обмисли въпросът, как нашето момче, което, макар и трудно, завършва университета, да влезе в един от многобройните научни институти. Казват, че имало конкурс, но ние знаем как се правят конкурсите, знаем w къде да подхванем работата и колко ще струва всичко.

Изобщо според носителите на тази философия всеки може да прави наука. За това са необходими не знания и способности, а някаква диплома и щатно място. И двете се постигат с връзки. Да правиш наука не е нещо много по-различно от това да правиш обувки. Дават ти кройките, казват ти какви калъпи и лепила да използваш, с какви машини да си служиш н ти просто правиш каквото ти кажат, без много да се напъваш. Където можеш, ще изхитриш. Това се разбира от само себе си. Тъй като учените са хитреци (разбира се, от по-специална категория), в научната работа, както и в завода или в магазина, е нещо обикновено да се хитрува. Например можеш да кажеш, че си произвел много повече, отколкото наистина си произвел. За това е необходимо да се разбереш предварително с майстора (или както там се казват шефовете). Също както в завода ще гледаш да скриеш дефектите на произведените от тебе обувки. Ще се стараеш да ги пробуташ за по-високо качество и изобщо ще прилагаш всички познати хитри средства, които обикновено се прилагат с цел да се получи по-високо възнаграждение и разни други материални облаги (а защо не й ордени?). ^

Колкото и примитивно да звучи този начин на разсъждение, колкото и абсурдна да изглежда философията „не съм опитвал,

57може и да мога" по отношение на научната работа, този начин на

действие съществува и в научните институти Не е определящ, це е доминиращ, но го има. Най-страшното е, когато подобен хитрец успее наистина да се изкачи нагоре по йерархичната стълбица и стане някакъв шеф. Тогава неговата примитивна философия започва да определя стила на работа в групата, която ръководи. Заобикаля се с хора с подобно на неговото отношение към нещата и работата и заграбва все по-голяма територия. Подобни хора могат да станат и академици, а. могат да попаднат и под съд. Досега не е имало случай за двете неща- едновременно.

Във всеки случай не бива буквално да.приемаме цинично изразения принцип за хитреца в научно учреждение Той все пак е много по-рафиниран, по-умен и по-съобразителен от обикновения хитрец, който е станал бакалин, за да „припечелва" повече. Методите му са същите като на бакалина,, но полирани, украсени с подходящи за науката атрибути. Съвсем не е лесно за човек отстрани да познае кой е хитрецът. За този, който няма контакт с науката, всички приказки на хитреца изглеждат съвсем прилично „научни". Дори се случва хитрецът да си изгради някакво реноме, някаква слава и хората да го считат за голям учен, за светило, за гордост на нацията. Не е лес-но също така да се разобличават попадналите в научните среди хитреци. Те си изграждат солидна отбрана, привличат на своя страна хора на ключови позиции, придават на дейността си политическа окраска. Много рядко е възможно разобличаването на хитреца и когато това става, то е по-скоро резултат на негови грешки или на грешки на близки негови сътрудници и приятели. Подобни случаи са известни. Най-често обаче става така, че хитрецът си отива от този свят с всичките си титли, награди и ордени и го забравят още на втория ден. Той не оставя никаква следа. Все едно че не е съществувал. Приятелите му биват разбутани, тъй като вече не са в състояние да удържат фронта. След 1—2 месеца за него вече не си спомнят и даже му забравят името. Споменават го като „онзи, как #му беше името... хитрецът".

Втората категория хора, която заслужава да разгледаме, е тази, която счита, че научната работа е също като работата в едно учреждение, като в спестовна каса или в районен съвет. Има бюра, зад които седят учените — с бели престилки — и цял ден пишат нещо, което са им заръчали началниците. Освен това се водят картотеки по разни въпроси и всеки учен си има своя картотека, тъй като е" специалист в една област. Ко

69гато някой поиска да се запознае с даден проблем, той отива при

определен научен работник да направи справка, така както се прави справка за дворни места или за състоянието на текущата сметка. Научният работник е длъжен да знае всичко по този проблем или да може много бързо да прерови картотеката си и да даде исканите сведения. Не се позволяват разговори между работещите на различните бюра през работно време, освен ако са строго служебни. Също така не се позволяват телефонни разговори с абонати извън учреждението. Планът се спуска от началниците, които имат и грижата да следят непрекъснато за изпълнението му. Научните работници, които не си изпълняват плана, биват мъмрени, а тези, които го преизпълняват, биват награждавани и провъзгласявани за отличници и ударници. Повишаването в длъжност става според прослуженото време. Старши е този, който е по-стар. Много се държи на работното време и всеки следи дали другите идват

редовно на работа и дали не излизат навън в работно време без разрешение от началника. Разликата между институтите и учрежденията е главно в това, че хората в институтите получават по-голяма заплата, отколкото хората в учрежденията. Те имат и по-големи отпуски. Което не е честно.

Тази картина на научната работа и научните институти не е толкова глупава и наивна, колкото изглежда на пръв поглед. Има известна категория учени, които спокойно можем да наречем учени чиновници.

Такива научни работници са най-често спокойни, сериозни и съвестни изпълнители на задачите, които им се поставят отгоре, и рядко някой може да се заяде с тях във връзка с трудовата им дейност. Повишаването на такива хора става едва ли не автоматично с възрастта. Понякога те не успяват да защитят дисертациите, необходими по закон за повишаването им, но ако началството иска, намират се начини да бъдат повишени и без дисертации. Случва се' обаче всички подходящи средства да се изчерпат и чиновникът учен да бъде пенсиониран, без да бъде повишен така, както съответства на възрастта му.

Има и редки случаи на такива научни работници, които по някакво щастливо за тях обстоятелство стават ръководители и дори — директори на научни учреждения. Разбира се, стилът им на работа веднага се прехвърля на цялото учреждение или на звената, които непосредствено ръководят. Те придобиват облика на канцелария. Издават се заповеди, с които се забраняват разговорите между сътрудниците в работно време, пиенето на чай и кафе, излизането извън института, говоренето

70по телефона не по служба. Може и да се прекъсне линията за връзка с

града, за да не могат да се водят разговори с дома, с децата или със старите родители. Тъй като на подобни ръководители липсва въображение и инициативност, те не предлагат нищо ново в науката или организацията на института. Те също така не подкрепят нови инициативи.

Когато ученият чиновник още седи зад бюрото си и има някаква начална научна степен, той не е кой знае колко опасен за науката. Просто един човек в повече, който получава заплата. Може дори и да е полезен с нещо. Това зависи от находчивостта и интелигентността на ръководителите. Като му възложат подходяща работа, дори на регистратор и класификатор, ученият чиновник съвестно и грижливо ще намери необходимите данни, ще ги класира, ще направи статистика. Ако останалите членове на звеното наистина се занимават с наука, един чиновник може не само да не пречи, но и да помага.

Нека на трето място да разгледаме може би най-многобройната категория хора според отношението им към научната работа. За тази група хора научните работници са нещо като инженери проектанти.

От научния работник се иска например да измисли принципно нова машина за производство на карфици. Той трябва да знае световните постижения в областта на карфиченото производство, да може да направи необходимите справки, да е в състояние да пресметне размерите и свойствата на елементите на бъдещата машина. Да може мислено да ги сглоби и да си представи как ще работи машината. И накрая той трябва да приготви документацията на бъдещата машина, за да може някой машиностроителен завод да я произвежда. Много добре ще бъде, ако успее да вложи в проекта някоя своя идея, така че машината да стане по-добра от известните в момента. Възможно е в справочниците да липсват данни за някои свойства на материали или свързвания на елементи. Тогава се налага да се измерят тези липсващи числени данни, а за измерването са необходими апарати. Научният работник си служи с апаратите, за да получи някоя информация, която липсва в книгите, и после, като се съобразява с известните принципи за свързване на елементите, изготвя необходимата документация и дава на завода производител подходящи указания. Същата работа, на същото интелектуално ниво се върши и когато се проектира нещо, което го има по света, но за първи път ще се произвежда у нас. Например робот за точкови заварки или технология за получаване на перилни ензими.

60Хората, които си представят така научната работа, не са далеч от

истината, що се отнася до известен брой научни институти. Това са преди всичко така наречените ведомствени институти, развойни бази и внедрителски звена в заводи и производителни обединения. И в Академията на науките, и в някои висши учебни заведения има подобни звена. Работещите в тях хора трябва да бъдат много добре подготвени в съответните области, да имат находчивост и изобретателност, когато се наложи да се правят приспособявания на чужди технологии и материали в нашите условия, да са в състояние да правят необходимите литературни справки на чужди езици ш да могат да проведат необходимите изследвания на материали и процеси, за да ги ползват най-рационално. Крайният резултат от работата на такива научни работници е или прототипът на нова машина или апарат, или указания за технология. Ако апаратът или технологията съдържат елементи, които са нови за световната практика, обикновено се прави заявка за авторско^ свидетелство за изобретение. В някои случаи, когато изобрете-нието е особено интересно, може да се вземе решение да се заяви патент в някои чужди страни.

Изобщо тази научна дейност е твърде полезна и важна. Не-напразно големите компании производителки изразходват много средства за изследване на нови материали и процеси, нови машини и продукти. Явно е, че вложените по този начин немалки средства в края на краищата носят печалба. При подобни изследвания това, което се търси, не са нови природни закони и явления. Законите са известни. Търси се приложението им. Все нови и нови интересни и доходоносни приложения.. В някои случаи приложенията могат да се окажат толкова важни, че биват отличавани със специални международни награди. Нобеловата награда за физика за 1986 г. е за проектирането и конструирането на нов микроскоп: растеров (или сканиращ) тунелен микроскоп^ Това е едно устройство, в което се използват известни физични закони и принципи.

Никакви нови физични закони не бяха използвани също така и при конструирането на Рьонтгеновите скенери, които революционизираха диагностичните методи в медицината и заслужено^ бяха отличени също с Нобелова награда.

Научните сътрудници в приложни научни звена могат да имат заслужено самочувствие, че са полезни на хората, че техният труд води до производството на блага. Колкото по-нови и оригинални машини, методи, апарати и технологии се създават.

61толкова по-ценна е тяхната работа, по-голяма е обществената полза от

работата им.На четвърто място да сложим тези немного хора, които считат, че

научната работа се провежда в обстановката на секретност: пропуски, стоманени врати, огнеупорни каси, печати. Такава представа се е зародила под влияние на криминално-шпионски романи и на някои филми. Според авторите на подобна литература и създателите на такива филми учените са някакви мрачни субекти, които само се озъртат да не види някой какво работят. Те не говорят нито помежду си, нито с други хора по работата си, защото врагът дебне. Хранят се на отделни маси в стола на института и винаги като излизат от стаята си, заключват. Те не могат да изнесат от института никакви документи, никакви листове, написани на пишеща ма-шина, и никакви списания. Изобщо — пълна секретност.

Трябва да кажем, че подобни институти наистина съществуват. За работата им може да се каже същото, което казахме за приложните институти — там не се търсят нови явления и закономерности, а се прилагат вече известни закони, вещества принципи. Това са приложни научни институти, като приложението е в областта на военното дело. Какво точно се прави в тези институти? Та тъкмо това е тайната!

Не всички хора си дават сметка, че голяма част от научните изследвания се правят във висшите учебни заведения. Преподавателите в университетите само част от времето си отделят за работа със студентите. Повечето време те използват за научни изследвания. Даже може да се случи така, че като преподаватели те да не са нищо особено, а като учени да бъдат световни величини. Рьонтген например четял ужасно скучни и объркани лекции, но пък успял да открие лъчите, които носят неговото име. Нилс Бор, един от основателите на квантовата механика, е говорел завалено и все го молели да повтаря изреченията си. Лошият учен обаче няма големи шансове да бъде добър преподавател. Това е човек, който изобщо не е за университет, колкото и да умее да реди думи. За съжаление немалка част от преподавателите по университетите в света са именно от тази категория. Но това е друга тема, която по-добре да не засягаме тук.

Макар и хората, които не се занимават с наука, да знаят по нещичко за това, какво значи да се прави наука и кой прави наука, техните представи са най-често едностранчиви. Те покриват само част от дейността на учените и малък брой учени. В края на краищата хитреци сред научните работници?

73са много малко. Малко са и учените чиновници, а със секретни

изследвания се занимава нищожна част от огромната армия учени, които работят сега по цялата земя. Така че си заслужава да хвърлим поглед в кухнята на науката, да погледнем отвътре как стават нещата там.

Нека започнем от това: какво излиза в резултат от научната работа? Какъв е материалният носител на това, което ученият е успял да създаде за даден период от време? Това, което се произвежда в институтите и катедрите по целия свят (и, разбира се, у нас също), е... статии. Статии в научни списания. Или доклади на конференции, симпозиуми или регистриране на изобретения. Това е материалният носител на вложения труд, пари, идеи, хипотези — статия от няколко страници. Друго няма. Не апарат, не машина, не продукт, а публикация. Без публикация, без някакъв вид съобщение, документирано съобщение на работата си никой учен не може да оправдае времето и средствата, които е изразходвал.,

Публикация, по произхода на думата, означава да направиш нещо достояние на обществото, на всички. Едва след като е направено достояние на всички, които биха искали да се запознаят, може да се каже, че даденото изследване е завършило. Публикацията има двояка цел. От една страна, с нея се дава възможност всеки и когато си иска да проверява съобщените резултати и да ги използва в собствените си изследвания, а, от друга — се прави заявка за приоритет. Приоритетът, придобит със статия в научно списание, е чисто морална категория. Просто всички ще знаят, че пръв е

изказал дадена идея или експериментално е доказал дадено твърдение или е получил ново съединение именно авторът на статията. Ако заявката за приоритет се отнася за апарат, технология, вещество и е направена не посредством статия, а чрез регистриране на изобретение, този приоритет вече може да носи някаква материална изгода. Обикновено само малко изобретения носят печалба на авторите. Повечето просто регистрират приоритет и нищо друго.

Един човек извън научните среди не може точно да знае какво значи да се изпрати статия за печат в научно списание. Разбира се, има списания и списания. Някои от излизащите в България и на български език списания са предназначени за малък кръг читатели у нас. Други от тях се печатат на чужди езици и са достъпни за много по-широк кръг читатели. Най-добре е, разбира се, да се отпечата статията в някое международно списание. Тогава вероятността, че ще я прочетат мно

63го хора, е доста голяма. Международните списания излизат главно на

английски език Има и такива, в които статиите могат да бъдат и на някой друг голям език — руски, немски, френски, испански, но най-разпространеният език за научни публикации е английският. Това означава, че ако един научен работник иска да изпрати статията си за публикация в международно списание, той трябва да я напише на английски. Най-често преводачите не са специалисти в дадена дисциплина и не са в състояние да преведат достатъчно ясно текста от български на английски. Затова е желателно поне един от авторитета статията да знае добре английски и статията да се пише направо на езика.

Много се лъже този, който мисли, че като получат статията, редакторите много ще се зарадват и веднага ще я дадат за печат. В различните списания редът е различен, но най-често статията се изпраща на двама анонимни рецензенти някъде по света. Рецензентите ще кажат дали това, което се съобщава в статията, е интересно и важно, или е глупост. Дали, ако е интересно, е оригинално, т. е. дали за първи път в света се съобщават подобни неща. Ако е оригинално, дали авторът се е съобразил с предшестващи работи в тази област и дали ги е цитирал. И накрая рецензентите трябва да кажат дали работата е добре написана. Има ли достатъчно ясни указания за начините, по които авторът е стигнал до изводите си, така че всеки да може да провери целия ход на работата в своята собствена лаборатория. Ясни ли са предположенията, обясненията и изводите.

Тъй като рецензентите трябва да покажат, че са се занимали с ръкописа сериозно, дори малки дефекти са им достатъчно основание статията да се

върне за поправка. Много често тя просто се отхвърля. Авторите в този случай не слагат оръжие, ами сядат и преработват статията и с ново писмо я изпращат на редакторите, като смирено съобщават, че са взели предвид всички забележки на рецензентите. Тогава работата отново се изпраща на рецензентите и пр. и пр. Всичко това може да продължи една-две години. Особено ако се случи поради пощенски неуредици да изчезне една от многото пътуващи на-сам-натам пратки. За приемането на работата има значение, разбира се, дали авторите са международно известни, дали ра-ботите им се цитират често и дали въпросите, които се разглеждат в статията, са актуални.

Някои списания не печатат статии безплатно, а искат от авторите определена сума за всяка страница. Всичко това прави

75публикуването на статии в големите реномирани списания извънредно

трудно за още неизвестните или посредствените научни работници. Но случва се дори първокласни работи да не бъдат публикувани поради неразбиране, лош стил на статията или някакво недоразумение при изпращане и връщане на ръкописи и коректури.

В някои случаи вместо малки статии се публикуват монографии — книги, посветени на един проблем, в изследването на който авторът има особено важно участие. И тук е най-добре книгата да е издадена от някое голямо международно издателство или поне да е на голям чужд език, ако е издадена у нас. Изобщо целта на публикациите — статии и книги — е да се съобщи за резултатите от изследванията на автора и неговите хипотези и теории на колкото се може повече хора по света. Науката е наднационална и едно постижение е откритие, ако е първо в света, а не в дадена страна. В този смисъл научните изследвания и резултати трябва да бъдат на „световно равнище" по необходимост. Няма научни постижения на национално равнище.

Съществуват възможности срещу съответно заплащане някой човек да публикува книга, която да съдържа или само тривиалности, или глупости, измислици. Самият факт на публикацията не е някакво голямо достойнство. Важно е научната общественост да забележи публикацията, да й обърне внимание,, да се позовава на нея, да я цитира. Само в този случай можем да кажем, че дадена статия или книга има някакво значение, че съществува шанс тя да остави следа в науката. Това обаче не се постига с пари. Може да се издаде книга, пълна с глупости, но не може да се накарат научните работници да споменават книгата с уважение в своите публикации. За да се цитира някоя публикация, тя трябва действително да съдържа важни неща,

приноси, съществено нови резултати и мисли,, да предлага ново решение, да е актуална.

Всъщност именно цитирането, споменаването на името и работата на определени хора е моралната собственост на приоритета. Когато един изследовател изкаже пръв някоя важна идея, изложи някоя нова теория или демонстрира нов експериментален факт, неговата работа се цитира от всички, които по-късно^ развиват идеите му, или ползват по някакъв начин неговите резултати. Той става признат откривател и признанието е именно с цитиранията.

Оттук следва, че един важен числен израз на признанието-на даден учен е броят на цитиранията на неговите работи. Тъй;

76като.е много трудно за отделен човек да рови многобройните списания

по света, за да намери всички цитирания, отнасящи се до даден автор или статия, съществува организация, снабдена с компютри, която се занимава с тази работа. Тази организация издава редовно т. нар. „Указател на научните цитирания" (Science Citation Index). В това издание може да се намери къде, в коя статия, на кой автор е цитиран интересуващият ни автор и коя негова статия е цитирана. Така лесно може да се направи статистика и да се каже през коя година колко пъти е цитирана дадена статия на даден автор, излязла преди определено време в еди-кое си списание. Броят на цитиранията може да се приеме като мярка за важността на дадена статия и за постижението на нейния автор. Тази мярка, разбира се, не е абсолютна. Могат да се дадат примери на твърде много цитирани статии, които после се оказват или не-верни, или неважни. И обратното — статии, които минават незабелязани, по-късно се оказват, че са много интересни. Това ^ така, но при липсата на друга числена мярка за важността на една научна публикация броят на цитиранията си остава все пак най-подходящ.

Тъй като цитиранията протичат във времето, важна характеристика на дадена публикация е динамиката в броя на цитиранията. Тази характеристика дори може да се окаже по-показателна, отколкото общият брой на цитиранията. Да си представим, че в една статия се съобщава за нов, неочакван експериментален факт, който не може да се обясни от съществува-щите теории. Статията е написана така и е публикувана в такова списание, че веднага привлича вниманието на много научни работници. Те или започват да работят в същата област, или вече работят в сходна област. Затова веднага (а това значи всъщност не по-рано от 1—2 години) се появяват много цитати. Много бързо обаче се разбира, че това, което е било прието за нов ефект, е нещо отдавна познато и ето че привидната важност на статията бързо спада. Спадат и цитиранията. Ако на първо време е имало стотици позовавания на

тази статия, то много скоро след това броят им спада до единици и до нула. Общо много цитирания, но те са за един къс период от време.

Когато една статия съдържа наистина нещо важно и ново, разпределението на цитиранията ще бъде Друго. За дълъг период от време, за много години статията ще продължава да бъде цитирана, тъй като фактите или теорията, съобщени в нея, още дълго време ще са началото на цяла област в нау

66ката и името на автора постепенно ще стане име на явление или на

уравнение или на експериментална постановка.Когато една работа придобие изключително значение, тя пече може да

бъде обект на национални или наднационални награди. Казваме „придобие", а не „има", защото няма друг начин да се разбере важността на едно изследване освен колективната положителна оценка на много хора по света. Не е възможно от пръв поглед веднага след излизането от печат да се оцени важността на работата. Затова не е случаен фактът,, че Нобеловите награди се дават доста години след първата публикация. В някои случаи големи постижения не се и награждават, защото, от друга страна, има изискване авторът да е жив.

У нас е прието да се регистрират открития. Това трябва да е работа, в която са намерени някои нови закономерности, нов процес или вещество. Но и във всяка научна публикация трябва да има оригинален принос, т. е. да се съобщава за нов процес, закономерност, вещество, идея, теория. Съвсем ясно е, че всяка публикация, която е минала през рецензенти и редактори, е повече или по-малко откритие. Иначе и не може да бъде. Никой не би печатал тривиалности и повторения. Но човек може да има приоритет за нещо, което нито е важно, нито интересува хората. Това откритие ли е? От друга страна, ако Айнщайн беше подал молба за откритие за теорията на относителността, съвсем сигурно щеше да получи отказ, защото теорията не е нито закономерност, нито процес, нито вещество. Може би не всички знаят, че Айнщайн е получил Нобелова награда не за теорията на относителността, а за работата си по фотоелектричния ефект. Своята слава на учен той дължи не на наградата, а на работите си, които продължават да се цитират и днес, 70—80 години след публикуването им.

За да се регистрира изобретение, то не само трябва да е ново, но и да е полезно в някакъв смисъл: да подпомага труда на хората, да допринася за предпазването или лечението на болести, да предлага нов, по-добър продукт. Някой може да иска да заяви като изобретение чадър с два купола. Ново е. Никой досега не е виждал, нито се е досещал за чадър с два купола вместо един. Но за какво е този чадър? Би ли вършил по-добра работа? Би ли бил по-

прост за произвеждане? Ясно е, че подобно предложение няма шанс да бъде регистрирано като изобретение.

Не бива да се забравя, че има разлика между регистриране н внедряване на изобретенията. Може да се случи така (и

67често се случва), че да се признае новостта и дори да се издаде

свидетелство, но никой да не поиска да се възползва от идеята, апарата или продукта.

Голямата загуба на време за задоволяване на всички изисквания, свързани с изобретение и патент, възпира много научни работници и те предпочитат просто да си направят публикация, стига само работата да не е важна за отбраната или да няма друго стратегическо значение. В някои случаи може да се наложи авторът да бъде принуден да регистрира изобретение или патент, макар първоначално той да не е имал такова намере-ние. Това, разбира се, става, когато налице излязат важни държавни интереси.

Голяма част от резултатите на научните изследвания се правят публично достояние и на международни научни срещи: конгреси, конференции, симпозиуми, семинари, школи. Повечето от тези научни срещи успяват да уредят да се издадат във вид. на книга всички изнесени доклади и някои от дискусиите. Па принцип няма съществена разлика между статия в списание и доклад на научно мероприятие. Разликата е само в това, че не е прието да се изпраща една и съща статия на повече от едно списание. Повечето списания предупреждават авторите, че работата не трябва да е била публикувана другаде. На научни сбирки може да се изнасят и доклади, които са изнасяни на други сбирки. Има си особена категория учени, които обикалят от конгрес на конференция или на симпозиум в различни страни по света и изнасят един и същ доклад (стига само организаторите да нямат нищо против).

По радиото, вестниците, телевизията се съобщават научни постижения, но това става обикновено след като е излязла публикация, отговаряща на необходимите условия, или след като е докладвана работата на някоя научна среща. Това, което чуват или четат хората за „новите" открития, вече не е ново за научната общественост. Закъснението може да бъде няколко месеца след публикацията, а може и да е няколко години. Същото се отнася и за специализираните научнопопулярни издания. Съобщаваните там постижения вече са били отпечатани в специалната литература, вече са били обсъждани на разни научни срещи и може би даже има и положителни или отрицателни рецензии. Затова съобщенията в средствата за масово осведомяване не са особено важни, що се отнася до запознаването на научната общественост с

тях. Учените предпочитат да се информират от първоизточниците, още повече, че като пра

79вило журналистите не са в състояние винаги да предадат точно и по

същество новостта в дадена работа.В капиталистическите страни съществува особен хибрид — „учен

бизнесмен". Той е обикновено професор в някой университет, където ръководи група или лаборатория, и същевременно е собственик на голяма част от производствено предприятие и член на управата му. Предприятието внедрява бързо тези резултати от неговите изследвания, които имат приложен характер. По този начин пътят от откритието до внедряването става много къс и произведенията на компанията са силно конкурентоспособни. Един подобен учен е Карл Джераси от български произход, чуждестранен член на Българската академия на науките, голям биохимик, откривател на хормоналните таблетки против забременяване и мултимилионер. Такива учени обаче са много малко и обикновено научната общественост не гледа добре на подобно съвместителство на наука и бизнес.

НАЙ-ВАЖНОТО

За един учен не е необходимо всеки ден да декларира пред себе си или пред другите, че обектът на неговото изследване съществува вън и независимо от него и че може да бъде оценяван, измерван, изучаван. Това е аксиома. Иначе не може и да бъде. Никой не би седнал да се занимава с неща, за които предварително знае, че не съществуват, че нямат отношение към събитията във външния свят. Независимо от религиозните или философските възгледи на изследователя, дори и да не прави шумни декларации за това, той приема, че нещата, които го интересуват, върху които работи, съществуват обективно. Да съществуват обективно, значи да съществуват независимо от това, дали някой ги наблюдава, и тяхното съществуване да може да стане достояние на всеки, който се интересува. .

Ако само един човек вижда неща, които никой друг, при никакви обстоятелства не вижда и не може да види — тези неща не биха могли да бъдат приети за обективно съществуващи. Както и да ни обяснява сънувалият, че ей на това място седи един старец с дълга брада и се заканва с глава, ние никога няма да видим този старец. Той си остава негово видение, но не и нещо обективно съществуващо. За да може едно преживяване да стане общо за всички други наблюдатели, трябва да се предаде, да се съобщи, да се посочи на другите хора. Съобщението би могло да стане с думи: „виждам нещо зелено ей там". Информацията, която се съдържа в това съоб-

щение, е толкова бедна, че другите хора едва ли ще се сетят какво точно е видял наблюдателят, та и те също да го видят. Съобщението трябва да бъде направено така, че тези, към които то е отправено, да могат да предприемат нещо и да преживеят (в случая да видят) същото, каквото е преживял из-точникът на съобщението. Само в такъв случай ние можем да казваме, че преживяванията на един човек са били направени достояние на много други, т. е. са били обективизирани.

Едва ли е необходимо да се доказва, че трябва да съществува някаква конвенция между хората, за да могат те да си предават съобщения за личните си преживявания, та тези преживявания да станат достъпни за всички. Такова споразумение е преди всичко езикът. Тривиално е да казваме, че езикът трябва да бъде общ за този, който изпраща съобщението, щ тези, които го получават. Думите трябва да имат за тях един и същ смисъл. Не може думата „зелено" за едни хора да значи „подобно на трева", а за други — „подобно на керемида". Обективизация може да се постигне само ако всички влагат едно и също съдържание в думите.

Има случаи, при които само думите не са напълно достатъчни. Те може да са точни, да са разбрани от всички, но пак да не дават ясна представа за наблюдавания обект, да не насочват никого към него. Съобщението „Погледни онази хубава жена" може само да обърка другите хора, ако пред тях има 10 хубави жени, наредени за конкурс „Мис Вселена". Много често се налага да се съобщават сведения, които са свързани с ред, място, положение и пр. Тогава влизат в сила конвенциите „ляво-дясно44, „горе-долу", „първи, втори, трети" и т, н. Налага се употребата на „близо до", „най-далече" и др. Прибягва се до сравнение с общоизвестни неща или лица: „тази, която прилича на Джейн Фонда", „онова, зеленото, което е голямо колкото човек и се намира на три крачки вляво от оградата". С думите „три крачки" вече се прибягва към числена мярка, която само човек, между всички животни, може да използва и да разбере. Думите „три крачки" могат да бъдат употребени и в друг случай, а крачките могат да бъдат четири или пет, те не са нещо конкретно. Те са обобщение.

Човек е едновременно обществено животно и е най-развитото същество в умствено отношение. Не е чудно, че именно у

82човека са доведени до съвършенство начините за обективизация и че

тези начини са в основата на съвременната наука. Без преувеличение може да се каже, че най-важната черта на науката през последните два века е стремежът към измерване, към въведението на числени мерки за все по-широк кръг от неща и явления, а този стремеж е отражение на необходимост-та от обективизация. Не е възможно морска навигация без въвеждане и

измерване координатите на кораба върху земното кълбо. Няма да има спътници, космически сонди, съвременна астрономия без измерване. Всеки клон на науката, буквално всеки клон, се стреми да изразява резултати и теории във вид па някакви числа — мерки за явления или обекти. Дори со-циологията, в която до края на миналия век главно се говореше, сега е пълна с измервания, статистически данни, таблици, криви. Психологията, от повече от сто години, е напълно експериментална наука, в която измерването играе съществена роля. Науката за науката също си служи с измервания и числа, за да излага резултатите и прогнозите си. Всичко това не е случайно. Всяка наука се стреми да установи някаква общност в обектите, които изучава, да извлече някаква закономерност, някакво повтарящо се взаимоотношение между нещата и явленията. Най-добре, най-пълно и обективно се изразява такова постоянно взаимоотношение чрез числени връзки, които биват наричани природен закон. Измерването на нещо, както и неговото обективизиране, само по себе си може само в много редки случаи да представлява интерес за другите хора. Измерванията на много неща, както и връзките между тях, които ние наричаме причинни връзки — това е именно най-важното и интересното. Ако винаги при нарастването на един фактор, напр. А, друга величина, напр. В, намалява определено число пъти и ние направим съобщението: В— , ние съобщаваме това, което наричаме „природен закон". Разбира се, необходимо е още числото С (константата) да остава същото винаги, когато се повтарят измерванията при едни и същи ус-ловия, и всеки да може да провери това, ако работи със същите средства, както и нашите.

Природният закон е едно твърдение, което може да се изрази и само с думи в някои случаи, но ако се изрази с числени средства, то има много по-голяма убедителност и дава повече възможности за обобщения. В известен смисъл природният закон не се открива. Той не е заек, който да се крие из храстите, и ние, като вървим между тях, изведнъж да го принудим да излезе, да го открием. Законът се формулира. И природата или се „подчинява" на закона, или не се „подчинява" и тогава той не е верен. Все пак ние често говорим, че откриваме природни закони, въпреки че знаем, че няма някаква книга, където тези закони да са записани на скришно място.. Да откриеш природен закон значи да изкажеш едно твърдение, отнасящо се до обективни неща или явления, и по възможност Да му дадеш вид на числена връзка между тези неща и явления. А обективността се изявява, когато всички се убедят, че и те наблюдават същите неща и могат да приложат същото числено съотношение.

За да се формулира един природен закон, най-често са необходими измервания. Дори ако той се формулира в най-общ и неопределен вид, като

напр. „при нагряване повечето тела се разширяват", пак са били необходими и някакви примитивни измервания. Не е възможно да се изказва природен закон без някакви най-прости измервания, дори и те да не са от вида сравняване с еталони. Ние можем да изкажем закона: „колкото повече захар слагаме в кафето, толкова по-сладко става то". Този закон ще бъде верен, макар че не сме измерили „сладкостта", не сме я сравнили с еталон и не сме я изразили с числа. Ако обаче искаме точно да знаем какво е съотношението между количеството захар в грамове и сладостта на кафето, трябва да направим количествени измервания. Тогава ще можем да напишем връзката между захар и сладост и тази връзка, този закон ще ни даде нещо ново — способността на захарта да подсладява, да кажем, в сравнение със способността на гликозата, на захарина и други вещества да подсладяват. Всеки закон, изразен с числени съотношения, дава и нещо ново — някаква характеристика на обектите, която иначе е трудно да се изкаже. Законът: „една метална пръчка при натиск се огъва", може да бъде изразен в числен вид, ако се направят необходимите измервания. Численият израз на закона създава възможността да се припише на всеки метал някакво свойство — еластичност.

Измерването е основна операция в науката и тази операция се провежда при спазването на определени, всеобщо приети правила. Отклонението от тези правила може да доведе до абсурдни резултати, до „откриването" на фантастични 'явления и свойства. Такива неща са се случвали и затова във всички научни изследвания се стараят да спазват правилата. Първото и най-важно правило при измерването е: действията, които човек прави, да не влияят на обекта на измерването. Всъщност

84винаги измерването влияе по някакъв, може би и непряк начин.

Въпросът е да се намали до възможния минимум това влияние. Нека предположим, че се налага да се измери температурата на някаква течност. Нека имаме на разположение живачен термометър. Би било недопустимо течността да е в някакъв малък съд, а термометърът да бъде сравним по големина с този съд. Потапянето на термометъра в съда ще измени температурата на течността, защото термометърът има друга температура и той е един предмет с някаква топлоемкост и маса, сравними с тези на течността. В т. нар. „точни науки" е по-лесно да се вземат мерки да не се изкриви резултатът от въздействието на експеримента, тъй като има вече достатъчно сведения за свойствата на обектите и измерителните прибори, както и за възможните източници на грешки. Много по-трудно е това, да кажем, в такива науки като психологията, социологията и физиологията. В научнопопулярната литература — статии и книги, обикновено не се разказва

подробно за ежедневните, но не лесно преодолими затруднения, свързани с опити върху живи същества. Незапознатите хора остават с впечатлението, че за да изследваш един орган или една функция, трябва да вземеш орган или да премахнеш другите функции. Нещата далеч не са така прости и невинаги е възможно да се намали до приемливо равнище въздействието, което експериментаторът оказва върху измервания обект.

Изискването да се премахне въздействието на експериментатора просто не може да се спази за много широк клас обекти — микрочастиците. Там, в света на електроните, нуклоните, мезоните и др., не е възможно по волята на експериментатора да се намалява произволно големината на въздействието по време на измерването. Самата природа на елементарните частици е такава, че по принцип, а не поради несъвършенството на апаратите и методите на изследване не може да се измерва, без да им се въздейства безконтролно. Именно затова състоянието на елементарните частици се описва не така, както се описва състоянието на големите тела — чрез координати, скорости, количество на движение. Поради невъзможността да се измерят колкото си искаме точно и едновременно координатите и скоростта на една елементарна частица, няма смисъл да се прилагат тези мерки за състоянието им, както е при големите тела.

Друго изискване при измерването, което заслужава да се спомене тук, е изискването за повторение. Винаги когато природата на явлението или предмета, който ще се измерва, позволява това, измерването трябва да се прави не един-единствен път, а много пъти. Защо се поставя това изискване? Много просто. При всяко измерване може да се направят грешки, за които експериментаторът не е в състояние да си даде сметка. Ако се направи само едно измерване и то е повлияно от грешки, ще се получи резултат, който не отразява истинското положение на нещата, а грешки се правят винаги. Те са неизбежни поради характера на човешките възприятия.

В зависимост от природата на измерваната величина се прилагат различни методи на измерване, някои от които са преки, а други — косвени. При преките методи може или директно да се оценява измерваната величина, като се използват човешките възприятия, или да се сравнява тя с някакъв ета-лон. Всекиму е известно, че човек е способен „на око" да оценява дължини, обеми, температури. С ръка той може да прави и оценка на тегло, Някои измервания са основани на сравняване На два обекта „на око" или пък с помощта на специални постановки.

Косвените измервания позволяват да се съди за измерваната величина, като се измерват други, свързани по известен начин с нея, величини. Така например плътността на едно тяло е по дефиниция отношението между масата и обема на тялото. Следователно плътността може да се измери, като

поотделно се измерят обемът и масата на тялото. Малко измервания са преки. Повечето измервания във физиката, почти всички в психологията, както и много в химията и физикохимията са косвени.

Типични измервания в психологията са тези, при които се търси прагът на чувствителност. Въздействието на външните дразнители върху човешките сетива е ефективно, т. е предизвиква усещане, ако те по сила надвишават определена стойност, наречена праг. За да се намери прагът, не е възможно да се работи с апарати, които да измерват какво преживява човек, когато се въздейства върху някои от сетивните му органи. Такива апарати няма. Значи трябва да се пита човекът. Той трябва да казва дали усеща въздействието, дали чува или пък дали вижда. По необходимост измерването е косвено, както са косвени измерванията на вниманието, готовността, интелигентност-та и пр.

Освен сравнителните методи за измерване често се използва т. нар. нулев метод. Това е пак сравнителен метод, но при операцията на измерването се цели измерваната величина и един еталон да се компенсират взаимно. Най-често разпространение този метод има при претегляне с везни. Нулевият метод се използва често и в електрични измервания, в оптични измер

86вания чрез т. нар. „мостове" и пр. Апаратите, които се използват за

сравнителни методи на измерване, независимо от това, дали се прилага нулев метод или метод на пряко сравняване, се наричат компаратори (сравнители). Има оптични компаратори, акустични компаратори и пр.

Много от измерванията в съвременните научни лаборатории се извършват автоматично. За целта са създадени апарати, които без участието на човека извършват всички необходими операции и показват или напечатват получения от измерването резултат. Това се прави не само за да се намали влиянието на човешкия фактор (апаратите обикновено са fool proof — гарантирани против глупост), но и за да се спести време. Измерването на радиоактивността на 200—300 проби е трудоемка операция особено ако трябва да се внимава за точното поставяне на всяка проба под измерващия брояч, да се отчита времето, да се записва резултатът, да се изважда фоновата активност и да се пресмятат грешките. Сега всичко това се прави от един апарат — машина. Тя сама премества пробите и ги поставя на определено място, държи ги точно определено време, преброява разрядите на брояча, изчислява точността и напечатва резултата. Разбира се, в подобни автоматизирани измерителни системи най-често се използват микропроцесорни устройства, което ги прави „умни" поне колкото един начинаещ, но по-внимателни и по-бързи от него. От научните лаборатории

измерителните машини вече прескочиха в производствените предприятия и в медицинските заведения. Сега лабораторните изследвания на кръвта, които се състоят в измерване концентрациите на различни съединения и в преброяване на кръвни клетки, се правят много бързо и точно с помощта на измерителни машини. Това позволява да се вземе решение за начина на лечението, без да се губи време за чакане лаборантките да извършат бавните, дълги и сложни измервания, при които са възможни грешки от умора, разсеяност или неопитност.

Измерването на някои параметри на изделията в хода на производството им и преди опаковането им за експедиция се извършваше досега от работниците и органите на качествения контрол. Въвеждането на роботи, които извършват отделните операции, прави намесата на човека при измерването неподходяща и в някои случаи невъзможна. Затова тук апаратите за измерване са неизбежни. Без тях роботизацията няма да е пълна и качествена. В някои случаи апаратите за измерване са всъщност „сетивата" на роботите. Чрез тях роботът „усеща" формата на детайла, точността на изработката му, наличието на дефекти.

87Когато измерването се свежда до сравняване с еталон, има създадени

редица правила както за възпроизвеждането на еталона, така и за извършване на самото измерване. С тази област на науката — измерванията чрез еталон, се занимава метрологията. Във всяка страна трябва да има някаква централна метрологична лаборатория, в която се правят измервания на вторичните и третичните еталони, използвани в индустрията и търговията на страната. Международната метрологична организация се грижи за създаване на стабилни и лесно въз-ироизводими еталони. Така например вместо специална пръчка от метална сплав с малко температурно разширение, която да се пази при много строги условия в международния метрологичен център в Париж, е приет еталон за дължина, свързан с дължината на вълната на една спектрална линия. Тази спектрална линия може да се получи във всяка страна и следо-вателно всяка страна може да си има еталон за дължина.

При всяко измерване, резултатът на което е едно число, трябва да съществува някаква скала, към която това число принадлежи. Иначе съобщаването на някакво число, да кажем 32, просто няма смисъл. Когато обявяваме, че температурата е 19°С, ние едновременно съобщаваме числото 19, което е резултат от измерването и скалата на градусите, предложена от Целзий. Най-често скалите са с еднакво разстояние между деленията, но има скали, за които това не е така. Например скалата за твърдостта на минералите по Моос. От подобен род са скалите за величината на земетресенията, за вълненията в морето, някои скали за оценка на спортни постижения, за ка-

чеството на вина или храни, училищни оценки. При скалата,, която се използва у нас, в нашите училища, разстоянието между оценките 5 (много добър) и 6 (отличен) не е равно на разстоянието между 2 (слаб) и 3 (среден). Поради тази причина начинът за записване на средни оценки чрез половинки или четвъртинки не е съвсем коректен. Ученикът с бележка 3,5 е много по-добър от тройкаджията, отколкото ученик с бележка 2,5 е по-добър от двойкаджията.

Има скали, при които нулата се избира произволно, например скалата на температурата по Целзий или по Фаренхайт. Нулата се реализира, като се създадат определени условия в-средата, където е поставен термометърът. Нула градуса е температурата на топене на леда. Двете скали, на Целзий и на Фаренхайт, се различават по разстоянията между деленията но между тях няма някаква принципна разлика. При всяка от тези скали може да се пресмята и да се работи с части от градуса, тъй като за всяка от тях разстоянията остават постоянни по дължината на скалата. Типично за скали с произволна нула е обстоятелството, че могат да се използват отрицателни числа. Подобна скала е и скалата за времето (годините), чиято нула е условно избрана — датата на предполагаемото раждане на Христос. Когато нещо се е случило преди тази дата, ние след годините пишем пр. н. е., което е еквивалентно на слагане на отрицателен знак.

Съществува и температурна скала с абсолютна, непроизволно избрана нула. Нулата в тази скала е температурата, при която спира топлинното движение на атомите и молекулите. Не може да съществува по-ниска температура от тази. Самата скала се нарича Келвинова и когато се съобщава температурата по тази скала, се казва „градуси по Келвин" или направо „аб-солютна температура". Тъй като абсолютната нула е най-ниската възможна температура, при градусите по Келвин отрицателни стойности не може да има. Не може да има отрицателни стойности и в скалата за дължина, защото и там съществува абсолютна нула — никаква дължина.

Всичко това може да изглежда банално, но то е извънредно важно, каквито и измервания да се правят. Всъщност подобни баналности са свързани с много основни понятия и начини на мислене в науката.

Ние казваме, че измерваме дължината например на една маса. Какво означава това? Ами вземаме една пръчка, наречена метър, и я нанасяме върху дължината на масата. За удобство върху пръчката метър сме означили и десети, и стотни части от метъра. Това ни дава възможност да изразим число-то — резултат от измерването с десетични дроби. Добре. Нанасяме пръчката метър и констатираме, че тя се нанася 1,25 пъти върху дължината, която мерим. Това ли е дължината на масата? Ако повторим отново измерването, с голяма вероятност ще получим друга стойност, например 1,24. Ако някой

друг вземе да мери, може да получи трета стойност, четвърта стойност. Кое от тези числа е дължината на масата? Ако сто пъти измерим тази дължина, може би ще получим 20 различни числа. Кое от тези числа е дължината? Някой ще каже — средната стойност. Защо именно средната стойност? И изобщо има ли масата дължина? Нещата се усложняват още повече, ако вземем метър с деления не само на 10 и 100, но на 1000 и 10 000. За целта при измерването ще трябва да си служим с микроскоп. Ще получим примерно 60 различни числа при 100 измервания. Кое от тях е дължината? Ако при първия случай

89сме получавали най-често числото 1,24, а при втория – 1,23861 кое от

двете числа е дължината?Зададохме един банален въпрос относно банална операция то

измерване и достигнахме до безизходица. Не можем да кажем дали една обикновена дървена, обективно съществуваща маса има дължина и каква е тази дължина. Няма нужда да обясняваме, че тук трябва да има някаква конвенция. Трябва да се споразумеем кое ще наричаме дължина на масата. Преди всичко нека се споразумеем, че масата има дължина. Иначе не бихме седнали да мерим. След като се споразумеем, че масата има дължина, ще трябва да се споразумеем с какво число да изразяваме тази дължина. Най-често срещаната конвенция е приемането, че дължината е средното аритметично от получените при измерването числа. Пак да повторим: това е една от възможните конвенции. Приемането, че дължината е средната стойност от числата, получени при повторните измервания, крие един капан, в който влизат много хора, дори и такива, които се занимават с някои науки. Когато търсим средноаритметичното от известен брой числа, ние извършваме аритметични операции — събиране и деление. При това много вероятно е да се получат числа е. много десетични цифри. Глупаво е да приемем всички цифри като истински, като принадлежащи към това, което изразява дължината (или изобщо измерваната величина). Броят на цифрите в средната стойност (в случая с масата — сантиметри, милиметри, микрони и пр.) няма в този случай никакво отношение към измерваната величина и към точността на измерването. Точността се определя не от резултата от делението при изчисляване на средната стойност, а от начина на измерване. Ако работим с метър, на който има деления до милиметър и не са взети никакви специални мерки, свързани със закрепване на измерителната пръчка, стабилизиране на температурата, употреба на оптически прибори и пр., то точността, на която можем да разчитаме, е най-много части от милиметъра, и то в най-добрия случай. По-естествено е да считаме, че точността е до милиметър. Затова, ако при делението с цел намиране средната стойност се

получават числа със знаци след десетичната точка, съответстващи на стотни части от милиметъра, хилядни, десетохилядни и пр., ние сме длъжни просто да ги зачеркнем. Това е само една въображаема точност — резултат от алгебрични операции, а не от измерването,

Ясно е, че самият акт на измерване, операциите, които се извършват от измерителя, а също и предпазните мерки, които взема, не са достатъчни за намиране на число, за което можем да кажем с голяма степен на сигурност, че изразява измерва-1ата величина. Необходими са още и някакви допълнителни действия с получените от опита числа и някакви оценки, с кои-то се взема решение, каква стойност трябва да се припише на измерваната величина. Всичко това е прието да се нарича .статистика.

Нека си мислим, че се прави опит, при който се използва някакъв нов химикал, който би трябвало да повишава добивите и качеството на фасула. За да се вземе решение има ли наистина увеличение на добива и промяна в състава, са необходими специални методи, които изискват доста сметки с из-ползване на много числа и много аритметични операции. Тези (статистически) методи позволяват да се каже с каква вероятност може да се твърди, че наистина приложеното химическо вещество увеличава добивите с количество в определени граници. Както виждаме, статистиката само увеличава увереността пи при вземане на решения, но тя не е вземане на решение. Тя не взема решение вместо нас. Някои статистически похвати са доста сложни и е необходима солидна подготовка, за да се използват правилно, тъй като се изградени на редица допускания, които невинаги отговарят на реалните условия на експеримента. Поради това използването на съвременните методи на статистическа обработка може вследствие на неопитност, незнание или самонадеяност да доведе до заблуждаващи изводи. Тази е причината, заради която понякога се изразява недоверие към статистическите методи. Нали Марк Твен беиш писал: „Лъжа, по-голяма лъжа, най-голяма лъжа, статистика.”

Въпреки шегите, които се подхвърлят по адрес на статистиката, днес не е възможен какъвто и да е експеримент или дори само просто измерване в кой и да е клон на науката, без да се използва статистиката. Докато в някои науки, като например физиката и химията, се използва статистика за подобряване надеждността на изводите, които в някои случаи биха могли да бъдат направени и без статистика, то в други науки, като например фармакологията, епидемиологията, вирусологията и др., статистиката е съществена и неизбежна. Неизбежна поради променливия характер на наблюдаваните при много обекти явления. Неизбежна е статистиката и при изучаването на процеси на производство и заводи или, както видяхме, при из-следването въздействието на някои нови вещества в агрономията.

В много случаи статистическите методи дават възможност91Да се правят изводи за успоредност на измененията на две величини, за

които не се знае дали са причинно свързани Съществуват начини да се намери едно число, което изразява количествено доколко измененията на една величина са свързани с измененията на друга величина. В зависимост от големината на това число могат да се правят с различна надеждност изказвания относно корелацията в измененията на двете величини.

Не бива да се забравя, че статистиката е само помощно средство и не някой друг, а ние самите правим изводите, например изводите за причинна връзка. Това, че сме получили голяма стойност на някакво число — резултат от статистическа обработка, още не означава, че двете величини, които сме измервали, се намират в причинна връзка помежду си. Необходими са други, често пъти чисто логически съображения, за да се направи изводът за наличие на причинна връзка.

Нека си представим, че върху дадена площ, на която е разположено едно село, се прави изследване на цъфтежа на сливите. Всеки ден се записва броят на цъфналите сливови дървета. Успоредно е това се записва и броят на разгонените котки. Накрая се прави статистическа обработка и се търси дали изменението в броя на цъфналите дървета е успоредно с изменението в броя на разгонените котки. Тази обработка показва, че действително съществува силна връзка между измененията на двете величини. Това означава ли обаче, че цъфтежът на сливовите дървета е причина за разгонването на котките? Или, обратното — разгонването на котките причинява цъфтенето на сливите? Само измерването и само статистиката не са в състояние да отговарят на някои въпроси. За да се разбере дали някое явление е причина на друго, са необходими допълнителни съображения. Всичко това понякога се забравя. Правят се изследвания за въздействието на лекарства или на балнеоло-гични процедури върху състоянието на болните и се случва на бърза ръка, без да се вземат предвид други фактори, да се прави изводът, че дадената процедура води до подобряване на състоянието на болните. При това изводът е подплатен с научни статистически методи, което за някои хора е едва ли не гаранция за истинност. По същия начин може да се получат най-фантастични постижения в различни области на науката. При това научните работници, които правят подобни открития^ не могат да бъдат обвинени в недобросъвестно провеждане на измерванията. Те просто не си служат по подходящ начин със статистиката, за да правят изводите си.

Съществуват много понятия, съдържанието на които не предизвиква спор при ежедневен разговор. Всички знаят какво тачи „внимание". Науката обаче се нуждае от нещо повече освен убеждението, че всички знаят какво е

внимание. Казваме „повече внимание", „никакво внимание". Значи си мислим u вниманието като за нещо, което има количествен смисъл и бихме могли да го измерваме. Когато обаче стигнем до въпроса за измерването, виждаме, че не е достатъчно само да знаем интуитивно какво е внимание. Необходима е научна дефиниция, определение, посочване. За съжаление научна дефиниция за внимание, която да бъде приемана от всички или почти всички учени — няма. Няма, защото не знаем доста-Ръчно добре какво означава това, което наричаме внимание. Не знаем какво става в човека, когато внимава, какви промит настъпват в кръвта му, в артериалното налягане, какви импулси протичат към някакви места в мозъка или от мозъка. Ако имахме по-положителни сведения за измененията в организма, бихме могли да вземем тези изменения като мярка la вниманието и да измерваме по-голямо или по-малко количество внимание. Такова нещо няма. Неприятно е, но няма за о да се хванем. Значи ли това, че трябва да се откажем От мисълта да измерваме вниманието? Не значи! Изходът е малко фарисейски. Ние не знаем какво е внимание, но ще измислим един метод за измерване на нещо, което прилича на внимание, и тогава ще наречем това нещо внимание.

Така и се постъпва. Създава се метод, при който от човек се иска примерно да изпълнява някаква задача, за която знаем, че „изисква внимание". Численият резултат, който ще получим ОТ изпълнението на задачата, ще приемем като мярка за вниманието или ще наричаме внимание. Просто! Сега вече, след подходящи измервания, със спокойна съвест можем да заявим, че човек, като се умори в края на работния си ден, намалява вни-манието си примерно с 80 процента. Или че това дете е способно да поддържа постоянно високо ниво на внимание за повече от един час. Ние вече можем не само да измерваме, но И да боравим с вниманието, да правим интересни и полезни изводи. Такава дефиниция на един обект на изследване, която произлиза от начина на измерване, от опитната постановка, се нарича операционална дефиниция. Тя може да не е кой знае колко добра, но върши работа. В някои случаи тя върши много работа, без изобщо да ни доближи до разбиране същността на явлението.

Има едно понятие „кълняемост". Някои семена имат по93добра кълняемост от други. Какво има в тези семена? Може ли да се

измери това, дето го има, за да знаем, че тези семена имат по-други отнасяния от останалите семена. И тук изходът е в употреба на операционална дефиниция. Например: „кълняемост е процентът от семената, които, поставени при еди-какви си условия (постоянни за всички измервания), са дали еди-колко си дълги филизи след еди-колко си дни". Тази „кълняемост" може да се измерва. Но и тя, както и вниманието, може и

трябва да се измерва само по даден, приет от всички начин при приети от всички условия.

Съвсем подобен е случаят с интелигентността. Уж всичка знаем какво е интелигентност и всички сме съгласни, че Петър е много интелигентен, а Иван е съвсем малко интелигентен, т. е. тъп, ние не можем ей така, на око, да кажем с колко единици интелигентност или колко пъти по-интелигентен е Петър от Иван.;Ако се дефинира понятието интелигентност като резултат от един стандартен тест, приет от всички, тогава съвсем лесно ще може да се измери интелигентността на Петър и Иван и да се изрази резултатът с числа.

Операционалните дефиниции са доста разпространени в науката и са неизбежни било в случаите, когато знаем малко за явлението или обекта, било когато липсва директно въздействие върху сетивните ни органи. Всъщност много от дефинициите и в т. нар. точни науки са операционални въпреки привидната яснота на положенията и нашите знания. Какво е маса? За дефинирането на понятието „маса" във физиката се прибягва до един от законите на Нютон, който обаче включва понятието „сила". „Маса" е коефициентът, който свързва ускорението на едно тяло със силата, която действа върху него. Ускорението е нещо, което може да се измери по принцип, тъй като за неговото измерване са необходими измервания на време и разстояние. Какво обаче е сила? И тук влизаме в омагьосан кръг, защото, за да дефинираме „сила", ние трябва да си послужим със същото уравнение, което свързва сила, ускорение и маса. С други думи, когато дефинираме „маса", приемаме, че знаем какво е сила, а когато дефинираме „сила"» приемаме, че знаем какво е маса. Малко неудобно положение. Още повече, че тези неща се учат в училище, без да се прави и намек за неудобството. Изходът е операционална дефиниция. Ако под сила разбираме например разтеглянето на една пружина с определени свойства при въздействие върху нея, всичко се оправя и изчезват двусмислиците. Разбира се, вместо за сила може да се използва операционална дефиниция за маса.

94

МОДЕЛИ И МОДЕЛИРАНЕ

Думата „модел" напоследък стана модерна. Употребявана често в съчетание с думата „наука", тя придобива качествата на някакъв символ за прогресивност, залог за успех, гаранция за сериозност. Съвсем безцеремонно бяха изместени други думи, които в някои случаи по-точно изразяват желания смисъл, но които имат недостатъка, че биват считани за остарели и ненаучни. Вече доста хора не казват план, а говорят за модел. Вместо проект, намерение и цел без стеснение се говори за модел и моделиране. „Моделът за

трудовата организация" в едно учреждение звучи къде по-солидно и убедително, отколкото указания за дейността на чиновниците. Планът за преустройството на някаква част от транспортната мрежа се превръща в „модел за репарация или реконструкция". Препоръката за организиране на сватби звучи вече: „модел за обред при радостни събития".

Тази тенденция, изглежда, произлиза, от една страна, от стремеж на неуки хора да изглеждат много културни и учени, а, от друга — от вярването, че модел и моделиране са последните открития на човешката мисъл и че заедно с всемогъщата кибернетика те дават оръжието, с което ние най-после ще успеем да разрешим всичките си проблеми.

Истината е, че моделирането и моделите, макар и понякога под други имена, са съществували отдавна като метод на научно познание. Пък и не само научно. И не само познание. На отношение към света, на средство за комуникация между хората. Ние бихме могли да наречем модели на боговете дървените и каменните фигури, които имат за цел да дадат представа и да заместят силите, които носят дъждове и плодородие, които движат звездите, слънцето и луната, които се намесват в човешката съдба. Модел може да наречем и механичната играчка славей, която се движи и пее. Тя учудва с майсторската си имитация и радва със звуците, които издава. За всички детски кукли или механични играчки бихме могли да кажем, че са модели на хора, коли, трактори и пр.

Тъй като понятието „модел" може да обхваща цял спектър от значения, нека ограничим смисъла му. Ще приемем под модел да разбираме не просто едно материално (или умозрително) построение, което има за цел главно да онагледи и имитира нещо съществуващо (или въображаемо), а само такива построения (материални или умозрителни), които са създадени с цел за изучаване на нещата и явленията. Издялкването на дървения тотем е направено не с цел да се изучат боговете, да се получат повече сведения за техния външен вид, техния характер, мястото им на обитаване и навици и не може да бъде считано за моделиране в нашия смисъл. Разбира се, Да се прекара една рязка граница между конструкциите, сътворени само с цел имитация, и тези, създадени за изучаване на природата на нещата и явленията, е трудно и понякога невъзможно. Играчката автомобил е наистина имитация на големите автомобили, но тя помага на детето да получи сведе-ние за наличието на четири колела, на управляващо кормило и пр. и пр. Тя може да служи и за изучаване. Тъй като е трудно да се направи разграничаване, нека поставим ударение на намерението на създателя на модела. Ако намерението е да се подпомогне изучаването на нещата, да се разкрие нещо ново, това е наистина модел. Иначе ще казваме, че имаме имитация, играчка.

Ние можем да намерим елементи на модели и моделиране, пък и завършени модели, съвсем в съвременен смисъл още от най-ранните епохи на човешката цивилизация. Какво друго освен модел на Вселената е Птолемеевата система за Земята, звездите и планетите? Тя наистина е чисто умозрителна, но ако нашите далечни предшественици са разполагали с добри механични работилници, те биха могли да изработят и действащ, подвижен модел на света.

96Моделът на Птолемей е бил доста сложен. Дори и днес е "ФУДНО да

се правят изчисления с негова помощ, тъй като, за да се получи по-голяма точност, орбитите на планетите са били апроксимирани с помощта на няколко окръжности. Общо 40 окръжности са необходими, за да се опишат движенията на петте известни тогава планети плюс Слънцето и Луната. Въ-преки сложността му моделът дава възможност за доста точни предсказания и заедно с това — за изучаване структурата па Вселената, такава каквато са си я представяли древните. Разбира се, системата на Птолемей е чиста проба един научен модел в най-съвременния смисъл на тази дума. Тя дори пре-възхожда по точност на предсказанията и елегантност на построението много модели, които всеки ден се публикуват в научни статии.

Нима не е модел и атомната теория на Демокрит, с помощта на която той се е опитвал да обясни някои основни, известни тогава факти и свойства на нещата? Малките невидими частици, които са неделими — атомите, не се създават и не се губят. Техният брой остава постоянен, но комбинациите между тях, когато те се асоциират, за да образуват предметите, нещата в природата около нас, са огромни. Това позволява да се обясни разнообразието на съществуващите обекти, макар ■че разнообразието на атомите по видове е съвсем малко.

Необходимо ли е да проследяваме подробно цялото развитие на науката, за да се убедим, че моделите и моделирането винаги са били едни от основните научни похвати? Да си припомним само теорията за флогистона, която съвсем правилно е обяснявала известните през XVII и XVIII век факти, свързани с нагряването, изстиването и горенето на телата. Само усъвър-шенстването на начините за измерване, въвеждането на точни везни в химическата практика от Лавоазие в края на XVIII век доведоха до изоставянето на модела на флогистона при обясняването на определен кръг факти от това, което днес наричаме физика и химия.

Ами етерът? За да напише уравненията си, основните уравнения, свързващи електричното и магнитното поле с електричните товари и техните движения, на" Максуел е била необходима среда с определени механични свойства. Той прибягнал до сложна система от свързани зъбчати колелца,

които според него трябва да предават измененията в електрическите свойства от едно място на друго, и тази система е бил етерът. Максуел е считал, че не може да напише уравненията си без модел на средата, в която се развиват електричните и магнитните явления — етера. После се оказа, че уравненията са верни, че те са? един от върховете на човешкото познание, но че изобщо не е необходимо да си представяме, че има някаква механична среда — етер.

Много други теории, хипотези, умозрителни или механични й електрични построения, които са изниквали в хода на научните изследвания, са модели от най-чист вид. Защо тогава се случи това, че у нас едва сега се сещаме за моделирането като основен научен похват и го издигаме на пиедестал като нещо, което едва ли не е открито в последните години, нещо за което хората от миналите епохи изобщо не са подозирали. За учените, които се занимават с физика, химия и биология,, моделирането не е нещо ново и те знаят, че това отдавна се използва в техните науки. Когато на един биолог се каже, че става дума за модел на екологична система, той е съвсем наясно, че просто се предлага вариант на възможно обяснение за някаква съвкупност от наблюдавани биологични съществувания.. Това ще бъде още един модел, а не моделът на явлението. Химикът по аналогичен начин ще възприеме съобщението за модел на дадено химично свързване или реакция. Изобщо за голяма част от хората, занимаващи се с т. нар. точни науки, мо-делът не е нещо ново, нито се счита за лекарство, което може да лекува всички болести.

На моделите гледат като на последното откритие на науката хора, които не принадлежат към категорията на научните работници: писатели, журналисти, поети, администратори и пр. Има и известен брой изследователи, работещи в икономиката селското стопанство, организацията на труда и др. — все области, които са важни за народното стопанство, за които моделите и моделирането са фетиш. Като се каже „модели, и вече се счита, че проблемите са решени, че е намерен изход, че всичко е наред.

В науката, както и в живота, има модни течения. В началото на XX век учените са били побъркани по разни невидими лъчи. Това течение е увлякло и широки кръгове от населението. Появили се „специалисти" по най-различни видове излъчвания от хора, растения, животни, метали и пр. Може би увлечението по това, което се нарича кибернетика в средата на XX век, е причина за все по-честата употреба на думата модел? Модата играе определена роля и-тя се отразява както на ориентацията на научните изследвания, така и на честотата на употребяваните термини в обикновения език. В началото на века се е чувало често „лъчи", а днес — „модел".

83

Възможно е да има и още една причина за честата употреба на думата модел. Употребата на модели е израз на нашето становище за реалността и познаваемостта на нещата и явленията, израз на нашия стремеж да си оставяме отворена по една вратичка за отстъпление, ако някой се опита да отъждестви модела с реалността. Моделът е удобно средство да заобикаляме възприети становища и вкаменени представи, без да поемаме голяма отговорност за „истинността" на дадено наше твърдение.

Когато Ръдърфорд опитно установи, че в центъра на атомите се намира частица, чиято маса е почти равна на масата на целия атом, но чиито размери са десетки хиляди пъти по-малки, той създаде един модел на атома. Никой не можеше да го обвини в прекалена самонадеяност, когато от оскъдните експериментални факти, получени при броенето на разсеяни от тънка метална пластинка частици, той разви идеята си във вид на модел. При това неговият модел не е бил така ужасяващо нов, че да предизвика яростни възражения. Той съвсем напомнял на модела на Слънчевата система и дори така е бил наречен „планетарен модел на атома". Ако се счита, че моделът не с действителност, а само една несъвършена имитация, нищо страшно няма да се случи, ако имитацията излезе погрешна. Ще се измисли друга имитация или ще се поправи старата така, че да се намали грешката.

По времето, когато Ръдърфорд създава своя модел, са били доста разпространени позитивистичните философски възгледи на някои големи учени, като Поанкаре, Освалд, Мах. Според тези възгледи да се твърди, че атомът е такъв и такъв, значело да се говорят метафизични глупости. Ако се каже обаче, че се дава нов модел на атома, тогава работата е съвсем друга. Моделът не е твърдение за истинност. Той е само продукт на нашето въображение и логика и може да обясни някои факти, без да има нужда да го отъждествяваме с действителността.

Особено ясно проличава разликата между модел и твърдение за истинност в случая с Галилей. Малко хора си дават сметка за действителното положение на нещата около така известния съдебен процес (а те са два), който е станал легенда. Хората знаят само, че Галилей упорито бил повтарял: „И все пак тя се върти", нещо, което не е вярно, думи, които изобщо не са били изричани.

Галилей е роден през 1564 г. и е починал на почтена за онова време възраст, през 1642 г. Двадесет и една години преди раждането на Галилей, през 1543 г., излиза от печат книга

99та на Коперник „За въртенето на небесните сфери", в която големият

полски учен, държавник, математик н църковен деятел изложил своите становища по устройството на Вселената. След като опитал безуспешно да

коригира системата ма Птолемей, след като въвел допълнително още 8 окръжности към 40-те на Птолемей, Коперник най-после предложил друга система на въртене на небесните сфери, друг модел. Вместо Земята да е в центъра на системата и всички сфери да се въртят около нея, в центъра е поставено Слънцето. Земята, както и другите „блуждаещи" звезди, се въртят около Слънцето. Всичко друго си остава същото, както при Птолемей— най-отвън се намира сферата на звездите^ на която са налепени всички звезди, после идват различните планети, които се движат по сложни орбити, съставени от. окръжности, и в центъра е Слънцето. Неподвижно. Земята е само една планета. Промяната в модела не е кой знае колко голяма, но нещата изведнъж са станали по-прости. Иначе всичко си оставало същото. Планетите са звезди, които блуждаят по особен начин за разлика от другите звезди, които са си закрепени неподвижно на небесната сфера. Планетите светят, както всички звезди, със собствена светлина. Вселената е крайна (размерите й се задават от размерите на „.звездната сфера") и Луната е съвсем гладка,

Коперник е бил много известен и уважаван човек в католическата църква, но не това е причината неговите становища Да не предизвикат официалната яростна съпротива. Ясно е, че системата на Коперник премахва привилегированото положение на Земята. Земята престава да бъде център на света. Тази чест сега се пада на Слънцето. Но нали Бог е създал Земята, а Слънцето е било нещо като премия, безплатна добавка? Нали човекът живее на Земята, а той има божи образ и подобие? Защо тогава църквата не се е изправила пред възгледите на Коперник, за да защитава вечните истини на Светото писание? Книгата на Коперник не е била анатемосана и неговата система на света е била използвана за пресмятания на календара.

Идеите на Коперник са били приети, без да предизвикват възражение, защото те не са били заявка за истинност. Те са били просто един друг модел. Още повече, че 1700 години преди Коперник такъв модел е съществувал и е бил известен. Моделът на Коперник е бил явно по-удобен от този на Птолемей, защото с негова помощ се опростяват нещата, но докато системата на Птолемей е „истинска", тази на Коперник е само удобен начин за смятане. Затова и книгата на Коперник не е била

100забранена и дори е вършила работа за нуждите на Църквата,

Седемдесет и три години след излизането на „За въртенето на небесните сфери", през 1616 г., е едно постановление на инквизицията тя бива вписана в списъка на забранените книги с изричната уговорка, че забраната ще важи, докато не се поправят грешките в нея. Какво е станало? Междувременно на сцената излиза Галилео Галилей. Виден математик, механик и изобретател, с

много силни връзки в Църквата и в администрацията ^на Венеция, Падуа и Флоренция, Галилей съвсем не е бил случайно лице. Въпреки това Светата инквизиция намерила за необходимо да обърне внимание на един донос, който обвинявал знаменития учен в ерес, и да разгледа неговите действия н възгледи. Не е необходимо тук да се спираме на всички обстоятелства около това първо дело срещу Галилей в 1616 г. Не е зле да си припомним обаче, че 16 години преди това е бил изгорен на кладата като еретик Джордано Бруно. Между другото Бруно е твърдял, че Вселената е безкрайна, че има много подобни на нашия светове и че хората съвсем не са единствените разумни същества. Бруно е бил духовен революционер, човек, скъсал с предишните си връзки, открито и явно обявил се срещу Църквата.

Съвсем различен е случаят с Галилей. Умен и сдържан учен, а не разпален проповедник, той отлично знаел становището на църковните деятели и се стараел по подходящ начин да парира предварително обвинението, без да противоречи на църковната линия. Вместо упорито да твърди, както говори легендата, че системата на Коперник изразява истинското положение на нещата, Галилей заявил на инквизитора, че той счита тази система само за удобно средство за пресмятане (днес бихме казали — само модел). Ако все пак се бил изпускал да казва вместо „нека си мислим" „това е така", то тук има грешка на езика, несъзнателно подхлъзване, за което той моли прошка.

Трябва да кажем, че Както ходът на процеса в Инквизицията и сред църковните среди, така и становищата на Църквата и Галилей са били значително по-сложни от тези няколко думи, които споменаваме тук. Имало е отделни хора и групи от хора в Църквата, които са подкрепяли Галилей, било поради неговите солидни връзки с ръководителите на светската власт във Флоренция и Венеция, било за да нанесат вреда на свои лични неприятели от църковната йерархия. Противниците пък на Галилей са имали освен свои лични причини да искат да му запушат устата още и „идеологически". По това време борбата

86с реформаторските движения в Западна Европа ставала все по-

ожесточена, а и политическите борби между държавите — все по-кървави. Затова Църквата не изпускала случай да покаже силата и привързаността си към Светото писание. Кардиналът, който ръководил процеса срещу Галилей, считал, че тъй като в Библията се говори за движението на Слънцето и неподвижността на Земята, то това са въпроси на вярата, по които могат да се изказват само богослови.

Така или иначе, но първият процес против Галилей завършва с предупреждение да не защитава становището, че „наистина" (или както

казвали тогава „по своята природа") Земята се върти около Слънцето. Той, Галилей, да даде обещание да не прави това, а ако откаже да обещае, то тогава да бъде затворен. Книгата на Коперник не се обявявала направо за еретична, но се забранявала дотогава, докато не се внесат поправки (не е ясно кой е трябвало да внесе поправките и кой се е наемал да преиздаде книгата). Цялата тази история, въпреки че е усложнена с лични отношения, партизански ходове и догматични тълкувания на откъси от Библията, в края на краищата била решена с признаването, че становището на Коперник и изказванията на Галилей са само модел. В действителност Земята не се върти.

Тъй като нито Църквата имала в онзи момент много голям интерес от задълбочаването на процеса, нито Галилей е имал достатъчно подбуди и факти, с които да защитава „истинността" на твърденията на Коперник, цялата работа завършила с освобождаването на учения. Вторият процес станал след 16 години. През това време Галилей натрупал много данни, които споделил с учени от цял свят, без да забравя да спазва обещанието си пред Светата инквизиция. С помощта на изработения от него телескоп с голямо увеличение Галилей успява да изучи добре слънчевите петна (за които нищо не се говори в Библията), да открие спътниците на Юпитер, да докаже, че Луната има планини и долини и че Венера има фази, подобни на фазите на Луната. Всеки е можел с очите си да види тези неща и да се отричат те е било трудно, ако не и невъзможно, дори и за Инквизицията, Обясненията на тези факти според Галилей са могли да бъдат дадени само на основата на допуска-нето, че всички планети са подобни на Земята, че те светят с отразена светлина и се въртят около Слънцето и около себе си. Противниците на това становище, което си оставало само теоретично, възразявали, че ние не можем с никакви опити да докажем въртенето на Земята около себе си и следователно тя не се върти.

102За да парира възраженията, Галилей измисля нещо, което му се е

сторило, че окончателно решава въпроса: обяснение за приливите и отливите в океаните. Тъй като Земята се движи както около оста си, така и около Слънцето, поради центробежни сили водата в океаните се плиска, както би се плискала водата в една кофа на палубата на кораб, който се движи по сложна траектория. Всички други доводи в полза на системата на Коперник срещали напълно разумни възражения и на Галилей се струвало, че обяснението на приливите и отливите е решаващо за приемането, че Земята се върти около себе си и около Слънцето. Бъдещето показвало, че този „окончателен" довод на Галилей е съвсем погрешен. Обяснението на приливите и отливите се дава с гравитационните въздействия "от страна на Луната и Слънцето върху Земята. Освен това много по-късно беше намерен начин да се докаже

директно въртенето на Земята с опити на самата Земя чрез т. нар. махало на Фуко.

Във всички случаи, след предупреждението на Църквата Галилей внимавал много при формулирането на своите доводи. В едно негово писмо до ерцхерцога на Австрия, придружаващо книгата „Приливи и отливи", Галилей пише: „Сега, като знам, че трябва да бъда послушен и да вярвам на постановленията на хората, които са на ръководни постове, тъй като произлизат от по-висши знания, до които моят нисш ум не може да се издигне, аз разглеждам това мое произведение, което Ви изпращам и което има в основата си мисълта за движението на Земята, т. е. един от физическите аргументи, които привеждам в доказателство за това движение, аз разглеждам това, повтарям, като поетична измислица, като сън..."

Така, с такова смирение Галилей живял и работил до около 1623 г. След това, от 1624 г. той започнал да пренебрегва предпазливостта и по-открито да защитава становището си на страната на системата на Коперник. Защо Галилей забравил предпазливостта си? Работата е там, не през 1621 г. умрял кардиналът, който се занимавал с делото на Галилей, а през 1623 г. умрял и папата, който бил враждебен към него. Галилей, изглежда, решил, че вече може да си позволи по-голяма свобода. В съчинението си „Диалог за двете главни системи на света" Галилей разглежда само два от няколкото модели на света и излага становищата както на привържениците, така и на противниците на Коперник. Книгата е нещо като сценарий за филм или пиеса, в която трима души се срещат няколко дни подред и спорят върху въпросите за строежа на Вселената. Галилей майсторски «излага доводите както на противниците, така и на привърже

88ниците на хелиоцентричната система. За непредубедения читател обаче

доводите на привържениците на Коперник изглеждали по-убедителни, въпреки че формално те са били само едната страна на спора.

Междувременно политическата обстановка в света ставала все по-напрегната, Новият папа Урбан VIII, считан за прогресивен и умен политик, първоначално е бил приятел на Галилей, Този папа провеждал сложна международна политика. Той„ който е трябвало да защитава най-католическите господари на Испания и Австрия, се оказва в действителност поддръжник, на протестантска Швеция, на Холандия и съюзната с тях Фран-ция. Това парадоксално и идеологически много неудобно положение на папата довело до необходимостта от една демонстрация на стремеж към запазване чистотата на вярата. Писанията на Галилей вдигнали шум. Някой подшушнал на папата, че един от персонажите на Галилей в неговите „диало-зи" — Симпличио (Простака), е сам Урбан VIII. Папата, без много да се

задълбочава, без да прецени вредата от постъпката си, само под влияние на яростта и на желанието си да направи демонстрация на ортодоксалност наредил веднага да извикат Галилей. Обективно ученият не бил против Църквата , нито срещу Светото писание. Все пак Библията не е научен трактат и е въпрос на случайност, че Аристотел, когото Църква» та приемала като източник на светската мъдрост, се придържал към геоцентричната система вместо към хелиоцентричната. Едно хладнокръвно разглеждане на нещата е могло да покаже, че хелиоцентричната система не е толкова страшна и че Църквата спокойно може да я приеме, без от това да произлезе земетресение. Но времената не благоприятствали хладнокръвни разглеждания. Галилей бил осъден на публично самоотричане и на домашен адрес до края на живота му. С това католическата църква си нанесла непоправим удар. Тя трябвало да продължи да се придържа към явно погрешни позиции в продължение на дълго време, докато едва в наше време капитулира и призна, че Галилей е бил осъден погрешно, т. е. че е вярна хелиоцентричната система

Историята с Галилей е пример, който показва, че невинаги прибягването до убежището на модела довежда до безопасност. Въпреки явната възможност да се разглежда системата на Коперник, както и тази на Птолемей, просто като един модел, догматичните елементи в Църквата са взели връх» и са осъдили Галилей, макар че той формално не се е изказвал за „истинността" на системата на Коперник.

104Има и други примери от историята на науката, при които прибягването

до „модел" не спасява този, който се опълчва-срещу установените догматизирани възгледи, представителите на които се считат застрашени от новите идеи. Никъде Лобачевски не е твърдял, че неговата нова геометрия описва някакви реални съотношения в съществуващото пространство. Той просто създал нов модел на геометрия. Логично непротиворечива постройка, която има право на съществуване като модел (така поне е считал той). Въпреки това, въпреки липсата на' каквито и да е стремежи да представя новата си геометрия; като „истина" Лобачевски е бил преследван и осмиван. Не, разбира се, от инквизитори, но от неговите колеги, от полуин-телигентната публика, която само дочувала клюки за налудничавите твърдения на един професор. Православната църква за разлика от католическата е, изглежда, по-търпелива спрямо-научни учения и твърдения. А и времената се менят — XIX век не е XVII век и Църквата, още повече православната, се научила да приема по-спокойно нещата.

Учените също се научиха да се предпазват от категорични твърдения за съществуване. Вместо да разбиват вкаменени възгледи, учените често

прибягват до модели: „моделна разширяващата се Вселена", „модел на пулсиращата Вселена", „капков модел на ядрото"... Вместо да се говори, че човек е само една машина, която умее да възприема и мисли, нещо, което обижда религиозните хора и възмущава някои диалектици материалисти, може да се каже, че се предлага модел на възприемаща и мислеща машина.

Моделирането, освен чисто евристичните си достойнства, се оказва удобно от гледна точка на ангажираността с дадено твърдение. Никой не настоява, че моделът прилича напълно на оригинала. Такива модели няма. Подобен модел би бил идеално копие, а не модел. Щом моделът само отчасти прилича на оригинала, той е нещо ново, което го е нямало на света, нещо, което ние сме си измислили. Плод е на творческото ни въображение, създаден е с цел да изучим действителността. Ако при експериментална проверка моделът се окаже в противоречие с фактите, т. е. описва не тази действителност, за която е създаден, той винаги може да бъде променен. Променя се не действителността, а моделът. Ако опитните данни покажат, че количеството материя във Вселената надвишава определен праг, става необходимо да се премине от един модел на Вселената към друг. Промяната на модела може и да не ни ангажира с определени възгледи относно „истинското" състояние на Вселената. Най-често тези въз

90огледи се определят не от модела, а от нашата философска или

религиозна позиция. Ние можем да вярваме в бога и същевременно да правим модели на човека — това божие творение. Моделирането на човека вече не се счита за намеса в божиите работи, които са толкова висши, че ние не можем изобщо да ги проумеем.

Епохата на бурните открития във физиката и дълбоките противоречия с установените възгледи в началото на нашия

%век/ разчупването на закостенелите и привидно непоклатими догми в науката направи хората да бъдат предпазливи с категоричните си твърдения. Въпреки повтарящата се тенденция към догматизация на научните знания и идеи, която, изглежда, отразява някакъв първичен психологичен закон, налице е стремеж учените да се предпазват от догматизация. Моделите станаха гъвкави, променливи. Моделът на Ръдърфорд за атома, в който електроните се въртят по орбити около тежкото ядро, се оказва неподходящ въпреки удобното му сродство с познати неща, като движението на планетите около Слънцето, Работата е там, че всяко движение не по права ли-ния означава наличие на ускорения, на промени на скоростта. От класическата електродинамика е известно, че всеки електричен товар, който се движи с ускорение, излъчва енергия в околното пространство за сметка на собствената си енергия на движение. Това означава, че въртящият се около

ядрото електрон ще излъчва електромагнитни вълни (светлина), ще губи енергия и в края на краищата ще падне върху ядрото. Атомът ще умре.

Нищо подобно не става. Атомите са трайни (с изключение на радиоактивните, но там е виновно ядрото, а не тези неща, които са около него), не излъчват светлина и не умират от само себе си. Моделът на Ръдърфорд беше видоизменен едва ли не на шега от Бор. Така той стана модел на Ръдърфорд — Бор. Електроните пак се въртят около ядрото, но им е „забранено" да излъчват, докато се въртят. Въпреки че законите на електродинамиката изискват въртящите се електрони да излъчват, моделът на Бор им забранява това. Те се въртят, но не излъчват. При това те се въртят не на какви да са орбити, а на точно определени, позволени от модела. Енергия се излъчва или поглъща само когато електронът премине от една орбита в друга. От една позволена орбита в друга позволена орбита. В модела на Ръдърфорд — Бор орбитите са кръгови и „позволенията" се дават с помощта на едно число — цяло число, или, както беше наречено, квантово число. Когато електронът пре-

106мине от орбита с по-голямо квантово число към такава с по-малко

число, се излъчва светлина със строго определена честота. Преходите на електроните към следващите една след друга кръгови орбити, с все по-малко квантово число (а най-малкото е 1), довеждат до излъчване на отделни спектрални линии или общо за много атоми и много преходи — до излъчването на светлинен спектър, типичен за дадения елемент, за дадения атом. Всъщност моделът на Ръдърфорд — Бор се е отнасял само до атома на водорода.

Тази скърпена, измислена система — атомът на Ръдърфорд—Бор, за общо учудване обясни прекрасно като стабилността на атома на водорода, така и неговия светлинен спектър. Обясни не просто чрез показване, че трябва да има спектър, съставен от отделни линии, но и даде възможност за изчисляване на честотите на линиите. И тези изчислени честоти се оказаха съвсем същите, както намерените експериментално с помощта на спектрометър. Не е ли това чудо?

Моделът на Ръдърфорд — Бор после беше дотъкмен с елиптични орбити на електрона вместо с кръгови, за да се обяснят някои подробности от светлинния спектър на водорода, които проличават, когато спектърът се изследваме прибор с по-голяма разпределителна способност. Това дотъкмяване, а заедно с него и леко видоизменяне на модела направи Зомерфелд. Така моделът стана: модел на Ръдърфорд — Бор--Зомерфелд.

Този така добре натъкмен модел обаче започна да дразни физиците поради това, че забраняваше на електроните да излъчват светлина при

въртенето си около ядрото. Тази забрана е еквивалентна на отхвърлянето на електродинамиката. Това положение не се харесваше на физиците, дори и на тези, които създадоха модела.

Когато през 20-те години на нашия век се поставиха основите на една нова теория — квантовата механика, моделът на атома беше ревизиран. Според квантовата механика не може да се говори за орбити на електрона, тъй като съществува вероятност електронът да бъде намерен на най-различни места около ядрото. Като че ли електронът е „размазан". За онагледяване на „размазването" известно време говореха за „електронен облак". Вече електронът не се върти по кръгова или каквато и да е орбита, а представлява нещо дифузно, разпределено по определен закон около ядрото. Тъй като е трудно да се изработи нагледен модел на тези електронни облаци, прибягнаха до помощта на фотографията. С дълга експонация

92на един механичен модел се получава снимка, която дава представа за

разпределението, на електронната плътност около ядрото.Макар и твърде измъчено-нагласен, моделът на атома с облаците

електрони свърши доста добра работа, тъй като помогна при разглеждането на химическите връзки и структурата на кристалите и молекулите. Той обаче си беше обречен още от самото начало, защото се опитваше да направи на-гледно нещо, което изобщо не може да се онагледи. В квантовата механика, за описване състоянието на електрона се използват не координатите и скоростите му (защото той няма координати и скорости в класически смисъл), а една функция на координатите и времето, наречена функция на състоянието. С помощта на тази функция, по определени математични пра-вила могат да се намерят опитно наблюдаемите параметри на електрона. Нещата вече станаха твърде абстрактни. Не може да се казва, че електронът в даден момент се намира там и там, а вместо това се казва, че вероятността да го открием там и там е еди-каква си. Вероятността да открием електрона далеч от ядрото е съвсем малка. Малка е тя и да го открием на самото ядро. Всъщност разпределението на вероятността е подобно на облак, но това не е облак от „електронно вещество", а облак от плътност на вероятността, нещо, което изобщо не може да се визуализира. Това беше причината, поради която физиците се отказаха да дават нагледна представа за структурата на атома. Заедно с това те се отказаха и от визуален модел на атома. Въпреки това моделът на атома, представен с електронни облаци, и днес понякога се из-ползва за илюстрации на идеи и за онагледяване на някои закономерности от химията. Виждаме какви трансформации претърпя първоначалният модел на атома на Ръдърфорд, докато накрая, в една почти неузнаваема модификация той продължава да служи за онагледяване уроците по химия.

Има една категория модели, които по-скоро са средства за комуникация, отколкото помощен инструмент за изучаване на природата. Героят на Джонатан Суифт — Гъливър, в своите пътешествия попада в страната Лагадо. Там в Академията на Лагадо, която оказва голямо влияние върху живота на хората, Гъливър се запознава между другото с едно важно изобретение. Вместо да се говори и да се хабят бели дробове ш енергия, по-добре е да се показват предмети. Например вместо да се казва „хляб" — показват хляб, вместо да изразяват мислите си с думи и изречения, показват лъжица, стол, винт

93и пр. За целта е необходимо да се носи специална торба с предмети,

които да се показват, когато искаш да си размениш мисли със срещнат на улицата приятел. Въпреки че изобретението не било напълно внедрено, много прогресивни жители на Лагадо възприели идеята и по улиците можело да се видят хора, оживено вадещи от торбите си разни предмети.

За подробно описание на положението в пространството на различните атоми, които влизат в състава на някаква молекула, са необходими доста сложни математически изрази, които да изразят взаимното разположение на атомите при преместването или въртенето на цялата молекула. Сега това се прави с помощта на компютри, като се спестява човешкият труд при изчисленията. Преди 2—3 десетилетия все още компютрите и тяхното програмиране не бяха така развити и най-лесният начин да се онагледи структурата на една молекула беше, като се използва триизмерен модел. От дървени или пластмасови топчета, оцветени различно и различно големи, за да представят различните атоми, се прави конструкция, като топчетата са свързани с тел. Всеки е виждал подобни конструкции модели на някои молекули. Това са статични модели и те дават представа не за процеси и промени, а за приблизителна структура. Вместо един учен подробно и мъчително да описва координатите на всеки от десетките или стотици атоми, за да могат другите учени да разберат как той си представя молекулата, прави се модел, нещо като предметите на мъдреците от Лагадо. Този модел веднага демонстрира идеята на автора и макар че не предлага много възможности за динамични описания, е удобен и бърз начин за комуникация. Крик и Уотсън направиха от картон (поради бързане да вземат Нобеловата награда те не искаха да чакат топчетата и телчетата от работилницата) модел на ДНК. Този модел съответстваше на всички известни дотогава експериментални данни от химически, рентгеноструктурни и биологически изследвания и всъщност беше синтез на много резултати от работата на много учени. Нобеловата награда беше дадена на Крик и Уотсън не за конструкцията от картон, която сигурно е била доста грозна и нестабилна и която само демонстрирала идеята

им пред научната общественост, а за откриване структурата на гигантската молекула на ДНК. Подобен подход за използване на модели като комуникативно средство виждаме и при архитектите, театралните и кинохудожниците, конструкторите на автомобили. Техните модели от хартия, картон и стиропор не демонстрират изчисления, а само по

109казват идеите, представите на авторите, за да могат другите

специалисти да дискутират работата, да предлагат изменения, да оценяват.Макар че моделите общо дават възможност да се изказват резервирани

становища, всеки модел е някакъв израз на? стремеж за достигане на истината. Критерий за истинност най-често е опитното потвърждение. Колкото по-добро съвпадение има между един модел и опитните резултати, толкова този модел е по-близо до истината, до реалността. Според марксическата философия в хода на нашето познание ние откриваме само относителни истини, истини, които съответстват на дадения етап от развитието на знанията ни за света. Абсолютната истина е само границата, към която клони редицата от относителни истини. Ако всеки модел разглеждаме като твърдение, което изказва една относителна истина (доколкото изобщо изказва твърдение за истинност), тогава редицата от пос-ледователни модели за строежа на атома ни дава представа, за процеса на приближаването към недостижимата абсолютна истина. Все по-близо, но все още недостигната и недостижима.

Квантовата механика не е и не може да бъде последната дума на физиката при описанието на микросвета. Би могло да се очаква създаването на някакво обобщение на квантовата механика, при което част от сегашните възгледи ще отпаднат или ще загубят смисъл, като отстъпят място на други възгледи и твърдения, които по-добре ще описват природата и ще дават възможност за предсказания с по-голяма степен на достоверност. Никой не знае какво ще е бъдещото развитие на науката, защото именно затова тя е наука — за да навлиза в неизвестното. Във всички случаи обаче човекът си остава човек, с неговите специфични начини на мислене и представи. Това означава, че ролята на моделите в научното изследване ще остане и в бъдеще, че за конкретизиране на идеите, за изказване-на некатегорични твърдения, за комуникация ще продължат да се използват модели. Развитието на изчислителната техника и използването на компютри с големи функционални възможности позволява създаването на триизмерни модели за постройки, самолети, леки коли и машини. Върху екрана на дисплея изображението на модела може да се завърта под какъвто си искаме ъгъл. В конструкцията могат да се внасят изменения „на място", може дори да се експериментира, като се изследва издръжливостта на конструкцията, обтегае

95мостта на формите на самолетите и колите, въздействието на:

външните фактори и пр.Ако обобщим малко понятието „модел", ще можем да включим в него

всяко твърдение за свойство, за явление, за инвариантна проява на природата. Тогава модел ще е и системата от диференциални уравнения, които Максуел написа, за дан обясни електричните и магнитните явления. Тази система уравнения, макар че не може да бъде направена от картон или пластмаса, макар че не може да бъде визуализирана, е едно твърдение за постоянни съотношения между основни величини, описващи електромагнитното поле. Тя е един природен, закон. Моделът е заявка за статута „природен закон". В много случаи, както и при уравненията на Максуел, той действително е природен закон. Природен закон, модел, теория, хипотеза — това са думи, които се употребяват широко, но е много трудно да се каже каква е съществената разлика между тях, ако въобще има разлика. Навремето се е употребявала думата хипотеза и едва в по-ново време са се появили другите термини, понякога за да придадат по-голяма достоверност. Във всеки случай едва ли е тук мястото, където ще разнищваме семантичните различия, макар че интуитивно всеки т усеща.

Природен закон са и основните уравнения на механиката,, които пак могат да се разглеждат като математичен модел на механичното поведение на телата. И в двата случая: и в уравненията на Максуел, и в уравненията на механиката има определени твърдения за връзките между величини, които можем; по някакъв начин да определим опитно.

Законът на Мендел за разпределението на белезите, наследени от родителите, законът „всичко или нищо" за възбуждането на невроните, законът за действието на масите в химията — всички те са от един и същ тип: твърдения за постоянни съотношения и възможност за предсказване. Някои от законите-имат по-ограничено приложение, отнасят се до по-специални случаи. Така например законът на Ом се отнася само до протичането на постоянен ток през проводници н а известен смисъл е по-беден от уравненията на Максуел, които важат за всякакви среди и всякакви случаи. Или законът на Стокс за движението на сфера в течност с вътрешно триене. Той също важи само за определени случаи, докато уравненията на хи-дродинамиката са много по-общи.

Има една категория твърдения закони, които са много общи, които обхващат цяла наука или няколко науки и които

111изразяват основни свойства на материята. Това са законите за

запазване. Закон за запазване е твърдение, според което някаква величина

остава една и съща в различни моменти или при различни промени в природата. Би трябвало тези закони да се наричат закони за постоянство, а не за запазване, но така си е останало от край време и сега не е моментът да ги преименуваме.

Основен закон за запазване е този за запазване на енергията. Общото количество енергия в една затворена система (която не си взаимодейства с други тела или системи) остава постоянно и не зависи от това, какво произлиза със системата. Там може да има експлозии, пожари, студове, механични сътресения, химични превръщания, да се раждат и умират ин-дивиди, растения, животни, микроби, вируси; да изчезват цели видове — енергията, общата енергия на тази система си остава една и съща.

Не е ли твърде самонадеяно такова твърдение? Не е ли твърде силно? Там е работата, че това твърдение не може да бъде направено по-слабо. Не можем да го променим с добавяне на думата „почти", например енергията остава почти една и съща. Същността на твърдението е именно в неговата изключителна категоричност. Смекчаване бихме могли да имаме само ако хвърлим съмнение върху верността му.

Законът за запазване на енергията е толкова общ, че е просто задължително всички други твърдения, закони, модели да държат сметка за него. Той е толкова задължителен, че ако при логическа проверка се окаже, че някой модел на машина или някое твърдение закон за частен случай не се подчиняват на закона за запазване на енергията, то този модел или този частен закон автоматически се считат за неверни. Една от първите и задължителни проверки за истинност на много твърдения във физиката, химията или биологията е проверката относно закона за запазване на енергията.

За какво, ще попита някой, е необходимо такова едно универсално твърдение? Пък и откъде знаем, че то е вярно за всички явления в цялата природа. Ние не сме били на звездите, не знаем какво става в далечните галактики, в квазарите и черните дупки. Защо продължаваме да твърдим, че законът'за запазване на енергията е така всемогъщ? Какво ни помага тази наша привързаност към него? „Ползата" от това така общо твърдение е, че позволява да се правят открития и обобщения, там където никакви други средства не помагат. Един хубав пример е откриването на неутрино-частицата. Точ

112ните измервания, които са били направени относно енергията на

електроните при бета-разпадането и енергията на отскочилото при това ядро, показвали, че част от енергията някъде пропада. Електронът и ядрото не отнасят цялата енергия на разпадането на ядрото. Този факт, многократно

проверен с МНОГО фина апаратура и хитри опити, разколебал някои физици във всемогъществото на закона за запазване на енергията Нилс Бор в отчаян опит да го спаси дори направил допускането, че законът е верен, но само статистически, средно взето. За отделните елементарни актове на бета-разпадането, пък възможно и при други процеси в света на елементарните частици, законът за запазване на енергията може и да не се

ва. Тази жертва не беше приета от повечето физици, които предпочитаха законът да си остане в сила за всеки отделен акт на взаимодействие и промяна. Изход беше намерен с предположението, че при бета-разпадането се изпуска не една, а две частици. За да бъде всичко друго наред, втората частица освен излъчения електрон не трябваше да има маса (или масата да е много малка, та да не може да се улови опитно), тя не трябваше да има и електричен товар, но беше необходимо да притежава енергия и количество на движение. Тази частица — спасител на закона за запазване на енергията, беше наречена неутрино (умалително от неутрон). Въпреки че почти няма свойства освен свойството да съществува, да се движи със скоростта на светлината и да оправдава основния закон в природата, неутриното беше експериментално доказано и даже стана толкова важна елементарна частица, че от нейните свойства и от количеството й в природата зависи какво ще бъде бъдещето на Вселената.

Доказването на неутрино-частицата не само спаси закона за запазване на енергията, но и даде смелост на експериментаторите да използват този закон за откриване на много други елементарни частици. Колкото до универсалността на закона за запазване на енергията — нали всеки закон, всяка теория трябва да може да поглежда към още неизучените, неразпознати явления? Как ще стане това, ако нямаме смелостта да разпростираме добре доказани правила, теории и закони в непознати области? Тук може да се възрази, че науката няма право така недоказано да разширява обсега на действие на някои закони, защото науката борави само с твърдо установени неща и е солидна и надеждна в своите изводи. Такова възражение изисква учените да се занимават само с познати неща и да не се пъхат там, където нещата не са извест-

113ни. Подобно изискване противоречи на духа на науката. Защото тя се

стреми да разширява обсега на познатото именна като обобщава действието на добре проверени закони и в непознати области. Ако науката се занимава само с известни неща, тя не би била наука. Учен е не този, който знае точно какво става навсякъде, а този, който може да каже: „Не знам защо явлението протича по този начин, но се надявам, че тук е в сила определен закон, който ще трябва да се формулира." Изобщо признанието в незнаене е нещо, което

сред учените е много по-разпространено, отколкото обикновено хората си мислят. Ричард Файнман, който обича да придава парадоксален вид на изказванията си, пише по този повод: „Ако искаме от науката да има някаква полза, ние трябва да правим догадки. За да не се превърне науката в прости протоколи на направените експерименти, ние трябва да предлагаме закони,, които се простират в още неизследвани области. В това ням& нищо лошо. Само че науката се оказва недостоверна. А ако сте си мислили, че науката е достоверна, имали сте грешка."

Съществуват още много общи и важни закони за запазва не. И не е необходимо именно тук да ги изброяваме всичките. Достатъчно е сега да споменем за още един закон — закопа за запазване на електричния товар. Знаем, че електричните товари съществуват в две модификации, които ние наричаме „+м и „—" електричество. Законът за запазване на електричните товари гласи: разликата между общото количество на положителните и общото количество на отрицателните товари във Вселената остава постоянно, каквито и процеси да протичат в нея или в части от нея. Това означава, че електричните товари не могат да се създават, нито могат да се унищожават без съответна компенсация. Ако един електрон (отрицателен елементарен електричен товар) се появи вследствие на бета-разпадане, появява се и един положителен елементарен електричен товар с еднаква стойност. Не може електрон да изчезне, но е напълно възможно и много често се случва едновременно да изчезнат електрон и позитрон. Това се нарича анихилация и води до появяването (поради действието на други закони за запазване) на фотони. И този закон е съвсем общ и учените го прилагат както при изучаването на явления, свързани с отделни частици, така и за звездите, галактиките и Вселената като цяло. Общността на закона позволява с негова помощ да се извеждат други закономерности, които бихме могли да наречем закони от втори порядък. Всички закони за запазване са по-общи, по-основни, по-универсални от законите

114в различните области и раздели на отделните науки или само на

физиката. Те са нещо като свръхзакони, по-висши закони.Интересното е, че дори и тези свръхзакони се оказаха след-I пше от

още по-общи принципи в природата. Оказа се, че принципите на симетрия водят направо до закони за запазване. Симетрията на времето (еквивалентност на посоките „бъдеще — минало" за всеки момент) води до закона за запазване на енергията. Симетрията на преместванията в пространството hi известен смисъл всички точки на пространството са еквивалентни) води до закона за запазване на количеството на движение. Симетрията на въртене в пространството (еквивалентност на посоките) води

до закона за запазване момента на количеството на движение и пр. и пр. Тук навлизаме в област, която не може да бъде предадена на друг език освен на специално създадения език на математичната физика и затопи е по-добре да спрем.

99

ПРОГНОЗИРАНЕ

„Ако за момент приемем, че съществува някакъв висш ум, който може да обхване всички сили, движещи природата, както и всички положения на телата, които я съставят, и ако този ум е толкова дълбок, че да може да анализира данните, то той ще обхване в една формула движенията както на най-големите тела във Вселената, така и на най-лекия атом; за този ум нищо няма да бъде несигурно — и бъдещето, както и миналото ще бъдат пред очите му." Тези думи на Лаплас са често цитирани, за да покажат, че знаменитият френски математик, астроном и физик е бил привърженик на т. нар. механистичен детер-минизъм. -Не са много хората обаче, които знаят, че цитатът е от книгата „Аналитична теория на вероятността" и че Лаплас е един от тези, които са положили основите на теорията на вероятностите.

На пръв поглед има противоречие. От една страна, според убеждението на Лаплас природата е една точна машина, която се подчинява на определени закони и в която по принцип всичко е строго определено и напълно предсказуемо, а, от друга — в същата тази природа става дума за случайности, непредвидимости, вероятности. Може ли да има случайности при наличието на точни закони, на които се подчиняват както големите, така и малките тела? Явленията в природата би трябвало да са предварително обусловени, а не случайни.

Може би ще си спестим доста усилия (и място), ако разгледаме първо въпроса за предсказуемостта. Този въпрос е интересувал хората и от най-далечното минало. Жизнено важно е да се прецени какво ще бъде развитието на някои природни или обществени събития. Дали ще има хубава реколта. Войната, която започва, ще бъде ли с добър изход. Ще бъде ли щастлив един брак и колко деца ще имат съпрузите. Колко още ще живее даден човек и от какво ще умре. Всички тези въпроси са занимавали'хората много отдавна. Считало се е, че ако човек знае „какво му е писано", той ще може да управлява съдбата си. Ако му е писано да се удави, той ще отбягва водата. Ако знае, че ще загуби парите си в търговия със зехтин, той ще търгува със сол и т. н.

Преценките за бъдещето, за нещата, които имат да се случат, но още не са се случили, са били монопол на ясновидците. Тъй като всичко на този свят се управлява от боговете, трябва само да се попитат тези всемогъщи същества или още по-всемогъщата съдба, която понякога обърква плановете и на хората, и на боговете. Нещастието е, че боговете и съдбата не обичали да говорят с когото и да е, какъвто и обществен пост да има той. Освен това те не говорели на ясен, човешки език, а употребявали разни мътни метафори, които не всеки може да разбере. Именно за това били ясновидците. Те, от една страна, имали някаква пряка връзка с боговете и съдбата, а, от друга, знаели да тълкуват езика им дори когато той не се е състоял от думи. Не ви ли е правило впечатление, че всеки античен автор, историк или биограф се позовава на ясновидците или на поличби. Да вземем Гай Светоний Транквил, автора на „Животът на 12 императори". Най-малко една четвърт от всяка от дванайсетте биографии съдържа подробни сведения за поличби, чудеса, резултати от допитване до ясновидци, предупреждения на жреци и гледачи. За изхода на една война говорел фактът, че светкавица поразила статуята на някого си на форума. Съдбата на императора била предсказана от два орела, които кръжали над двореца. Изходът на битката бил съвсем ясен поради факта, че черният дроб на закланата с ясновидска цел кокошка бил съвсем черен. Нещастието било предсказвано чрез раждането на теле с две глави и пр. и пр.

Древният човек е правил своите преценки за бъдещето, определял е вероятността за един или друг изход от някакво явление или събитие, които са го интересували, като е „четял"

100знаците, които боговете милостиво му изпращали чрез своите

посредници. Вероятността за едно или друго бъдещо събитие всъщност е била израз на доверието на древния човек към предсказанията на ясновидците. Ви било несправедливо да считаме, че нашите далечни прадеди

са били глупаци, които вярвали на всичко, което ясновидците им казвали. Те преценявали, съобразявали и невинаги вземали предсказанията за стопроцентово верни. Известен е следният случай. Римски пълководец се от-правял на военна експедиция с кораби. Както му е редът, щатният ясновидец разсипал зърна на палубата и пуснал кокошки да кълват. Обикновено предсказанията са се правели въз основа на начина, по който кълвели кокошките. Този път обаче кокошките отказали да ядат. Това само по себе си било много лоша поличба. Тогава пълководецът, ядосан, изхвърлил кокош-ките в морето с думите: „Щом не искат да ядат,, нека се напият с вода." И изобщо не се съобразил с поличбата.

В своето ежедневие обаче древният римлянин или грък, преценявал бъдещия ход на събитията само въз основа на някои много общи предположения, верността на които била проверявана от векове. Също като нас. Само особено важните събития са били подлагани на преценка чрез допитване до боговете. При това обект на предсказания са били главно по-отдалечените в бъдещето събития или по-сложните, с участието на много хора, или други, трудно управляеми компоненти. На днешен език ще кажем, че в случаите, когато вероятността за дадено бъдещо развитие явно е близка до единица, не е било необходимо да се прибягва до ясновидци.

Добре разработените и широко използвани начини за надничане в бъдещето главно чрез вътрешностите на жертвени животни или на животни, специално отглеждани и убивани за целта, изведнъж престават да се използват към IV век от нашата ера. Какво е станало? Дошло е християнството с друг, нов малко страшен и непознат бог, с други ритуали и вярвания. Новата религия обхванала умовете и душите на хората. Станала държавна, започнала да влияе върху поведението на широки слоеве от населението и на самите императори. Гледането по вътрешности на жертвени животни и на кокошки, както и гадаенето по бобови зърна, било чисто и просто забранено. Всички тези неща станали вредно суеверие. Жреците и гледачите останали без работа или били избити. Можеш да се помолиш на новия бог да ти изпрати плодородие или милостиво да избие враговете ти заедно със семействата им, но не е прилично да го питаш за бъдещето. Защото бъдещето е всъщност съвкупността

101•от намеренията на бога, тъй като той прави каквото си иска. Бог е

толкова всемогъщ, толкова тайнствено нечовечен и отчужден, че разговорите с него са само еднопосочни. Разбира се, ако бог благоволи, той може да съобщи нещичко за намеренията си на грешното човечество, по начин, който той намира за подходящ. Най-често бог се явявал по време на сън на; избрани •от него хора, които после трябвало да съобщават посланията. Обикновено

никой не им вярвал, освен ако това не е било в интерес на Църквата, която се намесвала с мощния си пропаганден апарат. През средните векове ясновидците и гледачите са били считани свързани по-скоро с дявола, отколкото с бога. Немалко от тях завършили живота си в подземията на замъците или на кладата.

След Ренесанса в Западна Европа, след рационалната преценка на много ценности, класически вярвания и догми започна да се заражда и развива това, което днес наричаме наука. Може да изглежда смешно, но теорията на вероятностите е възникнала за чисто практическите цели на съвсем непрактична човешка дейност — хазартните игри. През XVI, XVII и XVIII век в Западна Европа са били разпространени най-различни хазартни игри: със зарчета, карти, топчета и главно лотарии. Лотарии, които крале, управители и правителства разигравали не без печалба за себе си. Много самозвани специалисти плъзнали из дворците да предлагат организирането на лотарии. Това много картинно и точно е разказано например в спомените на Казанова, който сам е бил един от „специалистите" по лотарии. За щастие освен мошениците и печалбарите с въпросите на хазартните игри и лотариите се заели и учените. Основният въпрос, който ги занимавал, е бил въпросът за „справедливостта". Когато се играе на пари, във всяка игра се залага някаква сума и в зависимост от залога и изхода на играта се получава някаква печалба (или се губи залогът). Една и съща печалба ли трябва да имат (пропорционално на-залога) този, който при игра със зарове е заложил на „чифт", и този, който е заложил на числото 2. Интуитивно е ясно, че този, който залага на чифт, ще печели по-често, отколкото този, който залага на две. Какво е справедливото съотношение между печалбите? За да се отговори на този въпрос, трябва да се реши колко пъти по-често се пада чифт от 2 и оттам да се направи изводът за справедливото съотношение на печалбата. Би трябвало този, който залага на 2, да получи толкова пъти повече от залога, колкото по-рядко се пада 2, отколкото чифт. Тук на пръв поглед бог няма работа. Трябва да се определи нещо, което може да се на

119рича „вероятност", и оттам да се пресметне „справедливата" печалба, т.

е. тази, която съответства на вероятността. Вероятността има научен смисъл, защото се изразява с число. Това число би могло да послужи за определяне на справедливото разпределение на печалбите, нещо, което всеки може да провери и а което всеки може да се убеди.

Въпреки въвеждането на научни методи при анализа на хазартните игри намирането на вероятността не е било така просто, защото опитите невинаги дават еднозначен отговор. Колко хвърляния на зарчето трябва да се направят, за да се намери колко често се пада всяка цифра? Къде е

гаранцията, че опитно намерената честота може да служи като израз за вероятността? Не е ли възможно да не се правят опити, а да се изчислява вероятността, като се изхожда от броя и вида на резултатите от хвърлянето на зарчето, изтеглянето на картата, попадението на топчето на дадена цифра?

Конвенцията, по която да се изчислява вероятността, е била предмет на спорове. Каква е вероятността, щото при две последователни хвърляния на една монета да се падне два пъти герб? Д'Аламбер е разсъждавал така: има три равни възможности — да се падне един път герб, да се падне два пъти герб и да не се падне нито един път герб. Следователно вероятността да се падне два пъти последователно герб трябва да се изрази като отношение между броя на случаите, когато се пада два пъти герб (един случай), и всички възможни случаи (а те са три), т. е. тя трябва да е 1/3. Лаплас пък възразява. Има не три, а четири равни възможности: а) да има един път герб и един път цифра, б) един път цифра и един път герб, в) два пъти герб, г) два пъти цифра. Всичко четири'»;равни възможности, следователно вероятността е 1/4. Становището на Лаплас е било прието в науката.

Лесно се вижда, че затрудненията произлизат от дефинирането на понятието „равни възможности". Като хвърляме монетата, има ли възможност тя да падне и да остане на ръба си? Очевидно има. Защото ние сме виждали монети, застанали на ръба си. Равновероятен ли е този изход от хвърлянето на монетата с падането на герб и цифра? Всеки ще каже, че не е равновероятно, защото на нас никога не ни се е случвало да хвърлим монета и тя да не падне на плоската си страна. Не сме и чували за това. Все пак тази възможност съществува, но ние не я вземаме предвид при изчисляване на вероятността монетата да падне герб. Считаме възможността толкова нищожно малка, че изобщо я пренебрегваме. Значи при изчисляване на вероятно

120стите ние вземаме предвид и някои чисто интуитивни „данни' за

процесите. При това ние издигаме тези интуитивни съображения до ранга на споразумения при изчисляване на вероятностите. Това споразумение всъщност не е съвсем формално, защото то се подкрепя от знанията ни за геометрията на монетата, за земната гравитация, за потенциалната енергия при различните положения на монетата върху равнината и пр. и пр. Всички тези данни обаче само подкрепят споразумението, конвекцията. Ако според Лаплас ние знаехме още много, много данни за движението на монетата, еластичността на равнината, върху която тя пада, и др., тогава изобщо нямаше да става дума за вероятност. Ние щяхме да изчисляваме начина, по който ще падне монетата. Природата не играе хазартни игри.

Това становище, този безусловен детерминизъм, се споделя от много хора и днес. Неговите корени можем да търсим в големите успехи на механиката от XVIII и XIX век и заедно с това—в големите постижения на астрономията. Чрез решаване на диференциалните уравнения на механиката, които са много общи и важат за всякакви материални тела, е възможно, ако-се знаят началните условия в даден момент, да се изчислят координатите и скоростта на тялото за всеки следващ момент. Диференциалните уравнения са нещо като оператор, който превръща автоматически данните, които важат за даден момент, в данни за кой и да е следващ (или предидущ) момент. Уравненията на механиката са изградени на (и същевременно подкрепят вя-рата в) пълния детерминизъм.

Това гледище за детерминираността на нещата и явленията, което освен научен принцип е и философско становище, днес наричаме механистичен детерминизъм. Той е най-близо до т. нар. здрав разум. Според него всичко в природата е свързано с еднозначни взаимни зависимости, които по принцип могат да бъдат познати и сведени до нещо като уравненията на механиката. Всяко явление е част от сложна верига от последователни събития — причини и следствия, които по принцип могат точно да се предскажат, стига да имаме необходимите знания. Раждането на детето е брънка в тази верига и следователно по принцип е възможно според това гледище да се предскаже бъдещето, му, стига да знаем как. Принципната предсказуемост на всяка стъпка, която ще направи човек през живота си, или на коя и да е редица от събития е основно положение в механистичния детерминизъм. Това положение не може да се докаже опитно. То не може и да се изведе логически от други по-основни положения, но то не може и да се опровергае логически- То е( посту

104лат. Вярване. Мястото на всемогъщия и мъдър бог, по чиято воля

стават нещата по света, се заема от детерминираните природни закони, които твърдо и неизменно управляват всички събития и предопределят тяхното развитие. Ако ние знаехме езика и законите на природата, ние бихме знаели и цялото бъдеще. На всичко. И на хората, и на растенията, и на звездите.

Тъй като нашето познание е ограничено, тъй като все още има много закони, които не знаем, ние прибягваме до теорията на вероятностите. Ако сгрешим, сме си виновни само ние. В природата няма грешки. Всички природни закони според механистичния детерминизъм съвсем точно определят хода на всяко събитие. Ако при измерванията си намерим отклонения от някой закон, това се дължи на грешки в измерването, които се явяват поради несъвършения характер на човешките действия в сравнение със съвършенството на природата. Гаус откри закономерности в

разпределението на грешките при измерване, но дълго ^време се е считало, че е възможно да се намалят грешките до нула. Дотогава, докогато ние правим грешки, можем да използваме теорията на Гаус. Когато обаче се научим да не правим грешки, тази теория няма да ни е нужна. Грешките, които правим при измерване и които разглежда Гаус, са случайни. Случайности може да има само в действията на несъвършения човек и следователно случайните грешки ще намаляват все поведе, колкото повече човек знае за природата и за себе си.

Както виждаме, ако се застане на позицията, че вероятността е израз на нашето незнание, между пълния детерминизъм и използването на вероятности няма противоречие. Нещата опиват във всички случаи до нашите знания, до нашите способности. Колкото по-малко знаем, толкова повече ще си служим с вероятности. И, обратното — ако знаем всичко, вероятности не ни трябват.

Също през първата половина на миналия век се е оформила една описателна наука, чиято цел е да събира и систематизира интересни данни за различни държави — статистиката. Неуморни регистратори още от XVII век са започнали да събират данни за построените къщи, за умиранията и ражданията, за кражбите, за убийствата с нож, с пистолет или въже, за дуе-лите и пр. и пр. Още през 1662 г. Джон Граунд е публикувал в Англия данни за ражданията и умиранията, а Хали (Халеевата комета!) е изчислявал средната продължителност на живота на гражданите. Пръв се е заел да публикува наистина обширни данни белгийският учен Кетле. При това, тъй като имал добра математическа подготовка и е бил ученик на Лаплас и прия

105тел на друг френски математик — Поасон, Кетле бил в състояние да

придаде на данните вероятностен израз — да представя честотата заедно с абсолютния брой на дадени събития. За голяма негова изненада и радост оказало се, че относителният брой па престъпленията в една страна, на сватби, умирания и пр. си остава почти постоянен (1826—1831 г.). Това означава, че с доста голяма точност може да се предвиди колко хора ще уми-рат, колко ще се преместят в друга къща, колко ще бъдат обесени за убийство след една или повече години. Не кой ще умре, не кой ще бъде обесен, а колко. В известен смисъл за човешкото общество могат да се открият закони, подобни на законите във физиката. Ненапразно Кетле е нарекъл своята теория програма „социална физика". Според Кетле социалната физика трябва да установи законите, съгласно които се възпроизвежда човешкият род, интелектуалната сила; наклонността към добро и зло; законите, по които се развиват човешките страсти и вкусове; законите, които управляват

промените в производството и социалната структура. Голяма програма. И съвсем детерминистична. Но детерминистична от нов тип.

Макар Кетле да не е съзнавал това, закономерностите, които той се е стремял да открие, са били различни от закономерностите, с които е боравела тогавашната физика. Статистическите, закономерности важат само за големи съвкупности от индивиди, за цели държави. Колкото по-малка група от хора се разглежда, толкова по-неточни стават предсказанията. За отделен човек вече нищо не може да се каже. Въпреки това могат да се правят предсказания, които доста точно определят бъдещето на големи ансамбли от индивиди, стига да има достатъчно данни за целия ансамбъл. Маркс, чиято привързаност към научните методи е пословична, ценял високо работите на Кетле и считал, че те ще допринесат за разбиране законите на общественото развитие.

Много скоро различни държави учредили статистически служби, които събирали данни и извличали закономерности за обществото, за държавите. В биологията постепенно започнали да навлизат статистически методи. Работите на Мендел са съществено ориентирани към намиране на вероятности за наследствените явления. Дарвин развива своята теория за произхода и еволюцията на видовете, като използва случайния характер на оцеляването на индивида при между- и вътревидовата борба. По същество неговата теория борави със статистически закономерности. Де Фриз подчертава случайния характер на мутациите.

123Физиката дълго време е отбягвала да се занимава с вероятности и

статистика. За един физик е било едва ли не неприлично да пише, че хвърлено нагоре тяло ще падне така или пък иначе с някаква вероятност. Това би означавало, че той не е в състояние да вземе предвид всички фактори, които влияят върху движението на тялото, че не знае как да използва уравненията на движение или че няма представа как да реши тези уравнения. С други думи, това означава, че той не владее физиката. Точната наука — физиката, се е гордеела с това, че може да предсказва много добре редица механични, електрични и термодинамични явления, без да прибягва до неопределени и мъгляви твърдения, подобни на тези, които изказвали например биолозите. За физиката знанието е означавало знание на точни причинни съотношения, изразявани с езика на математиката и главно с помощта на диференциални уравнения. Всичко друго се е считало незнание. Ненапразно някои от най-яростните противници на Дарвин са били физици. Ако една теория не може да се изрази с езика на диференциалните уравнения от рода на тези, които се използват в механиката, а прибягва до помощта на случайности, на нея не може да се има доверие.

Нещата обаче коренно се промениха през втората половина на миналия и началото на нашия век, след работите на Болцман, Гибс, Айнщайн, Смолуховски и др. Стана ясно, че във физиката е възможно да се обясняват и описват явления не посредством разглеждане поведението на отделни обекти, а на големи ансамбли от частици. Беше развита кинетичната теория на газовете, разгледани бяха явления в течности и твърди тела, изясни се брауновото движение, колоидните разтвори станаха по-разбираеми. Новото направление беше наречено статистическа физика и то успешно реши много основни и важни въпроси^ които бяха ненапълно изяснени дотогава.

Основното становище, дори и на най-големите представители на статистическата физика от края на миналия и началото на нашия век, е било, че ние прибягваме до статистиката и вероятностите само защото не сме в състояние да решим точно диференциалните уравнения, които описва движението на всяка една частица в газ или в течност. Ако по някакъв начин намерим координатите и скоростите на всяка отделна частица в един съд„ пълен с някакъв газ за определен момент, то като решим съвместно (защото при движението на частиците произлизат многократно удари) например 1023 уравнения, ще намерим точните състояния на газа във всеки следващ момент. Точните състоя

107ния — това означава да се знае коя частица къде се намира и с каква

скорост се движи.Да се спрем за малко на това, което току-що казахме. Нека вземем газ,

съставен не от 1023 частици, а само от 100 частици молекули. Нека това да бъдат еднакви молекули. Какво би означавало тогава намирането на координатите и скоростите на стоте молекули? Очевидно това би трябвало да значи да измерим положението на молекула № 1 и на молекула № 2 и т. н. на всички сто молекули. Нека за по-голяма ясност си мислим, че можем да фотографираме наведнъж всички молекули и да получим моментална снимка. На фотографията ще видим 100 еднакви частици, всяка от които се намира на различно място и се д^ижи с различна скорост и посока. Ако приемем, че това са началните данни, то те не са достатъчни за решаване на задачата, защото с течение на времето частиците се удрят помежду си и променят рязко движението си. Ние трябва да можем да знаем коя частица с коя се е ударила, за да решим уравненията и получим бъдещото състояние на газа. С други думи, ние трябва да знаем не само различните места, но и коя частица на кое място се намира. Това означава, че трябва да можем да раз-личаваме частиците, молекулите една от друга. Но молекулите в един газ са напълно еднакви, те не се различават една от друга. За да ги различим, трябва да ги отбележим по някакъв начин. Но да маркираме молекулите не е

възможно, ако искаме те да останат същите, ако не ги променим. Значи, за да сме в състояние да напишем уравненията на движение за нашия газ и да предсказваме бъдещото състояние, ние трябва по необходимост да променим молекулите, да променим газа и следователно бъдещето няма да бъде това, което на нас ни трябва, а някакво друго бъдеще, което не ни интересува и което може би няма нищо общо с нашия газ. Ясно е, че независимо от трудностите и, направо казано, невъзможността за съвместно решаване на толкова много диференциални уравнения самият процес на описване състоянието на газа довежда до абсурд.

Всъщност никой и не е предлагал подобни неосъществими програми. Само се е твърдяло, че статистическите закони са приблизителни, че те не са основните природни закони, а са израз на нашето незнание или неспособност да решим точно задачите. Разсъжденията относно неразличимостта на атоми, молекули и електрони помежду им бяха направени всъщност много по-късно. Механистичният детерминизъм беше така дълбоко навлязъл в съзнанието на физиците до 30-те години на нашия век, че вярата за твърдите природни закони, управляващи отделните

125частици на Вселената, остана дори у създателите на статистическата

физика. Той оцеля и след откриването на атомното ядро с помощта на статистическо разглеждане, и след обяснението на брауновото движение, и след извеждането на законите на топлинното лъчение също с помощта на статистиката.

И така към края на миналия век и началото на нашия век статистическите методи обхващат вече всички клонове на науката и дават възможност да се обяснят много природни явления. Така също статистиката стана необходим научен инструмент и в производството, в селското стопанство, психометрията и пр. Остана обаче неразрешен по-скоро философският въпрос за това, дали статистическите закономерности са от същия характер, както законите на механиката и електродинамиката. Може ли една закономерност, например в биологията, открита с помощта на статистиката, да има същия статут, както законите на Нютон в механиката?

По този въпрос е имало (както и по много други въпроси) различни становища. Някои хора са били на мнение, че няма защо да правим разлика между природните закони въз основа на това, как са открити те. Щом са природни закони, начинът на откриване няма значение. Други са считали, че статистическите закони са само беден, несъвършен израз на „истинските" природни закони и че дълг на всеки учен е да намери тези истински закони и да се откаже от временните, спомагателни статистически методи. Привържениците на това мнение са били главно физици. Тези, които са

считали, че статистическите методи са нещо, което е способно да разкрие явления, което други методи не са в състояние да направят, са били главно биолози и социолози. Ето как един известен статистик от XIX век описва нагледно действието на статистическите закони в обществото: „Да се пренесем в доброто старо време, когато са били на мода баснословните разкази за пътешествия, и да си представим, че някакъв писател ни е разказал следното за един неизвестен досега народ и неговата държава. В тази държава всяка година предварително се определя колко двойки трябва да сключат брак: колко млади момичета с възрастни мъже, млади мъже с баби, в колко двойки каква трябва да бъде разликата във възрастта; колко развода ще има и т. н. След това според закона се определя с теглене на жребий кой именно по пол, възраст и занятие трябва да встъпи в брак. Други закони определят количеството на добрите и лошите постъпки, които се разпределят между населението по описания начин. Накратко казано, всички действия, които ние считаме свободни и за които мис

109лим, че ги предприемаме по наш собствен свободен избор, и тази

държава се извършват по нареждане отгоре и народът ш тази страна напълно се подчинява на тези закони и точно ги изпълнява, а изпълнението всяка година се контролира със специални преброявания. Тогава по тези преброявания се оказва» че законите действително са се изпълнявали, както трябва. Наистина случват се незначителни отклонения — тези или онези , действия се изпълняват ненапълно по предписанията. Тогава излишъкът или липсата се вземат предвид за следващата година, точно както това се прави в нашите финансови операции.

Ние ще счетем подобно описание за празна измислица, нелеп анекдот. Но това, което изглежда невъзможно да се направи с никаква човешка сила, се извършва по удивителен начин; като следствие на естествената организация на човешкото общество. Не виждаме ли същата картина в съществуващите държави и народи с тази само разлика, че над индивида действат природни закони? Това, което би ни се сторило недопустимо посегателство над личната ни свобода, се извършва от само себе си"

Всеобщото въодушевление от откриването на статистически закономерности обаче траяло немного време. Изяснило се, че всъщност фактите, които извлича статистиката, например при социологически изследвания, не са така неизменни и постоянни, за да бъдат приети за природни закони. И отново надделяло становището, че статистическите изводи са само израз на нашето незнание. Големият философ от първата половина на нашия? век Карнап пише: „Нашето ограничено знание довежда до необходимостта да се формулират законите в обществените науки с

помощта на статистически термини." Такова становище имат и много съвременни философи и социолози. Даже големи физици от началото на XX век са били определено механистични детерминисти и са считали статистическите закони за несъвършен израз на други по-дълбоки, по-основни закони, които още не знаем. Макс Планк пише: „.. .Всяко научно мислене, даже н& най-високите върхове на човешкия дух, неизбежно се ръководи от допускането, че в най-дълбоката основа на явленията лежи абсолютна закономерност, която не зависи от произвола и случайността." По-нататък Планк продължава: „Докато механичният закон напълно отговаря на изискванията за причинно обяснение и има прост характер, всеки статистически закон е нещо сложно, на което изследването не може да спре, тъй като винаги остава проблемът за свеждането му към прости механични? елементи. Решаването на такива проблеми е една от най-важ-

127ните задачи на научния прогрес." Ирония на съдбата е, че именно

твърдият детерминист Макс Планк със своите работи по топлинното излъчване на абсолютно черно тяло породи съвършено новия начин на мислене, характерен за съвременната физика.

Сериозен удар по механистичния детерминизъм беше нанесен през трийсетте години на нашия век от развитието на квантовата механика. В този раздел на новата физика статистическите закономерности вече се отнасят не за ансамбли от частици, а за отделни частици. Това гледище не се утвърди без съпротивата от страна на много физици, някои от които бяха създатели на нова физикаs Планк, Айнщайн, Де Броил и други до края на живота си останаха привърженици на класическата интерпретация на вероятността и причинната връзка. Много често се цитира откъсът на едно писмо от Айнщайн до Макс Борн: ,В нашето научно развитие ние станахме антиподи. Ти вярваш в бога, който играе на зарове, а аз — в пълната закономерност на света, в който нещо съществува обективно."

За създател или поне вдъхновител на вероятностната интерпретация на квантовата механика се счита именно Борн, но човекът, който най-много е допринесъл за установяване на общоприетите гледища сега, е Нилс Бор. Той не допуска в своите философско-физически разсъждения възможността светът да е една механична система. За него вероятността е присъща на природата. Не механични закономерности, а вероятностни закономерности управляват света. Тази комбинация от думи — вероятностни закономерности, не е абсурдна в начина на мислене на Бор. Тя изразява нещо основно — че ние трябва да се откажем от вярването, че процесите в природата протичат строго детерминирано, и трябва да приемем, че случайността съществува обективно, че вероятността изразява не нашето

непълно знание, а цялото знание, което можем да имаме за нещата и явленията.

Според новите възгледи, утвърдили се след големите успехи на квантовата механика, процесите в природата са предсказуеми, на не в класически смисъл, а във вероятностен смисъл. Ние сме в състояние не да предскажем точно какво ще произлезе, а с каква вероятност кое и как ще се случи. Случайността придобива обективен и необходим характер.

В реалния свят, в който живеем, има случайности. Нещо повече, можем да твърдим, че е природен закон фактът, че има случайности. Иначе щяхме да бъдем безволни винтчета в огромната детерминирана машина на Вселената, винтчета, на които изобщо не са нужни сетива, както частите на един твърд

128автомат за производство на копчета. Най-малкото отклонение от

предвидената норма — и автоматът блокира. Той може да рл боти и произвежда само в един строго унифициран свят от материали и условия. Усещащи роботи, каквито сега се създават, са необходими в свят на случайности и разнообразие. Дори и да приемем, че сме роботи, ние явно сме усещащи такива, а сетивата са необходими при наличието на известна непредвидимост, при случайности. Случайностите в природата се подчиняват на някакви закономерности, на някакви разпределения — те имат различна вероятност. Много от явленията около нас протичат с вероятност, близка до единица. В тези случаи предсказването на бъдещи събития е почти сигурно. Има обаче явления, чиято вероятност съвсем не е единица. Те далеч не могат да бъдат предсказани точно. Може да се каже само, че не е изключено тяхното настъпване и че то е малко вероятно. При това достоверността на предсказанието зависиг от това, какви интервали време покрива то. Ако искаме да предскажем какво ще стане с предметите около нас след една секунда, ние можем да считаме, че е много вероятно всички те да си останат на място. Ако обаче поставим същия въпрос за след един месец, една година или сто години — тогава е много трудно да се каже каква ще бъде съдбата на всеки предмет. Отделните малки случайности за голям период от време придобиват друго относително тегло и тогава вече става трудно да се направи що-годе надеждно предсказание.

Невъзможността за точно предсказване в реалния свят не означава, че принципът за причинността не е в сила. Вместо да се предсказват точни величини, както в механиката, може да се каже какви възможни събития, с каква вероятност ще настъпят. Именно описанието на възможностите с тяхната вероятност може да се приеме за основа на причинността. Не едно събитие води до друго точно определено събитие, както в механиката, а едно събитие до друго събитие, което е част от възможни събития и се

характеризира с някаква вероятност. Съвкупността, а не отделният изход характеризира причинната зависимост.

Вероятностният характер на природните явления като че ли поставя граници на нашето познание. Ние не можем да увеличаваме колкото си искаме точността на предсказанията, нито да получаваме каквато си искаме точност на измерванията. Има случаи, когато не можем дори да си представим измервания обект като точна величина.

Как се измерва токсичността, отровността на някои вещества? Токсичността не е нещо, което можем да измерим, като работим само с веществото, защото тя е нещо като въздействие върху живия организъм. Трябва например да храним с веществото лабораторни мишки и да видим какво ще стане. Какво може да стане? Някои последствия от поемането на много малки количества могат и да не се забележат. При по-големи дози мишките умират. Точно каква доза предизвиква смърт? Работата е там, че една и съща доза може да убие една мишка, по да не убие друга. Тогава какъв е изходът? Приета е конвенцията под токсичност да се разбира тази доза, която убива 50-процента от мишките/Както виждаме, тук имаме един обект, който може да се измери само статистически. За да се измери 50-процентната смъртна доза, се вземат известен брой мишки и на отделни ансамбли от тях се дава все по-увеличаваща се доза. При малки дози никоя мишка не умира, с увеличаването на дозата започват да умират известен малък процент мишки и този процент расте с по-нататъшното увеличаване на дозата. При някаква достатъчно голяма доза всички мишки умират. Получава се една непрекъсната крива за зависимостта между дозата и процента умрели мишки. Точката, която отговаря на 5$ процента умрели животни, се намира от тази крива. Ясно е, че измерване за токсичността не може да се направи с едно животно. То или ще умре, или ще оживее и ние няма да имаме надежден резултат. Би могло да се помисли, че ако увеличаваме броя на опитните животни, ще расте неограничено и точността при измерване на 50-процентната смъртност. Това обаче на практика се оказва не съвсем така, защото колкото повече мишки вземаме, толкова повече увеличаваме вероятността между тях да има такива, чиито организми се различават от този на обикновената мншка. Виждаме, че наистина има ограничение в точността на измерваната величина и тези ограничения произлизат от случайния й характер. Тя може да се измери само^ статистически, и то нито с много, нито с малко животни. Трябва да свикнем с факта, че точността не може да се увеличава неограничено. Просто природата невинаги е такава, каквато на нас ни се иска.

На пръв поглед изглежда, че съществуват два вида процеси — статистически и класически детерминирани. И между тях няма нищо общо.

Вероятностните разглеждания като че ли са излишни в механиката, термодинамиката и електродинамиката. Ако помислим обаче (и това вече споменахме в глава 5), ще видим, че при всяко измерване, от какъвто и характер да е то, изникват статистически величини и предсказването на бъдещи

113събития пак се оказва в края на краищата вероятностно. В много

случаи точността на измерването не е необходимо да бъде много голяма и тогава получаваме погрешното впечатление, че имаме работа с пълна, неограничено точна предвидимост. Кога ще пристигне на гара София влакът от Пловдив, ако се движи със скорост 50 км в час? Точността за това събитие е достатъчна, когато е от порядъка на минути. Затова ние спокойно можем да направим твърди предсказания и да не прибягваме до статистика. Ако обаче става въпрос за точност до части от секундата, нашите предсказания съвсем няма да бъдат толкова сигурни.

Предсказването на слънчеви и лунни затъмнения приемаме за много точно, когато то се отнася за няколко години напред и се прави с точност до секунда. Ако обаче поискаме предсказание за няколко милиона години напред със същата точност, надеждността на предсказанието, разбира се, ще бъде много по-малка поради изменения в траекториите на Земята и Луната, някои от които знаем, а за, други нямаме представа, защото са случайни.

Статистическият характер на закономерностите се проявява различно при различните науки, но в никакъв случай не бива да си мислим, че той има един и същ произход, например неопределеността при елементарните частици. Наличието на случайности и необходимостта от статистика само ни убеждава,, че имаме работа с едно универсално явление, което е присъща на всички природни процеси. Да твърдим, че поведението на живата клетка изцяло се обуславя от движението на електроните в атомите и молекулите, които я съставят, би значело да не държим сметка за огромния брой взаимодействия и влияния, които протичат на много по-високо ниво, даже и от нивото на молекулите. Всяка сложна съвкупност от взаимодействащи са обекти вече се подчинява на закони, които трудно могат да се извлекат непосредствено от законите, управляващи отделните обекти.

В края на краищата можем да кажем, че прогнозирането на бъдещи събития и ситуации според съвременните възгледи е възможно по принцип. Под прогнозиране вече ще разбираме не механичния термин, който изключва случайността. Ние сме в състояние да правим някои предсказания, но само вероятностно. Механистичният детерминизъм на Лаплас отстъпи място па статистическия детерминизъм, при който се приема обективният характер на вероятността, на случайността.

Бъдещето затова е бъдеще, защото е неясно. Възможности-131те за предсказване на бъдещи събития произлизат от кашите знания за

съществуващи взаимодействия и закономерности. Не може да се предсказва ей така, по вдъхновение. Нито може да се вземат предвид някакви несъществуващи въздействия. Вярно всички събития в природата по някакъв начин са свързани, но това не значи, че счупването на някаква чаша в едно село в Китай може да е причина за падането на правителството във Финландия.

Ние вече знаем доста неща и можем да преценяваме взаимодействията. Можем дори да ги измерваме. Всъщност бурното развитие на физиката, която изпревари всички други науки, се дължи до голяма степен на възможността да се преценяват съществени и несъществени взаимодействия. Обикновено взаимодействията от по-нисък порядък просто се пренебрегват. В повечето случаи може точно да се преценява кои взаимодействия са за пренебрегване. На Земята и във Вселената непрекъснато произлизат разнообразни процеси с различна сила. Някои от тях са свързани с причинни вериги и непренебрежими взаимодействия. Други, макар и оказващи някакво влияние, могат спокойно да се считат за въздействия от по-нисък порядък. Една далечна звезда на разстояние няколко милиарда светлинни години изпраща (всъщност в минало време, преди милиарди години) светлина, която попада в ретината на окото ни. Тя има някакво въздействие върху химичните процеси в няколко светлинни рецептора от окото ни, но ние знаем, можем да измерим, че тази енергия е недостатъчна за каквото и да е друго въздействие върху нас, върху Земята, Слънчевата система. Щом можем да пренебрегваме взаимодействията, това означава, че ние знаем кое е за пренебрегване и кое — не. Пренебрегването не става по чувство, по настроение, а въз основа на много строга проверка. Когато казваме, че далечната звезда не може да окаже въздействие нито на хората, нито на нашата планета, ние съобщаваме резултат от преценки: сравняване на сила на взаимодействие, енергия на въздействието, времетраене и пр. А вярването на астролозите за решаващото влияние на звездите и планетите е само вярване, неподкрепено с никакви данни, с никакви преценки. Това вярване, както и. науката, се) опира на принципа за причинността, но само този принцип не е достатъчен, за да се направи научен извод. Ако действително астролозите са прави и има силна причинна връзка между положението на планетите и звездите по времето, когато човек се е раждал, и протичането на житейските събития при него, би тряб

132

вало, като кажем на един астролог какво сме преживели, и, кого сме се оженили и колко деца имаме, да ни каже кога сме се родили. Никой астролог не би се съгласил на подобни проби, защото е ясно, че е съвсем безпомощен. И никакви претенции за научност, никакви празни събирания и извеждания на числа и справки, но таблици не могат да докажат, че би трябвало да може да предсказва съдбата на кучета, кокошки, коли, къщи, изобщо на всичко, което се намира по земята. Защото въздействието не може да бъде чак толкова избирателно, че да влияе на хората и да не влияе на нищо друго. При това, кой знае защо, влиянието върху хората се ограничава главно върху брачния им живот, болестите и материалното им състояние. Никакви предсказания не се правят за това, какво ще научи даден човек, какво хоби ще има, какви книги ще напише и пр. Нито музикалните наклонности, нито художествените вкусове са обект на астрологията. Странно въздействие на планетите.

На всеки мъж или жена от нашата страна в зависимост от възрастта може да се предскаже с каква вероятност той или тя ще доживее до определена възраст или с каква вероятност ще умре на определена възраст, дори с точност до месец. Такова предсказание, което е напълно научно и може да бъде'обосновано със статистиката на населението, няма да направи никакво впечатление на любителите на предсказанията. Те с примряло сърце ще слушат полуграмотните изречения на някоя невежа стара жена, която реди карти пред тях или прекарва мръсния си пръст по дланта им. И ще вярват.

Защо да не вярват, щом гледачката не им предсказва, че след два месеца, ще им пораснат крила или че ще се превърнат в черни котки. Тя им говори обикновени неща, които изобщо не са невероятни. Какво невероятно има в това, че ще срещнем руса жена, зад която има червенокос мъж. Такива неща се случват. Случва се също човек да се ожени, близък човек да умре, да бъде уволнен от работа. Гледачката не съобщава обаче с каква вероятност тя прави предсказанията си. Не само защото не знае. Тя нищо не знае (освен ако не те е „препоръчал и завел при нея някой твой близък). Да дава вероятности може само човек, кой си дава сметка за процесите, за явленията и за взаимодействията. Да се дават вероятности значи същевременна да се признае, че ние не можем да кажем какво точно ще се случи с дадения човек.

Научни прогнози се правят, но във всички случаи те са вероятностни. Макар че не всяка вечер специалистът от служба

115та за времето употребява думите „най-вероятно", „по всяка

вероятност", „приблизително", сведенията, които той ни дава, са явно вероятностни. Ние знаем това, даваме си сметка за това и не се изненадваме

особено много, ако някоя подробност от предсказанието не се сбъдне на другия ден. Само на другия ден! Върху времето в дадена област от земната повърхност влияят толкова много фактори, че дори краткотрайната прогноза е несигурна, а да не говорим за дългосрочната. Изобщо не може да се каже какво ще бъде времето на дадена дата след един месец. Метеоролозите, които говорят по телевизията и радиото за времето през целия следващ месец, само заблуждават хората, като казват, че температурата щяла да бъде еди-каква си, че щяло да вали или да духа вятър на еди-кои си дати. Това, което те трябва да казват, е примерно, че през последните 50 години на тази дата температурата, средно взето, е била толкова градуса, валяло е, духали са източни ветрове и затова е вероятно и сега да бъде така, но как ще бъде точно, не може да се каже.

При други прогнози положението е още по-лошо. Тъй като прогнозите изобщо се правят въз основа на данни от миналото, простата екстраполация в някои случаи съвсем не върви. Ако в капиталистическите страни през последните 5 години икономическата активност е нараствала и ако се знае точно кривата на нарастването, предсказанието, че следващата година ще има същото нарастване, има съвсем малка вероятност да е вярно. В икономиката на капитализма действат толкова много различни фактори, че прогнозите за икономическото развитие са извънредно трудни и в по-толямата си част неточни.

От ръста на икономиката на Япония през 60-те години решиха, че тази страна ще излезе на първо място в света по национален доход през 80-те години. Това не стана по много причини, някои от които, като например нефтената криза през 70-те години, не можеха да бъдат предвидени. Прогнозите в икономиката, социологията, демографията, урбанистиката и изобщо области, в които участват много хора, са извънредно трудни, защото все още не са .ясни закономерностите. Ние не знаем как отделният човек ще реагира на дадено възникнало положение, а къде по-сложна е системата, съставена от милиони хора. Развитието на науката може би ще доведе до положение, при което тези прогнози да бъдат по-точни, но едва ли може да се говори за някаква сигурност в предсказанията. Въпреки обособяването на от-делна наука — футурологията, не можем да се надяваме на зна

134чително повишаване точността на социологическите предсказания.Особено трудно е да се предсказват научни открития. Та нали затова са

открития, защото никой не знае кога и какво ще се открие. Само в области, където откритията са вече направени и се работи за някакво приложение, може да се говори за срокове, могат да се очакват резултатите след определено време. Например направено е важно откритие във физиологията

или фармакологията, което по принцип може да доведе до създаването на лекарство. Знае се какви предварителни опити трябва да се направят, какви синтези, колко труд изисква превръщането на принципната възможност в реалност, в таблетки или ампули. Макар че крайният продукт все пак зависи от много случайности, могат да се преценят сроковете за получаването му с някаква немного голяма грешка. Същото е и при създаването на нова технология, нови прибори, нова модификация на стари продукти. Всичко това е обаче предсказването на резултат, за който вече се знае как ще бъде получен, знаят се закономерностите. Дори в такива случаи прогнозите понякога излизат съвсем неверни. Така например през 1957 г. бяха вече известни «основните принципи за създаване и поддържане на термоядрена реакция като контролируем процес за произвеждане на електроенергия. Считаше се, че след 10—15 години ще бъдат пуснати първите термоядрени електроцентрали. Прогнозите за това i бяха толкова уверени и даже се посочваше къде, в коя страна ще стане откриването на тези нови електроцентрали. Оттогава минаха вече 30 години, а до електроцентралите все още е съвсем далеч. Вече никой не прави конкретни прогнози в тази об-ласт, макар че основните въпроси са решени и проектите за приложните устройства са изработени. От друга страна, въпреки че принципите за създаване на микропроцесори бяха известни, произвеждането на първите чипове, съдържащи цял компютър, беше изненада и тези, които успяха в това направление, направиха състояния. Така че дори в технологиите и приложенията на научните открития прогнозите не са особено точни.

Има някои успехи в прогнозирането на природни явления, които винаги са се считали „божа работа". Вече може да се прогнозира избухването на вулкани с доста голяма вероятност. Последното изригване на вулкан в щата Уошингтън в САЩ не беше изненада и не свари хората неподготвени. Наближава времето, когато ще могат да се правят предсказания за земетресе-ния (това твърдение вече е прогноза). Сега може да се твърди,

117че земетресение на дадено място ще има и даже че то ще е силно или

слабо, но не може да се предскаже моментът на земетресението с такава точност, че предсказанието да е полезно за жителите на мястото. Могат да се прогнозират с известна точност тайфуните, които причиняват големи разрушения, сушата. Изобщо натрупването на научни знания увеличава мощта на прогнозирането, намалява неопределеността на предсказанията. Колкото е по-голям обемът на натрупаните факти и теории, толкова с по-голяма сигурност може да се предсказва бъдещето

136

НАУКА И МОРАЛ

На пръв поглед между науката и морала не може да има нищо общо. Моралът ни казва какво бива и какво не бива, а науката се интересува от отговори на въпроси — как, защо, какво. Нищо общо! Но само на пръв поглед. В действителност има много общи неща. Преди всичко и двете човешки прояви са съществено социални. Нито науката, нито моралът могат да се отделят от човешкото общество. Не може и дума да става науката да се развива само в главата на няколко души, откъснати от обществото. Обществото не само плаща за научните изследвания (и очаква някакви резултати), но то, макар и пасивно, участва в тези изследвания с интереса, който проявява, с дискусиите, които понякога обхващат широки слоеве от населението. Отделен човек може да знае, но той не може да развива науката, кояго по право принадлежи на всички. Даже не само на отделна страна, а на цялото човечество. Ние вече няколко пъти отбелязахме, че науката се основава на някакви конвенции, между хората. Конвенции за термини, за съществуване, за вярвания. Научни вярвания. Не може да има конвенции, съглашения, ако не става дума за много хора, за човешко общество.

Няма съмнение, че моралът също е продукт на човешкото общества Той явно е някакво съглашение между хората за не

118щата, които са добри и които са лоши. Отделен човек не създава морал,

макар да можем да говорим за морални и неморални хора. Не моралните хора създават морала, а обществото. Моралните хора се подчиняват на морала, който не те са създали. Съглашението за морала се отнася както за постъпки на отделни индивиди, така и за групи от индивиди вътре в обществото. То, съглашението, уточнява както вида на постъпките, така и думите, които се употребяват във връзка с тях. В рамките на един морал освен указания за добри и лоши постъпки и действия има и указания за добри и лоши думи. Съдържанието както на добрите, така и на лошите думи е конвенционално за всички, които приемат даден морал.

Както моралът, така и науката се изменят в различните исторически епохи. Физиката на Аристотел значително се отличава от съвременната физика. Нито биологията, нито геологията, нито метеорологията са съществували в древните времена, а ако е имало някакъв зачатък от тях, то те съвсем малко приличат на съвременните науки, които носят същите имена. Моралът на робовладелското общество е приемал робите за оръдие на труда. Моралът на древността е считал за справедливо да се унищожават с огън и меч цели градове, да бъдат убивани по-слабите деца, да се принасят човешки жертви пред боговете.

Моралът, както и науката, от друга страна, има и постоянни, неизменни съставки, които можем да приемем за общочовешки и независещи от времето. Някои основни положения на науката и логиката са останали неизменни досега въпреки големите промени в надстройките, в постиженията и прилагането на тези постижения на практика. И сега, както и във времето на Аристотел, един учен вярва в съществуването на обектите на своето изследване. Той е убеден, че може да достигне до истината, иначе не би се и опитвал да се занимава с наука. Формалната логика сега е същата като тази, която е употребявал Сократ в своите спорове. Макар че съвременната ни наука борави с много повече и много по-сложни понятия, тя има същите стремежи, както древната наука, както и науката в средновековието и Възраждането — да се опознае и обясни светът. Зад очебийните разлики в нивото на знанието на един съвременен учен и един учен от миналото ние виждаме едни и същи стремежи, едни и същи основни методи и подходи, дори едни и същи вярвания. По времето на Аристотел са свеждали разнообразието на света до четири основни елемента. Сега различаваме четири основни взаимодействия, с които се мъчим да обясним всички явления в природата. Както в миналото е имало опити да се на

138мали броят на елементите, така и сега се стремим да обединим

взаимодействията до едно общо, основно, първично взаимодействие, задвижващо всички явления в света на микрочастиците. Някои са дори толкова оптимисти, че считат, че е възможно да се обяснят всички явления в природата, като се излезе от единното взаимодействие и основните частици. Такива обобщения напомнят на опитите на древните философи да обяснят света с малко изходни елементи и сили.

Нещо подобно имаме и в морала. Моралът на феодализма «е различен от този на робовладелското общество и от този на капитализма и социализма, но въпреки разликите има неща, които си остават неизменни. Законите, които са в основата на човешкия морал, закони, които юдео-християните считат, че бог с дал на Мойсей на планината Синай, са почти без изменение в основата на днешния морал, дори на различни класи и общества. Винаги се е считало неморално да се убива. Убийството е нещо лошо, нещо, което трябва да се избягва и което най-често се преследва и наказва. Имало е даже морални норми, които са провъзгласявали за лошо нещо убийството на животни. В някои първобитни общества ловецът е искал прошка от жертвата си, .задето е бил принуден да я убие.

Моралът е резултат от въздействието върху общественото съзнание както на първични, дочовешки фактори, така и на сложния процес от опити и грешки в човешкото общество. Той е едновременно конвенция, спасяваща

отделната личност, и начин за опазване на рода. Не е случаен фактът, че основните морални принципи у разни народи, с различна цивилизация и вяр-вания са много близки. Не може да се обясни моралното право „не убивай" с разпространяването по цялата земя на заповед, издадена в Синай, в Египет или в Месопотамия. Би било наистина чудновато австралийските аборигени да са научили за тази заповед, като те дори не са знаели добре да говорят, а камо ли да четат. Ако не искаме да прибягваме до свръхчовешки сили и ирационални обяснения, трябва да приемем, че човешкото общество е наследило това основно правило от своите маймунски предшественици, от стадния закон, без който родът би загинал. В сега известните маймунски групи не съществува убийство на член от рода, дори и при най-ожесточени вражди и борби за женските или за доминация в групата. Това най-вероятно е генетично заложено правило за поведение, без което запазването на рода би било невъзможно.

Въпреки съществуването на дълбоко внедреното правило „не убивай" хората убиват. Те са може би единствените, живеещи

120в съобщества животни, които са способни да убиват себеподобните си.

Това противоречи на тенденцията към запазване на рода. Тук се намесват други сили, някакви скрити, неясни мотиви, които може би произлизат от човешката цивилизация. Докато в първобитното общество убийството на един индивид, на един член от племето е било нещастие за цялото племе, което живеело изолирано и самотно, обкръжено от неприятели и не-прекъснато заплашвано от глад и природни бедствия, то в по-късни епохи, когато броят на хората значително се е увеличил и опасността от изчезване на рода станала нищожна, убийството дори и на много хора вече не изглеждало като трагедия.

Първобитният човек убивал рядко, по изключение, при силни афектации, по необходимост. По-цивилизованият дивак от историческите епохи вече убивал още и от идеологически подбуди. А идеологията е нещо, което се оформя заедно с оформянето на мирогледа, на отношението към нещата и явленията. Нещо повече, най-масовите убийства на всички времена станаха в нашето или в предишното поколение и бяха не само оправдани и обусловени от идеологии, но и от нещо, което убийците са наричали наука. С „научни" доводи те, убийците, си доказваха, че хората, принадлежащи, на други раси, с друг цвят на.очите, с други вярвания, култура, език, не са човеци. Да се убиват животни не е грях, не противоречи на приетите в Европа морални принципи, следователно да се убиват тези нечовеци е на-пълно оправдано и неосъдително. Тези същества само заемат място на земята, което принадлежи на истинските хора. Те отнемат въздуха и хляба на

човешката раса, затова трябва да умрат. И биваха убивани. Организирано, научно, ефикасно. Щом професори с бели престилки обясняват от катедрите с научни доводи, защо трябва да умрат нечовеците, значи това е наистина необходимо. Тъпите коменданти и надзиратели в лагерите на смъртта не са разбирали от наука. За тях е било достатъчно да им се каже, че убиването е научнообосновано, и те са убивали.

Първите правила, моралните закони, които произлизат от съвсем нови, биологически обусловени форми на поведение, при определени условия се оказват подчинени, по-маловажни от идеологическите и научните мотиви. Това е пример за доминацил на научните доводи над моралните правила. Пример за взаимодействие между наука и морал, в резултат на което моралните правила биват напълно потискани, изместени. Намесата на на-уката в морала може да бъде наблюдавана и в други не толкова страшни случаи. Всъщност повечето положения на фашизма

121са „научно" обосновани. И расизмът, и стремежът към загребване на

чужди територии, и присвояването на материални блага, грабежът, безогледното използване на робски труд - всичко това се „изисква" от биологията, геополитиката, евгениката и пр. и пр.

Особено зловещо е била използвана теорията на Дарвин за произхода и еволюцията на видовете. Вътревидовата борба е служила като оправдание за физическото унищожаване на психично болни индивиди, на хора, които не могат да /се грижат за себе си. По-силният, по-приспособеният, оцелява и за да оцелее, той може н трябва да потиска и унищожава по-слабия. Никаква милост, никакви „християнски" предразсъдъци не бива да попречат на силния да смаже слабия. Цялата държавна система на нацизма е въплъщение на идеята за вътревидовата борба, изведена в култ. Специални научни институти по евгеника (наука за усъвършенстване биологическите характеристики на нацията) разработвали мерките, които трябвало да бъдат предприети, за да може да се потисне размножаването на „нездравите" елементи и да се поощри създаването на повече расово съвършени членове на нацията. Младежките организации изисквали младите момичета да забременяват от специално освидетелствани мъжки индивиди. Сакатите, тези с наследствени недъзи и, разбира се, нечистите расово били скопявани или убивани. Всичко това — в името на „научно доказаното" предимство на силните арийски качества, които трябва да бъдат развивани. Научен изкуствен отбор, който уж е продължение на •естествения отбор и вътревидовата борба. Така едно от най-големите научни постижения на XIX век — теорията на Дарвин, се превърна в средство за оправдаване на най-човеконенавистните идеи.

Би било наивно да считаме, че това са изживени неща, че човечеството ще помни уроците и никога няма да попадне в лапите на псевдонаучните убийци. Днес също има научни постижения, които се използват за обосноваване на фашистки идеи. След Втората световна война се разви доста бързо една нова наука — етологията. Това е изучаване поведението на животните и опит за създаване на нещо като психология на висшите животни. Етологията отбеляза някои важни и интересни открития, за които бяха дадени и Нобелови награди. Едно от откритията засягаше поведението на отделни индивиди в едно животинско съобщество. Беше установено, че в повечето- случаи сред стадни животни съществува определена йерархия вътре в стадото. Обикновено най-силният мъжки индивид става водач.

141Той има привилегията да се съвокуплява с която си иска женска, да яде

пръв от храната, да си избира най-доброто място за спане. Всички други индивиди от стадото се подчиняват на водача и всячески се стараят да демонстрират своята подчиненост, принизеност. Йерархията според някои етолози засяга не само водача и безличната маса от членове на стадото. Тя пронизва цялото стадо независимо от пола. Има „високопоставени" женски, които са по-важни от някои младоци — мъжки. Все» ки индивид според тези етолози „си знае мястото" в йерархията и никога не нарушава твърдите правила, които я управляват.

От тези данни (не съвсем ясно потвърдени във всички случаи) някои социолози (по-добре да ги наричаме биосоциолози) правят недвусмислен извод: у човека е внедрено чувството в необходимостта от йерархия, от подчинение, от командване. Човешкото общество е обусловено по биологически път като общество и а управляващи, командващи и управлявани. Социалното неравенство е естествено и справедливо, защото то произлиза от неравенството при животните. Така под стрехата на науката постепенно се оформя гледище, което има за цел увековечаваме на потисничеството. Всякакви опити за премахване на неравенството, всеки стремеж към общество, което на мнозинството от хората се струва по-справедливо, е неоправдан, противоречи на научните постижения, на доказаните факти.

Привържениците на тези учения се стремят да докажат, че естественото състояние на нещата, наличието на властващи и подчинени не предизвиква противодействието у членовете на групата, на стадото. Подчинените се подчиняват с удоволствие, защото така и трябва да бъде. Шефът не прибягва често до физическо насилие, защото знае, че ще му се подчиняват и без насилие, само със символични действия, загатващи за насилие» Един такъв порядък не е непременно подобен на нацизма. На него

могат да му се окачат най-различни табели и те да бъдат напълно порядъчни, стига да им се сложи добавката „научен".

Развитието на експерименталните възможности за промяна-на поведението чрез стимулиране на определени области от мозъка с електрически сигнали позволи намесата на човека в тази област, която се счита напълно генетически обусловена. В мозъка на водача на едно маймунско семейство са били имплантирани микроелектроди, чрез които са могли да бъдат потискани агресивните изяви. Обикновено „вождът" поддържал авторитета си чрез ръмжене, скърцане със зъби, заглеждане в очите, удряне по пода — действия, които са прелюдия към агресивност, свързана с физическа намеса. С помощта на вкараните

123п мозъка на вожда микроелектроди неговото агресивно поведение

можело да се контролира. Щом се подавали електрическите сигнали — вождът ставал изведнъж кротък и спокоен. Ако т продължение на известно време редовно, през няколко минути се изпращали електрически сигнали за потискане на агресивността, вождът през цялото време се превръщал в мирен члеш на семейството. Спирал да се зъби и да проявява заплашващи действия. Изобщо не се и опитвал да упражнява физическо насилие. Другите маймуни забелязали промяна в поведението ш вожда и започнали да не му обръщат много, много внимание.. Всички признаци на подчиненост изчезнали. Даже някои маймуни се опитвали да избутват вожда от неговите привилегии във> връзка с храненето, спането и т. н. Започнали да го заглеждат в очите (което в нормални условия е немислимо) и изобщо имали пренебрежително отношение към индивида, който би тряб вало да бъде почитан и уважаван по силата на своето „биологически обусловено" положение в семейството. Иначе всичкш други отношения между маймуните си оставали същите, с ха-рактерните за стадните животни начини на общуване и поведение. Променяло се само съотношението вожд — подчинени». Нещата бързо се връщали към първоначалното състояние, щож спирало подаването на електрически сигнали към мозъка на вожда. Той отново започвал да проявява признаци на агресивност и семейството отново започвало да го тачи като безспорен: властител.

Много интересен вариант на този опит се е получил, когато сложили вътре в клетката бутона, с който се изпращат електрически импулси в мозъка на вожда. Маймуните любопитно оглеждали и пипали бутона, който в началото привличал вниманието им, а после, като свикнали с него, дори не спирали поглед на този предмет. Една маймуна обаче забелязала, че винаги като натиска бутона, вождът спира да се зъби и да заплашва. Тк открила причинна връзка между натискането на бутона и потискането на

агресивността у вожда. (Както виждаме, и маймуните могат да правят открития.) И винаги, когато вождът започвал да се заглежда много в тази маймуна, когато явно е имал агресивни намерения към нея, тя бързала^ да натисне копчето. Излиза, че обикновените членове на семейството съвсем не приемат безропотно „биологичното" разделяне на властници и безправни. На тях съвсем не се харесва да бъдат безправни. Те (в лицето на маймуната откривател) се стараят да обуздаят властника, да ,се защитят, да облекчат положението си на подчинени.

143Виждаме, че дори в маймунските общества йерархията ие ^ нещо

дадено свише, породено от биологически заложени правила на подчинение пред властниците, а резултат от принуда, насилие. Затова и опитите да се обоснове научно неравенство и йерархия в човешкото общество чрез позоваване на биологични дадености са реакционни и неоправдани. Не е необходимо да се прибягва до някакви експерименти, за да се хвърли съм-нение върху твърденията за първично обусловеното разделение на хората на властващи и подчинени. Достатъчно е да се посочи, че екстраполацията на резултатите, получени от-изследването на животни, върху хората е неправомерна. Във фармакологията е известно, че резултати, получени при работа с плъхове, мишки, кучета и други животни, могат само в най-добрия случай да служат като някакво указание, но не и автоматично да се прилагат за човека. Това още повече се отнася за социалния живот. Човек е единственото животно, което говори, което се труди, което се смее и което се занимава с наука. Не може да се сравнява общественият живот на хората, обусловен главно от специфични закономерности, свързани с човешкия труд, с човешкото мислене, с чисто човешки дейности и прояви, и стадният живот на животните, регулиран с примитивни комуникационни средства.

Напоследък някои изследователи вече напълно отричат ролята на агресивността и подчинението в маймунски стада. Много по-важна се оказва взаимопомощта и интелигентното поведение. Членовете на стадото най-често се стремят да подражават на тези индивиди, които са проявили съобразителност и другарство, а не на най-агресивните и физически силните.

Видяхме в някои примери как науката влияе върху морала в отрицателен смисъл, как научните постижения или претенциите за наука позволяват да се заобикалят или потиснат някои морални принципи. Ио науката, разпространението на научни знания, популяризирането на научната дейност влияят и положително върху морално обусловеното поведение на хората. Преди да разгледаме това влияние, е необходимо да се спрем на обратното въздействие — от морала към науката. Трябва да ;сме съвсем наясно, че науката като човешка дейност, като со циално обусловено

явление се подчинява на същия морал, както и всяка друга човешка дейност. Не е възможно да си представим, че ако за всички хора е лошо, осъдително да се лъже, за учения това е позволено. Не само че науката използва същия морал — тя го издига на пиедестал. В нея обикновеният морал придобива по-строг, по-недвусмислен вид.

144Една малка лъжа в ежедневието може да остане незабелязана или

простена снизходително от тези, пред които е била изречена. Лъжа, колкото и малка да е тя, каквато и форма да придобива, е недопустима в научна публикация. Учен, за който се е констатирало, че е лъгал, може да си вземе шапката и да търси приложение на способностите си в друго поприще. Из-искванията на обикновения морал стават извънредно строги в науката. Ученият не може да лъже (не може да лъже, когато се отнася до науката; случва се обаче да изневерява на жена си). Поначало тези, които четат научна публикация, излизат от предпоставката, че в нея няма лъжи, нещо, което не може да се каже за някои вестникарски статии или политически речи. Въпреки това читателите на статията имат право да се съмняват в някои резултати или изводи. Съмнението по-скоро може да е свързано не с недоверие в моралните устои на автора, колкото с наличието на някакви незабелязаният него грешки, някои пропуски, недостатъчно добри оценки на възможностите на апаратурата и т. н. Лъжата просто не се допуска като сред-ство за постигане на някаква цел в науката. В обикновения живот често се случва човек да не бърза да признава грешките, които е допуснал. Нещата могат да оставят някакъв спомен у познатите, но ние сме свикнали да обясняваме такива прояви с характера на човека: „той е горд и не обича да си признава грешките". Всички знаем, че е правилно, когато някой сгреши, да признае ясно пред хората, че е допуснал грешка. Това може да бъде грешка в работата, в компания сред приятели, в улична обстановка, при участие в движението. Така е морално. Така е прието за порядъчни хора. Въпреки това не бързаме да обявим за непорядъчен човека, за който научаваме, че не си признава грешката или, по-лошо, че се старае да я скрие. Гледаме „да му влезем в положението", да си „обясним" нещата, да го оправдаем особено ако човекът е приятел.

В науката е прието, щом някой научен работник забележи грешка в работата си, след като тя е излязла от печат и грешката е негова, а не на печатницата или редактора, да излезе с нова, допълнителна публикация, в която да посочи грешката, така че всички, които са чели статията, да не останат clпогрешни впечатления. Това е задължително. Ако той ие направи това, никой няма да го извини с особености в характера или да !пред-лоложи, че е забравил. Или ще решат, че той не си знае работата и затова не е

забелязал грешката си или е толкова наивен, че може да допусне, че никой не е забелязал грешката. И в двата случая с неговото добро име в науката е свършено. Той мо-

10 Наука и ненаука145же и да продължи да работи, но към неговата работа ще се отнасят с

пренебрежение.Кражбата в живота не само е осъдителна постъпка. Тя ре наказва от

закона. Законът обаче не може да преследва хилядите дребни действия, които биха могли да бъдат квалифицирани като кражба. Да не върнеш книгата, която приятелят те е дал за прочит, не се счита кражба. Просто си забравил. Да забравиш да върнеш малка сума пари, които си взел прибързано, в притеснен момент се случва. И това не се счита за кражба. Дори явни, съзнателни кражби на дребни предмети в супермаркета не се преследват от прокурора. Не е кражба, ако се изкажеш на събрание и използваш изцяло мисъл, която си чул от приятеля си, и не споменеш името му. Такива неща в живота се случват. Случват се и в игрите, в които участваме. Волно или неволно се правят непозволени от правилата на играта ходове и ако никой не забележи това, то не е кражба, не е мошени-чество.

В науката, пак както в другите случаи, правилата са много по-твърди. Дори малка кражба си е кражба. Не можеш да вземеш някаква фигура от чужда публикация и да я представиш като своя. Щом нещо е отпечатано някъде, то е собственост на автора или на организацията, за която той работи. Ако ти е необходима крива, за да я сравниш със своя или за да потвърдиш изводите си, ти си длъжен да искаш разрешение за това и да съобщиш откъде и с чие разрешение си взел фигурата. Това се отнася, разбира се, и до текстове. Литературната кражба,, както е известно, се наказва от закона. А кражбата в науката може да доведе до много печални последствия за този, който се е решил на това.

Някои считат, че в края на краищата правилата за поведение към които трябва да се придържа ученият, не са част от морала, а са по-скоро необходимост при търсене на истината. Не може да се търси истината, ако се прибягва до фалшификации,, изкривявания, лъжи. Това е така, но и обикновените морални норми не съществуват сами за себе си. Те са се оформили в общественото съзнание, за да направят живота на хората по-си-гурен, по-удобен и по-приятен. Не бог е създал моралните правила. Хората са ги създали. Защото тези правила са били необходими за оцеляването на човешкия род. Същото е с науката. И там съществуват правила, които имат определена функция, но това не ги прави съществено различни от морала.

Макар че предназначението на морала в науката е да подпомага разкриването на истината, той е същият, както и в живота, Някой бе

146ше казал, че ученият действа като един много добър и многоморален човек. В науката, но за съжаление невинаги и в жл нота.Освен ясно определимите морални норми в науката могат да се

отбележат и някои други, които не могат да се нарекат чест-или доблест. Така например ученият трябва да се стреми към издирване на истината независимо от своите лични отношения към резултатите на изследването. Маркс е писал: „... човекът, който се стреми да приспособи науката към тази гледна точка, която е взета не от самата наука (каквито и грешки да допуска тя), а отвън, към такава гледна точка, която е продиктувана от чужди, външни на науката интереси — такъв човек аз наричам низък." И още: „Човек, който има идеал, не може да бъде човек на науката, защото той ще изхожда от предвзето мнение." Ученият трябва да се старае да навлиза в същността на въпросите, дори и когато вижда, че предстои да се самоопро-Beptae, дори когато резултатите са против това, което той сам е предвиждал. Нито личното харесване на учения, нито становището на някой голям авторитет не бива да влияе върху изследването. Колкото и да му се иска, ученият не може да изкриви резултатите от някакъв опит само за да го нагоди към своите гледища. Това правило бихме могли да наречем обективност, по то до голяма степен спада към категорията на морала.

Ученият трябва да може да понася критиката на становището си, на своите постановки, на резултатите си. Той не бива да възприема като лична обида отношение, изразено към негова публикация или изводи. Нещо повече, той трябва да търси критици, да предлага работата си за критика, да благодари за забележките или за откритите грешки. Тъй като науката плава в неизвестни води и непрекъснато създава теории, хипотези и модели, вероятността да се изкажат погрешни и неподходящи мнения не е малка. Именно затова правилата, които съществуват в науката, макар и да са едно продължение, разширение на обикновения морал, са много твърди и безкомпромисни.

Като говорим, че обикновените морални норми са в сила при науката в много по-строга форма, това означава, че хората, които правят науката, трябва да се придържат към тях, а не че науката като цяло е морална. Тя не е нито морална, нито неморална. Истината е категория, която надхвърля нашите, човешките морални норми и правила. Не може от морална гледна точка да се отхвърлят научни постижения, да се спира развитието на науката. Кой не е чувал за прочутия „маймунски" процес в САЩ, в който от „морална" гледна точка се опитаха

128да забранят теорията на Дарвин. Подобни морални намеси в науката не

са редки. Те, както и идеологически мотивираните опити да се въздейства върху хода на научните изследвания или на научните публикации, са обречени на провал. Нито преследванията, нито дори физическото унищожаване е в състояние да спре хода на науката. Натрупването на научните знания, стремежът към истината протичат по обективни закони и пътища и ако един учен е възпрепятстван да формулира новото, ако бива отстранен от работата си като учен, друг човек ще подхване нещата и ще достигне до същите изводи. Затова намесата в Научния процес независимо от какви съображения — политически, идеологически или морални, може само малко да забави приближаването към истината, но не и да попречи на това.

За разлика от етиката, която може да бъде различна, у различните класи в класовото общество,'науката не е и не може да бъде буржоазна и пролетарска. Тя е една. Защото истината е една. Би било странно да си мислим, че за капиталиста носители на електрическия ток в електрическата мрежа са електроните, а за работника — някои други частици. Както казва Ленин: „Истината не трябва да зависи от този, на когото тя ще служи."

Има обаче случаи, когато поради чисто морално-етични съображения направо се прекъсват научните изследвания. Без намесата на закона, без преследване на учените от някаква организация. Такива са например изследванията върху възможността за отглеждането на човешки ембриони в изкуствена среда, извън матката. Човешкото яйце може да бъде взето от яйч-ника на жената и това напоследък се прави често. Също така често се практикува оплождането на яйцето извън организма. Оплоденото яйце се поставя в матка на жена, която може да бъде и донорът на яйцето, а може да бъде и друга жена. Има вече хиляди случаи имплантираното оплодено яйце да бъде износено докрай. Когато се поставя въпросът, до каква „възраст оплоденото яйце може да бъде обект на изследване, се стига до положения, при които се намесва моралът. При това моралните правила могат да бъдат интерпретирани различно. Правилото „не убивай" например важи за хора. Но хора ли са ембрионите на възраст няколко седмици? Очевидно не изследователите трябва да отговорят на този въпрос, но те не могат да експе-риментират, защото е възможно да се окаже, че експериментират с хора. Може да се окаже, че убиват хора, въпреки че в наказателния кодекс и конституциите на всички страни все още лип-

148дефиниция на понятието „човек". Някои религиозни екстремисти

считат за човек оплоденото яйце дори с възраст няколко часа. Други намират, че за да говорим за човек, трябва да е налице самосъзнание. Може ли някой

да каже какво е това съзнание? Докато не се изяснят тези въпроси, докато не се създаде конвенция за понятието „човек", експериментите не могат да продължават. Не бива да забравяме също и юридическата отговорност, която носят изследователите при успешно отглеждане на човешки ембрион до няколко месеца. Тогава те ще имат и „епруветките" си вече напълно оформени бебета. Не могат да кажат на лаборантите си да изхвърлят някои бебета, защото са (вършили опитите си с тях, а не могат и да ги отгледапдокрай, защото чие ще бъде това дете, как ще се регистрира то? Кой ще се грижи за него, кой ще го възпитава?

Човешкият стремеж към знание,~към навлизане дълбоко в механизмите на причинно-следствените връзки е много силен. Много по-силен от спирачките, които налага моралът. В много книги е писано как след успешната първа атомна експлозия повечето от участниците в проекта са започнали да съжаляват, защото са видели какво може да последва. Нима е за вярване, че никой от тях не си е давал сметка предварително, преди да гръмне устройството, за всички последствия? Те са могли да изчислят предварително параметрите на бомбата, а не са могли да предвидят последствията от нейното предаване в ръцете на военните! Това просто не е за вярване. Хората от техния калибър не могат да бъдат толкова наивни. Няма много да сбъркаме, ако предположим, че всички учени, взели участие в създаването на първото ядрено взривно устройство, са си давали сметка за опасностите, пред които се изправя човечеството. Всички те са си представяли каква морална отговорност поемат. И въпреки това те са участвували. Стремежът към знание, подкрепен от омраза към фашизма, се е оказал по-силеи от спирачките на морала. Моралът е заговорил силно едва след като всички участващи са си задоволили любопитството.

Всичко това трябва да се има предвид, когато чуем викове, призоваващи прекратяване на изследванията в някое научно направление. Има призиви да се прекрати изследването в ген-ното инженерство. Просто да се забрави, че има такива обекти за изследване като наследствения апарат на клетките.

Изследванията върху структурата на гигантските молекули, които носят информацията за наследствените белези, за функционирането на клетките и изработването на белтъците в тях, са много, много интересни. И какви възможности се разкриват!

129Човек може по свое желание, а не по природна случайност да се

намесва в наследствените процеси. Да създава клетки и организми с отнапред зададени функционални особености. Да придава на познатите и отдавна използвани от човека растения и животни такива качества, които ще повишат

продуктивността или ще позволят производства, за които днес не можем да мечтаем. Всичко това е толкова привлекателна област за изследване, че тоталната забрана, за която някои хора апелират, едва ли е възможна. Остава само да се надяваме, че няма да се случи нищо непоправимо, което да донесе големи нещастия за човечеството. Основание за тази надежда са много строгите мерки за сигурност, които се вземат при потенциално опасни изследвания, както и това, че много страхове в миналото са се оказали неоснователни. Появяването на първите железници предизвикало страхове у хората за масово изпотъпкване на населението и добитъка от бясно летящите и трудно управляеми машини. По едно време даже имало закон, според който пред железницата е трябвало да тича човек с червено знаме, за да предотвратява нещастията. Преди да се предприемат опити за използването на-ядрената енергия, черногледците предсказаха, че земята или въздухът ще се запалят, ще загине цялото човечество само като резултат от изследванията. Това, както знаем, не стана. Тези предсказания са произлизали всъщност не от научни среди, а от различни организации, борещи се против развитието на науката от религиозни или други съображения. Много вероятно е и сега, при изследванията в генното инженерство и молекулярната биология, да не се случи нищо страшно.

Научните постижения могат да бъдат използвани както за добро, така и за лошо. Всяко човешко знание може да бъде обърнато против хората. Огънят може да служи за сваряване на фасул, но може и да служи за подпалване на къщи. Изобщо за полезността или вредността, етичността или безнравствеността на едно научно постижение не бива да се съди по това, какви злини могат да причинят някои хора, като използват постижението по някакъв начин.

Тук опираме до все по-разпространяващите се оплаквания, че едва ли не всички нещастия на човечеството се дължат на развитието на науката. Изтичат радиоактивни вещества от ядрени електроцентрали. Това води до увеличаване на риска от заболяване от рак. Комините на топлинните електроцентрали бълват пушеци, които превръщат дъждовете в разредена азотна и сярна киселина. Киселинните дъждове убиват горите и причиняват астма и други белодробни заболявания. От изгаоянето на

130Органични горива в атмосферата постъпват огромнц количества

пъглероден двуокис, който се натрупва във въздуха и започва да поглъща отразените от земята инфрачервени лъчи. Това ще доведе до постепенното повишаване на температурата на земната повърхност по механизма на т. нар. „парников ефект". Масовата употреба на различни видове пулверизатори, в които се използва газът фреон, води до изхвърляне в атмосферата на хиляди

тонове от този газ. Това от своя страна води до нарушаването на деликатния озонов слой, който съществува в горните слоеве на атмосферата и който поглъща ултравиолетовата радиация от слънцето. Намаляването на поглъщателната способност на озонния слой ще доведе до увеличаване на количеството на ултравиолетовата радиация по земната повърхност, а това може да убие много организми. Да продължаваме ли? Всичко това е вярно. И то е резултат от научно-техническия прогрес. Трябва ли обаче, както някои хора и организации искат, да се декретира спирането на научния растеж. Толкова ли е вреден той? Толкова ли опасен е станал за човечеството?

Привържениците на идеята за спирането на научния растеж, изглежда, забравят какво са донесли на хората научните и на-учноприложните изследвания. За някакви си петдесет години средната продължителност на живота на хората по земята рязко нарасна. В страните, в които тя е била 30—35 години, сега е 50—60 години. В развитите страни средната продължителност на живота надвишава вече 70 години за мъжете и няколко години повече — за жените. В Япония например, където избухнаха първите ядрени бомби, хвърлени върху населени места, сред ната продължителност на живота при мъжете е 75 години, а при жените — 80,5 години. И това е в Япония, страна с много коли, много заводи, много синтетика и обширни приложения на научните постижения от последните 20—30 години!

Индия и Китай в миналото въпреки значително по-малкото население, отколкото сега, периодично изживяцаха страшните последствия от глада, измираха милиони хора. Предишната липса на продоволствие вече е напълно изживяна. Там никой не умира от глад. Нови земеделски методи, наречени „зелена революция", позволиха и на двете страни да произвеждат достатъчно храни за цялото си огромно население. Индия дори е способна вече да изнася храни. От Земята изчезнаха болести, които отнасяха голяма част от населението. Няма вече нито един случай на едра шарка, изчезнаха епидемиите от чума, холера, тифус. Туберкулозата престана да бъде постоянна заплаха.

Всичко това и много, много други неща са резултат от раз-151/витието на медицината, на агрономията и на технологиите които от

своя страна черпят от научните постижения. Само съвсем едностранчиви хора могат да искат връщане назад, към примитивните начини на производство, към полумагьосническите начини на лечение, към неудобните жилища, тромавите средства за транспорт. Това просто не може да стане. Когато спре електричеството само за половин час, голяма част от нормалното протичане на живота спира. Можем ли да си представим какво ще стане, ако

за нас, днешните хора, изчезне изобщо електричеството, изчезнат автомобилите, трамваите, централното отопление, ако спрат заводите и магазините се изпразнят от стоки — дрехи, обуща, храни, електрически апарати. Това не е възможно.

Не е възможно също така да останем на сегашното равнище. Както искат някои — нулев прираст. Дори само за да се поддържа нулев прираст, е необходимо да се развиват технологиите, а на тях ще им трябват нови постижения на науката. Не може изкуствено да се потисне стремежът към придобиване на нови знания, да се забрани на хората да мислят, да търсят, да откриват.

В някои случаи опитите да бъдат спрени научните изследвания придобиват гротескно-тревожен характер. В Англия съществуват групи, които се борят за „правата на животните". Не старите и добре известни дружества за защита на животните, които се намесват при явна жестокост към кучета, котки, коне и други животни и които вършат добра работа за възпитанието на младежите. Новите групи имат идеология: животните имат същите права като хората. Никое животно не бива да бъде подлагано на каквито и да са въздействия без негово съгласие. В биологическите институти, в институтите по физиология или молекулярна биология често се работи с животни,, върху които се правят най-разнообразни опити. Това са животни,- специално отгледани за целта, със строго определени белези. Главно мишки, плъхове, хамстери, зайци и в по-редки случаи кучета и маймуни. В Англия има закон, който изисква научните работници да получават специално разрешение за работа с животни от съответния клон на дружеството за защита на животните. Това се прави, за да не се даде възможност на безотговорни хора, без специална подготовка и съответни морални принципи да убиват и измъчват безразборно животните. Разре-шението се дава, след като съответните упълномощени хора разберат какво се цели с опитите и как точно те ще се провеждат.

Групите, борещи се за „правата на животните", заявяват, че не трябва да се правят никакви опити с животни, че това е

132неморално независимо от целта, която си поставят изследователите. И

тъй като тези групи нямат подкрепата на населението и не могат да действат по законния път — чрез парламента, те се превръщат в агресивни терористи. Слагат бомби в научни институти, хвърлят бутилки със запалителни течности, заплашват научните сътрудници по телефона и с писма. Дейността на тези групи, уж изхождащи от високи нравствени подбуди, се превръща в абсурд, защото бомбите и бутилките с бензин могат да вземат и човешки жертви. Наистина по-голямата част от населението не одобрява дейността на

подобни екстремистки организации, но те си намират съмишленици между хората, които и без това считат, че науката е аморална и че тя докарва злини на човечеството. Дори някои учени припяват на подобни гледища. Английският учен Бърнет през 1966 г. писа: „От молекулярната биология не е излязло нищо, което може да има някаква стойност за човешкия живот в обикновения смисъл на понятието „добро", а съществуват огромни възможности за „зло" — пак в обикновения смисъл," Това изречение е писана-преди повече от двайсет години, когато наистина не са били много ясни придобивките, които хората могат да имат от молекулярната биология. Да се твърди, че развитието на една наука може да доведе само до зло, е чисто черногледство. .Впрочем развитието на молекулярната биология през последните двайсет години показа, че нищо лошо не се е случило, а възмож-ностите за добро стават все по-големи.

Ето как един известен разпространител на научни знания,, сега покойник, Броновски, третира въпроса за морала на учените: „Според всеобщите стандарти за поведение всички учени са, разбира се, необичайно благодетелни. Те не правят диви изказвания, не клюкарстват, не се стараят да убедят противниците си на всяка цена; не се позовават нито на авторитет,, нито на предразсъдъци; те често са искрени относно своето незнание; в спорове не намесват расата, пола или възрастта; те слушат търпеливо и младите, и старците, които, разбира се, знаят всичко. Това са главните достойнства на учеността и те (странно наистина) са достойнства и на науката." Тук може да се постави въпросът: щом науката се разпространява все повече, щом много хора, навлизат в това поприще, щом научните методи и принципи се възприемат от широки слоеве на населението, не можем ли да считаме, че науката ще повлияе на морала, ще направи хората по-добри?

За да отговорим на този въпрос, трябва първо да припомним, че няма единен морал. Моралът отчасти е различен не

153само за различните епохи, той е различен и за различните народи. Ако

ескимосът счита за свое морално задължение да пред ложи жена си на гостенина, сицилианецът е убеден, че изневярата на жена му е достатъчно условие, за да я убие. За европееца кражбата е нещо много осъдително, докато за индианеца от горите на Амазонка тя е нещо в реда на нещата, поне що се отнася до кражба от бял човек. Дори в отделни класи на едно Hi също общество може да има различие в моралните норми. За работника е напълно морално да не се старае толкова, да гледа да открадне от работното време, докато господарят счита, че трябва да измъкне всичко в рамките на работния ден.

И въпреки това има нещо повтарящо се, нещо постоянно в морала на хората. Ненапразно хората мечтаят за комунизъм от стотици години. Ненапразно понятията за справедливост и чест са се запазили почти еднакви от незапомнени времена. Това се вижда великолепно от древногръцките комедии и трагедии, от'„Характерите" на Теофраст. И преди повече от две хиляди години са презирали нахалните, самохвалците, страхливците, безпринципните. Хората, които срещаме там, са същите, които срещаме днес, само че са облечени в тоги, а не в панталони.

Този непрекъснат стремеж на хората към нещо, което за много поколения се е считало за идеално, е израз на тенденцията да се сведе многообразието от морални норми в едно-едий-ствено правило, важещо за всички хора и всички времена. Има общочовешки морал, независим от времето, страната, племето, класата. Този морал би могъл да бъде изразен с известното изречение: „не прави на другите хора това, което не би искал да правят на тебе". В това изречение се съдържат всички «морални забрани. Нека отбележим една интересна подробност. Както във физиката се забелязва ясен стремеж към обединяването на различните теории и извеждането на всички физични явления от един най-общ, най-основен закон, така и в^ морала различните правила се обединяват с едно „не прави...". И тук основното правило се изразява не с положително императивно твърдение, а с отрицателно, което е по-общо. Това правило означава едновременно и „не убивай", и „не кради", и всички други класически основни правила. В известно отношение това единствено морално правило е инвариантно спрямо смяната на епохите, народите и класите. То е общочовешко, какъвто и смисъл да се влага в думите „...това, което не би искал да правят на тебе".

Сега можем да се опитаме да отговорим на въпроса, дали134•науката влияе на морала. Под „морал'4 тук ще разбираме не сборник

от правила забрани, а едно-единствено правило, което считаме като обобщение на морала. А въпроса за влиянието на науката ще трансформираме така: дали развитието на науката води до увеличаване броя на хората, които имат в основата на морала си горното правило?

Разпространението на научните знания довежда до това, че все повече хора се запознават, макар и не подробно, с методите, чрез които се получават постиженията в науката. Едно от основните правила, към което се придържат учените, е, че всяко научно постижение може да бъде проверено от всеки друг, където и да работи, от каквато и националност да е той. Ние приемаме също така, че природните закони не зависят нито от времето, нито от мястото, където ги проверяваме, нито от човека, който ги проверява. Те са инвариантни спрямо народите, класите и общественото положение на хората.

В известен смисъл природните закони приравняват всички хора. Никой не може нито с пари, нито с принуда да промени един природен закон. Колкото и да повтаряме, че не съществуват гени и че животните и растенията предават в наследство придобитите по време на техния живот белези, с това ние не сме в състояние да променим фактите. Можем да твърдим, че законът за търсенето и предлагането не важи за нашето, социалистическото общество, но това е обективно действаща реалност и няма как да не се съобразяваме с нея. Съзнанието, че природните закони важат както за теб, така и за мен и за всеки друг човек, в известен смисъл е свързано с правилото „не прави на другите това, което.. .". Знаещият човек много по-лесно ще възприеме това правило, отколкото невежият. Тук съвсем на място е българската поговорка: „на умния закон не му трябва". Макар че тук не става въпрос за юридическо понятие, а за морално. Незнаещият, невежият човек счита себе си за уникално явление, за единствен. Той не може да види защо е необходимо да се съобразява с другите хора. Разбира се, има много добри хора, които са невежи. Едва ли обаче може да се приеме, че невежеството, незнанието подпомага възприемането на етични норми. Много по-приемливо е да считаме, че колкото човек е по-близко до науката, било със знание, било с участие в изследвания, толкова по-лесно той ще разбере и приеме моралните норми и особено основното правило: „не прави. . .". В това отношение бихме могли да считаме, че науката влияе на морала, като увеличава броя на хората, които се придържат към това правило.

Но науката влияе на морала и по отношение на другите мо155рални норми, дори и да ги считаме преходни. Строгите правила на

поведение, на които трябва да се подчинява всеки учен, ще се усвояват от все повече хора, колкото повече се разпространява науката. Ако човек професионално е задължен да бъде честен, откровен, доблестен, искрен, той и в живота си ще бъде да голяма степен такъв. Има и изключения, но те не променят нещата. А злодеят учен от филми на ужасите или от някои романи се среща рядко. Това е главно измислица на писатели и сценаристи, която им е необходима, за да създадат интересна и увлекателна творба. Дори и най-злобният учен мизантроп не може да пренебрегва правилата на поведение, които са задължителни в науката, не може да се откъсне от научната общест-веност, от сътрудниците, от научната литература. Не е възможно да се прави наука в изолирана от света лаборатория, без да се плува в течението на съвременните изследвания. Само малки злини могат да бъдат причинявани от отделни самотни хора.

Съвременната наука е колективно дело дори^ когато става дума за теоретични дисциплини. Обикновено автори на статии в областта на

теоретичната физика са двама или повече души, Същото е и в много области на математиката. Когато става дума за експериментални работи, авторите могат да бъдат и много повече. Някои публикации на CERN (Европейския център за изследвания в областта на ядрената физика) имат много десетки автори. Стига се до парадоксалното положение — списъкът на авторите след заглавието на статията да заема повече страници от самата статия. По необходимост в списъка на авторите заемат място всички физици, които са замислили експеримента, всички, които са управлявали ускорителя, всички, които са се занимавали с детектори на частици, които са разчитали снимките, които са правили програмите за компютрите и пр. и пр.

Ще направим грешка, ако си мислим, че например в областта на генното инженерство, микробиологията или в молекулярната биология сам човек може да направи кой знае какво. И там са необходими много сложни машини и апарати, за всеки от които трябва да има специално подготвени хора. Един човек,, колкото и гениален да е той, не може едновременно да бъде специалист по всички операции, които се извършват в процеса на изследванията. Времето на самотните изследователи отдавна е минало. Дори и тогава, когато, затворени в подземията на замъците, нагрявали, изгаряли, изпарявали разни чудати вещества; възможностите на тези хора са били много малки и те пай

136малко биха могли да бъдат наречени зли гении, заплашващи

човечеството.Злият учен от нашето време е по-скоро зъл политик. Едуард Телър не е

някакъв велик откривател и най-малко можем дд го класираме като гений. Той обаче като ядрен физик имал възможността да убеждава политиците. На неговите усилия светът дължи водородната бомба с всичките й варианти, а сега той вдъхновява „звездните войни".

Това, че отделен човек, колкото и учен да е той, не е в състояние да причини някаква голяма злина, не означава, че група учени, подпомогнати финансово и с подкрепата на държавата, като работят в секретни институти, са също така малко опасни. Те могат да се окажат извънредно опасни. За цялото човечество. Макар че обикновено при такива условия не се (откриват новц природни закони, не се правят съществени приноси в науката, понякога само приложните работи могат да се окажат извънредно опасни. Да се разчита само на съвестта на учените, които ще се откажат да участвуват в подобни изследвания, ие е реалистично. Както казахме, любопитството често е по-силно от моралните задръжки. Не е за пренебрегване и специалното по-добро заплащане и други привилегии. Затова най-добре ще е да се

разсекретят секретните институти, а това от своя страна може да стане само ако се създаде подходяща международна политическа атмосфера.

157

НАУКА И ИЗКУСТВО

Науката, такава, каквато я познаваме днес, съществува едва от 200—300 години, докато изкуството е старо като човешкия род. Пещерните рисунки във Франция и Испания, скалните изображения в Сахара и Австралия, египетските барелефи и аси-ро-вавилонските керамични декорации, гръцките и римските статуи, изкуството на средните векове с величествените храмове, стъклописи и икони, изкуството на Възраждането — всичко това въздейства и сега на хората, Докато езикът на науката,, формирал се съвсем късно, е достъпен само за подготвени хора, езикът на изкуството, дори и на особено изисканото изкуство, е непосредствен. Той позволява на широки слоеве от населението да получат някакво естетическо възприятие. В този смисъл изкуството е много по-демократично от науката. То винаги въздейства, макар и понякога с отрицателни емоции. Наистина, за да получи удоволствие от даден вид изкуство, човек трябва да има някакъв навик. Не всички хора възприемат еднакво произведенията на Бах. Тези, които цял живот са слушали само народна музика, при това не европейска музика, а например китайска, едва ли ще преживеят същото, както съвременният европеец, за когото Бах е върхът на музикалното творчество. Въ~

137преки това китайският селянин също ще има някакво преживяване, ако

има търпението да изслуша един от Бранденбургски-те концерти.Ако не говорим за качеството и силата на въздействията, които

произведенията на изкуството оказват върху хората, а спрем вниманието си само на факта, че има някакво въздействие, изкуството се различава доста от науката. За да се възприеме и асимилира едно оригинално научно произведение, е необходима дълга, трудна и сложна предварителна подготовка. За да се възприеме едно произведение на изкуството по някакъв начин, изобщо не е необходима подготовка. Необходим е нормален слух или зрение.

Много често се казва: „не разбирам тази картина"; „не мога да разбера какво иска да каже авторът на пиесата", „музиката е неразбираема за мен" — това са изрази, които, от една страна, издават непознаване на целите и средствата на изкуството, а, от друга — поставят изкуството на една плоскост с науката. За да възприемеш научно произведение, трябва да разбе-

реш. Трудно е да се каже точно какво значи да разбереш, по вероятно това означава да си в състояние да проследиш логичната верига, употребена от автора, да схванеш поредицата от причини и следствия, да започнеш да мислиш с категориите, е които мисли авторът, дори и да не си съгласен с него. Изобща да разбереш, сигурно значи да си съгласен или да не си съгла-сен да приемеш мисленето на автора. Разбирането е свързана с мислене. Възприемането на научен труд е свързано с мислене. Необходимо е съсредоточаване, временно изолиране от други въздействия, извикване от паметта на понятия, думи и изразни средства, адекватни с характера на произведението, което се възприема. Научна публикация не може да се чете, когато си пиян, дори и да си само леко пийнал. Да се възприеме веригата от доводи и да се мине из лабиринта от мисли в подобни случаи е почти невъзможно. Научно произведение се разбира с много активен труд за навлизане в идеите на автора. Като прибавим към всичко това още и факта, че най-често научните публикации са на чужд език и на специален научен жаргон, става ясно, че възприемането на такива произведения е свързано с умствени усилия, с привличане на логиката, семантнката на езика, с предварително познаване на някои неща, с ровене в паметта.

Във всяко научно произведение има някаква демонстрация: резултат от опит, представен с криви, таблици и графики; някои основни формули; някои съждения, които целят да приоб-

159щят читателя към обекта и начина на мислене на автора. Демонстрация

може да се направи и със снимки, рисунки, изобщо с материали, които често са обект или предмет на изкуството. Демонстрация се прави и чрез действие — извършване на операция пред телевизионна камера, опит с някакви апарати и др. Използването на снимки, рисунки и действия, т. е. неща, които срещаме в живописта или в киното и театъра,; външно доближава научното произведение до произведение на изкуството, но само външно. „Научното представление" на операция на сърцето трябва да се разбере. Макар че в някои езици операционната зала все още се нарича „театър", между действието, което се демонстрира там, и действието на сцената на драматичен театър има огромна разлика. За да възприемем действието на сцената, е необходимо само да знаем езика. Понякога дори и това не е необходимо. Пантомимата борави само с движения на ръцете и тялото. Целта на представлението не е да ни убеди във верността на мислите на автора, нито да ни покаже някакъв нов, напълно неизвестен за нас факт. Главната цел на всяко произведение на изкуството, включително и на театъра, е да въз-действа емоционално. Да ни зарази с чувствата на автора, непосредствено да ни предаде част от неговите преживявания. Ако за да ни зарази с емоциите

си, авторът прибягва до някакви обяснения, които изискват мислене, това още не означава, че целта на изкуството в този случай е друга. Произведение на визуалното изкуство може да е някаква сложна плетеница, която мислено разнищваме, за да видим фигурите, които тя крие, но това интелектуално усилие е необходимо не за да се убедим в нещо, не за да научим за ново явление на природата или обществото, не и за да упражним интелектуалните си способности. То има за цел само да ни направи по-весели или по-тъжни, да ни възхити или отврати, да ни успокои или разтревожи. Изкуството, дори и да прибягва до някои интелектуални похвати, има за своя основна цел да вълнува, да заразява с чувства. В някои видове изкуства изобщо няма интелектуален елемент. Не е необходимо да мислиш, за да възприемеш „Малка нощна музика" от Моцарт. Какво има за разбиране в ритъма на рок-му-зиката, на фокстрота, тангото и валса?

Необходимо е все пак да знаем нещо. Да знаем приетите условни изразни средства, с които си служи авторът. Един европеец, не може да разбере как е възможно японците с упоение да присъстват по 12.часа на представленията на техния класически театър, когато за него това са само безсмислени движения на артистите, грозни или страшни маски и нехармонична музика. За

160нас е чужда и китайската опера, в която се чуват дразнещи нашия слух

скърцащи и виещи звуци, в които артистите подскачат или се премятат и размахват пръчки и мечове. Нито китайците имат друго устройство на слуха, нито японците се различават от нас по физиологичните си качества. Човек трябва от малък да е гледал японски театър и да е слушал тяхната музика, за да може да се развълнува от едно представление. Изкуството си има свой език. Всяко движение, което за нас е безцелно размахване на ръце или крака, а японеца значи нещо. За нещо, което той ще измисли в момента, а нещо известно, отдавна складирано в паметта му. Езикът на движенията е условен, както и изобщо езикът на изкуството, и е необходимо да се знаят думите му, за да може човек да се възхити от играта на актьора, да почувства вълненията на автора.

Същото е с всички видове изкуства и произведения на изкуството. Когато казваме, че „Токата и фуга" от Бах е едно произведение, което дълбоко ни вълнува, ние не споменаваме, че <е било необходимо още от малки да свикнем с езика на европейската класическа музика, с -хармонията и традиционните начини за използване на съзвучията. За човек от Централна Африка „Токата и фуга" от Бах едва ли би било нещо повече от шумна демонстрация на възможностите на органа. Музиката на много племена е съставена само от ритъма на барабаните и други ударни инструменти. Вместо

мелодия, такава, с каквато сме свикнали ние, в тези племена се чуват протяжни викове и крясъци. Нима е възможно човек с такива музикални навици да бъде развълнуван от произведение, основано на строги правила а на традиционни за европейската музика похвати.

Дори в изобразителното изкуство, това най-демократично от всички изкуства, е почти невъзможно да бъдем развълнувани, възхитени или отвратени, без да имаме някакъв навик, без да познаваме основния език, който авторът използва. Огромна раз-лика има между изразните средства в старите византийски или -български икони и картините на импресионистите. И едните, и другите са създавани, за да въздействат на хората, да покажат някакви емоции. Целта обаче се постига за тези, които са свикнали с единия или другия художествен език. Дори и грубо нарисуваната, изкривена и не съвсем красива божа майка е била способна да предизвика сълзи у бабичките, които са се молели в църквата. От друга страна, живописта на импресионистите, която сега ни се струва съвсем класическа, не е била приемана от много съвременници на тези художници. Почтените буржоа от онова време били свикнали на друга живопис. На живопис, в

11 Наука и ненаукаleiкоято има плавно преминаване от цвят в цвян и от светлина към сянка;

Тази живопис, която и днес, кой знае! защо, се нарича академична, не е търпяла загатнати неща, неясни контури, неразмазани петна. И хората, свикнали с академичната живопис, ие са могли да възприемат картините на импресионистите, които сякаш са били съставени от отделни петна, с почти йз-щло 41!сти и ярки цветове и контурите в които са били неясни и раздвижени. Тогавашната публика, посещаваща изложби на картини, „не е могла да разбира" произведенията на импресионистите. Едва ли е необходимо да се аргументираме, че тук не става дума за разбиране, т. е. не се привлича мисленето. Зрителите още не са познавали условния език на новата живопис и не са могли да получават удоволствие от нея.

Днес подобни картини ни се струват старомодни и банални, но затова пък понякога се изправяме пред някое произведение на модерни художници и „не можем да разберем" какво иска да каже творецът. Това, че употребяваме думите „не можем да разберем", е само проява на новостта в изразните средства, с които се срещаме може би за първи път. „Ие мога да разбера" в случая означава главно „не съм виждал такова нещо"; „не съм свикнал с подобни картини"; „трябва ми опит, за да се науча да ги възприемам". Що се отнася до „какво иска да каже художникът", то този израз е направо заблуждаващ. Художникът е казал всичко, което е искал да каже с картината си, ако изоивд> е знаел какво е искал да каже. Най-често

актът на творението на едно художествено произведение не е интелектуално усилие, а спонтанно изливане на някакви неясни настроения, отношения към света, чувства. Следователно да питаме „какво е искал да каже" художникът е съвсем неуместен и отвличащ вниманието въпрос. Този въпрос поставя на погрешна плоскост зрителя,, творбата и твореца. Никакви умствени напъвания не са в състояние да дадат на зрителя нещо повече от свободното, непре-дубедено и очистено от предразсъдъци гледане на картината. Една картина може само да се харесва или да не се харесва. Тя не ни съобщава за неизвестно природно явление, не е начин за доказване на теория или дори хипотеза. Картината, статуята, постройката, музикалното произведение — всичко това само по себе си са нови факти, нови явления.

И именно така трябва да гледаме на тях. Затова казваме, че художниците, писателите, архитектите, музикантите творят. Защото създават неща, които природата не е създала и не може да създаде. Произведенията на изкуството са нещо, което не го е имало, и то само е източник на преживявания н емоции, без

162Via се позовава или да насочва към верига от разсъждения, м.м

логическа последователност, към хладнокръвна преценка П up тегляне на някои факти, несвързани с произведението па и i с тзото емоционално. Всички произведения на изкуството въ&деА стват върху хората по този непосредствен, пряк начин, като заобикалят мисленето. Произведението на изкуството е нещо, което можем да считаме като част от обкръжаващата ни среда, създадена от човека. Както и да се напъваме да разберем какво е искал да каже художникът, резултатът няма да бъде „разбиране", а харесване. Защото една скулптура може да ни изпълни с тъга така, както и един счупен клон от старо дърво.

И науката, и изкуството са творчество. И в двете човешки дейности се създават нови неща, неща, които човек е измислил, Разбира се, и в двата случая измислянето е тясно свързано със съществуващото-. Всяка музикална пиеса, всяка скулптура, кол-; ото и да са абстрактни и откъснати от други по-привични произведения па изкуството, в края на краищата са породени от съществуващото п инспирирани от него. Също така всяка теория, каквито и странни и необичайни твърдения да има в нея, е зачената в главата на учения от неща, които той вижда, пипа, вкусва. Източникът както на художественото, така и на научното творчество е морето от форми, звукове, цветове, явления и предмети, в което сме потопени и което поражда в съзнанието ни както емоции, така и мисли.

Особено важен елемент в художественото и в научното творчество е фантазията, въображението. Хора без въображение не могат да бъдат творци.

Те само могат да повтарят съществуващото, да съществуват в него. За да има творчество, е необходима фантазия — пренасяне в свят, който пряко не е свързан с това, което ни заобикаля, не е (поне видимо) част от него. Докато за изкуството няма някакви граници на фантазията, някакви рамки, които да ограничават въображението освен приетите от самия творец граници, в науката нещата съвсем не са така. Очертаните острови па „може" и океанът „не може" поставят строги ограничения на фантазията. Един учен не бива да се оставя да бъде увлечен от мечти, които явно противоречат на установените и издигнати в ранг на закони правила. Обикновеният човек може да си помечтае как ще построи топлинен двигател с коефициент на полезно действие сто процента, но един учен трябва да се съобразява със законите на термодинамиката. Той не може да остави фантазията си да отиде толкова далеч, че да излезе извън строгите рамки на науката. Тук никакви възражения от рода на: „Може пък някой да открие, че вторият

142принцип на термодинамиката не важи!" ~~ не могат да помогнат Ако

иска да остане в областта на науката, ученият трябва да се съобразява с науката. Такава каквото е днес.

Писателят може да си пофантазира с връщане във времето. Дори може да употреби някои наукоподобии термини като „тунел в четвъртото измерение", „кривина на времето" и пр/Но един учен не може да си позволи дори и да си помечтае за обръщане „стрелата на времето". Няма и не може да има никакво връщане в миналото. Никакви „машини на времето" не съот-ветстват на това, което знаем. Дори само логически съображения правят връщането във времето невъзможно. Също и изпреварване във времето. Дисциплинираният ум на учения, неговият подчинен на строги правила начин на мислене му забранява да фантазира извън границите на възможното.

Фантазията на писателя, на музиканта, на художника не е ограничена от нищо освен от вкуса на публиката. В края на краищата изкуството се прави за широки слоеве от населението. За слушателите на музика, за зрителите на .картини, скулптури, кино. За хората, които наричаме публика. Публика — това е народът. Изкуството се създава за него. Ако фантазията на твореца се окаже твърде далеч от вкусовете на хората, произведението няма да се приеме или няма да въздейства така, както очаква творецът.

Науката до известна степен е консервативна. Тя се придържа към създадените гледища, дори и да има вече нови теории и хипотези. Каквото и да говорим, революция във физиката съвсем не значи изхвърлянето на това, което е било преди революцията, и заменянето му с нещо напълно ново. Има един принцип, изказан ясно от Нилс Бор, който се нарича принцип на

съответствието. Новата теория при определени условия трябва да дава резултати, които съответстват на тези от старата теория. Трябва да има плавен, непрекъснат, а не скокообразен преход от старото към новото. Този принцип, който се приема от всички физици, може да доведе до отхвърляне на някаква теоретична постройка само защото тя не се припокрива със стара-та теория.

Изкуството също има някаква консервативност, която се дължи по-скоро на консервативността на публиката, отколкото на някакви ограничения, произлизащи от вътрешни закономерности. Тази принудена консервативност обаче не поставя никакви ограничения на твореца художник. Поради това по принцип в изкуството е възможно да има революция, при която да се отхвърлят всички или почти всички предишни изразни средства

143п да се премине изцяло към „нова територия". Откриването KI

принципите на перспективата е една такава революция в из i бразителното изкуство. Преди това са съществували начини придаване на условна дълбочина чрез припокриване, разполагане па обектите на различна височина и пр. След въвеждане на перспективата, такава, каквато я познаваме днес, със стари-те методи се е скъсало напълно. Само в най-новата живопис от XX век може да се срещнат тук-там в ултрамодерните произведения средства, които са били използвани например в иконите или в по-ранното изобразително изкуство на гърци и римляни.

Когато казваме, че науката е променила бита на хората, че е облекчила труда на хората и е въздействала върху развитието на обществото, трябва да имаме предвид, че и изкуството е направило много. Формите на предметите, които ни заобикалят и с които си служим, са продукт на изкуството. Нашите мебели, тапетите в стаите ни, лампите, дрехите, обувките, инструментите, апаратите — всичко, всичко, което е било създадено като следствие от научните постижения, е получило външността си от изкуството. Абстрактните платна на Кандински, работите на Клее, Леже, Пикасо и много други художници са повлияли на вкуса на дизайнерите и архитектите. Днешната ютия силно се различава от ютията преди 50-60 години. Различни са и къщите, обществените сгради, спортните постройки. Всеки предмет около нас е продукт както на техническата мисъл, така и на художниците. И двата аспекта на нашия живот взаимно се допълват и усъвършенстват. Постепенно все повече мебели, машини и работни места се адаптират към човека и неговите възможности. Ергономията е една област, в която науката и изкуството се срещат, за да направят човешкия труд по-лек и живота ио-нриятен.

Изкуството и науката се срещат и в други области. Много литературни произведения, както и театрални пиеси и филми, представят работата на учени. В някои от тези произведения се третират морални проблеми, свързани с научните изследвания, а в други — учените са преди всичко хора, които се влюбват, участват в разпри, страдат или се радват. След като науката доби статуса на първостепенна човешка дейност, животът на учените стана особено интересен за писателите. Преди стотина години измежду героите на големите писатели не е имало учени или ако е имало, то е било, за да се осмее това празно прекарване на времето. „Клубът Пикуик" е такова осмиване на хора, които се интересуват главно от събиране на факти и данни за живота. Никой от неколкостотинте герои на Балзак и десет

165ките герои на Зола не е бил учен. Между тези блестящо описани

персонажи има всякакви — от проститутки до банкери, но не и учени. От една страна, тогава учените са били малко, а, от друга — животът им ие е представлявал интерес за тогавашния читател. Днес всеки ден по няколко пъти срещаме във вестниците, радиото и телевизията споменаване имената на този и онзи учен, сензации за открития, експерименти и постижения. Лите-ратурата не можеше да остане назад. Тя все повече представя учените като действащи лица и все повече се интересува от живота на учените. Тъй като е трудно да се разкаже за научните проблеми, които занимават хората от институтите и университетите, писателите предпочитат да разказват за живота на учените. Едза ли се прави голямо откритие с това, че и учените са хора. В подобни литературни произведения катедрата, научните съвети, лабораторията са само фон, на който действа героят, и неговите действия в края на краищата не се различават особено много от действията на един работник на фона на завода.

Самите учени често се интересуват активно или се занимават с изкуство. Има учени, които постепенно са си сменили областта на творчество, като са станали известни писатели. Айзък Азимов е бил професор по биохимия, Чарлз Пърсн Сноу също е бил професор физик. Артър Кларк — астроном. Александър Бо-родин — един от най-големите руски композитори — е бил известен химик, направил важни открития в органичната химия. Той е бил професор и академик в Академията на медицинските науки. Авторът на една от най-известните книги за деца — „Алиса в страната на чудесата" ~- Луис Карол е бил много талантлив математик. Друг математик — Норберт Винер, е и автор на майсторски написани книги, които можем отчасти да причислим към художествената литература. Не е необходимо да прибавяме още имена. Може би трябва само да споменем за Леонардо да Винчи — гениалния учен и художник. Тези

примери ни убеждават, че не съществува някакъв конфликт, някаква непреодолима бариера между наука и изкуство. Творческата личност може да се изявява еднакво успешно както в полето на науката, така и в изкуството. Разбира се, да бъдеш учен изисква страшно много усилия и време, поради което не е лесно за един професионален писател или поет да стане и автор на научни изследвания. Гьоте е един от малкото случаи в това отношение. Но той поначало е бил човек с огромна ерудиция и познания в много области.

Има случаи, когато хора на изкуството привличат научни методи в своята творческа работа, без да създават оригинално научно творчество. Сьора, един от художниците импресионист, е рисувал с отделни малки цветни точки от чисти цветове и I прибягвал до трикомпонеитната теория на цветното зрение, ц да обоснове метода си на рисуване, известен с името „поантили-зъм". Тези изследвания на Сьора биха могли да се считат като начало на съвременната цветна телевизия, в която цветовете се създават от три точки с чисти цветове. Макар да нямаме сведения, че Й. С. Бах се е занимавал с математика, неговата му» зика е така логична, така математически точна, че човек наистина може да си мисли, че тя се е родила от ръката на математик. Всяка нота, всяка отделна фраза в творчеството на Бах тежи необходимо на мястото си. Изпускането само на един звук веднага се схваща като грешка, дори и от нетренираното ухо. Много по-явно прилага математиката в своето творчество френският композитор, диригент и теоретик на музиката Пиер Булез. Той ръководи институт за синтетична музика, в който с помощта на компютри всеки отделен тон се синтезира. Авторът трябва предварително да напише програма за машината и,след това да внесе характеристиките на отделните тонове. По този начин става възможно без помощта на класически инструменти да се произвеждат именно звуците, които творецът счита, че изразяват най-добре това, което той иска слушателите да чуят. Тази музика все още няма много привърженици, но може би в бъдеще цигулките, тромбоните, тимпаните и други сегашни музикални инструменти ще отстъпят част от своите позиции и може би хората все повече ще харесват „научната" машинна музика. Необходимо е да подчертаем, че тук не става дума за творчество на компютъра. Машината служи само като своеобразен музикален инструмент, който е в състояние да произвежда всякакви звуци, дори съвсем подобни на човешки глас. Композиторът оператор е този, който твори музика.

В творчеството на холандския художник Маурициус Ешер можем да открием елементи, които направо са инспирирани от математиката. Дори неговите алогични картини идват да подчертаят необходимостта от логично мислене. Невъзможните предмети и обекти, които рисува Ешер, са едновременно естетически въздействащи и дразнещи нашето чувство за

логика и реалност. Ненапразно произведенията на Ешер служат като корица на научни книги и илюстрации на математически произведения.

Би могло да се каже, че връзката между музиката и математиката е била установена от времето на Питагор. С помощта на една опъната струна — монохорд, опитно е била намерена зависимостта между височината на тона, който издава струната,

146и нейната дължина. Школата на Питагор (всъщност една комуна с

много строга дисциплина и високи изисквания към членовете) се е стремяла да свежда всички явления и отношения в природата до числа. Те даже са се молели на числа. Така че не е чудно, че питагорейците първи са достигнали до връзката между числата и музикалните тонове, до хармонията в музиката ш хармонията в природата.

Има и други връзки, нека ги наречем професионални, между науката и изкуството. Например когато науката се привлича за въвеждане на някакви числени мерки за отношения на хората към произведенията на изкуството, когато се привлича пои-хометрията.

Както в обикновени ежедневни разговори за изкуство и литература, така и в публикации на критици, изкуствоведи и теа-троведи често се правят сравнителни изказвания: „по-добър" писател, „по-силен" художник, „най-големият" композитор, режисьор, драматург. Употребата на частиците „по" и „най" означава, че ние имплицитно приемаме, че можем да подреждаме творците в областта на изкуството по някакъв признак, по някакви скали. В единия край на една такава скала поместваме творците от даден жанр, които считаме, че притежават най-много от някакво качество (сила, въздействие, убедителност, ли-ричиост и пр.), докато в другия са тези, на които това качества липсва.

Тъй като творците в края на краищата се подреждат въз основата на техните творби, ние всъщност приписваме на картините, статуите, симфониите или стиховете известно количества „красота", „сила", „въздействие", „величие" и пр. Постоянната употреба на подобни термини и съответно използването на сравнителни изказвания създават у нас впечатлението, че произведенията на изкуството наистина притежават вътрешни свойства, които като че са обективно присъщи за тях и са веднъж завинаги дадени. Тук става дума не за форми, цветове, тонове^ думи, които без съмнение са присъщи на произведенията на изкуството, както и на всеки друг обект. Формите могат да се опишат чрез съответни стойности на размери, криви, обем, грапавина — неща, които се поддават на директни измервания. Същото е за цветовете, общата тоналност, фактурата, линиите в една картина. Думите в един роман могат да се преброят, може да се

класират изреченията по дължина; да се види дали авторът употребява дадени съчетания от думи по-често от други; да се измери честотата на думите; да се провери дали авторът използва нов ред повече от други автори и пр. и пр. Съответно

147една картина може да се характеризира независимо от ( ЬДЪр жанието

й с общата тоналност — средната дължина на ВЪЛНЛ1 ■ на светлината, която се отразява от картината при осветяване то й с бяла светлина. Тя има някакви размери, някаква тъкан, върху която са нанесени боите, дебелината на слоя и пр. и пр. По същия начин може да се опише или класира и музикално произведение, филм, пиеса.

Качествата, които ни интересуват тук обаче, са неуловими за физически измервания. Когато казваме, че едно произведение на изкуството е по-красиво от друго, ние. не можем да се опрем на каквито и да са измервания. Ни го размерите, нитб теглото, нито плътността, нито кое и да е друго физично свой-стро на някоя картина не може да ни послужи за класиране на картината по красота.

Често говорим и за природни обекти, като използваме почти съшия набор от термини, които ни служат и за произведенията на изкуството. Казваме, че пеперудата е по-красива от охлюва, че заснежените планински върхове са по-внушителни от изсъхнала рекичка, че газелата е по-грациозна от носорога. Ако допуснем, че красотата е вътрешно присъща на пеперудата, трябва по необходимост да считаме, че всеки природен обект има поначало някакво по-голямо или по-малко количество красота. Дори и да отминем въпроса за това, кой е сложил в пеперудата повече красота, отколкото в охлюва, ние трябва да приемем по-нататък, че във всеки обект има вложени и „красота", и „вну-шителност", и „грозота", и „елегантност" — всички възможни термини от речника на критиците и естетите, който при това не-прекъснато се обогатява. Разбира се, това е несериозно. Не можем да считаме наистина, че всяко нещо, което съществува, прилича на дамаджана, в която са налети разни количества от всякакви свойства, които можем да си измислим.

Красотата, грозотата и пр. нямат субстанщго.;ален характер. Те не са „нещо", което можем да си вземем повсчз или по-малко. Всички абстрактни качества, които приписваме както на природните обекти, така и на тези, създадени от човека, са само израз на напято, човешко отношение към нещата. Няма „красота14 изобщо. Това е дума, с която изразявамз особеното преживяване при гледане на някаква картина или при контакт с друг вид произведение на изкуството или природе.ч обект. Казваме „особено", защото

в известен смисъл то се различава от преживяването например при ядене на вкусна храна или при сексуална близост с атрактивен партньор.

Естетично преживяване можем да имаме не само във връзка169< произведения на изкуството или природни обекти. Една физич-;на

теория може да ни накара да преживеем нещо подобно, както при четене на стихове. Когато казваме, че физичната теория е красива, ние изразяваме факта, че у нас се пораждат чувства, подобни на тези, които сме изпитвали при възприемане"произведение на изкуството. Физичната теория или някоя математич-на конструкция са красиви само за някои хора. Не само защото е необходима подготовка, за да бъдат разбрани. Има физици и математици, за които красотата на теорията изобщо не е важна. За тях са съществени други неща — съгласуваност с опитните данни, лаконичност. Само хора с някаква настройка виждат красотата във физиката и математиката.

Отношението на хората към произведенията на изкуството се променя с времето. Едни и същи произведения в една епоха са били адмирирани, а в друга — оплювани. Социално-икономическите изменения водят до промяна въз вкусовете на хората. Стотици писатели, художници, драматурзи, които през XVIII л XIX век са били кумири, ставали са лауреати на разни награди, членове на академии, били са покровителствани и пазени като най-голяма ценност, днес са направо неизвестни. И. С. Бах е бил забравен за почти 100 години, а днес се счита за най-големия композитор на човечеството. Такъв класик като Рамо е бил окачествяван от някои критици като отчаян модернист, които създава какофония. Примерите са толкова много, че т е необходимо да се добавят още, за да се защити всъщност една известна теза: предметите на изкуството вълнуват определена група хора в определена историческа епоха.

Щом не съществува никакво субстанционално качество, на <което ние даваме наименованието „красота", щом отношението към произведенията на изкуството зависи от епохата, класата, .възпитанието, националността, има ли изобщо някакъв метод за класиране на предметите и творците на изкуството? Можем ли изобщо да казваме с известно основание за обективност, че някой писател е „по" от друг или че даден композитор е „най"?

Ако съществуваше строга унификация в начините на изразяване, нещата все пак не биха били толкова трудни. За съжаление някой може да каже: „Този филм не беше кой знае какво", и това да значи същото, както ако някой друг каже: „Филмът беше посредствен" или просто „Боза!". Стабилната оценка е всъщност „обективността", която търсим. От това, че някой съобщава, че „Престъпление и наказание" е най-хубавото, което е чел,

ние все още не можем да направим извода, че Достоевски е най-добрият писател. Съвсем ясно е, че независимо от на

149шите лични предпочитания, независимо от твърдения от вида:

„Достоевски е най-големият писател, защото по-голям от него няма", ние трябва да се стремим към някаква обективна оценка, оценка, която да не зависи от индивидуалните разлики, която стабилно да характеризира вкуса на дадена група хора.

Тук вече не може да се мине без научни методи. Преди всичко работи се с големи групи хора, всеки от които се подлага ка стандартна процедура, с едни и същи задачи. Задачата може да бъде да се подредят дадени обекти (в нашия случай — художествени творци, колкото и обидно да звучи думата „обекти" за творци) в някакъв ред съобразно с личните предпочитания. Може да се поиска на всеки обект да се припише някаква оценка, например от 1 до 10, или просто да се посочва кой от всеки два представени обекта е „по" от другия. След това се прави обработка на резултатите и в края на краищата се получава скала на предпочитанията, която характеризира както дадената група хора, така и групата от обекти.

Ако чрез подходяща случайна подборна от хора, чрез подходяща статистическа обработка, чрез подходящо подбрани задачи ние получим скала, оценки, които се повтарят при същите условия и биха били получени от всеки друг изследовател, тогава можем да твърдим, че имаме обективна мярка за отношението ка даден човек от дадена група към дадени обекти. Тъй като резултатът ще бъде получен при изследване на голяма група хора, „обективно" означава това, по което хората са съгласни помежду си, дори и да няма формална конвенция.

Съществуват добре разработени психометрични методи, с помощта на които могат да се получат скали за такива неща като красотата на жени, приятността на филми, неприятността на други народи, други религии и идеологии, отвратителността на престъпления и пр.

Има и някои съвсем обикновени начини за класиране на творците или творенията им, като мястото в класацията се изразява с някакво число. Това са например тиражът на някоя книга или броят на преиздаванията й, цената на картините, броят на представленията на някоя пиеса, честотата на изпъл-ненията на музикалните творби. При всеки отделен случай може да се получи скала, основана на един параметър. Тук изникват обикновените възражения, изказвани със силно възмущение: „Нима някакъв порнографски роман е по-значим от сериозна книга само защото се продава повече?"; „Лили Иванова по-голяма певица ли е от Райна Кабаиванска само защото плочите

й са с по-голям тираж у нас, отколкото тези на Райна Кабаиванска?".Възмущението идва всъщност от различния смисъл, който се влага в

понятието „голяма певица", „голям писател", „голям художник". Могат да се употребяват различни определения на „голям писател", основани на различните методи за измерване. Ако се приеме, че под „голям писател" се разбира този, чиито книги се продават най-много, най-големият писател на романи от нашата епоха ще се окаже Жорж Сименон, с над 300 милиона екземпляра, или Агата Кристи и т. н. Могат да се приемат някои операционални дефиниции, за които е необходимо специално измерване. Например: „голям писател" е този, който оставя най-дълбоки следи у читателя, в смисъл, че неговите произведения се запомнят най-дълго време през живота на човека. Въз основа на подходящи измервания може да се окаже, че най-големият писател е например Даниел Дефо. И тук имаме една ясна мярка, един ясен резултат. Този резултат не противоречи на другите, защото дефиницията на „голям писател" е друга. Жорж Сименон е най-големият писател в един смисъл, & Даниел Дефо — в друг. Използването на различни критерии за намиране на скала на творците води до различни резултати и всеки от тези резултати е факт, който по принцип може да бъде проверен от всеки, който поиска.

Както видяхме, известна обективност и инвариантност при скалирането на произведенията на изкуството се постига чрез прилагане на определени методи и използване на ясни дефиниции. Иивариантността може да бъде спрямо един или няколко различни фактора: националност, раса, класова принадлежност» образование и пр. Ако обаче се намерят начини за скалиране, които да бъдат още и инвариантни и за големи интервали от време, доверието към такъв резултат би било още по-голямо.

Оценката на експертите е по-независима от националността и други особености на зрителя. Тя е инвариантна за доста широк обсег условия. Идеалният случай би бил, ако както за специалистите, така и за обикновените хора от всички страни, както днес, така и след 100, и след 200 години едно и също произведение на изкуството се окаже на първите места. Такава оценка би била по-обективна само в смисъл на неизменна, поне за даден интервал от време. Друга „обективност" не може да има.

Една възможна дефиниция за значимостта на научната публикация е количеството на работите, в които публикацията се цитира. Това значи, че се приема, че авторите са чели дадена публикация, обмисляли са я, взели са я предвид в своето in. ване, основавали са се на нея или са я отхвърляли. В по< нйя случай можем да казваме, че имаме отрицателно цитиране Начинът на измерване на „значимостта" в казания смисъл се състои в преброяването на

статиите, в които дадена публикация се цитира, стига само цитатите да не са от автора на публикацията или от негови подчинени.

И тук, както при оценката на една художествена творба, има големи съмнения и възражения. Но все пак броят на цитиранията е нещо обективно и той по някакъв начин отразява важността на работата. Както виждаме, дори и в една наука, където нещата би трябвало да са строги и обективни, съвсем не е лесно да се определи кой труд колко е значим. Сигурно в бъдеще ще се намерят и други начини за сравняване важността на научните трудове и значимостта на учените, но същественото е, че се търси някаква обективна, по възможност числена мярка. От закономерностите, намерени при изследване на броя на големите открития и учени, се правят изводи за динамиката на науката и прогнози за бъдещото й развитие. Оценките за художествени произведения и творци в областта на изкуството са значително по-трудни, но някои научни методи все пак могат да се въведат и тези методи могат да помогнат както за управлението, така и за прогнозирането на културата.

151

ДЪРВОТО И НЕГОВИТЕ ПЛОДОВЕ

Пастьор е казал: „Няма такова нещо, което може да наречем приложна наука. Има наука и приложения на науката, свързани заедно, както дървото и неговите плодове." Под тази мисъл на Пастьор днес биха се подписали всички съвременни учени и въпреки това сега е прието да се говори за фундаментална и за приложна наука като в-съзнанието на повечето хора именно приложната наука е наука. Фундаментални изследвания са тези, които дават приноси за развитието на самата наука и нямат отношение към производството. Наричат се фундаментални, защото разширяват основата на машите знания \t предшестват всякакви възможни приложения, които са всъщност надстройка.

Тъй като фундаменталните изследвания не дават бързи отражения в бита на хората, не въздействат пряко върху технологията и производството, мнозина считат, че те са лукс, който не всяка страна може да си позволи. Още повече, когато става дума за бързо развитие на производителните сили, за техническо преустройство. Разпространено е почти враждебно отношение към наука, която няма отношение към производството. Откъде накъде обществото, трудовите хора трябва да плащат, да отделят от залъка си, за да издържат някакви си чудаци, кои

151

то човъркат никому ненужни апарати, изследват как са гро< ни мухите или пишат напълно неразбираеми за обнкноигшш чп век статии. Някои по-невежи, и затова по-агресивни хора, цирк се обиждат, че разните му там учени, вместо да се хванат за лопатата и да се занимават с честен труд, само говорят п си пият кафето в спокойствието на институти и катедри. Разпро-странено е мнението, че труд е само такава дейност, на която резултатът се вижда съвсем непосредствено. Труд е да произведеш 20 тона ламарина, но не е труд да мислиш дали изобщо е необходима тази ламарина.

Тези, които мислят така, съвсем не са оригинални. Известен е случаят, когато английският министър-председател от миналия век, Дизраели, разглеждал лабораторията на Майкъл Фарадей. На една маса видял нещо направено от тел и попитал какво е това. Фарадей му отговорил, че това е постайовка, с която изследва взаимодействието между електрически ток и магнитно поле. „И каква е ползата от всичко това?" — запитал презрително министър-председателят. Министър-председателят на най-развитата в икономическо отношение страна, страната, в която се разигра промишлената революция, която се е считала зъ работилница на света, не е могъл и да си представи какви последици ще се явят от невинните изследвания на учения. На масата се намирал предшественикът на съвременните електромотори и Фарадей е бил по-далновиден от опитния министър, като му отговорил, че някой ден държавата ще облага с данък такива играчки.

Презрителното отношение към ненепосредствено продуктивните занятия е съществувало още от времето на Сократ. Ксан-типа го е презирала затова, че от неговите философии не се получават пари. Аристофан го е подиграл в една своя комедия. Образът на учения, който е съвсем откъснат от външния свят и се занимава с някакви смешни за обикновените хора въпроси,, е доста разпространен и сега. След образа на учения злодей образът на учения — невинен наивник, се експлоатира доста често във филми и в художествената литература. В случаите, когато се говори за някой богаташ, кон го на собствени разноски си е построил лаборатория, зз да изследва крилата па пеперудите, това може да предизвика смях. Но когато става дума за непрактичен н поради тоьа изглеждащ глупав човек, който бива заплащан от обществото и върши същата работа ~~ това предизвиква злоба. Едно 01 първите съкращение в държавния бюджет на САЩ, когато Рейгън дойде на власт, беше ь областта на финансирането на фундаменталната наука. Кредитите за въоръжение,.

175за приложни военни изследвания бяха увеличени за сметка ка науката,

„от която няма полза". Последствията от тази политика тепърва ще има да се проявяват.

У нас, една малка страна, която се разви едва през последните 20—30 години, работят около 30 000 научни работници. От тях по-голямата част се занимават с приложни работи. Остават няколко хиляди, чиито изследвания нямат връзка с практиката. Дори и да пресметнем освен заплатите на тези хора още всички други разноски, необходими за работата им, ще се получи сума, която е нищожна в сравнение със сумите, които се изразходват за помпозни зрелища, строежи на стегнати в камък и асфалт градини и просто в прахосване. При това ние изразходваме за фундаментални изследвания на глава от населението по-малко от някои от развитите страни.

Какви печалби ще донесат откритията на нови елементарни частици, та се изразходват милиарди долари във все по-скъпи и по-сложни ускорители? Това, което се открива в някои снимки от гигантските детектори на частици, нито се яде, нито се пие. Никое производство няма да стане по-доходно или по-ефективно, ако се разбере какви са спътниците на Юпитер или какъв е характерът на пръстена на Сатурн. И въпреки това човечеството изразходва големи средства, само и само да се получат нови знания. И у нас, въпреки сравнително по-скромните ни възможности, се харчат пари за „безцелни" научни изследвания. Не € възможно иначе. Откъде ще дойдат новите неща, ако се тъпче на място, ако се правят само приложни изследвания, които носят пари веднага. Как щяха да се открият транзисторите, ако преди това десетки години разни „чудаци" не са се занимавали с изследването на „безполезните" полупроводници? За какви биотехнологии можеше да се мисли, ако дълги години търпеливо и педантично не са се извършвали изследвания на наследствеността при винените мушици или при чревните бактерии.

Няма никакво съмнение, че благодарение на науката, на фандаменталните изследвания битът на хората рязко се промени за последните две-три поколения. Впечатляват не толкова и не само новите и все по-усъвършенствани методи на производство, не толкова чудесата на електрониката, транспорта, комуникационните средства, колкото широкото разпространение на неща, за които обикновените хора от миналото са могли само да мечтаят. Нека бегло и повърхностно да погледнем на живота през средните векове.

В продължение на стотици години битът па хората почти ие се е променял. Земеделието все така мудно е кретало, занаятчиите са произвеждали почти същите предмети, ОТНОШеНИЯ та: между хората били замразени за много поколения. Сеньорм си е бил сеньор, а крепостните — крепостни. Удоволствията са ^били главно за господарите. Те са ядели много месо, слушали са музиката на своите музиканти, пътували са в каруци или на кон, лягали си рано, защото на светлината на борината или свещите дълго не може да се изтрае, малко са чели, защото книгите са били ужасно скъпи и

редки, ходели на лов. Сеньорите не са работели. Те дори не са познавали добре сметките на именията си и е било под достойнството им да имат представа от агрономия или зоотехника. Крепостните са яли главно растител-ни продукти. Месото се е появявало твърде рядко на софрата им. Те почти нямали удоволствия. Главното занимание е било работата. Те не са пътували. Много рядко са слушали музика. Не са знаели да четат. Облеклото на сеньора, макар и мръсно, е било лъскаво и шарено. Селяните били в дрипи. Някои по-богати господари са си позволявали лукса да спят в чаршафи, нещо немислимо за селяните и много труднодостъпно за по-бедните сеньори. Дори кралете не са имали много чаршафи, та постепенно от непрекъсната употреба цветът им ставал кремав (цвят екрю). Нито. в колибите на селяните, нито в замъците; на сеньорите е имало клозети. Изобщо клозетът е съвсем ново изо-бретение. Най-богатите сеньори—крале, кардинали, херцози, имали специално назначени хора, чието почетно занятие е било да мзиасят тържествено сутрин нощното гърне от спалнята. Другите хора са тичали до храстчетата и горичките или са изнасяли сами гърнетата.

Средната продължителност на живота е била тридесет-три-десет и пет години. Петдесетгодишеи човек е бил старец. Той наистина изглеждал като старец, защото нямал зъби; кожата му била изядена от едра шарка или кожни заболявания; страдал от лошо храносмилане, зрението му било лошо, ставите му били изкривени от подагра и той трудно ходел. Обикновено петдесетгодишните и по-старите са били рядкост. Хората умирали значително по-рано. От осем до десет раждания за една здрава жена рядко са оставали живи повече от три-четири деца. И то когато е нямало епидемия от холера, чума, едра шарка, петнист тиф, които отнасяли значителна част от населението. Туберкулозата редовно отнемала живота на стотици хиляди и бедни, и богати. Чревните заболявания са били масово разпространени. Хората са се тровели от моравото рогче по пшеницата, което попадало в хляба, от оловните тръби на чешмите, от оловното белило, което жените употребявали за хубост, и

12 Наука и ненаука177оловната глеч на глинените съдове. Само най-богатите хора са могли да

си купят чудесните китайски порцеланови съдове. И досега навсякъде по света порцелановите съдове носят името на Китай.

Бани не е имало. Богатите са се къпели в нещо като бъчви, и то много рядко — веднъж на няколко години. Бедните изобщо не са се къпели. Миризмата на хората била ужасна и тези които имали възможност, се парфюмирали непрекъснато. От кожните заболявания косите и на мъжете, и на жените бързо опадвали и тези, които можели да си позволят това, носели

перуки. Местата за спане са били пълни с бълхи и дървеници. Върлували венерически заболявания и по улиците се срещали често обезобразени от сифилис хора. Имало и проказа,, която разяждала пръстите на ръцете и краката, носовете на хората. Очни болести причинявали масово ослепявания, от които не се опазвали и крале, и херцози. От туберкулоза на гръбначния стълб сума хора били гърбави. За един съвременен човек гледката на жителя от средните векове съвсем няма да е приятна, още по-малко, ако го срещне някъде из калните и мръсни улици на градовете, пълни с мършави кучета, трупове на плъхове и нечистотии. Ето приблизително такъв е бил животът в пред-научната ера.

Трябва ли да изброяваме всичко, което сега се различава от картината на живота в средните векове и което всъщност се дължи на науката. Най-същественото е, че широки слоеве на? населението сега могат да си позволят дори повече от това,, което са имали благородниците в миналото. Всеки може да слуша музика от транзисторния си приемник или магнетофона си„ всеки е облечен много по-добре (макар и не така лъскаво) от богаташите в миналото; спи на легло с чаршафи, храни се разнообразно и вкусно, може да пътува, старостта му е осигурена живее 70—75 години, не е обезобразен от болести, лесно коригира дефектите в зрението си, има добър външен вид. Разбира се това се отнася до жителите на развитите страни — както капиталистически, така и социалистически. За по-голямата част от населението на земята, макар че болестите са значително намалени, макар че радиото, телевизията и вестниците са навлезли и там, гладът често е един надвиснал над хората призрак. Въпреки това средната продължителност на живота и там е зна-чително нараснала и смъртността при децата — намалена. Образованието, макар и бавно, прониква навсякъде, а заедно с него и необходимите елементарни знания, които ще доведат до повишаване на жизненото ниво.

178И всичко това, тези коренни промени в живота па хирльпрез последните стотина години са пряко следствие от човч кането на

„безполезни" неща и явления, от настойчивото лю^ питство на хората да знаят повече. Никой изобретател, колкото и находчив да е той, никой проектант не е в състояние да създаде нова технология, предмет, материал, ако преди това, понякога преди много години, някой учен не е формулирал определена закономерност, природен закон, явление. Ако Фарадей не беше открил как точно си взаимодействат електрическият ток и магнитното поле, никаква електротехника нямаше да се създаде и никакви сериозни изменения в живота на хората пя-' маше да настъпят. Съществено е при това, че мотивът ка Фарадей не е бил да подпомогне производството, да подари нещо на

практиката. Единственият импулс на научното му творчество е бил стремежът да знае, да научи, да си изясни.

Ако Дейви, шефът на Фарадей, не беше запознат предварително с процесите на горене, той не би могъл да отговори на молбата на миньорите за безопасна миньорска лампа. Дейви създаде лампата и счете, че е под неговото достойнство на учен да я патентова или продава. За него това е било нещо странично, нещо, което излиза извън рамките на интересите му. Ръдър-форд, който откри строежа на атома и пръв предизвика ядрена трансформация чрез бомбардиране на ядрото с алфа-частици, изобщо не е можел даже и да си представи, че върши неща което ще има отражение в практиката. Когато журналисти го запитали каква полза ще има от енергията на атома, Ръдърфорд отговорил: „Енергията, която се отделя при разпадането на атома, е съвсем нищожна. Всеки, който очаква източник на използваема енергия от разпадането на атомите, просто бълнува."

Хората отдавна са разбрали, че знанията могат да се използват за практични нужди. Именно затова обществото, особено съвременното общество, отделя част от доходите си, за да даде възможност за натрупване на знания. Както казва унгарският физик, физиолог и биохимик Сеит Джорджи: „Знанието е свещена крава и въпросът е как да я доим, като същевременно се пазим от рогата й." Знанията, т. е. резултатът от фундаменталните изследвания, само предоставят възможност; но те не са преки източници за приложения. Може да се случи да минат много години, преди някое приложение да се изгради на основата на придобито знание.

Фундаменталните изследвания са наистина свободни. Никой не принуждава учения да следва някакъв път, да търси дадена

156явление, да прави определено откритие. Търси се знание и това знание

може да отведе изследователите в съвсем неочаквани области. Нито някакви началници, нито самият учен поставят ограничения в търсенето на знания. Именно иепредвидимостта на резултатите при фундаменталните изследвания е най-привлекателната им страна. Тя предпоставя пълна свобода в изслед-ванията.

Когато се говори за планове на научната работа при този вид изследвания, трябва да се има предвид, че това са особени планове, които нямат нищо общо с плановете на- един завод или на една приложна лаборатория. Планът за фундаментално изследване е по-скоро декларация на изследователя (не на някои над него, а именно на изследователя), че има намерение да работи в дадено направление и че очаква да получи някакви ре-зултати. В хода на работата нещата се променят и затова, за да не се внасят непрекъснати корекции в плановете, те се формулират достатъчно общо.

Всичко това звучи като богохулство за хората, които са свикнали да гледат на плана като на закон, който фиксира количеството и качеството на произведената продукция. В много производствени дейности наистина планът е нещо, което не може да се променя, и той определя точно вида на произвежданите предмети или материали. Това е възможно, защото предварително се знае как ще се произвеждат предметите, откъде ще се получат материалите и колко ще бъдат те, колко енергия ще се консумира и пр. и пр. В.научното изследване много малко може да се знае предварително, защото то е производство на знания, на неща, които ги няма, които много често не знаем- как да намерим. Не може да се запланира откриването на нов природен закон. Ако се знае, че има такъв закон — няма защо да се открива, ако не се знае дали го има — никой не може да гарантира неговото откриване. Изобщо напълно безсмислено е да се планира подробно какво точно ще се открие и кога ще стане това.

Работи се и се планира най-често в тази област, в която изследователят или ръководителят на група има вече някакви успехи, намерил е някакви закономерности и има условия (апарати и материали) за научна дейност. Насоките са само ориентировъчни, каквито са и очакваните резултати. Много хора не си дават сметка, че^научното изследване се извършва в условия на остра конкуренция. Освен дадената група по света има още няколкостотин или няколко хиляди души, които правят изследвания точно в същата област, с аналогични методи. Може да си запланувал резултати, които очакваш на основата на предиш

157ните ти изследвания, но още в средата на срока, опред i II плана,

прочиташ, че други изследователи — някъде в Яп или в Бразилия, са получили прекрасни и много интересни резултати от вида, от който ти си се надявал да получиш. Това става. И доста често. Какво се прави в такива случаи? Да се продължава по същия път и да се получат същите резултати е безсмислено. Това вече няма да са резултати, които могат да се публикуват. Може би ще се наложи да се преориентира изследването към някаква странична област, където все още има шансове да се получат нови знания. Другата възможност е темата съвсем да се свали от'плана и да се измисли нова тема. Именно поради достатъчно общото формулиране на плана не се налага често сменяне на темата, макар че и това се случва.

Съвсем друго е положението в приложните научни; разработки (тук думата „разработки" приляга). Познато е явлението, известни са закономерностите, някои подробности все още не са ясни и не се знае кой вариант на разработваната технология ще бъде най-перспективен. Въпреки че основните неща са известни, приложната наука е също така интересна, както

и фундаменталната, и в някои случаи е много по-трудна. Привлекателното в приложните изследвания е това, че се търси нещо, което пряко ще помогне на хората — някакво лекарство, някакъв прибор, технология, предмет. Ученият приложни има моралното удовлетворение, че върши наистина полезна работа, а не само задоволява собственото си любопитство.

Известният английски физик теоретик Фримън Дайсън на едно място възкликва: „Аз презирам академичния снобизъм, който поставя чистите (фундаменталните — Л. М.) учени на по-високо културно равнище, отколкото изобретателите."

Обществената полезност на приложните изследвания е ясна. и не е необходимо да се чакат много години, преди да се види благоприятният ефект от работата. Сравнително лесно се предвижда икономическият ефект от евентуалното прилагане на резултатите от приложните изследвания. Предварително може да се каже колко пари ще се спестят, ако се внедри нова технология, или колко пари ще се спечелят, ако се пусне на пазара нов продукт.

Фирмите производителки, които разполагат с изследователски сектор, много по-охотно влагат пари в приложни изследвания. Само най-големите и богати фирми могат да си позволят да финансират свободни, непряко свързани с производството работи, които имат характера на фундаментални изследвания. Такива гиганти като IBM, AT&T, General Electric, Du Pont и

181други, имат огромни изследователски сектори (които в някои случаи по

численост на заетите в тях хора надминават самото производство) и инвестират големи суми за фундаментални изследвания. Съвсем не е случаен фактът, че учени от лаборато-рийте на IBM получиха два пъти Нобелова награда — за ра-стеровия тунелен микроскоп и за откриването на високотемпературните свръхпроводпици. Транзисторите бяха открити в ла-бораториите на AT&T, a.Du Pont създаде синтетичните влакна, които революционизираха текстилната промишленост. По-малките фирми разполагат с нещо, което вече е разпространено и у нас — ведомствени институти и развойни бази, където се води интензивна приложно-изследователска работа. Във всички подобни сектори планирането може да се направи без голям риск за грешки и изненади. Тъй като много неща се знаят, може да се планира броят на опитите с различни предвидими варианти, необходимите апарати, хора, материали.

Отстрани погледнато, би могло да изглежда, че от лабораторията за приложни изследвания разработката отива направо в производството. Това невинаги е така. Лабораторията намира оптималните условия и процеси, но тя невинаги е в състояние да създаде пряка производствена линия в някой

конкретен завод. Това най-често е работа на проектантската организация, свързана със завода. Разбира се, когато това е възможно, може да се създадат връзки между фундаменталните изследователи, изследователите приложници, проектантите и производствениците за по-бързото и икономично прилагане на намерените процеси и технологии.

По пътя между научното откритие и машините в завода могат да се явят най-разнообразни и неочаквани пречки. Една дълга поредица живи хора участват в този процес и с тях могат да се случат различни неща. В обикновените административни или производствени предприятия отсъствието на някой чиновник или работник не води до спирането на производствения процес. Отсъствието на научния работник обаче би могло да бъде толкова непреодолима пречка, че работата изобщо да спре. Това е човек с обширни знания по въпросите, по които се работи, навлязъл дълбоко в проблемите, човек, който има собствени идеи за разрешаване на различни задачи, които са част от общата задача. Заместването на такъв човек е трудно, а най-често — невъзможно. Дори влошаването на творческата атмо-сфера поради лични причини може да доведе до забавяне или спиране на работата. По тази своя особеност приложните изслед

182©ания си приличат с фундаменталните изследвания и <«• р.плм чават

от производствените дейности.Качествата, които трябва да има един учен от приложната област, доста

се различават от тези на изследователя във фундаменталната област. Може би най-ясна ще стане тази разлика, ако преразкажем един мит. Айнщайн посещава лабораторията на Едисон и го пита как той си избира сътрудниците. Едисон отговаря самодоволно, че всичките му сътрудници са подбрани много грижливо лично от него. „И как ги подбирате?" — нита Айнщайн. „Задавам им въпроси" отвръща Едисон. „Какви въпроси?" „Ами например: какво е разстоянието между Ню Йорк и Чикаго с точност до миля; каква е температурата на топене на среброто; какъв е коефициентът на топлинното разширение на..„Стига, стига, казал Айнщайн, смеейки се, явно е, че аз няма да мога да ви стана сътрудник."

От учения приложник, от изследователя в приложната област се изисква освен изобретателност, оригиналност и интуиция още м да знае сума неща за свойствата на материалите, константи и пр. Приложната наука борави не изобщо с принципни зависимости и явления, а с конкретни неща, материали и процеси. Един изследовател в тази област не може да си позволи да не знае най-елементарните свойства на материалите, с които ще работи. Той не бива да изпада в състояние да гадае какво би се получило, като опита тази или друга комбинация от условия. Той трябва да знае много конкретни

неща, защото иначе ще се загуби в гората от хиляди най-различни мислими комбинации.

Дори гениални приложници изобретатели, въпреки огромния си опит и търговски нюх, невинаги са в състояние да предвидят развитието и нуждите от едно или друго изобретение. Така например Едисон се е изказвал рязко против използването на променливия ток. „Няма причина, която да оправдае употребата на високо напрежение и променлив ток. Те не са необходими и са опасни... Затова аз не мога да видя оправдание във въвеждането на система, която няма да има елемента на постоянството и ще бъде опасна за живота и имота. Винаги и постоянно аз съм се противопоставял на високото напрежение и променливия ток за осветление не само поради опасността, но и изобщо поради тяхната ненадеждност и иеуместност за една обща система на разпространение."

Като имаме предвид общите неща между фундаменталните и приложните изследвания, както и нещата, които ги различават, можем да се спрем накратко и на въпроса за управлението на науката. По този въпрос напоследък се говори много. Спе

160циалисти по социално управление,, по наукознание и просто

журналисти убеждават обществеността, че не може току-тъй да се остави науката да се развива от само себе си, че тя трябва да се управлява, както се управляват много други човешки дейности. Може ли и дали трябва да се управлява науката? Вместо още от началото да навлезем в проблема от най-общи и принципни позиции, нека разгледаме два въображаеми примера, кои-то вземаме от други автори.

Първи пример. Пещерните хора произвеждат оръдия на труда и оръжия от камък. В близката околност до тяхната пещера има удобно находище от пясъчник, от което вземат подходящи по големина камъни, и като ги търкат един с друг, успяват да произвеждат доста удобни брадви, чукове и мотики. Пясъчникът обаче е нетраен и лесно се чупи. Освен това ножовете, на-правени от него, бързо се изтъпяват. Качеството на продукцията е ниско и обществената полезност на предметите не е особено голяма. Ръководителите на племето, като разбират недостатъците в производството на каменни оръдия, решават, че е необходимо» да се премине към друга суровинна база — кремък. Обработката на кремъка е доста по-трудна от тази на пясъчника, но качеството на произведените оръдия е много по-високо. Недостатък е лошият им външен вид. Ръководителите нареждат да се търсят начини за шлифоване и евентуално — за полиране на готовата продукция. Някои младежи обаче намират самородни. парчета метал и се опитват да произведат от тях оръжия и инструменти. Тази дейност на младежите ги отвлича от

необходимия за шлифоване и полиране на камъните труд. Затова ръ-ководителите на племето издават разпореждане, с което се забранява търсенето на други материали за производство на оръдия и пилеене на време за търсене на методи за обработката на метала. Всички сили трябва да бъдат хвърлени в усъвършенстването на известните и добре познати каменни технологии. Племето не може да си позволи някои негови членове да се за-нимават с неща, от които никой не знае какво ще излезе, тъй като никой не е чувал за оръдия на труда от метал. Това е сама каприз на безотговорни хора, който трябва да се пресече с твърда ръка. И така благодарение на ръководството откриването на металите се отлага до неопределено време и се работи само върху усъвършенстването на камъните. Възможно е металите изобщо да не бъдат открити и човечеството да остане на нивото на каменната епоха.

Това, разбира се, е приказка, но нека да не забравяме, че във великолепно организираното и централизирано общества

161па индианците в Мексико и Перу металните инструменти са били

непознати. Въпреки усъвършенстваната система на календара, въпреки строежите на огромни каменни постройки, въпреки дисциплината на войниците и силата на централната власт достатъчни са били една шепа испански войници, за да се справят с хилядите въоръжени мъже. Има, разбира се, обяснения, в които се говори за подлостта на испанците, за наивността на индианците, за вътрешните ежби в техните редици, за някакви предсказания и пр. и пр. Същественото обаче е очевидно: в сблъсъка между две цивилизации загива изостаналата, неразвиваща-та се, замръзналата цивилизация. По-високо ниво на научни познания и на усъвършенствана технология означава ие само по-висок стандарт на живот. То означава и сила. Военна сила, която хилядократно увеличава боеспособността на воините в сравнение с примитивните, макар и добре организирани войски.

Не е известно защо инките и ацтеките не са успели да достигнат до колелото и до металните оръдия на труда и оръжията.. За това може да е имало много причини от различен характер. Но е много възможно прогресът да е бил спъван от твърдата религиозно-воениа йерархия, която е управлявала всичко в живота на тези народи. А опитите да се управляват дейности, които по своя първичен характер трябва да бъдат свободни, могат да доведат до застой, до липса па нови идеи, изобретения и теории.

Втори пример (пак измислен, но многозначителен). Господин Исак Нютон бил професор в Кеймбридж и активно участвал в обществения и научния живот на този прочут университет. Една вечер, между две заседания, той се разхождал и случайно видял, как зряла сочна ябълка пада от едно

дърво. Реакцията му била чисто човешка. Той бързо прехвърлил оградата на градината, взел ябълката и се върнал на пътя. Като отминал малко и вече бил сигурен, че никой не го е видял, господин Ндотон извадил ябълката от джоба си и я загризал. Тогава го озарило вдъхновението. Без някакво съзнателно мислене или логични процеси в неговия мозък внезапно се оформила идеята, че падането на ябълката и движението на планетите по орбитите им се управ-ляват от същия универсален закон. Преди да свърши яденето на ябълката и да хвърли сърцевината й, Нютон вече бил формулирал хипотезата за всеобщото привличане.

Следващите седмици Нютон се връщал мислено към идеята, която изникнала при яденето на ябълката, но тъй като бил много зает със заседания в разни комитети, комисии, научни съвети, дружества и пр., не успявал да формулира ясно теорията си...

185Най-после, след много години, като открадвал по малко време от

заседанията и лекциите си и работил върху идеята си общо 65 минути и 28 секунди, той разбрал, че ще му трябва още много време. Предстояло му да формулира законите на механиката, да измисли диференциалното и интегралното смятане и да предложи начин за измерване на 1 градус ширина върху земната повърхност. За господин Нютон станало ясно, че трябва да търси помощ да се отърве от преподавателските, административните и обществените задължения. Той знаел, че може да поиска подкрепата на краля за изследователски проект с определени цели, стига само да се даде гаранция, че проектът ще се завърши в определено време и ще струва точно толкова, колкото е запланувано да струва. Той седнал и тъй като бил новак в тези работи, написал писмо от 22 думи до крал Чарлз, с което излагал хипотезата си и отбелязвал важните последици, ако се окаже, че тя е вярна. Нютон изпратил писмото си заедно с други необходими документи до КСПР/КРНИ/ПБНБИ (Кралски Съвет за Планиране и Развитие/ Комитет за Разглеждане на Нови Идеи/ Подкомитет за Борба с Небритански Идеи). Секретарят на съвета веднага схванал важността на предложението и го докладвал на един подкомитет, който гласувал да бъде извикан Нютон, за да даде показания.

Показанието на Нютон пред КСПР/КРНИ се препоръчва на всички млади учени като пример, който да следват, когато тяхното време дойде. Колежът дал на Нютон два месеца безплатен отпуск, за да може да даде показанията си, и деканът, отговорен за научната работа, го изпратил с шеговитите думи да не се връща без тлъст договор. Заседанията на Комитета били открити за публиката и доста хора дошли да присъстват, макар че някои предположили, че са сбъркали вратата.

След като Нютон положил клетва и заявил, че не е член на опозицията на Негово величество, че не е писал никакви непристойни книги, че не е пътувал в Русия и не е съблазнявал никакви млекарки, той бил помолен да направи изложение на проекта си. В красиво, просто и кристално ясно десетминутно изказване, без да чете, Нютон изложил законите на Кеплер и своята собствена хипотеза, която изникнала, след като видял падането на ябълката. В този момент станал един важен мъж и попитал дали Нютон предлага някакво ново средство за повишаване добивите от ябълки в Англия. Нютон започнал да обяснява, че ябълката не е съществена част от хипотезата му, но бил прекъснат от други членове на Комитета, които говорели в един глас и искали проект за подобряване на ябълките. Тази диску

163сия продължила няколко седмици, а през това време Нютон гг върнал

към своите задължения в Кеймбридж.Няколко седмици по-късно Нютон бил изненадан от получаването на

обемист пакет от КСПР/КРНИ. Той отворил пакета ■и намерил, че съдържа най-различни формуляри, всеки един в пет екземпляра. Неговото естествено любопитство, главното ка чество на истинския учен, го подтикнало да изучи документите. След известно време той разбрал, че от него искат да предложи проект за договор за изследване на взаимоотношенията между сорт, качество и честота на падането на ябълките. Крайната цел на изследването е да се създаде ябълка, която не само е вкусна, но и пада от дървото така леко, че не се наранява. Разбира се, това съвсем не е била идеята на Нютон, когато писал писмото си до краля. Но той бил практичен човек и си дал сметка, че ако се заеме с изследването, той ще може да провери и своята хипотеза, нещо като страничен или вторичен продукт. По този начин той ще отговори на интересите на краля и ще напра ви нещичко и за науката между другото.

Като взел решение, Нютон попълнил всички формуляри, без много да се колебае. Тъй като бил привърженик на стриктните административни правила, Нютон предал попълнените формуляри на декана по научната работа, за да бъдат изпратени по канален ред до КСПР/КРНИ. Неговата привързаност към установените правила била възнаградена няколко дни по-късно, когато деканът по научната работа го извикал и му изложил нов план с по-големи перспективи и обхват. Деканът подчертал, че не само ябълки, но и череши, портокали и лимони падат по земята и факултетът може да сключи договор за всички плодове, които падат на земята. Нютон се опитал да обясни, че има някакво недоразумение по въпроса с ябълките, но после спрял тъкмо когато деканът започнал да обяснява, че трябва да се организират срещи с овощарите и да искат тяхната подкрепа, както и подкрепата на други

отдели в правителството на Негово величество. Деканът се разгорещявал все повече и Нютон се измъкнал от стаята.

Семестърът изминал, Нютон бил много зает в разни комитети като член или председател, когато един ден го извикал де канът по научната работа и, сияещ, му съобщил, че проектът се подкрепя от пет различни отдела на правителството, а също и от седем крупни производители на плодове. Най-после Нютон получил необходимите пари, за да си назначи помощник-изчисли-тели, да построи леки постройки за лабораторията си и да се заеме с писане на отчети. В уречения от договора срок той

187дал доклада си и специалистите по отглеждане на ябълки останали

доволни. И той бил доволен, защото успял да провери теорията си.Примерът е измислен, но много типичен за съвременните начини за

подпомагане научната работа от държавата. В САЩ съществува национална научна фондация към правителството, която отпуска помощи за някои изследвания (главно в универ ситети). За отпускането на помощта е необходимо да се напра ви обширен доклад, който да посочи важността на проблема и евентуалните възможности за приложение. След това докладът се дава на анонимни рецензенти, които препоръчват или не препоръчват изследването. Една комисия, която също е анонимна (т. е. предполага се, че членовете й са неизвестни, за да не може да им се оказва натиск), взема решение да предложи на съвета да се отпусне помощ или да се остави молбата без последствие. Помощта се отпуска съобразно подробна сметка, представена от молителя: за заплати на временно назначени хора, за апарати, за построяване на нови уреди, за наем и пр. След завършване срока на изследването ученият дава подробен доклад, както за методите, които е използвал, така и за изводите, които е направил. Въз основа на доклада съветът решава дали » бъдеще ще се отпускат други помощи на същия учен, или тон не е перспективен и няма защо да бъде подпомаган.

В целия този сложен и дълъг процес голяма роля играят и фактори, които всъщност нямат нищо общо с науката. Така например пари се отпускат по-лесно и повече на учени с известни имена независимо от това, дали темата, която предлагат, е особено интересна. Носителите ка награди и особено на Нобелови награди могат съвсем лесно да получат големи суми. Много важна роля при отпускане на помощи от държавата играе модата в науката. Ако някой си мисли, че в науката няма мода — лъже се. Обикновено, като се направи някое по-съществено откритие, към тази област се втурват голям брой изследователи. Появяват се все повече и повече публикации. Тематиката става модерна. Шансът да се направи нещо интересно в модерната област'може би е същият, както във всяка друга

област, но ръководителите на институти и научни групи, както и тези, които отпускат парите, обикновено са по-благосклонни към такива области, защото известността на откритието се подхранва от вестниците, радиото и телевизията. Да се работи в такава област става престижно.

Тези, които отпускат парите, са особено благосклонни, ако изследователят обещае приложение, изгодно за стопанството.

165Такова обещание вече става едва ли не задължително и научните

работници, които имат силна нужда от средства, не се скъпят на обещания. Всъщност те не поемат особен риск, защото в края на краищата това е научна работа и е възможно да не излезе нищо. Все пак никой учен не може да си позволи да обещае 3—4 пъти нещо, срещу което получава пари, и да не получи никакви резултати. Ясно е, че вече няма да му отпускат средства.

И у нас съществува съвсем подобна система. Сключват се договори между лаборатории или институти и някои комитети или обединения. Обещанията понякога са съвсем нескромни — лекарства срещу рак, нов апарат, който ще се продава като топъл хляб в развитите страни, евтино производство на редки лекарства и пр. В повечето случаи хората, които умеят да обещават и да внушават доверие, получават пари. Техните лаборатории обикновено са богато обзаведени с вносни апарати — последен модел, и когато външен (и важен) човек посети лабораторията им, те показват главно апарати, а не постижения,

Няма съмнение, че е необходимо да се води някаква политика в областта на науката. Никоя страна, дори и най-развитата, не може да си позволи да хвърля пари по целия фронт на науката, за всички възможни изследвания. Парите, които се отделят от националния доход, са ограничени. Те са обикновено няколко процента от приходите на страната. Макар че за страни като СССР, САЩ, Япония и страните от ЕИО сумата, която се отделя, е огромна, все пак не могат да се финансират всички изследвания еднакво. Трябва да се вземе решение, кои ще бъдат приоритетните направления, къде ще се дадат най-много пари. Това е особено важно за страни като на» шата — малки страни, немного бедни, но не и много богати. Да се развива науката е абсолютно необходимо. Никоя държава, която вече е излязла от изостаналостта си в областта на икономиката и културата, не може да се позволи да пренебрегва научните изследвания. Но не може също така да фи-нансира изследвания по целия огромен фронт на науката. Ня-хон неща са очевидни: България не е в състояние да отдели пари за гигантски ускорители на частици, само построяването на които струва милиарди долари; не е в състояние да строи ракети и да пуска спътници и космически сонди и пр.

Именно затова съществуват органи, които вземат решение за най-важните насоки на научните изследвания. Тези органи трябва да имат предвид не само общите тенденции в световната наука, не само наличието на изтъкнати учени със световна

189известност, но и средствата, ограничените средства, с които страната

разполага. Не съществува гаранция, че няма да се получи грешка, че няма да се насочат средствата не в най-перспективните области, особено ако в йерархията на вземащите решения има хора, които не разбират какво е наука и как се развива тя. Когато говорим, че понякога някои случайности играят роля при получаването на голям научен успех, имаме предвид и тези възможности. Може да се случи парите да отидат у изтъкнат учен, но въпреки това резултатите да са скромни. А може да се случи (макар и рядко) помощта да дойде тъкмо навреме за млади хора, които са попаднали на неща ново, интересно и важно.

Въпреки че е напълно оправдано парите за изследване да се разпределят внимателно и грижливо, голяма грешка би било да се ограничават и потискат някои изследвания, които вече дават резултати. Науката не търпи дребнаво опекунство. Ако някой учен не иска да работи в дадена област, ако му е интересно друго направление, където вече той има постижения,, никаква сила, никакви пари не са в състояние да предизвикат получаването на голямо интересно откритие.

Много често хората се питат каква полза може да има от някакво, на пръв поглед съвсем дребно и дори дребнаво изследване. На този въпрос никой не може да отговори. В някои случаи приложенията са под носа ни и всеки може да г» види, но да се правят предвиждания изобщо за ползата от дадено изследване е или много трудно, или напълно невъзможно. Много показателно в тази връзка е изказването на великия физик Дж. Томсън: „Под изследване в чистата наука аз разбирам изследване, което се прави без никаква мисъл за приложение в индустрията, но единствено с цел да се разширят нашите знания за „законите на природата". Аз ще дам един пример за „полезността" на подобни изследвания, пример, който стана много известен благодарение на- войната (става дум» за Първата световна война — Л. М.) — а именно използване-то^на Х-лъчите в хирургията. Как беше открит този метод? Той не беше резултат от изследване в приложната наука, започнато с цел да се намери усъвършенстван начин за локали зиране на наранявания с куршуми. Подобно изследване би могло да доведе до усъвършенствано сондиране, но ние не бихме могли да си представим, че то ще доведе до откриването на Х-лъчите. Не, новия метод ние дължим на

изследвания в чистата наука, правени с цел да се открие същността на електричеството. Експериментите, които доведоха до това от

167критие, изглеждаха съвсем далечни от стремежа да см момш не на

човека. Апаратът се състоеше от стъклена тръба, ОТ КОЯ то беше изпомпана последната капчица въздух и която изл%1 ваше бледозелена светлина, когато се приложи високо напрежение от чудновато изглеждащите прибори, наречени индукционни намотки... Аз знам добре впечатлението, което всичко това прави на обикновения човек, защото и аз се занимавах с експерименти от подобен род почти през целия си живот, не зависимо от съвета, даден с най-добри намерения от един посетител — не учен, — да махна всичко това и да започна да се занимавам с нещо полезно."

В реч, произнесена в чест на Луи Пастьор, К. А. Тимирязев^ казва между другото;

„Въпросът не е в това, дали учените и науката трябва да служат на обществото и на човечеството. Такъв въпрос няма и не може да има. Въпросът е кой път води към тази цел. Ученият да следва ли указанията на житейски практически мъдреци и късогледи моралисти, или да върви, без да се съобразява с указанията им, по единствено верния път, който се определя от вътрешната логика на фактите, който се управлява от развитието па науката. . . Във всеки случай критерий за истинската наука не е външността на тясна непосредствена полза, с която именно се прикриват адептите на псевдонаука-та, които без труд придобиват признание, важност и дори дър-жавни награди за своите пародии."

Известно е, че възвръщаемостта (както казват икономистите) на научната работа е много голяма. Парите, вложени ш някое научно изследване, се възвръщат не с проценти, а хиляди пъти. Кое изследване? Никой не може да каже отнапред. Тук нещата са като в лотария. Може тъкмо това изследване,, което се счита за най-неперспективно по отношение на приложенията, да се окаже „най-печалившото", докато други, едва ли не решени проблеми да не дадат очаквания резултат. Не съществува метод за намиране на „печелившите" научни работи. Това е въпрос на интуиция, неуловимото чувство на бизнесмена, способно отчасти да усети „големия удар".

Големите фирми, както и държавите, „залагат" на много,, различни области на изследване. Дават се пари на учените и те с настървение се нахвърлят на любимите си проблеми. Много учени и много проблеми. Тук нещата не са както при листните въшки и мравките. Листните въшки отделят захарен сок като резултат от своята дейност по листата на растенията.. Мравките събират този сок. Компаниите или държавите не

191получават печалба от всички изследвания. Само един от стотиците

хиляди учени да попадне на нещо ново, важно и перспективно, и това е достатъчно за получаване на огромни печалби. Другите изследователи, тези, които не са попаднали на „големия удар", продължават работата си и правят приноси.

Всеки научен принос рано или късно може да се използва в практиката. Когато казваме, че един от хилядите научни работници е попаднал на нещо много важно за практиката, това само означава, че може да има приложение от неговата работа в близко или поне обозримо бъдеще. Ако наистина има принос, т. е. нещо ново, неизвестно, интересно, работата на всеки учен може да има приложение. Не непременно приложение в съществуващите заводи или в съществуващите технологии, но използване на знанието за нуждите на хората. Не непременно днес или след 5 години, но след 20, 50, 100 години все може да се случи познаването на една обективна закономерност да потрябва, да свърши работа. Урокът е, че в никакъв случай "не трябва да се отнасяме с пренебрежение към изследвания, които ни се струват дребни, маловажни, откъснати от живота. Единственият критерий за ценността на едно изследване е полученият резултат да е нов и да отразява някаква обективна закономерност.

Изследват се например летателните органи на обикновената домашна муха. Някой ще се изсмее. Защо на муха? Кому е потрябвало това изследване? Каква полза има от това изследване? Изследователят обаче е заинтересуван от едни малки бели бухалчици, които се намират под всяко от двете крила на мухата. Еволюционният зоолог ще каже — това са вторият чифт крила, които в процеса на еволюцията са се изродили в безполезни бухалчици. Изследователят не се задоволява с подобно обяснение. Той иска да разбере дали1 бухалчиците нямат някаква функция, дали не играят някаква роля при летенето на мухите. Подробното и никак не просто или лесно изследване довежда до съмнението, че това са органи, свързани с равновесието при полета. Ако бухалчиците се отрежат, без да се засегнат крилата, мухата като че ли губи способността си стабилно да лети. Оказва се, че всъщност бухалчиците са своеобразни жироскопи, задаващи определена посока в пространството и дефиниращи една равнина — равнината на треп-тене. От това откритие до приложението има вече само една крачка. Жироскопна система, подобна на тази на мухите, може да се използва като елемент в управлението на ракети с далечен обсег. Мухи — ракети. Не е ли неочаквано?

192

Зрението на жабата е интересно за физиолозите, тъй като мозъкът на това животно е съвсем слабо развит, но то успява да се справя с проблемите за ориентация, движение, размножение и хранене. „Практиците" пак да могат да кажат, че е смешно да се изследва жаба. Тя не е обект на стопанска дей-ност, освен когато се панират задните й крака. Все пак подробното изучаване на ретината на жабешкото око, невронните връзки в нея и реагирането й на различни светлинни стимули доведе до нови знания, а те от своя страна позволиха построя ването на прибор за измерване скоростта на самолет, който „гледа" земната повърхност. Възможно е „зрението" на рам-тите „Круз" да съдържа елементи от резултатите при изследването на зрението у жабите. Жаба — самолет. Трудно е да се намери връзка, нали?

НЕНАУКА, АНЖНАУКА, ЛЪЖЕНАУКА

Полезността на едно научно изследване често няма нищо общо с декларациите на някои научни работници за важността на техните резултати за народното стопанство. Нещо повече — колкото повече се крещи, че трябва да се работят само вещаг които са в полза на производството, толкова по-малко подобни „специалисти" са способни да окажат някаква помощ на сто-панството. Типичен пример за това е печалната история, свързана с развихрянето на антинаучната дейност на съветския агроном биолог академик Лисенко. Той провъзгласи за единствено важна и сериозна своята работа по създаването на нови сортове селскостопански растения. Същевременно той отхвърли като неверни и реакционни научните резултати и теории на Мендел, Вайсман и Морган и всички техни последователи в СССР. Съвсем голословно, уж като се опираше на диа-лектическия материализъм, той провъзгласи, че няма гени, че хромозомите нямат отношение към наследствеността и че най-важните наследствени

характеристики се създават в живота на индивида, и то от околната среда. Лисенко не спореше, не доказваше с факти и научни доказателства. Той преследваше противниците си — известни и световнопризнати генетици, ка-то напр. Вавилов, Дубинин и др. Последваше ги физически,,

194Същевременно Лисенко обявяваше, че оказва огромна помощ па

селското стопанство, и твърдеше, че неговите методи увеличават значително добивите. Хората от неговата клика не се срамуваха да нагласят така данните от опитните посеви, че да излезе, че техните сортове са най-плодородни.

Дейността на Лисенко, като гонител на учените, противници на неговото „учение", продължи няколко години, но вредата, която беше нанесена на съветската биология, се чувстваше още десетки години след това. Докато в Съветския съюз заявяваха, че няма гени, на Запад се поставяха' основите за прочитането на молекулярно кодираната наследствена информация. Ако не бяха преследвани най-подготвените и продуктивни съветски генетици, много вероятно е, че именно там, в Съветския съюз, а ■ не на Запад щеше да се развие генното инженерство и да се създадат най-прогресивните методи на биотехнология-та. Същевременно фалшивите претенции, че се помага на практиката, че науката работи за нуждите на производството, доведоха до насилствено внедряваме на непроизводителни технологии и до снижаване на селскостопанските добиви. Вредата от дейността на Лисенко беше още и в това, че хиляди млади хора, студенти и научни работници, бяха обучавани в дух на научен догматизъм, непримиримост към чуждите мнения, фалшиво идеологизиране на науката, която започнаха да разделят на буржоазна наука и пролетарска. Като че може да има две истини, две коренно различни обяснения на природните явления, два вида научни теории за двете класи.

По времето, когато Лисенко размахваше своя идеологично-биологичен камшик, бяха направени опити да се удари по теорията на относителността, по квантовата теория, по теорията на молекулните връзки. Във вестниците се появяваха статии, които громяха „резонансната теория" на молекулярната струк тура, като едва ли не я обявяваха за измислица на буржоазията с цел да се отвлекат работническите маси от класовата борба. А тази теория всъщност е удобен начин да се пресмятат приблизително и да се предсказват свойствата на някои молекули. В разширен вид и с помощта на компютри тези начини на пресмятане се използват успешно и сега в теоретичната хи-мия. По времето, когато кампанията за унищожаването на „буржоазните" научни теории във физиката достигна върха си, в съветския печат се появиха статии, написани съвместно от няколко водещи учени академици, които от позицията на истинската наука разобличиха гонителите па развитието й.

Тази болест — намесването на невежи хора, представящи171се за пазители на идейно-философска чистота в научни спорове и

постановки, не отминава лесно и не се унищожава просто. Когато през 1948 г. Норберт Винер въведе термина кибернетика" за означаване на наука за управление, против iiefo се надигнаха радетелите на философската чистота. Според Винер принципите на управление и регулация в машините и живите организми са едни и същи. Това означава, че може да се създаде математнчен апарат, чрез който да се изследват както живи, така и неживи механизми. Включването на теорията на информацията в понятието кибернетика и развитието на електронносметачните машини още повече разяри привърже-ниците на философската чистота. Винер писа, че с внедряването на все повече „умни" машини все по-малко хора ще бъдат необходими за производството, все по-малко работно време ще се изразходва за създаването на даден продукт като резултат от автоматизацията. Това ще доведе до обезценяване не само на мускулната сила на работника, както е било по вре-мето на първата индустриална революция, но и до намаляване значението на умствените усилия на производителите. Голяма част ат интелектуалните процеси в производството ще се поеме от машини. Това ще бъде втора индустриална революция. Днес ние я наричаме научно-техническа революция, но през 1948—1950 г. тези изказвания на Винер вбесяваха някои философи. Винер беше обявен за реакционер и слуга на империализма. Дали ще приемем термина кибернетика като название на нова наука, или ще означаваме с него само областта, която засяга Винер в книгата си, е отделен въпрос. Важното е, че становищата на математика Винер бяха научни становища. Те бяха научно аргументирани дори когато се правеха екстра-полации за човешкото общество или човешкия организъм, а аргументите на противниците на кибернетиката бяха ненауч-ни. Те се свеждаха главно до обвинения, че Винер казва своите становища, за да се докара на управляващата класа в капиталистическите страни, до съвсем необосновани хули и нападки. Трудно е да се намери логическо противоречие между това, което се казва в кибернетиката, и диалектйческия материализъм. Нещо повече — становищата на Винер са съществено материалистически. Там няма божества и духове. Те даже не са позитивистични, а направо материалистични. И въпреки това тези становища биваха обявявани за мракобеснически, реакционни, окултни.

Наистина войнстващите ненаучни защитници на някаква въображаема идеологична чистота не можаха да спрат разви

171

тието на науката. Не сполучиха да принудят хората да ми. лят в дадени направления.

Теорията на Айнщайн беше атакувана от позициите на толицизма (абат Морьо), от нацистки „учени" и идеолози, от „диалектици материалисти". Немският „учен" Рудолф Тома-шек писал по повод на Айнщайн: „Съвременната физика е един инструмент на еврейството за унищожаване на- нордичес-ката наука. Истинската физика е рожба на немския дух." Нем-ският физик Ленард в една своя реч казал: „Нашият фюрер изгонва азиатския дух от политиката и политическата икономия, където той се нарича „марксизъм". Но в резултат на търговските машинации на Айнщайн този дух запазва своите позиции в естествознанието. Ние трябва да разберем, че е не-достойно за немец да бъде духовен последовател на евреин." Не е необходимо да привеждаме още цитати, за да стане съвсем ясно, че се преследват научни теории или учени, когато те не се вписват в рамките на тесния, ненаучен мироглед на догматици от различен вид.

В историята на науката обаче има примери, от които се вижда, че главната цел на някои хора не е да се разгромяват други, а само да се спечелят известност и пари. При това има и такава категория хора, които искрено си вярват и искат да ощастливят човечеството с някое велико откритие. А има и други, които са си най-обикновени мошеници. Един от най-известните случаи в историята на науката за масово самозаб-луждение е този с N- лъчите.

Към края на миналия век бяха направени две открития, на които беше съдено да революционизират физиката. Анри Бекерел откри, че парчета уранова руда изпускат лъчи, които са способни да преминават през черна хартия и да въздействат на фотографската плака. Така човечеството за първи път се запозна с радиоактивността. Всеки знае какво последва от това — как беше открито атомното ядро, неутроните, разцепването на урана, верижната ядрена реакция. Една година преди откритието на Бекерел, в 1895 г., немският физик Рьонт-ген показа, че от Круксовата тръба излизат невидими лъчи, които не се поглъщат от хартия или тънки метални листове, не се отразяват като светлината и по-дебели метални пластинки, особено от тежки метали, ги поглъщат. За две години Рьон-тген описа в три публикации всичките свойства на новите лъчи, достъпни за изучаване с тогавашните средства.

Тези две открития са били оценени още в първите месеци» след като са били публикувани. Всички вестници пишели за

197чудните Х-лъчи, с чиято помощ може да се направи видима

вътрешността на човешкото тяло, както и за тайнствените свойства на

лъчите, които изпускат урановите руди и солите на урана. Невидимите лъчи станали модни. Появили се изобретатели на „лъчите на смъртта", способни да убиват от разстояние. Фокусниди показвали чудеса с невидими лъчи. Военните започнали да мислят за подходящи приложения на новите открития.

През 1903 г., т. е. осем години след епохалната работа на Рьонтген и седем години след работата на Бекерел по радиоактивността, проф. Блондло, завеждащ катедрата по физика към университета в Нанси, съобщил, че е открил нови невидими лъчи, които той в чест на своя град нарекъл „N-лъчи". Професор Блондло не е бил случаен човек. Широко известен физик, член на Френската академия на науките (в която се влиза малко по-трудно, отколкото в други академии), уважаван учен. N-лъчите имали едва ли не универсални и чудодейни свойства. За пълното изучаване на всичките им отнасяния и въздействия е бил необходим трудът на много хора. Бързо в изследването на N- лъчите се включили най-известните френски физици и физиолози: Д\Арсонвал, голям специалист по електричеството и магнетизма, изобретател на един прибор за измерване на слаби напрежения, който по-късно помогна да се открият мозъчните вълни и да се сложи основата на медицинската електроенцефалография. Д'Арсонвал е изследвал и въздействието на електромагнитни Цълни върху човешкия организъм. И досега в медицината се използва терминът „дар-сонвализация"; Жан Бекерел ~ син на Анри Бекерел, известен физик, автор на интересни работи в областта на магнетиз-ма и относно свойствата на някои вещества при много ниски температури. И други известни физици, физиолози, ботаници, биолози, геолози.

За много кратко време били публикувани (главно в „Доклади на Френската академия на науките") голям брой статии относно свойствата на N- лъчите. Какво установили изследванията? N-пъчите се излъчват от метали. Те имат свойството да проникват през непрозрачни за видимата светлина материали. Те въздействат върху зрението на човека, като го усил-ват. N-лъчите причиняват флуоресценция на някои багрила. Не само металите, но и растенията излъчват N- лъчи. И хората. Даже и труповете. Тези лъчи въздействат върху нервната система и могат да се използват за лечението на някои болести. Те се излъчват също така от мозъка на човека и ин

198тензитетът на излъчване спада до нула, когато чоиои < наркоза. Също

така някои минерали изпускат N-лъчи п (ХО бъдат подложени на действието на хлороформ, етер или спирт — излъчването се прекратява. Открили, че N-лъчите могат да бъдат предавани по стъклени пръчки подобно на светлината

в светопроводите. Намерено било, че слухът и обонянието на човека също като зрението се усилват под въздействието на N- лъчите.

Особеното в цялата тази история е било, че N-лъчите не са могли да бъдат наблюдавани в други страни освен във Франция. Дори и там само учени от определен кръг ги наблюдавали, докато повечето физици и физиолози гледали скептично на „откритията". Ако се вярва на ентусиазираните привърженици на N-лъчите, ние просто сме потопени в един океан от невидими лъчи, които се изпускат едва ли не от всички предмети (с изключение на дървото, хартията, платовете) и въпреки това никой прибор не е в състояние да ги регистрира. Д'Арсонвал е твърдял, че е успял да регистрира N-лъчите с помощта на своя електроскоп, но никой не можал да повтори опитите му. С помощта на N-лъчите, които един човек излъчва, би трябвало да може да се въздейства на други хора. Така А. Шарпантие обяснил телепатията и хипнозата. Ако сега отворим томовете на „Доклади на Френската академия на науките" от 1903, 1904, 1905 г., ще видим, че те са пълни със статии по чудодейните лъчи.

Френската академия на науките гласувала награда от 20 хиляди франка на проф. Блондло за откриване на N-лъчите. В Англия, Германия и Америка напразно се мъчили да повторят опитите на групата френски учени. Сред научната общественост растял скептицизмът. Започнали да се подиграват на французите. Безпокояли се, че такива видни учени се занимават с явно глупави и празни неща. Накрая група учени помолили американския физик Робърт Уд да отиде в лабораторията на Блондло в Нанси и да разбере какво става там. Да дадем сега думата на Уд:

„Блондло не говореше английски и аз предложих да говорим на немски, за да се чувства той свободно и да може конфиденциално да говори със своя асистент, който, изглежда, беше главният асистент на лабораторията. Първо Блондло ми показа лист картон, на който със светеща боя бяха нарисувани няколко кръга. Той намали осветлението и ме помоли да обърна внимание на това, че интензитетът на светенето им се увеличава, когато те се осветят с N-лъчи. Аз казах, че нищо не

174забелязвам. Той ми отговори, че очите ми не са достатъчно чув-

ствителни и че това, че нищо не забелязвам, не доказва нищо. Аз го попитах може ли той да гледа екрана, а аз да закривам N-лъчите с оловна пластина и той да забелязва изменението на светенето. Той бъркаше почти стопроцентово и това вече доказваше нещо, но аз държах езика зад зъбите си. След това той ми показа слабо осветен часовник на стената и се опитваше да ме убеди, че той може да види стрелките му, ако държи над очите си плоска пила. Аз го попитах дали може аз да държа пилата над очите му, тъй като

забелязах на масата плоска дървена линия и си спомних, че дървото е едно от тези вещества, които никога не изпускат N-лъчи. Той се съгласи. Аз пипнешком намерих линийката и я държах пред лицето му. О» Да — той прекрасно виждаше стрелките. Това също доказваше нещо. Но решителната и главна проверка още предстоеше. Заедно с неговия асистент, който ми отправяше доста враждебни погледи, ние отидохме в една стая, в която имаше спект-роскоп с алуминиева призма и лещи. Вместо окуляр този при-бор имаше вертикална нишка, намазана със светеща боя. Тази нишка можеше да се премества с помощта на градуиран кръг в тази област, в която се предполагаше наличие на N-лъчите. Кръгът се въртеше с помощта на хоризонтален винт с подвижна гайка, на която беше монтирана нишката. Блондло седна пред прибора и започна бавно да върти кръга. Предполагаше се, че когато нишката пресече невидимите линии на спектъра на N-лъчите, тя започва да свети по-ярко. Той ми съобщаваше деленията на скалата за няколко линии, като ги отчиташе на светлината на слаба фотографска червена лампа. Този опит убеждаваше скептически настроените посетители, тъй като Блондло повтаряше опита пред тях и получаваше едни и същи числа. Той твърдеше, че преместването на нишката на Q,i милиметра е достатъчно, за да се измени яркостта й. Когато щ му казах, че това е невероятно, тъй като ширината на процепа е 2^ милиметра, той отговори, че това е едно от необяснимите свойства на N-лъчите. Аз го помолих да повтори измерването,, протегнах си ръката в тъмното и свалих от спектроскопа алу-миниевата призма. Той започна отново да върти кръга и да отчита същите числа. Преди да пуснат осветлението, аз поставих призмата на мястото й. Блондло каза на асистента си, че очите му са се изморили. Асистентът вече стана съвсем очевидно подозрителен и помоли Блондло да му позволи да повтори опита за мене. Преди да изгаси осветлението, аз забелязах, че той много точно постави призмата на малката й пое

200тавка, с ъглите точно на края на металическия диск. Щом И гасиха

осветлението, аз се придвижих към прибора, като направих крачка с известен шум, но нищо не пипнах. Асистентът започна да върти кръга и изведнъж каза на Блондло бързо по френски: „Нищо не виждам, няма спектър. Мисля, че американецът е преместил нещо", след което веднага запали светлината и внимателно разгледа призмата. Той се загледа в мене, но аз ие издавах мислите си. С това сеансът завърши, аз взех вечерния влак и се отправих към Париж."

Уд написал статия за известното английско списание „Nature", която дала знак за цяла серия разобличаващи статии.. Много бързо за всички станало ясно, че няма никакви N-лъчи, че всички „ефекти", публикувани от

уважаваните френски професори,'са плод главно на самовнушения. Някои от участниците в тази комедия (би трябвало да се каже трагикомедия) не са били съвсем „честно заблудени" и използвали обстановката,, за да правят кариера. Самият Блондло искрено вярвал, че ви жда ефектите от N- лъчите, и бил убеден, че е направил голяма откритие. Скоро след разобличаването Блондло заболял душевно. Бекерел и Д'Арсонвал доживяха до средата на нашия век и заради техните наистина големи приноси в науката ие загубиха особено много от престижа си и доброто си име. Цялата случка се превърна в урок, който да напомня на учените да не приемат безкритично дори неща, които те са видели с очите си.

Не може да се каже обаче, че урокът с N-лъчите е изиграл особено голяма роля за предпазване на обикновените хора от научна измама и самоизмама. Примери за наивно доверие и необуздано въображение в квазинаучни постижения има всеки ден. Вестник „Орбита" в няколко броя съобщаваше за големите постижения на т. нар. екстрасенси. Думата сигурно означава нещо извън сетивата ни, но вестникът я употребява, както и някои среди в СССР, за означаване на хора със специални и необясними, чудновати способности. Не се казва как можем да различим екстрасенса от обикновения човек, но в един от броевете на вестника излезе статия, в която се отправя патетичен призив да се откриват и пазят екстрасенсите в България, тъй като те са национално богатство. Споменава се само, че екстрасенсите са индивиди със силно „биополе" и повишена чувствителност към неговите промени.

Терминът „биополе" упорито се внедряваше в продължение на известно време от страниците на вестник „Орбита", очевидно с намерение хората да свикнат с този термин и да започнат да вярват в съществуването на някакво ново, особено, миете

176;риозно поле. Изглежда, че някои считат, че е достатъчно да

наименуваш нещо, за да започне то да съществува, да стане научен термин. Това, разбира се, е следствие не на някакво злостно намерение, а преди всичко на незнание. Незнание на научните методи/Интересно е, че на същата страница, на която ни призовават да пазим „националното богатство" — индивидите със силно биополе, има съобщение, от което недвусмислено се разбира, че никакво биополе не съществува. С помощта на конвенционални физични методи в СССР са изследвани възможните причини за лечебни ефекти по системата на известната Джуна (и вероятно други екстрасенси). Намерено било, което съвсем не е изненадващо, че ръцете на екстрасенса из-лъчват инфрачервени лъчи. Едва ли е било необходимо да се правят подобни измервания, за да се докаже нещо съвсем очевидно. Всеки е виждал снимки

на хора, снети с чувствителни на инфрачервени лъчи фотоматериали. Според вестника авторите на изследването са употребили известни прибори — тер-мографи, и са открили интересен ефект: „ръка на човек, въздействайки от разстояние върху гърба на друг човек, повишава температурата му с няколко градуса". Известно е, че човек е една извънредно фино регулирана система по отношение на температурата. Изменение на температурата от порядъка на половин градус означава вече сигнал за патологично състояние. Ако температурата се повиши с градус, градус и половина — викаме лекар и се вземат специални мерки. Вестник „Орбита" повишава температурата на пациента направо с няколко градуса, което може да значи три, пет, шест градуса. Такъв човек с температура 40, 42, 43 градуса вече е за бърза помощ. И това се причинява само от приближаване на ръката на екстрасенса до гърба. Кой знае какви експлозии на хора може да причинява тази ръка, ако се приближи непредпазливо към болни, които вече имат висока температура

Наивниците, вярващи в свръхестествените способности на някои индивиди, сигурно не знаят, че подобни начини за лечение на хора са били изпробвани в продължение на хиляди години в историята на човечеството. Стотици години се е вярвало, че папата и френските крале могат да лекуват болести само с приближаване на ръката или с допир до болното място. Считало се е, че тази способност е божествена (тогава още не са били измислени „полетата") и че се предава или по наследство (както при кралете), или с длъжността (при папите). Чудесата, които са извършвали далечните предшественици на съвременните екстрасенси, изглежда, не са били достатъчно убеди

202тел ни, защото хората не са спрели да търсят лекарства и м<-тоди за

лечение, които нямат нищо общо със способностите на отделни личности. Когато холерата започне да върлува и да убива стотици хора всеки ден, никакви движения с ръце, никакви иконки, никакви муски не помагат. Именно в такива критични ситуации се проявява силно разликата между научните и ненаучните методи.

През 1855 г. в Лондон избухнала епидемия от холера. Тогава още холерният вибрион не е бил познат. Сър Джон Сноу от Лондон забелязал, че болните са най-често от квартала Со-хо. Грижливото изследване, което направил, му показало, че най-голяма гъстота на заболяването се явява на една улица — Бродстрийт. И тогава той решава да предприеме нещо, което за онова време било най-малкото чудновато — да спре уличната помпа, от която се снабдявали с вода хората от тази и от съседните улици. Неговото решение (като длъжностно лице от Лондонската община) предизвикало взрив от възмущение и подигравки. Вестниците публикували карикатури, в които

осмивали идеята, че помпата може да има отношение към епидемията jt холера. Някои разярени типове дори заплашвали, ?е ще се разправят с Джон Сноу. Епидемията обаче спряло. Въпреки вярванията, че холерата се разпространява от враговете на Великобритания, от кучетата, от търговците на стари дрехи, научният метод на изследване се оказал единствено правилен. Вместо разните, утвърдени вече, начини за предпазване от холера — кесиики с камфор, закачени на врата, чесън в голямо количество, разни „светени" предмети, се оказало, че не бива да се пие вода от определено място. Вместо вярата и дългогодишния опит научният подход показал правилния път за действие.

Много хора не си дават сметка, че всъщност прогресът на човечеството, техническите постижения и напредъкът на науката до голяма степен се дължат на неспособността на древните ненаучни методи да помагат, да вършат работа. Хиляди години са „лекували" с баене и пасове с ръце върху тялото на болния. Оказало се, че други средства са много по-ефективни. Вместо баене — антибиотици; вместо пасове — целият спектър от съвременни лекарствени средства. Именно развитието на медицината е отричане на старите методи. Ако всичко беше така лесно, както някои си представят, ако е достатъчно само да издирим екстрасенсите, никой не би седнал да се занимава с фармакология, физиология, биохимия, микробиоло-гия. Всичко щеше да бъде много просто: няма да имаме нуж

178да от лекари, болници, санаториуми, институти. Бързата помощ ще

откарва пациентите при екстрасенси, подобни на Джу-на (а защо не и по-добри), и там с няколко движения на ръцете болните ще оздравяват. В книгата си „Науката срещу свръхнормалното" известният писател Айзък Азимов обявява безпощадна война на всякакви претенции за свръхнормално-то: психокинеза, телепатия, викане на духове, левитация и ир. Там се разказва следната случка. През 1979 г. милионерът Джеймс Макдонел отпуснал 500 хиляди долара за изследване на психокинезата у деца. С думата психокинеза означават „способността" на хората да преместват предмети от разстояние или да влияят върху процеси само като си мислят за тях, без да се допират до предметите и без да използват инструменти. Сред привържениците на тайнствените явления съществува вярването, че човек е способен със силата на волята си> дори да промени скоростта на радиоактивното разпадане. Та Джеймс Макдонел от известната фирма „Макдонел — Дъглас" (произвеждаща самолети, ракети, спътници) отпуснал 500 хиляди долара на учени и първата работа била да изберат подходящи деца. Явили се 300 кандидати. Един професионален фокусник, Джеймс Ранди, решил да направи опит за себе си да провери доколко учените могат

да откриват фокуснически трикове. Той обучил две деца и ги накарал да вземат участие в конкурса. От 300-те кандидати били избрани децата на Ран-ди. Те направо удивили учените със своите парапсихологичес-ки способности. През цялото време, за което са били провеждани изследванията, Ранди не бил допуснат да присъства на нито един опит, въпреки че настоятелно молил за това. До края на експериментите Ранди не разкрил тайната подготовка на децата. Той обаче ги инструктирал, ако ги попитат дали правят трикове, да си признаят честно. Никой нито веднъж, не ги попитал до края на изследванията. Учените решили, че децата са направо гениални и че с тяхна помощ най-после ще докажат съществуването на психокинезата. Едва тогава Ранди; разкрил измамата с публикация във вестниците.

В началото на века била силно разпространена модата за викане на духове. Милиони хора вярвали, че е възможно да се извикат духовете на умрели и да се води разговор с тях. За подобни разговори се разправяло, за тях пишели вестниците, развивала се нещо като психоза, в която вземали участие и някои учени. Авторът на криминалните романи с герои Шерлок Холмс — сър Артър Конан Дойл, непоколебимо вярвал в съществуването на духове и във възможността да се

179влиза в контакт с тях. Подобен възторжен привържеИИ! тези вярвания

в края на миналия век е бил и големият фини Крукс — създателят на круксовите тръби. По Европа и Аме рика пътували специалисти по викане на духове — спиритис-ти, някои от които се провъзгласявали за медиуми (посредници) между света на живите и този на мъртвите. Срещу немалко възнаграждение медиумите викали духовете на починали съпрузи, на майки и бащи, на политици от миналото.

Близък приятел на Конан Дойл бил най-великият илюзионист и мистификатор на всички времена, американецът Хари Худини. За него са написани много книги, правени са филми, играни са пиеси. Известно е, че представленията на Худини влудявали публиката, довеждали до истерия някои жешд и хората не знаели да вярват ли на очите си. Специалност на Худини бил ескапизмът (измъкване). Като реклама за едно от предстоящите си представления в Лондон Худини излизал на лондонския мост, бивал окован в белезници, увиван в синджири, зашиван в торба пред очите на десетки хиляди души и хвърлян в Темза. След една минута той изскачал тър-жествуващо от водата. Едно от неговите представления било „зазидване". Нч сцената зидари от публиката грижливо го зазидвали с тухли и хоросан и той като че ли минавал през стената. Ловкостта на Худини и неговото майсторство се демонстрирали не само на сцената. Той се хванал на бас, че

ще избяга от строго охраняван затвор, като предварително го съблекат гол и го заковат за стената на една килия, която, разбира се, заключили отвън. За 15 минути Худини успял.да излезе от килията си, да мине няколко заключени врати, да си вземе дрехите от заключения гардероб и да отиде до кабинета на директора, който едва не припаднал, като го видял. Худини правел и обикновени, но много майсторски фокуси, например слагал в устата си двеста игли за шиене и кълбо конец и вадел конеца с нанизаните и завързани поотделно двеста игли.

Като умряла майка му, която той обожавал, Худини с помощта на Конан Дойл, който пък бил председател на английското спиритическо дружество, решил да прибегне до медиуми, за да влезе във връзка с майка си. Още при първите опити той хванал медиумите в измама. За няколко години той дал под съд повече от 120 души за изнудване и измама. Накрая вече ожесточен, той обявил, че дава 10 хиляди долара награда на този. който успее да го убеди, че наистина може да вика духове. Уплашени от големия брой съдебни процеси, които Худини дотогава успял да спечели, никой от „специалистите"

205по викане на духове не посмял да претендира за наградата. Това било и

началото на края на спиритизма.Преди няколко години авторът на тази книга беше закъснял за гости,

където се бяха събрали някои наши поети, артисти и музиканти. Когато влязох в стаята, усетих напрежение,, възбуда и страх у събралите се. Попитах ги какво става. Обясниха ми, че викали духове. За целта на масата имаше голям лист хартия с написани по окръжност буквите, на азбуката и цифрите от нула до девет. Няколко души слагали показалците си на една чинийка и чинийката започвала да се движи, щом: силно кажели е кого искали да говорят. Един стоял настрана и записвал на кои букви или цифри се спирала чинийката. Па този начин се образуват думи и изречения — отговори на по-викания дух на поставените му въпроси. Духовете разбират въпросите, но не могат да говорят. Затова те си служат с чинийката. Дори някои духове на руснаци разбирали български. Писателят Иван Бунин вече беше успял да говори с тях. Без да се старая особено настоятелно да ги разубеждавам, аз ги попитах кой движи чинийката. Духът, разбира се! Ами тогава духът пак ще я движи н ако очите на тези, чиито пръсти са на чинийката, са завързани, казах аз. Те се съгласиха, че то ва е така. Тогава аз завързах очите на викачите на духове и след като чинийката безразборно се задвижи по масата, ката „сричаше" безсмислици, не се получи нито една известна в българския език дума. Накрая чинийката падна на земята и се счупи. Всички се разсмяха и

напрежението отмина. Ясно беше, че един от викащите духове е движел чинийката, както на него му се е ифсало.

Когато споменаваме за това, че разни мошеници успяват да подведат образовани хора, дори и учени, изниква въпросът, как е възможно това. На този въпрос Робърт Уд е отговорил по следния начин: „Истинският учен е свикнал да изследва неизменните природни закони дори когато те са сложни и трудно уловими. Той може да прави и сложни количествени изследвания. Когато обаче трябва да надхитри уловките на човешкия ум„ където няма твърди закони и всичко може да бъде докарано според обстоятелствата, ученият неспециалист по откриване на измами лесно става жертва независимо от своя ум и скептицизъм. Тук много добре се оправдава старата пословица: за да хванеш крадеца, трябва сам да бъдеш крадец." Повечето учени, които влизат в комисии и комитети, назначени да изследват изключителните и тайнствени способности на са-мопровъзгласили се редки природни творения, са внимателни.

181меки, учтиви хора, които понякога не мог^ат и да преди, и, . ц че имат

работа с цинична личност, която ги мами без у-рмн ние на съвестта. Имаше една жена в СССР, която се прочу, че може да гледа с ръцете си. Тъй като зрението все пак е нещо, което зависи от попадането на електромагнитни вълни върху чувствителни рецепторни клетки, възможността за гледане с ръце не е съвсем невероятна, стига човек да има по пръстите си подходящи светорецепторй. Жената феномен (Роза Ку-лешова) беше подложена на изследване от група физици, физиолози и психолози и те решиха, че тя действително има изключителни (но не чудновати) способности да вижда с пръстите на ръцете си. За което честно, като учени, съобщиха в подходяща публикация. След това Кулешова станала толкова, нагла, че започнала да вижда с пръстите си при обстоятелства, които не могат да бъдат обяснени от никаква физика и физиология. Тогава станало нужда отново да се направи из-следване и се открило, че тя просто гледа изпод кърпата, с която й връзват очите. Чрез опъвания на мускулите на лицето тя можела да се подготви така при връзването с черната кърпа, че после да остане малък, но ■ достатъчен за целите й процеп. Групата учени сев видяла принудена да направи нова пуб-ликация, с която се отказала от-първото си заключение, и обяснила „постиженията" на Кулешова по съвсем прост начин.

Преди десетина години, на Запад, по телевизията (!) се подвизаваше един психокинетик, който можеше със силата на-волята си да изкривява лъжици и вилици. Този човек, на име Ури Гелър, работеше така ловко-и успешно, че доста склонни към мистицизъм хора му повярваха и станаха негови безплатни рекламни агенти. Както и при много, много други случаи, и

Гелър се провали с трясък, тъй като Джеймс Ранди показа, че той прави ловки фокуси, при които съобщници му ставали; понякога случайни добри хора.

Тези няколко примера, които дадохме за измамници, претендиращи да притежават изключителни и необясними способности, са капка от морето на лъженаучните подвизи на огромна армия от хора. Тъй като науката е удобен и респектиращ параван, повечето измамници излизат под знамето на науката. Най-удивителното е, че поколение след поколение въпреки разобличенията, въпреки скандалите, въпреки съдебната намеса в някои случаи все се намират хора, които охотно вярват. И все се намират учени, които „откриват" научно обяснение н с това дават нови оръжия на измамниците. Нови и нови научни думи се измислят, за да стане по-приемлива измамата. Но

207ши и нови привърженици на тайнственото се раждат и възпя-^ тават л

този процес продължава. Продължава и днес, във времето на небивалия растеж на науката и на нейната популяризация.

Когато стане дума за необясними явления и възникне спор, най-често привържениците на парапсихологията сразяват противниците си с въпроса: „Добре де, докажете, че няма телепатия. Кой е доказал това? Кой е доказал, че не съществува ясновидство? Как ще докажете, че няма телекинеза?" Въпроси от подобен род има много. Като се почне от доказателството, че няма бог, до доказателството, че няма хора на друга планета във Вселената. Разбира се, във всички подобни случаи честно трябва да се отговаря, че доказателство няма. Не съществува доказателство, че няма бог. Не е доказано, че няма телепатия, духове, ясновидство, извънземна цивилизация. Но възможно ли е изобщо да се даде доказателство за несъществуване. Какво означава да се докаже, че нещо не съществува? Ако липсва доказателство, че ие съществува напр, паранджил, това означава ли, че има паранджил, каквото и да означава тази дума.

На тези въпроси не е много лесно да се отговори, макар •че някои хора могат да считат отговорите за елементарни. Нека разделим твърдението за несъществуване на два вида: от логичен тип и от емпиричен тип, Твърденията за несъществуване от логичен тип са такива, които се отнасят за някои мислими неща, идеи, представи, абстракции. Например числа, корени на уравнения, съотношения и пр. Свързването на идеите, на мислимите неща се подчинява на строги закони, които днес носят името закони на логиката. Всяко свързване на две 21лн повече иден или мислими неща става в главата ни съобразно с правилата на логиката. Не може да се изкаже например твърдението: „Съществува триъгълен петоъгълник", защото това твърдение е логически противоречиво. Подобни твърдения са и твърденията, в които

участват изразите: „червена белина", „шумна тишина", „дървено желязои и др. Още с изказването на подобни твърдения можем да обявим тяхната несъстоятелност. Дори да ие знаем точно какво представлява триъгълният петоъгълник, ние можем да твърдим със сигурност, че такова нещо няма и че изказването за съществуването му е невярно. Невинаги е лесно да се доказва неверността на твърдение за несъществуване. Често за това се при-чбягва към средствата на високоспециализирания език на математиката. Например понякога е необходимо да се докаже

183несъществуването на пресечни точки, на реални корени на алгебрични

уравнения, на прости числа в даден отрязък от редицата на целите числа и пр. и пр. Най-често това става, като се допусне противното — съществуването (на корени, на прости числа и пр.). Ако при допускане на противното се по-лучава някакво противоречие с основни математични постулати или логическо противоречие в твърденията, тогава се отхвърля допускането за съществуване и се приема, че е вярно твърдението за несъществуване.

Липсата на доказателство за несъществуване в математиката още не значи, че нещо съществува. Възможно е още да не е намерено необходимото доказателство. Твърдение за несъществуване може да се отхвърли или като се покаже, че нещо съществува (пък макар и само в един случай), или като се докаже общото твърдение за съществуване. Ако липсва както общо доказателство за съществуване, така и поне един представител, който подкрепя твърдението за съществуване, това не означава, че е вярно обратното твърдение — за несъществуване. Ако не е намерено поне едно просто число, по-голямо от числото А, това ие значи автоматично, че няма такива числа. Възможно е по-късно да се намери някое подобно число. От факта, че още не сме намерили нещо, още не следва, че изобщо го няма. Твърдението за несъществуване не може да се основава на липсата на доказателство за съществуване.

Математиката може да се разглежда като строго формализиран изкуствен език, който не допуска неопределености или множествено тълкуване на думите в него. Не е така с реалните езици, които изобилстват с неопределености, двойстве-иости, синоними, омоиими. Често ние схващаме смисъла на едно твърдение, изказано в обикновения език само ако имаме предвид намерението на този, който прави изказването, или знаем контекста на твърдението. Понякога ние възприемаме без особена трудност явно логически противоречиви твърдения, изказвани в обикновения език. Така например твърденията за съществуване на „женски мъж" или „мъжка жена" не срещат особени възражения. Понятията „женски" и „мъжки" ние упо-

требяваме често не толкова във връзка с пола, колкото за означаване на някои особености в поведението или облеклото на някои индивиди.

Във всеки подобен случай е възможно да се прецизират понятията и привидните противоречия да изчезнат. Заедно с това, макар ь малко по-сложно, може да се прилага и доказателство за несъществуване, подобно на начина, по който това

i4 Наука н неиаука209се прави в математиката. И подобно на математиката доказателството

за несъществуване се свежда до обхващане на всички, буквално на всички мислими обекти, които биха могли да съществуват в дадения случай. След това трябва да се демонстрира липсата дори на един такъв обект.

Много по-важно за нас е да разгледаме доказателствата-за несъществуване от емпиричен тип. Те се отнасят за обективно съществуващи или несъществуващи неща, а не за представи, идеи, абстракции. За да разгледаме, макар и накратко, начините за доказване на несъществуване в този случай, ще трябва да кажем първо какво означава твърдението за съ-ществуване. Положението е съвсем различно от случая при чисто логическите твърдения за съществуване и несъществуване. Тук освен логическите изисквания има и други изисквания — емпирични, свързани с реалния свят. Твърдението „във Вселената съществува поне още една цивилизация, подобна на нашата" не е логически противоречиво, но за да отговаря на изискването за истинност, трябва преди всичко да се приеме конвенция за понятието „цивилизация". Какво е това цивилизация? Как да разберем, че имаме работа с цивилизация, когато се сблъскаме с нея? Съществуват, разбира се, дефиниции за „цивилизация", но те са много на брой и далеч не всички хора са съгласни с тях. Цивилизацията свързана ли е само е човешките същества, или може да се отнася и за други живи организми? Един пчелен кошер, един мравуняк — цивилизации ли са? В тях има специализация на функциите и а отделните индивиди, има видимо целенасочено поведение, има някакъв порядък. Въпреки това едва ли някой ще се реши да нарече кошера и мравуняка цивилизации.

Дори и когато е напълно ясно за какво се отнася твърдението за съществуване, е необходимо удовлетворяването на някои допълнителни условия освен чисто логичните, за да се приеме твърдението. Така например твърдението „съществува континент Австралия" не е логически противоречиво. Освен това ние знаем, че съществуват други континенти, и няма пречки да приемем, че и Австралия съществува. Това обаче не е достатъчно. Априори е възможно да се изказват най-различни подобни твърдения, като се сменя името на континента, но ние сме убедени, че

Австралия съществува, макар и да не сме били там, да не сме я виждали непосредствено, да не сме ходили по земята й. Ясно е, че твърдението за съществуването на Австралия се подкрепя от това, че много хора знаят за Ав-стралия, че има карти за нея, че сме виждали филми, пощен

ски картички, пощенски марки с надпис Австралия ( думи казано, твърдението, че Австралия съществува, < ня на много свидетелства и на принципната възможност чо век да я види или отиде там. Убеждението за съществуването на Австралия е израз на възможността за получаване на ди-ректно възприятие от нея. Това е една особеност на емпиричното твърдение за съществуване — възможността или по-добре —-убеждението във възможността за непосредствено възприятие.

Когато Галилей построил първия си телескоп, той видял между другото една тънка чертичка, която пресичала едва видимия диск на планетата Сатурн. Другите хора, които гледали през същия телескоп, по една или друга причина не са видели или просто не са повярвали, че около планетата Сатурн има пръстен. Колкото и да им се е искало да повярват на Галилей, фактът, че никоя друга планета няма пръстен, е карал приятелите на големия учен да се отнасят скептично към неговото твърдение за наличие на пръстен на Сатурн. Едва значително по-късно, с много по-мощен телескоп, всички са могли да се уверят, че около Сатурн има пръстен. Едва тогава се приема „съществуването" на пръстен на Сатурн.

Да видим как може да се докаже несъществуване. Във физиката има много важни, основни твърдения, които се изказват в отрицателна форма. Нито едно от тези твърдения, които се изказват като твърдения за несъществуване, не се доказва, не се извежда от други по-основни или по-общи твърдения. Тук имаме работа с постулати и изказани в отрицателна форма твърдения за несъществуване. За разлика от геометрическите аксиоми, които са свободна игра на ума, посту-латите, които са основа на физиката, не са измислени, макар че логически не се доказват. Физическите постулати за несъществуване (на перпетуум мобиле от първи вид, от втори вид, за недостижимост на скоростта на светлината и др.) всъщност са плод на безуспешни многократни опити да се покаже съществуване (или възможност). Навремето Френската академия обявила, че повече няма да приема заявки за вечен двигател. Това съобщение е било всъщност официалната декларация на академията, че вечен двигател не съществува. То е също декларация, че всички дотогавашни опити са били безуспешни и че е малка вероятността бъдещите опити да успеят. "Всъщност не малка вероятност, а вероятност нула. Това си е истинско твърдение за несъществуване.

Подобни твърдения са много силни. Те не казват, чс нещо си е рядко, че вероятно го няма или че трудно може да се на-

186мери или направи. Те съвсем категорично заявяват, че определено

нещо не съществува и че не може да се открие или създаде. Ако се демонстрира само един-единствен случай, който противоречи на твърдението за несъществуване, тогава твърдението се обезсилва. Нещо повече — провалянето на това недоказано твърдение за несъществуване може да има грандиозни последствия, които няма да останат само в рамките на науката. Именно стабилността на постройката на физиката, хкмията, биологията е всъщност най-добрата основа за вярата ни, че законът за запазване на енергията е верен, че няма да бъде опроверган. Това, че тези науки „работят", т. е. резултатите им не противоречат на цялото ни битие, е източникът на вярата ни, че вечен двигател няма. Потвърждаването на следствията от закона за запазване на енергията в целия ни живот косвено доказва неговата истинност.

Такова доказателство — чрез далечните последствия от твърдението за несъществуване, е, разбира се, незадоволително. Но как иначе може да се докаже твърдение за несъществуване?

Нека вземем за пример „снежния човек". Под снежен човек ще разбираме живо същество с почти човешки черти, анатомия и физиология, което по умствено развитие и житейски навици се различава от хората и живее предимно в заснежените области. За да се изкаже твърдението „снежен човек не съществува", е необходимо да се извърши огромна работа. Трябва да се претърсят всички снежни кътчета на земята, всеки квадратен метър заснежена площ — от вечните ледове на Сибир до върховете на Хималаите и платото на Антарктида. Едва след като се извърши тази невероятно тежка работа и ие се намери нищо, което да наподобява на снежен човек, може спокойно да се провъзгласи „няма снежен човек". Такова предприятие не е по силите нито на група хора, нито на цели държави. Следователно твърдението, че не съществува снежен човек, на практика не може да се докаже нито директно (чрез претърсване), нито чрез последиците от това твърдение. Биологията няма да пропадне, ако се намери снежен човек. Антропологията, физиологията, биохимията и много други науки ще си останат непокътнати и няма да е необходимо да бъдат ревизирани. Ако някой упорито твърди, че снежен човек няма, това е само израз на негова вяра или интуиция.

Подобен може да се окаже и случаят с телепатията. Ако под телепатия разбираме предаване на мисли от разстояние, без да се използват известните начини за предаване на инфор

186

мация, тогава с доста голяма вероятност може да се тм че телепатия няма. Във физиката са известни всички въ ш \ ни взаимодействия между телата, т. е. всички възможш-i lift-чини, чрез които едно тяло може да влияе върху друго тяло. Някои от взаимодействията, като например т. нар. силни взаимодействия (отговорни за опаковането на ядрата) и слабите взаимодействия (отговорни за бета-разпадането), действат на толкова малки разстояния, че явно не бихме могли да ги натоварим с предаване на мисли. Остават електромагнитните взаимодействия и много, много по-слабите от тях гравитаци-опни взаимодействия. Те са ефективни на големи разстояния и могат да послужат за предаването на информация от човек на човек. За целта обаче главата ни трябва да наподобява предавателна антена с достатъчна мощност. Мощността на мозъка като устройство, което генерира електромагнитни вълни, може да се измери или да се оцени. Тя е толкова малка, че тези вълни трудно биха могли да бъдат уловени от най-чувст-вителните прибори, дори на малки разстояния от главата на човека. Да ие говорим за метри, стотици метри и стотици километри, за които говорят вярващите в телепатията. С гравитационните вълни е още по-невероятно да се предават сведения на разстояние. Те дори не са убедително доказани експериментално въпреки свръхчувствителните детектори, построени специално за тях. Тук обикновено се казва, че никак не е задължително предаването на информация да става чрез известните във физиката взаимодействия. Може би има взаимодействия, които не са известни на физиката. Макар че подобно твърдение има малка вероятност да е вярно при днешните състояния на нещата във физиката, ние не можем да го отхвърлим без някакво много силно основание. Но ако не отхвърлим това твърдение (че има предаване на мисли по някакви неизвестни начини), ние попадаме автоматично в случай, аналогичен на случая със снежния човек. За да се докаже несъществуване на телепатията, разбирана по този начин, трябва да се направят милиони и милиони опити и всички тези опити да са с отрицателен изход. Винаги може да се каже, че милион и първият опит би могъл да даде положителен резултат. Само един положителен резултат е достатъчен, за да се отхвърли твърдението, че няма телепатия. Колко опита са правени? Можем без колебание да кажем, че са правени милиони опити в продължение на хиляди и десетки хиляди години. Ако йоне един от тези опити беше успешен, човечеството нямаше да се занимава да открива телефон, телеграф, радио, телеви

213зия. То още отдавна щеше да се откаже от барабаните, от димната

сигнализация, от куриерите, от писмата, пък даже и от говора. За какво е необходимо да се използват звукови вълни с много специфична форма, т. е.

да се впрегнат електромагнитните взаимодействия между молекулите на въздуха по определен начин, когато съвсем просто може да се използва не-известният начин на взаимодействие и хората да си предават мисли направо, без посредничеството на звук или други комуникационни средства. Явно е, че хората не са успели в това. Искало им се е. На кого не му се иска да предава мисли ей така, като леко си понапрегне мозъка. Но не е ставало. Нито веднъж ие е станало. Ако само веднъж е било възможно да се осъществи телепатия, днес ние щяхме да живеем в телепатична цивилизация. Една странна цивилизация — без говор, без писменост, без всички средства за комуникация, които познаваме. Не само хората не могат да се свързват чрез телепатия. И животните са в същото положение. Макар че не всички на-чини за размяна на информация при животните са ни известни, все пак от това, което знаем, следва, че и при тях звуковете и светлината играят основна роля, т. е. нещата, които можем да предполагаме, ако се опираме на физиката.

Разбира се, всички тези разсъждения в най-добрия случай могат да доведат до косвено доказателство за несъществуване ка телепатия. Пряко доказателство няма. Пък и не може да има. Твърдението за несъществуване е безвременно. Тб важи както за настоящето, така и за миналото, и за бъдещето. Ако дори си помислим, че сме в състояние да направим много, много опити (неизвестно колко) все с отрицателен изход, ние ще докажем, че телепатия няма сега. Нищо не може да ни гарантира, че няма да се открие телепатия след хиляда или десет хиляди години. Ние не можем предварително да направим всички опити на бъдещето. Доказателства за несъществуване, основани на бъдещето, по принцип не могат да се дадат. Ако изведем твърдението си за несъществуването само от миналото и настоящето, винаги ще изникне възражението, че някой ден в бъдещето, в неопределеното бъдеще ще се открие истинският случай на телепатия и ще се опровергае твърдението за несъществуване. Доказването на твърдения за несъществуване изисква не само огромен брой опити с отрицателен резултат, пръснати по огромно пространство, но и неопределено дълги периоди от време.

И при твърденията за съществуване от емпиричен тип, както и при тези от логичен тип, липсата на доказателство за не

188съществуване не означава непременно, че нещо същеетнупа Ако ние не

можем да дадем доказателство за несъществуване на телепатия, телекинеза и духове, това съвсем не означава, че всички тези чудеса съществуват. Именно принципната невъзможност за доказателство на твърденията за несъществу-ване довежда до това, че липсата на доказателство за несъществуване не е

доказателство за съществуване. Тук се разбиват надеждите на хората, които са склонни да вярват в какво ли не, които обичат да си мислят за съществуването на „тайнствени" явления. Това, че никой още не е доказал, че в езерото Лох Нес няма никакво чудовище (а това е къде по-лесно от доказателството, че изобщо няма подобни чудовища някъяе по земята), не означава, че в Лох Нес живее някакво предисторическо животно. В науката, както казва видният съветски теоретик физик Мигдал, има един принцип, подобен на принципа за априорната невиновност в юрисдикцията. Не под-съдимият трябва да доказва, че е невинен. Прокурорът трябва да доказва, че той е виновен. Дотогава, докато съдът не обяви подсъдимия за виновен, той се счита за невинен. В науката според Мигдал действа принципът, че чудеса няма. Докато не се докаже, че има чудо, се приема, че това е невъзможно. Не е необходимо някой да доказва, че няма чудо. Належащо е обаче да се докаже, че дадено явление, което някои могат да нарекат чудо, съществува. Много е трудно да се доказва, че няма чудеса. По-удобно е да се приеме като посту-лат, като вярване твърдението: всичко, което излиза извън рамките на съвременната наука и навлиза в области, противоречащи на известните закони и принципи, всичко, което не може да се провери опитно, не може да се повтори или не може да стане достояние на много хора, най-вероятно не съществува.

Тъй като да се докаже съществуване е по принцип възможно, много хора приемат лесно такива твърдения, още повече, че те отговарят на вътрешната им нагласа. Декларациите на някои учени, че нещо не съществува, се оказват недостатъчно убедителни, ако обектът на твърдението е мислимо възможно съществуващ.

Всеки човек е летял насън. Твърдението, че не съществува левитация (преодоляване на земното, притегляне със силата на волята), освен де не противоречи на нашето въображение и желание, не е доказано. Затова много хора предпочитат да си мислят и да вярват, че левитацията е възможна. Щом насън, ,с помощта на особени движения и усилия ние успяваме да ле-

215тим, значи това по принцип е възможно. И когато прочетем във

вестника, че някъде си, в някакъв институт са правени опити по левитация, ние сме склонни да повярваме. Още повече, че в научнофантаетичките книги става дума за левитация, било тук на земята, било на някоя друга планета.

Приблизително същият начин на мислене води до подкрепа на вярата в бога, в прераждането, в безсмъртието ка душата. Въпреки напредъка на науката, а може би именно поради този напредък хората все още са готови да приемат съществуването на неща, в които са вярвали нашите далечни пред-шественици. Когато някой „учен" декларира, че е наблюдавал чудо, на

твърдението се придава огромно тегло само защото е изказано от учен. Забравя се, че титлите и дипломите не са никаква гаранция против глупост. Във всички подобни случаи най-добре е хората сами да се опитат да преценяват верността на сензационните съобщения, като излизат от обик-новения здрав смисъл и си припомнят опита на човечеството. Както е писал преди 150 години Хайнрях Хайне, „съществува само една мъдрост и тя има определени граници, но глупост има хиляди и всички те са безкрайни".

За разлика от ненауката и лъженауката, които обикновено се маскират като наука и имат претенции да представят един или друг, стар или нов клон на науката, антинауката най-често не се маскира. Тя е откровено против науката. Има една категория хора, които считат, че нещастията на човечеството се дължат вече не на божието проклятие, не на евреите и бол-шевиките, а на науката. Като че ли някога човечеството е било много щастливо! За подобни хора миналото винаги изглежда по-розово и по-красиво от настоящето.

И какво препоръчват подобни защитници на миналото и борци против науката? Пълно отказване от по-нататъшен растеж на науката. Отказване от изследвания, които биха могли да доведат до нови технологии, нови машини, нови оръжия. Нйе вече видяхме, че науката, изследванията не могат да се дирижират. Ако знаем какво ще излезе от дадени изследвания, няма да има смисъл от тях. Няма как да се забрани нещо, което е неизвестно. А как ще се забрани на хората да мислят, да учат, да опитват. Не всяка наука се прави със скъпт апарати и машини, за които кредитите могат да бъдат спрени. Някои открития се правят само с хартия и молив.

Явно е, че ако следваме привържениците на антинауката, можем да дойдем до пълни абсурди. Антинаука значи и антн-човечност, защото човек ие може да не мисли, не може да т твори, не може да ие търси и осъществява развитие.

КАКВО МОЖЕ И КАКВО НЕ МОЖЕ НАУКАТА

Трябва ли да казваме какво може науката? Цялата наша цивилизация, с всичките нейни сложни и взаимносвързани прояви и характеристики е до голяма степен плод на науката. Помислете си, огледайте се, спомнете си и ще констатирате, че няма област от живота ни, която да не е следствие от разви-тието на някакъв клон на науката. И всичко това човечеството е постигнало през последните години. Газената лампа е била; нововъведение за нашите прабаби. Използването на каменните въглища за отопление и индустриални нужди е започнало в първата половина на миналия век. Телеграфът, телефонът, електрическото осветление, трамваите — всичко това е получило масово внедряване едва в началото на нашия век. Масовата електрификация в повечето развити страни е протекла в качалото на нашия век. Когато Ленин е настоявал, че СССР трябва да се електрифицира, той не е имал предвид да се догонват някои страни, защото тогава и във Франция, и в Англия електричеството не е било така масово.

Радиото и радиолампата са сравнително нови неща. Сега на нас радиолампите ни се струват ужасно сложно и тромаво съоръжение. Стъклен балон с изтеглен от него въздух, в който са поместени изолирани един от друг електроди с изводш

191извън балона. За да работи радиолампата, е необходима доста голяма

мощ на електрическия ток, с който се загрява катодът. Необходимо е още високо напрежение между анода и катода. Управлението на анодния ток

става с напрежение, което се подава на една, две или повече решетки. Цялото това сложно съоръжение се е произвеждало в огромни количества на сравнително достъпни цени. Един радиоапарат е имал от 4 до 8 радиолампи и тъй като те не са кой знае колко миниатюрни, пък и са необходими големи трансформатори, радиоприемникът е бил нещо обемисто и тежко. В много къщи и вили все още работят подобни машини. Радиолампите дадоха възможност да се развие и разпространи телевизията. Макар и тромави, тежки и консумиращи много енергия, ламповите телевизори, които все още работят в голям брой домакинства, отвориха поглед към широкия свят за милиони хора по земята.

Повечето от нас не си дават сметка, че ние сме заобиколени и си служим с неща, които ги няма в природата. Те и не могат да изникнат по естествен път, като природни творения. Те са продукти само на човешкия ум. Наистина в мечтите си, в приказките и митовете човечеството е виждало хора да летят, да чуват от огромни разстояния, да надникват в далечни места. Но наивните опити да се подражава на природата не са довели до нищо. Никакви крила с пера, както и да са закрепени на човека, не са могли да му помогнат да лети. Човек полетя едва след като се отказа от подражание на природата. Първо посредством балони с топъл въздух и после със самолети, задвижвани от витло. На пръв поглед изглежда, че човешките творения — реактивните самолети, са тромави, тежки и неикономични в сравнение с елегантните природни машини за летене — птиците. Ако обаче се вземе предвид скорост-та на съвременните авиолайнери, невъзможна за никое животно, може да се покаже, че те се оказват по-икономични за пренасяне на товари на големи разстояния за кратко време, отколкото птиците.

Без да се знаят законите на електричеството и магнетизма, никой изобретател, колкото и находчив да е бил той, не би могъл да създаде електромотор, телефон, радио, телевизия. Всички тези неща в крайна сметка са продукт на нашето знание, на науката. И още колко много други неща. Наистина трябва ли да ги изброяваме? Целият ни живот, нашата трудова дей-ност, почивката ни протичат в обстановка, създадена от науката. Не пряко, разбира се, но все пак породена от постиженията на науката. Влиянието на науката върху хората като

192индивиди и върху цялото общество ще продължава да нараства. Няма

причини да си мислим, че като знаем вече толкова много от физиката, химията, биологията, психологията и още много области на знанието ще ни остане само да намерим приложение на тези знания и развитието ще спре.

Теоретически е възможно някой ден да се яви насищане в кривите, които изобразяват развитието на отделните клонове на науката, но този ден е

още много далече. Засега количеството на оригиналните публикации (а значи и на откритията) расте непрекъснато, лавинообразно. Това количество се удвоява всеки 15 години. Със същия коефициент нараства броят на новите списания, на кратките съобщения на реферативните сборници. Расте непрекъснато и броят на хората, заети с научна работа. Точни стойности за целия свят няма, но например броят на членовете на Американската асоциация за развитие на науката расте приблизително с 6 процента на година, което означава удвояване всеки 12 години. В развитите страни се очертава тенденцията да намалява относителният брой на хората, заети непосредствено в производството. Заедно с това намалява и продължителността на работния ден. Това е резултат от голямото повишаване ефективността на производството. Един работник днес произвежда огромна продукция в сравнение с работниците отпреди 2000, 200 и дори 20 години. Докато преди 20 години за производството на един автомобил са били необходими около 200—300 часа труд на един работник, днес вече са достатъчни по-малко от 50 часа. Въвеждането на гъвкави автомати и роботи ще снижи още повече тази цифра. При това съвременният автомобил е много по-съвършена, по-надеждна машина. Ненапразно някои японски фирми дават гаранция за своите автомобили не 1 година, както е прието в повечето страни, а 3 години.

С вливането на все повече хора в институтите все по-голям процент от националния доход ще се изразходва за изследвания. Засега САЩ, Великобритания и ФРГ изразходват около 2,2 процента от националния си доход за наука, докато в СССР тази цифра е около 3 процента. Преди 1969 г. САЩ и Великобритания са изразходвали по-голям процент, отколкото СССР. Разходите за изследване се увеличават не само поради увеличаване броя на учените. Все по-скъпа става апаратурата, която се използва в институтите. В началото на века великите открития бяха направени с помощта на самоделии апарати и приспособления. Макар че и те са стрували пари и тези пари трудно са били намирани, разходите за апарати и при-

219способления тогава са били просто смешни в сравнение с бюджета

дори на една скромна днешна лаборатория. Да не говорим за гигантските центрове за изучаване на елементарните частици чрез ускорители, които струват милиарди долари. Днес много рядко е възможно ученият сам да си направи апаратурата. Дори и когато това е възможно, пак са необходими помощни прибори, които струват много пари. Изследванията в областта на медицината, биохимията, молекулярната биология са възможни само при наличието на много скъпи, високоспециализирани апарати: електронни

микроскопи, анализатори, центрофуги, сканиращи системи, ултразвукови устройства и пр. и пр.

Това взривообразио нарастване на броя на научните работници, количеството на публикации, процентът от националния доход, отделян за наука, и цената на научните прибори не са независими от развитието на техниката и технологията. Наблюдава се също така бурно развитие на начините на производство и ка организацията на производствените процеси. Промените напоследък настъпват главно поради все по-широкото използване на микроелектрониката, както и поради навлизането на биотехнологиите в химическата и хранителната промишленост.

Съвкупността от бързото развитие на научните изследвалия и на технологиите се нарича научно-техническа революция, по аналогия с индустриалната революция от XVIII и XIX век в Англия. Докато тогава усъвършенстването на .машините доведе до това, че човешкият физически труд и майсторство станаха по-малко съществени в производството на блага, сега все повече намалява нуждата от непосредствено интелектуално вмешателство на човека в производствения процес. Вместо човешкият ум да участва директно за управление на машините и транспортиране на полуфабрикатите от машина на машина, все повече се внедряват компютри, които командват механични и пневматични устройства, извършващи разнообразни операции. Това свързване на компютър с механична или тран-спортна система, което обикновено се нарича робот, може да стане твърде универсално, когато се снабди с „чувстващи" елементи. „Виждащи", „усещащи" роботи вече стават способни сами да намират детайлите, използвани в производството, мястото за заваряване, необходимия инструмент, необходимата машина. Всичко това довежда до рязко увеличаване произвр-; дителността на труда. Сега един работник вече може да над

194знрава голям брой „умни" и „чувстващи" роботи, които ие се уморяват

н нямат нужда от почивка.Промените в технологията без съмнение ще доведат и да

необходимостта от съответни промени в организацията на производството и структурата на обществото.

Ако обаче някой се надява, че науката ще реши всички проблеми, ще въведе ред в отношенията между хората, ще направо живота на отделния човек по-щастлив и ще му оправи семейните проблеми — той се лъже. Науката може много, но не може всичко. Не може всичко до голяма степен поради това, че тя сама е поставила граници на своите възможности. Океанът на мислимите неща, които човек би искал, е безкраен. Науката е завзела само

някои малки островчета и именно на тези островчета са разцъфтели и дали плод постиженията й. Нищо извън територията, която самата наука си е определила, не е възможно. Не са възможни някои желани и мислими хи-мични превръщения. Не са възможни иякои машини, някои апарати, някои процеси. При това невъзможните неща са много, много повече от възможните и те никога няма да станат възможни, защото иначе не би имало наука.

В същността на науката е да се очертават контурите на възможното и областите на невъзможното. Едва когато тези контури са налице, тогава започва науката. Тя просто не може да съществува без наличието на тези контури, без границите, които сама си поставя.

Науката не може всичко и заради това, че някои постижения, макар и теоретически възможни, струват така невероятно скъпо, че няма смисъл да се започва работа по тях. Възможно е например да се изнесе на орбита около земята огромно параболично огледало, което да фокусира слънчевите лъчи на определено място, където ще се произвежда електрическа енергия. Но такова предприятие ще струва толкова много, че разходите по изпращане хора на Луната биха изглеждали смешно малки. Някои проекти, като преграждането на морета, обръщане течението на.реки, изграждането на ветрови тръби, пробиването на сонда до течното ядро на земята, са всъщност по принцип възможни. Това са технологически, а не научни проекти. Те не са били реализирани досега, защото са много скъпи и защото някои от тях биха имали нежелателни екологични последици. Съвсем сигурно е, че в бъдеще ще бъдат внедрени много научни постижения, които днес не се прилагат по различни причини, и това ще доведе до нови промени в живота на хората. Ограниченията при прилагането на

221научните постижения, произлизащи от разноските или пор ад»

екологични съображения, са само временни. Те ие са принципни, не са от характера на забраните от вида на законите „не може".

Има и трети вид ограничения, спиращи приложенията на научни открития, коцто произлизат от нивото на постигнатото. В някои области науката още има твърде малко успехи. Колкото и да знаем вече за човешкия мозък, той и сега е най-голямата загадка за науката. С изследването на мозъка много» интензивно се занимават стотици хиляди учени от цял свят. Електрофизиолози изследват разпределението и вида на електрическите напрежения, които се генерират в мозъка при неговата дейност. Биохимиците изучават химизма на мозъка. Фармаколозите се занимават с откриване на механизмите на въздействие на някои вещества. Биофизиците изследват кле-тъчните мембрани на невроните. Кибернетици, физици, физи-кохимици,

биолози — цяла плеяда учени с най-различни специалности се занимават с изследването на мозъка. За последните 30 години беше направен голям скок в нашите познания за мозъка. Знаят се вече някои основни механизми на предаване и обработване на информацията в него, знаят се някои принципи на взаимодействие между невроните от различните му области. И въпреки това, въпреки хилядите публикации и монографии ние знаем за мозъка твърде малко. Твърде малко, за да можем да използваме тези познания в практиката.

Вече 30 години се изучава усилено механизмът па наследствеността на живите организми. Успехите са огромни. Знаят се вече основните принципи на кодиране на наследствените признаци. Могат да се отделят части от гигантската молекула на ДНК, която е носител на наследствеността. Могат да се пренасят тези части в клетки, генетично твърде далечни от тази на донора. Могат да се създават клетки хибриди и животни и растения със странни нови качества. И въпреки това вее още не е „прочетена" цялата информация, която се съдържа, в ДНК на висшите животни. В репликационната ДНК на човека се съдържат около 3 милиарда „букви" (нуклеотиди — носители на наследствената информация). Със сегашните средства един учен може да прочете от 50 000 до 100 000 „букви" на година за по около 1—2 долара на прочетена буква. Всеки може да пресметне колко учени за колко време ще прочетат цялата наследствена информация на един човек и колко ще струва това начинание. Сега се създават машини автомати, които са способни да прочитат повече „букви" на ден-

196С помощта на достатъчен брой такива машини и учени, които да

работят с тях (от порядъка на хиляди), ще стане възможно прочитането на цялата „книга" на човешката наследственост за около 10 години. Това предприятие обаче е толкова? скъпо, че много специалисти по молекулярна генетика считат, че не си заслужава да се бърза толкова много, още повече, че никой не си е поставил за задача да направи човек. Едва ли такава задача някога ще бъде поставена.

И в двата примера — и в изучаването на мозъка, и в навлизането в тайните на живота, няма съмнение, че някой ден,-нещата ще бъдат толкова ясни, че приложенията ще дадат обилен плод. Същото е и с много други области на науката. Знаят се например какви условия са необходими за „запалване" на контролирана термоядрена реакция. Овладяването на процеса на сливане на леки ядра ще открие необятни източници на енергия, тъй като горивото за бъдещите термоядрена електроцентрали е в изобилие в морската вода. Всичко това е известно, пресметнато, моделирано. И въпреки това, въпреки; усилията на САЩ, СССР, Великобритания и други страни вече в

продължение на около 30 години не може да се каже, че човечеството ще получи този изобилен източник на енергия^ днес — утре. Успехът ще дойде, но кога — не е известно ..

Има области на знанието, при които изобщо не е ясно кога и дали ще се достигне до такова състояние, че да има плодотворни приложения. И колкото да е парадоксално -— това car области, в които човечеството е търсило закономерности много отдавна, може би от началото на своето съществуване. Например психологията. Цялата човешка художествена и религиозна литература е всъщност израз на стремежа да се разбере човешката психология. Да се дойде до положение както в други науки, да се предвиждат реакциите на хората при определени въздействия. Като бутнем една топка по наклонена плоскост, ние знаем точно какво ще стане. Като бутнем един човек на улицата — последствията са неизвестни. Той може да не нн обърне внимание, а може и да се разяри и да се нахвърли върху нас. Човек е най-непредвидимото същество в природата. Неговото поведение зависи от темперамента му (нещо трудно за дефиниране), от настроението му (какво е настроение?), от това, което е в паметта му (ние все още не знаем

В момента на преглеждане коректурите стана известно, че е осъще-ствена ядрена реакция на сливане при обикновени температури. Може бш това ще се окаже очакваният пробив.

223 какво е памет), от обучението му, от вниманието му в момента и от

още много неща, за които изобщо не си даваме сметка. Наистина приложната психология може много неща. Големите заводи, училища, казарми, болници, там. където има много хора, използват психолози, които вършат изключително полезна работа. Техните чисто практически изследвания позволяват премахването на някои недостатъци във взаимоотношенията, могат да поощрят образуването на микроколективи, които да се окажат по-жизнеспособни от по-големите групировки, създадени от администрацията. Някои неблагополучия в работата или в учебния процес мога.т да бъдат премахнати, като се действа само по линията на психологията, без да се прибягва до коренни преобразования, които обикновено струват много скъпо. И въпреки това не бихме могли да кажем, че психологията вече е такава наука, каквато е например физиката, и че знанията ни в нея позволяват насочено въздействие към желан резултат.

Може би това е добре. Може би е за предпочитане подобно състояние, при което отделната личност не може да бъде манипулирана. Не може да бъде направена щастлива по заповед. Не може да бъде накарана да мисли по определен начин и да действа строго в съответствие с желанията на друга личност. Едно от правата на човека, което никой диктатор все още не е в

състояние да премахне, е правото да мисли самостоятелно. Дори и да не може да промени нещата с действие, дори и да има наложена забрана за свободно изявяване на идеи, човек може да мисли. И никой не е в състояние да му забрани да мисли. Поне засега. Докато психологията още не е станала толкова точна наука, колкото физиката. Да се надяваме, че това положение няма да се промени и в бъдеще. Защото в момента, когато отделната личност стане нещо подобно на робот и може да бъде командвана с натискане на копче, прогресът на човешкия род ще спре.

Съществуват фантастични романи, които третират въпроса за командвано, манипулирано, програмирано общество, съставено от хора роботи. Но дори и фантазията не е достатъчна, за да се предвидят всички възможни състояния, които ще изникнат в такова общество. В романа на А. Хъксли „Прекрасният нов свят" мнозинството от населението, което генетично е предопределено за „работници", е манипулирано психофарма-кологически. Тези хора са щастливи. Щастливи, че работят, че ядат, че могат да почиват и да се радват на прости радости. Те ве искат нищо повече. Не се стремят към повече блага и сво

198боди, защото тези, с които разполагат, ги правят напълно щастливи. Не

протестират против работодателите си, защото работата им ги задоволява напълно. Освен тази работническа раса хора, които са подобни на работниците от един пчелен кошер, обществото произвежда и други, които мислят, които се занимават с наука, с организация. Изглежда, Хъксли е преценил, че дори една малка част от човечеството трябва да миели самостоятелно, за да твори.

Много области на знанието имат приложение в медицината. Там си дават среща физиката и химията, физиологията, микробиологията, електрониката, статистиката и много, много други. Успехите на медицината са безспорни и големи. Болести, които навремето са отнасяли голяма част от населението на земята, вече не съществуват дори и за демонстрация пред студентите. Благодарение на медицината броят на децата, умиращи, преди да достигнат две години, беше рязко намален. Животът на хората се удължи значително, а тяхната работоспособност е на високо ниво за много по-дълъг период» И въпреки това има голям брой болести, при които медицината днес все още е безпомощна. В много случаи не се знае причината на заболяването. И това не е за някакви редки и странни болести, а за най-обикновени, широко разпространени страдания. Кариесът на зъбите е нещо, от което никой чо-век от развитите страни не е предпазен. Има начини за поправяне даа повредите, които кариесът нанася, но все още не е напълно ясно коя е причината за кариеса. Ревматизмът е широко разпространен, особено в страните,

намиращи се на по-голяма географска ширина. Има лекарства, които облекчават страданията от ревматизъм и които отчасти възстановяват здравето на хората, но коя е причината за възникване на тази болест е неизвестно. Защо се наблюдават периоди на отслабване на страданието и на неговото изостряне? Ие се знаят причините за много други болести: множествена склероза, повечето видове злокачествени новообразувания, сърдечносъдовите заболявания, ендемичния нефрит и пр. В много случа» медицината е безпомощна не само да спре развитието на болестта, но и да облекчи протичането и, Всичко това кара хората да търсят помощта на разни „народни" лечители и вдъхват скептицизъм във възможностите на науката. Такъв скептицизъм се развива всъщност на почвата на съвсем неоправданата вяра, че науката трябва да бъде всемогъща. И като се констатира, че в някои случаи науката е безсилна, веднага^ее

j 5 Наука и венаукаправи нелогичният извод, че вмеето да се осланяме на учените, е по-

добре да отидем при самозвани лечители.Науката не е всесилна не само поради това, че съществуват области,

където тя още не е успяла да постигне такова развитие, каквото е имала например във физиката и химията, но и защото тя по принцип няма място в такива области. Какао може да помогне науката, ако една девойка не харесва даден младеж? Любовта, въпреки че в основата й е чиста физиология, си остава и сигурно винаги ще бъде тайнство. Никакви компютри, никакви психологически, сексологически, социологически проучвания не могат да помогнат в напълно ира< цЕОналното привличане или отблъскване между половете. Има опити за събиране на брачни двойки по „научен начин", като се използват някои данни за възрастта, ръста, теглото, цвета на очите и пр. Не може да се каже, че компютърът има големи успехи в тази област, по-голяма например от едновремеш-яите сватовници. Знаем ли ние защо красив млад мъж бива привличан от възрастна и грозна жена? Защо агресивният грубиян често бива предпочитан от хубавичката девойка пред умния» но неуверен младеж? Какви закономерности има в сексуалния стремеж към двама, трима или повече партньори? Цялата художествена литература — стотиците хиляди романи, пиеси, разкази и стихове се занимават с разни любовни триъгълници и четириъгълници, с вярност и изневяра, с ревност й страст. И всичко това е извън науката. Това не е чудно, защото науката е всъщност обобщение на ежедневния опит, а този опит показва, че в любовта е трудно да се правят прогнози и почти невъзможно да се прилага принуда. Любовта е област, в която науката няма място.

Тя няма място и в приятелството. Защо и как стават приятели двама души при условия, при които други двама стават врагове. Никакви научни

методи за създаване, заздравяване или разваляне на приятелството няма. Често млади хора стават приятели със старци, здрави — с болни, умни — с глупави, бързи — с бавни. Кое привлича един човек към другия? Начинът на говорене ли? Физическият му облик или моралните му качества? Сигурността, която вдъхва, или изненадите, конто подйася? Приятелството е тайна, по-голяма дори от любовта. Защото любовта се корени в края на краищата в действието на определени жлези. В какво се корени приятелст-вото? Нуждата да се срещаш често.с даден човек, да му разказваш преживяванията си, да търсиш помощта му и да му помагаш — тази нужда от какво се обуславя? Сексуалното

200влечение може да се убие, като се махнат някои жлези от организма на

човека? Какви жлези обуславят приятелството? Често ние се учудваме защо кучето ни обича някои хора, а други — ненавижда. Как кучето си избира любимците. Някой може да считат, че то подушва миризми, недостъпни за нас» хората. Много е възможно и у хората миризмите да играят някаква важна роля, за която все още не си даваме сметка. Може би един човек ни харесва, а друг, напротив, ни отблъсква само поради това, че миришат различно. Въпросите са много, а отговори няма или са съвсем неудовлетворителни. Когато един човек съобщи, че е приятел с друг, защото го харесва, той си мисли, че е казал най-важното. Всъщност той не е казал нищо. Ако се опитаме да разберем какво значи „харесва", ще попаднем в някакъв логически лабиринт, от който не можем да се измъкнем.

Науката няма място и в хумора. Защо се смеем? Какво предизвиква спазмите на дихателния апарат и кара гласните струни да издават специфични лаещи звуци. Чувството за хумор е нещо, което не се поддава на дефиниция. Знаем, че има такова нещо, но не можем да обясним какво е то. Знаем, че хората са способни да се смеят, а животните — не. И не сме в състояние да кажем кое предизвиква смеха и защо изобщо е необходим той в живота на човека.

Да си представим, че на земята са пристигнали извънредно интелигентни същества от някаква далечна цивилизация. Те бързо могат да се научат да улавят звуковите трептения, издавани от хората, и да различават най-необходимите думи, ко ито означават предмети и действия. По-трудно ще бъдат усвоени думите, съответстващи на абстрактни понятия, и сигурно изобщо няма да проумеят какво е хумор, ако те самите нямат хумор. Как можем ние, хората, да им обясним, че ни е смешно? С примери това едва ли може да стане, защото различните хора по земята се'смеят на различни неща. Дори Ш ние, европейците, при едни и същи ситуации можем да се задавим от смях и да останем напълно хладнокръвни и дори да ни стане скръбно. Когато

на кино видим някой неприятно нахален тип да се подхлъзва на бананова кора — това ни е смешно. Ако обаче се подхлъзне и падне бедно малко дете — това ще ни изпълни със съчувствие. Как да обясним на тези от другата цивилизация разликата между двата случая.

Често се смеем ма себе си, на някои животни, смеем се, като си спомним нещо, като си помислим за нещо. Гамата от поводи за смях е толкова широка, че дори е трудно да се шт броят всички възможни източници за това така обикновено и така трудно за дефиниране и обяеняване явление. И науката може само да седи настрана от тази чужда за нея територия. Чужда за науката, но не и за учените. В повечето случаи уче ните имат силно чувство за хумор и умеят да извличат удоволствие от смешни ситуации и анекдоти. Нещо повече, ако един учен се отнася към себе си и своята работа съвсем сериозно, без капчица хумор, той сигурно не е добър учен. Само-иронията, насмешливото отношение към собствените теории и постижения — това е характерно за големите хора на науката. Дори излизат научни хумористични списания, публикуват се хумористични книги, свързани с науката и учените. У нас излязоха в превод две такива книги: „Физиците се шегуват" и „Физиците продължават да се шегуват". В тези книги въпреки заглавията се шегуват и биолози, и химици, и други учени. Но връзката на науката с хумора съществува само поради това, че хората на науката се смеят. Както и всички други хора. Друга връзка няма. Науката не може да повлияе, да промени, да унищожи или създаде чувство за хумор. Научен хумор няма, и слава богу.

Науката не може да се намесва направо в обществените процеси, дори и ако тези процеси са напълно ясни. Затова напразни са надеждите, че науката ще премахне недъзите или недостатъците на обществото, ще създаде нов порядък, ще организира нещата така, както това би било в една механична система. Още Джонатан Суифт в „Пътуванията на Гъливър" осмива надеждата науката да оправи обществото. Днес надеждите в науката като средство, което ще премахне недостатъците на обществото, са много по-големи, защото статусът на науката е много по-висок сега, отколкото в миналото. Твърденията, че науката е обществена сила, някои хора възприемат като призоваване за активна намеса на науката директно в обществените дела. Това не може да стане главно защото не съществуват средства за въздействие, които да са адекватни на обществените процеси. А такива средства не съществуват, защото системата „общество" е толкова сложна, че все още не е обхваната от науката в нейната пълнота. И днес, както по времето на Суифт, е абсурдна мисълта обществото да се управлява от академия на науките. Обществените отношения все още са и сигурно дълго време ще бъдат област, от която науката се интересува, но в която не е

безопасно да се намесва. Не е безопасно, защото една грешка може да има такива последствия, че те да излязат от границите, които учените би

228ха си поставили. Това е така, защото науката не познава всички

възможни реакции, при всички възможни въздействия върху обществото.. Би могло да се мисли, както правят някои, че ако цялата наука се

впрегне в изобретателска дейност, ако вместо да търсят природните закономерности, учените се заемат да използват известните закономерности за нуждите на производството, то тогава ще се им пулсира икономиката и ще се ускори общественото развитие. За кратко време подобно нещо би могло да се получи. За период, по-дълъг от няколко години, резервите от знания ще се изчерпят и никакви нови идеи няма да могат да се раждат.

Освен това привържениците на „тоталното изобретателство" забравят, че учените са живи хора и те не могат да произвеждат изобретения по поръчка. „Истинският учен е готов да изтърпи лишения и ако е необходимо, да гладува, отколкото да остави някой друг да му диктува каква посока да вземат изследванията му" — казва Сент Джорджи в книгата си „Науката изисква свобода".

Науката не е в състояние и да забави или спре общественото развитие. Дори да се унищожат всички научни учреждения и да се оставят само специални такива, които да потискат развитието, пак развитието не може да бъде спряно. Диктатурите могат да съществуват дълго време със замразено обществено развитие, но това се постига съвсем не с научни средства.

Науката не може да си помогне и сама. Не съществуват ■рецепти за откривателство. Извън някои елементарни правила никой не може да предложи начин на мислене и експериментиране, който гарантирано да доведе до откритие. Съществува евристиката, която се занимава с изследване на пътищата, по които различните учени са дошли до новите закономерно-сти, но все още няма такива препоръки, които да помогнат на обикновените учени да правят големи открития. Научното творчество, както и всяко друго творчество, протича, колкото и парадоксално да звучи, по някакви ирационални пътища, за които имаме само най-смътни представи. Какво е значението на разговорите, на интелектуалната атмосфера, на стила на мис-лене, на темперамента и на десетки други фактори — все още не знаем. Някои открития се правят по време на разходка, други — в лабораторията, трети — в леглото, сутрин или преди заспиване. Архимед извикал „еврика" (открих) в банята, поне така твърди легендата. Правило няма. Няма и ръководство за плодотворна научна работа. Човек може или не може.

202

И тук всякаква помощ се свежда само до създаване на условия, ио не и съобщаване на някакви секрети за творчество..

Ние живеем в свят, който става все по-единен. Транспортът, телевизията, радиото, пощите, метеорологията, екологията, цялата наука се интернационализират. В научното творчество участват вече не хиляди и десетки хиляди, а милиони хора от цялата земя. В някои области работят много големи научни колективи от различни страни. Така е например във физиката и високите енергии. В Дубна, Женева и Хамбург работят специалисти от цяла Европа, Америка, Азия и Австралия. Финансирането също е интернационализирано, защото експериментите и машините са толкова скъпи, че отделна страна трудно може да го поеме. Съществуват още много подобни международни институти в различните области на науката. Мирната атмосфера, липсата на изкуствени бариери за научното знание, свободната дискусия, обмяната на идеи в лични контакти — всичко това ще допринесе за все по-голямото развитие на науката и заедно с нея — на цялото човечество. И макар че науката не може всичко, тя може много. Айнщайн казва: „Едно нещо научих през дългия си живот: че цялата ни наука, сравнена с реалността, е примитивна и детинска и при все това тя е най-ценното нещо, което имаме.”